Ан Грей - Пътеводител в Класическата Музика

ПЪТЕВОДИТЕЛ В
КЛАСИЧЕСКАТА
МУЗИКА
АН ГРЕЙ
Ан Грей
ПЪТЕВОДИТЕЛ
В КЛАСИЧЕСКАТА
МУЗИКА
Превод о т английски
Боряна Пеевска
Светла Христова
Гергана Петкова
ИЗДАТЕЛСТВО ВАЛЕНТ
София, 1994
Бг. Аппе Огау
ТЪе Рориюг Сш<3е То С1аз1са1 Мшю
Соруп§1п © 1993 Ьу Аппе вгау
© Боряна ПееВска, преводач, 1994

© Светла Христова, преводач, 1994
© Гергана Петкова, преводач, 1994
© Издателство ВАЛЕНТ, 1994
КВП 940-8763-02-8
ПЪТЕВОДИТЕЛ В КЛАСИЧЕСКАТА МУЗИКА обхваща ця-
лостното развитие на класическата музика о т първия инструмент
- човешкия глас - до произхода на музикалните инструменти и съз
даването на оркестъра.
Д-р Ан Грей преминава отвъд границите на обичайния енцик
лопедичен подход и ни предлага в книгата си интересни биографии
на цели поколения композитори, любопитни факти о т техния жи
вот, а също и контекста на епохата, в която т е са творили. Ав
т о р к а т а прави подробен преглед на произведенията на великите
оперни творци, разглежда постиженията в областта на музикал-
н ата комедия, балета, камерната и програмната музика. Ан Грей
запознава читателя със социалните и културните предпоставки,
оказали влияние върху развитието на музиката през вековете.
„Пътеводител в класическата музика“ е книга за почитате
лите на хубавата музика. Творбата обхваща всички аспекти на
класическата музика - о т шедьоври като „П ета симфония“ на Бе
товен, „Спящата красавица“ на Чайковски, „Бохеми“ на Пучини,
до произведения на по-малко известни, съвременни композитори.
Ан Грей дава изчерпателни определения на музикални термини ка
то : сюита, концерт, соната, валс и в същото време подробно раз
глежда произхода и развитието на музикалните инструменти о т
античността, през създаването на пианото в 1709 г., до наши дни.
А вторката обръща особено внимание на инструменталните гру
пи в оркестъра - щрайх, дървени и медни духови инструменти.
Пред вас е един достъпен справочник, в който са представени
не само т и т а н и т е на класическата музика - Бах, Моцарт, Б ето
вен, Берлиоз, Менделсон, Лист, Малер, Копланд и Бърнстейн - но и
жени композитори, както и чернокожи творци о т всички краища
на земното кълбо. Ан Грей включва в книгата си водещите дири
генти на миналото и настоящето.
„Пътеводител в класическата музика“ ще помогне на почи
т а т е л и т е на хубавата музика да опознаят по-добре нейното ми
нало и настояще, и ще ги накара да обърнат изпълнен с надежда
поглед към бъдещето. ^
ДОКТОР АН ГРЕЙ завършва музика, реторика и актьорско
майсторство в Лондон, Англия. Тя има магистърска степен по ан
глийски език и литература и е доктор по психология на човешкото
поведение. Ан Грей е професор по история на музиката, а също по
клавирно и вокално майсторство. Тя въвежда нов курс на обучение
по музика в училищата на Сан Диего. Ан Грей е председател на
Симфоничния съюз на Сан Диего. И м ето й се свързва с младежка
т а публика на Америка. Д-р Грей живее със семейството си в Ла
Джола, Калифорния.
Съдържание:
ВЪВЕДЕНИЕ: Да разбулим тайнството

на класическата музика 19
п ъ р в а ГЛАВА: Хармоничното развитие

на класическата музика 23
Древните цивилизации: Китай, Египет, Елада, Рим

Ренесансът (1450 - 1600)
Барокът (1600 - 1750)
Класицизмът (1750 - 1800)
Романтизмът (1820 - 1920)
Модернизмът (1920 - )
превод Боряна Пеевска
ВТОРА ГЛАВА: От пещерата до катедралата 27
Древните цивилизации
Златният век на Древна Гърция
Могъщите римляни
Тъмните векове
С в е т а т а църква
Възраждането на културата, архитектурата,
изобразителното изкуство

ТРЕТА ГЛАВА: Ерата на барока (1600 -1750) 33
Време на големи научни открития:

Галилей, Нютон, франклин, У а т
Реформацията
Първите композитори
П ечатарската машина
И нструментите през периода
Нови музикални форми: оратория, соната, танци
Щедри ценители на хубавата музика
Големите творци на барока: Корели,
Алесандро и Доменико Скарлати, Вивалди,
Букстехуде, Пърсел, Люли, Рамо, Купрен
четвъ рта глава: Титаните на барока 39
Вивалди в Италия
Бах в Германия
Хендел в Англия
ПЕТА ГЛАВА:
Епохата на класицизма (1750 -1800) 45
Глук: Баща на операта

Хайдн: Баща на симфонията
ШЕСТА ГЛАВА:
Волфганг Амадеус Моцарт 53

СЕДМА ГЛАВА: Лудвиг ван Бетовен:
Мост между поколенията 57
ОСМА ГЛАВА:
Епохата на романтизма (1850 - 1920) 63
Освобождаване на чувствата
Технически прогрес: Железниците, Телеграфът,
Телефонът, Електричеството, Индустриалната
революция, Появата на средна класа, Жени изпълнители,
Консерваториите, Първите музикални издателства,
Б ал е т ъ т и валсът, Композитори о т цял свят,
Вагнер и операта, К раят на века, Първата световна война
ДЕВЕТА ГЛАВА:
Композиторите на романтизма 69
фон Вебер, Шуберт, Берлиоз, Менделсон, Шуман,

Шопен, Лист, франк, Брамс, Сен-Санс, Чайковски
ДЕСЕТА ГЛАВА:
Композитори от различни националности 89
ЧАСТ I:
90
,МОГЪЩАТА РУСКА ПЕТОРКА“:
Балакирев, Кюи, Мусоргски, Бородин, Римски-Корсаков;
МЕЖДИННОТО ПОКОЛЕНИЕ:
ЛядоВ, ИполитоВ-ИВаноВ, Аренски, Глазуноб,
КалинникоВ, Скрябин, Глиер
ЧЕХИЯ: Сметана, Дворжак, Яначек, Сук, Мартину
ПОЛША: Падеревски, Шимановски,
Лютославски, Пендерецки, Горецки
УНГАРИЯ: Дохнани, Кодай, Барток

ИЗРАЕЛ: Бен-Хаим, Боскович, Партос, Тал, Сетер,
Гилбоа, Авни, Копитман, Шериф, Мааяни
ЧАСТИ: 105
НОРВЕГИЯ: Григ
СКАНДИНАВСКИТЕ СТРАНИ:
Роман, Свенсен, Синдинг, Нилсен, Алвен,
Атерберг, Вирен, Ларсон
ФИНЛАНДИЯ: Сибелиус, Салинен
ЧАСТ III: 110

ФРАНЦИЯ:
Романиците: Франк, Гуно, Офенбах, Лало, Бизе,
Сен-Санс, Шабрие, Масне, форе, Пиерне
Импресионистите: Дебюси, Рабел
„Ексцентрикът“: Сати
ЧАСТ IV: 120

ИСПАНИЯ: Виуелата, Сарсуелата, фламенкото
Ренесансът: Милан, Мудара, Сен-Санс
Романтиците: Албенис, Гранадос, де файя, Турина,
Родриго, Сегобия, Сор, Тарега, Тороба, kBapmem Ромеро
ЧАСТ V: 124
АНГЛИЯ: Сълибан, Елгар, Делиус, Холст,
Вогън Уилямс, Уолтън, Бритън, Пари, Станфорд,
Джърман, Банток, Бридж, Харти, Айрлънд,
Грейнджър, Бакс, Бърнърс, Батъруърт, Коутс,
Блис, Уорлък, финци, Адинсел, Ламбер, Типет,
Арнолд, Дейвис
ЧАСТ VI: 135

МЕКСИКО: Понсе, Чавес, Ревуелтас
ЧАСТ VII: 137

ЮЖНА АМЕРИКА: Вила-Лобош (БРАЗИЛИЯ),
Хинастера (АРЖЕНТИНА)
ЧАСТ VIII: 138

СЪЕДИНЕНИТЕ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ: Билингс,
Готшок, Чадуик, Суса, Макдауъл, Невин, Джоплин,
Айвз, Карпентър, Блок, Кедмън, Грифис
СЪВРЕМЕННИ АМЕРИКАНСКИ КОМПОЗИТОРИ:
Тейлър, Грофе, Пистън, Грант Стил, Хенсън, Сешънс,
Томсън, Кауъл, Харис, Антейл, Блицстейн, Крестън,
Картър, Барбър, Шуман, Хованес, Меноти, Кейдж, Гулд,
Дело Джойо, Даймънд, фос, Роръм, Шулер, Глас, Райк,
Кориляно, Харбисън, Роснър, Адамс, Бабит, Рокберг,
Крафт, Пауъл, Розенман, Браун, фелдман, Крам,
Съботник, Рейнолдс, Райли, Болкъм
Велики американски композитори:
Гершуин, Копланд, Бърнстейн
Земя на надеждата, на свободата и на големия екран
ГРАЖДАНИН НА СВЕТА: Швайцер
е д и н а д е с е т а ГЛАВА: Съвременната музика 163
КРАЯТ НА ДЕВЕТНАДЕСЕТИ
И НА ЧАЛОТО НА ДВАДЕСЕТИ ВЕК
ГЕРМАНИЯ: Брукнер, Волф, Малер,
Рихард Щраус, Регер, Хиндемит
ИТАЛИЯ: Респиги
ФРАНЦИЯ: Шосон, д*Енди, Дюка, Русел,

Онегер, Ибер, Пуленк, Мийо
РУСИЯ: РахманиноВ, Стравински,
ПрокофиеВ, Хачатурян, КабалеВски, ШостакоВич
В то р ата виенска школа: Шонберг, Веберн, Берг
Преодоляване на нови звукови бариери: Месиен, Щокхаузен
превод Светла Христова
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА:
Жените композитори през вековете 185
РЕНЕСАНСЪТ: Хилдегард о т Бинген,

Ан Болейн, Елизабет I, Качини
БАРОКЪТ: Строци, Леонарда, Бембо, Жаке дьо ла Гер
КЛАСИЦИЗМЪТ: принцеса Ана Амалия,
херцогиня Ана Амалия, Зирмен, Мартинес,
фон Парадис, Шрьотер, Кандей
ЖЕНИТЕ И ДУХЪТ НА РОМАНТИЗМА:
Райхарт, Шимановска, фаренк, Клара Шуман,
Фани Менделсон, Виардо-Гарсия
ЧЕРНОКОЖИТЕ ЖЕНИ - ТАЛАНТ И ТРИУМф:

Прайс, Мур,Питмън, Пери, Маклин, Ръд Мур, Леон
ВТОРАТА ШКОЛА НА НОВА АНГЛИЯ:
Роджърс, Хоупкърк, Рутвън Ланг, Бийч
НАВЛИЗАНЕ В ДВАДЕСЕТИ ВЕК Даниелс, Хау,

Бауър, Кроуфорд, Уорън, Бритьн, Гидиън, Талма,
Джулия Смит, файн, Шьонтал, Сингър, Рихтер, Мамлок,
Ван де Вейт, Ескот, Хувър, Колб, Займънт
В ПРЕДНИТЕ РЕДИЦИ: Тауър, ЦВилик, Ран, Ларсен
ИЗКУСТВО БЕЗ ГРАНИЦИ: Смит, Кларк, Уилямс,
Буланже, Олме, Малер, Тайфер, Съдърланд, Рейнир, Арийо,
Лачънз, Маконхи, Бацевич, Гленвил-Хикс, Жола, МазгрейВ
ЕКСПЕРИМЕНТАТОРИ:
Губайдулина, Терсиан, фаулър, Локууд, Боулд, Уайтхед,
Ташинска, Лефаню, Баръл, фирсоВа, Саариахо, Уиър
ЖЕНИТЕ И НОВАТА МУЗИКА:
Симънс, Айкълбъргър, Айви, Карлос,
Нюлин, Улела, Димер, Шпигел, Чани, Семеген, Тан
СИНКРЕТИЧНО ИЗПЪЛНЕНИЕ:
ОлиВерос, Монк, Лори, Андерсън, Ла Барбара, Б е т Андерсън
ПОГЛЕД КЪМ БЪДЕЩЕТО: Добинс, Ред Томас, Уоршоу
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА: Първият инструмент 217
Човешкият глас
Световно известни певци
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА:
Пеенето през Вековете 223
Вокалната музика, преди появата на операта

Най-великите певци в света

Операта -
п е т н а д е с е т а ГЛАВА:
върховно постижение на бокалната музика 227
И сторията на операта във Франция, Германия, Русия,

Испания, Англия, Америка
Италия и нейните велики синове: Верди, Пучини
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА:
Оперетата: И те заживяха щастливо 241
Лондон: Гилбърт и Съливан

Париж: Офенбах
Виена: Щраус, Лехар, Калман, фон Супе
Ню Йорк: фримл, Ромберг, Юмънз, Хърбърт
Музикалната
с е д е м н а д е с е т а ГЛАВА:
комедия: Блясъкът на големия бял булевард 245
Комични актьори с негърски грим.

Скандали, лудории, суета и веселие
„Корабен т е а т ъ р “: Първият мюзикъл със сериозен сюжет
Бродуейският мюзикъл: Кърн, Герилуин, Бърлин,
Роджърс и Х арт, Роджърс и Хамърщайн, Ларнър и Лоуи
Съвременни творци: Бърнстейн, Зондхайм, Лойд Уебър
Танцът: От праисторичес
о с е м н а д е с е та глава:
ката пещера до кабелната телевизия 253
История: Ритуална, социална, сценична

и концертна танцоба музика
Народни танци
Балетът
В алсът
Съвременният танц - всичко е позволено
Инструментите:
д е в е т н а д е с е т а ГЛАВА:
Средство за създаване на музика 257
Старинни инструменти
Инструментите в оркестъра и техните „семейства“
Струнни инструменти. Велики цигулари.
Дървени и медни духови инструменти. Ударни
И сторията на пианото
Пианисти-виртуози
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА:
Камерната музика: Лично преживяване 281
Произход
С онатната форма
Най-известните струнни квартети -
композитори и изпълнители.
Трио, квинтет, о к т е т и други
д в а д е с е т И п ъ р в а тлАВА:Симфониите -
най-внушителните музикални произведения 285
Произход
Велики композитори: Моцарт, Бетовен, Чайковски, Брамс,
Шуберт, Менделсон, Шуман, франк, Дворжак, Берлиоз,
Голдмарк, Бизе, Бородин, Римски-Корсаков, Калинников,
Сен-Санс, Брукнер, Сибелиус, Шостакович
превод Гергана Петкова
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА:

Концертите - възможност да се покажеш 295
КОНЦЕРТИ ЗА ПИАНО
Велики композитори и пианисти
Най-хубавите концерти за пиано: Рахманинов, Григ, Шуман,
Чайковски, Бетовен, Брамс, Моцарт, Лист, Менделсон,
Сен-Санс, Шопен, Г ершуин
Най-големите пианисти на миналото и настоящ ето
КОНЦЕРТИ ЗА ЦИГУЛКА
Най-добрите: Менделсон, Брух,
Чайковски, Бетовен, Брамс, Сибелиус
Втора цигулка: Виенявски, Сен-Санс, Лало,
Паганини, Моцарт, Бах, Крайслер
Големите солисти на миналото и настоящ ето
КОНЦЕРТИ ЗА ДРУГИ ИНСТРУМЕНТИ:
Виолончело, китара, тром пет, флейта, кларнет
и други дървени и медни духови инструменти
д в а д е с е т И ТРЕТА ГЛАВА: Програмна музика 305
Сюити: „Шехеразада“, „Пер ГинпГ, „Големият каньон“

Симфонични поеми: Лист, Рихард Щраус, Дебюси

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА:
Произходът на оркестъра 313
О т лакеи до господари на съдбата си
д в а д е с е т И п е т а ГЛАВА: Те имат малка палка 319
Тях вече ги няма

Великите диригенти на нашето време
Чернокожи диригенти
д в ад есет И ш еста глава: Жени на подиума 345
ПОСЛЕСЛОВ: Безсмъртно тайнство 357

ПРИЛОЖЕНИЕ А:
Най-популярните симфонии в света 361
п р и л о ж е н и е Б: Лк)бими концерти 362
РЕЧНИК НА МУЗИКАЛНИТЕ ТЕРМИНИ 365
ОЩЕ з а м у з и к а т а : Библиография 384
ИНДЕКС 385
М узиката... е лабиринт без начало и
без край, богат на нови, неоткрити
пространства, в койпго мистерията
живее вечно.“
Пиер Булез (1925-)
Въведение
Да разбудим тай н ството на класическата

музика
1С ъде се крие тай н ството на класическата музика? Какви са

тези хора, които се редят на опашка, за да си купят билети за
опера няколко месеца преди самото представление? Аристократи?
А може би сноби? Или пък парвенюта?
Крайно време е да бъде развенчан м и т ъ т , че тази музика е
само за интелектуалци. Хората, които ходят на концерти, не се
вм естват в определена възрастова граница. Висшето образова
ние и солидните доходи, съвсем не са задължителни предпоставки
за любителите на класическата музика.
Какво кара мнозина да се лишат о т някои месечни удоволст
вия, само и само за да си позволят лукса да о ти д а т на концерт на
местния симфоничен оркестър?
Какво вдъхновява богаташ ите да даряват милиони долари за
развитие и подпомагане на изкуствата?
О тговорът на всичките тези въпроси се крие в любовта към
притегателната сила на звуците; в удоволствието да се насла
диш на завладяващия т а л а н т на определен изпълнител; в усещане
т о , че принадлежиш към група хора, застинали в преклонение пред
нещо възвишено. Всички тези чувства и емоции „имат своето мяс
т о в тайнствените к ъ тч е та на душата“. (Платон, 428-347 в. пр.
н. е.)
Любовта към класическата музика не прави всеки човек, кой
19
20 ПЪТЕВОДИТЕЛ В КЛАСИЧЕСКАТА МУЗИКА
т о посещава концерти, а в т о р и т е т по въпросите на музикалното
наследство. Затова за различните концерти се п еч атат програ
ми, съдържащи информация за композитора и откъсите, които
ще се изпълнявапц Обикновено не всички произведения включени в
програмата са ни известни, което ни дава възможност да обога
ти м музикалната си култура.
Кое е направило някои концерти и симфонии толкова извест
ни? Какво кара хората да слушат една и съща творба десетки пъ
ти ? В какво се състои магията на П ета симфония на Бетовен,
която вероятно в момента може да се намери в поне двадесет раз
лични издания? Това конкретно произведение е толкова известно и
обичано, че докато ч е т е т е тези редове, т о сигурно се изпълнява
някъде по света.
Ц елта на тази книга е да разбули мистерията около класичес
к ата музика и да докаже, че по-голямата част о т нас знаят за нея
много повече отколкото предполагат. Стотици популярни мело
дии са били заимствани о т класиците. Всеки би могъл да намери
нещр дюбимо в съкровищницата о т произведения, обединени о т
определението класическа музика.
Познанието е прекрасно. Съвсем явни са паралелите между раз
ви тието на стиловете в музиката и културното съзряване на чо
вечеството през вековете. Любопитни факти за живота и харак
тера· на различни композитори дават възможност да се надникне
във вътрешния свят на гениите, допринесли за развитието на чо
вешката култура. Когато вникнем в смисъла на думи като кон
церт, симфония, опера, ние можем да оценим усилията и таланта,
вложени в създаването на музикалните шедьоври и да разберем за
що тяхното въздействие се е запазило през вековете. Не бива да
забравяме, че слушайки музика, посещавайки концерти, попълвай
ки пропуските в личната си музикална култура, ние обогатяваме
своята душевност.
Популярността на класическата музика се дължи до голяма
степен на медиите и на филмовата индустрия. Преди появата на
телевизията голяма ч аст о т радио-предаванията са използвали
откъси о т класическа музика. Най-прочутият радио-сериал „Са
м отн и ят рейнджър“ е увековечил увертю рата наРосини към „Вил-
хелм Тел“. Днешните телевизионни реклами ни предлагат всякак
ви стоки под звуците на класическа музика - о т бебешки пелени до
перилни Препарати и о т вина до автомобилни части. Хвърлете
един бегъл поглед към филмовите заглавия о т последните години и
ще откриете имената на Моцарт, Шопен, Пучини и цяла плеяда
композитори о т последните четири века. Действието на ^Луна
тици“ се развива около прекрасната музика на Пучини о т операта
„Бохеми“. В „Хубава жена“ са включени сцени о т постановката на
Въведение 21
Вердиебата „Травиата“ В операта В Сан франциско.
Ч есто пъти музика, писана за филми, се превръща В класика.
К ато примери можем да Вземем „ВаршаВския концерт“ о т филма
за В т о р ат а сбетоВна Война „Опасна луна“, музиката на „Меж
дузвездни Войни“, или на „Супермен“. (Немите филми Винаги са се
прожектирали с акомпанимент на пиано В изпълнение на класичес
ка музика.)
Анимационните филми и класическата музика се сливат 8 ед
но о т Времето на У олт Дисни и неговата „фантазия“, създадена
В 1940 г. След последователни технически обновления и усъвършен
ствания на зВука В 1977 и по-късно през осемдесетте години, този
филм ВъВежда три поколения зрители ВъВ Вълшебството на кла
сическата музика. Вие може да не си спомняте името на прелест
ния „Танц на часовете“ о т ,Джоконда“ на Понкиели, но едВа ли
някога ще забравите стадо хипопотами В балетни пантофки, ув
лечени ВъВ Вихърен танц с щрауси В балетни полички. Симфонична-
т а поема „Чиракът-магьосник“ о т френския композитор Пол Дю-
ка заВинаги ще остане 8 п ам етта Ви, ако гледате как Мики Маус,
облечен В миниатюрно магьосническо наметало, неуморно се бори
срещу непрекъснато уВеличаВащата се орда о т метли, носещи ко
фи с Вода.
Много о т съвременните популярни песни са заимствани о т кла
сически произведения. Първата част на Концерт за пиано N0.1 о т
ЧайкоВски се преВръща В мелодията на фреди Мартин, един о т
диригентите на Биг Бенд. Озаглавена „Тази нощ ние се обичаме“,
т я печели пърВо място В радио-предаВането „Вашият хит парад“
на 7 декември 1941 - денят, В който е бомбардирано пристанище
т о Пърл Харбър В ХаВай и В който тази страна се ВключВа ВъВ
В то р ата сВетоВна Война. „Аз гоня дъгата“ е Всъщност част о т
„фантази емпромптю“, пиеса за пиано о т Шопен; а песни като „Оча
рование“ и „Мелодия на любовта“ предстаВляВат оригинални о т
къси о т класическа музика с прибавен към тях т е к с т.
Създадени са много филми за жиВота на известни композито
ри - Шопен, Вагнер, Лист, Малер. Един о т най-големите реверанси
към класическата музика е филмът ,у4мадеус“ (1984). И макар ня
кои факти о т жиВота на композитора да бяха оббити В холивудс
ка захаросаност, хиляди почитатели на киното Влязоха 6 съпри
косновение с Великолепната музика на Моцарт.
Мюзикълите на Бродуей съумяват да изВоюВат сВое място В
сВета на класическата музика. Началото е поставено о т Джером
Кърн с Дорабен театър“ (1927), тоВа е първият мюзикъл със се
риозен сюжет и правдиви човешки характери, създаден по спечели
лия награда „Пулицър“ роман на Една фърбър. Почти Всяко произ
ведение на Роджърс и Хамърщайн е превърнато ВъВ филм и по т о
зи начин жизнерадостните песни „Оклахома“ (1945), ,Въртележ
ка“ (1945), „Тихият океан“ (1949), ,Дралят и аз“ (1941) и любима
т а на Всички Музикален звук“ (1959), достигат до милиони зри
тели по света.
В заключение мога да кажа, че Все някога, по някакъв повод,
ние сме слушали някое класическо произведение. Тръгвайки о т бег
лото запознаване с музиката на известен композитор, премина
вайки през засилващия се интерес към неговия характерен стил,
ние обикновено стигаме до желанието да чуем Всичките му произ
ведения, да се запознаем из основи с тВорчестВото му. Колкото
поВече класическа музика слушаме, толкова по-пространни и бога
т и ще бъдат интересите и предпочитанията ни.
В нашия Век, благодарение на телевизията, радиото, стерео
уредбите, Видеото, записите, ние можем да се насладим на най-доб
рите световни оркестри и изпълнители В домовете си. И Все пак
т р е п е т ъ т , който изпитваме о т изпълнение на жиВо, остава не
повторим. Нищо не може да замени усещането, че принадлежиш
към голяма група хора, че емоциите, породени о т музиката - била
т я лирична и спокойна, или ВеличестВена и заВладябаща - са споде
лени. Към тоба се прибаВя и удоволствието, че ставаш част о т
тоВа Вдъхновение и Въодушевление.
Знанията, които ще намерите В тази книга, ще Ви помогнат
да оцените и разберете по-пълно богатството о т звуци, което
Ви заобикаля. О питайте се чрез Въображението си да нарисувате
картини В съзвучие с нежната мелодия на големите симфонии и
концерти, да улоВите посланието на тяхн ата изящна хармония,
да стан ете съпричастни с Възвишените чуВстВа, които пораждат
тези музикални шедьоври. Изпитаното удоВолстВие о т класичес
к ата музика ще изВиси духа Ви към Величието на Вечността.
,Музиката поражда удоволствие, без
което човешката природа не м ож е“
Конфуций (551 - 479 г. пр. н. е.)
ПЪРВА ГЛАВА
Хармоничноторазвитие
на класическата музика
.Л липературата Вълнува нашия интелект. Изобразително

т о изкуство въздейства на сетивата ни. Музиката докосва тайн
ственото и неразгадаемото в нас - душата.
Класическата музика отразява етапи те в развитието на спо
собността на човека да изразява мислите и чувствата си през ве
ковете. Тя разкрива човешката душевност, отношението на лич
н о с т т а към заобикалящия свят, вярата в бога.
За да вникнем по-дълбоко в класическата музика, трябва да
подходим о т няколко различни ъгъла:
1. Човешкият интерес към живота на великите композитори.
Бах, например, е имал две жени и двадесет деца. Бетовен никога не
се е женил, но се предполага, че е имал тайна, неосъществена лю
бов. Вагнер и Л ист са имали връзка с чужди жени. Чайковски е бил
хомосексуалист. Славата на Моцарт не го е спасила о т общия,
безименен гроб.
2. И сторията на възникването, формата и звука на различни
т е инструменти (някои о т които са доста чудати), м огат да с т а
н а т предмет на отделна книга. Първите оркестри са се състояли
о т слуги, които само са акомпанирали на певците. Днешните ор
кестри са съставени о т професионални музиканти.
3. Човешкият глас, нашият естествен музикален инструмент,
и неговото усъвършенстване о т пътуващите певци до големи
т е оперни звезди - стои в основата на всяка музика.
23
4. Операта, балетът, оперетата и музикалната комедия са
визуалните форми на класическата музика. Сю ж етите им вари
р а т о т вълшебни приказки до сериозни трагедии. Често пъти т е
са предизвиквали бурни обществени реакции - подобно на преми
ерата на балета на Стравински ,Дролетно тайнство“ - вдъхва
ли са патриотична гордост (оперите на Вагнер) и са преодолявали
политически бариери (така Руският балет на Монте Карло измък
ва някои о т най-добрите световни балетисти о т комунистическа
Русия).
Да се засегнат всички тези въпроси е теж ка и амбициозна за
дача. Най-добре е да се започне като се проследи развитието на
музиката през вековете.
Основата на нашата култура

Може да се каже, че музиката е в основата на човешката кул
тура и цивилизация. Тя е неизменна част о т нашата история, ге
ография, социология и икономика.
В исторически план, първите музикални прояви м огат да се
т ъ р с я т в песните на пещерните ни прадеди. В древността владе
т ел и те (особено в Ориента) са знаели, че в музиката се крие власт
и строго са съблюдавали каква музика се слуша и изпълнява о т по
даниците им. Славни битки са печелени и революции са избухвали
под вдъхновението на патриотични химни. Звуците на гайди са вся
вали страх у враговете на шотландските армии. Войни са карали
велики музиканти да напуснат родината си, да се слеят с култура
т а на някоя чужда страна и да допринесат за нейното обогатява
не и развитие. Рахманинов, Стравински и други руснаци са потър
сили спасение о т комунизма. Преди началото на В тората светов
на война много немски, австрийски, полски, чешки музиканти и ху
дожници са избягали о т ужаса на режима на Хитлер.
През вековете качеството на музикалните инструменти въз
никнали през древността е усъвършенствано. Създадени са и нови
инструменти. Моцарт и Бетовен вероятно биха били във възторг,
ако можеха да чуят изпълнението на техни творби за пиано върху
съвременен роял.
В областта на музикалното възпроизвеждане о т кристални
т е уреди и едисоновите цилиндри се е стигнало до компакт диско
вете и дигиталните аудио касети. Ние дори не се замисляме за не
вероятното музикално богатство, което ни предлага радиото, въз
приемаме го като нещо естествено.
О т гледна точка на географията музиката винаги е прекося
вала международните граници. К ато люлка на западната култу-
Хармоничното развитие на класическата музика 25
ра, Европа се слави с най-прочушише композитори и музиканти. С

колонизацията и разширяване на сферите на влияние, музиката и
изкуствата се развиват в Америка, както и в други части на све
т а . През двадесети век американски композитори като Гершуин,
Копланд и Бърнстейн печелят признание с по-несериозните си
творби, а впоследствие си извоюват място в кръга на големите
майстори. Много добри инструменталисти и певци са родени или
живеят в Съединените щати. Сегашните демографски промени ни
дават възможност да се запознаем с музикалния т а л а н т и на ази
атски изпълнители.
Икономиката винаги е играла важна роля в развитието на му
зиката. Първите композитори са били на служба при различни кра
ле, принцове и други членове на аристокрацията.и за своето препи
тание са зависели изцяло о т благоволението им. Едва в края на
осемнадесети век, по времето на Бетовен, са започнали да се пла
щ ат хонорари на композиторите и т е са получили някаква финан
сова независимост. В наши дни синдикатите играят важна роля
при определянето дължината и натовареността на концертния
сезон, при подписване на договорите със солисти с международна
известност, при защита на музикантите и контролиране услови
я т а и заплащането на записите.
Периодизация
Сведенията за съществуването на западната музика (за раз
лика о т музиката на Ориента) дати рат о т III в. пр. н. е: Тя може
да се класифицира в ш ест периода, които да бъдат съобразени с
етапи те в историческото развитие на западния свят;
МУЗИКАТА НА ДРЕВНОСТТА: О т могъществото и вели
чието на китайската, шумерската, египетската, гръцката и рим
ската цивилизации, през Средновековието, до 1450 г.
РЕНЕСАНСЪТ: О т 1450 до 1600 г., когато Европа излиза о т
тъм ните, разкъсвани о т междуособни войни и доминирани о т цър
квата Средни векове. Настъпва период на възраждане и обновле
ние, на открития и нововъведения в изкуството и науката.
БАРОКЪТ: О т 1600 до 1750 г., когато се появяват ти тани
като Бах, Хендел, Вивалди, които полагат началото на музика
т а , наричана днес „класическа“.
ПЕРИОДЪТ НА КЛАСИЦИЗМА: О т 1750 до 1820 г. Епоха
т а на Хайдн, Глук, М оцарт. Е рата на създаване на нови музикал
ни форми, на усъвършенстване на инструментите, на покоряване
на неоткрити дотогава хоризонти на творчеството. Раждането
на Бетовен в 1770 г. бележи началото на следващия период.
РОМАНТИЗМЪТ: /1820-1920/ Музиката, създадена през този
период продължава да е най-обинаната и най-изпълняваната в на
ш ето съвремие. Това е епохата на „великите“: Бетовен, Ш уберт,
Берлиоз, Менделсон, Шопен, Лист, Шуман, Верди, Вагнер, Бизе,
Брамс, Чайковски, Йохан Щраус, Сен-Санс, Римски-Корсаков,
Дворжак и много други. Включително и на онези, чиито живот и
творчество продължават и в следващия период.
ЕРАТА НА МОДЕРНИЗМА: /1920 - / Композиторите на два
десети век се стр ем ят към независимост и разчупване на строги
т е норми, на които се е подчинявала музиката на техните пред
шественици. Някои дори измислят свои собствени правила, експе
риментират с различни техники и създават странно звучаща му
зика, организирана на дванадесет тонови системи, която ни кара
да напрягаме слуха си и да слушаме с повишено внимание. Появата
на синтезатора, на компютърната музика разкриват нови, необят
ни хоризонти за музикалните стилове и експерименти.
К акто и през други епохи/талантливи композитори има във
всички националности. Сред големите имена на този период са Бер
лиоз, Пунини, Григ, Елгар, Сибелиус, Рихард Щраус, Прокофиев,
Брукнер, Малер, Барток, Рахманинов, форе, Дебюси, Равел, С тр а
вински, Шостакович, Гершуин, Копланд, Бърнстейн, Шонберг,
Кейдж, а също и внушително количество жени-композитори.
В следващите глави ще разгледам по-пространно характерис
ти к и те на всяка една епоха и великите личности, изиграли важна
роля за развитието на музиката.
„Възникването на песента и създава
нето на музикалните инструменти...
се дължи... на един импулс у човека ...
потребността от ритъм в живота. “
Ричард Бейкър (1925-),
английски писател
ВТОРА ГЛАВА
От пещерата до катедралата
Запазени са рисунки и свидетелства, които говорят за нали

чието на музика о т преди четири хиляди години пр.н.е. Х ората са
пели и танцували много преди появата на писмото. Р и тъм ът и
песента са вродени в човешката психика. Когато пещерните хора
са открили възможностите на гласовете си, т е са композирали
примитивни песни. Обръщали са се с песен към невидимите богове
и са ги молели да ги дарят с богата реколта, да ги защ итават о т
врагове и да им изп ратят благоприятно време. За да подсилят
ефекта на гласа си, изобретателни членове на племето са придру
жавали песните си с удари по кухи дънери на дървета, свирели са на
тръстика или на животински рога и са издавали всякакви други
звуци, които са се харесвали на примитивните хора. Така са въз
никнали инструментите.
Древните цивилизации
Императорите в Древен Китай и Шумер са знаели, че в музи
к ат а се крие сила и са властвали над своите поданици, като стрик-
тн о са определяли каква музика трябва да се слуша и каква не. В
музеите са изложени инструменти, намерени при археологически
27
разкопки, датиращи о т преди 4 500 години. Египтяните са танцу
вали под звуците на флейти и барабани. Според Библията, Ювал,
считан за първия музикант, е бил майстор на лирата. Давид сам е
свирил и пял псалмите, които е писал. Когато бил провъзгласен за
цар на израилтяните, той назначил цял един род за свои лични му
зиканти. С тените на Йерихон били разрушени о т звуците на т р ъ
би. Някои народи са смятали, че музиката притежава магическа
сила и са я използвали при различни ритуали. По същия начин музи
к ата е важна част о т съвременните религиозни богослужения.
Всичко тръгва от Древна Елада

В древния свят музиката достига своя най-голям разцвет в
Гърция. Думата „музика“ идва о т гръцкото „музи“ - д еветте ми
тични богини на изкуствата и науките. П онятието музика за древ
ните гърци се подчинява на законите на хармонията, които владе
я т света. Музиката се възприема като „езика на боговете“.
Първите научни открития, свързани с акустиката и м атем а
тическата връзка между тоновете, са направени в училището на
Питагор около 500 г.пр.н.е. Древните гърци първи разработват
системи о т тонове и полутонове, и изобретяват н отн ото писмо,
но много малко о т композициите им са се запазили до наши дни.
Могъщите римляни
Около II в.пр.н.е. римляните постепенно слагат ръка на по-го
лям ата част о т съвременна Европа. До към 117 г. о т н.е. Рим ус
тановява власт над всички страни по крайбрежието на Средизем
но море, както и над земите по южното Черноморие. Римските
владения се простират чак до Британските острови. К ато се изк
лючат маршовите песни и изобретяването на военния тром пет,
наричан „тръба“, римляните не допринасят особено за развити
е т о на музиката. Те използват гръцкия опит и хорът и музикал
ните инструменти с т а в а т неизменна част о т театралн ите им
пиеси и религиозните церемонии. Римляните пренасят гайдата о т
Индия и според някои твърдения, именно на гайда е свирел Нерон,
докато е наблюдавал как гори Рим.
Ранните християни са използвали гръцка и еврейска музика за
химните си. О т т а м произлизат църковните песнопения на римо-
католическата и източно-православната църква. Това е и основа
т а на съвременния европейски музикален стил.
От пещерата до катедралата 29
Тъмните Векове
Около 400 г. о т н.е. Варварските племена хуни, Вандали, готи и
Вестготи завладяват Европа, покоряват Рим и спират развити
е т о на културата за следващите сто години. Този печален период
в историята е известен като Тъмните векове. Музиката изцяло е
замряла, чува се единствено разпадането на една цивилизация.
Светата църква
Около V В. о т н.е. в безнадеждната тъмнина се процеждат
лъчи светлина. Това отбелязва началото на Средните векове. Цър
квата е тази, която властва в Европа през следващите десет ве
ка. В Стария континент се с тр о я т манастири. Църквата опреде
ля еталоните на поведение, т я повежда „Свещената“ война (Кръс
тоносните походи) срещу турските „неверници“; пак т я създава
университети, в който учени събират и вписват в енциклопедии
всички знания, запазени о т гърците и римляните.
Причината за абсолютната власт на Църквата е естестве
ният страх на човека о т отвъдното. Аристокрацията се състои
о т хора, които чрез битки са завоювали земя. К а р та т а на Европа
е изпъстрена с малки кралства. Владетелите и техните прибли
жени са търсели благословията на Църквата, която да им помага
да запазят земите си и да успеят в нови завоевания.
Подобно на древните императори, контролиращи всички дела
на поданиците си, Църквата поема в свои ръце съдбата на музика
т а , изобразителното изкуство, литературата. Повечето о т т о
гавашните писатели, художници и музиканти служат на Църква
т а . Музикалните произведения се подчиняват на строги канони и
са предназначени предимно за хорово изпълнение. С ю ж етите на
древногръцките драми са обявени о т духовенството за твърде неп
рилични и так а цяла една култура потъва в забвение. Когато го
ворим за този период не можем да отминем името на папа Григо-
рий I, който в V в. композира и събира музика, получила по-късно
названието Григориански п есн о п ен и я Някои о т тях все още се
изпълняват по време на католическа служба.
Ренесансът (1450-1600)
„Ренесансът: „Освобождаването на
човешкия интелект.“
из „Речник на фразата
и фабулата“ о т Брюър
Периодът 1450-1600 г. е епоха на небивал културен подем. Ду

м ат а Ренесанс означава възраждане. Изкуството, архитектура
т а , литературата и музиката излизат о т скучните рамки на цър
ковните канони. Гениите Леонардо да Винчи и Микеланджело про
м енят завинаги света на изобразителното изкуство и архитек
турата.
Това е епоха на велики открития. П ътеш ествията на Колумб
и Магелан успяват да убедят много хора, че земята е кръгла. А ст
рономът Коперник доказва, че зем ята се върти около слънцето,
а не обратно, както са вярвали дотогава.
А рхитектурата достига абсолютни върхове в развитието си.
Под вещото ръководство на италианските майстори величест
вени църкви и катедрали се извисяват към небесата.
Навсякъде звучи музика: в църквите, където Реформацията
вече е разделила християнския свят на католици и протестанти;
в замъците, дворците и домовете на благородниците, много о т
които разполагат със собствени композитори и оркестри; а сред
простолюдието обикалят бардове и трубадури, които пеят балади
и свирят на лкзтни.
Първите имена в музиката

Музиката е все още повече вокална, отколкото инструмен
тална. Първите композитори, чиито произведения оказват силно
влияние върху техните последователи, са Жоскен Дьо Пре (1450-
1521), Орландо ди Ласо (1532-1594) и Палестрина (1525-1594). Ан-
дреа (1510-1586) и Джовани Габриели (1557-1612) карат хората
да се т ъ л п я т в църквите, за да чуят неповторимото съчетание
на два органа и божественото съзвучие на хора.
От пещерата до катедралата 31
Печатарската преса се оказва по-силна от

пачето перо
Изобретяването на печатарската машина в 1450 г. предиз
виква революция в развитието на изкуствата. След като нейни
я т изобретател Йохан Гутенберг отпечатва в красиво издание
Библията, печатарската преса е официално одобрена. Изкуство
т о да се произвежда хартия тръгва о т Китай и през тринадесети
и четиринадесети век се пренася в Европа. През петнадесети век
се произвежда хартия в изобилие. Оформянето на заможна и наче
тен а средна класа засилва търсенето на книги. Реформацията на
М артин Л утър и последвалите я религиозни войни зависят до го
ляма степен о т печатарската машина и осигурените о т нея пам-
флети. Напълно основателно може да се твърди, че това е първа
т а сериозна пропаганда. Печатарската преса оказва огромно вли
яние върху музиката. Тя позволява за един месец да бъдат възпро
изведени повече ноти, отколкото за една година усърдно преписва
не на ръка.
Инструментите през Ренесанса

К акто днес, так а и през Ренесанса, инструментите са се деле
ли на струнни, дървени и медни духови, ударни. Но съвсем не са били
так а усъвършенствани. Широко разпространени са били органът,
клавикордът и клавесинът. Инструментите са се използвали пре
димно за акомпанимент на песни. Много известни са били любов
ните песни, музикалните поеми, баладите, пиянските и танцови
т е песни. Във Франция са се наричали „шансони“, в Германия
,гЛийдер“, а в Италия „фротоле“.
Възобновеният интерес към ренесансовата музика през п е т
д есетте години на нашия век води до възраждането на виолата,
флажолета, примитивния тромбон и други стари инструменти в
ансамблите за старинна музика.
Първата инструментална музика

Постепенно композиторите започват да пишат танцова му
зика, предвидена изцяло за инструментално изпълнение. Бързите
танци - гайарди и куранти - се съчетават с бавни - павани и але-
манди. Сарабандата, която при възникването си е обявена за вул-
гарен танц ц не се одобрява о т властите, впоследствие печели го
ляма популярност. През седемнадесети век сливането на тези тан-
цувални мелодии води до формирането на музикалните форми сю
ити и партити.
Това се казва забавление

Богати италиански семейства наемали композитори, които
да организират изискани забавления. Така е поставен първият ба
л е т в 1581 г. Операта възниква по подобен начин, при опити да се
пресъздадат гръцки драми.
В началото на седемнадесети век Европа вече е готова за епо
хата на барока.
,Музиката е най-голямото благо,
което ние смъртните познаваме,
с нея идва раят на зем ят а“
Джоузеф Адисън, „Песен
за Деня на св. Сесилия“ /1694/
ТРЕТА ГЛАВА
Ерата на барока
( 1600 - 1750)
П л ел и ят период носи името на богато украсения с орнамен

т и архитектурен стил. Това е време на големи научни открития.
Между 1600 и 1624 г. Галилей внася подобрения в телескопа и те р
мометъра, установява тъмни петна върху слънцето, забелязва пла
нини и долини върху луната, открива четирите спътника на Юпи
т ер и фазите на Венера. В областта на физиката той формулира
закона за падащите тела и закона за изохронизма на малките треп
тения. В историята той остава като символ на борбата за сво
бода на изследването срещу догмите на църквата; срещу тази църк
ва, която цензурира трудовете на Коперник и отхвърля теори
я т а , че слънцето е център на вселената. Позовавайки се върху из
следванията на Галилей, Исак Нютон формулира закона за грави
тац и я та в 1666 г.
В края на периода Бен Франклин експериментира в областта
на електричеството и открива гръмоотвода; б р атята Монгол-
фие издигат във въздуха първия балон, а Джеймс Уа т изобретява
парния двигател.
В музикално отношение барокът е време на изключителен раз
ц вет на вокалното и инструменталното изкуство. Музикалните
творби се отличават с по-сложна хармония и добиват дълбочина
на звученето. Крале, принцове, херцози и други благородници се с т а
р а ят да се надминат един друг по великолепие и блясък. Най-бога
т и т е наемали свои собствени оркестри и лични композитори. Ком
позиторите били третирани като обикновени слуги и о т тях се е
очаквало да съчиняват музика по заповед и при всякакъв повод -
рождени дни, сватби, кралски посещения. Музикантите били слуги,
които активно участвали в домакинството като градинари или
лакеи. Това довеждало до отчаяние композиторите, чиито опити
да извлекат музика о т загрубелите ръце на музикантите, често
се оказвали напразни.
Инструментите през периода

Благодарение на великите майстори на цигулки о т Кремона -
А мати, Гуарнери и Страдивари - струнните инструменти би
в а т до голяма степен усъвършенствани.
Подобрени са качествата и на дървените, и на медните духови
инструменти чрез въвеждането на клапи и други приспособления
за улесняване на свиренето.
Клавирните инструменти през периода са клавикордът и кла
весинът. Пианото е създадено едва в 1709 г.
Нови музикални форми

Музиката излиза о т рамките на песните и баладите. Преоб
ладаващият стил е контрапунктичният. При него две или повече
независими една о т друга мелодии се съчетават така, че да се по
лучи хармония. Появяват се музикалните форми, които познаваме
днес.
КАНТАТАТА е кратко произведение за солисти, хор и оркес
т ъ р с религиозна или светска тем атика, което през барока доби
ва голяма популярност. Бах пише кант ат а за кафето“ (1732), за
да отбележи нарастващия интерес в Европа към новата по онова
време напитка. М оцарт създава Масонската кантата, една ария
о т която е избрана след Първата световна война за национален
химн на Австрия.
ОРАТОРИЯТА е по-дълго произведение, също за солисти, хор
и оркестър, писано по библейски текстове. Ораторията възниква
в Рим в 1600 г., една година преди появата на първата опера във
Флоренция. Нейният духовен баща е филип Нери (1515-1595), кой
т о за образование и просветление на младите откривал службите
си с религиозни пиеси, съчетани с хор. Това става по времето на
Ерата на барока 35
Реформацията, когато п р о тестан тство то застрашава могъщес
т в о т о на католическата църква. Заради усилията си Нери е обя
вен за блажен и канонизиран за светец. Той е единственият музи
к ан т в историята, произведен в светец.
Най-известните оратории са написани о т Георг Фридрих Хен-
дел (1685-1759) - съвременник на Бах, живял и творил в Англия.
Днес неговият шедьовър ,Месия“ се изпълнява по Коледа о т хиля
ди хорове по света.
В края на шестнадесети век група мъже с добро научно,· лите
ратурно и музикално образование (измежду които и Винченцо Га-
лилей, баща на изобретателя на телескопа), се събират Във Фло
ренция, за да обсъдят, бъдещото развитие на изкуствата. Те на
ричат себе си „camerata“, което в буквален превод означава „малка
камара“. Тяхното желание да възродят древногръцката музика води
до възникването на ,Дгатта per musica“, драма чрез музика, или с
други думи - опера.
Клаудио Монтеверди (1567-1643) е първият голям оперен ком
позитор. Той е използвал оркестъра за постигане на драматичен
ефект, а не като акомпанимент към певците. Неговото произве
дение *Легендата за Орфей“ е една о т първите опери и вее още се
изпълнява.
Тази музика е била достояние единствено на аристокрацията.
Средна класа още не е съществувала, а селяните са слушали народ
ни песни и танци, които са се предавали о т поколение на поколение
о т синовете на пътуващите певци.
През седемнадесети век възникват инструменталните музи
кални форми. Най-важна сред тях е СОНАТАТА. Тя се състои о т
четири части, противопоставени по темпо или ритъм. Макар че
италианският композитор Доменико Скарлати (1683-1757) пише
повече о т ш естстотин сонати, класическата сонатна форма е на
ложена о т Франц Йозеф Хайдн и неговите осемдесет и две сона
ти. С он атата е предшественик на симфонията. Затова Хайдн е
наречен „баща на сонатата, симфонията и струнния квартет“.
Друга музикална форма, възникнала по това време е ТЕМА С
ВАРИАЦИИ. При нея около една проста основна мелодия по жела
ние на музикантите или композитора се наслагват сложни импро
визации.
ПАСАКАЛИЯТА е испански танц, който впоследствие се раз
вива като важна музикална форма за клавирно изпълнение. При па-
сакалията чрез градация на басови акорди се достига до внушителна
кулминация.
ПРЕЛЮДИИТЕ първоначално представляват кратки ком
позиции, изпълнявани преди по-големи творби за пиано или орган.
Йохан Себастиан Бах (1685-1750) пише четиридесет и осем пре
людии и фуги, измежду които е и неговият шедьовърДобре темпе-
рираното пиано“ (1722). През деветнадесети век прелюдията прес
тав а да бъде само „встъпление“. Шопен, Дебюси и Рахманинов
придават изключителна дълбочина и красота на тази музикална
форма.
ТОКАТИТЕ са известни с бързото си темпо и равномерен ри
тъм . Те също са предназначени за клавирно изпълнение. При тока-
т и т е се проявява ви ртуози тетът на изпълнителя.
ФАНТАЗИИТЕ, наречени още „полети на фантазията“, са най-
свободната композиционна форма. Те съчетават няколко основни
теми, които не са подредени в строго определен ред. К ато загла
вие на своя филм о т 1940 г. У олт Дисни избира именно фантази
ята. Този филм обединява няколко великолепни произведения на из
вестни композитори.
Важна музикална форма, появила се през барока, е СЮИТАТА.
Тя се състои о т четири танца. Първоначално то ва са изискани
т е , изпълнявани на палци алеманди, куранти, сарабанди ижиги. По
някога към четирите основни танца, се прибавят допълнителни
части, които биват галиарди, менуети или гавоти.
Бах, Хендел и други барокови композитори т в о р я т в контра-
пунктичен стил. През деветнадесети век сю итата става ПРОГ-
РАМНА МУЗИКА, т.е. отделните части са обединени о т обща
идея или настроение. Така много сюити произлизат о т опери или
балети. Чайковски създава сюити о т балетите си ДебедоВо езе
ро“, „Спящата красавица“, Дешникотрошачката“. Едвард Григ
(1843-1907) пише две сюити ,J7ep Гинт“ по музиката, която сами
я т то й композира за пиеса на Ибсен, взета о т норвежкия фолклор.
Римски-Корсаков (1844-1908) пише „Шехеразада“ по мотиви о т
„Хиляда и една нощ“. Ферд Грофе (1892-1972) създава великолеп
ния шедьовър „Сюита за Големия каньон“.
Най-важната музикална форма се появява с раждането на
КОНЦЕРТА. К онцертът е голямо произведение о т три части:
allegro (бърза), andante (бавна), allegro. Изпълнява се о т солов инст
румент и оркестър. При концерта се разкриват м айсторството
и т а л а н т ъ т на солиста. Съществуват концерти за повече о т един
солов инструмент. Брамс пише много известен концерт за цигул
ка и виолончело; Бетовен - за пиано, цигулка и виолончело; а Мо
ц а р т има един концерт за две пиана и един - за три.
Големите творци на барока

М узиката на М онтеверди, к ак то и т а зи на ХАЙНРИХ
ШЮТЦ (1585-1672), принадлежи едновременно към късния Ренесанс
Ерата на барока Ъ1
и към барока. В многото си хорови и религиозни творби Ш утц съ
умява да пригоди италианския стил към германската музика. Не
говото произведение последните седем слова на Христос“ и днес
се изпълнява в някои църкви.
Големият датски органист (живял в Германия), Д итрих Бук-
стехуде (1637-1707) е известен днес с това, че Бах е изминал две
хиляди мили, само за да отиде да го слуша.
ГЕОРГ ФИЛИП ТЕЛЕМАН (1681-1767), макар никога да не е
притежавал тал ан та и възможностите на Бах или Хендел, създа
ва внушително количество произведения. Измежду тях - шестс
т о т и н увертюри и четиридесет опери. Неговата камерна музика
се изпълнява и днес.
АРКАНДЖЕЛО КОРЕЛИ (1653-1713) е майстор на „concerti
grossi“ (концерт без солисти). Той е основоположник на съвремен
ния метод за свирене на цигулка.
АЛЕСАНДРО (1669-1725) и ДОМЕНИКО (1685-1757) СКАР-
ЛАТИ (баща и син) композират много опери, кан тати и сонати.
По същото време в Англия твори ХЕНРИ ПЪРСЕЛ (1659-95).
Той е не само дворцов композитор на крал Джеймз II, но и изпълни
тел на клавесин и акордьор при негово величество; а също и орга
нист в Уестминстърското абатство. По ирония на съдбата оба
че се оказва, че неговото най-известно изпълнение „Тромпет доб
роволец“ е написано о т Джеремайа Кларк. Въпреки голямата по
пулярност на Пърсел сред съвременниците му единствената негова
творба, която се изпълнява и днес, е тема, включена о т Бенджа-
мин Б ритъи в пътеводител на младите към оркестъра“ (1946)
- произведение, което разказва за различните инструменти и тях-
ното звучене.
Във Франция ЖАН БАТИСТ ЛЮЛИ (1632-87), син на беден
италиански мелничар, благодарение на приятелството си с петна
десетгодишния Луи XIV, „Кралят-Слъцце“, влиза в състава на
кралската група о т двадесет и четири цигулки - най-известният
по онова време оркестър в Европа. Люли също так а танцува в крал
ския балет, като понякога партнира на самия Луи. Той пише дваде
с е т опери и печели т и т л а т а „основоположник на френската Гран
Опера“.
фРАНСОА КУПРЕН (1668-1733) принадлежи към дългата ре
дица композитори, започнали кариерата си като добри музикан
т и . Той се счита за водещият френски композитор по онова вре
ме. Купрен пише религиозни творби, камерна музика, издава и че
тири то м а произведения за клавесин. В 1693 г. Луи XIV го прави
дворцов органист. Кралят открива, че музиката и особено музи
к ата на Купрен го успокоява и намалява напрежението в двореца.
Но макар че дори Бах е силно повлиян о т стила на този компози
тор, музиката на Купрен, (както и на неговите френски съвремен
ници), днес рядко се изпълнява.
ЖАН фЙЛИП РАМО (1683-1764) създава акордова хармонич-
на система, която се използва и днес. Той се счита за най-велики
я т теоретик и органист на Франция. На петдееетгодишна въз
р а с т Рамо навлиза в едно ново поприще. Започва да композира опе
ри и балети, които с т а в а т изключително популярни за времето
си с великолепните декори и пищни постановки. ^
Гениите на Барока са Антонио Вивалди, Йохан Себастиан
Бах и Георг Фридрих Хендел. Техният т а л а н т засенчва творби
т е на съвременниците им и проправя път за Хайдн, М оцарт, Бе
товен и периода на класицизма. По ирония на съдбата огромното
музикално наследство на Бах, допълнено о т Хайдн и Моцарт, изу
чавано о т Бетовен, потъва в забвение, докато осемдесет години
по-късно не го открива Менделсон. С м ъ ртта на Бах в 1750 г. беле
жи края на барока.
Казватг че Вивалди не е написал
над 500 концерта, а един и същи
концерт над 500 пъти.
Преценете сами...
АнГрей
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Титаните на барока
Антонио Вивалди
Роден на 4 м арт 1678 г. във Венеция, Италия
Умира на 28 юли 1741 г. във Виена, Австрия
Първият учител на Вивалди е собственият му баща, който е
цигулар в катедралата Сан Марко във Венеция. Антонио става
католически свещеник, но продължава музикалните си занимания.
В 1703 г. то й започва работа като учител в девическото училище
за сираци във Венеция. В 1709 г. поема дирижирането на училищни
т е концерти. В периода 1725-1736 г. Вивалди пътува из цяла Евро
па и изпълнява собствени творби.
ЧЕРВЕНОКОСИЯТ СВЕЩЕНИК
Заради цвета на косата си Вивалди получава прякора „Черве

нокосият свещеник“. Твърди се, че имал теж ък характер. Още ка
т о млад свещеник той отказва да отслужва литургия под. пред
лог, че здравето му (болки в гърдите о т ангина и астма) не позво
лява.
В 1738 г. жителите на ферара отказват да допуснат Вивалди
39
В града заради Връзката му с една о т негоВите ученички - певица-
т а Ана Жиро ( т я е пътуВала заедно с него).
В 1740 г. то й се устанобяба ВъВ Виена, като се надяВа да с т а
не също толкова известен колкото Моцарт. ТоВа обаче не се осъ-
щестбяВа и ВиВалди умира на следващата година Вкрайна бедност.
КРАЛЯТ НА КОНЦЕРТА
Вивалди е пърВият композитор, който използва формата

ritomello. ТоВа е повторение на основната тем а В различни тонал
ности; изпълняВа се о т целия оркестър. НегоВият модел при под
редбата на части те - бърза-бабна-бърза - cmaßa стандартната
концертна форма. О т неговите 550 концерта, 350 са за солов инс
трум ен т (о т които 230 са за собствения му инструмент, цигул
ката), 40 концерта са двойни, 30 - за няколко солоВи инструмен
т а , 60 - за оркестър без солисти и 20 са камерни, само за солови
инструменти без оркестър.
Неговите концерти са изключително оригинални, т е с т о я т в
основата на развитието на тази осноВна музикална форма.
МУЗИКАЛНОТО НАСЛЕДСТВО
След см ъ р тта на Вивалди нотните му ръкописи, подобно т е

зи на Бах, п о тъ в ат в забвение, докато не са преоткрити по време
т о на възраждането на барока. По количество записите на Вивал
ди се конкурират с тези на Бах.
Вивалди е най-великият бароков композитор на Италия, т а
ка както е Бах за Централна Европа.
Н ай-известните произведения на Вивалди са една „сюита“
о т четири малки концерта за цигулка Годишните времена“ (Le
Quatro Stagioni) и Концерт за две цигулки и оркестър в ла минор.
ПРОИЗВЕДЕНИЯ: 550 концерта, 40 опери, религиозна и ка
мерна музика.
Титаните на барока 41
Йохан Себастиан Бах

„Бах ни разкрива един нов поглед към
света. След досега си с него, хората
започват да вярват в смисъла па
живота.“
Хелмут Валха (1907-)
Немски органист, записал
всички произведения на Бах за орган
Роден на 21 м ар т 1685 г. в Айзенах, Германия

Умира на 28 юли 1750 г. в Лайпциг, Германия
Потомък на седем поколения музиканти и органисти, Бах е
предопределен да стане музикант. Той изживява едно щастливо и
спокойно детство. Неговият баща е цигулар, той го учи да свири
на цигулка. Но когато Бах е само на десет, родителите му умират
в две последователни години. По онова време сираците обикновено
били оставяни на произвола на съдбата, но Йохан Себастиан е оси
новен о т по-големия си брат Йохан Кристоф, органист и ученик на
Йохан Пахелбел, автор на прочутия „Канон“. Иохан Кристоф на
учава Йохан Себастиан да свири на орган и му намира работа в
един църковен хор. Тогава Бах е само на петнадесет години. През
целия си ж ивот Иохан Себастиан заема различни постове като
църковен или дворцов органист и композитор.
НАЙ-ОБИКНОВЕН ЛАКЕЙ
В онази епоха независимо о т тал ан та си музикантите или ком

позиторите са се считали за слуги на своя господар-благородник.
В 1717 г., след девет години служба при херцог Сакс-Ваймар, Бах
иска разрешение о т херцога да му позволи да приеме по-добър пост
при друг работодател. Херцогът го изпраща в затвор, където го
държи цяла година.
СВАТБЕНИ КАМБАНИ И ТРОПОТ НА ЧЕТИРИДЕСЕТ

МАЛКИ КРАЧЕТА
В 1707 г. умира един чичо на Бах, който му оставя в наследст

во известна сума пари. Това дава възможност на Бах да се ожени
за братовчедка си Мария Барбара Бах. Младата дама често била
забелязвана в галерията на органиста, където отивала да слуша
Бах, докато то й се упражнявал. Семейното им щастие е ознамену
вано с много композиции и със седем деца. Но в 1720 г. Мария Бар
бара внезапно умира, Бах е съкрушен. Той е едва на тридесет и п ет
години и среща сериозни трудности при отглеждането на децата.
В края на 1721 г. Бах се жени повторно за Ана Магдалена Вилке. Тя
е образована и музикална млада дама, която умее добре да препис
ва ноти - качество, ценено изключително много преди появата на
печатарската машина. О т нея Бах има тринадесет деца. Именно
на нея то й посвещава ,Аотната тетрадката на Ана Магдалена“,
в която включва известни менуети и други малки музикални пиеси.
О т общо двадесетте деца на Бах десет умират в ранна детс
ка възраст, а четири с т а в а т композитори: Вилхелм фридман,
Карл филип Емануел, Йохан Кристоф Фридрих и Йохан Кристи-
ан.
ПОСТОЯННА РАБОТА
В 1723 г. Бах се кандидатира за престижния пост на музика

лен директор и солист на Томасшуле в Лайпциг и е одобрен. По
то ва време то й е на тридесет и осем години и е на върха на тво р
ческата си кариера. Бах остава на тази служба до края на живота
си.
ТВОРЧЕСКИ ГЕНИЙ
Бах е силно религиозен, той посвещава своята музика на Бога.

Неговите произведения за орган са ненадминати по великолепие,
изящество и дълбочина, а п ар ти ти те му и днес представляват
дръзко предизвикателство за солистите-цигулари. Бах открива
нови хоризонти и измерения за всяка музикална форма, с която се
захваща. Неговите хорални шедьоври се превръщат в модел за бъ
дещите поколения композитори.
Макар и съвременници, Бах и Хендел никога не се срещат.
МРАК
През последните години о т живота си Бах е сляп, но продъл

жава да композира. Направена му е операция о т пътуващия очен
лекар Джон Тейлър (същият, който прави неуспешен опит да изле-
Титаните на барока 43
куба пердето на Хендел) и е много вероятно въпросната операци

онна намеса и последвалото лечение да са ускорили см ъ р тта на
композитора. С м ъртта на Бах в 1750 г. бележи края на барока.
МУЗИКАЛНО НАСЛЕДСТВО
По ирония на съдбата огромното музикално наследство на Бах,

допълнено о т Хайдн и Моцарт, изучавано о т Бетовен, потъва в
забвение, докато осемдесет години по-късно не го открива феликс
Менделсон.
Днес творбите на Бах се изпълняват често в църквите и кон
цертните зали. В 1850 г. е сформирано Общество за популяризира
не и съхраняване на музиката на Бах.
ПРОИЗВЕДЕНИЯ: 48 прелюдии и фуги за „Добре темперира-
ното пиано“, 198 духовни кантати, 40 прелюдии и фуги за орган,
многобройни то к а ти и сонати, 6 партити за цигулка, английски и
френски сюити, 6 „Брандербургски концерти“, „Меса в си-минор“,
„Пасион по М атей“, „Коледна оратория“.
Най-известни и любими о т тв о р б и те на Бах са: „Ария на
сол струна“ о т сюита No. 3, „Arioso“ о т к ан та та No. 156, „Овце
т е м огат кротко да пасат“, 6 „Брандербургски концерти“ (особе
но втора част на втория концерт, в която флейта, обой и тром
п е т се съчетават в божествено съзвучие), „Концерт в ре-минор
за две цигулки и оркестър“, чиято бавна част е сякаш любовната
песен на две цигулки, Токата и фуга в ре-минор (включена о т У олт
Дйсни във филма „фантазия“).
Георг Фридрих Хендел

.Хендел е най-великият композитор
на всички времена... А з свалям шапка
и покорно коленича пред неговия гроб. “
Лудвиг ван Бетовен (1770 - 1827)
Роден на 23 февруари 1685 г. в Хале, Германия

Умира на 14 април 1759 г. в Лондон, Англия
Георг Фридрих Хендел е роден в една година с Бах и величието

на музикалния му гений не отстъпва на Бах, но той живее и твори
о т другата страна на Ламанша. Бащ ата на Хендел не иска синът
му да си губи времето с музика; м еч тата му е да може един ден да
каже: „Синът ми, адвоката...“. Но още на седемгодишна възраст
Хендел проявява изключителни музикални заложби и роднини и при
ятели убеждават бащата да му разреши да взима уроци по музика.
На единадесет години той може да свири на обой, цигулка, орган и
клавесин.
В 1710 г., след като прекарва четири години в Италия, където
са поставени две о т оперите му, Хендел става капелмайстор при
курфюрста на Хановер. Скоро след това получава разрешение да
пътува и заминава за Лондон, където пише опера. Операта има
голям успех и композиторът получава предложение да остане в Лон
дон, но съвестта му го подтиква да се завърне в Германия. В 1712 г.
Хендел отново отива в Лондон и създава „Ода по случай рождения
ден на кралица Ана“ (1713). Английската кралица му отпуска со-
лидна годишна рента. Този път нищо не е в състояние да накара
композитора да напусне Англия - той дори започва да изписва име
т о си с английски правопис. Хендел пренася италианската опера в
Англия, но когато на английската публика й омръзва да слуша му
зикални произведения на чужд език, той започва да пише оратории
(библейски драми за солисти, хор и оркестър, без декори и костю
ми), които са били изпълнявани на английски език.
Когато умира кралица Ана, бившият работодател на Хендел
- курфюрстът на Хановер - става Джордж I, крал на Англия. О т
начало отношенията между двамата са доста резервирани и хлад
ни до момента, в който Хендел пише М узика на водата“ по случай
празника на река Темза. Кралят е във възторг о т тази творба и
прощава на композитора това, че е напуснал Германия. В знак на
благодарност Хендел създава ,Музика на фойерверките“, което
окончателно заздравява позициите му в Англия. Б ританският
кралски двор осигурява на композитора пожизнена рента.
Подобно на Бах, Хендел е сляп през последните ш ест години
о т живота си и също бива опериран (неуспешно) о т въпросния д-р
Джон Тейлър. Хендел остава отдаден на музиката до см ъ р тта
си. Последната му поява пред публика е като диригент при изпъл
нението на М есия“ - неговият шедьовър, който е бил създаден
само за тр и седмици. Когато хорът започнал да пее ,А.лилуя“, кра
л я т станал прав в знак на почит. Цялата публика се изправила на
крака. О тто гава съществува традиция всички да с т а н а т прави,
когато се изпълнява този химн.
Прекрасните оратории на Хендел и днес м огат да се чуят в
църквите и на рецитали с камерна музика. Най-известните му
творби са ^\арго“ о т операта ,JK.cepkc“, химнът „За радост на
света“ и безсмъртната оратория М есия“.
ПРОИЗВЕДЕНИЯ: 40 опери, 20 оратории, химни, 12 концер
т а , оркестрова музика.
Единственото нещо, което е В
състояние да развесели тъжните, да
натъжи веселите, да окуражи отча
яните, да вдъхне самоувереност на
примирените, да преодолее завистта и
омразата, е музиката.“
Мартин Лутър (1483-1546)
ПЕТА ГЛАВА
Епохата на класицизма
( 1750 - 1800)
( 3 термина „класическа“ се обозначава всяка музика, която

не е популярна или народна. А класицизмът в музиката обхваща
периода 1750-1800 г. Великите композитори на епохата са Глук,
Хайдн, М оцарт и ранният Бетовен.
Време на промени
Около 1750, годината в която умира Бах, настъпват карди
нални промени в мисленето и светоусещането на хората. Няколко
кралски величия губят главите си във френската революция о т
1789 г.; а Американската революция показва на света значението
на демокрацията.
Художници и архитекти се опитват да се о тъ рсят о т натру
фения бароков стил и обръщат поглед към изчистената линия на
древногръцкото изкуство. Писателите се отказват о т мистери
озните дами и невероятно храбрите герои и о тд ав ат т ал ан та си
на непринудената красота на природата.
Тези промени са отразени и в музиката. Аристокрацията из
45
земва ролята на църквата като покровителка на музиката. Бла
городниците предпочитат изискана и мелодична музика. Така стро
гите композиционни канони, съществуващи през барока, о т ст ъ п
в а т пред по-свободния музикален стил.
Динамика, контраст, нови форми, нови

инструменти
Бароковата музика е основана на единството - мелодията се
повтаря, като хармонията преминава о т тоналност в тоналност,
а р и тъ м ъ т не се изменя. При класическата музика мелодията не
протича так а плавно, отделните части се открояват ясно една
о т друга, т е са обединени о т повтарящи се фрази. Всичко е подчи
нено на контраста. Гръмката музика преминава в тиха, нежна ме
лодия, сопраното измества баса, мажорната тоналност е замене
на с минорна - понякога всичко това се съдържа в една единствена
част. Музикалната форма, която най-добре отговаря на този
стил, е сонатата. Тя се състои о т две, три или четири части и
дава идеални възможности за постигане на контраст.
Появяват се нови инструменти и нови инструментални ком
бинации о т обои, кларнети, фаготи и валдхорни. Те донасят дивер-
тиментите, серенадите и касациите (с тези термини се обозна
чават сюити с развлекателен характер) в частните салони и на
концертните подиуми.
Синовете на Бах Карл Филип Емануел (1714-88) и Йохан Крис-
т и а н (1735-82), а също и композитори като Джовани Самартини
(1701-75) и Йохан Щамиц (1717-57) утвърждават симфонията ка
т о музикална форма. За основа т е взимат оперната уВертюра, със
тоящ а се о т три части, наречена .пп/ота и прибавят менует меж
ду бавната Втора част и бързия финал.
Пианото е създадено в 1709 г.; до края на осемнадесети век т о
е доста усъвършенствано и измества клавесина. Пианото е инст
румент, при който силата на звука може да се променя с всяка след
ваща нота. На него м огат да се изпълняват рулади, извисяващи се
над останалите инструменти в оркестъра. КОНЦЕРТИТЕ ЗА ПИ
АНО И ОРКЕСТЪР с т а в а т любимата музикална форма на епоха
т а , при която се изтъква виртуозитета на солиста. Двадесет и
п е т т е концерта на М оцарт са сред най-прелестните музикални
шедьоври.
СТРУННИЯТ КВАРТЕТ е най-предпочитаната форма на ка
мерна музика, предназначена за частните домове или за малки кон
цертни зали. Хайдн открива неповторимото съчетание на две ци
Епохата на класицизма 47
гулки, виола и виолончело и так а печели т и т л а т а „баща на струн

ния к в а р т е т Почти всеки композитор след него опитва талан
т а си в тази музикална форма.
Оркестри и опери
Струнните инструменти с т а в а т основата на симфоничния
оркестър, заедно с две валдхорни, флейти и тимпани. Постепенно
са прибавени и други инструменти. Групата на дървените духови
инструменти е попълнена о т кларнета. Кларнетът е създаден в
1700 г., като звуковите му качества значително се подобряват в
средата на века.
Оперите, които дотогава представляват просто поредица о т
арии, се преобразяват изцяло в ръцете на М оцарт и Глук, чиято
великолепна музика внася смисъл и въздействие в либретото.
От забавлението до духовното израстване

В края на епохата на класицизма в общ еството настъпват
промени, които намират отражение и в музиката. К раят на пери
ода е доминиран о т чувствата и техният пламенен израз. Мену-
е т ъ т отстъпва на валса, а развлекателната музика о т средата
на осемнадесети век е заменена о т дълбочината и драматичност-
т а на Бетовен. През в то р а та половина на века музиката, която
първоначално е служела само за забавления, играе важна роля в ду
ховното и интелектуалното израстване на личността.
Композиторите на класицизма
КРИСТОФ ВИЛИБАЛД ГЛУК
Роден на 2 юли 1714 г. в Ерасбах, Германия

Умира на 15 ноември 1787 г. във Виена, Австрия
Човекът, обявен за най-великия оперен композитор на своето
време, е роден в Бавария. Баща му е лесничей и настоява синът да
поеме по неговите стъпки. На четиринадесет годишна възраст
Глук напуска дома си и прекарва няколко години в Прага. Той се
издържа като свири в танцови салони и пее в църковни хорове. Впос
ледствие, с финансовата подкрепа на благородници, Глук заминава
да учи във Виена и в Италия. Между 1745 и 1760 г. той обикаля
европейските страни; посещава и Лондон, където се запознава с
Хендел. През тези петнадесет години композиторът пише много
опери в традиционния италиански стил.
НАЙ-ВАЖНОТО Е СЮЖЕТЪТ!
В 1761 г. Глук прочита една книга на френския балетмайстор

Жан-Жорж Новер, която го кара да осъзнае, че най-важното в ба
л ета и операта са сю ж етът и чувствата на героите. По негово
време големите оперни певци са използвали сцената, за да изтък
в а т тал ан та си и просто са изпълнявали произволни арии о т раз
лични опери за сметка на сюжета.
В 1762 г. Глук пише операта „Орфей и Евридика“ по сюжета на
гръцката трагедия. Неговата тъжна, лирична музика и невъобра
зимото богатство на инструментални ефекти ярко пресъздават
както необуздания гняв на фуриите, така и спокойствието на „Тан
ца на блажените духове“. За първи п ъ т ариите, хоровите партии,
тан ци те са изцяло подчинени на действието и сю ж етът набляга
на чувствата на героите, а не на объркани интриги и второсте
пенни сюжетни линии. Тази опера, а и последвалите я творби, и м ат
голям успех и донасят на Глук завидна слава. Оперните му произве
дения се изпълняват и днес.
ИЗПРЕВАРИЛ ВРЕМЕТО СИ
Глук внася много нови идеи в съчетаването на инструменти

т е , с което изпреварва съвременниците си. Същото правят Бер-
лиоз и Вагнер седемдесет години по-късно. Глук е първият, който
използва кларнетите, валдхорните, тромбоните, цимбалите, тр и
ъгълника и тъпана за подсилване на драматичния ефект. Той изк
лючва о т композициите си пронизителния звук на клавесина. Не
говата музика служи като основа за произведенията на компози
то р и те о т следващия век.
ПРОИЗВЕДЕНИЯ: Над 20 опери (някои о т тях написани на
два различни езика), 4 балета, песни, религиозни творби, 8 трио
сонати.
ФРАНЦ ЙОЗЕф ХАЙДН
„Младите могат да почерпят опит

от примера ми, който доказва, че
може да се получи нещо от нищото.
Всичко, което съм постигнал, е било в
резултат на крайна нужда.“
Франц Йозеф Хайдн
Роден на 31 марш 1732 г. 6 Рорау, АВстрия

Умира на 31 май 1809 г. Във Виена
Хайдн се ражда в семейство, което обича музиката. К ато де

т е той притежава много красив глас и на осемгодишна Възраст е
приет в хора на катедралата „Св. Стефан“. Но след като гласът
му мутира, Хайдн е освободен о т тази служба. Той остава без сред
ства, без работа и без дом. Препитава се като пее, свири на клаве
син и дава уроци по музика в магазина на един търговец. Съдбата
му се усмихва, когато го представят на граф Морзин. Графът го
назначава за капелмайстор на малък оркестър. В 1759 г. много бо
г а т и я т и могъщ унгарски принц Миклош Йозеф Естерхази - голям
почитател на хубавата музика - чува първата симфония на Хайдн.
През следващите тридесет години композиторът работи к ато
диригент на личния оркестър на Естерхази - един о т най-добрите
за времето си. Освободен о т натиска на финансовите затруднени-
я, Хайдн създава 60 симфонии, 11 опери, 5 Меси и много камерна
музика, най-вече - струнни квартети.
НЕЩАСТНА ЛЮБОВ
Когато любимото момиче на Хайдн постъпва в манастир, той

прави ф аталната грешка да се ожени за сестра й - жена, която не
проявява никакъв интерес към музиката. (Тя използвала нотните
ръкописи на мъжа си, за да си навива косата.) Тя никога не осъзна
ва т ал ан та на съпруга си и когато години по-късно Хайдн се влюб
ва в една млада певица, госпожа Хайдн превръща живота на мъжа
си в ад.
ДОКТОР ХАЙДН
След см ъ р тта на принц Естерхази Хайдн получава в наслед

ство щедра годишна решпа. Новите му работодатели му позволя-
Ват да пътуВа. Композиторът печели голяма популярност 8 Анг
лия и е удостоен с почетна докторска степен по музика от Окс
фордския университет. Вдъхновен о т ораториите на Хендел, Хайдн
пише „Сътворението“. Създава също так а и дванадесет Лондонс
ки симфонии. Развълнуван о т британския национален химн „Бог да
пази краля“, Хайдн пише химн на Австрия. Това е най-популярната
му творба.
ПАМЕТНИ ЗАПОЗНАНСТВА
След завръщането си във Виена Хайдн приема да дава уроци по

музика на един ученик на име Лудбиг ван Бетовен. Силно амбици
озен, младият композитор се запознава подробно с музиката на
своя преподавател и научава много, но намира учителя си за твър
де невзискателен.
В 1781 г. Хайдн среща двадесет и петгодишния М оцарт, въз
хищава се о т тал ан та му и високо оценява творбите му. Музика
т а на М оцарт вдъхновява Хайдн и внася изящество в произведе
нията му. Моцарт, на свой ред, научава много нови неща за компо
зирането на симфонии и квартети. Д вамата често са изпълнява
ли заедно камерна музика.
ЧОВЕК БЕЗ ВРАГОВЕ
В 1809 г. Хайдн умира на седемдесет и седемгодишна възраст.

К ато причина за см ъ ртта му се изтъкват разрушенията, които
нанася армията на Наполеон в свидната на Хайдн Виена. Говори
се, че то ва разбило сърцето му. Композиторът е бил толкова ува
жаван и почитан, че „врагът“ поставил стража около дома му. На
погребението присъствали френски офицери и цялата австрийска
аристокрация. Хайан бил изпратен във вечния си аом с Моцарто-
вия „Реквием“.
НА ПРАГА НА ЕДНА НОВА ЕПОХА
Музиката на Хайдн се изпълнява предимно о т камерни оркес

три; т я и днес има своите ценители. Една о т най-известните и
обичани творби на композитора е Симфония N 0. 88.
К огато Хайдн е още дете, Бах и Хендел са на Върха на славата
си, а барокът постепенно отстъпва място на класицизма. Кога
т о Хайдн умира, с в е т ъ т е готов да излее чувствата си в ерата на
романтизма.
ПРОИЗВЕДЕНИЯ: 104 симфонии, 84 струнни квартета, 52 со
нати за пиано, 125 триа, 10 оратории и кантати, 12 меси, 24 опери.
л, Чрез Моцарт Господ ни кара
да се чувстваме нищожни“
Дейвид Барбър (1958- )
канадски писател
ШЕСТА ГЛАВА
Волфганг Амадеус Моцарт

Вундеркинд
Роден на 27 януари 1756 г. в Залцбург, Австрия

Умира на 5 декември 1791 г. във Виена
Н е в е р о я т н о освободен и непосредствен човек, Моцарт се чув

ства еднакво добре както сред кралски особи, так а и с бедните си
приятели по чаша. Той обича Виена, но е като у дома си и във всич
ки европейски столици. Моцарт е боготворен като гений.
През краткия си тридесет и п ет годишен живот той създава
огромно творчество. Моцарт е талантлив цигулар, пианист и ди
ригент. Освен това е добър съпруг и баща. Намира време и за раз
влечения, за билярд, кегли и танци.
Той пише музика предимно по поръчка. Творбите му разкриват
една противоречива личност, разкъсвана между циничното чувст
во за хумор и благородството, примесено с трагизъм; личност, в
която съж ителстват непринуденият народен човек и неподража
емият гении, изтънченият царедворец и героят, поел върху плещи
т е си каузата на свободата и равенството.
Предпочитания
Любимата музикална форма на М оцарт е операта. Той разк
рива неподозираните възможности на човешкия глас и прави чуде
са о т гласовите способности на изпълнителите. Любимият инс
трум ен т на композитора е пианото. Неговите клавирни концер
т и и сонати служат като образец за следващите поколения ком-
53
позитори.
Детето-чудо
Дефиницията на думата вундеркинд“ гласи: „дете с необик
новен т а л а н т или гений“. Това определение идеално приляга на сина
на Леополд М оцарт - цигулар в оркестъра на архиепископа на Залц
бург. На тригодишна възраст Волфганг вече може да свири мело
дии на клавикорд. Когато е само на четири години, баща му започ
ва да му дава уроци по музика. Първата собствена композиция Мо
царт създава на петгодишна възраст. На ш ест години той свири
пред публика в Мюнхен и Виена, включително пред самия австрийски
император. Сам се учи да свири на цигулка, а също и на орган (след
като са му обяснени педалите). Едва на седем години детето-чудо
посещава Париж, т а м са публикувани първите му композиции. Пъ
тувайки в карети по разбитите пътища на Европа, прекосявайки
с лодка Ламанша до Англия, Моцарт изнася концерти във всички
големи европейски градове.
Изумителен младеж
През 1764 г., докато е на посещение в Англия, осемгодишният
Моцарт пише няколко сонати за цигулка и клавесин, създава и пър
вите си симфонии. На седемнадесет години той е вече зрял, напъл
но завършен композитор. Когато архиепископът на Залцбург (го
лям почитател на хубавата музика), при когото М оцарт е назна
чен като капелмайстор, умира, неговият приемник се отнася към
великия композитор като към обикновен слуга. В 1781 г. Моцарт
напуска работа. На следващата година той се жени за Констанца
Вебер, братовчедка на композитора Карл Мария фон Вебер. Въп
реки огромното си музикално творчество и бляскавият успех на
оперите „Сватбата на фигаро“ (1786),,Д он Жуан“ (1787) и ,в ъ л
шебната флейта“ (1791), младото семейство е в непрекъснати дъл
гове. Понякога Моцарт е принуден да дава уроци, за да се прехран
ва, за да може да продължи да твори божествена музика.
Волфганг Амадеус Моцарт 55
Трудни години
Последната година о т жиВота на Моцарт, 1791 г., е най-про-
дуктиВната, но много о т произведенията, създадени тогаВа са про
пити с печал. ТоВа са: Концерт за пиано 6 си-бемол (К. 595), Кон
церт рондо за Валдхорна и оркестър (К. 371), оперите вълшебна
та флейта“ (К. 620) и Милосърдието на Tum“ (К.621), Вокални и
инструментални тВорби, „Реквием“.
В края на годината Моцарт се разболява. Непознат човек му
поръчва да напише реквием - заупокойна меса. Моцарт е обзет о т
непреодолимото чуВстбото, че пише реквием за собствената си
смърт. На 4 декември композиторът gaßa подробни инструкции
на ученика си Франц Сусмайер как трябва да бъде заВършен рекви
ем ъ т. Същ ата нощ М оцарт умира. Т ялото му се nogyßa след
см ъ ртта, което поражда слухове Във Виена, че е бил отроВен.
В осноВата на пиесата и на филма ,Амадеус“ заляга идеята,
че убиецът на Моцарт е заВистлиВият дВорцоВ композитор Ан
тонио Салиери (1750-1825). Запазени са сведения, че Салиери дейс
твително е заВиждал на Моцарт и се е стараел Всячески да пречи
на кариерата му. Когато през октомври 1823 г. Игнац Мошелез
(1794-1870), ученик на Бетовен, посещаВа Салиери В една болница
изВън Виена, болният грохнал старец се заклеВа, че В слуховете, че
то й е отровил Моцарт, няма нито капка истина. Съдейки по опи
санието на симптом ите, медицинският анализ заключаВа, че
см ъ р тта на композитора е причинена о т cmpenmokokoßa инфек
ция, проблеми В бъбреците, мозъчен кръВоизлиВ и бронхопневмо
ния.
Съществуват няколко Версии за погребението на Моцарт. Ед
на о т т я х е, че Констанца, поради финансови затруднения, е може
ла да си позволи само най-евтиното погребение - В общ анонимен
гроб. Според легендата Внезапно избила се буря разпръснала малко
т о присъстващи приятели. В архивите на град Виена обаче се съх
раняват данни за Времето на 5 и 6 декемВри 1791 г., според които
т о е било тихо и слънчево.
Възможно е също така Констанца да не е била В състояние да
плаща такси те по поддържане на самостоя т елния гроб на мъжа
си, което е накарало Властите да изроВят тя л о т о и да го погре
б а т 6 общ гроб. Вероятно за да nonpaßu стореното, градската уп-
раВа на Виена издига красиВ паметник на Моцарт близо до Виенс
к ата опера.
За щастие Моцарт са били едно доста сплотено семейстВо и
между членовете му се е Водела усърдна кореспонденция. Писмата
са запазени и публикувани. Те ни дават удивително ясна представа
за жиВота на музикантите през осемнадесети Век, разкриват ни
черти о т характера на един сърдечен и добър човек—Волфганг Ама-
деус Моцарт.
K l — К600+
К огато говорим за Моцарт, не можем да не споменем името
на Лудвиг ван Бьохел (1800-1877). Този австрийски ботаник/мине-
ралог си поставя за цел грандиозната и смела задача да подреди в
хронологичен ред повече о т ш естсто ти н те произведения на Мо
царт. Затова след всяка Моцартова творба се появява буквата
„К“ и съответен номер. Това до голяма степен улеснява изследова
телската работа и не пречи на никого.
ПРОИЗВЕДЕНИЯ: 41 симфонии, 26 струнни квартета, 27 кон
церта за пиано, 20 сонати и фантазии за пиано, 42 сонати за цигул
ка, 6 концерта за цигулка, концерти за флейта, флейта и арфа,
кларнет, фагот и валдхорна, 40 дивертименти и серенади, 10 квин
т е т а за различни инструменти, 18 опери, 42 отделни арии, 20 ка
нона, 19 Меси и ектения, 1 оратория, 4 кантати, 34 песни, 1 балет,
много незавършени инструментални творби, части о т сонати и
симфонии.
Най-известни произведения: Симфонии No. 39, 40, 41 („Юпи
т е р “), концерт за пиано No. 21, известен още като „Елвира Мади-
ган“ заради едноименния шведски филм (1967), концерт за цигулка
No. 5, серенада No. 13, Eine Kleine Nachtmusik („Малка нощна музи
ка“).
„НаблЬдаВайте Внимателно този
млад чоВек, някой ден той ще предиз
вика голяма сензация В света.и
Моцарт, след като чува импро
визации на младия Бетовен на
пиано
СЕДМА ГЛАВА
Аудвиг ван Бетовен

М ост между поколенията
Роден на 16 декември 1770 г. в Бон, Германия

Умира на 26 м арт 1827 г. във Виена
.Л удви г ван Бетовен, изправил се като внушителен колос на
прага между класицизма и романтизма, е един от най-великите ком
позитори на всички времена.
Моцарт е свидетел единствено на вътреш ните борби за
власт, които Наполеон води във франция, затова музиката на ком
позитора не отразява смута и объркването, настанали в 1805 г.,
когато френският диктатор започнал да завладява Европа. Хайдн
умира в 1809 г. в опустошената о т Наполеоновите войски Виена.
Ж и в о т ъ т на Лудвиг ван Бетовен (1770-1827) почти съвпада по
години с този на Наполеон Бонапарт (1769-1821). Силата, величи
е т о и освободеността на Бетовеновата музика отразяват поч
т и всички важни събития в кариерата на Наполеон.
Нещастно детство
Аудвиг е роден в Бон - малко градче, което само два века по-
късно ще празнува четиридесет годишнината о т обявяването си
за столица на Западна Германия (1949-89). Той е второто дете на
вдовицата на някакъв камериер и на един не особено даровит музи
к ан т в двора на курфюрста на Кьолн - пост, предоставен му зара
57
ди тал ан та на неговия баща, талантливият Лудовик, емигрирал
о т Холандия в Германия.
Надявайки се, че подобно на Моцарт, синът му ще се окаже
дете-чудо и ще може да издържа семейството, бащата на Лудвиг
го заставя да учи цигулка, пиано и композиция. На единадестго-
дишна възраст момчето става ученик на дворцовия органист Крис-
тиан Нефе. Той помага на Лудвик да преодолее страха си о т музи
ката, внушен о т строгия му баща. В действителност Нефе се счи
т а за музикалния баща на композитора. Същата година Бетовен
пише първите си три сонати за пиано. На следващата година Не
фе успява да издейства на Лудвиг място като дворцов помощник-
органист, което му позволява да припечели известна сума пари. До
Четиринадесетгодишната си възраст момчето посещава частни
училища в Бон.
Майката на Бетовен, към която младият композитор е сил-
но привързан, умира, когато той е едва на седемнадесет. През след
ващите п е т години Лудвиг сам издържа семейството си. Баща му
се пропива и умира в 1792 г.
Първи успехи
Бетовен е талантлив пианист, неговата музикална дарба и
оригиналните му композиции биват забелязани о т богати цени
тели. С тяхна помощ в 1792 г. той заминава за Виена - център на
музикалния свят. Младият композитор се надява да учи при Мо
царт, с когото се запознава на шестнадесетгодишна възраст при
едно свое кратко посещение във Виена. Но Моцарт умира няколко
месеца преди Бетовен да пристигне в Австрия. Учител на Лудвиг
по музикална теория става Хайдн. Младият гений е искал „чрез
Хайдн да се докосне до духа на Моцарт“. Д вамата прекарват заед
но една бурна година, тъй като учителят, който в собствените си
композиции разчупва съществуващите дотогава строги музикал
ни канони, не съумява да обясни добре на ученика си защо той тряб
ва да ги спазва.
Д арбата на Бетовен да импровизира върху всеки мотив и вся
ка тем а му печели голяма популярност сред почитателите на му
зиката, преди която и да било о т творбите му да е публикувана.
Виенските аристократи започват да канят младия композитор
на музикалните вечери, организирани във великолепните им домо
ве, като му поръчват да създава нови творби за тези концертни
изяви . (Някои дори му предоставят нотни листове с надеждата,
че той ще сътвори за тях нов шедьовър. Бетовен често се възпол
звал о т предоставените му листове, но никога не забравял да взе
Лудвиг ван Бетовен 59
ме със себе си написаното). Композиторът разполагал и е друг из

точник на доходи, той продавал свои произведения на различни из
датели, като цената зависела о т вида на творбата - толкова и
толкова за соната, малко повече за струнен квартет, най-много
за симфония. След като напуска Бон, Бетовен става композитор и
музикант на свободна практика. О т този момент н а татъ к той
сам си е господар.
Завесата пада
Към края на първите десет години, прекарани във Виена, сла
в а т а на Бетовен се разпространява из цяла Европа. Но когато
композиторът е на върха на музикалната си кариера, върху живо
т а му надвисва тъмна сянка. Той започва да губи слуха си. Бетовен
е решен да се самоубие, но увлечен о т еуфорията на романтизма,
композиторът се опълчва срещу съдбата си, о ттегл я се о т хора
т а , търсейки утеха и упование в природата. Вътре „в главата“ си
то й продължава да „чува“ и не спира да композира. Бетовен пише
едни о т най-великолепните си творби, когато е напълно глух.
Герой или тиранин

През по-голямата ч аст о т живота на Бетовен, историята
на Европа е свързана с името на Наполеон Бонапарт, очаровате
лен и енергичен човек, който освен гений на войната е и свой собст
вен импресарио. Той възлага на най-добрите писатели и художници
на епохата да увековечат с творчеството си неговите победи и
завоевания. Наполеон се ползва с изключително влияние в Европа,
тъй като издига своите братя, братовчеди и други подходящи род
нини на покорените тронове на Австрия, Прусия, части о т Герма-
ния, кралства в Италия, Холандия, Португалия и Испания. Той въ
вежда най-добрите постижения на френската революция в цяла
Европа под формата на „Наполеоновия граждански кодекс“. Кодек
с ъ т включва съставянето на парламент, създаването на консти
туция и закон за правата, даване право на глас на всички мъже,
въвеждане на обичайното право, достъп до висше образование на
всеки, който има необходимите качества, независимо о т класова
т а или религиозната принадлежност. Не е чудно, че Бетовен, как
т о и много други хора, са считали Наполеон за герой.
Темата за свободата
Докато френската и Американската революции променят об
ществения строй в Европа, Бетовен, който искрено вярва в изкон-
ното право на всеки човек да бъде свободен, въплъщава идеята за
свободата в музиката си и създава оригинални музикални ефекти
за подсилване на драматичното въздействие на творбите си. Не
говата Трета симфония „Ероика“, която завинаги разчупва класи
ческия модел, първоначално е посветена на Наполеон. Но точно по
това време „героят“ решава да се провъзгласи за император. Бе
товен е силно разочарован и разстроен, и скъсва първата страни
ца на нотния ръкопис, съдържаща посвещението.
Най-популярна и обичана е Петата симфония на Бетовен. През
В то р ата световна война т я става известна като ,/Тобедна сим
фония“, защото първите три нотни знака, прочетени по морзова-
т а азбука, образуват буквата „V“ - символ на победата (точка,
точка, точка, тире: ...-).
К расотата на Шеста „Пасторална“ симфония въплъщава еди
нението на Бетовен с природата. Едва ли решението на У олт Дис-
ни да свърже в своята „фантазия“ музиката на тази симфония с
Бакх и неговите нимфи и сатири е възможно най-доброто. Не мо
же да се отрече обаче, че този филм трайно запознава децата с
един о т шедьоврите на великия майстор.
Седма симфония е търж ество на властта. Незабравим е кон
т р а с т ъ т между прелестната, завладяваща бавна ч аст и силата,
и величието на първа и последна част.
Духът на свободата достига кулминация във финала на пос
ледната симфония на композитора, Девета, където хор и оркес
тъ р се сливат във великолепието и неповторимото въздействие
на „Одата на радостта“ (създадена по стихове на големия немски
поет Фридрих Шилер).
Три периода в творчеството

Произведенията на Бетовен се делят на три периода: между
1792 и 1802 г. творбите на композитора са силно повлияни о т сти
ла на Хайдн и Моцарт; периодът 1803-1816 се характеризира с но
ваторство, творчески търсения, задълбочаване на кон траста
между темпо и тоналност, между нежност и изящество о т една
страна, и сила и могъщество о т друга; о т 1817-1827 г. Бетовен
напълно се отърсва о т скованата класическа традиция и създава
величествени, силно емоционални творби.
Аудвиг ван Бетовен 61
Критики
К акто повечето новатори, Бетовен е обект на остри крити
ки. За късните си произведения композиторът е обвинен в „необуз-
даност“ и „липса на изящество“. Той поставя пред сериозно изпи
тание както изпълнителите на своите творби, так а и слушате
лите. Бетовен не композира нито бързо, нито лесно; запазени са
нотни тетрадки с откъслечни музикални композиции, о т които
личи усърдният стремеж на твореца към съвършенство. Той е ка
т о скулптор, извайващ шедьоврите си до най-малкия детайл. По
някога една единствена тем а е разработвана с години. Късните
произведения на Бетовен определят модела, с който се съизмер-
в а т всички следващи поколения композитори.
ПРОИЗВЕДЕНИЯ: 32 сонати за пиано, 5 сонати за пиано и
виолончело, 10 сонати за цигулка и пиано, 17 струнни квартета, 5
концерта за пиано, 1 концерт за цигулка, 1 концерт за цигулка,
виолончело и пиано, 9 симфонии, 1 опера, 1 балет, 2 меси, много ка
мерна музика и композиции за пиано.
ЗАВЕЩАНИЕ
„Онзи, който наистина разбира м оята музика, трябва да мо

же чрез нея да се освободи о т страданието и нещастието на хора
т а около него.“
Лудвиг ван Бетовен
реалността на музиката е в състо
янието на духа, което тя предизвиква
у слушателя. “
Сшендал (1783-1842),
френски писател
ОСМА ГЛАВА
Епохата на романтизма
(1850 - 1920)
П ериодът на романтизма получава името си от среднове

ковните „романси“ - разкази и поеми за герои, написани в повечето
случаи на езика на простолюдието, а не на латински, който се е
ползвал единствено от учени и духовници. Музиката на барока и
класицизма не дава израз на емоциите, тя е написана в чест на
бога. Романтизмът освобождава чувствата както в музиката,
така и в изобразителното изкуство, скулптурата, литература
та.
Отблясъци от миналото
Творците правят последен опит да се противопоставят на
индустриализацията на обществото. Те поемат последната от
чаяна глътка чист въздух преди индустриалната революция с пре
тъпканите си заводи и бълващи пушек комини да замърси небето и
душите на хората. Творците искат да запазят спокойния живот,
тихите селца, кристално чистите реки, тайнствените непрохо
дими гори. Хората на изкуството черпят вдъхновение о т далечни
страни и отминали епохи, от легенди за храбри рицари, извършва-
63
щи смели подвизи, за да спечелят сърцата на своите дами. В пес
ните и разказите м ечтите не се осъществяват и желанията не се
сбъдват.
Р ом анти зм ът извежда на преден план ПРОГРАМНАТА МУ
ЗИ КА - музиката, която разказва. Голямо внимание се отделя през
периода и на църковната музика. Бетовен, Шуберт, Берлиоз, Мен-
делсон, Л ист, Сен-Санс, Брамс, Верди, форе и Дборжак създават
великолепни религиозни творби за хор и оркестър - оратории, ме
си, реквиеми.
По примера на Бетовен композиторите на романтизма рабо
т я т на свободна практика. Те т в о р я т музика за свое собствено
удоволствие, а не за забавление на другите. И тази музика изразя
ва техните мисли, страсти и чувства. Единствената връзка на
твореца с действителността е несигурността на неговото пре
питание, зависещо изцяло о т продажбите на произведенията му и
приходите о т концертите.
Една нова публика

Публиката на романтизма вече не се състои само о т благо
родници. Новопоявилата се богата средна класа о т търговци и
предприемачи започва да посещава концерти. Частните салони, кон
цертните зали и оперните т еатр и престават да бъдат единст
вените места, където се изпълнява музика. Изобретяването на
пианото през 1709 г., за което Моцарт създава толкова много прек
расни произведения, дава възможност музиката да бъде пренесена
в домовете. В приемните на повечето къщи се появява пиано или
хармониум (малък орган) и о т момичетата в семейството се очак
ва да м огат да свирят. Тази традиция се запазва и до днес във
висшите кръгове на средната класа, за радост и облагодетелст
ване на учителите по музика. Композиторите започват да пишат
произведения за тези „прохождащи“ пианисти. Те варират о т до
садните, еднообразни упражнения на Йохан Б ап т и с т Крамър (1771-
1858), Муцио Клементи (1752-1832) и Карл Черни (1791-1857), чи
е то „Училище по бързина“ и днес тормози нещастните ученици по
пиано, до прекрасните, предизвикателно трудни етюди на Шопен и
„Етюди за Висше изпълнителско майсторство“ на Лист.
Жени-изпълнители
За пръв п ъ т жени правят концертна кариера. Клара Вик, ко
Епоха на романтизма 65
я т о Впоследствие се жени за Роберт Шуман, е блестяща пианист
ка. Тя започва да свири пред публика на девет годишна възраст.
Клара Вик композира творби за пиано, създава концерт, трио, ка-
денци към произведения на Моцарт и Бетовен и много песни. Във
Франция, Сесил Шаминад (1857-1944) също се изявява като вир-
туозна пианистка и композиторка. Тя прави своя дебю т на осем
години. Творбите й включват комична опера, балет, сюити за ор
кестър, песни и лека салонна музика. Ласкателят“ и „Танцът на
шаловете“ обикновено присъстват в най-добрите музикални ко
лекции на клавирни творби.
Консерваторията
Засиленият интерес към музиката налага създаването на учи
лища по музика в цяла Европа и в Съединените щати. Консервато
рии съществуват в Италия още през Ренесанса, но това са пре
димно домове за сираци, в които се отделя особено внимание на
музикалното обучение. През романтизма в новите консерватории
се приемат единствено ученици, които им ат музикална дарба. Ед
на от най-ранните консерватории е „Националната музикална кон
серватория“ в Париж (1795). Подобни учебни заведения се откри
в а т в Прага (1811), Брюксел (1813), Виена (1821), Лондон (Кралс
к ата музикална академия, 1823), Лайпциг (1843) - неин основател
и ръководител става феликс Менделсон. Консерваторията в Лайп
циг е възприета като модел, пренесен по-късно в други страни. Сред
първите музикални училища в Съединените щати, създадени след
Гражданската война, са Оберлин (1865), Консерваторията на Но
ва Англия (1867), Цинцинати (1867) и и н с т и т у тъ т „Пийбоди“ в
Балтимор. Всички т е са основани върху лайпцигския модел.
Първите музикални издателства

П ървата музикална издателска къща е Брейткопф и Хартел,
основана в 1719 г. в Лайпциг. Сред най-ранните издателства са:
„Петерс“ (1814) и „Ш от“ (1773) в Германия; „Рикорди“ (1808) в
Италия; „Дюран“ (1869) във франция; „Новело“ (1811) в Англия;
„Г. Ширмер“ (1861) в Съединените щати. Всички тези издателски
къщи р аб о тят и днес.
На палци и прегърнати
Балетът, какъвто го познаваме днес, достига своя разцвет
през епохата на романтизма. Париж, родното място на балета
(поради което всички термини в балета идват о т френски), е вре
менно засенчен о т основаването на руските балетни школи в Мос
ква и Петербург, а също и о т Кралския датски балет. Но много
известни руски хореографи о т ранга на фокин, балетисти като
Павлова и Нижински, а също и известният импресарио Дягилев се
преселват във франция преди Октомврийската революция и так а
Париж отново става център на балетното изкуство.
След като Шопен омагьосва с вълшебната си музика публика
т а в танцовите салони, валсът се появява на концертния подиум.
Чайковски създава прекрасни валсове в своите балети, сюити, опе
р ата Двгени Онегин“, а също и в т р е т а част на Пета симфония.
Берлиоз озаглавява втора част на „фантастична симфония“ -
Д а л “. Брамс пише ,Десни на любовта“, той ги нарича Далсове за
четири гласа и пиано на четири ръце“. Но безспорно най-великите
създатели на валсове са Йозеф Ланер, Йохан Щраус баща и Йохан
Щраус син, обявен за „крал на валса“. В традиционните танци -
менует, жига и кадрил - партньорите едва се докосват. Тогаваш-
ното общество е доста скандализирано о т появата на танци, при
които партньорите са прегърнати през цялото време.
Появяват се и нови танци, изпълнявани по двойки. Това са дош
лите о т средна и източна Европа - мазурка, полка и полонеза. Все
още се танцуват групови танци, но танците по двойки с т а в а т
най-любими и предпочитани. И нтим ността на танца е разрушена
в нашия век о т джаза, туиста и рока.
Композитори от цял свят

Дотогава великите композитори са предимно германци, авс
трийци, французи или италианци. Но в епохата на романтизма в
повечето европейски страни изгряват големи творци. Музикални
я т облик на романтизма е създаден от: Шопен (Полша), Л ист (Ун
гария), Чайковски и „Руската петорка“ (Балакирев, Бородин, Юои,
Мусоргски, Римски-Корсаков), Григ (Норвегия), Сибелиус (Финлан
дия), Сметана и Дворжак (Чехия), Балф, Оъливан, Делиус и Елгар
(Англия); Готшок, Джоплин и Макдауъл (САЩ).
Епоха на романтизма 67
Кралят на бурята
Операта е 6 разцвета си. Човекът, предизвикал револЬция в
операта, е Рихард Вагнер (1813-83). Неговите произведения не се
подчиняват на никакви канони и напълно се различават о т об
щоприетите норми. Отначало много музиканти о тк азват да из
пълняват творбите му, а публиката не желае да ги слуша. Изпъл
нението на неговата тетралогия ,,Пръстенът на Нибелунгите“
тр ае три дни.
По същото време италианската опера се радва на небивал ус
пех. Верди и Пучини създават своите великолепни шедьоври.
Краят на Века
Епохата на романтизма става свидетел на изключителен тех
нически прогрес. В 1825 г. в Англия е създадена първата железница,
в 1836 г. е изобретен телеграфът, в 1839 г. се появява фотоапара
тът. В 1877 г. Александър Греъм Бел казва по създадения о т него
телефон: „Елате тук, господин Уотсън, имам нужда о т вас“. В
1878 г. Едисон запалва електрически светлини в град Ню Йорк, а
двигателят с вътрешно горене заменя файтоните, карани о т ко
не.
Към края на века композиторите обръщат поглед към реализ
ма. Във Франция форе, Сати, Дебюси и Равел са силно повлияни
о т импресионизма в изкуството и наблягат на изящ еството и
изискаността. В Германия Брукнер и Малер пишат големи симфо
нии с дисонантни акорди, които биват разбрани едва о т следващо
т о поколение слушатели.
В началото на двадесети век братята Райт осъществяват
една о т най-смелите мечти на човечеството и политат в небеса
та. В същото време тъмни буреносни облаци се струпват на поли
тическия небосвод. Един период, започнал с вяра в красотата на
живота и силата на любовта, завършва с мрачна носталгия, кога
т о хората осъзнават, че е настъпил краят на невинните години.
Възвишените идеали на романтизма са задушени о т дима на оръ
дията на Първата световна война.
М узикат а е единствената невинна
и уважавана страст.“
Сидни Смит (1771-1845),
английски духовник и писател
ДЕВЕТА ГЛАВА
Композиторите на романтизма
Г олемите композитори на романтизма, почерпили вдъхнове

ние о т романтичните идеали, о ставя т траен отпечатък в исто
рията на музиката. В тази глава ще намерите информация за по
вечето о т тях.
Карл Мария фон Вебер

Роден на 18 декември 1786 г. в Ойтин, Германия
Умира на 5 юни 1826 г. в Лондон, Англия
Вебер е син на музикант и певица. Той се пада племенник на

М оцарт и родителите му очакват о т него да стане дете-чудо.
Известно време Вебер учи при Михаел Хайдн, брат на Франц Йо
сиф. На четиринадесет години пише първата си опера. На осемна
десет е назначен за диригент на т е а т ъ р Бреслау, но музикантите
откри то демонстрират презрението си към незрялата му възраст
и в 1806 г. Вебер се вижда принуден да напусне. След то ва компози
т о р ъ т постъпва на работа в чудесния малък оркестър на херцог
Ойген о т Вюртемберг. Едно запланувано о т него концертно тур
не с клавирни произведения се проваля заради Наполеоновите войни.
О т 1813 до 1816 г. Вебер е диригент на Оперния т е а т ъ р в Прага. В
69
1817 г. композиторът се жени за Каролине Брант. Оперите на Ве
бер, както и други негови творби, печелят голямо признание. Ком
позиторът се разболява о т туберколоза, болест наследена о т май
ка му. Вместо да послуша съвета на доктора и да си даде едного
дишна почивка, Вебер приема още повече концертни ангажименти
и поръчки за опери. През април 1826 г. той заминава за Лондон, за
да дирижира дванадесет представления на най-новата си опера ,Дв-
рианта“ и да изнесе няколко клавирни концерта. О т преумората
здравето му рязко се влошава и през юни същата година Вебер умира
в Лондон. Организирано му е тържествено погребение, а в 1844 г.
мощите му са преместени в Дрезден, където Вагнер произнася в
негова чест хвалебствено слово.
К ато се изключат късните произведения на Бетовен, творби
т е на Вебер се сч и тат за първите, написани в духа на романтизма.
Вебер се смята за първия романтичен композитор. Той освобож
дава немската музика о т италианското влияние. Заедно с Б ето
вен и Шуберт, Вебер разкрива необятните възможности на пиано
то . Негови следовници са Менделсон, Шопен и Лист. Веберовите
оркестрации очертават пътя на Берлиоз и Вагнер.
ПРОИЗВЕДЕНИЯ: 2 симфонии, 8 опери, между които са „Въл
шебният стрелец“, „Еврианта“, „Оберон“, 2 концерта за кларнет,
много песни, клавирна и камерна музика.
Най-известната Веберова творба е ,ф1окана за танц“, пиеса
за пиано, преработена за оркестър о т Хектор Берлиоз в 1841 г. и
превърната в балет „Сянката на розата“ (1911), в който е участ
вал Нижински.
Франц Шуберт
Мобимецът на боговете умира млад.“
Стара поговорка
Роден на 31 януари -1797 г. в Лихтентал, близо до Виена

Умира на 19 ноември 1828 г. във Виена
Шуберт е истински виенчанин и като се изключат няколко пъ
тувания до провинцията, той никога не напуска Виена. Баща му е
начален учител, а майка му - готвачка. Шуберт започва отрано
музикалното си образование с уроци по цигулка, орган, пеене и т е
ория на музиката. Той има ангелски глас и на единадесетгодишна
възраст е приет в хора на Виенската дворцова музикална школа,,
(известна като Конвикта), където получава най-доброто възмож-
Композиторите На романтизма 71
но музикално образование за Времето си. Училищният оркестър е

много добър и Шуберт успява за кратко време да се издигне о т
втора цигулка до помощник-диригент.
В 1811 г. той започва да учи при Антонио Салиери (1750-1825)
- дворцов композитор и за известно време учител на Бетовен.
На петнадесетгодишна възраст Шуберт започва да пише пес
ни, които го правят първия голям композитор на една нова музи-
кална форма - романтичната немска художествена песен о т де
ветнадесети век. На шестнадесет години той създава симфония,
а на седемнадесет композира меса.
К огато става на шестнадесет и гласът му мутира, Шуберт
е принуден да напусне хора. Той не умее да свири добре на нито един
инструмент, затова няма големи шансове да стане музикант. Ос
вободен е о т военна служба, защото е висок само 155 см. Шуберт
постъпва в педагогически и н сти ту т и става начален учител в учи
лището, където работи баща му.
Той продължава да композира. По същото време се запознава
с Йозеф фон Спаун, Франц фон Шобер (млади студенти по право) и
Йохан Вогл - трима негови приятели, които в буквалния смисъл на
думата му спасяват живота. Йохан Вогл е оперен певец, но гла
с ъ т започва да му изневерява. Той прави кариера, изпълнявайки пес
ните на Шуберт. Приятелите на композитора оценяват негова
т а творческа дарба, оказват му сериозна финансова помощ и пра
в я т всичко, което е по силите им, за да с т а н а т произведенията
му известни, фон Спаун дори изпраща на Гьоте Шубертови твор
би, писани по мотиви о т стихотворения на поета. Гьоте обаче
никога не ги одобрява.
В 1815 г. Шуберт пише 150 песни. О т тях много известна става
Хорски цар“ - за д етето , което пътувайки една нощ в ръцете на
баща си, е покосено о т см ъртта. В тази песен (както и в послед
валите я) думите, мелодията и акомпаниментът са обединени око
ло обща идея и съставляват кратка драма, в която гласът и пи
аното играят главните роли.
Младият композитор не получава голямо признание о т съвре
менниците си. Може би защото по същото време великият Б ето
вен (пред чийто т а л а н т Шуберт дълбоко се прекланя) е на върха
на славата си. В 1826 г. във Виена за пръв п ъ т се изпълняват твор
би на Шуберт пред публика. Немските вестници не п е ст я т хвалеб
ств и ята си за младия композитор, докато виенските журналисти
не му обръщат почти никакво внимание.
1828 е последната година о т живота на Шуберт. Той се разбо
лява тежко, но съумява да напише своята Девета симфония в до-
мажор, фантазия във фа-минор и най-известната си песен, „Сере
нада“.
Шуберт е един о т четиримата, които държат краищата на
покрова на погребението на Бетовен, а едва година по-късно той е
положен да почива в мир до своя идол.
П е т с т о т и н т е произведения на Шуберт споделят съдбата на
творбите на Бах и Вебер. Те „умират“ заедно със създателя си. Но
впоследствие са открити на части и възстановени о т усилията и
желанието на Шуман и Менделсон. Произведенията на Шуберт са
публикувани отначало в разбъркан ред и едва в 1951 г. О то Ерих
Дойч ги подрежда по хронология на създаването им, правейки за
Шуман това, което извършва Къохел за Моцарпъ Н отн ите т е т
радки на композитора, подобно тези на Бетовен, ни разкриват не
говото усърдие и всеотдайност в стремежа към съвършенство.
ПРОИЗВЕДЕНИЯ: 9 симфонии, 15 струннц квартета, 1 квин
т е т , 21 сонати за пиано, 11 impromptus, 7 меси, 600 песни, 15 тво р
би за сцена, оркестрова, камерна и клавирна музика.
Най-известни са: Симфония No. 8 {„Недовършена“), П ета, Шес
т а и Д евета симфония; фантазия за пиано, озаглавена „Странни-
кът“; песенните цикли Хубавата мелничарка“ и „Зимен път“) пес
ните - ,Към музиката“, Маргарита на чекръка“, „Горски цар“ по
баладата на Гьоте, „Пъстървата“, а също и к в и н т е т ъ т „Пъс
т ъ р в а т а “.
Хектор Берлиоз
„Всеки композитор познава страдани
ето и отчаянието, причинени от
забравянето на идеи, които е нямал
време да запише.“
Хектор Берлиоз
Роден на 11 декември 1803 г. близо до Гренобъл, франция

Умира на 8 м арт 1869 г. в Париж
Колкото ида е страдал най-великият симфоничен композитор
на франция заради забравени идеи, той е една о т водещите фигури
на романтизма - и зтъкнат критик, талантлив диригент, баща
на съвременната оркестрация.
Д е т с т в о т о на Берлиоз съвпада с годините на триумфалните
завоевания на Наполеон. Когато Берлиоз пораства, слабата на Бо
напарт вече е преминала. Обществената и националната еуфория,
породени о т френската революция и Наполеоновите победи, са за
менени о т духа на романтизма. Дъолакроа повежда романтиците
в изобразителното изкуство, Виктор Ю го- в литературата, Бер-
лиоз - В музиката.
Родителите на Берлиоз настояват той да поеме пътя на ба
ща си и да стане лекар. На деветнадесетгодишна Възраст той за
минава за Париж да учи медицина, но само след две години, подтик
н а т о т любовта си към музиката и ужаса о т моргата, Берлиоз се
прехвърля в Парижката консерватория. Той се оказва „труден“ сту
дент, който непрекъснато воюва срещу „старомодните“ учители
и особено срещу директора Керубини. В 1830 г., след три неуспешни
опита о т предишни години, Берлиоз печели Голямата награда на
Рим за стила си на композиране. Това му дава възможност да за
мине за три години да учи в италианската столица. Но само след
осемнадесет месеца, измъчван о т носталгия по родината, Берли
оз се завръща в Париж и става музикален критик, с което си осигу
рява прехраната и печели свободно време да композира.
Той организира и дирижира концерти в цяла Европа и в Русия.
Неговият новаторски, оригинален музикален стил не е възприет
о т сънародниците му. Но великите композитори на епохата - Шо-
пен, Л ист, Менделсон, Шуман, Вагнер - дълбоко уважават твор
чеството му и черпят вдъхновение и идеи о т произведенията му.
Берлиоз твори ПРОГРАМНА МУЗИКА. Произведенията, му
винаги разказват някаква история или пресъздават картина. Той
създава композиции по пиеси на Шекспир - „Ромео и Жулиета“,
,РСамлет“, ,р>урята“, ,Драл Аир“. проклят иет о на фауст“ е ба
зирано върху произведението на Гьоте. Операта „Троящи“, раз
казваща за падането на Троя, е внушителна по своята композиция
и замисъл. Тя рядко се изпълнява, защото постановката й изисква
огромен певчески състав и много средства. Вагнер е силно повлиян
о т „Троянци“ и заимства някои идеи о т т а м за собствените си
опери, р екви ем “ и „Те деум“ са други две изключително величест
вени и мащабни произведения на Берлиоз.
В 1827 г. Берлиоз гледа една постановка на „Хамлет“ и е зап
ленен както о т Шекспир, так а и о т ирландската актриса в роля
т а на Офелия, Хариет Смитсън. Така се ражда „фантастична сим
фония“ (1830). В творбата се усеща силното влияние на Бетовен.
Симфонията е предназначена за огромен оркестър (Берлиоз би же
лал т я да се изпълнява о т 220 музиканти) и т е м а т а за любимата
се появява като натрапчив мотив във всичките п ет части. Пър
вата част се дели на бавна (,.Мечтания“) и бърза („Страсти“).
Във в то р а та част „Бал“ любимата е на бала, „в шума на бляска
вото празненство“. За първи път валс е вплетен в симфония. (П ет
десет години по-късно Чайковски включва валс в П ета симфония.)
Т р ет а та част рисува красива пасторална картина, която силно
напомня на Бетовеновата „Пасторална симфония“. Ч етвърта и
пета част разкриват кошмарите на влюбения младеж. Най-нап
ред той сънува, не го водят към ешафода, а после му се присънва
как неговата любима участва в сборииде-оргия в нощ та на Сабат.
Кулминацията на финалната част се достига в JDies irae“ (ден на
гнева). Крайно необичайното обяснение в любов на Берлиоз спечел
ва сърцето на любимата му. Те се ж енят в 1832 г., но се разделят
в 1841 г.
На един о т концертите на Берлиоз в Русия се сти ч ат 12 000
души. Младите руски композитори Римски-Корсаков и Мусоргски
са запленени и въодушевени о т музиката на великия французин и
подражават на стила му. Берлиоз получаба признание в собствена
т а си страна едва в 1856 г. Той става член на френския институт
и е награден с годишна рента, което му позволява да изостави ра
б о т а т а си като музикален критик.
Берлиоз е талантлив писател. Неговият „Трактат за оркес
трацията“ (1844) е ценен и днес. Дечери в оркестъра“ (1854) и
,,Мемоари“ (1870) ни дават ярка и интересна представа за евро
пейската музика о т онова време. Берлиоз се счита за един от ос
нователите на съвременната музика.
ПРОИЗВЕДЕНИЯ: Даролд в Италия“, симфонична поема (на
ричана понякога симфония) за виола и оркестър. Опери: Денвену-
то Челини“, „Беатриче и Бенедикт“. Увертюри: „Уейвърли“, Дор-
сарят“, „Римски карнавал“, ,Летни нощи“; ш ест песни за мецо-
сопран или тенор с акомпанимент на пиано, впоследствие прерабо
тени о т композитора за оркестър. О раторията ,Детството на
Христос“ изцяло се различава о т останалите му творби със сво
е т о изящество и със спокойствието, което внушава.
феликс Менделсон
В историята на музиката има един
композитор , който не е живял в
бедност, чийто родители не са го
карали да става лекар или адвокат ,
който е бил обичан, щастлив и преус-
пявящ . Вие може да не знаете името
муу но със сигурност си спомняте
неговия „Сватбен марш “
АнГрей
Роден на 3 февруари 1809 г. в Хамбург

Умира на 4 ноември 1847 г. в Лайпциг
феликс е роден в семейство на богати банкери. Той е внук на

еврейския философ Мозес Менделсон, наричан „немския Сократ“ за
ради вярата му в безсмъртието на душата и опитите му да при
мири християни и евреи. Когато феликс е на седем години, семейс
т в о Менделсон приема п ро тестан тство то , като към фамилията
им се прибавя името Бартолди.
феликс Менделсон живее в изключително спокойна и благопри-
ятн а среда. Той получава най-доброто възможно обучение по пи
ано, виола и теория на музиката. Първото му концертно изпълне
ние пред публика е на десет години, а на дванадесет започва да ком
позира. В 1819 г. създадената о т него музика към Псалм 19, е из
пълнена о т Берлинската „Singakademie“. Ранното му творчество
включва сонати, квартети за пиано и симфонии за струнни инст
рументи.
Сред и зтъкнатите гости в дома на семейство Менделсон е
големият немски поет Гъоте, Седемдесет и две годишният мъж и
дванадесет годишното момче с т а в а т близки приятели.
След като на седемнадесет години Менделсон изчита в немски
превод целия Шекспир, той пише увертюра към „Сън в лятна нощ“.
Композиторът завършва тази прелестна музика, ч аст о т която
е „Сватбеният марш“, едва седемнадесет години по-късно.
През м ар т 1829 г. Менделсон дирижира „Матеус-пасион“ на
Бах - то ва е първото изпълнение на ораторията след см ъ р тта на
Бах. Същата година младият композитор предприема първото си
о т общо десет турнета в Англия. Той е първият, който изпълня
ва Бетовеновия „Императорски концерт“ в Англия. Това му дона
ся зашеметяващ успех. Менделсон посещава и Шотландия. Вдъх
новен о т пътуването си написва увертюрата Иибриди“, наричана
още „фингаловата пещера“. В 1830 и 1831 г. композиторът обика
ля цяла Италия и създава своята прелестна Четвърта И т али
анска симфония“.
Менделсон посещава Париж в 1831 г. В 1832 и в 1833 г. предпри
ема пътувания до Лондон. В периода 1833-35 г. работи като дири
гент в Дюселдорф, където концентрира вниманието и усилията
си предимно върху ораториите на Хендел. Това го вдъхновява да
напише свои оратории - „Свети Павел“ (1836) и И л и я “ (1846). О т
1835 до 1845 г. Менделсон е диригент на известния оркестър Ге-
вандхауз в Лайпциг. Под негово диригентство се изпълняват творби
на Бах, Бетовен, Вебер, Шуман и Берлиоз. В 1843 г. заедно с Роберт
Шуман, Менделсон основава Лайпцигската консерватория, която
става най-престижното училище по музика в Германия.
Композиторът се жени за дъщерята на френски п р о тестан т
ски свещеник и е баща на п ет деца.
Той е изцяло отдаден на учениците си и намира време да ком
позира само през летните ваканции. Тогава се раждат: увертюра-
та ,^ю и Блаз“, ,Д1отландска симфония“ No. 5, Клавирно трио в
до-минор, Концерт за цигулка в ми-минор.
Единствената работа, която не допаднала особено на Мен
делсон, бил п о стъ т композитор и капелмайстор при краля в Бер
лин. Но пък именно т а м в 1843 г. композиторът завършва „Сън в
лятна нощ“.
Менделсон се слави с организаторските си способности и по
лучава предложение да ръководи Южнорейнския фестивал, а също
и някакъв фестивал в Бирмингам (Англия). За последен п ъ т компо
зи то р ъ т посещава Англия в 1847 г. Тогава той изнася концерт
пред кралица Виктория и принц Албърт. На връщане към Герма-
ния композиторът е задържан на пруската граница, защото е взет
за политическия деец д-р Менделсон. След като е освободен той
научава, че скъпата му сестра Фани, надарена пианистка и компо-
зиторка, е починала. Менделсон е съсипан о т мъка. Към това се
прибавя изключителната преумора и резу л татъ т е - поредица о т
удари. Няколко месеца по-късно композиторът умира.
Менделсон е един наистина много даровит човек. Той има без
спорен музикален тал ан т, притежава феноменална памет. Мен
делсон е виртуозен пианист, добър цигулар, изключителен органцст,
завладяващ диригент, изтънчен художник, интересен писател с мно
го познания в областта на литературата. Той проявява рядко сре
щано великодушие към музикантите. С тремеж ът му е да създаде
един no-изискан вкус у музикалната публика.
И звестният диригент Ханс фон Бюлов твърди, че Менделсон
е най-големият майстор на музикалната форма след Моцарт. Ран
ните му творби са написани В духа на класицизма, но в по-късните
си произведения той е същински романтик. Менделсон черпи вдъх
новение о т изкуството, природата и историята. Той въвежда
КОНЦЕРТНАТА УВЕРТЮРА (създавайки почти симфонична по
ема) и я превръща в много повече о т обикновено въведение. Любим
мотив в творчеството на Менделсон е морето - ,Морска тиши
на и щастливо плаване“, Мибриди“, „Прекрасната Мелузина“. Му
зиката на композитора е нежна, изящна, лирична и въздействаща
(например, Пета „Реформационна симфония“). Но не може да се
каже, че Менделсон е новатор.
ПРОИЗВЕДЕНИЯ: 12 ранни симфонии за струнни инструмен
т и , 5 симфонии, 5 увертю ри, 2 концерта за пиано, „Rondo
Capriccioso“ за пиано, 2 концерта за цигулка, камерно-инструмен-
тална музика, например, прочутият О к т е т в ми бемол-мажор,
творби за пиано, 8 тетрадки „Песни без думи“, 2 оратории, хорови
произведения, музика за орган - 6 сонати, 3 прелюдии и фуги, „Сери
озни вариации“ в ре-минор.
Роберт Шуман
„Великата мисия на музиката
е да разкрие дълбините
на човешкото сърце.“
Роберт Шуман
Роден на 8 юни 1810 г. 6 ЦВикау, Германия

Умира на 29 юли 1856 г. 8 Ендених, близо до Бон
Бащ ата на Шуман е продавач на книги. Семейството няма го
лям афинитет към музиката и на Роберт рядко му се отдава въз
можност да слуша музика в дома си. Шуман започва да взима уроци
при един музикант о т града. О т него той получава съвсем елемен
тарни, но основни познания, които му позволяват да създаде пър
вата си композиция и да се научи да свири добре на пиано. Шуман
има особена слабост и към литературата и като постъпва в Лайп
цигския университет, той се затруднява при избора си на бъдещо
поприще. Когато Роберт е на шестнадесет години, баща му умира,
а майка му настоява той да учи право. Шуман започва тайно да
взима уроци по музика при фредерик Вик, но майка му научава и го
премества в Хайделбергския университет. Правото и тук не му се
отдава и впоследствие той е изпратен в Италия. Когато навърш
ва двадесет години, Шуман пише на майка си писмо, в което й обяс
нява, че е твърдо решен да посвети живота си на музиката. С по
мощ та на Вик, Роберт успява да убеди майка си и по-късно шегови
т о нарича то ва „края на двадесетгодишната война“.
Шуман се връща в Лайпциг и започва усилено да се упражнява
на пианото, за да навакса пропуснатото време. Дори изобретява
някакво приспособление, с което да заздрави и доразвие безименния
пръст на дясната си ръка. Вместо това обаче той се осакатява
за цял живот и так а слага край на всякакви надежди да стане вир
туозен пианист. Шуман започва системно да се занимава с компо
зиция и става ученик на Хайнрих Дорн - известен за времето си
диригент и- композитор.
В 1834 г. Шуман основава ,Дово списание за музика“. Той ос
тав а негов главен редактор в продължение на десет години и изди
га на изключителна висота музикалната критика. С т а т и и т е на
композитора разкриват изключителната му литературна дарба.
Той разпознава големите таланти на епохата - Берлиоз, Шопен,
Менделсон, Брамс - и приветства творбите им. С тремеж ът му е
да създаде у публиката един no-изискан и по-стойностен подход към
музиката.
В младите си години Шуман пише някои о т най-прелестните
си произведения за пиано: ,Дарнавал„Симфонични етюди“ „фан
тазия“ ,Детски сцени“. Л ист високо цени дарбата на компози
тора, а Менделсон става негов близък приятел.
Шуман прави опит да премести седалището на списанието си
във Виена, но музикалните вкусове т а м се оказват прекалено кон
сервативни, въпреки някогашния блясък и новаторство на Моцарт,
Хайдн, Бетовен и Шуберт. Само след ш ест месеца Шуман се зав
ръща в Лайпциг. Времето, прекарано във Виена, вдъхновява ком
позитора да напише клавирната творба Диенски карнавал“. Той
освен то ва открива Девета симфония в до-мажор на Ш уберт, ко
я т о дотогава не е изпълнявана.
Шуман е лудо влюбен в младата Клара Вик и след дълги години
на търпение и изчакване, той иска ръката й. Бащ ата на Клара не
желае дъщеря му да се омъжи за беден, никому неизвестен компози
то р и да съсипе бляскавата си кариера на пианистка. След още че
тири мъчителни години и едно доста неприятно съдебно дело, в
1840 г., веднага щом Клара навършва двадесет и една, т я и Роберт
встъпват в брак. В годините на търпеливо изчакване Шуман изли
ва цялата си любов в музиката, като пише над сто песни, което го
приближава до големите постижения в песенното творчество на
Шуберт.
Клара и Роберт се радват на идилично семейно щастие. Клара
изпълнява на пиано произведенията на съпруга си из цяла Европа.
Те и м ат осем деца, но това не слага край на т у р н е та та им. Два
м ат а предпиемат пътуване даже до Русия, където Шуман дирижи
ра своята Първа ,Пролетна симфония“.
В 1843 г. композиторът помага на Менделсон да основе Лайп
цигската консерватория. Той дори преподава т а м известно време,
но намира р а б о т а т а прекалено изтощ ителна и се отказва. В
1844 г. Шуман се премества да живее в Дрезден, където има въз
можност да се запознае по-подробно с ръкописите на Бах. Там той
написва своята Втора симфония и се сприятелява с Рихард Вагнер.
В 1848 г. създава единствената си опера Деновева“, но т я няма
успех.
Последният период о т живота на Шуман е изпъстрен както с
победи, так а и с поражения. В 1850 г. той става диригент в Дюсел
дорф. Отначало е много доволен о т новата си работа. Написва
чудесния Концерт за виолончело, също и Трета „Рейнска силгфо-
ния“ Но се оказва, че Шуман не притежава необходимите качест
ва, за да бъде много добър диригент. Между 1852-53 г. въодушевле
нието му о т диригентския пост угасва, а заедно с това се влошава
и здравето му. В 1853 г. композиторът се среща с младия Брамс и
в една своя ста т и я в „Ново списание за музика“ го обявява за ге
ний. В 1854 г. Шуман започва да получава халюцинации и се страху-
6а; че ще полудее. Той прави опит да се самоубие като се хвърля в

Рейн, но е спасен о т рибари; впоследствие е откаран в лудница, къ
дето остава две години. Шуман умира в ръцете на жена си по вре
ме на едно о т посещенията й при него.
През останалите четиридесет години о т живота си, Клара
изпълнява музиката на съпруга си из цяла Европа. Тя композира и
свои творби, преподава във франкфуртската консерватория и ос
т ав а близка приятелка на Брамс.
Шуман е най-романтичният от романтиците. Музиката му
е изпълнена с младост и радост о т живота, т я носи посланието
на любовта.
ПРОИЗВЕДЕНИЯ: 4 симфонии, 3 увертюри. Концерти: 1 за
пиано, 1 за цигулка, 1 за виолончело. Камерна и клавирна музика:
„Албум за младежта“, „Детски сцени“, „Листчета о т албум“, „Но-
велети“, „Арабески“, „Нощни пиеси“, „Пеперуди“, „Карнавал“. Пе
сенни цикли: „Любовта на поета“, „Любовта и ж ивотъ т на же
ната“ и др., „Реквием“. Много камерно-инструментални, драматич
ни и хорови творби.
Фредерик Шопен
Никой друг не е съумял да създаде
по-Великолепни творби, по-ВъздейстВа-
щи и изящни мелодии, по-изумителни
арпеджи за този инструмент - Шопен
наистина е „поетът на пианото“!
Всеобщо мнение
Роден на 1 м арт 1810 г. в Желязова Воля,

близо до Варшава, Полша
Умира на 17 октомври 1849 г. в Париж
Бащ ата на фредерик Шопен е французин, който преподава в

Полша, а майка му е полякиня - изключително интелигентна и об
разована жена. Фредерик отрано проявява музикалните си залож
би и в 1817 г. започва да взима уроци по музика при известния педа
гог Войчех Жвини. На осемгодишна възраст той изнася първия си
рецитал, изпълнявайки трудния концерт за пиано на чешкия ком
позитор Адаберт Гировец (1763-1850). До десетата си година Шо
пен вече е написал няколко собствени композиции. Неговото първо
рондо е публикувано, когато той е все още в гимназията и е само
на петнадесет. О т 1826 до 1829 г. младият композитор учи във
Варш авската консерватория. По същ ото време т о й създава
„Rondo а la K ra k o w ia k Шопен изпълнява пред публика своя Кон
церт за пиано във фа-минор в 1892 г. във Виена, а в 1830 г. - във
Варшава. Същата година той изнася рецитал с Концерта си в ми-
минор.
На двадесетгодишна възраст Шопен напуска Полша заради кон
цертните си ангажименти в Прага, Дрезден и Виена. Когато на
учава, че руснаците са превзели Варшава (1830), композиторът се
зарича повече да не изнася концерти в отечеството си. Шопен ни
кога не се връща в Полша, но музиката му е изпълнена с любов към
родината. Неговото творчество популяризира мазурките, поло-
незите и други полски песни и танци в цяла Западна Европа. Според
легендата Шопен винаги е носел със себе си шепа пръст о т полска
т а земя.
В 1831 г. виртуозните изпълнения и ранните творби на мла
дия композитор му донасят обществено признание. Той се устано
вява в Париж, където се изявява като блестящ пианист и добър
педагог. Шопен попада във висшите интелектуални кръгове, заоби
колен е о т най-великите писатели, художници и композитори на
епохата - Балзак, Хайне, Белини, Дьолакроа, Берлиоз, Лист, Шу-
ман (последният възкликва за него: „Свалете шапки, господа! Един
нов гений!“). Нежните черти и привлекателната външност на Шо
пен, неговото изящество като изпълнител, изисканите му мани
ери бързо му проправят п ъ т към висшето общество.
Композиторът се впуска в редица любовни авантюри, но най-
известна е връзката му с писателката Ж орж Санд - жена, която
в знак на протест срещу обществените норми, се облича в мъжки
дрехи. Истинското й име е баронеса Аврора Дюдеван. В 1822 г. т я
се жени за барон, но в 1831 (годината, когато Шопен пристига в
Париж) напуска съпруга си. Преди да стане близка приятелка на
Шопен, Жорж Санд преживява и други любовни увлечения. Твърди
се, че т я е изпитвала към него предимно майчински чувства. Така
или иначе, връзката им продължава о т 1838 до 1847 г. - това е най-
продуктивният и успешен период в творчеството на Шопен. Му
зикалните му произведения се публикуват едновременно в Париж,
Лайпциг и Лондон.
Когато баронесата слага край на тяхн ата любовна връзка,
здравето на композитора (който о т 1836 г. отчаяно се бори с т у
беркулозата) рязко се влошава. Шопен изпада във финансови з а т
руднения и в 1848 г. заминава за Англия, за да изнесе концерти в
Манчестър, Глазгоу и Единбург. Отслабналият му организъм не
издържа на напрежението и преумората. Той се връща в Париж,
където умира. На погребението му в църквата „Св. Мадлена“ при
с ъ ств а т тр и хиляди души. Говори се, че по негово желание шепата
полска пръст, която носел винаги със себе си, е била посипана върху
коВчега му.
Никой друг композитор не е бил так а отдаден на пианото. В
произведенията му за пиано и оркестър, оркестърът е само аком
панимент на пианото. Шопен има: три сонати за пиано, о т които
едната е в си бемол-минор (част о т нея е прочутият Догребален
марш“)', една соната за пиано и виолончело, „Голяма блестяща по-
лонеза, предшествана от Andante spinato“. Сред по-кратките про
изведения на композитора са: 31 мазурки, 14 полонези, 19 валса, 14
ноктюрни (музикална форма, създадена о т ирландския композитор,
Джон фийлд (1782-1837), 24 прелюдии, 27 етю да, 4 балади, 4
impromptus, маршове, вариации, 17 полски песни, „Болеро“, „Берсьоз“,
„Баркарола“, „Полонеза-фантазия“.
Нежната музика на Шопен, неговите необичайни акорди, кра
сивата мелодика оказват изключително влияние върху Л ист, Ваг
нер, форе, Дебюси, Григ, Албенис, Чайковски, Рахманинов и много
други композитори.
И сторията за живота на композитора заляга в основата на
филма о т 1944 г. Дезабравима песен“, с участието на Корнел Уайлд
и Мерл Оберон. В 1990 г. е създадена нова версия на филма, „Имп-
ромптю“, в главните роли с Джуди Дейвис и Хю Грант. Творби на
Шопен са използвани като музика към много филми. Неговият
Етю д No. 3, опус 10 е превърнат в популярната френска песничка
о т тр и д есетте години „Tristesse“ („Печал“). Най-хубавите произ
ведения на Шопен са включени в балета „Силфидите“, поставен в
1907 г. в Санкт Петербург; хореограф на балета е известният Ми
хаил фокин, а сред изпълнителите е Ана Павлова. Първите ня
колко т а к т а о т Доенна полонеза“ на Шопен непрекъснато са зву
чали по радио Варшава за да поддържат духа на нацията докато
войските на Хитлер настъпвали към Полша. Когато на 1 септем
ври 1939 г. радиостанцията замлъкнала, полският народ знаел, че
е победен.
Най-любимите и най-често изпълняваните произведения за пи
ано са творбите на Шопен.
ферещ (Франц) Лист

,/[ист излезе на сцената, разтърси буйната си
коса, вдигна високо ръце и „се нахвърли“ върху
клавишите. Отекнаха струни, божествена
музика се разля и изпълни въздуха, пред нас се
разкри един нов свят на клавирен колорит,
докато кралят-виртуоз властваше над
клавиатурата... Неговите рецитали довежда
ха жените до вакханална еуфория.“
Арнолд Шонберг (1915-)
„ Великите пианисти“
Роден на 22 октомври 1811 г. в Райдинг, Унгария

Умира на 31 юли 1886 г. в Байройт, Германия
Л ист е син на управител на едно о т именията на унгарските

князе Естерхази. До деветата си година, ференц се учи да свири на
пиано при баща си. Още като дете той проявява изключителни
музикални заложби. Група благородници събират средства, за да
и зп ратят него и семейството му във Виена, където Л ист учи при
Карл Черни. Изпълнителската дарба на Л ист е високо оценена о т
Ш уберт и Бетовен. Когато младият пианист е на дванадесет го
дини, баща му го отвежда в Париж, но Л ист не е приет в Консерва
торията, защото нейният директор Луиджи Керубини (1760-1842)
има особена непоносимост към чужденци и деца-чудо. Франц прес
тав а да взима уроци по пиано и концентрира цялото си внимание
върху изучаването на композиция.
Л ист се установява във франция. Той винаги се завръща в Па
риж след безкрайните си концертни турнета. Негови приятели с та
в а т млади писатели и композитори, които т в о р я т в духа на ро
мантизма: Виктор Юго, Хектор Берлиоз, Роберт Шуман, Фре
дерик Шопен, Николо Паганини, чийто изумителен виртуозитет
на цигулката подтиква Л ист да усъвършенства майсторството
си на пианото. Той го постига в своите „Унгарски рапсодии", кон
цертни етюди и концерти за пиано.
Л ист става легенда както заради невероятния си изпълнител
ски тал ан т, так а и заради ексцентричния си начин на живот. В
1833 г. той се влюбва във вече омъжената графиня Мари д Агу. Те
ж ивеят заедно до 1844 г., и м ат домове в Италия и Швейцария.
(Раждат v im се три деца. Дъщеря им Козима се жени в 1857 г. за
Ханс фон Бюлов - ученик на Лист, който впоследствие става из
вестен пианист и диригент. В 1869 г. Рихард Вагнер се влюбва в
Козима. фон Бюлов се развежда с нея, за да може т я да се ожени за
великия оперен композитор.)
Л ист пътува из пяла Европа и изнася концерти. В Русия той
се запознава с (вече омъжената) принцеса Каролине Сайн-Витген-
щайн. В 1848 г. Л ист приема поста придворен капелмайстор във
Ваймар. Той живее т а м десет години (заедно с принцесата) и прев
ръща Ваймар В голям музикален център. През този период компо
зи то р ъ т създава някои о т най-известните си творби: симфони
ите „фауст“ и ,Данте“, и 12 симфонични поеми. Симфоничната
поема е създадена о т Лист; т я представлява програмно произве
дение в свободна едночастна форма. Във Ваймар Л ист дирижира
опери на Вагнер, Берлиоз и Верди.
В периода 1861-69 г. той потърсва подкрепа и утеха в религи
ят а , като се усамотява във Вила дЪ сте в Рим. В 1865 г. компози
т о р ъ т приема духовен сан - аб ат. През тези години Л ист пише
църковна музика, създава ораториите Дристос“ и „Унгарска ко-
ронационна меса“. Творбите му за орган не о т с т ъ п в а т по своята
красота на произведенията на Цезар франк.
След 1869 г. Л ист отново се връща към концертната си кари
ера и непрекъснато пътува между Рим, Ваймар и Будапеща. С ти
л ъ т на творбите му значително се променя в последните п е т го
дини о т неговия живот. В музиката му се долавят черти, харак
терни по-късно за хармонията на Клод Дебюси. В 1886 г. Л ист си
организира празнично пътешествие до Париж и до Лондон, за о т
бележи тържествено седемдесет и петия си рожден ден. Той се връ
ща във Ваймар за Байройтския фестивал, но се разболява и умира
няколко седмици по-късно.
Л ист е най-великият пианист на Всички времена. В реперто
ара му са включени освен неговите собствени творби, всички про
изведения за пиано о т Скарлати нататък. Той създава съвремен
ния рецитал за пиано. Клавирната музика, която композира, е сред
най-трудните за изпълнение, (особено прочутите Дтюди за вис
ше изпълнителско майсторство“). Неговите клавирни транскрип
ции и обработки на опери и други големи творби о с та в а т ненадми
нати по изящество и сила на внушението. Л ист се стреми да нака
ра пианото да зазвучи като цял оркестър, той разширява изразни
т е възможности на инструмента, стреми се да използва всички
негови регистри, открива нови похвати на клавирната техника.
Л ист е силно противоречива личност, едновременно романтик
и реалист. Той е надарен с рядък интелект и изумителна творчес
ка мощ. Всеизвестни са неговата щедрост и великодушие. Л ист
дава безплатни уроци на надарени ученици, участва в благотвори
телни концерти за събиране на средства за наводнени градове в
Унгария, за построяване на паметник на Бетовен в родния му град
Бон. Композиторът покровителства млади таланти, между ко
и то е Вагнер. Той застава начело на Д оват а немска школа“, ко-
ешо го отдалечава о т духа на романтизма, о т творци като Брамс,
Шуман.
ИЗВЕСТНИ КЛАВИРНИ ПРОИЗВЕДЕНИЯ: 3 „Години на
странстване“, 3 „Утешения“, „Мефисто-валс“, Концертни етю -
ди, 20 „Унгарски рапсодии“, соната в си-минор, 2 концерта за пи
ано.
ф илм ът о т ш естдесетте години „Песен без край“, с участи
е т о на Дърк Богард (в ролята на композитора) и Капучини (като
принцесата) доста свободно и неточно представя ф акти те о т жи
во та на Лист, но си струва да се гледа заради майсторството, с
което е направен и заради музиката.
Йоханес Брамс
,Моето музикално кредо е ми бемол-
мажор... бемол, заради буквата „Б“: Бах,
Бетовен, Брамс.“
Ханс фон Бюлов, (1893-94) немски
пианист, диригент и композитор
Роден на 7 май 1833 г. в Хамбург

Умира на 3 април 1897 г. във Виена
Йоханес Брамс се ражда в семейство с особен афинитет към
музиката. Баща му е валдхорнист, а по-късно ja контрабасист в
оркестъра на един театъ р . На седем години Йоханес започва да
взима уроци по пиано, а на тринадесет посещава курс по компози
ция при известния педагог Едуард Марксен. Брамс се научава о т
баща си да свири танцувална музика на цигулка, виолончело и валд-
хорна, усвоява също и значението на медните духови инструменти
в оркестъра. Той отрано започва да припечелва пари, като свири в
т е а т р и и кръчми. Така още съвсем млад Брамс се сблъсква с мрач-
н ата страна на живота. На петнадесетгодишна възраст той из
нася първия си клавирен рецитал.
Когато е само.на двадесет години, способността му с лекота
да транспонира о т една тоналност в друга го сближава с унгарс
кия цигулар Едуард Еде Ремени. Ремени поканва Брамс да го прид
ружи на предстоящото му концертно турне. По време на това пъ
туване младият композитор е запленен о т циганската музика, ко
я т о го вдъхновява да напише своите 21 „Унгарски танца“. Същев
ременно то й се запознава с големия цигулар Иозеф Йоахим. Впос
ледствие двамата с т а в а т много близки приятели и именно на Йо
ахим Брамс посвещава великолепния си и единствен концерт за ци
гулка. Чрез Йоахим младият композитор се среща с ференц Лист,
който обаче не оценява тал ан та му, и с Роберт и Клара Шуман,
които о с т а в а т възхитени о т неговия гений. Роберт публикува
творбите на Брамс в своето списание, а Клара ги изпълнява из ця
ла Европа.
Брамс успява бързо да си спечели репутацията на талантлив
пианист, но доста по-трудно получава признание като голям ком
позитор. Премиерата на неговия Първи концерт за пиано е в Лайп
циг през 1859 г. Творбата не е одобрена, тъй като сти л ъ т й изг
лежда прекалено традиционен на фона на ценените по онова време
„фойерверки“ на Лист. Брамс печели международно признание и фи
нансов стаби ли тет със своя „Немски реквием“ - светска творба,
изпълнявана на немски, вместо на латински, над която компози
т о р ъ т работи о т 1857-68 г.
Брамс е перфекционист. Той пише своята Първа симфония це
ли петнадесет години. Премиерата на произведението е в 1876 г.,
когато композиторът е на четиридесет и три годишна възраст.
И зящ еството и прецизната форма на тв о р б а та о тр еж д ат на
Брамс м ясто то на последовател на Бетовен. Това допълнително
разпалва „ожесточената борба“ между поддръжниците на Ваймар-
ската школа, водени о т Л ист и Вагнер, които претендират, че
създават „музиката на бъдещето“ и традиционалистите о т Лайп
цигската школа в лицето на Менделсон, Шуман и Брамс, чиято
кауза е о ткри то пропагандирана о т влиятелния австрийски кри
ти к Едуард Ханслик (1825-1904).
Брамс води сравнително спокоен живот. Желанието му да ди
рижира Хамбургската филхармония никога не се осъществява, но
то й заема временни постове като диригент на различни оркестри
и хорове, предимно във Виена, където се установява в 1868 г.
Брамс отказва предложената му о т Кембридж докторска с те
пен по музика, но в 1881 г. приема да стане почетен доктор на уни
верситета в Бреслау. За случая той написва Академична тържес
твена увертюра“.
В личния си живот Брамс прикрива една стеснителна, крайно
чувствителна душевност под маската на сарказъм и недодяланост.
Композиторът проявява голямо великодушие към талантливи мла
ди музиканти. Именно с негова помощ Дворжак печели известност.
Когато Роберт Шуман е затворен в лудница, а жена му Клара
е оставена сама да се грижи за децата, Брамс се премества да жи
вее в дома им. Той остава т а м две години и гледа децата, докато
Клара пътува и изнася концерти. Запазена е тяхн ата богата ко
респонденция. Клара е била четиринадесет години по-възрастна о т
Йоханес и очевидно е нямала желание да встъпи повторно в брак.
Д вамата о с та в а т близки приятели до края на живота си. Брамс
никога не се оженва. В 1896 г. Клара е на смъртен одър; Брамс по-
търсва утеха 6 музиката и пише „Четири строги н а п е в а Скоро
след то ва се оказва, че композиторът е болен о т рак. На 7 м арт
1897 г., вече силно поразен о т коварната болест, Брамс отива на
концерт на своята Четвърта симфония. Накрая на концерта пуб
ликата и оркестърът с т а в а т на крака и с аплодисменти отда
в а т последна почит на великия композитор. Той умира след по-мал
ко о т месец.
Музикалният стил на Брамс е считан о т мнозина за традици
онен, но в действителност звученето на Брамсовите творби е не
повторимо. ф орм ата на произведенията му е технически перфек
т н а и характерна за епохата на класицизма, но красотата и ли-
ричността на неговата музика се вписва изцяло в духа на роман
тизм а.
ПРОИЗВЕДЕНИЯ: 4 симфонии, 2 концерта за пиано, 1 концерт
за цигулка, 1 концерт за цигулка и виолончело, камерна музика, ор-
кестрови серенади, вариации, клавирни творби - „Песни за любов
т а “, валсове, интермеци, рапсодии. Песни и песенни цикли. Брамс е
още един о т големите композитори на немската песен. Вокално-
симфонични творби: „Немски реквием“, „Песен за съдбата“ и много
9Р-
Пьотр Илич ЧайкоВски

„Старал съм се в музиката си да
пресъздам цялото блаженство и
всички терзания на лЬбовта. “
Пьотр Илич Чайковски
Роден на 7 май 1840 г. във Воткинск, Русия

Умира на 6 ноември 1893 г. в Санкт Петербург
Най-известният руски композитор е роден в планината Урал.

Той е син на минен инженер. К ато дете Чайковски взима уроци по
пиано, но не проявява особен изпълнителски талан т. Когато е на
десет години, семейството му се премества да живее в Санкт Пе
тербург и той е изпратен да учи право. Чайковски е изключително
чувствително дете и много трудно понася раздялата с майка си.
Той е едва на четиринадесет години, когато майка му умира. Нейна
т а смърт дълбоко го травмира. На деветнадесетгодишна възраст
Чайковски завършва училище и постъпва на чиновническа работа
в М инистерството на правосъдието. Бъдещият творец остава
на тази длъжност четири години, през които интересът му към
музиката значително се засилва и той започва да учи композиция
и теория на музиката при Антон Рубинщайн. В 1863 г. ЧайкоВски
напуска работа, за да отдаде цялото си Време и внимание на музи
ката. Той постъпва в новооткритата Петербургска консервато
рия и остава т а м две години.
Никола Рубинщайн основава Московската консерватория и
привлича младия композитор като преподавател по теория на му
зиката. Чайковски остава на този пост през следващите дванаде
с ет години, като през това време създава много о т произведени
я т а си.
В същия период т в о р я т Милий Балакирев, Александър Боро-
дин, Цезар Юои, Модест Мусоргски и Николай Римски-Корсаков.
Те издигат в култ националното и се обявяват срещу силното за
падноевропейско влияние в руската музика. П етим ата композитори
отп равят сериозни упреци към Чайковски, задето не следва приме
ра им.
Композиторът е поставен под изключително нервно напреже
ние, о т една страна о т натоварената си работа, а о т друга - о т
усложненията в личния си живот. В 1877 г. в отчаян опит да се
отърси о т позора на хомосексуализма, Чайковски встъпва в брак с
една своя млада студентка. Тя обаче се оказва емоционално по-нес-
табилна о т самия него. След девет кошмарни седмици, през които
композиторът полага сериозни усилия да се разболее о т бронхоп
невмония, като се хвърля в река Москва, двамата се разделят.
(Чайковски си докарва само лека настинка.) В този най-трагичен
период о т живота на композитора о т пълното отчаяние го спася
ва Надежда фон Мек. Тя е богата жена (която през осемдесетте
години на миналия век наема Клод Дебюси да преподава на децата
й по време на летните ваканции) и предоставя на Чайковски парич
ни средства да пътува из Щвейцария, франция и Италия, осигуря-
вя му и годишна издръжка. Солидната финансова подкрепа на тази
дама продължава тринадесет години, през които двамата никога
не се срещат, но водят богата кореспонденция. Именно в периода
на своята най-дълбока депресия Чайковски създава великолепната
си опера ,Двгений Онегин“ и написва Четвърта симфония, която
посвещава·на мадам фон Мек.
Композиторът претърпява много неуспехи в творческия си
път. Той пише Концерт за пиано в си бемол-минор специално за Ни
кола Рубинщайн, който обаче заявява, че творбата е „неизпълня-
ема“. Същото нещо заявява и Леополд Ауер, когато Чайковски му
посвещава прочутия си Концерт за цигулка. В 1877 г. се състои
примиерата на Аебедово езеро“', критиците се нахвърлят върху
композитора, определяйки музиката към балета за прекалено сим-
фонична. Дори „Спящата красавица“ и Аешникотрошачката“ не
са посрещнати с одобрение о т публиката. Дотогава музиката към
балетите е представлявала съвкупност о т посредствени мелодии.
Чайковски издига балетното изкуство на такава висота, че мно
го велики композитори през двадесети век о т ранга на Стравинс-
ки, Хачатурян, Прокофиев, Копланд и Бърнстейн, т в о р я т музи
ка за този жанр.
Чайковски получава много покани о т чужбина да гостува като
диригент на собствените си произведения. Той предприема някол
ко концертни турнета из Европа. Музиката му добива голяма по
пулярност^! в Съединените щати. В 1891 г. композиторът е пока
нен в Ню Йорк за откриването на „Карнеги хол“. Там той изнася
четири съвместни концерта с известния по онова време диригент
Уолтър Дамрош. Дирижира концерти и във Филаделфия, и в Бал-
тимор заедно с оперетния композитор Виктор Хърбърт. Чайков
ски посещава Вашингтон и Ниагарския водопад. В дневника си той
пише с много топли чувства за престоя си в Америка.
К ато се завръща в Русия, композиторът създава своята пос
ледна Шеста симфония, наречена о т брат му Модест пат ет ич
на“. За първи п ъ т творбата е изпълнена под негово диригентство
на 28 октомври 1893 г. в Санкт Петербург. Д евет дни по-късно
Чайковски умира. Според някои твърдения см ъ р тта му е била при
чинена о т непредпазливо пиене на непреварена вода по време на епи
демия о т холера. Наскоро бяха изнесени сведения, че композито
р ъ т е бил „изправен“ пред „съд на ч е с т т а “ във връзка със сексуал
ното му поведение и е бил „осъден“ на самоубийство. Каквато и да
е причината за см ъ р тта му, т я е лишила човечеството о т един
велик гений.
За щастие Чайковски е вярвал, че всеки ден трябва да се отде
ля време за музика. Така за приблизително двадесет и п ет години
творчески п ъ т той оставя след себе си едно внушително музикал-
но наследство.
Онези, които твърдят, че музиката на Чайковски е прекалено
сантиментална и сърцераздирателна, явно не познават в дълбочи
на творчеството му и не м огат да вникнат в богатството, кра
с о т а т а и изяществото на неговите произведения. В отговор на
обвиненията на „Могъщата петорка“, че творбите на Чайковски
не са написани в национален дух, може да се каже, че музикалното
наследство на композитора е точно толкова руско, колкото и сме
сицата о т руски, немски и френски идеи в цялостния културен об
лик на епохата. Игор Стравински, който написва своя балет „Це
лувката на ф еята“ по теми о т творчеството на Чайковски, каз
ва: „От всички нас той беше най-предан на руската култура.“
ПРОИЗВЕДЕНИЯ: 6 симфонии, 2 концерта за пиано, 1 концерт
за цигулка, 3 балета, няколко опери, между които най-популярни са
„Евгений Онегин“ и „Дама пика“, клавирни произведения, симфонични
поеми, серенади, увертюри, „Увертюра-фантазия: Ромео и Жули
е т а “, камерна музика, сюити, хорови творби, песни.
Нацията създава музиката - компо
зиторът само й придава форма. “
Михаил Глинка (1804-1857)
ДЕСЕТА ГЛАВА
Композитори от различни националности
Голем иш е имена 6 ренесансовата музика и ранната опера са

предимно италианци. С появата на Бах, Хендел, Глук, Хайдн и Мо
ц а р т музиката през седемнадесети и осемнадесети век е домини
рана о т немското влияние. В средата на деветнадесети век се по
явява романтизмът, който дава израз на чувствата и компози
тори о т различни националности вписват имената си в световна
т а музикална култура. В симфоничната музика зазвучават народ
ни песни и танци, 6 основата на опери, балети и програмни творби
залягат действителни исторически събития. Всичко това води до
възникването на националното движение. То продължава и днес.
Шопен внася полски мазурки и полонези в западно-европейска-
т а музикална традиция. В Русия петима велики композитори: Ба-
лакирев, Юои, Мусоргски, Бородин и Римски-Корсаков се стара
я т да създадат нов стил в руската музика, за да я освободят о т
силното западно-европейско влияние. Техните идеи влияят върху
творчеството на съвременниците и последователите им. Гласът
на Чехия звучи в произведенията на Сметана, ДВоржак и Яначек.
Ярки представители на Унгария са Лист, Дохнани, Кодай и Бар-
то к . Франция е страна, в която много различни течения в музика
т а намират своите големи творци - франк, Гуно, Масне, Лало,
Бизе, Сен-Санс, Шабрие и форе т в о р я т в духа на романтизма;
Дебюси и Равел са силно повлияни о т идеите на импресионизма;
С ати е изключително интересен със своята ексцентричност; Пу-
ленк, Мийо, Онегер, д’Енди, Шосон, Русел и Ибер са ярки предста
вители на модернизма. В Испания т в о р я т композитори като Ал-
89
бенис, Гранадос, де файя, Турина и Родриго. Григ „е“ Норвегия.
Сибелиус „е“ Финландия. Англия, за която не може да се каже, че
о т времето на Пърсел и „присвоения“ Хендел е създала големи име
на в музиката, е съживена о т творчеството на Съливан, Елгар,
Делиус, Вогън-Уилямс, Холст, Уолтън, Б ритън и други по-малко
известни композитори. Бразилецът Вила-Лобош и аржентинецът
Алберто Хинастера поставят Южна Америка на музикалната
карта. Северна Америка дава своя принос към музикалното нас
ледство с произведенията на Готшок, Джоплин, Айвз, Гершуин,
Коплънд, Меноти, Барбър, Бърнстейн и други.
Могъщата руска петорка

Операта на Михаил Глинка ,JKuBom за царя“ (1836), поставя
началото на руския национализъм в музиката. Тя вдъхновява гру
па композитори, които наричат себе си „Могъщата петорка“, да
се о п и тат да създадат самобитен руски музикален стил. Ръково
дител на „П еторката“ е МИЛИЙ БАЛАКИРЕВ (1837-1910). На
осемнадесетгодишна възраст той напуска родната провинция и
отива в Санкт Петербург. Балакирев черпи вдъхновение о т рус
к а т а народна музика. Днес произведенията му почти не се изпъл
няват, с изключение на фантазията ,J4с л а м е й но неговите идеи
оказват огромно влияние върху останалите о т групата - Кюи,
Мусоргски, Бородин, Римски-Борсаков - а също, до известна сте-
neHq и върху Чайковски.
ЦЕЗАР КЮИ (1835-1918) е първоначално военен инженер, но
впоследствие се изявява като талантлив композитор и писател.
В своята книга Музиката в Русия“ (1880), а също в множество
стати и в различни вестници и списания, той изразява с думи наци-
оналистичните идеи и принципи, които останалите о т „Могъща
т а петорка“ въплъщават в музиката си. По ирония на съдбата
обаче днес най-известното произведение на Кюи е една кратка пи
еса за пиано, наречена „Ориенталска
Преди да се запознае с Кюи и Балакирев, МОДЕСТ МУСОРГ
СКИ (1837-1881) е офицер в градската стража на Санкт П етер
бург. Той умее да свири на пиано, но тъй като никога преди това не
се е занимавал с хармония и композиция, започва да взима уроци
при Балакирев. Ж и вотъ т му е изпълнен с противоречия и личностни
конфликти. В 1858 г. Мусоргски напуска армията. След освобожда
ването на крепостните селяни в 1861 г. той е принуден две години
да помага при управлението на семейното имение. По-късно пос
тъпва на работа в М инистерството на съобщенията. През цяло
т о то ва време Мусоргски не престава да твори. След см ъ ртта
на майка си 6 1865 г. той започва да пие. В 1867 г. Мусоргски е увол
нен о т М инистерството. Л я т о т о на същата година прекарва в
къщ ата на брат си, където пише едно о т своите най-известни и
обичани произведения ,Кощ на голия връх“. Творбата е включена
о т У олт Дисни във „фантазия“.
Инструментални откъси о т оперите „Сорочински панаир“ и
,гХованщина“ са добили днес голяма популярност и често се изпъл
няват о т оркестрите по света. Великолепната опера ,Корис Го-
дунов“ е най-прочутото произведение на Модест Мусоргски. Това
е една о т малкото оперни творби, в които главният герой е бас.
Благодарение именно на ролята си в „Борис Годунов“ големият рус
ки бас фьодор Шаляпин (1837-1938) добива световна известност.
Тази опера е написана в духа на реализма и оказва силно влияние
върху младите италиански композитори Маскани и Леонкавало.
,Картини от една изложба“ на Мусоргски е любимо произведе
ние на всички почитатели на хубавата музика. Състои се о т ня
колко пиеси за пиано, вдъхновени о т картините на Виктор Х арт-
ман, приятел на композитора. Това е една великолепна програмна
творба, която събужда въображението на слушателя и го кара да
„си представи“ музиката. Произведението „Картини о т една из
ложба“ е приспособено за оркестър в 1922 г. о т Морис Равел.
През м ар т 1881 г. Мусоргски умира о т алкохолна епилепсия.
Незавършените му композиции са издадени по-късно о т Римски-
Корсаков. Мусоргски е единственият композитор със сравнител
но оскъдно музикално образование, оказал такова изключително
влияние върху други творци, между които Дебюси, Сати, де файя,
Копланд.
АЛЕКСАНДЪР БОРОДИН (1833-1887) е незаконен син на гру
зински принц. Когато е едва на шестнадесет години, той вече сви
ри добре на пиано, цигулка и виолончело. Бородин завършва медици
на и на двадесет и осемгодишна възраст започва да изнася лекции в
Петербургската медицинска академия. Той прави много научни из
следвания, пише сериозни трудове и става уважаван а в т о р и т е т в
о бластта на химията. В 1862 г. Бородин се запознава с Балакирев,
с чиято помощ успява да осъществи голямата м ечта на живота
си - да се посвети на музиката. Той създава свои собствени твор
би, изнася концерти като пианист. Бракът на Бородин му донася
истинско семейно щастие. В 1872 г. композиторът основава Жен
ско медицинско училище, където преподава до см ъ ртта си. Той уми
ра на 28 февруари 1887 г. по време на тържество, организирано в
негова чест послучай завръщането му о т успешно концертно тур
не в Г ермания.
Произведенията на Бородин се отличават с прецизен, изчис
тен стил, нежна хармоничност, пищен инструментален колорит.
Музикалното му творчество включва 2 симфонии, 2 струнни квар
тета, симфоничната поема „Из степите на Средна Азия“, 11 пес
ни, операта „Княз Игор“ (завършена о т Римски-Корсаков), о т ко
я т о най-известни са т.нар. ,ф1оловецки танци“. Най-хубавите ме
лодии о т музиката на Бородин са включени в мюзикъла на Бродуей
„Късмет“, създаден в 1853 г. Мюзикълът дава една чудесна въз
можност масовият зрител да се запознае с най-хубавите мотиви
о т творчеството на този руски композитор. В 1955 г. е направе
на филмова версия на „Късмет“.
НИКОЛАЙ РИМСКИ-КОРСАКОВ (1844-1908) е о т аристок
ратичен произход. Той започва да взима уроци по пиано на ш естго
дишна възраст. На дванадесет години постъпва в Петербургско-
т о военно-морско училище, но не изоставя музикалните си занима
ния. В 1867 г. Римски-Корсаков среща Балакирев, който го запозна
ва с Кюи, Мусоргски и Бородин и го насърчава да започне да компо
зира. След завършване на Военно-морското училище той предпри
ема околосветско пътешествие (1862-65). Когато се завръща в
Русия Римски-Корсаков започва да пише своята Първа симфония,
като се осланя изцяло на непогрешимата си интуиция и безупречен
слух, тъй като никога дотогава не е учил хармония или теория на
музиката. Макар и самоук композиторът става блестящ теоре
ти к и в 1871 г. постъпва на работа като преподавател в Петер-
бургската консерватория. Сред студентите му са бъдещи знаме
нитости като Глазунов, Лядов, Аренски, Иполитов-Иванов, Гре-
чанинов и Стравински. В 1873 г. Римски-Корсаков напуска флота,
но става инспектор на военно-морските оркестри. Той се задържа
на този пост до 1884 г., когато длъжността е закрита.
Освен че завършва произведенията на покойните си съмишле
ници, Римски-Корсаков пише петнадесет опери, които се изпълня
в а т предимно в славянските страни. Най-известните му творби
са оркестрови сюити, създадени по мотиви о т оперите му „Злат-
ното петле“, ,Дар Салтан“ - тази сюита включва виртуозната
пиеса за цигулка „Полетът на бръмбара“. Много популярна пиеса
за пиано става т.нар. „Индийска песен“ о т операта „Садко“. Дру
ги известни оркестрови шедьоври са „Шехеразада“, сюита по при
казки о т „Хиляда и една нощ“, „Испанско капричио“, великденска
увертюра“ и увертюра към операта ,.Майска нощ“. Втората сим
фония на Римски-Корсаков, наречена ,Антар“ (1897) е много ин
тересно произведение и заслужава особено внимание.
Междинното поколение
М ястото на „Могъщата петорка“ на музикалната сцена е за
е т о о т едно ново поколение композитори - всички с изключение на
един са ученици на Римски-Корсаков. За съжаление т е о с та в а т ня
как на заден план и никога не добиват голяма популярност, защо
т о се появяват СЛЕД апогея на руските националисти и ПРЕДИ
съвременните руски композитори, оказали изключително влияние
върху музикалната култура на двадесети век. '
АНАТОЛИЙ ЛЯДОВ (1855-1914) твори в духа на идеите на
„Могъщата петорка“, но не успява да достигне тяхн ата извест
ност. Неговите симфонични поеми „Омагьосаното езеро“, ,Каба
Яга“, ,Кикимора“ и пиесата за пиано ,Музикална кутийка“, напи
сани между 1909 и 1914 г., се отличават с невероятна красота и
оркестров колорит. Те се радват на завидна популярност сред лю
бителите на музиката. В 1878 г. Лядов става преподавател в Пе-
тербургската консерватория. Прокофиев е негов ученик.
МИХАИЛ ИПОЛИТОВ-ИВАНОВ (1859-1935) учи в Петер-
бургската консерватория между 1875 и 1882 г. По-късно започва
работа като оперен диригент. В 1893 г. става преподавател в Мос
ковската консерватория, а след Октомврийската революция - неин
директор. Произведенията на Иполитов-Иванов са силно повли
яни о т стила на Римски-Корсаков. Творчеството му включва опе
ри, камерна музика, оркестрови пиеси. Най-популярната негова
творба е с/оитата ,Кавказки скици“ (1895).
АНТОН АРЕНСКИ (1861-1906) е професор по хармония и кон
трапункт в Московската консерватория в периода 1882-95 г. След
то ва заема м ясто то на Балакирев като директор на Придворна-
т а певческа капела в Санкт Петербург (1895-1901). Аренски пише
една опера, много песни, клавирно трио и други мелодични произве
дения за пиано. Особено красива и интересна е неговата СЬита за
две пиана, с нейната нежна валсова част.
АЛЕКСАНДЪР ГЛАЗУНОВ (1866-1901) е най-продуктивни-
ят от ,гмеждинното поколение“руски композитори. Неговата пър
ва симфония е изпълнена о т Балакирев, когато Александър е само
на шестнадесет. Няколко години по-късно Глазунов има редкия шанс
да се срещне лично с Л ист във Ваймар и да слуша творби на Ваг
нер. В 1899 г. той започва да преподава в Петербургската консер
ватория, а в 1905 г. става неин директор. Глазунов заема този пост
до 1928 г., когато напуска Русия. Сред неговите ученици е Дмитрий
Шостакович. В 1929 г. композиторът посещава Съединените ща
ти , след което се установява окончателно в Париж.
По-голямата част о т творчеството на Глазунов е създадено
в годините преди Първата световна война - 9 симфонии, 2 концер
т а за пиано, концерт за цигулка (който обикновено е включен в
репертоара на всеки голям цигулар), концерт за саксофон, камерни
произведения. Най-известните негови творби са няколко откъса
о т балета ,Каймонда“, красивата chuma от балета „Сезони“, два
прекрасни Концертни Валса. Глазунов съчетава в творчеството
си националистични идеи, изящна музика, лирично чувство. С това
то й възстановява връзката между руската и европейската музи
ка. Напоследък се наблюдава възобновен интерес към произведени
я т а на този руски композитор.
Въпреки своята крайна бедност, ВАСИЛИЙ КАЛИННИКОВ
(1866-1901) намира много добър учител по музика в лицето на Си-
мон Кругликов, с когото се запознава в Москва. В 1892 г. Калинни-
ков се запознава с Чайковски, който одобрява произведенията му
и моли своя издател да публикува някои о т творбите на младия
композитор. Калинников е болен о т туберкулоза и заминава за Ял-
т а с надеждата, че морският климат ще му подейства добре. Там
го намира Рахманиноб и поразен о т ужасните условия, при които
живее Калинников, му изпраща пари и му оказва съдействие за пуб
ликацията на неговите две симфонии. Първата симфония донася
на композитора голям успех, т я е изпълнена в Берлин и Виена. Пре
миерата на втората симфония се състои в 1898 г. в Киев. С ти
л ъ т на Калинников се отличава с интересни фолклорни мотиви,
което говори за силното влияние на Бородин.
По ирония на съдбата след см ъ р тта на композитора негова
т а вдовица получава десет пъти по-голяма сума, отколкото Ка
линников някога е получавал, срещу съгласието й да бъдат публи
кувани останалите творби на мъжа й. Сред излезлите посмъртно
произведения на композитора са: лиричната симфонична поема ,JCe-
дър и палма“, музика към ,Дар Борис“, 2 интермеци за оркестър. В
последно време бяха издадени доста компакт дискове с музика на
Калинников. Според специалисти, ако коварната болест не била
сложила край на живота му, той е щял да бъде един о т най-извест
ните руски композитори.
АЛЕКСАНДЪР СКРЯБИН (1872-1915) е роден на 6 януари в
Москва. Баща му е адвокат, а майка му - пианистка. Александър
проявява изключителен музикален т а л а н т още като дете. Той по
пада в класа по пиано на Зверев, заедно с Рахманинов. Негови учи
тели в Московската консерватория (в периода 1888-92) са Танеев
и Аренски. Между 1898 и 1903 г. Скрябин преподава пиано в Москов
ската консерватория, но раб отата започва да го отегчава и той
заминава за Швейцария. В 1905-6 г. композиторът предприема тур
не из Съединените щати, по време на което музиката му е високо
оценена о т диригента Сергей Кусевицки. Той става негов покро
вител. В 1908 г. в Брюксел Скрябин попада под силното влияние на
теософията и мистицизма и започва да смята музиката си за „въз

вишена екстатична мистерия“. Тези негови идеи намират отра
жение в Четвъртата му симфония, наречена ,Поема на екстаза“.
В 1910 г. композиторът предприема турне из Русия с оркестъра на
Кусевицки, а през следващата година изпълнява свои композиции
в Амстердам с оркестъра на Концертгебау, под диригентството
на Вилем Менгелберг. В 1914 г. Скрябин изнася рецитали в Лондон,
а на представянето на своята Пета симфония, ,Дрометей“ (с ди
ригент сър Хенри Ууд), изпълнява соловата партия в собствения
си Концерт за пиано. По време на едно турне в Русия композито
р ъ т умира в Москва на 27 април 1915 г. о т тумор на устните.
Ранните произведения на Скрябин са повлияни о т творчест
вото на Л ист и Шопен. Композиторът създава т.нар. „мистичен“
акорд, серии о т кварти - до, фа-диез, си-бемол, ми, ла, ре - промен
лив дисонанс, който го извежда на прага на атоналната музика.
О т многобройните клавирни творби на Скрябин най-известен е не
говият Етюд в си-диез минор. Напоследък произведенията на т о
зи композитор се радват на подчертан интерес.
РЕЙНОЛД ГЛИЕР (1875-1956) също спада към „междинното
поколение“ руски композитори. Той учи в Московската консерва
тория (1894-1900) заедно с Аренски, Танеев, Иполитов-Иванов. В
периода 1913-20 г. Глиер заема поста директор на Киевската кон
серватория. Негови ученици са Прокофиев и Хачатурян. За разли
ка о т други свои именити съвременници, Глиер остава в Русия по
време на бурните исторически събития в началото на века. Него
в ата музика е силно повлияна о т идеите на национализма, заради
което след Октомврийската революция получава одобрението на
съветския режим . Освен като композитор, Глиер се изявява като
талантлив пианист и диригент. Творчеството му включва: 3 сим
фонии (о т които т р е т а т а , ,Д ля Муромец“ е изключително попу
лярни), 4 струнни квартета, 2 опери, 1 концерт за арфа, 1 концерт
за виолончело, 123 песни, 175 пиеси за пиано, камерна музика. Увер-
тЬрата към балета бронзовият конник“ се изпълнява много чес
т о , но най-популярната творба на Глиер е сЬитата из балета „Чер
веният м ак“.
Чехия
БЕДРЖИХ СМЕТАНА (1824-1884), считан за баща на чеш
ката музика, изминава тежък творчески п ъ т преди да получи приз
нание. Той прави опит да основе музикално училище в Прага, но на
чинанието претърпява финансов неуспех. По онова време полити
ческата обстановка в града е раздирана о т противоречия между
онези, които искат независимост, и онези, които предпочитат Че
хия да остане в рамките на Австро-унгарската империя. Към т о
ва се прибавя и личната трагедия на композитора, причинена о т
см ъ р тта на тр и о т общо четирите му дъщери. Сметана се пре
м ества в Швеция, където организира симфоничен оркестър, с кой
т о концертира като диригент. През следващите п ет години той
запознава шведската публика с „новата“ музика на Менделсон,
Л ист и Вагнер. Започва да пише и собствени произведения. В 1859 г.
умира съпругата му и той се жени повторно. В 1861 г. след пораже
нието на австрийците о т Наполеон III настъпва разцвет на чеш
ката култура и Сметана решава да се завърне в родината си. Пър
вите му две опери се радват на огромен успех. О т общо ш естте
опери на Сметана най-известна и обичана е ,Дродадена невеста“
(1866) заради жизнерадостните мелодии и бързи, закачливи полки.
В 1874 г. Сметана представя на музикалната публика Анто-
нин Дворжак; под негово диригентство е изпълнена Симфония в ми
бемол-мажор на младия чешки композитор. Едно о т най-известни
т е произведения на Сметана е цикълът от шест симфонични по
еми, озаглавен ,Моята родина“. Особено красива е поемата Д ъл-
тава“, разказваща за пътя дълъг 270 мили, който изминава река
т а о т извора си в планината до Прага. Композиторът пише де
сет великолепни чешки танца, предназначени за клавирно изпълне
ние, а също и вокална музика. В последната част на струнния квар
т е т ,Д з моя живот“ Сметана сякаш загатва за пронизителния
звук, който бучи в ушите му и нарушава спокойствието му. Ком
позиторът става психически нестабилен и през април 1884 г. е при
е т в лудница, където умира месец по-късно. Сметана се ползва с
обичта и уважението на своя народ. Патриотичният дух, въплъ
т ен в неговото творчеството, както и сцените о т историята,
легендите, фолклора, и пейзажа на Чехия, пресъздадени в музиката
му, помагат на чешкия народ да преоткрие себе си.
АНТОНИН ДВОРЖАК (1841-1904) започва музикалната си
кариера като виолист в оркестъра на един пражки оперен театъ р.
Някои о т концертите на състава са дирижирани о т Вагнер, а в
1866 г. постоянен диригент на оркестъра става Сметана. Двор
жак се сприятелява с Брамс, който му оказва съдействие за публи
кацията на част о т творбите му. Младият композитор бързо
печели популярност. Особено успешни са концертите му в чужби
на. В Англия му оказват много топъл прием. Дворжак пише сво
я т а Седма симфония (1885) специално за филхармонията в Бир
мингам. О т Кембридж го удостяват с почетна докторска сте
пен. В 1890 г. композиторът посещава Русия. В 1891 г. става пре
подавател в Пражката консерватория. В периода 1892-95 г. заема
поста директор на Националната консерватория в Ню Йорк. През
то ва време създава два прекрасни струнни к вартета във фа-ма-
жор и ми бемол-мажор, 1 Концерт за виолончело, П ета симфония и
последната Девета симфония „Из новия свят“. По време на прес
т о я си в Съединените щ ати Дворжак прекарва л е т а т а в градче
т о Спилвил, щ ата Айова, където много о т фермерите са чехи. Все
още е запазена къщата, в която е живял. По-късно композиторът
се завръща в Прага и осъществява м еч тата си да напише хубава
опера - „Русалка“.
Въпреки хвалебствията и почестите, с които е отрупан, Двор
жак остава скромен човек, дълбоко свързан с чешката култура.
Той се прекланя пред великите класически композитори - Моцарт,
Хайдн, Бетовен и Ш уберт- възхищава се о т някои аспекти на Ваг-
неровия стил, а по отношение на симфоничната форма ревностно
подражава на Брамс. Музиката на Дворжак е изпълнена с фолк
лорни мотиви, а сти лът му е пищен и колоритен. Сред най-извес
т н и т е произведения на композитора се нареждат: 9 симфонии,
концерт за пиано, концерт за цигулка, концерт за виолончело, 5
симфонични поеми, 2 Славянски рапсодии, „Славянски танци“, „Ле
генди“, „Реквием“, камерна и вокална музика.
ЛЕОШ ЯНАЧЕК (1854-1928) работи отначало като учител и
диригент на хор в Бърно. На двадесет и петгодишна възраст пос
тъпва в Лайпцигската консерватория, В 1881 г. той се завръща в
Бърно и се жени за една о т бившите си ученички. Яначек отделя
подчертано внимание на моравската народна музика, основава ор-
ганна школа и започва да издава музикално списание, пише опери,
оркестрови сюити. Творбата, която му спечелва международно
признание е операта Денуфа“, създадена в периода 1894-1903 г. и
изпълнена за първи п ъ т в Прага в 1916 г. Творчеството на Яначек
е пропито с патриотична гордост, породена о т извоюването не
зависимостта на Чехия след Първата световна война. На седем
десетия си рожден ден композиторът е удостоен с почетна док
торска степен от Мазарикския университет.
П рочутата „Синфониета“ е написана в 1926 г. Късното тво р
чество на Яначек е доста модернистично, оркестрацията е необи
чайна и често пъти е истинско предизвикателство за слушателя.
Макар че Яначек става известен с инструменталните си произве
дения, днес той се счита за един от най-интересните оперни ком
позитори на двадесети век.
ЙОЗЕф СУК (1874-1935) е ученик на Антонин Дворжак и впос
ледствие се жени за дъщеря му. Ранните творби на Сук - сред ко
и то е „Серенада“ в ми-бемол - съвсем естествено са повлияни о т
стила на Дворжак. По-късно той се увлича о т властващите в на
чалото на двадесети век модернистични тенденции и до известна
степен творбите му м огат да се причислят към атоналната му
зика. Най-хубавите му произведения са записани на компакт диск.
Чешкият цигулар Йозеф Сук (1929- ) е внук на композитора.
БОХУСЛАВ МАРТИНУ (1890-1959) е роден 6 камбанарията
на църквата в селцето Полика, където баща му работи като но
щен пазач. На седемгодишна възраст той започва да взима уроци
по цигулка при местния шивач. По-късно учи в Пражката консер
ватория (1906-09) и в Пражката органна школа. След това пос
тъпва на работа като музикант във втори цигулки на Чешка фил
хармония. В 1923 г. Мартину заминава за Париж и става ученик на
Албер Русел (1869-1937). Творбите на композитора се приемат доб
ре в Европа. В 1932 г. неговият струнен сек стет печели наградата
Елизабет Спраг Кулридж.
Когато през юни 1940 г. немците нахлуват в Париж, Мартину
успява да избяга в Ню Йорк през Португалия. След обявяване неза
висимостта на Чехословакия в 1945 г. композиторът получава пред
ложение да стане преподавател в Пражката консерватория, но ня
ма възможност да приеме. Вместо това започва да изнася лекции
в Принстън (1948-51). Мартину прекарва по-голямата част о т жи
вота си в чужбина, но неговата музика е пропита с носталгия по
родината. Лиричната му творба б памет на Лидице“ е посветена
на трагедията на всички мъже и момчета над шестнадесет годи
ни, които са били екзекутирани през 1943 г. в това селце о т нацис-
т и т е . В 1953 г. Мартину се завръща в Европа и прекарва о с т а т ъ
ка о т живота си в Швейцария. Двадесет години след неговата
смърт тленните му останки са преместени в семейната гробни
ца. В
1990 г. с пищни търж ества в цяла Чехия беше отпразнувана с то
годишнината о т рождението на композитора. Творчеството му
включва една опера, няколко балета, инструментална, вокална и
камерна музика.
Полша
След Шопен Полша за дълго време не може да се похвали с голе
ми имена в класическата музика. Едва в края на миналия и начало
т о на нашия век се появяват талантливи полски композитори, ко
и то им ат значителен принос за развитието на съвременната му-
Зика
ИГНАСИ ЯН ПАДЕРЕВСКИ (Куриловка, 18 ноември 1860 г.
- Ню Йорк, 29 юни 1941 г.) се изявява като пианист, композитор и
политик. Още като дете Падеревски проявява изключително му-
зикално дарование. Той учи във Варшавския музикален и н сти тут,
в Берлин, а по-късно - при именития полски пианист Теодор Леше-
тиц ки (1830-1915) 6ъВ Виена. Падеревски започва да композира соб
ствени творби на шестгодишна възраст. В 1888 г. той предпри
ема турне из Европа, Южна Африка, Австралия, Нова Зеландия,
Северна и Южна Америка. Така започва зашеметяващата му кон
цертна кариера като пианист. В същото време Падеревски не прес
тав а да композира. През този период той създава операта „Мак-
ру“ (1892-1901), Симфония опус 24, полонеза „фантазия“ опус 19 за
пиано и оркестър и Концерт за пиано (1888). Всички тези произве
дения носят типичните черти, характерниза късния романтизъм
в полската музикална школа. Н ай-известната творба на Паде
ревски е клавирната миниат/ора Менует В сол-мажор.
През Първата световна война композиторът се посвещава
изцяло на полската кауза и след обявяване независимостта на Пол
ша в 1919 г. той става министър-председател и министър на вън
шните работи в първото правителство на страната. В 1922 г.
Падеревски се връща към концертната си кариера, като предос
т ав я средствата о т рециталите си за ж ертви те о т войната.
Той поставя началото на няколко музикални конкурса, които впос
ледствие продължават да се организират о т основаната фонда
ция Падеревски. В 1937 г. композиторът се снима в английския филм
,у\.унна с о н а т а Под негово покровителство в 1936-38 г. са събра
ни и издадени съчиненията на Шопен. Падеревски умира в Ню Йорк
на 29 юни 1941 г., когато родината му отново е под окупация -
този п ъ т о т немците през В тората световна война.
КАРОЛ ШИМАНОВСКИ (Украйна, 6 октомври 1882 г. -
Швейцария, 29 м ар т 1937 г.) е роден в семейство на богаташи, ко
и то като много други заможни поляци притежават земи в Украйна.
В 1903 г. т о й заминава за Варшава, за да учи музика. В периода
1905-1908 г. Шимановски живее в Берлин, където попада под вли
янието на Рихард Щраус и пише своята първа симфония. След т о
ва младият композитор се завръща в Полша. Негови покровители
с т а в а т пианистът Артур Рубинщайн и цигуларят Павел Бочан-
ски - именно той вдъхновява Шимановски да напише първия си кон
церт за цигулка. Композиторът посещава много европейски стра
ни. О т 1926 до 1930 г. заема поста директор на Варшавската кон
серватория, като прави много нововъведения в м етодите на обу
чение. Неговото произведение „Стабат Матер“ (1928) му донася
небивал успех. В 1933-34 Шимановски предприема концертни ту р
нета из Европа. Но са съжаление не успява да се пребори с туберку
лозата и само след няколко години болестта отнема живота му.
К ом позиторът създава 4 симфонии, 2 концерта за цигулка,
оркестрова, камерна, вокална и клавирна музика. Различните е т а
пи в творчеството му носят характеристиките на музикалните
течения в началото на двадесети век; ранните му произведения са
повлияни о т духа на импресионизма, а в по-късните творби на ком
позитора се прокрадват необичайни ритми и тонови съчетания.
Шимановски се възхищава о т Шопен, което обяснава присъстви
е т о на полски мотиви в музиката му. Най-известното произве
дение на композитора е ,Крал Роджър“ (1920-24).
ВИТОЛД ЛЮТОСЛАВСКИ (Варшава, 25 януари 1913 г.) учи
в родния си град. Между 1939 и 1945 г. работи като пианист в раз
лични кафенета, като в същото време пише музика в характерния
народен песеннен стил. След 1959 г. Лютославски използва в произ
веденията си дванадесеттонова система, което говори за влияни
е т о на Веберн. По-късно композиторът съчетава в творбите си
алегоричен стил с традиционните форми на хармонията. Тези о т
личителни черти на музиката му присъстват във Втора (1967) и
Трета (1983) симфонии, в Концертите за Виолончело (1970), обой и
арфа (1980), и вокалните му произведения за хор, написани по текс
тове на френски стихотворения. Лютославски се изявява като до
бър педагог и диригент (на собствените си творби).
КШИЩОВ ПЕНДЕРЕЦКИ (Дебика, 23 ноември 1933 г.) за
вършва Краковската музикална гимназия (1955-58), след което ра
боти т а м като преподавател, а в 1972 г. става нейн директор. В
1975 г. започва да изнася лекции в Йейлското музикално училище.
Пендерецки е изклЬчително авангарден композитор. Той експери
ментира с гласовите възможности на певците, с виртуозитета
на изпълнителите; включва в произведенията си най-необичайни
звуци - шумолене на хартия, стържене на трион, почукване на дър
во, щракане на клавиатурата на пишеща машина, пищене, съскане.
Някои о т тези оригинални звукови ефекти са използвани в твор
б ата му „Пасион на Лука“ (1966). Пендерецки пише инструментал
на, камерна и хорова музика. Най-известното му произведение е
,Догребална песен за жертвите на Хирошима“ за 52 струнни инс
трум ента (1960).
ХЕНРИК МИКОЛАЙ ГОРЕЦКИ (1933- ) завършва музикал-
ното си образование в Полша. През ш естдесетте години на нашия
век то й посещава Париж и Дармщ ат (Германия), където се среща
с именитите представители на следвоенната сериална музика Пиер
Булез и Карлхайнц Щокхаузен. В 1965 г. Горецки губи интерес към
дисонанса и започва активно да се интересува о т католицизъм и
о т народна музика. Политическата обстановка в Полша лишава
композитора о т признание в родната му страна. В 1979 г. Горецки
се отказва о т поста си на преподавател, заради което произведе
нията и концертите му биват бойкотирани. Това стечение на об
с т о я т е л с т в а т а предоставя на композитора свободно време за
творчество.
Горецки има много почитатели в чужбина. Сред тях са дири
ге н т ъ т Денис Ръсел Дейвис и Струнният к в а р те т „Кронос“. В
1992 г. за първи п ъ т на Запад е изпълнена Трета симфония на ком
позитора (1976 г.) с участието на Доон Ъпшоу - сопран. Творбата
е посрещната с възторг и бурно одобрение и е обявена за образец на
съвършенство. Това изключително въздействащо произведение съ
четава полска молитва о т петнадесети век, (Дева Мария оплак
ва см ъ р тта на Христос), първите редове о т „Аве Мария“ на пол
ски, написани о т осемнадесетгодишно момиче на стен ата на ки
лия в Гестапо, и полска народна песен, разказваща за мъката на
една майка, чийто син е паднал убит на война („Той лежи в своя
гроб, а аз не знам дори къде е...“). В момента Горецки получава пред
ложения о т цял свят неговата Т рета симфония да бъде записвана
и изпълнявана.
Унгария
Л ист живее седемдесет и п ет години. Неговият дълъг, ярък
творчески п ъ т оказва силно влияние върху повече о т едно поколе
ние композитори и оставя траен отпечатък върху музикални т е
чения и исторически събития. Много композитори подражават на
стила му. След см ъ р тта на Л ист трима унгарски композитори
поемат о т него флага на музикалния национализъм.
ЕРНО (ЕРНСТ) ФОН ДОХНАНИ (1877-1960) завършва Му-
зикалната академия в Будапеща (1894-97). Той получава световно
признание като талантлив пианист (смята се за един о т най-доб
рите) и композитор. Между 1905 и 1915 г. Дохнани преподава в Хох-
шуле в Берлин. В 1919 г. се завръща в Будапеща, става директор на
Консерваторията, изявява се като педагог, диригент, композитор
и пианист. Сред учениците му е Георг Солти - един от най-велики
те диригенти на нашия век. В 1931 г. фон Дохнани заема поста
директор на Унгарското радио, а в 1934 г. се връща на работа в
Хохшуле. В 1949 г. той заминава за Съединените щ ати и се уста
новява да живее там .
Дохнани се счита за един от най-големите творци на съвре
менната унгарска музика. С тилът му съчетава виртуозитета на
Л ист с оркестрацията на Брамс. Композиторът покровителст
ва Кодайи Барток. Творчеството му включва: 3 опери (1912,1922,
1929), 2 симфонии (1901, 1944), 2 концерта за пиано (1898, 1947), 2
квин тета за пиано (1895,1914), 2 концерта за цигулка (1915, 1950),
1 соната за цигулка и виолончело, 3 струнни к вартета (1899,1906,
1926), клавирни произведения, между които 4 рапсодии. Най-извес
т н а т а творба на Дохнани е бариации на приспивни песен“ (1914).
Внукът на композитора, Кристоф, роден в 1929 г. в Берлин, е мно
го прочут диригент. Той е ръководил франкфуртската и Хамбург
ската опери, Лондонската филхармония, а о т 1984 г. дирижира
Клиблъндския симфоничен оркестър.
ЗОЛТАН КОДАЙ (1882-1967) е роден 6 семейство на музикан
ти. Баща му е цигулар, а майка му - пианистка. В 1900 г. той пос
тъпва в Будапещенския университет и в Музикалната академия
„Лист“, където учи при Янош Кеслер - учител на фон Дохнани и на
Барток. В 1905 г. Кодай завършва висшето си образование и съв
местно с Барток, започва да събира и записва народни песни. Посе
щава Байройт, Залцбург, Берлин, Париж и разширява значително
музикалната си култура. В Париж той е силно повлиян о т импре
сионизма на Дебюси. Кодай работи заедно с Барток. Д вамата из
насят първите си квартети в 1910 г. Техните съвместни концер
т и поставят началото на съвременната унгарска музика.
В творчеството си Кодай се придържа предимно към мотиви
о т унгарското музикално наследство. Произведенията му са неж
ни и мелодични. Композиторът създава три опери, едната о т ко
ито, ,уХари Янош“, написана по мотиви о т унгарския фолклор, е
известна повече като сюита. Кодай пише хорова, камерна и оркес-
трова музика. Едно о т най-известните му произведения се нари
ча „Танци от Таланта“ (по името на провинцията, в която той е
израсъл). Кодай създава метод за преподаване на музика на деца,
който носи неговото име.
БЕЛА БАРТОК (1881-1945) получава първите си уроци по му
зика о т майка си. Бащ ата на Бела умира, когато момчето е едва
на осем години. В 1894 г. семейството се премества да живее в
Братислава, където Барток постъпва в гимназия. По това време
в същото училище учи и Дохнани. Бела започва да взима уроци по
пиано и пише първите си композиции. В 1898 г. той е приет във
Виенската консерватория, но предпочита да учи заедно с Дохнани
в Музикалната академия в Будапеща (1899-1903). Барток учи пи
ано в класа на Ищван Томан (ученик на Лист), а композиция - при
Янош Кеслер. Младият композитор се възхищава о т музиката на
Вагнер и Рихард Щраус. Влиянието на Щраус се долавя в симфонич-
ната поема на Барток ,Дошут“ (1903). В това произведение при
с ъ с т в а т и унгарски мотиви, характерни за стила на Л ист. В
1904 г. младият композитор започва да се изявява като та л а н т
лив пианист и пише собствени клавирни виртуозни пиеси „а 1а Л ист“.
В 1907 г. той е назначен за заместник на Томан в Музикалната
академия.
В музиката на Барток присъстват автентични унгарски фол
клорни мелодии, чувства се и влиянието на Щраус и Мусоргски. Чер
т и о т стила на Стравински и Шонберг се долавят в неговите две
сонати за цигулка (1921-2).
Барток постепенно започва да печели международно призна
ние. В 1926 г. той написва първия си клавирен концерт, в който се
опитва да накара пианото да зазвучи като ударен инструмент. В
последвалите два струнни к вартета композиторът продължава
да експериментира с нови звуци и ритми.
В 1923 г. Барток се развежда и се жени повторно. В 1940 г. той
и съпругата му напускат военна Европа и заминават за Ню Йорк.
Композиторът никога не се приспособява към живота в Америка.
Той изпада в парични затруднения, здравето му се влошава. Но въп
реки проблемите, в 1943 г. Барток написва своя великолепен к о н
церт за оркестър“, а в 1945 г. създава Третия сц клавирен кон
церт. Творбите на композитора се радват на голям успех заради
красотата и колорита на музиката.
Израел
ПОЛ БЕН-ХАИМ (1897-1984) е роден в Мюнхен и завършва
м естн ата Музикална академия. В 1931 г. той емигрира в Палес
тина, която по онова време е п ротекторат на Британската им
перия. В 1949 г. страната получава независимост и е наречена Из-
' раел. Бен-Хаим приема еврейско име и започва да композира музи
ка, съчетавайки в произведенията си източни мелодии с елементи
о т западно-европейската традиция. Творчеството му включва:
две симфонии, написани по времето на В тората световна война,
концерт за цигулка (1960), концерт за виолончело (1962), камерна
и хорова музика.
АЛЕКСАНДЪР ЮРАЯ БОСКОВИЧ (1907-1964) е роден в Тран
силвания, Румъния. Той учи във Виенската музикална академия
(1924), а също и в Париж (1925) при Пол Дюка, Надя Буланже и
Алфред Корто. Преди да емигрира в Палестина в 1938 г. и да с т а
не преподавател в Музикалната академия в Тел Авив, Боскович
прави кариера като диригент и пианист. В произведенията си ком
позиторът съчетава елементи о т съвременния музикален стил и
традиционни еврейски мелодии. Боскович пише най-известните си
творби през ш естдесетте години на века. Това са кантатата Д ъ
щеря на Израел“ и „Concerto da camera“. Между 1955 и 1964 г. ком
позиторът сътрудничи като музикален критик на израелския вес
тник ,Jla’aretz“. Негова ученичка е Ш уламит Ран, една от най-из
вестните диригентки на нашето съвремие.
ЕДЕН ПАРТОС (1907-1977) е роден в Унгария. Той учи цигул
ка в Кралската музикална академия в Будапеща (1918-1924) при
Йено Хубай (1858-1937) и Золтан Кодай (1882-1967). В 1938 г. Пар-
т о с заминава за Палестина, а в 1956 г. става концертмайстор на
Израелска филхармония. В 1951 г. той заема поста директор на
Музикалната академия в Тел Авив. Партос пише три концерта за
виола и на премиерите им сам изпълнява соловите партии. В 1971
г. композиторът заминава за Холандия, за да експериментира с
тридесет и една тонова система, предложена о т холандския ма
тем ати к Кристиан Хюгенс. В 1952 г. Партос печели наградата
на Юнеско за симфоничната си фантазия „Ein Gev“. Творчество
т о му включва оркестрова, камерна, клавирна и вокална музика.
ЙОЗЕф ТАЛ (1910- ) учи при Паул Хиндемит в Берлинската
музикална академия. В 1934 г. то й емигрира в Палестина и в
1936 г. започва да преподава пиано и композиция в Йерусалимската
консерватория. В 1948 г. консерваторията е преименувана на Из
раелска музикална академия и Тал с та в а неин директор до
1952 г. и впоследствие композиторът заема поста декан на музи
калния ф акултет в Еврейския университет и оглавява Израелския
център по електронна музика. Тал концертира като диригент и
пианист с Израелската филхармония, а също и със световно извес
тни европейски оркестри. В 1971 г. композиторът получава Наг
радата на Израел. В 1975 г. е удостоен с Берлинската награда за
изкуство, в 1982 г. е приет за почетен член на ръководството на
Берлинския институт за съвременни науки. Тал пише вокални твор
би по еврейски текстове, 3 симфонии, 5 концерта за пиано, балети,
опери и камерна музика.
МОРДЕКАЙ СЕТЕР (1916- ) е роден в Русия. Отива в Палес
тина на десетгодишна възраст, а по-късно заминава да учи в Па
риж при Дюка и Буланже (1934-37). В 1951 г. Сетер се завръща в
Израел и постъпва на работа като преподавател в Университета
в Тел Авив. Той остава на тази длъжност до 1985 г., когато се
о ттегл я като заслужил професор. Сетер е удостоен с Наградата
на Италия (1962), Наградата на Израел (1965), A.C.U.M. (1983). В
стила на композитора се преплитат мотиви о т еврейски религи
озни песни и елементи о т сериалната музика. Известни негови
произведения са ,Дъщерята на Йепта“ (1965), „Ерусалим“, Сим
фония за хор и оркестър (1966).
ЯКОВ ГИЛБОА (1920- ) е роден в Чехословакия, израства във
Виена, а в 1938 г. заминава за Палестина. Той учи композиция при
Тал в Йерусалим и Бен-Хаим в Тел Авив (1944-47), след което о ти
ва в Германия, за да се срещне и да обмени опит с Карлхайнц Щок-
хаузен и с други авангардни композитори. В произведенията си Гил-
боа съчетава ориенталски с източно-средиземноморски мелодии.
Музиката му е лирична, но все пак модернистична.
ЦВИ АВНИ (1927- ) е роден 6 Германия. В 1935 г. емигрира В
Палестина, а в 1958 г. завършва Музикалната академия в Тел Авив,
където учи при Мордекай Сетер. Освен това Авни взима частни
уроци по оркестрация при Пол Бен-Хаим. През л я т о т о на 1963 г.
младият композитор заминава за Бъркширския музикален център
в Тангълуд, за да учи при Арон Копланд и Лукас фос. Завършва и
курс по електронна музика в Колумбийския университет в Ню Йорк.
В периода 1961-1975 г. Авни заема поста директор на Централна
т а музикална библиотека в Тел Авив и едновременно с това рабо
т и като преподавател по електронна музика в Рубинската акаде
мия в Йерусалим. Между 1978 и 1980 г. Авни е председател на Съ
юза на Израелските композитори. В 1986 той е удостоен с награ
дата А.С.и.М. за цялостно творчество.
МАРК КОПИТМАН (1929- ) завършва Московската консер
ватория и преди да емигрира в Йзраел преподава в няколко музи
кални и н сти ту та в Русия. В 1974 г. постъпва на работа в Рубинс
к ата академия в Йерусалим. След 1985 г. започва да изнася лекции
като гост-професор в университета в Пенсилвания.
НОАМ ШЕРИф е роден в Тел Авив в 1935 г. В периода 1949-
57 г. то й учи композиция при Бен-Хаим, а между 1960 и 1962 г. за
вършва музикалното си образование в Музикалната академия в Бер
лин. О т 1966 г. работи като преподавател в Йерусалимската му
зикална академия, а о т 1967 г. изнася лекции в Националната ака
демия в Тел Авив. С ти лът на Шериф съчетава елементи о т ато-
налната музика с еврейски фолклорни ритми.
АМИ МААЯНИ (1936- ) е роден в Израел. Той взима частни
уроци при Бен-Хаим (1956-60), като в същото време учи архитек
тура в Хайфа. Подобно на Цви Авни, Мааяни изкарва курс по елек
тронна музика при Усачевски в Колумбийския университет (през
ш естдесетте години на века). Композиторът вплита в творчес
т в о т о си много източни мотиви. Мааяни пише оркестрови и хоро
ви произведения. Най-известните му творби са Концерт за арфа
N 0. 1 (1960) и „Токата“ (1961).
Норвегия
ЕДВАРД ГРИГ (1843-1907), считан за гласа на Норвегия, нас
ледява любовта си към музиката о т своята майка. Именно т я е
неговият първи учител по музика, именно т я му разкрива красота
т а и б огатството на норвежките народните песни. По съвета на
най-известния цигулар на Норвегия, Оле Бул, на петнадесетгодиш
на възраст Григ заминава да учи в Лайпцигската консерватория.
Той започва да композира музика, като заимства елементи и мо
тиви о т стила на Шуман и Менделсон. В 1864 г. Григ среща наци
оналиста Рикард Нордраак, по чието внушение вплита в творчес
т в о т о си мелодии и мотиви о т норвежката народна музика. В
1867 г. композиторът се жени за братовчедка си, певицата (соп
ран) Нина Хагеруп - вдъхновителка и изпълнителка на много о т
песните му. Григ се установява в Християнин (Осло), където се
изявява едновременно като педагог и композитор. По молба на име
нития драматург Хенрик Ибсен, той пише музиката за пиесата
Д е р Гинт“. Това му донася огромен успех. В 1874 г. правителст
вото на Норвегия отпуска на Григ пенсия, което го освобождава
о т всякакви финансови притеснения. Лист, Брамс и Чайковски се
възхищават о т красотата и дълбочината на творчеството на
норвежкия композитор. Григ е много ценен и в Англия, където се
запознава с Делиус и Грейнджър. Той е удостоен с почетни док
торски степени от Кембридж (1894) и от Оксфорд (1907).
Композиторът не проявява интерес към големите музикал
ни форми о т рода на симфонията или операта. Неговата музика е
неповторима с емоционалната си дълбочина и с лиричното наст
роение, което внушава. Най-голямото произведение на Григ е Кон
церт за пиано в ла минор - смятан о т мнозина за най-прелестна-
та творба, създавана някога за пиано. В 1870 г. Л ист изпълнил
този концерт на прима виста, в момента, в който видял нотния
ръкопис. Творчеството на Григ включва Дорвежки танци“, ,/iu-
рични пиеси“, концертни увертюри, песни, камерна и клавирна му
зика. Сред най-известните и обичани произведения на компози
то р а са: Сюита Д з времето на Холберг“ за струнен оркестър,
Две елегични мелодии („Сърдечни рани“ и „Последна пролет“),
„Сватба в Тролдауген“ (това е името на къщата на Григ, намира
ща се извън Берген). За Григ може да се каже, че всичко, което е
написал, е хубаво. Той е бил един щастлив човек и това се чувства
в творчеството му.
Скандинавските страни
Освен Григ, в скандинавските страни живеят и т в о р я т и дру
ги талантливи композитори. Най-ранният о т тях е ЮХАН ХЕЛ-
МИХ РОМАН (1694-1758). Той учи в Англия, където се запознава с
Хендел. Роман е първият известен шведски композитор. Между
1735-37 г. той пътува из Европа, след което се връща в Швеция и
организира първите концерти за широка публика в Стокхолм. Ро
ман пише религиозни творби, песни, оркестрови сюити, симфонии,
концерти и камерни произведения.
Норвежецът ЮХАН СВЕНДСЕН (1840-1911) е съвременник
на Григ. Той започва музикалната си кариера като цигулар-вирту-
оз. Подобно на Григ, Свендсен завършва Лайпцигската консерва
тория, където създава първите си композиции. По мнението на
Григ неговата първа симфония е силно националистична. Свендсен
посещава Париж, Байройт и Лондон. По време на пътуванията си,
то й се запознава с Лист и се сприятелява с Вагнер, след което се
завръща в родината си и става диригент на „Християнските му
зикални концерти“ (1872-77). Творчеството му включва: 2 сим
фонии, 1 концерт за виолончело, 1 концерт за цигулка, 4 норвежки
рапсодии,,Карнавал в Париж“, песни, камерна музика. Най-често
изпълняваното негово произведение е Доманс“ за цигулка и ор
кестър. Творбите на Свендсен допринасят за развитието и про
цъфтяването на национализма в Норвегия.
В стилистично отношение КРМСТИАН СИНДИНГ (1856-
1941) може да се разглежда като наследник на Григ. Той създава
много лирични клавирни пиеси и песни. Между 1874-78 г. Синдинг
учи в Лайпцигската консерватория, където попада под влиянието
на Вагнер и Рихард Щраус. В периода 1921-22 г. композиторът пре
подава в музикалното училище „Ийстмън“ в Рочестър, Ню Йорк.
Синдинг се радва на международно признание. П равителството на
Норвегия му отпуска пенсия. Той е един доста плодовит компози
тор; създава 1 опера, 4 симфонии, 1 концерт за пиано, 3 концерта
за цигулка, камерни произведения. Пиесата на Синдинг ,Д1епотът
на пролетта“ е лЬбима творба на всички пианисти.
КАРЛ НИЛСЕН (1865-1931) е известен датски композитор.
Той завършва Копенхагенската консерватория (1884-86). В пери
ода 1890-91 г. посещава много европейски страни. В 1892 г. Нилсен
създава първата си симфония, сти лът му е силно повлиян от Брамс.
Между 1889-1905 г. той работи като цигулар в датския дворцов
оркестър. Композиторът получава международно признание, тво р
бите му се изпълняват под негово диригентство в много европейс
ки градове. Произведенията на Нилсен се характеризират с особен
драматизъм на внушението, който се постига о т необичайната
хармония и модулацията (творбите му започват в една тоналност,
а завършват в друга). Творчеството на композитора включва: 2
опери, 6 симфонии, концерти за цигулка, флейта и кларнет, песни,
хорова музика, камерни и клавирни произведения. Най-известните
творби на Нилсен са ,Малка ск>ита“ (1888) и откъси от операта
М аскарад“ (1906).
ХЮГО АЛВЕН (1872-1960) е именит шведски композитор и
цигулар. Той завършва Стокхолмската консерватория (1887-1890),
като в същото време учи изобразително изкуство. Между 1910 и
1939 г. Алвен заема поста музикален директор в университета в
Упсала. В п е т т е симфонии, хоровите произведения и песните на
композитора се долавя неповторимият усет на един художник към
хармонията и нюанса. В 1903 г. Алвен пише своята Шведска сим
фония ,Дятно бдение“, която в п етд есетте години на века става
много популярна мелодия в Съединените щати.
КУРТ АТЕРБЕРГ (1887-1974) е друг известен шведски компо
зитор. В периода 1910-1911 г. той учи в Стокхолмската консерва
тория. Между 1912 и 1968 г. Атерберг работи в агенция за издава
не на патенти. В същото време той пише 6 симфонии, 5 опери, 5
концерта и други произведения. О т 1910 до 1957 г. композиторът
сътрудничи к а т о писател и музикален критик на „Stockholms
Tidningen“, а в периода 1940-1953 работи като секретар на Кралс
к ата музикална академия. Произведенията на Атерберг са много
интересни о т гледна точка на оркестрацията и заслужават пове
че внимание. Неговата ,Дасторална chuma“ е прекрасна.
ДАГ ВИРЕН (1905-1986) учи музика в Стокхолм и в Париж.
Ранните му произведения го определят като неокласик. Неокласи-
цизмът е течение в музиката, при което композиторите се про
тивопоставят на пищната и колоритна оркестрация, характер
на за романтизма, и се връщат към бароковия музикален стил. След
1944 г. Вирен използва в композициите си лайтмотивна техника,
при която цялата творба се изгражда около една или няколко т е
ми. Макар че Швеция запазва неутралитет по време на В тората
световна война, в 1940 г. Вирен пише радио опера, вдъхновен о т
речта на Уинстън Чърчил „Кръв, п от и сълзи“ - реч, която повди
га духа на британския народ във време, когато Лондон е подложен
всяка вечер на бомбардировки и населението се страхува, че Х и т
лер ще нахлуе в страната. Вирен се смята за най-съвременният
скандинавски композитор.
ЛАРС-ЕРИК ЛАРСОН (1908-1986) завършва Стокхолмската
консерватория (1925-29). След това живее известно време във Ви
ена и в Лайпциг. В периода 1937-54 г. Ларсон работи като дири
гент в Шведското радио. Между 1947 и 1959 г. той преподава в
Стокхолмската консерватория, а о т 1961 до 1966 - в университе
т а в Упсала. Голяма част о т произведенията на Ларсон са написа
ни в духа на неокласицизма, а друга част са повлияни о т стила на
Сибелиус. К омпозиторът създава 3 симфонии, 1 концерт за саксо
фон, 1 концерт за цигулка, 12 кончертини, 3 концертни увертюри,
1 серенада за струнни инструменти, 3 струнни квартета. Ларсон
пише прелестна музика по мотиви о т пиесата На Шекспир „Зимна
приказка“. Творчеството на този композитор заслужава внима
ние.
Финландия
ЯН СИБЕЛИУС (1865-1957) е смя т ан за гласа на Финландия.
Той започва да пише музика преди още да е получил по-сериозно му-
зикално образование. В продължение на една година (1885-86) Сибе-
лиус учи право, след което напуска юридическото поприще и завър
шва образованието си в консерваториите на Хелзинки, Берлин и
Виена. Между 1892 и 1897 г. той преподава в Музикалния инсти
т у т в Хелзинки. Сибелиус черпи вдъхновение о т Силния патриоти
зъм на своя народ и о т недоволството на финландците срещу рус
к ата власт (до 1917 г. Финландия е владение на Русия). Компози
т о р ъ т пише симфоничната поема „Кулерво“ по мотиви о т фин-
ския народен епос „Калевала“. В 1899 г. той създава симфоничната
поема „Финландия“, която е забранена о т руския цар заради п а т
риотичните чувства, които поражда у финландците.
Ранните произведения на Сибелиус силно напомнят стила на
Чайковски. Впоследствие композиторът се отърсва о т то ва вли
яние, но във великолепната организация на оркестъра и в прециз
н ата форма на творби те му се долавят черти, характерни за
Брамс. В 1893 г. Сибелиус пише прекрасната с/оита ,Карелия“; ня
колко години по-късно създава четирите симфонични поеми по ле
генди о т ,Калевала“, главният герой в които е Леминкайнен. Със
своя концерт за цигулка, написан в 1903 г., композиторът завина
ги се сбогува с духа на романтизма. Нежната втора ч аст на тво р
бата е вдъхновена о т посещението на Сибелиус в Италия. По-къс
но композиторът създава свой собствен характерен и неповто
рим стил, при който фрагменти о т музикални теми постепенно
преминават в завършени мелодии и накрая изграждат внушителна
и въздействаща кулминация. С тилът на Сибелиус съчетава мело
диката и ритм иката на финската народна музика и поезия.
В 1897 г. правителството на Финландия отпуска на компози
тора пенсия, което го освобождава о т финансови притеснетия и
му позволява да се отдаде изцяло на музиката. През двадесетте
години на века Сибелиус престава да композира. Той доста пъту
ва. В 1905, 1921 и 1923 г. посещава Англия. В 1914 г. заминава за
Америка, за да дирижира изпълнението на своята симфонична по
ема „Океанидите“ на фестивала Норфолк, Кънектикът. През пос
ледните тридесет години о т живота си Сибелиус приема в дома си
много свои почитатели и е, удостоен с много награди и почести от
родината си. В 1904 г. композиторът купува земя извън Хелзинки
и си построява къща, в която живее до края на живота си заедно
със своята съпруга и пет т е си дъщери.
Сибелиус оказва изключително влияние върху много скандинав
ски, английски и американски композитори. Във франция и Герма
ния обаче музиката му не прави особено впечатление. Неговото
творчество включва 7 симфонии, 1 концерт за цигулка, много сим
фонични поеми, камерни, клавирни, хорови произведения, песни, т е
атрална музика. Най-известните и обичани творби на Сибелиус
са: Втора и П ета симфония, Концерт за цигулка, сюити Даре-
лия“, „Финландия“, „Манон“, Дебедът от Туонела“, музиката по
пиесата на Шекспир „Бурята“, симфоничната поема „Тапиола“, „Тъ
жен валс“. Сибелиус е гласът на севера, понякога тъжен и траги
чен, понякога весел и жизнерадостен.
АУЛИС САЛИНЕН (1935- ) е роден в Салми. Завършва Ака
демия „Сибелиус“ в Хелзинки (1955-60), след което става т а м пре
подавател (1963-1970). По същото време ръководи оркестъра на
Финландското радио. Той е първият човек, получил о т правителс
т в о т о на Финландия званието професор по изкуствата (учереде-
но в 1981 г.). В 1983 г. Салинен печели заедно с полския композитор
Кщищов Пендерецки Международната награда, „Сибелиус“. През се
демдесетте години Салинен изоставя авангардния стил, характе
рен за по-ранните му произведения и се посвещава изцяло на опера
т а. Създава Д онярят “ (1976), „Червената линия“ (1978) и ,Кра
лят отива във Франция“ (1984). С ти лът на Салинен е силно пов
лиян о т музиката на Орф, Яначек и Шостакович. Композиторът
пише също балети, симфонии, концерти, камерни и вокални произ
ведения.
Франция
След бароковите композитори Люли, Рамо и Купрен, френска
т а музика дълго време остава в сянката на немските класици. Ед
ва романтикът ЦЕЗАР ФРАНК (1822-1890), (по рождение белги
ец), успява да извоюва място на франция в центъра на музикалния
свят.
На единадесетгодишна възраст франк започва концертната
си карера като пианист в родната Белгия. В 1835 г. то й заминава
да учи в Париж. Завършва Парижката консерватория (1837-1842),
като проявява подчертан интерес към композирането, франк се
установява да живее във френската столица. В 1858 г. той става
органист в църквата „Света Клотилд“. Изключителният му им-
провизаторски т а л а н т е високо оценен о т Лист, който го сравня
ва с Бах. В 1872 г. франк постъпва на работа в Парижката консер
ватория като професор по орган и във време, когато френските
композитори се интересуват предимно о т операта, той внушава
на учениците си (между които са младите творци дЕнди, Шосон,
Дюпарк, Пиерне, Видор) любов и преклонение към великолепните
инструментални произведения на Бах и Бетовен.
Макар че в 1885 г. франк е удостоен със званието Кавалер на
Почетния легион, музиката му получава истинско признание о т
широката публика едва след неговата смърт. Учениците на ком
позитора го боготворят, франк създава по-значителната ч аст
о т творчеството си на петдесетгодишна възраст, а най-хубави
т е си произведения - след шестдесет. Единствената творба на
композитора, която още на премиерата е посрещната с бурно одоб
рение о т страна на публиката, е Струнният квартет, изпълнен в
последната година о т живота на франк. Композиторът е извес
т ен и с изключително благия си, кротък характер.
Колоритният, многообразен стил на франк, свързан до голя-
мя степен с дългогодишния му опит като органист-импровизатор,
е изключително характерен и неповторим. Единствената симфо
ния на композитора в ре-минор и неговите „Симфонични вариации“
за пиано и оркестър днес са образец на майсторство и съвършенс
тво. Много известни са симфоничните поеми на франк - Долиди-
те“, Дрокълнатият ловец“, ,Джини“, „Психея“. Композиторът
пише ораторията „Заповеди на блаженството“ в продължение на
десет години (1869-79). Франк създава много хорови, камерни и кла
вирни произведения, между които песента ,Ангел и дете“ и Сона
т а за цигулка и пиано (преработена впоследствие за виолончело и
пиано, а също за флейта и пиано).
ШАРЛ ГУНО (1818-1853) завършва Парижката консервато
рия. В 1839 г. печели Наградата на Рим. Първоначално работи ка
т о органист и дори възнамерява да стане духовник, но се отказва
о т тази своя идея. и решава изцяло да се посвети на музиката. Гу-
но оставя след себе си голямо творчество - опери, оратории, цър-
ковна музика. Най-известните и обичани негови произведения са:
двете му опери „фауст“ (1859) и Домео и Жулиета“ (1867); Д в е
Мария“, която Гуно преработва на песен о т прелюдията в до-ма-
жор на Бах о т сборника „Добре темперираното пиано“; „Погребал
ният марш на една марионетка“ - о т която е известната музика
към филма на Алфред Хичкок. За съжаление Първа симфония в ре-
мажор на Гуно се изпълнява твърде рядко.
ЖАК ОфЕНБАХ (1819-1880) е роден в Колон. Завършва Па
рижката консерватория и се установява да живее във франция.
Назначен е за диригент на „Театр Франсез“. Офенбах пише девет
десет оперети; най-популярната о т тях е Дофманови разкази“,
откъ дето е знаменитата баркарола.
ЕДУАР ЛАЛО (1823-1892) живее и работи в Париж. След ка
т о завършва консерватория, той става цигулар и педагог. Във вре
ме, когато предпочитаният музикален жанр е операта, Лало о т
деля подчертано внимание на камерната музика. През седемдесет
т е години на миналия Век той печели голяма известност с велико
лепните си произведения. Най-популярните творби на Лало са: Д с -
панска симфония“, Концерт за цигулка в пет части (1874), Кон
церт за виолончело (1877), увертюра към о п е р а т а Кралят на град
Из“ (1888), б алетъ т Д ам уна“ (1881) и оркестровите сюити, съз
дадени по него.
Ж ОРЖ БИЗЕ (1838-1875) постъпва в Парижката консерва
тория на десет годишна възраст и учи при Гуно и Халеви (останал
в историята на музиката с операта си „Еврейката“). В 1869 г.
Бизе се жени за дъщерята на Халеви Жъонвиев. Бизе се изявява
като пианист-виртуоз. Той пише прекрасни произведения за пиано.
Д ет ски игри“, сюита о т 12 пиеси за четири ръце, се изпълнява
много често (понякога и в оркестровия й вариант). Най-обичана-
т а о т песните на композитора е „Момичетата от Кадиз“. Бизе
пише своята великолепна Симфония в до-мажор в 1855 г., докато е
още в консерваторията. По ирония на съдбата тази творба е из
пълнена за първи п ъ т едва в 1935 г. Изключително нежни са симфо
ничните поеми на композитора - Д и м “ и Додина“. Оперите му
обаче не се радват на особен успех.
След см ъ р тта на Бизе по музиката о т оперите Дрлезианка-
та“ и ,Красавицата от Перт“ са направени сюити. Напоследък
операта „Ловци на бисери“ (1863) печели голяма популярност; кра
сивият дует тенор-баритон се е превърнал почти в „хит“ след ав
стралийския филм „Гаполи“ (1981) и след преработването му за
дървени духови инструменти.
Съдбата сякаш се подиграва с Бизе. Той умира о т два последо
вателни сърдечни удара, причина за които с т а в а т дълбоката деп
ресия и отчаянието, породени о т провала на неговия шедьовър,Кер
мен“. Шокирани о т „непристойността“ на пламенната любов, бур-
н ата с т р а с т и изпепеляващата ревност на героите, критиците
отправят унищожителни нападки към операта и композитора й
след премиерата, състояла се на 3 м арт 1875 г. Бизе умира точно
три месеца по-късно, на 3 юни и никога не узнава, че въпреки крити
ките „Кармен“ е била изпълнена още същата година тридесет и
седем пъти при препълнени зали, а о ттогава си е извоювала мяс
т о т о на най-известната опера в света.
КАМИЙ СЕН-САНС (1835-1921) започва да композира музи
ка на шестгодишна възраст. На единадесет години изнася първия
си клавирен концерт, изпълнявайки творби на Моцарт и Бетовен.
Композитори като Гуно, Росини и Берлиоз го обявяват за дете-
чудо и го сравняват с Моцарт. В 1848 г. Сен-Санс постъпва в Па
рижката консерватория и учи при Халеви. Между 1857-75 г. той
работи като органист в парижката църква „Св. Мадлен“. Л ист е
запленен о т неговото клавирно майсторство и го провъзгласява
за най-великия органист в света. Сен-Санс преподава в „Ecole
Niedermeyer“, където негов ученик е форе. В 1871 г. композиторът
става един о т създателите на „Societe Nationale de Musique“, има
що за цел да подпомага развитието на френската концертна му
зика.
Сен-Санс живее близо осемдесет и ш ест години, през които съз
дава едно изклЪчително богато и многообразно творчество. Про
изведенията на композитора се отличават с характерните за френ
ската музика изящество, прецизност и мелодичност. Сен-Санс пи
ше оперна, хорова, оркестрова, клавирна и камерна музика. О т об
що дванадестте му опери най-известна е „Самсон и Далила“. Мно
го често се изпълнява и увертюрата към ,ДКьлтата принцеса“.
Т рета симфония на композитора, „Симфония с орган“, е любима за
почитателите на хубавата музика. Сен-Санс пише п ет концерта
за пиано, о т които В торият задължително присъства в реперто
ара на всеки голям панист. Т рети ят о т общо п е т т е концерта за
цигулка е истинско предизвикателство за цигуларите. Д вете вир
туозни пиеси за цигулка Даванеза“ и Интродукция и рондо капри-
чиозо“ са образец на съвършенство. Други много известни т в о р
би на Сен-Санс са симфоничните поеми: ,,Карнавалът на животни
те“, „Танц на смъртта“ (произведение, в което ри тъм ът имити
ра сякаш тракане на кости, но това произвежда по-скоро комичен,
отколкото зловещ ефект) , ,Предачката на Омфала“. Сен-Санс е
удостоен с много награди и почести. Освен музика той пише и ли
тературни стати и по музикални, исторически и научни въпроси.
Композиторът пътува много по света, той посещава Северна Аф
рика, Южна Америка, Съединените щ ати и повечето големи евро
пейски градове. Сен-Санс продължава концертната си дейност поч
т и до края на своя дълъг и плодотворен живот.
ЕМИЛ ВАЛДТОЙфЕЛ (1837-1915) завършва Парижката кон
серватория. Той става известен пианист и диригент на бална му
зика. Създава 250 танца, о т които най-известни са Д спаня“, „Ес-
тудиантина“ и Дънкъорите“.
ЕМАНУЕЛ ШАБРИЕ (1841-1894) е до голяма степен самоук
композитор и пианист. Той завършва право и до 1880 г. работи в
М инистерството на вътрешните работи. Шабрие е близък при
ятел на поета Верлен, на художника-импресионист Мане, на ком
позиторите форе, Шосон, д’Енди и Дюпарк. Шабрие се възхища
ва о т музиката на Вагнер и заимства много елементи и мотиви
о т неговия стил, които умело вплита в операта си Дуендолин“.
Haü-прочутите творби на композитора са: инструментални о т
къси о т операта Дъпреки краля“, Десел марш“, рапсодията Д с-
паня“. Пламенният ритъм и необичайната хармония, характерни
за произведенията на Шабрие, оказват влияние върху стила на други
френски композитори, между които и Рабел.
Ж УЛ MACHE (1842-1912) постъпва в Парижката консерва
тория на единадесетгодишна възраст и учи в класа на Амброз То
ма (1811-1896) (останал в историята на музиката с операта си
„Минъон“). В 1863 г. Масне печели Голямата награда на Рим. Твор
чеството на композитора включва: 22 опери, 7 оратории и кан
т а т и , оркестрова музика, 200 песни. Най-хубавите произведения
на Масне са великолепните опери Д а н о н “ и Дертер“, прелестни
т е сюити ,Живописни сцени“, Д лзаски сцени“, „Сид“, клавирната
пиеса Д леги я“ и виртуозната пиеса за цигулка Дазмишление“ о т
операта „Таис“.
ГАБРИЕЛ фОРЕ (1845-1924) е един от най-големите музи
канти на своето време. Между 1854 и 1866 г. той учи при Сен-Санс.
В 1877 г. става капелмайстор, а после и органист (1896-1905) в
църквата „Св. Мадлена“. В 1896 г. постъпва на работа като про
фесор по композиция в Парижката консерватория, а между 1905 и
1920 г. заема поста директор на консерваторията. Сред ученици
т е му са Равел, Енеско, Ш мит и Надя Буланже - преподавател по
композиция на много американски композитори и първата жена ди
ригент на големи оркестри.
Творбите на форе съчетават в себе си неповторимо изящес
т в о и нежност на стила, вътрешна дълбочина и пламенна емоци-
оналност на внушението. Композиторът създава клавирни произ
ведения - ноктюрни, impromptus, прелюдии, баркароли, валсове - ко
и то едновременно напомнят за Шопен и в същото време са непов
торими по своето звучене, форе се счита за майстор на френска
т а песен, той създава 96 песни. Най-хубавите о т тя х са „След меч
тата“ и песенния цикъл,Дубавата песен“. Камерната и хоровата
музика на композитора съчетава традиционни мотиви и оригинал
ни мелодии, форе не създава големи оркестрови произведения, но
неговата Далада“ за пиано и оркестър е един прелестен „мини
атюрен“ концерт. Сред най-обичаните творби на композитора
са: сю итите Д а с к и и Бергамаски“, Делеас и Мелизанда“, Д о л и “
(написана първоначално за клавирен дует, а впоследствие прерабо
тен а за оркестър), клавирната пиеса Д авана“ (преработена по-
късно за хор и оркестър), Д и м н за Расин“, великолепният Декви-
ем “.
ГАБРИЕЛ ПИЕРНЕ (1863-1937) започва още на осемгодишна
възраст да взима уроци по орган при франк. Впоследствие той
замества своя учител като органист в църквата „Св. Клотилд“.
Преподавател на Пиерне по композиция става Масне. Между 1819
и 1934 г. Пиерне дирижира концертите „Колон“, които и м ат за
цел да популяризират произведенията на млади френски компози
тори. Творчеството му включва: камерна музика, лиричната
Концертна пиеса за арфа и оркестър“ (1901), ораторията Д ет с
кият кръстоносен поход“ (1902), няколко оперети, б ал етъ т ,Ди-
дализа и Сатира“, откъдето е и прочутият „Танц на малките фав
ни“. В произведенията на Пиерне се долавя влиянието на франк и
Дебюси, но сти л ъ т му е много интересен и заслужава повече вни
мание.
ИМПРЕСИОНИСТИТЕ
КЛОД ДЕБЮСИ (1862-1918) е един от най-интересните и ори

гинални композитори В света на музиката. На деветгодишна въз
р аст той започва да взима уроци по пиано при бивш ученик на Шо-
пен, на единадесет години постъпва в Парижката консерватория,
за да учи композиция и теория на музиката (завършва в 1884). Де
бюси непрекъснато изразява негодуванието си срещу съществува
щ ите в музиката правила и канони и все търси нови инструмен
тални и хармонични изразни средства. През л е т а т а на 1880 и
1881 г. Дебюси работи като учител по музика на децата на баро
неса фон Мек (покровителката на Чайковски) и по време на тези
свои отсъствия о т дома се сблъсква с „дивата“ и „различна“ музи
ка на „Могъщата руска петорка“. Дебюси посещава Байройт и за
кратко попада под магията на Вагнеровото творчество. Когато
се завръща в Парижката консерватория, композиторът внася в
музиката си дисонантни акорди и необичайни тонови съчетания, с
което окончателно вбесява преподавателите си. В 1884 г. то й пе
чели Наградата на Рим за кантатата си Длудният син“, но ма
кар че наградата му отрежда правото да учи три години в Рим,
Дебюси се възползва само о т две. В Италия композиторът пише
к а н т а т а т а Длажената девица“.
Когато се завръща в Париж, Дебюси попада в кръга на френс
ките поети, писатели и художници импресионисти - Верлен, Бод-
лер, Маларме, Моне - които т ъ р с я т нови похвати и изразни сред
ства в изкуството. В 1889 г. Дебюси отива на Световното изло
жение в Париж - за което е била построена Айфеловата кула - и
това посещение оставя траен спомен у младия композитор. К ато
резултат о т многообразието и п ъ стр о тата на впечатленията,
натрупани о т Дебюси по време на изложението, в музикалния му
стил настъпва промяна. Композиторът е запленен не само о т
изящните японски рисунки и вази, той е омагьосан о т звуците на
яванския ,$ате1ап“ - азиатски ансамбъл, състоящ се о т различно
съчетаване на гонгове, ксилофони, металофони, барабани, лъкови и
тасто ви струнни инструменти, флейта или обой, малки цимбали
и певци - чиято музика е написана в п е т или ш есттонови музикал
ни системи.
Така се ражда характерният стил на Дебюси; то й слива едни
акорди, за да получи нови, обръща поглед към средновековната му
зика и заимства о т т а м мотиви, елементи, пентатонични и цели
музикални системи. Подобно на импресионизма в изобразително
т о изкуство, при който контурите на предметите и образите се
размиват, за да се създаде единствено „впечатление“ за обекта на
творбата, так а и изящната, плавна мелодика на музиката на Де
бюси оставя у слушателя определени „впечатления“. Когато слу
шаме симфоничната поема на композитора Морето“ (1903), ние
сякаш чуваме Диалога на вятъра и морето“, чувстваме Донит-
бата на вълните“, които се надпреварват към брега. Създадената
в 1894 г. идилия „Следобедът на един фавн“, ни пренася в един въл
шебен летен следобед. В 1912 г. знаменитият балетист Вацлав
Нижински поставя красив и чувствен балет по това произведение
на Дебюси и сам участва в постановката. Б ал етъ т скандализира
общ ествеността. Сред импресионистичните оркестрови произве
дения на композитора са: ,Пролет“, Доктю рни“ (Облаци, Праз
ници, Сирени), „Образи“ Рапсодия за саксофон и оркестър, Дели-
гиозни и светски танци“.
Операта на Дебюси ,Пелеас.и Мелизанда“, писана в продълже
ние на десет години, изцяло отговаря на първоначалната дефини
ция за операта - „драма с музика“. Но творбата не се радва на
особен успех, тъй като в нея няма арии, няма балет, а оркестърът
е организиран така, че да изтъква и да подчертава гласовите въз
можности на певците.
Клавирните произведения на Дебюси, които както самият той
се изразява „ужасяват пръстите“, са неизменна ч аст о т реперто
ара на всички големи пианисти. Най-хубави о т т я х са: Драбески“,
„Потъналата катедрала“, „Момичето с копринените коси“,
„Валс“, „Мечтание“, Д ет ски ъгъл“, „Бергамска скзита“, чиято
последна ч аст е прочутата Дунна светлина“, М алка сюита“ за
две пиана (впоследствие преработена за оркестър), 12 прелюдии,
12 етюда, Дст ампи“, „За пиано“, „Островът на радостта“, „Об
рази“, „Градини под дъжда“, „Отражения във водата“, „Стъпки в
снега“.
Дебюси оставя след себе си богато творчество. Значителна
ч аст о т него са хоровите и камерните произведения. Композито
р ъ т е близък приятел на ексцентрика Сати и прави оркестрови
аранжименти на неговите „Гимнопедии“. Дебюси създава клавир
ни транскрипции на творби на Глук, Шуман, Вагнер, Раф, Сен-Санс,
Чайковски.
Личният живот на Дебюси е изпълнен с финансови и емоци
онални кризи. Композиторът има особена слабост към блясъка и
разкоша, В резултат на което е във вечни дългове. Известни са

бурните му любовни авантюри. В 1899 г. встъпва в брак с Розали
Тексие, обикновено селско момиче, но в 1904 г. я изоставя заради
изисканата светска дама Ема Дардак. Дебюси се развежда с Роза
ли и в 1905 г. се жени за Ема. Ражда им се дъщеря, която т е нари
ч а т на галено Шушу. Именно за нея композиторът пише Д ет ски
ъгъл“ и балета Дут ия с играчки“. Момичето умира на четирина
десет години. В 1909 г. Дебюси разбира, че е болен о т рак. През
последните девет мъчителни години о т своя живот композито
р ъ т пише много камерни творби. Той умира по време на една бом
бардировка през Първата световна война. Дори на погребението
му въздухът на Париж е раздиран о т бомби. Вестниците са прека
лено заети да отразяват събитията о т войната и новината за
см ъ р тта на композитора е отбелязана само с кратка бележка.
Едва по-късно с в е т ъ т осъзнава, че е изгубил един о т най-великите
си творци.
Дебюси не само създава свой самобитен и неповторим стил,
но открива нови музикални хоризонти. Затова често е смятан за
основоположника на модернизма в музиката и за прекия предшес
твеник на композитори като Месиен, Веберн, Барток, Стравинс-
ки. Дебюси е новатор, той внася кардинални промени в клавирните
и оркестровите музикални форми. Под ефирната прелест на него
вите творби обикновено се крие солидна структура, но като ис
тински импресионист Дебюси пише музика, съчетаваща топли т о
нове, изящни образи и приглушена светлина.
МОРИС РАВЕЛ (1875-1937) е роден 6 Южна Франция, близо
до испанската граница. Баща му е швейцарец, а майка му - баска.
Семейството се премества да живее в Париж и Равел започва да
взима уроци По пиано на шестгодишна възраст. На четиринадесет
той постъпва в Парижката консерватория и остава т а м ш ест
надесет години. Един о т учителите му е форе. През този период
Равел пише: вокално-инструменталния цикъл „Шехеразада“, кла
вирни произведения, Давана за една мъртва принцеса“ Д грит е
на водата“, п е т т е пиеси, които съставляват „Огледала“, една со-
натина и единствения си струнен квартет. Младият композитор
се кандидатира п ет поредни години (1900-1905) за Наградата на
Рим. Но макар вече да е доказал себе си като изключително талан
тлив творец, той не я получава. Това предизвиква обществен скан
дал и директорът на консерваторията се вижда принуден да си по
даде оставката. Равел напуска консерваторията и става музикант
на свободна практика.
В последвалите години композиторът създава Трио за пиано,
Дспанска рапсодия“ ,Alborado del gracioso“ („Сутрешната песен
на шута“), преработена за оркестър о т една о т nuecurpe в „Огле
дала“, Даспар на нощта“, три трудни за изпълнение клавирни пи
еси, песни, приказната сюита М айка ми гъската“, к р атк ата опе
ра Дспански час“, Длагородни и сантиментални валсове“, бале
т ъ т ,Дафнис и Хлое“- написан първоначално за „Руския балет“ на
Дягилев (1912), а впоследствие преработен на две оркестрови сю
ити.
Когато започва Първата световна война, Равел изявява же
лание да постъпи в армията като летец, но военната комисия го
отхвърля заради болнавия му вид. Вместо това той става шофьор
на линейка. Здравето му рязко се влошава и по време на една битка
композиторът е откаран в болница.
Равел се посвещава отново на музиката. Сборникът с клавир
ни пиеси Дробницата на Купрен“ (посветен на франсоа Купрен),
носи характерните черти на бароковите музикални форми. Равел
преработва почти всички свои клавирни произведения за оркестър.
След см ъ р тта на неговия „съперник“ Дебюси на френската музи
кална сцена се появяват композитори като Орик, Дюри, Мийо,
Онегер, Тайфер и Пуленк, които наричат себе си „Шесторката“ и
причисляват Равел към „старите майстори“. В памет на своя ве
лик съвременник Равел пише Дробницата на Дебюси“ (1920), за ци
гулка и виолончело.
Равел е бил изключително кротък и стеснителен човек, той
никога не е заемал висок пост и дори не е имал много ученици.
Английският композитор Ралф Вогън Уилямс е учил при него три
месеца. Благодарение на коректността на музикална къща „Дю-
ран“, Равел не е бил притеснен материално и е имал възможност да
създава всяка година по една значителна творба.
Едно о т малкото произведения на композитора, писани напра
во за оркестър, е Д а лс “ (1920). Творбата е пропита с носталгия
по бляскавите бални зали и танцовите двойки, увлечени във ви-
хърен танц; постепенно настроението се променя, в музиката се
прокрадват нотки на отчаяние и трагизъм, акордите с т а в а т по-
пронизителни и по-натрапчиви, в съзвучие с упадъка на общество
т о след Първата световна война. Д а лс “, апотеоз на валсовата
форма, е преработен впоследствие за пиано в два варианта - за
соло и за дует. Съществува и едноактна балетна версия, поставе
на о т различни балетни теа тр и в 1928, 1929,1951 и 1958 г. В 1922
г. Равел прави Внушителна оркестрация на ,Картини от една из
ложба“ на Мусоргски.
Към късното творчество на композитора спадат: лирична-
т а фантазия Д ет е и магия“, оркестровата версия на „Стар ме-
нует“, Д иганка“, виртуозна пиеса за цигулка и оркестър, камерни
произведения, песни и пленителният шедьовър Долеро“, който има
и балетен вариант.
Между 1922 и 1928 г. РаВел предприема турнета из ЕВропа и
Съединените щ ати като диригент и изпълнител на собствените
си произведения. Той проявява голям интерес към черните джаз му
зиканти и докато е в Ню Йорк посещава много нощни клубове в
Харлем. По-късно включва елементи о т музиката им в своите
творби. В произведенията на Равел се долавят и ориенталски мо
тиви, чиято поява е свързана със Световното изложение о т 1889 г.
В 1931 г. композиторът пише два клавирни концерта. Едини
я т е създаден за австрийския пианист Пол Витгетщайн, който
изгубва дясната си ръка във войната и затова концертът е напи
сан само за лява ръка; а другият е весел, жизнерадостен и според
самия Равел - издържан „в духа на Моцарт и Сен-Санс“.
Макар че Равел често е сравняван и съпоставян с Дебюси, сти
ловете на двамата композитори са много различни. Дебюси черпи
вдъхновение о т природата, а Равел - о т танците на миналото и
на настоящ ето, о т песните на Испания и далечни страни. Докато
стихията на Дебюси са новите, трудно определими музикални фор
ми, модернистичната хармония на Равел има своите корени в кла
сическата музика. Оркестрациите на Равел се отличават с пре
цизност и изящество. Той внася значителни нововъведения в кла-
вирната музика. Макар да му липсва стр аст, творч еството на
Равел е колоритно, въздействащо. Всяко произведение на компози
то р а е едно съвършено изработено бижу.
Единствен по рода си
ЕРИК САТИ (1866-1925) учи в Парижката консерватория са
мо една година, през която проявява откри та нетърпимост към
съществуващите в музиката строги закони и правила. В 1888 г.
той става пианист в кабаре „Черната котка“ на Монмартр. Съ
щ ата година Сати създава своето може би най-прочуто произве
дение „Гимнопедии“ по името на бавни древногръцки танци. В
1890 г. композиторът написва Дносиени“, като не поставя т а к
тови черти, за да постигне плавен, монотонен ритъм. В 1891 г.
С ати постъпва във франкмасонско братство и започва да компо
зира музика в средновековен стил. По-късно той решава да продъл
жи образованието си и в 1905 г. постъпва в „Schola C a n to ru m къ
дето остава до 1908 г. Негови учители са д ’Енди и Русел. След
1910 г. С ати се превръща в идол за младите френски композитори
от ,Д1есторката“, които са привлечени о т необичайния му, пре
дизвикателен стил и неочакваните заглавия на произведенията му
- „Три пиеси във формата на круша“, Дазрязани ембриони“, Д о ви
студени пиеси“, „Светлина като яйце“, „Кито славей със зъбобол“.
В 1915 г. Сати се среща с Ж ан К окто (1889-1963) - поет, рома-
нист и либретист и двамата създават балета ,Дарад“ за трупа
т а на Дягилев. В музиката на творбата са включени джазови р и т
ми, звуците на мотор на самолет, пишеща машина, сирена, свирка
на параход.
В света на изкуството Сати се подиграва с импресионистите
и причислява творчеството си към дадаистите и сюрреалистите
- писатели и художници, които се обявяват против цялата запад
на култура.
Сати е сам по себе си цял един жанр. С ти лът му е изключи
телно оригинален, отличава се е простота и прецизност на израз
ните средства, акордите му са бавни и приглушени. С това компо
зи то р ъ т иска да докаже, че музиката не трябва да е силна, за да
бъде чута. Сати се стреми да освободи френската музика о т нем
ската импозантност и до голяма степен успява. Той оказва силно
влияние върху композитори като Дебюси, Равел, Пуленк, Мийо, Оне-
гер, Орик, Копланд, Томпсън, Кейдж.
Испания и нейният самобитен музикален стил

РЕНЕСАНСЪТ
Виуелата, първообраз на китарата, обединява една група т а

лантливи испански ренесансови композитори: Луис Милан (1500-
1536), Луис де Нарваес (1500-1555), Мигел де фуенлана (1500-1579),
Диего Пирадор (1508-1557), Енрике де Валдерабано (живял в сре
д ата на шестнадесети век). По времето на Гаспар Санс (1640-
1710), к и тар ата вече е изместила виуелата. И нтересът към про
изведенията на тези композитори се възражда през двадесетте
години на нашия век, когато благодарение на Лндрес Сеговия (1893-
1987), много музиканти обръщат поглед към възможностите на
класическата китара.
САРСУЕЛАТА
Сарсуелата е старинен испански музикален жанр. Тя е разно

видност на операта, при която се редуват музика и речетативи.
Първата сарсуела е написана в 1629 г. През осемнадесети век на
мода идва тонадилата - музикална комедия о т типа на к ан тата
т а , с подчертано сатиричен характер. През деветнадесети век за
едно с националистичното движение сарсуелата отново печели го
ляма популярност.
ФЛАМЕНКО
фламенкото се появява в средата на деветнадесети век в Ан-

далузия. Терминът вероятно произхожда о т характерните, подоб
ни оперението на фламинго костюми на изпълнителите, фламен
кото се е изпълнявало предимно о т цигани и е било придружено о т
гърлено, дрезгаво пеене, силно удряне на токове по пода, кръшни
танци с драматичен сюжет и бързи, завладяващи арпеджиа на ки
тарата.
НАЙ-ИЗВЕСТНИТЕ КОМПОЗИТОРИ
На музикалната сцена се появява едно ново поколение испанс

ки композитори. Те налагат свой характерен стил, който въвеж
да ритм иката и колорита на испанската музика в традиционните
класически музикални форми.
ИСААК АЛБЕНИС (1860-1909) учи в Париж, Лайпциг и Брюк
сел. Негови учители са Лист, Дюка и дЕнди. В 1893 г. той се уста
новява да живее в Париж и попада под силното влияние на форе,
Дебюси и Равел. По съвета на фелипе Педрел (1841-1922) Албенис
включва в творбите си испански фолклорни мотиви и мелодии. След
1880 г. младият композитор изнася концерти из Европа, изпълня
вайки собствените си клавирни произведения. Между 1880 и 1892 г.
той създава 250 творби за пиано.
Най-красивата творба на Албенис е „Иберия“, сборник о т два
надесет пиеси за пиано, публикувани в четири тома. В „Иберия“
композиторът влага цялото си майсторство и умение и съчетава
характерната, неповторима ритмика на испанската музика с уди
вителните възможности на пианото. Впоследствие това произ
ведение е преработено за оркестър о т Енрике Арбос (1863-1939),
известен цигулар и диригент. Друга често изпълнявана творба на
Албенис е Дспанска сюита“, която по-късно е аранжирана за ор
кестър о т испанския диригент Рафаел Фрюбек де Бургос (1933- ).
Албенис е един о т най-великите композитори на Испания. Негово
т о творчество оставя траен отпечатък върху клавирната музи
ка изобщо. Много известен изпълнител на произведенията му е ис
панският пианист Алсия де Лароша (1923- ).
ЕНРИКЕ ГРАНАДОС (1867-1916) учи първоначално в Барсе
лона при Педрел, а по-късно отива в Париж (1887-89), където с т а
ва ученик по пиано на знаменития Шарл дъо Берио (1833-1914). След
това Гранадос се завръща в Барселона и в 1900 г. основава Общес
т в о за класически концерти, а в 1901 г. създава своя школа по пи
ано, наречена „Академия Гранадос“. Той е пианист-виртуоз. Твор-
ч еството му включВа клаВирни пиеси, песни, оркестрови произве
дения. Музикалният стил на композитора е изключително поети
чен и изящен. Най-хубавата творба на Гранадос е клавирната сю
ита Доески“, вдъхновена от картините на Гоя. По-късно компо
зи то р ъ т преработва това свое произведение на опера. Гранадос
загива заедно със съпругата си по време на П ървата световна
война, когато германска подводница потапя пътническия кораб „Съ-
секс“, прекосяващ Ламанша.
МАНУЕЛ ДЕ фАЙЯ (1876-1946) учи при Педрел в Мадрид. Той
вплита в музиката си испански фолклорни мотиви и мелодии. Де
файя печели наградата на Мадридската академия за изящни из
куства за двуактовата си опера ,ДКивотът е кратък“. Компози
т о р ъ т е удостоен с награда и за клавирните си произведения. В
1907 г. той посещава Париж и попада под силното влияние на Дю-
ка, Дебюси и Равел. В 1915 г. де файя пише балета Дюбов и ма
гия“, о т който е прочутият Дитуален танц около огъня“. Прек
расното лирично произведение „Нощи в градините на Испания“
(1916) се приближава по форма и по стил до клавирен концерт. В
1919 г. де файя създава балета „Тривърхата шапка“, който е пое-,
тавен о т Дягилев в Лондон и който му донася международно приз
нание. И двата балета на де файя са преработени впоследствие на
оркестрови сюити.
Творчеството на композитора включва камерни, хорови и кла
вирни произведения. Неговите „Седем популярни испански песни“
присъстват в репертоара на почти всяка сопранова певица. В
1939 г. де файя получава предложение да замине за Буенос Айрес
като гост-диригент. Избухването на В то р ата световна война и
ди ктатурата на франко в Испания предопределят решението на
композитора да се засели в Аржентина.
ХОАКИН ТУРИНА (1882-1949) учи отначало в Севиля и в Мад
рид. По-късно заминава за Париж, за да продължи образованието
си в „Schola Cantorum“ (1905-13), където учи композиция в класа на
дЕнди. Турина се сприятелява с де файя и в 1914 г. се връща заедно
с него в Мадрид. В 1931 г. той става преподавател в Мадридската
консерватория. Творчеството му включва опери, песни, оркестро
ви творби, камерна и клавирна музика, и произведения за китара.
Н ай-известните творби на Турина са: „фантастични танци“
(1920) и Молитвата на тореадора“ (1925). Композиторът пише
и музикални критически статии. Турина е единственият испански
композитор, създал симфония. Неговият стил е по-модернисти-
чен о т този на предшествениците му, но е също толкова изящен и
емоционален.
ХОАКИН РОДРИГО (1902- ) изгубва зрението си на триго-
дишна възраст. Той учи отначало във Валенция, а по-късно в Па-
риж при Дюка (1927). Негов покровител е де файя. Родриго пише
концерти за цигулка, арфа, флейта и китара. ,Концертът на Ара-
нхуес“ за китара и оркестър (1939) донася на своя създател све
товна известност.
АНДРЕС СЕГОВИЯ (1893-1987) е самоук китарист. Той пра
ви своя дебют на шестнадесетгодишна възраст, а по-късно кон-
цертира из целия свят. Сеговия аранжира за китара творби на Бах,
Хендел и испанските барокови композитори, с което доказва, че
к и тар ата не отстъпва по своите качества на никой музикален
инструмент. Специално за Сеговия пишат музика композитори ка
т о Де файя, Турина, Родриго, а също мексиканецът Мануел Понсе
(1882-1948) и италианецът Марио КастелнуоВо-Тедеско (1895-
1968) - чийто Концерт за китара (1939) може да бъде сравнен по
своето изящество единствено с „Концерта на Аранхуес“ на Родри
го. В
1981 г. Сеговия слага началото на Международния конкурс по ки
тара „Сеговия“. Същата година испанският крал Хуан Карлос II
го удостоява с т и т л а т а маркиз Салобрейа. В 1985 г. Сеговия по
лучава Златен медал о т Кралското филхармонично общество в
Лондон.
ФЕРНАНДО СОР (1780-1839), фРАНСИСКО ТАРЕГА (1852-
1909) и ФЕДЕРИКО МОРЕНО ТОРОБА (1891-1982) са компози
тори, чиито произведения за китара допринасят значително за раз
витието на испанската музика.
Сеговия има много почитатели в Англия и Америка. Но най-
необикновените негови последователи са ансамбъл „СЕМЕЙСТВО
РОМЕРО НА КИТАРАТА“.
СЕЛЕДОНИО (1913- ) е роден в Малага. Първоначално той
учи в родния си град, а по-късно завършва Мадридската консерва
тория. Селедонио прави своя дебют на десетгодишна възраст, след
което концертира из цяла Европа. Той се жени за Анхела Галега
Молина, студентка по пеене в консерваторията в Малага. Те им ат
трима сина, СЕЛИН (1940- ), ПЕПЕ (1944- ) и АНХЕЛ (1946- ),
които през ш естдесетте години заедно с баща си организират квар
т е т . (В 1957 г. сем ейството се установява в Калифорния.) В
1990 г. м ясто то на Анхел в квартета е заето о т сина на Селин,
Селино (1969-). Членовете на фамилия Ромеро изнасят и самосто
ятелни концерти, понякога някои о т тях свирят в дует. В 1967 г.
приятелят на семейството Хоакин Родриго пише своя „Андалузки
концерт“ специално за ансамбъл „Ромеро“.
Селедонио Ромеро създава над 120 творби за китара: някои о т
тя х за китара и оркестър, девет концерта за една, две или четири
китари. Той е удостоен с много награди й почести, включително
от испанския крал и от папата.
ИСПАНСКАТА МУЗИКА В СВЕТОВЕН ПЛАН
С характерната си ритмика и колорит, испанската музика е

винаги мелодична, жизнерадостна и завладяваща. Много световно
известни композитори са попадали под магията й. За това свиде
т е л с т в а т : Дспанска рапсодия“ и „Болеро“ на Равел, „Еспаня“ на
Шабрие, „Сид“ на Масне, „Испанско капричио“ на Римски-Корса
ков, „Испанска симфония“ на Лало, и ,Кармен“ на Бизе, чието дейс
твие се развива в Испания.
Англия: английският Ренесанс

След композитори като Джон Дънстабъл (1385-1453), Джон
Тавернър (1490-1545), Томас Талис (1505-1585), Уилям Бърд.(1543-
1623), Томас Морли (1557-1603), Томас Чампиън (1567-1620), Джон
Даулънд (1563-1626), Хенри Пърсел (1659-95), Томас Арн (1710-
1778), Уилям Бойс (1711-1779) и натурализираният Хендел (1685-
1759) Англия се о ттегл я о т музикалната сцена за близо с то годи
ни до появата на сър Джон Стейнър (1840-1901), чиято оратория
„Разпятието“ и днес продължава да се изпълнява в някои църкви.
В същото време, в периода 1871-1896 г. Гилбърт и Съливан създа
в а т редица комични опери, които намират много почитатели в
цял свят.
СЪР АРТЪР СЪЛИВАН (1842-1900) е ирландец по произход.
Баща му е капелмайстор в Сандърст (това е британският екви
валент на американската Военна академия в У ест ПоАнт). В
1854 г. Съливан постъпва като хорист в Кралската капела, а в
1856 г. става първият лауреат на стипендия „Менделсон“ в Крал
ската академия по музика. Той заминава да учи в Лайпциг (1858-
61). Ранните концертни творби на Съливан се радват на голям ус
пех и композиторът получава поръчки да напише музика за различ
ни фестивали, приема покани да дирижира оркестри.
Съливан започва да работи заедно с драматурга Уилям Швенк
Гилбърт (1836-1911). Двамата създават много комични опери, в
които се осмива политическия и социалния фалш във викторианс-
ка Англия. Именно тези опери донасят на Съливан световна извес
тн о ст. Ричард д ’Ойли Карт, импресариото който свързва компо
зитора и драматурга, наема т е а т ъ р „Савой“ и т а м се изпълня
в а т оперите. По тази причина почитателите на тези комични про
изведения са се наричали Савоярди. След няколко изключително ус
пешни години на сътрудничество, през които са създадени опери
като: „Съдебен процес“ (1875), „Магьосникът“ (1877), „Престил
Композитори от.различни националности 125
ката на Н.В.С.“ (1878), „Пиратите от Пензанс“ (1879), „Търпе
ние“ (1880-81), „Йоланта“ (1882), „Принцеса Ида“ (1883), „Мика-
до“ (1884-5), ,Дудигор“ (1886), Дойниците от стражата“ (1888),
Дондолиерите“ (1889), Гилберт и Съливан се скарват и се разде
лят.
По ирония на съдбата Съливан решава, че комичните опери са
„под неговото ниво“ и решава да се посвети на „сериозната“ музи
ка, като създава произведения, които днес почти не се изпълня
ват. Изключение правят жизнерадостната „Увертюра за бала“,
чудесната песен Дзгубената струна“ и безсмъртният химн Д а п -
ред християнски войни“.
В 1883 г. Съливан е удостоен със званието „сър“. Дори след
раздялата с Гилбърт той продължава да бъде ценен и търсен ка
т о диригент и композитор. В последните години о т живота си
Съливан се среща с Елгар, който едва започва творческата си ка
риера. Композиторът умира в деня на Света Сесилия (покровител
к а т а на музиката) на 22 ноември 1900 г. Според твърденията
см ъ р тта му се дължи до голяма степен на преумора.
Едноактният балет Дазрязан ананас“ е преработен на оркес-
трова сюита о т диригента сър Чарлз Макера. В сю итата са вклю
чени най-хубавите откъси о т оперите на Съливан.
Съливан има много последователи.. Идеите на британския на
ционализъм завладяват умовете и сърцата на много млади английс
ки композитори. Най-известните о т тя х са: сър Едуард Елгар,
чиито произдения вярно пресъздават духа на тогаваш ната епоха,
Фредерик Делиус с характерния за него пасторален романтизъм и
Густав Холст, който внася в творбите си модернистични елемен
ти. Ралф Вогън Уилямс (1872-1958) е Важна фигура в английския
музикален живот, близо половин век той оказва силно влияние вър
ху много свои съвременници. Най-прочутите о т тях са Уилям Уол-
т ъ н (1902-1983) и Бенджамин Бритън (1913-1976).
СЪР ЕДУАРД ЕЛГАР (1857-1934) е син на собственик на му
зикален магазин. Той отрано започва да проявява интерес към му
зиката. На шестнадесетгодишна възраст Елгар работи като ци
гулар, органист, фаготист, педагог и диригент. Ранните му твор
би са силно повлияни о т стила на Шуман и Менделсон. Елгар пече
ли популярност със своя Дмперски марш“, изпълнен в 1897 г. в
Кристалния дворец послучай шестдесетгодишнината на кралица
Виктория. Произведението Дариации Енигма“ (1899) (всяка една
вариация се отнася за някой о т приятелите на композитора) до
нася на своя създател международно признание.
В периода 1901-1914 г. Елгар е на върха на славата си. Първи
я т о т общо п е т т е Деремониални маршове“ се радва на голяма
популярност. Този марш се изпълнява във всяко американско учи
лище при връчване на дипломите. Крал Едуард VII предлага към
музиката на марша да бъде прибавен т е к с т . Така се ражда „други
я т “ британски национален химн „Земя на надежда и слава“.
В 1904 г. Елгар е удостоен със званието „сър“, в 1924 г. става
ръководител на Кралския оркестър, а в 1931 г. е произведен в баро-
нет. След см ъ р тта на жена си в 1920 г. композиторът почти прес
тав а да твори. За щастие той не изоставя напълно музикалните
си занимания и прави няколко безценни записа на свои произведения.
Най-удивителният о т тях е Концерт за цигулка в изпълнението
на шестнадесетгодишния Йехуди Менухин (1932).
Творчеството на Елгар включва оркестрови, хорови и камер
ни произведения, песни, театрална музика. Най-известните твор
би на композитора са: Дариации Енигма“ и Деремониални мар
шове“, увертюрата Д окаин“ (1901), Дриказни деца“ (1902), сю
итите >гЖезълът на младостта“, номер 1 и 2 (1907 и 1908), Дрис-
пивна сюита“ (1931), сюитата Дспански дами“, Даварски тан
ци“ (1897), „Утринна песен“, Д ощ на песен“ (1897), Доздрав на лю
бовта“ (1889), М орски картини“ (1897-99) - песенен цикъл за ме-
цосопран и оркестър. Други прочути произведения на Елгар са:
Соната за цигулка (1918), Струнен квартет (1918), Концерт за
цигулка (1909-10), Симфония N 0. 2 (1903-11), Концерт за виолонче-
ло (1918-19).
С ти л ъ т на Елгар се отличава с кралска търж ественост, дъл-
. бока емоционалност и разнежваща носталгия. Творбите му са ед
новременно експанзивни и лирични. Композиторът често е сравня
ван с Брукнер. Елгар спокойно може да бъде наречен баща на анг
лийския национализъм в музиката.
фРЕДЕРИК ДЕЛИУС (1862-1934) не успява да се пребори с
амбициите на своя баща, който макар и любител на музиката, не
разрешава на сина си да й се посвети, а вместо това иска о т него
да наследи занаята му. За да задоволи желанието на баща си, Дели-
ус навлиза във вълнената индустрия. Р аб отата обаче не му се о т
дава и то й напуска. В 1884 г. Делиус заминава за Флорида, където
става управител на работниците в една портокалова плантация.
Той взима уроци по музика при органиста на град Джаксънвил, ка
т о в същото време започва да преподава цигулка. По-късно пос
тъпва на работа като органист в Ню Йорк. В 1886 г. бащата на
Делиус се съгласява да изпрати сина си да учи в Лайпцигската кон
серватория. Младият композитор остава в Германия две години,
след което се установява в Париж. Там попада в „бохемския“ кръг
на Гоген, Равел, Мунк, Стриндберг. В 1897 г. по време на една ва
канция в Норвегия Делиус се запознава с Григ. Д вамата с т а в а т
близки приятели. В 1897 г. композиторът се жени за художничка
т а Йелка Розен. Делиус прекарва годините на Първата световна
война (1914-18) в Англия; но през по-голямата част о т живота си
живее във франция.
Делиус е по-известен в Европа, отколкото в родната си стра
на. Едва в 1907 г. творбите му започват да се изпълняват и в Ан
глия. В 1922 г. композиторът бавно се парализира в резултат на
сифилис (с който се заразява в Париж). В 1926 г. Делиус е сляп и
напълно неподвижен. През последните ш ест години о т живота си,
то й твори благодарение на всеотдайната помощ на младия анг
лийски музикант Ерик фенби (1906- ). фенби посвещава голяма
ч аст о т живота си на творчеството на Делиус, като се старае
да обезсмърти произведенията му. Делиус умира през юни 1934 г.
във франция. През май 1935 г. тленните останки на композитора
са пренесени в Англия.
С ти л ъ т на Делиус оказва влияние върху творбите на Шосон,
Дебюси, Щраус и Малер. Музиката на композитора се отличава с
пасторален лиризъм, който нежно докосва душата на слушателя.
Най-красивите произведения на Делиус са: сюитата „Флори
да“ (1886), ,Когато чуя първата кукувица през пролетта“ (1912),
„Панаир в Бриг“ (1907), Д една лятна градина“ (1911), инструмен
тални откъси от оперите Д рм елин“, „Селските Ромео и Жули
ета“, „фенимор и Герда“, Доанга“, откъдето е прочутият танц
,Калинда“. ,Калинда“ е също так а и една о т части те в сю итата
„Флорида“.
ГУСТАВ ХОЛСТ (1874-1934) е о т шведски произход. Първи
т е уроци по пиано той получава о т баща си, учител по музика. По-
късно Холст е изпратен в Кралската музикална академия, за да
учи композиция в класа на сър Чарлз Станфорд. Той завършва об
разованието си в 1898 г. Сприятелява се с Вогън Уилямс. Макар и
близки приятели, двамата усърдно критикуват произведенията си.
В 1903 г. Холст постъпва на работа като учител по музика в едно
девическо училище в Далуйч, а в 1905 г. става преподавател в деви
ческото училище Сент Пол. Той остава на този пост до края на
живота си. Именно с годините, прекарани като учител, е свързана
сю итата на композитора „Сент Пол“ (1912-13).
Холст оставя след себе си огромно творчество. Той създава
оркестрови, камерни, клавирни, хорови произведения, също и песни.
Най-известната негова творба е Д ланет и“ (1914-16), сюита о т
седем части, всяка една о т които е посветена на различна плане
т а - Д арс, носителят на войната“, ,К>питер, носителят на ве
селието“ и т.н. Музиката на Холст е много новаторска и модер-
нистична. За то ва свидетелстват и фантастичните филми „2001:
Одисея в космоса“ и „Междузвездни войни“, чиято музика е основа
на на някои о т тем и те 6 „Планети“.

Д ъщ ерята на Холст, ИМОТЕН (1907-1984) учи В „Сент Пол“,
след което завършва Кралската академия по музика. По време на
В то р ата световна война т я основава фонд за подпомагане на му
зиката и изкуствата. След 1952 г. заедно с Бенджамин Бритън
т я ръководи и дирижира Алдебургските фестивали. Имоген пише
биография на баща си, също и други книги за него, както и съчине
ния за Бритън и Бърд. Под нейно диригенство са изпълнени много
о т произведенията на Холст. В 1975 г. т я става носител на Орде
на на Британската империя.
РАЛф ВОГЪН УИЛЯМС (1872-1958) може да се разглежда
като пряк последовател на Елгар. Заедно с Холст и други т а л а н т
ливи творци той съживява и обновява английската музика. В Анг
лия Уилямс учи в Кембридж и в Кралската академия при С тан-
форд. В Берлин негов учител е Брух, а в Париж - Равел.
В 1902 г. Уилямс започва да събира английски народни песни и
ранното му творчество е предимно песенно. Най-хубавата песен
о т то зи период е Динден Леа“. Годините прекарани в Париж при
Равел вдъхновяват младия композитор да напише по-сериозни и зна
чителни творби - „фантазия по тема от Томас Талис“ (ранен ан
глийски композитор, 1505-1585) и Дондонска симфония“ (1914).
Уилямс взима участие във В тората световна война, макар че
поради напредналата си възраст не подлежи на военна служба. След
войната неговият многообразен т а л а н т се проявява във всички
форми на английския музикален живот. Уилямс се изявява като ди
ригент, педагог, музикален критик, композитор, покровител на
млади дарования. Музикалният му стил е изключително характе
рен, съчетава в себе си много фолклорни мотиви. Ранните произве
дения на композитора се отличават с пасторална идиличност и
дръзка м ечтателност, докато по-късните му творби са подчер
тано меланхолични, изпълнени с чувство на безнадежност и отч а
яние. Към късния период на Уилямс спада Шеста симфония, ко
я т о впоследствие става музика към филма „Скот на А нтаркти
да“ (1947-8) и неговото продължение „Антарктическа синфония“
(1949-52). Девета, последна симфония на композитора е изключи
телно нежна и мечтателна.
Творчеството на Уилямс включва: симфонии, опери, оркест
рови, камерни, клавирни, хорови и вокални произведения. Той започ
ва да пише музика за филми. Първият такъв филм е криминалният
трилър за В то рата световна война „Четиридесет и деветият па
ралел“. Труд но е о т богатото и великолепно творчество на Вогън
Уилямс да бъдат откроени най-хубавите творби. И все пак, за да
добие човек представа за неповторимия му стил, непременно тряб-
Ва да чуе Дздигащата се чучулига“ (1914-20), романс за цигулка и
оркестър и „фантазия по Грийнслийвс“ (1934).
СЪР УИЛЯМ УОЛТЪН (1902-1983) живее известно време за
едно с поетите О збърт, Сейчрел и Е дит Ситуел. В 1921 г. той
пише „фасада“ - произведение, което представлява инструмента
лен акомпанимент към поетичните рецитали на стихотворени
я т а на Едит. Джазовите ритми и мотиви на „фасада“ предизвик
в а т фурор и донасят на Уолтън голяма популярност. По-късните
творби на композитора се отличават с романтична емоционал-
ност и нежна лиричност. В увертюрата Д о с Портсмут“ (1925)
се чувства влиянието на Стравински и на Онегер, в Концерт за
Виола (1928) се долавят черти о т стила на Прокофиев, Първа сим
фония (1931-5) напомня за Сибелиус, а Концерт за цигулка (1939) -
на Елгар. Уолтън оставя след себе си едно богато и разнообразно
творчество о т оперни, оркестрови, камерни, клавирни, хорови и
вокални произведения. Композиторът е много известен с музика
т а си към филмите по пиеси на Шекспир (с Лорънс Оливие в глав-
ната роля) „Хенри V“, „Хамлет“, „Ричард III“. Уолтън пише т ъ р
жествения марш за коронацията на кралица Елизабет II „Сфера и
БЕНДЖАМИН БРИТЪН (1913-1976) учи първоначално при

Франк Бридж, а в 1930 г. постъпва в Кралската музикална акаде
мия. В 1935 г. той става сътрудник на поета У.Х. Одън и започва
да композира музика за кратки документални филми. Бритън е
блестящ пианист и диригент. Много о т неговите произведения са
писани специално за някой велик изпълнител - като например, че-
листа Мстислав Ростопович, певците Дитрих фишер-Дискау,
Джанет Бейкър, тен орът Питър Пеърс (близък приятел на Бри
тън, за когото композиторът създава много оперни арии и песни).
В периода 1939-1942 г. Бритън, Пеърс и Одън живеят в Ню Йорк.
Там композиторът написва първата си опера Д о л Бъниан“. Него
вият Концерт за цигулка, а също и „Sinfonia da Requiem“ са изпъл
нени в Карнеги Хол под диригентството на знаменития сър Джон
Барбироли. Когато се завръща в Англия, Бритън се установява
да живее в Алдебург, Сафълк и слага началото на Алдебургските
фестивали. Подобно на своите предшественици Вогън Уилямс и
Холст, Бритън проявява подчертан интерес към творбите на мла
дите, изгряващи таланти.
Операта на композитора Дит ър Граймс“, изпълнена за пър
ви п ъ т на 7 юни 1945 г., е повратна точка в развитието на анг
лийската музика. Бритън е признат за най-великия съвременен опе
рен композитор. Други известни негови опери са: Дохищението
на Аукреция“ (1946), Длбърт Херинг“ (1947), „Били Бъд“ (1951),
„Смърт във Венеция“ (1973). Бритън създава оркестрова, камер

на, хорова, вокална и клавирна музика. Особено нежни и мелодични
са двете му сюити Музикални вечери“ (1936) и „Музикални сутри
ни“ (1941), които представляват аранжименти на произведения
на Росини. С ти лът на Бритън е модернистичен и изисква адапта
ция о т страна на слушателя, чийто слух е настроен за музиката
на романтиците. Най-хубавото произведение на Бритън е Вари
ации и фуга по мотиви от „Пътеводител на младите към оркес
търа“ на английския бароков композитор Хенри Пърсел - творба,
която представя четирите инструментални семейства в оркес
търа.
К огато говорим за „ренесанс“ в английската музика през де
ветнадесети и двадесети век, не можем да не споменем имената
на някои талантливи предшественици и съвременници на големи
т е британски композитори-националисти.
СЪР ХЪБЪРТ ПАРИ (1848-1900) е важна фигура в английския
музикален живот през деветнадесети век. В 1883 г. той започва да
преподава в Кралската музикална академия, а в 1894 г. става неин
директор, наследявайки основателя на училището - сър Джордж
Гроув. Пари създава п ет симфонии, сюити, оратории, кантати,
м о тети и песни. Най-известното негово произведение е Деруса-
лим “, написано по едноименната поема на Уилям Блейк. Творбата
се превръща в популярна патриотична песен, подобно на „Земя на
надежда и слава“ на Елгар. Музиката на „Йерусалим“ е използвана
във филма „Огнени колесници“ (1981).
СЪР ЧАРЛЗ СТАНфОРД (1852-1924) е важна фигура в „рене-
санса“ на английската музика през деветнадесети век. Негови уче
ници са Вогън Уилямс, Блис, Айрлънд и Холст. Станфорд оставя
след себе си богато творчество. С изключение на църковните му
произведения музиката му днес почти не се изпълнява.
СЪР ЕДУАРД ДЖЪРМАН (1862-1936) пише музика към мно
го о т пиесите на Шекспир. Най-известните негови творби са:
веселите, жизнерадостни танци о т Денри VIII“ и лиричната, п а т
риотична оперета Д е р и Ингланд“ (1902). Джърман се счита за
пряк последовател на Съливан.
СЪР ГРАНВЙЛ БАНТОК (1868-1946) е значителна фигура в
английския музикален ренесанс. Той покровителства своите т а
лантливи млади съвременици. Банток цени високо творчеството
на Сибелиус; Т рета симфония на финландския композитор е посве
тена именно на него. Творбите на Банток се радват на голяма по
пулярност в началото на нашия век. Напоследък се наблюдава въ
зобновен интерес към тях.
ФРАНК БРИДЖ (1879-1941) е ученик на Станфорд и учител
на Бритън. Ранните му произведения напомнят на Делиус. Но след
В то р ата световна война в музиката на Бридж настъпва реши
телна промяна. Започва да се чувства силното влияние на Шон-
берг. И все пак творбите на Бридж се отличават с типично анг
лийски стил.
СЪР ХАМИЛТЪН ХАРТИ (1897-1941) е диригент на оркес
тъ р Хале в Манчестър (1920-33). Под неговото вещо ръководст
во оркестърът става един о т най-добрите в Европа. Харти оста
ва в музикалната история най-вече със съвременните оркестра
ции, които прави на М узика на водата“ и М узика на фойерверки
те“ о т Хендел.
ДЖОН АЙРЛЪНД (1879-1962) учи при Станфорд. Творчест
вото му включва камерни произведения, песни, концерт за пиано с
почти джазови интерлюдии, симфонични поеми и увертюри. Айр-
лънд е много известен със сю итата, която Чарлз Макерас прера
ботва като музика към филма „Сухопътни войски“ (1946).
ПЪРСИ ГРЕЙНДЖЪР (1882-1961) е роден в Мелбърн. Първо-
начално учи в родния си град, а по-късно заминава за Франкфурт,
където завършва Хохшуле (1894-1900). Там той попада в компани
я т а на английските композитори Балфър Гарднър (1877-1950), Ро-
джър Куйлтър (1857-1953) и Сирил Скот (1879-1970). Учител на
Грейнджър по пиано е виртуозът феручио Бузони (1866-1924). В
1901 г. Грейнджър се установява да живее в Лондон. Там той се
запознава с Григ, който го кани в Норвегия, за да го запознае по-
подробно със своя клавирен концерт. Грейнджър става един о т най-
добрите изпълнители на този концерт. Освен че прави бляскава
кариера като пианист, той започва да записва и събира народни
песни. Сред неговите най-значителни открития са Дондондери еър“
(,Дани бой“) и ,Панаирът в Бриг“ - песен, която фредерик Делиус
превръща в рапсодия. Грейнджър е ексцентрик. На 9 август 1928 г.
то й сключва брак с Ела на сцената на „Холивуд бауъл“ по време на
ан тракта на един концерт. Музиката на Грейнджър се отличава
с нетрадиционност, политоналност, разчупен ритъм и необичайно
съчетаване на инструментите. В 1915 г. композиторът се уста
новява да живее в Съединените щ ати и в 1919 г. официално получа
ва гражданство. Грейнджър посещава често Австралия, за да ока
же съдействие при създаването на музей в Мелбърн, носещ негово
т о име. Композиторът е известен най-вече с по-несериозните си,
предимно развлекателни произвединия, които самият той наричал
„дреболии“: М оли на брега“ (1921), „Сеното на пастира“ (1922),
Д стила на Хендел“ (1930), Присмехулният Морис“. Грейнджър
пише също так а хорови творби; създава и клавирни, и инструмен
тални версии на песните си. В последно време интересът към твор
ч еството му нараства.
СЪР АРНОЛД БАКС (1883-1953) е блестящ пианист и същев
ременно талантлив композитор. Той създава вокална, камерна,
клавирна и оркестрова музика, включително и няколко симфонии,
които днес рядко се изпълняват. Най-хубавите произведения на
Бакс са симфоничните поеми Драдината на фанд“ (1916) (по мо
тиви о т легендата за ирландската героиня, чиято градина бил оке
анът) и „Тинтагел“ (1919) (по името на приказната м естност,
където бил разположен замъкът на крал Артур). В периода 1942-
1953 г. Бакс ръководи Кралския оркестър. Автобиографията на
Бакс „Сбогом, моя младост“ е една о т най-хубавите книги, писани
някога о т композитор.
ЛОРД БЪРНЪРС (сър Джералд Търуит-Уилсън) (1883-1950) е
едновременно баронет, композитор, художник, писател и дипломат.
Той отива като почетно аташ е в Рим и т а м започва да взима уро
ци при Стравински. Най-известните творби на Бърнърс са: ба
л е т ъ т „Триумфът на Нептун“ (1926) (аранжиментът на части
о т него е направен о т Уолтън) и музиката към филма Дикълъс
Никълби“ (1946), по едноименното произведение на Чарлз Дикенс.
ДЖОРДЖ БАТЪРУЪРТ (1885-1914) завършва И тън и Окс
форд. Той събира и записва народни песни, което го сближава с Во-
гън Уилямс. Най-известните произведения на композитора са:
рапсодията Момчето от Шропшир“ (1913) и идилията Д а бре
говете на Грийн Уилоу“. Батъруърт притежава голям и рядък т а
лант, но не успява да създаде богато творчество. Той умира много
млад в б и тк ата при река Сом по време на Първата световна война.
Вогън Уилямс му посвещава своята „Лондонска симфония“.
ЕРИК КОУТС (1886-1957) е майстор на английската развле
кателна музика. Той създава оркестрови сюити, маршове и песни.
Най-прочутите негови творби са: сю итата Дондон“ (1932), част
о т която е безсмъртният марш Дайтсбридж“, „Отново Лондон“
(1936), „Край Сънната лагуна“ (1939) и песента „Птичи песни на
свечеряване“.
СЪР АРТЪР БЛИС (1891-1975) се счита за пряк последовател
на Елгар. Той се отличава с неповторим усет за създаване на нас-
тоение и атмосфера в музиката. Блис пише концерти за пиано
(1935), цигулка (1955), виолончело (1970), създава много песни, хо
рови, камерни и клавирни творби. Най-известните произведения
на композитора са: б ал етъ т ,Д1ах и мат“ и музиката към филма
на Александър Корда „Онова, което предстои“ по Хърбърт Уелс -
филм, в който се предсказва, че на луната ще стъпи човешки крак и
че в 1940 г. ще избухне война.
ПИТЪР УОРЛЪК (1894-1930) издава произведенията на ком
позитори о т времето на кралица Елизабет I. И стинското му име

е Филип Хесьлтайн. Композиторът Питър Уорлък пише много
песни, някои о т тя х лирични и меланхолични, други - любовни, и
жизнерадостни. Той е близък приятел на Ламбер и Делиус. Уорлък
е до голяма степен самоук, но притежава много верен усет за ме
лодията и настроението. К ато издател той използва името Хе-
сълтайн, а като композитор - Уорлък. Тази двойнственост на
имената говори за една изключително противоречива личност, раз
двоена между алкохолната веселост и невротичното самовглъбя-
ване. В 1930 г. Уорлък се самоубива. Композиторът пише предим
но вокални произведения, но най-популярната му творба е сюита
т а ,Клприол“ - т я се състои о т ш ест части, създадени по мотиви
о т старинни френски танци.
ДЖЕРАЛД фИНЦИ (1901-1956) е изтъкнат преподовател в
Кралската музикална академия (през тр и д есетте години на века).
С ти л ъ т му е силно повлиян о т музиката на Елгар и на Вогън
Уилямс. Големият принос на финци към английската музика на
двадесети век е прелестното му песенно творчество. По-голяма
т а част о т неговите песни са написани по стихове на Харди.
РИЧАРД АДИНСЕЛ (1904-1977) пише най-вече филмова музи
ка. Неговият великолепен Даршавски концерт“, създаден за фил
ма „Опасна луна“ (1941), се счита за едно от най-хубавите произве
дения в този жанр.
КОНСТАН ЛАМБЕР (1905-1951) завършва Кралската акаде
мия в класа на Вогън Уилямс. Той е изключително оригинален ком
позитор, което го причислява към „новото поколение“ заедно с
Уилям Уолтън. Ламбер се изявява и като писател, в 1934 г. той
пише книгата Дей, Музика! Изследване на западащата музика“. В
тази своя творба композиторът излага едно дръзко, интересно
мнение относно Музиката в началото на века. Заедно с Е дит Си-
туел Ламбер пише т е к с т а към „фасада“ на Уолтън. Ламбер е пър
вият английски композитор, който получава поръчка о т Дягилев
- за балета Домео и Жулиета“ (1926). Ламбер става музикален
директор на балетната трупа „Вик-Уелс“ (о т основаването й в
1931 г. до 1947 г.) и дава много о т себе си за развитието на бри
тан ската танцова традиция. Н ай-известната творба на компо
зитора е едноактният балет Дороскоп“ (1938).
СЪР МАЙКЪЛ ТИПЕТ (роден на 2 януари 1905 г. в Лондон)
получава първите си уроци по музика о т своята майка. В 1923 г.
то й постъпва в Кралския колеж по музика, където учи композиция
при Чарлз Ууд, а диригентство - при Ейдриън Болт и Малким Сар-
дж ънт. След завършване на образованието си, Типет става о тго
ворник по музикалните изяви в един трудов лагер. Болезнените впе
чатления о т лагера го правят пацифист за цял живот. В 1932 г.

той започва да работи в колежа Морли, където учат децата на
бедните о т Лондон и околностите му. Типет ръководи оркестъра
на колежа, известен под името „Оркестърът на Южен Лондон“.
През октомври 1940 г. училището е разрушено о т бомбардировки
т е . Типет се отказва о т военна служба поради убежденията си и
затова в 1943 г. е изпратен за тр и месеца в затвора „Уърмуд
Скрабс“. В 1951 г. Типет напуска работа в колежа Морли, за да
може да се отдаде по-пълноценно на творчество. Впоследствие той
става коментатор в Би Би Си.
Първото значително произведение на Типет е Концерт с удво
ен щрайх (1938-39) Друга прочута негова творба е ораторията Д е
те на нашето време“ (1938-41), посветена на полския младеж, кой
т о застрелял един немски офицер, за да отм ъсти за см ъ р тта на
родителите си, но с това предизвикал жестока саморазправа на
нацистите с евреите. Операта на Типет Д ят на сватба“ (1955)
разкрива сценичното м айсторството на композитора. Най-кра
сивите произведения на Типет са: четирите великолепни симфо
нии, създадени в периода 1944-1977, „фантазия по мотиви от Хен
дел“ за пиано и оркестър (1931-41), „фантазия кончертанте по
мотиви от Корели“ за струнен оркестър (1953), Концерт за пиано
(1953-55), Концерт за оркестър (1962-63), Троен концерт за малко
струнно трио и оркестър (1978-79). Типет пише музиката и либре
тото към оперите: Д а р Приам“ (1962), „Заплетената градина“
(1970), Дазчупване на леда“ (1977), Д о ва година“ (1989), (чиято
премиера се състои в операта в Хюстън).
Още през п етд есетте години на века Т ипет е обявен за един
от най-великите симфонични и оперни композитори на нашето вре
ме. В 1959 г. той става носител на Ордена на Британската импе
рия, в 1966 г. е удостоен със званието „сър“ о т кралица Елизабет
II, а в 1973 г. е приет за почетен член на Американската академия
за литература и изкуство.
Музиката на композитора е изключително оригинална. С ти
л ъ т му съчетава ритъма на джаза с мотиви и елементи, харак
терни за епохата на барока. Творчеството на Типет се дели на
три периода. ПроизВеденията о т първия период са меланхолични и
м огат да бъдат определени като неокласически; творбите о т в то
рия период са подчертано модернистични. Т рети ят период се о т
личава с техническо съвършенство и ярко многообразие на стило
вете.
МАЛКЪЛМ АРНОЛД (роден на 21 октомври 1921 г. в Норт-
хемптън) завършва Кралския колеж по музика (1937-40). Първона-
чално то й започва работа като тром п ети ст в Лондонска филхар
мония (1940-42), по-късно се прехвърля в Симфоничния оркестър на
Би Би Си (1945), а след това отново се връща в Лондонска филхар
мония, този п ъ т като първи тром п ет (1948). Не след дълго Ар
нолд се отказва о т кариерата си на музикант и решава да се посве
т и изцяло на творчеството. С тилът му е силно повлиян о т музи
к ата на Берлиоз, Сибелиус и Уолтън. Между 1952 и 1982 г. компо
зи то р ъ т създава девет симфонии, два балета, хорови, камерни и
клавирни произведения. Арнолд пише както сериозна, так а и разв
лекателна музика. Прочута негова творба е Драндиозна увертю-
ра“, в оркестрацията на която са включени една прахосмукачка,
полировчик за под и четири пушки. Най-хубавите произведения на
Арнолд са: концертните увертюри Д е к иДандипрат“ (1948), „Там
0 ’Шантър“ (1955), два сборника ,.Английски танци“ (1951). Ком
позиторът пише и музика към филми. Негова е популярната мело
дия о т „М остът над река Куай“ (1957).
СЪР ПИТЬР МАКСУЕЛ ДЕИВИС е роден в 1934 г. в Манчес
т ъ р и завършва Кралския колеж по музика в родния си град. През
ш естдесетте години той си спечелва името на добър и взискате
лен педагог; преподава музика в много английски градове, изнася лек
ции в Принстън, участва в Музикалната конференция по въпроси
т е на образованието към ЮНЕСКО. Известно време Дейвис ра
боти като композитор към университета в Аделаида, Австра
лия. В 1967 г. той организира фестивала „Музиканти Пиеро“ (пре
именуван в 1970 г. на „Лондонски огньове“), на който се изпълня
в а т предимно модернистични произведения. По-късно Дейвис ре
шава да се оттегли на островите Оркни. В 1977 г. му е поверено
ръководството на годишния фестивал „Сейнт Магнус“, който въп
реки отдалечеността на островите, привлича вниманието на му
зикалния свят. В 1979 г. Дейвис е удостоен с почетна докторска
степен от университета в Единбург и е обявен за Композитор на
годината от Гилдията на композиторите във Великобритания. В
1981 г. Дейвис получава предложение да напише симфония послучай
стогодишнината о т основаването на Бостънския симфоничен ор
кестър. В 1985 г. той става композитор и диригент в оркестъра
на Глазгоу (Шотландия). В 1987 г. Дейвис е удостоен със званието
„сър“. С ти лъ т на композитора съчетава елементи о т модерна
т а сериална музика и мотиви о т средновековните песнопения.
Мексико
В Мексико живеят и т в о р я т тр и м а световно известни ком
позитори.
МАНУЕЛ ПОНСЕ (8 декември 1882 г., Фреснильо - 24 април
1948 г., Мексико сити) отрано започва музикалната си кариера ка
т о пианист, църковен органист и композитор. Той учи в Мексико
сити, Болоня и Берлин. Понсе преподава в Консерваторията в Мек
сико сити о т 1909 до 1915 г. и о т 1917 до 1922 г. В 1934 г. той
става директор на консерваторията за една година. В периода 1915-
17 г. Понсе живее в Хавана, а между 1925 и 1933 г. се установява в
Париж, където попада под силното влияние на Дюка и други френ
ски композитори. В 1936 г. той започва да издава музикално списа
ние. Понсе е първият мексикански композитор, който проявява жив
интерес към креолския фолклор. Той създава 1 концерт за цигулка,
2 концерта за пиано, 24 прелюдии, 5 сонати, над 100 сантиментал
ни песни и клавирни пиеси. Неговият ,Д)жен концерт“ за китара
(1941) е популяризиран о т Сеговия и последователите му.
КАРЛОС ЧАВЕС (13 юни 1899 г., Мексико сити - 2 август
1978 г., Мексико сити) е ученик на Понсе (1910-14). Повечето о т
знанията и уменията си в областта на музиката той постига сам.
Чавес посещава Европа (1922-23) и Ню Йорк (1923-34). О т 1926 до
1928 г. то й живее в Съединените щ ати и се сближава с Кауъл, Коп-
ланд и Варез. Когато се завръща в родината си, Чавес става важ-
на фигура в културния живот на страната. Той е основател и ръ
ководител на Мексиканския симфоничен оркестър (1928-48), дирек
то р на Националната консерватория (1928-33), основател и ръко
водител на Националния и н сти ту т за изящни изкуства (1947-52),
председател на съюзите на композиторите (1960-65). Чавес се счи
т а за голям майстор на оркестрацията. Той създава 7 симфонии,
концерти за пиано и оркестър, операта „Посетители“, 2 Ацтекс-
ки балета, Д овият огън“ (1921) и „Четирите слънца“ (1925). Въп
реки че композиторът не използва фолклорни мелодии в творчес
т в о т о си, сти л ъ т му е силно националистичен.
СИЛВЕСТРЕ РЕВУЕЛТАС (31 декември 1899 г., Сандиего Па-
паскиаро - 5 октомври 1940 г., Мексико сити) учи първоначално в
Мексико, а впоследствие завършва музикалното си образование в
Чикагския колеж по музика (1918-20, 1922-24). Ревуелтас започва
музикалната си кариера като цигулар и диригент на свободна прак
тика, а по-късно Чавес го назначава за помощник-диригент в Мек
сиканския симфоничен оркестър (1929-35). Ревуелтас преподава ци
гулка и камерна музика в Националната консерватория. По време
на Гражданската война той се преселва в Испания. Композито
р ъ т не използва фолклорни мелодии в творбите си, но сти л ъ т му
се отличава с красота, колорит и дръзки ритми. Произведенията
му, написани след 1930 г. носят характерните черти на атонална-
та музика. Ревуелтас създава: „Ъгли“ (1930), Д вет ове“ (1932), Д
памет на Гарсия Аорка“, камерна и филмова музика. Най-извест
н а т а негова творба е „Сенсамайя“, която е силно повлияна о т
„Пролетно тайнство“ на Стравински.
Южна Америка
Д вам ата най-известни композитори на Южна Америка са
Ейтор Вила-Лобош и Алберто Хинастера.
БРАЗИЛИЯ
ЕЙТОР ВИЛА-ЛОБОШ (5 м арт 1887 г., Рио де Жанейро - 17

ноември 1959 г., Рио де Жанейро) получава първите си уроци по ви-
олончело о т своя баща. В младежките си години той свири в раз
лични кафенета, а по-късно работи в Операта на Рио и в няколко
симфонични оркестъра. Вила-Лобош е силно впечатлен о т музика
т а на Щраус и Стравински. Той се сприятелява с Мийо, който по
онова време е назначен на работа към френското посолство в Рио
де Жанейро. В 1921 г. Вила-Лобош се запознава с един о т най-вели
ките пианисти в света, Артур Рубинщайн, който изпълнява ня
кои о т неговите произведения. В периода 1923-24 г. Вила-Лобош
посещава много европейски страни, а о т 1927 до 1930 г. живее в
Париж, където отново среща Мийо. През годините, прекарани в
чужбина, композиторът пише голяма част о т своите „Choros“, ве
ликолепни бразилски „импресии“, които представляват по-скоро
„отблясъци“ о т бразилски ритми и мелодии, отколкото типична
народна музика. Вила-Лобош е запленен о т стила на Сати и о т
духа на неокласицизма и когато в 1930 г. се завръща в Бразилия,
той създава Дразилски Вакханалии“ - девет пиеси, написани в ба
рокови музикални форми, с красиво вплетени бразилски мотиви.
В то р ата о т тези пиеси, М алкият Влак до Кайпира“, поетично
„разказва“ за малкия влак, който бавно се катери по билото на
планината. Незабравима е и п е т а т а пиеса, в която сопрановата
партия е без т е к с т , гласът е използван като инструмент, а ви-
олончелото само акомпанира.
В 1945 г. Вила-Лобош основава Бразилската музикална акаде
мия в Рио де Жанейро. Той прави важни реформи в музикалното
образование. Композиторът създава 12 симфонии (в периода 1916-
57), 17 струнни квартета (1915-57), сюити, песни, произведения за
пиано и за китара.
АРЖЕНТИНА
АЛБЕРТО ХИНАСТЕРА (11 април 1916 г., Буенос Айрес - 25

юни 1983 г., Женева) завършва Националната консерватория (1936-
38). Едно о т най-популярните негови произведения е балетът Д а -
намби“ (1940). В 1941 г. Хинастера постъпва на работа в Наци-
оналната консерватория. Същата година той пише най-хубавия си
балет Дстансия“. Между 1945 и 1947 г. композиторът живее в
Ню Йорк и посещава курса на Копланд в Тангълуд. Хинастера не е
в добри отношения с Хуан Перон, президент на Аржентина в пери
ода 1946т1955 г. и о т 1973 до 1974 г. В 1963 г. Хинастера става
директор на Центъра за висше музикално образование в Буенос
Айрес. В 1971 г. той се установява да живее в Женева.
Докъм средата на века сти л ъ т на Хинастера е подчертано
националистичен, подобно този на Барток, де файя и Стравински.
По-късното творчество на композитора е подчертано модернис-
тично. Хинастера започва да използва елементи о т сериалната
музика и да изгражда творбите си на базата на дванадесеттон-
овата система на Шонберг. Тези черти на стила му присъстват в
оперите ,Дон Родриго“ (1964), Домарсо“ (1967) и „Беатрикс Сен-
чи“ (1971). Хинастера създава също така: два концерта за пиано
(1961,1972), „К ан тата за велика Америка“ за сопрано и ударни инс
трументи (1960), три струнни квартета (1948, 1958, 1973). Най-
често изпълняваните творби на композитора са инструментални
откъси от балетите Данамби“ и Дстансия“.
Съединени Американски Щати

Ранната американска музика е неизменно свързана с британ
ското културно наследство. Музиката на първите преселници се
състои главно о т химни и църковни песнопения. Най-популярният
композитор о т колониалния период е УИЛЯМ БИЛИНГС (1746-
1800). Той е до голяма степен самоук. През целия си живот публи
кува книжки с развлекателни и църковни песни. Творбите на Би-
лингс издигат в култ моралните ценности, религията и патри
отизма. Някои о т произведенията на композитора са превърнати
във военни маршове за армията на Джордж Вашингтон. Билингс
познава лично Пол Ривиър и Самюел Адамс. Най-извесната негова
творба е химнът „Честър“, включен в последната част на „Трип-
тих на Нова Англия“ (1956) о т съвременния американски компози
то р Уилям Шуман (1910-1992) (написал също так а и „Увертюра
Уилям Билингс“, 1944).
Следващото поколение американски композитори завършва об
разованието си в Европа. Те попадат под силното влияние на С та
рия свят, след което се завръщат в родината си и попиват музи
калната култура на Новия свят - народни песни, негърски спиричу-
ъли, блус, джаз, рагтайм. Така т е съчетават в произведенията си
европейското музикално наследство и многообразните тенденции
в американската музика и създават една самобитна, типично аме
риканска класика.
ЛУИС МОРО ГОТШОК (8 май 1829 г., Нови Орлеан - 18 де
кември 1869 г., Бразилия) отива в Париж на тринадесетгодишна
възраст и става ученик на ХалеВи и Берлиоз. В 1844 г. той прави
своя дебют като пианист и е високо оценен о т самия Шопен. Дори
мнозина сравняват стила и клавирната му техника с м айсторст
вото на знаменития полски композитор и пианист - това е един
наистина голям комплимент. Ранните произведения на Готшок са
пропити с носталгия по родния Нови Орлеан - „Бамбула“ „Сава
на“ Дананът“. Тези творби донасят на своя създател голяма по
пулярност и още на деветнадесетгодишна възраст Готшок полу
чава признание в Европа. Той е приветстван като първия музика
лен представител на Новия свят. Готшок посещава Швейцария,
Франция и Испания (1850-52). В 1953 г. прави своя дебют в Ню Йорк,
а в следващите три години изнася концерти в редица американски
щати. През този период композиторът създава много популярни
мелодии, между които любимата на всички ,Последна надежда“.
Между 1857 и 1861 г. Готшок живее и твори на Карибските остро
ви. Именно т а м той създава някои о т най-хубавите си произведе
ния: „Спомени за Порто Рико“, първата си симфония „Нощ в тро
пиците“. По-късно той предприема още едно турне из Съединени
т е щати, по време на което пише „Умиращият поет“. През пос
ледните години о т живота си Готшок живее в Южна Америка.
Сред най-известните произведения на композитора са „Pasqui
nade“, „Grande scherzo“, „Grande tarantelle“ за пиано и оркестър. С ти
л ъ т на Готшок е оригинален, синкопиран, многообразен и мелоди
чен. Неговите произведения сякаш предопределят появата на раг-
тайма. В творчеството му се прокрадват елементи и мотиви о т
джаза. Готшок е първият композитор, който съчетава джазовия
ритъм с класическата музикална форма.
ДЖ ОРДЖ УАЙТфИЙЛД ЧАДУИК (13 ноември 1854 г., Лоу-
ел, Масачузец - 4 април 1931 г., Бостън) получава музикалното си
образование в Лайпциг (1876-79) и в Мюнхен (1879-80). След това
се завръща в Бостън и става известен педагог, органист и хор-
майстор. В 1897 г. той е назначен за директор на Консерватори
я т а на Нова Англия. Чадуик остава на този пост до см ъ р тта си.
Музиката на композитора носи характерните черти на „Школа
т а на Нова Англия“ - сти л ъ т му представлява смесица о т немски
класицизъм и френско влияние. Чадуик създава 3 опери, 3 симфонии
и оркестрови произведения. Най-популярната негова творба се на
рича „Симфонични скици“ (1895-1904).
ДЖОН ФИЛИП СУСА (6 ноември 1854 г., Вашингтон - 6 м арт
1932 г., Рийдинг, Пенсилвания) о т дете иска да стане цигулар. Съ
щевременно се научава да свири на пиано и на различни духови инст
рументи. На тринадесетгодишна възраст Суса е назначен в духо
вия оркестър на Военно-морския флот на Съединените щати. Той
остава т а м п ет години, след което напуска и започва да работи
к ато цигулар към различни театри. Известно време Суса свири в
оркестъра на пътуващия френски композитор Офенбах. В 1880 г.,
на двадесет и шестгодишна възраст, той е назначен за ръководи
т е л на духовия оркестър на Военно-морския флот - официалният
оркестър на президента на Съединените щ ати и най-старият в
страната. Преди Суса да бъде назначен на този пост, въпросният
оркестър не е можел да се похвали нито с талан тливи музиканти,
нито със сериозна организация. Но благодарение на репетициите,
старанието и стремежа съм съвършенство на Суса, оркестърът
не след дълго става най-добрият в страната. За да обогати репе-
роара му, Суса поръчва музика о т Европа, създава и собствени про
изведения. Той печели голяма популярност и сформира свой собст
вен духов оркестър.
О ркестърът на Суса, състоящ се о т около ш естдесет души,
се слави с най-добрите духови музиканти в Съединените щати. Су
са организира четири концертни турнета из Европа (1900-05), на
които представя написаните о т него маршове и запознава евро
пейската публика с американския „рагтайм“. В 1910 г. оркестъ
р ъ т има много концертни изяви по света. Суса притежава вроден
усет към „шоуто“, той изисква о т музикантите си безупречно по
ведение на сцената, изрядни униформи и бели ръкавици. Компози
т о р ъ т е вярвал, че на публиката трябва да се поднася онова, ко
е т о т я иска да чуе. И все пак Суса е човекът, който преди появата
на радиото, в дните на примитивния фонограф, запознава много
хора с музиката на Вагнер, Дворжак, Чайковски. В репертоара на
своя оркестър Суса включва: своите повече о т 100 марша, откъси
о т единадесетте си опери, оперни увертюри на Росини, фон Супе,
Верди, сопранови арии, виртуозни сола за корнет и тромбон. Ком
позиторът пише също так а валсове, танцова музика, сюити за
духови инструменти и оркестър, сю итата ,Надбягване с колесни
ци“, по мотиви о т Бен-Хур.
Именно Суса е вдъхновителят за създаването на сусафона, вид
басов меден инструмент, наподобяващ тръба, чиято фуния може
да се обръща на различни страни. В 1910 г. той публикува книгата
си ,Дрез годините със Суса“. В 1928 г. пише своята автобиография
„С маршова стъпка“. Суса заслужено е наречен „кралят на мар
ша“, то й създава едни о т най-хубавите произведения за духови ин
струменти - „Звезди и нашивки навеки“, „Уошингтън поуст“, Ка
питанът“, „Semper Fideles“, ,Камбаната на свободата“, ,Крал Ко-
тън“, Дъце през морето“. Маршовете на Суса са мелодични и зав
ладяващи, написани са така, че да извлекат богатите звукови въз
можности на духовите инструменти. Те напълно отговарят на кре
дото на композитора: „Добрият марш трябва да накара и човек с
дървен крак да замарширува“.
ЕДУАРД МАКДАУЪЛ (18 декември 1960 г„ Ню Йорк - 23 яну
ари 1908 г., Ню Йорк) постъпва в Парижката консерватория в 1876
г., а в 1879 г. се премества да учи във франкфуртската консерва
тория. В 1881 г. той става преподавател по пиано в консервато
рията в Дармщат. МакДауъл посещава Лист във Ваймар. Имен
но с помощта и протекцията на великия унгарски композитор са
публикувани неговите Дърва съвременна сюита“ и Първи концерт
за пиано. В 1884 г. различни германски музикални къщи издават
десет о т произведенията на МакДауъл. Между 1885 и 1888 г. ком
позиторът живее във Висбаден. В 1888 г. той се завръща в Съеди
нените щ ати и се установява да живее в Бостън. В 1898 г. в Бос
тъ н и в Ню Йорк са представени пред публика първите два клавир
ни концерта на МакДауъл, като самият той изпълнява соловите
партии на пианото. С тилът на композитора е романтичен и сил-
но напомня за Шуман, Лист и Григ. МакДауъл става една от воде
щите фигури в музикалния живот на Америка. Той създава оркес-
трови, клавирни и вокални произведения. Неговите концерти про
дължават да се изпълняват и днес, а пиесите о т „Горски скици“ -
Д а една дива роза“ и Д а една водна лилия“ - са неизменна част
о т репертоара на световно известни пианисти.
ЕТЕЛБЕРТ НЕВИН (25 ноември 1862 г., Еджуърт, Пенсилва-
ния - февруари, 1901 г., Ню Хейвън, Кънектикът) получава музи-
калното си образование в Питсбърг, Дрезден и Берлин. Въпреки
разклатеното си здраве, Невин изнася много клавирни рецитали в
Питсбърг, а също так а композира сантиментални песни и пиеси
за пиано. Най-известните му творби са: клавирната пиеса Д ар-
цис“ (1891) и песента Дозова градина“ - о т която през последни
т е тридесет години са продадени ш ест милиона екземпляра.
• СКОТ ДЖОПЛИН (24 ноември 1868 г., Маршал, Тексас или
Шревпорт, щ ата Луизиана - 1 април 1917 г., Ню Йорк) започва
музикалната си кариера като пианист в публични^ домове в Сент
Луис и Чикаго. По-късно той се установява в Ню Йорк. Джоплин е
обявен за „крал на рагтайма“. Той създава творби като „Maple
Leaf Rag“, „Смешникът“. Композиторът пише и две опери в стил
рагтайм, но т е нямат никакъв успех. Благодарение на американс
кия пианист и музиковед Джошуа Ривкин, през седемдесетте го
дини на нашия век се наблюдава възраждане на рагтайма. Във фил
ма с Пол Нюман и Робърт Редфорд „Ужилването“ (1973) е използ
вана музика на Джоплин. В 1976 г. на композитора посмъртно му е
присъдена наградата Пулицър.
ЧАРЛЗ АЙВЗ (20 октомври 1874 г., Денбъри, Кънектикът -
19 май 1954 г., Ню Йорк) е първият по-значителен американски
композитор. За разлика о т много свои предшественици той не за
минава да учи в Европа. След като завършва Йейл в 1898 г., Айвз се
премества да живее в Ню Йорк и си намира работа едновременно
като застрахователен агенти като органист. В 1907 г. той и един
негов приятел откриват собствена застрахователна компания. В
същото време Айвз продължава да композира. Прекомерното на
товарване и преумората разклащат здравето му. Музиката на
Айвз е подчертано модернистична. С тилът му съчетава полито-
налност, цели тонови системи, необичаен ритъм, преминаване о т
една тоналност в друга, противопоставяне на няколко теми в ед
но единствено произведение. Айвз е изключително продуктивен ком
позитор. Най-плод отборният му период е между 1910 и 1918 г. Той
създава симфонии, песни, оркестрови, хорови, клавирни и камерни
творби. Произведенията на композитора се отличават с мотиви
и елементи, характерни за американската музика - джазови мело
дии, химни, патриотични песни и заглавия като: „Сентръл парк в
тъмното“, „В доброто старо лят о“, Д инкълн - великият дър
жавник“, „Упражнения за лява ръка“. Музиката на Айвз е високо
ценена о т познавачите.
ДЖОН АЛДЪН КАРПЕНТЪР (28 февруари 1876 г., Парк Ридж,
Илинойс - 26 април 1951 г., Чикаго) подобно на Айвз съчетава му
зиката с бизнеса. Той завършва пиано и теория на музиката в Хар-
вард, след което става за изВестно време ученик на Елгар в Рим (в
1906). Творчеството на Карпентър включва: 3 балета, 2 симфони-
и, симфонична поема, концерт за цигулка, струнен квартет, квар
т е т за пиано, песни. Най-често изпълняваното произведение на
композитора е комичната оркестрова сю ита в четири части
Приключения в бебешка количка“ (1915), разказваща какво вижда
едно бебе о т своето „превозно средство“: „Полицаят“, Датерна-
та“, „Езерото“ и „Кучетата“.
ЕРНСТ БЛОК (24 юли 1880 г., Женева - 15 юли 1959 г„ Порт-
ланд, Орегон) получава музикалното си образование в Брюкселска
т а консерватория (1897-99) и във Франкфурт (1900). В 1903 г. той
отива в Париж и т а м създава симфоничната поема „Зима-Про-
лет“ (1904) и операта ,Макбет“ (1910). С ти лът на тези произве
дения е силно повлиян о т музиката на Мусоргски, Дебюси и Щра
ус; и все пак, честите промени в тем п ото и преминаването о т ед
на тоналност в друга са безкрайно характерни за специфичния по
черк на Блок. В 1916 г. Блок се премества да живее в Съединените
щ ати и осем години по-късно получава гражданство. До 1920 г. ком
позиторът работи като преподавател в Ню Йорк, след което с т а
ва първият директор на музикалния и н сти ту т „Кливлънд“ (1920-
25). В 1926 г. Блок оглавява консерваторията на Сан франциско и
остава на този пост до 1930 г. Композиторът прекарва следва
щ ите девет години в Женева и в Рим, но когато започва В тората
световна война, той се връща в Съединените щ ати и се установя
ва в Орегон.
П о-значителните творби на Блок са: „Глас в пустошта“
(1936) за виолончело и оркестър, Концерт за цигулка (1938), Сим
фония В ми-бемол (1954-5). Композиторът е евреин по произход и
голяма част о т произведенията му са посветени на евреите: И з
раелска симфония“ (1912-16), „Три еврейски поеми“ (1913), ,J1салм
22“ (1914), „Шеломо“ (1916), ,]Абодат Хакодеш“ (1933), „Спгароев-
рейска с/оита“ (1953), „Лошшгт Шем“ (1923) за цигулка и пиано
или за оркестър. Н ай-известната творба на Блок е „Concerto grosso
No. 1“ за струнни инструменти и пиано (1924-25).
ЧАРЛЗ УЕЙКфИИЛД КЕДМЪН (24 декември 1881 г„ Джон-
стаун, Пенсилвания - 30 декември 1946 г., Лос Анджелис) е именит
композитор, органист и музикален критик. Той проявява голям ин
терес към индианската музика и включва много елементи и мело
дии о т нея в собствените си произведения. „Шануис“ („Червено-
шийката“, по мотиви о т една индианска легенда) е първата аме
риканска опера, която се радва на голям успех и се задържа на сце
н ата на Метрополитън два сезона подред (1918-19). Кедмън съз
дава опери, симфонии, оркестрови творби, над 180 песни. Произве
денията му са написани в традиционния стил на деветнадесети
век. Най-обичаната негова творба е нежната песен „На зазорява
не“.
ЧАРЛЗ ТОМЛИНСЪН ГРИфИС (17 септември 1884 г., Ел-
мира, Ню Йорк - 8 април 1920 г., Ню Йорк) учи в Берлин (1903-07)
при Бнгелберт Хумпердинк (1854-1921) - композиторът на опера
т а „Хензел и Грешел“. В 1908 г. Грифис се завръща в Америка и
постъпва на работа като преподавател в мъжката гимназия в Те-
ритаун, Ню Йорк. Той остава на този пост до края на живота си.
Композиторът оставя след себе си богато творчество - оркест-
рова, театрална, вокална, клавирна и камерна музика - но получа
ва признание малко преди см ъ р тта си. Освен влиянието на френс
ките импресионисти в произведенията на Грифис се долавят япон
ски и индиански мотиви и мелодии. Най-известните творби на
композитора са ,£елият паун“ (1918) и симфоничната поема по
стихове на Самюъл Тейлър Колридж великолепният дворец на Куб-
ла хан“.
СЪВРЕМЕННИ АМЕРИКАНСКИ КОМПОЗИТОРИ
На американската музикална сцена се появяват композито

ри, чиито произведения отразяват теченията и тенденциите в
музиката на двадесети век; композитори, които в стремежа си да
разчупят класическите, традиционни форми създават дръзко аван
гардни творби.
ДИЙМС ТЕЙЛЪР (22 декември 1885 г., Ню Йорк - З юли
1966 г., Ню Йорк) работи като музикален критик в „Ню Йорк
уърлд“ в периода 1921-25 г., а в 1936 г. става съветник по музикал
ните въпроси в колумбийската информационна система Си Би Ес.
Тейлър представя в пресата постановките на нюйоркската опера
Метрополитън и концертите на Нюйоркска филхармония. Тейлър
е разказвачът във филма на У олт Дисни „фантазия“. По поръчка
на Метрополитън той пише оперите „Оръженосецът на краля“
(1926-27) и ,Дитър Ибетсън“ (1930-31). Най-често изпълнявана
т а творба на Тейлър е „В огледалния свят“ (1922).
фЕРД ГРОфЕ (27 м арт 1892 г., Ню Йорк - 3 април 1966 г.,
С анта Моника) е цигулар във филхармонията на Лос Анджелис о т
1909 до 1919 г. С голям усет и лекота Грофе прави аранжименти
т е на различни произведения. Пол Уайтмън оценява високо способ
ностите му и му възлага да преработи за оркестър няколко джазо
ви творби, между които „Рапсодия в синъо“ на Гершуин (1924). Гро
фе създава и свои произведения в популярния за времето симфони
чен стил. Той пише с ю и т а т а ,.Мисисипи“, която днес рядко се сви
ри и сю итата „Големият каньон“, изпълнена за първи п ъ т в 1931
г. под диригентството на Артуро Тосканини.
УОЛТЪР ПИСТЪН (20 януари 1894 г., Роклънд, Мейн - 12 но
ември 1976 г. в Белмонт, Масачузец) завършва композиция в Хар-
вард (1919-24), след което заминава за Париж, за да учи при Дюка и
Буланже. Когато се завръща в Съединените щати, Пистън става
преподавател по теория на музиката в Харвард (1926-60). Той е
автор на три чудесни учебника: „Хармония“ (1941), „Контра
пункт“ (1947) и „Оркестрация“ (1947). Прецизният, изящен музи
кален стил на Пистън отразява влиянието на Стравински, форе
и Русел. Композиторът създава оркестрови и камерни произведе
ния. Най-често изпълняваната негова творба е музиката към ба
лета „Невероятният флейтист“ (1938).
УИЛЯМ ГРАНТ СТИЛ (11 май 1895 г., Уудвил, Мисисипи - 3
декември 1978 г., Лос Анджелис) учи първоначално в Оберлинската
консерватория (1917-18), след което става частен ученик на Варез
(1922-25) и на Чадуик в консерваторията на Нова Англия. Той ра
боти като цигулар, челист и обоист в различни оркестри, а през
двадесетте години на века започва да се занимава с оркестрация и
прави аранжименти на мюзикъли за Бродуей, радиопредавания и
творби о т репертоара на оркестъра на Пол Уайтмън (оркестъ
р ъ т, изпълнил за първи п ъ т „Рапсодия в синьо“ на Гершуин). В
1930 г. С тил пише Дфро-американска симфония“. Това е първото
симфонично произведение на чернокож композитор, което се изпъл
нява о т голям оркестър. Творчеството на Стил включва: още че
тири симфонии, опери, песни, оркестрова, хорова и клавирна музи
ка.
ХАУЪРД ХЕНСЪН (28 октомври 1896 г., Уаху, Небраска - 26
февруари 1981 г. в Рочестър, Ню Йорк) печели Наградата на Рим
за Америка (1921) и прекарва три години в Американската акаде
мия в Италия. Един о т неговите учители т а м е Респиги. Когато
се завръща в Съединените щати, Хенсън става директор на музи-
калното училище „Йистмън“ в Рочестър, Ню Йорк. Той остава на
този пост четиридесет години. Хенсън основава фестивали, на ко
и то о т 1925 г. насам се представят произведенията на дебютира
щи американски композитори. Хенсън често е наричан американс
кия Сибелиус, защото сти л ъ т му е едновременно романтичен и
новаторски. Творчеството на композитора включва: ш ест сим
фонии, симфонични поеми, хорови и камерни произведения. Най-ху
бавите творби на Хенсън са операта Деселата планина“ и Вто
ра Домантична симфония“.
РОДЖЪР СЕШЪНС (28 декември 1896 г., Бруклин, Ню Й орк-
16 м ар т 1985 г., Принстън, Ню Джърси) започва музикалните си
занимания о т ранна детска възраст и на тринадесет години на
писва опера. Той учи в Харвард (1910-15) и в Йейл (1915-17). След
завършване на образованието си става преподавател в колежа
С мит (1917-21). В същото време Сешънс взима частни уроци при
Е рнст Блок (1880-1959) и впоследствие става негов асистент в
музикалния и н сти ту т „Кливлънд“ (1921-25). Между 1927 и 1933 г.
Сешънс живее във Флоренция, Рим и Берлин. По-късно той се зав
ръща в Съединените щ ати и става известен и уважаван педагог.
Преподава отначало в Бостънския университет (1933-35), по-къс-
но в П ринстън (1935-45), след т о в а в Бъркли
(1945-51), после пак в Принстън (1953-65) и накрая в музикалното
училище Джулиърд“ (1965-80). Сешънс е всъщност учител на след
ващото поколение американски композитори. Той създава симфо
нични, оркестрови, хорови и клавирни произведения. С ти лът му съ
четава много о т мотивите и елементите, характерни за музика
т а на двадесети век.
ВЪРДЖИЛ ТОМСЪН (25 ноември 1896 г., Канзас сити, Мису
ри - 30 септември 1989 г., Ню Йорк сити) завършва Харвард (1919-
23). Между 1921 и 1922 г. той учи 6 Париж при Буланже. Там се
запознава със Сати и с „Ш есторката“. О т 1925 до 1940 г. Томсън
живее в Париж и попада под силното влияние на музиката на С тра-
вински. Той среща писателката Гертруд С тайн и двамата съз
дават две опери, „Четирима светии в три действия“ (1934) и ,Май
ка на всички нас“ (1947). В 1940 г. Томсън се завръща в Ню Йорк и
през следващите четиринадесет години работи като музикален кри
ти к за „Херълд Трибюн“. Благодарение на изискания си литерату
рен стил и безупречния си музикален слух, той става един о т най-
добрите критици в Съединените щати. В творчеството на Том
сън се чувства влиянието на Сати, но по-голямата ч аст о т произ
веденията му са написани в стил, характерен за музиката на аме
риканските композитори. Томсън създава 2 опери, 2 балета, 3 сим
фонии, 2 сюити, 1 концерт за виолончело, камерна и вокална музи
ка. Композиторът е известен най-вече с музиката към филмите
,ралото, което разора нивите“ (1936), „Реката“ (1937), ,/суизиан-
ска история“ (1948).
ХЕНРИ КАУЪЛ (11 м ар т 1897 г., Менло Парк, Калифорния -
10 декември 1965 г. в Шейди, Ню Йорк) започва да свири на цигулка
на тригодииша възраст и без сериозни познания по композиция или
теория на музиката, на единадесет години създава първите си про
изведения. В 1913 г. Кауъл изобретява клавирна техника, наречена
„натрупване“ - метод, при който съседни тонове се изпълняват с
к и тк ата или с дланта на ръката. В 1913 г. композиторът е съз
дал вече сто собствени творби. Въпреки това той започва да взи
ма официално уроци по музика при Чарлз Сийджър, който го насър
чава да напише книга и да разкаже за изобретената о т него кла
вирна техника. В 1919 г. Кауъл написва Д о ви музикални хоризон
ти“ и предлага на вниманието на ч и тател и те нови методи за сви
рене на пиано - дърпане на струните с пръсти, заглушаването им с
картонени или метални пластинки. Кауъл измисля и нов начин на
нотдция, изобретява също ритмикона - електрически инстру
мент, който може да пресъздава сложни и необичайни ритми. Ком
позиторът проявява подчертан интерес към музикалната култу
ра на източните народи и започва да съчетава в композициите си
индийски, персийски, ориенталски и европейски инструменти. В 1936
г. Кауъл отново обръща поглед към американската музикална т р а
диция и създава „18 химни и фуги“. Композиторът посвещава пос
ледните петнадесет години о т живота и творчеството си на раз
лични новаторски клавирни техники. Кауъл създава 140 оркестро-
ви произведения, между които 21 симфонии, много концерти, 170
камерни и 60 хорови творби, 200 пиеси за пиано, опери, филмова му
зика. С оригиналния си и многообразен стил Кауъл се нарежда сред
най-големите авангардни композитори.

РОЙ ХАРИС (12 февруари 1898 г., Линкълн Каунти, Оклахома
- 1 октомври 1979 г., Санта Моника, Калифорния) учи отначало в
Лос Анджелис и в Бъркли, взима частни уроци при Артьр Блис,
след което заминава за Париж (1926-29), за да стане ученик на Бу-
ланже. В 1934 г. в Бостън се състои премиерата на Първа симфо
ния на Харис под диригентството на Сергей Кусевицки. Произве
дението има голям успех и Харис е признат за най-добрия симфони
чен композитор на Америка. Много хубава е неговата Трета сим
фония (1937), която е посрещната с чудесни отзиви о т страна на
критиката и на публиката. С ти лът на Харис е подчертано амери
кански, в него се долавят тем и и мотиви о т химни, фолклорни ме
лодии и патриотични песни. Композиторът преподава в Джули-
ърд, Корнел, У.К.Л.А. и Калифорнийския държавен университет в
Лос Анджелис.
ДЖОРДЖ АНТЕЙЛ (8 юли 1900 г., Трентън, Ню Джърси - 12
февруари 1959 г. в Ню Йорк) предизвиква фурор през двадесетте
години на века в Европа с авангардните си произведения „Самолетна
соната“, Механизми“, Механичен балет“. За постигане на музи
кални ефекти в тези творби са използвани 8 пиана, 8 ксилофона, 2
звънеца, клаксони на автомобили, наковални и перка на самолет. В
1933 г. А нтейл се връща в Съединените щ ати и започва да пише
главно филмова музика. Той създава 6 симфонии, 3 опери, концерт
за пиано, концерт за цигулка, вокални, камерни и клавирни творби.
Късното му творчество е доста по-конвенционално в сравнение с
ранните му произведения. Антейл изследва физиологичните харак
теристики и промяната в жлезите при престъпниците и започва
да пише криминални романи.
МАРК БЛИЦСТЕЙН (2 м ар т 1905 г., Филаделфия, Пенсилва-
ния - 22 януари 1964 г. във фор-дъо-франс, Мартиника) произхож
да о т заможно семейство. Той завършва музикалния и н сти ту т
„Къртис“ (1923-25), след това заминава за Париж, за да учи при
Надя Булатке (1926), а после отива в Берлин като ученик на Шон-
берг (1927). Блицстейн се завръща в Съединените щ ати по време
на Застоя. В Ню Йорк той се запознава с Бертолт Брехт и започ
ва да пише театрална музика. Най-хубавото произведение на ком
позитора е музикалната пиеса ,/1 юлеенето на люлката“ (1937),
която тр ети р а проблемите на работническата класа. Най-зна
чителната творба на Блицстейн е Дъздушна симфония“ (1946)
за солисти, мъжки хор и оркестър, посветена на победата на воен-
но-въздушните сили над Германия - в периода 1942-45 г. компози
т о р ъ т служи в Американските Военно-въздушни сили в Англия.
Блицстейн създава 2 балета, 5 опери, концерт за пиано, филмова и
театрална музика.
ПОЛ КРЕСТЪН (10 октомври 1906 г., Ню Йорк - 24 август
1985 г. в Сан Диего, Калифорния) макар и самоук, създава хубави
инструментални и хорови творби. В стила му се прокрадват мо
тиви и елементи о т музиката на импресионистите. И стинското
му име е Йозеф Гутоведжио. В 1940 г. композиторът пише сво
я т а Първа симфония. Творчеството на Крестън включва концер
т и за саксофон, арфа, тръба и акордеон, а също и камерна, хорова и
клавирна музика. В периода 1934-67 г. Крестън е органист в църк
вата „Сент Малаки“ в Ню Йорк.
ЕЛИЪТ КАРТЪР (11 декември 1908 г., Ню Йорк) още о т шес
тн ад есетата си година е близък приятел на Чарлз Айвз. Благода
рение на подкрепата и протекцията на Айвз, Картър постъпва в
Харвард, където учи при Пистън и Холст (1926-32), а по-късно за
минава за Париж, за да обогати музикалното си образование при
Булашке (1932-35). Ранните творби на Картър са написани в неок-
ласически стил, в тях се долавя влиянието на Стравински. По-
късните произведения на композитора - балети, оркестрова, ка
мерна, клавирна и вокална музика - са силно авангардни и напом
н я т за Шонберг и Варез.
САМЮЪЛ БАРБЪР (9 м арт 1910 г., У ест Честър, Пенсилва-
ния - 23 януари 1981 г. в Ню Йорк) се научава да свири добре на
пиано и на виолончело на шестгодишна възраст. Той завършва пе
ене (баритон) и композиция в музикалния и н с т и т у т „Кьртис“
(1924-32). В 1931 г. Барбър печели голяма популярност с ,,Плажът
Довър“ за струнен к в ар те т и солист (самият композитор). Про
изведението е написано по стихове на М атю Арнолд. В 1935 г. Бар
бър става лауреат на стипендията Дулицър“, а в 1936 г. печели
Наградата на Рим. Именно в Италия се състои премиерата на
,Дсета за оркестър“ (1937), под диригенството на Артуро Тоска-
нини. В Рим е изпълнено за първи п ъ т й безсмъртното произведе
ние на Барбър Адажио за струнни инструменти“. Произведени
я т а на композитора, представени за пръв п ъ т в най-големите кон
цертни зали на Ню Йорк, Бостън и Филаделфия, се изпълняват
под ръководството, на великите диригенти на нашия век - Бруно
Валтер, Сергей Кусевицки, Ерих Аайнсдорф, Димитри Митро-
пулос, Юджийн Орманди, Зубин М ета. Най-хубавите опери на
Барбър са ,Данеса“ (1958) и Днтоний и Клеопатра“ - написана за
откриването на сезона на Метрополитън в „Линкълн център“ през
септември 1966 г. Изящният, мелодичен стил на композитора, пов
лиян о т духа на романтизма, е в пълен контраст с модернистич-
ните експерименти, преобладаващи в американската музика през
тр и д есетте години на века. Много о т произведенията на Барбър
продължават да се изпълняват и днес. Най-хубавите негоби т в о р
би са: увертЬрата към „Училище за клеветници“ (1933), Концерт
за цигулка (1941), „Ноксвил: Лятото на 1915“ (1948) за сопрано и
оркестър, балетът „Спомени“ (1955).
УИЛЯМ ШУМАН (4 август 1910 г., Ню Йорк - 15 февруари
1992 г., Ню Йорк) завършва Колумбийския университет, където
учи в класа на Рой Харис. Творческият т а л а н т на Шуман пролича
ва още в първата му симфония. В тората негова симфония е изпъл
нена за първи п ъ т в Бостън под диригентството на Кусевицки,
който става впоследствие покровител на младия композитор.
Между 1935 и 1945 г. Шуман преподава в колежа „Сара Лоурънс“,
о т 1945 до 1961 г. оглавява Джулиърд, а по-късно става първият
председател на новия Линкълн център по изкуствата. Компози
т о р ъ т създава една опера, Могъщият Касий“ (1953), 6 балета, 10
симфонии, оркестрови, хорови, клавирни и камерни произведения.
Музиката на Шуман е подчертано модернистична, т я се състои
о т различни пластове - различни инструментални групи свирят
едновременно в различно темпо. Композиторът е награден с мно
жество отличия.
АЛЪН ХОВАНЕС (8 м арт 1911 г., Самървил, Масачузец) за
вършва консерваторията на Нова Англия, след което става пре
подавател в Бостънската консерватория (1948-52). По-късно той
се установява в Ню Йорк. Ранните произведения на композитора
са написани в духа на романтизма. Хованес е арменец по произход и
към 1943 г. в творчеството му започват да се появяват елементи
и мотиви о т арменската музикална култура. През п етд есетте
години на века композиторът посещава различни държави и внася
много нови тем и в музиката си. През ш естдесетте години в твор
чеството на Хованес преобладават японските и корейските мо
тиви. През седемдесетте години композиторът отново обръща
поглед към европейската музика. Много о т произведенията му
им ат религиозен характер. Хованес създава над 300 творби, меж
ду които симфонии, опери, оркестрова, хорова и камерна музика.
Н ай-известните произведения на композитора са: „И бог създа
де китовете“ за солист - кит (на запис) и оркестър, „фантазия
по японски гравЬри“ (1965) за ксилофон и оркестър, и инструмен
талната пиеса „Мистериозната планина“.
ДЖАН-КАРЛО МЕНОТИ (7 юли 1911 г., Каделиано, Италия)
прекарва по-голямата част о т живота си в Съединените щ ати и
затова може за се причисли към американските композитори. Той
завършва консерваторията в Милано (1924-27) и по съвета на Тос-
канини заминава за Америка, за да учи в и н сти тута „Къртис“ във
Филаделфия (1928-34). Негов състудент е Самюъл Барбър. Два-
маша ставаш близки приятели. Между 1945 и 1955 г. Меноти е
преподавател в „Къртис“. Операта е голямата любов на компо
зитора. Той пише първите си две опери преди още да е навършил
петнадесет години. Меноти печели известност с комичната си ед-
ноактна опера Д м елия отива на бал“, изпълнена за първи път в
1937 г. под диригентството на Фриц Райнер, а на следващата го
дина поставена в Метрополитън. По-късно композиторът създа
ва радио-операта „Старата мома и крадецът“ (1939), камерната
опера „Средството“ (1946) - злокобна трагедия със свръхестесве-
ни герои и събития - и комедията „Телефонът“ (1947). „Средство
то“ и „Телефонът“ са включени в обща постановка на Бродуей,
която в периода 1947-48 г. се задържа на сцената цели 211 предс
тавления. Добре са посрещнати и ,Консулът“ (1950) - произведе
ние, третиращ о проблемите и теж кото положение на бежанците,
и „Светецът от улица Блийкър“ (1954). м ал и нощните гости“
(1951) е първата опера, написана за телевизията. Меноти създава
малко инструментални произведения. А и т е са засенчени изцяло
о т оперите му. Меноти пише сам либретото за оперите си, той е
и либретистът на „Ванеса“ на Барбър (1957). Композиторът пос
тига целта си - да възбуди интереса към операта в публиката на
Бродуей. В 1958 г. Меноти основава фестивал на двата свята в
Сполето, Италия. Той остава ръководител на фестивала до 1967
г.
ДЖОН КЕЙДЖ (5 септември 1912 г., Лос Анджелис, Кали
форния - 12 август 1992 г.) е патриархът на авангардната музика.
В периода 1930-31 г. той посещава много европейски държави, след
което се завръща в Америка и става ученик на Кауъл в Ню Йорк
(1933-34). В 1934 г. отива в Лос Анджелис, за да учи при Шонберг.
По то ва време Кейдж създава произведения, основани на принципа
на атоналната музика. В 1937 г. той се премества да живее в Си-
атъл и основава училище за ударни инструменти. В 1939 г. компо
зи то р ъ т започва да използва различни електронни съоръжения,
между които - грамофон с променливи скорости, изобретява т.нар.
„пиано препарато“ като поставя различни приспособления (гумени
халки, хартиени скоби и др.) между струните на рояла, за да пос
тигне звукови ефекти, характерни за ударните инструменти. В
1939 г. Кейдж отива да живее в Сан франциско, в 1941 г. се премес
т в а в Чикаго, а в 1942 г. се установява в Ню Йорк. Композиторът
пише концертни творби, а също и музика за танцови състави, ка
т о използва еф ектите на „пиано препарато“ и ударните инстру
менти.
През п етд есетте и ш естдесетте години на века Кейдж т в о
ри „неустановена“ музика, при която „решението“ зависи о т со
листа, а не о т композитора. Творбата „Въображаем пейзаж 4“

(1951) е написана за дванадесет радио-апарата и двама солисти,
о т които единият сменя станциите, а другият отговаря за сила
т а на звука. Кейдж използва в произведенията си невероятни зву
кови ефекти, включва записи на „гласове“ о т природата - расте
ния, миди, тишина („4' 33“, 1952). Кейдж изнася лекции в редица
университети в Европа и Америка и идеите му оказват значител
но влияние върху мнозина млади музиканти и творци.
МОРТЪН ГУЛД (10 декември 1913 г., Ню Йорк) завършва Ин
с т и т у т а по музика и изкуство в Ню Йорк. Той става член на еки
па на „Радио сити мюзик хол“, а по-късно работи за Ен Би Си и Си
Би Ес. Гулд има невероятен усет за организиране на инструмен
талните групи в оркестъра. Неговият стил съчетава мотиви и
тем и о т американския фолклор и о т джаза. Композиторът пише
филмова музика, камерни и оркестрови произведения. Най-извест
ните негови творби са Датино-американска симфониета“ (1940)
и балетът ,взаимодействие“ (1943). О т 1986 г. насам Гулд е пред
седател на АБСАР.
НОРМАН ДЕЛО ДЖОЙО (24 януари 1913 г., Ню Йорк) учи
първоначално в Джулиърд (1939-41), а по-късно се прехвърля в Йейл
(1941), където попада в класа на Хиндемит. Джойо е син на орга
нист и хормайстор и още о т ранна детска възраст проявява под
чертан интерес към григорианските песнопения и италианската
опера. В периода 1934-40 г. той работи като органист в църквата
„Сент Ан“ в Ню Йорк. В 1941 г. Джойо става музикален директор
на танцовата трупа „Лоринг дене плейърс“ (до 1943). Той препода
ва в различни музикални училища и университети, а в 1972 г. става
професор по музика в Бостънския университет. Джойо създава ня
колко балета, о т които голяма част са поставени о т известна
т а авангардна хореографка М арта Греъм. Композиторът пише
три опери, като избира за сюжет случки о т живота на Свети Йо
ан. В своите оркестрови, хорови и камерни произведения Джойо съ
четава тем и о т католическата църковна музика, мотиви о т джа
за и дръзки модернистични мелодии. Композиторът е известен най-
вече с музиката към телевизионния сериал „Въздушни сили“ (пет
д есетте години на века).
ДЕЙВИД ДАИМЪНД (9 юли 1915 г., Рочестър, Ню Йорк) учи
първоначално в музикалния и н сти ту т в Кливлънд (1927-29), по-къс-
но се прехвърля в музикалното училище „Йистмън“ в Ню Йорк
(1930-34), после става ученик на Роджър Сешънс в Ню Йорк сити
(1935), а след това заминава за Париж, за да завърши образовани
е то си при Надя Буланже (1936-37). Във франция Даймънд се за
познава с философа Андре Ж ид (1869-1951), с композиторите
Стравински, Равел и Русел. Всички тези творци оказват силно
влияние върху контрапунктичния стил на Даймънд. В 1937 г. ком
позиторът печели наградата на Джулиърд, в 1938 и 1940 г. става
лауреат на стипендията „Гугенхайм“, а в 1942 г. получава награ
д а т а на Американската академия в Рим. О т 1952 до 1965 г.
Даймънд живее във Флоренция, след което се връща в Съединени
т е щ ати и става декан на факултета по композиция в Манхатън-
ското музикално училище (1965-67). Композиторът пише ,Елегия
В памет на Равел“ (1938) и песенния цикъл Душата на Дебюси“.
Ранните творби на Даймънд са написани в лиричен, неокласически
стил, а произведенията му, създадени след п етд есетте години на
века, спадат към сериалната музика. Творчеството на компози
тора включва: 11 симфонии, концерти, 11 струнни квартета, хо
рови произведения и песни. Най-често изпълняваната творба на
Даймънд е „Цикъл“ (1944) за струнни инструменти.
ЛУКАС ФОС (15 август 1922 г., Берлин, истинското му име е
Фукс) е американски композитор о т германски произход. Преди да
замине за Америка в 1937 г. той учи в Берлин и в Париж. По-късно
постъпва в и н сти тута „Къртис“, а след това се прехвърля в Йейл
при Кусевицки и Хиндемит (1939-41). В периода 1944-50 г. фос ра
боти като пианист в Бостънския симфоничен оркестър, о т 1950
до 1952 г. си намира работа в Рим, в 1953 г. започва да преподава в
UCLA, между 1963 и 1970 г. дирижира филхармонията на Бъфалоу,
а в 1971 г. ръководи Бруклинската филхармония. Ранните произве
дения на фос са написани в неокласически стил, а към средата на
века композиторът включва в творчеството си модернистични
експерименти и електронна музика. О т 1981 до 1986 г. фос е дири
гент на симфоничния оркестър на Милуоки. Композиторът създа
ва тр и опери, едната о т които е Подскачащата жаба от Калаве-
рас“ по мотиви о т едноименната приказка на Марк Твен. фос пи
ше и балета „Подаръкът на вълшебника“ (1945) по разказа на Ги
дъо Monacan. Творчеството на композитора включва хорови, ка
мерни и оркестрови произведения.
НЕД РОРЪМ е роден в 1923 г. в Ричмънд, Индиана. Той учи
първоначално в Чикаго, после в и н сти тута „Къртис“, а след това
в Джулиърд. Роръм постъпва на работа като преписвач на ноти
при Върджил Томсън. О т 1949 до 1958 г. живее в Мароко и в Па
риж. В 1966 г. композиторът написва своята автобиография П а
рижкият дневник на Heg Роръм“ - една увлекателна и безкрайно
откровена книга. Роръм получава редица награди и стипендии. Той
преподава в университетите на Бъфалоу (1959-61) и на Ю та (1965-
67). Негови учители във франция са Мийо, Орик и Пуленк. Тяхно-
т о влияние се чувства в много о т произведенията на Роръм и осо
бено 6 песните му - обявени за едни от шедьоврите на американс

ката музикална култура. В някои свои творби композиторът из
ползва част о т техниката на сериалната музика. Роръм създава
опери, симфонии, концерти, песни, камерни и хорови произведения.
ГЮНТЕРШУЛЕР (22 ноември 1925 г., Ню Йорк) е син на цигу
лар о т Нюйоркска филхармония. Той завършва Манхатънската му
зикална школа и в 1943 г. постъпва на работа като първа корна в
симфоничния оркестър на Синсинати. По-късно Шулер се прехвър
ля в оркестъра на Метрополитън в Ню Йорк (1945-57), заедно с
то в а преподава валдхорна в Манхатънското училище (1951-59),
впоследствие с т а в а професор по музика в Йейл
(1964-67), после заема председателското място в консерватори
я т а на Нова Англия (1967-77), същевременно завежда отдела по
съвременна музика към Тангълууд (о т 1965) и е назначен за худо
жествен директор на Бъркширския музикален център (о т 1970).
Музиката на Шулер съчетава елементи от джаза с теми и моти
ви от стила на Веберн и Стравински. Творчеството на компози
тора включва две опери, балет, инструментални и камерни произ
ведения и п е т песни по стихове на Шекспир за баритон и оркестър.
ФИЛИП ГЛАС (31 януари 1937 г., Балтимор, Мериленд) за
вършва Джулиърд, а след това учи в Париж при Буланже (1964-66).
Във Франция той работи заедно с виртуоза на цитрата - инди
еца Раби Шанкар. В 1967 г. Глас се връща в Ню Йорк и започва да
взима уроци при Ала Рака. Всичко това оказва силно влияние вър
ху характерния за композитора стил „остинато“ - повтарящ се,
механичен ритъм. Глас сформира свой собствен ансамбъл, с който
предприема много концертни турнета по света. Повечето твор
би на композитора, написани след 1975 г., са предназначени за сце
ната. Много популярна става операта „Айнщайн на плажа“ (1976),
постановка на Метрополитън. Глас е един от най-известните аме
рикански композитори на сериозна музика; но той дава своя при
нос и в областта на джаза и рока. В 1992 г. Глас получава предло
жение о т Метрополитън да напише опера за Колумб по случай п е т
сто ти н годишнината о т откриването на Америка.
СТИЙВ РАЙК (3 октомври 1936 г., Ню Йорк) завършва фило
софия в Корнел (1957). След това постъпва в Джулиърд (1958-61),
а по-късно учи при Мийо в колежа „Милс“ (1962-63). В периода 1964-
65 г. Райк работи в Звукозаписния център на Сан Франциско, а пос
ле се премества в Ню Йорк, където в 1966 г. организира свой собс
твен ансамбъл, състоящ се предимно о т ударни инструменти. Райк
става един от водещите композитори на т.нар. минималистична
музика. Той използва ритъм остинато. В произведенията му се
пускат едновременно няколко мелодии на запис и т е постепенно се
разминават по темпо и хармония. Дарабан“ (1971) трае деветде

с ет минути и представлява вариации около един единствен р и т
мичен „модел“. Постепенно Райк променя хармонията на творби
т е си, а през осемдесетте години на века прибавя, и мелодия. Пър
воначално той настоява музиката му да се изпълнява единствено
о т неговия ансамбъл, но впоследствие дава съгласието си творби
т е му да бъдат свирени и о т други оркестри. Райк проявява под
чертан интерес към индонезийската и африканската музика. Това
негово увлечение намира отражение в Музиката на пустинята“
(1984) за голям хор и оркестър. В 1987 г. композиторът пише „Че
тирите части“. Съвместно със специалиста по визуални ефекти
Берил Боро Райк създава,,Пещерата“ - нов тип музикален театър,
при който се пуска видео на запис и се изпълнява музика на живо.
Премиерата на творбата се състои през май 1993 г. във Виена.
Заглавието на произведението се отнася за м ястото, където е
погребан Авраам със своето семейство. Тъй като евреите свърз
в а т родословието си със сина на Авраам, Исак, а мюсюлманите -
с Исмаил, т о това е единственото кътче на земята, където вяр
ващите и о т двете религии о т и в а т на поклонение.
ДЖОН КОРИЛЯНО (16 февруари 1938 г., Ню Йорк) е син на
цигулар. Той завършва Колумбийската консерватория, където учи
при Джанини и Крестън. След това работи към различни радио и
телевизионни програми. Кориляно притежава непогрешим усет за
организиране на инструментите в оркестъра. Неговите произве
дения са изключително хармонични и мелодични, написани са в духа
на романтизма. Долата Кармен“ (1970) е обявена за „наелектри-
зираща рок опера“. Творбата „фигаро за Антонио“ (1985) е напи
сана по поръчка на Метрополитън. Кориляно пише оркестрови и
вокални произведения, концерт за кларнет (1977), филмова музика.
В 1987 той е назначен за композитор към Чикагския симфоничен
оркестър и остава на този пост до 1990 г.
ДЖОН ХАРБИСЪН (20 декември 1938 г„ Ориндж, Ню Джър-
си) учи в класа на Уолтър Пистън в Харвард, а после продължава
музикалното си образование в Берлин (1961). О т 1961 до 1963 г.
Харбисън е ученик на Сешънс в Принстън. В 1969 г. той става
преподавател в Масачузетския и н сти ту т по технологиите. С ти
л ъ т на композитора е лиричен и изящен. В творчеството му пре
обладават оперите и големите вокални произведения. Харбисън пи
ше също концерти за цигулка и пиано и камерна музика. Той госту
ва като диригент на много оркестри в Съединените щати, изнася
концерти със симфоничните оркестри на Сан франциско и Бостън.
АРНОЛД РОСНЪР (1945 г., Ню Йорк) започва да композира
на деветгодишна възраст. Музиката му като че ли заобикаля гос
подстващите през двадесети век модернистични течения. В сти
ла на Роснър се преплитат спокойствие и с т р а с т (която понякога
прераства в насилие), възвишеност и мистицизъм. Творчеството
му включва над сто произведения: кратки солови партии, песни,
сонати, а заедно с тях и по-маидабни творби за оркестър, хор и
духови инструменти. Най-хубавите произведения на Роснър са:
,Майлайска елегия“ „Музика за клавесин“, Д е Profundis“, „Нежна
музика“, латински хорови творби, юдейска музика ( Д той изпра
ти напред един гълъб“, ,Дадиш“ о т „Три елегични песни“), будист-
ки мелодии (Д е т ко-ана за оркестър“), сонати за пиано и виолон-
чело, кончерти гроси, струнни квартети, Дематрия“ - творба,
базирана на мистичната староеврейска нумерология.
ДЖОН АДАМС (15 февруари 1947 г., Уорсистър, Масачузетс)
завършва Харвард, където учи при Роджър Сешънс, а в 1972 г. с т а
ва преподавател в консерваторията в Сан франциско. Адамс про
явява голям интерес към електронната музика („Оникс“, 1976). По-
късно то й попада под влиянието на Стийв Райк и се насочва към
минималистичната музика. Адамс пише „Шейкър Аупс“ (1978) за
седем струнни инструмента, Дармониум“ (1981) за хор и оркес
тър, Музика за пианола“ (1982) и две опери със съвременна т ем а
тика - Д иксън в Китай“ (1987), „Смъртта на Клингхофър“ (1991).
Наред с разгледаните дотук композитори, не можем да не спо
менем имената на: М илтън Б аб и т (1916- ), Джордж Рокбърг
(1918- ), Уилям К р аф т (1923- ), Мел Пауъл (1923), Аенард Розен-
ман (1924- ), ученик на ПГонберг, написал музиката към филмите
„На изток о т рая“ (1954) и „Воин без кауза“ (1955), Ърл Браун
(1926- ), чието име обикновено се свързва с това на Джон Кейдж,
М ортън фелдман (1926-87), Джордж Крам (1929- ), М ортън Съ
ботник (1933- ), Роджър Рейнолдс (1934- ), Тери Райли (1935- ),
Уилям Болкъм (1938- ).
Тези композитори създават пъстра, многообразна и завладя
ваща музика, в която се преплитат различни влияния и течения -
романтични мелодии и настроения, европейски традиции, амери
кански ритми и мотиви, модернистични експерименти.
Велики американски композитори

Подобно на Европа и нейните три „Б“-т а - Бах, Бетовен и
Брамс - Америка, също, се слави с три велики имена - Гершуин,
Копланд и Бърнстейн. Тези композитори по неповторим начин съ
ч е т а в а т европейските традиции с американските теми и м оти
ви; т е създават класическа музика, която е същевременно достъпна
за широката публика.
ДЖ ОРДЖ ГЕРШУИН (26 септември 1898 г„ Бруклин, Ню
Йорк - 11 юли 1937 г., Холивуд) е син на руски евреи - емигранти.
Истинското му име е Гершовиц. На шестнадесетгодишна възраст
то й постъпва на работа в издателска къща „Ремик“ - ако клиент
изявяви желание да купи н оти те на някое музикално произведение,
т о Гершуин има задължението да му го изпълни в момента, за му
покаже как звучи. В 1916 г. младият композитор пише първата си
песен, а в 1919 г. създава първия си мюзикъл за Бродуей Д а лаЛю-
сил“. Негов учител по теория на музиката е Едуард Килени. Из
вестно време, Гершуин учи при Хенри Кауъл. В продължение на че
тиринадесет години мюзикълите на Гершуин са неизменна част
о т програмата на всеки сезон на Бродуей: ,JLady Be Good!“ (1924);
„Oh Кау!“ (1926); „Strike Up the Band“ (1927); Диппу Face“ (1927);
„Girl Crazy“ (1930). Повечето о т т ек с то в ете на мюзикълите са
написани о т брата на Гершуин, Айра. В 1924 г. композиторът пе
чели голяма популярност с Дапсодия в синьо“ - произведение, в ко
е т о се преплитат елементи о т класическата музика с теми и мо
тиви о т джаза. Сред най-хубавите произведения на Гершуин са:
Концерт за пиано ВъВ фа (1925), симфоничната поема Д дин аме
риканец В Париж“ (1928), „Втора рапсодия“ (1931), „Кубинска увер-
тюра“ (1931), операта „Порги и Бес“, три прелюдии за пиано.
В 1936 г. Гершуин отива в Холивуд и започва да пише филмова
музика. Той създава прочутата мелодия на филма Дрешките на
Голдуин“ (1938). Композиторът пише стотици песни, които по не
повторим начин пресъздават духа на двадестте и тр и д есетте го
дини на нашия век. Любими на всички поколения американци са:
„Swanee“, „The Man I Love“, „Embraceable You“, „I Got Rhythm“,
,,‘SWondeijul“, „Fascinatin’Rhythm“, ,JLoved Walked In“, „Summertime“.
Музиката на Гершуин е изключително мелодична и завладяваща.
Композиторът умира на тридесет и осемгодишна възраст о т т у
мор в мозъка. Няма съмнение, че ако Гершуин бе получил по-сериоз
но музикално образование и бе живял по-дълго, щеше да стане един
о т най-великите симфонични композитори на всички времена.
ААРОН КОПЛАНД (14 ноември 1900 г., Бруклин, Ню Йорк - 2
декември 1990 г. в Ню Йорк) е първият сериозен американски уче
ник на Надя Буланже в Париж (1921). Въпреки образованието, ко
е т о получава във франция, Копланд се старае да се освободи о т
европейското влияние в творчеството си. Композиторът създа
ва свой характерен стил с преобладаващи джазови мотиви и еле
менти. Едни о т най-хубавите произведения на Копланд са: „Е1
Salon Mexico“ (1936), фантазия за оркестър, създадена въз основа
на популярни мексикански мелодии, б а л е т ъ т „Били Хлапакът“
(1939), Додео“, „Пролет В Апалачите“ (1944). Копланд пише музи
ката към филмите: „За мишките и хората“ (1939), „Нашият град“
(1940), „Рижото пони“ (1948), Даследницата“ (1949) - за този
филм композиторът получава „Оскар“. В 1942 г. Копланд създава
„фанфари за обикновения човек“ и ,Портрет на Линкълн“ за че
т е ц и оркестър. Композиторът прави много аранжименти на
„Старинни американски песни“ (1950-52). Копланд пише също ка
мерни и инструментални творби, като произведенията му, създа
дени през ш естдесетте години на века, м огат да се причислят към
сериалната музика.
Творбите на композитора се изпълняват в цял свят. Заедно с
Роджър Сешънс Копланд организира концерти," на които се предс
т а в я т произведенията на млади американски творци (1928-31). Той
създава своя издателска къща и основава Съюз на американските
композитори. Копланд е удостоен с много награди и отличия. В
1944 г. то й получава наградата Дулицър“ за музика, в 1956 г. е
награден със Златен медал от Американската академия, в 1964 г.
президентът му връчва Медала на свободата, в 1977 г. е отличен с
Почетен медал от Конгреса на Съединените щати.
ЛЕНАРД БЪРНСТЕЙН (25 август 1918 г., Лорънс, Масачу-
зетс - 14 октомври 1990 г. в Ню Йорк) е един о т най-известните
диригенти, композитори и пианисти в американската музикал-
на история. Той завършва Харвард (1935-39), след което постъп
ва в музикалния и н сти ту т „Къртис“ във Филаделфия (1941), къ
дето учи дирижиране в класа на именития Фриц Райнер (1888-1963)
- диригент на симфоничните оркестри на Питсбърг, Чикаго и М ет-
рополитън в Ню Йорк (о т 1938 до 1963 г.). Между 1940 и 1943 г.
Бърнстейн прекарва л е т а т а си в Тангълууд, в л я т н а та музикална
академия в Бъркширските планини на Масачузец. Младият компо
зитор става помощник-диригент на Сергей Бусевицки (1874-
1951), ръководител на Бостънския симфоничен оркестър в пери
ода 1924-49 г. В 1943 г. Бърнстейн получава покана о т Артър Род-
зински (1892-1958), диригент на Нюйоркска филхармония, да стане
негов асистент.
Бърнстейн прави кариера за една нощ, почти като в приказ
ките. През ноември 1943 г. бележитият диригент Бруно Валтер
(1876-1962) е поканен да дирижира концерт на Нюйоркска филхар
мония. В последния момент той се разболява и Бърнстейн го за
мества. В 1958 г. „Лени“ става диригент на Нюйоркска филхармо
ния - той е първият американец, назначен на тази престижна длъж
ност. Бърнстейн посещава много страни и дирижира концерти в
Израел, Виена, Миланската скала. Освен талантлив диригент, той
е и блестящ пианист и често пъти ръководи оркестъра о т пиано
т о . През ш естдесетте години Бърнстейн създава телевизионно
т о предаване Д ет ски концерти“, което го прави известен на ми
лиони зрители в цяла Америка.
Композиторът оставя след себе си богато и разнообразно
творчество. Той пише както сериозни произведения в стил Малер
и Стравински - Д рем ия“ (No. 1. 1942), „Тревожни години“ (No. 2.
1949), так а и мюзикъли за Бродуей, най-известният о т които е
„Уестсайдска история“, осъвременена версия на „Ромео и Жули
е т а “. В 1961 г. по този мюзикъл е направен филм. Други известни
мюзикъли на Бърнстейн са: „В града“ (1944), „Чудесен град“ (1953),
,Дандида“ (1956) по мотиви о т сатирата на Волтер. Увертюра-
т а на „Кандида“ се изпълнява много често, докато останалата
ч аст о т творбата, като че ли се пренебрегва. Освен мюзикъли
Бърнстейн създава камерни, оркестрови и хорови произведения, две
опери - „Неприятности в Таити“ (1952) и „Едно тихо местенце“
(1983). Композиторът пише и музиката към филма „На брега“
(1954). Чрез творчеството си Бърнстейн съумява по неповторим
начин да изгради мост между концертната зала и театъра.
Земя на надеждата, свободата и големия екран

Страна на м ечтите и големите възможности, Америка вина
ги е привличала много европейски композитори. Между 1892 и
1895 г. Дворжак заема поста директор на Нюйоркската консерва
тория и прекарва л е т а т а си в Спилвил, Айова. В 1891 г. Чайковс-
ки дирижира в Карнеги хол, в 1910 г. диригент т а м е Малер. В
1914 г. Сибелиус посещава Съединените щати. В 1934 г. Шонберг
се установява да живее в Лос Анджелис. Войните и политически
т е размирици в Европа принуждават композитори като Рахмани-
нов и Стравински да потърсят свобода и сигурност в Америка.
Холивуд също привлича талантливи творци.
Австриецът ЕРИХ ВОЛфГАНГ КОРНГОЛД (1897-1957) пи
ше музиката към много о т приключенските филми с участието на
Ерол флин: Дапитан Блъд“, Дринцът и просякът“, Дриключе-
нията на Робин Худ“, ,Морски ястреб“, ,Личният живот на кра
лица Елизабет и лорд Есекс“. Композиторът създава и оркестро
ви творби. Най-известен е неговият концерт за цигурка.
ФРАНЦ УАКСМАН (1906-1967) е роден в Полша. Преди да се
пресели в Съединените щати, той живее в Берлин и в Париж. Уак-
сман пише музиката към филмите: „Булевардът на залеза“,
Дейт ън плейс“, Духът на Сент Луис“.
МИКАОШ РОЖА е роден на 18 април 1907 г. в Будапеща. Пре
ди да емигрира в Америка, той живее в Париж и Лондон (1936-42).
К огато се преселва в Съединените щати, Рожа постъпва на рабо
т а в „Метро Голдуин Майер“, където остава о т 1942 до 1962 г.
Композиторът създава музиката към филмите: „Омагьосан“ на
Алфред Хичкок, Двойнствен живот“ на Роналд Колман, „Quo Vadis“
и „Бен-Хур“. В стила на Роса се долавят унгарски мотиви и мело
дии. Композитърт пише също концерти и камерна музика, като
съчетава симфоничната форма с необичаен ритъм и дисонанс.
БЪРНАРД ХЪРМАН е роден на 29 юни 1911 г. в Ню Йорк. Той
създава музиката към много хубави филми. Херман завършва Джу
лиърд в 1934 г. постъпва на работа в Си Би Ес, а по-късно става
диригент на Колумбийския радиооркестър (1942-59). Известно вре
ме то й дирижира в Лондон. Композиторът пише музиката към
филмите: Дражданинът Кейн“ (1940), Д сихо“ (1959), „фаренхайт
451“ (1966). Херман създава к а н т а т а т а Моби Д и к“ (1938) и опе
р а та „Брулени хълмове“ (1952).
На шестгодишна възраст ВИКТОР ЙЪНГ (8 август 1900 г.,
Чикаго - 10 ноември 1956 г., Палм Спрингс, Калифорния) е вече за
вършен цигулар. Той учи във Варшавската консерватория и прави
своя^дебют с Варшавска филхармония. Когато се завръща в Чика
го, Йънг става музикален директор на т е а т ъ р „Сентръл парк“.
През двадесетте и три десетте години на века той работи като
цигулар в оркестъра на Тед фиорито, прави също и аранжименти.
Преди да отиде в Холивуд, Йънг се изявява като талантлив дири
гент в Ню Йорк. Композиторът посвещава голяма част о т живо
т а и творчеството си на киното.
Йънг пише музиката на повече от 350 филма. Най-избестни-
т е о т т я х са: „За кого бие камбаната“ (1943), „Златни обици“
(1947), „Самсон и Далила“ (1949), „Тихият“ (1952), ДДейн“ (1953),
„Селско момиче“ (1954), „За осемдесет дни около света“ (1956).
Други известни композитори на филмова музика са:
МАКС СТАЙНЪР (1888-1971): Доносникът“ (1935), ,Кътни
кът“ (1942), „Откакто ти си замина“ (1944), „Отнесени от вихъ
ра“ (1939);
ДИМИТРИ ТЬОМКИН (1899-1979): „Изгубен хоризонт“ (1937),
„Обяд“ (1952), Д ласт и могъщество“ (1954);
ДЕИВИД РАКСЪН (1912—) създава, съвместно с Чарлц Чап-
лин, музиката на Модерни времена“ (1936). Той пише и музиката
към филма Дечната Амбър“ (1947), Дош и и красиви“ (1952), Д о
р а “.
ЕЛМЪР БЪРНСТЕЙН (1922- ): Десет т е божи заповеди“
(1956), Деликолепната седморка“ (1960), Д а убиеш присмехулник“
(1962), „Голямото спасение“ (1963), „Хавай“ (1966), „Самолет!“
(1980), Д овци на духове“ (1984), Дзгубен в Йонкърс“ (1993);
ДЖЕРИ ГОЛДСМИТ (1929- ): „Фройд“ (1962), „Планетата
на маймуните“ (1968), Д1атън“ (1970), МакАртър“ (1977), Д ам -
бо“ (1985) u др.
Т алан тъ т на всички тези хора обогатява американската кул
тура и сближава хора о т различни краища на света чрез универсал-
ния език на музиката.
Гражданин на света
АЛБЕРТ ШВАЙЦЕР (14 януари 1875 г., Кайерсберг, Германия
- 4 септември 1965 г. в Габон) е философ, органист, учен, лекар и
хуманист. Още като дете той проявява подчертан интерес към
музиката. В 1896 г. Швайцер постъпва на работа като органист
на Концертите на Бах в Страсбург. В 1899 г. той получава док
торска степен по философия, а в 1900 г. - по теология. Същата
година е ръкоположен за помощник на енорийския свещеник в цър
квата „Св. Никола“ в Страсбург. В 1902 г. Швайцер постъпва о т
ново в университета, за да обогати всестранните си познания. Ед
новременно с това той се включва в Съюза на поч и тател и те на
Бах в Париж к а т о органист (1905-13). Швайцер прекарва извест
но време в Берлин и се опитва по научен п ъ т да установи психоло
гията на въздействието на звука. Той става уважаван а в т о р и т е т
по конструкцията на органа. Една о т най-известните литера
турни творби на Швайцер е книгата Д охан Себастиан Бах“ (пре
ведена на френски в 1905 г.), която подчертава силно религиозния
характер на творчеството на великия композитор и предлага нов,
изчистен о т помпозност начин за изпълняване на произведенията
му.
К ато теолог Швайцер пише Д търсене на историческата фи
гура Христос“ (1906) и ,Мистицизмът на Свети Апостол Павел“.
В своите богословски творби той разглежда редица интересни въп
роси о т Новия завет. В 1913 г. Швайцер предприема първото си
пътуване до Ламборене във френска екваториална Африка (днешен
Габон) и полага основите на болница в джунглата. По време на Пър
вата световна война той е интерниран във Франция, защото е
германец. По това време Швайцер пише двата философски труда
„Упадъкът и възраждането на цивилизацията“ и Дивилизация и
етика“. В тези свои творби той проповядва уважение към човеш
кия ж ивот и посочва липсата на любов и състрадание в общество
т о като сигурен признак за упадък.
В 1924 г. Швайцер се връща в Африка и въпреки поройните дъж
дове, епидемиите и недостига на квалифицирани работници, той
построява болница, където в продължение на десетилетия се леку
в а т стотици хиляди местните жители (включително болни о т
проказа). За да събира средства за болницата, Швайцер често се
Връща в Европа, чете лекции и изнася клавирни рецитали. В 1949 г.

то й посещава Съединените щати. Щвайцер е един от най-големи
те мислители на човечеството. В 1952 г. той е удостоен с Нобе
ловата награда за мир. Щвайцер е единственият професионален
музикант, получил това отличие.
лМузиката е както изкуство, така и
наука - Всяко нейно произведение
трябва да се пресъздава чрез различни
звукови съоръжения, наречени
музикални инструменти. “
Едгар Варез (1885 - 1965)
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Съвременната музика
Р а з б и т и е т о на западната музика обхваща едно хилядолетие.

Отначало чисто вокално, соловото пеене о тс тъ п в а пред
сложната полифония, или хоровите изпълнения. Те, съчетани с
инструментален съпровод, водят до възникването на ранната
опера.
Постепенно наред с вокалните произведения се утвърждават
и инструменталните. През 17 век вокалният мадригал в камерната
музика бива заменен с инструм енталното трио, к о ето през
следващия век на свой ред бива изместено о т струнния к в а р те т -
музикална форма, запазила популярността си и до наши дни.
Музика за по-широка публика

И зо б р е т я в а н е т о на пи ан ото през 1709 г. предизвиква
своеобразна революция, създавайки не само най-популярния
ин струм ент за композитори и изпълнители, но и основното
средство, чрез което музиката прониква в домовете преди появата
на радиото, създадено двеста години по-късно.
Междувременно оркестрите се разрастват - малобройните
състави о т няколко струнни и духови инструменти, характерни
163
за 18 век, отстъпваш м ясто на големите ансамбли на Вагнер,

Л ист и Берлиоз през следващото столетие, а т е о т своя страна
водят до създаването на съвременните симфонични оркестри,
к о и то се о сн о вават във всички големи градове на с в е т а .
Музикалният бизнес добива значителни размери.
Отразяване на епохата
Всяко поколение композитори изпитва нужда да увековечи
своята епоха. В годините преди Първата световна война (периодът
о т 1900 до 1913) множество открития опровергават отдавна
утвърдени теории. Зигмунд Фройд развива психоанализата и се
впуска в изследване на подсъзнателното. Айнщайновата теория
на о тн о си телн о стта революционизира възгледите за вселената.
В о б л а с т т а на изобразителното изкуство Пикасо представя
деформирани човешки фигури и предмети, а Кандински създава един
напълно а б ст р а к т е н св ят. Различните течения в м узиката
следват стремежа на композиторите да експериментират с нова
техника. Настъпването на техническата епоха, ускореният жизнен
с т е р е о т и п , и зо б р е т я в а н е то и усъ въ рш ен стван ето на
електронните инструменти, както и неограниченият потенциал
на к о м п ю тр и те - всички т е зи неща нам ират отраж ение в
музиката.
Нови звукови вълни

Семената на новата ж ътва биват посяти о т някои о т най-
великите немски и руски композитори. В о сн о вата си т е
принадлежат към течението на романтизма, но въвеждат нови
изразни средства, които публиката, музикантите и критиците
отначало приемат твърде резервирано. Едва следващата епоха
утвърждава тяхн ото величие и предначертаните о т тях насоки.
АНТОН БРУКНЕР (4.09.1824, Ансфелден - 11.10.1896, Виена)
е син на селски учител, който отрано проявява голям музикален
т а л а н т , но до единайсетгодишната си възраст не е обучаван
професионално. След см ъ ртта на баща си през 1837 е изпратен в
манастира „Св. флориан“, където пее в хора; научава се да свири
на орган и цигулка, и получава теоретична музикална подготовка.
През 1840 г. се подготвя като учител в Линц, но същевременно
продължава да взима уроци по орган и добива такъв професионален
опит, че се завръща в „Св. флориан“ като преподавател и органист.
Съвременната музика 165
През този период създава меси и други религиозни произведения. В

1855 г. отива във Виена, където изучава теория на полифонията
при водещия специалист в тази област Симон Сехтер; същ ата
година е назначен за органист на Катедралата в Линц. Продължава
обучението си до четиридесетгодишна възраст. През 1865 г. се
запознава с Вагнер на премиерата на „Тристан и Изолда“ в Мюнхен;
двамата завързват дългогодишно приятелство.
Виенската филхармония отхвърля Първата симфония на
Брукнер (написана в 1866, преработена в 1876) като „налудничава“,
Втората (написана в 1872, преработена в 1876) като „абсурдна“, а
Третата (написана в 1877, преработена в 1889) - като „невъзможна
за изпълнение“. На най-голям успех и популярност се радва
него вата Четвърта, Романтична симфония (написана в 1874,
преработена в 1880 и 1888). Брукнер посвещава Т р е т а т а си
симфония на Вагнер, благодарение на което попада в центъра на
разгорещените спорове между поддръжниците на Брамс и тези на
Вагнер. През 1883 г. по време на раб отата си върху ,Ддажио“ о т
Седма симфония, Брукнер узнава за с м ъ р т т а на своя идол и
незабавно озаглавява к од ата на произведението „Погребална
музика за Учителя“.
През 1868 г. Брукнер заема м ястото на покойния Сехтер като
препод авател по т ео р и я на м у зи к ата във В и енската
Консерватория. Високо ценен като органист и импровизатор, той
е поканен да свири в парижката катедрала „Нотр Д ам “ (1869) и в
новопостроения ,Длбърт Хол“ в Лондон (1871).
Някои добронамерени приятели често подканят композитора
да съкрати произведенията си и да промени оркестрацията им. За
нещастие той се вслушва в тези съвети, вследствие на което много
негови творби при см ъ р тта му о с та в а т в състояние на пълен хаос.
О т 1934 г. насам Международното дружество „Брукнер“ се опитва
да въ зстан ови първоначалния авторск и замисъл под
редакторството на Роберт Хаас (1886 - 1960), а след 1954 г. - и на
Леополд Новак (1904 -).
През последните п ет години о т живота си композиторът най-
сетне получава финансовото възнаграждение и признанието, които
заслужено му се полагат. Н еговата скромност и по детски
чистосърдечна религиозност често са тълкувани погрешно като
„примитивност“ и „простодушие“, но такива определения са
неподходящи за създателя на сложни симфонии, отличаващи се с
контрапунктична изтънченост, мелодичност и великолепна
оркестрация. Въпреки че започва творческата си дейност в по-
зряла възраст, Брукнер успява да овладее техника, к о ято го
нарежда в австрийската традиция на Шуберт (признание, което
т в о р б и т е му получават едва в наши дни). Това опровергава
обидното мнение, че симфониите му са „чудовищни имитации“ на
Вагнер.
Творчеството на Брукнер включва десет симфонии (първата
о т к о и то е озаглавена „N0. 0“), м нож ество произведения с
религиозно съдържание, хорова музика и два к в и н тета. Най-
популярна е неговата Четвърта симфония.
ХЮГО ВОЛф (13.03.1860, Словенградец - 22.02.1903, Виена) е
голям поклонник на Вагнер и, докато сътрудничи на седмичното
издание „Винер Залонблат“ (1884 - 87) в качеството си на музикален
критик, успява да си създаде много врагове заради неприязънта си
към Брамс. Оригиналността на Волф като композитор се състои
в идеята да свързва тв о р б и те си със словесни произведения,
представящи даден поет или друг литературен източник (фолклор,
природни, национални, хумористични, религиозни и еротични теми),
например, 51 поеми от Гьоте (1890), „Сборник испански песни“
(1891) и „Сборник италиански песни“ (1892). По същ ество
представител на романтизма, Волф създава и две опери, една
симфонична поема, камерна музика, произведения за хорово
изпълнение, к ак то и най-известната си творба „Италианска
серенада“ (1892).
ГУСТАВ МАЛЕР (7.07.1860, Бохемия - 18.05.1911, Виена)
започва да свири на пиано на шестгодишна възраст и изнася концерт
през 1870 г. П е т години по-късно се записва във Виенската
консерватория. Творческата му дейност се изявява в две насоки -
като композитор и диригент. Диригентската кариера на Малер
започва през 1886 г. в Лайпциг и продължава в Прага, Будапеща,
Хамбург и Виена. Оперните му интерпретации са блестящи и през
януари 1887 г., когато се наема да дирижира „П ръстен ът на
нибелунгите“ поради заболяването на известния си колега Артур
Никиш, Малер се утвърждава като гений. За него се говори, че
дирижира с всеотдайността на „фанатичен монах“.
През 1902 г. сключва брак с Алма, дъщеря на художника Антон
Шиндлер; съпружеският му живот е толкова бурен, че на определен
етап прибягва до консултации с Фройд. Особено теж ък удар за
Малер е см ъ р тта на най-голямата му дъщеря Мария през 1907 г.
По време на отпуските между оперните сезони той написва девет
симфонии и ш е с т цикъла о т песни; с к л о н н о с т т а към
перфекционизъм често го кара да променя оркестрацията на
творби, които вече са изпълнявани пред публика. В симфониите си
нерядко използва хор и отделни гласове.
През 1907 г. Малер заминава за Съединените щ ати, където
заема п о ста главен диригент на М етрополитън Опера й на
Нюйоркската филхармония; годишната му заплата възлиза на
огромната за времето сума о т 30 000 долара. На 21.02.1911 г., болен
и с Висока температура, то й дирижира последния си концерт.

Диагнозата му е бактериална инфекция, която 6 наши дни лесно би
била ликвидирана с помощта на антибиотици, но по онова време е
била неизлечима. Малер се прибира с кораб у дома и умира във Виена
няколко дни по-късно.
К ато композитор той е романтик, но неконвенционалните му
симфонии съдържат мистични пасажи, контрасти и психологически
прозрения. Неговата музика отразява сложността на съвременния
ж и в о т, с к о е т о печели одобрението и на публиката, и на
радикалните млади композитори Шонберг, Берг и Веберн, чието
творчество той насърчава.
Произведенията на Малер се отличават с емоционалност,
размах и мащабност и изискват многоброен изпълнителски състав.
Ранните му творби изразяват любов към зем ята и възпяват
природата; в по-късните настроението се променя, в тях се усеща
копнеж, ч у вство на с а м о т а и и зо с т а в е н о с т . Б о г а т а т а
оркестрация великолепно използва тоналните възможности на
всеки инструмент. Хармониите следват немско-австрийската
традиция на Бетовен и Вагнер. Подобно на Моцарт и Бетовен,
Малер копнее за братство между хората.
Творчеството на Малер става известно извън границите на
Австрия и Германия едва през 40-те години на 20 в. Заслуга за това
има неговият приятел* големият диригент Бруно Валтер (1876 -
1962), който дирижира произведенията на композитора из цяла
Европа, а също и в Америка, където живее по време на В тората
световна война.
Л иризмът на Първата симфония с подзаглавие „Титан“ и
въ зви ш ен остта на Адаж иот о“, т р е т а т а ч а с т на Петата
симфония, най-добре представят този голям композитор.
РИХАРД ЩРАУС (11.06.1864, Мюнхен - 8.09.1949, Гармиш-
Партенкирхен) е син на Франц Щраус, който свири на корна в
Мюнхенския дворцов оркестър. Рихард започва да взима уроци по
пиано, когато е на четири години, на ш ест вече композира, а на
осем се учи да свири на цигулка. През 1875 г. започва да изучава
теория на музиката к ат о частен ученик, но не се записва в
ко н сер вато р и ята, а завършва редовното си образование в
Мюнхенския университет. На ш естнайсетгодиш на възраст
написва първата си симфония и един струнен квартет. И двете
творби са изпълнени в Мюнхен през 1881 г. На следващата година
неговата „Серенада“ за духови инструменти е изпълнена в Дрезден;
с то ва Щраус привлича вниманието на прочутия диригент Ханс
фон Бюлов и става негов помощник-диригент на Майнингенския
оперен т е а т ъ р (1885); месец по-късно заема м ястото на фон Бюлов.
През 1886 г. напуска Майнинген и посещава Италия, после получава
важни постове в редица градове - Мюнхен, Байройт, Ваймар,

Берлин и Виена. Великолепното му диригентско майсторство се
радва на всеобщо възхищение.
През 1894 г. Щраус сключва брак с певицата Паулине де Ана
(сопран); т о й написва м нож ество песни за нея, к а т о сам й
акомпанира.
В творбите му се усеща влиянието на Берлиоз, Лист и Вагнер
и много о т произведенията му за оркестър следват образеца на
симфоничните поеми на Лист. Успехът, който постига Щраус на
двайсет и п ет години със своя ,Дон Жуан“ (1889), го превръща в
най-значителния измежду младите немски композитори. Той
продължава да твори в този програмен стил; следват „Смърт и
просветление“ (1890), „Веселите шеги на Тил Ойленшпигел“ (1894-
95), „Тъй рече Заратустра“ (1896), „Дон Кихот“ (1898) и
автобиографичната творба ,ДКивотът на героя“ (1899). Създава
и две симфонии - Домашна“, чиято премиера се е състояла по време
на посещението му в Ню Йорк през 1904 г., и Длпийска“ (1915), в
която използва разнообразни ефекти - алпийски рогове, хлопатари,
звуци, имитиращи вятър и гръмотевици, произведени о т специални
съоръжения. Към края на кариерата си написва Дтори концерт за
валдхорна“ (1942) и „Метаморфози“ (1945) - произведение за
ансамбъл о т 23 струнни инструмента, в което авто р ъ т изразява
скръбта, породена о т унищожението на културата през В тората
световна война и бомбардирането на немските оперни театри.
В началото на 20 В. Щраус се обръща към оперната музика.
Неговите опери „Саломе“ (1905) и Д лект ра“ (1909) ш окират
публиката със своята „неприлична“ тр ак то вк а на библейски и
класически тем и. И двете произведения представят безумни,
преследвани о т мании героини, з а г а т в а т противоестествена
сексуалност, изразена чрез чувствени тан ц и , и д о с т и г а т
кулминация в мрачните сцени на насилие и смърт; през цялото
време възможностите на женските гласове са използвани до краен
предел. Най-популярната Щраусова творба „Кавалерът на
розата“ (1911) се радва на триумфална премиера в Дрезден и
о тто гава фигурира в репертоара на изтъкнатите оперни театри.
Ч есто изпълнявани .са и Дриадна от Наксос“ (1912) и ДКената
без сянка“ (1919).
През 1933 г. новият нацистки режим назначава Щраус за
председател на Имперската музикална палата, без самият той да
се стреми към този пост, о т който, впрочем, бива свален след две
години. Веднъж замества Тосканини като диригент в Байройт.
Щраус е поставен под наблюдение о т в л а с т и т е , кои то му
забраняват да работи със своя либретист, евреина Стефан Цвайг,
както и да закриля снаха си, която също е еврейка. По време на
В т о р а т а световна война живее предимно във Виена, к а т о
продължава да композира. След войната отива в Швейцария (1945-
49) и не се завръща във вилата си в Гармиш-Партенкирхен, докато
не е напълно освободен о т всякакви обвинения в колаборационизъм.
През 1947 г. посещава Лондон, където дирижира свои творби и
присъства на концерти, дирижирани о т английския му съперник,
сър Томас Бийчъм. К о м п о зи то р ъ т умира скоро след
меж дународното ознаменуване на осем десет и п е т а т а му
годишнина.
К ато творец, който живее по време на прехода о т романтизъм
към модернизъм, Щраус усеща, че музиката трябва да изразява
емоция/и да съдържа определено послание. Майстор на музикалната
образност и на вагнеровския контрапункт, то й изтръгва о т
оркестъра нови звуци, които, макар и необичайни за времето си, се
възприемат добре о т днешната публика.
МАКС РЕГЕР (19.03.1873, Бранд, Горен Пфалц - 11.05.1916,
Лайпциг), преподавател по композиция в Лайпцигския университет,
е същевременно диригент и пианист с международна слава.
Продуктивен творец, в многобройните си произведения Регер се
придържа стриктно към правилата на „абсолютната“ музика -
термин, с който немските романтици означават т . нар. „чиста“
музика, независима о т словесно съдържание, драма или някаква
сюжетна основа - с други думи, пълна противоположност на
„програмната“ музика. Самият Регер се смята за продължител на
традицията на Бах, Бетовен и Брамс, която той обновява със
сложните си тем и и с голямата си енергия. Творчеството му
включва камерна, вокална и хорова музика, както и произведения
за оркестър, орган и пиано.
ОТОРИНО РЕСПИГИ (9.07.1879, Болоня - 18.04.1936, Рим),
през 1900 г. заминава за Русия, където свири на виола в Имперската
Опера на Санкт Петербург и се обучава при Римски-Корсаков,
който оказва влияние върху стила му. О т 1913 до 1926 г. Респиги е
преподавател по композиция в Римската консерватория „Св.
Чечилия“, след това предприема редица турнета из Съединените
щ ати като диригент и пианист. Той е един о т майсторите на
съ вр ем ен н ата италианска музика; произведенията му се
отличават с мелодични хармонии и живописна оркестрация. Най-
известн ите му творби са „фонтаните на Рим“ (1916) и Димски
пиний“ (1924); във в то р а та е използван един новаторски прийом -
магнетофонен запис на славеева песен. Респиги е авщор и на
Досиниана“ (1925), сюита по мотиви от Росини, както и на балета
„Чудният дюкян“ (1919).
ПАУЛ ХИНДЕМ ИТ (1895-1963) е к о н ц ер тм ай сто р на
Франкфуртския оперен т е а т ъ р (1915-23) с двегодишно прекъсване
заради службата си в германската армия (1915-17), а също и

виолист в струнния к в ар те т на Амар (1922-29), който изпълнява
само съвременна музика. О т 1927 до 1937 г. преподава композиция
във Висшето музикално училище в Берлин. Когато Хитлер идва на
власт, нацистите забраняват музиката на Хиндемит, защ ото
той отказва да престане да свири произведения, създадени о т евреи.
През 1934 г. предприема първото о т т р и т е си посещения в Турция,
за да спомогне за основаването на Консерваторията в Анкара. През
1937 г. емигрира в С ъединените щ ати^ к ъ д ет о получава
гражданство през 1948 г.; става професор в Йейл (1940-53) и чете
лекции в Харвард. След В тората световна война отново изнася
концерти в Европа, а през 1954 г. е награден с престижната премия
на името на Сибелиус, възлизаща на сумата о т 35 000 долара.
Х индемит е известен к а т о един от вдъхновителите на
движението Gebrauchsmusik - „битова музика“, която предполага
у ч асти е о т с тр а н а на публиката, и Hausmusik, музика,
предназначена за любителско изпълнение. В творческия му стил се
препли тат неокласицизъм, барок, романтизъм и модернизъм.
Хиндемит създава огромен брой произведения във всички музикални
жанрове; неговият шедьовър е операта Д а т и с художникът“, о т
чиито интерлюдии авто р ъ т съставя и прекрасна симфония.
Френските модернисти
Освен Дебюси й Равел, които музиковедите о т д е л я т в
специална категория, има няколко забележителни композитори,
които запазват духа на френския национализъм и през 20 в. Групата
с название „Les Six“ („Шесторката“) се разпада през двайсетте
години на нашето столетие, но всеки о т творците продължава да
композира и развива индивидуален стил.
Въпреки че не е член на тази група, ЕРНЕСТ ШОСОН (1855-
1899) може да бъде причислен към модернистите. Първоначално
учи право, но впоследствие се обръща към музиката и става ученик
на Масне и франк в Парижката консерватория. Приятелското
му обкръжение включва Маларме, Дебюси, испанския композитор
Албенис и големия пианист Алфред К орто. Шосон умира
преждевременно при пътна злополука, но оставя множество
произведения, н а й -и звестн о то о т к о и т о е п рекрасната
м ечтателна Д оем а“ за цигулка и оркестър.
ВЕНСАН д ЕНДИ (1851-1931) също е ученик на Франк и голям
почитател на Вагнер. Свири на ударни инструменти в оркестъра
на Колон, преди да стане съосновател на учебното заведение „Schola
Cantorum “ за изучаване на църковна музика. Към 1900 г. т о
прераства в консерватория, а о т 1911 г. н а т а т ъ к д ’Енди се
утвърждава като единствен директор. Той преподава т а м до края
на живота си. Сред неговите ученици са Сати, Орик, Русел и Турина.
Д ’Енди подпомага цигуларя-диригент Шарл Ламуръо, който
организира серия о т общ одостъпни концерти, целящи да
представят творчеството на Вагнер в Париж. О т една страна,
композиторът поддържа стила на Дебюси, а о т друга, възобновява
интереса към музиката на Монтеверди, Глук, Рамо и Бах. Оставя
внушителен брой произведения; най -и звестн ата му тво р б а е
„Симфония на тема френска планинарска песен“.
ПОЛ ДЮКА (1865-1935) учи в Парижката консерватория о т
1881 до 1889 г., попадайки под влиянието на франк; по-късно става
преподавател там . Дебюси и д’Енди са негови приятели. С ти л ът
на най-популярното му произведение, симфоничното скерцо
„Чиракът-магьосник“ (1897), оказва влияние върху творчеството
на Дебюси и С травински. Поради с к л о н н о с т т а си към
перфекционизъм, Дюка оставя малко на брой творби. Особено
известен е екзотичния му балет Д ер и “ (1912).
АЛБЕР РУСЕЛ (1869-1937) се обръща към музиката, след като
изоставя кариерата си на офицер във флота; о т 1898 до 1908 г. учи
при д’Енди в „Schola Cantorum“, а през 1902 г. започва и да преподава
там . През 1909 г. предприема пътуване из Индия и Индокитай;
. впечатленията о т това преживяване повлияват върху създаването
на операта-балет Дадмавати“. Творческият му стил е твърде
разнообразен и съдържа както характерното изящество на Равел,
т ак а и суровата интензивност на модернизма. В по-късните си
произведения Русел се обръща към неокласицизма. Обширното му
творчество включва 4 симфонии, една сюита за оркестър, един
концерт за пиано, камерно-инструментални произведения, 20 песни
и 3 балета; най-известната му творба е Дакхус и Ариана“.
АРТЮР ОНЕГЕР (1892-1955), по произход швейцарец, роден във
Франция, се записва в Париж ката консерватория през 1911 г.
Отбива задължителна едногодишна военна служба в Швейцария
(1914-15), след което се завръща в Париж. Става член на групата
„Ш есторката“, но се разочарова о т тяхн ата „фриволност“ и се
ориентира към образците на Бах и Бетовен, въпреки че широкият
диапазон на хармониите му и и н тен зи вн и я т р и т ъ м на
произведенията му са изцяло в духа на модернизма. По време на
В т о р а т а световна война живее усамотено и отхвърля всяко
предложение о т страна на нацистите да дирижира музика за записи,
предавани по контролираното о т немските окупатори френско
национално радио. Посещава Съединените щ ати през 1929 и
1947 г. к а т о гостуващ диригент на видни оркестри и к а т о
преподавател на Летния фестивал в Тангълууд. Пише музика към
драматични спектакли, радиопостановки и фирми. Музикалното

пресъздаване на локомотив в Дасифик 231“ му донася слава през
1924 г. Онегер е автор и на голям брой камерни произведения.
Творчеството му включва п ет симфонии и един концерт за цигулка;
особено популярна е симфоничната поема Детен пасторал“ (1921).
ЖАК ИБЕР (1890-1962) получава образование в Парижката
консерватория и през 1919 г. печели Даградата на Рим“; о т 1937
до 1955 г. е директор на ф ренската Академия и заместник-
директор на Парижкия оперен и оперетен т е а т ъ р о т 1955 до
1957 г. В лиричния му стил се долавя влиянието на Дебюси, Пуленк
и Стравински. Ибер създава комични опери, балети, камерни
Произведения, песни и оркестрови творби, най-известни о т които
са три п ти хъ т „Междинни пристанища“ (1922), жизнерадостното
„Дивертименто“ (1930) и произведението за пиано „Бялото
магаренце“.
фРАНСИС ПУЛЕНК (1899-1963) започва да композира на
седемгодишна възраст. На петнайсет години се запознава със
Сати, Орик и други творци, а през 1917 г. се присъединява към
„Nouveaux Jeunes“, група млади композитори, които музикалният
критик Анри Коле нарича „Шесторката“. Те изнасят концерти
заедно; произведенията им черп ят елементи о т „парижкия
фолклор“, к о й то се разп ространява о т п ъ ту в а щ и те и
вариететните музиканти. С тилът на Пуленк отчасти отразява
т ези влияния. След к ат о се запознава с някои негови творби,
Стравински го препоръчва на импресариото ДягилеВ. Тази връзка
води до създаването на „Кошутите“ (1923), най-известното
произведение на Пуленк, предназначено за Руския балетен театъ р .
То се отличава с крехкото изящество на 20-те години на нашия
век, в което се преплитат р и тм и те на джаза. ,Адажиото“ е
пропито с романтичния лиризъм, който преобладава в по-късните
творби на Пуленк, особено след многобройните му концерти с
френския баритон Пиер Бернак.
Настъпилата след 1935 г. промяна в личния и духовния живот
на композитора е отразена в голям брой религиозни произведения и
най-вече в операта Диалозите на кармелитките“ (1955), която
често е поставяна в Метрополитън в Ню Йорк, а през последните
години интересът към нея е възобновен в Хюстън (1989) и Сан
Диего (1990). Творчеството на Пуленк включва хорови, вокални,
камерни и инструментални произведения, както и музика към
драматични спектакли и филми. Сред многобройните му творби,
предназначени за клавирни инструменти (включително и орган),
най-популярен е „Кощерт за две пиана в ре минор“.
ДАРИЮ С МИЙО (1892-1974) се записва в П ар и ж к ата
консерватория през 1909 г.; учи при Дюка и д’Енди. О т 1917 до
1919 г. е аташ е във френската легация в Рио де Жанейро. Завръща

се в Париж през 1919 г. и става един о т „Ш есторката“. През
1922 г. изнася концерти в Америка, представяйки собствените си
произведения за пиано. След см ъ р тта на Равел през 1937 г. Мийо се
превръща във водеща фигура в областта на френската музика. През
1940 г. напуска окупирана Франция и се установява в Съединените
щ ати, където остава до 1971 г.; преподава в колеж в Оукланд,
Калифорния, а едновременно с то ва и в Парижката консерватория
о т 1947 до 1971 г. Страда о т деформиращ артри т, който обаче не
му пречи да композира и да преподава. Макар и в инвалидна количка,
Мийо извършва и двете дейности чак до см ъ р тта си през 1974 г.
Обширното му творчество включва 9 опери, камерни и вокални
произведения, 11 балета - един о т които, закачливият Д и к върху
покрива“ (1919) му донася международна слава - а Също и 6
симфонии, различни оркестрови творби, най-популярна о т които
е „Провансалска сюита“, три концерта за цигулка, един за виола и
един за виолончело, както и п ет концерта и други произведения за
пиано, включително жизнерадостния „Скарамуш“ за две пиана.
Пред желязната завеса - и зад нея

СЕРГЕЙ РАХМАНИНОВ (1.04.1873, Семъоново, Русия -
28.03.1943, Бевърли Хилс, Калифорния) се записва в Петербургската
консерватория през 1882 г. В 1892 г. създава „Прелюдия в до-диез
минор“, която добива най-голяма известност измежду всичките
му произведения и за коя т о никога не получава хонорар. Първата
му опера А л е к о “ е поставена в Москва през 1893 г. и е високо
оценена о т Чайковски. Затова пък „Първи концерт за пиано“ и
Дърва симфония“ биват отхвърлени, което довежда композитора
в състояние на дълбока депресия. Терапията и хипнотичните
лечебни сеанси, проведени о т д-р Николай Дал, който сам е
любител-музикант, водят до създаването на прекрасния „Втори
концерт за пиано“ - навярно най-често изпълняваната творба в
този жанр.
През 1909 г. Рахманинов посещава Съединените щ ати за
премиерата на своя „Трети концерт за пиано“ в Ню Йорк. Завръща
се в Русия през 1912 г., но след избухването на Октомврийската
реВолюция през 1917 г. е изложен на опасност като аристократ и
земевладелец; успява да избяга о т страната чрез покана за турнета
в скандинавските държави. Той е последният музикален
изпълнител, който напуска Русия по легален път. След к а то
написва стати я, в която критикува новия режим, неговата музика
бива забранена в родината му чак до 1933 г.
О т 1918 г. Рахманинов живее предимно в Ню Йорк, въпреки че
продължава да изнася концерти в Европа. След настъпването на
В то р ата световна война, макар и с разклатено здраве, предприема
турне из Съединените щ ати през.зимата на 1942-43 г., приходите
о т което о т и в а т за облекчаване на кризата, предизвикана о т
войната. След като свири в Ноксвил, щ ата Тенеси, на 15 февруари,
се разболява тежко и умира на 28 м ар т в своя дом в Бевърли Хилс.
С мятан за един от най-великите пианисти в света заради
брилянтната си техника, Рахманинов създава голям брой
произведения за пиано, най-популярното о т които е „Рапсодия на
тема от Паганини“ (1934). Неговите песни, оркестрови и камерни
тво р б и о т р а з я в а т необузданата свобода на ром античния
модернизъм, без да п р и теж ават о с т р о т а т а и с т р о г о с т т а ,
характерни за някои о т сънародниците му, живеещи по същото
време, но зад (бившата) „желязна завеса“.
ИГОР СТРАВИНСКИ (17.06.1882, Ораниенбаум, (до Санкт
Петербург), Русия - 6.04.1971, Ню Йорк) е син на изтъкнатия бас
фьодор Стравински. Взима уроци при Римски-Корсакоб (1902-08);
последният, наред с Чайковски, Глазунов и Бородин, оказва голямо
влияние върху ранните произведения на Стравински, които
вклю чват операта „Славеят“ (1914) и с ю и та та за оркестър
„фойерверк“ (1909). Когато изслушва тези творби, импресариото
Дягилев незабавно му възлага написването на музиката към балета
,ДКар-птица“ (1910). Н ейният успех е последван о т то зи на
„Петрушка“ (1911), чийто по-модерен сти л се отличава о т
пищ ността на „Жар-птица“. Затова пък музиката към балета
„Пролетно тайнство“, със своите буйни ритми, постоянна смяна
на тем п о то и необуздана оркестрация - съчетана с оригиналната
хореография на Нижински - предизвиква истинска суматоха с
премиерата си в Париж през 1913. Сред публиката се завързват
схватки между тези, които харесват произведението, и неговите
противници, а критиците надигат глас: „О твратителни звуци!“,
„Гадост!“ и „Това не е музика!“ (Днес „Пролетно тайнство“ се
см ята за неоспорим шедьовър).
Октомврийската революция затваря пътя на Стравински към
родината му и през 1934 г. той получава френско гражданство. Едва
през 1962 г. успява да посети страната си, където е посрещнат
триумфално като един от най-великите композитори на века.
През 1920 г. той се обръща към неокласицизма; р езу л татъ т
о т тази промяна в стила е б а л е т ъ т „Пулчинела“, създаден по
изящни теми от Перголези (1710-1736). През 30 -те години
Стравински написва голям брой инструментални произведения, сред
които един концерт за цигулка (1931) и един за две пиана (1935),
к ак то и Дъмбъртън Оукс“ (1938), концерт за оркестър. През
1939 г., когато избухва войната в Европа, композиторът заминава

за Съединените щати, купува си жилище в Холивуд и получава
американско гражданство през 1945 г. Там създава значителни
т во р б и к а т о „Концерт за струнни инст румент и“ (1946),
предназначена за номер със слонове в цирка на „Ринглинг Брадърз“;
,,Абаносов концерт“ (1945) за кларнетиста „Дървения“ Хърман,
ръководител на танцова група; балетна музика за Бродуейската
постановка „Седемте живи изкуства“ (1944).
Към края на 40-те години Стравински посвещава усилията си
на операта „Похожденията на безделника“. По т о в а време се
запознава с американския диригент Робърт К раф т (1923-), голям
поклонник на ултрамодернистите Веберн, Шонберг и Берг. Под
влиянието на К раф т Стравински развива нов стил, проявен в
религиозните творби, които създава след седем десетата си
годишнина. Продължава да композира, докато навършва осемдесет
и няколко години, като същевременно дирижира концерти, прави
записи и пише книги. Ключова фигура за проследяване на еволюцията
на музикалните стилове през 20 в., Стравински оставя ярък
индивидуален отпечатък върху всяко свое произведение, независимо
какъв сти л използва. О т цялото му тв о р ч ес тв о най-често
изпълнявана е оркестровата музика о т „Жар-птица“, „Петрушка“
и „Пролетно тайнство“.
СЕРГЕЙ ПРОКОфИЕВ (23.04.1891, Сонцовка - 5.03.1953,
Москва) о т тригодишна възраст учи пиано с майка си, а на девет
години написва първата си опера. Отначало става ученик на Глиер
(1902), а когато постъпва в П етербургската консерватория
(1904), негови преподаватели са Лядов и Римски-Корсаков. Смятан
е за enfant ternblel, който задоволява личните си необмислени
прищевки, тъ й като не се съобразява с първоначалното отхвърляне
на произведенията му и в края на краищата успява да ги публикува.
Повечето о т съвременниците му не одобряват „какофонията“ на
неговата музика, докато някои о т критиците забелязват нейния
потенциал.
През 1914 г. се запознава с Дягилев в Лондон, но П ървата
световна война осуетява плановете за балет, чиято вече написана
музика се превръща в „Скитска сюита“. Първата, ,Класическа“
симфония (1917) на Прокофиев е блестящ о съвременно
превъплъщение на Хайдн. През 1918 г. посещава Съединените щати,
като свири собствените си произведения за пиано в Ню Йорк.
Операта му ,Аюбовта към трите портокала“ е възложена о т
Чигакгския Оперен т е а т ъ р и изпълнена на сцена през 1921 г.
През 1920 г. се премества да живее в Париж, където написва
три балета за Дягилев; някои о т произведенията му са дирижирани
о т Сергей Кусевицки, друг руски изгнаник. През 1933 г. Прокофиев
се завръща в родината си и се заема да пише филмова музика; особено
известна е музиката към филмите „Поручик Киже“ (1934) и
Александър Невски“ (1938). Много популярни са и балетите Домео
и Жулиета“ (1935), „Пепеляшка“ (1934) и „Каменното цвете“
(1948-50). Въпреки успеха на своята „Пета симфония“ (1944)
Прокофиев (наред със Стравински) попада в редицата на творците,
обвинени във „формализъм“ (1948), и е принуден да „признае“
„недостатъците“ си в отворено писмо до Съюза на съветските
композитори.
Огромното му творчество - опери, симфонии, концерти,
сюити, камерна и хорова музика, произведения за пиано и песни, -
което в годините на неговата младост е смятано за ужасно
дисхармонично и авангардно, в наши дни се приема като един типичен
за 20 в. стил, чиито корени се крият в романтизма. Симфоничната
приказка „Петя и въ лкът “ за ч е т е ц и о рк естъ р (1936) е
развлекателно средство за запознаване на децата с различните
музикални инструменти.
Новината за см ъ ртта на Прокофиев няколко дни е държана в
тайна, тъ й като д а т а т а на това събитие съвпада със см ъ р тта
на Сталин.
АРАМ ХАЧАТУРЯН (6.06.1903, Тбилиси - 1.05.1978, Москва)
първоначално възнамерява да с т а н е биолог, но на
деветнайсетгодиш на възраст започва да се учи да свири на
виолончело в Москва. Прокофиев организира изпълнението на
неговото тр и о за пиано, цигулка и кларнет (1932) в Париж.
„Първата симфония“ на Хачатурян се радва на голям успех (1935),
както и концертите за пиано (1936) и цигулка (1940). Затова пък
неговите Дтора симфония“ и „Концерт за виолончело“ попадат в
сян к ата на официалното неодобрение, к о ето заклеймява и
Прокофиев през 1948 г.; след този инцидент Хачатурян за по-голяма
сигурност започва да пише филмова музика. През 50-те г. му е
разрешено да пътува зад граница и той предприема турнета из
Европа и Латинска Америка, като сам дирижира произведенията
си. Особено популярни са сю итите за оркестър, съставени въз
основа на музиката към балетите Д аяне“ (1942) и „Спартак“
(1954). С ти лъ т на Хачатурян отразява колорита и виталността
на арменското културно наследство. Неговата музика, не толкова
подчертано модерна като тази на някои о т съвременниците му,
продължава народностната традиция на Петербургската школа.
ДМИТРИИ КАБАЛЕВСКИ (30.12.1904, Санкт Петербург -
27.02.1987, Москва) се премества да живее в столи ц ата през
1918 г., за да учи в и н ст и т у т „Скрябин“ (1919-22). О т 1922 до
1925 г. е учител по пиано и се занимава с музикален съпровод на
неми филми. Постъпва в Московската консерватория (1925-29),
където учи композиция. Става известен в пределите на стран ата

си със своя Д ърви концерт за пиано“. Когато през 1932 г. е основан
Съюзът на съветските композитори, Кабалевски взима участие
в организирането на московския филиал, като изпълнява различни
административни длъжности и пише с т а т и и за съ в етс к а та
музика и нейните композитори. О т 1935 до 1939 г. е професор в
Московската консерватория; същевременно композира усилено,
създавайки значителни произведения за млади й^зиканти. Неговата
„Трета симфония“ е реквием за Ленин. През 1940 г. става член на
Комунистическата партия и пише патриотични творби по време
на В т о р а т а световна война. Следвоенните му произведения
о т р а з я в а т „социалистическия реализъм“, предначертан о т
държавната политика. Обширното творчество на Кабалевски
включва опери, песни, хорова и камерна музика, произведения за пиано
и за оркестъ р; в зап адн ите страни е и звестен най-вече с
увертю рата си към операта Д ола Брюньон“ (1938) и със сю итата
о т „Комедиантите“ (1940). В с ъ о т в е т с т в и е с п артий ното
постановление о т 1948 г. музиката на композитора се отличава с
лирическа тоналност. К ато изразител на политическата линия в
културната област Кабалевски изиграва важна роля за руската
музика.
ДМИТРИЙ ШОСТАКОВИЧ (25.09.1906, Санкт Петербург -
9.08.1975, Москва) на деветгодишна възраст е обучаван о т майка
си, професионална пианистка; по-късно постъпва в Петроградската
консерватория (1919-25). Още на двай сет години получава
международна и звестн ост с дипломната си работа - „Първа
симфония“. Живеейки по време на комунистическото управление,
Ш остакович е привърженик на руския социализъм и см ята, че
трябва да служи на държавата със своето изкуство. Пише музика
към театрални постановки, филми и балети; особено известна е
„Полка“-та. о т „Златният век“ (1927-30). Операта Дейди Макбет
от Мценска околия“ се радва на успешно представяне, но докарва
неприятности на композитора о т страна на вл асти те. При
създалите се о б с т о я т е л с т в а т о й спира р е п ети ц и и те на
„Четвърта симфония“ и написва най-популярната си, „Пета
с и м ф о н и я която носи скромния надслов: Драктически отговор
на съветски творец спрямо справедлива крит ика“. Това
произведение е посрещнато добре. Шостакович се отдръпва о т
теа т ъ р а и между 1938 и 1953 г. написва още п ет симфонии и четири
струнни к в а р т е т а ; същевременно преподава композиция в
к о н сер вато р и ята на Ленинград (к о й то понастоящ ем носи
предишното си име, Санкт Петербург). През 1940 г. печели Премия
на името на Сталин със своя Двинтет за пиано“. През 1943 г. се
установява в с т о л и ц а т а и с т а в а професор в М осковската
консерватория. През 1948 г. Шостакович (наред с Прокофиев,
Хачатурян и други) отново е в немилост, тъ й като е обвинен във
„формализъм“ - въведен о т властите термин за определяне на
музика, к о я т о по тях н о мнение е прекалено модерна и
дисхармонична. К о м п о зи т о р ъ т е уволнен и не си връща
преподавателското място чак до 1960 г. След см ъ р тта на Сталин
през 1953 г. наредбите по отношение на културната област не са
т а к а строги. Шостакович написва Десет а симфония“, която
поставя началото на последния етап (обхващащ двайсет и две
години) о т творческата му кариера. Посещава Англия през 1958 и
1974 г. и се сприятелява с Бенджамин Бритън. През 1969 г.
получава теж ка сърдечна криза и остава с разклатено здраве до
края на живота си.
С м ятан за един от най-великите композитори на 20 в.,
Ш остакович притеж ава стил, кой то се отличава с голяма
емоционална сила. Той обхваща и примитивното, и възвишеното,
използва солови инструменти в най-високите и най-ниските им
р егистри, свързва различни т е м и в мозайка, н аси тен а с
хумористични и фарсови елементи, достигащ и понякога до
гротеска. Неговите 15 симфонии, 15 к вар тета, балети, опери,
хорови и камерни творби и произведения за пиано са утвърдени
шедьоври; слухът на тези, които са свикнали с романтизма, трябва
просто да се приспособи към тях.
Нова музикални концепция

По времето на немските и руските новатори живеят и трима
виенски композитори, к о и то буквално п о м и т а т всички
традиционни звукови бариери.
АРНОЛД ШОНБЕРГ (13.09.1874, Виена - 13.07.1951, Лос
Анджелис) на осемгодишна възраст взима уроци по цигулка и
композира няколко произведения за този инструмент; Тъй като
родителите му ням ат неббходимите средства, той не получава
редовно музикално. образование до 1895 г., когато композиторът
Александер фон Землински (1871-1942) го подпомага и го обучава в
областта на контрапункта. (През 1901 г. Шонберг сключва брак
със с е с т р а т а на Землински). Ранните му творби са в духа на
романтизма, но следват образеца на Малер и Щраус. Първото му"
успешно произведение - „Просветлена нощ“ (1899), струнен
секстет, впоследствие приспособен за струнен оркестър - и до днес
е най-често изпълняваната му творба. (Музиката, написана в
хроматичния стил на Вагнер - кратки мотиви, които се развиват
с постоянна градация - по-късно е използвана в балета „Огненият
стълб“ на Антъни Т/одор.) Тази творба, наред с едно хорово

произведение за петима солисти, четец, смесен хор и огромен
оркестър (и препоръката на Щраус в добавка), помага на Шонберг
да заеме преподавателско място в Консерваторията на Щерн в
Берлин. През 1903 г. той се завръща във Виена, където се запознава
с Малер и среща Антон Веберн и Албан Берг, които с т а в а т негови
ученици и изцяло възприемат радикално новите му методи; по този
начин възниква т . нар. Втора виенска музикална школа (Първата
включва Хайдн, Моцарт и Бетовен).
О т 1903 до 1907 г. Шонберг експериментира с хроматичната
хармония. До 1908 г. приключва с използването на тонален център
и започва да пише атонална музика. През 1909 г. неговите „7ри
пиеси за пиано“ и песенният цикъл,Книгата на висящите градини“
ш окират ш ироката публика със своя дисонанс, но някои хора
п р и зн ават ем оционалната сила и н о в а т о р с т в о т о на
произведенията. Подобно на Фройд, Шонберг изследва света на
страховете и сънищата. Освен композитор той е и добър художник
(взима уроци при Бандински) и овладява експресионизма в
музикално отношение, давайки директен израз на чувствата си в
своите творби. През 1911 г. публикува майсторското си съчинение
„Теория на хармонията“, носещо скромния надслов: „Тази книга
съдържа това, което съм научил о т учениците си“. През 1912 г.
създава Дунният Пиеро“, произведение за рецитатор и камерен
ансамбъл; премиерата му е посрещната враждебно. Следващата
група т в о р б и , к о й т о се п о я вя ват през 1923 г., въ в еж д ат
„додекафонията“ - техниката на Шонберг за организиране на
ато н ал н а музика, к о я т о с т а в а и зв естн а к а т о „серийна“.
Същевременно той продължава да използва и традиционни методи.
През 1923 г. неговата съпруга Матилде умира и на следващата
година той сключва брак с Гертруд Колиш, сестра на цигуларя-
виртуоз Рудолф Колиш. Тяхната дъщеря Нурия се омъжва за
италианския композитор Луиджи Ноно, който също разработва
серийния стил.
През 1925 г. Шонберг е поканен да преподава в Пруската
Академия на изкуствата. Той остава т а м до 1933 г., когато е
уволнен о т нацистите заради еврейския си произход, въпреки че
принадлежи към лю теранската църква о т 1898 г. Заминава за
Париж, а впоследствие емигрира в Съединените щ ати и се
установява в Лос Анджелис. Преподава най-напред в Университета
на Южна Калифорния, а по-късно и в Лос Анджелиския университет
(1936-44), к а т о оказва влияние върху цяло поколение млади
американски композитори. Отново приема юдейската вяра. През
1938 г. написва музикален съпровод към еврейската молитва ,Кол
Нидре“ за равин, хор и оркестър. В следващите осемнайсет години
създава някои о т най-значителните си произведения: „Четвърти
струнен квартет“, „Струнно трио“, Концерт за цигулка“, Дтора
камерна симфония“ и „Ода за Наполеон“ (1942). „Оцелелият от
Варшава“ (1947) е сурово по дух произведение, което картинно
изобразява б р у тал н о то т р е т и р а н е на евреи те в полските
концентрационни лагери. Шонберг е автор и на няколко религиозни
творби, включително недовършената оратория „Стълбата на
Я ков“, к ак то и на операта „Мойсей и Аарон“, о т чиито тр и
действия само две са напълно завършени. Тази опера е поставена
на сцена след см ъ р тта му и силно впечатлява публиката.
Шонберг умира в 1951 г., к ат о оставя след себе си важни
теоретични трудове (особено „Стил и идея“ (1950), известен брой
оригинални картини, сред които няколко прекрасни автопортрета,
и полемиката около създадената о т него додекафония (система
о т двайсет то н а). Той има по-голяма заслуга за звуковото
изменение в музиката на 20 в., отколкото който и да е друг
композитор. Предвиждайки реакцията на опонентите, които в
крайна сметка променят мнението си, Шонберг заявява: „Времето
е голям завоевател. То ще помогне за разбирането на м оите
творби“.
АНТОН Ф ОН ВЕБЕРН (3.12.1883, Виена - 15.09.1945,
Митерзил, близо до Залцбург) след ранно обучение о т страна на
майка си, к о ято е пианистка, и други учители, постъпва във
Виенския университет през 1902 г.; получава магистърска степен
в 1906 г. заради дисертацията си за холандския ренесансов творец
Хайнрих Исаак. Впоследствие учи при Шонберг (1904-08); през този
период става близък приятел със своя състудент Албан Берг. В
1908 г. написва Дасакалия за оркестър“ в стила на Брамс. По това
време Веберн работи като оперетен диригент в градовете Бад
Ишл, Теплиц, Данциг, Щетин и Прага. О т 1918 до 1922 г. дейно
участва в основаното о т Шонберг Дружество за изпълнения при
закрити врати“, което не допуска присъствието на критици по
време на концертите.
След П ъ р в а т а свето в н а война с т а в а ръководи тел на
Виенското работническо общество за симфонични концерти (1922-
34). Междувременно е диригент и музикален съветн и к на
Австрийското радио (1927-38). Периодично пътува до Лондон, за
да дирижира за БиБиСи (1929-36); тъкм о Англия е страната, в
к о я т о т о й приживе получава признание за музикалното си
т в о р ч е с т в о (к о е т о н а ц и с т и т е с м я т а т за болш евистко).
Работническите организации, с които е свързан, са разформировани
о т нацисткия режим през 1934 г., а през 1938 г. Веберн е уволнен и
о т поста, който заема в радиото. По време на войната живее
изолирано в едно предградие на Виена. След като синът му загива
при въздушно нападение, той отива да живее в дома на дъщеря си

близо до Залцбург. Няколко месеца след края на войната, през периода
на американската окупация, Веберн излиза една вечер о т жилището,
за да пуши, забравяйки за полицейския час, и бива застрелян о т
американски войник.
Веберн е смятан за един от триумвирата на Втората виенска
школа; неговият личен принос се изразява в симетричните форми
и деления на систем ата о т дванайсет тона и в специфичния начин
на организирането й. Творчеството му се отличава със стремеж
към к р а т к о с т на музикалния изказ и въпреки че всичките му
произведения (едно о т които е дълго само ш ест т а к т а ) м огат да
бъдат изсвирени за около три часа, неговата музика служи като
отправна точка на авангардните европейски композитори.
АЛБАН БЕРГ (9.02.1885, Виена - 24.12.1935, пак там ) получава
музикално образование едва когато попада при Шонберг. Движи се
в арти сти чн ите виенски среди заедно с Веберн, поета Петер
Алтенберг и художника Оскар Кокошка; този творчески кръг се
намира под влиянието на Малер. През май 1914 г. Берг посещава
премиерата на пиесата „Воцек“ о т Георг Бюхнер, която веднага
му дава идея за опера. Той работи по нея, докато отбива военната
си служба по време на Първата световна война, и я завършва през
1921 г. Операта се радва на добър прием в Америка, но в Берлин и
П рага е о с т р о разкритикувана. О соб ен ата р и тм и к а и
използването на речитатив по онова време силно е затруднявало
музикантите, но в наши дни този проблем е овладян. Д оцек “ е
известна и с оригиналното вграждане на една пасакалия с вариации,
на една рапсодия и няколко симфонични части. Берг прекъсва
р аб о тата по вто р ата си опера ,Лулу“ (1928-35), за да композира
,Концерт за цигулка“ (последната му завършена творба), който е
създаден „в памет на един ангел“; поводът за написването му е
см ъ р тта на Манон Гропиус, младата дъщеря на архитекта Валтер
Гропиус, женен за Вдовицата на Малер. Композиторът умира,
оставяйки последното действие на „Лулу“ без оркестрация,
нахвърлено само в общи черти. С ю ж етът на операта (още по-
драматичен о т този на „Воцек“) проследява жизнения п ъ т на
героинята, к о ято се издига в о б щ ество то благодарение на
успешните си връзки, впоследствие е принудена да проституира и
в крайна сметка загива о т ръката на Джак Изкормвана.
Въпреки че възприема метода на додекафонията, по стил Берг
е по-близък до Малер, отколкото до Шонберг. При все това, когато
две о т неговите п ет Д есни по Алтенберг“ биват изпълнени във
Виена на 19 м ар т 1913 г., целият концерт е прекратен заради
настъпилата в залата суматоха. Днес музиката на Берг се см ята
за най-лесна за възприемане в сравнение с тази на другите двама
представители на В то р ата виенска школа, защ ото не е изцяло

атонална и е способна да предизвика емоционална реакция у
слушателя.
Преодоляване на нови звукови бариери

Множеството ултрамодерни композитори, които се появяват
след В то р ата виенска школа, сякаш се надпреварват да нарушат
вече установени традиции и да пишат толкова усложнена музика,
че човек се пита дали не е вярно, че диригентите включват подобни
произведения в програмите си с цел: 1) да се отъ рсят о т рутинната
досада; 2) да см аят критиците; 3) да п о с тав ят на изпитание
възможностите на музикантите; и 4) да „образоват“ публиката,
която обикновено аплодира о т учтивост, но изпитва облекчение,
щом „урокът“ приключи. Това не е музика, която човек може да си
тананика, след като излезе о т залата.
След 20-те години на нашия век композиторите се разделят
на авангардни експериментатори и на консерватори, които се
придържат към традициите, но все пак пишат музика в модерен
стил. Долуизброените автори се числят към първата група.
Оливие Месиен (1908-01992) съчетава индийски и ориенталски
идеи с новаторски те си ритмични интерпретации на звуци,
издавани о т животни и птици; обогатява възможностите на
органа, к ат о използва специална акустична техника и създава
абстрактна и атонална музика с великолепни хроматични съзвучия.
Американският композитор о т френски произход Едгар Варез
(1883-1965) през 50-те години с т а в а пионер в о б л а с т т а на
електронната музика, к ат о съчетава магнитофонни записи и
оркестър.
По същото време в Западна Германия Карлхайнц Щокхаузен
(1928-) започва да наслагва звуково променени записи, създавайки
пронизителни електронни звуци. През 70-те години той е смятан
за „духовен водач“ на новото поколение. Под негово влияние някои
американски композитори, като например Тери Райли (1935-0),
С тийв Райк (1936-), Филип Глас (1937-) и Джон Адамс (1947-)
развиват т . нар. минимализъм, стил, при който мелодията се
изгражда постепенно о т повтарящи се мотиви. Този вид музика
изисква голямо търпение и непредубеденост о т стр ан а на
слушателя.
Придържане към традиции от миналото

К о н сер вати вн и те композитори, наричани понякога
неоромантици, пресъздаващ музикални форми, използвани в
миналото, к а т о например барокови танци и кончерто гросо.
Симфониите, концертите, сю итите и струнните квартети никога
не и зл и зат о т мода. Сергей Прокофиев (1891-1953), Паул
Хиндемит (1895-1963), Франсис Пуленк (1899-1963), Дмитрий
Шостакович (1906-1975), Бенджамин Бритън (1913-1976), Самюъл
Барбър (1910-1981), Джан-Карло Меноти (1911-) и много други
автори се придържат към традиционните параметри, въпреки че
сти л ъ т им несъмнено принадлежи на 20 в.
Н е о р о м а н ти зм ъ т оказва влияние и на поколението
американски композитори, родени през 30-те години - Джон
Кориляно, Арнолд Роснър, Яков Друкман, Джоан Тауър и други,
чийто индивидуален и еклектичен стил успява да задържи интереса
на почитателите на музиката.
Поглед към бъдещето

Учебните заведения играят съществена роля за култивирането
на нова публика, както и за подготовката на бъдещи музиканти и
композитори. Много университети им ат собствени оркестри и
студиа, оборудвани с електроника, а спонсорирането на културни
събития и осигуряването на работни м еста за композитори и
музиковеди .ги поставя в позицията на културен патрон, която
някога е принадлежала на църквата и аристокрацията.
Друга особеност на съвременността е все по-активната роля
на жените композитори, диригенти, преподаватели по музика,
солови изпълнители и оркестрови музиканти.
С р е д с т в а т а за масова информация и р а з в и т и е т о на
техниката правят музиката достъпна почти за всеки дом.
Използването на компютри революционизира самия а к т на
композиране.
А какво е бъдещето на класическата музика? Изглежда, че
експериментите винаги ще се н атъкват на съпротива. В миналото
публиката настойчиво е изисквала най-съвременните творби. През
20 в. стати сти к и те за концертните програми и за продажбите
на би лети п о к а зв а т предпочитание към произведенията,
издържали проверката на времето, и особено към тези о т епохата
на романтизма. В крайна см етка, ко гато н о в о сти те б ъ дат
изчерпани, след всички войни, политически сътресения, обществени
преобразувания и космически открития, неизменна остава само
с т о й н о с т т а на музиката, която най-добре изразява опита на
човечеството - музиката, която достига до сърцата ни.
„Музиката се занимава с човешката
природа, а не с пола на композитора...“
Елен Таафи Цвилик
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Жените композитори през вековете
Т С а т о се почне о т Сафо (6 в. пр.н.е.), която не само е създала

изящна поезия, но и е композирала сВатбени песни, елегии, химни и
други музикални произведения - през вековете е имало жени
композитори. Много о т тях, ползващи се с високо обществено
положение, са изиграли исторически важна роля. В наше време,
когато идеята за равенство между половете се утвърждава все
повече и повече, проучванията на автори к ато Джудит Ланг
Займънт, Джоан Уайнър Лапейдж, Карен Пендъл и Кристин
Емър, а също и на организации като Националният Център за
жени композитори 8 Сан франсиско, Международният конгрес
на тема „Жените В областта на музиката“, провеждан край Лос
Лнджелис, Международната Лига на жените композитори в Ню
Йорк и много други (к а к т о в Америка, т а к а и в Европа),
представят все по-голям брой книги, записи и изпълнения на творби,
създадени о т жени в миналото и настоящето.
В началото на нашия век изтъкнатият английски диригент
сър Томас Бийчъм (1879-1961) заявява: „Жени композитори няма,
не е имало и вероятно никога не ще има“. Това мнение, изразяващо
многовековния предразсъдък за „непълноценността“ на жените,
потиска и задушава разцвета на безброй таланти.
Според английската композиторка лейди Етел Смит (1858-
1944) всичко започнало още в Райската градина, когато Ева
изсвирила мелодия на кухо тръстиково стъбло, а Адам й казал да
прекрати този ужасен шум и добавил: „Ако някой изобщо ще се
занимава с такова нещо, това ще бъда аз, а не т и “.
185
Библията също не проявява толерантност. В I Послание до

коринтяните, 14:34, четем: „Жените нека мълчат в църквите...“,
а Еклисиаст 12:4 предупреждава: „Дъщ ерите на песента ще
о тслабн ат“.
През 1686 г. папа И нокентий XI обявява: „М узиката е
съвършено пагубна за скромността, която приляга на жените,
понеже ги отвлича о т делата и заниманията, свойствени и
подходящи за тях... Никоя жена... под никакъв предлог не бива да
изучава музика (или)... да свири на какъвто и да е музикален
инструмент.“ (Този указ е подновен през 1703 г. о т папа Климент
XI).
философът Моше Менделсон, дядо на феликс и Фани, излага
семейното становище: „Умереното знание подобава на една дама,
но не и ерудицията. Момиче, чиито очи са зачервени о т много
четене, заслужава само присмех.“
Проявявайки малко повече разбиране, в своята книга „Полът
в о б л а с т т а на образованието“ (1908) Едуард Кларк посочва
основната причина, която винаги е била смятана за спънка: „Не е
изключено женските умствени заложби да са равни на мъжките
или даже да ги превъзхождат, но тъй като според биологичния закон
интелектуалното развитие на жените се осъществява за сметка
на детеродната им функция, т о трябва да бъде порицавано по
биологични съображения“.
В с т а т и я т а си „Днешният оркестър“ (1898) Сидни Ланер
показва по-голяма толерантност: „Поради по-финото устройство
на женския организъм ж ените м о га т да се окаж ат по-добри
(изпълнители на музикални инструменти), отколкото мъжете“.
Въпреки вековните забрани и предразсъдъци винаги е имало
жени, които са успявали да разкрият своите музикални дарби. Те
са били уважавани в собствената си епоха, но интересът към тях
се възвръща и днес.
Хилдегард от Бинген (1098-1179)

През отм иналите векове главното изискване за жените,
желаещи да се о т д а д а т на интелектуални занимания, е бил
аристократичният произход. ,
Хилдегард, десето дете на видно семейство, на осемгодишна
възраст е изпратена в манастир - често срещана практика при
наличие на твъ рде много дъщери. Към 1136 г. й поверяват
аб ат с тв о т о в Бинген. О т 1160 до 1179 г. т я предприема редица
пътувания по поречието на Рейн, к ато проповядва и тълкува
виденията, които получава още о т единайсетгодишна.
Жените композитори през Вековете 187
Подобно на Бах, Бетовен и други гениални творци, абатесата

е убедена, че е изразител на божествения говор. Тя насърчава монаха
Бернар дьо Клерво да представи пред папата нейните видения
относно освобождаването на Божи гроб о т сарацините. Хилдегард
е официално призната за пророчица във връзка с кръстоносните
походи; см ята се, че т я е отговорна за този повратен момент в
историята на Европа. До края на дългия й живот при нея идват за
съ в ет папи, императори, крале и архиепископи. У Хилдегард
древното изкуство на ясновидството и лечителството е съчетано
с литературна и музикална дарба. Тя е автор на т р а к т а т и по
теология и естествена история, както и на Материя медика“ -
труд, който и досега се смята за основен извор на сведения за
средновековната медицина. М узикалните произведения на
аб атесата о с т а в я т в наследство идеята, че музиката придава
допълнителна сила на м ол и твата - идея, която е безрезервно
възприета о т християнството, а и о т други религии.
(Наречена на нейно име, издателската къща „Хилдегард“ си е
п о стави л а за цел да публикува произведенията на жени
композитори.)
Жените от епохата на Ренесанса

След Хилдегард изминават четири века преди появата на други
жени ком позитори. В Англия Ан Болейн (ок. 1507-1536),
з л о щ а с т н а т а в т о р а съпруга на Хенри VIII (п роч ута с
великолепното си пеене и свирене на лютня), композира няколко
балади, най-известна о т които е „О смърт, приспи ме“; Болейн я
написва в Тауър, където е затворена преди екзекуцията си. (Тази
песен се с м я т а за първия образец на вокално произведение с
независими инструментални части.) Нейната високообразована
дъщеря Елизабет I (1533-1603), която се възкачва на престола през
1558 г., композира химни и песни, а през 1549 г. написва музика към
песните на Маргарита Наварска.
В И талия най-видната композиторка о т Възрожденската
епоха е Франческа Качини (1587-1640), най-голямата дъщеря на
композитора Джулио Качини (1546-1618). Тя не само композира
песни и драматични произведения, но е и великолепна певица и
виртуозна изпълнителка на лютня и клавесин; през 1618 г. основава
музикално училище. В продължение на повече о т двайсет години
Качини, която се явява на сцена заедно с двете си дъщери, е най-
скъпо платената певица в италианския кралски двор.
С м ята се, че нейната творба „Освобождението на Руджеро“,
представена във Флоренция през 1625 г. в чест на посещението на
полския княз Сигизмунд, е първата италианска опера, написана о т
жена, както и първата италианска опера, поставена на сцена извън
пределите на страната си (през 1682 г. е представена във Варшава).
Жените от епохата на барока

Отново в Италия Барбара Строци (1619-1664), дъщеря на
п о е т а и др ам ату р га Джулио С троци , успява да прояви
изключителните си вокални способности в основаната о т баща й
през 1635 г. „Академия дели Унисони“. Тя е и един о т най-
продуктивните композитори о т периода на ранния барок и получава
голямо признание заради о с е м т е т о м а вокални камерни
произведения със светско съдържание, които публикува между 1644
и 1664 г., когато умира във Венеция.
Изабела Аеонарда (1620-1704) не е сценична изпълнителка.
Изолирана в манастира „Св. Урсула Наварска“, т я става игуменка
през 1686 г. Целият й живот преминава в композиране на религиозна
хорова музика; на седемдесет и три години създава серия о т трио-
сонати. През 1696 г. нейната „Соната за солова цигулка“ я нарежда
сред първите италиански жени, които композират в новите
инструментални стилове на барока.
(Компанията „Аеонарда Рекърдз“, наречена так а в нейна чест,
е посветила усилията си на публикуването на творби, създадени
о т жени композитори).
Антония Бембо, родом о т Венеция, заминава за Париж
приблизително около 1690 г. Във франция живее в манастира
„Нотр Дам дьо бон нувел“, получавайки заплата о т крал Луи XIV,
и композира творби, посветени на „краля-слънце“. Голяма ч аст о т
нейното творчество, включващо различни религиозни произведения
и една опера, се съхранява в Националната библиотека в Париж.
Елизабет Клод Жаке дьо ла Гер (1666-1729) има предимството
да е дъщеря на Клод Жаке (майстор на музикални инструменти и
органист в двора на Луи XIV) и да живее в културните среди на
кралския двор, където отрано се запознава с музиката на Купрен,
балета на Люли и теа т ъ р а на Молиер. Самият крал се заема с
нейното образование. През 1677 г. едно френско периодично издание
я споменава като „детето-чудо, което пее възможно най-трудните
партии и може да акомпанира и да композира кратки музикални
произведения във всички т о н а л н о с т и “. Е ли забет получава
прозвището „чудото на франция“.
Тя се омъжва за Маренд дьо ла Гер. Творбите й - произведения
за клавесин, кантати, един балет и операта ,Дефал и Прокрида“ -
са изпълнявани в кралския двор. През 1704 г. след с м ъ р тт а на
съпруга и на сина си т я организира концерти за изпълнения на орган

и клавесин и често е ангажирана за приемите, уреждани о т видни
фамилии. Когато умира през 1729 г., кралят нарежда да изсекат
медал в нейна чест.
Класическият период
Няколко жени композитори се изявяват и по бремето на Глук,
Салиери, Хайдн, Бетовен и Шуберт.
Анна Амалия, принцеса на Прусия (1723-1787), най-малката
сестра на Фридрих Велики (1712-1786), живее в кралски двор, който
се съревновава с то зи на Луи XIV по разцвет на музиката и
литературата и който дори държи на служба френския писател и
философ Волтер (1694-1778). След като учи клавесин, пиано, орган
и цигулка и добива знания за к о н тр ап у н к та, принцесата,
прехвърлила четирийсет години, създава основните си произведения;
сти л ъ т им напомня този на Карл Филип Емануел Бах (1714-88).
Анна Амалия е голяма покровителка на музикалните среди; на
нейните соарета са канени музиканти о т всички краища на
Германия. Ц я л а т а й библиотека се съхранява в един о т
берлинските музеи.
Анна Амалия, херцогиня на Саксен-Ваймар (1739-1807), е
к р ъ стен а на и м е то на ц а р с т в е н а т а си леля. На
седемнайсетгодишна възраст се омъжва за осемнайсетгодишния
Ернст Аугуст Константин, херцог на Саксен-Ваймар, и две години
по-късно остава вдовица с двама невръстни сина. Херцогиня Анна
Амалия играе ролята на регент о т 1758 до 1775 г., когато вл астта
преминава у по-големия й син. През този период и т я , и децата й
изучават композиция. Гьоте, който често посещава Ваймарския
двор, пише стихове и либрета към нейните Singspiels (драми с говор
и пеене).
По то ва време Глук въвежда операта в Германия, а водещи
фигури в музиката са Хайдн и Моцарт.
Мадалена ди Ломбардини Зирмен (ок. 1735-ок. 1800) получава
вокална подготовка във Венецианската консерватория, където е
и любима ученичка на цигуларя Джузепе Тартини (1692-1770),
известен с въвеждането на новаторски стил в свиренето на цигулка
и със сон атата „Дяволските трилери“.
О т 1768 до 1785 г. Ломбардини предприема редица пътувания
из И тал и я, франция, Англия и Германия, к а т о изпълнява
собствените си музикални произведения, а освен то ва пее и свири
на клавесин и на цигулка. По и зв е с тн о с т т я съперничи на
популярния цигулар Пиетро Нардини (1722-93), който също е ученик
на TapmuHu. Неин съпруг е немският цигулар и композитор Лудбиг
Зирмен.
Мариане фон Мартинес (1744-1812) Взима уроци по клавесин
при един беден наемател, който живее в същата виенска жилищна
кооперация - Франц Йозеф Хайдн. Друг о т н аем ател и те -
придворният п оет и либретист П иетро М етастазио, урежда
нейн ото обучение при големия италиански оперен певец и
композитор Никола Порпора (1686-1768). Тя също учи композиция
и към 60-те години на 18 в. създава големи църковни творби -
симфонични меси, оратории, вокални композиции по библейски
текстове и хорови ектении, както и множество произведения за
пиано. (М оцарт написва за нея своя „Концерт за пиано в ре
мажор.)
К огато император Йозеф II се Възкачва на престола (1775),
той възстановява стар о то правило за мълчанието на жените в
ц ъ р кви те, след к о е т о М артинес п р естав а да пише меси.
Междувременно славата й се разнася до Италия и през 1773 г. т я е
приета в Болонската „Академия филармоника“.
Когато М етастазио умира през 1782 г., оставяйки значително
наследство на Мартинес, т я започва да организира музикални
соарета, които Хайдн и Моцарт често посещават. През 1796 г.
т я открива певческо училище в собствения си дом, което създава
голям брой отлични певици. К акто Мартинес, так а и Хайдн за
последен п ъ т се появяват пред общ ествеността на концерта,
когато Салиери дирижира ораторията на Хайдн „Сътворението“
(27.03.1808). Творец със сериозна професионална подготовка,
Мариане фон Мартинес остава в историята на музиката к ато
значителен композитор.
Мария Терезия фон Парадис (1759-1824), дъщеря-на Имперския
секретар, носи името на своята кръстница, императрица Мария
Терезия; последната лично се заема с музикалното образование на
д етето , което ослепява на двегодишна възраст. Императрицата
управлява о т 1740 до см ъ р тта си през 1775 г., когато нейния т син
Йозеф II наследява престола, фон Парадис учи при Салиери, който
й посвещава своя концерт за орган, и се запознава с М оцарт, който
написва за нея своя „Концерт за пиано No. 18“.
Запаметила над 60 концерта за пиано, т я прекарва периода о т
1783 до 1808 г. в пътувания из Европа заедно с Йохана Ридлингер,
нейна майка и либретистка, която изобретява специално дървено
приспособление с релефни форми, означаващи различните нотни
стойности; то зи уред дава възможност на сляпата жена да
композира.
След см ъ р тта на баща си през 1808 г. фон Парадис основава и
започва да ръководи музикален и н с т и т у т , където главните
специалности са пеене и пиано. Творчеството й включва кантати,
песни, кратки произведения за пиано, две опери, една оперета и една
мелодрама, два концерта за пиано, едно трио за пиано, ш естнайсет
сонати за пиано и две фантазии за пиано. Повечето о т тези творби
са изгубени. Запазили са се една соната за пиано и цигулка, една
т о к а т а за пиано, една сицилиана за пиано и цигулка и различни
вокални произведения. В своята епоха фон Парадис се радва на
голямо уважение.
ИМА И ДРУГИ...
С възхода на новата средна класа и нейната ненаситна нужда

о т музика и други форми на развлечение жените добиват по-голяма
свобода в областта на изкуството. В Германия певицата и актриса
Корона Шръотер (1751-1802) е назначена в камерния оркестър на
Ваймарския двор, където като приятелка на Гъоте композира една
комична опера с разговорни диалози - рибарката“, създадена по
негово либрето, както и 40 песни. В Париж Жк>ли Кандей (1767-
1836) - актриса, певица, пианист к а и арфистка - композира опери,
Singspiels и инструментални камерни произведения.
Жените и духът на романтизма

Епохата на романтизма (1830-1900) е период на отдръпване
о т с т р о г о с т т а и сковаността на класицизма, период на нова
мисловна и емоционална свобода във всички сфери на изкуството:
литературата, живописта, архитектурата и най-вече музиката,
която се радва на небивал разцвет. Увлечени о т потока на новото
време наред с Бетовен, Шуберт, Шуман, Менделсон, Лист, Шопен,
Брамс и други композитори, известен брой жени също пишат
музика, която изразява романтичния дух.
Луиз Райхарт (1779-1826), дъщеря на придворния капелмайстор
на Фридрих Велики, е едва осемгодишна, когато нейни песни се
появяват в антологиите на баща й. С течение на времето т я оказва
голямо влияние върху музикалния живот на Хамбург. Въпреки че не
й е разрешено да дирижира пред публика, Райхарт провежда
репетициите на големия смесен хор за градския музикален фестивал,
на който М оцартовия „Реквием“, например, е изпълнен пред
шестхилядна публика. Освен че преподава и дирижира оратории, т я
превежда латински текстове на немски, пише Lieder (песни) в стила
на Шуберт и публикува два том а песни с религиозно съдържание.
Мария Шимановска (1789-1831), полякиня, се ражда в бурно

време за нейната страна, к о гато Русия, Прусия и А встрия
анексират по-голямата ч ас т о т Полша, а Наполеон основава
В арш авското херцогство. Прославила се из цяла Европа,
Шимановска се установява в С анкт Петербург, където през
1822 г. получава званието придворна пианистка. Изпреварвайки
предразсъдъците на своето време, т я се омъжва, развежда, запазва
правото на попечителство на т р и т е си деца и въпреки това успява
да направи твъ рде успешна кариера. Умира през 1831 г. на
четирийсет и две години, жертва на холерна епидемия.
Произведенията й, определяни к а т о салонна музика, са
изтънчени и арти сти чн и. Шимановска е ав то р на над 113
произведения за пиано; нейните мазурки, прелюдии, етю ди,
ноктюрни и полонези служат като образец, който Шопен, чест
посетител на концертите й, впоследствие развива в собствения
си стил.
Луиз Дюмон-фаренк (1804-1875) първоначално учи при
тогавашните величия Игнац Мошелес (1794-1859) и Йохан Непомук
Хумел (1778-1837), след к о е т о п остъп ва в П ар и ж к ата
консерватория на петнайсетгодишна възраст; по това време вече
е изкусна пианистка. О т 1825 до 1839 г. фаренк създава повечето
о т своите произведения за пиано, включително трийсет етю да
във всички мажорни и минорни тоналности. Високо оценени о т
Шуман, т е с т а в а т задължителен учебен материал за всички
студенти по пиано в консерваторията. Берлиоз е впечатлен о т
оркестрацията на т р и т е й симфонии.
През 1842 г. започва трийсетгодишната си преподавателска
кариера в Парижката консерватория; т я е единствената жена,
заемала такъв пост за толкова дълго време. През 1861 г. Дюмон-
фаренк става първият носител на Почетната премия на
Академията на изящните изкуства, която получава за камерната
си музика. (През 1869 г. отново печели тази премия.) Годината
1861 отбелязва началото и на усилията, които Дюмон-фаренк
полага заедно със съпруга си, за да създаде „Съкровището на
пианистите“ - 23-томна антология на музиката о т 17 и 18 век;
този исторически труд утвърждава Луиз и като учен в добавка
към нейните достойнства к ато композитор, преподавател и
сценичен изпълнител. През 1865 г. т я овдовява и завършва
антологията през 1874 г.
П роизведенията на ф аренк са то л к о в а популярни, че
консерваторията е принудена да изравни заплатата й с тази на
мъжете професори. Живеейки през периода на пълния разцвет на
френските романтични композитори - Франк, Бизе, Сен-Санс и
други, Луиз Дюмон-фаренк се радва на успех, за който жените
композитори Все още се борят дори и Век по-късно.

Клара (Вик) Шуман (1819-1896) е една о т видните музикални
фигури на своята епоха. Възпитана о т взискателен баща, който
отрано й дава уроци по пиано, цигулка, пеене, теория и контрапункт,
т я става великолепен музикант. Отначало свири в родния си дом,
където се събира артистичен кръг о т музиканти, писатели и
издатели; първата й публична изява е през 1828 г. в Лайпцигската
к о н ц ер тн а зала „Гевандхаус“. С ъ щ ата .година о тб ел я зв а
публикуването на нейния Опус N0. 1: четири полонези.
Приветствана из цяла Европа като дете-чудо, Клара прекарва
следващото десетилетие в изнасяне на концерти и композиране;
т я е обект на възхищение о т страна на видни личности к ато
Г ьоте, Менделсон, Шопен, Паганини и Л ист. Творбите й са
публикувани о т известни издателски къщи в Париж, Виена и
Лайпциг. През 1838 г., след второто си виенско турне, Клара е
обявена за виртуозна пианистка на австрийския двор и е почетена
със стихотворение, озаглавено „Клара Вик и Бетовен.“
През 1831 г. сту д ен тъ т по пиано Роберт Шуман отива да
живее у семейство Вик. Той се влюбва силно в Клара, но изчаква т я
да навърши подходяща възраст, за да получи разрешение за женитба
о т баща й. Последният обаче не дава съгласието си и едва след
дълги съдебни спорове Роберт и Клара успяват да сключат брак на
12.09.1840 г. Осем деца (едно о т които умира съвсем невръстно) се
раждат о т този щастлив брачен съюз. Клара предприема турнета
дори и когато е бременна, так а че майчинството не се отразява
на музикалната й кариера.
През 1853 г. младият и неизвестен Йоханес Брамс заживява
при семейство Шуман. Той заема важно място в живота на Клара,
помагайки й да преодолее тревоги те около психическия срив,
сполетял Роберт на следващата година, и см ъ р тта му в лечебно
заведение за душевноболни през 1856 г. Брамс се грижи за децата,
докато Клара продължава да смайва света (дори и далечна Русия),
като свири произведенията на покойния си съпруг, а понякога и
своите собствени. Винаги облечена в траур, Клара въвежда
традицията оркестрантите и диригентите да носят черни
облекла. Тя е също так а един о т първите музиканти, които свирят
без ноти, установявайки правилото солистите да научават наизуст
партитурите си.
През 1873 г. умира баща й, а по-късно и две о т децата й. О т
1879 до 1893 г. г-жа Шуман е главният преподавател по пиано във
франкфуртската консерватория. За последен п ъ т се явява пред
публика през 1891 г. във Франкфурт, изпълнявайки Брамсовите
„Вариации на тем а о т Хайдн“. След то ва т я се „о ттегл я“, но
продължава да преподава в собствения си дом до края на дългия си
живот.
Според мнението на самата Клара т я е на първо място човек
на изкуството, на второ - майка и на т р е т о - композитор. Доскоро
историята се е отнасяла към нея като към жена на Роберт Шуман,
обект на привързаността на Брамс, и великолепна пианистка.
Напоследък обаче, благодарение на усилията на писатели к ато
Нанси Райк и Памела Зюскинд, постиженията на Клара Шуман
като композитор са започнали да получават признанието, което
заслужено им се полага.
Фани Менделсон Хензел (1805-1847) е родена в Хамбург в
семейство на творци и интелектуалци; известният еврейски
философ Моше Менделсон е неин дядо. Изнасянето на неделни
концерти е традиция в техния дом, посещаван о т елита на
културните среди.
Благодарение на майка си (Леа Менделсон е взимала уроци при
ученик на И. С. Бах) Фани и феликс попиват музиката на Моцарт
и Бетовен; по та зи причина произведенията им варират о т
музикалните форми на барока и юуасицизма - кантати, оратории,
хорали, прелюдии и фуги - до стиловете, характерни за собствения
им период - Lieder, песни без думи, и произведения за пиано.
През 1829 г. Фани сключва щастлив брак с художника Вилхелм
Хензел, а година по-късно се ражда един ственото й д е т е -
Себастиан. Нейният съпруг проявява голяма отзивчивост към
композирането й.
Безупречна пианистка, Хензел се ограничава само с домашни
концерти; единственото изключение е публичната й изява през
февруари 1838 г., когато т я изпълнява един о т концертите за
пиано, написани о т брат й. По време на краткия й ж ивот - Фани
умира на четирийсет и две години о т аполектичен удар - нейните
дарби не са насърчавани о т мъжете в семейството й и като предана
дъщеря т я не настоява за публикуването на произведенията си, на
брой повече о т 400; само някои о т тях виждат бял свят, когато
б и в а т включени в албум ите с произведения на б р а т й.
Творчеството й се съхранява в един берлински архив.
Полин Виардо-Гарсия (1821-1910), дъщеря на оперните певци
Мануел и Хоакина Гарсия, на седемгодишна възраст вече акомпанира
на баща си, когато той провежда уроци по пеене. Освен че пее на
концерти заедно с прочутата си сестра, Мария Малибран, о т 1836
до 1838 г. Полин учи при ф. Лист, който я насърчава да стане
концертиращ пианист. Тя постига голям успех в тази област, а
през 1839 г. дебю тира к а т о оперна певица и е назначена за
примадона на италианския оперен сезон в Париж о т директора Луи
Виардо. През 1840 г. Гарсия се омъжва за по-възрастния с двайсет
и една години Виардо, който напуска службата си, за да се посвети
на професионалното утвърждаване на своята съпруга.
О т 1843 до 1858 г. т я предприема турнета из Европа и Русия.
През 1849 г. Майербер написва за нея извънредно популярната си
опера „Пророкът“. През 1859 г. по покана на Х ектор Берлиоз
певицата изнася 150 представления, явявайки се в р ол ята на
Евридика о т операта на Глук „Орфей“.
Виардо-Гарсия се о т т е г л я о т оп ерата през 1862 г., но
продължава да изнася концерти. През 1871 г. т я и Луи са принудени
да напуснат Германия заради Ф ранко-П руската война и се
завръщат в Париж, където следващите п е т години Виардо-Гарсия
дава уроци по пеене в Консерваторията и в собствения си дом.
К ато композитор т я създава оперети и повече о т с то песни;
освен то ва аранжира за вокал различни произведения на Хендел,
Шуберт, Шопен, и Брамс. През 1904 г., когато е на осемдесет и
тр и години, т я написва опера в духа на френската традиция.
О т щастливия й брак, продължил 43 години (Луи умира през
1883 г.), се р а ж д а т чети ри деца; всички т е с т а в а т добри
музиканти. Дъщеря й Полин Мари Ерит-Виардо (1841-1919) е
певица и композитор. Синът й Пол е композитор и цигулар; другите
две дъщери също са певици.
Д о м ъ т на сем ейство Виардо е средище на м узиканти,
художници и писатели. Преподавателският клас на Виардо-Гарсия
е извънредно популярен в Консерваторията. В нейна чест Шуман
написва своя цикъл о т песни „Опус 24“, а Брамс й посвещава
рапсодия. Сен-Санс създава операта си „Самсон и Далила“за нея,
а форе - своите „Опус 4“ и „7“. Прочутият руски писател Иван
Тургенев (1818-1883), който почти става част от семейния й кръг,
пише либрета за оперетите й. П исателите Жорж Санд (г-жа
Дюдеван) и Алфред дьо Мюсе са нейни приятели. Към
многобройните заслуги на Виардо-Гарсия трябва да се прибави и
факта, че т я изиграва положителна роля за кариерата на Шарл
Гуно (1818-1893), Жк>л Масне (1842-1912) и Джакомо Майербер
(1791-1864).
Чернокожите жени - талант и триумф

Въпреки дългата история на расовите предразсъдъци, особено
в Ю ж ните щ ати , няколко чернокожи жени благодарение на
т ал а н т а и на вярата си успяват да преодолеят двете огромни
бариери, които ц в е т ъ т на кожата и половата им принадлежност
п оставят пред тях.
флорънс Смит Прайс (1888-1953), родена в Л итъл Рок, щ ата
Арканзас, прекарва м ладостта си във враждебна обстановка. Около
1906 г. държавношо законодателство въвежда расова сегрегация
във всички училища. За да осигури на дъщеря си достъп до
консерваторията в Ню Инглънд, нейната майка, която е о т смесен
произход, посочва Мексико к а т о родно м ясто на флорънс. В
консерваторията Прайс написва един струнен к в а р т е т и една
симфония.
На деветн ай сетгоди ш н а в ъ зр а ст флорънс се връща в
Арканзас, поема ръководството на музикалния ф акултет в колежа
„Ш ортьр“ и създава семейство. През 1927 г. се премества да живее
в Чикаго, за да избегне усилващите се расови размирици в Южните
щати. През 1933 г. нейната „Симфония в ми минор“ е изпълнена
о т фредерик Сток (1872-1942) и Чикагския симфоничен оркестър
на С ветовн ото изложение „Век на прогрес“ в Чикаго; т о в а е
първият случай, когато произведение на чернокожа жена е изсвирено
о т виден оркестър. През 1935 г. в Литъл Рок е изнесен концерт о т
нейни творби, посрещнати извънредно възторжено о т публиката.
Елинор Рузвелт присъства на концерта през ноември 1940 г.,
когато композиторката дирижира своята „Трета симфония“ и
изсвирва своя ,Дтори концерт за пиано“ с Мичиганския оркестър
в Д етр о й т. П ървата дама поздравява Прайс за приноса й към
музиката.
С т и л ъ т на дълбоко религиозната Прайс, основан на
традиционната хармония, е пропит о т богатото наследство на
афро-американските ритми. Обширното й творчество, освен
аранжименти на спиричуъли и различни произведения за пиано и
орган, включва три концерта за пиано, един концерт за цигулка,
концертни увертюри, произведението „Ейбръхам Линкълн се
разхожда 6 полунощ“ за хор и оркестър, и един струнен квартет,
„СЬита по негърски т анци“. Т в о р б ата „Два традиционни
спиричуъла“ (1949) е посветена на чернокожата певица Мериън
Андерсън (контралт), която донася голям успех на Прайсовите
„Песни за една тъмнокожа Дева“, флорънс се подготвя за пътуване
до Европа (к о ято вече познава нейната музика), к о гато се
разболява и умира на 3.06.1953 г.
Следвайки нейния пример, и други чернокожи жени се сдобиват
с музикална известност. Андийн Смит Мур (1904-1989), пише
хорова музика и аранж им енти на спиричуъли; освен т о в а
експериментира със системата на дванайсетте тона. По време
на 45-те години, през които е преподавател в Държавния колеж на
Вирджиния (1927-1972), т я става съосновател на Ц ентъра за
негърска музика. О раторията на Мур „Сцени от живота на един
мъченик (в п ам ет на М артин Л утър Кинг) е номинирана за
наградата Дкулицър“ през 1982 г.
Евелин Питман (1910-) учи при Надя Буланже. Основава хор
„Ебелин Пишман“, който изнася концерти през 30-те и 40-те години

на века. Многобройните й хорови произведения, в които се усеща
влиянието на негърската религиозна музика, включват „Богато
наследство“, колекция о т песни и разкази за видни чернокожи
граждани (две издания - о т 1944 и 1968 г.); „Братовчедката Естер“,
фолк-опера, представена в Париж (1957), и Д ет е на свободата“
(1972), опера за Мартин Лутър Кинг.
М аргарет Бондс (1913-1972) учи при флорънс Прайс в Чикаго
и при Рой Харис и Диан Лавоа-Херц в Ню Йорк, к ъ д ето са
публикувани някои о т популярните й песни.
През 1934 г. нейният „Концерт за пиано във фа минор“ е
изпълнен пред публика (Бондс е солист, а флорънс Прайс - диригент).
О т 4 0 -те до 60-те години Бондс се изявява с Чикагския и
Нюйоркския симфоничен оркестър, с Женския симфоничен оркестър
на Чикаго, както и с други оркестри. Тя основава Камерното
дружество „Маргарет Бондс“, чиято цел е да представя творби
на чернокожи композитори в изпълнение на чернокожи музиканти.
Произведенията й, на брой повече о т двеста, разкриват влиянието
на джаза и блуса, примесени с оригинални мелодии в стила на
спиричуълите. Бондс е носителка на многобройни награди; най-
известната й творба е Дегърът говори за реките“, музикална
композиция по т е к с т а на първата публикувана поема на Аангстън
Хюз. През 1967 г. се премества да живее в Лос Анджелис и посвещава
остатъ ка о т живота си на преподавателска дейност. През 1972
г., няколко месеца преди см ъ р тта на Бондс, се състои премиерата
на нейн ото „Кредо“ за хор и оркестър, изпълнено о т Лос
Анджелиската филхармония под диригентството на Зубин Мета.
Джулия Пери (1924-1979) печели голямата награда Дулаюке“
в Париж със своята „Соната за виола“. През 1957 г. дирижира серия
о т ко нцерти в Европа, проведени със сп о н с о р ств о т о на
Информационните служби на САЩ. През 1971 г. получава удар, но
до края на десети лети ето успява да възстанови здравето си
достатъчно, за да продължи да композира. Ранните й творби
включват елементи, характерни за негърската музика. През 50-
т е години Пери преминава о т вокални към инструментални
произведения. До 1971 г. т я създава 12 симфонии, един реквием - Д
памет на Вивалди“ (1959), операта „Симплегадите“, к о я т о
разглежда гоненията на Салемските вещици, и една опера-балет
по приказката на Оскар Уайлд „Великанът егоист“; следват
Двувековни размишления“ (1977.) и „СЬита за духови и ударни
инструменти“ (1978).
Лена Маклин (1929-), преподавателка и ръководителка на хор,
пише меси, к а н т а т и , химни, опери, песни, аранжименти на
спиричуъли, произведения за пиано и за оркестър и електронна
музика. Т ворчеството й се отличава с традиционни негърски
елементи, както и с изразните средства на блуса, джаза и рока.
„факелът е подаден“, произведение за хорова капела, е основано на
издигнатия о т президента Кенеди апел за световен мир. Дай-сетне
свободен“ е к ан тата, посветена на Мартин Лутър Кинг.
Мери Ръд Мур (1940- ) учи при Надя Буланже. А втор е на
симфонични, камерни и вокални произведения.
Таня Леон (1944- ), родом о т Куба, е съосн овател на
Харлемската танцова трупа (1966). Музикален ръководител на
м н о ж ество Бродуейски постановки, т я е назначена к а т о
композитор на постоянна длъжност в и н с т и т у т а „Линкълн
Сентър“, а през 1993 г. се сдобива със същия пост и в Йелския
университет. В произведенията й се усеща влиянието на кубинските
ритм и и американския джаз. П ремиерата на „Карабале“ през
1992 г. е посветена на стогодиш нината о т основаването на
Симфоничния оркестър на Синсинати, а за Мюнхенското Биенале
през 1994 г. е запланувана опера.
Втората школа на Нова Англия

Ръководена о т Джон Ноулс Пейн (1839-1906) о т Харвард и
Джордж Уайтфийлд Чадуик (1854-1931) о т Консерваторията на
Нова Англия, „школата“, чието седалище е в Бостън, включва
Артър Ф ут (1853-1937), Едуард Макдауъл (1860-1908) и Джон
Олдън Карпентьр (1876-1951). (Първата школа води началото си
о т Уилям Билингз (1746-1800), наречен „баща на музиката на Нова
Англия“. В тази група са приети и четири жени.
Клара Катлийн Барнит Роджърс (1844-1931) постъпва в
Лайпцигската консерватория на дванайсетгодишна възраст. Тя
се радва на успешна оперна кариера, преди да се установи в Бостън
и да се присъедини към факултетския съвет на Ню Инглъндската
консерватория през 1902 г. Освен няколко наръчника по пеене, т я
написва известен брой песни, една соната за виолончело, едно скерцо
и различни произведения за пиано.
Хелън Хоупкьрк (1856-1945), родена в Шотландия, също учи в
Лайпциг. Изявява се като концертираща пианистка; през 1905 г.
публикува своя сборник „Седемдесет шотландски песни“, в който
използва като основа фолклорната музика на родината си.
Маргарет Рутвен Ланг (1867-1972) учи цигулка и композиция
в Мюнхен (1886), а оркестрация - при Джордж Чадуик и Едуард
Макдауъл. Пише песни и леки произведения за оркестър. С то тн и я т
й рожден ден е почетен о т Ерих Лайнсдорф и Бостънския
симфоничен оркестър.
Ейми Марси Чени Бийч (1867-1944) на шесшнайсетгодишна

възраст дебютира к ато пианистка с Бостънския симфоничен
оркестър. Същата година се омъжва за д-р Хенри Бийч, двайсет и
четири години по-възрастен о т нея; благодарение на този брак т я
се издига в Б о стъ н ск о то общ ество. Прославя се к а т о най-
и зт ъ к н а т а т а жена-композитор на своето Време; из цяла
Америка се п о я вя ват клубобе „Ейми Бийч“. Тя е п ъ р вата
американка, която създава мащабни произведения за оркестър.
Нейният Жонцерт за пиано в до диез минор“ (1900) е посветен на
п р о ч у т а т а Тереса Каренъо - оперна певица, пианистка и
композиторка, родена в Каракас. Обширното творчество на Бийч
включва множество песни, произведения за пиано, една соната за
цигулка, камерни и религиозни творби. След см ъ р тта на съпруга
си през 1910 г. т я обикаля Европа до избухването на П ървата
световна война. Произведенията й, пренебрегвани близо половин
век, в наши дни отново печелят признание.
Навлизане в 20 век
След Ейми Бийч и други американски композиторки се появяват
на националната сцена. Мейбъл Даниълс (1878-1971) също учи при
Джордж Чадуик (1854-1931); с т и л ъ т й е характерен за
романтичната Ню Инглъндска школа. Измежду по-значителните
й творби следните 3: „Екзултате Део“ (1932), „Тъмна дъбрава“
(1937) и хвалебствена песен“ (1954) я превръщат в първата жена,
която може да се изтъкне с три различни произведения, изпълнени
о т Бостънския симфоничен оркестър.
Мери Хау (1882-1964) постъпва в консерваторията „Пийбоди“
през 1900 г. Изявява се като пианистка в Европа и в Белия дом
пред президентите Т аф т и Рузвелт. Запознава се с Ейми Бийч и
изпълнява премиерно нейната „Сюита за две пиана“ заедно с Ан
Хал. Н ай-изВестното произведение на Хау е „Песента на
каторжниците“, представено за пръв п ъ т през 1925 г. о т 275
вокални изпълнители и Нюйоркският симфоничен оркестър.
Симфоничната й поема ,Д1ясък“, изсвирена о т филаделфийския
оркестър през 1934 г., получава високата оценка на диригента
Леополд Стоковски заради оригиналния начин на използване на
с та к а т о .
През 1930 г. с помощта на Хау са събрани 40 000 долара за
осн оваван ето на Националния симфоничен о р к естъ р във
Вашингтон. През 1933 г. т я предприема едногодишно обучение при
Надя Буланже. След двете десетилетия, които Хау посвещава на
композирането, през 1952 г. Националният симфоничен оркестър
представя неин авторски концерт. Две години по-късно, гостувайки
на ко н ц ер т о т свои произведения, изпълнени о т Виенския
симфоничен оркестър, Мери Хау е аплодирана о т цялата публика,
която става на крака - нечуван успех за чуждестранен композитор,
и т о жена! Творбите й са представени на т ъ р ж е с т в о т о за
отбелязване на осемдесетата й годишнина, на което присъстват
над двеста гости. Сред символите на проявеното към нея уважение
е и почетната докторска титла, присъдена от университета
Джордж Вашингтон“.
Мерион Бауер (1887-1955) придобива и зв е с т н о с т к а т о
преподавател, композитор и музикален критик. През 1906 г. в
замяна на уроци по английски език т я получава обучение по хармония
при Надя Буланже; так а Бауър се превръща в първата о т цяло
поколение американски композитори, обучавали се при генйя
Буланже. Предана привърженичка на съвременната американска
музика, т я е еди н ствен ата жена, приета в Изпълнителния
к о м и тет на Съюза на американските композитори, основан о т
Аарон Копланд през 1937 г. Тя има принос не само като творец, но
и като сътрудник при написването на няколко книги по история
на музиката, включително и на Дузикат а през 20 век“, издадена
през 1933 г. През 1951 г. в чест на Бауър е изнесен концерт о т нейни
произведения в Градската зала на Ню Йорк.
Р у т Кроуфорд (Сийгър) (1901-1953) е първата жена, която
получава стипендия „Гугенхайм“, за да учи в Европа (1930).
Безупречна пианистка, т я е смятана и за изтъкнат композитор;
нареждат я заедно с Чарлз Айвз (1874-1954) и Хенри Кауъл (1897-
1965) след американските авангардисти о т началото на века. След
к а т о се омъжва за Чарлз Сийгър през 1931 г .,т я събира и
преработва няколкостотин народни песни о т записи в архивите
на библиотеката на Американския Конгрес.
Политически и социално активна личност, Кроуфорд отглежда
четири деца през периода на Депресията. Нейният заварен син
Пийт и дъщеря й Пеги си спечелват известност като фолклорни
изпълнители.
Елинор Ремик Уорън (1900-1991), след като учи при ф ранк
Аафорж, един о т най-големите акомпанятори в света, предприема
ту р н ета заедно със'знаменитите оперни певци Лукреция Бори
(1887-1960), Ричард Крукс (1900-1972) и Лорънс Тибет (1896-1960).
Уорън се изявява като солистка в холивудския Амфитеатър през
1923 г., както и с Лос Анджелиската филхармония през 1926 г.
П ървата й значителна творба, Дрфистът“, предназначена
за женски хор, солов баритон и оркестър, е представена в „Карнеги
Хол“ през 1936 г. Четири години по-късно Лос Анджелиската
филхармония изпълнява премиерно нейната хорова симфония
,Легенда за крал Артур“. Тя е предадена и по радиото В цялата
страна; многобройните слушатели са удивени, че една красива млада
омъжена жена и майка може да пише музика, кояпю е достатъчно
сериозна, за да бъде изпълнявана о т виден оркестър.
Уорън продължава да композира и да изпълнява музика чак до
80-те години на нашия век Въпреки че произведенията й са свирени
В много страни и им ат международна известност, т я прекарва
по-голямата част о т живота си в Лос Анджелис.
Рейди Бритън (1903- ), която също е о т 'Западните щ ати,
следва примера на колегите си, к ато учи в Европа и прекарва
л етн ите си почивки в Центъра „Макдауъл“. Много о т нейните
творби отразяват югозападния й произход, преплитайки каубойски
мелодии и мексикански ритми. Тя е първата жена, получила
наградата Джулиард“ за своята Дероична поема“; Националната
Лига на американските писателки й оказва многократни почести.
Мириам Гидиън (1906- ) учи при Мерион Бауер и Роджър
Сешънс; става известна с религиозните си произведения, в които
се усеща влиянието на еврейския й произход.
Луиз Талма (1906-) прекарва седемнайсет летни ваканции във
Франция, където усъвършенства техниката си като пианистка; в
живота й настъпва поврат, когато Надя Буланже чува едно нейно
произведение и я насърчава да стане композитор. Ученичка на
Буланже, Талма е и първата американка, преподавала във
фонтенбло.
По-голямата част о т творчеството й - обхващащо периода
о т 1939 г. до 90-те години - представлява хорова музика; към нея
спадат и Д ъ в възхвала на една добродетелна жена“ (1991) и „Псалм
115-и“ (1992). Талма е първата жена, получила медала „Сибелиус“
за композиция (Лондон, 1963), първата жена, наградена два пъти
със стипендията Дугенхайм“ за композиция, първата американка,
чиято творба (Д лкест иада“) е представена от голям оперен
театър в Европа (Франкфурт, 1962), и първата жена, избрана за
член на Американския Институт за изкуство и литература.
Джулия Смит (1911- ), чиято докторска дисертация о т
1933 г. се смята за общоприет извор на сведения за Аарон Копланд,
е пианистка на „фредерик Петридес О ркестрет Класик“. По време
на своята трийсетгодишна кариера като музикант Смит отделя
голямо внимание на произведенията за пиано, написани о т Копланд.
В собствени те си творби т я използва музикалните изразни
средства на родния си Югозапад: каубойски песни и мексикански
елементи.
Вивиан файн (1913- ) о т дванайсет до седемнайсетгодишна
възраст учи при Рут Кроуфорд, една о т първите жени, които
композират атонална музика. През 1932 г. файн отива в Ню Йорк,
където става много известна к а т о акомпанятор на модерни

танци. По тази причина т я започва да пише музика към балети за
трупите на Дорис Хъмфри, Чарлз Уайдман, Ханя Холм. Хосе Лимон
и МаргаГреъм. Многобройните творби на файн включват оперите
,Жените в градината“ (1978) и ,Д)лиана Руни“ (1992), както и
различни произведения за оркестър. Тя е преподавала в колежа
„Бенингтън“ (1964-87) и Нюйоркския университет.
Р ут Шъонтал (1924- ) е най-младият студент, който изобщо
някога е бил приеман в Щернската консерватория в Берлин. През
1938 г. семейството й е принудено да бяга о т нацистите и заминава
за Стокхолм, откъдето след три години отново се налага да избяга
- то зи п ъ т в Мексико; т а м Р у т учи при Мануел Понее. Паул
Хиндемит, който веднъж я чува как свири, урежда т я да учи при
него в Йейл.
В т в о р ч е с т в о т о й по неповторим начин се п р еп л и тат
европейските традиции и съвременните техники. През 1983 г.
посещава Германия за пръв п ъ т след емиграцията си; т о в а
преживяване е отразено в ДаскШаще“ („Отзвуци“), произведение
за пиано. (Тази творба е избрана за програмите „Мир чрез музика“
в нем ските училища. П рем иерата на к а н т а т а т а „Младите
загинали войници“ (1987) е посетена о т двехилядна публика.
Произведенията й включват „Портрет на художничката като
възрастна жена“ и „Фрагменти от дневника на една жена“.
Шъонтал продължава кариерата си като преподавател по пиано.
Джийн Сингър (1924- ) има щ асти ето да учи пиано при
прочутата Надя Райзенберг в продължение на петнайсет години,
след което се отдава на трийсетгодишна кариера като солистка
на камерни ансамбли. Тя използва творбите на съвременни поетеси
за основа на многобройните си песни. Наред с голям брой други
отличия т я получава и Международната Първа награда на
Гилдията на композиторите за произведението си ,Да породиш
мечта“ (1989). Творбата ,Да бъдеш смел“ е посветена на Раул
Валенберг (1912-1947), шведския дипломат, който рискува живота
си, за да спаси 100 000 евреи по време на В тората световна война.
Марга Рихтер (1926-) придобива национална известност през
50-те години със своите „Соната за пиано“, Донцерт за виоли,
виолончело и духови, инструменти“, Древръщане“ и Д в е китайски
песни“. К арти ни те на Джорджия 0 ’Кийфи я вдъхновяват за
серията „Пейзажи на съзнанието“ - I, II и III (70-те г.). През
1989 г. са направени записи на произведението й Дъпинови храсти
и зимни плодове“ в изпълнение на Лондонската филхармония.
Носителка на многобройни отличия и награди, Рихтер е също так а
великолепна пианистка и преподавателка.
Урсула Мамлок (1928- ), родена в Берлин, емигрира в
Съединените щ ати през 1941 г. и се обучава при прочутия Джордж
Шел. Т ворбите й са сравнявани с т е з и на Е л и ъ т К ар тъ р .
Произведението Драдината наАндреас“ (1986), което изобразява
спокойствието на една градина, намираща се в земетръсния район
на Калифорния, е наградено.
Нанси ван де В е й т (1930- ) през 1975 г. основава
Международната Лига на жените композитори. В творчеството
си т я използва звукова маса, понятие, което свежда до минимум
значението на то н а и отдава предпочитание' на динамиката,
тембъра и структурата. Произведенията Пътешествия “ (1981-
84) и „ Чернобил“ (1987) са илюстрация на тази техника.
Поци Ескот (1933-), родена в Лима, на двайсет и тр и години е
обявена за Почетен композитор на Перу. Повлияна о т събитията
през В то р ата световна Война, т я композира „Трилогия (1962-64):
Жалба, Христос, и Видение“, в памет на ш естте милиона жертви
на концентрационните лагери. През 1975 г. Ескот е избрана за една
от петте бележити жени композитори, чийто творби са изпълнени
от Нюйоркската филхармония под диригентството на Сара
Колдуел (останалите 4 са Гражина Бацевич, Рут Кроуфорд, Тия
Мазгрейв и Лили Буланже).
Е с к о т е председателка на Международното друж ество
„Хилдегард фон Бинген“ и член на ф акултетски я с ъ в е т на
к о н с ер в а т о р и я т а в Ню Инглънд. Тя е виден участни к в
съвременните европейски музикални събития.
Катрин Хувър (1937- ), великолепна флейтистка, поставя
началото на „ф естивали на м узиката, написана о т жени“,
организирани в Ню Йорк Сити (1978-81). През 1981 г. нейният
„Псалм 23-и“ е изпълнен о т хор о т 400 души, и оркестър в
катедралата „Св. Йоан Богослов“. Творбата Дръцка трагедия“ е
представена през 1987 г. Хувър е автор на многобройни произведения
за оркестър и за солови инструменти, особено за флейта.
Барбара Колб (1939- ) влиза в историята на музиката като
първата американка спечелила ,Премията на Рим“ за композиция
(1969-71). Нейни творби са изпълнявани о т видни оркестри, к ато
например Нюйоркската филхармония под диригентството на Пиер
Булез и Бостънския симфоничен оркестър под диригентството на
Сеиджи Озава. Тя композира музиката към италианския филм
Д и м н “, който получава първа награда на Американския филмов
фестивал през 1983 г. През 1986 г. по поръчка о т Библиотеката на
Американския Конгрес Колб съставя серия о т лекции по теория на
музиката, предназначени за слепи и физически увредени хора.
Нейният Дилядолистник“, произведение за камерен ансамбъл и
компютърен запис, получава наградата „фридхайм“ на Центъра
„Кенеди“ през 1987 г. През м а р т 1992 г. Ц е н т ъ р ъ т „Кенеди“
представя авторски концерт на Колб. Нейни творби са изпълнявани
в множество европейски страни.
Джудит Ланг Займънт (1945-) през периода 1960-67 г. изнася
концерти по пиано из цяла Америка заедно със сестра си Дорис.
1971 г. за Займънт е година на награди: златен медал от
Международния конкурс Дотшок“ за произведението „Човешкият
образ и неговият п лач“; стипендия за обучение в Центъра
М акдауъл“ и стипендия Дебюси“ за обучение в Париж, където тя
композира „Концерт за пиано и оркестър“. Творбата „Северно
сияние“, създадена в чест на стогодишнината о т издигането на
С т а т у я т а на свободата, получава Първа награда на Националния
конкурс за камерни оркестри (1986).
Обширното творчество на Займънт включва оркестрови,
камерни, вокални и хорови произведения. Тя е издател на „Жените
в музиката“ (издателство „Грийнууд“, 3 тома, 1983, 1987, 1991) -
одобрена о т критиката поредица, която разглежда световния
принос на жените в областта на музиката.
Займънт се изявява и като преподавател; понастоящем заема
д л ъ ж н о с т т а професор по композиция в У н и в е р с и те т а на
Минеаполис (о т 1992).
В предните редици
Всяка о т многобройните жени композитори, които през
вековете си проправят п ъ т в една традиционно „мъжка“ област,
утъпква п ъ т е к а т а на своите следовници. Всяка о т жените,
споменати в тази глава (и много други), има съществен принос за
посветената на музиката литература, но и тук, както и в други
сфери, определени личности се издигат на върха благодарение не
само на т ал ан та си, но и на специфични житейски обстоятелства.
През втората половина на 20 век най-ярко се изявяват следните
четири жени.
Джоан Тауър (1938- ) прекарва д е т с т в о т о си в Боливия, Чили
и Перу, където баща й работи като геолог и се обучава при различни
учители по пиано, преди семейството й да се завърне в Америка
през 1945 г. През 1978 г. т я организира камерния състав Д а Капо“.
През 1979 г. първото й произведение за оркестър - „Секвоя“, е
изпълнено о т Американската филхармония под диригентството
на Зубин М ета за честването на деня на ООН. Ленард Слаткин,
заедно със симфоничния оркестър на Сент Луис изпълнява „Секвоя“
по време на международното си турне, с което славата на Тауър
нараства още повече. През 1986 г. творбата й „Сребърни стълби“
получава наградата Дравемайер“, възлизаща на сумата о т 150
000 долара. С „Концерт за кларнет “ (1988) Тауър спечелва
наградата Даумбург“. През 1991 г. три оркестъра (филхармониите
на Сент Луис, Чикаго и Ню Йорк) представят нейния Донцерт за
оркестър“. Тауър печели признание и с четирите си „фанфари за
необикновената жена“. През април 1993 г. се състоя премиерата
нейния балет ,Дост “.
Елен Таафи Цвилик (1939- ), родена в Маями, Флорида, се
премества да живее в Ню Йорк през 1964 г.; т а м се обучава при
големия цигулар Иван Галамян. О т 1965 до 1972 г. свири в
Американския симфоничен оркестър под ди ри ген тството на
Леополд С токовски. През 1975 г. защ и та в а д о к т о р а т по
композиция. Нейни учители са Роджър Сешънс и Елиът Картър·
През 1983 г. т я влиза в историята като първата жена, получила
наградата „Пулицър“ за музика със своята „Симфония N 0. 1“. През
1986 г. Цвилик печели наградата Дртуро Тосканини“ за записите
на „Симфония N 0. 1, „Пролог и вариации“ за струнен оркестър и
„Тържество за оркестър“. През 1988 г. Зубин М ета и Нюйоркската
филхармония изпълняват премиерно т в о р б а т а й „Символ“ в
Ленинград (Санкт Петербург).
Следват многобройни поръчки за други симфонии и концерти:
„Концерт за тромбон и оркестър“ за Чикагския симфоничен
оркестър под д и р и ге н тс т в о т о на сър Георг С олти (1988),
Донцерт за обой и оркестър“ за Кливландския симфоничен оркестър
(1990). През 1991 г. Б остън ски ят симфоничен оркестър под
диригентството на Сеиджи Озава представя Донцерт за флейта“
(1989), Донцерт за цигулка и виолончело“ (1991), „Квинтет за
кларнет“ и „Струнен квартет“ (1990). Донцерт за фагот“ е
изпълнен за пръв п ъ т през май 1993 г. о т Лорин Маазел и
П итсбъргския симфоничен оркестър. „Трета симфония“ е
представена през февруари 1993 г. под диригентството на Курт
Мазур по случай честването на 150-та годишнина о т основаването
на Нюйоркската филхармония.
Ш уламит Ран (1949- ), родена в Тел Авив, Израел, на
осемгодишна възраст пише песни, които са изпълнени о т детски
хор по радиото. При едно посещение в Йерусалим Надя Райзенберг
урежда Шуламит (която по това време е четиринайсетгодишна)
да получи пълна стипендия, за да учи в Музикалния колеж в Нк> Йорк.
Там Ран се обучава по композиция при Норман Дело Джойо и по
пиано при Райзенберг. На прослушване за „Концерти на млади хора“,
организирани о т Ленърд Бърнстейн, т я изпълнява свое собстВено
произведение - „Капричио“ за пиано и оркестър, и е избрана да свири
с Ню йоркската филхармония за една телевизионна поредица,
излъчена през 1963 г.
През периода 1968-73 г. Ран предприема турнета из Америка и
Европа. През 1971 г. т я представя своята „Музикална пиеса“ с
Израелската филхармония под диригентството на Зубин М ета.
Тя става член на факултетния съвет на Чикагския университет
през октомври 1973 г. След успеха на нейния,Концерт за оркестър“
(1988), дирижиран о т Даниел Баренбойм, последният обявява Ран
за втория композитор (след Джон Кориляно) на постоянна служба
към Чикагския симфоничен оркестър.
Ран е носителка на многобройни награди и стипендии. Със
своята „Първа симфония“, поръчана о т филаделфийския оркестър,
т я става в т о р а та жена, получила наградата Дулицър“ за музика
(1991). Същото произведение печели наградата „Фридхайм“ на
Центъра „Кенеди“ (1992). Кристоф фон Дохнани и Кливландският
оркестър вклю чват нейната „Пиеса за пиано и оркестър“ в
програмите на две свои турнета из Америка (1991, 1993). През
1993 г. Легенди“ - творба, написана в чест на стогодишнината
о т основаването на Чикагския симфоничен оркестър и Чикагския
университет - е изпълнена премиерно под диригентството на
Даниел Баренбойм.
Произведенията на Ран са публикувани о т Карл фишер и
Израелския музикален ин сти тут.
Аиби Аарсен (1950- ), израснала в Минеаполис, започва
музикалната си кариера, композирайки опери по време на почивките
за кафе, докато работи като секретарка. Това й дава подтик за
п о -н ататъ ш н о обучение. През 1973 г. т я и Стивън Полъс
основават „форум на композиторите о т М инесота“. През
1983 г. двамата са избрани за композитори на постоянна служба
към Оркестъра на Минесота с диригент сър Невил Маринър.
Произведенията на Аарсен са изградени о т разнообразни
съвременни стилове. Д енят наближава“ (1986), произведение за
войната и мира, включва т е к с т о т съчиненията на Джихан Садат
(вдовицата на убития египетски президент), която участва като
четец на премиерата. Седмата опера на Аарсен - „франкенщайн,
съвременният Прометей“ (1990), поръчана о т Оперната компания
на Минесота, е ефектна творба, която съчетава певци и оркестър
с новаторски аудио- и видеотехники.,Кости на стар обред“ (1991),
т в о р б а , посветена на първите жени-заселници, предвижда
у ч ас т и е то на д е в ет танцьори. „Концерт за маримбафон по
Хамптън“ (1992) е написан в чест на Лайънъл Хемптън, един о т
най-голем ите познавачи на въпросния и н ст р у м е н т. Това
произведение е създадено по поръчка на консорциум о т дванайсет
американски оркестъра. Аарсен е автор и на музика към филми и
телевизионни предавания.
Произведенията на Аарсен са дирижирани о т Зубин М ета,
Ленард Слаткин, сър Невил Маринър, Джоан ф а л е т а и други.
Носителка на многобройни награди, композишорката е омъжена и

има дъщеря Уин, родена през 1986 г.
Изкуство без граници

Точно както музиката е универсален език, т а к а и геният,
Вдъхновението и желанието за композиране не познават граници.
Дълго преди изобретяването на реактивните самолети жените
композиторки прекосяват земното кълбо, като някои тр ъ гв ат о т
т а к и в а далечни стран и к а т о А встралия и Южна Африка.
Привлечени о т Европа и Америка, т е д а в а т своя принос в
съкровищницата на световната музика, като преплитат най-
различни култури и разширяват хоризонтите на стила, формата
и мелодията.
След Хенри Пърсел (1659-95) английската музика няма други
бележити представители до края на 19 в.; Едуард Елгар (1857-1934)
също не получава обществено признание чак до 1897 г., а жените се
проявяват в тази област само като изпълнители. Е тел С м и т
(1858-1944) изцяло променя това положение. На
седемнайсетгодишна възраст т я сама се обучава по оркестрация,
като си служи с „Т рактат за инструментацията“ о т Берлиоз. Две
години по-късно т я заминава за Европа, където се запознава с Брамс,
Клара Шуман, Григ, Дворжак, Чайковски и цигуларя Йозеф Йоахим.
Когато се завръща в Англия, постига голям успех със своята
„Меса“ (1891), изпълнена о т К ралското хорово общ ество в
„Албърт Хол“; тази творба е сравнявана с хоровите произведения
на Бах, Бетовен и Брамс.
Смит влиза в историята на четирийсет и ш ест години, когато
през 1903 г. нейна опера е представена на сцената на Нюйоркския
Метрополитън (тогава за пръв път опера, написана от жена, се
явява на тази сцена; овациите, както се говори, продължават цели
д есет минути). Н ай-и звестната й опера - „The Wreckers“, е
предшественик на „Питър Граймс“ о т Бенджамин Бритън по
отношение на елементите, пресъздаващи морски картини.
През периода 1910-12 г. Е тел прекъсва кариерата си, за да се
присъедини към движението за даване избирателни права на жените,
заедно с Емилин Панкхърст. Написаният о т С м ит „Марш на
жените“ се превръща в химн на това движение. През 1913 г. т я
композира „Помощник-боцманът“, чийто стил напомня този на
Г и л б ъ р т и Съливан, к а т о използва „Марш на ж ен и т е “ в
увертюрата. Същата година започва да чува шум в ушите си. Към
края на П ървата световна война С мит разбира, че постепенно
оглушава; въпреки това продължава да композира.
През 1922 г. С м ит е наградена с ордена на Британската

империя. Прогресивната й глухота я принуждава да се впусне в нова
кариера. Тя написва десет книги, предимно биографични, пълни с
хумор и с блестящи описания на множество видни личности о т
нейната епоха, включително и на кралица Виктория.
В началото на нашия век в Англия се прославят и други жени.
Ребека Кларк (1886-1979) през 1912 г. става първата жена, която
е член на професионален оркестър. През 1916 г. т я се утвърждава
в Америка като композитор и изпълнител на виола.
Грейс Уилямс (1906-1977), известна със своите „фантазия по
уелски детски песни“ (1941) и Д орски пиеси“ (1947), има съществен
принос за уелската музика.
Сесил Шаминад (1857-1944) е част о т надигащата се вълна
на френския национализъм, която включва творци като Франк, Сен-
Санс, Шабрие и д’Енди. Това става по времето, когато парижката
публика приижда на тълпи, за да чуе изпълнението на Concerts
opulaires и Concerts Союппе, чиито оркестри се съ стоят о т по 100
музиканти. Продуктивен композитор, Шаминад създава над 350
произведения; през 1908 г. т я дебютира и в Америка, дирижирайки
своята Дузикална пиеса“ заедно с филаделфийския оркестър.
Творчеството на Шаминад, която през целия си живот се радва
на голяма популярност, е публикувано о т най-престиж ните
европейски издателства. Тя е първата жена, наградена с ордена
Давалер на Почетния легион“ - едно о т най-високите отличия на
Франция. По време на В т о р а т а с в ето в н а война живее в
неутралната зона на Монте Карло, където и умира през 1944 г.
Лили Буланже (1893-1918) на петгодишна възраст посещава
водените о т сестра й Надя академични курсове по орган, пиано и
композиция; осемгодишна, Лили дебютира като цигуларка (1901),
а три години по-късно - като пианистка (1904) Около 1909 г., наред
с домашното си музикално обучение, т я започва да композира,
аранжирайки псалми за солист и оркестър; междувременно овладява
арфа и виолончело. Периодът 1911-13 г. е посветен на интензивно
обучение, чиято цел е получаването на Дремията на Рим“. Въпреки
множеството сериозни конкуренти, сред които е и органистът
Марсел Дюпре (1886-1971), Лили спечелва премията със своята
к а н т а т а „фауст и Елена“; тя е първата жена, получила най-
високото отличие на Парижката консерватория, датиращо от
1803 г.
След тежко боледуване Лили Буланже умира на двайсет и п ет
години, оставяйки след себе си десетгодишно тв о р ч ес т в о ,
забележ ително със своя професионализъм и б о г а т с т в о на
въображението. Въпреки войната пресата и о т двете страни на
Атлантическия океан отделя значително внимание на нейната
кончина.
Огюсша Олме (1847-1903) лично се познава с Рихард Вагнер,
ференц Л ист и Сезар Франк. Нейните произведения, написани в
сти л а на ф ренската вокална традиция, са изпълнявани на
Париж кото изложение о т 1889 г. и в П ариж ката опера през
1895 г.
Алма Малер (1879-1964), съпруга на Г у ста в Малер
(деветнайсет години по-възрастен о т нея), композира само п ет
песни по време на брачния си ж ивот. Една о т тях, „Напор“,
тр ет и р ащ а т е м а т а за сексуалните желания, е навярно най-
ранното музикално произведение на подобна тем а, написано о т
жена.
Ж ермен Тайфер (1892-1983) п остъп ва в П ар и ж к ата
консерватория на дванайсетгодишна възраст. По-късно става член
на групата „Ш есторката“. Творчеството й - камерна музика и
произведения за пиано, песни, опери, балети и музика към филми - е
повлияно о т нейния учител по оркестрация Морис Равел.
Маргарет Съдърланд (1897-1984), австралийка, учи в Лондон
и Виена, след което се завръща в Мелбърн, за да подпомогне
изграждането на комплекс, предназначен за важни международни
културни събития. Освен като композитор Съдърланд се изявява
и като преподавателка и пианистка; У ниверситетът на Мелбърн
й присъжда почетна докторска т и т л а заради приноса й към
културния живот на града.
Прийо Райнер (1903-86) о т Южна Африка учи цигулка в
Кралската Академия на Лондон и композиция в Париж (1937) при
Надя Буланже. Ритмичната структура на нейните произведения
се основава на африканската музика и танци.
Клод Арийо (1903- ), французойка, чието рождено име е Мари
Луиз Симон, учи в Парижката консерватория при Пол Дюка; т а м
т я печели първа награда по композиция през 1932 г. Обширното й
творчество включва една симфония, голям брой концерти, камерни
и вокални творби, произведения за пиано, една оратория, един
реквием, четири балета и една опера. О т 1946 г. насам т я пише и
музика към филми и радиопредавания (повече о т седемдесет на
брой).
Елизабет Лачънз (1906- ), дъщеря на видния архитект Едуард
Лачънз и лейди Емили Литън, заминава за Париж, за да изучава
импресионизма, но когато се завръща в Лондон, започва да
композира, използвайки серийната техника на Антон Веберн; това
я отдалечава о т английските й съвременници. След трийсет години
на отлични постижения в областта на авангардизма Лачънз най-
сетне получава признание и е наградена с ордена на Британската
империя през 1969 г.
Елизабет Маконхи (1907- ), ученичка на Вогън Уилямс, се
обучаВа и в Европа. През 1930 г. нейният ,Донцерт за пиано“ е
представен о т Пражката филхармония; същата година сър Хенри
Ууд дирижира сю итата й „Земята“ на своите Promenade Concerts.
Бурните години на В тората световна война, бракът, децата
и една продължителна а т а к а о т туберкулоза ограничават
д е й н о с т т а на Маконхи, но т я не п р естава да композира.
Т в о р ч еств о то й включва т р и едноактни опери, една меса,
многобройни оркестрови, хорови и камерни произведения. Най-
голямото й постижение са 14-те струнни к в ар тета, написани
между 1933 и 1984 г.
Маконхи получава ордена на Британската империя през
1977 г., а през 1987 г. е обявена за носителка на титлата Дъщеря
на Британската империя.
Г раж ина Б ацевич (1909-1969) учи във В арш авската
консерватория при Шимановски; впоследствие заминава за Париж,
за да учи композиция при Надя Буланже и цигулка при Карл флеш.
О т 1936 до 1938 г. т я свири първа цигулка в Полския оркестър.
Въпреки тр у д н о с т и те и изпитанията по време на В т о р а т а
световна война Гражина се омъжва, ражда дъщеря и дава подслон
на пострадали о т войната. През окупацията нейните тайни
концерти поддържат искрата на полската култура и подпомагат
фондовете за облекчаване на кризата. Бацевич постига първия си
значителен успех след края на войната със своя ДОзнцерт за струнен
оркестър“ (1948), който получава Националната премия на Полша,
а ам ериканската му премиера във Ваш ингтон утвърж дава
полякинята като изтъкнат композитор. Повечето й произведения
са написани в стила на неокласицизма, но през 60-те години под
влиянието на Лютославски т я започва да използва авангардните
серийни техники. Освен четири симфонии, един концерт за
оркестър, няколко концерта за виола и виолончело, един квин тет
за пиано и един балет, Бацевич създава и голям брой произведения
за цигулка, включително седем струнни к в а р т е т а , сонати и
концерти. Високо почитана, т я умира във Варшава на 17.01.
1969 г.
Пеги Гленвил-Хи7 е (1912-) е родена в Мелбърн и учи най-напред
там , а после и в Лондон при водещите фигури в английската музика:
Ралф Вогън Уилямс - композиция; А ртър Бенджамин - пиано;
К он стан Ламбер и Малкълм Сардж ънт - дирижиране. През
1936 г. учи при Надя Буланже в Париж. Първия си голям успех Пеги
постига през 1938 г., когато сър Ейдриън Боулт дирижира нейната
„Хорова сюита“ на фестивала на Международното общество за
съвременна музика (ISCM) в Лондон. През 1940 г. т я се премества
да живее в Ню Йорк, където работи като директор на форума на
композиторите, организира концерти на съвременна музика и е
уважаван музикален критик на длъжност към нюйоркския вестник
„Хералд Трибюн“. Т во р ч ество то й включва балети, опери,
концерти за флейта и пиано, камерни и вокални произведения и
музика към филми. „Писма от Мароко“ (1953), произведение за
тенор и оркестър, отразяващо нейните пътувания и интереса й
към Северна Африка, е представено за пръв п ъ т о т Леополд
Стоковски.
През 1961 г. Гленвил-Хикс заминава за Гърция, където пише
операта Д а взи кая“. „Сафо“, написана за Оперния т е а т ъ р на Сан
Франсиско (1963), също черпи вдъхновение о т гръцката култура.
През 1975 г. композиторката се завръща в родината си и въвежда
извънредно успешна учебна програма за ази атс к а та музика в
Австралийския музикален център.
Б етси Жола (1926- ), американка, родена в Париж, отива в
Съединените щ ати през 1939 г., когато семейството й се завръща
т а м след избухването на В т о р а т а свето в н а война. На
петнайсетгодишна възраст т я акомпанира на пиано и орган и пее
в хор „Десоф“. К ато студентка в колежа „Бенингтън“ т я композира
меса. Произведението й Д м а време за всяко нещо“, създадено по
библейски т е к с т , е изпълнено при дипломирането й, а впоследствие
и в „Карнеги Хол“.
През 1946 г. Бетси се връща във франция, за да учи при Месиан
и Мийо. Тя се омъжва за французин през 1949 г. и става майка на
тр и деца, като същевременно продължава да композира. О т 1955
до .1965 г. Ж ола е издател на френското списание за радио и
телевизия ДсоШег АщоигйЪш“ („Слушайте днес“); по този начин
т я влиза в к о н так т с най-видните музиканти на Франция. Жола е
носителка на многобройни награди; в творч еството й се усеща
влиянието на френските ренесансови композитори, импресионизма
и серийната технцка.
Тия Мазгрейв (1928- ), родена в околностите на Единбърг,
също принадлежи към потока о т блестящи творци, учили при Надя
Буланже. През 1959 г. т я отива в Съединените щати, където се
обучава и при Аарон Копланд, запознава се с произведенията на Чарлс
Айвз и се среща с М илтън Б аб и т (1916- ), който си служи със
серийната техника и прави ранни експерименти с електронна
музика.
О т 1958 до 1965 г. Мазгрейв е гостуващ лектор в Лондонския
Университет. През 1970 г. т я се завръща в Съединените щ ати и
се омъжва за цигуларя Питър Марк, генерален директор и диригент
на Вирджинската оперна компания.
През 1976 г. Мазгрейв става първата жена, дирижирала свое
собствено произведение - „Концерт за оркестър“, заедно с
филаделфийския оркестър. През 1977 г. се състои нейният дебЬт

6 Нюйоркския оперен т е а т ъ р като диригент на „Гласът на
Ариадна“. Операта й Д ария, шотландската кралица“, е поставена
през 1981 г.
Нейното творчество включва опери, балети, оркестрови,
камерни, вокални и хорови произведения. Уникалният й принос към
м у зи к ата се изразява във въвеж дането на „драм ати чна
абстракция“, при к о я т о соловите ин струм енти служ ат за
пресъздаване на т е а т р а л н а роля, изискваща понякога
изпълнителите да се движат по сцената.
Международни експериментатори
Една международна група о т жени композитори продължава
да дава своя принос за постоянно нарастващия репертоар на
новата музика:
София Губайдулина (1931- ) о т Русия съчетава авангардни
влияния с религиозните традиции, свързани с татарския й произход.
Нейното произведение за оркестър „Stufen“ („Стъпала“) печели
първа награда на Седмия Международен конкурс за композитори В
Рим (1975). През 1987 г. т я получава премия за ц ял о то си
творчество о т фондацията на принца на Монако.
Алисия Терциан (1938- ) о т Аржентина е един о т най-
динамичните композитори на съвременна латиноамериканска
музика. Тя изнася лекции за авангардизма в университетите и
консерваториите по цял свят.
Австралийката Дженифър фаулър (1939- ) композира в
авангардния стил индетерминизъм - стил, който предоставя на
музикантите възможността сами да разработват детайлите на
своето изпълнение.
Новозеландката Ания Аокууд (1939—) дръзва да оспори
установената граница между понятията „звук“ и „шум“, к ато
приспособява към произведенията си записи на звуци о т околната
среда. Тя си служи също с импровизации и с musique concrete.
Алисън Боулд (1944- ) о т Сидни се премества да живее в
Лондон, за да се обучава при Лачънз. Т еатралн и ят й опит и
интересът към танца намират отзвук в нейните произведения,
повечето о т който включват четец и драматични елементи.
Джилиан Уайтхед (1941- ) учи в Лондон при сър П итър
Максуел Дейвис. Разнообразният й стил отразява маорските
влияния о т родната й Нова Зеландия, импресионизма на Дебюси и
серийната техника на Веберн. Нейните опери „Тристан и Изолда“
(1975) и ,Дралят на другата страна“ (1984), както и камерните и
соловите й творби се р ад в ат на добър прием о т стран а на
публиката.
Марта Пташинска (1943- ), заедно.със своите съвременници
В итолд Л ю тославски и К ри стоф Пендерецки, е сред
представителите на модерната полска музика. Тя се обучава при
Надя Буланже в Париж и в Кливландския и н сти ту т в Съединените
щати. Създава внушително творчество в най-различни стилове;
произведенията й са изпълнявани о т видни симфонични оркестри
по цял свят. Една о т най-популярните й творби е „Концерт за
маримбафон“ (1985).
Никола Лефаню (1947-), дъщеря на композиторката Елизабет
Маконхи и Уилям Лефаню, се отличава като преподавател в Лондон
и в Австралия и е смятана за една о т водещите съвременни
английски композитори.
Даяна Баръл (1948- ), възпитаничка на Кеймбридж, добива
известност през 1980 г. със с в о я та ,Missa Endeliente“ и продължава
да твори в същия характерен драматичен стил.
Музиката на Елена фирсова (1950- ) напуска границите на
Русия за пръв п ъ т през 1979 г., когато нейни произведения, създадени
по со н ети те на П етрарка, са изпълнени във Венеция, Париж,
Лондон и Колон. Голяма част о т творбите й се основават на
произведения на руски поети, като например Пастернак, Маяковски
и Цветаева. ,Дсенна музика“ (1988) е представена о т Дамската
филхармония.
Кая Саариахо (1950- ), родена в Хелзинки, е една о т най-
известните съвременни финландски композитори. „Vers le blans“
(„Към празнотата“) е произведение, създадено с помощ та на
компютърна техника, което й донася международна слава. Към
другите й експериментални творби се числят „Verblendungen“
(„Смайване“, 1984), за оркестър и магнитофонен запис, „Тайна
градина“ I, II и III, и Lichtbogen“ (,жрки от светлина“, 1986).
Д ж уди т Уиър (1954- ) о т Кеймбридж, Англия, добива
международна известност с ,Ддна нощ в китайската опера“ (1986-
87). Н ей н ата извънредно оригинална музика е пропита о т
влиянието на ш отландското й културно наследство, което се
изразява в използването на гайди, традиционни танци и народни
песни. И нтересът й към Средновековието е причина за създаването
на произведения, основани на исландските саги за крал Харалд, на
сърбохърватски народни песни и испански текстове о т 15 и 16 век.
Жените и новата музика

Повлияни о т модерните течения, много жени композитори
изследват пределите на съвременната музика с експериментални
и новаторски методи, като си служат с постоянния напредък на
електронните и компютърните техники.
Още в началото на века Нети Симънз (1918- ) се обръща о т
традиционните към али аторн и те (при кои то музикалните
елементи се определят по-скоро о т изпълнителя, отколкото о т
ком позитора) и графичните п ар ти ту р и , к о и то изп олзват
диаграми и словесни инструкции вместо обичайните нотни знаци.
Джийн Айкълбъргър Айви (1923- ) експерим ентира в
началото на 60-те години с електронни звуци и система о т
дванайсет тона. Тя си служи и с метода musique concrete (музика,
съставена о т записани на лента звуци о т реалния живот; този
похват възниква в края на 40-те години в Париж; негови създатели
са Пиер Шефер и Пиер Анри).
През 1969 г. Айви основава Студиото за електронна музика в
консерваторията „Пийбоди“, където съчетава електронна музика
с живи изпълнители; пример за т о в а е нейното произведение
„Заветът на Ева“, в което сопранът на певицата води спор със
записания на лента, безплътен глас на дявола. Премиерата на тази
творба е представена о т Балтиморския симфоничен оркестър през
1976 г.
Уенди Карлос (1939- ), работейки заедно с Робърт Муг през
1964 г., утвърждава синтесайзъра като музикален инструмент,
понеже разработва метод за създаване на електронни варианти
на оркестрови звуци. Музиката към филма Дортокал с часовников
механизъм“ (1971) е пример за смесването на звуци о т оркестър и
синтесайзър. Работейки с дигитален синтез чрез компютър,
Карлос открива неограничените възможности на тази техника,
к о ято намира израз в произведения о т рода на „Космически
впечатления“ и Дигит ални лунни пейзажи“ (1984). През 1987 г.
осем творби, озаглавениКрасавицата и звярът“, представят една
нова конфигурация, о т звуци, някои о т които са произведени о т
екзотични музикални инструменти.
Има и други жени, които композират в този жанр, като Дика
Нюлин (1923- ); Людмила Улела (1923- ), композирала Д легия за
един кит“ - произведение, в което са включени записи на звуци,
издавани о т китове; Ема лу Димер (1927- ); Аори Шпигел (1945- );
Сюзън Чани (1945-), която пише музика към филми; Дария Семеген
(1946- ) и Хилари Таи (1947- ).
Синкретично изпълнение
Някои композитори представят творбите си със собствена
сценична интерпретация и употреба на специални ефекти. Една о т
първите, изявили се в тази област, е Полин Оливерос (1932- ),
к о ято използва театр ал н и елементи, участие о т страна на
публиката, танцьори, актьори, музиканти, експерименти с
видеотехника, електронна музика и магнитофонни записи. Нейният
интерес към азиатската култура е станал причина за развитието
на особена звукова ч у в с т в и т е л н о с т /к о я т о Оливерос нарича
Дълбоко вслушване“. Съществуват планове за глобално честване
на творчеството й през 2001 г.
Примерът на Оливерос е последван о т Мередит Монк (1942- )
- танцьорка, актриса и певица; Лори Андерсън (1947- ), която сама
изработва музикалните си инструменти; Джоан Ла Барбара
(1947- ), откривателка на вокална техника, при която гласът се
чува както по време на вдишване, так а и при издишване; и Бещ
Андерсън (1950-), която създава произведения о т „ те к ст и звук“,
к ато си служи с магнитофонни записи и танцьори (живи скулптури).
Поглед към бъдещето

Нови поколения о т жени композитори постоянно дават своя
принос за съвременната музика. Сред тях са Лори Добинс (1958-),
чиито творби са изпълнявани о т множество съвременни състави;
Огъста Рийд Томас (1964- ), която композира о т детските си
години и до момента е създала голям брой оркестрови, камерни и
хорови произведения; и една о т най-младите признати творци -
Далит Хадас Уоршоу (1974- ), която оркестрира „по интуиция“;
нейни произведения (повечето о т които се основават на библейски
т е к с т о в е , с либрета, написани о т б р а т й Хилан (1977-), са
изпълнявани о т големи симфонични оркестри, включително
Нюйоркската и Израелската филхармонии под диригентството
на Зубин М ета.
Един размер за всички

Преди близо половин век Софи Дринкър посочи един очевиден
ф ак т в книгата си „Музиката и жените“ (1948): „За своето
създаване т я (м узиката) изисква... съ щ ата емоционална и
творческа сила - същата способност за символично мислене - която
се изисква за развитието на музикално въображение по всяко
време“.
С други думи, за създаването на музика не са нужни точно
определена възраст, ръст, тегло или пол. Подобно на Моцарт,
повечето о т ж ените, описани в тези страници, започват да
ко м п о зи р ат в съвсем ранна въ зр аст. О б с т о я т е л с т в а т а
позволяват на някои о т тях да получат признание в епохи, в които
представителките на женския пол са смятани за нещо о т рода на
движимо имущество. Сафо отбелязва: „Потиска ни страхът о т
забрава“, но после оптимистично предрича: „Все някой, казвам ви,
ще си спомни за нас“.
П р о с в е т ен ат а епоха на Ренесанса и н о в ата свобода на
романтичното движение намират израз и в музиката на жените.
Робърт Хендерсън пише в ,Дейли Телеграф“ (1987): „Като се има
предвид значителната им изолация и липса на достъп до подходящи
и основни източници на образование, истинско чудо е, че т е (т.е.
жените композитори и изпълнители) въпреки всичко са постигнали
толкова много“.
Движението за равенство и признание на женското творчество
продължава и с наближаването на новото хилядолетие. Все пак,
поне сме се отдалечили о т философията на Бен Шира, който в
своята ,Книга на мъдростта“ (ок. 190 г. пр.н.е.) предупреждава:
„Не общувай с жена музикантка, за да не попаднеш в мрежите й“.
}уНай~доброто от всички занятия е да
създаваш песни, а на второ място
след него - да ги пееш “
Илер Белок (1870-1953)
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Първият инструмент
Н а й - В а ж н и я т о т Всички същестВуВащи музикални

и н стр у м ен ти е чоВеш кият глас. За т о з и и н с т р у м е н т са
композирани поВече произведения, отколкото за Всеки друг. О т
рисунки и писмени сведения знаем, че музика е имало още преди ш ест
хилядолетия, а първобитният чобек е отправял мелодии към
незнайни богобе дълго преди пояВата на езика.
Вокалните зВуци се произвеждат, когато Въздухът, изтласкан
о т белите дробове, преминава през едно мускулно образувание В
гърлото - т.нар. гласни струни. Качеството на един певчески глас
зависи о т тоВа, което се случВа, след като зВукът се отдели о т
гласните струни. Анатомичните кухини на т я л о т о и главата
играят ролята на резонатори. Въздействие Върху тона оказват и
гърлото, езикът, челю стта, устните и гръдният кош.
Вокални диапазони
СОПРАН
Названието произлиза о т италианската дума sovra.no (Висш,

Върховен); тоВа е най-Високият женски глас. СъщестВуВат три
основни Вида сопран:
Колоратурен: най-горният регистър, който изискВа лекота и
217
подвижност при изпълнението.
Лиричен: лек и гъвкав, с меко и изразително звучене.
Драматичен: силен и плътен глас - такъв, какъвто се изисква
за пресъздаване на Вагнерови героини.
Някои о т най-известните сопрани в миналото и настоящ ето
са: Лучия Албанезе, 1913- (Италия); Ели Амелинг, 1938- (Холандия);
Джун Андерсън, 1950- (САЩ); Виктория де лос Анжелес, 1923-
(Испания), Катлийн Батъл, 1948- (САЩ); Монсерат Кабайе, 1933—
(Испания); Мария Калас, 1923-1977 (Гърция); Режин Креспен, 1927-
(Франция); Джералдин фарар, 1882-1967 (САЩ); Айлин фаръл,
1920- (САЩ); Кирстен флагстад, 1895-1962 (Норвегия); Мирела
Френи, 1935- (Италия); Амелита Гали-Курчи, 1882-1963 (Италия);
Мери Гардън, 1874-1967 (Англия); Мария Йерица, 1887-1982
(Чехословакия); лейди Кири Те Канава, 1944^ (Нова Зеландия);
Д ороти К ирстен, 1917-1992 (САЩ); Л о т е Леман, 1888-1976
(Германия); Л о те Леня, 1898-1981 (Австрия); Джени Линд, 1820-
1887 (Швеция); лейди Нели Мелба, 1861-1931 (Австралия); Зинка
Миланов, 1906-1989 (Югославия); Ейприл Майлоу, 1958- (САЩ);
Грейс Мур, 1901-1947 (САЩ); Керъл Неблит, 1946- (САЩ); Биргит
Нилсон, 1918- (Швеция); Лили Поне, 1898-1976 (франция-САЩ);
Роза Понсей, 1897-1981 (САЩ); Мадо Робен, 1918-1960 (франция);
Анелизе Ротенбергер, 1924- (Германия); Леони Ризанек, 1926-
(Австрия); Биду Саяо, 1902- (Бразилия); Елизабет Шварцкопф,
1915- (Германия); Бевърли Силс, 1929- (САЩ); лейди Джоан
Съдърланд, 1926- (Австралия); Елинор Стебър, 1916-1990 (САЩ);
Рената Тебалди, 1922- (Италия); лейди Меги Т ейт, 1888-1976
(Англия); Хелън Тробъл, 1899-1972 (САЩ); Керъл Ванес, 1952-
(САЩ).
МЕЦОСОПРАН
Това е женският глас между сопран и алт. Главната роля в

операта ,Дармен“ изисква този регистър.
Сред най-известните мецосопрани са: Мериан Андерсън, 1902-
1993 (САЩ); лейди Джанет Бейкър, 1933- (Англия); Роуз Бамптън,
1909- (САЩ); Грейс Бамбри, 1937- (САЩ); Розалинд Йлайъс, 1931—
(САЩ); Катлийн фериър, 1912-1953 (Англия); МерилинХорн, 1929-
(САЩ); Криста Лудвиг, 1928- (Германия); Нан Мериман, 1920-
(САЩ); Джеси Норман, 1945- (САЩ); Риджайна Резник, 1922-
(САЩ); Ернестин Шуман-Хайнк, 1861-1936 (Чехословакия);
фредерика фон Щаде, 1945- (САЩ); Райз Стивънс, 1913-1992
(САЩ); Бланш Тебом, 1918- (САЩ); Джени Туръл, 1899-1973
(Канада); Шърли Верет, 1931- (САЩ).
Първият инструмент 219
АЛТ ИЛИ КОНТРААЛТ
Н ай-ниският нормален женски глас. Д и ап азон ът му е

приблизително две октави нагоре о т ми или фа под средно до.
Н азван ието произлиза о т л а т и н с к а т а дума altus (висок) и
първоначално е служело за означаване на висок мъжки глас, или
контратенор.
ТЕНОР
Най-високият мъжки глас. Нормален диапазон: о т „до“ на I

октава - „до“ на III октава. Думата произлиза о т италианския
глагол tenere (държа), т ъ й к а т о през С редновековието в
грегорианското църковно пеене е било прието тен оръ т да държи
основната мелодия, докато другите гласове пеят контрапункт.
Контратенор (мъжки а л т ): много висок глас, ч е с т о
преминаващ във фалцет, т.е. надхвърлящ нормалния диапазон на
тенора.
Heldentenor; глас с мощно звучене, необходим за пресъздаване
на Вагнерови герои. Италианското му название е tenore di forza.
Съществуват още tenore buffo, подходящ за комични роли, и
tenore grazia, мек, изящен и лиричен тенор.
Най-известните тенори в миналото и настоящето са: Петер
Андерс, 1908-1954 (Германия); Карло Бергонци, 1924- (Италия);
Юси Бьорлинг, 1911-1960- (Швеция); Ханс П етер Блохвиц, 1949—
(Германия); Хосе Карерас, 1946- (Испания); Енрико Карузо, 1873-
1921 (Италия); франко Корели, 1921- (Италия); Пласидо Доминго,
1941- (Испания); Николай Геда, 1925- (Швеция); Бениамино Джили,
1890-1957 (Италия); Гари Лейкс, 1950- (САЩ); Ричард Лийч, 1957-
(САЩ); Джон Макормак, 1884-1945 (Ирландия); Джеймс Макракън,
1926-1988 (САЩ); Лауриц Мелкиор, 1890-1973 (Дания); Лучано
Павароти, 1935- (Италия); Джан Пиърс, 1904-1984 (САЩ); Тито
Скипа, 1889-1965 (Италия); Лео Слезак, 1873-1946 (Австрия);
Джузепе ди Стефано, 1921- (Италия); феручио Талиавини, 1913—
(Италия); Рихард Таубер, 1891-1948 (Австрия); Ричард Такър, 1913-
1975 (САЩ); Джон Викърс, 1926- (Канада); фриц Вундерлих, 1930-
1966 (Германия).
БАРИТОН
Това е мъжкият глас, който е по-нисък о т тенор и по-висок

о т бас. Нормалният му диапазон е о т ла на голямата октава до
ла на пърВата октаВа. Н азванието произлиза о т гръцкото
слоВосънетание, означаващо „тежък тон“.
С ъщ ествува и бас-баритон - глас, к о й то п ри теж ава
характеристиките и на дВата диапазона. МоцартоВият Дон Жуан
е отличен пример за бас-баритон.
Сред най-прочутите баритони са: Дитрих фишер-Дискау,
1925- (Г ермания); феручио фурлането, 1949- (Италия); Тито Г оби,
1913-1984 (И талия); Хакан Хагегард, 1945- (Швеция); Томас
Хемпсън, 1955- (САЩ); Джордж Лондон, 1919-1985 (САЩ); Джузепе
де Лука, 1876-1950 (Италия); Робърт Мерил, 1917- (САЩ); Шерил
Милнз, 1935- (САЩ); Херман Прей, 1929- (Германия); Лорънс
Тибит, 1896-1960 (САЩ); Ленард Уорън, 1911-1960 (САЩ).
БАС
Най-ниският мъжки глас (на италиански - basso). Диапазон:

до на голямата октаВа - до на II октава.
СъщестВуВат следните разновидности:
Basso buffo - подходящ за комични роли.
Basso cantante - звучен, лиричен бас.
Basso profondo - най-ниските тоноВе, до които чоВек може да
достигне!
Сред най-известните баси са: фъодор Шаляпин, 1873-1938
(Русия); Борис ХристоВ, 1914-1993 (България); Саймън Естъс, 1938—
(САЩ); Николай ГяуроВ, 1929- (България); Джером Хайнс, 1921—
(САЩ); Александър Кипнис, 1891-1978 (Украйна); Ецио Пинца, 1892-
1957 (Италия-САЩ); Самюъл Рейми, 1942- (САЩ); Чезаре Сиепи,
1923- (Италия); Джорджо Тоци, 1923- (Италия); Норман Трийгъл,
1927-1975 (САЩ).
КАСТРАТИ
Мъже, чиито тестиси са отстранени по хирургичен п ъ т В

момчешките им години, остават с Високи, детски гласове, съчетани
със силните бели дробоВе на чоВек В зряла Възраст.
Тази практика Вече не същестВуВа, но е била популярна през 18
и 19 Век; тогаВа к астр ати те са изпълнявали женски оперни роли.
Най-приВилегироВаните сред т я х са се радбали на слаВа и
богатство. Последният кастрат, Алесандро Морески (1858-1922)
е пеел В Сикстинската капела Във Ватикана до оттеглян ето си
Първият инструмент 221
през 1913 г. Той е известен като „Ангелът на Рим“; гласът му все

още може да се чуе на записи.
МУЗИКА ЗА СЛУХА
В различните части на св ета х ората се възхищ ават на

различни видове вокални звуци. Европа е благосклонна към плавно
леещото се bei canto („Изящно пеене“); в Източна Азия се отдава
предпочитание на тънките високи звуци. Испанските танцьори на
фламенко придружават танцовите си стъпки с вокални изпълнения,
чийто диапазон включва както ниски, дрезгави тонове т а к а и
високи лирични звуци. Езикът, на който се пее, също оказва влияние
върху характерните особености на музикалните тонове.
Певците винаги са имали историческо значение - к ато се
започне о т сирените в гръцката митология и се стигне до
трубадурите и менестрелите, църковните хорове и оперните
изпълнители. Във всички епохи прочутите солисти са се радвали
на всеобщо уважение и благосъстояние. В наши дни благодарение
на радиото, телевизията и записващите устройства гласовете
на най-известните певци о т цял свят проникват в домовете ни.
За гл асо в ете о т м ин алото - завинаги изгубени за нас -
възмож ностите на съвременната цивилизация биха се оказали
истински дар.
Хоровете са подходящи за тези , които
имат прилични гласове и обичат да
пеят, но не се осмеляват да пеят соло,
о с б е н когато са в банята.
д-р Ан Грей
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Пеенето през вековете
^ С о р ъ т е група о т певци. Названието произлиза о т гръцката

дума choros - типична за древногръцкия те а т ъ р група о т актьори,
ко и то са танцували и пеели по време на представлението,
отправяйки към публиката коментар на действието. Хоровото
пеене е извънредно популярно; един участник в хор не се нуждае о т
глас, притежаващ качества за солово изпълнение. Съществуват
мъжки, женски, смесени, училищни, университетски и детски хорове,
най-прочутият о т които е „Х орът на виенските м ом чета“,
основан още през 1498 г.
В Англия и Уелс се организират хорови фестивали, на които се
събират хиляди певци. Сред най-известните английски групи са
Хоровото общество „Хадърсфийлд“, отличаващо се с утвърдените
си традиции, както и хоровете на Кралския колеж, колежа „Сейнт
Джон“, Кеймбридж, У инчестърската катедрала, катедралата
„Сейнт Пол“, Уестминстърското абатство и Кралската капела
на Уиндзорския дворец. Голям брой европейски страни им ат радио
ансамбли, какъвто е например Френският национален радиохор. В
цял с в я т много о т големите симфонични оркестри и оперни
компании разполагат с хорове, прикрепени към тях.
Хорова музика е композирана за всякакви поводи и на почти
всякакви теми. Повечето хорови произведения са предвидени за
четири партии: сопран, алт, тенор и бас. Тези партии понякога се
подразделят на осем или повече части. Музиката, написана за два
223
хора, които пеят заедно, като се редуват, се нарича антифонична.
Този тип пеене достига върха на популярността си в Италия около
1600 г., благодарение на творбите на Андреа Габриели (ок. 1510-
1586), органист на катед р ал ата „Сан Марко“ във Венеция, и
негобия по-известен племенник и ученик Джовани Габриели (1557-
1612).
Хорови произведения, създадени по думите на католическата
меса, са писани още в началото на 14 век Шедьоври в този жанр са
композирани о т Палестрина (1525-1594), Бах, Моцарт, Бетовен,
Берлиоз, Верди и Брамс. Съвременният композитор Ленард
Бърнстейн (1918-1990) е автор на театрална меса. Съществува
и един оригинален вариант на месата, вдъхновен о т популярната
латиноамериканска музика - тоВа е „Мг&г Спо11а („Креолска меса“),
написана о т аржентинския композитор Ариел Рамирес 6 началото
на 60-те години на нашия Век.
Освен операта, музикалните форми, предназначени за хор,
включват хорала, к а н т а т а т а и ораторията.
ХОРАЛ
Хоралът, или обикновеното църковно песнопение, Възниква най-

напред В п р о тестан тски те църкВи. Мартин Лутер аранжира
мелодии, които м огат да се пеят едновременно о т цялото паство.
Скоро след това немските композитори започват да пишат хорали,
в които сопраните държат основната мелодия, а останалите
гласове пеят хармонията. Бах обогатява тази музикална форма с
множество прекрасни произведения.
Към 1700 г. вариантите на хоралите с т а в а т толкова сложни
и драматични, че се появява една нова форма, наречена кан тата.
КАНТАТА
К а н т а т а т а се дели на няколко части, изградени около даден

религиозен т е к с т . Тя е по-дълга о т хорал, но по-кратка о т
оратория. Освен хорово пеене к а н т а т а т а включва солови партии,
дуети и оркестрови интерлюдии. Бах е написал над д веста
произведения в тази музикална форма, пресъздавайки най-различни
настроения - скръб, благоговение, триумф. Много о т т я х са
предназначени за църковни празници. Най-известните са: „Овцете
могат необезпокоявано да пасат“ и „Могъща крепост е нашият
Бог“.
Пеенето през вековете 225
ОРАТОРИЯ
О р ато р и ята има библейско или религиозно съдържание и

изисква солисти и хор също като операта, но за разлика о т нея се
изпълнява в църква или концертна зала без декори, сценични
костю ми и драматично действие. Н азванието произлиза о т
организираните през 16 в. срещи в малкия параклис, или оратория,
на филипо Нери в Рим. Тези събирания се отличавали с химните,
които били изпълнявани, докато проповедникът разказвал дадена
библейска история.
О р ато р и ята започва с оркестрова увертюра. След т о в а
историята бива разказана в речитатив о т солистите, които
понякога представят конкретни действащи лица, докато хорът
изпълнява ролята на група наблюдатели. Ако т е м а т а на творбата
е разпъването на Христос, т я се нарича „страсти“.
Възниквайки в началото на 17 в. в И талия, о р ато р и ята
достига върха на своето развитие през 18 в. благодарение на
немските композитори. Бах дава израз на силните си религиозни
чувства в „Страсти“ и „Коледна оратория“. Хендел създава
двайсет величествени творби в тази музикална форма; най-
и зв естн ата о т т я х е „Месия“. Крал Джордж I бил толкова
развълнуван, когато чул ,Длилуя“, че станал на крака. Разбира се,
всички присъстващ и също трябвал о да се и зп равят; т а к а
възникнала съществуващата до ден днешен традиция публиката
да става при това изпълнение.
Хайдн написва „Сътворението“ през 1797 г., а Бетовен пренася
ораторията и в 19 в. със своя Христос на маслиновия хълм“. След
него Менделсон създава „Свети Павел“ (1836) и „Илия“ (1846).
О раторията на Берлиоз,Детството на Христос“ е написана през
1854 г.
Величието и, м ащ аб н остта на о р а то р и ята привличат и
съвременните композитори. Английският композитор сър Уилям
Уолтън (1902-1983) пише ,Далтазаровият пир“ през 1931 г. Артюр
Онегер о т Швейцария (1892-1955) дава своя принос с ,Дар Давид“
(1,921) и ,ДКана д ’А рк на кладата“ (1934-35); Игор Стравински
(1882-1971) ни оставя ,Ддип цар“ (1926).
Ораториите съставят основния репертоар на хоровете; освен
че се п е я т редовно на Великден и Коледа, много о т т я х се
изпълняват и на годишни фестивали по цял свят. В Съединените
щ ати е възникнала нова традиция, свързана с „Месия“, която
подканва публиката или паството да участват в припевите.
„Опера ще рече: намушкват някого в
гърба, а той , вместо да умре, пее.(<
Робърт Бенчли (1899-1945),
американски писател-хуморист
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Операта - върховно постижение на вокалната

музика
Най-простото определение за опера е „музикална драма“.

Сюжетът и чувствата на героите се разкриват чрез вокални
изпълнения в сценично действие, с акомпанимент на оркестър,
декори и специални костюми. Либрето е „книгата“, или с други думи
тек стъ т на операта, към който композиторът съчинява
музиката.
Ранни източници
Пеенето с инструментален съпровод датира о т древни
времена. Някои старогръцки драми, писани около 525 г. пр.н.е.,
включват песни с акомпанимент на струнни инструменти (лютни
и лири) и флейти. През 13 в. се появяват пасторалите - кратки
пиеси за пастири и пастирки - които също съдържат песни и танци.
През 16 в. в Италия по време на карнавала са представяни
маскаради - пищни дворцови забави, съчетаващи музика и драма.
Друга подобна форма е интермецото - вокално и инструментално
изпълнение, представяно между отделните действия на
театралните постановки. Тези изпълнения постепенно стават
толкова сложни и обстойни и се сдобиват с такава популярност,
че към края на 16 в. произлезлият от тях нов музикален жанр,
227
наречен опера, разтърсва основите на европейската музика и
покорява света.
След няколко ранни експеримента в областта на музикалната
драма първата истинска опера е „Орфей“ о т Клаудио Монтеберди
(1567-1643), представена в Италия през 1607 г. (тази творба се
поставя на сцена и до днес). Голямо събитие е откриването на
първия обществен оперен т е а т ъ р във Венеция през 1637 г.; срещу
малка сума публиката може да се наслаждава на онова, което до
този момент е достъпно само за едно привилегировано малцинство.
Скоро след то ва във Венеция се откриват още шестнайсет оперни
театр и , а и други градове не изостават о т нейния пример.
В началото на 19 в. операта дава възможност за разгръщане
на по-сериозни и философски тем и; свидетелство за т о в а са
предизвикващите размисъл сюжети на „Вилхелм Тел“ (1829) о т
Росини, „Еврейката“ (1835) о т Халеви, „Пуритани“ (1835) о т
Белини и Жугеноти“ (1864) о т Майербер.
Тези пищни спектакли получават названието grand opera -
сериозна опера. Междувременно отново в И талия е положено
началото на една нова форма - opera buff а, или комична опера.
Ненадминат майстор на тази форма е Джоакино Росини (1792-
1868). В ранната си младост той създава по една опера на всеки
ш е с т или осем седмици. Н ай -и звестн и те му тв ор би са:
ККопринената стълба“ (1812), „Синьор Брускино“ (1813), „Танкред“
(1813), „Италианката в Алжир“ (1813), „Пепеляшка“ (1817),
„Крадливата сврака“ (1817), „Семирамида“ (1823) и „Вилхелм Тел“
(1829). В наши дни т е рядко са поставяни на сцена, но мелодичните
им увертю ри се р а д в а т на популярност к а т о оркестрови
произведения. О перата „Севилският бръснар“, написана през
1816 г., с прочутата си ария „Largo al fastotum“, изпълнявана о т
бръснаря фигаро, е ч аст о т обичайния репертоар на повечето
големи оперни т еа тр и по цял свят, които редовно я представят.
Зрелищност и знаменитости
В началото публиката изисква приятни мелодии и пищни
зрелища. Сцените са претъпкани с декори. Богове слизат о т
„облаците“. Най-различни животни - коне, слонове, мечки, лъвове
- се разхождат пред зрителите. Представлението е изпъстрено с
битки, корабокрушения, изригващи вулкани и други специални
ефекти, независимо дали сю ж етът се нуждае о т тях, или не.
С течение на времето певците, а не сценичните декоратори се
превръщ ат в зн ам ен и тости те, които привличат публиката.
Именно п евц ите п о с т а в я т условия на к о м п о зи то р и те ,
Операта - върховно постижение на вокалната музика 229
разкрасяват музиката със свои собствени импровизации, а понякога

дори вкл ю ч ват в изпълненията си арии о т други опери.
К а с т р а т и т е , мъже с момчешки гласове, с т а в а т всеобщи
фаворити. И талианските оперни трупи п ъ ту в ат до Австрия,
Полша, Германия, франция и Англия, печелейки многобройни
привърженици.
Френските творци
Във франция композиторът о т италиански произход Ж ан-
Б а т и с т Аюли (1632-1687) променя негативното отношение на
френския кралски двор към операта, създавайки своята творба
„Кадмус и Хермиона“ през 1673 г. Издигнал се о т кухненски
помощник и танцьор до положението на музикален диктатор на
Франция под личното покровителство на Луи XIV, Краля-слънце,
Аюли въвежда такъв стил на пеене, който е подходящ за френския
език. За петнайсет години той създава петнайсет опери, като сам
ръководи всички репетиции и дирижира оркестъра о т четирийсет
музиканти. Аюли, к о й то е см ятан за баща на съвременния
оркестър, установява образец, следван о т френската опера в
продължение на повече о т шейсет години.
Ж ан-филип Рамо (1683-1764) упражнява голямо влияние над
френската музика като цяло и над операта в частност; освен това,
той и досега е смятан за най-големия органист и специалист по
теория на музиката във франция.
Сред изтъкн ати те френски оперни композитори е и Ж орж
Бизе (1838-1875), който умира само три месеца след претърпялата
провал премиера на творбата, която с течение на времето се
превръща в най-често изпълняваната опера в света - Д армен“. В
наши дни т я е филмирана няколко пъти, има телевизионни версии,
а е трансформирана и в балет. Един модерен вариант на сюжета —
„Кармен Джоунс“, е представен с успех в Бродуей през 1945 г. с
изцяло негърски състав. По тази постановка през 1954 г. е направен
и филм с участието на Дороти Дандридж (песните се изпълняват
о т Мерилин Хорн) и певеца Хенри Белафонте. Напоследък се
възражда интересът и към една по-ранна опера на Бизе - Д овци на
бисери“ (1863). И скрящ ата музика о т друга негова творба -
Дрлезианката“ (1872) е популярна и до днес.
Хектор Берлиоз (1803-1869), бележит композитор о т периода
на романтизма, е автор на няколко опери. Една о т тях - „Троянци“
(1863), след като е пренебрегвана в продължение на повече о т век,
сега отново навлиза в репертоара на големите оперни теа тр и Тъй
като тво р б ата е дълга, обикновено бива представяна в две вечери.
Лео Делиб (1836-1891), известен най-вече с балетите си, дава
приноса си към оперното изкуство със своята Д а к м е “ (1883). Тази
опера се отличава с прекрасната Д р и я на звънчетата“ и с
бож ествения д у е т „Viens, Malika... Dome epais“ за сопран и
мецосопран, използван за създаване на атмосфера във филма
„Някой, който да ме пази“ (1987).
Шарл Гуно (1818-1893) превръща старинната легенда за човека,
продал душата си на дявола, за да възвърне м ладостта си, в една
извънредно популярна опера - „фауст“ (1859).
Камий Сен-Санс (1835-1921) е автор на „Самсон и Далила“,
чиито арии се радват на голяма известност. Първата му опера,
ДКълтата принцеса“ (1872), не постига особен успех; в наши дни
обикновено се изпълнява само жизнерадостната й увертюра.
Жюл Масне (1842-1912) композира операта „Манон“ (1884),
интересът към която никога не е заглъхвал. „Сид“ (1885) днес е
известна най-вече с оркестровата си сюита, а операта „Таис“
(1894) се отличава с благоговейния Дазмисъл“ - откъс, който се е
превърнал в едно о т най-често изпълняваните солови произведения
за цигулка.
Немските гении
Георг Фридрих Хендел (1685-1759), съвременникът на Бах,
запознава лондонската публика с италианската и немската опера;
благодарение на него хладното отношение на англичаните към
музикалната драма преминава в ентусиазъм. Хендел пише опери до
1741 г., когато решава, че това е неизгодно и се обръща към жанра,
който му донася безсмъртие - ораторията.
Неговият сънародник Кристоф Вилибалд Глук (1714-1787)
полага основите на модерната опера, превръщайки ариите и
тан ц и те (които дотогава са вмъквани в произведенията само
к ато ефектни развлекателни номера) в част о т драматичното
действие.
Геният на Волфганг Амадеус Моцарт (1756-1791) обогатява
оперния жанр с осемнайсет творби, най-популярни о т които са
„Сватбата на фигаро“ (1786), ,Дон Жуан“ (1787) и Дълшебната
флейта“ (1791).
Франц Йозеф Хайдн (1732-1809) пише леки опери за развлечение
на гости те на принц Естерхази, при когото композиторът е на
служба. Доскоро забравени, напоследък тези произведения отново
се радват на интерес.
Лудвиг ван Бетовен (1770-1827) е автор на една-единствена
опера - „фиделио“ (1814), чиято отличителна ч ерта е, че има
четири увертюри. Първите три варианта, озаглавени Деонора“
I, II и III, се изпълняват като отделни оркестрови творби.
Титанът на операта
Неудържимият творчески гений на Рихард Вагнер (1813-1883)
засенчва всеки друг композитор със своите огромни четири-
петчасови опери, с м и ти чн и те си сю ж ети и с бурната си,
„невъзможна за свирене“ музика. В художествено и политическо
отношение Вагнер дава повод за толкова полемики, че на даден етап
о т живота си е принуден да избяга о т своята родина и да потърси
подслон в Швейцария. Към 1864 г., разорен и отчаян, то й бива
избавен о т младия баварски крал Лудвиг II, който е голям ценител
на изкуството. Вагнеровото творчество постепенно започва да
се утвърждава. Управата на град Байройт, материално подкрепена
о т частни лица, го поканва да реализира строежа на театъ р а,
к о й т о е запланувал о т години. С гр ад ата, за разлика о т
традиционните т е а т р и във форма на подкова, е построена във
ветрилообразна форма, като сцената се явява един вид продължение
на м е с т а т а за публиката, а оркестърът е скрит о т погледа на
зрителите; този тип оперен те а т ъ р е приет като най-практичен
образец за множество зали, строени впоследствие. През 1876 г.
Вагнер най-сетне успява да постави на сцена знаменития цикъл
,Пръстенът на нибелунгите“, който обхваща четирите грандиозни
митологични опери „Рейнско злато“, „Валкюрата“, „Зигфрид“ и
„Залезът на боговете“. С изключение на прекъсванията във военно
време, в Б ай ройт о т 1892 г. насам се провеж дат ежегодни
фестивали на Вагнеровото творчество.
Вагнер създава и оперите „Риенци“ (1837), Д ет ящ и я т
холандец“ (1841), „Танхойзер“ (1845), „Тристан и Изолда“ (1865),
„НЬрнбергските майстори-певци“ (1868) - единствената му „лека“
творба, и накрая, величестваната опера „Парсифал“ (1882);
написана само няколко месеца преди см ъ р тта му, т я е религиозно
произведение, в което композиторът дава израз на своята вяра.
Н е го в и я т личен ж и в о т е също т а к а бурен, к а к т о и
творчеството му. Роден в Лайпциг, Рихард е само на една година,
когато баща му умира. По то ва време сестрите и б р а т я т а му
вече са свързани с театралн ото и оперното изкуство. Познавайки
добре нестабилността на арти сти чн ата кариера, майката на
Вагнер се опитва да го отклони о т творческия път, но неговите
худож ествени интереси са тв ъ р д е силни. Той изучава
произведенията на Шекспир, Г ьоте, Д ан те, древногръцката
митология и музиката на Бетовен. В Лайпцигския университет
получава единствената си академична музикална подготовка -

шестмесечен курс по композиция.
Вагнер започва работа най-напред к а т о диригент, а през
1836 г. сключва брак с актрисата Мина Планер. През 1857 г. т е се
прем естват да живеят във вилата на О то Везендонк в Цюрих.
Там Вагнер се влюбва в Матилде, съпругата на Везендонк, и излива
чувствата си в либретото на „Тристан и Изолда“; освен това
композира песни по стихове, написани о т нея. Мина го напуска, но
през 1859-г. отново се събира с него в Париж. Две години по-късно
т е се разделят завинаги, тъ й като по това време той вече е влюбен
в Козима фон Бюлов, съпруга на един о т най-добрите му приятели,
диригента Ханс фон Бюлов, и дъщеря на ференц Лист. Мина умира
през 1866 г. Козима ражда две дъщери о т Вагнер, преди бракът й с
фон Бюлов да бъде анулиран през 1869 г., същата година т я ражда
на композитора и син - Зигфрид, а през 1870 г. се омъжда за Рихард.
Подобно на мнозина други пионери и новатори, Вагнер
предизвиква бурни полемики с всяко свое действие - с тринайсетте
си опери, с е се та та и книгите си, с автобиографията и с начина си
на живот. Това, което в наши дни се смята за общоприето, по
негово време е революционно. За Вагнер са написани повече книги и
статии , отколкото за всеки друг композитор; той олицетворява
романтичното движение и предоставя на музиката нови насоки на
развитие. Немското оперно творчество се крепи на неговите
произведения, а Байройт и до днес е жив паметник на композитора.
Там оперите му са представяни според собствените му инструкции,
за изпълнението на които след неговата смърт се грижи най-напред
вдовицата му, после - синът, а след него и внукът му. С течение на
времето всички спорни въпроси около личността на Вагнер ще
б ъ д а т забравени, но неговата музика ще остане завинаги в
историята.
Под сянката на този т и т а н е оцеляла една кратка опера с
приказен сюжет - )ГХензел и Г р е т е л написана през 1893 г. о т човек,
чието истинско име е Енгелберт Хумпердинк (1854-1921).
Едва през 20 в. Германия открива „наследника“ на Вагнер в
лицето на Рихард Щраус (1864-1949) (който няма роднинска връзка
с Йохан); той написва оперите „Саломе“ (1905) и ,Длектра“ (1909),
чиято музика се смята за по-дисонантна о т Вагнеровата. Най-
често изпълняваната опера на Рихард Щраус е жизнерадостната
творба ,кавалерът на розата“ (1911), прочута с прекрасните си
валсове, които впоследствие са аранжирани в две оркестрови
сюити. По-късните му опери Лриадна на Наксос“ (1911-12) и
Кената без сянка“ (1914-18) също се радват на известност, но
по-рядко са поставяни на сцена.
Руското оперно творчество

Дори 6 далечна Русия операта процъфтява. Михаил Глинка
(1804-1857), известен като „Баща на руската музика“, композира
първите национални опери ,ДКивот за царя“ {„Иван Сусанин“ (1836)
и ,Дуслан и АЬдмила“ (1842).
Александър Бородин (1833-1877) съчетава професиите на
лекар и композитор. Незавършената му опера „Княз Игор“ е
дооформена о т гениалните му колеги Николай Римски-Корсаков
(1844-1908) и Александър Глазунов (1865-1936); нейните прекрасни
Доловецки танци“ често участват в концертните репертоари.
М одест Мусоргски (1839-1881) е автор на произведението,
което е признато за върхово постижение в областта на руското
оперно творчество - „Борис Годунов“ (1868-1872) - опера, която и
до днес е представяна в цял свят.
О т единайсетте опери на П ьотр Илич Чайковски (1804-1893)
най-популярни са Двгений Онегин“ (1877-78), Д а м а пика“ (1890) и
„Жана д ’А рк“ (1878).
Николай Римски-К орсаков (1844-1908), възпитаник на
Морския кадетски корпус, напуска флота, за да се посвети на
музиката. Най-известните му опери са „Златното петле“ (1907-
07), „Садко“ (1894-96) и „Снежанка“ (1880-81).
Сергей Прокофиев (1891-1953) написва най-известната си
опера Д Ьбовт а към· трите портокала“ (1921) за Чикагската
оперна компания. След завръщането си в Съветския съюз бива
критикуван заради своя формализъм.
Д м итрий Ш остакович (1906-1975) също е автор на опери,
които са порицани о т комунистическата цензура.
Сергей Рахманинов (1873-1943) се спасява о т тази цензура,
като заминава за Дрезден през 1906 г., а впоследствие се установява
в Съединените щати. Оперното му творчество включва творбите
Д ле к о “ (1892) и „франческа да Римини“ (1900). Той е по-известен
с вълнуващите си произведения за пиано и за оркестър.
Операта на испански език

Испания е родина на сарсуелата - вид оперета, възникнала през
1644 г. С патриотичната вълна, която се надига в края на 19 в., се
появяват композитори като Енрике Гранадос (1867-1916), който
създава сериозни опери о т типа на „Гойески“ (1916), и Мануел де
ф ай я (1876-1946), който добива известн ост благодарение на
операта си „Краткият живот“ (1911).
В Южна Америка бразилецът Антонио Карлос Гомес (1836-

1896) постига успех със сВоята опера-балет „Гуарани“, която е
изпълнявана в цял свят. Алберто Хинастера (1916-1983) се
прославя с Д о н Родриго“, поставен на сцена на Нюйоркския оперен
т е а т ъ р през 1966 г.
Английската опера
Въпреки не им ето на Англия се свързва със сатиричните,
забавни и мелодични оперети на сър Уилям Гилбърт и сър Артър
Съливан, оперните постижения на тази страна д а т и р а т о т
1689 г., когато Хенри Пърсел (1659-1695) създава ,Дидона и Еней“.
П риемната родина на Хендел се радва и на неговия принос в
областта на оперното творчество, но в даден момент публиката
започва да се отегчава о т италианския стил и о т необходимостта
да слуша произведения на чужд език.
фредерик Дилиус (1862-1934) постига умерен успех с операта
„Селските Ромео и Жулиета", а Ралф Вогън Уилямс (1872-1958) -
с Джелепинът Хк>“ и ,Пътници към морето“, които о т време на
време са поставяни на сцена.
Бенджамин Бритън (1913-1976) е композиторът, чиито опери
са непреходно музикално постижение; сред т я х най-често
представяни са „Питър Граймс“ (1945), „Похищението на
Лукреция“ (1946), Длбърт Херинг“ (1947) и Д и ли Бъд“ (1951).
Операта в Америка
К ом позиторите на Съединените щ ати, к ак то изглежда,
постигат най-големи успехи със сюжети, взети о т американската
култура. Една о т най-ранните опери е Длената буква“ (1896) на
Уолтър Дамрощ (1862-1950), американски композитор и диригент
о т немски произход. Скот Джоплин (1868-1917), представител на
рагтайма, написва „Тримониша“, която е представена за пръв п ъ т
през 1911 г., а през 70-те години отново се завръща на сцената.
Диймс Тейлър (1885-1966), композитор, писател и критик, става
известен с оперите „Оръженосецът на краля“ (1926) и „Питър
Ибитсън“ (1931). Хауърд Хенсън (1896-1981) написва Д е р и Маунт“
през 1934 г.; нейната музика е съхранена в оркестрова сюита със
същото заглавие - съдба, която постига голям брой опери. Пример
за успешни съвременни американски опери са Далада за малката
кошута“ (1956) о т Дъглас Мур (1893-1969), „Ванеса“ (1956) о т
Самюъл Барбър (1910-1981), „Четирима светци в три действия“
(1934) и „Майка на всички нас“ (1947) о т Върджил Томсън (1896-
1989),
Най-известната американска опера е Д орги и Бес“ огп Джордж
Гершуин (1898-1937). Тя е изпълнена за пръв път в Ню Йорк през
1935 г. с изцяло негърски състав. През 1959 г. се появява и филмова
версия с уч асти ето на Сидни П оатие и Д ороти Дандридж (с
дублирани гласове) и Сами Дейвис-младши. Метрополитън опера
п редставя „Порги и Бес“ през 1987 г., за да отбележ и 50-
годишнината о т нейната премиера.
„Уестсайдска история“ (1957) о т Аенард Бърнстейн (1918-
1990), която по начало е мюзикъл, до известна степен се доближава
до стату са на опера. По тази съвременна нюйоркска версия на
„Ромео и Ж улиета“ през 1961 г. е направен и сполучлив филм с
участието на Н атали Ууд (песните са в изпълнение на Марни
Никсън).
Ежегодното представяне на Д м а л и нощните гости“ о т
Джан-Карло М еноти (1911- ) - първата опера, написана за
телевизията (24.12.1951), се е превърнало в коледна традиция.
Италия - изворът
Италия е родината на най-продуктивните оперни композитори.
Популярността на Гаетано Доницети (1797-1848) никога не угасва
благодарение на ДЬбовен еликсир“ (1832), Д учия ди Аамермур“
(1835) (чиято литературна основа е романът на сър Уолтър Скот
„Годеницата о т Ламермур“), и Дъщерята на полка“ (1840).
Руджиеро Леонкавало (1857-1919) постига изключителен успех
с операта в две действия Д а ля ч о “ (1892) - историята на един
клоун, който е длъжен да разсмива публиката независимо о т
личната си драма (в края на произведението той убива неверната
си съпруга). Легендарният тенор Енрико Барузо (1873-1921)
обезсмъртява прочутата ария ДйИ, рафассю!“ (Смей се, палячо“).
Е дноактната опера „Селска чест“ (1840) о т Пиетро Маскани
(1863-1945) отбелязва п о я в а та на уеш т о - и т а л и а н с к а т а
реалистична оперна школа, и мигновено донася на композитора
международно признание. П рекрасното й ин струм енталн о
„Интермецо“ може да се изпълнява и к а т о сам остоятел н о
произведение.
Винченцо Белини (1801-1835) се прославя със „Сомнамбула“ и
Д о р м а “ (1831), Ариго Бойто (1842-1918) - с „Мефистофел“ (1866),
У м берто Джордано (1867-1948) - с Д нд р е Шение“ (1896), а
Алфредо Каталани (1854-1893) е известен с Д а Вали“ (1892).
Със своята творческа сила, продуктивност и незабравима
музика италианските титани Джузепе Верди и Джакомо Пучини
се издигат над всички други композитори.
Джузепе Верди (9 или 10.10.1813, Ронколе - 27.01.1901, Милано)
на дванайсетгодишна възраст се обучава при църковния органист
на малкия град Бусето, а четири години по-късно става негов
помощник. Един местен търговец, който забелязва тал ан та на
момчето, му предлага материална помощ, за да учи в Миланската
консерватория. Там обаче най-напред о тк а зв а т да го приемат,
защ ото през 1832 г. той вече надхвърля изискваната възраст -
четиринайсет години; но дори когато правят специално изключение
за неговия случай, Верди не издържава приемния изпит по пиано и
теория на музиката. Тогава той в продължение на две години учи
частно при един бивш музикант о т Миланската Скала, след което
се завръща в Бусето и става учител по музика, а през 1836 г.
сключва брак с Маргерита Баредзи, дъщерята на търговеца, който
го подпомага. През 1839 г. Верди се установява в Милано, където
първата му опера - „Оберто“, е изнесена с успех в прочутия оперен
т е а т ъ р „Скала“. Следващата му творба в този жанр - ,Драл за
един ден“ - претърпяла провал. По същото време композиторът е
сполетян о т лична трагедия - жена му и д вете му деца се
р азб о л яват и ум ират за съвсем к р атк о време. Изпаднал в
отчаяние, Верди е т а к а огорчен о т публиката, че о т т о г а в а
насетне се съобразява само със собствен и те си творчески
виждания.
През следващия период о т живота си той създава редица опери,
които се радват на голям успех и под негово ръководство са
представени в главните градове на Италия - Рим, Милано, Неапол,
Венеция и Флоренция, а също и в Париж и Лондон.
Италия, която до този момент в продължение на повече о т
хилядолетие е разкъсвана о т войни и вътрешни междуособици, вече
се с тр е м и да постигне национално единство. М ощ ното
т в о р ч е с т в о на Верди спечелва признанието на н егови те
сънародници. Когато Италия най-сетне отхвърля австрийското
п о ти сн и ч ество (1861), В и ктор Емануил с т а в а крал, а
композиторът е избран за член на Парламента и впоследствие -
за сенатор. Верди присъства на заседанията на сената само
веднъж, тъй като знае, че с изкуството си може да направи много
повече за своята страна, отколкото с политическата си дейност.
Б огат и известен, той води добър живот с в то р а та си съпруга,
певицата Джузепина Стрепони.
След см ъ р тта на Росини през 1868 г. възниква идеята група
италиански композитори да поч етат п ам етта му с реквием, като
всеки о т тя х трябва да напише по една част о т произведението.
Верди композира п ол агащ ата му се ч а с т , но п л а н ъ т В
действителност се проваля. Когато италианският поет Манцони
умира през 1873 г., Верди, работейки сам този п ъ т, създава
цялостен р екви ем “ в негова памет. Тази творба е призната за
един о т най-големите хорово-оркестрови шедьоври, равностойна
на М оцартовите и Брамсовите произведения. При първото си
представяне т я , въпреки красотата си, е обявена за прекалено
театр ал н а, но когато самият Брамс се изказва в защ ита на
„Реквием“, критиките бързо заглъхват.
Верди добре знае, че с напредването на възрастта вече не е
нужно да предлага на публиката по една нова опера всяка година;
дори си позволява лукса да напише струнен квартет. Затова пък,
за изненада на всички, които см я тат, че той е твърде стар, за да
се подложи на изнурителната работа, свързана с композирането
на опери, през 1887 г. Верди създава „Отело“. Тази опера, пожънала
изключителен успех, показва голямото съвършенство на неговата
техника. Звуците на оркестъра изразяват най-тънки нюанси;
инструментите никога не засенчват гласовете, так а че всяка дума
се чува ясно. Хармониите са много по-изтънчени о т тези на
р ан н и те му опери и прекрасно пресъ здават с ъ о т в е т н и т е
настроения. Великолепните мелодии плавно преминават една в
друга, вместо да са насечени на речитативи и арии.
Д окато всички се п и т а т дали това ще се окаже последната
опера на Верди, либретистът Ариго Бойто (1842-1918), който му
е сътрудничил за „Отело“, показва на композитора новото си
либрето, написано по сюжета на Шекспировата комедия веселит е
уиндзорки“. Така се ражда операта „фалстаф“, представена за пръв
п ъ т в Миланската „Скала“ през 1893 г., няколко месеца преди
осемдесетия рожден ден на Верди.
Последното му произведение е сбор о т четири кратки хорови
творби с религиозно съдържание. Той прекарва сетните си години
в Милано, отрупан с почести. Жена му умира през 1897 г. и в нейна
пам ет Верди учредява дом за пенсионирани музиканти. Когато
умира през 1901 г., той е погребан до нея със скромен ритуал, в който,
според желанието на композитора, не участва музика. 28 000 души
се с ти ч ат на погребението му.
Верди е творец с големи изразителни способности: писмата
му го разкриват к а т о познавач на т е а т ъ р а . Той изисква о т
л и б р е т и с т и т е си драматични т е к с то в е , а не литературни
шедьоври, като им обяснява, че една колоритна дума струва повече,
о тко л к о то някоя изящна строфа. Освен т о в а ком позиторът
изцяло ръководи п о с тан о в к и те , обръщайки внимание на
изпълнителския състав и на всички детайли, винаги устремен към
съвършенство.
Роден В една година с Вагнер, за известно време Верди е
донякъде засенчен о т немския творец, оказващ мощно влияние върху
европейската музика, както и о т нарастващ ата популярност на
новия италиански оперен композитор - Джакомо Пучини. Днес е
очевидно, че геният на Верди е взел надмощие. Най-значителните
му опери - Диголето“ (1850-51), „Трубадур“ (1851-52), „Травиата“
(1853), „Бал с маски“ (1857-58), „Силата на съдбата“ (1861) и
Д и д а “ (чиято премиера се състои в Кайро по случай откриването
на Суецкия канал през 1870 г.) - постоянно са поставяни на сцена
о т всички големи оперни т еа т р и в света.
Джакомо Пучини (22 или 23.12.1858, Лука - 29.11.1924, Брюксел)
произхожда о т стар музикален род. Започва творческата си кариера
на четиринайсетгодишна възраст като църковен органист, но след
като посещава една постановка на „Аида“, решава да се посвети
на операта. През 1880 г. постъпва в Миланската консерватория и
се обучава при Антонио Бацини (1818-1897) и Амилкаре Понкиели
(1834-1886).
П ървата опера на Пучини е в едно действие и е озаглавена
Д илиси“ („Самодиви“) (1882). Тя е написана за конкурс и дори не се
класира, но все пак привлича вниманието на издателя Джулио
Рикорди, който става дългогодишен сътрудник на Пучини. След още
една зле посрещната опера, Д дгар“ (1889), композиторът създава
„МанонЛеско“ (1893), с която незабавно спечелва световна слава.
Любопитно е, че следващата му опера, Дохеми“ (1896), дирижирана
о т младия Артуро Тосканини, не постига такъв огромен успех при
първото си представление. (Днес т я се см ята за една о т най-
известните и обичани опери на всички времена.) През. 1900 г. Пучини
създава друг шедьовър - „Тоска“. Поредното си вдъхновение той
получава о т ед н о ак тн ата пиеса на Дейвид Беласко „Мадам
Бътерфлай“, чиято постановка гледа в Лондон. Тя му дава подтик
да напише творбата, която самият Пучини смята за своята най-
значителна и най-оригинална опера - „Мадам Бътерфлай“. Въпреки
то ва първото й представление през февруари 1904 г. се оказва пълен
провал, тъй като завистливи съперници на композитора наемат
хора, които да седят сред публиката, за да подхвърлят обидни
забележки и да посрещат всяка сцена на неж ност със смях и
освирквания. Пучини обаче не се обезсърчава, а преработва операта
о т две в три действия и я представя в град Бреша по-късно през
същата година; т а м т я е посрещната о т публиката със заслужен
възторг и почти се изравнява с „Бохеми“ по популярност.
През тази година Пучини сключва брак с Елвира Джеминяни,
о т която вече има осемгодишен син. Минава дълго време, преди
композиторът да създаде нова опера; причината за това вероятно
е скандалът около самоубийството на неговата прислужница,
която Елвира е обвинила в любовна връзка с Пучини. Въпреки че
невинността на момичето е доказана чрез съдебно разследване,
целият случай силно се отразява на композитора, поставяйки
творческите му способности на изпитание. Най-сетне през 1910 г.
то й написва ,Момичето от Златния запад“, опера, която също е
основана на едноименната драма на Беласко. Премиерата й се
състои пак тази година в Метрополитън опера в Ню Йорк. Със
своите хармонии в сти л Дебюси и с д о сто й н ата за Щраус
оркестрация н овата творба опровергава критиците, които
твъ рдят, че Пучини е започнал да се повтаря.
Той продължава да композира, но следващ ите му две
произведения бавно спечелват популярност. Дяст оВичкат а“
(1917) е посрещната добре о т публиката, но в действителност е
най-слабата му творба, в която няма нито една вълнуваща лирична
мелодия. „Триптих“ се състои о т три едноактни опери, които също
са представени в Метрополитън (1918). Т р ета та о т тях, Джани
Скики“, често е изпълнявана самостоятелно. По отношение на
творбата, която се оказва последната му опера, Пучини възприема
нови методи. „Турандот“, чието действие се развива в Китай, има
приказен сюжет, но образите на героите са изградени с голям
реализъм. Пучини вмъква в произведението китайски мелодии и го
обогатява с нов творчески стил, със сложна оркестрация, с
дисонанси и с многобройни хорови сцени. През 1923 г. композиторът
развива рак на гърлото, който причинява с м ъ р тт а му въпреки
лечението в една брюкселска клиника; операта остава незавършена.
Ф ранко Алфано написва последната сцена, к а т о използва
оставените о т автора скици, и през 1925 г. първото представление
на „Турандот“ се състои в Миланската Скала под диригентството
на Артуро Тосканини. Публиката се запознава с един нов и неочакван
аспект о т т в о р ч е с т в о т о на Пучини и операта се радва на
неугасваща популярност.
Пучини е майстор на хармоничния език; оперите му са пропити
с емоционалност и нежност, които малцина композитори биха
могли да д о сти гн ат. Освен т о в а т о й е тъ н ъ к познавач на
сценичното изкуство и тв о р б и те му при теж ават качества,
характерни за т е а т р а л н и т е произведения. И зтъ н ч ен ата му
оркестрация е способна да завладее публиката едва с няколко тона,
з а т о в а оп ери те му н я м а т увертю ри, а само к р ат к и
и н струм ен талн и въведения за п отапяне в с ъ о т в е т н а т а
атм осф ера. Пучини е истински тво р ец със склонност към
новаторство, която го кара да обръща внимание на постиженията
на други композитори - о т Дебюси. до Шонберг, ала добре познава
възможностите си и никога не се стреми да ги надхвърли. Следните
му думи често са цитирани: „Бог ме докосна с малкия Си пръст и
ми нареди да пиша само за сцената. Винаги съм следвал повелята
М у“
Пучини остава единственият истински наследник на Верди и с
творчеството си несъмнено ще вълнува почитателите на операта
за безброй поколения занапред.
Опера и история
Тъй к а т о операта е изкуство, чиято реализация изисква
разходи, т я отразява обществените условия, които допринасят
за нейното развитие. Архитектурата на традиционните оперни
театр и , изградени във формата на подкова, дава възможност на
всички посетители в лож ите да виж дат добре - и да бъдат
виждани. Ходенето на опера е било и продължава да бъде форма на
развлечение. В далечното минало е било нещо нормално по време на
представление публиката да се отдава на клюки, ядене, пиене и
хазартни игри; удивително е, че при подобен безпорядък този жанр
въобще е могъл да достигне художествени висоти. Заслуга за това
и м а т композиторите, които с постоянния си стрем еж към
възвишена музика превръщат операта в елитно изкуство.
Оперното творчество винаги е изисквало о т своите създатели
оригинални методи и техники. Постепенно възникват нови звуци,
нови комбинации о т инструменти, нови стилове на свирене. По
този начин операта изиграва важна роля за организацията на
съвременния оркестър и оказва влияние върху симфоничната
музика.
И сторията на операта о т 1600 г. насам е част о т историята
на Европа. О перното изкуство винаги се е променяло в
с ъ о т в е т с т в и е с променящите се обществени условия. През
последните години в повечето американски оперни т е а т р и е
въведена практиката на малък екран над сцената да се явяват
субтитри на английски език, които правят действието напълно
разбираемо за цялата публика. По този начин все повече хора биват
привлечени о т величественото зрелище на операта, а благодарение
на постановките, излъчвани по кабелната телевизия, оперното
творчество буквално навлиза в домовете!
,^ е пренебрегвай тъй наречената
популярна музика, която гъделичка
лЬбопитните уши. “
Леополд Моцарт (1719-1787),
към сина си
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Оперетата
...И те заживяха щастливо

О п е р е т а букбално означава весела, мелодична „малка опера“.
С ю ж етите обикновено са сантиментални и им ат щастлив край;
понякога съдържат комични и сатирични елементи. Голяма част
о т диалозите са речетативи, поради което оперетата напомня
театрална пиеса с вокални изпълнения (соло, дует и хор). Л ек о тата
на стила съвсем не означава липса на художествена стойност;
множество даровити композитори са написали прекрасна музика в
този жанр.
О перетата възниква към средата на 19 век. По това време
благодарение на социалните и икономическите промени
представителите на буржоазията и работническата класа с т а в а т
по-заможни. Тези хора изискват една по-лека форма на сериозната
опера; в отговор на техните нужди се ражда оперетата.
Забавните произведения на Гилбърт и Съливан

В Англия през 1871 г. сър Уилям Гилбърт (1836-1911), бивш
юрист, поел пътя на драматургията, се запознава със сър А ртър
Съливан (1842-1900), талантлив композитор и диригент. През
241
следващ ите д вай сет години т е с общи усилия с ъ зд а в а т
четиринайсет хумористични и сатирични оперети - някои хора
твъ р д я т, че т о в а са всъщност комични опери. Ричард Д’Ойли
Б а р т , виден лондонски т е а т р а л е н импресарио, организира
компания, която да представя техните творби. В наши дни най-
ч есто поставяни на сцена са „Пензанските пирати“ (1879),
,Японският император“ (1885) и Дондолиерите“ (1889).
Постепенно из цяла Англия, както и в Съединените щати, се
появяват компании „Гилбърт и Съливан“, в резултат на което
техните оперети се радват на по-чести постановки, отколкото
много други музикални сценични произведения. С ю ж етите им
обикновено се в ъ р т я т около осм и ването на английската
аристокрация и политиката, а понякога включват пародии на други
опери. Гилбърт е майстор на остроумията и на „бързите песни“,
които приличат на скороговорка. Изящната музика на Съливан е
толкова мелодична, че след представлението публиката винаги се
разотива с тананикане.
Френската реч
В Париж Жак Офенбах (1819-1880) е кралят на популярната
музика през 60-те години на миналия век. Той има собствен театъ р ,
където представя оперетите, които му донасят слава: „Орфей в
ада“ (1858) - н ей н ата увертю ра ч е с т о се изпълнява
сам остоятелно; „Хубавата Елена“ (1864); „Парижки живот“
(1866); „Великата херцогиня Геролщайн“ (1867) и „Перикола“
(1868). Най-известната му творба е операта Дофмановиразкази“
(1881), чиято Даркарола“ е особено популярна.
Градът на фантазиите
И стинската родина на оперетата е Виена; този музикален
жанр възниква именно там . Йохан Щраус-младши (1825-1899) наред
с многобройните си валсове създава и петнайсет оперети, най-
прочути о т които са Дрилепът“ (1874) и Дигански барон“ (1885).
Франц фон Супе (1819-1895) е автор на три й сет оперети,
чии то увертю ри - Д е к а т а кавалерия“, „Поет и селянин“,
Хубавата Галатея“, „фатиница“ и „Сутрин, обед и вечер във
Виена“ са извънредно известни и обичани о т публиката.
Оскар Щраус (1870-1954) написва над четирийсет оперети; о т
тях ДВоколадовият войник“ (1908), по произведението на Джордж
Оперетата 243
Бърнард Шоу, „Оръжията и човека“ и Далсов сън“ (1907) Все още
се поставяш на сцена.
Унгарецът Франц Лехар (1870-1948) е автор на безсмъртната
оперета „Веселата вдовица“ (1905), която поради високата си
художествена стойност е представяна о т множество изтъкнати
оперни театр и , а и два пъти е правен филм по нея - през 1934 г. с
участието на Морис Шевалие и Джанет Макдоналд и през 1952 г. с
у ч а с т и е т о на ф ернандо Л амас и Лана Търнър. Сред най-
значителните произведения на Лехар са и „ГрафЛЬксембург“ (1909)
и „Зелгята на усмивките“ (1929).
Неговият сънародник Имре Калман (1882-1953) се прославя с
виенските си оперети, особено с „Графиня Марица“ и Царицата
на чардаша“.
Дори изтънченият английски композитор и драматург Ноел
Кауард се поддава на обаянието на виенската оперета и през
1929 г. прибавя вълнуващата „Горчива сладост“ към оперетния
репертоар.
Оперетата прекосява Атлантическия океан

Някои о т най-известните оперети в Америка са написани след
1900 г. о т двама европейци.
Рудолф Фримл (1879-1972) е роден в Прага; пристига в
Съединените щ ати през 1906 г. Славата му почива на оперетите
,ЗРоз Мари“ и „Кралят скитник“·, и по двете са направени филми с
участието на Д ж анет Макдоналд и Нелсън Еди. Достойна за
споменаване е и „Светулката“, която също има филмова версия
о т 1937 г.
Другият композитор е Зигмунд Ромберг (1887-1951), който е
о т австро-унгарски произход; той се установява в Ню Йорк през
1913 г. Сред най-известните му оперети са р а й с к о време“ (1911),
Дреме на цъфтеж“ (1921), основана на живота на Франц Шуберт,
„Студентът-принц“ (1924), филмирана през 1954 г., „Пустинна
песен“ (1926), филмирана през 1953 г. с участието на Гордън Макрей
и Катрин Грейсън, Доволуние“ (1928), прочута с прекрасната си
песен Дърни се при мен, лЬбими“, и Доре в Сентръл Парк“ (1945),
филмирана през 1948 г. с участието на Дийна Дърбин, Винсънт
Прайс и Дик Хеймс.
Най-продуктивният американски оперетен композитор е
Виктор Хърбърт (1859-1924), ирландец по произход. Професионален
виолончелист, той свири в Щ утгартския дворцов оркестър о т
1883 до 1886 г., когато заминава за Съединените щ ати и се
присъединява към оркестъра на Метрополитън опера. Създава
четирийсеш и една оп ерети , най-популярни о т к о и т о са
Гадателката“ (1898),,Младенци в страната на играчките“ (1903),
М ^дмоазел модистката“ (1905), „Червената мелница“ (1906), и
„Палавата Мариета“ (1910), филмирана през 1935 г., отново с
участието на Джанет Макдоналд и Нелсън Еди.
Дори прочутият виенски цигулар Фриц Крайслер (1875-1962)
е привлечен о т този жанр и със сътрудничеството на Виктор
Джакоби създава о п е р е т а т а М бълкови цветчета“, ч и я то
премиера се състои в Ню Йорк през 1919 г.
Изгревът на новата епоха

Оперетният жанр процъфтява о т средата на 19 в. до 20-те
години на 20 в. Един нов етап е отбелязан, когато произведението
на Джером Кърн „Корабен театър“ (1927), със своята американска
атмосфера, (не)аристократични герои и разговорна реч въвежда
епохата на американския мюзикъл.
,£1ослушай съвета ми, хлапе, никога не
презирай песен, която се е продала в
половин лшлион екземпляра. “
Ървинг Бърдин (1888-1990) към
Коул Поршър (1893-1964)
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Музикалната комедия: блясъкът

на големия бял булевард
Т а к а н аречената музикална комедия или „бродуейски

мюзикъл“ е една типично американска форма на музикален театъ р .
Повечето композитори, чиито имена са се поябябали Внеонови
надписи на Бродуей, или „Големия бял булевард“, както се нарича
главната улица на т е а т р и т е в Ню Йорк Сити, са изВестни най-
вече със своите оперети; сред тези творци са Рудолф фримл,
Зигмунд Ромберг, Виктор Хърбърт, Джордж Гершуин и Ленърд
Б ърнстейн. Що се о тн ася конкретно до мюзикъла, негови
представители са Джордж М. Коуан, Джером Кърн, Коул Портър,
Ървинг Бърлин, Харолд Роум, Винсънт Юмънс, Харолд Арлън,
Франк Лоусър, фредерик Лоуи и Ричард Роджърс.
Текстовете
Не то л к о в а известни, макар и о т голямо значение, са
либретистите и авторите на популярни песни, чието словесно
творчество придава на тези музикални комедии неповторимата
им американска атмосфера: Хари Б. Смит, Гай Болтън, П. Г.
Удхаус (прочутият английски писател-хуморист), Айра Герщуин
(б р а т ъ т на Джордж), Е. Харбърг, Хауърд Дийтс и Алън Джей
245
Лърнър, който сътрудничи на фредерик Лоуи за създаването на
,Моята прекрасна лейди“. Две о т най-известните имена в тази
категория са Лорънс Харт и Оскар Хамърщайн Втори, които
заедно с Ричард Роджьрс създават истинска съкровищница о т най-
непреходните мюзикъли в света.
Началото: комични актьори с негърски грим

Естрадните представления, които се появяват в Съединените
Щ ати в средата на 19 в., са смесица о т хумор, песни и танци. Те
постепенно се израждат в евтини пародии и биват заместени о т
романтичните оперети, споменати в предишната глава.
Господин „Янки Дудъл“

В недействителния св ят на оп еретата с маршова стъпка
навлиза Джордж М. Коуън (1878-1942), „Господин Янки Дудъл“,
израснал с грубоватите шаблони на водевила. Той е автор на
патриотични спектакли, отличаващи се с бързото си темпо. Най-
популярните му песни: Дредай моите поздрави на Бродуей“, „Ти,
прекрасно старо знаме“ и Д р е з океана“ (написана специално за
американските войски в Европа по време на П ървата световна
война) се с м я т а т за класически образци.
„Ревящите“ двайсет години: скандали, лудории

и суета
Редом с популярните оперети възникват и нови музикални
форми, като например ревюта и „лудории“. Големият импресарио
флорънс Зигфилд (1867-1932) поставя началото на Лудориите на
Зигфелд“ през 1907 г. Те се провеждат ежегодно до 1936 г. Това
всъщност са пищни спектакли без конкретен сюжет, в които
участват танцьорки с внушителни облекла и известни комици о т
рода на У. фийлдс, Еди Кентър и Фани Брайс. Тези зрелища се
допълват о т музиката на популярни композитори като Ървинг
Бърлин, Виктор Хърбърт и Джером Кърн.
През 20-те години на века на Бродуейската сцена преобладават
ревю-спектаклите. „Мюзик-Бокс Тиътър“ е построен заради ревю-
спектаклите на Ървинг Барлин. Джордж Гершуин създава голям
Музикалната комедия 247
брой музикални произведения за „Скандалите на Джордж Уайт“
о т 1920, 1921, 1922, 1923 и 1924 г. „Суетните развлечения на Ърл
Керъл“ (1930 и 1931 г.), в който участват множество момичета с
оскъдно облекло, се доближават до границата на нецензурното.
„Развлеченията на Гарик“ (1925 и 1926 г.) допринасят за
образуването на екипа Ричард Роджьрс - Лорънс Х арт, които с
общи усилия създават п ет мюзикъла със сензационен успех: „Един
янки от Кънектикът“ (1927), „На пръсти“ (1936), „Въоръжени
новаци“ (1937), „Момчета от Сиракуза“ (1938) - свободна
ин тер п р етац и я на Ш експировата „Комедия о т грешки“, и
„Приятелчето Джоуи“ (1940). Последният е филмиран през 1957 г.
с участието на франк Синатра, Рита Хейуърт и Ким Новак.
20-те години на нашия век дават тласък не само на Роджьрс и
Х арт, но и на останалите творци, които създават шедьоврите
на американския мюзикъл: б р а т я т а Гершуин, Коул П ортър,
Винсънт Юмънс, Джером Кърн и Оскар Хамърщайн Втори.
ПоВратна точка
К огато Кърн и Хамърщайн съвместно пресъздават „Корабен
театър“ (1927), роман о т наградената с Дулицър“ писателка Една
ф ърбър, Б родуейският мюзикъл се издига до едно ново
художествено ниво. Негрите са представени не като карикатури,
а като реални, страдащи хора. Образите на героите са изградени
убедително. Песните Д и л “, „Защо ме обичаш?“, „Само на шега“,
„Старата река“ са се превърнали в класика.
Контрабандисти, гангстери и танцьори

Междувременно промените в историческите и социалните
условия оказват влияние върху обществения вкус. Немите филми
са изместени о т филми с говор. Много режисьори пренасят
пищ ните ревю -спектакли и о слеп и тел н и те тан цьорки на
киноекрана, където подвижната камера оживява сцената още
повече. Със своите танци Джинджър Роджърс и Фред А стер
спечелват сърцата на хората из цяла Америка, като им помагат
да забравят сухия режим, гангстерските изстъпления и Голямата
депресия.
В края на 2 0 -те години публиката се наслаждава и на
изтънчения хумор на Джордж и Айра Гершуин в „Смешно лице“
(1927), Д удо момиче“ (1930), „Свирете музиката“ (1930), „Тебе
възпявам“ (1931) - мюзикъл, за който драматурзите Джордж С.
Кауфман и Мори Ръскинд получават наградата „Пулицър“- и ,Дека
ди ядат торта“ (1933). П ов еч ето о т т е з и произведения
представляват сатира на войната и на американската политика.
Ървинг Бърлин също разглежда злободневни теми в Американа“
(1932) и ,Множеството ликува“ (1933).
Историите нямат граници!

С р а з в и т и е т о на мюзикъла к а т о жанр п и с а т е л и те
разработват неограничен брой сюжети о т всевъзможно естество.
Събития о т американската история с т а в а т основа на мюзикълй
к ато „Оклахома“ „Празникът на Никърбокър“ и „1776 година“.
Свръхестественото намира израз в Д ека следа от Венера“ (1943)
и „В ясен ден можеш да съзреш вечността!“ (1965) - по този
мюзикъл през 1970 г. е направен филм с участието на Барбра
Стрейзанд. Някои изтъкнати творци също дават своя принос за
този жанр; например, за създаването на „Седемте живи изкуства“
(1944) съдействат американският композитор Уилям Шуман,
който написва увертюрата, руският маестро Игор Стравински,
който е автор на балетната част, и големият художник Салвадор
Дали, предоставил свои картини, на които публиката да се
наслаждава по време на антракта.
Славните 50 години
В края на 40-те и през 50-те години жанрът на музикалната
комедия създава истински бисери. Съвместната работа на автора
на популярни песни Альн Джей Лърнър (1918-1986) и композитора
Фредерик Лоуи (1901-1988) дава резултати като „Боядисай си
фургона“ (1951; през 1969 г. е направен филм по този мюзикъл с
у ч асти ето на К линт Истууд) и голям ата сензация „Моята
прекрасна лейди“ (1956) с участието на Джули Андрюз (главната
роля Във филмовата версия о т 1964 г. е дадена на Одри Хепбърн).
През 1958 г. творческият екип Лърнър - Лоуи работи върху филма
,Джиджи“, в който участват Леели Керън, Морис Шевалие и Луис
Джордан, а през 1960 г. двамата се завръщат на Бродуейската сцена
с последния си хит - „Камелот“, в който играят Ричард Бъртън и
отново Джули Андрюз. филмовата версия о т 1967 г. е с Ричард
Харис и Ванеса Редгрейв. През 1980 г. мю зикълът отново е
поставен на сцена с успех; отначало в него пак участва Ричард
Бъртън, който Впоследствие се разболява и бива заместен о т

Ричард Харис.
Други достойни за внимание мюзикъли о т този период са:
Дъгата на финиън“ (1947), в който Дейвид Уейн играе ролята на
пакостливия дух) същ ата роля е дадена на фред А стер във
филмовата версия о т 1968 г.); „Целуни ме, Кейт“ (1948) - свободна
и н терп ретаци я на Ш експировата комедия „У кротяване на
опърничавата“, с музика о т Коул П ортър; то зи мюзикъл е
филмиран през 1953 г. с участието на Хауърд Кийл и Катрин Грейсън;
„Фани“ (1954), в който участва оперният бас Ецио Пинца (във
филмовата версия о т 1960 г. отново се снимат Леели Керън и
Морис Шевалие, този п ъ т заедно с Шарл Боайе); „Цигулар на
покрива“ (1964), чиито 3240 представления го превръщат в най-
дълго задържалия се мюзикъл на Бродуей през 60-те години
(филмовата му версия о т 1971 г. е с участието на израелския актьор
Топол, който играе и в лондонския сценичен вариант); накрая
трябва да споменем и „Човекът от Ла Манна“ (1965), който се
основава на прочутия роман на Сервантес и е обявен за най-добър
мюзикъл на годината (през 1972 г. е направен филм по него с
участието на Питър ОТул и София Лорен).
Динамичното дуо
Двойката, в чиято власт е сцената на американския мюзикъл
през 40-те и 50-те години, се състои о т Ричард Роджьрс и Оскар
Хамърщайн Втори; последният допринася за създаването на
няколко незначителни представления, преди да спечели слава, като
написва т е к с т а на песните о т оперетите Доуз Мари“ (1924) на
Рудолф Фримл и' „Пустинна песен“ (1926) на Зигмунд Ромберг.
Обединявайки се в творчески екип с Роджьрс, Хамърщайн получава
възможност да предаде на хората своите истински чувства,
облечени в думи. Така възникват „Оклахома!“ (1943), Дъртележка“
(1945), ,ЗОжният Пасифик“ (1949), ,Дралят и аз“ (1951) и „Звуците
на музиката“ (1959). Всички тези мюзикъли са класически образци
на жанра; по тях са направени филми, преминали със сензационен
успех, а в някои о т филмовите версии има допълнително прибавени
песни, които обогатяват това прекрасно музикално съкровище.
Тук трябва да споменем и името на оркестратора Робърт
Ръсел Бенет, който създава оркестрови сюити по музиката на
„Оклахома!“ и „Въртележка“, а също и по музиката на Ричард
Роджърс към телевизионния сериал „Морска победа“ (1952).
Един класически композитор на Бродуей

Ленард Бърнстейн (1918-1990), композитор, писател, пианист
и диригент, В младежките си години получава строго класическо
образование. Прославя се още през 1943 г., когато диригентът на
Нюйоркската филхармония Бруно Валтер се разболява; тогава
„Лени“ поема оркестъра като помощник-диригент и наелектризира
публиката със своите изпълнения.
Въпреки класическите си аспирации Бърстейн усеща подтик
да пише популярна музика. Най-големите му постижения са:
„Веселба в града“ (1944), историята на трима моряци в отпуск в
Ню Йорк (през 1949 г. е заснета филмова версия с участието на
Франк Синатра и Джийн Кели); „Чудесен град“ (1953), за чиято
основа е послужила пиесата „Моята сестра Айлийн“; Дандида“
(1956), базирана на класическото произведение на Волтер; и един
от най-прекрасните мЬзикъли на всички времена - „Уестсайдска
история“ (1957), съвременна версия на „Ромео и Жулиета“.
СъВременният мЬзикъл
Стивън Зондхайм (1930-) се прочува като автор на т е к с та
на „Уестсайдска история“ (1957) и Джинси“ (1959), историята
на стр и п ти й зьорк ата Джипси Роуз Лий. П ървото му лично
постижение е „Странно нещо се случи по пътя към форума“ (1962).
Следващите му успехи като композитор и автор на популярни песни
се дължат на „Компания“ (1970) и „Малка нощна музика“ (1973),
която съдържа най-известната му песен - Д а влязат клоуните“.
По-късните му произведения са истинско предизвикателство
за слуха и интелекта на публиката. „Суийни Тод, демоничният
бръснар от флийт Стрийт“ (1979), има славата на най-зловещия
мюзикъл, който някога е бил представян, тъй като главният герой
прерязва гърлата на клиентите си, докато седят на бръснарския
с т о л , а н е го в ата помощничка г-жа Л а в и т (ч и я т о роля в
Бродуейските постановки се изпълнява о т Анджела Лензбъри)
прави о т труповете им баници с месо. Мюзикълът Д еделя в парка
с Джордж“ (1984), който използва като отправна точка картината
на импресиониста Жорж Сьора „Неделен следобед на остров Гранд
Ж а т “, разглежда съзнанието на художника, неговата работа и
любовницата му, както и хората, които той рисува; в сюжета
фигурират даже потомци на Сьора в Америка. Този мюзикъл има
604 представления; в главните роли участват Манди Патинкин и
Бернадет Питърс.
Въпреки че някои о т произведенията на Зондхайм не са
постигнали особен успех, т о й има заслугата, че обогатява
музикалния т е а т ъ р с нови и интересни елементи.
Един нов творчески екип, състоящ се о т композитора Клод-
Мишел Шонберг (1944- ) и либретиста Алан Бублил, предоставя
на публиката два внушителни съвременни мюзикъла. ,Длетниците“
(по едноименния роман на Виктор Юго) е представен за първи п ъ т
в Париж на 17.09.1980, на 30.09.1985 г. е поставен на сцената на
лондонския т е а т ъ р „Барбикан“, а на 12.03.1987 г. се появява и на
Бродуейската сцена. В торото постижение на двамата творци е
М и с Сайгон“- мюзикъл, покорил Лондон през 1989 г., а година по-
късно и Ню Йорк; това е всъщност модерна версия на „Мадам
Бътерфлай“. Д ействието се развива по време на войната във
Виетнам; главната героиня е млада виетнамка, която има дете
о т американски морски пехотинец.
Царуването на новия крал

Днес водещата фигура в жанра, който вече не може да бъде
наричан музикална „комедия“, а по-скоро музикален т е а т ъ р , е
Андрю Лойд Уебър, роден в Англия през 1948 г. На двайсетгодишна
в ъ зр аст т о й композира „Йосиф и чудната цветна дреха на
мечтите“ (1968), смесица о т рок, кънтри и драматични стилове,
основана на библейската приказка за Йосиф и н е го в а т а
многоцветна дреха. През 1971 г. Лойд Уебър разтърсва публиката
с „Исус Христос-Суперзвездапридавайки „човешки качества“ на
главното действащо лице. „Евита“ (1976) ни представя музикална
версия на живота на Ева, свързаната с многобройни противоречия
съпруга на аржентинския диктатор Хуан Перон, която, започнала
пъ тя си в крайна мизерия, се издига до положението на първа дама
в своята страна. Мюзикълът „Котките“ (1981), за чиято основа
са послужили поеми о т Т.С. Елиът, завладява въображението на
публиката с ф ан тасти чн и я „котеш ки“ грим на героите, с
напомнящия сметище декор на сцената и с прочутата си песен
„Спомени“; този мюзикъл и в настоящия момент се играе на някои
м еста, „фантомът на операта“ (1986), ш едьовърът на Лойд
Уебър, е изпъстрен с великолепни песни и специални ефекти; той
също се радва на чести постановки и несъмнено ще бъде представян
още дълги години занапред. )ГАспектите на лЬбовта“, едно по-
традиционно произведение, е показано в Лондон през 1989 г., а на
следващата година се появява и на Бродуей.
Сюжетите, декорът, костюмите, хореографията и песенният
стил на творбите на Лойд Уебър, обогатени със съчетанието о т
традиционни инструменти и електронна музика, без съмнение са
ни помогнали да прекрачим границата, отделяща ни о т една нова
епоха на музикални развлечения.
Н и кога не съм използвал танца като
отдушник или като средство да
изразя самия себе си. А з просто
танцувам“
ФредАстер (1899-1987)
ОСЕМНАДЕСЕТА ГААВА
Танцът: от праисторическата пещера до

кабелната телевизия
Т анцовата музика датира още о т времето на примитивните

ритуали. Танците със съпровод о т песни или ударни инструменти,
обикновено барабани, са били използвани като своеобразна молитва
за добро здраве, богата реколта и победа над враговете.
Четирите основни типа танцова музика

Танцовата музика се дели на четири основни категории:
ритуална, която току-що споменахме; социална - предназначена за
хора, които танцуват по двойки или групово, както е при народните
танци; сценична, която се отнася до представления о т типа на
балета и модерните танцови спектакли; и концертна - тип
танцова музика, изпълнявана без танцьори, само о т отделни
инструменти или о т цял оркестър; към този раздел спадат
валсовете, полонезите и мазурките на Шопен. Четирите категории
постоянно преливат една в друга. Най-известните валсове на
Чайковски са съставна част о т неговите балети, а музиката на
множество прочути балети впоследствие е аранжирана в
оркестрови сюити, най-популярна от които е
,/\.ешникотрошачката“.
253
Социалните танци
В историята на Европа социалните танци служат като един
о т най-големите източници на вдъхновение за композиторите.
През Ренесансовата епоха се развиват следните видове: павана -
танц, който напомня шествие; волта - танц със завъртания, и
гайярда - т а н ц с подскоци. Тези видове с т а в а т основа на
инструментални произведения за малки ансамбли. Съчетанието
о т два или повече танца поставя началото на оркестровата
сюита.
Вместо да свирят една и съща поредица о т ноти по време на
целия танц, музикантите възприемат п ракти ката да правят
вариации, к ато същевременно запазват основната мелодия. По
то зи начин възниква о рк естровата форма, наречена т е м а с
вариации. Сред най-известните и мелодични творби о т този тип
са Брамсовите „Вариации по тема на Хайдн“ и „Симфонични
вариации“ о т Цезар франк. В нашето столетие импровизираните
вариации са един о т най-важните елементи в джаза.
Танцовият център на света

По време на управлението на Луи XIII и Луи XIV франция се
превръща в световен танцов център. През този период на мода са
дворцовите танци - елеманда, куранта, сарабанда, жига, менует,
гавот, буре, ригодон и други; о т т я х само м ен у етъ т запазва
популярността си до началото на 19 век, когато бива изместен
о т валса.
Етническият дух
Б арокови ят период приключва в края на 18 век, а през
следващ ото сто л ети е Европа се наслаждава на спечелилите
популярност национални танци, каквито са например мазурката и
полонезата, дошли о т Полша, полката - о т Чехия, и новият
фаворит - валсът, чиято родина е Австрия. Композиторите на
19 и 20 век често черпят вдъхновение о т танцовата музика на
собствената си родина или на други страни. Лист пише „Унгарски
рапсодии“, Брамс композира „Унгарски танци“, Дворжак -
„Славянски танци“, а Григ - „Норвежки танци“. Бизе, Римски-
Корсаков, де файа, Албенис, Дебюси и Равел по великолепен начин
Танцът 255
Вплитат испанските танцови ритми в някои о т творбите си.
Балетът: една нова художествена форма

Б а л е т ъ т , танцуван първоначално о т знатни аматьори в
дворцова обстановка, попада на сцената чрез изпълнения по време
на опера. До френската революция о т 1789 г. повечето балети са
основани на митологични теми. Първият истински романтичен
балет е „Силфида“ с участието на балерината Мари Талиони,
която първа въвежда типичния костюм (състоящ се о т прилепнал
корсаж и бухнала Пола о т муселин, известна като пачка) и създава
техниката за танцуване на палци.
Най-известният романтичен балет е ,ДСизел“{1841) о т Адолф
Адам. След него се появява мелодичната, искряща музика на
балетите на Лео Делиб (1836-1891): Дзворът “ (1866), ,Допелия“
(1870) и „Силвия“ (1876). Те вдъхновяват Чайковски да създаде
своите шедьоври: ,/1 ебедово езеро“ (1877), „Спящата красавица“
(1890) и „Аеилникотрошачката“ (1892). Тези произведения,
поставени на сцена о т великолепния хореограф Мариус Петипа,
основателя на руския балетен сти л, временно п р е м е с тв а т
танцовия център на света в Москва и Санкт Петербург.
Балетът през 20 век

Париж отново се превръща в средище на балетния свят през
1909 г., когато импресариото Сергей Дягилев (1872-1929) отвежда
своята трупа о т най-добри руски танцьори във френската столица.
През „Ballets Russes de Monte Carlo“, както той нарича трупата
си, преминават такива легендарни балетмайстори и хореографи
к а т о Анна П авлова, Михаил ф о ки н , Вацлав Н иж ински,
Бронислава Нижинска (сестра на Вацлав), Джордж Баланчин и
Аеонид Масин. Балети се създават по музиката на множество
и зт ъ к н а т и композитори, к а т о например Римски-Борсаков
(„Шехеразада“), Бородин („Половецки т анци“), Дебюси
{„Следобедът на един фавн“), Равел {„Болеро“), Прокофиев и
Стравински.
Стравински най-напред обогатява то зи жанр с пищ ната
оркестраци я на Ш опеновата музика, използвана в б а л е та
„Силфида“, чийто хореограф е фокин. Следващите шедьоври на
руския композитор са: ,рКар-птица“ (1910), ,Детруигка“ (1911) и
произведението, което предизвиква едва ли не бунт със своите
необуздани ритми и с нетрадиционната хореография на Нижински
- Дролетно тайнство“ (1913).
Един не особено модерен балет

След см ъ р тта на ДягилеВ през 1929 г. модерният балет Внася
свеж полъх в тан цовото изкуство. Айсидора Дънкан, М ар та
Греъм и Дорис Хъмфри създават балети, отличаващи се с голяма
индивидуалност. Модерният балет, за разлика о т класическия,
няма определени танцови стъпки, но ако разгледаме по-обстойно
танцуващ ите фигури, изобразени по древногръцките фризове и
керамични съдове, ще забележим, че в съвременното балетно
изкуство няма нищо кой знае колко ново.
Балетът и Бродуей
Р а зц в етъ т на балетния жанр продължава. Съвременният
композитор Аарон Копланд (1900-1900) създава „Били Хлапака“
(1938), „Родео“ (1942) и ,Дгалачка пролет“ (балет, написан за
М а р т а Греъм, 1944); т е з и творби са см ятан и за първите
автентични американски балети.
Агнес дъо Мий (1909- ), която реализира хореографията на
„Родео“, предизвиква истинска сензация със сцената на съня в
„Оклахома!“; т о в а е първият случай, к о гато балетна сцена
подпомага развитието на драматичното действие, изследвайки
подсъзнанието на даден герой. Дьо Мий се превръща в най-търсения
хореограф на Бродуей; в творческия й а к т и в ф игурират
„Въртележка“ {1945), ,Алегро“ (1947) и „Боядисай си фургона“
(1951).
„Радост за ухото, както и за окот о“
(надпис Върху богато
орнаментиран клавишен
инструмент о т епохата на
Ренесанса.)
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Инструментите:
средство за създаване на музика
Н еспособен да се задоволи със своя вътрешен инструмент -

гласа, като единствено средство за създаване на музика, човекът
още о т праисторически времена се е стремял да открие и други
средства, изработвайки предмети, които произвеждат различни
тонове. Въпреки че множество старинни инструменти вече не
съществуват, голям брой други са оцелели благодарение на усилията
на „ансамблите за старинна музика“, съвременни ансамбли, които
се специализират В изпълнение на Ренесансова музика с оригинални
инструменти, като например примитивни тромбони, крумхорни,
блокфлейти, виоли и лютни. Сред тези ансамбли най-известни са
създадените о т Кристофър Хогууд (1941- ), който през 1973 г.
основава „Академия за старинна музика“, и о т Тревър Пинок
(1946-).
Постоянно усъвършенстване
С течение на времето голям брой музикални инструменти са
претърпели технически подобрения - особено пианото, чийто
днешни модели силно се р азл и чават о т първоначалното
изобретение на Бартоломео Кристофори (1655-1731). Вентилите
257
на медните духови инструменти, технологията на изработване на
дървени духови инструменти, както и механизмът за настройване
на тимпани също са модернизирани. Съвременният електронен
орган смътно наподобява инструмента, за който Габриели, Бах и
други барокови композитори са създали великите си творби.
С тр у н н и те ин струм енти п ред ставл яват едно о т м алкото
изключения,, к о и т о не са имали нужда о т техническо
усъвършенстване. В действителност съвременните производители
на цигулки все още напразно се опи тват да откри ят тайните на
кремонските майстори о т края на 17 и началото на 18 век -Амати,
Гуарнери и Страдивари.
Нещо повече от обикновено средство

Основното предназначение на един музикален инструмент е да
произвежда звуци. За тази цел неговото устройство трябва да е
съобразено със законите на аку сти к ата и да следва строго
определена форма. Дупките на флейтите трябва да са пробити на
точно отмерено разстояние. Цигулките трябва да са изработени
о т определени дървесни видове, чиято структура свободно да
предава треп тен ията на звука.
Р ан н и те и н стр у м ен ти са украсени с резба, п о зл а та и
инкрустации, чиято цел е да ги направят приятни за окото (и за
древните богове). П овечето съвременни инструменти, к а то
например духовите, изработени о т лъскава мед; не се нуждаят о т
разкрасяване, а и изкусно направените цигулки се отличават с
изящество.
Четирите категории
Музикалните инструменти се делят на четири основни групи
според начина, по който произвеждат звуци: хордофони - чрез
трептения на струни; аерофони - чрез трептения на въздушен
стълб (тук спадат дървените и медните духови инструменти);
мембранофони - чрез трептения на изпъната мембрана (барабан,
покрит с кожа); идиофони или автофони - ударни инструменти, при
които самият материал е източник на звука (чинели, триангели,
ксилофони, челести и звън чета). В симфоничния оркестър
инструм ентите са разделени на четири „семейства“: струнни,
дървени духови, медни духови и ударни.
Инструментите: средство за създаване на музика 259
Струнните инструменти
„Струнните инструменти, чийто
диапазон напомня човешкия глас,
повече от всички други инструменти
намират безкрайно индивидуален
отклик в дълбините на нашата душа.“
ЗинаШиф, цигуларка
Един о т най-рано засвидетелстваните струнни инструменти

(3000 г. пр.н.е. в Шумер и 1500 г. пр.н.е. в Египет) е лирата. Тя е
сродна на арфата (кинор на иврит) и се смята за инструмента, на
който е свирил цар Давид. Лирата заема особено важно място в
музиката на Древна Гърция, където професионалните музиканти
си слу ж ат с един неин вари ан т с по-големи размери -
древногръцката китара. Лирата е изработвана о т дърво или о т
корубата на костенурка, рамката й се прави о т животински рога,
поддържащи една напречна преградка, около която са увити о т три
до дванайсет струни, а резонаторът се състои о т парче кожа,
опънато върху корубата.
През Средновековието лирата бива изместена о т арфата и
лю тнята. ЛЬтнята е инструмент с дълга шийка, с плоска предна
ч а с т и изпъкнала задна; донесена е в Европа през 13 в. о т
к р ъ сто н о сц и те, завърнали се о т Божи гроб. Тя е най-
предпочитаният инструмент по Шекспирово време (ок. 1600).
Последните произведения, написани залютня, дати рат о т средата
на 18 в., точно след с м ъ р тт а на Бах. Напоследък съществува
интерес към възраждането на този инструмент. Англичанинът
Джулиан Брийм (1933- ) е един о т най-изтъкнатите съвременни
изпълнители на лютня.
Що се отнася до арфата, в една египетска гробница е намерен
образец на този инструмент, чиято възраст е определена на 2500
години. Арфата е, използвана в Древна Гърция и Рим, а освен това е
национален и н струм ен т на Ирландия и Уелс. ф о р м а т а й е
съобразена с различните дължини на струните и е претърпяла
развитието о т ловджийски лък с няколко опънати на него струни,
до днешния модел с четирийсет и седем струни и седем педала.
Свиренето става чрез докосване на струните и о т двете страни.
В оркестрите обикновено са включени една или две арфи, въпреки
че множество значителни произведения не предвиждат участието
на този инструмент.
Мандолината силно наподобява л ю тн ята, само че има по-
изпъкнал корпус и по-тънка шийка; на четирите й двойни струни се
свири с помощта на плекрон, или перце. Докосването им произвежда
характерните звънливи трели на инструмента, а изящното му
звучене извънредно подхожда на любовните и народни песни на
неговата родина - Италия. М оцарт включва мандолината в една
серенада в своята опера Д о н Жуан“. Бетовен написва няколко
произведения за този инструмент, а Малер го използва в Шестата
си симфония.
Китарата, подобно на цигулката, има дълбоки странични
извивки, а предната и задната част на корпуса й са плоски. Има
ш ест струни, направени о т найлон или метал, които се докосват
с пръ стите на дясната ръка. Освен т о в а к и т ар а та има гриф,
снабден с п р агч ета, също к а т о л ю т н я т а и м андолината.
П р а г ч е т а т а , наречени още т у ш е т и , са релефни м етални
пластинки, разположени напречно на шийката, които помагат на
китариста да намери правилния тон, като натиска струните с
пръстите на лявата си ръка.
К и тар ата е съществувала още преди 5000 години - тогава на
нея са свирели египетските фараони. Римляните я пренасят в
Испания, където т я се превръща в национален инструмент към
края на 15 век. По същото време т я попада и в Мексико, пренесена
о т испанските колонизатори.
Бокерини, Паганини, де ф айя, Албенис и Гранадос са сред
композиторите, създали произведения за този инструмент. Но
испанецът Андрес Сеговия (1893-1987) е този, който възражда
интереса към ки тарата като класически инструмент чрез своите
транскрипции на Бах и други композитори. Марио Кастелнуово-
Тедеско (1895-1968) и Хоакин Родриго (1902- ) написват прекрасни
концерти за китара заради Сеговия, който освен това вдъхновява
едно ново поколение класически китаристи, като например Джулиан
Брийм, неговият последовател Джон Уилямс, и фамилията Ромеро
- бащ ата Селедонио и тр и м ата му сина - Селин, Пепе и Анхел,
които сега на свой ред предават това изкуство на собствените си
синове; особено добре се проявява синът на Селин - Селино, който
често заема м ястото на чичо си Анхел в забележителния квартет.
Декоративната форма на китарата привлича вниманието и
на художниците. В ато (1684-1721) нерядко включва изображения
на този инструмент в картините си, както прави и Пикасо (1881-
1973).
Банджото е пренесено в Америка о т африканските роби под
ф орм ата на техния ин струм ент банджар. На американския
континент т е го изработват първоначално о т кожа на миеща
м ечта, опъната върху издълбана кратуна; към к р ату н а та се
прикрепя дръжка, по чиято дължина са прокарани четири струни.
Банджото постепенно се променя, докато накрая достига сегашния
си вид - дървен или метален обръч, покрит със силно опъната по
него кожа и снабден с дълга шийка, разделена на прагчета; има п ет
или ш ест струни. То е извънредно популярен инструмент през
миналия век; синкопираният му ритъм довежда до възникването
на р ан н ата форма на джаза, наречена рагтайм, чий то най-
и з т ъ к н а т п р едстави тел е чернокож ият композитор С кот
Джоплин (1868-1917). До 1930 г., когато бива изместено о т по-
гладко звучащ ата ки тара, бандж ото е един о т основните
и н стр у м ен ти на с ъ с т а в и т е , изпълняващи тан ц о в а музика.
Понастоящем т о се използва главно при изпълнение на кънтри
музика (особено в Западните щати).
През 30-те години на нашия век китарата заема м ясто то на
банджото в американските джазови оркестри. Джазовата китара
постепенно се видоизменя, като става най-напред електрическа, а
после и електронна - основният инструмент на рок-съставите.
Хавайската китара, малък четириструнен инструм ент,
възниква в Португалия; пренесена е в Америка в началото на
нашето столетие и през 20-те години служи като идеален съпровод
на джазови песни, но т о н ъ т й е прекалено слаб, за да бъде включена
в о р к е с т р и т е за тан ц о в а муЗика. Този вид к и т а р а е най-
предпочитаният инструмент на хавайците.
Балалайката има три струни и дървено тяло с триъгълна
форма; т я съществува в най-различни размери. Свиренето става
к ато струните се докосват с бързи движения. Този инструмент е
о т древен татарски произход и се използва най-вече в Русия за
съпровод на народни песни и танци; има също и оркестри о т
изпълнители на балалайка, които свирят аранжименти на леки
класически произведения.
Цитрата, любимият инструмент на австрийците, се състои
о т кухо дървено тяло, върху което са опънати четирийсет и п ет
струни. Предните п е т струни са мелодични, а останалите - басови.
Ц и т р а т а , която е сродна с к и т ар а т а, цимбала, псалтерия и
древногръцката китара, днес може да се чуе в някои малки
музикални ансамбли, особено в изисканите ресторанти на Европа.
Този инструмент прекрасно е използван в натрапчивите мотиви
на музиката към криминалния филм „Третият човек“ (1950) с
участието на Орсън Уелс. *
Цимбалът произлиза о т Персия и е пренесен на европейския
континент по време на кръстоносните походи. Състои се о т дървен
корпус с опънати по него струни, подобно на цитрата. Струните
се докосват с малки чукчета, като по този начин се произвеждат
приятни звънливи звуци. Освен че е популярен инструм ент в
циганските мелодии, цимбалът напоследък често се използва в
американската народна музика о т югоизточните райони.
Съществува и една разновидност на цимбала, която се състои
о т дървен корпус с вградени в него ключове, към които са прикрепени
метални струни. Свирачът си служи с палки или с дървени чукчета,
с които удря по струните. Тази разновидност е националният
и н с т р у м е н т на Унгария и може да се чуе в п о веч ето
източноевропейски страни. Унгарският композитор Золтан Бодай
(1882-1967) включва „Интермецо“ за цимбал в оркестровата
сюита о т своята опера Дари Янош“
Инструментите в оркестъра
Цигулката е най-популярният о т инструментите; за нея са
написани повече солови произведения, о т к о л к о т о за всички
останали (с изключение на пианото). Тя е „сопранът“ сред
струнните инструменти; на нея се свири с лък, и заедно с виолата,
виолончелото и контрабаса, съставя основата на симфоничния
оркестър. Най-прекрасните камерни творби са създадени за
струнния квартет: две цигулки, виола и виолончело.
Цигулката се състои о т около седемдесет части, изработени
о т различни дървесни видове - клен, чам, абанос, крушово дърво и
явор; прецизно оформените й елементи са сглобени с помощта на
лепило и са покрити с лак. Цената на инструмента зависи о т вида
на дървото, о т което е направен. Четирите струни са изработени
о т кетгупг, стом ана или найлон, увит с тън ка сребърна или
алуминиева жичка, и се п р о с т и р а т по ц я л а т а дължина на
цигулката; т е се настройват чрез затягане или разхлабване на
дървените ключове на шийката. По средата на корпуса, тбчно
между ефите, се намира една тънка дървена, преградка с нарези за
струните, наречена „магаренце“. В края на шийката има абаносов
гриф, предоставящ на цигуларя твърда повърхност, която да
натиска с пръстите си при определяне на топа.
Л ъкъ т представлява дървена пръчка с опъната на нея нишка
о т конски косми. Именно майсторското владеене на лъка е това,
което превръща един цигулар във виртуоз. Той може да гали
струните илй да ги огъва в зависимост о т степента на силата, е
която притиска лъка към тях, да го плъзга плавно, когато свири
легато, или с отсечени движения, когато свири стакато.
Освен о т умението на цигуларя, качеството на звука зависи и
о т вида на дървото, лепилото и лака; именно по тази причина
ек с п е р ти те непрекъснато се с т р е м я т да проучат напълно
съставните части на цигулките, изработени през 16 и 17 век в
Кремона о т и та л и а н с к и те фамилии А м ати , Гуарнери и
Страдивари. Това са най-добрите цигулки, които някога са правени,
и понастоящем стой н остта им се оценява на милиони долари.
Сред най-големите цигулари на наш ето време са: фриц
Крайслер (1875-1962), Ефрем Цимбалист (1889-1985), Миша Елман
(1891-1967), Йозеф Шигети (1892-1973), Яша Хайфец (1901-1987),
Дзино Франческати (1902-1991), Н атан Милгцайн (1904-1992),
Ерика Морини (1904-), Давид Ойстрах (1908-1974), Йехуди Менухин
(1916-), Оскар Шумски (1917- ), Руджиеро Ричи (1918-), Исак Щерн
(1920-), Артюр Грюмио (1921-1986), Леонид Коган (1924-1982), Ида
Хендл (1928- ), Кристиан фера (1933-1982), Майкъл Рабин (1937-
1972), Салваторе Акардо (1941- ), Ицхак Перлман (1945- ), Юнг-
Ук Ким (1947- ), Гидиън Кремер (1947- ), Юон-Уа Чун (1948- ),
Пинкас Цукерман (1948- ), както и представителите на „по-
м л а д о т о “ поколение: Елмар Оливейра (1950- ), Зина IIIиф
(1954- ), Найджъл Кенеди (1956- ), Чо-Лян Лин (1960- ), Надя
Салерно-Зоненберг (1961- ), Ан-Софи Мутер (1963- ), Джошуа Бел
(1967- ), Мидори (1971- ), Гил Шахам (1971- ).
Виолата е а л т о в и я т п р е д с та в и тел на с т р у н н и т е
инструменти. Тя е малко по-голяма о т цигулката и обхваща по-
нисък реги стъ р. С виренето с т а в а по същия начин, к а т о
и зп ъ л н и тел ят подпира и н ст р у м е н та под б р ади ч ката си.
Обикновено заемащ а подчинено положение, ви о л ата бива
„освободена“ о т Глук, к о й то й о тр еж д а важно м я с т о в
произведенията си; т я играе значителна роля и в струнните
квартети на Хайдн. Самият М оцарт свири на този инструмент;
освен то ва той използва две виоли в своите квинтети и създава
прекрасни дуети за цигулка и виола. Съвременните композитори
пишат сонати за виола. Ш отландецът Уилям Примроуз (1903-
1982), един о т най-големите изпълнители на този инструмент,
издига виолата на нова висота. Унгарският композитор Бела
Б арток написва концерт специално за Примроуз.
Виолончелото е струнен инструмент с тенор-басов регистър.
То е толкова голямо, че изпълнителят трябва да свири в седнало
положение, като го държи между коленете си. В долната ч аст на
виолончелото има дълъг шип, ч и я то цел е да го прикрепя
неподвижно към пода. То се отличава с ярко звучене и богати
изразителни възможности; лъкът, с който се свири на него, е по-
къс о т този на цигулката, но пръстовата техника е подобна.
През бароковия период виолончелото се използва главно за
акомпанимент. Хайдн и М оцарт му отреж дат някои пасажи, ала
Бетовен е този, който откроява звучния му тон, особено в п е т т е
си сонати за виолончело и пиано. Бразилският композитор Ейтор
Вила-Лобош (1887-1959) създава произведение за осем виолончели.
И н стр у м ен тъ т заема важно м ясто в много о т тв о р б и те на
ЧайкоВски. К онцерти за виолончело са писани о т Ш уман,
Дворжак, Сен-Санс, Елгар, Хиндемит и Барбър. О перетният
композитор В иктор Х ърбърт, който започва музикалната си
кариера като виолончелист в Щ утгартския дворцов оркестър,
също е автор на два концерта за този инструмент. Бах създава
ш ест сюити за солово виолончело, които са ненадминати шедьоври.
Сред най-изтъкнатите виолончелисти в света са испанецът Пабло
Казалс (1876-1973), руснаците Григорий Пятигорски (1903-1976)
и Мстислав Ростропович (1927-), Йо-Йо Ма (1955-), о т китайски
произход, и феликс ф а н (1975- ), американец о т тайвански
произход, който е представител на новото поколение.
Контрабасът е с най-нисък регистър измежду всички струнни
инструменти. Дълъг е около два метра, затова по време на свирене
изпълнителят трябва да стои прав или да седи на висок стол; освен
то ва той трябва да има силни и здрави пръсти, тъ й като струните
са много дебели. Контрабасът се използва главно за акомпанимент
до м омента, когато к о н тр аб аси стъ т Доменико Д рагонети,
приятел на Бетовен, разкрива пред композитора възможностите
на този инструмент, вследствие на което Бетовен му отрежда
цели пасажи в своите „Четвърта“, ,Ц1ета“ и ,Девета симфония“.
ЧайкоВскй откроява контрабаса в началото на своята ,Д1еста
симфония“', Ш уберт използва дълбоките му тонове в началото на
„Недовършена симфония“, а освен то ва го включва в квин тета
„Пъстървата“. Н ай-прочутата солова партия за контрабас е
част о т фантазията за оркестър ,Дарнавал на животните“ (Сен-
Санс), където този инструмент представя слона.
К он траб асът заема м я с т о т о на бастуб ата в джазовите
състави о т 20-те години на нашия век. |
Руснакът Сергей Кусевицки (1874-1951), диригент на
Бостънския симфоничен оркестър о т 1924 до 1949 г., е и виртуозен
контрабасист.
Дървените духови инструменти

„Обоят звучи като кларнет, който
страда от настинка, но именно той е
инструментът, по който се
настройва целият оркестър.“
Виктор Борж (1909-)
Към дървените духови инструм енти сп ад ат пиколото,

ф л е й т а т а , о б о я т, английският рог, к л а р н е т ъ т , ф а г о т ъ т ,
контраф аготът и саксофонът, а също и тези, които не влизат в
състава на оркестъра, като например блокфлейтата, у стн ата
хармоника* гайдата, окарината, акордеонът, големият орган и
скромната цафара.
Дървените духови инструменти се, делят на два основни раздела:
при едните звуците се произвеждат, когато дъхът на изпълнителя
преминава през тръбовидния ин струм ент (к ак то с т а в а при
ф лей тата, блок-флейтата и пиколото); при други звуците се
получават, к о га то един или повече на брой платици б ъ д ат
приведени в движение.
Дървените духови инструменти (които далеч не винаги са
изработени о т дърво) са разпространени във всички краища на
света. При археологически разкопки са намерени древни флейти и
свирки, направени о т камък, к о с т , т р ъ с т и к а или дърво. В
източните средиземноморски райони единичните или двойни духови
инструменти са били популярни хиляда години пр. Хр. Китайският
инструм ент шен, възникнал преди около тр и хиляди години, е
представлявал няколко тръстикови стъбла, снабдени с бамбукови
резонатори, на които се е свирело с уста. В Средновековна и
Ренесансова Европа са се развили цели „семейства“ (consorts) о т
дървени духови инструменти: блокфлейти, cromornes (крумхорни),
shaumus (предшественици на обоя, bombardons о т които произлиза
ф аготът), и chalumeau (грубоват предтеча на кларнета).
В ОРКЕСТЪРА
флейтата и нейният по-малък б р а т , пиколот о, са

единствените оркестрови представители на дървените духови
инструменти, на които се свири чрез духане напречно на мундщука.
Първоначално са изработвани о т дърво; впоследствие среброто
става най-обичаният материал, докато накрая съвременните
виртуозни солисти - ирландецът Джеймс Голуей, французинът
Жан-Пиер Рампал и американката Юджиния Зукерман превръщат
златн ата флейта в символ на висок ранг.
Композиторите създават произведения за флейта още през
17 в. Творбите на Йохан Бванц (1696-1773), фаворит на Фридрих
Велики, рядко се изпълняват в наши дни, но Кванц е автор на повече
о т 500 произведения за този инструмент. Бах също дава принос
със своята „Ооита в си минор за флейта и струнни инструменти“.
Хендел и Хайди създават концерти за флейта, а М оцартовият
„Концерт за флейта и арфа“ е един о т най-прекрасните му
концерти. В творбите на Бетовен, Менделсон и Чайковски има
цели пасажи за флейта, а френските композитори-импресионисти
Дебюси и Равел придават колорит на произведенията си с ясните
тонове на инструмента. „Следобедът на един фавн“ (Дебюси) е
прочут със своята чувствена солова партия за флейта. Освен че
може да свири тихи, спокойни пасажи, то зи инструм ент е в
състояние да сменя гамата и да „скача“ о т високи на ниски ноти
със светкави чн а бързина, ф л е й т а т а е, т а к а да се каже,
„акробатът“ на оркестъра.
Пиколото, което изглежда като миниатюрна флейта, е с най-
висок регистър сред оркестровите инструменти. То е използвано
о т Хайдн и Моцарт, а БетоВен му отрежда позиция в оркестъра,
к а т о включва пасажи за пиколо в своите „Пета“ и Д еве т а “
симфонии. Берлиоз го вплита по ефектен начин във „фантастична
симфония“, а ЧайкоВски разкрива възможностите му в балетите
„Спящата красавица“ и Дешникотрошачката“; в „Пролетно
тайнство“ (СтраВински) също у ч ас тв ат две пиколата. Най-
забслежителната солова партия за пиколо е ч аст о т марша на
Джон филип Суса „Звездното знаме завинаги“..
Обоят е сопранът сред духовите инструменти с двойна цев.
Названието му произлиза о т френската дума НатЬо15, която
означава „високо дърво“. ИЗработва се о т абанос или палисандрово
дърво; има продълговата форма. Тонът на обоя се получава, когато
дъхът на изпълнителя преминава между две цеви, направени о т
някои видове тръстика, които р а с т а т в Италия и Южна франция.
Свързаните помежду си цеви се нагласят в държател, който се
вкарва в горната част на инструмента. Преди концерт всички цеви
трябва да бъдат овлажнени, е то защо музикантите ги смучат и
ги поставят в инструментите едва в последния момент.
О боят е труден за свирене инструмент, който изисква голяма
степ ен на ко н трол на дъха. С вирачите на а в лос (неговия
древногръцки предшественик) е трябвало да пристягат бузите си
с кожена лента, за да не се пръснат о т усилието! Един о т днешните
виртуозни изпълнители на обой е швейцарецът Хайнц Холигер
(1939- ).
В съвременната си форма обоят възниква преди около тр и ста
години. Тази форма е разработена в Париж в средата на 17 век о т
Пиер О т ет е р , който свири на гайда в придворния балетен
оркестър, но същевременно е и дърводелец; той стеснява корпуса
на средновековния обой, разделя го на т р и участъка, внася
подобрения в мундщука и добавя дупки за по-високите тонове. В
този си вид ин струм ентът е използван най-напред о т Люли в
оперния оркестър на Луи XIV.
Голям брой велики композитори са си създали насладата да
напишат произведения за обой.
Именно обоят е инструментът, който изсвирва н о т а т а за
настройване на целия оркестър.
Английският рог не е английски, нито пък е рог; това всъщност
е алтов обой. В настоящия си вид той е прав, но преди 1839 г.
формата му е била избита, с което си е спечелил заблуждаващото

название „рог“. Във франция са го наричали cors angle, т.е. „ъгловат
рог“, и понеже френската дума за „английски“ е anglais, произнасяща
се по същия начин като angle, погрешното наименование навярно се
е оказало неизбежно.
Този инструмент е използван най-напред в оперните оркестри
в края на 18 век. Росини отрежда важно място на английския рог в
увертю рата на операта Дилхелм Тел“. И нструм ентът отлично
е представен и в началото на т р е т о действие о т Вагнеровата
опера „Тристан и Изолда“, където има солов апартия, а също и в
сймфоничната поема на Сибелиус ,Лебедът от Туонела“ и в
„Соната за английски рог и пиано“ о т Паул Хиндемит.
Кларнетът е инструмент с многостранно приложение, който
участва в оркестрите, камерните състави и джазовите групи.
Дълъг е около шейсет сантиметра; тесният му корпус е снабден
със система о т клапи и лостчета, които покриват дупките. Има
единична тръстикова цев, прикрепена към мундщука с метален
обръч; върхът й е свободен и вибрира, когато е поставен между
устните на кларнетиста.
К л а р н е т ъ т при теж ава извънредно б о гати изразни
възможности. Той може да „шепне“, да усилва и да отслабва
тоновете, подобно на човешки глас, и да изпълнява пасажи, които
изобилстват с руладй.
Изобретен приблизително около 1700 г. о т Йохан Криспшан
Денер, к лар н етъ т претърпява постепенни подобрения, които
променят първоначалния му дрезгав тембър. М оцарт го използва
в голяма ч ас т о т късните си симфонии, а освен то ва написва
концерт за кларнет и оркестър специално за своя приятел Антон
Щадлер, виенски кларнетист. В оркестрите обикновено участват
три кларнета.
И нструм ентът започва джазовата си „кариера“ в Ню Орлиънс
и се превръща в неразделна част о т културата на Южните щати.
Сред най-известните джаз-кларнетисти са Джими Дорси, У ди
Хьрман и Бени Гудмън; последният прави преход и към класическа
музика. Американецът Ричард Столцман (1942- ) е един о т
видните класически кларнетисти.
Баскларнетът е много дълъг и завършва с извита метална
фуния. И ма б о г а т о и п лътн о звучене. Б а л е т ъ т
,Леилникотрошачката“ (Чайковски) съдържа най-прочутата
солова партия за баскларнет.
фаготът е басът сред дървените духови инструменти. Дълъг
е общо около два м етра и е извит под формата на латинската
буква U, за да може изпълнителят спокойно да достига всички
клапи и лостчета. И нструм ентът се закача на шията с помощта
на ремък, за да и м а т ръц ете по-голяма свобода, ф а г о т ъ т е
изобретен 6 началото на 17 6. и е получил прозвището „клоунът на
оркестъра“. Този образ е подсилен още повече в произведението на
Пол Дюка „Чиракът - магьосник“. Затова пък в своята Д ет а
симфония“ Чайковски демонстрира, че ф аго тъ т може да свири и
нежни мелодии, а в ДЦеста симфония“ (наричана още Датетична“)
го превръща в изразител на дълбоки и трагични чувства.
Контрафаготът е огромен извит инструмент. Най-ниският
му то н е само с един полутон над най-ниската нота на пианото.
К о н тр аф аго тъ т не се използва често, но играе важна роля в
началото на БрамсоВата Дърва симфония“.
Саксофонът е изработен о т месинг, но се числи към дървените
духови инструменти заради тръстиковия си мундщук, който е
сходен с този на кларнета. Свиренето става с помощта на клапите,
които покриват дупките. Същ ествуват четири основни типа
саксофон; сопрановият е прав, а а л т о в и я т , т е н о р о в и я т и
баритоновият завършват с извита фуния.
Изобретен през 1846 г. о т белгийския кларнетист Адолф Сакс
(който има заслуга и за усъвършенстването на бастубата и някои
други духови инструменти), инструм ентът бързо се сдобива с
популярност в своята приемна родина - франция. Бизе го използва
в Дрлезианска cbuma No. 1“, а Дебюси композира Дапсодия за
саксофон и оркестър“. В Америка саксофонът заема водещо място
в духовите състави, които възникват през 70-те години на 19 в., а
впоследствие преминава към джазовите оркестри о т 20-те години
на нашия век. Джими Дорси и Чарли Паркър са сред големите джаз-
саксофонисти на столетието.
Въпреки че и н струм ен тъ т не е намерил трайно м ясто в
симфоничния оркестър, т ъ й к а т о е в състояние да заглуши
струнните инструменти, той е включен в ,Домашна симфония“
оШ Рихард Щраус, „Шеста симфония“ о т Вогън Уилямс и в
Долеро“ о т Равел.
С изключение на саксофона, днешният оркестър обикновено
разполага с по три о т всеки вид дървени духови инструменти;
изпълнителите сед ят в центъра, точно пред диригента, но
обикновено зад виолите.
Медните духови инструменти

Д и к о га не поглеждай към
тромбоните... това само ги
насърчава.“
Рихард Щраус (1864-1949)
Съвременните медни духови инструменти, които вод ят

началото си о т животински рогове и раковини, са претърпели
множество промени с течение на времето. Сред най-старцнните,
които все още се употребяват, са: шофарът - овнешки рог, надуван
в синагогите по време на някои еврейски религиозни празници;
дългият червен рог, с който свирят тибетските лами; и огромните
алпийски рогове на Швейцария, които служат за предаване на
сигнали о т едно планинско било на друго.
Към съврем енните медни духови и н струм ен ти с п ад ат
сигналната тръба, корнетът, тромпетът, валдхорната,
тромбонът, баритоновата корна и бастубата', всички т е
представляват метални тръби с чашковиден мундщук, които се
разширяват към края и завършват с „фуния“.
Изпълнителят произвежда звуци, като духа през мундщука с
плътно притиснати към него устни и по този начин раздвижва
въздушния стълб, намиращ се в тр ъ б ата на инструмента. Тонът
се определя о т степента на напрежение на устните и о т дължината
на тр ъ бата.
Сигналната тръба е инструмент, който се използва в армията
- главно като сигнал за заря, събуждане на войската, храна, сваляне
на знамето и изгаеяне на лампите в казармата. Това е най-просто
устроеният духов инструмент - дълга тръба с конична форма,
завита около себе си подобно на тромпета, но без клапи и вентили.
Тя не влиза в състава на симфоничните, но играе важна роля във
военните оркестри, които се изявяват по време на паради.
Корнетът е сопранът сред медните духови инструменти; има
три вентила. Появява се през 20-те години на 19 в и все още е най-
популярният солов инструмент във военните оркестри.
Тромпетът, който е член на симфоничния оркестър, също е
със сопранов регистър. В течение на векове то й е см ятан за
„аристократ“ сред музикалните инструменти. Древните египтяни
приписват на бог Озирис заслугата за неговото изобретение;
рим ските завоеватели им д а в а т прозвищ ето ^тръбачи“. В
Средновековна Европа единствено благородниците м огат да си
позволят да наемат тромпетисти. В началото на 18 в. пруският
крал Фридрих Велики разполага с два състава о т тром петисти,
к о и то о п о в е с т я в а т със с ал ю т п о явата и о т т е г л я н е т о на
кралската особа, както и други тържествени случаи.
До самото начало на 16 в. тр о м п ети те и м ат права форма -
някои о т тях достигат дължина о т около два м е т р а - и са неудобни
за боравене. До 19 в. т е , подобно на сигналните тръби, не са
снабдени с вентили и звуковият им диапазон е тВърде ограничен,
поради което рядко биват използвани в класическите симфонични
оркестри. Извиването на инструмента до получаване на удобна
дължина и прибавянето на три вентила значително разширява
диапазона му и улеснява прехода о т много бързи към много бавни
ритмични мотиви. Вагнер отрежда важно място на тром пета в
свои те опери, а Рихард Щраус, Дебюси и Равел разкриват
разнообразните му възмож ности. М одерните симфонични
произведения обикновено изискват тр и тром пета; Стравински
използва п ет в забележителния си балет пролет но тайнство“.
Във фунията може да се постави сурдинка с конусообразна
форма, която да смекчи тона на тром пета или даже да го накара
да звучи като ехо. Тромпетите със сурдинка са неразделна част
о т джазовите оркестри, особено при изпълнение на блусове.
Сред джазовите величия на миналото се о тк р о я в ат Луис
Армстронг и Дизи Гилеспи. В класическата област трябва да
споменем Морис Андре (1933- ) и Уинтън Марселис (1961-), който
се проявява и в областта на джаза и попмузиката.
Тромбонът, който произлиза о т старинен английски духов
инструмент, притежава богат теноров регистър. Дълъг е около
2,70 м етра и се състои о т три части; фунията му се намира в края
на участъка, оформен като латинската буква 11, който се подпира
на раменете на изпълнителя. Средният елемент на тр ъ б а т а,
наречен цуг, който е поставен върху свободните краища на другите
две части, е предназначен да се движи напред-назад о т дясната ръка
на тромбониста; последният трябва да притежава много тънък
слух, за да изсвири правилната нота с помощта на цуга, тъй като
и н струм ентъ т не разполага с клапи или вентили, които да го
насочват. Мундщукът е с чашковидна форма, също к ат о при
тром пета, само че по-голям. Сред виртуозните тромбонисти се
откроява Хедър Бакмап (1965- ).
Тромбонът е първият инструмент, който е усъвършенстван
още през 15 век, и един о т предпочитаните инструменти за църковна
музика през следващите няколко столетия. На границата между
16 и 17 век някои композитори, като например Джовани Габриели
и Клаудио Монтеверди, използват тромбона в религиозните си
произведения. През 18 век и н т ер е съ т към него значително
отслабва, тъ й като композиторите се ориентират към по-нови
инструменти о т рода на цигулката, кларнета и обоя. Бах го
включва единствено в хорови творби. Тромбонът успява да
възвърне позицията си благодарение на оперния композитор Глук.
Следвайки неговия пример, М оцарт използва тр и тромбона в
операта си Д о н Жуан“. През 1808 г. инструментът за първи път
прозвучава в симфоничен оркестър, когато Бетовен включва три
тром бона във финалната ч а с т на своята „Пета симфония“.
О т т о г а в а тром бон и те фигурират в голям брой значителни
произведения, особено в тези на Вагнер, Рихард Щраус и Брамс.
И т о з и и н ст р у м е н т, подобно на други о т н его в о то
„семейство“, навлиза в джазовата музика. През 40-те години той
се превръща в личния инструмент на изтъкнати джаз-музиканти
к ато Томи Дорси и Тлен Милър. В концертните и маршовите
оркестри тром бонът може да свири тенорови и басови партии,
както соло, так а и с други инструменти.
Един о т най-важните представители на медните духови
инструменти е валдхорната. французите, които са смятали, че
т я е възникнала в Германия, са я нарекли „немска корна“;
англичаните пък са мислели, че е произлязла о т франция, и са й
дали прозвището „френска корна“
И нструм ентът представлява метална тръба с множество
извивки и обща дължина о т 3,5 до 5 м етра, ко ято започва с
продълговат и тесен мундщук и завършва с голяма, широка фуния,
в к о ято изпълнителят поставя ръ к ата си, за да предизвика
характерния мек и приглушен тон.
В алдхорната получава и з в и т а т а си форма о т своя
предшественик, ловджийския рог, който постепенно прераства в
корната без вентили, използвана о т композиторите на 17 и 18 век;
при нея промените в тоналността се извършват с помощта на
специални тръбички. Хендел, Бах, Вивалди, Хайдн и М оц арт
сполучливо използват корната в произведенията си.
В началото на 19 век тръбичките биват заменени с три
вентила, което дава предимство както на валдхорнистите, так а
и на Б е т о в е н по отнош ение на по-ранните композитори.
И н стр у м ен тъ т започва да получава заслужено внимание през
миналото столетие. Меките му тонове изразяват същ ността на
романтизма - пасторални сцени, мистични легенди, дълбоки
чувства, разкрити в тв о р б и те на композитори к а т о Вебер,
Менделсон, Вагнер, Малер и Брукнер.
Концерти за корна са писани от: Хайдн - два на брой, М оцарт
- четири, Рихард Щраус - два; съвременният композитор Паул
Хиндемит също създава един.
Тъй като корната се съчетава извънредно добре със струнни и
дървени духови инструменти, т я е използвана в камерни ансамбли
о т голям брой композитори, сред които са Хайдн, М оцарт,
Бетовен и Брамс.
Един о т най-добрите корнисти на н аш ето Време е
англичанинът Денис Брейн, роден през 1921 г. и загинал при
автомобилна катастрофа през 1957 г.
Бастубата, която е с най-нисък регистър сред медните духови
инструменти, е възникнала най-скоро. Тя е добре известна със
сво ето гръмко отмерване на т а к т а в марш овите оркестри.
Въпреки огромния си размер (състои се о т множество навити
части, п ет вентила и извънредно широка фуния), бастубата има
разнообразен диапазон; т я може да произвежда както кадифено-
меки, т а к а и гръмотевични звуци. Мундщукът е дълбок и има
ф о р м ата на чашка. И н с т р у м е н т ъ т същ ествува в няколко
варианта, които се различават по размерите си.
Използвани най-напред през 1835 г. в пруските военни оркестри,
разновидностите на бастубата са доведени до' настоящия си вид
през 1843 г. о т Адолф Сакс, изобретателя на саксофона. Рихард
Вагнер, който постоянно се стреми към нови и оригинални
тоналности, подсказва идеята за създаване на инструмент, който
да е кръстоска между валдхорна и бастуба; т а к а възниква
Вагнеровата туба. Композиторите, писали за този инструмент
след Вагнер, са Рихард Щраус и Антон Брукнер. Джон Филип Суса
дава предложението да се изработи бастуба с подвижна фуния - по
този начин се появява сузафонът. Други „роднини“ на бастубата
са флигорната, баритоновата корна и еуфониумът; всички т е
спадат към групата на саксхорните.
Б астубата участва в ритмичната секция на ранните състави
за танцова музика, преди да бъде изместена о т контрабаса. Тя
рядко бива използвана в големите състави о т 30-те и 40-те години.
В оркестъра медните духови инструменти обикновено са
разположени зад дървените и вдясно о т контрабасите.
Ударните инструменти
„Барабанистъте вторият „диригент“
на оркестъра...“
Алберто Лопес (1974—)
Ударни инструменти са тези, които произвеждат звуци,

когато биват удряни, потърквани, разтърсвани или почуквани. Те
представляват най-голямата група в оркестъра и най-древното
средство за създаване на музика след човешкия глас. В оркестъра
обикновено има един тимпанист и двама или трима изпълнители
за о стан ал и те ударни инструменти, които вклю чват други
барабани, чинели, гонгове, звънчета, триангели, маримбафони,
ксилофони, и т.н.
БАРАБАНИТЕ
Барабаните о т всякакви размери са най-често употребяваните

представители на ударните инструменти. Те им ат кухо тяло,
изработено о т метал, дърво или глина и покрито с изпънато парче
кожа, пергамент или друг подобен материал, който при удар
вибрира и произвежда звуци.
Барабаните се отличават с изключително разнообразие по
отношение на размера и формата; в първобитните общества т е
играят ролята на свещени инструменти, а освен това служат за
предаване на сведения.
Стоманените барабани о т о с тр о в Тринидад, к о и т о
първоначално са изработвани о т празни петролни варели, в
горната си ч аст са разчертани на участъци, всеки о т които при
удар издава специфичен звук. Такива „стоманени“ състави о т
Карибските острови популяризират своята родна музика - така
нареченият стил „калипсо“.
Барабаните са важен елемент както във военните, так а и в
симфоничните оркестри. Д ж азо в а та музика позволява на
изпълнителя да покаже още по-добре възможностите си. Тук е
уместно да споменем името на Джийн Крупа (1909-1973), първият
джаз-барабанист, успял да впечатли дори публиката, която няма
аспирации към този тип музика.
Н ай-същ ествените ударни инструм енти в симфоничния
оркестър са тимпаните. Те им ат три размера и винаги са на групи
по четири бройки. Опират се на метална поставка и се настройват
с помощ та на педали, които се намират в най-долната част;
свиренето става с дървени палки, облицовани в единия си край с
мек или твърд филц. Диапазонът на тимпаните варира о т най-
тихи звуци до такива, които са в състояние да заглушат целия
оркестър.
Възникнали в Индия, т е б и в ат пренесени в Европа о т
кръстоносците, които ги взимат о т турските войски. До 1750 г.
тимпаните влизат в състава на военните оркестри, а по време на
класическия период с т а в а т ч аст о т оперните и симфоничните
оркестри. Хайдн е един От първите композитори, който им
отрежда солова партия в своята „Симфония N 0 . 103“. Бетовен
цялостно използва възможностите на инструмента. Неговият
,Концерт за цигулка“ започва със соло за тимпани, а изображението
на гръмотевици в Бетовеновата ,Д1еста симфония“, наречена още
„Пасторална“, е умело постигнато с прииждащите на вълни

барабанни удари. Берлиоз използва четири групи тимпани в своята
„фантастична симфония“, а С травински - п е т в „Пролетно
тайнство“.
Барабанчето е ударният инструмент, който е пръв по важност
в маршовите оркестри и втори - в симфоничните. Има кожа и о т
двете страни; по повърхността на долната кожа са опънати о т
две до дванайсет струни, направени о т метал или кетгут. Когато
горната кожа бъде ударена, тези струни издават характерния
бръмчащ звук на инструмента. Свиренето става, к ато кожата
бива удряна с две палки о т полирано дърво, завършващи накрая с
топка, или почуквана с телени четки, които им ат ветрилообразна
форма.
По време на паради барабанчетата м огат да свирят дълги
пасажи сами, без други инструменти. Преди опасни циркови
акробатични номера обикновено се разнася силно барабанене, което
е традиционен начин за създаване на сценично „напрежение“ и
ефектно театрално средство.
Глук въвежда барабанчето 6 оперния оркестър, подобно на
Росини. Берлиоз го използва въЪ „фантастична симфония“.
Бас-барабанът е най-големият представител о т групата на
барабаните. П окрит е с кожа и отгоре, и отдолу; свиренето
обикновено с т а в а с Помощта на къси, теж ки палки, к ои то
завършват с големи, облицовани с филц топки. И нструм ентът
няма точно определена тоналност.
И в т о з и случай отн о во Глук е к о м п о зи то р ъ т, к о й то
експериментално въвежда бас-барабана в оркестъра. Хайдн пък е
първият, който го използва в симфония (става дума за неговата
С т о т н а симфония с подзаглавие Доенна“, написана през 1794 г. -
период, когато виенската публика силно се увлича по турска музика).
Берлиоз показва възможностите на инструмента в последните две
части на „фантастична симфония“.
В класи ческата музика бас-барабан ът се използва за
отбелязване на силни акценти или за изобразяване на гръмотевици,
оръдеен огън, или други подобни ефекти; освен това заема важно
м я с т о и в погребалните маршове. В м арш овите оркестри
барабанистите н осят ин струм ентите, прикачени към т я х с
ремъци, и ги бият с две палки.
Чинелите са кръгли месингови пластини, к о и то и м а т
специфичен тембър. В миналото най-качествените чинели са идвали
о т Турция и Китай, където точният състав на медната сплав
внимателно е бил пазен в тайна. В наши дни най-добрите образци
на то зи инструм ент се и зр аб о тват о т арменската фамилия
Зилджиян, ко ято има представители в Б остън и Истамбул.
Инструментите: средство за създаване на музика '275
(И мето Зилджиян 6 превод означава „майстор на чинели“).

При свирене чинелите се държат за кожените ленти, които са
прикрепени към ц ен тъ ра им о т външ ната стран а. К о гато
изпълнителят ги събере с плъзгащо се движение, т е издават
звънлив звук, а когато ги удари един в друг, се разнася грохот, чийто
резонанс може да се прекрати, като инструментите се притиснат
към т я л о т о - действие, наречено „задушаване“. За свирене може
да се използва и само един чинел, като се удря с палка за тимпани.
Тези инструменти са пренесени в Европа о т Турция в края на
17 век. М оцарт ги включва в операта „Отвличане от сарая“{1783);
т е допринасят за кулминационната точка в „ Четвърта симфония“
о т Чайковски; Берлиоз има слабост към техния „шум“; Дебюси
изтъква богатите им възможности в „Празници“ (1890), а Аарон
Копланд синкопира ри тъ м а на своето произведение „Салон
Мексико“ с помощта на „задушени“ чинели.
Гонгът е бронзов диск с обърнати нагоре ръбове, който води
началото си о т Китай. В оркестъра големите гонгове са окачени
на дървени стойки, а малките са поставени на тапицирана маса.
Този инструмент звучи най-добре, когато се удря внимателно, така
че т о н ъ т се разнася най-напред тихо и постепенно набира сила,
отеквайки все по-високо. Когато бъде ударен с голяма сила, гонгът
заглушава всички останали инструменти.
Композиторите го използват за създаване на тържествена,
тайнствена или заплашителна атмосфера, както и за усилване на
кулминацията в произведенията си.
Триангелът представлява тънка стоманена пръчка, огъната
във формата на триъгълник с дължина на страните около двайсет
сантиметра; двата й края не се събират напълно, а са разделени
о т малка пролука. Когато бъде ударен с малка метална пръчица,
инструм ентът издава звук с голяма височина; изпълнителят може
да предизвика тремоло, като разклати някой о т вътрешните ъгли
с пръчицата. Въпреки неголемия си размер, при силен удар
тр и а н гел ъ т издава тонове, кои то м о га т да надвият целия
оркестър.
Що се отнася до историческата възраст на този инструмент,
негови изображения са открити върху френски гоблени, създадени
около 1380 г. Той влиза в състава на оркестъра през 18век, когато
съществува модно увлечение по турската и ориенталската музика.
Използван е о т Глук, М оцарт, Росини и Вагнер; през 1849 г.
триангелът завоюва нови позиции, когато Аист му отрежда солова
партия в своя „Концерт за пиано в ми бемол“.
Ксилофонът е и н стр у м ен т, к о й то д а ти р а о т дълбока
древност, когато е бил изработван о т няколко каменни плочки или
късчета дърво. Съвременният ксилофон се състои о т трийсет или
повече на брой хроматично настроени дървени плочки, прикрепени
с винтове към напречна дъска. Под всяко о т тези дървени блокчета
има тръбичка, наречена резонатор, която служи за усилване на
звука, когато плочките биват удряни с палки, подобни на лъжици,
или дървени пръчици, завършващи с малки метални топки.:
Сен-Санс използва ксилофона, за да изобрази танцуващи
скелети в с в о я т а симфрнична поема „Танц на мърт вит е“.
И н струм ентът най-добре проявява възможностите си, когато
свири бързи пасажи о т повтарящи се ноти или арпеджио.
Маримбафонът е мексиканският братовчед на ксилофона;
отличава се с плътното си звучене. О ркестрите, състоящи се
изцяло о т маримбафони, са популярни в Мексико и Централна
Америка. Този инструмент, на който се свири с чукчета, които
им ат покритие о т гума или прежда, обхваща осем октави и е обект
на нарастващ интерес о т страна на съвременните композитори.
Пол Крестън (1906-1985) е автор на концерт за маримбафон, както
и Дариюс Мийо (1892-1974).
Глокеншпилът, подобно на ксилофона и маримбафона, е
и н стр у м ен т с определена то н ал н ост. С ъстои се о т тънки
стоманени плочки с различна дължина; всяка о т тях при удар издава
висок тон, който напомня камбанен звън. Една о т най-прочутите
партии за този инструмент е включена в операта на М оцарт
„Вълшебната флейта“ (1791) - ари ята на Папагено. Хендел
използва глокеншпила още по-рано - през 1738 г. - в своята оратория
„Саул“. К а к т о Вагнер, т а к а и Рихард Щ раус си служ ат с
инструмента за постигане на хумористични ефекти. Названието
„глокеншпил“ на немски език означава „камбанен звън“, тъй като
инструм ентът първбначално се е състоял о т камбанки, преди т е
да бъдат заменени с по-удобните метални плочки.
Челестата изглежда к а т о малко пиано, но по звучене се
доближава до ксилофона или маримбафона. Изобретена е през
1886 г. о т френския майстор на музикални инструменти Огюст
Мюстел и е приветствана о т композиторите заради новите
звукови възможности, които им предоставя. Чайковски й отрежда
солово изпълнение в „Танца на Бонбонената фея“ о т балета
Дешникотрошачката“. Бела Б арток през 1936 г. написваМузика
за струнни и ударни инструменти и челеста“.
Камбаните са. набор о т м еталн и цилиндрични тръ би ,
настроени към определена музикална гама. Те висят, окачени на
стойка, и при удар с чукче издават звуци с определена височина,
които наподобяват камбанен звън. Композиторите ги използват,
когато искат да изразят чувство на триумф, или за да засилят
кулминационната точка в произведенията си.
На практика с понятието „ударен инструмент“ м огат да
бъдат определени едва ли не неограничен брой предмети. Освен

традиционни инструменти о т рода на кастанетите, дайретата
и бонгосите, някои изобретателни композитори вклю чват в
произведенията си звънци, хлопки, дрънкалки, пишещи машини и
прахосмукачки.
Пианото
„В света на пианото се срещат
изтънчени виртуози... това е свят на
покой и на бури... Никой друг акустичен
инструмент не може да се мери с
неговите изразни възможности; и
никой електрически инструмент не
може да постигне загадъчната му
сила,“
Кенет Милър (1930-)
Това, което наричаме пиано, е клавишният инструм ент,

изобретен през 1709 г. о т Бартоломео Кристофори, уредник на
музикалните въпроси към двора на Медичите във Флоренция. Той
назовава своето откритие gravicembalo col piano е forte - „клавишен
инструмент, на който може да се свири и тихо,: и силно“.
Въпреки че е най-късно изобретеният музикален инструмент,
п и ан ото успява да надмине всички останали по броя на
произведенията, написани за него; освен т о в а т о е еднакво
подходящо както за дома, так а и за концертната зала. Обхваща
седем бктави - повече, откол кото всеки друг инструмент, с
изключение на големия орган - а динамичният му диапазон се
простира о т пианйсимо (много тихо) до'фортисимо (много силно).
, През 19 век фабрики за производство на пиана Се появяват из
цяла Европа, както и в Съединените щ ати и Япония. Марките
„Стайнуей“, Мейсън и Хамлин“ и „Чикъринг“ все още са известни
в Америка, Дехщайн“й Длютнер“ - в Германия, „Бьозендорфер“ —
8 Австрия, Д рар“ и Д лейел“ - във Франция, „Бродууд“ - в Англия,
и ,Ямаха“ - в Япония.
К о г а т о к о м п о зи то р и те и и зп ъ л н и тел и те о т к р и в а т
п р ед и м ствата на пианото, и н т ер е съ т към клавесина силно
намалява. Синовете на Бах —Карл Филип Емануел и Йохан
Kpucmuau - са сред водещите музиканти, които, създават и
изпълняват произведения за пиано. През 1765 г. деветгодишният
Моцарт, усвоявайки инструмента, който по това време е с п ет
октави, написва първите дуети (произведения за четири ръце) и се
превръща в първия пианист-виртуоз.
През 1817 г. Бродууд създава пиано с ш ест октави, което да
отго вар я на енергичния сти л на Б ето вен , включващ ч ес та
употреба на десния педал за задържане на звука. О т т о в а
подобрение се възползват Шуберт, Шуман, Менделсон и Шопен -
последният си спечелва почетното прозвище Д оет на пианото“
заради новата и богата тоналност на творбите си.
През 1821 г. френският майстор на пиана Себастиан Ерар
усъвършенства механизма на чукчетата, с което прави възможно
свиренето на по-бързо повтарящи се ноти. През 20-те години на
19 век Джон Хокинс о т Филаделфия заменя традиционната
дървена рамка с чугунена; това допуска по-голямо обтягане на по-
дебели струни, вследствие на което пианото получава по-богато и
ясно звучене.
По времето на следващия знаменит виртуоз на клавишни
инструм енти - ф еренц Л и ст (1811-1886), пианото вече има
осемдесет и осем клавиша и обхваща седем октави (както е и
понастоящем). Техниката на Л ист, ко ято надминава всички
предишни постижения, е сравнявана с т а з и на Паганини по
отношение на цигулката.
В края на миналия век произведенията на Брамс, Чайковски и
Скрябин с м ногообразието и с техн ическите си предизви
к а т е л с т в а и зи ск ват изпълнителски възм ож ности, к о и то
о т б е л я з в а т напредък по отнош ение на Л и с т и Шопен -
к о м п о зи т о р и те , поставили н ач ал ото на в ел и к ата ера на
виртуозните пианисти. В началото на 20 век Дебюси и Равел се
впускат в хармонични експерименти, а Стравински и Б арток
използват ударни ефекти в творбите си.
Тъй к ат о почитателите на музиката не м огат да слушат
достатъчно често любимите си пианисти, през 90-те години на
миналото сто л ети е се появяват технически усъвършенствани
марки пиана о т рода на ,/ш п и ко “, Дуо-Арт“ и Д елт е“, които
допринасят за обогатяването на изразните възможности; към
1900 г: Рахманинов, Дебюси и Григ свирят собствен и те си
произведения на такива инструменти, тъ й като обикновените
пиана са с по-слаби качества; производството на последните
намалява към 1930 г. заради разпространението на грамофона.
Антон Рубинщайн (1829-1894), Владимир дьо Пахман (1848-1933),
Леополд Годовски (1870-1938), Йосиф Левин (1874-1944), Мориц
Розентал (1862-1946) и Йозеф Хофман (1876-1957) са сред големите
пианисти, чиито изпълнения не само р азтъ р св ат световн ата
публика на своето време, но могат да се чуят и днес на записи.
Към следващата вълна о т виртуози спадат Артур Рубинщайн
(1887-1982), Робер Казадезюс (189901972), Клаудио Арау (1903-1911),
Владимир Хоробиц (1903-1989), Рудолф Серкин (1903-1991), Рудолф
фиркусни (1912-), Сбятослав Рихтер (1914- ), Хорхе Б олет (1914-
1990), Емил Гилелс (1916-1985), Дину Липати (1917-1950), Ърл Уаилд
(1918- ), Алисия де Лароча (1923- ), Гари Графман (1928- ), Байрон
Джанис (1928- ), Алексис Вайсенберг (1929- ), Алфред Брендел
(1931- ), Глен Гулд (1932-1982), Филип Антреман (1934- ) и Ван
Клайбърн (1934- ); брилянтните им изпълнения са запазени с по-
голяма достоверност поради по-високото ниво на съвременните
записи.
Днешните пианисти свирят на фантастични трим етрови
концертни рояли, записвани са с п ом ощ та на най-новите
електронни устройство и м огат да се слушат в домашни условия
на ком пактдискове и дигитални аудиокасетофони. Сред
съвременните виртуози трябва да споменем Алдо Чиколини
(1925- ), Томас Вазари (1933- ), Владимир Ашкенази (1937- ),
Кристоф Ешенбах (1940- ), Даниъл Баренбойм (1942- ), Мъри
Перайя (1947- ), Гарик Олсон (1948- ), Емануел Акс (1949- ),
Александър Торадзе (1952- ), Джеймс Рафаел (1953- ), Иво
Погорелич (1958- ), Луи А орти (1959- ), Кристиан Цимерман
(1956- ), Сесил Лика (1961- ), Густаво Ромеро (1965- ) и Евгений
Кисин (1971- ).
Подобно на много други инструменти, пианото завладява
позиция и в попмузиката; имена като композитора С кот Джоплин,
изяВил се в областта на рагтайма, видните джаз-музиканти Джели
Рол М ортън, ф а т с Уолър, А р т Тейтъм и певецът-пианист Н а т
Кинг Коул, никога няма да бъдат забравени.
Изпълнителите на камерна музика,
подобно на кралските особи и
актьорите, не могат да отлагат
както появата, така и оттеглянето
си от сцената..."
Ейдриън Бъб (1973- )
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Камерната музика: лично преживяване
н азван и ето на к ам е р н ата музика произлиза о т

италианската дума camera („стая“); тъ й като първоначалното й
предназначение е да се изпълнява 8 частен дом или малка зала.
Съвременната акустика обаче дава Възможност на камерната
музика да се чуВа добре и В огромни зали, так а че смисълът на
понятието се е променил и понастоящем с него се обозначават
произведения, предназначени за малки групи о т инструменти. Всеки
изпълнител има отделна партитура, за разлика о т оркестрите, в
които цели групи сВирят едни и същи ноти.
Най-ранните камерни произведения са предназначени за Вокално
изпълнение без инструментален съпровод; през 14-16 век групи о т
певци изпълняват пасторални, любовни или алегорични песни,
наречени мадригали. Впоследствие се появява так а наречената
трапезна музика - произведения, сВирени на струнни инструменти
о т музиканти 6 благороднически домове, докато знатните особи
са на трапезата. Към края на 16 Век композиторите започват да
създават произведения за два или повече инструменти; так а се
ражда предшественичката на симфонията - сонатата.
Соната
С онатата е инструментално произведение о т три или четири
части с контрастно темпо. Италианският композитор Доменико
Скарлати (1683-1757) е автор на повече о т 600 сонати; със
свободния си сти л и оригиналното използване на клавишни
инструменти той проправя пътя на всички свои последователи.
Много о т творбите му продължават да се изпълняват и в наши
дни; съвременното пиано им придава още по-ефектно звучене.
Йохан Себастиан Бах (1685-1750) създава ш ест дартити за
неакомпанирана цигулка, които о с та в а т ненадминато изпитание
за ум енията на изпълнителя ( п а р т и т а т а е ранна форма на
со н атата).
Франц Йозеф Хайдн (1732-1809) написва осемдесет и две
сонати за комбинация о т инструменти, като например две цигулки,
виола и виолончело; той въвежда класическата форма, с което си
спечелва почетното прозвище Даща на сонатата“.
Лудвиг ван Бетовен (1770-1827) е автор на трий сет и две
сонати за пиано, които се изпълняват и днес. Най-известни сред
тях са Дпасионата“, Д уш ат а“ и ,Патетичната“ сонати.
Л ист има само една соната сред огромния си брой произведения
за пиано.
Несравнимият поетичен стил на Шопен намира отражение в
тр и сонати за пиано и една за пиано и виолончело.
Рахманинов също създава соната за виолончело.
Измежду всички сонати за пиано и цигулка, тази на Цезар
франк е една о т най-прекрасните.
Квартет
Най-популярното съчетание о т инструменти в камерната
музика е струнният квартет, който обикновено се състои о т две
цигулки, виола и виолончело. Със своите осемдесет и четири
к в ар т е т а Хайдн .стои начело на списъка на творците, създали
произведения о т този тип; с това той прибавя към многобройните
си „звания“ и прозвището „Баща на струнния квартет“. Моцарт
е автор на двайсет и три струнни квартета, два к в ар тета за
пиано, два - за флейта и един - за обой. Бетовен написва двайсет
струнни квартета; тези о т по-късния му период и днес се радват
на голяма известност.
Много композитори са използвали тази музикална форма.
Следният списък включва квартети те, смятани за най-популярни:
Камерната музика: лично преживяване 283
Шуман: „Ла мажор, Опус 41, N0. 3“.
Брамс: „До минор, Опус 51“ Той е автор и на три к вар тета за
пиано.
Бородин: „N0. 2 в ре мажор“. Т р ета та част на този к в а р т е т
е прочутото Доктюрно“.
Чайковски: „Ре мажор, Опус 11“.
Равел: „фа мажор“
Дебюси: „Сол минор, Опус 10“.
Дворж ак: „ф а мажор, Опус 96“. Подзаглавието на този
к в а р т е т е ,Американски“, тъй като е написан по време на едно
о т ч ести те посещения на композитора в Съединените щати.
Сметана: „Ми минор“, автобиографичен квартет, наречен още
„Из моя живот“.
Росини: „Си бемол“, създаден, когато композиторът е едва
дванайсетгодишен!
Трио, квинтет, октет и други

Струйното трио се състои о т цигулка, виола и виолончело.
Едно о т най-прекрасните произведения о т т о з и вид е
Дивертименто в ми бемол“ о т Моцарт. Той е автор и на трио
за кларнет.
Триото за пиано се състои от пиано, цигулка и виолончело.
Триото „Ерцхерцогът“ о т Бетовен, както и тези о т Ш уберт,
Брамс и Чайковски, са истинско удоволствие. Рахманинов също
създава две такива творби, които се отличават с модерното си
звучене.
Струнният квинтет всъщ ност е квартет, към кой то е
прибавена още една виола или виолончело. Н ай-и звестното
произведение о т този вид е Шубертовият квин тет Дъстървата“,
основан на една о т неговите песни. Брамс е автор на два струнни
квинтета.
К в и н т е т ъ т за пиано се състои о т струнен к в ар те т и пиано.
Дворжак написва две творби в тази музикална форма.
Понякога към; к в ар те т може да се прибави един различен солов
инструмент, като например кларнет. Моцарт, Карл Мария фон
Вебер (1786-1826) и Брамс създават квинтети, използвайки това
съчетание.
Същ ествуват още и секстети, септети, октети, нонети и
децемети. Брам с композира два струнни с е к с т е т а . Най-
популярният о к т е т е Менделсоновият „Октет в ми бемол за
струнни инструменти“ - изключително зряла и мелодична творба,
написана, когато авто р ъ т й е само на шестнайсет години.
В заключение може да се каже, че камерната музика е лично
преживяване. Всеки почитател на музиката, който иска да си
състави колекция о т камерни произведения, трябва сам да открие
тези, които с ъ о т в е т с т в а т на неговата индивидуалност.
живея ли - значи композирам ,
композирам ли - значи живея. “
Гусшав Малер (1860-1908 г.)
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Симфониите-най-внушителните музикални
произведения
^Въпреки че симфонията е едно о т дългите ц сложни музикал

ни произведения, най-известните и любими сред тях са лесни за въз
приемане, тъ й като са изпъстрени с теми, които почти всеки е
чувал някъде.
Ранните симфонии са съвсем кратки и следват твърдо-уста-
новенй правила: съ стоят се о т четири части, в т о р а та о т които
е бавна, т р е т а т а -с к е р ц о ,й първата и ч е т в ъ р т а т а - бързи. Хайдн
и Моцарт са нахвърляли набързо симфониите си, тъ й като техни
т е работодатели благородници са искали нова композиция всеки
път, когато посрещали гост на вечеря. Франц Йозеф Хайдн (1732-
1809 г.) е работил за три поколения унгарски князе и е създал 104
симфонии, с което си е спечелил т и т л а т а „баща на симфонията
Напоследък се забелязва постепено нарастване на интереса към
огромното му творчество. Симфония N 0. 88 е сред най-ведрите на
Хайдн. Франц Ш уберт е заимствал доста некоректно игривата
т е м а о т последната ч аст за финал на своята Шеста Симфония,
написана през 1818, девет години след см ъ р тта на Хайдн. Не е имал
повод за безпокойство, тъй като в онези времена авторските пра
ва не са били много ясни.
Магията на Моцарт
Моцарт, за когото мнозина научиха повече о т пиесата и фил
ма Дмадеус“, създава само четиридесет и една симфонии, макар
много да се говори, че е написал повече. Можете да чуете някоя о т
последните десетина, които е съчинил, почти всеки път, когато
включите радиото си на вълните на м естната станция за класи
ческа музика или отидете на следващия концерт в най-близката
зала.
Последните му симфонии печелят най-често симпатиите и за
държат най-дълго вниманието. По-ранните са някак стилизирани
- то й написва Симфония N0 . 1 на осем години. Дори в момента,
когато ч е т е т е тези редове някъде някой оркестър свири мелодич
н ата Симфония N 0. 29, или популярната N 0. 35 (наречена на името
на негово приятелско семейство - Дафнер“), или N 0 . 39 (горещо
препоръчвана) или най-любимата N0. 40, или последната N 0. 41, из
вестна под името ,Д)питер“, според някои най-добрата.
За да навлезете в нещата, започнете с N 0. 40. Темпото на пър
вата ч аст ще поддържа идеално ритъма ви, ако ти ч а те за здраве
(или яздите кон в лек галоп) със слушалките на уокмъна на ушите.
В то р ата част е спокойна и величествена, и може чудесно да ви
послужи като оправдание да забавите ритъма преди да полетите
отново с устрема на последните две части. Първото й изпълнение
е на 25 юни 1788 г. Симфония Nо. 40 получава следната весникарска
рецензия: „Внушителната картина на един ум, обхванат о т с тр а ст
... Колкото и пъти да чуете това произведение, т о винаги въздейс
т в а - всеки п ъ т завладява неудържимо слушателя и го увлича след
себе си...“ Тези думи са вее още в сила.
Някои може би се п и т а т колко ли още творби можеше да съз
даде Волфганг Амадеус, ако ж и в о тъ т му не беше угаснал през
1791 г. на трийсет и п ет годишна възраст. 1991 г. беше посветена
на този невероятен гений. С отпразнуването на 200 годишнината
о т см ъ р тта му музикалният свят бе буквално наводнен о т него
в и т е ‘музикални произведения на фестивали, концерти и с наскоро
издадени записи.
Истинският гений на Моцарт съумява да сътвори оригинал-
на и удивително мелодична музика в рамките на ограниченията,
налагани о т класическия период, но е трябвало да се появи Бето
вен, за да скъса тези вериги и да даде на симфонията свободата да
се превърне в онази грандиозна форма, която т я представлява през
епохата на романтизма.
Симфониите 287
Могъществото на Бетовен
ЛудВиг се появява на сцената през 1770 г., когато Моцарт и
Хайдн са били в стихията си, и я напуска през 1827 г., когато вече
са измайсторили по-хубаво пиано и Наполеон е прекроил к ар т а та
на Европа.
Веднъж, когато посещава Виена като юноша, Бетовен свири
пред Моцарт, за когото се твърди, че казал: „Някой ден този млад
човек ще вдигне много шум по света.“ През 1792 г. Бетовен става
за около една година ученик на Хайдн. По повод на то ва един о т
най-големите му ментори, граф Валдщайн, прави следния комен
тар: „С помощта на усърден труд ще получиш духа на Моцарт о т
ръцете на Хайдн.“ Но се оказва, че Лудвик е гений сам по себе си и
неговия дух т ъ р с я т следващите поколения.
Бетовен пише девет симфонии, най-често изпълняваните о т
които Са Трета, Пета, Шеста, Седма и Девета. Т ретата, „Бро
йка“, първоначално посветена на Наполеон, се изпълнява за първи
пъ т през 1805 г. под диригентството на композитора. Критика
т а се нахвърля върху произведението с думи к ато „странно“ и
„разюздано“ и т е се прибавят към нормалните реакции по повод
нещо различно, във всяка една област. Приятелите му обаче са
улучили право в целта, предсказвайки, че този невероятен шедьо
вър „ще има същото въздействие дори и след хиляда години“.
Петата симфония е позната с първите си четири т а к т а , ко
и то по морзовия код представляват: „точка-точка-точка-тире“
или „V“. През В тората световна война е известна под името „Сим
фония на победата“, но според самия композитор встъпителните
т ак т о в е олицетворяват Съдбата. Може би е така, защ ото е на
писана през 1803 г., когато вече е замислял самоубийство, след ка
т о лекарите са му казали, че неговата глухота е неизлечима и ще
се влошава. Тази симфония блика о т живота, който за наше щас
ти е композиторът е решил да не изостави. В нея няма скучни мо
менти. Музиката се лее и т е понася по течението на своя въз
торг, като т у се носи стремглаво по бързеите, т у плава спокойно
с по-кротките течения. Лесна е за възприемане, бързо се харесва и
е сред творбите в симфоничната литература, които о с та в я т у
слушателя по-дълбоко впечатление о т много други. В нея наисти
на отеква решимостта на твореца да не оставя Съдбата да го
победи.
В своята Ш еста Дасторална“ симфония Бетовен дава заг
лавие на всяка о т частите. Първата е „Събуждане на ведри чувст
ва с пристигане на село“. Композиторът обича да пътува из пок
райнините на Виена. Преди да се появят автомобилите и магист
ралите, или бръмченето на самолетите, селото наистина е в ря
зък кон траст с Врявата и мръсотията на града. Тук Бетовен на
мира известно облекчение о т бученето в главата си. Във втора
т а част, „Сцена при потока“, можем да си го представим как по
чива на уханната трева и наблюдава кристално ч и стата вода, ко
я т о тече по загладените о т времето речни камъчета. Т р етата
ч аст ни отвежда при ,Дародно веселие“. По онова време, без съв
ременните средства за комуникация, е имало огромна разлика между
начина на живот на селяните и този на гражданите. Селяните са
живеели просто, щастливи о т своя бит и традиции
Музиката пресъздава танците им. Чуваме теж к и те обувки
на планинците и свирнята на стар фаготист, който знае само две
ноти.
В ч е т в ъ р т а т а част се извива буря, която в изпълнение на ор
кестъра звучи съвсем реалистично (без електронни ефекти) с по
мощ та на стенещи басове, пискливи пиколи, пронизителни цигул
ки, отекващи тромбони и оглушителни тимпани. Стигнала кул
минацията си, музиката се успокоява и навлизаме в п е т а т а част
- „Овчарска песен“. След бурята идва време за щастие и благодар
ност. Небето се прочиства, пастирите и танцьорите излизат о т
заслоните си. Водните порои се успокояват и потичат в плавни
поточета. Лъчите на залязващото слънце п отап ят поля и гори в
златисто Великолепие/Нищо не липсва - жива картина о т мело
дични звуци - композирана о т човек, който почти не чувал.
Седмата симфония завладява постепнно с всяко следващо слу
шане. Най-много привлича вто р ата част, чиято красота задълго
не ви оставя и по време на която е препоръчително да седите спо
койно или да я слушате в онези редки моменти на отмора, когато
лежите на дивана със затворени очи и оставяте музиката да пре
чисти отегчението о т живота о т всяка клетка на тя л о т о ви.
Девета симфония (с хор) е последната на Бетовен. Трябват
му ш ест години и половина, за да я завърши, както поради факта,
че изпипва нещ ата си, так а и защото през този период пише и дру
ги творби. Трийсет и една години по-рано, когато е на двайсет и
три, има идеята да използва „Ода на радостта“ на големия немски
поет Фридрих Шилер. Точно нея чуваме в последната част, къде
т о за първи пъ т се използва хор в симфонично произведение. Ефек
т ъ т е невероятен - сякаш слушаме тържествена възхвала на Бе
товен, бога, в когото хората так а сгцрастно вярват. Първите
тр и части, всяка о т които сама по себе си е облагородяващ шедьо
вър, ни водят до прага на тази радост. Каква горчива ирония, че
композиторът дирижира на премиерата (7 май 1824 г.), без да мо
же да чуе и то н и трябва да го обърнат с лице към публиката за да
„види“ оглушителните аплодисменти.
Очарованието на Чайковски
Прескачаме до следващия крайпътен камък на симфоничната
музика. Трябва да минат четиридесет години, за да стигнем до
висините на романтизма. Пъотър Илич Чайковски започва да твори
велика музика в началото на ш ейсетте години на деветнайсти век,
по същото време когато американците леят кръв по бойните по
л ета на Гражданската война.
Макар че води съществувание на „уединен“ хомосексуалист, със
съпътстващ ите го отчаяние, самоизмъчване и нервни разтройс-
тва, Чайковски успява да създаде невероятно красива музика,
О т ш естте, изпълнени с драматизъм симфонии, Четвърта,
Пета и Шеста определено са ч аст о т всяка истинска колекция о т
класическа музика.
Също като Бетовен, Чайковски вярва в Съдбата, но докато
първият е решен да се пребори с нея, т о втори ят се чувства съкру
шен о т силата й. За него ж ивотъ т е „редуване на неумолимата
действителности... илюзиите за щастие“ с „вълни, които ни блъс
кат, докато морето (см ъртта) ни погълне“. Въпреки тази мрач-
на философия, т р и т е симфонии преливат о т живот и мелодичност.
Скерцотб в т р е т а т а част на Четвърта се изпълнява почти из
цяло в пицикато - изпълнителите на струнните инструменти не
използват лъковете, а само дърпат струните. О т тях струи не
подправена мелодична енергия. По същия начин прекрасният валс
о т т р е т а т а част на Пета симфония носи жизнерадостно изящес
т в о и р адост. Шестата симфония е озаглавена на френски
,^а1еНдие“ (Патетична) о т брата на Чайковски, Модест, в деня
след премиерата, на 28 октомври 1893 г. През 1941 г. т е м а т а на
първата ч аст е използвана за лирична любовна песен - „Звездна
нощ“. Толкова о т нейните богати сантиментални теми са изпол
звани в различни филми, че тази симфония моментално звучи поз
нато. Над нея не виси сянката на см ъртта, макар т я да грабва
композитора седмица след премиерата, защото явно е пил непре-
варена вода по време на епидемия о т холера. В ,Датетична“ няма
нцщо патетично. К акто цялата музика на Чайковски, т я изобил
ства о т богати хармонии, които с ти га т право до сърцето.
Брамс: последното от трите „Б“

Излиза, че колкото по-интересни са ставали симфониите, ком
позиторите са работели по-дълго върху тя х и не са създавали т о л
кова много на брой. Йоханес Брамс е композирал само четири, но
нито една о т тях не загубила очарованието си. Той пише първата
си симфония чак на 43 години, но си е струвало да изчака. Остана
лите тр и са също така вълнуващи и сгряващи душата.
Прозвището „Трите Б “ се отнася за Бах, Бетовен и Брамс.
Макар че е обграден о т романтици, за своите по-големи музикал
ни произведения Йоханес Брамс се обръща към класическите фор
ми. Той твърди, че чувствал как зад него крачи т и т а н ъ т Б ет о
вен. Но не е в състояние да върне времето докрай назад, нито пък
да остане незасегнат о т чувствения плам на онези времена. Около
него Берлиоз и Вагнер са заети да внасят радикални промени в сти
ла на съвременната оркестрова музика и опера, а пък Л ист непре
къснато зарежда композициите си за пиано с екстровертна пищ-
ност.
Друг елемент о т музиката на Брамс е градът, в който живее.
Виена е била и продължава да бъде особено място, с уникални т р а
диции. Брамс харесва много валсовете на съвременника си Щраус и
също написва много валсове за пиано или две пиана. Виена - където
живеят Хайдн, Моцарт, Бетовен и Шуберт - помага да се оформи
европейската музика, така както Нащвил оформя тенденции в кън-
тримузиката или Д етрой т - стила „Мотаун“ или Нови Орлеан -
джаза. Виена е също град, който се слави със своя горчиво-сладък
романтичен лиризъм, иначе известен като schmaltz (сантиментална
песничка).
Всъщност Брамс привлича най-много не с педантичното съ
вършенство на структурата, а със сантим енталността на музи
к ата си. К акто казва един изследовател на симфониите му: „Чо
век би могъл да изпее всяка ч а с т ... като че е една цяла непрекъсна
т а мелодия.“
Прочути и лкбими
Някои о т останалите най-известни симфонии, които са събу
дили любов още б т първо слушане:
ФРАНЦ ШУБЕРТ (1797-1828): Симфония Ио. 6, N 0. 8 (,Дедо-
вършена“) и N 0 . 9 (известна под името „Велика“). Живял дори по-
малко о т Моцарт, роденият във Виена Шуберт успява да създаде
купища музикални произведения, някои о т които може и още да не
са намерени. Макар да живее в града на Бетовен, младежът е пре
калено стеснителен, за да се натрапва, и двамата никога не се сре
щ ат, но сти л ъ т на Щуберт, както и този на неговия идол, отх
върля оковите на класицизма и се потапя в романтизма. Тези сим
фонии, както и останалите творби на композитора звучат под
веждащо лесни за възприемане и човек не си дава сметка за талан
т а , който се крие зад развитието на тем и те, зад мелодиите, ко
и то разцъфват с топлота и хармония,
фЕЛИКС МЕНДЕЛСОН (1809-1847): Симфония N 0 . 4 И т а
лианска“. Един о т най-блестящите и прочути композитори на ро
мантизма, Менделсон пише тази своя дивна, жизнерадостна творба
след едно пътуване до Италия. Произведението може също да се
слуша с добре закрепени слушалки докато т и ч а те за здраве.
РОБЕРТ ШУМАН (1810-1856), щастлив съпруг на Клара и спон
сор на младия и тогава още неизвестен Брамс. .Първата му симфо
ния - ,Дролет“ и Т р ета та - „Рейнска“ са може би най-известни
сред неговите лесни за възприемане композиции.
ЦЕЗАР ФРАНК (1822-1890): „Симфония в ре минор“. Този бел
гийски композитор пише само тази симфония, но нейните прекрас
ни мелодични редове са издържали изпитанието на времето. Тя е
едно о т любимите концертни изпълнения.
АНТОНИН ДВОРЖАК (1841-1904): Симфония Мо. 9. „Из но
вия свят“. Протеже на Брамс, чешкият композитор прекарва мно
го л ета в Спилвил, Айова. Симфонията е изтъкана о т американс
ки фолклорни мотиви. В основата на в то р а та част е трогател
ният спиричуал „Завръщане у дома“, който е използван във филма
„Змийското гнездо“ (1948 г.).
ХЕКТОР БЕРЛИОЗ (1803-1869): Въпреки че е роден в начало
т о на епохата, този французин проправя пътя на Вагнер и модер
ните композитори с начина, по който използва инструментите и
с огромните си оркестри. Неговата „необуздана“ и „различна“ „фан
тастични симфония“ (1830 г.) завладява отведнъж музикалния
свят. Тя отразява чувствата му към една актриса, в която е бе
зумно влюбен. Смята се за първата „програмна“ симфония, защо
т о следва определен сюжет. Композиторът е озаглавил и описал
п е т т е части, всяка о т които представлява сън след употреба на
опиум. Накрая героят е обезглавен и в последната част вижда лю
бимата си като вещица, която танцува на магьосническа оргия.
Най-познато звучи в то р а та част, която представлява жив, весел
валс.
КАРЛ ГОЛДМАРК (1830-1915): Симфонията Селска сват
ба“ (1876 г.). П е т т е части са пропити с вълшебна фолклорна музи
ка о т родината на композитора - Унгария, както и о т осиновила
т а го Австрия. Мелодична и колоритна, тази творба определено
завладява о т първо слушане.
Ж ОРЖ БИЗЕ (1838-1875): Симфония в до.. Известен с опера
т а си Иармен“, единствената му симфония е откри та чак през
1932 г. Наситена с живи хармонии, т я е написана (учудващо) на 17
години, когато композиторът е бил все още студент. Използвана
е за основа на балета на големия хореограф Жорж Баланчин.
АЛЕКСАНДЪР БОРОДИН (1833-1887 г.): Симфония N 0. 2.
Един о т петим ата композитори, чиято цел е да направят руска
т а музика толкова позната, колкото и западноевропейската, но
най-известен с Д7оловецки танци“ о т операта ,)Княз Игор“. Пове
чето о т най-добрите му произведения с т а в а т популярни покрай
мюзикъла къ см ет “ (1944 г.) ( филмиран през 1955 г.). Симфония
N 0. 2 е изпълнена с познати теми. Струва си човек да чуе запис на
„Късмет“, за да се запознае с Бородин.
НИКОЛАЙ РИМСКИ-КОРСАКОВ (1844-1908): Симфония N 0.
2 ,/\нтар“ има за основа фолклорната легенда за арабския отшел
ник, който спасява газела о т ужасна хищна птица. Газелата разк
рива на Антар, че е самодивска княгиня и му позволява да се качи
тр и пъти на коня на желанията, които символизират Отмъщени
ето, В ластта и Любовта. Музиката се лее и се харесва лесно още
о т първи път.
ВАСИЛИЙ КАЛИННИКОВ (1866-1901): Неговата приятна
Симфония N 0 . 1, как т о и ,/^нтар“ на Римски-Корсаков, се изпъл
няват твърде рядко. Излизането и на компакт диск може би озна
чава, че е на п ъ т да получи заслуженото признание.
КАМИЙ СЕП-САНС (1835-1921) - е дете-чудо като Моцарт.
Кариерата му на един о т водещите френски музиканти обхваща
почти 70 години. Третата му и последна силгфония е поставена за
първи път в Лондон на 19 май 1886 г. Тя е уникална с това, че слива
първите и последните две части и с това, че използва две пиана и
орган к ато част о т оркестрирането. О т нея се носи нещо о т Бах,
особено във възторжения финал.
АНТОН БРУКНЕР (1824-1896) не получава признанието на ав
стрийския си съвременник Брамс. Може би защото неговата вну
шителна музика е много трудна за възприемане. О т д е в ет те му
симфонии Четвъртата Романтичка“ &най-популярна и дава въз
можност на слушателя да помечтае, носен по течението й.
ГУСТАВ МАЛЕР (1860-1911) повлиява на модерните компо
зитори, които идват след него. В основата си традиционна, музи
ката, му е т у нежна и детинска, т у е в състояние да ви помете с
грандиозна оркестрация. Първата му симфония (премиера в Буда
пеща, 1889 г.) се нарича „Титан“ Тя е наистина исполинска и въ
одушевена творба,· чиито тем и варират през младежката невин
ност и пораженията на зрелостта, до победата на живота над
с м ъ р тта .
ЯН СИБЕЛИУС (1865-1957), музикалното въплъщение на Фин
ландия, добавя към духовното наследството на родината си ори
гинални музикални произведения, в основата на които леж ат древ
ни легенди. На премиерата в Хелзинки на 3 м ар т 1902 г. дирижира
Втората си симфония. Макар и с отенъци отЧайковски, това си е
чист Сибелиус, с дъха на тъм ни те борови гори и хилядите ледени
кристални езера на любимото му отечество.
ДМИТРИИШОСТАКОВИЧ (1906-1975) -творческият му жи
в о т съвпада с комунистическия режим в Русия. Въпреки че не е ра
дикален модернист (стил, който не е по вкуса на режима), на ня
колко пъти има неприятности заради дръзки нововъведения. Пе
тата му симфония е изпълнена с ч и стота и сила. Тя определено е
нещо, към което трябва да привикнеш. За да оцени Шостакович,
човек трябва да познава ветераните толкова добре, че вече да из
питва необходимост о т нова тръпка.
Веднъж свикнете ли да се наслаждавате на тези „основни“ сим
фонии, съвсем естествено ще дойде и желанието да чуете и други
произведения о т същите композитори. Имено това е вълнуващо
т о в класическата музика - на човек никога не му омръзва да слуша
любимите си неща отново и отново, а винаги има какво още да чуе.
„Концертите са затова да изпитат
умението на виртуозни солисти
в драматична последователност ,
предавайки вярно музиката . “
Хедър Бухман, тромбониспжа
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Концертите - възможност да се покажеш
_1\х>нцертът е музикално произведение за солово инструмен

тално изпълнение, съпроводено о т оркестър, което се състои о т
три части. Повече о т 250 години концертите са извънредно попу-
лярна музикална форма, вероятно защото е в природата на човек
да иска да покаже, че е много добър в нещо. Когато музикантът
овладее инструмента до съвършенство, той има нужда о т музи
ка, която да изпита способностите му. Концертът за пиано, ци
гулка, виолончело, флейта, кларнет или тром пет изпълнява точ-
но тази роля. За един водещ изпълнител по-добро о т то в а няма.
Във фокуса на прожектора

Във всеки концерт има нещо, което хвърля още по-ярка свет
лина върху изпълнителя - каденцата. Обикновено т я се намира бли
зо до края на първата част и на това място оркестърът спира да
свири и солистът разполага с цялата сцена. Блестящи пасажи, бър
зи разходки по инструмента, зашеметяващи пасажи, изградени вър
ху теми о т концерта дават възможност на изпълнителя да про
яви, тал ан та си. Каденцата обикновено завършва с трела, която е
сигнал за диригента оркестърът отново да засвири.
Каденците се използват за първи п ъ т през седемнайсети век
295
о т оперните певци, които по онова време пеят до голяма степен
каквото си искат - понякога дори арията не е о т същата опера.
До края на деветнайсети век композиторите не пишат каденци;
о т солистите се очаква да ги съчинят в момента. Чудесно, стига
музикантът да е добър импровизатор, но често еф ектъ т на кон
церта се съсипва о т изпълнители, които монотонно свирят безк
райни и безвкусни импровизации. Това принуждава композиторите
да н оти рат свои собствени каденци. Моцарт е един о т първите,
които постъпват по този начин.
Концертите дават възможност и на автора да покаже уме
нията си. Много о т тях са писани специално за някой утвърден
изпълнител. Големият музикант на деветнайсети век Иозеф Ио-
ахим вдъхновява Брамс да създаде единствения си концерт за ци
гулка. Роберт Шуман пише единствения си концерт за своята съп
руга Блара, спечелила си о т малка славата на именита пианистка.
Оригинални изпълнители
П о ет о пиано ... това съм самият аз,
моят майчин език, моят живот. “
ф е р е н ц (Ф р а н ц ) Л и с т (1 8 1 1 -1 8 6 6 )
Много композитори са отлични инструменталисти, например

Моцарт, Бетовен, Лист, Шопен, Менделсон, Брамс, Григ, Рах-
манинов правят успешни кариери като пианисти. Паганини е изк
лючителен цигулар, както и Фриц Крайслер, макар последният да
не е написал нито един концерт. Цезар франк е професионален ор-
ганист, което му отнема о т времето за композиране, е т о защо
творчеството му е впечатляващо, но оскъдно. Повечето жени-
композитори са били и все още са изпълнители. Т алан тът на съв
ременните композитори-солисти се запечатва на записи, филми и
видеокасети.
От тенекиеното дрънчене до Внушителното

звучене
Един о т най-ранните автори на концерти държи също и ре
корда по количество: АНТОНИО ВИВАЛДИ (1678-1741) има над
четиристотин концерта за всички по-важни за времето си инст
рументи.
БАХ пише концертите си за клавишни инструменти по моде
Концертите —възможност да се покажеш 297
ла на Вивалди, но шъй като клавесинът, чието звучене напомня
дрънчене натенекия, е единственият по онова време солов инстру
мент, т о оркестрите, състоящи се предимно о т струнни инстру
менти, трябва да не са прекалено големи, за да не го заглушават.
Около 1750 г. подобреният вариант на пианото започва да из
мества цигулката като любим солов инструмент, а в същото вре
ме към струнните се прибавят медни и дървени духови инструмен
т и и тимпани (литаври). Това дава на Хайдн, Моцарт и Бетовен
по-широк диапазон за работа. А когато Шуман, Шопен, Л ист,
Брамс, Григ, Чайковски и Рахманинов пишат концертите си, голе
м ият концертен роял е достатъчно мощен да се състезава с ор
кестъра. В резултат на това в световните концертни зали зазву-
чават по-големи и по-драматични произведения.
Най-големите концерти за пиано

Цяло предизвикателство е да подредиш концертите за пиано,
според популярността им. Е т о някои о т водещите в класациите
за изпълнение.
СЕРГЕЙ РАХМАНИНОВ: Концерт за пиано N0. 2 в до минор
обикновено застава на първо място, (това беше първата плоча,
която купих със собствени пари!). И сторията на този концерт
звучи като измислена. Композиторът се лекувал о т депресия при
московски лекар, който използувал хипноза и непрекъснато повта
рял на своя „спящ“ пациент: „Ще започнете да пишете своя кон
церт ... ще го напишете с голяма лекота. Концертът ще е превъз
ходен.“
На 9 ноември 1901 г. в руската столица е изпълнен за първи
път този концерт, посветен на лекаря Николай Дал, на пианото е
самият автор. К онцертът има огромен успех, на който продъл
жава да се радва. Освен че е използван за музикален фон на няколко
филма: „Кратка среща“ (1945) и „Винаги съм те обичал“ (1946),
както и ,жапсодия“ (1954) с Елизабет Тейлър, о т него се раждат и
три песни. ,$1исля за теб“ (1941) е породен о т първата част, „Съв
сем сам“ (1975) на Ерик Кармен - о т втората, а т е м а т а о т т р е
т а т а ч аст се превръща в популярната о т четиридесетте години
„Пълна луна и празни ръце“
Един о т претендентите за първото място е ,Концерт за пи
ано в ла минор“ на Григ. ЕДВАРД ГРИГ (1843-1907) е за Норвегия
онова, което е Сибелиус за Финландия: музикалното олицетворе
ние на своята страна. Той пише единствения си концерт на двадесет
и п е т години. Също както и П е т а т а симфония на Бетовен, това е
едно о т произведенията, които всеки е чувал някъде. Дълго е само
двайсет и девет минути и е изпълнено за първи път на 3 април 1869
г. в Копенхаген, където композиторът е солист. Популярността
на концерта се гарантира, когато ференц (Франц) Л ист, най-про-
ч у ти я т по онова време пианист, засвидетелства одобрението си.
След решителните встъпителни акорди концертът се лее ка
т о чиста поезия о т звуци. Няма напрежение, няма сенки, само слън
чева светлина и нежност, които достигат своята връхна точка в
м еката и галъовна втора част. Последната част е в ритъма на
норвежки народен танц, който ни оставя във ведро, приповдигна
т о настроение. Също както и.в случая с Бородин и „Късмет“, най-
доброто о т музиката на Григ звучи в мюзикъла „Песента на Нор
вегия“ о т 1944 г., Бродуейска версия за живота на композитора.
Филмът е направен през 1970 г.
Тъй като е също така кратък (трийсет минути), на обрат-
н ата страна на плочата с концерта на Григ обикновено ще откри
е т е единствения концерт на РОБЕРТ ЦГУМАН, и той в ла минор.
Изпълнен за първи п ъ т о т жена му Клара на 4 декември 1845 г.,
той се отличава с бодра ритмична стъпка и бързо се харесва.
Концерт No. 1 за пиано в си бемол минор на ЧАЙКОВСКИ, на
чиято примиера в Бостън на 25 октомври 1875 г. свири немският
пианист Ханс фон Бюлов, е много по-голямо произведение. Пожън-
ва моментално успех. Гръмкото встъпление, забързаните струн
ни и открояващите се медни инструменти са типични за Чайков
ски и събуждат чувства, вариращи о т най-мрачна тъ га до ликува
ща радост.
Диригентът Фреди Мартин използва първата част като сиг
нал на своя оркестър Под формата на песента „Тази вечер обича
ме“, която достига първо място в радиопредаването „Хитпарад“
на 7 декември 1941 г., деня, когато японците бомбардират Пърл
Харбър и Съединените щ ати влизат във В тората световна война.
Най-известните концерти за пиано на БЕТОВЕН са Трети
ят и Петият. В Третия му концерт, писан през 1800 г., за първи
п ъ т проличава в по-голяма степен героичният му стил. Той свири
на премиерата във Виена на 5 април 1803 г.. П е ти я т концерт, на
речен „Императорът“ неизвестно о т кого, е композиран през
1809 г., когато Наполеон окупира Виена. Въпреки че до края на го
дината се подписва мирен договор, премиерата в този град е едва
през 1812 г. Солист е Карл Черни, написал познатите на всички
упражнения, както и няколко концерта за пиано.
Трудно е да се каже как точно се подреждат о т т у к н ататъ к
концертите за пиано в тази класация, за това най-добре е просто
да ги изредя, а вие сами ще си изберете кои са ви най-любимите.
Всеки един о т тях е типичен за композитора, който го е писал и
много мелодичен. Всяка нова плоча свидетелства за популярност
т а им.
О т двадесет и д еветте концерта за пиано на МОЦАРТ - той
също т а к а пише един за две пиана и един за три - No.. 21 (чиято
тем а е използвана през 1967 г. в шведския филм „Елвира Мадиган“)
и No. 23 са най-често изпълняваните.
Двайсет и две години делят двата концерта за пиано, написа
ни о т БРАМС. С в е тъ т не е узрял за „брамсовото“ звучене, кога
т о на 27 януари 1859 г. младият композитор свири на премиерата
на първия си концерт. На първото изпълнение на втория му кон
церт на 9 ноември 1881 г., където отново е солист, Брамс е вече
почитана фигура и музикалният свят е попривикнал с неговия стил
„тежка категория“. Днес и двете творби присъстват в реперто
ара и ако човек е слушал достатъчно Брамс, ще усети и оцени т о
зи късен класик.
фЕРЕНЦ (ФРАНЦ) ЛИСТ, когото вече споменахме к ато най-
търсения пианист о т онова време, написва два концерта - през
1855 и 1857 г. Образци на изумително изящество, т е са предизви
кателство за всеки пианист, който няма късмета пръстите му
да и м ат същия огромен обхват като тези на композитора.
МЕНДЕЛСОН съчинява двата си концерта за пиано през 1832
и 1837 г., годината, в която се жени. И двата са леки, очаровател
ни и забавни.
О т п е т т е концерта за пиано на СЕН-САНС No. 2, написан
през 1868 г., е определено най-харесван. Цялата творба просто се
плъзга о т една жива и елегантна тем а към следваща. Произведе
ние, което се харесва о т първи път.
Въпреки че този списък не е по хронологичен ред, оставям лю
бимия си ШОПЕН последен. Неговите два концерта са написани,
когато е на деветнадесет и на двадесет години. Той свири на пре
миерата на втория (който е издаден първи) във Варшава на 17 м арт
1830 г. С дръзките си и в същото време нежни мелодии и къдрави
арпеджи концертите му отразяват неговата виртуозност. През
повечето време оркестърът акомпанира на пианото. Но цялост
ният ефект е ЛЮБОВ - любов към изпълнителя и любов към слу
шателя. Шопен пише също и „мини“ концерт Андате спианато за
пиано и оркестър, който трябва да се прибави към този списък. '
От мЪзикъла до Карнеги Хол

Не бива да пропускаме и нашия американски композитор
ДЖ ОРДЖ ГЕРШУИН. Неговата „Рапсодия в синьо“ (1924), ко
я т о тр ае седемнайсет минути, оркестрирана о т ферд Грофе, съ
що може да се нарече „мини“ концерт. Тя и Концертът за пиано
във фа (1925) са първите музикални произведения, които обединя
в а т джаз и блуз в класически контекст. Композиторът изпълнява
и двете творби в Карнеги Хол и си спечелва шумни аплодисменти.
Гершуин, човекът, който започва е песни за бродуейски мюзикъли и
холивудски филми и се превръща в композитор на класическа музи
ка, си остава феномен. Засега само Ленард Бърстейн е тръгнал по
уникалните му стъпки.
К акто и при симфониите, колкото човек по-добре се запознава
с тези клавирни шедьоври, толкова повече вкусът му се развива и
се превръща в готовност да слуша и други концерти и произведе
ния за пиано. К аталозите със записи преливат о т заглавия.
Концерти за цигулка - да дърпаш най-нежните

сърдечни струни.
„Човек трябва да свири на цигулка с
лк>бов или изобщо да не свири.“
Й о з е ф В е к с б е р г (1 9 0 7 -1 9 8 3 ),
а в с т р и й с к и ци гулар и ю рист
КАЙМ АКЪТ НА СМ ЕТАНАТА
Тъй като цигулката е един о т усъвършенстваните инстру

менти - т я почти не се е променила о т см ъ р тта на големия майс
т о р на цигулки Антонио Страдивари през 1737 г. - концерти за
цигулка има о т около с то години преди пианото да я измести о т
светлината на прожектора.
Има няколко основни любими концерта, които със сигурност
ще накарат най-нежните струни на сърцето ви да з а т р е п т я т в
съзвучие. Сред тях бл естят като скъпоценни камъни първите кон
церти на Менделсон и Брух, както и на Бетовен, Чайковски и Брамс,
всеки о т които е написал само по един концерт за цигулка - всички
в ре мажор.
Концерт N 0 . 1в ми минор на МЕНДЕЛСОН обикновено е пър
вото по-трудно произведение, което изпълнените е нетърпение нап
реднали цигулари се опи тват да изсвирят. Той очарова публиката
на премиерата в Лайпциг на 13 м ар т 1845 г. със съвършеното си
съчетание о т класическа яснота и силни романтични чувства. Ком
позиторът въвежда нещо ново - солистът започва да свири ведна
га вместо обичайното оркестрово встъпление. Друго нововъведе
ние е написването на мелодия, която да служи к ат о м ост към в т о
р а та част, а след това прелива в т р е т а т а без пауза. Менделсон
Концертите —възможност да се покажеш 301
също предпочита да напише цялата каденца, Вместо да разчита
на изпълнителя.
Въпреки че соловата партия не е толкова трудна колкото тези
о т концертите на Брамс или Чайковски, т я все пак е предизвика
тел ство към тал ан та и умението за интерпретация на музикан
т а . Наш ата неспособност да опишем тази прекрасна музика с ду
ми като „свежест на мелодията“, „жизнерадост“, „изящество“ и
„възторг“ може да се преодолее единствено като слушам този
шедьовър. Също като „Гръцка урна“ на Кийтс, тук имаме „непре
ходна красота и радост“
Същото може да се каже и за лирично леещия се Концерт N 0.1
в сол минор (1866 г.) на МАКС БРУХ (1838-1992). Който го чуе
съжалява само за едно - че той е толкова кратък, само двадесет и
п е т минути. Особено т е м а т а на последната част е толкова т р о
гателна, че на човек му се иска, както и с хубавата книга, т я да не
свършва. Популярната „Шотландска фантазия“ е „мини“ концерт
за цигулка.
ЧАЙКОВСКИ трябва да е следващият в списъка. Единстве
ният му концерт за цигулка е първоначално отхвърлен като пре
калено труден за изпълнение. След премиерата на 4 декември
1881 г. един виенски критик твърди, че той е „смърдяща музика“(!).
Мнения като тези скоро се преобръщат на 180 градуса и произве
дението си осигурява почетното място, което заема и днес. Слу
шатели и изпълнители едновременно се наслаждават на вдъхнове
ните спонтанни мелодии, втъкани в богатия гоблен на оркест
рацията, което е един о т отличителните белези на този компо
зитор.
Единственият начин да решим кой да бъде следващият о т две
т е „Б“ е да хвърлим ези-тура, так а че да следваме хронологията и
да започнем с БЕТОВЕН. Единственият му концерт за цигулка е
написан за вече известния двайсет и ш ест годишен виртуоз Франц
Клемент. Премиерата е на 23 декември 1806 г. Отделните части
се определят: 1) „впечатляваща дълбочина“, 2) „съзерцателна“, 3)
„радостна“. Това отново са само думи. Трябва да чуете, за да по
вярвате.
К акто и останалите о т първия ешалон, БРАМС пише само
един концерт за цигулка, след като се консултира с бележития ци
гулар Йожеф Йоахим, който свири на премиерата, състояла се в
Новогодишната вечер на 1879 година. Тук вече нагазваме в по-дъл
боки води, тъй като се сблъскваме с интелектуалното предизви
кателство, отправено о т Брамс към неговите слушатели. Неза
висимо о т то ва мога почти да ви гарантирам, че всяко ново слу
шане ще донесе лични открития, които ще превърнат тази велика
творба в една о т най-любимите за вас.
ВТО РА Ц И ГУ Л КА
В торият ред о т скъпоценни камъни 6 короната о т концерти

т е за цигулка красят:
ХЕНРИК ВИЕНЯВСКИ (1835-1880), полски композитор, чий
т о Концерт за цигулка No. 2 в ре минор гали ухото. Прекрасната
бавна част, наречена „Романс“ често се изпълнява самостоятел
но на рецитали.
Редицата изпълнители, с които са правени записи на Третия
концерт за цигулка (1880 г.) на СЕН-САНС са привлечени о т него
вата мелодичност. Не звучи толкова познато, колкото заслужа
ва, защ ото не се изпълнява достатъчно често на концерти. Не
трябва да се пропускат и миниатюрните му шедьоври за цигулка и
оркестър „Хаванеза“ и „Интродукция и Рондо капричиозо“, които
се радват на множество записи и концертни изпълнения.
В същата категория попада и „Испанска симфония“ на ЕДУ-
АР ЛАЛО (1823-1992). Въпреки че е писана като симфония, ролята
на цигулката се откроява по такъв начин и в п е т т е части на т а
зи творба, че т я спокойно може да се смята за концерт. Посвете
на е на Пабло Сараеате, именития испански цигулар и композитор,
който свири на премиерата в Париж на 7 февруари 1875 г. И зтъка
на о т испански танцови ритми и зашеметяващи солови изпълне
ния, т я е „задължителна“ добавка към вашия списък о т симфонии
и концерти.
НИКОЛО ПАГАНИНИ (1782-1840) е смятан за най-великия
от всички цигулари. Притежавал е три цигулки о т най-добрите
майстори на всички времена - Страдивари, Гуарнери и Амати. (При
тежавал също так а виола и контрабас Страдивари.) Тъй като са
м ият той е изпълнител, цялото му творчество се характеризира
с шключителна виртуозност. Първият му концерт е най-извес
тен. Заради „дяволския“ му вид - коса, щръкнала във всички посо
ки, и тъмни, пронизващи очи, както и почти нечовешките ефекти^
които постигал с инструмента сц, били силно разпространени слу
ховете, че сам дяволът му е дал тази слисваща изпълнителска дар
ба!
МОЦАРТ написва седем концерта за цигулка. Най-често из
пълняваните са No. 3 в сол мажор и No. 5 в ла мазкор, и двата напи
сани през 1775 г. Въпреки че са о т ранните му творби, т е са пълни
с изненади, като например турските теми и изящните менуети.
Другите му по-важни произведения за този инструмент са един
концерт за две цигулки и друг за цигулка и виола.
Ако се върнем назад към БАХ (1685-1750 г.), ще открием два
добре написани концерта за цигулка и най-популярния му Концерт в
ре минор за две цигулки, чиито солови извивки се преплитат с т а
кова ненадминато майсторство, като че ли са два гласа, изпълня
ващи прекрасен дует. Карл Хаас, изтъкнатият музиковед, когото
можете да чуете всеки ден по различните станции за класическа
музика, е казал, че композиторът се познава по вто р ата част. В то
р а та част на този концерт е невероятно възвишена.
ВИВАЛДИ (1675-1741) всъщност променя концертната фор
ма о т концерт за оркестър (кончерто грбсо) като дава откроява
ща се роля на един определен инструмент. За концертите му за
цигулка в ла минор и сол минор е писано в учебника на Сузуки, а
шедьовърът му Годишните времена“, който представлява чети
ри концерта за цигулка, е много напредничав за времето си, защо
т о е програмна музика, описваща разпукването на пролетта, лят-
на буря, есенен лов и вилнеещите зимни ветрове^
Въпреки че не е писал концерти, фРИЦ КРАЙСЛЕР (1875-1962)
трябва да бъде включен във всеки т е к с т за цигулковата музика.
Роден във Виена, този цигулар и композитор се радва на междуна
родна известност. Той приема американско поданство през 1943 г.
Много дълго време, само за да обърка критиците, той приписва
своите прелестни произведения за цигулка на отдавна починали не
известни композитори. Също така прави свободни преработки за
друг инструмент на творби о т Дворжак и Паганини и пише каден-
ци за цигулковите концерти на Бетовен и Брамс.
Н АМ ЕРЕТЕ СОЛИСТ И Щ Е ИМ А КОН Ц ЕРТ
О т концертите, написани за други инструменти, най-извест

ни са нежните концерти за виолончело на Дворжак и Сен-Санс.
Брамс пише уникален и често изпълняван двоен концерт за виолон
чело и цигулка, в който и на двата инструмента е дадена еднакво
добра възможност за изява. След развода на Йоахим, композито
р ъ т загубва неговото приятелство. Този концерт възтановява
т я х а т а топла дружба. Двойният концерт се изпълнява за първи
п ъ т на 18 октомври 1887 г. и е приет много добре; солист е Роберт
Хаусман, челистът на струнния к вар тет на Йоахим,.
Друг двоен е веселият Концерт за флейта и арфа (1778 г.) на
Моцарт, който освен то ва написва и един от най-популярните кон
церти за кларнет (1791 г.).
О т семейството на медните инструменти, Концертът за
тромпет (1796 г.) на Хайдн и концертите за валдхорна (1783,1786)
на Моцарт са любим обект за записи и изпълнения. Концерти за
тромбон са писали Георг Албрехтсбергер (учител на Бетовен), Ле-
ополд Моцарт, Михаел Хайдн и о т съвременния репертоар Пол
Крестон, Ларс-Epuk Ларсон, Франк Мартен, Етел Цвилик, Крие-
тофър Рауз (1949 - ), който получи наградата „Пулицър“ през

1993 г. както и Дейвид О т (1947 - ), чиято последна премиера бе
ше през април 1993 г. под диригенството на Хедър Бухмаи.
Концерти са писани за всеки инструмент, за който можете
да се сети те, като например контрабас, туба, фагот, обой, кита
ра, балалайка, флигорна, устна хармоника и хармоника. К ато че ни
кога няма недостиг о т виртуози, които искат да демонстрират
тал ан та си, композитори, които да им дадат възможност за т о
вари публика готова да чуе нещо различно.
^Музиката е диханието на изкуство
то. За поезията тя е това, което
е мечтанието за мисълта..., което
е океанът от облаци за океана
от вълни.“
В и к т о р Ю го (1 8 0 2 -8 5 )
ф ренски д р а м а т у р г и р о м а н и с т
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Програмна музика
] \ /1елодии, които „рисуват“ картини с великолепен планински

изгрев или ослепителен залез в Големия каньон, музикални произве
дения, които описват жестоки битки или беснеещи бури, сюита, в
която се разказва за с тр астн ата Шехеразада, спасила с находчи
вост живота си, поеми в тонове, които извикват в съзнанието
носещи се облаци, тихи ливади или неспокоен океан - всички т е се
наричат с предизвикателното име програмна музика.
Какво са сЪитите
С ю итите са най-ранната форма на програмна музика. Те са
също и най-ранната инструментална музика, която не се използва
за акомпанимент на пеене. Тази форма се заражда, когато компо
зиторите о т барока започват да сливат в едно няколко танца.
БАХ написва английски и френски сюити, в основата на които с т о
я т танците на съответните страни. Към средата на деветнадесе
т и век сю итата вече се е превърнала в сбор о т концертни произ
ведения, извлечени о т някоя пиеса, балет или опера. Много о т тях
305
са станали любими концертни изпълнения.
П ЕРГИН Т
Една о т най-популярните сюити е „Пер Гинт“ и произхожда

о т музиката, която ЕДВАРД ГРИГ написва през 1876 г. за съпро
вод на пиеса на най-известния норвежки драматург Хенрик Ибсен.
Между 1888 и 1891 г. Григ обработва музиката в две оркестрови
сюити. В тях се разказва за младеж с буйна кръв, който избягва
о т дома си, оставяйки умиращата си майка и скърбящата си лю
бима. Преживява най-различни приключения, включително и среща
със съблазнителна жена в далечна страна, преди да се завърне при
тези, които го обичат. Мелодиите са сред най-хубавите на Григ и
пресъздават величествения изгрев, тъж н ата любовна песен на Сол-
вейг, показват как Пер е изкушаван о т съблазнителната Анитра,
и как е пленен о т краля на троловете. П ознатите теми са изпол
звани в много игрални и анимационни филми. Днес има варианти на
„Пер Гинт“ на компакт дискове с певци и четци.
Ш ЕХ ЕРА ЗА ДА
Също толкова известна сюита е и „Шехеразада“ на РИМС-

КИ-КОРСАКОВ. Взета о т „1001 нощ“, т я разказва за султан, кой
т о всяка нощ взимал нова жена, а на сутринта й отрязвали глава
т а . Когато, дошъл ред на Шехеразада, той открил, че т я не е прос
т о още едно красиво лице и фантастично тяло. Тя му разказвала
по една нова приказка всяка нощ и му откривала края й чак на след
ващата. Правила това в продължение на 1001 нощи и накрая сул
т а н ъ т бил безумно влюбен в нея, так а че запазила главата на ра
менете си. Музиката пресъздава някои о т приказките й като „Син-
бад Мореплавателя“и Принцът и принцесата“. Тук отново за всеки
случай ще кажа каква ще е реакцията ви: „Чувал съм тази мелодия
и преди.“
КОНЦЕРТ ОТ О ПЕРА И БАЛЕТ
Много сюити водят началото си о т опери. ИрлезиаНката“

о т БЙЗЕ се поставя рядко, но двете Сюити, произлезли о т нея, са
доста добре познати. Има версии за оркестър на Иохеми“, „Ма
дам Бътерфлай“ и „Тоска“ на Пучини, ,Лида“ на Верди и „Кар-
Програмна музика 307
мен“ на Бизе. Последната, 6 която се разказва за безсърдечна ци
ганка, която примамва мъжете, а после ги зарязва, има няколко
обработки. Освен двете оркестрови сюити има две Концертни фан
тазии за цигулка и оркестър, едната о т Сарасате (1883), а друга
т а о т Ваксман (1947), един балет „Кармен“ (1967), с необичайно
оркестриране о т съвременния руски композитор Родион-Шчедрин
(1932-1970). Дармен Джоунс“ (1943), филмирана (1945) е версия с
модернизиран сюжет и музиката на Бизе, по текстове на песните
на Оскар Хамърщайн II. Други филми „Кармен“ са: „Испански ба
лет“, 1983 г. и „Френска опера“, 1984 г. ,,
„ Повечето опери им ат балетно продължение. Завладяващата
музика о т балетите „фауст“ на ГУНО и ,Аида“ на ВЕРДИ с била
превърната в сюити. „Танцът на часовете“ о т ,Джоконда‘‘ на
ПОНКИЕЛИ е обезсмъртен о т облечените в къси балетни полич-
ки хипопотами и изпълняващите пируети алигатори във филма на
У олт Дисни „фантазия“. Слушането! на всучки тези обработки е
един чудесен начин човек да се Запознае с операта, ако не е готов да
издържи цялото това драматично пеене,. Също так а не бива да
забравяме музиката о т балетите Допелия“ и „Силвия“ на ЛЕО
ДЕЛИБ, както и леещата се версия на балета „Годишните вреупе-
на“ на ГЛАЗУНОВ.
Л Е Ш Н И К О Т Р О Ш А Ч К А Т А И Т. Н .
Д вете най-познати сюити идват о т Дешникотрошачката“

на ЧАЙКОВСКИ. Първата о т тях включва ефирните „Валс на
цветята“ и „Танц на феята“, написани за новоизобретения тога
ва клавишен инструмент челеста, който звучал като звънче. В то
р ата сюита съдържа божественото „Па де дьо“, което двамата
солисти танцуват грациозно понесени във въздуха. Има записи на
пълния балет „Лешникотрошачката“, както и на „Пер Гинт“. Ба
л ети те „Спящата красавица“ и Дебедово езеро“ о т Чайковски,
както и подбрана музика о т Моцарт, озаглавена.„Моцартиана“
също се появяват като сюити.
Ф РЕНСКИ СЮ ИТИ
По същото време във франция ШАБРИЕ пише своята прек

расна „Пасторална сюита“, а MACHE - ,Дивописни сцени“; Д л -
заски сцени“ и „Скакалецът“, както и очарователния колаж, наре
чен просто „Балетна музика от Масне“. БИЗЕ трябва отново да
бъде Включен тук с ,Детски игри“и Д1ертската красавица“ и дВе-
т е - наслада за ухото.
В ДВАЙСЕТИ ВЕК
Популярността на тази форма продължава и през двадесети

век СТРАВИНСКИ обработва на сюити своя предизвикващ спо
рове балет „Пролетно тайнство“, както и популярните си бале
т и Д1етрушка“ и „Жар-птица“. Три сюити водят началото си о т
балета на АРАМ ХАЧАТУРЯН „Спартак“ (1956). ПРОКОфИЕВ
създава сюити о т операта си Дюбовта кълг трите портокала“
(1921), балета „Ромео и Жулиета“, както и популярнагпа парти
тура за филма „Поручик Киже“. РАВЕЛ пише сю итата „Майка ми
гъската“, прелестна серия о т пиеси, импресии върху четири при
казки, сред които и „Драсавицата и звярът“. Той също така ком
позира и две сюити Дафнис и Хлое“, Νο.Νο. 1 и 2, по гръцката
митология. Слушането на последните две може да донесе удоволс
твие след като човек се настрои към стила на импресионизма, Ста
нал популярен в света на изкуството във франция в началото на
века. ДЕБЮСИ, който твори по същото време, ни е оставил две
сюити за пиано - Д ет ски кът“ и ,Дергамаска“, откъдето е и не
говата прочута Дунна светлина“. Удоволствие ще ви доставят
и „Пелеас и Мелизанда“, „Маски и бергалшека“ и сю итата ,Доли“
о т ГАБРИЕЛ фОРЕ.
ВРЪЩ АНЕ В М ИН АЛО ТО
Основавайки се повече на класическия стил, италианецът ОТО-

РИНО РЕСПИГИ (1879-1936) композира нежната сюита ,Днтич-
ни арии и танци“, както и ведра компилация о т музика на Росини,
озаглавена (естествено) „Росиниана“. Англичанинът БЕНДЖА-
МИН БРИТЪН (1913-76) създава две блестящи сюити о т изобил-
ното творчество на Росини: Музикални вечери“ (1936) и М узи
кални утрини“ (1941).
М У ЗИ К А ТА В А М ЕРИ К А
Операта на ДЖОРДЖ ГЕРШУИН „Порги и Бес“ е обработе

на като сюита о т РОБЪРТ РЪСЕЛ БЕНЕТ, който за фон на т е
левизионното документално предаване „Победа в морето“, прави
Програмка музика 309
същото и с музиката на Ричард Роджърс. Б енет създава сюити

също и о т мюзикълите на Роджърс и Хамърщайн - „Оклахома!“ и
,.,Въртележка“. ААРОН КОПЛАНД (1900-1990) композира модер
ни балети. Неговите произведения ,)?одео“ и Пролет в Апалачи-
те“ се превръщат в сюити, както и музиката му за филма „Черве
ното пони“ (1949 г.) по мотиви о т Джон Стайнбек. Те също са
нещо, към което се привиква и към което човек се обръща след
като всички ветерани са изчерпани и той вече е готов да навлезе в
нови територии.
О т гледна точка на образност сю итата Големият каньон“
на фЕРД ГРОфЕ е типичен музикален пейзаж. Неговата сюита
,Мисисипи“ е също толкова хубава, макар да не се изпълнява така
често.
К Ъ М П О -Л Е К А Т А Ч А С Т
А сега да добавим нещо и за по-леката класическа музика. Е то

няколко произведения, които ще ви доставят неподправена насла
да - Лондон“, „Отново Лондон“, „Трите мечки“, „Пепеляшка“,
„Трите Елизабети“, както и която и да е сюита о т английския
композитор ЕРИК КОУТС (1886-1957), сю и тата „Флорида“ на
фРЕДЕРИК ДЕЛИУС, с ю и т а т а ,Магията на младостта“ на сър
ЕДУАРД ЕЛГАР (1857-1934), „Пасторална сюита“ на шведския
композитор ЛАРС-ЕРИК ЛАРСОН (1908-1986) и сю итите ,Даре-
лия“ и М иньон“ на СИБЕЛИУС.
А ИМ А И ОЩ Е
Сюитите, представени в тази глава, лесно се харесват о т пър

ви път. М естното радио за класическа музика си остава най-доб
рият да начин да подберете нови произведения, които да добавите
към своя списък.
ТОНОВИ ПОЕМ И
Известни също и като симфонични поеми, това са оркестрови

произведения само о т една част, обикновено дълги около двайсет
минути, в които композиторът се опитва да изрази чувствата си
с музика. Това може да е плод на емоционална реакция по повод на
картина, поема, пиеса или нещо съвсем абстрактно, например де
финиране на идея. За да може слушателят да разбере какво се опитва
да изрази композиторът, програмната музикални произведения но-
сият конкретни заглавия.
ЛИСТ - ОСНОВОПОЛОЖ НИКЪТ
ФЕРЕНЦ (ФРАНЦ) ЛИСТ използва за първи път термина

симфонични поема около 1850 г. Написва тринайсет Симфонични
поеми. Най-известна е „ПрелЬдии“, в основата на която леж ат
теми о т творчеството на неговия т ъ с т - Рихард Вагнер.
Щ РАУС - ГЛ А ВН И Я Т П О П У Л Я РИ ЗА ТО Р
РИХАРД ЩРАУС (1864-1949), който не е роднина на Йохан,

усъвършенства термина и му дава името тонова поема. Той е съв
ременен композитор и музиката му може да се окаже трудна за
възприемане и да се наложи да се чуе повече о т един път, за да бъде
оценена. Творчеството му включва ,Животът на героя“, „Тил
Ойлешипигел“, ,Дон Жуан“, „Смърт и просветление“ и „Тъй рече
Зарагпустра“, чието въведение с фанфари знае всеки почитател на
научната фантастика, защото е използвано във филма „Одисея в
космоса, 2001“.
СИМ Ф ОНИЧНИ КАРТИНИ
„Морето“ на ДЕБЮСИ е великолепна симфонична картина.

Подзаглавията на т р и т е части - „От зазоряване до пладне“, ,Дг-
ра на вълните“ и ,Диалог на вятъра и морето“ са модерни класи
чески произведения, както и неговите образи на облаци в цикъла
Д1окт1орно“. Наи-ефирна сред творбите му е ,Прелюдия към сле
добеда на един фавън“, която предизвиква скандал, когато в балет
н ата версия о т 1912 г. прочутият танцьор Вацлав Нижински се
плъзга чувствено по парижката сцена
РЕСПИГИ написва три изпълнени с живот „симфонични кар
тини“ на столицата на своята страна - Димски ?гиний“ между
1914 и 1916 г., по времето когато Европа е въвлечена в Първата
световна война, последвани о т „фонтаните на Рим“ (1924) и Д им -
ски празници“ (1929). По-добре е човек да ги чуе първо изпълнени на
живо, за да се зарази о т ентусиазма. След това ще ви се иска да
имате и записа.
П рограм ка м узи ка 311
М АГИЯТА Н А КИНОТО
Една о т световноизвестните тонови поеми е „Ч иракът -

м а гьо сн ц к “ о т
френския композитор ПОЛ ДЮКА (1865-1935). Тук
отново трябва да споменем филма „ф ант азия“ Кой може да заб
рави Мики Маус като чирак в пълно магьосническо снаряжение да
кара м етл ата да му донесе вода? Единственият му проблем е, че
не може да си спомни заклинанието* с което да я спре и за малко да
се удави сред армия метли, които го обливат е ведра.
П А Т РИ О Т И ЗЪ М , М И Т О Л О Г И Я , РЕ Л А К С А Ц И Я И ЗА БА В А !
Чешкият композитор БЕДРЖИХ СМЕТАНА (1824-1884) съз

дава цикъл о т ш ест симфонични поеми, озаглавени „Моята родина“',
о т тях много известно е описанието на величествената река Въл-
тава. То служи също так а за тем а на израелския национален химн.
Друга тем а о т симфонична поема, която е станала национа
лен химн, е патриотичната „Финландия“ (1900) на Сибелиус, ко
я т о разбужда стремежа към освобождение о т руското господст
во над родината му.
Белгийският композитор ЦЕЗАР ФРАНК пише две приятни
тонови поеми - „Психея и Е рос“ и „Еолидит е“ (1876), като послед
н ата почива върху една поема, описваща полета на бризовете, дъ
щерите на Еол, пазителят на ветровете. О т гръцката митоло
гия води началото си и по-често изпълняваната творба на СЕН
САНС - „Ч екръкът на О м ф ала“ (1871) - митичната кралица, на
която Херкулес слугува в продължение на три години и която го
карала да носи женски дрехи, докато преде вълна за нея.
Изящна звукова живопис откриваме във ,Б една лятна гради
на“ (1908) и „Когато чуеш първата кукувица през пролетта“
(1912) на английския композитор фРЕДЕРИК ДЕЛИУС - т е чу
десно служат за разтоварване.
Може би най-“забавна“ е оркестровата версия на балета на
френския композитор Д а р и ю с М и й о „Ье В оеи/.ш г 1е Юк“ (1919), ко
е т о буквално преведено е „Бикът на п окри ва“, но всъщност озна
чава ,П ялш да го бъде“. Синкопираната джазова музика и бразил
ските ритми са толкова заразителни, че краката ви няма да ви
позволят да останете на едно място.
КАК ДА НАУЧИМ ПОВЕЧЕ
К акто сю итите, так а и симфоничните поеми трябба да се

усвояват като се започне с по-познатите и се върви към По-малко
познатите. Само тогава човек може да се научи да цени всички.
Ако ви е възможно, заловете се с малко проучване. П рочетете про
зат а и поезията, по които са създадени тези творби. Разгледайте
шедьоврите на живописта. О тидете да видите Големия каньон.
„В основата си всички (оркестранти)
имат духа на децата и ако изтриете
малко от умората и цинизма, отдолу
ще се покаже отново седемнайсетго-
дишният студент по музика, изпълнен
с учудване, жизнерадост и незчерпаема
любов към музиката , “
Зубин Меша (1936 - )
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Произходът на оркестъра
„Орхестра“ първоначално са наричали полукръглото прост

ранство В класическия гръцки театъ р , което се намирало между
сцената и публиката и където е танцувал хорът. В европейските
опери о т седемнайсети век това пространство се е заемало о т
музикантите. Накрая хората, които стоели там , получили него
вото име. Днес „оркестър“ означава голяма група музиканти, в ко
я т о са включени и струнни инструменти. Ако няма струнни инст
рументи, групата се нарича духов оркестър.
Видове оркестри
Има няколко типа оркестри. КАМЕРЕН ОРКЕСТЪР, който
може да се състои о т десет до тридесет содови инструменталис
ти. ТЕАТРАЛЕН ОРКЕСТЪР, състоящ се о т десет до петдесет
музиканти, които свирят на партера пред сцената (но под негово
т о ниво) на мюзикъли. ТАНЦОВИ ОРКЕСТРИ, които, както под
сказва името, свирят на танцови забавления. Епохата на танцо-
313
бите оркестри или още „биг бендовете“, е В разцвета си през
тр и д есетте и четиридестте години на двадесетия век. Най-голе
м ите ансамбли са ОПЕРНИТЕ и СИМФОНИЧНИТЕ ОРКЕСТ
РИ, в които броят на изпълнителите може да достигне о т
ш естдесет до сто музиканти, в зависимост о т това колко струнни
инструменти може да си позволи бюджета им.
Музикантите са разположени по такъв начин, че най-големи
т е и с най-високо звучене инструменти са най-отзад. Всяка група-
първи цигулки, втори цигулки, дървени, медни и ударни инструмен
т и - си има свой лидер, който я води. При струнните инструмен
т и трябва да има координиране на лъковете, така че всеки лък да
се вдига и спуска по едно и също време. Водачът на групата изпъл
нява и соловите пасажи за своя инструмент. Водачът па първите
цигулки се нарича „концертлшйстор“. Именно той излиза на сце
ната след като оркестърът вече се е настанил и дава знак на обоя
да изсвири своето ла, така че всички да настроят инструменти
т е си по него. След това той сяда и чак тогава на сцената се по
явява диригентът и концертът започва. Музикантите са загрели
пръстите, устните или инструментите си половин час преди вди
гането на завесата.
Назад към миналото

И сторията на оркестъра датира отпреди хиляда години в
кралските дворове на Индия и Египет. И мператорът на Китай
разполагал с оркестър о т петстотин' души, със струнни и дървени
духови инструменти, звънчета, гонгове и барабани. В Стария за
вет, Книга на пророк Дапийла, се разказва за събития, които са се
случили във Вавилон през шести век пр. Хр. и се споменава за оркес
търа на крал Навуходоносор, който се състоял о т струнни, дърве
ни и медни духови инструменти.
През шестнадесети век най-ранните европейски оркестри, в
които е имало струнни и дървени духови инструменти, органи, ки
тари и клавесини, са свирели на дворцови забави като балет или
маскаради. ·
До късния осемнадесети век музикантите с перуки са свирели
прави. Диригентът, обикновено композиторът, е ръководел оркес
търа о т ючавесина и по този начин е бил единственият седящ, а
когато е свирел на цигулка, е изпълнявал ролята на концертмайс-
тор. Всеки благородник, който поддържал двор, е разполагал със
собствен оркестър. Много о т м узикантите са използвали за
свирене само част о т времето си, тъй като са работели като г о т
вачи, градинари и прислужници. Те свирели в театъ ра, когато се
поставяли опери, и в балната зала, когато е имало танци. Ако ра
ботодателите им са пожелаели да забавляват гостите си на ве
черя, т е свирели „трапезна“, а след това концертна музика. Ако
времето е било хубаво, свирели навън. В неделя са свирели в църкВа-
та.
Най-известен по онова време е оркестърът на Манхайм, Гер
мания. Състоял се е о т шестнадесет цигулки, четири виоли, две
виолончела, два контрабаса, три флейти, три обоя, два кларнета,
четири фагота и п ет валдхорни, а когато се налагало, са включва
ли тром пети и барабани. Неговият диригент композиторът Йо-
хан Щамиц (1717-1757) постига с непрекъснати репетиции тако
ва съвършенство, че оркестърът се превъръща в еталон, по кой
т о се оценяват всички останали. Известен със своето меко пи-
анисимо, внезапно фортисимо и вълнуващо кресчендо, той привли
ча на манхаймските концерти любители на музиката о т цяла Ев
ропа. .
Най-великият ранен симфоничен композитор, Франц Йозеф
Хайдн (1732-1809), написва повечето о т творбите си за двадесет
и п ет членния оркестър на своя работодател граф Естерхази. Ко
гато отива в Лондон през 1790 г., Хайдн е смаян о т това как зву
ч а т произведенията му/в изпълнение на състав о т четиридесет
музиканти.
До деветнадесети век оркестрите се събирали извън дворци
т е само за специални концерти и след това са ги разпускали. Тъй
като са включвали едновременно професионални музиканти и лю
бители, т е са репетирали малко или изобщо не са репетирали и не
били в състояние да се справят със сложни партитури. С нараст
ващите изисквания на музикалните произведения оркестрите съ
що се разраствали и ставали изцяло професионални. Берлиоз из-
рично определя шейсет цигулки за своята „фантастични симфо
ния“ (1830). Гигантски оркестри са били необходими, за да изпъл
нят творбите на Вагнер, Малер и Рихард Щраус. Дебюси и Равел
използват различни инструменти, например саксофон, за да рису
в а т своите импресионистични звукови картини. Един о т най-го
лемите оркестри събиран някога - четири флейти, четири обоя,
ш ест кларнета, четири фагота, п ет валдхорни, осем тром пета,
тр и тромбона, две туби, освен обичайните струнни и голямата
група ударни инструменти - разтърси музикалния свят с изпълне
нието на „Пролетно тайнство“ (1913) на Страбииски.
Истински оркестри
Първият постоянен професионален оркестър е Кралската фил
хармония, основана в Лондон през 1813 г. Последвана е о т оркес
тъ ра на П ариж ката консерватория през 1828 г. Виенската фил
хармония и Нюйоркската филхармония се сформират през 1842 г.
Б остънският симфоничен оркестър датира о т 1881 г. Днес поч
т и всеки по-голям град има свой собствен оркестър; някои, като
Виена, Париж и Токио, разполагат с два, а Лондон, който е начело
в класацията, с четири големи оркестъра.
Днес по-важните американски оркестри се намират в Атлан-
т а , Бостън, Кливланд, Лос Анжелис, Минеаполис, Ню Йорк, Питс-
бърг, Сент Луис, Сан франциско, Филаделфия и Чикаго^ След тях
се нареждат: Американски симфоничен оркестър (Ню Йорк), Ор
кестъ ръ т на Балтимор, Филхармонията на Бъфало, Национални
я т оркестър (Вашингтон),оркестрите на Далас, Д етройт, Инди-
анополис, Милуоки, Рочестърската филхармония, оркестрите на
Сан Диего, Камерният оркестър на Сейнт Пол, Сиатъл, Синсина-
ти , Хюстън и Ю та.
В Канада най-добри са оркестрите на Монреал и Торонто.
Първи в Европа сй Амстердамският Концертгебау, Симфо
ничният оркестър на Баварското радио, Берлинската филхармо
ния, Виенската филхармония, Кралската филхармония (Лондон),
Лондонската филхармония, Лондонският симфоничен оркестър,
Парижкият оркестър, Филхармонията на Санкт Петербург (бивш
Ленинград) и Чешката филхармония.
Близо след тях са Английският камерен оркестър, Симфонич
ният оркестър на Би Би Си (Британската рад иоразпръсквателна
компания), Симфоничният оркестър на Берлинското радио, Бер
линският симфоничен оркестър, Симфоничният оркестър на град
Бърмингам (Англия), Варшавската филхармония, Дрезденската
филхармония (Г ермания),Лайпцигският Гевандхаус, Лионският ор
кестър (Франция), Лондонският city оркестър, Кралската филхар
мония, Испанският национален оркестър (Мадрид), Оркестър „Ха
ле“ (Манчестър, Англия), филхармонията на М онте Карло, Ор
кестър ъ т на Полското национално радио, Академията „Сейнт
Мартин ин дъ фийлдс“ (чийто директор е Йона Браун след двайсет
годишното„царуване“ - 1958-78 г. на основателя й, сър Невил Ма-
ринър), О ркестърът на Тулуза (франция), Симфоничният оркес
т ъ р на франкфуртското радио и О ркестърът“Тонхале“, Цюрих
(Швейцария).
Симфоничният оркестър е скъпо начинание, чиито финанси са
обикновено на червено. В Европа много оркестри се субсидират о т
държавата, докато в Съединените щ ати се разчита на частни
лица и на благотворителни организации. Независимо о т това, се
га активна дейност в тази страна развиват поне 1500 оркестъра,
следователно общ еството изпитва потребност о т хубава, жиз
нерадостна класическа музика.
1 - диригент 11- иаекларнет

2 — п ъ р ви цигулки 12 - кларнети
3 - втори цигулки 13 - фаготи
4 - виоли 14 - контрафагот
5- ви ол он ч ела 15 - тромпети
6 - кон трабаси 16 - валдхорни
7 - ан гл и й ск и р о г о в е 17 - туба
8 - обои 18 - тенор и бас тромбони
9 - ф лейти 19 - тимпани
10 - пиколо 20 - ударни
21 - арфа
Диригентът трябва да държи парти
щурата в главата си, а не главата си
в парттпурата.и
Обща бележка
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Те имат малка палка
^Д обрият диригент трябва да запомни достаптьчно добре по-

голямата част о т партитурата, за да може да гледа към музи
кантите, да Води тем п ото и динамиката и да дава знак за солови
т е изпълнения и встъпленията. Някои диригенти запаметяват ця
л ата партитура и изобщо не я използват по време на концерт. О т
тях се очаква да знаят по нещо за всички инструменти, за да изв
личат най-доброто о т всеки оркестрант. 11а репетиции дириген
т ъ т трябва да подготви изпълнителите така, че всички звуци да
са идеално балансирани. Ако участват солисти или певци, към т о
ва се добавя и задължението да следи оркестърът да е в синхрон с
.тях. М аестрото трябва също така да е в добро физическо състо
яние - да размахваш високо ръце в продължение на два часа е нема
лък подвиг. О питайте някой път и ще видите, че е труд но упраж
нение.
В миналото диригенти са били обикновено композиторите.
Аюли е дирижирал оперите си като тропал с бастун по земята.
Веднъж той му се изплъзнал и го ударил по крака толкова лошо, че
се получила неизлечима инфекция, която причинила см ъ р тта му.
Началото на съвременния начин на дирижиране с палка са постави
ли Менделсон, Берлиоз и Вагнер. Към края на деветнадесети век
музикалните произведения вече изисквали такова внимание, че ди
рижирането не било работа, която да се върши покрай композира
нето и свиренето. Ханс фон Бюлоф (1830-1894), пианист и дири-
319
генш, който доставя много о т оперите на Вагнер, и австрийски
я т композитор ГустаВ Малер (1860-1911) издигат ролята на ди
ригента о т човек, който просто отмерва т а к т а , в човек, който
наистина подготвя оркестъра.
Тях вече ги няма

Първата половина на двадесети век е дала диригенти, на ко
ито прилягат определения като „страстен“, „ярък“, „властен“,
„диктатор“, „себичен“ и „гениален“. Независимо о т слабостите
си т е са познавали музиката, вдъхновявали са музикантите и са
постигали най-високите изисквания към своите оркестри. За наше
щастие, благодарение на съвременната техника, много о т ранни
т е им записи са запазени на компакт дискове и дигитални аудио
касети.
Тези майстори на диригентската палка произхождат о т всички
части на света и разнасят музиката по всички части на света.
К акто ще видите о т този списък, много о т родените в чужбина
диригенти са живели в Америка и са обогатили с тал ан та си наша
т а страна. Имената им не бива да се забравят.
Валтер Дамрош - Бреслау, Германия (днешен Вроцлав в Пол
ша), 1862 г. - Ню Йорк, 1950 г,; феликс Вайнгартнер - Далмация,
1863 г. - Винтертур, Швейцария, 1942 г.; Артуро Тосканини - Пар-
ма, Италия, 1867 г. - Ню Йорк, 1957 г.; Вилем Менгелберг - У т-
рехт, Холандия, 1871 г. - Швейцария, 1951 г.; Бруно Валтер - Бер
лин, 1876 г. - Бевърли Хилз, 1962 г.; Пиер Монтьо - Париж, 1875 г.
- Ханкок, Мейн; сър Томас Бийчам - близо до Ливърпул, 1879 г. -
Лондон, 1961 г.; Сергей Кусевицки - Русия, 1874 г. - Бостън,
1951 г.; Тулио Серафин - Венеция, 1878 г. - Рим, 1968 г.; Фриц Райнер
- Будапеща, 1888 г. - Ню Йорк, 1963 г.; Леополд СтокоВски - Лон
дон, 1882 г. - Хампшир, Англия, 1977 г.; Брнест Ансерме - Веви,
Швейцария, 1883 г. - Женева, 1969 г.; О то Клемперер - Бреслау,
1885 г. - Цюрих, Швейцария, 1973 г.; сър Ейдриън Болт - Честър,
Англия, 1889 г. - Лондон, 1983 г.; Херман Шерхен - Берлин, 1891 г.
- Флоренция, Италия, 1966 г.; Шарл Мюнш - Страсбург, франция,
1891 г. - Ричмънд, Вирджиния, 1968 г.; Артур Родзински - Полша,
1892 г. - Бостън, 1958 г.; А ртър фийдлър (Бостън попе) - Бос
тън, 1894 г. - Бруклин, Масачузетс, 1979 г.; сър Малкълм Сарджант
- Линкълншър, 1895 г. - Лондон, 1967 г.; Димитри МитропулОс -
Атина, 1896 г. - Милано, 1960 г. (в САЩ 1936-60); Джордж Сел -
Будапеща, 1897 г. - Кливланд, 1970 г.; Вилям Щайнберг - Кьолн,
Германия, 1899 г. - Ню Йорк, 1978 г.; Юджин Орманди —Будапе
ща, 1899 г. - Филаделфия, 1985 г.; Едуард Ван Бейнум - Арнхем,
Те имат малка палка 321
Холандия, 1901 г. - Амстердам, 1959 г.; Андре К остеланец-С анкт
Петербург, Русия, 1901 г - Хаити, 1980 г. (живее в САЩ след
1922 г.); Йозеф Крипс - Виена, 1902 г. - Женева, Швейцария,
1974 г.; А нтал Д орати - Будапеща, 1906 г. - Берн, Швейцария,
1988 г.; Херберт фон Караян - Залцбург, 1908 г. - Залцбург, 1989 г.;
Ж ан М артинон - Лион, Франция, 1910 г. - Париж, 1976 г.; Кирил
Кондрашин - Москва, 1914 г. —Амстердам, 1965 г.; Едуард ван
Ремьортел - Брюксел, Белгия, 1926 г. - Париж, 1977 г.; Ленард Бьр-
стейн - Лорънс, Масачузетс, 1918 г. - Ню Йорк, 1990 г.
Следвайки техните величествени стъпки, нови поколения ди
ригенти доказват, че също им ат тал ан та да извличат възвишени
и вълнуващи звуци о т днешните оркестри.
СЪР ГЕОРГ СОЛТИ (1912 - ) е роден в Будапеща, където пос
тъпва в консерваторията и учи при Ернст фон Дохнани, Барток и
Кодай. Работи като асистент на Бруно Валтер през 1935 г. и на
Тосканини през 1936 и 1937 г. на Залцбургските фестивали. Дебю
ти р а блестящо к а т о диригент в Будапещенската опера през
1938 г., но през 1939 г. анти-семитската вълна го отнася извън
родината му в Швейцария. Солти работи като концертиращ пи
анист до 1944 г., когато го назначават да дирижира оркестъра на
Швейцарското радио. След В тората световна война американс
ките окупационни власти канят Солти да дирижира Баварския дър
жавен оркестър. Постига успех и то ва му носи поста на музикален
директор о т 1946 до 1952 г. През 1952 г. става директор на франк-
фуртската опера.
През 1953 г. Солти прави своя американски дебют в операта
на Сан фанциско, диригент е бил също и на симфоничните оркест
ри на Чикаго, Ню Йорк и Филаделфия, както и на Метрополитън
опера през 1960 г. В периода 1960-61 г. Солти е музикален директор
на Далаския симфоничен оркестър; междувремено дебютира в Ко-
вънт Гардън през 1959 г. Там работи като диригент о т 1961 до
1971 г. През 1969 г. става музикален директор на Чикагския сим
фоничен оркестър и постига т.н. „чикагско з в у ч е н е което става
синоним на превъзходно постижение. Турнетата му с оркестъра
получават най-висока оценка о т критиците и публиката. Еднов
ременно с то ва е музикален съветник на Парижката опера о т 1971
до 1973 г., диригент на Парижкия оркестър о т 1972 до 1975 г., кой
т о то й води на турне в Китай през 1974 г., и главен диригент на
Лондонската филхармония о т 1979 до 1983 г., след което получава
т и т л а т а „Заслужил диригент“. През всички тези години сър Ге-
орг запазва поста си в Чикагския симфоничен оркестър до края на
стотн ия му сезон (1990-1991). П равят го лауреат-диригент. През
1992 г. е назначен за художествен ръководител на Залцбургския му
зикален фестивал. Солти е удостоен о т кралица Елизабет II с Ор
дена на Британската империя, а още през 1972 г. получава рицарс
ко звание. Прочут е с изпълненията на Вагнер и на майсторите на
романтизма. Записите му са спечелили множество награди.
ЕРИХ ЛАИНСДОРф (1912- ), роден във Виена, учи пиано о т
дете. След завършването на Виенската академия през 1933 г. де
бютира като диригент на Музикферайнзал. А систент е на Бруно
В алтер и Тосканини на Залцбургските фестивали о т 1934 до
1937 г. През 1938 г. дебютира успешно в Метрополитън опера. През
1942 г. получава американско поданство и служи една година във
войската (1943-1944). След като се демобилизира, става диригент
на оркестрите на Кливланд, Рочестър и Филаделфия, както и на
Ню Йорк сити опера и отново Метрополитън. О т 1962 до 1969 г.
се радва на престижния пост музикален директор на Бостънския
симфоничен оркестър и е главен диригент на Симфоничния оркес
т ъ р на Западноберлинското радио о т 1978 до 1980 г.; след това
дирижира някои о т най-големите оркестри в Америка и Европа.
КАРЛО МАРИЯ ДЖУЛИНИ (1914- ) е роден в Италия, учи
цигулка о т дете и на шестнайсет години влиза в консерватори
я т а С анта Чечилия в Рим. К а то цигулар в римския оркестър
„Аугустео“, свири под ръководството на такива велики дириген
т и като Рихард Щраус, Бруно Валтер, Вилем Менгелберг и Вил-
хелм фуртвенглер. Когато получава повиквателна да служи в и т а
лианската армия през В тората световна война, се укрива, за да не
се сражава за нещо, в което не вярва. След освобождаването на
Рим о т съюзническите войски през 1944 г. дирижира оркестър
Аугустео на специален концерт в чест на събитието. След това
продължава да дирижира някои о т най-големите италиански ор
кестри и опери. През 1978 г. става приемник на Зубин М ета като
музикален директор на филхармонията на Лос Анджелис, поддър
жайки високите й стандарти до напускането си през 1984 г. С ти
л ъ т му на дирижиране е в традицията на италианската школа,
пример за която е Тосканини, но не обича да афишира чувства. Чу
десно дирижира произведенията на романтиците.
РАФАЕЛ КУБЕЛИК (1914- ), син на чешкия диригент Ян Ку
белик, учи цигулка при баща си и следва в Пражката консервато
рия. Дебю тира к а т о диригент с Ч еш ката филхармония през
1934 г. и е неин главен диригент о т 1942 до 1948 г. - един о т най-
теж ки те периоди в историята на родината му. Кубелик отказва
да сътрудничи на нацистите през В тор ата световна война, а ко
гато през 1948 г. комунистите взимат властта, напуска страна
т а и работи като гост-диригент в Англия и Западна Европа/Де
бютира в САЩ през 1949 г. като диригент на Чикагския симфони
чен оркестър. Жъне успех и то ва му донася поста музикален дирек
то р о т 1950 до 1953 г. Впоследствие става музикален директор на
Кралската опера Ковънт Гардън през 1958 г., на Симфоничния ор
кестър на баварското радио в Мюнхен о т 1961 до 1979 г. и на М ет-
рополитън опера през 1973 г. Продължава да гостува като дири
гент по цял свят (през 1966 г. получава швейцарско поданство) и
се о т т егл я о т активна дейност през 1985 г. Завръща се в отечес
т в о т о си през 1990 г. след четиридесет и двегодишно отсъствие,
за да поеме диригентството на Чешката филхармония при изпъл
нение на М оето отечество“ на Сметана. Освен това композира
няколко опери, хорови творби, песни и камерна музика.
СТАНИСЛАВ СКРОВАЧЕВСКИ (1923- ), роден в Полша, на
осемгодишна възраст съчинява една увертюра, а на тринадесет
изпълнява Третия концерт за пиано на Бетовен, дирижирайки ор
кестъра о т пианото. Нацистската окупация на Полша прекъсва
следването му, а бомбена експлозия близо до дома му, ранява ръце
т е му и т о в а слага край на неговата концертна кариера. През
1947 г. получава френска стипендия, която му дава възможността
да изучава композиция при Надя Буланже и диригентско майстор
ство с Пол Клецки (1900-1973) в Париж. Връща се в Полша, къде
т о дирижира няколко оркестъра, след което дебютира в Америка
като гост-диригент на Кливландския оркестър. Назначен е за ди
ректор на Симфоничния оркестър на Минеаполис (1960-1979) (пре
именуван на Оркестър МинесОта през 1968 г.) и става негов „Зас
лужил диригент“. През 1966 г. получава американско поданство.
Той е музикален съветник на Камерния оркестър на Сейнт Пол
(Минесота) о т 1987 до 1988 г. и на оркестър Хале (Манчестър)
о т 1984 до 1990 г. Скровачевски пише оркестрова и камерна музи
ка, както и балет.
ВОЛфГАНГ САВАЛИШ (1923- ), роден в Мюнхен, започва да
изучава пиано на п е т години, после се учи сам, докато не е призован
за военна служба през В тората световна война. След войната пос
тъпва в Мюнхенското висше музикално училище. Дебютира като
диригент в операта в Аусбург през 1950 г., а след то ва продължава
да дирижира в други немски оперни театри , а о т 1957 до 1961 г. -
на Байройтските фестивали дирижира Вагнеровите опери. Той е
главен диригент на Виенския симфоничен оркестър о т 1960 до
1970 г. и го води в Съединените щ ати през 1964 г. Директор е на
Хамбургската държавна филхармония о т 1961 до 1973 г. О т 1970
до 1980 г. е главен диригент на Оркестъра на Романска Швейцария
в Женева и о т 1971 г. е свързан и с Баварската държавна опера в
Мюнхен. През 1990 г. Савалиш е назначен за музикален директор на
оркестъра на Филаделфия о т началото на сезона 1993-94 г. Дири
гент о т австро-германската школа, той гостува на най-големи
т е оркестри в света, а също съпровожда на пиано големи певци.
СЪР НЕВИЛ МАРИНЪР (1924- ), роден 6 Англия, учи цигулка
при баща си и постъпва 6 Кралския музикален колеж, Лондон, на
тринадесетгодишна възраст. Военната служба през В то р ата све.-
товна война прекъсва следването му. След войната следва в Па
рижката консерватория. През п етд есетте години свири на цигул
ка в някои о т най-големите лондонски оркестри. През 1959 г. учи
диригентско майсторство при Пиер Монтъо в Ханкок, Мейн. Го
дината преди да основе Академията „Сейнт Мартин ин дъ фийлдс“
и двадесет и п е т т е години, в които работи като диригент и прави
множество турнета и записи, му носят международна известност.
О т 1968 до 1978 г. Маринър работи също и като музикален дирек
то р на Камерния оркестър на Лос Анжелос, откъдето пък отива
в Оркестъра на Минесота (1978-1986). Той е главен диригент на
Симфоничния оркестър на Щ утгартското-радио о т 1983 до
1989 г. През 1979 г. става Кавалер на ордена на Британската им
перия, а рицарско звание получава през 1985 г. С мята се за един о т
най-добрите цигулари и диригенти на камерни оркестри и е госту
вал по целия свят, изпълнявайки репертоар, който включва произ
ведения о т барока до двадесети век.
ПИЕР БУЛЕЗ (1925 - ) е роден във франция. Учи композиция
при Оливие Месиен в Парижката консерватория, която завършва
през 1945 г. Ч астните уроци при Рене Лейбовиц го посвещават в
сериалната музика. През п етд есетте години организира поредица
о т концерти с авангард на музика. Изнася лекции в Германия и в
Харвард, а през 1963 г. дебютира като диригент в Америка. Разчи
тайки на натрупания в Германия опит, през 1976 г. той се залавя
да дирижира Вагнеровия цикъл „П ръстенът на Нибелунгите“ в
Байройт. След като гостува на големи американски оркестри, о т
1971 до 1977 г. го назначават музикален директор на Нюйоркска
т а филхармония. К акто може да се очаква, ф ак тъ т, че включва в
програмите си модерните композитори Шонберг, Берг, Веберн, Ва-
рез и т.н. предизвиква съпротивата на абонатите за концертни
т е цикли. През 1974 г. Булез основава И н сти ту т за изследвания и
координация на акустичната музика (ШСАМ), субсидиран о т френ
ското правителство да експериментира в областта на електрон
ната техника с дигитални синтезатори и компютри. През 1989 г.
Булез е награден с'най-високото японско отличие за постижени
я т а му в съвременната музика. Собствените му произведения са
пример за тези футуристични способи и им ат славата на дяволс
ки трудни за изпълнение.
СЪР ЧАРЛЗ МАКЕРАС (1925 - ), роден в Ню Йорк, родители
т е му австралийци го отвеж дат като бебе в Сидни. Учи обой, пи
ано и композиция в консерваторията на Нови Южен Уелс, а после
става главният изпълнител на обой в Симфоничния оркестър на
Сидни. По-късно отива в Лондон и свири в оркестъра на операта
Седлърс Уелс. Стипендията, която получава през 1947 г. му осигу
рява възможността да учи в Пражката музикална академия при
Вацлав Талич (1883-1961). Диригент е на няколко оркестъра във
Великобритания през п етд есетте години, а о т 1966 до 1970 г. на
Хамбургската държавна опера. През 1970 г. става музикален ди
ректор на Седлърс Уелс (преименувана в Английска национална опе
ра през 1974 г.), длъжност, която заема до 1978 г. Междувременно,
през 1972 г. дебютира в Метрополитън опера. Той е главен дири
гент на Симфоничния оркестър на Сидни о т 1-982 до 1985 г. и худо
жествен директор на У елската национална опера в Кардиф о т 1987
до 1992 г. Макерас става Кавалер на ордена на Британската импе
рия през 1974 г.,а през 1974 г. е удостоен с рицарско звание. К акто
и Ив Куелър, Макерас е защитник на съвремените опери на Яна-
чек, но също так а дирижира и бароковите опери на Хендел, Глук и
Бах.
КЛАУС ТЕНЩЕД (1926 - ), роден в Германия, учи пиано, ци
гулка и теория в Лайпцигската консерватория. През 1948 г. става
концертмайстор в Хале (родното място на Хендел), а през 1953 г.
т а м започва и кариерата му на диригент. О т 1958 до 1962 г. рабо
т и като диригент в Дрезденската държавна опера и гост-дири-
гент в Източна Германия, Източна Европа и Съветския Съюз.
През 1971 г. се изплъзва о т комунистическия надзор и се установя
ва на запад, като дирижира в Швеция и Западна Германия. Дебю
тира в Северна Америка със Симфоничния оркестър на Торонто. В
САЩ Тенщед е диригент на Бостънския симфоничен оркестър и
други големи състави. През 1976 г. дебютира във Великобритания
с Лондонския симфоничен оркестър. През осемдесетте години се
появява със Симфоничния оркестър на Северногерманското радио
в Хамбург, оркестъра на Минесота и Лондонската филхармония,
където работи като главен диригент о т 1983 до 1987 г., когато
напуска заради рак на гърлото. Нарежда се сред най-изтъкнатите
изпълнители на произведения о т австро-германския репертоар.
ХЪРБЪРТ БЛОМСТЕД (1927 - ) е роден в Масачузетс и е о т
шведски произход. Следва в Стокхолмската консерватория и ди
ригентско майсторство при Игор Маркевич в Париж. Когато се
връща в Ню Йорк, постъпва в „Джулиърд“, а после в Тангълуд, къ
дето му преподава Ленард Бърстейн. Там през 1953 г. печели наг
радата „Кусевицки“. През 1954 г. дебютира като диригент със
Стокхолмската филхармония, след това заема различни постове
из скандинавските страни. О т 1975 до 1985 г. е главен диригент на
Дрезденската Щатскапеле, с която обикаля Европа и Съединени
т е щати. През 1985 г. става музикален директор на Симфоничния
оркестър на Сан франциско, с който празнува своята седемдесет
и пета годишнина през 1986 г. и с който отива на турне в Европа
през 1987 г. Освен това е гост на най-големите оркестри в света.
СЪР КОЛИН ДЕЙВИС (1927 - ) учи кларнет В Кралския му
зикален колеж 6 Лондон и докато служи В армията свири в духоВия
оркестър на Кралската кавалерия. Първото му назначение ка т о
професионален диригент е в операта Седлърс Уелс о т 1961 до
1965 г. През 1960 г. дебютира в Америка като гост-диригент със
Симфоничния оркестър на Минеаполис, а след това излиза с Ню
йоркската и Лосанжелоската филхармонии, както и с Оркестъра
на Филаделфия. През 1967 г. дебютира в Метрополитън като ди
ригент на английската опера „Питър Граймз“. Дейвис е главен ди
ригент на Симфоничния оркестър на Би Би Си о т 1967 до 1971 г.
През 1971 г. заема м ясто то на Солти като музикален директор
на Кралската опера Ковънт Гардън, където о т 1974 до 1976 г пос
тав я целия цикъл „Пръстенът на Нибелунгите“. През 1979 г. Крал
с к а т а опера гастроли ра в Южна Корея и Япония, а през
1984 г. - в Съединените щати. О т 1972 до 1983 г. е основен гост-
диригент на Бостънския симфоничен оркестър. През 1977 г. Дейвис
с т а в а първият английски диригент, кой то взима участие в
Байройтския фестивал. През 1983 г. е назначен за главен диригент
на Симфоничния оркестър на Баварското радио в Мюнхен, с който
отива на турне в Северна Америка през 1986 г., годината,-в която
напуска Ковънт Гардън. Той гостува на най-големите оркестри и
опери по цял свят. Дейвис получава Ордена на Британската импе
рия през 1965 г., а рицарско звание - през 1980 г.
КУРТ МАЗУР (1927 - ) е роден в Силезия (област в Германия),
о т 1942 до 1944 г. учи пиано и виолончело в Баиройтското музи-
кално училище, след което изучава диригентско майсторство в
Лайпцигското висше музикално училище. Започва диригентската
си кариера с няколко немски оркестъра през п етд есетте години.
През 1967 г. става музикален директор на Дрезденската филхар
мония, където остава до 1972 г. През 1970 г. е назначен на истори
чески почетна длъжност капелмайстор на Гевандхаус в Лайпциг,
работи като директор на оркестъра на Гевандхаус и гастролира
из Европа и чужбина. Дебютира във Великобритания през 1973 г. с
Лондонския нов филхармоничен оркестър, а в САЩ - през 1974 г. с
Кливландския оркестър. През 1981 г. Мазур дирижира „Д еветата
симфония“ на Бетовен на гала откриването на Гевандхаус в Лайп
циг. През 1988 г. става основен гост-диригент на Лондонската фил
хармония. През есента на 1989 г., периода на политическата про
мяна в Източна Европа, Мазур играе важна роля за запазването
на мира в Лайпциг. През 1990 г. е назначен о т началото на сезона
1991-92 г. за музикален директор на Нюйоркската филхармония.
МСТИСЛАВ РОСТРОПОВИЧ (1927 г - ), син на руския виолон
челист Леополд Ростропович, о т малко дете взима уроци по ви
олончело о т баща си, а по пиано о т майка си. Дебютира в Москва
на осем години. Шостакович му преподава композиция в Московс
к а т а консерватория, учи частно при Прокофиев. През 1950 г.
Мстислав спечелва Международния конкурс за виолончелисти в
Прага. Това е началото на една световна кариера. През 1953 г. става
преподавател в Московската консерватория, а също и професор в
Ленинград. Тъй като е съвършен пианист, той акомпанира на съп
ругата си, сопрана Галина Вишневска, за която се оженва през
1955 г. През 1961 г. за първи п ъ т излиза на подиума като диригент
и получава много награди, включително и Ленинската награда през
1963 г.
Проблемите му със съветското правителство започват след
като протестира по повод отношението към писателя Алексан
дър Солженицин, когато той спечелва Нобелова награда за лите
ратура през 1970 г. Концертите му са отменени, забранено му е да
гастролира извън страната., както и да се появява по радиото и
телевизията и да прави записи. През 1974 г. успява да получи разре
шение да напусне страната със семейството си. Успешните му про
яви с Националния симфоничен оркестър във Вашингтон през 1975
му донасят поста музикален директор през 1977 г. Ростропович и
жена му дават гласност на случилото се в Русия, поради което им
е о т н е т о съветското гражданство, което им е възстановено по
време на Горбачовата „перестойка“ през 1990 г. и диригентът е
поканен да посети родината си заедно с Националния симфоничен
оркестър. Там той свири като солист Концерт за виолончедо на
Дворжак. Ентусиазмът, с който го посрещат, олицетворява тр и
умфа на свободата. Интересно е да се отбележи, че малкото му
име означава „отмъстена слава“.
Признат за един о т най-изтъкнатите виолончелисти на века,
Ростропович сам поставя премиерите на творби на Прокофиев,
Шостакович, Бритън, Пистън и други. Той е и автори тетен дири
гент. Организира първия Международен конкурс за виолончело „Рос
тропович“ в Париж (1981) и фестивала „Ростропович“ в Англия
(1983). Получава най-високото френско отличие - Ордена на по
четния легион през 1982 г. и почетно рицарско звание о т кралица
Елизабет през 1987 г.
КРИСТОф ФОН ДОХНАНИ, внук на унгарския пианист, ком
позитор и диригент Ернст фон Дохнани, е роден в Берлин, 1929 г.
Започва да изучава пиано като малък, но музикалното му обучение
е прекъснато о т В то р ата световна война. Баща му, Ханс фон Дох
нани, адвокат, и чичо му, протестантският теолог и писател Дит-
рих Бонхъофер, са екзекутирани на 20 юли 1944 г. о т нацистите за
участието им в заговора за премахването на Хитлер.
Кристоф спечелва наградата „Рихард Щраус“ за композиция и
диригентство в Мюнхенската музикална школа, в която постъп
ва през 1948 г. Пристига в Америка и учи при дядо си в Щатския
университет във Флорида (Талахаси). Когато се връща в Герма
ния, кариерата му е 6 разцвета си; през ш ейсетте и седемдесетте
години работи в различни оркестри и опери, като най-важна е ра
б о т а т а му с Хамбургската държавна опера о т 1977 до 1984 г. През
1984 г. заема м ястото на Лорин Мазел като директор на. Клив-
ландския оркестър. Едновременно с това е гост-диригент на Виен
ската държавна опера, Лондонската Ковънт Гардън, Миланска
т а Скала, Берлинската и Виенската филхармонии, Метрополитън
опера, както и на други места.
ИЩВАН КЕРТЕЦ (1929-73) учи пиано и композиция в акаде
мията „Франц Л ист“ в Будапеща, т а м един о т неговите препода
ватели е Кодай. Дирижира държавната опера на Будапеща о т 1955
до 1956 г., но напуска страната след неуспешната революция сре
щу С ъветите през същата година. Установява се в Западна Гер
мания и получава немско гражданство; дирижира различни оркест
ри в Европа. През 1961 г. се появява като гост-диригент в Съеди
нените щати, през периода 1965-1968 г. е главен диригент на Лон
донския симфоничен оркестър, който води на световно турне. През
1964 г. става музикален директор на Кьолнския оркестър, в Гер
мания, длъжност, която заема до см ъ р тта си - удавя се плувайки
в Средиземно море край израелския бряг.
АНДРЕ ПРЕВЕН (1929 - ), роден в Берлин, приет е на ш ест
години в Берлинската музикална школа. През 1933 г. трябва да на
пусне града със семейството си, защото са евреи. О ти в ат в Па
риж, където Андре продължава своето обучение в там ош ната кон
серватория. Там един о т преподавателите му е Марсел Дюпре. През
1939 г. семейството му емигрира в Америка, където братовчедът
на баща му, Шарл Превен, е музикален директор на Юнивърсъл сту-
диос. Андре изучава композиция при Ернст Тох (1887-1964) и Ма
рио Кастелнуово-Тедеско (1895-1968). През 1943 г. получава амери
канско поданство. Още в гимназията Превен работи като оркес-
т р а т о р в М етро Голдуин Майер, а по-късно става един о т музи
калните им директори. Прави добра кариера на джазов пианист.
Докато е в армията (1950-1952) и е разквартируван в Сан фран-
циско, ходи на уроци при Пиер М о н т ъ о , който по това време дири
жира симфоничния оркестър на града.
През п етд есетте и ш ейсетте години Превен пише филмова
музика и получава „Оскар“ за аранжиментите на „Жижи“ (1958),
„Порги и Бес“ (1959), „Ирма ла Дуче“ (1963) и „Моята прекрасна
лейди“ (1964), както и безброй други отличия. По същото време
работи и като концертен пианист. През 1962 г. дебютира като
диригент със Симфоничния оркестър на Сейнт Луис и решава, че
това ще бъде неговото призвание. Той е главен диригент на Хюс-
тънския симфоничен оркестър о т 1967 до 1969 г. и заема същия
пост в Лондонския симфоничен оркестър о т 1978 до 1979 г., кога
т о става „Заслужил диригент“. Назначен е за музикален директор
на Симфоничния оркестър на Питсбърг през 1976 г. и заема този
пост до 1984 г. Дирижира Кралския филхармоничен оркестър, Лон
дон, о т 1985 до 1987 г. и е музикален директор на филхармонията
на Лос Анджелис о т 1985 до 1990 г. Гастролира успешно с тези
оркестри по цял свят. През цялото това време не спира да компо
зира поПулярна и класическа музика и публикува „Музикален спра
вочник на Андре Превен“ (1983 г.).
БЕРНАРД ХАИТИНК (1929 г.- ) е роден в Амстердам, къде
т о учи цигулка в консерваторията. През 1954 г. следва диригентс
ко майсторство при Фердинанд Лайтнер, а на следващата е наз
начен за втори диригент на филхармоничния оркестър на радиото
в Хилверсюм, на който става главен диригент през 1957 г. През
1958 г. дебютира в САЩ с филхармонията на Лос Анджелис. На
следващата година дирижира оркестъра на амстердамския Кон-
цертгебау 8 Англия, а през 1961 г. става един о т главните му дири
генти заедно с Ойген Йохум. През 1964 г. е назначен за главен дири
гент и гастролира с оркестъра в Америка през 1982 г. Кариерата
му на и зтъ к н ат ръководител на този оркестър продължава до
1988 г. О т 1987 г. до 1990 г. е музикален директор на Кралската
опера Ковънт Гардън, Лондон. Хайтинк е гоет-диригент из цяла
Европа и Америка и получава множество международни отличия,
включително и Почетен кавалер на Британската империя о т ан-
глиийската кралица Елизабет през 1977 г.
ЛОРИН МАЗЕЛ е роден във франция, 1930 г. Родителите му,
американци, го завеждат като бебе в Лос Анжелос. Там започва да
учи цигулка на пет, а пиано на седем години. На концертите силно
впечатление му правят диригентите, затова започва да взимауро-
ци при Владимир Бакалейников (1885-1953),втори-диригент на фил
хармонията на Лос Анджелис, който освен това му преподава и
руски. На осемгодишна възраст Лорин дирижира „Недовършената
симфония“ на Шуберт с гостуващия оркестър на Университета
на Айдахо. През 1.938 г. Бакалейников се мести в Питсбърг като
помощник-диригент на оркестъра в този град и семейството на
Мазел го последва. На Световното изложение в Ню Йорк през
1939 г. Лорин предизвиква сензация като диригент на оркестъра
„Интерлохен мюзик кемп“. На единайсет години дирижира Симфо
ничния оркестър на Ен Би Си, на дванайсет, през 1942 г., дирижира
цяла поредица с Нюйоркската филхармония. През 1948 г. Мазел с т а
ва едновременно цигулар и ученик-диригент в Симфоничния оркес
т ъ р на Питсбърг. През 1951 г. стипендия фулбрайт го отвежда в
Италия, където дирижира във Флоренция, а също във Виена и Един-
бург. През 1960 г. Мазел става първият американски диригент на
Байройтския фестивал. През 1962 г. дебютира в Метрополитън,
а през следващата година гастролира из Русия. Той е художествен
ръководител на Немската опера в Западен Берлин о т 1965 до 1971
г. и главен диригент на Симфоничния оркестър на Западноберлинс-
к ото радио о т 1965 до 1975 г. О т помощник главен диригент на
Н овата лондонска филхармония (о т 1970 до 1972) става неин главен
диригент о т 1976 до 1980 г. Друга важна длъжност, която заема, е
музикален ръководител на Кливландския симфоничен оркестър (о т
1972 до 1982 г.), след което става „Заслужил диригент“. Докато
заема този пост, участва в големи турнета с оркестъра, включ
ващи Австралия, Нова Зеландия, Япония, Латинска Америка и Ев
ропа. Също так а дирижира Националния оркестър на франция ка
т о втори диригентот 1977 до 1982 г.и като главен гост-диригент
о т 1988 до 1991 г. О т 1980 до 1986 г. е диригент на прочутите
новогодишни концерти на Виенската филхармония. Той е първият
американец, който става художествен ръководител и главен ди
ректор на Виенската държавна опера (1982-1984). Също така е и
музикален консултант и гост-диригент на Писбъргския симфони
чен оркестър о т 1984 до 1986 г., като същата година е назначен за
негов музикален директор.
Надарен с феноменална памет, Мазел владее свободно френс
ки, немски, италиански, испански, португалски и руски, и има ха
рактерен почерк с диригентската палка. Отличията му включват
до кто р ат о т Университета в Питсбърг, наградата „Сибелиус“
о т Финландия и Командирския кръст на ордена за заслуги на Гер
мания. Неговите прославени записи са му спечелили наградата Гран
при за плоча в Париж и наградата „Едисон“ в Холандия.
ГЕНАДИЙ РОЖДЕСТВЕНСКИ е роден в Москва, 1931 г. Изу
чава диригентско майсторство при баща си Николай Аносов в Мос
ковската консерватория, която завършва през 1954 г. Той е втори-
диригент в Болшой т е а т ъ р о т 1951 до 1961 г. и главен диригент
о т 1964 до 1970 г. О т 1961 до 1974 г. е главен диригент на Симфо
ничния оркестър на Московското радио и телевизия. Други длъж
ности, които е заемал са в Стокхолмската филхармония о т 1975
до 1977 г., Симфоничния оркестър на Би Би Си о т 1978 до 1981 г. и
Виенския симфоничен оркестър о т 1981 до 1983 г. През 1982 г. ос
новава. и става главен диригент на Държавния симфоничен оркес
т ъ р на съ ветското М инистерство на културата. Н еговото
амплоа е музиката на двадесети век и съветските композитори.
РАфАЕЛ фРЮБЕК ДЕ БУРГОС е роден в Бургос, Испания,
през 1933 г. в семейството на германец и испанка. Следва в Мад
ридската Консерватория и Мюнхенската музикална школа през
п етд есетте години. С тава главен диригент на Испанския наци
онален оркестър в Мадрид о т 1962 до 1977 г., на Дюселдорфския
симфоничен оркестър о т 1966 до 1971 г. и на Монреалския симфо
ничен оркестър о т 1975 до 1976 г. Гост-диригент е на много о т
големите европейски и американски оркестри и дирижира токийс
кия оркестър „Йомиюри Нипон“ ,от 1980 до 1985 г. През 1990 г.
Те имат, малка палка 331
става главен диригент на Виенския симфоничен оркестър. Освен
че владее стандартния репертоар, той е блестящ интерпретатор
и на испанска музика.
КЛАУДИО АБАДО (1933 - ) получава началното си музикал-
но образование о т баща си, който е цигулар. Завършва пиано в Ми
ланската консерватория през 1955 г. и посещава Виенската музи-
кална академия о т 1956 до 1958 г., където диригентско майсторс
т в о му преподава Ханс СВаровски (1899-1975). Дебютира като ди
ригент в Триест през 1958 г., печели наградата за диригентско майс
то р ств о „Кусевицки“ в Тангълуд и е победител в конкурса „Мит-
ропулос“ в Ню Йорк през 1963 г. Същата година дебютира като
диригент в Америка с Нюйоркската филхармония. През седемде
с е т т е години дирижира Миланската Скала и Виенската филхар
мония, с която отива на турне в Япония и Китай. През осемдесет
т е години излиза с Лондонския симфоничен оркестър, Чикагския
симфоничен оркестър и основава „филармоника дела Скала“ в Ми
лано. Музикален директор е на Лондонския симфоничен оркестър
о т 1983 до 1988 г. През 1986 г. основава оркестър „Малер“ и става
главен диригент на Виенската държавна опера. През 1989 г., след
с м ъ р тта на Херберт фон Караян, е назначен за директор на Бер
линската филхармония. Отличията на Абадо включват: виенски
т е „Моцарт“ и „Малер“, италианския „Гран Кроче“ и френския Ор
ден на почетния легион.
СЕЙДЖИ ОЗАВА е роден в Китай през 1935 г., родителите
му са японци. В края на японската окупация на Манджурия, семейс
т в о т о му се връща в Япония. Озава учи в Музикалната школа в
Тохо, Токио, която завършва през 1959 г. с две първи награди - за
диригентско майсторство и композиция. По това време вече е из
насял концерти със Симфоничния оркестър на японското радио и с
Японската филхармония. Неговият влиятелен учител, Хидео Са-
ито, го съветва да отиде в Европа, където Озава печели първата
награда в конкурса за диригенти в Безансон и се запознава с Шарл
Мюнш, който урежда отиването му в Тангълуд. Там спечлва наг
радата „Кусевицки“ през 1960 г. и стипендия за работа при Хер
берт фон Караян в Берлинската филхармония. Ленард Бърнстейн
го чува в Берлин и го наема като помощник-диригент на Нюйоркс
к ат а филхармония, с която Озава дебютира в Карнеги хол през
1961 г. По-късно същата година придружава Бърнстейн на турне
т о на оркестъра в Япония. През ш ейсетте години е музикален ди
ректор на фестивала в Равена, летния дом на Чикагския симфони
чен оркестър и на Симфоничния оркестър на Торонто, с който за
минава на турне в Англия през 1965 г. През периода 1970-1976 г. е
музикален директор на Симфоничния оркестър на Сан франциско
и с него гастролира из Европа.
През 1970 г. когато вече работи с Бостънския симфоничен ор
кестър, си поделя с Гюнтер Шулер поста художествен директор
на Музикалния център в Бъркихир (Тангълуд) - летния дом на Бос
тънския симфоничен оркестър. През 1973 г. Сеиджи Озава е назна
чен за музикален директор на Симфоничния оркестър на Тангълуд
- повратно събитие, тъй като за първи п ъ т азиатски музикант е
избран поради заслугите си да оглави този бастион на германски,
френски и руски диригенти. През 1976 г. гастролира с оркестъра из
Европа, а през 1978 г. - в Япония, където е обект на национална
гордост. През 1979 г. Озава прави историческа стъпка, като води
оркестъра в К итайската народна република на официална култур-
но посещение. През август същата година обикалят европейските
музикални фестивали. През 1981 г. стогодишнината о т създава
нето на Бостънския симфоничен окестър е отпразнувана с концер
т и в най-големите американски градове и турнета в Япония, фран
ция, Германия, Австрия и Англия.
Озава получава всеобщо признание за м айсторството и т а
ланта си. Той познава както класическия,така и модерния репер
тоар, и дирижира без партитура. Отличията му включват док
т о р а т и о т Университета в Сан франциско през 1971 г. и Консер
ваторията на Нова Англия през 1982 г. Неговата изумителна ка
риера е т е м а т а на заснетия през 1987 г. документален филм „Оза
ва“
ЕЛИАХУ ИНБАЛ (1936 - ) изтъкнат израелски композитор,
получава образованието си в Йерусалимската консерватория, след
което учи диригентско майсторство при франко ферара (1911-
1985) в Рим й Луи фурестие (1892-1976) в Париж. През ш ейсетте
години гастролира като гост-диригент в Европа. О т 1974 до
1990 г. е главен диригент на Симфоничния оркестър на франкфур-
т с к о т о радио и го води на първото му турне в Съединените щ ати
през 1980 г. Също так а е художествен директор на „Театро ла фе-
ниче“ о т 1983 до 1986 г.
ЗУБИН МЕТА (1936 - ), роден в Бомбай, Индия, с персийски
произход, обучава се при известния си баща, диригента Мели Ме
т а . След като завършва образованието си в Италия и Австрия,
Става диригент на Виенския симфоничен оркестър през 1960 г. По
явата му като гост-диригент в Монреал води до назначаването
му за музикален директор там . През 1961 г. става втори-диригент,
а през 1962 г. диригент на филхармонията на Лос Анджелис. Дебю
тира успешно с „Аида“ в Метрополитън през 1965 г.; дирижира съ
що „Кармен“ и „Турандот“. През 1967 г. напуска длъж ността си в
Монреал и добавя към натоварената си програма ангажиментите
на музикален съветник на Израелската филхармония. Той става
неин основен диригент през 1977 г., след техните съвместни изяви
по време на Ш естдневната война (1967), на двадесет и п е т а т а
годишнина о т назависимостта на Израел (1973) и когато ракети
т е „Скъд“ валят над Тел Авив по време на Войната в Персийския
залив (1991). През 1974 г. получава почетен докторат о т Универ
с и т е т а на Тел Авив:
Истинско олицетворение на международни връзки, М ета го
вори прекрасен английски и хинду, владее свободно френски, немски
и испански, служи си с разбираем руски. През 1978 г. М ета получава
предложение, на което не може да откаже и напуска Лос Анджелис,
за да стане музикален директор на Нюйоркската филхармония, къ
дето остава до 1991 г., когато се освобождава о т задълженията
си там , за да приеме пороя о т покани за гостувания.
ЧАРЛЗ ДЮТОА (1936 - ), роден в Луизиана, изучава цигулка,
виола, пиано и барабани. Научава се да дирижира о т гледането на
репетициите на Ернест Ансерме (1883-1969) с Оркестъра на Ро
манска Швейцария. Следва в консерваториите на Луизиана и Ж е
нева и Музикалната академия в Сиена, посещава и летен семинар в
Тангълуд. Дебютира като диригент с Бернския симфоничен оркес
т ъ р през 1963 г. и става негов музикален директор (1967-1977 г.).
О т 1964 до 1971 г. дирижира Оркестъра на Цюрихското радио; ди
рижирал е също так а и Националния оркестър на Мексико Сити,
Симфоничния оркестър на Гьотеборг (Швеция) и Симфоничния ор
кестър на Монреал, чийто репертоар разширява, особено с френс
ка и нова канадска музика. През 1983 г. Дютоа дирижира Оркестъ
ра на Минесота; през 1987 г. дебютира в Метрополитън и е дири
гент на филаделфийския оркестър през летния сезон 1990-1991 г.
През 1990 г. е назначен за главен диригент на Френския национален
оркестър.
НЕЕМЕ ЯРВИ (1937- ), роден в Талин, Естония, учи ударни
инструменти и хорово дирижиране в Талинското музикално учили
ще и Ленинградската консерватория. През 1971 г. спечелва първа
награда в конкурса за диригенти на Академията „Санта Чечилия“
в Рим. Музикален директор е на Естонския държавен симфоничен
оркестър о т 1960 до 1980 г. и на Естонската опера о т 1964 до
1977 г. Той е главен гост-диригент на Оркестъра на Бърмингам,
Англия о т 1981 до 1984 г., назначен е за музикален директор на
Гъотеборгския симфоничен оркестър, Швеция през 1982 г., а също
так а е главен диригент на Шотландския национален симфоничен
оркестър в Глазгоу о т 1984 до 1988 г. През 1990 г. става музика
лен директор на Детройтския симфоничен оркестър. Гостувал е
на големите световни музикални центрове. По негова инициатива
се правят записи на рядко изпълнявани скандинавски композитори,
включително Бервалд, Гage, Свенсен и Тюбин.
ХЕСУС ЛОПЕС-КОБОС, роден в Торо, Испания през 1940 г.,
защитава докторска дисертация по философия в Мадридския уни
верситет, като в същото време изучава диригентско майсторст
во във Венеция при Франко ферара, във Виена при Ханс Сваровски
и 6 Музикалното училище „Джулиърд“ при Ж ан Морел. През
1969 г. печели първа награда на конкурса в Безансон. Същата годи
на дирижира във Виенския т е а т ъ р и на Пражкия пролетен фести
вал. В Америка дебютира в Операта на Сан франциско през 1972 г.
О т 1970 до 1975 г. е редовен диригент в Германската опера в Запа
ден Берлин, а о т 1980 до 1990 г. работи като техен музикален ди
ректор. О т 1984 до 1989 г. е и главен диригент на Испанския наци
онален оркестър в Мадрид. О т 1986 г. е музикален директор на
Симфоничния оркестър на Синсинати, а о т 1990 г. на Лозанския
камерен оркестър (Швейцария).
РИКАРДО МУТИ (1941- ), роден в Неапол, учи цигулка и пи
ано с баща си, който е лекар, после постъпва в Неаполската кон
серватория, където получава диплома по пиано. Следва диригентс
ко майсторство в Консерваторията „Верди“ В Милано и учи при
Франко ферара във Венеция. Дебютира с РАИ (Италианско радио
и телевизия) през 1968 г. През седемдесетте години дирижира ня
кои о т големите оркестри в Италия и постига международна сла
ва като гост на Залцбургския фестивал с Берлинската филхармо
ния, Виенския държавен оркестър, Лондонския филхармоничен ор
кестър и Оркестъра на Филаделфия, чийто музикален директор
става през 1980 г., след см ъ р тта на Юджйн Орманди. Назначен е
също за музикален директор на Ла Скала, Милано, през 1986 г. През
1990 г. Мути напуска филаделфийския оркестър, но се съгласява
да бъде негов лауреат-диригент о т 1992 г. М айсторството му ук
репва славната традиция, утвърдена във Филаделфия о т Леополд
Стоковски и продължена о т Юджин Орманди. За разлика о т тях
обаче, Мути е и превъзходен оперен диригент.
ДЕИВИД АМОС е роден през 1941 г. в Мексико Сити, където
започва да изучава пиано. След като емигрира заедно с родители
т е си в Съединените щати, следва хуманитарни науки в Държав
ния университет на Сан Диего, завършва със степените бакалавър
и магистър, последвани о т докторат в Университета на Инди-
ана. Специализира се в записване на съвременни американски ком
позитори, някои о т тях - за първи път. Сред множеството оркес
три, които е дирижирал, са Йерусалимския и Лондонския симфо
нични оркестри, Краковската и Кралската филхармонии, Лондон
ската филхармония, Лондонския city оркестър и Оркестъра на Пол
ското радио. Амос е първият западен маестро, поканен да дирижи
ра Л итовската национална филхармония след обявяването на не
зависимостта на тази страна о т Русия. През 1993 г. продължа
в а т записите на престижната поредица „Майстори на двадесети
век“ за американо-френската компания „Хармониум мунди“. Тези
компакт дискове са излъчвани по цял свят.
ЕДО ДЕ ВААРТ (1941- ) е роден в Амстердам, където баща
му пее в хора на Холандската опера. Учи пиано и обой и шестнайсет-
годишен е приет 8 Амстердамския музикален лицей. Свири на обой
в Амстердамския оркестър о т 1962 до 1963 г., когато се включва
в оркестъра на Концертгебау. Учи и диригентско майсторство
при ферара в Хилверсюм, където дебютира през 1964 г. с Филхар
монията на Холандското радио. Същата година отива в Ню Йорк
и е сред победителите в конкурса „Митропулос“. През 1965-1966 г.
е помощник-диригент на Нюйоркската филхармония. При завръ
щането си в Амстердам през 1966 е назначен за помощник-дири
гент на Концертгебау, а през следващата година гастролира с не
го в Съединените щати. Основател е на Холандския духов ансам
бъл, с който пътува изключително много. й;;
През седемдесетте години Де В аарт дирижира Ротердамека-
т а филхармония, с която обикаля Европа. Канен е да гостува на
Операта в С анта фе, Хюстънската опера и Ковънт Гардън, Лон
дон. През 1974 г. дебютира със Симфоничния оркестър на Санфран-
циско и през 1977 г. става негов музикален директор. През 1986 г. е
назначен за музикален директор на Оркестъра на Минесота, а през
1988 г. - за художествен директор на филхармонията на Холандс
кото радио в Хилверсюм. Висок, със спортен вид, Де Ваарт е пред
ставител на съвременото поколение симфонични и оперни дириген
т и , чийто обективен подход към интерпретацията, съчетан с
привлекателна естественост, го освобождава о т театралниче-
нето на много диригенти о т миналото.
ДАНИЕЛ БАРЕНБОЙМ (1942- ), роден в Буенос Айрес, Ар
жентина, учи музика с родителите си и на седем години изнася пър
вия си клавирен рецитал пред публика. През 1952 г. семейството
му се установява в Израел. През л е т а т а на 1954 и 1955 г. ходи в
Залцбург, където негов преподавател по пиано е Едвин фишер, по
диригентско майсторство - Игор Маркевич, а по камерна музика
- Енрико Майнарди. О т 1954 до 1956 г. учи с Надя Буланже в Па
риж. Пак през 1956 г. Баренбойм става един о т най-младите сту
денти, получили диплома о т Академията „Санта Чечилия“ в Рим.
През тези години изнася клавирни рецитали в Париж и Лондон. През
1957 г. дебютира в Америка в Карнеги хол, където изпълнява Пър
вия концерт за пиано на Прокофиев, а Леополд Стоковски дирижи
ра „Симфония на въздуха“.
Баренбойм дебютира като диригент в Хайфа през 1957 г., а
през 1960 г. свири всичките тридесет и две сонати на Бетовен на
серия о т концерти, изнесени в Тел Авив и Ню Йорк. К ато дири
гент е награден о т Американското дружество „Брукнер“ с медала
„Брукнер“ за майсторските си интерпретации на музиката о т т о
зи композитор. През 1967 г. гастролира в САЩ с Израелската фил
хармония, а на следващата година води Лондонския симфоничен ор
кестър в Ню Йорк. След това дирижира оркестрите на Бостън,
Чикаго, Филаделфия и Ню Йорк. През 1975 г. е назначен за музика-
ден директор на Парижкия оркестър. През януари 1989 г. става
приемник на сър Георг Солти в Чикагския симфоничен оркестър.
През 1967 се оженва за английската виолончелистка Жаклин
дю Пре. Те се появяват заедно в редица сонатни концерти до
1972 г., когато т я е поразена о т мултиплена склероза и умира в
Лондон през 1987 г.
ЕДУАРДО МАТА (1942- ), роден в Мексико Сити, о т 1960 до
1965 г. учи композиция и диригентско майсторство в Национална-
т а консерватория с Карлос Чавеси . През л я т о т о на 1964 г. следва
диригентско майсторство в Тангълуд с Гюнтер Шулер и ЕрихЛайн-
сдорф. М ата е диригент на Мексиканския балет о т 1963 до 1964 г.,
на Симфоничния оркестър на Гуадалахара о т 1964 до 1966 г. и фил-
хармоничния оркестър на Националния мексикански университет
о т 1966 до 1976 г. О т 1970 до 1978 г. е основен диригент на Симфо
ничния оркестър на финикс, Аризона, а през 1977 г. става музика
лен директор на Далаския симфоничен оркестър. Гостува на мно
го водещи оркестри в Северна Америка и Европа, а през 1990 г. става
главен гост-диригент на Питсбъргския симфоничен оркестър. През
ш ейсетте години композира три симфонии, а също балет и камер
на музика.^
ДЖЕЙМС ЛЕВИН (1943- ) е роден в Синсинати. Дядо му по
майчина линия е певец в синагога, баща му свири на виола, а майка
му е актриса. Започва да учи пиано като малък и на десет години
свири Втория концерт за пиано на Менделсон на Младежкия кон
ц ерт, изнесен о т Симфоничния оркестър на Синсинати. През
1956 г. учител по пиано му е Рудолф Серкин в Музикалната школа в
Марлборо, през 1957 г. учи с Росина Левин в Аспен, а през 1961 г.
постъпва в „Джулиърд“, където преподавател по диригентско
майсторство му е Жан Морел (1903-1975). През 1964 г. Левин се
включва в проекта „Американски диригенти“ на Симфоничния ор
кестър на Балтимор, което му дава възможност да се упражнява
при такива именити майстори като Алфред Валенщайн, Макс Ру
долф и фаусто Клева. През 1964-1965 г. чиракува при Жорж Сел в
Кливландския оркестър, чийто редовен помощник-диригент с т а
ва през 1965-1970 г. През 1970 г. е гост-диригент на филаделфийс
кия оркестър в л ятн ата му резиденция в Робин Худ дел. Успехът
му с този, както и с други оркестри, му носи назначение в Метро-
политън опера на основен диригент (1975), музикален директор
(1975) и художествен директор (1986). През 1973 г. Левин става
също музикален директор на фестивала в Равена. През 1975 г. за
почва да дирижира Залцбургския фестивал, а през 1982 г. - Байройт-
ския фестивал. Левин продължава да свири като пианист в камер
ни групи, но славата му почива преди всичко на блестящите му ор
ганизаторски и диригентски прояви в Метрополитън.
ЙОАВ ТАЛМИ е роден в кибуца Мерхавия, Израел, през
1943 г. СледВа Академията „Рубин“ В Тел Абив (1961-1965), „Джу
лиърд“ (1965-1968), а през л я т о т о отива при Валтер Зюскинд в
Лепен, Колорадо (1966), Бруно Мадерна в Залцбург (1967), Жан Фур-
не в Хилверсюм (Холандия, 1968 г.) и Ерих Лайнсдорф в Тангълуд
(1969), където спечелва наградата „Кусевицки“ за дирижиране. О т
1968 до 1970 г. е втори-диригент на Оркестъра на Луисвил, като
едновремено с то ва е музикален директор на Камерния оркестър
на Кентъки (1969-1971) и един о т диригентите на Израелския ка
мерен оркестър (1970-1972). О т 1974 до 1980 г. работи като худо
жествен директор на оркестра „Гелдерс“ в Арнхем, Холандия и е
основен гост-диригент на Мюнхенската филхармония (1979-
1980). През 1984 г. се завръща в Израелския камерен оркестър ка
т о негов музикален директор, а през 1985 г. заема същия прести
жен пост в Н овата израелска опера в Тел Авив. През 1990 г. Талми
е назначен за музикален директор на Симфоничния оркестър на Сан
Диего. Гастролите му като гост-диригент включват филхармо-
ничните оркестри на Берлин, Лондон, Мюнхен, Осло, Стокхолм,
Ротердам, Хелзинки и Израел, както и Кралската филхармония,
Френския национален оркестър, Виенския симфоничен оркестър и
много други.
ДЕИВИД АТЕРТЪН е роден В Блакпул, Англия, през 1944 г. и
следва в Кеймбридж. През 1967 г. основава Лондонската Синфони-
е т а и е неин диригент до 1973 г. През 1968 г. става един о т дири
генти те в Кралската опера, а през 1978 г. дирижира Операта на
Сан франциско. През 1980 г. е назначен за основен диригент на Крал
ската Ливърпулска филхармония. Независимо че продължава да
работи като неин гост-диригент, приема и поста музикален ди
ректор на Симфоничния оркестър на Сан Диего (1981-1987), като
прави о т него един о т най-добрите оркестри в страната. През
1986 г. А тертън става музикален директор на филхармонията на
Хон Конг.
ЛЕНАРД СЛАТКИН, син на известния диригент феликс
Слаткин, е роден в Лос Анжелос през 1944 г. Началното му музи-
кално образование включва цигулка, виола, пиано и дирижиране, пос
ледното при видния френски педагог Жан Морел в „Джулиърд“. През
1968 г. става помощник-диригент на Валтер Зюскинд (1913-80) в
Симфоничния оркестър на Сейнт Луис, като постепено заема все
по-високи длъжности - втори-диригнт (1971), втори-основен ди
ригент (1974), главен гост-диригент (1975) и музикален директор
(1979). Междувременно има изяви с Кралската филхармония в Лон
дон, Филхармонията на Нови Орлеан и на летните концерти на
Оркестъра на Минесота. През 1990 г. става диригент на „Грейт
удс пърформинг артс сенптьр“ в Мансфийлд, Масачузетс, л ятн ата
резиденция на Симфоничния оркестър на Питсбърг; а през 1991 г.
на „Блосъм Мюзик Сентър“, л я т н а та резиденция на Кливландс-
кия оркестър. Слаткин дирижира също някои о т най-големите аме
рикански и европейски оркестри.
МАЙКЪЛ ТИЛСЪН ТОМАС, роден в Холивуд през 1944 г., е
внук на Беси и Борис Томашевски, основатели на нюйоркския „Идиш
т и ъ т ъ р “. Неговото изискано възпитание, образование и диригент
ският му опит с дебютния оркестър на фондацията на младите
музиканти (1963-1967) придобиват допълнителна важност с поло
жението му на пианист в майсторския клас на величия като цигу
ларя Яша Хайфиц и виолончелиста Грегор Пятигорски в Калифор
нийския университет, Лос Анджелис. През 1966 г. посещава майс
торски клас на Байройтския фестивал. През 1968 г. печели награ
д а т а „Кусевицки“ в Тангълуд. Звездният му час настъпва през
1969 г., когато като на най-млад помощник-диригент на Бостънс
кия Симфоничен оркестър, му възлагат да дирижира в т о р а та част
на един концерт в Ню Йорк, след като маестро Уилям Стейнбърг
внезапно се разболява. През 1970 г. Тилсън Томас става втори-ди-
ригент на Бостънския симфоничен оркестър, а после, о т 1972 до
1974 г. - негов главен гост-диригент заедно с Колин Дейвис. Той е
музикален директор едновременно на филхармонията в Бъфало
(1971-1979) и на концертите за младежи на Нюйоркската филхар
мония (1971-1976). През осемдесетте години дирижира филхармо
нията на Лос Анджелис и симфоничните оркестри на Питсбърг и
„Ню Уърлд“ (Маями). През 1988 г. става главен диригент на Лон
донския симфоничен оркестър. Гостува на много големи европейс
ки и американски оркестри. Освен всичко това Тилсън Томас е и
прекрасен пианист, съвременен музикант с репертоар, който обх
ваща произведения о т барока до авангардната музика.
ДЖУЗЕПЕ СИНОПОЛИ е роден във Венеция през 1946 г. Ос
вен че следва в тамош ната консерватория, той учи медицина в
Университета в Падуа и завършва специалност психиатрия през
1971 г. В същото време изучава композиция в Париж и диригентс
ко м айсторство във Виенската академия при Ханс Сваровски
(1899-1975). Кариерата му като диригент преминава през участия
в т е а т ъ р „фениче“ във Венеция, Немската опера в Берлин, Хам
бургската държавна опера, Виенската държавна опера и Ковънт
Гардън, Лондон. През 1985 г. Синополи дебютира в Метрополи-
тъ н опера, дирижира оркестъра на „Санта Чечилия“ в Рим и Лон
донската филхармония. През 1990 г. става главен диригент на Дрез-
денската ГЦатскапела. Обучението като психиатър допринася за
някои интересни интерпретации в репертоара му.
ДЖЕРАРД ШВАРЦ е роден в Уихокън, Ню Джърси, през
1947 г. Учи тром пет и завършва подготовката си в „Джулиърд“
през 1972 г. Свири в Американския духов к в и н т е т о т 1965 до
1973 г. и в Американския оркестър на Ню Йорк о т 1966-1972 г.
Свири на т р о м п е т в Ню йоркската филхармония о т 1972 до
1975 г., след което започба кариерата си на диригент. Първите му
по-важни задължения са с Нюйоркския камерен симфоничен оркес
т ъ р о т началото на 1977 г. и с Камерния оркестър на Лос Андже
лис о т 1978 до 1986 г. Също так а е ангажиран с фестивала „Пре
димно М оцарт“ в Ню Йорк о т 1980 до 1985 г. През 1985 г. Шварц
става основен диригент на Сиатълския симфоничен оркестър. Ка
т о признание за музикалните си заслуги през 1989 г. получава наг
радата за диригент „Алис М. Дитсън“.
ПИНКАС ЦУКЕРМАН е роден през 1948 г. в Тел Авив и на
ш ест години започва да учи цигулка с баща си. Скоро е приет в Кон
серваторията в Тел Авив. Големи звезди като цигуларят Исак Щерн
и виолончелистът Пабло Казалс го чуват, и го окуражават да о ти
де в „Джулиърд“, където се готви при бележития преподавател
Иван Галамян (1903-1981). През 1967 г. той дели с Киунг-Уа Чун
първа награда в престижния конкурс „Л евънтрт“, след т о в а свири
к ато солист с някои о т най-големите американски и европейски
оркестри. Участва също к ато цигулар и виолист в рецитали с
Исак Щерн и Ицхак Перлман и гостува като диригент на филхар
мониите на Ню Йорк и Аос Анджелис, както и на Бостънския и
филаделфийския симфонични оркестри. О т 1980 до 1987 г. е музи
кален директор на Камерния оркестър на Сейнт Пол, Минесота и
го превръща в ансамбъл о т световна класа
РИКАРДО КАЙЛИ е роден през 1953 г. в Милано. Учи компо
зиция при баща си Лучано, после постъпва в Миланската консерва
тория, където преподавател му е франко Карачоло. Учи също и
при Франко ферара в Сиена. О т 1972 до 1974 г. Кайли е помощник-
диригент на симфоничните концерти в Миланската Скала. Меж
дународният му дебют идва през 1974 г. в Чикагската Лирик опера
с „Мадам Бътерфлай“. След това гостува на Операта на Сан фран-
циско, на Ковънт Гардън, на Виенската държавна опера и на М ет-
рополитън. Главен диригент е на Симфоничния оркестър на Запад-
ноберлинското радио (1982-1989), с който отива на първото му
турне в САЩ през 1985 г. Главен гост-диригент е на Лондонската
филхармония о т 1982 до 1985 г. и е художествен директор на „Те-
атро Комунале“, Болоня о т 1986 до 1989 г. През 1988 г. става гла
вен диригент на Концертгебау, Амстердам, който в чест на с то
годишнината о т основаването си е преименуван о т холандската
кралица Беатрикс на Кралски Концертгебау. Кайли се см ята за
един о т водещите диригенти на своето поколение, както в кон
цертната, так а и в оперната зала.
САЙМЪН РАТЪЛ, роден в Ливърпул през 1955 г., свири на пи
ано и ударни инструменти о т дете. Единайсетгодишен застава на
ударните инструменти с Кралската ливърпулска филхармония. До
като следва диригентско майсторство в Кралската музикална ака
демия в Лондон о т 1971 до 1974 г., основава и дирижира Ливърпулс-
к ата Синфониета. През 1974 г. печели първа награда в конкурса за
диригенти „Джон Плеър Инпзернешънал“, след което е назначен за
помощник-диригент на Симфоничния оркестър и Синфониетата на
Борнмът. Гастролира за първи п ъ т в Америка през 1975 г., к ато
диригент на Симфоничния оркестър на лондонските училища. През
1977 г. дирижира фестивала в Глайндбърн, а о т 1977 до 1980 г. е
помощник-диригент едновременно на Кралската ливърпулска фил
хармония и на Шотландския симфоничен оркестър на Би Би Си в
Глазгоу. Първата му изява с американски оркестър е с филхармо
нията на Лос Анджелис през 1979 г. О т началото на 1981 г. става
техен главен гост-диригент. Също така дирижира много други аме
рикански и европейски оркестри. През 1980 г. Ратъл е назначен за
главен диригент на Симфоничния оркестър на град Бърмингам, кой
т о води на първото му американско турне през 1988 г. През 1987 г.
става Кавалер на Ордена на Британската империя.
ЕЗА-ПЕКА САЛОНЕН е роден в Хелзинки през 1958 г. Учи
валдхорна, композиция и диригентско майсторство в Академията
„Сибелиус“ Свири като солист на валдхорна, сетне започва дири
гентската си кариера из скандинавските страни и Европа. Дебю
тира в Америка през 1984 г. като гост-диригент на филхармони
я т а на Лос Анджелис. Същата година става главен диригент на
Симфоничния оркестър на Шведското радио в Стокхолм, с който
гастролира в САЩ. През 1987 г. заема поста главен гост-дири
гент както на филхармонията на Осло, так а и на Лондонския фил-
хармоцичен оркестър. Назначаването му през 1989 г. за музикален
директор на филхармонията на Лос Анжелос започва о т сезона
1992 г. Салонен е композирал също так а много оркестрови и ка
мерни произведения.
Да споменем с уважение
Др£ги изтъкнати диригенти са:
РЕЙМЪНД ЛЕПАРД (1927- ), който дирижира оркестри в ро
дината си Англия, а също в Европа и Съединените щати. Сезонът
1992-1993 г. е ш естият му сезон като музикален директор на Сим
фоничния оркестър на Индианополис.
ЛОРЪНС ЛЕИТЪН СМИТ (1937- ), гастролира к ато дири
гент, а също и като пианист по цял свят.
ДАВИД ЗИНМАН (1936-), помощник на Пиер Монтъо (1961-
1964), гостува с различни оркестри в Северна Америка и Европа.
ЕНДРЮ ДЕЙВИС (1944-), дирижира оркестри в Шотландия
и Англия, получава поста музикален директор на Симфоничния ор
кестър на Торонто (1975-1988), след което става главен диригент
на Симфоничния оркестър на Би Би Си 6 Лондон и музикален дирек
т о р на фестивала в Глайндбърн.
КРИСТОфЪР КИЙН (1946- ) си спечелва международна из
вестност като оперен диригент е продукции в Сан франциско, Сан
Диего, Метрополитън и фестивала в Сполето. През 1989 г. става
генерален директор на Ню Йорк Сити опера.
ЯН ПАСКАЛ ТОРТЕЛИЕ (1947- ) учи при Надя Буланже на
дванайсет години, а на четиринайсет спечелва първа награда за
цигулка на Парижката консерватория. Диригентската му кари
ера го отвежда извън Франция - в Англия и Америка. През 1989 г.
става главен диригент и музикален директор на Ълстърския ор
кестър в Белфаст (Северна Ирландия). През сезона на 1992 г. за
почва назначението му като главен диригент на филхармонията
на Би Би Си в Манчестър.
ХЮ У Л ф (1953- ) е втори-диригент на Националния симфони
чен оркестър (1982-1985), дебютира в Европа с Лондонската фил
хармония през 1983 г. Главен диригент на Камерния оркестър на
Сейнт Пол о т 1988 г., той е назначен за негов музикален директор
през 1991 г. Музикален директор е на Симфоничния оркестър на
Ню Джърси о т 1985 до 1992 г.
Чернокожи диригенти
„За да направиш кариера като дири
гент, ти трябва самочувствие, за
което няма преграда... Нищо не може
да спре, нищо не може да обезкуражи
хората, които се захващат
с диригентство. “
Майкъл Морган, диригент
на Симфоничния оркестър
на Ист Бей, Оукланд
О т дълго време свързвани с джаза и популярната музика, чер-

нокожите музиканти намират пътя си към класическата музика.
Много чернокожи оперни певци вече са се утвърдили:
Мериън Андърс, Г рейс Бъмбри, Леонтин Прайс, Мартина Аро-
йо, Джеси Норман, Катлийн Батъл, Шърли Верет, Пол Робсън,
Уилям Уорфийлд, Брок Питърс и Джордж Шърли; както и солис
т и като тр о м п е ти с тъ т Уинтън Марселис и пианистът Андре
Уотс. Европа, в която расовата принадлежност е по-скоро белег
отколкото клеймо, създаде богати възможности за подготовка.
Постепено чернокожикожите диригенти зас тав ат на подиумите
и с американски симфонични оркестри.
ДЖЕЙМС ДЕ ПРИЙСТ (1936-), племеник на контраалта Ме-
риън Андерсън, е може би нашият най-Виден чернокож диригент.
Роден във Филаделфия, той учи при Винсънт Персикети в тамош-
ната консерватория, където получава степените бакалавър на ес
тествен и те науки и магистър на хуманитарните науки.От 1959
до 1962 г. дирижира филаделфийската съвременна музикална гил
дия. Същата година - на организирано о т Държавния департамент
турне в Банкок - той се разболява о т детски паралич, но се възс
тановява достатъчно, за да спечели първата награда на Между
народния конкурс за диригенти „Димитри Митропулос“ през
1964 г.
О т 1967 до 1970 г. Де Прийст живее в Холандия, където прави
своя изключително добре посрещнат дебют с Ротердамската фил
хармония през 1969 г. Същата година получава субсидия о т „Мар
т а Беърд Рокфелер“. Следват концерти в Амстердам, Стокхолм,
Берлин, Мюнхен, Щ утгарт, Белгия и Италия. През 1971 г. дири
г е н т ъ т Антал Дорати (1906-1988) избира Де Прийст за втори-
диригент на Вашингтонския национален симфоничен оркестър. О т
1976 до 1983 г. е музикален директор на Квебекския симфоничен ор
кестър, най-старият канадски оркестър. През 1980 г. получава пос
т а музикален директор на Орегонския симфоничен оркестър в Пор-
тланд и го извежда сред най-добрите. През л е т а т а на 1990,1991 и
1992 г. е музикален директор на фестивала в Орегон „Питър Б рит“.
Назначаването му за главен диригент на Симфоничния оркестър
на Малмьо (Швеция) започва със сезона 1991-1992 г. Със сезона 1994-
1995 г. започва длъжността му като музикален директор на фил
хармонията на Монте Карло. Много търсен като гост-диригент
в стр ан ата и в чужбина, Де Прийст навлиза и в попрището на ли
те р а т у р а т а с два то м а поезия.
ХЕНРИ ЛУИС (1932- ), о т 1955 до 1959 г. свири на контрабас
във филхармонията на Лос Анджелис, заминава за Европа със Сим
фоничния оркестър на Седма армия и започва кариерата си като
диригент на този оркестър в Германия и Холандия. Връща се в
САЩ през 1963 г., където основава Камерния оркестър на Лос
Анджелис и с него гастролира под егидата на Държавния департа
мент. Той е музикален директор на Симфоничния оркестър на Ню
Джърси о т 1968 до 1976 г. През 1989 г. става главен диригент на
Симфоничния оркестър на Хилверсюм, Холандия.
ПОЛ фРИМАН (1936- ) получава музикалното си образова
ние в Музикалното училище в Ийстмън и Берлинското музикално
училище. К огато се завръща в страната си през 1959 г., ходи на
уроци по диригентско майсторство при Пиер Монтьо и става ди
ригент на Операта на Рочестър о т 1961 до 1966 г., на оркестъра
на консерваторията в Сан франциско (1966-1967) и на Сан Фран-
циско Л итъл Симфони (1967-1968). О т 1968 до 1970 г. е втори-ди
ригент на Далаския симфоничен оркестър, а после - щ атен дири
гент в Д етр о й т (1970-1979). Работи също като главен гост-дири
гент на Филхармонията на Хелзинки, Финландия (1974-1976) и е
диригент на поредицата „Цветнокожи Композитори“ за „Колум
бия Рекърдс“ (1974-1977). През 1979 г. става музикален директор
на Симфоничния оркестър на Виктория, Британска Колумбия. През
1987 г. основава Чикагската Синфонйета, камерен оркестър, кой
т о се състои о т 55% жени и 25% представители на малцинстве
ни групи и свири пред публика, съставена предимно о т афро-амери-
квици
ИСАЙ ДЖАКСЪН (1945- ) завършва русистика в Харвард,
(бакалавър по хуманитарните науки, 1966 г.). Сетне учи диригент
ско майсторство в Станфърд (магистър по хуманитарните науки
1967 г.), композиция при Надя Буланже в Американската консерва
тория във фонтенбло и „Джулиърд“ (магистър на естествените
науки 1969 г. и на хуманитарните науки 1973 г.). Той е основател и
първи диригент на Джулиърдския струнен ансамбъл (1970-1971),
помощник-диригент на Балтиморския симфоничен оркестър (1971-
1973) и втори-диригент на филхармонията на Рочестър (1973-
1987). Заема длъжността музикален директор на Симфоничния ор
кестър на ф линт, Мичигън (1982-1987), на Кралския балет, Ко-
вънт Гардън, Лондон и на филхармонията на Дейтън, Охайо - пос
ледните две о т 1987 г. Джаксън е назначен за главен гост-дири
гент на Симфоничния оркестър на Куинсланд, Австралия.
РЕЙМЪНД ХАРВИ (1952- ) е музикален директор на Симфо
ничния оркестър на Спрингфийлд, Масатчузетс о т 1986 г. Еднов
ременно с то ва е втори-диригент в Бъфало и Индианополис и има
натоварена програма като гост-диригент, която включва учас
ти я със симфоничните оркестри на Минесота и Д етройт, както
и с Нюйоркската филхармония.
МАЙКЪЛ МОРГАН (1957-), още като юноша пише до Джеймс
Де Прийст, а после и във Вашингтон, молейки да бъде допуснат на
репетициите на Националния симфоничен оркестър. На девет
найсет години е най-младият стипендиант в Тангълуд, учи при Ле-
нард Бърстейн, Сеиджи Озава и Гюнтер Шулер. На двайсет и три
става помощник на Ленард Слаткин в Симфоничния оркестър на
Сейнт Луис. През 1986 г. го назначават помощник-диригент на Чи
кагския симфоничен оркестър под ръководството на сър Георг Сол-
ти . Диригент е също и на Симфоничния оркестър на И с т Бей, Оук-
ланд.
Други цветнокожи помощник-диригенти и втори-диригенти са
Лезли Дънър (Д етройт), Андре Смит (Сейнт Луис), Харви фел-
дър (Милуоки) и двадесет и осем годишният Уилям Единс, който
през м ар т 1991 г. заведе филхармонията на Лос Анджелис в Саут
сентър, разтърсвания о т безредици район на града, населен с при
надлежащи към малцинствените групи обитатели, и т а м изпадна
във възторг о т техния отклик на класическата музика.
Съвременното поколение диригенти по принцип се е отказало
о т театралниченето и се е посветило сериозно на това да създава
музика о т най-високо качество.Епохата на реактивните самоле
т и е свила разстоянията и сега с в е т ъ т е голям колкото един квар
тал. Днешният маестро сменя бързо ангажиментите си и това
създава неизчерпаем извор о т таланти, които се състезават по
между си за понякога изплъзващата се и определено по-взискател-
на днешна публика, и я подмамват да остави своите компактдис-
кови устройства, за да се наслади на „живото“ изпълнение.
Дирижирането е последният бастион,
който жените не са превзели, защото
тук става въпрос за власт. Ще мине
време преди жените да се почувстват
удобно там, а мъжете да свикнат да
ги приемат в това им качество.^
Кей ш Тамаркин
Вшори-диригент, Даласки
симфоничен оркестър
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Жени на подиума
Х Ф сторията на жените-диригенши Води началото си о т мно

ж еството американски женски оркестри, които се сформират го
ре-долу по времето, когато се основават т р и т е най-големи кон
серватории - „И стм ън Скул“ (1921), „К ъртис и н с т и т ю т “
(1924) и „Джулиърд“ (1924). Много музикантки се стр ем ят да нап
равят кариера, различна о т преподавателската. С изключение на
Женския оркестър на Лос Анджелис, основан през 1893 г., повече
т о женски ансамбли се създават през двайсетте и тр и й сетте го
дини; във Филаделфия, Чикаго (2), Бостън (3), Ню Йорк (4), Лонг
Бийч (Калифорния), Портланд (Орегон), Кливланд, Питсбърг,
С то к тъ н (Калифорния), Балтимор, Сейнт Луис, Мейсън Сити
(Айова) и Минеаполис, последвани о т Монреал през 1940 г. и Д е т
ройт през 1941 г. Освен че изпълняват пиеси, композирани о т же
ни, тези ансамбли откриват възможности пред инструменталист-
ки и диригентки. Една о т първите сред тях е КЕРЪЛАЙН НИ-
КЪЛС, която дирижира „Бостън ф ад ет Лейди Оркестра“ о т 1888
до 1920 г.
С навлизането на говорящото кино се премахват ансамблите,
които съпровождат немите филми, а кризата през тр и й се тте го
345
дини принуждава хотели, ресторанти и курорти да се лишат о т
оркестрите си. За да помогне на безработните, Управлението за
създаване на работни м еста на президента франклин Д. Рузвелт
субсидира тридесет и два оркестъра. Някои жени си намират ра
бота в тях, а други са в състава на двадесет и двата женски ор
кестри, които съществуват по това време. Малко о т тях успя
в а т да щурмуват запазените за мъже крепости. През 1935 г. Елза
Хилгер е приета като виолончелист във филаделфийския оркес
тъ р, а през следващия сезон в него постъпва и цигуларка. През
1937 г. Елън Стоун, валдхорна, влиза във филхармонията на П и т
сбърг, а две цигуларки успяват да се класират за филхармонията
на Лос Анджелис през 1938 г., годината, в която Националната
федерация на музикалните клубове настоява всички прослушвания
да се извършват зад параван, за да бъде избегната „несправедлива
дискриминация“. (Тази идея се осъществява на практика едва през
ш ейсетте години.)
В то р ата световна война донася още свободни места, тъ й ка
т о мъжете са призовани в армията. Повечето женски оркестри се
разпускат след войната, но Д етройтският оцелява до 1971 г. Един
ственият останал в наши дни е Кливландския женски оркестър.
Основан през 1935 г. о т Хаймън Шандлер, който е негов диригент
в продължение на петдесет и ш ест години до см ъ р тта си на деве-
десет годишна възраст през 1990 г. О ркестърът днес е под дириг-
ентсвото на неговия колега Робърт Л. Кронкист и участва в праз
ненствата по повод 100-годишнината о т състоялото се през 1893
г. Чикагско-колумбийско изложение - първото световно изложени-
е, на което официално се признава постигнатото о т жени. (Ви-
олистката Сабин Берман е в оркестъра о т създаването му, през
1991 г. в него свирят жени о т три поколения - баба, майка и две
дъщери.)
Посочените по-долу жени диригенти постигат слава и призна
ние. Някои единствено защото са силни личности, други - промък
вайки се през „задната врата“ благодарение на своята известност
като изпълнителки, но преди всичко благодарение на ненадминат
тал ан т, който колегите им мъже не Могат да отрекат.
Родената в Канада ДЖИНА БРАНСКУМ (1881-1977) създа
ва през 1934 г. ^зранскум коръл“, женски хор; чийто диригент е
през следващите двайсет години. През 1941 г. е избрана да дирижи
ра хор о т 1000 гласа за отпразнуването на Златния юбилей на пос
ти гн а т о то о т жените. Тя е и композитор - написала е хорови проз-
ведения, симфонична сюита и около 150 песни. Дейна и енергична до
края на дълъгия си живот, Бранскум е заета с писането на автоби
ографията си, когато умира на 95-годишна възраст.
ЕТЕЛ ЛЕГИНСКА (1886-1970) под името Е тел Легинс цзбяг-
Жени на подиума 347
ва о т дома си 6 Англия и отива във Виена да учи пиано на четири-
найсет години. На седемнайсет дебютира в Лондон, изнася кон
церти в Европа и идва в Америка през 1913 г. Учи при Ернст Блох
през 1918 г., съчинява две опери, песни, симфонични поеми, както и
музика за пиано и камерна музика. През 1923 г. се ориентира към
дирижиране, учи при Юджин Госенс (1897-1988) и се утвърждава
като една о т първите диригентки на големи европейски оркестри.
През 1925 г. е американският й дебют с Нюйоркския симфоничен
оркестър и „Холивуд Боул Оркестра“. През двайсетте години Ле-
гинска ръководи Бостънския симфоничен оркестър, Бостънския
женски симфоничен оркестър и Женския симфоничен оркестър на
Чикаго. През т р и с е т т е години дирижира в едни о т най-големите
оперни т е а т р и на Европа и Америка. През 1940 г. се о ттегл я о т
активна дейност в Лос Анджелис и през петд есетте години препо
дава пиано.
НАДЯ БУЛАНЖЕ (1887-1979) е сред най-изтъкнатите пре
подаватели по композиция в света. К акто баща й, так а и дядо й,
са преподавали в Парижката консерватория. Там т я учи при Габ-
риел форе. Тъй като усеща, че сестра й Лили е по-добра като ком
позитор, т я се посвещава на преподаване и си спечелва междуна
родна слава, защото нейни ученици са били три поколения компози
тори. Тя е първата жена, която дирижира Бостънския симфони
чен оркестър, Симфоничния, оркестър на Филаделфия и Нюйоркс
ката филхармония. Дирижира първото изпълнение на камерния кон
ц ер т на Стравински ,Дъмбартън Оукс“ Ъъв Вашингтон през
1938 г. Д еветдесетият й рожден ден е отбелязан с поздравления
о т цял свят.
АНТОНИЯ БРЙКО (1902-1089) е първата американка, която
завършва Берлинското музикално училище. През 1932 г., когато
Хитлер се превръща в опастност за чужденците, т я се прибира в
Америка в разгара на кризата. През 1934 г. с подкрепата на хора
като Елинор РузВелт, Бруно Валтер и кмета на Ню Йорк фиоре-
ло ЛаГуарда, организира Нюйоркския женски симфоничен оркестър.
През 1938 г. става първата жена, която дирижира Нюйоркската
филхармония и други големи оркестри. След две представления в
Метрополитън обаче я уволняват, защото баритонът Джон Чарлз
Томас (1891-1960) отказва да пее под диригентството на жена.
Д вата идола на нейния живот са Алберт Швайцер и Ян Сибе-
лиус, т а к а че т я отива „на поклонение“ и при двамата. След
1937 г. кариерата й бива прекъсната за почти четири десетиле
ти я заради влиятелната госпожа Чарлз С. Гугенхайм, която смя
тал а за „позор“ жена да дирижира Нюйоркската филхармония.
През 1942 г. Брико се мести в Денвър, дирижира Денвър бизнес-
менс оркестра (преименуван на Симфоничен оркестър „Брико“ през
1969 г.) и утвърждава репутацията си като преподавател по пе

ене, пиано и диригентско майсторство. През 1974 г. нейната уче
ничка, фолклорната певица Джуди Колинс, е копродуцент на доку
менталния филм. „Антония“, който се застъпва за каузата на же
ните в музиката и връща Брико на подиума на 72 годишна възраст.
Във връзка с Международната година на жената, Антония Брико
дирижира Националния симфоничен оркестър през август 1975 г. и
е чествана в Центъра Кенеди.
фРЕДЕРИК ПЕТРИДЕС (1903-1983) о т Белгия получава най-
доброто музикално образование и се познава с живи легенди о т сво
е т о време: фриц Крайслер, Камий Сен-Санс, Пабло Казалс, Андрес
Сеговия, Алфред Корто, Александър Брайловски и Айсидора Дън-
кан. Идва в Америка през 1923 г. и основава собствен женски сим
фоничен оркестър, „Оркестрет к л а с и к който .дава много успеш
ни концерти в продължение на дванайсет години. Петридес се омъж
ва и дъщеря й наследява идеалния музикален слух, който им ат че
тири поколения о т сем ейството й. През т р и й с е т т е и чети-
рийсетте години Петридес основава симфоничния оркестър 1ГХъд-
сън вали ", който дирижира седем сезона - почти п е т десетилетия
по-късно той продължава да съществува. През 1958 и 1960 г. П е т
ридес организира поредица концерти на откри то в Манхатън, ко
и то дирижира до 1975 г. К ато съчетава в програмите си нова му
зика с не много известни класически произведения, т я допринася по
неповторим начин за обогатяването на музикалния живот в Аме
рика.
МАРГРЕТ ХИЛИС (1921- ) е вдъхновена да стане диригент,
когато на десет години гледа Джон Филип Суса. П осъветват я да
се насочи към хорово дирижиране. Тя учи в „Джулиърд“ и става по
мощник на Робърт Шоу. През 1950 г. основава Американски кон
цертен хор и Американски концертен оркестър, като поставя на
чалото на дълга поредица блестящи концерти, телевизионни прог
рами и записи. През 1957 г. фриц Райнер я моли да изгради хора при
Чикагския симфоничен оркестър. Вече четвърто десетилетие под
нейното диригентство, той се смята за най-добрия американски
професионален хор и е бил на турнета със Симфоничния оркестър в
Центъра „Кенеди“, Карнеги хол и Европа.
Хилис привлича-вниманието на цялата критика, след като на
31 октомври 1977 г. Георг СоЛти пада лошо и т я заема м ясто то
му на диригентския пулт пред Чикагския симфоничен оркестър и
хор. Дирижира и други хорове, с които изнася едно изпълнение на
монументалната Малерова Симфония N0. 8, което критиката при
ве тств а като изумително.
САРА КОЛДУЕЛ (1924- ) сформира своя собствена оперна
трупа през 1965 г. Тя успява да убеди едни о т най-големите оперни
Жени, на подиума 349
звезди, като например Бевърли Силз, Мерилин Хорн и Пласидо До-
минго да й помогнат с тал ан та си. Д ебю тът й през 1976 г. в М ет-
рополитън с „Травиата“ (нейните 136 килограма » принуждават
да дирижира седнала на стол) е приветстван като изключително
важно събитие и за известно време с нея се отн асят като с наци-
онална ценност, финансови проблеми и лошо здраве с т а в а т причи
на за залеза на кариерата й.
^ ДАЛИЯ АТЛАС (1935- ), която завършва.Академията Рубин
в Йерусалим, нито за миг не се отклонява о т детската си меч т а
да стане диригент. Тя учи при именити майстори в Италия и Аме
рика и спечелва много конкурси. Дирижира прочути opkecmpu.no цял
свят и допринася значително за развитието на музиката в Изра
ел, където основава Оркестър JHpo-музика“ Симфоничен оркес
тър, хор и оперна трупа „Технион“, и Жамарата Атлас“
ИВ КУЕЛЪР (1936- ), след като учи при Карл Бамбергер, Вал-
т е р Зюскинд, Игор Маркевич и Херберт Бломщед, става помощ-
ник-диригент, корепетитор и вокален педагог в ,Д Ь Йорк. Сити
Опера“ (1965-1970). През 1967 г. прави историческа стъпка, като
основава Нюйоркски оперен оркестър, който дава на млади певци и
инструменталисти изпълнителски опит, без да се правят разходи
за постановка и декор. (Създадената о т нея институция, на ко
я т о продължава да е директор, е използувана като образец нався
къде по света.)
След като вече е първата жена, назначена за щ атен диригент,
и гостува на редица големи оркестри, т я дебютира в Европа с опе
р а та на Верди „Сицилиански вечерни“ с участието на Пласидо До-
минго и Монсерат Кабайе.
Именно Куелър въвежда чешки опери, изпълнени на оригинал
ния език отначало Лалибор“ на Сметана през 1978, последвана о т
,Жатя Кабанова“ и ,$енуфа“ на Яначек. През 1987 г. дирижира за
първи п ъ т в Съединените щати „Русалка“ на Дворжак на чешки.
Пионер е в поставянето на опери, които никога не са поставяни
или записвани.
ДЖУДИТ СОМОГИ (1937-1988), следва в „Джулиърд“ и с т а
ва помощник на Томас Шипърс на фестивала в Сполето и на Ле-
ополд Стоковски в Американския симфоничен оркестър. През
1966 г. започва да работи в „Ню Йорк Сити опера“ и дебютира
к ато диригент т а м с „Микадо“ Продължава да дирижира в голе
м ите опери и симфонични оркестри в Съединените щати. Евро
пейският й дебют е в Германия с „Отвличане от сарая“ на Мо
царт в Операта на Саарбрюкен (1979). През 1984 г. Сомоги става
първата жена, която дирижира операта „Орфей и Евридика“ на
Глук в „Театро ла фениче“ във Венеция. През 1981 г. дирижира „Ма
дам Бътерфлай“ във франкфуртската Опера, след което става
първата жена, назначена т а м за неин главен диригент (1982-1987).
През 1988 г. нейната обещаваща кариера бива прекъсната о т тра-
гична смърт вследствие на рак.
КАТРИН КОМЕТ (1944- ), родена във фонтенбло, франция, е
на четири години, когато решава да стане диригент. Надя Булан-
же я приема за своя ученичка на дванайсет. На петнадесет получа
ва т и т л а бакалавър по пиано. В Ню Йорк преподавателите й в
„Джулиърд“ са Игор Маркевич (1912-1983), Жан фортине (1913- )
и Пиер Булез (1925- ). К огато се завръща във Франция, К ом ет
започва кариерата си на диригент с Балета на Парижката опера.
Получава предложение за постоянно назначение там , но се омъжва
за американец, преселва се в САЩ, а през 1976 г. ражда дъщеря.
През 1978 г. К омет започва да дирижира Симфоничния и Ка
мерния оркестри на Университета на Уисконсин (Мадисън), като
през 1981 г. се прехвърля като помощник-диригент на Симфонич
ния Оркестър на Сейнт Луис. Назначена е за втори-диригент на
Балтиморскйя симфоничен оркестър (1984-1986), а следващата й
длъжност е ръководител на Симфоничния оркестър на Гранд Ра-
пидс, за който т я спечелва национално признание.
К ом ет е също така и музикален директор на Американския
симфоничен оркестър на Ню Йорк (1989-1992). Ангажиментите й
като гост-диригент включват изяви е някои о т най-големите ор
кестри тук и в Европа.
ВИКТОРИЯ БОНД (1945- ) учи с Роджър Сешънс, Жан Мо-
рел, Сикстен Ерлинг, Ленард Слаткин, Херберт Бломщед и Хер-
берт фон Караян. Тя може да се похвали с поредица о т дебюти: т я
е първата жена, определена за диригент на голям оркестър - Сим
фоничния оркестър на Питсбърг, на стипендия о т фондацията
Ексън/Артс, където работи с Андре Превен; първата жена, завър
шила „Джулиърд“ с докторат по диригентство (през 1963 г. К ат-
рин К ом ет свършва същия обем работа, но тогава няма програма
за докторати); и първата жена, която получава диригентска суб
сидия о т Националния и н сти ту т за музикалните театъ р и за ра
бота в „Ню Йорк Сити опера“. През 1986 г. е назначена за музика
лен директор на Симфоничния оркестър на Роуъноук, а през 1990 г.
за художествен ръководител на Операта на Роуъноук.
Бонд налага американските композитори и е натрупала значи
телен репертоар о т свои собствени произведения, включващи ка
мерни и хорови творби, пиеси за пиано, както и оркестрови пиеси,
концерти и музика за театъра. На 3 април 1993 г. е премиерата на
нейния концерт за алт-саксофон ,Храдска птица“, в основата на
който са залегнали мелодии о т джаз музикантите Чарли Паркър
и Джон Колтрейн, изпълнена по поръчка на Ж енската филхармо
ния. Бонд е гостувала на водещи оркестри в Съединените щ ати и
Европа.
ДЖО АН фАЛЕТА (1954-) се включва в програмата за дири
генти на Музикалния колеж Ман още преди да е навършила двайсет
години. През 1982 г. печели наградата „Бруно Валтер“- пълна сти
пендия за „Джулиърд“, където получава т и т л а т а магистър и док
то р по оркестрово дирижиране. С тава музикален директор на Ден-
върския камерен оркестър през 1983 г., спечелва Конкурса за дири
гентско майсторство „Стоковски“ през 1985 г. и същата година я
избират за втори-диригент на стипендия о т фондацията Ексън/
А ртс със Симфоничния оркестър на Милуоки, под ръководството
на Лукас фос - длъжност, която заема в продължение на три сезо
на.
През 1986 г. става музикален директор на Ж енската филхар
мония в Сан франциско, коя т о популяризира музика, композирана
о т жени. През 1989 г. я назначават в Симфоничния оркестър на
Лонг Бийч, с което става първата американка, назначена за ръко
водител на оркестър о т регионален мащаб. През 1991 г. заема пос
т а директор на Симфоничния оркестър във Вирджиния. Изявите
на ф алета като гост-диригент я отвеж дат в Канада и Европа, а
и при редица водещи оркестри в Съединените щати.
Отвъд Атлантика
В Европа има няколко жени диригенти.
О т Англия:
ЙОНА БРАУН (1941- ) на тринайсет години дебютира с ци
гулка, учи в Рим, Брюксел и Виена. През 1964 г. постъпва в Акаде
м и ята „Сейнт Мартин ин дъ фийлдс“ и започва да работи с
оркестъра заедно- с директора, сър Невил Маринър. През 1974 г.
то й й предлага да стане диригент на струнния ансамбъл на Акаде
мията. Следвайки примера на сър Невил, Йона дирижира о т стола
на концертмайстора, като едновременно с това свири на цигулка
т а си - маниер о т времето на барока. През 1981 г. Браун става
художествен ръководител на Норвежкия камерен оркестър, е кой
т о гастролира в Европа и Съединените щати. О т 1987 до 1992 г. е
музикален директор на Камерния оркестър на Лос Анджелис, а по-
късно, негов главен гост-диригент. Дирижира и други големи аме
рикански оркестри.
Браун има внушителен списък о т записи на компакт диск ка
т о диригент и като солист. Удостоена е с престижния Орден на
Британската империя за заслуги към музиката в почетния списъ
ка на кралицата о т 1986 г. Наградена е също и о т краля на Норве
гия - Кавалер първа степен на Ордена за заслуги, като признание
за npuHOcaJl към музикалния живот на Норвегия.
ДЖЕЙН ГЛОВЪР (1949-) получава докторат в Оксфорд през
1978 г. Дебютира като диригент през 1975 г. През 1980 г. става
хормайстор на фестивала в Глайндбърн, а о т 1982 до 1985 г. е му
зикален директор на неговата Пътуваща опера. К ато художест
вен ръководител на програмата Лондонски изпълнители на Моцарт
(1984-1991) разширява репертоара им и включва съвременни твор
би. Оперните й дебюти са в Ковънт Гардън, 1988 г. и Канадската
опера, 1991 г. През 1992 г. Гловър дирижира в Английската наци
онални опера и изнася концерти с някои о т най-големите британс
ки, европейски и новозеландски оркестри. Тя е художествен дирек
то р на Международния фестивал в Бъкстън през 1993 г.
Гловър проявява особен афинитет към големите английски хо
рови произведения, и има постоянни изяви с изтъкнати хорови ан
самбли като главен диригент на Лондонското хорово дружество,
както и на Хоровото дружество на Хъдърсфийлд.
ОДАЛИН ДЕ ЛА МАРТИНЕС (1949- ) следва в Кралската
музикална академия о т 1972 до 1976 г., същата година основава
Лондонския камерен ансамбъл „Лотано“, който дирижира по цял
свят с програми о т съвременна музика. Също така е основател-
диригент на Съвременен камерен оркестър (1982 г.). През 1988 г.
Бразилското правителство я награждава с медала „Вила-Лобош“
к ато признание за приноса й в разпространяването и дирижиране
т о на музика о т композитора, дал името на наградата. През ля
т о т о на 1989 г. заедно с Едуардо М ата е диригент на Латиноаме
риканския фестивал, организиран о т Център Саут Банк. Дела Мар-
тинес дебютира в Ню Йорк през януари 1990 г. и същата година е
удостоена с членство в Кралската музикална академия. През ап
рил 1992 г. т я създава „ЛОРЕЛТ“, „Лотано Рекърдс Лимитид“, за
да се съсредоточи върху рядко изпълнявани музикални произведения.
Тя композира и две опери - „Сестра Ейми“ и „Есперанса“, както и
оркестрова и камерна музика. Де ла Мартинес е често канена да
дирижира във Великобритания и чужбина.
ШАН ЕДУЪРДС (1959- ), Кралски Северен музикален колеж,
учи с именити диригенти като сър Чарлз Гроувз, Норман Дел Map
и Нееме Джарви. О т 1983 до 1985 г. е студентка в Ленинградска
т а консерватория и през този период спечелва първия конкурс за
диригенти в Лийдз (Англия).
След като се връща във Великобритания през 1985 г. Едуърдс
работи с много о т водещите оркестри. Дебютира като оперен
диригент през 1986 г. с продукцията на „Махагон“ о т Уейл в Ш от
ландската опера. През 1988 г. приема тригодишен договор за млад-
щи-диригент в Кралската опера Ковънт Гардън. О т 1989 г. до
1990 г. дебютира с Парижки оркестър, Камерния оркестър на
Сейнт Пол, Английската национална опера и Симфоничния оркес
т ъ р на Сан франциско. През 1990 г. гастролира из цяла Австрали-
я. 1991 г. бележи дебюта й с филхармонията на Лос Анджелис, а
1992 й носи концерти из цяла Европа и Русия. П редстоят й още
концерти в Европа и Америка.
Освен че е утвърден концертен диригент о т световен мащаб,
нейните записи се радват на висока оценка о т критиката.
От море до море
Още няколко жени диригенти дирижират регионални оркест
ри. В Аляска МЕДЛИН ШАЦ (1947-), безупречена цигуларка и ви-
олистка, п е т пъти носител на Голямата награда в Международ
ния конкурс за камерна музика „Коулман“, бивша оркестрантка във
филхармонията на Лос Анджелис, Камерния симфоничен оркестър
на Лос Анджелис и Калифорнийския камерен симфоничен оркестър,
днес е музикален директор и диригент на Симфоничния оркестър
на феърбанкс и на Арктическия симфоничен оркестър, както и про
фесор по музика в Университета на феърбанкс.
В Сан Диего КЕРЪН КЕЛТНЪР (1947-), ученичка на Надя Бу-
ланже, е втори-диригент и музикален администратор на Операта
на Сан Диего о т 1982 г. Именно нея награждават за първи п ъ т о т
Националния оперен иинститут още като стажант-диригент.
ДОРИС ЛАНГ КОЗЛОф (1947-), след като пътищ ата на сес
т р и т е Ланг, които са дует на две пиана се разделят, т я става
основният диригент на Операта на Уотърбъри (К ьнектикът)
(1987-90).
РЕЙЧЪЛ УОРБИ (1949-), като малка седи сред публиката на
Концертите за младежи в Карнеги хол и съзерцава своя идол Ле-
нард Бърстейн. О т 1984 г. застава на м ястото на Бърстейн като
диригент на тези концерти.
Професионалната й кариера започва през 1982 г. със Симфо
ничния оркестър на Споукейн. О ттогава ръководи много големи
оркестри в Съединените щати. Тя поставя и води телевизионна
т а поредица „Младежки музикален справочник на Дисни“ и дирижи
ра Симфоничния оркестър на Питсбърг в същата поредица. Учас
т в а и в предаването „Карнеги хол на сто години - к ъ т за мечти“
на Пи Би Ес.
Избрана е през 1986 г. сред много кандидати за диригент на
Симфоничния оркестър на Уилинг, Западна Вирджиния. Нейните
концертни изяви утрояват броя на продадените за сезона билети.
К ато в приказката за принцеса Грейс, Уорби е представена на но
воизбрания губернатор Гастън Кейпъртън. Оженват се на 25 май
1990 г. В ролята си на Първа дама, Рейчъл Уорби-Кейпъртън о т
варя вр ати те на губернаторската резиденция за писатели, музи
канти и художници с поредицата „Творци от Западна Вирджиния“,
като по този начин пресъздава знаменитите европейски дамски
салони. и
КЕЙ ДЖОРДЖ РОБЪРТС (1950- ) е първата жена, която по
лучава д окторатпо оркестрово дирижиране о т Йейл. Тя е основа
т ел и диригент на един нов камерен оркестър - „Ансамбъл Амери
кана“, който популяризира съвременна американска музика о т чер-
нокожи, испаноговорящи и други представители на малцинствени
групи. Професор по музика и диригент на оркестъра на Универси
т е т а на Масчузетс в Лоуел, Робъртс е също и диригент на „Блак
мюзик репертори ансамбл“, професионална група, която изнася кон
церти о т класическия репертоар на чернокожи композитори о т
XIX ßekjgo наши дни.
КЕЙТ ТАМАРКИН (1955- ) започва своята диригентска ка
риера със Симфоничния Оркестър на фокс Вали, Апълтън, Уис-
консин. След като Ленард Бърстейн я избира за един о т три м ата
млади диригенти, които да р аб о тят с него на Конференцията на
Л игата на американските симфонични оркестри през 1988 г., й се
налага да дирижира пред две хиляди директори на симфонични ор
кестри! Следващата седмица й се обаждат о т Тексас и о т 1989 г.
Тамаркин е втори-диригент на Далаския симфоничен оркестър. През
май 1991 г. по покана на град Далас, т я е удостоена с ч е с т т а да
дирижира на концерта, даден в чест на кралица Елизабет II по вре
ме на обиколката й в Америка. През 1991 г. Тамаркин е назначена
за диригент на Симфоничния оркестър на Върмънт, през 1992 г. е
първият й сезон като музикален директор на Симфоничния оркес
т ъ р на Източен Тексас. Гостува и на други американски оркестри,
включително и Оркестъра на жените композитори о т Балтимор,
в който работи като музикален директор. През сезона 1992-93 г.
дебютира със симфоничните оркестри на Хюстън, Нашвил и фи-
никс.
ГИЗЕЛ БЕН-ДОР (1955-), родена в Уругвай, дирижира о т два
надесетгодишна. Известно време живее в Израел, след което през
1980 г. идва в Съединените щати, където получава магистърска
степен по диригентско майсторство о т Йейл. Прави сензационен
дебю т през 1982 г., дирижирайки И зраелската филхармония с
„П ролетно т а й н с т в о “ на Стравински, к о й то е записан о т
Би Би Си в Лондон и излъчен в цяла Европа. Дирижира редовно Из
раелската филхармония и други израелски оркестри.
Кариерата й в Америка започва през 1984 г., когато е избрана
за член-диригент на филхармоничния и н сти ту т на Лос Анджелис.
Година по-късно Бен-Дор получава същата почетна т и т л а в Му
зикалния център Тангълуд, където двамата с Ленард Бърстейн
участват заедно в специален концерт в чест на осемдесет и пе
ти я рожден ден на Аарон Копланд. През 1986 г. Бсн-Дор спечелва
наградата „Барток“ в Международния конкурс за диригенти на Ун
гарската телевизия и е поканена да дирижира на фестивала „Бар
т о к “ през 1987 г., както и няколко други оркестри в Източна Ев
ропа. О т 1989 г. до 1991 г. е щатен диригент на Хюстънския сим
фоничен оркестър, който ръководи в Центъра „Кенеди“, Вашинг
тон, на тъ р ж ествата по случай встъпването в длъжност на пре
зидента през 1989 г. В Карнеги Хол Бен-Дор дебютира през февру
ари 1991 г. по време на тъ рж ествата послучай стогодишния юби
лей на залата. Същата година е назначена за музикален директор
на Бостънския камерен оркестър „Про А рте“ и на Симфоничния
оркестър на Анаполис. Н атоварената й програма включва покани
за гостуване в Белгия, Холандия, Ирландия, Бразилия, Израел и Съ
единените щати.
МАРИН ОЛСОП (1956- ) седемгодишна вижда Ленард Бърс
тейн на подиума и избира своята кариера. Родителите й са профе
сионални музиканти - баща й е концертмайстор, а майка й свири
на цигулка в Балетния оркестър на град Ню Йорк. Марин следва в
Йейл и „Джулиърд“, където работи с Херберт фон Караян.
Запален джаз цигулар, през 1981 г. Олсоп основава четири-
найсетчленен женски суинг-оркестър, наречен „Пролетна треска“
През 1984 г. създава „Конкордия“, своя неповторим камерен!оркес
тъ р о т ш естдесет души, който съчетава класически репертоар с
американски джаз и съвременни произведения. През 1988 и 1989 г.
като член-диригент на Тангълуд, Олсоп учи при Ленард Бърстейн.
Олсоп е първата жена удостоена с наградата „Кусевицки“ за
диригентско майсторство. Тя печели също конкурса за диригенти
„Леополд Стоковски“, спонсориран о т Американския симфоничен
оркестър. През 1990 г. става първата жена, която дирижира Бос
тънския оркестър за популярна музика на сто и седмата му го
дишнина и веднага е преназначена. През 1991 г. е първата жена, ко
я т о дирижира абонаментен цикъл с филхармонията на Лос Ан
джелис.
Олсоп е вече втори сезон музикален директор на Музикалния
фестивал „Кабрио“ в Калифорня, т р е т и сезон - музикален дирек
то р на филхармонията на Лонг Айлънд и четвърти сезон - музи
кален директор на Симфоничния оркестър на Юджин, Орегон. През
л я т о т о на 1992 г. е инициатор и диригент на Орегонския фести
вал на американската музика. Спечелва си репутацията на един
о т водещите млади диригенти на Америка.
БАРБАРА ИАР (1958- ) дирижира за първи път на двадесет
години в Париж. През 1988 г. печели конкурса за диригенти на
„Афилиът а р т и с т “, Видеозаписът на който ВдъхноВяВа Лорин
Мазел да я покани 6 Симфоничния оркестър на Питсбърг като ща
т ен диригент. Дебютира на абонаметни цикли през 1993 г. с пре
миерите на „Рапсодия за флейта и оркестър“ на американския ком
позитор Конрад Суса (1935- Ци „Тичащият за здраве и динозавъ
ра“ на М ортън Гулд (1913- ). Йар придружава като помощник-ди-
ригент маестро Мазел на фестивала „Шира“ в Елат, Израел (де
кември 1992 - януари 1993). Тя има изяви с много оркестри в САЩ
и Канада.
Напред към традицията

Точно както Женският оркестър на Кливланд- е следа о т ми
налото, т ак а и ЖЕНСКАТА ФИЛХАРМОНИЯ, основана през
1971 г. и водена о т Джо Ан ф ал ета, е тенденция о т настоящ ето
и п ъ т към бъдещето. През юни 1992 г., като признание за пости
женията си, оркестърът получава награди о т АвСАР (Американ
ската асоциация на композиторите, авторите и издателите) и
Лигата на американските оркестри. Признат за единствения про
фесионален оркестър, посветил се на жени композитори, дириген
т и и изпълнители, неговата цел е да включи произведенията на
композиторки в репертоара на всички оркестри.
Жизненоважна е дейността на създадения към филхармонията
„Национален център за поощряване на жени композитори“, който
урежда назначения, възстановява исторически шедьоври и осигуря
ва проучвания и информация за оркестри и изследователи о т цял
свят.
„Слушането на класическа музика е
като четенето на вълнуваща книга ,
но без край, до който трябва да
стигнем“
Нура Хаас (1909- ), акомпаняшор
ПОСЛЕСЛОВ
Безсмъртно тайнство
Н я м а единстбено Вярно определение за музиката. За Конфу-

ций (551-479 пр.н.е.) т я е „Вид удоволствие, без което човек не мо
же“. Платон (428-347 пр.н.е.) отбелязва, че „ритъмът и хармони
ята стигат до тайните кътчета на душата“', а архиепископът
на СеВиля Исидор (568-636 г.) заяВяВа: „Нищо не съществува без
музика.“ За германския философ и поет Фридрих Ницше (1844-
1900) ,ж>ез музика животът би бил грешка.“
О т физиологични гледна точка е доказано, че традиционната
класическа музика оказва благотВорно Въздействие Върху здраве
т о на човека, тъй като самите й Вибрации м огат да извлекат ле
чебни ВегцестВа о т мозъка. Музиката Влияе Върху Всички телесни
фунции - сърдечната дейност, пулса, кръВообръщението, дишане
т о и нерВните и мускулни реакции. Дори бебетата, подобно на жи
вотните, реагират на музика още преди да се родят. Според Биб
лията Давид успявал да успокои „злите духове“ (депресията), ко
и то обсебвали цар Саул, като му свирел на лира. Връзката, разби
ра се е, че Всяка музика Влияе - за зло или за добро - на емоциите,
които, на сВой ред задВижВат физиологични реакции. Музикална-
т а терапия, използвана о т дребните китайци, индуси, персийци,
египтяни и гърци, се Връща на мода и печели доВерие. Самото сви
рене на инструмент помага на дВигателно-сензорната координа
ция. С т а т и с т и к а т а сочи дълголетието на диригентите и по т о
357
зи начин свидетелства, че съчетаването на физическото натовар

ване, наложено им о т професията, плюс емоционалния ефект, по
роден о т това, че непрекъснато са били заобиколени о т музика,
допринася за дългия им живот.
И сторията говори, че музиката е оформяла цивилизации в про
дължение на хиляди години. Упадъкът на музиката в Египет и Гър
ция е последван о т упадъка им като общества. Просвещението по
време на Ренесанса хвърля светлина върху всички аспекти на твор
ч еството и измъква човечеството о т мрачното Средновековие.
Зен и тъ т бива достигнат през епохата на романтизма, когато е
написана по-голямата част о т най-популярната класическа музи
ка (за което говори броят на продадените записи и билети за кон
церти днес - Бел. авт.). Нашият век става свидетел на револю
ция в музиката - импресионизъм, сериализъм, минимализъм, елек
тронна и компютърна музика в класическата област и рагтайм,
джаз, блуз, суинг и рок във всичките им форми, създадени в попу-
лярната музика.
Въпросът, който слушателите трябва да реш ат сами за себе
си, е какво им харесва да слушат. Ц елта на музиката е да повдигне
духа. Ранните композитори са смятали, че техните произведения
са едновременно за и о т Бога. Когато пише внушителната си ора
тория ,М есия“ за три седмици, Хендел заявява: ,Мисля, че пред
мен наистина се разкриха Небесата и сам Всемогъщият Бог“. Поч
т и век по-късно Роберт Шуман твърди, че музиката му е продик
тувана о т ангели. Пучини усеща докосването на пръст Божи. Кол
ко се е отдалечила о т тези възвишени идеали авангардната и екс
перименталната музика? А рокът? Освен че предизвиква оглуша-
ване, някои хора см я тат, че неговият непрекъснат ритъм /който
дотолкова не съ ответства на естествените ритми на нашите
тела, предизвиква психо-физичен смут и Води до наркотиците и
насилието, до моралния упадък на днешното общество. Един пог
лед върху състоянието на нашия свят е достътъчен, за да го про
умеем-
Но надежда винаги има. Американският поет Хенри У. Лонг-
фелоу (1807-1882)' е казал това, което винаги сме знаели: М узика
та е универсалният език на човечеството.“ - което наистина е
така, ;защото всички музиканти о т всеки край на света м огат да
ч е т а т едно и също нотно писмо. Предсказанието на френския дра-;
Матург Молиер (1622-1673), направено две столетия преди него, е
още пр-оптимистичцо; ,Лко всички хора учеха музика, това би би
ло средство ... да се възцари всеобщ мир по света.“
' К ато универсален език музиката не познава политически ба
риери, разтваря международните граници и прави света пб-познат
за нас и в същото време разширява нашите хоризонти.
Безсмъртно тайнство 359
В личен план Всеки о т нас извлича собствено усещане о т музи

к ата и си създава свой репертоар о т любими произведения. Кога
т о сме ч аст о т една аудитория, сме обединени о т нещо, което
може се окаже възвишено изживяване и затова нищо не може да
замести вълнението о т изпълнението на живо.
Пиер Булез (1925- ), френски диригент, композитор и пианист
потвърждава причината, поради която класическото наследство
никога не ни омръзва: „Музиката ...е лабиринт без начало и без край,
където има много нови пътеки, по които можем да тръгнем и
където тайнствеността е вечна.“
Приложение А
Най популярните симфонии в света

Бетовен: N0. 5, N0. 6 „Пасторална“, N0. 7, N0. 9 за хор и оркестър
Чайковски: N0. 4, N0. 5, N0. 6 „Патетична“
Шуберт: N0. 6, N0. 8 „Недовършена“, N0. 9 „Велика“
Моцарт: N0. 40, N0. 41 „Юпитер“, N0. 29
Малер: N0. 1 „Титан“, N0. 5 (Адажиото - втора част)
Брамс: N0. 1, N0. 2, N0. 3, N0.4 (всички!)
Дворжак: N0. 9 „Из новия свят“, N0.8
Франк: Симфония в ре минор
Менделсон: N0. 3 „Италианска“
Прокофиеф: „Класическа“ Симфония
Римски-Корсаков: Симфония „Антар“
Калинников: N0. 1
Шуман: N0. 1 „Пролетна“, N0. 3 „Рейнска“
Голдмарк: Симфония „Селска сватба“
Бизе: Симфония в до мажор (единствената му симфония)
Сен-Санс: N0. Зс „Орган“
Рахманинов: N0. 2
Брукнер: N0. 4 „Романтична“
Бородин: N0. 2
Сибелиус: N0. 2
Берлиоз: „фантастична симфония“, в то р а та част
Хайдн: N0, 88 (Сравнете последната ч аст с N0. 6 на Шуберт)
Шостакович: N0. 5 (Е то ви едно предизвикателство!)
360
Приложение Б
Л1обими концерти
ЗА ПИАНО:
Рахманиноб: N0. 2 - 6 до минор

Григ: 6 ла минор
Шуман: 6 ла минор
Бетовен: N0. 3 - в до минор, N0. 5 - ми бемол мажор„Императо-
рът“
Моцарт: N0. 21 - в до мажор „Елвира Мадиган“ (К 467), N0. 23 - в
ла мажор (К 488)
Брамс: N0. 1 - в ре минор, N0. 2 - 6 си бемол мажор
Лист: N0. 1 - В ми бемол мажор, N0. 2 - в ла мажор
Менделсон: N0.1 - В сол минор, N0. 2 - в ре минор
Шопен: N0. 1 - 6 ми минор, N0. 2 - ВъВ фа минор
Гершуин: ВъВ фа мажор
ЗА ЦИГУЛКА:
Менделсон: N0.1 - В ми минор

Брух: N0. 1 - 6 сол минор
ЧайкоВски: В ре мажор.
Бетовен: в ре мажор
Брамс: в ре мажор, Двоен концерт за цигулка и Виолончело - В ла
минор
ВиеняВски: N0. 2 - 6 ре минор
Сен-Санс: N0. 3 - В си минор
Лало: Испанска симфония
Паганини: N0. 1 - В ре мажор
Бах: За дВе цигулки - 6 ре минор
Вивалди: N0.6 - в ла минор, N0.1 - В сол минор, „Годишни времена“
361
ВИОЛОНЧЕЛО:
ДВоржак: 6 си минор
Сен-Санс: N0. 1 - В ла минор
Шуман: Вла минор
Елгар: В ми минор
ДРУГИ ИНСТРУМЕНТИ:
Хайдн: за тро м п ет - В ми бемол мажор

Моцарт: за флейта и арфа - В до мажор, за кларнет - 6 ла мажор,
четири концерта за балдхорхорни
Вебер: за кларнет N0. 1 -
Родриго: за китара - „СопаеНо бе Агапрег“
КастелнуоВо-Тедеско: Концерт за китара
Речник
.А.бсолютна музика инструментална музика, която не е

свързана със сюжет, стихотворение, идея
или сцена; непрограмна музика
адажето малко по-бързо о т адажио ,

адажио бавно (средно между анданте и ларго).
Използва се също за заглавие на класичес
ките симфонии и сонати
адж и тато възбудено, развълнувано, тревожно
аерофон всеки инструмент (флейта, тром п ет и
т.н.), които произвеждат звучене посред
ством вибрираща въздушна струя
а капела изпълнение на хорова музика без инстру
ментален съпровод
акомпанимент музикален фон. Соловият изпълнител
певец или инструменталист може да
бъде съпровождан о т пианист или оркес
тър. При музиката за пиано акордите за
лявата ръка обикновено осигуряват
акомпанимент на мелодията свирена с
дясната ръка
акорд комбинация о т три или повече тона,

които звучат едновременно
акцент подчертаване на някой то н с по-голяма
сила или дължина о т окръжаващите го
аларгандо разширяване или забавяне на тем п ото
алеаторна музика композира се с произволен избор на висо
чина, ритъм и тембър. Развита през
п етд есетте години на века о т Джон
Кейдж и други композитори
365
алегрето умерено бързо - по-бабно о т алегро
алегро бързо и жиВо; алегро модерато (средно
бързо); алегро ма нон тропо (не много
бързо)
анданте умерено баВно, между алегрето и адажио
андантино малко по-бързо о т анданте
ансамбъл група изпълнители, състояща се о т
дВама или поВече пеВци или инструмента
листи
антракт музика, която се изпълняВа В паузите

между действията на опера или пиеса
апасионато страстн о
ария сложна песен, обикновено за солоВо изпъл

нение. Използва се В операта, за, да се
демонстрира Виртуозността на певеца
арматура знаци за алтерация - диез или бемол,

които се пишат Веднага след ключа 6
началото на музикалното произведение и
показват тоналността, В която трябВа
да се изпълни т о
арпеджо изпълнение на тоновете на един акорд
последователно, Вместо едновременно.
асаи /итал./ доста, напр. алегро асаи - доста

бързо
атоналност музика без определена тоналност. Метод

на композиране, разработен о т Шонберг
и характерен за някои композитори о т
XX Век
афетуозо ласкаВо, сърдечно
ачелерандо с ускоряващо се темпо
Речник 367
Б ал ад а песен, В която се разказва за приключение

или романтична случка
баритон мъжки глас между тенор и бас

барок музикален период о т 1600 до 1750 г.
Терминът се използва за изящно струк
турирано изкуство и архитектура, както
и музика.
бас най-ниският мъжки глас, както и най-,

големият струнен инструмент
басо континуо характерен за барока акомпанимент,

който се свири о т един или повече баси и
клавишен инструмент (клавесин, клави-
корд, пиано)
басов ключ символ на музикалното петолиние за

нисък регистър, който се свири с лявата
ръка о т пианисти, а също и о т виолонче
листи и контрабасисти.
басо остинато барокова форма на вариация, в която

басът непрекъснато се повтаря, докато
мелодичната тем а се променя
бастунче отвесна чертичка на нота, която отбе

лязва времетраенето й
бекар знак за алтерация, който отменя значе

нието на предходните диези и бемоли
бел канто /красиво пеене/, италиански лиричен

вокален стил, развит през осемнайсети
век, който се характеризира по-скоро с
лекота и колоритност, отколкото с
драматично чувство
бемол понижава височината на тона с половин

степен (например следващия по-нисък
черен клавиш на пианото)
битоналност едновременното прозвучаване на две
различни тоналности, което откриваме
в музиката на XX век
блус джазов стил, свързан с т . нар. „блусови
тонове“, които се свирят или по-ниско
или нестройно. Обикновено бавен и с
тъжно настроение
брабура бляскав, зашеметяващ стил
брио оживено
буфа, буфо италианска комична опера или герой в
такава
Вариация вж. тем а и вариации

вибрато вълнообразен, богат тонов ефект при
струнните инструменти, който се полу
чава чрез люлеене (клатене) на натисна
ти я върху струната пръст
виртуоз музикант, който владее с невероятно

техническо майсторство своя инстру
мент.
Височина на тона относителната сила на тона
Гама постепенно възходящо или низходящо

подреждане на тоновете по височина.
глисандо бързо плъзгане нагоре и надолу по гамата.
григорианско пеене литургични песнопения по свещени латин

ски текстове, които се изпълняват без
съпровод; официалната музика на Римо-
католическата църква.
гриф /двоен, троен и четворен/ начин на свире

не на струнен инструмент, при който
лъкът се трие едновременно върху две,
три или четири струни.
Речник 369
^Д,а капо Връщане към началото на музикално

произведение. Отбелязва се с Б.С.
дВанадесеттоноба композиционен метод, разработен о т
система Шонберг, в който музиката се основава
на дванайсетте тона о т хроматичната
гама.
декресчендо намаляване на силата на звука или дина

миката
джаз импровизационен музикален стил, който

се характеризира със синкопиран ритъм и
отмерен т а к т . Развит е в Съединените
щ ати в началото на XX век
диапазон разликата между най-високия и най-

ниския тон, който даден глас или инстру
м ент м огат да произведат
диатоника естествената гама, състояща се о т пет

цели тона и два полутона, като мелоди
я т а или хармонията е ограничена о т
височините в рамките на мажорна или
минорна тоналност
диВертименто произведение за малка инструментална

група, което има характерните черти на
сюита или симфония
диез знак за алтерация, който означава, че

т о н ъ т трябва да се изсвири половин или
цяла степен по-високо
диминуендо намаляване нивото на динамиката;

постепенно затихване
динамика степенуване силата на тоновете
дискантов припев мелодична тем а, която се пее в контра

пункт на фона на позната мелодия
дисонанс комбиниране на тонове, при което се

създава ефект на напрежение или дейст
вие
додекафония дванайсеттонова композиционна техника
дует вокално или инструментално произведе

ние, предназначено за двама изпълнители
духов оркестър голям ансамбъл, съставен о т дървени и

медни духови инструменти
дървен духов инструмент, чийто звук се получава

инструмент посредством вибриране на въздух в т р ъ
ба; дупките, които са разположени по
дължината на тръбата, се о тв а р ят и
затв ар ят о т пръстите или о т поплатък
и контролират височината на звука
Е. динични лингвални инструменти, при които звукът се полу-

дървени духови чава с помощта на единична тръстикова
инструменти пластинка или поплатък прикрепена в
устния отвор, която вибрира, когато
музикантът духа в него
екзотика използването на мелодии, ритми или

инструменти, които извикват в съзнани
е то далечни страни; използва се о т
романтиците
експозиция първоначалното изложение на т е м а т а на

музикално произведение, като например
соната или симфония
експресионизъм термин о т изобразителното изкуство,

реакция срещу изтънчения импресиони
зъм. В музиката се набляга на силно
чувство й остър дисонанс. (Типичен за
австрийските и немските композитори
о т началото на XX век - Шонберг, Ве-
берни др.)
Речник 371
етю д на френски означава „занимание“; музи

кални пиеса, предназначена да помогне на
изпълнителя за овладяване на определена
техника. Въздигнат е о т Шопен в мини
атюрен шедьовър
Звук трептения, уловени о т тъпанчето,

което изпраща импулси .към мозъка
^Импресионизъм изтънчени впечатления, предадени пос

редством колоритна инструментация и
ефирни хармонии, характерни за Дебюси и
други френски композитори о т началото
на XX век
импровизация създаването на музика в процеса на
изпълнение
инверсия обръщане на тоновете на даден акорд -

когато най-ниските тонове се разпола
г а т по-високо
инструментална /фр./ драматични творба за пиано или
балада други инструменти, като тези на Шопен,
Брамс, форе и пр.
интервал отношението между височините на два

тон а
интермедия музика, предназначена да се изпълнява

преди или по време на пиеса, която н аст
ройва публиката за възприемане на пиеса
та
ИСаватина проста, кратка солова пиеса, която се

среща в оперите или ораториите о т
XVIII и XIX век
каденца (1) хармонични или мелодична прогресия,

която завършва дадена музикална фраза,
откъс или композиция
(2) откъс о т концерт без съпровод,

който демонстрира техническото владе
ене на инструмента о т солиста
какофония комбинация о т несъгласувани тонове
Камерата /итал. - сдружение или дружество/, група
благородници, поети и композитори,
които се срещат редовно във Флоренция
около 1575 г. и чиито музикални дискусии
довеждат до началото на операта
камерна музика музика, изпълнявана о т малка група
музиканти, с по един изпълнител на всяка
партия. Камерният оркестър се състои
обикновено о т двайсет и п е т музиканти
за разлика о т симфоничния оркестър, в
който свирят осемдесет и повече изпъл
нители
канон контрапунктична форма, в която една

вокална партия имитира мелодията на
друга вокална партия на определени
интервали (напр. „Сутрин рано“)
кантата хорова творба, съдържаща арии, речета-

тиви и хорови изпълнения, с оркестров
съпровод (мини-оратория)
кантус фирмус мелодия, която заляга в основата на

полифоничната музика през Средновеко
вието и Ренесанса
капричио композиция с капризен или хумористичен

характер
кастрат певец, лишен в д е т с т в о т о си о т полови

жлези, за да запази висок вокален диапа
зон; изключително важен солист преди
жените да заем ат м ясто в операта
клавиатура клавишите на клавикорд, клавесин или

пиано
Речник 373
клавикорд най-ранният вид клавишно-струнен инст
румент, създаден през XIII век. Използван
като солов инструмент до изобретяване-
т о на пианото през XVIII век. Има мек,
нежен звук
клавирно петолиние съчетава басовото и сопрановото пето
линие (пет линии и четири междулиния,
върху които се пише музиката)
клавишен инструмент (като пиано, орган или «s
инструмент клавесин), на който се свири като се
натискат с пръсти поредица о т клавиши
класическа музика музиката извън популярната и джазова
т а . Писана през XVIII век, т я се отлича
ва с компактна структура и емоционална
сдържаност (Глук, Хайдн, Моцарт и
ранният Бетовен)
ключ символ, който се поставя в началото на
петолинието, за да покаже височината на
тоновете след него
ключ сол знак на петолинието, който отбелязва

по-висок тонов регистър, като например
изпълнявания о т дясната ръка на пианис
та
кода заключение
колоратура лек, жив, колоритен стил на пеене, обик

новено в диапазона на сопрана
консортс термин о т XVI век, който означава
ансамбъл
контрабас най-големият по размер и най-нисък по

звучене инструмент о т цигулковото
семейство
контрапункт съчетанието на две или повече мелодии в

хармонична връзка помежду си
контратенор мъжки глас над тенора
концерт музикално произведение за соло и оркес

тър, което се състои обикновено о т три
части - (1) бърза, (2) бавна, (3) бърза
концертмайстор първият цигулар в оркестъра. В Англия
се нарича „лидер“
концертна увертюра произведение за оркестър, състоящо се

о т една част, понякога свързана с драма-
тична творба или литературна тем а
Концертгебау /хол./ (1) концертна зала

(2) името на амстердамската концертна
зала, откри та през 1888 г. и на нейния
прочут щ атен оркестър
кончерто гросо музикално произведение за няколко солови

инструмента и малък оркестър. Попу-
лярно през XVII и XVIII век
кордофон инструмент (арфа, китара, цигулка

и т . н.), чиито тонове се произвеждат
посредством опънати струни
кресчендо постепенно усилване
кулминация най-високият то н или емоционалният

фокус на произведението
лайтмотив кратка музикална тем а, която е свърза

на с действащо лице, идея или мисъл,
характерна за оперите на Вагнер
ларго означението за най-бавното темпо -

величествено, тържествено
легато начин на изпълнение на мелодия, при

който се свири плавно и без паузи
либретист автор на либрета

Речник 375
либрето сю ж етът на опера или мюзикъл
лигатура знак в нотацията с формата на дъгичка,

която свързва две ноти, означаващи
тонове с еднаква височина и показва, че
втори ят то н не се изпълнява, а добавя
дължината си към първия
]У1агаренце дървен детайл при струнните инструмен

ти, който поддържа струните между
шийката и струнника
мадригал песен за три или повече гласа, обикновено

без съпровод, в стила на фугата, в която
се разказва за природа и любов, и води
началото си о т Ренесанса
маестозо величествено, тържествено
маестро /итал./ (1) майстор

(2) диригент, хормайстор
мажорна гама поредица о т седем различни тона в рам

ките на една октава, в комбинация с
осми, който повтаря първия една октава
по-високо
медни духови инструменти, направени о т месинг или

инструменти сребро, при които звукът се произвежда
посредством духане и вибриране на устни
те
мелодия прогресия о т няколко отделни тона,

която изгражда различим мотив
мембрафон инструмент, при който като при

барабана звукът се получава посредством
удари по опъната кожа или друга мембра
на
менует стар бавен и тържествен танц о т френ

ски произход
меса обредна хорова творба, която се състои
о т п е т части - Кирие, Глория, Кредо,
Санктус, Агнус Деи
метроном механичен (или електронен) уред, който
отмерва със звукови (или светлинни)
сигнали броя на ударите в минута, измис
лен о т Яков Мелцел във Виена (1816)
метър или метрум организация на метричните времена в

правилни групи
микротон интервал по-малък о т полутон
минималистична характерни черти: използване на прости

музика тонални хармонии, неспирно повтаряне на
материал с неизменен пулс, удължаване на
отделни ноти, фазировка на ритми.
Динамичното й ниво, строеж и хармония
обикновено се запазват за относително
продължителни периоди о т време и им ат
въздействие, подобно на транс или хипно
за. Разработена през ш ейсетте години на
XX век.
минорна гама схема о т цели тонове и полутонове -

обикновено полутонът стои между в т о
рия и тр ет и я то н и придава меланхолич
но звучене
модулация преминаване о т една тоналност в друга в

рамките на музикалната пиеса
монодия самостоятелна мелодична линия без

съпровод
м отет полифонична хорова творба по свещен
латински т е к с т , различен о т този на
месата; една о т двете основни форми на
сакралната ренесансова музика
мотив фрагмент о т тем а или кратка музикална
идея, която се разработва в дадено музи
кално произведение
Речник 377
музикална тъкан няколко музикални линии, които звучат
едновременно
Н ап ев (барокова) мелодична песен или инстру

ментална пиеса.
национално звучене народни песни, танци, легенди и друг

фолклорен материал, включени в музикал
на творба, които я свързват с родината
на композитора; характерна за музиката
на романтиците ??
неокласицизъм музикален стил, който се отличава х

емоционална сдържаност, овладяност и
яснота, вдъхновен о т музикалните сти
лове о т XVIII век, среща се в много
произведения създадени о т 1920 до 1950 г.
ноктюрно /фр./ (1) нощна музика
(2) бавна, лирична творба, интимна по
характер, обикновено за соло пиано
нонет музикална пиеса за девет инструмента

или девет гласа
нота черна или бяла овална главичка, към

която се прибавя бастунче и камшиче;
използва се за определяне тр ай н о стта на
звука
нотация универсалната система, която се използ
ва за записване на музикалните произве
дения
О ктава интервал о т осем степени, включително

горния и основния тон. Тоновете в съсед
ните октави носят същите названия
опера драматично музикално произведение за

голям оркестър, певци и хор, което се
изпълнява с костюми и декор
оратория голямо музикално произведение за хор,
пеВци и оркестър, без актьорска игра,
декор или костюми; често В основата му
леж ат библейски текстове
основна тоналност централната тоналност на музикална
пиеса, В която т я започва и заВършВа,
независимо колко други тоналности са
използвани
остинато мотив или музикална фраза, които се
повтарят упорито с една и съща Височи
на.
П артитура нотен запис, с който си служи диригента.

В него са записани на отделни петолиния
партиите на Всички групи инструменти
о т оркестъра
пауза знак, с който се отбелязва мълчание В
музиката и неговата продължителност
пентатоника гама о т п е т тона, като например тази,
която се получава о т последователното
натискане на п е т черни клавиша на пи
аното, независимо с кой се започва; изпол
зва се в азиатската и импресионистична
т а музика
песнопение религиозно или литургическо пеене, наПр.
григорианско пеене
петолинис система о т п е т хоризонтални линии,
между или върху които се пишат н оти те
пианисимо много тихо
пицикато извличане на то н о т струнен инстру

м ент чрез дърпане на струните, обикно
вено с дясната ръка
„повдигане“ вдигането на ръката на диригента, с
което сигнализира на оркестъра да започ-
Речник 379
не да сбири; или слабият момент на

такта
полиритмия едновременното използване на две или

повече контрастни и самостоятелни
ритмични фигури, което често се среща в
музиката на XX век
политоналност музикално произведение, в което са изпол
звани едновременно две или повече тонал
ности, среща се в музиката на XX век
полифония хармоничното съчетаване на две или

повече самостоятелни мелодии - контра
пункт в по-широк смисъл
полихорд едновременното прозвучаване на два

акорда, което се използва в музиката на
XX век
полонеза първоначално тържествен полски двор

цов танц; в творчеството на Шопен т я
се превръща в бравура за солово изпълне
ние на пиано
полутон най-малкият интервал между два тона.
поплатък много тънка тръстикова пластинка,

която при дървените духови инструмен
т и вибрира и издава звук
постлюдия органова пиеса, която се свири в края на

католическата служба
предмет т е м а т а на фуга
прелюд (1) кратко въведение към фуга или друго

музикално произведение. Напр. хорален
прелюд - произведение за орган, което
води началото си о т протестанския
химн. Първоначално е встъпление към
богомолците, но постепенно в творбите
на Бах, Менделсон и др. става важна
форма
(2) солово изпълнение на пиано
(3) вж. увертюра
преход свързващият пасаж между две основни

тем и в музикално произведение
примитивизъм пресъздаване на примитивните сили

посредством настойчиви ритми и ударни
ефекти, както в „Пролетно тай нство“
на Стравински
програмна музика инструментална музика, създадена върху

сюжет, поема, сцена или идея
прогресия поредица о т акорди
противоположна едновременна прогресия на две партии в

мелодична прогресия противоположни посоки
азмер две цифри, написани една над друга в

началото на петолинието в началото на
музикалното произведение, които отбе
лязват броя на ударите в един т а к т .
разработка втори ят дял на сонатната форма, в

който се развиват тем и те о т експозици
ята, и музиката се характеризира с
тонална неустойчивост
регистър част о т целия диапазон на глас или инст

румент. Тембърът на гласа или инстру
мента може да се променя в рамките на
регистъра, в който се пее или свири
рагтаим клавирен стил, при който дясната ръка

на пианиста свири силно синкопирана
мелодия, а лявата поддържа ритъма с
механична точност. Води началото си о т
чернокожите американски пианисти и
достига своя разцвет между 1890 и
1915 г., а през седемдесетте години на
века се съживява отново след появата на
Речник 381
филма „Ужилването“ с Пол Нюман и
Робърт Редфорд, които завоюва огромна
популярност
реприза т р е т и я т дял на сонатната форма, в
който първата тем а, прехода, в то р а та
тем а и заключението се представят до
голяма степен така, както са били предс
тавени в експозицията '
речитатив вид пеене със свободно темпо в опера,

оратория или к ан тата, след което след
ва ария, солово или хорово изпълнение
ритурнел /итал. „рефрен“/ повтаряща се ч аст о т
песен, която обикновено се изпълнява о т
голям оркестър т у т и в бароковите
музикални произведения
ритъм моделът на редуване на тонове и тишина.
ричеркар полифонична инструментална компози

ция, в която много се използва имитация;
често срещана през Ренесанса
рок развива се през п етд есетте години на

века, стил в популярната музика, който
се характеризира с твърд, енергичен
ритъм; изпълнява се на електрически
китари, синтезатори, като звукът е
много силен
рондо музикална форма, при която главната

тем а периодично се повтаря, редувайки се
с други теми. Често се използва к ато
последна част в класическите симфонии,
струнните квартети и сонатите
рубато временно неспазване на тем пото, с което

се създава допълнителен ефект към
изпълнението на музикалната творба
С/арсуела вид лека испанска опера, в която реплики

т е се изговарят
серенада лека инструментална композиция, първо-
начално „вечерна песен“, която влюбени
я т пее под прозореца на любимата си
серии о т тонове специфично подреждане на дванайсетте
хроматични тона, о т които водят
началото си всички височини на тоновете
в сериалната музика
сериална музика съвременна композиционна техника, при
която тем и т е произлизат о т два-
найсеттоновата хроматична гама с
различен ритъм, тембър и динамика;
развива се в средата на XX век
симфонична поема оркестрово произведение със сюжет,
състоящо се о т една част
симфония оркестрово произведение, състоящо се
обикновено о т четири части, дълго
приблизително четиридесет минути.
Най-често - (1) алегро, (2) адажио, (3)
менует или скерцо, (4) алегро или престо
синкопираие акцентиране на тонове, прозвучали на
неочаквани или слаби времена
скерцо музикално произведение, което се харак
теризира с хумор и жизнерадост, и поня
кога се използва като т р е т а част в
симфонии, струнни квартети и др.
соната първоначално инструментално произведе
ние, състоящо се о т няколко части,
предназначено за един до осем изпълните
ли. След барока - произведение, което
обикновено се състои о т няколко части
за един или двама изпълнители
Речник 383
сонатна форма форма, състояща се о т една част, която

се разделя на три дяла: 1. Експозиция, 6
която тем и те се представят; 2. Разра
ботка, в която тем и те подлежат на
Вариации; 3. Реприза, в която тем и те се
представят отново. Обикновено след
репризата следва заключителна част -
кода
спомагателна линия малка линия, която се използва, за да се
пишат ноти, които се намират под или
над петолинието г
„спускане“ първият, или силният момент на т а к т а
средно до т о н ъ т до, който се намира най-близо до

центъра на клавиатурата на пианото
стак ато отривисто, ясно отделяне на тоновете

при пеене или свирене на инструмент
струнен инструмент инструмент, при който звукът се получа

ва о т трептене на струните
струнен квартет музикално произведение за две цигулки,

виола и виолончело; обикновено се състои
о т четири части
стил начинът, по който се използва мелоди

ят а , ритъма, тона, тембъра, динамика
т а , хармонията, строежа и формата в
музиката
суивг оркестър обикновено се състои о т около п е т

найсет музиканти, разделени на три
групи: саксофони, медни духови и ударни
инструменти и изпълнява суинг - джазов
стил, който се развива през 20-т е години
на века и разцъфтява между 1935 и
1945 г.
сюита състои се о т няколко части, в основата

на които леж ат барокови танци с еднак
ва тоналност, но с различно темпо и
стил
съвременна музика музикални произведения, които с навлиза
нето в XX век постигат пълна свобода,
що се отнася до промените в тоналност
т а и дисонанса
сурдина приспособление, което се използва, за да
се приглуши тона на инструмента. При
струнните инструменти се използва
скоба, която се поставя върху магаренце
то ; при медните духови инструменти -
дървено, метално или пластмасово пар
ченце е формата на фуния, което се слага
в инструмента.
Т акт тоновете и паузите между две тактови

черти или метричната единица в музи-
кално произведение
тактов показател единицата за време в метричната музи
ка. Числителят в размера сочи броя на
метричните времена
тактова черта вж. т а к т

темпо основната скорост на музиката
темпови означения думи в началото на музикална пиеса,

обикновено на италиански, които опреде
л я т скоростта, с която трябва да се
изпълни музиката
тем а предметът, или главната мелодия на
музикалното произведение
тем а и вариации музикална форма, в която т е м а т а се
повтаря, но всеки п ъ т с променена мело
дия, ритъм, хармония и динамика
тембър качеството на тоновете, по което се
различава един инструмент или глас о т
друг·
Речник 385
тон разтоянието между дбе съседни степени

6 гамата.
тоналност основният тон, гама или акорд на музи-

кална пиеса.
тоника основната степен на гамата.
тонова поема вж. симфонична поема..
тонови струпвания /кластери/ акорд, който се състои о т

тонове, отделечени един о т друг с цял
тон или полутон и се използва в музикан
т а на XX век.
транспозиция пренасяне тоновете на една мелодия по-

високо или по-ниско
тремоло бързото повтаряне на то н при струнни

т е инструменти, което се получава чрез
бързи движения на лъка нагоре и надолу
тривременен размер размер о т три метрични времена

тризвучие най-основният акорд, който се състои о т
три различни тона о т една гама, като
например: до-ми-сол в акорда до
трилер музикален орнамент, състоящ се о т

много бързо сменяне на два тона, които
се намират на цял тон или полутон един
о т друг
трио соната бароково музикално произведение, в което

два инструмента свирят две високи
мелодии и има басов съпровод - басо
континуо - изпълняван о т два или повече
инструмента
триола три ноти с еднаква трайност, които се

обединяват о т извита черта и числото
три над нея и се изпълняват с трайност
т а само на един (или понякога два) тона
със същата дължина
туши /итал. „Всички“/ термин, с който В пар
т и т у р а т а се отбелязва, че целият
оркестър или хор трябВа да се Включи
след солоб пасаж - като напр. 6 концерта
след каденцата
вертюра кратка оркестроВа композиция, с която

се открива опера или мюзикъл. Тя съдър
жа тем и о т музиката, която ще се
сВири, и определя цялостното драматич-
но настроение. ОркестроВите Въведения
за следващите действия на дадена опера
се наричат прелюдии
ударни инструменти инструменти с определена или неопреде

лена Височина на тона, при които произ
веждането на звука стаВа чрез удари с
ръка, с чукче или палка, или чрез тръскане
и триене
унисон едногласно ансамблово пеене, или
едноВременно звучене на ноти с еднаква
Височина, като напр. горният и основ
ният то н на октава
ф лаж олет много Високи тонове при лъковите струн

ни инструменти, като свирене с уста,
които се получават чрез леко докосване
на струните на определени места, дока
т о се изтегля лъка
форма . характерните черти, тем п ото и тонал

н о с т та на музикално произведение (нап
ример соната, симфония, и т . н.)
фраза част о т мелодия
фуга музикално произведение, В което една

мелодия се изпълнява о т една партия, а
след това получава отклик и се повтаря
последователно о т Всяка о т другите
партии
Речник 387
X хармония
, едновременно звучене на тонове; изкуст
вото да се съчетават тоновете в акорди
хомофония музика, в която една основна мелодия се
свири в унисон
хор (1) ансамбъл о т певци. Използва се също

и за инструментални групи (напр. хор на
дървените или хор иа медните духови
инструменти)
(2) голям ансамбъл о т певци. В популяр-
н ата музика - припев на песен. В джаза -
основен импровизационен дял
хорал химнова мелодия по немски религиозен
текст
хроматика използването на акорди, които съдържат

тонове, липсващи в по-широко разпрост
ранената мажорна или минорна гама, а се
включват в дванайсеттоновата хрома
тична гама
хроматична гама гама, която съдържа всичките дванайсет

тона на октавата; всеки е разделен с
половин т о н о т съседния
художествена песен музикално произведение по поема за соло
во пеене и пиано. Немските лийд (мн. ч.
лидер) на Шуберт, Шуман, Брамс и Ри
хард Щраус, френските шансони на форе,
Дебюси и др.
ц икъл песни група художествени песни, обединени о т

един сюжет или музикална идея, която ги
свързва
цял тон интервал два пъти по-голям о т полутон
цялостна гама гама, състояща се о т ш ест различни

тона, всеки о т които е разделен с цял
т о н о т следващия, като по този начин не
се задава определена тоналност, както е
в импресионистичната музика на Дебюси
Ч акана тържествен танц о т испански произход,

написан в тривременен размер, с набор о т
вариации
част ч аст о т голямо музикално произведение,
която звучи завършено и самостоятелно
четиривременнен размер о т четири метрични времена
размер
ансон /фр./ песен
шпрехгезанк /нем. „пеене-говорсне“/ стил при вокално

изпълнение, който съчетава говорене и
пеене; характерен за Шонберг и новата
виенска школа
Още за музиката
Библиография
Ammer, Christine. Unsung: A History of Women in American Music

(Westport, Connecticut: Greenwood Press, 1980)
Bacharach, A.L., and J.R. Pearce, eds. The Musical Companion (New
York: Harcourt, Brace, Jovanovich, 1957, 77)
Barber, David W. Bach, Beethoven and the Boys (Toronto: Sound and
Vision, 1986)
Backer, Heinz. “Johannes Brahms.” The New Grove Late Romantic
Masters (New York: Norton, 1985)
Bowers, Jane, and Judith Tick. Women Making Music: The Western Art
Tradition, 1150-1950 (Urbana: University of Illinois Press, 1986)
Briscoe, James, ed. Historical Antology of Music by Women
(Bloomington: Indiana University Press, 1991) with accompaning
tapes
Cetron, Marcia J. The Letters of Fanny Hensel to Felix Mendelssohn
(New York: Pendragon Press, 1987)
Cross, Milton. Complete Stories of the Great Operas (New York:
"Doubleday and Company, 1955) i
Frasier, Jane, comp. Women Composers: A Discography (Detroit:
Information Coordinators, 1983) .
Friedland, Bea. Louise Ferrenc (1804-1875): A Discography (Detroit: "
Information Coordinators, 1955)
Gill, Dominic, ed. The Book of the Violin (New York: Rizzoli Interna
tional Publications, Inc., 1984)
Green, Mildred Denby. Black Women Composers: A Genesis (Boston:
Twayne Publishers, 1983)
Haas, Karl. Inside Music (New York: Doublcday, 1984)
Handy, D. Antoinette. Black Women in American Bands and Orches
tras (Metuchen, NJ: The Scarecrow Press, 1981)
Hemming, Roy. Discovering Great Music (New York: Newmarket
Press, 1988, updated 1922)
Holoman, D. Kern. Evenings With the Orchestra (New York: Norton,
; 1922)
Hurwitz, David. Beethoven or Bust (New York: Doubleday and Co.,
1922)
Jacobs, Arthur. Lend Me Your Ears (New York: Avon, 1987)
Jezic, Diane Peacock. Women Composers: The Lost Tradition Found
(New York: The Feminist Press, 1988)
389
Kamien, Roger. Music, an Appreciation (New York: McGraw-Hill,
1976, '80, '84, '86, '90)
Kimball, Kathleen, and Robin Peterson, and Kathleen Johnson, eds. The
Music Lover's Quotation Book ( Toronto: Sound and Vision, 1990)
Kramer, Jonathan D. Listen to the Music (New York: Schirmer Books,
1988)
Kupferberg, Herbert. The Book of Classical Lists (New York: Penguin
Books, 1988)
Landon, Robbms H. C. 1791: Mozart's Last Year (New York:
Schirmer, 1988)
Lebrecht, Norman. The Maestro Myth: Great Conductors in Pursuit of
Power (New York: Birch Lane Press, 1991)
Manoff, Tom. Music: A Living Language (New York: Norton, 1982)
Miller, Hugh, and Dale Cockrell. History Of Western Music (New York:
Harpcr-Collins, 1991)
Mordden, Ethan. Opera Anecdotes (New York: Oxford University
Press, 1985)
Nicholas, Janet. Women Music Makers: An Introduction to Women
Composers (New York: Walken and Co., 1992)
Orrey, Leslie. Opera: A Concise History (London: Thames and Hudson,
1987)
Pendle, Karin, ed. Women and Music: A History (Bloomington: Indiana
University Press, 1991)
Plaskin, Glenn. Horowitz (New York: Morrow and Company, 1983)
Poznansky, Alexander. Tchaikovsky- The Quest for the Inner Man
(New York: Schirmer Books, 1991)
Reich, Nancy. Clara Schumann: The Artist and the Woman (New York;
Cornell University Press, 1985)
Robinson, Russell, and Peter Gammond. Bluff Your Way In Music
(Lincoln, Nebraska: Centennial Press, 1989)
Rosen, Judith. Grazyna Bacewicz; Her Life and Works (Los Angeles:
Polish Music History Series, 1984)
Rosenteil, Leonie. The Life and Works of Lili Boulanger (New Jersey:
Associated University Presses, Inc, 1978)
Rubinstein, Arthur. My Young Years (New York: Alfred Knopf, 1973)
Sehonberg, Harold. The Great Pianists (New York: Simon and Schuster,
1987)
Sehonberg, Harold. The Lives, of the Great Composers (New York:
Norton, 1981)
Sehonberg, Harold C. The Great Conductors (New York: Simon and
Schuster, 1967)
Slonimsky, Nicolas. Lectionary of Music (New York: Doubleday, 1989)
Smith, Catherine Parsons, and Cynthia S. Richardson. Mary Carr
Moore, American Composers (Ann Arbor: UMI Press, 1987)
Още за музиката 391
Southern, Eileen. The Music of Black Americans: A History (New
York: W. W. Norton and Co., 1971)
Stafford, William. The Mozart Myths (Stanford, California: Stanford
University Press, 1991)
Tame, David. The secret Power of Music (New York: Destiny Books,
1984)
Tick, Judith. American Women Composers Before 1870 (Ann Arbor:
UMI Research Press, 1983)
Tyson, Alan, and Joseph Kerman. The New Grove Beethoven (New
York: Norton, 1983)
Von Gunden, Heidi. The Music of Pauline Oliveros (Metuchen, NJ:
Scarecrow Press, 1983)
Walsh, Michel. Who's Afraid of Clasical Music? (New York: Fireside
(Simon & Schuster), 1989)
Wilson, Frank R. Tone Deaf and All Thumbs (New York: Random
House, 1987)
Zaimont, Judith Lang, ed. The Musical Woman: An International
Persrective, 3 vols. (Westport, CT: Greenwood Press, 1984, 1987,
1992)
Zaslaw, Neal, with William Cowdery. The Compleat Mozart (New York:
Norton, 1991)
CnpaßoHHUifu
Baker's Boigraphical Dictionary of Musicians, 8th edition, ed. Nicolas

Slonimsky (New York: Schirmer Books, 1984)
Concise Oxford Dictionary of Music, 4th edition, ed. Michael Kennedy
(London: Oxford University Press, 1991)
Encyclopedia of 20th-Centery Music, ed. Paul Griffiths (London: Thames
and Hudson, 1986)
Halliwell's film Guide, 7th edition (Great Britain: Grafton Books, 1989)
The Harper Dictionary of Opera and Operetta, James Anderson (New
York: HarperCollins, 1989)
International Encyclopedia of Women Composers, 2nd edition, ed. Aaron
Cohen (New York: Books and Music, Inc., 1987)
International Who's Who in Music & Musicians Dictionary, 11th edition
(Cambridge: Gale Research Co., 1988)
The New Grove Dictionary of Music and Musicians, ed. Stanley Sadie (Lon
don: Macmillan, 1980)
The New Harvard Dictionary of Music, ed. Don Michael Randel (Cam
bridge, Mass.: Harvard University Press, 1986)
The Norton/Grove Concise Enncyclopedia of Music, ed. Stanley Sadie with
Alison Latham (New York: Norton, 1988)
The Oxford Companion to Popular Music, Peter Gammond (New York:
Oxford University Press, 1991)
Women in Music: An Antology of Source Readings, ed. Carol Neuls-Bates
(New York: Harper and Row, 1982)
Непубликувани материали
Jobin, Sara. “MAESTRA: Five Female Orchestral Conductors in the
United States.” Unpublished Master's thesis, Harvard University,
Boston, 1992.
Pfau, Marianne R. “Hildegard von Bingen's “Simphonia Armonie”,
Celestium Revelationum: An Analysis of Musical Process, Tonal
Modality, and Text Music Relationship.” Ph. D. Dissertation, State
University New York, Stony Brook, 1990.
Индекс
Абадо, Клаудио337 Бацевич, Гражина 203,210

Авни, Цви 104, 105 Бейкър, Ричард 27 ч
Адам, Адолф 255 Бел, Александър Греъм 67
Адамс, Джон 155,182 Белини, Винченцо 80, 228, 235
Адинсел, Ричард 133 Белок, Илер217
А ди сън, Джоузеф 33 Бенджамин, А ртър 210
Айви, Джий Айкълбъргър214 Бен-Дор, Гизел 354
Айвз, Чарлз 142,200 Б ен ет, Робърт Ръсел 249,308,309
Айнщайн, А лберт 164 Бен-Хаим, Пол 103
Айрлънд, Джон 131 Бенчли, Робърт 227
Албенис, Исаак 121, 254, 260 Берг, Албан 180,181, 182
Алвен, Хюго707 Берио, Шарл дьо 121
Амалия, принцеса Ана 189 Берлиоз, Х ектор 72, 73, 74, 80, 224,
Амалия, херцогйня Ана 189 229, 266, 274, 275, 291, 319
А м ати 34, 258, 262, 302 Бетовен, Лудвиг ван 36, 43,57, 58, 59, 60,
Амос, Дейвид 334 61, 224, 225, 230, 260, 264, 266, 271, 273,
Андерсън, Б е т 215 282, 287, 288, 290, 296, 298, 301
Андерсьн, Аори 215 Бийч, Ейми Чени 199
Андерсън, Мериън 196 Бизе, Ж орж 112, 192, 229, 254, 268, 291,
Андре, М орис 270 306, 307
Антейл, Джордж 147 Билингс, Уилям 138,198
Арбос, Енрике121 Блйс, А ртър 132
Аренски, А нтон 93 Блицстейн, Марк 147
Ар мстронг, Луи с270 Блок, Е рн ст 142, 143, 145
Арн, Томас 124 Б лом стет, Хърбърт 325
Арнолд, Малкълм 134,135 Бодлер, Шарл 115
Арийо, Клод 209 Бойс, Уилям 124
А стер, Фред 247, 249, 253 Бойто, Ариго 235, 237
А т е р т ъ н , Дейвид 337 Болейн, Ан 187
А тла с, Далия 34 9 Болкъм, Уилям 155
Атерберг, К ур т 108 Бонд, Виктория 350
Бондс, М аргарет 197
Б аби т, М илтън 155 Борж, Виктор 264
Бакман, Хедър 270 Бородин, Александър 87, 91, 92, 233, 255,
Бакс, Арнолд 132 283, 292 ;
Балакирев, Милий 87, 90. Боскович, А· Ю. 103
Баланчин, Д жордж 255 Боулд, Алисън 212
Балзак, Оноре80 Боулт, сър Ейдриън 210
Банток, Гранвил 130 Брамс, Йоханес 36, 84, 85, 86, 193, 207, 224,
Барбър, Дейвид 53 254, 268, 271, 278, 283, 289, 290, 291, 296,
Барбър, Самюъл 148,183,235,263 299, 301
Баренбойм, Даниел 206,335,336 Бранск^м, Джина 346
Б аритон 219, 220 Браун, Йона 351
Барток, Бела 102,103, 263, 276 Браун, Ърл 155
Баръл, Даяна 213 Брейткопф и Х артел 65
Бас 220 Брейн, Денис 2 72
Б атър уърт, Джордж 132 Бридж, франк 130, 131 ",
Бауе^, Марион 200,201 ; Брийм, Джулиан 259, 260
Бах, Иохан Себастиан 34,35, 36, 41, 42, Брико, Антония 347, 348
43, 224, 225, 258, 264, 265, 271, 282, 290, Бритън, Бенджамин 37, 125, 128, 129,
296, 302 130, 183, 207, 234, 308
Бах, Карл филип Емануел 46,277 Бритън* Рей 201
Бах, Йохан Кристиан 46, 277 Брукнер, А нтон 67, 164, 271, 272, 292
393
Брух, Макс 128, 301 Глиер, Рейнолд 95
Бублил, Ала н 25/ Глинка, Михаил 89, 90, 91, 233
Бузони, феручио 131 Глоувър, Джейн 352
Букстехуде, Дитрих 37 Глук, К ристоф Вилибалд 47, 48, 230, 263,
Буланже, Лили 293, 208 274,275
Буланже, Надя 103, 198, 199, 200, 201, 209, Гоген 126
210, 213, 347 Голдмарк, Карл 291
Булез, Пиер 19, 203, 324, 359 Голдсмит, Джери 759
Бухман, X едър 395 Голуей, Джеймс 265
Бърд, Уилям 124 Гомес, А нтонио 234
Бърлин, Ърбинг 245, 248 Горецки, Хенрик Миколай 100, 101
Бърнстейн, Елмър 159 Готшок, Луис Моро 139
Бърнстейн, Ленард 88,157, 158, 205, 224, Гранадос, Енрике 121, 233, 260
235, 250, 299 Грейнджър, Пърси 737
Бърнърс, Лорд 132 Греъм, М арта 201,256
Бюлов, Козима Л и ст фон 82, 232 Григ, Едвард 36, 105, 126, 207, 254, 278,
Бюлов, Ханс фон 82, 84, 319 296,297,306
Григорий I, Папа 29
В а ар т,Е до д е 334, 335 Грифис, Чарлз Томлинсън 143
Вагнер, Рихард 67, 82, 209, 231, 232,267, Грофе, ф ерд 36, 144, 299, 309
269, ,271, ,272, 275, 276, 319 Гуарнери 34, 258, 262, 302
Валдерабано, Енрике 120 Губайдулина, София 212
Валдтойфел, Емил 113 Гудмън, Вени 267
Валенберг, Раул 202 Гутенберг, Йохан 31
Валтер, Бруно 148, 157, 167, 250 1>лд, М ортън 757
Ван де В ейте, Нанси 203 Гуно, Шарл 111, 195, 230,307
Варез, Едгар 163,182 Г ьоте 792
В а т о, А н тоан 260
Вебер, Карл Мария фон 69, 70, 271, 283 Да Винчи, Леонардо 39
Веберн, А н тон фон 180, 209, 212 Даймънд, Дейвид 757
Верди, Джузепе 224, 236, 237, 238, 306, 307 Дали, Салвадор 248
Верлен 115 Дамрош, Уолтър 88, 234
Виардо, ПолинТарсия/94 Даниълс, Мейбъл 799
Вивалди, Антонио 39, 40, 271, 296, 303 Даулънд, Д жон 724
Виенявски, Хенрик 302 Дворжак, Антонин 96, 97,207, 254, 263,
Вик, Кла ра вж. Шуман, Клара 64 283, 291
Вила-Лобош, Е йтор 137, 263 Дебюси, Клод 67, 115, 116, Ϊ17, 779, 272,
В и р ен ,Д аг/93 254, 255, 265, 268, 269, 275, 278, 283, 308,
Волф, Хюго 166 310
Вогън Уилямс, Ралф 125, 127, 128, 210, 234, Дейвис, сър П итър Максуел 735
268 Дейвис, Ендрю 349
Дейвис, сър Колин 326
Габриели, Андреа 30, 224, 258 Дейвис, Ръсел Денис 101
Габриелй^Джовани 30, 224, 270 Делиб, Лео 239, 255, 307
Галилей, Винченцо 33 Делиус, ф редер и к /25, 126,127, 234, 309,
Гарднър, Балфър /37 311
Гершуин, Д жордж 755, 756,.235, 247, 299, Дело Джойо, Норман 295
308 Д’Енди, Венсан 7 79
Гершуин, Айра 247 Дьо Пре, Жоскен 39
Гидиън, Мириам 201 Джаксън, Исай 343
Хилбоа, Якоб 794 Джоплин, С кот 747, 234, 260
Гилбърт, Уилям Щ -124, 241 Джордано, У м берто 235
Тилеспи, Дизи 270 Д ж ордж 1225
Гиробец, А даберт 79 Джулини. Карло Мария322
Глазунсв, Александър 93, 94, 233, 307 Джър ман, Едуард 130
ГленВиЛ“Хикс, Пеги 210,211 Димер, Ема Лу 2/4
Глас, Филип 153, 182 Диригенти 329
‘.кс 395
Добинс, А ори 215 К артър, Елиът 148
Д ’Ойли-Карт, Ричард 242 Карузо, Енрико 235
Д оницети, Гаетано 235 Кастелнуово-Тедеско, Марио 123,260
Дорси, Джими 267, 268 К асш рати 220, 221
Дохнани, Ерно ф он 767 Каталани, Алфредо 235
Дохнани, Кристоф 101, 206, 327 Кауъл, Хенри 146,200
Драгонети, Доменико 264 Кауърд, Ноел 243
Дринкър, Софи 215 Кач ин и, ф ра нч еска 18 7
Друкман, Яков 183 Кванц, Йохан 265
Дьнкан, Айсидора 256 Кедмън, Чарлз У ейкфийлд 143
Дънстабъл, Джон 124 Кейдж, Джон 150, 151
Дъолакроа 80 Келтнър, Керън 353
Дюдеван, Аурора Кертец, Ищван325
вж. Санд, Дьо Мюсе, Алфред 195 Керубини, Луиджи 82
Дюка, Пол 103, 171, 268, 311 Кийн, К р истоф ър54/
Д ктре, Марсел 265 Кинг, М артин Аутър, младши 197, 198
Д ю тоа, Чарлз 333 Кларк, Джеремайя57
Дягилев, Сергей 175, 255, 256 Кларк, Ребека 208
Клементи, Муцио 64
Едисон, Томас Алва 67 Кодай, Золтан 102, 103, 262
Едуьрдс, Ш он 352 Козлоф, Дорис Ланг 353
Елгар, сър Едуард 125,126, 207, 263, 309 К окто, Ж ан 120
Емър, К ристин 185 Колб, Барбара 203
Е скот, Поци 203 Колдуел, Сара 203, 348
Колиш, Рудолф 179
Ж аке дьо ла Гер, Елизабет 188 Колумб 30
Жола, Б е т с и 2 7 / Коме, К атрин 350
Конфуций 23, 357
Коперник, Николай 30, 33
Займ ънт, Д ж у д и т Ланг 185, 204 Копитман, Марк 105
Землински, Александер фон 178 Копланд, Аарон 88, 156, 157, 201, 256, 275,
Зигфилд, флорънс 246 309
Зинман, Давид 340 Корели, Арканджело 37
Зирмен, Мадалена Ломбардини189 Кориляно, Джон 154,183
Зондхайм, С тивън 256 Корнголд, Ерих Волфганг 158
Зукерман, Юджиния 265 К он трал т 219
Зюскинд, Памела 194 К орто, Алфред 103, 170
К оутс, Ерик 132, 309
Ибер, Ж а к /72 Кочански, Павел 99
Ибсен, Хенрик 106 Крайслер, Фриц 244, 296, 303
Ин ба л, Елиаху 332 Крам, Джордж 155
Иполитов-Иванов, Михаил 93 Крамър, Йохан Б а п т и с т 64
Йоахим, Йозеф 84, 207, 296, 301 Кроуфорд, Сийгър Р у т 200, 201, 203
Йар, Барбара 355, 356 К раф т, Робърт 175
Йо-ЙоМ а 264 Крафт,Уилям /55
Йьнг, Виктор 159 Крестън, Пол 148, 276
Кристофори, Бартоломео 257, 277
Кабалевски, Дм итрий 176 Крукс, Ричард 266
Казалс, Па бло 264 Кубелик, Рафаел 322
Кайли, Pukapgo 339 Куелър, Ив 349
Калинников, Василий 94, 292 Куилтър, Роджър 131
Калман, Имре 243 Кусевицки, Сергей 94, 95, 148,157, 264
Кандей, Жюли 191 Купрен, франсоа 37
Кандински, Василий 164 Кърн, Джером 244,247
КареньО; Тереса 199 Кюп, Цезар 87, 90
Карлос,Уенди 214
Карггенжьр, Джон Олдьн 142
ЛаБарбара, Джоан 215 М артинес, Мариане фон 190
Лавоа-Херц, Диан 197 Мартинес, Одалин де ла 352
Лайнсдорф, Ерих 148, 198, 322 Мартину, Бохуслав 98
Лало, Едуар 111, 112,302 Масин, Леонид 255
Ламбер, Констан 133, 210 Маскани, П иетро 235
Ламуръо, Шарл 171 Масне, Жюл 114, 170, 195, 230, 307
Ланг, Маргарет Рутвен 198 М ата, Едуард о 336
Лапейдж, Джоан Уайнър 185 Мек, Надежда фон 87
Ларсен,Либи 206 Менгелберг, Вилем 95
Лареон,Ларс-Ерик/03, 309 Менделсон, феликс 65, 74, 75, 76, 193, ,225,
Ласо, Орландо ди 30 265, 271, 278, 283, 291, 299, 300, 319
Лафорж, франк 200 М еноти, Джан-Карло 149, 150, 183, 235
Лачънз, Елизабет 209, 212 Месиен, Олибие 182, 211
Девин, Джеймс 336 М ета, Зубин 148, 197, 205, 206, 215. 313,
Легинска, Е тел 346, 347 332
Леон, Таня 198 М етастази о, П иетро 190
Леонарда, Изабела 188 Мецосопран 218
Леонкавало, Руджиеро 235 Мий, Агнес дьо 256
Ленард, Реймънд 340 Микеланджело 30
Лефаню, Никола 213 Милан, Ауис 120
Лехар* Франц 243 Милър, Глен 271
Лешетицки, Теодор 98, 99 Мийо, Дариюс 172, 173,211
Л ист, Франц 80, 82, 83, 84, 193, 209, 254, Митропулос, Д имитри 148
2 75,278,296,298,299 Моне, Клод 115
Лойд Уебър, Андрю 251, 252, 310 Монк, М ередит 2 /5
Локууд, А ния2/2 Монтеверди, Клаудио 3 5,228
Лопес, Алберто 272 Морган, Майкъл 341, 343
Лопес-Кобос, ХесусЗЗЗ,334 Морли, Томас 124
Лоуи, ф редерик 248 М оцарт, Волфганг Амадеус 53, 54, 55,56,
Луи XI\ 229, 254 61, 190, 224, 230, 260, 263, 265, 266, 267,
Луис, Хенри 342 271, 275, 276, 277, 282, 283, 285, 286, 287,
Лутер, М артин 31, 45, 224 296, 299,302 \
Лърнър, Алън Джей 248 М оцарт, А еополд 241
Люли, Ж ан Б а т и с т 37, 229 Мошелес, Игнац 192
Лютославски, Витолд /00, 210, 213 Муг, Робърт 214
Лядов, Анотолий 93,175 М ути, Рикардо 334
Мунк 126
Мааяни, Ами 165 Мур, Андийн С м и т 196
МагеланЗЯ — * " Му р, Дъглас 234
Мазгрейв, Тия 203, 211, 212 Мур, Тери Ръд 198
Маазел, Аорин 329, 330 Мусоргски, М одест 87, 90, 91, 233
Мазур, Кур т 205,326
Майербер, Джакомо 195, 228 Наполеон (Бонапарт) 57
Макдауъл, Едуард 141,198 Нарвес, Ауис де 120
Макерас, сър Чарлз 125,324 Невин, Е тел б ер т 141
Маклин, Аена 197, 198 Нери, Филип (филипо) 34, 35, 225
Маконхи, Елизабет 210,213 Нерон 28
Маларме, С теф ан /7 5 ,170 Нижинска, Бронислава 255
Малер, Алма 166, 209 Нижински, Вацлав 66, 255, 256, 310
Малер, Густав 67,166, 167, 209, 260, 271, Нилсен, Карл 107
285, 292, 320 Новак, Леополд 165
Малибран, Мария 194 Ноно, Луиджи / 79
Мамлок, Урсула 202 Нюлин, Дика 214
Маринър, сър Невил 206,324 Н ю тон, Исак 33
Марксен, Едуард 84
Марселис, Уи н тъ н 270 Озава, Сейджи 203, 205, 33331, 332
М артин, Фреди 298 ОКийфи, Джорджия262
Индекс 397
Оливерос, Полин 215 Райк, С тий в 153, 182
Олме, Огюста 209 Райхарт, Луиз 191
Онегер, А ртю р 171, 225 Раксън, Дейвид 759
Орик, Джордж 171 Рамо, Ж ан-филип 38, 229
Орманди, Юджийн 148 Рамирес, Ариел 224
О т е т е р , Пиер 266 Рампал, Ж ан Пиер 265
Офенбах, Ж ак 111, 242 Ран, Ш уламит 103, 205, 206
Ратъл, Саймън 339,340
Павлова, Ана 66, 81, 255 Рахманинов, Сергей 173, 174, 233, 278, 282,
Паганини, Николо 82, 193, 260, 296, 302 296, 297
Падеревски, ЯнПгнаси 98 Ревуелтас, Силвестре 136
Палестрина, Джовани да 30,224 Регер, Макс 769
Панхърст, Емилин 20 7 Рейнолдс, Р одж ър/55
Парадис,Мария Терезия фон 190 Ремени, Едуард 84
Пари, сър Х ъбърт 130 Респиги, Оторино 169, 308, 310
Паркър, Чарли 268 Римски-Корсаков, Николай 36, 87, 91, 92,
П артос, Еден703 175, 233, 254, 255, 292, 306
Пауъл, Мел 755 Р ихт ер, Марга 202
Педрел, фелипе 121 Робъртс, Кей Джордж 354
Пейн, Джон Ноулс 198 Роджърс, Клара Барнит 198
Пендъл, Карен 185 Роджърс, Ричард 247,249
Пендерецки, КшищовЗДО, 213 Родрйго, Хоакин 722, 260
Перголези 174 Рождествен ски, Генадий 330
Пери, Джулия 197 Розенман, Ленард 155
Петипа, Мариус 255 Рокбърг, Джордж 155
Петрарка 2/3 Роман, Юхан Хелмих 106
Петридес, фредерик 348 Ромберг, Зигмунд 243, 249
Пианисти 278, 279 Ромеро, Селедонио 123
Пиерне, Г а б р и ел //7 ,115 Роръм, Heg 152
Пикасо, Пабло 164, 260 Рожа, Миклош755
Пинок, Тревър 257 Росини, Джоакино225, 267, 274, 275, 283
Пирадор, Диего 120 Роснър, Арнолд 154,183
П истън, Уолтър 144 Ростропович, М стислав264, 326,327
Пшпман, Евелин 196 Рубинщайн, А нтон 87, 278
Понкиели, Амилкаре 238,307 Рубинщайн, Никола 87
Понсе, Мануел 123, 135, 136, 202 Рузвелт, Елинор 196
Портър, Коул 249 Русел, Албер 98,171
Прайс, флорънс 195, 196 Руската могъща петорка 90
Превен, Андре328, 329
П рийст, Джеймс де 342 Саариахо, Кая 213
Примроуз, Уилям 263 Савалиш, Волфганг 323
Прокофиев, Сергей 88,175,176,183,233, С адат, Джихан 206
255, 308 . Сакс, Адолф 268,272
Пташинска, М ар та 213 Салиери, А нтонио 190
Пуленк, франсис 172,183 Салинен, Аулис 110
Пучини, Джакомо 238, 239, 306 Салонен, Еза-П ека 340
Пърсел, Хенри 3 7 ,124, 207, 234. Самартини, Джовани 46
Пятигорски, Григорий 264 Санд, Ж орж 80,195
Сарасате, Пабло де 302,307
Равел, Морис 67, 91, 117, 118, 119,126,170, Сарджънт, Малкълм 210
254, 255, 268, 269, 283, 308 С ати, Ерик 67, 119, 171
Райзенберг, Надя 202,205 С аф о/35
Райк, Нанси 194 Свендсен,Юхан 106
Райли, Тери 155,182 Сеговия, Андрес 120,123,260
Райнер, Прийо 209 Семеген, Дария 214 -·
Райнер, Фриц 157 Сен-Санс, Камий 112, 113, 192, 230, 263.;
Р а й т, бр атя 67 264,276,292,299, 311
Сетер, Мордекай 104 Телеман, Георг филип37
Сешънс, Роджър 145,201 Тенор 219
Сибелиус, Ян 109, 267, 292, 309 Т енщед, Клаус 325
Сийгър, Чарлз 299 Терциан, Алисия272
Симънз, Н ети 214 Ти бе т , Л орънс 200
Сингър, Джийн 292 Типет, сър Майкъл 133,134
Синдинг, К ристиан 107 Томсън, Върджи\ 145, 235
Синополи, Джузепе 338 Томас, Майкъл Тилсън 338
Скарлати, Алесандро 37 Томас, Огъсша Рийд 2 /5
Скарлати, Доменико 37, 282 Тороба, федерико Морено 123
С кот, Сирил 131 Тосканини, Артуро 238
Скровачевски, Станислав 323 Турина, Хо а кин 722, 171
Скрябин, Александър 94, 95, 278 Тъомкин, Димишри 759
Слаткин, Ленард 204, 206, 337, 338 Тюдор, А нтъни 779
С м етана, Бедржих 95, 96, 283, 311
С м и т , Е т е л i 85, 207,208 Уайлд, Оскар 797
С м ит, Джулия 297 У айтхед, Джилиън 2 12
С м ит, Лоурънс Лейтън 340 У аксман, Франц J58
С м ит, Сидни 69 У а т , Джеймс 33
Солти, сър Георг 101, 205, 321 Уилиямс, Грейс 208
Сомоги, Д ж уд и т 349 Уиър, Д ж у д и т 213
Сопран 217,218 Улела, Людмила 214
Сор, фернандо223 Улф, Хю 341
Стайн, Гертруд 146 Уолтън, Уилям 125, 129, 225
Стайнбек, Джон 309 Уорби, Рейчъл353
Стейнър, сър Джон 124 Уорлък, П итър 132,133
Стайнър, Макс 159 Уоршоу, Д алитХ адас 275
Станфорд, сър Ч арлз127,130 Уорън, Елинор Ремйк 299, 297
Стендал 63 Ууд5сър Хенри 95, 210
С тил, Уилям Г рант 144,145
С ток, ф ре де ри к 7 96 файя, Мануел де 122, 233, 254, 260
Стоковски, Леополд 199, 205 файн, Вивиан 201
Столцман, Ричард 267 ф а л ет а , Джо Ан 206, 351
Стравински, Игор 88, 174, 225, 248,255, ф ан, феликс 264
266, 269, 274, 308, 315 фаренк, Луиз Дюмон 792
Страдивари 34, 258, 262, 300, 302 фаулър, Дженифър 2/2
Сгдиндберг/26 фелдман, М ортън /55
Строци, Барбара188 фенби, Ерик /2 7
Сук, Йозеф 97 финци, Джералд 133
Супе, Франц фон 242 фирсова, Елена 213
Суса, Джон Филип 139, 140, 141, 266, 272 фокин, Михаил 66, 81, 255
Съботник, М ортън 155 форе, Габриел 67, 308
Съдърланд, Маргарет 209 ф ос, Лукас /52
Съливаи, сър А ртър 124 Франк, Цезар 33, 110, 111,170, 192, 209,
254, 282, 291, 296, 311
Тавернър, Джон 124 Франю\ин, БенджаминЗЗ
Тайфер, Жермен 209 Фридрих Велики 265, 269
Тал, Йозеф 104 Фриман, Пол 342,343
Талиони, Мари 255 Фройд, Зигмунд 164
Талис, Томас 124 Фримл, Рудолф 243, 249
Талма, Луиз 201 Фрюберг де Бургос, Рафаел 121
Талми, Йоав 336, 337 Фуенлана, Мигел де 729
Тамаркин, К ей т354 Ф у т , А ртър 198
Тан, Хилари274
Тарега, фраксиско 123 Хаас, Карл 393
Тауър, Джоан 183, 204, 205 Хаас, Роберт 165
Тейлър, Дий мс 144,234 Хайдн, Франц Йозеф 35, 49, 50, 51, 190,
Индекс 399
225, 230, 263, 265, 266, 27/, 273, 274, 232, Чампиън, Томас 724
235, 3 /5 Чани, Сюзън 214
Хайне, Хайнрих 80 Черни, Карл 64
Хайшинк, Бернард 329
Хал, Ан /99 Шабрие, Емануел 113, 307
Халев и, Ж ак 223 Шаляпин, фьодор 91
Хамърщайн II, Оскар 246, 247, 249, 307 Шаминад, Сесил 65, 208
Ханслик, Едуард 35 Шанкар, Рави /53
Харбисън, Джон 154 Шац, Медлин 353
Харви, Реймънд 343 Швайцер, А лберт 160,161
Харис, Рой /47, 197 Шварц, Джерард 333, 339
Х арт, Лорънс 246,247 Шел, Джордж 203
Х арти, Хамилтън 131 Шериф, Ноам 105
Х артман, Виктор 91 Шилер, Фридрих фон 233
Хау, Мери 199,200 Шимановска, М ария/92
Хачатурян, Арам 33, / 76,308 Шимановски, Карол 99, 100,210
Хезълтайн, Филип вж. Уорлък, ф . Шиндлер, А нтон 166
Хемптън, Лайънъл 206 Шира, Бен 2 /6 .
Хендел, Георг Фридрих 35, 43, 44, 124, 225, Шиф, Зина 259
230,265,271,276 Шонберг, Арнолд 82,178, 180
Хендерсън, Р обърт 2/6 Шонберг, Клод-Мишел 25/
Хензел, Фани вж. Менделсон, ф . 194 Шопен, фредерик 79, 80, 81, 193, 253, 278,
Хенсън, Хауърд /45, 234 282, 296, 299
Хилдегард фон Бинген, Шосон, Ернест 170
вж. Бинген, Хилдегард фон Ш остакович, Д м итрий /77, /73, 183, 233,
Хи лис, М аргрет 343 293
Хинастера, Алберто /37, 138, 234 Шпигел, Лори 274
Хиндемит, Пау 104, 169, 170, 182, 202, 263, Шръотер, Корона 191
267; 27/ Ш уберт, Франц 70, 71, 72, 264, 278, 283,
Хованес, Алън 149 285, 290
Хогууд, Кристофър 257 Шулер, Гюнтер /53
Холигер, Хайнц266 Шуман, Уилям /49, 243
Холст, Густав /25, /27 Шуман, Клара 77, 73, 193, 207, 296
Холст, Имоген 128 Шуман, Р обер т 77, 73, 79, 80, 263, 278,
Хоупкърк, Хелън 198 283, 291, 296, 298
Хубай, Иено 103 Ш ю тц, Хайнрих 36
Хувър, К атрин 203 Ш ьонтал, Р у т 202
Хумел, Йохан Непомук 192
Хумпердинк, Енгелберт 232 Щамиц, Йохан 46, 3 /5
Хъмфри, Дорис 256 Щокхаузен, Карлхайнц 182
Х ърбърт, Виктор 88,243, 264 Щраус, Оскар 242
Херман, Бернард 159 Щраус, Йохан, младши 242
Херман, Уди 267 Щраус, Рихард 99, 767, 168, 169, 232, 268,
Хюгенс, Кристиан 104 269, 271, 272, 276, 310
Хюз, Аангстън 197
Ъпшоу, Доон 101
Цар Давид 28,259,357
Цв ай г, С тефан /63 Ювал 23
Цвилик, Елен Таафи 185,205 Юго, Виктор 32, 305
Цигулари 263 Юмънс, Винсънт 247
Цукерман, Пинкас 339
Яначек, Аеош 97
Чавес, Карлос /36 Ярви, НеемеЗЗЗ
Чадуик, Джордж 139, 198, 199
Чайковски, Пъошр Илич Зб, 86, 87, 88,
207, 233, 255, 263,264, ,265, 266, 267, 268,
275, 276,278, 283, 289, 298, 307
Ан Грей
Пътеводител в класическата музика
американска
първо издание
Превод Боряна ПееВска

Светла Христова
Гергана Петкова
Консултант Евелина Томова
Комп. графика на корицата Теодор Ушев
Технически редактор Гони Миланова
формат 16170X100
Издателски коли 25
Предпечатна подготовка Агенция ,АЮ К„
Ф 877 500
Печат Д ф ,Д>алкан-прес“
ИЗДАТЕЛСТВО ВАЛЕНТ

Ан Грей - Пътеводител в Класическата Музика

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Ан Грей - Пътеводител в Класическата Музика

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

ПЪТЕВОДИТЕЛ В

© Боряна ПееВска, преводач, 1994

ВЪВЕДЕНИЕ: Да разбулим тайнството

п ъ р в а ГЛАВА: Хармоничното развитие

Древните цивилизации: Китай, Египет, Елада, Рим

превод Боряна Пеевска

ВТОРА ГЛАВА: От пещерата до катедралата 27

превод Боряна Пеевска

Време на големи научни открития:

превод Боряна Пеевска

четвъ рта глава: Титаните на барока 39

превод Боряна Пеевска

Глук: Баща на операта

превод Боряна Пеевска

превод Боряна Пеевска

превод Боряна Пеевска

превод Боряна Пеевска

фон Вебер, Шуберт, Берлиоз, Менделсон, Шуман,

превод Боряна Пеевска

УНГАРИЯ: Дохнани, Кодай, Барток

ЧАСТ III: 110

ЧАСТ IV: 120

ЧАСТ VI: 135

ЧАСТ VII: 137

ЧАСТ VIII: 138

ГРАЖДАНИН НА СВЕТА: Швайцер

превод Боряна Пеевска

е д и н а д е с е т а ГЛАВА: Съвременната музика 163

ФРАНЦИЯ: Шосон, д*Енди, Дюка, Русел,

превод Светла Христова

РЕНЕСАНСЪТ: Хилдегард о т Бинген,

ЧЕРНОКОЖИТЕ ЖЕНИ - ТАЛАНТ И ТРИУМф:

НАВЛИЗАНЕ В ДВАДЕСЕТИ ВЕК Даниелс, Хау,

ПОГЛЕД КЪМ БЪДЕЩЕТО: Добинс, Ред Томас, Уоршоу

превод Светла Христова

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА: Първият инструмент 217

превод Светла Христова

Вокалната музика, преди появата на операта

превод Светла Христова

И сторията на операта във Франция, Германия, Русия,

превод Светла Христова

Лондон: Гилбърт и Съливан

превод Светла Христова

Комични актьори с негърски грим.

превод Светла Христова

История: Ритуална, социална, сценична

превод Светла Христова

превод Светла Христова

превод Светла Христова

превод Гергана Петкова

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА:

превод Гергана Петкова

д в а д е с е т И ТРЕТА ГЛАВА: Програмна музика 305

Сюити: „Шехеразада“, „Пер ГинпГ, „Големият каньон“

превод Гергана Петкова

О т лакеи до господари на съдбата си

превод Гергана Петкова

д в а д е с е т И п е т а ГЛАВА: Те имат малка палка 319

Тях вече ги няма

превод Гергана Петкова

д в ад есет И ш еста глава: Жени на подиума 345

превод Гергана Петкова

ПОСЛЕСЛОВ: Безсмъртно тайнство 357

Да разбудим тай н ството на класическата

.Л липературата Вълнува нашия интелект. Изобразително

Запазени са рисунки и свидетелства, които говорят за нали

Периодът 1450-1600 г. е епоха на небивал културен подем. Ду

П л ел и ят период носи името на богато украсения с орнамен

Заради цвета на косата си Вивалди получава прякора „Черве

След см ъ р тта на Вивалди нотните му ръкописи, подобно т е

В онази епоха независимо о т тал ан та си музикантите или ком

В 1707 г. умира един чичо на Бах, който му оставя в наследст

В 1723 г. Бах се кандидатира за престижния пост на музика

През последните години о т живота си Бах е сляп, но продъл

куба пердето на Хендел) и е много вероятно въпросната операци

гулки, виола и виолончело и так а печели т и т л а т а „баща на струн

Глук внася много нови идеи в съчетаването на инструменти

Хайдн се ражда в семейство, което обича музиката. К ато де

След см ъ р тта на принц Естерхази Хайдн получава в наслед

Музиката на Хайдн се изпълнява предимно о т камерни оркес

Н е в е р о я т н о освободен и непосредствен човек, Моцарт се чув

ме със себе си написаното). Композиторът разполагал и е друг из

„Онзи, който наистина разбира м оята музика, трябва да мо

П ериодът на романтизма получава името си от среднове

Г олемите композитори на романтизма, почерпили вдъхнове