Психомоторика.

Принципи на
психомоторното развитие

I. ПОНЯТИЕТО ПСИХОМОТОРИКА

Понятиетопсихомоторика е въведено в началото на ХХ век от проф. Дюпре, за да

сеподчертае тясната връзка, която съществува между двигателните постижения и
психиката.По-късно трудовете на Дюпре, свързани с изследванията върху връзката
между психикатаи двигателната активност, се обогатяват с нови познания, идващи от
областтана психологията и психоанализата.

Понятиетопсихомоторика е комплексно и покрива една много широка област, тъй

катоможе да се каже, че „всяко движение е психомоторно от момента, в който
надминаварефлекторното действие, защото всяко движение е израз на желание,
чувство, емоция,воля“.

Терминътпсихомоторика е сравнително нов, той датира от началато на века.

Използвасе в редица страни (Франция, Италия, Испания, Швейцария, Канада...),
когатосе говори за:

- техники;

- професия;

- стимулиране.

1.Техниките

A. Техникатапсихомоторно възпитание цели да развива двигателната активност на

човешкотосъщество, отчитайки тясната връзка с всички психични фактори. Тази
техника имаи непосредствено възпитателна цел – процъфтяването и автономността на
личността.

Товаса игрите, дейностите, използвани в яслата и детската градина.

Б. Психомоторнатарехабилитация и терапия могат да бъдат използвани както при

възрастни, такаи при деца, когато се касае за дисфункция на тялото в неговата
двигателна ирелационна експресивност.

Отрехабилитация или терапия могат да се възползват:

-дете, което трудно се ориентира в пространството или във времето;

-лице, което е срамежливо, не смее да се изразява, което се чувства „зле в
кожатаси”;

-дете, което представя психомоторна нестабилност.

Рехабилитациятае насочена по-директно върху симптома и върху „реалния“ аспект на

тялото, докатотерапията се занимава със смисъла на симптома в изработването на
схемата натялото и образа за тялото, а не толкова със самото смущение (дефицит).
Схематичноможе да се каже, че рехабилитацията използва връзката с обучението
(научаването)и цели по-скоро тялото в двигателния му и сензорен аспект, докато
терапиятасе обръща към психо-афективния аспект, който, пресичайки тялото, го
превръщав инструмент на всички наши връзки.

2.Професията

Професиятапсихомоторен терапевт не съществува във всички страни, тя се

преподававъв Франция от 1950 г., но официално е призната едва от 1974-та година, а
названиетоси получава през 1981 г. Много дълго време психомоториката е била
насочена самокъм ранното детство, но полето Ł на приложение се разширява към
възрастнии стари хора, както и към някои институции, като болниците например.

3.Психомоторното стимулиране

Психомотрнотостимулиране не се състои само в специфични игрови дейности, но се

отнася довсички взаимодействия между възрастен и дете в течение на целия ден.

Когатомайката говори на детето в момента на преобличането и тоалета,

храненията илидруги моменти от живота, говорим за психомоторно стимулиране,
специфичноза децата от 0 до 3 години – важен период за развитието на моториката.

II. ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Психомоторикатаили психомоторното развитие е развитие на двигателната

дейност, пресичано отпсихичното развитие, което позволява на човека:

· да придобива жестове:

 -адаптирани към определена цел,

Взимам молива. Качвам се на стола, за да достигна кутийката, сложена нависоко.

 -организирани в пространството,
Вървя към прозореца. Завивам по третата пряка вляво.

 -организирани във времето,

Тичам, защото съм закъснял. Ще свиря на пиано всеки понеделник сутрин.

 -латерализирани;

Пиша с дясната ръка. Когато играя футбол, ритам с левия крак.

· да си представя тялото си в статично положение и в движение и даима образ за

него.

Представатаи познаването на собственото тяло се нарича схема на тялото. Образътза

тялото е въображаемата представа, която човек сам изгражда за себе си.

 Имитирамжест, извършен от друг човек. Мога да си представя позата на тялото ми със

затворениочи.

Проявата наудобство или срамежливост са признаците на образа за тялото в

общуването.

Двигателнаактивност наричаме съвкупността от двигателни функции на организма;

психомоторноторазвитие – това е процесът на развитие на двигателната активност,
свързанас развитието на психиката (това ще рече на афективността, интелигентността
иговора). Без връзката с психиката, моториката би била моторика на робот.

III. ЗАКОНИТЕ, КОИТО ХАРАКТЕРИЗИРАТ ПСИХОМОТОРНОТО РАЗВИТИЕ

Психомоторноторазвитие на детето се извършва по определена схема и се определя от

следнитезакони:

А. Законътза диференциацията

Развитиетосе осъществява като процес на прогресивна диференциация. Всяка от

функциитеи компетентностите на детето се проявява по глобален, недиференциран
начин.Нейната еволюция позволява по-късно едно точно, диференцирано
функциониране.

1. От двигателнагледна точка

При новороденотомоториката е дифузна, спонтанна, тя постепенно се усъвършенства,

докато станеточна и адаптирана.

Движениятана краката и ръцете се диференцират постепенно. Един ден детето хваща

моливас палец и показелец.
Тази диференциацияе подчинена на два закона.

А) Цефало-кодалензакон

Този законозначава, че диференциацията става отгоре надолу. Мускулите, които са

най-близодо кората, влизат първи под контрола на волевата моторика: в този ред
имамеволеви контрол на очните мускули, на челюстта, на главата и шията, след тована
трупа.

 Б) Проксимо-дисталензакон

Проксимо-дисталниятзакон означава, че диференциацията става от оста на тялото към

крайниците. Мускулитена оста на тялото първи започват да се контролират от волевата
моторика, следкоето съзряването става постепенно към мускулите на крайниците: труп
– ръце– пръсти на ръцете, труп – крака – ходила.

2. От гледнаточка на психиката

Психичниятживот на новороденото се изразява по дифузен начин, след това

постепенно седиференцира и се появяват психологичният аспект, говорът и
интелектуалният аспект.Тези три функции са свързани помежду си, но се изразяват по
специфичен начин.

На психологичнониво – детето се откъсва постепенно от майката и се разграничава от

неяи от обкръжението. Един ден детето осъзнава, че е момче или момиче.

На интелектуалнониво – детето слага в устата си всички предмети, които взима. След

товадетето установява нови връзки с обектите: взима молив и прави рисунка.

На нивона говора – веднага след раждането детето призовава майка си чрез

плачоветеси. Един ден детето казва „мамо, гладен съм...“.

Този процесна диференциация се развива на два етапа: най-напред се осъществява

етапътна сепарацията, който разделя, а след това този на организацията,който
обединява отделните елементи в структурирано единство, за да се осигуриинтегритетът
на организма.

Б. Законза променливостта

Този законзасяга ритъма на развитието, който не е еднакъв. Съществува бързо или по-
бавнопрогресиране, стагнации, а понякога и регресии. Тази еволюция е белязана
отосновни фази, които се наричат стадии. Това разделяне на стадии е малко
изкуствено,но служи като отправна точка за проследяване на еволюцията на детето.
Тези стадиисъответстват на една логика на развитието, чиято схема е еднаква при
всичкидеца. Обратно, ритъмът на тази еволюция във всеки стадий може да варира
приразличните деца.

За всичкидеца схемата е една: седяща поза, изправено положение и овладяване на

ходенето;самото овладяване на ходенето обаче варира от 10 до 16 месеца.
 

IV. ФАКТОРИ НА ПСИХОМОТОРНОТО РАЗВИТИЕ

1. Целосттана организма

Психомоторноторазвитие е подчинено на гъвкави органични условия: анатомичната и

неврологичнаекипировки трябва да са коректно организирани и да нямат изменения
при ражданетоили след него.

2. Неврологичнотосъзряване

Неврологичнотосъзряване е свързано с процесите на миелинизация, които позволяват

провежданетона нервните импулси.

При ражданетоколичеството на невроните е вече определено (приблизително 14

милиарда), катоте не се подновяват. Синапсите са тези, които свързват невроните
помежду ими които се развиват в по-голямата си част след раждането до пубертета.
Броятна възможните комбинации между невроните е почти безкраен.
Междуневронните връзкисе развиват и се стабилизират отчасти под влиянието на
действието на външнатасреда. Колкото повече детето получава стимули, когато е
съвсем малко, толковаповече се благоприятства развитето на потенциалните му
възможности.

3. Научаването

То става чрезекспериментиране и чрез тренировка (това ще рече чрез повтаряне на

опита), коитооставят следи в тялото. Опитът се запаметява, а след това се пренася
върху другидействия и ситуации. Богатството на експериментите на детето зависи от
количествотои качеството на стимулите, които получава. Свръхдозирането на тези
стимули иманегативен ефект, както и разминаването между трудността на действието и
способноститена детето за момента. Именно от успешно извършените действия
детето изпитваудоволствие, което е източник на основната енергия при
научаването. Удоволствиетоне изключва умереното усилие.

4. Посредничествотона емоциите

Един другфактор, определящ психомоторното развитие, е общуването, афективният

живот надетето. Афективността е необходима за функционалната организация на
нервнитеструктури и придава смисъл на двигателното действие. Многобройни
изследваниявърху емоционалния дефицит и ранното лишаване от майчини грижи
показват, чете причиняват изоставане в неврологичното съъзряване и всички видове
научаване.

Виждаме, чесъществуват тесни връзки между неврологичното съзряване, научаването и

посредничествотона емоциите в психомоторното развитие. Тези три фактора имат
еднакво значениеи взаимно се подсилват един друг.
5. Обобщение

Различнитефункции, които участват в психомоторното развитие са:

ТОНУС ПОЗА МОТОРИКА

Тези функции са тясно свързанис психичното в неговата еволюция и позволяват

придобиването на:

ЖЕСТОВЕ,

- ориентирани към дадена цел:

 - локомоцията

 - хващането

- организирани в:

 - пространството

 - времето

- латерализирани (осъществяващисе според доминирането на едната хемисфера).

ПРЕДСТАВАТА ЗА ТЯЛОТО И ЗА НЕГОВАТА МОТОРИКА СЕ НАРИЧА СХЕМА

НА ТЯЛОТО. ЕМОЦИОНАЛНАТА ПРЕДСТАВА, КОЯТО ИМАМЕ ЗА СЕБЕ СИ Е
ОБРАЗЪТ ЗА ТЯЛОТО.

Тоничната функция
I. ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Тоничната функция е основната функция, която регулирамускулния тонус при

човешкото същество.

Тонус идва от гръцката дума tonos,която означава „напрежение“. Това е напрежението,

което характеризира състояниетона един мускул.

II. НЕВРОФИЗИОЛОГИЧЕН АСПЕКТ

1. Мозъчен феномен

Тоничната функция е сложен феномен, регулиран отмозъка, който засяга всички

мускули на тялото (мускулите на скелета и на вътрешнитеоргани). Мускулите на
скелета са набраздени, захванати за костите. Мускулитена вътрешните органи и
кръвоносните съдове са гладки. Гладките мускули и набразденитемускули постоянно
получават нервни импулси, които поддържат в определена степенконтракция, наречена
тонус.

Мозъчните импулси, получавани от набраздените мускули,идват от централна нервната

система и дават на тези мускули постоянно напрежение,което позволява да се
осигурява поддържането на позата и извършването на движения.Това напрежение не
изчезва в състояние на почивка.

2. Рефлекторен феномен

Това е феномен на естествения рефлекс, който сепоражда в мускула (миотатичен

рефлекс), но неговото регулиране е подчинено нацентралната нервна система (кората
на големите полукълба).

III. ПСИХОМОТОРЕН АСПЕКТ

Тонусът, т. е. енергията, която консумира мускулътв почивка при поддържането на

позите, е част от моториката. Количеството енергия,която получава мускулът, зависи от
външното или вътрешно стимулиране и от индивида,който получава това стимулиране.
Следователно качеството на тонуса е специфичноза всеки. Тоничната функция е
превозното средство на експресията на емоциите,както и съществена опора на инфра-
вербалното общуване, наречено език на тялото.Това е, което Аджуриагера нарича
„тоничен диалог“, когато говори за тази чувствителностна малкото дете да възприема
тоничното състояние (т. е. емоционаланото състояние)на майката или на човека, който
се грижи за него.

Тревожността на майката може да се прояви у бебеточрез възбудата. Страхът

може да доведе до увеличаване на сърдечния ритъм, товаще рече промяна в тонуса на
този мускул и на този на кръвоносните съдове. Тойможе да бъде придружен от
обездвижване на лицето, до втърдяване на цялото тяло.

Безпокойството често се изразява чрез болки вкорема, което ще рече контракции на

мускулите на вътрешните органи.

Силните положителни емоции също могат да доведатдо увеличаване на мускулния

тонус, проявяващо се чрез поведение на възбуда;докато удовлетворяването,
спокойствието, успокоението се изразяват чрез умерентонус.

IV. ОЦЕНКА

Можем да говорим за два вида тонус:

- фонов тонус,

- тонус на действието.

Фоновият тонус съответства на количествотоенергия, която стимулира мускулите в

състояние на почивка и им дава известноколичество контракция.

Тонусът на действието съответства на количествотоенергия, което стимулира

мускулите по време на двигателна активност и им даваизвестно количество
контракция.

За да се окачестви тази контракция ние използвамепонятията:

- хипертония = прекалена контракция,

- хипотония = недостатъчни контракции,

- еутония = добър тонус (Герда Алекзандър).

Фоновият тонус се преценява чрез установяванетона съпротивата на един мускул при

пасивното мобилизиране на дадена част от тялотоили на еластичността на един мускул.

Тонусът на действието се преценява по времена волева двигателна активност.

 

1. Оценка на фоновия тонус

А. Чрез пасивност

Искаме от детето да приеме, че ще хванем и движимръката му: „Остави ме да движа

ръката ти“. Когато повдигнем ръката на детето,можем да усетим дали то води
движението или се оставя да го водим. Когато пуснемръката, тя трябва да падне
свободно.

Б. Чрез разтягане

При максимално сгънат ханш изучаваме степента наразгъване на крака върху бедрото.

- При раждането: 90 градуса.

- На 4 месеца: 100 градуса.

- Над 6 месеца: 120 градуса.

- От 12 до 15 месеца: 140 до 180 градуса (това евъзрастта на най-голямата

разтегливост).

- Възрастни: 110 до 140 градуса.

Недостатъчността на интензитета по време на тазиактивност се изразява чрез мекота:

хипотония. При оценяването се отбелязва слабасъпротива или липса на такава.
Прекомерният интензитет се проявява чрез втърдяване:хипертония. При оценяването се
отбелязва голяма съпротива.

2. Оценка на действения тонус

А. Чрез волевата двигателна активност

Изискваме от детето да постави показалеца на носаси:

- при хипертоничните деца движението е бавно и пръстъттрудно достига носа;

- при хипотоничните деца движението ще бъде бързои пръстът удря носа, като го
разминава.

Б. Чрез синкинезии

По време на извършването на волево движение се наблюдавамускулна контракция или

неволево движение, което е безполезно или чуждо на исканотоволево движение.
Синкинезиите са нормални при малкото дете и трябва да изчезнатслед 12-годишна
възраст.
 

V. РАЗВИТИЕ НА ТОНИЧНАТА ФУНКЦИЯ

1. От неврофизиологична гледна точка

За новороденото е характерна незрялост и тонусътпри раждането също е незрял, което

се констатира чрез:

- хипотония на оста на тялото;

- хипертония на горните и долни крайници.

През първите месеци на живота съзряването се изразявачрез:

- намаляване на хипертонията на мускулите сгъвачина крайниците (което ще позволи

отварянето на ръцете и дланите);

- появата на тонус на оста на тялото, позволяващпостепенното вдигане и задържане на

главата, седналата поза, а по-късно изправената.

Развитието на тонуса е бързо и мощно между 6 месецаи 3 години. Докъм 5-годишна

възраст доминира хипертонията. Едва към 7-8-годишнавъзраст детето може да
подтиска (отпуска) волево мускулното напрежение. От тазигледна точка тонусът е
енергията, която позволява на тялото да поддържа даденапоза или да се движи.

2. От психомоторна гледна точка

Наблюдавайки бебетата, можем да различим фази наинтензивно разтоварване на

тонуса, които свидетелстват за неразположение илидадена потребност, и моменти на
отпускане на тонуса, съответстващи на отпускане,удоволствие, породено от
задоволяването на дадена нужда.

Детето притежававъншна чувствителност (или екстероцептивна), която му

позволява да получаваинформации за външния свят чрез посредничеството на сетивата
си: слух, зрение,докосване, обоняние и вкус.

Съществува също и вътрешна чувствителност,която позволява да се получават

информации, идващи отвътре:

- интероцептивната чувствителност получаваинформации, идващи от вътрешните

промени в организма и по-специално на равнищевътрешни органи, стомах, черва,
дробове (усещания за глад, жажда, болка, и т.н.), както и на равнище на
кръвообращението (състоянието на намаляване на кислородав мускулите дава усещане
за тежест в крайниците);

- проприоцептивната чувствителност събираинформации, съответни на мускулите и

ставите (те ни дават информация за положениетона тялото, усещанията за комфорт и
дискомфорт, дължащи се на позата и на движениятана тялото, на резките манипулации
и т. н.).

Тези интероцептивни или проприоцептивни перцепциисе проявяват чрез тонични

разтоварвания: хипертония (под формата на раздвижванена крайниците, схващания на
тялото, викове и т. н.). Тази хипертония привличавниманието на майката, която се
опитва да декодира причината за неблагополучиетоили страданието. Затова именно се
нарича хипертония на повикването. Единадаптиран отговор на страданието на детето,
води до отпускане на напрежението,което се нарича хипотония на удовлетворяването
или задоволството (подформата на мимика на благополучие, усмивки, отпускане на
цялото тяло). Новороденотосе движи между тези фази: болка – напрежение /
удовлетворение – отпускане.Ние виждаме, че първите емоции на детето, които се
движат от страдание до удовлетвореност,се появяват чрез модулирането на тонуса. В
тази схема ще се впишат всички емоции,които могат да се забележат при човешкото
същество, били те негативни или позитивни,прости или нюансирани. Можем да кажем,
че детето реагира интензивно и тотално,в съответствие със своите неотложни нужди и
че те се управляват от принципана удоволствието.

VI. ТОНУС И ОБЩУВАНЕ

Какво позволява да се премине от напрежение къмотпускане? Това е адаптираният към

нуждата и страданието отговор на майкатаили на нейния заместник. Знаем, че
новороденото, поради своята незрялост, еизцяло зависимо от майката или заместника
Ł, за да удовлетвори своите потребности.Като интерпретира виковете, възбудата и
напрежението на детето – като призив,повик, майката им придава смисъл на общуване.
Тъй като тя им дава смисъл наобщуване, те стават за детето средство на общуване. В
този първи начин на комуникациясе ражда говорът.

„Бебето е гладно,то вика, плаче. Майката го взема на ръце.“ Повтарянето на тези

действия ще позволина бебето да запомни връзката между неговите вътрешни
перцепции, неговите виковеи идването на майката, която го взема на ръце. След това,
когато бебето ще искада го вземат на ръце, то започва да плаче (без вътрешни
перцепции на неразположение).

При бебетата, които живеят в институции и на чиитопотребности не се отговаря

индивидуално, емоциите им често не се вписват илизле се вписват в общуването с
другия и при тези деца се установяват смущенияв емоционалното общуване и говора.
Начинът, по който майката отговаря на всичкинеразположения и нужди на детето, са
също получени, запомнени, вписани посланияв тази енергия, която е тонусът, движещ
тялото.

VII. ОБОБЩЕНИЕ

 
Повтаряните и преживявани емоции и послания оставятследи в тонуса и определят
неговия основен интензитет, който наричаме фоновтонус и който е едно от
отраженията на личността на човешкото същество.Тоничната функция е
фундаментална при психомоторното изследване на човека,тъй като именно чрез тази
функция се осъществява връзката между тялото и психиката.Тонично
дисфункциониране, когато не е свързано с органични лезии, свидетелстваза
емоционално разстройство и е знак за промяна в общуването.

Развитие на психомоториката

I. ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Моториката е способността на индивида да премества тялото си или части от него в

пространството (моторика на оста, на крайниците, лицева моторика). Моториката
позволява срещата с външния свят и адаптацията към него. Нейното развитие е
съществен фактор за развитието на човешкото същество и най-вече за придобиването
на автономност. Корените на моториката са във вродените поведения, а еволюцията Ł
върви към придобити поведения. Тя се превръща в отражение на психичния живот и в
средство за комуникация (общуване).

Може да се каже, че срещата с външния свят и адаптацията към него се осъществяват

по трите основни оси на еволюцията на моториката:

- тази, която води към локомоцията;

- тази, която води към хващането;

- тази, която води към общуването.

II. ЗАКОНИ ЗА РАЗВИТИЕТО НА МОТОРИКАТА

1. Законът за диференциацията, който позволява преминаването от глобалната,

спонтанна моторика на новороденото към контролирана, координирана и адаптирана
към точна цел моторика.

2. Проксимо-дисталният закон, който позволява придобиването на мускулен контрол

от оста на тялото към външната част на крайниците.
3. Законът за променливостта, който определя, че схемата на развитие при всички
деца е една и съща и че овладяването на един стадий предопределя появата на
следващия. Но скоростта, с която едно дете овладява един стадий и навлиза в друг,
варира при различните деца и при едно и също дете в различните възрасти.

ІІІ. НЕОБХОДИМИ УСЛОВИЯ ЗА РАЗВИТИЕТО НА МОТОРИКАТА

1. Неврологично съзряване: здрав неврологичен апарат без органични увреждания при

раждането, което се изследва чрез наличието на безусловни рефлекси. Моториката се
развива на базата на няколко вродени схеми.

2. Здрав и цялостен анатомичен апарат, състоящ се от скелет, мускули и лигаменти.

3. Тонична функция, която регулира мускулната активност. Уравновесеното мускулно

напрежение позволява развитието на жестове, на гъвкави, хармонични и точни
движения. (Хипертоносът води до резки и накъсани движения. Хипотонусът води да
неточни и меки движения.)

4. Опитът, експериментирането оставят следи в телесната памет. Повоторенията

засилват запечатването на този опит и позволяват овладяването на моторното
(двигателно действие).

5. Стимулирането: двигателното развитие, прогресивната организация на движенията и

по-нататъшната еволюция към жестове се подчинява на биомеханични феномени и на
процес на научаване, в рамките на който опитът заема преобладаващо място.
Социологичните проучвания осветляват връзката между социално-икономическите
условия на живот и закъсненията и изоставането в психомоторното развитие.
Наблюдава се значително по-често изоставане в психомоторното развитие у малки
деца, които живеят в лоши хигиенно-битови условия.

6. Афективният фактор: той играе определяща роля по отношение на инвестирането от

детето в двигателната му дейност: безпокойството и тревожността на обкръжението
могат да оцветят с чувство на вина или страх движенията на детето и да блокират
неговата реализация.

Обратно, насърчаването от страна на обкръжението стимулира желанието на детето да

експериментира, да опитва различни движения и позитивното му инвестиране в
двигателната му дейност, това ще рече търсенето и изпитването на удоволствие в
двигателната дейност (фактор на еволюцията).

IV. ЕТАПИ В РАЗВИТИЕТО НА МОТОРИКАТА

 
Тонусът, позата и моториката се намират в тесни връзки при осъществяването и
развитието на двигателна дейност, която се диференцира по линията на две големи оси:
локомоция и хващане.

Към всяка от тези две големи оси се прибавя психологичният аспект, който придава на
моториката смисъла на начин на общуване или „език на тялото“.

От 0 до 1 година

Моториката, базираща се на безусловните рефлекси, постепенно се организира и става

(по-специално с волевото хващане) преднамерено действие ориентирано към цел.

Бебето успява да хване дрънкалката, да я сложи в устата си.

От 1 до 2 години

С овладяване на ходенето моториката се обогатява с нов опит и се консолидира. В този

период моториката е силно центрирана върху директното, непосредствено действие.
Именно зрителното възприемане на обектите привлича детето и го подтиква към
действие.

Бутане, теглене, качване, хвърляне, пълнене, изпразване.

От 2 до 3 години

С овладяване на постоянството на обекта, от една страна, и появата на подражанието,

от друга, моториката става представна.

За наличие на постоянство на обекта говорим, когато детето започне да търси

изчезналия от полезрението му обект. Тази способност започва да се развива към 8-9-
месечна възраст и се смята за придобита към 18-24-месечна. За да намери изчезналия
обект, детето развива нови двигателни действия.

За да вземе топката си, която е сложена в сак, детето отваря закопчалката.

Способността на детето да извършва жестове, движения, които представят, изобразяват

вече видяно от него действие, наричаме подражание.

Детето подражва на възрастния, който говори по телефон, кара кола и пр.: то измисля
маршрути, кара напред, назад, спира.

След 3 години

Моториката се структурира във все по-точни и сложни жестове, които се наричат

координация, придаващи смисъл на пространството и времето. Детето прогресира към
автономност и лекота на движенията.

V. РАЗВИТИЕ НА МОТОРИКАТА КЪМ ЛОКОМОЦИЯ

 

При новороденото

При новороденото говорим по-скоро за безусловнорефлекторна моторика. Моториката

е спонтанна, глобална, изразяваща се в генерализирани разтоварвания на цялото тяло и
в дифузни движения на крайниците, неадаптирани и хаотични, билатерални, но без
истинска симетрия. Тези движения твърде често са отговор на проприо- и
висцероцептивни стимули (да си припомним тоничното състояние на новороденото:
хипотонус на оста, хипертонус на крайниците).

Към 3-4 месеца

При развитието на позата видяхме обрата в тоничното състояние (хипертонус на оста,

хипотонус на крайниците). Контролът върху оста на тялото, който се осъществява най-
напред, позволява на детето да организира първите си движения:

- легнало по гръб: бебето се обръща на една страна;

- легнало по корем: бебето леко се изправя върху предмишниците си. Моториката на

крайниците все още е глобална.

Към 5-6 месеца

Малкото дете отприщва голяма мускулна активност:

- когато се държи изправено, то извършва движения наподобяващи подскачане;

- легнало по корем: прави „самолет“, опирайки се на трупа си и отлепяйки ръцете и

краката си;

- легнало по гръб: то прави многобройни движения с краката, наподобяващи въртене на

педали на колело, хваща стъпалата си.

Към 7-8 месеца

Детето може само да се претъркаля в двете посоки. С овладяване на сядането детето

развива нови възможности. То развива също така моториката, която му позволява
преминаване от легнала поза към седнала.

Към 9-10 месеца

Пълзене на „четири крака“ – най-напред върху ръце и колена, а след това върху длани и
ходила. Хванато за опора, детето се изправя и прави няколко крачки.

Към 10-14 месеца

Детето пуска ръката, с която се държи за опора, и прави няколко крачки само. С
овладяването на самостоятелното ходене пътят пред детето за завоюването на света е
отворен.
Към 15-18 месеца

По-нататъшните постижения в развитието на моториката зависят от възрастта и

овладяването на автономното ходене. Подобряването на равновесието става чрез
постепенното изправяне на гръбначния стълб. Детето приближава стъпалата си,
ходейки; започва да използва петите си, за да атакува повърхността, по която ходи.

Към 20 месеца

Детето започва да прави малки подскоци, ту с единия крак, ту с другия.

На 24 месеца

Детето тича и пада по-рядко. Рита топка, качва се и слиза по стълба само с опора и без
да редува двата крака. До края на втората година детето развива двигателна дейност,
тясно свързана с непорседствения (видим) обект. То е много активно.

Таблица 1. Развитие на позата, тонуса и моториката от раждането до края на

първата година

месеци ПОЗА ТОНУС МОТОРИКА

       

1 Фетална поза От Дифузни движения

2     Рефлекторна дейност

    хипотонус  

  Сложено в седнала поза,    

бебето държи главата си
3 изправена.   Легнало по гръб: бебето се
обръща на една страна.
  Гърбът е твърд. на оста
Легнало по корем: повдига
4     предната част на тялото, като се
опира на предмишниците си.
     
 
    на тялото
Голяма мускулна активност.
     
По корем: прави самолет.
     
По гръб: прави движения,
  Главата и трупът са много към наподобяващи каране на колело.
твърди.
 
       

  Легнало по корем, то може   Обича да играе с ръцете и краката

да изправя главата и трупа си. Слага ги в устата си.
  си. хипертонус
 
     
 
5    
 
    на оста
 
     
 
6 Детето стои само в  
седнала поза. Детето пълзи на четири
  на тялото.
  крака.
   
   
  От
   
   
  Детето ходи, като се държи за
    двете ръце или с опора.
 
  хипертонус  
Стои изправено, хванато
  за опора.   Детето ходи самостоятелно.

7   на Детето качва стълби на

      четири крака.

    крайниците Върви към топката, бута я с крак.

Качва се изправено по стълби,
8     държано за ръка.

    към  

       

       

  Стои изправено без хипотонус

     
  опора. и

9    

    уравновесяване
на тонуса.
   
 
10  
 
  Консолидация на това

  равновесие.

11  

12

15

18

20

VI. ВРЪЗКИТЕ НА МОТОРИКАТА С ПРОСТРАНСТВОТО – ВРЕМЕТО –

СХЕМАТА НА ТЯЛОТО

 
1. Пространството

Какви са връзките, които свързват моториката с пространството? Именно чрез

развитието на моториката и позата детето среща пространството, което го заобикаля, и
разширява пространственото си поле. Това пространство нараства от непосредствено
заобикалящото детето (тялото, което образува границата на пространството вътре –
вън) към пространство, което е много по-обширно, каквото е обкръжаващият свят. Чрез
своите премествания детето развива и интегрира понятието за дистанция, което то
измерва чрез пространството, което го отделя от желания обект.

Например, за да достигне до желания обект, детето се предвижва на 4 крака или

минава под стола. Детето тича, върви назад, обръща се, скача. Всички тези
движения се извършват в пространството.

2. Времето

Времето не е ли скоростта, която влага човешкото тяло, за да пресече пространството?

Нима човекът не е измислил средствата за бързо преместване/пътуване от колелото до
ракетата, за да завоюва пространството?

3. Схемата на тялото

Защо казваме, че моториката е един от факторите, структуриращи схемата на тялото?

Чрез движението, което вкарва в действие цялото тяло или части от него, детето
упражнява и открива нови проприоцептивни стимулации. То развива овладяването и
опознаването на своето тяло и впоследствие представата за него.

Например сръчността или тромавостта в реализирането на двигателната дейност

оказват влияние върху представата за себе си.

Качеството на жеста, владеенето му, неговата точност и хармоничност са в тясна

зависимост от качеството на мускулния тонус. Именно чрез тази тясна връзка с тонуса
двигателната дейност се превръща в отражение на личността.

Ще разгледаме в подробности всяка от тези функции – пространство, време, схема на

тялото, които са от изключително значение за бъдещата автономност на детето.

VII. РАЗВИТИЕ НА ХВАЩАНЕТО

Хващането е способността да се улавя с ръка. Това движение, което при раждането е

един безусловен рефлекс, еволюира постепенно, за да стане волеви и много точен
двигателен акт. Овладяването на хващането бележи важен етап в развитието на детето
по отношение на овладяването на външния свят.

Ако вземането на даден предмет е един банален и автоматизиран жест за възрастния, за

бебето това съвсем не е така. Отначало бебето не успява да хване предмета, който стои
пред него (дрънкалката, която виси над него). За да успее, то трябва да насочи
правилно ръката си, да регулира движението в съответствие с разстоянието между него
и предмета, да отвори дланта си и да я затвори върху желания обект. Това предполага
добра координация око – ръка и владеене на мускулите сгъвачи на пръстите, за да може
да отваря и затваря волево ръката си.

Детото достига до овладяването на волевото хващане постепенно, преминавайки

различни етапи и при определени условия. Законите и факторите, които определят
развитието на хващането са същите, както при общата моторика.

1. Схема на развитието на хващането

От раждането до 2 месеца

На този стадий хващането е рефлекторно движение: кожно-хватателен безусловен

рефлекс. Когато се стимулира дланта на ръката при новороденото, това води до много
силно сгъване на пръстите върху обекта. Това е най-първата форма на хващане. Този
рефлекс постепенно отслабва и изчезва по-късно към 4 и 5-месечна възраст, когато се
появява истинското хващане.

Към 3-4 месеца

Кърмачето хваща даден предмет, който е поставен в контакт с ръката му: това е, което
наричаме хващане при контакт. Това е неволево хващане, при което зрението не
участва.

Към 5-6 месеца

Хващането става волево и се осъществява чрез дланта: между дланта и трите последни
пръста. Детето е способно да хваща волево големи предмети, поставени пред него. То
ги поставя в устата си. Хвърлянето (пускането) на предметите е все още неволево.

Към 7-8 месеца

Детето хваща предметите между палеца и безимения пръст: това хващане е волево и
чрез нисш пинсетен захват. Става възможно волевото пускане на предмета. То е
глобално и неточно. Детето може да премества предметите от едната в другата си ръка.

Към 9-10 месеца

Детето хваща предмети с малък размер между палеца и показалеца си: това е волево
хващане чрез висш пинсетен захват. Детето през този период манипулира предмета и
го поставя в устата си. Волевото пускане става по-прецизно. Детето играе, като хвърля
предметите. То се научава да протяга (подава) предмета на възрастния, който му го
иска. Това е началото на размяните: получаване, даване, повторно взимане.

На 11 месеца до приблизително 15 месеца

Хващането е овладяно. То става още по-прецизно, както и пускането. Висшият
пинсетен захват се усъвършенства и обогатява с нови действия като вкарване и
изваждане на предмета от кутия. Това е период на активни манипулации с предметите и
научаване на смисъла съдържимо – съдържание. Чрез често повтарящите се и все по-
точни манипулации детето усвоява представите за дълбочина, маса, вътре, вън, високо,
ниско. Детето посочва с показалец, може да пие само от чаша, да вгнездява кубове и т.
н.

Таблица 2. Развитие на хващането и координацията на жестовете от 2 до 7 години

  2 години 2 год. 6 мес.

Детето хвърля обект Успява да придаде
ХВЪРЛЯ
по поръчка. на жеста на хвърляне импулс
или да търкаля предмета, но
движението остава
безразборно.
ТЕГЛИ
Тегли и влачи. Спонтанното и Тегли, влачи, повдига, бута.
НОСИ безразборно движение започва Транспортира несръчно.
да се организира.

ДРУГИ ЖЕСТОВЕ Къса, прелива, може да Жестовете му се прецизират.

разопакова пакет. Може да Първи опити за рязане,
сглобява пъзел, ако елементите обличане и събличане – все
са големи. Нанизва големи още несръчни.
мъниста, използва четка и
молив, като прави жестове,
включващи цялата ръка.

  3 години 3 год. 6 мес.

Жестът се подрежда.
ХВЪРЛЯ
Детето започва да се
съобразява с посоката.
ТЕГЛИ
Хваща по-сръчно предметите.  
НОСИ
Къса, моделира, реже.
ДРУГИ ЖЕСТОВЕ
Може да се съблича, прави
първи опити да се закопчава.
То се съобразява с
дистанцията и започва да
регулира силата и
амплитудата на жеста с оглед
постигане на целта.
Моделира дадена форма с
пластелин.
Може да се облича и съблича.

  4 години 5 години
ХВЪРЛЯ Може да хвърля и улавя, но Може да хвърля топка бързо и
движенията не са икономични да я хваща точно.
и липсва прецизност на жеста.
ВДИГА
Захватът при хващането е  
НОСИ адаптиран според предмета.
Може да реже по начертано
ДРУГИ ЖЕСТОВЕ трасе. Владее инструмента. Завързва си обувките,
Притежава по-добра фина закопчава си дрехите, облича
координация: навива, отвива, се само.
обвива, но не може да
развързва възел.

Може да нанизва дребни

мъниста.

  6-7 години  

ХВЪРЛЯ Може да хвърля топка, като се  

съобразява с даден ритъм.
ВДИГА
Започва да показва прецизност  
НОСИ в дейностите си.
СПОСОБНОСТ ЗА
До 6-годишна възраст детето не  
ДИСОЦИАЦИЯ може да докосва палеца си
поотделно с останалите пръсти.
НА ПРЪСТИТЕ

2. Координацията око – ръка

Овладяването на хващането става възможно благодарение на развитието на невро-

двигателния контрол на ръката, китката, пръстите, но също чрез развитието на
координацията око – ръка.

Координацията око – ръка еволюира по следния начин:

- най-напред погледът на детето случайно се спира върху ръката, която преминава през
зрителното му поле и той започва малко по-малко да я следи;

- след това детето се опитва да задържи ръката си в зрителното си поле;

- най-сетне окото започва да води ръката.

 
VIII. РАЗВИТИЕ НА МОТОРИКАТА КЪМ ОБЩУВАНЕТО (ЕЗИК НА ТЯЛОТО)

Наблюдението на хората, които вървят по улицата, е достатъчно като потвърждение на

твърдението, че дори толкова проста двигателна дейност като ходенето не е чисто
двигателна проява или автоматизиран жест, а отражение на нещо съвсем специфично за
всеки индивид, което наричаме личност.

Например начинът, по който човек поставя крака си на земята, интензивността, с

която я атакува, полюляването на стегнатите или отпуснати ръце, ритъмът са
колкото двигателни, толкова и личностови характеристики.

Това означава, че моториката, която се развива от вродени поведения към придобити,

се натоварва постепенно със смислови значения и че тези значения не са идентични за
всички човешки същества.

Вродените поведения

Това са всички рефлекторни реакции в отговор на външни или вътрешни стимулации,

които детето проявява. Такива разнообразни форми съществуват веднага след
раждането: викове, прозявания, преглъщания, както и емоционални прояви: на
неразположение – удоволствие – отпускане. Тези поведения не зависят от културата и
са общи за човека като вид.

Придобитите поведения

Това са всички преднамерени жестове, които осъществяваме вследствие на нашите

потребности и желания и които сме придобили в течение на натрупания от нас опит:
локомоция, волево хващане и всички координирани жестове, ориентирани и
адаптирани към определена цел.

1. Откъде идват смисловите значения? Какви са те?

Тези значения се образуват при срещите на субекта с външната среда и чрез

посредничеството на общуването с майката, бащата (или техните заместници), а по-
късно с разширеното семейство и социалната група.

Моториката се развива към локомоция и хващане и се натоварва с емоционален смисъл

в рамките на връзките, които се установяват с хората и обектите, срещани от детето.

Смисловото значение

Става дума за смисъла, който придобиват вродените поведения на детето, както и

научените жестове: този смисъл се нарича също възпитание. Да си припомним, че
когато майката отговаря на висцералните реакции на детето, тя интерпретира тези
реакции като повикване към нея и проектира по този начин своето дете в света на
междучовешкото общуване.
Например детето плаче, майката го взима на ръце; когато детето иска да бъде в
контакт с нея, то ще плаче.

Детето трябва в някаква степен да развие своята моторика и в същото време да се научи
да я упражнява според организирани репери от семейството или социалната група, в
която живее.

Например майката научава детето си, че не може да слага в устата си всички

предмети, които вижда. Когато детето овладее двигателното действие катерене,
то трябва да се научи, че не може да се катери навсякъде, за да избягва опасностите
и защото не всички предмети са социално предвидени затова (масата, на която се
храни, вратата на кухненския шкаф и т. н.).

Или с други думи, моториката приема смисъла на възможност и граница.

Афективността

Става дума за позитивните или негативни чувства и емоции, преживявани в течение на

натрупването на двигателен опит и научаване, които се интегрират в този опит и в това
научаване и ги оцветяват, придавайки им много лична експресивност. Именно защото
двигателната дейност на човека се натоврава с чувства и емоции, тя се превръща в език
на тялото.

2. Език на тялото

Можем да потвърдим, че този език на тялото притежава една индивидуалност, свързана

с историята на личността и – от друга страна – е повлиян от колективността, свързана
със социалната група, в която живее. Индивидуалността се проявява чрез
експресивните жестове. Колективността се изразява чрез символични жестове.

Символичните жестове

Това са конвенционални жестове, присъщи на дадена култура: поздравите, юмрукът,

кръстът...

Експресивните жестове

Те изразяват дадена емоция или чувство и са често придружени от лицеви мимики. Те

обозначават безразличие, прием, отказ, изненада, тревога, страх, отегчение.
Посредством жеста можем да разчитаме следните три характеристики на човека:

- начинът на казване: това са мимиките и позите, които акцентират думите;

Например тръсването на главата, вдигането на раменете, извиването на веждите...

- начинът на правене на нещо: това е качеството и точността на жеста, който има

отношение към неговата ефикасност;
Например начинът, по който се държи ножицата при рязане, начинът, по който се
натиска моливът при писане.

- начинът на съществуване: нашите жестове разкриват начина ни на съществуване във

връзката с обектите и хората;

Например разположението или неудобството, спонтанността или сдържаността,

срамежливостта.

Много често нашите жестове издават чувствата и емоциите ни. Понякога чувствата и
емоциите могат до такава степен да ни погълнат, че да попречат на функционирането
на двигателната ни дейност.

Латерализация

I. ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Латерализация наричаме функционалното доминиране, което се простира върху

двойните органи на нашето тяло: очи, ръце, крака и даже уши, по време на
спонтанните им или направлявани действия (латерализацията на ухото се
проявява слабо и много рядко бива оценявана с помощта на тестове).
Латерализацията е процес, който организира тази асиметрия, водеща до избор на
едната страна пред другата. Тази диференциация се определя между 3 и 6-7-
годишна възраст. Понякога трябва да се изчака 8-10-годишна възраст, преди тя
ясно да се фиксира.

Латерализацията може да бъде:

- хомогенна: лицето използва една и съща страна за всички органи;

- кръстосана: когато някои органи са латерализирани от едната страна, а останалите (с

изкл. на ушите) са от другата страна;

- еднакво си служи с двете страни: когато и двете страни ритмично се използват в

действията.

II. ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ

 
Въпреки привидно съществуващата хармония лявата страна не е огледало на дясната
страна. Тази асиметрия на тялото, чиито причини не са истински изяснени, се отразява
на функционалната активност, но също на мускулатурата, костната система, обема и
дължината на венозната мрежа. Като че ли тя е по-акцентирана при мъжа, отколкото
при жената, което става очевидно през пубертета.

Тази асиметрия се открива на нивото на мозъчните хемисфери. Науката я открива през

ХІХ век, но палеонтологичните открития свидетелстват за нейното съществуване при
неандерталеца. Човешкият скелет, намерен в Chapelle-aux-Saints, показва десен
хумерус, който е по-обемен, и доминиране в обема на лявата половина на черепната
кухина, което ни кара да мислим, че „праисторическият човек е бил десняк“.

Въпреки нарастването на броя на леваците, достигащ 30% в страните, в които

левачеството вече не се подтиска, множеството от хората се оказват десняци.
Левичарството не е недостатък. Изглежда то се среща по-често при момчетата,
отколкото при момичетата.

III. ПРОИЗХОДЪТ НА ЛАТЕРАЛИЗАЦИЯТА

Организацията на латерализацията, независимо дали е хомогенна или не, остава

комплексна и изглежда е резултат от взаимодействието на множество фактори:
неврологични, генетични, социално-културни и психо-афективни.

1. Ролята на централна нервна система (ЦНС)

ЦНС, която командва цялата дейност на човешкото същество, се състои от две

хемисфери, които са различни по обем, тегло, структура и функции. Изхождайки от
изследванията върху мозъчните изменения и техните последици, тези функции на всяка
хемисфера са били уточнени и се изяснява кръстосването в командването и
специализацията на техните функции. Запушване на лявата артерия, която оросява
двигателната област в левия кортекс, предизвиква хемиплигия вдясно, обратно –
обструкцията в дясната артерия предизвиква хемиплигия в ляво. Церебрална лезия от
лявата страна води до повече смущения при десняка поради промените от дясната
страна. Лявата хемисфера засяга в частност говорните функции, интелигентността,
паметта, волята, но също и моториката, докато дясната хемисфера засяга повече
съзнанието за тялото и пространството.

При левака функционирането на хемисферите не е напълно противоположно на това на

десняка в около 30% от случаите. Лезиите в лявата хемисфера могат да доведат до
афазични смущения при левака, а пораженията на дясната хемисфера водят до загуба
на съзнание за тялото и пространството. Според Conard левачеството представлява една
по-висока степен на „бицеребралност“, което ще рече по-малка специализация на
хемисферите“1 . Преди пубертета структурирането на церебралните функции все още не
е установено, лезиите на главната хемисфера могат да бъдат компенсирани от
доминираната хемисфера благодарение на нейната пластичност.

2. Наследствеността

Въпросът за наследствеността се поставя поради факта,

че се откриват леваци по една и съща родствена линия и в семейства без леваци.

Според Силви Кади наследственият фактор може да играе роля за латерализацията

и е един от формиращите фактори на неврологичната латерализация.

3. Социокултурно приложение

Социокултурните стойности, проектирани отдясно и отляво, представляват натиск,

който не може да се пренебрегва и който довежда до установяване на латерализацията.
Дясното и лявото са белязани с афективни стойности, които често са противоположни:
„доброто“ и „силното“ се идентифицират с дясното, докато „лошото“ и „слабото“ са
локализирани отляво. Много силно вписани в колективното мислене, тези стойности се
появяват в лингвистичните изрази, в ритуалите. Предпочитанието към дясното е ясно
изразено от векове в повечето култури.

Думато „дясно“, която произлиза от dexter, има в своя корен decus – нещо, което е
подходящо. Думата „ляв“ идва от латинското sinister. За латините и гърците лошите
предзнаменования са идвали отляво. Не казваме ли „той е сръчен“ („adroit“) и „той е
левак“ за някого, който е несръчен и непохватен; или пък „станал е с левия крак“ или
„той му е дясната ръка“. Първото значение на „ляво“, което е вписано в речника „Le
petit Robert“ е „изкривен (tordu)“, който има някакво отклонение, докато думата „дясно“
се определя като „нещо, което е от противоположната страна на сърцето“.

Когато във френските училища започва да духа по-благоприятен вятър спрямо

левачеството, и то твърде отскоро, започват да се припомнят прочути леваци като
Леонардо да Винчи, за да се прокара убеждението, че левак не означава несръчен.

Въпреки признаването на левачеството, което повече не се подтиска в обучението по

писане, латерализацията търпи влияния и ориентация, които понякога се въвеждат
несъзнателно. Това са случаите, в които децата подражават на родителите си
огледално, или когато възрастните поставят инструменти като вилици, лъжици и т. н.
системно от едната страна на малкото дете или му подават предмети в едната ръка.

4. Психо-афективно приложение
Наблюдението върху малки деца свидетелства за естествена амбидекстрия по вереме на
манипулирането с предметите. Някои показват признаци за предпочитание за действие
с едната ръка, например при смученето на палец.

При психотерапията на деца и юноши Силви Кади прави връзка между организацията
на латерализацията, диференциацията от майчината фигура и процеса на
идентификация. „Да се избере водещата ръка е опит за лична автономност, но
латерализацията търси своето място до идентификацията с родителя от същия пол.
Едиповите отношения организират латерализацията.“

Чрез диференциацията от майчината фигура детето успява да се разположи в

автономно тяло, „в тяло, което принадлежи единствено на него“, конструирайки по
този начин основните репери на пространството вътре – вън. Чрез интериоризацията на
една трета фигура – бащата или неговия заместник – се създава бариера между детето и
майката. На следващия етап, в който се извършва идентификацията с родителя от
същия пол, се затвърждава латерализацията.

IV. РАЗВИТИЕ НА ЛАТЕРАЛИЗАЦИЯТА

Неврологичното съзряване, генетичното програмиране, структурирането на психиката

и социокултурният натиск изтъкават основата за постепенното проявяване на
асиметрията. Изглежда, че нишките на психичното и неврологичното изработват с
точност латерализацията между 5-та и 8-та – 10-та година.

1. Доминиране на ръката

Към 5-6 месеца

По-честото действие с едната ръка се забелязва с появата на целенасоченото хващане

на обектите, тъй като може да се види хващането на предмети с предпочитаната ръка.

Към 9 месеца

По време на по-фините манипулации започва да играе роля координацията око – ръка.

На тази възраст една от двете ръце може вече да се проявява като по-сръчна и детето се
стреми да си служи с нея по предпочитание. В този случай изборът е напълно
независим от всякакво научаване.

Между 1 и 2 години

Най-общо се наблюдава комбинирано и допълващо се използване на двете ръце.

Изследователската активност, новите манипулации, трудността или потребността от
прецизност, за да се достигне до някаква цел, въвеждат предпочитанието в
използването на едната ръка, която се проявява като доминираща.

До 4-5-годишна възраст

Може да се каже, че латерализацията се променя и често остава неопределена.

Към 5-7 години

Това е периодът, в който се установява доминирането на едната ръка. Латерализацията

се фиксира, понякога тласкана от необходимостта за овладяването на графизма.

Относно горните крайници можем да говорим за два типа латерализация:

А) вродена латерализация

Тя се проявява в естественото доминиране на равнище на тонуса и на равнище на

необичайни жестове;

Б) придобита латерализация

Тя отговаря на доминантната употреба на ръката в ежедневните и социални жестове,

по-специално в писането.

Вродената и придобита латерализация могат да имат едно и също доминиране, но

възпитателните, културни и други влияния благоприятстват понякога за
противоположни избори:

- вродената и придобита латерализация са отдясно;

- вродената и придобита латерализация са отляво;

- вродената латерализация е отляво, а придобитата латерализация е отдясно

(наблюдаваме по-рядко случаи с вродена латерализация отдясно и придобита
латерализация отляво).

2. Доминиране на едното око

Феноменът на доминиране на едното око в зрението не е обект на многобройни

изследвания. Изборът на водещо око при зрението не е резултат на външни влияния.
Зрителното поле на всяко око се командва от двете хемисфери. Каква е пресечната
точка на доминиращото око, когато то не е хомогенно с това на ръката в изработването
на знаци при писането? Смисълът на организирания отляво надясно графизъм
произвежда зрително внимание повече в дясното пространство, докато лявото
пространство остава неутрализирано. Доминирането на очите се фиксира към 2 и 1/2-
годишна възраст.

3. Доминиране на долните крайници

Доминирането на долните крайници се появява към 2-та година, когато детето започва
да се качва по стълба и се опитва да рита топка с единия крак.

 
4. Доминиране на едното ухо

При ушите също се забелязва асиметрия във функциите им: дясното ухо разпознава и
задържа по-добре лингвистичните елементи (фонеми, думи, цифри), докато лявото ухо
доминира във възприемането на музиката. Експерименталните изследвания на Алфред
Томатис го довеждат до заключението, че „съществува водещо ухо при регулирането
на гласа“.

V. ЛАТЕРАЛИЗАЦИЯ НА ПРОСТРАНСТВОТО

Не трябва да се смесва латерализацията (това ще рече доминирането на едната страна

по отношение на другата) и познаването, идентификацията на дясната и лявата страна.
Латерализацията на пространството поддържа тесни връзки в тяхното изработване.
Латерализацията може да се установи единствено след диференцирането на тялото от
това на майката, което създава основните репери на пространството вътре – вън. Това
диференцирано телесно пространство детето проектира в първите си графични
изображения на криви затворени линии, като по този начин бележи границата на
телесната обвивка, разделяйки вътре от вън. Идентификацията на дясно и ляво се
съотнася най-напред към перцепцията на оста на тялото, а след това се разпростира
върху заобикалящото пространство по отношение на тази ос, по-късно и върху другия.
Латерализацията се намесва в сензо-моторното възприятие, отбелязвайки
диференциация, която благоприятства разпознаването на дясно и ляво по отношение на
оста на тялото.

Приблизително на около 5-годишна възраст детето започва да разпознава дясно и ляво

върху себе си.

Към 7-8-годишна възраст то може да децентрира тези репери и да ги проектира върху

другия (което свидетелства за намаляване на егоцентризма и за прогресивната
социализация на детето).

Видове латерализация

1. Хомогенна латерализация

Доминиращата латерализация е идентична на ниво горни, долни крайници и око.

Детето е с доминираща дясна ръка, око и крак. Детето е с водеща лява ръка, око и крак.

2. Кръстосана латерализация

Доминиращата латерализация е идентична само на две равнища. Детето е с водещо

дясно око и крак, а с водеща лява ръка. Детето е с водеща дясна ръка и крак, а с водещо
ляво око.

3. Амбидекстрия
Детето използва еднакво едната и другата страна (най-вече ръката и крака).

VI. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Организацията на латерализацията в повечето случаи отдясно е специфична за човека

като вид. Макар и да не са съвсем изяснени точните механизми на влияние, доказано е,
че мозъчната асиметрия, наследствеността, едиповите структури, социалните навици
участват в установяваането на функционалната асиметрия за някои части на тялото.
Най-вече вниманието привлича доминирането на едната ръка и разкрива сложността на
този процес.

Левак или десняк? Латерализацията допринася за установяването на схемата на тялото,

ориентирането в пространството, организацията на жестовете и графизма.
Латерализацията може да постави проблем, когато не се забелязва диференциация и
когато изискванията при графичното обучение тласка детето към избор, преди то да е
готово за него. Това може да обясни случаите, известни като „фалшиви леваци“ или
„подтиснати десняци“. Касае се за деца или юноши, които пишат с лявата си ръка,
докато повечето от ежедневните жестове извършват с дясната, най-вече игрите с
хвърляне. Дали това не е резултат от преждевременно прописване. Смущенията в
латерализацията и техните последици върху графизма, пространството, схема на
тялото, моториката... (дали тези смущения са признаци на едно и също страдание или
са последица от него?) трябва да се очитат в съвкупността на развитието, за да станат
обект на терапевтични грижи. В някои случаи една помощ, благоприятстваща
двигателното съзряване, може да облекчи детето в овладяването на жестовете му.
Трудностите в установяването на латерализацията заслужава специално внимание, тя
може да бъде признак на по-глобална незрялост, но също може да съпътства по-
дълбоки разстройства. В случаите, в които трябва да се помогне на детето да
предпочете едната ръка, по-сръчната, за обучението по писане, е важно да се слушат
реакциите, които могат да се появят вторично и да се опитаме да разберем техния
смисъл.

Структуриране на пространството

I. ОПРЕДЕЛЕНИЕ

При проследяването на психомоторното развитие неизменно става дума за

обкръжаващата среда или за заобикалящия, за външния свят. Понятието „заобикалящ“
предполага съществуването на някаква централна точка. В действителност, изхождайки
от централната точка, каквато е тялото на човека, се конструира реалният и
въображаемият свят. В този случай кожата става границата между вътре и вън.
Изследванията на Пиаже разкриват конструирането на реалното пространство, а
психоаналитичната теория – създаването на въображаемото пространство, чрез
посредничеството на тялото.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ: Анализът на пространството води до определянето му като свят,

състоящ се от елементи – хора, животни, природни елементи, предмети, като всеки от
тях би могъл да бъде идентифициран чрез множество характеристики. Тези елементи се
разполагат едни спрямо други и могат да бъдат разделяни от граници, даже от празнини
(липса на елементи или въздушно пространство), като по този начин определят
пространствени връзки.

Пиаже определя пространството като „съвкупността от отношенията, установени

между телата, които ние възприемаме или схващаме, или съвкупността от връзките, с
които си служим, за да структурираме тези тела, за да ги възприемем или схванем“.

В какво се състои структурирането на пространството за човека:

- диференциация на собственото тяло;

- организация на неговите жестове и премествания;

- съдаване на връзки, които са организирани и ориентирани между човека и външния

свят (хора или други елементи);

- създаване на връзки, които са организирани и ориентирани между обектите.

Изсипвам вода в чашата. Пресичам площада на пазара. Георги ми хвърля топка.

Оставям книгите върху масата. Гледам през прозореца. Столовете са наредени около
масата. Топката е кръгла.

II. ФАКТОРИ, КОИТО СЕ НАМЕСВАТ ПРИ ВЪЗПРИЕМАНЕТО НА

ПРОСТРАНСТВОТО

Организацията на пространството не е даденост. Тя представлява перцепция, която

постепенно се изгражда чрез действието на:

- сензорните функции: погледът, слухът, докосването, обонянието ни дават

информация за пространството;

- развитието на постуралната функция: еволюцията на позата позволява да се

променят положенията на тялото и да се обогатява зрителното поле върху
пространството;

- развитието на моториката: хващането позволява да се манипулира близкото

пространство, а локомоцията позволява да се завоюва по-далечното пространство;
- неврологичното съзряване: то изтъкава основата на развитието на сетивата, на
моториката и участва в интеграцията и в запаметяването на пространството;

- взаимодействията между хората: на първо място поведението на родителите, а по-

късно това на възпитателите и учителите благоприятства, филтирира или пречи на
срещата на детето с външния свят, в съответствие с тяхната собствена отвореност към
него и в зависимост от образа, който те са си изградили за него.

III. РЕАЛНО И ВЪОБРАЖАЕМО ПРОСТРАНСТВО

Трудовете на Пиаже разкриват конструирането на реалното пространство „което може

да се проследи в два ясно различаващи се плана: перцептивен или сензо-моторен и
представен или проективен“.

Сензо-моторното пространство се основава на сензорния опит, манипулацията,

действията и се изгражда основно между 0 и 2 години. Детето структурира перцепцията
на пространството, като изгражда топологични отношения. Тези отношения се
организират според даден ред и доминират до към 7-годишна възраст.

1. Отношението по съседство:

Структурирането на пространството се изгражда най-напред по близостта на

елементите, които детето възприема и които се разполагат в едно и също зрително
поле.

2. Отношението на разделяне:

То позволява на детето да разграничава съседни елементи, които се смесват и които

взаимно се проникват.

3. Отношението на ред (последователност):

Ако има съседни елементи, които са разделени, те могат да бъдат разположени едни
след други.

4. Отношението на заобикаляне или на обвиване:

Детето възприема един елемент между два други или заобиколен от други елементи
(напр. носът е заобиколен от останалите части на лицето).

През периода между 2-рата и 7-та година, с появата на мисловния образ и

продължението на отложеното подражание, както и с усвояването на езика,
пространството се превръща от чисто перцептивно в представно.

„Едва след 7-8-годишна възраст измерването и представното координиране на

перспективите, осмислянето на пропорциите и т. н. довеждат до изграждането на
интелектуалното пространство, способно окончателно да се откъсне от перцептивното
пространство.“ (Пиаже).

Сами-Али, опирайки се върху клиничния опит и върху психоаналитичната теория,

обръща внимание на въображаемия аспект в изграждането на пространството чрез
посредничеството на тялото.

IV. ЕВОЛЮЦИЯ НА СТРУКТУРИРАНЕТО НА ПРОСТРАНСТВОТО

Еволюцията на структурирането на пространството се извършва в четири фази.

1. От 0 до 4 месеца

Изглежда, че новороденото има за външния свят само накъсани, моментни сензорни

перцепции (свързани с настоящия момент), от които то не се диференцира. Тези
сензорни пространства се основават най-вече на майчините грижи, състоящи се от
докосвания, погледи, думи. Качеството и количеството на информацията, която достига
до бебето от външния свят, се филтрира и дозира от майката. Бебето отговаря на тази
информация чрез промяната в мускулния си тонус, чрез виковете и погледите си или
чрез своите плачове. Всички тези сензорни пространства, свързани по един или друг
начин с майката, се „материализират“ в усещанията за благополучие или
неразположение, като оставят на пространството единствено измерението на
реалността.

Светът на новороденото представлява пространството, което се вижда, чува, суче,

докосва, усеща...Тези пространства са без връзка помежду си.

Зрителното пространство съответства на зрителните впечатления в дадения момент:

това, което вижда детето, докато е легнало в леглото си или докато го носят на ръце.

„След втория месец човешкото лице се превръща в привилегирован зрителен перцепт,

който детето предпочита пред всички останали неща от своето обкръжение.“ (Шпиц).

Тактилното пространство се състои от всички стимули, получавани чрез допира на

кожата, когато бебето докосва или бива докосвано. Устата, заедно с опита от сукането,
е много активна във възприемането на пространството.

Всички шумове, които детето чува съставят за него слуховото пространство.

Обонянието, което е добре развито при новороденото, му позволява да установява

олфактивни пространства, които са му много познати. То разпознава леглото си и
майка си по тяхната миризма.

2. От 4 месеца до 2 години

Еволюцията на позата и моториката, които довеждат детето от легналата поза до

автономното ходене и от кожно-хватателния безусловен рефлекс до координацията
хващане – зрение, участват в изграждането на пространството, което от дифузно,
сензорно, разпокъсано и свързано с настоящия момент става постепенно
диференцирано и постоянно. Перцепциите, които детето има за пространството, са
пряко свързани с неговия опит, с манипулативните му действия.

Между 4 и 9-месечна възраст се разполага стадият на хващането на нещата, които са в

зрителното поле на детето. Със съзряването на зрително-моторната координация детето
постепенно установява връзки между различните сензорни пространства. Новите
перцептивни постижения, които бележат този период са:

- постоянството на формите: към 7-8 месеца детето разпознава шишето с биберона,

дори когато е обърнат наопаки, ако вижда една част от биберона;

- постоянството на големините (започва към 6-ия месец): големината на обекта остава

същата, гледана отблизо и отдалеч.

Към 9-тия месец започва изграждането на постоянството на обекта: детето търси

обекта, който ичезва от погледа му. Това изграждане е изключително важно и се
осъществява на няколко етапа. Между 12 и 18 месеца детето може да намери директно
обект, скрит последователно под едно нещо и после под друго, след като е видяло
преместването на обекта. Чак между 18 и 24 месеца детето достига до представата за
невидимите премествания на обекта. С използването на постоянството на обекта детето
започва да развива нови пространствени връзки между обектите (отзад, под).

Между 9 и 12 месеца интересът на бебето се насочва върху траекторията на обектите в

игрите на хвърляне. То започва да открива ефекта на перспективата, констатирайки,
че различните пози на главата довеждат до промени във формата на обектите, които
познава.

С постигането на автономността на локомоцията детето увеличава своите възможности

за изследване на пространството, започва да различава близкото от далечното
пространство и да забелязва дистанцията. Неговият интерес към връзките между
обектите се увеличава. То мултиплицира преместванията на своите играчки
(отдалечава ги, приближава ги към самото себе си или към други обекти). То активно
търси изчезналия обект. То пълни, изпразва, пресипва... То експериментира условията
за равновесието на обектите, които го заобикалят. Пространството, в което се развива
детето през този период, зависи от действието.

3. От 2 до 7 години

Това е преходът от перцептивното пространство (или сензо-моторно), при което

перцепцията е зависима от незабавното действие към представното пространство (или
интелектуално). През този период също така детето открива, забелязва и опознава
пространството, като установява топологични отношения (на съседство, разделяне,
последователност и заобикаляне).

Детето постепенно усвоява характеристиките на елементите на пространството:

идентичност, цвят, форма, количество, големина, полезност и т. н. То постепенно
започва да сравнява, класифицира, брои...

Детето започва да преценява разположението и преместванията на обектите в

пространството по отношение на себе си и помежду им. Егоцентризмът в мисленето на
детето доминира до към 7-годишна възраст: това ще рече, че пространствените
отношения, които детето установява са функция от неговата собствена гледна точка.

Например то не може да си представи, че човекът, поставен в друга поза, различна от

неговата, вижда същия обект, който и то самото вижда.

4. След 7-годишна възраст

Детето усвоява представното пространство. То е способно да децентрира

възприемането на пространството от собствената си гледна точка и да се проектира в
друга поза. То престава да счита пространството за функция на собственото си
положение; това е стадият на проективните отношения.

V. ОБОБЩЕНИЕ

Видяхме, че пространството не се свежда до разположението на обектите едни спрямо

други, нито до ориентацията на преместванията. То е свързано с една много по-
обширна и сложна перцепция.

Еволюцията на постуралната функция и моториката, която довежда детето от легналата

поза до автономното ходене, и от безусловния кожно-хватателен рефлекс до волевото
хващане под зиртелен контрол участва в изграждането на пространството, което от
дифузно, сензорно, накъсано и свързано с настоящия момент става диференцирано и
постоянно. Взаимодействията майка – дете, баща – дете допринасят съществено за
разпознаването на себе си, за диференциацията от другия, като създават първите
концепти за пространството вътре – вън. Възприемането на пространството,
независимо дали е реално или въображаемо, преминава през тялото, което
„парадоксално, за да се отвори към външния свят, се затваря върху самото себе си.“
(Сами-Али).

Пиаже описва пространството като „огромна празна кутия, в която ще бъдат поставяни
елементи. Пространството ще стане едновременно съдържащо, съдържимо и
съвкупност от отношения, установени между елементите“. Тези връзки отначало са
конкретни, неразделими от опита, като постепенно се откъсват от него, за да станат
логически операции (като математиката и геометрията).

Таблица 3. Структуриране на пространството

Характеристики  
Структуриране на пространствотото
на пространството Възраст
  0 месеца - сензорни пространства

  4 месеца  
Егоцентрична   - постоянство:

топология 6 месеца  - на формите

     - на големините

     

  9 месеца  

    - постоянство на обектите

     

  24 месеца - връзки между елементите

     

    - характеристики на елементите:

     - цвят

     - форма

     - големина

     - количество

     -съотнасяне на позите и на
преместванията
   
- начало на способността за
Представно   децентрация на перцепциите

7 години - проективни отношения

Таблица 4. Опознаване на реперите на пространството

отпред – отзад
От 2 до 3 години
върху (отгоре)

под (отдолу)

вътре – вън
 голямо – малко

нависоко – наниско
отстрани
на 4 години
далече – близо

около

средно

легнало (хоризонтално)

изправено (вертикално)

кръгло

четвъртито

малко – много
срещу (дадено нещо)
на 5 години
навсякъде

направо

цяло

правоъгълно
дясно /върху себе си/
на 6 години
ляво /върху себе си/

наклонено

по средата

половин

плътно – тънко
дясно и ляво върху другия
на 7 години
(който е разположен като детето)

ромб
дясно и ляво върху другия
на 8 години
 (който е срещу детето)

дълго – късо

различава между