ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА НА ЕС НОВИТЕ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

Румяна Желева и Диана Петрова
ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА НА ЕС
НОВИТЕ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА
София, 2023
Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да
бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без
изричното съгласие на авторите и на издателство „Изток-Запад“.
© Румяна Желева, Диана Петрова, съставители

© Издателство „Изток-Запад“, 2023
ISBN 978-619-01-1223-4
Румяна Желева и Диана Петрова
съставители
Външната
политика на ЕС
Новите предизвикателства
СЪДЪРЖАНИЕ
Въведение
Външната политика на ЕС и европейската интеграция в
перспективата на социалните науки . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 7
Румяна Желева
Част I: Външната политика и Европейският съюз
Парадигми на външната политика като изследователска

програма. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 19
Лив Франк, Ашли Ергюл Йорхенсен, Кнуд Ерик Йорхенсен, Лаура
Ландорф
Единството на Европейския съюз: интереси, ценности,

противоречия . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 47
Георги Фотев
Процесът на европейска интеграция и последиците за

външните отношения, политиката за сигурност и ролята на
ЕС в глобалния свят . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 74
Диана Петрова
Европейският съюз: исторически преглед, европейски

институции и разширяване. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 100
Информационен лист
Част II. Бъдещето на Европа
Kапитализъм и устойчивост: противоречие в термините

или нова парадигма за растеж на Европа? . . . . . . . . . . . . . . . . 123
Хайко Шрадер
Политиката на разширяване на ЕС и процесът на

присъединяване на Западните Балкани . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 156
Ани Димитрова
Предизвикателството на Европейското образователно

пространство: качествено образование и обучение за всички в
нашия VUCA свят?. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 189
Волфганг Шустер
Европейската гражданска инициатива- първият

транснационален инструмент за пряко демократично
участие в ЕС. Конференция за бъдещето на Европа и ролята
на ЕС в глобалния свят . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 196
Информационен лист
Въведение
Външната политика на ЕС и европейската

интеграция в перспективата на социалните науки
Румяна Желева1
„Обединението на Европа няма да стане изведнъж или

според някакъв специален план. То ще бъде изградено
чрез конкретни постижения, които първо създават
чувство на солидарност.“
Робер Шуман, 1950 г.
Този сборник е подготвен в рамките на проект „Европейската

външна политика пред нови предизвикателства и перспективи –
погледът на младите хора в България“2. Сборникът е предназна-
чен за докторанти, студенти и млади учени в областта на соци-
алните науки, които желаят да изследват въпроси и проблеми,
свързани с европейската интеграция и ЕС. Целта на изданието
е да разшири спектъра от знания и компетентности в сферата на
европейската външна политика, функционирането на ЕС и евро-
пейките институции. В този смисъл сборникът би послужил като
учебно помагало, предназначено за използване в обучителния
процес на докторанти, занимаващи се с европейски изследвания
в социологическа и социално-научна перспектива.
1
Румяна Желева е д-р по социология и доцент в Института по философия
и социология на БАН.
2
Проект „Европейската външна политика пред нови предизвикателства
и перспективи – погледът на младите хора в България“ е финансиран от
ФНИ по договор № КП-06-КОСТ/3 от 2020 г. от средствата за национал-
на подкрепа по Програма COST на Европейския съюз.
8 ВЪВЕДЕНИЕ
Цялостната концепция на сборника и подборът на публику-

ваните текстове акцентират върху дешифриране на сложната и
многомерна връзка между европейската външна политика и ней-
ните роля и значение, които тя има за бъдещото развитие на ЕС и
Европа. Фокусирането върху външната политика на ЕС не е само-
цел. Стремежът е тя да се анализира, изследва и представи в кон-
текста на безпрецедентните сътресения, пред които са поставени
ключовите постижения на проекта за европейска интеграция.
Тук имам предвид предизвикателствата пред външната полити-
ка и пред Съюза като наднационално политическо обединение,
идващи както по линия на глобални и геополитически, външни
за ЕС разделения, съперничества и конфликти, но също така и в
резултат от вътрешни за Съюза политически въпроси, като на-
пример процеса на разширяване на ЕС към Западните Балкани
и Източното партньорство; общоевропейското управление на
миграционните потоци; растящите популизъм и национализъм в
страните членки, но и поставянето под въпрос на традиционни
ценности като национална принадлежност и привързаност към
мястото (територията); формирането на европейска идентич-
ност и нарастващото етническо многообразие в Европа.
Публикацията има за цел да подобри разбирането за основ-
ните характеристики и ролята на външната политика на ЕС в
светлината на тези нови реалности, като се съсредоточи върху
начина на нейното възприемане и представянето ѝ във и извън
Съюза (възможно ли е Европа да говори на един глас?), както и
върху някои от най-дискусионните въпроси относно нейния об-
хват и съдържание (как ЕС да развива стратегическите си парт-
ньорства например; може ли, как и в какви „външни“ посоки да
постигне по-нататъшно териториално разширяване, без това да
отнеме от ценностната същност на ЕС, и др. под.).3 Тези цели
3
Трябва да признаем, че някои важни дискусионни въпроси, твърде
актуални предвид инвазията на Русия в Украйна и новите геополитически
реалности като този трябва ли ЕС да има и какви собствени отбранителни
способности; как да се развива сътрудничеството ЕС–НАТО; как ЕС да
развива стратегическите си партньорства със страните от БРИКС и т.н. –
останаха недостатъчно засегнати в тази публикация поради различни
Външната политика на ЕС и европейската интеграция... 9
изискват разработването и прилагането на интердисциплина-

рен подход – разглеждане на външната политика на ЕС в перс-
пективата на различни научни области и ангажимент на учени
с разнообразна научна и практическа експертиза. Това е първа-
та причина, поради която държащият в ръка този сборник по-
лучава една нетрадиционна книга за външната политика на ЕС.
Публикуваните текстове уплътняват същността на европейската
външна политика през призмата на разнообразни научни анали-
зи и изследвания (социология, политически науки, философия,
икономика, право), чийто стремеж е да покажат, че решенията
и действията във външнополитическата област се нуждаят от
задълбочена и достатъчно широка преценка на контекста, наби-
рането на и обосноваването им с емпирични данни и постоянно
будно съзнание за връзка с реалността (the common sense), осо-
бено когато се касае за ЕС и неговата роля в глобалния свят.
Публикацията е организирана в две основни части. В първа-
та част на сборника се представят основни теоретични подходи,
концепции и понятия в областта на европейските въпроси, прави
се преглед на основните европейски институции и начина на взе-
мане на решения в ЕС и критично се изследват степента на евро-
пейска интеграция, възможностите за и пречките пред осъщест-
вяването на ролята на ЕС като глобален актьор (“global player“).
В своята статия „Парадигми на външната политика като изсле-
дователска програма“ Лив Франк, Ашли Ергюл Йорхенсен, Кнуд
Ерик Йорхенсен4 и Лаура Ландорф предлагат концепт уална рам-
ка за анализ на външнополитическите парадигми. Те разширяват
значително разбирането, свързано с политическите парадигми, с
причини. Техният по-задълбочен анализ и изследване следва да бъде

предмет на една бъдеща публикация.
4
Проектът „Европейската външна политика пред нови предизвикателства
и перспективи – погледът на младите хора в България“ е свързан в парт-
ньорство с COST Акция 17119: „EU Foreign Policy Facing New Realities:
Perceptions, Contestation, Communication and Relations“. Ашли Ергюл
Йорхенсен и Кнуд Ерик Йорхенсен са ръководители на работна група в
рамките на европейската COST Акция 17119 и работят в тясно сътрудни-
чество с българския екип.
цел да ги адаптират към външните отношения и дипломацията.

Този процес включва не само изясняване на ключовите концеп-
ции, ценности, цели, средства и принципи, но и предложение за
методологическите стъпки и техники за емпирично изследване
на външнополитическите парадигми. Това е подход, който над-
хвърля традиционното политологическо разглеждане на външна-
та политика на ЕС, като добавя емпиричен аргумент посредством
социологически изследователски инструментариум (техники
като интервюта, етнографско наблюдение и др.). Така авторите,
както самите те отбелязват, вместо да приложат традиционния
историко-политологически анализ на общественото развитие в
зависимост от изминатия път („path dependencies) или по инер-
ция да останат фокусирани само върху аспектите на държавното
устройство и областите на политиката (polity and policy), раз-
ширяват изследователското поле с фокус реалното „правене“ на
външната политика и по-специално върху ролята на външнополи-
тическите парадигми (съвкупности от принципи, ценности и съ-
държания), които ръководят вземането на решения в тази област.
В своята статия „Единството на Европейския съюз: интереси,
ценности, противоречия“ доайенът на българската социология
професор Георги Фотев изследва с изключителна прецизност ге-
незиса и същината на „Проекта за Европейския съюз“. Започвай-
ки своя пространен анализ с дефиниране на понятието „проект“,
авторът преминава през цялата система от понятия и концепции,
които изчерпателно представят дискусията за европейската ин-
теграция и ЕС като наднационално политическо обединение с
комплексна институционална рамка. Текстът на професор Фотев
е съвършено дидактичен, изключително информативен и съще-
временно дълбоко аналитичен. В заключение авторът поставя
важния въпрос за бъдещето на ЕС в свят на перманентно и тур-
булентно сменящи се сигурност и несигурност като нова епоха
от развитието на човечеството. В такава перспектива бъдещето и
на ЕС, и на Европа изглежда все по-непрозрачно. Но вместо това
да се разглежда като психологически, т.е. на индивидуално равни-
ще, проблем, следва да се потърси решението му в европейските
граждани. В исторически план европейците са онези граждани
на света, които най-дълго (а вероятно и единствени) умеят да

живеят чрез „Единство в многообразието“ – т.е. в съответствие
с основния принцип и завет на ЕС. В статията „Процесът на ев-
ропейска интеграция и последиците за външните отношения,
политиката за сигурност и ролята на ЕС в глобалния свят“ авто-
рът Диана Петрова прави исторически преглед на правното и ин-
ституционално конституиране на ЕС, за да подчертае, че утвър-
ждаването на Общата външна политика и политика на сигурност
(ОВППС) на Европейския съюз се развива паралелно с процеса
на европейска интеграция. Въпреки че международните отноше-
ния са основна тема на разговорите между държавите учредител-
ки и изглеждат важен приоритет още при първите преговори за
Европейската общност за въглища и стомана през 50-те години
на двадесети век, развитието и утвърждаването на ОВППС е
труден, развиващ се с различна скорост през годините процес,
който все още не позволява на ЕС да говори в един глас по въ-
просите на външната политика. В годините от първите договори
до Лисабонския договор Европейският съюз все пак успява да
развие своите стратегии за външната политика и политиката за
сигурност и да изгради работещ дипломатически инструмент –
Европейската служба за външна дейност (ЕСВД), която работи
под ръководството на висшия представител на Съюза по въпро-
сите на външните работи и политиката на сигурност. Разчитайки
на постоянна структура и стратегически документи, след Дого-
вора от Лисабон ОВППС има за цел да хомогенизира позициите
на държавите членки, свързани с транснационалните предизви-
кателства и потенциалните заплахи. Укрепването на ОВППС и
разработването на различни стратегии по отношение на външ-
ната политика и политиката за сигурност показват напредък, но
въпреки това практиката на вземане на външнополитически ре-
шения често е белязана от нестабилност и уязвимост при реша-
ването на конкретни казуси, което възпрепятства провеждането
на единна политика и говоренето в един глас на всички държа-
ви – членки на ЕС, по международни въпроси.
Във втората част на сборника, озаглавена „Бъдещето на Евро-
па“, актуалните за ЕС външни и вътрешни въпроси са предста-
вени чрез изследвания върху устойчивостта и възможността за

развитие без растеж и/или с растеж, който отчита екологията
и разумното потребление на ресурси, политиката по разширя-
ването и перспективите пред членството в ЕС на страните от
Западните Балкани и Източното партньорство, европейските
програми в областта на образованието и др. Статиите в тази част
нагледно илюстрират използването на изследователски методи
и критичен анализ на тези важни за бъдещето на ЕС и Европа
въпроси, като интерпретират тяхното въздействие върху разши-
ряването на европейската интеграция и за утвърждаване на гло-
балната роля на ЕС от перспективата на различни научни облас-
ти (икономика, политическа философия и право).
В статията си „Kапитализъм и устойчивост: противоречие в
термините или нова парадигма за растеж на Европа?“ професор
Хайко Шрадер разглежда възможността бъдещото развитие да е
подчинено на устойчивостта. Според него слабата стратегия за
устойчивост, следвана от ООН и ЕС, не е достатъчна, за да спаси
планетата. Вместо това се нуждаем от силна устойчивост, съчета-
на с „общество след растеж“, основано на опазване на природата
и качествено развитие, като паралелно се осигурява подкрепа за
местните икономики. В статията авторът споделя изразената от
Антъни Гидънс още през 2006 г. надежда Европейският съюз да
се превърне в лидер на очертаващата се трета, „зелена" модер-
ност. Известна днес като „Зелена сделка“, тази инициатива наис-
тина се ръководи от ЕС. Тя не би била възможна без възникнало-
то сред една голяма част от европейското общество екологично
съзнание. Както посочва Х. Шрадер, именно това европейско
екологично съзнание е двигател за разработване, прилагане и
потребление на иновативни екологични продукти и услуги. Ав-
торът отбелязва обаче, че екологичното съзнание е в зависимост
от нивото на доходите (Inglehart, 2018), което поставя под въ-
прос възможностите на по-бедните икономики и общества да
постигнат устойчиво развитие „отвъд растежа“.
Втората статия от този раздел е „Политиката на разширяване
на ЕС и процесът на присъединяване на Западните Балкани“ и
както показва заглавието, разглежда присъединяването и член-
ството в ЕС. От перспективата на политическата философия ав-

торът Ани Димитрова отбелязва, че политиката на разширява-
не се смята за една от най-успешните. Проследявайки детайлно
перспективите на регионалното сътрудничество в региона на
Западните Балкани и индивидуалния напредък на всяка от стра-
ните, А. Димитрова отбелязва, че процесът по присъединяване
към ЕС е в центъра на отношенията между ЕС и Западните Бал-
кани. Присъединяването следва да се разглежда като обща стра-
тегическа цел както на всяка от шестте страни от региона, която
в същото време ги обединява, но и за Съюза. Казано другояче,
когато дискутираме бъдещето на ЕС, ние задължително трябва
да помним, че още по време на срещата на върха ЕС–Западни
Балкани в Солун през 2003 г. европейските държави са били на-
ясно, че мястото на Западните Балкани е в ЕС и картата на Съ-
юза ще изглежда незавършена, докато не се присъединят стра-
ните от Западните Балкани.
В статията „Предизвикателството на Европейското образова-
телно пространство: качествено образование и обучение за всич-
ки в нашия VUCA свят?“ професорът по право и дългогодишен
политик в Германия Волфганг Шустер дискутира образованието
като важна правна компетентност на всички държави членки. Ав-
торът смята, че поради общия пазар и свободата на мобилност и
работа в различни европейски страни за бъдещото развитие на
ЕС ще бъде важно да се разработят общи стандарти за знания и
компетенции във всички държави членки. В нашия непостоянен,
несигурен, сложен, амбивалентен, т.е. VUCA свят5 образовател-
5
VUCA е акроним от четири съставни думи – Volatile, Uncertain, Complex,
Ambivalent, или на български език съответно „непостоянен, несигурен,
сложен, амбивалентен“. Това са характеристиките, описващи нашия свят и
живот, като същевременно препращат към най-големите съвременни пре-
дизвикателства. Терминът VUCA има своя произход от военната лексика
(вж. още на https://lectera.com/ Online sources). Той се появява за първи
път след терористичните атаки на 11 септември срещу кулите близнаци в
Съединените щати. Използва се от американската армия за обозначава-
не на бързо променяща се и непредсказуема ситуация, която не може да
бъде планирана или предвидена. Днес значението на VUCA е по-широко.
Той представлява цялостна концепция в основата на съвременните стра-
ните системи се оказват взаимносвързани със социалната, поли-

тическата, икономическата и екологичната среда и в зависимост
от своите предпоставки и тенденции. Според автора само по-
силното сътрудничество в рамките на ЕС в областта на образова-
нието с помощта на опита и знанията на различни страни членки
може да е гаранция за успех в бъдеще и да допринесе за добра и
устойчива перспектива на развитие на младите хора в Европа.
В публикацията са включени също така два информационни
листа. Първият от тях „Европейският съюз: исторически преглед,
европейски институции и разширяване“ – съдържа пространен
преглед на правната основа и институционалната рамка на ЕС,
европейските институции и всички вълни на разширяването на
ЕС. Вторият информационен лист – „Европейската гражданска
инициатива – първият транснационален инструмент за пряко
демократично участие в ЕС. Конференция за бъдещето на Ев-
ропа и ролята на ЕС в глобалния свят“, предлага ретроспективен
преглед на европейските граждански инициативи (ЕГИ), пред-
ставя техните цели, регулаторна рамка и процедура, както и пре-
глед на най-успешните от тях. Специален акцент е поставен на
Конференция за бъдещето на Европа като първата инициатива,
включваща открити дискусии и дебати с цел обмен на идеи за об-
щото бъдеще на Европа по ключови приоритети и предизвика-
телства. В рамките на темата за присъствието на ЕС в глобалния
свят са представени най-често посочените и най-активно диску-
тираните мнения на гражданите и гражданските организации за
бъдещето на Стария континент, ролята на Съюза и европейска-
та външна политика.6 Европейските граждани посочват, че биха
искали създаването на армия на ЕС и свързаните с нея централи-
тегии за управление и кариерно развитие. Смята се, че терминът VUCA е

адаптиран към света на бизнеса от Р. Йохансен през 2009 г. в книгата му
„Leaders Make the Future“. С това определение той описва турбулентност-
та на съвременния свят в икономическата и в социалната сфера, както и
постоянно променящите нужди от умения и нагласи към професиите.
Johansen, Robert 2012. Leaders Make the Future, 2nd Edition. Publisher(s):
Berrett-Koehler Publishers. ISBN: 9781609944889.
6
Многоезична цифрова платформа на Конференцията за бъдещето на
Европа. Окончателен доклад, май 2022: стр. 10–12.
зирани отбранителни или военни институции; преосмисляне на

правилото за единодушие при вземането на решения в област
та на външната политика; по-нататъшно разширяване, особено
към страните от Западните Балкани; по-активни действия за по-
вишаване на видимостта на ЕС, а по отношение на инвазията на
Русия гражданите желаят ЕС да подкрепи Украйна или да поеме
водеща роля за прекратяване на конфликта.7
В заключение може да се каже, че бъдещето на Европа и външ-
ната политика на ЕС са две тясно свързани теми. ЕС трябва да
се справи с вътрешните си предизвикателства и да засили своя-
та интеграция, за да бъде ефективен глобален играч. В същото
време външната политика на Съюза трябва да бъде адаптирана
към бързо променящия се глобален пейзаж, като същевременно
остане вярна на своите ценности и интереси. Ето защо според
мен ключова за връзката между бъдеще и външна политика за
ЕС е думата „устойчивост“. Прави впечатление, че устойчивост-
та и устойчивото развитие минават като тънка обща нишка на
разсъждение и анализ във всички текстове в сборника, когато се
дискутира по-пространно или по-откъслечно бъдещето на ЕС и
Европа. На фона на всички обусловени от кризи процеси в Ев-
ропа и света устойчивостта се превръща в централен въпрос за
обществеността, във всеобща и водеща концепция за социална
промяна (Neckel 2018; SONA). „Целите за устойчиво развитие"
на ООН от 2016 г. са пример в това отношение. Освен въпро-
сите, свързани с околната среда, днес под темата „устойчивост“
все повече се обсъждат икономическите и социалните проблеми
на глобалното общество, взаимодействията и международното
сътрудничество, солидарността и отстояването на ценностите и
демокрацията. С други думи, дебатът за устойчивостта е глоба-
лен – засяга всички общества и държави, a също така е всеобх-
7
Цитираният доклад в предходната бележка под линия представя изразе-
ните на платформата на инициативата мнения на 53 626 участници. Мне-
нията отразяват техните гледни точки и не следва да се разглеждат като
представителни за вижданията на европейските граждани като цяло. До-
кладът посочва, че понятието „мнения“ се отнася до комбинация от идеи,
коментари и доклади за прояви.
ватен, т.е. надхвърля грижите за екологията и обхваща пробле-

мите на икономиката, обществото, социалните отношения и др.
Устойчивостта и устойчивото развитие следва да се превърнат
не просто в тема на външната политика и международните от-
ношения, но и в иманентна характеристика и вътрешен импулс.
Това ще затвърди водещата ролята на ЕС по отношение на зеле-
ния преход, но също така ще го отведе отвъд нея – към по-широ-
кообхватна социална (модернизационна) трансформация. Вид
но от опита на Европейските граждански инициативи, самите
европейски граждани желаят по-силна роля на ЕС в междуна-
родните отношения и провеждането на общ европейски подход
по въпросите на външната политика и политиката за сигурност.
Именно гражданите са тези, които изискват по-последователна
и ефективна външна политика и политика на сигурност от стра-
на на ЕС. В условията на постоянно променяща се световна об-
становка и на фона на агресията на Русия в Украйна очевидно е,
че ЕС се нуждае от разработването, но преди всичко от прила-
гането на комплексен подход за решаването на целия спектър от
нови предизвикателства пред Съюза и неговите граждани, защо-
то, както пише Робер Шуман на 9 май 1950 г.: „Световният мир
не може да бъде запазен без съзидателни усилия, пропорционални
на опасностите, които го грозят.“ След началото на инвазията
на Русия в Украйна опасностите за Европа и ЕС не изглеждат
по-малки, отколкото в годините след Втората Световна война.
Дори напротив. Именно от решимостта на Европа да действа
смело на широката глобална сцена точно сега ще зависи не само
бъдещето на ЕС, но и на света.
Признателност
Този сборник е реализиран с финансовата подкрепа на Фонд „На-
учни изследвания“ (ФНИ) по проект „Европейската външна по-
литика пред нови предизвикателства и перспективи – погледът на
младите хора в България“ по договор № КП-06-КОСТ/3 от 2020 г.
със средствата за национална подкрепа по Програма COST на Ев-
ропейския съюз. Екипът на ИФС-БАН, който реализира проект-
ните дейности, изказва своята признателност на Фонда.
Изказвам своята благодарност на авторите, които подготвиха

текстовете в тази публикация, за техния професионализъм, креа
тивност и съзидателни идеи: на професор Георги Фотев, профе-
сор Волфганг Шустер и професор Хайко Шрадер от Германия и
на д-р Ани Димитрова. Изключително съм признателна на Ашли
Ергюл Йорхенсен и Кнуд Ерик Йорхенсен съответно от универ-
ситета „Ege“ в Измир, Турция, и университета „Aarhus“, Дания,
които са ръководители на Работна група I в рамките на КОСТ Ак-
ция 17119: „EU Foreign Policy Facing New Realities: Perceptions,
Contestation, Communication and Relations“, за тяхната подкрепа
и съвместна работа. Специална благодарност дължа на Мария
Тенева от Университета в Манчестър за професионално направе-
ните преводи на български език от английски и немски и на д-р
Диана Петрова за съвместната работа по съставителството, ре-
дакторската работа и цялостния ѝ организационен принос. При-
знателна съм на Издателство „Изток-Запад“, на неговия директор
Любен Козарев и на г-н Христо Гешанов за професионалната и
експресна работа.
Всички ние – автори, съставители и редактори – се надяваме
в резултат от публикуването на този сборник младите колеги от
социалните науки, желаещи да се посветят на проучване на ев-
ропейските въпроси, да се сдобият както с надежден изследова-
телски инструментариум, така и със солиден теоретичен фунда-
мент относно функционирането на ЕС, европейската интегра-
ция и осъществяването на европейските външни отношения.
Желаем на всички приятно и ползотворно четене!
Библиография
1. Arbeitskreis Soziologie der Nachhaltigkeit (SONA), Zugang:
https://soziologie-der-nachhaltigkeit.de/
2. Inglehart, R. (2018). Cultural Evolution: People’s Motivations are
Changing, and Reshaping the World. Cultural Evolution: People’s
Motivations are Changing, and Reshaping the World 1–274.\
3. Neckel S. (2018). Ökologische Distinktion. Soziale Grenzziehung im
Zeichen von Nachhaltigkeit, In: Neckel S, et al. (eds) Die Gesellschaft
der Nachhaltigkeit. Umrisse eines Forschungsprogramms. Bielefeld:
Transcript, 59–76.
4. Конференция за бъдещето на Европа. Доклад за окончателните

резултати, май 2022 г. Конференция за бъдещето на Европа (prod-
cofe-platform.s3.eu-central-1.amazonaws.com)
5. Програма на ООН за устойчиво развитие до 2030: „Да прео-
бразим нашия свят“, достъпна на https://devedu.eu/wp-content/
uploads/UNA_transforming.pdf.
Част I: Външната политика и Европейският съюз
Парадигми на външната политика

като изследователска програма8
Лив Франк, Ашли Ергюл Йорхенсен, Кнуд Ерик Йорхенсен9,

Лаура Ландорф
Резюме
Целта на тази статия е да разработи концептуална рамка за ана-
лиз на външнополитическите парадигми. За да разработим та-
кава рамка, ние разглеждаме по-широк кръг литература10, свър-
зана с политическите парадигми, адаптирайки я в областта на
външните отношения и дипломация. Този процес включва из-
ясняване на ключовите концепции, специални идентификации,
ценности, цели, средства и принципи. Важното е, че ние не само
изясняваме ключови концепции, но и впоследствие очертаваме
методологическите стъпки за емпирично изследване на външно-
политическите парадигми. Така статията предлага концептуал-
на рамка, която изследователите могат да използват в емпирич-
ни изследвания както в национални, така и в транснационални
външнополитически парадигми, включително в областта на
външната политика на Европейския съюз.
8
Тази статия беше публикувана в малко по-различна версия в Teoria
Polityki, 2022 г., брой 6. – Б.р.
9
Ашли Ергюл Йорхенсен (feride.asli.ergul@gmail.com) от Ege University и
Кнуд Ерик Йорхенсен от Aarhus University са организатори и ръководи-
тели на Работна група 1 в рамките на КОСТ Акция 17119: „Външната по-
литика на ЕС пред нови реалности: възприятия, оспорване; комуникации
и взаимоотношения“. Лив Франк – Aarhus University; Лаура Ландорф –
Lund University.
10
Под по-широк кръг литература авторите имат предвид такава, идваща от
различните полета на социалните и обществените науки. – Б.р.
20 I: Външната политика и ЕвропейскияТ съюз
Въведение
Тази статия не е за външна политика, институционални промени
или международни отношения и не предлага перспектива „отвън
навътре“ (вж. Keuleers et al. 2016). Чувстваме се изкушени да пе-
рифразираме George Kennan (1990) и да твърдим, че това, което
е необходимо, не е повече анализ на външната политика. Това, от
което се нуждаем, е повишено внимание към идейни структурни
фактори, които оформят политиките за създаване на външна поли-
тика, например чрез предлагане на критерии за това, което се счи-
та за успех и неуспех в политиката. В контекста на добре познатия
концептуален триптих „policy–polity–politics“11 ние се фокусираме в
тази статия точно върху последния не защото първите два са мало-
важни, а защото ни се струва, че последният е не по-малко значим.
Освен това, вместо да повтаря до втръсване теоретичните
твърдения за (не)значимостта на идейните структурни факто-
ри, статията изследва същността и динамиката им. Тази задача
изисква подробен анализ на концепциите, които обикновено се
характеризират с възприетите значения, които по същество въз-
препятстват задълбоченото разбиране на идейните структурни
фактори. Нашето изследване ни помага да разработим концеп-
туална рамка за анализ на външнополитическите парадигми.
За да разработим такава рамка, ние изследваме по-задълбочено
литературата за политическите парадигми и не можем да не от-
бележим видимата липса на изследвания на външната политика.
Следователно ние разглеждаме степента, до която е необходимо
11
Politics може да се определи като наука или изкуство за управление, особено
що се отнася до управление на политическа формация като националната
държава. Politics се отнася до властта и до обществения живот (предимно
действията на правителството) и в същността си илюстрира организационния
процес на правенето на политика. С други думи, Politics се отнася до теорията и
практиката на управлението. Polity може да се дефинира като общ план, който
обхваща главните политически цели. Policy означава „принцип“, ангажимент
или посвещаване. С други думи, Policy е набор от правила (принципи), които
ръководят решенията. По тази причина Policy в най-голяма степен се свързва
с друго важно понятие, именно „отговорност“ на политиците, партиите и т.н.
Policy е курс или действие, предложено и осъществявано от правителство,
индивид, бизнес компания, партия и т.н. – Б.р.
Парадигми на външната политика... 21
да се адаптира по-широк кръг литература в областта на външ-

ните работи. Адаптирането включва обяснение на ключови
концепции, например: идентичност, принципи и ценности. По
същия начин анализираме как ключови концепции в рамките на
анализа на външната политика (FPA: foreign policy analysis), на-
пример диспозиционните фактори, могат да допринесат за кон-
цептуалната рамка.
Накрая, ние не само обясняваме ключовите понятия в нашата
концептуална рамка, но също така очертаваме четири методо-
логични направления на емпиричното изследване на външно-
политическите парадигми, по-специално критичния анализ на
дискурса, анализ на документи, етнография и интервюта. Пра-
вим го, защото е лесно да се твърди, че например принципите са
важни, но значително по-трудни за откриване са „работещите“
принципи, както и онези в наличните емпирични данни и ана-
литичното изискване за определяне на тяхното значение, вклю-
чително тяхното значение по отношение на кое/какво точно.
Подобни аналитични предизвикателства характеризират изсле-
дователската работа върху други ключови понятия, като иден-
тичност и ценности, всъщност цялата съвкупност от компонен-
ти, изграждащи външнополитическите парадигми.
В следващия раздел разработваме концептуална рамка, която
изследователите да могат да прилагат в емпирични изследвания
както на национални, така и на транснационални политически
парадигми, включително и в областта на външната политика на
ЕС. Стремежът ни е да се изгради обща концептуална рамка,
така че анализът на външната политика да може да избегне раз-
работването на 193+ концептуални рамки, по една за всяка дър-
жава и съюза от държави, наречен Европейски съюз.
Външнополитически парадигми: концептуална рамка

Концепцията за политическите парадигми се очертава като по-
пулярна, макар и оспорвана концепция в широк набор от научни
дисциплини. Би могло да се твърди, че атрактивността и мета-
форичната привлекателност на словосъчетанието „концепция
за политическите парадигми“ се крие в неговата гъвкавост, т.е.
то би могло да се използва за различни цели от различни хора

(Surel, 2000; Hogan and Howlett, 2015).
В изследванията на политиката смисълът на концепцията се
състои преди всичко в нейната способност да разкрива връзка-
та между идеите и промяната в политиката (Daigneault, 2014).
Имайки предвид как политическите парадигми са били използ-
вани за изследване на политиките в почти всички области – от
селското стопанство до политиката на социалната държава, – те
забележително отсъстват в изследванията на външните полити-
ки (Skogstad, 2011). Всъщност подобни характеристики са свър-
зани с понятия като: голяма стратегия, светогледи, школи на ми-
сълта и традиции във външната политика, т.е. понятия, които иг-
раят важна роля в литературата, обясняващи как идеите влияят
върху промяната на външната политика (Goldstein, 1993; Nau,
2008; Nau аnd Ollapally, 2012; Mead, 2001).
Инициативата за включването на концепцията в сферата на
външнополитическия анализ повдига въпроса как точно пара-
дигмите на външната политика могат да разширят обхвата на
изследователските въпроси, които са съотносими за изследова-
телското поле. Най-общо казано, външнополитическите пара-
дигми са „тъкмо“ другият начин за интегриране на кохерентни
съвкупности от идеи във външнополитическия анализ. Въпреки
всичко парадигмите на външната политика имат значение не
само защото обозначават свързаните идеи в повече или по-малко
кохерентни форми, капсулирани в интерпретативни рамки. По
този начин те имат значение в процесите на правене на външна
политика, като предоставят възможност на външнополитиче-
ските елити за начина, по който да действат в света (Weir, 1992;
Goldstein and Keohane, 1993). Както Baumgartner (2014: 476)
твърди, политическите парадигми са „идеи на стероиди“ и имат
потенциала да дефинират вселена от възможности за действие.
С други думи, външнополитическите елити, провеждащи външ-
на политика, ще „работят в рамките на набор“ от интерпрета-
тивни рамки, които ги насочват към ангажиране в политиката,
посредством дефиниране на проблеми, предлагане на решения и
приоритизиране на някои политики спрямо други (Hall, 1993).
Множество въпроси подлежат на анализ чрез изследване на

външнополитическите парадигми. Външнополитическите ели-
ти се оказват въвлечени в сложни процеси, когато се занимават
с проблеми, възникващи в дневния ред на външната политика.
Парадигмите на външната политика могат да ни помогнат да
разберем начина, по който тези участници – независимо дали
става дума за правителства, международни организации, непра-
вителствени организации – реагират на предизвикателствата на
външната политика. Например защо правителствата се занима-
ват с някои въпроси на външната политика, докато игнорират
други? Защо различните участници са склонни да участват в едни
и същи конфликти по различни начини? Защо виждаме разпрос-
транението на специфични политически инструменти и модни
думи12? Поради това парадигмите на външната политика са до-
бро допълнение към анализа на външната политика, което служи
като перспектива за изследване на „нормативния и познавателен
софтуер“, който е в основата на правенето на външна политика.
Концепцията за политическите парадигми също е подходя-
ща за изследване на транснационалните политически парадигми
(Skogstad and Schmidt, 2011). Как конфигурацията на външнопо-
литическите парадигми очертава транснационална перспектива
и как конфигурацията се променя във времето? Как транснацио-
налните парадигми, проведени и конструирани от външнополи-
тическите елити, се отключват във вътрешен контекст и обратно?
По-конкретно в контекста на външната политика на Европейския
съюз концепцията за парадигмите може да послужи като начин за
изместване на фокуса от вертикалните отношения между Съюза и
държавите членки към хоризонтални транснационални перспек-
тиви, което би означавало, че фокусът във външнополитическите
идеи, споделяни между държавите членки, в крайна сметка при-
ключва в съда. Това дава възможност за съществуването на някол-
ко различни и конкуриращи се външнополитически парадигми
и тяхното прилагане в политиката на външните работи в Европа
( Jørgensen, 2013; Aarstad, 2015; Exadaktylos, 2015; Holman 2015).
12
В оригиналния текст „buzzwords“. – Б.р.
Концептуална рамка
Концептуалната рамка предоставя преглед на елементите на
политическата парадигма и как тя се свързва с концепцията за
идентичност. По този начин идентичността се приема като все-
обхватна категория, подчертаваща ролята на политическите
парадигми в процесите на формиране на идентичност. И двете
подлежат на промяна във времето. И двете показват национални
и транснационални характеристики. Даден външнополитически
елит представлява или придобива международна идентичност
чрез „оцветяване“ на нормативните и когнитивните идеи, т.е.
цели и средства, принципи и ценности.
когнитивни • цели
идеи • средства
нормативни • принципи
идеи • ценности
идеи за Аз/
• идентичност
Другия
Фигура 1. Концептуална рамка. Парадигми на външната политика

като съвкупност от пет елемента
При обясняването на ключовите понятия и как те се свързват

помежду си първо насочваме фокуса към политическите пара-
дигми. Въз основа на по-широк кръг литература за политиче-
ските парадигми ключовото разграничение в предложената кон-
цептуална рамка е между нормативни и когнитивни идеи (Surel,
2000; Skogstad and Schmidt, 2011). Така външнополитическата
парадигма се концептуализира като „набор от когнитивни и нор-
мативни модели13, които ориентират международния участник в
сферата на външната политика“ (Bleich; Skogstad and Schmidt,
2011; Exadaktylos, 2015). Разграничаването между когнитив-
ните и нормативните измерения като части на политическите
парадигми не е реформа, а е общият знаменател в наличната ли-
тература. Вътрешната структура на политическите парадигми
13
В оригиналния текст е използвано понятието „пътни карти“. – Б.р.
обикновено се описва в съответствие с обхвата им за разреша-

ване на проблеми и ценностен комплекс, скрити и явни измере-
ния, и принципи, и причинно-следствени връзки, обхващащи съ-
щите аналитични разграничения (Goldstein and Keohane, 1993;
Campbell, 1998; Carson et al., 2009). В следващите параграфи
разглеждаме и уточняваме дефинициите на ключовите концеп-
ции, принадлежащи към категорията на предизвикващите спо-
рове концепции. Въпреки това, ние се стремим да предложим
концептуализация, която ще позволи практическо емпирично
изследване на парадигмите на външната политика.
Когнитивни идеи
Когнитивните идеи описват как работи светът или съответно ка-
къв е светът (Finnemore and Sikkink, 1998: 891). По този начин
познавателното измерение показва как участниците дефинират
проблемите, целите и средствата за постигането им. Тази част от
парадигмата има прилика с понятията за програмни идеи и кау-
зални вярвания (Goldstein and Keohane, 1992; Weir, 1992), кои-
то са специфични за избора на политически инструментариум и
могат да бъдат възприети като идеи за това как да се реализират
политически цели и решаване на политически проблеми.
Извеждайки целите и средствата като основни съставни части
на когнитивното измерение, ги дефинираме по следния начин:
[елите ръководят политиката в определена област (Hall, 1993).
Във външната политика целите могат да бъдат с геополитически,
културно/политически или с институционално/дипломатичен
характер (Nau, 2012). Пример за геополитическа цел е хегемо-
нията (Nau, 2012: 13). Средствата обозначават външнополити-
ческите инструменти, които се използват за постигане на тези
цели (Hall, 1993). Често те се разделят на твърди и меки инстру-
менти (hard and soft tools), т.е. на военни/икономически (прину-
дителни) инструменти и културни/дипломатически инструмен-
ти (Nau, 2012). Според тези определения целите могат да бъдат
и средства и обратното. Например стремежът на една страна да
бъде „слаба“ сила (soft power) може да бъде цел и средство едно-
временно.
Целите и средствата служат като параметри на светогледа.

Приемайки светогледите като „външнополитически мисловни
школи“, целите и средствата са централни стълбове на концеп-
цията за това как външнополитическите обекти мислят за света,
как го възприемат (Nau, 2012: 4). Съответно начинът, по който
участниците във външната политика възприемат света, е свър-
зан с променящите се цели и средства (Nau, 2012). Следовател-
но ако една страна промени своите външнополитически цели от
национална към глобална перспектива, тя променя своята кон-
цепция за света. По този начин светогледите могат да бъдат как-
то причини, така и следствия в резултат от външната политика.
Целите и средствата са тези, в които чрез светогледите намират
своите основания политическите действия. Следователно те са
неразделна част от парадигмите.
Това разграничение на целите и средствата като когнитивни
идеи се пресича с категорията диспозиционни фактори на Walter
Carlsnaes (1992), които са част от неговия тристранен аналити-
чен подход за обяснение на външнополитическите действия. На
диспозиционно ниво той се позовава на когнитивни и психо-
логически фактори, които целенасочено влияят върху поведе-
нието на външнополитическия участник. В конкретни терми-
ни Carlsnaes (1992: 255) включва възприятията и ценностите
(включително нормите) под диспозиционното ниво. Ценно-
стите се разбират като „системи от вярвания“, които мотивират
участниците във външната политика да преследват определени
цели“, докато възприятията са свързани със „светогледи“. Насто-
ящата концептуална рамка обаче приписва стойности на нор-
мативните вместо на когнитивните идеи, показвайки как нор-
мативните идеи движат когнитивните идеи, т.е. как ценностите
мотивират целите.
Нормативни идеи
Според Skogstad и Schmidt (2011) нормативният компонент
на политическите парадигми маркира идеите за това какъв све-
тът трябва да бъде. С други думи, този компонент позволява
създаването на критерии за разграничаване между правилно и
грешно и несправедливо и справедливо. Като се има предвид, че

външната политика има за цел да променя положението на не-
щата към това, което трябва да бъде, нормативните идеи играят
ключова роля и плуралистичният международен ред предполага,
че трябва да бъдем агностици по отношение на същността им.
Нормативните идеи също се отнасят до приоритизиране на це-
лите на външната политика, например по отношение на сигур-
ността, икономическите интереси или по отношение на средата,
която ни заобикаля. В нашата концептуална рамка нормативни-
те идеи се състоят от принципи и ценности. Доколкото външ-
нополитическите изявления предлагат широкоспектърни, често
дори двусмислени препратки към принципи и ценности, то те
не предлагат много насоки относно значението на тези ключови
понятия. Следователно сме длъжни да се заемем с някакво кон-
цептуално обяснение.
Принципите се възприемат по различен начин от различни-
те анализатори. Някои разглеждат принципите като „норма-
тивни предложения, които трябва да се прилагат автоматично
от дадена страна при осъществяването на нейните отношения
с други страни“ (Lucarelli, 2006: 10). Изследванията и изследо-
вателите, приемащи това определение, вероятно ще стигнат до
заключението, че принципите имат малко въздействие, не на по-
следно място защото тяхното автоматично прилагане е трудно
осъществимо на практика. Независимо от това разбирането е
широко разпространено и според Inis Claude основното пред-
ложение е, „че държавите не се ангажират, но със сигурност
трябва последователно да проявяват принципно поведение на
международната сцена“ (Claude 1993: 215). Клод подчертава
важна допълнителна характеристика на призивите за принцип-
но поведение: „Възхвалата на принципите винаги включва неви-
димо притежателно местоимение: моите или нашите принципи“
(Claude 1993: 217).
За разлика от теоремата, която се прилага автоматично, ня-
кои учени са по-склонни към прагматизъм и дефинират принци-
па като „общо правило за поведение, с което дадена страна изби-
ра да се придържа към отношенията си с други страни“ (Kennan,
1995: 118). В тази дефиниция възможността за избор замества

императива на автоматичното прилагане. Следователно, като
общо правило на поведение, принципите оставят външнополи-
тическите елити пред дилеми относно принципни или прагма-
тични действия.
В една трета концепция принципите са „вярвания във фак
тите, причинно-следствена връзка и правота“ (Krasner 1983)
и играят ключова роля заедно с понятийните норми, правила
и процедури, в популярната дефиниция на международните
модели. Kratochwill и Ruggie описват как понятията се свърз-
ват: „принципът, че либерализираната търговия е добра за гло-
балното благосъстояние и международния мир, беше лесно
преведен от държавите в норми срещу дискриминация, което
от своя страна предполагаше правилото за най-облагодетел-
стваната нация, а всичко това доведе до договорени тарифни
намаления въз основа на реципрочни отстъпки“ (Kratochwill
and Ruggie 1986: 769). Въпреки това Kratochwill и Ruggie също
така подчертават, че моделът на GATT се характеризира с вто-
ри сценарий и това води до известна неяснота, потенциално
полезна в дипломацията, но непрактична за много академични
анализатори.
В изявленията, свързани с публични политики, и докладите
с политически препоръки (policy-briefs) на мозъчните тръстове
ценностите излизат наяве, така изглежда, че външната политика
е станала основана на ценности. Въпреки това според критика-
та на политиките, идваща по линия на организациите за застъп-
ничество (advocacy groups), външната политика не се основава
на ценности, въпреки че би трябвало. Joris Voorhoeve пише за
„идеалистки, добре информирани и активни групи, които биха
искали да превърнат външната политика главно в застъпниче-
ство на ценности, наблягайки по-малко върху защитата на ин-
тересите, и често пренебрегват практическите съображения за
ефективност“. В теоретичните ориентации ценностите също иг-
раят ключова роля, например сред плуралистите от английската
школа: „Има много групи в световната политика, всяка с различ-
ни ценности или различни версии на една и съща ценност, които
са отличителни сами за себе си“ ( Jackson 2000: 179; срв. също

Wight 1966). Предвид тези противоречиви гледни точки, как мо-
жем да концептуализираме ценностите?
На първо място отбелязваме, че ценностите могат да бъдат
свързани с принципи, както в характеристиката на моралиста
според Kenneth Thompson (1992: 135): „Моралистът преуве-
личава мястото на ценностите, като неглижира краткосрочните
и ограничени интереси, превръщайки по-високите цели в кон-
стантни принципи, които възпрепятстват политическия процес,
като издига моралните формулировки до нивото на неумест-
ност.“ Но като се има предвид, че се стремим да концептуализи-
раме парадигмите на външната политика като интерсубективни
социални структури, които организират политиката на външ-
ните отношения, ние нямаме интерес да представляваме мора-
листа. По същия начин ние не се интересуваме от абстрактното
определение за ценности.
За разлика от това, ние имаме интерес към ценностите (и
принципите), които външнополитическите участници използ-
ват, включително разбирането им за ценностите в контекста на
другите съставни части на външнополитическите парадигми. С
други думи, ние сме длъжни да дадем възможност за изследване
на значението, което ценностите (и принципите) имат за ели-
тите (обществеността) в различни външнополитически мрежи.
Прилагат ли те партикулярни или универсални ценности? По-
някога първото заменя ли второто? Емпиричният анализ трябва
да даде отговор на тези въпроси.
Идентичност
С навлизането на конструктивистките перспективи понятието
идентичност се превърна в крайъгълен камък в аналитичните
рамки. Въпреки това твърдението, че идентичността обхваща
външнополитическите парадигми, само по себе си е безпо-
лезно. Идентичността е толкова широко понятие, че може да
бъде част от многобройни научни перспективи. Следователно
в настоящия контекст на изграждане на аналитична рамка за
изследване на външнополитическите парадигми ни се струва,
че идентичността играе ключова роля при въплъщаването на

отделни съдържателни конфигурации от принципи, ценности,
цели и инструменти. Идентичността се отнася до чувството на
принадлежност, сходство и единство, свързано със спомени,
метафори и символи (Risse, 2012: 88). Неговият латински ко-
рен „idem“ има двойствено значение, така че макар да предпо-
лага еднаквост или идентичност, то също се отнася до характе-
ристика, която предполага последователност във времето. По
този начин концепцията за идентичност не е само за сходство,
но и за разлика. Както казва Richard Jenkins, „(това) е нашето
разбиране относно кои сме ние и кои са другите хора и реци-
прочно, разбирането на другите хора за себе си и за другите
(което включва и нас)“ ( Jenkins, 1996: 4). Накратко, идентич-
ността обхваща двойствеността на „аз/ние/наше“ срещу „дру-
гите/те/тях“. Идентичността просто обобщава представите за
себе си, представите за другите и представата за свят, в кой-
то съжителството между себе си и другите е условие. От това
следва, че ние в контекста на външнополитическите парадигми
имаме силен интерес да изследваме как участниците отговарят
на въпроси от типа: Какви са нашите ценности и принципи и
какви са принципите и ценностите на другите (останалите)? С
кого споделяме принципи и ценности? И да не забравяме как
изграждаме света по модела на нашите предпочитания, тоест
доколко това оформяне е възможно, доколко то е нашата цел и
можем или желаем да използваме подходящи инструменти. В
този контекст как ни виждат другите, ако приемем, че наистина
ни виждат и/или ни разпознават по това, което ние предпочи-
таме.
Идентичността играе решаваща роля във външнополитиче-
ските парадигми и не на последно място, защото границите око-
ло дадено политическо устройство могат да бъдат представени
между „нас и тях“. Фредерик Барт твърди, че вместо споделената
култура културните различия между групите са допирната точка
на границите между идентичностите.
С други думи, съществуващите идентичности не създават гра-
ниците; те самите са резултат от контакт с други идентичности
(Barth, 1969), или казано по друг начин, идентичността се кон-

струира главно чрез въпроса „какво не е?“, а не „какво е?“ (Derrida,
1976: 47). В резултат на това релационните характеристики на
идентичностите карат идентичността не само да конституира
своите други, но и да бъде конституирана от тях.
Конструктивистката теория акцентира на ситуационната
структура на идентичностите по отношение на другите (Wendt,
1992, 1994, 1999; Hopf, 2002; Neumann 1999). Националната
идентичност, като една от важните категории на колективната
идентичност, е изградена по този модел, разделящ държавата
нация от други държави нации, етнически групи или политики.
„Другият“ не представлява само алтернативна идентичност или
просто присъствие на различното, а по-скоро другият играе важ
на роля в разграничаването на себе си. Изтъкнати изследвания
на американската (Nau 2002), руската (Hopf 2002), индийската
(Chacko 2013) култура на националната сигурност ( Jepperson,
Wendt and Katzenstein 1996) демонстрират как идентичността
работи като епицентър в процесите на формиране и възпроиз-
веждане на външнополитически парадигми.
Представите за себе си (Self-images) не са статични или ко-
херентни социални структури, а са резултат от множество дис-
курси, възникващи от взаимодействието с „другите“. Докато вза-
имодействието на Аз-а с другите – външните отношения – не-
прекъснато се променя в условията на националната, регионал-
ната и глобалната политика, идентичността също се променя,
предефинирайки себе си в релационен контекст. С други думи,
идентичността и външната политика са склонни да развиват хар-
мония, която ще поддържа баланса на вътрешната и външната
динамика на държавите, чрез взаимното и непрекъснато офор-
мяне, промяна и реконструиране на тях двете.
В заключение, политическите парадигми се споделят от група
хора, които се удържат чрез взаимодействие (интерсубективно)
(Skogstad and Schmidt, 2011). Разглеждайки политиката като
арена, в която актьорите са изправени пред постоянна несигур-
ност относно своите интереси в опита си да ги максимизират,
става очевидна необходимостта от политически парадигми, за
да е възможно тяхното функциониране като пътни карти. Па-

радигмите на външната политика служат за насочване или леги-
тимиране на поведение в условията на несигурност чрез опре-
деляне на причинно-следствени модели или чрез осигуряване
на етични или морални мотиви за действие. С концептуалната
рамка ние избираме социалната интерсубективна онтология на
принципи и ценности и както е изложено в следващия раздел за
методологичните възможности, ние се фокусираме върху съот-
ветните епистемологични процедури.
Четирите методологически направления

На пръв поглед една изследователска програма за парадигмите
на външната политика изглежда обещаваща. В края на краища-
та защо да избирате малката поредица от различни политически
проучвания, когато програмата за изследване на политическите
парадигми и смяната на парадигмите предлагат по-голяма въз-
можност? В предишния раздел подчертахме пет основополага-
щи компонента на външнополитическите парадигми и изясних
ме ключовите концепции, които характеризират основните еле-
менти. Целта беше да се разбере по-добре природата и динами-
ката на външнополитическите парадигми, включително тяхната
съществена роля в организирането на политическото действие
(the politics of policy-making). Настоящият раздел има за цел да
посочи начини, по които тези елементи могат да бъдат изследва-
ни, т.е. анализирани в конкретни проучвания. В края на краища-
та едно е да се твърди, че принципите, ценностите и идентично-
стите са явления, които си струва да се анализират, а друго е да
се демонстрира действително значението им. Тоест, да се запоз-
наем с методологичните пътища, които позволяват изследване
на парадигмите на външната политика, включително търсенето
на емпирични доказателства в различните им форми. Като се
има предвид ограничената възможност, ние се съсредоточаваме
само върху четири методологични направления и за всяко едно
от тях извеждаме само по няколко исторически и съвременни
примера, които според нашата оценка могат да се разглеждат
като най-добра практика.
Метод на критичния анализ на дискурса

Анализът на дискурса не е основен метод във външнополити-
ческия анализ. Въпреки това, когато се изследват външнопо-
литическите парадигми, е необходимо да се интерпретират
нормативните и когнитивните идеи на външнополитическите
участници не само спрямо материалната реалност, но особено в
контекста на социалните структури, които наричаме дискурси.
Следователно анализът на дискурса е основният модел, а кри-
тичният анализ на дискурса (CDA14) е подходящ избор.
Защо?
Докато David Campbell описва какви са въпросите на анализа на
дискурса, а именно логиката на каталогизиране, изчисляване или
дефиниране на „реални причини“, които се разглеждат като про-
явление на един начин на представяне пред друг (Campbell, 1993:
7–8), други обясняват какво представляват дискурсите. Според
Jennifer Milliken „дискурсите действат като основни възможности
за хората да разграничават и идентифицират нещата, като им при-
дават качества и атрибути и ги свързват с други обекти“ (Milliken,
1999: 231). Като цяло, дискурсът е многопластова концепция,
14
Критичният анализ на дискурса (CDA) е интердисциплинарен подход
към изследването на дискурса, разглеждащ езика като форма на социална
практика. CDA съчетава критика на дискурса и обяснение на това как той
фигурира в съществуващата социална реалност и допринася за нея като
основа за действие за промяна на съществуващата реалност в конкретни
отношения. Учените, работещи в традицията на CDA, обикновено твърдят,
че (нелингвистичната) социална практика и езиковата практика взаимно
се конституират. Изследванията, ползващи критичния анализ на дискурса
имат за свой фокус властовите отношения в обществото и проучването на
това как властта се конституира и възпроизвежда чрез езика (например
Norman, 1995). Предимството на CDA пред „обикновения“ анализ на
дискурса се състои в това, че той подчертава асиметрията на властта,
манипулацията, експлоатацията и структурните неравенства в области
като образование, медии и политика (Blommaert § Bucean, 2000). В този
смисъл критичният анализ на дискурса е много „по-социологически“ и
по-обещаващ от гледна точка на евристичния си потенциал за социалните
изследвания. – Б.р.
включваща: (а) създаване на смисъл като съставна част на соци-

алния процес; (б) езика, свързан с конкретна социална област или
практика; (в) определена социална перспектива за тълкуване на
аспектите на света (Fairclough, 2013: 11). Освен че възпроизвеж-
дат статуквото, дискурсите са социално конститутивни, което оз-
начава, че не само са оформени от социалните структури, но също
ги оформят и трансформират (Wodak, 2014: 303).
Как?
В областта на външната политика нормативните и когнитивни-
те идеи се появяват като различни дискурси. Дали обаче те се
състоят единствено от вербални и писмени изрази, или включ-
ват смислени практики като развяване на флагове, изображения
или ръкостискане (Diez, 2014: 320)? Този въпрос показва, че е
важно за нас да разберем амбивалентността на дискурса. Дока-
то дискурсите представляват различни позиции или перспекти-
ви на различни социални участници, те не съществуват сами по
себе си; а по-скоро трябва да бъдат генерирани и актуализирани
от хората като езикови практики в релационния свят на различ-
ни идентичности.
Със своя цялостен подход и критични характеристики Кри-
тичният анализ на дискурса (CDA) подчертава критичното
измерение и представлява подходящият метод. Това дава въз-
можност за изследване на конкретните начини, по които иде-
ологията, идентичността и неравенството се възпроизвеждат
чрез текстове в различни социални и политически контексти
(Van Dijk, 2001: 352). Това изисква „отчитане на сложни връз-
ки между текст, говорене, социално познание, власт, общество
и култура“ (Van Dijk, 1993: 253). Методът има за цел да разбере
семиотичните модалности на дискурсивните репрезентации на
социални структури, процеси, действия и преживявания, т.е. ма-
териалните и когнитивните аспекти на света.
Метод на анализа на документи

Принципите, ценностите, целите и инструментите, които съста-
вляват парадигмите на външната политика, са материализирани
документално, което прави анализа на документи потенциално

отличен избор, който сам по себе си е дихотомен в няколко на-
правления. Анализът на документи относно политическите па-
радигми включва въпроси какво, къде и как.
Какво? Какво търсим? Политическите парадигми имат по-
разителни прилики с обществените философии, дефинирани
от Margaret Weir като „широки концепции, които са обвързани
с ценности и морални принципи и които могат да бъдат пред-
ставени в политическия дебат чрез символи и реторика“ (Weir
1992: 207). Съответно трябва да търсим символи и реторика в
политическите дебати. Нещо повече, John Kane въвежда важен и
уместен аргумент, подчертавайки как „в основата на мита не е ем-
пиричната реалност, а въображението и източникът на неговото
поддържане не е разумът, а вярата. Една от функциите на мита е
да предостави на хората по-дълбока история, разказ, който може
да обхване техните собствени индивидуални истории и да им
придаде смисъл, стойност и надежда, свързани с нещо повече от
обикновена случайност“ (Kane 2008: 5). Накратко, начинът, по
който мислим политическите парадигми, фундаментално офор-
мя това, което търсим; а това, което търсим, очевидно има ефект
върху това, което намираме. И Weir, и Kane подчертават, че ние
сме точно в областта на нормативните и когнитивни разсъжде-
ния; в случая Каne анализира постоянното напрежение между
американската външна политика и нормативната надстройка на
американската идентичност.
Къде? Къде да гледаме, кои документи? Според Glenn A.
Bowen (2009) три вида документи са подходящи: публични ар-
хиви, лични архиви и физически доказателства. В този контекст
трябва да имаме предвид, че парадигмите на външната политика
са със средносрочно или дългосрочно значение. Следователно
трябва да мислим и да правим изследвания по отношение на де-
сетилетия, а не години, месеци или отделни казуси. За разлика
от това, промените в парадигмата могат да възникнат като раз-
рив, но също така могат да придобият характеристиките на про-
цес. Във всеки случай, ние споделяме интереса на Margaret Weir
към „подход, който е фундаментално исторически, който тър-
си връзки между осъществяването на политиките във времето“

(Weir 1992: 192).
Как? Как да направим анализа? Функциите на политически-
те парадигми могат да бъдат открити в политическите съжде-
ния, в обосновките за взети (или не) решения, в процесите на
формиране на идентичност и в разказите, споменати от Каne.
Следователно, въпреки че техниките за преброяване (O’Leary
2014) не трябва да бъдат напълно отхвърляни, изследването на
документи относно политическите парадигми трябва да бъде
по-близко до методите, използвани в рамките на политическата
теория, и не на последно място интерпретацията на социални
факти и институции (Kratochwil and Ruggie 1986; Ball 1995). В
настоящия контекст анализът на документи не е толкова свързан
с принципите и ценностите. Вместо това става дума за значение-
то, което принципите и ценностите имат за участниците в про-
изводството и възпроизвеждането на външнополитически пара-
дигми. Примери за най-добри практики за анализ на документи
относно парадигмите на външната политика включват Henry
Nau (2002), John Kane (2008) and Mead (2001).
Етнографски методи
Третият предложен методологичен модел е този на етногра-
фията, разбиран като „потапяне в общност, кохорта, място или
клъстер от взаимносвързани позиции“ (Schatz, 2009: 5). Основ-
ната предпоставка, залегнала в ядрото на политическата етно-
графия, е, че изследователите трябва да са „дълбоко потопени“ в
контекста на своя изследователски интерес, за да генерират под-
ходящото за него знание (пак там). Етнографията се основава
на онтологични и епистемологични връзки, които препращат до
методологията на интерпретативността, като по този начин
предоставя нов методологичен начин за изследване на външно-
политическите парадигми (Schwartz-Shea and Yanow, 2012).
Защо? Докато анализът на документи и текстове позволява да
се отговори на въпроси относно съдържанието на парадигмата на
външната политика, етнографските значения могат да дадат отго-
вори за това как участниците във външната политика обединяват
идеи и контекст. Това се основава на предположението, че вграде-

ните15 в общности участници в правителства или международни
организации трябва да осмислят светогледите и нормативните
идеи, доминиращи в международните отношения, давайки въз-
можност на външнополитическите парадигми да се осъществят
на практика. Как участниците възприемат и работят с основните
понятия, адаптирани в парадигмата на външната политика – на-
пример справедливост, свобода или демокрация? Как протича
борбата между различните парадигми и нормативното оспорва-
не? Как са свързани парадигмите и дипломатическите практики?
Какво се случва, когато абстрактните политически идеали срещ-
нат сложен и често взискателен контекст? Това са въпросите, кои-
то могат да бъдат анализирани по начин, по който етнографията
ги възприема и ни доближава до светогледите, които участниците
поддържат (Solomon and Steele, 2017; Nair, 2021).
Как? Разглеждането на политическите парадигми чрез етно-
графията може да изглежда като странно начинание. Използвана
изцяло в рамките на научната общност, концепцията за външно-
политическите парадигми може да бъде охарактеризирана като
отдалечена от опита (Goertz, 2006). Такива понятия (най-общо)
са по-малко подходящи за изследване чрез етнографска работа,
тъй като те не улавят понятията, които хората „отвън“ използват,
за да осмислят своя свят (пак там). Независимо от това предло-
жената концептуална рамка предоставя възможност за изследва-
не на така наречените близки-до-опита-концепции, съставляващи
външнополитически парадигми като принципи, ценности и цели.
От практическа гледна точка етнографската теренна работа
предоставя многобройни предизвикателства, тъй като изисква
достъп до външнополитическите елити и проникване във външ-
нополитическите общности в рамките на „затворени бюрокра-
ции“ (Nair, 2021). Етнографията на Iver B. Neumann (2012) в
норвежкото външно министерство често се определя като ес-
тествена отправна точка. Вдъхновен от Neumann и запознат с
така наречения обрат на практика, Christian Lequesne (2017) из-
15
В оригиналния текст – „embedded in communities“. – Б.р.
ползва прякото наблюдение като метод, за да разбере как френс-

ката държава се държи като дипломатически участник. Неговата
етнография, проведена в рамките на френското министерство
на външните работи и френските посолства, служи като друга
отправна точка. Освен това Lequesne публикува анализите си
относно достъпа и ролята си на изследовател в дипломатическа-
та среда и техниките за водене на паметни бележки по време на
срещи, като по този начин предоставя информация за подобни
проучвания (Lequesne, 2019). Невинаги обаче е възможно да се
получи този вид достъп. Nair (2021) твърди, че подобни огра-
ничения могат да бъдат адресирани чрез стратегия на „hanging
out“, което означава „шляене“ или „размотаване“. Тук изследова-
телят встъпва в полето, като „бива там“ и контактува с участници,
близки до съответния изследователски контекст. Следователно
тази стратегия е друга възможност за евентуално получаване на
достъп до дипломатически среди.
В заключение, етнографските тълкувания могат да допълнят
изследването на парадигмите на външната политика, предоста-
вяйки възможност на изследователя за различна гледна точка,
отвъд основните перспективи, и допълвайки дискурсния анализ
(Schatz, 2009: 11). Освен това така се предоставя възможност
участниците не просто да прилагат пасивно или да получават от
фиксирани рамки, но допълнително да създават свои собствени
структури от значение около ежедневните си практики.
Метод на интервю
Интервютата са в основата на анализа на външната политика
(Potter, 2010). Използването им означава да се съотнесете към
онтологична позиция, която придава значение на знанията на
хората, възгледите и разбирането на участниците, техните ин-
терпретации и преживявания на определени социални или по-
литически феномени (Mason, 2018). Тъй като се интересуваме
от когнитивните и нормативните идеи, които ръководят пове-
дението на външнополитическите актьори, интервютата пред-
ставляват важен метод за изследване на външнополитическите
парадигми.
Защо?
Качествените интервюта са логичен начин за генериране на дан-
ни чрез разговор или контакт с хората. Провеждайки „разговори
с цел“ (Mason, 2018: 115), интервютата осигуряват задълбочено
и детайлно разбиране на значението, което външнополитиче-
ските елити придават на ценностите и принципите, които из-
ползват, и как тези ценности и принципи движат целите и ин-
струментите. По този начин целта на (качествените) интервюта
не е да се установи „истината“, а да се добие представа за нагла-
сата на участника (Richards, 1996: 200). Например интервютата
предоставят достъп до източници на документи, например пуб-
лични или лични записи, които може да искате да анализирате,
или до участници, които са участвали в процесите на правене на
външна политика (Richards, 1996). Те са полезен инструмент за
получаване на информация, която все още не е записана или пре-
доставена. Нещо повече, те могат да бъдат комбинирани с етног-
рафски изследвания, за да се преодолее разликата между това,
което създателите на външна политика претендират, че правят, и
това, което е в действителност (вж. Adler-Nissen, 2014).
Как?
В своето изследване върху реформата на социалните грижи
в Saskatchewan’s Building Independence (Canada)16 Daigneault
(2015: 162) използва дълбочинни интервюта, „за да изследва как-
во мислят и в какво вярват (политиците)“. По този начин той е в
състояние да разкрие основните идеи на реформата на социална-
та политика и показва как тези идеи се отнасят към различни па-
радигми на социалното подпомагане. Разглеждайки регламента
на Европейския съюз (ЕС) за генномодифицираните организми
(ГМО), Skogstad (2011: 104–5) използва интервюта с европей-
ски политици, природозащитни и потребителски организации,
за да разкрие „промените в дискурсивните стратегии“, настъпили
по време на политическите обсъждания и в резултат на социално
обучение. По този начин Skogstad (2011) е в състояние да пока-
16
В превод от оригиналния текст означава Изграждането на независимост
на Саскачеван (Канада).
же как епистемологичните противоречия оформят изграждане-

то и развитието на транснационалната парадигма.
В областта на външната политика на ЕС интервютата често
се използват при изследването на европейската дипломация с
цел изследване на нагласите, ролите, (споделените) вярвания и
ценности на участниците (напр. Juncos & Pomorska, 2013, 2014;
Carta, 2011) или на развитието на дипломатическите практики
(напр. Adler-Nissen, 2014; Cornut, 2015). По този начин изсле-
дователите се позовават на различни видове интервюта, като ин-
тервюта с елита (напр. Morgenstern-Pomorski, 2018) и експерт-
ни интервюта (напр. Trueb, 2014) в изследванията на външната
политика. Тъй като се интересуваме от външнополитическите
елити, разграничението между експерти и елити може да бъде
много полезно. Lilleker (2003: 207) описва елитните участници
като „близки до властта или правенето на политика“. Твърди се,
че елитите имат формираща власт, докато експертите имат ин-
терпретативна власт, т.е. властта да „предоставят и установят зна-
чими термини и концепции за тълкуване на определен феномен“
(Littig, 2009: 107). Richards (1996) и Lilleker (2003) предоставят
практически съвети как да се провеждат интервюта с елита.
В обобщение: повече от ясно е, че четирите методологич-
ни направления не се изключват взаимно и всяко може да има
няколко различни представи. Освен това анализаторите могат
да избират методологическата програма като плодотворна въз-
можност напред, която потенциално би позволила да се напра-
вят по-смели заключения относно значението на принципите,
ценностите, целите, инструментите и идентичността и по този
начин относно тежестта на дадената парадигма в провеждането
на външна политика.
Заключение
Докато статията разглежда един голям въпрос, а именно какво би
станало, ако парадигмите на външната политика бяха в изследова-
телския дневен ред – нашето заключение ще бъде кратко. Вместо
да създаваме зависимост в резултат от развитието (буквално зави-
симост от изминатия път или path dependencies) и инерция – т.е. да
останем фокусирани върху аспектите на държавното устройство

и областите на политиката (polity and policy), – ние отправяме апел
да разширим изследователското поле, съсредоточавайки се върху
правенето на външната политика и в този контекст по-специално
върху ролята на външнополитическите парадигми. Ние твърдо
вярваме, че както областта на изследвания на външната политика,
така и по-широкото поле на изследванията на публичната поли-
тика ще предизвикат значително повишено внимание към ролята
на парадигмите. Вместо постоянната рационализация на (проме-
нящите се) външнополитически ориентации на дадено политиче-
ско устройство проучванията би следвало да обърнат повишено
внимание на противопоставящите се гледни точки във външните
отношения, включително обществената конкуренция за опреде-
ляне на идентичността на участника, средата, в която се намира
той, както и възприеманите възможности за действие. Вместо да
се фокусират изцяло върху научно оспорваните причини (causes)
за външнополитическите действия, проучванията следва да обър-
нат повече внимание на основанията (reasons) за действие, т.е. на
процесите на легитимиране на външнополитическите действия.
Демонстрирахме, че изследванията върху осъществяването
на външната политика могат да се възползват от свързването на
литературата за политическите парадигми и съответно външната
политика. Всяка област е създалa важни знания и нашата анали-
тична концептуална рамка показва как двете могат да имат до-
пълващи се аспекти. Поради нашия фокус върху външнополити-
ческите парадигми ние привнасяме идентичност в общото. Чрез
дезагрегиране на политическите парадигми в пет концептуални
решаващи направления ние предлагаме предтеоретична концеп-
туална рамка, която ни помага да разберем по-добре социалната
онтология на външнополитическите парадигми. Наистина, ние
твърдим, че разбирането на парадигмите на външната политика
може да се подобри чрез даване на приоритет на характеристики-
те на експланандума, преди да бъде предоставен експланансът17.
17
Експланандумът или заключението е фактът, който трябва да бъде обяс-
нен, докато експланансът е обяснителният разказ или аргумент, който ра-
ционализира експланандума. – Б.р.
Освен това ние правим заключение, че теоретичните предпо-

ложения могат да имат непредвидени последици по отношение
на пренебрегване на изследванията на външнополитическите
парадигми (често характеризирани като несъществено декори-
ране на витрини) или подтикване към неуместни изследовател-
ски въпроси, например относно емпиричната реалност на мита,
за степента, в която политическите парадигми ориентират по-
литическите действия. По същия начин стигаме до извода, че
изследователските методи могат да доведат до подвеждащи за-
ключения, например когато се използват техники за количестве-
ни изследвания, за да се определи значението на даден принцип.
Следователно нашият малък избор от налични изследователски
техники отразява приоритета, даден им от социалните актьори,
включително техните собствени представи, идентичности и све-
тогледи, характеристики, които са неразделна част от идейните
социални структури, които наричаме външнополитически пара-
дигми и които актьорите формират и същевременно от които
самите те биват повлиявани.
1. Aarstad, Å. K. (2015). ‘Introduction: The Politics of European
Foreign Policy’ in Jørgensen K. E., Aarstad, A. K., Drieskens, E.,
Laatikainen, K. and Tonra, B. The SAGE Handbook of European
Foreign Policy. London: Sage.
2. Adler-Nissen, R. (2014). Symbolic power in European diplomacy:
The struggle between national foreign services and the EU‘s External
Action Service. Review of International Studies, 40(4): 657–681.
3. Ball, T. (1995). Reappraising political theory: revisionist studies in the
history of political thought. Oxford: Oxford University Press.
4. Barth, F. (1969). Ethnic Groups and Boundaries: The Social
Organization of Cultural Difference. Oslo: Universitetsforlaget.
5. Baumgartner, F. R. (2014). Ideas, paradigms and confusions. Journal
of European Public Policy, 21(3): 475–480.
6. Bowen, G. A. (2009). Document analysis as a qualitative research
method. Qualitative Research Journal, 9(2): 27–40.
7. Campbell, D. (1993). Politics without principle. Sovereignty, Ethics, and

the Narratives of the Gulf War, Minneapolis: University of Minnesota.
8. Campbell, J.L. (1998). Institutional analysis and the role of ideas in
political economy. Theory and Society 27, 377–409.
9. Carlsnaes, W. (1992). „The Agency-Structure Problem in Foreign
Policy Analysis“. International Studies Quarterly, 36(3), 245–270.
10. Carson, M., Burns, T. R. and Calvo, D. (2009). Paradigms in public
policy: Theory and practice of paradigm shifts in the EU. Peter Lang.
11. Carta, C. (2011). The European Union Diplomatic Service: Ideas,
Preferences and Identities. London: Routledge.
12. Chacko, P. (2013). Indian foreign policy: the politics of postcolonial
identity from 1947 to 2004. Abingdon, Routledge.
13. Claude, I. L. (1993). The tension between principle and pragmatism
in international relations. Review of International Studies, 19(3): 215–
226.
14. Cornut, J. (2015). To be a diplomat abroad: Diplomatic practice at
embassies. Cooperation and Conflict, 50(3): 385–401.
15. Daigneault, P. (2014) Reassessing the concept of policy paradigm:
aligning ontology and methodology in policy studies, Journal of
European Public Policy, 21:3, 453–46.
16. Daigneault, P.-M. (2015). Ideas and Welfare Reform in Saskatchewan:
Entitlement, Workfare or Activation? Canadian Journal of Political
Science, 48(1), 147–171.
17. Derrida, J. (1976). Of Grammatology. New York: The Johns Hopkins
University Press.
18. Diez, T. (2014). Setting the limits: Discourse and EU foreign
policy. Cooperation and conflict, 49(3), 319–333.
19. Exadaktylos, T. (2015). ‘Policy paradigms’ in Jørgensen, K.E.,
Aarstad, A. K., Drieskens, E., Laatikainen, K. and Tonra, B., The SAGE
Handbook of European Foreign Policy. London: Sage.
20. Fairclough, N. (2013). Critical discourse analysis, 35–46. London:
Routledge.
21. Goertz, G. (2006). Social Science Concepts – A User’s Guide,
Princeton. NJ: Princeton University Press, 27–67.
22. Goldstein, J., & Keohane, R. (Eds.). (1993). Ideas and Foreign Policy:
Beliefs, Institutions, and Political Change. Ithaca: Cornell University Press.
23. Hall, P. (1993). Policy Paradigms, Social Learning, and the State:
The Case of Economic Policymaking in Britain. Comparative
Politics, 25(3), 275–296.
24. Hogan, J. and Howlett, M. (2015). Policy Paradigms in Theory and

Practice: Discourses, Ideas and Anomalies in Public Policy Dynamics.
Palgrave Macmillian.
25. Hopf, T. (2002) Social Origins of International Politics: Identities
and the Construction of Foreign Policies at Home. Ithaca: Cornell
University Press.
26. Jenkins, R. (1996). Social Identity. New York: Routledge.
27. Jepperson, W., Wendt, A., & Katzenstein, P. (1996) ‘Norms, Identity,
and Culture in National Security’. In Katzenstein, P. (ed), The Culture
of National Security: Norms and Identity in World Politics, Ithaca:
Cornell University Press.
28. Jørgensen, K. E. (2013). ‘Does Europe have foreign policy traditions?’
in Bynander F., and Guzzini S. Rethinking Foreign Policy. London:
Routledge.
29. Juncos, A.E., & Pomorska, K. (2013). In the face of adversity’:
explaining the attitudes of EEAS officials vis-à-vis the new service.
Journal of European Public Policy, 20(9), 1332–1349.
30. Kane, J. (2008) Between Virtue and Power. The Persistent Moral
Dilemma of U.S. Foreign Policy. New Haven: Yale University Press.
31. Kennan, G. F. (1995). On American principles. Foreign Affairs, 116–
126.
32. Keuleers, F., Fonck, D., & Keukeleire, S. (2016). Beyond EU navel-
gazing: Taking stock of EU-centrism in the analysis of EU foreign
policy. Cooperation and Conflict, 51(3), 345–364.
33. Kratochwil, F., & Ruggie, J. G. (1986). International Organization: A
State of the Art on an Art of the State. International organization, 40(4),
753–775.
34. Lequesne, C. (2017). Ethnographie du Quai d’Orsay. Les pratiques
des diplomates français. Paris, France: CNRS Editions.
35. Lequesne, C. (2019). Studying Diplomatic Practices Through The
Lens Of Direct Observation, Research Report, London: Sage.
36. Lilleker, D. (2003). Interviewing the Political Elite: Navigating a
Political Minefield. Politics, 23(3), 207–14.
37. Littig, B. (2009). Interviewing the elite – Interviewing experts:
Is there a difference? In: Bogner, A., Littig, B., & Menz, W. (Eds.).
Interviewing experts. London: Palgrave Macmillan, 98–113.
38. Lucarelli, S. (2006), ‘Introduction’, in Lucarelli, S. and Manners, I.,
eds. Values and Principles in European Foreign Policy. London:
Routledge.
39. Mason, J. (2018). Qualitative Researching (3rd Edition). London:

Sage.
40. Mead, W. R. (2001) Special Providence. American Foreign Policy
and How It has Changed the World. London: Routledge.
41. Milliken, J. (1999). The study of discourse in international relations:
A critique of research and methods. European journal of international
relations, 5(2), 225–254.
42. Morgenstern-Pomorski, J.-H. (2018). The Contested Diplomacy of
the European External Action Service: Inception, Establishment and
Consolidation. London: Routledge.
43. Nair, D. (2021) ‘Hanging Out“ while Studying „Up“: Doing
Ethnographic Fieldwork in International Relations’, International
Studies Review.
44. Nau, H. R. (2002) At Home Abroad. Identity and Power in American
Foreign Policy. Ithaca: Cornell University Press.
45. Nau, H. R. (2008). Conservative internationalism. Policy review,
3–44.
46. Nau, H. R. and Ollapally, D. (2012). Worldviews of Aspiring Powers:
Domestic Foreign Policy Debates in China, India, Iran, Japan and
Russia. Oxford: Oxford University Press.
47. Neumann, I. B. (2012). At home with diplomats: Inside a European
foreign ministry. Ithaca, NY: Cornell University Press.
48. Neumann, IB (1999) Uses of the Other: The ‘East’ in European
Identity formation. Minneapolis: University of Minnesota Press.
49. O’Leary, Z. (2014). The essential guide to doing your research
project. London: SAGE.
50. Potter, P. B. K. (2010). Methods of Foreign Policy Analysis.
Oxford Research Encyclopedias International Studies. https://doi.
org/10.1093/acrefore/9780190846626.013.34
51. Richards, D. (1996). Elite Interviewing: Approaches and Pitfalls.
Politics, 16(3), 199–204.
52. Risse, T. (2012). Identity matters: Exploring the ambivalence of EU
foreign policy. Global Policy, 3, 87–95.
53. Schatz, E. (2009). ‘Introduction. Ethnographic Immersion and
the Study of Politics.’ in Political Ethnography. What Immersion
Contributes to the Study of Power. E. Schatz. Chicago, University of
Chicago Press: 1–22.
54. Schwartz-Shea, P., & Yanow, D. (2012). Interpretive research design:
Concepts and processes. New York, NY: Routledge.
55. Solomon, T., & Steele, B. J. (2017). Micro-moves in International

Relations theory. European Journal of International Relations, 23(2),
267–291.
56. Trueb, B. (2014). Expert interviews and triangulation: Foreign policy
towards Latin America in Europe. In SAGE Research Methods Cases.
https://www.doi.org/10.4135/978144627305013514663
57. Van Dijk, T. A. (1993). Principles of critical discourse
analysis. Discourse & society, 4(2), 249–283.
58. Van Dijk, T. A. (2001). Multidisciplinary CDA: A plea for
diversity. Methods of critical discourse analysis, 1, 95–120.
59. Weir, M. (1992). Ideas and the Politics of Bounded innovation.
Steinmo, S.; Thelen, K.; Longstreth, F. (Ed.). Structuring Politics:
historical institutionalism in comparative analysis. London:
Routledge.
60. Wendt, A (1992) Anarchy is what states make of it: The social
construction of power politics. International Organization
46(2): 391–425.
61. Wendt, A. (1994). Collective identity formation and the international
state. American political science review, 88: 2, 384–396.
62. Wendt, A. (1999) Social Theory of International
Politics. Cambridge: Cambridge University Press.
63. Wodak, R. (2014). Critical discourse analysis. London: Routledge.
Източници, посочени/използвани от съставителите:

1. Fairclough, N. (1995). Critical Discourse Analysis: The Critical Study
of Language. Longman. ISBN 978–0582219847.
2. Jan Blommaert; Chris Bucean (2000). „Critical Discourse Analysis“.
Annual Review of Anthropology. 29 (1): 447–466. doi:10.1146/
annurev.anthro.29.1.447.
Превод от английски език: Диана Петрова

Единството на Европейския съюз:
интереси, ценности, противоречия
Георги Фотев18
За генезиса и същината на Проекта

Европейският съюз е безпрецедентна в историята на човечест-
вото политическа, икономическа и културно-историческа фор-
мация. Възникването на феномена е процес, чието начало е след
Втората световна война и настъпването на Студената война и
продължава до имплозията на тоталитарно-комунистическата
18
Проф. Георги Фотев е почетен професор и сенатор на Нов български уни-
верситет. Автор е на голям брой научни публикации у нас и в чужбина.
Проф. Г. Фотев е National Program Director на European Values Study и ди-
ректор на Центъра за изследване на европейските ценности при НБУ. Той
е действителен член на European Academy of Sciences and Arts от 1993 г.
Министър на науката и висшето образование (1991). Бил е гост-профе-
сор в чуждестранни университети. Сред основните му трудове са книги-
те: „Социална реалност и въображение“ (1986), „История на социоло-
гията“, том 1–2 (1993), „Другият етнос“ (1994), „Ethnicity, Religion and
Politics“ (1999), „Криза на легитимността“ (1999), „Смисъл на политика-
та“ (1999), „Граници на политиката“ (2001), „Диалогична социология“
(2004), „Дисциплинарна структура на социологията“ (2006), „Дългата
нощ на комунизма в България“ (2008), „Българската меланхолия“ (2010),
„Сфери на ценностите“ (2012), „Смисъл и разбиране“ (2014), „Човешката
несигурност“ (2016), „Феноменология на чувствата“ (2018), „Социологи-
ята като строга наука“ (2018), „Европейските ценности. Новата консте-
лация“ (съставител) 2019; „Диалогичният разум“ (2022) и др. В чест на
проф. Г. Фотев е публикуван монументалният сборник „Светове в социо-
логията" (2006) с участие на негови ученици, колеги и на световни имена
в социологията като Зигмунт Бауман, Едуард Тирикян, Майкъл Бъроуей,
Джон Рекс и др.
48 I: Външната политика и Европейския съюз
система и падането на Берлинската стена. Процесът на възник-

ване се увенчава с Договор за Европейския съюз от 1992 г.
Безпрецедентният феномен на картата на света, който има оп-
ределено сродство със САЩ, е реализация на проект. Понятието
проект не е еднозначно и по тази причина е необходимо пред-
варително осветляване на неговия характер, значение и смисъл.
Възникването или разгънатото за определен период от истори-
ческо време начало на ЕС, включващо рационално дефинирани
актове, е въпрос на рационализиране на естествен в смисъл на
непринуден процес на обществено развитие. Проектът не е уто-
пия, чиято реализация неизбежно би била обусловена от прину-
ди и насилия, какъвто е случаят с реализацията на комунистиче-
ския проект. Редица европейски страни са изпитали насилията,
чудовищните насилия при реализацията на комунистическата
утопия (проект). Проектът на Европейския съюз изключва по
недвусмислен начин принудата и насилието. Това са едни от при-
знаците на генезиса и същността на политическия феномен.
Нации и общества
Европа е родината на нацията, на модерното общество, на нацио-
налната (модерната) държава и на фундаменталните европейски
ценности. В последователността на световната история модерни-
зацията става универсален феномен, което не означава шествие
на европоцентризма (кратък идеологически епизод, преодолян
от самите европейци), благодарение на европейските ценности
като хоризонт и начин на отнасяне към света. Общественото
развитие е нелинеен процес за разлика от индустриалното разви-
тие и развитието на техниката, технологията и др. Европейските
ценности като действителни се намират в много отношения в не-
престанни латентни или явни напрежения и конфликти помежду
си и по тази причина развитието на Европа познава възходи и па-
дения, тежки кризи, които обаче са бивали преодолявани.
Създаването по насилствен начин на големи политически
обединения (държавни единици) не е секвало през цялата чо-
вешка история. Мотивите за разширяването на традиционните
държави като политическа организация са разнообразни, но при
Единството на Европейския съюз: интереси... 49
всички случаи те са израз на потребности, интереси, ценности,

воля за живот, воля за власт и т.н. Нацията е общност, която е
фундамент на националната държава, а модерната държава е по-
литическата организация на националното общество. Взаимо-
връзката на нацията като общност и националното общество съ-
държа в себе си, противоречие. Нацията е отделна и затворена в
себе си подобно на всеки организъм. Тя е вътрешно одухотворе-
на. Обществото е рационално организирано и е лишено от душа
като всеки механизъм. То е отворено, доколкото се ръководи от
принципите на рационалност и се стреми да рационализира об-
ществените отношения и дейности.
Разграничението между общност и общество в социологията
на Фердинанд Тьонис се смята за класическо в европейската со-
циология, но естествено подлежи на по-нататъшно осмисляне и
дори преосмисляне, тъй като обществото и общностите са исто-
рически определени феномени. Индустриалната епоха е процес
на непрестанна модернизация, протичаща чрез последователни
поврати (индустриални революции), което дава основание да се
говори за епохи на модерността.
Рационализацията, която е в различни форми, играе централ-
на роля на всеки етап на модернизацията. Типовете рационално
в някои случаи са взаимно поддържащи се и се галванизират, но
нерядко са в латентни или манифестирани напрежения и кон-
фликти помежду си. Индустриалното развитие е линеен процес,
т.е. определя се еднозначно като прогрес. На тази основа се съз-
дава измамното впечатление за прогресивно обществено разви-
тие. Но общественото развитие е нелинейно. Това се дължи не
само на противоречията между типовете рационалност, но и на
нерационализируемостта на някои аспекти на живота на хората.
Рационализирането на обществените отношения засяга не-
избежно природата на общностните връзки и отношения. Да
вземем семейството като типична общност, която се основава
на любовта и доверието между неговите членове и брака като
договор между съпрузите, който е естествена рационална рамка
на семейството като общност. Договорните отношения в семей-
ството като брак са рационализирани, рационални отношения.
В степента, в която нараства тяхната тежест за сметка на общ-

ностните връзки и отношения, последните отслабват и угасват.
По аналогичен начин стоят нещата и с другите общности. Тук
ни интересува специално отношението между нацията (нацио-
налната общност) и националното общество, което се модерни-
зира в перспективата на съвкупното рационализиране. Линиите
на рационализиране изискват все по-голямо отваряне на обще-
ството, което е подкопаване на националните граници. Това
означава отслабване на нацията като фундаментална ценност.
Създаването на Европейския съюз става възможно в едромаща-
бен исторически контекст. Но историческите възможности са
нещо съществено различно от историческата действителност.
Когато се казва популярно, че „ако“ е без смисъл в историческия
дискурс, на това изречение трябва да се гледа сериозно. Създа-
ването на Европейския съюз като възможност е избор сред мно-
жество възможности. Изборът е винаги въпрос на ценностно
определяне. Ето защо Европейският съюз, както се казва неряд-
ко, е основан на европейските ценности.
Рационализацията като комерсиализация

Пазарът е сфера на рационално-целеви социални действия. Дру-
гото име на пазар е търговия. Производни на търговия са комер-
сиално, комерсиализация, комерсиален, комерсиална. Противо-
положни на комерсиалната размяна са дарът, даряването, даре-
нието, които са въпрос на благодарност, признателност, почит и
други подобни ценностни нагласи. Дарът е безкористно дейст-
вие, проява на солидарност, на алтруизъм, хуманизъм, състрада-
ние, благородство.
В модерна Европа в името на рационализацията, която обхва-
ща все повече човешки и социални взаимодействия и взаимоот-
ношения, протичат процеси на експанзия на комерсиализация-
та, която придобива значението на негативна конотация. Разши-
ряването на дела на услугите за сметка на производството на ма-
териални блага е поле на експанзия на комерсиализацията. Тя
се превръща в инструмент на управление в такива области като
здравеопазването, образованието, културата и дори политиката,
в които по традиция са доминантни некомерсиалните мотиви на

дейността. В редица случаи проблемът е тъкмо промяната и под-
мяната на мотивите на дейността. Заетите в здравеопазването
са хора, които, естествено, имат материални потребности, както
всички останали членове на обществото, и няма как техният ви-
сококвалифициран труд да не е достойно възнаграден, но кога-
то постматериалните мотиви отиват на втори план за сметка на
целево-рационалните мотиви (заплащането), това се обозначава
като комерсиализация в негативния смисъл на понятието. На-
влизането на комерсиализацията в сферата на културата е осо-
бено опасна тенденция. Масовата култура прави по „естествен“
начин фактически невъзможна високата култура, а смисълът на
културата е да се разширява колкото е възможно повече нейно-
то влияние. Когато пазарът навлиза в сферата на културата, идва
диктатурата на масовия вкус и се заличава разделителната линия
между високата и ниската култура.
Най-често на комерсиализацията за сметка на духовните или
постматериалните ценности се гледа в термините на линей-
ното развитие. В Европа като цяло и особено в разширения
Европейски съюз, открит за по-нататъшно разширяване, в ди-
ференцирани жизнени сфери или подсистеми на европейските
общества, в които са навлизали и навлизат пазарни механизми,
има забележителни положителни резултати. Много по-широки
кръгове в обществата са много по-образовани и с висока ква-
лификация, по аналогичен начин стоят нещата със здравето на
народите и средната продължителност на живота. Могат да се
посочат много други примери. В перспективата на нелинейното
развитие не може да се пренебрегват и негативните страни на
комерсиализацията. Истина е, че има развитие и нови постиже-
ния на социалната държава, родена в Европа към края на XIX в.,
свързана с името на Бисмарк, развита от Аденауер и Лудвиг Ер-
хард след Втората световна война, и др. Европейският съюз има
мощни програми и механизми за подпомагане на жизнени сфе-
ри в страните членки, които хармонизират, доколкото това е въз-
можно, с развитието в отделните национални общества и евро-
пейското общество в рамките на ЕС.
Човешката несигурност и бъдещето на ЕС

Светът, в т.ч. Европа и ЕС, е навлязъл в нова епоха. Живеем в свят
на нарастваща несигурност. Усилва се честотата на промените и
бъдещето става все по-непрозрачно. Въпросът не е да се сее до-
пълнителна несигурност, тревоги и страхове. Нужно е храбро
мислене и нови начини да се справяме с несигурността. Във
всички времена хората са се справяли с единствено сигурното
нещо в този живот – собствената си смърт. Легенди, митове, пре-
раждане, друг живот, посмъртна слава за дела, обезсмъртяване в
изкуството и т.н. са начини на справяне с кардиналния екзистен-
циален проблем. Днешните поколения и следовниците трябва да
се справят с непрестанната несигурност. По-рано господства
убеждението, че възникването на несигурност се превъзмогва,
като се преодоляват източниците на несигурност и възтържест-
вува сигурността. Днешната ситуация е коренно променена.
Бъдещето е нищо. Това, което можем да кажем за бъдеще-
то, се съдържа в настоящето като възможности, като ресурси и
предпоставки от различен характер. Акцентът е върху определе-
нието на бъдещето като това, което още не е и в такъв смисъл
е нищо. Тенденции в настоящето на Европейския съюз хвърлят
светлина в иначе напълно непрозрачното бъдеще. Вглеждайки се
в настоящето, няма как да не обръщаме поглед към миналото на
ЕС и да не разгръщаме страници на неговата генеалогия.
Настоящето не е безоблачно. Остава впечатлението, че от
една криза се влиза в друга. Феноменът криза има два всеобщи
признака, които хората или не знаят, или забравят. Кризата въз-
никва внезапно и изненадващо дори когато са надвиснали тъмни
облаци. Спекулациите и предвижданията със задна дата са вятър
работа.
Една фраза на канцлера Меркел към вълните емигранти от
Сирия, Афганистан и др., че са добре дошли в ЕС, предизвика гла-
воломно нарастване на напливите и избухна масово недоумение
и гняв. Винаги е важно кой е този, който казва нещо. Някои стра-
ни членки реагираха остро. Разграден двор ли е ЕС? Не е. Нацио-
налната самоличност и европейската идентичност не се залагат
срещу късогледство и облечени в отвлечен хуманизъм и солидар-
ност фантасмагории. В същото време ЕС не може да остане в по-

зиция на безразличие и да изостави себе си като ценности и дух.
Възникването на проблеми в Европейския съюз изпреварва все
повече решаването на вече натрупани и нерешени противоречия.
Ценности и интереси
Доброволността на съюзяването и разширението на ЕС са въ-
проси на осъзнати взаимни интереси на страните, но преди
всичко на фундаментални и в голямата си част непреходни цен-
ности. Враговете, прикрити или открити, пренебрегват коренна-
та разлика между ЕС и други добре познати политически фор-
мации в човешката история и съвременност. Доброволността на
членството е безпрецедентна, защото освен всичко друго включ-
ва отстъпване на суверенитет. Доброволно отстъпване на су-
веренитет! В името на суверенитет, централен въпрос в история-
та на модерна Европа, са водени битки на живот и смърт, войни с
чудовищни разрушения, жертви, реки от кръв са проливани.
Европейският съюз не е създаден по насилствен начин, по
пътя на завоюване или революции и не се поддържа със сила.
Тези факти са чукът по главите на онези, които вещаят неговото
неизбежно разпадане.
Европейският съюз като проект не е утопия и по тази при-
чина реализацията не почива на насилие. Реализациите на кому-
нистическата и националсоциалистическата утопии са кошмар-
ните илюстрации на зависимостта между утопия и чудовищно
насилие. Създаването на ЕС почива на договор. Но това не е въз-
раждане на договорната теория от началото на модерната епо-
ха. Не е уместно тук да се впускаме в паралели. Договорът, на
който почива ЕС, има предварително възприета обща ценност-
на система или съвместими, функциониращи в националните
общества ценности, които се характеризират като европейски
ценности. Никой не иска да налага на другите своите ценнос-
ти. Това е кардиналната разлика между ЕС и всички познати в
историята на човечеството империи, колониалните системи,
националсоциализма, фашизма и комунизма като тоталитар-
ни системи. Ако не се разбира или не се вижда особеността на
ценностната основа на Европейския съюз, нищо не се разбира.

Безпрецедентният договор се основава и на интереси. Кой би
влезнал в съюз доброволно, ако такъв акт и перспектива не са в
негов интерес? Никой, който знае какво иска.
Кризите, които е преживявал Европейският съюз, са неизбеж-
ни, както са естествени и нормалните процеси на неговото функ-
циониране и развитие. Всяка форма на живот и жизнен процес се
характеризира с кризи на определени етапи, когато назряват про-
мени и се налага отказ от установени стандарти, виждания, крите-
рии и т.н. Кризата настъпва, когато един ред (форма) е изчерпал
своите възможности и има остра нужда от нещо ново. Иновация-
та (новостта) е във всички случаи креативна деструкция (Шумпе-
тер) от един или друг порядък, формат и характер. Развитието на
дадена рационалност показва ирационални ефекти. Нещо, което
е било функционално, се превръща в дисфункционално. Латент-
ни напрежения и конфликти се проявяват като явни. Конфликти-
те в Европейския съюз, както е добре известно от конфликтната
социология, са така ценни за обществения организъм (система),
както и съгласуваността между частите на едно цяло, или това,
което е принципът на обществената хармония, на кохезията и т.н.
Има противоречиви интереси, както има интереси, които се
подхранват взаимно. Функциониращите в обществото ценнос-
ти се поддържат взаимно, но също така пораждат напрежения и
конфликти. Ценностите обединяват и разединяват.
Напреженията, конфликтите и кризите в ЕС в едни случаи са
от порядъка на универсалните, които имат място навсякъде. Но
има напрежения, конфликти и кризи, които са типични тъкмо
за Европейския съюз като уникална формация, която не е нито
империя, нито унитарна национална държава, нито федерация
от типа на Съединените американски щати.
Вътрешни и външни противоречия

От създаването си ЕС е оспорван и отричан проект. Страните
стават доброволно членки, като всяка от тях отговаря на общи-
те правила, изисквания, критерии за членство и т.н. Нациите
(националните общества) доброволно влизат в ЕС и остават
национални държави, ограничили в еднаква степен суверени-

тета си, което е националният интерес на всяка от тях. Един
от най-болезнените проблеми е доброволният отказ от част от
суверенитета на националната държава, който е бил в целостта
си ненакърним и всяко посегателство, както вече отчасти беше
изтъкнато по-горе в текста, е имало кървави последици. Естест-
вено, когато една отделна страна става член на ЕС, не всички
одобряват този невъобразим по-рано акт и едно значително или
незначително малцинство от членовете на даденото национално
общество е несъгласно и се подчинява на мнозинството. Овен
противоречия вътре в обществото на ценностна основа има на-
прежения и конфликти между социални групи на основата на
интереси. Дали една отделна страна е членка, или не е членка на
ЕС, в обществото има вътрешни противоречия, напрежения и
конфликти, които се дължат на различните интереси на социал-
ните групи и общности, на социални и други неравенства, ле-
гитимни или нелегитимни, негативна поляризация на ценности,
например за едни националната идентичност стои високо в йе-
рархията от ценности, за други европейската солидарност и са-
моидентификацията са въпрос на гордост и т.н.
Членството в ЕС е доброволно, но естествено доброволност-
та във всеки случай не е и не би могла да се смята за общонарод-
на, за всички граждани на отделната страна. Макар и по правило
противниците на проекта да са в малцинство, няма гаранции, че
те в течение на времето ще намаляват. Има красноречиви при-
мери за обратното – противниците да се увеличават и организи-
рани в политически партии, да отстояват страната им да напусне
съюза. Така се случи с Великобритания, в която нито вътрешни-
те усилия, нито външните в лицето на Европейската комисия ус-
пяха да възпрат Брекзит19.
19
Брекзит е наименованието, с което процесът на оттегляне на Обединеното
кралство от Европейския съюз става популярно. Брекзит (или още Брек
сит) е комбинирана дума на английски език (Brexit), съчетание от думите
„Britain“ и „exit“, буквално означаващи „изход на Британия“. Процесът по
оттеглянето преминава през няколко фази. На 23 юни 2016 г. Обединено-
то кралство провежда референдум относно членството си в Европейския
Свързаните в Европейския съюз национални общества об-

разуват многонационално европейско общество и в известен
смисъл европейско общество, което е наднационално. Полити-
ческата (държавната) форма на ЕС като многонационално об-
съюз, резултатът за напусне на ЕС е 52% срещу 48% дял на гражданите,

които желаят Обединеното кралство да продължи да бъде част от Съюза.
На 29 март 2017 г. Обединеното кралство уведомява ЕС за намерение-
то си да напусне Съюза и по този начин официално задейства член 50 от
Договора за Европейския съюз. Споразумението за оттегляне е ратифи-
цирано от ЕС на 30 януари 2020 г. На 31 януари 2020 г. точно в полунощ
централноевропейско време Споразумението за оттегляне влиза в сила
и Обединеното кралство напусна Европейския съюз. От този момент
нататък за страните членки и за ЕС Обединеното кралство се превръща
в трета държава. В същото време процесът по оттеглянето е съпроводен
от преходен период. През преходния период във Великобритания действа
европейското законодателство. В рамките на този преходен период ЕС и
Обединеното кралство договарят бъдещите си взаимоотношения и пости-
гат съгласие по споразумение за търговия и сътрудничество (24 декември
2020 г.). Няколко дни по-късно (на 29 декември 2020 г.) всички 27 държа-
ви членки одобряват споразумението. Споразумението за търговия и съ-
трудничество между ЕС и Обединеното кралство се прилага временно от
1 януари 2021 г. до края на февруари 2021 г. По искане на ЕС двете страни
удължават временното прилагане на споразумението до 30 април 2021 г.,
за да се осигури достатъчно време за приключване на правно-езиковата ре-
дакция на споразумение за търговия и сътрудничество и това за сигурнос-
тта на информацията на всичките 24 езика. Споразумението за търговия и
сътрудничество между ЕС и Обединеното кралство влиза в сила на 1 май
2021 г. През октомври 2021 Съветът на ЕС разрешава започването на пре-
говори за споразумение между ЕС и Обединеното кралство относно Гиб
ралтар с оглед на неговото особено географско положение и характерис-
тики. В края на ноември 2022 Чешкото председателство на Съвета на ЕС и
Европейският парламент постигнаха предварително споразумение по ре-
гламент за автономните мерки, който трябва да бъде одобрен от Съвета и
Европейския парламент, преди да бъде официално приет. В регламента се
определят правила и процедури, които ще дадат възможност на ЕС да уп-
ражнява правото си да прилага и изпълнява Споразумението за оттегляне
и Споразумението за търговия и сътрудничество с Обединеното кралство
и включват коригиращи мерки като например отказ, отмяна, временно
прекратяване, ограничаване или обвързване с условия на лицензите или
разрешенията на въздушните превозвачи и тяхната дейност, търговията и
инвестициите между ЕС и Великобритания. – Б.р.
щество не е обаче федерация (федеративна държава), каквито

са например Русия, Германия и др. Неслучайно текат продължи-
телни дискусии за трансформиране на настоящата политическа
форма по модела на САЩ в Европейски съединени щати. Има
сериозни аргументи за подобна трансформация, с която биха
били преодолени някои трудности и функционирането на ЕС би
било по-ефективно в редица отношения като външна политика,
отбрана и т.н.
Възникването на ЕС в настоящата си политическа форма, а не
като Европейски съединени щати не е въпрос на недостатъци на
проекта, които би могло с по-голяма решителност да се превъз-
могнат. САЩ, както и други федерални държави, са възникнали
по съществено различни начини, които с известни условности би
могло да наречем естествени, които се вписват в поливариантно-
то историческо развитие. Историческото време протича по-бав-
но или изпреварващо в сравнителен план. Това е по-отчетливо в
модерната епоха. Тази епоха не настъпва по едно и също време
във всички страни на европейския континент, за да не влизаме в
сравнения отвъд европейския континент и световната история.
Друга е историческата логиката на възникването и развитието
на ЕС. Тук не е възможно да се влиза в по-големи подробности.
Създаването и разширяването на ЕС са въпрос на политически
решения на исторически формирани национални държави, в
рамките на които има поливариантно историческо развитие на
съответните национални общества. Не може да се пренебрегват
разликите между западноевропейските страните и присъедине-
ните към ЕС страни от Централна и Източна Европа. За сравни-
телно кратък исторически период стават видни разликите между
едните и другите страни – равноправни членки на Съюза. Добре
известни са не само на германците устойчивите разлики между
Западна и Източна Германия, независимо от мощната подкрепа
на присъединената източна част, която няколко десетилетия е
била тоталитарна комунистическа държава в границите на съвет-
ската империя. След имплозията на тоталитарно-комунистиче-
ската система, символизирана от падането на Берлинската стена,
премахването на Желязната завеса, имаше масови очаквания за
незабавно избавление от миналото, респективно анализаторите

и социалните науки смятаха, че общественото развитие ще про-
тича линейно, което обаче фактически не се получава.
За съжаление, изследванията на тоталитарно-комунисти
ческата система и осмислянето от освободените народи на жи-
вота си в тази система са крайно недостатъчни и се свеждат до
декларативно отричане и повърхностни обяснения. Това е една
от пречките да се видят действителните проблеми на радикална-
та и безпрецедентна трансформация. Много от проблемите са
много трудно решими, за други не достигат ресурси и т.н. Едни
и същи проблеми изглеждат по различни начини от различни
гледни точки, от обобщената гледна точка на бившите социалис-
тически страни, от една страна, и гледната точка на западните
демокрации, от друга страна. При цялата унитарност в реали-
зацията на комунистическия проект имаше видими различия
между развитието на нещата в различните страни на съветския
блок. Всички знаят без сравнителни и съпоставителни анализи
за разликите между Полша, Източна Германия, Румъния, Чехо-
словакия, България и т.н. Между другото в социологията и нау-
ки като социологията генерализиращите понятия са важни, но
много по-важни, ключови и водещи са типологичните понятия.
Мотото на ЕС е „Единство в многообразието (лат. varietate
concordia)“. Разбираемо е, че хората, може да се каже по правило,
не са склонни да влизат в смисловите дълбочини на това, което
на пръв поглед изглежда толкова очевидно по смисъла си изре-
чение. Не толкова задълбочената интерпретация създава поле за
прибързани изводи на основата на емпирични наблюдения, на
събития и дори явни тенденции, които се проявяват за определен
период от време. Както единството, което се има предвид, така
и многообразието, имат много измерения. Тук не е възможно да
се навлиза в подробности в тема, която е обширна и твърде слож-
на. Ако вземем националните общества в състава на ЕС, всяко от
тях има свой облик и когато се казва, че финалната цел и върхов-
ната ценност е единството в многообразието, се има предвид
запазване и развитие на многообразието, а не хомогенизация или
някаква неясна асимилация. Естествено е да възникват напреже-
ния, противоречия, едни или други конфликти в рамките на ЕС

или такива на отделна страна или страни с решения на Европей-
ската комисия или Европейския парламент например.
Беше отбелязано, че страните с приемането им за членки на
ЕС отстъпват доброволно част от суверенитета си като нацио-
нални държави. Суверенитетът се преживява от гражданите на
държавата, които се самоопределят в колективната национална
идентичност. Универсален и за съжаление, недостатъчно освет-
лен е принципът за немислимостта на личностната или инди-
видуалната идентичност извън колективна идентичност. Всеки
член на националното общество определя личната си идентич-
ност в контекста на колективната си национална идентичност.
Това са само някои от моментите на преживяване на национал-
ния суверенитет и неговия смисъл. Отказът на Франция или
Испания като членове на ЕС от част от суверенитета им не се
преживява по един и същ начин при аналогичния процес в Пол-
ша и Унгария или някоя друга страна от Централна и Източна
Европа, които са били част от Съветската империя. Ако вземем
историята на Полша, виждаме колко болезнено стои въпросът
исторически и каква чувствителност се е формирала у поляците.
Много по-различно стоят нещата в сравнение с други страни –
членки на ЕС. Едно са емигрантските вълни за Франция и Герма-
ния и друго са те за Унгария и някои други страни. Солидарност-
та е фундаментална европейска ценност, но всяка действителна
ценност функционира със социален, културен, исторически и
т.н. контексти. Всичко това не означава да се изпада в релативи-
зъм, който подрива ценността и финалната или върховна цел на
ЕС. Необходимо е взаимно разбиране и познаване на страните –
членки на Съюза. Такъв процес на взаимно опознаване на поли-
тически организираните европейски народи тече естествено по
линиите на свободното движение на стоки, хора, информация и
др. Текат процеси на културен обмен, опознаване и сближаване
се осъществява по линия на образованието, но това е по прави-
ло еднолинейно в смисъл на локацията на елитните универси-
тетски центрове в няколко страни. Би било добре да се ускорят
процесите на взаимно опознаване на страните – членки на ЕС,
защото в противен случай не може да се разчита на формалните

механизми за поддържане и разрастване на единството в много-
образието. Формалните механизми могат да произвеждат хомо-
генизация или да подклаждат дезинтеграция.
Все повече се говори за разпадане на Европейския съюз на
два полярно противоположни гласа. Едните са противници на
Съюза, сред които са крайни националисти и закостенели кон-
серватори в културно и политическо отношение, другите са заг-
рижени заради процеси на разпад, които смятат за неудържими.
Място за катастрофическо съзнание, мислене и нагласа няма.
Европейският съюз няма да се разпадне, защото не е създаден
насилствено. Неговата ценностна основа е здрава и би могло да
се каже, че е непоклатима и може да издържи на всякакви турбу-
ленции. Но това са възможности, а не някакъв неумолим детер-
минизъм, който е отживял времето си предразсъдък.
Турбуленциите са преодолими
Бъдещето на Европейския съюз не може да се мисли и чертае
през призми на миналото и на функциониращи в настоящето
исторически възникнали модели, както се прави най-често. Един
типичен пример е идеята за Европейски съединени щати, като се
има очевидно предвид САЩ. Някои пък тенденциозно идеоло-
гически сеят перверзни аналогии, че ЕС наподобявал Съветския
съюз. Подклаждат се турбуленции, но понякога турбуленциите
възникват на основата на несъвършенства във функциониране-
то на многонационалното европейско общество и неговата по-
литическа форма. Спекулациите за бъдещето на Европейския
съюз, независимо на какви мотиви почиват и от какви подбуди
се движат, са вредни и най-малко безполезни. Необходимо е да
се изучават проницателно реалните процеси и тенденции в Съ-
юза и неудържимата глобализация. Човечеството не е готово с
разумен отговор на въпроса за бъдещето на нацията, която гло-
бализацията превръща в изчерпваща се фикция. Глобализацията
е безпрецедентен процес в историята на човечеството, който не
се ръководи от финални ценности и цели. Необходимо е вниква-
не в течащата преоценка на смятани за традиционни ценности,
пресмятане на цената на отказ от грижа и предпазване на изпи-

тани ценности, така характерна за европейския консерватизъм
позиция и нагласа. Левите и късогледият либерализъм, който
отъждествява безкритично новото като ценно, стоварват теже-
стите на собствената си безотговорност върху другите.
На Европейския съюз не се е налагало да прибягва до насилие
за своето конструиране и конституиране. При възникването си
и в развитието си националните държави не са могли да избегнат
насилието. Примерите са безброй. Още в зората на модерната
епоха и възникването на националните държави гениалният Ма-
киавели предупреждава, че насилието поражда ненавист, а нена-
вистта води до насилие. Но ако тези, които вземат колективно
обвързващи решения (политиците), имат предвид урока на ре-
несансовия титан, не са разбрали в допълнение, че мекушавост-
та, нерешителността не са политически добродетели, а могат да
доведат до фактическо предателство и невъобразими беди.
Европейският съюз е извънредно комплексно многонацио-
нално общество, но в същото време е наднационална форма, в
което е уникалността. Комплексността поражда проблеми. В
комплексността винаги има видимости и невидимости, което се
определя от гледната точка и различията на хоризонтите. Пове-
че от всяко друго образувание за ЕС е жизненонеобходима диа-
логичността. Мотото на Съюза – „Единство в многообразието“
(In varietate concordia), се мисли чрез диалог. Диалог не означава
само и просто разговор между две страни. Означава среща на
различни гледни точки и способност да се признава, за да се по-
стигне при необходимост позитивна поляризация, която идва от
дълбините на Европа като духовна форма.
Слоеве на идентичността
Когато човек се затруднява да си отговори на въпроса „Кой съм
аз?“, със сигурност преживява криза на идентичността си. Кога-
то се затрудняваме да отговорим на въпроса „Кои сме ние?“, със
сигурност преживяваме криза на колективната си идентичност.
Това се отнася за всяка общност от семейството до нацията.
Въпроса „Кой съм аз?“ си задава личност, а не просто човешки
индивид. И при двата въпроса положителният отговор е съвър-

шено прост. При индивидуалната идентичност отговорът е „Аз
съм Аз“. Не е за вярване, но понякога човек наистина не може
на самия себе си, в тишината на усамотението си, да каже прос-
то „Аз съм Аз“. За общностната идентичност, малка или голяма,
отговорът е „Ние сме ние“. Зад привидната простота е скрит
дълбокият кладенец на идентичността. В състоянието на криза
личността се озовава в странно объркване и ужасена си повтаря:
„Не, това не съм аз, не може да бъде...“ Драмите при колективни-
те идентичности изглеждат са още по-мъчителни, защото ближ-
ните не могат да те утешат и подкрепят.
Кризата на идентичността, особено на личностната/индиви-
дуалната, е социална и екзистенциална болест на късномодерна-
та епоха, на нашето време. Личност и самоличност са синоними.
Добавката „само-" е измерението на рефлексивност (виждаш
сам себе си). Личността се проявява при непосредствена среща
на друга личност, защото, срещайки личност, се самоопределяш
спонтанно като своята личност (не си безличие). Пред вещ човек
е човек, но не е личност. Личността не се разменя. Театърът, под-
ражанието и преструвките във всекидневния живот са друга тема.
Обезличаването е най-тежкото падение на модерния човек. Това
е истинската смърт на човека, останалото е оръдие в нечии ръце,
овещняване (превръщане от субект във вещ), вегетиране и т.н.
Кризата на личностната идентичност е невъзможното умиране.
Индивидуализация и интеграция
Началото на модерна Европа е началото на модерната епоха из-
общо. Защо тъкмо Европа е началото на световноисторическия
поврат е въпрос на констелация от условия, въпрос, формулиран
и разработен най-напред от Макс Вебер. В центъра на внимание-
то на Вебер е генезисът на консистентния капитализъм, свързан
тъкмо с констелацията от условия, в която имат място както ико-
номическите интереси, така и определени ценности, но не само
тези страни на обществената трансформация. В късномодерната
епоха се откроява процесът на индивидуализация, която е също
възможна в условията на нарастваща комплексност на света и на
фундаменталните европейски ценности като свободата и чове-

ка като самоценност и самоцел. Индивидуализацията е гибелна,
ако разрушава общностната свързаност в живота на хората. В
такава перспектива на преден план излизат връзките и отноше-
нията между ценности и интереси.
В късната модерност членовете на обществото влизат в отно-
шения, които са анонимни. Анонимното социално отношение
не е отношение между личности. То е между социални роли,
статуси, то е функционално отношение, взаимодействие и вза-
имоотношение според предписанията на безлични правила, а
гласът на личността е глас в пустиня. Такива отношения са функ-
ционални или структурни, но не и междуличностни. Изглежда,
нямаме шансове да се избавим от нарастващата функционализа-
ция на нашия съвместен живот. Отделните човешки индивиди
са едновременно членове на различни, десетки социални групи
и респективно играят едновременно различни роли или им се
налага да сменят ролите си. Хората предпочитат да не си задават
въпроса „Кой съм аз?“. Всичките абсурди от разпадналата се лич-
ностна идентичност произлизат от загубената общност (безброй
са хората и не-човеците, каквито са интелигентните машини, око-
ло нас, но нямаме ближни). Е, има индивиди, които са в захлас
пред автомобила си, ако може, биха го прегърнали като любима-
та жена, каквато нямат, галят го, но това е друг въпрос, различен
от отсъстващия ближен. В криза е колективната (общностната)
идентичност. Колективната идентичност е надиндивидуална. Тя
почива на органична, а не механична солидарност. В общността
индивидуалната личност е в обкръжението на личности. Личност
без колективна идентичност е обречена на самоубийство.
Сюблимната идея на изначалния проект на модерността, чи-
ято родина е Европа, е общността на индивидуални личности.
Да си признат и зачитан като личност е принцип на модерните
общности. Не става въпрос за утопия, а за безкрайна задача на
човешкия разум (разум на сърцето, разум на интелекта и в де-
лата). Такъв е смисълът на „Свобода, равенство, братство“. Голе-
мият проблем е, че всяка от тези магически думи се разбира и
употребява по различни начини.
Човечеството се е натъквало на безнадеждни препятствия в

стремежите си към един по-добър свят и е надмогвало ужасява-
щи пропадания. Не знаем какви изпитания ни предстоят. Това,
което се вижда днес с невъоръжено око, е помръкващата лична
идентичност като висша ценност и общностната идентичност
(нацията) като висша социална ценност. Индивидуалната лич-
ност и нацията като колективна самоличност се откриват в зора-
та на модерното европейско човечество.
В късната модерност тече безпрецедентен в историята на
човечеството процес на глобализация. Социологът Джон Ъри
нарича обществото мобилно, Бауман определя днешната модер-
ност като течна. Глобалните гледки се натъкват на безформени
процеси и явления. Нациите и националните държави не се ли
превръщат фактически в изчерпващи се фикции? Глобализация
та е безпрецедентен процес, който не се ръководи от финални
цели и ценности. Нациите се раждат в началото на модерната
епоха и тяхната родина е Европа. Нацията е par excellence колек-
тивна (общностна) идентичност, която се превръща във върхов-
на социална ценност. Но свободното движение на хора, капита-
ли, информация, ценности подрива нацията като върховна цен-
ност. Дилемата е тежка. Ето къде зейва кризата на колективната
и личностната идентичности. Нужно е анализът да отива докрай.
Дърдоренето е губене на време. Без усукване, а ребром се поста-
вя въпросът: Искат ли и готови ли са членовете на националното
общество да го затворят? Знаят ли какво искат? Чистата нацио-
нална идентичност означава край на отвореното общество.
Бъдещето става все по-непрозрачно и неведението ни се
увеличава. В такава ситуация нарастващата рефлексивност на
процеса се превръща във фундаментално условие на неспирна-
та модернизация. Но вече не може да се разчита на експертите.
Необходимо е да се чува гласът на тези, които ще понасят по-
следиците, което означава, че демокрацията не се обезценява, а
напротив, нейната ценност става все повече значима.
Много интелектуалци алармират за възраждащи се национа-
лизми. Широки обществени просветени демократични кръгове
изпитват безпокойства от възраждането на старомодни нацио-
налистични тежнения. Това, което се нарича на хладен аналити-

чен език превръщане на нациите в изчерпващите се фикции, е
обезценяване на фундаменталната модерна социална ценност.
Нараства масата на будните в нощта нови националисти (нови,
защото светът е променен до неузнаваемост) с прости „реше-
ния“ на сложни проблеми. Те живеят с мисълта, че знаят къде
е светлата част на този обществен живот. Те си мислят, че са
будните в нощта. Трезвите, които не искат да бъдат безродни
(безродният е Никой), не могат да остават с високомерието си.
Необходим е проницателен поглед, осмисляне на духовната си-
туация на нашето време и мъжествена позиция по отношение
на действителната криза на националната и екзистенциалната
идентичности. Радикален проблем не са избуяващите и запла-
шителни неонационализми, а условията, които ги предизвикват.
Радикалният подход означава да се стига до корена на нещата.
Обезличаването на човека, загубата на личната идентичност
е отчайваща криза на хуманизма. Родината на хуманизма е Евро-
па. Сърцевина на хуманизма е самоценността на човека от плът и
кръв. Ако човекът не е самоцел и самоценност, защото е превър-
нат и е допуснал да се превърне сам в инструментална ценност,
ако хуманизмът се е превърнал в празен звук, това не е нищо дру-
го от настъпилата смърт на Човека, последвала след няколко века
смъртта на Бога, за която говори още младият Хегел, а по-късно
Ницше. Както Ницше пита „Кой уби Бога?“, можем да питаме
„Кой уби Човека?“. Но щом можем да зададем такъв въпрос, това
означава, че не всичко е загубено. Длъжни сме да разпознаем из-
миналите пътища и пътеки на алиенация, довели ни в нощта на чо-
вешката безпътица. Щом нощта не е станала все още непрогледна,
то е крайно време да започне преоценка на всички ония ценности,
които са изместили човека като самоцел и самоценност. Задачата
не е невъзможна. Достатъчно е да се събуди волята да бъдеш. Хо-
рата се нуждаят от сън, от онзи естествен и сладък сън за идното
оживено бодърстване. Има обаче заспиване от леност и забрава
на бъденето. Камбаната е за това. Тя събужда заспалите. Събужда
ги в един дълбочинен смисъл. Пробуденият слуша камбанния звук
в екстатично състояние и неговата екзистенция трепти.
Настанало е време за преоценка на ценности, които са обез-

ценили двете основни форми на идентичност – общностната
(колективната) и личностната (екзистенциалната). Има примери
на преоценка. Няма нужда от измисляне. Ако любовта е свързала
двама души от различни националности, това не прави тяхното
дете осакатено от колективна идентичност. Няма закон на колек-
тивната идентичност изобщо, който да диктува подобен резултат.
Ако човешката личност не е отчуждена от ролята, функцията и
положението си, а вижда смисъл в тях, тя живее себе си. Тези при-
мери не целят да отклоняват вниманието от тежките изисквания
на деня, пред които сме изправени. Но те могат да са зрънце вяра,
нужда в началото на всеки труден и дълъг път в неизвестното.
Европейската идентичност
Индивидуалната идентичност е немислима без колективна иден-
тичност като фундамент. Колективната идентичност е многослой-
на. Фундаментална структура на идентичността е времето, т.е. тя
е исторически определена. Има множество форми на времето и
тук имаме предвид една от тях, която е ключова, когато става дума
за човешкия, тоест социалния свят. Но това време е в субстанци-
ална връзка и меняща се зависимост с пространството, което има
също множество форми, различни от физическото пространство.
Естествено, европейската идентичност подлежи на истори-
ческо развитие. Общественото развитие изобщо е нелинейно.
В такава перспектива подлагам на дълбочинна интерпретация
данните от Петата вълна на EVS20, отнасящи се до европейска-
20
EVS, или European Values Study (Европейското изследване на ценно-
стите), представлява широкомащабна, междунационална, повтаряща се
програма за изследване на основните човешки ценности. Проучват се
идеите, вярванията, предпочитанията, нагласите, ценностите и мненията
на гражданите в цяла Европа. Основните теми засягат семейството, рабо-
тата, околната среда, възприятията за живота, политиката и обществото,
религията и морала, националната идентичност. Изследването на евро-
пейските ценности започва през 1981 г., когато хиляда граждани на ев-
ропейските държави членки от онова време са интервюирани с помощта
на стандартизирани въпросници. На всеки девет години проучването се
повтаря в различен брой страни. Четвъртата вълна през 2008 г. обхваща
та идентичност. Рамката на интерпретация е как членовете на

отделните европейски общества, обхванати от EVS, разбират
европейската идентичност по основни показатели като христи-
янство, родословие, място на раждане и култура. На двата полю-
са на континуума (скалата) от европейски страни, обхванати от
Петата вълна, са България и Швеция.
Общо взето, българите споделят по-скоро традиционна или
класическа представа за европейска идентичност, докато шведи-
те по-скоро споделят схващане за европейска идентичност, ха-
рактерно за късната модерност.
Поляризацията, дори да се разглежда като позитивна и раз-
лична от негативната поляризация, поставя сериозни проблеми
във връзка с тълкуването на мотото на ЕС „Единство в многоо-
бразието“. Отвореността на европейската идентичност, един от
основните принципи на която е толерантността като фундамен-
тална европейска ценност, галванизираща многообразието, пов-
дига трудния проблем за границите на толерантността. Между
другото не може да има съмнение, релативизмът без граници е
разрушителен принцип.
Голямото мнозинство (малко над 80 на сто) от българите
приписват позитивно значение на родословието по отношение
на европейската идентичност. С минимална разлика след бълга-
рите са унгарците. Страните, които са над 50 на сто, държат на
родословието от бившия социалистически лагер. В тази група
не влизат Грузия и Естония, а изненадващо се включва Италия.
47 европейски държави/региони, от Исландия до Грузия и от Португа-

лия до Норвегия, като са интервюирани забележителният брой от 70 000
души в Европа. Анализи на резултатите от 1981, 1990, 1999 и 2008 г. в За-
падна и Централна Европа затвърждават впечатлението, че се извършва
дълбока трансформация на съвременната култура, макар и не с еднаква
скорост във всички страни. Културните и социални промени изглеждат
зависими от етапа на социално-икономическо развитие и историческите
фактори, специфични за дадена нация. Последната вълна на изследване-
то от 2017 г. предоставя допълнителни прозрения по този въпрос, като
също така позволява анализи на въздействието на икономическите кризи
върху ценностите на европейците. Допълнителна информация: https://
europeanvaluesstudy.eu/. – Б.р.
Това сигнализира за необходимостта генерализиращите поня-

тия да се контролират от типологичните понятия и респективно
индивидуализацията на ценностните констелации. Българите не
са по-консервативни от съседите си, но както при всяка индиви-
дуализация, е необходимо осветляване на исторически опреде-
лената жизнена траектория на развитието на страната.
Едва 20 на сто от шведите смятат родословието за важен приз
нак на европейската идентичност, което е най-ниска стойност в
групата от западни страни под 50 на сто, каквато е Франция, с
която в случая минава разделителната линия. От гледна точка на
нелинейното обществено развитие изобщо позитивната поля-
ризация между България и Швеция е двусмислена по отношение
и на двете страни.
Значимостта на родословието е свързана с класическото оп-
ределение на европейската идентичност, но делението на две
големи групи навежда на обстоятелството, че при тоталитарно-
комунистическия режим е имало фактически отсъствие на меж-
дународна мобилност и по този начин се поддържа особена фор-
ма консерватизъм. Има обаче национални специфики, които са
исторически формирани. Има различия между България и стра-
ните от бивша Югославия и страните от бившия Съветски съюз.
Мнозинството от българите (70 на сто) свързват европей-
ската идентичност с идентификацията на християнин, докато на
това мнение са по-малко от 10 на сто от шведите. Етно-религи-
озният състав на българското общество хвърля светлина върху
позицията. Основни религиозни общности в страната са хрис-
тияни и мюсюлмани (голямата част от мюсюлманите са етни-
чески турци): дяловете кореспондират на тези, които свързват
европейската идентичност с християнството (70 на сто) и оста-
налите, които съответстват на частта от мюсюлмани.
От по-младите поколения (Gen Z – родени след 1997 г., и
Millenials, Поколение Y – родени 1981–1996), без значими раз-
лики помежду си, малко под 60 на сто приемат за основателно да
се определяш като истински европеец, ако си християнин. А по-
коленията Gen X (родени между 1964 и 1984 г.) и Baby boomers
(родени 1946–1964) са между 60–80 на сто, що се отнася до
връзката истински европеец и християнин. Очертават се разли-

ки между поколенията за европейска идентификация, която не
се свързва изключително с християнска религиознообщностна
принадлежност.
За малко повече над 80% от българите родното място опреде-
ля европейската идентичност срещу малко над 20% от шведите,
което показва ниска мобилност на българското общество и ви-
сока териториализация на самосъзнанието и самоопределение-
то. Необходимо е да се подчертае отново, че феноменът е много-
измерен и двусмислен. Само едно от множеството измерения:
другото име на детериториализацията е бездомност.
Над 90% от българите придават висока значимост на култур-
ната принадлежност и около 60% от шведите споделят подобна
позиция. Очертават се разлики между поколенията за европей-
ска идентификация, която не се свързва изключително с хрис-
тиянска религиознообщностна принадлежност. Позициите са
показателни за отношение към мултикултурализма, за културна-
та хомогенизация и нагласите към културните противоречия в
съвременния свят, който се характеризира с несигурност, която
става перманентна.
Сравнителната близост на дяловете в България и Швеция
по отношение на култура, почти равни по отношение на език и
респективно по отношение на правото, са показателни и важни
стълбове в нелекия път за интегритета на европейското чове-
чество, чиято основа е ценностна.
Брюкселска бюрокрация или въпроси на демокрацията

Доброжелателни или недоброжелателни критици на Европей-
ския съюз често използват обобщено негативната конотация
„брюкселската бюрокрация“ като причина за различни неблаго-
получия. Ако се абстрахираме от мотивите, които могат да са
доброжелателни или недоброжелателни, можем да фокусира-
ме вниманието върху същината на феномена. Първоначалното
значение и смисъл на понятието е рационалната организация
най-вече на управленска и административна дейност. Рацио-
налността се изразява в добре обмислени правила, писани с ог-
лед икономия на време и ресурси, в т.ч. човешки, за ефективно

постигане на желан или иман предвид резултат. Управлението
на социални действия и взаимодействия и регулирането на со-
циални отношения се осъществява на основата на правила и
правни норми. Освен всичко друго правилата и на първо място
правните норми са въпрос на справедливост. Държава, в която
има върховенство правото, се нарича правова държава. Демо-
кратичната и правова държава се смята за справедлива. Където
има правила и норми, се изисква дисциплина за тяхното изпъл-
нение и спазване. Дисциплината противостои на неспазването
и нарушаването на привилата, което е неприятно и подлежи на
санкциониране. Дисциплината е ограничение и самоограни-
чение и в такъв смисъл като ценност е в противоречие с други
ценности. Всичко това е валидно, естествено, с пълна сила за
бюрокрацията. С усложняването на социалните връзки и отно-
шения се увеличава бюрокрацията: рационализацията не само
се усъвършенства, но става и по-комплексна, като в съвкупност
се увеличават нейните репресивни функции, които се проявя-
ват на микрониво.
Големите мащаби на ЕС като многокомплексна система, и то
в условията на нарастващата комплексност, съществена харак-
теристика на късната модерност, увеличава произвеждането на
ирационалност, феномен, обозначен от Вебер много по-рано от
днешната ситуация с метафората за „стоманената клетка“. Тъй
като ЕС е демократично транснационално общество и демо-
крацията е фундаментална европейска ценност, има естествено
повишена чувствителност към парадоксалните ограничения на
брюкселската бюрокрация. Разгледана в дълбочина, въпросната
брюкселска бюрокрация не е въпрос на морална воля, полити-
ческо късогледство и други подобни традиционни обяснения на
неблагополучия в обществения живот на хората. Проблемите са
в късномодерната социална онтология, която прави безсилни
традиционните морални регулативи и политически стандарти.
Нарастващата комплексност на макросоциалната система,
каквато е ЕС, усилва ролята и значението на съвременната
меритокрация. Механизмите на меритокрацията са различ-
ни от демократичните механизми. Фундаментален принцип

на модерната демокрация е допускането, че хората знаят какво
искат и тъй като те са отговорни за решенията си, тоест за ре-
зултатите от решенията си, могат да променят избора си, като
се поучат от направен по-рано погрешен избор. Това е било
приблизително така в предходни времена, когато обществата
не са били чак толкова комплексни и което е не по-малко ва-
жно, социалното време не е било чак толкова ускорено. Нещата
не стоят вече по такъв начин. Благоразумно е в много случаи да
се доверяваме на тези, които са наистина компетентни или са
по-компетентни от нас по въпроси, които ни засягат, но тряб-
ва чистосърдечно да си признаем, че не знаем какво всъщност
искаме.
Епохалният преход от традиционното към модерното общество,
който се извършва най-напред в Европа, от средновековна Евро-
па през Ренесанса към Просвещението и модерните времена е
поврат към ускоряване на социалното време и интензивност на
социалното пространство. Модерната епоха е експанзивна по
своята същност. От края на XIX в., през XX в. и след дигитална-
та революция в началото на XXI в. ускоряването на социалното
време е експоненциално. Това ускоряване означава сгъстяване
на социалните промени, свързвано с нарастваща комплексност
на вече раздвоената социална реалност на дигитална и офлайн
реалности. Новата епоха, в която навлиза светът, определям като
времена на човешката несигурност, които са необратими. Този
въпрос разисквам в „Човешката несигурност“. Във всички пред
ходни епохи на човечеството хората са бивали пред по-голяма
или по-малка несигурност и са били убедени в постигането на
сигурност чрез временни и радикални или върховни решения:
митологически, религиозни, разумни, практически и пр. Си-
гурността е финална в хода на човешкия живот. Настъпва обаче
епоха, в която несигурността е финална и въпросът над всички
въпроси е как хората да живеят в перманентния ред на сигур-
ност-несигурност.
Европейският съюз е в този нов свят на несигурност. Бъде-

щето е все повече непрозрачно, като се скъсява хоризонтът на
прозрачност тъкмо поради ускоряването на социалното време,
интензивността на промените и нарастващата комплексност на
света. Не е време да се остава в границите на психологическата
ситуация на епохата и още по-малко в идеологически клопки.
Какъв ще бъде Европейският съюз утре, Европа утре, доколко-
то можем да се абстрахираме от останалия свят, зависи от евро
пейското общество като устойчиво на турбуленциите и вярно
на своя фундаментален принцип и завет „Единство в много
образието“.
1. Anderson, M. and Bort, E. (2001). The Frontiers of the European
Union. Palgrav. New York.
2. Berend, Ivan T. (2017). The Contemporary Crisis of the European
Union: Prospects for the Future. New York: Routledge. London.
3. Fotev, Georgy. (2022). Conflicts of European Values in Times of
Turbulence. – In: Ruud Luijkx, Tim Reeskens, Inge Sieben (Eds.).
Reflections on European Values. European Values Series. Volume 2.
Open Press TIU. Tilburg, 44–54.
4. Rifkin, Jeremy (2004). The European Dream. Polity Press. Cambridge.
5. Halman, L., Reeskens, T., Sieben, Z., Marga V. (2022), (Eds.).Atlas of
European Values. Tilburg University, Tiburg.
6. Inglehart, Ronald F. (2018). Cultural Evolution. Cambridge
University Press. New York.
7. Pinder, J.; Usherwood, S. (2013). The European Union: A Very Short
Introduction (3rd ed.). Oxford: Oxford University Press. Oxford.
8. Ruud L., Reeskens, T., Inge S. (Eds.). (2022). Reflections on European
Values. European Values Series. Volume 2. Open Press TIU. Tilburg.
9. Вебер, М. (2004). Протестантската етика и духът на капитализма.
Просвета. София.
10. Вебер, М. (2001). Генезис на западния рационализъм. ИК „Кри-
тика и хуманизъм, София.
11. Фотев, Г. (2009). Ценности срещу безпорядък. Изд. „Изток-За-
пад“, София.
12. Фотев, Г. (2010). (Съставител), Европейските ценности в днеш-

ното българско общество. УИ „Св. Климент Охридски“, София.
13. Фотев, Г. (2012). Сфери на ценностите. Издателство на НБУ, Со-
фия.
14. Фотев, Г. (2016). Човешката несигурност. Изд. „Изток-Запад“, Со-
фия.
15. Фотев, Г. (2019). (Съставител), Европейските ценности. Новата
констелация. Изд. НБУ, София.
Процесът на европейска интеграция
и последиците за външните отношения, политиката
за сигурност и ролята на ЕС в глобалния свят
Диана Петрова21
Исторически контекст
Развитието на Общата външна политика и политика на сигур-
ност (ОВППС) на Европейския съюз е исторически процес,
който се развива паралелно c този на европейската интеграция.
След десетилетия на военни действия и натрупания горчив опит
в резултат от тях европейските държави осъзнават нуждата от
стабилни международни отношения. В продължение на няколко
години усърдни опити за преодоляване на последствията от Вто-
рата световна война през 1950 г. френският министър на външ-
ните работи Робер Шуман огласява „Декларацията на Шуман“,
представляваща проект за единна „Европейска общност за въгли-
ща и стомана“ (ЕОВС)22, който цели да обедини производстве-
ния процес на стомана и въглища във всички страни участнички.
Месеци след обявяването на Декларацията френският министър-
председател Рене Плевен и Жан Моне предлагат да се създаде ев-
ропейска армия под единно командване. По-известно като плана
„Плевен“, това предложение поставя началото на „Европейската
отбранителна общност“ (ЕОО). Подписан на 27 май 1952 г. от
21
Диана Петрова е доктор по политическа философия. Работи в Института
по философия и социология към БАН.
22
Учредена през 1951 г. в Париж, Европейската общност за въглища и стома-
на (ЕОВС) включва: Италия, Западна Германия, Франция, Белгия, Люксем-
бург и Нидерландия. Именно тази коалиция полага основите за наднацио-
налното европейско обединение, познато днес като Европейски съюз.
Процесът на европейска интеграция и последиците... 75
шестте държави – членки23 на ЕОВС, договорът за ЕОО цели да

осигури политическа подкрепа и обща отбранителна система.
Не след дълго това споразумение, както и последвалият „План на
Фуше“24 претърпяват неуспех. След двете световни войни сред
европейските държави съществува все още несигурност и оче-
видно те не са готови да делегират правомощия, свързани с от-
браната и външната политика на едно ново наднационално обра-
зувание. Като основна причина за този провал се приема ролята
на САЩ като глобална сила и нежеланието от страна на отделни
европейски държави да решават проблемите на външната поли-
тика и сигурността без участието на САЩ и НАТО.
След неуспеха на тези инициативи в Европа все пак е възоб
новено политическото сътрудничество със създаването на Ев-
ропейска икономическа общност (ЕИО) и Европейската
общност за атомна енергия (Евратом), които се учредяват с
договори25, подписани в Рим през 1957 г.26
Няколко години по-късно политическото сътрудничество
отново се интензифицира и през 1959 г. на Съвета в Страсбург
шестима министри на външните работи организират тримесечни
консултации с основна цел да обсъждат международни проблеми
и политическите последици от дейността на Европейските общ-
ности. Съвет, ръководен от френския политик Кристиан Фуше,
изготвя два плана, но нито един от тях не е одобрен поради разли-
чия между най-голямата и най-малката държави членки. В крайна
сметка все пак се намира консенсус за провеждането на съвмест-
ните политически консултации, които обаче въпреки взетото ре-
шение не се провеждат чак до 1974 г., когато ръководителите за-
почват да се срещат редовно три пъти годишно“ (Leonard, 2010).
23
Шестте страни основателки са Белгия, Франция, Италия, Люксем-
бург, Нидерландия и Западна Германия.
24
Предложен от френският президент Шарл дьо Гол през 1962 г., „Планът
Фуше“, в резултат от кардинални промени на политическата сцена по оно-
ва време, бива прекратен и остава неизпълнен.
25
Съдържание на договора: може да бъде намерено на EUR-Lex-11957E-
EN-EUR-Lex (europa.eu).
26
Двете структури започват да функционират на 1 януари 1958 г.
За пореден път Франция предлага политическо сътрудни-

чество, а Съветът на Фуше се ангажира с изготвянето на проек-
тодоговор. В първият такъв, наречен „План Фуше I“, е заложено
създаването на съюз с единна външна политика и политика на
сигурността. Съгласно плана държавите участнички ще си съ-
трудничат и по политики, свързани с културата, науката, човеш-
ките права и свободи. В този смисъл след като Франция отново
прави опит да прокара предложение за политическо обединение
по въпроса с отбраната, в „Плана Фуше I“ и последвалия след
него коригиран „План Фуше II“ се забелязват редица противо-
речия. В опит да даде решение на някои от проблемите този план
е окончателно отхвърлен на парижката среща през април 1962.
Накратко, и повторният опит за политическо сътрудничество се
проваля. Проблемите продължават да се задълбочават, след като
Франция обявява оттеглянето си от НАТО, което налага пре-
местването на организацията от Париж в Брюксел.
През 1969 г. Жорж Помпиду поема поста президент на Фран-
ция след Шарл дьо Гол и в стремежа си да разшири Общност-
та поставя наново въпроса за политическото сътрудничество в
Европа. Френският президент предлага на останалите държави
членки да организират среща на върха в Хага за обсъждане на
бъдещите перспективи на Европейската икономическа общност.
Основната цел на срещата е да се създаде политически съюз с
обща външна политика. Основните решения, взети на тази сре-
ща, са: изграждане на икономически и паричен съюз; поставя-
не началото на нови преговори за присъединяване на Дания,
Ирландия, Норвегия и Обединеното кралство и разширяване
на Съюза чрез присъединяване на нови държави. По всичко
личи, че икономическото обединение е само основа за създава-
не на политически съюз, който трябва да има и упражнява своя
външна политика. „Ясно е, че докато непосредствените цели на
Общностите са икономически, техните дългосрочни цели са по-
литически“ (Lasok, 1991: 242). Така Срещата на върха в Хага
през 1969 г. е голямата стъпка, която държавите правят в търсе-
не на общо съгласие по въпросите за външната политика. След
консултации, проведени година по-късно с Европейския парла-
мент27, министрите на външните работи приемат с мнозинство

т.нар. доклад „Давиньон“28. Документът не само предвижда обща
външна политика на държавите членки, но и утвърждава, че за
да могат страните да се обединят в политически съюз, те трябва
да създадат подходящите инструменти. Независимо от широ-
ката си програма за политическо сътрудничество на практика
докладът „Давиньон“ регулира и установява външната политика
и дипломатическите отношения на шестте държави. Целта му е
да гарантира по-добро взаимно разбирателство по отношение
на важни международни политически проблеми, едновременно
като укрепва съгласието и солидарността на държавите членки.
За постигане на целите и подобряване на информираността са
създадени регулярни срещи два пъти годишно на министрите на
външните работи и по четири срещи на политическия комитет,
включващ членове на министерствата на външните работи. За
разлика от „Плана Фуше“, докладът „Давиньон“ е приет без про-
тиворечия, изразяване на несъгласие и поставя началото на съг-
27
Европейският парламент е законодателен орган с няколко делегирани
функции. Първата функция му позволява да одобрява или отхвърля всяко
законодателно предложение на Европейската комисия. Също така наблюдава
институциите на ЕС и последната функция е свързана с бюджета, която му
дава правомощие да одобрява или отхвърля бюджетите на ЕС. Относно
международните споразумения ЕП има право на вето. Що се отнася до
ОВППС и ОПСО, Европейският парламент има само консултативна роля.
Регламентирана с Договора за Европейския съюз, ОПСО е неразделна част
от външната политика на Съюза. Като резултат на геополитическа динамика
ОПСО през последните години претърпява поредица от промени. Първата
стратегическа рамка на политиката за сигурност и отбрана – „Глобална
стратегия на ЕС“, е приета през 2016 г. по предложение на заместник-
председателя/върховен представител Федерика Могерини. След поредица
от обсъждания относно бъдещето на европейската сигурност и отбрана,
няколко години по-късно, през 2021 г., се създава стратегическият компас.
С този документ се регламентира политиката за действие и общата визия на
ОПСО за следващите 5–10 години.
28
Докладът „Давиньон“, приет от министрите на външните работи през
октомври 1970 г. и впоследствие допълнен от други доклади, формира
основата на европейското политическо сътрудничество (ЕПС) до
влизането в сила на Единния европейски акт (ЕЕА).
ласуваност между външните министерства на държавите членки.

Така през 1974 г. на среща в Париж се създава Европейският
съвет29. В областта на сътрудничество във външната политика
през 1981 г. външните министри на Германия и Италия предла-
гат доклад за насърчаване на европейското политическо сътруд-
ничество. Две години по-късно Европейския съвет в Щутгарт
приема „Тържествената декларация за Европейския съюз“, в
която държавите изразяват желанието си за сформиране на Ев-
ропейски съюз. Претърпял поредица от промени и нововъведе-
ния, текстът предлага значим напредък в политическото сътруд-
ничество и предпоставка за създаване на Единния европейски
акт (ЕЕА)30. Въпреки че дългоочакваният Европейски съюз няма
да се появи преди Договора от Маастрихт, ЕЕА съдържа в себе
си носещата конструкция на Маастрихт.
Договорът от Маастрихт
Тъй като учредителните договори до този момент не съдържат
текстове, утвърждаващи демократична система на управление и
защитаващи правата на човека, тези промени намират място в
Договора от Маастрихт. В преамбюла страните членки показват
готовността си за общо гражданство, укрепване и сближаване на
икономиките в рамките на единна институционална рамка.
B Договора за ЕС са заложени целите на Съюза, според които
изключително важни са защитата интересите и правата на граж-
29
Европейският съвет е създаден по идея на френския президент Валери
Жискар д'Естен, за да регулира срещите на върха на държавните и
правителствените ръководители и да укрепи наднационалните по-
литики. Състои се от държавните и правителствените ръководители
на страните от ЕС, председателя на Съвета на ЕС и председателя на
Европейската комисия. Той не е законодателен орган, но в този съ-
вет се обсъждат въпроси и се водят преговори между правителствата
на държавите членки и се защитава националната външна политика.
При обсъждането на въпроси по външните работи участие взема и
върховният представител. Важно уточнение е, че при вземането на
решения ЕС се ръководи от принципа на единодушие. Решенията се
взимат единствено от държавите членки.
30
Договор за създаване на ЕС EUR-Lex-11986U/TXT-BG-EUR-Lex (europa.eu).
даните на държавите членки. Съгласно този договор Европей-

ският съюз се основава на три стълба: първият е Европейската
общност; вторият е Общата външна политика и политика на
сигурност (ОВППС) и последният е сътрудничество в област
та на правосъдието и вътрешния ред (ПВР). В чл. В е заложен
принципът за разпределяне на правомощията31. Съюзът трябва
да зачита националната идентичност на своите държави членки,
а начинът на управление трябва да се основава на демократични
принципи. Съгласно чл. F т.2 от Договора за създаване на ЕС ще
се зачитат основните права, регламентирани в Конвенцията за
защита правата на човека, и основните свободи (ЕКПЧ), съо-
бразени от конституционните традиции, валидни за всички дър-
жави участнички като общи принципи на правото на Общност-
та. Освен това Съюзът поема ангажимента „политиката в тази
област да допринася за общата цел за развитие и консолидиране
на демокрацията и върховенството на закона. Общността и дър-
жавите членки ще спазват ангажиментите и ще вземат предвид
целите, които са договорени в рамките на ООН и други компе-
тентни международни организации“.32
При вземането на решения Договорът от Маастрихт насърча-
ва законодателната дейност на ЕП чрез процедурата за съвмест-
но вземане на решения. Относно първия стълб за Общата външ-
на политика и политика на сигурност (ОВППС) в чл. J т.1 са
регламентирани целите на тази политика, включващи поддържа-
нето на мира и укрепването на международната сигурност съо-
бразно принципите на Хартата на Обединените нации, принци-
пите на Заключителния акт от Хелзинки и целите на Хартата от
Париж за нова Европа.33 Важно е да подчертая, че до влизането в
сила на Договора от Маастрихт през 1993 г., ЕС няма официална
външна политика, представляваща държавите членки (Bindi and
Angelescu, 2012: 268). Чрез Договора е създадена законодател-
ната рамка, основаваща се на трите стълба, както проф. Стефан
31
Пак там.
32
Пак там, Чл. 130 u.
33
Пак там, Чл. J 1.
Кьокелер34 пише: „първият е стълб основан на общи политики,

управлявани на наднационално ниво или така наречената Евро-
пейска общност; вторият стълб за първи път ще включва единна
официална външна политика и последният стълб ще регулира
правното сътрудничество между държавите. По отношение на
втория стълб целта на Обединението е да се създаде и провежда
обща външна политика и политика на сигурност чрез единоду-
шие, постигнато на междуправителствено ниво между държави-
те членки“ (Keukeleire and Delreux, 2014: 125–130). Установе-
ните с този договор цели на външната политика са да „защитава
общите ценности, интереси, независимостта и целостта на Съ-
юза“. Договорът от 1992 г.35 обединява държавите в разработване
на обща външна политика, давайки възможност ЕС да говори в
един глас от името на всички ( James, 2015). ОВППС не е един-
на, тъй като различните измерения на външната политика (ико-
номическа, политическа или правосъдна) са включени в първи и
втори стълб. Докато външната търговия и сътрудничество са в
обхвата на първия стълб, то управлението на границите е вклю-
чено в третия стълб (Bindi and Angelescu, 2012: 284). В резултат
от съмнения, породени от възможността за загуба на суверени-
тет, държавите не са склонни да се обединят и учредят органи на
управление и съответните механизми за една работеща и силна
ОВППС. По време на войната в Босна и Херцеговина и по ки-
пърския казус36 ЕС на успява да реагира адекватно, с което се за-
белязват слабостите на съюзната ОВППС. В тези две ситуации,
посочени като пример тук, очевидно Съюзът претърпява провал
на геополитическо равнище. След тази неуспешна изява на ЕС на
34
Проф. Стефан Кьокелер, специализирал в областта на външните полити-
ки и дипломацията, с богат професионален опит, е работил в кабинета на
белгийския министър на външните работи и в ЕП. Неговите изследвания
са свързани с външната политика на ЕС, и по-специално върху ОВППС,
структура на външната политика на ЕС и дипломацията на ЕС.
35
Тогава е подписан Договорът Маастрихт в Нидерландия, но влиза в сила
след повече от година, на 1 ноември 1993 г.
36
Създалото се напрежение заради статута на острова води до ескалация
между кипърските турци и кипърските гърци, довело до непризнаване на
другата страна като законни жители. Островът остава разделен до днес.
международната сцена се появява нуждата от кардинални про-

мени в общата външна политика. В резултат на това няколко го-
дини по-късно е направен нов опит с подписването през 1997 г.
на Договора от Амстердам и след това на Договора от Ница
през 2001 г. С направените промени ЕС се стреми да постигне
по-добра съгласуваност и повече институционална сила.
ОВППС: развитие и конституиране с Договорите

С влизането в сила през 1999 г. с Договора от Амстердам се
създава по-ефективен процес на вземане на решения, предвиж-
дащ конструктивно въздържане и гласуване с квалифицирано
мнозинство. Тогава Европейският съвет създава и длъжността
Върховен представител за ОВППС37, в чиито задължения се
включва ръководството на външната политика на ЕС и диплома-
ция с трети страни. През 2003 г. с Договора от Ница се въвеждат
по-нататъшни промени с цел рационализиране на процеса на
вземане на решения и се дава мандат на създадения с решение на
Съвета през януари 2001 г. Комитет по политика и сигурност
(КПС) за осъществяване на политически контрол и стратегиче-
ско ръководство на операциите за управление на кризи.
През 2003 г. са представени принципите и целите на Ев-
ропейския съвет, събрани в „Европейската стратегия за
сигурност“38. В този документ за първи път се очертават основ-
ните заплахи пред сигурността на ЕС и са вписани основните
стратегически цели. Като основни заплахи за Общността са по-
сочени потенциалните регионални конфликти, организираната
престъпност и тероризмът. Тази стратегия предлага координа-
37
Първият заемащ поста „Върховен представител на ОВППС“ е Юрген
Тръмпф – немски учен и дипломат. Върховният представител е едновре-
менно заместник-председател на Комисията и председател на Съвета по
външните работи на ЕС. Съгласно чл. 13А от Лисабонския договор той
ръководи ОВППС според указанията на Съвета, но има правомощия да
представя предложения пред Съвета. Също така представлява ЕС пред
трети страни само когато има единодушно решение на Съвета, координи-
ра срещите на министрите на външните работи и на отбраната.
38
Този документ е изготвен от наследилия поста от Юрген Тръмпф, новия
Върховен представител – Хавиер Солана.
ция при изпълнението на политиките за справяне с тези пробле-

ми чрез регламентирани параметри и демократично управление.
След настъпилите промени на глобалната сцена през
2015 г. Европейският съвет възлага на Върховния представител
на ЕС да доразвие стратегията за външната политика на Съюза
съобразно динамично променящата се обстановка. Към този
момент постът на ВП се заема от италианския политик Федери-
ка Могерини, която през 2016 г. изготвя „Глобална стратегия
за външната политика на ЕС“. Като идентифицира основните
заплахи, свързани с климатичните изменения, заплахата от теро-
ризъм и напрежение в регионите от Близкия изток, Стратеги-
ята на Могерини е насочена към сигурността и поддържане на
мира в Европа. Изпълнението се осъществява с помощта на ин-
тегрирани подходи към конфликтите, чрез които безопасността
на гражданите е основна цел39. През 2020 г. Европейската коми-
сия40 представя новата Стратегия на ЕС за сигурност41. Тази
нова инициатива е предвидена със срок 2025 г. и има за цел да
защитава и да насърчава начина на живот в ЕС. В стратегията
са изработени механизмите и инструментите за подобряване на
сигурността на Европа на основа на четири стълба: устойчива
във времето среда за сигурност; справяне с променящите се за-
плахи; защита на всички европейски граждани от организирана
престъпност и тероризъм и създаване на стабилна екосистема за
сигурност42. Впечатление прави, че тази нова стратегия се фоку-
сира изцяло върху европейското пространство и за първи път в
историята на ЕС Европейската комисия отговаря за изготвяне-
то на стратегиите за сигурност.
39
European Concil. Global Strategy for the Foreign Policy of the European
Union, 2016 PDF eugs_review_web_0.pdf (europa.eu)
40
ЕК се състои от 27 комисари, по един от всяка държава. Това е органът,
който отговаря за предлагането на законите, разпределянето на европей-
ските средства и представлява ЕС в международно отношение пред трети
държави.
41
IMMC.COM%282020%29605%20final.BUL.xhtml.1_BG_ACT_part1_
v2.docx (europa.eu).
42
Пак там, IMMC.COM%282020%29605%20final.BUL.xhtml.1_BG_ACT_
part1_v2.docx (europa.eu).
Последните промени по ОВППС са направени с Договора

от Лисабон43, с който напълно се премахват трите стълба от
Маастрихт. Друга последвала промяна е преименуването на Ев-
ропейската политика за сигурност и отбрана (ЕПСО) в Обща
политика за сигурност и отбрана (OПСО). Другата значима
промяна, въведена с този договор, е юридическият статут на Съ-
юза, който позволява независимост на ЕС пред трети страни.
Също така се учредява и Европейската служба за външна дей-
ност44 (ЕСВД), обединяваща и ръководеща дипломатическите
отношения на ЕС. Друга съществена промяна е включената кла-
уза за солидарност и предоставянето на външнополитическите
правомощия и бюджетен контрол на Европейския парламент.
В крайна сметка чрез поредицата договори между държави-
те Европейският съюз изгражда обща за всички държави
политическа система, включваща общо законодателство,
общи процедури и институции. Относно политиките за взе-
мане на решения, свързани с външната политика, ЕС упражнява
наднационална власт чрез принципа на квалифицирано мнозин-
ство при вземането на решения в тази област45.
Основните принципи, ръководещи европейската външна
политика, са описани в Договора за Европейския съюз46 (ДЕС)
от 1993 г., а разпоредбите относно външната дейност – в Дого-
вора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС). В по-
сочените договори европейската външна политика е разделена
както следва: дял V на раздел 2 от глава 2 с членове 21–46 от ДЕС
43
Договорът от Лисабон е подписан на 13 декември 2007 г., но влиза в сила
на 1 декември 2009 г.
44
Подпомага работата на Върховния представител и координира работа-
та на дипломатическите делегации на ЕС по света. Отговаря за сътруд-
ничество с трети държави и за консолидирането на мира и сигурността
чрез управлението на ОПСО. Главната цел е превръщането на външната
политика на ЕС в съгласуван и интегриран инструмент, укрепващ ЕС на
международната сцена.
45
Външна политика: цели, инструменти и постижения (europa.eu).
46
ДЕС е един от основните договори на ЕС, с който се поставя основата на
правната система, целите и функционирането на основните институции
на ЕС.
включва областите, обхващащи Общата политика за сигурност

и отбрана, а в раздел V от ДФЕС в чл. 205–222 попадат външно-
икономическите отношения, включващи: международна търго-
вия и договори, сътрудничество и развитие. Ръководните прин-
ципи, чрез които се ръководи външната политика, са изброени
в чл. 21 от ДЕС: Действията на Съюза на международната
сцена ще се основават на принципите, регламентирани при
неговото създаване: демокрация, върховенство на закона,
универсалност и неделимост на правата на човека и основ-
ните свободи, равенство и солидарност47. В следващия чл. 22
се уреждат процедурите, свързани с външната политика и роля-
та на Европейския съвет, отговарящ за стратегическите цели и
интересите на ЕС48. Същевременно с това се въвеждат и длъж-
ностите на: председател на Европейския съвет, председател на
Комисията и върховен представител на Съюза по въпросите на
външните работи и политиката на сигурност. В чл. 27 се регла-
ментира Европейска служба за външна дейност, чиято задача е
да подпомага работата на върховния представител49, в сътрудни-
чество с дипломатическите служби на държавите членки.
Трябва да отбележа, че ЕСВД официално започва своята дей-
ност на 1 януари 2011 г. Задълженията на върховния представи-
тел на ОВППС са регулирани в чл. 27 от Договора за Европей-
ския съюз50:
1. Върховният представител на Съюза по въпросите на външ-
ните работи и политиката на сигурност, който представля-
ва Съвета по външни работи, допринася с предложенията
си за разработването на общата външна политика и поли-
тика на сигурност и осигурява прилагането на решенията,
приети от Европейския съвет и Съвета.
2. Върховният представител представлява Съюза по въпро-
сите, отнасящи се до общата външна политика и политика
47
Консолидиран текст на Договора за ЕС C_2016202BG.01000101.xml
(europa.eu).
48
Пак там, C_2016202BG.01000101.xml (europa.eu).
49
Пак там, C_2016202BG.01000101.xml (europa.eu).
50
Пак там, C_2007306EN.01000101.xml (europa.eu).
на сигурност. Той води политическия диалог с трети стра-

ни от името на Съюза и изразява позицията на Съюза в
международните организации, както и на международни-
те конференции.
3. При изпълнението на функциите си върховният предста-
вител се подпомага от Европейска служба за външна дей-
ност. Тази служба работи в сътрудничество с дипломатиче-
ските служби на държавите-членки и включва длъжностни
лица от компетентните служби на генералния секретариат
на Съвета и на Комисията, както и командирован персонал
от националните дипломатически служби. Организацията
и функционирането на Европейската служба за външна
дейност се определят с решение на Съвета. Съветът дейст-
ва по предложение на върховния представител след кон-
султация с Европейския парламент и след одобрение от
Комисията.
С влизането в сила на договора от Лисабон през 2009 г. се въ-
ведоха кардинални промени в ОВППС. Договорът за създаване
на Европейската общност се реформира и преименува в Дого-
вор за функциониране на Европейския съюз и представлява
правната основа на ЕС, определяща принципите и целите на по-
литиката, на вътрешната и външната дейност на Съюза51. Така
ОВППС се регулира по силата на двата договора. С Декларация
1552 по член 27 от ДЕО на Междуправителствената конферен-
ция се решава, че след подписването на Договора от Лисабон
следва да се започне организацията по създаването на Европей-
ската служба за външна дейност. Други два важни документа от
Заключителния акт на конференцията са Декларации 13 и 14,
свързани с ОВППС, които гласят следното:
Декларация 1353: „Конференцията подчертава, че разпоред-
бите на Договора за Европейския съюз относно общата външна
политика и политика на сигурност, включително създаването на
51
EUR-Lex-4301854-BG-EUR-Lex (europa.eu).
52
C_2016202BG.01034301.xml (europa.eu). Излиза Декларация номер 13.
15-и номер.
53
Декларация 13 C_2016202BG.01034301.xml (europa.eu).
длъжността върховен представител на Съюза по въпросите на

външните работи и политиката на сигурност и създаването на
Служба за външна дейност, не засягат съществуващите понастоя-
щем отговорности на държавите членки при определянето и про-
веждането на тяхната външна политика, нито националното им
представителство в трети страни и в международни организации.
Конференцията също така припомня, че разпоредбите, кои-
то уреждат общата политика за сигурност и отбрана, не засягат
специфичния характер на политиката за сигурност и отбрана на
държавите членки. Подчертава се, че Европейският съюз и дър-
жавите членки ще останат обвързани от разпоредбите на Устава
на Обединените нации, и по-конкретно от основната отговор-
ност на Съвета за сигурност и неговите разпоредби за „поддър-
жане на международния мир и сигурност“.
Декларация 1454: „В допълнение към специалните прави-
ла и процедури, посочени в член 24, параграф 1 от Договора за
Европейския съюз, Конференцията подчертава, че разпоредби-
те относно общата външна политика и политика на сигурност,
включително по отношение на върховния представител на Съ-
юза по въпросите на външните работи и политиката на сигур-
ност и по отношение на Службата за външна дейност, няма да
засегнат съществуващата правна основа, отговорностите и обла-
стите на компетентност на всяка държава членка по отношение
на определянето и провеждането на нейната външна политика,
нейната национална дипломатическа служба, отношенията ѝ с
трети страни и участието ѝ в международни организации, вклю-
чително членството на държава членка в Съвета за сигурност на
ООН. Отбелязва се също така, че разпоредбите относно Общата
външна политика и политика по сигурност не предоставят нови
правомощия на Комисията да инициира решения, нито засилват
ролята на Европейския парламент. Конференцията също така
припомня, че разпоредбите, които уреждат общата европейска
политика за сигурност и отбрана, не засягат специфичния харак-
тер на политиката за сигурност и отбрана на държавите членки.“
54
Декларация 14 C_2016202BG.01034301.xml (europa.eu).
В доклад на Европейската комисията по конституционни

въпроси от 2009 г. относно ЕСВД се посочва, че Службата за
външна дейност представлява разширяване на правото на Общ-
ността в сферата на външните отношения на Съюза и обединя-
ване на дипломатическите мисии под единното ръководство на
върховния представител. Процесът по създаването на ЕСВД сам
по себе си е изключително сложен и изисква голяма координа-
ция. На 25 март 2010 г. върховният представител представя пред
Съвета на ЕС предложение, свързано с функционирането и ор-
ганизацията на службата. Според проекта тя е автономен орган,
който цели да изгради стабилно икономическо и политическо
влияние на ЕС в международен план. Чрез нея Съюзът трябва да
постигне по-добра съгласуваност в различните области на външ-
ната си дейност. Така няколко месеца по-късно, на 26 юли същата
година, с „Решение на Съвета“55 окончателно се създава ЕСВД.
Основната цел на ЕСВД е да бъде работещ инструмент, подпо-
магащ ръководството на върховния представител при ОВППС.
Една от най-важните задачи на европейската служба е да гаран-
тира съгласуваност на външните отношения. Трябва да поясня,
че Европейската комисия и ЕСВД се консултират по въпросите
на външната политика, с изключение на тези, свързани с ОПСО,
които са от компетентността на Съвета. За да изпълни своите
идеи като автономен орган, ЕСВД се разделя на две звена: цен-
трална администрация в Брюксел и множество делегации. Освен
генералните дирекции, централната администрация на ЕСВД
разполага с различни служби в различни направления: страте-
гическо планиране; правни служби; дипломация; вътрешни ин-
спекции и одит. Що се отнася до структурните звена в трети
страни, решение за откриването или закриването на дадена де-
легация се взема консенсусно от Върховния представител заед-
но със Съвета и Комисията. В правомощията на изпълнителния
орган на ЕСВД, Генералния секретар, се включва мониторингът
върху работата на всяка делегация чрез извършване на админи-
55
Решение на Съвета от 26 юли 2010 г. за определяне на организацията и
функционирането на Европейската служба за външна дейност (europa.eu).
стративни и финансови одити. С прилагането на Договора от

Лисабон делегациите запазват правомощията си и продължават
да функционират като „периферни структури“. Всяка делегация
на ЕС покрива нуждите на Европейския съвет, Съвета на ЕС, Ев-
ропейския парламент и Комисията, а ръководителят на всяка има
власт върху персонала и осигурява координация и контрол вър-
ху извършваните дейности, за което се отчита (отговаря) пред
върховния представител. Също така по силата на правомощията,
предоставени от различните договори, Комисията има правомо-
щие да дава указания на делегациите, които също се изпълняват
под отговорността на ръководителя на делегацията. За разлика
от централната администрация на ЕСВД, служителите във външ-
ната структура се назначават периодично към делегации.
Върховният представител трябва да гарантира, че съобразно
правилата и разпоредбите на Съвета на ЕС защитава своя персо-
нал, материалните и нематериалните активи. Системата за сигур-
ност на ЕСВД се подпомага от Комисията, Службата за сигурност
на генералния секретариат на Съвета и държавите членки. Що се
отнася до опазването и достъпа до информация и данни, се прила-
гат същите правила, както при останалите европейски институции.
Във взетото „Решение на Съвета от 26 юли 2010 г.“, с което се
определят функциите и дейността на ЕСВД, е включен списък
на всички служби на Генералния секретариат на Съвета и Коми-
сията, които преминават в ЕСВД. Целта на тази промяна е да се
избегне дублиране на функциите на различните отдели на ЕСВД
и техните бюджетни разходи. Така всяко заемане на длъжност-
на позиция и присъединяване към ЕСВД се осъществява под
ръководството на върховния представител. Всички трансфери
от бившата ГД „Външни отношения“, заедно с командирования
персонал, се прехвърлят към Службата за външна дейност.
Освен основното задължение на тази Служба да подпомага
работата на върховния представител, тя съдейства и подпомага
дейностите на всички агенции, органи и институции на Съюза
в областта на външната политика, с което се гарантира по-добра
съгласуваност на действията в тази област на Съюза. Разбира се,
това сътрудничество е двустранен процес, в който по-специално
ЕСВД ще подпомага работата на Генералния секретариат на Съ-

вета на ЕС, Европейския парламент, председателя на Европей-
ския съвет и председателя на Комисията. Всички въпроси свър-
зани с външната дейност на Съюза, с изключение на въпросите
по Общата политика за сигурност и отбрана (ОПСО), ЕСВД и
Комисията, се консултират взаимно, което означава, че когато Ко-
мисията зададе инструкции на дадена делегация, копие от същите
ще бъдат изпратени и до ЕСВД. Ежегодно върховният предста-
вител има задължението да докладва пред Съвета и Парламента
длъжностната заетост на постоянните служители на ЕС и дипло-
матическите служби на държавите членки. Освен това два пъти го-
дишно се провеждат дебати, свързани с напредъка в развитието на
външната политика, включително общата политика за сигурност
и отбрана. Парламентът продължава да играе роля в международ-
ните действия по силата на чл. 36 от ДЕС56: „Върховният предста-
вител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката
на сигурност ще се консултира редовно с Европейския парла-
мент относно основните аспекти и варианти на общата външна
политика и политика за сигурност и отбрана и ще го информи-
ра за развитието на тези политики.“ ЕП може да прави запитва-
ния и препоръки към Съвета на върховния представител. Oсвен
това ЕСВД работи в сътрудничество с Eвропейската служба за
борба с измамите (ОLAF)57. Службата има важен ангажимент за
сътрудничество с националните дипломатически звена. Основно
върховният представител координира външната дейност на ЕС и
изпълнява мисията си с помощта на по-долу изброените инстру-
менти: Европейския фонд за регионално развитие58; Инструмен-
та за сътрудничество в областта на ядрената безопасност59; Ин-
струмента за стабилност60; Инструмента за съседство и партньор-
56
C_2016202BG.01000101.xml (europa.eu).
57
Дейността на тази служба е свързана с разследване на измами и корупция.
Европейска служба за борба с измамите (europa.eu).
58
Европейски фонд за регионално развитие (ЕФРР) (europa.eu).
59
Инструмент за сътрудничество в областта на ядрената безопасност TA
(europa.eu).
60
Инструмент за стабилност PARLEMENT EUROPÉEN (europa.eu).
ство61 и Инструмента за сътрудничество с индустриализираните

страни62. При изпълнението на планираните дейности по избро-
ените инструменти върховният представител и ЕСВД работят в
колаборация със съответните служби на Комисията.
Относно програмния период ЕСВД изготвя решения на Ко-
мисията за програми на национално и регионално ниво, след кое-
то предложенията за решения, следвайки процедурите на Коми-
сията, се предлагат за гласуване. Иначе казано, съответните зве-
на на ЕСВД и Комисията, ръководени от комисаря по въпросите
за развитието, изготвят предложенията на Европейския фонд за
развитие и Инструмента за сътрудничество за развитие. Пред-
ложенията за Европейския инструмент за съседство и партньор-
ство се изготвят от ЕСВД и Комисията под егидата на комисаря,
отговарящ за Европейската политика за съседство. А Комисията
има водеща роля във всички тематични програми, с изключение
на Европейския инструмент за демокрация и правата на човека;
Инструмента за стабилност; Инструмента за сътрудничество в
областта на ядрената сигурност. Съответно комисарят, отгово-
рен по въпросите за развитие, оглавява службите на Комисията в
това отношение и съгласува с върховния представител и другите
комисари, когато е необходимо. В компетенциите на върховния
представител са: Инструментът за стабилност, Инструментът
за сътрудничество с индустриализираните страни; публичната
дипломация и бюджетът на ОПСО. Като заместник-председател
на Комисията ръководи финансовото изпълнение и с цел да се
улесни работата му, службата на Комисията, отговаряща за този
ресор, е разположена на едно и също място с ЕСВД.
Като действащ орган ЕСВД упражнява бюджетните си пра-
вомощия в съответствие с Финансовия регламент, приложим
към общия бюджет на ЕС. По отношение на бюджета върхов-
ният представител отговаря за назначаването на генералния ди-
61
Инструмент за съседство и партньорство P6_TA-PROV(2009)0000
(europa.eu).
62
Инструмент за сътрудничество с индустриализираните страни: Създа-
ване на финансов инструмент за сътрудничество с индустриализирани и
други страни и територии с висок доход ***I (europa.eu).
ректор, занимаващ се с бюджетната и вътрешната администра-

ция на ЕСВД. Той има ангажимента да сътрудничи с бюджетния
орган63 и Сметната палата. Като административна институция
тя разполага със свой собствен бюджет на Съюза, като процеду-
рата на управление е сходна на тази на Комисията.
ЕС като конкурентен участник на глобално ниво и необхо-

димостта от по-нататъшни промени
В заключение трябва да се отбележи, че тази служба работи в
интерес както на ЕС, така и на държавите членки. Създаването
на ЕСВД е първата стъпка на ЕС към една глобална и после-
дователна външна политика със собствена дипломатическа
служба. Отношенията на ЕС с държавите в съседство са основ-
ният фактор за стабилността и затова техните отношения се
регулират от специални политики. Oт голямо значение са и от-
ношенията със страните от т.нар. група БРИКС64. Политиките
към държавите в непосредствено съседство на ЕС, както и отно-
шенията с Русия, Китай, Индия и т.н., утвърждават Съюза като
конкурентен участник на глобално ниво. Друг важен партньор е
САЩ, към които ЕС провежда своята политика чрез постоянни
делегации.
Промените, представени по-горе в текста, които са отразени
в различните договори, са ключов фактор при анализирането
на външната политика на ЕС. За да се анализират пълноценно
външните отношения на ЕС, е много важно да се разбере как
функционира ЕС по отношение на институциите, отговарящи
за управлението на външната политика. Включваща множество
регламенти и процедури, външната политика се превръща
в многостепенно управление. Понастоящем европейската
външна политика се основава на ОВППС и Общата политика за
сигурност и отбрана (ОПСО)65. „Компетентността на Съюза в
63
Това са Европейският парламент и Съветът на Европа.
64
Тази абревиатура се използва за назоваване на нововъзникналите нацио-
нални икономики в началото на ХХI в.: Бразилия, Русия, Индия, Китай и
Южна Африка. БРИКС Уикипедия (wikipedia.org).
65
Обща политика за сигурност и отбрана (europa.eu).
областта на общата външна политика и политика на сигурност

обхваща всички области на външната политика, както и всички
въпроси, свързани със сигурността на Съюза, включително по-
степенното формиране на обща отбранителна политика, която
може да прерасне в обща отбрана.“66
За да поддържа водеща роля и за да отстоява и реализира
своята визия за устойчиво бъдеще, ЕС „следва да оформя своя-
та ОВППС въз основа на следните шест действия:
• защита на основания на правила международен ред, ос-
нован на принципите и ангажиментите, залегнали в Харта-
та на ООН, Заключителния акт от Хелзинки и Парижката
харта за нова Европа;
• поемане на водеща роля в укрепването на многостран-
ните партньорства по глобални приоритети, и по-спе-
циално партньорството с ООН, и в защитата и насърчава-
нето на демокрацията и правата на човека в световен ма-
щаб;
• подобряване на видимостта и на процеса на вземане на
решения в ЕС и пълноценно и по-ефективно използва-
не на инструментите на твърдата и на меката сила на
ЕС, включително чрез въвеждането на гласуване с ква-
лифицирано мнозинство при вземането на решения в об-
ластта на външната политика на ЕС;
• постигане на европейски суверенитет чрез последовател-
но взаимообвързване на външните дейности и вътреш-
ните политики на ЕС, съчетаване на способността да се
действа самостоятелно, ако е необходимо, с готовността да
се преследва стратегическа солидарност с единомислещи
партньори;
• по-нататъшно разработване на регионалните страте-
гии, включително дипломатическа и икономическа анга-
жираност и сътрудничество в областта на сигурността;
66
C_2016202BG.01000101.xml (europa.eu).
•
засилване на демократичния надзор, контрола и отчетност-
та и на парламентарното измерение на ОВППС на ЕС.“67
След настъпилите в последните години международни съ-
бития и в резултат от бързо променящата се геополитическа
обстановка годишната резолюция на Европейския парламент,
свързана с изпълнението на ОВППС, се фокусира върху раз-
работване на доктрина за сигурност и отбрана на ЕС, като
съществуващата ситуация се посочва като импулс за стратеги-
ческата автономност на Съюза.
• „Изправен пред нови и променящи се заплахи, произтича-
щи както от държавни, така и от недържавни участници в
един многополюсен свят, като тероризъм, възход на авто-
ритаризма, хибридни заплахи чрез хибридни средства за
водене на война като кибератаки, както и инструментали-
зиране на миграцията, дезинформация и външна намеса,
които размиха границите между войната и мира, увелича-
вайки заплахите за природните ресурси, енергийната си-
гурност и изменението на климата;
• повишена милитаризация в целия свят, с подновяване на
конкуренцията за надмощие в световен мащаб с нараства-
що военно измерение и нарастващо геополитическо напре-
жение, епоха на „немир“, характеризираща се с враждебна
конкуренция, намалени усилия за разоръжаване и между-
народни режими за контрол на оръжията, разпростране-
ние на оръжия за масово унищожение (ОМУ), включител-
но ядрени оръжия, и използване на химическо оръжие;
• все още нестабилно съседство както на изток, така и на юг.“68
67
Резолюция на Европейския парламент от 17 февруари 2022 г. относно
изпълнението на ОВППС: Приети текстове – Изпълнение на общата
външна политика и политика на сигурност – годишен доклад за 2021 г. –
Четвъртък, 17 февруари 2022 г. (europa.eu).
68
Резолюция на Европейския парламент от 17 февруари 2022 г. относно из-
пълнението на ОВППС: Приети текстове – Изпълнение на общата поли-
тика за сигурност и отбрана – годишен доклад за 2021 г. – Четвъртък, 17
февруари 2022 г. (europa.eu).
Според предложението за така наречения Стратегически

компас69 за автономност на ЕС Съюзът трябва да има устойчи-
ва вътрешна и външна политика, които да му осигурят стабил-
ност в съвременната непредвидима обстановка в отношенията
както със съседните държави, така и с по-отдалечените региони.
Именно настъпилите предизвикателства „ускориха съществува-
щите тенденции, засягащи най-важните аспекти на ОВППС на
ЕС и разкриват уязвимостта на Съюза към външните събития“70.
В Резолюцията се подчертава и необходимостта от институ-
ционални промени71, „установяването на полезни взаимо-
действия между всички налични активи на ЕС“72 и разрабо-
тване на интегрирани подходи и инструменти при вземане-
то на адекватни решения в областта на ОВППС.
Важна крачка за подобряване на политиките на ЕС са т.нар.
„Европейски граждански инициативи“73 като нова форма на
сътрудничество. В Резолюцията от 17 февруари 2022 г. се отбе-
лязва, че „текущата Конференция за бъдещето на Европа предос-
тавя подходяща рамка за формулирането на новаторски предло-
жения в това отношение и призовава същата да бъде по-амбици-
69
Стратегическият компас е политически проект за действие, приет през
2021 г., за бъдещето на европейската сигурност и отбрана през следващо-
то десетилетие.
70
Точка Б от Резолюцията на Европейския парламент от 17 февруари 2022 г.
относно изпълнението на ОВППС: Приети текстове – Изпълнение на
общата външна политика и политика на сигурност – годишен доклад за
2021 г. – Четвъртък, 17 февруари 2022 г. (europa.eu).
71
„След като бъде приет от Съвета, стратегическият компас следва да има зна-
чителна добавена стойност за ОВППС на ЕС и за общата политика за сигур-
ност и отбрана (ОПСО) и следва допълнително да задълбочи солидарност-
та между държавите членки; (...) стратегическият компас се основава на общ
анализ на заплахите и предизвикателствата, пред които са изправени ЕС и
неговите държави членки, набелязва настоящите и бъдещите пропуски“ –
Чл. 21 от Резолюция на Европейския парламент от 17 февруари 2022 г. от-
носно изпълнението на общата външна политика и политика на сигурност:
Приети текстове – Изпълнение на общата политика за сигурност и отбра-
на – годишен доклад за 2021 г. – Четвъртък, 17 февруари 2022 г. (europa.eu).
72
Пак там, т. 26.
73
Начало | Европейска гражданска инициатива (europa.eu).
озна по отношение на външното измерение на политиките на

ЕС“74. Имайки предвид „коментарите, получени до момента чрез
цифровата платформа на Конференцията за бъдещето на Европа,
широкото мнозинство от европейски граждани подкрепят една
по-силна роля на ЕС и общ европейски подход по въпросите
на външната политика и политиката на сигурност и желаят да
видят по-последователна и ефективна външна политика и по-
литика на сигурност на ЕС“75. Отчетеният завишен интерес и
активното гражданско участие са свидетелство за правилната на-
сока на политиките за поставянето на Европа в центъра на деба-
тите. Заключенията от Конференцията са важна заявка и „пътна
карта“ за едно по-справедливо и социално бъдеще на континента.
Неразделна част от ОВППС е „Общата политика за сигурност
и отбрана“ (ОПСО), чрез която Общността регулира своята по-
литика по отношение на сигурността и отбраната и защитава
гражданите си. От 2003 г. след първите интервенции в Западните
балкани ЕС е провел успешно 37 операции и мисии на три кон-
тинента. До месец март 2022 г. по линия на ОПСО са стартирали
седем военни и 11 граждански мисии, чието военно и цивилно
участие наброява около 4000 участници. Най-новите операции
и мисии са в подкрепа на сигурността в Централноафриканската
република (EUAM RCA), наложено е оръжейно ембарго на ООН
върху Либия (EUNAVFOR MED IRINI), допринасяйки за стаби-
лизирането на региона Кабо Делгадо (EUTM Mozambique). Ре-
шенията на ЕС за разполагане на мисии или операции обикнове-
но се вземат по искане на държавата партньор и/или въз основа
на резолюция на Съвета за сигурност на ООН76.
Във връзка с ОВППС през изминалите години Съюзът пред-
приема решаващи действия в отношенията с трети страни.
74
Точка 24 от Резолюцията на Европейския парламент от 17 февруари
2022 г. относно изпълнението на ОВППС: Приети текстове – Изпълне-
ние на общата външна политика и политика на сигурност – годишен до-
клад за 2021 г. – Четвъртък, 17 февруари 2022 г. (europa.eu).
75
Пак там.
76
Обща политика за сигурност и отбрана | Обща политика за сигурност и
отбрана (europa.eu).
Политическите отношения с Русия77 са силно засегнати в

резултат от конфликта в Украйна и незаконното анексиране на
Крим. Това довежда до прекратяване на някои от механизмите
за сътрудничество.
През последните години се наблюдава нестабилност и в
отношенията с Китай78. Целта на ЕС е да се изгради гъвкав
подход, позволяващ му да защитава интересите и ценностите
си. Тези действия и политики се регламентират от „Елементи за
нова стратегия на ЕС по отношение на Китай“79 и „Стратегиче-
ски перспективи между ЕС и Китай“. През декември 2020 г. двете
страни постигат споразумение. ЕС засилва ангажиментите си в
областта на външната политика и политиката за сигурност с Ки-
тай, насърчавайки дипломатическите отношения и международ-
ната сигурност. Освен това и Китай, и ЕС съвместно работят по
по-широк кръг икономически въпроси и насърчаване на инова-
циите.
Дългогодишното икономическо партньорство на ЕС със
САЩ80 е белязано с обща отговорност за насърчаване на общи
ценности като мира, свободата, демокрацията, подпомагане на
икономическо развитие, подкрепа и защита на правата на човека
по целия свят. Като най-важен двигател на световния икономи-
чески растеж и търговия, ЕС и САЩ заемат 42% от световния
брутен вътрешен продукт в търговията със стоки и услуги. Въ-
преки общите ценности ЕС и САЩ имат и различни позиции по
конкретни въпроси по отношение опазване на околната среда и
климата, отношенията с Китай и други държави.
77
Русия | Информационни фишове за Европейския съюз | Европейски пар-
ламент (europa.eu).
78
Източна Азия | Информационни фишове за Европейския съюз | Европей-
ски парламент (europa.eu).
79
Доклад относно стратегия ЕС – Китай ДОКЛАД относно нова стратегия
ЕС – Китай | A9–0252/2021 | Европейски парламент (europa.eu).
80
Трансатлантически отношения: САЩ и Канада | Информационни фишо-
ве за Европейския съюз | Европейски парламент (europa.eu).
След направения исторически преглед на правното и институ-
ционално конституиране на ЕС се потвърждава тезата, че утвър-
ждаването на Общата външна политика и политика на сигурност
(ОВППС) на Европейския съюз се развива паралелно с проце-
са на европейска интеграция. С други думи, въпреки че между-
народните отношения са основна тема на разговорите между
държавите учредителки и изглеждат важен приоритет още през
1957 г., развитието и утвърждаването на ОВППС е труден, раз-
виващ се с различна скорост през годините процес, който все
още не позволява на ЕС да говори с един глас по въпросите на
външната политика. Все пак не бива да се отрича, че през годи-
ните от първите договори до Лисабонския договор ЕС успява да
развие своите стратегии за външна политика и политиката за си-
гурност и отбрана, както и да укрепи в много отношения правно
и институционално външните си връзки. Именно след Договора
от Лисабон Съюзът изгражда развита международна диплома-
тическа мрежа, създават се редица специфични органи и се ут-
върждава институционална структура, несъществуваща преди.
Разчитаща на постоянната структура на Европейската служба за
външни отношения, ОВППС сега има за цел да хомогенизира
позициите на държавите членки, свързани с транснационалните
предизвикателства и потенциалните заплахи. Въпреки тези опи-
ти за укрепване на ОВППС и разработването на различни стра-
тегии по отношение на външната политика практиката показ-
ва нестабилност и уязвимост при решаването на казуси, което
възпрепятства провеждането на единна политика и говоренето
в един глас на всички държави – членки на ЕС, по международ-
ни въпроси. От друга страна, както става видно от опита на Ев-
ропейските граждански инициативи, самите европейци желаят
по-силна роля на ЕС и общ европейски подход по въпросите на
външната политика и политиката на сигурност. Именно граж-
даните на ЕС са тези, които изискват по-последователна и ефек-
тивна външна политика и политика на сигурност от страна на
ЕС. В условията на постоянно променяща се световна обстанов-
ка и на фона на агресията на Русия в Украйна очевидно е, че ЕС
се нуждае от разработването, но преди всичко от прилагането

на комплексен подход за решаването на целия спектър от нови
предизвикателства пред Съюза и неговите граждани.
1. Avgustin, J. (Ed.). (2020). The United Nations: Friend or Foe of Self-
Determination?, International Relations, Е-book: E-IR_The-UN-
Friend-or-Foe-of-Self-Determination.pdf (ethz.ch).
2. Bindi, F., y Angelescu, I. (2012) The Foreign Policy of the European
Union: Assessing Europe’s Role in the World. Brookings Institution
Press, 268.
3. Burgess, M. (2000). Federalism and European Union: The Building
of Europe 1950–2000. Routledge Federalism and European Union:
the Building of Europe, 1950–2000 (untag-smd.ac.id).
4. European External Action Service (EEAS) European External Action
Service – EEAS | European Union (europa.eu).
5. European Council, A Global Strategy for the European Union’s
Foreign And Security Policy EUGS_0.pdf (europa.eu).
6. European Parliament, Foreign policy: aims, instruments and
achievements Foreign policy: aims, instruments and achievements |
Fact Sheets on the European Union | European Parliament (europa.eu).
7. Guerrina, R. (2002). Europe: History, Ideas and Ideologies.
Routledge.
8. James, W. (2015). Common Foreign and Security Policy. Civitas:
Institute for the Study of Civil Society EX.3.CFSP_.pdf (civitas.org.
uk)
9. Keukeleire, S., Delreux, T. (2014). The Foreign Policy of the European
Union (2ª ed.). Red Globe Press., 125–130.
10. Lasok, D аnd Bridge, John. (1991). Law and Institutions of the
European Communities,Butterworths, London, 242.
11. Leonard, D.,(2010). Guide to the European Union. Wiley, 10–11.
12. Taylor and Francis Group (2004). Rome, Maastricht, Amsterdam
and Nice Treaties Comparative Texts, Routledge, 10–11.
13. Действащи договори на ЕС Действащи договори – EUR-Lex
(europa.eu).
14. Договорът от Лисабон C_2007306BG.01000101.xml (europa.eu).
15. Доклад относно стратегия ЕС – Китай ДОКЛАД относно нова
стратегия ЕС – Китай | A9–0252/2021 | Европейски парламент
(europa.eu).
16. Документи за заседанията на ЕС Документи за заседанията (днев-

ни редове, протоколи, заключения, гласувания, резултати): От
1999 г. досега – Consilium (europa.eu).
17. Европейска служба за борба с имамите OLAF Европейска служба
за борба с измамите (europa.eu).
18. Европейска комисия Европейска комисия (europa.eu).
19. Европейски съвет Европейски съвет – Consilium (europa.eu).
20. Европейският фонд за регионално развитие Европейски фонд за
регионално развитие (ЕФРР) (europa.eu).
21. Инструмент за стабилност PARLEMENT EUROPÉEN (europa.
eu).
22. Инструмент за съседство и партньорство P6_TA-PROV(2009)0000
(europa.eu).
23. Инструмент за сътрудничество в областта на ядрената безопас-
ност TA (europa.eu).
24. Инструмент за сътрудничество с индустриализираните страни
Създаване на финансов инструмент за сътрудничество с индустри-
ализирани и други страни и територии с висок доход ***I (europa.
eu).
25. Обща политика за сигурност и отбрана Обща политика за сигур-
ност и отбрана (europa.eu).
26. Приети текстове – Изпълнение на общата политика за сигурност
и отбрана – годишен доклад за 2021 г. – Четвъртък, 17 февруари
2022 г. (europa.eu).
27. Резолюция на Европейския парламент от 17 февруари 2022 г. от-
носно изпълнението на ОВППС: Приети текстове – Изпълнение
на общата външна политика и политика на сигурност – годишен
доклад за 2021 г. – Четвъртък, 17 февруари 2022 г. (europa.eu).
28. Съвет на Европейския съюз Council of the European Union (europa.eu).
29. Съвет на Европейския съюз. Европейска стратегия за сигурност
untitled (europa.eu).
Европейският съюз: исторически преглед,
европейски институции и разширяване
Информационен лист81
Към днешна дата, през 2023 г., Европейският съюз (ЕС) е

политическо и икономическо обединение на 27 европейски
държави. Исторически това обединение води началото си от
създаването на Европейската икономическа общност (ЕИО) в
годините след Втората световна война.
Целта на Европейската общност е да се стреми към по-тясно
икономическо сътрудничество на континента Европа, с жела-
нието да се предотврати повторението на ужаса и разрушенията
от две световни войни.
Въпреки че в началото се създава Европейската икономиче-
ска общност, сътрудничеството се развива и разширява през
следващите години, за да включва области като убежище, мигра-
ция, правосъдие, безопасност, енергия, околната среда и външ-
ната политика, превръщайки се в уникална наднационална поли-
тическа организация.
I. Правна основа и институционална рамка на ЕС

Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС) се създа-
ва с Договора от Париж, подписан на 18 април 1951 г., и влиза в
сила на 23 юли 1952 г. За първи път шест европейски държави –
Германия, Белгия, Франция, Италия, Люксембург и Нидерлан-
81
Този информационен лист е изготвен въз основа на публично достъпна
информация от официалните интернет страници на ЕС, ЕК, ЕП и остана-
лите европейски институции.
Европейският съюз: исторически преглед... 101
дия – се споразумяват да поемат по пътя на интеграцията. Този

договор дава възможност да се положат основите на Общността
чрез създаване на изпълнителен орган, известен като „Върховен
орган“, на Парламентарна асамблея, на Съвет на министрите, на
Съд и на Консултативен комитет. Сключен за ограничен срок от
50 години, в съответствие с член 97. Договорът за ЕОВС изтича
на 23 юли 2002 г.
Договор от Париж: основни цели
• свободно движение на продукти и свободен достъп до произ-
водствените мощности;
• постоянно наблюдение на пазара с цел избягване на негово-
то изкривяване, което би могло да доведе до въвеждането на
производствени квоти;
• спазване на правилата на конкуренцията и прозрачност на
цените;
• подкрепа за модернизирането и преустройството на сектора
на въглищата и стоманата.
Европейската общност за атомна енергия (ЕВРАТОМ) и

Европейската икономическа общност (ЕИО) се създават през
1957 г. с Договорите от Рим.
Договорите за създаване на Европейската икономическа
общност (ЕИО) и на Европейската общност за атомна енергия
(ЕОАЕ или „Евратом“), известни още като „Римските договори“,
са подписани на 25 март 1957 г. Договорите са ратифицирани от
националните парламенти и влизат в сила от 1 януари 1958 г. За
разлика от Договора за ЕОВС, Римските договори са сключени
„за неограничен срок“ (член 240 от Договора за ЕИО и член 208
от Договора за Евратом), което им придава почти конституцио-
нен характер.
Договорът за ЕИО залага ръководни принципи и определя
рамката на законодателните дейности на институциите на Общ-
ността. Те включват следните общи политики: обща селскосто-
панска политика (членове 38–43), транспортна политика (чле-
нове 74 и 75) и обща търговска политика (членове 110–113).
Общият пазар на Общността трябва да позволи свободно

движение на стоките и мобилност на производствените факто-
ри (свободно движение на работници и предприятия, свобода
на предоставяне на услуги и свободно движение на капитали).
Разпоредбите на Договора за създаване на Европейската

икономическа общност (Договор за ЕИО, Римски договор)
• премахване на митата между държавите членки;
• установяване на обща митническа тарифа по отношение на
трети държави;
• установяване на обща политика в областта на селското сто-
панство и транспорта;
• създаване на Европейски социален фонд;
• създаване на Европейска инвестиционна банка;
• развитие на по-тесни отношения между държавите членки.
Споразумението относно някои общи институции, подписа-

но и влязло в сила заедно с Римските договори, предвижда обща
Парламентарна асамблея и общ Съд. Срокът на действие на спо-
разумението изтича на 1 май 1999 г. Остава само да бъдат слети
изпълнителните органи и така Договорът за създаване на единен
Съвет и единна Комисия на Европейските общности от 8 април
1965 г., известен като „Договора за сливане“, завършва обединя-
ването на институциите.
Договорът за сливане от 1965 г. обединява Европейската
общност за въглища и стомана, ЕИО и Европейската общност
за атомна енергия в една институционална структура (Комисия,
Съвет на министрите, Европейски парламент, Европейски съд)
като заедно образуват Европейските общности. Този договор
влиза в сила през 1967 г., като с него се създава единен Съвет и
Комисия на Европейските общности и се въвежда принципът за
единен бюджет.
С решение на Съвета от 21 април 1970 г. финансовите внос-
ки от държавите членки се заменят със собствените общностни
ресурси и по този начин се създава системата от собствени фи-
нанси на Общността.
Постижения и неуспехи по време на първия етап

на Европейска интеграция
• Създава се общ пазар за преходен период от 12 години, разде-
лен на три етапа, с крайна дата 31 декември 1969 г.
• Постигане на митнически съюз, като преходният период на
увеличаване на квотите и постепенно премахване на вътреш-
ните митници приключва предсрочно, още на 1 юли 1968 г.
• Въпреки това в края на преходния период все още са налице
сериозни пречки пред свободното движение.
• Приемане на обща външна тарифа за търговия със страни из-
вън ЕИО.
• „Зелена Европа“ е друг голям проект на европейската инте-
грация. През 1962 г. са приети първите разпоредби за общата
селскостопанска политика (ОСП) и е създаден Европейски-
ят фонд за ориентиране и гарантиране на земеделието.
• Подобряване на бюджетната дисциплина и реформиране на
Общата селскостопанска политика.
• Два неуспешни опита за постигане на политически съюз.
• Докладът „Давиньон“, приет от министрите на външните ра-
боти през октомври 1970 г. и впоследствие допълнен от дру-
ги доклади, формира основата на Европейско политическо
сътрудничество до влизането в сила на Единния европейски
акт (ЕЕА).
• Единният европейски акт (ЕЕА) от 1986 г., който поставя
цялата територия на вътрешен пазар при правилото на ква-
лифицираното мнозинство на гласуване, като по този начин
създава условия за по-ефективно функциониране. След края
на Студената война и обединението на Германия Европей-
ският съюз е създаден през 1992 г. с Договора от Маастрихт.
Създаване на ЕС: Договор от Маастрихт (1992)

Договорът за Европейския съюз поставя началото на ка-
чествено нова общност на европейски държави, която обхваща
не само икономическата дейност, но и тясно сътрудничество в
политическата сфера – външните работи, отбраната, правосъди-
ето, сигурността, както и в областта на културата и образование-
то. Въвежда се гражданство на Съюза.
В документа е залегнала идеята за постепенно премахване на
вътрешните граници и създаване на общо европейско простран-
ство, в което да се осигурява свободно движение и пребиваване
на хора.
Договорът за Европейския съюз, подписан в Маастрихт на 7
февруари 1992 г., влиза в сила на 1 ноември 1993 г. С учредява-
нето на Европейския съюз Договорът от Маастрихт отбелязва
нов етап в процеса на създаване на „все по-тесен съюз между на-
родите на Европа“.
Единна институционална рамка на ЕС
Единната институционална рамка на ЕС се състои от Съвета,
Европейския парламент, Европейската комисия, Съда на Евро-
пейските общности и Сметната палата, които упражняват пра-
вомощията си в съответствие с разпоредбите на Договорите в
качеството си на единствените в тесен смисъл „институции“ на
Съюза по това време. Договорът създава Икономически и со-
циален комитет и Комитет на регионите, които да упражняват
консултативни функции. В съответствие с предвидените в дого-
вора процедури се създават Европейска система на централните
банки и Европейска централна банка освен вече съществуващи-
те финансови институции – Европейската инвестиционна банка
и Европейския инвестиционен фонд.
Правомощия на Съюза, разпределени

в три големи групи, наричани „стълбове“
В Първи стълб е предвидено мисията на Общността да гаран-
тира: добро функциониране на единния пазар; хармонично, ба-
лансирано и устойчиво развитие на икономическите дейности;
високо равнище на заетост и социална закрила и равнопоста-

веност между мъжете и жените; създаване на единна иконо-
мическа политика и единна валута.
Вторият стълб се формира от общата външна политика и
политика на сигурност. Държавите членки следва да подкре-
пят тази политика активно и безрезервно, в дух на лоялност
и взаимна солидарност. Нейните цели са свързани със защита
на общите ценности, основните интереси, независимостта и
целостта на Съюза в съответствие с принципите, залегнали в
Хартата на Организацията на обединените нации; укрепване
на сигурността на Съюза във всички аспекти; насърчаване на
международното сътрудничество; развитие и укрепване на
демокрацията и принципите на правовата държава, както и
на зачитането на правата на човека и на основните свободи.
Третият „стълб“ е сътрудничеството в областта на право-
съдието и вътрешните работи.
Европейската парична система (ЕПС)

и напредък на интеграцията във финансовата сфера
За да се разреши проблемът с паричната нестабилност и
нейното неблагоприятно влияние и за да се ускори сближа-
ването между държавите членки, по време на Европейските
съвети в Бремен и Брюксел през 1978 г. се създава Европей-
ската парична система (ЕПС). Създадена на доброволни и
диференцирани начала (Обединеното кралство взема реше-
ние да не участва във валутния механизъм), Европейската па-
рична система разчита на обща парична единица – европей-
ската парична единица (евро).
Договорите от Амстердам (1997) и Ница (2001) изменят

Договора от Маастрихт с цел институциите на ЕС да работят
по-ефективно, особено в навечерието на разширяването на из-
ток, включващо много държави от Централна и Източна Европа.
Договорите опростяват процеса на вземане на решения в рам-
ките на ЕС чрез замяна на принципа на единодушие с квалифи-
цирано мнозинство в много области на политиката.
Договорът от Амстердам
Подписан в Амстердам на 2 октомври 1997 г., влиза в сила на

1 май 1999 г.
• Цели реформиране на институциите на ЕС във връзка с при-

съединяването на бъдещи страни членки.
• Определя максималния брой на членовете на Европейския
парламент на 700 (член 189).
• Приемане на уеднаквена процедура за избор на членовете на
Европейския парламент (ЕП) и въвежда правно основание,
позволяващо приемането на общ статут на членовете на ЕП.
• Разширяват се правомощията на Европейския парламент,
увеличават се надзорните му функции и се разширява прило-
жението на процедурата по съвместно вземане на решения.
Парламентът получава правото да поправя или отхвърля за-
конодателни предложения в над 20 области за съвместно
вземане на решения. Ефектът от това разширяване на право-
мощията е, че институцията получава възможност да оказва
влияние върху 80% от решенията на Съвета.
• Процедурата за съвместно вземане на решения се разширява
и обхваща 15 юридически области, вече съществуващи в До-
говора за ЕО.
• С изключение единствено на селскостопанската политика и
на политиката в областта на конкуренцията, към всички обла-
сти, за които Съветът разполага с правомощия за вземане на
решения с квалифицирано мнозинство, се прилага процеду-
рата за съвместно вземане на решения. В рамките на опросте-
на процедура за съвместно вземане на решения (член 251),
Европейският парламент и Съветът на практика стават рав-
ностойни съзаконодатели.
• Договорът от Амстердам значително разширява приложното
поле на процедурата за съвместно вземане на решения, дава-
ща право на вето на Европейския парламент. След него Евро-
пейският парламент е близо до това да бъде поставен на едно
и също равнище със Съвета на министрите.
• Развиват се допълнително инструментите на външната по-

литика и на общата сигурност, по-конкретно чрез създава-
не на нов инструмент – общата стратегия, на нов пост –
„Генерален секретар на Съвета, отговарящ за ОВППС“ и
на нова структура – „Отдел за планиране на политиката и
ранно предупреждение“.
• Генералният секретар на Съвета ще представлява ЕС пред
външния свят в качеството на Върховен представител на
ЕС по Обща външна политика и политика за сигурност.
(ОВППС). Гласуването с квалифицирано мнозинство ще
се използва за прокарване на външнополитически мерки, но
всяка държава запазва правото си да наложи вето, ако смята,
че са засегнати нейните жизнени национални интереси.
• Освен че се въвежда гласуване за одобрение на състава на
Европейската комисия като цяло, ЕП също така започва да
провежда гласуване за одобрение на кандидата за предсе-
дател на бъдещата Комисия (член 214).
Договорът от Ница внася необходимата регулация на тро-
мавите европейски механизми, както и гъвкавост в процеса на
вземане на решения, необходими за безпроблемното бъдещо
разширяване на ЕС към страните от Централна и Източна Ев-
ропа. Документът съдържа и клаузи за справяне с финансовите
последици от разпадането на Европейската общност за въглища
и стомана (ЕОСВ), произтичащи от изтичането на Парижкия
договор от 1951.
Промени в Договора от Ница
• Предвижда увеличаване броя на местата в Европейския пар-

ламент на 732.
• Отчасти разрешава въпроса за намаляване броя на еврокоми-
сарите след разширяването на ЕС.
• Договорът постановява създаването на спомагателни съди-
лища под юрисдикцията на Европейския съд и Първоинстан-
ционния съд, за да се занимават с определени области на пра-
вото като патентното право например.
• Въвеждат се нови, неприлагани дотогава, правила за по-

тясно и засилено сътрудничество.
• Въвежда се номинация на председателя на ЕК и на коми-
сарите, премахване на дискриминацията, разпореждания
за политическите партии на ниво ЕС, избиране на вър-
ховния представител на Общата външна политика и по-
литика на сигурност и т.н.
• Договорът от Ница предоставя на председателя на Ко-
мисията правомощия да разпределя отговорностите на
членовете на Комисията и да ги преразпределя в хода на
мандата, също както и да избира заместник-председате-
лите и да определя броя им.
• Увеличават се законодателните правомощия на Парла-
мента. Подобно на Договора от Амстердам, Договорът
от Ница съдържа общи разпоредби, които се прилагат
към всички области на засилено сътрудничество, както и
разпоредби, специфични за съответния стълб.
• В областта на общата външна политика и политиката за
сигурност се разширява ролята на Комитета за полити-
ка и сигурност (COPS) върху политическия контрол и
стратегическото управление на евентуалните операции
за овладяване на кризи.
С този Договор се разширява гласуването с квалифицира-

но мнозинство в 30 нови области. При определяне на квали-
фицирано мнозинство се въвежда нова система за претегляне на
гласовете. Въпреки че броят на гласовете е увеличен за всички
държави членки, делът на тези с най-голям брой на населението
е намален: при присъединяването на 10-те нови държави членки
през 2004 г. размерът му е понижен от 55% на 45% от гласовете,
и още веднъж на 44,5% на 1 януари 2007 г. Поради тази причи-
на е въведена демографската „предпазна мрежа“: всяка държава
членка може да изиска да се извърши проверка на това дали ква-
лифицираното мнозинство представлява най-малко 62% от об-
щия брой на населението на Съюза. Ако се окаже, че това усло
вие не е изпълнено, решението не се приема.
Договорът от Лисабон (2009)

Договорът от Лисабон като изменение на Договора за Евро-
пейския съюз и на Договора за създаване на Европейската общ-
ност влиза в сила на 1 декември 2009 г. Документът формулира
три основни принципа на функциониране на Съюза – демокра-
тично равенство, представителна демокрация и демокрация на
участието. Демокрацията на участието приема новата форма на
гражданска инициатива.
Законодателните правомощия на Парламента са увеличени
чрез така наречената „обикновената законодателна процедура“,
която заменя предишната процедура на съвместно вземане на
решение. Тази процедура се прилага за повече от 40 нови облас
ти на политиката, с което общият им брой достига 73. Процеду-
рата на даване на съгласие се запазва като процедура на „одобре-
ние“, а процедурата на консултация остава непроменена. Новата
бюджетна процедура създава пълна равнопоставеност между
Парламента и Съвета по отношение на одобряването на годиш-
ния бюджет и многогодишната финансова рамка.
Парламентът избира председателя на Комисията с мнозин-
ство от своите членове по предложение на Европейския съвет,
който е длъжен да номинира кандидат с квалифицирано мнозин-
ство, като отчита резултатите от европейските избори.
Максималният брой членове на ЕП е определен на 751. Мак-
сималният брой места за една държава членка се намалява на 96,
а минималният се увеличава на шест. На 7 февруари 2018 г. пар-
ламентът гласува за намаляване на броя на своите места от 751
на 705 след излизането на Обединеното кралство от ЕС и за пре-
разпределяне на някои от освободилите се в резултат от Брекзит
места към държавите членки, които са по-слабо представени.
Договорът от Лисабон води началото си от конституционен
проект от края на 2001 г. (Декларация на Европейския съвет за
бъдещето на Европейския съюз, или Декларация от Лакен), по
който се постига напредък през 2002 г. и 2003 г. в рамките на Ев-
ропейския конвент, изготвил Договора за създаване на Консти-
туция за Европа (Конституционния договор).
С Договора от Лисабон не се отменят предишните догово-
ри. Той изменя договорите, които формират конституционната
основа на ЕС, като те биват преименувани на Договор за Ев-

ропейския съюз (ДЕС) и Договора за функционирането на
Европейския съюз (ДФЕС). Понятието „Общност“ навсякъде
в текстовете се заменя с понятието „Съюз“. Договорът от Лиса-
бон не установява символи на Съюза като знаме и химн, които са
характерни за националната държава.
Договорът от Лисабон премахна съществуващия модел на
три стълба на политиката. С Договора от Лисабон завършва
включването в първия стълб на оставащите по третия стълб ас-
пекти от пространството на свобода, сигурност и правосъдие
(ПССП), а именно полицейското сътрудничество и съдебното
сътрудничество по наказателноправни въпроси.
Договорът от Лисабон създава поста на постоянен Предсе-
дател на Европейския съвет. Президентът председателства сре-
щите на върха на ЕС, които се провеждат поне четири пъти в
годината. В областта на Общата външна политика и Политиката
за сигурност Върховният представител на Съюза по външни
работи и политика на сигурност, съвместно с председателя на
Европейския съвет представляват Външната политика на ЕС.
Документът за първи път изяснява правомощията на Съюза. В
него се разграничават три типа компетентност: изключителна
компетентност, при която единствено Съюзът може да въвеж-
да законодателство на ЕС, а държавите членки само да прилагат;
споделена компетентност, при която държавите членки могат
да въвеждат законодателство и да приемат правно обвързващи ак-
тове, ако Съюзът не е приел такива; и подпомагаща компетент-
ност, при която ЕС приема мерки за подкрепа или в допълнение
на политиките на държавите членки. Сфери на компетентност на
Съюза вече могат да бъдат прехвърляни обратно на държавите
членки при евентуално преразглеждане на Договора.
Този договор предвижда истинска правосубектност на ЕС.
Следователно Съюзът може да подписва международни догово-
ри в областите от негова компетентност, както и да се присъеди-
нява към международни организации. Държавите членки имат
право да подписват само международни споразумения, които са
съвместими с правото на ЕС.
Договорът за пръв път предвижда официална процедура,

която да бъде следвана от държави членки, които желаят да се
оттеглят от Европейския съюз в съответствие със своите кон-
ституционни изисквания, а именно член 50 от Договора за Ев-
ропейския съюз (ДЕС).
II. Основни институции на ЕС
Председателство на ЕС
Съветът на Европейския съюз е „гласът“ на националните
правителства в Съюза. Той приема законите на ЕС и координира
политиките му.
Съветът няма постоянен състав: в него участват министри
от всяка държава от ЕС в зависимост от областта на политика-
та, която се обсъжда. Този орган заседава в 10 конфигурации,
като всяка от тях отговаря на съответната област от политиката,
която се обсъжда. В зависимост от конфигурацията всяка стра-
на изпраща министър, който отговаря за съответната област на
политиката.
Единствено Съветът на министрите на външните работи има
постоянен председател – върховният представител за общата
външна политика и политиката на сигурност на ЕС. Всички ос-
танали заседания на Съвета се председателстват от съответния
министър в държавата, поела председателството на ротационен
принцип.
В Съвета министрите от всички страни членки обсъждат, из-
менят и приемат закони и координират политики. Министрите
имат правомощия да ангажират своите правителства с действия-
та, за които е постигната договореност на срещите.
Цялостната последователност се гарантира от Съвета по
общи въпроси, който се подпомага от Комитета на постоянните
представители. Той се състои от постоянните представители на
страните членки, които на практика са посланици на страните
си в Съюза.
Важно е да знаем...
• Обсъжданията и гласуванията на Съвета са публични.
• За приемането на решения обикновено се изисква квали-
фицирано мнозинство, като държавите от мнозинството
трябва да представляват поне 65% от общото население на
Европейския съюз. За отхвърляне на решение са нужни поне
4 държави (представляващи най-малко 35% от общото насе-
ление на ЕС).
• Изключение от това правило се прави за решения по чувстви-
телни теми като тези в областта на външната политика и да-
нъчното облагане. Те изискват консенсус, т.е. всички страни
да гласуват „за“.
• С обикновено мнозинство се приемат процедурни и админи-
стративни решения.
Всяка страна от ЕС председателства Съвета на ротацио-

нен принцип в продължение на 6 месеца. През този шестме-
сечен период председателството ръководи заседания на всякак-
во равнище в Съвета, като така се гарантира непрекъснатост
на работата. Съгласно Договора от Лисабон (2009) държавите
членки, които изпълняват председателството, работят в тясно
сътрудничество в групи от по 3 държави членки, наречени
„тройки". Тройката определя дългосрочни цели и изготвя общ
план, в който се набелязват темите и основните въпроси, които
ще бъдат разгледани от Съвета в 18-месечния период. Въз осно-
ва на тази програма всяка от трите държави изготвя собствена
подробна 6-месечна програма.
Европейски съвет
Европейският съвет е най-висшето политическо ръковод-
ство, което се състои от държавните или правителствените ръ-
ководители на държавите членки, председателя на Европейската
комисия, както и председателя на Съвета. Той определя общите
политически приоритети на ЕС и взема решение за външнопо-
литическите позиции на ЕС. Европейският съвет има постоянен
председател съгласно Договора от Лисабон, чиято задача е да
осигури непрекъснатост на работата на Съвета, който заседава

най-малко четири пъти годишно.
Договорът от Лисабон признава формално Европейския съ-
вет като институция на ЕС, чиято роля е да дава на Съюза „не-
обходимия тласък за неговото развитие“ и да определя неговите
„общи политически насоки и приоритети“. Европейският съвет
не изпълнява законодателни функции. Предишната система на
шестмесечна ротация се заменя с дългосрочно председателство.
Председателят се избира с квалифицирано мнозинство от Евро-
пейския съвет за срок от 30 месеца, като неговият мандат може
да бъде подновен. Тази система следва да подобри приемстве-
ността и последователността в работата на Европейския съвет.
Председателят също така представлява Съюза във външните
отношения, без с това да се засягат задълженията на върховния
представител на Съюза по въпросите на външните работи и по-
литиката на сигурност.
• Ролята на Европейския съвет: постигане на съгласие за взема-
не на важни решения за бъдещето на ЕС
• Член 15, параграф 1 на Лисабонския договор гласи, че Евро-
пейският съвет „дава на Съюза необходимия тласък за негово-
то развитие и определя неговите общи политически насоки и
приоритети. Той не изпълнява законодателни функции“. Тази
широка дефиниция оставя поле за маневриране на Европей-
ския съвет. Тя дава възможност на Европейския съвет да из-
пълнява това, което прави от самото начало: постигане на
съгласие за вземане на важни решения за бъдещето на ЕС,
включително промени в договора (чл. 48 от ДЕС) и услови-
ята за допускане на държавите, желаещи да се присъединят
към ЕС (член 49 от ДЕС); водене на преговори по пакети-
те от многогодишната финансова рамка (МФР); излагане на
политически позиции по ключови политики; поставяне на
задачи на Съвета и други институции, коментар на големи
политически процеси извън ЕС; реагиране при кризисни
ситуации и определяне на рамките за справяне с тях. Лиса-
бонският договор потвърждава общото правило за консен-

сус в член 15, параграф 4, освен в някои изключения, всички
от които в институционалната сфера, където Европейският
съвет има правомощия за вземане на решения и гласуване с
квалифицирано мнозинство.
Европейска комисия
Европейската комисия отговаря за ежедневното управление
на ЕС. Тя единствена има право да предложи официално ново
законодателство на ЕС, но Европейският парламент и Съветът
на министрите са тези, които го приемат съвместно.
Европейската комисия управлява общите политики на ЕС,
например в областите на селското стопанство и регионалната
политика. Тя също така наблюдава спазването от страна на дър-
жавите членки на правото на ЕС и изпълнението на бюджета.
Председателят на Европейската комисия се избира от пра-
вителствата на държавите членки, докато другите комисари се
определят от техните съответни национални правителства и
потвърдени след консултации с председателя на Европейската
комисия. Европейският парламент одобрява избора на комиса-
рите на ЕК и председателя като колегиум.
Заместник-председател на Комисията/върховен предста-

вител на Съюза по въпросите на външните работи и поли-
тиката на сигурност
Заместник-председателят/върховен представител се опре-
деля с квалифицирано мнозинство от Европейския съвет със
съгласието на председателя на Комисията и отговаря за обща-
та външна политика и политика на сигурност на ЕС, като има
право да внася предложения. Освен че председателства Съвета
по външни работи, той изпълнява и длъжността на заместник-
председател на Комисията. Заместник-председателят/върховен
представител се подпомага от Европейската служба за външна
дейност, която включва персонал на Съвета, Комисията и на-
ционалните дипломатически служби.
Съд на Европейския съюз

Съдът на Европейския съюз е базиран в Люксембург и е най-
висшият съдебен орган на ЕС. Той е отговорен, че законодател-
ството и договорите на ЕС се тълкуват и прилагат еднакво. Съ
дът на ЕС се състои основно от Съда (27 съдии и 11 генерални
адвокати) и Съда на първа инстанция (27 съдии). Съдиите и
генералните адвокати се назначават от правителствата на дър-
жавите членки за шестгодишен мандат. С изключение на общата
външна политика и политика за сигурност (ОВППС), всички
дейности на Съюза вече са от компетентността на Съда. Достъ-
път до Съда за отделни граждани е улеснен.
Европейски парламент (ЕП)

От 1979 г. гражданите на страните – членки на ЕС, имат пря-
ко избрани свои представители в Европейския парламент с пет-
годишен мандат. Това е професионален парламент с общо 705
избрани членове в 27-те – страни членки на ЕС. Месечните засе-
дания на парламента се провеждат както следва: една седмица в
Страсбург и три седмици в Брюксел. Разположението на местата
в залата е базирано по партийна принадлежност, а не по нацио-
налност. Парламентът обсъжда вземането на решения със Съве-
та на министрите по отношение на създаването на ново законо-
дателство на ЕС и приемането на общ бюджет.
Европейска сметна палата

Европейската сметна палата е със седалище в Люксембург и
отговаря за одита на приходите и разходите на институциите на
ЕС. Тя проверява за доброто финансово управление и подпома-
га Съвета на министрите и Европейския парламент по отноше-
ние на бюджетни и счетоводни въпроси.
Европейска централна банка (ЕЦБ)

Съгласно договора от Амстердам (1998) ЕЦБ е базирана във
Франкфурт, най-големия финансов център в еврозоната. Тя от-
говаря за паричната политика на икономическия и валутен съюз
на еврозоната. Целта на политиката на ЕЦБ е да поддържа цено-
вата стабилност в рамките на еврозоната, да подпомага иконо-

мическия растеж и по този начин да допринася за осигуряване
на работни места. ЕЦБ се управлява от изпълнителен съвет, със-
тоящ се от шестима членове, които се избират за срок от осем
години. Членовете не могат да бъдат преизбирани. Изпълнител-
ният съвет е поддържан от Управителен съвет и Генерален съвет.
Европейската централна банка е една от седемте институ-
ции на Европейския съюз, описана в Договора на Европейския
съюз. Европейската централна банка е централната банка за
20-те страни – членки на еврозоната. Капиталът на банката се
притежава от централните банки на 27-те държави – членки на
Европейския съюз. Съгласно Договора за функционирането на
Европейския съюз, Европейската централна банка (ЕЦБ) и на-
ционалните централни банки (НЦБ) на всички държави – член-
ки на ЕС, независимо дали те са приели еврото или не, образуват
Европейската система на централните банки (ЕСЦБ). С присъе-
диняването на България към ЕС от 1 януари 2007 г. Българската
народна банка е част от ЕСЦБ. ЕЦБ и националните централни
банки на държавите членки, чиято парична единица е еврото, за-
едно съставляват Еврозоната. ЕЦБ е център на Еврозоната и на
ЕСЦБ. ЕСЦБ и Еврозоната ще съществуват паралелно, докато
има държави – членки на ЕС, които не са приели еврото за своя
валута.
Основната цел на Еврозоната е да поддържа ценова стабил-
ност, запазвайки стойността на еврото. Чрез поддържането на
ниски, стабилни и предвидими нива на инфлацията се цели да се
подпомогнат гражданите и бизнесът в планирането на спестя-
ванията и разходите им. Целта е утре хората да могат да купят с
парите си толкова, колкото и днес. Чрез своя Управителен съвет
ЕЦБ определя паричната политика за цялата еврозона – единен
паричен орган с единна парична политика и основна цел под-
държане на ценова стабилност. ЕЦБ допринася за сигурността
и стабилността на европейската банкова система, разработва
и емитира евробанкноти, управлява и поддържа нормалното
функциониране на платежните системи, способства за запазва-
не на финансовата стабилност.
Какво е еврозона?
Еврозоната е обединение на онези държави – членки на Евро-
пейския съюз (ЕС), които са въвели еврото като своя национал-
на валута. Общата валута, единната парична политика, целяща
ценова стабилност, и координацията на икономическите и фи-
скалните политики са ключовите характеристики на Икономи-
ческия и паричен съюз (ИПС). Всички новоприсъединили се
държави – членки на ЕС, участват в ИПС с дерогация по отно-
шение на общата валута и единната парична политика до момен-
та на тяхното присъединяване към еврозоната (с изключение на
Дания), с което те стават пълноправни участници и в Икономи-
ческия и паричен съюз.
Когато еврото беше въведено за първи път през 1999 г. – пър-
во за безналичните разплащания при търговски и финансови
операции, – еврозоната беше съставена от 11 от тогавашните 15
държави – членки на ЕС. Броят на участващите държави се уве-
личи до 12 на 1 януари 2001 г. с присъединяването на Гърция,
само една година преди появата на наличната форма на еврото
като банкноти и монети. На 1 януари 2007 г. Словения стана
13-ият член на еврозоната, последвана година по-късно от Кипър
и Малта, от Словакия на 1 януари 2009 г., Естония на 1 януари
2011 г., Латвия на 1 януари 2014 г., Литва на 1 януари 2015 г. и
Хърватия на 1 януари 2023 г.
Всички държави – членки на ЕС, имат задължението да се
присъединят към еврозоната, когато изпълнят необходимите ус-
ловия за въвеждане на еврото, дотогава те участват в Икономи-
ческия и паричен съюз на ЕС като държава членка с дерогация.
Единственото изключение е Дания, която има право на неучас-
тие, посочено в протокол, приложен към Договора, въпреки че
при желание в бъдеще страната може да въведе еврото.
Андора, Монако, Сан Марино и Ватиканът са приели еврото
като своя национална валута по силата на специални парични
споразумения с ЕС и могат да издават свои собствени евромоне-
ти в рамките на определени ограничения. Черна гора и Косово
също са приели еврото като национална валута, но с едностран-
ни актове. Тъй като нито една от шестте държави не е членка на
ЕС, те не са част от еврозоната.
Кои държави са част от еврозоната?

Държавите – членки на еврозоната, са 20 и това са: Австрия,
Белгия, Германия, Гърция, Естония, Ирландия, Испания, Италия,
Кипър, Латвия, Литва, Люксембург, Малта, Нидерландия, Пор-
тугалия, Словакия, Словения, Финландия, Франция и Хърватия.
Какви са критериите за приемане на еврото?

Съгласно Договора за ЕС постигането на номинално и устой-
чиво сближаване е условието за членство в еврозоната. Постига-
нето на такова сближаване се определя от изпълнение на крите-
риите за членство в еврозоната, дефинирани в Договора от Ма-
астрихт, а именно:
• Критерий за ценова стабилност, според който средният темп
на инфлация не надвишава с повече от 1.5 процентни пункта
средния темп на инфлация в трите държави членки с най-до-
бри резултати в областта на ценовата стабилност;
• Бюджетният дефицит да не надвишава 3% от БВП;
• Държавният дълг да не надвишава 60% от БВП;
• Средният размер на номиналния дългосрочен лихвен про-
цент, измерен чрез доходността на десетгодишните държав-
ни облигации, деноминирани в национална валута, за период
от една година преди оценката да не превишава с повече от 2
процентни пункта средната стойност на показателя за трите
държави членки с най-добри резултати в областта на ценовата
стабилност;
• Участие на националната валута във Валутно-курсовия меха-
низъм II за период от най-малко две години преди оценката,
без обезценяване спрямо централния курс към еврото.
Наред с изпълнението на правни, икономически и структур-

ни мерки за укрепване на конкурентоспособността и устойчи-
востта на икономиката, пътят към плавното приемане на еврото
е свързан и със задълбочено планиране и практическа подготов-
ка за приемане на единната валута както от администрацията,
така и от бизнеса и гражданите.
Единен европейски акт

След уреждането на спора за бюджета на Общността от нача-
лото на 80-те години на XX в. Европейският съвет решава по вре-
ме на срещата във Фонтенбло през юни 1984 г. да създаде специ-
ална комисия от лични представители на държавните или прави-
телствените ръководители, известна като „комисията Дудж“ (по
името на нейния председател). От комисията се иска да направи
предложения за постигане на по-добро функциониране на сис-
темата на Общността и по-тясно политическо сътрудничество.
Европейският съвет в Милано през юни 1985 г. взема решение
с мнозинство (седем срещу три – извънредна процедура в този
орган) да свика междуправителствена конференция с цел обмис-
ляне на укрепване на правомощията на институциите, разширя-
ване на дейностите на Общността за включване на нови области
и създаване на „действителен“ вътрешен пазар.
На 17 февруари 1986 г. девет държави членки подписват
Единния европейски акт, последвани от Дания (след одобре-
ние с референдум), Италия и Гърция на 28 февруари 1986 г. Ак-
тът е ратифициран от парламентите на държавите членки през
1986 г., но поради обжалване от страна на частно лице пред ир-
ландските съдилища влизането му в сила се забавя с шест месеца
до 1 юли 1987 г.
Основни разпоредби на Единния европейски акт
Те са насочени към разширяване на правомощията на Съюза

1. Чрез създаване на голям вътрешен пазар
2. Чрез установяването на нови правомощия в областта на:
• паричната политика;
• социалната политика;
• икономическото и социално сближаване;
• научните изследвания и технологичното развитие;
• околната среда;
• сътрудничеството в областта на външната политика.
III. Европейска интеграция

и териториално разширяване
На 1 януари 1973 г. към Общността на страните учредителки
(Германия, Белгия, Франция, Италия, Люксембург и Нидерлан-
дия) се присъединяват Обединеното кралство, заедно с Дания
и Ирландия. По същото време на референдум гражданите на
Норвегия гласуват срещу присъединяването на тяхната държа-
ва. Гърция става член през 1981 г., а Португалия и Испания се
присъединяват през 1986 г. През 1995 г. Австрия, Финландия и
Швеция – всички бивши членове на Европейската асоциация за
свободна търговия (ЕАСТ) – се присъединяват към ЕС. С това
общият брой на страните – членки на ЕС, става 15.
През 2004 г. се осъществява най-голямото разширяване в ис-
торията на ЕС. Тогава в Съюза влизат Полша, Унгария, Слове-
ния, Чехия, Словакия, Латвия, Естония, Литва, Кипър и Малта.
През 2007 г. две източноевропейски страни получават член-
ство в ЕС – България и Румъния, като договорите за присъеди-
няването им са подписани на 25 април 2005 година на церемо-
ния в Двореца на Великия херцог на Люксембург.
Хърватия става част от Съюза на 1 юли 2013 г.
През 2003 г. ЕС разширява перспективата за присъединяване
към ЕС на държави от Западните Балкани, при условие че стра-
ните кандидатки отговарят на необходимите критерии. ЕС вече
преговаря за присъединяване със Сърбия, Черна гора, Албания
и Северна Македония. През юни 2022 г. Украйна и Молдова ста-
наха страни – кандидатки за присъединяване към ЕС. За Босна
и Херцеговина, Косово, а от юни 2022 г. и за Грузия може да се
говори, че присъединяването е на хоризонта. В рамките на ЕС
има противоречия относно присъединяването на Турция, въ-
преки че преговорите за присъединяване датират още от 2005 г.
Последният доклад на Комисията относно напредъка в присъ-
единяването на Турция говори за сериозна крачка назад по от-
ношение на независимостта на съдебната власт и свободата на
изразяване в страната.
• В процеса на своето разширяване ЕС нараства териториално
и като население до повече от 440 милиона граждани.
• Има 24 официални езика, включително ирландски келтски от
2007 г. Освен това различни регионални езици са признати
от ЕС, напр. каталонски и баски.
• Страните, присъединили се след подписването на Договора
от Маастрихт, в това число и България, са поели задължение-
то да се включат във валутния съюз, когато изпълнят опреде-
лени критерии.
• Разширяването на ЕС на изток улеснява преодоляването на
идеологическото разделение на Европа, създадено от Студе-
ната война, и представлява решителна стъпка към по-голяма
стабилност и споделен просперитет в Европа.
• Перспективата за членство в ЕС и самият процес на присъе-
диняване играят важна роля за мирния преход към демокра-
ция и социална пазарна икономика в обществата на страните
кандидатки.
Подбор и оформление: Ани Димитрова

Част II. Бъдещето на Европа
Капитализъм и устойчивост:
противоречие в термините или нова парадигма
за растеж на Европа?
Хайко Шрадер82
Въведение
Римският клуб, който стана известен в началото на 70-те годи-
ни на миналия век с доклада си „Граници на растежа“ (Club of
Rome, 1972), публикува продължение, озаглавено „2052: Гло-
бална прогноза за следващите четиридесет години“ (Randers,
2012), в което става въпрос за изменението на климата и после-
диците от него. Днешната дискусия вече не се фокусира върху
изкопаемите горива, а върху жизненоважни ресурси като питей-
ната вода и кислорода. Глобалното затопляне води до промени в
климата, които са придружени не само от суша и опустиняване,
но и наводнения, дължащи се на ледниковото топене и размразя-
ването на вечнозамръзналите почви, което би могло да доведе до
пресъхване на течението Гълфстрийм. Също така докладът пред-
рича и социални сътресения. Тези процеси ни бяха онагледени
от т.нар. бежанска криза в Европа, въпреки че икономическите
мигранти, търсещи по-добри условия извън родината си, са ло-
гична последица от свободния поток на информация в отворе-
ното световно общество (Collier et al., 2016).
50 години след „Границите на растежа“ Римският клуб публику-
ва доклада „Земята за всички“ (Dixson-Declève et al., 2022), който
посочва най-важните мерки за спасяване на планетата. Сред раз-
личните компютърни симулации има случаи, които показват, че не
82
Д-р Хайко Шрадер е професор по социология в университета „Ото фон
Герике“ в Магдебург, Германия, и дипломиран икономист. Работи предимно
в областта на икономическата социология. Контакт: heiko.schrader@ovgu.de.
124 II. Бъдещето на Европа
е твърде късно да спасим Земятa. Според доклада това изисква пет

необикновени обратни завоя в обществото ни: край на бедността,
край на значителното социално неравенство, преодоляване на не-
равнопоставеността на жените, изграждане на здравословна и еко-
логично съобразна хранителна система и преход към чиста енер-
гия. Става въпрос за промяна към устойчиво глобално общество.
Споменатите в тази статия промени се основават на различни
теоретични дебати. Някои от тези дебати се фокусират върху ма-
кросистеми, т.е. те се занимават с глобални ефекти върху околната
среда, ефекти върху дистрибуцията, етика и т.н., и преди всичко
макрополитически контрол чрез транснационални организации,
но също така засягат национални, регионални и местни процеси,
например по отношение на международната конкурентоспосо-
бност, регионално и местно производство и потребление, както
и избягване на определени транспортни маршрути и др.
Основният въпрос тук е дали вече сме достигнали границите
на растежа по отношение на недостиг на ресурси и потребле-
ние, насищане на пазара, замърсяване на околната среда и т.н.,
или дали съществува възможност за запазване на просперитета
и околната среда въпреки тези проблеми, с помощта на нови еко-
логични технологии.
Интересно е да хвърлим кратък поглед в миналото към това
как се справяме с ограничаването на растежа.
• До около 1970 г.: до появата на „Границите на растежа"
(Римския клуб) темата за ограничаване не бе обсъждана,
но както казва Ростов – щом веднъж сме поели по пътя на
растежа, той продължава (Rostow, 1971).
• 1980 г.: Границите на растежа по отношение на изкопае-
мите горива бяха обсъдени (енергийните кризи през 1973
и 1979/80), но се смятаха за проблем на далечното бъдеще.
• 1990 г.: Под влиянието на неолиберализма вече бе обсъж-
дано, че тези граници не са толкова далеч, но се смяташе,
че икономиката ще преодолее това ограничение.
• 2000 г.: Макар и по-предпазливо, вече се твърдеше, че ико-
номиката не може да се справи с това, но новата екологич-
на технология ще успее.
Капитализъм и устойчивост 125
• Едва напоследък футуролозите започнаха до биват прие-

мани сериозно, като се появяват все повече съмнения дали
пазарите и технологиите могат да се справят с огранича-
ването на растежа. Сега призивът за политическа намеса
става все по-силен... ( Jackson, 2013, 2021).
• Хетеродоксалните икономисти, с оглед на заплашителната
повратна ситуация, пред която са поставени бизнес лидерите,
признават преосмисляне на нова перспектива, която съчета-
ва икономика с екология и хуманност (Scharmer, 2018, 2016).
Какви са нашите социални факти?

• Дори в Китай и Индия високите темпове на растеж нама-
ляват. Въпреки че абсолютната бедност в световен мащаб
се понижава (в резултат на развитието в Азия), глобално-
то общество все повече се раздалечава по отношение на
богатство и бедност (Weltbank) и има продължаваща кон-
центрация на капитал.
• В ЕС икономическото представяне и жизненият стандарт
са много различни в целия регион, както и в рамките на на-
ционалните държави (Landesamt Baden-Württemberg n.d.),
а средните темпове на растеж са между 0 и 2 процента.
• В G7 се наблюдават много ниски темпове на растеж, кое-
то може да опишем като структурно обусловен край на
икономиката от такъв тип (Zinn, 2015: 9) (все пак това не
изключва краткосрочно икономическо възстановяване).
В средната класа има насищане с потребителски стоки; за
повечето продукти се правят покупки за замяна, тъй като
иновативната разлика между продуктите и наследниците
им става все по-малка.
• По отношение на идеята за добър живот изследванията на
качеството на живот в богатите общества показват широ-
кообхватно несъответствие между потреблението (над не-
обходимото ниво) и качеството на живот ( Jackson, 2013),
както и страха от социален упадък (Beck, 1986, 2007).
• Днес в Германия икономиката едва ли осигурява доста-
тъчно хляб за всички чрез платена заетост (национални
ключови думи: социални помощи, прекариат, семейна бед-

ност; срв. Piketty, 2016). В момента тя работи главно чрез
износ (наваксване на консуматорството в развиващите се
страни чрез нарастваща средна класа), преки и непреки
субсидии (ключова дума: екстернализиране на екологич-
ни разходи) и лобиране от страна на компании за предот
вратяване на регулаторни екомерки в политиката.
• На личностно ниво пространствата за потребление с мно-
жество опции водят до неспособност за действие и взема-
не на решения (Luhmann, 2001 passim 83).
• Под предлог на планирано остаряване (Kreiß, 2014;
Brönneke et al., 2015) ние преживяваме извращение на
първоначалните инженерни цели за производство на про-
дукти, които са възможно най-добри, т.е. издръжливи.
Вместо това надделява диктатът на бизнес администраци-
ята за увеличаване на продажбите чрез краткотрайни про-
дуктови цикли. Продуктите едва издържат гаранционните
периоди; не са налични резервни части; не са осигурени
ремонти; софтуерът вече не е съвместим и т.н., така че сме
принудени да правим покупки за замяна в общество, ха-
рактеризирано от постоянно изхвърляне.
• Някои автори вече са показали промяната към постмате-
риализма в широкообхватни количествени изследвания
на богатите общества (Inglehart, 1989; Abramson and
Inglehart, 1995) – макар и във времена на криза, като на-
стоящата война между Русия и Украйна, страховете и не-
достигът на ресурси в енергийния сектор да са временно
обърнати и целите за климата поставени под въпрос.84
• Други автори, с които ще се занимаваме по-късно, пред-
ставят визията за общество след растеж.
83
Passim произхожда от латинската дума passus („разпръснат“). Синоними
на думата са „около, наоколо, тук и там“. – Б.р.
84
https://www.ipg-journal.de/rubriken/wirtschaft-und-oekologie/artikel/
klimakiller-krieg-6068/; https://www.umweltbundesamt.de/themen/
nachhaltigkeit-strategien-internationales/folgen-der-ukraine-krise-fuer-die-
nachhaltigkeits.
• Рефлексивната модернизация (Beck et al., 1996) се обръща

срещу самата модерност. Вярата във „Великите разкази“
(Lyotard, 1990): „Растеж чрез прогрес, щастие чрез по-
требление, контрол на технологиите, новото е по-добро и
т.н.“, е изгубена. Преобладаващият и реален страх от ядре-
на енергия, токсини от околната среда, глобално затопля-
не и т.н. е рефлексивен, т.е. той рефлектира върху нашите
действия и мисли.
• Критиците на количествения растеж твърдят, че иконо-
мическият растеж вече е силно повлиян от страничните
ефекти върху околната среда. Производителността на об-
работваемата земя намалява, количествата на риба в оке-
ана се понижават поради прекомерен улов, екологичните
разходи, които вече са причинени от изменението на кли-
мата, стават все по-масивни, но парадоксално са отразени
в БНП като икономически услуги, а не като цена за възста-
новяване на щети, тъй като тези изчисления се извършват
от компании на пазара. Това отдавна е признато от ико-
номическите науки, но мейнстриймът продължава да раз-
глежда БНП като най-добър индикатор за благосъстояние.
Но е вярно, че икономиката не би реализирала печалби в
много сектори, ако бе натоварена с действителните разхо-
ди за околната среда.
Още през 2006 г. социологът Антъни Гидънс видя очертания-
та на трета, „зелена" модерност.85 Тогава той изрази оптимизъм,
че ЕС вече поема инициатива по екологичните въпроси. Сега
това е известно като „Зеления нов курс“.86 Възникналото в ЕС
екологично съзнание се разбира като двигател за иновативни
екологични продукти и услуги: икономиката все повече реагира
на екологичните тенденции, докато политиката често изостава
от реалното развитие. Екологичното съзнание на населението
85
За втората, рефлексивната модерност вж. например Beck/Giddens/Lash
1996.
86
Зелена Нова сделка: термин, въведен от Томас Л. Фридман във връзка с
преконфигурирането на чистата енергия от 2007 г. във връзка със Зелена-
та сделка на Рузвелт в отговор на Голямата депресия.
обаче често е свързано с нивото на доходите (Inglehart, 2018),

както е изложено в йерархията на потребностите на Маслоу
(Maslow, 1987).
Целите на ООН за хилядолетието в областта на развитие-
то , които бяха насочени повече към намаляване на бедността
87
и подпомагане на здравето в глобалния Юг, вече се заеха с те-

мата за устойчивото развитие на околната среда88. С Доклада
за устойчиво развитие89 Обединените нации също поставиха
устойчивостта на световното развитие в центъра на своите съ-
ображения. Осмата от целите се придържа към устойчив растеж
на икономиката – напр. в развиващите се страни, за да могат да
наваксат индустриализираните страни чрез догонващо разви-
тие. Деветата цел набляга на устойчивата индустриализация и
технологиите. По този начин ООН се фокусира върху „Зелен
нов курс“, т.е. екологичен устойчив растеж с помощта на еколо-
гични технологии.
На уеб страницата на Министерството на околната среда,
опазването на природата, ядрената безопасност и защитата на
потребителите на Федерална република Германия90 немската
екологична технология е представена като способна да увеличи
до 20% от дела на БВП и като гарант за просперитета на Герма-
ния чрез износ.
Още през 2011 г. Европейската комисия изтъкна Плана за
действие за екологични иновации на ЕС (EcoAP) като важен ин-
струмент в прехода към зелена икономика с цел насърчаване на
научните изследвания и технологичните иновации и ускоряване
на прехода към ресурсно-ефективна икономика.
87
http://www.un.org/millenniumgoals/; достъпна на 7.2.17.
88
Все пак трябва да се отбележи, че концепцията за устойчивост междувре-
менно стана почти произволна. От една страна, тя е насочена към идеи
като рециклиране и опазване на ресурсите, от друга страна, компаниите
използват устойчивото развитие в смисъл на постигане на дългосрочни и
следователно устойчиви печалби.
89
https://sustainabledevelopment.un.org/topics/sustainabledevelopment
goals; достъпна на 7.2.17.
90
https://www.bmuv.de/themen/nachhaltigkeit-digitalisierung/wirtschaft/
umwelttechnologien
Освен всичко друго EcoAP се фокусира върху следните обла-

сти: да се даде възможност за конкурентоспособност чрез по-
бързо внедряване на иновации и да се подпомогнат компаниите
от ЕС в сектора на МСП, както и да се постигне отваряне на гло-
балните пазари.91 От тези позиции става ясно, че икономически-
те интереси са съвместими с екологичните интереси при произ-
водството на екологична технология и нейния износ. Тази гледна
точка, възприета от Обединените нации и партиите на Зелените,
е съвместима със слабата устойчивост92 – тя не поставя под въ-
прос капитализма и самия принцип на растеж, а ги адаптира чрез
ефективно използване на ресурси и екологични технологии. Това
повдига въпроса, който искам да задам в тази статия: дали по-еко-
логичният растеж е достатъчен, за да предотврати екологичната
повратна точка (2 градуса глобално затопляне), или е необходи-
ма системна трансформация и радикално скъсване с идеологията
на растежа като ядро на капитализма, т.е. преход към общество
след растежа? Този въпрос ще бъде в основата на моето изложе-
ние по-нататък. Но като социален анализатор тук няма да ви дам
ясен отговор, а ще посоча проблемите и позициите.
Връзката на развитието, растежа и просперитета в господ-

стващите икономически теории93
Материалният просперитет, до голяма степен приравнен със
стандарта на живот, обикновено се определя количествено за
една икономика въз основа на размера на националния продукт
(напр. брутен вътрешен продукт или доход на глава от населе-
нието), т.е. може да се измери с една променлива чрез пазарни
резултати.
Разбира се, отдавна има критики към тази мярка за проспери-
тет по отношение на пренебрегването на социалното разпреде-
ление на богатството (неравенството) и по отношение на раз-
91
https://www.bmuv.de/themen/nachhaltigkeit-digitalisierung/wirtschaft/
umwelttechnologien/eu-aktionsplan
92
https://www.nachhaltigkeit.info/ar tikel/schwache_vs_starke_
nachhaltigkeit_1687.htm
93
В оригиналния текст „ Mainstream Wirtschaftswissenschaften“. – Б.р.
граничението между количествен и качествен растеж94. В допъл-

нение към доходите, качеството на живот зависи и от множество
други фактори като здраве и околна среда, социално участие и
възможности, продължителност на живота, удовлетворение от
живота и т.н. (напр. Sen, 2000; Sen, 2012; Nussbaum, 2015). Удо-
влетворението от живота придобива значение в изследванията
на щастието и благополучието (напр. Böhnke и Delhey, 2013;
Brockmann and Delhey, 2013).
От икономическа гледна точка вярата в растежа се основава
на модела на Солоу, който представям тук в опростени термини.
В центъра му е амортизацията, която непрекъснато нараства с
основния капитал (разстоянието между кривата на инвестиции
те и кривата на амортизацията)95. Следователно е необходимо
непрекъснато инжектиране на инвестиции чрез допълнителен
капитал. Всички инвестиции са подчинени на закона за намаля-
ващата възвръщаемост, така че допълнителните инвестиции до-
принасят все по-малко за увеличаване на капитала. В пресечната
точка на кривата на инвестициите и кривата на амортизацията
инвестициите се поглъщат изцяло от амортизацията (тук се дос-
тига равновесната точка на основния капитал). Отвъд пресича-
нето, допълнителните инвестиции имат отрицателно въздейст-
вие върху капитала, така че те намаляват, докато равновесието не
бъде възстановено. Наклонът на кривите зависи в голяма степен
от инвестиционните условия. Например в германския следво-
енен период, когато производството и инфраструктурата са на
дъното, допълнителните инвестиции довеждат до по-нататъшни
резки увеличения на основния капитал. В една зряла икономика,
от друга страна, разходите за амортизация, напр. за поддръжка,
но също и за краткотрайния характер на техническите стандар-
ти, стават все по-високи, в резултат на което растежът намалява
въпреки инвестициите. Увеличаването на инвестициите може
94
Сравни http://wirtschaftslexikon.gabler.de/Definition/wachstum.html, дос-
тъпен на 7.2.17.
95
Основният капитал е мярката за стойността на производствения фактор,
който играе важна роля при определяне на производствения потенциал.
Той отразява средните дълготрайни активи.
само временно да измести пресечната точка и по този начин

само за кратко да стимулира отново растежа. Образователният
капитал е обект на същата тенденция.
В една втора стъпка моделът на Солоу се прилага на междуна-
родно ниво. Намаляващите добиви довеждат до сближаване на
бедни и богати страни, в резултат на което последните имат само
слаби темпове на растеж (авангарден растеж: cutting edge growth),
а първите – първоначално силни темпове на растеж (догонващ
растеж; catching up growth), които след това също бавно намаля-
ват (явлението, което напоследък наблюдаваме в Източна Азия).
В крайна сметка според този модел всички страни на световно
ниво се доближават до точка на равновесие (стационарно със-
тояние steady state).
Според модела на Солоу това означава ли, че растежът в край-
на сметка ще спре във всички страни? Тогава това би било иконо-
мическо доказателство за края на (световното) общество на рас-
тежа. Не, защото моделът предполага, че идеите/изобретенията
постоянно подобряват производителността и натрупването на
капитал и че развитието може да бъде осъществявано чрез тех-
нически революции, така че точката на стабилно състояние да се
измества непрекъснато и иновациите да продължават да увели-
чават растежа. Според модела на Солоу непрекъснатият растеж
се извлича чрез идеи и инвестиции и основният поток от иконо-
мисти и политици днес са съгласни: „Зеленият нов курс“ може да
съчетае растежа чрез иновации и опазването на околната среда.
Съществува обаче и противоположна позиция с дълга тра-
диция, която разглежда капитализма като система, обречена на
упадък. Всички знаем критиките на Карл Маркс и по-късните
неомарксисти, които гласят, че индустриалният капитализъм в
крайна сметка ще се провали поради присъщите му противоре-
чия. Така Маркс поставя производствените отношения, намаля-
ващата норма на печалба и класовия антагонизъм в центъра на
своя анализ. Валерщайн (Wallerstein, 1980) подчертава в своята
теория за световната система, че капитализмът се характеризира
с принуждаването за натрупване на капитал (което също е тясно
свързано с растежа на собствената компания), така че все повече
региони на света да се включват в капиталистическата система и

след това да бъдат експлоатирани (да се периферизират), докато
това стане невъзможно и настъпи колапс. Нещо повече, посто-
янното заместване на работната сила с машини би подкопало
покупателната способност, необходима за функционирането на
капитализма. Вместо това обаче реалният социализъм претърпя
крах, който дискредитира марксистките подходи, особено иде-
ята за контрол на плановата икономика. Междувременно обаче
вярата в икономическия либерализъм и саморегулирането на
пазарите бе частично преразгледана. Много пазарни икономики
сега показват частично планови икономически елементи, особе-
но в областта на енергетиката и политиката за околната среда.
Краят на индустриалния капитализъм обаче не означава не-
пременно край на капитализма, защото той преминава през раз-
лични фази (Zinn, 2015: 13). Неортодоксалният икономист Зин
вижда появата на постиндустриален капитализъм („неофеода-
лизъм“) без нетни инвестиции, наподобяващ на простото про-
изводство в прединдустриалната епоха. Социологът Клаус Дьо-
ре характеризира изключителната адаптивност на капитализма
като творческо самоунищожение, особено чрез финансовия па-
зар, водещо до нови възможности за присвояване, които биват
създадени отново и отново (Dörre, 2012; Dörre et al., 2009). При
тези фази възникват също нови преразпределения и концентра-
ции на средства. Като пример за процеса на творческо самоуни-
щожение (Schumpeter, 1975) можем да назовем новите еколо-
гични технологии, които унищожават продаваемостта на стари
продукти, водят до нови покупки чрез технологичния прогрес
и нови преразпределения в пазара. От друга страна, в конвен-
ционалните войни, като сегашната между Русия и Украйна, „во-
енните предприемачи“ са предпочитани (Mutonyi und Mutonyi,
2021) и активите се унищожават, като след това генерират нов
„традиционен“ растеж по време на възстановяването.
Основният проблем на капитализма от гледна точка на еколо-
га Тим Джаксън (2013) е, че икономиката не произвежда това,
което наистина е необходимо, а поставя на преден план иконо-
мическата възвръщаемост. Именно това отчуждение от нуждите
на хората и увеличаването на продажбите чрез изкуствени же-

лания, породени от реклами, инфлуенсъри и т.н., вместо произ-
водството на дълготрайни стоки, са продукт на капитализма и
са в разрез с екологичната идея за устойчивост. Дали наистина
има нужда от повече коли, мобилни телефони и перални е много
съмнително, поне в преситения свят на G7. И все пак тези индус-
трии трябва да продължат да растат, защото ако не го правят, те
губят пазарен дял, иновативен капацитет и т.н. Императивният
„растеж“ на една икономика днес очевидно вече не е свързан с
постигането на определен стандарт на населението откъм ос-
новни блага и преодоляване на недостиг (ключова дума: задово-
ляване на основни потребности), а за продължаващо увеличава-
не на потреблението „на всяка цена“. Съответно връзката между
просперитета и изобилието е от ключово значение за нашия
анализ.
Икономиките винаги достигат границите на насищане, щом
се реализира лимитът на покритието с необходимите стоки. Из-
следванията на потребителите от дълго време ни показват, че
се генерират изкуствени/културни желания и често ползите на
стоките не възникват от свойствата на самия продукт.96 Не само
маркетингът, но социологията и социалната психология също са
допринесли много за изследването на потребителите, тъй като в
допълнение към прякото използване на стоките, дефинирано от
икономиката97, се обръща все повече внимание на непряката им
полза и техния символен език. Рекламата също разчита именно на
това. Стоките съобщават за социален статус, чувство за принад-
лежност към определена (суб)култура, идентичност, включване и
изключване от дадени социални групи и т.н. Съвременното потре-
бителско общество е проектирано по такъв начин, че парите, т.е.
96
В това отношение, за разлика от икономиката, ние трябва да правим раз-
лика между нужди и желания, както икономическите антрополози отдав-
на са установили (Sahlins, 1972; Polanyi, 1979).
97
В теорията на полезността ползата от стоката е „способността на дадена
стока да задоволи специфична потребност на потребяващото домакин-
ство“ http://wirtschaftslexikon.gabler.de/Definition/benefit.html, достъп-
на на 9.2.17.
потреблението на пазара, означават участие в обществото, а от-

казът от потребление означава изключване (вж. Hellmann, 2010).
Резултатите от изследването на щастието ни показват, че до-
ходът на глава от населението в никакъв случай не е единствени-
ят фактор, определящ удовлетворението от живота. Парадоксът
на Йистърлин (Easterlin, 1974, 2002; Easterlin and Hinte, 2010) е
възникнал през 70-те години на миналия век, когато се появяват
първите научни изследвания на щастието. Той гласи, че въпре-
ки стабилното увеличение на дохода на глава от населението в
западните индустриализирани страни, се наблюдава негатив-
но влияние върху субективното благосъстояние на хората. С
други думи, нивата на щастие са обратно пропорционални на
печалбата (Zinn, 2015: 28). Освен това „болестите на цивилиза-
цията“ като стрес и бърнаут, както и тези, свързани с околната
среда (алергии, респираторни заболявания и др.), влияят нега-
тивно на благосъстоянието въпреки нарастващите доходи. Все
пак този логически разбираем парадокс бе поставен под въпрос
(Weimann and Knabe, 2012). Критиците посочват като причини
набора от данни и метода на измерване на Йистърлин, както и
аргумента, че високата продължителност на живота и по-дълга-
та фаза на живот без болести са резултат от националния доход
на глава от населението и високия жизнен стандарт, които също
влияят върху удовлетворението на хората. Дели обаче показва,
че значителната връзка между удовлетворението и социалната
кохезия е по-силна от тази с доходите. Качественото изследване
на удовлетвореността, от друга страна, показва и ролята на други
особено важни фактори: егалитарните общества, очакванията за
бъдещето (и сравненията между миналото и настоящето), соци-
алната интеграция и взаимоотношенията, самореализацията и
т.н. По мое мнение икономиката, която е силно фокусирана вър-
ху доходите, паричните и преди всичко измеримите променливи,
често не предразполага към разглеждане на субективни гледни
точки в многоизмерен план. Но изследването на щастието не
трябва да бъде истинската ми тема тук, а околната среда като
фактор, който силно влияе върху живота ни и удовлетворението
от него.
Какво ще кажете за твърдението, че растежът е необходим за

поддържане на икономическа и социална стабилност? Разбира
се, с колапса на една икономика условията на живот се влошават
бързо (добър пример за това е колапсът по време на Голямата де-
пресия или трансформацията на Източна Европа, където продъл-
жителността на живота на населението намаля главоломно). Об-
ратно, има и множество други примери, особено в международен
план, които показват, че добри условия на живот и удовлетворе-
ние могат да бъдат постигнати въпреки много по-нисък БВП, от-
колкото в страните от ОИСР (един пример е егалитарният щат
Керала в Южна Индия). В същото време социалната кохезия вър-
ви ръка за ръка с намаляването на териториалното и социалното
неравенство, както се посочва в Доклада за кохезията в ЕС.98
Следователно от макрогледна точка може да става въпрос за по-
стигане на условия, при които например политиката за кохезия и гло-
балното преразпределение осигуряват удовлетворение на световно-
то население, но обществото все пак е изложено на необходимостта
от растеж, увеличаване на производството и излишно потребление.
Точно този модел, разглеждан от теориите за обществото след рас-
теж и неговите варианти, ще бъде дискутиран в част 3.
Преди това обаче следва да разгледаме един от пионерите на
обществото след растеж, Шумахер, който става известен с двете
си хетеродоксални99 публикации – „Малкото е красиво“ (Шу-
махер, 1973) и „Будистка икономика“ (Шумахер, 1969) (също:
Гуруге, 2006). Шумахер се ръководи както от идеите на Ганди,
така и от тези на будизма. В „Малкото е красиво“ той изтъква,
че за широки слоеве от населението в развиващите се страни
най-новата технология от Запада, която е насочена към местния
стандарт на живот и местните желания, е недостъпна и също
така напълно игнорира техните нужди. Следователно би било
по-добре да им се предложи адаптирана междинна технология,
98
https://www.bundeskanzleramt.gv.at/themen/europa-aktuell/2022/
kohaesionsbericht-analysiert-territoriale-und-soziale-Ungleichheiten-in-der-
eu.html
99
Хетеродоксален изразява отклоняване от преобладаващата църковна док-
трина. – Б.р.
която не само е достъпна като цена, но и може да се ремонти-

ра и поддържа от техници в самата страна. Тук вече откриваме
идеята за местната, частично отделена икономика като проти-
водействие на неолибералната теория за свободната търговия.
По негово време идеите на Шумахер за „глобалния Юг“ са по-
скоро отхвърлени, особено заради тезата, че хората там трябва
да бъдат лишени от най-новото развитие. Междувременно обаче
стойността на аргументите му е призната в много от тези стра-
ни. Шумахер съчетава икономическите и екологичните доводи с
идеи за народни компютри, прости хладилници или механични
технологии, както и малки соларни панели, насочени към селско-
то население. В есето си „Будистка икономика" Шумахер комби-
нира своята гледна точка с будистката етика на средния път меж-
ду светския и аскетичния начин на живот. Будизмът ясно заема
отрицателна позиция по отношение на индивидуалното консу-
маторство, като признава, че желанията не могат да бъдат при-
равнени с нуждите, че са породени от културата и предизвикват
завист и неудовлетвореност. С оглед на това би било по-добре
хората да се стремят към просто производство на стоки с мал-
ко усилия и потребление на ресурси за покриване на основните
нужди. В социален план основен елемент не е индивидуалното,
а колективното щастие и удовлетворението от живота. По това
време Шумахер е активен като икономически консултант в Бир-
ма, а идеите му по-късно са реализирани с „брутното национал-
но щастие" като индикатор за благосъстояние в Бутан.
Общество след растеж, стационарна икономика, намалява-

не на растежа и социализъм
Основен проблем в психологията на хората е техният страх от
влошаване на индивидуалното им качество на живот, често свър-
зано със загуба на доходи и богатство в сравнение с настоящето
(или миналото). Обществото след растеж поражда страх, защо-
то поддръжниците му засилват същите тези опасения и защото
промяната към неизвестното винаги е трудна. Но според еколо-
зите нямаме друга алтернатива, освен да променим икономиче-
ската система. Зеленият растеж вече не е достатъчен!
„Икономика след растеж“ е икономика, която, макар и без рас-

теж на брутния вътрешен продукт, има стабилни структури
на предлагане и е придружена от сравнително намалено ниво на
потребление. Икономиката след растеж се отличава от обик-
новените визии за устойчивост като „качествен", „устойчив",
„зелен", „дематериализиран" или „декарбонизиран" растеж. Мно-
гото опити да се оправдае по-нататъшният растеж на добаве-
ната стойност, измерена в пари, с факта, че нейното екологично
„отделяне" е възможно чрез технически иновации, представлява
противоречие“100
Пeх (пак там) цитира следните причини за липсата на друга
алтернатива:
• Съвременният капитализъм системно отделя създаването
на стойност чрез пазари и пари от екологичните щети.
• Пех посочва намаляването на корелацията между увеличе-
нието на дохода и увеличението на удовлетвореността над
определено ниво на доход (срв. Кривата на Енгелс).
• Предположението, че растежът в глобален мащаб (чрез
ефекта на просмукване) елиминира глада, бедността или
неравенството, не може да бъде потвърдено емпирично.
По-скоро увеличаването на неравенствата и социалните
напрежения в резултат на глобализацията могат да бъдат де-
монстрирани емпирично и да покажат контраст с модела на
растеж на Солоу за сближаване в международен контекст.
• Икономическият растеж достига екологични граници. Въ-
преки че първоначално Китай и Индия бяха на „пика на
петрола“, консуматорството на тези две гъстонаселени
страни ясно показа, че повечето ресурси стават оскъдни за
сравнително кратко време, например питейна вода и чист
въздух, но също и редки суровини, обработваема земя и
капацитет за производство на храни.
Различни разсъждения на Шумахер по въпроса могат да бъ-
дат намерени в трудовете на Пех (Paech et al., 2020a; 2020b).
100
Niko Paech: Grundzüge einer Postwachstumsökonomie, http://www.
postwachstumsoekonomie.de/material/grundzuege
Нека да разгледаме различните теоретични насоки, които са

включени в концепцията за общество след растеж: подходът на
стабилното състояние на Херман Дейли (1977, 2007), неофеода-
лизмът (Зин) и подходът на намаляване на растежа (De-Growth)
(Латуш и др.).
Стабилна икономика/
Концепция за стационарна икономика
Херман Дейли (1973, 2014) е основателят и все още най-важ
ният представител на модела на „стационарната икономика“.
Към неортодоксалното икономическо течение, или „екологич-
ната икономика“, принадлежат и икономистите Тим Джаксън и
Нико Пех. Дейли характеризира стационарната икономика по
следния начин:
• Основен принцип: Човешката икономика трябва да бъде
ограничена така, че да е в рамките на носещия капацитет
на Земята. След като бъде достигнат носещият капацитет
на Земята, както размерът на населението, така и средният
стандарт на живот (измерен като потребление на ресурси
на глава от населението), трябва да бъдат ограничени до
устойчиви нива.
• Технологичният прогрес трябва да повиши материална-
та ефективност. Необходимата технологична промяна ще
бъде постигната чрез ограничаване на потреблението на
ресурси.
• Възобновяемите ресурси могат да се използват само до
степента, в която могат да бъдат подновени. Това се отна-
ся както за добива (селско стопанство, лов, риболов и др.),
така и за емисиите на отпадъци.
• Невъзобновяемите ресурси могат да продължат да се екс-
плоатират само до степента, в която се създават възобно-
вяеми алтернативи.
Стабилното състояние може да се дефинира по следния на-
чин: „състояние на икономика, при което всички икономически
значими променливи, като потребление, инвестиции и количество
труд, са постоянни във времето една спрямо друга или растат с
една и съща скорост – стабилен път на развитие“101. Адам Смит е

един от първите икономисти, които се занимават с концепцията
за стационарно състояние (stationary state). Въпреки това, както
в по-късната теория за растежа, терминът има отрицателни ко-
нотации, тъй като се разглежда във връзка с Малтусианския про-
блем. Дейвид Рикардо свързва края на растежа на една икономи-
ка с края на увеличаването на просперитета, което съответства
на днешното основно мислене. От друга страна, Джон Стюард
Мил вижда стационарното състояние като желана цел. Той при-
ема, че хората „ще бъдат доволни в стационарното състояние
много преди необходимостта да ги принуди да го направят“. В
това отношение Мил може да се счита за пионер на стационар-
ния подход.
Подходът на стабилно състояние (steady state) предполага
постоянен запас от стоки, който се поддържа от възможно най-
ниската консумация на материя и енергия. Дейли представя и
друг термин – пропускателна способност (Throughput), който
описва движението на материалните запаси и средствата за про-
изводство. Стационарната икономика с постоянно население и
доставки трябва да бъде изградена по такъв начин, че потокът да
бъде сведен до минимум (Kerschner, 2010).
Растеж Намаляване на растежа Растеж в
стабилно
състояние
Растеж
Време
(индустриализирани страни: )
(развиващи се страни: )
Фигура 2. Модел на стабилната икономика според Дейли
101
http://wirtschaftslexikon.gabler.de/Definition/steady-state.html)
По този начин подходът на стабилното състояние показва

аспект на глобалната справедливост в средната си фаза, където
индустриализираните страни изпитват свиване на растежа (чер-
вена крива), докато развиващите се страни могат да продължат
да растат за определен период от време (синя крива) до момен-
та в който двете криви се доближат до екологичния капацитет
(жълта линия). Тази гледна точка е в противоречие с модела на
Солоу за „авангардно“ сближаване, докато догонващият растеж
прави отстъпки за развиващите се страни.
Според Джонатан Харис (2009) обаче има три дилеми от-
носно навременното навлизане в икономиката на стабилното
състояние (steady-state economics): икономическа, демографска
и екологична. Поне за известно време нарастването на населе-
нието ще продължи (до 2050 г.). Нарастващата средна класа в
гъстонаселените страни води до увеличено потребление на не-
възобновяема енергия и емисии на въглероден диоксид. Освен
това има и все по-голям недостиг на питейна вода.
Неофеодалният капитализъм като консервация чрез качест-

вен растеж
Според икономиста Зин (2015) трябва да разбираме капита-
лизма като процес/формация, който се развива от търговски
капитализъм към индустриален капитализъм и впоследствие
капитализъм без растеж – понятие, което той нарича неофео-
дална формация. Това обаче не е стабилно състояние, тъй като
капитализмът е създал капитал (активи), за чието запазване вече
са необходими огромни инвестиции. При неолиберализма оба-
че запазването на публичния капитал е напълно пренебрегнато,
следователно има голямо търсене на публични инвестиции. Това
включва и политиката за околната среда на публичния сектор.
Дори ако чрез това може да се постигне временен растеж, става
дума за мерки за икономическо и екологично преструктуриране
на основния капитал – за съхранение на запаса. Според Зин това
ще доведе до качествени инвестиции, насочени към нематериал-
ния потенциал за научни и технически резултати в образование-
то, научните изследвания и развитието.
Зин намира за особено проблематично, че се очаква иконо

мистите да дадат решения на слабия растеж, след като малка част
от проблема идва от икономиката. Всъщност, слабият растеж
става повод за страх не само по икономически, но и по полити-
чески причини.
Как би могъл нефеодалният капитализъм да бъде приложен
политически? Една възможност например е частните спестява-
ния да бъдат възложени на държавна финансова агенция. Това
предлага на спестителите абсолютна сигурност, незабавна на-
личност и нисколихвено финансиране за държавата. След това
лихвата вече не тече от продуктивния кредит, който вече почти
не съществува, а средствата трябва да бъдат набавени от други
видове лихви, като например потребителски кредити. В крайна
сметка капитализмът без растеж клони изцяло към премахване
на кредита и кредитната лихва, което означава скъсване с иде-
ята, че спестяващите се възнаграждават за пропуснато потреб-
ление. Спестяването е потребност, която съществува независи-
мо от лихвените проценти, защото създава сигурност за бъде-
щето. Пример за това може да се види в отрицателните лихви
по държавните облигации, които наскоро присъстваха в мно-
го икономики. Това би ограничило и твърде силния финансов
сектор, който отклонява инвестициите от реалната икономика
към спекулативни цели. Непродуктивни кредити като напри-
мер потребителски и на изплащане, частни лизингови кредити и
др. ще продължат да се търсят, но става въпрос и за промяна на
предлагането на потребителски стоки и нашето потребителско
поведение. Преди и двете се основаваха на полезност, експло-
атационен живот, възможност за ремонт, последващи разходи и
т.н. Разликата със следвоенния период е, че няма възстановяване
и не е необходимо разширяване на капацитета, но иновациите
заменят старото и капацитетът остава приблизително същият.
Трябва също така да вземем предвид ефекта на отскок по отно-
шение на екологията – поведенчески връзки, които увеличават
производството и потреблението и по този начин водят до още
по-голямо потребление на ресурси (ако колата ми използва по-
малко бензин, аз карам повече).
Хол и Соскис (2009) твърдят, че разновидностите на капита

лизма (VOC) от 80-те години са разновидности на индустриал
ния капитализъм. Можем да предположим, че постиндустриал-
ният капитализъм също би имал различни версии. Например
виждаме, че авторитарните системи могат да се справят с кри-
зата на растежа по-лесно чрез масивна намеса, отколкото демо-
кратичните системи, които изискват легитимност на решенията.
Процесът на преход ще протече като процес на търсене; ще под-
чертае националните особености.
Извън антагонизма на капитализма и комунизма, една пост-
капиталистическа икономика изглежда лесно възможна днес.
Защото реалните пазарни икономики имат различни елементи
на плановата икономика и следователно не са противоположни,
а взаимно се оптимизират. В постиндустриално общество, капи-
талистическо и некапиталическо, компонентите на списъка мо-
гат да се допълват взаимно.
След като капитализмът за оцеляване е реализиран, идва
следващият въпрос – защо изобщо капитализъм, ако пазарната
икономика функционира без него? Тук също можем да разберем
тези трансформации като исторически тенденции, които отне-
мат време за прилагане. Този преход обаче не е еволюционен
процес, а изисква инициирани от държавата мерки, напр. забра-
на на вредни за околната среда технологии.
Сбогом на растежа и намаляването на растежа

„Отслабването“ („Degrowth“) има за цел намаляване/свиване на
потреблението и производството, т.е. също намаляване на БВП,
и следователно е подход, критичен към растежа, потреблението
и капитализма. Дори повече, отколкото в подхода за стабилно
състояние, тук икономическият растеж се разглежда като про-
блем, а не като решение. Екологичната модернизация чрез тех-
нически иновации създава отскок. Намаляването на растежа е
насочено по-специално срещу неолибералната икономическа
теория и практика, но също и срещу концепцията за устой-
чив зелен растеж (вж. https://www.nachhaltigkeit.info/artikel/
degrowth_1849.htm).
Основател на движението за „отслабване“ е французинът

Серж Латуш, който въвежда термина „décroissance“ и по този
начин основава движение на гражданското общество. През
2008 г. в Париж се проведе международна конференция, която
възприема английския термин „degrowth“. Движението за на-
маляване на растежа е особено активно във Франция, Испания
(„decrecimiento“) и Италия („decrescita“), а в Германия по-извест-
но като „post-growth“.
Нека разгледаме по-отблизо идеята за намаляване на растежа.
В книгата си „Сбогом на растежа“102 Латуш (2009) спори с идеята
за обществото след растеж и местната икономика, която е разви-
та от Шумахер във връзка с Ганди, както и от Мао. Те разглеждат
местните производствени общности (като кооперациите) и из-
тъкват съчетаването на количеството и начина на производство.
Днес, според аргумента на движението за намаляване на растежа,
става въпрос за избягване на екстернализиране на разходите, за
да се калкулират реалните екологични вреди. Те ще трябва да бъ-
дат включени в производствените разходи, вместо да се плащат от
публичния бюджет. Това се отнася по-специално за транспортни-
те разходи, които се подпомагат от публичния бюджет чрез субси-
дии за дизелово гориво или финансиране на пътно строителство.
Ако всички тези екстернализирани екологични разходи трябваше
да бъдат интернализирани в цената на даден конкретен продукт,
тогава регионалните стоки (без дълги транспортни маршрути)
биха били конкурентни по цена с промишленото селскостопан-
ско производство, като при това биха имали допълнителна полза,
бивайки местно производство. Социалният проблем на подхода
за намаляване на растежа обаче е страхът на населението от загу-
ба на качество на живот. В крайна сметка е необходимо цялостно
преосмисляне на обществения живот с претегляне на предим-
ствата и недостатъците. Следователно намаляването на растежа е
възможно само в „общество на намаляване на растежа“, основано
на логика, различна от капиталистическата. Става въпрос за по-
добро общество с по-високо качество на живот.
102
Latouche, S. 2009: Farewell to Growth Cambridge: Polity.
Латуш спори – за разлика от други автори на намаляването

на растежа – с неравномерно разпределения екологичен отпе-
чатък и с въпроси на международното правосъдие, както вече
видяхме в подхода на стабилното състояние. Подходът обаче
остава в анализа и политическата програма на развитите страни.
Как може да се постигне намаляване на растежа? За цикъла
от осем „R":
Преоценка (Reevaluation): В нашето общество има много
ценности, които все повече стават жертва на икономизма. На-
пример съвестното извършване на работа, предаването на зна-
ния, производството на детайла възможно най-добре и издръж-
ливо, сътрудничеството с бедните, подпомагането на бедните и
т.н. Трябва да помним тези ценности. По-конкретно трябва от-
ново да разберем, че сме част от природата, а не нейни владетели.
Реконцептуализиране (Reconceptualization): Трябва отно-
во да видим света по различен начин и да дефинираме отново ня-
кои понятия: качество на живот, богатство и бедност, недостиг и
изобилие, работа и свободно време и т.н. Иван Илич и Жан-Пиер
Дюпюи показаха, че икономизмът трансформира изобилието на
природата в недостиг (Dumouchel и Dupuy, 1979).
Преструктуриране (Restructuring): Адаптиране на произ-
водствения апарат към променящите се ценности.
Преразпределение (Redistribution): между класи, конти-
ненти и т.н. (което увеличава цялостното щастие по света чрез
по-ниски разлики в жизнения стандарт). Както Веблен показа,
голяма част от консумацията е породена от преследването на со-
циален статус и следователно e ненужна.
Релокализиране (Relocalization): Произвеждане на местно
ниво, избягване на ненужен транспорт. Местните предприятия
могат да бъдат финансирани чрез местни инвестиции, чрез коо-
перации и т.н. (обединение на производителите).
Намаляване (Reduction): на свръхпотреблението и отпадъ-
ците, което е напълно различно в глобален мащаб, но също и в
рамките на Европа (ключова дума: екологичен отпечатък, което
не само показва, че като цяло потреблението на „необходими-
те земи“ не е достатъчно, но и е разпределено много различно).
Също така намаляване на работното време, което би понижи-

ло и рисковете за здравето, и ограничаването на пътуванията на
дълги разстояния. Адаптирането на работните места към иконо-
мическия цикъл дава възможност на хората за обществени дей-
ности по време на рецесия, както и обратното.
Повторна употреба (Reuse): Използване на нещата повтор-
но или предаването им на друг човек.
Рециклиране (Recycling): Направата на рециклируеми про-
дукти спестява суровини. Например килимите могат да бъдат
направени от растителни влакна и да действат като мулч, когато
се „пенсионират“. Трябва да се създадат стимули за производи-
телите и потребителите да следват този път.
Латуш смята, че от идеята за намаляване на растежа (също
Latouche и Jatho, 2018), може да се създаде политическа програ-
ма. Вместо да се разчита на доброволния характер на икономи-
ката, е необходим политически контрол. Например висок данък
върху рекламата, стимули за екологични иновации, данък върху
финансовите трансакции (данък Тобин), данък богатство, данък
замърсяване и т.н. Също така става въпрос за преразпределение на
работата, отделяне на концепцията за работа от наемен труд на па-
зара и по-голяма гъвкавост по отношение на разпределението на
работата между нестопанска и платена заетост и т.н. Силното на-
маляване на работното време и преформулирането на концепция-
та за работа е необходима предпоставка за отдалечаване от модела
на растеж. Това може да върви ръка за ръка с дискусията за базов
доход, за да се отделят плащанията от наемния труд и пенсиите.
Бих искал обаче да подчертая, че „Движението за отслабване“
е ново социално движение. То знае, че днес съществува пробле-
мът с липсата на „контрасила" на пазарните процеси при капи-
тализма.103 Вече няма обща класова ситуация на работниците,
103
Терминът „противодействаща сила“ („Gegenmacht“ на англ. език
„countervailing power“) предполага, че е необходима друга сила от другата
страна на пазарната сила, която да ѝ противодейства и да се организира
самостоятелно. Първоначално използван от Джон Кенет Гълбрайт, тер-
минът е възприет в литературата по социални науки, за да се отнася до
синдикатите и силата на колективно договаряне.
която може да създаде други социални условия, тъй като „кла-

са за себе си“ (вж. Маркс) вече не съществува или никога не е
съществувала и вече няма силни синдикати, представляващи та-
кава класа чрез колективно договаряне. Самата широка средна
класа е в капана на идеологията на растежа и пазара, държавата
твърде често представлява пазарни и икономически интереси и
следователно се проваля като противодействаща сила. Следова-
телно има нужда от силни нови социални движения от третия
сектор (област на НПО и МНПО104; срв. Beck, 2003; Leggewie,
2003). И тук идеята за намаляване на растежа намира привърже-
ници, особено в богатите общества, докато нарастващите класи
се придържат към идеята за масово потребление.
Екосоциализъм
В критиката на капитализма и растежа има и друго течение –
екосоциализмът.105
Въпреки че марксизмът и ленинизмът не се занимават с еко-
логични проблеми, тъй като по това време става въпрос повече
за положението на работническата класа, движението от 68 г. до-
веде до обрат. Критиката на капитализма бе свързана с екологич-
ни аспекти, както малко по-късно в антиядреното движение, но
екологичните дефицити на писанията на Маркс и Ленин, както и
„екоцидът“ (срв. Oberteis, 2012) на реалния социализъм все по-
вече биваха изтъквани (срв. Foster, 2009; Benton, 1996) поради
причината, че не се фокусират върху идеологията на индустриа-
лизацията и растежа, а върху притежанието на средствата за про-
изводство. Екоцидът се отнася до прекомерното унищожаване
на околната среда по време на социализма, което е разбираемо
в ГДР и Чехословакия, но също и в степите на Централна Азия с
ядрения полигон. Феминисткият неомарксизъм през 70-те годи-
ни, от друга страна, сравнява експлоатацията на жените с тази на
природата (напр. Werlhoff et al., 1983; Grosfoguel and Cervantes-
Rodríguez, 2002). От аргумента в марксизма и неомарксизма, че
104
Означава международни неправителствени организации. – Б.р.
105
vgl. http://www.denknetz-online.ch/sites/default/files/diskurs_23.online_0.pdf
капитализмът е характеризиран от натиск към натрупване, сега

перспективата може лесно да се разшири до ресурсите и краят
на капитализма може да бъде изведен от недостига на ресурси.
Според протагонистите терминът „екосоциализъм“ трябва
да се разбира като отворена концепция, която приема много
различни радикални импулси – дори и те да не са непременно
включени под етикета екосоциализъм. Ключовите думи тук са:
достатъчност, намаляване на растежа, хубав живот (buen vivir),
икономика на солидарността, социално-екологична трансфор-
мация, общи блага (the commons) и т.н. Всички тези подходи
се основават на критика на капитализма, но не се задоволяват с
него, а призовават към налагане на алтернативна икономическа
и жизнена форма. Новите социални движения, формирани око-
ло тези концепции, показват политически подходи за това как
може да се осъществи преход към общество след растеж. Спо-
ред различни учени екосоциализмът, както и другите радикални
подходи „означават края на капитализма, какъвто го познаваме“
(Altvater, 2006), въпреки че това не би довело задължително до
прекратяване на капитализма, както твърди Зин.
Ние показахме, че слабата версия на устойчивостта, която е
представена от ООН с Целите за устойчиво развитие (като Зе-
лен нов курс), не е достатъчна от гледна точка на различни ико-
номически еколози и социални учени. Ясно е, че се нуждаем от
силна устойчивост, която директно поставя под въпрос парадиг-
мата на растежа на капитализма и търси алтернативи. В заклю-
чение, капитализмът и екологията биха били съвместими един-
ствено ако изоставим идеологията на растежа и се ангажираме с
нови форми на икономическа дейност за запазване на запасите
с неутрално потребление на ресурси. Пример за това може да
бъде процес на свиване в индустриализираните страни, докато
развиващите се страни продължават да следват догонващ растеж
за известно време. В крайна сметка и двете ще се слеят в стабил-
на или неофеодална формация. Този път трябва да е белязан от
волята на хората да не следват предполагаемата принуда да кон-
сумират и винаги да закупуват най-новата технология; както и

идеята за качествен растеж, т.е. повишаване на качеството на жи-
вот без увеличаване на потреблението. Дали наистина ще наре-
чем това капитализъм или посткапитализъм, постматериализъм
и т.н., остава на преценката на самия читател.
Друга мисъл, която мога да засегна в тази публикация, е, че с
популяризирането на неолибералната парадигма от 80-те години
на миналия век, по-ранната идея за специфична, адаптирана ико-
номика за развиващите се страни бе изоставена в полза на универ-
сален план за развитие. Трябва да сме наясно, че старата идея за
„неравен обмен“ (Schmidt, 1982) все още е актуална по отноше-
ние на цените на високотехнологичните промишлени спрямо тези
на селскостопанските и трудоемките стоки. Съществува разлика в
икономическото развитие не само между глобалния Север и Юг,
но и в Европа. В това отношение идеите на Шумахер, Дейли и др.
също са от значение тук. По отношение на Ингълхарт и постма-
териалистичните ценности бих искал още веднъж да подчертая,
че постматериалистичното съзнание на населението е силно свър-
зано със собствения му просперитет. От културна гледна точка
обаче има и големи разлики в поведението на горната средна кла-
са, независимо дали те по-скоро парадират с начина си на живот,
или го превръщат в пример за другите прослойки (Douglas and
Isherwood, 1996). Тук е интересно, че в Германия има различни
предприемачи, които подкрепят идеята за данък богатство.
Освен това трябва да имаме предвид, че подобни визии със
сигурност няма да бъдат постигнати чрез доброволен ангажи-
мент от страна на индустрията, а изискват контролираща дър-
жава и активно гражданско общество – т.е. взаимодействие на
промени отгоре и отдолу. Въпреки това политиката е заседнала
в дилемата на доста периодично мислене, фокусирано върху ре-
зултатите от изборите, вместо преследване на много дългосроч-
ни – и може би краткосрочни непопулярни – цели на икономи-
ческо и социално преструктуриране в полза на екологията.
По въпроса дали Европа може да играе водеща роля в зе-
лените технологии Зелената сделка на ЕС от 2022 г.106, която
106
https://www.consilium.europa.eu/de/policies/green-deal/Zugriff 22.12.22.
има за цел климатична неутралност до 2050 г., вдъхновява тази

идея дори ако в момента остава само декларация за намерение
и можем да определим само в ретроспекция до каква степен е
постигнала целите си. Например Европейският съвет за външ-
ни отношения ECFR твърди (по-скоро политически, отколкото
икономически107), че Съединените щати, като все още водеща
индустриална нация, са загубили доверието в областта на опаз-
ването на климата и следователно Европа може да поеме тази
роля, ако ЕС влезе в партньорство с „глобалния Юг“ за еколо-
гични технологии. Доколко това е реалистично, или по-скоро
пожелателно мислене, според мен е трудно да се прецени. От
една страна, ЕС е зависим от външни суровини, от друга страна,
тук трябва да се има предвид и Китай, който сега технически се
доближава до възможностите на ЕС и с инициативата за Новия
път на коприната също претендира за износ на свои собствени
продукти за Европа.
В Германия основните области на зелените технологии с
темпове на растеж над средните са енергийната ефективност и
устойчивата мобилност, следвани от ефективността на сурови-
ните. Това трябва също така да вземе предвид националните и
европейските политически решения и програми за подкрепа,
които насърчават този растеж, например в областта на изолаци-
ята на жилищата или електронната мобилност. Въпреки това, за
да се приложат такива мерки, националната покупателна спо-
собност остава важен фактор и трябва да се вземат предвид ико-
номическите, климатичните и инфраструктурните различията в
една нация, както и в рамките на икономическата зона на ЕС. В
същото време от икономическа гледна точка зелените техноло-
гии също изискват големи инвестиции в научноизследователска
дейност и тук условията в икономиките на ЕС отново са изклю-
чително различни.
Може би идеята за слаба и силна устойчивост може да се
съчетае по такъв начин, че и двата подхода да се комбинират,
107
https://table.media/europe/standpunkt/gruene-technologien-eu-
klimaschutz-vorreiter/, Zugriff 22.12.22.
поне в краткосрочен план: зелените технологии могат да за-

менят конвенционалните и в същото време политическите
програми за спестяване на ресурсите, както и намаляването
на потреблението в индустриализираните страни, могат пси-
хически да подготвят обществото след растежа. В резултат на
недостига на газ и огромното увеличение на цените на гори-
вото, петрола и електричеството поради руско-украинската
война виждаме как населението в Европа намалява потребле-
нието – тук икономическите и екологичните мотиви вървят
ръка за ръка.
Превод от немски език: Мария Тенева
1. Abramson, Paul R, und Ronald Inglehart. (1995). Value Change in
Global Perspective. Ann Arbor, Mich: University of Michigan Press.
2. Altvater, Elmar. (2006). Das Ende des Kapitalismus, wie wir ihn
kennen : eine radikale Kapitalismuskritik. Münster: Westfälisches
Dampfboot.
3. Beck, Ulrich. (2003). Macht und Gegenmacht im globalen Zeitalter :
neue weltpolitische Ökonomie. Frankfurt/M.: Suhrkamp.
4. Beck, Ulrich. (1986). Risikogesellschaft. Auf dem Weg in eine andere
Moderne. Hrsg. Ulrich Beck. Frankfurt/M: Suhrkamp.
5. Beck, Ulrich. (2007). Weltrisikogesellschaft : auf der Suche nach der
verlorenen Sicherheit. 1. Aufl. Frankfurt am Main: Suhrkamp.
6. Beck, Ulrich, Anthony Giddens, und Scott Lash. (1996). Reflexive
Modernisierung: eine Kontroverse. Frankfurt am Main: Suhrkamp.
7. Benton, Ted. (1996). The greening of Marxism. New York [u.a.]:
Guilford Press.
8. Böhnke, Petra, und Jan Delhey. (2013). Lebensstandard und
Lebensqualität. Mau, Steffen: Handwörterbuch zur Gesellschaft
Deutschlands / herausgegeben von Steffen Mau, Nadine M. Schöneck
521–537.
9. Brockmann, Hilke, und Jan Delhey. (2013). Human Happiness and
the Pursuit of Maximization : Is More Always Better? Dordrecht:
Springer Netherlands.
10. Brönneke, Tobias, Andrea Wechsler, und Nomos Verlagsgesellschaft

mbH & Co. KG. (2015). Obsoleszenz interdisziplinär Vorzeitiger
Verschleiß aus Sicht von Wissenschaft und Praxis. Nomos.
11. Club of Rome. (1972). The Limits to Growth, Club of Rome. New
York, Universe.
12. Collier, Paul, Klaus-Dieter Schmidt, Paul dt. Collier, und Pantheon.
2016. Exodus Warum wir Einwanderung neu regeln müssen.
München: Pantheon.
13. Daly, Herman. (20140. From uneconomic growth to a steady-state
economy. Cheltenham [u.a.]: Elgar.
14. Daly, Herman. (2007). Ecological economics and sustainable
development selected essays of Herman Daly.
15. Daly, Herman. (1977). Steady-state economics : the economics of
biophysical equilibrium and moral growth. San Francisco: W.H. Freeman.
16. Daly, Herman. (1973). Toward a steady-state economy. San Francisco:
W.H. Freeman.
17. Delhey, Jan. (2015). Happier together. Social cohesion and subjective
well-being in Europe. International Journal of Psychology.
18. Dixson-Declève, S., Gaffney, O., Ghosh, J., Randers, J., Rockström, J.,
Stocknes, P. E.(2022): Earth for All – Ein Survivalguide für unseren
Planeten. Der neue Bericht an den Club of Rome, 50 Jahre nach »Die
Grenzen des Wachstums«, München: oekom.
19. Dörre, Klaus. (2012). Kapitalismus im Wachstumsdilemma.
Gegenblende. Das gewerkschaftliche Debattenmagazin Ausg. 15/M.
20. Dörre, Klaus, Stephan Lessenich, und Hartmut Rosa. (2009).
Soziologie Kapitalismus Kritik. Frankfurt/M.: Suhrkamp.(1996).
The World of Goods. Towards an Anthropology of Consumption
(repr. 1979). London: Routledge.
21. Easterlin, R A, und RA. (1974). Does Economic Growth Improve
the Human Lot? Some Empirical Evidence. In Nation’s Households
in Economic Growth. Essays in Honour of Moses Abramowitz, Hrsg.
P A David und W M Reader. New York: Academic Press.
22. Easterlin, Richard A. (2002). Happiness in economics. Cheltenham
[u.a.]: Edward Elgar Publ.
23. Easterlin, Richard A., und Holger Hinte. 2010. Happiness, growth,
and the life cycle. Oxford: Oxford Univ. Pr.
24. Foster, John Bellamy. (2009). The ecological revolution : making
peace with the planet. New York: Monthly Review Press.
25. Grosfoguel, Ramón, und Ana Margarita Cervantes-Rodríguez.

(2002). The modern/colonial/capitalist world-system in the
twentieth century : global processes, antisystemic movements, and
the geopolitics of knowledge. Westport, Conn.: Greenwood Press.
26. Guruge, Ananda W. P. (2006). Buddhist Economics – Myth and
Reality. Hsi Lai Journal of Humanistic Buddhism 7: 71–129.
27. Hall, Peter A, und David Soskice. (2009). An introduction to varieties
of capitalism. Oxford u.a. : Oxford Univ. Press.
28. Hellmann, Kai-Uwe. (2010). Konsum, Konsument,
Konsumgesellschaft : die akademische Konsumforschung im
Überblick. 386–408.
29. Inglehart, R. (1989). Kultureller Umbruch. Wertwandel in der
westlichen Welt. Frankfurt/M., New York: Campus.
30. Inglehart, Ronald F. (2018). Cultural Evolution: People’s Motivations
are Changing, and Reshaping the World. Cultural Evolution: People’s
Motivations are Changing, and Reshaping the World 1–274.
31. Jackson, Tim. (2013). Wohlstand ohne Wachstum : Leben und
Wirtschaften in einer endlichen Welt. München: Ökom.
32. Jackson, Tim, und Gesellschaft für Ökologische Kommunikation
mbH. (2021). Wie wollen wir leben? : Wege aus dem Wachstumswahn.
München: oekom verlag.
33. Johanathan M. Harris. (2009). Ecological macroeconomics:
consumption, investment, and climate change. real.world economic
review 50: 34–48.
34. Kerschner, Christinan. (2010). Economic Degrowth vs. Steady-State
Economy. Journal of Cleaner Productiion 18: 544–551.
35. Kreiß, Christian. (2014). Geplanter Verschleiß Wie die Industrie uns
zu immer mehr und immer schnellerem Konsum antreibt – und wie
wir uns dagegen wehren können. Berlin [u.a.]: Europa Verlag.
36. Landesamt Baden-Württemberg, Statistisches. o. J. Regionen in der
EU: Wirtschaftsleistung nach wie vor enorm unterschiedlich.
37. Latouche, Serge., und Heinz. Jatho. (2018). Die Unvernunft der
ökonomischen Vernunft : Vom Effizienzwahn zum Vorsichtsprinzip.
Berlin: Diaphanes.
38. Leggewie, Claus. (2003). Die Globalisierung und ihre Gegner.
München: Beck.
39. Luhmann, Niklas. (2001). Vertrautheit, Zuversicht, Vertrauen. In
Vertrauen. Die Grundlagen des sozialen Zusammenhalts, Hrsg.
Martin Hartmann und Claus Offe, 143–160. Frankfurt/M., New

York: Campus.
40. Lyotard, J.-F. (1990). The Postmoden Condition. In Culture and
Society. Contemporary Debates, Hrsg. J Alexander und S Seidmann.
Cambridge: Cambridge University Press.
41. Marx, Karl. (1987). Das Kapital. Berlin: Dietz.
42. Maslow, Abraham. (1987). Motivation und Persönlichkeit. Reinbek:
Rowohlt.
43. Mutonyi, Gerald Peter, und Gerald Peter Mutonyi. 2021.
Warpreneurship: War as A Business. Path of Science 7: 3001–3010.
44. Nussbaum, Martha. (2015). Fähigkeiten schaffen : neue Wege zur
Verbesserung menschlicher Lebensqualität. Freiburg: Alber.
45. Oberteis, Julia. (2012). Von der Naturbeherrschung zum Ökozid?
Aktuelle Fragen einer Umweltgeschichte Ost- und Mittelosteuropas.
Zeithistorische Forschung/Studies in Comparative History 1.
46. Paech, Niko, Marius Rommel, Irene Antoni-Komar, und Dirk Posse.
(2020). Das Wirtschaftsprinzip der kleinen Einheiten – Resilienz
durch gemeinschaftsgetragene Versorgungsstrukturen am Beispiel
Solidarischer Landwirtschaftsbetriebe. Haushalt in Bildung &
Forschung 9: 47–63.
47. Piketty, Thomas. (2016). Das Kapital im 21. Jahrhundert. München:
Beck, C H.
48. Polanyi, Karl. (1979). Ökonomie und Gesellschaft. Frankfurt/Main:
Suhrkamp.
49. Randers, Jørgen. (2012). 2052 : a global forecast for the next forty
years. White River Junction Vt.: Chelsea Green Pub.
50. Rössel, Jörg, und Simone Pape. (2010). Lebensstile und Konsum.
344–365.
51. Rostow, Walt Witman. (1971). The Stages of Economic Growth (2nd
ed). Cambridge: Cambridge University Press.
52. Sahlins, Marshall David. (1972). Stone Age Economics. New York:
De Gruyter.
53. Scharmer, Claus Otto. (2018). The Essentials of Theory U : Core
Principles and Applications. Oakland: Berrett-Koehler Publishers,
Incorporated.
54. Scharmer, Claus Otto. (2016). Theory U : leading from the future
as it emerges : the social technology of presencing. San Francisco,
California: Berrett-Koehler Publishers, Inc., a BK Business Book.
55. Schmidt, A. (1982.) Ungleicher Tausch. In Handbuch 3. Welt, Band 1,

Hrsg. D Nohlen und F Nuscheler. Hamburg: Hoffmann und Campe.
56. Schumacher, E. (1969). Buddhist Economics. Manas XII.
57. Schumacher, E. (1973). Small is beautiful economics as if people
mattered. New York: Harper & Row.
58. Schumpeter, Joseph. (1975). Kapitalismus, Sozialismus und
Demokratie. München.
59. Sen, Amartya, und Programme Development Economics Research.
1994. Beyond liberalization : social opportunity and human
capability. London: Suntory-Toyota International Centre for
Economics and Related Disciplines London School of Economics
and Political Science.
60. Sen, Amartya K. (2000). Ökonomie für den Menschen. Wege zu
Gerechtigkeit und Solidarität in der Marktwirtschaft. München Wien:
Hansa.
61. Sen, Amartya Kumar. (2012). Die Idee der Gerechtigkeit. München:
Dt. Taschenbuch-Verl.
62. Wallerstein, Immanuel. (1980). The Modern World System. San
Diego: Academic Press.
63. Weimann, Joachim., und Andreas. Knabe. (2012). Geld macht doch
glücklich : Wo die ökonomische Glücksforschung irrt. Stuttgart:
Schäffer-Poeschel.
64. Werlhoff, C.v., M. Mies, und V. Bennholdt-Thomsen. (1983). Frauen,
die letzte Kolonie. Reinbeck: Rowohlt.
65. Zinn, Karl Georg. (2015). Vom Kapitalismus ohne Wachstum zur
Marktwirtschaft ohne Kapitalismus. Hamburg: VSA.
66. https://www.ipg-journal.de/rubriken/wirtschaft-und-oekologie/
artikel/klimakiller-krieg-6068/
67. https://www.umweltbundesamt.de/themen/nachhaltigkeit-
strategien-internationales/folgen-der-ukraine-krise-fuer-die-
nachhaltigkeits
68. https://www.bundeskanzleramt.gv.at/themen/europa-aktuell/2022/
kohaesionsbericht-analysiert-territoriale-und-soziale-Ungleichheiten-
in-der-eu.html
69. http://www.un.org/millenniumgoals/
70. h t t p s : / / s u s t a i n a b l e d e v e l o p m e n t . u n . o r g / t o p i c s /
sustainabledevelopmentgoals
71. https://www.bmuv.de/themen/nachhaltigkeit-digitalisierung/
wirtschaft/umwelttechnologien,
72. https://www.bmuv.de/themen/nachhaltigkeit-digitalisierung/
wirtschaft/umwelttechnologien/eu-aktionsplan
73. https://www.nachhaltigkeit.info/artikel/schwache_vs_starke_
nachhaltigkeit_1687.htm,
74. http://wirtschaftslexikon.gabler.de/Definition/wachstum.html
75. http://wirtschaftslexikon.gabler.de/Definition/nutzen.html
76. http://www.denknetz-online.ch/sites/default/files/diskurs_23.
online_0.pdf,
77. https://www.nachhaltigkeit.info/artikel/degrowth_1849.htm;
78. http://wirtschaftslexikon.gabler.de/Definition/steady-state.html
79. https://www.consilium.europa.eu/de/policies/green-deal/
80. https://table.media/europe/standpunkt/gruene-technologien-eu-
klimaschutz-vorreiter/
Политиката на разширяване на ЕС и процесът
на присъединяване на Западните Балкани
Ани Димитрова108
Постановка на проблема
Разширяването се смята за една от най-успешните политики на
Европейския съюз. Започнал с едва 6 страни учредителки, днес
ЕС има 27 държави членки. Но това е напълно естествено, за-
щото още Римският договор109 провъзгласява желанието на ев-
ропейските граждани да се стремят към „все по-голям съюз“110.
Според мнозина наблюдатели този процес е провокиран от общ
дневен ред, а ЕС действа като единно политическо обединение
и се стреми към разширяването си като част от своята основ-
на причина да съществува (Ker-Lindsay, Armakolas, Balfour and
Stratulat, 2017). Идеята на разширяването на Евросъюза се ос-
новава на концепцията за по-широка политическа и географска
интеграция, която в крайна сметка ще обедини всички европей-
ски страни в общ съюз. Това обаче може да се окаже в определен
момент и не толкова добре определена концепция. ЕС се въз-
приема и като институционално обединение с реформаторска и
108
Ани Димитрова е доктор по политическа философия и магистър по ико-
номика. Има повече от 15 години професионален опит на ръководни по-
зиции в банковия сектор, публичната администрация и частния сектор.
Хоноруван преподавател в УНСС.
109
На 25 март 1957 г. са подписани два договора – Договорът за създаване на
Европейската икономическа общност (ЕИО) и Договорът за създаване
на Европейската общност за атомна енергия (ЕОАЕ или Евратом). И за
двете нови Общности решенията се вземат от Съвета по предложение на
Комисията.
110
Договор от Рим (ЕИО) – https://www.europarl.europa.eu/about-
parliament/bg/in-the-past/the-parliament-and-the-treaties/treaty-of-rome
Политиката на разширяване на ЕС и процесът на присъединяване... 157
трансформираща роля, в състояние радикално да предефинира

и подобри икономическото и политическото състояние, както и
социалните условия в страните членки (Grabbe, 2014, 2015; De
Munter, 2017). Перспективата за членство в ЕС е в основата на
усилията за напредък на реформите в Западните Балкани. Тези
реформи са ключови за европейския път, но по-важното е, че са
от решаващо значение за подобряване на политическото управ
ление и икономическото развитие в страните от региона, както
и за върховенството на закона, свободата на медиите и граждан-
ското общество. Това е в общ интерес на гражданите на Запад-
ните Балкани и на ЕС.111 Неслучайно върховният представител/
заместник-председателят на Еврокомисията Жозеп Борел112
е категоричен, че преговорите за присъединяване „могат да се
случат само ако има по-голям напредък в реформите и тяхното
прилагане“. Разбира се, и ЕС също трябва да даде своя принос:
„трябва да увеличим усилията си, за да доближим региона до Ев-
ропейския съюз“ (Жозеп Борел).
Стабилността, перспективите за икономическо развитие и
преди всичко мирът на територията на Западните Балкани, голя-
ма част от които след разпадането на комунистическата система
все още са повлияни от процесите, протичащи на територията
на бивша Югославия, са в основата на разбирането, че е необхо-
дима пълноценна интеграция на региона в рамките на Европей-
ския съюз (ЕС). Процесът по присъединяване към ЕС е в центъ-
ра на отношенията между ЕС и Западните Балкани. Това е обща
стратегическа цел, която обединява целия регион и Съюза.
Въпреки че Турция е най-голямата страна, която иска да се
присъедини към ЕС, към момента нейното присъединяване е
малко вероятно. Причините са комплексни, но биха могли да се
обособят в две групи: демократичното отстъпление в Турция,
111
The EU and the Western Balkans: towards a common future – https://www.
eeas.europa.eu/eeas/eu-and-western-balkans-towards-common-future_en
112
Жозеп Борел Фонтелес е заместник-председател на Европейската ко-
мисия и върховен представител по външните работи на ЕС от декември
2019 г. до момента.
съчетано с нарастващата политическа и обществена опозиция

срещу нейното членство в самия ЕС.
Може да се каже, че сега дори при заявеното желание за член-
ство от страните в рамките на Източното партньорство фокусът
и реалната перспектива на разширяването остават върху шестте
страни от Западните Балкани – Албания, Босна и Херцеговина,
Косово, Северна Македония, Черна гора и Сърбия, които искат
да се присъединят към Европейския съюз. Условията за устано-
вяване на предприсъединителни отношения между ЕС и страни-
те от Западните Балкани бяха определени за първи път в заклю-
чителните разпоредби на Съвета от април 1997 г. Условията за
присъединяване към европейската общност обаче са ясно фор-
мулирани още в последния член (чл. 237) от Римския договор:
„Всяка европейска държава може да кандидатства да стане член
на Общността. Тя отправя молбата си до Съвета, който действа
с единодушие, след като получи становището на Комисията“. До-
говорът от Маастрихт повтаря това в член 2, допълвайки, че само
„демократична държава“ може да кандидатства. Скоро след това,
под натиска на централноевропейските държави, Европейският
съвет в Копенхаген през същата година включва няколко допъл-
нителни условия, които бяха наложени на 12-те страни канди-
датки през 2004 година: стабилност на институциите, гаран-
тиращи демокрацията, върховенството на закона, правата на
човека и зачитането и защитата на малцинствата, съществу-
ването на функционираща пазарна икономика, както и капа-
цитет за справяне с конкурентния натиск и пазарните сили в
рамките на Съюза. През 1999 г. Съветът на ЕС създаде Процеса
на стабилизиране и асоцииране (ПСА). Беше потвърдено, че
страните от Западните Балкани ще имат право на членство в ЕС,
ако изпълнят критериите, установени на Европейския съвет в
Копенхаген през юни 1993 г. Критериите за членство в ЕС, из-
вестни като „Критериите от Копенхаген“, са изключително ясни
и включват политически, икономически и изисквания, свър-
зани с качеството на управлението, и помагат да се изяснят
стандартите, на които трябва да отговарят страните, изяви-
ли желание да се присъединят към ЕС.
През 2003 г. на срещата на върха ЕС–Западни Балкани, про-

ведена в Солун, ЕС потвърди, че мястото на Западните Балкани е
в ЕС и че перспективата за членство в ЕС е реална, а страните от
Евросъюза няма да считат картата на Съюза за завършена, докато
не се присъединят към тях и Западните Балкани. Същевременно
се отбелязва, че членството в ЕС трябва да се заслужи с упорита
работа и силна политическа воля на управляващите в региона,
т.е. колко далече и колко бързо ще продължат по пътя си към ев-
ропейска интеграция ще зависи от самите страни – кандидати за
членство. След тази среща темата за интеграцията на Западните
Балкани минава на заден план. И макар държавите от региона да
са решени да се интегрират в ЕС, вероятно дълго отекват в съз-
нанието на техните лидери думите на председателя на Европей-
ската комисия Жан-Клод Юнкер., който през 2014 г. обявява, че
разширяването е приключило поне за следващите пет години.
Темата за разширяването на ЕС по посока на страните от За-
падните Балкани остава сериозно предизвикателство. Редица
инициативи, свързани с региона, потвърждават недвусмислено
европейската перспектива, но също така са показателни за лип-
сата на значителен напредък в самия процес на присъединява-
не. В следващите няколко години се приема „Декларацията от
София“113 от 17 точки, засягаща въпроси като миграцията, орга
низираната престъпност, образованието и върховенството на
закона, взема се решение за пакет на стойност 10 милиарда евро
за инфраструктурни и цифрови проекти за развитие в региона.
В резултат от променената геополитическа ситуация процесът
на присъединяване на Западните Балкани получава ускорение в
последните пет години и става възможно за гражданите от стра-
ните в региона отново да чуят послания като това на председате-
ля на Европарламента в периода 2017–2019 г. Антонио Таяни, че
„Балканите са Европа“ или на Емануел Макрон, че: „Западните
Балкани са сърцето на Европа“114.
113
Декларация от София, 17 май 2018 г. sofia-declaration_bg.pdf (europa.eu).
114
From Thessaloniki to Sofia: Western Balkans’ European journey – https://
www.aa.com.tr/en/analysis-news/from-thessaloniki-to-sofia-western-
balkans-european-journey/1151262
През юни 2022 г. по време на поредната си среща на високо

ниво в Брюксел лидерите на ЕС изразяват своя недвусмислен
ангажимент към перспективата за членство в ЕС на Западните
Балкани и призовават за ускоряване на процеса по присъединя-
ване.
В тази посока изключително важна е ролята на инициатива-
та Берлински процес за Западните Балкани. Тази регионална
инициатива, лансирана от канцлера на Германия Ангела Меркел
през август 2014 г., си поставя като основни цели: разрешаване
на нерешени двустранни и вътрешни въпроси, постигане на
помирение вътре и между обществата в региона, засилване
на регионалното икономическо сътрудничество и полагане
на основите за устойчив растеж. Участници в процеса са страни-
те от Западните Балкани – Сърбия, Република Северна Македо-
ния, Босна и Херцеговина, Косово, Албания и Черна гора, които
се подпомагат от държавите – членки на ЕС: Германия, Франция,
Австрия, Италия, Полша, България, Гърция, Хърватия, Слове-
ния и Великобритания.
Замисълът на Берлинския процес, който се развива формално
извън институционалната рамка на ЕС, е да допълва и подпома-
га процеса на европейска интеграция на шестте страни от За-
падните Балкани. Дейността на инициативата е насочена в три
главни направления – икономика и свързаност, добросъседски
отношения и сигурност.
Всъщност преките резултати от този процес са насочени
към подобряване на регионалното сътрудничество в областта
на свързаността, социалното и икономическото сближаване,
стабилността, взаимното разбирателство и осигуряването на
по-добър живот за гражданите от региона, а европейската перс-
пектива продължава да е ключов двигател за трансформацията
там. И в този процес България има своя ключов принос. През
2020 г. България и Република Северна Македония осъществиха
съвместно домакинството на Берлинския процес, което бе пре-
цедент – държава – членка на ЕС, и държава – кандидат за член-
ство, да председателстват съвместно инициативата. На срещата
на върха в София бяха взети важни решения за гражданите на
Западните Балкани в сферата на регионалното сътрудничество

и свързаността във всичките Ѝ аспекти.115
Освен всичко друго Берлинският процес е свързан и с прео-
доляване на различията и на наследството от миналото. Във вре-
мето Берлинският процес показа капацитета си да устои и да се
превърне в добър пример на споделени ценности и положителен
опит, символ на добрата воля на Западните Балкани да намерят
пътя към обединеното европейско семейство чрез преодоляване
на различията и изграждане на доверие в полза на своите обще-
ства и на Европа като цяло.
През ноември 2020 г. в рамките на срещата на върха на Бер-
лински процес бе отчетен и съществен напредък в отношенията
между България и Северна Македония, който поне към момента
не изглежда дълготраен, тъй като защитата на българите все още
не е включена в конституцията на Северна Македония, а това е
ключово условие за продължаване на преговорите на Брюксел
със Скопие.
Най-амбициозното споразумение, договорено досега в рам-
ките на Берлинския процес, е създаването на Общия региона-
лен пазар (Common Regional Market – CRM)116. Целта на CRM
е да гарантира свободното движение на стоки, услуги, капитали
и хора („четирите свободи“), включително аспекти, свързани с
цифровите, инвестиционните иновации и индустриална поли-
тика. Общият регионален пазар би бил трамплин към по-тясна
интеграция на региона в единния пазар на ЕС дори преди дейст-
вителното присъединяване към ЕС.117
115
Именно в София са подписани два ключови документа – Декларацията за
изграждане на регионален вътрешен пазар и Декларацията за Зелен дне-
вен ред за Западните Балкани.
116
Ангажиментът е подписан от всичките шест държави от Западните Балка-
ни на срещата на върха в София през ноември 2020 г.
117
В Берлин през 2022 г. лидерите на страните от Западните Балкани под-
писват три споразумения: за свободно движение с лични карти, за взаим-
но признаване на университетски дипломи и за квалификациите на регу-
лирани професии като лекари и архитекти.
Ролята на България в процеса по присъединяване

на Западните Балкани
Западните Балкани бяха централна и приоритетна тема за Бъл-
гарското председателство на Съвета на ЕС, по време на което
беше утвърдена тяхната европейска перспектива с приемането
на Стратегията на ЕС към Западните Балкани, на Софийска-
та декларация и на Заключенията на Съвета на ЕС от 26 юни
2018 г. На срещата на върха ЕС–Западни Балкани в София през
май 2018 г. държавите се обединиха за общи действия в под-
крепа на укрепването на върховенството на закона и доброто
управление. Като резултат от тази среща бе приета не само Де-
кларацията от София, към която се присъединиха партньорите
от Западните Балкани, но и Приоритетна програма от София
като приложение към декларацията, в която се очертават новите
мерки за засилено сътрудничество с региона:
• Засилване на подкрепата за съдебната реформа и усилия-
та за борба с корупцията и организираната престъпност,
включително изграждане на капацитет за превенция на
корупцията;
• Разширяване на консултативните мисии в сферата на пра-
вовата държава с по-голямо подпомагане от държавите
членки и от ЕС;
• Засилване на мониторинга на реформите чрез по-систе-
матични мисии за партньорски проверки по конкретни
случаи;
• Въвеждане на мониторинг на съдебните процеси в област
та на тежката корупция и организираната престъпност;
• Работа за по-добро измерване на резултатите в съдебната
реформа;
• Поетапно предоставяне на подкрепа за Западните Балка-
ни в областта на независимите и плуралистични медии и
гражданското общество чрез Европейския фонд за демо-
крация.
От срещата в София е и решението за подписване на споразу-
мение/меморандум за разбирателство за газопреносната връзка
България–Сърбия, чиято реализация вече е в ход. Приема се и

решение за програма в областта на цифровите технологии за За-
падните Балкани, включително пътна карта за улесняване на по-
нижаването на цените за роуминг. Споразумението за тарифите
за роуминг между страните от Западните Балкани (Албания,
Босна и Херцеговина, Косово, Черна гора, Република Северна
Македония и Сърбия) и Европейския съюз бе подписано в Тира-
на през декември 2022 г. в рамките на срещата на върха ЕС–За-
падни Балкани. Споразумението за роуминга ще влeзе в сила от
1 октомври 2023 г. и проправя пътя за стартиране на процеса за
премахване на таксата за роуминг между страните от Европей-
ския съюз и Западните Балкани.
Всичко това показва, че решенията от София имат своята
ключова роля и практически измерения за развитието на отно-
шенията ЕС–Западни Балкани. „От София към света“ прозвуча-
ват и думите на тогавашния председател на Съвета на ЕС Доналд
Туск: „Не виждам друго бъдеще за Западните Балкани, различно
от ЕС. Няма друга алтернатива, няма план Б. Западните Балка-
ни са неразделна част от Европа и те принадлежат към нашата
общност.“118 Именно от 2018 г. насам се провеждат редовни сре-
щи на върха между ЕС и Западните Балкани, на които лидерите
на ЕС потвърждават решимостта на Съюза да засили допълни-
телно ангажимента си към региона и приветстват ангажимента
на партньорите от Западните Балкани да извършат необходими-
те реформи. През февруари 2020 г. Европейската комисия пред-
ставя предложения за укрепване на процеса по присъединяване
към ЕС. Съветът одобрява нова методология за покриване
на критериите за еврочленство, чиято цел е да направи про-
цеса на присъединяване по-надежден, предвидим и подчинен на
по-силно политическо управление.
118
https://w w w.consi lium.europa.eu/bg/meetings/international-
summit/2018/05/17/
Регионално сътрудничество и индивидуален напредък

на страните от Западните Балкани
Веднага след като процесите на разпад в бившата ЮФСР стана-
ха необратими, ЕС дава началото на Процеса за стабилизира-
не и асоцииране (SAP), който се превръща в рамката, в която
се развиват отношенията между съюза и региона. Установените
договорни отношения са под формата на споразумения за ста-
билизиране и асоцииране, в които се предвижда политическо
и икономическо сътрудничество, включително чрез създаването
на зони за свободна търговия със съответните страни. Споразу-
менията се сключват на основата на спазването на демократич-
ните принципи, правата на човека и върховенството на закона –
фундаментите на обединена Европа, за спазването на които вся-
ка година на ниво министри заседава Съветът за стабилизиране
и асоцииране. В своята дейност той се подпомага от Комитета за
стабилизиране и асоцииране, докато парламентарното сътруд-
ничество между отделните парламенти на страните от Западни-
те Балкани и Европейския парламент е в рамките на Парламен-
тарния комитет за стабилизиране и асоцииране (SPAC). Тук
трябва да се подчертае важната роля на Европейския парламент,
който не само участва наистина пълноценно и равноправно в
процеса, но е и оправомощен да даде своята санкция при сключ-
ване на всяко едно Споразумение за стабилизиране и асоциира-
не (правомощие да одобрява има по силата на член 218, пара-
граф 6119 от Договора за функциониране на Европейския съюз),
както и да одобри всяко едно присъединяване на държава кан-
дидат към Съюза – чл. 49120 от Договора за Европейски съюз121.
Европейският парламент има възможност и оказва въздействие
върху процеса на присъединяване чрез бюджетните си правомо-
щия в рамките на Инструмента за предприсъединителна помощ.
119
https://eur-lex .europa.eu/legal-content/BG/TXT/?uri=celex%
3A12016ME%2FTXT
120
https://eur-lex.europa.eu/BG/legal-content/summary/treaty-on-european-
union-joining-the-eu.html
121
https://eur-lex .europa.eu/legal-content/BG/TXT/?uri=celex%
3A12016M049
Чрез своята Комисия по външни работи парламентът назначава

постоянни докладчици за всички държави – кандидатки за член-
ство, и държави – потенциални кандидатки за членство. Следва
да се отбележи, че през юни 2020 г., след срещата на високо рав-
нище между ЕС и Западните Балкани в Загреб (проведена он-
лайн), парламентът публикува и набор от препоръки относно
Западните Балкани.
Тук трябва да се припомни решението, което е взето по от-
ношение на Република Косово, според което 5 от държавите
членки не я признават. За да се запази европейската перспекти-
ва, Споразумението за стабилизиране и асоцииране с тази но-
вовъзникнала държава е с предмет само за ЕС, което държавите
членки не трябва да ратифицират, като търговските аспекти са
включени във временни споразумения.
През 1999 г. SAP (Stabilisation and Association Process) е ос-
новата, но твърде скоро става ясно, че е необходимо участието в
процеса по интеграция на всички международни ключови фак-
тори, затова е надграден през 2008 г. от Съвета за регионално
сътрудничество.122
Съветът за регионално сътрудничество има амбицията да
осъществи декларативно заявеното в Солун през 2003 г. наме-
рение всички страни от SAP да получат „европейска перспекти-
ва“ като потенциални кандидати за членство в ЕС. Нещо повече,
този стремеж е потвърден в Стратегията на Комисията за Запад-
ните Балкани от 2018 г. и в декларациите след срещите на върха
между ЕС и Западните Балкани.
Разбира се, трябва да се отбележи, че кандидатите за членство
следва да са покрили без изключение политическите критерии от
Копенхаген, установени от Европейския съвет през 1993 г.123,124,
като в тази област напредъкът се отчита индивидуално за всяка
страна кандидат. До голяма степен динамиката на интеграцион-
ния процес зависи изцяло от индивидуалния напредък и собст-
122
http://vssold.justice.bg/bg/evro/srs/pril-2.pdf
123
https://www.consilium.europa.eu/media/21225/72921.pdf
124
https://eur-lex.europa.eu/legal-content/BG/TXT/?uri=LEGISSUM:
accession_criteria_copenhague
вените политически постижения, с които се постига синхрон с

европейските стандарти. Критериите могат да се обособят в три
групи:
а) стабилност на институциите, гарантиращи демокрацията,
върховенството на закона, правата на човека и защита на
малцинствата;
б) пазарна икономика, която функционира и е способна да се
справя с конкурентния натиск и пазарните предизвикател-
ства в рамките на Съюза;
в) способност за поемане на задължения, произтичащи от
членството, включително чрез придържане към целите на
политическия, икономическия и паричния съюз, включи-
телно чрез приемане на общи правила, стандарти и поли-
тики, заложени в правото на ЕС.125
Икономическата и политическа криза от 80-те години, съчета-
на с възраждането на национализъм, предизвика разпадането на
Югославия през 90-те години, като това разделение е по грани-
ците на съставните републики, предшествано обаче в началото
от въоръжени конфликти. Създават се пет независими държави.
Към тях по-късно се присъединяват Черна гора (2006) и Косо-
во (2008). Що се отнася до Албания, тя е напълно изолирана ко-
мунистическа диктатура до 1991 г., когато трябва да възстанови
публичната си администрация от нулата. Словения (2004) и Хър-
ватия (2013) са държави членки на ЕС. Останалите шест страни
от Западните Балкани исторически са били засегнати от сериоз-
ни етнически, политически и икономически конфликти, но всич-
ки те днес се стремят да се присъединят към ЕС и са кандидати
или потенциални кандидати за членство в Европейския съюз.
На редовните срещи на върха между ЕС и Западните Бал-
кани лидерите на ЕС отново имат възможност да потвърдят
решимостта на Съюза да засили допълнително ангажимента си
125
През 1995 г. на заседанието на Европейския съвет в Мадрид тези крите-
рии получават допълнителна сила при провеждане на процеса на инте-
грация, като ЕС непрекъснато подчертава своята решимост и подкрепа за
региона по пътя към европейска интеграция.
с региона, насърчавайки Западните Балкани да осъществяват

необходимите реформи. През февруари 2018 г. Европейска-
та комисия приема стратегия за „Надеждна перспектива за
разширяване със засилен ангажимент на ЕС със Западните
Балкани“. С нея определя план за действие, състоящ се от шест
водещи инициативи, насочени към конкретни области от общ
интерес, които да бъдат реализирани в периода между 2018 и
2020 г. През 2020 г. промяна в методологията за преговори за
присъединяване доведе до обединяване в групи на преговор-
ните глави. Тематичният клъстер от „фундаментални“ въпроси
за членството включва върховенство на правото, икономически
критерии и реформа на публичната администрация. Тези глави
се отварят най-напред и се затварят последни, като се изисква
достатъчен напредък по отношение на тези области, преди про-
цесът по дискусия по нови глави да продължи по-нататък. Всъщ-
ност върховенството на закона и сигурността са в основата на
въпроса за разширяването след падането на Желязната завеса.
Неслучайно и по време на последната среща ЕС–Западни Балка-
ни през месец декември 2022 г. лидерите на ЕС отново настояха
балканските им колеги да бъдат по-последователни и устойчиви
в прилагането на стандартите на ЕС, свързани с върховенство-
то на закона, и да съгласуват политиката си с политиките на ЕС,
включително по отношение на имиграцията. По време на тази
среща Европейският съюз отбеляза, че по-свободните визови
режими на няколко балкански страни са помогнали за увелича-
ване на броя на мигрантите, които пристигат в страните от Ев-
росъюза. В рамките на формата Министерски форум ЕС – За-
падни Балкани по въпросите на правосъдието и вътрешните ра-
боти на 3–4 ноември 2022 г., партньорите от Западните Балкани
поеха ангажимент за бързо привеждане на визовата си политика
в съответствие с тази политика на ЕС.
Именно за преодоляване на предизвикателствата, свързани с
миграцията в Западните Балкани, се отделят и значителни сред-
ства по линия на Инструмента за предприсъединяване – ИПП III,
предназначени за периода 2021–2027 г. За да се илюстрира маща-
бът на европейската подкрепа само в тази област, трябва да се отбе-
лежи, че между 2021 и 2022 г. ЕС предоставя средства за свързани с

миграцията действия в региона по линия на ИПП III в общ размер
от 201,7 милиона евро.
Затова и не звучат изненадващо думите на върховния пред-
ставител на ЕС за външната политика Жозеп Борел: „...очак-
ваме регионът да постигне ключови реформи и със сигурност
да покаже воля да прегърне европейската амбиция и дух. Мно-
го го правят. Но виждаме и колебания.“126 Обнадеждаващо за
страните от Западните Балкани прозвучаха и думите на лиде-
рите на Франция и Германия – президента Макрон и канцлера
Шолц – по време на срещата им през януари 2023 г. В Париж те
подчертаха стремежа към бърз и осезаем напредък в процеса на
разширяване на Европейския съюз в посока Западните Балкани.
„В същото време трябва да гарантираме, че един разширен ЕС
все още може да работи с по-ефективни институции и по-бързи
процеси на вземане на решения, по-специално чрез разширява-
не на решенията с квалифицирано мнозинство в рамките на Съ-
вета“, добавиха те.127
Важна е позицията на Франция по време на последното ѝ
председателство на ЕС през 2022 г. В своята Страсбургска реч
пред Европейския парламент на 9 май 2022 г. френският пре-
зидент Еманюел Макрон представя идеята за Европейска по-
литическа общност, която да организира Европа в по-широка
политическа перспектива. Визирайки молбите за членство на
Украйна, Молдова и Грузия, това предизвиква вълнение в За-
падните Балкани, въпреки че на пресконференцията си катего-
рично показва, че „за Балканите пътят вече е начертан“. Франция
сякаш за пореден път е решена да покаже, че е един от основ-
ните поддръжници на разширяването на ЕС и поема като свой
приоритет в рамките на председателството си разрешаване на
спора между София и Скопие. Предложението на Франция е в
126
https://www.investor.bg/a/515-ikonomika-i-makrodanni/365408-sreshtata-
es-zapadni-balkani-ne-donese-mnogo-konkretika
127
Schulz And Macron: Together We Must Strengthen Europe, 21.01.2023
https://globeecho.com/news/schulz-and-macron-together-we-must-
strengthen-europe/
съответствие с исканията на София Северна Македония да про-

мени конституцията си, за да признае българско малцинство, да
защити правата на малцинствата и да въведе речта на омразата
в наказателния кодекс. Освен това сделката ще доведе до отб-
локиране на преговорите с Албания. Президентът на Франция
Макрон подчертава, че „сделката“ не поставя под съмнение офи-
циалното съществуване на македонски език, а вместо това „по-
чива на компромиси и баланс“. В България тогавашният минис-
тър-председател Кирил Петков приема предложението, преди да
бъде свален с вот на недоверие от парламента на 22 юни 2022 г.
Довчерашните му коалиционни партньори го обвиняват в „на-
ционално предателство“ за вдигане на ветото върху членството
на Северна Македония в ЕС. За разлика от тях, председателят
на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен и председателят
на Европейския съвет Шарл Мишел публикуват в профилите си
в туитър своите поздравления след вота. Фон дер Лайен пише,
че вотът „проправя пътя за бързо започване на преговорите за
присъединяване", визирайки Северна Македония128, и че това е
„историческа възможност“129, а Мишел добавя: „Нашето бъдеще
е заедно, посрещаме ви с отворени обятия.“130
Всъщност процедурата по присъединяването и приемането
на съответната страна в ЕС включва множество стъпки. Устано-
вена е практиката Еврокомисията да извършва мониторинг на
процеса по приемане и прилагане на европейското законодател-
ство, като в свои доклади на годишна база отчита напредъка в
съответната страна. Всяко важно решение за всяка от страните
се взема с консенсус, като именно принципът на единодушието е
залегнал от началото до края на преговорния процес. След това
Договорът за присъединяване със съответната страна кандидат
трябва да бъде одобрен от ЕП и Съвета, преди да бъде завършен
процесът на ратификация с гласуване в парламента на всяка една
от договарящите се държави.
128
https://ec.europa.eu/commission/presscorner/detail/en/country_22_6092
129
https://twitter.com/vonderleyen/status/1548274106944012290
130
https://twitter.com/CharlesMichel/status/1548269818674946055
Важно е да се отбележи, че ЕС не е застинал в ролята на наблюда-

ващ, а активно насърчава Западните Балкани да споделят предизви-
кателствата както пред сигурността, така и в икономиката и в чисто
хуманитарен план. Съюзът и регионът си сътрудничат по широк
кръг въпроси, свързани със сигурността, като борбата с организи-
раната престъпност, справянето с хибридните и кибер заплахите,
противодействието на трафика на малки оръжия и засилването на
борбата с тероризма. В икономически аспект Съюзът е водещият
търговски партньор за всички страни от Западни Балкани, като
почти 70% от общата търговия на региона е в резултат на нарасна-
лата с почти 130% в периода 2011–2021 г. През същия период из-
носът от Западните Балкани в посока страните от ЕС се е увеличил
с впечатляващите 207%131, което е показателно за стремежа на ЕС
чрез Икономическия и инвестиционен план да мобилизира без-
прецедентни ресурси в подкрепа на свързан, екологичен и фокуси-
ран върху хората растеж, в полза на региона и Европа като цяло. За
изпълнение на необходимите реформи, които да позволят на дър-
жавите от региона да се приведат в съответствие с правилата и раз-
поредбите на ЕС, се предоставя политическа, финансова и техниче-
ска подкрепа. Вече е възможно граждани и компании от региона да
се включват в програми като „Еразъм+“ (която подкрепя студент-
ския обмен) или „Творческа Европа“, която подкрепя проекти за съ-
трудничество в областта на културата. Дори борбата с периодично
възникващите стихийни горски пожари в региона вече е предмет
на сътрудничество чрез Механизма за гражданска защита на Съюза.
Не бива да се подминава и възможността за безвизов режим
на пътуване в Шенгенското пространство, която бе предоставена
на гражданите на бившата югославска република Македония (по-
настоящем Република Северна Македония), Черна гора и Сърбия
от декември 2009 г., а на гражданите на Албания и Босна и Херцего-
вина – от ноември 2010 г. През януари 2012 г. стартира и диалог за
либерализиране на визовия режим с Косово, като през юли 2018 г.
Комисията потвърди, че Косово е изпълнило всички критерии.
131
https://www.eeas.europa.eu/eeas/eu-and-western-balkans-towards-common-
future_en
Парламентът последва този пример и реши да започне междуин-

ституционални преговори, които все още не са приключили, тъй
като някои държави – членки на ЕС, продължават да имат резерви.
Сред инструментите, с които ЕС разполага, за да способ-
ства за решаването на откритите въпроси между страните от ре-
гиона, следва да се отчетат усилията, които полага още от 90-те
години на ХХ век за гарантиране на мира и стабилността на За-
падните Балкани. В рамките на Европейската политика за сигур-
ност и отбрана (ЕПСО – предшественик на ОПСО) от 2003 г. бе
осъществена полицейска мисия на ЕС в Босна и Херцеговина
(EUPM). Малко след това на територията на бившата югослав-
ска република Македония е реализирана и първата военна опе-
рация по ЕПСО – Конкордия. Към този момент ЕС е ангажи-
ран в региона чрез ОПСО с военната операция EUFOR Althea
на територията на Босна и Херцеговина и мисията на ЕС за
върховенство на закона в Косово (EULEX KOSOVO) – която
е най-голямата гражданска мисия на Съюза до момента и един-
ствената гражданска мисия на ОПСО с изпълнителни правомо-
щия. Показателен за еволюирането на отношенията е фактът, че
докато в началото на процеса имаше немалко гласове в държави-
те от региона, които възприемаха мисиите като външна форма за
натиск, то към днешна дата партньорите от Западните Балкани
също допринасят за действията по ОПСО и работят ръка за ръка
с ЕС в най-предизвикателните региони на света.132 Това показва,
че вече има всички основания да се говори за съгласуваност на
усилията в областта на Общата външна политика и политика
на сигурност (ОВППС) между партньорите от региона и ЕС
по въпросите на ОВППС. Държавите, които вече преговарят за
присъединяването си към Европейския съюз (Черна гора и Сър-
бия), са официално задължени постепенно да се приведат в съот-
ветствие с ОВППС, а Албания, Черна гора и Северна Македо-
ния имат рекорд на пълно привеждане в съответствие с ОВППС,
което е силен сигнал за ангажираност към интеграцията в ЕС.
132
https://www.eeas.europa.eu/eeas/common-foreign-and-security-policy-
cfsp-common-security-and-defence-policy-csdp-western_en
Безспорно присъединяването на Хърватия към ЕС на 1 юли

2013 г. дава допълнителен стимул за развитие на двустранните
отношения на останалите държави от региона със Съюза. Коми-
сията също използва опита си, който придобива по време на пре-
говорния процес с Хърватия, за да предложи допълнителни по-
добрения в подхода си за преговори, които намират своето сис-
тематично място в „Стратегия за разширяване“ за 2011–2012 г.
Прави впечатление силно поставеният акцент върху въпросите,
свързани с върховенството на закона. Хърватия кандидатства за
членство в ЕС през 2003 г., като в периода от 2005 до 2011 г. бе
преговорният процес. На 9 декември 2011 г. бе подписан догово-
рът за присъединяване между лидерите на ЕС и Хърватия. Така от
1 юли 2013 г. страната стана пълноправен член на Европейския
съюз. По-малко от 10 години след членството си в ЕС Хърватия
стана член на еврозоната и на Шенген от 1 януари 2023 г., което
безспорно е голям успех за страната и нейните граждани.
В същото време не може да се отрече, че процесът по присъ-
единяване пострада от така наречената „умора от разглеждане“
(fatigue), за което допринесоха както историческите спорове на
държавите членки Гърция и България със Северна Македония,
така и периодично повдиганите въпроси между Сърбия и бивши
републики от състава на ЮСФР за отговорността, която носят и
последиците от войната в Босна и Херцеговина, а и между Сърбия
и Косово. Сблъсъкът на двете визии може да бъде представен така:
• Идеалистичната визия за непрекъснато разширяване на
основата на споделени ценности и икономически проспе-
ритет чрез интеграция на държавите по цялата географски
принадлежаща към континента Европа територия и
• Прагматичното желание за икономическо развитие и на-
сърчаване на реформи на територията на континента, кои-
то се ръководят от тесни национални интереси, доведе до
ясно отчитане на процеса на интеграция на всяка една от
страните от региона, с което се отчитат съществуващите
огромни различия в напредъка в присъединяването, въ-
преки че продължава да се говори за региона с обобщава-
щото Западни Балкани.
Преговорите, организирани от Европейския съюз, доведоха

до „Брюкселското споразумение“ от 2013 г. за нормализиране
на отношенията между правителствата на Косово и Сърбия, но
и до днес преговорите все още продължават с върхове и спадове
между двете страни. Декларацията на Косово за независимост
от Сърбия беше приета на 17 февруари 2008 г., но независи-
мостта не беше призната от Сърбия, както и от почти половина-
та от членовете на ООН и дори от пет държави – членки на ЕС
(Гърция, Испания, Кипър, Румъния и Словакия) (Ruyt, 2022).
В един момент въпросът за неговото признаване ще стане по-
голямо предизвикателство (Ker-Lindsay, 2012).
Към края на 2017 г. най-напреднала в процеса на интеграция
е Черна гора, която е отворила 28 от 35 преговорни глави. Стра-
ната обаче трябва да осъществи важни и бързи реформи относ-
но функционирането на основните съдебни органи, за възста-
новяване на доверието в тях и преодоляване на стагнацията в
изпълнението на ключови съдебни реформи. Също така трябва
да се фокусира върху критични области като свободата на изра-
зяване и свободата на медиите, и борбата с корупцията и органи-
зираната престъпност.
Още през септември 2017 г. в речта си за бъдещето на Европей-
ския съюз тогавашният председател на Европейската комисия Жан
Клод Юнкер заявява, че: „Ако искаме повече стабилност в нашите
съседи, тогава трябва да поддържаме надеждна перспектива за раз-
ширяване за Западните Балкани. Ясно е, че няма да има по-ната-
тъшно разширяване по време на мандата на тази комисия и този
парламент. Все още няма готов кандидат. Но след това Европей-
ският съюз ще бъде повече от 27 на брой страни членки. Канди-
датите за присъединяване трябва да дадат най-голям приоритет на
върховенството на закона, правосъдието и основните права. Това
изключва членството на Турция в ЕС в обозримо бъдеще“ (Juncker,
2017). И именно върховенството на закона, правосъдието и спаз-
ването на основните права са областите, които са застъпени в до-
кладите за напредъка на съответните страни – кандидати за ЕС.
В последните заключения, приети през декември 2022 г., Ев-
ропейският съвет приветства цялостния напредък, постигнат
от Сърбия в преговорите за присъединяване, но подчертава, че

напредъкът по отношение на върховенството на закона и основ-
ните права, както и нормализирането на отношенията на Сър-
бия с Косово, са от съществено значение и ще определят темпа
на преговорите. През януари 2023 г. в Белград в тази посока се
проведе и среща на президента на Сърбия Вучич с дипломатич-
на петорка – представители на САЩ, Франция, Гермация, Ита-
лия, специалния представител на ЕС за диалога между Белград
и Косово. Съществува Френско-германски план за Косово в 10
точки, за който се смята, че е бил дискутиран на тази среща.
От своя страна Косово дава знак по отношение на европей-
ската си интеграция с редица законодателни промени в началото
на февруари 2023 г. Одобрение от правителството на Косово по-
лучават три проектозакона, свързани със споразуменията в рам-
ките на Берлинския процес. Изпълнителната власт дава зелена
светлина на Законопроекта за ратифициране на Спогодбата за
свободно движение с лични карти в Западните Балкани, а също
така ратифицира Спогодбата за признаване на професионални-
те квалификации на лекари, стоматолози и архитекти, както и
на проектозакона за ратифициране на споразумението за при-
знаване на квалификациите за висше образование в Западните
Балкани. А премиерът на страната Албин Курти обяви, че рати-
фицирането на тези споразумения е показател за отдадеността и
ангажимента на Косово към регионалното сътрудничество.
Сърбия кандидатства за членство в ЕС още през 2009 г.,
като през март 2012 г. получи статут на страна – кандидатка за
членство в ЕС. На настоящия етап са отворени 22 от общо 35
преговорни глави. От декември 2019 г. насам обаче няма напре-
дък по отношение отварянето на нови глави. В потвърждение
на положителните знаци, които страната получава, е и записът
в „Стратегия за Западните Балкани“, която е публикувана през
февруари 2018 г. – Европейската комисия заявява, че Сърбия (и
Черна гора) могат да се присъединят към ЕС до 2025 г., като съ-
щевременно признава, че тази перспектива е „изключително ам-
бициозна“. Бъдещата интеграция на Сърбия в ЕС – подобно на
Косово – остава тясно свързана с диалога на високо ниво между
Сърбия и Косово, който трябва да доведе до правно обвързващо

всеобхватно споразумение за нормализиране на техните отно-
шения. И въпреки че председателят на Европейската комисия
поздравява сръбското правителство на 30 септември 2021 г. за
неговата „усърдна работа за реформата“, то година по-късно,
според последните заключения на Съвета от декември 2022 г.,
Сърбия трябва да предприеме реформи, за да подобри незави-
симостта и цялостната ефективност на съдебната система. Кон-
статирана е липсата на напредък по отношение на подобряване-
то на ситуацията със свободата на изразяване и независимостта
на медиите. Сърбия трябва да обърне специално внимание на
пълното зачитане на основните права и правилното функциони-
ране на демократичните институции и да увеличи усилията си
за борба с корупцията. А в контекста на войната в Украйна да
покаже недвусмислен ангажимент към ЕС, да отстоява общите
принципи и ценности и да предоставя обективна информация за
ЕС, както и да се ангажира активно с предотвратяването на де-
зинформацията и чуждестранното манипулиране на информа-
ция. Европейският съвет изразява дълбоко съжаление във връз-
ка с отстъплението от присъединяването на Сърбия към общата
външна политика и политика на сигурност на ЕС, по-специално
непривеждането в съответствие със санкциите на ЕС срещу Ру-
сия и Беларус.133
За съжаление, макар получила още през 2005 г. статут на кан-
дидат-член на ЕС, Северна Македония показва регрес по отно-
шение на реализирането на така необходимите и радикални ре-
форми във всички аспекти на кандидатстване, които гарантират
демократичност в обществото, основано на върховенството на
закона. Стъпка в правилната посока е решаването на истори-
ческите спорове с Гърция за използване на името „Македония“
чрез „Споразумението от Преспа“, което е в сила от началото на
2019 г. В същото време страната задълбочи споровете си с Бъл-
гария относно идентичност, признаване и защита на граждани-
те с българско самосъзнание, език и история. Според заключе-
133
https://www.consilium.europa.eu/bg/policies/enlargement/serbia/
нията на ЕС от декември 2022 г. има напредък с върховенството

на закона, но се изискват повече усилия относно укрепване на
основните права, свободата на медиите и свободата на изразя-
ване. Относно съдебната система се отчита необходимостта от
усилия за изпълнение на актуализирания план за действие по
стратегията за съдебна реформа и от ускоряване на изпълнение-
то на стратегиите за човешките ресурси в съдебната система и
прокуратурата. Ограничен е напредъкът в областта на реформа-
та на държавната администрация и гарантирането на спазването
на принципите на прозрачност, доказани заслуги и равнопоста-
вено представителство.
Същите проблеми с реформите в областта на върховенството
на закона се наблюдават и в Албания – държавата кандидатства
за членство в ЕС през 2009 г., а през 2014 г. получава статут на
кандидат-член. Въпреки направените препоръки от Комисията
в периода 2016–2019 г., които отразяват прогреса на страната,
едва през 2020 г. Съветът решава да започне преговори за при-
съединяване, под условие че бъдат изпълнени определени изиск-
вания за напредък, отразени в проекта на рамка за преговорите.
Последното развитие по отношение присъединяването на
Албания е отразено в заключенията от 2022 г., където се отчита
напредък в осъществяването на програмата на ЕС за реформи и
постигането на значими и трайни резултати, включително в об-
ластта на върховенството на закона. Това се отнася особено за
осъществяването на всеобхватна съдебна реформа и засилване-
то на борбата с корупцията и организираната престъпност. Ал-
бания обаче трябва да увеличи усилията относно корупцията по
високите етажи на властта, както и за спазване и защита на сво-
бодата на изразяване. От Албания се изисква и да консолидира
правата на собственост по прозрачен начин.
Именно върховенството на закона е ключов показател за
членството в Европейския съюз. То е и ключов фактор за ико-
номически растеж. Неслучайно преговорите за присъединяване
се фокусират върху приемането и прилагането на съвкупността
от закони на ЕС. Със зле функциониращи институции и „пре-
калено много държава" със сериозни слабости по отношение
на спазването на върховенството на закона дори при наличието

на значителен икономически потенциал страните от Западните
Балкани не могат да имат силно икономическото развитие.
Всъщност Съветът на Европа определя върховенството на
закона като многоизмерна концепция, в която, наред с други
неща, всички обществени действия са в рамките на ограниче-
нията, определени от закона, в съответствие с ценностите на
демокрацията и основните права и съгласно контрол на неза-
висими и безпристрастни съдилища. ЕС е приел това определе-
ние и закрепи върховенството на закона в член 2 от Договора за
Европейския съюз като една от основните ценности на своите
държави членки и на които се основава ЕС. Това е водещ прин-
цип на външната политика на ЕС и е съществено и необходимо
условие за членство в Съюза.134 А една от ключовите характерис-
тики на функциониращата правова държава е способността да
се контролират правомощията на политическия и икономиче-
ския елит.135 Подкрепата за върховенството на закона е един от
деветте приоритета за Албания, Босна и Херцеговина, Косово,
Черна гора, Северна Македония и Сърбия по Инструмента за
предприсъединяване – IPA II, като финансирането в този аспект
достига 700 милиона евро за периода 2014–2020 г.
Както вече стана ясно в настоящата разработка, пет от стра-
ните членки на ЕС (Кипър, Гърция, Румъния, Словакия и Испа-
ния), и две държави в региона (Сърбия и Босна и Херцеговина)
не признават Косово за самостоятелен, пълноправен субект на
международното право, което неминуемо оказва влияние вър-
ху процеса на интеграция въпреки намереното компромисно
решение, позволяващо Споразумението за стабилизиране и
асоцииране да се подпише от ЕС като самостоятелен правен су-
бект по силата на Договора от Лисабон. Бъдещата интеграция
на Косово в ЕС е тясно обвързана с диалога на високо равнище
134
https://www.eca.europa.eu/Lists/ECADocuments/SR22_01/SR_ROL-
Balkans_EN.pdf
135
Marko Kmezić, „Rule of law and democracy in the Western Balkans:
addressing the gap between policies and practice“, Southeast European and
Black Sea Studies, 2020, p. 3.
между Косово и Сърбия, за който ЕС има своята заслуга като

посредник в желанието си за постигане на всеобхватно правно
обвързващо споразумение между двете страни, което да доведе
до нормализиране на отношенията.
Ситуацията със статута на Босна и Херцеговина носи отпе-
чатъка на водената кървава гражданска война, което налага да
се направи изводът, че въпреки помощта, която ЕС оказва чрез
своите институции и различните механизми на взаимодействие,
страната е изправена пред процеси, които е напълно възможно
да я доведат до разпад с оглед на нефункциониращата полити-
ческа система, непредоставяща работещи за цялото население
на нейната територия политически решения. Страната има ста-
тут на потенциална държава кандидат, но неспособността ѝ да
изпълни ключово решение на Европейския съд по правата на
човека води до блокиране на постигнатото Споразумението за
стабилизиране и асоцииране. През май 2019 г. Комисията изгот-
вя становище и включва 14 ключови приоритета за Босна и Хер-
цеговина въз основа на отговорите на страната на подробен въ-
просник. Публичният ангажимент на политическите партии към
стратегическата цел европейска интеграция е допълнително по-
твърден в Брюксел през юни 2022 г. в политическо споразумение
относно принципите за осигуряване на функционираща държа-
ва, която напредва по европейския път, в съответствие с 14-те
основни приоритета, посочени в становището на Комисията. До
този момент дълбоката политическа поляризацията и разногла-
сията между основните партии на управляващата коалиция до-
ведоха до застой в работата на демократичните институции и на
реформите по пътя към ЕС. И така до пролетта на 2022 г., когато
институциите започнаха да функционират и бяха предприети
някои стъпки за справяне с изоставането от реформи.
Европейският съвет потвърждава заключенията на Съвета от
13 декември 2022 г. относно разширяването и процеса на стаби-
лизиране и асоцииране и изразява съгласие Босна и Херцеговина
да получи статут на държава кандидатка. Само шест месеца преди
това, през юни 2022 г., държавните и правителствените ръководи-
тели на Европейския съюз решават да дадат на Украйна и Молдова
статут на кандидати за присъединяване към Общността, докато

на Босна и Херцеговина е отказано. Съветът призовава всички
политически лидери в Босна и Херцеговина бързо да изпълнят
ангажиментите, посочени в постигнатото на 12 юни 2022 г. спора-
зумение, и спешно да приключат конституционната и избирател-
ната реформа в съответствие с ключовите приоритети. Съветът
изтъква отново ангажимента си по отношение на европейската
перспектива на Босна и Херцеговина като единна, обединена и
суверенна държава. Също така Съветът насърчава Босна и Херце-
говина за реформи, насочени към подобряване на законодателната
и институционалната рамка на страната с цел спазване на изисква-
нията за членство в ЕС, включително чрез разработване и прие-
мане на национална програма за възприемане на достиженията на
правото на ЕС. Необходимо е властите да укрепят политиките си
и да предприемат решителни стъпки за по-ефективно предотвра-
тяване на корупцията и организираната престъпност и за бор-
бата с тях. Босна и Херцеговина трябва да приеме изменения на
Закона за Висшия съдебен и прокурорски съвет по отношение на
интегритета и да приведе законодателството си относно конфли-
ктите на интереси в съответствие с европейските стандарти. Съ-
ветът настоява да се предприемат реформи в държавната админи-
страция, осигуряващи професионална и деполитизирана държав-
на администрация и координиран общонационален подход към
разработването на политики. По отношение на икономическите
реформи Съветът изразява загриженост, че страната все още е в
ранен етап от създаването на функционираща пазарна икономика
и по отношение на капацитета си, за да се справи с конкурентния
натиск и пазарните сили в ЕС. Затова е необходимо да се постигне
съответствие със Споразумението за стабилизиране и асоцииране
(ССА) и да се провеждат редовни заседания на органите, създаде-
ни с това споразумение. Отчетено е значителното подобрение от
страна на Босна и Херцеговина на съгласуването на позициите ѝ с
общата външна политика и политика на сигурност на ЕС, което е
знак за ангажимента на страната по пътя ѝ към ЕС. Необходимо е
обаче страната да подобри още повече степента на съгласуваност и
да гарантира пълното прилагане на ограничителните мерки, както
и да продължи да участва активно в регионалното сътрудничество

и добросъседските отношения. За съжаление, към момента Босна
и Херцеговина постигна ограничен или никакъв напредък в пове-
чето области на конкурентоспособността и приобщаващ растеж
(данъчно облагане, цифрова трансформация и медии, социална
политика и заетост, предприемаческа и индустриална политика,
наука и изследвания, образование и култура) и известен напредък
в областта на митническия съюз. Същата е ситуацията и с функ-
ционирането на координационен механизъм и за разработване
и приемане на национална програма за приемане на достижени-
ята на правото на ЕС. Не са предприети стъпки за разработване
и прилагане на общ социално-икономически план за действие от-
носно реформи в съответствие с препоръките на Комисията и със
съвместните заключения на икономическия и финансов диалог.
Перспективи пред разширяването:

подходи и предизвикателства
В следващата част на текста ще се опитам да представя различни-
те подходи и отделните позиции на държавите членки в процеса
на разширяване. Самият факт, че съществуват толкова различни
гледни точки и отстоявани национални позиции сред страните от
ЕС към Западните Балкани и тяхното присъединяване, е показа-
телен за това колко сложно се осъществява процесът на вземане
на решения в тази област, но също така и за институционалния и
политически капацитет на ЕС по отношение на съседните стра-
ни, външните отношения, геополитическата роля на Съюза и въз-
можностите му да говори с един глас в глобалния свят.
Към процеса на разширяване могат да се посочат два основ-
ни подхода, които определят нюансите в позициите на страните
членки. Например Германия като основна икономика на Съюза
се стреми да играе водеща роля в икономическото сътрудничест-
во и е в основата на процеса на разширяване – тоест страната
прагматично разглежда региона като разширяване на европей-
ския пазар. И едва ли звучат изненадващо думите на канцлера
Шолц, произнесени през ноември 2022 г., по време на срещата на
върха в рамките на Берлинския процес: „Подчертавайки, че днес
обещанията за Западните Балкани се дават с чувство за неотлож-

ност, а гражданите на региона могат да разчитат на Германия и на
Берлинския процес.“136 Берлин също така дълго работи с Лондон,
за да се опита да помогне на Босна и Херцеговина, като например
в германо-британската инициатива от 2014 г. за подпомагане на
проблемната балканска страна. Тъй като влиянието на Велико-
британия върху процеса на разширяване намаля, Германия заси-
ли подкрепата си за разширяване. Сега безспорно е най-важният
участник в процеса по разширяване и въпреки че го подкрепя
активно, отстоява позицията си, че новите страни членки трябва
да могат да изпълнят ангажиментите си и да не подкопават дове-
рието или целостта на Европейския съюз.
Франция приема разширяването като политически инстру-
мент за увеличаване на влиянието си в рамките на Съюза. Две
години след началото на Берлинския процес тя е домакин на
среща на високо ниво в рамките на инициативата и също като
Германия отстоява целостта на ЕС.
Италия също е поддръжник на европейската перспектива за
региона, водена от своите икономически, но и национално-ис-
торически интереси. Страната със сигурност вижда финансо-
вите ползи от сътрудничеството в региона, но не успява да ар-
тикулира тези свои ползи. Това води до засилване позициите на
държави като Унгария, които имат ясно изразено политическо
становище на скептицизъм относно присъединяването на реги-
она. Тези тенденции се развиват основно във вътрешнополити-
чески аспект, отново породени от съществуващите исторически
връзки с голяма част от страните в региона. Неслучайно Унга-
рия използва влиянието си като член на ЕС, за да настоява за по-
големи права за унгарските малцинства и направи това ключов
елемент на своята подкрепа за сръбското присъединяване.
Страни като Гърция се опитват да бъдат „вратата“, през която
регионът да се присъедини към Съюза, като е готова да влезе в спор
136
Шолц: Време е да се преодолеят вътрешните конфликти в Западните Бал-
кани -https://bgnes.bg/news/sholtc-vreme-e-da-se-preodoleat-v-treshnite-
konflikti-v-zapadnite-balkani/
с всеки кандидат, неглижиращ ролята, която страната иска да играе

в процеса по присъединяване. Макар да играе ролята на силен под-
дръжник на разширяването на ЕС, Гърция се стреми именно през
него да засилва ролята си в региона, като решава свои въпроси, бло-
кира например името на страна кандидат – Северна Македония.
В същото време във всяка от държавите на Съюза има в раз-
лична по големина и по степен на влияние диаспора, която оказва
натиск върху националните правителства, за да продължат и за-
вършат процеса на интеграция на региона на Западните Балкани.
Процесът на интеграция не е самоцел, а има за свое основание
утвърждаването на върховенството на закона, ефективното про-
веждане на реформи в публичния сектор, които да способстват за
изграждане на капацитет на местно ниво. В същото време трябва
да се защитят и гарантират правата на човека със специално вни-
мание към жените, децата, хората с увреждания и други уязвими
групи, което не може да се постигне, без да се повиши качест-
вото на образованието, включително чрез подобряване на обра-
зователната инфраструктура. Оттук следва, че като резултат от
успешното протичане на интеграционните процеси Западните
Балкани ще бъдат с устойчиво икономическо развитие, в състоя-
ние да реализират устойчива заетост, подкрепа за бизнеса в при-
лагането на стандартите на ЕС, както и да преодоляват възниква-
щи негативни социално-икономически последици от събития с
извънреден характер, каквото е пандемията от COVID-19.
Следва да се отчете, че процесът е двупосочен, тъй като перс-
пектива за членство в ЕС на Западните Балкани е в политически
и икономически интерес на Общността. Същевременно „дър-
жавните власти и населението в страните от Западните Балкани
остават проевропейски. Наличието на политически консенсус в
рамките на вътрешния (политически) елит и преобладаващият
дискурс на съгласие, що се отнася до европейската перспектива
в тези общества, са важни предпоставки за успеха на присъеди-
няването и за интеграцията.“137
137
Jeleva, R. (2012), The Impact of the Crisis on the EU Perspective of the
Western Balkans- Centre for European Study. Brussels.
Присъединителният процес се разглежда като геостратегиче-

ска инвестиция в стабилна, силна и обединена Европа, основана
на общи ценности. Членството на страните от региона в Съюза
би трябвало да е мощен инструмент за насърчаване на демокра-
цията, върховенството на закона и зачитането на основните пра-
ва. Всяка от страните в региона следва да получи реалистична
перспектива за присъединяването си към общността, защото
само тя може да е в основата на трансформацията на посткому-
нистическите балкански държави. Интеграционните процеси са
в основата и на подобрената колективна интеграция, сигурност,
просперитет и социално благополучие на Съюза. Разбира се, об-
щите усилия на страните от региона са от съществено значение
за насърчаване на помирението и стабилността там.
Както вече бе подчертано, в основата на интеграционния про-
цес стои принципът на върховенството на закона, който, приложен
във всяка една от държавите от Западните Балкани, следва да га-
рантира независимостта, качеството и ефективността на съдебна-
та система. Необходимо е да бъде гарантирано, че съдиите и про-
курорите имат възможността при наличие на правни основания да
потърсят чрез съдебната система отговорност от представители
на изпълнителната и законодателната власт в търсене на справед-
ливост. С други думи, да се гарантира, че никой не е над закона,
което е най-важното в едно демократично общество и в правовата
държава и е в основата на успешното икономическо развитие.
Може би най-голямото предизвикателство пред страните от
Западните Балкани при възприемане на принципа на върховен-
ството на закона е въвеждането на превантивни мерки в системи-
те им на държавно управление, които да гарантират предотвра-
тяване на корупцията. Превенцията може да бъде ефективно га-
рантирана, когато страните от региона осигурят прозрачност в
управлението на публичните си средства. Особен акцент следва
да бъде въвеждането на прозрачност във всеки един от етапите
при разпределяне на обществен ресурс, без значение национа-
лен или от фондовете на Общността, когато се разпределят чрез
обществени поръчки. Сътрудничеството на Общността с държа-
вите от Западните Балкани би трябвало да доведе до значител-
но повишаване на прозрачността, конкурентоспособността и

справедливостта на процедурите в обществените поръчки, за да
бъде ограничено използването на политическо влияние за ико-
номическо облагодетелстване. Една от възможните процедури е
въвеждането на възприетите изцяло от страните от ЕС предпаз-
ни мерки, изключващи политическо влияние върху подалите за-
явление за членство. Като непосредствена полза от повишената
управленска отчетност и културата на вътрешен контрол в ин-
ституциите на държавите от региона може да се посочи свобод-
ното развитие на конкуренцията между отделните стопански су-
бекти. Друго предимство е, че така ще се позволи на гражданите
от всяка държава от региона, както и на гражданите на Съюза, да
видят ясно как се изразходват техните данъци и как се разходват
публичните средства при проведените тръжни процедури, кое-
то също е от решаващо значение за подкрепата на европейската
интеграция в обществата на страните от Западните Балкани.
Вече бе отбелязано огромното икономическо значение за
региона на установените връзки с Европейския съюз както като
възможност за износ, така и за привличане на инвестиции. Въ-
преки това, за да може да се говори за пълноценна интеграция на
икономиките, страните от региона трябва да се справят с мно-
го структурни слабости, с неефективни пазари, ниска произво-
дителност, ограничен достъп до финансиране, неясни права на
собственост, високи нива на сива икономика, облагодетелствана
от тромава регулаторна среда, което води до ниска конкурен-
тоспособност и висока безработица. Без финансова подкрепа
от страна на Съюза нивата на инвестициите и темповете на рас-
теж ще бъдат крайно недостатъчни, за да намалят значително
изоставането на страните от региона в сравнение с ЕС. Не бива
да се подценява влиянието на преговорите за присъединяване
и върху структурните реформи, които следва да регламентират
държавното участие и да ограничат неправомерната политиче-
ска намеса в икономиките, които в момента са на неприемливо
високи нива в страните от Западните Балкани и не позволяват
на конкуренцията да се развива, а в същото време оказват натиск
върху социалните системи.
В заключение се налага изводът, че процесът на присъединява-

не оказва своето влияние върху икономическите реформи, които
страните от региона трябва да осъществят, за да реализират на-
пълно стремежа си за пълноценна интеграция с ЕС. От своя стра-
на европейската общност следва да остане надежден, но решите-
лен и справедлив партньор, като надгражда своите политики на
база на опита, който придобива (както в случая с присъединява-
нето на Хърватия), за да подкрепя още по-ангажирано процеса на
трансформация в региона. Следователно ЕС трябва да изпълни
ангажиментите си към региона, така както Западните Балкани из-
пълняват своите – с разбирането, че интеграцията е взаимен стра-
тегически интерес както на региона, така и на Европа.
Освен върху реализация на принципа на върховенство на за-
кона, в процеса на интеграция на Западните Балкани Съюзът се
съсредоточава и върху други области от взаимен интерес. Наред
с вече посочените: правосъдие и вътрешни работи, включител-
но сигурност и борба с организираната престъпност, за интег-
рирането на икономиките в региона в единния европейски па-
зар са важни още области като енергетика, транспорт и цифрова
политика, социална политика, здравеопазване и образование.
Социално-икономическото сътрудничество, реализирано в
процеса на интеграция на Западните Балкани, е инвестиция в си-
гурността и развитието на обединена Европа. С цел увеличаване
инвестициите в региона следва да се реализират структурни ре-
форми, които да доведат до повишаване на конкурентоспособ
ността. За да се реализират тези цели обаче, е необходимо, как-
то Европейската комисия подчертава всяка една от страните от
Западните Балкани и тези от ЕС да „покажат повече лидерство
и да изпълнят своите ангажименти публично“138. Посоченото в
документа на Комисията предполага политическият процес на
интеграция на региона да получи управление и ангажираност на
138
Brussels, 5.2.2020 COM(2020) 57 final COMMUNICATION FROM THE
COMMISSION TO THE EUROPEAN PARLIAMENT, THE COUNCIL,
THE EUROPEAN ECONOMIC AND SOCIAL COMMITTEE AND THE
COMMITTEE OF THE REGIONS Enhancing the accession process – A
credible EU perspective for the Western Balkans.
високо равнище от държавите членки. В тази връзка е интересно

да се направи сравнение с процеса на интеграция, който протича
в две посоки – към бившите съветски републики и към Турция.
Политиката за Източно партньорство на ЕС, създадена
през 2009 г., обхваща шест постсъветски държави: Армения,
Азербайджан, Беларус, Грузия, Молдова и Украйна. Основната
цел, поради която е създадена, е чрез нея да се реализира подкре-
па за политически, социални и икономически реформи в тези
страни с цел увеличаване на демократизацията и доброто управ
ление, енергийната сигурност, опазването на околната среда и
икономическото и социалното развитие.
Според степента на извършваните реформи всяка една от
страните получава политическа подкрепа, като ЕС и неговите
финансови институции чрез безвъзмездни средства и заеми осъ-
ществяват подкрепа за процеса на реформи във всяка от стра-
ните. Съгласно съвместно създадените програми за реформи с
всяка една от тези страни ЕС следи отблизо напредъка в пореди-
ца от приоритетни области: борбата с корупцията, реформа на
съдебната система, конституционни и изборни реформи, подо-
бряване на бизнес климата, енергийна ефективност и реформа
на публичната администрация.
В този изключително важен за Европа и за ЕС момент с оглед
на събитията в Украйна, за Съюза и неговите лидери е от решава-
що значение да успеят в проекта за разширяване на ЕС, особено
в посока Западните Балкани. Защото, както казва Misha Glenny
през 2011 г. в книгата си „The Balkans“: „Ако Съюзът се провали
в собствения си двор, тогава може да се сбогува с всяка идея за
упражняване на влиянието си другаде.“ Тази гледна точка е ва-
жна, за да не се окаже процесът по разширяване към Западните
Балкани никога-не-завършваща-история (a never ending story) с
огромни надежди, но и с огромни разочарования за гражданите
на страните от региона, но и на всички граждани, живели десе-
тилетия отвъд Желязната завеса в бившия съветски блок. Защо-
то „капацитетът на Съюза да приема нови членове, като съще-
временно поддържа импулса на европейската интеграция, също
е важен и е от общ интерес както за Съюза, така и за страните
кандидатки.“ От тази гледна точка отварянето на Европейския

съюз към всички европейски демократични държави е и демон-
страция, че вече не гледаме към границите от миналото, които са
се преместили толкова много в историята на континента, а към
бъдещето на Европейския съюз.139
1. Conditionality in Central and Eastern Europe. Palgrave
2. COMMUNICATION FROM THE COMMISSION. A Modern
Budget for a Union that Protects, Empowers and Defends.
The Multiannual Financial Framework for 2021–2027 (2018)
171 final https://eur-lex.europa.eu/legal-content/EN/TXT/
HTML/?uri=CELEX:52018DC0321
3. De Munter, A. (2017). ‘The Enlargement of the Union’, Fact Sheets
on the European.
4. Grabbe, H. (2014). Six Lessons of Enlargement Ten Years On: The
EU‘s Transformative Power in Retrospect and Prospect. Journal of
Common Market Studies, Volume 52: 40–56.
5. http://dx.doi.org/10.1111/jcms.12174
6. Grabbe, H. (2015). The EU’s Transformative Power. Europeanization
through.
7. Holzinger, K., Schimmelfennig, F. (2012), Differentiated Integration
in the European Union: Many Concepts, Sparse Theory, Few Data, in
Journal of European Public Policy, 19 (2), 292–305.
8. In support of a new approach to the Western Balkans: step-by-step
membership with a consolidation phase – https://www.robert-
schuman.eu/en/european-issues/0633-in-support-of-a-new-
approach-to-the-western-balkans-step-by-step-membership-with-a-
consolidation
9. Is the „two Germanies agreement“ a model for the Franco-German
proposal for Serbia and Kosovo? – https://europeanwesternbalkans.
com/2023/02/10/is-the-two-germanies-agreement-a-model-for-
the-franco-german-proposal-for-serbia-and-kosovo/
139
Jean De Ruyt – Stabilizing the European ContinentReflections on the Future
of EU Enlargement – EGMONT POLICY BRIEF 282– JULY 2022.
10. Jeleva, R. (2012). The Impact of the Crisis on the EU Perspective of

the Western Balkans- Centre for European Study. Brussels.
11. Jean De Ruyt, (2022). Stabilizing the European Continent Reflections
on the Future of EU Enlargement, July.
12. Ker-Lindsay, J., and Economides., S. (2012). ‘Standards before Status
before Accession: Kosovo‘s EU Perspective’, Journal of Balkan and
Near Eastern Studies, Volume 14, Issue 1, 77–92. http://dx.doi.org/
10.1080/19448953.2012.656939
13. Ker-Lindsay, J., Armakolas I., Balfour R., Stratulat, C. (2017).
The national politics of EU enlargement in the Western Balkans.
Southeast European and Black Sea Studies ISSN: 1468–3857 (Print)
1743–9639 (Online) Journal homepage: https://www.tandfonline.
com/loi/fbss2. https://doi.org/10.1080/14683857.2017.1424398
14. Ker-Lindsay, J. (2017). ‘Turkey’s EU accession as a factor in the 2016
Brexit referendum’, Turkish Studies (Online Pre-publication). http://
dx.doi.org/10.1080/14683849.2017.1366860
15. Kosovo approves three draft laws within Berlin process- https://
europeanwesternbalkans.com/2023/02/08/kosovo-approves-three-
draft-laws-within-berlin-process/
16. The euro project and the international integration of the South-
Eastern European economies https://www.cadtm.org/The-euro-
project-and-the-international-integration-of-the-South-Eastern
17. The national politics of EU enlargement in the Western Balkans-James
Ker-Lindsay, Ioannis Armakolas,Rosa Balfour &Corina Stratulat
18. Union, European Parliament, June. http://www.europarl.europa.eu/
atyourservice/en/displayFtu.html?ftuId=FTU_6.5.1.html
19. Доклад за Босна и Херцеговина за 2022 г. https://neighbourhood-
enlargement.ec.europa.eu/system/files/202210/Bosnia%20and%20
Herzegovina%20Report%202022.pdf
Предизвикателството на европейското
образователно пространство:
Ккачествено образование и обучение за всички
в нашия VUCA140 свят?
Волфганг Шустер141
Образованието е важна правна компетентност на всички държа-

ви членки. Но поради общия пазар и свободата на мобилност и
работа в различни европейски страни ще бъде важно да се разра-
ботят общи стандарти за знания и компетенции във всички дър-
жави членки. В същото време всички държави от ЕС са изправе-
ни пред подобни предизвикателства в образованието.
Нашите образователни системи не са острови. Напротив, те
са взаимносвързани със социалната, политическата, икономиче-
ската и екологичната среда и в зависимост от своите предпостав-
ки и тенденции.
Всички сме разстроени и предизвикани от войната в Украйна.
Нашите детски градини, училища, институти за висше образо-
вание и професионално обучение работят усилено за интегри-
рането на бежанците от Украйна в нашите образователни систе-
ми и пазарите на труда.
Поради пандемията от COVID-19 хората по целия свят осъз-
нават, че условията ни на живот стават нестабилни, несигурни,
сложни и амбивалентни. Преживяваме множество трансформа-
140
VUCA: Volatile, Uncertain, Complex, Ambivalent. – Б.a. [В превод на бълг.:
непостоянен, несигурен, сложен, амбивалентен. – Б.р.]
141
Професор д-р Волфганг Шустер e Председател на Европейската фонда-
ция за образование, Щутгарт, Германия.
ции, водени от мегатенденции, по-специално глобализация, ци-

фровизация, демографски и социални промени и изменение на
климата.
Мощното въздействие на мегатенденциите
Глобализация
Глобализацията причинява и насърчава глобалната икономиче-
ска конкуренция, прозрачността на пазарите, продуктите, услу-
гите и условията на живот, отворения поток на информация и
обмена на идеи на неспирно растящия брой от световното на-
селение, което притежава международен опит. Но глобализаци-
ята причинява също така нарастваща зависимост от глобалните
вериги за доставки с увеличаващ се риск от потенциални зло-
полуки и забавяния. Глобализацията също така е тенденцията,
благодарение на която все повече граници се „отварят“ за пре-
минаване от голям брой хора, но заедно с това и за по-лесното
пренасяне на вируси и друг тип заплахи.
Дигитализация
Дигитализацията променя начина на лична, социална и полити-
ческа комуникация, на преподаване и учене, на работа, произ-
водство и потребление. Анализът на данни и изкуственият инте-
лект създават нови икономически стойности за някои, но също
така значителен брой съществуващи работни места ще бъдат за-
губени поради автоматизацията.
Демографски и социални промени

Населението на държавите – членки на ЕС, застарява, с ниска
раждаемост, става все по-хетерогенно по отношение на култур-
но, религиозно и етническо разнообразие и нарастващо нера-
венство между богати и бедни. Освен потока от бежанци и тър-
сещите убежище страните – членки на ЕС, се нуждаят от голям
брой млади квалифицирани имигранти за пазара на труда.
Предизвикателството на Европейското образователно пространство: 191
Изменението на климата
Европейските страни имат ясна цел: да бъдат първият конти-
нент без CO2 в света през 2050 г. Екологичната трансформация
на нашия начин на живот в западноориентираните общества и
на нашата икономика е не само техническо и финансово пре-
дизвикателство. То е и процес на социална и културна промяна
за различен начин на мислене. Последното представлява много
взискателна образователна задача.
Как да се справим с тези предизвикателства и промени? Как
да намерим ориентацията за нас и нашите деца? Седемнайсетте
цели от Програмата на ООН за развитие до 2030 г. изразяват
ангажимента на всички страни и могат да бъдат полезни насоки,
по-специално Цел № 4: Качествено образование. Но какви са
компетенциите, от които се нуждаем, за да се справим с проме-
ните и да действаме по устойчив начин?
Образователни предизвикателства
Като част от една устойчива образователна система трябва да
бъдат постигнати три образователни цели за всеки:
• Всеки трябва да получи шанса да развие своите таланти,
да използва уменията си за постигане на професионална
квалификация и да живее по отговорен начин.
• Всеки трябва да се научи как да учи и да се адаптира към
нови ситуации през целия живот.
• Всеки трябва да може и да желае да поеме отговорност за
нашата общност, нашето общество и нашата среда.
За да постигнем трите цели, трябва да разработим и да рабо-
тим с нови характеристики на устойчива образователна сис-
тема:
1. Процесите на преподаване и учене трябва да станат диа
лектични чрез свързване по систематичен начин на:
• Основни познания с умения за решаване на проблеми
• Експертиза с разбиране на взаимовръзките
• Теория с практика
• Аналогови с дигиталните форми на обучение

• Индивидуално с корпоративно обучение
• Независима работа с умения за работа в екип
• Лична културна идентичност с междукултурно разбира-
телство
• Себеотражение със социално взаимодействие.
2. Образователните възможности за учене през целия

живот трябва да бъдат достъпни за всички чрез:
• Ранно детско образование в детската градина
• Диференцирани форми на училища
• Множество възможности за професионално обучение в
училище и на университетско ниво
• Възможности за неформално обучение в обществени биб-
лиотеки, обществени колежи и чрез цифрови медии.
3. Нови начини за учене:

• Електронно обучение без ограничения по отношение на
пространство и време
• Индивидуално и корпоративно обучение чрез дизайн мис
лене
• Активни роли на ученици и студенти за решаване на про-
блеми индивидуално и в екип
• Обясняване и изследване на свързаността на различни
предмети
• Учене чрез правене чрез комбиниране на теория с практи-
ческо правене.
Анализи на Европейската комисия и ОИСР (например

OECD, 2019) предоставят данни за това, че всички страни с
дуална професионална образователна система142, за която е ха-
142
Дуалното образование има различни аспекти и специфики в отделните
държави. Общо за всички тях е основната негова характеристика, а имен-
но съвместяване/интегриране на обучение с работа (практика в реална
компания). Като „дуална“ тази образователна система е позната пре-
димно в немскоезичните държави; на английски език тя е позната като
рактерно по-тясното свързване на образованието с пазара на

труда, имат значително по-малко младежка безработица, по-ви-
сока конкурентоспособност на компаниите, по-добре платени
работни места, по-малко изтичане на мозъци и по-силно регио-
нално икономическо развитие.
В същото време Декларацията от Оснабрюк от 2020 г. относ-
но професионалното образование и обучение като средство за
възстановяване и справедлив преход към цифрови и зелени ико-
номики беше подписана от всички министри, отговарящи за про-
фесионалното образование и обучение на държавите членки.
Немскоговорящите страни Швейцария, Австрия и Германия
имат дълга традиция в свързването на образованието, науката и на-
учните изследвания с икономическото развитие, започвайки в учи-
лищата, особено в професионалните училища с платено обучение,
на половин работен ден в компанията, в университетите чрез ста-
жове и двойни учебни програми с платено обучение на половин
работен ден в компанията. Изследователските институти и цен-
тровете за трансфер на технологии си сътрудничат тясно с компа-
нии, дори с малки предприятия, и подкрепят стартиращи фирми.
Декларацията от Оснабрюк за 2020 г. относно професионал-
ното образование и обучение като средство за възстановяване
и справедлив преход към цифрови и зелени икономики беше
подписана от всички министри, отговарящи за професионално-
то образование и обучение на държавите членки и страните –
кандидатки за ЕС, и страните от ЕИП, Европейската социална
партньори и Европейската комисия.
Декларацията се фокусира върху четири основни области за
периода от 2021 до 2025 г.:
1. Устойчивост и високи постижения чрез качествено, при-
общаващо и гъвкаво професионално образование и обу-
чение (ПОО).
2. Създаване на нова културна значимост и свързаност през
целия живот (lifelong) на ПОО и цифровизацията.
„cooperative/work-integrated education“ (например Желева § Накова-Ма-
нолова, 2019).
3. Устойчивост на връзката на ПОО със зелената трансформа-

ция.
4. Европейско пространство за образование и обучение и
международно ПОО.
Тази декларация отново демонстрира, че не ни липсва позна-
ние за реалностите, но имаме нарастваща празнина между наши-
те знания и трансформациите в нашето съвремие.
Специфичен тест между теорията и практиката за образова-
телната система беше времето на пандемията от Ковид-19. Бло-
кирането на целия обществен живот по време на пандемията
засегна тежко образователната система: педагогическото и ди-
дактическото качество по много предмети беше недостатъчно.
Стана видимо, че по-голямата част от учителите не са били доста-
тъчно обучени предварително и им липсва опитност в използва-
нето на цифрови медии за учебните програми в педагогическия
процес. В същото време много родители трябваше да работят в
домашни условия. В редица случаи родителите не могат да дадат
необходимата подкрепа на децата си. Сега виждаме разликата в
знанията, но и в личностното развитие и социалното поведение
между децата. Осъзнахме важността на училището като място за
общо учене, лични контакти и преживяване на социално поведе-
ние в нашето разнородно общество.
И в бъдеще ще имаме нужда от училища като място за сре-
щи и за съвместно учене, за социално обединение и общуване.
В същото време се нуждаем от по-добри индивидуални про-
цеси на обучение, като използваме дигитални медии, поддър-
жани от изкуствен интелект и внедрени в педагогическия про-
цес. Тъй като защитата на данните е чувствителен въпрос, ние
трябва да разработим силни форми на сигурност на данните
на ниво ЕС.
Убеден съм, че в нашия глобализиран свят по-силното сътруд-
ничество на ЕС в областта на образованието с помощта на опита
и знанията на различни страни, както и на страните от ОИСР,
ще бъде от полза. Страните и обществата в Европа имат общи
цели и те могат според мен да бъдат формулирани така:
• Дайте на всички деца и младежи във всички европейски

страни справедливи и по-добри шансове за тяхното ли-
чностно и професионално развитие.
• Дайте им възможност да действат за по-устойчиво бъде-
ще!
Науката и изследванията, икономическите и социалните
партньори, както и гражданските общества, организациите с
нестопанска цел и фондациите, европейските институти и пра-
вителствата на всички държави членки могат да допринесат за
разработването и внедряването на иновативни начини за качест-
вено образование и обучение за всички в нашия свят, който е
VUCA-свят, характеризиращ се непостоянство, несигурност,
комплексност и амбивалентност. От нас, съвременните поколе-
ния, зависи доколко успешно ще подготвим и осъществим тези
цели в ЕС.
Превод от английски език: Румяна Желева
1. Декларация от Оснабрюк относно професионалното образование
и обучение като средство за възстановяване и справедлив преход
към цифрова и зелена икономика (одобрена на 30 ноември 2020 г.),
достъпна на https://ec.europa.eu › social › BlobServlet
2. Желева, Р., Накова-Манолова, А. (2019). Дуално образование и
професионална реализация. В: Социологически проблеми. Брой 2,
2019: 805–827.
3. OECD, Employment, Labour and Social Affairs Department. (2019).
Does Dual Vocational Education Pay Off?. Work in progress authored
by Samuel Bentolila (CEMFI), Antonio Cabrales (UCL), Marcel
Jansen (UAM & FEDEA), (27 November 2019).
Европейската гражданска инициатива –
първият транснационален инструмент за пряко
демократично участие в ЕС.
Конференция за бъдещето на Европа и ролята на ЕС
в глобалния свят.
Информационен лист 143
История на ЕГИ144
Гражданските права, демокрацията и върховенството на закона
са основните ценности на Европейския съюз. Първият официа-
лен документ, отнасящ се до основните принципи на Съюза, е
Договорът за Европейския съюз от 1992 г. Европейското граж-
данство, първоначално регламентирано с този договор, придо-
бива ново измерение с подписването на Договора от Лисабон
през 2007 г. Според Лисабонския договор ЕС и държавите член-
ки се задължават да признават правата, свободите и принципи-
те, провъзгласени в Хартата на основните права на Общността.
Текстове и Европейската конвенция за защита правата на човека
и основните свободи утвърждават част от общите правни прин-
ципи на Съюза и се поставят основите на консолидирането на
Европа като общност на ценностите и защита на основните пра-
ва. Именно това е контекстът, в който се открива мярката за на-
сърчаване на прякото гражданско участие, чрез което европей-
ците могат да направят предложения към Европейската комисия
в областите на нейната компетентност.
143
Този информационен лист е изготвен въз основа на публичнодостъпна
информация от официалните интернет страници на ЕС, ЕК, ЕП и остана-
лите европейски институции.
144
Европейската гражданска инициатива – за краткост ЕГИ.
Европейската гражданска инициатива... 197
Цели на ЕГИ
С признаването не само на гражданските свободи и правата на
потребители, но и правото на политическо участие на европей-
ските граждани, се цели укрепване на чувството им за граждан-
ство, за принадлежност към ЕС и тяхната отговорност като во-
дещи участници в политическия процес.
Регулаторна рамка
Като форма на обществено участие в законодателния процес на
ЕС механизмите и функционирането на Европейската граждан-
ска инициатива са определени с Регламент 211/2011 на Европей-
ския парламент и на Съвета от 16.02.2011 г. и Регламент за изпъл-
нение 1179/2011 на Комисията от 17.11.2011. г. След приетите
през 2019 г. преработени правила, в сила от 1 януари 2020 г. вли-
за в изпълнение новият Регламент 2019/788 относно ЕГИ145.
Всеки гражданин на Европейския съюз, навършил съответна-
та възраст146 и имащ право да гласува, може да организира ини-
циатива, спазвайки предвидената процедура и ред за прилагане-
то ѝ. Всеки гражданин „има право да участва в демократичния
живот на Съюза“ и „решенията се вземат възможно най-открито
и възможно най-близо до гражданите“147.
От своя страна „институциите ще поддържат открит, прозра-
чен и редовен диалог с представителните организации и граж-
данското общество“148. Всички процедури по изпълнението
на тези инициативи са регламентирани в чл. 24 от Договора за
функционирането на Европейския съюз149.
145
Регистрираните до 31 декември 2019 г. инициативи частично се уреждат
от старите регламенти.
146
За Австрия, Малта, Естония и Германия тази възраст е 16 години, в Гър-
ция е 17 години, за останалите държави членки е 18 години.
147
Чл. 10.3 от дял II от Консолидирания текст на Договора за Европейския
съюз.
148
Чл. 11.2 от дял II от Консолидирания текст на Договора за Европейския
съюз.
149
Чл. 24 от дял II от Консолидирания текст на Договора за функциониране-
то на Европейския съюз.
Процедура на ЕГИ
Всички граждани на която и да е държава – членка на Съюза, навър-
шили съответната възраст за гласуване, могат да организират граж-
данска инициатива, чиято процедура протича в няколко етапа:
1. Като първа стъпка организаторите на съответната инициатива
трябва да създадат граждански комитет, състоящ се от най-малко
седем представители от различни страни членки. Гражданският
комитет е официален организатор, отговарящ за управлението
на инициативата по време на цялата процедура. Kато улеснение
към събирането на подписи в подкрепа на инициативата Евро-
пейската комисия предоставя безплатна онлайн система.
2. След сформиралия се граждански комитет следва да се при
стъпи към регистрация в платформата European Citizens
Initiative150 на един от 24-те официални езика на ЕС. При ре-
гистрацията е важно да се отбележат: предметът и целите на
предложението; информация за контакт с членовете на коми-
сията и източниците на финансиране. Това става, след като се
покрият съответните критерии, някои от които са: определяне
на контактни лица; тематиката трябва да е в юрисдикцията на
Европейската комисия и да не противоречи на ценностите на
ЕС. Регистрацията се осъществява през специална уеб страни-
ца, включваща цялата необходима информация както за нови,
така и за текущи инициативи. На този етап при регистрацията
се представя и подробно описание на инициативата. Последна
стъпка от регистрационния процес е събирането на подписи.
За да може една инициатива да се внесе за разглеждане от Ко-
мисията, трябва да се съберат 1 милион подписа от граждани
на поне 7 държави от ЕС. Събраните подписи се проверяват от
националния компетентен орган на всяка държава членка.
3. Ако в срок до 12 месеца бъдат събрани минималният брой
подписи, тогава се пристъпва към проверка. След заверяване
на подписите организаторите на ЕГИ в срок до 3 месеца под-
готвя инициативата за представяне пред Комисията (чл. 13 от
Регламента).
150
http://ec.europa.eu/citizens-initiative
4. Последваща стъпка е получаването на отговор и разглеждане

на инициативата. На този етап се провеждат срещи за обсъж-
дане на инициативата с представители на Комисията и тя се
презентира на публично изслушване в Европейския парламент.
5. В случай че споменатите по-горе критерии биват изпълнени, се
пристъпва към финалния етап, в който Комисията започва зако-
нодателна процедура по изготвяне на официалното предложе-
ние, което да внесе и представи пред Европейския парламент и
Съвета на ЕС, където да бъде прието и да се превърне в закон.
Минимален брой подписи за регистриране на ЕГИ по дър-

жави след 1 февруари 2020 г.151
Праговете съответстват на броя на членовете на Европейския
парламент, избрани във всяка държава членка, умножен по об-
щия брой на членовете на Европейския парламент.
Държава Праг
Белгия 14 805
България 11 985
Чехия 14 805
Дания 9 870
Германия 67 680
Естония 4 935
Ирландия 9 165
Гърция 14 805
Испания 41 595
Франция 55 695
Хърватия 8 460
Италия 53 580
Кипър 4 230
Латвия 5 640
Литва 7 755
151
http://europa.eu/citizens-initiative/how-it-works/regulatory-framework-
european-citizens-initiative/threaholds_bg
Държава Праг
Люксембург 4 230
Унгария 14 805
Малта 4 230
Нидерландия 20 445
Австрия 13 395
Полша 36 660
Португалия 14 805
Румъния 23 265
Словения 5 640
Словакия 9 870
Финландия 9 870
Швеция 14 805
Информация за гражданските инициативи на ЕС

От самото си стартиране на механизма на ЕГИ инициативи-
те протичат в няколко фази. Началната фаза е периодът 2012–
2015 г. Следващата фаза обхваща трите години от 2015 г. до
2018 г., последвалият период е от 2018 до 2020 г., характеризи-
ращ се с влизането в сила на новия регламент и откриването на
Конференцията за бъдещето на Европа. Европейската комисия
поддържа онлайн регистър, в който се вписват всички текущи и
приключили граждански инициативи.152 Към днешна дата регис-
търът включва 97 инициативи. Подробна информация за всяка
от тях може да се намери на следния адрес: http://ec.europa.eu/
citizens-initiative.
Успешно завършили граждански инициативи:
1. End the Cage Age https://www.endthecageage.eu/ Тази инициати-
ва апелира към хуманно отношение към животните, чрез устойчи-
ви селскостопански системи и премахване на клетките.
2. Minority SafePack https://www.monority-safepack.eu/ Инициати-
вата с мото „Единни в многообразието“ цели защита на малцин-
ствените групи.
152
http://ec.europa.eu/citizens-initiative
3. Stop Vivisection https://www.stopvivisection.eu/ Целта е да се заб-

ранят опитите с животни в токсикологичните и биомедицинските
изследвания.
4. One of us https://www.oneofus.eu Целта на инициативата е правна
защита на всички човешки същества.
5. Right2 Water https://www.right2water.eu/ Тази инициатива цели
да се предостави достъп до вода като човешко право, признато от
ООН.
6. Ban glyphosate and protect people and the environment from toxic
pesticides https://www.stopglyphosate.org/ Целта на инициатива-
та е да се забрани употребата на глифозатни хербициди и да се
намали употребата на пестициди в ЕС.
Конференция за бъдещето на Европа

Конференцията представлява иновативен механизъм „отдолу
нагоре“, който подход прави възможно пряко участие на всички
европейски граждани.153
Тя е първата по рода си инициатива, включваща открити
дискусии и дебати с цел обмен на идеи за общото бъдеще на
Европа по ключови приоритети и предизвикателства.
Инициирана от Съвета на ЕС, Европейския парламент и Съ-
вета на ЕС, Конференцията стартира през март 2021 г. и продъл-
жава до май 2022 г. с официална церемония по закриването ѝ в
Страсбург.
Работната програма на конференцията е организирана в че-
тири панела154:
1. Панел 1 – По-силна икономика, социална справедливост, работ-
ни места, образование, култура, спорт, цифрова трансформация
2. Панел 2 – Европейска демокрация, ценности, права, върховен-
ство на закона, сигурност
3. Панел 3 – Изменение на климата, околна среда, здраве
4. Панел 4 – ЕС на световната сцена, миграция
153
Участници в цифровата платформа – 53 626, и общ брой участници в ини-
циативата – 721 487. В рамките на инициативата са 71 853 препоръки и
18 843 идеи.
154
http://futureu.europa.eu/bg/pages/european-citizens-panels?locate=bg
Инициативата включва: децентрализирани подходи (онлайн,

на живо и хибридна комуникация), организиране на работния
процес в пленарни заседания и сесии, и европейски граждански
панели. Благодарение на използваната по време на конференци-
ята многоезична цифрова платформа цялата информация от
събитието е достъпна на всички 24 официални езика в ЕС.
Финалният доклад от Конференцията, включващ хроноло-
гично резюме на резултатите и препоръките от работните сре-
щи, е достъпен на официалната страница на инициативата.155
Резултатите от Конференцията за бъдещето на Европа обхва-
щат и са представени в Доклада в следните тематични области.156
ТЕМИ
1 ИЗМЕНЕНИЕ НА КЛИМАТА И ОКОЛНА СРЕДА
2 ЗДРАВЕОПАЗВАНЕ
3 ПО-СИЛНА ИКОНОМИКА, СОЦИАЛНА СПРАВЕДЛИВОСТ И
РАБОТНИ МЕСТА
4 ЕС В СВЕТА
5 ЦЕННОСТИ И ПРАВА, ВЪРХОВЕНСТВО НА ЗАКОНА, СИГУРНОСТ
6 ЦИФРОВА ТРАНСФОРМАЦИЯ
7 ЕВРОПЕЙСКА ДЕМОКРАЦИЯ
8 МИГРАЦИЯ
9 ОБРАЗОВАНИЕ, КУЛТУРА, МЛАДЕЖ И СПОРТ
Въпреки че изразените на платформата мнения отразяват

гледните точки на съответните участници и не следва да се раз-
глеждат като представителни за вижданията на европейските
граждани като цяло, те са показателни за посоките на развитие,
които европейците виждат като необходими и желани за осъ-
ществяване „отдолу нагоре“.
155
Финалният доклад, както и междинните доклади могат да бъдат прочете-
ни на: http://futureu.europa.eu/bg/pages/reporting?locating?locate=bg
156
Докладът включва качествен анализ на всички изразени мнения на плат-
формата от нейното създаване на 19 април 2021 г. до 9 май 2022 г., когато
Конференцията приключи своята работа, допълнен с количествени еле-
менти като брой идеи, коментари, одобрения и прояви.
Европейците за ролята на ЕС в света

В рамките на тази тема са повдигнати различни въпроси, свързани
с външната политика. Като цяло най-често повтарящите се са тези,
които изискват по-силно присъствие на ЕС на световната по-
литическа сцена в съответствие с основните ценности на ЕС.
Участниците в платформата са повдигнали въпроса за стратегиче-
ската автономност и често смятат, че ЕС трябва по-решително
да упражнява както своята „мека сила“, така и своята „твърда
сила“, въпреки че някои участници са изразили съмнения в това
отношение.
В рамките на голямата тема за присъствието на ЕС в глобал-
ния свят гражданите и гражданските организации са изразили
следните мнения за бъдещето на Стария континент, ролята на
Съюза и европейската външна политика:
1 Общите цели на външната политика на ЕС, като се отправят при-

зиви за обща външна политика на ЕС в защита на правата на чо-
века и демократичните ценности в световен мащаб.
2 Разработване на различни средства и механизми, за да се укрепи
имиджът на ЕС и да се гарантира, че на него се гледа сериозно на
световната политическа сцена, като обширно се обсъжда обща
отбранителна политика, за да има възможност за интервенции,
но и за да може ЕС да играе възпираща роля и да представлява
геополитическа сила спрямо останалите световни сили.
3 Създаването на армия на ЕС и свързаните с нея централизирани
отбранителни или военни институции.
4 Преосмисляне на правилото за единодушие при вземането на
решения в областта на външната политика и предоставяне на
по-големи правомощия на Европейския парламент.
5 Действия за повишаване на видимостта на ЕС, както и идеи за
дипломатическо представителство на ЕС, например с едно място
в Съвета за сигурност на ООН.
6 Упражняване на „мека сила“ в защита на многостранното сътруд-
ничество чрез укрепване на търговските политики.
7 По-нататъшно разширяване, особено към страните от Запад-
ните Балкани. В контекста на руската воeнна агресия срещу Ук-
райна членството на Украйна в ЕС беше също толкова активно
обсъждано.
8 Увеличаване на стратегическата автономност на ЕС и наблягане

на първостепенната функция на ЕС като общ икономически пазар.
9 Заемане на по-категорична позиция спрямо Китай, по-специал-
но чрез приемане на стратегия на Европейския съюз за чуждес-
транните инвестиции.
10 Ролята на ЕС по отношение на руската военна агресия срещу Ук-
райна, като най-честите призиви са ЕС да подкрепи Украйна или
да поеме водеща роля за прекратяване на конфликта.
Подбор и оформление: Диана Петрова

Външна политика и политика за сигурност на ЕС (кратък обзор ) 157
Външната политика и политиката за сигурност на ЕС е насочена към

разрешаване на конфликти и насърчаване на международното разби-
рателство на основата на дипломацията и спазването на международни-
те правила. Важна роля в международната дейност на ЕС имат също така
търговията, хуманитарната помощ и сътрудничеството за развитие.
Външната политика и политиката за сигурност на ЕС има за цел: опаз-
ване на мира; укрепване на международната сигурност; насърчаване
на международното сътрудничество; развитие и укрепване на демо-
крацията, върховенството на закона и зачитането на правата на чо-
века и на основните свободи. Освен че се ръководи от ценностите на
демокрацията, върховенството на закона и спазването на човешките права
и свободи, чрез външната си политика и политиката за сигурност ЕС се
стреми да ги насърчава в целия свят.
В областта на външната политика органът, който взема окончателните
решения в ЕС, е Европейският съвет, съставен от държавните и правител-
ствените ръководители на страните членки. Повечето решения в областта
на външната политика и политиката на сигурност изискват съгласието на
всички страни от ЕС.
Практическият резултат от външната политика и политиката за сигур-
ност на ЕС следва да бъде, че 27-те държави членки притежават по-голяма
тежест на световната сцена, отколкото действайки поотделно. Чрез външ-
ната политика и политиката за сигурност Съюзът може да се наложи като
активен участник на глобалната сцена.
Политически инструмент на ЕС за международни отношения и дипло-
мация е Европейската служба за външна дейност (ЕСВД). Тя работи
под ръководството на висшия представител на Съюза по въпросите на
външните работи и политиката на сигурност и има голяма мрежа от деле-
гации и служби по целия свят, които работят за насърчаване и защита на
европейските ценности и интереси.
Съюзът поддържа партньорства с основните участници на светов-
ната сцена, включително с бързоразвиващи се сили като Индия и Китай
и с разнообразни регионални групи. Той се стреми тези отношения да се
основават на взаимни интереси и ползи.
ЕС няма постоянна армия и разчита на части, формирани за конкрет-
ни случаи от страните членки. ЕС може да изпраща мисии в най-горе-
щите точки по света, за да наблюдават и пазят закона и реда, да участват в
мироопазващи дейности или да предоставят хуманитарна помощ на засег-
натото население.
157
Източник: https://eur-lex.europa.eu/content/summaries/summary-25-
expanded-content.html#arrow_2503
ИНТЕРНЕТ ПОРТАЛИ С КОНТАКТИ
И ИНФОРМАЦИЯ ЗА ЕС
КОНТАКТИ И ИНФОРМАЦИЯ ОНЛАЙН

Информация за Европейския съюз на всички официални езици на ЕС
е достъпна на адрес: https://europa.eu/european-union/index_en
КЪДЕ ДА НАМЕРИМ ТЕЛЕФОНА ИЛИ ИМЕЙЛА НА ЕС

Europe Direct е услуга, която отговаря на въпроси относно ЕС.
Тази услуга е достъпна:
• на безплатен телефон: 0080067891011 (някои оператори може
да таксуват тези обаждания),
• на стационарен номер: 003222999696
• по имейл чрез: https://europa.eu/european-union/contact_en
ЧЕТЕТЕ ЗА ЕВРОПА
Публикациите за ЕС могат да бъдат открити на следния уебсайт:
https://op.europa.eu/en/publications
ПРЕДСТАВИТЕЛСТВА НА ЕВРОПЕЙСКАТА КОМИСИЯ

Европейската комисия има офиси (представителства) във всички
държави – членки на Европейския съюз:
https://ec.europa.eu/info/about-european-commission/contact/local
offices-eu-member-countries_en
СЛУЖБИ ЗА ВРЪЗКА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ

Европейският парламент има офиси за връзка във всяка държава –
членка на ЕС: http://www.europarl.europa.eu/at-your-service/en/stay-
informed/liaison offices-in-your-country
ДЕЛЕГАЦИИ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

Европейският съюз има делегации в държави извън ЕС:
https://eeas.europa.eu/headquarters/headquarters-homepage/area/
geo_en
ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА НА ЕС
НОвите предизвикателства
Съставители: Румяна Желева и Диана Петрова
Отговорен редактор Любен Козарев
Коректор Татяна Джунова

Компютърна обработка Point A
Оформление на корицата Point A
Формат 16/60/90
Обем 13 п.к.
Печат Изток-Запад
Централен офис и редакция

София 1000, ул. „Стара планина“ №5
тел.: 02/946 35 21
e-mail: iztok.zapadbg@gmail.com
iztok_zapad@abv.bg
За поръчки и доставки
тел.: 0888 465 635, 0887 550 859
e-mail: order@iztok-zapad.eu
office@iztok-zapad.eu
www.iztok-zapad.eu

ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА НА ЕС НОВИТЕ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

ВЪНШНАТА ПОЛИТИКА НА ЕС НОВИТЕ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Румяна Желева и Диана Петрова

© Румяна Желева, Диана Петрова, съставители

Част I: Външната политика и Европейският съюз

Парадигми на външната политика като изследователска

Единството на Европейския съюз: интереси, ценности,

Процесът на европейска интеграция и последиците за

Европейският съюз: исторически преглед, европейски

Kапитализъм и устойчивост: противоречие в термините

Политиката на разширяване на ЕС и процесът на

Предизвикателството на Европейското образователно

Европейската гражданска инициатива- първият

Външната политика на ЕС и европейската

„Обединението на Европа няма да стане изведнъж или

Този сборник е подготвен в рамките на проект „Европейската

Цялостната концепция на сборника и подборът на публику-

изискват разработването и прилагането на интердисциплина-

причини. Техният по-задълбочен анализ и изследване следва да бъде

цел да ги адаптират към външните отношения и дипломацията.

на света, които най-дълго (а вероятно и единствени) умеят да

вени чрез изследвания върху устойчивостта и възможността за

ството в ЕС. От перспективата на политическата философия ав-

ните системи се оказват взаимносвързани със социалната, поли-

тегии за управление и кариерно развитие. Смята се, че терминът VUCA е

зирани отбранителни или военни институции; преосмисляне на

ватен, т.е. надхвърля грижите за екологията и обхваща пробле-

Изказвам своята благодарност на авторите, които подготвиха

4. Конференция за бъдещето на Европа. Доклад за окончателните

Парадигми на външната политика

Лив Франк, Ашли Ергюл Йорхенсен, Кнуд Ерик Йорхенсен9,

да се адаптира по-широк кръг литература в областта на външ-

Външнополитически парадигми: концептуална рамка

то би могло да се използва за различни цели от различни хора

Множество въпроси подлежат на анализ чрез изследване на

Фигура 1. Концептуална рамка. Парадигми на външната политика

При обясняването на ключовите понятия и как те се свързват

обикновено се описва в съответствие с обхвата им за разреша-

Целите и средствата служат като параметри на светогледа.

грешно и несправедливо и справедливо. Като се има предвид, че

1995: 118). В тази дефиниция възможността за избор замества

са отличителни сами за себе си“ ( Jackson 2000: 179; срв. също

че идентичността играе ключова роля при въплъщаването на

(Barth, 1969), или казано по друг начин, идентичността се кон-

да е възможно тяхното функциониране като пътни карти. Па-

Четирите методологически направления

Метод на критичния анализ на дискурса

включваща: (а) създаване на смисъл като съставна част на соци-

Метод на анализа на документи

документално, което прави анализа на документи потенциално

си връзки между осъществяването на политиките във времето“

идеи и контекст. Това се основава на предположението, че вграде-

ползва прякото наблюдение като метод, за да разбере как френс-

же как епистемологичните противоречия оформят изграждане-

останем фокусирани върху аспектите на държавното устройство

Освен това ние правим заключение, че теоретичните предпо-

7. Campbell, D. (1993). Politics without principle. Sovereignty, Ethics, and

24. Hogan, J. and Howlett, M. (2015). Policy Paradigms in Theory and

39. Mason, J. (2018). Qualitative Researching (3rd Edition). London:

55. Solomon, T., & Steele, B. J. (2017). Micro-moves in International

Източници, посочени/използвани от съставителите:

Превод от английски език: Диана Петрова

За генезиса и същината на Проекта

система и падането на Берлинската стена. Процесът на възник-

всички случаи те са израз на потребности, интереси, ценности,

В степента, в която нараства тяхната тежест за сметка на общ-