You are on page 1of 47

Борислав Гърдев

=============================

ДОКТОР ПЕТЪР ГУДЕВ - ПОЛИТИК И
ДЪРЖАВНИК
Глава I. Трудното наследство на стереотипите
Глава II. Необходима биографична справка
Глава III. Талантлив публицист и мислител
Глава IV. Активен и отговорен функционер на Народно-либералната
партия
Глава V. Депутат, парламентарен и правителствен ръководител
Глава VI. Държавният съд и д-р Петър Гудев
Глава VII. Краят на един живот
Заключение
Резюме

Глава I. ТРУДНОТО НАСЛЕДСТВО НА
СТЕРЕОТИПИТЕ
Борислав Гърдев
web | Доктор Петър Гудев - политик и държавник
За големия български публицист, изследовател, историк и политик д-р Петър Гудев
като правило е писано малко, непълно, неточно, претенциозно и предвзето. Поради
комплекс от субективни и обективни причини името му е обругавано, охулено и почти
изтрито от нашата културна и обществено-политическа история. При това умишлено и
съзнателно, с цел да не се стигне дори до неговото реабилитиране.
Бъркотията около Гудев тръгва още от биографичните данни, които в т. нар.
енциклопедични справочници са непълни и оскъдни. В “Енциклопедия България”1 се
посочва, че е роден в с. Градец, Сливенски окръг, но освен годината 1862 са
пропуснати месецът и денят /13 юли/, като е сгрешена и датата на смъртта му - 8 вместо
7 май 1932 г. По традиция в биографичните справки се подчертава, че той е
реакционер, твърд противник на демокрацията /”потушил” например транспортната
стачка, за което като председател на Народното събрание няма такива пълномощия! - в
същата академична “справка”/, но “отстъпил” пред студентските
протести /”междувременно продължаващото негодувание принуждава
народолибералите да си подадат оставката /29 януари 1908 г./. За пръв път в
българската история едно правителство пада в резултат на студентски протести” Пламен Цветков2/ и най-вече е корумпиран.

Той е от недостолепните люде, загазили от първия ден на стъпването си на държавното
кормило в кражби, обири, безчестни предприятия, подли коварства и бездушни
насилия, по образното определение на Константин Величков3, сибарит, използвал
управлението си за лично обогатяване.
На такова мнение е Димитър Токушев, който за по-достоверно цитира Ричард
Крамптън - “В продължение на около една година ръководеното от него
правителство е трябвало да се брани от блока на опозиционните партии, самият
министър-председател е запомнен с прилежанието и умението, с което натрупва
огромно лично състояние за сметка на обществото"4 /цитатът, неизвестно защо, не е
пълен, затова добавям - “не е запомнен почти с нищо друго, освен с прилежанието” 5.../.
Почти всички от малкото писали за Гудев са единодушни, че през 1908 г. “той се
оттегля от активен политически живот”6, което също не е точно.
С други думи - един от демоните в родния ни политически паноптикум, редом до
Стамболов, Радославов, Добри Петков, който на всичко отгоре е щял да бъде осъден от
II Държавен съд за корупция. Пропаднала мерзка личност, за която не си струва да се
каже и една добра дума. Прекалено категорично становище, за да е истина, нали?

БЕЛЕЖКИ
1. Изд. на БАН, С., 1981, том 2, с. 195. [обратно]
2. “България и Балканите”, том 2 “Съвременна България”, С., 1996, с. 126-127. [обратно]
3. Съчинения, том 3, “Дневник”, 24 септември 1907 г., С., 1987, с. 394. [обратно]
4. Алманах “България 20 век”, С., 1999, с. 160. [обратно]
5. Ричард Крамптън, “Кратка история на България”, С., 1994, с. 80. [обратно]
6. Ангел Цураков, “Правителствата на България”, част първа, 1879-1913, С., 1996, с. 117. В
Енциклопедия “Правителствата на България 1879-2001”, С., 2001, той е направил важното уточнение, че
Гудев се оттегля “от активен политически живот” през 1919 г.” (с. 103). [обратно]

Глава II. НЕОБХОДИМА БИОГРАФИЧНА
СПРАВКА
Борислав Гърдев
web | Доктор Петър Гудев - политик и държавник
Данните за живота и постигнатото от д-р Петър Гудев трябва да се събират бавно,
упорито и скрупольозно. Източниците не са малко, но се броят на пръсти обективните,
качествените, пълноценните.

Д-р Петър Гудев има действително необикновен живот - ползотворен, ярък, пълен с
амбициозни усилия и несправедливи огорчения. Той е от белязаните от съдбата, а пътят
му на реализация удивително напомня Захарий Стояновият. Вероятно и затова е
еднаква партийната им принадлежност.
Гудев се ражда на 13 юли 1862 г. в малкото селце Градец в семейство на неграмотни
родители, в къща, чийто единствен прозорец е дупка в покрива. Основното си
образование получава в своето родно село. Априлските бунтове от 1876 г. му попречват
да стане овчар в Добруджа, но все пак успява да си намери работа като абаджийски
чирак. През 1879 г. е вече в Сливенската гимназия, която след пет години завършва
като първенец. Назначен е за учител в Хасково, а след това и в българската гимназия в
Битоля.
След Съединението от 6 септември 1885 г. постъпва в дружината от доброволци ученици и учители - “Ученическия легион”, с която участва във войната срещу
сръбския нашественик /2-15 ноември 1885 година. В този легион е и бъдещият
стамболовистки лидер и подпредседател на XIII, XVI и XVII ОНС д-р Иван Ст.
Момчилов/. От убеден русофил след опита за преврат на 9 август 1886 г. става
последователен русофоб. Документ за тази негова еволюция се явява брошурата му
“Време е да видим Россия освободи ли ни?”, издадена в Русе през 1887 година. През
есента на същата година заминава за Франция с цел да реализира мечтата си за висше
образование /за което Джендо само може да му завижда. "Любопитно е, че д-р Петър
Гудев, като студент в Париж, посрещна председателя на V ОНС Захарий Стоянов във
френската столица и по стечение на обстоятелствата, го придружава в последните два
дни от живота му - 1 и 2 септември 1889 г., когато медвенският летописец внезапно
умира"1/. Завършва право с докторат и постъпва на работа в Министерството на
народното просвещение при Георги Живков. Проявява се като съвестен и талантлив
проучвател на българските старини.
В книжки 6, 7, 8 от 1891-1892 г. на най-престижното тогава българско научно списание
“Сборник за народни умотворения, наука и книжнина” публикува своите студентски
изследвания върху българския ръкопис “Четвероевангелие” - пазен в Бритиш музеум, и
върху българския превод на “Манасиевата хроника”, съхранявана в библиотеката на
Ватикана. /Много преди “непрежалимата” Людмила Живкова и нейното
“Четвероевангелие на цар Иван Александър” от 1977-1979 г./.
Това са безспорно ценни и основополагащи научни усилия. Гудев има усет за
значимостта на “Българския ръкопис във Ватикан” /книжка 6/, посочвайки за
“Преводчика Българин” - “тези му миниатюри и забележки съставляват същинска
цена на ръкописа, защото като нямаме своя хроника, която да описва станалите
събития от българска гледна точка зрение, принудени сме да черпим сведенията си
главно от византийските учени, както са направили и старите чужденци писатели, в
които се среща нещо върху старото българско царство”2, а рисунките “на нищо не
отстъпват на рисуваните в същото време в Цариград, което показва, че у нас това
изкуство е стояло на равна нога с това у византийците.”3
Още по-впечатлен е от Лондонското четвероевангелие, цитирайки преведените от него
откровения на лорд Кързон: “Нигде другаде в Левант не можах да видя една подобна
книга. Аз без малко щях да падна от стълбите, дето се бях покачил, при откриването
на един тъй извънреден том. Видях, че тези книги се пазят с една извънредна грижа.”4

И в тази си разработка /книжка 8/ д-р Гудев акцентува на непреходното за нас “Истинското значение е в изображението на всяка страница, особено първите две - с
фамилията на самия цар, по чиято заповед е направен преводът” /от Симеон Мних/.
Затова и посочва, че ръкописът е оценен на 1000 британски лири5, като подобно на
превода на Манасиевата хроника, за която твърди, че е направен между 1356 и 1362
г. /тъй като приема, че цар Иван Александър умира през 1362 г./, определя датировката
и на Четвероевангелието - не през 1353 г. както е прието до него, а 1356 г., както се
утвърждава след това, като ръкописът /след Симеон Мних/ го пише йеромонах Гаврил,
за да го предаде във Влахия, докато е в манастира “Св. Павел”.
"Ръкописът не стига до предназначението си, тъй като лорд Кързон го взема от същия
този манастир “Св. Павел” през 1837 година”6.
Освен “Четвероевангелието” под № 153, Гудев описва още два славянски ръкописа от
Кързоновата сбирка - Четвероевангелие под № 152 - “с разкошна външност, прекрасно
изписан и украсен, писан в църквата Св. Никола и Св. Теодор в Серес по времето на
сръбския патриарх Йоаникий и на сръбския цар Стефан I и жена му Елена през 1355
г.”7 и Четвероевангелие под № 151 в каталога на сбирката, препис от евангелистите,
“писан в град Видин по заповед на видинския митрополит Данаил в дните на цар
Йоана Александра и престолонаследника Страшимира”8, най-вероятно през 1348 г.,
като оценката му е, че този ръкопис “съвършено бледнее при първите два”, тъй като е
“без нито едно какво да е изображение” и е сътворен “за употребление в църковната
служба”.9
Заниманията на д-р Гудев не са в рамките на изкуствоведския или културоложки
анализ, но безспорно подхожда към задачата си отговорно и мотивирано - като
истински учен. Целта му /вкл. и чрез преводите от английски, гръцки и старобългарски/
е преди всичко популяризацията и адекватната оценка на уникални и изключителни
като качество старобългарски паметници. По този начин той доказва, че и в мрачните
средни векове /в частност Х век/ в България има традиции и в превода от гръцки,
калиграфирането на меродавни текстове и тяхното художествено илюстриране. Така се
пробужда патриотичната гордост у населението, съзнанието за древните културни
домогвания по нашите земи, като съществено се споява прекъснатата приемствена
връзка между старата и новата българска литература, подплатена от актуалната за
времето, но все пак приглушена антируска риторичност /акцентът върху похода на
киевския княз Светослав и завоюването на Източна България, при което “навсякъде
земята е покрита с мъртви” - в “Българския ръкопис във Ватикан”/.10
Студиите на Гудев са свидетелство както за неговата компетентност, така и за рядко
срещаното желание /чрез съзнанието за призваност!/ безкористно и почтено да се
подпомага развитието на науката и културата в наскоро освободена България.
Поместването им в Министерския сборник не е толкова от конюнктурни
/теснопартийни/ съображения, колкото знак за тяхната навременност, обективност и
научно-обществена значимост. С тях Петър Гудев на дело подпомага усилията на
Стамболовото правителство в укрепване и издигане културното равнище на страната,
за да може тя и чрез такива изследвания да се мери с най-напредналите и с традиции
държави в Европа. /Така постъпва и Димитър Маринов със своята “История на
българската литература” от 1887 г./. Слабостите и недостатъците им са също белег на
времето, на недоизградените институции, липсващи архиви и традиции, малко

подготвени специалисти и нефункционираща на практика методика - примерно за
точното и правилно посочване годината на изследваните ръкописи.
Непреходното в тези издирвания остава и има пионерско значение за родната наука, за
полагащите основите си дисциплини - старобългарска литература и средновековна
родна история.
Приключил на този етап с научните си дирения, д-р Петър Гудев се отдава на
адвокатска практика от 1894 до 1906 година в София, като същевременно е и
кореспондент на най-авторитетната световна информационна агенция “Ройтерс”
/подобно на Захарий Стояновите публикации в “Таймс”!/ и редактор на партийния
орган “Нов век” - 1901-1902 година. Препитава се и като частен учител по френски
език.
Активно се включва в политиката от изборите на 18 ноември 1896 г. за IX ОНС, когато
въпреки народняшкия терор става народен представител /такива известни опозиционни
дейци като Петър Пешев и Юрдан хаджи Петков Тодоров тогава не са избрани/. Той е
депутат и в X, XI, ХІІ и XIII ОНС, чийто председател е от 17 октомври 1905 до 2 март
1907 г., след което от 3 март 1907 до 16 януари 1908 г. е премиер.
На 16 януари подава оставка, като успоредно с разпускането на парламента /18 април
1908 г./ се завръща към журналистиката /още през 1905 г. публикува брошурата
“Социализъм”/, помества под псевдонима Б. Петвеков капиталния си труд “Историята
на източния въпрос преди освобождението на България” /1908/, както и актуалната
студия “Против пропорционалната система” /1909/. Инициалите на псевдонима Б. П.
откриваме и в статията от 1914 г. “Русия, Цариград и независимостта на България”,
публикувана в сборника “България и интригите на Русия”, посвещава три години - 13
февруари 1911 - 24 юли 1915 г., за да се защити от обвиненията на II Държавен съд, че е
корумпиран.
След реабилитирането му от XVII ОНС се завръща в политиката, а като публицист
напомня за себе си със статия в сборник, посветен на 30 години от смъртта на
Стамболов /1925/, с том I от последния си капитален труд “Политическия строй” /1931/
и с варианта-добавка “Работата”, посветен на “нашите студенти” /1932/, с който се
явява самобитен сторонник на физиологичната теория за управление на обществото.
Напуска този свят на 7 май 1932 г., ненавършил 70 години, като на погребението му
“по негово желание, не били носени ордените му и не се произнасяли речи”.11
В тази връзка в. “Зора” в бележката “Скръбна вест”, брой 3853 от 9 май 1932 г.,
отбелязва пределно лаконично - [умира] “на 7 май 1932 г. след пладне, след кратко
боледуване”.
Тленните останки на покойния ще се вдигнат от дома му, бул. “Фердинанд” 74, в
понеделник 9 май 1932 г. в 10 часа преди пладне. Опелото ще се извърши в църквата
“Св. Седмочисленици”.
За смъртта на Гудев съобщават накратко и други водещи столични издания. Вестник
“Знаме” в бр. 101 от 9 май покрай подробното отразяване на XII конгрес на
Демократическата партия посочва, че бившият политик е починал от сърдечен удар, а
в. “Мир”, бр. 9549 от 10 май 1932 г. дори се присъединява към “скръбните симпатии”

на настоятелството на Софийското ловно дружество “Сокол”, определяйки Петър
Гудев като “незаменимия другар, отличен ловец и общественик”...

БЕЛЕЖКИ
1. Тодор Ташев, "Животът на Летописеца", т. III, "Захарий", Пловдив, 1989, стр. 269-272. [обратно]
2. СбНУ, 1891, кн. 6, с. 315. [обратно]
3. Пак там, с. 315. [обратно]
4. “Български ръкописи в библиотеката на лорд Зауч”, СбНУ, 1892, кн. 7, с. 161. [обратно]
5. Пак там, с. 162. [обратно]
6. СбНУ, 1892, кн. 8, с. 154. [обратно]
7. Пак там, с. 163-164. [обратно]
8. Пак там, с. 167. [обратно]
9. Пак там, с. 166. [обратно]
10. Пак там, с. 340-341. [обратно]
11. Биографична бележка към “Време е да видим Россия освободи ли ни?”, С., 1994, на Александър
Миланов. [обратно]

Глава III. ТАЛАНТЛИВ ПУБЛИЦИСТ И
МИСЛИТЕЛ
Борислав Гърдев
web | Доктор Петър Гудев - политик и държавник
Журналистическата, научната и политическата кариера на д-р Петър Гудев се
преплитат органично.
Първата му значителна публицистична изява - брошурата “Време е да видим Россия
освободи ли ни?” /1886-1887/ по недвусмислен начин демонстрира принадлежността му
към Стамболовата фракция в Либералната партия и скъсването му с младежките
русофилски блянове и илюзии. Двадесет и четири годишният Гудев прозира
завоевателните планове на Русия спрямо България по пътя й за Цариград и проливите,
негодува, че тя иска “да ни принуди сами да поискаме попечителството й”1.
Размишлява за жестоката криза, сполетяла страната ни след август 1886 г., за

събитията, които “туриха съществуването ни на иглен връх и всякой, който обича
отечеството си трябва да се труди, за да се не повторят.
Остава, или княза да преизберем, или Республика да провъзгласим. Ако направим
първото, ще покажем, че умеем да ценим истинските заслуги, а Россия ще види, че
нейните намерения за нас много мъчно ще се осъществят, защото с това ще си
спечелим и истинското приятелство на държавите, които са решили да не допущат
на Балкан. Полуостров никоя велика сила, ако ние самите не предизвикаме това. Но
ако преизбирането на същия княз е невъзможно, то Алекс. I трябва да бъде първий и
последний княз в България, защото който друг и да дойде на негово място ще трябва
или с нас да е скаран, или с Россия - друг път няма. В такъв случай Республиката ще
ни спаси. Председателя, като привременен, ще може да задържи решителността на
Россия докато се подлее вода на Самодържавието в тази страна.”2
Този зрял и смел политически анализ нарежда Гудев до най-изтъкнатите мислители и
анализатори сред народолибералите, а брошурата му като продукт на епохата и степен
на прозорливост не отстъпва на “Кои са виновниците на 9-тий август?” /1886/ на
Захарий Стоянов и “Изповедта на България” /1889/ на Стефан Стамболов.
Интересът на Гудев към завоевателната руска политика на Балканите, и в частност
спрямо България, ще го доведе в партията на Стамболов, отличаваща се със своята
безкомпромисност при защитата на националните интереси, и до знаменития му труд
“История на Източния въпрос преди освобождението на България”, излязъл след
оставката му през 1908 г., и допълнението й - статията “Русия, Цариград и
независимостта на България” /1914/. Д-р Гудев пристъпва към фундаменталното си
изследване с веруюто, че “Такива /исторически - б.м./ знания за България трябва
всякой Българин да притежава малко-много” и с кредото си, че “Днес, за да бъде
човек държавен мъж, трябва непременно да бъде и историк”, тъй като “Историята е
лекарят на политическите болести, които чрез многовековния си живот е можел да
изучи всичките признаци и периоди на тези болести. Такъв един лекар е безценно
благодеяние на своите съвременници.
Да се допиташ до него, значи да знаеш как да постъпваш, за да продължиш дните си.
Той посочва признаците на ония болести, които са завлекли в гроба не отделни лица, а
цели племена; той показва разните фази на тия болести и ни дава даром своите
рецепти, диетата, която трябва да пазим, удоволствията и вкусните ястия, от
които трябва да се откажем временно, до закрепването на държавното тяло.”3
Гудев пише своя труд, за да “съдейства на времето да се разобличи предразсъдното
състояние, което прекарва днес българския народ, относително ролята си в Източния
въпрос.”4 /Показателна е и рекламната анотация за “Историята” от 1909 г. под заглавие
“Нова и навременна книга” - “Пълно изложение на дипломатическите и военни борби
за свободата на нашата земя.
Който иска да разбере значението на събитията, които днес се разиграват у нас и
около нас трябва да прочете тая книга”/.
По тази причина д-р Петър Гудев прави преглед, анализ и оценка на руската инвазия на
Балканите от времето на Светослав, през завета на Петър Велики /за руските цели на
полуострова, проливите и Цариград - “Да се приближим колкото е възможно повече

до Цариград и до Индия. Който владее тези места, той ще бъде истински владетел на
цял свят”, до десетте руско-турски войни, вкл. последната, Освободителна, от 1877/78
г., завършила с печалния за нас Берлински договор от 1 юли 1878 г., чрез който се
прилагат прийоми от полския и шведски модел за господство на царска Русия в
България.
Целта му е чрез изследване-алюзия /подобно на онова, с което ни изненада през 1982 г.
Желю Желев - “Фашизмът”/ да сглоби и поднесе в популярно-сугестивна форма факти
и доказателства, известни само на специалистите, които в едно увлекателно изложение
всъщност разкриват модела, алгоритъма на руската балканска политика и която като
цяло се свежда до признанието: “Нашата задача е по-обширна от съчиняването на
ефимерни автономии и конституции за Румъни и Българи и настаняването на
немските принцове у тях. Руссия стои на челото на Източния свят, на челото на
всички Славяни и на всички православни и в техния интерес трябва да се бори със
Западна Европа, да се бори непрестанно и с векове. За нас Българите, Сърбите,
Румъните са само войници в колосалната борба, войници в гигантското вековно
сражение...
Тежко на Руссия ако вземе да слуша дипломатите и да търси благоразположението
на когото и да било, а още по-малко това на Българите и Сърбите, които на нея
дължат всичко, т.е. това, че са хора, а не работен добитък на Турците. Руссия
трябва да върви напред със самоувереността, че ние “ще бъдем там, гдето трябва да
бъдем”, както казва Киселев. Такава трябва да е програмата на руската политика програма проста и ясна, а следователно и лесно осъществима.”5
Подобни творби като Гудевата “История” са рядкост за нашата политико-историческа
литература, където обикновено превес вземат апологетико-хвалебствените и унизяващи
достойнството писания.
Гудев разкрива истината за механизма на завоевателната руска стратегия и тактика /и в
това е неговата”вина”!/, който варира между сродяване на царстващи фамилии,
покровителство и “освобождение”, демаскира тяхната откровено имперска /а това ще
рече изконно антибългарска/ същност и алармира зомбираното с русофилски мечти
българско общество след слизането му от власт, за опасностите, които очакват
“независима” България, попаднала в руското русло.
Неговият трезв критичен патос е искрен и неподправен, той е в основната традиция
/възможно е да я наречем народолиберална историографска традиция/, тъй като в
периода 1908-1911 г. излизат и другите най-български книги - “Стефан Стамболов и
новейшата ни история” /1909/ на Димитър Маринов, “Строителите на съвременна
България” /1910-1911/ на Симеон Радев, а малко по-късно и споменатата вече статия на
Гудев от 1914 г. “Русия, Цариград и независимостта на България”.
Тези книги са глас на отрезвителния разум, критически контрапункт на еуфорията
около обявяването независимостта на България /22 септември 1908 г./ и
демонстрираното самочувствие на управляващите демократи; те предупреждават
индиректно за опасностите от заиграването с “великодушната ни освободителка”,
припомняйки тъжните факти и стълкновения от не толкова далечното ни минало /18861887 г./ и драматичната съдба на Стефан Стамболов.

Доколкото посланията им са били декодирани правилно от обществото, е отделна
болезнена тема.
Истината е, че след трагедията от 1913 г., чийто еманация е позорният Букурещки мир
от 28 юли 1913 г., в България настъпва известно отрезвяване. За мнозина става ясно, че
интересите на Русия не винаги, а най-често вървят срещу българските; у нас протича
ускорен катарзис, чието проявление са брошурите “Погрома на България Виновникът” /1914/ на митрополит Методий Кусевич и сборникът “България и
интригите на Русия” /1914/ с възловата, посочена вече, статия на д-р Гудев
/публикувана с инициали, за да се избегне излишният шум и да се запази последният
премиер от славната народолиберална кохорта на Стамболов - Димитър Петков,
очернен, но жив!/, повлияли в значителна степен за избора на България на 1 октомври
1915 г. Друг е въпросът, че заради припряното ни и прекалено лоялно участие във
войната и най-вече заради предателството по отварянето на Южния фронт на 15
септември 1918 г., осъществено от Александър Стамболийски и д-р Никола Генадиев,
реализацията на националния ни идеал пропада завинаги. За това обаче д-р Петър
Гудев няма никаква вина.
Напротив - осъзнавайки отговорността си на партиен функционер, той воюва със
средствата на писаното слово както с утопиите на социализма, така и с немотивирано
налаганата от демократите “реформа” в избирателната ни система.
Това, разбира се, не е случайно. Родните последователи на Маркс, Енгелс и Ласал за
Гудев са другата голяма опасност след Русия. Тази е причината през 1905 г. той да
издаде брошурата “Социализъм. Общи понятия”, в която на достъпен и популярен език
аргументирано разгромява социалистическите постулати без “докачителни
изражения”, доказвайки несъстоятелността на псевдореформаторските им усилия,
които водят след себе си дефицит, корупция и разрушаване на обществено-стопанските
връзки и баланси и защитавайки предимствата на частната собственост и инициатива,
стимулиращи както икономиката и печалбата, така и капитализирането, “който е
ставал винаги и става и сега”. Обобщенията на Гудев са ясни и коректни: “Както се
вижда от казаното, не е необходимо да има човек работници на своя работа, за да
може да капитализира. Това може да направи всякой, който има желание да обезпечи
своето или на децата си бъдеще. Не ще съмнение, че който прахосва всичко, което
изработи, той ще стои винаги там, където е захванал. В едно общество, гдето
всичките му членове постъпват по този начин, никога няма да има напредък; народът
ще е винаги беден и никакви теории за равното разпределение на богатствата няма
да му помогнат. А който се въздържа от известни разходи, винаги може да
капитализира и да направи относително своето или това на наследниците си
положение. Всекидневните факти ни показват това.”6
Самият Гудев е потвърждение на изказаните от него мисли.
Качествата му на политик, гражданин и стопански мислител са оценени по достойнство
през същата 1905 г., когато с одобрението на германското правителство в София се
открива Кредитна банка с основен капитал от 3 мил. лева. В нея като акционери и
членове на Управителния й съвет са привлечени най-изявените български политици и
икономисти - Иван Гешов, Иван Салабашев, Стоян Данев, Петър Пешев, д-р Петър
Гудев, д-р Васил Радославов, Димитър Яблански, Атанас Каракашев...

Четири години по-късно Гудев възкресява псевдонима Б. Петвеков за брошурата си
“Против пропорционалната система” /1909/. Чрез примери от злободневната
действителност след “реформата” на демократите с въведената пропорционална
система в изборите за градски и окръжни съвети, оказали се в ръцете на пъстри китки
местни политически дейци, които трудно могат да постигнат консенсус помежду си /в
Чирпан от 12 избрани съветници трима са демократи, двама либерали, двама
цанковисти, трима народняци и двама стамболовисти; в Стара Загора - от 16 съветници
- седем са народняци, трима демократи, трима цанковисти, един стамболовист, един
либерал-радославист и един социалист/ и за да охлади ентусиазма им за подобен
експеримент в парламентарните избори, Петър Гудев защитава поривисто
мажоритарната система, която “може да даде решающето болшинство на една
партия, от която да се състави кабинет с всичките условия за една строго
определена отговорност. Затова се казва, че парламентарното управление е
управление партизанско: една партия със своите водители взема отговорност за
него.
А пропорционалната система довежда тъкмо до противния резултат.”
И още: “На такива начала трябва да почива функционирането на парламента: а)
определена отговорност и б) общите интереси като ръководяща нишка. И найжизнените интереси на страната изискват щото те да се запазят по възможност в
най-голяма сила. А пропорционалната система води към пълно разрушение на тия
начала.”7
Изложението за публицистичната дейност на д-р Петър Гудев няма да е пълно, ако не
се спрем накратко на публикациите му във в. “Нов век”.
От бр. 279 до бр. 308 е негов редактор и в най-голяма степен определя облика и
насоките на партийното издание. Той продължава активно да сътрудничи във вестника
и след това, като по мои данни последните му изяви са от 1915 г. Необходимо е да
направя едно важно уточнение. В разглеждания период няма публикуван от него
материал, подписан с името д-р Петър Гудев. Текстовете привидно изглеждат
анонимни, но когато сме запознати стилно-синтактично и граматично с особеностите
на неговото изложение и концептуалното му мислене, можем с голяма доза увереност
да твърдим, че статииите, на които ще обърнем внимание, са дело на Гудев.
Те са плод преди всичко на актуалната, злободневна политическа действителност.
Написани са живо, непосредствено и увлекателно и се четат и днес със завиден
интерес. В “Где остана програмата?” (“Нов век”, бр. 291 от 14 март 1901 г.) д-р Гудев
критикува дебатите в отговор на тронното слово, проведени в Народното събрание на
12 март. Той изобличава безпринципното поведение на Данев и Каравелов според
поговорката “истъках си платното, ритам ти кросното” и особено техния русофилизъм тъй като в миналото за тях линията от 2 февруари 1896 г. е “модно и казионно”
русофилство, а на власт политиката им “ще клони повече към Руссия, отколкото към
коя да е друга държава”.
На 16 март с. г. (бр. 292) той пише “Пак за програмата”, подлагайки отново на критична
дисекция Даневата политика - “на тясна и неразривна дружба с Руссия, конкретната
форма на която е съюзът ни с нея”.

Гудев напомня за този съюз, “за да брулим ушите на нашите русофили, които не
знаят какво искат, а лъжат по най-безобразен начин наивния български избирател”.
В брой 293 на “Нов век” от 19 март Гудев публикува статията “Още за програмата”. В
нея изразява несъгласията си с външно-политическите приоритети на коалиционното
правителство на Каравелов - Данев. Според него първостепеннни трябва да са
отношенията ни с Турция, след това с Румъния и накрая със Сърбия (тъй като “между
българи и сърби има въпроса за Македония, който докато съществува, ще бъде едно
непреодолимо препятствие за едно по-тясно сближение помежду им”), докато
кабинетът от съседите първо залага на Сърбия, след това на Румъния (за преодоляване
на аферата “Михайлиану” от 1900 г.) и Турция.
В “Българското правителство и македонците” (“Нов век”, бр. 299 от 6 април 1901 г.) д-р
Гудев е недоволен от гонението, предприето от полицията срещу членовете на
Върховния македонски комитет и всички бежанци и македонски организации в
страната, осъществено “по заповед от Цариград”. Продължение на вълнуващите го
проблеми от актуалната действителност се явява и статията “Каравеловото
правителство в Македония” (бр. 303 от 16 април 1901 г.), в която бичува
отстъпчивостта пред турската власт в Македония, довела до смяната на нашия агент в
Скопие Пеев с Юруков, “некомпетентен и безволев, но точно по тези причини той бе
предложен от тукашния турски комисар и назначен от българското
правителство”.
Преклонението му пред водача на Народно-либералната партия Димитър Греков,
починал внезапно на 25 април 1901 г., проличава от водещия материал в бр. 307 на
“Нов век”, излязъл на 27 април същата година.
Гудев разкрива обхватно образа на Д. Греков - като адвокат - “един от най-първите
адвокати на княжеството”, и като държавник, отличавал се “със своите големи
дарби, със своята честност и лоялност, със своята преданост на отечествените
интереси”, винаги ратувал “за добрия ред в страната, за нейния напредък и за
запазвание авторитета и престижа на короната”.
Най-силните изяви на публициста Гудев са свързани с отразяване драмата на
държавния заем, която тресе българското общество през втората половина на 1901 г. За
нея той пише в “Новият държавен заем” (“Нов век”, бр. 319 от 4 юни 1901 г.),
изтъквайки жестоките условия по сключването му - “Иска се здрава и реална
гаранция, а именно: бандеролите (от тютюна - б. м.) ще се продават от специално
управление, на което чиновниците ще се назначават направо, било от французкото
правителство, било от синдиката. Освен това по същия начин ще се назначават
контролйорите по тютюневите фабрики и въобще всичките чиновници, които бъдат
за редовното таксувание на тютюна и за контрабандата. Всичките тия управления
ще бъдат в ръцете на французкото правителство, или на синдиката”.
В “Отечеството и партията” (бр. 401 от 28 декември 1901 г.) обяснява защо въпреки
неблагоприятните условия народните либерали са гласували за заема и за 2/12 от
бюджета за 1902 г. - “желаехме да се избави България от сътресения и от риск да
бъде принудена да капитулира пред още по-лоши условия”, тъй като “поведението ни е
било и ще бъде занапред ясно: там дето има стълкновение между интересите на
Отечеството и ония на партията, Отечеството ще стои винаги по-високо”.

Тези твърдения се проявяват в практиката му на журналист, като партийните
пристрастия, либералното съзнание и събитията от действителността се абсорбират
хармонично в неговата дейност. Доказателство за това е прочутият му опус “Климент”
(бр. 334 от 11 юли 1901 г.), в който прави убийствена негативна характеристика на
току-що починалия йерарх: “Дядо Климент умрял. Бог да го прости! Голям предател
беше.
...Климент беше най-разваления политикан, покрит от расото и килимявката, найотврателния изменник на Отечеството и короната; най-големия оскърбител на
църквата и кръста; най-големия развратител на духовенството”.
Традиционната защита на националната ни кауза се чувства много силно в
“Патриотизмът на Цанковистите” (бр. 385 от 16 ноември 1901 г.), където се критикува
опита на Димитър Ризов и вътрешния министър Михаил Сарафов да не се празнува
победата в Сръбско-българската война, “за да не се оскърбяват сърбите”.
Краят на проточилата се правителствена криза Гудев отразява в “Разрешението на
кризата” (бр. 395 от 10 декември 1901 г.) и “Развязката” (бр. 401 от 28 декември 1901
г.), в който анализира причините за подадената на 22 декември оставка от
коалиционния кабинет на демократи и прогресивни либерали.
Гудев взема отношение и към едно от важните събития, което се чества в страната през
1902 г. - 25-годишният юбилей на екзарх Йосиф І. В материала си “Утрешният юбилей”
(бр. 446 от 22 април 1902 г.) той посочва водача на българската църква за “един
истински Христов последовател”, като не забравя да изтъкне и заслугите на
Стамболов за издействаните берати за българските владици в Охрид, Скопие, Велес и
Неврокоп. Отношението му към дейността на Йосиф І е положително и изпълнено с
преклонение: “Всякой ще признае, че тази деятелсност е била от най-трудните,
затова и утрешният юбилей трябва да се отпразнува по най-тържествен начин, за
да засвидетелствуваме на Негово блаженство, че ценим тежките изпитания, които
е претърпял на своя висок пост. Нека Всевишний да продължи дните му, за да
празднуваме още един такъв юбилей на деятелността му”.
За съжаление, празничното настроение около честването на юбилея на Йосиф І е
помрачено от печално приключилата Фирмилианова афера, с която в Скопие се
назначава сръбски митрополит. По повод престъпната отстъпчивост на правителството
на Стоян Данев Гудев публикува статиите “Луди ли са, или предатели?” (бр. 449 от 29
април 1902 г.) и “Предателството извършено” (бр. 454 от 10 май 1902 г). За нас е поинтересен първият материал, в който звучат пророчески обощения: “Такива управници,
които ръководят съдбините на страната по заповед от коя да е друга държава, или
са луди, или са предатели. Но когато те се опитат да приложат лудините или
предателствата си, когато посегнат на знаменосеца на българското единство,
българският народ ще помете от министерските кресла нищожествата, които тъй
леко си играят с народните интереси”.
Както вече посочих, Петър Гудев продължава публицистичните си изяви и след като
напуска премиерския пост. Във вестник “Нов век” (бр. 1393 от 8 декември 1908 г.)
помества полемичния текст “Пропорционалното представителство”, подписвайки го
“Млад професор”. Вероятно тази тайнственост и анонимност му е била необходима, за

да може по-убедително да разкритикува реформата, която демократите провеждат с
въвеждане на пропорционалната избирателна система.
Склонен съм да приема, че Гудев е автор и на публикацията “Фалшиво факсимиле
против Стамболова”, появила се в бр. 1523 на “Нов век” от 2 ноември 1909 г., в която,
полемизирайки с в. “Реч”, безапелационно посочва: “Факсимилето (на писмото на
Стамболов от 9 септември 1888 г. до Антон Теохаров за помирение с Русия - б.м.), с
което “Реч” иска да заблуждава обществото, е една мръсна и груба фалшификация”.
По време на Първата световна война и след като вече е оправдан от Втория Държавен
съд, д-р Гудев отново активно се включва в политическия живот на страната.
Осъзнавайки тежките последици от разцеплението, което д-р Генадиев е направил в
Народно-либералната партия, през лятото на 1915 г. той взема страна в проточилия се
конфликт и подкрепя фракцията на Добри Петков. В интерес на истината тя има поголямо влияние сред партийните структури в страната, а и в коалиционното
правителство на д-р Васил Радославов. Плод на неговия осъзнат избор е статията
“Нашата задача” (бр. 1888 от 5 юли 1915 г.). Тя не е подписана, но може да се твърди с
голяма доза сигурност, че неин автор е д-р Петър Гудев. С много болка и искрен патос
той разкрива пред симпатизантите и съмишлениците си пътя, по който е поел, и
причините, довели го до лагера на Добри Петков: “Борбата против Генадиев се води
от нас на чисто принципиални начала и изключително в интереса на България. В тази
борба няма абсолютно никакви явни или потайни домогвания за удовлетворение на
каквито и да било частни амбиции. Не се гони разцеплението на партията, което
искрено не желаем, а напротив, иска се нейното заздравяване, нейното засилване,
нейното сплотяване, нейното тържествуване въз основа на същите ония начала,
които великия Стамболов ни завеща тъкмо преди 20 години”.
Съвсем логично е Гудев да е автор и на юбилейния материал “Стефан Стамболов”,
писан по повод 30-годишнината от смъртта на бележития ни държавник и появил се в
сборника “Стефан Стамболов и делото на стамболовизма. 1895 - 1925”. Вероятно това е
една от последните му публицистични творби, написани от него.
Обобщавайки постигнатото от д-р Гудев в сферата на журналистиката е резонно да се
отбележи, че той в продължание на десетилетия добросъвестно и последователно
защитава принципите и добродетелите на Народно-либералната партия, бичува
недостатъците и слабостите в държавното управление, доказвайки на дело, че за него,
както и за мнозинството от съмишлениците му, отечествените интереси са винаги поважни от партийните и личните.

БЕЛЕЖКИ
1. Фототипно издание от 1994 г. [обратно]
2. Пак там. [обратно]
3. Фототипно издание от 1997 г., с. IV, предговор. [обратно]

4. Пак там, с. IX. [обратно]
5. “История на Източния въпрос”, с. 557. [обратно]
6. “Социализъм”, С., 1905, с. 36-37. [обратно]
7. “Против пропорционалната система”, С., 1906, с. 36-37. [обратно]

Глава IV. АКТИВЕН И ОТГОВОРЕН ФУНКЦИОНЕР
НА НАРОДНО-ЛИБЕРАЛНАТА ПАРТИЯ
Борислав Гърдев
web | Доктор Петър Гудев - политик и държавник
В партийния възход и залез на д-р Петър Гудев има една светла личност и един
противник. Имената им са известни на посветените - Стефан Стамболов и д-р Никола
Генадиев.
Прилежният чиновник от просветното ведомство и надежден адвокат е привлечен в
ръководството на Народно-либералната партия от самия й лидер като “един от найблизките му съратници”. В опозиция на Стоилов НЛП формира на 5 април 1895 г. свое
Централно бюро. За председател е избран Стефан Стамболов, за подпредседател
Димитър Петков, за касиер Добри Петков, а секретар /т.е. отговарящия за кадрите и
организациите по места/ става д-р Петър Гудев. Това е оптималният ръководен състав
на партията, без нито едно случайно или инфилтрирано лице, с проверени и доказали
качества си фигури. Затуй не е случайно, че само след седмица, на 12 април, партията
излиза с окръжно на Централното бюро, в което наред с точната характеристика на
народняшкия режим /”една олигархия, която се държи на власт само със силата на
полицията и войската”/ се очертават и контурите на започващата обща борба срещу
правителството с участието на довчерашните врагове на стамболовистите, които “без
да щат принудени бяха от обстоятелствата да станат неволни наши съюзници;
защото се борят и воюват срещу същото правителство, с което ний започнахме
благородната си борба от деня на формирането му.”1
Гудев участва в изработване на устава на Народолибералната партия, публикуван в бр.
1652 на в. “Свобода” от 1 май 1895 година. В него прозира амбицията й да бъде
всенародна политическа сила, към която “принадлежат всички ония български
граждани, които имат присърце отечествените интереси и споделят нейната
програма”, включваща веруюто “да [се] работи за независимостта и свободата на
целокупното Отечество, за укрепването престола на Княза и Династията; да пази
правдините на народа, осветени от Конституцията и да работи за благото и
напредъка на страната.”2
Д-р Петър Гудев остава секретар на НЛП и след Първия й конгрес от 16-18 ноември
1899 г., провел се в София. На мястото на злодейски убития на 6 юли 1895 г. Стефан

Стамболов е избран верният му съратник Димитър Греков, останалият състав на ЦБ е
непроменен от 5 април 1895 година.3 Петър Гудев подпомага партийния орган “Нов
век”, което съвпада с избора на следващия лидер на НЛП след смъртта на 25 април
1901 г. на Димитър Греков - Димитър Петков. Чолака е убит на 26 февруари 1907
година. По свидетелства на очевидеца Добри Петков Никола Генадиев открадва още на
26 януари 1907 г. 250 000 лева от партийния фонд на НЛП от писалищната маса на
Димитър Петков4. Същият безочливо парадира за лидерския пост на партията,
получавайки го от правителствените депутати на 27 февруари 1907 г. следобед.
Аспирациите му се натъкват на острата съпротива на Добри Петков, Петър Гудев и
други. “За преодоляване на противодействието им Генадиев предлага Добри Петков
за председател на XIII ОНС, а Гудев за премиер. Високи партийни и държавни
постове са обещани и на другите му политически противници. Повечето от тях се
съгласяват с неговото лидерство на партията, без Добри Петков, зад когото
застават определен брой редови членове, в резултат на което се формира цяло
петковистко течение. По различни причини обаче до формално разцепление в
партията не се стига.”5
В началото на февруари 1908 г. ЦБ провежда важно съвещание, на което е утвърден
новият му състав. За шеф е избран д-р Петър Гудев /въпреки че е предложен за лидер,
отстъпва доброволно мястото си на Генадиев/, а Добри Петков е утвърден за касиерсекретар.
С окръжно писмо от 12 февруари 1908 г. новоизбраното Централно бюро поставя
редица важни за изпълнение задачи пред окръжните и околийски партийни
ръководства - създаване на нови бюра, засилване на пропагандната дейност с акцент
“заякчаване на връзката между народ и корона”; дава се указание за коалиране с
опозиционни партии за спечелване на повече депутатски мандати6.
Партийните директиви не са взети под внимание на всички места в страната, слаба е
спойката на низовите структури и затова на изборите на 22 май за XIV ОНС НЛП
получава само едно депутатско място.
През 1908 г. Гудев подкрепя Генадиев и в борбата му с пловдивските отцепници Тодор
Гатев и Иван Андонов. За тази цел на 10 юни ЦБ излиза със специално окръжно, в
което ги разобличава.
През 1908-1909 г. Гудев е активен на публицистично-епистолярния фронт.
Доказателства са не само брошурите и книгите, които пише, но и статиите и писмата му
до монарха, засягащи най-важните обществени проблеми - отношенията с Турция на
прага на обявяване на независимостта ни /16 август 1908 г./ и забележките му спрямо
пропорционалната избирателна система и евентуалните конституционни промени /8, 26
октомври 1908 г./.
В първото си писмо Гудев съветва Фердинанд успоредно със сближаването с
младотурците България да укрепва своята армия. Това е наложително, тъй като
притиснато от нарастващия младотурски национализъм, християнско население в
Европейска Турция ще се вдигне на борба с него, което пък не изключва вмешателство
на останалите балкански държави, тъй като “Източния въпрос е навлязъл в опасна за
България фаза.”7

В другите две писма Гудев ратува за промени в обществено-политическата ни
действителност. В това от 8 октомври 1908 г. той пръв от всички политици подтиква
монарха да замени титлата си с царска, за да нанесе конституционни поправки, желани
вече 30 години.
В изложението си от 26 октомври д-р Петър Гудев съветва монарха да осуети
прилагането на пропорционалната система, която ще намали влиянието на властта и ще
скъса “нишката на съприкосновение на Държавния глава с избирателите” и в
престараването си подтиква цар Фердинанд да предава на военен съд неговите
хулители, за да се попречи на правителството да ги съди чрез граждански съдилища8.
Принципното си несъгласие с пропорционалната избирателна система д-р Петър Гудев
излага в специална статия “Пропорционалното представителство” в “Нов век” от 8
декември 1908 г. и в разглежданата вече брошура от 1909 година.
На втория конгрес на НЛП /22-26 юли 1911 г./ се приемат нов устав и програма. Издига
се ролята на Висшия партиен съвет, като съставът му се увеличава на 48 души и той се
превръща в контролен орган на ЦБ, чийто член е д-р Петър Гудев 9.
Докато Гудев се бори срещу обвиненията в корупция, преследваният от II Държавен
съд бивш министър на търговията, земеделието и горите Никола Генадиев се подвизава
като министър на земеделието и държавните имоти от 4 юли до 23 септември 1913 г. и
като шеф на българската дипломация до 17 декември 1913 година. По време на
включването на България в Първата световна война, и в частност през 1915 г., Генадиев
е обвинен, че е получил подкупи за 50 млн. златни франка, а за житната афера от август
/Деклозиеровата афера/ са употребени 18 млн. златни лева /16,5 млн. според Нико
Ников, “История на България”, т. 8, С., 1991, стр. 244/, за което е вкаран заедно със
Стамболийски в Софийския централен затвор, което обаче не им пречи да заговорничат
и да помогнат на съглашенците за отваряне на южния фронт на 15 септември 1918
година.
Д-р Петър Гудев изживява болезнения път на еманципацията си спрямо Никола
Генадиев и от лятото на 1915 г. застава в редовете на фракцията на Добри Петков /в.
“Нов век”, 5 юли 1915 г./, която тогава е водеща за народолибералите.
С това се обяснява и присъствието му на III извънреден конгрес на НЛП в Кюстендил
на 25 април 1919 г., когато се решава за разколническа и предателска дейност по
предложение на Добри Петков Генадиев да бъде изключен от редовете на партията 10.
На конгреса Добри Петков е избран за председател на ЦБ, а проф. Бончо Боев за
подпредседател. В изпълнителния комитет на бюрото д-р Петър Гудев е избран заедно
с Тодор Гатев, Константин Панайотов, Величко Кознички, д-р Иван Ст. Момчилов,
Димо Кьорчев, Васил Зографов, Мартин Тодоров и други.
Висшият партиен форум одобрява поведението на ръководството на НЛП през войната
и отхвърля отговорността на партията за националната катастрофа.
Конгресът разработва и разгърната партийна платформа. НЛП - Добри Петков
декларира, че ще се бори за реализиране “принципа на стопанското и социално
равенство, за участието на капитала и труда както в производството, тъй и в
разподялбата на стопанските блага” и гарантира минималното възнаграждение на

труда, “участието на труда в чистата печалба на производството без ущърб на
самото производство и с оглед на неговия прогрес”, и въвеждането на прогресивноподоходния данък върху имотността, прогресивен глобален подоходен данък и
прогресивен данък върху наследствеността.
По отношение на държавната власт петковистите ратуват за стабилно и силно
управление въз основа на конституционно-парламентарното устройство с най-широка
децентрализация и реална автономия на общините.
Във външнополитическата дейност се наблюдава определена еволюция. Либералите на
Добри Петков декларират, че са за обединението на българския народ, независима
държава при спазване принципа на народното самоопределение, мирно разрешаване
споровете между народите, свободно развитие на стопанските отношения между
държавите в духа на сговор и примирителност.
За съседите се настоява “на първо място най-малко за едно локално, частично или
общо свободно стопанско и търговско сношение, което да се развие до едно негласно
икономическо и политическо федериране след обединението на българския народ.”
По отношение на националната сигурност партията ратува “винаги за една
гарантирана държавна отбрана”, като отстоява правото България да разполага със
съвременна наборна армия.
Осъзнавайки моментното си безсилие НЛП-петковисти обявява, че “ще поддържа
всяко правителство и власт, които ще употребяват всички усилия за запазване реда и
спокойствието в страната.”
Безспорен е приносът на д-р Петър Гудев в подобряване програмата на партията, която
е най-издържана и цялостна в сравнение с платформите на другите либерални партии11.
Опит за мобилно отреагирване в трудните условия на социално-класовите конфликти и
в частност на започналата на 24 декември 1919 г. транспортна стачка ЦБ на НЛПпетковисти демонстрира с апела си от 30 декември до привържениците си в бранша
“да се поставят в услуга на железопътните и телеграфопощенски власти, които ще
ви определят назначение в отделните железопътни и телеграфопощенски
учреждения.”12, при което е съвсем резонна и радостта от прекратяването й13.
От редиците на НЛП-петковисти също се подема идеята за обединението на
либералните формации. ЦБ на 23 февруари 1920 г. посочва в съобщение на
Изпълнителния си комитет, че ще се ориентира към изграждане на коалиции “с ония
партии, съдействието на които би било от естество да гарантира един
положителен успех.”14
За съжаление както на изборите за XVIII ОНС на 17 август 1919 г., така и на
следващите за XIX ОНС на 28 март 1920 г. партията се представя незадоволително първият път печели два мандата, а вторият - само един, като подпредседателят й проф.
Боев, се кандидатира от листата на генадиевистите, което предизвиква и неизбежното
му изключване от партийните редици15.

Постъпката му обаче стимулира процеса на либералното обединение. На 8 и 9 април
1920 г. ръководството на петковистите обсъжда проблема за обединение с
генадиевистите, като въпросът е възложен на комисия, която да докладва във Висшия
партиен съвет. На 15-18 април 1920 г. заседава ЦБ на НЛП-на Генадиев /изключило
междувпрочем на заседание на Висшия си партиен съвет от 16-18 март 1919 г.
групировката на Добри Петков/, като е избрана и комисия за обединението в състав Ив.
Ангелов, Ив. Цанков и Г. Юртов.
На 15 май 1920 г. протичат паралелните заседания на партийните съвети на
петковистите и младолибералите.
На 16 май след подадени оставки на Добри Петков и Тодор Гатев се образува
обединената Народнолиберална партия с програма и устав на бившата НЛПпетковисти. Не се приема обединение с генадиевистите, тъй като не е сигурно дали Н.
Генадиев ще участва или не в ръководството на бъдещата обединена партия.
За да няма излишни сътресения, ръководните органи на новата партия са сформирани
чрез механично свързване на ръководните институции на двете партии.
Обединената народнолиберална партия провежда успешни преговори за обединение с
генадиевистите и след това с обединителния комитет на Либералната партия.
На 31 октомври е подписан специален протокол за създаването на
Националлибералната партия без наличието на шефски институт, а на 27, 28 и 29
ноември 1920 г. се провеждат конгресите на съставните партии за одобряване на
Устава, Програмата и избора на 1/3 от състава на Висшия партиен съвет. По
предложение на Никола Генадиев се приема и “Резолюция на учредителния конгрес на
Националлибералната партия, 29.XI.1920”, осъждаща политиката на земеделското
правителство.
Във външната политика Националлибералната партия изтъква като програмно начало
самоопределението на народите, отмяната на Ньойския договор от 27.XI.1919 г., като
“се прибягва до безпристрастния съд на световната обществена съвест” и искрено
сближаване със съседните държави.
Вътрешнополитическите акценти се открояват най-вече в чл. 3 и 4 на програмата, в
която се посочва, че партията е “привърженица на постепенните реформи в
управлението и обществения строй, които да целят обезпечаване на блага за всички
граждани и предимно за онеправданите и безимотните. Тя е против всяка
диктатура, еднакво вредна за бъдещето и еднакво омразна, когато се упражнява от
еднолична власт или от кое да е съсловие” (чл. 3), че националлибералите са
поддръжници “на неприкосновеността на частната собственост в духа на
Конституцията, защото я счита за най-здравия залог за благоденствие на народа”
(чл. 4).
Освен традиционната грижа за професионалното образование и селското стопанство,
партията изтъква, че е против изтичането на българските капитали в чужбина, че е за
строго работническо законодателство, за справедливо разпределение на
индустриалните печалби между капитала и труда и за обезпечаване на работниците
против болест и старост16.

Новите постановки, свързани с изменените условия на живот, са органически
преплетени с опита в социалното законодателство от 1905-1907 г., което ни дава
основание да определим новата партия не като дясна буржоазна партия, каквато я смята
Величко Георгиев17, а като социаллиберална формация, заявяваща активното си
присъствие на родната политическа сцена.
Тъй като се премахва шефския институт, за ръководни органи се приемат конгреса,
Висшия партиен съвет и постоянното присъствие.
На 30.XI.1920 г. ВПС избира Постоянно присъствие на партията. От групата на
петковистите присъстват Тодор Гатев, Гендо Цукев и Петко Добрев, а Добри Петков и
д-р Петър Гудев липсват. От групата на генадиевистите обаче заедно с Йордан Йонов
влиза Никола Генадиев /това е неговият късен реванш/, докато от радославистите в
Постоянното присъствие изгрява звездата на Боян Смилов.
ВПС решава още името на новия партиен орган да е “Независимост”, който да започне
да излиза от началото на 1921 година.
30.XI.1920 г. може да приемем като формалния край на политическата дейност на д-р
Петър Гудев, въпреки че процесите, за които става дума от пролетта на 1919 г. до края
на 1920 г., протичат вече без неговата основополагаща роля. Идват други времена,
нови нрави, напористи лидери - организационен секретар е Димо Кьорчев.
С това се обяснява отсъствието на Гудев от страниците на “Независимост” през 20-те
години, но и дадения му от редактора-генадиевист Никола Бронзов реверанс да участва
със статията си “Стефан Стамболов. Характеристика на личността и управлението му”
в юбилейния представителен сборник “Стефан Стамболов и делото на стамболовизма.
1895-1925”, излязъл в Плевен през 1925 година.

БЕЛЕЖКИ
1. “Програми, програмни документи и устави на буржоазните партии в България”, 1879-1918, С., 1992,
съставители Веска Николова и Димитър Саздов, с. 93. [обратно]
2. Пак там, с. 95. [обратно]
3. Пак там, с. 97-100. [обратно]
4. “Виновниците за погрома на България през септември 1918 г.”, С., 1927, с. 54. [обратно]
5. Милен Куманов, “Политически партии, организации и движения в България и техните лидери 18791949, С., 1991, с. 19. [обратно]
6. Жеко Попов, “Народно-либералната (стамболовистката) партия в България 1903-1920”, С., 1986, с. 34.
[обратно]
7. Пак там, с. 165. [обратно]

8. Пак там, с. 79. [обратно]
9. Пак там, с. 42-43. [обратно]
10. Добри Петков, цит. съч., с. 58, 75-79, 52, 54. [обратно]
11. Величко Георгиев, “Образуване на Националнолибералната партия”, в “Известия на българското
историческо дружество”, т. XXX, 1977, с. 130-131. [обратно]
12. Апел на ЦБ на НЛП - петковисти, в. “Свобода”, бр. 2635 от 30 декември 1919 г. , както и статията
“Стачката и партиите”, 30.12.1919 г. в същия брой. [обратно]
13. “Стачката прекратена...”, в. “Свобода”, бр. 2673 от 19.02.1920 г. [обратно]
14. “Съобщение на Изпълнителния комитет на ЦБ на НЛП - петковисти до окръжните бюра”, в.
“Свобода”, бр. 2678 от 25.02.1920 г. [обратно]
15. В. “Свобода”, бр. 2688 от 9.03.1920 г. [обратно]
16. “Резолюция”, ЦДИА, ф. 105, оп. 1, а.е. 627, л. 1. [обратно]
17. Цит. съч., с. 157. [обратно]

Глава V. ДЕПУТАТ, ПАРЛАМЕНТАРЕН И
ПРАВИТЕЛСТВЕН РЪКОВОДИТЕЛ
Борислав Гърдев
web | Доктор Петър Гудев - политик и държавник
Д-р Петър Гудев преживява всички протуберанси в обществено-политическия живот от края на XIX до началото на тридесетте години на ХХ век. В парламента е свидетел
на възхода и падението “на много имена и лесна слава”. След като се преборва за
първия си депутатски мандат, на 1 декември 1896 г. прекрачва прага на Народното
събрание. Само след две години /7-8 декември/ наблюдава краха на непоклатимото
народняшко управление, предизвикан от разточителството му и от прословутата
конвенция от 16 ноември 1898 г., подписана между правителството на Стоилов и
компанията на Източните железници за откупуване правото на експлоатация на частта
от тези железници, намираща се на българска територия, след която е сключен и заемът
с шест водещи френски и германски банки за държавен заем от 290 млн. лева при лихва
5 % и 88 1/2 емисия, платим за 59 години. Вярно е че съгласно него се конвертират
старите заеми от 1889 и 1892 г., откупува се правото за експлоатация на Източните
железници и на 1/3 от наема на частта Белово-Вакарел на обща сума 24 850 630 лева,
като компанията трябва да удържи тази сума от заема, задължавайки се да плати на
предприемачите на трасето Саранбей-Пловдив 400 000 лева за извършените работи
като обезщетение, но неприятното е, че той /заемът/ се гарантира с общите приходи от
жп линиите и пристанищата.

Обяснимо е защо срещу това споразумение се обявява Високата порта, опозицията и
част от правителствените среди.
Любопитно е обаче, че в заявление на депутатите срещу заема, четено на 11 декември
1898 г. между подписалите протеста липсва името на д-р Петър Гудев1.
В следващия парламент Петър Гудев е вече секретар на бюрото на НС. Това не му
попречва да бъде безмълвен зрител при обсъждане и гласуването на скандалния закон
за данъка на земни произведения за 1900 и 1901 г. в напрегнатото заседание на 15
януари 1900 година.2
В ХI ОНС д-р Петър Гудев отсъства при гласуване закона за изменение и допълнение
закона за пощите и телеграфите от 1889 г. и измененията и допълненията му от 1897 г.
на 20 юни 1901 г.3, но подкрепя Закона за изплащане недоборите с храна на 26 август
същата година.4 Много любопитно е гласуването му за даване под съд съгласно чл. 155
от конституцията и чл. 7 от Закона за съдене министрите на членове от кабинета на
Тодор Иванчов в заседание на 24 август 1901 година.
Гудев не подкрепя предложението министрите да се съдят за измяна на отечеството и
княза. За него бившият финансов министър Михаил Тенев е невинен и затова гласува
против даването му на Държавен съд5, за ексвътрешния министър Радославов се
въздържа6, а при решаване съдбата на бившите правосъден /Петър Пешев/,
просветен /Димитър Вачов/ и търговски /Григор Начович/ министри отсъства от
залата7.
Гудев не участва и в избора на държавния обвинител Александър Малинов, негов
бъдещ гонител8, а положителният му вот е даден за съдене на експремиера Тодор
Иванчов и бившия министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството
Димитър Генчев само за нанасяне на вреда и щета на Държавата за лична полза9. Тук е
заложен и мотивът му две години и половина по-късно, на 21 декември 1903 г. да
гласува амнистия на кабинета Тодор Иванчов, смятайки, че на порочната партизанска
практика да се съдят паднали политически противници трябва да се сложи край. По
ирония на съдбата тъкмо амнистираните му колеги на 24 юли 1914 г. ще прекратят
агонията на неосъществилия се Втори Държавен съд, което и довежда до неговата
реабилитация...
В края на 1901 г. Гудев е свидетел на поредната партийно-парламентарна драма. След
като е внесен на 24 ноември, на 11 декември пропада 125 млн. заем от Банк дьо Пари е
де Пеи Ба, предложен от правителството на Петко Каравелов, поставящ тютюневата ни
промишленост в зависимост от френския финансов капитал чрез тютюневата
монополна управа. И както в края на 1898 г. , когато срещу правителствената
инициатива противодейства част от мнозинството, така и на 11 декември срещу
следващия такъв се обявяват разколниците радикалдемократи Найчо Цанов и Тодор
Влайков, ако и Гудев да гласува “за”.
В XII ОНС д-р Петър Гудев е по-активен, като вече взема и думата - репликира Петко
Каравелов относно програмата на демократите - “Не копирайте Карл Маркса!” на 2
юли 1902 година10.

По повод дебата за горнооряховския избор на 31 май 1902 година и жалбата на
пропадналия цанковистки кандидат Стоян Т. Бурмов срещу Атанас Буров, д-р Петър
Гудев иска продължение на заседанието с два часа до изчерпване на проблема, което се
приема от председателстващия Антон Франгя11, при обсъждането на бюджета за
първото полугодие на 1902 година, изнесен от финансовия министър Михаил Сарафов,
дори иронизира Юрдан Тодоров с въпроса: “Защо бързате толкоз?”12
Тъй като при прогресивно-либералната доминация на XII ОНС се налага практиката на
поименното гласуване е интересно да посочим, че Гудев гласува положителен вот за
освобождаване от мито и общински налог за вносимите от странство материали за
парното отопление на Духовната семинария край София13, както и за отпускане чрез
вътрешното министерство на 50 000 лв. за належащите нужди на действително бедните
македонски бежанци през зимата на 1902-1903 г.14, но е против годишната заплата от
5160 лв. на началника на парламента15, което го и подтиква да отсъства от залата при
гласуването на приходно-разходния бюджет на княжеството за 1903 г. на 21 декември
1902 година.16
Гудев е натрупал горчив опит и около коалиционните комбинации или опити за
единство с бивши съмишленици - в края на 1895 г. за поемане на лидерския пост в НЛП
от д-р Васил Радославов, за общи действия на четирите либерални формации на
изборите за IX ОНС /17 октомври 1896 г./, провалени от Петко Каравелов, през 1899 г.
отново с радославистите, след като на 8 февруари дори е подписано съглашение “за
поддържане правителството на Димитър Греков, съгласно издадената от
Министерството програма” и в средата на 1901 г. с демократите, с които преговорите
пропадат след бламирането и падането им от власт на 21 декември. Сигурен съм, че
тогава отговорния функционер на НЛП е разбрал, че пътят към целта е друг самостоятелно и стабилно управление, подкрепяно от монолитно парламентарно
мнозинство.
Етап от нея е назначаването на кабинета на “моралната необходимост” на Рачо
Петров /6 май 1903 - 23 октомври 1906 г./ и спечелването на парламентарните избори за
XIII ОНС, проведени на 19 октомври 1903 година. На тях народолибералите получават
впечатляващо мнозинство /132 мандата от 187 възможни/ и това им дава възможност да
разгърнат пълноценно в рамките на определения им от Конституцията мандат /за първи
път в нашата политическа история/ своята мащабна и градивна програма. Активно
участие за изпълнението й взема и д-р Петър Гудев - като депутат, председател на
парламента и министър-председател. Като народен представител Гудев гласува
законите за амнистията на министрите-либерали от правителството на Тодор
Иванчов /Тодор Иванчов, Димитър Тончев, д-р Васил Радославов/ - 21 декември 1903
г., за Българската земледелческа банка - 21 декември 1903 г., Закона за общественото
здраве /30 декември 1903 г./, за университета /26 януари 1904 г./, за народното
просвещение /20 януари 1906 г./, за защитата на женския и детския труд /22 януари
1905 г./ и за насърчение на местната промишленост и търговия /25 март 1905 г./. На 19
декември 1905 г. като Председател на НС подкрепя българо-сръбския митнически
съюз, сключен на 3 юли с. г., вотиран с акламация от депутатите.
Негов е основният принос за експедитивното приемане /три четения за десет дни!/ на
Закона за чиновниците по гражданското ведомство на 19 януари 1906 година17. Не бива
да се пропускат и законите за събиране на преките данъци /15 януари 1905 г./, за
обществените мероприятия /ДВ, бр. 29, 7. 02. 1906 г./, за акциза върху ракиите /20

декември 1903 г./, за имуществата, собствеността и сервитутите и за разработване на
мерите /24 януари 1904 г./, чрез които обработваемата площ земя нараства от 20 млн.
декара през 1902-1903 г. на 38 млн. декара през 1908 г., двете изменения на Закона за
наследството /20 януари 1906 и 17 декември 1907 г./, за подпомагане на държавните
работници в случай на инвалидност и заболяване /7 март 1906 г./, за търговскоиндустриалните камари /13 януари 1907 г./, за кооперациите /24 януари 1907 г./, за
борсите /8 март 1907 г./. Заедно с приетите нормативни документи на 22 януари 1905 г.,
7 март 1906 г. и 24 януари 1907 г., Законът за инспектората по труда /18 декември 1906
г./ и за държавния чиновник /22 декември 1907 г./, оформят пакета от актове за
социалното трудово законодателство, с което България се нарежда сред найнапредничавите държави в света18.
Градежът на държавата е осъществен със замах от правителството на НЛП. Само за три
години - 1904-1907, са открити 40 нови индустриални предприятия, с капитал, нараснал
от 30,6 на 56 млн. лева, осигурен е средногодишен приход в бюджета с 6,11 %19,
проектирани и построени са жп линиите Търново-Нова Загора, Левски-Свищов, ДевняДобрич, Мездра-Видин, Кутловица-Лом, Радомир-Дупница, завършена е
реконструкцията на пристанище Бургас /1903 г./ и Варна /1906 г./, а войската е
подготвена за предстоящите й задачи. Според бюджета от 1908 г. в размер на 127 235
700 лева за военни разходи са предвидени 30 050 000 лева, страната разполага с 9
пехотни дивизии и мирни армейски ефективи от 55 000 души, които при мобилизация
могат да достигнат 360 000; с три военни инспекции по дивизионни области и с
уточнен основен оперативен план за настъпление срещу Европейска Турция,
разработен от началника на генералния щаб генерал Радко Димитриев, предизвикващи
завистта и тревогата на опозиционните /преимуществено русофилски/ партии, които
осъзнават от пролетта на 1903 г. безполезността и безсмислието на своето
съществуване.
Опит за координация и обединяване на усилията на правителствените опоненти се
явява и т.н. патриотичен блок, създаден в края на януари 1907 г. в дома на Теодор
Теодоров20 от представители на Народната, Прогресивнолибералната,
Демократическата, Радикалдемократическата и Социалдемократическата партия
/широки социалисти/. Заговорниците избират платформа с конкретна задача - сваляне
на правителството и установяване на “конституционно-парламентарно управление”.
Отделните партии уж се обединяват за обща борба, запазвайки своите програми и
организационна самостоятелност, но още през юни 1907 г. от това аморфно
образувание не остава нищо. Необходим е акцент върху създаването на съюза само в
един пункт - учредяването му - почти веднага след освиркването на княза пред
новооткриващия се Народен театър на 3 януари, довело до оставката на министъра на
просвещението Иван Шишманов, до предложението /посочено в Указ № 2/ за затваряне
на Университета в срок от шест месеца /по доклад на премиера Петков до княз
Фердинанд I от 4 януари/ и приемане на изменения в Закона за престъпленията,
извършени чрез печата против държавния глава и членовете на неговото семейство
/ДВ, бр.13, 17. 01. 1907 г./.
Управляващите нямат никакви илюзии за акцията на 3 януари - за тях това е атака
срещу държавността и опит за повторение на 9 август 1886 г. чрез подстрекаване на
неопитните младежи към срамни противообществени прояви. Премиерът Гудев в
отговор на тронното слово на 7 ноември 1907 г. ще го отбележи в прав текст: “За да
може България да се развива мирно и тихо, за да можем да работим и за

осъществяването на нашите национални идеали, първо условие е стабилността на
Престола и престижът на Държавния глава.
Нема сте забравили изпитанията, през които премина България, когато на 9 август
биде осквернено достолепието на Държавния глава?
Нема сте забравили страданията, които мнозина българи изпитаха в чужбина
вследствие на този акт?
...И от всичко това /кризата слез 3 януари 1907 г. - б. м./ ще остане само урокът, че
когато е дума за защита престижа на Държавния глава, правителството не се спира
пред никакви мерки, че то е способно да наруши даже законите на страната, защото
над всички закони стои законът за самосъхранението, законът за запазване на
държавата”21.
Кризата започнала на 3 януари, ескалира след убийството на премиер-министъра
Димитър Петков на 26 февруари от уволнения чиновник Александър Петров, свързан с
народняшките среди на Иван Гешов, на бул. “Цар Освободител”, с ефимерното
управление на Димитър Станчов /27 февруари - 3 март/, с ерозията сред управляващите,
вследствие амбициите на Никола Генадиев...
За щастие центробежните процеси са овладяни първо в управляващата партия чрез
сделката по разпределението на властта и отговорностите, а след това и в държавата.
Князът си взема забележка, че кабинетът “Станчов”, ако и конституционно съобразен,
се смята за негов “личен режим” в обществото и с Указ № 9/3 март 1907 г. назначава
досегашния шеф на парламента д-р Петър Гудев за министър-председател /ДВ, бр. 48, 5
март 1907 г./, пренебрегвайки съзнателно или не партийния му шеф Никола Генадиев.
Нужен е бил кураж и чувство за отговорност, за да се поеме държавното кормило в
такъв тежък, взривоопасен момент. Гудев ги е притежавал. И докато е бил начело на
България, не се е колебаел и за миг при осъществяване на националноотговорната
политика, съобразявайки се с интересите на короната и мнозинството в обществото.
Важна е за нас оценката, която дава реномираният руски в. “Новое время” (бр. 11 128
от 6 март 1907 г.) за новия правителствен ръководител. Тъй като разкрива същностни
черти от характера и манталитета му, си позволявам по-дълъг цитат: “Новият
български премиер е още сравнително млад човек и ако той за пръв път се явява в
ролята на глава на един кабинет, все пак неговата личност вдъхва пълно доверие.
Убеден привърженик на Народнолибералната партия, Д-р Гудев се е отличавал с
рядка у съвременните български държавни мъже търпимост към другите
политически партии и убеждения, с лоялност и коректност спрямо своите
политически противници, а пък в партийната борба, която в България довежда до
всеобщо умопомрачение, той винаги с рядко достойнство се е държал в рамките на
парламентарните принципи. С тези качества Д-р Гудев се оценяма и от неговите
политически противници и затова той се ползува от искрено уважение у всички
партии, както и в корпорацията на българската адвокатура. Неговата политическа
търпимост релефно се е проявила във време на последната сесия на Народното
събрание, на което той бе председател.

Присъщите на Д-р Гудева качества без съмнение ще намерят сега по-широко
применение във взетия от него висок и отговорен пост и затова ние мислим, че
неговото назначение ще се посрещне с одобрение от всички политически кръгове в
България, без различие на партии и убеждения. Освен това, с неговото назначение се
избягва една остра криза в България, тъй като в дадения случай парламентаризмът е
запазен с всичката си строгост”.
Много интересна е и съпоставката, която му се прави с Димитър Петков: “Това, което
покойният Петков печелеше чрез дългогодишната си практика и политическата си
опитност, Д-р Гудев ще го спечели със солидното си образование и свойствената си
тактичност”, а що се отнася до отношенията с Русия, се набляга на “тяхната
дружественост и трайност”, както и на личността на външния министър д-р Станчов.
(препечатка във в. “Нов век”, бр. 1140 от 12 март 1907 г.).
Още правителството на Станчов на 1 март 1907 г. завежда дело срещу Иван Евстратиев
Гешов за присвояване наследствените пари на Евлоги Георгиев, изпълнявайки
решението на НС, което на 15 януари 1907 г. гласува свръхсметен кредит от 60 000 лева
за разноски по делото, “като разходът се покрие от излишъците по бюджета за 1906
г. и се отнесе към бюджета за 1907 г.”22.
Това е фронтална атака срещу народняците, като в държавния иск се настоява за
отнемане сумата от 16 млн. лева, която универсалният наследник Гешов е заграбил чрез
фалшифицирано завещание. В действителност искът е неоснователен, тъй като Иван
Евстратиев Гешов наследява само 5 млн. лева, но амбицията е прозрачна - удар срещу
политическите противници и дискредитирането им.
С идването си на власт Гудев форсира приемането на Закона за анархистите и Закона за
печата - 13 и 16 март 1907 г., както и измененията на Закона за столичната полиция от
21 март 1907 г., дали възможност за откриване към софийското градоначалничество на
Отделение за обществена безопасност. Целта според професор Стефан Киров,
уволненият ректор на Университета, е “да се сломи българската интелигенция, да се
направи невъзможна всякаква критика”. Като превантивна мярка са предвидени тежки
наказания за издатели и печатари, бърза процедура за съдене, по-високи глоби.
Опозицията използва за користни цели интелигенцията в борбата й с правителството на
Гудев. Тя не може да разчита на работническата класа, тъй като транспортната стачка
след 42 дни е приключила успешно на 1 февруари 1907 г., затова прибягва до протестни
събрания и подписки в страната - в “цели” 286 общини от 1813 /!/ - органът на
цанковистите, в. “България”, например, пълни вътрешната си хроника с поредица от
дописки от Станимака, Сливен, Добрич, Брацигово, Пещера, Копривщица, Разлог,
Лясковец23... и до поддържане на напрежението около университетския въпрос въпреки че позицията на правителството /окомплектовано напълно на 22 май 1907 г./ е
ясна - елиминиране на политиканстващия ректор Стефан Киров и близките му
съратници, употребени за антидържавни корпоративни цели, попълване на ректорското
и професорско тяло и записване на желаещите студенти, готови да продължат
образованието си. Затова срокът за записване на 101 студенти - е удължен до 10
октомври 1907 г., а всички студенти, постъпили като слушатели и редовно до 1 април
1908 г. в СУ са освободени от такси за два семестъра24, самият университет е надлежно
финансово осигурен /от бюджета му научаваме, че през 1908 г. ректорът е трябвало да
получава годишно с представителните 7200 лева/, а на мястото на уволнените

преподаватели са назначени уважавани чужди професори като Скорски, Ян Пайгерт,
Зобков, д-р Лисициевски, Жоли /срещу сключени контракти/, както и българските им
колеги Иван Бракалов и Недялко Марков25...
Противно на инсинуациите на Константин Кацаров, който в “60 години живяна
история” твърди, че през октомври 1907 г. в Университета “са записани само седем
студенти с платени такси, а останалите са чиновници, главно от просветното
министерство, което правителството е насърчавало да се запишат за студенти”26, и
пристрастно-превзетото и партийно-предпоставено мнение /или обвинение/ на д-р
Кръстев в “Княз Фердинанд и българската литература и духовен живот”: “И
затварянето на Университета, а особено така нареченото “отваряне” никой не е
тъй наивен да приписва на министрите, но всеки го счита за акция на княза, насочена
против върховните интереси на българския живот и култура. Наистина с това
“отваряне” на Университета “Народолибералната” партия постига най-сетне за
българската наука онова, което отдавна е постигнала в толкова други области на
нашия държавен живот: да постави начело хора, погазили своята чест и загубили
уважението на своите съграждани”27, сме длъжни да вземем под внимание горчивите
констатации на ресорния министър Никола Апостолов за акцията на временно
командированите във Висшото училище гимназиални учители веднага след падането на
Стамболов на 18 май 1894 г. - “да се наредят за професори”, като след изгонване на
инакомислещите Стоян Михайловски, Драгомиров, Владислав Шак и д-р Гелиловски
“се образувала една колегия, членовете, на която са се подържали яко помежду си;
новите професори почват да влизат тъй: влизал бабалъкът, влиза и зетят; като има
зет, влиза и шурята”, при което става възможно като професори да се подвизават хора,
“за които няма място в университета” - д-р Киров - поет, преводач, публицист, но
“без издаден свой писмен труд", професор Агура - "без научни трудове за осемнадесет
години и само с един превод на записките на Григоревич по “Най-нова история”, д-р
Никола Добрев, "правещ грешни химични анализи”28 и на потърпевшия извънреден
професор Кирил Христов с неговото “ново схващане на професорския бунт през 1907
г.”: “Киров е не само от противната на шишмановата партия, но и бивш редактор
на в. “Свободно слово”, в който най-енергичните статии против Стамболов бяха
негови..
...Киров е иначе отличен човек. Аз го обичам. При туй ми е вуйчо, брат на майка ми. И
все пак не мога да умълча, избирането му за ректор бе едно политическо
предизвикателство /спрямо правителството - б. м./, за което не би имало място, ако
нашите професори бяха кабинетни хора, чужди на дребното улично партизанство,
каквито трябва да бъдат.
Киров не би могъл да се откаже: да покаже истинските причини - би било унизително
за него; да измисли други - още по-унизителни. Ако не беше се откривал никакъв
театър, скандалът неминуемо пак щеше да избухне.
Професорите вече открито бяха плъпнали по опозиционните вестници. Министерския
съвет не би могъл да не упражни натиск на Шишманова, да им прибере юларите. Той
нямаше да се съгласи, щеше да си даде оставката - и работата и без театър пак тоя
край щеше да вземе. /Припомням, че не случайно на 15 юли на митинга в подкрепа на
Университета в София вземат участие Иван Вазов, Константин Величков, Марко
Балабанов, Григор Начович, Димитър Мишев - б. м./.

При незрелостта, която показаха професорите със своя бунт, автономията на
университета бе застрашена с право. В своето стремление да заповядват на
правителството професорите напомнюваха едновремешните ученически бунтове”29, в
които се съдържа скритата истина на обществената драма, тресяща интелектуалната ни
общност през 1907 година. И тъй като става дума за българското училище, ще трябва да
засегнем и т. нар. учителски въпрос, с който населението се манипулира през “тази
кризисна година” /Елена Стателова/.
В “Енциклопедия България”, том 2 за Гудев се казва, че “Закрива голям брой средни
училища”30, твърдение, влизащо в очевидно противоречие с мнението на Ангел
Цураков, че тогава “При средното образование се държи сметка и на
общообразователната подготовка, и на разширяване на професионалните училища”31,
с приетия на 18 декември 1906 г. Закон за професионалното учение, което фактически
отговаря на истината. И ако и вестник “България” - един от глашатаите на
опозиционната преса, да отразява пространно протестното събрание в София на 6
август 1907 г. против уволнените учители и училищната политика на правителството 32,
като в специална статия /”Действителността”/ дори “пророкува”: “Правителството не
се сеща, че метлата, за която се е уловило няма нищо да очисти, а ще повлече само
опасни брожения в и без туй неспокойната страна”33, корекцията на министър
Апостолов е съвсем резонно да бъде посочена.
Разясненията, които прави в отговора на тронното слово на 7 ноември 1907 г., не бива
лекомислено да бъдат игнорирани. Според него учителите-конгресисти са уволнени,
тъй като не са спазили Окръжното от 10 март 1907 г. под № 3326, нарушили са член 14
ал. 2 и член 44, ал. 4 от Закона за чиновниците, на които се забранява “да вземат явно
и активно участие в партизански действия, имащи политически характер” и не са
представили на министъра устава си за утвърждаване, нарушавайки член 4 от Закона за
сдружаванията на чиновниците34; независимо от подмятанията на противоборстващите
парламентарни групи, е гласуван бюджетът за 1908 г. за 40 гимназии и прогимназии в
Княжеството, вкл. и за Рисувалното училище35, а относно обвиненията в безпринципни
уволнения на просветни кадри Апостолов прибягва до езика на цифрите, с които
всички се съобразяват - през 1901 г. при управлението на демократите и прогресивните
либерали от цяла България са уволнени 420 души, а през 1907 - 138, от които около 100
са конгресистите. През 1901 г. общият брой на учителите е 4528, а през 1907 - 7260, от
които в интерес на службата са уволнени само 37 души; през 1901 г. са преместени в
интерес на службата 122 души, а през 1907 - 167 при отменени заповеди за 3536. Така
става ясно, че и тези обвинения на опозицията се пръскат безславно като сапунен
мехур.
До голяма степен са неоснователни и воплите за реакционния характер на приетия на
20 декември Закон за основното и средното образование. Вярно е, че в него има
ограничаване правата на учителките /поради което може да се критикува от днешните
феминистки/, тъй като им се изплащат с 10 % по-малки заплати от тези на учителите понеже не издържат семействата си, а на омъжените жени се забранява да преподават,
което обаче и от днешна гледна точка ни се струва не толкова съществено пред
стройната организация за работа, осигуреността и перспективността /вкл. и в
заплащането/ на заетите в просветната сфера. Това е важното, основното, а не че им се
забранява да се занимават активно с партизанство, да вземат участие в политическите и
партийни събрания и манифестации и да влизат като членове в работнически
дружества. Дори и таксите за право учение /за 1908 г./ са балансирани и черпят опит от

наредбите от 1901 г. - на премиера и управляващ Министерството на народното
просвещение Петко Каравелов /!/ - в средните училища се плащат 8 лева годишно за
долните класове и 12 лева за горните, като учениците от педагогическите училища се
освобождават от финансови тегоби. В гимназията таксата в долния курс е 15 лева, а в
горния 30 лева, като децата на бедни родители и на поборници-опълченци “ще се
освобождават от такса, както и сега”37.
Правителственият орган в. “Нов век” заема активна и настъпателна позиция спрямо
изданията на опозиционните партии. В поредица от материали органът на Народнолибералната партия защитава правителствената политика (“Блока и правителството”,
бр. 1152 от 9 април 1907 г.). В бр. 1164 от 16 май 1907 г. в “София, 16 май 1907 год.” се
посочва: “Въпреки всичките усилия на опозоционния блок да компрометира
правителството, то продължава да се радва на еднаквото доверие на двата фактора
в управлението на страната: на Княза и на Народа”. Вестникът излиза със специална
статия срещу наследниците на Евлоги Георгиев (“Защо се страхувате?”, бр. 1183, 6 юли
1907 година.). Той разяснява проблемите, свързани с учителите в “По закона за
сдружаванията” (бр. 1185, 11 юли 1907 г.), посочвайки, че “учителският съюз се
обявява против един закон - лош или добър, то е друг въпрос, но той е израз на
законодателната воля - и то не само с думи, но и с бойки средства”.
Университетската криза е осветлена в “Пак по университетския въпрос” (бр. 1189, 20
юли 1907 г.), където се отбелязва, че професорите водят “нова стратегия, която
всъщност има за цел, не толкова да спомогне за разрешението на въпроса, който и
ние поне считаме еднъж за винаги разрешен, колкота да възбуди общественото
мнение, за да се поведе наново борба против властта” и особено в “Една язва” (бр.
1191, 25 юли 1907 г.) с директно поставения въпрос: “действително ли тези хора
(професорите от Университета - б. м.) представляват нашата интелигенция?”.
Ироничното отношение към усилията на опозицията да влияе на общественото
развитие се чувства и в статията “София, 26 март 1907 год.” (бр. 1146). В нея директно
се посочва: “Блокът на опозиционните партии е вече решил да не взима участие в
допълнителните избори на 1 април.
Това е най-глупавото и най-парадоксално положение, в което можеше да се изпадне”,
както и в “София, 4 април 1907 год.” (бр. 1150), където се осмива активността и
митингаджийската дейност на опозицията.
И тъй като силите на “патриотичните партии” се изчерпват още през юни 1907 г., на
тях не им остава друго, освен “да свалят знамената за по-добри времена” /до средата
на януари 1908 г./, а за народните либерали - да приемат до края на декември 1907 г.
необходимите за укрепването на страната закони, така както е било и през периода
1886-1894.
В това отношение краят на 1907 г. е един от най-плодотворните и активни в своята
законодателна дейност. След като на 9 ноември финансовият министър Лазар Паяков
матира опозицията с уточнението, че “за десетте месеца на 1907 г. сме получили 121
541 884,50 лв., т.е. близо целия бюджет за 1907 г.
Остават ни още два месеца на разположение, ... които с приходите ще
представляват излишъците на държавата, а минималната сума, която има да се

получи през ноемврий и декемврий, няма да бъде по-долу от 25 милиона”38, започват
ускореното приемане на предварително подготвените законопроекти.
Парламентът работи като добре смазана машина, опозицията е оставена снизходително
да критикува, но при прекрачване на добрия тон следват крути мерки - на 29 октомври
по предложение на премиера Гудев Найчо Цанов е изгонен за пет заседания за
подстрекателски действия /”загриженост” за Университета/, а на 9 ноември
председателят на НС Добри Петков отнема думата на парламентарния тигър Теодор
Теодоров за нарушаване на правилника за работа на Народното събрание.
Важните за страната закони се приемат с ударно темпо и внушително мнозинство.
Активна роля играе министър-председателят, чиято функция оприличавам на диригент
на голям оркестър. Той на дело осъществява амбицията си за отговорен
“мажоритетен” парламент, разчитайки на подготвеността на докладчиците,
ресорните министри, на самия себе си, както и на мнозинството, с което разполага.
Неговият облик на решителен и безкомпромисен защитник на националните интереси е
разкрит най-пълно в отговора му по тронното слово на 7 ноември /както и при
разгонването на “шепата шарлатани-социалисти” на 15 октомври/.
Впечатляващо е, че за месец и половина /освен акламацията на сватбата на Фердинанд
и Елеонора Рейс Кьостриц на 26 ноември/ се приемат Законите за лицата /14 ноември/,
за допълнение на Закона за градските общини /16 ноември/, на 28 ноември е одобрен
Законът за устройството и службата по Министерството на външните работи и
вероизповеданията, регламентиращ строга организация на ведомството и впечатляващи
изисквания към родните дипломати; на същия ден е приет и Законът за службата на
Главна дирекция на пътищата, благоустройството и сградите, на 30 ноември идва ред
на Закона за привилегиите и ипотеките, на 3 декември на Закона за техническия отдел
при университета в София, на 15 декември влиза в сила Законът за морската търговия,
на 21 декември минава на второ четене промяната на пункт 3 на чл. 5 от Закона за
българското поданство. На 22 декември са приети законите за пенсиите на служащите
при изборните учреждения и за основното и средно образование, одобрен е докладът за
неприкосновените запаси на армията и законът за приходите и разходите на разните
фондове за 1908 г., между които фонд “Спомагателна каса на работниците по
обществените предприятия” в размер на 330 000 лева приход при разход 200 000 лева и
пенсионният фонд по гражданското ведомство с приход, приравнен към разхода за 3
368 400 лева. В същия последен работен ден на парламента е гласуван Законът за
приходно-разходния бюджет на Княжеството за 1908 г. в размер на 127 235 700 лева. В
него ясно личат приоритетите на правителството - армия /30 050 000 лева/, образование
/11 878 947 лева/, финанси /8 256 026 лева/, външна политика /5 609 361 лева/.
Не са пропуснати и няколко значещи жеста в културната сфера - погребване на
починалия в Гренобъл член на ЦБ на Прогресивно-либералната партия Константин
Величков, “един от първите български деятели и книжовници”, на държавни
разноски, по предложение от 5 ноември 1907 г. на премиера Гудев39, отпускането на 70
лева месечна пенсия на намиращата се в плачевно състояние сестра на Бенковски 40
/продължение на грижите на Петър Гудев за популяризиране образа на убития апостол
на IV революционен окръг, след като на 17 януари 1907 г. по негово предложение като
парламентарен председател НС отпуска безплатно чрез Главна дирекция на
железниците и пристанищата към Министерството на обществените сгради, пътищата и

съобщенията на комитета за въздигане паметник на Георги Бенковски и други борци за
свободата на гр. Тетевен 20 парчета стари железни релси от 9,55 м. дължина41 / както и
на 10 000 лева субсидии за наследници и сътрудници по издаването съчиненията на
Христо Ботев - на 22 декември 1907 година42.
Силно впечатление прави стриктното спазване на конституционните разпоредби - тъй
като на 15 декември изтича конституционният срок на V редовна сесия на XIII ОНС, “а
има много работа за привършване”, на 14 декември Петър Гудев моли Народното
събрание веднага да реши сесията да се удължи до 23 декември. Предложението се
приема и Гудев веднага прочита Указ № 12 от 13 декември 1907 г. на княз Фердинанд
“За продължаване петата сесия на XIII ОНС до 23 декември текущата година
включително”.
Към този пример може да се добави желанието на Народно-либералната партия да се
оттегли от властта, независимо от успешното си управление след изтичането на
мандата й в началото на 1908 г., предусещайки намеренията на монарха за промяна в
антантофилска посока.
Съзидателната и трезва външна политика на правителството, водена от министър
Димитър Станчов, дава своите плодове през 1907 година. Ръководителят на нашата
дипломация полага енергични усилия за париране организираните от Белград и Атина
въоръжени четническо-пропагандни акции в Македония. Той влиза в контакти с
ръководни фактори във Виена и Петербург, вследствие на което на 10 март 1907 г.
Русия и Австро-Унгария предупреждават сръбското правителство, че сръбските чети
затрудняват изпълнението на реформената програма, съгласно споразуменията от
Мюрцщег от 2 октомври 1903 г. и особено на чл. 3 относно запазването на
народностното самосъзнание в европейските вилаети в Турция, а в нотата от 17
септември, изпратена до Сърбия, Гърция и България се посочва, че при евентуални
промени в административното деление и групиране на народностите в областта няма да
се държи сметка на резултатите от четническите акции, а ще се следва “принципът на
статукво анте и на сериозни независими изследвания”43. Изключителен успех за
външната ни политика е участието на страната ни във Втората Хагска конференция за
мир, свикана по инициатива на Русия и САЩ в холандската столица от 15 юни до 18
октомври 1907 година.
Въпреки съпротивата на Германия и Австро-Унгария България участва във форума
като де факто независима държава. За това и е оказано съдействие от руската
дипломация /25 май 1907 г./, поради което тя е сред поканените страни. Не случайно в
речта си по отговора на тронното слово, което е и отчет на свършеното, на 7 ноември
Станчов с удовлетворение отбелязва, че “на Българския княз се засвидетелствуват
почестите, които обикновено се отдават на независими владетели”44, а на Хагската
конференция за мир “на българската делегация бе отредено място по азбучен ред.
По същия начин тя участва и вотира до завършването на конференцията и подписа
изработените от тази последната: окончателен акт, конвенции и декларации”45.
/Всъщност 13 конвенции, 2 декларации и една резолюция на 5 октомври - б. м./.
Българските делегати застъпват становището за мирно разрешаване на световните
конфликти. Ген. Върбан Винаров, Иван Кожухаров, кап. С. Димитров и Иван
Каранджулов, бивш главен апелативен прокурор при ВКС, поддържат идеята за

функционирането на постоянен арбитражен съд, с цел чрез посредничеството на
Великите сили да се решат спорните въпроси между България и Турция спрямо
българското население в европейските вилаети на Османската империя. И тъй като
Германия се обявява против нашето предложение, се взема компромисно решение за
диференцирано разглеждане на спорните проблеми, което е все пак крачка напред в
утвърждаване държавния ни суверенитет в международен план. С това си обясняваме
защо на 23 февруари 1907 г. НС в тайно заседание гласува 35 млн. лева за военното
министерство, защо по същото време се извършва превъоръжаване на армията от
Крьозо, след сключения на 13 февруари 1907 г. заем с Банк дьо Пари е де Пеи Ба за 145
млн. лева при лихва 4 1/2 %, а Турция от декември 1906 г. до септември 1907 г. очаква
военен сблъсък с България.
Правителството отделя първостепенно място на взаимоотношенията си със сюзерена,
придържайки се към споразумението от 26 март 1904 г. за амнистиране участниците в
революционното движение в Македония и Одринско, даващо възможност на бежанците
да се завърнат по родните си места, с направените митнически облекчения за
българските стоки, като в замяна кабинетът се задължава официално да не подкрепя
въоръжената борба в Македония и Източна Тракия.
Целта според Димитър Станчов е да настъпи “онзи дългоочакван ден, в който
македонският въпрос, облечен от силите в мантията на хуманността, ще бъде така
разрешен, че ще създаде от българина в Македония един пълноправен и щастлив
гражданин”46.
В същото си изказване на 7 ноември 1907 г. Станчов посочва какви преговори се водят
за сключване на конвенции - за indigenat-та, за поданството, паспортите, правата и
атрибутите на търговските агенти, мюфтиите и вакъфските имоти, екстрадицията,
пазене и определяне на границата, Синода и съвета при Екзархията /на 23 април се
навършват 30 години от избора на Йосиф I за български екзарх/, изпълнение на
съдебните присъди и свързване на българските железници с турските при Куманово и
Джумая47, допълвайки със задоволство: “Както и да е, преговорите с Турция са
привършени, колкото зависи от нас, и не се съмняваме, че скоро ще последва
одобрение на сключените съглашения със султанско ираде, след уреждането още на
някои нови предложения от страна на Портата”48, което ме кара да мисля, че
правителството лансира вариант на българската независимост без много шум на
принципа - де юре зависима според Берлинския договор, но де факто независима
държава, решаваща националните си проблеми при избягване опекунството на
европейските Велики сили.
Затова нашите дипломати са първо пълномощни министри /и след това представители/,
такива са по длъжностна характеристика и като такива се разписват във ведомостите за
своите заплати, /които в Петербург, Цариград, Берлин и Виена са по-високи от
министерската!/.
Като елемент от прозорливата ни протекционистична политика и в противодействие на
заминалите към 5 ноември 1907 г. за Америка 21 372 души емигранти, се възприема
гласуваният на 12 декември по предложение на Петър Гудев Закон за емиграцията, с
който се забранява на емиграционните агенции да подбуждат населението /устно или
писмено/ към емигриране. Агенциите, нарушили разпоредбите на закона, се наказват с
парична глоба от 2000-3000 лева, а виновните лица - със затвор от една до две години,

като вестниците, публикували обявления или реклами на чуждестранни агенции, се
глобяват от 100 до 500 лева49.
Свършеното от правителството и парламента /въпреки обструкциите на опозиционните
групировки/ и през 1907 г. изпълва със законна гордост д-р Петър Гудев, който на 22
декември 1907 г. ще наблегне на прецедента, “дето едно Народно събрание да може
да изкара един редовен петгодишен мандат. Дай Боже, щото и занапред да се
намират много такива Народни събрания, които да изпълняват така своя дълг и своя
мандат, както го изпълни настоящето Народно събрание”50, а след това ще прочете
благодарственото слово на монарха, чествал на 15 август 20 години от възшествието си
на трона и почел с присъствието си /както и това на великия княз Владимир
Александрович и съпругата му Мария Павловна/, откриването на паметника на ЦаряОсвободител на 30 август 1907 г. /именния ден на Александър II/ на площад “Народно
събрание”, дело на флорентинеца Арнолдо Дзоки и струващо 300 000 златни лева - “С
удоволствие отбелязвам, че деятелността на XIII-то обикновено Народно събрание
ще остане паметно по своята плодотворност.
...На вашата инициатива се дължи мощният тласък, даден в последните години на
поминъка на страната и на културния й напредък. На вашия разбран патриотизъм
България дължи една армия силна, въоръжена и винаги готова да изпълни свещената
си мисия в защита на отечеството.
...В щастие и нещастие вие се държахте на висотата на положението си, останахте
непоколебими на своя пост и взехте всички мерки, които се налагаха от
обстоятелствата.
За всичко това българският княз ви благодари”51, не пропускайки обстоятелството, че
Фердинанд I не присъства на откриването на петата сесия на 15 октомври, няма го и на
закриването й, тъй като неговото здравословно състояние “внезапно се влошава”.
Днес е трудно да преценим дали Гудев е осъзнал монаршеското лицемерие, чиято
материализация ще бъде кабинетът на Александър Малинов, назначен с Указ № 3/16
януари 1908 г., обнародван в ДВ, бр. 12 от 16 януари 1908 година.
Важно е мнението на Елена Стателова, че правителството подава оставка “по
настояване на княза”52, загрижил се за негов приемник, едновременно с формирането
на Антантата и още докато патриотичният блок дава последни признаци на живот. В
тази посока са ценни признанията на един от участниците в разглежданите събития
Иван Салабашев.
В своите спомени той пише: “Военен министър беше Савов. Той остана дълго време
на този пост. Беше си спечелил благоволението на княза и се ползваше с голямо
внимание.
Той често пращаше, чрез един свой приятел демократ, уверения, че князът скоро ще
ни повери властта.
Впрочем подобно нещо ми съобщи и професор Адолф Щраус със следующето си до
мене адресирано писмо:

Поверително
Будапеща
Улица “Беркочиш” № 18
Уважаеми господине,
надявам се, че си спомняте за мен от времето на покойния Стамболов...
Смятам, че ще ви достави удоволствие, като Ви съобщя, че НЦВ Князът скоро ще Ви
назначи министър на външните работи.
НЦВ Князът ми говори за това по време на последното си посещение в Будапеща когато го придружавах от Виена до Будапеща.
Ако желаете можем да говорим по този въпрос. От следващата сряда до края на юли
ще бъда във Венеция, Италия /хотел “Град Флоренция”/, така, че ще можем лесно да
се срещнем.
Искрени поздрави и благоволете да приемете израза на моето най-дълбоко уважение.
1907/29 юни

Проф. Ад. Щраус

Аз отказах да се срещна с него /с писмо от 2 юли - б. м./, защото не исках да вземам
каквито и да било ангажименти и защото намирах за неудобно да разговарям въобще
с него по такъв един въпрос”.53 /Не е излишно да посочим, че в правителството на
Малинов Иван Салабашев е финансов министър до 6 септември 1910 г., след което
получава агреман за посланик във Виена, както и свидетелствата на тогавашната преса
- напр. “Вечерна поща” (бр. 2070 и 2071) от 30 и 31 май 1907 г., от която научаваме, че
на 29 май Александър Малинов е бил на аудиенция в двореца.
Димитър Саздов хвърля допълнителна светлина върху водените разговори с
Фердинанд, които са били “по най-актуалните проблеми на страната”.
Споразумение за ново правителство не се постига, тъй като “всички опити на княз
Фердинанд и неговите посредници през пролетта на 1907 г. да принудят
Демократическата партия да синхронизира позициите си с тези на двореца
завършват без резултат. Замислената смяна на Стамболовия кабинет за 2-3 август е
поставена под въпрос”54.
Следва честването 20 годишнината от избора на Фердинанд за български княз /15
август/, за което заслугите на народолибералите са безспорни (отбелязани в “Нов
век”,бр. 1199 - 1203 от 17- 27 август 1907 г.; както и в “София, 1 август, 1907 год.”, бр.
1194 от с. г.) и отлагането на оставката им с пет месеца.
През това време демократите участват в непрекъснато провежданите заседания на
Постоянния съвет на все още вегетиращия опозиционен блок, образуват се нови и се
стягат старите партийни организации, които избират свои ръководни бюра55, а в края на
годината, след контактите с монарха, шумно рекламират и платформата на бъдещия

кабинет - “да даде свободни избори”, отговорност към македонския въпрос, силна
армия, решаваща роля на владетеля по външнополитическия курс на страната,
балансирана финансова и социална политика56, вследствие на което и самото
правителство на Малинов е сделка с двореца относно фигурите на военния и външен
министър - Данаил Николаев и Стефан Паприков - в името на властта57, както и
малкото добри думи, с които е оценена политиката на кабинетите на Димитър Петков и
д-р Петър Гудев доста по-късно от Елена Стателова - за трезвата му външна политика,
за стопанския растеж и усъвършенстваните държавни механизми, за силната и добре
въоръжена армия, водещи до констатацията, че годините през периода от 1903 до 1908
г. “са един от най-съзидателните етапи в държавния живот на България”58.
Не така е мислел обаче новият правителствен шеф Малинов, както и демократичното
мнозинство в XIV ОНС, което на 25 февруари 1910 г. назначава изпитателна комисия за
изясняване фактите по обвинението за извършени нарушения на Конституцията,
вследствие на което на 13 февруари 1911 г. е решено министрите от трите кабинета /на
Рачо Петров, Димитър Петков и д-р Петър Гудев/ да се дадат под съд. За назидание и
урок.

БЕЛЕЖКИ
1. Дневници (стенографически) на Деветото обикновено народно събрание, С., Държавна печатница,
1899, с. 167. [обратно]
2. Дневник (стенографически) на Десетото обикновено народно събрание, I-ва редовна сесия, С., 1900, с.
1999. В солидното си и важно изследване “Бурният живот на Димитър Петков”, С., 1998, Жеко Попов
посочва, че “В Народното събрание Петков не е особено деен - той е предоставил правото на Н.
Генадиев, К. Панайотов, П. Т. Гудев и др. да отстояват партийните схващания по различни въпроси” (с.
112). [обратно]
3. Дневници (стенографически) на Единадесетото обикновено народно събрание, I-ва извънредна сесия,
С., 1901, с. 2805. [обратно]
4. Пак там, с. 3551. [обратно]
5. Пак там, с. 3510. [обратно]
6. Пак там, с. 3511. [обратно]
7. Пак там, с. 3512-3514. [обратно]
8. Пак там, с. 3515. [обратно]
9. Пак там, с. 3508-3509. [обратно]
10. Дневник (стенографически) на Дванадесетото обикновено народно събрание, Първа извънредна
сесия, с. 1572. [обратно]
11. Пак там, с. 712. [обратно]

12. Пак там, с. 817. [обратно]
13. Пак там, с. 921. [обратно]
14. Пак там, с. 1065. [обратно]
15. Пак там, с. 1396. [обратно]
16. Пак там, с. 1775. [обратно]
17. Дневник /стенографски/ на XIII ОНС, III редовна сесия, С., 1906, с. 2199-2203. [обратно]
18. За това не е случайно, че през 1907 г. в България има 644 лекари, 41 зъболекари, 125 акушерки, 242
аптекари и 579 фелдшери според в. “Нов век”, бр. 1179 от 25 юни 1907 г., а според изискванията на
Закона за опазване на общественото здраве във всяка община с над 4000 жители е трябвало да има
общински лекар, санитарни агенти /фелдшери/ и акушерки. [обратно]
19. Признание за стопанския възход на страната е участието ни в представителното икономическо
балканско изложение в Лондон през 1907 г., за което княз Фердинанд I получава специален албум като
“покровител на балканските народи”. [обратно]
20. В. “България”, бр. 35 от 6 февруари 1907 г. [обратно]
21. Стенографски дневници на XIII ОНС, V редовна сесия, С., 1908 г., с. 218. [обратно]
22. Стенографски дневници на XIII ОНС, IV редовна сесия, с. 1549. [обратно]
23. В. “България”, 1907, бр. 40, 42, 89, 92. [обратно]
24. Стенографски дневници на XIII ОНС, V редовна сесия, С., 1908 г., с. 218. [обратно]
25. Стенографски дневници на XIII ОНС, V редовна сесия, с. 1210, също изложение на Никола
Апостолов по университетския въпрос от 14 юли 1907 г., ЦДА, ф. 3, опис 8, а.е. 1045, 125 сл. [обратно]
26. Константин Кацаров, “60 години живяна история”, С., 1993, с. 38-39. [обратно]
27. Д-р Кр. Кръстев, “Княз Фердинанд и българската литература и духовен живот”, В: “Етюди, критици,
рецензии”, С., 1978, с. 74. [обратно]
28. Стенографски дневници на XIII ОНС, V редовна сесия, с. 240-241. [обратно]
29. Кирил Христов, “Време и съвременници”, том 1, С., 1999, с. 248-249. [обратно]
30. Енциклопедия България, т. 2, С., 1981, с. 195. [обратно]
31. Ангел Цураков, “Правителствата на България”, част първа, 1879-1913, С., 1996, с. 119. [обратно]
32. В. “България”, бр. 81 от 7 август 1907 г. [обратно]
33. В. “България”, бр. 86 от 24 август 1907 г. [обратно]
34. Стенографски дневници на XIII ОНС, V редовна сесия, с. 231-233. [обратно]
35. Пак там, с. 951-957. [обратно]

36. Пак там, с. 231. [обратно]
37. Пак там, с. 533. [обратно]
38. Пак там, с. 246. [обратно]
39. Пак там, с. 189. [обратно]
40. Пак там, с. 1227. [обратно]
41. Пак там, с. 1267. [обратно]
42. Пак там, с. 696-697. [обратно]
43. ”История на българската дипломация 1879-1913”, С., 1994, Елена Стателова, Радослав Попов,
Василка Танкова, с. 359. [обратно]
44. Стенографски дневници на XIII ОНС, V редовна сесия, с. 223. [обратно]
45. Пак там, с. 223. [обратно]
46. Пак там, с. 229. [обратно]
47. Пак там, с. 225. [обратно]
48. Пак там, с. 225. [обратно]
49. Пак там, с. 683-685. [обратно]
50. Пак там, с. 1267. [обратно]
51. Пак там, с. 1268. [обратно]
52. Глава “Една кризисна година”, дял I, “Възход и падение” от “История на България 1878-1944”, том 3,
1999, с. 212. [обратно]
53. Иван Салабашев, “Спомени”, С., 1943, с. 155-156. [обратно]
54. Димитър Саздов, “Демократическата партия в България 1887-1908”, С., 1987, с. 283. [обратно]
55. В. “Демократ”, бр. 59 от 5 юли и бр. 60 от 8 юли 1907, в. “Пряпорец” бр. 941 95, 100, 101, 106, 110,
112, 119 от 13, 16, 27 и 30 август, 13, 22 и 27 септември и 13 октомври 1907 г. [обратно]
56. В. “Пряпорец”, бр. 150 от 29 декември 1907 г. [обратно]
57. В. “Пряпорец”, бр. 5 от 17 януари 1908 г. [обратно]
58. Цит. съч., с. 211-212. [обратно]

Глава VI. ДЪРЖАВНИЯТ СЪД И Д-Р ПЕТЪР ГУДЕВ

Борислав Гърдев
web | Доктор Петър Гудев - политик и държавник
Тъй като нищо около атаките за сваляне от власт на народолибералите не е случайно, а
е част от една обмислена политика, не е изненада и подвеждането под отговорност на
министрите от трите либерални кабинета /с благородното изключение на д-р Иван
Шишманов/.
Демократите получават властта от монарха по силата на чл. 152 от Конституцията,
гласящ, че “министрите се назначават и уволняват от княза”, те насрочват и печелят
парламентарните избори на 22 май 1908 г., бързат да обявят независимостта на страната
/за монархическата милост Фердинанд трябва да стане цар на 22 септември 1908 г./ и
чак след това по стара традиция, въведена срещу тях от либералните министри от
кабинета на Тодор Иванчов, осъдени от I Държавен съд /след разглеждане на делото от
1 февруари до 17 май 1903 г. и произнасяне на присъдите на 4 юни - осем месеца
тъмничен затвор, поискани от държавния обвинител Александър Малинов,
впоследствие оправдани от XIII ОНС на 21 декември 1903 г./ тръгват на разправа с
опонентите си от ръководството на Народнолибералната партия. Според Малинов
“назряваха за решение други, трудни и извънредно деликатни въпроси. Така
предстоеше поради натиска на общественото мнение да вземем ясна и определена
позиция по въпроса за даване под съд кабинета на Рачо Петров, Димитър Петков и др Петър Гудев” /в частност Гудев, Р. Петров, Н. Генадиев, М. Савов, Ив. Халачов и Л.
Паяков/1.
Така е измислена и формулата - не убийство /твърде компрометиращо е!/, а съдене и
омаскаряване на противниците с благоволение на монарха, хвърлил за втори път
народните либерали /след 18 май 1894 г., тогава за “признаването му” от Русия/ на
разправа от противниците им с користна цел.
Инициативата е на правителственото мнозинство /100 депутати/ в XIV ОНС. На 25
февруари 1910 г. е назначена изпитателна комисия /по предложение на Теодор
Теодоров, Стоян Данев и четирима демократи/ за изясняване фактите по обвиненията
по член 106 на Конституцията. След внасяне на доклада от нея на 11 ноември 1910 г.,
депутатите решават, че има нарушение на законите и Конституцията и на 21 декември
избират нова комисия, вече по чл. 5 от Закона за съдене на министрите от 13 декември
1880 г. за доизясняване на обстоятелствата.
Докладът на новата комисия е разгледан и приет от НС на 9 февруари 1911 г., а на 13
февруари е решено министрите от трите кабинета да се дадат под съд, след като
Министерският съвет изнудва царя да се удължи с 4 дни работата на III редовна сесия
на XIV ОНС.
Д-р Петър Гудев като премиер и външен министър е обвинен /по чл. 155 от
Търновската конституция и чл. 7 от Закона за съдене на министрите/ за вреда на
държавата за лична полза, заради противозаконно присвояване на суми от безотчетния
фонд за 1906 и 1907 г. от кредита на полицията и от фонда за поддържане на
македонските бежанци. Според обвинителния акт, той “систематически и умишлено е
нарушавал чл. чл. 1, 34, 59 и 61 от Закона за отчетността по бюджета, както и чл.
чл. 1 и 2 от Закона за свръхсметен кредит от 300 000 лв. за организиране полицията

на обществената безопасност, а следов. е нарушил чл. 43 и 44 от Конституцията,
като е причинявал вреда на държавата за лична полза (построяване на собствена
къща, б. м.). Поради това и на основание чл. чл. 155, 156, 157 и 158 от Конституцията
Държавният Обвинител го предава на Държавен Съд, пред който и ходатайствува да
бъде той - бившият Министр-Председател и Министр на Вътрешните Работи Д-р
Петър Гудев - признат за виновен в нарушение на Конституцията и причиняване на
Царството вреда за лична полза и да бъде наказан по чл. чл. 2 и 3 от Закона за
наказанията, които се налагат за престъпленията, предвидени в 155 чл. от
Конституцията”2.
Народните представители избират за държавен обвинител проф. Георги Данаилов,
комуто съдените са предадени на 12 май 1912 г., а за негови помощници - Васил Милев
и д-р Александър Гиргинов /от ДП/. Използвани са експертни оценки на 16 вещи лица и
показания на близо 600 свидетели в шестстотинстраничния обвинителен акт. През
пролетта на 1913 г. II Държавен съд е конституиран /обвинителният акт е готов на 1
февруари 1913 г./, а процесът започва на 7 февруари 1914 г., но той не завършва с
произнасяне на присъда. След повече от година протакане, заседания, възражения,
отводи, дело № 1 от 1913 г. е прекратено поради неизброяване едно по едно на всички
обвинения, съгласно изискванията на чл. 156 от Конституцията3.
Дотогава д-р Петър Гудев минава през мъките на обвинението и злобните укори и
коментари.
На 13 май 1911 г. старият му познайник Теодор Теодоров, в качеството си на финансов
министър, изпраща писмо до държавния обвинител Георги Данаилов с описание на
недвижимите имоти на д-р Петър Гудев4.
За обезпечение на държавното съкровище на Гудев следва да се издаде по надлежния
ред по силата на чл. II от Закона за съдене на министрите, респ. чл. 576 от временните
съдебни правила, изцяло преминал в наредбите на чл. 92 и 124 от Углавното
съдопроизводство, нужната запорна заповед за налагане възбрана върху недвижимите
имоти за сумата от 259 048 лева /тъй като се смята, че бившият премиер е присвоил 278
000 лева/. Според описа на недвижимите имоти на д-р Петър Гудев /записани на името
на братя Стефан и Петър Гудеви/, бившият премиер и неговият брат притежават къща
на ул. “6 септември” и незастроено място на бул. “Фердинад I” застроено-общо за 56
150 лева. За сравнение колегите му Михаил Савов и Рачо Петров дължат за ощетяване
на държавата като възбрана върху недвижимите имоти солидарно 363 100 лева.
Имотите на ген. Рачо Петров от къщи и празни места само в София са на обща стойност
440 110 лева и обхващат обекти на 11 места в столицата, докато запорната заповед за
възбрана върху недвижимите имоти на д-р Никола Генадиев е за 452 404, 49 лева, а
солидарно с Рачо Петров и Михаил Савов - за 6 965 384,34 лева5.
Предположението, че злоупотребите са ставали приемуществено в първия кабинет на
Рачо Петров /16 май 1903 - 23 октомври 1906 г., когато избухва аферата “Шарл-Жан”; с
факсимилирани документи се доказва още през 1906 г., че Шарл /Рачо Петров/ и Жан
/военният министър Михаил Савов/ са получили чрез комисионера Илия Киселов
крупни подкупи при доставката на патрони за военното министерство, но въпреки това
двамата министри чрез съда успяват да вкарат в затвора отговорния редактор на в.
“Мир” Васил Христов, имащ основна заслуга за разкриването на гешефта!/ се
потвърждават безспорно.

Що се отнася до самия д-р Петър Гудев, са необходими някои допълнения - на 13
януари 1907 г. министър-председателят Димитър Петков /не Гудев/ прави предложение,
с което се иска разрешението на парламента кредитите за вътрешното министерство с
поправка да се отнесат към бюджета за 1906 и 1907 година. С болшинство НС приема
решение “свръхсметните кредити, разрешени от събранието със закони от 10
ноември 1906 г. 800 000 лева и 19 декември с. г. 120 000 лева за пострадалите от
гръцките андарти в Македония българи и за построяване на жилища, както и на
храна и облекло на пострадалите от пожара на 30 юли анхиалски жители да се
отнесат към бюджетите за 1906 и 1907 г. по толкова по колкото се изразходва, до
сключване на бюджетните упражнения”6.
Безотчетният фонд - временни /за вътрешното министерство/ в размер 50 000 лева се
гласува в парламента на 18 декември 1907 г., отнасящ се за 1908 г., а Законът за
свръхсметния кредит за пострадалите от четите в Македония българи и за изплащане на
дълга за постройката паметниците на освободителната война в размер на 650 000 лева е
приет на 22 декември7. В случая не става дума за комисионни от патрони или пушки,
нито от гнили вагони и хамбари, а за държавни средства, за чието изразходване следи
Сметната палата. /На 19 декември 1907 г. в НС се приема например доклада й по
упражнението на бюджета за 1905 година. В него скрупульозно и точно са визирани
свръхсметните кредити по чл. 126 от Конституцията и разрешените със закони, като
дори е посочено, че са останали свободни кредити на 31 август 1906 г. 54 077 526,66
лева и дългове за изплащане за 313 804,17 лева/8.
Отчитайки заслугите на д-р Петър Гудев, е трудно да се допусне, че той ще тръгне да
присвоява пари от изброените фондове, след като дейността му като депутат,
председател на парламента и премиер, говори за серия от инициативи за подпомагане
пострадалите българи в Македония и за изграждане на паметници, увековечаващи
героите от Априлското въстание и Руско-турската война /вкл. паметника “Цар
Освободител”/.
Истината обаче се оказва комплицирана и нелицеприятна. Безусловните фондове на
вътрешното министерство се харчат и за лични нужди още по времето на Стамболов, а
според Добри Ганчев тези фондове “ги смятаха за свое лично достояние почти всички
последующи министри.
Петър Гудев от тях си направи къща. Кога го съдиха, установи се, че той с чекове
плащал на майсторите от този фонд. И се чудеше човекът защо да смятат този
начин на харчене безусловния фонд за кражба? Навикнаха така да гледат на него
всички и затуй още в началото на годината те го изтеглиха и го туряха или на свое
име в банката, или в собствената си каса”9.
Стамболов и Греков, например, влагат на своя сметка 240 000 златни лева за 1894
година, независимо че са министри само пет месеца и половина, но не ги връщат. /б.
м./.
В XV НС на 24 юли 1914 г. Марко Турлаков перифразира думите на Гудев пред
Държавния съд: “Аз тия суми не съм ги откраднал, аз ги взех. Нямате право да ме
съдите за кражба, можете да заведете срещу мене граждански иск”10. В
действителност, пред следствието Гудев заявява: “Вярно е, че съм изтеглил 3/4 от
безотчетния фонд в размер на 112 500 лв. и съм ги внесъл една част в Народна Банка,

а другите в други Банки. От тези пари съм употребявал суми и за свои частни нужди.
Други обяснения не мога да дам.”11. По тази причина, следствените власти подвеждат
Петър Гудев по отговорност за вреди на държавата12.
С това се обяснява и възбраната върху недвижимото имущество на Гудев за 259 048
лева. И ако в нещо може да бъде оневинен отчасти - то е в следване порочната практика
на своите предшественици.
След пропадане на обвинението, въпреки че са разпитани 591 свидетели (!), обвинените
министри - без Гудев, подават до Прошетарната комисия на НС молба за
преразглеждане решението му за даване под съд, като на 24 юли 1914 г. XVII ОНС
решава, че направеното от XIV ОНС на 13 февруари 1911 г. предложение за
възбуждане на съдебно преследване и за свикване на Държавен съд е
противоконституционно, поради което прекратява углавното преследване, цялото
производство се унищожава13, а д-р Петър Гудев е напълно реабилитиран /с Указ № 49
от 1 август 1914 г. - ДВ, бр. 173/4 август 1914 г./. С Указа се отменя мандата на
държавните обвинители Г. Данаилов, А. Гиргинов и В. Милев и се прекратява
углавното дело пред Държавния съд № 1 от 1913 година. Това обаче не означава
безболезнено завръщане в голямата политика на д-р Гудев.

БЕЛЕЖКИ
1. Александър Малинов, “Спомени от нашата нова политическа история”, С., 1993, с. 89. [обратно]
2. “Обвинителен акт против Рачо Петров, д-р Петр Гудев, д-р Никола Генадиев, ген. Михаил Савов, Иван
Халачев по обвинението им в нарушение на Конституцията чрез систематическо нарушение на законите
и във вреда, причинена на държавата за лична полза., част III, глава I, Обвинение на бившия МинистрПредседател и Министр на Вътрешните Работи д-р Петр Гудев в нарушение на Конституцията и вреда,
причинена на държавата за лична полза”, С., 1913, с. 90. [обратно]
3. Йорданка Гешева, “Министерската отговорност в България”, сп. “Демократически преглед”, кн. 38,
зима 1998/99, с. 598-599, Тодор Галунов “Втората национална катастрофа. Процесът. Виновниците”, В.
Търново, 1998, с. 14, Стефан Баламезов, “Конституционно право”, част I, С., 1993, с. 459, 466, 472-473.
[обратно]
4. Величко Георгиев, Стайко Трифонов, “История на българите 1878-1944 в документи”, том I, 18781912, част първа, С., 1994, с. 318. [обратно]
5. Пак там, с. 321-322. [обратно]
6. Стенографски дневници XIII ОНС, IV редовна сесия, С., 1907, с. 1665. [обратно]
7. Стенографски дневници XIII ОНС, IV редовна сесия, С., 1908, с. 911, 1230. [обратно]
8. Пак там, с. 997-999. [обратно]
9. Добри Ганчев, “Спомени за княжеското време”, С., 1973, с. 166. [обратно]

10. Стенографски дневници на Седемнадесетото обикновено народно събрание, С., 1914, с. 3197.
[обратно]
11. “Обвинителен акт против...”, с. 84. [обратно]
12. Стенографски дневници на Седемнадесетото обикновено народно събрание, С., 1914, с. 3212.
[обратно]
13. Решението е прието след уморителни, острастени и скандални дебати с активната пледоария на д-р
Никола Генадиев, мотивираната подкрепа на председателя на Прошетарната комисия на XVII ОНС
Йонко Веселинов, докладвал, че на 23 юли 1914 г. от 21 члена от присъствалите на заседанието 14 души,
12 са подкрепили реабилитацията, след установените процедурни пропуски, станали още на 25 февруари
1910 г. по вина на демократа Атанас Краев и след финалния апел на експанзивния Н. Кръстанов:
“Бъдете независими и гласувайте за хвърлянето на този процес в архивата на забвението!”,
Стенографски дневници на Седемнадесетото обикновено народно събрание, първа извънредна сесия, С.,
1914, с. 3197-3240. [обратно]

Глава VII. КРАЯТ НА ЕДИН ЖИВОТ
Борислав Гърдев
web | Доктор Петър Гудев - политик и държавник
Размишлявайки върху съдбата на д-р Петър Гудев стигам до извода, че реинтеграцията
му в българската политическа действителност през август 1914 г. е невъзможна.
На първо място - защото срещу него е д-р Никола Генадиев, все още партиен лидер,
виновник за разцепването на НЛП, противник на Гудев от 1907 г. и ламтящ за власт и
добре платени /вкл. предателски/ акции, за които през октомври 1916 г. ще попадне в
Софийския затвор.
На второ - тъй като уязвеният държавник от нивото на Петър Гудев и с неговия
характер трудно би се наел отново да щурмува депутатските банки. И трето - защото
XVII ОНС е вече конституирано след изборите на 23 февруари 1914 г., изпълнява
правомощията си и поради усложнената военновременна обстановка изкарва целия си
мандат, а следващите парламентарни избори се провеждат едва на 17 август 1919
година.
Вярно е, че в родната политическа среда има редица примери за реанимация на
партийни лидери /Васил Радославов, Петко Каравелов, Димитър Петков/, стигнали
отново до върха на държавната пирамида, след преживени катаклизми и съдебни дела,
но са налице и изключенията, легитимиращи се от фигурите на Стамболов и Гудев,
предпочели друг тип реализация, след слизането си от власт - на открита съпротива
чрез пресата, на мъчително преосмисляне на съвременността и платили за това с
главата или репутацията си.
Дочакал оневиняването си /а то се дължи на сделката между д-р Васил Радославов и д-р
Никола Генадиев, четиринадесетте депутати на Генадиев да гласуват на 2-4 юли 1914 г.

500 млн. левов заем с “Дисконто Гезелшафт” като самият той декларира и отказ от
министерски пост, ако делото бъде прекратено - б. м./, Петър Гудев се влива в редовете
на петковистите /юли 1915 г./ и се залавя отново за перото - “Русия, Цариград и
независимостта на България” (1914), “Нашата задача” (1915), участва в юбилейния
сборник по случай 30 години от смъртта на Стамболов с проникновената статия
“Стефан Стамболов. Характеристика на личността и управлението му” (1925), в която
между другото отговорно посочва: “Със своя здрав разум той бе налучкал, че за да има
фактическа, а не академическа отговорност, потребно е едно-единствено лице, за
което всички да знаят, че управлението е негово дело. И се нагърби сам с тази
отговорност. Народните представители и другите негови сътрудници се
задоволяваха да обсъждат законопроектите и другите правителствени наредби. Той
с готовност изслушваше всяко мнение и всеки съвет по управлението. Но сам вземаше
или налагаше решенията. Неговата дума бе последната и решаващата”1, отдавайки
по този начин дължимото на учителя си в голямата политика.
В залеза на своя живот той ни изненадва с два труда, изследващи физиологичната
основа на обществено-държавното управление - “Работа” (малка студия, появила се в
годината на смъртта му като вариант-додатък на “Политическия строй”), в която се
набляга на обобщението, че “в състояние е да работи, или да се труди, доброволно
онзи, който е научил, или знае, че с работата си става собственик на полезно за него
нещо. Работи се доброволно, когато се научи, че с работата се добива право на
собственост върху такова нещо. Труд се употребява доброволно, когато се добие
такова знане.
...Когато некой научи че е собственик на плода от работата си, той добива
настроение или манталитет, да я изпълнява доброволно. Онзи, който е научил или
знае, че е собственик на плода от работата си, той желае да я изпълнява доброволно.
Собственика на плода от работата си, желае да я изпълнява и я изпълнява
доброволно. Той желае да се труди и се труди доброволно”, и особено с амбициозното
си фундаментално изследване “Политическия строй. кн. I. Въведение. Физиология и
психология” (1931), поставяйки си за цел да открие рационалния политически строй
чрез изследване физиологията и психологията на човека - основа на онова, което би
трябвало да образува неговото Петокнижие, заедно с “Отношения”, Суверенитет и
държава”, “Цивилизация” и “Конституция”, недовършено поради ненавременната му
смърт.
Замисълът показва несъкрушимата амбиция за лансиране на добре функциониращ
модел за реформиране на болното българско общество.
В края на живота си Гудев се насочва към просветителска мисия, с която много малко
от съвременниците му се нагърбват - със средствата на физиолого-психологическото
изследване да помогне на отечеството си.
Подходът му е може би странен и ексцентричен, но само на пръв поглед, тъй като
“организацията на всеко колективно /т.е. обществено - б. м./ тело е идентична с оная
на физическото”2.
Търпеливият читател на подробните му разяснения разбира напълно скрития замисъл
на Гудев, тъй като подобно на “История на Източния въпрос”, и “Политическия строй”
е книга-алегория. В нея става ясно не само, че “когато доброволните изпълнители на

политическа, или административна наредба знаят, че се ползват от резултатите й,
сир. че тя им принася ползата, която им принася; и да добият максимум такава. Те
желаят да изпълнят наредбата по начин да им принася максимум полза”3, но и че
навлизайки имплицитно в неизбежен спор с господстващите тоталитарни мегамитове
/комунизъм и фашизъм/, Гудев защитава демократичното устройство, основано на
силата на закона и реда и пазещо традиционните ценности, сред които водещо място
заемат частната собственост и субординацията в обществото - “задружното
употребене енергия на човеците, сир. сдружението между тех, се е заченало, когато
некой от тях е станал господар на другиго. Тая ментална черта, с която
съжителството между човека се отличава от онова между други животни, се е
заченало между двама души, от които едина е бил господар, а другия - негов
служител”, вследствие на което “всички, които са в състояние да изпълняват наредба
на едно и също лице, сир. които служат на същия господар, са в състояние да
изпълняват задружно движения, или да си съдействуват”.
И още: “резултата на всеко економическо, както и на всеко политическо сдружение е
дело на неговия шеф. То дава резултат, или постига целта си, когато неговия шеф
знае действията, с които всекой от членовете на сдружението съдействува за
добиване резултата му, за да може да им ги посочва. То постига целта си когато
неговия шеф е добил такива знания, сир. когато е подготвен да изпълнява функциите
на общ глава. Всеко политическо сдружение, или всека политическа организация и
всекой политически строй, постига целта си, когато неговия шеф знае действията, с
които тя се постига, за да ги посочва за изпълнене; сир. когато той е добил
специалните знания за изпълнене функциите си. Това е първото условие за създаване
политическа организация, или политически строй, и за запазването му: неговия шеф
да знае действията, с които се създава, или запазва; сир. да е приготвен за изпълнене
функциите на общ глава. Второто условие за изпълнение от него е да разполага със
средства за награждене ония, които изпълняват наредбите му, а за наказване ония,
които не ги изпълняват. А всека политическа организация, или политически строй,
дава максимум резултат, или принася максимум полза, когато неговия шеф се ползва
от този резултат като от собственост”4.
Можем само да съжаляваме, че съдбата попречва на Гудев да реализира грандиозния си
замисъл.
На мен ми е трудно днес да преценя дали, доживявайки последните си дни, той е
предчувствал /подобно на Петър Пешев в “Исторически събития и деятели от
навечерието на освобождението ни до днес с бележки за живота ми”, 1929/ появата на
царския безпартиен режим /от 21 април 1935 г./ или е формулирал начала на умерен
консерватизъм в нашенски вариант. По-скоро съм склонен да допусна, че не е
игнорирал достиженията на парламентарната демокрация, но сравнена с неговото
управление, си я е представял облегната на законност и твърда управленска ръка...
Днес просвещенските му усилия ни изглеждат патетично-романтични, без да
забравяме, че са дело на голям патриот, милеещ за щастието на своята родина.
Поради незавършеността си “Политическия строй” не може да се разглежда като
завещание, а по-скоро като силна заявка за ново начало в сферата на сериозното
академично изследване, където аргументът, идентификацията и изключително

подробно описаните опити и явления са похватите за дирене на брод към “рационалния
политически строй”, от който през 30-те години България има съдбовна нужда.
...Александър Малинов триумфира като автор /заедно с монарха/ на българската
независимост, но в мемоарите си чистосърдечно си признава, че тя е откупена с руски
заем за 82 млн. франка /9 март - 6 април 1909 г./5, без да се смущава от “щедростта” на
Русия.
Нямало е нужда от подобни скрупули, тъй като е бил решил окончателната
преориентация на външната политика, “за да знаем мястото си и приятелите си”.
С тази цел той посещава с цар Фердинанд Русия от 10 до 19 февруари 1910 г. В
Петербург се чертаят границите на Велика България, “по-голяма от Сан
Стефанската”, със Солун и /евентуално/ Одрин, но след една война с Турция от
обединените руско-български войски. Преговорите обаче зациклят, когато трябва да се
определи източната българска граница /Одрин - фортпостът към Цариград и
Проливите, за които руските царе мечтаят от времето на Петър Първи/ и кой да
ръководи главното командване на съюзните войски на балканския фронт. Царят усеща,
че е подведен и “саботира” сключването на военна конвенция с Русия6.
Александър Малинов смята, че е постигнал целта си: “При това, както обясних на
мястото си, българското правителство беше взело решение да опре България между
здравите плещи на Русия и нейните съюзници, установявайки така линията на своята
външна политика - да създаде на отечеството ни искрени и мощни приятели за
евентуалното, със силата на оръжието, прекрояване картата на Балканския
полуостров”7. И след подготовката на промяната на чл. 17 от Конституцията /приета от
V ВНС на 8 юли 1911 г., в която ДП се представлява само от Рашко Маджаров!/,
даваща възможност на правителството от името на Царя “да преговаря и сключва с
други държави всички договори, които се утвърждават от Царя”8, може да слезе от
властта, “неопетнен” и с ореола на един от най-успешните лидери, управлявали
страната.
Претекстът за оставката /на 8 март 1911 г./ е открит бързо - на частно заседание
парламентарното мнозинство отхвърля предложенията на министър-председателя за
разделяне от премиера на портфейлите между членовете на кабинета с оглед
ефикасното ръководене на общата политика на правителството и за назначаване на
помощни министри от компетентните депутати /това е скрита форма на Сенат, за
каквато ратува и д-р Гудев/, които да заместват министрите в парламента и да
защитават внесените от тях законопроекти пред депутатите.
Малинов решава да отстъпи, “защото не бих бил обществено оправдан, ако бих се
формализирал и правейки въпрос от неприемането им /на предположенията - б. м./
сложих оставката на кабинета”9.
Това е брилянтен ход на опитния и обигран политик. Той си е свършил работата и дава
път на народняците и прогресивните либерали /от 16 март 1911 г./ да вкарат държавата
ни в безумния Балкански съюз /с договорите от 29 февруари и 16 май 1912 г./, да
доведат страната до национална катастрофа и до унизителния Букурещки мир от 28
юли 1913 г., с който се погребват идеалите ни за национално обединение. А когато
/след 4 юли 1913 г./ правителството на Радославов прави още един обединителен

опит /чрез влизането на България в Първата световна война на страната на Централните
сили на 1 октомври 1915 г./ със силата на българското оръжие и задържа ситуацията до
21 юни 1918 г., именно наследилият го кабинет на Малинов-Костурков допуска
пробива при Добро поле на 15 септември, смятайки /министър-председателят/, че
извършва блестящ тактически маньовър: “Аз исках да си послужа с разслабването на
фронта, за да имам оправдание пред съюзниците за влизането ми в преговори с
противника за сключване на примирие и мир”10, на “сепаративен мир на всяка цена”11,
както допълва Петър Пешев, което означава включително и царска абдикация на 3
октомври 1918 година.
След това, като потушава на 30 септември - 2 октомври войнишкия метеж, жертвайки
100 000 българи, попаднали в плен и 116 618 841 лева щети от нахлуването на
съглашенските окупатори в старите предели на царството, разбирайки, че с
жонглирането между съюзници и врагове се стига до поредната национална катастрофа
и след като ген. Кретиен недвусмислено му заповядва да опразни освободената с
потоци българска кръв Добруджа, доказвайки му нагледно кой е истинския господар у
нас, Александър Малинов прибягва до познатия си прийом и на 20 ноември 1918 г.
подава оставка - като всички надежди за могъща, единна и просперираща България са
завинаги погребани...

БЕЛЕЖКИ
1. Константин Терзиев, “Стефан Стамболов”, С., 1993, с. 330; “Стефан Стамболов и делото на
стамболовизма”, 1895-1925, Плевен, 1925, с. 29-30. [обратно]
2. “Работа”, С., 1932, с. 31, 33. [обратно]
3. “Политическия строй”, С., 1931, с. 490. [обратно]
4. Пак там, с. 479, 490, 489, 493. [обратно]
5. Нека не забравяме и признанието на финансовия министър Иван Салабашев, че в действителност
обезщетението, което България е трябвало да плати “по въпроса на железниците и по въпроса на
независимостта” е на обща сума 50 310 334 лева /!/, а единственото, което той постига след преговорите
с отговорните руски фактори - външният и финансовият министър - Изволски и Коковцев, е
амортизирането на заема от наша страна към Русия от 82 млн. лева да се извърши в един дълъг срок от
75-77 години, “Спомени”, С., 1943, с. 177-178; 199-200. [обратно]
6. Така пише Малинов на стари години, прикривайки важни факти от началото на 1910 г. Истината е, че
между 10 и 19 февруари с. г. са проведени 10 заседания за сключване на политическа и военна
конвенции.
Малинов държи на посоченото териториално разширение при разпадането на Турската империя, докато
“Руският проект за военна конвенция задължава България при всеки въоръжен конфликт на Русия с
Австро-Унгария, Румъния и Турция да започне също военни действия, докато Русия поема ангажимент
да подпомогне България само при война, предизвикана от нея”. Виж по въпроса “История на българската
дипломация 1879-1913”, с. 411. [обратно]
7. Александър Малинов, цит. съч., с. 117. [обратно]

8. “Български конституции и конституционни проекти”, С., 1990, с. 22. [обратно]
9. Александър Малинов, цит. съч., с. 113-114. [обратно]
10. Добри Петков, цит. съч., с. 158. [обратно]
11. Петър Пешев, “Исторически събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес с
бележки за живота им”, С., с. 592. [обратно]
***
Туше Влахов, “Криза в българо-турските отношения 1895-1908”, С., 1977, с. 47-67, 116-180.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Борислав Гърдев
web | Доктор Петър Гудев - политик и държавник
Не бих искал да бъда многословен в епилога. Ще отбележа само, че делото на д-р
Петър Гудев изисква всеобхватна и по възможност безпристрастна оценка.
Моята задача е по-скромна - да положа основата, да направя първите стъпки по пътя на
неговото възвръщане в родната обществено-политическа реалност от края на XIX и
първите десетилетия на ХХ век, седемдесет години след неговата смърт.
Защото, оказва се, д-р Петър Гудев е една от ключовите и възлови фигури на
българския ХХ век, без чиято драматична съдба трудно бихме си обяснили възхода и
трагедията, сполетели Отечеството ни между 1885 и 1918 година.

РЕЗЮМЕ
Борислав Гърдев
web | Доктор Петър Гудев - политик и държавник
Монографията “Д-р Петър Гудев - политик и държавник” е първата по рода си в
страната и е плод на дългогодишни изследователски усилия. Авторът е привърженик на
скрупольозното поднасяне на фактите в раздвижен и интригуващ контекст, дообогатен
от синкретично изложение, в което равноправно място заемат историческите,
обществените и политическите събития, включващи и тяхното осмисляне.

“Д-р Петър Гудев - политик и държавник” е завършек на етап в развитието на
изследвача, синтез на постигнатото от него и най-важното - свързващо звено спрямо
цикъл статии и изследвания, разкриващи сложната и противоречива съдба на
либералната теория и практика у нас от края на XIX-началото на XX век, причината за
провала й, и тъжните последици от това за България.
Най-трагичното следствие от краха на родната либерална доктрина е свързано с
погребването на българския национален идеал, завещан ни от Възраждането, довел до
прекършване на градивния устрем на нацията и до поредица от непрекъснати
политически и икономически катаклизми, разтърсили страната ни от второто
десетилетие на миналия век насетне.