Теоретични обосновки на тревожността и свързаният с него проблем за

координация на случайните и целенасочени движения

Тревожността е един от проблемите на съвременната психология, който напоследък

се разглежда с особено внимание, съобразно трудните и постоянно променящи се социални
условия, в които сме поставени в днешно време. Пренесено от психиатрията и
психоанализата понятието трвожност заема важно място в социалната психология,
психологията на личността и възрастовата психология. Сарасон я определя като “централен
проблем в теорията на личността”, а Р. Мей като “най-значителната психологическа
характеристика на съвременната цивилизация”.
Въпреки голямото количество експериментални изследвания по този проблем,
съществува недостатъчна определеност на понятието тревожност. Някои автори го
отъждествяват със стреса или го считат за един от неговите видове.
В нашата психиатрична литература доскоро не се правило особено разграничение
между преживяването на страх и на тревожност. Едва в последните десетилетия тези две
понятия намират точното си семантично съдържание и съответна употреба. В психологията
страхът е целесъобразна емоционална реакция, която мобилизира за търсене на стратегии за
спасение при реална опасност. Тревожността е емоция, която сигнализира възможна,
очаквана, недиференцирана, неясна застрашеност. Това е една от нейните най-важни
характеристики. Човешката способност за предвиждане на евентуалното бъдеще и
обмисляне на всички възможни алтернативи се явява основата за появата на тревожността.
Бързите промени, които настъпват независимо от нас в средата, в която живеем ни поставя
непрекъснато пред нови ситуации и нови изисквания за адаптация. Тази непрекъсната
надпредвара с времето за съвременния човек естествено повишава и неговата тревожност
пред множеството алтернативи, между които трябва да вземе решение, за да се справи с
динамичните условия.
Тревожността може да бъде и безпредметна или да зависи от чисто субективни
фактори, придобиващи значение в контекста на индивидуалния опит, от личностния смисъл,
който индивидът им предава. Ситуациите, които обективно се признават за стресови,
повечето хора оценяват като опасни или заплашващи ги. Явяват ли се такива обаче за всеки
отделен индивид зависи само от неговата субективна оценка на дадената ситуация.
Например много често личности с високо равнище на тревожност оценяват някои положения
(които обективно не могат да се отнесат към стресовите) като потенциално опасни. В този
смисъл може да възникне тревожност при субективна нереална оценка на личността. Тази
оценка зависи от индивидуалните особености, спецификата на личния опит на индивида,
механизмите на психологическа защита, както и от природата и величината на стресогенния
фактор.
Тревожността се появява както при наличие на стресори, така и при отсъствие на
условия за задоволяване на биологични или психосоциални потребности.
Според Боряна Пирьова ”стресогенен фактор е липсата на информация, която създава
несигурност и непредвидимост за постигане на позитивен резултат, или възможност за
избягване на негативен резултат”. Тя смята, че “човешкия организъм може да бъде
разглеждан като хомеостатична система, в която редица показатели на вътрешното
постоянство се регулират около едно средно генетично зададено регулируемо ниво. Ако
стресогенният фактор извади организма от това състояние на равновесие, настъпва тревога”.
Всичко казано до тук разглежда тревожността като състояние, а не като черта на
личността. Става ясно, че с този термин се обозначават две относително самостоятелни
психични феномена. Първия Спилбъргър нарича “реактивна тревожност” (ситуативна), а
втория “личностна тревожност”.
Ситуативната тревожност може да се разбира като форма на стресовите състояния.
Например Норакидзе я определя като емоционален стрес “появяващ се в неблагоприятни

3
условия на приспособяване (особено в екстремални условия), във вид на чувства, на ярко
изразена тревожност”. Според Ю. Ханин тя е “ емоционална ситуативна реакция на различен
род стресори”.
Ако разглеждаме ситуативната тревожност като форма на стреса,би трябвало да
обясним какво всъщност представлява самия стрес.
В най-общ смисъл терминът стрес се използва за обозначаване на ситуация, в която
човек е по някакъв начин претоварен. Съществуват няколко по-конкретни дефиниции, като
всяка от тях включва изтощението, което е краен резултат от това състояние.
В първият тип определение се включва формулировката на Ханс Селие, според който
стресорите са стимули, имащи голям обхват и поради това водят до реакция, наречена от
него “общ адаптационен синдром”. Той включва три етапа:
1) Реакция на предупреждение – индивида навлиза в състояние на тревога;
2) Съпротива – този етап подготвя организма за борба или за бягство от стреса;
3) Етап на изтощение – този етап настъпва, когато нито една от двете реакции от
предишното ниво нямат успех;
Втория тип дефиниция на стреса се фокусира върху ситуацията или стимулите,
определени независимо от реакцията на човека и дори независимо от неговите възприятия.
Такива стресови ситуации включват безработица, природни явления, военни битки и други.
Третото определение акцентува върху възприятията на хората при изискванията на
различните ситуации. Това е така нареченото социално приспособяване.
Четвъртият подход, в който са включени формолировките на Джоузеф Макграт,
Ричард Лазърс и Джон Френч е формулиран като лошо съответствие между ресурсите на
човека и изискванията на средата. Тук се смята, че известно количество стрес е необходимо
за оптималното функциониране на организма.
Инцидентни или краткотрайни стресори не пречиняват дългосрочен ефект у
индивида, докато продължително излагане на стрес причинява физиологично изтощение.
Стресогенните фактори могат да са или от средата, или вътреорганизмени.
Стимулите на средата сами по себе си съществуват само като потенциални стресори,
докато организмът не ги възприеме като стресиращи.
Две психологически школи също разглеждат проблема за тревожността. Това са
психоаналитичната и бихевиористичната. Разликата между техните две теории е, че първите
се фокусират върху отдалечени стимули, докато вторите акцентуват върху близки причини.
Фройд посочва като източници на тревожност ранните травматични събития в живота
на един човек, когато егото или умствените му способности, необходими за изразходване
или ограничаване на инстиктивната енергия, не са напълно развити. Тези събития той
подрежда в следната хронологична последователност:
1) липса на майка;
2) наказания, които водят до страх от загубване на родителската любов;
3) страх от кастрация;
4) неодобрение от страна на Супер егото или самонаказания за действия, които човек
смята за неправилни, несправедливи или неморални.
Според Фройд в тези случаи детето може да реагира с тревожност. То може да
започне да се страхува от собствените си инстинктивни желания и това да предизвика
тревога у него. Това му позволява да се противопоставя на това си желание. Средствата, чрез
които става това противопоставяне са защитите, задействани от тревожността. Тяхната
функция е да намалява или да избягва по-нататъшната тревожност.
Друга теория е тази на Мелани Клайн, която смята, че тревожността произтича от
страха от смъртта. Тя разграничава два типа тревожност:
1) преследваческа - произтичаща от страха от унищожаване на егото;
2) депресивна - свързана със страха от вредата, нанесена от деструктивните
импулси на детето на обичани обекти;

4
 Роло Мей описва тревожността като опасение, причинено от заплахата към
ценностите, към които се придържа човек и които са от съществено значение за неговото
съществуване като личност.
Съливан определя състоянието на тревожност като интерперсонална емоция,
проявяваща се при фрустриране на връзката дете - майка. Тази емоция се свързва със
загубата на сигурността и любовта, с усещане за безнадежност и безпомощност от страна на
детето. Всичко това води до едно непрекъснато състояние на напрежение.
Според Куташ тревожност или състояние на неравновесие се появява тогава, когато
човек не преживява оптимално ниво на стрес. Той смята, че тази емоция може да бъде
адаптивна, ако е на ниво, което може да сигнализира нуждата от промяна за човека, или
маладаптивна, ако е толкова висока, че е демобилизираща, или толкова ниска, че е
немотивираща.
Е. Ериксън свързва тревожността със страха от загубата на идентичност. Според него
любовта и тревогата са основни мотиви за идентификация. Ако този страх продължи по-
дълго време може да се превърне в устойчиво преживяване.
В теориите на бихевиористите тревожността се приема като реакция на някакъв
непосредствено предхождащ стимул и се поддържа посредством подкрепляне на
последствията. Това е така наречения близък стимул. Той може да е външен - като например
предстоящ изпит или отхвърляне на значим друг, или вътрешен - себеобезценяване,
въображаеми опасности и други.
Според А.Уегнър и Р.Рескорла определянето на условен стимул се дължи на нова
информация за безусловния стимул. По-късните изследвания са дали основание да се стигне
до заключения като това на Хернстайн,че условните стимули сигнализират случай за
подкрепление или наказание, но не подкрепят и не наказват. Бандура подчертава
предвиждащата стойност на неутралните стимули, които са били съчетани с неприятни
стимули. Отбранителното поведение по отношение както на неприятния, така и на
неутралния стимул продължава да съществува, макар че първоначалните стимули може да са
се променили и вече изобщо да не са опасни.
В бихевиористичната школа съществува още една група от изследователи, според
които подкреплението или наказанието зависят от реакцията на човека. Те подчертават тези
стимули,които сигнализират подкрепление или дискриминативните стимули, а не условните.
Вече споменахме, че освен като ситуативна, тревожността може да бъде разгледана и
като личностна характеристика на индивида. В този случай тя се разбира като устойчива
предразположеност към тревожно реагиране в различни ситуации. Някои автори считат, че
тя е диспозиция към дадено емоционално реагиране само в стресови случаи. Други без да
пренебрегват ролята на стресовите ситуации за възникване и генерализиране на
тревожносттамислят, че личностната нагласа към тревожно реагиране се разкрива в най-
различни ситуации, които в много случаи са далеч от параметрите на стреса. В.
Бакеевопределя личностната тревожност като “потенциална предразположеност да се
реагира емоционално и в ситуации на незначителна заплаха и напрежение”.
В психологията са известни корелиционните зависимости между типа нервна система
и развитието на тревожността като личностна характеристика. Разпространено е схващането,
че лица със силна нервна система по-добре понасят стресовиситуации. В същите условия
хората със слаб тип нервна система реагират със значително емоционално напрежение, което
оказва влияние върху цялото им поведение. Това се дължи също така и на когнитивната
оценка и преоценка на събитието.
Установеное, че лица с високо равнище на тревожност като черта на характера са
склонни към често възникване на психичен стрес, докато по- ниското равнище на
тревожност обуславя появата на стрес само при силни екстремални ситуации.
Съществени признаци на състоянието на тревога са, че то е отрицателно емоционално
състояние, което го прави трудно за изживяване от индивида, както и че е насочено към
бъдещето (перспективно).

5
 В условията на тревожност се наблюдават две ясно изразени форми на реагиране –
срив по посока на възбуждане или на задържане. Лицата в това състояние проявяват голяма
двигателна активност или скованост в движенията и ясно изразени отрицателни субективни
преживявания, придружени с различни физиологични промени. Това доказват
експериментите на В.Суворова и Е.Туровская.
Съществуват два типа стратегии при дейността на човека в състояние на тревожност.
Работоспособността може да се съхранява при нарастване на енергитичните загуби на
организма. Когато физиологичните показатели не се променят, работоспособността се
понижава. Оказва се, че при дейността в тревожно състояние могат да се променят едни или
други групи показатели, като също така е възможно всички показатели да се изменят в
определена посока.
Ако човек не се ангажира с някаква физическа активност след възбудата, се появяват
неприятни физиологични промени като тремор на ръцете и краката, обща слабост, засилено
потоотделяне, повишаване на кожната температура, учестяване на пулса, кръвното налягане
и честотата на дишане, което е следствие от усилието на организма да отклони кръвопотока
от областта на храносмилането, главата, шията и лицето към области като
мускулатурата,които в момента се нуждаят от него. Оказва се, че при едни и същи условия
характерът на тези реакции при различните индивиди в състояние на тревожност не е
еднакъв.
Експериментално е доказано, че съществува сложна зависимост между състоянието
на тревожност и ефективността на изпълняваната дейност. При относително елементарни
дейности тази емоция осигурява по-висока ефективност, докато с усложняване на дейностите
тя се превръща в дезорганизиращ фактор. Подобно явление трябва да се разглежда като
проява на голямата устойчивост на психофизиологичните функции, осъществяващи
относително елементарната дейност в сравнение с по-голямата лабилност на физиологичните
и психични процеси, реализиращи сложна интелектуална дейност. Високото равнище на
тревожност оказва дезорганизиращо влияние върху познавателните психични процеси.
Особено се засяга устойчивостта на вниманието.
Като заключение за тревожността може да кажем, че тя се определя до голяма степен
от характера и темперамента на лицето, невродинамичните способности, типа на нервните
процеси, навиците, миналия опит и социалното обкръжение. Когато се намираме в това
състояние ние преживяваме не една,а комбинация от емоции, които оказват влияние на
нашите социални взаимоотношения,на нашето соматическо състояние, на нашите
възприятия, мисли и поведение.
Треморът е тясно свързан с тревожността. Той е една от наблюдаваните
физиологични промени на организма в резултат на тревогата. Известно е, че треморът играе
важна роля в общия комплекс адаптационни процеси и отразява характера на енергитичната
регулация на организма. Нормалният тремор (за разлика от патологичния, който се среща
при редица психични заболявания) се разделя на два подтипа: статичен и динамичен.
Статичният тремор съпровожда състоянието на покой и се регистрира в отсъствието на
произволни движения. Динамичният тремор е един от най-важните показатели за
координацията на движенията и нормалната дейност на психомоторната система. Неговата
висока чувствителност към измененията на състоянията на организма, предоставя
възможността за количествена и качествена оценка на пространствено - времевата
организация на движенията.