Превод от руски

ЛИЛЯНА МИНКОВА

Ф. М. Достоевский - Записки из подполья, 1864

ПОЛНОЕ СОБРАНИЕ СОЧИНЕНИЙ В ТРИДЦАТИ ТОМАХ Т. 5
Превод Лиляна Минкова
Xудожествено оформление ФАМА

http://4eti.me

ISBN 978-954-597-478-6
 СЪДЪРЖАНИЕ

ЧАСТ I Подземието ...............................................................................4

I ...............................................................................................................4
II ..............................................................................................................7
III ...........................................................................................................10
IV ..........................................................................................................13
V ............................................................................................................15
VI ..........................................................................................................17
VII .........................................................................................................18
VIII ........................................................................................................22
IX ..........................................................................................................26
X ............................................................................................................29
XI ..........................................................................................................31

ЧАСТ II По повод мокрия сняг ........................................................34

I .............................................................................................................35
II ............................................................................................................44
III ...........................................................................................................47
IV ..........................................................................................................54
V ............................................................................................................62
VI ..........................................................................................................66
VII .........................................................................................................74
VIII ........................................................................................................79
IX ..........................................................................................................87
X ............................................................................................................92

3
 ЧАСТ I
Подземието1

I
Аз съм болен човек... Аз съм зъл човек. Непривлекателен човек съм аз.
Мисля, че ме боли черният дроб. Впрочем нищичко не разбирам от болестта
си и не съм сигурен какво ме боли. Не се лекувам и никога не съм се лекувал,
въпреки че уважавам медицината и докторите. Освен това съм и много
суеверен; е, поне толкова, че да уважавам медицината. (Достатъчно съм
образован, за да не бъда суеверен, но аз съм суеверен.) Не, от злоба не искам
да се лекувам. Ето туй, вие, уважаеми, май че не можете да го разберете. А
пък аз го разбирам. То се знае, че не бих могъл да ви обясня в този случай
кому именно ще накривя капата със злобата си; аз повече от добре зная, че и
на докторите не мога „да им натрия носа“, като не се лекувам при тях; аз най-
добре зная, че с всичко това ще навредя само на себе си и на никой друг. И
все пак, ако не се лекувам, правя го от злоба. Черният дроб ме боли, е, хубаво,
нека още повече да ме заболи!
Аз отдавна вече живея така – от двайсетина години. Сега съм на
четирийсет. Преди бях на служба, а сега не съм. Бях зъл чиновник. Бях груб
и това ми правеше удоволствие. Нали не вземах рушвети, значи трябваше
поне така да се възнаградя. (Несполучлива шега; но няма да я задраскам.
Написах я, като мислех, че ще излезе много остроумно; а сега, като разбрах,
че съм искал само гнусно да се изфукам – нарочно няма да я задраскам!)
Когато към бюрото, зад което седях, се приближаваха понякога посетители
за справки – аз им скърцах със зъби и изпитвах неутолима наслада, ако

1
И авторът на записките, и самите „Записки“ са, разбира се, измислени. Все пак хора
като съчинителя на тези записки не само могат, но дори трябва да съществуват в нашето
общество, като се имат предвид онези обстоятелства, при които поначало се е
формирало нашето общество. Аз исках да обрисувам пред публиката по-ясно от друг
път един характер от неотдавна миналото време. Той е един от представителите на
поколението, което си отива. В откъса, озаглавен „Подземието“, тази личност представя
сама себе си, своите възгледи и сякаш иска да изясни причините, поради които се е
явила и е трябвало да се появи в нашата среда. В следващия откъс идват вече самите
„записки“ на тази личност за някои събития от нейния живот.
Фьодор Достоевски
4
успявах да засегна някого. Почти винаги успявах. Повечето бяха плахи
хорица: то се знае – просители. Но от нахаканите особено не можех да търпя
един офицер. Той все не искаше да се покори и отвратително дрънчеше със
сабята си. Година и половина водих с него война заради тази сабя. Най-сетне
аз надвих. Той престана да дрънчи. Впрочем това се случи още през моята
младост. Но знаете ли, господа, кое беше най-същественото в злобата ми?
Ами тъкмо там беше цялата работа, тъкмо това беше и най-голямата гадост,
че аз всеки миг, дори в миг на най-силно раздразнение, позорно съзнавах в
себе си, че не само не съм зъл, но не съм даже озлобен човек и само нахалост
плаша гаргите, за да се забавлявам. Може да съм с пяна на устата, но само
ми донесете някоя кукличка, дайте ми чаец със захарчица и аз комай ще се
успокоя. Дори душата ми ще се умили, въпреки че после сигурно ще си
скърцам със зъби и от срам няколко месеца ще страдам от безсъница. Ама
такъв ми е нравът.
Одеве излъгах за себе си, че съм бил зъл чиновник. От злоба излъгах.
Просто се забавлявах и с просителите, и с офицера, а всъщност никога не
можах да стана зъл. Всяка минута съзнавах в себе си много и премного най-
противоположни на това елементи. Чувствах, че тези противоположни
елементи просто гъмжат в мене. Знаех, че цял живот са гъмжали в мен и са
напирали навън, но аз не ги пусках, не ги пусках, нарочно не ги пусках навън.
Те ме измъчваха до срам; до конвулсии ме докарваха и в края на краищата
ми омръзнаха, ох, как само ми омръзнаха! А не ви ли се струва, господа, че
аз сега се разкайвам за нещо пред вас, че ви моля да ми простите нещо?...
Убеден съм, че така ви се струва... Впрочем, уверявам ви, че ми е все едно,
даже и да ви се струва...
Не, не само зъл, аз изобщо нищо не можах да стана: ни зъл, нито добър,
ни подлец, нито честен, ни герой, нито насекомо. А сега си доживявам
живота в моята дупка, като се дразня със злобната и абсолютно непригодна
утеха, че умният човек поначало не може да стане нещо, а става нещо само
глупакът. Да, умният човек на деветнайсети век трябва и е нравствено
задължен да бъде същество преди всичко безхарактерно; а човекът с
характер, деецът – същество предимно ограничено. Това ми е
четирийсетгодишното убеждение. Сега съм на четирийсет години, а нали
четирийсет години – това е целият живот; та това е най-дълбока старост. Да
се живее повече от четирийсет години е неприлично, пошло, безнравствено!
Кой живее повече от четирийсет години – отговорете искрено, честно? Аз ще
ви кажа кой живее: живеят глупаците, и негодниците живеят. Аз ще го кажа
на всички старци право в очите, на всички тези почтени старци, на всички
тези среброкоси и благоухаещи старци! На цял свят в очите ще го кажа!
Имам право да говоря така, защото аз самият ще доживея до шейсет години.

5
До седемдесет ще доживея! До осемдесет ще доживея!... Чакайте! Оставете
ме да си поема дъх...
Сигурно си мислите, господа, че искам да ви разсмивам? И тук грешите.
Съвсем не съм такъв веселяк, както ви се струва, или може би ви се струва;
впрочем, ако вие, ядосани от целия този брътвеж (а аз вече чувствам, че сте
ядосани), намислите да ме питате: кой именно съм аз? – ще ви отговоря: аз
съм колежки асесор. Бях на служба, за да има какво да ям (но само за това),
и когато миналата година един мой далечен роднина ми остави с духовно
завещание шест хиляди рубли, веднага си подадох оставката и се сврях в
моята дупка. Аз и преди живеех в тази дупка, но сега се сврях в тази дупка.
Стаята ми е отвратителна, мизерна, в края на града. Слугинята ми е селянка,
стара, зла от глупост и при това от нея вони. Казват ми, че петербургският
климат почва да ми вреди и че с моите нищожни средства е много скъпо да
се живее в Петербург. Зная всичко това, зная го по-добре от всички тези
опитни и премъдри съветници и кимащи глави. Но аз оставам в Петербург;
аз няма да напусна Петербург! Няма да го напусна, защото... Ех!
Та нали е абсолютно все едно – дали ще го напусна, или няма да го
напусна.
Впрочем: за какво може да говори с най-голямо удоволствие един
порядъчен човек?
Отговор: за себе си.
Е, тогава и аз ще говоря за себе си.

6
 II
Сега ми се иска да ви разкажа, господа, независимо дали желаете или не
желаете да слушате, защо аз даже насекомо не успях да стана. Ще ви заявя
тържествено, че много пъти исках да стана насекомо. Но даже с това не бях
удостоен. Кълна ви се, господа, че премного да съзнаваш – това е болест,
истинска, абсолютна болест. За човешкото ежедневие би било повече от
достатъчно обикновеното човешко съзнание, тоест половината или
четвъртината от порцията, която се пада на един издигнат човек на нашия
нещастен деветнайсети век и който има освен това истинското нещастие да
живее в Петербург, най-отвлечения и преднамерен град на цялото земно
кълбо. (Градовете биват преднамерени и непреднамерени.) Напълно
достатъчно би било например онова съзнание, с което живеят всички тъй
наречени непосредствени хора и дейци. Хващам се на бас, вие мислите, че
пиша всичко това от фукня, да поостроумнича по адрес на дейците, и че от
безсмислено фукане дрънча със сабя като моя офицер. Но, господа, кой може
да се надува с болестите си, че и да се фука с тях?
Впрочем, какво говоря? Всички го правят; тъкмо с болестите си се хвалят,
а пък аз май повече от всички. Няма да спорим; възражението ми е нелепо.
Но все пак твърдо съм убеден, че не само премногото съзнание, но дори всяко
съзнание е болест. Държа на това. Но да оставим за малко и това. Кажете ми
ето какво: защо ставаше така, че като нарочно в същите, да, в същите мигове,
когато бях най-способен да съзнавам всички тънкости на „всичко прекрасно
и възвишено“, както казваха някога у нас, ми се случваше вече не да
осъзнавам, а да извършвам такива грозни постъпки, такива, които... е, да, с
една дума, които въпреки че се вършат май от всички, но сякаш нарочно ми
се случваха тъкмо когато най-много съзнавах, че никак не би трябвало да ги
върша? Колкото повече съзнание имах за доброто и за всичко „прекрасно и
възвишено“, толкова по-дълбоко хлътвах в тинята си и толкова по-способен
бях напълно да затъна в нея. Но главното беше, че всичкото това сякаш
съществуваше у мен не случайно, а сякаш беше редно да е така. Сякаш то
беше най-нормалното ми състояние, а съвсем не болест, нито увреждане, тъй
че накрая загубих и желание да се боря с това увреждане. Свърши с това, че
за малко не повярвах (а може и наистина да повярвах), че това като че е
нормалното ми състояние. А изпърво, отначало де, колко мъки изтърпях в
тази борба! Не вярвах и с другите да е така и затова цял живот го криех като
тайна. Срамувах се (може би дори и сега се срамувам); стигах дотам, че
изпитвах някаква тайна, ненормална, подличка насладица да се връщам
понякога през някоя безкрайно гадна петербургска нощ в дупката си и
напрегнато да съзнавам, че ето и днес пак направих гадост, а стореното не
7
може да се заличи, и вътрешно, тайно да се хапя, да се хапя за това със зъби,
да се ям и да се тормозя дотам, че горчилката се превръщаше накрая в
някаква позорна, проклета сладост и най-сетне – в несъмнена, сериозна
наслада! Да, в наслада, в наслада! Твърдя, че е така. Аз затова и заговорих,
защото все ми се иска със сигурност да разбера: изпитват ли и други такива
наслади? Ще ви обясня: насладата тук идваше именно от прекалено яркото
съзнание за собственото унижение; защото вече сам чувстваш, че си стигнал
до последната стена; да, отвратително е, но другояче не може и да бъде; че
за тебе вече няма изход, че никога вече няма да станеш друг човек; че дори
да ти оставаха още време и вяра, за да се преобразиш в нещо друго, навярно
и сам не би пожелал да се преобразиш; но и да беше поискал, пак нищо
нямаше да направиш, защото всъщност може би няма и в какво да се
преобразиш. А главното и последно – че всичко това става по нормалните и
основни закони на прекомерното съзнание и по инерция, произтичаща пряко
от тези закони, и следователно не само че няма да се преобразиш, но просто
няма какво да сториш. Ето какво излиза например вследствие на
прекомерното съзнание: има право да е подлец, сякаш за подлеца е утеха, ако
той вече сам чувства, че наистина е подлец. Но стига... Ех, изприказвах куп
работи, а какво обясних?... С какво се обяснява тук насладата? Но аз ще
обясня! Все пак ще карам докрай! Нали затова хванах перото...
Аз например съм ужасно самолюбие. Мнителен съм и обидчив като някой
гърбушко или джудже, но, честна дума, изживявал съм такива минути, че ако
се случеше да ми ударят плесница, щях може би даже и на това да се
зарадвам. Говоря сериозно: сигурно бих намерил и в това някаква наслада,
насладата на отчаянието естествено, но тъкмо в отчаянието се изживяват и
най-парещите наслади, особено когато вече много силно съзнаваш
безизходността на положението си. А пък тук, при плесницата – та тук
просто ще те смаже съзнанието за това, на каква пихтия са те превърнали. И
най-важното е, че както и да го въртиш, все излиза, че винаги аз съм най-
виновен за всичко и което е най-обидно, че без вина съм си виновен и, тъй
да се каже, по законите на природата. Първо, затова съм виновен, че съм по-
умен от всички, които ме заобикалят. (Аз винаги съм се смятал за по-умен от
всички, които ме заобикалят, и, ще ми повярвате ли, понякога дори съм се
притеснявал от това. Поне цял живот съм гледал някак настрана и никога не
съм могъл да гледам хората право в очите.) Виновен съм най-сетне и затова,
че дори да имаше у мен великодушие, само повече щях да се измъчвам от
съзнанието за пълната му безполезност. Та нали сигурно нищо нямаше да
мога да направя със своето великодушие: нито да простя, защото
оскърбителят може да ме е ударил по законите на природата, а законите на
природата не могат да се прощават; нито да забравя, защото, макар да е по
законите на природата, все пак – обидно е. Най-сетне даже да бих пожелал

8
да отмъстя на оскърбителя, с нищо и никому не бих могъл да отмъстя, защото
сигурно не бих се решил да сторя нещо, дори и да можех. Защо не бих се
решил? По това бих искал да кажа отделно две думи.

9
 III
Ами при хората, които умеят да си отмъщават и изобщо да се защищават –
как например става това? Ами че като ги обземе, да речем, чувство за мъст,
в цялото им същество през това време няма и да остане нищо друго освен
това чувство. Такъв господин просто напира право към целта, като побеснял
бик, навел надолу рога, и само стена го спира. (Впрочем пред стена такива
господа, тоест непосредствените хора и дейци, искрено пасуват. За тях
стената не е оправдание, както например за нас, мислещите, и следователно
нищо невършещи хора; не е предлог да се върнат от пътя, предлог, в който
нашего брата обикновено и сам не вярва, но на който винаги много се радва.
Не, те пасуват съвсем искрено. Стената е за тях нещо успокояващо,
нравствено освобождаващо и окончателно, сякаш даже нещо мистично... Но
за стената после.) Виж, тъкмо такъв непосредствен човек аз смятам за
истински нормален човек, какъвто е искала да го види и нежната майка –
природата, когато любезно го е зараждала на земята. Завиждам с цялата си
жлъч на такъв човек. Той е глупав, не споря с вас за това, но може би
нормалният човек трябва да е глупав, откъде да знаете? Може би това е даже
много красиво. И аз съм толкова по-убеден в това, тъй да се каже,
подозрение, че ако вземем например антитезата на нормалния човек, тоест
премного съзнаващия човек, излязъл, разбира се, не от лоното на природата,
а от реторта (това е вече почти мистицизъм, господа, но аз подозирам и това),
този ретортен човек понякога дотам пасува пред своята антитеза, че
добросъвестно смята сам себе си, с цялото си прекомерно съзнание, за
мишка, а не за човек. Може да е прекомерно съзнаваща мишка, но все пак
мишка, а това е човек и следователно... и т. н. И най-важното е, че той сам,
да, сам смята себе си за мишка; никой не го моли за това; а това е важен
момент. Но нека видим сега тази мишка в действие. Да допуснем например,
че тя също е обидена (а тя почти винаги е обидена) и също иска да отмъсти.
Защото в нея може да се натрупа дори повече злоба, отколкото в l’homme de
la nature et de la vérité2. Гадното, долно желанийце да отвърне на оскърбителя
със същото зло я гложди може би дори по-гадно, отколкото l’homme de la
nature et de la vérité, защото l’homme de la nature et de la vérité c вродената си
глупост смята отмъщението си чисто и просто за справедливост; а мишката,
вследствие на премногото си съзнание, отрича тук справедливостта. Стига се
най-сетне до самото действие, до самия акт на отмъщение. Нещастната
мишка освен първоначалната гадост е успяла вече да натрупа наоколо си, във
вид на въпроси и съмнения, толкова много други гадости; към онзи един

2
Човек на истината и природата (фр.)
10
въпрос е прибавила толкова много нерешени въпроси, че край нея по неволя
се набира някаква съдбовна мътилка, някаква смрадлива кал, състояща се от
нейните съмнения, вълнения и най-сетне от храчките, с които я обсипват
непосредствените дейци, тържествено застанали наоколо ѝ като съдници и
повелители, като високо ѝ се надсмиват с цяло гърло. Разбира се, остава ѝ
само да махне на всичко с лапичка и с усмивка на престорено презрение, на
което и тя самата не вярва, позорно да се завре в дупката си. Там, в своето
отвратително, смрадливо подземие нашата обидена, смазана и осмяна мишка
веднага се потапя в студена, отровна и най-важното – вековечна злоба.
Четирийсет години поред ще си спомня до най-малките, най-позорните
подробности своята обида, като всеки път ще добавя от себе си още по-
позорни подробности и злобно ще се дразни и ще се трови от собствената си
фантазия. Ще се срамува от фантазията си, но все пак всичко ще си спомни,
всичко ще прехвърли, ще измисли срещу себе си какви ли не небивалици под
предлог, че и те са могли да се случат, и нищо няма да прости. Ще почне
може би и да отмъщава, но някак на изблици, на дребно, иззад печката,
инкогнито, без да вярва нито в правото си да отмъщава, нито в успеха на
своето отмъщение и знаейки отнапред, че от всичките си опити да отмъсти
сама ще изстрада сто пъти повече от онзи, комуто отмъщава, а него май и
бълха няма да го ухапе. На смъртния одър пак ще си спомни всичко, с
натрупалите се за всичкото това време лихви... Но тъкмо в това ледено,
омерзително полуотчаяние, полувяра, в това съзнателно самопогребване
приживе от мъка в подземието за четирийсет години, в тази упорито
създадена и все пак донейде съмнителна безизходица на положението си, в
цялата тази отрова на незадоволени желания, проникнали дълбоко в цялата
тази треска от колебания, от взети завинаги решения и настъпващи отново
само след миг разкаяния – в това е същината на онази странна наслада, за
която говорих. Тя е толкова изтънчена, толкова неподдаваща се понякога на
осъзнаване, че малко по-ограничените хора или даже просто хората със
здрави нерви няма да разберат нищичко от нея. „Може да не разберат и
ония – ще добавите ухилени вие, – които никога не са получавали
плесници“ – и по такъв начин учтиво ще ми намекнете, че през живота си аз
може би също съм получил плесник и затова говоря като познавач.
Обзалагам се, че го мислите. Но успокойте се, господа, аз не съм получавал
плесници, въпреки че ми е все едно какво мислите за това. Аз може даже и
да съжалявам, че през живота си съм раздал малко плесници. Но стига, нито
дума повече по тази извънредно интересна за вас тема.
Продължавам спокойно за хората със здрави нерви, които не проумяват
споменатата изтънченост на насладите. Тези господа, при други случаи
например, въпреки че реват като бикове, с цяло гърло и въпреки че това им
прави, да приемем, голяма чест, както казах вече, пред невъзможността

11
веднага се смиряват. Невъзможност – значи каменна стена? Каква каменна
стена? Е, разбира се, законите на природата, изводите на естествените науки,
математиката. Като ти докажат например, че си произлязъл от маймуната,
няма какво и да се мръщиш, приемай го както си е. Като ти докажат, че
всъщност една капчица от собствената ти мазнина трябва да ти е по-скъпа от
сто хиляди тебеподобни и че от това положение се обуславят в крайна сметка
всички тъй наречени добродетели и отговорности и прочее бълнувания и
предразсъдъци, значи приемай го каквото е, няма как, защото две по две е
математика. Опитайте се да възразите.
„Но моля ви се – ще ви закрещят, – не може да се въстава: това е две по
две четири! Природата не ви пита; нея хич не я интересуват вашите желания
и дали ви харесват нейните закони, или не ви харесват. Вие сте длъжни да я
приемете такава, каквато е, а следователно и всичките ѝ резултати. Стената,
значи, си е стена... и т. н.“ Господи Божичко, та какво ме интересуват
природните закони и аритметиката, ако на мен по една или друга причина
тези закони и две по две четири не ми харесват? Разбира се, аз няма да пробия
такава стена с главата си, ако наистина не ми стигнат силите да я пробия, но
няма и да се примиря с нея само защото стената пред мен е каменна и защото
не са ми стигнали силите.
Сякаш такава каменна стена наистина е успокоение и наистина носи поне
някакво слово на примирение само защото тя е две по две четири. О,
нелепост над нелепостите! Съвсем друго е всичко да разбирате, всичко да
съзнавате, всички невъзможности и каменни стени; да не се примирявате с
нито една от тези невъзможности и каменни стени, щом ви е противно да се
примирявате; да стигнете по пътя на най-неизбежни логични комбинации до
най-отвратителни заключения на вечната тема, че дори и за каменната стена
ти като че ли с нещо сам си виновен, макар пак да е пределно очевидно, че
съвсем не си виновен, и поради това, скърцайки мълчаливо и безсилно със
зъби, сладострастно да замреш в бездействие, да мечтаеш за това, че както
излиза – дори няма на кого и да се сърдиш; че няма обект и може би никога
няма да се намери, че тук има подмяна, фалшификация, мошеничество, че
това е просто помия – не се знае какво е и не се знае кой е, но въпреки всички
тези неизвестности и фалшификации вас все пак ви боли и колкото повече
ви е неизвестно, толкова повече боли!

12
 IV
– Ха-ха-ха! Та вие след всичко това и в зъбобола ще намерите наслада! –
ще възкликнете вие със смях.
– А защо не? И в зъбобола има наслада – ще отговоря аз. – Мен цял месец
ме боляха зъби; зная, че има. В този случай, разбира се, хората не злобеят
мълком, а пъшкат; но тези стонове не са искрени, те са ехидни стонове, а
тъкмо в ехидството е цялата работа. Тъкмо в тези стонове се изразява
насладата на страдащия; ако не изпитваше от тях наслада, нямаше и да стене.
Това е сполучлив пример, господа, и аз ще го развия. В тези стонове намира
израз, първо, цялата унизителна за съзнанието ни безцелност на вашата
болка; цялата справедливост на природата, на която вие, разбира се, плюете,
но от която вие все пак страдате, а тя – не. Изразява се съзнанието, че враг не
си откривате, а болка има; съзнанието, че вие, въпреки всевъзможните
Вагенхаймовци, сте напълно роби на вашите зъби; че ако някой си пожелае,
зъбите ще престанат да ви болят, но ако ли не пожелае, може още три месеца
да ви болят; и че най-сетне, ако все още не сте съгласни и все пак
протестирате, остава ви за собствена утеха единствено сам да се нашибате
или да набъхтате по-болезнено с юмрук вашата стена и абсолютно нищо
повече. Да, ето тъкмо от тези кървави обиди, тъкмо от тези подигравки,
неизвестно чии, започва най-сетне насладата, стигаща понякога до висше
сладострастие. Моля ви, господа, вслушайте се някога в стоновете на
образования човек от деветнайсети век, страдащ от зъби, някъде на втория
или на третия ден от болестта, когато той почва да стене вече не така, както
е стенал първия ден, тоест не просто защото го болят зъбите; не като някой
груб селяк, а както стене човек, „откъснал се от почвата и от народните
начала“, както се изразяват сега. Стоновете му стават някак противни,
пакостно злобни и продължават по цели дни и нощи. И уж сам знае, че хич
няма да си помогне със стоновете; знае по-добре от всички, че само напразно
мъчи и дразни и себе си, и другите; знае, че даже и публиката, пред която се
старае, и цялото му семейство вече с отвращение са му се наслушали, не му
вярват за пукната пара и разбират, че той би могъл другояче да стене, по-
просто, без рулади и извивки, и че той се глези само от злоба и ехидство. Та
именно във всички тези осъзнавания и позори е сладострастието. „Тъй,
значи, безпокоя ви, сърцето ви късам, не давам никому вкъщи да спи. Е,
хубаво, тогава недейте спа, чувствайте и вие всеки миг, че ме болят зъби. За
вас аз сега не съм вече герой, какъвто исках да изглеждам преди, а просто
гадничко човече, негодник. Е, тъй да е! Много се радвам, че сте ме разбрали.
Противно ви е да слушате подличките ми стонове? Ами нищо, че ви е
противно; аз ей сега ще ви изкарам една още по-противна рулада...“ И сега
13
ли не разбирате, господа? Не, изглежда, трябва дълбоко да се доразвиете и
доосъзнаете, за да разберете всички отсенки на това сладострастие! Вие се
смеете? Много се радвам. Моите шеги, разбира се, са безвкусни, чепати,
объркани, със самосъмнение. Но нали това е, защото аз сам себе си не
уважавам. Нима съзнаващият човек може що-годе да се уважава?

14
 V
Е, нима може, нима може поне що-годе да уважава себе си човек, който
дори в самото чувство за собствено унижение е посегнал да търси наслада?
Говоря сега това не от някакво сладникаво разкаяние. Аз изобщо не понасях
да казвам: „Простете, татко, няма вече“ – не защото бях неспособен да го
кажа, а, напротив, може би тъкмо защото бивах прекалено способен на това,
и още как! Случваше се сякаш нарочно да се заплета в нещо, за което не съм
ни най-малко виновен. Това вече беше най-гадното. При това аз пак изпадах
в умиление, разкайвах се, проливах сълзи и, разбира се, мамех сам себе си,
въпреки че съвсем не се преструвах. Сърцето някак гадно ме подвеждаше...
В такива случаи даже законите на природата не можеха да бъдат обвинени,
въпреки че именно законите на природата непрекъснато и повече от всичко
цял живот са ме обиждали. Гадно ми е да си спомням всичко това, но и тогава
ми беше гадно. Та нали понякога след не повече от минута аз вече със злоба
съобразявах, че всичко това е лъжа, лъжа, отвратителна лицемерна лъжа,
тоест всички тези разкаяния, всички тези умиления, всички тези обещания за
възраждане. А попитайте, защо осакатявах и мъчех така сам себе си?
Отговор: защото ми беше ужасно скучно да седя със скръстени ръце; затова
се впусках в тези кълчения. Честна дума, така е. Наблюдавайте се
внимателно сами, господа, тогава ще разберете, че е така. Сам си измислях
приключения и си съчинявах живот, та поне някак да поживея. Колко пъти
ми се е случвало – е, да се обидя например, ей тъй, за нищо, нарочно; и хем
сам знаеш понякога, че без причина си се обидил, сам си се навил, но дотам
се докараш, че накрая, така е, наистина се обидиш. Мен цял живот някак ме
е теглило да правя такива номера, тъй че накрая престанах да бъда и господар
на себе си. Веднъж поисках насила да се влюбя, даже на два пъти. И наистина
страдах, господа, уверявам ви. Дълбоко в душата си не вярваш, че страдаш,
иде ти да се надсмееш, и все пак страдам, и то истински, не на шега;
ревнувам, място не си намирам... И всичкото от скука, господа, всичкото от
скука; инертността ме гнетеше. Нали прекият, законен, непосредствен плод
на съзнанието е инертността, тоест съзнателното седене-със-скръстени-ръце.
Вече споменах за това по-горе. Повтарям, настойчиво повтарям: всички
непосредствени хора и дейци тъкмо затова са дейни, защото са тъпи и
ограничени. Как да се обясни това? Ето как: поради своята ограниченост те
вземат най-близките и второстепенни причини за първоначални и по този
начин се убеждават по-бързо и по-лесно от другите, че са намерили
необоримото основание за дейността си – и се успокояват; а нали това е най-
важното. Нали за да почнеш да действаш, трябва предварително да си
напълно успокоен и да не са останали вече никакви съмнения. Добре, ами аз
15
например, как да се успокоя? Къде ми са първоначалните причини, на които
да се опра, къде са ми мотивите? Откъде да ги взема? Аз се упражнявам в
мислене, а следователно у мен всяка първоначална причина веднага повлича
след себе си друга още по-първоначална и тъй нататък до безкрайност.
Такава именно е същността на всяко съзнание и мислене. И значи това са пак
закони на природата. А какво следва накрая като резултат? Ами пак същото.
Спомнете си: одеве говорих за отмъщението. (Вие положително не сте
вникнали.) Казано е: човек отмъщава, защото намира в това справедливост.
Значи той е намерил първоначалната причина, основанието е намерил, а
именно: справедливостта. Ще рече, той е абсолютно успокоен и
следователно си отмъщава спокойно и успешно, убеден, че върши честно и
справедливо дело. А нали аз не виждам тук справедливост, не намирам и
никаква добродетел и следователно, ако почна да отмъщавам, то ще е може
би само от злоба. Разбира се, злобата би могла да надвие всичко, всичките
ми съмнения и, значи, би могла напълно успешно да послужи вместо
първоначална причина тъкмо защото тя не е причина. Но какво да правя, ако
в мене и злоба няма (нали одеве с това започнах). Пак заради тези проклети
закони на съзнанието злобата у мен се подлага на химическо разлагане.
Гледаш – обектът се изпарява, основанията изчезват, виновник не се намира,
обидата става не обида, а фатум, нещо като зъбобол, за който никой не е
виновен, а следователно остава пак същият изход – тоест да набъхтиш по-
силно стената. Е, и махнеш с ръка, защото не си открил първоначалната
причина. А опитай се да се увлечеш от чувството си сляпо, без разсъждения,
без първоначална причина, отпъждайки поне за през това време съзнанието;
намрази или обикни, само колкото да не седиш със скръстени ръце. Най-
късно вдругиден ще почнеш да презираш сам себе си, задето съзнателно си
измамил сам себе си. В резултат: сапунен мехур и инертност. О, господа, та
аз може би само затова се смятам за умен човек, защото цял живот нищо не
съм могъл нито да почна, нито да свърша. Нека, нека да съм дърдорко,
безвреден досаден дърдорко, както и всички ние. Но какво да се прави, щом
прякото и единствено предназначение на всеки умен човек е дърдоренето,
тоест съзнателното преливане от пусто в празно.

16
 VI
О, ако не вършех нищо само от мързел. Господи, как бих се уважавал
тогава. Бих се уважавал тъкмо защото съм способен да бъда поне мързелив;
щях да притежавам поне една неоспорима черта, в която и аз самият щях да
съм сигурен. Въпрос: кой е той? Отговор: мързеливец; безкрайно приятно би
било да чуваш това за себе си. Значи с положителност определен, значи има
какво да се каже за мен. „Мързеливец!“ – та това е звание и предназначение,
това е кариера. Не се присмивайте, така е. Тогава аз съм по право член на
най-известен клуб и единственото ми занимание е непрекъснато да се
уважавам. Познавах един господин, който цял живот се гордееше, че разбира
от лафит. Той смяташе това за свое неоспоримо достойнство и никога не се
съмняваше в себе си. Умря не само със спокойна, а с тържествуваща съвест
и беше напълно прав. А аз бих си избрал тогава кариера: бих бил мързеливец
и чревоугодник, но не обикновен, а например съчувстващ на всичко
прекрасно и възвишено. Как ви харесва? Аз отдавна си мечтаех за това.
Вярно, че на моите четирийсет години това „прекрасно и възвишено“ ужасно
ми е втръснало; но така е сега, на четирийсет години, а тогава – о, тогава
щеше да е друго! Веднага бих си намерил и подходяща дейност – а именно:
да пия за здравето на всичко прекрасно и възвишено. Бих използвал всеки
случай, за да пролея първо в чашата си сълза, а после да я пресуша за всичко
прекрасно и възвишено. Тогава бих превърнал всичко на света в прекрасно
и възвишено; в най-гадния, безспорен боклук бих открил прекрасното и
възвишеното. Бих станал сълзлив като мокър сюнгер. Художник е нарисувал
например картина като на Ге. Веднага пия за здравето на художника,
нарисувал картина като на Ге, защото обичам всичко прекрасно и възвишено.
Някакъв автор е написал „всеки както си ще“; веднага пия за здравето на
„когото ще да е“, защото обичам всичко „прекрасно и възвишено“. Срещу
това ще поискам да ме уважават, ще преследвам онзи, който няма да
проявява уважение към мен. Живея спокойно, умирам тържествено – та това
е прелест, същинска прелест! И такъв корем бих си пуснал тогава, такава
тройна гушка бих си издокарал, такъв нос на пияница бих си измайсторил,
че всеки срещнат, щом ме погледне, би казал: „Виж, това да! Виж, това вече
наистина е положително нещо!“ А пък признайте, господа, че в нашия
отрицателен век е ужасно приятно да чуваш такива отзиви.

17
 VII
Но всичко това са златни мечти. О, кажете, кой пръв е заявил, кой пръв е
провъзгласил, че човек прави пакости само защото не познава истинските си
интереси; и че ако го просветим, ако му отворим очите за неговите истински,
нормални интереси, човек веднага би престанал да върши пакости, веднага
би станал добър и благороден, защото, ако е просветен и разбира истинските
си интереси, той ще вижда именно в доброто собствената си изгода, а нали
се знае, че нито един човек не може да действа съзнателно против
собствените си изгоди и следователно би почнал, тъй да се каже, по
необходимост да върши добро? О, младенец! О, чисто, наивно дете! Та преди
всичко кога е бивало през всички тези хилядолетия човек да действа
единствено само поради собствената си изгода? Какво да правим с
милионите факти, свидетелстващи как хората съзнателно, тоест разбирайки
напълно истинските си изгоди, са ги оставяли на второ място и са се втурвали
по друг път, на риск, наслуки, непринуждавани от никого и от нищо, а като
че ли само защото не са желали посочения път и упорито, своеволно са
прокарвали друг, труден, безсмислен, като са го налучквали едва ли не в
мрак. Тогава значи това упорство и своеволие наистина им е било по-приятно
от всякаква изгода... Изгода! Какво значи изгода?
Пък и наемате ли се съвсем точно да определите в какво именно се състои
човешката изгода? Ами ако се случи така, че човешката изгода понякога не
само може, но дори трябва да се състои тъкмо в това в някой случай да си
пожелаеш лошото, а не изгодното? Но щом е така, щом такъв случай може
да има, значи цялото правило отива по дяволите. Как мислите, има ли такъв
случай? Вие се смеете; смейте се, господа, но само отговорете: съвсем вярно
ли са изброени човешките изгоди? Няма ли такива, които не само не са се
вместили, но и не могат да се вместят в никаква класификация? Та нали вие,
господа, доколкото ми е известено, сте взели целия ваш списък на човешките
изгоди като средно аритметично от статистическите цифри и от
научноикономическите формули. Нали вашите изгоди са благоденствието,
богатството, свободата, спокойствието, е, и тъй нататък, и тъй нататък; така
че човек, който например явно и съзнателно би се опълчил против целия този
списък, би бил според вас, е, да, разбира се, и според мене също, мракобесник
или съвсем луд, така ли? Но ето кое е чудното: защо става така, че всички
тези статистици, мъдреци и любители на рода человечески, като изброяват
човешките изгоди, винаги пропускат една изгода? Дори изобщо не я слагат
в сметката в онзи вид, в който трябва да се взема, а от това зависи цялата
сметка. Бедата нямаше да е голяма – ами да се вземе тази изгода и да се
включи в списъка. Но нещастието е там, че тази чудновата изгода не се
18
вмества в никаква класификация, не се побира в нито един списък. Аз
например имам един приятел... Ех, господа! Та той е и ваш приятел; та и на
кого, на кого ли не е приятел! Пристъпвайки към работа, този господин
веднага ще ви изложи красноречиво и ясно как именно трябва да се постъпи
според законите на разсъдъка и истината. Нещо повече: с вълнение и страст
ще ви говори за истинските, нормалните човешки интереси; с насмешка ще
укори късогледите глупци, които не разбират нито своите интереси, нито
истинското значение на добродетелта; и – точно след четвърт час, без
всякакъв неочакван страничен повод, а тъкмо поради нещо такова вътрешно,
което е по-силно от всичките му интереси – ще скрои съвсем друг номер,
тоест ще тръгне явно срещу онова, за което сам е говорил: и срещу законите
на разума, и срещу собствената си изгода, е, с една дума, против всичко...
Предупреждавам, че моят приятел е събирателно лице и затова е някак
трудно да се вини само той. Там е работата, господа – не съществува ли
всъщност нещо такова, което почти за всеки човек е по-скъпо дори и от най-
добрите му изгоди, или (за да не нарушаваме логиката) има една такава най-
изгодна изгода (именно пропусканата, за която стана дума току-що), по-
важна и по-изгодна от всички други изгоди, и за нея, ако стане нужда, човек
е готов да се опълчи против всички закони, тоест против разума, честта,
спокойствието, благоденствието – с една дума, против всички тези
прекрасни и полезни неща, само за да постигне тази първоначална, най-
изгодна изгода, която му е по-скъпа от всичко.
– Е, да, но все пак изгода – прекъсвате ме вие. Извинете, ние още ще
поговорим, пък и работата не е в каламбура, а там, че тази изгода е
забележителна тъкмо с това, че руши всичките ни класификации и
непрекъснато разбива всички системи, създадени от любителите на рода
человечески за щастието на рода человечески. С една дума, на всичко пречи.
Но преди да ви назова тази изгода, искам лично да се компрометирам и
затова дръзко заявявам, че всички тези прекрасни системи, всички тези
теории, които разясняват на човечеството истинските му, нормални интереси
с цел то, като се стреми по необходимост да постигне тези интереси, да стане
веднага добро и благородно – са засега според мене само логистика! Да, да,
логистика! Та нали да се утвърждава например тази теория за обновяване на
целия човешки род чрез системата на собствените му изгоди, та това според
мене е почти същото... като да се твърди например след Бъкл, че
цивилизацията облагородява човека и следователно той става по-малко
кръвожаден, по-малко способен за война. То според логиката у него май
точно така излиза. Но човек е толкова пристрастен към системата и към
отвлечения извод, че е готов умишлено да изопачи истината, готов е да
запуши уши, да затвори очи само за да оправдае логиката си. Нарочно вземам
този пример, защото е много ярък пример. Та огледайте се наоколо: кръв се

19
лее като река, че и някак много-много весело, сякаш шампанско. Ето ви
целия наш деветнайсети век, в който е живял и Бъкл. Ето ви Наполеон – и
великия, и сегашния. Ето ви Северна Америка – вековния съюз. Ето ви най-
сетне карикатурния Шлезвиг-Холщайн... И какво именно облагородява у нас
цивилизацията? Цивилизацията изработва у човека само многостранност на
усещанията и... абсолютно нищо повече. А чрез развитието на тази
многостранност човек ще стигне, току-виж, и дотам, че ще намери в кръвта
наслада. Та нали това вече му се е случвало. Забелязали ли сте, че най-
изтънчените кръвопроливци почти винаги са били най-цивилизовани
господа, на които всичките разни там Атили и Стенки Разини понякога не са
могли и на малкия пръст да се хванат, и ако те не се хвърлят така ярко в очи
като Атила и Стенка Разин, то е тъкмо защото се срещат прекалено често,
прекалено са обикновени, свикнали сме с тях. Тъй или иначе, от
цивилизацията човек е станал ако не по-кръвожаден, с положителност по-
лошо и по-гадно кръвожаден отпреди. Преди той е виждал в
кръвопролитието справедливост и със спокойна съвест е изтребвал, когото е
трябвало; а сега ние, макар и да смятаме кръвопролитието за гадост, все пак
се занимаваме с тая гадост, и то повече отпреди. Кое е по-лошо? – решете
сами. Казват, че Клеопатра (извинете за този пример от римската история)
обичала да забива златни карфици в гърдите на робините си и намирала
наслада в техните викове и гърчове. Ще кажете, че това е било във времена,
относително казано, варварски; ами и сега времената са варварски, защото и
сега (също относително казано) се забиват карфици; то и сега човек, въпреки
че се е научил да вижда понякога по-ясно, отколкото през варварските
времена, далеч още не е свикнал да постъпва така, както му сочат разумът и
науката. И все пак вие сте съвсем сигурни, че той непременно ще свикне,
когато изчезнат напълно някои стари, лоши навици и когато здравият смисъл
и науката напълно превъзпитат и напътят нормално природата человеческа.
Вие сте сигурни, че тогава човек сам доброволно ще престане да греши и, тъй
да се каже, ще, не ще, няма да противопоставя волята си на своите нормални
интереси. Нещо повече: тогава, казвате вие, самата наука ще научи човека
(макар според мене това да е вече разкош), че всъщност той не притежава, а
и никога не е притежавал нито воля, нито прищявка и че той самият не е
нищо повече от клавиш на пиано или винтче на орган; и че освен това на
света съществуват и закони на природата; така че всичко, което той прави,
става съвсем не по негово желание, а от само себе си, по законите на
природата. Следователно достатъчно е само да бъдат открити тези закони на
природата, и човек вече няма да отговаря за постъпките си и ще му бъде
безкрайно леко да живее. Тогава всички човешки постъпки ще бъдат
преценявани естествено по тези закони, математически, нещо като
логаритмична таблица, до 108 000, и вписани в календара; или още по-добре,

20
ще се появят някои благонамерени издания, като сегашните
енциклопедически речници, в които всичко ще бъде така точно изчислено и
отбелязано, че на този свят няма да има вече нито действия, нито
приключения.
И тогава – всичко това вие го казвате – ще настъпят нови икономически
отношения, вече съвсем готови и също изчислени с математическа точност,
тъй че в миг ще изчезнат всевъзможните въпроси, всъщност поради това, че
за тях ще бъдат получени всевъзможни отговори. Тогава ще бъде изграден
кристалният дворец. Тогава... Е, с една дума, тогава ще долети птицата
Каган. Разбира се, съвсем не може да се гарантира (това вече аз го казвам),
че тогава няма да бъде например ужасно скучно (защото какво ще ни остане
да правим, нали така, когато всичко ще бъде изчислено по таблица), но затова
пък всичко ще бъде извънредно благоразумно. То се знае, от скука какво ли
няма да измислиш! Нали и златните карфици от скука се забиват, но това още
нищо не е. Лошото е (това пак аз го казвам), че тогава, току-виж, може и на
златните карфици да се зарадват. Та нали човек е глупав, феноменално
глупав. Впрочем той даже никак да не е глупав, затова пък е толкова
неблагодарен, че друг като него няма да намериш. Ето аз например съвсем
няма да се учудя, ако изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, сред всеобщото
бъдещо благоразумие се появи някакъв джентълмен с неблагодарна или по-
добре казано, с ретроградна и подигравателна физиономия, сложи ръце на
хълбоци и каже на всички ни: слушайте, господа, а защо да не ритнем
всичкото това благообразие отведнъж с крак, да го разпердушиним само и
само всичките тези логаритми да отидат по дяволите, а пък ние да си
поживеем пак според глупавата си воля! И това пак нищо, но обидното е, че
нали непременно ще намери последователи: така е устроен човекът. И
всичкото това по най-несериозна причина, за която сякаш не заслужава и да
се споменава: тъкмо заради това, че човек всякога и навсякъде, който и да е
той, е обичал да действа, както той си иска, а съвсем не така, както са му
повелявали разумът и изгодата; а може да се желае и против собствената
изгода, а понякога и безусловно трябва (това вече е моя идея). Свое
собствено, волно и свободно желание, своя собствена, ако ще би и най-дива
прищявка, своя фантазия, та макар и трескава понякога до лудост – тъкмо
всичко това е онази същата, пропуснатата, най-изгодната изгода, която не се
поддава на никаква класификация и от която всички системи и теории
непрекъснато отиват по дяволите. И откъде са го измислили всички тези
мъдреци, че на човек му трябва някакво нормално, някакво добродетелно
желание? Откъде наистина са си въобразили, че на човек му трябва
непременно благоразумно изгодно желание? На човек му трябва единствено
самостоятелното желание, каквото и да струва тази самостоятелност и до
каквото и да доведе. То нали и желанието дявол го знае...

21
 VIII
– Ха-ха-ха! Ами че нали желание всъщност, ако щете, изобщо няма! –
прекъсвате ме вие със смях. – Науката дори днес дотолкова е успяла да
анатомира човека, та и сега вече знаем, че желанието и тъй наречената
свободна воля не са нищо друго освен...
– Чакайте, господа, аз самият исках така да започна. Признавам си, че дори
се уплаших. Тъкмо исках да викна, че нали желанието зависи всъщност дявол
го знае от какво и май слава Богу, че е така, но си спомних за науката и... си
млъкнах. А вие веднага заговорихте. Е, добре, да речем, че наистина намерят
някога формулата на всичките ни желания и прищевки, тоест от какво
зависят, по какви именно закони протичат, как именно се разпространяват,
към какво са устремени при такъв и такъв случай и пр., и пр., тоест истинска
математическа формула – та нали тогава човек, току-виж, веднага престане
да желае, да, изглежда, сигурно ще престане. Защото какво желание е то – да
желаеш по таблица? Нещо повече: той веднага ще се превърне от човек във
винтче на орган или нещо подобно; защото какво представлява човек без
желания, без воля и без искания, ако не винтче във вала на орган? Как
мислите? Да пресметнем вероятностите – може ли да се случи това или не?
– Хм... – решавате вие – нашите желания в повечето случаи са погрешни
поради погрешното разбиране на изгодите ни. Затова желаем понякога
същински безсмислици, защото поради глупостта си виждаме в тези
безсмислици най-лесния път за постигане на някаква предварително
допускана изгода. А когато всичко това бъде обяснено, изчислено върху
хартия (което е твърде възможно, защото е гнусно и безсмислено, нали,
предварително да си убеден, че някои от законите на природата човек никога
няма да опознае), тогава естествено ще изчезнат тъй наречените желания.
Защото ако някога желанието съвпадне напълно с разума, нали ние тогава ще
разсъждаваме, а няма да желаем, поради това всъщност, че нали е
невъзможно например, запазвайки ума си, да желаем безсмислици и по
такъв начин съзнателно да вървим против разума и да си желаем вредата... А
тъй като всички желания и разсъждения наистина могат да бъдат изчислени,
защото нали все някога ще открият законите на нашата тъй наречена
свободна воля, следователно – шегата настрана – ще може да се състави нещо
като таблица и ние наистина ще желаем по тази таблица. Та нали ако на мен
например някога ми изчислят и докажат, че щом съм показал на еди-кого си
кукиш, станало е именно защото не съм могъл да не го покажа и е било
неизбежно именно с еди-кой си пръст да го покажа — какво свободно ще
остане тогава в мен, особено ако съм учен човек и съм завършил някъде
образованието си? Ами че аз тогава ще мога да изчисля целия си живот за
22
трийсет години напред; с една дума, ако и това стане, тогава вече няма да
има какво да правим; все едно ще трябва да го приемем. Изобщо ние трябва
неуморно да си повтаряме, че задължително в еди-каква си минута и при еди-
какви си обстоятелства природата не ни пита; че трябва да я приемаме такава,
каквато е, а не както ние си фантазираме, и ако наистина се стремим към
таблица и календар, е, и... та дори и към ретортата, какво да се прави, трябва
да се приеме и ретортата! Иначе тя сама, без вас ще се приеме...
– Н-да, но тъкмо тук е за мен мъчнотията! Господа, извинете ме, че се
разфилософствах; това са четирийсет години сврян в дупката си! Позволете
да пофантазирам. Вижте какво: разумът, господа, е хубаво нещо – това е
безспорно, но разумът е само разум и задоволява само разсъдъчната
способност на човека, а желанието е проява на целия живот, тоест на целия
човешки живот заедно с ума и с всички почесвания. И въпреки че нашият
живот в тази си проява е често гадорийка, но все пак е живот, а не само
извличане на квадратен корен. Нали аз например съвсем естествено искам да
живея, за да задоволя цялата си способност да живея, а не да задоволя само
разсъдъчната си способност, тоест някаква двайсета част от цялата си
способност да живея. Какво знае разумът? Разумът знае само онова, което е
успял да познае (някои неща той навярно никога няма да познае; това може
и да не е утеха, но защо пък и да не го кажа?), а човешката природа действа
цялостно, с всичко, заложено в нея, съзнателно и несъзнателно, може и да
лъже, но живее. Подозирам, господа, че ме гледате със съжаление; повтаряте
ми, че не може просветен и образован човек, с една дума, такъв, какъвто ще
е бъдещият човек, съзнателно да пожелае нещо, което му е неизгодно, че това
е математика. Напълно съм съгласен, наистина е математика. Но за стотен
път ви повтарям, има един само случай, един единствен, когато човек може
нарочно, съзнателно да пожелае за себе си дори вредното, глупавото, дори
най-глупавото, а именно: да има право да си пожелае дори и най-глупавото
и да не е обвързан със задължението да си пожелава само умното. Та нали
това най-глупаво, нали тази лична прищявка, наистина, господа, може да е
най-изгодното за нашего брата от всичко съществуващо на земята, особено
в някои случаи. И по-специално може да е по-изгодно от всички изгоди даже
в случай, че ни носи явна вреда и противоречи на най-здравите изводи на
нашия разум за изгодите – защото във всеки случай ни запазва най-важното
и най-ценното, тоест нашата личност и нашата индивидуалност. Ето на,
някои твърдят, че наистина тъкмо това е най-ценното за човека; желанието
може, разбира се, ако иска, да се спогажда с разума, особено ако не се
злоупотребява с това, а се използва умерено; то е и полезно, и дори понякога
похвално. Но желанието много често и дори най-често напълно и упорито се
разминава с разума и... и... и знаете ли, че и това е полезно и дори понякога
много похвално? Господа, да допуснем, че човек не е глупав. (Наистина,

23
нали това съвсем не може да се твърди за него, та дори само защото, ако той
е глупав, кой тогава ще е умен?) Но ако и да не е глупав, все пак е чудовищно
неблагодарен! Феноменално неблагодарен. Аз дори мисля, че най-доброто
определение за човека е: същество двукрако и неблагодарно. Но това още не
е всичко; това още не е най-големият му недостатък; най-големият му
недостатък е постоянното неблагонравие, постоянно, като се почне от
всемирния потоп до шлезвигхолщайнския период в съдбините човешки.
Неблагонравие, а следователно и неблагоразумие; защото отдавна се знае, че
неблагоразумието произтича именно от неблагонравие. Хайде, опитайте се
да хвърлите поглед върху историята на човечеството; е, какво ще видите?
Величествено? Да допуснем, че е величествено; само Родоският колос
например какво нещо е! И нали ненапразно господин Анаевски твърди за
него, че според едни той бил сътворен от човешки ръце; други пък били
убедени, че е създаден от самата природа. Пъстро ли? Да, ако щете и пъстро;
да вземем само парадните мундири на военните и цивилните през всички
векове и у всички народи – само туй колко е, а с вицмундирите може съвсем
да ти се вземе умът; никой историк няма да се оправи. Еднообразно ли е? Е,
ако щете и еднообразно: все се бият, бият, и сега се бият, и преди са се били,
и после са се били – съгласете се, че това е дори прекалено еднообразно. С
една дума, за световната история всичко може да се каже, всичко, каквото би
могло да хрумне и на най-разстроеното въображение. Само едно не може да
се каже – че е благоразумно. При първата дума ще ви приседне. И дори ето
какво се среща тук всяка минута: та нали в живота непрекъснато се явяват
такива благонравни и благоразумни хора, такива мъдреци и любители на
човешкия род, които си поставят за цел именно цял живот да са колкото може
по-благонравни и благоразумни, тъй да се каже, да светят на ближните си,
всъщност за да им докажат, че на този свят наистина може да се преживее и
благонравно, и благоразумно. И какво? Знае се, че мнозина от тези любители
рано или късно, към края на живота си са изменяли на себе си, като са се
забърквали в някаква скандална история, понякога дори в най-непристойни.
Ще ви попитам сега: та какво може да се очаква от човека като същество,
надарено с такива странни качества? Отрупайте го, ако щете, с всички земни
блага, потопете го цял в щастие, тъй че само мехурчета да изскачат на
повърхността на щастието като над вода; задоволете го икономически така,
че абсолютно нищо да не му остане да прави, освен да спи, да яде курабийки
и да се грижи за непрекратяването на световната история – той и тогава,
човекът де, и тогава само от неблагодарност, само заради пасквила ще
направи мръсотия. Ще рискува дори курабийките и нарочно ще пожелае най-
пагубната глупост, най-неикономическата безсмислица, само и само да
примеси към това положително благоразумие своя пагубен фантастичен
елемент. Тъкмо своите фантастични мечти, най-пошлата си глупост ще

24
пожелае да си запази само за да си потвърди (сякаш е чак толкова
необходимо), че хората все още са хора, а не клавиши на пиано и че макар и
на тях да свирят собственоръчно самите природни закони, заплашват да я
докарат дотам, че вече освен календара не ще можеш нищо друго да си
пожелаеш. И не само това: дори ако той наистина би се оказал клавиш на
пиано и това му се докажеше даже с естествените науки и математически,
той пак няма да се вразуми, а нарочно ще направи нещо напук, единствено
от неблагодарност; всъщност за да настои на своето. Ако пък не намери
средства – ще измисли разрушение и хаос, ще измисли разни страдания и пак
ще настои на своето! Ще пусне по света проклятие, а тъй като само човек
може да проклина (това е вече негова привилегия, която най-много го
отличава от другите животни), той май само с проклятието ще постигне
своето, тоест наистина ще се убеди, че е човек, а не клавиш на пиано! Ако
кажете, че и всичкото това може да се изчисли по таблица, и хаосът, и мракът,
и проклятието, тъй че вече самата възможност за предварително пресмятане
ще спре всичко и разумът ще надделее – тогава човек нарочно за този случай
ще се направи на луд, за да няма разум и да настои на своето! Аз вярвам в
това, отговарям за това, защото нали цялата човешка дейност се състои,
изглежда, наистина само в това всяка минута човек да си доказва, че той е
човек, а не винтче! Може и на гърба си, но е доказвал; може и с диващина,
но е доказвал. А след всичко това как да не съгрешиш, да не похвалиш, че
това още го няма и желанието все още зависи дявол знае от какво...
Вие ми крещите (ако изобщо ме удостоите с вашия крясък), че нали тук
никой не ми отнема волята; че тук непрекъснато се мъчат някак да уредят,
щото моята воля сама, по собствена воля, да съвпада с нормалните ми
интереси, със законите на природата и с аритметиката.
– Ех, господа, каква ли ще е тая собствена воля, щом работата опира до
таблица и до аритметика, когато ще е в сила само това две по две четири?
Две по две и без моята воля ще е четири. Такава ли бива собствената воля!

25
 IX
Господа, аз, разбира се, се шегувам и сам зная, че неумело се шегувам, но
нали пък и не бива всичко да се взема за шега. Аз може би се шегувам,
скърцайки със зъби. Господа, измъчват ме въпроси; разрешете ми ги. Ето вие
например искате да отучите човека от старите му навици и да поправите
волята му съобразно изискванията на науката и здравия смисъл. Но откъде
знаете, че човек не само може, но и трябва да бъде така променян? От какво
заключавате, че е толкова необходимо човешкото желание да трябва да се
поправи? С една дума, откъде знаете, че такова поправяне наистина ще
донесе изгода на човека? И ако трябва всичко да кажем докрай, защо сте така
твърдо убедени, че за човека наистина винаги е изгодно да не се опълчва
срещу истинските, нормалните изгоди, гарантирани от доводите на разума и
аритметиката, и че това е закон за цялото човечество? Та засега това е още
само ваше предположение. Да приемем, че това е закон на логиката, но може
би съвсем не и на човечеството. Вие може би мислите, господа, че съм луд?
Позволете да направя уговорка. Съгласен съм: човек е животно предимно
съзидаващо, орисано да се стреми съзнателно към целта и да се занимава с
инженерно изкуство, тоест вечно и непрестанно да си проправя път, та макар
и накъдето и да било. Но може би тъкмо поради това му се иска понякога да
кривне встрани, защото е орисан да си проправя този път, а може би още и
затова, че колкото и глупав да е по начало непосредственият деец, все пак
понякога се досеща, че този път, оказва се, почти винаги води накъдето и да
било и че най-важното е не накъде води, а само да води и благонравното дете,
пренебрегвайки инженерното изкуство, да не се отдава на пагубна леност,
която, знае се, е майка на всички пороци. Човек обича да гради и да прокарва
пътища, това е безспорно. Но защо той страстно обича и разрушението, и
хаоса? Ето това ми обяснете! Но на мен самия ми се ще да кажа специално
две думи по въпроса. Дали не обича толкова разрушението и хаоса (защото
е безспорно, че той понякога много ги обича, това е факт), защото сам
инстинктивно се бои да постигне целта и да завърши сградата, която вдига?
Отде знаете, може би той обича сградата само отдалеч, а съвсем не отблизо;
може би той обича само да я гради, а не да живее в нея, като я предоставя
после aux animaux domestiques3, каквито са мравките, овните и пр., и пр. Виж,
мравките имат съвсем друг вкус. Те си имат една чудесна сграда от същия
вид, навеки нерушима – мравуняка.
Достопочтените мравки са почнали от мравуняка и навярно пак с
мравуняка и ще свършат, което прави голяма чест на тяхното постоянство и

3
На домашните животни (фр.).
26
положителност. Но човекът е същество лекомислено и неприятно и може би
като играча на шах обича единствено само процеса на постигане на целта, а
не самата цел. И кой знае (не може да се гарантира), може би поначало онази
цел на този свят, към която човечеството се стреми, да се свежда изцяло до
тази непрекъснатост на процеса на постигането, иначе казано – към самия
живот, а не към целта като такава, която представлява, разбира се, само това
две по две четири, тоест една формула, но нали това две по две четири вече
не е живот, господа, а начало на смъртта. Поне човек винаги се е боял някак
от това две по две четири, а аз и сега се боя. Да допуснем, че човек върши
само това – търси тези две по две четири, прекосява океани, живота си жертва
в това търсене, но да открие, наистина да намери – ей Богу, някак се бои. Ами
той чувства, че щом открие, вече няма да има какво да търси. Работниците,
като си свършат работата, поне ще вземат пари, ще се отбият в кръчмата,
после ще се намерят в участъка – и ето ти занимания за цялата седмица. А
човекът къде ще отиде? Едно е несъмнено – че у него всеки път, щом
постигне подобни цели, се забелязва някаква неловкост. Той обича
постигането, но да постигне – вече не чак толкова и това е, разбира се, ужасно
смешно. С една дума, човекът е устроен комично; във всичко това явно има
каламбур. Но две по две четири е наистина нещо непоносимо. Две по две
четири – та това е според мене чисто нахалство. Две по две четири ви се фука,
изпречило се е с ръце на хълбоците на пътя ви и плюе. Съгласен съм, че две
по две четири е нещо превъзходно; но ако трябва всичко вече да хвалим, то
и две по две пет също е понякога много мило нещо.
И защо сте толкова твърдо, толкова тържествено сигурни, че само
нормалното и положителното – с една дума, само благоденствието е изгодно
за човека? Дали разумът не греши за изгодите? Ами че може би човек обича
не само благоденствието? Може би точно толкова обича и страданието?
Може страданието да е за него точно толкова изгодно, колкото
благоденствието? А човек понякога обича страданието ужасно, страстно и
това е факт. В случая е излишно да правим справки в световната история;
попитайте сам себе си, ако, разбира се, сте човек и поне що-годе сте живели.
Що се отнася до моето лично мнение, да се обича единствено само
благоденствието е дори някак неприлично. Дали е добре или зле, но и да
строшиш понякога нещо, е също много приятно. Та аз в случая съвсем не
защищавам страданието, нито благоденствието. Защищавам... своята
прищявка и това тя да ми бъде гарантирана, когато стане нужда. Във
водевилите например страданието не се допуска, зная го. В кристалния
дворец то е направо немислимо: страданието е съмнение, то е отрицание, а
какъв е този кристален дворец, в който можеш да се усъмниш? А при това аз
съм убеден, че човек никога няма да се откаже от истинското страдание,
тоест от разрушението и хаоса. Страданието – та нали то е единствената

27
причина за съзнанието. И макар да доложих в началото, че според мене
съзнанието е най-голямото нещастие за човека, но аз зная, че човек го обича
и няма да го замени за никакви задоволства. Съзнанието стои например
безкрайно по-високо от две по две. А след две по две, разбира се, няма да има
вече нищо – няма да има не само какво да се прави, но даже и да се научава.
Всичко, което ще можем тогава, ще е да затъкнем петте си сетива и да
потънем в съзерцание. А при съзнанието, въпреки че се стига до същия
резултат, тоест пак няма да има какво да се прави, ще можеш поне сам себе
си понякога да нашибаш, а това все пак малко съживява. Ретроградно
наистина, но все пак по-добре от нищо.

28
 X
Вие вярвате в кристалната сграда, навеки неразрушима, тоест такава, на
която няма да може нито скришом да ѝ се изплезиш, нито да ѝ покажеш в
джоба кукиш. Е, да, но аз може би тъкмо затова се боя от тази сграда, защото
е кристална и навеки неразрушима и защото няма да може даже скришом
да ѝ се изплезиш.
Ето, виждате ли: ако вместо дворец е кокошарник и завали дъжд, аз може
би ще се пъхна в кокошарника, за да не се измокря, но все пак няма да взема
кокошарника за дворец от благодарност, че ме е запазил от дъжда. Вие се
смеете, вие дори казвате, че в този случай кокошарник или палат е все едно.
Да – отговарям аз, – ако трябваше да живеем само за да не се измокрим.
Но какво да се прави, ако съм си втълпил в главата, че хората живеят и не
само за това и че ако живееш, нека да е поне в палати. Това е моето искане,
моето желание. Вие ще го изстържете от мен само когато промените
желанията ми. Хайде, променете ги, прелъстете ме с друго, дайте ми друг
идеал. Но засега аз няма да приема кокошарника за дворец. Нека дори
кристалната сграда да е блъф, нека по законите на природата тя и да не се
полага и аз да съм я измислил само поради собствената си глупост, поради
някои старинни нерационални навици на нашето поколение.
Но какво ме интересува, че не се полага. Не е ли все едно, щом тя
съществува в моите желания, или по-добре казано, съществува, докато
съществуват моите желания? Може би вие пак се смеете? Моля – смейте си
се; аз ще приема всички подигравки и пак няма да кажа, че съм сит, ако съм
гладен; все пак зная, че няма да се примиря с компромис, с безкрайната
периодична нула, само защото тя съществува по законите на природата и
съществува реално. Няма да приема за венец на желанията си доходна къща
с жилища за бедни наематели с договор за хиляда години и за всеки случай
с табелка на зъболекаря Вагенхайм. Унищожете моите желания, заличете
моите идеали, покажете ми нещо по-добро и аз ще ви последвам. Ще кажете
навярно, че не си струва да се захващате с мен; но в такъв случай нали и аз
мога да ви отвърна със същото. Ние разсъждаваме сериозно; а щом не
желаете да ме удостоите с вниманието си, няма да ви се кланям. Аз си имам
подземието.
А докато още живея и желая – да ми изсъхне ръката, ако пренеса макар и
една тухла за тази доходна къща! Не гледайте, че одеве сам отрекох
кристалната сграда единствено защото няма да може да ѝ изплезиш език.
Казах го съвсем не защото чак толкова обичам да се плезя. Може би се сърдех
само, че между всичките ви сгради и досега няма поне една, на която да
можеш да не се изплезиш. Напротив, бих дал изобщо да ми отрежат езика,
29
само от благодарност, ако се наредеше така, че аз сам вече никога да не
поискам да го изплезя. Какво ме интересува, че е невъзможно да стане така
и трябва да се задоволявам с квартири под наем. А защо съм създаден с
такива желания? Нима съм създаден единствено за да стигна до извода, че
цялото мое създаване е само измама? Нима няма никаква друга цел? Не
вярвам.
Впрочем знаете ли какво: убеден съм, че на нашего брата от подземието
трябва да му се стяга юздата. Макар че е способен да преседи мълчаливо в
дупката си близо четирийсет години, излезе ли веднъж на бял свят и се
отприщи, той вече говори, говори, говори...

30
 XI
Край, господа: по-добре човек нищо да не прави! По-добре съзнателно
бездействие! И така, да живее подземието! Макар и да казах, че завиждам с
всичката си жлъч на нормалния човек, все пак в условията, в които го
виждам, не искам да съм на негово място (въпреки че все пак няма да
престана да му завиждам. Не, не, във всички случаи подземието е по-
изгодно!) Там поне може... Ех! Ами че аз и сега лъжа!... защото сам зная като
две по две, че подземието съвсем не е по-доброто, а нещо друго, съвсем
друго, за което жадувам и все не мога да намеря! По дяволите подземието!
Даже ето какво би било по-добре: аз самият да вярвах поне на нещо от
всичко, което сега написах. Но кълна ви се, господа, че не вярвам нито на
една, ама нито на една думичка от всичко онова, което изпонадрасках сега!
Тоест аз може и да вярвам, но в същото време, кой знае защо, чувствам и
подозирам, че лъжа като циганин.
– Но тогава защо написахте всичко това? – казвате ми вие.
– Ами да ви затворя аз вас за четирийсетина години без каквото и да било
занимание, че да дойда при вас след четирийсет години в подземието да ви
видя докъде сте я докарали. Нима може да се оставя човек без работа сам
четирийсет години?
– Не е ли срамно, не е ли унизително! – ще ми кажете може би,
поклащайки презрително глави. – Вие жадувате живот, а решавате въпросите
на живота с логическа неразбория. И колко досадни, колко дръзки са вашите
нападки, а в същото време как се страхувате! Говорите глупости и сте
доволен от тях; говорите дързости, а сам непрекъснато се боите заради тях и
молите за извинение. Твърдите, че от нищо не ви е страх, и в същото време
се умилквате да чуете нашето мнение. Твърдите, че скърцате със зъби, и
същевременно остроумничите, за да ни разсмеете. Вие знаете, че
остроумията ви не са остроумни, но очевидно сте много доволен от
литературните им достойнства. Може би наистина ви се е случвало да
страдате, но вие ни най-малко не уважавате страданието си. У вас има и
истина, но няма целомъдрие; от най-дребнава суетност изнасяте вашата
истина на показ, на позор, на тържището... Вие несъмнено искате да кажете
нещо, но от страх криете последната си дума, защото ви липсва решителност
да я изречете, а притежавате само плашливо нахалство. Хвалите се със
съзнание, но вие само се колебаете, защото, макар че умът ви работи, сърцето
ви е помрачено от разврат, а без чисто сърце – не може да има пълно,
правилно съзнание. А колко сте досаден, как се натрапвате, как се
предвземате! Лъжа, лъжа и пак лъжа!

31
 Разбира се, че всички тези ваши думи аз сам ги съчиних сега. Това също е
от подземието. Аз там четирийсет години поред съм слухтял през пролуките
за тези ваши думи. Аз сам ги измислих, нали друго и нямаше как да измисля.
Нищо чудно, че съм го заучил наизуст и че е добило литературна форма...
Но нима, нима наистина сте толкова лековерни, та си въобразявате, че аз
ще публикувам всичко това, пък и ще ви го дам да го четете? А ето още една
загадка за мен: защо всъщност ви наричам „господа“, защо се обръщам към
вас като че наистина към читатели? Такива признания, каквито имам
намерение да правя, не се публикуват и не се дават никому да ги чете. Поне
аз нямам толкова твърдост, пък и не смятам за нужно да имам. Но ето какво:
влезе ми в главата една фантазия и аз искам на всяка цена да я осъществя.
Ето каква е работата.
В спомените на всеки човек има такива неща, които той не открива
всекиму, а само на приятели. Има и такива, които той и на приятели няма да
открие, а само на себе си, и то под секрет. Но има най-сетне и такива, които
човек се бои да открива дори и на себе си и такива неща у всеки порядъчен
човек се насъбират доста. Бих казал даже така: колкото е по-порядъчен
човек, толкова повече са те у него. Аз самият поне едва наскоро се реших да
си спомня някои свои минали приключения, а досега винаги съм ги
заобикалял и дори с някаква тревога. Но сега, когато не само си спомням, но
дори се реших да записвам, сега искам именно да проверя: може ли човек
поне със самия себе си да бъде напълно откровен и да не се уплаши от цялата
истина? Впрочем ще отбележа: Хайне твърди, че правдиви автобиографии са
почти невъзможни и човек сигурно ще натрупа куп лъжи сам за себе си.
Според него Русо например положително е натрупал лъжи за себе си в своята
изповед и дори преднамерено ги е натрупал, от суетност. Убеден съм, че
Хайне е прав; аз много добре разбирам как понякога само от суета можеш да
си припишеш същински престъпления и дори много добре разбирам каква
може да е тази суетност. Но Хайне е съдил за човек, който се изповядва пред
публика. А пък аз пиша само за себе си и веднъж завинаги заявявам, че макар
да пиша сякаш се обръщам към читатели, правя го само заради изложението,
защото така ми е по-лесно да пиша. Това е въпрос на форма, само на форма,
а читатели аз никога няма да имам. Вече го заявих...
Не искам с нищо да се ограничавам при съставянето на моите записки. Ред
и система няма да въвеждам. Каквото си спомня, това и ще запиша.
Ето например, биха могли да се хванат за думата и да ме попитат: ако вие
наистина не разчитате на читатели, защо правите сега със самия себе си, и то
на хартия, такива уговорки, тоест че няма да въвеждате ред и система, че ще
запишете каквото си спомните и т. н., и т. н.? Защо са тези обяснения? Защо
се извинявате?
– Върви, че разбери – отговарям аз.

32
 Впрочем тук има цяла психология. Може и това да е, че аз съм просто
страхливец. А може би и това, че нарочно си представям публика пред себе
си, за да се държа по-прилично, докато ще записвам. Причините могат да са
хиляда.
Но ето и друго: за какво, защо всъщност искам да пиша? Ако не е за
публика, може би просто така, мислено да си спомня всичко, без да го
пренасям върху хартията?
Така е; но върху листа то ще излезе някак по-тържествено. В това има
нещо внушително, ще бъда по-взискателен към себе си, стилът ми ще се
подобри. Освен това: може би от записването наистина ще изпитам
облекчение. Ето днес например особено ме потиска един отдавнашен
спомен. Спомних си го ясно още преди няколко дни и оттогава ме преследва
като досаден музикален мотив, които не иска да ме остави на мира. А пък
трябва да се отърва от него. Такива спомени имам стотици; но от време на
време от стотиците се отделя един и ме потиска. Кой знае защо, вярвам, че
ако го запиша, ще се отърва от него. Защо пък да не опитам?
И най-сетне: скучно ми е, аз непрекъснато нищо не върша. А записването
наистина като че ли е работа. Казват, че работата прави човека добър и
честен. Ето един шанс поне.
Днес вали сняг, почти мокър, жълт, мътен. Вчера също валя, тия дни също.
Струва ми се, че по повод мокрия сняг си спомних онази случка, която сега
не иска да ме остави на мира. И така, нека това да бъде повест по повод
мокрия сняг.

33
 ЧАСТ II
По повод мокрия сняг

Когато със горещо слово

и с чест извлякох аз отново
душата ти от мрак дълбок,
и с мъка страшна във сърцето
прокле ти, кършейки ръцете,
обгърналия те порок;
когато съвестта със спомен
бичуваше жестоко ти,
разкривайки във разказ волен
живота си от по-преди;
от срам и ужас овладяна,
когато ти закри лице,
потресена, в сълзи обляна
и с негодуващо сърце...
И т. н., и т. н., и т. н.4

Из поезията на Н. А. Некрасов

4
Стиховете са превод на Любен Велчев.
34
 I
По онова време бях само на двайсет и четири години. Животът ми още
тогава беше мрачен, объркан и до подивяване самотен. Аз с никого не
дружех и дори избягвах да разговарям и все повече се завирах в дупката си.
На работа, в канцеларията, дори се стараех да не поглеждам никого и много
добре забелязвах, че моите колеги не само ме смятаха за чудак, но – все ми
се привиждаше и това – като че ли ме гледаха с някакво отвращение.
Минаваше ми през ума: защо на никой друг освен мен не му се струва, че го
гледат с отвращение? Един от нашите чиновници имаше отвратително лице,
цялото сипаничаво, дори сякаш разбойническо. Струваше ми се, че с такова
неприлично лице аз не бих посмял никого да погледна. На друг вицмундирът
му беше толкова вехт, че доближиш ли се до него, вече смърдеше. А пък нито
един от тези господа не се срамуваше – нито от дрехите, нито от лицето си,
нито пък там някак нравствено. Нито единият, нито другият не си
въобразяваха, че ги гледат с отвращение; а дори и да си въобразяваха, щеше
да им е все едно, стига началството да не благоволи да се вгледа. Сега ми е
съвсем ясно, че аз сам, поради безграничното си тщеславие, а ще рече, и
взискателност към себе си, съм гледал на себе си твърде често с гневно
недоволство, стигащо до отвращение, и затова съм приписвал мислено
своето виждане всекиму. Аз например мразех лицето си, намирах, че то е
гнусно, и даже подозирах, че то има някакъв подъл израз, и затова всеки път,
когато отивах на работа, мъчително се стараех да се държа колкото може по-
независимо, за да не ме подозрат в подлост, а лицето ми да изразява колкото
може повече благородство. „Нека имам дори грозно лице – мислех си аз, –
но затова пък да бъде благородно, изразително и, най-важното, извънредно
умно.“ Но аз със сигурност и страдалчески знаех, че никога не ще мога да
изразя с лицето си всички тези съвършенства. А най-ужасното беше, че го
намирах безспорно глупаво. Пък аз напълно бих се задоволил и само с ум.
Дотам, че бих се съгласил даже изразът му да е подъл, само и само да
намират, че лицето ми е същевременно страшно умно.
Аз мразех, разбира се, всички наши чиновници, от първия до последния,
и всички презирах, а същевременно като че ли се боях от тях. Случваше се
дори изведнъж да ги издигна по-горе от себе си. Тогава това ставаше с мен
някак изведнъж: ту презирам, ту издигам по-горе от себе си. Образованият и
порядъчен човек не може да бъде тщеславен, без да е безкрайно взискателен
към себе си и без да се презира понякога до омраза. Но дали презирах или
издигах над себе си, аз едва ли не пред всеки срещнат свеждах очи. Правех
си даже опити: ще издържа ли погледа, та макар и на еди-кой си, спрян върху
мен, и винаги пръв навеждах очи. Това ме измъчваше до вбесяване.
35
Болезнено се боях също да не бъда смешен и затова робски обожавах
рутината във всичко, което се отнасяше до външното; с любов следвах
утъпкания път и с цялата си душа се боях от всяка ексцентричност. Но къде
можех да издържа? Умствено аз бях болезнено развит, както и трябва да бъде
развит човек на нашето време. А те всички бяха тъпи и си приличаха като
стадо овни. Може би само на мен в цялата канцелария все ми се струваше, че
съм страхлив и роб; струваше ми се именно защото бях толкова развит. Но
не само ми се струваше, а така и беше всъщност: бях страхлив и смирен.
Казвам го без всякакво стеснение. Всеки почтен човек на нашето време е и
трябва да бъде страхлив и роб. Това е нормалното му състояние. В това съм
дълбоко убеден. Той така е направен и с тази цел е създаден. И не само сега
поради някакви си случайни обстоятелства, а изобщо през всички времена
почтеният човек трябва да бъде страхлив и роб. Това е природен закон за
всички почтени хора на земята. Дори да се случи някой от тях да си даде
кураж за нещо, нека не се утешава с това и да не се увлича: все едно пред
друг пак ще изпасува. Такъв е единственият и извечен изход. Перчат се само
магаретата и техните мелези, но даже и те до известната стена. На тях не си
струва и внимание да им се обръща, защото те абсолютно нищо не значат.
Измъчваше ме тогава още едно обстоятелство: а именно, че никой не
прилича на мен и аз на никого не приличам. „Значи, аз съм сам, а пък те са
всички“ – казвах си аз и се замислях.
От това личи, че съм бил още същинско хлапе.
Случваха се и противоположности. Защото понякога ми ставаше
непоносимо гадно да ходя в канцеларията: стигаше се дотам, че много пъти
се прибирах от работа болен. Но изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, настъпва
период на скептицизъм и равнодушие (у мен всичко беше на периоди) и ето
че аз сам се присмивам над моята нетърпимост и гнусливост и сам се
упреквам в романтизъм. Ту изобщо не ми се приказва с никого, ту стигна
дотам, че не само се разприказвам, ами ми хрумне и да се сприятеля с тях.
Цялата ми гнусливост неочаквано изведнъж някак изчезваше. Кой знае, може
никога и да не съм я изпитвала да е била престорена, взета от книжките? И
досега още не съм решил този въпрос. Веднъж даже съвсем се сприятелих с
тях, взех да им ходя на гости, да играя преферанс, да пия водка и да обсъждам
повишенията... Но позволете ми да направя тук едно отклонение.
Между нас, русите, общо взето, никога не е имало глупави надзвездни
немски и особено френски романтици, на които нищо не може да подейства,
та ако ще и земята да се пука под тях, ако ще цяла Франция да загива на
барикадите – те са си все същите, даже поне от приличие няма да се променят
и ще продължават да пеят надзвездните си песни, тъй да се каже, до гроб,
защото са глупаци. А у нас, в руската земя, няма глупаци; това е известно;
тъкмо по това се отличаваме от разните немски земи. Следователно и

36
надзвездните натури не се срещат у нас в чистото им състояние. Ами те
нашите „положителни“ тогавашни публицисти и критици, дето се бяха
юрнали тогава подир разни костанжогловци и чичо пьотъривановичи5 и от
глупост бяха решили, че те са наш идеал, те ги бяха наизмислили какви ли
не за нашите романтици, понеже ги бяха сметнали и тях за също такива
надзвездни, като в Германия или във Франция. Тъкмо обратното, качествата
на нашия романтик са напълно и пряко противоположни на надзвездно-
европейския и нито една европейска мерчица не подхожда тук. (Моля,
позволете ми да използвам тази дума: „романтик“ – думичката е старинна,
почтена, заслужила и позната на всички.) Качествата на нашия романтик са –
всичко да разбира, всичко да вижда и често да вижда несравнимо по-ясно,
отколкото го виждат нашите най-положителни умове; с никого и с нищо
да не се примирява, но същевременно и от нищо да не се гнуси; всичко да
заобиколи, пред всичко да отстъпи, с всички да постъпи политично; никога
да не губи от очи полезната, практичната цел (някакви си там държавни
квартирки, пенсийки, звездички) – да вижда тази цел през всички ентусиазми
и томчета лирични стиховце и в същото време да запази в себе си
ненакърнено до гроб „и прекрасното и възвишеното“, а ведно с това да опази
напълно и себе си, и то в памучец, като някое бижу, та било например пак в
името на това „прекрасно и възвишено“. Широк човек е нашият романтик и
пръв хитрец от всички наши хитреци, уверявам ви... дори от опит. Всичко
това, разбира се, ако романтикът е умен. Тоест какво говоря! Той,
романтикът, винаги е умен, исках само да отбележа, че макар да сме имали
глупци-романтици, но това не влиза в сметката, и то само защото те още в
разцвета на силите си напълно са се прераждали в немци и за да запазят по-
добре своето малко бижу, заселвали са се там някъде, най-често във Ваймар
или в Шварцвалд. Аз например искрено презирах служебната си дейност и
не я плюех само по необходимост, защото и аз седях там и получавах пари
за това. А в резултат – забележете, все пак не плюех. Нашият романтик по-
скоро ще се побърка (което впрочем се случва много рядко), но няма да вземе
да плюе, ако няма предвид някоя друга кариера, и него никога няма да го
изритат, може само да го откарат в лудницата във вид на „испански крал“, и
то само ако вече много се побърка. Но нали у нас полудяват само хилавите и
русичките. А пък безброй романтици се издигат по-късно до високи чинове.
Изключителна многостранност! И каква способност към най-противоречиви
усещания! Аз и тогава се утешавах с това, пък и сега мисля така. Тъкмо
затова у нас има толкова много „широки натури“, които даже при най-
крайното падение никога не губят своя идеал; и макар че и пръста си няма да

5
Костанжогло – герой на Гогол от „Мъртви души“, помешчик и образцов стопанин.
Пьотър Иванович – герой на И. А. Гончаров от романа „Обикновена история“,
въплъщение на здрав смисъл и деловитост.
37
помръднат за този идеал, макар да са отявлени разбойници и крадци, все пак
почитат до сълзи някогашния си идеал и са необикновено честни по душа.
Да, само между нас и най-отявленият подлец може да бъде напълно и дори
възвишено честен по душа и същевременно ни най-малко да не престава да
бъде подлец. Повтарям, нали толкова често от нашите романтици излизат
понякога такива делови шмекери (думата „шмекери“ използвам със
симпатия), изведнъж проявяват такъв усет за действителността и познаване
на реалното, че изуменото началство и публиката вцепенени само цъкат с
език.
Наистина смайваща многостранност и Бог знае в какво ще се превърне и
ще се излее тя при по-нататъшни обстоятелства и какво ни обещава в нашето
бъдеще! Да, нелош материал! Не говоря така от някакъв смешен патриотизъм
или от шовинизъм. Впрочем сигурен съм, вие пак мислите, че се смея. А кой
знае, може би и обратното, тоест уверени сте, че аз наистина така мисля. Тъй
или иначе, господа, ще приема и двете ви мнения като чест и особено
удоволствие. А вие ми простете за отклонението.
Разбира се, не издържах приятелството с колегите и много скоро се
спречквах с тях, а поради тогавашната ми още младежка неопитност дори
преставах да ги поздравявам, като че с нож отрязвах. Впрочем това ми се
случи само веднъж. Поначало винаги съм бил сам.
Вкъщи първо най-вече четях. Искаше ми се да заглуша с външни
усещания всичко, което непрекъснато се насъбираше в мен. А от външните
усещания ми беше достъпно само четенето. Разбира се, четенето много
помагаше – вълнуваше, доставяше наслада и мъчеше. Но понякога ужасно
доскучаваше. Все пак искаше ми се да се движа и аз изведнъж се потапях в
тъмен, подземен, гаден – не разврат, а развратец. От постоянната ми
болезнена раздразнителност страстичките ми бяха остри, парещи. Поривите
биваха истерични, със сълзи и конвулсии. Освен четенето друг изход нямах –
тоест в това, което ме окръжаваше, нямаше нищо, което бих могъл тогава да
уважавам и което да ме привлича. Освен това се надигаше и мъка;
възникваше истерична жажда за противоречия, за контрасти и ето че се
впусках да развратнича. Та аз издрънках сега толкова неща съвсем не за да
се оправдавам... Впрочем не! Излъгах! Исках именно да се оправдая. Тази
забележчица я правя за себе си, господа. Не искам да лъжа. Дума дадох.
Развратничех уединено, нощем, тайно, плахо, мръсно, със срам, който не
ме напускаше и в най-отвратителните минути и дори стигаше в такива
минути до проклятие. Аз още тогава носех в душата си моето подземие.
Ужасно се боях да не би някак да ме видят, да ме срещнат, да ме познаят. А
пък обикалях разни твърде съмнителни места.
Веднъж, като минавах нощем край една кръчмичка, видях през осветения
прозорец как едни господа се сбиха с щеките край билярда и как изхвърлиха

38
едното от тях през прозореца. В друго време това много би ме отвратило; но
тогава беше ме налегнало такова настроение, че аз завидях на изхвърления
господин и толкова завидях, че даже влязох в кръчмичката, в билярдната:
„Дано, казах си, и аз да се сбия, и мен също да ме изхвърлят през прозореца.“
Не бях пиян, но какво да се прави – и до такава истерика може да те докара
мъката! Но нищо не стана. Оказа се, че аз не съм способен и през прозореца
да скоча, и си отидох, без да се сбия.
Вътре още при първата крачка един офицер ме сложи на място.
Стоях до билярда и от невежество препречвах пътя, а онзи трябваше да
мине; той ме хвана за раменете и мълчаливо – без да предупреди или
обясни – ме премести от мястото, дето стоях, на друго, а той си мина, сякаш
без да ме забележи. Бях готов да простя и побой, но не можех да простя, че
така ме премести и изобщо не ме забеляза.
Дявол знае какво бих дал тогава за едно истинско, по-нормално
спречкване, по-прилично, тъй да се каже, по-литературно! С мен постъпиха
като с муха. Този офицер беше близо метър и деветдесет висок; а пък аз съм
човек нисичък и хилав. Впрочем скарването беше в мои ръце: достатъчно
беше да протестирам и, разбира се, биха ме изхвърлили през прозореца. Но
аз размислих и предпочетох... озлобено да се измъкна.
Излязох от кръчмата смутен и развълнуван, веднага се прибрах, а на
другия ден продължих развратеца си още по-плахо, по-потиснато и по-тъжно
отпреди, сякаш със сълзи на очи – но все пак продължих. Впрочем не
мислете, че от страхливост ме достраша от офицера: никога не съм бил
страхливец по душа, въпреки че на дело винаги съм се страхувал, но – не
бързайте да се смеете, това си има обяснение; аз за всичко имам обяснение,
бъдете уверени.
О, ако тоя офицер беше от онези, които се съгласяваха да излизат на дуел!
Но не, той беше тъкмо от онези господа (уви, отдавна изчезнали!), които
предпочитаха да действат с щеките или като поручик Пирогов у Гогол – чрез
началството. Но на дуел не излизаха, а дуел с цивилна гарга като мене биха
сметнали положително за нещо неприлично – и по начало смятаха дуела за
нещо немислимо, свободолюбиво, френско, а те честичко обиждаха, особено
ако имаха ръст близо метър и деветдесет.
Достраша ме тогава не от страх, а от безпределно тщеславие. Уплаших се
не от високия ръст и не от това, че ще ме пребият и ще ме изхвърлят през
прозореца; честна дума, физическа храброст имах достатъчно; но не ми
достигна нравствена храброст. Уплаших се, че всички присъстващи, като се
почне от наглия маркьор до последното вонящо и пъпчиво чиновниче, което
се навърта тук с мазна яка, няма да разберат и ще ме осмеят, когато ще
протестирам и ще заговоря с тях на литературен език. Защото нали по
въпросите на честта, тоест не за честта, а по въпросите на честта (point

39
d’honneur), у нас и досега може да се разговаря само на литературен език. На
обикновен език по „въпросите на честта“ не се говори. Бях съвсем сигурен
(да – усет за действителността въпреки целия романтизъм!), че всички те
просто ще се пръснат от смях, а офицерът няма просто, тоест безобидно да
ме пребие, ами непременно ще ме блъска с коляно отзад, ще ме накара да
обиколя така билярда и може би чак след това ще се смили и ще ме изхвърли
през прозореца. Разбира се, че за мене тази мизерна история не можа да
свърши само с това. По-късно аз често срещах този офицер на улицата и
добре го запомних. Не зная само дали той ме познаваше. Изглежда, не;
заключавам по някои признаци. Но аз, аз – гледах го със злоба и омраза и
така продължи... няколко години! С годините злобата ми дори укрепваше и
се разрастваше. Отначало почнах скришом да събирам сведения за този
офицер. Трудно ми беше, защото не се познавах с никого. Но веднъж някой
го извика по име на улицата, когато аз го следях отдалеч, като вързан за него,
и ето че научих името му. Друг път го проследих чак до дома му и срещу
десет копейки научих от портиера къде живее, на кой етаж, сам или с някого
и т. н. – с една дума, всичко, което може да се научи от портиера. Една
сутрин, въпреки че никога не бях литературствал, изведнъж ми хрумна да
опиша този офицер в изобличителна форма, в карикатура, във вид на повест.
С наслада писах тази повест. Изобличих, даже понаклеветих; отначало така
преправих името му, че можеше веднага да се познае, но после, като разсъдих
зряло, го промених и пратих в „Отечественные записки“. Но тогава още
нямаше изобличения и не публикуваха повестта ми. Много ме доядя.
Понякога злобата просто ме задушаваше. Най-сетне реших да извикам
противника си на дуел. Съчиних до него прекрасно, приятно писмо, като го
умолявах да ми се извини; а в случай на отказ намеквах доста твърдо за дуел.
Писмото беше съчинено така, че ако офицерът имаше малко чувство за
„прекрасното и възвишеното“, непременно би дотичал при мен, за да се
хвърли на врата ми и да ми предложи приятелството си. И колко хубаво би
било! Така бихме си заживели! Така бихме си заживели! Той щеше да ме
брани със своята високопоставеност; аз щях да го облагородявам със своята
образованост, е, и... с идеи, изобщо какво ли още не би могло да стане!
Представете си, че тогава бяха минали вече две години, откак ме бе обидил,
и моето извикване на дуел беше най-безобразен анахронизъм въпреки цялата
изкусност на писмото ми, обясняващо и прикриващо анахронизма. Но слава
Богу (до ден-днешен благодаря със сълзи на всевишния), не пратих писмото
си. Тръпки ме побиват, като си спомня какво можеше да стане, ако го бях
пратил. И изведнъж... и изведнъж аз си отмъстих по най-прост, по най-
гениален начин! Изведнъж ме осени много светла мисъл. Понякога в
празничен ден аз отивах към четири часа на Невски и се разхождах по
слънчевата страна. Тоест там аз съвсем не се разхождах, а изпитвах безброй

40
мъки, унижения и яд; но, изглежда, тъкмо това ми беше нужно. Провирах се
по много грозен начин между минувачите като змиорка и непрекъснато
давах път ту на генерали, ту на кавалергардски и хусарски офицери, ту на
дами; усещах в тези минути конвулсивни болки в сърцето и гърбът ми
пламваше само като си представях колко мизерни са дрехите ми, колко
мизерна и попита е моята шмугаща се фигурка. То беше черна мъка,
непрекъснато непоносимо унижение от мисълта, която преминаваше в
непрестанно и непосредствено чувство, че пред цялото това общество аз съм
муха, гадна, ненужна муха – по-умна от всички, по-образована от всички, но
винаги и пред всички отстъпваща муха, от всички унизена, от всички
оскърбена. Защо събирах в себе си тази мъка, защо ходех на Невски – не зная.
Но мене просто ме теглеше натам при всяка възможност.
Още тогава почвах да изпитвам приливи от онези наслади, за които
говорих вече в първата глава. А след историята с офицера взе още по-силно
да ме тегли натам: тъкмо на Невски го срещах най-често, тъкмо там му се
любувах. И той ходеше там най-вече в празник. И макар и той да правеше
път на генералите и на високопоставените особи и също се виеше между тях
като змиорка, но такива като моя милост и дори по-прилични от мен той
просто ги мачкаше; вървеше право срещу тях, сякаш пред него имаше празно
пространство, и в никакъв случай не правеше път. Аз се опивах от злобата
си, като го гледах и... винаги озлобено му правех път. Измъчваше ме, че даже
на улицата ми е невъзможно да бъда с него на равна нога. „Защо непременно
ти пръв отстъпваш? – корях сам себе си в бясна истерика, когато се събуждах
понякога към три часа през нощта. – Защо тъкмо ти, а не той? Нали за това
няма закон, нали това никъде не е написано? Е, нека бъде наравно, както
става обикновено, когато се срещат деликатни хора: той ще отстъпи
наполовина и ти наполовина и ще се разминете с взаимно уважение.“ Но не
ставаше така и все пак отстъпвах аз, а той даже и не забелязваше, че му правя
път. И ето че изведнъж ме осени чудесна мисъл. „Ами какво ли ще стане –
помислих си аз, – ако го срещна и... не му сторя път? Нарочно няма да
отстъпя, та даже ако трябва да го блъсна: а, какво ли ще стане?“ Тази дръзка
мисъл постепенно така ме завладя, че не ми даваше мира. Непрекъснато,
ужасно мечтаех за това и нарочно ходех по-често на Невски, за да си
представя още по-ясно как ще го направя, когато ще го правя. Бях във
възторг. Това намерение все повече и повече ми се струваше и вероятно, и
възможно. „Разбира се, не да го блъсна съвсем – мислех си аз, вече
предварително по-добър от радост, – а така, просто да не отстъпя, да се
сблъскам с него, не много силно, а тъй, рамо с рамо, точно толкова, колкото
позволява приличието; тъй че колкото ме блъсне той, толкова да го блъсна и
аз.“ Най-сетне окончателно се реших. Но приготовленията отнеха много
време. Първо, защото при осъществяването трябваше да съм в по-приличен

41
вид и да се погрижа за облеклото си. „За всеки случай, ако се стигне
например до публичен скандал (а публиката там е суперфлю: графиня
минава, княз Д. минава, цялата литература минава), трябва да съм добре
облечен; това вдъхва уважение и веднага ще ни постави някак на равна нога
в очите на висшето общество.“ С тази цел измолих аванс и си купих в
магазина на Чуркин черни ръкавици и прилична шапка. Черните ръкавици
ми се сториха по-солидни, по-бонтонни, отколкото лимонените, към които
се бях насочил отначало. „Прекалено силен цвят, като че човек много иска
да се покаже“ – и не взех лимонените. Отдавна си бях приготвил хубава риза
с бели кокалени копчета на ръкавелите; но много ме забави шинелът. Сам по
себе си моят шинел съвсем не беше лош, топлеше; но беше ватиран, а яката
му енотова, което вече е връх на лакейството. Трябваше на всяка цена да
сменя яката и да сложа касторена, както на офицерите. С тази цел почнах да
обикалям Гостиний двор и след известни колебания се спрях на един евтин
немски кастор. Тези немски касторени яки, въпреки че се износват много
бързо и добиват най-мизерен вид, но отначало, докато са нови, изглеждат
дори твърде прилично; а нали на мен ми трябваше само за един път. Попитах
за цената: все пак беше скъпо. Като поразмислих добре, реших да продам
енотовата си яка. Сумата, която не ми достигаше и беше твърде значителна
за мен, реших да измоля назаем от Антон Антонич Сеточкин, моя началник-
бюро, човек кротък, но сериозен и положителен, който никому не даваше
пари назаем, но на когото аз на времето, когато встъпвах в длъжност, бях
специално препоръчан от влиятелното лице, което ме назначи на работа.
Ужасно се измъчвах. Да искам от Антон Антонич пари ми се струваше
чудовищно и срамно. Дори не спах две-три нощи, аз тогава поначало малко
спях, бях в треска; сърцето ми някак смътно замираше или изведнъж
почваше да подскача, да подскача, да подскача!... Антон Антонич отначало
се учуди, после се понамръщи, после поразмисли и все пак ми даде назаем,
като взе от мен разписка, че има право да прихване след две седмици от
заплатата ми дадените назаем пари. По такъв начин най-сетне всичко беше
готово; красивият кастор се възцари на мястото на жалкия енот и аз почнах
но мъничко да пристъпвам към работа. Немислимо беше да се реша още от
първия път, на риск; тая работа трябваше да се изпипа умело, именно по
мъничко. Но признавам си, че след многократни опити бях почнал дори вече
да се отчайвам: все не се сблъсквахме – и туйто! Аз ли не се приготвях, аз ли
не се канех – струваше ми се, ей сега ще се сблъскаме, а то пак аз му сторвах
път, а той си минаваше, без да ме забележи. Аз даже четях молитви, когато
го наближавах, дано Бог ми вдъхне решителност. Веднъж даже вече напълно
се бях решил, но свърши с това, че само му се заплетох в краката, защото в
най-последния миг, на две педи разстояние, не ми стигна кураж. Той
преспокойно мина край мен и аз отлетях настрана като топка. Тази нощ пак

42
имах треска и бълнувах. И изведнъж всичко свърши невероятно добре.
Предишната нощ вече окончателно бях решил да не изпълнявам пагубното
си намерение и да зарежа всичко и с тази цел излязох за последен път на
Невски, само да погледам – как ще зарежа всичко? Изведнъж, на три крачки
от моя враг, аз неочаквано се реших, замижах и – ние яко се блъснахме рамо
в рамо! Аз не отстъпих нито на сантим и минах покрай него абсолютно на
равна нога! Той даже не се озърна и се престори, че не е забелязал; но само
се престори, сигурен съм. До ден-днешен съм сигурен в това! Разбира се, аз
повече си изпатих; той беше по-силен, но не е там работата. Важното бе, че
постигнах целта си, запазих достойнството си, не отстъпих нито крачка и
публично се поставих с него на равна социална нога. Прибрах се в къщи
напълно отмъстен за всичко. Бях във възторг. Тържествувах и пеех
италиански арии. Разбира се, няма да ви описвам какво ми се случи след три
дни; ако сте чели моята първа глава, „Подземието“, можете да се досетите
сами. Офицера после го преместиха някъде; има близо четиринайсет години,
откакто не съм го виждал. Какво ли прави той сега, гълъбчето ми? Кого ли
тъпче?

43
 II
Но свършваше периодът на моя развратец и ми ставаше ужасно противно.
Настъпваше разкаянието, аз го пъдех: много силно ми се гадеше. Но
постепенно свикнах и с това. Аз с всичко свиквах, тоест не че свиквах, а
някак доброволно приемах да търпя. Но аз вече имах изход, който
примиряваше всичко, той беше да се спасявам във „всичко прекрасно и
възвишено“, разбира се, в мечтите си. Аз страшно много мечтаех, мечтаех по
три месеца наред, сврян в моята дупка, и – повярвайте – в тези мигове аз не
приличах на онзи господин, който със свито заешко сърце зашиваше за яката
на шинела си немския кастор. Аз изведнъж ставах герой. В такива мигове не
бих допуснал моя близо метър и деветдесет висок поручик дори визита да ми
направи. Тогава аз не можех дори да си го представя. Какви бяха моите мечти
и как съм могъл да се задоволявам с тях – трудно ми е да кажа сега, но тогава
се задоволявах с това. Впрочем нали и сега отчасти се задоволявам. Мечтите
ме спохождаха най-сладко и най-силно особено след развратец, спохождаха
ме с разкаяние и сълзи, с проклятия и възторзи. Имаше мигове на такова
несъмнено упоение, на такова щастие, че не усещах в себе си ни най-малка
насмешка, честна дума. Имаше вяра, надежда, любов. Тъкмо там е работата,
че тогава аз сляпо вярвах – по някакво чудо, по някакви външни
обстоятелства всичко това изведнъж ще се разтвори, ще се разгърне;
изведнъж ще се открие хоризонт за съответна дейност, благотворна,
прекрасна и най-важното – съвсем завършена (каква именно – никога не съм
знаел, но най-важното – съвсем завършена), и ето аз ще изляза изведнъж на
божия свят, едва ли не на бял кон и с лавров венец. Второстепенна роля не
можех и да си представя и тъкмо затова в действителността много спокойно
заемах последната. Или герой, или кал, среда нямаше. Тъкмо това ме погуби,
защото в калта аз се утешавах, че в друго време бивам герой, а героят
засланяше калта: да, за обикновения човек е срамно да се цапа, но героят
стои толкова високо, че не може да се изкаля съвсем и следователно може да
се каля. За отбелязване е, че приливите на „всичко прекрасно и възвишено“
ме обземаха и по време на развратеца, и то тъкмо когато се намирах вече чак
на дъното, обземаха ме така, на отделни проблясъци, сякаш напомняйки за
себе си, но все пак с появата си не помитаха развратеца; напротив, сякаш го
подхранваха с контраста си и бяха точно толкова, колкото е необходимо за
хубава гарнитура. Гарнитурата се състоеше в случая от противоречие и
страдание, от мъчителен вътрешен анализ и всички тези мъчения и
мъченийца придаваха някаква пикантност, дори смисъл на моя развратец – с
една дума, изпълняваха напълно длъжността на хубава гарнитура. Всичко
това не беше лишено дори от известна дълбочина. Пък и можех ли аз да се
44
съглася на обикновено, пошло, неприкрито, писарско развратче и да понеса
цялата тази мръсотия! Та с какво би могла тя тогава да ме прелъсти и да ме
примами нощем на улицата? Не, аз си имах благородно изходче за всичко...
Но колко любов, Господи, колко любов изживявах понякога в тези мои
мечти, в тези „спасения във всичко прекрасно и възвишено“: макар и
фантастична любов, макар че в действителност никога с нищо човешко не си
схождаше, тя беше толкова много, тази любов, че после, в действителността,
не се чувстваше и нужда да си схожда: това би било излишен разкош.
Впрочем всичко свършваше винаги извънредно благополучно, с бавен и
упоителен преход към изкуството, тоест към прекрасните форми на битието,
напълно завършени, повечето откраднати от поетите и романистите и
приспособени за всевъзможни услуги и изисквания. Например аз
тържествувам над всички; разбира се, всички са в нозете ми и са принудени
доброволно да признаят моите съвършенства и аз прощавам на всички. Аз се
влюбвам вече като известен поет и камерхер; получавам несметни милиони
и тозчас ги жертвам за човешкия род и веднага изповядвам пред целия народ
паденията си, които са, естествено, не просто падения, а съдържат
извънредно много „прекрасно и възвишено“, нещо манфредовско. Всички
плачат и ме целуват (иначе какви дръвници щяха да са), а аз тръгвам бос и
гладен да проповядвам нови идеи и да разгромявам ретроградите при
Аустерлиц. После се свири марш, обявява се амнистия, папата се съгласява
да отпътува от Рим за Бразилия; после бал за цяла Италия във вила Боргезе,
която е на брега на езерото Комо, понеже езерото Комо се премества
специално за този случай в Рим; после сцена в храстите и т. н., и т. н. – като
че не знаете? Ще кажете, че е пошло и подло да се изкарва сега всичко това
на пазара, след толкова упоения и сълзи, за които сам си признах. Защо пък
да е подло? Нима мислите, че се срамувам от всичко това и всичко това е по-
глупаво от каквото и да било във вашия живот, господа? При това,
повярвайте, някои неща ги бях съчинил твърде добре... Нали не всичко
ставаше край езерото Комо. Впрочем имате право; наистина е пошло и
подло. А най-подло е, че взех сега да се оправдавам пред вас. А още по-
подло, че аз сега правя тази забележка. Но впрочем стига, иначе няма май
никога и да свърша: всичко ще е кое от кое по-подло...
Да мечтая повече от три месеца непрекъснато просто не бях в състояние и
почвах да изпитвам непреодолима нужда да се впусна в обществото. Да се
впусна в обществото за мен значеше да отида на гости у моя началник-бюро
Антон Антонич Сеточкин. Той беше моят единствен постоянен познат през
целия ми живот и сега дори сам се учудвам на това обстоятелство. Но и при
него ходех само когато настъпваше такъв период, а мечтите ми стигаха до
такова щастие, че трябваше непременно и незабавно да се прегърна с хората
и с цялото човечество; а за това трябваше да имам налице поне един наистина

45
съществуващ човек. Впрочем при Антон Антонич трябваше да се ходи във
вторник (приемния му ден); а следователно трябваше да съобразявам винаги
с вторника и необходимостта да се прегърна с цялото човечество. Този
Антон Антонич живееше на Петте кьошета, в четири стаички на четвъртия
етаж, нисички и една от друга по-малки, най-евтини и жълтички на вид.
Живееше с двете си дъщери и леля им, която поднасяше чая. Дъщерите бяха
едната на тринайсет, другата на четиринайсет години, и двете чипоносички,
и аз ужасно се притеснявах от тях, защото те все си шепнеха и се смееха.
Домакинът седеше обикновено в кабинета си на кожено канапе с някой
беловлас гост, чиновник от нашето или даже от друго ведомство. Повече от
двама-трима гости, и то все същите, никога не съм виждал там. Разговаряха
за акциза, за пазарлъците в Сената, за заплатите, за повишенията, за негово
превъзходителство, за средствата да се харесаш и проч., и проч. Аз имах
търпение да седя при тези хора като глупак по три-четири часа и да ги
слушам, но аз самият не смеех и не умеех да заговоря за нещо с тях. Тъпеех,
по няколко пъти почвах да се изпотявам, рискувах да се парализирам; но това
беше хубаво и полезно. Като се връщах вкъщи, аз отлагах за известно време
желанието си да се прегърна с цялото човечество.
Впрочем имах май и още един познат, Симонов, мой бивш съученик. Имах
всъщност доста съученици в Петербург, но не поддържах връзка с тях и даже
бях престанал да ги поздравявам, като ги срещна. Може би тъкмо затова
минах на работа в друго ведомство, за да не съм заедно с тях и да скъсам
веднъж завинаги с цялото си омразно детство. Проклети да са това училище
и тези ужасни каторжни години! С една дума, с другарите си се разделих
веднага щом само се изскубнах на свобода. Останаха двама-трима души, с
които още се поздравявах при среща. Между тях беше и Симонов, който в
училището не изпъкваше с нищо, беше спокоен и тих, но в него аз долових
известна независимост в характера и дори честност. Дори не мисля, че беше
много ограничен. Бяхме изживели някога заедно твърде светли мигове, но те
не продължиха дълго и някак изведнъж се забулиха в мъгла. Изглежда, за
него тези спомени бяха тягостни и той навярно все се страхуваше аз да не
изпадна в предишния тон. Подозирах, че съм му много противен, но въпреки
това ходех при него, понеже не бях съвсем сигурен.
И ето че един четвъртък, като не можех да понеса самотата си и знаех, че
в четвъртък вратата на Антон Антонич е затворена, аз си спомних за
Симонов. Докато се качвах при него на четвъртия етаж, мислех тъкмо че съм
досаден на този господин и не бива да ходя. Но понеже винаги свършваше с
това, че подобни съображения сякаш нарочно още повече ме подтикваха да
се навирам в двусмислени положения, аз влязох. Беше минала близо година,
откакто за последен път бях виждал Симонов.

46
 III
Заварих при него още двама мои съученици. Говореха навярно за нещо
важно. Нито един от тях не обърна почти никакво внимание на моето идване,
което беше дори странно, защото не бях се виждал с тях вече години.
Изглежда, смятаха ме за нещо като най-обикновена муха. Така не бяха се
отнасяли към мен даже в училище, въпреки че там всички ме мразеха.
Естествено аз разбирах, че сега те трябваше да ме презират за неуспеха в
служебната ми кариера и задето твърде много съм се изоставил, ходех зле
облечен и пр., което в техните очи беше свидетелство за моята некадърност
и незначителност. Все пак не очаквах чак такова презрение. Симонов даже
се учуди на идването ми. Той и преди все сякаш се учудваше на моето
идване. Всичко това ме озадачи; седнах, доста натъжен, и взех да слушам за
какво говореха.
Водеше се сериозен и даже разгорещен разговор за прощалния обед, който
тези господа искаха да дадат още утре, заедно, на приятеля си, офицера
Зверков, който заминаваше за далечна губерния. Мосю Зверков беше през
цялото време и мой съученик. Почнах особено много да го мразя в горните
класове. В долните класове той беше само хубавичко, палаво момче, което
всички обичаха. Впрочем мразех го и в долните класове, и тъкмо защото
беше хубавичко и палаво момче. Той се учеше винаги все лошо и от клас на
клас все по-лошо; но завърши успешно училището, защото го
покровителстваха. През последната му година в нашето училище той получи
наследство двеста души крепостни, а тъй като ние почти всички бяхме бедни,
той дори пред нас почна да се фука. Беше безкрайно пошъл, но все пак добро
момче, даже когато се фукаше. А у нас, въпреки външните фантастични и
фразьорски форми на чест и високомерие, всички с малко изключения даже
угодничеха на Зверков, колкото повече той се фукаше. И угодничеха не за
някаква изгода, а просто така, защото той е облагодетелстван с даровете на
природата човек. При това бяхме приели някак да смятаме Зверков за
специалист в държанието и добрите маниери. Последното особено ме
вбесяваше. Мразех резкия самоуверен звук на гласа му, това, че той
обожаваше собствените си остроумия, които излизаха страшно глупави,
въпреки че имаше остър език; мразех красивото му, но глупавичко лице (за
което впрочем с удоволствие бих заменил своето умно) и разпасаните му
офицерски маниери от четирийсетте години. Мразех онова, което той
разказваше за бъдещите си успехи с жените (той не се решаваше да почне с
жените, преди да има офицерски еполети, и ги очакваше с нетърпение) и как
непрекъснато ще излиза на дуели. Помня как аз, винаги мълчалив, внезапно
се счепках със Зверков, когато един път, разговаряйки през свободното време
47
с другари за бъдещите си похождения, той се беше разиграл накрая като
паленце на слънце и заяви изведнъж, че няма да остави в селото си без
внимание нито една селска девственица, че това е droit de seigneur6, a пък
селяните, ако се осмелят да протестират, ще ги нашиба всичките и ще наложи
на всички тия брадати мръсници двоен данък. Нашите простаци
ръкопляскаха, а аз се счепках съвсем не от жалост към девствениците и
бащите им, а просто задето така ръкопляскаха на такава буболечка. Тогава аз
надвих, но Зверков, макар че беше глупав, беше весел и дързък и затова го
обърна на смях, и то така, че аз всъщност и не надвих напълно: той се смя
последен. После той още няколко пъти ме надвива, но без злоба, а някак тъй,
на шега, мимоходом, на смях. Аз злобно и презрително не му отвръщах. След
като завършихме, той направи опит да се сближи с мен; аз не се противих
много, защото това ме поласка; но ние скоро и от само себе си се разделихме.
После чувах за казармено-поруческите му успехи, за това как гуляе. После
плъзнаха други слухове – как напредва в службата. На улицата той вече не
ме поздравяваше и подозирах, че се бои да не се изложи, като поздрави
такава незначителна личност като мен. Видях го веднъж в театъра на трети
балкон, вече с акселбанти. Той се увърташе и се кланяше пред дъщерите на
някакъв престарял генерал. За две-три години много се беше отпуснал,
въпреки че беше все още доста красив и елегантен; беше някак подпухнал,
почнал беше да затлъстява; личеше, че към трийсетте съвсем ще се отпусне.
Та на тоя най-сетне заминаващ Зверков искаха да дадат обед съучениците ни.
През всичките тия три години те непрекъснато бяха дружили с него, въпреки
че дълбоко в себе си не се смятаха на равна нога с него, сигурен съм в това.
От двамата гости на Симонов единият беше Ферфичкин, руски немец –
висок, с маймунско лице, осмиващ всички глупак, мой най-зъл враг още от
долните класове, – подъл, нагъл, хвалипръцко, който се представя за ужасно
докачлив на тема чест, макар, разбира се, в душата си да е страхопъзльо. Той
беше от онези почитатели на Зверков, които му се докарваха от корист и
често заемаха от него пари. Другият гост на Симонов, Трудолюбов, беше
незначителна личност, момче офицерче, висок, със студена физиономия,
доста честен, но се прекланяше пред всеки успех и можеше да разговаря само
за повишения. Падаше се някакъв далечен роднина на Зверков и, глупаво е
да се каже, това му придаваше пред нас известна тежест. Мене той винаги ме
беше смятал за нищо; но се държеше макар и не съвсем учтиво, но сносно.
– Ами добре – заговори Трудолюбов, – ако ще е по седем рубли, ние сме
трима, двайсет и една кинта – можем чудесно да обядваме. Зверков, разбира
се, няма да плаща.
– Естествено, щом ние го каним – реши Симонов.

6
Право на господаря (фр.) – право на първата брачна нощ.
48
 – Нима мислите – намеси се високомерно и разпалено Ферфичкин като
нахален лакей, който се хвали със звездите на господаря си генерал, – нима
мислите, че Зверков ще допусне само ние да плащаме? От деликатност ще
приеме, но затова пък ще поръча от себе си половин дузина.
– Е, много е за четирма души половин дузина – обади се Трудолюбов,
комуто беше направила впечатление само половината дузина.
– Значи, трима, със Зверков четирима, двайсет и една рубла, в Hôtel de
Paris, утре в пет часа – заключи Симонов, когото бяха избрали за
разпоредител.
– Как така двайсет и една? – казах аз с известно вълнение и дори явно
обиден. – Ако сметнете и мен – не двайсет и една, а двайсет и осем рубли.
Стори ми се, че да се предложа внезапно и така неочаквано, ще бъде даже
много красиво и те всички ще бъдат отведнъж победени и ще ме погледнат с
уважение.
– Нима и вие искате? – обади се недоволно Симонов, като някак избягваше
да ме гледа. Той ми знаеше душичката.
Вбеси ме, че ми знае душичката.
– А защо не? Аз, струва ми се, също съм му съученик и, да си призная,
дори ми е обидно, че ме подминахте – пак кипнах аз.
– А къде можехме да ви търсим? – грубо се намеси Ферфичкин.
– Вие бяхте все в лоши отношения със Зверков – добави навъсено
Трудолюбов. Но аз вече се бях хванал и не се оставях.
– Струва ми се, никой няма право да си дава мнението за това – възразих
с треперещ глас, като че ли Бог знае какво се беше случило. – Може би тъкмо
затова го желая сега, защото преди не сме били в добри отношения.
– Бе човек може ли да ви разбере... всички тия възвишени чувства... –
усмихна се Трудолюбов.
– Ще ви запишем – реши, обръщайки се към мен, Симонов, – утре в пет
часа, в Hôtel de Paris; да не сбъркате.
– Ами парите! – подхвана тихо Ферфичкин, като кимаше на Симонов към
мен, но млъкна, защото даже Симонов се смути.
– Е, стига – каза Трудолюбов и стана. – Щом толкова му се е дощяло, нека
дойде.
– Но това си е наша, приятелска компания – злобееше Ферфичкин и също
си взе шапката. – Това не е официално събиране. Ние може изобщо да не ви
искаме...
Те си тръгнаха; на излизане Ферфичкин изобщо не се сбогува с мен,
Трудолюбов едва кимна, без да ме погледне. Симонов, с когото останах на
четири очи, изпитваше досада, недоумение и странно ме изгледа. Той не
сядаше, не покани и мен.

49
 – Хм... да... значи, утре. Сега ли ще дадете парите? Просто за да зная със
сигурност – измърмори той смутен.
Аз кипнах, но кипвайки, си спомних, че от незапомнени времена дължа на
Симонов петнайсет рубли, което впрочем никога не бях забравял, но и все не
му ги връщах.
– Съгласете се сам, Симонов, че влизайки тук, аз не можех да зная... и ми
е много досадно, че забравих...
– Добре, добре, няма значение. Ще платите утре на обеда. Аз просто, за да
зная... И моля ви...
Той се запъна и взе да крачи още по-ядосано из стаята. Крачейки, той
почна да ходи на токове и така по-силно да тропа.
– Дали не ви задържам? – попитах аз след двеминутно мълчание.
– О, не! – сепна се той изведнъж. – Тоест, откровено казано – да. Вижте
какво, аз трябваше да намина... Тук наблизо... – добави той с някак
извиняващ се глас и малко засрамен.
– Ах, Боже мой! Но защо не ка-же-те! – извиках аз и си грабнах фуражката,
впрочем с поразително разпасан вид, Бог знае откъде дошъл.
– То е съвсем наблизо... На две крачки оттук... – повтаряше Симонов,
докато ме изпращаше до антрето с предвзет израз, който съвсем не му
подхождаше. – Значи утре точно в пет! – викна ми той на стълбището:
толкова беше доволен, че си отивам. А пък аз бях бесен.
– Кой дявол, кой дявол ме караше да се навирам! – скърцах със зъби,
крачейки по улицата. – И то за такъв подлец и прасе, за Зверков! Разбира се,
че не бива да ходя; разбира се, плюя на всичко, да не съм вързан случайно за
тях? Още утре ще уведомя Симонов по градската поща...
Но аз тъкмо затова беснеех, защото бях абсолютно сигурен, че ще отида;
че нарочно ще отида и колкото по-нетактично, колкото по-неприлично е да
отида, толкова по-сигурно е, че ще ида.
При това имаше и сериозна пречка да отида: нямах пари. Разполагах
всичко на всичко с девет рубли. Но от тях седем трябваше още утре да дам
за месечната заплата на Аполон, моя слуга, който живееше при мен срещу
седем рубли, но без храна.
А като имах предвид характера на Аполон, невъзможно беше да не му
платя. Но за този мерзавец, за тази моя рана, ще кажа по-нататък.
Впрочем знаех си аз, че все пак няма да му платя, а непременно ще отида.
Тази нощ сънувах най-отвратителни сънища. Нищо чудно: цялата вечер
ме душиха спомени за каторжните години на ученическия ми живот и не
можех да се отърва от тях. Тикнаха ме в това училище далечни роднини, от
които зависех и за които оттогава нищо не знам – натикаха един сирак, вече
измъчен от натякванията им, вече замислящ се, който мълчаливо и диво се
взираше във всичко. Съучениците ме посрещнаха със злобни и безмилостни

50
подигравки, защото не приличах на никого от тях. Но аз не можех да понасям
подигравките; не можех така набързо да свиквам с хората, както те свикваха
един с друг. Веднага ги намразих и се затворих от всички в плашлива,
уязвена и безмерна гордост. Грубостта им ме възмущаваше. Те цинично се
присмиваха на лицето ми, на тромавата ми фигура; а колко глупави бяха
техните лица! В нашето училище изразите на лицата някак особено
оглупяваха и се прераждаха. Колко прекрасни деца постъпваха при нас. След
няколко години ти ставаше просто противно да ги гледаш. Едва
шестнайсетгодишен, аз мрачно им се чудех; още тогава ме смайваше
дребнавото им мислене, глупавите им занимания, игри, разговори. Те не
разбираха такива необходими неща, не се интересуваха от толкова
внушителни, поразяващи теми, че по неволя почнах да ги смятам по-долу от
себе си. Към това ме подтикваше не оскърбеното ми самолюбие и, за Бога,
не ми дотягайте с втръснали ми се до повръщане изтъркани възражения: „че
аз само съм мечтал, а те още тогава са разбирали истинския живот“. Те
абсолютно нищо не разбираха, никакъв истински живот, кълна се, че тъкмо
това ме възмущаваше у тях най-много. Тъкмо обратното, те възприемаха
най-очевидната, бодяща очите действителност фантастично глупаво и още
тогава свикнаха да се покланят само на успеха. Те осмиваха жестоко и
срамно всичко, което беше справедливо, но унизено и потиснато. Приемаха
чина за ум; на шестнайсет години вече си приказваха за топли местенца.
Вярно, че много неща се дължаха на глупост, на лошия пример, обкръжаващ
непрекъснато детството и юношеството им. Бяха развратни до чудовищност.
Разбира се, и тук имаше повече показност, повече нарочен цинизъм; разбира
се, че у тях прозираше младост и известна чистота, дори иззад разврата; но и
чистотата беше у тях непривлекателна и се проявяваше в някакво лъчене.
Ужасно ги мразех, въпреки че бях по-лош и от тях. Те ми отвръщаха със
същото и не криеха отвращението си към мен. Но аз вече не желаех обичта
им; напротив, непрекъснато жадувах унижението им. За да се отърва от
техните подигравки, нарочно почнах да се уча колкото може по-старателно
и се наредих между най-добрите. Това ги респектира. При това всички взеха
лека-полека да проумяват, че аз чета вече такива книги, каквито те не можеха
да четат, и разбирам такива неща (невлизащи в програмата на нашия
специален курс), за които те не са и чували. Те се отнасяха към това грубо и
подигравателно, но морално се подчиняваха, още повече, че дори учителите
проявяваха по този повод внимание към мен. Подигравките спряха, но остана
неприязънта и се установиха хладни, обтегнати отношения. Накрая аз самият
не издържах: с годините се развиваше нуждата от хора, от приятели. Опитах
се да почна да се сближавам с някои; но това сближаване излизаше винаги
неестествено и се прекратяваше просто от само себе си. По едно време имах,
кой знае как, и приятел. Но аз вече бях деспот по душа; исках да властвам

51
неограничено над неговата душа; исках да вселя в него презрение към
заобикалящата го среда; аз настоях той високомерно и окончателно да скъса
с тази среда. Аз го уплаших със страстното си приятелство; аз го карах да
плаче, да се гърчи; той беше наивна и всеотдайна душа; но когато ми се
отдаде изцяло, аз веднага го намразих и го отблъснах от себе си – сякаш ми
е бил нужен само за да го победя, само за да го подчиня. Но всички не можех
да победя; моят приятел също не приличаше на никого от тях и беше много
рядко изключение. Първата ми работа след завършване на училището беше
да напусна онази специална служба, за която ме готвеха, за да скъсам всички
нишки, да прокълна миналото и да го посипя с пепел... И дявол знае защо
след всичко това се помъкнах при този Симонов!...
Сутринта се вдигнах рано от леглото, скочих развълнуван, сякаш всичко
това щеше веднага да почне. Но вярвах, че настъпва и непременно още днес
ще настъпи някакъв коренен прелом в моя живот. Дали по липса на навик,
но на мен цял живот при всяко външно, макар и най-дребно събитие все ми
се струваше, че ей сега ще настъпи някакъв коренен прелом в живота ми.
Впрочем отидох както обикновено на работа, но се измъкнах два часа по-
рано, за да се приготвя. Най-важното е – мислех си, – че не бива да пристигна
пръв, за да не си въобразят, че чак толкова съм се зарадвал. Но такива най-
важни неща имаше хиляди и те всички ме вълнуваха до изнемога. Лъснах
собственоръчно още веднъж ботушите си; Аполон за нищо на света не би ги
лъскал по два пъти на ден, понеже намираше, че това не е редно. А пък аз ги
лъсках, след като откраднах четките от антрето, да не би той някак да
забележи и да почне сетне да ме презира. После подробно прегледах дрехите
си и установих, че всичко е вехто, протрито, износено. Прекалено се бях
занемарил. Вицмундирът беше горе-долу в ред, но не върви да отида на обед
с вицмундир. И най-важното, на панталона, на самото коляно, имаше
огромно жълто петно. Предчувствах, че само това петно вече ще отнеме
девет десети от моето достойнство. Знаех също, че е много долно да се
разсъждава така. „Но сега не е време за разсъждения; сега настъпва
действителността“ – мислех аз, и падах духом. Освен това отлично знаех,
още тогава, че чудовищно преувеличавам всички тия факти; но какво можех
да сторя: вече не можех да се овладея и ме тресеше. С отчаяние си представях
колко високомерно и студено ще ме посрещне тоя „подлец“ Зверков; с какво
тъпо, с нищо неотразимо презрение ще ме гледа тъпакът Трудолюбов; колко
гадно и дръзко ще се хили по мой адрес буболечката Ферфичкин, за да се
подмаже на Зверков; колко добре ще разбере тихомълком всичко това
Симонов и как ще ме презира за низкото ми тщеславие и малодушие и
главно – колко мизерно ще бъде всичко това, колко нелитературно,
обикновено. Разбира се, най-добре би било изобщо да не ходя. Но тъкмо това
беше най-невъзможното: почнеше ли да ме влече нещо, повличаше ме целия,

52
докрай. После цял живот бих подигравал сам себе си: „Е, какво, уплаши ли
се, уплаши ли се от действителността, уплаши се!“ Напротив, страстно ми
се искаше да докажа на цялата тая „сбирщина“, че съвсем не съм такъв
страхливец, за какъв-то сам се мисля. Нещо повече: в най-силния пароксизъм
на тази треска от страх аз си мечтаех да надвия, да победя, да ги увлека, да
ги накарам да ме обикнат – поне „заради възвишените мисли и безспорното
остроумие“. Те ще зарежат Зверков, той ще седи встрани, ще мълчи и ще се
срамува, а аз ще смажа Зверков. Е, после може и да се сдобря с него и да пия
брудершафт, но най-болното и обидното за мен беше, че още тогава знаех,
знаех напълно и със сигурност, че всъщност всичко това изобщо не ми
трябва, че всъщност съвсем не искам да ги смазвам, покорявам, привличам и
че за целия резултат, дори ако го постигнех, аз сам пръв не бих дал пукната
пара. О, как молех Бога по-скоро да мине този ден! В неописуема мъка
отивах до прозореца, отварях горното прозорче и се взирах в мътната мъгла
на гъсто падащия мокър сняг...
Най-сетне евтиният ми стенен часовник изсъска пет. Грабнах си шапката
и като се стараех да не поглеждам към Аполон – който още от сутринта все
чакаше да му дам заплатата, но от гордост не желаеше да заговори пръв, –
измъкнах се покрай него през вратата и с бърза шейна, която нарочно наех
за последните петдесет копейки, спрях като някой богаташ пред Hôtel de
Paris.

53
 IV
Още от вчера знаех, че ще пристигна пръв. Но работата вече не беше в
това кой ще пристигне пръв.
Не само че от тях още нямаше никой, но аз с мъка разбрах и в коя стая ще
бъдем. Масата още не беше съвсем сложена. Какво значеше това? След дълго
разпитване най-сетне разбрах от келнерите, че обедът е поръчан за шест часа,
а не за пет. Същото потвърдиха и в бюфета. Чак ме досрамя, че разпитвам.
Беше едва пет и двайсет и пет. Щом са променили часа, трябваше във всички
случаи да ми съобщят; градската поща е за това, а не да ме „позорят“ и пред
мен самия, и... та макар и пред келнерите. Седнах: келнерът почна да
подрежда масата; в негово присъствие ми стана някак още по-обидно. Към
шест часа освен запалените лампи в стаята бяха внесени свещи. Значи
келнерът не беше и помислил да ги донесе веднага щом пристигнах. В
съседната стая обядваха на отделни маси някакви двама мрачни посетители,
сърдити и наглед мълчаливи. В една по-далечна стая беше много шумно;
даже крещяха; чуваше се гръмогласният смях на цяла дружина хора;
долитаха някакви долнопробни френски писъци: обедът беше с дами. С една
дума, беше ужасно противно. Рядко съм изживявал по-отвратителни минути,
тъй че когато те, точно в шест часа, се появиха всички заедно, в първия миг
им се зарадвах като на някакви освободители и едва не забравих, че трябва
да изглеждам обиден.
Зверков влезе пред всички, той явно ги предвождаше. И той, и те всички
се смееха; но като ме видя, Зверков стана важен, приближи се бавно, леко
превит в кръста, сякаш кокетничеше, и ми подаде ръка, любезно, но не
много, с някаква предпазлива, едва ли не генералска учтивост, сякаш
подавайки ръка, той се предпазваше от нещо. А пък аз си представях тъкмо
обратното, че той още с влизането ще се разсмее с предишния си смях,
тъничък и писклив, че още с първите думи ще се посипят плоските му шеги
и остроумия. За тях се бях подготвил от снощи, но изобщо не очаквах такава
надменност, такава пренебрежителна ласка. Значи сега той вече напълно се
смята несравнимо по-горе от мен във всяко отношение? Ако иска само да ме
обиди с това генералство, пак нищо, мислех си аз; все някак бих плюл и
отминал. Ами ако наистина, без всякакво желание да обиди, в овнешката му
кратуна сериозно се е промъкнала идеичката, че стои несравнимо по-високо
от мен и може да ме гледа само покровителствено? Единствено от това
предположение вече почнах да се задъхвам.
– С учудване научих за желанието ви да се присъедините към нас – почна
той, като съскаше и фъфлеше, разтягайки думите, което по-рано не
правеше. – Ние с вас все някак не се срещахме. Вие страните от нас.
54
Напразно. Не сме толкова страшни, колкото ви се струва. Н-да, всеки случай,
драго ми е да под-но-вя...
И той небрежно се обърна да остави шапката си на прозореца.
– Отдавна ли чакате? – попита Трудолюбов.
– Дойдох точно в пет часа, както ми беше казано вчера – отвърнах аз
високо и раздразнено, което предвещаваше близка буря.
– Нима не му съобщи, че променихме часа? – обърна се Трудолюбов към
Симонов.
– Не съм. Забравих – отговори той, но без каквото и да било разкаяние и
дори без да ми се извини, отиде да се разпореди за ордьовъра.
– Значи сте тук от цял час, ах, горкият! – извика подигравателно Зверков,
защото според неговите понятия това наистина трябваше да е ужасно
смешно. Подир него с подличко, звънко като на паленце гласче се разсмя и
подлецът Ферфичкин. И на него моето положение му се стори ужасно
смешно и конфузно.
– Това съвсем не е смешно! – разкрещях се аз на Ферфичкин, като се
ядосвах все повече. – Виновни са други, не аз. Не са благоволили да ме
уведомят. Това-това-това е... просто нелепо.
– Не само нелепо, но и нещо повече – измърмори Трудолюбов, като се
застъпваше наивно за мен. – Много меко се изразихте. Това е просто
неучтивост. Разбира се, не умишлена. И как е можал Симонов... хм!
– На мен да ми бяха скроили такъв номер – обади се Ферфички, – аз...
– Вие щяхте да си заръчате нещо за хапване – прекъсна го Зверков – или
просто щяхте да наредите да ви сервират обеда, без да ни чакате.
– Съгласете се, че можех да го сторя без нечие позволение – отрязах аз. –
И ако чаках, то е...
– Да сядаме, господа – извика влезлият Симонов, – всичко е готово; за
шампанското отговарям, чудесно изстудено... Ами че аз не зная къде
живеете, как да ви търся? – обърна се той изведнъж към мен, но пак някак
без да ме гледа. Той явно имаше нещо против мен. Изглежда, след
вчерашното му беше дошъл друг ум.
Всички седнаха; седнах и аз. Масата беше кръгла. Вляво от мене се падна
Трудолюбов, вдясно Симонов. Зверков седна срещу мен; Ферфичкин до
него, между него и Трудолюбов.
– Ка-а-ажете, вие... в департамента ли служите? – продължи да се занимава
с мен Зверков. Като видя, че съм смутен, той сериозно си въобрази, че трябва
да прояви любезност към мен и, тъй да се каже, да ме окуражи. „Той да не
иска да го фрасна с бутилката“ – помислих си вбесен. От неопитност се
ядосвах някак неестествено бързо.
– В... ската канцелария – отговорих аз отривисто, втренчен в чинията.

55
 – И... ссте доволен? Ка-ажете, какво ви накара да напуснете предишното
място?
– На-а-акара ме това, че ми се дощя да зарежа предишното си място –
провлякох аз три пъти повече и вече едва се владеех. Ферфичкин прихна.
Симонов иронично ме погледна; Трудолюбов спря да яде и ме заразглежда с
любопитство.
На Зверков му стана неприятно, но се направи, че не забелязва.
– Ами-и-и как сте с възнаграждението?
– Какво възнаграждение?
– Тоест със з-заплатата?
– Абе стига сте ме изпитвали!
Впрочем аз веднага казах каква ми е заплатата. Ужасно се червях.
– Не е много – надуто забеляза Зверков.
– Да-а, не може да си позволи човек да обядва в кафе-ресторант! – нагло
добави Ферфичкин.
– Според мене направо е сиромашко – сериозно забеляза Трудолюбов.
– И колко сте отслабнали, и колко сте се променили... оттогава... – добави
Зверков вече доста язвително и заразглежда с някакво нахално съжаление и
мен, и дрехите ми.
– Абе стига сте го засрамвали – извика, кискайки се, Ферфичкин.
– Уважаеми господине, знайте, че аз не се срамувам – избухнах аз най-
сетне, – чувате ли? Аз обядвам тука, в „кафе-ресторант“ със свои пари, със
свои, а не чужди, забележете си го, monsieur Ферфичкин.
– Какво-о! Та кой тука не обядва със свои пари? Вие май... – вкопчи се
Ферфичкин, почервенял като рак, и ме загледа разярен право в очите.
– Та-ака – отговорих аз, чувствайки, че много задълбах, – и смятам, че ще
е по-добре да подхванем по-умен разговор.
– Вие, изглежда, имате намерение да демонстрирате ума си?
– Не се тревожете, тук това би било съвсем излишно.
– Ама вие, господинчо, какво сте се разкудкудякали, а? Да не сте се
побъркали там във вашия департамент?
– Стига, господа, стига! – извика заповеднически Зверков.
– Колко е глупаво! – измърмори Симонов.
– Наистина глупаво, събрали сме се в приятелска компания да изпратим
на път добър приятел, а вие сте седнали да си оправяте сметките – подхвана
Трудолюбов, като се обърна грубо само към мен. – Вие вчера сам ни се
натрапихте, така че не разваляйте общата хармония...
– Стига, стига – викаше Зверков. – Престанете, господа, така не бива. Я
по-добре да ви разкажа как оня ден за малко не се ожених.
И ето почна някакъв пасквил, как тоя господин оня ден за малко не се
оженил. Впрочем за женитба нямаше нито дума, но в разказа все се мяркаха

56
генерали, полковници и даже камер-юнкери, а Зверков беше между тях едва
ли не начело. Поде се одобрителен смях; Ферфичкин чак пискаше.
Всички ме изоставиха и аз седях смазан и унищожен.
„Господи, за мен ли е това общество! – мислех си аз. - И какъв глупак се
показах сам пред тях! Да, и все пак на Ферфичкин твърде много му позволих.
Те си въобразяват, простаците, че са ми оказали чест, като са позволили да
седна на масата им, и не проумяват, че аз, аз им правя чест, а не те на мен!
„Отслабнал съм бил! Дрехите ми!“ О, проклетите панталони! Зверков още
одеве забеляза жълтото петно на коляното... Но какво толкова! Веднага, още
сега да стана от масата, да си взема шапката и просто да си отида, без да кажа
нито дума... От презрение! А утре – ако ще на дуел. Подлеци. Да не седна да
съжалявам за седемте рубли. Могат да си помислят... По дяволите! Не ми е
жал за седемте рубли! Веднага си тръгвам! ...“
Разбира се, останах.
От мъка пиех лафит и херес с чаши. Понеже не бях свикнал, бързо се
напивах, а с изпиването растеше и ядът ми. Изведнъж ми се дощя да ги
оскърбя всичките най-дръзко, а после вече да си отида. Да улуча момента и
да им покажа кой съм – нека кажат: може да е смешен, но е умен... и... и... с
една дума, да вървят по дяволите!
Нахално ги огледах с помътнели очи. Но те сякаш съвсем ме бяха
забравили. При тях беше шумно, кресливо, весело. Говореше все Зверков.
Дадох ухо. Зверков разказваше за някаква пищна дама, която накарал най-
сетне да му признае (разбира се, лъжеше като циганин), и че в тая работа най-
много му помагал негов интимен приятел, някакво князче, хусарят Коля,
който имал три хиляди крепостни.
– Ами защо тоя Коля, с трите хиляди крепостни, го няма тук никакъв да
ви изпрати – намесих се аз изведнъж в разговора. За миг всички млъкнаха.
– Вие отсега сте вече пиян – благоволи най-сетне да ме забележи
Трудолюбов и погледна презрително изкосо към мен. Зверков мълчаливо ме
разглеждаше, като че бях буболечка. Наведох очи. Симонов побърза да налее
шампанското.
Трудолюбов вдигна чаша, след него всички останали освен мен.
– За твое здраве и на добър час! – викна той на Зверков. – За миналите
години, за нашето бъдеще, ура!
Всички пиха и се навираха да се целуват със Зверков. Аз не помръднах;
пълната чаша стоеше пред мен недокосната.
– А вие няма ли да пиете? – изрева изгубилият търпение Трудолюбов, като
се обърна заканително към мен.
– Аз искам да вдигна отделен тост... и тогава ще пия, господин
Трудолюбов.
– Гаден злобар! – измърмори Симонов.

57
 Изправих гръб и взех трескаво чашата, като се готвех за нещо
необикновено и сам още не знаех какво именно ще кажа.
– Silence7! – извика Ферфичкин. – Колко ли ще е умно! – Зверков чакаше
много сериозно, разбрал каква е работата.
– Господин поручик Зверков – почнах аз, – знайте, че аз мразя фразата,
фразьорите и пристегнатите талии... Това е точка първа, а сега ще последва
и втора.
Всички силно се размърдаха.
– Точка втора: мразя разврата и развратниците. И особено развратниците!
– Точка трета: обичам истината, искреността и честността – продължавах
аз почти по инерция, защото сам почвах вече да се вледенявам от ужас и не
проумявах как мога да говоря така... – Аз обичам мисълта, мосю Зверков;
обичам истинското приятелство, на равна нога, а не... хм... Аз обичам...
Впрочем, защо не? И аз ще пия за ваше здраве, мосю Зверков. Прелъстявайте
черкезките, убивайте враговете на отечеството и... и... За ваше здраве, мосю
Зверков!
Зверков стана от стола, поклони ми се и каза:
– Много ви благодаря.
Той беше ужасно обиден и даже пребледня.
– По дяволите! – изрева Трудолюбов и удари с юмрук по масата.
– A-а, не, за такова нещо бият по мутрата! – изписка Ферфичкин.
– Трябва да го изпъдим! – измърмори Симонов.
– Нито дума, господа, нито жест! – тържествено извика Зверков, спирайки
общото негодувание. – Благодаря на всички, но аз и сам ще съумея да му
докажа колко ценя думите му.
– Господин Ферфичкин, вие още утре ще ми дадете удовлетворение за
сегашните си думи! – казах аз високо, като се обърнах важно към
Ферфичкин.
– Тоест дуел, така ли? Моля – отговори той, но навярно съм бил толкова
смешен, извиквайки на дуел, и това така не се е връзвало с фигурата ми, че
всички, а след тях и Ферфичкин просто изпоналягаха от смях.
– Да, разбира се, да го изхвърлим! Та той е съвсем пиян! – с отвращение
изрече Трудолюбов.
– Никога няма да си простя, че го записах! – измърмори пак Симонов.
„Ето сега да ги фрасна всичките с бутилката“ – помислих си аз, взех
бутилката и... си налях пълна чаша.
„...Не, по-добре да остана до края! – продължих да си мисля. – Вие бихте
се радвали, господа, ако си отида. За нищо на света. Напук ще седя и ще пия
до края, в знак на това, че никак не ме интересувате. Ще седя и ще пия,

7
Тишина! (фр.)
58
защото тук е кръчма, а аз съм дал пари, за да вляза. Ще седя и ще пия, защото
ви смятам за пионки, за несъществуващи пионки. Ще седя и ще пия... и ще
пея, ако пожелая, да, и ще пея, защото имам такова право... да пея... хм.“
Но аз не пеех. Стараех се само да не гледам никого от тях; заемах най-
независими пози и с нетърпение чаках кога те сами първи ще заприказват с
мен. Но, уви, те не ми заговориха. А как, как бих желал в тази минута да се
сдобря с тях! Удари осем часът, най-сетне девет. Те се преместиха от масата
на канапето. Зверков се излегна на кушетката, вдигнал единия си крак на
кръглата масичка. Пренесоха там и виното. Той наистина им поръча три
бутилки за своя сметка. Мен, разбира се, не покани. Всички насядаха край
него на канапето. Слушаха го едва ли не с благоговение. Личеше, че го
обичат. „За какво? За какво?“ – мислех си аз. От време на време те изпадаха
в пиянски възторг и се целуваха. Говореха за Кавказ, за това какво е истинска
страст, за игра на карти, за изгодни места в службата; за това какви са
доходите на хусаря Подхаржевски, когото никой от тях не познаваше лично,
и се радваха, че доходите му са големи; за изключителната красота и грация
на княгиня Д-ая, която също никой от тях никога не бе виждал; най-сетне се
стигна и дотам, че Шекспир е безсмъртен.
Аз се усмихвах презрително и се разхождах по другата страна на стаята,
точно срещу канапето, покрай стената, от масата до печката и обратно. С
всички сили исках да покажа, че мога да мина и без тях; при това нарочно
траках с ботушите, като заставах на токове. Но всичко бе напразно. Защото
те не ми обръщаха внимание. Имах търпение да крача така, точно пред тях,
от осем до единайсет часа, все по едно и също място, от масата до печката и
от печката обратно до масата. „Ходя си така и никой не може да ми забрани.“
Келнерът, който влизаше в стаята, няколко пъти се спира да ме гледа; от
честите завъртания ми се зави свят; на моменти ми се струваше, че бълнувам.
През тези три часа аз три пъти се изпотих и изсъхнах. От време на време с
безкрайно дълбока, с отровна болка пронизваше сърцето ми мисълта: че ще
минат десет години, двайсет години, четирийсет години и аз въпреки това,
та макар и след четирийсет години, ще си спомня с отвращение и унижение
за тези най-долни, най-смешни и най-ужасни минути от моя живот. По-
безсъвестно и по-доброволно да унижава човек сам себе си беше наистина
невъзможно и аз напълно, напълно го разбирах, но все пак продължавах да
крача от масата до печката и обратно. „О, ако знаехте само на какви чувства
и мисли съм способен аз и колко съм интелигентен!“ – повтарях си от време
на време, като се обръщах мислено към канапето, където седяха враговете
ми. Но моите врагове се държаха така, сякаш изобщо ме нямаше в стаята.
Веднъж, само веднъж се обърнаха към мене, именно когато Зверков заговори
за Шекспир и аз изведнъж презрително се разсмях. Така изкуствено и гадно
прихнах, че те всичките отведнъж прекъснаха разговора и мълчаливо,

59
сериозно и без да се смеят, ме наблюдаваха една-две минути как крача
покрай стената, от масата до печката, и как не им обръщам никакво внимание.
Но нищо не излезе: те не ми заговориха и след две минути пак ме зарязаха.
Удари единайсет.
– Господа – извика Зверков, ставайки от канапето, – а сега всички там.
– Разбира се, разбира се! – заговориха другите.
Аз рязко се обърнах към Зверков. Бях толкова измъчен, толкова съсипан,
че ми идеше да се самоубия, но да сложа край! Бях в треска; измокрената ми
от пот коса беше полепнала по челото и слепите очи.
– Зверков! Моля ви да ме извините – казах аз рязко и решително, –
Ферфичкин, вас също, и всички, всички, аз обидих всички!
– Аха! Дуелът не е шега работа! – жлъчно изсъска Ферфичкин.
Болезнено ме жегна в сърцето.
– Не, не от дуела ме е страх, Ферфичкин! Готов съм още утре да се бия с
вас, след като се сдобрим. Дори настоявам на това и вие не можете да ми
откажете. Искам да ви докажа, че не се боя от дуела. Вие ще стреляте пръв,
а аз ще стрелям във въздуха.
– Сам се залъгва – забеляза Симонов.
– Направо е изкукуригал – обади се Трудолюбов.
– Моля, пуснете ме да мина, какво сте се изпречили на пътя!... Какво
искате? – презрително отвърна Зверков. Всички бяха зачервени; на всички
им блестяха очите; много бяха пили.
– Аз моля за вашето приятелство, Зверков, аз ви обидих, но...
– Обидили сте ме? В-вие? Ме-не? Трябва да знаете, уважаеми господине,
че вие никога и при никакви обстоятелства не можете да обидите мен.
– И стига вече, махайте се! – сложи край Трудолюбов. – Да вървим.
– Олимпия е моя, господа, да си знаете! – викна Зверков.
– Не оспорваме! Не оспорваме! – отвърнаха му със смях.
Стоях като оплют. Дружината шумно излизаше от стаята, Трудолюбов
подхвана някаква глупава песен. Симонов се забави за кратка минутка да
даде бакшиш на келнерите. Аз изведнъж се приближих до него.
– Симонов! Дайте ми шест рубли! – казах аз решително и отчаяно.
Той ме погледна безкрайно учуден с някак тъпи очи. И той беше пиян.
– Да не искате да дойдете с нас и там?
– Да!
– Нямам пари! – отряза той, като се усмихна презрително и тръгна да
излезе от стаята.
Хванах го за шинела. Това беше кошмар.
– Симонов! Видях, че имате пари, защо ми отказвате? Нима съм подлец?
Внимавайте, не ми отказвайте: ако знаехте, ако знаехте само защо ви моля!
От това зависи всичко, цялото ми бъдеще, всичките ми планове...

60
 Симонов извади парите и само дето не ми ги хвърли.
– Вземете, щом сте толкова безскрупулен! – безмилостно изрече той и
хукна да ги настигне.
Останах за минута сам. Безредие, огризки, счупена чаша на пода, разлято
вино, угарки, замаяна от пиенето и бълнуването глава, мъчителна тъга в
сърцето и накрая келнерът, който всичко видя и всичко чу и любопитно се
взираше в очите ми.
– Там! – викнах аз. – Или те всички ще паднат на колене и ще ми
прегръщат краката, ще молят за приятелството ми, или... ще ударя плесница
на Зверков!

61
 V
– Ето го, значи; ето го най-сетне сблъсъка с действителността – мърморех
аз, докато слизах стремглаво по стълбището. – Да, това вече не е папата,
който напуска Рим и заминава за Бразилия; това явно не е и балът край
езерото Комо!
„Подлец си ти! – мина ми през ума. – Щом се присмиваш сега на това.“
– Нека! – викнах си аз в отговор. – Нали сега вече всичко е загубено!
От тях нямаше и следа; но нищо: аз знаех къде са отишли.
Пред входа стоеше самотен файтонджия, нощен, с шаячна връхна дреха,
целият засипан от мокрия и сякаш топъл сняг, който продължаваше да вали.
Беше влажно и задушно. Малкото му рунтаво, пъстро конче беше и то цялото
в сняг и кашляше; много добре помня това. Втурнах се към украсената с
наивни рисунки шейна; но тъкмо вдигнах крак да се чака, и споменът как
Симонов ми даваше преди малко шестте рубли направо ме подкоси и аз се
стоварих като чувал в шейната.
– Не! Много нещо трябва да направя, за да изкупя всичко това! – извиках
аз. – Но ще го изкупя или още тази нощ ще загина на място. Карай!
Потеглихме. Цял вихър се въртеше в главата ми.
„Да ме молят на колене за приятелството ми – това няма да го направят.
Това е мираж, пошъл мираж, отвратителен, романтичен и фантастичен; също
като бала край езерото Комо. И затова аз трябва да зашлевя плесница на
Зверков! Длъжен съм да му зашлевя. И тъй, решено; сега препускам, за да му
зашлевя шамар.
– Карай по-бързо!
Файтонджията задърпа поводите.
„Щом вляза, и ще го ударя. Трябва ли да кажа преди плесницата няколко
думи като предговор? Не! Просто ще вляза и ще го ударя. Те всичките ще са
седнали в залата, а той на канапето с Олимпия. Проклетата Олимпия! Тя се
присмя веднъж на моето лице и ми отказа. Ще издърпам Олимпия за косата,
а Зверков за ушите! Не, по-добре за едното ухо и за ухото ще го преведа през
цялата стая. Възможно е те всички да почнат да ме бият и да ме изблъскат
навън. Това е дори почти сигурно. Нека! Все пак аз пръв съм ударил шамар:
инициативата е моя; а по законите на честта – това е най-важното; той вече е
заклеймен и с никакви побои няма да измие от себе си плесницата освен е
дуел. Ще бъде принуден да се бие. Пък и нека ме бият сега. Нека –
неблагородни хора! Най-много ще ме бие Трудолюбов: той е толкова силен;
Ферфичкин ще се вкопчи отстрани и положително за косите, непременно. Но
нека, нека! Решил съм се на това. Нали овнешките им кратуни ще трябва да

62
проумеят най-сетне трагичното във всичко това! Като ме повлекат към
вратата, аз ще им викна, че всъщност те не струват колкото кутрето ми.“
– Давай, човече, давай! – завиках аз на файтонджията.
Той даже трепна и замахна с камшика. Толкова диво бях извикал.
„На разсъмване ще се дуелираме, това е вече решено. С департамента е
свършено. Ферфичкин произнесе одеве вместо департамент – департамент.
Но откъде да взема пистолети? Глупости! Ще взема аванс и ще купя. А барут,
а куршуми? Това е работа на секунданта. И как ще свърша всичко това до
разсъмване? И откъде секундант? Аз нямам познати...“
– Глупости! – викнах аз, като се навивах все повече. – Глупости!
„Първият срещнат на улицата, към когото се обърна, е длъжен да ми стане
секундант точно така, както да извади от водата удавник. Трябва да се
допуснат най-ексцентрични случаи. Ако ще и самия директор да поканя утре
за секундант, и той би трябвало да се съгласи само от рицарско чувство и да
запази тайната! Антон Антонич...“
Работата е там, че в същата тая минута аз си представях по-ясно и по-ярко
от който и да било на света цялата най-гнусна нелепост на моите
предположения и цялата опака страна на медала, но...
– Давай, човече, давай, мошенико, давай!
– Ех, господине! – продума земската сила.
Изведнъж ме лъхна студ.
„А не е ли по-добре... а не е ли по-добре... още сега право вкъщи? О, Боже
мой! Защо, защо се натрапих вчера на този обед! Но не, невъзможно! Ами
тази тричасова разходка от масата до печката? Не, те, те и само те трябва да
ми платят за тази разходка! Те трябва да измият това безчестие!“
– Карай!
„Ами ако ме предадат в участъка? Няма да посмеят! Ще се уплашат от
скандал. Ами ако от презрение Зверков се откаже от дуел? Това е даже
сигурно; но тогава аз ще им докажа... Тогава ще нахлуя в пощенската
станция, когато рече утре да заминава, ще го хвана за крака, ще му смъкна
шинела, когато се качва в колата. Ще впия зъби в ръката му, ще го ухапя.
„Гледайте всички докъде могат да докарат отчаян човек!“ Нека той ме удря
по главата, а всички те отзад. Аз ще извикам на цялата публика: „Гледайте,
ето едно паленце, което отива да пленява черкезките с моята храчка на лице!“
Разбира се, след това вече край на всичко! Департаментът изчезва от
лицето на земята. Ще ме хванат, ще ме съдят, ще ме изгонят от служба, ще
ме хвърлят в затвора, ще ме пратят в Сибир на заточение. Няма значение!
След петнайсет години, когато ме пуснат от затвора, ще се повлека в дрипи
като просяк, да го търся. Ще го намеря в някой губернски град. Той ще бъде
женен и щастлив. Ще има голяма дъщеря... Аз ще кажа: „Погледни, изверг,
погледни хлътналите ми бузи и моите дрипи! Аз изгубих всичко – кариера,

63
щастие, изкуство, наука, любима жена и всичко заради теб. Ето пистолети.
Дойдох да изпразня пистолета си и... и ти прощавам.“ И тогава ще стрелям
във въздуха и повече няма да чуе за мен...
За малко да заплача, въпреки че още в същия миг много добре знаех, че
това е от Силвио и от Лермонтовия „Маскарад“. И изведнъж ужасно ме
досрамя, толкова ме досрамя, че спрях коня, слязох от шейната и застанах
посред улицата в снега. Файтонджията ме гледаше учудено и въздишаше.
Какво да правя? И там не биваше да ходя – излизаше ужасно глупаво; но
и да оставя нещата така също не може, защото тогава ще излезе... Господи!
Та как може да се остави това! И то след такива обиди!
– Не! – възкликнах аз, като се хвърлих отново в шейната. – Това е
предопределено, това е съдба! Карай, карай натам!
И от нетърпение ударих с юмрук файтонджията по врата.
– Бе ти що се биеш бе? – завика селякът, но така зашиба крантата, че тя
почна да хвърля къчове.
Мокрият сняг валеше на парцали; аз се разкопчах, без да му обръщам
внимание. Бях забравил всичко друго, защото окончателно се бях решил на
плесница и с ужас осъзнавах, че това вече ще стане – непременно сега,
веднага и вече никакви сили не могат да го спрат. Самотните фенери се
мяркаха мрачно в снежната мъгла, като факли на погребение. Сняг ми влезе
под шинела, под сюртука, под връзката ми и се топеше там; аз не се
закопчавах: нали и без това всичко беше загубено! Най-сетне стигнахме.
Скочих почти обезумял, изтичах по стъпалата и заудрях по вратата с ръце и
крака. Чувствах особено краката си, в колената, ужасно отмалели. Някак
бързо отвориха; сякаш знаеха, че ще дойда. (Наистина, Симонов бе
предупредил, че може би ще дойде още един, а тук трябваше да се
предизвестява и изобщо да се вземат предпазни мерки. Това беше един от
онези тогавашни „модни магазини“, които сега отдавна вече са ликвидирани
от полицията. Денем наистина беше магазин; а вечер снабдените с препоръка
можеха да идват на гости.) Минах с бързи крачки през тъмния магазин в
познатата ми зала, където гореше само една свещ, и спрях в недоумение:
нямаше никого.
– Но къде са те? – попитах някого.
А те, разбира се, бяха успели вече да се разотидат...
Пред мен стоеше една личност, с глупава усмивка, самата стопанка, която
донякъде ме познаваше. След минута вратата се отвори и влезе друга
личност.
Без да обръщам внимание на каквото и да било, аз крачех из стаята и,
струва ми се, говорех сам на себе си. Бях като спасен от смърт и радостно
предчувствах това с цялото си същество: та нали щях да ударя плесница,
непременно, непременно щях да ударя плесница! Но сега ги няма и... всичко

64
изчезна, всичко се промени!... Озъртах се. Още не можех да съобразя.
Несъзнателно погледнах влязлото момиче: пред мен се мярна свежо, младо,
малко бледо лице, с прави тъмни вежди, със сериозен и сякаш малко учуден
поглед. Веднага ми хареса; бих я намразил, ако се усмихваше. Взех да се
вглеждам по-внимателно и като че с усилие: още не бях си събрал мислите.
Нещо простодушно и добро, но някак до почуда сериозно имаше в това лице.
Сигурен съм, че тя губеше тук с това и от ония глупаци никой не я беше
забелязал. Впрочем тя не можеше да се нарече хубавица, въпреки че беше
висока, силна, добре сложена. Облечена беше извънредно просто. Нещо
гадно ме жегна; приближих се право към нея...
Случайно се погледнах в огледалото. Моето възбудено лице ми се видя
крайно отвратително: бледо, зло, подло, с рошави коси. „Нищо, нека, това ме
радва – помислих си аз, – да, аз наистина се радвам, че ще ѝ се сторя
отвратителен; това ми е приятно...“

65
 VI
...Някъде зад преградката захърка часовник, сякаш нещо го натискаше
силно, сякаш някой го душеше. След неестествено продължително хъркане
последва тъничък, гадничък и някак неочаквано чест звън – като че ли някой
беше изскочил изведнъж напред. Удари два. Аз се събудих, въпреки че не
спях, а само лежах в полузабрава.
В тясната, малка и схлупена стая, задръстена от огромен гардероб и
затрупана с мукавени кутии, дрипи и всякакви вехти дрехи, беше почти
съвсем тъмно. Свещта, запалена на масата в дъното на стаята, почти
догаряше и само от време на време слабо припламваше. След няколко
минути щеше да настъпи пълен мрак.
Идвах на себе си бързо; веднага си спомних всичко отведнъж, без усилия,
сякаш беше ме дебнало, за да се нахвърли отново върху мен. Дори в
забравата в паметта ми все пак непрекъснато си оставаше сякаш някаква
точка, която не можеше да се забрави, и около нея тежко се въртяха моите
сънни блянове. Но странно: всичко, което ми се случи този ден, ми се стори
сега, след пробуждането, вече отдавна минало, сякаш много, много отдавна
бях изживял всичко това.
Главата ми беше мътна. Нещо сякаш се носеше над мен и ме дразнеше,
възбуждаше и тревожеше. Мъка и жлъч отново се надигаха и търсеха изход.
Изведнъж видях до себе си две отворени очи, които любопитно и упорито ме
разглеждаха. Погледът беше студено-безучастен, навъсен, сякаш съвсем
чужд; тежко ти става от него.
Мрачна мисъл се зароди в мозъка ми и премина през цялото ми тяло като
някакво отвратително усещане, прилично на това, когато влизаш във влажно
и спарено подземие. Някак неестествено беше, че тези две очи бяха
намислили именно едва сега да почнат да ме разглеждат. Спомних си също,
че в продължение на два часа не бях си казал с това същество нито дума и
изобщо не бях сметнал това за нужно; кой знае защо, одеве това даже ми
харесваше. А сега изведнъж ярко си представих нелепата, отвратителна като
паяк идея за разврата, който без любов, грубо и безсрамно започва направо
от онова, с което истинската любов се увенчава. Ние дълго се гледахме така
един друг, но тя не свеждаше очите си пред моите и не променяше погледа
си, така че мен накрая, кой знае защо, ме обзе ужас.
– Как се казваш? – попитах отривисто, за да сложа по-бързо край.
– Лиза – отвърна тя почти шепнешком, но някак съвсем неприветливо и
отвърна очи.
Помълчах.

66
 – Днес времето... сняг... отвратително! – казах аз почти на себе си, сложих
тъжно ръка под главата си и се загледах в тавана.
Тя не отговори. Всичко това беше безобразно.
– Тукашна ли си? – попитах аз след минута почти ядосан и леко обърнах
глава към нея.
– Не.
– Откъде си?
– От Рига – изрече тя неохотно.
– Немкиня?
– Рускиня съм.
– Отдавна ли си тук?
– Къде?
– В дома.
– От две седмици. – Тя говореше все по-отсечено и по-отсечено. Свещта
угасна съвсем; вече не можех да различавам лицето ѝ.
– Баща и майка имаш ли?
– Да ... не... имам.
– Къде са?
– Там... в Рига.
– Какви са?
– Ами...
– Как – ами? Кои са, от кое съсловие са?
– Еснафи.
– Все с тях ли си живяла?
– Да.
– На колко си години?
– На двайсет.
– А защо ги напусна?
– Така...
Това така означаваше: остави ме на мира, противно ми е. Ние
замълчахме.
Бог знае защо не си тръгвах. И на мен самия ми ставаше все по-противно
и по-мъчително. Картините от целия изминал ден се заредиха някак от само
себе си, против волята ми, безредно в паметта ми. Изведнъж си спомних една
сцена, която бях видял сутринта на улицата, когато ситнех загрижено за
работа.
– Днес изнасяха един ковчег и едва не го изтърваха – изведнъж казах
високо, без никакво желание да подхващам разговор, а така, почти неволно.
– Ковчег?
– Да, на Сенния площад; изнасяха го от едно мазе.
– От мазе?

67
 – Не от мазе, а от сутерен... нали знаеш... там долу... от свърталището...
Такава кал имаше наоколо... Черупки, боклуци... вонеше... отвратително
беше.
Мълчание.
– Отвратително време за погребение е днес! – подхванах пак само за да не
мълча.
– Защо да е отвратително?
– Сняг, киша... (Аз се прозях.)
– Все едно – изведнъж каза тя след известно мълчание.
– Не, гадно е... (Пак се прозях.) – Гробарите сигурно са псували, защото
снегът ги е мокрел. А в гроба навярно е имало вода.
– Защо в гроба да има вода? – попита тя с някакво любопитство, но
говореше още по-грубо и отривисто отпреди. А мен изведнъж нещо взе да ме
дразни.
– Ами да, вода, на дъното е имало близо две педи. Тука, на Волково, нито
един сух гроб не може да се изкопае.
– Защо?
– Как защо? Мястото е такова, мокро. Тук навсякъде е блато. Право във
водата ги спускат. С очите си съм виждал... много пъти...
(Нито веднъж не съм виждал, пък и на Волковското гробище не съм ходил,
само съм чувал да разказват.)
– Нима ти е все едно да умреш?
– Че защо да умирам? – отвърна тя, като че ли се бранеше.
– Нали все някога ще умреш и ще умреш точно така, като одевешната
покойница. И тя беше... от онези момичета... От охтика е умряла.
– Улично момиче в болница щеше да умре... (Тя вече знае за това –
помислих си аз и каза: улично момиче, а не момиче.)
– Тя заборчляла на собственичката – възразих аз, като все повече се
разпалвах от спора – и почти до смъртта си ѝ работила, въпреки че била
охтичава. Едни файтонджии си приказваха там с войници, те разправяха.
Сигурно бивши нейни познати. Смееха се. Че се канеха и помен да ѝ
направят в кръчмата. (И тук доста послъгах.)
Мълчание, дълбоко мълчание. Тя даже не помръдваше.
– Да не би да е по-добре в болница да умираш?
– Не е ли все едно?... Пък и защо ще умирам? – добави тя ядосано.
– Ако не сега, после?
– Ами и после...
– Много искаш! Ти сега си млада, хубава, свежа – според това и те
оценяват. А след година такъв живот вече няма да си същата, ще повехнеш.
– След година?

68
 – Всеки случай след година цената ти ще бъде по-ниска – продължавах
злорадо. – И ще преминеш оттук някъде по-ниско, в друг дом. А след още
една година – в трети дом, все по-ниско и по-ниско, а след шест-седем години
ще стигнеш и до сутерена на Сенния площад. И то пак няма да е най-лошото.
Ами ако за беда хванеш и някоя болест, ако те удари в гърдите... или сама се
простудиш, или пък друго нещо. При такъв живот болестта мъчно минава.
Като се вкопчи, комай няма и да се откопчи. И ще умреш.
– Е, хубаво де, ще умра – отговори тя вече съвсем злобно и направи бързо
движение.
– Ами жалко ще е.
– За кого?
– За живота ще ти е жалко.
Мълчание.
– Годеник имаше ли си? А?
– Вас какво ви интересува?
– Та аз не те разпитвам. Мен какво ме засяга. Защо се сърдиш? Ти може
да си имала свои неприятности. Мен какво ме интересува? Просто ми е жал.
– За кого?
– За теб ми е жал.
– Няма защо... – прошепна тя едва чуто и пак се размърда.
Това веднага ме озлоби. Как! Аз уж толкова кротко с нея, а пък тя...
– Че ти какво си мислиш? По добър път ли си тръгнала, а?
– Нищо не мисля.
– Това е лошото я, че не мислиш. Опомни се, докато е време. А време има.
Ти си още млада, хубава си; би могла да обикнеш, да се омъжиш, да бъдеш
щастлива...
– То не всички омъжени са щастливи – отряза тя с предишната груба
скороговорка.
– Разбира се, че не всички – и пак е много по-добре, отколкото тук.
Несравнимо по-добре. А с любов човек може да преживее и без щастие.
Животът и в мъката е хубав, хубаво е да се живее на този свят, дори как да е
да живееш. А тук няма нищо освен... смрад. Пфу!
Извърнах се с отвращение; вече не умувах безстрастно. Аз самият почвах
да изживявам онова, което говорех, и се палех. Вече жадувах да изложа
своите заветни идейки, които бях отгледал в дупката си. Изведнъж нещо
пламна в мен, „появи се“ някаква цел.
– Ти не ме гледай, че съм тук, аз съм друго. Аз може да съм и от теб по-
лош. Впрочем аз се отбих тука пиян – побързах все пак да се оправдая. – При
това мъжът е нещо съвсем различно от жената. Съвсем друго е; аз може да
се цапам и да се мърся, но затова пък не съм никому роб; дойда, отида си и
ме няма. Отърся се и пак съм друг. А ти – да вземем това, че ти още от самото

69
начало си робиня. Да, робиня! Ти даваш всичко, цялата си свобода. И да
поискаш после, да скъсаш тези вериги, вече край: все по-яко ще те оковават.
Такава е проклетата верига. Познавам я аз. За другото хич и не говоря, ти
сигурно няма и да ме разбереш, но я ми кажи: ти навярно вече си задлъжняла
на хазайката? Ето на, виждаш ли! – добавих аз, въпреки че тя не ми отговори,
а само слушаше мълчаливо, с цялото си същество. – Ето ти я веригата! И
никога няма да се откупиш. Така ще направят. Все едно, че душата си на
дявола...
...И при това аз... може би съм също такъв нещастник, отде да знаеш, и
нарочно се навирам в калта, и аз от мъка. Нали пият от мъка: а пък аз тук съм
дошъл от мъка. Хайде, кажи, какво му е хубавото: ето ние двамата... се
събрахме... одеве и през цялото време нито думица не сме си продумали, и
ти чак после взе да ме разглеждаш, като дивачка; и аз теб също. Нима така се
обича? Нима така трябва да се събира човек с човек? Чисто безобразие е това
и нищо друго!
– Да! – рязко и бързо се съгласи тя с мен. Дори ме учуди бързината на това
да. Значи и в нейната глава се е въртяла може би същата мисъл, когато ме
разглеждаше одеве? Значи и тя вече е способна на някои мисли?... „Дявол да
го вземе, това е интересно, това е – сродство – мислех си аз и едва не
потривах ръце. – И как да не се справя с такава млада душа?...“
Най-много ме увличаше играта.
Тя извърна глава по-близо до мен и в тъмното ми се стори, че се подпря с
ръка. Може би ме разглеждаше. Колко съжалявах, че не можех да видя
очите ѝ. Чувах дълбокото ѝ дишане.
– Защо дойде тук? – подхванах вече малко властно.
– Така...
– А колко е хубаво да може човек в бащиния си дом да живее! Топло,
свободно; родно гнездо.
– Ами ако е по-лошо и от тук?
„Трябва да намеря верния тон – мина ми през ума, – със сантименталност
май много няма да постигна.“
Впрочем мина ми само за миг. Кълна се, тя наистина ме интересуваше.
При това бях някак отпуснат и особено настроен. Пък и шмекерлъкът така
лесно се спогажда с чувството.
– Казвам ли нещо! – побързах да отговоря. – Всичко става. Ето, аз
например съм сигурен, че някой те е обидил и по-скоро те пред теб са
виновни, а не ти пред тях. Та аз не зная нищо за твоята история, но девойка
като теб сигурно няма да се озове тук по своя воля...
– Че каква девойка съм аз? – прошепна тя едва чуто; но аз чух.
„По дяволите, та аз ѝ се докарвам. Това е гадно. А може и да е добре...“ Тя
мълчеше.

70
 – Виж какво, Лиза – аз за себе си ще ти кажа! Да имах от детството си
семейство, нямаше да съм такъв като сега. Често си мисля за това. Колкото
и лошо да е в семейството – все пак баща и майка са ти, а не врагове, не
чужди. Поне веднъж в годината ще проявят към тебе любов. Все пак знаеш,
че си си у дома. Пък аз израснах без семейство; сигурно затова станах такъв...
безчувствен.
Отново почаках.
„Тя май не ме разбира – мислех си аз, – пък и смешно е: – морал.“
– Ако бях баща и имах дъщеря, струва ми се, че щях да обичам дъщерята
повече от синовете, честна дума – подхванах отдалеч, сякаш за друго, че да
я разсея. Признавам, аз се червях.
– Но защо? – попита тя.
А, значи, слуша!
– Ами така; не зная, Лиза. Виж какво: познавах един баща, който беше
строг, суров човек, а пред дъщеря си стоеше на колене, ръцете и краката ѝ
целуваше, не можеше да ѝ се нагледа, честна дума. Тя танцува на някоя
вечеринка, а той стои пет часа на едно място, не сваля поглед от нея.
Побъркал се беше по нея; това го разбирам. Тя ще се умори през нощта – ще
заспи, а той ще се събуди и ще отиде да я целува, заспала, и да я кръсти. Той
ходи с омазнено сюртуче, за всички е скъперник, а на нея с последните си
пари купува, прави ѝ скъпи подаръци и толкова се радва, ако подаръкът ѝ
хареса. Бащата винаги обича дъщерите повече от майката. Весело си живеят
някои девойки у дома си! А пък аз мойта дъщеря май че не бих я и омъжил.
– Как така? – попита тя и леко се усмихна.
– Щях да я ревнувам, Бога ми. Как тъй ще почне да целува друг човек?
Как ще обича чуждия повече от баща си? Трудно е даже да си го представиш.
Разбира се, всичко това е глупост; разбира се, накрая всеки се вразумява. Но,
струва ми се, само от грижата, че трябва да я дам, ужасно щях да се
изтормозя: щях да бракувам всички кандидати. А накрая пак щях да я омъжа
за онзи, когото тя самата обича. Нали онзи, когото дъщерята обиква, на
бащата винаги му се струва най-лошият. Това е така. Много злини в
семействата от това идат.
– Някои пък се радват да си продадат дъщерята, камо ли с чест да я дадат –
каза тя изведнъж.
А! Ето какво било!
– Това, Лиза, става в онези проклети семейства, дето няма нито Бог, нито
любов – подхванах разпалено, – а където няма любов, там няма и разум.
Вярно, има такива семейства, но аз не говоря за тях. Ти май не си видяла
добро в семейството си, щом говориш така. Сигурно си от истински
нещастните. Хм... Това става най-често от бедност.

71
 – При богатите да не би да е по-добре? Честните хора и в бедност живеят
добре.
– Хм... да. Може би. Но има и друго, Лиза: човекът обича само мъките си
да брои, а щастието си не брои. Ако беше преброил добре, щеше да види, че
го има във всяка съдба. Ами ако с божията благословия в семейството всичко
потръгне, съпругът излезе добър, обича те, трепери ти, не се отделя от теб!
Хубаво е в такова семейство! Дори понякога и мъка да има, пак е хубаво; а
то къде ли няма мъка? Ако се омъжиш, сама ще разбереш. Но пък да вземем
поне в началото семейния живот с онзи, когото обичаш: Божичко, колко
много щастие има понякога! И то нерядко. Отначало даже кавгите с мъжа
свършват добре. Някоя пък колкото по обича мъжа си, толкова повече кавги
вдига. Наистина, познавах една такава: „Ами да, казва, много те обичам, и от
любов те мъча, а ти го разбери.“ Знаеш ли, че от любов можеш нарочно да
мъчиш човек? Правят го повече жените. Щото тя си мисли: „Затова пък после
така ще го обичам, така ще го милвам, че не е грехота сега и да го поизмъча.“
И вкъщи всички ви се радват, и е хубаво, и весело, и мирно, и честно... Други
пък са ревниви. Отиде той някъде – познавах една такава, – няма да се
стърпи, посред нощ току изскочи и хукне скришом да проверява: дали не е
там, дали не е в онази къща, дали не е с еди-коя си? Това вече е лошо. И тя
знае, че е лошо, и сърцето й примира и се къса, ама нали обича; всичкото е
от любов. А колко е хубаво след скарване да се сдобрят, тя да си признае, че
е виновна, или на него да му прости! И толкова им е хубаво и на двамата,
толкова хубаво им става изведнъж – сякаш сега са се срещнали, сега са се
венчали, сега е почнала любовта им. И никой, никой не бива да знае какво
става между мъж и жена, ако те се обичат. И за каквото и да се скарат – и
родната си майка не бива да я викат за съдия и да й разправят един за друг.
Те сами са си съдии. Любовта е тайна божия и трябва да бъде скрита от всяко
чуждо око, каквото и да става. От това става по-свята, по-добра. Повече се
уважават взаимно, а върху уважението много нещо се гради. И ако веднъж е
имало любов, ако по любов са се венчали, защо трябва любовта да минава!
Нима тя не може да се закрепи? Рядко има случай тя да не може да се закрепи.
Ами като се случи мъжът да е добър и честен човек, тогава как ще мине
любовта? Първата брачна любов ще мине, вярно е, но ще дойде още по-
хубава любов. Тогава душите ще се слеят, всичките си работи заедно ще
решават; тайни един от друг няма да имат. Ако ли пък отимат деца, тогава
всяко, макар и най-трудно време ще им се струва щастливо; само да обичат
и да са мъжествени. Тогава и работата е весела, тогава ще се случи и от хляб
да се откажеш заради децата – и пак ти е весело. Нали те после ще те обичат
за това; и значи за себе си трупаш. Децата растат – чувстваш, че си пример
за тях, че си им подкрепа; че и като умреш, те цял живот ще носят в себе си
твоите чувства и мисли, защото от тебе са ги получили, и ще приемат твоя

72
образ и подобие. Значи, това е велик дълг. Как тогава бащата и майката да не
се сближат по-тясно? Казват, че било тежко да имаш деца? Кой го казва?
Това е небесно щастие! Ти обичаш ли малките деца, Лиза? Аз ужасно ги
обичам. Представяш ли си – такова едно розовичко момченце, суче ти
гърдата, та на кой мъж ще му се обърне сърце срещу жената, като гледа как
тя седи с неговото дете! Розово бебче, пухкавичко, изтегнало се, хубаво му
е; крачетата и ръчичките пълнички, ноктенцата чистички, мънички, толкова
мънички, че те досмешава, като ги гледаш, оченцата му – като че ли всичко
разбира. А суче ли – дърпа ти гърдата с ръчичка, играе си. Бащата се
доближи – то се откъсне от гърдата, извие се цялото назад, погледне татко
си, засмее се – като че ли е кой знае колко смешно – и пак, пак засуче. А като
почнат да му покарват зъбки, вземе, че ухапе майчината си гръд и само криви
очички към нея: „Виждаш ли, ухапах те!“ Та има ли по-голямо щастие от
това, когато те тримата, мъжът, жената и детето, са заедно? За тези минути
много неща могат да се простят. Не, Лиза, изглежда, човек трябва първо сам
да се научи да живее, а после да обвинява другите.
„Картинки, ей такива картинки ти трябват на теб! – помислих си аз,
въпреки че, ей Богу, говорех й с чувство и изведнъж се изчервих. – Ами ако
тя изведнъж се разсмее, къде ще се дявам тогава?“ – Тази мисъл ме вбеси.
Към края на речта си аз наистина се бях разгорещил и сега самолюбието ми
някак страдаше. Мълчанието продължаваше. Аз дори исках вече да я
побутна.
– То вие нещо... – почна тя изведнъж и млъкна.
Но аз вече бях разбрал всичко: в гласа й вече трепереше нещо друго, не
рязко, не грубо и неотстъпчиво, както одеве, а нещо меко и свенливо, толкова
свенливо, че аз сам се почувствах изведнъж засрамен пред нея, виновен.
– Какво? – попитах с нежно любопитство.
– Ама вие...
– Какво?
– Вие май нещо... досущ като по книга – каза тя и сякаш нещо насмешливо
изведнъж отново прозвуча в гласа й.
Болезнено ме ужили тази забележка. Аз друго очаквах.
Даже не разбрах, че тя нарочно се прикрива с насмешка, че това е
обичайната последна хитрост на хората със срамежливо и целомъдрено
сърце, на които грубо и натрапчиво им се навират в душата и които до
сетната минута не се предават от гордост и се боят да изкажат чувството си
пред вас. Само по плахостта, с която тя пристъпваше на няколко пъти към
своята насмешка и най-сетне едва се реши да я изкаже, аз трябваше да се
досетя. Но аз не се досетих и ме обзе зло чувство.
„А, почакай“ – помислих си.

73
 VII
– О, моля ти се, Лиза, каква ти книга, когато на мен самия, без да ме засяга,
ми е гадно. Пък и защо да не ме засяга. Всичко това сега се пробуди в душата
ми... И нима, нима на тебе самата не ти е гадно тук? Не, както виждам,
навикът е голяма сила! Дявол знае какво може да направи навикът от човека.
Ти наистина ли сериозно мислиш, че никога няма да остарееш, вечно ще си
хубава и че ще те държат тука во веки веков? А да не говоря за това, че и тука
е мръсотия... Впрочем чуй какво ще ти кажа за това, за сегашния ти живот:
ето ти сега, нищо че си млада, хубава, добра, сърдечна, чувствителна; е, а
знаеш ли, че ето аз, щом се събудих одеве, веднага ми стана гадно да съм тук
с тебе! Защото човек само в пияно състояние може да се озове тук. Ако ти
беше на друго място, ако живееше, както живеят добрите хора, тогава аз щях
може би не само да те ухажвам, но щях просто да се влюбя в теб, щях да се
радвам на един твой поглед, камо ли на една дума; щях да те причаквам пред
вратата, щях дълго да стоя на колене пред тебе; щях да гледам на теб като на
своя годеница и дори да го смятам за чест. Не бих се осмелил да помисля за
теб нещо нечисто. А тука нали зная, че само да свирна, и ти, щеш не щеш,
върви след мене и вече не аз ще се съобразявам с твоята воля, а ти с моята. И
последният селянин, като се наеме за работник, пак няма цял да се зароби,
пък и знае, че има срок. А твоят срок къде е? Само си помисли: какво отдаваш
ти тук? Какво заробваш? Душата, душата си, над която не си властна, нея
заробваш заедно с тялото! Любовта си отдаваш на поругание на всеки
пияница! Любовта! Та любовта е всичко, та това е елмаз, моминското ти
съкровище! Нали, за да заслужи тази любов, някой може да е готов душата
си да даде, на смърт да отиде. А какво струва сега твоята любов? Ти цялата
си купена, цяла-целеничка, и защо да се мъчи човек да печели любов, когато
и без любов всичко е позволено. Та за девойката няма по-страшна обида от
това, ти разбираш ли? Ето, чувал съм, че ви залъгват, глупачките –
позволяват ви да си имате тук любовници. Та това е глезотия, чиста измама,
чиста подигравка с вас, а вие вярвате. Да не би той, любовникът ти, наистина
да те обича? Не вярвам. Как ще те обича, като знае, че ей сега ще те викнат
при друг. Мръсник е той – да знаеш! Има ли поне капка уважение към теб?
Какво общо имаш ти с него? Подиграва ти се, че те и краде – ето цялата му
любов! Ако не те бие – пак добре. А може и да те бие. Я го питай, ако имаш
такъв: ще се ожени ли за теб? Ами той ще ти се изсмее в очите, ако не те
заплюе или не те пребие – а той самият може би не струва пукнат петак. И за
какво, кажи, си погубила тук живота си? Задето ти дават кафе и те хранят
сито? Че те защо те хранят? Някое честно момиче не би могло и да преглътне
такъв залък, понеже знае защо го хранят. Ти си задлъжняла тук и вечно ще
74
имаш да дължиш, и докрай ще имаш да дължиш, докато посетителите почнат
да се гнусят от теб. А това ще е скоро, не се надявай на младостта си. Тук
всичко това препуска с бързи коне. И ще те натирят. Не само ще те натирят,
а много преди това ще почнат да се заяждат, да те корят, ще почнат да те
ругаят – сякаш не ти си ѝ отдала здравето си, залудо си погубила заради нея
младостта и душата си, а сякаш тъкмо ти си я разорила, до просешка тояга
си я докарала, окрала си я. И не чакай подкрепа: другите ти приятелки също
ще те нападнат, за да ѝ се подмажат, защото тук всички са заробени, отдавна
са загубили съвест и жалост. Подли са станали и по-гадни, по-долни, по-
обидни от техните ругатни няма на този свят. А ти ще оставиш тук всичко,
всичко, без остатък – и здраве, и младост, и хубост и надежди – и на двайсет
и две години ще изглеждаш като трийсет и пет годишна, и пак добре, ако не
си болна – моли Бога за това. Ти сега навярно си мислиш, че всъщност и не
работиш – само се веселиш! Разбери, че по-тежка и по-каторжна работа на
този свят няма и никога не е имало. Сърцето ти само – то нали ще се стопи
от плач! И няма да посмееш думица да кажеш, половин думица даже, когато
те погнат оттук, и ще си тръгнеш като виновна. Ще отидеш на друго място,
после на трето, после още някъде и ще се намериш най-сетне на Сенния
площад. А там вече покрай другото ще почнат и да те бият; такава е
тамошната любезност; посетителят там не умее и да те погали, преди да те
пребие. Не ми ли вярваш, че там е толкова гадно? Иди виж някой ден, може
и със собствените си очи да видиш. Аз нали видях там веднъж, на Нова
година, една, пред вратата. Нейните я бяха натирили на майтап да
помръзнела малко, че много ревяла, и бяха ѝ заключили вратата. В девет часа
сутринта тя беше вече съвсем пияна, разрешена, полугола, цялата пребита.
Лицето ѝ белосано, а пък очите ѝ в синини; от носа и от зъбите ѝ тече кръв:
някакъв файтонджия току-що я беше подредил. Седна на каменната стълба,
в ръцете си държеше някаква солена риба; тя ревеше, нареждаше нещо за
„орисийта“ си и шибаше с рибата стъпалата. А пред входа се бяха струпали
файтонджии и пияни войници и я дразнеха. Не вярваш ли, че и ти ще станеш
такава? И аз не бих искал да вярвам, но откъде да знаеш, може би преди
десетина, преди седем-осем години, същата тая със солената риба е
пристигнала отнякъде свежичка като херувимче, невинна, чистичка; не е
познавала злото, при всяка дума се е червяла. Може да е била като теб, горда,
докачлива, не е приличала на другите, държала се е като кралица и добре е
знаела, че цяло щастие очаква оня, който би я обикнал и когото тя би
обикнала. Виждаш ли как е свършило? Ами ако в същата минута, когато тя е
шибала с рибата мръсните стъпала, пияна и чорлава, ами ако в тази минута
си е спомняла всичките си предишни чисти години в бащиния дом, когато
още е ходела на училище, а синът на съседите я е причаквал на пътя, уверявал
я е, че ще я обича цял живот, че ѝ врича съдбата си, и когато те двамата си

75
дали дума да се обичат вечно и да се венчаят, щом само пораснат! Не, Лиза,
щастие, щастие ще е за теб, ако там нейде, в някое кьоше, в сутерена, умреш
набързо от охтика, като тая одевешната. В болницата – казваш ти? Добре –
ще те откарат, ами ако още си нужна на собственичката? Охтиката е такава
болест; това не е треска. Човек се надява до последната минута и казва, че е
здрав. Сам се залъгва. А за собственичката това е изгодно. Бъди спокойна,
точно така е; душата, значи, си си продала, че и пари ѝ дължиш и, значи, не
смееш да гъкнеш. А като легнеш да мреш, всички ще те зарежат, всички ще
се извърнат – защо ще си им тогава? Че и ще те укорят, че заемаш даром
място и не умираш бързо. Глътка вода с мъка ще си измолиш, ще ти я подадат
с ругатни: „Кога най-сетне ще пукнеш, мръснице; пречиш ни да спим –
пъшкаш, гостите се гнусят.“ Така е; с ушите си чух такива думи. Ще те
напъхат, издъхваща, в най-смрадното ъгълче на сутерена – тъмно, влажно; и
какво ли няма да премислиш, докато лежиш сама? Като умреш – ще те
приготвят набързо чужди ръце, с мърморене, с нетърпение – и никой няма да
те прекръсти, никой няма да въздъхне по теб, ще гледат само по-скоро да се
отърват. Ще купят какъв да е ковчег, ще те изнесат, както днес тая клетница,
ще отидат в кръчмата да те споменат. В гроба кал, мръсотия, мокър сняг – за
тебе ли ще се церемонят? „Спущай я, Ванюха; я глей „орисийта“ ѝ пак с
краката нагоре тръгна, пуста да опустее дано. Поиздърпай въжетата,
малкият.“ – „И тъй може.“ – „Как тъй може бе? Не виждаш ли, че на хълбок
е легнала. Нали и тя е била човек? Е, хайде, хайде, заравяй.“ Ще им се отще
и да се карат там дълго заради теб. Ще те заровят набързо с мокра синя глина
и ще идат в кръчмата... И край на спомена за теб на този свят; на гроба на
други ходят децата им, бащите, мъжете им, а на твоя – ни сълза, ни въздишка,
ни помен, и никой, никой и никога в целия свят няма да дойде при теб; името
ти ще се заличи от лицето на земята – като че никога не те е имало и не си се
раждала! Мръсотия и кал, ако щеш, чукай там нощем, когато мъртъвците се
надигат, по капака на ковчега: „Пуснете ме, добри хора, да поживея на тоя
свят! Живях, но живот не видях, моят живот стана за парцал; в кръчмата на
Сенния го пропиха; пуснете ме, добри хора, още веднъж да поживея на
света!...“
Така се вдадох в патоса си, че усещах как в гърлото ми вече се надига
спазъм и... изведнъж млъкнах, надигнах се уплашен, наведох боязливо глава
и с разтуптяно сърце се заослушвах. Имаше от какво да се смутя.
Отдавна вече предчувствах, че съм преобърнал цялата ѝ душа и съм
разбил сърцето ѝ и колкото повече се уверявах, толкова повече желаех по-
бързо и колкото може по-сигурно да постигна целта си. Играта, играта ме
увлече; впрочем не само играта...
Знаех, че говоря спънато, изкуствено, дори книжно, с една дума, аз
другояче и не можех – само „като по книга“. Но това не ме смущаваше; нали

76
знаех, предчувствах, че ще ме разберат и че именно тази книжност може тук
още повече да помогне. Но сега, след като постигнах ефекта, изведнъж се
уплаших. Не, никога, никога не съм бивал свидетел на такова отчаяние! Тя
лежеше по очи, притиснала силно лице във възглавницата, която
прегръщаше с две ръце. Гърдите ѝ се късаха. Цялото ѝ младо тяло
потреперваше сякаш от конвулсии. Сподавяните в гърдите ѝ ридания я
душеха, раздираха я и изведнъж се изтръгваха навън с вопли, с викове.
Тогава тя още по-силно се притискаше във възглавницата: не искаше никой
тук, нито една жива душа да разбере за нейните терзания и сълзи. Тя хапеше
възглавницата, прехапа ръката си до кръв (после го видях) или вкопчваше
пръсти в разплетените си плитки и цялата замираше от усилие, сдържайки
дъх и стиснала зъби. Понечих да ѝ кажа нещо, да я помоля да се успокои, но
почувствах, че не смея, и изведнъж и аз целият като в треска, почти в ужас,
се залових пипнешком да се стягам набързо, надве-натри да си вървя. Беше
тъмно: колкото и да се стараех, не можех да се оправя бързо. Изведнъж
напипах кутията кибрит и свещник с незапалвана свещ. Щом светлината
озари стаята, Лиза изведнъж скочи, седна и с някак изкривено лице, с
полуналудничава усмивка ме погледна почти безсмислено. Седнах до нея и
хванах ръцете ѝ; тя се опомни, хвърли се към мене, искаше да ме прегърне,
но не посмя и кротко наведе глава пред мен.
– Лиза, приятелко моя, аз не биваше... прости ми – почнах аз, но тя стисна
с пръсти ръцете ми с такава сила, че се досетих – не говоря каквото трябва –
и млъкнах.
– Ето адреса ми, Лиза, ела при мен.
– Ще дойда... – прошепна тя решително, все още без да вдига глава.
– А сега аз си отивам, сбогом... довиждане.
Аз станах, стана и тя и изведнъж цялата се изчерви, потрепера, грабна
оставения на стола шал и го наметна на раменете си чак до брадичката. Като
направи това, тя пак се усмихна някак болезнено, изчерви се и странно ме
погледна. Беше ми болно; бързах да си отида, да изчезна.
– Почакайте – каза тя изведнъж, вече в коридора пред самата врата, като
ме задържа с ръка за шинела, остави набързо свещта и избяга – изглежда,
спомни си за нещо или искаше нещо да донесе и да ми го покаже. Докато да
изтича, тя цялата пламна, очите ѝ блестяха, на устните се появи усмивка –
какво ли значи това? По неволя дочаках; тя се върна след минута с поглед,
който сякаш молеше прошка за нещо. Изобщо това вече не беше одевешното
лице, не беше одевешният поглед – навъсен, недоверчив и упорит. Сега
погледът ѝ беше молещ, мек и наред с това доверчив, мил, плах. Така децата
гледат онези, които много обичат и които молят за нещо. Очите ѝ бяха
светлокафяви, прекрасни очи, живи, способни да изразят и любов, и мрачна
ненавист.

77
 Без да ми обяснява – сякаш аз като някое висше същество трябваше да
зная всичко без обяснения, – тя ми подаде едно листче. Цялото ѝ лице просто
засия в тоя миг от най-наивно, почти детско тържество. Разгърнах листчето.
Беше писмо до нея от някакъв студент по медицина или нещо такова – много
високопарно, цветисто, но извънредно почтително обяснение в любов. Не
мога да си спомня сега самите изрази, но помня много добре, че през високия
стил прозираше истинско чувство, което не може да бъде подправено. Когато
го дочетох, срещнах нейния пламенен, любопитен и детски нетърпелив
поглед. Тя беше впила очи в лицето ми и чакаше с нетърпение – какво ще
кажа? С няколко думи, припряно, но някак радостно и сякаш с гордост тя ми
обясни, че е била някъде на вечеринка, у някакво семейство, у едни „много,
много добри хора, семейни хора и където още нищо не знаят, абсолютно
нищо“ – защото тя и тук е едва отскоро и само така... и никак още не е решила
да остане, и непременно ще се махне, само да си плати дълга...“ Та там бил и
тоя студент, цялата вечер танцувал, разговарял с нея и се оказало, че той я
познавал още от Рига, още като дете, заедно са играли, само че наистина
много отдавна – и родителите ѝ познава, но че за това той нищо-нищо не знае
и не подозира! И ето че на другия ден след танците (преди три дни) той ѝ
пратил по нейната приятелка, с която тя ходила на вечеринката, това писмо...
и... е, това е всичко.“
Тя наведе някак срамежливо святкащите си очи, когато свърши разказа си.
Горката, тя пазеше писмото на тоя студент като скъпоценност и изтича да
донесе тази своя единствена скъпоценност, защото не искаше аз да си отида,
без да науча, че и тя е обичана честно и искрено, че и с нея говорят
почтително. На това писмо сигурно му беше съдено да си лежи така в кутията
без последствие. Но все едно; уверен съм, че тя цял живот би го пазила като
скъпоценност, като своя гордост и свое оправдание и ето сега, в такава
минута, тя си спомни и донесе това писмо, за да се погордее наивно пред
мене, да се реабилитира в моите очи, за да видя и аз, да я похваля и аз. Аз
нищо не казах, стиснах ѝ ръката и излязох. Така ми се искаше да си отида...
Изминах целия път пеша, въпреки че мокрият сняг продължаваше да вали на
парцали. Бях измъчен, смазан, в недоумение. Но истината вече проблясваше
иззад недоумението. Гадната истина?

78
 VIII
Впрочем аз не се съгласих лесно да призная тази истина. Щом се събудих
на сутринта след няколко часа дълбок, тежък сън и след като осмислих
веднага целия вчерашен ден, аз дори се учудих на вчерашната си
сантименталност с Лиза, на всички тези „вчерашни ужаси и жалости“.
„Като го налети човек такова женско нервно разстройство, пфу! – реших аз. –
И защо ли ѝ бутнах адреса си? Ами ако дойде? Впрочем защо не, нека дойде;
нищо...“ Но, очевидно, главното и най-важното вече не беше това: трябваше
да бързам и на всяка цена час по-скоро да спася репутацията си в очите на
Зверков и Симонов. Ето кое беше най-важното. А в залисията си тази сутрин
аз дори съвсем забравих за Лиза.
Преди всичко трябваше незабавно да върна на Симонов вчерашния дълг.
Реших се на отчаяна стъпка: да заема от Антон Антонич цели петнайсет
рубли. Като нарочно той беше тази сутрин в чудесно настроение и веднага
ми ги даде, още щом помолих. Така се зарадвах, че подписвайки разписката,
с някакъв предизвикателен израз небрежно му съобщих, че вчера погуляхме
с приятели в Hôtel de Paris; изпращахме един приятел и дори може да се рече
другар от детинство и, да ви кажа – той е страшен гуляйджия, глезен – е,
разбира се, от добро семейство, доста богат, блестяща кариера, остроумен,
мил, върти интрижки с разните му дами, и нали разбирате: изпихме „половин
дузина“ отгоре, та ...“ И нищо; всичко това го изприказвах много леко,
фамилиарно и самодоволно.
Щом се върнах вкъщи, веднага написах на Симонов.
Досега се наслаждавам, като си спомня истински джентълменския,
добродушен, открит тон на моето писмо. Изискано и благородно, а най-
важното, без никакви излишни думи, аз обвиних себе си във всичко.
Оправдавах се, „ако изобщо ми е позволено да се оправдавам“, с това, че
понеже никак не съм свикнал да пия, напил съм се от първата чаша, която
(уж) съм изпил още преди да дойдат те, докато съм ги чакал в Hôtel de Paris
от пет до шест часа. Молех за извинение най-вече Симонов; пак него молех
да предаде обясненията ми и на другите, особено на Зверков, когото,
„спомням си като насън“, аз, изглежда, съм оскърбил. Добавях, че бих
отишъл лично при всички, но ме боли глава, а най-важното – срам ме е.
Особено доволен останах от тази „известна лекота“ и дори едва ли не
небрежност (впрочем напълно благоприлична), която изведнъж пролича в
написаното от мене и по-добре от всички възможни обяснения веднага им
даваше да разберат, че гледам твърде независимо „на цялата тази вчерашна
гадост“; но че аз съвсем, съвсем не съм убит на място, както вие навярно си
въобразявате, господа, а тъкмо обратното, гледам така, както спокойно
79
трябва да гледа на това един уважаващ себе си джентълмен. Тъй де – каквото
било – било.
– Няма ли дори известна маркизка кокетност тук? – любувах се аз,
препрочитайки бележката. – Това е да си просветен и образован човек! Други
на мое място нямаше да знаят как да се оправят, пък ето, аз се измъкнах и
пак си гуляя, и всичко това, защото съм „образованият и просветен човек на
нашето време“. То вчера май наистина от пиенето стана всичко. Хм... е, не,
не беше от пиенето. От пет до шест часа, докато ги чаках, аз водка изобщо
не пих. Излъгах Симонов; безсъвестно го излъгах; но и сега не ми е
съвестно...
Впрочем не ме интересува! Важното е, че се отървах.
Сложих в писмото шест рубли, запечатах го и склоних Аполон да го занесе
на Симонов. Като разбра, че в писмото има пари, Аполон стана по-
почтителен и се съгласи да отиде. Привечер излязох да се поразходя. Още ме
болеше глава и ми се виеше свят след вчерашното. Но колкото по се
свечеряваше и колкото по-гъст ставаше здрачът, толкова повече се меняха и
се объркваха чувствата ми, а с тях и мислите. Нещо не умираше в мен, в
дълбините на сърцето и съвестта ми, не искаше да умре и се изливаше в
пареща мъка. Обикалях повече по най-многолюдните търговски улици, по
двете Мешчански, по Садовая, край Юсуповата градина. Винаги особено съм
обичал да се разхождам из тези улици по здрач, тъкмо когато там се сгъстява
тълпата от всякакви минувачи, работници и занаятчии с угрижени до злоба
лица, която се разотива по домовете си след трудовия ден. Харесваше ми
тъкмо тази дребнава суетня, тази нагла прозаичност. Този път цялата улична
блъсканица ме дразнеше още повече. Просто не можех да се овладея, да си
събера мислите. Нещо се надигаше, надигаше се в душата ми непрекъснато,
с болка, и не искаше да се уталожи. Съвсем разстроен, аз се върнах вкъщи,
сякаш на душата ми тежеше някакво престъпление.
Непрекъснато ме измъчваше мисълта, че Лиза ще дойде. Странно ми
беше, че от всички вчерашни спомени споменът за нея ме измъчваше сякаш
някак особено, някак съвсем отделно. Привечер бях успял вече съвсем да
забравя всичко останало, бях махнал с ръка и все още бях напълно доволен
от писмото си до Симонов. Но тук бях вече някак недоволен. Като че ли само
за Лиза се измъчвах. „Ами ако тя дойде? – мислех си непрекъснато. – И какво
от това, нищо, нека дойде. Хм. Лошо е дори вече и това, че ще види например
как живея. Вчера се показах пред нея такъв... герой... а сега, хм! Впрочем
лошо е, че толкова съм се изоставил. У дома е същинска мизерия. И вчера се
реших да вървя с такива дрехи на обед! А мушаменото ми канапе, от което
стърчи морска трева! А халатът ми, с който не мога да се загърна! Какви
дрипи... И тя ще види всичко това; ще види и Аполон. Това животно навярно
ще я оскърби. Ще се заяде с нея, за да прояви грубост към мен. А аз, разбира

80
се, както винаги, ще се уплаша, ще почна да ситня пред нея, да се покривам
с полите на халата, ще почна да се усмихвам, ще почна да лъжа. У, колко
гадно! И дори не това е най-гадното! Тук има нещо по-важно, по-гадно, по-
подло! Да, по-подло! И пак, пак да надявам тая безчестна, лъжлива маска!...“
Като стигнах до тази мисъл, просто кипнах:
„Защо безчестна? Как тъй безчестна? Вчера говорих искрено. Помня, че и
аз изпитвах истинско чувство. Аз исках именно да събудя в нея благородни
чувства... и щом тя си поплака, това е добре, това ще подейства
благотворно...“
И въпреки това все не можех да се успокоя.
Цялата тази вечер, и след като се прибрах у дома, вече след девет часа,
когато според сметките ми беше невъзможно Лиза да дойде, тя още ми се
привиждаше и главното – спомнях си я все в едно и също положение. От
всичко вчерашно си представях особено ярко именно един момент: когато аз
осветих стаята с кибрит и видях нейното бледо, изкривено лице с
мъченически поглед. И колко жалка, колко неестествена, колко разкривена
беше усмивката ѝ в тази минута! Но тогава аз още не знаех, че и след
петнайсет години пак ще си представям Лиза тъкмо с тази нейна жалка,
разкривена, ненужна усмивка в оная минута.
На другия ден аз пак бях готов да смятам всичко за глупост, разстроени
нерви, а най-важното за преувеличение. Винаги съм съзнавал тази си слаба
струна и понякога много съм се боял от нея: „Всичко преувеличавам, това
ми е болното място“ – повтарях си ежечасно. Но впрочем, „впрочем Лиза все
пак май ще дойде“ – ето припева, с който завършваха всичките ми тогавашни
разсъждения. Толкова се тревожех, че понякога изпадах в бяс. „Ще дойде!
Непременно ще дойде! – виках аз, тичайки из стаята. – Ако не днес, утре ще
дойде, положително ще ме намери! Да, такъв е проклетият романтизъм на
всички тези чисти сърца! О, мерзост, о, глупост, о, ограниченост на тези
„отвратителни сантиментални души“! Е, как да не разбере, моля ви се, как
може да не разбере?...“ – Но на това място аз самият спирах и бях дори
дълбоко смутен.
„И колко малко, малко – мислех аз мимоходом – думи бяха необходими,
колко малко идилия бе достатъчна (и то идилия фалшива, книжна, съчинена),
за да обърнеш отведнъж, както си пожелаеш, цялата човешка душа. Това е
то девственост! Това се казва неразорана почва!“
Понякога ме спохождаше мисълта сам да отида при нея, „да ѝ разкажа
всичко“ и да я помоля да не идва при мен. Но тогава, при тая мисъл, в мен се
надигаше такава злоба, че, струва ми се, просто бих смазал тази „проклета“
Лиза, ако се случеше изведнъж при мен, бих я оскърбил, заплюл, бих я
изгонил, бих я ударил!

81
 Но мина ден, втори, трети – тя не идваше и аз почнах да се успокоявам.
Особено се ободрявах и се отпусках след девет часа, дори почвах понякога
да мечтая, и то доста сладко: „Аз например спасявам Лиза именно с това, че
тя идва при мен, а аз ѝ говоря... Аз я просвещавам, образовам. Най-сетне
забелязвам, че тя ме обича, страстно ме обича. Преструвам се, че не разбирам
(впрочем не зная защо се преструвам; ей така, за да се поперча навярно). Най-
сетне, ужасно смутена, прекрасна, разтреперана и ридаеща, тя се хвърля в
нозете ми и казва, че аз съм неин спасител, че тя ме обича повече от всичко
в света. Аз съм учуден, но... „Лиза – казвам ѝ, – нима мислиш, че не съм
забелязал твоята любов? Аз виждах всичко, аз отгатвах, но не смеех да
посягам пръв на сърцето ти, защото имах влияние над теб и се боях, че от
благодарност нарочно ще се принудиш да отговориш на любовта ми, насила
ще събудиш в себе си чувство, което може би не съществува, а аз не желаех
това, защото това е... деспотизъм... Това не е деликатно (е, с една дума, тук
аз се уплитах в някаква такава европейска, жоржсандовска, неописуемо
благородна тънкост...). Но сега, сега ти си моя, ти си мое създание, ти си
чиста, прекрасна, ти си моята прекрасна жена.

“В дома ми смело и свободно

стопанка властна ти влезни!”

После ние почваме да си живеем живота, заминаваме за чужбина и т. н., и

т. н.“ С една дума, на мен самия ми ставаше противно и накрая се плезех сам
на себе си.
„То няма и да я пуснат, „мръсницата“! – мислех си аз. – Тях май не ги
пускат много-много да се разхождат, още повече вечер (кой знае защо, ми се
струваше, че тя трябва да дойде непременно вечер, и то именно в седем часа).
Впрочем тя каза, че още не се е заробила там напълно, че има известни права;
значи, хм! Дявол да го вземе, ще дойде, непременно ще дойде!“
Добре поне, че по това време Аполон ме разсейваше с грубостите си.
Изчерпваше докрай търпението ми! Той беше моята рана, бич, пратен ми от
провидението. Ние с него непрекъснато си разменяхме обиди няколко
години наред и аз го мразех. Божичко, как го мразех! Струва ми се, в живота
си никого не съм мразил така, както него, особено в някои моменти. Той
беше възрастен човек, важен и се занимаваше отчасти с шивачество. Но, кой
знае защо, ме презираше дори свръх всяка мярка и ме гледаше непоносимо
надменно. Впрочем той всички гледаше надменно. Само като погледнете тая
светлорусо, гладко вчесана глава, тази лимба, която той си разчесваше над
челото и я мажеше с олио, тая голяма уста, винаги свита на триъгълник – и
вече чувствате, че пред вас е същество, което никога не се съмнява в себе си.
Той беше във висша степен педант и най-големият педант от всички, каквито

82
съм срещал по земята; при това със самолюбие, подобаващо може би само
на Александър Македонски. Той беше влюбен във всяко свое копче, във
всеки свой нокът – положително беше влюбен, то му личеше! Към мен се
отнасяше напълно деспотично, съвсем малко разговаряше с мен, а ако му се
случеше да ме поглежда, гледаше ме с твърд, величаво самоуверен и винаги
насмешлив поглед, който понякога ме вбесяваше. Задълженията си
изпълняваше с такъв вид, като че ли ми оказваше височайша милост.
Впрочем той не правеше почти нищо за мен и дори изобщо не се смяташе
задължен нещо да прави. Не можеше да има съмнение, че ме смята за най-
последния глупак на света и ако „ме държеше при себе си“, то бе само защото
можеше да получава от мен всеки месец заплата. Беше съгласен „да не върши
нищо“ при мен срещу седем рубли на месец. Много грехове ще ми бъдат
простени заради него. Понякога се стигаше до такава омраза, че треска ме
разтрисаше само от походката му. Но особено ме отвращаваше неговото
фъфлене. Езикът му беше малко по-дълъг, отколкото трябва, или нещо
подобно, поради което той непрекъснато фъфлеше и съскаше и, изглежда,
ужасно се гордееше с това, като си въобразяваше, че то му придава огромно
достойнство. Говореше тихо, отмерено, с ръце отзад и забил очи в земята.
Особено ме вбесяваше, когато почваше понякога да чете зад преградката си
псалтира. Много битки изнесох заради това четене. Но той ужасно обичаше
да чете вечер с тих, равен глас, напевно, също като над мъртвец. Интересно
е, че той точно дотам стигна: сега чете срещу заплащане псалтира над
покойници, а освен това изтребва плъхове и прави вакса. Но тогава аз не
можех да го изгоня, като че ли беше слят химически с моето съществование.
При това и той самият за нищо на света не би се съгласил да ме напусне. Аз
не можех да живея в шамбр гарни8: моето жилище беше моята крепост, моята
черупка, моят калъф, в който се криех от цялото човечество, а Аполон, дявол
знае защо, ми се струваше част от това жилище и аз цели седем години не
можах да го изгоня.
Да забавя например заплатата му, та макар и само два, само три дена, беше
невъзможно. Щеше да започне такава история, че нямаше да зная къде да се
дяна. Но през тези дни бях толкова озлобен срещу всички, че реших, кой знае
защо и за какво, да накажа Аполон и още две седмици да не му плащам
заплатата. Аз отдавна, от близо две години, се канех да го сторя – само за да
му докажа, че не бива да важничи чак толкова с мен и че ако поискам, винаги
мога да не му дам заплатата. Реших да не му говоря за това и даже нарочно
да мълча, за да надвия гордостта му и да го накарам сам, пръв да заговори за
заплатата си. Тогава ще извадя седемте рубли от чекмеджето, ще покажа, че
ги имам и нарочно са заделени, но че аз „не искам, не искам, просто не искам

8
Мебелирани стаи (фр.)
83
да му дам заплатата, не искам, защото така искам“, защото такава е „моята
господарска воля“, защото той е непочтителен, защото е грубиян; но ако той
ме помоли почтително, може и да се смиля и да му я дам; инак ще чака още
две седмици, и три ще почака, цял месец ще чака...
Но колкото и да бях озлобен, все пак той победи. Аз не издържах дори
четири дни. Той започна с това, с което винаги почваше в подобни случаи,
защото такива случаи вече имаше, бяха изпробвани (и ще забележа, че знаех
всичко отнапред, знаех наизуст подлата му тактика), а именно: той почваше
с това, че ще впери изведнъж в мене безкрайно строг поглед и няма да го
сваля няколко минути, особено когато ме посреща или изпраща от къщи. Ако
например издържах и се преструвах, че не забелязвам тия погледи, той все
така мълчаливо пристъпваше към по-нататъшни изтезания. Да речем,
изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, ще влезе тихо и плавно в стаята ми, докато
се разхождам или чета, ще спре до вратата, ще сложи едната си ръка отзад,
ще се разкрачи и ще втренчи в мен поглед, вече не само строг, а направо
презрителен. Ако изведнъж го попитам какво иска – той нищо няма да
отговори, продължава да ме гледа в упор още няколко секунди, сетне, свил
някак особено устни, с многозначителен израз, бавно ще се обърне на място
и бавно ще си отиде в стаята. След около два часа пак ще се появи и пак така
ще застане пред мен. Случваше се, че аз, вбесен, вече не го и питах какво
иска, а просто вдигах рязко и повелително глава и също почвах да го гледам
втренчено. Гледаме се понякога така една-две минути; най-сетне той ще се
обърне бавно и важно и ще си отиде така за два часа.
Ако и това не ме вразумяваше и аз продължавах да се бунтувам, той
изведнъж ще почне да въздиша, като ме гледа, продължително въздиша,
дълбоко, сякаш само с тази въздишка измерва цялата дълбочина на моето
нравствено падение и, разбира се, свършваше обикновено с това, че той
побеждаваше напълно: аз беснеех, крещях, но все пак се принуждавах да
изпълня онова, за което ставаше дума.
Но този път едва бяха почнали обичайните маневри на „строгите
погледи“, а аз веднага излязох от кожата си и се нахвърлих вбесен срещу
него. И без това бях ужасно изнервен.
– Стой! – завиках аз в изстъпление, когато той се обръщаше бавно и
мълчаливо с едната ръка отзад, за да си отиде в стаята. – Стой! Върни се,
върни се, ти казвам! – и, изглежда, така неестествено съм изревал, че той се
обърна и дори почна да ме разглежда с известна почуда. Впрочем пак не
продумваше нито дума, а тъкмо това ме вбесяваше.
– Как смееш да влизаш при мен без позволение и да ме гледаш така?
Отговаряй!
Но след като ме гледа спокойно близо половин минута, той пак почна да
се обръща.

84
 – Стой! – изревах аз и се затекох към него. – Не мърдай! Така. Отговаряй
сега: какво влезе да видиш?
– Ако имате сегинка кво да ми заповядате, аз ще трябва да го изпълня –
отвърна той, но пак след известно мълчание, с тихо и равномерно фъфлене,
вдигна вежди и спокойно наведе глава от едното рамо към другото – и всичко
това с ужасяващо спокойствие.
– За друго, за друго те питам, палачо! – закрещях аз, като се тресях от
злоба. – Аз сам ще ти кажа, палачо, защо идваш тук: ти виждаш, че не ти
плащам заплатата, но не искаш от гордост да се унизиш – да ме помолиш, и
затова идваш с глупавите си погледи да ме наказваш, да ме мъчиш и не
подозир-р-раш, палачо, колко е глупаво това, глупаво, глупаво, глупаво,
глупаво!
Той понечи пак мълчаливо да се обърне, но аз го дръпнах.
– Слушай – крещях му аз. – Ето ти парите, виждаш ли, ето ги! (Аз ги
извадих от масичката.) И седемте рубли, но ти няма да ги получиш, няма да
ги получиш, докато не дойдеш почтително, с разкаяние да ме молиш за
прошка. Чу ли!
– Това не може да стане! – отвърна той с някаква неестествена
самоувереност.
– Може! – крещях аз. – Давам ти честната си дума, може!
– Че аз няма за какво да ви искам прошка – продължаваше той, сякаш
изобщо не забелязваше моите викове, – щото вий пък ме нарекохте „палач“
и мога за туй нещо всякога да се оплача от вас в участъка за докачение.
– Върви! Оплачи се! – заревах аз. – Веднага върви, още тази минута, още
тази секунда! А ти все пак си палач! Палач! Палач! – Но той само ме изгледа,
после се обърна и вече без да слуша призивните ми крясъци, плавно тръгна
към стаята си, без да се обръща.
„Да не беше Лиза, нямаше да стане всичко това!“ – реших в себе си. После,
като постоях около минута, аз важно и тържествено, но с бавно и силно
туптящо сърце тръгнах да отида при него зад паравана.
– Аполон! – казах аз тихо и натъртено, но задъхан. – Върви веднага, без да
се бавиш нито миг, за кварталния надзирател.
Междувременно той се беше настанил вече до масата си, беше си сложил
очилата и бе взел да шие. Но като чу заповедта ми, изведнъж прихна да се
смее.
– Още сега, веднага тръгвай! Върви или нямаш представа какво ще стане!
– Вие май нещо не сте с ума си – забеляза той, без дори да вдигне глава,
като продължаваше все така бавно да съска и да вдява конец. – Че де се е
чуло и видяло човек сам срещу себе си да ходи за началството? Пък за
страха – нахалост се напъвате, щото нищо няма да стане.

85
 – Върви! – скимтях аз и го хващах за рамото. Чувствах, че ей сега ще го
ударя.
Но аз даже не чух как в тоя миг изведнъж вратата към антрето тихо и бавно
се бе отворила и някаква фигура влезе, спря и почна да ни разглежда с
недоумение. Хвърлих поглед, примрях от срам и се втурнах в стаята си. Там,
вкопчил две ръце в косата си, аз опрях глава в стената и замрях в това
положение.
След около две минути се чуха бавните стъпки на Аполон.
– Там някаква си вас търси – каза той, като ме гледаше особено строго,
после се отдръпна и пусна – Лиза. Той не искаше да си отива и ни
разглеждаше подигравателно.
– Излез! Излез! – изкомандвах го аз объркан. В този миг моят часовник се
понапъна, изсъска и удари седем.

86
 IX
“В дома ми смело и свободно
стопанка властна ти влезни!”
Из същата поезия

Аз стоях пред нея, смазан, опозорен, отвратително смутен и, струва ми се,

че се усмихвах, като се мъчех с всички сили да се загърна с полите на моето
раздърпано, ватирано халатче – досущ както съвсем наскоро, в миг на
угнетеност, си го представях. Като ни повися над главите една-две минути,
Аполон излезе, но на мен не ми олекна. Най-лошото беше, че и тя изведнъж
се смути, и то толкова, че аз дори не очаквах. Като ме гледаше мене, разбира
се.
– Седни – казах аз машинално и ѝ подадох стол до масата, а аз седнах на
канапето. Тя веднага и послушно седна, като ме гледаше с широко отворени
очи и явно очакваше сега от мен нещо. Тъкмо това наивно очакване ме вбеси,
но аз се сдържах.
Сега да се беше помъчила нищо да не забелязва, сякаш всичко си е най-
обикновено, а тя... И аз смътно усетих, че тя скъпо ще ми плати за всичко
това.
– Ти ме завари в странно положение, Лиза – подхванах аз, заеквайки,
макар да знаех, че тъкмо така не бива да почвам. – Не, не, да не си помислиш
нещо! – извиках аз, като видях, че тя изведнъж се изчерви. – Аз не се
срамувам от своята бедност... Напротив, гледам с гордост на бедността си.
Аз съм беден, но благороден... Човек може да е беден, но благороден –
мърморех аз. – Впрочем... искаш ли чай?
– Не ... – понечи да каже нещо тя.
– Почакай!
Аз скочих и изтичах при Аполон. Нали трябваше някъде да изчезна.
– Аполон – зашепнах аз в трескава скороговорка, хвърляйки пред него
седемте рубли, които през цялото време бях държал в юмрука си, – ето ти
заплатата; виждаш, давам ти я; но срещу това ти трябва да ме спасиш:
веднага донеси от кръчмата чай и десет сухара. Ако не поискаш да идеш, ще
направиш един човек нещастен! Ти не знаеш каква жена е тя... Това е всичко!
Може би си въобразяваш нещо... Но ти не знаеш каква жена е тя!...
Аполон, който беше седнал вече да работи и си беше сложил пак очилата,
отначало, без да изпуска иглата, хвърли мълчаливо кос поглед към парите;
после, без да ми обръща никакво внимание и без да ми отговори, продължи
да се занимава с конеца, който все не можеше да вдене. Аз чаках две-три
минути, застанал пред него, със скръстени à la Napoléon ръце. Слепоочията
87
ми бяха плувнали в пот; аз бях бледен, чувствах го. Но, слава Богу, навярно
му дожаля, като ме гледаше. Щом вдяна конеца, той бавно стана от мястото
си, бавно отмести стола, бавно си свали очилата, бавно преброи парите и най-
сетне, като ме попита през рамо да вземе ли цяла порция, бавно излезе от
стаята. Докато се връщах при Лиза, по пътя ми мина през ума: дали да не
избягам, както съм си по халатче, накъдето ми очи видят, пък после да става
каквото ще.
Пак седнах. Тя ме гледаше с тревога. Няколко минути ние мълчахме.
– Ще го убия! – извиках аз изведнъж, като ударих силно с юмрук по
масата, така че мастилото плисна от мастилницата.
– Ах, какво ви става! – извика тя и потрепера.
– Ще го убия, ще го убия! – скимтях аз, тропайки по масата в същинско
изстъпление, но и с пълното съзнание колко е глупаво да изпадаш в подобно
изстъпление. – Ти не знаеш, Лиза, какво е за мен тоя палач. Той е мой палач...
Той отиде сега за сухари; той...
И аз изведнъж избухнах в сълзи. Това беше истерика. Колко се срамувах,
докато хълцах, но вече не можех да се сдържа. Тя се уплаши.
– Какво ви е! Какво ви става – викаше тя и се суетеше край мене.
– Вода, дай ми вода, ей там! – мърморех аз със слаб глас, съзнавайки
впрочем в душата си, че спокойно можех да мина и без вода и без да мърморя
с отпаднал глас. Но аз, както се казва, играех, за да спазя приличие, въпреки
че истериката беше истинска.
Тя ми подаде вода и ме гледаше слисана. В този миг Аполон внесе чая.
Изведнъж ми се стори, че този обикновен и прозаичен чай е ужасно
неприличен и мизерен след всичко станало, и се изчервих. Лиза гледаше
Аполон дори с уплаха. Той излезе, без да ни погледне.
– Лиза, презираш ли ме? – казах аз, като я гледах втренчено и треперех от
нетърпение да разбера какво мисли тя.
Тя се смути и не можа нищо да отговори.
– Пий чай! – изрекох аз злобно. Ядосвах се на себе си, но трябваше да си
изпати, разбира се, тя. Изведнъж в сърцето ми закипя страшна злоба срещу
нея, струваше ми се, че просто бих я убил. За да ѝ отмъстя, аз се заклех
мислено да не ѝ продумам през цялото време нито дума. „Нали тя е
причината за всичко“ – мислех си аз.
Мълчанието ни продължаваше вече близо пет минути. Чаят си стоеше на
масата; ние не го докосвахме: стигнах дотам, че нарочно не почвах да пия, за
да я притесня още повече; а на нея ѝ беше неудобно първа да почне. Тя ме
погледна няколко пъти с тъжно недоумение. Аз упорито мълчах. Главният
мъченик бях, разбира се, аз, защото напълно съзнавах цялата долна низост
на злобната си глупост и в същото време просто не можех да се сдържа.

88
 – Аз искам... изобщо да се махна... оттам – опита се да почне тя, за да
прекъсне някак мълчанието, но, горката! Тъкмо за това не биваше да
заговорва в такава и бездруго глупава минута, на такъв и бездруго глупав
човек като мене. Даже моето сърце се сви от жалост към нейната
непохватност и излишна прямота. Но нещо отвратително потисна веднага в
мен цялата ми жалост; дори още повече ме раздразни: да пропадне всичко на
света! Минаха още пет минути.
– Дали не ви попречих? – почна тя плахо, едва чуто и се накани да стане.
Но щом видях това първо припламване на оскърбено достойнство, аз
просто се разтреперах от злоба и веднага избухнах.
– Защо си дошла при мен, я ми кажи, моля ти се? – почнах аз, като се
задъхвах и дори без да се съобразявам с логичния ред на думите си.
Искаше ми се да изкажа всичко отведнъж, на един дъх; не ме
интересуваше даже как да почна.
– Защо дойде? Отговаряй! Отговаряй! – виках аз, като едва се помнех. –
Аз ще ти кажа, любезна, защо си дошла. Дошла си, защото аз тогава ти
говорих жалки думи. А сега си се разнежила и пак са ти се дощели „жалки
думи“. Но знай, знай, че тогава аз ти се подигравах. И сега ти се подигравам.
Защо трепериш? Да, подигравах ти се! Преди това ме бяха оскърбили, по
време на един обед, същите онези, които дойдоха тогава преди мен. Бях
дошъл при вас, за да набия един от тях, офицера; но не успях, не ги сварих;
все трябваше да си излея на някого яда, да си отвзема, ти ми се изпречи и аз
на тебе си изкарах злобата и ти се подиграх. Мене ме унизиха, затова и аз
исках да унизя; мене ме направиха на парцал, затова и аз исках да покажа
власт... Ето как беше, а ти вече реши, че аз нарочно съм идвал тогава тебе да
спасявам, нали? Това ли си помисли? Това ли си помисли?
Знаех, че тя може би ще се обърка и няма да разбере подробностите; но
знаех също, че тя повече от добре ще разбере същността. Така и стана. Тя
пребледня като платно, искаше нещо да каже, устните ѝ болезнено се
изкривиха; но падна на стола като посечена с брадва. И после през цялото
време ме слушаше с отворени уста, отворила очи и трепереща от ужасен
страх. Цинизмът, цинизмът на моите думи я смаза...
– Да те спасявам! – продължих аз, като скочих от стола и засновах пред
нея напред-назад из стаята. – От какво да те спасявам? Че може аз самият да
съм по-лош от тебе. Защо още тогава не ми хвърли в мутрата, когато ти четях
конско: „Ами ти пък защо си дошъл при нас? Морал ли да ни четеш?“ Власт,
власт ми трябваше тогава, игра ми трябваше, исках сълзите ти, твоето
унижение, истериката ти – ето какво ми трябваше тогава! Нали и аз самият
тогава не издържах, защото ти дадох от глупост адреса си. А после, още
преди да се прибера, вече те ругаех колкото можех за тоя адрес. Аз вече те
мразех, защото тогава те лъгах. Защото на мене ми дай само на думи да си

89
поиграя, само да си помечтая, а всъщност ми трябва знаеш ли какво: всички
да се провалите вдън земя, ето какво! Трябва ми спокойствие. Та аз съм
готов, само и само никой да не ме безпокои, да продам още сега целия свят
за една копейка. Дали светът да се провали, или аз да не пия чай? Ще кажа –
светът да се провали, а аз винаги да пия чай. Ти знаеше ли това, или не? Е, а
пък аз зная, че съм мерзавец, подлец, себелюбец, ленивец. Ето на, аз треперех
тия три дни от страх, че ще дойдеш. А знаеш ли какво особено ме тревожеше
през всички тия три дни? Ами това, че на, тогава ти се представих за такъв
герой, а пък тук ти изведнъж ще ме видиш с това съдрано халатче, беден,
отвратителен. Одеве ти казах, че не се срамувам от бедността си; е, добре,
знай, че се срамувам, повече от всичко се срамувам, най-много от всичко се
боя, повече отколкото ако бях крал, защото аз съм толкова самолюбив, сякаш
са ми одрали кожата и от допира на въздуха вече ме боли. Та нима ти дори и
сега още не си се сетила, че аз никога няма да ти простя, дето ме завари в
това халатче, когато се нахвърлях като зло паленце върху Аполон. Я виж ти –
възкресителят, бившият герой се нахвърля като краставо, рунтаво паленце
върху своя лакей, а оня му се присмива! И одевешните сълзи, които аз като
нахокана жена не можах да сдържа, и тях никога няма да ти простя! И това,
което ти признавам сега, също никога няма да ти простя! Да – ти, само ти
трябва да платиш за всичко това, защото ти ми се случи под ръка, защото аз
съм мерзавец, защото аз съм най-долният, най-смешният, най-дребнавият,
най-глупавият, най-завистливият от всички червеи на тази земя, които
съвсем не са по-добри от мен, но които, дявол знае защо, никога не се
засрамват; а пък мен цял живот ще ме подритва ей така всяка гнида – и това
е моя черта! И какво ме интересува, че ти сега нищичко няма да разбереш! И
какво, кажи, какво ме интересуваш ти и това дали ти загиваш там, или не?
Ти изобщо разбираш ли как ще те мразя аз сега, след като ти казах това,
задето си била тук и си слушала? Та човек само веднъж в живота си се
разкрива така, и то само в истерика!... Какво още искаш? И защо след всичко
това още стърчиш пред мен, мъчиш ме, не си отиваш?
Но в този миг се случи изведнъж нещо странно.
Аз дотолкова бях свикнал да мисля и да си въобразявам всичко по книга и
да си представям всичко на този свят така, както го бях съчинил
предварително в мечтите си, че тогава даже не разбрах веднага това странно
обстоятелство. А ето какво се случи: Лиза, оскърбена и смазана от мен, бе
разбрала много повече, отколкото си представях. От всичко станало тя беше
разбрала онова, което жената най-напред ще разбере, ако искрено обича, а
именно: че аз самият съм нещастен.
Чувството на уплаха и оскърбление върху лицето ѝ се смени отначало с
горестно учудване. А когато аз почнах да наричам себе си подлец и мерзавец
и сълзите ми потекоха (аз изрекох цялата тази тирада през сълзи), цялото ѝ

90
лице се разкриви от някакъв гърч. Тя понечи да стане, да ме спре; а когато
свърших, тя не обърна внимание на виковете ми: „Защо си тука, защо не си
отиваш!“ – а на това, че на мене самия сигурно ми е било много тежко да
изрека всичко това. Пък и тя беше толкова потисната, клетата; тя смяташе,
че стои много по-долу от мен; къде можеше тя да се разсърди, да се обиди?
Тя изведнъж скочи от стола в някакъв неудържим порив и цяла устремена
към мен, но все още плахо и без да смее да мръдне от мястото си, протегна
ръце към мен... И тогава моето сърце се преобърна. Тогава тя изведнъж се
спусна към мен, обгърна шията ми с ръце и заплака. Аз също не издържах и
заридах така, както още никога не ми се беше случвало...
– Не ми позволяват... Аз не мога да бъда... добър! – едва изрекох аз, а после
се довлякох до канапето, строполих се върху него по очи и четвърт час ридах
в истинска истерика. Тя се притисна към мен, прегърна ме и сякаш замря в
тази прегръдка.
Но все пак работата беше там, че истериката трябваше да мине. И ето
(нали пиша отвратителната истина), легнал по очи на канапето, проснат и
забил глава в мизерната си кожена възглавница, аз почнах постепенно,
отдалеч, неволно, но неудържимо да усещам, че сега ще ми е вече неловко
да вдигна глава и да погледна Лиза право в очите. От какво се срамувах? –
Не зная, но се срамувах. Мина ми през възбудения ум и това, че сега ролите
са окончателно разменени, че героиня сега е тя, а аз съм също такова
унижено и смазано създание, каквото беше тя пред мен в онази нощ – преди
четири дни... И всичко това осъзнах още в минутите, докато лежах по очи на
канапето!
Господи! Та нима тогава аз ѝ бях завидял?
Не зная и досега още не мога да реша, а тогава, разбира се, още по-малко
можех да го проумея, отколкото сега. Та аз не мога да живея, без да властвам
и да тиранствам над някого... Но... но нали с разсъждения нищо не можеш да
обясниш, а следователно няма защо да разсъждавам.
И все пак надвих себе си и вдигнах глава; все някога трябваше да я
вдигна... И ето, аз и досега съм сигурен, че тъкмо защото се срамувах да я
гледам, в сърцето ми изведнъж пламна и се разгоря друго чувство...
чувството за господство и обладание. Очите ми заблестяха от страст и аз
силно стиснах ръцете ѝ. Колко я мразех и как ме влечеше към нея в този миг!
Едното чувство усилваше другото. Това приличаше едва ли не на
отмъщение!... На лицето ѝ се изписа отначало сякаш недоумение, сякаш дори
страх, но само за миг. Тя възторжено и горещо ме прегърна.

91
 X
Четвърт час по-късно аз тичах в бясно нетърпение напред-назад из стаята,
час по час се приближавах към паравана и поглеждах през пролуката Лиза.
Тя седеше на пода, склонила глава на леглото, и навярно плачеше. Но не си
тръгваше, а тъкмо това ме дразнеше. Този път тя вече знаеше всичко. Аз я
бях оскърбил докрай, но... излишно е да разказвам. Тя се бе досетила, че
избликът на моята страст беше именно отмъщение, ново унижение за нея и
че към предишната ми почти безпредметна омраза се беше добавила вече и
лична, завистлива омраза към нея... Впрочем не твърдя, че беше разбрала
ясно всичко това; но затова пък напълно беше разбрала, че аз съм долен
човек, и най-важното, че не съм способен да я обичам.
Зная, ще ми кажат, че това е невероятно – невероятно е да бъдеш толкова
зъл, глупав като мен; може да добавят още, че е било невероятно да не я
обикна или поне да не оценя тази любов. Защо да е невероятно? Първо, аз по
начало не можех да обикна, защото, повтарям, да обичам за мен значеше да
тиранствам и нравствено да превъзхождам. Цял живот не можех и да си
представя друга любов и стигнах дотам, че сега мисля понякога, че любовта
е именно доброволно дареното от любимия обект право да тиранстваш над
него. Аз и в моите мечти от подземието не
си представях любовта другояче освен като борба, почвах я винаги с
омраза, а свършвах с нравствено покоряване, след което вече не можех и да
си представя какво да правя с покорения обект. Пък и какво невероятно има,
щом аз бях успял толкова да се развратя нравствено, толкова бях отвикнал
от „живия живот“, та одеве ми хрумна да я упреквам и срамя, че е дошла при
мене да слуша „жалки думи“; и дори не се сетих, че беше дошла съвсем не за
да слуша жалки думи, а за да ме обича, защото за жената именно в любовта
е цялото възкресение, цялото спасение от каквато и да е гибел и цялото
възрождение, пък и не може да се прояви другояче освен в това. Впрочем аз
вече не я мразех чак пък толкова, докато тичах из стаята и надничах през
пролуката в паравана. Беше ми само непоносимо тежко, че тя е тук. Исках тя
да изчезне. „Спокойствие“ желаех аз, да остана сам в дупката си желаех.
Нали не бях свикнал – „живият живот“ така ме потискаше, че ми стана дори
трудно да дишам.
Но минаха още няколко минути, а тя все още не ставаше, сякаш беше в
несвяст. Аз имах безсрамието тихичко да почукам на паравана, за да ѝ
напомня... Тя изведнъж трепна, скочи от мястото си и се втурна да си търси
шала, шапката, шубата, сякаш за да се спаси някъде от мен... След две минути
тя бавно излезе иззад паравана и ме изгледа с тежък поглед. Аз се усмихнах
злобно, впрочем насила, от приличие, и избягнах погледа ѝ.
92
 – Сбогом – продума тя, тръгвайки към вратата.
Аз изведнъж изтичах към нея, хванах ръката ѝ, отворих я, сложих... и пак
я затворих. После веднага се извърнах и побързах да отскоча в другия ъгъл,
та поне да не видя...
Понечих сега да излъжа – да напиша, че съм сторил това неволно, без да
се помня, от смущение, от глупост. Но не искам да лъжа и затова направо
казвам, че разтворих дланта ѝ и сложих в нея... от злоба. Мина ми през ума
да го направя, докато тичах напред-назад из стаята, а тя седеше зад паравана.
Но ето какво мога със сигурност да кажа: извърших тази жестокост, макар и
нарочно, но не от сърце, а от глупавата си глава. Тази жестокост беше
толкова изкуствена, толкова умозрителна, нарочно съчинена, книжна, че аз
сам не издържах дори една минута – най-напред отскочих в ъгъла, за да не
видя, а после се втурнах със срам и отчаяние след Лиза. Отворих вратата за
антрето и почнах да се вслушвам.
– Лиза! Лиза! – викнах към стълбището, но плахо, с половин глас...
Отговор не последва, стори ми се, че чувам стъпките ѝ на долните стъпала.
– Лиза! – викнах аз по-високо.
Никакъв отговор. Но в същия миг чух долу как тежко, със скърцане се
отвори мъчноподвижната външна стъклена врата и тежко се тръшна. По
стълбата заехтя.
Тя си отиде. Върнах се замислен в стаята. Ужасно тежко ми беше.
Спрях до масата при стола, на който тя беше седяла, и гледах безсмислено
пред себе си. Мина близо минута, изведнъж цял потреперах: точно пред себе
си, на масата, аз видях... с една дума, видях смачкана синята банкнота от пет
рубли, същата, която преди минута бях свил в дланта ѝ. Беше онази банкнота;
друго не можеше да бъде; друга нямаше вкъщи. Значи тя беше успяла да я
изхвърли от ръката си на масата в мига, когато отскочих в другия ъгъл.
Е, какво? Можех да очаквам, че ще го стори. Можех ли да очаквам? Не.
Аз бях такъв егоист, аз всъщност толкова не уважавах хората, та дори не
можех да си представя, че тя ще го стори. Това не можах да понеса. Миг по-
късно почнах като луд да се обличам, навлякох набързо каквото можах и
стремглаво изтичах след нея. Тя не е могла да измине и десет крачки, когато
аз изтичах на улицата.
Беше тихо, валеше сняг и падаше почти отвесно, застилайки с възглавница
тротоара и пустата улица. Минувачи нямаше, не се чуваше нито звук. Унило
и безполезно мъждукаха фенерите. Изтичах на около двеста крачки до
пресечката и спрях.
„Къде ли е отишла? И защо тичам след нея? Защо? Да коленича пред нея,
да заридая от разкаяние, да целувам нозете ѝ, да моля за прошка! Аз наистина
го желаех; гърдите ми просто се късаха на части и аз никога, никога няма да
си спомня равнодушно тази минута. Но защо? – помислих си аз. – Нима няма

93
да я намразя, може би още утре, тъкмо задето днес съм ѝ целувал нозете?
Нима ще ѝ дам щастие? Нима не разбрах днес пак, за стотен път, колко
струвам? Нима няма да я измъча до смърт?“
Стоях на снега, взирах се в непрогледната мъгла и си мислех това.
„И няма ли да е по-добре,, няма ли да е по-добре – фантазирах аз вече
вкъщи, по-късно, заглушавайки с фантазии живата сърдечна болка, – няма
ли да е по-добре, ако тя отнесе сега навеки със себе си оскърблението?
Оскърбление – та нали то е пречистване; това е най-остро и болезнено
съзнание! Аз още утре бих омърсил с присъствието си душата ѝ, бих уморил
сърцето ѝ. А сега оскърблението няма да замре никога в нея и колкото и
отвратителна да е калта, която я очаква – оскърблението ще я възвиси и
очисти... чрез омразата... хм... може би и чрез прошката... Впрочем дали от
всичко това ще ѝ стане по-леко?
И наистина: ето аз и сега задавам от свое име един празен въпрос: кое е
по-добро – евтиното щастие или възвишените страдания? Хайде, кажете, кое
е по-добро?
Това ми се привиждаше, докато седях през онази вечер вкъщи,
полумъртъв от душевна болка. Никога дотогава не бях изпитвал толкова
страдание и разкаяние; но нима можеше да има каквото и да било съмнение,
когато изтичах от къщи, че няма да се върна от сред път обратно? Никога
вече не срещнах Лиза и нищо не чух за нея. Ще добавя още, че за дълго
останах доволен от фразата за ползата от оскърблението и омразата,
въпреки че сам едва не се поболях тогава от мъка.
Даже и сега, след толкова години, всичко това си го спомням някак твърде
неприятно. Много неща си спомням сега неприятно, но... дали да не свърша
вече тук „Записките“? Струва ми се, че сгреших, като почнах да ги пиша.
Поне ме беше срам през цялото време, докато пишех тази повест: значи това
вече не е литература, а изкупително наказание. Та нали да разказвам
например дълги повести за това как съм си провалил живота поради
нравствено разтление в моята дупка, поради липса на среда, отвикване от
живото и тщеславна злоба в подземието – това, ей Богу, не е интересно; за
романа трябва герой, а тук нарочно са събрани всички черти за антигерой и
най-важното, всичко това ще направи пренеприятно впечатление, защото
ние всички сме отвикнали от живота, всички накуцваме, всеки повече или
по-малко. Дори дотолкова сме отвикнали, че изпитваме понякога някакво
отвращение към истинския „жив живот“, а затова не можем и да понасяме,
когато ни напомнят за него. Та ние сме стигнали дотам, че едва ли не смятаме
истинския „жив живот“ за труд, почти за служба, и всички сме съгласни в
себе си, че по книга е по-добре. И защо ли се суетим понякога, защо
капризничим, какво молим? Сами не знаем. Нали за нас е още по-зле, ако
изпълнят капризните ни молби. Хайде опитайте, хайде дайте ни например

94
повече самостоятелност, развържете на когото и да било от нас ръцете,
разширете кръга на дейността ни, отслабете опекунството и ние... уверявам
ви: ние веднага ще помолим отново да ни сложат под опека. Зная, че вие
може би ще ми се разсърдите, ще се развикате, ще затропате с крака:
„Говорете само за себе си – ще ми кажете – и за вашите низости в подземието
и не смейте да казвате „всички ние“. Позволете, господа, та аз не се
оправдавам с това всичкинийство. А що се отнася до мен самия, в живота си
аз само съм довеждал докрай онова, което вие не сте се осмелявали да
докарате и до средата, че на всичкото отгоре сте взимали страха си за
благоразумие и сте се утешавали с това, мамейки сами себе си. Тъй че аз май
ще се окажа „по-жив“ от вас. Я се взрете по-внимателно! Та нали ние даже
не знаем къде живее сега живото и какво представлява то, как се казва?
Оставете ни сами, без книга, и ние веднага ще се объркаме, ще се загубим –
няма да знаем към какво да се присъединим, о какво да се придържаме; какво
да обичаме и какво да мразим, какво да уважаваме и какво да презираме. На
нас ни тежи дори да бъдем човеци – човеци с истинско, собствено тяло и
кръв; срамуваме се от това, смятаме го за позор и се напъваме да бъдем
някакви небивали общочовеци. Ние сме мъртвородени, пък и отдавна вече
се раждаме не от живи бащи и това все повече ни харесва. Свикваме. Скоро
ще намислим да се раждаме някак от идея. Но стига; не искам да пиша повече
„от Подземието“...
Впрочем тук още не свършват „записките“ на този парадоксалист. Той не
е издържал и е продължил по-нататък. Но на нас също ни се струва, че тук
можем да спрем.

95
 Фьодор М. Достоевски

Записки от подземието

Превод от руски
ЛИЛЯНА МИНКОВА

Ф. М. Достоевский - Записки из подполья, 1864

ПОЛНОЕ СОБРАНИЕ СОЧИНЕНИЙ В ТРИДЦАТИ ТОМАХ Т. 5
Превод Лиляна Минкова
Xудожествено оформление ФАМА, 2013

http://4eti.me

ISBN 978-954-597-478-6

96