МЕТЕОРОЛОГИЯ

Диана Кюркчиева

Учебник за дистанционно обучение

ПРЕДГОВОР

Със своите специфични особености Земята е станала люлка на човечеството.

Животът и растителността на нашата планета дължат своето съществуване до
голяма степен на нейната атмосфера. Тя доставя необходимия им кислород,
предпазва ги от смъртоносните космични лъчи и ултравиолетово (у. в.)
излъчване на Слънцето, защитава земната повърхност от силно нагряване през
деня и силно охлаждане през нощта. Без атмосферата земната повърхност би се
нагряла над 1000С през деня и би изстинала под -1000 Спрез нощта; навсякъде би
царила абсолютна тишина; денят и нощта биха се сменяли мигновено; небето би
било черно; водата би изчезнала.

Метеорологията има за обект на изучаване атмосферата на нашата планета -

нейния състав, строеж, свойства и физически процеси, протичащи в нея.
Метеорологичните явления са представлявали винаги интерес за хората, тъй
като са пряко свързани с техния бит и дейността им.

Но явленията в земната атмосфера не винаги носят благоденствие на човека -

някои от тях причиняват колосални бедствия, вземат човешки жертви, нанасят
огромни материални щети. Човекът и днес трепери пред разрушителната сила
на мълнии и урагани. Но докато в древността тези бедствия са се смятали за
наказания, пратени от боговете, днес съвременният човек има обяснения за
повечето от тези явления и поради това се стреми да предсказва земните
катастрофи и да се бори с тях.

Особено ценна се оказва днес информацията от космическите спътници, която

позволи създаване на глобална служба за предсказване на времето и
оповестяване на природни бедствия.

Но в последните десетилетия чрез своята дейност човечеството се намеси в

естествения ход на атмосферните процеси и с това наруши баланса в системата
Земя-биосфера. Започнаха крупни аномалии във времето - суша в едни райони и
наводнения в други. Непрекъснато нараства площта на пустините на планетата
и намалява площта на тропическите гори. Киселинни дъждове станаха истински
бедствия, озоновият слой е застрашен от разрушаване.

Появявайки се на Земята, човекът е бил принуден да се бори с природата, за да

оцелее. Сега, неимоверно увеличил своята техническа мощ и своето влияние
върху природата, станало съизмеримо със самата природа, човекът отново
трябва да се бори за оцеляване, да се бори за запазване на биосферата, част от
която е и той. За успешното реализиране на тази цел са необходими знания и
отговорност.

За да запазим нашия космически дом и за да можем и в бъдеще да се любуваме

на величествената красота на дъждовната дъга, полярните сияния и синьото
небе, трябва добре да познаваме процесите, които се извършват на нашата
планета.

В настоящия учебник са разгледани основните метеорологични явления, дава се

обяснението на тези явления, методите за прогнозирането им и се посочва
влиянието на антропогенния фактор върху естествения им ход.

Учебникът е предназначен за студентите от специалностите "Астрономия" и

"Физика", в чийто учебен план е включена като задължителна едноименната
дисциплина, както и за студентите от специалностите "Биология и география",
"Екология", "Химия и опазване на природната среда", "Физика и математика" и
"Химия и физика", на които метеорологията се предлага като избираема
дисциплина.

1. ВЪВЕДЕНИЕ

1.1. ПРЕДМЕТ И ЗАДАЧИ

Метеорологията има за обект на изучаване атмосферата на нашата планета. Тя

възниква като описателна наука още в древността. Но истинското й развитие
започва през 17 в. със създаване на първите метеорологични прибори:
термометър (Галилей), барометър (Торичели), дъждомер. По-късно се появяват
и други измервателни уреди, като ветромер, влагомер и др., и става възможно
наблюдаваните атмосферни процеси да се описват не само качествено както
дотогава, но и количествено. С течение на времето били установени редица
емпирични връзки между отделни явления и създадени някои правила за
предсказване на времето. С натрупването на данни започват да се правят
анализи и обобщения с цел да се установят връзки между атмосферните процеси
и да се разкрият вътрешните закономерности, които ги управляват. Заедно с
развитието на другите клонове на физиката метеорологията постепенно се
преустройва на физическа основа.

Съвременната метеорология е физическа наука за атмосферата на нашата

планета, за нейния състав, строеж, свойства и физически процеси и явления,
протичащи в нея в тясно взаимодействие както със земната повърхност (сушата
и водата), така и с космически фактори, най-важният от които е Слънцето.

Задачите, които стоят пред метеорологията, са следните:

1. Да установи и опише качествено и количествено процесите и явленията,

които протичат в атмосферата на Земята.
2. Да обясни тези явления и да установи законите, които ги управляват.
 3. Познавайки естествения ход на атмосферните процеси, да разработи
надеждни методи за предсказване на бъдещото им развитие за определен
период от време. Това дава възможност да се предприемат действия за
пасивна защита на човека и неговата дейност от неблагоприятните
атмосферни процеси.
4. Да разработи ефективни методи за целенасочено въздействие върху
някои от атмосферните процеси с цел изменение на естествения им ход в
желано от човека направление. Така метеорологията предлага на човека
методи за активна защита от неблагоприятните атмосферни явления.

С развитието на метеорологията като наука тези задачи са възниквали

последователно, като всяка следваща задача се поставя, когато изследванията по
предходната достигнат определено ниво и послужат като основа за това. Ето
защо в решаването на първата и втората задача метеорологията е отишла твърде
напред в сравнение с постиженията по третата и четвъртата задача. Това не
означава обаче, че някоя от задачите ще отпадне в бъдеще като напълно решена,
тъй като многообразието, в което се проявяват атмосферните процеси, е
неизчерпаемо и необходимост от тяхното наблюдаване, описване и обясняване
винаги ще съществува.

1.2. МЕТОДИ НА ИЗСЛЕДВАНЕ

На сегашния етап намират приложение три метода на изследване в

метеорологията:

а) метод на наблюдението в естествени условия;

б) метод на експеримента (лабораторен и в естествени условия);

в) метод на теоретичния анализ на основата на законите на физиката.

Основен метод на изследване във физиката е лабораторният експеримент. В

процеса на извършването му изследователят има възможност да мени условията
и да въвежда или отстранява различни фактори с определена цел - установяване
на причинните връзки в изучаваните явления и законите, които ги управляват.
Лабораторията на метеоролога е атмосферата. Но за разлика от физика той не
може да изолира влиянието на многобройните второстепенни фактори и да
изучава в чист вид резултата от своята намеса в естествения ход на процеса.
Освен това експерименти над обширни територии засега са извън
практическите възможности на човека поради необходимостта от огромна
енергия.

Чрез метеорологичните наблюдения се събира огромно количество данни, които

се подлагат на обработка и анализ. Статистическият подход позволява чрез
усредняване да се отсеят случайните страни на явлението и да се отдели
основното. Този подход позволява да се установи наличие на връзки между
измененията с времето или в пространството на различните метеорологични
величини, но не обяснява тези връзки. Затова е необходим задълбочен анализ на
основата на общите физични закони. Едва напоследък се създава количествена
теория за много атмосферни явления. В тази насока съществуват две основни
трудности. Първо - не всички фактори са известни или ако са известни, трудно
могат да се облекат в математическа форма. Второ - дори и съответните
уравнения да са съставени, далеч не всякога те са решими със средствата на
съвременната математика. Необходим е умел подход, изразяващ се във:
физическо обосновано отделяне само на основните фактори, влияещи върху
хода на процеса; широка физическа и математическа компетентност, за да се
построи теоретична схема на явлението, максимално близка до
действителността.

В атмосферата непрекъснато протичат различни процеси и се развиват различни

явления. Всичко това е проява на физичното състояние на атмосферата или
времето. В даден момент и на определено място то се характеризира с редица
физични величини и явления. Онези физични характеристики на състоянието на
атмосферата, които могат да се измерят, се наричат метеорологични елементи,
а метеорологичните (атмосферни) явления характеризират това състояние
качествено. Например валежът е атмосферно явление, а количеството и
интензитетът му - метеорологични елементи.

1.3. ПОДРАЗДЕЛЯНЕ НА МЕТЕОРОЛОГИЯТА

В хода на развитието на метеорологията се очертава тенденция към оформяне

на отделни големи клонове като самостоятелни научни дисциплини, които се
различават по характера на изучаваните явления и използваните методи.

Динамична метеорология (теоретична физика на атмосферата) - изучава

кинематиката и динамиката на атмосферата на базата на термо- и
хидродинамиката. Една от основните и задачи е разработването на методи за
числено моделиране на явленията.

Синоптична метеорология - учение за предсказване на времето. Прави анализ

на атмосферните процеси с помощта на синоптични карти. Това са географски
карти, върху които са нанесени данни от метеорологични наблюдения,
извършени в различни точки от Земята и на различни височини в атмосферата.
Те позволяват с един поглед да се добие представа за времето над обширен
район (“синопсис” означава обозрим). В края на 60-те години започва
развитието на нов клон от синоптичната метеорология - спътниковата
метеорология.

Климатология - учение за закономерностите на формиране на климата на

различни географски райони. Под климат се разбира многогодишният,
характерен за даден район режим на метеорологично време, определен от
притока слънчева енергия, свойствата на земната (подложна) повърхност и
атмосферната циркулация.

Приложна метеорология, в която влизат:

а) метеорологично приборостроене;
б) агрометеорология - разработва методи за агробиологични прогнози с цел
оптимално планиране на различните селскостопански дейности;

в) авиационна и морска метеорология, чиято задача е безопасността на тези

видове транспорт;

г) биометеорология - изучава влиянието на атмосферните явления върху живите

организми.

2. СЪСТАВ НА ЗЕМНАТА АТМОСФЕРА

Животът и растителността на Земята дължат своето съществуване до голяма

степен на атмосферата. Тя доставя необходимия им кислород, предпазва ги от
смъртоносните космични лъчи и у. в. излъчване на Слънцето, защитава земната
повърхност от силно нагряване през деня и силно охлаждане през нощта. Без
атмосферата земната повърхност би се нагряла над 1000С през деня и би
изстинала под -1000С през нощта; навсякъде би царила абсолютна тишина;
денят и нощта биха се сменяли мигновено; небето би било черно; водата би
изчезнала.

Една от най-характерните черти на нашата планета е, че вече милиони години

съществува приблизително равновесие между различни процеси, което
обезпечава постоянен състав на основните газови компоненти на
атмосферата. Благодарение на това растителността и животните са се развили
до съвременното си съвършенство.

Въздухът представлява механична смес от газове (които не си взаимодействат

химически). Неговият състав не е еднакъв на различни височини: до 800 km
преобладават азотът и кислородът, като над 400 km нараства съдържанието на
леки газове - в началото хелий, а след това и водород. Над 800 km атмосферата
съдържа главно водород и се нарича геокорона.

Може да се смята, че до височина 200 km въздухът обгръща Земята като

сравнително еднородна обвивка. Близо до земната повърхност се намират най-
плътните слоеве (10-3 g/cm3). С отдалечаване от повърхността плътността
намалява отначало бързо, достигайки до 10-10 g/cm3 на височина 250 km, а след
това до 10-17 g/cm3 - на височина 1000 km. Над 200 km плътността и
температурата на въздуха имат съществени денонощни колебания.

Неравномерното разпределение на плътността с височината води до

неравномерност в разпределението на масата на атмосферата - 50 % от нея е
съсредоточена до 5 km, 75 % - до 10 km, 90 % - до 20 km и 99 % - до 35 km.

Газовете, които съставят атмосферата на Земята, се делят на две групи:

постоянни и променливи.
2.1. ПОСТОЯНЕН ГАЗОВ СЪСТАВ НА АТМОСФЕРАТА

Може да се смята, че атмосферата е азотно-кислородно-аргонова, тъй като тези

компоненти имат концентрация съответно 78,01 %, 20,95 % и 0,94 %. Това
процентно съотношение остава неизменно до височина 90-100 km, което се
дължи на турбулентността на атмосферата. Над тази височина съставът на
въздуха се променя - появяват се атомен кислород и азот, а още по-нагоре и
хелий и водород. Това е резултат от следните процеси: гравитационно разделяне
на газовете, фотодисоциация и дисипация в междупланетното пространство.
Фотодисоциацията става под въздействие на слънчевото излъчване на височина
100 km. Гравитационното разделяне става съществено над 110 km и се дължи на
това, че плътността на газовете намалява с височината в зависимост от
молекулното тегло. Фотойонизацията се осъществява от фотони с l <1000 Å на
височина над 100 km, където се образува т.нар. йоносфера. На височина над 800
km се извършва термична дисипация на газовете в междупланетното
пространство.

2.2. ПРОМЕНЛИВ ГАЗОВ СЪСТАВ НА АТМОСФЕРАТА

Концентрацията на променливите газови компоненти на въздуха се изменя във

времето и пространството. От тези компоненти най-важно значение имат
водните пари, СО2 и озонът.

Водни пари. Постъпват в атмосферата чрез изпарение от земната повърхност

(сушата и водните басейни) и затова основното количество се намира в слоевете
близо до земната повърхност (до 3 km), а по-нагоре (с изключение на областите,
заети от облаците) количеството им намалява. Обемната концентрация се мени с
времето от 0 до 7 %.

Наличието на водни пари в атмосферата е изключително важно по следните

причини: те представляват материал, от който се образуват облаците и валежите
- жизненоважни явления за нас; участват в топлообменните процеси в
атмосферата при изпарение и кондензация; водните пари пропускат
късовълновото излъчване на Слънцето, но поглъщат интензивно
дълговълновото излъчване на Земята от 5,5 до 7 m m и над 18 m m (фиг. 2.1.),
което по такъв начин се задържа в ниската атмосфера и води до затоплянето й.
Този механизъм се нарича парников ефект (фиг. 2.2.).
Фиг. 2.1. Области и степен на поглъщане на слънчевото излъчване от водните
пари и въглеродния диоксид в земната атмосфера

Фиг. 2.2. Схема на парниковия ефект

Въглероден диоксид. Концентрацията му е много ниска - до 0,032 %, но има

важно значение, защото интензивно поглъща дълговълновото излъчване на
Земята (фиг. 2.1.) и съответно има принос в парниковия ефект. Той постъпва в
атмосферата от два източника: естествени (дишане, гниене, вулканични
изригвания) и изкуствени или антропогенни (промишлени и битови обекти).
Особен интерес представлява изменението на концентрацията на СО2 след
периода на промишлената революция, когато в атмосферата започват да се
изхвърлят огромни количества при изгарянето на въглища. Това обаче не е
довело до пропорционално нарастване на СО2 в атмосферата, поради
способността на Световния океан да поглъща и разтваря СО2. Скоростта на този
процес е пропорционална на парциалното налягане на СО2 във въздуха. Въпреки
този естествен регулатор, проблемът с СО2 е сериозен, защото не е известно
безгранични ли са възможностите на океана да го поглъща. Ако той се "насити",
а човечеството продължава да произвежда СО2 със сегашните темпове, неговата
концентрация постепенно ще започне да се увеличава. Това ще доведе до
засилване на парниковия ефект и в крайна сметка до глобално изменение на
климата на планетата.

Озон. Основното му количество е концентрирано в слоя между 20 и 50 km,

наречен озоносфера. Озонът се образува под въздействие на у. в. излъчване на
Слънцето, а в ниските слоеве - при мълнии. Озонът също има принос в
парниковия ефект (фиг. 2.1.). Макар че обемната му концентрация е нищожна
(под 4.10-5 %), неговото значение за всички биологични процеси на Земята е
огромно. Той играе роля на радиационен щит, тъй като поглъща смъртоносното
у.в. излъчване на Слънцето (1800-3200 Å). В районите от земната повърхност,
над които озоновият слой е разрушен ("озоновите дупки"), не съществува
никакъв живот.

Озонът обаче е доста неустойчив и се разрушава в резултат на редица човешки

дейности: термоядрени взривове в атмосферата; полети на свръхзвукови
самолети в озоносферата; изпускане на фреони в атмосферата и др.
Други променливи газови компоненти. Съществуват променливи газове с
антропогенен произход, като серния диоксид и азотните оксиди, които в
атмосферата се свързват с водните пари и образуват частици, които по-нататък
участват в кондензационни процеси при образуване на облаците и валежите. В
резултат на това се получават т.нар. киселинни дъждове, които са опасни за
растенията, животните, сградите и почвата.

2.3. ТВЪРДИ ЧАСТИЦИ В АТМОСФЕРАТА

В атмосферата има твърди и течни частици от различни вещества, наречени

аерозоли. Поради малките си размери (от 10-9 до 10-4 m) те са разпръснати
хаотично и заедно с газовете са неотделима съставна част на атмосферата. Като
хигиенен фактор тяхното присъствие е вредно - те замърсяват въздуха. От друга
страна, някои от аерозолите имат важно значение за метеорологията, тъй като
служат за кондензационни ядра при образуване на облаците и валежите.

Една част от аерозолите се образуват в резултат на естествени процеси

(вулкани, прашни бури и др.), а друга - в резултат на човешка дейност.
Например при горенето в атмосферата се изхвърлят милиони тонове сажди и
димни частици.

3. СТРУКТУРА НА АТМОСФЕРАТА

Атмосферата е нееднородна по своите физически свойства както по вертикалата,

така и по хоризонталата.

3.1. ВЕРТИКАЛНА СТРУКТУРА

С височината се изменя не само съставът, но и температурата на атмосферата,

както и характерът на физичните процеси, поради различното въздействие от
страна на Слънцето и различното влияние на земната повърхност.

3.1.1. Вертикална структура на атмосферата по температурен признак

Различията в свойствата на атмосферата с височината най-ярко се проявяват по

вертикалния температурен градиент, според който тя се дели на следните основни
(сфери) и преходни (паузи) слоеве (фиг. 3.1.).

Слой Граници Преходен слой

(km)
Тропосфера 0-11
Тропопауза
 Стратосфера 11-50
Стратопауза
Мезосфера 50-90
Мезопауза
Термосфера 90-800
Термопауза
Екзосфера над 800

Фиг. 3.1. Вертикален разрез на атмосферата

1 - в-х Еверест; 2 - Марианската падина; 3-7 - различни типове облаци; 8-9 -

стратостати; 10 - радиосонди; 11-12 - ракети; 13 - изкуствени спътници; 14-16 -
отразени звуци, средни и къси радиовълни; 17-18 - полярни сияния; 19 - метеори;
20 - слой с максимално количество озон

Разпределението на температурата с височината (фиг. 3.2.) показва наличие на три

максимума, което се обуславя от поглъщането на различни диапазони от спектъра
на слънчевото излъчване на различни височини в атмосферата. Високите
температури на най-високия нагрят слой (термосферата) се дължат на
поглъщането на късовълновото у. в. излъчване на Слънцето ( <1000 Å) при
процеса на фотойонизация. Вторият нагрят слой (стратосферата) е резултат от
поглъщането от озона на у.в. излъчване на Слънцето в диапазона 2000-3000 Å при
процеса на дисоциация. Най-ниският нагрят слой, разположен непосредствено до
земната повърхност, е резултат от поглъщането на видимото и и.ч. излъчване на
Слънцето от земната повърхност.

Фиг. 3.2.

Следователно ходът на температурата с височината се обуславя от това, как

излъчването на Слънцето взаимодейства с различните газови компоненти на
въздуха. В слоевете с висока температура става интензивно поглъщане на
слънчевата енергия. Между тях се разполагат "студените" слоеве, до които не
достига онази част от слънчевото излъчване, която в съответствие с техния състав
би ги нагряла, защото вече е била погълната от по-високите.

Ще разгледаме по-подробно свойствата на отделните слоеве.

а) тропосфера

В този слой температурата Т се понижава почти линейно с височината z:

(3.1.) ,

където = 60.5/km. Над тропичните области тази зависимост е в сила до около 17

km, а над полярните - до около 10 km. На тези височини се наблюдава първият
минимум в разпределението на температурата в земната атмосфера, съответно
-750С и -550С. Фактът, че над полюса е по-топло, отколкото над екватора, е от
голямо значение за динамиката на атмосферата.

Величината представлява вертикалният температурен градиент. В

тропосферата имаположителна стойност (температурата намалява с височината),
тъй като тропосферният въздух не се загрява директно от слънчевото излъчване, а
от подложната (земна) повърхност.

В тропосферата е съсредоточена 90 % от масата на атмосферата и почти цялото

количество водни пари. Ето защо тук се образуват облаци и валежи и се
осъществява голяма част от промените на времето. Това прави тропосферата най-
интересния от метеорологична гледна точка слой на атмосферата.

В тропосферата могат да се отделят три подслоя:

- ниска тропосфера (до 1,5 km) - в нея най-силно се проявяват механичното и

топлинното влияние на земната повърхност, поради което се наблюдават добре
изразени изменения на метеорологичните елементи, а скоростта на вятъра расте с
височината;

- средна тропосфера (до 7 km) - слой на най-активно образуване на облаци и

валежи;

- висока тропосфера (до тропопаузата) - зона на най-силните ветрове в

тропосферата.

Тропопаузата е преходен слой с дебелина 1,5 km със сложна термична структура,

в който вертикалният температурен градиент се изменя от 00,6/100m до 0 и даже
става отрицателен на горната граница. Затова тя се явява мощен задържащ слой за
въздушните течения. Само най-мощните облаци, свързани с най-интензивните
въздушни течения, могат да пробият тропопаузата. Положението на тропопаузата
се мени непрекъснато както в пространството, така и във времето, което е
свързано с движението на топлите и студените въздушни маси, циклоните и
антициклоните.

б) стратосфера

В долната част на стратосферата, до височина около 25 km, температурата е

постоянна (изотермия), а над нея температурата на въздуха започва да се
повишава с около 30/km, за да достигне на горната й граница стойност 00С.
Причината за този ход на температурата е поглъщането на у.в. лъчение на
Слънцето от озона. Незначителното количество водни пари и кондензационни
ядра прави малко вероятно образуването на облаци в стратосферата.

Стратопаузата е слой на локален максимум на температурата. Височината й не е

еднаква над различни географски ширини - тя се намира най-ниско над екватора и
постепенно се издига към полюсите.
в) мезосфера

Характеризира се с относително бързо понижение на температурата с около =

30.5/km, при което се достига до абсолютния минимум на температурата -900С на
височина около 90 km. Мезосферата има повишена турбулентност. Слоят под
мезопаузата е по-студен над тропиците, отколкото над полярните ширини, а над
полюсите е по-студен през лятото, отколкото през зимата. Това означава, че на
височина 60 km става обръщане на годишния ход на температурата.

Мезопаузата има следните свойства: температурата в нея има абсолютен

минимум; в нея изгарят метеорите; в нея се намират най-високите (сребристите)
облаци, чиято същност не е изяснена; тя представлява долна граница за полярните
сияния.

г) термосфера

На височина над 85 km започва повишаване на температурата. Термосферата е

слой с изключително големи денонощни изменения на температурата - дневната
достига до 18000К, а нощната спада до 300-10000К. В нея са установени големи
флуктуации на температурата в дневните часове, които се обясняват с изменения
на слънчевото у.в. излъчване. То предизвиква фотойонизация на газовете в този
слой, който поради тази причина се нарича йоносфера. Последният термин обаче
следва да се използва само когато се разглеждат електрическите свойства на
атмосферата.

д) екзосфера

Над термопаузата (височина 800 km) се намира екзосферата, в която

температурата продължава да се повишава и основен процес става дисипацията
(поради отлитане на частици от атмосферата в космическото пространство). Този
процес е възможен за частици, чиято скорост на топлинно движение е по-голяма
от параболичната относно Земята (втората космическа скорост е 11.2 km/s).

За разлика от хидросферата на Земята, при атмосферата не може да се говори за

рязка геометрична граница. За такава се приема височината, на която плътността
на атмосферата е достатъчно голяма, за да протичат определени физични процеси,
които могат да се отнесат към земните. Ако за критерий се приемат полярните
сияния, тази граница е на височина около 1000 km. Над тази граница е
разположена земната корона, съставена от неутрален и йонизиран водород и чрез
нея атмосферата преминава в междупланетния разреден газ.

Съвременните спътникови наблюдения показват, че земната атмосфера се

простира до височина 2000-3000 km.

3.1.2. Вертикална структура на атмосферата по други признаци

а) Според различното въздействие на Слънцето върху процесите в атмосферата

тя се разделя на ниска и висока. В първата се включва тропосферата, а във втората
- всички слоеве над нея. В ниската атмосфера въздействието на Слънцето е
индиректно (чрез земната повърхност), а във високата атмосфера доминира
директното влияние. Напоследък се говори и за средна атмосфера, която включва
стратосферата и мезосферата, защото се смята, че чрез нея се пренася влиянието
Слънце-висока атмосфера към ниската атмосфера, в която се формира
метеорологичното време.

б) Според различното взаимодействие на атмосферата със земната повърхност

тя се дели на планетарен граничен слой и свободна атмосфера. Границата между
тях е на височина 1,5 km.

в) В зависимост от състава атмосферата се дели на хомосфера и хетеросфера.

Хомосферата се характеризира с практически постоянен състав и обхваща тропо-,
страто- и мезосферата. Хомогенният състав на хомосферата е резултат от
хоризонталните и вертикалните движения на въздуха, които водят до
непрекъснато размесване. Съставът на въздуха в хетеросферата се променя
вследствие намалената турбулентност и нарастващата роля на фотодисоциацията
и гравитационното разделяне на газовете.

г) В зависимост от въздействието върху летателните апарати атмосферата се

дели на следните слоеве:

- въздушно пространство (или плътни слоеве на атмосферата), което се простира

до височина 65 km, където плътносттта на въздуха е достатъчна за създаване на
аеродинамична сила върху летателните апарати;

- приземно космическо пространство (75-150 km), в което аеродинамичната сила е

незначителна, но съпротивлението на въздуха все още е чувствително и при
орбитален полет не може да се извърши повече от един оборот около Земята без
включени двигатели;

- близък космос (150-1000 km), в който съпротивлението на въздуха е нищожно и

затова може да се осъществи продължителен орбитален полет;

- далечен космос (1000-1 000 000 km), в който условията за полет са усложнени
поради повишената радиационна и метеорна опасност.

Близкият космос е най-безопасната зона за полет на изкуствените спътници на

Земята и орбиталните станции.

3.2. ХОРИЗОНТАЛНИ СТРУКТУРИ

Измененията на физичните параметри на въздуха са много по-големи във

вертикално, отколкото в хоризонтално направление. Например в тропосферата,
където хоризонталната нееднородност е най-ярко изразена поради близостта на
Земята, температурата намалява при издигане с 6-70/km, докато в хоризонтално
направление такова изменение се наблюдава на разстояние 500-600 km.
Характерна черта на хоризонталните изменения на параметрите на атмосферата е
тяхната неравномерност в пространството и нерегулярност във времето. Има
обширни области, в които те се изменят слабо. Те се наричат въздушни маси,
които са разделени с тесни зони с големи изменения на параметрите. Те се наричат
тропосферни фронтове. Хоризонталните нееднородности се пренасят от
въздушните течения, поради което във фиксирана точка от атмосферата или
земната повърхност се редуват периоди от време със сравнително бавно
изменение на метеорологичните параметри (време в еднородна въздушна маса) и
периоди на бързо, почти скокообразно изменение (фронтално време с облачност и
валежи). Следователно промените на метеорологичното време в даден район от
земната повърхност се дължат главно на хоризонталната нееднородност на
метеорологичните параметри.

4. СТАТИКА НА АТМОСФЕРАТА

Разделът от метеорологията, в който се установяват закономерностите в

разпределението на метеорологичните елементи при отсъствие на движение
относно земната повърхност, се нарича статика на атмосферата. Това условие
не е никога точно изпълнено, тъй като реалната атмосфера се намира в
непрекъснато движение. Независимо от това, установените закономерности в
атмосферната статика с добра точност описват поведението на движеща се
атмосфера при определени условия и служат като първа стъпка в
създаването на теоретичен модел на реалната атмосфера.

4.1. ОСНОВНО УРАВНЕНИЕ НА АТМОСФЕРНАТА СТАТИКА

Основната задача на атмосферната статика е определянето на зависимостта

на налягането р от височината z. Да разгледаме (фиг. 4.1.) елементарен обем
въздух на височина z от земната повърхност, с вертикален размер dz и
сечение 1 (ще работим с налягане). За да бъде в равновесие този обем (да не се
движи по вертикалата), е необходимо налягането, дължащо се на силата на
тежестта му gdz ( е плътността на въздуха), да се уравновесява от
разликата в газовото налягане върху горната и долната основа, които са
съответно p и p+dp, т.е.

(4.1.) dp = - gdz,

където знакът “-“ отразява факта, че газовото налягане p намалява с

нарастване на височината z.

Това е основното уравнение на атмосферната статика. Опитът показва, че с

точност 5-10 % уравнение (4.1.) остава в сила и за движеща се атмосфера, ако
движението й е едромащабно (обхваща територии с хоризонтални размери
 над 102 km).

Фиг. 4.1.

Сухият въздух (т.е. съвкупността от постоянните газови компоненти) по

своите свойства е близък до идеалния газ. Поради това за него с голяма
точност е в сила уравнението за състоянието на идеален газ:

(4.2.) p = RcT,

където Rc = 287 J/kg.K е специфична газова константа за сухия въздух (Rc =

R/ , R - универсална газова константа; - молекулно тегло на въздуха).
Тогава от уравнения (4.1.-2.) се получава

(4.3.) =- .

Оттук следва, че при една и съща промяна dz на височината относителните

промени на налягането са по-големи в студени въздушни маси, отколкото в
топли.

След интегриране на (4.3.) се получава общият вид на барометричната

формула:

(4.4.) p(z) = p0exp ,

където р0 е газовото налягане за z = 0.

 4.2. МОДЕЛИ НА СТАТИЧНА АТМОСФЕРА

1. Еднородна атмосфера. Ако приемем, че плътността не зависи от

височината (r 0 = r (z) = const), чрез интегриране на (4.1.) получаваме

(4.5.) p(z) = p0 - gr 0z.

Оттук следва, че налягането в този модел става равно на 0 на височина

(4.6.) H = p0 / 0g = RcT0 /g,

която определя горната граница на еднородната атмосфера. За Т0 = 273 К се

получава Н = 8 km.

От уравнения (4.2.) и (4.5.) се получава, че температурата в еднородна

атмосфера намалява линейно с височината

(4.7.) Т(z) = T0 - ГA z ,

където константата

(4.8.) ГA = g/Rc = 340.2/km

се нарича автоконвективен температурен градиент.

2. Изотермна атмосфера. В този модел се приема, че Т = Т0 = const. Тогава от

(4.4.) получаваме (фиг. 4.1а)

(4.9.) p(z) = p0exp(-gz/RcT) .

Изотермната атмосфера няма горна граница, което по-добре съответства на

реалната картина. Но предположението за изотермност е нереално. Ето защо
този модел е неприложим за цялата атмосфера, а само за отделни нейни
слоеве.

3. Политропна атмосфера. В този модел се приема, че температурата

намалява линейно с височината

(4.10.) Т(z) = T0 - z,

където g = dT/dz = const е вертикалният температурен градиент.

В случая интегрирането на (4.4.) води до зависимостта (фиг. 4.1б):

 (4.11.) .

а) б)

Фиг. 4.1. Изменение на налягането с височината при:

а) изотермна атмосфера; б) политропна атмосфера

За височината Н на политропната атмосфера, определена от условието р = 0,

се получава Н = Т0/ . За Т0=273 К и = 6.50/km се получава Н = 42 km.

Моделът на политропната атмосфера е обобщение на предишните два, които

се получават от него като частни случаи съответно при = ГA и = 0 и
представлява много добро приближение за тропосферата, но също не може да
се приложи към цялата атмосфера.

Формула (4.11.) може да се използва при определяне на височината z по

измерено налягане р, тъй като зависимостта z = z(p) е еднозначна. На този
принцип са конструирани барометрите-висотомери в авиацията.

Тъй като метеорологичните станции са разположени на различни височини, е

необходимо измерваните стойности на налягането да бъдат привеждани към
стандартна височина. За такава се приема морското ниво. Това може да се
извърши на базата на формула (4.11.).

Измерените стойности на налягането в различни точки на Земята позволяват

да се изчертаят изобарните линии, а картографирането на налягането е
особено важно за прогнозиране на времето.

5. ТЕРМОДИНАМИКА НА АТМОСФЕРАТА
 Разделът от метеорологията, в който се разглеждат закономерностите на
изменение на състоянието на атмосферата под влияние на приток топлина и
превръщането й в механична енергия и обратно, се нарича термодинамика на
атмосферата.

5.1. ТЕРМОДИНАМИКА НА СУХ ВЪЗДУХ

Разглеждаме обем сух въздух с единична маса, която ще наричаме

индивидуална въздушна частица (ИВЧ). Означаваме с рi, i и Тi нейното
налягане, плътност и температура, а с р0, 0 и Т0 - стойностите натези
параметри за околната среда. Наблюденията показват, че винаги е изпълнено
рi = р0 = р, но по различни причини е възможно i 0 и Тi Т0.

Ако предадем на ИВЧ количество топлина dq, тя ще отиде за изменение на

вътрешната й енергия и за извършване на работа. Съгласно законите на
термодинамиката

dq = cvdTi + pdVi ,

или

(5.1.) ,

където специфичните топлоемкости на сухия въздух за постоянен обем и

постоянно налягане имат стойности cv = 711 J/kgK иcp = 1004 J/kgK .

От (5.1.) за адиабатни процеси (dq = 0) се получава

(5.2.) dTi = .

Оттук следва, че при адиабатно издигане ИВЧ се охлажда, тъй като

налягането намалява (dp<0), а при адиабатно спускане (dp>0) тя се загрява.

Тъй като околната среда е в покой, за нея е в сила уравнението на статиката

(4.3.). Замествайки от него dp/p в уравнение (5.2.), получаваме

(5.3.) .

Можем с достатъчна точност да приемем, че Ti = T0, тъй като абсолютните

температури са трицифрени числа и се различават с няколко единици.
 Тогава от (5.3.) следва

(5.4.) - .

Величината има стойност 100/km и се нарича сухоадиабатен

температурен градиент.

Чрез интегриране на (5.2.) получаваме уравнението на сухата адиабата във

вида:

(5.5.) .

С помощта на тази формула може да се привеждат температурите на

различни части от атмосферата към стандартното изобарно ниво 1000 mbar
(съответстващо приблизително на морското ниво).

Температурата , която ще придобие ИВЧ, ако адиабатно се премести до

стандартното ниво, се нарича нейна потенциална температура. От (5.5.)
следва:

(5.6.) .

При адиабатно движение на ИВЧ нейната потенциална температура остава

постоянна. Това свойство дава възможност да се разпознава една въздушна
маса и да се проследява нейното движение.

5.2. ТЕРМОДИНАМИКА НА ВЛАЖЕН ВЪЗДУХ

5.2.1. Уравнение на състоянието на влажен въздух

Влажният въздух се разглежда като двукомпонентна смес, състояща се от сух

въздух и водни пари. Температурите на двете компоненти се приемат еднакви
- Т. Величините, отнасящи се за сухия въздух, ще индексираме със "с", за
парата - с "п", а за влажния въздух - без индекс.

С известно приближение за водната пара е в сила уравнението за състоянието

на идеален газ

(5.7.) ,

където е е парциалното налягане, - плътността, а = 461.5 J/kgK -

специфичната газова константа за водните пари. Като приложим закона на
 Далтон

(5.8.) и

и връзката = 0.622Rп, получаваме

(5.9.) .

Поради това, че e << p, уравнението (5.9.) може да се запише във вида

(5.10.) .

Тази връзка между параметрите на влажния въздух има смисъл на уравнение

на състоянието. Ако въведем означението

(5.11.) ,

то се записва във вида

(5.12.) .

Величината Tv се нарича виртуална температура. Чрез нейното въвеждане

може да се подмени влажният въздух със сух с температура Тv и същата
плътност и налягане, каквито има влажният въздух. Тогава при разглеждане
на влажен въздух можем да използваме изведените формули за сухия въздух,
замествайки само Т с Тv.

Влажността на въздуха се характеризира количествено със следните

параметри:

а) абсолютна влажност а- това е количеството водни пари, изразено в

грамове, което се съдържа в 1 m3 въздух;

б) специфична влажност q - количеството водни пари, изразено в грамове,

което се съдържа в 1 kg въздух

(5.13.) ;

в) относителна влажност
 (5.14.) f = ,

където Е е налягането на наситените водни пари при същата температура

(наситени пари са тия, които се получават в затворен съд с течност, когато
настъпи равновесие между процесите на изпарение и кондензация).

Емпиричната зависимост на налягането на наситените водни пари Е от

температурата има вида:

(5.15.) ,

където е температурата в С, а Е0, a и b са константи.

г) точка на оросяване - това е температурата, до която трябва да се охлади

влажният въздух, за да дойдат водните пари в него до наситено състояние, т.е.

(4.16.) .

5.2.2. Влажноадиабатни процеси в атмосферата

Термодинамични процеси, които протичат във влажен въздух при наситено

състояние на водните пари, са съпроводени с кондензация (появява се
вътрешен източник на топлина) и съществено се отличават от адиабатните
процеси в сух или влажен въздух, в който има ненаситени водни пари. Ако
продуктите на кондензацията остават вътре в разглеждания обем, процесът е
обратим и се нарича влажноадиабатен. Ако продуктите на кондензация
напускат обема, процесът е необратим и неговият термодинамичен анализ е
труден.

Ако влажна ИВЧ се издига адиабатно в атмосферата и водната пара в нея е в

ненаситено състояние, то специфичната влажност ще остава неизменна, а
температурата й ще се изменя както при сух въздух. Поради адиабатното
охлаждане при издигането ИВЧ ще достигне ниво, където температурата й
ще се изравни с точката на оросяване t и относителната влажност ще стане
100%. Височината, на която става това, се нарича ниво на кондензация zk.
При по-нататъшното издигане температурата на ИВЧ ще се понижава, но по-
бавно, отколкото преди zk поради това, че започва процес на кондензация,
при който се отделя топлина (фиг. 5.1.).

Адиабатното издигане на влажен въздух до нивото zk се нарича сух стадий, а

над това ниво - влажен стадий.

Ако въведем, подобно на (2.1.), влажноадиабатен темпера-турен градиент

1a, то от горните разсъждения следва, че 1a< a .
 Фиг. 5.1. Крива на състоянието на влажен въздух:

1 - суха адиабата; 2 - влажна адиабата

6.ТЕРМИЧЕН РЕЖИМ НА ЗЕМНАТА ПОВЪРХНОСТ И АТМОСФЕРАТА

6.1. РАДИАЦИОННИ ПРОЦЕСИ В АТМОСФЕРАТА

Слънцето е основен източник на енергия за атмосферните процеси.

Неговото излъчване е разпределено по следния начин (фиг. 6.1.): 9 % в у.в.

диапазон, 47 % във видимия диапазон и 44 % в и.ч. диапазон, като
максимумът на излъчване е при = 0,475 m.

Фиг. 6.1.

До земната повърхност достига по-малко от половината от колосалния

слънчев поток. Преминавайки през атмосферата, той отслабва, защото се
поглъща, разсейва и отразява както от молекулите на въздуха, така и от
облаците (фиг. 6.2.). Поглъщането на слънчевото излъчване от рентгеновата
и у.в. област във високите слоеве на атмосферата води до йонизирането на
 газовете в нея.

Фиг. 6.2. Поглъщане на слънчевото излъчване в атмосферата

Погълнатата във високите атмосферни слоеве енергия е малка част от общия

поток и основното количество слънчева енергия достига до най-ниския
плътен слой на атмосферата - тропосферата. Тук водните пари, облаците,
СО2 и аерозолите поглъщат около 20 % от слънчевото излъчване. Така 1/5 от
него се изразходва за директно нагряване на атмосферата. Значителна част от
слънчевия поток достига земната повърхност и я нагрява. Част от
слънчевото излъчване се отразява от облаците обратно в космическото
пространство. Отразява се и част от потока, достигнал до земната повърхност
(фиг. 6.3.).

Величината, образувана от отношението на отразения към падащия поток, се

нарича албедо. Неговата стойност зависи от особеностите на земната
повърхност и се изменя в много широки граници. Така например разораните
ниви и ливадите имат албедо 10-20 %, гъстите гори и джунглите - 5 %, сухите
пясъци - 30 %, прясно падналият сняг - до 95 %. Албедото на водната
повърхност зависи от височината на Слънцето над хоризонта и от
вълнението. При спокойна вода и ниско Слънце (изгрев и залез) албедото е
около 40 %, а когато Слънцето е в зенит - 5 %.
 Фиг. 6.3. Схема на топлинния баланс земна повърхност-атмосфера

Сумарното отражение от атмосферата и земната повърхност формира т.нар.

планетарно албедо. Измерванията от спътници показват, че то е около 35 %.

Тъй като 20 % от слънчевата енергия се поглъща от атмосферата, то за

нагряването на Земята отиват 45 % от падащия поток. От тях 10 % отиват за
нагряване на прилежащия слой въздух и от него, чрез турбулентно смесване,
към по-високите слоеве на атмосферата. Около 2 пъти повече енергия отива
за изпарение на водата от сушата и океаните и също попада в атмосферата,
но като скрита топлина, която се освобождава при кондензация. Останалите
15 % се разпространяват под форма на и.ч. земна радиация. И.ч. излъчване
на земната повърхност, което се определя от нейната температура, е много
по-голямо. Около 90 % от него се поглъщат от атмосферата и само около 10
% се пропускат към космическото пространство. Това води до парниковия
ефект, т.е. температурата на земната повърхност е по-висока, отколкото би
била, ако липсваше атмосфера.

Облаците поглъщат почти цялото идващо от Земята топлинно лъчение и на

свой ред излъчват обратно към нея. Така облачността предпазва Земята от
изстиване през нощта, а през деня нейната роля е противоположна. Това
свойство на облачността я прави много ефективен регулатор на системата
Земя-атмосфера.

Фактът, че в продължение на хилядолетия средната температура на Земята

остава почти постоянна, означава, че тя се намира в топлинно и лъчисто
равновесие с космическото пространство.

Редица фактори определят географското, сезонното и денонощното

разпределение на слънчевия поток по земната повърхност:

а) Сферичната форма на Земята и денонощното въртене около оста й води до

промяна на ъгъла, под който слънчевите лъчи огряват земната повърхност в
различни моменти от денонощието: при изгрева и залеза на Слънцето той е
най-малък, а на пладне - най-голям (фиг. 6.4.);

б) Постоянният наклон на земната ос относно земната орбита обуславя

изменението на ъгъла, под който падат слънчевите лъчи върху земната
повърхност, при различни положения на Земята по орбитата й около
Слънцето. Това води до периодична смяна на сезоните (фиг. 6.5.);

в) Поради елиптичността на земната орбита разстоянието между Земята и

Слънцето слабо се изменя през годината. Тъй като Земята например е по-
близо до Слънцето през лятото за южното полукълбо, отколкото през лятото
за северното полукълбо, лятото е малко по-топло, а зимата - малко по-сурова
в южното в сравнение със северното полукълбо на Земята.
 Фиг. 6.4.

Фиг. 6.5.

Поради наличието на тези постоянно действащи фактори слънчевата енергия

се разпределя неравномерно върху земната повърхност, което има решаващо
значение за редица атмосферни процеси.

6.2 ТЕРМИЧЕН РЕЖИМ НА ЗЕМНАТА ПОВЪРХНОСТ

6.2.1. Термичен режим на почвата

Земната повърхност се нагрява главно от прякото слънчево излъчване през

деня (топлинният поток от геотермичен произход е 2000 пъти по-малък от
слънчевия). Нагряването й зависи от височината на Слънцето над хоризонта,
облачността и растител-ността. Излъчването на нагрятата земна повърхност
е в и.ч. диапазон (фиг. 6.6.).

Охлаждането на почвата е резултат от нейното топлинно излъчване.

Процесите на нагряване и охлаждане протичат различно в различните видове
почви, в зависимост от влажността и топлофизичните им свойства. Така
топлопроводността на пясъчна и пореста почва е малка, при овлажняване тя
нараства, а при замръзване на свободната вода в нея топлопроводността се
 увеличава още повече.

Фиг. 6.6. Непрекъснат спектър на излъчване на Слънцето и Земята

6.2.2. Термичен режим на водните басейни

Термичният режим на водните басейни се различава съществено от този на

почвата поради различните топлофизически характеристики на водата
(голяма топлопроводност и специфична топлоемкост) и различните
механизми на топлопредаване. Докато в почвата основен механизъм на
топлопредаване е молекулната топлопроводност, във водните басейни
решаващ принос има турбулентността, обхващаща горния 50-150 m слой.
Затова и дебелината на слоя, в който се наблюдават денонощни и годишни
температурни колебания, тук е значително по-голяма от тази в почвата (в
океаните слоят, обхванат от денонощни колебания, е 15-20 m, а от годишни -
200-300 m). Важно значение за термичния режим на водните басейни има и
загубата на топлина при изпарение, което е по-интензивно от водна
повърхност, отколкото от почвата. По тази причина в непосредствена близост
до водната повърхност температурата на въздуха обикновено расте с
височината, а температурата на водата нараства с дълбочината (това
обхваща слоя въздух и вода с дебелина няколко cm).

Денонощните колебания на температурата на водата са много по-малки от

тези на почвата - те са 00.2-00.3, докато на сушата те са 15-200. Освен това
амплитудата на денонощните колебания във водните басейни намалява с
дълбочината и има фазово отместване с 5-6 часа. Тези особености се дължат
на по-голямата топлопроводност и топлоемкост на водата в сравнение с
почвата, на по-силното изпарение и на по-дълбокото проникване на
късовълновото слънчево излъчване. Поради това денонощната амплитуда на
изменението на температурата на въздуха близо до водната повърхност е 10-
100 пъти по-малка от тази над сушата.

Аналогични особености се наблюдават и в годишния ход на температурата на

водата. Най-малки колебания се наблюдават в полярните и екваториалните
води - 20, а най-големи в средните ширини - 6-80. Тези стойности са много по-
малки от тези на почвата и на въздуха над сушата.

Така водните басейни играят ролята на естествени регулатори на климата,

особено в крайбрежните райони. Акумулиращи големи количества топлина,
те водят до съществена температурна и влажностна трансформация на
въздушните маси, които се движат над тях и проникват дълбоко в сушата.

6.3. ТЕРМИЧЕН РЕЖИМ НА АТМОСФЕРАТА

Основните механизми за пренос на топлина в атмосферата са следните:

турбулентен, молекулен и лъчист топлообмен, фазови преходи на водата.
Приносът на отделните механизми се променя с височината и зависи от
състоянието на атмосферата и земната повърхност. Разпределението на
температурата с височината се нарича температурна стратификация на
атмосферата.

6.3.1. Температура на въздуха в приземния слой

Основна роля за формиране на термичния режим в приземния слой играе

турбулентният топлообмен. Този слой се загрява от земната повърхност,
поради което температурата му силно се изменя с височината и времето.

Емпирично е установено, че температурата на приземния слой се изменя с

височината по логаритмичен закон:

(6.1.) ,

където и .

От (6.1.) следва, че ако на някаква височина z1>0 e изпълнено условието

Т1>T0,, то в целия приземен слой T(z)>T0, т.е. температурата ще расте с
височината. Това явление се нарича температурна инверсия (фиг. 6.7.).

Фиг. 6.7. Приземна и приповдигната температурна инверсия

При ясно и тихо време най-високите температури на въздуха в приземния

 слой се наблюдават малко след местното пладне, след което започват да се
понижават. Това понижение продължава и през нощта, като температурата
достига минимална стойност около момента на изгрева на Слънцето. Този
процес, известен като нощно понижение на температурата в приземния слой,
е резултат от отрицателния енергетичен баланс на земната повърхност и
прилежащия въздух през нощта при отсъствие на слънчево нагряване.
Тогава земната повърхност се охлажда поради своето топлинно излъчване. В
резултат на това през нощта най-ниска е температурата на земната
повърхност, а над и под нея температурата е по-висока.

Понижението на температурата на земната повърхност нощем зависи от

интензитета на излъчването й, който е най-голям при ясно време и намалява
при наличие на облачност и висока влажност. Нощното понижение на
температурата нараства с увеличаване на продължителността на нощта.
Поради това най-голямо изстиване на почвата и приземния въздух се
получава през ясните зимни нощи.

Ефектът на нощно понижение на температурата намалява при наличие на

интензивна турбулентност, когато се създават условия за бързо смесване на
студения въздух близо до Земята с по-топлия въздух във височина. Нощното
изстиване на приземния въздух, от друга страна, се увеличава при
температурни инверсии, които затрудняват турбулентния топлообмен и
вертикалните движения.

Изучаването на нощното понижение на температурата е от важно значение за

селското стопанство, транспорта, строителството и др.

За селското стопанство най-голямо значение има явлението мраз, което

представлява понижение на минималната температура на приземния въздух
до или под 00С при положителна средна денонощна температура.

Различават се три вида мраз:

а) радиационен - когато охлаждането на почвата е резултат от интензивното й

излъчване;

б) адвективен - предизвиква се от нахлуване на студен въздух с температура,

близка до 00С;

в) адвективно-радиационен - когато след адвекция на студен въздух ефектът

се усили от радиационно охлаждане.

За селското стопанство интерес представляват датите на настъпване на

първия есенен и последния пролетен мраз.

6.3.2. Температура на планетарния граничен слой и свободната атмосфера

Планетарният граничен слой (ПГС) на атмосферата се дефинира като слой, в

който метеорологичните елементи имат добре изразен денонощен ход.
 Дебелината му обикновено е 1-2 km и расте с увеличаване на
турбулентността. В него основни механизми на топлопредаване са
турбулентният и лъчистият топлообмен.

Температурата в ПГС започва да расте след изгрева на Слънцето с известно

закъснение, което е толкова по-голямо, колкото по-високо е съответният слой
въздух. Амплитудата на денонощните колебания намалява с височината. Във
високите географски ширини денонощната амплитуда е по-голяма през
лятото и по-малка през зимата, като в полярните области през зимата почти
няма денонощни колебания. В умерените ширини денонощните амплитуди са
най-малки през зимата и най-големи в началото на лятото. В тропиците
денонощните амплитуди са почти постоянни и по-големи от тези в средните
ширини. Тези особености в изменението на температурата се определят от
височината на Слънцето в различните сезони на различни географски
ширини и от продължителността на деня и нощта.

Има големи различия в денонощния ход на температурата в зависимост от

подложната повърхност. Амплитудите над океаните са 2-30, а над
континентите - до 220, като най-големи са стойностите над пустините и над
области, покрити със сняг.

В свободната атмосфера (над ПГС) разпределението на температурата с

височината се определя главно от съвместното действие на турбулентния
топлообмен и лъчистия приток на топлина, а в тропосферата - и от топлината
при фазовите преходи.

7. АТМОСФЕРНА ДИНАМИКА

7.1. ВЕРТИКАЛНИ ДВИЖЕНИЯ В АТМОСФЕРАТА

7.1.1. Критерий за вертикална устойчивост

Устойчивостта на флуидите в гравитационно поле зависи от вертикалното

разпределение на плътността им.

От уравнението за състоянието на идеален газ (4.2.), след логаритмуване и

диференциране, получаваме

(7.1.) .

Използвайки връзката (4.3.), в която

(7.2.) g/R=ГA ,
 и дефиницията на вертикалния температурен градиент

- ,

преобразуваме уравнение (7.1.) във вида

(7.3.) ,

което дава възможност за извеждане на условията за устойчивост на

атмосферата.

Възможни са следните случаи:

а) ако , то d /dz>0 (плътността расте с височината), атмосферата е

силно неустойчива, тъй като по-плътните слоеве са разположени над по-
разредените и малки смущения ще доведат до изплуване на топли маси
въздух нагоре и спускане на по-тежки и по-студени надолу. Възниква
конвекция, откъдето идва и названието на параметъра ГA. Такива големи
температурни градиенти се наблюдават лятно време в следобедните часове
в приземния въздушен слой;

б) ако < ГA, то d /dz<0 и атмосферата е устойчива (няма конвекция).

При адиабатните вертикални движения състоянието на устойчивост може да

се оцени чрез сравняване на зависимостта T0(z), наречена крива на
стратификацията, с кривата на състоянието Ti (z) на избраната ИВЧ.
Всъщност по-удобно е да се сравнят температурните градиенти

(7.4.) и .

Ако приемем за простота, че = const (атмосферата е политропна), то

устойчивостта на атмосферата зависи от съотношението между и а.

а) ако < а и ИВЧ, имаща на изходното ниво z0 температура Ti(z0) = T0(z0),

е принудена да се издига адиабатно, то тя ще се окаже на ниво z > z0 по-
студена от околната атмосфера, а поради това и по-тежка. Следователно тя
ще се стреми да се върне към изходното ниво z0. Ако същата ИВЧ е
принудена да се спуска адиабатно надолу (dz < 0), то тя ще се окаже по-топла
от околния въздух и поради това пак ще се стреми дасе върне на изходното
ниво z0. Следователно, при < а съществува устойчиво равновесие, което
не позволява да се развиват конвективни движения;

б) при > а чрез аналогични разсъждения се стига до заключението, че

атмосферата е неустойчива - при малки вертикални импулси ще възникне
 конвекция;

в) при = а движещата се адиабатно по вертикалата ИВЧ на всяко ниво

среща въздух с температура, равна на собствената й. Това състояние на
атмосферата се нарича конвективно равновесие.

В реалната тропосферата = 6.50/km и следователно средно тя е устойчиво

стратифицирана. Но в отделни случаи са възможни големи отклонения.
Изотермиите ( = 0) и инверсиите ( < 0) са състояния на много силна
устойчивост. Обратно, свръхадиабатните градиенти >> а са свързани с
възникване на интензивна конвекция.

При влажноадиабатни процеси състоянието на устойчивост може да се

определи чрез аналогичен анализ, като на мястото на g асе поставя
влажноадиабатния температурен градиент , а на мястото на температурата
Т - виртуалната Tv.

7.1.2. Уравнение на конвекцията

Да разгледаме ИВЧ, на която действа сила на тежестта Pi = g iVi. Нека P0 =

g 0Vi е теглото наизместения от нея околен въздух. Ако Pi < P0, ИВЧ ще
изпитва подемна сила и уравнението на нейното движение е

(7.5.) ,

откъдето се получава:

(7.6.) .

Тъй като в атмосферата pi» p0 = p, а i = p/RTi и 0 = p/RT0, то (7.6.) се

преобразува в следния израз за вертикалното ускорение

(7.7.) .

Ако приемем, че е изпълнено условието за политропност

(7.8.) и ,

получаваме
 (7.9.) .

Следователно ускорението, което придобива ИВЧ, се обуславя от два

фактора:

а) стратификацията ( а). Ако Ti0 = Tе0 при устойчива стратификация (

< а), се получава a = a2 < 0 и не е възможна конвекция. При неустойчива
стратификация ( > а) се получава a2 > 0 . Тогава дори при Ti0=Tе0, ако
някакво смущение изведе ИВЧ от равновесие, тя ще получи положително
ускорение само поради стратификацията, т.е. в този случай конвекцията е
възможна.

б) прегряването . Ако , даже при устойчива

стратификация ( < а), ИВЧ ще измине определено разстояние hT по
вертикалата с положително ускорение (а > 0). Съгласно (7.7.) hT се определя
от уравнението Ti(hT) = Te(hT), т.е. това е височината, на която
температурата на ИВЧ се изравнява с тази на околната атмосфера. При z >
hT се получава а < 0, поради което ИВЧ се стреми да се върне на нивото hT,
като спира движението си около него. Затова височината hT се нарича ниво
на конвекция. На фиг. 7.1. е показана зависимостта на hT от .

Фиг. 7.1.

В реалната атмосфера конвекция не възниква веднага след като се изпълни

условието i < e поради това, че действат и други фактори, като
молекулно триене, топлопроводност и т.н. Важна роля играе и влажността на
въздуха. Така например, тъй като при еднакви температура и налягане
плътността на влажния въздух е по-малка от тази на сухия, то дори без
прегряване, ако в някакъв обем въздух влажността се повиши, ще възникне
подемна сила, която може да причини конвекция. Затова се извеждат по-
сложни критерии за възникване на конвекция, отчитащи и тези
второстепенни фактори.
 7.2. ХОРИЗОНТАЛНИ ДВИЖЕНИЯ В АТМОСФЕРАТА

7.2.1. Уравнение на движение на ИВЧ

Атмосферата, като газова обвивка на Земята, се отличава с голяма

подвижност. В нея се извършват непрекъснати движения.

Върху всяка ИВЧ действат следните сили.

а) сила на тежестта , представляваща векторна сума на гравитационната

сила и центробежната сила , насочена перпендикулярно на оста на
въртене на Земята. Причината за това е, че (поради молекулното триене)
атмосферата участва в денонощното въртене на твърдата Земя със същата
ъглова скорост w;

б) кориолисова сила, действаща върху движещи се със скорост относно

Земята частици

(7.10.) .

За метеорологията интерес представляват хоризонталните компоненти на

Кориолисовата сила, тъй като в атмосферата хоризонталните компоненти на
скоростта са много по-големи от вертикалните;

в) центробежна сила , възникваща при движение по криволинейна

траектория (rT е радиусът на кривина на траекторията);

г) сила на баричния градиент , възникваща поради неравномерното

разпределение на атмосферното налягане

(7.11.) .

Под влияние на тази сила възникват въздушните течения - ветрове.

д) сила на триене , възникваща поради това, че въздухът е вискозна среда.

Вискозитетът се обуславя от молекулния строеж и от хаотичното движение на
молекулите. Силата на вътрешно (молекулно) триене води до постепенно
преминаване на кинетичната енергия в топлинна и затихване на движението.
Но в атмосферата това не става, тъй като непрекъснатият приток на енергия
от Слънцето компенсира загубите.

От друга страна, в атмосферата съществуват турбулентни движения, от

 които се поражда сила на турбулентното триене RT. Двете сили и по
големина са пропорционални на скоростта на постъпателно движение.

В най-общ вид векторното уравнение на движение на ИВЧ има вида

(7.12.) .

Удобно е движението на ИВЧ да се разглежда спрямо локална координатна

система, чието начало О се намира в текуща точка от земната повърхност, а
осите Оx, Оy и Оz са ориентирани съответно по географския паралел към
изток, по меридиана към север и по вертикалата нагоре (фиг. 7.2.). В нея
ъгловата скорост на въртене на Земята и силата на тежестта имат
компоненти:

Фиг. 7.2.

(7.13.)

където j е географската ширина.

Векторното уравнение (7.13.) е еквивалентно на три скаларни уравнения. За

движения с големи пространствени мащаби (с хоризонтални размери 102-103)
третото уравнение, записано относно локалната координатна система, има
вида:

(7.14.) ,
т.е. то практически съвпада с уравнението на атмосферната статика, поради
което се нарича квазистатично съотношение.

Уравнението на движение в хоризонталната равнина xOy има вида:

(7.15.) .

То се използва при анализа на динамиката на атмосферата.

7.2.2 Стационарно движение без триене

Да разгледаме хоризонтално равномерно движение на ИВЧ, за което силата

на триене може да се пренебрегне (например в свободната атмосфера). Такова
движение се нарича градиентно и се описва с уравнението

(7.16.) .

В частност, праволинейното движение (Z = 0) на ИВЧ в област с

праволинейни изобари се нарича геострофно и се описва с уравнението

(7.17.) .

От (7.17.) следва, че векторът е колинеарен на което означава, че

скоростта е перпендикулярна на (фиг. 7.3.), т.е. геострофният вятър
духа по изобарите. В северното полукълбо на Земята неговата посока е
такава, че като застанем с лице към посоката, в която духа, от лявата страна
се намират областите на ниско, а от дясната - с високо налягане (баричен
закон за вятъра).

Фиг. 7.3. Геострофен вятър

Използвайки формули (7.10-11.), (7.13.) и (7.17.) за скоростта на геострофния
вятър получаваме:

(7.18.) където .

Оттук се вижда, че скоростта на геострофния вятър расте с приближаване

към екватора, а поради зависимостта от r скоростта е по-голяма през лятото,
отколкото през зимата.

При едромащабните атмосферни движения (за които е в сила

квазистатичното съотношение) на височина над 1-1.5 km от земната
повърхност реалният вятър е много по-близък по своите свойства (посока и
големина) до геострофния.

Друг интересен случай за метеорологията представлява кръговото движение

на ИВЧ в област с кръгови изобари. Те са два типа: система от кръгови
изобари, в чийто център има ниско налягане, която се нарича циклон, и
система от кръгови изобари, в чийто център има високо налягане, която се
нарича антициклон. Силите, които действат върху ИВЧ в северното
полукълбо на Земята, в тези два случая (циклон и антициклон) са показани
на фиг. 7.4.

Фиг. 7.4. Градиентен вятър при кръгови изобари

От уравнението на движение (7.15.) получаваме модула на скоростта на

градиентния вятър при циклон
 (7.19.)

и антициклон

(7.20.) .

За северното полукълбо движението става по изобарите в посока, обратна на

часовниковата стрелка за циклоните и по часовниковата стрелка - за
антициклоните.

От (7.20.) се вижда, че скоростта на движение на антициклоните не може да

надвишава определена гранична стойност.

7.2.3. Стационарно движение с триене

Поради това, че земната повърхност е твърда граница, а въздухът е вискозна

среда, скоростта на движение силно зависи от височината. Тя расте при
отдалечаване от земната повърхност, а от известна височина изменя посоката
си. При z > 1-1.5 km вятърът става много близък до геострофния, т.е.
движението е без триене. Слоят от атмосферата с дебелина hg = 1-1.5 km, в
който вятърът се отличава от геострофния поради влиянието на триенето,
съвпада с планетарния граничен слой.

Уравнението на стационарно движение с триене е

(7.21.) .

Фиг. 7.5.
 За приземния слой с дебелина h = 30-50 m преобладава триенето между
атмосферата и твърдата подложка, за която е в сила

(7.22.) .

При праволинейни изобари ( ) уравновесяването на действащите сили е

представено на фиг. 7.5.

В случая скоростта на вятъра сключва ъгъл a с изобарите, т.е. с

геострофния вятър, който духа в свободната атмосфера по посока на
изобарите. За северното полукълбо a > 0, т.е. отклонението е в посока,
противоположна на часовниковата стрелка, към областите на по-ниско
налягане и баричният закон за вятъра е спазен, а u < u g. В приземния слой
ъгълът a практически не зависи от височината, но съществено зависи от
характера на подложната повърхност. Той се измерва на стандартна
височина 10 m, на която поставят ветромерите. Оказва се, че над гладка
повърхност a = 10-200 и u = 0.6-0.7u g, а над грапава a може да достигне до 400
и u = 0.2-0.3u g..

Фиг. 7.6. Изменение на скоростта на вятъра с височината

Наблюденията показват, че скоростта на вятъра близо до земната повърхност

се мени по логаритмичен закон (фиг. 7.6.).

(7.23.) за z << hg .

При неутрална стратификация този закон важи в целия приземен слой. Ако
обаче стратификацията се отличава от неутралната, то е в сила степенен
закон
 (7.24.) ,

където n е параметър, зависещ от стратификацията.

Фиг. 7.7.

Движенията на въздуха близо до земната повърхност имат малки

хоризонтални размери и зависят силно от локалните условия. С издигане във
височина расте хоризонталният мащаб на движенията и започва да
преобладава силата на турбулентно триене, за която вече не е в сила формула
(7.22.). Този случай е представен на фиг. 7.7. В случая, за да има стационарно
движение (баланс на силите), векторът трябва да е отклонен към вектора
. С отдалечаване от земната повърхност силата на триене намалява и
векторът на скоростта се завърта надясно спрямо приземната си посока и
по такъв начин вятърът в планетарния граничен слой постепенно преминава
в геострофен вятър в свободната атмосфера.

Съществуват редица модели, които описват количествено този процес. Най-

прост и задоволително точен е моделът на Екман. Според него, ако оста Ох на
хоризонталната координатна система се избере по посока на геострофния
вятър , а оста Oy - по посока на силата , то

(7.25)

където

(7.26.)

а n Т е т.нар. коефициент на турбулентно триене. Тогава

 (7.27.)

Оттук следва, че и съответно което почти два пъти

надвишава наблюдаваната стойност. Освен това a (0) не зависи от характера
на подложната повърхност. Това са два недостатъка на модела, който при z <
h не отчита наличието на спицифичните свойства на приземния слой.

При z > h моделът на Екман адекватно описва нарастването на скоростта на

вятъра и намаляването на ъгъла a . Прието е височината

(7.28.)

на която ъгълът a става 0 да се смята за горна граница на планетарния

граничен слой (по-рано бе означена с hg). Ако в координатна система нанесем
векторите за различни височиниz и съединим краищата им, ще получим
ходографа на вятъра или т.нар. спирала на Екман (фиг. 7.8.).

Фиг. 7.8.

Макар и груб моделът на Екман има приложение при решаване на редица

практически задачи, изискващи познаване на вертикалния профил на
вятъра. Например за изчисляване на ветровото натоварване при
проектиране на високи съоръжения (телевизионни кули, електрически
стълбове за високо напрежение, комини за изхвърляне на промишлени
отпадъчни газове и прах в атмосферата и др.).

При кръгови изобари анализът на стационарното движение с триене е по-

сложен. Тогава балансът на действуващите сили води до стичане на въздух от
периферните части към центъра при циклон (фиг. 7.9а) и оттичане на въздух
от центъра към периферията при антициклон (фиг. 7.9б).
 Фиг. 7.9.

8. ОБЩА И ЛОКАЛНА ЦИРКУЛАЦИЯ НА АТМОСФЕРАТА

В атмосферата на Земята съществуват движения с различни пространствени

мащаби - от лекия полъх, който затихва на нищожни разстояния, до такива,
които опасват земното кълбо и имат хоризонтални размери хиляди km. В
зависимост от пространствените си мащаби движенията в атмосферата се
делят на: локални циркулации(с малък мащаб) иобща атмосферна
циркулация (с голям мащаб), или съкратено ОАЦ.

8.1. ОБЩА ЦИРКУЛАЦИЯ НА АТМОСФЕРАТА

8.1.1. ОАЦ върху невъртяща се Земя

Ще започнем разглежданията с две опростяващи предположения: Земята не

се върти и земната (подложна) повърхност е еднородна. Тогава нееднаквото
нагряване на различните точки от Земята зависи само от географската
ширина и сезона, като екваториалните райони получават през цялата година
повече топлина от Слънцето от полярните. Това води до пораждане на мощна
конвекция в екваториалната атмосфера и до издигане на тропопаузата на 16-
17 km височина, двойно по-голяма, отколкото над полюсите. Издигналият се
топъл въздух се разтича от екватора към полюсите в меридионално
направление, като непрекъснато изстива. Достигнал полярните райони, той
се спуска надолу, за да заеме мястото на полярния въздух, който, от своя
страна, се е задвижил по меридиана, за да запълни освободеното при
конвекцията място на екватора.

Описаното движение се дължи на силата на баричния градиент, възникваща

 поради температурната разлика екватор-полюс. В близост до земната
повърхност тази сила е насочена от полюсите към екватора, а във височина -
в обратна посока. В резултат се образуват две циркулационни клетки,
съответно в северното и южното полукълбо на Земята (фиг. 8.1.).

Фиг. 8.1.

8.1.2. ОАЦ върху въртяща се еднородна Земя

Когато се отчита въртенето на Земята, в анализа трябва да се включи

Кориолисовата сила. Тя отклонява движещия се към полюсите въздух
надясно от меридианите в северното полукълбо и наляво - в южното. В
резултат на зоналното разпределение на атмосферното налягане (вж. § 13.) в
този случай циркулационната клетка на фиг. 8.1. се разцепва на три кръга.

Фиг. 8.2. Циркулационна клетка на Хедли

От двете страни на екватора силата на баричния градиент е насочена от

субтропичните области на високо налягане към екваториалните области на
ниско налягане. Възникналите ветрове от тропиците към екватора са най-
устойчивият елемент на ОАЦ. Те формират по една циркулационна клетка за
всяко полукълбо в екваториално-тропичната атмосфера от двете страни на
екватора (фиг. 8.2.), известна като клетка на Хедли. Приземният вятър в
клетката се нарича пасат, а този във височина - антипасат. Поради
Кориолисовата сила пасатите в северното полукълбо духат от североизток на
югозапад, а в южното полукълбо - от югоизток на северозапад (фиг. 8.2.).

Образувалият се в края на зоните въздушен поток опасва цялото земно кълбо

и се нарича субтропично струйно течение. Под него се разполага
субтропичният пояс на високо налягане. На него се дължат не само пасатите,
но и ветровете в средните географски ширини, тъй като субтропичното
струйно течение на височината на тропопаузата засмуква въздух от средните
ширини и поражда поток от тях към тропиците. Така се образува нова
циркулационна клетка, наречена клетка на Феррел (фиг. 8.3.).

В полярните райони се образува трета циркулационна клетка, която се

дължи на разликата между високото налягане около полюсите и ниското
налягане около полярните кръгове.

Фиг. 8.3.

В средните географски ширини ветровете имат посока от югозапад към

североизток. Те обхващат цялата тропосфера, като във височина са по-добре
изразени, отколкото при земната повърхност. Тези въздушни потоци са обаче
хидродинамично неустойчиви и в тях могат да се образуват вълни с големи
амплитуди и вихрови циркулационни системи - циклони и антициклони. При
преместването си предимно от запад към изток циклоните и антициклоните
се разделят. Антициклоните се насочват към екватора, като в океанските
субтропични райони срещат подходящи условия за съществуването си и се
усилват, като по този начин подхранват субтропичните области на високо
налягане. Циклоните се отклоняват към високите ширини и образуват
субполярната зона на ниско налягане около географски ширини 60-650.

Следователно въртенето на Земята води до съществени изменения в схемата

на ОАЦ. Макар че някои елементи от схемата на фиг. 8.3. се откриват в ОАЦ
на реалната атмосфера, такава стационарна картина е невъзможна.
Съвкупността от описаните циркулационни клетки е силно неустойчива.
 Постоянно действащите астрономически и геофизически фактори я
поддържат, но съществуват други фактори, които се стремят да я разрушат.
Всъщност пространствено-времевата нееднородност е основно свойство на
земната атмосфера.

8.1.3. Реална ОАЦ

Земната повърхност е нееднородна. Най-важната причина за това е

наличието на суша и океани и тяхното неравномерно разпределение по
земното кълбо (по-голямата част от сушата се намира в северното
полукълбо). Големите различия в топлинните свойства на водата и почвата
обуславят различната им способност да се нагряват, да акумулират и да
излъчват топлина, с която да нагряват атмосферата над тях. Океанът се
нагрява по-бавно и общо е по-студена подложна повърхност от сушата, но той
и изстива много по-бавно.

Самата суша не е еднородна по своите топлинни свойства, влажност, албедо и

др., а планините са механични бариери, които оказват голямо влияние върху
въздушните течения. Океаните също не са еднородни - съществуват топли и
студени течения, които взаимодействат с атмосферата. Всички тези фактори
деформират идеализираната картина от фиг. 8.3.

Основните елементи на реалната ОАЦ са следните:

а) Вътрешнотропична зона на конвергенция. Пасатите са най-обширната и

устойчива система ветрове на Земята. Срещата им от двете полукълба става
не на географския екватор, а малко по на север от него, където се намира
т.нар. термичен екватор. Това е област на сходимост (конвергенция) на
въздушните маси и на интензивна конвекция. Тъй като въздухът над океана е
влажен, там се образуват мощни облачни системи, което е видимият белег на
вътрешнотропичната зона на конвергенция.

В субтропичните области на високо налягане въздухът се спуска към земната

повърхност, затопля се и се изсушава. Поради това там са се образували най-
големите пустини на Земята.

б) Мусони. Това се периодични сезонни ветрове, които имат хоризонтални

размери няколко хиляди km и през зимата духат от сушата към океана, а през
лятото обратно. Причината е нееднородното нагряване на подложната
повърхност. През зимата сушата изстива много повече от океана, над нея се
формира високо атмосферно налягане, а над океана - ниско. Така възниква
сила на баричния градиент, която поражда движение на студен и сух въздух
към океана. Това е зимният мусон. През лятото океанът е област на по-
високо налягане. Въздухът, който се пренася към континента, е влажен и
затова летният мусон е съпроводен с обилни валежи. Мусони се наблюдават в
Индия, Мексико и Далечния изток. Често летните мусони причиняват
наводнения в тези райони.

в) Западни (зонални) ветрове и струйни течения. Западните ветрове в

 средните географски ширини се наричат още зонални, защото духат
приблизително по паралелите. Скоростта им расте с височината. С
изключение на долния 1-километров слой, където оказват влияние силите на
триене, движението им е градиентно.

Фиг. 8.4. Струйно течение

Във фронталните зони, разделящи топли и студени въздушни маси, могат да

възникнат значителни хоризонтални температурни градиенти (до 00.1/km)
итам скоростта на вятъра достига до 100 m/s. Образуват се т.нар. струйни
течения с дължина няколко хиляди km, ширина от порядъка на 100 km (фиг.
8.4.) и дебелина 1-2 km. Те се разполагат около тропопаузата и я разкъсват.
Полетите на самолети по посока на тези течения водят до пестене на гориво.
Но от друга страна, поради голямата скорост на вятъра в тях струйните
течения представляват опасност за авиацията.

г) Планетарни вълни. Изследванията на струйните течения показват, че

запазвайки зоналното си ориентиране, те се отклоняват ту на север, ту на юг
(меандират). Наблюдаваните вълни имат дължина от порядъка на 1000 km и
се наричат планетарни или вълни на Росби (фиг. 8.5.).
 Фиг. 8.5. Вълни на Росби

Те се дължат на въртенето на Земята и на сферичната й форма, което води до

зависимост на Кориолисовата сила от географската ширина. Така, ако
западен въздушен поток в северното полукълбо бъде отклонен (например от
планина) към север, то в него ще възникне антициклонална завихреност
(завъртане по часовата стрелка) и неговото движение ще се насочи на юг. Но
това ще доведе до циклонална завихреност, която ще обърне течението
отново към север и т.н. Така се получават вълните на Росби. Те имат важно
значение в метеорологията, защото долините и гребените на тези вълни, в
съчетание с особеностите на релефа, могат да станат причина за аномално
ниски или високи налягания на определени места, които се запазват дълго
време - образуват се т.нар. центрове на действия в атмосферата или
стационарни циклони и антициклони (вж. §ХІІІ). Такива са Сибирският и
Канадският максимум и Исландският и Алеутският минимум на налягането.

8.2. ЛОКАЛНИ ЦИРКУЛАЦИИ В АТМОСФЕРАТА

Това са движения с малки мащаби, които се разглеждат като локални

смущения, наложени върху ОАЦ. Локалните циркулации възникват поради
нееднородности на земната повърхност с малки размери.

В зависимост от причините, които ги пораждат, локалните ветрове се

разделят на две групи. Едните имат термичен произход, а другите са свързани
с механичното влияние, което оказва релефът на общоциркулационните
въздушни течения.

8.2.1. Местни ветрове с термичен произход

Те се проявяват най-добре, когато вятърът, породен от общоциркулационни

причини е слаб. Тогава температурните разлики между съседни участъци на
 земната повърхност успяват да се предадат на въздуха и да задвижат
локалните циркулационни системи. Ако скоростта на общоциркулационния
вятър е голяма, въздухът бързо преминава над участъците с различна
температура, не може да придобие техните свойства и не могат да възникнат
локални циркулационни системи с термичен произход.

Основни представители на локалните ветрове с термичен произход са бризът,

склоновият вятър и планинско-долинните ветрове.

а) Морски бриз. Това е вятър, който се поражда от температурната разлика

море-суша през деня и през нощта и се наблюдава в област, широка няколко
десетки km от двете страни на брега. Той е аналог на мусоните, но те са
сезонни ветрове, докато бризът има денонощен период.

Лятно време през деня сушата се нагрява по-бързо от водата. Същото се

отнася и до въздуха над тях. Поради разширението на по-топлия въздух над
сушата там налягането в приземния слой е по-ниско, отколкото над водата, а
във височина - по-високо (фиг. 8.6.). По такъв начин близо до повърхността
възниква сила на баричния градиент, насочена от морето към сушата, а във
височина - обратно. Под нейно въздействие възниква движение на въздуха
перпендикулярно на брега.

Фиг. 8.6. Схема на възникване на морски бриз:

а) дневен; б) нощен

Към края на деня скоростта му може да достигне 10 m/s, а потокът да навлезе

до 50 km навътре в сушата. На височина около 1 km посоката на вятъра е
обратна. Така възниква циркулационна клетка, която е най-добре изразена
 при безоблачно време, когато температурната разлика е най-голяма. През
деня морският бриз пренася от морето към сушата хладен влажен въздух,
който причинява следобедната облачност по бреговата ивица.

През нощта сушата изстива по-бързо от водата и съответно има обратно

разпределение на налягането. В резултат възниква въздушен поток от сушата
към морето, а във височина - обратно. Нощната циркулационна клетка обаче
е доста по-слабо изразена от дневната - скоростта на нощния бриз е едва 2-3
m/s. Смяната на двата режима става в сутрешните и вечерните часове, когато
настъпва затишие.

Бризът създава инверсно разпределение на температурата - приземният

въздух идва откъм по-студената повърхност, затова температурата в по-
горните слоеве се оказва по-висока. Това се отразява върху денонощния ход
на облачността и валежите. През деня тяхното развитие се потиска и
валежите падат най-често рано сутрин или късно вечер.

В средните географски ширини бризовият ефект е по-слаб, отколкото в

тропичните и се наблюдава само през лятото.

Фиг. 8.7. Долинен вятър

б) Склонов вятър. Това е циркулация, която се наблюдава през лятото при

ясно време. Причината, която го поражда, е, че през нощта високите части на
планините изстиват по-бързо от подножията. Поради това студеният и по-
плътен въздух се спуска по склоновете надолу през нощта, а през деня
посоката на движение се обръща.

в) Долинни ветрове. Духат отдолу нагоре по южните склонове на планините.

През лятото въздухът над тях се нагрява по-силно от този над равнинната
област на същата височина. Ако въздушната маса е влажна, нейното издигане
 по склона води до образуване на облаци по склона и над върха (фиг. 8.7.).

8.2.2. Орографски ветрове

Релефът на земната повърхност оказва механично влияние върху движението

на въздушните потоци, като изменя посоката и скоростта на движението им.
Обтичането на препятствията е причина за възникването на т.нар.
орографски ветрове.

Когато въздушният поток, който обхваща слой с дебелина h, срещне по пътя

си препятствие с височина H, има три възможности:

а) ако h < H, движението му може да бъде спряно (например Стара планина

прегражда студените северни ветрове през зимата);

б) ако планината е изолирана и h < H, я заобиколя отстрани;

в) ако h > H, въдушният поток прехвърля препятствието. В този случай

въздухът по наветрения склон принудително се издига, а по подветрения - се
спуска. Движението около върха на препятствието е силно затормозено и се
образуват вихри, които се откъсват от основния поток и се носят от него.

Често препятствието е причина за възникване на вълнообразно движение,

чиято амплитуда е от порядъка на неговата височина H. В гребените на
вълните въздухът се издига. Ако той е влажен, а вълната се развива около
нивото на кондензация, там се образува облак или се уплътнява
съществуващ облак. В долините на вълните движението е низходящо,
съпроводено със загряване и отдалечаване от състоянието на насищане и там
времето е ясно. Така се образува характерна система от вълнообразни облаци
(фиг. 8.8.). Ако те са валежни, на земната повърхност ще се редуват валежни
и невалежни ивици. Това явление се нарича петнистост на валежите.

Вълнообразните движения в атмосферата крият опасност за самолетите,

които изпитват внезапни пропадания и издигания (друсане) и възникналите
вибрации могат да причинят механични повреди. Целта на авиационната
метеорология е да открива чрез радиолокация тези образувания, за да се
избягват от самолетите.
 Фиг. 8.8. Планински вълни

Примери за орографски ветрове в България са фьонът и бората.

Фиг. 8.9. Схема на възникване на фьон

Фьон се нарича топлият и сух вятър, който духа надолу по склоновете. Той е
краен резултат на следната последователност от процеси (фиг. 8.9.). При
издигане на влажен въздух по наветрените склонове, което често е
съпроводено с изваляване, температурата му намалява по влажноадиабатен
закон. След като премине препятствието, сухият вече въздух се загрява
адиабатно и в подножието има по-висока температура, отколкото преди
изкачването. Именно този низходящ поток топъл въздух се нарича фьон. Той
води до изсушаване на почвата и затова го наричат суховей. В България фьон
се наблюдава в София, Враца, Габрово и др.

Бора се нарича силен студен вятър, който се спуска по склоновете към по-
топлите ниски места през зимното полугодие. Той е често с огромна скорост и
причинява материални щети. У нас се наблюдава в Сливен.

Срещу пагубното действие на тези ветрове се създават изкуствени прегради -

лесозащитни пояси. Те играят роля на аеродинамични решетки, които
раздробяват големите турбулентни вихри и намаляват скоростта на вятъра
зад пояса. Това води до задържане на снежната покривка и намаляване на
изпарението на почвата.

8.3. ДЕНОНОЩНИ ВАРИАЦИИ НА ВЯТЪРА

Вятърът има добре изразен денонощен ход със следните особености:

 • В приземния слой (до няколко десетки m) максималните стойности на
скоростта са в дневните часове, а минималните - в нощните. Над този
слой става обръщане - максималните скорости са през нощта, а
минималните - през деня.
• Височината, на която става обръщането, се мени от 20 m при зимните
инверсии до 300 m през горещите летни дни.
• Дебелината на въздушния слой, в който се проявяват денонощните
колебания, е между 500 и 2000 m.
• Амплитудите на скоростта на вятъра в средните географски ширини
достигат 3-5 m/s.
• Посоката на вятъра се изменя по следния начин: от сутринта до 13-14
ч. се завърта надясно, а след това в обратна посока, като вечерта
достига първоначалната си посока (25-300 спрямо изобарите при
Земята). В по-високите слоеве картината е обратна.

Тъй като денонощните изменения на атмосферното налягане и силата на

баричния градиент са малки, те не могат да обяснят наблюдаваните
денонощни колебания на вятъра. Затова причината трябва да се търси в
колебанията на вертикалния турбулентен обмен. Действително, в дневните
часове термичната неустойчивост на атмосферата е по-голяма, развива се
конвекция и интензивен турбулентен обмен. Тъй като скоростта на вятъра
расте с височината, то в по-ниските слоеве идват маси с по-голяма скорост,
поради което през деня скоростта в долните слоеве се увеличава. През нощта
интензивността на турбулентния обмен намалява, оттам и връзката между
отделните слоеве, вследствие на което се наблюдава обратният ход.

9. ФИЗИКА НА ОБЛАЦИТЕ И ВАЛЕЖИТЕ

Наличието на облаци и способността на някои от тях да дават валеж е най-

характерната особеност на земната атмосфера. Спътниковите снимки на
облачността са важен източник на информация при анализ и прогноза на
времето. Валежите са елемент от веригата на кръговрата на водата в
природата с решаващо биологично и екологично значение. Затова облаците и
валежите са централен обект на изучаване в метеорологията.

9.1. ФАЗОВИ ПРЕХОДИ НА ВОДАТА В АТМОСФЕРАТА

Водата е единствената съставна част на атмосферата, която се намира в

трите агрегатни състояния. Тя е най-разпространеното вещество на Земята.
Океаните, моретата, езерата, реките и другите по-малки водни площи заемат
общо около 71 % от земната повърхност. Количеството на тази вода се
оценява на 1,4.1021 kg. Други 2,9.1019 kg се съдържат в замръзнало състояние
в полярните ледници, а общата маса на водата в атмосферата възлиза на
 9.1016 kg.

9.1.1. Свойства на водата

Водата има редица аномални свойства, свързани с това че водните молекули

са електрични диполи. Вследствие на това възникват междумолекулни сили
на привличане между противоположно заредените краища на молекулите на
водата и те се обединяват в частично подредени групи. Този процес се нарича
асоциация, а възникналите връзки между молекулите - водородни връзки. От
това произтичат следните свойства:

a) Докато всички вещества при замръзване увеличават плътността си и

намаляват обема си, защото молекулите им се сближават, то при водата е
обратно. Благодарение на това природните водоеми замръзват от
повърхността към дъното, а не обратно. Ледът, образувал се на повърхността,
е с по-ниска топлопроводност и препятства по-нататъшното замръзване.
Така отдолу остава течна вода и водните обитатели имат условия за живот и
през зимата.

б) При повишаване на температурата над 00С плътността расте до 40C,

когато тя достига максимум. При T > 40C, до температурата на кипене,
плътността монотонно намалява както при другите вещества. Тази аномалия
се дължи на факта, че при 00С < T < 40C част от водородните връзки се
разкъсват, някои групи се разпадат и отделни молекули се разполагат между
останалите групи - получава се по-плътна опаковка. Над 40C доминира
разширението при загряване.

в) Водата има голямо повърхностно напрежение, благодарение на което

могат да се образуват и да съществуват капки в свободно състояние в
атмосферата, т.е. да има облаци и валежи. На това се дължи и възможността
за капилярен пренос на вода в почвата и тъканите на живите организми.

г) Водата има голяма специфична топлоемкост и големи специфични

топлини на изпарение и кондензация. Това обуславя възможността за
акумулиране на енергия и предотвратява силни колебания на температурата
във водните басейни.

д) Водата е почти универсален разтворител. Това свойство осигурява

възможност за кондензирането на парата в атмосферата върху
кондензационните ядра.

Тези свойства на водата оказват влияние върху нейните фазови

превръщания в атмосферата.

9.1.2. Условия за изпарение и кондензация на водата

Според наблюденията годишната сума на валежите на Земята превишава

около 40 пъти количеството на водата в атмосферата. Това означава, че
средно на 10 дни се подменя цялата вода в атмосферата. Количеството на
 изпарилата се от повърхността на Световния океан вода за 1 година
надвишава 2.5 пъти това от континентите (фиг. 9.1.). Обаче отношението на
количеството на падналия валеж над океаните и сушата е само 1.5.
Следователно водна пара от океански произход пада като валеж над сушата,
а чрез реките значителни количества се връщат отново в Световния океан.

Изпарението и валежите зависят силно от географската ширина. В

екваториалните и тропичните райони изпарението превишава валежите, а
във високите ширини - обратно, като средно за земното кълбо балансът е
нулев.

Процесът на постъпване на водата в атмосферата се обуславя от три фактора:

водни запаси; енергетични запаси, осигуряващи необходимия приток на
топлина на изпарение; адвекция (хоризонтален пренос) и конвекция
(вертикален пренос).

Фиг. 9.1.

Водата, постъпила в атмосферата, може да премине в други агрегатни

състояния. Възможно е в един обем да съществуват две или три фази
едновременно. Такава многофазна система в общия случай е в неравновесно
състояние - едната фаза ще намалява за сметка на другите.

Многофазната система може да бъде в равновесие само при определени

условия, изобразени на фиг. 9.2., която представя фазовата диаграма на
водата. Клонът OK изобразява функцията ЕВ(Т) наналягането на наситените
водни пари над равна водна повърхност при Т > 00C. Клонът OB (плътната
крива) изобразява функцията ЕВ(Т) на налягането на наситените водни пари
над преохладена водна повърхност при Т < 00C. Състоянието на двуфазната
система вода-пара се определя от налягането е на водните пари и
температурата Т. Ако точката, изобразяваща състоянието на системата (е, Т),
лежи върху разгледаните криви, системата ще бъде в равновесие (т.3. на фиг.
9.2.).
Ако е < ЕВ(Т), водата ще се изпарява и количеството на парата ще расте (т.1.
на фиг. 9.2.).

Ако е > ЕВ(Т), парата ще кондензира (т.2. на фиг. 9.2.).

При Т < 00C клонът ОВ` (пунктирната линия на фиг. 9.2.) представя
зависимостта ЕЛ(Т) на налягането на наситените водни пари над ледена
повърхност. Двата клона, ЕВ(Т) и ЕЛ(Т), са най-отдалечени един от друг при
Т= -120C.

Фиг. 9.2.

При Т < 00C, ако е изпълнено условието

(9.1.) EЛ(Т) < e < EB(Т) ,

едновременно ще съществуват лед, пара и преохладена вода. При това водата

ще се изпарява, защото спрямо нея няма насищане

(e < EB), а парата ще се отлага върху твърдата фаза, защото спрямо нея има
насищане (е > EЛ). Това ще продължи дотогава, докато не се свърши течната
фаза. В атмосферата такава система представлява например облак,
разположен над нулевата изотерма (Т < 00C).

Водата, парата и ледът могат да бъдат в равновесие единствено в тройната

точка О на диаграмата, която има координати Т = 00C и е = 6.11 mbar.

Формулата за налягането Е на наситените водни пари (5.15.), както и горните

критерии за равновесие на фазите, се отнасят до плоска водна или ледена
повърхност. Но в един облак водата се намира във вид на водни капки. Тъй
 като откъсването на молекули от течността при изпъкнала повърхност е
облекчено, то

EИЗП < EПЛ.

Освен това често облачните капки са електрически заредени, което води до

намаляване на налягането на наситените пари над тях и улеснява
кондензацията върху такива капки. Теоретично е изведено, че за капка с
радиус r и заряд q налягането на наситените водни пари се определя с
формулата

(9.2.) ,

където

(9.3.) , ,

- плътността на водата, - коефициентът на повърхностно напрежение,

RП- специфичната газова константа за водата.

И така, условието за кондензация на парата върху водна подложка е е Е(=

ЕВ). Оказва се, че ако такава подложка липсва, кондензацията започва едва
при е = 8Е (8-кратно пресищане), когато вследствие флуктуации на
плътността започват да се образуват комплекси от молекули, които служат за
зародиши. Фактът, че в атмосферата кондензация започва при е = Е,
означава, че в нея има достатъчно кондензационни ядра. Това са аерозолни
частици, които могат да се омокрят, т.е. да се обвиват с тънка водна ципа,
които се държат като истинска водна капка, независимо че вътре в тях има
чуждо ядро.

Аналогичният въпрос за наличието в атмосферата на кристализационни

ядра, върху които при Т < 00C да израстват ледени кристали чрез отлагане на
пара върху тях, има отрицателен отговор. Условието частица да служи за
ядро на леден кристал е тя да има същата кристална структура като тази на
леда, т.е. хексагонална. Известни са две вещества с такава структура - AgJ и
PbJ2, които липсват в атмосферата. Поради това за кристализационни ядра
служат замръзнали преохладени водни капки.

9.2. ОБЛАЦИ

Облак се нарича видимата съвкупност от водни капки, ледени кристали (или

двете заедно) и водна пара, разположена в определен обем от атмосферата и
намираща се на известна височина от земната повърхност. Според тази
 дефиниция няма принципна разлика между облак и мъгла. Всъщност
мъглата е облак, който започва от земната повърхност.

9.2.1. Класификация на облаците

Съществува голямо разнообразие на външните белези на облаците (форма,

височина над земната повърхност, дебелина, движение и др.), което налага
класифицирането им. За целта могат да се използват различни признаци.
Най-разпространена и международно приета е морфологичната
класификация, която се основава на външните белези. Според нея облаците
се делят на 4 семейства и 10 рода, представени в следващата таблица.

Латинско
Българско название Символ
название
Семейство I - високи облаци H0 > 6 km
Род 1 - перести Cirrus Ci
Род 2 - пересто-купести Cirrocumulus Cc
Род 3 - пересто-слоести Cirrostratus Cs

Семейство II - средни облаци 2 < H0 < 6 km

Род 4 - висококупести Altrocumulus Ac
Род 5 - високослоести Altostratus As

Семейство III - ниски облаци H0 < 2 km

Род 6 - слоесто-купести Stratocumulus Sc
Род 7 - слоести Stratus St
Род 8 - слоесто-дъждовни Nimbostratus Ns

Семейство IV - облаци с вертикално развитие

Род 9 - купести Cumulus Cu
Род 10 - купесто-дъждовни Cumulonimbus Cb

Съществуват цветни атласи на облаците, по които може да се изучи тази

класификация, но и самите названия дават представа за външния им вид
(фиг. 9.3.).

Може да се направи класификация на облаците и по други признаци.

Например всички облаци се делят на топли (изцяло разположени под
нулевата изотерма) и студени (над нея), а в зависимост от агрегатното
състояние на водата в тях облаците се делят на водни, ледени и смесени.
 Можем да говорим и за валежни и невалежни облаци и т.н.

Фиг. 9.3.

Високите облаци са ледени, много тънки и от тях не вали, средните са

смесени и от тях падат слаби валежи, а от ниските облаци често падат
продължителни, слабоинтензивни валежи.

9.2.2. Характеристики на облаците

Макрофизичните характеристики на облаците са:

a) височина на долната основа H0. Тази характеристика представлява особен

интерес за авиацията. Може да се измери чрез уред, издиган с балон, който
регистрира момента на навлизане на балона в облака и изпраща сигнал;

б) вертикална мощност (дебелина) на облаците . Изменя се в широки

граници - от 100 m за семейства I и II, 1-2 km за семейство III, до над 10 km за
семейство IV. Тази характеристика се изменя в процеса на развитие на
облаците и е важна за превръщането им във валежни;

в) скорост на вертикалните движения w в облаците. В слоестите облаци тя е

малка - cm/s, а за Cu и Cb достига 10-20 m/s (понякога до 100 m/s).
Възходящите движения в облаците играят изключителна роля за
превръщането им във валежни;

г) количество на облачността U. Определя се визуално от метеоролога като

относителната част от небето, покрита с облаци.

Микрофизичните характеристики на облаците са: радиус r, концентрация N,

температура, електричен заряд и фазово състояние на облачните елементи.
 Фиг. 9.4.

В приземната атмосфера има около 103 кондензационни ядра/cm3. Ако върху

всяко от тях се образува капка с радиус r, може да се определи водността S0
на облака, представляваща количеството вода, което се съдържа в единица
обем от него. Тя може да се определи чрез радиолокация. Според
измерванията за облаци в начален стадий на развитие S0 = 0,1 g/m3. Тогава
от формулата

(9.4.)

се изчислява r = 7 m. Това е характерният размер на т.нар. основни облачни

капчици, образували се при първоначална кондензация на водни пари върху
кондензационните ядра. Още в началния стадий на развитие на облака обаче
капчиците не са еднакви по размер (фиг. 9.4.). По емпиричен път е получен
следният вид на разпределението им по размер

(9.5.) ,

където A и b са константи.

С развитието на облака капките нарастват и се движат с различна скорост в

него.

Разпределението на микрофизичните величини вътре в самия облак е

представено схематично на фиг. 9.5. В зона I (най-долния 50-метров слой)
капките имат размер до 8 m m, концентрацията им е 300 cm-3, а водността -
0.08 g/m3. В тази зона се образуват нови капки, които се отнасят нагоре от
възходящия поток в облака. В зона II протича кондензационно нарастване на
капките, водността е 0.2 g/m3, а концентрацията - до 400 cm-3. Зона III заема
централната част на облака, където капките достигат дъждовни размери - 200
m m, а водността е 0.55 g/m3. Зона IV включва периферията на облака, където
размерите на капките и водността са малки поради изпарението на капките и
разрушаването на облака.

Фиг. 9.5.

9.2.3. Образуване на облаци

Облак се образува, когато в определен обем от атмосферата водната пара

дойде в наситено състояние. Тъй като този обем е разположен на някаква
височина от земната повърхност, това състояние не може да се достигне чрез
приток на нова водна пара. Следователно насищането може да се достигне
чрез охлаждане на влажен въздух до точката на оросяване при издигането
му.

Това може да се осъществи по следните начини:

a) принудително издигане, породено от наличието на планински препятствия

по пътя на въздушния поток. Облаците, образували се по този начин, се
наричат орографски (от "орос" - планина);

б) принудително издигане на въздуха по фронтална повърхност. Поради

малката дебелина на фронталните зони те могат да се разглеждат като
повърхност, наречена фронтална. Тъй като въздушните маси в атмосферата
се преместват, заедно с тях се преместват и фронтовете.
 Фиг. 9.6. Топъл фронт и свързаната с него облачност

Когато студеният въздух отстъпва, а топлият настъпва (фиг. 9.6.), фронтът се

нарича топъл (ТФ). Наклонът на фронта спрямо хоризонта е около 1:100.
Топлият въздух бавно се издига по фронталната повърхност над студения и
по-плътен въздух. Издигането е съпроводено с охлаждане и ако началната
влажност е била достатъчно висока, се образува характерна облачна система
на етажи (фиг. 9.6.). При приближаване на ТФ отначало се виждат облаци Ci,
изнесени до 1000 km пред фронта, които са негови предвестници. След тях
следват по-ниски и плътни облаци.

При студения фронт (СФ) топлият въздух отстъпва, а студеният настъпва.

Поради триенето в земната повърхност долната част на фронта се затъпява, а
топлият въздух се изтласква във височина и се издига нагоре и назад по
фронта. Това става с различна интензивност, в зависимост от скоростта на
движение на фронта. При СФ от I род (фиг. 9.7.) вследствие на бавното
навлизане на студения въздух под топлия последният се издига спокойно по
фронталната повърхнина. Образува се облачна система, подобна на тази при
ТФ, но разположена приблизително в обратен ред зад фронта. Валежите
започват веднага след преминаването на фронта.

Фиг. 9.7. Студен фронт от І род и свързаната с него облачност

 При СФ от II род поради бързото движение на студения въздух топлият
въздух се изтласква интензивно нагоре (фиг. 9.8.). Образува се характерна
облачна система, която е съсредоточена в тясна хоризонтална ивица, малко
пред и повече зад фронта. Преминаването на такива фронтове през топлото
полугодие се усеща по бързата смяна на характера на времето - захлаждане,
гръмотевични бури, силен вятър, поройни валежи.

Фиг. 9.8. Студен фронт от ІІ род и свързаната с него облачност

Принудително издигане на въздух в атмосферата има и в циклоните (фиг.

9.9.), където събиращият се към центъра на циклона въздух е принуден да се
издига нагоре, за да освободи място за идващия от периферията въздух. Тези
възходящи движения на влажен въздух водят до образуване на облаци;

в) свободна термична конвекция. Този вид движение се осъществява под

форма на дискретни елементи, наречени термици, представляващи топли
обеми влажен въздух, които се издигат под въздействие на подемната сила.

Сутрин, след изгрева на Слънцето, започват да изплуват термици над най-

бързо нагряващите се участъци от земната повърхност. Тяхното място се
заема от по-студен съседен въздух, който, като се загрее достатъчно, също се
издига като изолиран термик нагоре и т.н. Постепенно интервалът време
между последователно изплуващите термици става все по-малък, докато
накрая те се слеят в една непрекъсната конвективна струя. Обикновено
първите термици не достигат нивото на кондензация и тяхното движение е
невидимо. Първият термик, който достигне това ниво, става видим чрез
образувалото се кълбесто облаче. Лятно време, при достатъчно влажен
въздух, към 9-10 часа небето се покрива с такива облачета. Ако следващият
термик закъснее, облакът може да се изпари и да изчезне, но ако пристигне
навреме, той ще доведе до растежа му поради притока на влажен въздух от
подоблачния слой, както и за сметка на освобождаващата се в него топлина
при кондензацията. Когато облакът нарасне значително, той започва да
засенчва земната повърхност под него, поради което спира притока на
топлина от Слънцето и с това облакът "отрязва корена си". Подоблачната
възходяща струя спира, но облакът има вече достатъчно енергия и може да
достигне дъждовен стадий. След изваляването конвективният облак започва
 да се разпада и накрая изчезва (фиг. 9.9.).

Описаният естествен начин на образуване на конвективни облаци подсказва

пътя, по който те могат да се създадат по изкуствен начин - необходимо е да
се предизвикат мощни конвекции в атмосферата. Има създадени инсталации,
наречени метеотрони, в които чрез изгаряне на течно гориво се индуцира
конвективна струя, която води до създаване на облак. Но този метод е скъп и
няма приложимост.

Фиг. 9.9.

9.2.4. Мъгли

Мъглата води до намаляване на хоризонталната видимост, тъй като

представлява система от пръснати в приземния слой водни капчици или
кристали. Поради това, че намалява видимостта, мъглата е опасно явление за
сухопътния, морския и въздушния транспорт.

В зависимост от разстоянието на видимост мъглата се дели на 4 вида: много

гъста - видимост до 50 m; гъста - видимост 50-200 m; умерена - видимост 200-
500 m; слаба - видимост 500-1000 m.

При видимост от 1 до 10 km казваме, че има димка, при видимост от 10 до 30

km говорим за помътняване на въздуха, а при видимост по-голяма от 30 km
наричаме въздуха чист.

Относителната влажност на въздуха при мъгла е близка до 100 % . При

положителна температура капчиците имат размери 7-15 m, а при
отрицателна - 2-5 m. Концентрацията им е 50-500 cm-3.

В зависимост от процеса, водещ до образуването им, мъглите се делят на

следните видове:

а) Радиационни. Образуват се в резултат на нощно охлаждане на сушата при

относително безветрие. Влажната почва и наскоро падналият валеж
благоприятстват образуването им. Най-често се наблюдават през есента,
когато почвата е влажна и нощите са дълги, особено в котловините, където
през нощта по склоновете се стича студен въздух. Лятно време дебелината на
радиационните мъгли не надвишава 200 m, но през зимата достига до 1000 m
и се задържа няколко дни.
 б) Адвективни. Образуват се при настаняване на топла въздушна маса над
студена земна повърхност, при което се получава инверсия на температурата.
Тези мъгли често се разполагат над огромни пространства и могат да се
задържат със седмици.

в) Мъгли на изпарение. Образуват се поради пряк приток на водни пари от

подложната повърхност при температура на въздуха по-ниска от тази на
изпаряващата повърхност. Такива мъгли се образуват над водните басейни.

9.3. ВАЛЕЖИ

9.3.1. Общи характеристики и видове валежи

Валеж се нарича водата в течно или твърдо състояние, кон- дензирала се или
паднала на земята от атмосферата.

Количеството на валежите се измерва с дебелината на водния слой, който се

образува над хоризонтална непропусклива повърхност. Интензивност на
валежа се нарича количеството му, паднало за единица време. Друга важна
характеристика на валежите е тяхната продължителност.

В зависимост от агрегатното състояние валежите биват:

Течни валежи

a) дъжд – състои се от водни капки с радиуси, по-големи от 0.25 mm. Дъжд

вали от облаци Ns, Cb иAs;

б) ръмеж – дъжд от капки с размер под 0.25 mm и малка интензивност (до 0.25
mm/h). Ръми обикновено от облаци St иCs.

Твърди валежи

a) сняг - това е най-разпространеният валеж през зимата. Съществува

извънредно голямо разнообразие във формата на снежинките (фиг. 9.10.), но
най-често те приличат на звезди с 6 лъча, които достигат размер 1 cm;.
 Фиг. 9.10.

б) суграшица - бива два вида: снежна и ледена. Снежната суграшица се

състои от бели, непрозрачни и лекотрошливи сферични частици, образували
се при замръзване на малки преохладени водни капки върху снежинки.
Ледената суграшица се състои от непрозрачно бяло ядро, покрито с
прозрачен леден слой;
 Фиг. 9.11. Строеж на градово зърно

в) град - състои се от ледени частици с форма, като правило близка до

сферичната, но понякога и със значителни отклонения от нея и размер 1-25
mm (рядко до 10 cm). Зърната имат слоест строеж (фиг. 9.11.), като в центъра
е разположено матовобяло ядро, обвито с множество ледени слоеве с различна
прозрачност.

В зависимост от интензивността валежите биват:

a) гбложни - това са спокойни, продължителни валежи над големи

пространства. Имат малка интензивност и валят от фронтални облаци;

б) конвективни - започват внезапно, траят малко време и имат голяма

интензивност. Падат обикновено от облаци Cb.

Съществува пропорционална зависимост между интензивността на валежа и

дебелината на облаците – най-проливни са валежите от най-мощните облаци
Cb.

9.3.2. Образуване на течни валежи

Дъжд не вали от всички видове облаци, а само от онези, в които има условия
за бързо уголемяване на облачните елементи (началните капчици с размер
0,01 mm биха се изпарили по пътя от облака към Земята).

В първия момент на образуване на облака върху кондензационните ядра се

създават малки капки-зародиши, които по-нататък растат по размер до
превръщането на облака във валежен.

Основните физични механизми, водещи до уголемяване на облачните

елементи, са следните:

1) Кондензацията представлява отлагане на водни молекули върху капки

чрез дифузия на водна пара. Процесът протича сферичносиметрично.
Скоростта на уголемяване на капките е толкова по-голяма, колкото по-
малък е техният радиус, поради което този процес е ефективен само в
началния стадий на растеж на капките.

За да протича кондензация, е необходимо водната пара да бъде в наситено

състояние. Но тъй като налягането на наситени пари над изпъкнали
повърхности зависи от радиуса на кривина (виж формула (9.2.), то при r2 > r1
може да има насищане, при което и тогава малката капка ще се
изпарява, а голямата ще расте чрез кондензация. Очевидно това може да се
случи в облак, където има капки с различни размери. Вън от облака, по
време на валежа, и малките, и големите капки се изпаряват, защото в
подоблачния слой парциалното налягане на парите в атмосферата е по-малко
 от Е.

2) Коагулацията представлява нарастване на капките чрез сливане. В

зависимост от причините, които водят до сливането, различаваме няколко
вида коагулация.

a) Гравитационната коагулация се дължи на различната скорост на движение

на капки с различни размери. Скоростта на падане е пропорционална на
радиуса на капките, поради което по-големите от тях настигат по-малките и
ги присъединяват (фиг. 9.12.). Тъй като скоростта на нарастване на размера е
пропорционална на скоростта на падане, то големите капки ще растат по-
бързо. Ето защо, за да встъпи в действие този механизъм, е необходимо да
съществува известно количество големи капки в началото.

Фиг. 9.12. Гравитационна коагулация

б) Турбулентната коагулация се дължи на хаотичното движение на капки,

пръснати в турбулентен поток, при което те се сблъскват, сливат и
уголемяват. Такива условия са налице в облаците от конвективен тип,
където възходящата струя е силно турбулентна.

в) Акустичната коагулация се дължи на относителното движение,

възникнало поради различната степен на увличане на капките в зависимост
от размера им в акустично поле, в резултат на което те се сблъскват и сливат.
Например при гръмотевична буря след силен гръм за кратко време се усилва
интензивността на валежа и расте големината на капките.

г) Електростатичната коагулация се дължи на привличането на капки с

разноименни заряди, което води до сливането им.

В образуването на течни валежи най-голям принос има гравитационната

коагулация. В момента на образуването си облаците са полидисперсни -
основните облачни капчици имат радиуси от порядъка на 7 m, но има
малко на брой ~10 пъти по-големи капки. Причините за поява на тези големи
капки в началния стадий са следните:

- образуване на първични капки върху гигантски кондензационни ядра (10

m), каквито има в атмосферата;

- турбулентна коагулация в облаци с интензивна турбулентност;

- неустойчивост на система от ледени частици, преохладени водни капки и

водна пара в облак с голяма вертикална мощност, чиято горна част е над
нулевата изотерма. В такава система капките се изпаряват, а парата
сублимира върху ледените частици, които по този начин нарастват. Най-
тежките от тях падат в долната топла част на облака, където се стопяват и
превръщат в капки с големи размери.

Фиг. 9.13. Нарастване на капките в облак

С образуването на големи капки се включва механизмът на гравитационна

коагулация. Подети от възходящата струя в облака, големите капки се
задвижат към върха му, като по пътя си растат (фиг. 9.13.). Когато скоростта
им се изравни с тази на възходящата струя в облака, те достигат най-
високата точка от траекторията си, след което започват да падат,
продължавайки да растат чрез гравитационна коагулация. Пресмятанията
показват, че за време от порядъка на 1 час чрез гравитационна коагулация
могат да се получат капки с радиус около 1 mm, т.е. дъждовни. Капките с
радиус 2-2,5 mm се деформират и раздробяват на по-малки. Те, от своя
страна, започват да растат и след един цикъл на издигане и спускане могат да
се раздробят и да дадат нови относително големи капки и т.н. Настъпва
своеобразна верижна реакция, която масовизира процеса на уголемяване на
капките и в крайна сметка облакът се превръща в дъждовен.

Когато възходящият поток в облака не е вече в състояние да поддържа

огромната маса вода, събрала се в него, започва да вали. Капките увличат
 надолу въздуха и възходящата струя, съществувала дотогава в облака, се
разрушава и дори става низходяща. Тъй като скоростта на възходящата
струя добива максимална стойност wm на някаква височина над долната
основа на облака, там става натрупването на дъждовни капки и когато те
пораснат толкова, че скоростта им надхвърли wm , започва да вали. Тази
зона се нарича зона на акумулация. Тя се открива по максималното
отражение на радиовълните при наблюдение с радиолокатор.

Много по-благоприятни условия за нарастване на облачните елементи има в

смесените облаци. В тази неустойчива система парата е ненаситена относно
капките и преситена относно кристалите. В резултат на това капките се
изпаряват, получената водна пара сублимира върху кристалите и те
нарастват. По-нататък те растат както чрез сублимация, така и чрез
коагулация помежду си и с преохладените капки. Образувалите се по този
начин елементи падат надолу и ако температурата в долната част на облака е
положителна, те се стопяват и се превръщат в големи водни капки,
необходими за протичане на гравитационна коагулация.

Ако в целия облак температурата е отрицателна, снежинките се стопяват

едва след като го напуснат, а ако това е изпълнено и под облака, от него вали
сняг.

Конвективните облаци, за които преди всичко се отнася опи- саният

естествен процес на нарастване на капките, са характерни за тропичните
райони. В средните ширини през топлото полугодие те също са често явление.
Но там значителна част от годишните валежи се пада на слоестите облаци.
При тях възходящите скорости са малки, турбулентност почти няма,
дебелината им е малка и капките растат най-вече чрез кондензация. Затова
те достигат до 102 m m и валежите от тях са обложни. Когато подоблачният
слой е с ниска влажност, капките дори могат да се изпарят, преди да паднат
на земната повърхност.

9.3.3. Образуване на твърди валежи

Твърдите валежи се образуват в облаци, изцяло или частично разположени

над нулевата изотерма.

Снеговалеж има на нашите ширини само през зимата, защото при топъл
подоблачен слой снежинките се топят и падат като капки.

Облак при Т < 00C представлява неустойчива трифазна система - капките се

изпаряват, а ледените кристалчета растат чрез сублимация. Последните
бързо натежават, падат към долната основа на облака, при което лесно се
разчупват, отново се издигат, пак растат чрез сублимация и т.н. В резултат на
това облакът може да се превърне изцяло в леден. Кристалчетата (стълбче,
пластина или звезда, фиг. 9.14.) се сливат (до 100 броя) в най-произволни
съчетания в снежинки с различни форми. На нашите ширини през зимата
сняг вали от слоести облаци.
 Фиг. 9.14.

За градовите валежи няма все още завършена теория. Ясно е, че за тях са

необходими облаци с голяма мощност (D H > 10 km) и голяма възходяща
скорост - до 40 m/s, за да могат да се поддържат тежките градови зърна в тях.
Освен това е нужна и голяма воднистост - над 10 g/m3. Такива условия са
изпълнени само в облаци Сb. Всеки такъв облак е потенциално градоносен,
но не всеки се превръща в такъв. За това е необходимо целият облак или
значителна част от него да се намира при отрицателни температури. При
температури между 00С и -100С преобладават преохладените капки, а
ледените кристали са много малко. С понижаване на температурата към
горните части на облака броят на ледените кристали расте и при Т = -350С
почти няма незамръзнали капки. Това е нивото на спонтанна кристализация
zck. От друга страна, в облаците Сb вертикалната скорост има максимум на
ниво zm, където се създават условия за натрупване на облачни елементи.
Най-общо условието за образуване на градов валеж е:

където z0 е нивото, където Т=00. Тогава в слоя между zm и zck в облака ще

има замръзнали капки (ледени ядра), преохладени капки и пара. Ледените
зърна ще растат, от една страна, чрез сублимация на пара върху тях, която се
получава от изпаряващите се преохладени капки поради термодинамичната
неустойчивост на системата, а от друга - чрез гравитационна коагулация с
все още незамръзналите капки. Последният механизъм става особено
ефективен в зоната на акумулация, където се натрупват много облачни
елементи. Когато градовите зародиши не са много на брой, има условия за
образуване на едри градови зърна и падане на опасна градушка. В противен
случай се образуват малки зрънца, които дори да не се стопят при падането
си, не са опасни.

Слоестият строеж на градовите зърна е показателен за това, че те са били

принудени от вертикалните течения неколкократно да се издигат и спускат в
облака и да нарастват по сух и мокър начин (сублимация и коагулация).
Валежът от град е толкова по-вероятен, колкото по-големи са скоростите на
вертикалните течения в облака, колкото по-голямо е вертикалното му
развитие и колкото по-ниска е температурата в горната му част.

9.3.4. Образуване на валежи върху подложки

Водната пара, съдържаща се в приземния въздушен слой, при определени

 метеорологични условия кондензира по самата земна повърхност и по
отделни предмети. Така се образуват т.нар. наземни валежи.

a) роса се наричат малките водни капчици, които се образуват нощем по

повърхността на почвата, предметите и растенията при положителни
температури вследствие изстиването на земната повърхност. Когато
температурата се понижи до и под точката на оросяване , започва
кондензация на парата, съдържаща се в прилежащия въздушен слой. Повече
роса се образува върху предмети с малка проводимост (дървета, сухи почви,
покриви). Поради изпарението от растенията влажността на въздуха около
тях е по-голяма и се образува повече роса;

б) слана се наричат нежните бели кристалчета, които се образуват при

отрицателни температури чрез замръзване на кондензирали водни капчици
върху охладени повърхности. Слана се наблюдава през пролетта и есента и
свидетелства за явлението мраз. Но тя е само външен белег на опасното
понижение на температурите, което всъщност води до замръзване на водата в
растенията и разрушаването на клетките им. При образуването на самата
слана дори се отделя топлина, която забавя охлаждането.

Най-благоприятните условия за образуване на роса и слана се създават,

когато времето е ясно и тихо;

в) скреж се нарича снегоподобно отлагане предимно по клоните на дърветата,

телеграфните жици и др. Има бял цвят, рохкава структура и при сътресение
пада. Отличава се от сланата по това, че може да се образува и през деня, най-
често при мъгла през студеното полугодие;

г) поледицата е гладка ледена покривка на почвата, дърветата и други

предмети, образувала се при дъжд от преохладени капки или при мокреща
мъгла и ниска температура. Поледицата е опасна за сухопътния транспорт.
Тя причинява обледяване на самолетите при летене в облак над нулевата
изотерма.

9.5. ПРЕДНАМЕРЕНИ ВЪЗДЕЙСТВИЯ ВЪРХУ ОБЛАЦИ И МЪГЛИ

Това е част от задачата за активно въздействие върху атмо-сферните процеси

с оглед тяхното развитие в желана от човека посока. Засега усилията са
насочени към въздействие върху образувани по естествен път облаци с цел
предизвикване валеж от дъжд и сняг, предотвратяване валеж от град или
разсейване на мъгли. Предложените методи за създаване на изкуствени
облаци са свързани с изразходване на много енергия и се оказват
икономически неизгодни.

За постигане на желания ефект при минимални разходи е необходимо да се

търсят лабилни състояния на атмосферата, правилен избор на средствата и
 моментът за външна намеса.

1) Въздействия върху топли облаци

Ако от топли облаци не вали, причината е в недостатъчното количество

големи капки.

Един от начините да се стимулира изваляването на топлите облаци е да се

инжектират в долната им част големи капки, които се подемат от
възходящия поток и по верижния механизъм за кратко време да превърнат
облака в дъждовен. Капките не бива да бъдат много малки, но не трябва да са
и много големи, за да могат да се издигнат високо в облака. Най-подходящ е
радиус 20-30 m m. Технически този начин за въздействие се оказва труден и е
малко разпространен. По-лесно е в долната основа на облака да се вкарат
активни хигроскопични вещества (например частици сол), около които да се
образуват капки с желаните размери. Но и тук има техническа трудност
овлажняването на хладореагента и невъзможността да се диспергира. Ето
защо проблемът за стимулирано изваляване на топлите облаци няма
задоволително техническо решение.

2) Въздействие върху преохладени облаци

Интерес от гледна точка на въздействието представляват онези преохладени

облаци, при които съществуват едновременно трите фази - капки, ледени
частици и пара. Ако от тях не вали, причината е в недостатъчното
количество ледени частици в смесената фаза.

При Т <-200 С зародишите се създават в нужното количество по естествен път

и от облака вали без външна намеса, а при Т >-50C естествените и
изкуствените зародиши растат бавно и опитите за стимулиране са
безуспешни.

Основните вещества, които се използуват за въздействие, са хладореагенти

(твърд CO2, течен въздух, течен азот), изкуствени кристализационни ядра
(AgJ иPbJ2), органични и повърхностно-активни вещества. Ефектът на сухия
лед се дължи на ниската му температура на изпарение и рязкото локално
охлаждане, което води до огромни пресищания. Тогава водната пара се
отлага върху всички кондензационни ядра, независимо от кристалния им
строеж. Вкарването на частици със структура, близка до тази на леда, които
да служат като ледообразуващи зародиши, най-ефективно става чрез
изгаряне на различни пиротехнически смеси. Така се получават огромен
брой кристалчета, които бързо диспергират в голям обем от облака. Тези
частички предизвикват замръзване на преохладените капчици, с които се
сблъскват, а след това влиза в действие механизмът на нарастване на
образувалите се ледени кристалчета за сметка на изпарението на водните
капки.

Например, за да може 1 km3 преохладен облак да се превърне изцяло в леден,

е необходимо в него да се впръска 100-300 g сух лед или няколко десетки g
 халогенид.

В зависимост от вида на облака, върху който се въздейства по горния начин,

резултатът може да бъде различен. Така при слоести облаци, чиято горна
граница е при Т > -150C, засяването с AgJ или PbJ2 може да доведе до валеж,
който не би се образувал по естествен път, но той няма да е голям, тъй като
воднистостта на такива облаци е малка. Ако обаче такива облаци
съществуват дълго време и воднистостта им нарастне вследствие на приток
водни пари отвън, то засяването с реагент може да увеличи значително
валежа. Ако на горната граница на облака Т < -150C, то условията са
благоприятни за естествено образуване на валеж и тогава засяването може да
цели териториално преразпределение на естествения валеж - например дъжд
да падне във водосборна зона или сняг извън големия град, където
почистването му струва скъпо. Установено е, че там, където системно се
извършва засяване на слоести облаци, се постига 10-15 % увеличение на
валежите. Засяването се прави със самолети.

Мощните конвективни облаци Cb по естествен път произвеждат значителни

валежи от дъжд. Но при определени условия те стават градоопасни.
Образуването на град може да се предотврати, ако преохладената част на
такива потенциално градоопасни облаци изкуствено се замрази чрез
вкарване на голямо количество реагент (CO2, AgJ, PbJ2). Това води до
изпарение на всички преохладени капки. Получената пара се разпределя
върху огромен брой ледени зародиши, които ще останат обаче малки и ако по
пътя към Земята не се стопят, ще паднат като безопасен град. За пълното
замразяване на облака е нужно голямо количество реагент, което струва
скъпо, а освен това при валежа се замърсява и почвата.

По-приемлив е методът на дозираното засяване, когато реа-гентът се вкарва

през интервали от време в определени места от облака, за да предизвика
замразяването им и да не позволи чрез сублимация на парата върху
наличните ледени зародиши да се образуват големи градови зърна. За целта е
необходимо да се следи развитието на градоносния облак и точно да се
определят моментите за засяване. Това става с метеорологични локатори.
Реагентът се вкарва в облака чрез противоградови ракети (фиг. 9.15.),
изстрелвани от специални устройства, или снаряди, изстрелвани от зенитни
оръдия.

България е една от държавите, която понася големи щети от градушки.

Изградени са 10 полигона с противоградова техника, които защитават около
20 % от територията на страната.

в) Разсейване на облаци и мъгли

Ниската слоеста облачност и мъглата силно намаляват видимостта и

представляват сериозна опасност за сухоземния, морския и най-вече за
въздушния транспорт. Затова голямо практическо значение има проблемът
за тяхното разсейване, особено над летищата през студеното полугодие. Това
въздействие се осъществява върху малка площ за кратко време, като за целта
 се извършва засяване с реагент отгоре със самолет. В резултат на това
капчиците се превръщат в ледени частици и мъглата (облакът) просветлява.

Фиг. 9.15. Ракетна противоградова установка

Ако мъглата е топла (Т > 00C), тя се състои само от водни капчици и методът
на засяване с кристализиращ реагент е неприложим. Тогава могат да се
използуват мощни ултразвукови сирени, които облъчват самолетната писта.
Звуковите трептения предизвикват акустична коагулация и мъглата се
извалява. Понякога се използват и мощни вентилатори, наредени около
пистата, които изсмукват влажния приземен въздух. Неговото място се заема
от сух въздух, който се спуска от по-високо, като при това става адиабатно
загряване и изпарение на капките на мъглата. В резултат видимостта
нараства.

Други методи за въздействие върху мъглите, които са в етап на изпитание, са

нагряване с лазерни лъчи, внасяне на заредени частици за захващане на
капките от мъглата, засяване с повърхностно-активни вещества и др.

Всички тези методи са скъпи и се практикуват в изключителни случаи.

10. ОПТИЧНИ ЯВЛЕНИЯ В АТМОСФЕРАТА

10.1. ОПТИЧНИ ЯВЛЕНИЯ В БЕЗОБЛАЧНА АТМОСФЕРА

 Изменението на плътността на атмосферата с височината е причина за
известното явление астрономическа рефракция - видимо издигане на
светилата над хоризонта за земния наблюдател (фиг. 10.1.). С нея се
обясняват и овалните дискове на Слънцето и Луната при изгрев и залез.

Фиг. 10.1.

Наличието на турбулентност в атмосферата води до видимо изменение на

блясъка и цвета на звездите - блещукане, което е най-силно изразено близо до
хоризонта.

Изменението на плътността на атмосферата с височината причинява и

явлението земна рефракция - видимо изменение на положението на земни
предмети поради закривяване на светлинните лъчи. Така при температурна
инверсия поради пълно вътрешно отражение се наблюдава явлението горен
мираж (фиг. 10.2.) - видимо издигане на предмети високо във въздуха.
Подходящи условия за това се създават в пустините сутрин и в полярните
области. Когато обектите са зад хоризонта, се наблюдават само образите им,
които създават илюзия за реален обект.

Друго подобно явление е долният мираж, при което заедно с обекта се

наблюдава и образ под него (фиг. 10.3.). Причината е отново пълното
вътрешно отражение и големият вертикален температурен градиент в
приземния слой (например при пътуване през лятото по нагрято
асфалтирано шосе).
Фиг. 10.2. Горен мираж

Фиг. 10.3. Долен мираж

Фиг. 10.4. Фата Моргана

В изключителни случаи при неравномерно разпределение на плътността по
височина се създават условия за наблюдаване на многократен горен мираж -
над обекта се виждат няколко негови образа, някои от които обърнати.
Получава се фантастична картина - Фата Моргана (фиг. 10.4.).

Слънчевите лъчи, преминавайки през атмосферата, не само се изкривяват,

но се и разсейват от нейните частици. Това разсейване е причина за
множество явления, които имат значение за нашия бит. Така преходът между
деня и нощта би ставал мигновено без сутрешен и вечерен полумрак, ако
атмосферата не разсейваше светлината на Слънцето, когато то се намира под
хоризонта. През деня би съществувал по-рязък контраст между осветени и
неосветени предмети. На атмосферното разсейване, което се подчинява на
закона на Релей (сечението му е пропорционално на –4), се дължи синият
цвят на небето.

10.2. ОПТИЧНИ ЯВЛЕНИЯ В ОБЛАЦИТЕ

Присъствието на облаци в атмосферата между наблюдателя и небесните тела

(най-вече Слънцето и Луната) води до възникване на редица интересни
оптични явления, които се обясняват с пречупване, отражение и дифракция
на светлината от облачните елементи.

10.2.1. Дъждовна дъга

Появява се, когато от едната страна на небето има облаци и вали дъжд, а на
срещуположната страна грее Слънцето. Тогава, ако се застане с гръб към
него, може да се види цветна дъга, на чиято външна (изпъкнала) страна се
намира червеният цвят, следван от оранжевия, жълтия и т.н. Всичките 7
цвята на дъгата се наблюдават много рядко, най-често преобладава един от
тях. Понякога над тази дъга, наречена основна, се наблюдава още една с по-
малка яркост, наречена вторична. В нея цветовете са разположени обратно:
на вътрешната страна е червеният цвят, а на външната - виолетовият.

Основната дъга е с ъглов радиус 420, вторичната дъга е с ъглов радиус 520, а
ширините им са съответно около 20 и 30.

Интензивността на цветовете и ширината на дъждовната дъга зависят от

големината на капките: с намаляването на размера им ширината на дъгата
расте, а цветовете й се размиват. Ето защо при мъгла се наблюдава бяла дъга.

Колкото Слънцето е по-близо до хоризонта, толкова по-голяма дъга се вижда.

С издигането на Слънцето над хоризонта дъгата като че ли постепенно се
потопява под хоризонта и около обед изобщо не може да се наблюдава.

Образуването на дъга се обяснява с многократно отражение и пречупване на

слънчевите лъчи в капките.
Основната дъга е резултат от еднократно отражение и двукратно пречупване
(фиг. 10.5). Тъй като коефициентът на пречупване на водата зависи от
дължината на вълната на светлината, то след двукратното пречупване във
водната капка се получава дисперсия, т.е. пространствено разделяне на
цветовете (с различна дължина на вълната) на падащия върху капките бял
(съдържащ всички дължини на вълните) светлинен сноп.

Фиг. 10.5. Пречупване и отражение на светлината във водна капка

Фиг. 10.6. Дисперсия на светлината във водни капки

Почти всички характеристики на дъгата могат да се получат на базата на

законите на геометричната оптика. Така ъгловите параметри на дъгата са
свързани с това, че ъглите на пречупените и отразени червени и виолетови
лъчи сключват с падащия върху капките сноп ъгли 420 и 400 съответно.
Затова, ако се застане с гръб към Слънцето и пред нас има гъста завеса от
водни капки, до очите ни ще достигнат червените лъчи от всички точки,
разположени пoд ъгъл 420 спрямо посоката на слънчевите лъчи (фиг. 10.6).
Това е дъга с център, който се получава при пресичането на права, минаваща
през наблюдателя и успоредна на слънчевите лъчи и дъждовната завеса.
Виолетовите лъчи ще идват от точките, разположени на ъглово разстояние
400 от този център. Между тях се разполагат всички други цветове. Ясно е, че
положението на дъгата върху небосвода зависи от взаимното разположение
на Слънцето, наблюдателя и капките.

Дъгата се появява, когато дъждовните капка падат равномер-но. Kолкото по-

едри са те, толкова по-ярка е дъгата. При малки дъждовни капки дъга не се
образува.

10.2.2. Хало

Под това общо название се обединяват редица оптични явления, които се

наблюдават когато Слънцето или Луната са покрити от полупрозрачни
облаци, състоящи се от ледени кристалчета (Ci и Cs), които имат
хексагонална структура - шестоъгълна призма или шестоъгълна пластина.

Фиг. 10.7. Дисперсия на светлината в леден кристал

Тъй като коефициентът на пречупване на леда зависи от дължината на

вълната на светлината, то след двукратното пречупване в ледените кристали
се получава дисперсия, т.е. пространствено разделяне на цветовете (имащи
различна дължина на вълната) на падащия върху кристалите бял светлинен
сноп (фиг. 10.7.).

a) кръг с радиус 220. Наблюдава се около Слънцето, когато то е закрито от

полупрозрачни пересто-слоести облаци. Ъгловият радиус на кръга 220 е
равен на ъгъла на отклонение на излизащите пречупени лъчи спрямо
падащия сноп, когато той влиза през околните стени на ледени
стълбообразни кристалчета и те играят роля на призма с пречупващ ъгъл 600
(фиг. 10.8а). Поради дисперсията на светлината кръгът е оцветен отвътре
червено, а отвън – виолетово;
 а) б)

Фиг. 10.8.

б) кръг с радиус 460. Има същото разположение на цветовете. По-големият му

ъглов радиус се обяснява с това, че падащият сноп влиза през основата на
ледения кристал, а излиза през някоя от стените му. В този случай
кристалите играят роля на призма с пречупващ ъгъл 900 (фиг. 10.8б) и
ъгълът на отклонение на светлинните лъчи е = 460;

в) хоризонтален бял кръг. Разположен е на височината на Слънцето и

успоредно на хоризонта. Това, че е неоцветен, показва, че няма пречупване и
разлагане, а само отражение от отвесните стени на ледените кристали. В
посока ОА (фиг. 10.9а) виждаме образа на Слънцето като отразено от
огледало. Тъй като има ледени кристали във всички посоки, се получават
множество образи, които се сливат в общ бял кръг;

г) лъжливи слънца. Понякога в местата, където белият хоризонтален кръг

пресича кръга с радиус 220, могат да се видят две светли петна, завършващи
с опашка (фиг. 10.9б) – лъжливи слънца. Тяхната яркост може да е почти
еднаква с тази на истинското Слънце и около тях също може да се образува
хало. Лъжливите слънца се наблюдават, когато по някакви причини се
получи преимуществено ориентиране на ледените кристали с основите им
към наблюдателя. Тогава онези от тях, които се намират на ъглово
разстояние 220 от Слънцето и на неговата височина над хоризонта, ще
изпратят най-много светлина към наблюдателя и той ще види на тези места
две светли петна, представляващи образите на Слънцето. Лъжливите слънца
са най-ярки, когато са близо до хоризонта.

а) б)
 Фиг. 10.9. а) образуване на хоризонтален бял кръг; б) лъжливи слънца

В редки случаи описаните явления могат да се наблюдават съвместно като

сложно хало.

10.2.3. Венци

Наблюдават се около Слънцето, Луната и някои по-ярки звезди, когато те са

закрити от тънки водни или ледени облаци. Венците представляват
непосредствено разположени до светилото или отдалечени от него цветни
пръстени. От вътрешната страна е разположен синият, а от външната -
червеният цвят.

Понякога около външната страна на ореола се разполагат и други

концентрични пръстени (до 3) със същото разположение на цветовете.
Подреждането на цветовете във венците показва, че причината за
образуването им е дифракцията на светлината в облачните елементи.
Многократните венци са всъщност дифракционни картини от по-висок
порядък.

Венци се наблюдават често около Луната. Толкова често те се образуват и

около Слънцето, но поради силното му светене не се виждат.

Размерите на венците зависят от големината на капчиците или кристалите,

като колкото са по-малки тези облачни елементи, толкова по-големи размери
имат венците.

За да се образува венец, е необходимо капките или кристалите в облака,

които образуват своеобразна дифракционна решетка, да бъдат
приблизително еднакви по големина. Ако това условие не е изпълнено, венци
с различни размери ще се наслагват един върху друг и се наблюдава бяло
петно (харман) около светилото.

11. ЕЛЕКТРИЧНИ ЯВЛЕНИЯ В АТМОСФЕРАТА

Електричните явления в атмосферата са привличали вниманието на човека

от дълбока древност. Вероятно мълнията - най-впечатляващото от тях, е дала
огъня в ръцете на хората.

11.1. НОРМАЛНО ЕЛЕКТРИЧНО ПОЛЕ В АТМОСФЕРАТА

От древни времена е било известно, че наелектризираните тела постепенно

 губят заряда си, което означава, че въздухът не е изолатор. Днес са известни
причините за това: у.в. и рентгеновото излъчване на Слънцето, космическото
лъчение и радиоактивните изотопи в земната кора.

Количеството на йоните в тропосферата не е по-малко, отколкото в

йоносферата, но отношението на йонизираните към неутралните молекули в
тропосферата е нищожно. Над сушата средно в 1 cm3 има750 положителни и
650 отрицателни йони. Следователно при нормални условия и ясно време в
долната атмосфера има излишък от положителни йони и тя се оказва като
цяло положително заредена, а земната повърхност - отрицателно заредена по
индукция със заряд 5,7.105C (фиг. 11.1.).

Еквипотенциалните повърхнини в атмосферата следват формата на земната

повърхност и предметите по нея, като с издигане във височина постепенно се
изглаждат. Над равнинна местност интензитетът на електричното поле е
средно 130 V/m. Поради наличието на електрично поле възниква вертикален
ток на проводимост с плътност 2,7.10-10 A/cm2, който за кратко време би
неутрализирал отрицателния заряд на земната повърхност, ако не действаха
фактори в обратна посока.

Фиг. 11.1. Нормално състояние на атмосферата

Нормалното електрично поле на атмосферата зависи от географското

положение, момента през денонощието и сезона през годината и намалява с
височината. Наличието на облаци внася големи изменения в описаната
идеализирана картина.
 11.2. НАЕЛЕКТРИЗИРАНЕ НА ОБЛАЧНИТЕ ЕЛЕМЕНТИ

Наблюденията показват, че дъждовните капки, снежинките и градовите

зърна са електрически заредени. При своето падане те пренасят тези заряди и
образуват т.нар. конвективен ток на валежите. Установени са следните
закономерности:

а) в един и същ валеж се срещат положителни, отрицателни и неутрални

валежни елементи, като броят на положителните е 1,5 пъти по-голям от този
на отрицателните, а средният отрицателен заряд на валежните елементи е по-
голям от средния положителен (особено големи са зарядите на градовите
зърна);

б) по-големите капки носят по-голям заряд, особено при проливен валеж,

придружен с гръмотевична буря;

в) общата сума на положителните заряди, пренасяни от валежите, е по-

голяма от тази на отрицателните;

г) зарядите на капките при падането им се променят както по големина, така

и по знак, което показва, че става презареждане.

Тези факти, както и проблемът за причината за наелектризиране на

облачните елементи, все още нямат задоволително обяснение.

Предложени са следните възможни механизми за електрическо зареждане на

облачните елементи:

a) Избирателно захващане на йони от поляризирани капки и обмен на заряди

при сблъскване. Неутрална капка, намираща се в нормалното електрично
поле на Земята, се поляризира, като долната й половина ще бъде
положително заредена (фиг. 11.2.). Падайки, тя ще привлича и захваща
предимно отрицателни йони и в резултат ще стане отрицателно заредена.
Според теоретичните пресмятания новообразувалите се при кондензация
малки капчици са почти винаги отрицателно заредени. Причината за това е,
че диполните молекули на водата са ориентирани на повърхността на
капчиците с отрицателните си полюси навън, като се образува двоен
електричен слой на границата капка-въздух.
 Фиг. 11.2. Избирателно захващане на йони от поляризирана капка

б) Балоелектричен ефект. Когато голяма капка се разпръсне на по-малки, по-

големите части от нея се зареждат положително, а по-малките - отрицателно.
При разтрошаване на ледени кристали също става наелектризиране, но с
обратен знак - големите парчета са отрицателни, а малките - положителни. И
в двата случая ефектът се дължи на разрушаването на двойния електричен
слой.

в) Триене на ледени частици една в друга и замръзване на преохладени водни

капки. Това е свързано също с промени в двойния електричен слой.

В началния стадий от развитието на облака образувалите се по описаните

начини заряди са пръснати в целия обем и като цяло облакът е
електронеутрален. В следващите етапи, с нарастване на облачните елементи,
става и пространствено разделяне на зарядите вътре в облака и той се
поляризира (фиг. 11.3.) вследствие на балоелектричия ефект. Положително
заредения връх на облака се дължи на отвяване на най-малките ледени
кристалчета от възходящата струя, а отрицателните заряди в централната и
долната част на облака се дължат на големите ледени частици и малките
водни капки, получени при разбиването. Малката област с положителни
заряди в основата на облака е свързана с най-големите дъщерни капки от
същия процес.
 Фиг. 11.3. Разпределение на електричните заряди в гръмотевичен облак

Фиг. 11.4.

Между разноименните заряди вътре в облака и между тях и индуцираните в

земната повърхност противоположни по знак заряди се създават силни
локални електрични полета (фиг. 11.4.), което обуславя електричната дейност
на облаците.

11.3. МЪЛНИИ

Когато полето вътре в облака, между два облака или между облака и Земята
стане по-голямо от пробивното за въздуха 30 kV/cm, възниква искрово
разреждане, съпроводено с ослепителен блясък и характерен гръм, наречено
линейна мълния.

В резултат на силното електрично поле при тези условия започва ударна

йонизация и в тесен канал от облака към Земята се устремява нарастваща
лавина от йони, наречена лидер на мълнията. След първите 50-60 m процесът
за известно време прекъсва, след което следва нов тласък и т.н., докато се
 достигне земната повърхност. По пробития канал започва разреждане в
обратна посока от Земята към облака и то с много по-голяма скорост. Така
завършва първият импулс на мълнията, с което се неутрализират частично
отрицателните заряди в облака в близост до началото на канала. В
следващия момент по още незаличения главен канал започва втори импулс,
последван от обратно разреждане (фиг. 11.5.). Броят на импулсите е 3-4 (рядко
до 50), продължителността им е 50-100 m s, а интервалът между тях - 0,03 s,
поради което с просто око не се забелязва прекъснатостта на мълнията.

Фиг. 11.5. Постепенно разреждане на облака

Мълнията е зигзагообразна и има много разклонения (фиг. 11.6.), тъй като

лидерът при развитието си избира места с най-малко съпротивление и не
всички лидери достигат до земната повърхност.

Диаметърът на канала е около 16 cm (до 40 cm), а дължината му - 2-40 km.

При една мълния се пренася заряд 5-35 C, което съответства на ток 10-20 kA.
Поради това въздухът в канала се загрява до 180000 и ослепително свети
(светкавица). Бързото му pазширяване и след това свиване поражда звукова
вълна (гръм).

Високо в атмосферата пътят на мълнията се определя от случайни причини,

осигуряващи най-малко съпротивление на лидера. Близо до Земята започват
да оказват влияние електричните свойства на почвата, неравностите и
предметите по нея. Мълнията често пада по високи дървета и сгради, около
които електричното поле е най-голямо.
 Фиг. 11.6.

Мощността на мълнията е от порядъка на тази на ВЕЦ - 6500 МW. Но

краткото й време на живот я прави засега безполезна като източник на
енергия. Освен това голяма част от енергията й се превръща в топлина и се
разсейва. Като вземем обаче предвид, че всяка секунда на Земята падат по
100 мълнии, виждаме, че възможността за използването им в бъдеще като
енергоизточник не бива да се пренебрегва.

Когато атмосферното електрично поле при наличие на гръмотевичен облак

не е достатъчно силно, за да предизвика искров разряд, но е близко до
стойността, при която започва ударна йонизация, тогава от силнозаострени
предмети по земната повърхност се наблюдават светещи спокойни разряди -
"огньове на Елм". Понеже непосредствено под облака земната повърхност е
заредена положително, в атмосферата ще изтичат положителни заряди от
огноьовете на Елм. Макар големината на техния ток да не надминава
няколко mA, поради продължителното време, през което той тече (до няколко
часа), на много места по земната повърхност тихите разряди отнемат голямо
количество положителни заряди от Земята. От друга страна, мълниите носят
на Земята отрицателен заряд. Поради това се смята, че тихите разряди и
мълниите са най-вероятните фактори, възстановяващи отрицателния заряд
на Земята, който вертикалният ток на проводимост се стреми да
неутрализира.

Освен линейната са известни още плоска, пунктирна и кълбовидна мълния.

Плоската мълния представлява спокоен разряд между две части на облака.
Тя изглежда като общ светлинен отблясък в облаците, без да е съпроводена с
гръм.

Пунктирната мълния изглежда като броеница от огнени зърна и обикновено

се вижда по канала след линейната мълния.

Кълбовидната мълния е рядък загадъчен феномен. Диаметърът на кълбото е

10-30 cm, а продължителността му на живот до няколко минути. Кълбото се
движи бавно ("плува") в атмосферата, обикновено по посока на вятъра и
свети. Понякога то издава съскащ звук. Енергията му е от порядъка на 107 J.
Невъзможността кълбовидната мълния да бъде възпроизведена в
лабораторни условия и липсата на точни инструментални наблюдения над
естествената кълбовидна мълния са причините за липсата на обяснение на
този феномен.

Изследването на електричната дейност на облаците е свързано с

практическия въпрос за намиране на средства за предпазване от поражения,
причинени от мълниите. Защитата от тях бива пасивна и активна.

Най-популярно средство за пасивна защита от мълнии е мълниеотводът,

известен още на египетските жреци и преоткрит от Б. Франклин в средата на
18 в.

Активната защита от мълнии се осъществява чрез изкуствено въздействие

върху облаците с цел да се регулира тяхната електрична дейност. Възможни
са следните начини за активна защита:

a) разреждане на облака встрани от охраняемия обект (например АЕЦ) чрез

заземяване на облака с проводник, издигнат по някакъв начин в атмосферата
(например изстрелване на ракета към облака, която остава свързана със
Земята чрез размотаващ се метален проводник). Има опити за създаване на
изкуствен канал на мълнията, по който да стане разрядът чрез лазер или
сноп протони;

б) предизвикване на късо съединение вътре в облака чрез прострелването му

със снаряди, изхвърлящи тънки метални проводници за осъществяване на
късо съединение между областите с разноименни заряди;

в) разрушаване на облака в ранните стадии, за да не може да се развие до Cb,

който е винаги гръмотевичен.

12. СИНОПТИЧНА МЕТЕОРОЛОГИЯ

 В бита под метеорологично време или просто време се разбира състоянието
на приземния слой на атмосферата в дадено място и в даден момент, което се
характеризира със стойностите на метеорологичните елементи, усещани
непосредствено от хората: температура, скорост и посока на вятъра,
количество и форма на облаците, количество и вид на валежите и др. В
метеорологията обаче под време се разбира моментното състояние на цялата
атмосфера над даден район, тъй като състоянието на приземния въздух
съществено зависи от състоянието на въздушните слоеве над него.

11.1. МЕТОДИ ЗА СЪБИРАНЕ НА МЕТЕОРОЛОГИЧНА ИНФОРМАЦИЯ И

ОРГАНИЗАЦИЯ НА МЕТЕОРОЛОГИЧНИТЕ НАБЛЮДЕНИЯ

Прогнозирането на времето започва с наблюдението.

За да се получат сведения за физичното състояние на атмосферата, се

използват различни методи и средства за наблюдение.

Стандартни наблюдения се правят в приземния слой в т.нар. метеорологични

станции. Те представляват оградени открити площадки (метеопаркове),
където са разположени метеорологичните прибори. Само барометрите и
барографите се монтират в сградата на станцията.

Уредите за измерване на температурата и влажността се поставят в

специални метеорологични клетки на височина 2 m от Земята. Те ги
предпазват от непосредственото въздействие на слънчевите лъчи, от
топлината, излъчвана от земната повърхност, от силните ветрове и валежите.
Клетките са дървени, а стените им са жалузни за осигуряване на вентилация.

В метеорологичните станции се измерва и температурата на почвата на

различни дълбочини с помощта на специални почвени термометри.

По определен план се монтират дъждомерът, хелиографът, измерващ

продължителността на слънчевото греене, и ветромерът на мачта с височина
10-12 m.

По наблюденията само в една станция е невъзможно да се добие представа за

състоянието на атмосферата над големи райони и да се проследят
измененията на времето в тях. Това е довело до необходимостта да се
организира специална мрежа от метеорологични станции, снабдени с
еднотипна апаратура, в които по единна програма се извършват наблюдения
и получените количествени и качествени характеристики периодично се
съобщават в определени центрове. Първите национални мрежи от
метеорологични станции възниват в началото на 19 в., а след изобретяването
на телеграфа започва обмен на кодирани данни между тях.

Данните от наземните станции обаче са крайно недостатъчни. За да се получи

по-добра представа за състоянието на атмосферата, е необходима
 информация за стойностите на метеорологичните елементи в по-високите й
слоеве. Ето защо в края на 19 в. са започнали да се строят станции по
планинските върхове.

За изучаване на условията в свободната атмосфера се правят аерологични

наблюдения с балони-аеростати и самолети. От 30-те години на 20 в. за
аерологично сондиране на атмосферата се използват радиосонди. Те се
издигат с балони до височина 15-20 km и предават метеорологичната
информация чрез радиосигнали на земята. За аерологично сондиране на по-
големи височини се използват метеорологични ракети. Те се състоят от
корпус с двигател и глава, в която са разположени приборите за измерване и
радиопредавателят. Ракетата се изстрелва от специално стартово устройство.
На определена височина главата на ракетата се отделя от корпуса и се спуска
на земята с парашут. Метеорологичните елементи се измерват по време на
падането.

Важно допълнение към основната метеорологична информация се получава и

от метеорологичните радиолокатори и лазерните локатори (лидари).

Недостатък на съществуващата мрежа от наземни и аерологични станции е

неравномерното им разпределение по земната повърхност. Един от начините
за преодоляване на тази трудност е създаването на автоматични
метеорологични станции, снабдени с радиопредаватели. Такива са
разположени не само в труднодостъпните райони на сушата, но и в океаните.

Нови широки възможности за следене състоянието на атмосферата дават

метеорологичните спътници, които заедно с наземния комплекс за приемане,
обработка и разпространение на спътниковата информация формират
космическа метеорологична система. Днес в нея влизат 4 спътника на
полярни орбити и 5 на геостационарни. Първите се движат на височина
около 1000 km, а вторите - на 36 000 km и могат да наблюдават огромни
райони от земното кълбо (фиг. 12.1.).

Фиг. 12.1.
12.2. ПРИБОРИ ЗА ИЗМЕРВАНЕ НА МЕТЕОРОЛОГИЧНИТЕ ЕЛЕМЕНТИ

12.2.1. Прибори за измерване на температура

Стандартните измервания в метеорологичната мрежа се извършват с

живачни, спиртни и биметални термометри. Живачните термометри са
приложими при температури от -300 до +5000 С, а спиртните - от -800 до +800
С.

За определяне на най-високата температура, която се достига през деня, се

използва т.нар. максимален термометър. Той се различава от обикновения по
това, че капилярната тръбичка е силно стеснена близо до съединението й с
резервоара. При повишаване на температурата живакът в резервоара се
разширява и вследствие на голямото си налягане преминава през
стеснението, при което височината на живачния стълб в тръбичката се
увеличава. Когато температурата започне да се понижава обаче, живакът не
може да се върне обратно в резервоара през стеснението и остава да показва
най-високото положение, до което е достигнал, т.е. максималната
температура. Прибирането на живака в резервоара става с тръскане.

Минималната температура за денонощието се измерва с минимален

термометър. Той е спиртен, за да може да се измерва и температура под
точката на замръзване на живака и е поставен в хоризонтално положение. В
спирта, намиращ се в капилярната тръбичка, плува цветен стъклен
показалец. При понижение на температурата спиртният стълб се прибира
към резервоара и увлича със себе си показалеца, тъй като силите на
повърхностно напрежение му пречат да пробие повърхността на течността и
да излезе от нея. Когато температурата започне да се повишава,
разширяващият се спирт обтича показалеца, без да може да го придвижи.
Така показалецът остава в крайното положение, до което е достигнал.

Описаните термометри се поставят в метеорологичната клетка на специален

статив.
 Фиг. 12.2. Термограф:

1- биметална пластина; 2 - регулиращ винт;

3 - писец; 4 - барабан с часовников механизъм

За записване хода на температурата се използува самопишещ термометър -

термограф. Той се състои от три основни части - приемна, предавателна и
записваща (фиг. 12.2.). Приемникът обикновено представлява биметална
пластина, чието изкривяване се предава чрез система от лостове на писец,
който пише с незасъхващо мастило върху хартиена лента, навита на барабан.
Барабанът се върти около вертикална ос с помощта на часовников
механизъм и така се получава термограмата.

12.2.2. Прибори за измерване на налягането

В метеорологията атмосферното налягане се измерва с живачни и метални

барометри (анероиди).
 Фиг. 12.3. Живачен барометър

Основната част на живачния барометър е стъклена тръба, дълга около 90 cm,

запушена от единия край, напълнена с живак и потопена с отворения край в
чугунена чашка (фиг. 12.3.). Въздухът от горния край на стъклената тръба е
изтеглен. Тя е поставена в метален кожух, завинтен за чашката. За да се
осигури достъп на външен въздух до живака в чашката, на горния й край
има винт, който слабо се отвинтва. Налягането се привежда към температура
00 Си стандартно земно ускорение (географска ширина 450). За да се избегне
влиянието на външните условия, барометърът се поставя в помещението на
метеорологичната станция.

Приемната част на анероида представлява херметична затворена мембранна

кутийка от специална сплав, нагъната вълнообразно за по-голяма
еластичност. Въздухът от кутийката е изтеглен и външното налягане се
уравновесява от измерителна пружинка. Деформациите на кутийката при
изменение на налягането се предават на пружината, а оттам чрез система от
лостове - на стрелка, която показва стойностите на налягането върху скалата
на анероида (фиг. 12.4.). Тези барометри са допълнителни в наземните
метеорологични станции, но за метеорологичните спътници и радиосондите
те са основни прибори.

Анероидните кутийки се използват като чувствителен елемент в барографа -

прибор за непрекъсната регистрация на атмосферното налягане.
Фиг. 12.5. Общ вид на анероид и принципна схема: 1 - анероидна кутийка; 2 -
пружина, разтягаща кутийката и уравновесяваща атмосферното налягане; 3
- система от лостове

12.2.3. Прибори за измерване на влажността

Най-често използваните прибори за измерване на влажността на въздуха са

психрометърът и хигрометърът.

Психрометърът се състои от два еднакви термометъра, резервоарът на

единия от които е обвит в непрекъснато овлажняваща се материя. Тези "сух"
и "мокър" термометър съставляват т.нар. психрометър на Август (фиг. 12.5.).
Психрометричният метод за измерване на влажността се основава на следния
принцип. За изпарението на мократа материя около резервоара на мокрия
термометър се изразходва енергия, затова той непрекъснато се охлажда и
показва по-ниска температура от сухия. Разликата в показанията на двата
термометъра е толкова по-голяма, колкото по-сух е въздухът, защото тогава
изпарението и съответното понижение на температурата на мокрия
термометър е по-голямо. Ако водната пара във въздуха е в наситено
състояние, показанията на двата термометъра са еднакви. Психрометърът е
най-точният прибор за измерване на налягането на водните пари, което се
изчислява с помощта на психрометрични таблици въз основа на показанията
на сухия и мокрия термометър и стойността на атмосферното налягане.
Фиг. 12.5. Психрометър на Август: 1 - сух термометър; 2 - мокър термометър;
3 - максимален термометър; 4 - минимален термометър

Хигрометърът се основава на свойството на обезмасления човешки косъм да

се удължава при увеличаване на влажността. Това става, защото при
промяна на влажността се изменя количеството на водата, която кондензира
в свободните от пигмент и изчистени от мазнини пори на косъма. Скалата на
хигрометъра е градуирана въз основа на сравнителни наблюдения с
психрометър.
 Фиг. 12.6. Хигрометър с косъм

Снопче косми, закрепени на специална рамка, се използват като приемник в

хигрогрофа - уред за непрекъснато записване на измененията на
относителната влажност на въздуха.

12.2.4. Прибори за измерване скоростта на вятъра

В метеорологичните станции скоростта на вятъра се измерва с ветромери или

анемометри.

Ветромерът на Вилд дава възможност за измерване на посоката и скоростта

на вятъра (фиг. 12.7а). Посоката се определя с помощта на флюгера, състоящ
се от две метални пластини (1), сключващи ъгъл 200, които се уравновесяват
от метална топка (2). Тази система се върти свободно около вертикалната ос
на ветромера, така че топката (2) е насочена винаги срещу вятъра. Неговата
посока се определя с помощта на 4 пръчки (3), закрепени неподвижно на оста
 на ветромера и ориентирани към четирите посоки на хоризонта.

а) б)

Фиг. 12.7. а) Ветромер на Вилд; б) анеморумбомер

При въртенето си флюгерът върти горната част на ветромера - металната

плочка (4) и скалата (5), така че те застават срещу вятъра. Скоростта на
вятъра се определя по делението от скалата, до което достига плочката.
Общият брой на деленията е 8, а скоростта на вятъра, съответстваща на
всяко деление, зависи от теглото на плочката. Използват се два вида плочки:
лека - 200 g и тежка - 800 g. Ветромерът с лека плочка дава възможност да се
измерват скорости на вятъра до 20 m/s, а ветромери с тежка плочка се
монтират в места със силни ветрове (в планински и крайбрежни станции) и
дават възможност да се измерват скорости до 40 m/s.

За да се избегне влиянието на земната повърхност върху измерването,

ветромерът се монтира на специална мачта, така че плочката да бъде на
височина 10 m и наоколо не трябва да има високи обекти.

Поради поривистия характер на вятъра скоростта и посоката му при отделно

наблюдение се определят като средни за интервал от 2 min.

Скоростта на вятъра може да се измерва и с анемометри, посоката му - с

румбомери, а двете заедно - с анеморумбомери. Съществуват такива прибори
с различна конструкция, които се използват за различни цели. В повечето
случаи като приемник се използват метални полусфери, обърнати в една и
съща посока, които се въртят около обща вертикална ос (фиг. 12.7б). С
помощта на различни системи (механични, манометрични, термоелектрични)
въртенето се предава на регистриращата част на прибора. Непрекъснати
 записи на скоростта и посоката на вятъра се правят с анеморумбограф.

12.3. НОСИТЕЛИ НА ВРЕМЕТО

Най-характерната черта на времето е неговата променливост и една от

основните задачи на метеорологията е предсказването на промените. За да
бъде успешно това предсказване, е необходимо да се познават онези
атмосферни образувания, движението и еволюцията на които причинява
изменението на времето - т.нар. носители на времето. Това са въздушните
маси (ВМ), фронтовете, циклоните и антициклоните.

12.3.1. Въздушни маси

Въздушна маса (ВМ) се формира, когато определени обеми въздух се

разполагат дълго време над даден географски район, придобивайки
температурата, влажността и другите свойства, типични за района и сезона.
Формирането на ВМ се смята завършено, когато температурата в нея
престане съществено да се изменя в хоризонтално направление.
Следователно ВМ създават условия за специален вид време -
вътрешномасово. При неподвижни ВМ то се предсказва лесно. Но ОАЦ води
до преместването на въздушните маси над територии с нови свойства, които
те постепенно започват да придобиват, т.е. да се трансформират. Тогава става
и промяна на времето.

ВМ придобиват eднородните си характеристики над райони с еднородна

подложна повърхност. Такива области от земното кълбо, над които ОАЦ
обуславя продължително задържане на ВМ, даващо възможност за тяхната
пълна трансформация, се наричат огнища на зараждане на ВМ. Типични
представители на такива огнища са субтропичните пояси на високо налягане
или антициклоналните области около полюсите. При наличие на циркулация
формираните ВМ напускат съответните огнища и се преместват в други
райони, пренасяйки свойствата на района на формирането си. Заедно с това
те взаимодействат с новата подложна повърхност и променят свойствата си.
С течение на времето те, или част от тях, могат да се превърнат в други
типове ВМ. Следователно ВМ се формират непрекъснато във всеки
географски район и при всякакви циркулационни условия, а не само в
огнищата на зараждане.

Задачата на синоптичния анализ е да се определят физическите свойства на

всяка ВМ във всеки стадий от нейното развитие, както и изменението на
времето в резултат от преместването и еволюцията на ВМ и на
взаимодействието помежду им.

В зависимост от района на формиране въздушните маси се класифицират на:

арктични (АВМ), умерени (УВМ), тропични (ТВМ) и екваториални (ЕВМ).
Всеки от тези типове (с изключение на ЕВМ) се дели на океански (морски) и
 континентален в зависимост от вида на подложната повърхност.

АВМ се формират над Арктичния басейн в районите, които през цялата

година са покрити с ледове. Поради силното излъчване от ледената
повърхност в долните слоеве на АВМ почти винаги се наблюдава мощна
инверсия, която през лятото отслабва и преминава в изотермия. Ето защо
арктичните въздушни маси са винаги студени и устойчиви, с голяма
относителна влажност. В Европа АВМ нахлуват от северозапад. При
движението си към континента те преминават дълъг път над океана, чиято
повърхност има сравнително висока температура. Поради това
температурата на АВМ се повишава и те придобиват качества на океански
тип с неустойчива стратификация. Над Западна Европа в такива АВМ се
образува купеста и купесто-дъждовна облачност и през зимата понякога се
наблюдават гръмотевични бури.

АВМ носи винаги застудяване. Първите есенни и последните пролетни

мразове и т.нар. "студени вълни" над нашата страна винаги се дължат на
нахлувания на АВМ.

В средните географски ширини на Европа океанският въздух нахлува от

умерените и по-високите ширини на Атлантическия океан и се
характеризира с вертикална неустойчивост. Преминавай-ки над Западна
Европа, той причинява повишение на температурите в приземния слой,
докато над 1,5-2 km температурите се понижават. Този въздух достига
Централна и Източна Европа изменен и се проявява като топла устойчива
ВМ, в която се образуват ниска слоеста облачност, а на места и адвективни
мъгли. В нашата страна влажен въздух нахлува не само от Атлантически
океан, но и от Средиземно море.

През лятото океанският въздух нахлува над континента като студена

неустойчива ВМ с големи запаси от водна пара. Предната й граница
(студеният фронт) причинява мощна купеста и купесто-дъждовна облачност
и краткотрайни интензивни валежи.

Континенталният въздух в средните ширини се формира при трансформация

на ВМ, които остават дълго време над континента. През зимата поради
силното изстиване, особено над районите, покрити със сняг, температурите в
приземния слой се понижават. Образуват се инверсии, които достигат 1,5-2
km височина. Ако континенталният въздух се образува от трансформация на
океански, в него се формират радиационни мъгли и ниска слоеста облачност.
Ако континенталният въздух се образува от трансформация на АВМ, времето
е предимно ясно. През лятото континенталният въздух се формира най-често
в размити антициклонални области, които се задържат продължително време
над континента, поради което е неустойчив.

Поради голямата интензивност на атмосферната циркулация в средните

географски ширини физичните свойства на ВМ в тези райони се колебаят в
доста широки граници, като освен УВМ до тях достигат и АВМ и ТВМ.
 Океанският тропичен въздух, който нахлува в Европа, се формира в
Азорския максимум и Средиземно море. Характеризира се с високи
температури и голяма влага. В огнищата на формирането си океанският
тропичен въздух е устойчив. Движейки се на североизток, той става още по-
устойчив, особено през зимата, когато в него се образуват гъсти мъгли и
ниска слоеста облачност.

Континенталният тропичен въздух се формира в континенталните райони на

тропичната и субтропичната зона. В огнищата на формиране
континенталният тропичен въздух е суха, силно прегрята и неустойчиво
стратифицирана ВМ. В континенталния тропичен въздух не се образува
конвективна облачност, тъй като поради малката относителна влажност
нивото на кондензация е твърде високо. Континенталният тропичен въздух
причинява в умерените ширини силно засушаване през лятото и рекордно
високи температури. През пролетта и есента континенталният тропичен
въздух нахлува в средните ширини като топла ВМ.

В началото на 20 в. географската класификация на ВМ е била широко

използвана от синоптиците. Но непрекъснатата трансфор-мация на ВМ
прави картината доста сложна, поради което географската класификация се
е запазила най-вече в климатоло-гията. В синоптичната практика днес се
използва термична класификация, в която като признак за разделяне на ВМ
служи посоката на трансформация. Според тази класификация ВМ се делят
на топли, студени и неутрални.

Топла е тази въздушна маса, чиято температура е по-висока от тази на

подложната повърхност. В нея трансформацията води до изстиване на
въздуха. ВМ, които се затоплят от подложната повърхност, са студени. В
неутралните ВМ въздухът е в термично равновесие с подложната повърхност.
Всеки от тези три типа ВМ се дели, от своя страна, на устойчиви и
неустойчиви в зависимост от термичната стратификация.

Ще посочим някои свойства на тези типове ВМ.

Топли устойчиви ВМ. Наблюдават се над континентите най-вече през

студеното полугодие. Те се настаняват над сушата след продължително
преместване над топлата океанска повърхност, а над океаните се наблюдават
през топлото полугодие.

Типичното време в топла устойчива ВМ е плътна слоеста или слоесто-

купеста облачност, понякога с ръмеж или адвективни мъгли. Денонощните
амплитуди на температурата са много малки.

Топли неустойчиви ВМ. Над континентите се наблюдават през лятото, а над

океаните - главно през зимата. Времето се характеризира с купести и купесто-
дъждовни облаци и поройни валежи. Денонощната амплитуда на
температурата е по-голяма, отколкото в топла устойчива ВМ, но не е много
голяма.
 Студени неустойчиви ВМ. Над континентите се наблюдават през лятото, а
над океаните - през зимата. Времето се характеризира с купеста и купесто-
дъждовна облачност в следобедните часове, което води до гръмотевични бури
и поройни валежи. Денонощната амплитуда на температурата е много голяма
(до 150). През нощта се изяснява, вятърът отслабва и приземният въздух
силно се охлажда.

Студени устойчиви ВМ. Наблюдават се над континентите през зимата, а над

океаните като правило не се срещат. Образуват се в зимните антициклони.
Типичното време в тях е безоблачно, мразовито, с мощни инверсии. Поради
устойчивата стратификация и малката скорост на вятъра в котловините се
образуват гъсти мъгли, а над околните планини времето е слънчево.

Неутрални ВМ. През всеки сезон те могат да бъдат устойчиви или

неустойчиви в зависимост от началните си свойства и посоката на
трансформацията, формирала ги като неутрални: ако произхождат от топли
ВМ, те са устойчиви, а ако произхождат от студени - неустойчиви.

12.3.2. Атмосферни фронтове

Преходните зони между две въздушни маси с различни свойства (топла и

студена, суха и влажна) се наричат фронтални зони или атмосферни
фронтове. В тях хоризонталните температурни градиенти са 10-100 пъти по-
големи, отколкото в еднородните ВМ и скоростта на вятъра е голяма.

Тъй като топлите и студените ВМ имат различна плътност, фронталните

повърхнини не са вертикални, а наклонени спрямо хоризонта. Наклонът е
към студената ВМ, която се стреми да влезе под топлата и образува тесен
клин от студен въздух, над който е разположен топлият. Всъщност наклонът
на фронталната повърхност се дължи на въртенето на Земята (в противен
случай тя би била хоризонтална) и в тропосферата той е около 10 .

Ширината на фронталната зона при Земята е от няколко до няколко десетки

km, а на височина 3-5 km достига неколкостотин km, дебелината й - до 1 km, а
дължината й - до няколко хиляди km. Във височина фронталната зона може
да достигне до горната граница на тропосферата.

По всяко време на годината преминаването на атмосферните фронтове

предизвиква рязка промяна на времето. Всеки фронт е свързан с определени
метеорологични условия и атмосферни явления. Те зависят от типа на
фронта, от термодинамичните характеристики на ВМ и от циркулацията.

Географската класификация на фронтовете съответства на тази на ВМ.

Арктичният фронт разделя АВМ от УВМ. Той е разположен около

географска ширина 600, но през зимата се спуска към по-малките ширини.

Фронтът на умерените ширини разделя УВМ от ТВМ и се разполага на около

 ширина400.

Тропичният фронт разделя ТВМ и ЕВМ. Той се образува при срещата на

пасатите от двете полукълба. За разлика от другите фронтове температурите
от двете страни на тропичния фронт почти не се различават и той
представлява само зона на сходимост на вятъра.

Според термичната класификация се различават два основни вида фронтове

- топъл и студен. Всеки от тях е свързан с определена система облачност,
валежи, ветрове и температурни изменения, т.е. с определено време, чийто
носител се явява.

Топли фронтове (ТФ) се наричат онези участъци от фронталната зона, в

които топлата и обикновено влажна ВМ измества студената. При това
топлият въздух надтича клина от студен въздух и много бавно се издига
нагоре. Вертикалните скорости в топлия въздух са малки поради много
малкия наклон на фронталната повърхност. При издигането топлият въздух
се охлажда и съдържащата се в него водна пара кондензира. Образува се
характерна облачна система, съставена от слоести облаци с различна
дебелина и височина.

Облачността по ТФ може да се раздели на надфронтална и подфронтална.

Надфронталната се образува в издигащия се топъл въздух като клиновиден
облачен масив. Подфронталната облачност може да бъде вътрешномасова в
студената ВМ, далече пред фронта - Cu и Sc, или се образува близо до
линията на фронта поради овлажняване на предфронталния въздух от
падащите валежи.

Приближаването на ТФ се предсказва по появата на перести облаци,

събиращи се ветрилообразно към точката от хоризонта, откъдето идва ТФ.
След тях следват пересто-слоестите облаци. Със снишаването на облачността
налягането пада и се появява вятър, който духа перпендикулярно на
посоката, от която идва фронтът. На около 200-300 km пред линията на
фронта започва да вали обложен дъжд или сняг в зависимост от сезона. След
преминаването на фронта валежите спират, вятърът сменя посоката си
обратно, налягането се повишава. С настаняването на топлата ВМ над даден
район температурата му се повишава и се установява ясно или мъгливо
време в зависимост от сезона.

Студен фронт (СФ) се нарича такъв участък от атмосферния фронт, в който

студената ВМ измества топлата. Възходящите движения по СФ са много по-
интензивни и затова преобладават облаци с вертикално развитие - Cu и Sc.
Поради триенето в земната повърхност наклонът на СФ е голям и може да
стане дори обратен. В такъв случай нахлуващият във височина въздух ще
изпреварва приземния и ще пада надолу, а топлият въздух ще се измества с
голяма скорост нагоре, образувайки мощни вертикални струи. От
образувалите се дебели вертикални облаци падат поройни валежи,
придружени с гръмотевични бури. Интензивността, видът и
продължителността на валежите и съпровождащите ги явления зависят от
 скоростта на възходящите движения в изтласквания топъл въздух, т.е. от
наклона на фронта и от скоростта на придвижването му.

При студените фронтове от І тип (СФI) по линията на фронта се наблюдават

гръмотевични бури с краткотрайни валежи, които преминават в обложни
след приминаването на фронта. Атмосферното налягане пред фронта се
понижава, а зад него бързо се повишава.

Валежите, които падат по студените фронтове от ІІ тип (СФII), се

ограничават в сравнително тясна ивица (до 50 km) пред линията на фронта.
Те са краткотрайни, съпроводени с интензивни гръмотевични бури. След
минаването на фронта температурата се понижава чувствително, налягането
се повишава, скоро валежът спира и настъпва бързо следфронтално
разкъсване и намаление на облачността.

Студените фронтове са най-добре изразени през лятото в следобедните часове,

когато конвективните движения са най-интензивни. През зимата при
преминаване на СФII се наблюдават снежни виелици.

Фиг. 12.8. Схематично изобразяване на оклюзионен фронт на синоптична

карта

Съществува и смесен тип фронт, наречен оклюзионен (фиг. 12.8.). Той е

резултат от много силна деформация на основния фронт, при която два
съседни участъка (топъл и студен) се сливат. Това явление се наблюдава на
определен етап от развитието на циклоните. Условията на циркулацията в
циклон са такива, че студеният фронт се движи по-бързо от топлия и клинът
от студен въздух зад него догонва и започва да взаимодейства с клина от
студен въздух пред ТФ. Тези две студени ВМ са се намирали в различни
географски райони и затова са придобили различни свойства в процеса на
 трансформацията си, така че по оклюзионния фронт влизат във
взаимодействие три ВМ. Най-топлата от тях (тази между двата фронта) се
изтласква нагоре и се отделя от земната повърхност.

В зависимост от температурите на студените ВМ (тилна и челна) се образуват

три вида оклюзионни фронтове - топъл (тилният студен въздух е по-топъл от
челния, фиг. 12.9. горе), студен (тилният студен въздух е по-студен от челния,
фиг. 12.9. долу) и неутрален.

Фиг. 12.9. Вертикален разрез на топъл и студен оклюзионен фронт

Облачността и явленията по оклюзионните фронтове са комбинация от тези

по простите фронтове, с преобладаващи черти на ТФ или СФ в зависимост от
типа на оклюзията. Те зависят и от възрастта на оклюзията - при "младите"
явленията са по-добре изразени, а при "старите" - по-слабо. Следователно
оклюзионният фронт е сложен и времето, свързано с него, се предсказва
трудно.

12.3.3. Циклони

Атмосферните фронтове, определящи времето, не съществуват изолирано, а в

обща система с циклоните и антициклоните.

В зависимост от района, в който възникват, и от структурните си различия,

тези гигантски въздушни вихри се делят на извънтропични и тропични.

а) Извънтропични циклони. Те биват два вида - термични и фронтални.

Термичните циклони се образуват в еднородна ВМ, когато над достатъчно

обширна територия се създадат условия за затопляне на част от ВМ.
Например през зимата над Черно море въздухът е по-топъл и започва да се
издига, а към морето се стича студен въздух, който се завихря циклонично от
Кориолисовата сила. Термичните циклони са обикновено слаби барични
 образувания.

Много по-голямо значение за характера на времето в средните ширини имат

фронталните циклони, които са свързани с раделителната повърхност между
взаимодействащите си топли и студени ВМ. Те се дължат на вълните по
фронталната повърхност, възникващи поради въртенето на Земята,
циркулацията в двете ВМ и други фактори.

При развитието на вълната в едната й част топлият въздух надтича студения

и по този начин в предната част на циклона се образува ТФ. В другата част
на гребена от топъл въздух студената ВМ настъпва и влиза под топлата, като
в тилната част на циклона се формира СФ. Сходимостта на вятъра в
областта на циклона сближава силно двете ВМ. В резултат от развитието на
циклона топлият и студеният фронт се удължават и амплитудата на вълната
става все по-голяма, т.е. фронтът все повече се деформира, а неговата скорост
на движение намалява.

Тъй като СФ в тила на циклона се движи по-бързо, топлият сектор

непрекъснато се стеснява и топлият въздух се избутва нагоре. Застигането на
ТФ от СФ води до оклюзия. Оклюдирането започва от центъра на циклона и
оклюзията нараства непрекъснато към периферията му, защото все по-
отдалечени участъци от СФ застигат топлия.

С развитието и нарастването на оклюзионния фронт центърът на циклона се

запълва със студен въздух и той се превръща в еднородно барично
образувание. Средното време на живот на извънтропичния циклон е 5-6 дни.
На фиг. 12.10 е показан схематично неговият жизнен цикъл.

Във всеки стадий от своето развитие циклонът се характеризира с различни

метеорологични условия. В процеса на еволюция той се превръща от ниско и
подвижно барично образувание във високо и бавноподвижно.

Понякога върху един основен фронт могат последователно да възникнат и да

се развият до 3-4 циклона. Такава взаимносвързана и последователно
развиваща се група от циклони се нарича циклонна серия или семейство
циклони.
 Фиг. 12.10: а) стадий на зараждане; б) стадий на задълбочаване; в) стадий
оклюзия; г) стадий на разрушаване

Метеорологичните условия в циклоните зависят от свойствата на ВМ и се

променят при еволюцията и преместването на циклона. В предната част на
младия циклон развитието на времето се определя от наличието на топъл
фронт. Метеорологичните условия в него се определят от свойствата на ВМ,
която го запълва, и от сезона. Ако през зимата топлият сектор е зает от
океански тропичен въздух, в него се образуват мъгли и слоести облаци, от
които ръми. Ако топлият сектор е зает от прегрят континентален въздух от
средните ширини, през лятото в него преобладава сухо време с незначителна
облачност. В тилната част на циклона ВМ идва от по-северни райони и
движейки се на юг става по-неустойчива. През лятото в следобедните часове
се развива купесто-дъждовна облачност и падат краткотрайни валежи.

б) Тропични циклони (урагани). Зараждат се в тропичните райони на

океаните (Карибско море, Арабско море, Калифорния, Мексико,
Филипините) - области, богати на влага, която е основният доставчик на
енергия за тях. След зараждането си те се придвижват на запад по посока на
пасатите, т.е. по обърнатите към екватора периферии на субтропичните
антициклони. По западните периферии на антициклоните, т.е. по източните
брегове на континентите, циклоните завиват към средните ширини и
нахлуват над сушата. Някои циклони могат да описват сложни траектории
при движението си.

Средното време на живот на тропичните циклони е 9 дни, което е два пъти

по-дълго от това на извънтропичните циклони. През даден пункт те
 преминават за около 1 денонощие.

Фиг. 12.11. Спътникова снимка на тропичен циклон

Най-важното условие за образуване на тропичен циклон е наличието на

голямо водно пространство, което продължително време силно се е
нагрявало. Необходим е обаче и начален тласък, за да се развие зародишът на
урагана. Смята се, че това са вълнови смущения във високите слоеве на
екваториалната атмосфера, които създават сгъстявания и разреждания. Ако
зоната на разреждане попадне над район с топъл и влажен въздух, ще
възникнат възходящи движения. Във височина се изнасят големи количества
водна пара. Топлината, освободена при кондензацията й, ускорява
възходящите потоци. Получава се ефект на комин, който засмуква нови и
нови ВМ от повърхността. Към района на възходящата струя се придвижват
нови маси въздух, които Кориолисовата сила завихря циклонично (фиг.
12.11.).

С развитието на тропичния циклон областта с вихрова циркулация се

разширява, но винаги остава няколко пъти по-малка, отколкото в
извънтропичните циклони. В тях обаче са регистрирани най-ниските
налягания. Това формира огромни барични градиенти, пораждащи ветрове с
ураганна скорост (50-100 m/s).

В централната част ("око на циклона") времето е спокойно и тихо. В стадия

на зрелост там се наблюдават низходящи движения, които разрушават
облачността и прекратяват валежите. Втичащият се към тази област въздух
се изкачва нагоре по спирала и на височина 10-15 km се разтича. Създадената
в резултат на издигането облачност образува огромен конус около окото на
 циклона.

Тропичните урагани имат силноразрушително действие поради огромната

скорост на вятъра, интензивните валежи и гигантските океански вълни,
които пораждат.

Най-мощното циклонично образувание е смерчът (в САЩ го наричат

торнадо). Той представлява фуниеобразен вихър с вертикална ос (фиг. 7.12.),
в който скоростта на вятъра има колосални стойности (до 800 km/s).
Ветровете силно конвергират към сърцевината му, в резултат на което
възникват интензивни възходящи движения и значително падане на
налягането - до 9/10 от нормалното. Поради това смерчът изтръгва и
натрошава огромни дървета, руши здания и съоръжения. Често той е
придружен от много едра градушка. Това атмосферно явление е слабо
изучено, но несъмнена е тясната му връзка с купесто-дъждовната облачност
(най-често смерчът се спуска като хобот от облаци Cb). От това следва, че
най-важна роля за неговото възникване играе влажнонеустойчивата
вертикална стратификация на въздушните маси. Най-много смерчове се
наблюдават в южната част на Северна Америка - няколко стотици годишно.

Днес с помощта на изкуствени спътници може да се открива зараждането на

опасни атмосферни явления и да се проследява движението им, което дава
възможност и за създаване на система за предупреждение.

Фиг. 12.12. Смерч

12.3.4. Антициклони

Това са огромни по хоризонтални размери вихри, чийто център не може да се

определи точно, тъй като цялата централна област има приблизително
еднакво налягане. Поради по-еднообразната си структура, антициклоните са
по-пасивни от циклоните. Ветровете в тях са слаби, а в централните им части
почти не духа, валежи почти няма, температурното поле е по-еднородно.

Извънтропичните антициклони са два вида - фронтални и термични.

Фронталните антициклони са свързани с възникването на фронтални

циклони, но за разлика от тях се намират не по фронталната повърхност, а в
еднородната студена ВМ зад СФ. Фронталните антициклони най-често
представляват гребени на високо налягане, които разделят циклоните от
едно семейство.

Термичните антициклони се формират в студен въздух при радиационно

охлаждане (през зимата над континентите - Сибирският, Канадският,
Гренландският). Това са ниски барични образувания.

Субтропичните антициклони са мощни по вертикалата и бавноподвижни

барични системи. В топлото полугодие се наблюдават само над океаните, а
през студеното полугодие проявяват тенденция да се сливат със студените
антициклони в средните ширини, разположени над континентите.
Субтропичните антициклони съществуват през цялата година и формират
субтропичната зона на високо атмосферно налягане.

Характерът на времето в антициклоните се определя от типа ВМ, в която се

формират, от нейната стратификация и от сезона. Ето защо времето в тези
барични образувания може да бъде най-разнообразно. Метеорологичните
условия в антициклон са значително по-добри, отколкото в циклон.
Причината за това е, че в антициклона преобладават низходящите движения,
които пречат на образуването на облаци и падането на валежи. Когато над
даден район за дълго време се установи антициклоничен режим, настъпва
период на засушаване.

Наличието на инверсионни слоеве в антициклоните води до образуване на

слоести и слоесто-купести облаци под тях през студеното полугодие.
Образуват се радиационни мъгли, които са по-гъсти през нощта, особено в
котловинните полета. С развитието на антициклона тяхната
продължителност нараства, докато в същото време по околните планини е
слънчево и тихо.

Метеорологичните условия, свързани с антициклоните, зависят от скоростта

на тяхното движение. В подвижните антициклони времето в различните им
части е различно. В централните им части през лятото е ясно. През нощта е
хладно, а през деня е топло и се развива незначителна конвективна
облачност. През зимата през деня и през нощта е ясно, тихо и студено.

В слабоподвижните антициклони времето е резултат от интензивна

трансформация на неподвижната ВМ. През лятото над континента въздухът
се прегрява, а през зимата непрекъснато изстива.
 12.4. ОБРАБОТКА НА СИНОПТИЧНА ИНФОРМАЦИЯ

Данните от наблюденията в метеорологичните станции се съобщават по най-

бърз начин (в миналото радио, телеграф, телефон, телетип, а сега и Интернет)
в Националната метеорологична служба. Съобщението се нарича
метеорологична телеграма, в която информацията са краткост е кодирана.
Част от телеграмите се изпращат за международно използване.

Няколко часа след наблюдението в Националния център започва

дешифриране на телеграмите и нанасяне на информацията върху карти със
специални символи (например " " за мъгла).

Един от най-важните етапи при анализа е прекарването на атмосферните

фронтове, т.е. границите между различните въздушни маси. Това става, като
се анализира разпределението на различните метеорологични елементи. По
големината на темпера-турния контраст и по интензивността на
метеорологичните явления може да се съди за степента на изразеност на
фронтовете. По линията на фронта се поставят означения за вида му (фиг.
12.13.).

Фиг. 12.13.

За уточняване състоянието на времето се използват и снимките от

метеорологичните спътници и картината на облачността, получена от
информацията от метеорологичните радиолокатори.

С получаване на пространствена картина на атмосферните процеси се

поставя диагнозата на времето и завършва първият етап от неговото
 прогнозиране.

При самото прогнозиране на времето се отчитат трите групи фактори, които

определят неговия характер и изменение (циркулационни,
трансформационни и влияние на релефа), както и денонощният ход на
метеорологичните елементи. Циркулационните фактори определят
преместването и развитието на циклоните и антициклоните, въздушните
маси и фронтовете, а трансформацион-ните водят до изменение на свойствата
на въздушните маси при тяхното преместване.

Прогнозирането на времето може да се раздели на два етапа - прогноза на

синоптичната обстановка и прогноза на условията на времето. Прогнозата на
синоптичната обстановка се състои в определяне преместването и развитието
на синоптичните обекти. Тя служи като основа за прогнозиране състоянието
на времето - стойностите на метеорологичните елементи и явленията, които
се очакват и от които се интересуват потребителите. За да се прогнозира
времето в даден район, трябва да се вземе предвид под влиянието на какъв
участък от баричната система ще се намира, каква въздушна маса или фронт
ще премине през него за това време, възможностите за трансформация на
въздушната маса при нейното преместване, влиянието на релефа и т.н.

Прогнозата за денонощието се изготвя към 18-19 ч. и важи до 19 ч. на

следващия ден, като обикновено се формулира поотделно за деня и нощта.

След като изтече срокът, за който е дадена прогнозата, синоптикът

пристъпва към последния етап от синоптичния анализ - епигноза. Като
сравнява своята прогноза с действителното развитие на атмосферните
процеси, той открива какви грешки е допуснал и по такъв начин
непрекъснато обогатява своя опит.

12.5. МЕТОДИ ЗА ПРЕДСКАЗВАНЕ НА ВРЕМЕТО

Силната зависимост на човека от условията на времето го е накарала още от

най-древни времена да наблюдава атмосферните явления, да следи тяхната
последователност и да се опитва да предсказва атмосферните промени. Чрез
предаване на опита от поколение на поколение хората са разбрали, че
различните промени на времето не настъпват внезапно, а са предшествани за
известен интервал от време от други явления. Така са били създадени
народните или местните признаци за предсказване на времето. Някои от тях
могат да се обяснят научно. Най-често те са свързани със състоянието на
небето, с вида, промените и движението на облаците, с посоката и скоростта
на вятъра, с различни светлинни явления и др. Местните признаци,
създадени по поведението на птици, животни, насекоми и растения, са по-
малко ценни, въпреки че някои от тях могат да се използват успешно при
съставянето на прогноза за по-кратък срок.

Местните признаци могат да се разделят на общи и специални. Първите са

 валидни за определени пояси и са свързани с атмосферните процеси,
обусловени от движението на въздушните маси и атмосферните фронтове, от
циклоните и антициклоните. Вторите са характерни само за дадено място или
за места с близки топографски особености, тъй като зараждането и
протичането на някои явления зависят до голяма степен от своеобразието на
релефа.

Примери за местни признаци с висока сбъдваемост са:

а) за задържане на хубаво време - чист залез на Слънцето;

б) за влошаване на времето

- температурата в 17 ч. е по-висока отколкото в 14 ч.

- предходната нощ е топла и ветровита

- поява на венци и кръгове около Слънцето и Луната и т.н.

12.5.1. Синоптичен метод

Това е исторически първият научен метод за прогноза на времето и допреди

60 години практически единствен. Представлява съвкупност от правила,
изведени на базата на общите физични закони, приложени към атмосферата.
В съчетание със знанията, опита и дори физичната интуиция на синоптика
този метод дава възможност да се прогнозира времето над определени райони
достоверно до едно и по-грубо до три денонощия. Основно помагало за целта
е синоптичната карта, построена по данни от наблюденията в стандартни
срокове (през 6 h). Това е географска карта, върху която около всяка
наблюдателна станция с условни знаци се нанасят данните от наблюдения от
земната повърхност и във височина. Целта е да се откроят ясно основните
носители на времето - циклони, фронтове и др. Така се прави диагноза на
времето на територията, където са извършени наблюденията. Анализирайки
няколко такива карти за предишни моменти, синоптикът установява
тенденциите на преместване и еволюция на основните носители на времето.
Въз основа на това той прави екстраполация в бъдещето за определен срок,
т.е. прави прогноза на времето.

Съществено значение за успеха на прогнозата има построяването на карти на

времето за различни височини, представляващи своеобразни разрези на
атмосферата. За съжаление, броят пунктове, в които се правят регулярни
аерологични радиосондажи до височина25-35 km, е твърде малък. В замяна
на това днес метеорологичните спътници доставят на синоптиците
изключително ценна информация, което доведе до значително повишаване на
сбъдваемостта на прогнозите.

В синоптичния метод има субективен елемент, който може да бъде намален

чрез автоматизиране на процеса на диагноза, но не може да се избегне
 напълно.

12.5.2. Статистически метод

При него бъдещото състояние на атмосферата се определя чрез набор от

стойности на метеорологичните елементи, получени в резултат на
статистическо екстраполиране на предходните им стойности чрез формули,
изведени от опита. Например съществуват формули за предсказване на
минималната нощна температура (във връзка с падането на слана), като се
знаят влажността и температурата във вечерните часове. По принцип
формулите важат само за мястото, за което са изведени и не могат да се
прилагат за други места без проверка. Широкото прилагане на
статистическия метод в практиката стана възможно след създаване на
мощни ЕИМ.

12.5.3. Динамичен (числен) метод

Основава се на решаване на система уравнения, за които се смята, че

достатъчно добре описват процесите, които протичат в атмосферата и водят
до един или друг тип време. Това са диференциални уравнения на движение,
уравнения на състоянието, уравнения на непрекъснатостта, уравнение на
притока влага и др. За решаването им е необходимо да се зададат начални и
гранични условия. В идеалния случай, ако разполагаме с абсолютно точна
система уравнения, описваща физичните процеси, отговорни за формиране
на времето, и начални условия, които точно фиксират състоянието на
атмосферата във всяка точка в началния момент, то по принцип би могло да
се предскаже поведението й в произволен бъдещ момент. За съжаление, това е
неосъществимо по следните три причини. Първо, върху въздушните частици
действат множество сили, зависещи по сложен и неясен начин от
координатите и времето. Самите атмосферни движения са многомащабни в
пространствено и времево отношение. Освен това динамиката на
атмосферата не може да се отдели от нейната термодинамика. Следователно
не може да се напише такава система уравнения, която точно отразява
всички действащи фактори. Могат да се съставят само приблизителни
модели. Второ, началното състояние на една непрекъсната среда, каквато е
атмосферата, не е възможно да се опише с краен брой числа. Но на практика
това се върши с краен брой числа по простата причина, че метеорологичните
пунктове са дискретно разположени по земната повърхност. Съществуващата
световна метеорологична мрежа за наблюдения на атмосферата от земната
повърхност и във височина не позволява да се регистрират (диагностицират)
явления с пространствени мащаби, по-малки от разстоянията между
станциите, и времеви мащаби, по-малки от интервалите на метеорологичните
наблюдения. Трето, точна прогноза е възможна само в устойчиви физични
системи, а атмосферата не е такава.

Понастоящем срокът, за който се правят успешни числени прогнози, е 5-6

дни, при това те са по-добри от синоптичните прогнози за тези срокове. Ето
защо в средносрочното прогнозиране численият метод вече е заменил
 синоптичния.

12.6. МЕТЕОРОЛОГИЧНИ ПРОГНОЗИ

Различават се следните видове метеорологични прогнози:

а) в зависимост от интервала от време, за който се отнасят, прогнозите се

делят на: краткосрочни (до 2 денонощия), средносрочни (за 3 денонощия, 5-7
денонощия, 10-12 денонощия) и дългосрочни (за месец или сезон);

б) според предназначението си прогнозите се делят на общи и

специализирани (авиационни, агрометеорологични и др.);

Срокът за предсказуемост сега се оценява на 4-5 дни, а сбъдваемостта на

краткосрочната еднодневна прогноза на - 80-90 %.

12.6.1. Свръхкраткосрочна прогноза на времето

С помощта на изкуствените спътници се изпълнява изискването за

глобалност на метеорологичната информация. Те "виждат" какво е времето
практически над цялото земно кълбо. Особено ценна е спътниковата
информация в районите с рядка мрежа от станции, каквито са океаните и
тропичните и полярните области. Тя дава възможност и за откриване на
тропичните циклони, чиито малки размери ги правят практически
"невидими" за стандартните методи.

Един от основните източници на информация, получавана от спътниците, са

изображенията на облачността. Изображенията във видимата област имат по-
голяма разделителна способност, но инфрачервените изображения имат
предимството, че могат да се получават и за неосветената част от земното
кълбо. Изображенията във видимата област са резултат от отражението на
слънчевите лъчи от облаците и земната повърхност, а инфрачервените - от
топлинното им излъчване.

Спътникови изображения на облачността се получават непрекъснато и

поради това могат да се използват за проследяване особеностите на
атмосферната циркулация и развитието на някои явления.
 Фиг. 12.14. Световна карта на наземните метеорологични станции

Важно приложение на спътниците е използването на техните данни за

свръхкраткосрочно прогнозиране. Това са прогнози за няколко часа напред.
Такова прогнозиране не може да се получи с наземни наблюдения, тъй като
наземната мрежа е с малка разделителна способност както в пространството
(фиг. 12.14.), така и във времето, а е необходимо време за кодиране, събиране
на информацията в определени центрове и декодиране. Така синоптикът
получава представа за времето няколко часа, след като е направено
наблюдението. А свръхкраткосрочно прогнозиране е необходимо за
предсказване на атмосферни явления с малки пространствени мащаби -
гръмотевични и снежни бури, градушки, проливни дъждове и др.

Възможностите на метеорологичните спътници ги правят един от основните

източници на информация за свръхкраткосрочно прогнозиране. Друго
средство за постигане на тази цел са автоматичните метеорологични станции
и метеорологичните локатори. Информацията в тях се обработва бързо с
компютри и прогнозата за следващите 2 часа се прави чрез проста
екстраполация, а за срок от 2 до 12 часа - чрез числено моделиране.

12.6.2. Дългосрочна прогноза на времето

При прогнозиране на времето за дълги срокове (месец, сезон) се появяват

сериозни принципни трудности, свързани с границите на предсказуемост на
индивидуалните атмосферни процеси. Ето защо съдържанието на тези
прогнози не може да бъде така подробно, както на краткосрочните. Те имат
по-общ характер и в тях се дава общата тенденция за развитието на времето.
Прогнозата съдържа очаквани средни стойности на метеорологичните
елементи за периода или отклонения от многогодишните средни стойности.
Тези многогодишни средни се наричат норми, а отклоненията от тях -
аномалии. В месечните прогнози се дават аномалиите на температурата и
валежите и вероятните периоди на застудяване и затопляне.

Увеличаването на срока на прогнозата води до промяна както на методиката,

 така и на средствата, използвани за нейното съставяне. Месечната прогноза
се прави, като се използва синоптико-статистическият метод. При това
трябва да се вземат предвид закономерностите на развитието на
атмосферните процеси в съответното полукълбо на Земята, тъй като за дълги
интервали от време в резултат на взаимодействието между различните части
на атмосферата те не могат да се разглеждат като изолирани. Например
характерът на времето в Европейския район се определя от активността на
няколко центъра на действие в атмосферата: Азорския антициклон,
Нюфаундленския и Исландския циклон и Гренландския антициклон.

Качеството на дългосрочните прогнози е все още незадоволително. Ключът за

увеличаване на тяхната сбъдваемост се търси в изучаване на процесите в
океана, който има значително по-голяма "топлинна памет" от атмосферата, и
в разкриването и математиче-ското описание на връзките между океана и
атмосферата, имащи значение за формиране на времето.

12.7. КАЛЕНДАРНИ ОСОБЕНОСТИ НА ВРЕМЕТО В БЪЛГАРИЯ

Нашата страна се намира в средните географски ширини, поради което

времето се характеризира с добре изразена сезонност. Могат да се
разграничат най-общо следните типове време: северозападен (океански),
средиземноморски, североизточен (континентален) и антициклонален (летен
и зимен).

Северозападният тип време се характеризира с нахлуване на влажен

океански въздух от северозапад. Ако океанската въздушна маса се задържи
по-дълго време в антициклоналната област над Северна Европа, тя се
трансформира и достига нашата страна като континентален въздух на
средните ширини. През топлото полугодие при такива нахлувания
температурите се понижават, появяват се облаци и валежи, съпроводени с
усилване на северозападния вятър. По студения фронт (челната граница на
хладната океанска въздушна маса) се развива мощна купесто-дъждовна
облачност и падат краткотрайни валежи, придружени от гръмотевици, на
места падат и градушки. През зимата температурата в приземния слой слабо
се повишава, но във височина се понижава чувствително. Падат валежи от
сняг, които са по-обилни по северните склонове на планините.

Към средиземноморския тип времето над нашата страна се развива под

влияние на циклоните, възникващи в района на Средиземно море. Техните
траектории могат да се разделят на 3 групи: I (северна) - през Унгария, II -
през Югославия и България и III (южна) - през Гърция. Развитието на
времето зависи както от еволюцията на тези циклони, така и от пътя, по
който се преместват.

При циклоните със северна траектория България попада в топлия сектор,

зает най-често от континентален тропичен въздух от Северена Африка.
Времето в Югоизточна България се развива под влияние на топлия фронт,
който е слабо изразен, и се получават малко валежи. На север от планините
облачността се разкъсва и се появява фьон.

При циклони с траектория през България времето над страната се развива

под влияние на оклюзионния фронт, свързан с циклона. Облачността,
валежите и ветровете се променят с преместването на оклюдиралия циклон
на изток. В повечето случаи валежите са краткотрайни, но повсеместни. При
такива случаи се наблюдават най-ранните гръмотевични бури през пролетта
и най-късните през есента.

Влиянието на циклоните с южни траектории върху времето у нас е най-добре

изразено в Южна България. Страната остава в студения сектор на циклона,
времето се задържа облачно, с валежи, които са по-обилни по наветрените
склонове на планините. Средиземноморските циклони преминават по южния
си път най-често през студеното полугодие, особено през студените зими.
Зимите у нас са топли, когато повечето средиземноморски циклони се
насочват по северния път, а когато преминават през нашата страна, зимите у
нас са меки, с чести валежи.

При североизточния тип време над страната нахлуват въздушни маси от

север-североизток-изток. Тези нахлувания са особено добре изразени през
студеното полугодие в случаите, когато над северните части на Европейската
територия на Русия или над Скандинавския полуостров се формира обширна
област на високо атмосферно налягане. Тогава нашата страна се намира в
южната периферия на антициклона и от североизток нахлува континентален
полярен, дори арктичен въздух. При преминаването на студения фронт
температурите се понижават значително, вятърът се усилва и падат валежи
от сняг.

Една от най-валежните зимни обстановки, при която духат силни ветрове, се

създава при комбинираното влияние на антициклон от север и
средиземноморски циклон.

В зависимост от сезона над нашата страна се различават два типа

антициклонално време - летен и зимен тип. През лятото антициклонът се
развива най-често след северозападни, а през зимата - след североизточни
нахлувания. След изтеглянето на студения фронт на юг, атмосферното
налягане бързо се повишава и над по-голямата част на Балканския
полуостров се създава устойчив антициклон.

Летните антициклони са носители на трайно топло и ясно време. Вятърът е

слаб, облачността има добре изразен дневен ход.

В зимните антициклони температурите през дългите ясни нощи силно се

понижават, в котловинните полета и около водните басейни се образуват
радиационни мъгли, докато времето в планините е тихо и слънчево.

Средната продължителност на антициклоналното време е от 3 до 10

 денонощия.

Докато кривите на годишния ход на метеорологичните елементи (най-вече на

температурата) са доста гладки, ходът на средните петдневни и средните
денонощни криви не е така плавен поради голямата променливост на
атмосферната циркулация. Тези смущения в годишния ход на времето се
наричат календарни особености. Особеностите в режима на времето за
нашата страна през различните месеци са следните.

Януари е най-студеният месец от годината. Статистиката показва, че средно

през 1/3 от дните времето е антициклонално, като над по-голяма част от
страната е тихо и мразовито, с ниска слоеста облачност и мъгли в
котловинните полета и около водните басейни. При нахлувания на студен
въздух от североизток или северозапад времето е ветровито, с валежи от сняг,
а на места и със снежни виелици. През януари има и периоди на затопляне,
свързани с преминаването на средизеноморски циклони.

През февруари затоплянията, свързани с нахлуване на въздушни маси от

Средиземноморието, са по-чести, отколкото през януари. Нахлуванията на
арктични въздушни маси са по-редки, но понякога по-интензивни.

През март времето е доста променливо, но поради увеличаване на височината

на Слънцето и продължителността на слънчевото греене тенденцията за
постепенно повишаване на температурата е много добре изразена. В южните
райони пролетта започва да се чувства още в първите дни на месеца, а в
Северна България и по високите полета растителността започва да се
развива обикновено през третото десетдневие. Месечната сума на валежите е
по-голяма, отколкото през февруари. През някои години нахлуванията на
арктичен въздух са доста интензивни и могат да предизвикат значителни
застудявания.

Април е типичен пролетен месец. Средните температури са с 3-40 по-високи,

отколкото през март, но понякога след нахлувания от северозапад през нощта
настъпва изясняване, вятърът стихва и температурите се понижават под 00С
и се образува слана. Опасност от слани съществува през целия месец.

За много райони на страната май е най-дъждовният от всички пролетни

месеци. Времето често се развива под влияние на идващ от северозапад
влажен океански въздух, при което на много места падат валежи,
съпроводени от гръмотевични бури.

Юни е най-дъждовният от всички летни месеци, а за голяма част от страната

и за годината. През половината дни времето е северозападен тип - настъпва
захлаждане и падат краткотрайни валежи, съпроводени от гръмотевици, а на
места и от градушки. През останалите дни се установява антициклонално
време - слънчево, с развитие на лятна облачност над планинските райони.
Нахлуванията на тропични въздушни маси са сравнително редки.

През юли преобладават два основни типа време -северозападен и

антициклонален. Северозападните нахлувания на влажен и хладен океански
въздух причиняват захлаждания и валежи, придружени от гръмотевична
дейност и градушки. В повечето случаи над източните райони студеният
фронт се размива, така че по Черноморието времето остава хубаво.
Антициклоналният тип време се установява 1-2 дни след преминаването на
студения фронт. През нощта е ясно, а през деня - слънчево, с развитие на
купеста облачност над планинските райони. Дните 28-30 юли се наричат
"горещници".

През август преобладава антициклонално време - сухо, слънчево и топло.

Нахлуванията на влажен и хладен океански въздух са по-редки, отколкото
през юли, но са по-интензивни и достигат Черноморието.

През септември Азорският антициклон намалява своята активност и

нахлуванията на влажен океански въздух се разреждат. Тъй като
преобладава антициклонален тип време, този месец е един от най-сухите за
страната. Зачестява средиземноморският тип време и при интензивни
нахлувания на тропичен въздух температурите могат да се повишат над 400
С.

Октомври е типичен есенен месец. Средните денонощни температури бързо се

понижават. Зачестяват нахлуванията на сравнително студени континентални
въздушни маси от североизток, а след като студеният фронт обхване цялата
страна, се установява антициклонално време - ясно и студено през нощта,
слънчево и сравнително топло през деня. В котловинните полета се образуват
утринни мъгли. Значително се увеличава опасността от слани.

Ноември е преходен месец между есента и зимата. Най-чест е

антициклоналният тип време - нощите са ясни и мразовити, а през деня
Слънцето грее, но не топли. Валежите, свързани със северозападни или
средиземноморски нахлувания, могат да бъдат и от сняг.

В метеорологично отношение декември е първият зимен месец. В Северна

България и по високите полета на Западна България се образува първата по-
трайна снежна покривка. Декември е един от най-сухите месеци - средно през
половината от дните времето е антициклонално. При нахлуване на топъл
въздух от югозапад температурите се повишават.

13. КЛИМАТОЛОГИЯ

Днес под климат се разбира съвкупността от статистическите свойства на

климатичната система суша-атмосфера-океан-криосфера-биосфера за
достатъчно дълъг, но краен период от време.
Смята се, че няколко десетилетия са достатъчни, за да може при усредняване
да се получат достатъчно устойчиви характеристики на климата, които при
преминаване към друг такъв период на усредняване да не се изменят много,
освен ако са настъпили съществени промени в климатообразуващите
фактори.

13.1. КЛИМАТООБРАЗУВАЩИ ФАКТОРИ

Климатът на нашата планета се формира под въздействието на много

фактори, които могат да се отнесат към две групи - естествени и
антропогенни. Към първата група спадат астрономическите и
геофизическите фактори.

13.1.1. Астрономически фактори

Климатичните изменения за дълги периоди от време се дължат на

периодични изменения на: ексцентрицитета на земната орбита (от 0.0007 до
0.0658 с периоди 100 хил.год., 425 хил.год. и 1200 хил.год.); наклона на
ротационната ос на Земята спрямо еклиптиката (от 220.068 до 240.568 с
периоди 41 хил.год. и 200 хил.год.); прецесията на земната орбита с период 21
хил.год. Според изчисленията тези фактори не изменят съществено
постъпващата в атмосферата сумарна слънчева енергия, но водят до нейното
преразпределение между двете полукълба на Земята. Посочените периоди на
изменения съответстват на установени промени на климата в миналото.

Засега няма ясно становище по въпроса за влиянието на слънчевата

активност върху времето и климата на Земята, тъй като резултатите са
противоречиви: в някои случаи изглежда, че за някои метеорологични
елементи съществува 11-годишна периодичност, в други случаи се оказва, че
за някакви периоди е налице връзка между някои метеорологични елементи
и слънчевата активност, в други периоди тя изчезва, а след това отново се
открива, но с противоположен знак, а в трети случаи за един и същ период за
едни райони има такава връзка, а за други райони няма или е с обратен знак.
Безспорна е връзката между активността на Слънцето и процесите във
високата атмосфера, но нейното влияние върху процесите в тропосферата е
по-слабо. Но дори ако имаше 11-годишна цикличност в хода на
метеорологичните елементи, тя не би имала значение за климата (неговите
параметри се получават след усредняване за 30-40 години), а само за неговите
аномалии.

Всички тези аргументи сочат, че слънчевата активност и измененията на

мощността на излъчване на Слънцето (няма данни за това) не могат да бъдат
причина за измененията на климата на Земята.

13.1.2. Геофизически фактори

Към тях се отнасят размерите и масата на нашата планета, скоростта на

 въртене около оста й, свойствата на нейната повърхност и др.

От масата зависи гравитационното поле, а оттам и способността на планетата

да удържа атмосфера. Ако например масата на Земята беше по-голяма,
атмосферата й щеше да е по-тънка и по-плътна, което съществено би се
отразило върху характера на процесите в нея, а оттам и на климата.

Периодът на околоосно въртене влияе върху амплитудата на денонощните

вариации на метеорологичните елементи и зоналността на ОАЦ (при по-
малък период на въртене денонощните амплитуди биха били по-малки, ОАЦ
би била по-зонална, а циклоните и антициклоните - с по-малки размери и
интензивност).

Изригването на вулкани има важно значение за атмосферата, тъй като

изхвърлените частици разсейват слънчевото излъчване, което води до
охлаждане.

Съставът на атмосферата, особено променливите газови компоненти, оказва

влияние върху притока на слънчева енергия до земната повърхност, както и
върху загубите на топлина вследствие на дълговълновото излъчване на
земната повърхност.

Континентите и океаните по земното кълбо причиняват различия в климата

на районите, разположени в един географски пояс. Континенталният климат
е по-суров от океанския, с по-големи температурни разлики между лятото и
зимата. Смята се, че Световният океан е главен климатообразуващ фактор
на нашата планета. В Световния океан съществуват някои активни зони, в
които отдаването на топлина към атмосферата е много по-голямо в
сравнение с останалите зони (например Саргасово море, полуостров
Нюфаундленд, Норвежко море и др.). Изследванията показват, че
късопериодичните изменения на климата (за сезон или година), или
устойчивите аномалии в метеорологичното време над обширни райони на
сушата, се обуславят от процесите в такива зони, както и от циркулациите в
Световния океан.

В резултат от неравномерното разпределение на нагряването по земното

кълбо в атмосферата и океана се зараждат движения. Те пренасят топлина от
областите, където тя постъпва в изобилие, към областите, където има
дефицит, и по този начин водят до преразпределение на топлинните
източници и консуматори. По този начин те влияят и върху състоянието на
атмосферата в следващите моменти, т.е. тези движения зависят не само от
факторите, които първоначално са ги възбудили, но и от последвалото
преразпределение на топлината, до което самите те са довели. Ето защо ОАЦ
може да се счита за един от основните климатообразуващи фактори.

И така процесите на непрекъснат приток на топлина, нейното натрупване,

пренасяне и изразходване са физичната основа на климата. Тези процеси се
контролират както от нееднородностите на подложната повърхност, така и от
атмосферната и океанската циркулация. Следователно основните фактори,
 които оказват влияние върху формирането на климата, са следните:
радиационни (разпределение и преобразуване на слънчевата енергия),
циркула-ционни и характер на подложната повърхност.

13.1.3. Антропогенни фактори

Те биват два вида: непреднамерени и преднамерени. Първите са свързани с

производствено-стопанската и битовата дейност на хората, а вторите - с
желанието на хората да управляват атмосферните процеси. Ще изброим
някои фактори от първия вид:

a) топлинно "замърсяване" на атмосферата и океана вследствие на изгаряне

на твърдо и течно гориво. Макар че тоталното количество отделена топлина
при тези процеси, отнесено към единица площ от земната повърхност, е
малко спрямо това, идващо от Слънцето, поради неравномерното си
разпределение то може да влияе върху циркулацията на атмосферата и оттам
върху времето и климата;

б) производство на СО2 и други газове. Ако производството на СО2

продължава да нараства в същите темпове, както досега, се очаква неговото
количество в атмосферата в първата половина на 21 век да се удвои в
сравнение с това през доиндустриалната епоха, което би довело до глобално
затопляне с около 30.

Напоследък се забранява изхвърлянето на фреони в атмосферата, които

разрушават озона и с това оказват косвено влияние върху климата;

в) антропогенното аерозолно замърсяване на атмосферата влияе върху

регионалния климат;

г) изменение характера на подложната повърхност чрез селскостопанска и

друга дейност води до изменение на албедото, а оттам и до взаимодействието
й с атмосферата.

Примери за отрицателните последици от антропогенния фактор са голите

скали в Гърция и пустинята Сахара, които в миналото са представлявали
цветущи центрове на цивилизации.

13.2. ГЕОГРАФСКО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА МЕТЕОРОЛОГИЧНИТЕ

ЕЛЕМЕНТИ

13.2.1. Географско разпределение на температурата

В съответствие с намаляване на притока на слънчева топлина температурата

се понижава от екватора към полюсите. Изотермите обаче не съвпадат с
паралелите поради силното влияние на подложната повърхност. В северното
полукълбо деформациите на изотермите са по-големи, особено на границите
 между континентите и океаните. В южното полукълбо, където подложната
повърхност е по-еднородна, зоналното разпределение на температурата е по-
добре изразено.

Температурните различия между водните басейни и сушата са най-големи

през януари в северното полукълбо. Над океана се образуват гребени на
топлина - например в Атлантическия океан над топлото течение Гълфстрийм
нулевата изотерма минава зад полярния кръг през зимата. В същото време
над континентите се образуват долини на студ. Над Североизточна Азия
изотермите се затварят, формирайки т.нар. Сибирски полюс на студ, където
средната януарска температура достига -500С, а абсолютните минимуми са
под -700С. Вторият полюс на студ в северното полукълбо е разположен над
Гренландия. Той се различава от Азиатския по това, че съществува през
цялата година.

През юли температурните различия между екватора и полюса са значително

по-малки. В средните географски ширини деформациите на изотермите са по-
малки, но в тропичните ширини над континентите се формират регионални
максимуми на температурата (например Сахара).
Фиг. 13.1. Разпределение на средната месечна температура на въздуха (0С) на
морското равнище през януари (горе) и през юли (долу)

Поради неравномерното разпределение на сушата средната годишна

температура е най-висока не на самия екватор, а около паралела 100 с.ш.
Линията, която съединява местата с най-високи средни температури, се
нарича термичен екватор. През лятото той се премества към 200 с.ш., а през
зимата се приближава към екватора, но през цялата година остава в
северното полукълбо, където континентите обхващат огромни площи от
тропичната зона (фиг. 13.1.).

13.2.2. Географско разпределение на атмосферното налягане

Особеностите на географското разпределение на налягането са свързани до

голяма степен с разпределението на температурата.

В зоната около екватора се формира област на ниско атмосферно налягане,

т.нар. екваториална депресия. При смяната на сезоните тя се мести,
следвайки термичния екватор.

Над океаните, в районите около тропиците, където средната температура на

водната повърхност през цялата година е по-ниска от температурата на
сушата, се образуват доста устойчиви обширни области на високо
атмосферно налягане, субтропични максимуми, чиито центрове са на
географска ширина 300. В северното полукълбо това са Азорският максимум,
разположен в Атлантически океан и Хавайският максимум, а в южното
полукълбо - Южноатлантиче-ският, Южнотихоокеанският и
Южноиндийският. На тези ширини над силно нагретите континенти се
формират области на ниско атмосферно налягане. Те са най-добре изразени в
съответното лятно полукълбо (Южноазиатска и Мексиканска депресия).

В умерените ширини през зимата океаните са области на ниско атмосферно

налягане. В северното полукълбо това са Алеутският минимум в Тихи океан,
Исландският - в Атлантически океан и Средиземноморският зимен минимум.
 В същото време континентите са области на високо налягане - Канадски и
Сибирски максимуми. През лятото картината се обръща (фиг. 13.2.).

В южното полукълбо, където подложната повърхност е доста по-еднородна,

налягането над обширните пространства на океаните постепенно намалява с
географската ширина и центровете на ниско налягане се наблюдават около
бреговете на Антарктида. Причината за това е, че този висок и студен
континент представлява сериозно препятствие за циклоните, които не могат
да проникнат във върешността му и остават около неговите брегове.

Фиг. 13.2. Разпределение на налягането (hPa) на морското равнище през

януари (горе) и през юли (долу)

В полярните области налягането отново се повишава, което е много добре

изразено над Антарктида. Тези барични области оказват голямо влияние
върху въздушните течения, времето и климата на огромни територии. Ето
защо те се наричат центрове на действие в атмосферата. Едни от тях са
постоянни, т.е. съществуват през цялата година, а други се характеризират
със смяна на вида на баричното поле при смяна на сезоните. Към първите се
отнасят: екваториалната депресия, субтропичните антициклони,
Исландският и Алеутският минимуми, депресията около Антарктида,
Арктичният и Антарктичният максимум, а към вторите - Сибирският и
Канадският антициклон, Мексиканската, Южноазиатската и
Средиземноморската зимна депресия.

Наличието на центрове на действие не означава, че те съществуват

непрекъснато през цялата година или целия сезон - всъщност тези барични
образувания непрекъснато се формират, развиват и разрушават на
определени места, където условията за това са по-благоприятни.

Следователно глобалните фактори определят зоналния характер на

разпределение на налягането, а разпределението на континентите и океаните
създава благоприятни или неблагоприятни условия за образуването на
различни видове барични системи.

13.2.3. Географско разпределение на валежите

Валежите са най-променливото метеорологично явление и картината на

тяхното разпределение е твърде сложна (Фиг.13.3.). Количеството на
валежите, които падат на дадено място, зависи от много фактори, които
допринасят или пречат за образуване на облаци (влажността на въздуха,
температурните условия, характера на подложната повърхност, релефа,
въздушните и морските течения и т.н.).

Най-благоприятни условия за образуване на интензивни валежи има в

районите с голяма влажност и силни възходящи движения. Затова едно от
най-валежните места на земното кълбо е екваториалната зона, където в
резултат на силната термична конвекция богатият на влага въздух се издига
на голяма височина. В резултат на това се формират мощни купесто-
дъждовни облаци, от които падат обилни краткотрайни валежи. Особено
богати на валежи са Централна Америка, басейнът на река Амазонка,
Индонезия и Гвинейският залив. Изключително благоприятни условия за
падане на големи количества валеж се създават в мусонните райони на
Индийския и Тихия океан, където по време на летния мусон огромни маси
влажен въздух се пренасят от океана над континента. Този въздух се издига
нагоре поради неустойчивата стратификация на атмосферата, като голямо
влияние оказват и планините, които той среща по пътя си. За разлика от
екваториалната зона валежите в мусонните райони не са разпределени
равномерно през годината - 90 % от тях падат през 4-те месеца на летния
мусон, а останалите месеци са сухи.
Фиг. 13.3. Географско разпределение на годишната сума на валежите (в mm)

В открития океан в тропичните и субтропичните ширини количеството на

валежите е малко. Една от причините за това е, че през цялата година
атмосферата в тези райони на земното кълбо е устойчива и потиска
възходящите движения. Ето защо, въпреки че в приводния слой влажността
на въздуха е много голяма, тя не може да се реализира във вид на валеж, а се
отнася към екватора и средните ширини. Втората причина е свързана с
високите температури - дори когато се образуват облаци, те дават малко
валежи, защото са топли.

Още по-малко са валежите в тропичните райони на континентите, където са

се образували тропичните пустини (Сахара, Атакама). Вследствие на силното
нагряване на земната повърхност атмосферата там е неустойчиво
стратифицирана, но поради малката влажност и високата температура
нивото на кондензация е на много голяма височина и не може да се достигне
при термична конвекция.

В средните ширини валежите са повече в резултат на добре развита

циклонична дейност. Голямо влияние върху тяхното разпределение и режима
им оказва характерът на подложната повърхност - поради преобладаващия
пренос на ВМ от запад на изток валежите са най-големи по западните
крайбрежия на континентите и с отдалечаване от тях постепенно намаляват.
На континентите се изменя и характерът на годишния ход на валежа. Докато
в местата със силно океанско влияние валежите са равномерно разпределени
през годината или имат зимен максимум, във вътрешните части на
континентите максимумът на валежите е в летните месеци (континентален
режим на валежа). Първата причина за това е обогатяването на въздуха с
влага вследствие на по-голямото изпарение от нагрятата земна повърхност
през лятото, а втората причина е свързана с характера на стратификацията
на атмосферата - през зимата над континентите тя е устойчива, докато през
лятото атмосферата е неустойчива вследствие на силното нагряване. Летен
максимум имат и валежите по източните брегове на континентите - това е
 т.нар. мусонен режим на валежа.

В полярните райони валежите са малко вследствие на малкото

влагосъдържание на въздуха при техните ниски температури.

13.3. КЛИМАТИТЕ ПО ЗЕМНОТО КЪЛБО

Още древните гърци са изказали идеята, че климатичните типове са

разпределени зонално и създават т.нар. соларна система на климатите.
Построяването на първите климатични карти през 19 в. обаче показало, че
разпределението на основните метеорологични елементи не се определя
единствено от географската ширина, а върху него оказват влияние
континентите и океаните, надморската височина и т.н. Днес съществуват
различни класификации на климатите, построени въз основа на различни
критерии.

Ще разгледаме класификацията, която се базира на географските типове

въздушни маси. Според нея във всяко полукълбо могат да се разграничат
четири пояса: пояс на екваториалния въздух, пояс на тропичния въздух, пояс
на въздуха на средните ширини, пояс на арктичния въздух. Тези ВМ се
разделят от основните климатични фронтове - тропичен, фронт на средните
ширини и арктичен, които през лятото се отместват към полюса, а през
зимата се спускат към екватора. Така между четирите основни пояса се
образуват три междинни, в които преобладаващата въздушна маса се сменя в
зависимост от сезона. Това са пояс на екваториалния мусон
(субекваториален), субтропичен и субарктичен пояс. Освен това във всеки
пояс под влияние на сушата и водните басейни се формират четири типа
климат: континентален, океански и два крайбрежни - на западните и
източните крайбрежия.

Географското разпределение на седемте климатични пояса само в най-общи

линии съответства на географската ширина, като се наблюдават съществени
отклонения.

Поясът на екваториалния климат обхваща районите, в които през цялата

година преобладава екваториален въздух. Основен процес тук е
повишаването на влажността на тропичния въздух, идващ с пасатите.
Процесът протича с почти еднаква интензивност над океаните и над
обширните масиви от влажни екваториални гори, затова не могат да се
разграничат океански и континентален тип. Поради малките изменения в
притока на слънчевата радиация годишната амплитуда на температурата е
под 50, а относителната влажност - над 70%. Тъй като голяма част от
топлината се изразходва за изпарение, максималните температури рядко са
по-високи от 350С. Валежите са краткотрайни, проливни, често съпроводени
с гръмотевични бури.

В пояса на екваториалния мусон (субекваториалния пояс) през лятото

преобладава екваториален въздух, пренасян от летния мусон, а през зимата -
тропичен въздух. Мусонните климати са съставени като че ли от два
самостоятелни климатични режима. През лятото, когато духа
екваториалният мусон, условията на времето съответстват на
екваториалните: нараства влажността на въздуха, намаляват денонощните
температурни амплитуди, падат обилни дъждове. По време на зимния мусон
влажността намалява, нараства денонощната температурна амплитуда,
рязко намалява количеството на валежите. В пояса на екваториалния мусон
могат да се разграничат два основни типа климат - морски и континентален.

Тропичният пояс е ограничен от лятното положение на тропичния фронт и

зимното положение на фронта на умерените ширини. Преобладаващата ВМ е
тропичният въздух. Тук могат да се разграничат четирите типа климат.
Континенталният тропичен климат е изключително сух. Характерен
ландшафт за него са пустините и сухите степи. Валежи почти не падат поради
малката влажност на въздуха. Това в съчетание с високата температура води
до голяма височина на нивото на кондензация, което почти никога не се
достига при термичната конвекция независимо от интензивното й развитие.
Резултат от тази конвекция е обаче издигането на големи количества прах и
пясък във въздуха, което допринася за силното му нагряване. При тези
условия температурите на въздуха през деня достигат най-високите за
земното кълбо стойности.

Океанският тропичен климат се характеризира с голяма влажност и гладък

ход на температурата. В това отношение той прилича на екваториалния, но
се различава от него по стабилната стратификация на атмосферата, малката
облачност и малкото количество на валежите.

Климатът по западните крайбрежия на континентите в тропиците се

характеризира с почти пълна липса на валежи и висока относителна
влажност на въздуха. Над океана често се образуват мъгли, които се пренасят
над сушата. Бризовата циркулация е много добре изразена - понякога
дневният бриз прониква като бурен вятър на стотици km навътре в
континента.

Климатът по източните крайбрежия на континентите в тропиците е доста

близък до екваториалния. Само през зимата може да се наблюдава
застудяване поради нахлуване на ВМ от средните ширини.

Границите на субтропичния пояс са зимното и лятното положение на фронта

на средните ширини. Континенталният субтропичен климат се
характеризира със сухо и горещо лято и крайно неустойчиво време през
зимата, с падане на валежи и резки промени на температурата. Подобни са
условията и в океанския субтропичен климат.

Субтропичният климат на западните крайбрежия се нарича още

средиземноморски и се характеризира с ясно и сухо лято и дъждовна мека
зима, а субтропичният климат на източните крайбрежия има мусонен
 характер: лятото е влажно и горещо, а зимата - суха и относително студена.

Климатичният пояс на средните ширини има за южна граница лятното

положение на фронта на средните ширини, а за северна граница - зимното
положение на арктичния фронт. Поради голямата интензивност на
атмосферната циркулация тропичните и арктичните ВМ проникват дълбоко
в зоната на средните ширини и водят до резки изменения в условията на
времето. Климатът на средните ширини се формира в условията на
значително по-малко количество топлина в сравнение с тропичния и
субтропичния пояс поради географската ширина и значително по-голямата
облачност. Характерни за него са големите температурни разлики между
лятото и зимата.

Континенталният климат на средните ширини се характеризира с топло лято

и студена зима с устойчива снежна покривка. Минимумът на валежите е през
зимата, а максимумът - през лятото. Поради голямата интензивност на
западно-източната циркулация океанските ВМ проникват дълбоко във
вътрешността на сушата, така че типичен континентален климат се формира
само над големите континенти в средните ширини на северното полукълбо.

Океанският климат на умерените ширини се характеризира със значително

по-малки температурни амплитуди в сравнение с континенталния и с
равномерно разпределение на валежите през зимата.

Поради западно-източните циркулации климатът на западните крайбрежия

на континентите се формира под влияние на океанския въздух на средните
ширини. Той се характеризира със сравнително топла зима и прохладно лято,
голяма влажност и значително количество на валежите през цялата година.
Климатът на източните крайбрежия на континентите има мусонен характер -
зимният мусон е северозападен поток от студен континентален въздух, а
летният мусон - поток от океански въздух на средните ширини. Ето защо този
климат се характеризира със студена ясна зима с малко сняг и влажно
дъждовно лято.

В субарктичния климатичен пояс през зимата преобладава арктичен въздух,

а през лятото - въздух на умерените ширини. Границите му са зимното и
лятното положение на арктичния фронт. Континенталният субарктичен пояс
се характеризира с най-големите амплитуди в годишния ход на
температурата. През зимата се наблюдават най-ниските температури
(Якутия), но лятото, макар и късо, е доста топло и дава възможност за
развитие на земеделие дори зад полярния кръг. Количеството на валежите е
малко. В океанския субарктичен климат годишната амплитуда на
температурата е значително по-малка - зимата е относително мека, но лятото
е студено и преобладаващият ландшафт е тундрата.

В арктичната климатична зона покритата със сняг и лед подложна

повърхност губи повече топлина, отколкото получава от Слънцето, така че се
оказва по-студена от въздуха и основният процес е изстиването на ВМ. Тези
условия са най-добре изразени през зимата, когато се формира мощна
 приземна инверсия, създаваща условия за по-нататъшно охлаждане на
въздуха. Термична конвекция не се развива, ниският слой въздух се оказва
изолиран и на горната му граница почти винаги се формира облачна
покривка. Количеството на валежите е малко. В Арктика се наблюдават
мъгли, възникващи в резултат на близостта на ледени и открити водни
пространства.

Към морския тип арктичен климат се отнася климатът на Арктика с

изключение на Централна Гренландия, а континенталният тип е най-ярко
изразен в Антарктида.

Климатичните особености на нашата страна се обуславят от нейното

географско положение, релеф и атмосферна циркулация. Заемайки
североизточната част на Балканския полуостров, която е доста открита
откъм северозапад и североизток, тя е широко свързана с континента и това
до голяма степен обуславя формирането на континенталните черти на
нейния климат. В страната се чувства и влиянието на Средиземно море,
което се осъществява главно чрез преминаване на средиземноморски
циклони.

По отношение на режима на валежите България може да се раздели на три

части. Северните райони имат добре изразен континентален валежен режим с
максимум в началото на лятото и минимум през зимата. Южните и
югоизточните райони имат средиземноморски валежен режим с максимум
през ноември и минимум през август. В преходната област валежите са най-
значителни в началото на лятото и най-малки - в неговия край.

Поради различията в климатичните условия нашата страна може да се

раздели на следните подобласти:

Умерено-континентална - включва основно Северна България.

Характеризира се с горещо лято, студена зима и летен максимум на
валежите.

Преходно-континентална - обхваща Горнотракийската низина и

подбалканските полета. Зимата е чувствително по-мека, лятото е горещо,
валежите имат слабо изразен летен максимум.

Субсредиземноморска - обхваща долините на Струма и Места. Характерно е

горещо лято, мека зима и зимен максимум на валежите

Черноморска - включва областите до 20-40 km от брега. Тук климатът е мек,

температурните амплитуди - по-малки, влажността на въздуха - по-голяма.

Планинска - обхваща районите с над 1000 m надморска височина. Отличава

се от останалите райони с по-ниски температури, малка годишна
температурна амплитуда, големи облачност и валежи, ниско атмосферно
налягане, висока относителна влажност, силни ветрове, устойчива снежна
 покривка.

13.4. ИЗМЕНЕНИЯ НА КЛИМАТА

Промените в съвкупността от статистическите свойства на климатичната

система за период, по-голям от няколко десетилетия, могат да се разглеждат
като изменения на климата. Те се разделят на няколко групи:
вътрешновекови колебания, междувекови колебания (с периоди от няколко
до няколко десетки века) и ледникови периоди (с продължителност десетки
хиляди години).

Интерес представлява климатът през последните 2 млн.год. от

съществуването на Земята (четвъртичен период), когато се е появила
биосферата.

13.4.1. Климат на миналото

Основна информация за климата на миналото дават геологични източници -

утайки от дъното на моретата и океаните от това време. Техният химичен
състав, физични свойства, структура и разположение на пластовете зависят
от атмосферните условия и дават възможност да се направи оценка за
характера на климата по време на образуването им. Особено място сред
индикаторите на студения климат заемат морените, пренесени от ледниците,
а слоестите глини, образувани по перифериите на континенталните
заледявания, дават възможност да се оцени както дължината на периода на
тяхното образуване, така и сезонните изменения, характерни за съответния
климат. Широко се използват и различни геоморфологични показатели, т.е.
особености на релефа (напр. следи от езера и реки). Съществена информация
се съдържа в изкопаемата флора и фауна, като растенията (или следите от
тях) са по-показателни, тъй като са по-тясно свързани с условията на
околната среда. Признаци, по които могат да се възстановят много черти на
климата, са типът на изкопаемата растителност, нейният външен вид и
анатомичния й строеж, съвкупността от растителни видове. Много ефективен
се оказва развитият през последните десетилетия анализ на изкопаеми
прашец и спори, които дават представа за целия растителен комплекс в даден
район. Като средство, съдържащо информация както за общите климатични
условия, така и за късопериодичните колебания на климата, успешно се
използва анализът на годишните кръгове на дърветата, който се нарича
дендроклиматология. По този метод е построена дендрохронологична скала
за последните 8-12 хил. години.

Всички споменати признаци дават само качествена оценка за характера на

климата от съответния период. Единственият, използван досега, количествен
индикатор на палеоклимата е палеотемпературният. Той се базира на това,
че карбонатите на морските отлагания съдържат различно количество на
изотопите и , чието съотношение зависи от температурата на водата, в
която са се образували отлаганията. Следователно по този метод може да се
 определи температурата на водата на древните морета.

Реконструкцията на климата по тези косвени признаци може да се смята за

надеждна, когато няколко различни индикатора водят до непротиворечиви
резултати. При това, колкото по-назад във времето отиваме, толкова по-
бедна става информацията за състоянието на климата и с толкова по-малко
подробности той се описва.

Резултатите от изследванията за климата през различните геологични епохи

са следните.

През декамбрия, обхващащ около 7/8 от продължителността на съществуване

на нашата планета, завършва нейното формиране и се утвърждава
доминиращата роля на слънчевото излъчване пред другите източници на
топлина. В резултат на това се очертават зоналните черти на климата, които
са характерни за всички геологически епохи. След заледяването в края на
протерозоя, настъпва затопляне през долния палеозой. През горния палеозой
следва отново заледяване. През мезозоя температурата отново се повишава,
като в съответствие с изменение на площта на континентите придобива
съответно континентални и океански черти.

През първия период на неозоя (палеогена) климатът е бил по-топъл от

съвременния, а през следващия (неогена) започналото от по-високите
географски ширини застудяване постепенно настъпва към екватора.
Следващият период (кватернерът) се дели на две епохи - плейтосцен и
холоцен, като най-характерната особеност на плейтосцена са многократните
заледявания, известни като ледникови периоди. По време на тези периоди
континенталните ледници са покривали огромни територии (до 30 % от
сушата в полярните и средните ширини), а средната температура в средните
ширини е била с около 100 по-ниска от съвременната. През
междуледниковите стадии климатът е бил малко по-топъл и влажен от
съвременния, а ледената покривка се е запазвала само в полярните райони.
Ледниковите периоди са имали продължителност между 70 хил.год и 120
хил.год., а междуледниковите - 15-20 хил.год. Последният междуледников
период, наречен холоцен, в края на който сега живеем, е започнал преди 10-15
хил.год. и съвпада с историята на цивилизацията на нашата планета.
Установено е, че през последните 2 млн.год. средната температура на Земята е
била близка до днешната и се е изменяла с 5-100 при преминаване от
ледников към междуледников период.

През последните 10 хил.год. климатът на Земята се е променял нееднократно.

След завършване на ледниковия период, климатът е бил много по-топъл от
сега. Преди около 4 хил.год. в Северното полукълбо започнало застудяване.

Последните 1000 год. се характеризират с относително устойчив климат, като

през 8-14 в. е имало затопляне, през 14-19 в. - застудяване, а през 20 в. - отново
затопляне. В случая не става въпрос за повсеместно повишаване или
понижаване на температурата, а за затопляне на едни райони, съпроводено
със застудяване на други. В миналото това е водело до изчезване на
 цивилизации, преселение на народи и др.

Най-точно са документирани климатичните колебания през последното

хилядолетие. От тях може да се направи изводът, че на фона на глобалната
тенденция се наблюдават значителни локални различия в климата на
конкретни по-малки райони. В топлите периоди тези различия са по-малки, а
климатичните условия като цяло по-благоприятни. Студените периоди се
съпровождат повсеместно с увеличаване на влажността и валежите, силни
ветрове и сурови зими.

13.4.2. Настоящ климат

След 30-40-те години на 20 в. започва общо понижение на температурата, а в

в края на 60-те години - затопляне. Поведението на съвременния климат
показва, че той е силно неустойчив. Особено ярко това е изразено във
валежите - жестока суша в едни райони и катастрофални валежи в други. В
малките географски ширини климатът е много по-устойчив, отколкото в
средните и високите ширини.

През последните десетилетия се наблюдава увеличаване на интензивността и

времето на съществуване на циклоните и антициклоните над Северна
Америка, увеличаване на атмосферното налягане в арктичните райони,
климатът на които става по-суров, и др.

13.4.3. Прогнозиране на климата

Интересен е въпросът, дали климатът на Земята се определя еднозначно от

разгледаните климатообразуващи фактори. Отговорът на този въпрос е от
изключително голямо значение за прогнозирането на климата.

Уравненията, които описват поведението на климата, имат два типа

решения. Първият тип решения съответства на устойчив климат, наречен
транзитивен, а вторият тип решения дават няколко вида устойчив климат,
наречен интранзивен. Това означава, че при дадените фактори би могло да
има един, два или повече различни климати и кой от тях ще се реализира, е
въпрос на случайност.

Реалният климат има признаци и на транзитивност, и на интранзивност

(както показва и палеоклиматологията). Именно интранзивността е причина
за много грешки в прогнозирането на времето. В глобални мащаби за
интранзивност говори и многократното редуване на ледникови и
безледникови периоди. Обяснение за последното все още няма, но най-
обоснована изглежда следната хипотеза. Ако някаква част от континентите се
покрие с ледници, то албедото на земната повърхност ще нарасне, а
количеството получена топлина от Слънцето ще намалее. Това ще доведе до
намаляване на средната температура и още по-голямо нарастване на
ледената покривка. Едновременно с това обаче се намалява изпарението от
повърхността на Световния океан, което води до засушаване. Тогава ще се
увеличат слънчевите дни през летата и ледниците ще започнат да се топят. С
 отстъпване на ледовете към полюсите албедото намалява, което създава
условия за повишаване на средната температура на планетата. Топенето на
ледовете ще увеличава площта на океана и заедно с повишената температура
ще увеличи изпарението в атмосферата. Климатът ще става по-влажен. През
зимата ще падат повече валежи, а топлото полугодие ще бъде с повече
облачни дни. При определено съотношение на тези фактори може да се окаже,
че разтопилият се през лятото сняг е по-малко от падналия през зимата. От
този момент започва нов ледников период. Този процес има колебателен
характер, но при някои условия може да придобие и апериодичен характер.
Така например периодичният характер на измененията се проявява в
Северното полукълбо, а апериодичният - в обледяването на Антарктида.
Интересно е, че в миналото Антарктида не е била изцяло леден континент. Но
преди 30 млн.год. е започнало потъването и отделянето му от Южна Америка,
при което се е образувало кръговото околополярно течение, което напълно
отрязало Антарктида от Световния океан. Лятно време около Антарктида
непрекъснато преминават циклони и урагани ("ревящите" 60-градусови
ширини).

Обледяването на полярния континент е довело до понижаване нивото на

океана с няколко десетки метра, което е засилило континенталния характер
на климата.

Интранзивността на земния климат прави практически невъзможно

предсказването му в регионален и глобален мащаб. Многобройните
климатообразуващи фактори нямат постоянно действие. Антропогенното
затопляне ще доведе до стопяване на част от полярните ледове и
преразпределение на валежите по земното кълбо.

Днес е важно не само да се изследват вероятните последствия за климата от

редица човешки дейности (стопански или военни), а да се разработват и
проекти за корекции на климата в желана посока с локални или дори
глобални мащаби.

14. ЗАДАЧИ

Задача 1. Изведете зависимостта на налягането р от височината z в случая на

еднородна атмосфера ( ).

Задача 2. Определете височината Н, на която налягането става 0, в случая на

еднородна атмосфера с температура Т= 3000 К.

Задача 3. Изведете зависимостта на температурата Т от височината z в случая

на еднородна атмосфера ( ).
Задача 4. Изведете зависимостта на налягането р от височината z в случая на
изотермна атмосфера ( ).

Задача 5. Изведете зависимостта на налягането р от височината z в случая на

политропна атмосфера при .

Задача 6. Определете височината Н, на която налягането става 0 в случая на

политропна атмосфера с температура Т = 3000 К и = 100/ km.

Задача 7. Изведете уравнението за състоянието на влажен въздух (формула

5.10.).

Задача 8. Определете компонентите на ъгловата скорост на въртене на

Земята и на силата на тежестта P в локална координатна система, чиито оси
Ох, Оy и Оz са ориентирани по географския паралел (към изток), по
географския меридиан (към север) и по вертикалата (нагоре).

Задача 9. Изведете формулата (7.19.) за скоростта на градиентния вятър в

циклон.

Задача 10. Изведете формулата (7.20.) за скоростта на градиентния вятър в

антициклон.

Задача 11. Намерете в Интернет метеорологичен сайт, в който има анимация.

Проследете движението на облачността в Европа за съответната дата.
Определете приблизителна скорост на движение на облачността между
Париж и Будапеща (приемете, че разстоянието между тях е около 1800 km).

Задача 12. Определете ъгъла на отклонение на светлинен лъч от

първоначалната му посока на разпространение, който влизайки в сферична
водна капка се пречупва на повърхността й, след това се отразява от задната
й повърхност и накрая след второ пречупване излиза от капката
(коефициентът на пречупване на водата е n = 1.33).

Сравнете получения ъгъл с ъгловия размер на дъждовната дъга.

Задача 13. Определете ъгъла на отклонение на светлинен лъч от

първоначалната му посока на разпространение след излизането му от леден
кристал с форма на шестоъгълна призма, ако той влиза в него откъм
страничната му стена (коефициентът на пречупване на леда е n = 1.31).

Задача 14. Определете ъгъла на отклонение на светлинен лъч от

първоначалната му посока на разпространение след излизането му от леден
кристал с форма на шестоъгълна призма, ако той влиза в него откъм
основата (коефициентът на пречупване на леда е n = 1.31).

Сравнете получените ъгли в задачи 13 и 14 с ъгловите размери на халото.

 ЛИТЕРАТУРА

Гилл, Р. Динамика атмосферы и океана. Москва: Мир, 1986.

Годев, Н. Синоптична метеорология. София: Наука и изкуство, 1976.

Кръстанов, Л., Панчев, С., Андреев, В. Обща метеорология. София: Наука и

изкуство, 1978.

Кюркчиева, Д. Кратък курс по геофизика и метеорология. Шумен: ВПИ,

1990.

Панчев, С. Динамична метеорология. София: СУ "Св. Кл. Охридски", 1981.

Панчев, С. Физика на атмосферата. София: Народна просвета, 1988.

Сиракова, М., Сираков, Д., Дончев, К. Метеорология за всеки. София: Наука

и изкуство, 1989.

ИНТЕРНЕТ АДРЕСИ

<http://www.meteo.bg> (10.08.2006).

<http://spravki.gbg.bg/bulgaria/klimat> (10.08.2006).

<http://www1.meteo.bg/bul/> (10.08.2006).

<http://weather.bg/> (10.08.2006).

<http://hydro.meteo.bg/> (10.08.2006).

<http://news.bnt.bg/weather> (10.08.2006).

<http://www.meteoconsult.com/> (10.08.2006).

<http://meteo.infospace.ru/> (10.08.2006).

<http://www.meteo.com/> (10.08.2006).
<http://www.meteosat.com> (10.08.2006).

<http://www.nottingham.ac.uk/meteosat/> (10.08.2006).

<http://meteosat.e-technik.uni-ulm.de/> (10.08.2006).

<http://www.sat.dundee.ac.uk/pdus.html> (10.08.2006).

<http://www.infomet.fcr.es/meteosat/> (10.08.2006).

<http://www.univie.ac.at/ZAMG/sat.htm> (10.08.2006).

<http://www.mclink.it/meteo/sat.htm> (10.08.2006).

<http://www.goes.noaa.gov/f_meteo.html> (10.08.2006).

<http://www.eurometeo.com/italian/meteosat> (10.08.2006).

<http://www.esa.int/esaEO/GGGH88WTGEC_index_0.html> (10.08.2006).

<http://www.tbs-satellite.com/tse/online/sat_meteosat_7.html> (10.08.2006).

<http://www.met.wau.nl/haarwegdata/metsat/metsat.html> (10.08.2006).

<http://www.eso.org/weather/> (10.08.2006).

<http://www.tbs-satellite.com/tse/online/sat_meteosat_5.html> (10.08.2006).

<http://www.sierrapapa.it/e_meteos.htm> (10.08.2006).

<http://weathertoday.esa.int/> (10.08.2006).

<http://sputnik.infospace.ru/meteosat/engl/meteosat.htm> (10.08.2006).

<http://badc.nerc.ac.uk/data/meteosat/> (10.08.2006).

<http://www.skyrocket.de/space/doc_sdat/meteosat-1.htm> (10.08.2006).

<http://www.daviddarling.info/encyclopedia/M/Meteosat.html> (10.08.2006).

<http://www.flashbackimaging.com/meteosat_wv_cd.htm> (10.08.2006).

<http://www.airports.de/wetter/wetter.html> (10.08.2006).

<http://www.science.co.il/Meteosat.asp> (10.08.2006).

<http://www.encyclopedia.com/html/X/X-M1eteosat.asp> (10.08.2006).
<http://www.stvincent.ac.uk/Resources/Weather/Meteosat/> (10.08.2006).

<http://www.bbc.co.uk/weather/features/az/alphabet39.shtml> (10.08.2006).

<http://www.themeter.net/meteo_e.htm> (10.08.2006).

<http://www.quorumspain.com/weather/meteosat.htm> (10.08.2006).