Доц.

Борис Минчев

Версия: януари 2003 г.

Лекция

Човешката мотивация

Най-интересното и загадъчното в човека са неговите подбуди. Постъпките на всеки индивид остават

неразбираеми, докато не се установят конкретните му подбуди. Всъщност тук се откриват два трудни
проблема: Какъв е съставът на подбудителната сфера у човека? Как се идентифицират уникалните
подбуди за отделни действия и преживявания? В следващото изложение ще обсъдим някои отговори
на тези и други въпроси, свързани с човешката мотивация.

Човешката подбудителна сфера

Според един от авторитетните историци на психологията отбелязва: “Мотивацията изглежда, че е

дала началото на повече теории, отколкото която и да било друга психологическа тема” (Klein, 1984, p.
121). Нашият теоретичен опит потвърждава последното заключение. Една интуитивна плуралистична
теория на подбудителността е заложена в здравия смисъл. Тя рефлектира в богатството на речниците
за подбудителни явления в съвременните езици.1 Ако разгледаме примерния речник, приведен в
бележката под черта, ще видим, че думите в него съдържат някаква форма и сила на подбудителност и
насоченост към явления и действия в трите свята според формулировката на К. Попър. Интуицията на
анонимните автори на думи е била изострена и нюансирана за грамадния брой аспекти на
преживяването, които носят смисъл и подбудителност. Многообразието на подбудителните явления2 в
нашия вътрешен свят прави обясним широкия диапазон от концепции относно мотивиращите
преживявания у човека.

В следващото изложение ще се опитаме да представим едно виждане за мотивацията, което се

съгласува с еволюционната логика на психиката и с нейната ситуационна природа, която обсъдихме
специално в Гл. 3.

Съвсем традиционно ние приемаме, че първичните равнища на подбуждане са биологични по

произход и начин на функциониране. Това значи, че по отношение на тях човешкият индивид е много
подобен на висшите бозайници. Първичното равнище на подбудителност е системата на потребности.
Над тях се надстрояват равнищата на нагласите (атитюдите), мотивите и ситуативните подбуди.
Всъщност изброените равнища могат да се представят като един обърнат пресечен конус, или
“фуния”:

Фигура. Равнища на подбудителност

Ето и обяснение в резюме на схемата от Фиг. Базалното равнище е най-тясно по площ, защото
потребностите не са многобройни. Нагласите са придобити безсъзнателни влечения, които могат да се
нарекат “подбудителни привички”. Те са повече на брой от потребностите и са продукт на културни
влияния, както и на определен начин (стил) на живот. Над тях се разполагат мотивите като устойчиви
подбудители на действия и преживявания, които са съзнателни по начин на функциониране и имат
речеви израз. На най-високото равнище се намират ситуативните подбуди. Те са динамични подтици,
чиито произход е изцяло в конкретната ситуация, в значителна степен са невербализирани и осъзнават
се фоново, или остават безсъзнателни. Обособяването на равнищата на мотивацията е условно, но е
свързано с две измерения на подбудите: устойчивост и свобода на субекта да ги създава и променя.

Някои автори като Мартин Форд обособяват специфичен клас подбудители, наречени “вярвания,
свързани с лична субектност” (personal agency beliefs). Цитираният автор е уверен, че за индивида
често е по-важно да има такива “вярвания за дееспособност” (capability beliefs) и определени
“вярвания за устройството на своята среда” (context beliefs), отколкото реални умения и
компетентности, защото дори и при отсъствието на последните, той може чрез позитивни вярвания да
създава умения и благоприятни възможности за придобиването им (Ford, 1992, p. 124). За нас
различните видове вярвания са разновидности на мотивите в случаите, когато се осъзнават, и
разновидности на нагласите при безсъзнателното им действие.

Потребностите са фиксирани по един твърде строго фиксиран начин: субектът не избира

потребностите си и слабо може да влияе върху тяхната моментна динамика. Повечето от тях са
биологични програми за оцеляване. При това обикновено депривацията на потребностите блокира
временно или трайно действието на по-високите равнища. По-ниските равнища съставят насоки на
функционирането на по-високите равнища, въпреки че от друга страна не изчерпват съдържанието им.
Долният край на “фунията на човешката подбудителност” сякаш е обърнат към еволюционните
императиви, докато широкият край отгоре черпи своята подбудителна сила от конкретиката на
предметния свят в цялото й разнообразие. Влиянието “отдолу-нагоре” е по-силно, отколкото “отгоре-
надолу”. Всъщност равнището на ситуативните подбуди може само да усили или да отслаби
активацията на потребностите, но не и да провокира съвсем нови потребности или изобщо да
отстрани дадена потребност.

Ще опишем по-подробно всяко от равнищата, които вече представихме схематично.

Потребности

Тук става дума за психически проекции на необходими условия за възпроизвеждане на човешкия

живот. Природата се е постарала част от виталните фактори да се задават като необходимост и
неотложност в актуалното състояние на субекта. В първо приближение потребността може да се
определи така:

Потребността е биологично обусловено, често циклично преживяване на недостиг (състояние) и

на процес на набавяне на известно количество от някакъв витален фактор – въздух, храна,
партньори за възпроизвеждане и пр. Особен тип потребности са избягването на вредоносни
фактори – опасности, стрес и пр. Понякога последният клас потребности се обозначават като
“инстинкт за самосъхранение.

Потребностното преживяване на дефицит не само сигнализира за отсъствието на съответното

условие в даден момент, а е предвиждане, изпреварване на възможния дефицит в организма на
съответен жизнен фактор. Потребността активира поведенческия потенциал на организма за
откриването на фактора далеч преди резервите на организма да са изчерпани. Потребността
приключва цикъла, когато определено количество от съответния фактор бъде набавено. Накратко,
потребността изпълнява три функции:

 Сигнална;
 Прогностична;
 Активираща адекватно поведение – търсещо и резултативно.

Потребността е психично състояние, в което се отразява динамиката на определен жизнен фактор. Тя

е изпреварващо отражение на нуждата като обективен недостиг на съответен жизнен фактор.
Потребността е еволюционно предназначена да бъде психично звено на възпроизвеждане на главните
жизнени условия на човешкия живот.

Потребностите се делят на три вида според жизнения фактор, който отразяват: функционални,
веществени и информационни. Освен това всяка потребност се сигнализира в преживяването от
специфичен набор от емоции и усещания. Те са представени в долната таблица:

Категории потребности Жизнен фактор Сетивно-емоционално

 преживяване
функционални Потребност за Страх; ужас; агресия; болка;
самосъхранение (оцеляване); “схващане” на крайниците;
потребност от телесно мускулна напрегнатост;
движение; потребност от влечение да се гледа, слуша,
упражняване на мисли; да се въобразява;
функционалните сексуална възбуда; усещане
възможности на психичните за сила на Аза.
функции; сексуална
потребност; потребност от
преживяване като единен
субект (Аз).
веществени храна, въздух, вода, топлина органични усещания на глад,
и светлина; потребност от жажда; топло; студено;
партньори; потребност от телесен комфорт;
деца. удоволствие от насищане;
удоволствие от телесното
присъствие на партньори;
родителски емоции;
загриженост; емпатия.
информационни потребност от разнообразие; дискомфорт от несъгласувани
любопитство и представи, възприятия,
любознателност; очаквания и пр.; скука,
“емоционален глад”;
потребност от съгласуваност активация на тонуса при нови
на когнитивните схеми и усещания и възприятия.
конструкти.

Разделянето на потребностите в трите групи, представени в Таблица №, е приемливо само доколкото

програмираният фактор във всяка от тях би могъл да бъде категоризиран по един от указаните три
начина. Вижда се, че в таблицата не са приведени много на брой потребности. Според нас
потребностите не са 20, 30 или дори повече, а не повече от 10-15 и те съответстват на главните
жизнени условия, които правят човешкият живот възможен на биологично равнище. Еволюционно
погледнато, повечето потребности са разновидности на потребността за самосъхранение, защото
самосъхранението е възможно при удовлетворяването им като система. Всяко трайно блокиране на
която и да е потребност води до разпадане на човешкия живот, до социална и телесна патология и в
крайна сметка до смърт на индивида. Затова човекът не може да бъде свободен от потребностите си;
те са sine qua non3 на неговия живот.

Тук възниква един важен проблем – има ли чисто социални потребности? Някои автори като Е.
Фром, Е. Маслоу и други хуманистични психолози привеждат дълъг списък от социални потребности
– потребност от общуване, потребност от самоуважение, потребност от принадлежност, духовни
потребности от истина, красота, любов, нравствени потребности и пр. Няма критерий кога
добавянето в списъка трябва да спре. Видно е как обсъжданият подход обявява всяка трайна човешка
склонност за потребност. Всъщност социалният живот на хората може да се извлече от комплексното
действие на няколко биологически потребности: от упражняване на психичните възможности; от
партньори и деца, сексуалната потребност и потребността от разнообразие и потребността от
съгласуваност на преживяванията. Те заедно произвеждат обща необходимост от социален начин на
живот на хората. Цялото богатство на съвместния живот на хората е възможно да се регулира чрез
културни норми, традиции и обичаи, които имат подбудителен ефект, надстроен върху потребностите.
Удоволствието е награда за успешна адаптация. То е субективният ефект на осигуряването определено
количество от съответен жизнен фактор. Удоволствието от безпрепятственото функциониране на
отделните психични функции и структури се сумира, слива в удоволствието от безпрепятственото
функциониране на психиката на човека като цяло.

Дискусионно е дали има основание да се идентифицира специална мотивация за упражняване на

психичните функции. Робърт Уудвортс, един от авторитетните представители на функционализма в
психологията, е смятал, че щом организмът има програми за усещания, възприятие, мислене, те се
съпровождат от специална вътрешна мотивация тласкаща към тяхното използване по един подобен на
играта начин. Гледането, слушането, мисленето и пр. се превръщат в чисти удоволствия отвъд тяхната
полезност в оцеляването и адаптацията. Самото им функциониране се превръща в самостоятелно
подкрепление.

Казаното е валидно за висшите животни и дори още повече за човека, защото той често се оказва
свободен от пресата да оцелява в един свят на недоимък и опасности. Тази идея на Уудвортс ни се
струва достатъчно убедителна. Само ще добавим, че има ендогенна, потребностна, мотивация за
активиране на заложбите на способностите. Това значи, че ако индивидът, например, има
изобразителни заложби, те предизвикват импулс към включване в дейност принудително и естествено,
подобно на потребностите от храна, вода и пр. К. Ериксон и И. Февр са предположили, че заложбите
всъщност са генетически програмирана не изтощаема мотивация за определен тип дейност (Eriksson
and Faivre, 1988). Подобна интерпретация може да изглежда странна, но ще отбележим, че заложбите
на специални способности са изключително редки феномени и могат да се сбъркат с уменията, които в
редица особености на поведението си приличат. И така биологично програмираните психични
възможности, които е прието да се наричат психични функции, се активират по начина, типичен за
биологичните потребности.

В човешкия организъм функционира система за следене на биологичните фактори на средата и на

активността на индивида. При отклонения от една биологична “норма” на съответни параметри на
ситуационната стимулна среда се преживяват дискомфортни емоции и органични усещания на страх,
на неудовлетвореност, жажда, скука и пр. Емоциите, сигнализиращи потребности, следва да се
нарекат базови емоции и по такъв начин да се отличат от голям брой производни емоции, които
съчетават качества на базовите, но и прибавят свои качества, идващи от над-биологичните подбуди,
които сигнализират.

Потребностите обикновено отключват поведение на търсене. То се разгръща чрез ориентиращи

движения на сетивните органи и с придвижване в някакво пространство. У човека допълнително се
инициира активност на въображението, което ментално произвежда предметите и условията на
удовлетворяване на потребността. Тази работа на въображението е важна, защото разширява полето на
търсене отвъд перцептивната ситуация “тук и сега”. Ако търсенето започне да се извършва чрез
познание, опиращо се на абстрактни процеси, подходящо е то да се нарича изследване. Така
потребностите у човека по правило предизвикват не безразборно преброждане на някакво физическо
пространство, както става у животните, а изследователска активност (познавателен СР и поведенчески
актове, обслужващи разгръщането на СР). У човека потребностите не провокират фиксирано
поведение. Схемата на връзката им обикновено е такава:

Фигура. Схема на действие на потребности без натиск за бързо реагиране

Познанието у човека е медиатор (посредник) между потребност и поведение. Но така става, когато
няма принуда за бързо реагиране. Ако преживяванията на индивида се разгръщат в ситуация на стрес,
тогава удовлетворяването у човека започва да става като у повечето животни – с проби и грешки. От
казаното не следва, че всяко човешко познание се инициира от потребности. Напротив, по-сложната
част от познавателната дейност на човека се обуславя от отвъд-потребностни подбуди.

Потребностите имат разнообразна динамика и търпят множество трансформации в живота на

индивидите: те могат да “угасват” (например, при анорексията), да се “раздуват” и “уголемяват”
(например, при булимията, приемането на наркотици), да се изпълват с неадекватно съдържание, да
се модифицират от нагласи, например, чрез придобит вкус за храна, привички за хранене и пр.

Предустановената връзка между дадена потребност и фиксирана последователност от поведенчески

актове се нарича инстинкт. Такива има у животните, но у човека със сигурност няма установени
инстинкти. Е. Маслоу твърди, че човешките потребности са инстинктуидни, т. е. наподобяващи
инстинкти, но не са истински инстинкти (Маслоу, 2001).

Струва си да се обсъжда особен тип конкретни човешки потребности, които К.-Г. Юнг нарича
“архетипи”. Те не са осъзнати и представляват мотивационни програми на “колективното
безсъзнателно” на човечеството. Всъщност има едно реликтово осъзнаване на специфично “празно
място”, което подбужда към запълване със специални дейности и предмети. Такива са архетипите,
тласкащи детето да търси биологичните си родители, да се чувства приобщен към рода, като
биологична общност, да се ориентира към подчинение на властови или духовни авторитети и пр.
Нещата около архетипната мотивация се нуждаят от още специални потвърждения, докато се приемат
за несъмнена част от мотивационната йерархия у човека.

Нагласи

Следващо равнище на подбуди са нагласите. В социалната психология е прието да ги наричат

“атитюди”, а понякога в българския език се назовават и с руския термин “установки”. Прието е да се
различават обща установка и фиксирани установки, провокирани от определена ситуация. За яснота на
изложението ще дадем следното определение:

Нагласата е безсъзнателна форма на подбуждане на психо-поведенческа активност на индивида,

която е придобита в индивидуалния опит и се провокира от определен тип ситуации.

Нагласите могат да бъдат определени и като подбудителни навици и привички. Техният

подбудителен ефект се отключва автоматично в определена ситуация. Можем да обособим следните
типове нагласи: На съзнателно равнище субектът може да забелязва, че в определени случаи той е
склонен да отреагирва чрез действия и съждения, които сякаш изпреварват неговите съзнателни
избори и ги предопределят. С известен негативизъм такива преживявания се наричат предразсъдъци,
например, установено отрицателно отношение към циганите. По-неутрално те се наричат стереотипни
съждения. В тях подбудата и съдържанието се сливат и дават бърз типизиран отговор. Освен
съдържателните нагласи, за които споменахме току-що, има и чисто емоционални нагласи – привички
да се изпитват определени емоции в дадени обстоятелства, например, безпокойство по време на изпит.
Съществуват нагласи, свързани с вниманието: превърнати в навици “маршрути на движение на
вниманието” в определен тип ситуации – работни, спортни и пр. Съществуват антиципативни нагласи
– очаквания за връзка между ситуации. При тях случването на една ситуация активира очакването да я
последва ситуация от специфичен вид. Такива нагласи-очаквания превръщат серия от ситуации в
ситуационен ред (СР). Последен вид нагласи са чертите на характера. Те са обобщени нагласи-
очаквания, които са се сраснали с определено поведение. Например, честността може да се разглежда
като очакване, че хората са морални и поведение, което доверчиво открива мотивите на индивида пред
другите. Иначе казано, честността е нравствена привичка, която направлява поведението на индивида
в разнообразни ситуации.

Има още един вид твърде дискусионни нагласи, изследвани от К.-Г. Юнг. Той ги нарича архетипи и
ги разглежда като единици на колективното безсъзнателно. Последното е наследство от древните
времена на родовия живот и въплъщава програми, свързани с родовите фигури и приоритети. Юнг е
проучил архетипите на рода, на жертвата, на младенеца, на майката, на свещеното. Азът също е
архетип, който се събужда у всеки индивид. Архетипите произвеждат подбуди за следване на тези
безсъзнателни образци на неща от изключителна важност за живота на рода. Архетипите не се
осъзнават, но пораждат символика, която непосредствено управлява преживяванията и
поведението на индивида и поражда аналогични форми на живот в различни култури.
 Присъщо за всички нагласи е, че те се задействат без съзнателно иницииране, сякаш принудително.
Подобно на потребностите индивидът не избира нагласите си, той ги намира в себе си и много трудно
може да ги отслаби. Има обаче и съществено различие – нагласите са заучени, придобити състояния,
чиято обусловеност е в миналия опит на индивида, докато потребностите са вродени, универсални
програми за осигуряване на необходимите за оцеляване жизнени фактори. Но веднъж станали нагласи,
те придобиват подбудителна сила близка до тази на потребностите. Изглежда най-лесно се превръщат
в нагласи действия в ситуации, в които непосредствено се удовлетворяват потребности – хранене,
ситуации на опасност и пр.

Нагласите проявяват тенденция да се генерализират (обобщават): ако субектът започне да изпитва

страх в един вид ситуации, тази тенденция добива инерция и индивидът започва да намира нови
поводи да се страхува. Но би могло да се даде и друго обяснение: нагласите се пренасят от един
ситуационен тип към друг.

Тъй като нагласите имат безсъзнателно действие, може да се предположи, че те са някакъв опит,
станал част от образа на света (ОС) на индивида. Блокът на субектността губи контрол върху тях и те
стават схеми на интерпретация на ситуациите, които имат самостоятелна подбудителна сила в
познанието и практическото действие на индивида.

Мотиви

Мотивите са подбудите, които най-добре познаваме и на които се позоваваме най-често във

всекидневието. Когато обясняват подбудите си, хората са склонни да се позовават на мотиви. Това е
лесно разбираемо от гледна точка на същността на мотивите. За тях е валидно следното определение:

Мотивът е вид подбуда, функционираща на съзнателно равнище. Съдържанието на мотива може

да е предмет, ценност, дейност, склонност, която се изказва с думи. Индивидът е убеден, че
осъзнаваното съдържание на мотива има причинно действие върху неговите преживявания и
действия.

От горното определение става ясно, че мотивът се преживява достатъчно отчетливо, за да се

превърне в тема на преживяване. При това той намира словесен израз спонтанно или с известно
усилие. Субектът има действителното или мнимо чувство, че преживяваното като мотив е достъпно за
истинно разбиране и би могъл да го съобщи на други хора. Мотивът участва в рационалния контрол
над собствените подбуди и се включва задължително в построяването и реализацията на волевото
действие. Мотивите създават каузална нагласа на съзнанието – да се причиняват предмети и промени
в преживяванията и да се подхожда към нещата от Свят 1 като включени в причинни вериги.

Горното важи за идеалния тип на мотива. Част от реалните мотиви функционират според този
идеализиран образец. Но има и “превърнати”, мними мотиви – където субектът изпитва илюзия,
заблуждава се, че знае истинските причини за своята психо-поведенческа активност. Също се случва
индивидът да знае истинския мотив, но да дава словесно обяснение на други индивиди, което е съвсем
различно. В този случай той заблуждава околните, лъже относно мотивите си. Така, във връзка с
осъзнаването и публичното заявяване на мотивите са възможни следните казуси:

 Индивидът знае действителния си мотив и го съобщава достоверно;

 Индивидът знае действителния си мотив, но заблуждава другите индивиди;
 Индивидът не знае действителния си мотив и изявлението му за мотив не е валидно,
независимо дали се опитва да заблуждава или да бъде честен;

От горните казуси се вижда, че мотивите са непрозрачни както за своя носител, така и за страничния
наблюдател или участник. Дори в по-голяма степен са непрозрачни за наблюдателя. Споменатата
принципна трудност в разбирането на мотивите се преодолява забележително лесно във всекидневния
живот: на участниците в социалните взаимодействия се приписват типични мотиви при типични
обстоятелства и не се полагат особени усилия за проникване във вътрешните светове на участниците.
Смята се, че в дадена ситуация е нормално индивидът да бъде воден от точно определен мотив (или
няколко мотива). За обикновено социално взаимодействие такава типизираща нагласа не създава
проблеми, но когато индивидът преживява уникално смислообразуване и се ръководи от нетривиални
мотиви, става драматично трудно да обясни мотивите си на своята публика: или думите не му стигат,
или го смятат за неискрен, или го подозират в чудачество и лудост. Това е част от вечната драма на
творците и новаторите във всяка област!

В приведените по-горе три обобщени казуса се вижда, че мотивите изпълняват три основни функции:

 подбуждат и насочват активността на индивида;

 задават смисъл на действията на индивида;
 служат като обяснителни схеми.

Според функцията, която изпълняват, мотивите се разделят в два класа: реално действащи и
обяснителни мотиви. Понякога се наричат още мотиви “за да” и мотиви “защото”. Но те не са винаги в
отношение на изключване – реално действащият мотив може да бъде и обяснителен, но може и да не
бъде.

Когато дава обяснение на поведението на други хора, субектът е убеден, че обяснението му е

универсално и симетрично, т. е. че обяснението се отнася до всички деятели, включително и за него
самия. Но практически не става така – обяснителните схеми за успешно и неуспешно действие на
самия себе си и на другите субекти често са противоположни. Когато субектът успява, той
приписва успеха на своите лични качества и преживявания; в случай на неуспех, субектът има
склонност да го припише на външни обстоятелства; действията и постъпките на наблюдавани
участници се обясняват по противоположен начин. Тази систематична склонност за приписване на
причини на поведението се нарича фундаментална атрибутивна грешка. Няма съгласие по
отношение на теоретичната интерпретация на този факт, но изглежда тук се проявяват защитни
механизми, ненадеждност на интроспективните нагласи и липса на достъп до менталните светове
на другите хора.

В развитата тук концепция няма място за несъзнателни мотиви. Последните биха били противоречие
в понятието. Мотив е винаги достатъчно осъзната подбуда. Мотивите са важно психологическо
средство за преднамерена регулация на индивидуалната дейност и са възлови моменти във
функционирането на субектния блок на психиката. Индивидът винаги избор дали да включи един или
друг мотив в следващия акт на преживяване. Такава свобода субектът няма по отношение на своите
потребности и нагласи.

Разнообразието и подбудителната сила на мотивите на субекта отразяват степента на развитие на

неговото съзнание и личност. Мотиви, които са високо устойчиви и субектът често ги избира като
движещи сили на неговите преживявания и поведение, се трансформират в личностни или
смислообразуващи мотиви. Чрез тях индивидът придава насоченост на жизнения си път и реализира
делото на своя живот.

Ситуативни подбуди

Първи К. Левин обръща внимание на “подбудителната сила на вещите” в психологическото поле.

Той всъщност разглежда един от основните класове ситуативни подбуди. Неограничеността на
подбудите, за която настоява Левин, е преди всичко неизчерпаемост на ситуативните подбуди.

Всъщност ситуативните подбуди са твърде неустойчиви, моментно ефективни и многобройни.

Затова и не се поддават на убедителна класификация. Те изразяват подбудителни тенденции, които са
заложени във всеки аспект на преживяването. Възможността да се формират нови подбуди в
ситуационното поле е израз на огромните адаптивни възможности на психиката на човека да се
възползва от благоприятните шансове, които околната среда създава. Лекотата на формирането им се
използва в манипулативните стратегии на рекламно въздействие, които могат да убедят индивида да
купи всякаква стока или услуга.

Ситуативните подбуди обикновено са фон по отношение на фокуса на осъзнаване. А. Н. Леонтиев

предпочита да ги нарича “мотиви-стимули”, но терминът му не е достатъчно прецизен, защото
подразбира по-висока устойчивост, отколкото ситуативните подбуди реално проявяват. От друга
страна, те наистина са своеобразни вътрешни стимули, задаващи вектори на активност от определен
аспект на преживяването към субекта. Мотивиращият им ефект би могъл да се оприличи на векторно
изчисление, както е предположил К. Левин в своята теория за психологическото поле. Ситуативните
подбуди имат различна съдба – някои се превръщат в съзнателни подбуди, т. е. мотиви, други стават
подбудителни привички (нагласи), а преобладаващата част си остават подбуди, възникващи и
действащи в актуална ситуация. Движението на вниманието в ситуационното поле придава моментна
подбудителност на точките, в които то се фокусира. Включването на дадени предмети и качества в
краткосрочния регистър на паметта също ги зарежда с повишена подбудителност за съответния
интервал на удържане.

Да се върнем пак към речника на подбудителни термини в българския език от началото на главата.
Всъщност повечето думи означават не прости качества на преживявани явления, заредени с
подбудителност, а матрици на взаимоотношения в схеми на ситуации. Те предполагат поне един
субект и определен предмет на преживяването – идеален, материален, позиция на друг индивид или
човешка общност. Част от подбудите като че ли идват от ситуацията и са обърнати към Аза и
провокират активност от негова страна, а други изхождат от Аза и са насочени към света. Вижда се, че
подбудата не е атомарно отношение, а матрица, конфигурация на предполагаеми отношения към
реалния свят и към една система от смисли, първично надчовешка и вторично персонализирана от
индивида. Накрая на раздела ще дадем определение на ситуационни подбуди:

Всякакви теми и аспекти на преживяването, зададени в ситуационното поле, които предизвикват

отклик от Аза във вид на емоция, мисъл, действие и на всякаква промяна в качеството на
преживяването, могат да се причислят към ситуативните подбуди.

Това е максимално обхватно определение. В него очевидно се очертават множество разновидности.

Най-интензивно осъзнатитите ситуативни подбуди са наричат “намерения” (К. Левин).

Въздействията на ситуацията обикновено се преживяват като периферни по отношение на

съзнателните компоненти на ситуацията, но понякога се тематизират като съдържание на фокалното
осъзнаване. Независимо от степента на осъзнаване ситуативните компоненти стоят извън Аза. Те
създават и поддържат чувството за реалност на субекта. То се задава във вид на впечатления, в които
има структурна инвариантност, която потвърждава очакванията, генерирани от образа на света (ОС).

В ситуации от сензо-перцептивен вид, например, наблюдение на някакви предмети и събития в

природно обкръжение, се преживяват впечатления, идващи от сетивата като стимули, на които Азът
откликва с разнообразни отговори – удоволствие, адаптиращи движения на сетивните органи за
оптимизиране на усещания и пр. Ситуативни фактори регулират изпълненията на трудови движения и
на изобщо на сензо-моторните умения. Силни преживявания в ситуации на креативна активност се
задават като “диктувани” отвън, в които субектът се “вслушва” и му се разкриват неподозирани форми
и отношения.

Няма ограничения какво би могло да стане ситуативна подбуда. Тази неограниченост е предпоставка
за богатството на вътрешния свят и тънката диференциация на личностните смисли и адаптивния
потенциал на индивида. Подбудите, извиращи от преживяваните ситуации, са главният източник на
новаторство в културата.

Ситуативните подбуди изразяват психологическата важност на ситуацията, като особено “горещо

място” в психиката, където активно се творят подбуди, както един вулкан “твори” атмосфера и почва
на Земята.
 Взаимодействие на подбудителните равнища

В преживяването се извършва интеграция на компоненти от четирите подбудителни равнища.

Текущата им интеграция е това, което се обозначава като мотивиране на ситуациите и поведенческите
актове. Интеграцията обикновено произвежда мотивационен импулс, които се задава вътрешно като
устойчива посока и ритъм на психо-поведенческата активност на индивида. Нека разгледаме
типичната схема на подбудителната интеграция.

Беше обсъдена идеята, че потребностите са отражение в психиката на главните жизнени условия

(фактори), необходими за оцеляването и телесното здраве на своя носител. Ако всекидневието е
устроено така, че да осигурява ритмичния достъп до съответните условия, потребностите стават като
че ли незабележими в преживяването. Тогава се преживява фоново усещане за телесен и психичен
комфорт. Последното състояние е сигнал, че психофизиологичните процеси протичат според био-
физическите норми на организма. Ако всекидневният ритъм на удовлетворяване се разстрои,
цялостното функциониране на преживяването започва да се променя.

Например, индивидът работи нещо и пропуска обяда си. У него започват да се пораждат
дискомфортни усещания и емоции на глад, които привличат спонтанно вниманието му към различни
предмети в обстановката, свързани с храна и хранене. С усилване на усещанията за глад се включват
въображението и мисленето, които започват натрапчиво да произвеждат сценарии за възможно
хранене. Нещо в субекта го кара да прекъсва потока от преживявания, свързани с трудова дейност и
все повече да желае, да речем, вкусен сандвич с натурален сок. Азът включва високи мотиви и полага
усилия, за да се удържи в ситуационния ред (СР) на трудовата дейност, но усещанията за глад се
вклиняват в СР на хранене. Двата СР-е известно време са в динамично равновесие, но с усилването
на чувството за глад СР на хранене става доминиращ и обсебва Аза тотално. Във вътрешен план се
замисля, приема и реализира план за премахване на усещанията за глад. Накрая индивидът преживява
удоволствие от засищането с храна, то изчезва от ситуационното поле и той може да се върне към
трудовия СР.

Приведеният току-що пример може да изглежда грубо опростен, но той илюстрира вярно генералната
схема на действие на потребностите: депривацията на всяка от тях води до отключване на СР-е за
удовлетворяването й. СР на потребността има приоритет над всеки СР, регламентиран от културната
традиция. Разбира се, налагането на потребностните СР-е е сравнително рядък феномен във
всекидневието на индивид, живеещ в цивилизовано общество, защото разписанието на неговите СР-е
включва ритмично ситуации на набавяне на жизнените фактори, заложени в потребностите. Това може
да породи илюзия, че животното в човека е изчезнало, но животинското начало е снето в социо-
културните форми на живот. Теорията на З. Фройд изглежда витално валидна, защото предполага
многообразни трансформации на една ненасищаема потребност – либидото (сексуалността).
Възгледите на великия психоаналитик едва ли са верни за мнозинството хора със слабо и средно
либидо, но за индивиди, чието либидо по някакви причини е ненасищаемо, - класическата
психоанализа е правдоподобно описание на тяхната подбудителна сфера и личностна структура.

Нагласите действат безсъзнателно, постоянно и имат сила на подбудителност близка до тази на

потребностите. Повечето нагласи са подбуди, които преди това са възникнали като стимули в
конкретна ситуация или като мотиви, породени от съзнателни актове на Аза. След многократно
повторение подбудителното им действие се е автоматизирало и са станали “подбудителни навици и
привички”. Те могат да останат прикрепени към ситуацията, в която са възникнали, но могат и да се
генерализират за повече типове ситуации и да станат обобщени нагласи. Като такива обобщените
нагласи потъват в образа на света (ОС ) и оттам генерират нещо като “самоизпълняващи се
пророчества” – неявни предсказания за това, че нещо го има и ще се случи. При разгръщането на
даден СР той бива “тласкан” в посока на сбъдване на предсказанието.

Например, поредица неуспехи са фиксирали в индивида обобщено очакване за неуспех, което

постепенно се фиксира като черта на личността – неувереност в себе си. Последната генерира
безсъзнателно реакции на пасивност, отказ от действия и на избягване във всякакви ситуации,
изискващи съзнателна инициатива. Такова поведение отново поражда неуспех, а той на свой ред
усилва изходната неувереност на индивида.

Но има и нагласи от позитивно естество. Оптимизмът, да речем, е черта на характера, която изразява
отношение на доверие към света. Субектът бива възнаграден с множество позитивни последствия на
своето оптимистично преживяване и поведение. Същото важи за много други черти на характера.

Най-общата нагласа, генерирана от ОС, е свързана с вярванията, че светът е стабилен и

предсказуем. Това фундаментално очакване безсъзнателно се проверява чрез активността на всички
сензо-перцептивни системи – когато гледаме, слушаме и опипваме предметния състав на нашето
обкръжение. Потвърденото очакване се преживява като чувство за реалност. По подобен начин
функционират всички други нагласи с тази разлика, че техните очаквания са по-конкретни.
Потребностите също пораждат очаквания, свързани с установяване на контакт с предустановени
жизнени фактори и с процеса на тяхното усвояване. Психически модели на потребности също
изглежда са заложени в ОС. Затова е възможно управлението на общите нагласи и на потребностите
да се извършва от едни и същи психо-биологични механизми.

Мотивите са зададени отчетливо и контролирано, т. е. съзнателно. Те са “органи”, удължения на Аза

и по правило отразяват предмети и закони на Свят 3 (по К. Попър), който конституира идеите и
ценностите на човечеството. Всеки мотив има ограничено съдържание, което се преживява чрез обща
представа и словесна схема. Мотивът се съпровожда от фоновата увереност, че е принципно
изпълним. Само отклонявайки се от психичната норма индивидът би могъл да поддържа дълго
неизпълними мотиви. Мотивите се преживяват като необходими за живота на субекта чрез
преживяване на личностен смисъл, който се формира по много сложен начин от цялостния блок на
субектността. Част от мотивите са директно отражение на предмети на потребности. Някои
изследователи, например А. Н. Леонтиев, абсолютизират тази функция на мотивите. Но по-високото
предназначение на мотивите е да реализират схвъх-потребностни влияния върху жизнения свят на
човека. Силните мотиви, включени в схемите на волевото действие, могат да ограничават
потребностната регулация на поведението, дори да й се противопоставят. Мотивите са средство за
причинно действие на Аза върху обкръжаващия свят.

Има жизнени основания за формиране на подбудителност чрез мотиви, ако тя има възможност да
внася съдържания и тенденции на опита, различни от потребностите и нагласите, в някои случаи и
дори да им се противопоставят. Затова част от мотивите не могат да бъдат производни от
подлежащите равнища на подбуди и са предназначени да реализират лични проекти на индивида, най-
мащабният от които е планът за жизнено дело. Затова мотивите са психологическа основа на
свободното действие и преживяване на човека.

Когато мотивите са упражнявани многократно и тяхната реализация започне да става без особени
пречки и трудности, те се превръщат в мотивационни привички и потъват на равнището на нагласите.
За да се задържат на съзнателно равнище, с мотивите следва да се извършва “умствено повторение”
(mental rehearsal), подобно на това, което се прави в ситуации на преднамерено запомняне. Често
умственото повторение се извършва като усилие по смислообразуване, т. е. ситуационен ред (СР) на
търсене и евентуално откриване на сериозни ценностни и екзистенциални основания на съзнателни
подбуди. Иначе казано, мотивите се удържат на собственото си равнище чрез специална мисловна
дейност – смислова рефлексия. В спокойни времена такава активност се инициира от Аза, но в бурни
времена изискванията на живота и противоречията, провокирани от тях, пораждат интензивна
смислова рефлексия.

В определени периоди на човешкия живот възникват сериозни разбърквания на подбудителните

ефекти на равнищата на мотиви и нагласи. Такива състояния се преживяват като кризи на личността.
Те се решават чрез опора на нови личностни смисли и чрез усвояването на нови социални умения и
позиции. Излизането от кризи не винаги е гарантирано, а понякога то оставя дефекти в субектния
блок, които е прието да се наричат комплекси. Най-известният от тях е “комплексът за
непълноценност” (А. Адлер).
 Ситуативната подбуда може да се разглежда като преходна благоприятна възможност в
ситуационното поле, на която субектът приписва актуална подбудителност. Това значи, че произходът
на ситуационните подбуди следва да се търси на по-долните равнища на подбуждане – потребности,
нагласи и мотиви. Докато структурните единици на подлежащите равнища са относително устойчиви,
ситуационните подбуди са по дефиниция краткотрайни и опортюнистични (адаптирани към
благоприятните възможности). Когато добият устойчивост и възобновяващо се трайно качество,
ситуационните подбуди са се превърнали в мотиви или нагласи.

Бихейвиористките изследвания на обуславянето се отнасят до това, което тук наричаме

ситуативни подбуди. Само че в техните експерименталните ситуации стимулите (болкови
въздействия, храна и т.н.), които се предлагат на експерименталното животно или лице, имат
непосредствено биологично значение за него, затова механизмите на вниманието на субекта ги
отделят бързо и безпроблемно. Погрешно се приема, че стимулите идват безпрепятствено отвън и
се забравя, че т. нар. “стимули” са не толкова обективна даденост, колкото продукт на
собствената аналитична активност на субекта в ситуация. На това специално е обръщал внимание
големият психолог Морис Мерло-Понти (Мерло-Понти, 1997). Изводът е, че в психически план
стимули не съществуват, има ситуационни подбуди.

Потребностите и нагласите регулират ситуационната насоченост на вниманието, което на свой ред

отчленява аспекти и предмети в ситуационното поле и ги прави действени за момента. Мотивите също
пораждат свои промеждутъчни “работни цели” - намерения, които са съобразени с опциите на
ситуацията. Затова моментните, инструментални цели и намерения, са следствие от действието на
мотивите в ситуационно поле. Строго погледнато, целта (намерението) е мотив, пригоден към
моментните опции на ситуацията. Всяко намерение (цел) представлява “стъпка” в реализацията на
определен мотив. Установено е, че решаването на задачи се съпровожда от построяване и
последователно изпробване на “дърво на целите” (Х. Саймън). Но същото важи и за овладяването на
трудни ситуации в умели дейности. Целта се преживява като частично “пожелана” от Аза, частично
като обусловена от съдържанието на ситуацията и общата логика на действие.

Забелязването на благоприятни промени в динамични ситуации служи като повод за тяхното

моментно използване и субектът инициира действия, сякаш воден от ситуацията. Закономерно
появяващите се опции в ситуацията създават “маршрути на внимание”, които се превръщат в навици
да се внимава. Те са подбудителни автоматизми, които потъват на по-ниските равнища. Последното
значи, че има движение на подбуди “отгоре-надолу”. Вече подробно разяснихме влиянията на
подбудите “отдолу-нагоре”.

Предложеният тук модел на подбуждане изхожда от идеята, че преживяванията и поведенческите

актове по правило са обусловени от йерархия от няколко подбуди, които дават обща посока,
съдържание и сила на крайния ефект – преживяване или поведение. Полагането на няколко равнища
на подбуждане в нашия модел се съгласува с интуицията на обикновените хора за разнокачественост и
многообразие на подбудите. В крайна сметка няма чисто подбудително преживяване или чисто
подбудителна фаза на преживяването. За всички аспекти и съдържания на преживяването е присъща
определена степен на подбудителност. Важна идея на развиваната тук концепция е, че всички
взаимодействия на четирите подбудителни равнища се “срещат” в ситуационното поле на конкретна
ситуация и произвеждат разнообразни подбудителни ефекти:

В ситуационното поле подбудите, идващи от различни равнища, се съпоставят и съизмерват,

конфликтират като се наслагват и сумират своята подбудителната сила, взаимно отслабват и
неутрализират своето действие, диференцират се на по-частни и селективни подбуди. В процеса на
текущо възприятие се добавят нови подбуди към вече наличните в подбудителната сфера. Оттук
можем да заключим, че актуалната ситуация е ключов фактор в динамиката на човешката
подбудителност.

За разлика от животните човекът може да формира всякакви намерения - закономерност, която е

открил големият психолог Курт Левин още през 30-те години на ХХ век. В тази неограниченост на
човешките подбуди се таят възможности за нововъведения в човешкия живот, но и опасности от
всякакво естество.