Константинъ Иречекъ Константин Йозеф Иречек ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИТЕ

История на българите
с поправки и добавки от самия автор
акад. Константин Иречек (Издателство Наука и

изкуство, 1978)
под редакцията на проф. Петър Хр. Петров
Съдържание Предговор (Петър Петров) Корица..

Предговор към изданието от 1929 г. от Предговор към руското издание Послесловие от Ст.
В. Н. Златарски от 1878 г. Младенов
I. ГЕОГРАФСКИ ПРЕГЛЕД
А) Орография. — Балканът (Стара планина), Странджа, Средна гора, Витоша и Рила, Родопа,
планински вериги между Струма и Вардар, Шар планина, планинската страна на Западна Македония,
планините в Албания и Сърбия
Б) Xидрография. — Басейнът на Черно море, басейн на Егейско море и басейн на Адриатическо
море
II. ТРАКО-ИЛИРИ И РИМЛЯНИ

Първобитни времена на полуострова. — Могили. — Трако-илири. — Техните колена, език, нрави и
съдбини. — Римско владичество. — Романизация на първобитното население. — Можем ли да
смятаме славяните за първобитни жители на полуострова?
III. ЗАСЕЛВАНЕ НА СЛАВЯНИТЕ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

Преселване на славяните през III—IV в. — Римско господство в Дакия и сблъскване на славяни с
римляни. — Първи следи от славянска колонизация на полуострова. — Хуни, готи, българи. —
Император Юстиниан (527—565 г.). — Словени и анти в Дакия през VI и VII в. — Авари. — Падане на
аварското и византийското царство и войнствено движение на славянските племена чак до
Пелопонес
IV. БИТ, НРАВИ, СЕЛИЩА, ПЛЕМЕНА У ПРЕСЕЛЕНИТЕ СЛАВЯНИ И СНОШЕНИЯТА ИМ С ТУЗЕМЦИТЕ

А. Бит на славяните. — Б. Славянска колонизация. Местни имена. — В. Отношения на славяните
към туземците. — Г. Произход на славяните и техните племена на полуострова. Славяните в Гърция
V. ИДВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ
Преселване на уралските българи и основаване на могъща държава в Мизия в 679 г. — Нрави, обичаи,
език, политическа и военна уредба на коренните българи. — Тяхната народност. — Отношението на
преселенците към славянските стари жители и тяхното смесване с последните
VI. КРУМ И ОМУРТАГ

История на българите от преселването в Мизия до покръстването им (679— 864 г.). — Дулоиди. —
Войни на Константин V Копроним. — Ханове Крум и Омуртаг. — Борба с гърците и франките. —
Омуртагов надпис. — Разширение на българското могъщество от Цариград до Тиса
VII. ПОКРЪСТВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ

Княз Борис (около 852—888 г.). — Славянските апостоли Константин и Методий.— Покръстване на
българите в 864 г. — Колебание на Борис между Рим и Византия. — Държавата на Светополк във
Велика Моравия. — Княз Владимир. — Борис (поч. 907 г.)
VIII. ЦАР СИМЕОН

Характерът на цар Симеон (888—927 г.). — Войните на Симеон с византийците и неговите кроежи
за Цариград. — Царската титла и патриархатът. — Сръбски и хърватски отношения. — Най-голям
обем на българската държава
1
IX. ЦАР ПЕТЪР. БОГОМИЛИ
Разпадане на България при цар Петър (927—968 г.). — Разделяне България на две държави, западна и
източна. — Св. Иван Рилски и македонските пустинници. — Павликяни. — Поп Богомил и
предизвиканото от него движение. — Поглед върху богомилската догматика и етика
X. РУСИТЕ В ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ

Нахлуване на руския княз Светослав и заемане на крайбалканските земи от русите. — Покоряване
на Източна България от византийския император Йоан Цимисхий (971 г.)
XI. ЗАПАДНОТО БЪЛГАРСКОЦАРСТВО И НЕГОВОТО ПАДАНЕ. ЦАР САМУИЛ

Граници на Западното българско царство. — Цар Шишман I (963—968 г.?). — Цар Давид (968?—977
г.). — Цар Самуил (977—1014 г.). Борба с Василий II Булгароктон. — Царете Гавриил (Роман 1014—
1015 г.) и Иван Владислав (1015—1018 г.). — Окончателно присъединяване на България към
Византийската империя
ХII. ВИЗАНТИЙСКОТО ВЛАДИЧЕСТВО В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ XI И XII В.

Българската църква в Охрид. — Несполучливи въстания на Петър Делян (1040) и Константин Бодин
(1073 г.) — Нападения на кумани и печенеги. — Народно и религиозно движение в България
ХIII. ВЪТРЕШНО СЪСТОЯНИЕ НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ XI И XII В.

Елинизиране на националната Охридска църква. — Разпространяване на богомилите в Гърция,
Босна, Италия и Франция.— Етнографски преглед на полуострова
XIV. ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ЦАРСТВОТО ОТ БРАТЯТА АСЕН I И ПЕТЪР

Състоянието на Византийската империя към края на ХII в. — Въстанието на братята Петър и
Асен в 1186 г. — Новото българско царство в Мизия. — Цар Калоян (1196—1207 г.). — Иванко в Родопа,
Стрез в Просек, независими замевладелни князе. — Преговорите в Рим
XV. БОРБАТА НА БЪЛГАРИТЕ С ЛАТИНЦИТЕ

Франки в Цариград. — Калоянова уния. — Гръцко-български съюз срещу франките. — Съдбата на
император Балдуин в битката при Одрин (1205 г.). — Кървави войни в Тракия и Македония.
Калояновата смърт при Солун. — Узурпаторът цар Борил (1207—1218 г.). — Гонене на богомилите
(1211 г.) — Македонските князе Слав и Стрез
XVI. ЦАР ИВАН АСЕН II

Разцвет на българското царство при цар Иван Асен II (1218—1241 г.). — Клокотнишката битка и
завземането на цяла Тракия и Македония. — Вътрешното издигане на държавата. — Столицата
Търново. — Съюз между българи и гърци против цариградските латинци. — Отношенията на Асен
към папата и към Маджарско
XVII. ПОСЛЕДНИ АСЕНОВЦИ

Упадък на държавата при Калиман I (1241—1246 г.) и Михаил Асен (1246—1257 г.). — Загубата на
тракийските и македонските провинции. — Убийството на Михаил, последния от Асеновци, от
Калиман II
ХVIII. ГРАЖДАНСКИ ВОЙНИ. ЦАР КОНСТАНТИН АСЕН УЗУРПАТОРЪТ ИВАЙЛО. ТАТАРСКО

ВЛАДИЧЕСТВО
Вътрешни безредици и преврати. — Сърбинът Константин Асен (1258—1277 г.). — Войни с
маджарите. — Съюз на неаполитанските Анжу със сърби и българи срещу Византия. — Интригите на
царица Мария. — Въстание. — Управление и смърт на узурпатора цар Ивайло (Лахана) (1277—1279 г.).
— Византийският претендент Иван Асен III. — Георги Тертерий (1280—1292 г.) — основател на нова
династия. — Нахлуване на хан Ногай. — Цар Смилец, татарски васал. — Хан Чоки. — Светослав,
освободител на отечеството (1294 г.)
XIX. КУМАНСКИ ТЕРТЕРИЕВЦИ И БДИНСКИ ШИШМАНОВЦИ

Цар Тодор Светослав (1295—1322 г.). — Войни с Византия. — Георги Тертерий II (1322—1323 г.),
последен от своя род.— Михаил Бдински (1323—1330 г.). — Несполучливо нападение на Цариград. —
Битката при Велбъжд на 28 юли 1330 г.
XX. РАЗЦВЕТ НА СРЪБСКАТА ДЪРЖАВА

Сърбия при Стефан Душан (1331—1355 г.) като първа държава на полуострова. — Българският цар
Иван Александър (1331—1365 г.). — Разширение на сръбската и на българската държава през време на
византийските междуособици. — Турците в Европа (1353 г.)
XXI. РЕЛИГИОЗНИ СМУТОВЕ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ХIV В.
2
Богомили, исихасти, адамити, евреи. — Царица еврейка. — Свети Теодосий Търговски. —
Литература
XXII. ПЪРВИ БИТКИ НА ЮЖНИТЕ СЛАВЯНИ С ТУРЦИТЕ

Безвластие в Сърбия след смъртта на Душан (1355 г.). — Вътрешни разпри в България. — Последни
войни на българите с гърци и първи с турци. — Разпадане на България: Търновско царство и Видинско
царство. — Експедиция на граф Амадей Савойски в България. — Маджари във Видин (1365—1369 г.). —
Цар Иван Шишман III (1365—1369 г.), турски васал. — Битката при Марица (1371 г.). Крали Марко. —
Княжеството на деспот Добротич при Понт
XXIII. ЗАВЛАДЯВАНЕ НА БЪЛГАРИЯ ОТ ТУРЦИТЕ

Южнославянска конфедерация при крал Стефан Твърдко Босненски. — Победа на съюзниците при
Топлица (1387 г.). — Първо Шишманово подчинение. — Битката на Косово поле (1389 г.). — Второ
турско нахлуване в България. — Превземане на Търново и падане на българското царство и
националната църква (1393 г.). — Пленяване на цар Шишман. — Бой на Ровинско поле и смъртта на
Крали Марко. — Бой при Никопол (1396). — Краят на цар Срацимир (1398). — Цяла България под турска
власт
XXIV. БЪЛГАРИЯ В XV В.
Битката при Ангора (1402 г.) и последици от нея. — Въстание на българските князе (около 1405 г.).
— Междуособна война между Баязидовите синове (1409—1413 г.). — Поход на маджарския крал
Владислав до Златица в Балкана (1443 г.). — Битка при Варна (1444 г.). — Падане на Цариград и на
всички християнски държави на полуострова. — Скандербег
XXV. СТАРОБЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВЕН И КУЛТУРЕН ЖИВОТ ПРЕЗ XII—ХV В.

Причини за падането на България. — Име, граници и деление на държавата. — Държавно и
международно право. — Придворен живот, боляри. — Придворни и държавни служби. — Държавната
църква. — Градове. — Крепостничество. — Право, закони, събори, администрация и финанси. —
Земеделие и търговия. — Военно дело. — Характерни особености на народа
XXVI. СТАРОБЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Константин (Кирил) и Методий. — Старобългарски и старословенски език. — Кирилица и глаголица.
— Свети Седмочисленици. — Цар Симеон. — Богомилска книжнина. — Апокрифи и гръко-източни
разкази. — Книжнината на Търновското царство. — Евтимиева школа
XXVII. БЪЛГАРИЯ ПОД ТУРСКО ИГО ПРЕЗ XVI—XVIII В.

Български войнишки села в Балкана, Средна гора и Родопа. — Влашките търговски градове,
техният разцвет и техният упадък. — Дубровчани. — Католици в България. — Охридската църква. —
Фанариоти. — Тайни съглашения между християнските държави и архиепископ Парчевич. — Австро-
турски войни. — Хайдути. — Татари, албанци и цигани
XXVIII. ПАЗВАНТОГЛУ И КЪРДЖАЛИИТЕ

Турски размирици през 1791—1808 г. — Последици от Френската революция. — Реформите на
Селим III. — Независими паши. — Разбойнишки кърджалийски орди (1792—1804 г.). — Осман
Пазвантоглу, видинският паша отцепник. — Сръбската революция. — Тилзитският мир и източните
планове на Наполеон
XXIX. ФАНАРИОТСКИ ЕПИСКОПИ И ГЪРЦИЗМЪТ В БЪЛГАРИЯ

Състоянието на българския народ в началото на сегашния XIX в.— Сведенията за българите на
Запад. — Продължение на елинизацията. — Гръцки училища и писмо. — Фанариотският клир. —
Изгаряне на ръкописи
XXX. ВЪЗРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

Начало и характер на българското национално движение. — Историкът Паисий Самоковски (1762 г.)
и епископ Софроний Врачански (1739—1815 г.)
XXXI. РУСКИТЕ ПОХОДИ И ГРЪЦКАТА РЕВОЛЮЦИЯ

Руската война през 1806—1812 г. — Гръцката революция. — Руската кампания от 1828—1829 г. —
Капитан Георги Мамарчев. — Капиновският заговор от 1836 г. — Български колонии в Бесарабия
XXXII. НОВОБЪЛГАРСКО ДВИЖЕНИЕ

Букурещки търговци и емигранти. — Историкът Юрий Венелин. — Априлов и първото българско
училище в Габрово (1835 г.). — Неофит Рилски. — Развой на новобългарското училищно дело
XXXIII. БЪЛГАРСКИЯТ ЦЪРКОВЕН ВЪПРОС
3
Турските реформи. — Неофит Бозвели и митрополит Иларион. — Кримската война. —
Настоятелството на одеските българи. — Българският църковен въпрос от 1858 до 1872 г. —
Учредяване на екзархията. — Революционни опити
XXXIV. НОВОБЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА
Притурка. Жилища и брой на българите
Допълнителни бележки на редактора (П. Петров)

Показалец на географските имена — Показалец на личните имена
Константин Иречек
акад. Константин Иречек
с поправки и добавки от самия автор
под редакцията на проф. Петър Хр. Петров

Издателство Наука и изкуство, 1978
СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор . . . . . . . . . . . 7
Предговор към изданието от 1929 г. от В. Н. Златарски . . . . . . . . . . . 27
Предговор към руското издание от 1878 г. . . . . . . . . . . . 31
Послесловие (Към „Поправки и добавки”) от Ст. Младенов . . . . . . . . . . . 33
Глава I. ГЕОГРАФСКИ ПРЕГЛЕД

А) Орография. — Балканът (Стара планина), Странджа, Средна гора, Витоша и Рила, Родопа, планински
вериги между Струма и Вардар,Шар планина, планинската страна на Западна Македония, планините в
Албания и Сърбия;
Б) Xидрография. — Басейнът на Черно море, басейн на Егейско море и басейн на Адриатическо море . . . .
. . . . . . . 36
Глава II. ТРАКО-ИЛИРИ И РИМЛЯНИ

съдбини. — Римско владичество. — Романизация на първобитното население. — Можем ли да смятаме
славяните за първобитни жители на полуострова? . . . . . . . . . . . 75
Глава III. ЗАСЕЛВАНЕ НА СЛАВЯНИТЕ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

Преселване на славяните през III—IV в. — Римско господство в Дакия и сблъскване на славяни с римляни.
— Първи следи от славянска колонизация на полуострова. — Хуни, готи, българи. — Император
Юстиниан (527—565 г.). — Словени и анти в Дакия през VI и VII в. — Авари. — Падане на аварското и
византийското царство и войнствено движение на славянските племена чак до Пелопонес . . . . . . . . . . . 92
Глава IV. БИТ, НРАВИ, СЕЛИЩА, ПЛЕМЕНА У ПРЕСЕЛЕНИТЕ СЛАВЯНИ И СНОШЕНИЯТА ИМС
ТУЗЕМЦИТЕ
А. Бит на славяните. — Б. Славянска колонизация. Местни имена. — В. Отношения на славяните към
туземците. — Г. Произход на славяните и техните племена на полуострова. Славяните в
Гърция . . . . . . . . . . . 115
667
Глава V. ИДВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ

Преселване на уралските българи и основаване на могъща държава в Мизия в 679 г. — Нрави, обичаи,
език, политическа и военна уредба на коренните българи. — Тяхната народност. — Отношението на
преселенците към славянските стари жители и тяхното смесване с последните . . . . . . . . . . . 142
Глава VI. КРУМ И ОМУРТАГ

История на българите от преселването в Мизия до покръстването им (679— 864 г.). — Дулоиди. — Войни
на Константин V Копроним. — Ханове Крум и Омуртаг. — Борба с гърците и франките. — Омуртагов
надпис. — Разширение на българското могъщество от Цариград до Тиса . . . . . . . . . . . 155
Глава VII. ПОКРЪСТВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ
4
Княз Борис (около 852—888 г.). — Славянските апостоли Константин и Методий.— Покръстване на
българите в 864 г. — Колебание на Борис между Рим и Византия. — Държавата на Светополк във Велика
Моравия. — Княз Владимир. — Борис (поч. 907 г.). . . . . . . . . . . . 167
Глава VIII. ЦАР СИМЕОН

Характерът на цар Симеон (888—927 г.). — Войните на Симеон с византийците и неговите кроежи за
Цариград. — Царската титла и патриархатът. — Сръбски и хърватски отношения. — Най-голям обем на
българската държава . . . . . . . . . . . 179
Глава IX. ЦАР ПЕТЪР. БОГОМИЛИ

източна. — Св. Иван Рилски и македонските пустинници. — Павликяни. — Поп Богомил и предизвиканото
от него движение. — Поглед върху богомилската догматика и етика . . . . . . . . . . . 197
Глава X. РУСИТЕ В ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ

Нахлуване на руския княз Светослав и заемане на крайбалканските земи от русите. — Покоряване на
Източна България от византийския император Йоан Цимисхий (971 г.) . . . . . . . . . . . 210
Глава XI. ЗАПАДНОТО БЪЛГАРСКОЦАРСТВО И НЕГОВОТО ПАДАНЕ. ЦАР САМУИЛ

Граници на Западното българско царство. — Цар Шишман I (963—968 г.?). — Цар Давид (968?—977 г.). —
Цар Самуил (977—1014 г.). Борба с Василий II Булгароктон. — Царете Гавриил (Роман 1014—1015 г.) и
Иван Владислав (1015—1018 г.). — Окончателно присъединяване на България към Византийската
империя . . . . . . . . . . . 216
668
Глава ХII. ВИЗАНТИЙСКОТО ВЛАДИЧЕСТВО В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ XI И XII В.

Българската църква в Охрид. — Несполучливи въстания на Петър Делян (1040) и Константин Бодин (1073
г.) — Нападения на кумани и печенеги. — Народно и религиозно движение в България . . . . . . . . . . . 234
Глава ХIII. ВЪТРЕШНО СЪСТОЯНИЕ НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ XI И XII В.

Елинизиране на националната Охридска църква. — Разпространяване на богомилите в Гърция, Босна,
Италия и Франция.— Етнографски преглед на полуострова . . . . . . . . . . . 249
Глава XIV. ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ЦАРСТВОТО ОТ БРАТЯТА АСЕН I И ПЕТЪР

Състоянието на Византийската империя към края на ХII в. — Въстанието на братята Петър и Асен в 1186
г. — Новото българско царство в Мизия. — Цар Калоян (1196—1207 г.). — Иванко в Родопа, Стрез в
Просек, независими замевладелни князе. — Преговорите в Рим . . . . . . . . . . . 259
Глава XV. БОРБАТА НА БЪЛГАРИТЕ С ЛАТИНЦИТЕ

Франки в Цариград. — Калоянова уния. — Гръцко-български съюз срещу франките. — Съдбата на
император Балдуин в битката при Одрин (1205 г.). — Кървави войни в Тракия и Македония. Калояновата
смърт при Солун. — Узурпаторът цар Борил (1207—1218 г.). — Гонене на богомилите (1211 г.) —
Македонските князе Слав и Стрез . . . . . . . . . . . 274
Глава XVI. ЦАР ИВАН АСЕН II

завземането на цяла Тракия и Македония. — Вътрешното издигане на държавата. — Столицата Търново.
— Съюз между българи и гърци против цариградските латинци. — Отношенията на Асен към папата и към
Маджарско . . . . . . . . . . . 293
Глава XVII. ПОСЛЕДНИ АСЕНОВЦИ

тракийските и македонските провинции. — Убийството на Михаил, последния от Асеновци, от Калиман II . .
. . . . . . . . . 307
669
Глава ХVIII. ГРАЖДАНСКИ ВОЙНИ. ЦАР КОНСТАНТИН АСЕН УЗУРПАТОРЪТ ИВАЙЛО. ТАТАРСКО
ВЛАДИЧЕСТВО
Вътрешни безредици и преврати. — Сърбинът Константин Асен (1258—1277 г.). — Войни с маджарите. —
Съюз на неаполитанските Анжу със сърби и българи срещу Византия. — Интригите на царица Мария. —
Въстание. — Управление и смърт на узурпатора цар Ивайло (Лахана) (1277—1279 г.). — Византийският
претендент Иван Асен III. — Георги Тертерий (1280—1292 г.) — основател на нова династия. — Нахлуване
5
на хан Ногай. — Цар Смилец, татарски васал. — Хан Чоки. — Светослав, освободител на отечеството
(1294 г.) . . . . . . . . . . . 315
Глава XIX. КУМАНСКИ ТЕРТЕРИЕВЦИ И БДИНСКИ ШИШМАНОВЦИ

последен от своя род.— Михаил Бдински (1323—1330 г.). — Несполучливо нападение на Цариград. —
Битката при Велбъжд на 28 юли 1330 г. . . . . . . . . . . . 333
Глава XX. РАЗЦВЕТ НА СРЪБСКАТА ДЪРЖАВА

Сърбия при Стефан Душан (1331—1355 г.) като първа държава на полуострова. — Българският цар Иван
Александър (1331—1365 г.). — Разширение на сръбската и на българската държава през време на
византийските междуособици. — Турците в Европа (1353 г.) . . . . . . . . . . . 345
Глава XXI. РЕЛИГИОЗНИ СМУТОВЕ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ХIV В.

Богомили, исихасти, адамити, евреи. — Царица еврейка. — Свети Теодосий Търговски. —
Литература . . . . . . . . . . . 359
Глава XXII. ПЪРВИ БИТКИ НА ЮЖНИТЕ СЛАВЯНИ С ТУРЦИТЕ

Безвластие в Сърбия след смъртта на Душан (1355 г.). — Вътрешни разпри в България. — Последни
войни на българите с гърци и първи с турци. — Разпадане на България: Търновско царство и Видинско
Цар Иван Шишман III (1365—1369 г.), турски васал. — Битката при Марица (1371 г.). Крали Марко. —
Княжеството на деспот Добротич при Понт . . . . . . . . . . . 365
Глава XXIII. ЗАВЛАДЯВАНЕ НА БЪЛГАРИЯ ОТ ТУРЦИТЕ

Топлица (1387 г.). — Първо Шишманово подчинение. — Битката
670
на Косово поле (1389 г.). — Второ турско нахлуване в България. — Превземане на Търново и падане на
българското царство и националната църква (1393 г.). — Пленяване на цар Шишман. — Бой на Ровинско
поле и смъртта на Крали Марко. — Бой при Никопол (1396). — Краят на цар Срацимир (1398). — Цяла
България под турска власт . . . . . . . . . . . 388
Глава XXIV. БЪЛГАРИЯ В XV В.

Битката при Ангора (1402 г.) и последици от нея. — Въстание на българските князе (около 1405 г.). —
Междуособна война между Баязидовите синове (1409—1413 г.). — Поход на маджарския крал Владислав
до Златица в Балкана (1443 г.). — Битка при Варна (1444 г.). — Падане на Цариград и на всички
християнски държави на полуострова. — Скандербег . . . . . . . . . . . 406
Глава XXV. СТАРОБЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВЕН И КУЛТУРЕН ЖИВОТ ПРЕЗ XII—ХV В.

Причини за падането на България. — Име, граници и деление на държавата. — Държавно и
международно право. — Придворен живот, боляри. — Придворни и държавни служби. — Държавната
църква. — Градове. — Крепостничество. — Право, закони, събори, администрация и финанси. —
Земеделие и търговия. — Военно дело. — Характерни особености на народа . . . . . . . . . . . 419
Глава XXVI. СТАРОБЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Константин (Кирил) и Методий. — Старобългарски и старословенски език. — Кирилица и глаголица. —
Свети Седмочисленици. — Цар Симеон. — Богомилска книжнина. — Апокрифи и гръко-източни разкази. —
Книжнината на Търновското царство. — Евтимиева школа . . . . . . . . . . . 458
Глава XXVII. БЪЛГАРИЯ ПОД ТУРСКО ИГО ПРЕЗ XVI—XVIII В.

Български войнишки села в Балкана, Средна гора и Родопа. — Влашките търговски градове, техният
разцвет и техният упадък. — Дубровчани. — Католици в България. — Охридската църква. — Фанариоти.
— Тайни съглашения между християнските държави и архиепископ Парчевич. — Австро-турски войни. —
Хайдути. — Татари, албанци и цигани . . . . . . . . . . . 478
Глава XXVIII. ПАЗВАНТОГЛУ И КЪРДЖАЛИИТЕ

Турски размирици през 1791—1808 г. — Последици от Френската революция. — Реформите на Селим III.
— Независими паши. — Разбойнишки кърджалийски орди (1792—1804 г.). — Осман Пазвантоглу,
видинският паша отцепник. — Сръбската революция. — Тилзитският мир и източните планове на
Наполеон. . . . . . . . . . . . 523
6
671
Глава XXIX. ФАНАРИОТСКИ ЕПИСКОПИ И ГЪРЦИЗМЪТ В БЪЛГАРИЯ

Състоянието на българския народ в началото на сегашния XIX в.— Сведенията за българите на Запад. —
Продължение на елинизацията. — Гръцки училища и писмо. — Фанариотският клир. — Изгаряне на
ръкописи . . . . . . . . . . . 544
Глава XXX. ВЪЗРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

Начало и характер на българското национално движение. — Историкът Паисий Самоковски (1762 г.) и
епископ Софроний Врачански (1739—1815 г.) . . . . . . . . . . . 553
Глава XXXI. РУСКИТЕ ПОХОДИ И ГРЪЦКАТА РЕВОЛЮЦИЯ

Капитан Георги Мамарчев. — Капиновският заговор от 1836 г. — Български колонии в Бесарабия . . . . . . . .
. . . 560
Глава XXXII. НОВОБЪЛГАРСКО ДВИЖЕНИЕ

Букурещки търговци и емигранти. — Историкът Юрий Венелин. — Априлов и първото българско училище
в Габрово (1835 г.). — Неофит Рилски. — Развой на новобългарското училищно дело . . . . . . . . . . . 569
Глава XXXIII. БЪЛГАРСКИЯТ ЦЪРКОВЕН ВЪПРОС

Турските реформи. — Неофит Бозвели и митрополит Иларион. — Кримската война. — Настоятелството
на одеските българи. — Българският църковен въпрос от 1858 до 1872 г. — Учредяване на екзархията. —
Революционни опити . . . . . . . . . . . 576
Глава XXXIV. НОВОБЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА . . . . . . . . . . . 594
Притурка. Жилища и брой на българите . . . . . . . . . . . 603

Допълнителни бележки на редактора . . . . . . . . . . . 609
Показалец на личните и географски имена . . . . . . . . . . . 625
АКАД. КОНСТАНТИН ИРЕЧЕК

ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИТЕ
Рецензенти проф. Димитър Ангелов, доц. Васил Гюзелев

Редактор проф. Петър Хр. Петров
Редактор на издателството Вяра Смилкова
Художник Владислав Паскалев
Художествен редактор Светозар Писаров
Технически редактор Милка Иванова
Коректор Михаела Антова
Дадена за набор на 18. V. 1976 г.
Подписана за печат на 8. XII. 1978 г.
Излязла от печат на 30. XII. 1978 г.
Формат 16/60/90
Печатни коли 42
Издателски коли 42
Издателски № 21057
Литературна група II-6
Тираж 20124
Код 02 / 95314 72712 / 0618-15-78
Цена 5,40 лв.
Държавно издателство Наука и изкуство — София, бул. «Руски» № 6
Държавен полиграфичен комбинат «Тодор Димитров» — София
Иречековата „История на българите”

(Петър Петров, 1978)
Преди 100 години младият чешки учен Константин Иречек [1] написа „История на българите”, която в
началото на 1876 г. излезе едновременно на чешки и немски език. [2] Наскоро след това се появиха два
руски превода — единият на Ф. К. Брун и на българина В. Н. Палаузов в Одеса, а другият на проф.
Яковлев във Варшава. Само след няколко години се появява българският превод на Райнов и Бояджиев в
7
Търново през 1886 г. и унгарският на Р. Майер през 1889 г. [3] Така в навечерието на големите
политически събития — Априлското въстание, Ботевата епопея, Руско-турската освободителна война,
както и на събития от по-сетнешната българска история, когато българският въпрос изпъкна с цялата си
сериозност и беше един от най-важните на Балканския полуостров, българите имаха написана и издадена
на няколко езика своя научна история. По този начин българската кауза получи мощна подкрепа от страна
на историческата наука. А това само по себе си е достатъчно, за да се говори и пише за голямото
историческо значение на Иречековата „История на българите”. Новата българска история е тясно
свързана с тази книга и с нейния автор.
Интересите на К. Иречек към историята и езиците на славянските народи са породени и вдъхновени от

дейността на неговия дядо, видния чешки славист П. Шафарик. Още като 16-годишен ученик той се рови
из научните библиотеки и архиви, прави първите си открития. С писмо от 23 октомври 1870 г. до Дж.
Даничич той му изпраща материали, които е открил в Чешкия музей в Прага. [4] Все по това време като
всички новаци
1. За живота и творчеството на К. Иречек вж. Ст. Ганев, Константин Иречек. По случай петдесетгодишния
му юбилей, Българска сбирка, 1904, кн. 7, стр. 461—464; В. Н. Златарски, Дейността на д-р Константин
Иречек в България (по случай петдесетгодишнината от рождението му), ПСп, 66, 1906, св. 9—10, стр. 1—
30; Б. Цветкович и Й. Наги, Трудовете на проф. д-р Константин Иречек, ПСп, 66, св. 3—4, 1905 (и като
отделен отпечатък); Живот и дейност на Константин Иречек (Автобиографични чертици), във: Из архива
на Константин Иречек, II, С., 1959, стр. 9—31; Д. Ангелов, Константин Иречек и неговото дело, ИПр, 1955,
кн. 1, стр. 100—112; от същия, Константин Иречек и българската историческа наука, във: Чехословакия и
България през вековете, С., 1963, стр. 43—55; Евл. Бужашки, Константин Иречек и неговите „Пътувания по
България”, във: К. Иречек, Пътувания по България, С., 1974, стр. 7—38.
2. Dějini naroda bulharscého, V Praze, 1876; Geschichte der Bulgaren, Prage, 1876.
3. Из архива на Константин Иречек, II, стр. 15.
4. Из архива на Константин Иречек, III, С., 1963, стр. 14.
в науката той пише реферати и отзиви за новоизлезли книги из областта на славистиката. [5]
Още през 1870 г. се появяват и първите трайни, научни интереси. Причината за това, както пише сам К.
Иречек в писмо до Дж. Даничич от 14 декември 1870 г., било откриването на един списък от около 70
новобългарски книги в архива на Шафарик. Това била, така да се каже, първата българска библиография.
И за да не отиде положеният труд напразно, младият Иречек се заел да попълни този списък с нови
заглавия на книги. Така само за няколко месеца броят на заглавията нараснал на няколкостотин. Всичко
това дало на Иречек достатъчно основания да мисли, че за още няколко месеца ще може да оформи своя
първи по-сериозен труд, който той смятал да озаглави „Библиография на новата книжнина, 1651—1870” и
да го изпрати на Югословенската академия в Загреб за отпечатване. Същевременно още от самото
начало Иречек си давал ясна сметка, че тази библиография не може да бъде пълна и изчерпателна, но че
тя ще постави основите на по-нататъшните проучвания — една мисъл, която многократно се среща след
това в кореспонденцията му с редица учени. [6]
Скоро обаче събитията вземат съвсем друга насока. През януари 1871 г. във Виена Иречек се запознал с
В. Д. Стоянов, секретар на новооснованото Българско книжовно дружество в Браила. Последният проявил
голям интерес към подготвяната библиография, като уговорил Иречек да я даде за отпечатване в
„Периодическо списание”, излизащо в Браила. Същевременно били уговорени условията за оказване на
широка помощ на Иречек от страна на българските учени. [7]
Само след десетина дни К. Иречек изготвил един списък с 40 въпроса за изясняване и уточняване, за
непълноти и пропуски, който той изпратил на В. Д. Стоянов с молба да му помогне. [8] Оттук именно
започва и голямото сътрудничество на българи с младия чешки учен: В. Д. Стоянов му изпраща данни за
Богоров, Берон, Блъсков и други, като сведенията събирал от свои познати в Цариград, Русе и Пловдив;
[9] чрез Гр. Начович Иречек получил исканите каталози на Данов; [10] същевременно от различни места
на Иречек започнали да изпращат и новоизлизащите български книги. От есента на 1871 г. в тази
кореспонденция се включил и М. Дринов, който поздравил и насърчил Иречек в започнатото дело, като
същевременно го запознал с нови книги и ръкописи, намиращи се в руските библиотеки и архиви. [11]
През ноември 1871 г. ръкописът на библиографията бил готов и
8
6. Из архива на Константин Иречек, III, стр. 16.
7. Пак там, стр. 19.
8. Из архива на Константин Иречек, I, С., 1953, стр. 14—17.
9. Пак там, стр. 19, 22—23.
10. Пак там, стр. 18, 25—27.
11. Из архива на Константин Иречек, II, стр. 85—86. В това писмо М.Дринов проявява голям интерес към
откритите от К. Иречек български молитви, печатани в Рим през 1601 г.
К. Иречек започнал да го преписва. [12] След това той го изпраща на В. Д. Стоянов, който го превежда на
български език, като направил и редица добавки и допълнения. Било решено библиографията да се
отпечата в 1500 екземпляра, за печатането да се грижи Българското книжовно дружество чрез Г. Д.
Начович във Виена. [13]
Към края на май 1872 г. печатането на библиографията започнало във Виена под непосредственото
ръководство на Г. Д. Начович, който преглеждал коректурите и дори правил допълнения за нови книги. На
31 август и последната коректура била прегледана. [14] Така бил отпечатан „Книгопис на новобългарската
книжнина за 1806—1870 год.”, издаден като отделна книжка през 1872 г. във Виена (48 стр.), а през 1873 г.
— като притурка към кн. 7—8 на „Периодическо списание”. Една част от своите авторски екземпляри (150
бр.) К. Иречек още през 1872 г. пуснал в продажба чрез чешките книжари в Прага. [15]
По същото време К. Иречек започнал все по-често да се интересува от дейността на Българското

книжовно дружество в Браила. Началото на този интерес датира от ноември 1871 г. [16] През юли 1872 г.
Иречек бил уведомен, че е избран за дописен член на дружеството, като бил поканен да присъствува
лично или да изпрати свой застъпник на общото събрание. [17]
Българите подпомогнали най-дейно К. Иречек за доброто му представяне пред общото събрание на

Българското книжовно дружество. В. Д. Стоянов не само го съветва да вземе участие в проектираното
събрание, но му нахвърля и мислите, които той би трябвало да развие в своето изказване. [18] Гр.
Начович пък превежда на български писмото на К. Иречек, след като то било написано. [19] Самото писмо,
което носи дата 4 август 1872 г., [20] било прочетено пред общото събрание и направило много добро
впечатление. [21]
Отпечатването на книгописа, изборът за дописен член на дружеството и най-вече отзивчивостта на

българските учени спечелили К. Иречек окончателно за българската кауза. Сега именно се родила и
голямата идея за написване на цялостна история на българския народ.
Още по време на работата върху книгописа К. Иречек получил много книги от българи или пък му били
съобщени редица данни върху българската история. [22] На 4 август 1873 г. с писмо до В. Д. Стоянов той
вече изразява желание да пропагандира български книги — чака нещо
12. Из архива на Константин Иречек, I, стр. 29.
13. Пак там, стр. 32—34.
14. Пак там, стр. 38, 39—40, II, стр. 93—94.
15. Пак там, стр. 50—51, 76—77; II, стр. 102—103.
16. Из архива на Константин Иречек, II, стр. 87—88.
17. Пак там, стр. 88—89.
18. Из архива на Константин Иречек, I, стр. 47—49.
19. Из архива на Константин Иречек, II, стр. 93—94, 94—95.
9
20. Из архива на Константин Иречек, I, стр. 60—63, 64.
21. Пак там, стр. 76—77.
22. Пак там, стр. 41—42; II, стр. 102—103.
10
ново да излезе за България от български учени, за да го разтръби. [23] За същото пише на В. Д. Стоянов и
три дни по-късно. [24]
Идеята за написване на История на българите е възникнала още докато К. Иречек бил във Виена. За това
вероятно той е бил подтикнат от Гр. Начович, който му бил оказал вече неоценима помощ при издаване
на книгописа. В писмото си до Гр. Начович от Прага, писано на 9 септември 1873 г., К. Иречек вече
определено говори, че цялото му внимание е заето с „научния очерк за миналото и сегашното състояние
на България”, за което те били говорили многократно във Виена. Сега обаче тази работа му изглеждала
много по-сложна: от една страна, той не бил виждал с очите си българските земи, а, от друга —
сведенията от местен произход и западни пътешественици не дават възможност всичка части да бъдат
разработени равномерно; че трябва да се прехвърлят много книги, като с малко думи се кажат много
неща. Историческата част скоро щяла да бъде готова. Въз основа на документи и хроники тя съдържала
не толкова описания на битки и обсади, а по-скоро цялостна картина на вътрешното състояние. В момента
се занимавал с историята на богомилите, „която заслужава най-голямо внимание от страна на историците
на цивилизацията на западния и източния свят”. Накрая той моли да бъде подпомогнат с материали за
търговията в България, за историята и населението на Свищов, за католишките села, за българите във
Влашко и т. н. [25] От писмото на Гр. Начович до К. Иречек, писано в края на 1873 г., става ясно, че са
изпратени всички искани сведения за книги и новини из България. [26]
Една година по-късно, на 30 декември 1874 г., К. Иречек пише на Гр. Начович, че неговият „Очерк за една
критична история на българския народ” е почти готов. Историята и географията на страната са обхванати
в 30 глави от най-стари времена до Одринския мир в 1829 г. Остават му събитията от по-ново време,
както и отделни бележки за търговията, индустрията, земеделието, пътищата, народностния характер,
статистически данни и т. н., което е много по-лесно, отколкото работата със старите извори, където трябва
много да се чете и да се комбинира, а се намира малко. Същевременно географската част му отнема
много време, тъй като западните пътешественици са изопачили имената до неузнаваемост и в това
отношение българските издания „Летоструй”, „Читалище”, „Периодическо списание”, „Български книжици”,
книгите на П. Хитов, Ст. Захариев и други са особено ценни. Най-сетне К. Иречек споделя, че наред с
работата си върху „Историята” е написал и една голяма статия за завладяването на България от турците.
[27]
С писмо от 10 март 1875 г. до Гр. Начович Иречек пише, че цяла зима е разгръщал стотици книги, за да
напише историята на кърджа-
24. Пак там.
27. Пак там, стр. 108—109.
11
лийските времена и Възраждането. „История на българите” вече е готова и нейното отпечатване

започнало. Обхващала периода от най-стари времена до 1872 г., т. е. до разрешаването на църковния
въпрос. Много неща обаче все още не били уточнени. Моли го да му изпраща последните глави в немски
превод, за да ги прочете и помогне в дооправянето. Историята след 1830 г. все още е много неясна и се
нуждае от нови данни. [28]
За написване на последните глави от своята „История на българите” К. Иречек прибягва до помощта и на

М. Дринов. В отговор, с писмо от 2 февруари 1875 г., М. Дринов дава исканите сведения, между които за
Н. Бончев и за себе си, а за „История на българите” пише: „Поздравлявам Ви с този нов труд, който, не се
10
съмнявам, ще бъде капитален принос в славянската историческа литература и в същото време ще донесе
голяма полза на българския народ, който все още няма порядъчна история на своите прадеди.” [29]
Все във връзка с „История на българите” интересно е и едно писмо на М. Дринов до К. Иречек, писано на 6
април 1875 г. С него Дринов в противовес на писанията на Миклошич доказва, че българите от
югозападните краища са запазили в езика си носовките и че паметниците в Седмиградско са дело на
българи, преселили се там след турското завоевание. [30] Тези мисли К. Иречек възприема и отразява в
„История на българите”.
Още през втората половина на 1875 г., когато излизали от печат отделни части от чешкото издание на
„История на българите” (към 18 август били отпечатани вече 15 коли), започнали да се появяват първите
хвалебствени отзиви на чешки, хърватски, италиански и френски език. [31]
Вестта за написването и печатането на „История на българите” възбудила най-вече българите. С писмо от

11 август 1875 г. В. Д. Стоянов моли К. Иречек да му изпрати отпечатаните части, като изразява желание
да преведе „Историята” на български и да помести за нея съобщение в „Периодическо списание”. Той не
се съмнява, че произведението на Иречек „ще бъде най-хубавото, т. е. най-съвършеното и най-пълното
във всяко едно отношение между всички произведения от подобен род, които имаме досега. Вие сте вече
наш и ще останете навеки наш за чест и вечна слава на нашия български народ и родина.” [32]
Тон на положителната оценка и признание на „История на българите”, както трябвало и да се очаква, дал
М. Дринов, тогава председател на Българското книжовно дружество в Браила. Той уведомил ръковод-
29. Пак там, стр. 110—111.
12
ството на дружеството, че тази книга с „толкова драгоценна за българите, щото ние вече можем да кажем,
че имаме историята на народа си”. Настоятелството на дружеството от своя страна благодари на К.
Иречек за неговото решение да отстъпи правото за превеждане на книгата на български език на
Българското книжовно дружество и изпраща съобщение до всички български вестници, с което подканва
желаещите да направят този превод да се обадят. [33]
Същевременно още през февруари 1876 г. М. Дринов изпраща подробно писмо до Българското книжовно
дружество, което е и първата рецензия на български учен върху чешкото и немското издание на „История
на българите”. Като описва съдържанието на книгата, М. Дринов сочи преди всичко нейното достойнство
като пръв цялостен опит да се напише история на българите от най-древни времена до наши дни. Той
сочи и редица конкретни достижения: хубавото географско описание; убедителната теза, че славяните не
са потомци на трако-илирите; славянския произход на българския народ; системното изложение на
историята на Първото и Второто българско царство, макар тук да е могло да се направи много повече;
довеждането на българската история чак до 1872 г., нещо което почти липсва във всички дотогавашни
съчинения, и много други. На М. Дринов особено допаднала глава XXV „Старобългарският държавен и
културен живот през XII—XV векове.” Той пише: „Материалът е събиран зърно по зърно из много и
различни списания; какъв труд, какви знания са употребени при съставянето на тая глава, която заема 46
страници. Само нея ако да беше написал г. Иречек, то и тогава той щеше да внесе голям влог в
славянската наука.” И накрая, като отбелязва, че в този „славен труд” има несъмнени грешки и пропуски,
Дринов заключава: „Българска история за много време ще бъде изходен пункт, от който ще се запътят
всички изследователи на нашия минал живот”, а откритията му — „драгоценен принос в славянската
наука. И тя ще му бъде толкова благодарна, колкото и нашият народ, който чрез тая книга и сам ще се
опознае по-добре, па и на образования свят ще стане по-добре познат.” [34]
Появата на „История на българите” била посрещната с остри нападки от страна на гръцки фанариотски
среди. По този повод с писмо от 2/14 април 1876 г. М. Дринов пише на К. Иречек: „Радвам се, че Вашата
история е направила такъв глъч, който обаче не ме зачуди, защото аз го очаквах. Нека гълчат и нека
хвалят. Вашата слава е слава и на нашия народ!” Същевременно на поканата на Българското книжовно
11
дружество за български превод се отзовават няколко души българи: Горанов, Жинзифов, Славейков,
Бенев. [35]
Одеските българи също така високо оценили труда на К. Иречек.
34. Писмото с отпечатано в кн. 11—12, 1876, стр. 215—227 на ПСп = М. Дринов, Съчинения, III, стр. 234—
246. С известни изменения е публикувано и в чешки и немски издания.
13
През август 1877 г. те му връчили тържествен благодарствен адрес. В своя отговор между другото К.
Иречек пише: „Моята цел бе да осветля в своята книга безпристрастно и съгласно със сегашното
състояние на науката миналото на тоя някога славен и мощен народ, а в новите времена, поради
неблагоприятните за него обстоятелства, съвършено забравен. Всеки, който без предубеждение се отнася
към сегашното положение на българите, дори и при нежелание не може да не изкаже съчувствие към
народа, който благодарение на своя характер, на своето трудолюбие, на своята ревност към образование
и със своето пробуждане в настоящото столетие ясно доказва, че за неговото по-добро преуспяване не му
е потребно нищо повече освен по-добро управление.” [36]
„История на българите” предизвикала голям интерес в Русия и още в началото на 1876 г. Славянският
комитет решил да я преведе на руски език. [37] Скоро обаче с тази работа се заели одеските българи,
като за целта решили да използуват пари от фонда „В. Априлов”. Самият превод бил възложен на
финландеца проф. Ф. Брун и българина В. Н. Палаузов, магистрант, а по-късно професор в Одеса.
На 1 февруари 1877 г. Ф. Брун и В. Палаузов се обръщат към К. Иречек с най-ласкави похвали за неговата
„История на българите” и отбелязват: той е човекът, когото „всеки българин може да нарече искрен
приятел на своята нация”. По-нататък, като отбелязват, че сега се решава съдбата на българския народ,
те считат, че превеждането на книгата на руски език е крайно необходимо, като се надяват, че ще получат
и съответните бележки и добавки, както това е направено в немското издание. Добавките биха могли да
обхванат последните политически събития, както и ролята, която българският народ е играл в борбата на
славяните за съществувание. [38]
На отправената покана К. Иречек се отзовава веднага. С писмо от 25 февруари 1877 (нов стил) той
благодари за решението да се направи руски превод и дава съгласието си да направи съответните
добавки и бележки. Главата за Симеон ще преработи според книгата на М. Дринов „Южные Славяне и
Византия”, а географската част ще допълни с нови материали от Ф. Каниц „Дунавска България”, т. II.
Лично той счита чешкото издание на своята история за оригинал, а немското е пригодено за европейската
публика. [39]
На 11/23 март 1877 г. Ф. Брун и В. Палаузов уведомяват К. Иречек, че 13 глави от неговата книга са
отпечатани под наслов: „К. Иречек, История Булгар. Перевод с немецкаго под ред. В. Яковлева, вып. 1-й,
Варшава, 1877 г.” Те обаче биха искали да направят нов превод, който да включва значителни промени,
съответствуващи на едно второ издание. Поради всичко това му предлагат в преработката да включи
редица нови извори: писмото на Петър Велики от 1711 г., съчинението на Критобул,
36. В. Златарски, Дейността на д-р К. Иречек в България, стр. 2—5.
39. Пак там. стр. 120.
14
статията на Ф. Брун за Добруджа (търговски връзки с италианците през XIV в. и похода на Амедей
Савойски), сведения за България от Бертрандон де ла Брокиер, коментариите на Ф. Брун за Масуди,
12
материали за новата културна история на българите и връзките им с руски исторически личности, както и
една историческа карта. [40]
Кореспонденцията на Ф. Брун и В. Палаузов с К. Иречек още от самото начало надхвърлила рамките на

отношение между преводачи и автор. Тя се превърнала в едно сътрудничество, в което и двете страни
проявявали максимално желание да включат повече материали, да подобрят текста, да отстранят всички
възможни пропуски. От тази кореспонденция става ясно, че К. Иречек се сдобил с ценни материали за
българската фамилия Пеячевичи [41], че най-продължително той преработвал глава VIII (за Симеон), [42]
че по време на Руско-турската война през втората половина на 1877 г. В. Палаузов бил заместен от баща
си в работата около издаване на книгата (синът бил в България), [43] че към руския превод двамата
преводачи Ф. Брун и В. Палаузов направили много обширен азбучен указател, [44] че Палаузови (баща и
син) са написали целия текст за участието на българите във войната от 1853—1856 г., за преселението на
българите в Таврическа губерния и за дейността на Одеското българско настоятелство, за които обаче те
настоявали да стои името на К. Иречек като автор, [45] че Н. Палаузов предлагал да се напишат нови
глави, обхващащи Априлското въстание, Руско-турската война и участието на българите в нея,
Санстефанския мирен договор и българската администрация [46] и т. н. За издаването на „История на
българите” се грижел и М. Дринов. [47] През юли 1878 г. книгата била отпечатана и на К. Иречек били
изпратени първите 15 екземпляра. [48]
Докато се превеждало и печатало руското издание, критиката продължавала да дава най-ласкави отзиви
по чешкото и немското издание. По повод положителния отзив на англичанина Киперт М. Дринов пише на
К. Иречек на 14 ноември 1876 г. от Харков: „Цял свят Ви хвали и чрез Вашата книга се запознава с един
забравен народ, комуто съдбата, види се, готви добра бъднина.” Все там става ясно, че руските вестници
и списания препечатват части от книгата на Иречек, а в. „Отечественные записки” поместил дълга статия
под заглавие „Забытый народ”, съставена по „История на българите”. [49] Такива ласкави отзиви за
книгата на Иречек били написани от Пипин в майската книжка 1877 г. на „Вестник Ев-
41. Пак там, стр. 126—127.
45. Пак там, стр. 143—144.
46. Пак там, стр. 138—139.
47. Из архива на Константин Иречек, II, стр. 138 и 141.
15
ропы” [50], както и от видния немски етнограф Фридрих фон Хелвалд. [51]
В разрез с този хвалебствен и приповдигнат тон прозвучала критиката на руския учен В. Макушев под
заглавие „Разбор книги К. Иречека”, поместена в ЖМНПр, 1878, апрель и май. Смутен от тази критика, К.
Иречек се обръща за мнение към М. Дринов. Последният, без да е чел рецензията, успокоява Иречек и му
обещава да даде необходимия отговор. [52] Макар и няколко години по-късно, той изпълнява своето
обещание. В разбор на трудовете на В. В. Макушев, като се спира на критиката на „История на българите”,
М. Дринов обяснява, че това отношение на В. Макушев е предизвикано отчасти и от неговия положителен
отзив за книгата на К. Иречек. Той изтъква, че В. Макушев критикува старото издание на книгата, докато в
момента има ново и почти всички грешки и пропуски са изправени; че на критика са подложени дребни
грешки, каквито има във всички трудове, включително и в Макушевите; че въпреки острата критика за
неизползуване на руските автори и книги, в Прага през 1875 и 1876 г. такава книжнина е липсвала и т. н.
[53]
Издаването на „История на българите” на чешки и немски и особено руското издание създават на К.

Иречек многобройни връзки с българите. Едни се интересуват от съчиненията му, други го канят да
13
попълни историята си с по-новите събития, трети му изпращат трудовете си. И почти всички, буквално
всички бързат да го запознаят с едни или други събития, да уточнят един или друг факт. Особено силен е
този стремеж по време на почти петгодишното пребиваване на К. Иречек в България. [54]
Още през 1881 г. С. С. Бобчев издава „История на българския народ”, съставена по К. Иречек, от чиято
„История на българите” заимствува цели пасажи, но която допълва с четири нови глави, обхващащи
събитията от Априлското въстание до Берлинския договор. Така историята на Иречек с всичките си идеи и
достойнства става гимназиален учебник и навлиза широко в живота и културата на българския народ.
Примерът на С. С. Бобчев бил последван и от други българи, но нито един от тях не успял да направи
такъв хубав учебник като него. Затова през 1889 г. Д. Илков от София се обръща към К. Иречек с молба —
ще издаде ли ново допълнено издание на своя труд, или пък ще бъде така добър да упъти него и Р.
Каролев къде би било най-важно и най-нужно да се прибави нещо ново при съставянето на един учебник
по българска история. [55]
Политическият кипеж и културният живот в България след Освобождението не могли да бъдат задоволени
само със старите издания на
51. Из архива на Константин Иречек, III, стр. 39—40.
53. М. Дринов, Спомени за В. В. Макушев и за неговите трудове по българска история, ПСп, 6, 1883, стр.
45—60 = Съчинения, III, 1915, стр. 463—476 (отговорът е на стр. 473-474).
54. Вж. обстойната кореспонденция в т. I—III на „Из архива на К. Иречек”, както и неговия „Български
дневник”.
16
„История на българите” и с нейния първи български превод от 1886 г. Било необходимо ново, разширено и
по обем, и по време издание. И отново погледите били насочени към К. Иречек.
През май 1886 г. Н. Палаузов от името на настоятелите на фонда „В. Априлов”подканя К. Иречек да
напише продължението на „История на българите”, което те са готови да напечатат на руски език. [56]
Самият К. Иречек, който усилено събирал материали върху българската история и подготвял за печат
своето бележито произведение „Пътувания по България”, с писмо от 20 февруари 1887 г. до Т. Г. Масарик
официално писал, че „ще последва ново, съвсем преработено издание на „История на българите” [57].
Въпросът за ново издание на „История на българите” продължава oще много години да вълнува
българската общественост. На 12/24 март 1892 г. Н. А. Начов пише на К. Иречек: „С благодарност
прочетох в „Мисъл” известието, че щели сте да издадете най-първо на български новото издание на
българската си история. Ще се радваме много, ако направите тая чест на книжнината ни.” [58] На 29 април
1893 г. Ив. Шишманов съобщава на К. Иречек, че е разговарял с Данов за ново издание на историята и
той е готов да поеме всички разноски, поради което е необходимо по-нататък преговорите да продължат с
него. [59] На 28 май 1896 г. В. Д. Стоянов отново приканя К. Иречек към преработването на българската
история за ново издание. [60]
Зает с друга неотложна работа и особено с „История на сърбите”, К. Иречек продължава да събира
материали за българската история, но все отлага нейното преработване. Той отказва и на молбата на Ив.
Вазов и Ив. Саранов, които от името на комитета „Българско отечество” през 1897 г. го молят да напише
монографията „България под турско иго. Възраждане и освобождение”. [61]
К. Иречек никога не е преставал да събира материали и да подготвя едно ново издание на „История на
българите”. Затова през 1899 г. Ив. Шишманов, като го моли да даде материали за т. XVI на СбНУК,
добавя: „Защо да не ми дадете поне една глава от Вашата преработена и допълнена българска история?”
[62]
През 1904 г. Л. Милетич съобщава на К. Иречек, че американският милионер Крен е готов да издаде
„История на българите” във второ издание, на немски език. [63] В отговор на това предложение К. Иречек
14
отговаря, че той е във връзка с наследника на своя издател на немския превод от 1876 г. за ново издание,
но че има още много друга работа за довършване, необходими му са множество справки по българските
проб-
57. Из архива на Константин Иречек, III, стр. 99.
59. Пак там, стр. 292 и 293.
61. Из архива на Константин Иречек, I, стр. 318 и 319.
63. Пак там, стр. 371—372.
17
леми, пък и не е добре със здравето, поради което отлага всичко за по-късно. [64]
Молбите на българската общественост към К. Иречек за едно ново издание на „История на българите”
продължават и след това. Особено внимание заслужава разменената между него и Българската академия
на науките кореспонденция.
На 21 май 1915 г. Историко-филологическият клон на академията след обстойно обсъждане решава да се

обърне с предложение до К. Иречек с молба да подготви едно ново издание на „История на българите”,
като я попълни, както той намери за добре. [65]
На 6 юли 1915 г. Българската академия на науките изпраща следното официално писмо до Иречек:
„Историко-филологическият клон на Българската академия на науките в едно от последните си заседания
взе единодушно решение да Ви помоли да се съгласите да издадете на разноски на академията едно
ново издание на Вашия труд — „История на българския народ”, както на български, тъй и на един или два
чужди езика.
Вашият труд е тъй тясно свързан с Българското възраждане, той е допринесъл толкова много, за да се
привлече чуждото внимание върху България и да се усили националното съзнание у самия български
народ, че е станал с право истински исторически паметник за всеки българин.
Българската акедемия на науките желае да издаде едно разкошно ново издание на тоя Ваш труд не само
за да засвидетелствува по тоя скромен начин колко високо Ви цени като историограф на българското
племе, но и за да даде на българите и на чужденците една настолна книга по историята на българския
народ.
С допълнението, което Вие би намерили за нужно да направите в това ново издание на Вашия труд, той
ще продължи да бъде още за дълги години най-доброто ръководство за всички, които се интересуват за
миналото на нашия народ. . .
Българската академия на науките няма да жали средства, за да издаде труда Ви, както Вие би желали да
го видите издаден, като ще Ви улесни с необходимите за случая снимки от паметници, документи, ликове,
фрески и други.” [66]
На това сърдечно писмо, което същевременно дава и точна преценка на „История на българите” и на
заслугите на К. Иречек като български историограф, е изпратен отговор на 19 декември 1915 г. (стар
стил). С него К. Иречек благодари най-сърдечно за поканата, съобщава, че е готов да започне работа, но
че в момента това не му е възможно: от първото издание са изминали 40 години, а през това време са
натрупани нови материали, поради което на някои места книгата трqбва да се напише отново; той е видял
с очите си Княжество България и Румелия, но му е
64. Из архива на Константин Иречек, II, стр. 373; I, стр. 390 и 391.
15
65. Документи за историята на Българската академия на науките (1911—1944), 3, С., 1974, стр. 43.
66. Летопис на Българската академия на науките, 4, С., 1919, стр. 15.
18
необходимо да обходи и Македония, поне Охрид, Преспа и други; да поработи в библиотеките и архивите
на София и Пловдив; надява се войната да завърши скоро, за да се заеме с новото издание на
българската история. [67]
Писмото на К. Иречек и неговото съгласие да направи ново издание били посрещнати от общото
събрание на академията с акламации. [68] Смъртта на К. Иречек, настъпила твърде рано (10 ануари 1918
г.), слага край на всички планове за едно ново, преработено и допълнено издание на „История на
българите”. Но българската общественост не забравя своя заслужил историограф. През 1929 г. излиза от
печат нов български превод на „История на българите”, направен от руското издание от А. Диамандиев и
Ив. Раев, под редакцията на проф. В. Н. Златарски. Това издание в 3500 екземпляра засега е най-
хубавото, но поради ограничения тираж то е вече библиографска рядкост.
Същевременно непосредствено след смъртта на К. Иречек Българската академия на науките се

погрижила да откупи онази част от книжовното богатство и архива на К. Иречек, които се отнасяли до
България. Сред тези материали се намират множество бележки, които К. Иречек е водил към „Историята
на българите”. Това са извадки от извори и литература, преправки на остарели схващания и изводи,
коригиране на грешки, изказване на съмнения върху отделни положения, нахвърляния на мисли, чертаене
на нози планове. С присъщата му прецизност и акуратност тези бележки са твърде много обработени и
подредени, което позволява почти навсякъде да се разберат Иречековите мисли и схващания. Тези
бележки, които съставляват отделен том, [69] дават възможност чрез съпоставка с основния текст на
„История на българите” да се видят схващанията на автора по редица въпроси в периода на неговата
зрелост, да се проникне в намеренията му за едно ново, действително преработено и съобразено с най-
новите научни достижения издание на българската история.
„История на българите” започва с обширен географски преглед на планинската и речната система на

българските земи. Той дава представа за физическата география на онази територия, в която бе
образувана българската държава, оформиха се българската народност и нация, в която в продължение на
векове протичаха животът и борбите на българския народ. В този преглед още в самото начало К. Иречек
е платил данък на едно модно увлечение на XIX в. за надценяване ролята на географския фактор. Той
пише: „Характерът и културата, нравите и обичаите издигането и упадъкът, с една дума, цялото умствено
развитие на всеки народ зависи главно от вида и особеностите на почвата, на която живее
67. Летопис на българската акдемия на науките, стр. 16—17.
68. Документи за историята на БАН, 3, стр. 45.
69. Д-р Конст. Йос. Иречек, История на българите. Поправки и добавки от самия автор. По ръкописните
негови бележки систематизира, преведе и стъкми за издание Стоян Аргиров. Посмъртно издание под
редакцията на д-р Ст. Младенов. Издава Българската академия на науките, С., 1939, 350 стр.
19
този народ.” За щастие обаче тези мисли са останали само гола фраза — те не са прокарани нито в
научното творчество на К. Иречек, нито в „История на българите”. Затова географският преглед е една
необходима и полезна глава, която спомага за локализирането и по-доброто разбиране на историческите
събития.
Най-ранната история на българските земи е разгледана в главата „Трако-илири и римляни”. Тук е

отделено голямо внимание на траките, на техния бит, култура и държавни организации, както и на
връзките им с македонци, гърци и римляни. Разгледана е римската власт в българските земи и особено
степента на романизация на завареното население. Тук с даден решителен отпор на така наречената
трако-славянска теория, според която славяните били автохтонно население. Поради липса на какъвто и
да било материал, К. Иречек не е могъл да се спре на живота на първобитния човек в българските земи.
Независимо от това обаче в „Поправки и добавки” той отново се спира на могилите на траките, говори за
няколни жилища, за римските провинции и степента на ромеизация на завареното население, както и на
заимствуване и пославянчване на старата топонимия, т. е. на всички онези основни въпроси, които и
16
досега са обект на научно дирене. И накрая, като има пред вид важността на проблемите и обилието на
нов фактически материал, Иречек отбелязва, че тази глава ще трябва да се напише отново.
На ранната история на славяните К. Иречек е отделил две глави. В първата — „Заселване на славяните
на Балканския полуостров”, той е нарисувал широка картина на ранното проникване на славяните в
земите на север от Дунава, връзките им с Римската империя и наличието на голямо славянско влияние в
Дакия и Трансилвания, където славянският елемент се запазва продължително и където и досега има
запазени много данни за това славянско присъствие, особено в областта на топонимията. Особено
внимание е отделено на борбите на славяните с империята, често в съюз с прабългари и авари. Макар
под влияние на М. Дринов Иречек да допуска ранно проникване на славяните на Балканския полуостров
(III—IV в.), масовите им нападения той отнася към края на V и през VI в., а окончателното заселване —
пргз първата половина на VII в. Тук Иречек отхвърля идиличния възглед за мирното заселване на
славяните на полуострова и отбелязва, че те, „заемайки полетата на Тракия, Македония, Мизия и Илирия,
били същият оня войнствен народ, кийто през средните векове непрекъснато се борил с византийците и в
наши дни неведнъж карал турците да треперят пред него”. Затова както в „История на българите”, така
особено в „Поправки и добавки” Иречек говори обстойно за множеството славянски князе, за обсадата на
Цариград през 626 г. и особено за обсадата на Солун, за които той коригира първоначалното си мнение,
че били в края на VII в., и отбеляза, че трябва да се отнесат към по-ранно време, предимно към
царуването на Ираклий.
Главата „Бит, нрави, селища, племена у преселените славяни и отношенията им с туземците” е логично
продължение и допълнение на предходната. Тук е дадена широка картина на бита, обществената
организа-
20
ция, религиозните вярвания, колонизацията и отношението на славяните към местното население. Иречек
е разгледал подробно влиянието на други племена и народи на полуострова върху славяните, както и
славянското влияние върху тях. Дадени са подробни сведения за отделните славянски племена на
Балканския полуостров. Най-широко са използувани данните от писмените извори, устното народно
творчество, топонимията, патронимията и т. н. И макар в „Поправки и добавки” Иречек да отбелязва, че
тази глава трябва да се преработи и дори дава новата ѝ структура, развитите тук мисли и схващания са
запазили своята научна стойност и днес разработката на тези въпроси се движи в начертаните от него
насоки.
На прабългарите К. Иречек отделя много по-малко място — както поради по-ограничения брой извори,
така и поради ролята им в живота на българския народ. Едно сравнение: двете глави за началната
история на славяните обхващат общо 37 страници, а главата за прабългарите — 9 страници; у В. Н.
Златарски „История на българската държава през средните векове”, т. I, ч. 1, това съотношение е 13 към
110 страници в полза на прабългарите.
На Иречек са останали непознати редица извори за ранната история на прабългарите, поради което той
гради своя разказ за тях предимно върху „Именник на прабългарските ханове” и летописните разкази на
византийските хронисти Теофан и Никифор. Основната мисъл тук е, че прабългарите завладели част от
славяните в Придунавска Мизия и в 679 г. образували своя държава, като само за два века се слели със
славяните, на които дали своето име.
Подробните бележки на Иречек в „Поправки и добавки” за прабългарите ясно показват, че той сам е
виждал колко още трябва да се доработва този въпрос. Днес историческата наука е отишла много напред
по въпроса за прабългарите и образуването на българската държава. Независимо от всичко това обаче
редица постановки на Иречек са изиграли за времето си важна роля в научното дирене: че прабългарите
не са славяни по произход и че истински предци на днешните българи са не шепата прабългари в Мизия,
а славяните, които се заселили тук много по-рано и които обитавали далеч по-обширни територии —
Мизия, Тракия, Македония, Епир и други части на Балканския полуостров.
Историята на Първата българска държава е разгледана в шест глави, като изложението е съсредоточено
върху следните основни събития: България при Крум и Омуртаг, покръстване на българите, България при
цар Симеон, бргомилството, руските походи в България и Западното българско царство. Съобразно с
историческите извори събитията са подредени в стройна система, макар че веднага трябва да се добави
— направеното е недостатъчно, особено що се отнася до политическите събития: за първата половина на
IX в. много извори тогава все още не са били известни, особено българските надписи, а те дават доста по-
различна представа по редица въпроси от българската история; за Кирил и Методий и техните ученици
научните изследвания днес са отишли много и много
17
21
напред; същото се отнася и до проучването на българските столици Плиска и Преслав.
Най-голямата слабост, допусната при разглеждането на този период, е възприетата от М. Дринов и

изградена на неточно тълкуване на изворите хипотеза за разделянето на българската държава през 963 г.
на две български царства — източно и западно, като начело на последното бил застанал цар Шишман I.
Макар още в „История на българите” Иречек да констатира, че грамотата на Пинчий от 994 г., в която е
споменат Шишман, е късен фалшификат, той не се е ориентирал добре в историческите събития и
представя този Шишман като родоначалник на нова династия. Едва в „Поправки и добавки” въз основа
добавките на Михаил Деволски К. Иречек изправя тази грешка, като приема друга хронология на
събитията, а вместо Шишман поставя вече комит Никола като истински баща на Самуил и неговите братя.
Макар и да не е скъсал окончателно със схващането за съществуването на западно българско царство,
той счита, че то е съществувало след 968 г., тъй като до тази година немският посланик Лиутпранд „не
говори нищо за две Българии, унгарските нахлувания към Цариград и Солун стават през българска земя,
рекламациите на Никифор Фока — следователно Крайдунавско от Белград до Бдин е още Петрово”.
Независимо от подобни схващания, които днес са отхвърлени от науката, трябва да се подчертае, че К.

Иречек е проявил максимална предпазливост и въздържаност, като строго се е придържал към
историческите извори. Така например, като говори за покръстването на българите, той приема проникване
на християнството в българските земи още от времето на хан Крум, но същевременно констатира и факта
на повърхностно християнство у българите много години след официалното покръстване. Същото може
да се каже и за богомилството. От една страна, К. Иречек добросъвестно излага неговия произход,
идеология и организация, а, от друга, в крайната си преценка се е поддал на негативната оценка за
неговото обществено значение, което е неправилно. Общо взето обаче характерно за К. Иречек е
обективно изложение на фактическия материал, критично отношение към изворите, стройно изложение на
историческия процес.
На своето съчинение, в това число и на периода на Първата българска държава, К. Иречек никога не е
гледал като на нещо окончателно завършено. За това най-добре говорят неговите „Поправки и добавки”.
Фактът, че почти към всяка глава той е направил толкова много допълнения и бележки, които на места
надминават основния текст, най-добре говори за проявените грижи и внимание проучването на
проблемите да се задържи на нивото на съвременната наука.
В главите за византийското владичество в българските земи през XI и XII в. е дадено стройно изложение
на новото административно устройство в българските земи, положението на българската църква, опитите
за освобождение, чуждите нашествия, разрастването на богомилското движение. Подробно е разгледан и
въпросът за ромеизацията в
22
българските земи, както и настаналите етнографски промени. Подробните бележки към тези глави в
„Поправки и добавки” показват колко още много неща К. Иречек е имал намерение да добави при една
нова преработка на историята.
На Втората българска държава са отделени 11 глави. И тук може да се каже, че събитията са дадени в
стройна система, че авторът добросъвестно се е отнесъл към историческите извори и се е придържал към
тях. Същевременно обаче тук могат да се направят редица критични бележки, дори отнасящи се до
структурата. Преди всичко съотношението на главите шест към единадесет за Първата и Втората
българска държава говори за ненужно раздробяване на някои периоди, особено за XIV в. Така например
една глава е отделена за управлението на Тертеровци и Видинските Шишмановци, но тя обхваща
събитията от 1300 до 1330 г., т. е. изключва управлението на Георги Тертер, основателя на Тертеровската
династия. По същия начин управлението на Иван Александър от 1331 до 1354 г. е дадено в отделна глава
със заглавие „Разцвет на сръбската държава”, явно под влияние на временното издигане на Сърбия по
времето на Стефан Душан. Неудачно е и обособяването в отделна глава на религиозно-социалните
движения в България при Иван Александър, и то само до 1360 г., т. е. докато бил жив Теодосий
Търновски. Не по-удачна е структурата и на следващите глави. В отделна глава са разгледани събитията
от българската история за периода 1355—1375 г., представени като „Първи битки на южните славяни с
турците”. Събитията от 1375 г. до падането на Видинското царство също така са в отделна глава. И
накрая, необяснимо защо, като последна глава от историята на средновековна България са обособени
събитията до средата на XV в.: въстанието начело с Константин и Фружин, междуособицата в Турция,
походите на Владислав Варненчик, падането на Цариград в 1453 г. и дейността на Скендербег.
Независимо от тази структура изложението на събитията е пълно и обхватно. Тук особено ярко се
очертават главите, посветени на борбите на българите против латинците, въстанието на Ивайло и други.
В „Поправки и добавки” пък не само е приведена огромна по-нова литература, но са коригирани редица
18
положения, напр. Добромир Хриз и Стрез не са една и съща личност. Освен това са приведени обилни
данни за унгарската власт във Видин от 1365 до 1369 г., за походите на Амедей Савойски срещу
българското черноморско крайбрежие по същото време, за роби българи по гръцките острови и т. н. Много
от тези извори и досега не са използувани, както трябва, от българската историческа литература.
Една от най-интересните глави в книгата е XXV, озаглавена „Старобългарски държавен и културен живот
през XII—XV векове”. Тя има обобщаващ характер и се отнася до целия средновековен период. Тук са
разгледани такива важни въпроси като: името на държавата, границите ѝ, административно деление,
население и народност, държавно и международно право, държавни и придворни длъжности, царски
институт и при-
23
дворен живот, съсловия, боляри, църква, манастири, градове, саси (рудари), старобългарските селяни и
крепостничеството, областно управление, права и закони, финанси, монети, селско стопанство, търговия,
пътища, корабоплаване, военно дело, живот и характер на народа. Самото изброяване на разгледаните
въпроси показва колко всеобхватно Иречек е разглеждал живота на средновековна България. Ако към
това се добави и прецизният анализ на поставените въпроси, ще стане ясно защо и до ден днешен тази
глава запазва своята научна стойност и лежи в основата на всяко научно изследване върху
разглежданите въпроси.
Същото може да се каже и за следващата глава, посветена на старобългарската литература — от чертите

и резките до школата на Евтимий Търновски.
От периода на робството най-обстойна е главата „България под турско иго през XVI—XVII векове”. Тук
авторът е разгледал въпросите, свързани с административното устройство и положението на българския
народ, дубровнишката търговия и католишката пропаганда, антитурските коалиции и дейността на Петър
Парчевич, хайдушкото движение, въстанията, заселването на нетурски мохамедански групи в българските
земи и т. н. В още по-обстойните бележки към тази глава в „Поправки и добавки” са дадени обилни
сведения за турските провинции в българските земи, за данъчния гнет и за влошаване положението на
народа, за католишките дейци и селища, за походите на Михаил Храбри на юг от Дунава в края на XVI в.,
за дейността на Петър Парчевич и други. Всичко това прави материалите от тази глава крайно
необходими и досега при научна разработка на посочените въпроси.
Последните няколко глави разглеждат събитията от българската история от края на XVIII в. до 1872 г.
Самите наименования на главите „Пазвантоглу и кърджалиите”, „Фанариотски епископи и гърцизмът в
България”, „Възраждане на българския народ”, „Руските походи и гръцката революция”, „Новобългарското
движение”, „Българският църковен въпрос”, „Новобългарска литература” показват, че тук са разгледани
едни от най-важните въпроси на новата българска история, свързани с възраждането на българския
народ, с борбата за признаване на българската нация, с революционните брожения сред българите през
първата половина на XIX в., с новата българска литература и култура. Това е първият научен очерк по
всички тези въпроси. [70]
Накрая като притурка е поместена „Жилища и брой на българите”. Тук са очертани етническите граници на
българите със съседните народи. Посочено е наличието на български селища отвън етническата
българска граница на Балканския полуостров, както и многобройни български поселения в други страни —
Русия, Влашко и Унгария. Посочен е и броят на българите и останалите етнически групи в българските
земи.
70. Подробен разбор на „История на българите” вж. у Д Ангелов, Константин Иречек в българската
историческа наука, стр. 43—55.
24
Тази притурка по същество е неразделна част от цялостното изложение на българската история.
„История на българите” е книга, която представлява завършен етаж в развитието на българската

историография. Ако „История славянобългарска” на Паисий бе началото на новата българска
историография, „История на българите” на К. Иречек означава тържество на критичното направление в
развитието на българската историческа наука. Тази история е етап, от който по-новата българска
историография тръгна, за да завоюва сериозни успехи в разработването на родната история. След
„История на българите” на любителството, безкритичното използуване на изворите, на смешението на
легендите със сериозните факти бе нанесен непоправим удар.
19
„История на българите” е първата цялостна научна история на българския народ, която започва от най-
дълбока древност и завършва до времето на нейното написване. Никой друг автор нито до К. Иречек, нито
след него, не е дръзнал да направи такова нещо. Направеното от Иречек см остана единствено и
неповторимо. Днес то може да бъде постигнато само с колективните усилия на учени от различни области
на науката и специалисти по отделни периоди на българската история.
„История на българите” е книга, в която са използувани всички видове извори — писмени, археологически,
езиковедски, устно народно творчество и т. н. В това отношение книгата на К. Иречек е образец и пример
за подражание, като със съжаление трябва да се констатира липсата на подобно съчинение и подобен
метод на работа в по-сетнешните изследвания.
„История на българите” е книга, която се характеризира с обхватност на проблемите. Авторът се

интересува от всички страни на държавния, обществения и културния живот — политика, военно дело,
църква, книжнина, демографски отношения, културен живот и т. н. И в това отношение трудът на К. Иречек
също така може да бъде посочен като пример.
„История на българите” е книга, която най-много досега е популяризирала творчеството на българи —

Паисий, Софроний, Априлов, Палаузов, Раковски, Миладинови, П. Хитов и особено М. Дринов. Това
отношение към старите автори е едно от достойнствата на произведението на К. Иречек за разлика от по-
новата литература, в която твърде много и неоправдано са нотките на пренебрежение и нихилизъм към
научното творчество на нашите възрожденци като историци и изследвачи на нашето минало.
„История на българите” е книга, по която много поколения българи са се възпитавали в любов към
отечеството; тя е накарала не един българин да хване перото и да се посвети на научна разработка на
проблемите на българската история; за много историци тя е била образец ни научно изследване и
начален етап в научното дирене.
„История на българите” е книга, която разглежда цялостната история на българския народ, която
използува всички по-раншни изследва-
25
ния, обобщава ги и поставя нови проблеми. Същевременно тя е напълно изграден научен труд, в който са
поставени за пръв път и успешно решени редица научни проблеми, а известните и решени са подведени
под една нова структура, получили са нова трактовка, вплетени са в едно единно изложение. Затова
определено трябва да се каже,че книгата на К. Иречек стои на нивото на тогавашните научни изследвания
и е сериозен научен труд. Тя трябва да бъде преценявана от степента на тогавашното развитие на
науката, а не от днешното ѝ състояние.
Научното значение на книгата се подсилва от обстойните бележки и материали в „Поправки и добавки”.

Доведени почти пълно до края на XIX в., тези бележки представляват истинска енциклопедия на изворите
и историографията върху българската история до началото на XX в. и несъмнено ще бъдат крайно
полезни и необходими, особено на специалистите. Освен това стойността на тези бележки се състои и в
тяхната широта — те поставят българската история на един широк фон, общо-балкански, а понякога и на
още по-широка основа.
Като историк К. Иречек не е чужд на всички онези методи и идейни схващания, които господствуват в
буржоазната историография в края на XIX и началото на XX в. Той е далеч от разбирането за
съществуването на обществено-икономически формации, за закономерност в историческия процес, за
разглеждането на обществото като класово и оттук наличието на класова борба. Затова съвсем
естествено е той да надценява ролята на царския институт и църквата, да недооценява ролята на
народните маси, да не схваща обществената роля на различните институции и прояви в културния живот.
Същевременно обаче трябва дебело да се подчертае, че в това отношение К. Иречек може да бъде винен
много по-малко от когото и да било друг буржоазен историк-позитивист. Той максимално добросъвестно
събира и обработва фактическия материал, поради което разработва и такивс въпроси, които се отнасят
до съществуването на неравноправие, експлоатация и борби на угнетените. Консервативен в областта на
своите политически разбирания, като изследовател К. Иречек е прецизен изследвач и не робува на
предварително поставени, модни или превзети схващания.
Написана преди 100 години, когато много от изворите на българската история все още не са били
известни, а научните изследвания се намирали в началния си стадий, „История на българите” съдържа
редипа непълноти, грешки, неточности, остарели схващания. И това е съвсем естествено, тъй като за 100
години всяка наука, в това число и историческата, е направила огромна крачка напред. За щастие на
„История на българите” обаче тя е творение на един човек с висока научна подготовка и голяма култура,
20
поради което тези отрицателни страни са сведени до минимум. Те намаляват още повече, когато към
книгата се включват и обстойните „Поправки и добавки”, които са неразделна част от нея.
26
Предлаганото ново издание е опит да се обединят две книги в една, т. е. максимално да се доближи до
онова, което сам авторът е имал намерение да направи и което е било мечта на българската
общественост в продължение на 100 години. За основа е взето изданието на „История на българите” от
1929 г. под редакцията на В. Н. Златарски, като само тук-там са направени най-необходимите езикови
поправки с оглед на днешния български език. По същия начин е постъпено и с „Поправки и добавки” в
езиково отношение. Освен това втората книга всецяло е вмъкната в първата: там, където текстът е
достатъчно обработен или където авторът сам е посочил това, съответните пасажи са поставени в
основния текст над линия в ъглести скоби. В ъглести скоби са поставени и всички промени на основния
текст, въпросителни и т. н. Останалият текст на „Поправки и добавки” е даден в бележките под линия, пак
r ъглести скоби. Тъй като новите бележки са големи по обем и много на брой, бе възприета нова
номерация на всички бележки, като за всяка глава те започват отначало в непрекъсната
последователност. Библиографските посочвания на редактора са дадени накрая на книгата, а не след
всяка глава. Най-сетне към книгата е направен нов указател на личните и географските имена — „История
на българите” е без географски указател, а в „Поправки и добавки” изобщо няма указатели. Указателят е
изработен от Миглена Кусева.
ПЕТЪР ХР. ПЕТРОВ
ПРЕДГОВОР КЪМ ИЗДАНИЕТО ОТ 1929 Г.
Първият от по-голямите трудове на покойния професор д-р К. Иречек беше неговата „История на
българите”, която той издаде на чешки през 1875 г. в отделни връзки и едновременно в немски превод,
който излезе на 1 януари 1876 г.
Тоя капитален за времето си, добросъвестен и с голямо умение съставен научен труд, за който Иречек
получи докторска титла от Чешкия университет в Прага и към който се отнесе съчувствено и със
заслужени похвали целият научен свят, биде посрещнат с ентусиазъм най-напред от одеските българи. Те
най-добре оцениха както неговата важност и значение като пръв опит за пълно изложение на историята на
българите по научен метод, така и неговата навременност в момента, когато въпросът за тежкото и
непоносимо положение на българския народ бе станал достояние на целия свят, а в Русия
освобождението на България бе се преобърнало в желание на целия руски народ. Движими от чувство на
дълбока признателност към съставителя на тая история, одеските българи му изпратиха благодарствен
адрес, който наскоро след обявяването на Руско-турската война (1877—1878), през август 1877 г. бил
връчен на Иречек от ректора на Чешкия университет в Прага, между чиито професори Иречек се числил
тогава като приват доцент.
На тоя адрес през декември същата година Иречек изпратил не по-малко прочувствен отговор, в който,
като благодари за оказаната му чест и посочва заслугите на одеските българи за пробуждането на
техните съотечественици, между другото пише: „Когато преди няколко години, подбуждан от спомена,
примера и делата на моя незабравим дядо, Павел Йосиф Шафарик, аз почнах да се занимавам с езиците
и историята на славянските народи, особено внимание обърнах върху българския народ, защото той бе
повече от другите пренебрегнат и по-малко от другите известен. Като живях него време във Виена, аз се
запознах с българските търговци и у тях за пръв път чух звуковете на българския език и за пръв път в
живота си видях български книги и списания. И по тоя начин съдено било, щото първият от моите по-
значителни трудове да бъде историята на българския народ.” Целта, с която Иречек се заел да напише
тая история, била „да осветли в своята книга безпристрасно и съгласно с тогавашното състояние на
науката миналото на тоя някога славен и мощен народ, а в новите времена поради неблагоприятни за
него обстоятелства съвършено забравен”. И наистина в страшната 1876 г., когато българският
28
21
народ бе подложен на най-тежки из питания и се заплашваше с пълно унищожение, Иречек излезе със
своята „История” да докаже пред Европа и пред целия свят, че българите не са изгубили човешкото си
достойнство, не са се лишили от чувство за свобода и че, напротив, те са достойни за по-сносна съдба и
по-добра бъднина. „Всеки, който без предубеждение се отнася към сегашното положение на българите,
пише той в същия отговор, дори и при нежелание не може да не изкаже съчувствие към един народ, който
благодарение на своя характер, на своето трудолюбие, своята ревност към образованието и със своето
пробуждане през настоящото (XIX) столетие ясно доказа, че за неговото по-добро преуспяване не му е
потребно нищо повече освен по-добро управление.” Научната тенденция на книгата била насочена според
Иречек против историческите легенди, против смесването на народните песни и басни с историческата
истина и се стремила да преработи българската история направо по достоверни извори. И наистина
нашата историография най-много дължи на „История на българите” с това, че в последната Иречек даде
истински научен образец и метод как трябва да се изучава отечествената ни история и чрез това
своевременно огради, предпази нашата историография от оня период на безполезни лутания и
блуждения, каквито са притежавали историографиите на другите, особено на малките народи.
Обаче одеските българи не се ограничиха само с благодарствен адрес. Като виждали в прекрасния труд
на Иречек изпълнено заветното желание на известния български родолюбец Васил Евст. Априлов, който
през целия си живот мечтал за написването на пълна история на своя народ и завещал за нейното
издаване известна сума, счели за свой дълг да се погрижат, щото българската история на Иречек да се
преведе на руски език. За тая работа се заели покойният професор на Новоросийския (Одеския)
университет финландецът Ф. К. Брун и българинът В. Н. Палаузов, тогава магистрант при същия
университет. С тоя превод, който под надслов „Исторія болгар. Сочиненіе профессора Пражкаго
университета Д-ра Конст. Іос. Иречка” излезе в Одеса около средата на 1878 г. и поради обширните
допълнения и промени дори на цели глави, направени от самия автор и преводачите, представлява
собствено второ издание на книгата, одеските българи направиха Иречековата „История” по-достъпна за
българските читатели, като в скоро време я разпространиха навсякъде из България.
Едновременно с одеския превод излезе във Варшава и друг превод яа руски език, направен от Яковлев,
обаче по немския превод и поради това в много отношения той отстъпва на одеския и не можа да получи
нужното разпространение у нас.
В 1886 г. се появи и български превод, направен от Н. Д. Райнов и З. Бояджиев, учители тогава в

държавната реална гимназия в Габрово [*]
*. Книгата носи наслов: „Историята на българите, съчинение на Д-ра Конст. Иос. Иречка (проф. в
Пражкийтъ университетъ). Търново. Скоро Печатницата на К. Тулешков 1886.** Преводачите нийде не
отбелязват по кое издание или по кой превод те са направили своя, но по всичко се вижда, че последният
е направен по одеското издание; но освен това те дори си позволили да направят една малка
фалшификация. В руския оригинал на заглавната страница се чете: „Изданіе душеприкащиковъ болгарина
В. Е. Априлова исправленное и дополненное прибавленіями самого автора и снабженное историческою
картою”, а преводачите на същата страница и място на своето издание пишат: „Изданието на редакцията
„Научно Списание” е поправено и допълнено с прибавленията от самият автор и е снабдено с историческа
карта.”
29
но за жал крайно неточен и неправилен и при това на един ужасен български език и може би поради това
той не можа да замести у нас руския превод, па и бързо изчезна от продажба. Обаче и одеското издание
също така твърде отрано стана голяма библиографска рядкост. Това тъкмо обстоятелство наред с
бързите успехи в разработката на отечествената история през първите 10—15 години на сегашния век
както в самата България, тъй и в чужбина принуди Българската академия на науките още през юли 1915 г.
да предложи на покойния професор да приготви едно трето издание на своята „История на българите”, за
да я издаде на свои разноски. На това предложение Иречек отговори в писмото си от 1 януари 1916 г. със
следните думи: „Аз съм готов да приема поканата на Българската академия. Но за извършване на тоя
план трябва свободно и мирно време, сгодно за пътувания, да не говорим за добро здраве. Нинешните
военни години не са добри за книжовни предприятия. Освен това имам много почнати работи, които би
трябвало по-напред да се довършат, и много служебни задължения. Когато ше се върне пак всеобщият
мир, по-лесно ще бъде да наченем и с всичко спокойствие новото издание на българската история.”
Иречек не можа да изпълни това си обещание, защото смъртта го настигна, преди да свърши
Общоевропейската война, на 10 януари 1918 г., и българите не можаха да се сдобият с трето издание на
„Историята”, преработено и допълнено въз основа на най-новите изследвания и изучавания в българската
историография. Но колкото и да е остаряла, Иречековата „История на българите” все още не е изгубила
своето значение и историческа стойност и до днес си остава най-пълното изложение на българското
минало до освобождението ни, а между това тя е недостъпна за българина, защото и руското издание,
както се каза, стана библиографска рядкост. Пред вид на това издателството на „Българска историческа
22
библиотека” в желанието си да удовлетвори тая нужда реши да направи нов български превод на ценния
труд на покойния К. Иречек и да го издаде като приложение на втората годишника от „Българска
историческа библиотека”.
По-точно казано, това издание има за цел, първо — да отдаде заслуженото на Иречек в един момент,
когато се празнуват у нас две големи исторически годишнини: десет века от времето на цар Симеон и
петдесет години от освобождението ни; второ — да задълбочи и разшири още повече интереса на
българина към собствената му история. Ако много от научните утвърждения в „История на българите” са
вече остарели, то никога не ще остареят сочността в изложението на Иречек и голямата му дарба да
увлича, да описва художествено и да излага историческите събития с едно неподражаемо майсторство.
Интересът, който
30
почва да се заражда у нашата интелигенция към родната история, има нужда да бъде насърчен тъкмо от
такава една книга. Трето — това издание се предназначава по-специално и за абонатите на „Българска
историческа библиотека”. „История на българите” представлява цялата великолепна панорама на нашето
историческо развитие до последните въстания и Освобождението и с това улеснява четците на
„Българска историческа библиотека” да свържат в система отделните очерци, които се поместват във
всеки том на библиотеката. И за да бъде целта наистина постигната, уредникът на „Българска
историческа библиотека” се реши на тая първа по рода си у нас жертва — да даде безплатно, в днешните
времена, 3500 екземпляра от този огромен том.
Преводът се извърши по руското издание, точно, без никакви промени и отстъпки, от г. г. Андрей
Диамандиев и Иван Раев, като предговорът към руското издание, главите от I до XIII включително и
последната XXXIV глава със съответните към тях бележки се преведоха от г. А. Диамандиев, а главите от
XIV до XXXIII включително с бележките към тях — от г. Из. Раев. Преводът се извърши при близкото
участие и на г. Страшимир Славчев.
София, 1 май 1929 година
ПРОФ. В. Н. ЗЛАТАРСКИ
ПРЕДГОВОР КЪМ РУСКОТО ИЗДАНИЕ ОТ 1878 Г.
Издаването на руски език на едно съчинение, което запознава основно с историята на българския народ,
едва ли е нужно да се оправдае в сегашния момент, когато Русия урежда съдбата на тоя народ, за жалост
толкова малко познат на руската публика. В руската литература, както се знае, освен съчиненията на Ю.
Ив. Венелин, В. Е. Априлов, С. Н. Палаузов, А. Гилфердинг и М. С. Дринов няма други книги, които излагат
подробно историята на българите. Ала и съчиненията на току-що казаните автори, първо, не обгръщат
целия живот на народа от неговата поява на историческото поприще до наши дни и, второ, издадени са
били твърде отдавна, та при самата новота на предмета не задоволяват съвременните изисквания на
историческата критика. При това много от тях са станали библиографска рядкост.
Пред вид на това изпълнителите на завещанието на известния български патриот Васил Евстатиев
Априлов, който през целия си живот мечтаеше за една пълна история на своя народ и завеща за
издаването ѝ една парична сума, счетоха за свой искрен дълг да приемат предложението на заслужилия
професор от Новоросийския университет Ф. К. Брун и на магистранта от същия университет В. Н.
Палаузов, които изказаха желание да преведат на руски език съчинението на професора от Пражкия
университет д-р К. И. Иречек, излязло почти едновременно на немски и чешки език (Geschichte der
Bulgarien, Prag, 1876 — Dějiny naroda bulharscého, V Praze, 1876). Това съчинение бе посрещнато навред
съчувствено. Не само славянски, но и немски и други западноевропейски критици се отнесоха към тая
книга със заслужени похвали, а от българите тя се посрещна с ентусиазъм, [*] като пръв опит за пълно
изложение на цялата история на българите — както през времето, когато са образували самостойно
царство, тъй и под тежкото им петвековно иго, за щастие сега свалено от Русия.
Когато преводът беше почти свършен и се готвеше за печат, излезе първа свезка от превода на същата
книга от г. Яковлев (Варшава, 1877 г.). При все това изпълнителите на Априловото завещание не оставиха
своята
23
*. Одеските българи от благодарност към автора за неговата „История на българите” му изпратиха адрес
чрез ректора на Пражкия университет, дето г. Иречек е професор. На тоя адрес, написан на български
език, г. Иречек отговори също на български с едно писмо до одеските българи. Руски превод на адреса и
отговора на г. Иречек вж. в Одезский Вестник от 24 ноември 1877 и № 1 от 1878 г.
32
мисъл по следните причини. Откак бе издадена книгата на г. Иречек на немски и чешки език, измина вече
доста много време; нейният неуморим учен автор успя през това време да направи много издирвания,
които измениха не само дребни подробности, но дори и цели глави от труда му. През лятото на 1877 г. той
издаде ново географско-историческо издирване под наслов „Die Heerstrasse von Belgrad nach
Constantinopel und die Balkanprasse” („Пътят от Белград за Цариград и балканските проходи”). В същото
време излезе на свят вторият том на Каницовата „Donau-Bulgarien und der Balkan”. Най-сетне около
същото това време бяха издадени и монографиите на другия известен български историк — М. Дринов.
Всички тия трудове както на автора на „История на българите”, тъй и на другите учени наложиха
необходимостта да се изменят много глави от книгата, без да говорим вече за подробностите. Г-н Иречек
беше тъй снизходителен, че направи съответните допълнения и промени в настоящия руски превод,
особено в главите, които се отнасят до историята на българите през X, XII, XIII и XVII век. Най-сетне и
преводачите със свои забележки, съобщени на автора, допринесоха за това, та настоящият руски превод
има характер на ново издание на съчинението. Освен това, понеже изпълнителите на завещанието искаха
да се приложи към книгата една историческа карта, г. Иречек любезно предложи съставената от него,
чието гравиране във Виена се извършваше под негово наблюдение.
За всички трудове, предприети от автора за настоящото издание, изпълнителите на завещанието смятат

за своя свещена длъжност да благодарят дълбоко на учения български историограф.
На издателите остава още да кажат, че приходът, който ще бъде получен от продажбата на книгата, ще
послужи за попълване на изразходвания капитал, оставен от покойния В. Е. Априлов за отпечатване на
историята, при което изпълнителите на завещанието имат намерение да ходатайствуват за разрешение
да учредят една Априлова премия за награда на автори на добри монографии и трактати по българска
исторжя, след като се одобрят от компетентни лица или учреждения.
Одеса
юни 1878 година
ПОСЛЕСЛОВИЕ (КЪМ „ПОПРАВКИ И ДОБАВКИ”)
Тая книга се явява като посмъртна откъм две страни: първо, провидението не даде на Иречек още някоя и
друга година живот, за да приготви той изцяло толкова очакваното трето издание на много-ценната
„История на българите”, и, второ, и преводачът на обнародваните сега „Поправки и добавки” към
„Историята” бе честит да види готови за печат само три коли от своя труд, защото тъкмо когато
Държавната печатница ускори работата, като увеличи словослагателите за книгата, Стоян Аргиров се
разболя и не можа вече да коригира. — Писачът на тия редове се зае да продължи, изпълнявайки един
завет: преди смъртта си Аргиров изказал желание да преглеждам коректурите аз.
Изобщо покойният преводач се е справил доста добре с мъчната задача — да преведе от чешки и немски
Иречековата последна работа по българска история. При подхванатата от мене коректура (2-ра коректура
от стр. 59, 1-ва коректура от стр. 99 нататък) са поправени мълком разни (няколко десетки в ръкопис от
806 страници обикновена четвъртина) очевидни грешки на перото, недоглеждания и непоследователности
в чужди имена и думи със западноевропейски изговор („Иноценций” вместо Инокентий, „Ирена” вместо
Ирина, „метрополит” вместо митрополит и под.). Поправени са, пак повечето мълком, и някои дребни
неточности и негладкости, като се е гледало да не се посяга върху личните особености и навици на
преводача, напр. „Симахови” вместо съюзнически, „изготвяне на параходи”, вм. на кораби (XIV в.); вместо
„издал Патера” (за житието на св. Ромил Бдински), у Иречек е: „(up. Patery)”, което ще да е чеш. upozorněni
Patery, „посочване, обръщане внимание” от известния чешки учен Адолф Патера. Работата е в това, че
казаното житие не се споменава в Иречековата „История Болгар”, ако и да е издадено двайсетина години
преди нея, и навярно Патера е обърнал вниманието на автора върху тоя факт. Крайно добросъвестният
Иречек е счел за нужно да отбележи кому дължи запознаването си с въпросния твърде интересен
паметник на среднобългарската агиография. . . Иречекови по-нови печатни работи по съответните
въпроси тука не са използувани.Това остава за бъдни работници.
24
По всичко се види, че на места преводачът е оставил за сетне да доизглади превода си, ала смъртта му
попречи да извърши отложеното. Все пак, за да не останат случаи, които биха били нехубави примери на
стилна съблазън, писачът на тия редове си позволи понякъде да внесе
34
незначителни поправки, напр. на стр. 236, р. 9 отгоре е заменен потретеният предлог „на” с „в” („За деня
на страшната битка на народите в 1402 г.” вместо с три „на” — „за деня на страшната битка на народите
на 1402 г.”), но обикновено Аргировият начин за изказване си остава неизменен, напр. на стр. 284, р. 13
отгоре: „списък на съчиненията на Евтимий” (с две „на”) вместо по-стегнатото и хубаво български —
списък на Евтимиевите съчинения, без повторение на предлога „на”.
Като незавършена Иречековата книга няма никакви показалци — лични, географски и особено на думи от
разни езици. За да се помогне поне отчасти в това отношение, вместени са някои подробности в
изработеното от мене съдържание.
Добавките и поправките от мене са в ъглести скоби, понякога и с курсивни С. М. накрая. Аргиров не си

служи с такива скоби, а у самия автор те се вестяват твърде рядко за изтъкване на особени написвания,
напр. на стр. 209 за издание на прословутия Ястребов.
Един български писател нарича списъка на печатни грешки в печатана книга „въшкарник”, че представят
неприятна гледка, също като въшка на нова риза. И все пак най-важните грешки трябва да се поправят, а
най-вече когато дават невярно написание на собствено име, напр. р. „Борданица” с „р” вместо Богданица
в Солунско още на стр. 7.
София, 29. XII. 1939

СТ. МЛАДЕНОВ
ГЛАВА I. Географски преглед
А. Орография
Балканът (Стара планина), Странджа, Средна гора, Витоша и Рила, Родопа, планински вериги между
Струма и Вардар, Шар планина, планинската страна на Западна Македония, планините в Албания и
Сърбия
Характерът и културата, нравите и обичаите, издигането и упадъкът, с една дума, цялото умствено
развитие на всеки народ зависи главно от вида и особеностите на почвата, на която живее тоя народ.
Поради това, преди да изложим съдбините на българския народ, ние трябва да дадем кратък географски
преглед на ония страни, които някога били поприще на неговата история или сега образуват негова
родина. При това понякога ще се случи да престъпим границите на етнографското разширение на
българския народ, понеже историята и географията на отделни местности от югоизточния полуостров,
съставящ един вид затворен свят, ще останат много неясни, ако при описанието нямаме пред очи
съседните страни. [1]
Югоизточният полуостров, който именуваме по общоприетия обичай Балкански полуостров, е най-малко

познат от всички земи на Европа. До началото на сегашния век са го изпълняли с някакви фантастични
планински вериги, речни потоци, езера и градове; за научно проучване на тия страни не е могло и да се
помисли. Едва след Одринския мир [1829 г.] почна да се изяснява географията на гръцките и
южнославянски те страни. Всичко, каквото знаем за тях, ние дължим не на трудовете на турското
правителство, а на неуморимото усърдие на отделни пътешественици, които, разбира се, са могли да
съобщят като достоверно само онова, що сами са видели. Систематично проучване на тия бележити
кътове няма още и досега. „Само оня, който сам е пътувал по тая страна и при това е могъл да се ползува
от достойни за упоменаване карти на Турция, може да повярва, че в Европа още има големи населени
области със значителни планини, плодородни полета и големи реки, толкова малко познати, колкото
вътрешна Африка или Австралия.” [2]
Освен от известията на западноевропейски пътешественици, англичани, французи и немци, ние се

ползуваме в нашето изложение още от множество писмени и устни съобщения на местни жители. На тях
особено дължим възможността да пишем повечето пъти правилно местните имена, предавани от
чужденците твърде често невярно.
25
1. [Географски преглед като описание на цялата историческа сцена. Не трябва да се бърка с
политическите аспирации. Към географията на римската история спада не само Latium, ами и околностите
на шотландските окопи, долините на Атлас, пустините на Ефрат и планините на Дакия.]
2. F. Hochstetter, Reise durch Rumelien, Mittheil. der k. k. geogr. Gesellschaft, XIII, Wien, 1870, стр. 19.
36
А. Орография
От незапомнени времена съществувало мнение, че Балканският полуостров от Адриатическо до Черно

море е пресечен с висок, недостъпен планински чукар, с непрекъсната алпийска централна верига, която
се простира почти по права посока от запад към изток и образува вододел на Егейския и Черноморския
басейн (т. е. на Дунава). Още у Страбон [3] срещаме възглед, че илирийските, пеонските и тракийските
планини, съставяйки почти права линия, се протакат успоредно на Дунава от Адриатическо море до Понт.
Тая погрешка минала по наследство у географите на древността, средните векове и новото време. От
средновековните ние ще посочим само свидетелството на византиеца Никифор Григора; той говори за
една непрекъсната верига, проточена надлъж покрай северните граници на Тракия и Македония, от
Евксинския Понт дори до Йонийско море, от която извират Стримон и Аксий. [4] Подобен възглед се среща
и у Ана Комнина. [5] На остарелите карти от ново време, като почнем от Меркатор, постоянно се е
изобразявал един алпообразен планински гребен, една непрекъсната планинска верига от Скард, Орбел и
Хем (Scardus, Orbelus, Haemus), която съставя един вид продължение на Алпите до самия бряг на Черно
море. Ученият архиепископ Веранциус (всъщност Вранчич), който пътувал като императорски пратеник за
Цариград в 1553 г., смятал, че от Пиренеите чак до Месемврия на Черно море се простира без прекъсване
една висока планинска верига (catena mundi) [6]. Въпросът биде разрешен едва през 1840 г. от
пътешествениците Буе и Гризебах. Премахването на тая централна верига от най-новите карти дължим
на Киперт, [7] който за пръв път през
3. Strabo, VII, стр. 313:
Срв. Anonymi periplus Ponti Euxini в сборника на Hoffmann, Leipzig, 1842, стр. 197.
4. N. Gregoros, ed. Bonn., I, стр. 375:
5. A. Komnena, ed. Paris., стр. 451.
6. [Verantius, Reise 1553 : Pyrenaei, a quibus omnes sumunt originem, qui catena mundi appellantur, uno ordine
ab occasu ad ortum provecti, donec Scadrum attigerint, inde a Scadro ad meridiem ducti, in Pontum supra
Mesembriam civitatem desinunt. Verantius, Opera, ed. Szalay, 1857, I, стр. 309. — Marsigli. Haemus ἀπ ἀ γ ἀρ
Κροβ ἀζων τ ἀν τε Ποντικ ἀν ἀρ ἀν ἀχρι τ ἀν ἀδριατικ ἀν διεκβ ἀλλει τ ἀπων. Anonymi periplus. —
Обширната гледка от Haemus : Филип, Livius, 40, 21—22; Pomp. Mela, 2, стр. 2; Strabo 7, 5, стр. 313, по-
добре е осведомен, ала фрагмент 6 за гледката от Пинд към двете морета. Подобни басни сега се
разправят за одринските минарета — гледката към Черно и Бяло море.]
7. А. Boué, La Turqui d'Europe, Paris, 1840, I, стр. 217. Grisebach, Reise durch Rumelien, Götingen, 1841, II,
стр. 110. A. Boué. Übcr die sogenannte Zentralkette der europ. Türkei, Sitzber. d. W. Akad., LIII, 1866. Срв. по
тоя въпрос С. J. Jireček, Die Heerstrasse von Beigrad nach Constantinopel und die Balkanpässe, Prag, 1877,
стр. 139—140.
26
37
1853 г. представи в същински вид устройството на повърхността на Балканския полуостров.
Планините на Балканския полуостров на две места се досягат с планинските системи на Средна Европа :
на запад с Алпите, на изток с Карпатите. Разклоненията на Алпите, като се почне от Карст, покриват цяла
Босна и Херцеговина с многобройни, успоредни на адриатическото крайбрежие планински вериги, които
завършват със северноалбанския планински възел при дълбокото корито на Дрин. Отвъд р. Дрин се
издигат албанските вериги и се разделят на многобройни гребени. През долината на Черни Дрин, която се
протака от юг към север, от тях се разделя Шар (Scadrus), който върви от югозапад към североизток. До
него откъм юг се доближава Пинд, който се простира чак до Елада. [8] На изток от Шар, надлъж по
вододела на Дунава и Егейско море, се протака една прекъсвана от широки долини редица от повече или
по-малко усамотени планини до втория планински възел, който се издига в центъра около Витоша и Рила
(Scomius). В югоизточна посока от Рила върви разклонената планинска система Родопа. На изток от Рила
се отделя Средна гора, която служи за граница между Софийската котловина и Тракийската равнина и се
доближава по-нататък като успоредна верига до южния склон на Балкана. Самият Балкан се явява като
естествено продължение на Банатските Карпати. Отделен от Карпатите чрез Дунавския пролом, той се
простира във вид на дъга от запад към изток чак до Черно море.
Долините на Морава и Вардар, съединявайки се чрез една ниска седловина между Черна гора (Карадаг) и
Руен, разделят полуострова на две половини. В западната половина планините се простират от север към
юг или от северозапад към югоизток, докато в източната половина преобладава посоката от запад към
изток. Изпърво ние ще се занимаем с източната половина.
1. Балканът (Стара планина)
1. Сръбски предпланини. На десния бряг на Дунавския прелом при Оршова се издигат стръмните планини
на Сърбия. Оттук се протакат няколко планински вериги на юг; те граничат на запад с долината на
Морава, на изток с басейна на р. Тимок. Тук особено заслужава да посочим богатите с руди планинска
страна покрай р. Пек и високите оголени скали на Мироч. До тях се доближават планините Хомоле, чиито
южни продължения се наричат Малиник и Саманяц. Пò на юг от тях се издига Ртан (по българ. Хъртен),
усамотена пирамидална планина, висока 1565 м, виждана от всички страни на голямо разстояние.
Югозападният склон на Ртан е покрит с прекрасна борова гора, северо-източният обаче е много стръмен.
От неговия връх, на който човек може да се изкачи и с кон, се виждат : целият басейн на р. Тимок,
далечните води
8. [Вж. Boué и Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, 2 Ausg., Wien, 1868, стр. 48.]
38
на Дунав, безкрайните полета на Влашко, издигащата се към небето стена на Балкана, Суха планина и
Ястребец, зад който наднича Копаоник; по-нататък се виждат : долината на Морава, гористата Шумадия, а
на далечния север — банатските полета и разклоненията на Карпатите. [9] Пò на юг от Ртан, отвъд
рекичката Моравица, над сръбския пограничен град Алексинац, се издига Озрен. В югоизточна посока от
него чак до Балкана се протакат варовити планини, не по-високи от 300 м; те разделят притоците на
Нишава и Тимок.
Западна граница на Тимошката долина образуват казаните планини Мироч и Ртан със своите
разклонения; източната страна на долината се доближава до Балканите. Срещу планината Стол, отвъд р.
Тимок, се издигат предпланините на Балкана, източните погранични сръбски планини, варовити височини,
почти навред покрити с букови гори. Край мястото, наричано Кадибоаз, минавал недавна открит от Ф.
Каниц римски друм от Тимошката долина към р. Арчар, който съединявал Naissus (Ниш), на стария път от
Белград за Цариград, с Ratiaria (Арчар) на Дунава. Сега тоя друм е затворен от сръбската граница;
проходът от Тимошката долина за Видин сега се намира по-нататък, на север, при върха Връшка чука. От
върховете на тия планини (напр. Бабин нос) се откриват обширни изгледи от България и Влашко. Горната
част на Тимошката област е също тъй от варовита формация, лишена е от гора и е покрита с високи
стръмни скали. Тук има много пещери, особено ледени, и множество фуниевидни пропасти, наричани по
сръбски вртаче; екът от хвърления камък се раздава в тях дълго време, преди камъкът да достигне до
дъното. Мечки и глигани идват тук от Балканите; също тъй срещат се понякога и диви петли. [10]
2. Характер на Балкана. На върха на Иванова ливада, при пресичането на трите граници, сръбската и на
пашалъците Нишки и Видински, стои сръбска погранична стража. Оттам започва същинският Балкан.
Името Балкан е турско и означава просто планина. В древността тая планинска верига се именувала
27
Haemus (Α ἀμος) [11], в средните векове по славянски носела също тъй името Каменица. Българите
наричат Балканите навред от Тимок чак до морето Стара планина, [12] а турците Коджа Балкан (Голяма
планина).
9. F. Kanitz, Reise in Süd-Serbien und Nord-Bulgarien, Wien, 1868, стр. 31. — M. Б. Миличевиħ, Кнежевина
Србија, Београд, 1876, стр. 776.
10. Мачај, Описаније Княжевацкаго округа, Гласник српског ученог друштва, XIX, 1866.
11. Опитвали са се да обяснят това име със старобактрийското aesma — гора. Тоmaschek, Rosalia und
Brumalia, Sitzber. der W. Akad., 1869, стр. 393.
12. На някои карти това име погрешно е поставено в Западния Балкан. Първо споменаване на това име
ние намерихме у дубровнишкия поет Гундулич (поч. в 1638) в поемата Осман, III, 53. Името Коджа Балкан
досега се е прилагало еднакво ту на западната, ту на централната част. За Каменица вж. Schweigger,
Reise. . . , Nürnberg, 1608, стр. 47. Jac. Pejačević, Yeteris et novae geographiae congeries, Zagrabiae, 1714, у
Schwandtner, Scriptores rerum Hungaricarum, III, стр. 789. [Stara Planina най-напред се среща у Vrančić. Срв.
Matković за Вранчич.]
39
На север Балканът постепенно се спуща към Дунав ту във вид на ниски вериги, ту във вид на тераси или
наклонни плоскости. Южният склон, напротив, е стръмен и оголен, и от пролома на р. Искър до
Месемврия той представлява непрекъсната стена, дълга около 50 мили. Само на три места се прекъсва
той от вдлъбнатини, които го свързват с успоредно проточената средна планинска верига. Тоя отвесен
южен склон е произлязъл от дислокационна пукнатина, при което планините на юг с малки изключения
(Средна гора) са потънали съвсем. При полите на тая гигантска скалиста стена има много топли извори и
разнородни вулканични скали. [13] По начина на своето образуване Балканът прилича твърде на чешките
Рудни планини. От южна страна той представлява величествено зрелище, а от северна понякога никак не
поразява. Над високото било нарядко се издигат отделни значителни върхове. На запад от Искър до
Тимок, напротив, северният склон на планината е по-стръмен и е дълъг около 17 мили. [14] Искърският
пролом дели Балкана на две части : западна и източна. В описанието си ние ще вървим от запад към
изток. Западната част е още малко позната. В последните години на нея обърнаха особено внимание
Лежан, за съжаление рано починал, и главно Каниц. [15]
3. Западен Балкан. Недалеч от Иванова ливада през прохода Св. Никола (1384 м) води направен през
1863 г. със стратегична цел по заповед на Мидхат паша път от Нишава за долината на р. Лом; по-рано на
турска земя не е имало никакво съобщение между Ниш и Видин, понеже старият път от времето на
сръбската революция се намира в чужди ръце. Каниц, комуто дължим проучването и един вид
откриването на Западния Балкан, нарича западната част Свети Никола-Балкан. По-нататък се издигат
планините Бабин зъб, сетне Три чуки, между градовете Пирот, Берковица и Белоградчик. От върха на
планината Три чуки се вижда Дунав с разположените край него градове Видин, Арчар и Оряхово, [16] Суха
планина, Ртан, София, Витоша и планините при Самоков. [17] През главната верига, която се състои от
варовик и пясъчник и отчасти представлява оголени скали, отчасти е покрита с красиви букови гори, водят
от Пирот за Дунавската област два прохода, достъпни само за товарни коне; през единия (1897 м)
достигаш Чипровци, който още преди 200 години имал седем сребърни рудника и бил голям град; през
другия (1919 м) — Берковица. По името на тоя град и продължението на веригата се нарича Берковишка
планина, понеже изобщо частите на Балкана носят често имената на близолежащите градове. Тая част на
Балканите е оголена чак до
13. F. Hochstetter, Reise durch Rumelien, стр. 598.
14. F. Kanitz, Donau-Bulgarien und der Balkan. Historischgeographische Reisestudien, II, Leipzig, 1877, стр.
317.
15. F. Kanitz, Donau-Bulgarien und der Balkan, Bd. I, 1875, Bd. II, 1877.
16. Българският звук ἀ се произнася различно, според диалекта : еа, é, ja, а. Орехово или Оряхово
(Рахово, Ореово на картите).
17. Вж. записките на българския воевода Панайот Хитов, който често пътувал по целия Балкан от Черно
море до Сърбия (Моето пътувание по Стара планина, Букурещ, 1872, стр. 151).
28
40
върха и се издига на височина до 2000 м; в обилната със снегове местност, през която минава пазеният от
четири стражи път от Берковица за София, тя напомня много швейцарските ландшафти. По-нататък на
изток по билото достигаш почти недостъпното място, дето се промъква р. Искър, която си е отворила път
в дълбоката пропаст от високо разположената Софийска котловина към Дунав.
Не само до тая част, но и до целия Балкан от север се доближават успоредно проточени варовити
планини, повечето покрити с гора и прорязвани от горните течения на дунавските притоци : Лом, Цибра,
Огоста и др.; те всички извират от главната верига. Крайната западна част на тия предпланини образуват
Столовите планини, между Арчар и Лом. Между тях и Балкана се намира очарователна скалиста
местност, в която е разположена мъничката крепост Белоградчик. Гигантски стълбове от тъмночервен
пясъчник, окичени по върховете с групи дървета, се издигат в най-фантастични форми на повече от 200 м;
разделени един от друг чрез долчинки и обиколени с разкошна зеленина, те образуват дивни групи и алеи,
сякаш окаменял град с кули, замъци, къщи, мостове, обелиски, кораби, хора и животни. Тоя чаровен свят
бе открит от Каниц. [18] Преди него тая местност виждал само Бланки, [19] който я описва с възхищение :
„Ни Олиулските теснини в Прованс, ни Панкорбското дефиле в Испания, ни Алпите, ни Пиренеите, ни най-
дивите тиролски и швейцарски планини не могат се сравни с тая местност.” По-нататък на изток една част
от тия предпланини се именува Врачанска планина. Враца, доста значителен град, е разположен в една
необикновено живописна местност. Който идва към него от север, вижда отвъд града огромни варовити
маси, бели като сняг и оголени, натрупани като стълбове и зъбци; р. Лева се провира там през една
прекрасна пукнатина. [20]
4. Източен Балкан. Отвъд Искърското дефиле се издига често възпяваната в българските народни песни
Мургаш планина, от чийто връх се виждат дълбоко надолу Искър, по-нататък София с цялата котловина,
Рила, Родопа, а на север Пирот, Враца и Плевен. Източно от Мургаш има проход (1050 м), през който
минават път и телеграф; това е новият път от София за недавна основаното от турците в Балкана
Орхание. По-нататък частите на гребена се наричат : Буновска или Етрополска планина, от която се
виждат София, Витоша и Родопа; Мирковска планина, съединена чрез седловина с Ихтиманска Средна
гора; Златишка планина над град Златица, разположен на южния склон в една плодородна и гъсто
населена долина, и Лъженска планина. Северният склон тук е покрит с големи дъбови и букови гори. По-
нататък следва Клисурска планина с
18. F. Kanitz, Donau-Bulgarien, I, стр. 260—266 (с картина).
19. М. Blanqui, Voyage en Bulgarie, Paris, 1843, стр. 150.
20. G. Lejean, Voyage en Bulgarie. Le Tour du monde, XIII, 1873, стр. 146. Е. Rockstroh, Über den Balkan,
Mittheil. der k. k. Geogr. Gesell., 1874, стр. 445. Kanitz, Donau-Bulgarien, II, стр. 324 (c картина).
21. [Етропол. Срв. езерото Етрополе при Пещера в Родопа. Ст. Захариев, Географико- историко-
статистическо описание на Татар-пазарджишката кааза, Виена, 1870, стр. 63. Ad Etro срв. Athrys, Jetra.]
41
изворите на Вит; до южния ѝ склон се доближава Централна Средна гора. Още по-нататък на изток, над
изворите на Осъм, се издига Сопотска, или Троянска планина, [22] висока 2000 м и с пластове от мед и
сребро. На това място става преминаването през Балкана от Троян за Сопот за 8 часа по една планинска
пътека, наричана Троянска пътека; тук някога минавал един от най-оживените римски пътища, който
съединявал почти по права посока Пловдив с колониите Novae (Стъклен при Свищов) и Oescus при
устията на Искър. [23] Южният склон (от микашист и първичен глинест шист) е навред грандиозно стръмен
и безжизнен; полите му са досущ прави; селищата са разположени при изходите на къси, но дълбоки,
подобни на дефилета напречни долини.
Отвъд мястото, дето Балканът се съединява чрез гранитен гребен с Източна Средна гора (Караджадаг), се
намират два върха, на които снегът още се държи през юни. Това са Кадимлия при Калофер [24] и
особено Марагидик при Карлово, най-високият връх на Балкана (до 2400 м), необикновено стръмен и прав
купен с многобройни зъбери, който отблизо прави дълбоко и дори тежко впечатление. [25] При
основанието на Марагидик, над изворите на Тунджа, в дива и прекрасна, изобилна с водопади скалиста
местност, се намира най-високият проход през Балканите, Розалита (1930 м). Северно от Казанлък,
разположен в чудно хубава местност, между грамадни планински вериги и обширни полета, покрити с
рози, при село Шипка (572 м), се открива главният проход през Балканите (1446 м), който води от
29
долината на Тунджа към р. Янтра. Именуват го също и Оазан, две стражи го вардят. През 1837 г. тук бил
направен за султан Махмуд II път, който впрочем скоро се развалил, така че през 1855 г. султан Абдул
Меджид трябвало да направи нов, който сега също тъй безследно е изчезнал.
Оттук започват девствените балкански гори, скрити в мрачни проломи и почти недостъпни високи долини.
Тая част на Балканите се състои от гранит и гнайс. Най-дивата част на Балканите се намира тук между
Шипка и Сливенския проход на дължина приблизително 15 мили. Оголеното скалисто било изпъква високо
над гъстите букаци в по-долулежащите местности. Това непроходимо планинско било в продължение на
векове служи за любимо свърталище на българските хайдути (клефти); всяка планина, пролом и поток
имат у тях свое име, предание и песни. Ала да се живее по тия висини е възможно само през лятото.
Зимно време картината на тая местнсст можем най-добре да си представим от бележитото описание на
хайдушкия войвода Панайот Хитов : „Вятърът ревеше като бесен; снегът се белееше; реките и деретата
шумяха жалостно; вълците виеха по планината; а някои зимни пилета чуруликаха — повече
22. Местностите Етрополе и Троян лежат на северната страна, а Мирково, Буново, Лъжене, Клисура и
Сопот — на южната.
23. С. Jireček, Die Heerstrasse etc, стр. 156 сл. В тая книга може да се намери историята на всички проходи.
24. [Калофер : Tanacetum Balsamita.]
25. Kanitz, II, стр. 227, с картина.
42
нищо се не чуеше и не видеше. Нам беше твърде тежко да вървим, защото час по час потъвахме в снега. .
. През тая нощ ние едвам можахме да преминем 300 крачки : вятърът ни носеше по своята воля и
обаряше ни твърде често.” [26]
Над с. Твърдица, при полите на южния склон, закъдето води от Елена една пътека през Балкана, която
почнаха недавна да преправят на път, се издига Твърдишка планина, или Чемерна, украсена със
средновековни развалини. „От това място, казва Панайот, се види Сакар планина, види се Едирне, види
се Пловдив, види се Доспат. Погледай и надясно. Види се Елена, види се Беброво, види се Търново, види
се Габрово, види се Плевен. Така също от тая планина се види р. Тунджа, покрай която се намират цели
полета, насадени с трендафил. Като погледнеш към юг, то виждаш полета и множество реки; а като
погледнеш към Дунав, то виждаш бърда и шумаци; горите са облени със златните лъчи на българското
слънце; керемидите се червенеят изпомежду зеленото поле; белите къщици надничат изпомежду
сливаците, орешаците, крушаците и вишняците; а реките лъщят от слънцето като сребърни пояси.”
По-нататък се намират теснини (1104 м), наричани по турски Демиркапу (Железни врата), по български
Вратник; през тях минава пътят от Сливен през Стара река за Търново. Североизточно от Сливен, право
сред равнината, се издига Чаталка (турски Чаталдаг), огромна стръмна скала от кварцов порфир с връх,
диво изрязан във вид на зъбци (1054 м). [27]
От това място Балканът се разтваря широко и се разклонява на три вериги. Северната верига (на картите
Малък, или Кючук Балкан) се простира до Голяма Камчия; на север до нея се доближават Бинардаг при
Осман Пазар и височините при Шумен, зад които се шири Делиорман (по турски : Луда гора). Средната
верига, обикновено наричана Стара планина, се простира на изток до сливането на двете Камчии.
Южната верига разделя долината на Малка Камчия от Тракийската равнина чак до морето; на североизток
от Сливен тя се нарича Матейска планина. [28]
Камчия се образува от две реки; от всички реки, които извират от Балкана, само тя не тече вертикално
към веригата от юг към север, а хоризонтално от запад към изток. Голяма Камчия (тур. Буюк, или Акъли
Камчик) извира до Тича (тур. Читак) под Малкия Балкан и тече покрай древнобългарския град Преслав
(Ески Стамбул) във вид на дъга на север до морето. Малка, или Луда Камчия (Кючук, или Дели Камчик),
извира между средната и южната верига, при Раково. При село Сандъкли двете Камчии се сливат и текат
право на изток до морето.
Тая част на Балкана се състои от кредни пластове с издънки от порфир и на повечето места е покрита с
гори от бук, дъб и габър. По тях се
26. Записки на Панайот Хитов, стр. 40 и 149.
27. Височината е означена според Boué, Turquie d'Europe, I, стр. 92. Срв. Hochstetter, I, стр. 588.
30
28. Водо-Балкан на нашите карти.
43
въдят мечки, вълци, лисици, диви кози, рогачи и зайци. В тая местност има три важни прохода. Най-
западният, достъпен само за товарни животни, води от Сливен през Матейска планина за с. Ичера (тур.
Вечера); по-нататък през Луда Камчия и градеца Жеравна (Башкьой) довежда до гр. Котел (тур. Казан) на
отвъдната страна на средната верига; оттук може да се достигне през прохода (624 м) на Тича до Голяма
Камчия. Другите два прохода започват от Карнобат (210 м). Западният от тях води през една седловина в
южната верига към Луда Камчия и по-нататък през теснините Котленски боаз за Котел, гдето се
съединява с по-предишния. Източният проход (Π ἀλαι Σιδηρα ἀ у византийците) [29] с път, направен от
султан Махмуд II, минава през Комарово до вододела на Тунджа и Луда Камчия (300 м), отвъд тая река се
издига при Чалъкавак по средната верига на Балкана (402 м), след това се спуща към Голяма Камчия и
води по-нататък за Шумен (257 м).
Най-източната част на Балкана, Емине Балкан (около 1000 м), завършва при Черно море с нос Емине (в
средн. векове Cavo di l’Emano), [30] дето е разположен едноимен град, средновековната Емона [31]. При
Айтос в Тракия (143 м) се намират най-източните проходи на Балкана, един от които (Надир дербенд) води
за долината на Малка Камчия с път за Шумен; друг, също от Айтос, през долината Кърк гечид (40 прохода)
през Делидже дере право на север за Провадия (тук има следи от римски път); най-сетне трети,
крайбрежен проход, през който са минали русите през 1829 г., води край морския бряг от Месемврия и
Анхиало за Варна.
5. Добруджа. На север от източната страна на Балкана лежи Добруджа (Scytia minor у древните), висока
равнина (100—200 м) със стръмни краища както към Дунав, тъй и към морето. Близо до дунавските устия,
образувайки един вид полуостров между морето и Дунав, Добруджа представлява гориста планинска
група, в която се издига Сакар баир (515 м) при Бабадаг. Добруджа напомня унгарската низина, в по-
голямата си част е равна степ, покрита с разкошна трева; тук е свърталището на чергарите-овчари, които
докарват насам стада овце и кози дори от Трансилвания (мокани); само тук-там около селата се
обработват ниви и градини. [32] Името Добруджа датира от края на XIV в.; тя е наречена така по името на
българския княз Добротич. [33]
29. Никита Хониат в едно писмо от 1187 г., С. Sathas, Bibl. graeca medii aevi, I, стр. 78. Срв. Jireček,
Heerstrasse etc, стр. 150. В средните векове бил главен проход.
30. Canale, Della Crimea, Genova, II, 1855, стр. 362.
31. Miklosich et Müller, Acta patriarchatus Constantinopolita I, 1, стр. 367.
32. [Добруджа като desertum от Варна към Дунава у Palatio, 1444. Köhler, Lhl. von Nikopolis und Varna, 50
nota. Като цяла пустиня описва Добруджа и Moltke в историята на войната през 1829 г. и в Beg. und Briefe.]
33. К. F. Peters, Reisebriefe eines deutschen Naturforschers aus der Dobrudscha, öst. Revue, IV—VII, 1865; VIII
—X, XII, 1866. Гундулич също тъй описва Добруджа (III, 63 сл.). За Добротич вж. гл. XXII.
44
2. Странджа
Източната част на Тракия, Понтийското крайбрежие, е затворена от една планинска верига, която
обикновено наричат Странджа. [34] Тия планини са разделени от Балкана чрез едно вулканично
плоскогорие, което се простира от Тунджа дори до морето и е осеяно с многобройни правилни
конусообразни възвишения (Кючук Бакаджик, около 700 м). До самите поли на Балкана лежи една
плодородна, отчасти мочурлива равнина. Тия варовити планини на Странджа, досега малко проучени, се
спущат стръмно към морето и полегато към Тракийската равнина. Те са покрити с гори, прорязани са с
много скалисти долини и изобилствуват с пещери, които според народните разкази се съединяват под
Балкана с Дунав. Гористите възвишения достигат до 1000 м височина. Тук има много обширни дъбови
гори, по които българските хайдути дохождат почти до Цариград. Тая планинска верига преминава при
Босфора във византийския полуостров.
31
В ъгъла между Тунджа и Марица, на един ден път северно от Одрин, се издига Сакар планина, усамотена
гранитна планина, покрита с дъбови гори (около 900 м), виждана от всички страни на далечно разстояние.
В средните векове тя се именувала по гръцки Параория, по славянски Скритная. На запад от нея, отвъд
Марица, при Харманли започват гранитните предпланини на Родопите; на изток, отвъд пролома на
Тунджа, на 6 часа път лежат предпланините на Странджа.
Надлъж по западния бряг на Пропонтида, югозападно от Странджа, се простира един нисък гребен,
наричан Текирдаг. При Сароския залив той се раздвоява. Югозападният клон заема Тракийски Херсонес,
а западният (Курудаг) вързи надлъж по брега до устията на Марица, дето при Енос се издига Чаталтепе
(396 м), от което се открива прекрасен изглед на морето и островите.
Между Родопа, Сакар планина, Странджа, Текирдаг и Курудаг се разстила една обширна равнина, 150—
200 м над морското равнище, която се напоява от Марица и Еркене и от техните притоци. Тая
еднообразна тракийска степ е гладка като море — ни дърво, ни планина има; почвата ѝ отчасти е
песъчлива и глинеста, отчасти чернозем, ала не е обработена; само на някои места е покрита с дребна
дъбова гора. По-голямата ѝ част обаче представлява степ, дето впрочем растат повече бодил, слез и
лайкучка, отколкото трева. Лятно време от палещите лъчи на слънцето тя се превръща в пустиня. Рядко
там се вестяват стада; затова пък на ята се въдят щъркели, лешоядци и гарги, а по долищата —
множество костенурки.
34. Името Странджа (от византийския град Σεργ ἀντζιον, днес Истранджа, срв. Jireček, Heerstrasse, стр.
102) принадлежи в същност на малка част около Истранджа близо до Сарай. Изобщо на полуострова
доста рядко има общи названия за редица височини.
45
3. Средна гора (Румелийски средни планини)
Надлъж покрай южния склон на Балканите, успоредно на тях от София до Сливен, се простира една
верига, която едва недавна е проучена от Хохщетер и от него е наречена Румелийска средна верига. [35]
По-преди обикновено я смесваха с Балкана. Стрема и Тополница, притоци на Марица, я делят на три
части, които Хохщетер нарича Караджадаг, Средна гора и Ихтимански среден гребен. Българите пък
наричат цялата изобщо планинска верига, от изворите на Марица до Ямбол, Средна гора (или Срядна,
Средня гора), т. е. средни планини.
Източна Средна гора (тур. Караджадаг) се издига при Ямбол и се простира от изток към запад успоредно
на Балканите до изворите на Тунджа. Нейните обли, гористи върхове достигат височина 1000 м. Между
тая верига и Балканите лежи горната котловина на Тунджа, която със своите розови полета, затворени
между два грамадни планински гребена, принадлежи към най-красивите кътове на света; там лежат
градовете Калофер (650 м) [36] и Казанлък (442 м). Южният склон на Караджадаг е безлесен и засаден с
лозя. От неговите поли започва безкрайната равнина на Горна Тракия, която със своя дълбок чернозем е
останала същинска житница на Турция. В дрезгавата далечина се виждат очертанията на родопските
планини. На южния склон се вият като лента овощни градини, в които се крият многобройни села.
Българският град Стара Загора, или Железник (234 м), лежи в същинска градина, както по-нататък на
изток Ени Загора (158 м).
Същинска централна Средна гора (новогръцки Μ ἀσος ἀρος, турски Ортадаг), най-висока в цялата
румелийска верига, представлява естествено заградено цяло. Това е успоредно на Балканите плоско
планинско било, високо около 1700 м. На изток Стрема го дели от Караджадаг, на запад Тополница — от
Ихтиманските планини. В долината между Средна гора и Балканите тече Гьопса на изток (в Стрема) и
Тополница на запад; между изворите на двете се намира ниска седловина, дето през пролома Проход
може да се отиде от Клисура в Златица. Обърнатият към Балканите склон на тия още малко известни
планини е стръмен. На юг те се спущат доста полегато; тук при върховете те са покрити с гора, а по-
надолу са засадени с лозя и са гъсто населени. Най-важни места на Средна гора са българските градчета
Копривщица и Панагюрище.
Ихтиманският среден гребен, разделен от предидещия чрез дълбокия пролом на Тополница, съединява
Балканите с Рила и Родопа, а така също и с другите планини на полуострова. Той образува също и
вододел между Тракийската равнина и Софийската котловина, следователно
35. Hochstetter, I, стр. 600 сл. Boué, La Turquie, I, стр. 94 споменава само за Караджадаг. Още на картата
на Пловдивската епархия в съчинението на свещ. Константин ἀγχειρ ἀδιον τ ἀς ἀπαρχ ἀας
Φιλιππουπἀλεως (Виена,1819) Средна гора, Караджадаг и Хемус са означени правилно.
32
36. Името на град Калофер произлиза от растението калопер (Tanacetum Balsamita).
46
между притоците на Марица и Дунав. До Балканите той се допира чрез една ниска седловина (835 м),
през която става преминаването от Златица за София. При мястото, дето той се отделя от рилските
планини, се намират изворите на Марица и до тях проходът (1037 м), през който минавала някога цялата
търговия между Рагуза, Сърбия, Албания и Цариград. Малко на изток от своите извори Марица минава
през Момина клисура (Къз дербенд), между Ихтиманския гребен и Родопа, и тече в Тракийската равнина.
Сега през тия два прохода води пътят от Самоков за Т. Пазарджик. През Ихтиманския гребен минава най-
важният път на полуострова — от Цариград за Белград. Който пътува от Тракия, върви отначало зад
селцето Ветрен (Хисарджик) през една клисура, дълга 3 часа път, наричана Succi у римляните, сега
Траянови врата, или Капуджик (809 м). С това име проходът е наречен поради знаменитите римски врати
при старите укрепления (кули и напречни стени) на самия връх; турците са унищожили тоя паметник на
древността през 1855 г. [37] Около 5 км по на запад Траяновите врата могат да се обходят, като се мине
през Сулу дербенд (бълг. Воден проход), който се намира 126 м по-надолу при планината, наричана по
български Василица. Преди няколко години тук е започната постройка на железница от Татар Пазарджик
за София, останала недовършена. След това пътят се спуща в една красива котловина, дето лежи
градецът Ихтиман (610 м) на Мътивир, приток на Тополница, който на остарелите карти е означаван
погрешно като подбалкански Вит и е насочван през въображаеми теснини на Балкана към Дунава. По-
нататък пътят пресича вододела на Марица и Искър (840 м) и се спуща в голяма котловина към гр. София
(българ. Средец).
4. Витоша и Рила (Scomius)
Един грамаден планински възел се издига в центъра на полуострова, над изворите на Марица, Искър,
Струма и Нишава, между котловините на Средец, Кюстендил и Моравската долина; това е Тукидидовият
Скомброс, при който атинският историк е предполагал, че се намират изворите на четири реки : Стримон
(Струма), Нестос (Места), Хеброс (Марица) и Оскиос (Искър). До наше време тая местност бе terra
incognita. Само чрез топографските проучвания за прокарване на железници в Европейска Турция биде
открит тоя незнаен лабиринт от планински вериги, особено благодарение работите на Хохщетер. [38] Най-
високи върхове тук са Витоша и Рила. Тях съединява планинската верига Верила планина, при вододела
на Искъра и Струма. На запад от Верила се протака плоска терасовидна възвишеност Коняво и Върбина
планина; от Витоша пък отиват : на запад безлесното равнище Голо бърдо, на север Люлин планина, до
която се допира между Нишава и Морава една широка
37. Подробно за това вж. Heerstrasse, стр. 30—34.
38. Hochstetter, Das Vitos-Gebiet in der Central-Türkei (Petermanns Geogr. Mitth., 1872, I).
47
планинска маса. В тоя възел от планински вериги се намират котловините от предишни езера на Радомир
и Дупница [39] и дълбоката Искърска долина при Самоков. Тая местност е населена с българското племе
шопи.
Витоша [40] (Витош, може би Δο ἀναξ, Donuca у древните) е грамаден сиенитен масив, който от всички
страни има величествен изглед със своята почти валчеста основа и конусовиден връх, достигащ до 2300
м над морското равнище.
[Античното име на планината Витоша не ни е познато, ала две събития изглежда, че са във връзка с
нейното минало. Навярно Витоша е била онзи „връх на Хем”, към който се е бил отправил в 181 г. пр. Хр.
македонският крал Филип III (Livius 40, 21), за да види от него според общото мнение Понтийско и
Адриатическо море, Истър и Алпите. Той потеглил към върха от Стоби (при устието на Черна във Вардар)
през земята на дентелетите (в Кюстендилско) и медите (в Дупнишко). През сенчести непроходими вековни
гори пристигнал на третия ден до полите на върха, обкръжен от мъгли. Кралят издигнал върху него
жертвеник Jovi et Soli, ала неговата дружина, като се върнала, никому нищо не казала, което би било във
вреда на съществуващото мнение за великолепната гледка. — Mons ingentis altitudinis, Donucam vocant у
Ливий (40, 58) и Δοἀναξ Страбон (4, р. 208) покрай Хем и Родопа, най-високата планина в Тракия, на
която се оттеглили траките, защищавайки се срещу бастарните (около 175 г. пр. Хр.), когато последните
потеглили от устието на Дунав в страната на дарданите (около Скопие), вече поради насоката на този
поход се отнася за Витоша. — Като Витоша се споменава най-напред в края на XIV столетие в една
33
грамота на цар Шишман (въ Витоши, Šafařik, Památky, 2 vyd.,) и в началото на XV в. у Константин
Философ (подъ горою Витошєю на р ἀц ἀ Искр ἀ, Гласник 42, стр. 308). Vitossa у Вранчич, 1553 г.;
Гундулич пише Vitoš (м. р.).]
Южният склон е покрит с планински пасища, северният с гори, в които се въдят много мечки. На върха
сред скалисто и мочурливо равнище се издига огромна пирамидална скала. От върха се виждат : при
полите на ужасна дълбочина градът София (535 м), по-нататък Балканът, който е значително по-нисък от
Витоша, грамадните скалисти колоси на Рила и Родопите и целият малко познат лабиринт в центъра на
полуострова. „Въобразявам си вече — казва Буе — как, когато се прокарат железници в Турция,
членовете на Алпийския клуб и тълпи туристи ще се запътят към Витоша. Там ще има хотел, както на
Ригикулм, а по-ниска
39. Погрешно е да се пише Дубница : това име не произлиза от дуб, а от старославянското дупл — пуст,
дупина, дупка — пещера.
40. Някои пишат Вытош. Най-старото споменаване на това име намерих в грамотата на българския цар
Шишман III (1365—1393), дадена на манастира „Св. Богородица”, „иже есть въ Витоши”. Šafařik, Památky
drevniho pisemnictvi Jihoslovanuv, 2 изд., Прага, 1873, стр. 108. Гундулич (Осман, III, 52) споменава за
Витоша, чийто „връх се подава из дъбова гора, поникнала на лед”. За Дунакс срв. Livius, 40, стр. 58;
Strabo, 4, 6, стр. 208; Jireček, Heerstrasse, стр. 25. [Срв. и Tomaschek в Ö. Gymn., 1867, стр. 698 — Рила.]
48
станция ще бъде Радомир, Самоков или София. Темпе под високия Олимп е романтично прекрасна,
Воден в Македония е очарователен, ала изгледът от Витоша надминава всичко. Ще се намери ли на
земята макар един такъв лесно достъпен връх, от който да се откриват толкова разнообразни изгледи?”
София и Витоша са неразделни, както Неапол и Везувий, както Капщат и Столовата планина. Лятно време
по върха се трупат черни, мълниеносни облаци, които се разразяват с бури над зеленеещата се равнина.
А когато върхът се покрие със сняг, тогава настъпва зима и страшни урагани вилнеят в низините. [41]
Между Българска Морава и Нишава се издигат три високи планински вериги, още малко проучени; от една
страна те се допират до Витоша, от друга до планините, които отиват към Шар. Хохщетер е нарeкъл тая
група Горномизийски планини.
Крайната източна верига образува един чукар от мелафир, Люлин, или Лелин планина; той начева при
Витоша и върви на северозапад чак до Пирот във вид на дълъг ред конусообразни върхове и близко
прилепнали един до друг чукари. На запад оттам се протака един варовит чукар от алпийски характер
(една част се нарича Парамун планина) със стръмни конуси, прорязани от страшно диви проломи, чиито
отвесни страни се издигат на 400 м над изворите на Сукава, която се влива в Нишава.
Тук в една романтична котловина лежи градецът Трън (612 м); на северозапад от Трън една планина
заедно с околностите се нарича Снегполе (българ. Снежно поле, тур. Иснебол). [42] Като вървиш на запад
от Трън, ще стигнеш до планините Власина, от микашист, при р. Власина, които се протакат на север от
Струма чак до Ниш и се спущат към Морава със страшно стръмен склон. [43] Изрязани надолу от диви,
гористи и безлесни проломи, тия планини нагоре имат плоско плешиво било, по което се издигат
многобройни върхове, достигащи до 190 м височина. Тая планинска страна е населена с весели,
гостоприемни българи. В долините се обработва царевица и коноп; на височина 1250 м сеят овес, просо и
ечемик. По сочните алпийски ливади са издигнати чифлици и пасат ергелета коне, стада говеда и овце.
[44] Северната част на тия планини образува Суха планина при Ниш (1250 м) с оголени, ясносиви
върхове; Нишава я разделя от Балканите.
На запад от Власина се протакат многобройни възвишения до голямата вдлъбнатина, която съединява

долините на Морава и Вардар. Те завършват с конусообразния Руен (935 м), който има плосък връх.
41. Hochstetter, Das Vitos-Gebiet, стр. 88.
42. [Знеполье : Константин Костенечки, Гласник, 28, и Ягичовото издание. Snepoile у Курипешич, 1530.
Tomaschek, Ö. Gymn., 1877, стр. 675, произвежда името от зинути, campus hians].
43. На по-старите карти на това място се среща Курбетска планина. Това име не е чу вал никой от по-
новите пътешественици; то навярно ще е произлязло по недоразумение : курбет по албански е чужд; и ще
иде курбет — на чужбина.
44. Hochstetter, Das Vitos-Gebiet, стр. 95 и сл.
34
49
Западно от Руен, отвъд казаната по-горе вдлъбнатина, се вижда Черна гора (Карадаг). Но да се върнем
пак на изток.
Рил или Рила планина (Рилодаг) се издига около 4 мили на юг от Витоша с един грамаден скалист
конусообразен връх (около 2750 м), от който излизат на север и юг стръмни, зъбести, скалисти гребени.
На изток от върха преминава планинска пътека, която води от Самоков за Рилския манастир. Самоков на
Искъра (912 м), познат по своите железни изделия (самоков по български е железен чук), се отличава с
планински климат; дори в началото на юни там вали сняг. Съседните склонове са голи, съвсем изложени
на течение, набраздени са с многобройни водни процепи и отдалеч изглеждат като чудовищни потоци
тиня. Желязото (магнитно желязо) се промива из рудоносния пясък на планинските потоци. На Витоша се
добива малко злато. Казаният път от Самоков за Рилския манастир води отначало надлъж покрай Черни
Искър през една дива планинска местност, чак до вододелната линия на Черно и Егейско морета (2184 м).
Край пътя се вижда едно мъничко езеро без отток; според най-новите проучвания не е само то едничко.
[45] Рокщро вървял по-нататък на изток покрай течението на двата потока, от чието сливане се образува
Черни Искър, и с учудване забелязал, че всеки от тях извира от пет тъмнозелени планински езера,
разположени едно над друго във величествени долини между оскъден храсталак. Отвъд езерата
пътешественикът се спуща през една седловина към Крива река или Рила, която се влива в Струма и
следователно принадлежи към басейна на Егейско море. Дъното на долината, над която се надвесват
отвесни планински склонове, на височина повече от 1000 м, е покрито с девствена гора от високи борове,
ели и буки. Рила също тъй извира от шест езера, чиито тъмносини спокойни води, затворени сред диво
откъртени сивожълти скалисти брегове, се изливат във вид на шумни водопади в тъмната горска клисура.
Смътните сведения за тия планински езера са служили като основа на древните известия за седем езера,
[46] през които протича Стримон близо до своите извори. Недалеч от тая прекрасна местност, на една
поляна сред девствени гори и планински маси, се издига огромното здание на старобългарския Рилски
манастир (1180 м). Пътешествениците твърдят, че тая местност в много отношения напомня Горните
Карпати. В безлюдните околности на рилските езера, които приличат на „морските очи” на Татра, се въдят
мечки и рисове; по върховете живеят диви кози; в горите се вестяват рогачи, сърни и глигани; орли и
лешоядци се вият над скалистите зъбери на върховете.
45. Е. Rockstroh, Die Quellseen des Kara Iskra und der Kriva Rjeka im Rilo Dagh, Mit theil. der k. k. geogr.
Gesellschaft, XVII, 1874, стр. 481.
46. [Срв. Plinius, n. h., IV, 10 (septem lacus)].
50
5. Родопа
При Рила започва планинската система Родопа ( ἡ ἡοδ ἡπ η), бълг. Рудопа), допреди 30 години още никак
непозната и само недавна проучена от пътешественика Авг. Викенел (Aug. Viquesnel). Тия планини се
раздвояват от долината на р. Места. Едната верига, Същинска Родопа или Доспат планина (Деспотодаг),
се простира на югоизток по вододелната линия на Горна Марица и Егейско море, изпърво надлъж по
лявата страна на долината на Места и след това по-нататък, обхващайки от север плодородната
крайбрежна равнина на Гюмюрджина до устията на Марица. От родопските планини текат за Марица
големите притоци : Ели дере, Стара река, Кричимска река, Чепеларе и значителната р. Арда. Между тия
реки високите разклонения на родопските планини се издават далеч навън в Тракийската долина.
Родопа се състои от гранит, гнайс и микашист, към които тук-там се прибавя варовик. При полите Родопа
е покрита с дъбови и елови гори, а по-нагоре започва тъмна борова гора; още по-нагоре се зеленеят
планински пасища, сред които се издигат красиви сиви зъбери и високи скалисти пирамиди, покрити със
сняг. В родопските планини се въдят мечки, глигани и сърни.
За граница между Рила и Родопа българите смятат Стара река при Пещера. Ние ще почнем своето
описание от прохода, наричан по български Железни врата, който лежи на югозапад от Татар Пазарджик
и води от Тракия за гр. Мехомия, в областта Разлог. Западно от тоя проход се издига Балабаница на 2300
м [47] с прекрасен изглед към Средна гора, Балкана, Тракийската равнина, Родопската верига и Рилския
планински възел. При полите ѝ на изток лежи интересната, често споменавана в историята местност
Цепина — блатиста котловина, заобиколена с планини. В средата ѝ, близо до едноименния град, лежи
езерото Батак, Баташко езеро, по български също и Тресавище, час и половина път надлъж и половин
35
час нашир, заобиколено с бездънни плата, които, приличайки външно на разкошни ливади, са погълнали
вече мнозина нещастни. По бреговете на това изобилно с риба блатисто езеро се въдят не само жерави,
диви гъски и други водни птици, но и вълци, лисици и зайци. Излива се то в р. Елидере, която, усилена с
три други рекички (Бистрица, Ягодинка, Алабак), нахлува в Тракийската равнина през една тясна
пукнатина, в която всяка нощ òтвечер духа южен вятър, наричан „вечерник”. Цепина изобилствува с
обширни пещери и горещи извори. Според едно местно старо предание цялата тая страна някога била
покрита с планинско езеро, додето при едно земетресение водите му не си пробили изход през днешния
пролом на Елидере, отнасяйки със себе си една чудовищна риба, която в равнината при Песе поле
станала плячка на псетата. Както кит по новогръцки се нарича „хархария”, така и северният край на Це-
47. [Възлизането на Балабаница (6900') описва W. Baron Berg, Beilage zur Wiener Abendpost, 1876, 6p. 120].
51
пина е получил името Каркария. Следователно тук имаме работа с едно полугеологично и
полуетимологично съдържание. [48]
От върха Карлък (2100 м) извира Стара река, приток на Марица, която протича през високо разположения
гр. Батак (1062 м), дето зимата трае осем месеца и плодовете никога не узряват. Малко по-надолу, в една
местност, която изобилствува с ледени пещери и планински езера, лежи гр. Пещера. Над изворите на
Арда се издига Крушово (2300 м), важен планински възел, от който се простира един украсен с високи
върхове между Арда и Марица до Одрин страничен клон, по чийто северен склон се обработват лозя.
Главният гребен с върхове до 2000 м височина преминава от изворите на Арда източно до областта на
Марицините устия. В областта на Арда лежат малко известните планински страни Ахър челеби и Султан
ери, които в средните векове се наричали Ахридо или Мора.
Западната Родопска верига се простира между Струма и Места на юг чак до морето. При гр. Джумая
величествено се издига оголеният връх Арисваница и Кресна планина. Над планинската крепост Мелник
(гръц. Μελἀνικος, 400 м) се издига състоящата се от гнайс и граник, дълго време покрита със сняг Пирин
планина (тур. Перимдаг), у древните Орбелос (2700 м). По-нататък на юг при Серес се намира гористият
Меникион, а зад него Босдаг. Тая част на Родопа, обхващайки обширната котловина на градовете Драма
и Зъхна, завършва при устието на Струма със стръмната доломитна планина Пърнар, у древните
Пангайос (тур. Пилав-тепе, 1875 м).
6. Планински вериги между Струма и Вардар
Областта между Струма и Вардар се заема от три още малко известни успоредни вериги, които вървят в
главна посока от запад към изток. Северната от тях образува ощз непроучения Осогов; [49] това е
стръмна гнайсова верига, която се съединява на север чрез високия вододел (1180 м), между Кюстендил и
Егри Паланка, с Власинските планини; на изток от нея е долината на Струма, зад която се надвесва Рила,
на запад е равнината Овче поле, на юг — котловината на Брегалница. На западния ѝ край при Кратово се
намират известните в средните векове златни и сребърни рудници.
Втората успоредна верига между долините на Брегалница и Струмица начева от Плачковица при Щип и
свършва при Струма с гористата
48. За Цепина подробно говори Ст. Захариев, Географико-историко-статистическо описание на Татар-

пазарджишката кааза. Името Тресавище срв. с полското trzęsawiszcze (торфено блато).
49. На картите Дованица планина, у Хохщетер и Осего-Балкан. В една старосръбска легенда се

споменава „Гора Осоговская” (Гласник, 22, стр. 246); в една грамота от 1347 г. „на Осогову” (Гласник, 27,
стр. 291).
52
Малешовска планина (до 1600 м), [50] при която лежи местността Малешово, населена с една
полусвободна българска община.
Третата верига, която преминава между долината на Струмица и крайбрежната солунска равнина, се
издига при теснините на Вардар. Това е толкова често възпяваната в българските народни песни
36
Беласица или Белич (до 1300 м). [51] Южно от нея,между равнините на Серес и Солун, се протакат
широки разклонения дори до морския бряг.
От гористите, изобилни с руди планини на полуостров Халкидика, отделен на север от материка чрез
широка низина с езера Св. Василий и Базарий (Бешик), трябва да споменем Хортиаш, в средните векове
(Chortaites, 1186 м), и Холомонда. Околностите на езерото Св. Василий се нарича по български
Лагадинско поле. Халкидика издава три полуострова : Касандра, Лонгос или Сикия, и Атон. Източният от
̒
тях Атон, или по славянски Света гора (Αγιον ὅρος, Свещена планина), се съединява с материка чрез
един провлак, наричан в старославянските грамоти Превлака, днес по гръцки—Πρἀβλακας. Вътре в
полуострова преминава един горист планински чукар, отчасти покрит с непроницаема, преплетена с
лиани, вечнозелена гора, отчасти изрязан с великолепни горски долове. На морския бряг се издигат
стените на знаменития от старо време Атонски манастир. Тук е царството на монасите, свещена земя; от
незапомнени времена нито една жена не смее да стъпи на провлака. На южния край направо из морето се
издига един яркобял мраморен конус досам облаците, който от трите си страни се спуща стръмно в
буруна и само от четвъртата е съединен с материка. От върха, който отдолу изглежда като съвсем
недостъпен, се вижда ясносиньото Егейско море, островите Лемнос, Тасос, Самотраки, Тенедос,
Скопелос, Евбея, отдалечените върхове на Олимп, Оса, Пелион, солунското крайбрежие до Херсонес,
Троада и планинските маси на Мала Азия. [52]
7. Шар планина
На запад от Руен се издига Църна гора, [53] наричана по турски Карадаг, отделно стоящи,
непривлекателни планини (до 1200 м), с оголени тъмносиви склонове и остър гребен. Те са отделени от
Руен чрез една широка безлесна долина (432 м), по която върви вододелът на Морава и Вардар. Любима
мечта на достопочтения австрийски пътешественик Георг фон Хан бе да се прокара по тая низина една
железница от Белград за Солун.
50. [Вж. описанието на Славейков в ПСп, XV, стр. 422].
51. Вж. съчинението на покойния В. И. Григорович, бивш професор при Новорусийския университет в
Одеса, Очерк ученого путешествия по Европейской Турции, Казань, 1848 (Записки Казан, унив., III), стр.
142 и 146.
52. Хубаво описание на Атон вж. у Grisebach, I, стр. 297 до 345. Fallmerayer, Fragmente aus dem Orient, II,
Stuttgart, 1845. M. A. Proust, Voyage au mont Athos, в Tour du monde, 1860, стр. 103, c много хубави рисунки.
53. В една грамота на българския цар Константин Асен (1259—1277) — Чръно-гора (Šafařik, Památky, стр.
24). Черна гора при Жеглигово 1469 (Starine на Загребската академия, I, стр. 49; Гласник, 22, стр. 218).
53
На запад Църна гора е разделена от Шар чрез Качанишкия проход, който съединява Косово поле с
Вардарската долина. През тоя проход редом с новата железница от Солун за Босна води стар път с малък
тунел и две дървени галерии, прикрепени към стръмните склонове над пропастите; той е направен през
1794 г. от един наследствен паша в Скопие. [54] Западно от Качанишкия проход се издига чак до облаците
великолепната пирамида Люботрън, начало на Шар.
Шар планина (също и Шара планина, по турски Шардаг, у древните Scardus) не представлява разклонени
планини, ами тясна сиера с оголен гребен от незначителна ширина, с отделно стоящи конусовидни
върхове. Той се простира от североизток към югозапад близо 13 мили. Склоновете му са стръмни, от
северна страна са оголени, а от южна са обрасли с храсталаци и гора; изворчетата му напролет се
превръщат в буйни потоци и причиняват големи опустошения. Освен Люботрън трябва да споменем още
следните върхове : Кобилица, скалистата и покрита със сняг Кривошия, (турски Егрибоюр), Бабашаница и
гигантския Кораб. За височината им над морското равнищз няма точни данни; някои от тях навярно
надминават 2500 м. Кораб, над изворите на Лума и Радика, е важен планински възел; на северозапад,
между Черни Дрин и Лума, се протака скалистият гребен Гялище (или Ялица) до сливането на двата
Дрина; на югозапад, между Черни Дрин и Радика, минава обработваният почти до върха си Дешат; зад
него покритият с тъмни гори Галичник се надвесва над гр. Дебър; на юг дори до Охридското езеро върви
една голяма верига (с върхове Барич, Яма и Карчин). [55] През същинския Шар има само един проход,
дълъг 8 часа път; той води от Призрен за Тетово (2080 м). Ние ще съобщим някои подробности за трите
върха на Шар.
Люботрън [56] (албански Любетен) отдолу изглежда като колосален, покрит със зелена морава склон, над
който отгоре се надвесват бели скалисти гребени. Той се състои от микашист и синкавобял варовик. На
37
него човек може да се изкачи само от южната страна по един тесен гребен, който се спуща без всякакви
скали и проломи между страшни пропасти. При подножието са разположени многобройни български бачии
(мандри), [57] охранявани от полудиви кучета. Под северния склон се таи едно мъничко езеро, чиито
самотни води при силна суша се освещават от
54. G. Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, стр. 112.
55. Ст. Веркович, Описание быта Болгар населяющих Македонию, Москва, 1868, стр. 6. Е. Rockstroh,
Reisenskizzen aus Dardanien uni Albanien, 1874 (XII Jahresbericht des Vereins für Erdkunde zu Dresden, 1875).
Чешки превод от К. И. Иречек в Светозор, 1876, май.
56. [Nota bene : как гласи истинската форма на името — Люботрън или може би *Люботин? Срв.
албанското вмъкнато р в draskal — Διδἀσκαλος, Krčevo — Кичево и т. н.; срв. и Звоник, тур. Зворник.
Scardo — „questo hoggidi si domanda Gljubotin planina”. Luccari, Ann. di Rausa, 1605, 55. Gljubotin се срещало
още на картата във флорентинския великолепен ръкопис на Птолемей от 15 столетие. Ljubotin уж била
гравьорска грешка в австрийската карта (а Griesebach и други?). Това ми разправи Маткович у Ягич на 19
април 1897 г. Вж. хубавата бележка на Boué, Recueil d'itin., 1195 nota!]
57. [Срещу думата „български” мандри в полето добавено : Βλἀχοι.].
54
тетовските попове за изпросване на дъжд; на Илинден и Гергьовден сърбите, християни и мохамедани,

колят там овце и кръвта им изпущат в езерото. [58] Водите на това прославено с предания планинско
езеро се изливат в едно дефиле по посока на Призрен. Досега на Люботрън от европейските
пътешественици се е изкачил само Гризебах през 1838 г. [59] Надолу по планината растат дъбови гори,
нагоре букови, още по-нагоре алпийска флора; хвойнови дървета няма; върхът представлява обраснало с
трева равнище, 4 м дълго и 2 м широко, на което се намират две гробници със загадъчен произход.
Обширният кръгозор, който се открива оттам, обхваща целия Шар с сколо 8 снежни върха, в броя на които
влиза на последен план колосалният Кораб, по-нататък планинските маси на Северна Албания, след това
в безкрайна далечина двете равнини Косово поле и Метохия, разделени чрез един чукар,който върви на
север от Люботрън и завършва с безлесния, обрасъл само с трева конусообразен Голеш (900 м). По-
нататък се виждат : гр. Прищина, Копаоник със сръбските планини, Моравската област, Карадаг,
Власинската планинска страна, Перистер. При полите ѝ на юг се вижда прекрасната котловина на Горния
Вардар. Градовете Призрен и Качаник остават скрити.
Гризебах се е изкачил и на Кобилица, [60] стръмен, досущ гладък, правилен конус, до върха си покрит със
зелена морава. Кръгозорът от нейния връх, ако и да обхваща величествен планински ландшафт, но не е
тъй голям, както от върха на Люботрън, понеже околните върхове го ограничават.
Кораб (албанците и българите казват също и Корàк), грамадна доломитна островърха планина с ярък
сивожълт цвят, завършва с три върха, най-високият от които се издига като забележително стръмна и
остра игла. От западна страна планината прави наистина силно впечатление. До най-високия ѝ край
трябва да се пълзи цял чяс. Само малцина са бивали на върха; а от учените пътешественици никой не е
бил и при полите на планината. По ниските склонове там растат девствени гори; по височините пасат
стада от сърни, които на недостъпния колос се намират в пълна безопасност от нападения на хора и
грабливи зверове. [61]
8. Планинската страна на Западна Македония
За устройството на повърхността на Западна Македония Гризебах е изказал един възглед, който, макар че
не може да се смята за напълно верен, при все това си остава твърде остроумен. [62] Като важна
58. М. С. Милојевиħ, Путопис дела Праве Старе Србије, Београд, 1871, I, стр. 181.
59. Grisebach, II, стр. 270 сл. Той определя височината на 7900 фута [2260 м]. Буе я пресмята на 6400
фута (около 2560 м). Измеренията на Гризебах често пъти са незадоволителни, понеже, като изгубил
барометъра си, той трябвало да се ограничи за жалост само с определяне точката на кипенето.
60. Според Гризебах — 7076 фута; според Буе, Itinéraires, I, стр. 308—7389 фута [2020 м].
61. G. Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin und Vardar, Wien, 1869, стр. 87, 226.
38
62. Grisebach, II, стр. 125 сл.
55
особеност на тая планинска страна той намира четирите кръгли котловини, които лежат при източния
склон на Шар и Пинд. А особеността на тия котловини се състои в това, че всяка от тях е обиколена с
планинска верига и е напоена от река, която извира из една от двете главни планин ски вериги и тече из
котловината през дълбоки теснини на изток. Тия ко тло-вини са следните : мъничката кръгла котловина на
Тетово при изворите на Вардар, голямата долина на Черна с градовете Прилеп и Битоля, котловината
Гревено при Бистрица (Haliakmon) и голямата равнина на Тесалия със Саламбрия (Peneios). [За
котловината на Треска Гризебах пише доста ясно]. [63]
Срещу Люботрън се издига една планинска веригадоято върви повечето в югоизточна посока, между
Вардар и споменатата горна котловина. Един от върховете на тая верига при Скопие се нарича Каршиак;
по-нататък следва Бабуна [64] със сиви слюдени склонове и значителни конуси и върхове. Между
притоците на Вардар се простират страничните клонове на тая верига — Салкова, Голешница и Глеб. От
гр. Прилеп (624 м) прекрасен път води по един висок баир (1105 м) през Бабуна за Велес на Вардар (170
м). По-нататък на юг планинската верига се прекъсва от Черна.
Южно от дългото дефиле на Черна, което крие местността Морихово, се издига величественият Нидже
или Ница (1950 м), по турски Каймакчалан (Каймачен връх), който се състои от мрамор и микашист и има
белоснежни разклонения, често наистина покрити със сняг. [65] От стръмния връх се открива изглед към
Западна Македония, виждат се зелените, навред обработени безлесни полета в котловината на Битоля и
Прилеп, изпъстрена със 170 села; на западния план се подават величественият Перистер и върховете на
снегопокрития Шар. Оттук човек може да съзре областта на Кастория, Островското езеро, Вардарската
долина и планинската местност на Мъглен. При Нидже е границата на вечнозелената растителност, която
тъй разкошно вирее по македонските крайбрежия; при западните поли на планината в долината на Черна
няма нито платани, нито кипариси.
Североизточно от Нидже до Вардарските теснини преминава един стръмен и назъбен като пила гребен,
на който се издига отвесната стена Кожух (Кожов) планина; завършва той с красивия Паяк. Тоя чукар
обгръща от север и от изток интересната мъничка местност Мъглена (казват още Меглинò, тур.
Караджова), разделена откъм юг от крайбрежната низина чрез редица хълмове. Мъглена, някога опасен
вертеп на разбойници, допреди 20 години е била, също както и Дебър (Дибра), съвсем недостъпна и
непозната. Тук в 54 села живеят българи, куцовласи и турци, почти всички фанатични мохамедани.
Плодородието на почвата е неообикновено; много полета дават по три жътви на годината. Освен
очарователно местоположение тук има приятен чист планински въздух. Без-
63. [Grisebach, II, стр. 243, пише доста ясно].
64. За произхода на името вж. гл. XIII.
65. Grisebach, II, стр. 144.
56
бройни вади образуват потоци; те се съединяват с Мъгленица, която се влива в Колудей.
Южно от Нидже в една широка котловина лежи Островското езеро (390 м), от всички страни заградено с
планини, без видим отток. На неговия източен бряг стои островърхата планина Турла, при чиито поли е
разположен в крайбрежната равнина гр. Негуш (или Нягуш); [66] наблизо е високата планина Докса. От
западната страна на езерото започва един планински чукар, който като дъга обгръща от запад Битолската
котловина и няма общо име; само южната му част се нарича Неречка планина. Това е висок, стръмен и
плешив гребен, чиито върхове малко се издигат над билото; неговите долини и клисури са населени почти
изключително с куцовласи. Между Битоля и Преспанското езеро се издига тривърхият великан Перистер,
по албански Бурен (2350 м), който се състои от гранит и микашист. [67] Безкраен гъсталак от папрати,
който отдалеч приятно се зеленее, а отблизо е мрачен и пустинен, покрива неговите склонове; тук-там са
разхвърляни пасища. На върха пък човек може да намери алпийска флора и сняг дори през лятото. От
една напречна долина на източния склон извира Драгор, над който се намира влашкото село Магарево, а
по-надолу при самите поли на планината — големият град Битоля, или Толи манастир (595 м). По пътя за
върха трябва човек да се промъква през маса гранитни блокове; отгоре се вижда, от една страна, цялата
битолска котловина, от друга, местността Преспа с езерото; в далечините се виждат Шарската верига,
Бабуна, Нидже, Турла, Олимп и Пинд. [68] Северно от Перистер има проход, който води от Битоля за
39
Преспа. По-нататък на север се простира ниска верига (300 м над котловината) до Бабуна. Котловините на
Прилеп и Битоля се разделят само чрез незначителни хълмове.
На север от езерата Охридско и Преспанско се простира от една страна към Шар, от друга към Перистер
една малко позната гориста планинска страна. Езерата са разделени чрез високи оголени варовити
планини с връх Галичица. Големите планини, които се намират южно от двете езера, се разделят от Пинд
чрез Зангонския проход, през който протича Девол.
Котловината на Бистрица се дели на север от долината на Черна чрез чукара Перистер, а на юг от

Тесалия чрез планините, обикновено наричани с древното име Камбунски планини, които завършват с
Олимп (2973 м).
66. На картите Njagusta, Njáusta.
67. Първо споменаване за Перистер намерих в записките на албанския княз Йоан Мусаки (1510) : „in un
loco, nomine la montagna de Peristeri е li ve una fontana nominata Dobrida е la se devide l'Albania dalla
Bulgaria”. Rad jugoslavenske Akademije, 1868, V, стр. 174.
68. Grisebach, II, стр. 194.
57
9. Планините на Албания и Сърбия
Остава ни още да допълним даденото тук описание на повърхността на българската страна с няколко
думи за съседните планински вериги на Северна Албания и Западна Сърбия.
Главната верига на Албанските планини се простира от юг към север до праговете на съединения Дрин.
От нея до морето преминават многобройни негостоприемни разклонения, между които си отварят път в
крайбрежната равнина реките Шкумба, Арзен, Ишми, Мати и др. По тия непристъпни скали живеят
полудивите независими албански племена — дукаджини, мирдити и матяни. Северната част на главния
гребен е покрита с девствени гори, които се простират няколко дни път; долу са дъбови, по-нагоре —
букови, а по височините — борови и елови. Една част от гребена между местността Матя и Черни Дрин
представлява стръмна, лишена от растителност скалиста стена с величествено изрязани контури (до 1300
м) и се нарича по албански Малиси (Черна планина).
Дълбокият пролом на съединения Дрин разделя тая планинска страна от грамадния алпийски планински
възел, който се намира между равнината Скутари (по албански Шходра) и Метохия и от някои се нарича
Албански Алпи (у древните Bertiscus). Повечето върхове на тоя малко известен планински чукар са досущ
недостъпни и от голяма височина (Виситор, Глеб, Проклетия и др.). Над мястото, дето се сливат двата
Дрина, се издига полегат, обраснал с гора конус — Бищрик. Който пътува от Призрен за Шкодра, вижда от
дясната си страна, зад бездънния пролом на Дрин, един величествен ред от около 50 яркосветли
игловидни върхове, които отчасти се състоят от белоснежен варовик, отчасти наистина са покрити със
сняг и дори съдържат ледници в своите пукнатини. Мъчно е да се намери по-величествен изглед дори и в
центъра на Алпите. [69] Обитатели на тия планини са или полудиви албанци, или тъмнокафяви мечки,
вълци и сърни.
Босна е изпълнена с планински вериги, които по своите особености могат се сравни с Карст. От десния
бряг на Дрин започват разнообразните планински групи на Сърбия. В средата на княжеството лежат
Руднишките планини (Щурац, 1054 м). На север от тях през местността Шумадия минава един горист
чукар с ниски върхове (Венчац, Буколя, Космай) до Дунав, дето завършва с Авала при Белград. В южната
част на Сърбия се трупат исполински скалисти маси, сред които се възвишават Копаоник (1945 м); от
неговия връх се открива прелестен изглед към Косово поле, Шар планина, планините на Северна Албания
и Моравската област. От Копаоник на югоизток, по вододела между Косово поле и Моравската долина, се
простират малко известни планински чукари чак до Карадаг. Източно от Копаоник върви стръмната стена
Ястребац (до 1000 м) до
69. Вж. прекрасното описание у Гризебах, II, стр. 351.
58
Българска Морава, зад която се съзират поменатите по-горе Ртан и Озрен.
40
Дотук ние завършихме описанието на планинските вериги на полуострова, доколкото е необходимо за
нашата цел. Върховете на тая планинска система никъде не надминават 3000 м. Повечето планини не са
покрити с гори. Горите както на върховете, така и в долините се намират в жалко състояние; висока, гъста,
девствена гора сега е голяма рядкост на Балканския полуостров. Наистина пътешественикът рядко бива
лишен от вида на големи равнини, покрити с букови и дъбови дървета, ала каква е тая гора! От Белград
до Спарта горите навред са страшно опустошени не зарад постройки (в Турция освен това е забранен
износът на дървен строителен материал), ами от ненаситните стада кози, които изпояждат всички млади
фиданки, и от скитниците-овчари, ксито за свои нужди изгарят цели дървета, а понякога все тъй
хладнокръвно и цели обширни гори. Който е пътувал по горите на Сърбия, знае тежкото впечатление,
което правят стърчащите от земята обгорели пънове, каквито там всеки ден се явяват със стотини. В
средните векове големи пространства са били покрити с девствени гори; тяхното изтребление започва
едва от времето на турското владичество.
Планините на полуострова имат богати рудници, още малко разработени; но днес рудничарството е в
пълен упадък.
Пристъпваме сега към задачата — да проследим многобройните реки, които напояват долините на
българските земи, от изворите дори до устията, а след това да хвърлим и един поглед върху езерата на
Горна Македония.
ГЛАВА I. Географски преглед
В. Хидрография
1. Басейнът на Черно море

Басейнът на Черно море, басейн на Егейско море и басейн на Адриатическо море
Дунав (Danubius, ἡσ τρος византийски Δ ἡνουβις) [70], рум. Dunărea, гот. Dûnavi, стгн. Tuonouva, тур. Туна,
Доунавъ у Йоан Екзарх, тих Дунав в народните песни) по цялата дължина на долното си течение, от
устието на Тимок до вливането си в морето, напоява границите на България. Тук той не е бързотечният,
прекрасният син Дунав на горните страни, а бледна, бавно движеща се река — „бели Дунав” на
българските народни песни, — подобно на река „сладководно море” у византийците. [71] Надлъж покрай
влашкия дунавски бряг се разстилат неизмерими гъсталаци и блата, в които се въдят безбройни ята
водни пти-
70. Вж. издирванията на К. Мюленхоф „Donau, Dunavъ, Dunaj” и на В. Ягич „Dunav-Dunaj in der slav.
Volkspoesie”, и двете в Archiv für slav. Philologie, I, 2, стр. 290—333 (Berlin, 1876). Мюленхоф обяснява
келтското и латинското Danuvius от келт. danu, fortis.
71. Τἡ
ν ἡ ν ποταμοἡ ς γλυκεἡ αν ϑἡ λασσαν Δἡ ννουβιν, пише византиецът Никита Хониат в едно от своите
писма в 1187 г., С. Sathas, Bibl. graeca medii aevi, Venetiis, 1872, стр. 70.
59
ци. А българският бряг има склон, висок понякога до 60 м и на места е живописен; следователно дунавска
България не е низина, а високо плато. Влашкият бряг, който се издига само от 1 до 12 м, прави тъжно
впечатление, ако се гледа от параход; ако пък на румънската земя се гледа от височините на българския
бряг (напр. при Никопол), ще се видят на известно разстояние от брега красиви градини и полета с весели
горички, прорязани с широки пътища и осеяни с яркобели чифлици и села. На Долния Дунав по-големите
градове са разположени повечето по двойки, един на българския, друг на румънския бряг. Видин и
Калафат, Никопол и Турну Мъгуреле, Свищов и Зимнич, Русчук и Гюргево, Тутракан и Олтеница,
Силистра и Калараш и т. н. [72] При пълноводие морските параходи могат да дохождат до устията на
Искъра, дори и по-нагоре. При Расова Дунавът завива на север, при Галац на изток и по такъв начин
достига да морето, като прави един голям кръг, който пътешествениците обикновено съкращават с
помощта на железниците от Русчук за Варна или от Черна вода за Кюстенджа. Бреговете на най-долния
Дунав са много еднообразни и лятно време често напомнят обгаряната от слънцето африканска пустиня,
тъй напр. при Хърсово (Хирсова).
Дунавът, чиято делта представлява едно безкрайно зелено поле от тръстика, с безбройни притоци и
блата, 130 квадратни мили, има три главни устия. При Исакча той за пръв път се разделя. Левият ръкав
Килийски, който в средните векове се е именувал Λυκοστἀμιον, „Вълче устие”, за което напомня
41
лежащият недалеч от устията днешен градец Вилков (wilk, по полски вълк), се влива в морето, протичайки
покрай Измаил и Килия. Десният ръкав пред Тулча отново се разделя на ръкави Сулински и Св. Георги.
[73] Сулинският ръкав е тесен, лъкатушен и при устието има опасен подводен насип; при вливането му в
морето лежи градецът Сулина. Ръкавът Св. Георги (древният ̒ Ιερὅν στὅμα, в средните векове St. Georgi)
минава край височините на Добруджа и въпреки своите завои е най-дълбок; чрез ръкава Дунавец той се
съединява с огромния залив Разим (в древността Halmyris, у виз. ἡζολ ἡμ νη). По-рано цялото дунавско
корабоплаване се е насочвало по Георгиевското гърло, което сега е почти напълна изоставено. По-късно
русите са насочили всички съобщения през Килийския ръкав (1829—1854 г.). А днес всички кораби се
ползуват от Сулинския ръкав, чието оправяне струва много пари.
Морава (в древността Margus), най-голям дунавски приток на полуострова, се образува от Българска и

Сръбска Морава; името ѝ значи „синя”. [74]
Българска Морава, или Бинч Морава, [75] започва при Карадаг (Църна
72. За преминаванията през Дунава вж. С. J. Jireček, Heerstrasse и пр., стр. 160.
73. [Вж. за бреговете на Долния Дунав Fallmerayer, Fragmente. За ръкавите на Дунава срв. Peters, Die
Donau; първото разделяне е под Исакча, близо до Тулча].
74. Морав по български е син, морава — зелена поляна. „Кумови кола чървени, стари; сватове в зелени, а
деверови морави” (народна песен). Българското списание „Общ труд”, Болград, 1868, II, стр. 88. Срв.
сръбското мор-долама — тъмносиня.
75. „На Биньчἀ Моравἀ” в една грамота от XIV в. Miklosich, Monumenta Serbica, Viennae, 1858, стр. 263.
60
гора); тя се образува от сливането на потоците Бинча и Бучива под Бинча планина. Изпърво тя тече на
север, по-сетне завива на североизток (при Клокота, 475 м), протича покрай гр. Враня (415 м) и теснините
на Мазурица (284 м) и се насочва през една широка и плодородна долина на северозапад към сръбската
граница. [76] На тая дължина отдясно в нея се стича Моравица и Власина; от лява страна в нея се вливат
Ветерница (устие 186 м), която тече из гористите хълмове на древна Дардания и на която лежи гр.
Лесковец, и могъщата р. Топлица (устие 160 м), която започва при полите на Копаоник и мие стените на
градовете Куршумлие и Прокупле. Малко по-надолу отдясно се влива Нишава (устие 140 м). Тоя приток
започва от цариградския път, недалеч от Драгоман (вододел 726 м), по-нататък увеличена от многобройни
потоци, които се стичат отляво из Люлин и Суха планина (особено Сукава), отдясно от Балкана, протича
през мъничката Пиротска котловина; при Тамяница се промъква през дълбоко дефиле с високи стръмни
стени (Куновица в средните векове), между Суха планина и разклоненията на Балканите и по-нататък тече
при гр : Ниш, дето тя при незначителна дълбочина достига до 120 м ширина. При сливането на Морава,
Нишава и Топлица е разположена една малка равнина, заградена от Суха планина, Ястребац и
разклоненията на Балканите, която някога е образувала дъно на езеро с черноземна необработена почва,
обраснала с гъсти храсталаци. Западната част на тая равнина, която се издига във вид на тераса над
Морава, се нарича Добрина. [77] По-нататък Българска Морава протича през сръбската граница, промъква
се през скалисти проломи и при развалините на старосръбската кула Сталачя се слива със Сръбска
Морава (сливане 113 м).
Сръбска Морава извира в Сърбия, в окръга Ужица, бързо тече изпърво на север, а след това на югоизток.
При Карановац тя се усилва от Ибар. Ибар извира северно от равнината Метохия, тече изпърво на изток,
а при Митровица, дето в него се влива отдясно Ситница, завива на север, след това пресича сръбската
граница и тече през диви тесни долини, сргд живописни скали към Морава.
Ситница напоява Косово поле (средна височина около 550 м); то представлява продълговата алувиална
котловина, дълга 10 часа път и широка 4 часа, заградена от юг с Шар и Люботрън, [78] от изток — с
планинската верига, проточена от Карадаг (Църна гора) до Копаоник, от север — с върволица хълмове,
проточени по бреговете на Ибар; на запад Косово поле се разделя чрез един нисък чукар и планината
Голеш от дълбоката равнина Метохия (или Метоя), която спада към басейна на Адриа-
76. [За широката и плодородна долина, през която българска Морава се отправя на северозапад, Иречек
бележи на полето : Glbočica (Matković).]
77. В старосръбската хроника на архиепископ Данило (поч. в 1338), изд. на Даничич (Загреб, 1866), на стр.
180 намираме : полье глагольемое Добриче; то бо полье дивьно есть и велико въ мἀстἀ рекомἀмъ
Топлицы, прилежа бо къ рἀцἀ Моравἀ”.
42
78. [За височината на Люботрън вж. W. Götz, Kosovo-Polje, Beil. d. Münch. Allg. Ztg., № 118, 29 Apr. 1893, II
Auf dem Schardagh. 1 Zum Ljubetrn (Leibesdorn). P. 5 : височина 2410 инж. Schusser, 2500 триг. инж. Jänisch,
2740 Цвиич 1890 г., 2600 Götz (анероид).]
61
тическо море. През времето на старото сръбско царство тук имало разкошни полета, весели села,
манастири и кули; днес всичко е пусто. Няма съмнение, че Косово поле било някога дъно на езеро. И до
днес на южния му край се намира едно мъничко езеро, Робовачко блато, дълго 2 часа път, а широко 1 1/2
час; в него се вливат пет потока; то цяло е обраснало а тръстика и поради блатистите си брегове е
недостъпно. От него изтича Ситница (от старославянското ситие — тръстика); в нея се вливат множество
потоци, в това число (от дясна страна) и р. Лаб, на чиито брегове; е произлязла прочутата битка в 1389 г.
Малко по-нагоре от Робовачко езеро се намира друго при с. Сазли, Сазлиско блато, дълго 2 часа път и
широко 1 час. Бележито природно явление на Косово поле представлява такова едно раздвояване на
реката, каквото в големи размери се намира на Касиквиар в Южна Америка. Именно р. Нередимка, която
извира при. полите на Люботрън, се разклонява при с. Вате. Левият ѝ ръкав тече през двете гореказани
блатисти езера към Ситница и следователно спада към басейна на Черно море. Десният ръкав обаче се
влива в Лепенец, приток на Вардар, и по такъв начин спада към басейна на Егейско море. [79] Косова
поле е прерязано днес напречно с железница от Солун за Босна, която минава покрай Робовце и
Прищина и свършва при Митровица.
Съединената Морава, която има на места до 300 м ширина, тръгва от Сталачя на север и между
Смедерево и Пожаревац се влива в Дунав. Корабоплаването на тая значителна река днес е съвсем
изоставено; още в 1669 г. английският пътешественик Браун виждал тук кораби, които превозвали сол и
други стоки от Дунав навътре в Сърбия.
Тимок (Timacus) се образува от две реки, които извират под Балканите на турска почва, недалеч от
сръбската граница. Изворите на източния, Търговищки, или Велики Тимок се намират при с. Равно буче
под прохода Св. Никола, на 2 часа и половина път от границата. Западният, Пандиралски, Свърлижки, или
Мали Тимок начева под планината Бабина глава. При карантина Пандирало той преминава сръбската
граница, след, което протича около 600 м в подземна пещера. По-нататък на неговите брегове е
разположен градецът Нишевце. Под кулата Свърлиг, високо прилепена към скалите като орлово гнездо, в
един непристъпен пролом (около 150 м дълбочина) бучи Тимок между отвесни скали над многобройни
водопади. Двете реки се сливат в плодородната, добре обработена висока равнина при гр. Княжевац,
който до 1859 г. се е наричал Гургусовец, а след това е преименуван по заповед на княз Милош. По-
нататък Тимок си отваря път през прохода Вратарница, между Балканите и планините на. Източна
Сърбия; тоя проход бил известен в миналия век под името Passo-Augusto. При Зайчер тече отляво Църни,
или Кривовирски Тимок, койта излиза от една скалиста пукнатина във вид на водопад, висок 4 м, и мие
полите на пирамидата Ртан; след 10-часов път той се влива в главната
79. Това раздвоение откриха в 1858 г. Хан и Зах. Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, стр. 120. Срв. също
Гильфердинг, Босния, Герцеговина и Старая Сербия, СПб, 1859, стр. 222; Милојевиħ, Путопис, I, стр 184.
62
река. В неговите притоци се промива Злато. Дълбокото корито на Тимок на разстояние 13 часа път служи
за граница между Сърбия и Турция. При Радуевац водите му се сливат с Дунав. Тимок изобилствува с
риба, особено много се въдят големи сомове. [80]
От Източния Балкан текат към Дунав : Тополовица (устието ѝ е при Видин), Видбол (устието е при с.
Видбол), Арчар (устието е при гр. Арчар), Скомлия, Лом (древният Almus, влива се при гр. Лом), Джибра
или Цибрица (Cebrus, Κιἀμβρος; влива се при Джибра паланка), Огоста (притоци : Бързия, Шуговица и
Ботуня откъм Враца), Скът. [81] Областта на техните извори, проучена едва недавна от пътешественика
Каниц, лежи т главната верига на Балканите; всички тия реки си проправят път през варовити планини,
разположени пред Балканите, по-нататък напояват една гъсто населена хълмиста ивица, зад която се
простира до Дунав тъжна равнина, обраснала с дребни дъбове, лещаци, къпини, между които рядко се
явяват лозя, пасища и нивя. Дунавският бряг обаче е плодороден и обработен.
Искър (също и Искар, древният ἀσκιος, Oescus) начева при Рила. Той се образува от два потока, Черни и
Бели Искър, от които Черният изтича от горепоменатите десет планински езера. Разпенен се носи Искър
през един тайнствен, дълбок скалист пролом към гр. Самоков; по-нататък прорязва от юг към север
самоковската долина, дето от притоците му добиват желязо. След това през теснини той тече в
43
безлесната зелена софийска котловина, Софийско поле, дъно на някогашно езеро с наносна почва, дето и
до днес на две места съществуват блата; под склоновете на планините има много горещи извори. На една
миля от Искър лежи важният гр. София (български Средец, у древните Serdica), от който тръгват пътища
към всички страни, за Белград, Берковица, Русе, Цариград и Самоков. [82] От тая котловина Искър си е
отворил дълъг проход през Балканите, през които водите му с бързината на стрела се носят между
недосегаемо високи стени, като подриват стръмните скали и със страшен шум затрупват пясъчните
наноси с донесени от течението дървета. Многобройни села са разположени в тия проходи на Искъра,
едничкият речен пролом през всички балкански планини, през които минавал също и
80. Kanitz, Reise in Süd-Serbien und Nord-Bulgarien; д-р Мачай в Гласник, XIX; М. Б. Миличевиħ, Србија.
81. На картите се среща също тъй Ogustul и Skitul; ала окончанието ul се чува само в румънските селища
при устията на тия реки. Името Огуст реката е получила от римската корония Augusta при нейните извори.
Mannert, Geogr. der Griechen und Römer, VII, стр. 88.
82. „Si la Sierra Nevada embellit l’horizon du bassin de Grenade, le pendant sur une autre échelle ne s'en trouve-
t-il dans la superbe cavité de Sophie, dominée au sud par la neige du Rilodagh et à l'ouest par le haut et
rocailleux Vitosch d'au moins 4500 pieds? Vis-à-vis de ce dernier règne une série de plus basses montagnes
boisées, tandis que entre eux s étend cette vaste plaine verdoyante, dont les nombreux tumules coniques
d'Avares forment les seules éminences et qui est arrosée par l’Isker et ses affluents.” A. Boué, Sur
l’établissement de bonnes routes et surtout de chemins de fer dans la Turquie d Europe, Vienne, Braumüller,
1852, стр. 43. (На тая книжка за жалост малко са обърнала внимание.)
63
римски път. [83] В теснините отляво се влива Искрец, отдясно Малки Искър, а в равнината отвъд
теснините отдясно се влива Панега. В Дунав Искър се влива при с. Гиген.
Вит (Utus), [84] образуван от сливането на Бели и Черни Вит при северния склон на Балкана, тече покрай
гр. Тетевен и се влива в Дунав северно от Никопол. Както изворите му, така и горното му течение бяха
означавани на картите до 1870 г. съвсем погрешно. Тая грешка е толкова повече бележита, че през
горното течение на съединения Вит минава Цариградското шосе. Именно за начало на Вит смятаха
потока Мътивир при Ихтиман и го насочваха във вид на голяма река покрай гр. Златица през един проход
на Балкана към Дунава. Между това Мътивир тече не на север към Дунав, а на изток — през един див и
скалист пролом към Тополница, която южно от Балкана се влива в Марица; Златица пък лежи също тъй не
на северната страна, както обикновено означаваха, а при южния склон на балканската стена, която освен
от Искърския пролом никъде другаде не се пресича от река. На френския пътешественик Лежан се пада
заслугата за откриването на истината, с която една значителна местност от басейна на Черно море бе
отнесена към басейна на Егейско море. [85] Българите обаче още отдавна бяха забелязали тая погрешка
на географските карти; още през 1860 г. бе писал за това Христо Пуляков. [86]
Осъм (Asamus, визант. ἀσμος, старобълг. и турски Осма, новобълг. Осъм) [87] се образува в Балкана от
Черни и Бели Осъм и се влива в Дунава срещу устието на Алута. На Осъм лежат градовете Троян и
Ловеч.
Янтра (ἡϑρυς у Херодот, Jatrus у римляните), чието местно име по-често се произнася Етър, начева под
Шипченския проход, протича през гр. Габрово и като се извива живописно между скалисти брегове покрай
старата българска столица Търново, по-нататьк на север се влива в Дунав. Отляво в нея се влива
голямата р. Росица (в средните векове Росита), [88]
83. Е. Rockstroh, в Mittheil. der k. k. geogr. Gesell., 1874, стр. 449. Fr. Touia, Über den Berkovica-Balkan und
durch die Iskerschluchten nach Sofia, ibid., 1876, стр. 252, мисли, че през Искърския пролом въпрехи големи
мъчнотии все пак ще може да се прокара железница. Kanitz, Donau-Bulgarien, II, стр. 328 (с картина).
84. По български също и Вита. В една народна песен се казва, че Стоян със соколи ловял „по Вит ἀ и по
Искара”, Общ труд, Болград, 1868, 2, стр. 79. „Вита река” е означено в Географията на Неофит
Хилендарец (Крагуевац, 1835).
85. Вж. Hochstetter, Das Becken von Ichtiman und der falsche Vid, Mittheil. der k. k. geogr. Gesell., 1870, стр.
289.
86. Христо В. Пуляков в своята монография за град Копривщица (в литературното списание Български
книжици, Цариград, 1860, II, стр. 262) казва, че съвсем неправилно поставят Златица под северния склон
на Балканите и погрешно насочват водите от ихтиманската местност покрай Златица през Балкана към
44
Дунава, понеже освен Искър никаква друга река не се прзмъхва прзз Балкана. Също и на българската
карта „Европейска Турция” от Данов (Виена, 1863, 4 листа) областите на Вид и Тополница са означени
правилно.
87. [Осъм : Asamus у Plinius, h. n., 3, 26 стр. 149. ἀσμος у Кедрин, II, стр. 589. Осма (до), Владислав
(Гласник, 22, стр. 296). Срв. Осма в Русия, приток на Днепър (Барсов2, стр. 21).]
88. До нἀкые рἀкы, иже наричеть се тἀми людьми Росита, 1469. Гласник, 22, стр. 294 (ibidem, стр. 296 :
до рἀкы глагольемые Осма). На рἀцἀ Роситἀ у Никополю — четем в един старосръбски ръкопис
(Чтения Общ. Ист., Москва, 1859, II, стр. 29).
64
която минава при Севлиево и Никюп, а отдясно Трявна, Златарица и Бебровска река. В Дунав при Русе
се влива вторият Лом, който се образува от Бели и Черни Лом и тече през хълмиста страна по едно
твърде лъкатушно, интересно варовито долнище.
Източно от Русе в Дунав се влива едничката незначителна река Демир Бабу Дервиш Су; останалите речни
корита са безводни. [89]
При Разград започва вододелът между Дунав и Черно море. Надлъж по Понтийския бряг се простират цял
ред заливи, от които по-бележит е Девня при Варна.
Камчия (древният Panyssos, старобългар. Тича, [90] турски Камчик бич) достатъчно бе описана по-горе.
2. Басейн на Егейско море
В Егейско или, както го наричат гърците, турците в българите, Бяло море се вливат от българските страни
освен малки рекички три големи реки : Марица, Струма и Вардар.
Марица (Hebrus у древните, турски Меридже су) извира от Рилския гребен по-горе от с. Радоил, по-
нататък тече на изток покрай Баня (600 м) и влиза при Белово, дето днес свършва румелийската
железница, в обширната Тракийска равнина (българ. полето), която тя пресича през средата до Одрин.
Тая равнина при необикновеното си плодородие се отличава с нездрав климат, понеже за обработването
на ориза често я заливат с вода, поради което тя на места бива блатиста. Направените за това напояване
бентове пречат на корабоплаването по горното ѝ течение. Гори в равнината няма никак; за печене на хляб
на много места употребяват слама по липса на дърва. На някои места в низината се зеленеят горички и
осветени с предания шумаци, в които селяните си устройват празненства и малки увеселения. При Татар
Пазарджик (192 м) в Марица се влива отляво златоносната Тополница или Тополка (турска Кузлудере),
чиито извори се намират при Копривщица между Балкана и Средна гора; тя тече отначало през окръга
Златица на изток, след това покрай Петрич (413 м) бързо се носи през един скалист пролом на юг.
Отдясно в Тополница се вливат ихтиманският Мътивир, който тече през непроходими про-
89. Kanitz в Mittheil. der k. k. geogr. Gesell., 1874, стр. 472.
90. За Тича ср. Шафарик, Древности, § 30. Bujuk Kagnik ou Titza : Marsigli, Le Danube, La Haye, 1744, 2, стр.
52. И сега има българско село Тича (тур. Читак) при изворите на Голяма Камчия. [Камчия е тур. Тыча : на
оустии Тыч ἀ, идеже св ἀтai злата църкви нова , манастир основан от Симеон, приписка от 907 г.
Невоструев, Описание рукописей, 2, 2, стр. 32 сл. Ditzina у Const. Porphyrog., De admin. imperio., стр. 79,
между Варна и Месемврия. Срв. Šafařik, 3, стр. 232, погрешно я смята за Девня; Tunza е Тунджа. И до
днес при изворите има село Тича; горното течение и днес се нарича Тича. Срв. Marsigli. Среднов. Laviza;
Bruun, Notices sur les colonies ital. en Gasarie, SPbge, 1866, стр. 8 : Kamtchik, Ditzina у Const. Porphyrogen.,
Βιτζιανα у Anna Comnena „parce que son nom slave, que les Turcs n'on fait que transcrire, était Bitchina”.]
65
ломи низ котловината, а при Церово — Яворица из околностите на Траянови врата. По-нататък в Марица
се влива отляво Луда Яна, която покрай гр. Панагюрище изтича от Средна гора, а малко по-надолу —
Стрема, която се образува в една прекрасна, покрита с рози висока долина между Балкана и Средна гора
от сливането на Гьопса, Карловска река и Акдере. Отляво Елидере носи в Марица водите на чепинската
котловина; Стара река (Карлък дереси) се спуща от Батак; успоредно с нея тече Въча, или Кричимска
река. Недалеч от Въча на десния бряг на Марица е разположен Пловдив (Филипопол, турски Филибе; 163
45
м над морското равнище). Малко по-нагоре от Пловдив при Палатово започва корабоплаването; на
салове, направени от огромни дървета из рилските и родопските планини, карат към морето ориз и разни
зърнени храни. При Одрин (30 м над морското равнище) се събират трите големи реки; Марица приема
тук отляво Тунджа, отдясно Арда, чийто басейн в Родопа е доста голям. Зад Одрин Марица протича през
долната част на Тракийската равнина, отделена от горната чрез разклоненията на Родопа и Сакар
планина. При Кулели Бургас през нея минава румелийската железница по голям мост. По-нататък реката
протича с незначителен наклон при Димотика (визант. Дидимотихон) в югозападна посока през
приморската равнина; тук в нея се влива последният голям приток Еркене (ἡγριἡνης, Erginus у древните,
Ригина у византийците), който извира от Странджа. Надлъж по десния бряг минава железницата от
Кулели Бургас за Дедеагач към морето. Устията на Марица при древната гръцка колония Енос
представляват обширна блатиста делта с много острови, разделени чрез тесни канали и обраснали с
тръстика; оживеното някога пристанище на Енос днес се е превърнало в блато.
Най-големият приток на Марица, Тунджа (Τοἀνζαa у византийците, Tonzus у римляните), [91] извира от
Балкана, на 2 часа път по-нагоре от Калофер (650 м). Отначало тя върви на изток и напоява прекрасната
Казанлъшка долина, тъй нареченото Туловско поле, между Балкана и Караджадаг. Самият Казанлък (442
м) представлява украсен с куполи и минарета парк от орехови и кестенови дървета. Околните селища се
крият в овощни градини; наоколо по обширните полета се развъждат лозя, тютюн, царевица и особено
рози за приготвяне на розово масло. В друга ниска котловина, дето Тунджа завива на юг, са разположени
Сливен и Ямбол (130 м). Малко по-нагоре от Одрин Тунджа се промъква през Сакар планина.
Места (Nestus, турски Карасу) тече из Разложката котловина в Източна Родопа, покрай Неврокоп и се
влива в морето срещу остров Тасос.
91. Taenarus в латинския превод на Халкокондил е грешка; в оригинала [еd. Bonn., стр. 12, 25, 30, 31] се
чете Ταἀαρος; това е τἀαρος у Херодот, 4, стр. 89—91. Халкокондил изобщо много подражава на
Херодот. Тая грешка откри Тафел, Constantinus Porphyrogenitus de provinciis regni Byz., Tubingae, 1846, стр.
28. Херодотовият Teapoc не е нито Тунджа, нито Марица, а е днешният Буюк дере, който напоява Бунар
Хисар (срв. Jireček, Heerstrasse, стр. 49). [Тунджа : у Кантакузин, I, стр. 191 Τοἀντζα, у Птолемей Τἀνζος, в
Tabula Peutengeriana — Tonzus.
66
Струма (Strymon у древните и у гърците, турски също Карасу) [92] започва от Витоша. С тясното си
лъкатушно горно течение тя отначало върви на север по плодородната гъсто населена долина между
Витоша, Голо бърдо и Люлин, в която са намерени пластове от кафяви каменни въглища. След това тя
завива на запад и малко по-надолу от крепостта Перник през един живописен пролом (660 м) между
отвесни, до 100 м високи скали от червен варовик влиза в мочурливите ливади на Радомирската
котловина. По-нататък, при развалините на средновековната крепост Землън (Земен), тя протича през
един непристъпен див пролом (513 м). Измъкнала се из тия теснини, Струма тече на югоизток по
дилувиалното поле на Кюстендил (в средните векове Велбужд). Знаменитият с лечебните си извори
Кюстендил лежи западно от Струма на един час разстояние; долината е покрита с разкошни ливади и
ниви, засети с тютюн и кукуруз, а склоновете на околните планини — с лозя и овощни градини; а над тях
висят ту стръмни гребени, ту зъбери от варовити скали, по които си вият гнезда орлите и бабичетата.
След това реката отново се извива в дълги скалисти теснини (402 м) и приема отляво Джермен (в
средните векове Герман), [93] който тече из Дупнишката котловина и Рила. От това място Струма тече на
юг. Отначало тя пресича прекрасната Джумайска долина, след това навлиза през един див пролом, 3 часа
път (при Кресна), в една красива котловина, на чиято източна страна при Пирин планина чудно хубаво е
разположен гр. Мелник. Тук отдясно тя приема голямата р. Струмица, в чиято плодородна долина лежат
градовете Радовиш, Струмица и Петрич. По-нататък Струма тече през един пролом, дълъг 3 часа, който в
средните векове се наричал Рупелион. [94] Сред тия теснини отляво лежи гр. Валовища (Демирхисар); от
дясна страна се стичат водите на мъничкото езеро Бутково, [95] разположено в областта на българското
племе Сираковци. Оттатък Валовища започва обширното, твърде плодородно прибрежно поле на Серес
(славян. Сер) с черна торфена почва; тук лежат градовете Серес, Зъхна, Ангиста, Драма и др. Струма
протича през голямото езеро Тахинос (древния Пра-
92. Колко бедни са били езикът и понятията на турските завоеватели, ако в Македония четири големи реки
са наречени с едно име Карасу, Черна река — Nestus, Strymon, Erigon, Haliacmon!
93. Село Германщица в една грамота от 1378 г., Šafařik, Památky, стр. 160. Река Гер ман — 1469 г.,
Гласник, 22, стр. 298. За Струмската долина срв. любопитното описа ние у Е. Rockstroh, Bericht über eine
Reise von Samakof nach Melnik, XI Jahresbericht des Vereins für Erdkunde in Dresden, 1874. Исторически
спомени за Германия, родното място на Велизарий (и до ден днешен това име е запазено в названието на
село Джермен) вж. у Jireček, Heerstrasse, стр. 28.
46
94. И сега още в тая местност има село Рупел. Григорович, Очерк путешествии, стр. 142. [De Rupelii
angustiis у Tafel, Thessalonica, стр. 247, 297. Nota bene : Rupelion срв. рупци, рупалани в Родопа (стр. 522),
село Рупельево (Новаковиħ, Српски поменици) — в околностите на Ужица, Monumenta Serbica, стр. 334.]
95. [За езерото Буково. Le lac de Boukovo, que les géographes ont oublié de porter sur leurs cartes. Nicolaïdy,
I, стр. 95. Projekte zur Trockenlegung des Sees Tachino. Jahresberichte der K. und K. Consulats — Behörden,
1888, стр. 611 (Serres). R. 1887.]
67
сиас или Керкинитис) и близо до развалините на Амфиполис се влива в морето.
Вардар (Ἄξιος) [96] извира от гористите и малко населени разклонения на Шар, по-нагоре от българския
градец Костово или Гостивар (460 м). [97] До Костово той носи името Подалишка река. [98] Усилен от
много планински потоци, той протича през една алувиална долина, която сега се нарича Тетово, 10 часа
дълга и 3 часа широка.В средните векове тая местност, както понякога и сега, била прочута под името
Полог; горният Полог се намирал при изворите на Вардар, долният — около Лешския манастир. [99] На
един планински поток, който се спуща от Шар, лежи градът, който сега славяните наричат Тетово, по-
рано Хтетово, а турците Калканделен [приветлив град, изпълнен и заобиколен от гъсти градини]. [Тази
разкошна долина е осеяна с многобройни български села. Запазена от Шар от пакостните северни
ветрове и надарена с най-плодородна почва, тя е един от най-прелестните краища на полуострова. Тук по
нивята, оградени от храсталаци, които се преплитат с къпини, зеленика и дива лоза, се сеят пшеница,
царевица, коноп и зеленчук; безбройни орехи, череши и сливи се редят в градини и край пътищата, а
склоновете на Шар, който стръмно се издига от равнината около 2000 м високо, са обраснали с гори от
питомни кестени, липи и тополи. Оризът, който се среща още в Скопие, в Тетово вече не вирее. По
планините наоколо има селища, обитавани от диви албанци пастири.]
Под Люботрън Вардар навлиза в Скопската котловина (254 м), отдето приема югоизточна посока. Бързото
му течение между високите брегове в дълбоко изровеното скалисто корито се забелязва само отблизо.
[100] По-нагоре от Скопие в него отдясно се влива пълноводната Треска, която в горното си течение,
[казват], се нарича Велика река, като протича от гр. Кичево (турски Кричово) по местността, още в
средните векове наричана Пореч, тя с бързо течение си пробива път към Вардар сред червени
96. Според Шафарик (Sebrané spisy, II, стр. 240) Вардар получил името си от турските вардариоти, които
тук били заселени в XI в. (dar, — der, — dere по турски значи вода) и у славяните се наричал Велика.
Името Вардар се среща у старосръбския писател Доментиан от XIII в. (изд. на Даничич, 1860, стр. 106) и в
една грамота на цар Душан от 1348 г. : на Вардарἀ Св. Георпе (Šafařik, Památky, стр. 102). Местата, в
които се споменава Велика (Хрониката на Данило, 44; грамотите в Památky, стр. 25; и в Гласник, 13, стр.
373), съвсем не са тъй ясни, щото да може без всяко съмнение да се твърди, че това е Горният Вардар.
Може да се приеме, че това е р. Треска, чието горно течение и сега още се именува Велика.
97. Гостивар в един старосръбски паметник от началото на XIV в. Šafařik, Památky, стр. 55. Срв. Hostivar в
Чехия.
98. Буе за картата на Хан, Sitzber. der Wien. Akad., 1869, LX. Тетово са посетили и описали Гризебах и
Рокщро (Reiseskizzen aus Dardanien und Albanien). [Село Падалища, Тетовска каза. Ethnogr. de la Maced.,
стр. 61 (падалище).]
99. Че Полог не е Пелагония, както някои са се досещали, а Тетово, в това се убедих от разположението
на местностите, означени в старите грамоти. Това мнение поддържа и Boué, Itinéraires, I, стр. 309, дето
разположението и на двата Полога е ясно означено.
100. [Вардар под Люботрън : ἡξιο ἡ ε ἡρυρ ἡοντος, Илиадата, В 849.]
68
скали. Отляво от Качанишкия проход се влива Лепенац, чийто приток Нередимка е бележит с
гореспоменатото раздвояване. По-надолу от Скопие отдясно се влива Маркова река, при която стои
манастирът на Крали Марко. [101] Тя изтича от едно езеро, което според народните предания има
подземно съобщение с Охридското езеро. По-нататък по левия бряг се простира плоскогорието Овче поле
(турски Мустафа овази), до 30 квадратни мили, затворено между Карадаг, Вардар и Плачковица —
пустинна хълмиста страна, покрита с дребна дъбова гора и бодливи глогини. По-надолу от Скопие на
47
левия бряг лежат блата, от които циганите добиват силитра, и там също има едно покрито с тръстика
езеро (в средните векове Eлатно езеро, [чети слатно или по-скоро блатно езеро]), [102] един час път
надлъж и толкова нашир, което служи за свърталище на блатни птици и заразява въздуха с вредни
миризми; през лятото езерото периодично пресъхва. През тая местност тече Пчиня за Вардар. При
нейните извори е разположен известният манастир на св. Прохор; главни нейни притоци са отляво Крива
река (Егрису), а отдясно Голяма река, на която лежи Куманово (средновековно Жеглигово). По-надолу от
търговския град Велес (турски Кюпрюли, 170 м) се вливат отдясно по-малки реки, които изтичат от диви
скалисти пукнатини, Топола и Бабуна (с Десна). По-нататък се влива Брегалница, която тече от Щип и
получава водите си от голямата котловина между Плачковица и Беласица; отляво тя приема Злетовска
река. При изворите на Брегалница е разположена областта Пиянец, в която се намират селата на
българското племе пиянци (пиянчани). Тая местност още не е проучена. На един час по-надолу от устията
на Брегалница, при развалините на древния Стоби, във Вардар се влива най-големият му приток —
Черна.
Черна или Църна (древният Еригон, турски Карасу), извира от една дълбока пещера при с. Илиино, близо
до Железнец (Демирхисар), и навлизайки в битолската котловина, приема отляво водите на Блато река,
която тече из околностите на Прилеп. По-нататък тя тече на юг и така бавно, че водите ѝ образуват
обширни блата в долината. От планината Перистер към Черна текат от дясна страна Драгор, на който е
разположен Битоля, и Елешка, която протича покрай Флорина, или Лерин (старославян. Хлерин). След
това Черна тече в северозападна посока по една планинска страна през местността Морихово, или
Мариово, доскоро почти никак непозната, дето сред хвойнови гори са разположени 18 български села,
населени с дърводелци и салджии (строители на салове). От незапомнени времена по течението на
Вардар и Долна Черна прекарват дървен материал.
По-надолу от устието на Черна Вардар навлиза в теснините Железни врата (Демиркапу), дълги 550 м,
през които той тече между огромни червеникави скали, имайки ширина 52 м. Левият бряг е досущ отвесен,
а по десния бряг води стар изкуствен път, направен според народните пре-
101. Вж. гл. XXII.
102. Šafařik, Památky, стр. 25 (грамота от XIII в.). [Срв. Evans за тукашните местности и неговата карта на
Скопско.]
69
дания от Крали Марко, [крепостта Просек]. По десния бряг също тъй минава железницата от Солун за
Босна. По-нататък следват малки проломи. От Градец до Удово железницата минава около една миля по
левия бряг, дето лежи плодородната област Боемия [103] с едноименна рекичка. По-нататък следва
Циганският проход (Ченгене дервенд), дълъг 2 часа, необикновено пуст, след който солунският път
преминава на левия бряг. Оттук Вардар тече сред големи гъсталаци, обитавани от безбройно множество
птици, по Солунската крайбрежна равнина, именувана обикновено Вардария. Отляво при с. Аматово (32
м), от което се вижда в далечината Олимп, се влива Арджан, който изтича от Дойранското езеро (при
Поляна) и пресича мъничкото Аржанско езеро. По-нататък на юг минава големият мост над Вардар по
пътя от Солун за Битоля, който (мост) има дължина 750 крачки. Близо до своите устия Вардар приема от
дясна страна Колудей, също и Колодей или Кромено, турски Караазмак, гръцки Мавронери (древният
Лидий), който след вливането на Мъгленица в него пресича едно блатисто езеро, близо до което са
разположени гр. Енидже и развалините на древната Пела. При устията си Вардар образува блатиста
делта. [104]
Колудей извира при подножието на Нидже, пресича блатистото Нисийско блато и се приближава до гр.
Воден (древната Едеса), прославян от всички пътешественици за своето прекрасно местоположение. Чрез
много ръкави той пресича града и след това се спуща от една тераса, висока 100 м, във вид на големи
водопади и по-нататък бързо се носи към морето. От къщите на Воден накрай терасата се виждат : цялата
приморска равнина, далеч белият Солун, Халкидическите планини и морето. Склоновете по-надолу от
града са покрити с нарови дървета и различни храсталаци, преплетени с разкошни лиани; в нейния туф се
намират безбройни, сега напълно изсъхнали сталактитови пещери, някои от които се простират
безкрайно. Те доказват големите преврати, които историята трябва да обясни с помощта на геологията.
Заслугата за проучването на това интересно явление се пада на немския пътешественик Гризебах. [105]
Според разказа на Кедрин в XI в. реката изчезнала в едно долище над града и протичала под него в
подземни канали, след това излизала отново на повърхността под споменатата тераса в сталактитовите
пещери. Следователно тогава нямало водопад при къщите на Воден. Преди да се дойде до града, още и
сега се виждат следите на древното корито, което изчезва близо до постройките. Малко по малко
долищата се напълняли с туф, през който реката само с труд можела да си пробие път и образувала
езеро при града. И наистина Кантакузин разказва, че в XIV в. гр. Воден бил защитен, от една страна, със
48
стени и урви, а, от друга — с езеро. По-късно долищата съвсем се задръствали, а постоянно
увеличаващите се
103. Още в XIV в. Боимия (грамота в Гласник, 24, стр. 235). Βαϊμἀ у Кантакузин в 1337 г., ed. Bonn., I, стр.
475.
104. [Реката Лангаза или Богданица в Солунско, ужасно наводнение. „Новини”, Цариград, 29 ноември
1896, VII, бр. 15.]
105. Grisebach, II, стр. 91—104.
70
води на езерото си пробивали път през града и по такъв начин се образувал днешният Воденски водопад.
Бистрица (ἀλιἀκμων, турски Индже Карасу) тече от разклоненията на Пинд, дето областта на нейните
извори се разделя чрез нисък вододел от р. Девол. Отляво тя приема водите на живописното
кратеровидно, обиколено с лозя езеро на Кастория. [Езерото е около 2 км в диаметър. По-дълбоко е от
68', ала по бреговете му се среща тук-таме тръстика. През големи горещини повърхността на езерото се
покрива, поне около града, с жълтозеленикава пяна.] [106] На гърлото на един полуостров лежи гр.
Кастория (древният Celetrum, по-късно Diocletianopolis, визант. и новогръц. Καστορἀα, български Костур).
Напоявайки широка красива долина, Бистрица при Берея (бълг. Бер) се изтича в крайморската равнина из
един тесен пролом, над който от дясна страна се надвесват предпланините на Олимп.
3. Басейн на Адриатическо море
Сред планинските възвишености на Западна Македония на еднакво разстояние от двете морета лежат
прекрасните езера Охридско и Преспанско, разделени едно от друго чрез високи планини (вододелът е
при прохода, висок около 900 м над равнището на Охридското езеро). Излишъкът от водите си те изливат
в Адриатическо море.
Преспанското езеро (около 845 м) в същност се състои от две езера, разделени чрез една тясна плоска
коса. Понеже нито едно от тях няма отток на земната повърхност, тяхното равнище се изменя според
промените, които стават в подземните водоизтичания, и нерядко тия две езера се съединяват в
продължение на няколко години в едно езеро. За плаване се употребяват monoxila (бълг. чун) — дълги,
тесни, неустойчиви лодки, издълбани от стволовете на дърветата. Градът Преспа вече не съществува; с
това име се нарича цялата езерна долина, която е необикновено плодородна и гъсто населена;
различават Горна и Долна Преспа. По-голямото северно езеро, по български Преспанско, или Голямо
езеро, е кръгло и украсено с два скалисти острова, Град с древно български развалини и Малък град. При
западния бряг посочват мястото, дето волата уж се изтича под Галичица в Охридското езеро; казват, че
ако тоя канал се задръсти, цялата преспанска долина ще бъде заляна. [107] По-надолу е разположено
южното езеро, Малко езеро, или Вентрок, в чиято северна разширена част лежат островчетата Ахил и
Видринец. На юг то все се стеснява дотолкова, че между гористите брегове прилича на река. В крайния
ъгъл на тоя залив се издига една стръмна планина с два върха, под която минава подземен канал. Отвъд
планината при с. Трън из една пещера из-
106. [Boué, Turquie, I, стр. 188.]
107. К. и Д. Миладинов, Български народни песни, Загреб, 1861, стр. 527. [Към въпроса за променливото
ниво на средиземните езера (Преспанското езеро) вж. R. Sieger, Die Schwankungen der hocharmenischen
Seen, Mittheil. der k. k. geogr. Gesell., 1888, 2 св. и сл. За Преспанското езеро срв. L. Fucinus.]
71
тича пълноводен поток, който се влива в Девол. Оттук на половина час разстояние на изток по цялата
планина чак до полите ѝ преминава отвесна тъмна пукнатина, сега съвсем суха, чиято ширина едва
достига седем крачки. По албански тя се нарича шпил-е-уйкут (вълчи пролом). Вероятно, когато
равнището на езерото било по-високо, тук било изтичането му в Девол. [108]
Изворите на Девол се намират в една почти непозната местност на източния склон на Пинд. Отначало той
тече на север по една плодородна равнина и усилен от водите на Преспанското езеро, се промъква през
49
тесния Зангонски проход между разклоненията на Шар и Пинд. По-нататък той завива на запад и напоява
украсената с езера Корчанска котловина (бълг. Корчанско поле), която се простира 4 мили надлъж и 2
нашир и е населена с българи, албанци и куцовласи. Там Девол протича през обиколеното с мочурливи
ливади езеро Свирино (или Совяни) и през езерото Малики, което в същност представлява блатиста река.
При един поток, който се влива в Малики, лежи гр. Корча или Гьорджа (гръцки Κορυτζἀ); на запад оттам
по височините се съзират развалини от румънското пазарище Москополис. В средните векове горната
долина на Девол до Зангонския проход се именувала Малкият Девол, а Корчанската котловина —
Големият Девол. [109]
Охридското езеро (Lychnitis lacus, равнище 692 м) според думите на Буе [110] с яснолазурната си
повърхнина подобно на Рона при Женева представлява скъпоценен камък за Турция, за който е нужна
само друга обкова, не като тая на околностите му, опустошени от турската разпасаност и албанското
грабителство. [111] Езерото има форма на елипса, дълга 8 часа път и широка 3 часа; най-голямата му
дълбочина е около 200 м. Повърхнината му е синя като на ломбардските и швейцарските езера; водите
му, прозрачни като чист кристал, помътняват само при южен вятър или буря. Острови в езерото няма,
тръстика съвсем малко; на дъното му има безбройно множество риби. [112] По него плават с първобитни
варки (българ. чун) с досущ плоско дъно; за да уравновесяват лю-
108. Преспанското езеро са описали Григорович и Хан; и двамата са посетили само северния му бряг.
Досега нито един учен-пътешественик не се е возил по самото езеро и не го е обходил околовръст.
109. Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin и пр., стр. 292. [За Корчанско поле вж. Миладинови, стр. 457. За
Девол срв. Dozon, Voyage.]
110. Boué, Itinéraires, II, стр. 97—101. За езерата при Охрид, Малики, Кастория и др. срв. Mary Adelaide
Walker, Trough Macedonia to the Albanian lakes, London, 1864 (c картини).
111. В околностите на Охрид всяка година се извършват средно 150 убийства.
112. Хан споменава 13 вида (Reise durch die Gebiete des Drin и пр., стр. 100). [Описание на Охрид от П. Р.
Славейков, Библиотека Св. Климент, 1888, св. 1, стр. 25 и сл. Там на стр. 133 е даден превод от Miss
Walker за Македония, в ПСп пък от Pouqueville. Бранислав Б. Нушиħ, Крај обале Охридског језера.
Бележке из 1892 г. Са 33 слика, 6 нацрта и 1 картом. Београд, 1894, 182 стр. Срв. Виз. Вр., I, стр. 763.
Карта на град Охрид и околностите му, К. Заров, София, Държ. печатница, 1887, 1:125 000. Виз. Вр., I, стр.
766. В Охридското езеро риби се забелязват 50—60' под водата. Дълбочината му е 10—40 brasses. Boué.]
72
леенето им, прикрепяват отвън към двете страни широки и дебели греди, както правят полинезийците на
своите лодки. Над южния бряг се надвесва стръмният „Камен”. На югоизточния бряг в едно прекрасно
местоположение стои манастирът „Св. Наум”, при който от едно същинско изворно гнездо изтича бърз
поток, обиколен с върби, елхи, брестове и тополи, който според българските предания извира от по-горе
разположеното Преспанско езеро. Недалеч оттам се съзира другият манастир „Св. Наум”. На източния
бряг се издигат оголени планини и между тях Галичица. Северната страна се заема от две равнини, по-
малката от които е разположена около знаменития от старо време гр. Охрид (славян. Охрид, ἡ ἡχρἡς,
древния Lychnidus), който лежи в едно прекрасно местоположение върху брега на езерото близо до две
кули. По-голямата равнина (Стружко поле) се простира нашир 4 часа път и е гъсто населена; както се
вижда, тя по-рано била дъно на езеро; тя е съвсем плоска и камениста; от нея сред блата и тръстика
начева Черни Дрин, широк 30 м, който протича тук през българския градец Струга, една част от чиито
къщи са построени на колове сред реката. Западният бряг на езерото представлява ниско отвесно
скалисто бърдо, на което сред кестенови гори до самия бряг лежи манастирът „Калище”; по-нататък
нагоре са разположени незнайните кътища на разбойниците албанци. От реките, които се вливат в
езерото, най-важна по-рано била Сатеска (собствено Сътеска, теснини), която, начевайки от планинската
местност Дебърица, [113] се вливала между Струга и Охрид, докато поради честите ѝ наводнения не била
отведена недавна от стружаните чрез един канал в Дрин.
Дрин (славян. Дрим, албан. Дрин, древният Δρἀλων) ce образува от сливането на две големи реки —
Черни и Бели Дрин. Черни Дрин изтича от Охридското езеро и в северна посока пресича Дибра, или
Дебър (старославян. дьбръ, клисура), полунезависима планинска страна, дълга около 10 мили. Дебър [е
забележителен, от една страна, с великолепната красота на своите планини, със своите минерални топли
извори и многобройните развалини на средновековни крепости и градове, от друга — със
средновековната свирепост на своите жители. „Господи! Брани от голи дебрани”, казват македонските
българи].
50
В горния Дебър живеят българи, както християни, тъй и мохамедани, в долния — мохамедани албанци.
Тамошните мохамедани, около 60 000 души, способни да носят оръжие, смятат себе си за крайъгълен
камък на целия мюсюлмански свят. Тук още, и сега господствува правото на силния, тук още е в обичай
ловът със соколи. Франки тук не се виждат. [114] Дрин си отваря път в Дебър през многобройни скалисти
канали между разклоненията на Малиси и Шар, [между Струга и гр. Дебър има много-
113. За Дебърца срв. Григорович, Очерк путешествии, стр. 123—127.
114. Първият учен-пътешественик, който проникнал в Дебър, бил д-р Йос. Мюлер от Прага. Вж. Jos. Müller,
Albanien, Rumelien und die Österreichisch-montenegrische Grenze, Prag, Calve, 1844, c предговор от П. Йос.
Шафарик. Срв. Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin etc, стр. 81—100. Рокщро (вж. Reiseskizzen aus
Dardanien etc.) при посещението си на град Дебър в 1874 г. едва спасил живота си.
73
бройни прагове]. [115] От дясна страна в него се влива тук Радика, която начева от Кораб и напоява една
долина около седем мили надлъж, местожителството на българското племе мияци. Отляво из пълни с
дива прелест тъмни долове тече Луря, която извира от фуниеобразни и необикновено дълбоки албански
„морски очи” (планински езера); лурийските албанци, католици и мюсюлмани са независимо планинско
племе.
Бели Дрин извира от една кладенчообразна пещера при Жлеб в Северноалбанските Алпи и тече отначало
на изток през Метоя, широка равнина с много старосръбски градове и граничеща с Косово поле. Като
завива между Шар и Бищрик на югозапад, той приема отляво дивия поток Люма, който се хвърля от Кораб
през грамадни скалисти врата, които според албанското предание, също както „Brèche de Roland” в
Пиренеите, били разсечени с меч от някой митически герой.
При с. Брут, или Ругова, в една величествена местност се сливат двата Дрина. Сред грамадни планини и
дълбоки гористи проломи се зеленее една мъничка равнина, покрита с ливади и кукурузени полета (220
м). На юг се виждат теснините, из които излиза Черни Дрин; на североизток се намира дълбоката
пукнатина, през която протича Бели Дрин; на запад се открива проходът, през който текат съединените
води на двете реки. Пътят от Призрен за Шкодра минава по тия тъмни пустинни долини през три бележити
каменни моста. Изпърво ще преминеш Люма, четвърт час по-нататък Бели Дрин; след това подир половин
час ще видиш сливането на двата Дрина, а след един час още по-нататък ще преминеш по големия мост
при Везирхан през съединения Дрин. [116] По-нататък от пътя Дрин се вижда само в крайморската
равнина, понеже пътят оставя реката надясно в дълбоката пропаст и върви нагоре по планините. „Нито
един път не минава през тоя пущинак, нито една ладия не е преплувала ам. Никой не може каза дали има
там водопади или прагове. Колко важно и заедно с това колко смело би било пътуването на изследвача по
тия пропасти при южния склон на Алпите.” Тъй писал Гризебах през 1841 г. Буе също тъй предлагал да се
направи опит за пътуване по Дрин — или надолу от Охридското езеро, или нагоре от Шкодра — с един
малък параход. [117] Такова пътуване предприел австрийският консул Хан през 1863 г. с две лодки с
весла от Шкодра; ала праговете скоро го принудили да се върне назад. Теснините на Дрин се простират
надлъж около 20 мили.
115. [За дебърските планини : в тях имало язовци. Boué.]
116. Тия мостове са описани от Гризебах, Хан, Тозер и особено от Буе в Sitzber. der Wien Akad., 37, 1859;
стр. 128; 53, 1866, стр. 10; 60, 1869 с картини; 61, 1870, стр. 5. В отчета за немското издание на тая книга
(Sitzber. der Wien. Akad., 10 Febr.1876) Буе отново казва : „Аз все още настоявам, че с малък плоскодънен
параход, особено при пълноводие, ще може да се пропътува от Скодра по съединения Дрин и по Горния
Дрин до Охридското езеро.” Ала Рокщро (пос. съч., стр. 56) видял между Струга и Дебър (града) много
прагове по Дрин, които правят невъзможно плаването по тая река. [Оригиналният немски текст : Ich
beharre noch immer auf die Möglichkeit, mittelst eines kleinen, nicht tief gehenden Dampfbotes, vorzüglich in
Hochwasserzeiten, von Scutari durch den vereinigten Drim und den Schwarzen Drim zum Ochrida — See zu
gelangen.]
117. Grisebach, II, стр. 344. Boué, Routes, стр. 29.
74
Вълните летят със страшен шум между грамадните оголени сиви скалисти стени, на места досущ оголени
от падането на леда. На много места скалите отвесно се спущат направо в реката, тъй че небето се
51
съзира само във вид на тясна ивица. Ехото се отразява в продължение на много секунди между дивите
скали. Тук няма водопади, ала има много прагове. Над високите стени на долината са разположени
албанските селища, жители те на които се спущат надолу по течението на кози мехове, напълнени с
въздух. Наляво отгоре лежи местността Дукаджин, надясно Хаси, Граснич и Пулати (средновеков. Пилот).
В крайморската равнина Дрин влиза през големи скалисти врата и-бавно се влачи към морето; успоредно
с него тече от Шкодренското езеро Бояна. През зимата на 1858—1859 г. Дрин си е прокопал ново корито
към Бояна, така че той сега се влива в морето на две места; при гр. Леш и чрез Бояна. Това не е първата
промяна на неговото корито — нещо, което се доказва не само с геоложкия строеж на равнината, но и с
означаването на старото корито в картата на Коронели (1688 г.) и с едно място у Ливий. [118]
Така е устроена повърхнината на оная страна, която е била поприще на толкова разнообразно сменяващи
се културни състояния и на толкова много различни събития, на чието описание са посветени следните
страници.
118. Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin etc, стр. 36. Livius, 44, стр 31. Grisebach, II, стр. 117 приписва
грешката на Ливий; работата разясни Lejean, Tour du monde, 1860, I, стр. 74.
ГЛАВА II. Трако-илири и римляни

съдбини. — Римско владичество. — Романизация на първобитното население.— Можем ли да смятаме
славяните за първобитни жители на полуострова?
Първобитните времена на Балканския полуостров тънат в дълбок непроницаем мрак. Какъв народ най-
напред е пасъл стадата си по тракийските равнини, [1] по ливадите на Косово поле, звуковете на какъв
език най-първо са ехтели в скалистите проломи на Балкана, Шар и Пинд — за това историята мълчи. Ни
едно предание, ни една сага не ни разказва за най-старото преселване на човешки род по тия страни; но
изглежда, че най-старото познато нам население на полуострова при своето пристигане не е заварило
там предшественици.
Напоследък могилните хълмове (tumuli), пръснати в грамадно количество по целия полуостров, обърнаха
върху си вниманието на издирвачите като несъмнени паметници от дълбока старина. [2] Това са
конусовидни хълмове от различна височина, най-големите достигат до 20 м. Малко местности има, дето
те да не изпъкват пред очите на пътешественика. Най-много се намират в Тракия, особено в околностите
на Пловдив, дето се срещат надлъж покрай р. Марица. В тия места те отдавна са
1. [В тази глава, която трябва да се напише съвършено изново, трябва да се спомене и за големите
животни. Лъвът у Херодот на Балканския полуостров, изобразен по тракийските камъни (Мадара и т. н.),
известията в старата литература (Keller). Чихачев в една малка книжка върху Мала Азия, стр. 92,
привежда свидетелството на Евлия Челеби за лъвове в Мала Азия в XVII столетие. Живял ли е зубърът
(дивият бик) на полуострова? Βἀες ἀγριοι (вж. цитата в Cesty po Bulharsku за биволите), ζἀμβρος у
византийците. В местните имена срещаме само Зубер планина при Поганово. Според Bergner в
Седмиградско дълго време е имало зубри; на Кавказ при изворите на Кубан живеят и до днес. Nota bene :
познава ли зубъра старобългарската или старосръбската литература? Dumont, Mélanges d'archéologie et
d'épigraphie, Paris, Thorin, 1892. C допълнения от Homolle из целия Corpus inscr. gr., Тракия.]
2. Вж. в Mittheilungen der anthropologischen Gesellschaft in Wien, 1871, статиите на Hochstetter, стр. 93—100,
и Boué, стр. 156—158. [Разпространение на тумулите (могилите) : Jireček, Heerstrasse, стр. 43. Riccaut, стр.
706, от 1165 г. за тяхното отваряне. А. Pelz за тях. Миличевиħ, стр. 1029. Nota bene : босненските каменни
гробове. Трябва да се състави въз основа на Boué, Hahn и други по-пълен преглед на тяхното разпро
странение.]
76
обръщали върху си вниманието на всички пътешественици : Verantius, Dernschwamm, Busbeck (всички от

1533 г.), Gerlach (1573 г.), Братислав (1591 г.), Blunt (1634 г.), Riccaut (1665 г.) и мнозина други споменават
за тях; обикновено ги смятали за гробници; малцина само автори мислели, че те са насипани, за да
посочват пътя зимно време. Около Одрин и покрай Южна Марица, както и по бреговете на Пропонтида
такъв род могили не са редки. Твърде много ги среща пътешественикът покрай р. Тунджа и под южния
склон на Балкана, в Казанлъшката розова котловина, в долината на Шипка, в овощните градини на Стара
Загора (Железник). На север от Балкана има няколко по пътя от Търново за Русе, после при Шумен и
52
между Ловеч и Плевен. Интересно е, че в XI в. една област в низината между Дунав, Балкана и морето се
наричала „Сто хълма”. [3] Надлъж по брега на Дунав се точат редица конусовидни възвишения на еднакво
разстояние едно от друго. Също и по влашкия бряг се издигат подобни, но по-ниски хълмове. Няколко
групи от тях се срещат в Софийската котловина, покрай р. Рила при с. Стоб и край Струма, близо до
Кюстендил; многобройни са те в македонските равнини край Долния Вардар, дето са пръснати в
околностите на Воден и Солун и особено изпъкват с грамадния си размер. Същото е в Тесалия. Дори в
Херцеговина са намерени няколко. В Албания и в княжество Сърбия [ги има само при Viminacium;
населението ги смята като стражарници за зяпачите на недалечното „Царево гумно”]; по голите варовити
адриатически скали, дето плодородната почва спада към най-скъпоценните природни дарове, тия
землени насипи се заместят от огромни камъни с различни знакове, каквито твърде често се срещат в
Херцеговина, Босна и Далмация.
Ще бъде обаче безосновно да твърдим, че всички тия могили се отнасят към една и съща епоха, именно
към дълбоко старинна епоха. Вероятно те били насипвани от различни народи, които са живеели там в
различни времена. Повечето от тях принадлежат без съмнение на траките, чиито погребални церемонии
Херодот нагледно описва. Когато умирал някой знатен тракиец, трупът му бил излаган цели три дни; при
това принасяли в жертва разни животни, които изядали след обилна със сълзи скръб за умрелия. После
мъртвецът бивал или изгарян до пепел, или просто заравян в земята (и двата вида погребения били в
употреба); лад гроба била насипвана могила (χἀμα), при която се произвеждали
3. Cedrinus, II, стр. 594 ( ἡκατ ἡν βουνο ἡ). [Покрайнината ἡκατ ἡν Βουνο ἡ, сто могили, навярно се е
намирала в Добружда. Срв. Tomaschek за Идриси. За името : при р. Прут между Липкани и Скулени при
Костещи и Городишче има множество „кургани” на руския бряг, на румънски местността се нарича Suta
Mogile, сто могили, Надеждин у Zap, Zrcadlo, II, стр. 78. Maciej Stryjkowski Osostowic (роден през 1547 г.,
умрял около 1583 г.) за погребението на литовския княз Свинторог, изгаряне на трупа, могила : ,,W
Thracyéj takže i w Bulgaryéj bardzośmy częste mogiły z kymienia ciosanego wyniosłe widzieli, а drugie na
koształt gòr wielkych usipane, w których ciała ksiḁzat walecznych ležḁ, o których dzielnościach jeszcze i dziś
Serbowie powiadajḁ, i na skrzypiczkach przygrawajḁc žywoty jich nam wyśpiewywali.” F. L. Čelakovského,
Všeslovanské počáteční čtení. I, Z písemnictví polského. V Praze, 1850, стр. 88.]
77
бойни игри в чест на покойния. [4] Една римска императорска монета, намерена от д-р Вайзер в една
могила под един череп, свидетелствува, че този обичай се пазел твърде дълго време. [5]
Впрочем не всички могили се отнасят към траките. Келти и славяни погребвали умрелите под подобни
паметници. Българите ги означават с особени имена и разказват за тях предания, които и досега не са
намерили своя събирач. Когато се строяла железницата през 1871 г., няколко могили били разкопани от д-
р Вайзер. В някои от тях се намерили съзидани от здрави тухли склепове, закрити отгоре с шистени плочи
и съдържащи части от скелети, глинени и стъклени чирепи и ръждясали металични предмети; много обаче
се оказали отдавна разграбени от иманяри. [6]. Близо до Шипка вътре в една могила намерили един
каменен склеп, в който имало скелет и при него лък и стрели. Малките хълмове между другото са служели
още от незапомнени времена, също както и в наше време при Пловдив, за означаване на границите и
твърде правдоподобно е, че и в първобитни времена те са се насипвали за тая цел. В старите сръбски и
български грамоти от XIII и XIV в. често се споменава за могилите; така е в областта Браничево на Дунав,
до Призрен, при Скопие и Щип. [7]
Изобщо почвата на целия полуостров, тъй да се каже, е покрита с археологични паметници от всички
епохи. За тяхното съществуване в гръцките области е излишно да се разпростираме. В Сърбия се срещат
селски хижи, в които подът е постлан с римски тухли; по дворовете и площадите на сръбските и
българските градове много често се изпречват могилни камъни и капители от колони. Дори при един бегъл
поглед върху сбирките на Белградския музей можем да забележим грамадните археологични богатства на
тия страни. За съжаление поради невежество и користолюбие постепенно пропадат безброй скъпоценни
старини; колко старинни изделия се унищожават от цинцарите — „куюмджии” (златари) с цел да добият
материал за филигранови работи! Европейският пътешественик не може да научи за намерените старини,
понеже обикновено престоява на едно място не повече от един или два дни; тук науката трябва да
разчита на помощ от страна на туземците. За много
4. Herodotus, 5, стр. 8. Място, досега незабелязано, ала твърде важно за историята на могилите.
5. За жалост надписът не може вече да се чете (Mittheil. der anthrop. Gesellsch. in Wien, стр. 96).
6. M. E. Weiser, Thracien und seine Tumuli, ibidem; срв. статията на Hochstetter и Boué, посоченото място.
[Намерени неща в могилите : Champoiseau в чешкото издание, стр. 42. През 1872 г. при постройката на
53
гарата в Татар Пазарджик била отворена една могила и в нея били намерени кости, стомни, биволски (?)
рогове и еленови рога. W. Freiherr Berg, Thracische Reizeskizzen, Beil. z. W. Abendpost, 1876, № 115.]
7. Даничиħ, Рјечник из књижевних старина српских, под думата „могила”. Границата на село Купелник до
Призрен минавала в 1348 г. „у Теклину могилу” и стигала до опре делено място „на могиле”. В грамотата
на българския цар Константин (1258—1277) се споменава една могила при Скопие (Šafařik, Památky, 2
изд., стр.24). А в грамотата на господаря Константин (1388) се посочва „могила код друма” и една граница
„до могиле Koja je мегю оба пута” при Щип (Гласник, 24, стр. 268).
78
находки споменава Стефан Захариев в своето твърде добросъвестно описание на малката

Татарпазарджишка област. [8] Ще приведем само един пример : Захариев описва едно бележито място,
което служило за жертвоприношения, при с. Балдьово в Средна гора. Там надясно, на един вулканичен
конус, стоят развалини Гюргев град и под тях се отваря вход в една голяма пещера; наляво се издига
високата Сънлива могила. Между двете височини в една тясна долина протича поток, при който лежи едно
мраморно кълбо, тежко приблизително три центнера (около 150 кг); на него на две места е изсечена ръка
с разтворени пръсти. Наблизо се зеленее дъбрава, в сянката на която расте, посветено на самодивите,
благовонно синьо цвете (ресен). Там всяка година на празника Росалия (Троица) множество болни
прекарват безсънна нощ, като лежат на чудесните цветя под открито небе, за да чуят самодивската
присъда за своето здраве. И такива свещени места има твърде много.
След тия посочвания на най-старите археологични паметници ще се помъчим да съобщим за

първобитното население поне онова, което вече достоверно се знае.
Най-старите жители на днешната българска земя принадлежали към трако-илирското семейство и се

разделяли на две племена : източно и западно, тракийско и илирско. Към източното племе принадлежали
траките, а също тъй може би македонците, които най-вероятно подобно на днешните албански
пришълци в Елада твърде рано изпаднали под гръцко влияние; няма да сгрешим, ако предположим, че и
пелазгите били техни съплеменници. Илирите и епиротите образували западното племе. Илирите
населявали бреговете на Адриатическо море, от устията на р. По до р. Генус (Шкумба) в Албания; а
страната на юг оттам до границите на елинските етолийци съставяла местожителство на епиротите.
Между траки и илири съществувало такова родствено отношение, каквото между славяни и литовци или
немци и скандинавци. [9]
Траките в сегашно време са напълно изчезнали; техни романизирани потомци са днешните румъни. От
илирите и епиротите е останал само дивият коренен народ албанци, или арнаути (славян. арбанаси), на
брой 1 300 000 души. Според издирванията на Хан от илирите в същност
8. Ст. Захариев, Географико-историко-статистическо описание на Татарпазарджишката кааза, Виена,

1870.
9. F. Müller, Allgemeine Ethnographie, Wien, 1873, стр. 60. В най-ново време Fligier, Zur praehistorischen
Ethnologie der Balkanhalbinsel, Wien, Hölder, 1877, 65 стр., разглежда най-старата етнография на
Балканския полуостров. Той заключава, че илирите по своя произход рязко се различавали от траките.
Първите, като били изтикани от траките от източната страна на полуострова, се преселили вИталия, дето
потомците им после се явяват под името япиги и венети. А траките според мнението на Флигиер спадали
към трако-фригийското семейство, към което се отнасяли много обитатели на Мала Азия : фригийци,
лидийци, каподокийци и други. От всички клонове на това семейство сега остават само едни арменци.
Авторът влиза в големи подробности, когато говори за Гърция : разглеждайки местни, лични и
митологически имена от различни области, той идва до заключение, че доелинските им обитатели били
една част ют илирийски произход, друга от трако-фригийски (вж. рецензията на К. Йос. Иречек в Časopis
českého musea, 1877, стр. 408).
79
водят рода си гегите в Северна Албания, а от епиротите — тоските в Южна. [10] Древната погранична
река между илири и епироти Шкумба разделя и сега още техните потомци, геги от тоски. Разликата, която
съществува между диалектите на двете албански колена, е значителна и освен това бележито е онова
взаимно отвращение, с което се срещат албанците от север и юг.
Според мнението на д-р Фридрих Мюлер трако-илирите първи се отделили от общия индо-германски
корен и като излезли от арменската планинска страна, заели Балканския полуостров. И така албанците са
54
най-старият подир баските народ в Европа. Вече много по-късно отишли келтите на запад; подир тях
следвали италийци и гърци, сетне германци и най-подир славяни, които според Фр. Мюлер последни се
отделили от арийците.
Граници на тракийските жилища били : на запад Дрина, средното течение на Българска Морава и Горна
Струма; на юг Егейско море; на север те достигали до Дунав, а на изток до Черно море. От многобройните
тракийски колена гетите от времето на Херодот живели по северната страна на Балкана, по-близо до
морето; в IV в. преди Р. Хр. част от тях преминали Дунава и основали там могъща държава. Западно от
гетите, на реките Артаня и Ноя (Вит и Осъм), живели кробизите; после те отишли по-нататък на изток.
Малкото коляно миси било разположено по р. Кебър или Киамбър (днес Джибра, Цибра). По-нататък на
запад страната от Долния Искър до Дрин заемали трибалите. По-късно учените византийци пренесли
тяхното име на сърбите. В римско време се споменават още малките народи : тимахи на Тимок и пиценси
на Пек в днешна Сърбия.
Между тракийските колена, които живели на юг от Балкана, особено изпъквал войнственият и независим
планински народ в Родопа, който у Херодот се нарича сатри (албан. satъr — меч), а у Тукидид меченосни
дии (μαζαιροφἀροι). [11] По най-високите планини те имали прорицалище на Дионис с пророци, беси
(β ἀσσοι) и с жрица, както в Делфи. По албански bessъa значи вяра, вярност; с това се обясняват името и
народността на тия жреци. И сега още на Гьозтепе, един от родопските върхове, близо до с. Наиплие, се
издигат развалини от големи каменни здания с мозаичен под и с надписи по стените; наблизо до тях има
също тъй гробници с надписи, в които планинците намирали бронзови склепове, щитове, копия и
сребърни монети. [12] Тая светиня на бесите споходил Александър Велики, когато отивал към Дунав; тя се
споменава още през времето на Август. Името на жреците беси било пренесено отсетне на целия народ
сатри. Бесите най-дълго от всички траки запазили своята народ-
10. G. Hahn, Albanesische Studien, II, стр. 218.
11. Herodotus, VII, стр. 111. Thuciditus, II, стр. 96. Hahn, Alban. Studien, I, стр. 242. M. Дринов, Заселение
Балканското полуострова Славянами, Москва, 1873, 8, стр. 4. W. Тоmaschek, Über Brumalia und Rosalia
nebst Bemerkungen über die Bessischen Volksstämme (вж. К. Jireček, Heerstrasse etc., стр. 39).
12. Ст. Захариев, пос. съч., стр. 72, според устни предания, сам той не е бил на мястото.
80
ност. Запазил се е един двуезичен, гръцки и латински, надпис от времето на Траян, намерен на един час
път западно от Татар Пазарджик, в който се споменава „vessi” и по гръцки „Βἀσσοι”. [13] Около 400 г.
епископ Никита Ремесиански (Бяла Паланка между Ниш и Пирот) проповядвал сред тях евангелието, а
още в V в., когато другите тракийски племена били повечето романизирани, у бесите християнското
богослужение се извършвало на родния им език. Още при Юстиниан бесите заедно с германските
наемници и малоазийските исаври принадлежали към най-добрата византийска войска. Главният им град
се наричал Бесапара, т. е. град на бесите. Неговото място сега се заема от планинския градец Баткун,
южно от Татар Пазарджик. По-нататък на запад се срещат други стари развалини при Малко Белово,
недалеч от изворите на Марица, дето сега свършва румелийската железница; тая местност, наричана
Старо градище, по-рано била покрита с развалини. Захариев, който е известен като безпристрастен
наблюдател, съобщава, че между тамошните българи съществува предание, което гласи, че древните
жители на тоя град се наричали бешяфари; а тая дума няма друго значение освен „род на бешите”; фара
на български, също както на македоно-румънски и албански, значи род. [14] Остатъците не само от
бесите, но и от другите тракийски племена преживели още много векове славянската колонизация на
полуострова.
Най-видно и мощно племе от траките били одрисите, смъртни врагове на бесите в басейна на Марица.
Главни техни градове били Ускудама (днешният Одрин) и Друзипара (сега Каращиран). Заслужава да се
споменат също и сапеите, [15] които живели по крайбрежието на Егейско море срещу остров Тасос, около
устието на Места. В долината на Струма се простирали жилищата на дентелетите около днешния
Кюстендил, на медите (Μαιδοἀ) в околностите на Мелник и на одомантите недалеч от гр. Сер (Серес).
Коралите [16] живели на изток от бесите, долонките — в Тракийски Херсонес.
В Горна Македония, в областта на Вардар и Струмица, живели пеоните, чиито селища в V в. се

простирали до морето при устието на Струма. На езерото Прасиас [17] те живели в наколни постройки;
съществуването на тия постройки е исторически доказано. У Херодот именно се
55
13. Пак там, стр. 78 и на таблица № 15. Силно повреден. [Статията на Tafel под тази дума в Pauly
Realencycl., отпечатана в неговите ed. fragm. Strabonis, 1,7, стр. 25, № 103. За надписа от времето на
Траян, в който се споменавали „Vessi” и на гръцки „Βἀσσοι” — ?]
14. За рудничарството у бесите вж. Heerstrasse, стр. 39, за местоположението на Бесапара вж. моето
обширно разсъждение пак там, стр. 37; Бешяфара : Захариев, стр. 56; срв. Дринов, Заселение, стр. 30.
Пара отговаря на санскритското puri (град) и гръцкото πἀλις. За fara срв. Miklosich, Alban. Forschungen, II,
Wien, 1871, стр. 25.
15. [Sapaei : срв. Tafel, Strabo fragm., стр. 42, n. 97. Живели са при устието на Места и никога не на север.
Tomaschek, 1877 в G. Zeitschr., стр. 678.]
16. [Коралли. В крайвардарско има село Ролово, Пулулово (1380 г., Гласник, 24, стр. 253) — ἀρολος,
ἡἡλ ι ης, Πολλης. Tomaschek, посоченото място.]
17. [Едни търсят Прасийското езеро в днешното езеро Тахинос, през което Струма се влива в морето,
други — в Будковското езеро.]
81
среща следното твърде интересно описание на тия оригинални жилища : [18] „Посред езерото върху
високи колове са поставени дървени свързани подове, до тях от сушата води само един тесен мост.
Изпърво всички граждани задружно доставяли основните колове за тия подове; отсетне те въвели обичай
да ги доставят така : всеки гражданин, когато ще се жени, бил длъжен да достави три кола. Те се
добивали от планинската верига Орбелос. Но всеки взема много жени. И тъй те живеят по следния начин :
всеки има върху подовете своя собствена колиба, в която живее, и една врата — капак на пода, която
води надолу в езерото. Децата си те привързват с въже за крака от страх да не паднат във водата. Конете
и работния си добитък хранят с риба; тя е толкова много, че всеки, като си отвори вратата и спусне с въже
кошница, дълго не чака и я изтегля напълнена с риба.” Останки от тия езерни жилища на Стримон
намерил в 1863 г. младият френски археолог Deville. [Обаче не само в почти крайморското Прасийско
езеро, ами и във вътрешността, на Преспанското езеро, старите трако-илири, а именно племето скиртони
(?), са рибарствували в надезерни жилища. Дори и славяните, когато се заселили в тези краища, не само
че заварили първожителите още при този първобитен начин на живеене, ами и сами като тях се
настанили. На източния бряг на голямото Преспанско езеро се намира село, наречено Наколци или
Наколец, което брои около 40 къщи българи мохамедани. То не е село от по-ново време. Още през
времето на сръбския крал Стефан Душан (1331—1355 г.), който около 1334 г. отнел от византийците цяла
Западна Македония, рибарите „у Накольцехь” били подвластни на манастира „Трескавец” при Прилеп. [19]
Наколъци без всяко съмнение са жители, чиито жилища са били построени върху колове; самите
постройки върху колове са се наричали, може би по славянски, наколие. Заслужава да се изтъкне, че с.
Наколци от тази страна на езерото сам-самичко лежи на самия бряг, когато най-близките селища са
отдалечени четвърт или и половин час от водната повърхност. Вън от това водната повърхност на
езерото, както вече се споменава в географския преглед, много е променлива, зависи от подземните
отливи, а в старо време и през средните векове, когато склоновете на околните великани Перистер, Суха
гора, Галичица и други са били покрити с гъсти вековни гори, изобщо в езеоото е имало повече вода,
отколкото когато и да било в днешно време. Тук
18. Herodotus, V, стр. 16. [Constructios lacustres : Рисунките на езерните постройки на Траяновата колона.
Тибериевите боеве на Боденското езеро. Те са преминали в Алпите навярно със сключването на мира в
римско време. В баварските находки са намерени и римски монети. М. Deville (поч. в 1868), membre de
l'école française d'Athènes, а vu sur le Strymon des restes d'habitationes lacustres. Cf. Rapport de M. Egger sur
les travaux des membres de l'école française d'Athènes, 1963, Acad. (comptes rendus). Dumont, Révue archéol.,
1868, Déc, стр. 412. — „Nous avons vu nous mêmes, sur les lacs situés aux pieds de l'Ossa et du Pélion, des
cabanes sur pilotis ou les bergers s'abritaient.” Dumont, ibid., стр. 412. (Статията гласи : Objects antiques du
musée de Belgrade). Срв. Rockstroh за постройките в Струга. — Срв. днешните сгради в алпийския Hallstadt
при езерото.]
19. [Грамотите в Гласник, 11, стр. 136; 13, стр. 373.]
82
сегашното крайбрежно с. Наколци е лежало върху водата далеко от брега.
56
Докога рибарите на Наколци наистина са живели върху колове, не е известно. Само археологическите
издирвания на самото място могат донякъде да спомогнат за осветление на въпроса, ала такива липсват
и досега по тези места, гдето са живели Херодотовите наколци. [20]
Друг спомен за някогашното живеене над вода се е запазил в преданията на българското племе пиянци,
които живеят в планините между Горна Струма и Брегалница. Там в старо време обитавали пеоните.
Филологическата близост и родственост на имената ни дава право да предполагаме, че днешните пиянци
са пославянчени потомци на старите пеони. В своите разкази те разправят как техните прадеди поради
престъпленията си били преследвани от бога с постоянни войни с дивите народи, с мечки, с морски
самовили и как си строели колиби над водата, в които спели. [21]
Наколни постройки са намерени в последното четвърт столетие във всички почти алпийски езера, в Горна
Италия, в Мекленбург, в Полша [Накел при Нотечи), във Франция, Англия, Шотландия и Ирландия. Обаче
нигде не се е запазил спомен за тях в местните имена и предания освен единствено у македонските
българи.]
Впрочем в българския градец Струга, дето Черни Дрин изтича от Охридското езеро, досега много къщи са
построени на колове в реката; френският пътешественик Dumont недавна забелязал на тесалийските
езера под Оса и Пелион къщи, построени на колове и служещи обикновено за нощуване на овчарите. [22]
Сръбският писател Веркович разказва, че у българското племе пиянци (още в средните векове се
споменава областта Пияньць, Πιἀνιτσα), което живее в старата Пеония между Горна Струма и
Брегалница, се запазило предание, че техните прадеди били преследвани от морски вили и големи води и
че те „строили колиби над водата, в които спели”.
Между илирите бележити са горноиталийските венети [23] и многобройните племена на морските

разбойници в Далмация : истри, яподи, либурни, далмати, ардиеи и преди другите — автариатите на
Бояна и Косово поле, най-храброто и многобройно илирско племе; тяхното име се запазило в названието
на херцеговинската р. Тара. На изток от автариатите покрай Българска Морава живели дарданите. Около
Охридското езеро и в планинските долини на Дебър живели дасаретите,
20. [По-пространно съобщение за това свое откритие дадох в Časopis českého musea, 1875, стр. 437—439
(Jezerní osady v starém Bulharsku), когато първото издание на Dejiny bulharské почти беше вече
отпечатано.]
21. [Съжалявам, че за пиянци и техните предания няма други известия освен тези у Веркович, Описание
быта Болгар населяющих Македонию, Москва, 1868, който изкарва името на пиянци от неумереното пиене
на вино. Колкото до видоизменението на името, срв. лат. paeonia, чеш. pivonka.]
22. Вж. статията на Иречек, Jezerní osady v starém Bulharsku, в Časopis čes. musea, стр. 437, и известието
на А. Dumont в Revue archéol., 1868 (Déc, стр. 412). Веркович, Описание быта македонских Болгар, стр. 21.
23. Fr. Müller, цит. съч., стр. 170.
83
за които се говори у Страбон, че до такава степен били изтребени от келтските скордиски, щото страната
им се покрила с неизмерими гори; Хан обаче намерил в Охрид един надпис, от който се вижда, че
дасаретите живели в тая местност още през време на Римската империя. [24] Някои мислят, че от името
на старите дасарети трябва да се произведе името на сегашното румънско племе месарети в Пинд.
От епирските и македонските племена ще споменем само долопите в Пинд и линкестите в Западна

Македония. Македонците и епиротите рано се слели с гърците, които от стари времена оградили
бреговете на полуострова с една почти непрекъсната верига от цъфтящи колонии.
Най-старо и най-важно свидетелство за характера и бита на траките намираме у Херодот : [25]

„Тракийският народ е най-многоброен от всички, поне след индийците; според моето мнение, ако той
имаше един господар, щеше да бъде непобедим и несравнено по-силен от всички останали народи. Но
понеже няма никаква възможност някога да стане това, те остават слаби.” Те живели в градове и села,
занимавали се със земеделие, а също и с рударство; ала като храбър и войнствен народ повече от всичко
обичали войната и грабежа. Почти у всички племена човек могъл да срещне едни и същи нрави. Всеки
тракиец имал много жени; у някои най-любимата се принасяла в жертва на смъртния одър на мъжа и се
погребвала заедно с него. На девойките се позволязали много неща, но жените, които, се вземали с
купуване, твърде строго се пазели. Когато се раждало дете, всичките му роднини се събирали и го
оплаквали, при което напомняли всички несрети, що сполитат човека; този обичай се среща и сега още у
македонските румъни. Ако някой умирал, погребвали го с радост и ликуваме и казвали, че той сега се
57
ползува с пълно блаженство, понеже се избавил от всички злочестини. Те вярвали в безсмъртието на
душата. Мъртвите понякога били изгаряни, понякога били заравяни в земята; когато била издигана
могила, в чест на умрелия се произвеждали военни игри и дуели. Народът почитал Арес, Дионис и
Артемида, а царете — Хермес; така поне туземните богове били именувани от гърците. Празникът на
Артемида, която по тракийски се наричала Котис, Котито или Бендис, се ознаменувал с необуздани танци
и игри. Траките обичали безделието и се отличавали с изкуството да пият вино. У траките и илирите бил
много разпространен обичаят татуиране (рисуване фигури по тялото с игли и боядисването им); дори и в
наши дни албанският войник си украсява ръцете, а понякога и гърдите по такъв начин. [26]
От трако-илирския език са запазени незначителни останки у древните писатели; тая липса не се попълня
дори и с грамадния брой запазени лични и местни имена. Хан сполучил да обясни много стари названия с
помощта на албанския език, с което тъкмо се доказва както произходът на албанците от трако-илирите,
тъй и родството между траки и
24. Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin etc, стр. 350.
25. Herodotus, V, 3.
26. За бита на траките срв. Rösler, Romänische Studien (Leipzig, 1871), стр. 53 сл., и Forbiger в Pauly
Realencyclopaedie, VI, 2, стр. 1892.
84
илири. По-горе бе вече говорено за значението на имената сатри и беси. Ще приведем още няколко
примера : Далмация или Делмация = страна на овчарите (дельея — овца, дълмуар — овчар), Delminium =
овче пасище (дельминъа), Dardania = страна на крушите (дардъа, множ. дардене = круша) и наистина тая
страна изобилствува с диви круши; Cordio = хълм (кодръа, оттук също е името на гр. Скодра, Шкодра),
Dimallon = две планини (ди, маль); планина Бора в Македония, боръа = сняг (и сега още в Албания има
планини, които носят това име). Към примерите на Хан ние можем да прибавим един нов : името на
босненската р. Лим изглежда, че отговаря на албанското Люм-и = река.
Тук можем да споменем още за някои опити на старите траки в областта на изкуството. Най-точни
сведения за това за жалост не можем да приведем, защото досега, доколкото знаем, не съществуват
никакви снимки. Пътешествениците Хан и Зах са намерили в 1858 г. на една мъчно достъпна скала в
Прилеп, в знаменитата кула на Марко Кралевич, груби и неумели изображения на конници с наведени
копия, на бикове, рогачи и различни йероглифни знаци, които били изсечени в стените на много пещери.
[27] Подобни изображения Вилкинсон е срещал и в разни места из Херцеговина. Също тъй по върховете
на Балкана тук-там се срещат изображения на змии, мечки и други животни. В Родопа, близо до с.
Иланджи, в едно пустинно място, наричано Търло, се намира оригинално писмо, написано на две
успоредни, близки една до друга скалисти стени около едно старо гробище. [28] Няма никакво съмнение,
че тия груби паметници в Македония, Херцеговина, на Балкана и в Родопа са произведения на най-
старите жители на тия страни; те във всеки случай са по-стари от времето на римското владичество и
славянската колонизация и изобщо се отнасят към дохристиянската епоха.
Единствен опит да се съединят разединените тракийски област в една държава бил направен от
одрисите. [29] Одриският княз Терес съединил около 450 г. преди Р. Хр. повечето племена в една
обширна държава, която предал на своя син Ситалк, добре известен от гръцката история. Севтес,
приемник на Ситалк, заповядвал над цялата страна — от Дунава до Егейско море и от Босфора до
околностите на София; над другите колена, които живели по-нататък на запад, имали надмощие тогава
трибалите. Но след неговата смърт държавата се разпаднала и отделните области си възвърнали
предишната свобода, за да се унищожават взаимно помежду си в отчаяни племенни разпри. Филип II
Македонски
27. Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, 2 изд., стр. 177.
28. Ст. Захариев, пос. съч., стр. 72. Някои от тези знаци там на табл. № 11 и 12. Според Захариев, стр. 60,
в Баткунския манастир изкопали каменни плочи с ваяния, които изобразяват безоръжни конници с шапки,
подобни на българските, на голи коне. На някои личат следи от гръцки надписи, на една . . . νος υ. Κοτυος;
на друга πολιν αποικ ... βησσοι ... Имената Котис и Бесеи свидетелствуват за старинността на тия
скулптури. Ние не знаем, приличат ли те на образите, изсечени на скалите.
29. [Одриси : А. Höck, Das Odrysenreich in Thrakien im fünften und vierten Jahrh., Hermes, XXVI, 1891, стр. 76
—118. J. Kleinsorge, De civitatum graecarum in Ponti Euxini ora occidentali sitarum rebus, Diss. Halle, 1888.]
58
63
след кръвопролития борба покорил илирите и траките до Дунав и основал няколко македонски колонии в
Бесапара (Баткун), Филипопол (Пловдив), Кабиле (Ямбол) и пр. Голяма част от войските на Александър
Велики съставяли трако-илирите. През време на борбата на диадохите отново се възобновили
племенните разпри. Одрисите се борили не само с бесите, закоренели техни врагове, но също и с гетите;
илирите и дарданите непрекъснато правили нашествия в Македония, а автариатите изблъскали част от
трибалите зад Дунав. В III в. преди Р. Хр. в днешна Босна се появили келтите; за тях, разбира се, не
било мъчно да опустошат и съвсем да ограбят крайно отслабналия по вината на самите туземци
полуостров. Под южния склон на Хем, в Казанлъшката розова долина, между Балкана и Средна гора, от
тях била основана могъща държава с главен град Тиле; името му и досега се е запазило в названието
Туловско поле, което се дава на котловината, в която лежи Казанлък : От Тиле в продължение на 66
години (279—213 г.) те безпокоели тракийските планинци между Дунав и Егейско море, също както и
елинските търговски републики при Понт и Пропонтида. [30] По-дълго време, отколкото в Тиле
продължавало владичеството на келтските скордиски в Босна. Множество туземни племена били съвсем
изтребени от тия пришълци. В началото на II в. преди Р. Хр. в местността около Долни Дунав се показали
бастарните (според Цайс народ от германски произход), повикани от Филип III Македонски против
римляните; те преминали Дунава и водели жестоки войни с траките и дарданите. В същото време
преминали Дунава някои племена от скитите и се разположили по равнините на Източна България. Нито
Херодот, нито Тукидид нищо не говорят за тяхното съществуване по тия места; само Страбон споменава
за живеенето им отсам Дунав.
През времето на Втората пуническа война на полуострова се явяват римляните. Два века и половина
трябвало те да се борят, за да завладеят трако-илирските земи. Отчаяна била съпротивата на илири,
скордиски, панонци; много кръв била проляна, докле тракийските племена се подчинили на римското иго.
Дарданите и траките били покорени след осемгодишна борба (78—71 г. преди Р. Хр.). В тая война паднал
Апий Клавдий в Родопа; Кай Скрибоний Курион проникнал до Дунав и след тригодишна борба бил
удостоен с триумф; М. Лукул разбил бесите в техните планини, превзел гр. Ускудама, отсетне Адрианопол
(Одрин), покорил гръцките колонии при Черно море и с триумф завършил войната. [31] Най-могъщият от
тракийските князе — Котис, господар на одрисите, бил причислен към подвластните римски владетели. Но
с това далеч не била завършена планинската война в Хем и Родопа. Докато в Същинска Тракия бил
оставен туземен княз, задължен да плаща данък, страната между Дунав и Хем била покорена от М. Крас и
превърната в
30. За местоположението на старото Тиле вж. моята статия „Туловско поле”, на немски в Sitzungsbefichte
d. Kgl. boehm. Gesellsch. der Wissenschaften, 4 дек. 1876 и Heerstrasse etc, стр. 152.
31. Eutropius, VI, 2 10; срв. Mommsen, Röm Gesch. (2 изд.), III, стр. 284.
86
римска провинция (29 г. преди Р. Хр.), която била наречена „Moesia” по името на племето мези (миси),
които живели в нея и след отслабването на трибалите стоели начело на западните траки. Тракия едва при
император Клавдий (в 46 г. сл. Хр.) била превърната в римска провинция; но и тогава предишните
наредби не били отменени у планинците на Хем и Родопа. [32]
Границите и обемът на новите провинции не били всякога еднакви. Moesia се простирала надлъж по
Долна Сава и Дунав от Дрин до морето и достигала навътре в страната на запад до Шар, а на изток до
полите на Хем. [33] Частта на запад от Киабра (Kiabros или Cebrus), сега Джибра, се наричала Moesia
superior и заключавала в себе си средиземна Дардания с градове Naissus (Ниш) и Ulpiana (Липлян на
Косово поле); а източната част — Moesia inferior. След загубата на Траянова Дакия в Трансилвания и
Влашко новата Дакия била устроена в Мизия към края на III век.
Thracia се простирала от Понт до Неста (Mesta) и от Егейско море до северните поли на Хем;
първоначално към нея се отнасяла и Софийската котловина.
Според новото разделение на империята от Диоклетиан (297 г.) полуостровът се разпадал на два
диоцеза. Diocesis Thraciae включвал в себе си шест провинции : 1) Thrazia с градовете Philippopolis и
Berrhoea (Стара Загора); 2) Haemimontus с градовете Hadrianopolis и Anchialos; 3) Europa с градовете
Heraclea (Perinthos), Selimbria и Gallipolis; 4) Rhodope c градовете Aenos, Traianopolis (живописни
развалини при Дедеагач), Maximiniapolis (останки при Гюмюрджина) и зад Хем, 5) Moesia inferior c
градовете Marcianopolis (развалини при Девня, близо до Варна), Nicopolis ad Haemum (Никюп при
Търново), Novae (при Свищов) и Durostorum (Силистра); 6) Scythia, днешна Добруджа, с градовете Tomi
59
(до Кюстенджа), Noviodunum (Исакча) и Troesmis (развалини в Иглица, при Мачин). Вторият диоцез се
наричал при Диоклетиан Diocesis Moesiarum, при Константин — Diocesis Daciae и включвал в себе си в IV
в. следните провинции : 1) Moesia superior Margensis, в днешна Сърбия с градовете Viminacium (развалини
при Костолац) и Singidunum (Белград); 2) Dacia ripensis от Тимок до Вит с главен град Ratiaria (днес Арчар
при Видин); 3) Dacia mediterranea с градовете Serdica (Средец или София), Naisus (Ниш) и Pautalia
(Кюстендил); 4) Dardania c градовете Scupi (Скопие) и Ulpiana; 5) Macedonia; 6) Thessalia; 7) Aehaia (древна
Гърция); 8) Praevalis в Албания с гр. Scodra (Скутари); 9) Epirus nove (северната
32. Списък на прокураторите и легатите pro praetore в Тракия у Albevt Dumont, Inscriptions et monuments
figurés de la Thrace, Paris, 1877, стр. 72—76. [Списъците на управителите на римските провинции : W.
Liebeman, Forschungen zur Verwaltungsgeschichte des röm. Keiserreichs, I. Die Legaten in den röm Prov. von
Aug. bis Diocl., Leipzig, Teubner, 1888.]
33. При Адриан границата между Мизия и Тракия била при село Хотница или Охотница, 2 часа
северозападно от Търново, както показва интересният надпис от 136 г. сл. Р. Хр., който бил намерен и
сега е пренесен в манастира „Св. Троица” при Янтра. Напечатал го г. Славейков в българското списание
Български книжици, Цариград, 1859, стр. 414; също у Mommsen, Corpus inscr. lat, III, стр. 992 (срв. стр.
141).
87
част); 10) Epirus vetus (южната); 11) Creta. Първият диоцез се намирал под ведомството на префекта
praetorio orientis, вторият — под префекта praetorio illirici. За граница между изток и запад служили тогава
р. Неста, Рилският гребен, „Succi” (Траянови врата) и Вит. [34] Отсетне в тая провинциална уредба са
ставали различни промени; така например от Македония била отделена нова провинция — Macedonia
satutaris c главен град Stobi, чиито развалини се виждат при вливането на Черна във Вардар. Но, изобщо
казано, границите не са се изменявали до VI век.
Напълно ясно е, че непрекъснатите войни крайно обезлюдили цялата северна част на полуострова. По
малобройното си население тя без съмнение приличала на опустошената при римляните Гърция.
Римляните основали там много колонии, напр. в Мизия : Ulpia Ratiaria, Ulpia Oescus (при устието на
Искър), Novae, Nicopolis ad Jatrum, Troesmis [при Мамин]; в Македония : Colonia Augusia Julia Philippi (при
Серес), Byllis в Епир, Nicopolis ad Nestum (Неврокоп в Родопа), Develtum (при Бургас). Туземният елемент
отстъпил място на чуждестранния. Скоро на полуострова се сблъскали двата главни езика на Римската
империя : латински и гръцки; тук била границата между Изток и Запад. Латинският език придобил право на
гражданство в северните области : в дунавска България, Сърбия и Босна, а на юг, особено в Източна
Тракия и Южна Македония, се употребявал гръцкият език, както това личи от надписите. Романизирането
на туземците тръгнало бързо. В IV в. Никита, епископ ремесиански, писал по латински. Епископите на
Марцианопол употребявали латински език в преписката си с Халкедонския събор и с византийските
императори. От донесението на гърка Приск, който в V в. преминал през целия полуостров, се вижда, че
навред официален и делничен език бил латинският. [35] В VI в. ние срещаме навътре в страната много
местности с ро-
34. Th. Mommsen, Mém. sur les prov. Rom. jusque V siècle, Revue archéol., 1867, стр. 67.
35. Priscus, ed. Bonn., стр. 190. [Латински език : Nicetas. Cf. Tafel, Const. Porphyrog., стр. XXIX сл. S.
Paulinus de Nola carmen XXXI de reditu Nicetae episcopi in Daciara a. 398. Maxima bibl. patrum, VI, стр. 294. C.
Martyrologium, 7 януари. Rössler, Röm. Studien. стр. 89. Върху Bischof Nicetas von Remesiana : M. Schanz,
Geschichte der röm. Litteratur bis zum Gesetzgebungswerk des Ks. Justinian, IV, 1 (München, 1904), стр. 367—
371. Instructiones für Taufkandidaten. Schreiben an eine gefallene Jungfrau, hat sich Gott geweiht und
geheirathet. Hymnen, wahrsch. Verf. des „Te deum laudamus”, noch Morin, Révue Bénédictine, 7, 1890, стр.
151; 11, 1894, стр. 49, 337; 15, 1898, стр. 99. Schanz, пос. съч., стр. 211, 371. Schrifte De vigiliis servorum Dei,
De psalmodiae bono (ed. Morin, пос. съч., 14, 1897, стр. 390). Priscus, стр. 190, Bonn : скитите освен своя
език говорят хунски или готски, или и авзонски (римски), тези, които се сношават с римляните; елински
рядко, освен пленниците ἡπ ἡ τ ἡς Θρακ ἡα κα ἡ ἡλλυρ ἡδος. — Силата на романизаиията : според
Миклошич в албанския език имало 930 романски думи, дори и най-обикновени понятия : mik — amicus, kiel
— coelum, engušt — angustus. Към Nicetas Schanz, пос. съч., стр. 370—371. Gedichte des Paulinus über
Nicetas : „qui ex Dacia Romanis merito admirandus advenerat”, у него Getae, «uterque Dacus qui colit terrae
medio vel ille divitis multo bove pilleatus accola ripae”. По-нататък : „ubi et Scupos patriae propinquos Dardanus
hospis”. Химна : «Bessorum feritas et pellitorum turba populorum”, някога човешки жертви, сега dulce crucis
melos. Meropius Pontius Paulinus, роден в Bordeaux, около 353 г., ученик на Ausonius, консул в 379 г.,
консулар в Кампания, покръстил се, християнин, продал имотите си, в 394 г. отишъл в Nola (Кампания),
гдето се славел култът на св. Феликс, в 409 г. станал епископ в Нола, поч. в 431 г.— Schartz, IV, стр. 281 :
арианските борби, диалог между арианския епископ в Sirmium, Germinius, и един мирянин на име
60
Heraclianus в Sirmium, публично : „Altercatio Heracliani laici cum Germinio, episcopo Sirmiensi.” Ed. Caspari,
Kirchenhistorische Anecdota, I, Christiania, 1883, стр. 133. Auxentius episcopus Dorostorensis, epistola върху
Улфила (поч. в 383 г.), пос. съч., стр. 285.]
88
мански названия : Lupifontana, Spelunca, Gemelli munte, Ferraria, Julio Valle, Mauro Valle и дори върха на
Балкана Calvomunte. [36] От смесването на латински език с туземни елементи се образувал малко по
малко нов език — румънски, който заимствувал много неща от трако-илирския, особено членовете в края
на имената.
На полуострова се намира богат материал да се обрисува гражданският живот в Мизия, Тракия,

Македония и Илирия през време на римското владичество : развалини от големи градове, следи от големи
пътища, безбройни надписи и богати археологични находки, които красноречиво свидетелствуват за едно
значително развитие на местната промишленост и търговия; за жалост повечето от всичко това още не е
описано и решително не е известно.
Трако-илирската раса винаги се отличавала с необикновена енергия и безпокойна страст към война, но
повечето пъти била на служба у другите народи и действувала по-скоро в интерес на по-слабите си
съседи, отколкото да закрепи своята собствена мощ. Служейки под знамената на Александър Велики,
трако-илирските планинци покорили Азия за гърците. През римско време смели илири нееднократно след
бляскави военни подвизи достигали до римския престол. И в ново време най-добра защита на слабата
Порта са пашите и войниците-албанци, съплеменници и потомци на ония илирски и епирски воини, начело
на които Александър завладял персийското царство; на ония воини, с които епирският цар Пир, любител
на приключения, искал да отнеме Италия от римляните и картагенците; на същите ония воини, от броя на
които прости ратници смело си пробивали път към престола на всемирната римска монархия.
Най-подир ще се докоснем до спорния въпрос : били ли са славяните първобитни жители на полуострова?

Учението на автохтонията на южните славяни досега още не е изчезнало съвсем; ала привържениците му
не са съгласни помежду си. Поляците Лелевел и Беловски смятат за славяни всички тракийски племена;
русите Бутков, Савелев-Ростиславич, Чертков мислят, че първобитните жители на полуострова били само
отчасти славяни; архиепископ Филарет, архимандрит Леонид и немският издирвач Куно [37] твърдят, че
славяните открай време живеели там, ала смесени с други раси. Павел Йосиф Шафарик в своето
съчинение „Über die Abkunft der Slaven” (1828 г.) предполага, че славяните заедно с траките и епиротите
населявали полуострова от незапомнени времена. А в главното си съчинение „Slovanské Starožitnosti”
(1837 г.) той смята за
36. Procopius, De aedificiis, I, Καλβομοἀντις; Theophylactus Simocatta, стр. 98.
37. J. Cuno, Forschungen im Gebiete aer alten Völkerkunde, I. Die Skythen, Berlin, 1871.
89
възможно, че след изгонването на славяните от Маджарско някои родове се отдалечили в планинските

области на Илирия и Тракия, [38] но при това забелязва, че едно само сходство на имената (други
доказателства в полза на славизма на траките няма) никога не може да бъде мощно доказателство за
кръвното родство на народите; така например той оспорва всяка свръзка между тракийските кробизи и
руските кривичи. [39] От южнославянските писатели защищават първобитността на славянския народ
българите Берон, Раковски, Захариев и сърбите Хаджич, Веркович, Милоевич и други. Те вършат това с
такова усърдие, като че ли оборването на тяхното учение ще има за резултат края на южните славяни и
унищожаване на народните им права. Ако народната чест и народната слава зависеха само от това, имал
ли е народът в отечеството си предшественици, които са говорили на друг език, или не, тогава ще трябва
например първи северноамериканските учени тържествено да провъзгласят индийците за прадеди на
англо-американците!
Най-сполучливо от всички е разгледал тоя въпрос българският учен Марин Дринов, професор в
Харковския университет, в своето издирване на руски върху заселването на славяните на Балканския
полуостров. [40]
Нека разгледаме сега доказателствата на трако-славянската теория. Местните названия Mila reka,
Vratzista, Verzana и др. трябва предварително да отстраним, понеже те са възникнали едва в VI в., когато
етнографските отношения на полуострова са претърпели вече значителни изменения. Другите пък
аргументи се основават на едно смешно изопачаване на географските имена. Тракийските кробизи се
61
смятат за кривичи, коралите за хорали, бесите за бяси, пелагонците за поляни, одрисите за оботрити,
долонките за доленци (жители на долините), мизите за мужи и дори за мазовии, линкестите за ляхити [41]
и най-сетне трибалите за древляни. Имената на реките : Стримон произвеждат от полското Strumien
(поток), Барг от славянското бряг; Нестос сравнявали с името на руската Мста. Имената на градовете :
Doberos произвеждали от старославянското дьбръ (долина, клисура); Билазора се обяснява като Бяла
зора; Ускудама като узко-дом.
При такова странно изопачаване много имена получават, както изглежда, славянско значение, но тоя
начин е неизмеримо далеч от критичната филология.
38. Šafařik, Sebrané spisy, I, стр. 288.
39. Пос. съч., I, стр. 516.
40. Пос. съч., стр. 26—40, гдето също е събрана цялата литература по тоя предмет.
41. Авг. Беловски, писател, който заслужава уважение, открил (Wstep krytyczny do dziejów polski, Lwow,
1850) първобитната родина на поляците при Охридското езеро. Той мислел, че ляхитите (линкестите)
били изгонени в III в. от келтите зад Дунава и там основали дакийската държава; царя Биребиста смятал
за Лешко II, Децебал — за Семовит и т. н. [Изопачаване на географските имена : Би могло да се сравнят в
Етрурия CI Lat., XI, № 2145 tegula „Satellia C. F. Velizza”, 2187 tegula „MVRRIINI ἀ VHLIZ ἀ”.]
90
Защитниците на трако-славянската теория измислили, че кробизите уж преминали към северната страна

на Дунава, за да се поселят на Далечния Север в Русия под името кривичи; за такова преселение,
разбира се, нито дума не се говори в изворите. За същинското значение на името беси ние споменахме
по-горе. Някои се опитвали да го произведат от славянското бяс, а Филарет и Леонид дори твърдели въз
основа на известията за християнството на бесите, че славяните били вече християни в V в. и пишели на
свой език. Досежно имената на реките трябва да не изпушаме из пред вид, че славяните, дето са отивали,
навред са заменяли чуждите имена със свои, които звучат подобно за тях; същото се е случило с имената
на Места и Струма. Впрочем коренът sru е общ за всички индо-германци. [42]
Неоснователността на тая теория най-добре излиза наяве в името Bylazora (Βυλαζἀρα). Тоя град лежи в
Горна Македония, на Вардар, на мястото на днешния Велес, и за първи път се споменава около 216 г.
преди Р. Хр. [43] Мислят, че това название трябва да е чисто славянско : бяла зора. Наистина странно
название! Според нашето мнение положително е непонятно как е могла да възникне мисъл да се даде на
града такова поетично название. При това обикновено зората бива само червена. Ще прибавим още
важния филологичен аргумент : по български от незапочнени времена се е казвало само бяла зора, а не
била зора. Същинското значение на думата трябва да търсим в албанския език. На този език ura, ure е
явно втората съставна част на думата Bylarora и значи мост; и Хан съвсем вярно забелязва, че, както
изглежда, самата природа е отредила мястото на днешния Велес за мост през бързотечния Вардар и че
такъв трябва там да е съществувал от онова време, когато човек почнал да строи мостове. Византийците
и новогърците наричат Велес, албан. Вълъс — Βελεσσἀς, у турците той просто се означава с името
Кюпрюлю, от кюпрю — мост. [44]
42. Miklosich, Lexikon palaeoslovenicum под думата струя : санскр. sru fluere, гръц. ἡυ ἡε ἡν , лат. rivus,
келт. sruth, старонем. strourn, литов. srava и пр. Оттам са названията, срещани на полуострова : Sirmium,
Sermius, сегашната р. Стрема при Пловдив, и други. От този корен думата струга. [Името Доберос
славяните, които са се поселили на полуострова, не са го променили може би на Дебър, ами на Добрун,
чийто спомен и до днес живее в турското название Дорян; славяните в по-ново време наново
преименували стария Доберос в Поляна (Поляна, Полин или Полянино, тур. Дорян, лежи край малко
езерце на 12 часа северно от Солун, 4 часа източно от Вардар, с около 5500 жители. Добрун в хрониката
на сръбския архиепископ Данило, поч.в 1338 г., изд. Даничич, стр. 197, и у Новаковиħ, Српски поменици,
стр. 131, Dubrunis у Кантакузин, I, стр. 428). Bylazara : Tomaschek, Ö. Gymn., 1877, стр. 679, против Hahn —
in diesen paeonischen Ortsnamen, wie in Ἄζωρος, ΓἌζωρος, Ἄλωρος, Ἄωρον eher das Apellativ „Schutzwehr,
Burg” (иран. vara) enthalten sein. Биха могли (защитниците на тракославянската теория) да вземат за
славянин и арабския историк Beladsori!]
43. Polybius, V, стр. 97.
44. Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, 2 изд., стр. 166. Аз не се наемам да реша произхожда ли
славянското Велес от първата част на името Βυλαζ-ἀρα (вилаз).
62
91
В средните векове южните славяни често са смятани за аборигени (коренни жители); но това е
недоразумение, произлязло при четенето на древните писатели поради незнание на историята. Например
старославянският преводач на Зонара нарича даките сърби; а във византийската хроника на Малала се
чете, че народът на Ахилес по-рано се наричал мир-мидонци, а в това време българи. [45]
45. Τ ἡν λεγομ ἡνων Μυρμιδ ἡνων τ ἡτε νυν ἡ δ ἡ Βουλγ ἡρων (Malalas, ed. Bonn., стр. 937) В
старобългарския превод „тогда Мирмидонесъ, нинἀ Блъгаре”. Дринов, Заселение, стр. 6, 174, не
забелязал,че тия думи се намират в оригинала. Малала живял през 474— 527 г.; ала хрониката му е
дошла до нас в много развален вид.
ГЛАВА III. Заселване на славяните на Балканския полуостров

Преселване на славяните през III—IV в. — Римско господство в Дакия и сблъскване на славяни с
римляни. — Първи следи от славянска колонизиция на полуострова. — Хуни, готи, българи. —
Император Юстиниан (527—565 г.). — Словени и анти в Дакия през VI и VII в. — Авари. — Падане на
аварското и византийското царство и войнствено движение на славянските племена чак до
Пелопонес
Нов ред на работите започнал на Балканския полуостров поради преселването там на славяните. Когато
всемирната римска монархия отслабнала, почнала да отпада и изнемогвала, тогава съседните народи,
като нахълтали в северните ѝ предели, турили край на римското владичество, проникнали до бреговете на
Средиземно море и се настанили в провинциите на империята. Германците заели двата западни
полуострова, а славяните покрили със селищата си източния полуостров от Дунав до Спарта. Ала в
Испания, Галия и Италия германците се смесили с туземците или били покорени от други народи, ето
защо в тия страни германският елемент след време изчезнал. Славяните, напротив, и сега заемат голям
дял от Балканския полуостров, на който те под домашно или чуждо владичество до такава степен се
задържали, като че обитавали на него хиляди години.
По въпроса, кога и как се заселили славяните на Балканския полуостров, от учените са били изказани
различни мнения, па и досега тоя важен въпрос не е дотолкова изяснен, щото по-нататъшното му
разследване да може да се смята излишно. Издирвачите са поставяли това събитие в епохата на
великото преселение на народите, ограничавайки продължителността му в твърде малко години. От
мненията по тоя предмет ние тук ще посочим три.
Полският историк Суровецки бил на мнение, че славяните се приближили към Долния Дунав само след
падането на хуните и при това твърдял, че преминаването им на десния бряг на тая река се извършило не
по-рано от последната четвърт на V в. Същият възглед споделял и Шафарик; според неговите думи
мирното и спокойно преселване на славянски семейства, както и закрепването им по пустинните равнини
на
93
двете Мизии, започнало от края на V в. и продължило през целия VI в. Начало на тия преселения турило
нашествието на азиатските племена. [1] Хърватският издирвач д-р Ф. Рачки [2] отнася появата на
славяните край Дунав към времето на хунското господство. Руският писател Хилфердинг мисли, че
славяните са извършили две преминавания : изпърво някои славяни тръгнали след готите, когато тия
подирните, бягайки от хуните (около 375 г.), преминали през Дунав; след това нападенията на Атила
посочили на славяните пътя за Византия. [3]
Недавна българският учен Дринов в гореприведеното разсъждение отново преработи съвсем тоя въпрос.
[4] Самостойни издирвания са го довели до крайно неочаквани резултати. Докато горепосочените
четирима издирвачи отнасят заселването на славяните на Балканския полуостров към епохата на
великото преселение на народите и мислят, че то е станало в кратък период от време (не повече от 50
години), Дринов поддържа, че тая колонизация е станала не изведнъж, а постепенно, и то в течение на
300 години най-малко, понеже тя започнала от III в., следователно преди великото преселение на
народите, и завършила през VII в. Тоя възглед също и нам се струва по-верен, макар че тоя въпрос не
може още да се смята решен.
63
В I в. преди Р. Хр. в днешна Трансилвания възникнала една могъща държава, страшна дори за
римляните. Народът се наричал даки; така го наричали и римляните. Запазените останки от дакийския
език, [5] макар и твърде оскъдни, карат да се мисли, че тоя могъщ народ принадлежал към тракийското
племе. Изглежда обаче, че държавата на цар Децебал, която се простирала от Тиса до Днестър и от
Дунав до глъбините на Карпатите, била населена не изключително с даки, а и с различни други племена; и
може би населението на източните и северните погранични провинции се състояло от славяни. [6]
Съществуват някои следи, които доказват, че славяни са живели в Маджарско през време на римското
господ-
1. Šafařik, Sebrané Spisy, II, стр. 169.
2. В Arkiv za povjestnicu jugoslovensku, IV, стр. 241.
3. Гильфердинг, Собрание сочинения, СПб, 1867, I, стр. 6. [За славянското заселване на Крайдунавско
доказателства у Zeuss Rösler. Вж. цялата по-стара славистична литература, идеите за праотечеството,
отношенията към сродните народи и за мнимото първожителство на полуострова : Добровски, Копитар,
Шафарик (промяна на възгледите, Surowiecki и Starožitnosti). A. Rose, Kaiser Anastasius, I. Diss., Halle,
1882, стр. 22, цитира по въпроса за заселването на славяните в империята италианската история на
Muratori, III, стр. 316, против Pagi.]
4. Дринов, Заселение Балканското полуострова Славянами, стр). 176. Срв. моята рецензия в Časopis
českého musea, 1874, стр. 501 и сл. R. Rösler, Über den Zeitpunkt der slavischen Ansiedlung an der untern
Donau в Sitzungsberichte der Wiener Akad., стр. 73, мисли, че славяните се преселили на полуострова едва
в VII в,.; но срв. критиката на д-р Jos. Kalousek в Památky archaeologické, X, Praha, 1874, стр. 190.
5. Типографски и лични имена; след това особено 50 названия на растения, запазени у Диоскорид и
Псевдо-Апулей (напечатано от R. Rösler в Sitzber. der Wiener Akad., J866, Mai).
6. На Траяновата колона у даките се вижда разнообразно въоръжение и облекло, от което може да се

заключи, че имало различни племена.
94
ство. [7] Траян, който разбил войската на Децебал през 107 г., присъединил Дакия към империята. В
новата провинция били преместени в грамадни количества колонисти от целия римски свят, предимно от
Италия, Мала Азия и Далмация. Ала в страните на север от Дунав, постоянно безпокоени от враждебни
съседи, римското господство не могло така да се укрепи, както в Испания или Африка. Още Адриан,
страхувайки се от варварите, заповядал да се разруши великолепният Траянов мост. През III в., при
Галиен, Дакия била изгубена; а през 271 г. Аврелиан отстъпил напълно провинцията на варварите и
остатъка от римски колонисти прехвърлил от градовете и полята на Дакия в Мизия. Висшите класи между
туземците, понеже се смесили със завоевателите, заедно с колонистите се преселили на полуострова;
простият народ, който през 166-годишното владичество на римляните си присвоил техния език, останал и
през цели векоwе продължавал да води мирен пастирски живот по карпатските височини под властта на
други народи, досущ тъй, както романизираните ретийци по Тиролските Алпи. [8]
Римското господство в Дакия имало влияние както на славяните, които живели в съседство, тъй и на
славяните, които обитавали може би в самата Дакия. [9] Името на победителя на даките придобило
такава гръмка известност между славяните, че то се среща и досега още в приказките и песните на
малоруси, сърби и българи. Траян бил дори причислен към славянските богове. В „Ходенето на
Богородица по мъките”, фантастичен апокриф от гръцки произход, който бил приведен на български език
преди XII в., се среща една важна прибавка от преводача, именно че езичниците в числото на боговете
смятат и хората като Троян, Хърс, Велес и Перун. В друг един апокриф, апокалипсис на св. Апостоли
(ръкопис от XVI в), също тъй преведен в България на славянски език, е казано, че по-рано се покланяли на
Перун, Хорс, Дий (Ζεἀς), Троян и други като на богове, при това има и забележка, че Троян бил „цар” в
Рим. В староруския епос „Слово о полку Игореве” (от началото на XIII в.) Троян се споменава четири пъти.
Крайно неоснователни са опитите на Тихонравов и Ербен да се замени в тая поема Троян с Боян. Там се
споменава за „тропа Трояна”, т. е. за знаменития Траянов окоп в Киевската губерния, който, разбира се,
съставял чудно за народа явление в южноруската плоска равнина; там също се говори за страната на
Троян отвъд окопа, именно за Дакия; времената на Троян се отнасят към дълбока древност, много преди
Ярослав или преди управлението на Олег Светославов. С речения окоп
7. Šafařik, пос. съч., стр. 255—302; Дринов, пос. съч., стр. 60 и сл. Балатонското езеро се наричало Пелсо,
слав. плесо, езеро; градът Tsierna лежал на влашко-унгарската граница при реката, и днес още наричана
Черна, и т. н. Срв. Jung, Römer und Romanen in den Donauländern, Innsbruck, 1877, стр. 262—265.
64
8. Обрисуване на културното състояние на Дакия при римляните според надписа и археологическите
находки вж. у Jung, цит. съч., стр. 88—107.
9. [Сношения на римляните със славяните : грък — Graecus, цесар — caesar, c като τζ, а не гръцкото
καἀσαρ. Други стари романски думи в славянските езици : cannabis — коноп (?); cucullus — бълг. гугла;
vinum — вино. Следователно чрез романите славяните се запознали с гърците.]
95
у малорусите са свързани различни приказки за Троян, цар „Ермалански”. В българските песни и сега още
се възпява „цар Троян”, владетел на неизчерпаеми съкровища, на 70 извора, от които бликат разтопено
злато и чисто сребро. При полите на Балкана е разположен гр. Троян с манастир; при Татар Пазарджик
през Тополница води Троянов мост; недалеч оттам се намират развалини, наричани от селяните „Троянов
град”, и проход — „Троянови врата” (Капуджик). Мостът над Неретва в Мостар се нарича Траянов мост;
към развалините на римския Бурнум в Далмация прилагат названието Траянски град, тъй както с името на
римския император се означават развалините на една старосръбска кула при Нови пазар. Ученият
архиепископ Вранчич (латинизирано Verantius), родом от Далмация, отивайки през 1553 г. като имперски
пратеник при Сюлейман I, слушал с учудване, че целият път от Белград за Цариград (който минавал
тогава отчасти по римска настилка) се наричал „Траянов”. В XI в. един български царски син, синът на
великия цар Самуил, се наричал Троян. Собственото име Троян (умалително Трайко) [10] е общоупо-
10. Ударението на първия слог Трáян. Народната етимология произвежда това име от траям (трая), duro,
persevero, към което се отнася и българската поговорка. [Траян император L. Leger, L'empereur Trajan
dans la mythologie slave, Revue de Fhistoire des religions, 1896 = L. Leger, La mythologie slave, Paris, 1901,
стр. 124 сл. Б. Филов, Император Траян и днешните български земи, Известия на Бълг. археол. д-во, V,
1915, стр. 177—206, рисунки бр. 132—142. Върху спомените за Траян, основани от него градове, рисунки
от Траяновата колона. — Сръбското предание за Трояновите козлови уши — Midas. Cf. Tzetzes, Chiliades II
hist., 34. Tomaschek, Ö. Gymn., 1877, стр. 679. Вж. още Brocquière за Траяновите уши, при Траянополе.
Трояновите восъчни крила в сръбското предание — Diadalos. Jung, стр. 261, и Иловайски сочат
Трояновата повест. Cf. Rob. de Clary. — Троян — личност : прекрасната Андроникова жена,
Niceph. Bryennios, стр. 106. — Троян —местности : Троян албански и Троица славянски се нарича
високата планина над изворите на Лим, между Албанските Алпи и Ком. Boué, Turquie d'Europe, I, стр. 26.
Троян град на върха Пещер, близо до развалините на крепостта Йелеч в Новопазарска околия. Предание
и описание у Гильфердинг, Босния, Герцеговина и Старая Сербия, 1859, стр. 145. Nota bene : calea
Trajanului според Olta в описанието от 1718—1737 (извл. от библиотеката в Инсбрук), там и древните
castra Trajani, продължение от Дунава към Пловдив през днешния град Троян, у Theophyl. Simoc. като
τρἀβο Τραϊανοἀ. Nota bene : мястото за Траян у Procop., De aedificiis. — Троян другаде у славяните :
Троян, син на жупан Велислав, Vincencius ad 1144, Fontes rerum boh., II, стр. 414. В Чехия според
описанието на Палацки има стара крепост Trojan (adj.), Буд., стр. 328, Trojerovice, нем. Trojan в Пьлз., стр.
407, Trojanov, нем. Trojern в Буд., стр. 314. Trojanus, filius Dlugomili, nob. Mor. 1183, Trojan, filius Velizlai, nob.
Boh. 1184, Troganus (Throian) nobilis 1187, 1193, 1210, 1211, Trojan de Wischezau 1239. Erben, Reg., I. В
Полша Trojân procurator, comes, nobilis, canonicus, cantor : Troiano 1065, Bielowski, Monumenta, стр. 363 =
Troyano Bibl. Ossolińskich, стр. 377; Troianum 1206 Cod. dipl Mazows., I; Troian 1220 Monografia opactwa
cystersów we wsi Mogile, I, ibid., 1266, стр. 23; Troiano 1222, ibid., стр 3; Troyano 1227, ibid., стр. 6; Troianus
1236. Cod. Rzyszczewskii et Muczkowskii, стр. 41. Villa Trojanovic XIII s. Annal. Polon., стр. 606 (Troianovich).
Troianov villa 1222 Cod. Rzyscz., стр. 28, Troyanowo, ibid., стр. 27. Бодуэн де Куртенэ, О древнепольском
языке до XIV-го столетия, Лейпциг, 1870, слов. 46. В Словения : Trojansko sedlo (ali reber 2770') на шосето
от Любляна за Целье. Vojvodstvo Kranjsko (изд. на Matica slov ), Ljubljana, 1866, стр. 11. Моста през
Неретва при Мостар преданието приписва на цар Троян.]
96
требително и сега както в България, така и между македоно-румъните (цинцарите). В Трансилвания [11]
има поле „prat de la Traian, по маджарски — „Keresztesmezö. Особено живо е запазен споменът за римския
император в местността при Железни врата на Дунав, дето се намирали неговият мост и път. В Сърбия, в
гората при Шабац, се намират развалините на Троянов град; ала тях отнасят към средните векове. В
сръбските народни приказки Троян се явява ту с три глави и с восъчни крила, ту с кози уши; а в трета
приказка — като нощно същество, което се бои от дневната светлина, за да не се разтопи. [12] По
65
примера на жителите от римските провинции преселените славяни приписвали на Траян съграждането на
много постройки на Балканския полуостров. Провинциалите смятали за виновник на всички големи здания
оня император, който по броя на своите постройки надминал всичките си предшественици и приемници и
толкова често навред бил споменаван по стени, паметници и камъни, щото — според свидетелството на
Амиан Марцелин — наричали го на шега „лишей” (herba parietina). Още през VI в. проходът през Балкана
при Троян се именувал „τρἀβος Τραιανοἀ” (пътека на Траян), сегашната Троянска пътека. Че славяните
впрочем се запознали с името на славния римски император не само по тоя начин, се вижда от това, че то
се среща и у ония славянски народи, които никога не са дохождали в контакт с римските провинциали и
никога не са обитавали в страни, подвластни по-рано на римляните. Личното име Троян често се среща и
в чешките и моравските грамоти от XII и XIII в.; в Чехия и сега още съществуват местности, именувани
Троян или Троянов. Също така личното име Троян от 1065 г. се среща навсякъде в Полша.
Името на старославянския празник Коледа, славянският произход на което не може да се обясни, е

произведено от латинското Calendae. То се среща почти у всички славянски народи (старославянски —
коледа, български — коледа, сръбски — коледа, руски — коляда, полски — koleda, чешки — koleda).
Трулският събор (691 г.) забранил на християните да празнуват не само римските Vota и Brumalia, но също
тъй и Καλἀνδας. Вероятно името на римските януарски календи било пренесено на някои славянски ту
земен празник. Заемането на тая дума говори за непосредни сношения между славяни и римляни още в
онова време, когато първите не били почнали да се преселват на запад и юг; едничкият вероятен пункт за
такова срещане била Дакия през време на римското владичество. Разбира се, никой няма да твърди, че
името Коледа най-първо е занесено у всички славянски племена от християнските мисионери.
11. Bäsching, Grosse Erdbeschreibung, Troppau, 1785, VI, стр. 271.
12. На Траяновите следи у славяните пръв обърна внимание Котляревски в „Древностях Моск. Археол.
Общ.”, I, 1865 г., Материалы для археол. словаря, стр. 13. Срв. Kanitz, Trojanov grad und die serb.
Trojanssage в Mitth. d. Centralcommission, Wien, 1875, стр. X. Цринов, Заселение, стр.76—81. Jireček,
Heerstrasse, стр. 5—7, 158. Троян, син на цар Самуил, Niceph. Bryennios, стр. 106. Τρἀβος Τραϊανοἀ.
Theophylactus Simocatta, стр. 320. Verantii Opera, Budapest, 1857,1, стр. 305 сл. Името Троян в Чехия,
Моравия и Полша : Erben, Regesta Bohemiae et Moraviae, I (списък), Бодуэн де Куртенэ, О древнепольском
языке, слов. 46.
97
Първоначалният руски летопис (около 1115 г.) разказва, че славяните най-напред живели там, дето в това
време лежали земите на угрите и българите; оттам те се разпръснали. „Влахомъ бо нашьдъшемъ на
Словἀньі на дунайскыя, и сἀдъшемъ въ нихъ и насиляющемъ им.” [13] Тия власи в никой случай не са
келти, както предполагал Шафарик, а са римляни, завоеватели на Дакия. Влах славяните наричат навред
човек от романски произход — или румънец, както русите, българите и сърбите, или пък италианец, както
хърватите, словенците, чехите и поляците. Появата на римски легиони в долините на Карпатите трябва да
е направила дълбоко впечатление не само на населението от карпатските страни, но и на жителите от
обширните равнини, що допират до тях от север и изток. Движението, което започнало в карпатската
област, вероятно дало първия тласък, що накарал славяните да се мръднат на юг. [14]
Между народите, които през II и III в. се борили с римляните за завладяване на дунавските страни и
Балканския полуостров, особено бележити са карпите, [15] от които получили името си Карпатите, и
костобоките; Шафарик посочи, че техният произход е вероятно славянски. През войната против Марк
Аврелий (161—180 г.), в която освен германски племена участвували даки, костобоки, алани, роксалани и
язиги, костобоките ограбвали целия край до Елатея в Елада. [16] След свършването на войната много
варвари били заселени в Панония, Мизия и Горна Италия. През III в. борбата край Дунава върлувала
почти непрекъснато. Между северните жители, които нападали, на първи ред заедно с готите стояли
карпите. Император Аврелиан, родом от Мизия, след като сключил мир с готите в 271 г., отстъпил им
напълно Дакия, която вече отдавна преди това била изгубена безвъзвратно. За да запази поне
предишното име, той основал в Мизия нова провинция и я нарекъл Dacia ripensis. Обаче готите, както се
вижда, не заели цяла Дакия, понеже по-сетне от тая напусната провинция независимите „сарматски”
племена правели често нападения на Римската империя. [17] Още през 273 г. Аврелиан, който се върнал
победител от Палмира, трябвало да отблъсва карпите. Император Кар след една бляскава победа
заловил в плен 200 000 варвари и ги заселил на Балканския полуостров. Енергичният далматинец
Диоклетиан дарувал в 202 г. на провинциите от полуострова отделно управление с главен град
Сирмиум,чиито развалини се виждат и сега още при Митровица, в Сирмия. Неговият съуправител
Галерий, родом от околностите на Сердика (София), разбил сарматите; победените от него карпи и
бастарни всички заедно били преселени в огромно количество в дунавските провинции (298 г.); на първите
за местожителство били отре-
66
13. Nestor, ed. Miklosich, Vindobonae, 1860, cap. III.
14. Дринов, Заселение, стр. 81—83.
15. Καρποδακοι у Зосим — остатъци от тоя народ живели в Дакия тогава, когато той в по-голямата си част,
от 100 години вече, обитавал на полуострова. Дринов. Заселение, стр. 62.
16. Pausanias, IX, стр. 34.
17. Подробности у Дринов, Заселение, стр. 53.
98
дени Мизия, Тракия и Панония. През по-нататъшните войни Константин Велики преселил в империята
повече от 300 000 „сармати” и им определил за местожителство Скития (Добруджа), Тракия, Македония и
Италия. [18] Поради такава насилствена колонизация били внесени нови елементи на полуострова, на
който северната част била повече романска, южната — гръцка, а планинската — още и трако-илирска.
Между стотините хиляди военнопленници прездунавски съседи, превърнати сега в колони, според
мнението на Дринов имало значителен брой славяни, например цялото племе карпи. Това било началото
на славянската колонизация на Балканския полуостров. Следователно тя започнала много по-рано,
отколкото обикновено мислят. Отначало в продължение на 200 години славяните живеели като римски
колони в Мизия, Тракия, Дардания и Македония, макар, то се знае, разпокъсано; едва след това (около
500 г.) започнали техните самостойни походи с цел да си добият с оръжие в ръка нови местожителства.
Дринов посочва някои следи от славянските колонии в Тракия, запазени в два пътеводителя от средата на
IV в. — в Itinerarium Hierosolymitanum и в Itinerarium Antonini : Zernae, сега Черна на Марица (Zirinae Tab.
Peut., Ζεορινἀα y Stephanus Byz.), Cosintus на река Cossinites (срв. Косаница, Косница в Сърбия) и т. н. Ако
и тия доказателства не приемем за необорими, тогава можем да намерим у Прокопий цял ред други
славянски названия на градове и крепости, които били вече в развалини, когато на престола се възкачил
император Юстиниан (527), например Лабуца, Мила река, Врзана, Клештевица, Дебре, Врачишта,
Стреден, Кавеца и т. н. [19]
Още от началото на V в. срещаме славянски собствени имена сред висшите сановници на Византийската
империя. Които носели тия имена, никак не са били пришълци или чуждестранни наемници, а хора,
родени на римска земя, чиито бащи вече се отличили в римска военна служба. В 469 г. началниците на
войските, разположени в Тракия, се наричали Оногост (ἀναγἀστος) и Оструй ( ἡστρο ἡι). От
пълководците на Юстиниан Велики мнозинството били славяни, родени повечето през втората половина
на V в. Доброгост (Δαβραγ έ ζας, έ ντης έ ν έ ρ ), Всеград ( έ υς έ γαρδος) [20] и Сварун (Σουροἀνας Σκλἀβος
ἀνἀρ) се отличили в 555 г. в Персийската война. Но ние не ще се осмелим да прогласим за славянин
Велизарий, който се родил около 490 г. в Дардания, близо до крепостта Скаплица (Σκαπλἀζιω).
18. Пак там, стр. 49 и сл.
19. Procopius, De aedificiis, ed. Ven., стр. 437. [Славянски колонии в Тракия : А. Rose, Kaiser Anastasius, I, 1 :
Die äussere Politik des Ks. Diss., Halle, 1882, стр. 29 за славяните цитира Muratori, Hist. it., III, стр. 316
против Pagi, Šafařik; славяни към края на V в. на десния дунавски бряг — 499 г. българи, 15 000 души с
520 коли под Аристос, река Зустас, оплаквания на Марцелин; 502 г. българи, 517 г. нахлуване на славяни
според Zonaras, XIV, 4 (Rose, стр. 31) чак до Термопилите и стария Епир (тъмно място у Jordanes за
поражението на Помпей, внук на имп. Анастасий, при Адрианопол).]
20. Agathias, ed. Bonn., стр. 150, 186, 249. [Славянски собствени имена във Византийската империя : Ostrys
nom., Prisc, fr. 39. Brooks, Zeno. Dabragezas у Agathias (живял е около 536—582), ed. Bonn., стр. 150, 186,
неговият син Leontius, стр. 244. Vsegrd, ibid., стр. 150. Svarun, стр. 249.]
99
Някои учени мислят, че император Юстин I (518—527 г.) и неговият сестрин син Юстиниан (527—565 г.)
също тъй били славяни по произход. Тяхното месторождение било с. Ведериана (Βεδερἀανα) близо до
кулата Таврезиум в Горна Македония. [21] Жената на Юстин, варварска робиня, се наричала Lupicina —
име, което в мъжки род Lupicinus често се среща в историята и в надписите от епохата на Римската
империя; то е умалително от Lupus. [22] Майката на Юстиниан, сестра на Юстин, се именувала Vigilantia,
баща му — Sabbatios. Така звучат тия имена според достоверни и съвременни извори. В най-ново време
обаче в латинското Lupicina съзирали славянското Любкиня, в латинското Vigilantia — Виленица.
67
Основавайки се на авторитета на някои писатели, отделени от нас само с няколко века, наричали бащата
на Юстин Исток и мислели също тъй, че туземното име на Юстиниан е Управда, което Гибон, смятайки
това има за германско, сравнявал с английското upright = прав, тогава когато Шафарик го изкарва от
старославянското
21. Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, 2 изд., стр. 156, по примера на генералния консул А. фон
Миханович, мисли, че Ведериана и Таврезиум са днешните села Бадер и Таор, на 4 часа път южно от
Скопие на Вардар. Тук ще забележим, че в грамотата на българския цар Константин Асен (1258—1277),
дарувана на манастира „Св. Георги” в Скопие, се чете : „село Таворь и сь полемь, сь ливадами, сь
езеромъ Елатнимъ” (Šafařik, Památky, стр. 25). [Юстиниан : Върху латинската народност на Юстиниан
срв. Bresslau, Urkundenlehre, I, стр. 598, nota 1 : цитира Biener, Gesch. der Nov. Just., стр. 14, собствено
признание Nov. 7, 1; 13, 1; 146, 1. В гръцките новели (като тази до цариградския патриарх, новела 7;
латински подпис, латински печат.— Към моите бележки за Bryce да се прибави : село Opravdić, kotar
Srebrnica, okružje D. Tuzla. Против Управда е бил още Добровски, вж. цитата във 2-ро изд. на Šafařik,
Gesch. d. slav. Lit., 1826, стр. 114 и 493, nota bene. Upravda в Ptiči iz Vojvodine, Rad, 77, стр. 164. — W.
Tomaschek, Miscellen aus der alten Geographie. Öster. Gymn. — Zeitschrift, 1874, стр. 658 : „Vorerst etwas
über das landläufige Dogma, Justinianus sei slawischer Abkunft gewesen und habe Uprauda geheissen. Ich
kenne keine ältere Quelle dafür, als Luccari, welcher Annali di Rausa, p. 3 behauptet : Istok barone Slavo haveva
per moglie Biglenica, sorella di Giustiniano е madre di Giustino, Imperatori Romani, i quali-com'hò veduto in un
diadario (какво е diadario у Лукарич?) in Bulgaria — in lingua Slava sono chiamati Upravda, che significa
Giustiniano ò Giustino. Möglich, dass bei irgend einem slaw. Chronisten diese Nachricht zu lesen war, aber sie
hatte nicht mehr Werth, als das Geschwätz der Chronisten über die Abstammung Nemanja's. Uns gilt einzig als
beglaubigt, dass des Kaisers Eltern Sabbatios und Vigilantia hiessen und romanisirte Dardaner ἀν Βεδεριανἀς
waren.” Rösler, Zeitpunct der slaw. Ansiedelung an der unteren Donau (Sitzber. der Wiener Akad., phil. Classe,
LXXHI), стр. 115, засяга и този въпрос, обаче в смисъл, „dass Upravda gar nicht eine slawische Form ist, die
dem Justus, geschweige einem Justinus oder Justinianus entspräche, denn diese lautet pravĭdivŭ, pravĭdĭnŭ”.
Procopius, Hist. arcana, ed. Par., p. 95 (notae) : „Sic Justinianus а suis gentilibus Upravda, hoc est, recta Justitia
dictus est, Venetos Graeci Κυανἀοις vocarunt : Biglenizam Justiniani sororem, Vigilantiam Latini vocis
similitudinem secuti dixerunt.” Ibidem, p. 137 : De Theodora íta Theophilus in Vita Justiniani : „Duxit Justinianus
Theodoram egregiam puellam, licet rcclamante matre Bigleniza etc.” (Само Bigleniza) . . . „Quamquam
Vigilantiae nomen latine inflexum puto ex Illyrico nomine Bigleniza, quod Justiniani imp. matris vocabulum fuit.”
Ibidem, p. 138. Генеалогия : „7. Sabatius Justiniani pater, cuis nomen bis legimus, semel hic apud Procopium,
iterum apud Theophanem, quem paulo ante citavimus. Istokus etiam appellatus est ab Illyriensibus. Theophilus in
vita Justiniani.” Justinianus. . . „Upravda а suis gentilibus dictus est. Idem Theophilus.”]
22. [Nota bene : Lupicinus magister equitum. Ammianus, 18, 2. Comos Thraciaer 31, 4 сл.]
100
правда = iustitia; ала на тия имена липсва историческото основание. [23] И така в провинциите на
полуострова през VI в. славяните били не само известни, но и вече доста многобройни, па имали и
известно влияние, при всичко че, както изглежда, техните селища били доста редки. Не трябва да ни
учудва, че съвременниците не споменават за тая постепенна колонизация. Аналогичен пример на това от
най-нови времена представлява преселването през XVII в. на стотини хиляди сърби от Косово поле и
Стара Сърбия в Банат и Южна Русия, а през нашия век стотини хиляди българи се преселили от своето
отечество в Сърбия, Влашко, Молдавия и Бесарабия; при все това европейските статистици и историци не
са събирали за това никакви достоверни сведения. Па и в наше време в Турция тълпи християни меняват
своето местожителство и те не са скитници-овчари, а заседнали поселенци, при все това никъде за това
не пишат.
В течение на сто години великото преселение на народите нарушавало всички съществуващи наредби на
полуострова. Според свидетелството на съвременника Евнапий Тракия, Македония и Тесалия били още
през IV в. цъфтящи страни с многобройно, деятелно и богато народонаселение. Поради колонизацията на
огромно количество трудолюбиви и пълни с живот „варвари”, които рязко се отделяли от изнежените
римляни и трако-илири, обезлюдените страни получили нови и производителни сили. Ала това именно
възраждане и подбутнало „варварите” да подкачат пак нападенията. Готите и хуните отново превърнали
всичко в пустиня.
Вестготите, притискани от хуните, си завладели жилища в Мизия (376 г.). След една страшна битка при
Одрин (378 г.) те опустошили всичко от Цариград до Алпите. Когато най-сетне в 402 г. те се отдалечили в
Италия, сменили ги хуните. [24] В продължение на пет години (442—447 г.) хунските орди грабили
Източната империя, разрушили 70 града и се завърнали у дома си само когато им обещали ежегоден
данък. Наскоро след
68
23. Имената Изток и Управда се срещат за пръв нът у Лукари (Лукарич), Annali di Ragusa, Venezia, 1605.
Той се основава на един стар ръкопис, който имал случай да види в България; навярно една от
старославянските хронографии, които съдържали в себе си преводи от гръцки хроники. От книгата на
Лукари тия имена взел Nicolo Alemanni и ги турил в забележките към своето издание на Historia arcana от
Прокопий, Lugduni, 1624, препечатани в парижкото издание на византийците. Той при това доста смътно
се позовал на вече никому непознатата Vita Justiniani от Теофил; срв. Gibbon. History of the decline and of
the roman empire, chap. XI, бел. 6; Шафарик, II, стр. 137; Дринов, Заселение, стр. 47; W. Tomaschek,
Miscellen aus der alten Geographie, стр. 658. Тоя любопитен въпрос заслужава най-подробен разбор.
24. [Хуни : За тюркския произход на хуните и аварите Vambéry, Das Türkenvolk., стр. 65—66, същият за
печенегите и куманите, стр. 76, 85. В съчинението Ursprung der Magyaren има списъци на имена с
обяснения. Гот. huzd aurum, срв. унг. üst ahenum, вероятно от хунски. Kuun, Rel. Hung., I, стр. 19, бел. 2
според Berger Guil., Die altnordische Attilasage, Claudiop., 1886, стр. 24 бел. — Χοἀνοι у Ptol. inter Bastarnas
et Roxalanos. По-късна глоса? Защо нищо не се споменава за това у Амиан и др.? у Marinus Tyr. уж
живеели в Урал, при река Daix, y Dionysius Perieg. при Каспийско море. Срв. Kuun, стр. 76, бел. 1.]
101
смъртта на Атила (453 г.) хунското царство бързо се разпаднало. Множество дребни племена, подчинени
по-рано на хуните, наводнили дунавските провинции. Сарматите се утвърдили в Илирия, хуните в
крайбрежна Дакия и в крайния ъгъл на Добруджа, скирите, сатагите и аланите — в Долна Мизия. Ала най-
зле от всички казани народи своеволничили остготите, минавайки (474 г.) през Дардания, Мизия и
Македония; под техните мечове изчезвало в Тракия цялото селско население. Правителството плащало
данък на всички тия пришълци, за да ги умири; ала достатъчно било и най-малкото противоречие на
техните желания, за да ги накарат да грабнат оръжие. . . Народността на тия преселенци отчасти не се
знае. Според Шафарик сатагите били славяни; още и сега тяхното име носят славянските сотаки в
Северно Маджарско. [25]
Когато и остготите отишли в Италия (488 г.), тогава между славяните отвъд Дунав започнало сериозно
движение. След това те продължавали своите нападения дотогава, докато не заели целия полуостров от
Истрия и устията на Дунав до скалистия Тайгетски гребен. Отначало те попаднали на Долна Мизия (493
г.), дето римският пълководец Юлиан паднал в една нощна битка с тях. По-неудържимо било следното
нападение в 517 г. Жестоко опустошили те Македония, Епир и Тесалия до Термопилите. [26] Заедно със
славяните край Дунав се явили неславянските българи, фински или тюркски номади, които не бива да
смесваме с днешните българи. Макар и да ги смятали за непобедими, ала като били повикани в 482 г. от
император Зенон против готите, те били съвсем разбити от крал Теодорих (487—526 г.) някъде към Дунав.
Наскоро след това българите се отказали от съюза, разбили римската войска по стръмните брегове на р.
Зурта и два пъти грабили Долна Мизия, неотбранявана вече от никого (499 и 502 г.).
Изходен пункт на славянските нападения през VI в. били стара Дакия, днешна Трансилвания с Влашко и
Молдова. Това именно било причина, дето византийските съвременници, избягвайки да употребят
обикновените имена, за да могат да блеснат с познаване на старата история, наричат славяните гети. [27]
Тия дакийски славяни в VI в. се делели на две племена : по-малкото източно коляно се наричало анти, по-
голямото западно — словени. Тяхна граница било горното течение на Днестър; ан-
25. Šafařik, пос. съч., I, стр. 287. [Сатаги : Zeuss, стр. 704. Tomaschek, Öster. Gymn. 1877, стр. 679 : osset,
satâge, part. von satun, besiege. Остатъци от готи в Крим : срв. Tomaschek, Goten in Taurien и екскурса на
гр. Kuun в Codex Comanicus, гдето посочва, че образецът от песента е тюркски] Cod. Cum., стр. 243 :
означава „sensim sensim impletur, haec regio tota aqua est. Navis quumillic constitit.”]
26. Дринов, Заселение, стр. 92. Тунман, Енгел, Шафарик и Хопф приписвали тия нападения на угорските
българи. Ала у съвременника Марцелин (писал в 584 г.) славяните се наричат гети, а българите —
българи. Че под гети тук се разбират славяни, се вижда от думите на друг съвременник — Теофилакт (вж.
следващата бележка). Техните нападения ставали в 493, 499 и 502 години, според изворите, върху
Тракия, под която тук трябва да разбираме провинциите Moesia Inferior и Scythia (Добруджа), които
влизали в състава на Diocesis Thraciae (Heerstrasse nach Const., стр. 59).
27. Τοἀς Γἀταις τοἀτο γἀρ τοἀς βαρβἀροις (sc. τοἀς σκλαβἀνοις) τἀ πρεσβἀτερον ονομα. Theoph.
Simocatta, VII, стр. 2.
102
69
тите пък живеели отвъд долното му течение и по левия бряг на Дунав до устията на Алута. Изобщо цяла
стара Дакия, както планинската страна на днешна Трансилвания, така и низината, била осеяна със
славянски селища. В Трансилвания и сега още се срещат села, носещи добре познати имена, които се
повтарят във всички славянски земи : Топлица, Бистра, Букова, Добра, Глимбока (Глἀбока), Глоговица,
Ковашна (Квасна), Понор, Залатна (Златна), Пояна (Поляна), Пресека, Прислоп, Рибище, Ровина, Руда,
Остров, Лунка Черна (старославян. Лἀка, черна ливада) и пр. Там се срещат реките : Стрела, Черна,
Бистрица, Илова, Красна; р. Кокел у саксите по румънски е Тирнава. Пограничната област Бихар носи
славянско име (срв. чешкото Bêchory, сръбското Бијор). Названията на планините също така са повечето
славянски : Верву (връх), Деалу (дял-планина), Стина (стена), Магура (97 пъти в Трансилвания) и т. н. По
същия начин и в днешна Румъния по-голямата част от местните имена са славянски, а именно названията
на реките : Лъгава, Дъмбовица, Сушица и безброй други славянски названия. Сега словените са
изчезнали съвсем от тия места. Те се смесили с излезлите от полуострова романизирани трако-ромъни.
Румънският народ по такъв начин расъл, като поглъщал малко по малко славяните. Още преди сто години
в някои седмиградски села се чувал славянски език; [28] сега там той е излязъл съв-
28. Вж. Miklosich, Die Sprache der Bulgaren in Siebenbürgen. Други смятат, че тия трансилвански славяни са
се преселили много по-късно в турско време. [Българи в Седмиградско : Archiv des Vereins für
siebenbürgische Landeskunde. Neue F., VIII, Kronstadt, 1867, стр. 324 сл. Verzeichniss der ältesten
nachweisbaren Pfarrer des ehemaligen Decanatus de Spring (später Capitulum Zekas, Zeckescher Surrogatie)
bis zum Ende des 16. Jahrh. zusammengestellt durch G. F. Marienburg. P. 332—334. XV und XVI Gross und
Klein Schergied, Nagy —, Kis — Cserged (Csergöd). „Interessante Erscheinung die sporadischen, ursprünglich
slav. Gemeinden unserer evang. Landeskirche. Die sogen. Reussen, Bulgaren und Serben viel ältere
Mitbewohner unseres Landes, als man gewöhnlich annimmt, nicht erst von der Eroberung Serbiens und
Bulgariens durch die Türken, sondern dass schon die Ungarn und die Sachsen. slav. Elemente vorfanden, die auf
höherer Entwicklungsstufe als Blacci und Bisseni und dadurch unter den Sachsen längere Zeit als unter den
Magyaren und Walachen ihre Nationalität bewahrten. Also war es der Fall auch mit den Schergiedern, die laut
Aufzeichnungen im Zeckescher Kapitular-Protokolle noch in der Mitte des 17 Jahrh. ihr „bulgarisches” Wesen und
„Gepröpel” behaupteten, bis sie endlich dem im Umfange des Zeckescher Kapitels sogar in den meisten
sächsischen Ortschaflen zum numer. Übergewichte gelangten, walach. Volksthume in sprachlicher Beziehung
sich assimilirten, während sie der sächsichen Tracht und dem „sächsischen Glauben” treu verblieben. Eben ihr
evangelisches Kirchenthum beweist es, dass diese Slaven noch vor der Reformation im Lande gewesen sein
müssen. Denn wären sie erst in späteren Zeiten aus dem der morgenländ. Kirche zugehörigen Serbien oder
Bulgarien nach Siebenbürgen gekommen, so würden sie sich hier ohne Zweifel zumal in kirch. Beziehung
alsogleich an die glaubensverwandten Walachen angeschlossen haben. Dass aber Schergied (welches meines
Wissens zuerst in der oben bei Törnau angeführten Urkunde vom Jahre 1313 als terra Chergond erwähnt wird),
wiewohl über dessen Zugehörigkeit zum Decanatus de Spring die beiden Urkunden vom 9 Jann. 1309 und aus
den Jahren 1332— 1338 keinen Aufschluss geben, noch vor der Reformation einen integrirenden Bestandtheil
des Zeckescher Capitels bildete, wird unzweifelhaft ersichtlich aus der II Urkunde in „Mem. Cap. Zekas”, wo es
am Schlusse des Decanat — Umlaufschreibens heisst : Currat per scholares ad loca consueta Kisz-Ludas,
Pokafalva, Serget utraque” etc. Lange für beide Orte nur 1 Pfarrer. 1865 Gross Schergied 33 Seelen nur, Klein
Schergied, p. 384. 1620
103
сем от употреба. Румънският език заимствувал много елементи от славянския, също както английският от
латинския. Румъните усвоили от словените терминологията по домакинството, гражданския живот и
християнството.
И така от Дакия словените преминали на Балканския полуостров, а също и в маджарските равнини и скоро
настъпило време, когато на разнообразните наречия на техния език говорили от долините на Аркадия до
карпатските проломи на Буковина и от бреговете на Балатонското езеро и Баконската гора до
Пропонтида. Тогава те населявали Маджарско, Трансилвания, Влашко, а на юг от Дунав — Мизия, Тракия,
Македония и много други области, станали отсетне пак гръцки или албански. Северните словени
изчезнали между маджарите и румъните, южните и сега още живеят под (неславянско) име българи.
В края на V в. във Византия царувала такава нехайност, че вътрешната част на полуострова оставала
съвсем беззащитна от враговете. За да могат да плащат данък на варварите, византийските императори
има-
Versuch nach Klein Schergied einen eigenen, ungar. (reform.) Pfarrer einzusetzen. Diesem Ansinnen gegenüber
wird von einer Commission des Unterwälder Capitels, wie auch der Vierdörfer und Zeckescher Surrogatie „der
Beweis geführt, dass seit Menschengedenken alle Pfarrer von Schergied (utriusque communitatis Csörgöd) auch
noch die frühren «bulgarischen» „sub universitate Saxonica vixissent et contributiones decano Czekesdiensi
administrassent'“. (S. Anhang : Confessio Bulgarorum etc. etc.).” — „Aus dem betreffenden Zeugenverhöre ergibt
70
sich nachstehende AufeinanderfoJge der ältesten nachweisbaren Pfarrer „utriusque communitatis Csörgöd” : 1.
Zachrias Zavary (selbstverständlich ein Bulgare). 2. Michael Literati «Bulgaricus, qui tandem in Saxonem
degeneravit, cui mulier etiam Saxonica fuit”. 3. Poppa Adam «Bulgaricus». 4. Matthias Vayda, ebenfalls ein
Bulgare. 5. Joannes Scherer (vor Jo. Sch. wird vom esten Zeugen noch ein Bulgare Stephanus Kokosch erwähnt)
Cibiniensis, vocatus а Lankerek. 6. Sigismundus Fink, vocatus е Ministerio Sabesiano. 7. Giorgius Molitoris, von
Bulkesch. 8. Andreas Heltensis. 9. Marinus Bervert, Prostorffensis. 10. Jo. Schirmer Bonsdorfiensis. 11.
Valentinus Bayr Longevallensis, „qui et nunc (1620) pastorem agit in Csörgöd majori.” — Wahrscheinlich in folge
dessen eigene Pfarre in Klein Schergied 1623 neben V. Bayr von „Gross Sergödt” auch „Mathias Pastor
Sörgödiensis minoris”. — Ibidem, IX, 1870, p. 202 sq. Marienburg, Zur Berichtigung einiger alturkundl.
Örtlichkeitsbenennungen in Siebenbürgen. II. Aqua nigra im Decanatus de Sebus. Der sächs. Unterwald und die
Silva Blacorum et Bisscnorum. Die Blachi et Sclavi im Anonymus Belae R. Notarius. (Карта.) Nota bene p. 222
върху славянските елементи в румънски. Р.224 : Urkunde 1228 Teutsch. und Firul, n. XLI „ad Rusciam”, вм.
Alpes Clementis — Kelemenhavas Русия. Между Марош и Görzeny селища Oroszfalu, Oroszi, Orosz-Idécs,
Orsova, Sabenitza usw. Urkunde 1231 „a temporibus iam, quibus ipsa terra Blachorum terra Bulgarorum
exstitisse fertur”. 1506 Sclavi et Valachi нанасяли пакости на саксонците в Ebesfalva. Села Szirbu, Szirbos
(Ráczfalu, Zarand. Com. и Tótfalu в Краш. ком.), Reussmarkt, urk. forum Ruthenorum, Reussdorf, Kokelburger
Com., Reussdörfchen при Херманщат, Reussisch-dorf am Görgeny, zwei Reussen, eines unter den
Siebenrichter-Ortschaften und eines im Dobokaer Comitate. Ung. Ortsnamen Oroszfája, Oroszfalu, Oroszi,
Tótfalu, Tótszallás (p. 225). P. 227. По-старо славянско население. „Nur aus einem solchen ursprüngl.
Anschlusse an die Sachsen lässt es sich erklären, wie die jetzt sogenannten Serben in Baumgarten,
Reussdörfchen, Gross und Klein-Schergied im 16. Jahrh. auch zur Reformation übertraten und bis heuliges
Tages zur evangel. Kirche, nota bene, sich halten.” P. 226 върху рум. топографски имена, списък на
произведени имена от немски, унгарски, латински (Dubesdorfu — Tobiasdorf ; Keïvaszer — Kaltwasser;
Osorheju — Vásárhely и т. н.). Славянски топографски имена : Lovistye, terra Loystha 1233. Marienburg, IX,
стр. 225.]
104
ли обичай формално да продават най-богатите провинции при Средиземно море на наместници, които
след това ги разорявали по-зле от турските паши; императорският двор се грижел повече за разкошен
лов, за монашески препирни и събори.
По морето върлували вандалите, чиято жертва била Елада. Никой не мислел за сериозна съпротива на
врага, който нападал от всички страни. За спасяването на Цариград в 512 г. при император Анастасий [29]
била съградена голяма стена от Селимврия на Пропонтида до Деркон на Понт, дълга 280 стадии, „знак на
безсилия и паметник на страхливост”. Към всички бедствия се прибавили и страшни земетръси, които
разрушили Коринт, Дирахион и дарданските кули. В 518 г. Анастасий бил наследен от Юстин I, чиято
енергия могла да се прояви само във вътрешни препирни. Лесно биха могли славяните при Анастасий и
Юстин не само да грабят, но и да се заселят на пустинния полуостров. [30]
В 527 г. на престола на Константин Велики стъпил Юстиниан I. Неговото управление се ознаменувало с

военни подвизи, с издаване свод на законите и с построяване на величествени здания. През първата
година на царуването му на полуострова била възстановена славата на римското оръжие; пълководецът
Герман разбил пълчищата от антите, които преминавали Дунава. Надлъж po брега на Дунава били
отчасти съгра-
29. Император Анастасий : Rose. Kaiser Anastasius. Diss. Hille, 1812 (и за Виталиан т. н.). Nota bene adde
hist. Vitaliani, Romani nati in Scythia (вж. лекциите ми).
30. Вж. К. Hopf, Geschichte Griechenlands vom Beginn Mittelalters bis auf unsere Zeit, Ersch-Grubers Encyclop.,
t. 85 и 86, превъзходен труд, основан на многогодишно изучаване на изворите. Някои твърдят, че
славяните са се преселили на големи маси при Анастасий; при това те се основават на следната прибавка
в старобългарския превод на Манасиевата хроника (около 1340) : „При Анастаси цари начἀшἀ Блъгаре
поемати земἀ сиἀ.” Това обаче не е старобългарско предание, а е известие,заето от историята на
Зонара, който на свой ред го е намерил у Теофан (IX в.). [Крайдунавските славяни : Около 525 г.
непознатият съставител на богословските въпроси и отговори, които обикновено се приписват на Цезар
Назиански, брат на прочутия Григорий — пише за край дунавските славяни:
71
„Ich finde diese Stelle bei Schafarik nirgend angefhürt und doch enthält sie wohl das älteste Zeugniss für den
eigenen Namen der Slaven.” Müllenhoff, Donau в Jagićs Archiv I, 2, стр. 294. Съставителят е знаел вече за
ἡλλυριοἡ, жители на провинцията Illyricum, и за Ρ]ιπιανοἡ в Dicia ripensis, знаел и за готите. Славяните
се били вече заселили край Дунава. Говори за замръзването на Дунава и знае за нахлуваниятаτἀν
πολεμἀων в Илирия и Тракия. Каквото той пише за славяните, това е вариация на басните за гетите,
траките и за даките. Той е знаел и за лангобардите (следователно след около 510 г.). В един стар
български превод (рькоп. 1512) у Невоструев, Описание, 2, стр. 151 сл., стои вм. ἡλλυριοἡ καἡ
ἡιπαιανο ἡ : ѿ Срѣмѣнь жь и ѿ Словенъ. Jagić в Archiv, I, 2, стр. 332.]
105
дени, отчасти поправени 80 крепостни стражеви кули, [31] а за главнокомандуващ на дунавските войски
бил назначен Хилвуд, който след тригодишна щастлива война бил убит в един необмислен поход в
отвъддунавската славянска земя. Тогава започнала война против славяните, които вече се установили на
постоянно местожителство на полуострова; пълководецът Мундо в 529 г. разбил славяните в Илирия и
българите в Тракия. Че на полуострова вече имало множество независими славянски общини, се вижда
също така от разпоредбите на тоя император. За каква друга цел, ако не за господство над славяните на
полуострова съградил той освен дунавските крепости още 600 укрепени места в самата страна, в
Аврелианова Дакия, в Македония, Тесалия и Епир? А ако това не е доказателство, тогава трябва да
обърнем внимание на посочените от Дринов думи на Прокопий : „Каквото изчезнало и дошло в упадък във
Филипопол и Плотинопол,той [Юстиниан] бързо го изградил, понеже се оказало, че твърде лесно могли да
се превземат тия градове тъй като лежали в съседство с множество варварски народи.” [32] Крепостта
Адина, близо до Палматида в Мизия, била поставена на военна нога, понеже в околностите ѝ Σκλαβηνο Ἄ
βἀρβαροι нападали на пътуващите и правели страната небезопасна. [33] В своята родна земя
императорът основал нов град Justiniana Prima. Според някои сведения той лежал при Кюстендил, според
други — при Скопие; във всеки случай бил в центъра на полуострова или в провинцията Dacia
mediterranea, или в Дардания, ала в никой случай не бил близо до Охрид. Архиепископството, учредено от
него там, в състава на което влизала страната от Дунав до Шкодра, безследно изчезнало след 100 години
сред ожесточени войни.
Всички тия приготовления не постигнали целта си. Докато Юстиниан с успех се борил в отделните
провинции — на изток против персите, в Африка против вандалите, в Италия против готите, —
Балканският полуостров до самите врата на столицата станал плячка на славяните. Всяка година те
правили своите нападения чак до Елада; ни планина, ни пещера, ни едно кътче римска земя не било
пощадено. При всяко нападение около 200 000 римски поданици били посичани или откарвани в плен.
Някои непълни сведения за тия нападения се намират в описанието на Готската война от Прокопий
Кесарийски; но понеже цели 20 години, от 527 г. нататък, той се намирал в лагера на Велизарий, в
чужбина,
31. [80 крепости край Дунава : Св тославъ. . . вз градъ осмь дес тъ по Доуна ἀви. Nestor, ed.
Miklosich, стр. 37, гл. 32. Дринов, Южные Словяне, стр. 96. Сръбска народна песен ( Миличевиħ, Србија,
стр. 954) : Колико je низ Дунав градова, седамдесет и седам градова. Българска народна песен
(Миладинов, стр. 395) : Колку имат от море до Ду нав, седумдесет и седом градови.]
32.
Procopius, De aedificiis, IV, 11, ed. Bonn, стр. 304.
72
33. Procopius, De aedificiis, IV, 7, стр. 293.
106
сведенията му за произшествията на полуострова са почерпани по-скоро от слухове, отколкото от

достоверни свидетелства. [34]
Подробното описание на тия войни би ни завело далеч; ние ще се погрижим да дадем най-важното.
В 533 г. антите разграбили Тракия; малко по-сетне Юстиниан водил преговори с тях с намерение да им
отстъпи гр. Турис на левия бряг на. Дунав (може би Турну Мъгуреле при устието на Алута), ако те се
задължат да му помагат против другите врагове на империята. В 548 г. славяните без спънка проникнали
чак до Дирахион. В 551 г. една тълпа славяни от 3000 души преминала Дунав и разделена на два отреда,
опустошила Илирик и цяла Тракия, дето бил разрушен от тях гр. Топирос, [35] лежащ на брега на Егейско
море. На следната година огромни маси заддунавски славяни потеглили към Солун. [36] Ала когато
узнали в Ниш, че римската войска стои в Сердика, те обърнали на запад и на три отреда опустошили по-
голямата част от полуострова, като проникнали чак до дългата Анастасиева стена. В 558 г. много
претърпелият полуостров бил наводнен от цели потоци славяни и неславяни, една част от които
достигнали чак до Термопили, а под Константинопол друга била отблъсната назад от стареца Велизарий.
[37]
Към края на Юстиниановото управление в съседство с римляните се явил враг, много по-опасен от
славяните. Нов степен народ авари се заселил в панонските равнини, за да предприема оттам своите
грабителски нападения по всички страни. Славяните ги наричали обри, което отпосле означавало просто
великан (чешки obr, сърбо-лужицки hobr, полски olbrzym). Около половината на V в. аварите се
разпореждали още между Каспийско и Азовско море; сто години по-късно те се борили с родствени тям
племена в южноруските степи. Като подчинили антите, те покорили дулебите, руско племе, което живяло
между Буг и Стир, и
34. [Войните на славяните с Византия : Anecdota Procop., ed. Bonn., 3, стр. 73 : теглилата на империята,
описани по-горе от меди, сарацини καἡ Σκλαβηνἡν καἡ ἡυλἡν καἡ τἡν ἡλλων βαρβἡρων. P. 108
упадък на Италия.
P. 109. Перси, сарацини, хуни έ τέ Σκλαβηνέν γένει и т. н. έκραιϕέσιν έκ έωμαέων τέ ςγές ξυνηνέχϑη
ἀπαλλαγἀναι (integros exercitus domum reduxere), in ἀἀἀδοις, aut πολιορκἀαις aut ξυμβολαἀ multi
perierunt.]
35. [Град Топирос : за положението на Топир вж. Tomaschek, Öst. Gymn.-Zeitschrift, 1867, стр. 721.
Prokopios, II, стр. 441.]
36. [Нахлуване на славяните към Солун : Rose, Leben des hl. David von Thessalonike, 1887. Krumbacher,
Zeitschr., I, стр. 546. От Берлинския ръкопис. Според ЖМНПр, 1893 юлий, стр. 251, други ръкописи имало в
Ескуриал и в Халки. Произхожда от времето на Юстиниан; говори се в него за нахлуване на варвари от
Sirmium. Nota bene : Duchesne в Byz. Zeitschr. за римска църква в Солун, Далмация и т. н. Има ли някакво
известие за преселение на анти във византийска земя? Само нахлувания.]
37. Šafařik, Památky, II, стр. 161—163; Дринов, Заселение, стр. 93—101.
107
73
се отнасяли към тях със страшна жестокост, като например впрягали в колите си дулебските жени вместо
волове. Оттам в 568 г. те се преселили в равнините на Тиса и Дунав, в Маджарско. Два века и половина
съществувала там тяхната разбойническа държава. Подире те изчезнали безследно, което направило
дълбоко впечатление на съвременниците; в Русия още през XI в. имало поговорка : „погибоша, аки обре”.
[38]
Често пъти се е повтаряло мнението на Гибон, че царството на аварите се простирало от Волга до Елба,
от Долния Дунав почти до Балтийско море. В същност обаче господството на аварите едва ли
преминавало границите на Маджарската равнина; на съседните земи те правели грабителски нападения,
без да ги завладяват. [39] Дакийските славяни били съвсем независими от тях. Наистина по-сетнешните
византийски летописци искали да виждат във всяко движение на славяните аварско влияние, смятайки
всички славяни за аварски поданици, и дори често идентифицирали авари и славяни. Ала като се
разгледат съчиненията на непосредните съвременници, а тъкмо от такива трябва да се ползува един
историк, може тутакси да се види какво значение е имало задължението на славяните да плащат данък на
аварите. Разбира се, не можем никак да се съмняваме в това, че славяните в Панония били поданици на
аварите, за които те били длъжни да градят мостове и ладии за преминаване през Дунав и Сава (напр.
през 579, 592 г.). Но дакийските славянски племена запазили най-пълна независимост и свобода. Твърде
интересно известие ни е запазил един съвременник, гъркът Менандър. [40] След покоряването на
Панония аварският хан заповядал да кажат на войводата Добрента (Δαυρἀντιος, Δαυρἀτας) [41] и на
славянските старейшини, че те трябва да се покорят на аварите и да им плащат данък. Ала Добрента и
старейшините отговорили на властолюбивите чужденци : „Кой от всички хора, огрявани от лъчите на
слънцето, би могъл да ни подчини на своята власт? Ние сме привикнали да придобиваме господство над
другите, а не да се подчиняваме на другите. И ще си останем при своето, докато съществуват война и
мечове!” Аварските пратеници, раздразнени от тоя отговор, почнали да се отнасят тъй заповеднически и
надменно, че произлязло сблъскване, което свършило с тяхното убиване. При все това ханът не се
осмелил да отмъщава и трябвало да остави дакийските славяни дълга време на мира.
38. Nestor, ed. Miklosich, гл. VIII. Обрин се среща също в златоструя на цар Симеон (поч. в 927) и в житието
на св. Константин (Кирил); срв. Miklosich, Lex. palaeoslov. [Авари : За преселението на аварите Kunn, Rel.,
стр. 70. Abara село в комитата Zemplén, пак там, стр. 71. За мнението на Гибон върху Аварското царство
—? Chan Bajans Schwur und altaische Schwüre, Vambéry, Das Türkenvolk, стр. 122. Bajan fem. 298. Botboi ein
kirgis. Geschlecht, стр. 286. — Откъде произлиза бань? От персийски? Срв. derbân вратар, bâgh — bân
градинар — от перс. императив (като прилаг.) bân пазейки. Значение : банъ vicarius sc. comitis in Ragusa
XIII Jahrh., also „Statthalter”.]
39. Доказателство за казаното има у Дринов.
40. Menander, ed. Bonn., стр. 406.
41. Δαυρἀτας е неправилно четене в парижкото издание. Вж. бележката на Нибур в бонското издание на
Менандър, стр. 406. [Срв. Hattala в ССМ., 1864, стр. 211, бел. 1 обширно.]
108
Своите нападения на Византийската империя аварите започнали в 575 г. При това и славяните не спирали
военните си походи в Тракия. В 578 г., когато римляните току-що сключили мир с аварите, 100 000 души
славяни предприели голям поход чак до Елада и след това останали в завзетата от тях страна. По тоя
случай сирийският съвременен хронист Йоан Ефески (писал в 584 г.) разказва следното : „На третата
година след смъртта на Юстиниан и от стъпването на Тиверий Победоносни на престола яви се
проклетият славянски народ и завзе цяла Елада, околностите на Тесалоника (Солун) и цяла Тракия. Те
завладяха много градове и крепости, с огън и меч опустошаваха и грабеха страната и господствуваха там
напълно свободно, като в своя родна земя. Това продължаваше четири години, докато императорът
воюваше с персите; поради това те се разпореждаха в страната, докато бог не ги изгони оттам. Техните
грабежи се разпростряха чак до външната стена; всички императорски стада станаха тяхна плячка. И
досега живеят те безгрижно и безстрашно в римските провинции, като грабят, убиват, палят; те
разбогатяха,имат злато и сребро, цели табуни коне и множество оръжия; научиха се да водят война по-
добре от римляните.” [42] На помощ против тях Тиверий повикал аварите, които на драго сърце се
възползували, от случая да си отмъстят за постъпката на Добрента. По стария римски дунавски път, който
минавал
42. Johannes von Ephesus, Kirchengeschichte. Aus dem Syrischen von Schönfelder, München, 1862. Св. Йоан
живял от 558 до 575 г. в Цариград. [Die Kirchengeschichte d. Johannes v. Ephesus. Aus dem Syrischen
übersetzt. . . von Dr. J. M. Schönfelder, München, 1862. Bibl. univ. Prag. 21 Е 296, p. 255 : „Im dritten Jahre des
Todes des Kaiser Justinus und der Regierung des siegreichen Tiberius zog das verwünschte Volk der Slawen
74
aus, durchzog ganz Hellas, die thessailischen und thracischen Provinzen, nahm viele Städte und Castelle ein,
verheerte, verbrannte, plünderte und beherrschte das Land und wohnte darin ganz frei und ohne Furcht, wie in
seinen eigenen. Das daurte vier Jahre lang und so lange als der Kaiser mit dem Perserkrieg beschäftigt war und
alle seine Heere nach dem Orient schickte. Dadurch hatten sie im Lande freies Spiel, bewohnten es und breiteten
sich bald darin aus, bis Gott sie (hinaus) warf. [Payne Smith, Oxf., 1860, превежда „as far as God permits them”.
Виз. Bp., V, стр. 409 (А. Васильев). Gutschmid, Kl. Schriften, V, стр. 433 = Lit. Centralbl., 1868, стр. 241, за
противоречието в превода на Schönfelder. Според проф. Bickell преводът на Payne Smith бил верен. 10
ноем. 1899]. Sie verheerten, brannten und plünderten aber bis zur äusseren Mauer, so das sie alle kaiserlichen
Heerden — viele Tausende — und die der Ubrigen erbeuteten. Und sieher bis auf den heuttigen Tag, welches
das Jahr 895 [според стр. 204 Юстиниан поч. на 14 ноем. 876, Тиберий станал цезар на 7 дек. 886. Тиберий
бил 4 години цезар, 4 години автократор. Маврикий бил възкачен на престола на 5 авг. 893. Според
лекциите ми по византийска история — пак там, стр. 253 за аварите nota bene, стр. 256 за войната с
персите в 892 г. Hota bene предговора за отношението на Йоан Ефески към Bartebruc, идентичността на
много места.] ist, wohnen, sizen und ruhen sie in den römischen Provinzen, ohne Sorge und Furcht, plündernd,
mordernd und brennend, sind reich geworden und besitzen Gold und Silber, Pferdeheerden und viele Waffen und
haben gelernt, Krieg zu führen, wie die Römer. (Und doch sind es) einfältige Leute, die sich ausserhalb der
Wälder und holzfreien (Gegenden) nicht sehen zu lassen wagen und nicht wissen, waseme Waffe sei,
ausgenomen zwei oder drei Lonchadien d. h. Wurfspiesse.” — Върху Йоан Ефески почива хрониката на
Dionys von Tell-Mahra, ed. Assemani, c латински превод (Bickell).] — Rosetti Radu. Invasiunile Slavilor in
peninsula balcanica. Revista nova, II, 1889, 6p. 9 (срв. Revue hist., 1892, nov. dec., стр. 396). C нахлуванията
на славяните в V и VI век множество пленени романи от византийската империя били закарани в Дакия и
зад Дунава, гдето са се слели с остатаците от Трояновите колонисти, когато самите славяни повечето се
заселвали на юг от Дунава.]
109
по десния бряг на реката, от Сингидунум (Белград) до устието и, те преминали в Добруджа, [43]

преплували през Дунав, разграбили селата и се върнали у дома си, като освободили множество пленници
римляни. Въпреки това дакийските славяни си останали свободни и самостойни.
През времето от 582 до 602 г. във Византия управлявал император Маврикий, прекрасен по характер, ала
непредвидлив държавен мъж; пълководец, като теоретик отлично подготвен, ала на практика крайно
неопитен. Неговото интересно съчинение за стратегията е оцеляло до наши дни. [44] Със славяните той
водил непрекъснати войни, също както и с аварите, които, след като завзели Сирмиум, опустошили
цялата област. В 583 г. славяните били два пъти разбити в Източна Тракия : при р. Еркене и при кулата
Енсина, недалеч от Одрин. [45] Въпреки това в 587 г. те нахлули в Елада, закрепили се там и в
продължение на 218 години живела в тая знаменита от старо време страна, независимо от Византия.
След свършването на Персийската война Маврикий утолил жаждата на аварите за пари, като им плащал
ежегоден данък, а цялата си дейност насочил против дакийските славяни. Той се надявал да тури край на
нападенията, като покори славянската родина в стара Дакия. Под предводителството на опитния Приск
войската му преминала през Дунав (593 г.), разбила в една нощна битка крайбрежния владетел Радогост
и опустошила неговите владения. Пленниците били изпратени при императора под стража под
началството на славянина Татимир, [46] който се намирал на гръцка служба; на шестия ден откак
тръгнали на път от Дунав за Цариград, на тоя отред някъде в Балкана нападнали славяни, които без
съмнение били заседнали там; Татимир само с мъка успял да се спаси. Между това Приск, когото един
гепид превел през обширни гори и блата, проникнал отвъд р. Паспирий (може би Бузое) във владенията
на княз Манжук, [47] нападнал на него през една тъмна нощ тъкмо когато Манжук празнувал помен за
умрелия си брат с песни и вино и след ужасна сеч го хванал в плен. Тогава Маврикий, насърчен от този
успех, заповядал войската му да презимува отвъд Дунав. Ала войските на Маврикий не били
43. [За преминаването на славяните в Добруджа вж. Menander, стр. 405.]
44. [Император Маврикий : Zachariae von Lingenthal в своята последна работа в Byz. Zeitschr., III, стр. 440
сл., доказва, че Strategica на имп. Маврикий (в ръкописа и Urbikios) не е от император Маврикий (това
доказваше още Scheffer); това съчинение е написано между избухването на продължителната персийска
война по времето на Юстин II (персите са на пръв план), а не след персийските войни на Хераклий. Негов
автор е навярно Rufus според цитатите в законоведските съчинения и първоначалното му заглавие е било
Τακτικἀ.]
45. Според Теофилакт това нападение станало по подбуждане на аварите. Ала Менандър разказва, че
аварите тогава искали отново да нападнат славяните през Мизия и следователно с тях тогава не били в
мир. Дринов, Заселение, стр. 108. [Водител на славяните е бил Радгост (Ardágastos), на римляните
Commentiolus. Theophylacti Simocattae Historia. Ed. Carolus de Boor, Lipsiae, Teubner, 1887 (според Ватик.
ръкопис, saec, 11 — 12), стр. 46.]
75
46. [Татомир. Имаме съвременен полски историк Lucian Tatomir, Krół Kazimier Wielki i Míkolaj Wierzynek,
Warszawa, 1887.]
47. Μουςἀκιος, var. Μαουσοἀκιος, Μονσοἀγιος, Μονσοἀκιος. Stritter, II, стр. 59; Дринов, Заселение, стр.
111. Суфиксът ук у русите в Галиция и Буковина се среща много често, напр. Томашчук, Дронюк.
110
способни да следват примера на старите римски легиони; те се възпротивили и се върнали на южния

бряг. Императорът тогава повикал Приск назад и назначил за главнокомандуващ брата си Петър.
Последният още на път към Дунав, при Марцианопол на Камчия, срещнал една грабителска шайка
славяни, които заградили лагера си с обоз и били победени само след отчаяна съпротива. Пътувайки по-
нататък, той получил известие, че славяните заплашвали Цариград; както се вижда, тия пълчища били от
полуострова, а не от Дакия. При все това Петър продължил пътя си и като достигнал Дунав, преминал тая
река при устието на Осъм, само че с големи загуби, след като паднал неприятелският вожд Пирогост (597
г.). [48] По-нататък войната продължавала твърде нещастно за византийците. При това в Тракия и
Далмация те трябвало да воюват също тъй и с аварите, докато последните, разбити и пострадали много
от зараза, не сключили мир (600 г.), според който граница за двете страни трябвало да бъде Дунав; на
римляните впрочем се позволявало в случай на война със славяните да преминават реката. От това се
вижда, че аварите не по-малко от римляните се страхували от дакийските славяни. В 601 г. Гудуин,
помощник на Петър, ограбил страната на отвъддунавските славяни. Войската повторно не искала да се
подчини на императорската заповед, да презимува в неприятелска земя; тя дори се възбунтувала и под
предводителството на центуриона Фока потеглила за Цариград. Маврикий бил свален и Фока бил
провъзгласен за император. [49]
В същото време се повдигнали славяните в Македония. Още преди 597 г. 5000 славяни се появили
неочаквано при Солун, [50] но скоро от-
48. [Пирогост : Πειρἀγαστος едва ли е Бери-гост,можс би Миро-гост; срв. у Менандър Μεζἀμηρος —

Незамир. — 1892 г. дек. : правилно е Пиро-гост, в Русия има Пирогостов храм, вж. руските летописи :
Игорь ἀдетъ по Боричеву къ свἀтἀи Богородици Пирогошей, Slovo o polku Igorevě in fine. Erben, стр. 42 :
църквата в Киев е основал великият княз Мстислав в 1131 г. Според „Степенная книга” (генеалогическата
книга) търговецът Пирогост донесъл от Гърция иконата за Георги Дулгоруки, Суздалски княз, син на
Владимир Мономах.]
49. Šafařik, Památky, II, стр. 164; Дринов, Заселение, стр. 103 сл.
50. [Обсадата на Солун от славяните : Известията за тежкото положение на Солун спадат кьм времето
на Фока и Хераклий, а не към втората половина на 7 столетие! Това се потвърждава от едно място у
епископ Йоан от Никея в Египет, който е писал към края на VII столетие на гръцки; от арабския превод е
запазен абисинският превод, направен около 1602 г. от Zotenbsrg в Journal asiatique, VII série, vol. 13, 1879,
стр. 343, между революцията на Никита, съвъстаник на двамата Хераклиевци в Картаген, и Хераклиевия
поход към Цариград, във времето на Фока : On rapporte, en се qui concerne l’émpire romain, que les rois de
ce temps détruisirent les villes des chrétiens et qu'ils firent emmener captifs les habitants par des barbares, des
peubles étrangers et des Illyriens Seule la ville de Thessalonique fut épargnée, car ses murs étaient solides, et
grâce à la protection de Dieu les peuples étrangers ne réussirent pas à s'en emparer. Toute la province fut
dépeuplée.” Преди това е станал боят на Bonosus, воевода на Фока, с Никита в Египет. Bonosus бил разбит
и избягал в Цариград. След това : персийците опустошили град Synè; Хераклиевият поход към Цариград.
За това място пише Sathas, Documents, I, чггр. XVIII. В оригинала Illyri = Alwarikon. — Pisides, Bellum
Avaricum, v. 197
Codd. Βουργ. Chronologica ex Chron. Pasch : I, стр. 693 —23 ноември 602 r. Phocas coronatur; I, стр. 700 — 6
октомври 610 r. Heraclius coronatur; I, стр. 726 — 11 май 627 r. moritur Bonus.)
111
стъпили. Наскоро обаче те пак се явили пред града с големи военни сили и започнали пристъпа си с
железни тарани, с изкусно направени прашки и с разни други метателни оръдия; но стените на града
устояли. Почти невъзможно е да се мисли, че обсадителите на Солун са дошли от Дакия. По-вероятно е,
76
че те дошли от Македония и спадали към ония племена, за които Йоан Ефески говори, че живеят в
римските владения и военното изкуство познават по-добре от римляните.
Осемгодишното управление на жестокия узурпатор Фока било във виша степен нещастно. Персите
наводнявали Мала Азия и стояли пред Цариград; аварите и славяните върлували в Европа; към това се
прибавили глад и чума. Приемникът на Фока, благородният Хераклий (610—641 г.) искал вече да пренесе
столицата на разклатената държава в далечния Картаген. Времето на своето управление той прекарал в
походи против персите и арабите тогава, когато според свидетелството на съвременника Исидор
Севилски европейските провинции били заети от славяните в 615 г. [51] Славянските преселници се
научили необикновено скоро на мореплаване и още в 623 г. споходили Крит и други острови. [52]
В 626 г. Цариград бил подложен на голяма опасност : аварите се явили от Панония, а славяните на
полуострова се присъединили към тях. Докато аварите нападали столицата откъм сушата, славяните на
ладии, направени от издълбани дървета (μονἀξυλα), настъпили към нея откъм море. Ала те не издържали
неравната борба с византийските кораби и били изтребени. Властолюбието на аварите разстроило съюза.
Славяните отстъпили и аварите, предоставени на своите собствени сили, трябвало да сторят същото.
Между падналите под Цариград византийците намерили и много славянски жени. [53]
51. Roncalli Vetust. lat. script. chron., II, стр. 460.
52. Сирийската хроника на презвитер Тома, у Gutschmidt, рецензия върху История на Гърция от Hopf,
Leipziger, Centralblatt, 1868, стр. 641. [Превземането на Крит от славяните : А. Wirtch, Aus orientalischen
Chroniken, Frankfurt а. M. (Diesterweg), 1894, p. 54 : Anonyme syrische Chronik bis VII Jahrh.; Land, Anecdota
Syriaca, I, p. 39 : „a. 623 die Slaven erobern Kreta, die Persen Rhodos”. Друга една анонимна хроника от Адам
до 636 г. сл. Хр., по-скоро продължение, в ръкопис следва „Liber chaliforum” от Presbyter Thomas, цялата
компилация е може би от него. — Някои отнасят във времето на император Хераклий лъжелукианския
диалог Φιλἀπατρις. Cpв. R. Crampe, Philopatris, ein heidnisches Konventikel des siebenten Jahrhunderts zu
Constantinopel. Halle, Max Niemayer, 1894. Глава 9 : в нея се говори за една кървава баня в Крит. Стр, 39 :
Entsanden zwar der Rückkehr der Kaisers nach Constantinopel 622/23 Winter — Frühjahr 623, bescheidene
Erwähnung der Scytheneinfälle (гл. 29 Avaren); das cretische Blutbad (гл. 9) 623 nach dem syrischen Presbyter
Thomas, Anecdota Syriaca, ed. Land, I, стр. 115 (erhalten nur in einer Bearbeitung des 8. Jahrh.); срв. похода
на славяните у Georgios Pis., Heraclios, 2, стр. 75 сл. — В 623 г. славяните посетили Крит и други острови.
Сирийската хроника на Thomas presbyter, ed. Land, Anecdota Syriaca, I, 103 ff. (f. 50 ). Cf. Gregorovius, Athen,
I, стр. 86 (срв. Виз. Врем., XI, стр. 144). А. Gutschmid, Kleine Schiften, Leipzig, Teubner, V, 1894, № XV. Zur
Geschichte Griechenlands im Mittelalter.]
53. [За обсадата на Цариград в 626 г. най-надежден извор е Chron. Pasch., ed. Bonn., 1, стр. 716—726.
Най-напред се разправя за персите под водителството на Σαλβἀρας при Халкидон.На 29 юни авангардът
на хагана, 30 000, на стан при Μελαντἀας, римската конница в града. Стр. 717 — настъплението на
римските войски. Знаковете с огньове
112
Несполуката под Цариград нанесла тежък удар на аварското господство. Наскоро се повдигнали
славяните в Илирик и в алпийските страни. В 600 г. те започнали силно да нападат на Далмация, на която
вършели нападения още при Юстиниан, и изтикали много намалелия от аварите римски елемент в
крайбрежните градове и острови. Малко по-късно на запад възникнала първата голяма славянска
държава : Само съединил под своята власт чехите, словените от алпийските страни и една част от
полабските славяни и поразявал както аварите, тъй и франките.
Около половината на VII в. славянското заселване на Балканския полуостров било свършено. След това
време вече не се чува за нападения на славяни из отвъд Дунав и Сава : почти всяко кътче на полуострова
било заето от тях.
В басейна на р. Сава и по брега на Адриатика, дълбоко навътре в Албания, живели словени, наричани по-
късно българи. [54] Романският и трако-илирският народ, който обитавал там от старо време, или бил
изтикай в планините, или в низините и се подчинил на славяните. Тузем-
между перси и авари в Συκαἀ. Изпращането от хагана на патриций Атанасий ἀπἀ τἀν μεροἀν
ἀδριανουπἀλεως в Цариград, за да узнае срещу какви дарове цари-градчани искат да се оттеглят
аварите; Bonus смъмрил за това Атанасий. На 31 юли аварите нападнали от портата τἀς λεγομἀνη
Πολυανδρἡου до портата τοἡ Πἡμπτου, другаде хаганът поставил Σκλἡβους; „πρἡτου μἡν διἡ πεζἡν
Σκλ Ἄ βων γημν Ἄ ν”, δευτ Ἄ ρα τ Ἄ ξις — bδι Ἄ πεξ Ἄ ν ζαβ Ἄ των (loricati). Вечерта поставили μαγγανικ Ἄ κα Ἄ
χελ ἡνας. Пристъпи. 12 аварски πυργοκαστ ἡλλους вьв високи προμαχε ἡνες, покрити с кожи ( ἡβ ἡρ σωσεν)
77
— били подпалвани от лодкарите. Моnoxyla срещу византийските σκαἀακἀραβοι. На 2 август
византийците изпратили пратеници при аварите, там намерили трима персийски пратеници; те на
връщане по море били заловени и избити. Стр. 723. В неделя хаганът дошъл в Χαλἀς, пуснал в морето
μονοξἀλα, за да прекара персийците, против тях излезли .ἀ. κἀραβοι през нощта, унищожили ги; стр. 724:
Стр. 724 : дохожда ἡ ρμἡτζις ἡ

ξαρχος ἡβαρων, разговарят с него за избиванетз на персийските пратеници.
Пристъпът на арменци при Влахерна, техните огньове, славянски лодки там, мислили, че там са авари,
ἡσ ϕ ἡγ ησαν. Славяните, които плавали към хагана, по негова заповед били избити : ἡξ ἡβ αλον δε ἡλα τ ἡ
μονέξυλα εές τέν γέν οέ έμέτεροι. Хаганът изгорил уредите и се оттеглил, според други най-напред си
отишли славяните и след това хаганът. Стр. 726 : Bonus се впуснал след хагана, защото досега имал
право да говори с него
Bous умрял a. D. 627 (стр. 726).]
54. [Авари и българи : N. Archiv f. deutsche Geschichte, XVI, 1891. Испански писма. Латинско писмо, в което
аварският пратеник хвали храбростта на аварите и иска от императора трибут („Rex Avarum” sq.);
отговорът на императора, който отхвърля трибута. Испанските работи от византийските градове от тази
епоха. W. Gundlach, Der Anhang des III Epistolae Bandes der Monumenta Germ. historica : Epp. ad res
Wisigothorum pertinentes. N. Archiv, XVI, стр. 9—48. Споменатите две аварско-визант. писма = Corippus, In
laudem Justini, Monumenta Germ., Auct. antiquiss., III, 2, стр. 144—145. Пак там франкски comes Septimaniae
през времето на крал Теодорих, на Брухилд, в страната на крал Гундемар : Bulgar (sic) или Bulgarinus, стр.
39, А. 2, за формата на името. Spomencviecé Matice hrv., 1900, Bulić за Солин, стр. 343, нападенията на
аварите в 604, 626—639 г.; в 639 г. той е бил вече развалини. Стр. 354 : razorenje Solina (639 г.). Стр. 347 :
605 (recte 603, CILIII, Supl. № 9527), inscr. Jo. patris Marcellini proconsulis (13 aug., ind. VI). Стр. 331 : 3000
inscr., I—VII, S. Salonis.]
113
ците малко по малко се сливали с последните и досега още в езика им са останали явни следи от тоя
процес. Гърците се отдалечили на островите и по крайбрежието. Техните градове навътре в страната
повечето опустели, жителите им дирели и намирали прибежище в крайморските градове.
Скоро славянските преселници не искали дасе задоволят само с континента. Като се научили на
мореплаване, те предприемали грабежи в открито море. В 641 г. славяни, навярно от Епир, слезли на
италианския бряг при Сипонт и разграбили Апулия. Айот, херцог беневентски, паднал в борба с тях. [55]
При император Константин Погонат (668—685 г.) славянски пирати на леки моноксили, които приличали
на „еднодръвките” на по-подирните черноморски казаци, плавали по Йонийско и Егейско море,
опустошавайки Епир, Ахайя, Тесалия, дори Цикладите и бреговете на Мала Азия. Един от най-старите
арабски летописци (от втората половина на VII в.) споменава вече за русите славяни като за народ, добре
познат на неговите читатели.
Главната борба на славяните с византийците се съсредоточила към края на VII в. под стените на Солун.
Най-голямото желание на македонските славяни било да подчинят на своята власт тоя прекрасен,
знаменит от старо време град. Първото несполучливо нападение те извършили, както бе казано, при
Маврикий. Втори път се явили в 676 г. През време на четвъртата обсада на Цариград от арабите огромна
маса македонски сагудати, дреговичи, бърсяци, тесалийски велегостичи и епирски войничи обиколили
Солун откъм суша и море. Те надошли заедно със семействата и покъщнината си, за да могат, след като
превземат града, веднага да се заселят в него; ала като не постигнали целта си, трябвало да се
отдалечат. Две години по-късно славяните за трети път се разположили пред вратите на Солун, ала след
30 денонощия склонили ги с подаръци да отстъпят. От 685—687 г. градът бил обсаждан за четвърти път
от сагудати, рунхини, дреговичи и стримонски славяни; велегостичите тоя път били на византийска страна.
За повод на това последно нападение послужило убийството на Пребъд, княза на рунхините, който,
наклеветен от гърците, по заповед на императора бил осъден на смърт в Цариград. Като не били в
състояние да превземат града, съюзниците си отмъщавали, извършвайки разбойнически нападения дори
до Пропонтида. [56] Тогава им-
55. Не в 622, а в 641 г.; срв. Дринов, Заселение, стр. 131.
78
56. Šafařik, Památky, II, стр. 206; Дринов, Заселение, стр. 131,151. [Солун, обсадите му от славяните :
Хронологията на солунските работи според легендата на св. Димитър у Tafel и Филарет и пр. е погрешна.
Голяма част спада в царуването на Хераклий, във времето на обсадата на Цариград в 626 г. и т. н., а не
до по-късно време. Срв. моята бележка за Jung, Römer und Romanen? Вж. на стр. 114. — Anecdota litteraria
ех Ms. codicibus eruta, Roma, 1774, III — съществувала уж и плоча на Юстиниан II за освобождението на
Солун в 688 г. — Wirht, Aus orient. Chroniken, стр. 99 : Die Geogr. Armeniens von Moses nach Patkanien von
Anania von Shirag (Shirakatzi), „sie spielt vielleicht auf den Einfall der Slaven an, durch den im Jahre 657
Konstans II von den armen. Grenzen weggerufen ward.” Цитира Gutschmid, Kl. Schriften, III, стр. 332. Jo.
Mamiguni von Davon und Sebêos, beide um. 650, Ghewond c. 800 für 632—788, cf. F. Müller, Wiener Zeitschr.,
f. d. Kunde des Morgenlandes, II, стр. 176. — Пребънд, княз на рунхините : Пребἀндъ. Срв. в Македония
Велбужд, според Миклошич от лице Велбуд, респект. Велбἀдъ, в най-южното сръбско кралство
Драгобужд от лице Драгобуд. Nota bene : да се съберат примери за имена с прἀ-].
114
ператор Юстиниан II Ринотмет, за да спаси Солун, потеглил с огромна войска за Славиния, както се
наричала вече цялата страна от Адриатика до Родопа. Това не било първа експедиция от тоя род. Още в
657 г. Константин II се отправил κατἀ Σκλαβινἀας, заловил много пленници и подчинил страната поне
номинално. В 687 г. Юстиниан II в своя поход проникнал до околностите на Солун, ала не можал да влезе
в града, понеже стримонските славяни задръстили всички проходи със засеки и повикали на помощ
съседите си. В околностите на града императорът сполучил — кое със сила, кое с преговори — да се
помири със славяните, при което мнозина от тях били преселени от него в малката област Опсикион
(Obsequium) [57] в Мала Азия при Пропонтида. Византийците наричали тия колонисти слависиани
(Σκλαβισιἀνοι); императорите си създали от тях отбрана 30-хилядна войска. Но когато наскоро след това в
една война с арабите (692 г.) две трети от тия войски преминали на мохамеданска страна, останалата
третина заедно с жените и децата била безчовечно изтребена от гърците.
В Опсикион славяни живеели още в X в. Българите, които живеят сега във Витиния, съвсем не са потомци
на слависианите, а са колонисти, преселени в най-ново време. [58] В 679 г. се случило едно събитие,
което изменило отново съдбините на полуострова. Пълчищата на неславянските българи преминали
Дунав и като съединили различните племена в Мизия в една държава, внесли в разединените славянски
области елемент, който им липсвал дотогава — единство.
Нека погледнем сега назад : славянската колонизация наченала в III в. и продължавала почти 400 години.
Петдесет- или дори стогодишни преселвания едва ли биха стигали, за да стане толкова съществено
изменение на всички етнографски отношения. Славяните се явявали тук постепенно. Изпърво те се
заселили като колони между трако-илирите, румъните и гърците, привикнали на римския обществен живот
и дали на византийците отлични пълководци. В края на V в. започнало преселване на големи маси с
оръжие в ръце. Шафарик погрешно мисли, че славянските семейства никога не нахлували на въоръжени
маси в Мизия и в съседните ней страни, а всякога се явявали разделено и мирно, като искали само да
намерят удобни за обработване земи и прибягвали до оръжие едничко за лична отбрана. Тоя възглед е
много идиличен. В действителност славяните, заемайки полетата на Тракия, Македония, Мизия и Илирия,
били същият оня войнствен народ, който през средните векове непрекъснато се борил с византийците и в
наши дни неведнъж карал турците да треперят пред него. Същият характер се изтъквал у преселниците, в
техните пристъпи на Солун, в грабителските им походи до Средиземно море и в стотици битки с гърците.
[59]
57. [Област Опсикион : Θἡμα ἡψἡκον y Const. Porph., III, стр. 24.]
58. Šafařik, Památky, II, стр. 207, 248; Дринов, Заселение, стр. 164.
59. Дринов, Заселение, стр. 35, 149; Šafařik, Památky, II, стр. 21, 171. [Войнственост на славяните : срв.
Собьестянский, Мурко.]
ГЛАВА IV. Бит, нрави, селища, племена у преселените славяни и сношенията им с туземците [1]
А. Бит на славяните
Б. Славянска колонизация. Местни имена
В. Отношения на славяните към туземците
Г. Произход на славяните и техните племена на полуострова. Славяните в Гърция
А. Бит на славяните
79
Да описваме как живеели славяните в първобитната си родина, преди да се преселят на запад и юг, не е
наша задача : достатъчно е да посочим богатата литература, която съществува по тоя въпрос. [2] За
племената, които се заселили през VI и VII в. на Балканския полуостров, ние имаме едновременни
известия от гърците Прокопий, Менандър и Маврикий и подир това от сириеца Йоан Ефески.
Според Прокопий всички славяни били с висок ръст и с яко телосложение. Тяхната коса не била ни много
светла, ни много тъмна, а по-скоро руса (ἡπἡ ρνϑροι). У днешните им потомци нерядко се среща черна
коса. Характерът на старите славяни по свидетелството на Маврикий е чужд на злоба и коварство, но е
по-скоро добър и откровен; много хвали той тяхното гостоприемство. Гостенина завеждали от място на
място и ако с чужденеца нещо се случвало поради нехайство на домовладиката, най-близкият съсед
трябвало да отмъсти за него.
Семейното родство у южните и северните славяни било основа на техния обществен и държавен живот.
Такова учреждение и досега се е запазило в най-първобитна форма у българите, сърбите и хърватите. В
какво се състои тоя семеен съюз, задруга? Това е общество, в което няколко души от еднакъв родов
произход или няколко семейства, свързани с близко кръвно родство, живеят заедно и задружно работят и
владеят имот под управлението на един избран старейшина (сръбски — старешина; старочешки —
староста, владика; български — дядо, домакин). Има „задруги”, които се състоят от 60 членове.
Старейшина обикновено бива или
1. [Тази глава трябва съвършено да се преработи на следната основа : славяните във Влашко и т. н.,
топографски данни за тях, местата, гдето са преминавали през Дунава, нрави според изворите. Общите
славянски работи да се отстранят. След това ще дойде разселването по полуострова, племената.
Остатъци от траки, албанци; на румьните мястото им е по-напред, в главата за римляните; остатъци от
старото население. Nota bene. Сърби и българи съществуват и до днес, лангобарди, готи, франки са
загинали между романите — старият елемент следователно е бил много по-устойчив в страната по брой и
цивилизация, отколкото на запад. Срв. разсъжденията в увода към лекциите ми върху географията на
Балканския полуостров. За славяните у Прокопий, I, 3, сар. 14; вж. ed. Camparetti, 2, стр. 292 сл.]
2. G. Krek, Einleitung in die slav. Literaturgesch., I, Graz, 1874; книга, която заслужава внимание. Jos.
undHerm. Jireček, Österr. Geschichte 500—1000, Wien, 1865. I. E. Wocel, Pravěk země české,Praha, 1868
(руски превод на Задерацкий, Киев, 1875). Herm. Jireček, Slovanské právo, Praha, 1863. V. Bogišić, Pravni
običaji Slovena, Zagreb, 1867.
116
бащата, или най-старият брат. Той управлява къщата и обществения имот, разпределя работите между
мъжките членове на общината и работниците и произвежда продажба и покупка, пазейки интересите на
целия род. [3] В езически времена той извършвал богослужението, също както в наше време негова
длъжност е да урежда празненствата. Той бил представител на своя род на общите събрания, в които се
обсъждали родови и народни въпроси. Между членовете на общината владеело най-пълно равноправие.
Земята, на която живее семейството, е общински имот, от който всички членове на общината еднакво
можели да се ползуват. При такова учреждение не е могло да има бедни : всеки бил член на някое
семейство, което във всеки случай осигурявало неговото съществуване. Само лицата, изключени за
наказание от семейния съюз, били бедни — оттам и еднаквостта на понятията бедност и порочност.
Положението на жените в семейната община било почетно. Най-старата от семейството (сръбски —
домачица; български — домовница, стопаница) управлява всички жени в семейството и разпределя
работата между тях; в българските общини, когато мъжете са вън от къщи на работа, настъпвало женско
междуцарствие.
Държавният строй на славяните бил демократичен. Прокопий разказва, че те „не се управлявали от един
човек, а от старо време у тях съществувало народовластие (δημοκρατἀα); и както при мирно, тъй и при
тревожно положение на работите всички обстоятелства се подлагат на обща обсъждане.”
Няколко роднински семейства, които живеят в отделни селски поселища, образували племе, а земята,
заета от племето, се наричала жупа. Център на жупата бил градът — крепост на жупата. Славяните
обикновено правели това укрепление или посред блата, или на възвишение, подобно на полуостров,
което от тая страна, дето се съединявало с околните височини, било защитено с насип и ров, а от другите
страни — със стръмни склонове. Всяка жупа се управлявала от един старейшина, който всякога бил
избиран от едно определено семейство; от тия именно привилегировани семейства се развило
славянското дворянство, което със западноевропейското феодално дворянство изпърво имало общо само
наследствеността. Общите дела на жупата се решавали в събрание от всички старейшини на
семействата.
80
Славяните мразели властта на едно какво да е лице. „Господар те не търпят и не живеят помежду си
сговорно”, казва Маврикий. Само през време на опасност племената се съединявали за обща отбрана или
нападение; ала щом минавала опасността, всеки се грижел само за себе си. Тая прекомерна любов към
свободата била причина, дето славяните толкова често били покорявани от по-добре организирани
другоземци. „Най-
3. [Задруга : вж. Strabo, XI, стр. 501 за иберите (грузинците) : κοινα ἡ δ’ε ἡσ ἡν α ἡτο ἡς α ἡ κτ ἡσεις κατ ἡ
συγγ ἡνειαν, ἡρχει δ ἡ κα ἡ ταμιε ἡει ἡκ ἡσ την ἡ πρεσβ ἡτατος. Gabler в Osvěta, 1892, стр. 296, за
задругата в Auvergne : Legrand, Voyage fait en 1787 et 1788 dans la ci-devant Haute et Basse Auvergne, Paris
an III, 3 vols. (I, стр. 474—495 село Pinon при град Thiers).]
117
вече от всичко те обичат независимостта и за нищо не биха позволили да се обърнат в поданство и

зависимост. В своята родна земя те проявяват голяма храброст и търпение, понасяйки твърде лесно
горещина и студ, липса на облекло и храна.”
У славяните, също както и у германците и келтите, нямало укрепени градове. Градовете, които се намират
на славянска земя, са повечето от румънски или гръцки произход или са се развили от предградия
(селище около жупните крепости). Византийците разказват за славяните от VI в., че живеели в бедни и
отдалечени една от друга колиби, които си правили сред гори, покрай реки, блата и езера. Всяка къща за
в случай на внезапна опасност била снабдена с по няколко изхода. Най-ценния си имот скривали под
земята. Това ставало поради тяхната незаседналост на едно място и след като се закрепили напълно на
полуострова. За разпръснатите селища, за които говори Прокопий, и досега още напомнят на
пътешественика из Сърбия и Далмация дворовете на отделните задруги, които, ако и да са съединени в
една селска община, но са разпръснати по гори и планини.
От незапомнени времена славяните се занимавали не само със скотовъдство, но и със земеделие.

Според Маврикий те имали „в изобилие говеда и зърнени храни, особено просо (μ Ἄ λιστα κ Ἄ γχριν κα Ἄ
ἀλἀμον) [4], които сипвали на купища”. Че просото било най-любимата зърнена храна на славяните,
казва и Приск (448 г.), досежно славяните на Тиса [?], и арабинът Ибн Даста.
Доста много свидетелства за домашния живот на славяните представя самият език. Нещата, чиито имена
еднакво звучат на всички славянски езици, без съмнение им били познати преди тяхното разделяне на
различни народности : те не са могли да се пренесат в по-късни времена от Триест до Волга, от Шумава
до Олимп. [5]
Император Маврикий ни дава най-обширни сведения за особеностите на военния бит у южните славяни.
Те се сражавали най-често пеша, много пъти голи почти до пояс, прикривайки се с як и тежък щит;
мнозина се сражавали и без щит. Освен това те употребявали дървен лък и малки, напоени със силна
отрова стрели. В сблъскванията си те употребявали чукове, брадви и тояги. Те не умеели да се сражават
на открито
4. [И двете гръцки думи κἡγχρον καἡ ἡλἡμον означават просо.]
5. Названията на житните растения сега са еднакви у всички славянски народи : ръж, пшеница, ечемик,
просо, също тъй грах, мак. Общи са също за всички славяни названията на земеделските оръдия : плуг,
коса, сърп, мотика, лопата и т. н. От домашните животни те имали рогат добитък (говедо, бик, вол, крава,
теле, бивол), овца, коза, куче (псе), гъска. В градините развъждали : ябълки, круши, череши, вишни, сливи,
орехи. Пчеловъдството било много разпространено; от меда правели любимото си силно питие.
Желязото, медта, златото и среброто им били известни, също както от оръдията — клещи, секира, нож,
длето, пила и т. н. Думата ремесло (занаят) се среща у всички славянски езици, също както думите ковач,
грънчар, тъкач. Славяните правели вино, отглеждали лозя, грозде. Платно, сукно, плащ, риза са думи,
общи за всички славяни, също както и печат, пръстен, търг, мяра, лакът. От оръжията на всички били
еднакво известни : копие, меч, сулица, стрела, щит, прашка; на война употребявали дайрета, тръби,
рогове и хоругви. Срв. Воцел, гл. II.
118
поле, но затова в малките сбивания отлично използували изгодите на местността в тесните и мъчно
проходими места, в горите и блатата. Внезапните нападения и скритите засади образували тяхната
любима тактика, с което и накарвали противника да бъде винаги нащрек. Особено били сръчни и
81
досетливи във всички военни хитрости. Често пъти оставяли плячката си видимо беззащитна и се
скривали в гората; но щом неприятелят непредпазливо се приближавал, те го поразявали със
стремителна бързина. Поради това Маврикий в своята стратегия съветва да се води сражение със
славяните само зимно време, когато дърветата са без листа и горите не са толкова тъмни, когато по снега
могат да се забележат следите на избягалите, а покритите с лед реки лесно могат да се преминат.
Старите южни славяни умеели изкусно да се гмуркат в реките, както и в миналия век хайдамаците през
време на борбата с поляците умеели отлично да се крият във водите на Днепър. Ако ги нападали
неочаквано в техните жилища, славяните тутакси се нахвърляли във водата, лягали на дъното по гръб,
вземали дълга цев от тръстика, която излизала над водната повърхнина, и дишали чрез нея. Неопитният
неприятел не забелязвал тия тръстикови цеви, а опитният бързал да прободе или устата на потопените
във водата, или като измъквал цевите, накарвал скритите да излязат от влажното си прибежище. [6]
След време славяните се научили на много неща от римляните и византийците. Описанието на обсадните
машини, които те употребявали при обсадата на Солун, показва голямо изкуство от тяхна страна. Там
четем за железни тарани, големи метателни машини, които били издигнати за хвърляне на големи камъни
и прикрити с покриви, за щурмови подслони, които се покривали с пресни волски и камилски кожи за
защита против изгаряне от запалителни венци.
„Военнопленниците, разказва Маврикий, славяните не държаха във вечно робство, както другите народи,
а само известно време; след това им предлагаха или да се откупят и да се върнат при своите, или да
станат между тях на свобода и в дружба.”
Най-труден за изучаване дял от славянските старини е тяхната митология. Едно, по липса и неясност на
изворите, друго, поради крайно безсмислените съображения на по-новите писатели, славянската
митология се е превърнала в един хаос, който е трябвало да изстуди интереса, възбуждан от тоя въпрос.
Едва в последните години безпристрастната критика си е проправила и тука път. По-рано някои
безраборно събирали всичко, каквото намирали у разни славянски народи, от разни исторически епохи, и
всичко това заедно приписвали еднакво на всички славяни от всички времена; други се лутали из
безпределните гори на арийските
6. [Към известията на Маврикий за славяните : Leonis imperat. Tactica, Meursii Opp. VI, стр. 806. Думите у
него Σκλαβικἡ ἡϑνη, които покорил баща му Василий (стр. 806), се отнасят към далматинските славяни,
срв. Hirsch, Byz. Studien, стр. 255. Много важна място за сръбската история. Zach. von Lingenthal в Byz.
Zeitschrift, III, стр. 437 сл., доказва, че Tactica била от Лъв Исавър, с извлечение от законите в Stratigiká на
Маврикий. Но как тогава да си обясним онова място по-горе?]
119
митове и давали воля на раздвижената си фантазия за смели комбинации. Най-положителни сведения

ние имаме за полабските славяни, които най-дълго от всички други останали езичници; за южните
славяни, у които постепенното покръстване се наченало рано, съществуват най-малко известия. Броят на
изворите е нищожен; много нещо би могло да бъде изяснено чрез критичното издирване на днешните
приказки и песни, поверия и обичаи. Тук ще изложим само онова, което е вън от всяко съмнение. [7]
Най-старо известие за религията на славяните намираме у Прокопий : „Те признават като творец на
всички неща един бог-мълниеносец, комуто принасят в жертва бикове и други жертвени животни.” И по-
нататък : „Те също тъй почитат реки, нимфи и други божествени същества (δαιμἀνια), на които и принасят
жертви, като произнасят предсказания (μαντεἀας).”
Цялата природа те си представяли оживена от същества, подчинени на висшия бог. Те различавали

богове от бесове; първите били благосклонни към човека, вторите напротив. Славяните нямали идоли,
както римляните и гърците; също нямали жреци и храмове. Християнските проповедници заварили идоли
само у полабските славяни и у русите. А жреческа каста възникнала едничко само у полабските славяни.
Висшето божество се наричало Сварог (срв. санскрит. svarga : coelum ludri, aether svar — небе). Негови
синове били слънцето и огънят. В една българска народна песен, която и сега още може да се чуе в разни
кътове, за брака на слънцето с Деница, братът на слънцето се именува Огнен. [8] Слънцето се наричало
също тъй Дажд-бог или Хръс. [9] За поклонение на Свἀтовит, толкова важно у полабските славяни,
еднакво както и на Триглав, у
7. Срв. Jos. Jireček, Studia z mythologia česká, 1863. [Срв. Rad, 77, стр. 63.]
8. Женитба на слънцето, издали : Раковски, Dozon, Веркович, критично (от Панагюрище); Дринов в
Периодично списание на Браилското бълг. книж. дружество, 12, стр. 153. Огнен като лично име се среща в
Дебърско; братът на покойния епископ Партений се наричал Огнен.
82
9. В старосръбски грамоти от XIV в. се срещат собствени имена Хрс, Хрсович (Даничиħ, Рјечник). При
Дунава има град Хърсово (Гирсово на картата). [Сварог : Мястото на Сварог и Дажбог у В. М. Истрин,
Хронограф Ипатского списка под 1114 г., ЖМНПр, 1897, ноември, декември, стр. 83—92. Митическата
песен „Женитба на слънцето” у Раковски, Дозон, Веркович; критически (от Панагюрище) я издаде Дринов в
Браилското ПСп, ХII, стр. 153. Слънцето се оженило с „Дена Деница”; братът на слънцето се нарича
Огнен. Личното име Огнен и досега се среща в Дебърско, у мияците (вж. песента оттам в ПСп, XII, стр.
159; братът на епископ Партений се наричал Огнен). Дажбог : Болярин Дажбог се споменава между
свидетелите в една грамота на Стефан Велики, молдавски воевода, 1489 г. В. Petriceicu—Hâjdeu, Archiva
istorică a României, I, 1, стр. 155. Вера пана Дажбога пръкалаба Немецкого (Niamc) в грамотата на Стефан
Велики молдавски от 1481 г. Hâjdeu, I, 1, стр. 75; 1480 г., пак там, I, 1, стр. 116. Хръс : В малко Влашко
имало село Хръсова 1424 г. (Hâjdeu, Archiva Românieï, I, 1, стр. 19). Хрьсојевиħ у Новаковиħ, Српски
поменици, стр. 150. Хрьсоἀ, пак там, стр. 112. Село Хърсово на три часа от Разград. „Възраждание”, 1876,
бр. 19. Бърдо Хърсовац при Динара над изворите на Кърк. Nikolajević, Srb. dalm., Magazin, 1845, стр. 9.
Караула Расовати Камен на границата на Княжевацския край. Хърсово село при Аврет Хисар в Солунско.]
120
южните славяни няма никаква следа. За поклонение на Перун, бог на гърма, толкова високо почитан от
русите, на Балканския полуостров не са запазени други следи освен името на растението перуника (ирис)
и това на планината Перунова в Родопа при Пещера. [10]
По-горе ние приведохме две места из едни апокрифи от български произход, запазени в руски ръкописи. В
едно от тях се говори за почитането на Троян, Хръс, Велес, Перун, а в другото — за Перун, Хръс, Дий
(Ζεἀς) и Троян. [11] Съществували ли са тия места в българския оригинал, или ги е прибавил руският
преписвач — въпросът не е решен. Велес, бог на скотовъдството, бил известен на русите и чехите; също
и между южните славяни се срещат някои следи от поклонение нему. [12]
Славянинът се молел на боговете под открито небе, в храстите, под сянката на дърветата, по скалите и
височините. При жертвоприношенията пеели. Промените на годишните времена, които имат такова важно
значение за един земеделски народ, се ознаменували винаги с весели празненства — обичай, който се
запазил в продължение на средните векове и до наше време на Балканския полуостров.
Старославянското об ἀть означавало дадено на боговете обещание, оброк; жрътва (литовско гирти —
laudare) е хвалебно или благодарствено приношение. [13] Думите вἀщьсь — знаещ (корен вἀд — scire),
влъхва (magus), жрец (срв. жрътва) са общи у всички славяни; разбира се, от тия авгури след време би
могла да възникне каста от жреци.
Относно космогонията всички славяни мислели, че светът е произлязъл от морски пясък, който бог взел от
дъното на морето и го пръскал
10. Захариев, пос. съч., стр. 63. Албанското Перендия — бог не бива да се смесва с Перун (гръм), понеже
първото се отнася към слънцето : perndóig — аз ида надолу; perndón — залез слънце, запад. Такова е и
значението на името Пирин планина. [Перун : Захариев, пос. съч., стр. 63 : „Около Пещера (в Родопите)
има много развалени крепости, т. е. 1/2 час към юг от селото в Перунова гора една, 3/4 час към югоизток в
Тъмбра гора друга” и т. н. „Перунова гора” се нарича Пирин (при Пещера), вж. ПСп и нашия Пътепис. —
Перин град = Перник. Cesty. Перунград, Сборник, II, 1890, стр. 12. Растението перуника и перунига, вж.
Илиев, Народни песни. Perun locus, ubi vinea, стр. 1090. Rački, Doc. chrvat., стр. 153; „vinea in Peruno” на
манастира S. Petri in Selo u Spleta. Perun връх на юг от Učka gora (monte maggiore) в Истрия —
Generalsthabskarte. Pirin в Босна. Албанското peręndí бог IMPERANTEM. G. Meyer in Gröbers Grundriss der
roman. Philologie, I, стр. 808.]
11. [Велес : Велесьница село у Новаковиħ, Српски поменици, Београд, 1875, стр. 127. (Пак там. Велетово,
Вἀлἀтово село). Велесница село на Дунава между Кладово и Бърза Паланка. — За почитането на
Троян, Хърс, Велес, Перун, Дий : Jagić, Archiv, 11, стр. 305.]
12. Jos. Jireček, O slovanském bohu Velesu, в Časopis českého musea, 1875, стр. 405—416. [Други славянски
божества : „Това изражение се говори в с. Вратца и Врачанско : „вика до Белá-бога; пищи, та се чува до
Белá-бога”. Ц. Гинчев в една граматическа статия в бележка, сп. Труд, Търново, 1888, кн. 22—24 (1
февруари, 1888), стр. 1465. „Dada, lai dado” : „Майко, ах, майко”. Начало на една македоно-румънска песен
у Weigand, Die Sprache der Olympowalachen, Leipzig, 1888, стр. 113, бр. VII.]
13. Jos. Jireček, в Časopis česk. musea, 1873, стр. 98.
83
121
на повърхнината му, за да създаде земя. Следователно славяните си представяли земята плаваща над
морската повърхнина. [14]
Че славяните не били фаталисти, доказват думите на Прокопий : „Те никак нямат понятие за съдбата
(ε? μαρν? νη]) и не ѝ приписват никаква власт над хората. Но когато в някое сражение или при някоя
болест почувствуват приближаването на смъртта, те се обричат на бога, ако ги спаси, да му принесат
благодарствена жертва (θυςἀαν). Спасени, те принасят обречената жертва, мислейки, че са измолили
спасение чрез тая жертва.”
На славяните не било чуждо вярването, че боговете владеят над хората още от тяхното раждане; това
доказват чешките приказки за судичките (парки, μοἀραι), именувани по руски рожаници, по сръбски и
хърватски родјеници или судјеници, по български наречници и в някои места орисници (ἀρἀζω, аор.
ἀριστα).
Към останките от езичеството принадлежат също тъй празникът русалия и вярата в русалки, които
срещаме у българи, сърби, словенци, словаци, великоруси, малоруси. Името русалия било пренесено по-
сетне на празника „Св. Троица”. Шафарик вижда в русалките водни богини, речни и изворни нимфи; а
Миклошич поддържа, че това име е взето от византийското ἡουςἡλια (романско pascha rosarum), т.е. уж
християнският термин бил пренесен в езическото богослужение. [15]
Гори, реки и потоци били свърталище на женски същества, които у старите руси се наричали, а у сърбите
и днес се наричат вили (единств. вила). В една грамота на българския цар Константин (1258—1277 г.), в
една местност до Прилеп е упоменат изворът „Вилски кладенец”. [16] У българите и до ден днешен се
пази твърдо вярата в самовили. Тия самовили (в Тракия — самодиви) живеят по планините, по чиито
върхове охотно играят хоро на голяма тълпа. Бързо се пренасят по въздуха; по земята яздят на елени,
при което диви водянки им служат за юзда, а жълти змии (смокове) — за камшик. Към хората изобщо те не
са благосклонни, охотно ги ослепяват и им изпиат черните очи; който се осмелява да работи в празник,
особено на Великден, той се подлага на наказание от самовилите. Ала те другаруват с юнаците, като
например с Крали Марко, спасяват ги от смърт и живеят с тях, според южнославян-
14. К. I. Erben, Báje slovanská o stvoreni sveta. Časopis česk. musea, 1866. Това предание се е запазило в
приказките в Галиция, Южна Русия, Крайна, Черна гора и у българите.
15. Šafařik, O rusalkach., Sebr. spisy, III, стр. 81—95; Miklosich, Die Rusalien, Wien, 1864 (Sitz. Ber. d. W.
Akad., XLVI); строга критика на А. Афанасъев, в Москов. Древности. I. Новые труды, стр. 35. Бълг. : „сека
пролет през Росальа”, Захариев, пос. съч., стр. 78. На Беломъ Дримἀ 1330 межа : „од Русаліи у локву”.
Miklosich, Mon. serb., стр. 92. [Русалки : И дакийските, па и македонските румъни почитат русалиите.]
16. Šafařik, Památky, стр. 25. [Вили : А. Н. Веселовский, Славяногерманские отрывки, ЖМНПр, 1889, юлий,
стр. 8, вили в „Слово Христолюбца” според Паис. сборник от XIV в. : в Перуна ï в Хорса ï в Мокошь ï в
Сима ï ве Рьгла ï въ вилы, їхже числомъ гө. сестрἀниць” и т.н. Гръцки текстове. За български поверия
има място в ръкописите.]
122
ския обичай в побратимство, в приятелски отношения, като посестрими. Има и морски самовили; много
живеят в дъбравите и под мостовете. Някои сини и жълти цветя са посветени на тях. Със самовилите са
сходни юдите (единств. юда), известни само в Македония, в околностите на Охрид, Прилеп и Солун, в
Дебър и в родопските планини. В много песни юди и самовили са едно и също нещо. [17] Това са пак
жени-нимфи с дълга коса, които живеят в глъбините и водовъртежите на езера и реки. Когото видят във
водата, оплитат го със своите разпуснати коси и го притеглят към дъното. Често пъти те причесват косите
си на брега. Юдите също така обичат хората; ала горко на оногова, който попадне в „юдинско село” и
трябва да играе с тях „юдинско хоро”. [18]
Най-старо известие за самовилите се намира в сръбския пергаментен кодекс у Григорович; там четем, че
в България владеят поверия в бродници (вълшебници) и самовили. Друго известие се намира в един
ръкопис от края на XIV в. [19]
В 1756 г. един монах от Габрово на Балкана преписал житието на св. Иван Рилски, за да го прочете на
жените; повод за това били дяволщините на бабичките, самовилите и бродниците. [20] Досега ние
нямахме щастието да намерим стари известия за юдите. [21]
84
Стиите, които днес се явяват заедно с юдите в народните вярвания на жителите от Македония, не са
нищо друго освен гръцките στοιχεἀα (стихии). Виюлиците са невидими същества, които притежават
грамадна телесна сила и могат да пренасят хората по свое желание; поради това македонците плюят в
опасните места. Тях често смесват със самовилите. Духовете лудуват нощно време, като извикват хората
и ги подмамват по такъв начин към реките и пропастите.
Открай време у всички славяни е съществувала вяра във вампири (влкодлак). От българите (влъкодлак,
връколак) вампирът е възприет от албанците (vurvolak), румъните (vъrkolak) и новогърците (βρουκἀλακας).
В старосръбския номоканон (1262 г.) се чете следното тълкуване : „Облакы гонещеи [отъ сел нъ]
влькодлаци нарицають се. Да егда убо погибнеть луна или слънце, глаголють : влькодлаци луну изἀдоше
или слънце. Си же вьса басни и льжа суть.” [22]
Според мнението на славяните-езичници душата била същество, съвсем различно и отделно от тялото,
живее в гърдите и се проявява в дишането. Те вярвали в задгробния живот. Думите небе и рай са общи на
всички славяни.
17. Апострофи : Юдо Самовило! Стара Юда Самовила!
18. К. и Д. Миладинови, Български народни песни, Загреб, 1861.
19. Изь млада пострадаетъ зли другь, будеть Самовили брать. Cod. Chodoš (в Праж. музей), стр. 134.
(Miklosich, Lex. palaeosl.)
20. Сочинения Гильфердинга, I, стр. 131, бележката.
21. Самовила, срв. гръцкото ἡμ α δρυ ἡς (изпърво sama—).
22. Обнародвано от Ягич в Starine на Загребската академия, VI, 1874, стр. 83. [Вълкодлаци : Вж. Jagić в
Archiv, 5, стр. 91, посочва и на Menčetić, Stari pisci, 2, стр. 336, и на бълг. песен в ПСп, старото, 11 и 12,
стр. 152. Romanische Forschungen, III, Erlangenv 1887. G. Baist, стр. 643—644. Brucolaque, Wort seit 1600 im
Frankreich und im Abendland bekannt, „Leiche eines im Banne gestorbenen”. От Гърция, от архипелага. —
Βρουκἀδλακα у гърците : Spon et Wheler, Voyage d’Italie, de Dalmatie, de Grèce etc. (1675—1676), Amst.
1679, II, стр. 251. — Вампири : Никариá, остров при Самоs. Byz. Zeitschrift, IV, стр. 153. Срв. Неплаховата
хроника, Fontes rerum boh., III, стр. 480, 481 : в 1336 пастирът Mystala в Кадана, в 1344 г. жена в Лерин
вампири. Μἡρκου μοναχοἡ Σερρἡν χἡτησις περἡ βουλκολἡκων, ed. Lampros, Νἡος ἡλληνομνἡμων, I,
1904, стр. 339—352.]
123
Б. Славянска колонизация. Местни имена
При разглеждане местните имена на Балканския полуостров нас ни поразява тяхното богато
разнообразие. В това личат следите от народностите, които са преобладавали тук поред. Покрай най-
стари трако-илирийски и старославянски имена явяват се румънски, албански, новогръцки и безброй
славянски наименования в пъстри, сменявани форми. През последните четири века прибавила се и нова
група, турски, а понякога и татарски названия.
Когато славяните дошли в тия страни, те запазили една част от предишните имена на планини, реки и
градове, като ги изменили само-според звуковите закони на своя език, а друга част заменили със свои
еднакво звучащи названия. Така са преправени по брега на Адриатическо море : Scodra в Скадар. Lissus
— Леш, Salona — Солин, [Апсопа — Якин, Fianona — Пломин], Albona — Лабин, Nona — Нин, Scardona —
Скрадин (изобщо римското ona по славянски е ин, срв. Roma — Рим). В България Bononia е преименувана
в Бъдин (срав. Colonia, по чешки Kolin), Ratiaria в Арчар, Almus в Лом, Durostorum в Дръстър, Naissus в
Ниш, Astapus в Щип, Scupi в Скопие, Sirrae в Сер, Debolia в Девол (?). Nicopolis запазил името си. Serdica,
наречена така по името на тракийското племе серди, получила название Средец, преправено от
византийците в Triaditza. Thessalonica се нарича Солун, [мак.-рум. Сърýн], Hadrianopolis — Одрин,
Dydimoteichos — Димотика. [1]
Интересно е името Пловдив, с което сърбите и българите наричат гр. Филипопол. Безсмислено е
обикновеното обяснение на тая дума с българското „плоден” (плодороден) или „пладне” (полден, юг). В
най-старите паметници ние вредом четем Пловдин [-ив се явява тепърва в XVII столетие. Този -ин
произлиза навярно от -она, -ониа]. [2] Независимо един от друг венецианецът Доменико Негри (1567 г.),
85
новогъркът Георги Цукалас (1851 г.) и българският историк Дринов посочили древния Плотинопол, южно
от Одрин на разстояние един ден път. Името близко подхожда, но разстоянието е много далечно. [3]
1. [Срв. Пътувания по България, гдето е посочена литературата, и Archiv f. sl. Fhil.,. XVI. — Palatino? Срв.
Jireček, Die Heerstrasse, стр. 95.]
2. Даничиħ, Рjечник, 1864, 3 тома; Kukuljević, Monumenta hist. Slavorum meritionalium, I, Zagreb, 1863, стр.
234 (глаголическо писмо, 1529 г. Също тъй старочешки съчинения, например у Hájek и у други се чете
Plovdin).
3. Dom. Nigri, Geographia, Basiliae, 1567, стр. 270; Tsukalas, ἡσ τοριογεωγραϕικ ἡ περιγραϕ ἡ τ ἡς
ἡπαρχἡας Φιλιπππουπἡλεως, Виена, 1851; Дринов, Заселение, стр. 24, бел. 112; срв. Jireček, Die
Heerstrasse etc, стр. 95.
124
От названията на планините запазили се най-важните Scardus (Шар) и Rhodope (Родопа). В голямо

количество останали стари названия на реките, разбира се, не без значителни звукови изменения : Naro
— Неретва, Drilon — Дрим, Drinus — Дрина, Margus — Морава, Timacus — Тимок, Cebrus — Цибрица,
Oescus — Искър, Utus — Вит, Iatrus — [Iéтъръ] Янтра, [Asemus — Осъм], Strymon — [Строумἀ] Струма и т.
н. [4] По крайбрежията и до ден днешен са в употреба множество неизменени старогръцки местни имена :
Месемврия (старобълг. Несебър), Анхиал, Калиполис и т. н. Византийците употребявали до XV в. старите
местни имена дори в такива местности, които вече напълно се пославянили, тогава когато в устата на
народа тия имена отдавна вече отстъпили място на славянските названия. [5]
Славянската колонизация вървяла нагоре по реките до техните извори. Населявали се удобните за оран
полета и плодородните долини. Височините пък се оставяли на траките, румъните и албанците, които
повечето пъти след време се пославянили.
Славянското селище първоначално не носело местно име, но се наричало по името на рода, който го
населявал. Поради това и до ден днешен повечето места в славянските земи носят събирателни или
фамилни имена (множеств.); тяхното окончание на чешки и полски е icí; сега по-често е ice; на сръбски и
хърватски — иħи, в средните векове — ики; на словенски и руски — ичи, старобългарски — ищи,
новобългар. — овци, евци. [6]
У сърбите и хърватите преобладават такъв род названия : Лазаричи, Драговичи, Богдановичи, Момушичи
и т. н. В България : Драгомирци, Филиповци, Николичевци, Владимировци, Страшимировци, Бериславци,
Гълъбовци, Стояновци и т. н. [7]
4. [Преправяни от славяните имена на планини и реки. Nota bene. В промените на славянски често се
запазва родът : Rhodope — Родопа?; Asemus — Осъм. Срв. Осма, приток на Днепър, Барсов, стр. 21.
Iatrus — Iéтъръ, тази е старата форма, вж. Acta Bulg. eccl. и Мелетий, новогръцки географ. Oescus —
Искър, по-скоро искри — близък (Vondrák, Jo. Ех., стр. 17), откъдето от искра. Στρυμἀν — Строумἀ.]
5. [Образуването на местните имена в славянските езици : Ольга, и ἀсть село ἀ Олжичи и до

селἀ. Нестор, ed. Mikl., стр. 34. Формата Ольжичи е следователно от основателя и господаря, а не от
прародителя.]
6. Šafařik, Sebráné spisy, III, стр. 438. За образуването на местните имена на славянски език срв. Jos.
Jireček, Nakres mluvnice staročeské, Praha, 1870, и статията на Миклошич за славянските местни имена.
[Българските местни имена на -овци : Срв. Гешов, ПСп, 21—22, стр. 438. Според него родовете на -овци
се именували по старейшината, макар той да не бил всякога бащата. Срв. братята българи Цанковци,
Миладиновци, Генчовци, изобщо от -ов, мн. ч. -овци. Старовремски патронимични имена от Татимир,
Добромир и т. н. вж. в списъка на македонските селища у Ризов и Гешов. — Пътеписът за колибите, срв.
турските имена Хасанлар, Карамустафалар и т. н. — Имената на -ищи в българските страни : Воевищи,
1348 г. Не е ли тук щ = ć както в грамотите Брачска и Качичска (от 12 и 13 столетие)?]
7. Нашите примери са взети отчасти от сръбски и български паметници от ХIII и XIV в. (Даничиħ, Pjeчник;
Šafařik, Památky, 2 изд.), отчасти от най-новите карти и списъци на местности.
125
86
Забележително е, че в Тракия, поне според нашите списъци, такива, фамилни имена се срещат много
рядко. В българските страни сега са напълно изчезнали имената на ищи (ишти) : Воевищи 1348 г.; затова
те са твърде чести в романизуваните страни : Владимирещ, Богданещи, Татомирещ, Драгомирещ (във
Влашко). При това често смесвали ищи с окончанието ище (множеств. ища) тогава, когато последните
означават място на някое действие : търговище (място за пазар), стражище (място за. стража) и т. н.
Други фамилни имена означават характера на обитаваната местност и имат окончание от множественото
число ане (единств. анин) : Езерене, Тръстеничане, Могилене и т. н. [8]
Многобройни са меко звучащите в края, първоначално прилагателни имена, за обяснението на които

трябва да подразбираме град или двор. В тях именно се крие името на основателя или на първия
владетел. У сърбите : Будимл, Оногощ (собствено име Оногост). У българите : Преслав, Радомир, Добрич,
Ловеч, Войнеж (собств. име Войнег). Срв. руското Ярославл, чешкото Болеслав.
Не тъй стари, както приведените, са местните имена (изпърво прилагателни притежателни) на ов, ове,
ово. У българите те се срещат изобилно : Райково (село на Райко), Борисово, Калояново, Новаково,
Попово, Бегово, Марково, Карлово и т. н.
Други важни окончания са ник : Мелник, Перник, Рудник; български ец, старославянско ьцъ, сръбски ац :
Буковец, Орешец, Лясковец. По-рядко на полуострова се среща окончание ско —Гацко (от Гадско).
От собствените имена на а, я са произведени също тъй, първоначално прилагателни, местни имена на

ин : Колашин (собств. име Колаша), Неготин (от Негота), Гневотин. По-често се срещат имена от среден
род на ино : Илиино (от Илия), Петрино (Петър).
Положението на местността се изразява с окончание ие : Подградие (suburbium, чешко podhradie),

Подстение, Бучие (от бук) и т. н.
Твърде интересни са безбройно много местни имена, които сочат на преобладаващо в околностите
растение; това са имената на ица, окончание, свойствено главно на имената на реките. Тия названия са
произведени не само от горски дървета, като Буковица, Липовица, Габрово, Дъбово или Борово, но и от
овощни : Ябланица, Крушевица, Сливово, Оряхово, Смоквица, Гдуне, Вишница,Чрешневц, Виница,
Лозница и дори от шушулко-плодни. [9]
Също тъй срещат се имена на животни : Медведц, Мечка, Беброво, Вълчи трън, Вълча ливада, Турово,
Турани, Ястребница, Щърково, Раковица, Гущерица, [Жеравна (жерав)].
Твърде много имена на градове и села сочат разположение и свой-
8. Други примери : Лужене, Плапяни, Мраморене, Забрдене, Мокране, Тръстеничане, Дубляне, Дъбене,
Храштане, Грмляне (грмье, по сръбски храст), Глажене, Трничане.
9. Тополица, Врбица, Врбовец, Яворово, Брестовц, Буковица, Липовица, Чесвиница, Смъркове,

Ельшевица, Брезово, Брежница, Бъзово, Дряново, Лясково, Глоговица, Шипка, Конопище, Граховища,
Копривщица, Търстивница, Търстеник, Търновица.
126
ство на местността, например : Проход, Просек, Сутеска, Котел, Пещера, Въртоп, Леденица, Дебър,
Рвеница, Струга, Сопот, Пешчаница, Каменица, [Драч (Македонско)].
В славянските земи има обилни имена, по които можем да предположим блатиста почва. [10] Други
названия се отнасят до течението на реките, като Ушче и Извор, което твърде често се среща. Също тъй в
някои имена са посочени понякога пластове от руди. Както навред, така и у балканските славяни
обикновени са имената, които изразяват качества на почвата, например мокро поле, широка ливада, суха
долина и т.н. [11]
Някои имена сочат занятие на населението : Свинари, Говедари, Конюси, Рудари, Рибари, Уляри
(пчелари), [Улярци (Македонско)], Лукари, Смоляри, Златари, Коняри, Соколаре, Паничаре, Седларево,
Дърводеля, Грънчарево, Кладо-руби (дърводелци, срв. чешкото Klad-ruby), Сеножещани, Плоторежци.
Много села са получили името си според външния вид и нравствеността на жителите си; често тия имена
са прякори или присмехи. В Чехия срещаме : Mokro-psy, Hrdlo-řezy, Kosmo-nosy и т. н.; в Полша : Wielog-
lowy и др. В следните примери се издава народният хумор на Балканския полуостров : Мокро-секи, Люто-
войци (?), Злокучене, Ядо-варци (?), Люто-главци, Дърво-гризци, Вълко-дери, Свилно-капе, Кокошо-
87
главци, Бело-главци, Мокро-нози, Криво-гащане, [Криво-гнят, Свило-уха, Сит-вуци, Мокро-нози, Зло-
кучани, Мечкуевци при Щип, Писодери, бълг. село (или рум.) в Леринска каза, Македония] и мн. др. [12]
Твърде понятни са ония названия, които сочат народност на жителите. [13]
В. Отношения на славяните към туземците
Когато славяните се преселили на полуострова, намерили го, макар и пустинен, но не безлюден. Никъде в
света не се е случвало, щото покореният народ съвсем да изчезне, без да остави нито капка кръв и нито
дума в езика на завоевателите.
От трако-илирийското коренно население са останали сега само албанците, на брой 1 300 000 души. През
времената, когато славяните са се преселвали, по-голямата част от траките била вече романизирана;
10. Млачно, Млачице (млака — тиня), Лужьц, Лучина, Локвица, Мокрине, Калище (дълбоко блато),
Ливадъе, Блатечница, Ракитово, Ракити, Черно Брнье, Слатина.
11. Други примери : Црвена водица, Бистрица, Рибница. Руди : Златица, Сребрница, Жслезньц, Олово. —
Длъгополяна (румън. Kimpolung, гръц. Макроливада), Мокра поляна, Добрилъг, Широка лъка, Добра лъка,
Ягодно полье, Мокри дол, Сухидол, или Суводол, Бяло поле, Чрнидол, Чртов дол, Чрвени бряг, Врани дол
(черна долина), Златий трап (ров), Остра могила.
12. Също тъй в Албания : Bythakykje, да имаш червено седалище. — [Вж. ПСп, XII, стр. 129.]
13. Куманово, Печенега, Арбанаси, Арменица, Сербеница, Харвати, Маджаре, Гркище, Грци-ти,
Българино, Влашко село и пр.
127
само планинците са оставали още при своите предишни обичаи и език. [1] В Западна Родопа тогава още
живели бесите, които дори християнското богослужение извършвали на своя език. [2] Никой не е оставил
посочвания във варварските времена колко дълго е запазил между славяните своята индивидуалност
родът на бесите и кога са замлъкнали последните звуци на езика, на който жреците обявявали волята на
боговете на върха Гъозтепе.
Сапеите [3] според мнението на Шафарик тъй също издържали нашествието на славянските пълчища.
При Горна Струма около Нишава, София, Самоков и Кратово живее сега племето, наричано шопи, което
се отличава от останалите българи както по характер и говор, тъй и по облекло и нрави. Изобщо
българите смятат шопите простоват, глупав народ; а самите шопи носят своето име с известна гордост. [4]
Но едва ли Шафарик тук не греши. Древните сапеи обитавали в поморието, при Долна Места, тогава
когато жилищата на шопите от южна страна достигат не по-далеч от Кратово и Самоков.
При изворите на Брегалница в Северна Македония, в местността и сега още малко известна и прочута,
още в средните векове под името Пиянец (Πιἀνιτζα) живеят българските пиянци. В тая съща местност
живеели някога пеоните. Вероятно между двете племена съществува родствена връзка. [5]
1. [Албанци : „Das Albanische ist nicht für die Urgeschichte des Ostromanischen in ganz entsprechender Weise
zu verwerthen wie das Keltische und das Baskische für die des Westromanischen, es ist selbst wiederum so von
altromanischen Elementen gesättigt, dass es über das Vulgärlatein, wie es in jenen Gegenden gesprochen
wurde, wichtigen Aufschluss gewährt. Wenn ich vor sechzehn Jahren behauptete, dass die Vorfahren der
Albanesen dem Schicksale ihrer nördlichen Stammgenossen, romanisiert zu werden, nur mit knapper Noth
entgangen sind, so hat sich das in der Zwischenzeit mehr und mehr bestätigt.” H. Schuchardt, Literaturblatt f.
germ. u. rom. Philologie, 1884, № 5, стр. 195 (Рецензия върху C Majers und Jarniks Albanische Studien).]
2. [Беси : Tomaschek, Zur Kunde d. Haemushalbinsels, I.]
3. [Сапеи : Добруски в Сборник.]
4. Вж. Разсъждението на Шафарик, III, стр. 74. Според мнението на тоя автор (I, стр. 513) рудокопите,
които се наричали норопи, обитавали в древността Горния Вардар и дори в средните векове името им
дълго време отеквало в думата мьропьхь или неропьхь, която означавала клас поданици в
старосръбската държава. Ала древните географи никак не споменават за норопи на Балканския
полуостров. Това иМе за пръв път се среща у Климент Александрийски, но в пеонските Noropes, които той
88
привежда за обяснение на Омировото νἀροπα καλκἀν, лесно се откриват алпийските норики, които
обитавали в съседство с Панония. [Шопите не произлизат от сапеите, срв. Пътувания по България. — И
звуково не приляга : романското и гръцко s, славянски е пак с : Со лун — Θεσσαλονἀκη, Solin—Salona,
Струма, Осъм, гръц, аористи на -ησα, Συμεἀμ, ἀπἀσκοπος и т.н.— Бълг. шъпа, местност Меча шъпа —
кум. čöplä (така и киргизки) събирам, zoplarmen, zopla в Cod. Cum., Radloff, стр. 59. — Шопи : беневреци
(така и в Далмация), бревенеци (в Пирот), барла (шапка). Вълчи празници. Бяла носия. Мъжът е по-млад
от жената.]
5. Мнението, че пиянците са потомци на пеоните, бе за пръв път изказано от автора в Časopis ceh. muzea,
1875, стр. 439. Простонародната етимология изкарва това име от пия. Самото име е старо : Πιἀνιτσα 1020
г. (грамота у Голубинский, стр. 260, пиянъцъ у сръбския архиепископ Данило, поч. в 1338), стр. 109.
[Пиянци : Tomaschek в Öster. Giymnasulzeitschrift, 1877, стр. 678, мисли, че πιἀνιτζα означава wasserreicher
Giess. bach! — Към меропхите по-скоро уж прилягала, мисли Томашек, Μερἀπη, влашка област в
Родопите. Аз мисля, че между меропхите и Μερἀπη няма никаква връзка; имах по въпроса устни
разговори с Томашек в 1887 г.]
128
Не е безинтересно също тъй, че у българите в Западна Македония се срещат личните имена Дардан и
Дардана, които ни напомнят древните дардани. [6]
На Преспанското езеро обитавали още древните скиртони в колиби, построени над водата. Една част от
тях се пославянили; друга част от славяните, които се заселили в съседство с тях, подражавали на техния
: пример и по такъв начин тук живели още дълго в средните векове наколците — на наколни жилища
(наколие), подобно на пеоните от времето на Херодот. Тия интересни следи, еднакво както и явните
останки в. българския език, за които ще кажем по-долу, и най-подир множеството твърде древни названия
на планини, реки и оброчища, запазени досега, свидетелствуват, че срещата на туземците с пришълците
не е била недружелюбна. В някои местности славяните отчасти изтикали предишните жители в
планините, отчасти ги подчинили със силата на оръжието и гледали на тях като на роби или като на
презрени другородци.
По-многобройни от разделените останки на траките били румъните, известни у славяните под името
власи. Според Приск (448 г.) латинският език се е употребявал между Адриатическо, Егейско и Черно
море както в обществения, тъй и в домашния живот. Първите следи от румънския език се явяват в 587 г.
Тогава голяма част от византийската войска, изпратена в Тракия против аварите, образували войниците,
които говорели на румънски език. През време на похода паднал товарът от едно животно; един войник,
като искал да обърне вниманието върху това на водача, почнал да му вика на своето народно наречие :
„Torna, torna, fratre!” Водачът не чул това, но другите чули и мислейки, че неприятелят е наблизо,
разбягали се на разни страни, викайки с всичката си сила : „Torna, torna!” [7]
6. Списък на личните имена у Миладинови, Български народни песни, стр. 529, 531; срв. по-късно Куман,
Печенежич и др. [Дардан и Дардана : у Миладинови, стр. 531, се среща гатанка, бр. 25 : „А Дардан татка,
а Дардана майка, шеберести деца (елемия, въртелъка)”.]
7. Theoph. Simocatta, стр. 99; Theophanes, ed. Bonn., I, стр. 397; македоно-ромън. turna, дако-ромън. inturna.
[Румьни : Tr. Tamm, Über den Ursprung der Rumänen. Ein Beitrag zur Ethnographie Südosteuropas, Bonn, Em.
Strauss, 1891, 156 стр., против Rösler, нищо особено, компилация. — „Torna!” между латинското
командуване изобщо в Маврикиевия Στρατηγοκἀν, покрай : move! sta! cede! etc. (Срв. Jung, Römer und
Romanen, 2 Aufl., n. 2 и Rom. Landsch., стр. 378, Anm. 1). — Conventus лат. съдебен окръг
(Gerichtssprengel), служебен ден на наместника (Amtstag des Statthalters). Рум. kuvînt „реч, дума” (Mikl.,
Etym. Wört. сравнява това изменение на значението със сбор, сърб. диванити, ἀμιλἀ); алб. (Meyer. Etym,
Wört.) kuvъnt-di разговор, реч, kuvъndón говоря, забавлявам се. Hahn, Alb. Stud., I, стр. 175, 203, говори
върху североалбанското Народно събрание κουβἀντι. Също и византийското κομβἀντος, Theophanes, ed.
Boor, I, стр. 170, у персите под император Юстин. Пак там, I, стр. 433, „κομβἀντον ποιἀσαντης οἀ
Βοἀλγαροιi” нападнали Сабин, във войните с император Копроним. Анастасий (пак там, II, стр. 132, 284)
превежда и двете места с conventus. При печенегите в 1048 г., Cedrinus, II, стр. 588, κἀμεντον на корпуса
на печенегите, който е трябвало да замине за Армения, се разбунтувал във Витиния, преплувал през
Босфора и стигнал до Serdica. Срв. също Mygne, Ер. patr. Nicolai Mistici, № 6, стр. 58. Върху това вж. и
добавките на стр. 203. За русите Leo Diaconus, IX, 2, срв. и стр. 243. — Theoph. Simoc, ed. Boor, II, стр. 15
( ἡπιχωρ ἡἡ τ ἡ γλ ἡττ ἡ) ; Theophanes, ed. Boor, I, стр. 258.]
129
89
По-нататък в течение на 400 години в изворите нищо няма за румъните. Само в X в. се срещат отново
известия за тоя народ.
Отначало румъните живели съвсем заседнало в градовете и селата, но честите преселвания на народите
направили поне една част от тях странствуващи овчари. В историята те за дълго време били съвсем
предадени на забрава. Днес различават два клона румъни, именно дако-румъни (около 8 милиона), които
на гъсти маси населяват Трансилвания, Румъния, Буковина, Банат и Бесарабия, и македоно-румъни
(приблизително 200 000), които живеят в различни места на Балканския полуостров.
[Голяма е приликата между езиците дако-румънски и македоно-румънски, само че в първия има

множество славянски думи, във втория пък гръцки. Македоно-румънският елемент на юг води началото
си приблизително откогато византийците почнали под напора на славяните да изместват границите си, от
Дунав, от романска Мизия, Дакия, Дардания на юг. Nucleus (ядката) на македоно-румъните е в Пинд; в
римско време там са били гърци, не римляни (в Тесалия само Saltus Jovius Hierocles)]. [8]
Славяните наричат македоно-румъните власи или цинцари, новогърците — куцовласи. Местожителствата

им са разположени при Пинд, в Тесалия, при Кастория, на Девол, под Пелистер, в Крушово, при Прилеп, в
Мъглен и по разклоненията на Родопа. [В България имало силен румънски елемент според имената
между Ниш и София, в Средна гора, Родопите.] Повечето от тях са овчари. Другите благодарение на
изумителното знание на езици и на неуморимата предприемчивост странствуват с търговска цел по целия
полуостров, държат почти всички ханища по пътищата и се занимават с разни занаяти, например с
каменоделие и златарство по унаследен първобитен начин. Физиономията им е от римски тип.
Забележителна е жилавостта на тоя народ; бидейки разпръснат и презиран, той все пак запазва своята
националност и език. Впрочем немалка част се е погълнала от гръцкия и славянския елемент.
Твърде дълго време смятали дунавските и карпатските румъни за потомци на смесилите се с даките
римски колони на Троян; за праотци пък
8. [Hahn за изселването на македоно-румъните от Опарó и пр. в Западна Македония през ново време. За
емиграцията от сто години насам на москополци говоря другаде. Nota bene легендата на св. Димитър —
отвличане на населението зад Дунава и връщането му на римска земя, бягането на хората от вътрешните
провинции (и то романски) към Солун. Епир, ἀἀμα Νικοπἀλεως и Тесалия всякога са били византийска
земя. — Произходът на котленци. Nota bene да се прегледа македонската номенклатура. — Имената на
македоно-влашките села в Перистери, Грам и Пинд повечето не са румънски. — За преселението на
власи от равнините на Тесалия в Олимп споменава нещо и Weigand. Същият казва, че власите само
отчасти били пастири, инак имало занаятчии, търговци, малцина орачи. — Около 1500 г. Felix Petantius
казва за Влашко, у Schvandtner, I, стр. 871 : „haec est provincia Dacia dicta apud veteres, Romanorum colonia,
unde eius aborigines, hac etiam nostra tempestate passim latino utuntur colloquio. Est ea gens barbara, crudelis,
divinationibus et auguriis dedita, rapinis semper et praedae inhians.” Следователно тогава нищо не се знаело
за ново заселяване.]
130
на македонските румъни смятали обратно преселените от Аврелиан поселенци в Дакия. Роберт Рьослер,
професор от Грацкия университет (поч. 1874 г.), недавна почна да оборва тоя възглед и се мъчи да
доказва в многобройни разсъждения, особено в своите „Romänische Studien” (1871 г.), че румъните по
никакъв начин не произхождат от романизираните даки, но са дошли в днешна Румъния и Трансилвания,
като се връщали през Дунав от полуострова, вероятно в началото на XIII в. Това мнение не е ново. Още
Енгел (1804 г.), Копитар и Миклошич изказвали също такова мнение за обратно преселение, макар и с
други подробности. Теорията на Рьослер намери отначало много привърженици в учения свят, но после
тя бе оспорвана не само от учените румъни, но недавна и от Ю. Юнг. [9]
Във всички езици на полуострова се срещат филологични особености, които не са нито от гръцки, нито от
румънски, нито от славянски произход; само в албанския език изглеждат те незаимствувани и понеже той
е най-старият език на полуострова, ние сме в правото да направим заключение, че тия особености
безспорно произхождат от родствен нему елемент, т. е. от най-стария коренен, а сега изчезнал трако-
илирийски език. Трако-илирийският език е основата, от която легналите върху ѝ езикови наслоения
еднакво били изменени.
Към такива особености принадлежат преди всичко забележителното образуване на бъдещото време,
липсата и перифразата на неопределеното наклонение, членът, който заменя склонението и стои след
съществителното в албански, румънски и български, и преобладаването на глухата гласна ъ в трите
споменати езика. [10]
90
9. Рецензия на Tomaschek върху съчинението на Röster, Rom. Studien, в Öster. Gymnasialzeitschrift, 1872 (т.
23), стр. 141—157. J. Jung, Die Anfänge, der Romänen, Wien, 1876 (пак там), и неговото Römer und Romanen
in den Donauländern, Innsbruck, 1877. [Дако-румъни и македоно-румъни : Feiér, IX, 7, стр. 252 : 1366 „Blaci
aegre ferunt, ut-territorium suum ultra mille annos possessum dissipetur — id etiam aegre ferunt, quod Theutones
villam non iiluc, ubi olim fuisse ut е ruderibus videre esset, prope villam Solna, sed in continenti villae suae locare
velint.” В околността на Бистрица, Седмоградско, Thunmann преди 100 години считаше цинцарите
романизирани траки. Tomaschek, рецензия на Юнг nota bene. Jarník в рецензията на Миклошичовите
Rumunische Untersüchungen, I. В. Macedorum. Sprachdenkmäler, Wien, 1882, в Literaturblatt für germ. und
romanische Philologie, 1883, № 4 е съставил следната статистика:
Македоно-румънски думи у Кавалиотис и Данаил и в дако-румънски 400; македоно-румънски думи само у

Кавалиотис и в дако-румънски 300; македоно-румънски думи само у Данаил и в дако-румънски 160;
следователно общи думи 860, от които 660 латински (а именно у Кавалиотис и Данаил 335, само у
Кавалиотис 200, само у Данаил 125). Македоно-румънски думи у Кавалиотис и Данаил 90; Македоно-
румънски думи само у Кавалиотис 270; македоно-румънски думи само у Данаил 120; следователно само
македоно-румънски думи 480, от които едва 50—60 латински. Nota bene, пак там МАкедоно-румънски
πουκ ἀτζη 30, дако-румънски pukétsi късове, bukáte жито.]
10. Срв. Miklosich, Die Slaw. Elemente im Rumunischen, Wien, 1861 със следните : 1) образуване на бъдеще
време чрез съединение на действителния глагол с неопределено наклонение (алб., румън., новогр.,
българ., štъ da рišъ, по сръб. pisatću); 2) липса на неопределено наклонение в алб., българ., новогръцки,
понякога също и в румън. и сръбски; 3) означаване на родителния и дателния падежи с една и съща
форма (алб., румън., българ.); 4) член, поставен накрая, албан. определен мъжки i, женски е, неопро-
131
Още повече сходни черти намираме между албанския и румънския език. [11]
Траките и илирите били родствени народи. Потомци на илиритe са албанците; от траките произхождат
румъните. Миклошич привежда около 50 думи, които отчасти са общи на албански и румънски език,
отчасти имат особена форма и значение на двата езика. Заслужава внимание фактът, че у албанците
българите са известни под името шкяу (България — Шкения), а у румъните твърде сходно с това —
Шкиеи. [12]
Чрез стълкновението с румъните преминали не само у български език, но и у всички езици на полуострова
значителен брой латински думи, например pullus, furca, clausura, maturus, furnus, сатрапа, vigilia и т. н. [13]
делен me, рум. мъж. l, le, женски о, оа, българ. тъ, та, то; 5) често ъ в албан., българ., рум. почти всяко а
без ударение се заменя с него; 6) често смесване на л и р, албан., рум., новогръц., рядко в български; 7)
изменение на о в у в думи без ударение, в алб., рум., и особено в източнобългарските говори. Към това
още се прибавят синтактични явления. [Филологически особености във всички езици на полуострова :
срв. Moses Gaster в Gröbers Grundriss der rom. Philologie, I, стр. 409. Че членът е романски, а не е минал от
български в румънски, доказва и Weigand, Olympo-Walachen, стр. 65. Nota bene дебърските и родопските
български членове. — За своя възглед, че „траки и илири били родствени народи”, че „потомци на илирите
били албанците” и че „траките произхождали от румъните”, Иречек добавя : съвършено погрешно!]
11. Богатство на удвоени звукове и дълги гласни (еа, оа, au, алб. ua, au), често срещал носов начален
звук, изпадане на l пред i, смесване на n и r.
12. Копитар за пръв път посочи тия бележити явления. Още Тунман забелязал някои допирни точки между
румънски и албански, също както доказвал и автохтонията на албанците (Untersuchungen über die
Geschichte dcr östl. eur. Völker, Leipzig, 1774).
13. Бълг., сръб. пуле (pullus asini), пиле (pullus galiriae, алб. púlia, мак.-рум. Púlju), бълг. цер (quercus
cerrus), бакъл (poculum), фурка (furca също и в албан.), фурна (сръб, фуруна, албан. furrъa, новогръц.
δοἀρνος); фортуна в смисъл на буря се среща у далматинците, у планинците на вътрешна Босна и в
Балканите, близо до Черно море; бълг., сръб., гръц., клисура, пролом (clausura), българ. егрек (срв. grex),
търло (стадо, ром. tъrla, латин. turma), камбана (сатрапа, също и алб., гръц.); старобълг., новобълг.,
новогръц., албан. : тента (tentorium), бълг. рака (погребален ковчег, arca), оцът (асеtum), старобълг. цесар,
по-късно цар (от caesar, но не от κα ἀσαρ); новобълг. каптисвам (capio), пат ἀ (patior), вире ἀ (vireo, вирее
и зеленее, в една народна песен), старобълг. комъкати (communicare), новобълг. матор (maturus : триста
овни, се матори) : Народна песен в Общ труд, 1868, III, стр. 64, срв. старосръб. воля стари, воля
заматорели в образе. Typicon S. Savae, ed. K. Jireček, Гласник, XL, 1874, стр. 140. Срв. Дринов. Заселение,
стр. 146 [Романски думи в български и сръбски : Старата цἀсарь — caesar (не от καἀσαρ) Грък —
Graecus. Archiv f. Slav. Phil.,XV,CTp. 100. И гот. Krêkôs, Pauls Grundriss der germ. Phil., стр. 318. Бълг. гугла
91
— cucullus. Срьб. рода щъркел от лат. ardea. Още Даничич така я тълкува. Или гр. ἀρωδιἀς рибар
(Reiher. Ardeà maior L.), която се среща още и в Илиадата. Бълг. маса, масичка — mensa (от рум.?).
Кашкавал не е стара дума : италианско сирене cacio cavallo в Кампаня при Рим, за което вж. Meyers
Lexikon под думата cacio cavallo, ала срещаме я nota bene и у Hektorović, Ribanje. Барбутки — клюкарки в
Етрополе, Заимов, III, стр. 68 (balbutio?). Палаври — празни думи, пак там, IV, стр. 132. Множествените
форми на -ур. . . : бълг. женурята, Копривщица. Новогр. κηποἀρια (κἀπος.) Nota bene Harry Breslau,
Urkundenlehre, I, стр.565, и в итал. campora, tectora, fundora. Срв. алб.-румън. В Ягичовия Archiv „като
македонско множествено число”. Archiv f. lat. Lexicographie, VII, 3, 1890, стр. 449, Frick върху gulfus.
Ravennas, I, стр. 17, principales colfos cod. А., обаче В. principalia colfora, вин. пад. мн. ч. colforas, V, 16 cod.
AB (colphoras C). Срв. Sittl в Archiv, II, стр. 570, гдето посочва, че от ср. р. мн. ч. на -ora е произлязло ж. р.
ед. ч. Colfora = фр. gouffre. Фортуна. Далм. fortunale cf. Evans, Through Bosnia, стр. 367. Boué, Turquie, I,
стр. 516, бележката Тур. Fourtouna, rp. phourtouna, буря.]
132
Освен румъните славяните заварили на полуострова значителен брой гърци, които също тъй наричали
себе си римляни — 'ἡομαἡος (ромеи). Днес между българите съществуват само малки отделни гръцки
селища, като Станимака при Пловдив. Влиянието на гръцкия език върху средновековния и най-новия
български език било твърде значително. Църквата и литературата, търговските сношения, пристрастието
на славянските князе към византинизма, господството на Византия в Тракия и Македония и фанариотското
църковно управление в турско време — всичко това заедно спомагало в течение на хиляди години за
непрекъснати сношения на българи с гърци. Българите възприели гръцките глаголи в аористна форма
(например κἡλεσα — калесвам, ἡϕϑασα — втасвам); същото явление намираме в сръбския, румънския
и албанския език. [14]
Също и германски племена от време на време се разполагали на полуострова, като бастарни, готи,
херули и др. Подобно както в Крим, останките от готите също тъй още дълго се задържали в България.
През време на Йордан (551 г.) малка част от тях живяла при Никопол. В IX в. готите около Томи при Понт
служили, както се вижда, литургия на своя език. [15] При император Анастасий се споменават при
сливането на Сава в Дунав херули, а при Маврикий — три гепидски села между словените във Влашко.
Всички тия останки се превърнали в славяни. Шафарик е посочил някои следи от готския език в
старославянския и новобългарския език. [16]
След смъртта на Атила на полуострова се явили също тъй хуни, но в малък брой. Според Константин
Багренородни Хърватско имало още в X в. останки от авари. [17] Отношенията на тия азиатци към
славяните били едва ли не такива, каквито са отношенията на днешните черкези към българите.
14. Miklosich, Die Fremdwörter in den slav. Sprachen, Wien, 1867 ad aresa.
15. Jordanes, стр. 51; W. Strabo, De rebus eccles., стр. 7; Дринов, Заселение, стр. 143. [Романско влияние и
върху германски племена : Sophus Bugge, Studien über die Entstehung der nord. Götter — und Heldensage,
München, 1889. Bréal, Premières influences de Rome sur le monde germanique, Journ. a. Sav., 1889 oct. Гот.
ketill (katils) chaudron от catillus посочва още Lottner в kuhns Zeitschrift, 1862, стр. 171.— Caesar — καἀσαρ
— kaiser. Λἀτρα — pondus — pfund, ἀξος — acetum — akeit. Λἀχνος — lucerna — lukarn. Ξἀστης — urceus
— aurkeis. Κειρἀα — fascia — faskja. ἀνος — asinus — asilus (Bréal я сравнява c orgel — organum). Oliva —
alev. Според Bréal, стр. 632, направо от гръцки са минали само две думи у Улфила, останалите гръцки са
от латински.]
16. Старослав. усерἀзъ, гот. ausahriggs (inauris), гоньзнἀ, гот. ganizan (sanati). Новобълг. друсам (quasso),
раздрусай (conquassatus), гот. drus (ruina), сетне (serius), сетнина (consecutio), гот. seithu seiths (serum,
sero), сакам (quero), гот. sokian, варда (custodia), гот. vardia, сра. новобълг. щрък, щъркел; Šafařik, Památky,
I, стр. 469, 470, бележка 130. [Следи от готски език в старобългарски : Готските думи могат да
произлизат не направо от готите, ами от родствените тем гепиди. Юлиян Апостат сетьнἀк попоусти и
Оудἀискъи родъ на нъі— τἀλος ἀπαἀἀκε. Grig. Naz., стр. 254 б.]
17. Cons. Porphyr., De admin. imperio, стр. 30.
133
Г. Произход на славяните и техните племена на полуострова. Славяните в Гърция
92
След като описахме нравите и обичаите на старите славяни, начина на тяхната колонизация и техните
отношения към туземното население, ние ще се обърнем към въпроса, откъде са дошли славянските
преселенци на полуострова и где е било тяхното първобитно местожителство. За това са изказани три
мнения. Шафарик [1] защищава мнението, че повечето (разбира се, с изключение на сърбохърватите) са
дошли от страната, която се намира в околностите на Илменското езеро и се напоява от реките Двина,
Днепър и Ока. За доказателство той привежда многобройни местни имена, които се срещат както у
българските славяни, така и в Североизточна Русия; при това той сочи на финските думи в българския
език, които са могли да бъдат заимствувани само на Далечния Север.
Копитар [2] мисли, че цялото пространство от изворите на Сава до Драва и Черно море било заето от
един народ, разделен в VII в. поради нахлуването на сърбохърватите на два народа — на словени и
българи.
Дринов [3], основавайки се на множество различни български диалекти, поддържа, че славяните на

полуострова са образували няколко различни славянски племена; в разни времена, казва той, различни
племена както от северните, тъй и от западните славяни изпращали излишъци от своето население в
провинциите на клонящата към упадък Римска империя.
Както и да бъде, преобладаващото туземно име на ония славяни, които сега навред са известни под
името българи, в началото на средните векове било словἀнинъ в единствено число и словἀни в
множествено число.
Своя език те наричали слов ἀньскъ ἀзыкъ . Гърците ги наричали Σκλαβηνοι. Σἀλαβηνοἀ, Σκλἀβοι,
Σἀλοωενοἀ, Σκλαβησιανοἀ; а римляните (у Йордан) Sklaveni. От славянските племена на римляните и
гърците били познати най-напред словените. Твърде вероятно е, че името „словἀни” малко по малко
преминало както у чужденците, така и у сачмите славяни с означение на изпърво различно наричащите се
славянски племена на целия славянски народ. [4]
Между самите славяни за разпространение на това име са могли да съдействуват църковните книги,
преведени в Панония в IX в. на словенски
1. Šafařik, Památky, II, стр. 250 и сл.
2. Glagolita Clozianus, prolegomena XXX.
3. Дринов, Заселение, стр. 145—149.
4. „Към словенското племе принадлежали също и българските славяни, подобно на дакийските, чиито
останки едва напоследък изчезнаха между румъните в Трансилвания, също както и панонските и
карантинските. Те всички са потомци на оня славянска народ, който бил известен на Йордан и Прокопий
под името Sclaweni и Σκλαβηνοἀ, пренесено от гърците и римляните, и най-подир от самите славяни, на
всички славянски народи” (Miklosich, Altslov. Formenlehre in Paradigmen., Wien, 1874, стр. XI).
134
език, а оттам разпространени в България, стара Дакия, Сърбия, Хърватско, Русия и проникнали дори до
поляците на Висла. [5]
Горсприведеното име анти изчезнало наскоро безследно.
Някои названия на словенски племена съществуват и сега още. От средните векове ние имаме известия
за някои племена, които обитавали недалеч от морския бряг; повечето от ония, които живели навътре в
страната, са неизвестни, понеже те не се сблъскали нито с гърците, нито с франките. Повече известия,
отколкото за славянските (или българските) племена имаме ние за сърбохърватите при Адриатика; но
историята им не влиза в нашата задача. За българските племена ние ще говорим изпърво за дунавските,
после за македонските. [6]
Северци, или северани (Σεβἀρεις), живели пред балканския проход Берегавски, вероятно идентичен с
днешния проход Чалъкавак (на пътя от Шумен за Карнобат), дето те били покорени в 679 г. от българите
на Исперих и преселени по-нататък на изток до морския бряг. Други северани обитавали в Западно
Влашко, дето по-късно бил Северинският Банат. [7]
Седем славянски племена, които обитавали в Долна Мизия, също тъй били покорени от Исперих. За тях
споменава още арменската география на Мойсей Хоренски (поч. 493 г.). Дринов приписва това известие
на самия Мойсей. А Шафарик го смята за прибавка от X в. Имената на тия племена са неизвестни.
93
Тимочаните (Timociani) на р. Тимок се споменават в 818 г. от Айнхард; за тях още се говори в XVII в.; дори
и до ден днешен обитателите на Княжевацката околия (посърбени българи) се именуват тимочани.
Интересно е, че Плиний в същата област поместя тракийския народец тимахи. [8]
Моравани, по сръбска и българска Морава, според свидетелствата на баварския географ (IX в.) имали 30
кули. Арабинът Ал Масуди (X в.) разказва, че отвъд сарбините обитавало едно племе, наричано Морава,
5. За името на словени срв. Šafařik, Památky, II, стр. 29—52.
6. Подробности у Шафарик и Дринов, Заселение, стр. 152 и сл.
7. Šafařik, Památky, I, стр. 369, идентифицирал севераните с финските сабири (Σἀβειροι), чието
преселение от Кавказ към Дунава не е доказано. Също и името себри, което означавало един вид
крепостни в стара Сърбия (и сега в Сърбия и Далмация — себар, ципор, селянин), той произвеждал от
сабирите. Обаче сибер в Русия се среща не само в средновековните паметници, но и в днешния език (срв.
Зигель, издание свода на законите на цар Душан, СПб, I, стр. 35, бележката). [Северци или северани :
Theophanes, I, стр. 549. Славяни? Срв. Jireček, Heerstrasse, стр. 149. Mikloschich, Etym. Wörter-buch, стр.
289, 297 : Sebrъ und siabry ganz verstorbene Wörter. Словар Даля : сябер, шабер. Псков. суд. грам., стр. 98 :
сябри. Зигель : свободный простолюдин, мелкий землевладелец.]
8. Šafařik, Památky, II, стр. 223; Дринов, Заселение, стр. 154. Срв. Timozani у J. Lucius, De Regno Dalmatiae
et Croatiae; Schwandtner, Scriptores rerum Hungaricarum, III, стр. 85; Миличевиħ, Кнежевина Србиjа, стр. 847
и сл. [Тимочани : Hodieque Timozani vocantur, qui ad flumina Timoch dicta habitant, quorum alter maior, alter
minor dicitur, hicque in alterum influens simulambo uno nomine in Danubium se exonerant. Lucius, De Regno
Dalm. et Cro. 15; Scr. rer. hungar., 111, стр. 85.]
135
зад което живели хърватите; че мораваните живели при р. Балава, която е широка 3 мили и се влива в
Понт, т. е. при Дунав. На събора през 879 г. заседавал архиепископ Агатон Моравски (Μωράβων). Във
всеки случай тия южни славяни не бива да се смесват със северните моравани (моравци) на Светополк.
[9]
От македонските племена бележити са бърсяците. В пристъпа на Солун в 676 г. вземат също тъй участие
Βερζἀται. Българският княз Цериг изпратил в 774 г. 12 000 души в Берзития, за да пресели тамошния
народ в България. И до ден днешен живеят в Македония бързаци, или бърсяци, около Прилеп, Велес,
Битоля и в областта Тиквеш. [10]
Съседи на бърсяците откъм изток били славяните, които живели на Струма и Струмица. Те обсаждали
Солун в 685—687 г. задружно с рунхините и сагудатите. В 689 г. те ограбили наедно със сагудатите
отиващите за Цариград натоварени с жито кораби и дори се показали около самата столица. В 687 г. те се
защищавали против Юстиниан II чрез засеки в клисурите.
Смоляни живели в непристъпната област по средното течение на Места, в Родопа. Никита Хониат
споменава в 1200 г. провинцията τἀ ἀἀμα τἀν Σμολἀνων. B края на XI в. гръцкият отшелник Филип,
съчинител на преведената и на български език „Диоптра”, живял εἡς μἡρη τἡν Σμολἡνων. [11]
Рунхините, които обитавали при Рендинския залив, се занимавали с морско разбойничество и вземали
участие в нападенията на Солун. Тяхното местожителство и етимологията на тяхното име са съмнителни.
Тафел посочвал градеца Рендина; Хилфердинг обяснявал тяхното име о произхода от Рἀждане (рἀдъ);
Шафарик от Рἀчане (руски — ручей, старославян. — рἀчей); Дринов обръщал внимание на рекичката
Ρη.χιος, която се изтича от езерото Бешик в Рендинския залив. Вече няколко века стават откак тая
местност е погърчена.
Сагудати също тъй участвували в пристъпа на Солун в 676 г. Спо-
9. Šafařik, Památky, II, стр. 227—232, отнася към племето Морава също и преденецентите и гудусканите на
Айнхард, като ги признава за още добре познатите днес браничевци и кугани при Морава и устието на
Млава в Сърбия; Дринов, Заселение, стр. 155—156, смята това обяснение за много изкуствено, като
забелязва, че Айнхард поставя преденецентите (824 г.) в Дакия и (822 г.) ги нарича съседи на моравяните
и че затова те не обитавали полуострова. А гудесканите, подвластни на далматинския княз, трябвало да
обитават по-скоро по-близо до Адрия, при реката Гацка в хърватско крайморие. [Морава : В списъка на
94
охридските епископства, Byz. Zeitschrift, I, стр. 257 : ἡ Μορἡβου ἡτοι Βρανιτζἡβου. Архиеп. Агатон
Моравски : срв. Hergenröther за него.]
10. Šafařik, Památky, II, стр. 237, III, стр. 76; Дринов, Заселение, стр. 163.
11. Шафарик, пак там. Дринов, Заселение, стр. 165. Сръбският цар Душан подарил в 1345 г. на един
манастир на планината Менекион, близо до Серес, έν τέ τοποϑεςέέ τοέ Σϕολένον (вместо Σμ) δένδρα
τεσσαρἀκοντα βαλαβἀδεα (Гласник, 26, стр. 23). [Смоляни : Срв. ПСп, X. Иречек, Пътувания по България.
Срв. М. Н. Безобразов, Заметка о Диоптре, ЖМНПр, ноябр, стр. 27—48. Съставена в 1096/7 г. (на 16
година на Алекси Комнен), р. 30 Филип εἡς μἡρη τἡν Σμωλἡνων, не Смоленск, ами в Македония, според
Дринов за българо-гръцкия превод. За годината в която е била съставена Диоптра говори също А. Sonny в
Byz. Zeitschrift, III, стр. 602—603 : 16 година на Алекси Комнен, 1096/7. Срв. Byz. Zeitschrift, IV, стр. 173.]
136
ред Йоан Камениат (писал в 905 г.) в местността между Солун и Верия живели сагудати и драговичи,
отлични стрелци с лъкове. В 904 г. те помагали в отбраната на Солун против сарацините. [12]
Драговичите (Δραγουβἀται, Δρογουβἀται) също тъй стоели в 676 г. под Солун, чиито най-близки съседи
били те и обитавали, както трябва да предполагаме, по-западната страна на Вардарската долина; а
източната част заемали сагудатите. В 1204 г. се споменава „Драгабития” близо до Верия. Епископството
Δρουγουβιτἀων било подчинено на солунското. Други драговичи обитавали в Западна Родопа, дето и до
ден днешен няколко местни имена напомнят за тях; недалеч от Кричимския манастир има рекичка
Драговица; на стръмния десен бряг на Кричим има градище Драговет [?] със старинни стени, а на югоизток
от Пловдив се издига връх Драговина. [13] Според тях пловдивският митрополит имал титлата екзарх
Θρἀκης Δρογοβιτἀας (у Кодин Δραγοβιντἀας [?]). Драговичите придобили голямо значение в историята на
богомилите. Други драговичи имало в Русия, а също и между полабските славяни.
В Тесалия живели велесичи или велегостичи (Βελεγεζἀται) при Пагазийския залив. В пристъпите на
славяните против Солун през VII в. те също участвували в 676 г.; а в 685 г. те били съюзници на
обсадените. В 799 г. славянският княз τἀς Βελζητἀας, Акамир, се опитвал, макар и напразно, да качи на
престола синовете на император Константин, които живеели в Атина. Шафарик дирел княжеството на
Акамир в страната на бърсяците, Дринов — в Тесалия. В договора на Алексей III с венецианците от 1199 г.
се споменава близо до Влахия (Тесалия) и Деметриада „provincia Belegezitiae”; същото намираме в акта за
раздялата на империята от 1204 г. И до ден днешен там има град Велестино. [14]
Без съмнение в Тесалия имало „кнἀженіе словенско”, управлявано под върховната власт на Византия от
славянския апостол Методий, преди да постъпи в Олимпийския манастир. [15] Сега в Пенея няма вече
славяни.
12. [Сагудати : κωμἀπολις Σαγουδἀων у Ана Комнена, XV, 2 в Мала Азия.]
13. Šafařik, Památky, II, стр. 235, 239; Дринов, Заселение, стр. 168,169. Стените на Драговета и Драговина
откри чешкият инженер Пелц (срв. неговата статия в Památky archaeologické за 1877 г.). [Драговичи :
Δραουγουβἀται от Шар до Прилеп и Охрид, други между Солун и Верия. Demetrios Chomatianos : τἀς τοἀ
Πολέγου χέρας έ Δρουγουβιτικέ κατεχέρευσεν έξουςέα. Tomaschek, Zur Kunde d. Haemushalb., 2, стр. 80. Дали
не е правилно Друг-ов-ичи? В гр. всякога е у, не а. За тракийските драговичи моите големи съмнения (в
„Пътувания по България”.— Petrus epp. von Drygovitia в 879 г. в Цариградския синод. Hergenröther, II, стр.
460. Вж. Miklosich, Etym. Wörterbuch : ст. сл. драга = долина. — Dragobistium. ἡαδοβιστἡου ep. Leonis
catalogus. Dobrochuysta [1199, Tafel, Symb. legit Dragobistium, malit vero Rado — Radobisdium 1204.]
14. Šafařik, Památky, II, стр. 242; Дринов, Заселение, стр. 173. Срв. Tafel, Symbolarum criticarum
geographiam byzantinam spectantium partes duae, Abhandl. d. k. bayer. Akademie d. Wiss., V, 2 отд. 1849,1,
стр. 67; също неговото De Thessalonica eiusque agro, Berol., 1839, стр. LXXVII. [Велогостичи : De
Belegezitis mediae Thraciae Tafel, Symb. crit., I, стр. 67, Thessal., стр. LXXVII. 1199 Valesbativae Marini,
Belecbatuie. Григорович. Belegezitae legit Tafel, Belechatuia Šafařik. Vide Leonis Sap. (886—907) indicem epp.
(de Thess. quaedam).]
15. Zivot sv. Methodia, ed. Šafařik, Památky jihoslav. Akad., II, III.
137
95
Епир бил цял осеян със славянски селища. [16] Макушев пресметнал, че от числото 1539 местни имена в
днешния Епир 717 са славянски [?]. Албанският език е пълен със славянски думи : те са събрани от
Миклошич.От тамошните племена са споменати само войниците (ΒαιουνἌται), които в 676 г. също
безпокоили Солун. Нормандският княз Боемунд в 1082 г. отивал διἀ τἀς Βαγενητἀας за Янина.
Малатерра (XI в.) нарича епиротите българи, Арта — български град. В споменатия договор на Алексей III
и в други съвременни грамоти редом с провинциите Янина и Главиница е наречена една Вагенеция или
Вагнеция. Грамотата на Симеон, брат на сръбския цар Душан, дадена в 1361 г. на един епирски болярин,
изброява множество местности ἡντἡΘἡματι τἡς Βαγενετἡας, които всички лежали на север от Артенския
залив. [17] „Homines Vageniti” се наричали в XIV в. гърците, които се преселили от континента на остров
Корфу и станали васали на бароните и гражданите. [18]
Не само Епир и Тесалия, но и Елада, древните знаменити полета на Пелопонес, Атика и Беотия са
покрити със славянски названия на местности. [19] Три четвърти от местните названия красноречиво
свидетелству-
16. Miklosich, Alb. Forschungen, I. Die slaw. Elemente im Albanischen (в записките на Виенската академия),
Wien, 1870. Макушев, Исторические разыскания о славянах в Албании в средние века, Варшава, 1871, стр.
153. [Езеро : ἀπἀσκοπος, ἀζεροἀ) in Leonis indice, cap. XXV. Cartularata Ezerus in pacto 1199. ἡ ἡζεροἡ
ἀπ. in Manuelis Charitopuli solutione II ap. Leunclav., Jus Gr.-Rom., I, стр. 240, 242. То е било при едно от
двете тесалийски езера. Šafařik, Starine, II, стр. 475, n. 117 refutatur Actis eccl. byz, Tafel, Symb., I, стр. 71—
72. — Larissa а Slavis s. VI, VII. Graecis nunquam erepta. Tafel, Thess., XXXVII.]
17. Tafel, Symb. crit geogr. Byz., II, стр. 95; Šafařik, Památky, III, стр. 77; Дринов, Заселение, стр. 172.
18. Норf в Encykl. на Ерш и Губер, t. 86, стр. 33. [Вагенеция : Anna Comn., V, 4, ed. Bonn., стр. 236.
Eustathius de capta Thess., ed. Tafel, стр. 282 : ἡκ πἡϑεν βαγανετἡας Chron. mor., Buchon, Recherches
hist. sur la principauté française de Morée, II стр. 330 : v. 7819 τ ἡ μ ἡρη τ ἡς βαγενετ ἡας, τ ἡ ἡσ αν πρ ἡς
τἀς ἀαλἀσσης, франц. Vagenetie. Pactum 1204 var. Bagenetia, Vagnetia. Tafel, Symb. crit. geogr. Byz., II,
стр. 95. Срв. Acta graeca, vol. V. — Ha събора в 879 г., № 105 Стефан епископ Βαγονιτεἀας (Βαγενιτεἀας,
βαγενητητεἀας) sic. Hergenröther, II, cip. 462, n. 111. — Schlumberger, Sceaux byz. inédits, Revue des études
grecques, IV, 1891, № 48, стр. 120 : εἡλαρἡων Βασιλικἡς πρωτοσπαϑἡριος καἡ ἡρχ. ΤΙΣ ΒΑ(ΓΕ)ΝΙΤΙΑΣ.
3a пръв път върху печати се среща името Vagenetie; la capitalе, казва, била Glabinitza, цитат на Rambaud.]
19. [Славяни в Елада : Περἡ τἡς κτἡσεως Μονεμαβαςἡας ex cod. Taur., стр. 336. Pasini, I, стр. 417, цитат у
Tafel, Symb. crit., I, стр. 58—60. Ала срв. Hopfium. Името Морея. Sathas търси старото селище Μοραἀα в
Елада. — Petrides, ἀνακἀλυψις, τἀς ἀρχαἀα πἀλεως Μοραἀας. Παρνασσος, 7, 1882, стр. 680,
развалините на града Мория при Кипарисия. Е. Curtius, Die Volksgrüsse der Neugriechen in ihrer Beziehung
zum Alterthum, Sitzber. Berl. Akad., 1887, 24 Febr. За новогръцкия въпрос, континуитета, диалектите и т. н.
— Наварин Fallmerayer тълкува от авари, Hopf от навареси. Ала срв. привилегията на Андроник II от 1293
г., дадена на митр. Монемвасийски : εέ ς τέ ν, Πέ λον, τέ νκαλοέ μενον έ βαρέ νον, έ ν έ κέέ λιμνέ ν μέ γας. Acta
graeca, V, стр. 160 (orig. membr, още у Zachariae, Buchon и т. н.). — Епископски седалища в Гърция : 879 г.
Цариградски събор : архиеп. Patras, Larissa, Messene, Korinth, Athen, Naupaktus, Dyrrhachium.
Епископства : Euripus, Kafalonia, Methone, Lakedaemon, Pyrgium, Acheloon (Naup.), Oreus, Argos, Nauplia,
Aigina, Eleus; от Тесалия : Pharsalus, Demetrias, Ezerus, Neo-Patrae, Zetunion. Hergenröther, Photius, II, стр.
460. Срв. Gregorovius, Geschichte von athen.
138
ват за изчезналите славянски колонии. Хеликон носи название Загора, при Маратон има с. Врана. Ние
намираме тук планина Хелмос (хълм) и добре известните имена на селища : Бистрица, Буковина, Горица,
Граница, Каменица, Нивица, Подагора, Церница и т. н. Наскоро след гръцката революция, когато още
всички европейци бяха филелини, излезе Фалмерайер (1830 г.), един от най-добрите познавачи на
източния и византийския живот, и смело заяви, че новогърците по никой начин не можем да смятаме за
потомци на победителите при Маратон и Саламин, че в техните жили няма ни капка староелинска кръв, но
те са просто погърчени славяни. Тоя възглед, тъй неочаквано и тъй положително изказан, предизвика
страшна буря не само в Елада, но и в цяла Европа. Цяла литература възникна по тоя въпрос. В скоро
време славянската теория на Фалмерайер придоби значителен брой привърженици. [20] Само недавна
Карл Хопф, професор от Кьонигсбергския университет, в своята история на средновековна Гърция
сполучи да обори доказателствата на Фалмерайер (1867 г.). [21] Ала и той потвърждава необоримата
истина, че в Пелопонес дълго време обитавали славяни, и оспорва само това, че Атина била съвсем
безлюдна, че старите елини изчезнали и че новогърците само с един извратен език се намират в родство
с тях. Мненията на Хопф получиха силна поддръжка във филологичните издирвания на Миклошич. [22]
Славяните наводнили Пелопонес в 587 г. и в течение на 218 години се задържали там като независим
народ. По крайбрежията господствували гърците. В Атина кипял непрекъснато деятелен живот; много
96
византийски императори били родом оттам и в тоя от старо време славен град се изпращали на заточение
недоволните. През време на иконоборството гърците в Елада и на Цикладите избрали антиимператор
Козма и на собствени кораби изгубили сражението под Цариград. През време на Константин Копроним
(741—775 г.), когато арабите и чумата опустошавали империята, цялата страна според думите на
Константин Багренородни била пославянена. Но още в 755 г. императорът докарал колонисти
I, 114 f. — G. Meyer, Essays und Studien zu Sprachgesch. und Volkskunde, Berlin, 1885 (Sathas etc). —
Трансформацията на старогръцките имена в падежите (вин. пад.), Срв. западнороманските, в туй
отношение чудна външна прилика. — Село Врана до Маратон : Gregorovius, I, стр. 123. Vráona — Brauron,
nota bene винителни падежи. Н. Сазонович, Славяне в Морее, Варшава, 1887, 27 стр., цитира Jagić в
Archiv, 11, стр. 287. Hadzidakis, περέ τές λέξεως μωρέας. Μέρος δεέτερον καέ έπιστολέ πρές Th. Reinach. Отд.
отп. от „ ἡϑ ην ἡ”, Athen, 1893. Отговор на Psicharis в Revue crit., 1893, II, стр. 467—468.]
20. Šafařik, Památky, II, стр. 234—247, не се увличал от авторитета на Фалмерайер, което и било признато
от Хопф, понеже той казва, че „строго научните издирвачи на историята, подобно на безпристрастния
Шафарик, само с голяма предпазливост са се ползували от добитите нови резултати”. „Шафариковите
древности” Хопф, на стр. 102, нарича „ein classisches, von mir vielfach benutztes Werk”.
21. Hopf, Geschichte Griechenlands vom Beginn des Mittelalters etc, Ersch und Gruber, LXXXV, стр. 100—119.
22. Miklosich, Die slaw. Elemente im Neugriechischen, Wien, 1870. [Sathas, Bibl. graeca, 3, стр. 562 : 1622 г.
хрисовуд на имп. Никифор и други за морейските епископства.]
139
от Елада в обезлюдения Цариград; следователно елините не се погълнали съвсем от славянския поток.

[23]
Първият опит да се покорят славянските области навътре в страната последвал в 783 г., когато
пълководецът Ставракий след покоряването на Тесалия нахлул в Пелопонес и довел оттам много
пленници и плячка. Когато след това (807 г.) славяните в съюз със сарацините нападнали Патрас, били не
само отблъснати, но и принудени да плащат данък в Елада. Императрица Теодора, под чиято опека се
намирал Михаил III (842—867 г.), отправила в Пелопонес пълководеца Теоктист, който и покорил всички
славянски племена с изключение на милингите и езеритите, които се задължили да плащат данък.
Милингите (Μιληγγοἀ, може би милинци) живеели по върховете на Тайгет; езеритите (ἀζερἀται, езерци)
— на Лаконския бряг. При император Роман въстанали двата планински народа (933 г.) и само в 940 г.
били отново принудени да плащат данък. Нещо се говори за милингите в житието на св. Никола (поч. 998
г.), който проповядвал изпърво в Армения и Крит, а след това на Евбея, в Атика и Лакония, обучавал
дивия народ, строил черкви и умрял в Лакедемон. Милингите, войнствен, езически, разбойнически народ,
живеели тогава, управлявани от своите собствени вождове, по непристъпните планини, от които те
понякога се спущали, за да отвличат момичета и стада. Те често служели на своеволните архонти като
„bravi”. [24]
Около Тайгет говорили по славянски още в половината на XV в. Когато в 1205 г. франките почнали да
заемат Пелопонес, византийските граждани и милингите се срещнали с тях в маслинената горичка
Кондура при Каламати, но не могли да издържат натиска на покритите с брони
23. [Славяни в Пелопонес : За покръстването на последните елини-езичници (τοἀ κἀστρου Μαἀνης) във
времето на Василий I и за покръстването на съседните пелопонески славяни срв Hirsch, Studien, стр. 265.
Nota bene! да се направи анализ на местните славянски имена (-ки напомня на македонските диалекти)
от Гърция, Епир и Тесалия — грамотите в Acta graeca etc. — 80 села на вдовицата Даниелида при Патрос
по времето на Василий I (Const. Porph.); роби от Пелопонес в Апулия, в тамошен чифлик. Срв. Finlay, II,
стр. 253 сл. — Даряване на пленени араби по времето на Василий I на черквата в Метона, Hirsch, стр.
261. Пристанището Hierax при Монемвасия, знамение там по време на сгромолясването на Сиракуза. —
Rhangabe, Inscriptions slaves, стр. 138, у Lenormant, Recherches arch. à Eleusis, стр. 404 от Елеузис и
Аспрокампо (Аркад.). Gregorovius, Athen, I, стр. 122. Hymettos у старите италиянци се нарича Monte Matto,
гърците го превзели Trelo vuno, Reinach в Revue arch., 1889, ХIII, стр. 158. Bury, Γαρασδοειδἀς, Engl. hist.
Review, 1891 jan.—3a гр. форма Μιληγγοἀ — не е ли вин. падеж? Челник, новогр. чéлингас (главатар на
влашки пастири) от челник-ас. Иречек, Пътувания по България. И следователно Μἀληγγος, чети Милинг-
ос = *Милник-ос*! — Според Sathas μηλιγγἀνο цаконски знаци μἀρμηξ. Chalcocondylas, lib. I, стр. 17 :
славяните καἡ ἡν τινι τἡς Πελοποννἡσου χἡρας τε τἡς Λακωνικἡς ἡς τἡ Ταΰγετον ἡρος καἡἡς τἡ Ταἡναρον
ἡκ ημ ἡν ον. Τ ἡ Σκλαβικ ἡ в Chronik von Могеа, стр. 113. Montaignes des Esclavons; Esclavons de la
Chacoignie (Цакония) et de Cardalevo : Livre d. la Conq., стр. 100, 155. Ad partes Zachonie vel Slavonia (sic?),
97
Sathas, Mon. H. H., I, стр. 298. Gregorovius, Geschichte von Athen, I, стр, 117, nota. „Mercatores de ultra
Sclavoniam et Zaconiam possint uti ad castrum Coronis” в 1282 r. Ljubič, Monumenta, 3, стр. 416.]
24. Fallmerayer, Geschichte von Morea, I, стр. 221; Hopf. стр. 127, 133.
140
рицари. Само в 1249 г. тия „esclavons”, обитатели на планинските села и хижи (τἀ Σκλαβικἀ), дали клетва
на ахайския княз Вилхелм II Вилхардуин. Но в 1263 г. отново се повдигнали славяните в Цакония и
Гардилив, по цяла Ватика, Кистерна, Зарнат и в страната на милингите; в 1272 г. те отново въстанали.
Най-главният им род бил Засси в Яница и Кистерна; Георги Засси се споменава в 1310 г. като капитан на
мологите (милингите). Венецианците често водели преговори със „славяните в Майна”; тъй например те в
1389 г. ги възбунтували против деспот Теодор I; в 1414 г. взели на служба при себе си янинския Засси и
400 конници за отбрана на Корона и Модона. В 1480 г. славяните в Майна избили всички турци в тяхната
област, превзели 29 укрепления и поканили Фердинанд, неаполитанския крал, да заеме Морея.
Фалмерайер смятал майнотите и цаконите за несъмнени останки от старите елини в пославянена Елада.
Но сега е доказано, че майнотите са по-скоро от славянски, отколкото от гръцки произход. [25] Също тъй
цаконите, обитатели на старата Кинурия по планинския бряг между Монембазия и Навплия, според Хопф
са славяни.
В една венецианска грамота от 1293 г. Цакония се нарича просто „Sclavonia de Morea” [26]. Днешното
название на Пелопонес Морея Фал-
25. Срв. местността Майно в Восса di Cattaro и сръбското собствено име Маньјяк, Маньек (Даничиħ,
Рjечник). [Майна и цакони : Константин Порфирогенет различава изрично жителите τἀς Μαΐνη от
славянските им съседи. Манияк малоазийски (фриг., арм.). Маина в Бока — Μἀνιοι Scylax, 23, 24.
Възможно е, щото към потеглилите за Елада „словене” да се е присъединила и една купчина илири. В
диалекта на цаконите покрай стародорийски и новогръцки има и албански елементи. Τζἀκωνες срв.
Μαρδαΐται араб. мāрид, мн. ч. марада, прил. мāриди = въстаник. Име на нередовни войски. Оттам
миредити. Tomaschek, Öster. geogr. Zeitschrift, стр. 681. — Васильевский, Жития Мелетия мл. (1035—1105,
в манастира при Тива, много пътувал, nota bene боят при Анхиало в 1095 г. и Псев. Диоген), съставени от
Николай еп. Метонски и Теод. Продром около 1141 г. от ръкопис на Московската синод. библиотека, в
изданията на Петроградското палестинско общество, 1886, св. 17, XL, 165 стр. Там е и житието на св.
Теодора Солунска от Егина, род. през 812 г., починала във времето на Лъв и Алексий. Василевски за този
ръкопис пише и в ЖМНПр, 1886 ноябрь, стр. 65—106, там говори и за Антоний, епископ на град Дирахий,
през времето на Лъв Арменец (813—820) и за похвалата на Фотий Тесалийски през времето на Роман
Лакапин.]
26. Според Конст. Багрянородни гарнизоните на крепостите се наричали τζἀκωνες; една неаполитанска
грамота от 1302 г. нарича гръцките наемници в Епир „Zaconnos et stratiotas”, Hopf, стр. 85, 354. По
старобългарски длъжността по охраняване на кулите се наричала цаконство. Грамота от 1348 г., Šafařik,
Památky, 2 изд., стр. 100, 120; градозиданіе и цаконьство по градовἀхъ; срв. Miklosich, Mon. serb., стр.
192. Григорович, Очерк, стр. 49 : градозиданія ни градоблюденія. Че тоя термин бил изпърво име на
народ, личи от един старобългарски паметник, дето между грък и хърватин се споменава „цакон” (Šafařik,
Památky, II, стр. 733). — [Морея : По този въпрос вж. Gregorovius, Geschichte der Stadt Athen, I, стр. 309,
гдето е посочена и по новата литература. Н. Gefzer, Die kirchliche Geographie Griechenlands vor dem
Slaweneinbruche в Zeitchrift f. wiss. Theologie, 35, 1892, стр. 419—436 (bibl. univ. Vind., I, 7837). — Notitia aus
der Ikonoklasteazeit im Parisinus Reg. 1555 A, saec. XIV, ed. von De Boor, Zeitschrift f. Kirchengeschichte, XII,
2, стр. 307. Die bisher unter Altrom stehenden Eparchien der Dioecese Illyricum unter Byzanz. — Hellas.
Unwissender Schreiber, Fehler. Vergleich mit Hierocles. 1. ἡπαρχἡα ἡλλἡδος, Athen, Theben etc., 40 Sitze.
2. ἀπαρχἀα
141
мерайер произвеждал от славянската дума море. Против това въстана още Копитар, а сега Хопф доказа,
че Морея е просто метатеза от името Romea (ἡωμαἡα — Μωραἡα, la Mourée, l'Amoréa). Öster. [27]
Πελοπον ἡσου, Korinth, Argos, Patras, Lakedaemon, 37 Sitze. 3. ἡπε ἡρ ου ἡ darunter Kefallenia metropolis,
Kerkyra, Aegina, Monovasia etc.
98
P. 425. Hierocles auf Grund einer kirchl. Notiz, nachgewiesen von Ramsay. Hier auch kirchl., bisher unter Altrom
und Constantinopel einverleibte Provinzen : Kreta, Macedonien, Alt-Epirus, Neu-Epirus, Thessalia II, Hellas,
Peloponnes (dazu Sicilien und Calabrien). In der Eparchienliste Philippi (unter Thessalonike) und Serdike (809
bulgarisch). Vollständig fehlen Macedonia II, Dardania, Dacia mediterranea, Dacia ripensis, Praevalitana und
Moesia superior, Bischöfe von dort zuletzt in Gregors I Briefen und in Unterschrifte des VI Concils und des
Quinisextums (Stobi, Amphipolis).
P. 427. Epirus I mit Kerkyra, Zakynthos, Kephallenia (Metropolis) und Troezen, Monobasia, Aegina, dann auf
Euboea Porthmos und Oreos. Genau dieselben Bischöfe in derselben Reihenfolge an VII Concil (Hardoinin, IV,
стр. 276, 448). Κεἀαλληνἀας, Κερκυραἀων, Τροιζἀνος, Μονεμβαςἀας etc. also nicht zufällig — Notiz nahm
es aus den Concilakten, der Verf. machtc den zuerst genannten zum Metropoliten — aber in dieser Liste an
Concil nicht!
Nea tactica des Leo : Metropolen Korinth, Athen, Patrae, autokephale Erzbisthümer Theben und Kerkyra. Unter
Korinth Bischöfe Kephaílenia, Zakynthos, Damala, Argos, Monembasia, Zemaina und Maina. Unter Patrae :
Lakadaemon, Mothone, Korone, Helos, das neue Bolaine. Athen : Diaulia (Phokis), Koroneia, Aulon (= Salona,
Σἀλων), 4 Bischöfe von Euboea, 3 Inseln.
P. 430. Aufstand der Hellenen, 727, Kraft. Pest 746. Slaweneinbruche, Constantinus dе Themat., II, 6. Unter
Irene rückläufige Bewegung. Also unter Konstantin : „für die Regierung der Kaisers Konstantin selbst, die einzige
Epoche, für welche uns eine Slaweneinwanderung bezeugt ist”, Theile des Landes unter Centralgewalt, — Leute
aus Hellas zur Wiederbevölkerung von Constantinopel, Töpfen bei der Wasserleitung. Manafasia in Slavonica
terra Willibald, стр. 431, Hopf Zweifel unbegründet, schon Cod. VIII—IX s. Monacensis 1086 diese Worte.
Monenbasia existirt schon 746 Theophanes, стр. 422, Bischof zuersz an VII Concil (fr. ἀπιδἀβρων hier).
Phrantzes — Maurikios macht Bischof von Monembasia zum Metropolit, verwarf schon Le Quien, wohl Falsificat
(стр. 433).
Arcadia nach Fallmerayer Gründung der Flüchtlinge. Notitia aus Zeit Leo der Isaurier, стр. 433.
P. 435 hier zahlreiche Bischöfe von Phokis : Elateia, Abai, Drymia, Daulia, Delphoi, Ambrysos, Stiris, Antikyra.
Nur Elateia 458, Daulis 919 anderswohin bekannt. Boiotia : Theben, Anthedon, Chaeroneia, Koroneia, Lebadeia,
Plateae, Thespiae (sonst in Briefen und Concilsakten Theben, Korneia, Lebadeia, Plateae, Thespiae und
Tanagra). Megara : Megara und dazu sont unbekannte Aegosthena und Pagai. Wohlbezeugt Opus, Skarpheia,
Amphissa später als Aülon. In Achaïa : Patrae, Aegion, Aegein, Bura. Lakonia : Lakedaemon, Akreai, Asopos,
Boiai, Epidaurus (nur Lakedaimon 458 und Boiai auf Nicaenum). Messene : ausser Messene nicht erscheinen
Kyparissia, Mothone, Asine, Korone. Arkadia : Kleitor, Phialeia, Thdpusa — nur Megalopolis und Tegea aus V.
Jahrhundert bekannt.
Цакон. Acta gr., V, стр. 260, грамота от 1295 г. на Михаил Габриелопулос Тесалийски, дадена на град
Фанарий:
Следователно градска стража. Срв. Zinkeisen — Норf в Encykl. von Ersch und Gruber, стр. 131 :
Besetzungstruppen. — Цакон едва ли първоначално е бил народописен термин — такъв е станал тепърва с
времето, локализиран в Гърция.]
27. За славяните в Морея срв. Hopf. I, сар. LXXXV, стр. 264, 273; LXXXVI, стр. 74, 161, 184.
ГЛАВА V. Идване на българите

Преселване на уралските българи и основаване на могъща държава в Мизия в 679 г. — Нрави, обичаи
език, политическа и военна уредба на коренните, българи. — Тяхната народност. — Отношението на
преселниците към славянските стари жители и тяхното смесване с последните
С изключение на укрепените крайморски градове и техните околности, дето гърците се задържали под
покровителството на византийците, и на недостъпните планински области, в които, както попреди,
обитавали свободните албанци и румъни, целият полуостров бил заселен със славяни.От нос Матапан до
далматинските пристанища и до устията на Дунав нямало област без славянски поселища. Обаче въпреки
тяхната многобройност и опитност във военното дело те не успявали да се съединят в едно политическо
цяло. От време на време само общата опасност ги свързвала; обикновено разединени, съседните области
се борели помежду си. Ето защо византийците могли да си подчинят малко по малко голяма част от
славянските племена, особено в крайбрежните страни и в Елада. Ние вече споменахме за неславянското
племе българи, които в VI в. предприемали грабителски нападения от отвъд Дунава на другата страна на
99
реката. Те именно, като покорили в 679 г. разединените славянски племена, основали отчасти със силата
на оръжието, отчасти с мирни съюзи малко по малко мощна държава, която, макар и с промеждутъци, в
течение на повече от седем века имала толкова силно влияние върху съдбините на полуострова. [1]
1. [Че българите още в X в. се отличавали от славяните, срв. Лъв Дякон, VI, стр. 8 — произлизали от
котрагите, хазарите и хуманите, завладели страната през времето на Константин Погонат. — Rex
Chazarorum Josephus in litteris ad R. Chasdai sequentes dicit asse X filios Togarmae : Ugri, Dursu, Avari, Hunni,
Basilii, Tarniach, Chazari, Zagora, Bulgari, Sabiri. Der Chazarische Königsbrief etc, von Dr. Paulus Cassel, Berlin,
1877, стр. 71, цитира Kuun, Cod. Cum., стр. LXXIII. — Nota bene. Географията на земите северно от Черно
море през IV—VIII столетие. Появяването на хазарите. За тях срв. Vambéry, Das Türkenvolk, стр. 68,
боевете с арабите в 570 г., „Kumücken” в Подкавказието уж били потомци на хазарите, стр. 558. Каспийсто
море — арабски и персийски често се нарича на персийски derjai Chazar, на арабски също като море на
хазарите, на персийски и като море на узите, behri Guz, из Kuun. Rel., I, стр. 41, бележката
143
За първобитната история на българите преди тяхното пристигане на полуострова до нас са дошли два
разказа, един туземен, друг гръцки. Туземният разказ, недавна открит, е дотолкова интересен, доколкото и
неясен.Текстът му, макар и да е славянски, но е примесен с необясними досега думи от съвсем
забравения език на коренните, неславянски българи. Той съдържа в себе си списък на българските князе
от първобитно време до 765 г. Изглежда, че той първоначално бил начертан с гръцки букви, а след това
вече е включен в славянските летописи [2]. Гръцкият
цитат у Scaliger, De subtil. ехегс, XXXVII, гдето у картите се нарича Chunalinscomoira!). За хазарите вж. пак
там, стр. 77—78 (юдейство). — Nic. Mysticus, Patr. epist., 10 (Migne, t. 111, col. 81) до Симеон :
— За ориенталския произход на българите говорят от византийците : Theuphanes и Nikyphoros patr.,

Genesios, стр. 85 (вж. стр. 182), Nik. Mysticus patr. epist., 10, Leo Diaconos, VI, 8. — J. Marquardt, Die
Chronologie der alttürk. Inschriften, Leipzig, 1898; Dieterich, IV, стр. 112. Реферат : Th. Houtsma, Gött. Gelehrte
Anz., 1889 Mai, стр. 384—390. Excurs 72—90 über den altbulg. Fürstencatalog. Ирник = Ернак, Авитохол =
Атила (Houtsma се съмнява). Отхвърля тълкуванията на глосите на Радлов, присъединява се към
Томашек.]
2. А. Попов, Обзор хронографов русский редакции, Москва, I, стр. 25. Гильфердинг, Собрание сочинений,
I, стр. 20.
100
Хилфердинг се опитвал напразно да обясни неславянските думи с унгарския език. Тия думи според
мнението на казанските ориенталисти по-скоро могат да бъдат обяснени с помощта на чувашкия език, за
което аз за съжаление нищо повече не зная. — [2 Codd XVI S. (Mosq. Synod. et Pogodini). — А. Горский и К.
Невоструев, Описание
144
разказ се намира в хрониката на цариградския патриах Никифор (поч. 815 г.). Двата разказа в много
отношения се различават помежду си.
Откъслекът от туземното предание начева с царуването на двама князе, които уж достигнали до старостта
на библейските лица, понеже царуването на единия продължавало 300 години, а на другия 150. След
Авитохол и Ирник, които произхождали от династията Дуло, наследил един узурпатор от коляното Ерми,
който носил славянско име Гостун и царувал не повече от две години. После отново царували двама
Дулоиди, Курт — 60 години и Безмер — 3 години, след което народът се преселил на юг през Дунава [3].
И тъй, в течение на 515 години на север от Дунав царували само 5 князе (164—679 г. след Р. Хр.). Курт е
известен също тъй на византийските хронографи, у които той се нарича Куврат или Кроват.
славянских рукописей Московской синодальной библиотеки, II, 2, Москва, 1859, стр. 27 сл.; orationes S.
Athanasii Alex. contra Arianos, versio episc. Constantini, facta principe Simeone iubente A. D. 906 (6414), cod.
101
saec. XV, f. 212. Epilogus antiquus in fine de eposc. Constantino, Simeone et Michaele Boris principibus etc.
Archetypon scriptum 907 (6415), quo anno Boris mortuus est : „Сей же Борисъ Болгарм крстиль ес в лἀтетхь
бехти въ им ἀ ἀца и аминь.”
Опити за обяснение на списъка на князете : 1) Гильфердинг, Собраиие сочинений, I, стр. 20—21,

бележката. 2) Tomaschek, Zeitschrift f. d. öster. Gymn., XXVIII, 1877, стр. 683, „entweder numeralia oder, was
wahrscheinlicher, Epitheta ornantia der Regierungen und Persönlichkeiten der einzelnen Chane”. 3) Радлов у
Куник, Известия Ал-Бекри и других авторов о Руси и Славянах. Прил. № 2 към т. 32 на Записки, СПб, 1878,
стр. 138—146. 4) Блау у Ф. Брун, Черноморье (1879), II, стр. 317, бележка, Zahlenangaben, „wenigstens
klingen wečem, twiren, altem, šechtem, dochs an die türk. Zahlwörter 3, 4, 6, 9 sehr nahe an”. — Дилом
твирем? Зирянск. тыр plenus, expletus, ем sum : я исполнен. Гильфер. — Срв. тур. тут държа, отгдето и
τοἀδονορ, Tomaschek, — дилон : билом? Чув. pilik 5. твирем : татар. jigirmä, чув. sirim 20. Радлов. — Дохс
твирем. Срв. Тодор Доксов монах Гильф. — дохс : срв. тат. tógus 9, чув. tukur. Радлов. — Шегор вечем.
Унгар. šegetöm iuvo, vagyok sum : я обилен помощью. Гильф. — шегор, срв. šecht — 8; вечем алтайско-тат.
üčön 30, ber е следователно 3, срв. чув. visse. Радлов. — Верениалем. Унгар. vére кръв, зирянск. viryn в
кръв, унг. élni да живея, élem аз живея, зир. olny аз живея в кръв. Гильф. — верени 1, тат. bir, чув. рег, от
гр. β = w транскрибира Куник : алем 50, ällir тат., alla чув. Радлов. — Текучитем твирем. Унгар. tekentem
intueor, tekéntetés illustris : я почтением, словом исполнен. Гильф. — Срв. Tekuč в Молдава. Tomaschek.
Твирем Куник смята за лично име — текучетем „самое загадочное”, грешка, теку — toch 9, четем 90, срв.
тат. jetti, чув. sičca. Радлов. — Дваншехтем. Рус. дуван (добыча) в Приуралския край, унгар. sákmany
praeda, добычу добываю. Гильф. — шехтом алтайски säksän 80 (šecht 8!); дван 3, чув. dvatta. Радлов.—
Тохалтом. Унг. tökellen statuo : я утверждаю, исполняю. Гильф. — тох 9, алтом, тат. altan 60, alta чув. 6.
Радлов. — Шегор твирим. Необяснено у Гильф. — шегор срв. šecht у Радлов. У Куник. твирем nomen
proprium. — Вихтун винех. Унг. vég край, véghez vinni etwas ausführen : учинил ему конец. Гильф. —
Липсва у Радлов (Куник ги смята като 2 лични имена). — (Ше)горалем у Куник. Необяснено у Гильф. —
алем чув. alla, тат. ellir 50. Радлов. — Сомор алтем. szomoru унг. tristis, oltom stinguo : погашаю печаль.
Гильф. — „Etwa, Eitel Gold, v. somor, Pavet de Courteille, стр. 361, und altum, чув. yldum autum”. Tomaschek.
— Сомор без аналогия, = 2? Радлов. — Дилом тоутом. tutom : алтайски törtön 40. Радлов. — Етхь
вехти. Унг. éh Hunger, béke Ruhe, вин. пад. béket — жажда спокойствия или мира, Гильф., I, стр. 23,
бележката. — У Томашек и Радлов не се дава никакво обяснение. — За живота на Ирник — как да се
четат цифрените букви .рн. или .ри.? — 150, за да се получи сбора 515:300+150+2+60+3 = 515. Срв. и
Krek. Einl. i die slav. Literaturgeschichte.]
3. [Ако Ирник = Ернак, тогава Авитохол = Атила. Срв. Keza, гдето се намира и генеалогията на Атила.
Безмер. Срв. Bezměř, Bezmir село в Чехия, Седълчавско хейтманство, Bezměrov село в Моравия,
Кромежирско хейтманство.]
145
Той свалил игото на аварите и сключил дружествен съюз с император Ираклий (около 634—641 г.). За
синовете на Куврат подробно говори Никифор. Според неговите думи българите след смъртта на Куврат,
през времето на Константин IV (668—685 г.), се разделили на 5 орди под петте синове на умрелия княз.
Първата орда на най-стария син Батбай останала в коренните жилища по крайбрежието на Азовско море
и при р. Кубан; втората под началството на Котраг преминала уж през Дон; третата се заселила в
Аварска Панония; четвъртата проникнала до Италия, а петата, предводителствувана от Аспарух, се
утвърдила в Бесарабия. По-сетнешните византийци преписвали разказа на Никифор, който се смятал
досега за достоверен. В него обаче лежи значителен анахронизъм. Разделянето на българските орди
било много по-рано от VII в. [4] Зер съществуват ясни свидетелства, че българите много по-рано скитали
като чергари в земите край Дунава.
Готският историк Йордан (552 г.) съобщава, че около половината на V в. те се помещавали на

северозападния бряг на Черно море и били източни съседи на славяните, които обитавали в Дакия. Оттам
те рано предприемали грабителски нападения в Дунавския край. Касиодор (468— 575 г.), министър на
остготския крал Теодорих (487—526 г.), и неговият съвременник Енодий, епископ Тицински, говорят за две
победи на техния крал над българите, народ многоброен и смятан за непобедим. Първото от тия
сражения, в което младият Теодорих показал своя героизъм, последвало още преди преминаването на
остготите от Панония в Италия (487 г.), а може би, след като според гръцките известия българите били
повикани на помощ против готите от император Зенон (482 г.). Във второто сражение, което станало
някъде около Сирмия, при източната граница на готското царство, кралят поради старческа слабост не
могъл вече лично да участвува (507 г.). Между това българите често нахлували в полуострова и ограбвали
особено Тракия (499, 502 г.). Отпосле те трябвало да се подчинят на върховната власт на аварите. [5]
4. [Българи : Куник в съчинението си Тохтамыш и Фириович, СПб, 1876, стр. 38 споменава

свидетелството на Абас Катина, който живял по времето на Аршак, втория арменски Арсакид (127—114),
102
че част от българите били изгонени около 120 г. пр. Хр. от своето отечество и се заселили, дошли от
Кавказ, в областта на Каре, гдето Мойсей Хоренски (който е писал около 400 г. сл. Хр.) знаел още
потомците на тези преселници. — Пак там, стр. 39, бел. 6. За българите има едно старо свидетелство в
гръцка хроника, която свършва с 234 г. В запазената (в латински превод) таблица на народите четем :
„Ziezi, ех quoVulgares”. Über den Chroncgraphen vom Jahre 354,von Th.Mommscn, Leipzig, 1850, стр. 591. —
У Павел Дякон знаменитият в англосаксонския епос лангобардски крал Агилмунд се споменава като
„победител Болгар”. — За тюркския характер на говора на тези езически българи Куник бележи в Каспия
на Б. Дорн, стр. 387 : „Принимаем здесь за доказанное, что болгарские ханы, перешедшие в 7-м веке со
своим конным народом Дунай и покорившие в Мизии семь славянских племен, были тюркского
кроисхождения.” Куник, Тохтамыш, стр. 39.]
5. Дринов, Заселение, стр. 91, и неговата статия „Унни ли сме?” в Браилското ПСп, V и VI, стр. 223.
[Походът на Петър, брат на Маврикий срещу славяните (Theoph. Sim., стр. 276, в годината, през която
празнували св. Луп). Той потеглил от Novae през Теодоропол, Куриска, Асимос, зад Асимос авангардът
нападнал 1000 българи (Βουλγἀροις, макар че съществувал мир между римляните и хагана, 8 мили от
стана. Тези
146
Около половината на VII в. български княз на дунавската орда бил Исперих, наричан от гърците Аспарух.
Жилищата на тая орда по старославянски се наричали ἀгълъ , а у гърците Онглос се наричал кътът
между Днестър, Дунав и Понт, доскоро още именуван с татарското название Буджак, което също тъй
значи ъгъл. Отсетне там живели славянските угличи.
От тия жилища започнали нападенията на българите през Дунава в Мизия и дори през Хем в Тракия. За
наказание на безпокойните съседи император Константин Погонат предприел против тях в 679 г. поход по
сухо и по море в посока към устието на Дунав, но резултатът от тая експедиция не оправдал неговите
надежди. Тоя поход излязъл несполучлив, а българите, като се убедили в безсилието на византийците, в
същата година се преселили на десния бряг на Дунав. Исперих със своите пълчища бързо проникнал до
Варна. Мизийските ниви, обиколени отпред от стръмния и непроходим Хем, отзад от широкия Дунав, на
изток от бурните вълни на Черно море, били твърде пригодни за заселване. Гърците и не мислели за по-
нататъшна съпротива, за която също тъй недостигала сила и у дунавските славяни. Преди всичко
българите изтикали племето северани от местността пред Берегавския проход в Балкана по-нататък на
изток и разположили тук своята главна квартира [?]; Преслав, днес Ески Стамбул при Шумен, станал
столица на техните князе. Другите седем славянски племена също тъй трябвало да се покорят на
българските завоеватели. [6] По всяка вероятност славяните били доволни от тая промяна, която ги
освободила от омразното византийско владичество. Пределите на новата българска държава се
простирали изпърво от Варна само до предишната граница между римските диоцези Тракия и Илирик; на
запад от Осъм до границата на аварската земя българското владичество дълго време било само
номинално; още в 818 г. славяните на Тимок били независими, а Сердика до 809 г. принадлежала на
византийците. От края на VIII в. и особено от въвеждането на християнството българската дър-
българи без всяко съмнение са били поданици на хагана. Рекламациите на хагана. На четвъртия ден се
приближили до Дунава и го преминали. — Понтийските хуни : Σαρἀγουροι Priscus, Sarik Uigur според
Kuun, Relat. Hung. cum oriente historia antiquissima, Claudiopoli, 1893, I, стр. 14. — Unnuguri : Hunni + Ugor,
hunica gens, ibid., стр. 15—16. Техният град Bakath срв. стр. 16, бел. 1. Cf. Jordanes de iis, distincte а Hunn.
et Bulg. Nota bene Priscus за тях. Ultzingures у Tomaschek, Goten in Taurien, стр. 11. Kuun, пос. съч., I, стр.
16—17. Bittugores et Bardores y Kuun, стр. 16 : + ugor. Етимология.]
6. Nicephorus patr., стр. 40; Theophanes, I, стр. 549. Šafařik, Památky, II, стр. 172 и сл. Дринов, Заселение,
стр. 152, Происхожданье, стр. 41 и сл. [Marquardt, Die Chronologie der alttürk. Inschriften, Leipzig, 1898 : p. 40
qagan, също и qan старотурски; р. 40 qpgn в старотур. надписи, у Радлов не е изтълкувана, е καυχἀνος на
българите, титла, стр 109 = capcanus; р. 40, забел. Batbajan чети bāg Bajan; p. 40, забел. ad bagatur :
Vagantur(i) бълг. пратеник, в Цариградския синод, Mansi, 16, стр. 158, р. 41, забел. κοἀλουβρος вж. АЕрМ,
19, стр. 239. Tomaschek тур. golaghuz, Wegweiser, cf. Βου κολαβρἀς Theoph. Sim., I, 8, μἀγος, ἀερεἀς. Zur
Synode von Constantinopel, cf. Rösler, Rom. Stud., стр. 252; p. 41 (Βοριτἀκανος büri-tarqan от büri вълк; р. 97
Masudi, Burgar в Хазарското царство, край брега на Азовско море, последен остатък от понтийските
българи; р. 110, европ. авари, старотур. Apar — уйгури в най-широк смисъл; р. 110 Καἀκανος Theoph.
Cont., VI, стр. 401, поправено на chagan!]
147
103
жава бързо пораснала повече чрез мирното присъединяване на славянския запад. Славянските племена,
които запазили своите стари княжески фамилии — боляри, воеводи и князе, малко по малко се слели под
новото владичество в един народ, който приел названието на своите владетели — българи, запазено до
ден днешен. Владетелният народ, силен по мъжество, но слаб по число, скоро се отказал от чергарския
живот и като заседнал, съвсем се смесил със своите славянски поданици; след няколко века вече нямало
два народа, които говорят на различни езици, а имало само българи, които се изразяват на славянски
език.
А каква е била съдбата на другите четири български орди? Една от тях, а именно най-силната, обитавала
по-сетне по Горна Волга и Кама, дето образувала мощна държава Велика България със столица Болгар.
[7] Историята на волжките българи няма нищо общо със съдбините на техните придунавски роднини. За
тях могат да се намерят много известия у приятелите им араби и у закоренелите им врагове руси. В 922 г.
те приели исляма. Езикът им според арабските известия бил хазарски с тюркски елементи; хазарите
принадлежали към угорския клон на финското племе. [8] След страшна борба могъществото им било
унищожено от татарите през XIII в. Предполагат, че чувашите около Казан са останки от волжките
българи.
Друга българска орда живяла в Маджарско между аварите. Като се скарала с тях, тя, на брой 9000 мъже
със семействата си, преминала към франките, но почти цялата била изменнически изтребена от
последните. Останалите избягали в Италия; тук лангобардският крал Гримоалд им отстъпил и жилища в
Молизската област, близо до Бояна и Изерния. Още през времето на Павел Дякон (поч. ок. 800 г.).
българският език бил там в употреба, макар всички да разбирали италианския език. [9]
7. [Булгар : Стара столица на волжките българи в Източна Русия, които по потекло са били близки на
дунавските българи и от пътувачите в късното средновековие наричани великобългари, навярно от
тюркски произход, смесени с фински елементи (срв. Иречек, История на българите). Болгар е бил едно
много важно тържище между финските области на север, руските славяни на запад, тюркските народи на
Западна Азия и арабите при Каспийско море (срв. Heyd, Geschichte des Levantehandels im Mittelalter, I, стр.
69). От началото на XIII столетие земята на българите се е намирала под върховенството на татарската
орда на Кипчак, чиито ханове си избрали за столица Сарай на Долна Волга. Развалините на Булгар,
ровове, стени, кули и надгробни камъни, заграждат днешното село Болгары на левия бряг на Волга под
вливането на Кама, между Казан и Симбирск. Тамошните архитектурни паметници, всички творби на
мохамеданското изкуство, имат характера на по-старата арабска архитектура от X—XIII столетие и са
били на няколко пъти описвани и изобразени, най-напред от Pallas, 1768 г., после от Erdmann, Humboldt,
1829 г., на руски език особено от Березин (в особено съчинение от 1852 г.) и Шпилевский, Древние города
и другие болгарско-татарские памятники в Казаньской губернии, Казань, 1877 г. — Въпросът за българите
край Волга трябва по-подробно да се разгледа. — Срв. Vambéry, Das Türkenvolk, стр. 67, 76, 77, 100, 114.
Пак там, стр. 3, генеалогическите традиции на тюрките, между които и Булгар (XIII век).]
8. Rösler, Rom. Stud., стр. 249, 251.
9. Paulus Diaconus, V, стр. 29; Rösler, стр. 235. Дринов, Произхожданье, стр. 64. [Българи в Италия; а) с
лангобардите в 568. Paulus diac.; b) от земята на аварите в Sam-
148
За нравите и бита на старите българи се запазили много известия, отчасти у византийците, отчасти у
арабите, а особено във въпросите, предложени от българите на папа Николай I, когато те възнамерявали
да приемат християнството. [10]
nium, Paulus diac.; с) в ἡαβεννηςἡα πεντἡπολισ, Theophanes, Nicephorus Patr. — Marini Gaetano, Abate, I
papiri diplomatici, Roma, 1805, стр. 193, № 127, saec. X, Constantinus filius quondam Elcutheris tribuni, cessio
de domo Arimini, „atque oliveto posito in Bulgaria nova”. — Annotazioni, ibidem, стр. 360 : Apud Fantuzzi, I,
Bulgarorum terra, стр. 16, Bulgarisca, стр. 8, nel territorio Riminese; fondo Bulgaria — plebanato di S. Arcangelo
mia patria (Marini), in cod. cum doc., XI—XII saec. Doc. Ravenn. 1028 la Pieve di S. Lorenzo in Vico Bulgarorum,
Fantuzzi, I, стр. 382, diplomi imp. Ottone 1001, Enrico II 1029, Corrado II, 1037 presso gli Annaiisti Camaldolesi
(t. I, стр. 157, 165, 191, t. II, стр. 67 App.) Bulgaria. Bulgaria nova bolla Lucii II, стр. 1144, stampata del
Clementini, e dall’Ughelli, una perghamena dalla cattedrale dal 1059 etc. (v. Fantuzzi, V, стр. 281). — Fantuzzi,
Monumenti Ravennati de'secoli di mezzo per la maggior parte inediti, Venezia, 1801 fol., I, стр. XXVI : S. Lorenzo
in vico Bulgarorum nel Riminese. — Cod. Bavarus : I, стр. 16 : tempora Joh. archicp., Curicius dudum tribunus,
Cristophorus, Patricia iugl.
104
— W. Bruckner, Die Sprache der Langobarden, Strasburg, Trübner, 1895, 338 стр. Cf. Gött. gelehrt, Anz., 1896
Nov., 888 f. (Much), стр. 892 Manns-name Pulcari, Po — ; Much — des Auslautes wegen nicht von Bulgare, eher
dissimilirt aus Purcari, Porcari, das and. Ortes wirklich belegt und natürlich aus burg und hari zusammengesetzt
ist.; cf. albergo aus hariberga, peilegrino aus peregrino. — Вж. Дринов, Сочинения, III (Сборник, 49), стр. 259
сл. Срв. Родопски, ПСп, 17, стр. 273 сл.]
10. Nicolai pontif. responsa ad consulta Bulgarorum in Labbei et Cossartii Sacrosancta concilia, Par., 1671, VlII,
стр. 516—540. Срв. Rösler, Rom Stud., стр. 240, гдето се говори доста обширно за дунавските и волжките
българи. Арабски известия за Борджаниа у Ел-Гарами (около 845 г.), ed. Barbier de Maynard, Le livre des
routes d'Ibn Khordadbegh, Paris, 1865, стр. 224, и у Масуди (поч. в 956 г.) изд. от Kremer в Sitzb. d. Wien.
Akad., 1850, стр. 210; прекрасна оценка на тоя труд вж. у Котляревский, О погребальных обычаях
языческих Славян, Москва, 1868, Прибавление 06 и сл. [Нрави и обичаи у българите : Фотий отклонява
Борис от многоженство. Responsa Nicolai papae, § 66 : гърците запрещавали ecclesiam intrare. Папата
също тъй според I Кор. 11, 4—10; Resp. 86 : fur vel latro deprehensus, iudex caput eius verberibus tundat, et
aliis stimulis ferreis, donec veritatem depromaî, ipsius latera pungat. Папата : tantae impietatis magnitudo. Resp.
90 : Неяли animalia sive volatilia, si sine ferro mactentur, et solo ictu hominis percussa moriantur. — За
българските владетели срв. Ibrachim ibn Jakub. — За чашите от човешки черепи vide librum Vojevodski.
Мордвините на Albae c глави и чаши от черепи в ХIII в., Kuun, Rel. Hung., стр. 60. — Cf. Gallos Boios
tempore belli Punici, Livius, XXIII, cap. 24 (L. Postumium caput praecisum — sacrum vas iis erat).— Клетва :
Resp. 67 всякога „spatham ia medio afferre et per eam iuramentum agebatur”. Сега нека iurare в бога и
евангелието. — Убивания на кучета : Šafařik цитира Const. Cont., Stritter, II, стр. 555, из Theoph. Cont., ed.
Bonn., стр. 31. — Заимов, Миналото, I, стр. 138 : Каравелов, Кънчев и Левски „може да се каже, че те са
„колили кучето”, както казват българите за хора, които имат най-голямо влияние в обществените работи,
в революционното дело на привременното българско правителство”. Пак там, II, стр. 51, говори за двама
богати тетевенци : те там в Тетевен „колят кучето”, както се изразява народът за хора, на които в ръцете
е съдбата на населението. Също II, стр. 52 : „те колят кучето в Тетевен и по цялото Тетевенско”. —
Знаме : Resp. 33 „in signo miliiari caudam equi portasse”. — Неблагоприятни дни. Resp. 35 : praelium „dies et
horas observare et incantationes et loca et iniqua (?) carmina et nonnulla auguria exercere”. — Строга
дисциплина.
149
В Мизия българите заемали по всяка вероятност днешна Добруджа и крайбрежието на Понт. Оттам те
веднага след пристигането си изтикали славянските северани. До X в. центърът на българското царство
бил в долината на Камчия и равнините на Добруджа; в Преслав на Голяма Камчия била резиденцията, в
Дръстър (Силистра) държавната крепост. В тия места и до ден днешен преобладават селищата на
господствуващото османско племе.
Всички походи на византийците против българите през VIII и IX в. били насочени не към запад, през
Пловдив за София или за околностите на Търново, а към устията на Дунав и за околностите на Варна.
Старите българи имали ако не много, то поне две жени. Като зестра на годеницата служило злато, сребро,
рогат добитък, коне и пр. Князете имали обичай да водят със себе си своя харем. Досежно облеклото им
предават, че мъжете и жените носили широки гащи (шалвари) и че жените подобно на мохамеданките си
забулвали лицата. Мъжете си бръснели гладко косата на главата и според източния обичай си туряли
чалми (ligatura lintei, quam in capite gestatis), които не снемали дори в храмовете. Според Свида българите
се обличали по аварски.
Храната им била предимно месна. Обаче хранели се с месото само на ония животни, които смятали за
чисти и при убиването на които се проливала кръв. Когато искали да приемат християнството, всякога
любопитствували да знаят числото на постните дни.
Ако някой заболявал, лекували го със суеверни средства. На болния около шията завързвали ленти и
давали вместо лекарство камъчета, на които приписвали целебни сили. Според разказите на арабите
105
[Масуди] труповете на знатните или се изгаряли заедно с техните близки, или пък се заравяли в гроб, в
който затваряли също и техните слуги и жени, които там се задушавали. [11]
Съдопроизводството им било варварско. Ако изобличеният в кражба или грабеж не се признавал

доброволно в постъпката, в която бил обвиняван, съдията го биел по главата с тояга или го бодял с
железни шишове в бедрото, докато си признае. Кражбата на добитък и роби жестоко
Resp. 40 : „arma et caballos” — инак „capite punitur” — Идоли. Resp. 41, упоритите „idolis immolant, vel genua
curvant”. — Какви пари е имало в страната? Куны у Нестор, вж. „marduvine”', consuetudo от времето на
крал Коломан в 27 чл. на закона на Андрей II, унгарски крал, в 1222 г. Котляревский, цит. съч. —
Продаване на роби. Вж. Масуди. — Княжеският двор. Resp. 42 : rex ad manducandum in sedili ad mensam,
никого е нямало при него, дори не и uxor, „vobis procul in sellis residentibus et in terra manducantibus”. Dotes.
Resp. 49 : „in dotem coniugibus vestris aurum, argentum, boves, equos” etc. — Uxor. Resp. 51 : si licat uno
tempore habere duas uxores. — Молитви за дъжд. Resp. 56 : tempore siccitatis ad pluviam postulandam
пости, молитви. — Носия. Resp. 59 : femoralia носят жените.— Жените наследяват повече от мъжете,
според Масуди. Същият говори за жестокото биене на робите. Theoph. Cont., ed. Bonn., стр. 31, за мира на
императори Лъв Арменец с хуните или българите, свидетели на договорите не били бог или св.
Богородица, ами
и т. н., пред множество вярващи и неверници, ἡν πανδἡμἡ ϑεἡτρἡ.]
11. Котляревский, цит. съч., стр. 59—62.
150
се наказвала. Смъртното наказание не било рядкост. Благородните, които участвували във въстание, се
лишавали от живота, а техните имоти, деца и роднини също тъй се изтребвали.
Придворният етикет имал азиатски характер : князът обядвал на особена маса, дори съпругата му не
могла да седи до него. Придворните обядвали на известно разстояние около княза, като седели на
столчета или се свивали на пода. Човешки черепи им служили за чаши. Лявата страна била почетна.
Когато сключвали договори, давали клетва над изваден меч, при което разсичали кучета.
Старите българи водели войнствен живот и изобщо били суров народ. Границите на тяхната държава се
пазели с много стражи и никой, бил той свободен или роб, не смеел да се изсели от страната. Ако някой
сполучвал да се промъкне тайно, пограничните стражари се предавали на смърт. Според арабските
известия цялата страна била заобиколена с трънести засеки и дървени прозорци. В частните села нямало
стобори. За знаме служила конска опашка подобно на турския бунчук. Имало дни когато се забранявало
да се сражават : в известни неблагоприятни дни трябвало да се избягват битките. Преди да влязат в
сражение, началниците поръчвали на най-важните и най-умните воини да прегледат оръжието и конете.
Горко на оногова, у когото не намирали всичко в изправност; той веднага бивал наказван със смърт.
[Конете за война в мирно време свободно пасели по ливадите, никой не смеел да ги язди под страх на
наказание. Във време на война вървели в редици, напред стрелците, зад тях жените и децата.] Преди
началото на борбата се занимавали с чародейство, с игри, песни и предсказания (incantationes et ioca et
carnina et nonnulla auguria). Избягалият от сражението бивал варварски наказван; на подобно наказание се
подлагал и онзи, който не искал да слуша началника.
Според разказа на арабина Масуди (поч. 956 г.) у старите българи нямало ни златни, ни сребърни монети;
всичко се изплащало с говеда и овце. В мирно време те продавали на гърците славянски момчета и
момичета за роби в Цариград.
Старобългарската държава била с аристократическа уредба. Князът се наричал хан [12]. След княза
висша власт имал съветът на шест души
12. [Хан : Писмото на имп. Лудвиг II до имп. Василий I за императорската титла на Запад, цитира го
Hergenröther, Photius II, стр. 173 (Baron., а. 871, п. 50—61, Muratori, Script., 11, II, стр. 242 сл.), стр. 173, п. 47
: „ebenso ist falsch, dass die Fürsten der Avaren, Chazaren, Bulgaren nicht chagan oder cacanus (cf. Paulus
Warnefridi, IV, стр. 12, 13), sondern βασιλεἀς (reges)oder κἀροι (domini) gennant würden. Allen diesen, sagt
Ludwig, gehöre der Name Basileus”. Kuun, Codex cum., стр. XXVIII. — У куманите cham значи deus според
Plan-Carpinus и Codex, hanlek — regnum Codex. Монг. rex = chàn> мандж. han = китайски император,
тунгуски при Нерчинск kân = император. У аварите, хазарите, българите каган, хан, срв. унгар. Karchan y
Const. Porphyrogen., таркан (според Kuun „dux pecorum, iumentorum” = лат. tavernicus, унг. tárnok със
106
същото значение), кархан според Kuun произлиза от кара-хан. — Кан. Градация на титлите в Codex
Cumanicus, стр. 164 : imperator — can, rex — soltan, princeps — beg, armiragius — ceribasi, curia — orda,
torcimanus — telmač, mercator — boxargan etc]
151
знатни, наричани βοιλἀδες, βολιἀδες; от тая дума някои произвеждат славянското болярин, болерин,
дума, която се намира в употреба само у русите и българите, от които е преминала у румъните и
албанците. [13] Съгласно придворния етикет византийският пратеник при българския двор преди всичко
разпитвал за здравето на княза, на жена му и децата му; след това за здравето на булиас тархана
(маджарското tàr е хазна) и канартикина, също както и на шестте велики боляри; по-нататък за здравето
на другите боляри, вътрешни и външни, т. е. живеещи при двора и в страната [в X в.], и най-подир за
здравето на целия род. От дворянските родове в приведения туземен откъслек са споменати фамилиите :
Ерми, Угайн, Укил или Вокил и княжеският род Дуло. Много дворянски имена окончават на бул; от това
произвеждат старославянското былъ (боляр).
Такива били нравите и обичаите на българите, когато те под началството на Исперих се заселили в Мизия
в 679 г. Различието, което съществува между тоя народ и старите славяни, които живеели на полуострова
през V и VI в., както ги описват Прокопий и Маврикий, а тъй също различието между бита на Испериховите
българи и на славяните, които сега се наричат българи, позволява да се усъмним в това, че Испериховите
българи били славяни.
Напусто бихме се опитвали да открием славянски звукове в горе-приведения списък на княжеските имена.
Само в азиатските езици можем намери аналогия с древнобългарските лични имена като Курт, Батбай,
Котраг, Цериг, Тербел, Телец, Цитат, Баян, Умар, Кардам, Крум, Омуртаг, Сурсувул, Алобоготур, Токтус и
пр. и пр. Опитвали се понякога да ги сравняват със славянски имена, но това правели без научно
разбиране, а затова съвсем несполучливо. [14]
Учението на Мохамед почнало също тъй да се вкоренява [?] у дунавските българи. Волжките българи
били обърнати в исляма от арабите. Мохамедански мисионери се появявали също и в дунавските страни.
В грамотата на папа Николай (866 г.) се споменава за сарацински книги у българите (libri profani, quos а
Saracenis vos abstulisse ас apud vos habere perhibetis) [15]; папата заповядвал да ги изгорят. За български
мохамедани се говори също и в българския номоканон от XIII в. [16] Въз византийските
13. [Болярин. Срв. Ягичовия Archiv, 13, стр. 289. Nota bene разпространението на думата болярин у
сърбите, срв. Daničić, Rječnik.]
14. [Угаин. Βἀγαινις, в гръцко-българзките надписи. — Батбай. Botboi киргизко племе Vambéry,
Türkenvoik, стр. 298. — Тербел : срв. татар. Теле-буга в руските летописи. — Баян : тур. bajat богат,
Vambéry, Türkenvolk, стр. 4, bajindir ставам богат, 5. Bajan жена, пак там, стр. 298. — Алобоготур, т. е.
Алогоботур. Вж. Kuun, стр. XXXVIII : кум. bahatur — potens, монг. baghator : чагат. batur, унг. bátor, bator,
мандж. baturu, ног. matur — pulcher, казан, matïr. Batir — Held. Vambéry, стр. 225, 287, 297, 306. Кум.
alaboga Bars (риба). Radloff, стр. 5. Nota bene Blau за старобългарските думи в летописните фрагменти у
Брун, Черно морье.]
15. [За „libri profani” у българите вж. и Responsa papae Nicolai, № 103.]
16. В. Караджиħ, Примери српско-словенског езика, 7. Inc : „Аште кто въ Блъгарἀхъ бἀдетъ въ
Бохмитἀхъ” и пр. [Български мохамедани : Местата, цитирани от Караджичовия Сборник (сега в Берлин)
вж. у Jagić, Sitna kanonička gradja в Starine, VI, стр. 120 : Аще кто вь бльгарἀ хь бἀдеть вь бол’мытἀхь
христи нынь волеἀ вьстἀпить вь бох’мытьскἀἀ вἀрἀ а не нἀждеἀ. Пак там : аще на латинἀ, и пр.
Пак там : Аще кто волеἀ вьстἀпить на крьсть вь бльгарἀ хь (в Хилферд. ръкоп. : ωть христь нь) или
мἀжь или жена, и пр. — Versio slav. ех originali graeco : pro christianis Bulgarus posuit Bulgaros.]
152
исторически извори славяните се явяват като различен от българите народ. В житието на св. Димитрий
Солунски (VIII в.) четем, че между съветниците ка българския княз имало мъже, които владеели езиците :
гръцки, български и славянски. У аналистите от VIII в. ясно се различават славянските отреди от
българските при Тервел, Крум и други князе.
107
Руският летописец Нестор също тъй не причислява българите към славяните, но ги поставя наред с
хазари, маджари и обри. Той казва : „Словἀньску же языку . . . живущю на Дунаи, придоша от Схуфъ,
рекше отъ Козаръ, рекоми и Болгаре, сἀдоша по Дунаеви, насилници словἀномъ быша.” [17]
Досега още малко се знае за отношението на славянските староживелци в Мизия към техните български
господари. Но, както изглежда, българският елемент е имал малко влияние върху характера и нравите на
славянския народ; образованите славяни по-скоро били учители на варварските пришълци, отколкото
наопаки. Българските князе живеели в дружба със славянските старейшини. Държавните длъжности били
общи. Крум пирувал в обществото на славянските боляри; в 812 г. един от българските пратеници имал
славянско име Драгомир; а около половината на IX в. се срещат членове от царствуващата фамилия със
славянски имена. Трябва да се предполага, че смесването на малобройния владетелен народ с масата
покорени славяни последвало доста бърже.
Изглежда, че при покоряването на Мизия повечето славянски собственици до известна степен били
превърнати в крепостни. Поне личното крепостно състояние у българите е по-старо, отколкото у другите
славяни. В проповедите на българския епископ Константин, ученик на славянските апостоли (894 г.),
четем : „сице оучими братье по всьἀ недἀлἀ, аще и не по всἀ дьни за настоящая работы властель
оунἀише боудемъ, тъгда бо свἀтьлἀише боудемъ і мьзда больши наложена боудетъ, егда и
властельскоу работἀ оутἀжимъ и божию слоужьбоу съвършімъ”. [18]
Много полемични статии са писани за народността на Испериховите българи и техните отношения както
към коренните мизийски славяни, така и към днешните българи. [19] Към края на миналия век били об-
17. Летопись по Лавр. списку, СПб, 1871, стр. 10.
18. Горский и Невоструев, Описание рукописей Моск. синод. библиотеки, II, 2, стр. 227. Ягич в Starine
Jugoslav. Akad., V, стр. 34. [Към Константиновата проповед : работы властель, властельска работа,
също πἀνος τοἀ ἀρχοντος, Beschäftigung des Adeligen! Отправена към някоя аудитория от „властеле”?
Respice!]
19. Различните теории за произхода на българите най-сполучливо са съпоставени от Дринов в

съчинението „Поглед връх произхожданьето на българский народ и началото на българската история”,
Виена, 1869, стр. 80 и сл. Срв. Časopis ćes. musea, 1871, стр. 87. [Вж. също статията на Er. Miklosich, Über
die Nationalität der Bulgaren из Miscellanea di Filologia, dedicata alla memoria dei proffessori Caix е Caneilo,
Firenz, 1885. В нея между другото Миклошич привежда доводи за тюркския произход на българските думи
сан и болярин.]
153
вародвани две теории досежно тия въпроси. Според двете днешните българи се признават за потомци на
Испериховата орда. Едни смятат старите и новите българи за татарски народ; други мислят, че и едните,
и другите са славянски народ. Немските издирвачи Тунман (1774 г.) и Енгел (1796 г.) доказзали, че
дружината на Исперих била по произход татарска и поради това смятали днешния българския народ за
пославянени татари, без да имат, разумява се, точни сведения за неговия характер и език. Сърбинът Раич
(1794 г.) и русинът Венелин (1829 г.) следвали по обратния път. Като узнали по собствен опит, че
днешните българи са славянски народ, те обявили, че техните прадеди, българите от времето на
Исперих, не могли да не бъдат също славяни. [20]
Но работата е там, че между старите и днешните българи няма никаква родствена връзка. Тоя забъркан
въпрос биде решен от Шафарик в неговото съчинение „Slovanské Starožitnosti” (1837 г.).
Според неговия възглед коренните българи, т. е. ордата, която заела Мизия под предводителството на
Исперих в 679 г., също както и родствената ней орда при Кама и Волга, принадлежала към уралското, т. е.
чудското или финското племе, следователно е близко по родство на вотяци, черемиси и зиряни. [21]
„Предводителите, пише Шафарик, на немногобройни, но храбри и опитни във военното дело пълчища
нападнали на земите на миролюбивите, занимаващи се със земеделие и селско стопанство славяни,
подчинили ги на своята върховна власт и като се заселили между тях и вкусили веднъж удобствата на
благоустроения живот, в кратко време до такава степен се сближили с новите си поданици, че възприели
накрай техния език, техните нрави и начин на живеене и приели дори заедно с тях християнската вяра,
при което обаче съвсем изгубили своята народност, като се превърнали от уралски фини в задбалкански
славяни.” Тоя възглед бе приет почти от всички уважавани славянски и неславянски учени. [22] У
днешните българи при обсъждането на тоя въпрос обикновено преобладава липса на научна критика или
превратно понятие за народната чест. Повечето се придържат в мнението на Венелин. Само в най-ново
108
време учението на Шафарик намери усърден защитник в лицето на Дринов. То и нам се струва вярно и
исторически основателно.
И тъй прадеди на днешните българи били не шепата Исперихови българи, които завладели з 679 г. една
част от Придунавска Мизия, но
20. Двете партии забравили едно много важно обстоятелство. Българите на Исперих и неговите
приемници заемали не повече от една четвърт от онова пространство, което сега се заема от говорещия
по славянски български народ. Едва след като изтекли два века, тяхното владичество се разширило отвъд
Балканите в Тракия и Македония, които в 679 г. били още отдавна славянизирани. Вече поради това
българите, които в 679 г. заемали Мизия, не могат се смята за прадеди на целия днешен български народ.
[София след 679 г. още 120 години с била византийска. Мкклошич за старотурските думи в славянските
езици, сань и т.н. Югослав. яруга срв. унг. árok Grubc, тур.-тат. йер-и земя староунг. aruch. Riedl, Gramm.,
стр. 67.]
21. Šafařik, Sebrané spisy, II, стр. 176. Куник, Тохтамыш и Фиркович, СПб, 1876, стр. 39, смята за доказано,
че българските ханове, които преминали Дунава в VII в. и покорили седем славянски племена в Мизия,
били от тюркски произход.
22. Разсъждението на руския историк Иловайски за славизма на прабългарите (1874 г.) досега не сме
имали случай да видим.
154
славяните, които много по-рано се заселили както в Мизия, тъй и в Тракия, Македония, Епир и дори почти
по целия полуостров. Кръвта на финските българи, която текла предимно в жилите на дворянските родове
в същинската българска страна между Дунав и Балкана, както се вижда, отдавна се изпарила. [23]
За смесването на владетелния народ с подчинения достатъчен бил един период от 250 години.
Владетелният народ, финските българи, като съединил всички славянски племена в една мощна държава,
макар и да възприел техния език и нрави, но предал своето название на подчинените славянски области.
Покореният народ, словἀни, както те сами се наричали, макар и да погълнал владетелния другоезичен
род, но затова се лишил от своето старо име. И тъй всички обитатели на една и съща държава се
означавали с названието на изчезналия владетелен народ — българе, Βοἀλγαροι. [24] Старобългарският
фински език нямал влияние върху славянския. Което ни само поразява в новобългарското наречие от
произход, както бе показано, трако-илирийски, то е това, че фински елементи не съществуват в езика на
славяните, които живеят при Хем, Родопа и Шар.
По такъв начин ние срещаме в България етнографско явление, което се повторило в руската държава
около 200 години по-късно. Тук една малка дружина варяги дали на разединените племена твърда
политическа уредба и своето национално име, след което сама се пославянила. В подобно отношение се
намирали германските франки и лангобарди към романците в Галия и днешна Ломбардия. И защо да
дирим толкова далеч аналогии. Най-близките съседи на българите предали на забрава своето славно
някога име ἡλληνες и от давни времена се наричат по името на своите владетели — Ρωμα ἡοι, макар че
римската кръв не е била примесена към староелинската. Но названието на държавата е всякога по-силно
от името на народа. [25]
23. [Nota bene. Български чети са нахлували в Италия според Фредегар, Павел дякон и византийските
автори. Според гърците тези нахлувания са целели по-скоро съюзи и трибути, отколкото завоевания. М.
d’Alena, II contado di Molise ed i suoi signori, Campobasso, Colitti, 1891 (?) : 870 Conte Guadalputo, discendente
di Alzeco duca dei Buigari. Conti изброени до 1240 г. — Срв. стр. 160 (89). Nota bene тук да се прибави за
волжките българи. За тях вж. у Vambévy, Das Türkenvolk etc, стр. 67, 76, 77, 100, 114, 419, 420, 426, 427,
444, 493—494, 497, 503, 505, 511, 513. Пак там, стр. 513, за измаилите (мох.) = башкирите в Унгария 1220
г. Стр. 493 сл. за чувашите, стр. 445 тяхното предание за някакво преселение от Понт. — Kuun, Rel. Hung,
I, стр. 58, пътуването на един унгарски мисионер в XIII столетие : „magna Bulgaria, regnum magnum et
potens, opulentas habens civitates, sed оmnes sunt pagani” (били мохамедани). Μαἀρη Βουλγαρια у Const
Porph. Plan-Caprinus разправя как татарите „Bulgariam magnam destruxerunt omnino”. У него и у Asselin
BuJgaria magna = Bileri, Byleri. Срв. Hungaria maior, magna, ibid. Kuun, I, стр. 72, за мохамеданските
„башкири” от царството Kunkar оттатък Цариград в страната на франките говори Jakut (поч. в 1249 г.), ала
това са мохамедански българи. Belae regis notarius, cap. 57 : de terra Bular Ismaelitae, водачи Billa и Boscu.
От тях онези в гр. Халеб въз времето на Jakut изучавали корана. Пак там, стр. 76, из унгарските грамоти.
Nota bene.]
109
24. В средните векове пишели обикновено Блъгаринъ. Сега така изговарят името само в Тракия; но в
другите местности и в книжовния език народното име е Българин, отдето латинското Bulgarus, гръцк.
Βοἀλγαρος, руск. Болгарин.
25. [Според гърците съюзите и трибутите били за предпочитание пред покоряването.)
ГЛАВА VI. Крум и Омуртаг

История на българите от преселването в Мизия до покръстването им (679—864 г.). — Дулоиди. —
Войни на Константин V Копроним. — Ханове Крум и Омуртаг. — Борба с гърците и франките. —
Омуртагов надпис. — Разширение на българското могъщество от Цариград до Тиса.
Закрепването на Испериховата орда в областта между Дунав и Балкана (Хем) причинило рязка промяна в
отношенията на целия полуостров. Към враговете на Римската империя се прибавил един противник, още
по-опасен, защото се намирал твърде близко. Мизия била изгубена безвъзвратно. За да спаси Тракия,
императорът чрез договор с българите се задължил да плаща данък и се отрекъл от претенциите върху
Мизия. Затова Тракия поради опасността, що я застрашавала, била издигната в провинция (thema) и
получила особено военно управление. [1]
Досега историята на българския народ от преселването в Мизия до покръстването представлява дълга

редица кървави походи,още непроучени всестранно. От туземните известия няма нищо друго освен често
споменавания списък на князете и надписите; всичко, каквото знаем за това време, е основано върху
свидетелството на византийци и франки.
През VIII в. полуостровът се състоял от три части. Тук били : Романия (така се наричала римската
държава у славяните и латинците), обемаща Тракия и крайбрежията македонски, тесалийски, ахайски,
епирски и далматински; България — между Хем и Долния Дунав, и Славиния — от Хем до Пелопонес и до
Адриатическо море, състояща се от множество дребни княжества на тимочани, моравяни, бърсяци,
смолени, драговичи, сагудати, велигостичи и др. Историята ка тая епоха се състои в това, че когато
Рсмания отслабвала от постоянни войни, България се разширявала постепенно чрез присъединяване на
славянски княжества, докато най-подир при Симеон (888—927 г.) всички големи княжества на Славиния [2]
вече се намирали в пределите на българската държава.
1. Const. Porphyrogenitus, De Thematbus, I, cap. 1. Tafel, Const. Porphyr. de prov., стр. XXIII b. [Тракия като
thema, срв. Diehl, стр. 31. Const. Forphyr., De Them., ed. Bonn, стр. 45—46.]
2. [Славиния. Най-често се употребява в множествено число Σκλαβινἀαι.]
156
Исперих (у гърците Аспарух), основателят на българската държава, князувал — според сведенията от

списъка на князете — всичко 61 години (приблизително от 640—700). Император Юстиниан II Ринотмет,
последен от династията на Ираклий, отказал да плаща данък; [3] тогава раздразненият Исперих излязъл
на поход против гърците, ала претърпял поражение. Затова пък българите нападнали на императора,
когато се връщал от експедицията си в македонска Славиния по такъв начин, че той само с мъка се
спасил (687 г.).
Приемникът на Исперих, Тервел (Τἀρβελης, 700—720 г.), станал главна опора на Юстиниан II. Когато
последният бил свален и отведен на заточение в Крим, той се спасил оттам на лодка и пристигнал при
устията на Дунав, гдето бил радушно приет от българския владетел. С помощта на Тервел Юстиниан
отново се закрепил в Цариград, наградил съюзника си с великолепни дарове и му дал за отличие титлата
цезар (705 г.). Скоро след това неблагодарният Юстиниан II нарушил съюза и мира и обявил война на
българите, ала бил разбит от тях при Анхиало на морския бряг (707 г.). [4]
При следните трима императори, които в продължение на шест години стъпвали по ред на престола, за да
бъдат отново скоро сваляни, византийците ту воювали, ту живеели в мир с Тервел, докато около 714 г. не
се сключил нов договор, който осигурявал взаимните търговски сношения. А когато в 717 г. арабите
обсадили Цриград, българите, като нападнали на обсадителите, помогнали на гърците и с това спасили
обложения град. [5] В 719 г. Тервел пак искал да натрапи на византийците изгонения император, ала
плановете му били разрушени от енергичния Лъв Исаврийски, родоначалник на нова династия [?].
Подир двамата князе, [6] за които не знаем нищо важно, се явява Кормисош (Κορμἀσιος, 753—760 г.), [7]
който грабнал престола след падането
110
3. [Българите на Дунава. У Лъв Дякон, VI, 9, се съобщава преданието, че Юстиниан II собствено е
повикал българите в Крайдунавско.]
4. [У Nic. Constantinopolitanus ΤἌρβελις. Niceph., стр. 47, 48, 49. Тервел победил Юстиниан πρἌς τἌ
ἡγγιἡλἡ πἡλει; императорът бил обсаждай три дни и през нощта избягал с кораба. Niceph., стр. 53.
Тервел изпратил помощ наЮстиниан 3000 души. Българите се върнали, Юстиниан бил обезглавен. Стр.
54. Българите (през времето на Филипик) стигнали чак до Златните врата (тъй и у Лъв Граматик, стр. 170).
Преговорите на Артемий, свален от трена, с българите и неговото предаване nota bene.]
5. [Войната с арабите. Weil, Gesch. der Chalifen, I (Mannhein, 1846), стр. 569. Anm. aus Tab(ari) : „In diesem
Jahre (98 = 716—717) wurde auch die Stadt Sakalibe erobert. Mohammed ibn Omar разказва, Im Jahre 98 fielen
die Burdjan über Maslama her, welcher nur wenig Leute bei sich hatte. Suleiman sandte ihm Masada oder nach
Andern Amru ibn Keis mit vielen Truppen zu Hilfe, aber die Sakalibe gebrauchten List gegen ihn. Doch trieb sie
Gott in die Flucht, nachdem sie Schurahbil Ibn Abdah getödtet.” Cf. Beda.]
6. Един Дулоид с неизвестно име (720—748) и Севар (748—753), според списъка на кня зете.
Византийците пък в продължение на 36 години нищо не говорят за България. [?].
7. Според моето мнение в списъка на князете трябва да стоят 7 вместо 17 години царуване. (.3. вместо .
3I.). Това място в сравнение с византийските извори е много забъркано. [Дали не са това слънчеви
години? — Кормисош : Theoph. Contin., стр. 775. Договор от Теодосий III Адрамитин (няколко месеца през
716 г.) и патр. Герман
от двете страни били
157
на стария княжески дом Дуло; той произхождал от фамилията Укил. Като последица от новата узурпация
се явили страшни междуособици, които довеждали младата българска държава до края на гибелта.
Малко време преди това в Цариград се възцарил иконоборецът Константин V [8], наречен Копроним от
монасите, преследвани от него, енергичен господар, който през целия си живот вилнеел против иконите и
монасите; с българите той се борил упорито; предприемал осем похода, не се задоволявал само да
отслаби съседа си, ами искал да го покори напълно. За да достигне тая цел, той преди всичко основал
нови крепости в опустошена Тракия, като настанил в тях после сирийски и арменски колонисти. С това той
дал на Кормисош повод за война; последният нападнал на римските владения и ги разграбил до
Цариград. Константин излязъл против него с голяма войска и флот, разбил го при малката крепост
Маркели, за която напомня името на балканския проход Маракбоаз, между Карнобат и Котел, и го
принудил да се примири (755 г.). Три години по-късно унизените българи в съюз със славянските племена
напусто се опитвали да превземат Солун; след това императорът ограбил областта на независимите
македонски славяни (τἀς κατἀ Μακεδονἀαν Σκλαβἀνιας) и една част от тях покорил. Но когато той
отивал повторно против българите, те му нанесли страшно поражение в клисурите на Берегава (759 г.).
За щастие последиците от тоя силен удар не се показали скоро. У българите възникнали големи
безредици (760 г.), за причината и характера на които ние нямаме точни сведения. Кормисош изчезнал от
сцената. Голям брой славяни (наброяват ги до 208 000 души) напуснали тогава България, отплували по
Черно море за Азия, дето се и заселили със съгласието на императора при р. Артак в древна Витиния.
Българите изтребили всички членове на царствуващата фамилия Дуло и провъзгласили за княз гордия и
смел момък на име Телец (Τελἀτζης, 760—763 г.) от фамилията Угаин. Телец събрал войска от славяни и
българи, проникнал във византийските провинции и в една разпалена битка бил разбит напълно от
императора. Константин се завърнал с триумф в Цариград, а военнопленниците били жестоко избити от
гражданите пред Златните врата. След тая битка злочестият Телец с цялата си дворянска партия загинал
под оръжието на раздразнените си съотечественици. [9]
разменени fugativi —
111
Това било помнено още и в Крумово време. — Nic., стр. 74. Българите били се уплашили от постройката;
никакъв трибут; потеглили към големите степи : били разбити. Императорът излязъл срещу тях по сухо и
по море, изпратил кораби към Дунава и направил опустошение. Императорът воювал с тях
и ги победил. Мир; поръчителство. Срв. Tafel, Thessal., стр. CV.]
8. [Константин V : А. Lombard, Constantin V, empereur des Romaines (740—775), Paris, 1902, Вж.
рецензията на Pargoive във Виз. Врем., XI, стр. 154 сл.]
9. Вж. извлечения от византийските писатели у Стритер, Memoriae populorum et scrpt. hist., Byz., II, СП6,
1774, стр. 552 сл. (Nicephorus, стр. 828, Theophanes, стр. 752— 818, Tafel и др.). Šafařik, Památky, II, стр.
183 сл. [Телец : Nic., стр. 77. Славяните ἡκτ ἡ κα ἡ διακος ἡας χιλι ἡδας. У хуните и българите между това
— ο ἀτοι τ ἀ πρ ἀς α ἀ-
158
Новоизбраният княз Сабин, [10] зет на Кормисош, веднага влязъл в преговори, но затова бил свален от
народното събрание и избягал в Цариград. При все това неговият приемник Баян [11] тръгнал с болярите
си затам да сключи мир, който и наистина се сключил (764 г.). Съперникът на Баян, Умар [12], от рода
Укил, привърженик на избягалия във Византия Сабин, след 40 дни бил изгонен от България, с което явно
се нарушавал договорът. Император Константин внезапно се явил в долината на Тунджа с намерение да
покори несъгласните българи, като ги нападнал неочаквано, но поради страх наскоро се върнал.
Приемникът на Баян, Токту, [13], паднал с много боляри в една битка против императора, която станала
някъде към устията на Дунав. Последицата от това поражение била тая, че голяма част от България била
разграбена и селищата били предадени на огън от византийските войски (765 г.). На следната година
бляскавата шеста експедиция на гърците против българите била разнебитена от буря близо до
Месемврия, при което почти целият флот пропаднал. На това отгоре тогава започнали силните грабежи на
македонските и тесалийските славяни по Егейско море, така че императорът трябвало да откупува от плен
у славянските князе срещу 2500 копринени дрехи отвлечени жители от островите Имброс, Самотраки и
Тенедос (768 г.).
Работите приели друг обрат, когато в България умният и храбър Цериг, наречен още и Телериг, взел в
ръцете си браздите на управлението. В 774 г. Константин V за седми път излязъл с войска и флот против
бъл-
λέλους, συνϑμενοι τοές μέν έκ Ξηρές τέν κυρεέαν τέν έπ’αέτοές κεκτημένους κτεένουσιν, и си провъгласили
за ἡγεμ ἡνα Τελ ἀσιον , който, като събрал хората си κατ Ἄτρεχε καρτερ Ἄ ς околните ромейски χωρ Ἄ α κα Ἄ
ἀρουρἀα. Константин изпратил кораби (с конница) към Дунава, с друга войска потеглил πρἀς ἀγγἀαλον,
там бил Телец със Σκλαβηνἀν πλἀἀη. Телец бил разбит. Всички пленници били раздадени на народа, а
έ ξω τε έ χους το έ πρ έ ς τ έ Χερσα έ έ били избити. Spolia. Телесиос бил убит в станалото въстание (Nic.,
стр. 78).]
10. [Сабин : — не е ли Савин (sävmek)? Nic., стр. 73, 79. Σαβἀνος, един от бълг. ἀρχοντες, след смъртта
на Телезий, бил направен κἀριος. Мир. Българските раздори. Избягването на Сабин. Война (respice!)—
гърците τ έ ς δυσχωρ έ ας έ το έ περ έ α έ το έ ς έ ρους έ ν έ ϕ ραττον. Водачът им (не е наименуван)
дошъл при императора. В присъствието на Сабин бил сключен мир. Императорът проявил μἀσος към
Сабин. Всичко това е станало през първия индикт (стр. 79). През третия индикт пак навлязъл в България,
защото те Ο έ μαρον έ π έ Σαβ έ νου κατασταϑ έ ντα τ έ ν έ ρχηγ έ ν α έ τ έ ν В. τ έ ς έ ρχ έ ς свалили и
взели Τ ἀκτον το ἡ Βαϊανο ἡ ἡϕ ελ ϕ . Българите избягали пред императора в Дунавските ливади ( ἡλαι το ἡ
ποταμοἡ τοἡ ἡστρου). Токтос паднал убит заедно с Баян. Друг един ἡρχων Καμπαγἡνος във Варна бил убит
от собствените си слуги (стр. 79). Походът (стр. 82). παραγἡνεται ἡγγἡτατα τἡς Βουλγἡρων τἡς καἡ σκηνοἡται
παρἡτἡνλεγομἡνην ἡμβολἡνΒεριγἡυων. 2600 кораба изпратил към Месемврия и Анхиало. Преговори. Буря.
Връщане назад. Никифор свършва (стр. 86) с изпращането на пратеници при Σκλαβηνἀν ἀρχοντες за
пленниците от Имброс и пр.]
11. [Баян — дали не е титла?]
12. С Умар свършва списъкът на старобългарските князе.
112
13. [Токту. Името Токту (Tóktos) Куник (Тохтамыш у Фиркович, стр. 40) сравнява с татарското име
Тохтамыш; този хан по монети се среща като Тохта, Мир Тохта, Тохтогу, Тохту-Бег, у русите Тогта, Тохта,
Токтомер. И други татарски владетели носят имената Токта, Токтаи. За етимологията на Тохтамиш,
Йотемиш вж. Vambéry, Das Türkenvolk.]
159
гарите; обаче като пристигнал при Варна, той се убедил, че не е възможно да ги покори, и сключил с Цериг
писмен мирен договор.
Няколко месеца по-късно Цериг събрал войска от 12 000 души, на която било поръчано да предприеме
под началството на неколцина боляри грабителски поход към независима Берзития (страна на бърсяците
в Западна Македония, между Вардар и Охрид). Непостоянният в своята политика император, като узнал
от шпиони каква е целта на въоръжаването, набързо събрал войска под предлог, че отива в поход против
арабите, и с едно внезапно нападение въпреки договора разпръснал експедиционния български корпус.
Знаейки, че е постъпил вероломно, той на следната година (775 г.)отново излязъл против българите, но
тоя поход свършил плачевно. Тогава хитрият Цериг уведомил императора, че има намерение да напусне
тайно държавата и да избяга при него, за което го и молил да му обади на кое именно лице той би могъл
да довери тоя план. Императорът, без да подозира, че това е хитрост, му съобщил имената на тайните
гръцки приятели между българите. Цериг заповядал незабавно да ги уловят и умъртвят. Константин
дотолкова бил огорчен от тоя случай, че скубел косата си и в същата година свършил безпокойния си
живот.
В 777 г., незнайно по каква причина, Цериг наистина избягал при император Лъв IV, покръстил се в
Цариград, оженил се за една византийска принцеса и бил назначен за патриций. Неговият приемник
Кардам подкачил наново борбата с византийците. Четири пъти той разбивал в Горна Тракия войските на
малоопитния Константин, вместо когото управлявала майка му, прекрасната атинянка Ирина, и принудил
гърците да плащат ежегоден данък (791—796 г.). [14]
Около 802—807 г. на престола стъпил най-силният от всички български князе, страшният Крум, неуморим
и непоколебим воин. Когато той се възцарил, държавата му заключавала в себе си придунавска България
и Влашко и по такъв начин се простирала от Хем до Трансилванските Карпати. Крум завоювал по-
голямата част от Източно Маджарско и византийските провинции до Цариград. В Маджарско отслабеното
аварско царство след страшна борба било покорено от Карл Велики (796 г.). Цялата страна до Дунав била
подвластна на франките, които оставили освободените славяни под управлението на техните туземни
князе. Сирмий бил наречен според тях Франкохорион — име, което се е запазило и досега в названието
на гребена Фрушка гора. Българите били източни съседи на франките; а на север земята на последните
граничела с Великоморавското царство. Оскъдните останки от аварите подирили прибежище при
тържествуващите франки, спасявайки се от раздразнените против тях славяни; някои отреди постъпили
на българска служба. [15]
14. [Войните на Константин Лъв с българите : срв. Шишманов, Българите в „Orlando furioso” (сп.
Български преглед) 1900 апр. (Orlando fur., XLIV, стр. 28 сл.). Император Константин, синът му Лъв,
войните с българите при Белград, смъртта на българския цар Ватран (Vardanes на световните хроники,
познати и в Италия).]
15. [Авари : Böhmer-Mühlbacher, I, стр. 132. „Die Angabe der Ann. Einh. : Hunis trans Tizam fluvium fugatis also
unrichtig, wenn damit Kämpfe angedeutet werden sollen; vielleicht sollte sie nur besagen, dass ein Theil der
Avaren sich jenseits der Theiss ansiedeln
160
В царуването на император Никифор българите се явяват (809 г.) в областта на Стримон и след страшна
сеч превземат София, която дотогава оставала под гръцка власт. Походът, предприет от Никифор, за да
им отмъсти, свършил безславно : огромни данъци тогава били насила събрани и войски повикани от
всички страни за нова експедиция. След двегодишно въоръжаване Никифор отново проникнал в България
с голяма войска, в течение на три дни разграбил без пощада и изгорил резиденцията на Крум, като
отхвърлил високомерно всичките му мирни предложения. [16]
Нему обаче ие било съдено да се върне. Крум заповядал да се заградят със засеки всички проходи на
Хем. Скоро след това Никифор, като се видял измамен и заобиколен, възкликнал : „За нас няма надежда
да избегнем инак опасността, освен ако се превърнем в птици.” Кръвопролитието започнало от зори на 26
113
юли 811 г. Цялата византийска войска била изтребена; императорът и много знатни гърци паднали.
Пленници не вземали. Победилият български княз заповядал да набучат главата на нещастния Никифор
на копие и да я изложат на показ за няколко дни; после заповядал да осковат черепа в сребро като чаша и
пил от него във време на пиршества за здраве на гостите (σδρἀβιτζα) [17]. След битката Крум проникнал в
Тракия и Македония, разграбил цялата страна, а жи-
musste. Da hringe war jenseits der Donau.”— Suidas, ed. Bernhardy под думата ΒοἌλγαροι „ΒοἌλγαροι, Ἄτι
ο έ Β. έ ρ έ σ ϑ ησαν ε έ ς τ έ ν στολ έ ν τ έ ν έ β έ ρ ων κα έ μετημϕι έ σαντο α έ τ έ ν κα έ έ ως ν έ υ
περιβἡβληται. Юстиниан II и Константин, син на Хераклий, били техни ἡπἡϕοροι . — Българите покориш!
аварите. Κρἀμ запитал пленниците защо е паднал техният архонт и народ. Те му отговорили :
преследваха се помежду си, убиваха най-смелите. Разбойници бяха съдиите. Пиянство. Δωροδοκεἀα,
πραγματε Ἄα, всички били Ἄ μποροι. Тогава Крем свикал всички и издал закон. За това срв. Родопски, ПСп,
17, 1885, стр. 273. Г. И. Кацаров, Die Gesetzgebung des bulg. Fürsten Krum, Byz. Zeitschrift, 16, 1907, стр. 254
16. Сръбският патриарх Арсений Черноевич разказва в дневника на своето пътуване за Ерусалим през
1684 г. (Гласник, 33, стр. 189), че в старинната църква в Баба Ески (в Тракия) е погребан блаженият воин
Николай, който в похода на цар Никифор имал някакво чудесно видение. Турците покрили главата на
трупа с чалма; на гробницата висели твърде голям лък и знаме.
17. Слав. здравица и до ден днешен съществува в българския и сръбския език. Тоя разказ преминал от
византийските летописи в славянските хронографии; той се намира например в двата ръкописа
(старосръбски от XVII в.) на Пражкия музей, гдето думата „здравица” се обяснява в една бележка на
бялото поле — „Прилἀвькъ”. За чаши от човешки черепи срв. статията на Л. Ф. Воеводский, в т. XXV на
Запис. Новорос. Унив. [Acta S. Joannicii monachi in Bithynia, edidit I. Van den S. J. Gheyn, Hagiographus
Bollandianus, Acta SS. Nov., II, 1894, стр. 311—435. Роден в Marykatos, Dorf. Bithynicus. В 754 r. воювал във
византийската войска многократно срещу българите, калугер и пр. Byz. Zeitschr., IV, стр. 197. Самият
Joannicius бил ἡκ γἡνος τἡν Βοιλαδἡν. Стр. 337— отражението на император Константин, син на Лъв
Хазарски ἡν τἡ Μαρκἡλλα. Стр. 346 — история на Михаил I, Ставракий, Лъв Арменец, българите
Ο ἀννοι. Стр. 359 — в 5-та година на Михаил и Теофил, в 14-та година след смъртта на Никифор, потеглил
Йоаникий срещу българите и освободил пленниците, сиреч в 825 г.— Император Никифор : За смъртта
на Никифор вж. Hase за Лъв Дякон, VI, стр. 9, бел. 35. Migne, Patrologia, стр. 812. Там бил пленен св.
Петър Патрициус с 50 войводи, vita в Acta SS, 25 юни (юли, I, стр. 290). Там загинал св. Николай воин, срв.
Виз. Врем., XI, стр. 147—148.]
161
телите заедно с техните епископи откарал в плен; между това разбунтувалите се войски пречили на
император Михаил Рангабе да му даде отпор. В 812 г. Крум превзел обсадените от него крайморски
градове Месемврия и Девелт с помощта на един покръстен арабски строител на обсадни машини, който
избягал от гръцка служба; там българите заловили голям запас гръцки огън. Когато всички мирни
предложения били отхвърлени, императорът се сразил с Крум на 22 юли 813 г. при Версиниция близо до
Одрин, ала бил разбит напълно. [18] Лъв Арменец грабнал короната от победения император. Опиянен от
победата, Крум се разположил на лагер „като нов Сенахериб” пред Цариград, от Влахерна при Златния
рог до Златните врата на морския бряг. Тайнствени церемонии предшествували обсадата. „Крум, както
разказва Симеон Логотет, принасяше жертви по своя обичай, убивайки пред Златните врата хора и рогат
добитък; като намокри предварително краката си на морския бряг и като се уми, той поръси народа си,
приемайки поздрави и вървеше посред жените си, а те го възхваляваха и му се покланяха. Додето
ставаше това, жителите гледаха от стените и никой не се решаваше да му попречи, а още повече да
хвърли копие по него.” [19] Като се убедил наскоро, че обсадата е опасна, Крум предложил мир с условие
да му плащат ежегоден данък, да му доставят много празнични дрехи и известен брой красиви девойки.
При личното си свиждане с императора той насмалко щял да бъде изменнически убит. В желанието си да
отмъсти той опустошил по най-
18. [Крум Theoph. Cont., стр. 764. Крум най-напред набил царската главаἡπἡ ξἡλου εἡς ἡπἡδειξιν τἡν
ἡρχομἡνων εἡς αἡτον ἡϑνἡν καἡ αἡσχἡνην, след това я дал да я обковат в сребро за чаша, πἡνειν εἡς αἡτο
τοἡς τἡν Σκλαβἡνων ἡρχοντας ἡποἡσεν ἡγκαναχἡμανος. Ставракиос с мъка избягал в Адрианопол (стр. 765).
Император Михаил раздал на вдовиците от българската война 5 талера злато (стр. 769). Крум превзел
Дебелт, а жителите и епископа преселил другаде (стр. 772). Δαργαμρἀ ς. В 6305 = 805 г. бил Крумов
пратеник (стр. 775). Искали подновяването на договора на Кормесош; искането било отхвърлено. В
ноември била обсадена Месемврия. Обсада с машини, един покръстен арабин избягал, защото не му
било платено; към края на октомври Месемврия била превзета; в Дебелт и тук било намерено 36
σιϕ έ νας χαλκο έ ς, κα έ το έ έ γρο έ πυρ έ ς ο έ κ έ λ έ γ ον, па и злато и сребро. Императорът на 5
февруари (стр. 779) излязъл срещу Крум от Адрианопол. Крум се оттеглил, виждайки, че византийците са
114
приготвени. Юни : нахлуването на Крум чак до Βερσινικἀα 30 συμ. от βασιλικἀν ἀοςἀττον. Превземането
на Адрианопол.]
19. Symeon magister et logotheta, ed. Bonn (Theoph. Cont.), стр. 612. [Крумовите опустошения около
Цариград. Simeon Magister in Leone Armenio a. 9 (Theophanes continuatus, ed. Bonn., стр. 614):
Anna quoque Comnena habet I, 9 (ed. Bonn., I, стр. 374). Nostram tamen emendationem egrcgie firmat auctor
incertus in eodem imperatore (ad calcem Leonis Gramm., ed. Bonn., стр. 345), Sym. Magistrum ad verbum fere
exscribens. . .
Pro quibus recte habet Sym. Magister, loc. cit. ἡπἡ τἡν ἀβρον (alias Ε ἀρον ). Hinc apud Annam quoque
correxerim Ἄπρον (Ἄπρων). Ceterum Symeonis Magistri memorabilis revera locus esse videtur ob urbium
iustam consecutionem et ordinem. Tafel, Symbol. crit. ad geogr. Byz., I, стр. 76.]
162
ужасен начин всички околности на Цариград до Хелеспонт, между другото в Атира (днес Буюк Чекмедже)
пред Цариград бил унищожен римският каменен мост, а братът на Крум превзел изнурения от глад Одрин.
Несметно число пленници заедно с добитъка и покъщнината си били откарани в заддунавскаБьлгария
εἡς Βουλγαρἡαν ἡκεἡϑεν τοἡ ἡστρον ποταμοἡ); между тях било момчето Василий, син на един
славянски селянин, което по-късно станало император. Между това опасността за Цариград минала.
В 814 г. император Лъв се приближил до Месемврия и в една нощна битка една не хванали Крум в плен.
На бойното поле българите още дълго време посочвали „хълма на Лъв”. [20] Крум отново ограбил гърците
при р. Ергиня (Еркене) и откарал оттам 30 000 пленници. Но срещу Цариград се приготвял нов поход, за
който Крум заповядал да се построят нови машини и събрал войска от българи, авари и от „всички
славяни”; ала на 13 април 815 г. внезапно умрял подобно на Атила от прилив на кръвта.
Според едно показание наследник на Крум бил Цок (Τζἀκος); според друго него наследил Дукум, а
последния — Диценг. [21] Преди 820 г. се явява Омуртаг или Мортагон (у Теофилакт Омбритаг, а в
надписи и у франките — Омуртаг).
От всички планове на Крум досежно Цариград той се отказал и сключил с император Лъв примирие за 30
години, за да има възможност да обърне всичкото си внимание на запад. В 823 г. той помогнал на
император Михаил II против въстаналия пълководец Тома, [22] комуто нанесъл поражение под Цариград.
Тома избягал в Одрин, там бил издаден и набит на кол.
Дружелюбните отношения с франките в Панония за пръв път били нарушени в 818 г. по причина, че
тимочаните, които живеели в днешна Сърбия, и бодриците на Тиса преминали към франките от
българите, към които те били се присъединили, както и много други славянски общини. [23]
20. [„Хълм на Лъв” : Λἀοντος βουνἀς при Месемврия. Theoph. Cont., стр. 25. Нахлуване в България,
опустошаване καἡ τἡ τἡκνα τοἡτων ταἡς πἡτραις καἡ τἡ γἡ προσκρατἡν (пак там). И съмненията на
Hirsch. Тридесетгодишен мир (пак там, стр. 31).]
21. Славянски пролози и менологии на император Василий. Е. Голубинский, Краткий очерк истории
православных церквей. Москва, 1871, стр. 212, бел. 6. Досежно хронологията на българската история от IX
в. срв. Dümmler, Die südöstlichen Marken, Wien, 1853, стр. 82.
22. [Пълководец Тома : Че Тома бил ориенталец, арменец или персиец, а не славянин (?), Tafel, Symb., II,
стр. 125, бележката (σκλἀβος = δοἀλος, σἀλἀβος = славянин). Освен Тома имало е и други славяни :
Andreas Skythes, велик пълководец във времето на Василий I срещу арабите.]
23. Einhard, Annales ad а. 818 : Legati Timocianorum qui nuper а Bulgarorum societate desciverant.
[Отношенията на българи с франки. Böhmer-Mühlbacher, I, № 658 f., Heristallium, post okt. 818 Ludw. der
Fromme empfängt südsl. Gesandte. der (Ost) Abodriten (contermini Bulgaris Daciam Dannubio adiacentem
115
incolunt, Ann. Einhardi vgl. Zeuss, Die Deutschen und die Nachbarstämme 614), Bornas, des Hrzg. der
Guduskaner (Borna, Ann. Einhardi 819 dux Dalmaciae, 821 dux Dalm. atque Liguriae, Dümmfer в Wiener Sitz.
Berichte, 20, 388, n. 3, Südöstl. Marken im Archiv f. Kunde öst. Geschichtsquellen, 10, 25), der Timocianer (am
Flusse Timok), welche kürzlich die Herrschaft der Bulgaren abgeschüttelt hatten und an die Grenzen des
Frankreiches gezogen waren, und Liudewits, des Hz. in Unterpannonien (zwischen Drau und Save, Hauptstadt
Sissek; Ann. Einhardi 822).
163
Около същото време хърватският велик жуттан Людевит се възбунтувал поради притесненията и гнета от
страна на маркграфа Кадолах, при което
№ 761 а. 824 nach Jan.Verni pal. r. Ludw. d. Fromme : Empfang einer bulg. Gesandtschaft, welche der König
(Khan) Omortag velut pacis faciendae causa mit Briefen abgeordnet hatte; der Kaiser, über die Neuheit der
Sache verwundert, schickt mit den Gesandten den Baiern Machelm an den Bulgarenkönig, um die Veranlassung
dieses im Frankenreich früher unerhörten Ereignisses auszukundschaften. Ann. Einh. Über die Bulgaren
Dümmler, Ostfränk. Reich., I, стр. 35.
№ 768 ad 824 Dez. Aquasgrani. Nachricht, dass Gesandte des Bulgarenkönigs in Baiern seien; der Kaiser lässt
ihnen entbieten dort bis zu gelegener Zeit zu warten. Dagegen Empfang der Gesandten der Ostabodriten,
gewöhnlich Praedencenti genannt, Klagen über Bedrängung durch Bulgaren und Gesuch um Hilfe. Bescheid
heimzukehren und wieder zu dem clen bulgarischen Gesandten bestimmten Termin zu erscheinen. Ann. Einh. E.
Dümmler, Geschichte des ostfränk. Reiches, 2 Aufl., I, Ludwig d. Deutsche bis zum Frieden von Koblenz (860),
Leipzig, Duncker und Humblot, 1887, 464 стр.
Böhmer-Mühlbacher, Regesta imperii, I, 1889. — A. 825 mai. Reichsversammlung in Aachen, Ann. Einh. —
Empfang der bulgarischen Gesandten über Grenze („de terminis ac finibus inter Bulgaros et Francos
constituendis”), der Kaiser (Ludwig der Fromme) übersendet durch diesean den „Bulgarenkönig” ein Schreiben,
prout videbatur respondit. Ann. Einh. vgl. V, Hlud. c. 39, Thegan c. 32; dass das Schreiben des Kaisers den Wüns
hen oder Forderungen der Bulgaren nicht genügte, wie die V. Hlud. betont, ergibt sich saus Ann. Einh. 826.
Böhmer-Mühlbacher, стр. 284, № 770 а (die Gesandte war Apr. zu Noviomagum für Mitte Mai nach Achen
entbieten, wohin er nach der Rückkehr aus der Bretagne eine Versammlung der Grossen berufen hatte, Ann.
Einh.).
826 Iuni. Ingilenheim. Die Grafen Baldrich und Gerold, Pannonici limitis praefecti, berichten adhunc de motu
Bulgarorum adversus nos nihil se sentire posse. Ibidem, стр. 294, № 803 d.
826 Febr. 1. Aquisgrani. № 799 а., стр. 292. „Wie es scheint, etwas früher war wieder eine bulgarische
Gesandtschaft eingetroffen, welche als Antwort auf das Schreiben des Kaisers (№ 770 a) ein Schreiben Ihres
„Königs” überbringt, das unverweilte Grenzregelung fordert : si hoc non placeret, suos qufsque terminos sine
pacis foedere tueretur; der Kaiser verzögert, da es hiess, dass der Bulgarenkönig vertrieben oder ermordet
worden sei, die Antwort und lässt den Gesandten warten; er entsendet den Pfalzgrafen Bertrich an die Grafen
Baldrich und Gerold, die custodes Avarici limitis, nach Kärnten mit dem Auftrag zu erkunden, ob jenes Gerücht
wahr sei; als dieser meldet, er habe keine Gewissheit erlangen können, wird der Gesandte ohne Brief entlassen.
Ann. Einh. vgl. V. Hlud. c. 39.
№ 815 b., стр. 298. Mai 827. Verwüstung des von Slaven bewohnten Pannonien durch ein Heer der Bulgaren,
das zu Schiff die Drau heraufgekommen war, Vertreibung der einheimischen Herzoge (vgl. Conv. Bog., c. 10,
MGSS, 11, 11 : aliqui duces habitaverunt in illis partibus qui comitibus praefatis, den Grafen der Ostmark, subditi
fuerunt ad servitium imperatoris), Einsetzung bulgarischer Beamter. Ann. Einh., vgl. Simson, Ludwig d. Fr., I, стр.
277, der die Stelle der Akten der Synode von Mantua : propter quorundam episcoporum ad hostem pergentium
impedimentum iam coepto ipsorum itinere, Mansi, 14, стр. 479, zu diesem Einfall in Beziehung setzt. — Kaiser in
Compiègne (Compendium), dort Sept. 827 Gesandschaft des Kaisers Michael aus Constantinopel quasi propter
foedus confirmandum freundlicher Empfang.
№ 818 a, a. 828 Febr. Aquisgrani, Reichsversammlung. Dux Baldrich von Friaul abgesetzt, cum propter eius
ignaviam Bulgarorum exercitum terminos Pannoniae superioris impune vastasset. Mark Friaul unter 4 Grafen
getheilt. Ann. Ainh., vgl. V. Hlud., c. 42. — Gesandschaft nach Constantinopel, dort ehrenvoll emfangen. Ann.
Einh., Muratori Ant., 5, стр. 670.
№ 826 е, а. 828 nach Juni. K. Ludwig wird mit einem Heer gegen die Bulgaren gesandt. Ann. Fuld., MGSS, 1,
стр. 359. Nähere Nachrichten fehlen; ob die Nachricht der verlorenen Fuldaer Briefsammlung, Forschungen, 5,
стр. 375, № IV, vgl. 371, die Mönche hatten pro rege Francorum qui in Bulgariam susceperat expeditionem,
während der Fastenzeit
116
164
той се опирал вероятно на българско съдействие. [24] В първото сражение той сполучил да разбие
франките; тогава тимочаните, без да ги е грижа за българите и франките, побързали да се присъединят
към него. Франките подновили борбата с Людевит, като излезли против него от западна страна, а в това
време техният привърженик Борен, велик жупан на далматинските хървати, нападнал Людевит от юг; ала
последният пак успешно се сразил при р. Кулпа (819 г.) и привлякъл след това на своя страна алпийските
словени. Но когато една грамадна франкска войска излязла против него, изоставен от всичките си
съюзници, той бил принуден да дири спасение в бягство. Смелият хърватски княз бил убит в Далмация от
Лютомисъл, чичо на Борен (823 г.). Тогава франките заели Хърватско и по такъв начин отново се
срещнали с българите. Наскоро започнал спор между българи и франки, задето бодриците малко по-рано
се отделили от последните. Българите все повече и повече застрашително изисквали точно определяне
на границите. В 827 г. една българска войска потеглила нагоре по Драва, завладяла Панония и подчинила
тамошните славяни на българските началници. Но това владичество не траяло дълго. Само Срем
(Сирмия) в ъгъла между устията на Сава и Драва останала под властта ва българите до 1018 г., също
както и Източна Унгария до пристигането на маджарите [?].
Когато българите се закрепили в Мизия между славяните, християнството вече било известно в тая
страна; руският църковен историк Голубински дори предполага, че те вече заварили там няколко черкви и
свещеници. Крум изпълнил цялата държава с християнски пленници, тракийски славяни и румъни, между
които се намирали и епископи и презвитери, които не се побояли да проповядват между езичниците
Христовото учение. Като забелязвал как бързо се разпространява християнството и като разбрал заедно с
това каква опасност застрашава езичеството, Омуртаг искал насилствено да спре вървежа на
работите.Той заповядал да накажат със смърт Мануил, одринския епископ, и 374 пленници. [25] Но
преследването увеличило само усърдието на проповедниците. Наскоро Омуртаг видял, че е необходимо
да върне на византийците всички пленници. В Търново, в старата лавра „Св. 40 мъченици”, превърната
сега в
viel gebetet, auf diese Heerfahrt zu beziehen sei, scheint mir sehr fraglich, da Ludwig mit seiner Gemahlin im Mai
zweifelsohne aus Francien nach Baiern zurückgekehrt, nach jenem Brief, wenn das Excerpt genau ist, aber der
Feldzug etwa in den März fallen müsste. Der Erfolg dieser wahrscheinlich im Sommer unternommenen Heerfahrt
war jedenfalls kein nachhaltiger, 829 fahren dic Bulgaren wieder die Drau herauf und stecken einige zum
fränkischen Reich gehörige Uferortschaften in Brand. Ann. Fula., vgl. Dümmler, Ostfränk. Reich, I, стр. 40.]
24. Gfrörer, Byz. Geschichten, 1874, 2, стр. 59. Дринов, Южные Славяне и Византия в X веке, стр. 37.
25. Голубинский, пос. съч., стр. 20, 225. [Genesios, стр. 28 : Leo Amalekita
Стр. 85. Michael Theophili imp. ἌρχηγἌς ΒουλγαρἌας (това население се състояло от авари и хазари) ἌπαχτἌ
προέησι έέματα έπιδρομέν έωμαέοις έπαπειλέν. Василисата заплашила да нахлуе с войска в България. —
Σκἀἀης не позволил да стане това. Respice!]
165
джамия, X. Даскалов [26] открил в 1853 г. един твърде интересен надпис На лявата страна от входа в
джамията стои стълб от червен мрамор, който носи на себе си следи от дълбока старина : изглежда, че
той дълго време е лежал във вода. На стълба може да се прочете надпис, дълъг три аршина, с
неправилни редове и букви. Той е написан на лош гръцки език и гласи според доста свободния превод
следното [27] : „Гиом Омуртаг, оставайки в стария дом, построи (втори) прекрасен дом при Дунав и по
средата на двата (трети) дом най-величествен. След измерването аз построих в средата гробница (третия
дом?). От средата на тази гробница до стария ми дом са две мирияди лакти и надлъж по Дунав са две
мирияди. Гробницата е най-величествена. Измерете земята. Тия букви бяха начертани от тщеславен
човек; той умира, друг се ражда и ще бъде последен. Като гледате на това, припомняйте си оногова, който
направи това. А името на княза гласи Омуртаг кан. Нека бог му прости греховете! Прощавайте!”
Тоя забележителен стълб вероятно стоял по-преди в споменатата в надписа гробница край брега на
Дунав и оттам бил пренесен в Търново. За народността, годината и религията в надписа няма и помен.
Някои редове са тъмни и се нуждаят от основателно обяснение.
117
Кой бил наследник на Омуртаг, въпросът окончателно не е решен. Константин Багренородни смята за
наследник Пресиям, [28] който воювал три години (около 836—839 г.) твърде нещастно със сръбския княз,
именно на същинското сръбско племе [29] в западната част на днешното княжество Сърбия; това, също
както и походът на Цериг към бърсяците в 774 г. и споровете с тимочаните в 818 г., е епизод от историята
на разпространението на България в „Славиния”. Според Теофилакт, охридски архиепископ, Омуртаг
оставил трима синове, които се наричали : Нравота (ἀνραβἀτας) или Воин (Βἀϊνος), Звиница (Ζβηνἀτζη)
и Маломир; ще рече, носили чисто славянски имена. На престола стъпил най-младият — Маломир. [30]
26. Даскалов, Открития в Тернове. Чтения в обществе истории при Моск. универс., Москва, 1859, II.
27.
28. [Пресиям : Към това име срв. българина Προυσιανἀς в 11 столетие, Кедрин, II, стр. 487. Едва ли името
е славянско : Проусἀнъ? Срв. последния принц Фружин във времето на крал Сигмунд.]
29. Вж. глава VIII.
30. [Маломир : Ad nomen Malamir in inscr. gaeca CL Gr. et apud Theoph. arch. Achrid. cf. Photium, qui in
excerptis ex Malcho scribit Μαλαμε ἀρον pro Βαλαμεἀρον — pater Theodorici postea regis Gothorum in Italia.
— Към родословието на князете до Борис срв. Грот, Конст. Порфир., стр. 202, бел. 3.]
166
Теофилакт разказва, че Маломир заповядал да накажат със смърт брат му Нравота, покръстен от някой
си грък на име Кинамон, когото Крум докарал от Одрин. [31]
31. Голубинский, пос. съч., стр. 6, 21. [Huber, Öster. Geschichte, I, стр. 116, твърди, че уж унгарците около
838 г. били повикани от българите срещу гърците на Долния Дунав, обаче без цитат. Същият говори, че
новият народ унгри оплячкосал Хлудовиковата държава, Hincmar. — Българи във византийската войска на
император Теофил при Созопетра срещу арабите в 838 г. : цари Борджанов Болгар (или бегълци от
България, Адрианаполци, както по-късно император Василий?) и Сакалибов. Masudi, Prairies d'or, VII, стр.
133—134. Rosen, Jahja, стр. 238. — Историческите византийски известия за Теофил са много късни, не
съвременни — от времето на Константин VII Порфирог. и Никифор Фока (Cont. Geo. mon., Cont. Theoph. =
Genesios). Несигурност на разказите за юношеството на Василий Македонец. — Über die bulg. Chronologie
der Regierungsjahren Krum — J. Vladislav : Gerland, MtÖ. Gesch., 39, 1811, стр. 655.]
ГЛАВА VII. Покръстване на българите

Княз Борис (около 852—888 г.). — Славянските апостоли Константин и Методий. — Покръстване на
българите в 864 г. — Колебание на Борис между Рим и Византия. — Държавата на Светополк във
Велика Моравия. — Княз Владимир. — Борис (поч. 907 г.)
Борис — според свидетелството на Константин, син на Пресиям, а според Теофилакт, син на Звиница —
стъпил на престола около 852 г.; неговото царуване особено се ознаменувало с покръстването на
българите.
Войни с гърци, сърби, хървати и франки изпълняли цялата първа половина от Борисовото царуване. След
като се прекратило 30-годишното примирие, сключено от Омуртаг с император Лъв, Борис почнал да
нахлува в Тракия, но без успех. За да отмъсти за поражението на Пресиям, той нападнал на сърбите, ала
синовете на Властимир — Мунтимир, Строймир и Гойник, — които князували тогава в Сърбия, го разбили
118
и дори взели сина му Владимир в плен. Борис, принуден да сключи мир, бил приятелски доведен от тях до
българската граница в Раса (днес Нови пазар). Все тъй безуспешно свършили тогава и разприте му с
хърватите. При по-сетнешните свади на тримата сръбски братя Мунтимир достигнал единодържавие с
помощта на Борис. [1]
И тъй българската държава се простирала тогава на запад дори отвъд Ибар. Също и в стара Македония
чрез присъединяване на славянските княжества тя дотолкова се разширила, че при Борис и Охрид се
намирал в пределите на България. Това разширение на българската държава към югозапад било
причина, задето тогава при император Теофил (829— 842 г.) били заселени турските вардариоти като
погранична стража между Солун и Воден и за защита на първия град. На северозапад държавата на
Борис граничела с хървати и франки. В 853 г. българите се борили с фран-
1. Šafařik, Památky, П, стр. 189, 267. [Борис в Македония : В Народната библиотека в Белград под № 239
има един лист с живота на св. Гаврил Лесновски : гъркът Мавраган победил българския княз Михаил
Борис при Злетово, ала след това бил убит от Борис. Гласник, 56, стр. 339.]
168
ките като съюзници на княз Ростислав, който сред непрекъснати войни с немците издигнал Велика или
Горна Моравия (днешна Моравия и Словакия) до висока степен на могъщество. Ала съюзът продължавал
кратко време. Когато после Карломан с помощта на Ростислав въстанал против баща си, краля Людовик
Германски, българите помогнали на последния против Карломан и неговите съюзници моравци (862 г.).
След като бил усмирен Карломан, Лудовик сключил с Борис съюзен договор против Ростислав в Тулна на
Дунав през 864 г. и тоя съюз продължавал до края на IX в. [2]
2. Е. Dümmler, Über die südöstl. Marken des fränk. Reiches unter den Karolingern, 795 — 907, Wien, 1853. При
това ние се ползуваме от руското съчинение на Ф. Успенский, Первые славянские монархии на северо-
западе, Петербург, 1872. [У Логотет, Продължителят на Георги Монах, стр. 725, се говори за българския
началник Кордил който дошъл при император Теофил, и т.н. Срв. Hirsch, Byz. Stud., стр. 54. — Български
бежанци в Цариград. Петър, българин, помощник на Василий при убиването на Ванд и Михаил. Един
Болиас у Теофан и др. И, обратно, гръцки бежанци в Бьлгария, вж. Теофан. — „Πατρἀκιος Βρυἀννιος”,
welcher in den Menaea, 26 Dec. als Gesantlter Theodoras (842—856) an den Bulgarenkönig erwähnt wird.” nach
Seger, Byz. Historiker des zehnten und elften Jahrh., München, 1888, 1,стр. 1, n. 2 „identisch mit dcm
protospathas Theoktistos ἀ βροιενἀων,der nach Const. Porphyr. de admin., стр. 24 unter Michael III (842—867)
die Slawen Moreas unterjocht hat, aus der Adrianopoler Familie der Bryennier”. — Заселване на
вардариотите в IX в. nota bene срв. Finlay, III, стр. 77. — Василевски в ЖМНПр, 1886 ноември, издаде из
един сборник на Московската синодална библиотека извлечение от житието на св. Теодора Солунска,
родена в 812 г., умряла в 892 г. във времето на Лъв Мъдри. Досега беше позната само похвалата на св.
Теодора от солунския митрополит (около 1350 г.) Ник. Кавасила (5 април.) Данни към топографията на
Солун, вж. Tafel, Димица(Μακεδονικἀ), Атина, (1874 г.)и Хаджи-Йоан (ἀστυγραἀἀα Θεσσαλονἀκης,
Солун, 1881 г.). Житието е написано преди 904 г. Тя била родом от Егина, баща ѝ бил егинският
протопрезвитер Антоний (св. Лука Еладскй, роден в 890 г. : неговите прадеди били от Егина; св. Атанасия
Егинска, мъжът ѝ бил убит при нахлуването на Μαυρουςἡων). Теодора била омъжена, ала ето че
сарацините нападнали Егина, нейният брат, клирик, бил убит със секира. Теодора с мъжа си избягала в
Солун. Нашествието е станало около 819—820 г., почти едновременно с Крит. Когато е било писано
житието, Егина νἡν ἡρημος τε καἡ ἡδοξος. Срв. житието на Теоктиста Лесбийска за нашествието на
сарацините. В Солун се споменава храмът на св. Лука на пътя за Κασσανδρεωτικἀ πἀλη, гдето живеели
калугерки под игуменството на Екатерина, сестра на по-късния солунски митрополит Антоний, това
манастирче било пренебрегнато поради своята незначителност (σμικρἡτης) от εἡκονοκαυστἡν. Антоний
другаде не се споменава, бил епископ на Дирахион, борец против иконоборците, без страх държал реч
пред Лъв Арменец (813—820), бил е мьчен. следи от което останали завинаги на лицето му, и изпратен на
заточение; през царуването на имп. Михаил (820—829) бил върнат от изгнание у дома си, гдето
проповядвал и предсказвал бъдещата победа над еретиците. След възстановяването на правоверието
„по определению собора” бил назначен за солунски митрополит, ала скоро след това починал, на 2
ноември, 7 индикт = 843 г. — Васильевский, стр. 92 : Солунски митрополити през IX в. : Йосиф, брат на
Теодор Студит през царуването на Никифор, в 808 г. бил свален поради спречкване с императора и
патриарха. Той се явява наново митрополит през ремето на император Теофил. Теофил след това
поставил на солунския архиерейски престол Лъв Мъдри (Leo Gramm., Theophan. Contin., Georg. Hamart.,
Kedrenus), през времето на еретическия патриарх ἡωἡννης (837 г., останал след това патриарх 6 години
и 1 месец), патриарх Методий го свалил от престола. За еретика Joannes на Le Quien, между Йосиф и
Лъв, не остава място. В Солунската легенда за св. Кирил се споменава като солунски митрополит Йоан,
ала той не е идентичен с еретика Йоан
119
169
В това време в духовното развитие на южните и западните славяни бил подготвен преврат с появата на
двама мъже, на които всички славянски племена на вечни времена ще останат благодарни. С тяхна
помощ славяните били въведени в кръга на образованите европейски народи, понеже те турили основа на
азбуката, литературата и богослужението на славянския отечествен език. Братята Константин и Методий
се родили в Солун, който достигнал тогава вече голямо значение поради търговията и учебните си
заведения. Баща им Лъв, богат и знатен човек, заемал длъжността друнгарий (военен началник) при
солунския стратег. Твърде вероятно е, че те били от славянски произход, особено ако имаме пред очи
тяхната литературна дейност на славянска почва и необикновената им способност към изучаване на
езици; кръвните гърци винаги се отличавали с голяма неспособност не само към изучаване на славянския
език, но изобщо и на всички останали чуждестранни езици. В това време на гръцка служба се намирали
много славяни. От славянски произход били също тъй патриарх Никита (766—780 г.) [3], Дамян, ковчежник
на император Михаил III, император Василий Македонец и др.
Константин (род. 827 г.) след смъртта на баща си в 842 г., когато бил на 14 години [?], бил изпратен в
Цариград заедно е младия Михаил III, да се възпитава под ръководството на патриарх Фотий. Още тогава
у него се проявила наклонност към усамотение и скромен нрав. Поради това нему най-много се харесвал
животът на духовното съсловие, на който и посветил себе си. Той рано се отличил със своята ученост и
поради това бил назначен за патриаршески библиотекар, а после за учител по фило-
който се явява у Le Quien по недоразумение на думите Комбефиза у Лъв Мъдря! (Васильевский, стр. 93).
След Антоний, според Николай Пафлагонийски в житието му на патриарх Игнатий, дошъл Василий, който
изобличавал живота на император Михаил, та старецът бил изтезаван (865 г.); той бил преместен в Солун
от Крит след пълното превземане на острова в 843 г. Той бил съвременник на св. Кирил и Методий. —
Има надпис у Хаджи Йоан за възобновяването на крайморските стени на Солун по времето на император
Лъв и Александър и патриарх Николай, при Лъв τοἡ Χιτζιλἡκη Βας. προτοσπαϑαρἡου καἡ στρατηγοἡ
Θεσς. и при Йоан, архиепископ (sic) солунски. — Теодора след смъртта на мъжа си постъпила като
калугерка в манастира „Св. Стефан”. Умряла на 29 август. Посмъртни чудеса. Мироточива. Целителка :
излекувала жената на стратега Евтимий в Тива. Близо до Солун било селото Μυριἀἀυτος, в което живял
един човек на име Илия Амаликит (арменец), привърженик на иконоборческата ерес; напразни били
опитите да го обърнат от нечестивия дух, обаче обърнал се пред иконата на св. Теодора. Вж. Byz.
Zeitschrift, II, стр. 313. Виз. Врем., XI, стр. 214. Еписк. Арсений, Житие и подвиги св. Феодоры Солунской,
Дорпат, 1899, стр. 79 (IX в.,+ 892). Соколов във Виз. Врем., 7, 1900, стр. 166—168. Е. Kurtz; Byz. Zeitschrift,
9, 1900, стр. 276. — Славяни на гръцка служба : Войводата Андрей при имп. Василий I, победителя на
арабите, според Генезий и Конст. Порфирогенит бил Skythes. Finlay тълкува, че това значи славянин. Nota
bene. Какво означава „Skythes” в езика на двамата автори? У Камениат това са българи. — Petros Bulgaros
при убиването на Ванд и Михаил III. Един емигрант Boilás у Theophanes. Patrikios Boilas в 924 г. въстанал в
Армения. Регентите Vasilices и Gabrietopulos в 913 г. сл. са били уж славяни.]
3. Никита имал обичай да произнася гръцкото αι не е, „а по варварски” ai. Hopf, пос. съч., стр. 97, бел. 57.
170
софия. Понеже отлично познавал източните езици, поръчали му в 851 г. да отиде като пратеник в
държавата на халифа. [4]
Методий бил светски човек. Поради неговото значение в околностите на Солун императорът му поверил
управлението на едно славянско княжество, [5] което се намирало (според мнението на Дринов) вероятно
в Тесалия, която принадлежала тогава още на славяните. Няколко години по-късно Методий се отрекъл от
светския живот и постъпил монах в Олимпийския манастир. Тук при него дошъл също и брат му и оттогава
те вече не се разделяли. Когато князът на хазарите, които живеели в донските степи, поискал от
императора да му прати някой учен, който да му обясни кое от трите вероизповедания — мохамеданско,
юдейско или християнско, е съгласно с истината, при него били изпратени солунските братя. Константин
изучил хазарския език и сполучил да обърне хана в християнство. Освен това той открил още в Херсон
мощите на св. Климент Римски (поч. 102 г.). Тогава Ростислав също се решил да иска за себе си
християнски апостоли от Цариград. Макар и отдавна много мисионери, особено немци от епархиите
Пасавска и Залцбургска, да проповядвали в Панония и Моравия, ала нямали голям успех. При това
князът, като се е стремял към политическа самостойност, не могъл да подчини своята държава в духовно
отношение на съседите си. Към края на 862 г. император Михаил изпратил Константин и Методий при
Ростислав. Предполагат, че Константин още по-рано (според Храбър в 855 г.) изнамерил славянската
азбука; според други той дори тогава превел някои части от Св. писание, именно евангелието от Йоан.
Във Велеград, столицата на Моравия, братята били радушно приети от княза и народа (863 г.). Тяхната
120
дейност наченала с проповядване словото божие на славянски език, с обучение на младите моравци в
християнската вяра и с превода на свещените книги. В същото време, когато Борис водил преговори с
франките, християнската вяра бърже се разпространила между панонските и моравските славяни.
Борис разбрал, че без християнството неговата държава няма да се задържи дълго сред могъщите
християнски съседи франки, моравци и византийци. Освен това повечето тракийски и македонски славяни
отдавна се били отказали от езичеството, па и в собствената Борисова държава още от времето на Крум
малко по малко почнало да се разпространява християнството. Както по-късно руският княз Владимир и
маджарският Стефан, Борис отчасти по политически причини приел християнството. Отначало той влязъл
в преговори на Запад с крал Людовик, който през
4. [За изпращането на Константин при халифа в 851 г. — да се допълни.]
5. Кнἀженіе ему дастъ дръжати словἀнско. Leg. pannon. [По въпроса за Олимп вж. Ягичовия Archiv, 12,
стр. 221 — Мальпиевский. За съчиненията върху Кирил и Методий на Воронов, Малишевски, Голубински
и т. н. вж. Archiv, главно дял 10, окело 300 стр. За гръцкия произход на славянските апостоли : Грот във
Варшавския Методиев сборник. Вж. Stichologium, Archiv, 10, стр. 305:
171
есента на 864 г. съобщил на папата надеждата, че българският княз възнамерява да се покръсти; ала,
както се вижда, на последния не се харесали условията, които били предложени от краля. Примерът на
Ростислав, който се обърнал към Византия, му се видял по-достоен за подражание.
През време на един голям глад в България Борис наченал война с император Михаил III. След няколко
победи той се съгласил да се помири и се възползувал още от тоя случай да приеме християнството от
византийците. И наистина той бил покръстен на мястото на мирните преговори. Византийският император
бил негов кръстник и Борис почнал да се нарича с християнското име Михаил.
Едновременно и мнозина боляри приели кръщение. В мирния договор гърците отстъпили тогава на
българите областта при полите на Балкана, която се простирала от Сидерския проход (един от проходите
при Сливен) до крайморския гр. Девелт, по славянски Загора (864 или в началото на 865 г.). [6] Така
излага това важно събитие Голубински, твърде основателен и добросъвестен издирвач, след ново
разследване и критично сравнение на всички стари известия, останали от франки, гърци и славяни. [7]
Дотогава владеело мнение, че уж Методий нарисувал за Борис картината на страшния съд, която
направила на княза такова силно впечатление, че той веднага решил да приеме християнството [?].
Голубински подложил тая легенда на критична проверка, от която излязло, че тя е основана едничко
върху разказа на Симеон Логотет. А що говори Симеон? Нищо друго, освен това, че един грък, именуван
Методий, нарисувал за Борис, но вече след покръстването му, едно изображение на страшния съд [?]. Тоя
грък обаче не бил мисионер, а просто живописец. Ако е така, преданието, което се образувало от
произволното отъждествяване на живописеца Методий със славянския апостол Методий, се лишава от
всяко основание. [8]
6. Šafařik, Památky, II, стр. 190, мисли, че Сидерският проход не е сегашният Демир- капу при Сливен, а е
проходът Чалъкавак по пътя от Шумен за Карнобат. Девелт лежал близо до морето между Созопол и
Анхиало, прд Бургас. Годината на кръщението определил Дюмлер, пос. съч., стр. 80 [За покръстването на
българите : Nota bene Соколов. Extrait в Чтение по виз. истории, под Михаил III. — Jahjia, ed. Rosen, стр.
145. Табари пише за известието на арабския пратеник досежно откупуването на пленниците през 860 г.,
тъкмо били приети и пратениците на бурджаните. — Ал-Бекри (пак там, стр. 145, бел. d) е черпил за
покръстването на българите, според Розен, може би и от Ибн Даста, който пише за пътуването от
Цариград за Рим : „И выходиш ты из него (неименован град на запад от Солун) и идеш по густым лесам
среди Сакâлибов. У них деревянныя дома, в которых они живут. И они — христиане; они приняли
христианство во время царя Б-оŷса (Бориса) и по сей ден они пребывают в вере христианской.” Розен ще
го издаде цял. Kuun, Rel. Hung. cum oriente, I, стр. 19, бел. 3 чете не Даста, ами Ростех според Göje,
който ще го издаде според единствения лондонски ръкопис (1893). Ростех е из околността на Испахан. —
О крещении Болгар, ср. Виз. Врем., ХI, стр. 222—223 (Язимирского — чудо св. Димитрия).]
121
7. Голубинский, пос. съч., стр. 22—27, 225—249. Още Хинцел обори влиянието на славянските апостоли
върху България, Geschichte der Slawenapostel, Leitmeritz, 1857, стр. 38. [Да се попълни.]
8. [За Методий и Борис : А. L. Frothingam, Byzantine artists in Italy from the sixth to the fifteenth centry,
American Journal of Archeology, vol. IX, 1, Jan.-March, 1894, стр. 37,
172
Все тъй недостоверен е и разказът за сестрата на Борис, която уж, като се намирала в гръцки плен,
приела християнството и след като се завърнала, накарала брат си да последва нейния пример. Борис
приел християнството не под чуждо влияние, а по собствена подбуда; ако би бил обърнат от мисионери,
той отсетне едва ли би се колебал тъй дълго между Рим и Византия. Че гръцки мисионери не били
виновници за важното решение на българския княз, става ясно от думите на тогавашния патриарх Фотий,
който смятал покръстването на българите неочаквано (παραδἀξως) събитие.
След като се завърнал от похода, Борис с всички мерки залягал да склони всичките си поданици да
приемат новото учение, ала при това срещнал силна съпротива от страна на болярите, които си оставали
верни на езичеството. Те разбунтували голяма част от народа и се опитвали да свалят Борис, за да
покачат езичник на престола. Въстанието свършило гибелно за тях. Борис заповядал да накажат със
смърт разбунтувалите се боляри с техните жени и деца, всичко 52 души; цели родове били изтребени
чрез тая постъпка, недостойна за един новообърнат християнин. Простият народ, който се присъединил
към бунтовниците, бил отпуснат безнаказано. [9]
България, която се превърнала от езическа държава в християнска, наскоро станала Елдорадо за

различни религиозни апостоли, които поради всеобщия преврат се надявали да намерят там
привърженици. [10]
за Методий и Борис спорел Sym. Mag., стp. 665, обаче смесва римляни с ἡωμαἡοι! Jelić, Nuove
osservazioni sull’icona. Vaticana dei SS. Pietro е Paolo, Archaeol. Ehrengabe der röm. Quartalschrift zu De
Rossis LXX Geburtstage, herausg. von A. de Waal, Rom, 1892, стр. 83—94. Това било уж вотивна икона,
дадена на Ватикана от св. Кирил и Методий в 867—869 г., Методий = живописец Методий!]
9. Responsa Nicolai, cap. 17. Annal. Bertin. ad 866.
10. Fr. Rački, Bogomili i Patareni, Rad jugosal. Akad., VII. Responsa, 106. —
122
173
На техните планове благоприятствувало многогодишното колебание на Борис между Рим и Цариград и

произтеклото от това непостоянство в изповядване на вярата.
Подобно на гърците в страната се скитали евреи, които отдавна имали мощни общини в Солун и особено
при хазарите и в Крим; после арменски монофизити и особено павликяни, чието учение било пренесено в
Тракия от сирийски и арменски преселници. Петър Сикул, [11] който в качеството на византийски пратеник
в 868 г. отишъл в арменска Тефрика, слушал от тамошните павликяни, че те имали намерение да пратят
свои едноверци в България, за да накарат туземците да преминат от гръцкото християнство към тяхното
учение, като се осланяли на това, че християнската вяра е нова и повърхностно познавана от туземците.
Петър не пропуснал случая да напише съчинение против манихеите, запазено досега и посветено от него
на Йосиф, първия български епископ. Но и между православните имало много неистински християни.
Един светски грък, който покръстил мнозина, бил признат от българите за измамник, жестоко наказан и
изгонен. Гръцките попове проповядвали разни суеверия, например забранявали къпане в сряда и петък,
смятали за грях да се яде месо от такива животни, които били заклани от евнуси, и т. н. [12] Наскоро след
приемането на християнството Борис се скарал с гърците и влязъл в преговори с папата, защото наченал
да се бои за църковната независимост на своята държава, понеже гърците не искали дори да дадат на
българите отделен епископ. [13] През август 866 г. български пратеници се представили в Рим на папа
Николай I и му предложили 106 въпроса досежно това, как трябва да си уредят живота по християнски.
Някои от тия въпроси са прекалено наивни, например позволено ли е, както по-рано, да носят гащи
(femoralia). Важен бил следният въпрос : принадлежи ли им правото да имат патриарх, на което папата
отговарял уклончиво, че той засега ще им изпрати само епископ, за да разбере какво е състоянието на
страната. Наистина през ноември същата година двама епископи пристигнали в България с отговори на
предложените въпроси. Последните сами по себе си са твърде интересни, понеже ни дават най-точни
сведения за бита на българския народ. От тях ние можем да почерпим необори-
11. [За византийския пратеник Петър Сикул — nota bene.]
123
12. Responsa, cap. 14, 104; 6, 57 и пр.
13. Голубинский, пос. съч., стр. 27—33; Дринов, История на бълг. църква, стр. 13—27. [За затвърдяването
или за въвеждането на християнството у славяните през времето на имп. Василий nota bene говорят
имп. Лъв в Тактика и Конст. Порфирогенит в съчиненията си; дали разбират с това далматинските,
хърватските, може би и панонските славяни? Това място не е било забелязано от Dümmler и
Hergentöther, на което обръща внимание Hirsch, Byz. Studien, стр. 255, бел. 6 — 256. Rački, Documenta, стр.
368 сл. Мястото в Тактиката на Лъв може би се отнася към племената в Гърция : γραικἀταται, ἀρχοντες се
кръстили по римски начин, военната помощ във войните и т. н. Срв. тегобите на пелопонеските славяни у
Конст. Порфирогенит : началник от стратег, военна тегоба, трибут в пари. Архонтите на славяните при
Солун у Камениат. Principes Sclavorum около 927 г. при Солун у Лиутпранд. — За него и Грот, пос. съч.,
стр. 142, бел. 2.]
174
мото, твърде важно известие, че владеещият неславянски народ тогава още не е бил слят в едно с
подчинените славяни.
Заедно с римските епископи в България се явили и римски отреди [?]; гръцките свещеници били изгонени
от Борис. Той желаел да има архиепископ в лицето на епископ Формоза, ала папа Адриан II, приемник на
Николай (поч. 13 ноември 867 г.), поради лично недоброжелателство не искал да се съгласи с това
предложение.
Борис поискал тогава дякон Марин, [14] но последният също така не харесал на папата (869 г.). Когато
подир това Адриан изпратил в България архиепископ Силвестър, последният бил веднага върнат назад от
Борис с искане папата да назначи или Формоза, или Марин. Тая упоритост на папата се обяснява с
благоприятните за Рим събития, които в това време се извършвали в Цариград. След убиването на
Михаил III, 23 септември 867 г., престола завладял неговият съуправител Василий Македонец, родом
славянин от едно селце близо до Одрин, [15] предвидлив и сръчен човек, който прекарал детинските си
години зад Дунав в плен у българите. Прякорът му „Македонец” няма да ни се види чуден, ако си
припомним, че през средните векове под името Македония разбирали стара Тракия; името Тракия
отнасяли само към крайбрежията на Пропонтида; стара Македония наричали Тесалия I, а стара Тесалия
— Тесалия II. Василий свалил патриарх Фотий, който, издигнат от светско лице направо в патриарх,
повдигнал спор с Рим, продължил много години; през това време още излезли наяве наченките на
разкола. Съборът, свикан от Василий, се оказал твърде миролюбив, така че и страховете на папата
14. [Марин след смъртта на Йоан VIII в 882 г. станал папа, животописът му у Hergenröther, II, стр. 652,
последните му пътувания са били в България, Византия и Неапол, при Карл Плешивия. Мариан и Формоза
известно време и двамата заедно са били в България. Формоза, епископ на подвластния на Римската
църква Порт, пътувал като пратеник в 866 г. в България, в 872 г. при Лудвиг Немски, в 875 г. при Карл
Плешиви, тогава Йоан VIII се обявил остро против вече 60-годишиия мъж, на 19 април 876 г. бил отлъчен
на синода в базиликата В. Mariae ad Martyres. Бил обвиняван, че като пратеник в България накарал Борис
да се закълне, че за епископ няма да приеме никого другиго освен него (regem Bulgarorum. . . terribilibus
sacramentis etc.), Hergenröther, II, стр. 654 и забележките. Излиза, че Йоан VIII искал да изпрати Формоза в
България, за да запази тази страна. Формоза обаче предприел пътуването, като не отишъл в България.
Бил сбвиняван, че си създал партия, за да стане папа. С него са били и други, партията на Лудвиг Немски
срещу Карл Плешиви. Формоза избягал на север. Вж. Hergenröther, гдето това е изложено обширно. Във
Франция бил хванат от Йоан VIII, бил при абата на Tour, на синода в Troyes в 878 г. септември бил наново
отлъчен. Марин му позволил да се върне. Марин само след нещо повече от година, 883—884, станал
папа. Формоза бил избран за папа в 891 г., в 896 г. коронясал Арнулф за император. След 896 г. ставали
чести сменявания.]
15. Κἡμης μἡν ??ἡ εξἡρμητο λυπρἡς, Const. Manasses 5192 Старобългарският преводач, като не знаел,
че λυπρἀς значи нещастен, злочест, намерил село Липра : „отъ села убо бἀ Липра”. Чертков, О переводе
летописи Манассия, Москва, 1842, се заблудил още повече, като приел село Белипра. Сра. Дринов,
Заселение, стр. 170. За значението на Македония в средните векове вж. Tafel, Const. Porphyr., De
provinciis, XIII—XXII, и Jireček, Die Heerstrasse, стр. 94. [За Василий Kedrinus, II, стр. 183, казва, че бил ἀκ
ἀρσακιδἀν σειρἀς, Νἀκη (τἀς Μακεδονἀας), оттам отишъл във Филипопол и след това в Адрианопол.
Впрочем срв. у Tafel увода към Const. Porphyr., De provinciis.]
175
124
относно България се отстранили. Ала търпението на българския княз не могло дълго да трае; той вече не
се осланял на дружбата с Рим и се помирил тайно с гърците. Когато неговите пратеници без всякакъв
резултат се завърнали от Рим, той веднага ги изпратил в Цариград на събора, та там да решат кому да се
подчини българската църква — дали на папата или на цариградския патриарх. Гръцките свещеници,
разбира се, решили тоя въпрос в полза на последния въпреки всички възражения на папския легат (в
началото на 870 г.). При тия преговори дипломати на княз Борис били болярите Петър, Сондоке и
Зергобулас. През едно пътуване за Рим в 869 г. в Аквилея те вписали имената на своя княз и на цялото му
семейство, своите имена и на своите семейства в един стар латински ръкопис на едно евангелие от V или
VI в., който много се ценял, понеже се предполагало, че евангелието от св. Марко било собствен автограф
на евангелиста. Тоя едва недавна открит списък принадлежи към любопитните паметници на
старобългарската история. [16] През 870 г. те и тримата били на събора в Цариград.
Архиепископ Йосиф тогава бил изпратен от Цариград в България, дето все тогава били учредени около 10
епархии. Латинското духовенство било изведено из тая страна от епископ Гримоалд. [17] Папите не пре-
16. Всички лангобардски и славянски имена, които през VIII и IX в. били внесени на края на тоя евангелски
ръкопис, пазен сега в Чивидал, обнародва С. L. Bethmann в Neues Archiv der Gesellschaft für ältere deutsche
Geschichtskunde, 1876, II, стр. 113 сл. Бележки на К. И. Иречек за славянските княжески имена в Časopis
českého musea, 1876, стр. 773, и на немски в Sitzungsberichte der k. böhmischen Gesellsch. der Wiss, 22
Jänner 1877. [C. L. Bethmann, Die Evangelienhandschrift zu Cividale, стр. 121, 122 : „De Bolgaria qui primus
venit in isto monasterio, nomen eius Sondoke et uxor eius Anna et pater eius Johannes et mater eius Maria et
filius. . . Mihael et alius filius eius Vuelecneo (Velegnêvъ) et filia eius Bogomilla et alia Kalîa et tercia Mar(tha? et
quarta) Elena et quinta Maria; et alia uxor eius Sogesclava (Soběslava). Et alius homo bonus Petrus. . . et
Georgius.” — „Hic sunt nomina de Bolgaria. Imprimis rex illorum Michahel et frater eius Dox et alius frater Gabriel,
et uxor eius Maria et filius eius Rasáte (Хрьсата?) et alius Cabriel et tercius filius Simeon et quartus filius Jacob,
et filia eius dei ancella Praxi (Eupraxia?) et alia filia eius Anna. Тук не се споменава Борисовият син Владимир,
nota bene. Йоан VIII писал на Сундук и на Зербул и Петър. Тук споменаваният Петър наистина е бил
пращан в Рим в 869 г., а, както виждаме, с него бил и Sunducus (вж. Miklosich, Lex. сἀдъка). Петър е бил с
двама (може би Sunducus и Zerbila, Дринов, История на българ. църква, стр. 21) на Цариградския събор в
870 г. — Под Борис е записан в Чивидалското евангелие „Zergobula f. . .ias”— не е ли това пратеникът
Зербула? — Nota bene родителите на Сондок имат християнски имена. Приписката следователно е от
869 г. — В гръцките актове на VIII събор пратениците на император Лудвиг са поставени след българските
пратеници, а самият той е назован там само като imperator Italorum atque Francorum. Hergenröther, Photius,
II, стр. 170. Също и при сватбата на българския цар Петър с внучката на Romanus Lekapenus било дадено
преднина на българския пратеник пред всички други. Отовият Apocrisiar Liutprand бил поставен на
царската трапеза след българския Apocrisiar, та, разсърден, той напуснал трапезата, обаче успели да го
сдобрят с cibi delicatissimi. Пак там, стр. 172, бел. 40. — Върху въпроса, на кой език българите по времето
на Борис извършвали богослужението, срв. Куник, Ал-Бекри, стр. 85. Той е склонен да приеме
Ватенбаховото мнение в Geschichte des römischen Papsthums, Berlin, 1876, стр. 70, че Адриан II в 870 г.
позволил славянската литургия главно с оглед на българите.]
17. [Обвинението на Гримоалд.]
176
ставали да молят Борис и болярите да се върнат в лоното на Римската, църква, ала всякога напразно.
Приятелски отношения се развили между Цариград и българите; на българския архиепископ на
празниците във Византия отстъпвали първо място след патриарха. Третият син на Борис, Симеон, бил
изпратен от баща си да се учи в Цариград.
[В 878 г. папа Йоан VIII изпраща пратеник през Цариград за България. Настоявал пред патриарх Игнатий
бързо да повика назад гръцкото духовенство. Епископите в България, които отначало са били епископи „in
regione Graecorum”, могат да получат този сан наново. Борис неотдавна изпратил на папата подарък чрез
монаха Урс. Евнухът славянин Сергий, неканонически получил презвитерския сан, бил канонизиран от
някой си епископ Георги за епископ на Белград (genere Sclavus; a Georgio, qui falso sibi Episcopi nomen
usurpat ad episcopatum Belogradensem provectus est); този Георги, вероятно грък, е бил архиепископ; Йоан
VII отлъчил Сергий. Той пише писмо за това на Борис. С остри думи го предпазва от гърците. Друго писмо
пише comiti Petro, заслужил на страната и за Рим. Трето писмо пише на друг някой надпис „Michaeli
glorioso regi Bulgarorum”, което „ist sicher falsch”. Искане за българите след повторното възкачване на
престола на патриарх Фотий. На Цариградския синод в 879 г. са били и епископите Agatho von Morakon,
Gabriel von Achrida. В 880 г. папата благодари за (обещаното) възстановяване на българската епархия. В
879 г., 8 юни, папа Йоан VIII пише на Борис. През лятото един български пратеник Functicus (Sund — ?)
заминава за Рим с подаръци. Папата изпраща пратеник до Борис „auf einem anderen Wege, durch die
slavischen Küstenländer”. Пише и на „bulgarische Optimaten Petrus, Cerbula und Sundika”. Изпраща
пратеника си през страната на Sedesclavus „gloriosus comes Sclavorum”, комуто с писмо го препоръчва.]
125
Епохата, когато славянската литургия и славянските църковни книги били пренесени в България, точно не
се знае; извън всяко съмнение е само, че в последните години на Борисовото царуване те били вече там
присадени. В преговорите с папата ставало дума само за римските и гръцките свещеници; за славянската
литургия никак не се говорело.
Ние прекъснахме разказа си за солунските братя при тяхното пристигане в Моравия. Макар че
биографията им не влиза в кръга на нашата специална историческа задача, при все това ние не можем да
ги минем с мълчание, имайки пред очи важното влияние, което тяхната дейност оказала върху съдбините
на Балканския полуостров. В Моравия те наскоро влезли в спор с франкските свещеници „триезичници”,
които смятали само три езика — еврейски, гръцки и латински — достойни за хвала на бога. Те тръгнали за
Рим. На път затам те били приятелски посрещнати от Коцел, славянски княз при Балатонското езеро, и
доста дълго прекарали тук. В Рим те намерили (868 г.) най-радушен прием и изпълнение на всички свои
желания; славянските книги били одобрени и братята в самия Рим служили няколко пъти литургия на
славянски. Константин наскоро заболял поради многогодишни трудове и като приел името Кирил,
подстригал се за монах; умрял в Рим на 14 февруари 869 г. на 43 го-
177
дини. Подир това папата възстановил изчезналото през време на преселението на народите сирмие-
панонско епископство, като го подчинил по молбата на Коцел на Методий (970 г. (?? 870 г.)). Постъпката
на Борис била твърде строго предупреждение за Римската църква; тя им доказала, че и панонските
славяни лесно могли да преминат от Рим към Цариград. Резиденцията на Методий била при двора на
Коцел в Блатна (Мозабург), на Балатонското езеро. Оттук той действувал между хърватите, у които
славянското богослужение до такава степен се вкоренило, че то и до ден днешен господствува в
Крайморския край. След две години поради мнимо нарушение правата на залцбургския епископ в Панония
Методий бил осъден от немския събор и бил държан в заточение почти три години. В 871 г. енергичният
Светополк завладял моравския престол. При царуването на слабите Каролинги той основал могъща
държава, която обемала в себе си заедно с част от полабските славяни почти всички негови западни
съотечественици. Повикан от Светополк във Велеград, Методий покръстил там чешкия воевода Боривой;
князът на поляците край Висла също така бил обърнат от него в християнство. Обаче Светополк не успял
да задържи дълго славянската литургия в държавата си; ето защо лесно могло да се случи Методий
отново да се оправдава в Рим. През това време папата назначил за епископ на Нитра немеца Вихинг, с
когото Методий бил принуден да се бори чак до смъртта си. [18]
В 882 г., повикани на помощ от васалите на корутанския херцог Арнулф, българите нападнали Светополк,
който се намирал във вражда с херцога. Обаче в тая война Светополк завладял цяла Панония и по такъв
начин станал непосредствен съсед на Борис край Дунав. По покана на самия император Методий, чието
положение тогава вече се подобрило, предприел пътуване до Цариград. След завръщането си той се
поминал на 6 април 885 г. и бил погребан във Велеград.
Подир смъртта му настанало тежко време за неговите ученици, които били до 200 души. Техен глава бил
Горазд, избран от Методий за приемник на Моравското архиепископство. По подстрекателство на Вихинг
наченали преследвания на славянските свещеници, така че те трябвало да дирят спасение в бягство.
Горазд, Климент, Лаврентий, Наум, Сава, Ангелар и мнозина други избягали тогава в България. В
Белград, на българската граница, те били приятелски приети от тамошния началник Боритакан. Княз
Борис и придворните негови боляри им оказвали големи почести. Те се заловили да продължат в
България делото, което не сполучило в Моравия. Особено се отличил Климент, който избрал Маке-
18. [Вж. Hergenröther, Photius, II, стр. 616 сл. На стр. 632 той мисли,че Agathon Μωρἀβων се явил на
синода през 879 г. от Велика Морава, като е заемал място между архиепископите, непосредствено след
тези от Атина и Наупактус, когато Гаврил от Ахрида е заемал едно много по-далечно място. Един Аганот е
дошъл през ноември 873 г. като пратеник на Василий в Регенсбург. Срв. изказания вече възглед на Le
Quien. Hergenröther, II, стр. 616, бел. 89 : „Das excerpt. e libello de conversione Carant. bei Wattenbach, Beitr.
Beil., III, стр. 50 spricht dafür, dass Methodius durch Istrien und Dalmatien reiste”. Μεγἀλη Μοραβἀα. Const.
Porphyr., Deadmin. imperio, cap. 40, стр. 173. ἀπἀσκοπος Μορἀυου τἀς Παννονἀας. Vita Clem. Bulg., стр.
2 et 4.]
178
дония за ново поприще на своята дейност и умрял (916 г.) в сан епископ на Велица (от басейна на р.
Струмица). Младата „славянска” литература, която в Моравия скоро се прекратила, силно процъфтяла в
земите на македонските и българските славяни. [19]
126
След дълго князуване Борис преди 888 г. се отказал от престола и постъпил в манастир. На стареца се
харесвал благочестивият и съзерцателен живот. Него наследил в България най-старият му син Владимир,
безнравствен човек, който с дивите си страсти излагал на голяма опасност току-що почнатото дело. За
външните негови дела нам е известно само, че при началото на голямата война против Светополк Арнулф
изпратил пратеници при него за подновяване на тулнския договор и за прекратяване, износа на сол от
България за Моравия. [20] Четири години по-късно поведението на сина му накарало Борис да напусне
манастира, да свали Владимир и да издигне на престола по-младия си син Симеон. [21]
Михаил-Борис се поминал на 2 май 907 г. Неговият образ на златен фон се намира в един ръкопис от XIII
в. в Московската синодална библиотека. [22] От Борис начева редът на българските светци.
19. [В един гръцки каталог на българските архиепископи (Le Quien, Oriens chr., II, стр. 289 сл.) трето място
заема:
Борисов син у Const. Porphyr., Rački, Doc, стр. 359, по въпроса за този Владимир. Βαλδιμἀρ = Маламир =
Ьаусютег? Грешка? —Празникът на св. Климент в Охридската епархия постоянно се празнува по традиция
на 27 юли. У Теофилакт, починал в 6424 г. във времето на Симеон, 27 юли. Цариградски „Новини”, 1894,
бр. 94. — За титлата на св. Климент „Епископ на Велица” — nota bene Дринов за тази титла.]
20. Договорът на Арнулф : Ann. Fuldenses ad a. 892. Срв. съмнението на Шафарик досежно разказа на
Регинон за Владимир, II, стр. 199, бел. 118. Към това ще прибавя, че в бележката в Чивидалското
евангелие по бележит начин между четиримата синове на Борис не се споменава Владимир, а само
Расате (Хрсата?), Гаврил, Симеон и Яков. Хронологията е също тъй невярна. Николай Мистик, както се
вижда (в 25 писмо), приема Симеон за непосредствен приемник на Борис. [Vita Clem. Nota bene поменика.
А за Симеон, че у Николай Мистик е δεἀτερος от покръстването.]
21. [За повърхностното християнство у българите Hergenröther, Photius, II, стр. 594, и Rambaud, стр. 329,
цитиран у Hirsch, стр. 264. — Анахорет Арсений, един от кореспондентите на Фотий по време на неговото
изгнаничество (867—878), имал грижата за послушниците монаси от България (в надписа на писмото :
μετἡἡποσταλἡναι πρἡςαἡτἡντοἡςἡκΒουλγαρἡας ζητοἡντας μονἡσαι). Hergenröther, Photius, II, стр. 221, 614.]
22. Горский и Невоструев, Описание рукописей Москов. синод, библиотеки, II, 2, стр. 409.
ГЛАВА VIII. Цар Симеон

Характерът на цар Симеон (888—927 г.). —Войните на Симеон с византийците и неговите кроежи за
Цариград. — Царската титла и патриархатът. — Сръбски и хърватски отношения. — Най-голям
обем на българската държава
След покръстването на княз Михаил-Борис взаимните отношения между Византия и България много се
изменили [?]. Вместо предишните непрекъснати войни настъпил на Балканския полуостров
продължителен мир, който бил своевременен и за двете страни. Император Василий Македонец (867—
886 г.) в своето 20-годишно управление, необезпокоено от ни една война с българите, могъл да се грижи
за заякчаването на своята отпаднала държава, а княз Борис работил неуморно над държавната уредба на
своя новопокръстен народ. Един съвременник, патриарх Николай Мистик, нарича тоя период най-
щастливо време в цялата история на взаимните отношения между тия две съседни държави. [1]
Василий умрял в 886 г., а Борис почти в същото време се отрекъл от престола. В двете държави се
възцарили нови повелители — в България Симеон, във Византия Лъв Философ.
1. За Симеоновия век са писали Шафарик, С. Н. Палаузов (Век болгарского царя Симеона, СПб, 1852),
Хилфердинг и при случай Хопф, Рамбо (L'empire grec au dixième siécle,Paris, 1870), Папаригопуло (ἡστορἡα
τοἡ ελληνικοἡ ἡϑνους, 1871,IV). Всички тия трудове надмина М. Дринов с най-новото си съчинение :
„Южные славяне и Византия в X веке”, Москва, 1876 (Чтения импер. общ. истории и древностей
российских, 1875, III), а именно с това, че се е ползувал от един извор, който, макар и да е бил напечатан
33 години по-рано, ала е останал току-речи неизвестен на историците. Едничък само В. И. Григорович се е
ползувал отчасти от него в статията си „Как выражались отношения Константинопольской церкви к
окрестным народам и преимущественно к Болгарам в начале X столетия”, Одесса, 1866. Това са писмата
на византийския патриарх Николай Мистик, 30 от които се отнасят за работите в България; много са
писани до самия Симеон. Те били издадени от Angelo Mai в Specilegium romanum, Romae, 1844, и оттам са
127
препечатани в т. CXI на Patrologia, Cursus completus, ed. Migne. [Hergenröther, III, стр. 690, бел. 33 за
хронологията на писмата на патр. Николай до Симеон, които са 29, ер. 3—31, „ziemlich als der Zeitfolge
nach geordnet”, ep. 14—920 r., ep. 30 — nov. 923 r., ep. 28 около 923 г. Пак там, стр. 691, бел. 37, няколко
писма (ер. 28) се привеждат у Бароний (ad а. 917 и т. н.). Ер. 77 е до папата. Ер. 54 (вж. 77) е до
протоспатария в Бецевент (вж. 84).]
180
Симеон, третият син на Борис, който в това време бил 25-годишен момък, [2] никак не отстъпвал по
ученост на своите противници, философа Лъв и неговия приемник Константин Багренородни. Още момче
на около 8 години, той бил изпратен да се учи в Цариград и прекарал там своята младост, както се вижда,
в знаменитата тогава Магнаурска школа, от която излязъл някога Константин Философ, славянският
апостол. Лиутпранд, който пристигнал в Цариград в качеството на германски пратеник, много години след
смъртта на Симеон пише, че Симеон още като момче изучавал във Византия съчиненията на Демостен и
Аристотел, та поради това неговите съотечественици го наричали полугрък. [3] Това свидетелство
потвърждава също и патриарх Николай Мистик, който познавал лично Симеон. Той пише през 923 г. на
българския цар : „Зная, че и ти любознателно препрочитваш книгите на древните.” На друго място той
казва, че Симеон се отличавал „с несравнено благородство на душата, със здрав разсъдък, по ум нямал
равен на себе си, мразел злото, отвращавал се от несправедливостта, бил украсен с всички
добродетели”. И животът му „малко се различавал от живота на пустинниците.” [4] Ала тая
2. През 923 г. Симеон бил близо на 60 години. Писмо на патр. Николай № 29, у Migne, стр. 181—185.
[Симеон следователно е роден около 863 г., а вече в 868 г. в Чивидалското евангелие се споменава той и
неговият по-малък брат Яков.]
3. Liutprandi Antapodosis, III, стр. 29 (Pertz, Monum. Script., III, стр. 309). Hunc etenim Simeomm emiargum
[полудив]. Id est semigraecum esse aiebant, eo quod а puericia Byzantii Demostenis rhetoricam Aristotelisque
silogismos dedicerit [следователно дан. Trivium? — Nota bene. Да се съберат всички бележки за България у
Liutprand : Simeon fortis bellator, cristianus, sed vicinis Graecis valde inimicus, Antap., I, 5 atque. — Българите
са много близки на гърците : „Bulgarios nimium sibi vicinos”, Antap., I, стр. 11. Същата мисъл се среща у
Паисий : България е най-близко до Цариград. Заедно с Liutprand срв. Лъв Дякон,VI, 7 : Симеон ἌνἌρ
τολμητἡας καἡ ϑερμουργἡς τἡ πολεμικἡ. За похода на Лъв, Фока и т. н. — За Симеон обширно пише
някой българин в „Библиотека св. Климент”, 1888, I, стр. 106—132. — ЖМНПр, 1885 март, стр. 54, за
археологическия събор в Одеса през 1884 г. Успенски за Ватиканския ръкопис, гдето намираме слово,
произнесено в София за мир с България. По полетата на ръкописа има бележки за Симеон, Роман
Лакапин и т. н. Успенски мисли, че руският Владимир е Давиловият син, Протей—Святослав, Мойсей—
Цимисхий, и отнася словото към покръстването на русите. — В Известия Имп. Акад. Наук, V, 3, 1896 г.
октомври, 188 стр., има съобщение на Археологическия институт в Цариград и за пътуването в Атон. „Βἀο
καέ πολιτεέα καέ μερικέ Θαυμέτων διέγησις τές έοιδέμου καέ μακαρέας Μαριας τ ἡς ν ἡου (Лавра, ръкоп. К
81). „Важные даннью для войн болгаро-византийских при Симеоне”.]
4. Писма на Николай, 22, 23, 26. [За влиянието на Аристотеловата политика върху Симеон пише Зигел
в рецензията на Флорински, Пам. закон. Душана, отд. отпеч., стр. 50. Epist. Nic. Mystici part. de Symeone. №
3 : ϑεοϕιλἡς ἡνἡρ.— № 5 : ἡ ϕρἡνιμος, ἡ συνετἡτατος, ἡ χριστιανεκἡτατος, (Migne, стр. 49) хвали
Симеоновите грижи за подобрение на държавата, образец на владетел. — № 8:
181
строгост на нравите никак не била плод на аскетични теории, ами основно условие на голяма умствена и
държавническа дейност, чрез която според думите на Мистик той довел българската народност „до върха
128
на славата”. [5] Тоя кротък и учен управник лично началствувал в големите сражения и дори сам вземал
участие в боя.
Симеон почнал да управлява малко преди 888 г. В самото начало мирът, който съществувал, бил
нарушен. Император Лъв, чийто живот забележително се отклонявал от правилата, които проповядвал и
които му създали прякора „философ” — човек, който се управлявал от жени и любимци, сам дал повод за
тая война. Той дал на откуп приходите от българските мита на двама търговци от Атика, Ставраки и
Козма, които с цел да скрият от контрол своите надземания пренесли с помощта на могъщия евнух Мусик
българското тържище от Цариград в Солун. Тая произволна постъпка вредяла много на търговските
интереси на България. Тогава българската държава била място за склад на сурови произведения, които
се събирали там от Германия, Горна Моравия, Русия и понтийските страни за размяна с гръцките
манифактурни стоки и с произведенията на Азия и Африка. Старият римски път, който преминавал през
центъра на България, тогава се наричал просто „път моравски”, понеже служил за посредничество между
континенталната търговия на Цариград и оная на Велика Моравия и целия Запад. Българските кервани
оживявали тържищата на Солун и Цариград. [6]
Роман Лакапин Δελτἀον, II, стр. 43, за Симеон : κρε ἡν μ ἡν ἡπ εχ ἡμενος , обаче наяжда се с братско
месо — войните. — В Известия отд. русского языка и словестности Имп. Ак. Наук, 1897, стр. 359, А. И.
Яцимирски съобщава приписка из влахо-български ръкопис от XVII столетие (постни слова) от Бесарабия :
„а се многы царїе мἀдри бἀшἀ и книгы многы исписашы. Соломωнь прἀмἀдръ бἀ паче въсἀх
человἀкъ въ Іероусалимἀ живоущих. . . а Симеωн царь блъгарски исписа мнωгы книгы и ко Давидъ
царь на златны строуны играаше и книги паче въссег(о) любἀ аше”. Милетич, Български преглед,
1897, октомври, 159.]
5. За тая година вж. Дринов, Южные Славяне, стр. 5, бел. 20.
6. За старобългарската търговия срв. Първоначалната летопись, гл. 34. Rambaud, цит. съч., стр. 328.
Дринов, цит. съч., стр. 6. „Пἀть моравскый” в житието на св. Методий, изд. на Миклошич, гл. V; вж.
Heerstrasse, стр. 75. [Respice (έ εές τέν Μωραβέαν έδές? — Известията на летописците (за прекъсването на
мира между България и Византия) са неясни. Логотет = Cont. Georgii monachi:
Nota bene Ставракий и инак се споменава. — Според по-новите изследвания, наемателите на митото, за
да укрият надвземванията, пренесли българското тържище („the dépôt of Bulg.commerce”, Finlay) от
Цариград в Солун. Според Heyd, 1, стр. 91, за да принудят българските търговци да се пренесат от
Цариград в Солун. — Nota bene за търговията в договорите на Кормисош в 716 г., срв. руските договори.
При Солун у Камениат. — Диалогът Timarion от XII в. за Солунския пазар, ed. Hase
182
Симеон поискал от Лъв да отстрани споменатите злоупотребления, ала на неговото послание не било
обърнато внимание. Така избухнала войната, любопитна по своята необикновена за ония времена
причина и важна по своите последици.
В самото начало византийците били напълно разбити в Тракия. Тогава Лъв се решил чрез големи
подаръци да склони за съюз маджарите, чиято орда от 885 г. се намирала отвъд Дунав в днешна
Бесарабия и Молдава.
129
Маджарите (Τοἀρκοι у византийците), чергарски народ, който дошъл на Дон откъм степите зад Волга,
тогава се присъединили към хазарите. Ала наскоро, уморени от хазарското владичество, те се преселили
в страната Ателкуз, именно в древния „ъгъл” (вж. стр. 145) на Днестър, Прут и Серет, при което станали
най-близки съседи на българите. Те имали нисък ръст, мургаво лице, дълбоко хлътнали очи и бръсната
глава само с три плитки коса. От детинство те били неразделни от своите коне. Скотовъдството,
звероловството и риболовство им доставяли средства за прехрана, а кожите на разни степни животни —
облекло. Със своите стада и шатри те преминавали от място на място. В битките никога не се сражавали
на редове, а в разсипан строй, при което обсипвали неприятеля с град стрели и след това бърже
избягвали; ала преди неприятелят да се опомни след мнимата си победа, те отново го връхлитали на
своите неуморими коне, като някой гръмоносен облак. Пленените безпощадно избивали, за да имат на
небето прислуга от твърде много роби — убити неприятели. [7]
Not. et extr., след това Elissen, Analekten zu mittelgr. und neugriech. Lit., IV, I, 46 f., 98 f., Tafel, De Thess., стр.
227—230, Heyd, стр. 270. — Zonaras, ed. Teubner, 1, XVI, cap. XII:
Местопроизходът на двамата гръцки търговци от „Атика”— ἡλλαδικο ἡ, „Attica” само в латинския превод.
Cont. Theoph. Същите имена се срещат и другаде из Елада.]
7. За староунгарския начин на живеене вж. Йос. и Херм. Иречек : Öster. Geschichte, 500—1000, Wien, 1865,
стр. 213—222. [Унгарци : Първият спомен за унгарците срещаме у Hinkmar (поч. в 882) в 862 г. Ungri, вж.
Rösler, Rom. Studien, стр. 150, бележката. Kuun, Relat. Hung. cum oriente, I, стр. 18 Οἀγγρος, Agrin, Ungri ex
Un-ugor. Cf. Onuigor Abdulghazi im Uigurischen, diversi (15) а Unnuguris Hunorum. — Th. Simocatta, VII.
8. Ogor — Avari et Chuni. — Zemarchus за угурите nota bene Kuun, I, стр. 68. De nomine Magyar, Μεγἀρη
apud Const. Porphyr., Mogor etc. Kuun, пос.съч., стр. 18. Пак там, стр. 22, за дългото им живеене в
азиатското царство на хуните (Hiong-nu), на белите хуни у Procopius, Bell. Pers., I, 3, думи зендски и
персийски (nota bene), монголски. Зендски за метали, Старо почитане на огъня (23). От монголски е
harang „campana — (монг. kharanga), szán „traha” (монг. čana) според Вамбери. Според Вамбери унгарски е
по-близо до уйгурски, алтайски, киргизки, отколкото със западнотурски (25). Те са били дълго време в
съседство с остяците. В най-старите унгарски хроники има спомени : Togata река — остяшки Tangat за р.
Irtiš. Itil означава ту Дон, ту Днестър, Kuun, стр. 41. Същият обширно се разпростира върху унгарските
мисионери в XIII в. в земите оттатък Волга и т. н. Сходства с вогулски и остяшки. — Kuun, I, стр. 72,
говори за башкирите у арабския писател Якут (поч. в 1249 г.), които са били подвластни на унгарските
крале; същият ги намерил в град Халеб, дошли от страна, която се на мирала зад Цариград между
франките и се наричала Хункар, били мюсюлмани. Стр. 73, били мохамедански българи, — Преселението
на унгарците в IX в. у Kuun, I, стр. 77, е описано подробно. Според Const. Porphyrog. узите с хазарите
наблягали върху печенегите, а тези — върху унгарците. Nota bene Kuun, стр. 78, за ранната унгарска
история преди VIII в.]
183
Лъв пише сам в своята „Тактика”, че тоя народ „му бил изпратен от небето, че ги е въоръжил
божественият промисъл за спасение на империята”. Преминаването през Дунав маджарите извършили
при помощта на византийския флот. Веригите и дебелите въжета, с които българите заградили реката,
били разкъсани от византийските моряци за учудване на маджарите. След три сражения Симеон трябвало
да се затвори в Дръстър (Силистра), подир това в Мундрага (неизвестно място), докато неприятелят
опустошавал държавата му чак до Преслав. Наскоро обаче Симеон се съединил с печенегите, [8] които
скитали в степите на Долния Днепър и били враждебно разположени към маджарите, и с тях в 892 г.
нападнал на Ателкуз, именно тогава, когато повикани на помощ от крал Арнулф против Светополк,
маджарите опустошавали Моравия и Панония. Техните семейства, като останали в Бесарабия под слабо
прикритие, били отчасти изтребени, отчасти взети в плен.
След унищожаването на маджарската орда Симеон се обърнал с всички сили против византийците,
разбил ги при Българофигон на цариградския път (днес Бабаески, между Хафса и Люлебургас) и ги
принудил да сключат мир (893 г.). [9] От писмата на Мистик се вижда, че византийците тогава трябвало да
се задължат да плащат ежегоден данък, който изпращали в гр. Девелт и го предавали там на български
чиновници. [10]
8. [Печенегите, бисените : Според Kuun, Codex cumanicus, стр. XXXIV, в 894 или 899 г. те били изпъдени
от отечеството си от узите и хазарите, та ударили contra Hungaros in Lebedia. Сливането на узите с
печенегите според Const. Porphyr. У същия се срещат 3 печенежки племена. Jabdiertin (erdem унгарски,
130
манджурски и монголски virtus, ars). Печенежките градища на Днестър се наричали отчасти kat, което in
dialecto chvarismica moenia significat, Zeitschrift d. (Deutsch.) Morgendländ. Gesellschaft, 29, стр. 558. В
Унгарска Кумания има град Perkat = birkat, unum murum. Към историята на печенегите и куманите вж.
Vambéry, Das Türkenvolk, стр. 76, 85; стр. 374 Howorth über die Petschenegen, стр. 378 техните дълги бради.
Срв. Vambéry, Schrift über den Ursprung der Magyaren, цитирано у него.]
9. [Katakalon по времето на Лъв VI войвода срещу българите, за него вж. Hergenröther, II, стр. 312. Nota
bene — по-добре е да се сравнят подробностите у Логотет (Cont. Georgii mon.) и Const. Porphyrog.]
10. За тая война вж. византийците : Георги Монах, Лъв Граматик, Симеон Логотет, Константин
Багренородни, Кедрин, Зонара. Палаузов, стр. 40; Гилфердинг, I, стр. 86; Папаригопуло; статията на
унгарския историк Szabó (Сабо) в хърватски превод в Arkiv za povjestnicu jugoslavensku, IX; Дринов, стр. 6
—8. За местоположението на Българофигон вж. Heerstrasse, стр. 100. За мира — 6-о писмо на патр.
Николай. [Българо-византийската война в 896 г. Annales quos scripsit Abu Djafar Mohammed ibn Djarir Al-
Tabari, ed. M. Göje, IV, 3 Serie, от Хиджра 283 r., Sakälib срещу ромеите, стигнали дори до Цариград, вече
християни, византийският император въоръжил пленените мюсюлмани, победил, ала след това
разоръжил мюсюлманите. Авторът бил съвременник, в Багдад. Вж. Krug, Krit. Versuch zur Aufklärung der
russ. Chronologie, Petersburg, 1810, стр. 27—28, познавал го от Barhebraia (syr. ed. Bruno и Kirsch, 1789,
Leipzig, стр. 125), там Симеон, началник на българите и славяните, натиск върху главния град, прокоп от
Влахерна до Златна врата. Срв. и Ibn-al-Atir, Chronicon, ed. Tornberg, Lugd. Bat., 1865, VII, стр. 331. Annales
Fuld., Pertz, MSS, I, стр. 411, приятелството на гърците с аварите (унгарците), войната с българите в 896
г. Dr. Abicht в Аrchiv f. slav. Phil., 1893, излязло в XVII, 477 f.]
184
Подир това настанал 20-годишен мир, от който Симеон се възползувал да премахне вредата, причинена
от маджарската и гръцката война. Както изглежда, през това време Симеон умишлено избягвал всякакво
сблъскване с византийците. Достатъчно основание за тая политика било заселването на маджарите във
вътрешността на Европа. Именно след унищожаването на техните жилища в понтийската степ, маджарите
потеглили на запад и се разположили в равнината между Дунав и Тиса, с която малко преди това се
запознали. Оттам най-напред разрушили великоморавската държава (около 907 г.), която при синовете на
Светополк (поч. 894 г.) бърже се разпаднала. Скоро след това те се появили в Италия и в своите
грабителски нападения през цяла Германия достигнали до бреговете на Атлантическия океан. В
продължение на половин век техните орди били страшилище за Европа. Славянското население от
Панония бягало масово в съседните страни, в Чехия, Хърватско и България, [11] тук именно най-първо в
местността покрай Южна Морава, в околностите на градовете Белград и Браничево, които били български
през това време; по-голямата част обаче си останала на мястото, покорила се и се сляла с новите
владетели, чийто език и до ден днешен е изпълнен със славянски думи. [12]
През тоя 20-годишен мирен период старославянската литература, от която Симеон толкова много се
интересувал, могла без пречки да се развива. Епископ Константин, Йоан Екзарх, монахът Храбър и други
писатели в продължение само на половин век я издигнали до такъв разцвет, че тя в църковната сфера не
оставала далеч от латинската и гръцката съвременна литература [!?]. Съвременниците на Симеон го
сравнявали с египетския цар Птолемей. Ала насоката на неговата наука и родът на не-
11. Const. Porphyrog., De admin. imperio, cap. 41. [Nicol., epist. 6 : (Migne, стр. 58) клетва, че от българите
нищо лошо,
Hergenröther, Photius, I, стр. 538, n. 78 : Nicol., epist. 9 ad Sym. Bulgar. изпратил игумена на Олимпийските
аскети при Симеон, който по-рано проповядвал на аланите. Може би да е Евтимий, който (epist. 135) бил
изпратен като мисионер при аланите преди архиепископа Петър Алански. — Масуди за нахлуванията на
унгарците в славянските и византийските земи дори до границите Hispaniae, Galliae et Galiciae : Kuun,
Relat. Hung., I, стр. 74. — Хрис. Лопарев, Чудото на св. Георги с българина, Библиогр. общ., бр. 100, СПб,
1894, 24 стр. Българинът Георги участвувал във войните на Симеон против унгарците, помощта на св.
Георги във войната и при болестта на жена му, станал след това калугер в манастира „Мира” в Мала Азия
(Thessal. ?). Две руски преработки (ръкоп. XIV ст. и сл.), отпечатани са текстовете. Никакви българизми.
Гръцкият оригинал от X в.? Byzant. Zeitschrift, IV, стр. 199.]
131
12. Вж. Miklosich, Die slavischen Elemente im Magyarischen, Wien, 1871 (Denkschr. der phil-hist. Classe der
Wiener Akad. XIX). [Nota bene : моят баща писа в Časopis čes. musea за различния произход на
славянските елементи в унгарския — български, чешки, словашки форми. Върху това вж. и Asbóth (1895).]
185
говото образование били чужди за българите и не могли да оживят сърцето или въображението на
народа. Времето на Симеон е златна епоха на българската литература, но е лишено съвсем от поезия. От
това време византинизмът наченал да се въдворява у славяните; българите го предали на сърбите и
русите. [13]
Едновременно различни ереси се появили в България. Това става ясно преди всичко от обстоятелството,
че епископ Константин вече по желанието на княз Симеон сам превел съчиненията на Атанасий
Александрийски против арианите. Също тъй в едно съчинение на Йоан Екзарх се говори не само за
езичници славяни, но и за манихеи, ако само това не е по-сетнешна прибавка. Че през това време
християнството в България още не било извън всяка опасност, става ясно от думите на Константин, който
в една проповед (894 г.) казва : „тἀмъ же мм молимся ему (богу) да прозрімъ душевныма очима, творити
заповἀди его и славити его боголἀпьно, не боящеся царя, не стыдящеся князь, не срамляющеся
вельможъ, нъ аще и гонеше настоитъ, аще мукы прἀдлежять, аще нужда належить, не боятися ни
отлучитися от любъве его, нъ съ дръзновеніемъ проповἀдати и молитися ему” („също ние му се молим
(на бога) да прогледаме с душевни очи, та да изпълняваме неговите заповеди и да го славим боголепно,
без да се боим от царя, без да се свеним от князете, без да се срамуваме от велможите, но ако и гонение
да настъпи, ако и мъки да предстоят, ако и нужда да налегне, да не се боим, ни да се отлъчваме от
неговата любов, но смело да проповядваме и да му се молим”). [14]
Столицата на Симеон се намирала във Великия Преслав, в една прекрасна планинска местност над
Голяма Камчия, която тече от Балканите, на разстояние 4 часа западно от Шумен (вж. стр. 42); днес там е
с. Преслава (тур. Ески Стамбул) с 200 български и 100 турски къщи, заобиколени с много развалини. В
увода към своя „Шестоднев” Йоан Екзарх описва впечатлението, което Преслав през най-доброто си
време произвеждал на чужденеца : „Ако той пристигне отдалеч и стъпи в преддверието на княжеския
двор, ще се учуди и като доближи вратата, ще разпитва с любопитство. А когато влезе вътре, ще види от
двете страни сгради, украсени с камъни и пъстро окичени с дърво. Когато отиде по-нататък в двора, ще
види високи палати и черкви с безбройни камъни, дърво и живопис, украсени отвътре с мрамор и мед,
сребро и злато, така че той не знае с какво да ги сравни, понеже в своята страна никога не е виждал
подобно нещо, а само бедни колиби. Той ще бъде прехласнат от учудване. Но ако той също случайно
види княза, който стои в обшито с бисер облекло, с наниз от жълтици на шията (гривна цἀтава), с гривни
на ръцете [?],
13. Jagić, Historija književnosti naroda hrvatskoga i srbskoga, I, Zagreb, 1867, стр. 67 (руски превод от
Петровски, Казань, 1871). [Българите предали на сърбите и русите византинизма — nota bene hist. —
Успенски издаде (неиздадено) черковно слово върху българо-византийските отношения в първата
половина на X в. Летопись истор.-фил. общества в Одессе, IV, Виз., отд. 2,1894. Byz. Zeitschrift, IV, стр.
235, 615—616. — Да се допълни.]
14. Горский и Невоструев, II, 2, стр. 427.
186
опасан с пурпурен пояс със златен меч и как от двете му страни седят неговите боляри със златни нанизи,
пояси и гривни, и ако някой го попита, когато се завърне в отечеството си : „какво видя там?”, той ще
отговори; „аз не зная как да ви разкажа за всичко това; само вашите собствени очи биха били в състояние
да обгърнат тоя разкош”. [15] Днес, разбира се, от всичкото това величие не е останало нищо освен само
няколко камъка. През 1585 г. французкият учен Яков Бонгар, който минавал с пратеничество през Букурещ
за Цариград, виждал тук дълги стени от бял камък. [16] Турският географ Хаджи Калфа (поч. 1658 г.)
описва едни големи развалини, които в негово време се виждали в околностите на Шумен. Там се
намирала една голяма и широка стена от времето на „неверните”, която обхващала по-голямо
пространство, отколкото е мястото, заемано от Цариград, така че много полета и планини влизали в нея :
жителите вземали оттам четириъгълни издялани камъни за своите постройки. [17] Ние можем да очакваме
от Ф. Каниц едно описание на преславските останки в днешния им вид.
На 11 май 912 г. Лъв Философ умрял и оставил седемгодишния си син, Константин VII Багренородни.
Настойникът и чичото на Константин, Александър, човек, предаден на пиянство, като бил в нетрезво
състояние, оскърбил пратениците на Симеон, които отишли там с предложение да се поднови мирният
132
договор. Макар че Александър умрял след 14 месеца и на негово място стъпили нови настойници начело
с патриарх Николай Мистик, ала Симеон, вече втори път оскърбен от византийците, не искал повече да се
смекчи.
Обстоятелствата били твърде благоприятни за едно нападение на грохналата Византийска империя. На

престола седяло дете, което мнозина не признавали, понеже за неговата законност се водела ожесточена
борба между николаити и евтимисти. Едната партия признала четвъртия брак на императора,
благословен от патриарх Евтимий; другата, начело на която стоял Николай Мистик, обявила тоя брак за
недействителен, с което лепнала неизлечимо петно на „роденото в порфира” момче, което освен това се
родило още преди брака. През 907 г., т. е. още приживе на император Лъв, евтимистите свалили патриарх
Николай и го изпратили на тежко заточение. Затова пък през 912 г., когато Николай отново бил възвърнат
на своята катедра, неговите привърженици в заседанието на синода се нахвърлили върху Евтимий и
според думите на летописеца „му изскубали честната брада”.
Имало слухове, че Симеон искал да заеме византийския престол. Патриарх Николай му изпратил писмо,
писано „не с мастило, а със сълзи”, обещавал му да поднови ежегодния данък, но го заплашвал с
отлъчване от църквата, ако българите биха поискали нещо повече. Симеон му
15. Miklosich, Chrestomathia palaeoslovenica, Vindobonae, 1854, стр. 83.
16. Дневникът на Бонгар у Herm. Hagen, Jakob Bongarsius, Bern, 1874, стр. 72; срв. Heerstrasse elc, стр.
149. Че Преслав не съвпадал с древния Марцианопол, вж. пак там, стр. 146, бел. 21.
17. Hadži Chalfa, Rumeli und Bosna, übers. v. Hammer, Wien, 1812, стр. 35.
187
изпратил доста подигравателен отговор. През август 913 г., около три месеца след смъртта на
Александър, [18] той се явил със силна войска пред Цариград и съвсем заобиколил града откъм суша;
неговите войски се разположили от Влахерна до Златните врата и от Златния рог до морето. Като
обградил града, той изпратил на младия император писмо, което било радостно прието от управниците,
които дотогова били в пълно неведение относно неговите намерения. Те излезли начело с патриарха,
ката взели със себе си и младия император, до Влахернските врата, срещнали тук двамата Симеонови
синове, Михаил и Петър, и се завърнали с тях в-палатите, дето им било дадено блестящо угощение.След
това патриарх Николай имал свиждане пред града със самия Симеон и водил с него преговори за мир.
Дошли до съгласие относно брака на Константин Багренородни с дъщерята на Симеон. [19] По такъв
начин българският княз се надявал, че ще управлява в Цариград чрез своя зет, който бил самичък, нямал
ни братя, ни сестри и бил последен от своя род. Затова Симеон обещал на патриарха пълен мир и
искрено приятелство и уверявал, че ще се унищожат всички спорове, всички поводи за съблазън и с
божия помощ между гърците и българите ще се утвърди наистина траен мир, какъвто досега не е бивал и
какъвто не са познавали предишните поколения. Симеон и неговите синове били удостоени от
византийците с „безбройни и огромни” подаръци. Бракът поради младостта на императора бил отстрочен
за по-късно време и Симеон след тая щастлива демонстрация под стените на босфорския град се
завърнал победоносно у дома. [20]
Но тоя небивал мир скоро свършил. Още на следната година майката на Константин Зоя, отстранена от
палата още от Александър, успяла да вземе управлението в свои ръце (914 г.). Тя веднага отстранила
патриарх Николай от настойничеството и унищожила брачния договор със Симеон.
Симеон почнал да се готви за война в грамадни размери. Войната наченала през есента на 914 г.
Българите не предприели веднага нападение на Цариград, ами пристъпили към покоряване на големите
византийски провинции на полуострова — одринска, солунска и драчка. Докато една част от войската
действувала против Солун и Драч, Симеон сам взел Одрин през септември 914 г. и го държал известно
време. [21] Византийците
18. [Nota bene за датата на смъртта на Александър?]
19. [Elmacinus. Nikolaos, epist. 16.]
20. Писмата на Николай Мистик (5, 8 и 16) обясняват цялата тази работа, която дотогава не се разбираше
добре, вж. Дринов, стр. 11—14. По тия писма може да се съди доколко Продължителят на Теофан (ed.
Bonn., стр. 385) се отдалечава от истината, когато разказва, че Симеон, като се приближил до Цариград и
видял градските стени и бастиони с поставени на тях машини (та нали те му били отдавна познати!),
толкова се уплашил, че побързал да се помири с гърците. [Eutychius Alex. (поч. в 934?) у Migne, стр. 1151,
133
пише, че „rex Bulgarorum” искал сестрата на император Константин за своя син, което му било отказано и
поради това избухнала войната. Същото повтаря Elmacinus (писател от XIII в.), превод Erpenii, Leyden,
1625, стр. 148. Константин обаче нямал нито сестри, нито братя.]
21. [За Одрин вж. Georgius Mon., ed. Bonn., стр. 880 (nota bene, ed. Muralt).]
188
побързали да сключат мир с арабите, събрали всички бойни сили в столицата и се мъчили, макар и
напразно, да повдигнат сърбите, маджарите и печенегите на война против българите. Едва през 917 г. те
почнали настъпателно действие и потеглили направо за Източна България. Лъв Фока началствувал над
армията, а адмиралът арменец Роман Лакапин над флота. Направено било всичко възможно; най-добрите
военачалници и стратезите (губернаторите) на всички теми се намирали в редовете на войската. Но на 20
август при рекичката Ахелой, [22] недалеч от Месемврия, в полите на Хем те претърпели страшно
поражение. Симеон сам командувал българската войска и вземал в сражението такова живо участие, че
под него бил убит бойният му кон.Още 70 години по-късно историкът Лъв Дякон виждал на бойното поле
белите кости на падналите тук византийци. [23]
След това ужасно сблъскване Николай Мистик отново написал жаловито писмо до Симеон, молел го в
името на християнството за мир и се простирал в несръчни изрази върху опита на византийците да
нападнат България, който им излязъл толкова скъпо. Симеон прочел многоречивата византийска
фразеология и отговорил просто : „Ти си оглупял.” [24] Войната не била прекъсната и византийците под
началството на Лъв Фока били за втори път чувствително разбити при Катасирти пред самия Цариград.
[25]
Тая втора несполука раздразнила народа в Цариград, който приписал цялото нещастие на
неспособността на регентите. На 25 март 919 г. адмиралът Роман Лакапин завладял регентството;
императрицата изпратил веднага в манастир и още след изтичането на един месец венчал Константин
Багренородни за своята дъщеря. Още през същата година той се провъзгласил за съуправител и след
непродължително време дал императорско звание и на своите трима синове.
С тоя обрат на работите на Симеон била завинаги отнета надеждата да бъде някога тъст на гръцкия
император. От това време той наченал открито да се домогва до византийския престол. В писмата си до
патриарсите бившият дотогава „княз” (ἀρχων) [26] български изисквал дори да бъде признат в Цариград
за император на ромеите, заплащвайки, че иначе той няма да прекрати войната. Към това време се
отнася приемането на титлата „цἀсарь бльгаромъ и гръкомъ”, с която се величаели всички повелители на
българите до Иван Шишман III (1365—1393 г.). През времето на Симеон говорили цἀсаръ, от което по-
сетне произлязло цьсарь и едва през последните средни векове станало днес всеобщо познатото царь;
това име е латинското caesar и служело, разбира се, на славяните още в твърде ранна епоха за
означаване на римските и по-късно на цариградските императори. Понеже според тогавашните понятия
при импе-
22. [Боят при р. Ахелой — това е Анхиало, а не Acheloos, срв. Cesty po Bulharsku.]
23. Theophanis Cont., стр. 389; Leo Diacinus, стр. 123, 127; 31-во писмо на Николай.
24. 10-о писмо на същия.
25. За тоя бой вж. Дринов, стр. 18, бел. 64.
26. [Nota bene Const. Porphyr., за титлата Liutprand.]
189
ратора непременно трябвало да има патриарх, българското архиепископство било издигнато в

патриархат. В списъка на българските царе, царици, патриарси и епископи, запазен заедно със Синодика
на цар Борил (1211 г.) в един ръкопис от XV в., се четат имената на четирима преславски патриарси [27]
от времето на Симеон и сина му Петър. Царска корона Симеон получил по всяка вероятност от Рим, от
папата. [28]
Какви успехи постигали българите, може да се види от това, че през 919 г. една българска войска стояла
при Дарданелския пролив с цел да заеме Лампаск на азиатския бряг и с това да завладее входа за
Цариград. [29] Друга войска се явила в Тесалия, Фокида, Беотия и Атика. Гръцките жители от тамошните
134
градове бягали в Пелопонес, в Евбея и на Цикладите тогава, когато пелопонеските славяни почнали да
въстават против византийците с надежда, че българската държава ще се разшири до Тайгет и нос
Матапан. [30]
При това затруднение Роман Лакапин заповядал чрез Мистик да се предложи брак на Симеон : или
Симеоновата дъщеря да се омъжи за един от Романовите синове, или сам Симеон да се ожени за
Романовата дъщеря. Такова предложение било отхвърлено от Симеон. Тогава патриархът му писал
отново и му предложил голям данък и отстъпка на много страни, които вече и без това били под властта
на Симеон. Симеон отговорил, че той не иска нищо невъзможно и никак не желае „патриархът да въз-
27. Раковский, Неколко речи о Асеню I и II, Белград, 1860, стр. 53. Научното достойнство на тая книга не е
голямо; тя само за това заслужава внимание, че в нея са препечатани много паметници от други редки
издания.
28. Цар Калоян пише в две послания до папа Инокентий III, че неговите предшественици Симеон, Петър и
Самуил са получили от Римската църква „coronam imperii eorum et patriarchalem benedictionem”, Theiner,
Mon. slav. merid., I, стр. 16, 28. Това случайно свидетелство (в папските архиви липсват грамоти от толкова
стара епоха) се потвърждава от издирванията на Дринов (стр. 61). — [? —Симеон и Рим : В 891 г. папа е
Формоза. Симеон „soll bei Formosus um die Verteilung der Königswürde und die Erhebung. seines Erzbischofs
zum Patriarchen gebeten, Formosus ihm eine Krone ertheilt und dem Erzbischof von Achrida das Recht der
Krönung und Salbung verliehen haben. Es kam, wie es scheint, ein Anschluss Bulgariens an Rom zu Stande,
wozu vielleicht auch einige dahin geflüchtete Jünger des Methodius, der Überlieferung des Meisters getreu,
beigetragen haben”. Hergenröther, II, стр. 694. Цитира Farlati, VIII, стр. 194, 199. Asseman. Kalend., III, стр.
154; V, стр. 171—174. — Epist. 28 (Hergenröther, III, стр. 692) за особената почит на Симеон към св. Петър и
Павел. В текста няма нищо подобно! Nota bene : папа Йоан VIII в писмата си нарича Борис regem
Bulgarorum, Rački, Doc, стр. 7, 9. Титлата на Симеон била гръцка царска титла, което се вижда от
хрониките (как българската войска пред Цариград в 924 г. му викала на гръцки „многая лета” като на цар),
от писмата на Николай (respice) и от Лъв Дякон, VII, стр. 7 (наричал се αἡτοκρἡτορ ἡωμαἡων).]
29. За важността на Лампсак вж. 95-о писмо на Николай.
30. Житие на св. Лука, Migne, CXI; Дринов, стр. 21. [За живота на св. Лука вж. у Migne след писмата на
патриарх Николай. Фокида се нарича там Χρυσο ἡ ἡπ αρχ ἡα от днешното селище Хрисо под Парнас;
κἀμη Καστἀριον там не е македонската Кастория (Hopf и Gregorovius, I, стр. 144), ами Кастри = Делфи.
Пише за Симеон и Петър. Нахлуването на унгарците в Атика е станало по времето вече на Петър. За
движението в Пелопонес не се споменава нищо, sed respice. Революцията на пелопонеските славяни във
времето на Роман е станала тепърва към 940 г. — За св. Лука вж. и Gregorovius, Athen, I, стр. 145, гдето е
посочена и литература.]
190
креси неговите убити българи”, ами предлага условия, които могат да бъдат приети : узурпаторът Роман
Лакапин да бъде свален, а Симеон да бъде признат за гръцки император; „това иска бог”.
През 921 г. Симеон се намирал в непосредствена близост до столицата, при Селимврия и Хераклея. На
следната 922 г. българите достигнали до Златния рог, разбили византийските телохранители и изгорили
императорските летни дворци в Пиги пред градските врата. В същото време бил обсаден Одрин и през
923 г. бил принуден от глад да се предаде. Между това Симеон не преставал да се отнася твърде
небрежно с императорите; често той никак не отговарял на техните писма и водел преписка понякога
направо със сената, като изисквал тържествено влизане в Цариград и отстъпване на всички византийски
земи в Европа. Понеже му липсвал флот за обсада на Цариград, той влязъл в преговори с халифа на
африканските араби Фатлум за задружно нападение на Цариград. [31]
Към това време се отнася също и помирението между Рим и Византия — явление, което, ако и да е
незначително наглед, обаче имало голямо влияние върху българо-гръцката война. Когато папа Сергий III
(904—911 г.) признал четвъртия брак на император Лъв, а цариградският патриарх Николай Мистик
проклинал тоя брак, настанала една разпра, която продължавала 12 години. След тригодишни преговори
в 923 г. Николай най-сетне се съгласил да признае законността на тоя брак и архипастирите на Рим и
Византия според собствените му думи станали пак „една мисъл и едно сърце”.
Това помирение имало голямо значение за византийците, едно, поради отношенията на папата към
адриатическите славяни, западни съседи на българите, друго, поради връзките на Симеон с Римската
църква. Папските легати, които в 923 г. пристигнали в Цариград, донесли също и
135
31. Съвременникът Масуди и Кедрин (II, стр. 396) споменават тия преговори. Дринов, стр. 26. [В 922 г.
византийският лагер при Термопили = Θερμἀ, Aquae calidae при Анхиало и Бургас. Cont. Georgii monachi.
— Къде са Катасирти? ἡγγιστα δἡ οἡ Κατας ἡρται τ ἡς Βασιλ ἡδος , следователно до самия Цариград.
Кедрин, II, стр. 603 (нахлуването и грабежът на печенегите след Одринската битка в 1050 г.). Печенегите
там са били унищожени през нощта от евнуха Йос. Философ с телохранителите, главите им занесени на
императора на ἀμἀξαις γεωργικαἀς. За Катасирти вж. и Vita patr. Euthymii, ed. Boor. Несигурността на
хронологията : вж. бележките на Hirsch към Симеон Магистър. — Nota bene epitome Strabonis c бележка за
скитите в Елада, скитите у Камениат = българи. — За нахлуването на Симеон в Гърция вж. Васильевский,
Советы боярина, § 83, стр. 44 (от стратега била превзета не само крепост в Елада). — При обсадата на
Одрин, предводителствувал патриций Моролеон. Вж. Hirsch, стр. 82. — Твърдението, че Симеон влязъл в
преговори с халифа на африканските араби, е взето от Скилица = Кедрин : как се е наричал този
владетел? Respice hist. arab. В Африка най-напред са владеели Икшидé в Египет, Аглабидé в Тунис,
Силиция и пр., Идрисидé в Мароко. В началото на X столетие Махади Обеид Аллах, потомък уж на Али и
Фатима, дъщеря на Мохамед, първият Фатимид покорил цяла Северна Африка, в 907 г. и страната на
Аглабидите; Египет признал неговото върховенство, в Мароко боеве с исп. Омайяди. Воевода на Махади
бил Абу Абдулах. Махади умрял в 934 г. След него дошъл син му Абулкасем Мохамед, след него —
вторият син Исмаил абу Тахер „Алмансар”, в 951 г. водил война във Византия, в Калабрия. Giesebrecht, I,
стр. 476. Где е столицата? Каирун. Cedrenus, II, стр. 356 πρἡς Φατλοἡν τἡν δυνἡστην τἡν ἡϕρων.
Wüstenfeld, Geschichte der Fatimiden — Chalifen, Göttingen, 1881.]
191
едно писмо от папа Йоан X до Симеон, в което той го уговарял да сключи мир. Това писмо било изпратено
на Симеон от Николай заедно с едно писмо от последния, в което го заплашвал с папско отлъчване. [32]
Ала тая крачка останала без последствие. По-важни били съединените усилия на папата и византийците
да повдигнат един опасен враг в тила на българския княз.
Хърватите и сърбите, разделени на множество дребни племена, едва наскоро преди това почнали да се
сближават в политическо отношение. [33] Преди това западните хървати били по-щастливи от сърбите.
След несполучлив опит на Людевит в областта на Сава, севернодалматинските князе добили първенство
и през първата половина на IX в. успели да обединят под върховната власт на франките дребните
племена от Сава до Цетина; с това била турена основа на по-сетнешната хърватска държава. Около 875 г.
Сдеслав [34] подчинил страната под върховната власт на византийците както в политическо, така и в
църковно отношение. Ала още след четири години (879 г.). Сдеслав бил убит от Бранимир, истинския
основател на хърватската политическа и църковна самостойност. В политическо отношение той скъсал
връзката с Византия и с това направил Хърватско напълно самостойно. В църковно отношение той се
присъединил към папата, който за хърватите основал отделно национално епископство в Нин (итал.
Nona); Салонското архиепископство, [35] предано тогава на
32. 28-о. писмо на Николай.
33. Хърватските и сръбските работи са изложени според Дринов (цит. съч.), който идва до резултати,
рязко различаващи се от предишните възгледи. [Към историята на Симеон : Theoph. Cont., стр. 387.
Арменецът Панкратукас τἡ Συμ. προδἡδωκεν Одрин. Стр. 390. Боят при Καταςἡρται в Тракия.
Неочаквано нападение; стр. 400 втори бой там. Стр. 401. Симеон изпратил свойници с Χαγ Ἄ νω κα Ἄ
ΜηνικἌ (за това място срв. К. Грот за К. Багрянородни и Hirsch, стр. 373,бел. 1; nota bene титлата на
каукана) καἡἡἡτ ρους, δειλϑἡντες διἡτἡνἡρἡνἡλϑον μἡχρι τἡνΜαγγλαβἡ.Страхът за двореца τἡν. Πηγἡνи τἡ
Στενέν. Стр. 412. Симеон починал ένοέέ καέ νέσέ κατακαρδέέ. Стр. 413. Георгиос Сурсувулис, Симеон
Калутерканос, Усампсос (σαμψἀσ самъчий в Супрасълския и други ръкописи, срв. Mikl., Lex. самъчий),
Συμἀων τοἀ ἀρχηγοἀ Βουλγαρἀας ἀδελἀἀς πρἀς γυναἀκα, Стефан, негов родина, Μαγοτἀνος,
Κρἀνος, Μηνικἀς (за тези имена вж. Куник, Ал-Бекри, стр. 152; Грот, стр. 197, бел.; nota bene : да се на
прави списък на видните мъже от времето на Борис и Симеон). — Cameniata, стр. 496. Жителите на
Македония едни били Δρουγουβ έ ται κα έ Σαγουδ έ τοι под Солун, други подчинени τ έ συνμορο έ ντι τ έ ν
Σκἡϑων ἡϑνει. Реките, изтичащи от страната на скитите, и търгуването с нея.]
34. [Сдеслав. Sedeslavus „gloriosus comes Sclavorum”. Hergenröther, II, стр. 609. Rački, Docum., стр. 7.]
35. [За Салона вж. Hergenröther, II, стр. 610. На 10 юни 879 г. (вж. Rački, Docum., стр. 10) папа Йоан VIII
пише на епископите Vitalis Adra (може би, мисля аз, Ядра), Dominicus de Absara, на архиепископа Jo. de
Salona, на клира и главатарите на Спалато и Задар (epist. 190), кани ги да се върнат под св. Петър,
особено пък да изпратят архиепископа, когото ще изберат, за ръкополагане в Рим, „porro si aliquid de parte
Grecorum vel Sclavorum sup vestra ad nos reversione vel consecratione.. . . dubitatis”, ще им помогне. Писмото
носел свещеникът Йоан, пратеник на Бранимир. Отиването на хърватския епископ Теодосий Нински в
879/880 г. в Рим, вярност на хърватите към папския престол (Hergenröther, стр. 612). Какво са правили
136
салончани, не знаем. Hergenröther, стр. 614, мисли, че те политически и духовно са били под Византия.
Новоизбраният архиепис коп Marinus Солунски бил ръкоположен от Валперт Аквилейски (Rački, Docum.
192
Цариградската църква, запазило властта си само в крайбрежните градове, които останали византийски :
Сплет (Spalato), Задар (Zara), Трогир (Trau) и по островите. Дворът на Бранимировия приемник княз
Мутимир бил обиколен почти с кралски блясък. Още повече Хърватско се издигнало при съвременника на
Симеон Томислав (приблизително от 914 г.), който разпрострял властта си също и над страната между
Сава и Драва, и над Босна.
По такъв начин в началото на X в. в Хърватско се образувало силно политическо тяло. Между това
сърбите при всичките си старания не могли да дойдат до заякчаване и постоянно се колебаели между
Византия и България. Те се разделяли на шест племена : същински сърби в западната част на днешното
сръбско княжество; бошняци и неретвани по адриатическото крайбрежие, между реките Цетина и
Неретва; захлъмци в Херцеговина, между Неретва и византийския тогава гр. Рагуза; травунци в
Херцеговина и дуклянци в Черна гора. Най-силни племена били сърбите и захлъмците. Същинските
сърби, ако и да се отбранили от нападенията на Пресиям и Борис, обаче за война против Симеон нямали
сили; те трябвало да му плащат данък. В началото на X в. у тях управлявал жупан Петър Гойникович. В
стремежите си да покори и обедини останалите племена той имал мощен съперник в лицето на Михаил
Вишевич, княз на захлъмците, храбър воин и изкусен дипломат. Михаил имал опора у българите, Петър —
у византийците. Михаил, който още около 912 г. се явява като Симеонов съюзник, [36] побързал около 917
г. да донесе на Симеон за тайните сношения на Петър с византийския стратег на Драчката област.
Веднага след това Петър бил пленен от българите и умъртвен, а на негово място бил поставен Павел
Бранович. [37] С падането на Петър
стр. 187), не в Рим, „vielleicht aus Auftrag des Photius oder auf Bitten des einheimischen Clerus”. Innige
Verbindung Walpterts (вж. стр. 636) mit Photius. В писмата на Йоан VII) няма нищо повече и за българите
няма нищо след 881 г. (писмото до Михаил, стр. 613. „Unter Leo VI finden wir keine Spur, dass Salona-
Spalato zum griechischen Patriarchate gerechnet war.” В Not. ep. няма нищо. Писмата на папа Йоан X (914—
928) и на Лъв VI (928—929), съборът в Спалато 925 г. показват, че тогава Салона е била под Рим.
Епископът Грегор Нонски искал да стане независим от Салона, ала Лъв VI befestigtel seinen Verband, gab
ihm die Kirche von Scardona (цитира Farlati, III, стр. 106, 107).} Nonensis eccl. е съществувала още през
времето на папа Николай I (858—867), Rački, Doc, стр. 185, nota bene : устроена без папско позволение. За
годината на двата събора в Сплит вж. Rački, цит. съч., стр. 197.]
36. Около 917 г. той пленил сина на венецианския дож, който се върнал от Цариград, и го изпратил при
Симеон, който в това време не бил добре с венецианците. Joannes Venet., ed. Pertz (Mon. germ.), стр. 23.
[Сръбските жупани Петър и Павел. Срв. храмът „Св. Петър и Павел” в Раса (Гласник, 53, стр. 35). Сочи
към римски черковни сношения — римско епископство в далматинското и албанското крайбрежие. Срв.
Завидовия храм „Петър и Павел” на Лим (Гласник, 53, стр. 43). Около 912 г. преговорите на Петър
Гойникович с византийския стратег на Dyrrachion в Панагия при морето — относно уж сдружението на
византийците с унгарците, „за да ги подтикнат да нахлуят в България”. Сърбите следователно са държали
Панагия, навярно и Босна, и са били съседи на унгарците : Захълмието и пр. било в ръцете на Михаил.
— За границите на българите със сърбите и за техните сношения с хърватите срв. Rački в Rad, 56, стр.
114.
37. [За Павел Бранович — Вран, Βρἀνος.]
193
Михаил, който владеел също и областите на травунци и дуклянци, придобил такава власт, че при него
захлъмците достигнали хегемония между сръбските племена.
От времето, когато Роман Лакапин почнал да управлява (919 г.), настъпил един обрат в отношенията на
адриатическите славяни към Симеон. Сърбите още по-рано били разположени към византийците; сега
трябвало да се повдигнат против Симеон захлъмци и хървати. Това можело да стане само с папска
помощ и то било главната цел на църковното помирение през 923 г. Изисквали се големи жертви както от
страна на императора, така и от страна на папата. Томислав получил от византийците далматинските
градове и острови, а от папата кралска корона. Михаил получил от Византия титлата консул и патриций.
Хърватското епископство в Нин било закрито и цялата страна на Томислав и Михаил била подчинена на
Салонското архиепископство, което византийците отстъпили тогава на папата; по такъв начин южните
славяни в политическо отношение се сближили с Византия, а в църковно с Рим. [38]
137
Враждебните действия против българите наченали в Сърбия. Жупан Павел бил свален поради
дружелюбните си тенденции към гърците [?]. [39] Ала неговият приемник Захарий се разбунтувал съвсем
открито (около 923 г.). Българската войска, изпратена да накаже въстаналия, била унищожена може би с
помощта на хървати и захлъмци, а главите и оръжията на падналите военачалници били изпратени в
Цариград.
Между това Симеон отново потеглил за столицата на византийците. През септември 924 г. той за втори
път стоял с безбройна войска пред вратите на Цариград и разположил главната си квартира пред
Влахернския дворец. Тутакси той поканил при себе си патриарха и някои велможи, а когато те се явили,
той пожелал да види самия император Роман. С надежда, че ще дойдат до споразумение за мир, Роман
приел предложението за свиждане. В определения ден, правейки молитви заедно с патриарха във
Влахернската светиня, той се приготвял за среща със страшния цар на българите. Ала Симеон ги накарал
да го чакат четири дни. Едва на 9 септември той се явил на условеното място при Космидион, в горната
част на Златния рог, съпровождан от огромна войска : неговите телохранители имали едни златни, други
сребърни копия и щитове и всички били оковани в железни брони. Свиждането станало край брега на
площадката, към която прилепнала императорската триера. Симеон, в това време почти 60-годишен
старец, заповядал най-първо на своите хора да огледат площадката, за да се предпази от засада; след
това слязъл от коня и се приближил до императора. За разговора им знаем само, че пред императора
Симеон укорявал патриарха за враждебното му към него разположение и когато Николай почнал да
говори нещо за своите
38. Вж. Дринов, цит. съч., стр. 51, 54—60.
39. [Че жупан Павел бил свален поради дружелюбните си отношения към гърците — ? вж. Const. Porphyr.]
194
молитви, Симеон прекъснал речта му с думите : „От твоите молитви е убит моят кон” (при Ахелой). [40]
Свиждането не довело до мир, понеже българският цар изисквал твърде много. Симеон отново отстъпил
от града назад, защото трябвало да отложи окончателното осъществяване на своите планове за по-късно
време. От една страна, развалили се преговорите с арабите поради византийското злато, от друга —
нужно било да се освободи от новия враг в тила. Веднага щом се завърнал в България, Симеон пак
изпратил голяма войска против отметналия се сръбски жупан; ала при наближаването на българите
Захарий избягал в Хърватско; жупаните били строго наказани и страната опустошена. От Сърбия
българите под началството на Алогоботур се насочили против хърватите, най-силните членове на
западния съюз, но били напълно разбити (около 925 г.). [41]
Между това войната с византийците все още продължавала. В 926 г. една войска от македонски славяни
предприела нападение на Солун. Гръцкото крабрежно население избягало на островите и останало там
до смъртта на Симеон. Напразно патриарх Николай се мъчел с две послания да склони българския цар за
мир. [42]
Сред приготовления за големи предприятия Симеон умрял на 27 май 927 г.
Българската държава достигнала при Симеон такива размери, каквито по-късно никога нямала. От едно
сравнение на съставения по заповед на император Лъв Философ (886—912 г.) опис на епископствата в
империята с описа на българските епископства при цар Петър, сина на Симеон, се вижда най-добре при
другите откъслечни сведения доколко Симеон е увеличил получената по наследство държава. При
император Лъв
40. Theoph. Cont., стр. 405; Leo Gramm., стр. 311; 31-во писмо на Николай; Дринов, цит. съч., стр. 30—32.
[За деня, месеца и годината на Симеоновото явяване пред Цариград; като четвъртък (πἀμπτη) 17
ноември стои у Cont. Georg. mon., стр. 901, ed. Bonn., и тогава трябва да бъде 925 г., а не 924 г., у
Hergenröther стои ноември. Патриарх Николай според Hergenröther умрял на 15 май 925 г. Cont. Georg.
mon., стр. 898, поставя идването на Симеон пред Цариград във 2 индикт, септември, в леи.лтг
(четвъртък), 17 ноември срещата и смъртта на патриарх Николай, стр. 902 — 15 май, индикт 13, стр. 904
— 27 май, индикт 15 смъртта на Симеон. Може би по-горе вм. 2 чети (1) 2? Вж. Muralt.]
41. За хронологията на това време вж. у Дринов, цит. съч., стр. 53. [Reinach, La reconstruction des mures de
Cavalla au 10 siècle, Bull. de la corr. héllenique, V, 1881, стр. 267. Надпис в Кавала : стените били поправени
в 926 г. от Басилеиа Кладон, стратег на Стримон. — Около 926 г. : Liutprand, Antapodosis, III, стр. 24, при
Тесалоника били заловени „Slavorum. . . qui rebelles Romano imp. extiterunt terramque eius depopulabant, . . .
138
duo principes”. Пътувал ли е пратеникът през Солун по сухо? Изглежда, че да : инак как би могъл да хване
тези отдали се на разбойничество славяни? Може би е пътувал от Атина, или от Драч? — За
опустошаването на Сърбия (ἡμεινεν ἡχἡρα ἡρημος) вж. Rački, стр. 391, не е преувеличено от по-новите, вж.
описанието на пустините, пак там, стр. 396, само ловци без жени. Ала срв. за Тракия vita S. Mariae Novae!]
42. Солун : Liutprand, Antapodosis, III, стр. 24; островите : Vita S. Lucae у Migne, CXI, стр. 453.
195
византийците владеели в Европа почти цяла Тракия [?] [43] до линията, прекарана от Созопол на Понт
през Верея (Стара Загора) до малката крепост Констанция, близо до изворите на Марица, също тъй
Родопа, македонските крайбрежия със Серес и Солун, цяла Тесалия, Епир и цялата брегова страна на
Албания. Симеон завоювал по-голяма част от Тракия, заел македонските крайбрежни области недалеч от
стените на Солун, покорил Северна Тесалия с градовете Петра при Олимп и Стаг при Пеней, Епир с
Янина, Бутротон и Химера до околностите на Артенския залив и адриатическото крайбрежие от устието на
Калама срещу Корфу до устието на Дрин освен Драч, който си оставал постоянно византийски.
Българската граница откъм Сърбия образували съединеният Дрин, Белият Дрин и Ибар; оттам тя
достигала до устието на Сава. Раса (Нови пазар), Прищина, Липлян на Косово поле, Ниш, Браничево
(древният Viminatium при Пожаревац) и Белград се намирали тогава под българско владичество. Отвъд
Дунав и Сава към българската държава принадлежали Срем (Сирмия) и преди нахлуването на маджарите
още Влашко и части от Унгария и Трансилвания. [44] Съдбините на българското владичество в тия
заддунавски страни по-точно не се знаят; ала още в 1231 г. в Трансилвания, като искали да означат една
отдавна минала епоха, говорели за времената, когато тая страна принадлежала на българите. [45]
Арабинът Ал Масуди, който посетил Цариград през първата половина на X в., пише, че българската
държава се простирала надлъж 30 дни и нашир 10 дни;
43. [При император Лъв византийците са владели в Европа почти цяла Тракия — ? : Месемврия
византийска!]
44. За границите на Симеоновото царство, въз основа грамотите на Василий II от 1020 г. (границите на
българската църква при Петър и Самуил) : Голубинский, стр. 7; Дринов, Периодическо списание, Браила,
IX, стр. 42; от същия, Южные Славяне и Византия, стр. 79. Списък на епископствата при Лъв у Tafel, Const.
Porphyr., De provinciis, стр. 44—51; Hieroclis Synecdemus et Notitiae graecae episcopatum, ed. G. Parthey,
Berolini, 1866, стр. 122, 218. За големината на царството срв. Heerstrasse nach Constantinopel, стр. 72, бел.
6. [„Дворове цара Симеуна”, царска улица и пр. в Дежево при Нови пазар, Гласник, 48, стр. 145. — Nota
bene : по-близка анализа на албанските и епирските епархии според Notitiae episcopatum (от времето на
Фотий, срв. епископите в актовете на съборите) и грамотата от 1019 г.]
45. „А temporibus iam quibus terra Blachorum terra Bulgarorum (в Трансилвания при Фогараш) exstitisse
fertur.” Teutsch und Firnhaber, Urkundenbuch zur Geschichte Siebenbürgens, Wien, 1857, I, стр. 50. Hâjdeu,
Archiva istorica а României, Bucuresti, 1865, I, стр. 97. Срем : Θρἀμος в грамотата от 1020 г. [Също и от по-
старата българска история може да се съди за разширението на царството оттатък Дунава — откъде
толкова войска за отпор на Константин Копроним, когато при Дунава има само място до линията
Месемврия — Девелт — Маркели — Филипопол — Сердика? Откъде са симмаховите (! сражаващите се
заедно съюзници С. М.). Sklaveni във войската на Телец, когато Сердика тогава все още е била
византийска, от Крайдунавско и — оттатък Дунава; едва ли от Македония. — Βουλγαρἀα ἀκεἀἀεν τοἀ
Ἄστρου във времето на Крум, и т.н.— Солниците : Затваряне на Дунава в 892 г. с верига, трябва да са
държали и двата бряга. Окопите във Влашко.]
196
неговото свидетелство почти дословно се потвърждава 200 години по-късно от Вилхелм Тирски, който
съобщава, че България се простирала от Цариград до Дунав и оттам до Адриатика. [46]
46. Wilhelmus Tyrensis, lib. II, сар. 4, cd. Bongars, I, стр. 653. Масуди у Дринов, цит. съч., стр. 80. [Между
охридските епархии в 1020 г. намираме и Servia, ала от Кекаумен (Васильевский, стр. 60) се вижда, че τἀ
Σ. е превзета от българите тепърва през царуването на Самуил. Хрисовулът говори за границите през
времето на Петър и Самуил, обаче въпросът трябва да се изследва по-отблизо. — Каталогът на
охридските епископства издаде Gelzer, в Byz. Zeitschr., I, стр. 257; II, стр. 40 сл. — Bulgaria в Албания. Вж.
Маlaterra. Bongars, Gesta Francor. (Anon. Norm.), стр. 3, Boemund със своите хора след преминаването
през морето „applicuerunt Bulgariae partibus”. — Albertus Aquensis, стр. 203, Boemund потеглил „рег Valonam
et Durax et caeteras civitates regni Bulgarorum” — Fulcher, стр. 386. Походът от Драч : „Itaque Bulgarorum
139
regiones per montis praerupta et loca satis deserta transivimus, Demonis ad flumen rapidum. . . venimus omnes”,
буйна река (Девол διἀβολος!). — Fulcher, стр. 420 : Boemund „Bulgariam navigaverunt et Avalonis portui
applicuerunt”. — Gesta Francorum, стр. 562, из Fulcher, „per Bulgariam” при Драч, „flumine, quod flumen
Diaboli nuncupatur”, mons Bagulatum и т. н. Срв. стр. 278. — Върху това вече писа Hâjdeu, Archiva, I, Tractat
etiam Pič. Вж. exc. На края на бележката : т. 93, 1877, стр. 677. За Θρἀμος вж. Gelzer в Byz. Zeitschr, II, стр.
53.]
ГЛАВА IX. Цар Петър. Богомили

източна. — Св. Иван Рилски и македонските пустинници. — Павликяни. Поп Богомил и предизвиканото
от него движение. — Поглед върху богомилската догматика и етика
Симеон бил женен два пъти. От първия брак той имал само един син, Михаил; втората му съпруга, сестра
на болярина Георги Сурсувул, му родила трима синове : Петър, Иван и Вениамин, или Боян. [1] Без ни
най-малко право Симеон лишил от престолонаследие най-стария си син Михаил, затворил го в манастир и
назначил втория, Петър, за свой приемник под ръководството на Сурсувул. Според разказа на Лиутпранд,
който дошъл тогава в Цариград като пратеник от император Отон I, най-младият син Боян минавал у
народа за магьосник; мислели,
1. Родословието на една старобългарска династия (семейството на Борис според бележките ло белите

полета на Чивидалското евангелие):
[Добавки : под Симеон — жени 1, пред Михаил—(1), пред Петър (2), а към Мария— нейни παἀδες τρεἀς.
Geor. mon., стр. 913. — Не е ли baianus титла? Хърватски бань у Конст. Порфирог. Βοεἀνος Rački, Doc,
стр. 398. В Дубровнишките грамоти бань = vicecomes. В българските надписи се среща и крал, и бан. Срв.
Rački за бан в старото хърватско кралство.]
198
че той можел мигновено да се превръща във вълк или в какъвто и да е друг граблив звяр. [2]
Приемникът на Симеон не бил нито войник, нито политик, ами смирен, кротък и миролюбив човек,
неспособен да продължава делото, почнато от баща му; в неговите жили течала, тъй да речем, друга
140
кръв. В историята Симеон си спечелил място в реда на основателите на мощни царства, а Петър —
между светците и пустинниците. [3] При Симеон българите насмалко щели да превземат Цариград; при
Петър почнало подчиняването на България от византийците [?]. [За упадъка на България през царството
на Петър има причини, чийто корен лежи в голямото разширение на царството във времето на Симеон.
Тогава били придобити пространни краища, обаче устройството на новата държава не било свършено.
Грамадна част от българското войнствено болярство се преселило в новопридобитите покрайнини —
Македония и Албания; там намираме техни потомци със старобългарски имена от края на X и XI
столетие,
2. Baianum autem edeo fere magicam dedicisse, ut ex homine subito fieri lupum quamvecumque cerneres feram.
Liutprand, Antapodosis, III, стр. 29. От това място може да се заключи, че около 950 г. Боян вече не бил
между живите.
3. [Срећковић, Историја срп. народа, I, Београд, 1884, стр. 463, цитира един откъс от Видението на пророк
Данаил за царете и последните дни. Споменава за знамението при Перник, Симеонъ дрьжить .л. лἀть, а
по немъ Петрь, след тях 12 царе, казвайки „аз съм цар”, за въстанието на Маниак. Пак там, от книгата на
пророчествата за унгарците, сърбите и други народи от края на XII столетие. — Starine, 18, стр. 179.
Новакович описва черногорски апокрифичен сборник от 1836 г. с апокрифна притча за смъртта на св.
Богородица, към края на който се намира приписка : „сии изводъ обрἀтохъ азъ Ияковъ въ книгахъ Петра
царя болгарскаго, иже бἀше тому настолни градь Велики Преславъ и умре въ велики Римъ”? Препис от
по-стара книга от 1572 г. (Венециански печат). Там, стр. 177, се изброяват трима епископи : Дионисий,
Йеротей от Атина и Тимотей от Македоние от града Колисиа. Срв. Новаковић, пак там, стр. 188. — Nota
bene повести за цар Петър у Качановски. Петрова кула в Стоб. Служба на цар Петър споменава
Срезневский, Пам. юсов. письма, стр. 121. — И пам ть (?) св. Петра инокааго, бывшаго царἀ
Бльгаромъ. Зографски трефологий от XIII в. Срезневски — Časopis čes. musea, 1878, стр. 334.
Срезневский, Пам. юсов. письма, Обозрение, стр. 121, служба на цар Петър в Зографски трефологий,
според извлеченията на Порфирий, в същия ден на пренасянето на св. Климент Римски :
Въ службἀ св. Петроу Болгарскомоу, у В. И. Григоровича этого нет (Изв., I, стр. 98—99. Статьи кас. древн.
слав. языка, стр. 93—94). Срв. кал. в края на книгата на Срезневски. — А. И. Соболевский, Слова Петра
черноризца, Изв. отд. рус. яз., ХIII, 1908, кн. 3, стр. 314—321, в 6 руски ръкописа има : за поста и
молитвата, за спасението, за временния живот, за богатите и сиромасите и т. н. Тук се цитира ръкопис от
XVI в., в който четем „Петра царя”. Словата са на южен славянин, от най-раншното време на
черковнославянската литература. — Π έ τρος : έ ν έ ρ ϑεοϕιλ έ ς κα έ σεβ έ σμιος, Лъв Дякон, V, 2. Срв.
Vita S. Lucae за него. На стари години ли или още на младини?]
199
там следователно според всичко се е пренесла тази аристокрация от боляди и угайни и закоренила. От
това е последвало разслабването на господствуващия елемент в старото отечество около Преслав,
Абоба и Провад, в областта, към която били насочени старите византийски походи и в която се откриха
надписите на Мортагон, Маламир и др. (Сравни разместването на сръбските боляри из Македония в XIV в.
и упадъка на собствена стара Сърбия.) Центърът в Преслав лежал доста отдалечен, не позволявал
контрол на цялото; царството имало нужда отново средище.] Петър, ръководен от вуйчо си Сурсувул, не
стоял начело на своя народ, ами бил оръдие на една партия. Обидените негови братя въстанали против
него начело на войниците от школата на великия Симеон. Литературата дошла в упадък и едно ново
религиозно учение, смесено с туземни езически елементи, внесло недоволство в средата на народа.
Както изобщо у славяните, така и тук политическото величие, свързано с известно лице, бърже се
прекратявало с неговата смърт. Същото се случило след Сам, след Светополк, след Асен II, след Стефан
Душан и след Твърдко в Босна. [4]
Георги Сурсувул, деятелен и сръчен човек, който при характера на младия цар напълно завладял
управлението, изпърво искал да продължава завоевателната политика на Симеон. Българите отново
нахлули в Източна Тракия, но заедно с това Сурсувул влязъл в тайни преговори с гърците. Първото писмо
на Петър и Сурсувул било предадено в Цариград по арменския монах Калокир. Император Роман
изпратил незабавно пратеници по море в Месемврия — град, който от 812 г. бил главно пристанище на
141
България [?]. [5] Тия пратеници се завърнали в Цариград вече по сухо, подир тях следвало българско
пратеничество начело съ. Сурсувул и наскоро след това сам цар Петър пристигнал в Цариград. Мирът бил
сключен на 8 октомври 927 г., четири месеца след смъртта нa Симеон, и в същото време в Пигите пред
града било извършено бракосъчетанието на цар Петър с внучката на император Роман, Мария. С това се
и свършили 30-годишните кръвопролития. В мирния договор освен царската титла на Петър било
признато патриаршеското достойнство на пребиваващия в Дръстър архиепископ Дамян и заедно с това
самостойността (αἀτοκεἀαλἀα) на българската народна църква. Византия също тъй се задължила да
почита българския господар по-високо от всички европейски крале, дори от немския император. [7] При
това византийците се задължили да плащат ежегоден определен данък на българите и формално им
отстъпили повечето завладени от Симеон земи; в Тракия Одрин останал за византийците, а Пловдив се
паднал на българите. [8]
4. За Петър вж. разсъжденията на Дринов, Началото на Самуиловата държава, Период. списание, Браила,
IX и X, стр. 44; Гилфердинг, I, стр. 111 и сл.
5. [Тамошният епископ е бил на събора през 879 г. и битките в 917 г.]
6. [Liutprandi legatio, cap. 19 : Petrus Bulgarorum vasileus — писмена „symphona” за преимуществото на

българските пратеници, казал на Лиутпранд сам Лъв Фока, брат на Никифор Фока.]
7. Разказ на Лиутпранд, изпратен от император Отон I в Цариград в 968 г., Liutprand, Antapodosis, III, стр.
36, у Pertz, III, стр. 311.
8. Дринов, Южные славяне, стр. 62—71.
200
Причините за тия тайни и бързи преговори не се криели в отношенията на българите към другите народи.
Една война с византийците не би представлявала повече трудности, както при Симеон; хърватите въпреки
неотдавнашната си победа не нарушавали мира благодарение посредничеството на изпратения от Рим
архиепископ Мадалберт, който заминал за Преслав, както изглежда, за коронацията на Петър; [9] сърбите
се намирали под българска власт, маджарите били увлечени от своите походи от Западна Европа, а
печенегите, ако съдим по техните отношения към Симеон, по-скоро ще са били добре с българите. [10]
Промяната, която произлязла в политиката на новото правителство, била предизвикана от вътрешните
отношения на България.
Цар Петър трябвало да се опасява от недоволството на обидените братя и мощният Сурсувул бил
омразен на другите боляри. Против своите вътрешни врагове и двамата се надявали да се бранят чрез
един тесен съюз с Византия, с което обаче не успели да привлекат народа на своя страна. Приятелските
отношения между двата двора продължавали дори и след смъртта на Роман (944 г.), при Константин
Багренородни (у 959 г.) и при Роман II († 963 г.). Българите помагали на византийците против араби и
руси. Едва към края на живота си Петър разбрал, че византийците използували тая 40-годишна дружба не
само за да се запознаят със слабата страна и с тайните на българското царство, ами и да подготвят
разлагането на неговата мощ [?].
Недоволството на българите от промяната на политиката се проявило още същата година чрез един опит
(927 г.) за преврат. Болярите, които се издигнали при Симеон, възпитани в негов дух, и които не се
примирявали с новия полувизантийски придворен щат, с гръцката царица, съставили заговор с цел да
свалят Петър и да възкачат на престола неговия по-малък брат Иван. Заговорът обаче бил навреме
открит, болярите били наказани, а Иван предаден на императора, за да го поставят в някой византийски
манастир. Ала Роман му подарил имот, оженил го за една знатна арменка и го задържал при себе си. [11]
Около 930 г. избухнало много по-опасно въстание в западната част на държавата. Неколцина боляри
провъгласили там за цар най-стария брат, монаха Михаил, и навярно бихa успели да свалят Петър, ако
Михаил не би умрял в самото начало на въстанието. Бунтовниците безпокоили също тъй византийските
владения, опустошили страната при устието на Стримон [и оттам в Никопол, който превзели] [12], нахлули
в Елада и най-сетне били заселени от император Роман при Артенския залив.
От тия безредици се възползували сърбите, за да възстановят своята самостойност.
9. Че и Петър получил корона от Рим, отбелязахме по-горе, гл. VIII, бел. 21 (= 28).
10. [Че печенегите ще да са били в добри отношения с българите — nota bene, Const. Porphyr.]
142
11. Theoph. Cont., стр. 419; Дринов, стр. 87. [За царския брат Иван — nota bene, Cont. Geor. Monachi
разказва за това събитие другояче, подробно. Претендент.]
12. [За действията на въстаниците през 930 г. — nota bene, Hirsch, стр. 373.]
201
Чеслав, син на избягалия в България още при Борис жупан Клонимир Строимирович и на една знатна
българка, след ранната смърт на баща си бил възпитаван при двора на Симеон в сръбски дух като
вероятен претендент за сръбския престол. Още като юноша, през времето на похода против въстаналия
княз Захарий, той лично бил свидетел на униженията, на които се подложило неговото отечество от
войските на Симеон. След смъртта на последния той влязъл в тайни преговори с византийците, избягал
от Преслав със затворените там знатни и взел в ръцете си управлението на своето нещастно отечество.
Под върховната власт на Византия той сполучил да обедини за пръв път всички почти сръбски племена.
Той князувал още около 950 г. [13]
По своите сетнини по-важно от двете предишни въстания било третото, което избухнало през пролетта и
лятото на 963 г. Тук именно се показала главната слабост на държавата, която се състояла от
наследствени княжества, образувани въз основа на старославянското разделяне по колена; в държавата
се наброявали около 40 епископства, чиито граници съвпадали навярно с границите на такъв също брой
княжества и воеводства. Въстанали именно пак западните българи. Начело на тях сега вече не стоял
някой от Петровите братя, но мощният, енергичен велможа Шишман с четиримата си синове — Давид,
Мойсей, Аарон и Самуил, комисът (κἀμησ) c комитопулите, както ги наричали гърците. Ако съдим по
местоположението на наследствените земи на тая фамилия, можем да заключим, че Шишман бил глава
на най-силното коляно македонски славяни, т. е. на бърсяците, които през 676 г. обсаждали Солун, през
774 г. воювали с българския княз Цериг, името на които и до ден днешен е запазено при горния Вардар, в
околностите на Битоля и при Преспанското езеро. [14] Наследникът на старославянските областни князе
на Славиния е бил провъзгласен за цар и макар че не можал да свали Петър, но за това отнел от него
Албания, Македония, Моравската област, Видин и Средец;
13. Съвсем нова характеристика за Чеслав даде Дринов, Южные славяне, стр. 137 и сл.
14. В Heerstrasse nach Constantinopel, стр. 71, прокарвам мнение, че Шишман бил княз на бърсяците.
Кулите на Шишмановци се намирали не в Албания, в Източна или Южна Македония или в околностите на
София, ами в Охрид, Преспа, Битоля, Сетина, Прилеп, ще рече — всички в областта на бърсяците;
Скопие било дадено от Самуил на княз Роман. [По-скоро царски, коронни градове. — За комитопулите
срв. Κομιτἀπουλος лице у Кантакузин, I, 3, сар. 46, 47. Качановски в изданието на сръб. Зонара (Starine),
обяви името на комитопулите за българско!!! Кедрин (= Скилица), II, стр. 434, 435 : ἀνἀς τἀν παρἀ β-οι ς
μἀγα δυνηἀἀντων κἀμητος , затова синовете κομητἀπουλοι, името не е споменато, ала се среща в
поменика на Гильфердинг, I, стр. 270, и в грамотата от 994 г. Според Кедрин революцията е станала
между смъртта на Роман II и възкачването на престола на Фока, в 963 г., Дринов, стр. 90. Nota bene. Пер.
спис, IX—X, стр. 58—61. — Кедрин, II, стр. 347. Петър след смъртта на император Роман II възобновил
мира, за поръчителство дал двамата си синове, Борис и Роман, и скоро умрял. Синовете били изпратени
в България, за да поемат властта
Почти същото като на стр. 434, 435.]
202
за Петър останала само Източна България, приблизително от р. Осъм на изток до Понт, и Северна
Тракия. От това време имало две Българин и двама царе с двама патриарси, защото новото царство не
могло да мине без отделен патриарх. Древната римска граница между диоцезите илирийска и тракийска
станала граница на двете български царства, които съвпадали първото с древна България, второто със
Славиния. [15]
В духовния живот произлязла тогава внезапна промяна. Тя вече се забелязвала в отношенията на

църковната книжнина. При Борис и Симеон ние виждаме вдъхновени и възторжени мъже, които с
младежки жар, със слово и перо разпространяват просвета между народа, тъй например Климент,
143
Константин, Йоан Екзарх и др. При Петър в духовенството се развила страст към разкош. Според думите
на съвременника презвитер Козма [16] клириците „не живеят според Писанието, узаконяват своите нрави,
с които искат да се прославят на земята, красят се с богато облекло, перчат се на тия, „които вървят след
тях” (които ги придружават), веселили се на пиршества и водели изобщо недобър живот, а заедно с това
„вършели неправеден съд, грабели, обиждали беззащитните”. Тоя нравствен упадък трябвало да възбуди
противодействие.
Явяват се мъже, които се отдалечават от обществото в недостъпни гори и планини, за да живеят там като
най-строги аскети, смятайки за излишно да вземат перото в ръка. [17] Най-бележит от тях бил Иван
Рилски, отсетне „покровител” на България. Родом от с. Скрино, софийска провинция, той на младини бил
беден овчар. След смъртта на родителите си той постъпил в един манастир, от който обаче скоро
преминал в един усамотен кът на рилската планина. Там прекарал 20 години, изпърво в една тъмна
пещера, след това в един хралупат стар дъб и най-подир — 7 години — на една недостъпна скала, при
подножието на която стои днес величественият Рилски манастир. Цар Петър също споходил веднъж
пустинника. Иван Рилски умрял през 946 г. на 70-годишна възраст. Едновременно с него живеели в
Северна Македония трима не по-малко прославени пустинници. Прохор при Пчиня, в Скопската епархия;
Гаврил на Лесковската планина, близо до Кратово; Йоаким в Осоговските планини, при Сарандапор (гръц.
τεσσαρἀκοντα πἀροι).3a спомен на всички македонски пустинници били основани манастири, които през
време на не-
15. Историята на това разделяне на държавата и започването на династията Шишмановци са обяснени от

Дринов в цитираното съчинение и в Периодическо списание, IX—XII, въз основа на забъркани византийски
известия (Кедрин) и местни списъци на царете в църковните паметници. Латинската грамота от 994 г.
(Farlati, Illyricum sacrum, II, стр. 111), приписана на избягалия от България в Хърватско болярин Пинций, в
която родът на Шишман се изкарва от Търново, според Дринов е подправка от XIII в., когато Търново било
резиденция на българските царе (Дринов, цит. съч., стр. 89, бел. 102). [Nota bene унгарските нахлувания
през страната на Петър още около 968 г., към Солун и Цариград. Вж. Liutprand. Владеел следователно
вероятно Белград и околността. Според Const. Porphyr. унгарската граница на Дунава е била при
Траяновия мост. — Pincius е римско име, срв. Monte Pincio.]
16. Изд. на Козма в Православный Собеседник, II, стр. 311—313; Дринов, стр. 73.
17. [За пустиннослужителите, Срв. еремитите в Западна Европа в XI в. Sybel, Geschichte des I.
Kreuzzuges.]
203
зависимостта били центрове на просвета, а през време на турското владичество — прибежище на

литература и славянски дух.
Ала не само между най-добрите елементи на духовенството, но и в народа се образувала силна опозиция
против клира, особено по тая причина, че той поддържал престола на Петър и гръцката му политика,
провъзгласявайки, „че царете и болярите от бога са поставени”. През време на смутовете в народа все
повече се вкоренявала нова ерес, учението на богомилите. [18] От самото начало тя имала съществено
политическо значение.
Пет века от южнославянската история са неразделно свързани с историята на богомилите. От България и

Византия те се разпространили по целия полуостров и дори в Италия и Франция. За да изложим
произхода и същността на тяхното учение, ние ще трябва да влезем в някои подробности. Тия въпроси
едва в последното десетилетие бяха грижливо разработени от русите Осокин, Голубински и Левицки и от
югославяните Петранович и особено доктор Фр. Рачки; при все това много неща още не са разяснени. [19]
За опитите да се въведе учението на павликяните [20] в България вече говорихме (стр. 173). Те не
останали без резултат. Учението им, което първоначално намерило последователи между арменците,
преминало към тях от Мала Азия и не било нищо друго освен преобразувания в VII в. от Константин
Самосатски древен предноазиатски гностицизъм или по-скоро манихеизъм. Византийските императори
преследвали павликяните, които тогава гинели с хиляди. Но при все това учението им се разпространило.
Още в VIII в. много хиляди сирийски и арменски павликяни били преселени от Константин Копроним в
Тракия за погранична стража. Повечето от техните селища се намирали в околностите на Пловдив, който
поради това станал тяхно средоточие на запад. В Цариград право на гражданство им подарил император
Никифор в 810 г. [?]. [21] От Тракия павликянски учители преминавали в Македония и България, осо-
18. [Има ли доказателства, че богомилството е съществувало в България още в Х в.? Не се ли е появило

тепърва по-късно? Съчинението на Петър Сикул според арменеца архидякон Карапет Тор-Мкртчиан,
144
Die Paulikianer, Leipzig, 1893, е тепърва от времета на Алексий Комнин. Според Успенски съчинението на
презвитер Козма е също по- късно, а не от X в.]
19. Fr. Rački, Bogomili i Patareni, Rad jugoslavenske akademie, VII, VIII, X; Голубинский, пит. съч., стр. 154; Б.
Петрановић, Богомили, у Задру, 1867; В. Левицкий, Богомильство, болгарская ересь, СПб, 1870 (в
Христианское Чтение). Ние се придържаме предимно в Рачки.
20. [Павликянство : У латинските писатели от XVII столетие Paulianisti, вж. Acta eccl. Bulg., срв. ἀεησκεἀα
τἀν Παυλιανιστἀν Genes., Hirsch, стр. 172. Karl Müller в рецензия та на Döllinger, Beiträge zur
Sektengeschichte в Theol. Literaturzeitung, 1890, № 14, стр. 354—357 sur l'origine du Catharisme une théorie
nouvelle, vraisemblable et ingénieuse. Ch. Molinier рецензия на съчинението на Döllinger в Revue hist.,
1894,1, стр. 152, за църквите на Renier Sacchoni, Thes. nov. anecdot., V, 1761, в Италия, геогр. Е.
Vacandard, Les origines de l'hérésie Albigeoise, Revue des questions hist., XXVIII, 1 януари 1894, стр. 50—84
(проповед на св. Бернард). Emilio Comba, Storia dei Valdesi, 1893, Firenze. Рецензира Тоссо в Arch. stor.
ital., XIII, стр. 388 сл.]
21. [Κολωνἀα е в Мала Азия. Грешка на Рачки.]
204
бено след като Пловдивската област поради Симеоновите завоевания била присъединена към България.
Додето царувал Симеон, павликяните имали малко значение в България; при Петър обаче
обстоятелствата се променили.
Около първата половина на неговото царуване като преобразовател на павликянското учение се явил поп
Богомил, също наричан и Йеремия. [22] Целта му съвсем не била да преобразува християнската църква;
неговата реформа не била реформа в днешния смисъл на тая дума. Тя се състояла в това, че като се
придържал в старите дуалистични възгледи, вече значително изменени от павликяните, той ги приложил
към християнството, систематизирал тоя възобновен дуализъм и го утвърдил с най-строга организация на
цяло религиозно общество. Учението на Богомил не е нова религия и тя съвсем не дължи своя произход
на някакво отцепване от православната църква. Корените ѝ лежат извън християнството; тя е само ново
стъпало в безспирното развитие на източните догмати, образувани от смесване на сирийски, персийски и
гръцки възгледи с християнски елементи и в постепенното им сближение с християнството.
За Богомил не било мъчна задача да накара народа, който недавна се бил отрекъл от езичеството, да
прегърне едно учение, което подобно на стария славянски мит за богове и бесове вярвало в два вида
висши същества, т. е. добри и лоши божества. При това учениците на Богомил, наречени богомили, били
не само твърде почтени, ами още привличали към себе си много последователи със своята строга
нравственост. Те имали миролюбив характер, въздържали се от гръмки викове и смях и се отличавали с
бледно лице поради постене. Това им придавало вид на святост, който всякога имал влияние на Изток. Те
не се отделяли явно от църковното общество, макар че смятали своето учение за най-добро. Сами себе
си никога не наричали богомили, а просто християни. Дето те били малко, там посещавали православните
църкви и затова оставали неизвестни. Гърците ги наричали по славянски Βογομἀλοι или Εἀχἀται
Μμασσαλιανοἀ. Между славяните също били наричани и бабуни или манихеи; в Босна — патарени. [23]
След непродължително време в България имало вече две богомил-
22. [Йеремия : М. Соколов, Материалы и заметки по старинной славянской литературе, Москва, 1888, I—V,
стр. 108—142, Богомил не е = Йеремия. Приписваното на Йеремия не е еретическо (срв. Starine, V, стр. 79
—83), дори доста често е против богомилските възгледи. Ягичовата рецензия върху това, СПб, 1892, стр.
18—21. По въпроса за Йеремия и Богомил вж. ЖМНПр, август 1888, стр. 462 (Соколов и Веселовски).
23. За името на богомилите вж. гл. XIII. [В Средна Европа (Немско) валдензите в началото на XIII столетие
претопили в себе си по-старите катари. Haupt в Quiddes Zeitschrift, I, 2. Същият пише за принудителното
признаване чрез инквизиторите на безобразията (пак там, стр. 323, и т. н). Знаели цялото Св. писание, и
неучените (стр. 327, бел. 2). Ign. v. Döllinger, Beiträge zur Sektengeschichte des Mittelalters, I. Geschichte der
gnostischmanichäischen Sekten; II. Dokumente, München, Beck, 1890. Главно историята на катарите, и за
България и Босна. Nota bene, трябва да се подбере специфично българското учение : Козма, Синодика от
1211 г., синодите в 1360 г., бележките в Acta на Fermendžin. По въпроса срв. Богомилска приказка,
записана от Нешо Бончев, Пер. спис, VIII, 1884, стр. 122, издал Дринов.]
205
145
ски църкви, на които техните едноверци, дори когато били твърде много, всякога сочели като на люлка на
богомилството; именно тия църкви били : българска и драговичка. Последната, която в латинските извори
се нарича Dragovetia, Dugunthia, Dugranica, се намирала според мнението на Рачки в родната земя на
македонските драговичи, при Долния Вардар, тогава когато Голубински я преместя към пловдивските
драговичи. От тия две църкви се развили всички по-подирни и се придържали в тяхното учение.
Наскоро в България се появил един усърден противник на богомилството, пламенните речи на когото са
запазени и до днес. Той бил горепосоченият презвитер Козма. Според неговото мнение богомилите са „по-
лоши от глухите и неми идоли, по-лоши са от бесовете, евреите и неверниците; те са врагове на бога”. По-
нататък той ги обвинява, че учат хората на непокорство към началството, проклинат богатите (истинският
богомил не трябвало да скъпи земните блага); че осмиват старейшините, клеветят болярите, за
служещите на царя и неговите чиновници казват, че оскърбяват бога, забраняват на робите да работят на
своите господари. Когато някой богомил бил наказван от властите за бунт, народът го почитал като
мъченик.
Пристъпяйки към кратко изложение на богомилската догматика и етика, [24] трябва да забележим, че те
отчасти още не са обяснени и че богомилското учение в различните страни се е подлагало на изменения,
които винаги се стремели към сближаване с християнството.
Преди всичко явява се въпрос, на какви именно съчинения богомилите основавали своето учение. Те
отхвърляли безусловно църковното предание и св. отци. През времето на Козма от Свещеното писание те
приемали само Новия завет; в Стария владеел според тяхното мнение дяволът. Отсетне те ставали
повече и повече отстъпчиви. Но затова в текста на Св. писание те не изменяли нито една буква от
превода на славянските апостоли. Забележително е, че едничкото запазено богомилско евангелие, макар
и написано в 1404 г., съдържа твърде стари езикови форми и с това свидетелствува, че те преписвали
твърде стари ръкописи. [25]
24. Ние се ползуваме от основателното разсъждение на Рачки (Rad). [За богомилите срв. текстовете в
Starine, edd. Jagić, Рачки, Качановски и т. н. — Starine, 14, стр. 24, патаренският „отче наш” — срв.
Miklosich, Slav. Bibl., I, стр. 226 (1345 г.) τ έ μ έ ν γ έ ρ π έ τερ έ μ έ ν , έ διαϕερ έ ντως ο έ Βογομ έ λοι
χρἀνται. Шишманов, Сборник, I, стр. 42, за богомилството в българската народна поезия. Ф. Успенский,
Богословское и философское движение Византии XI и XII веков. ЖМНПр, 1891 септ., окт. — Окт. Синодик
на имп. Алексий, стр. 285. Богомилството се появило у славяните към края на XI в. от учението на
евхаятите (евхити). На стр. 288—290 излага връзката между беседите на презв. Козма и Синодика.
Според извадките на проф. Мурко; (Беседа) „относится к числу древнейших и первостепенных источников
в настоящем вопросе.” Козма. . . „ясно, что главы Синодика должны восполнять Беседу и, в свою очередь,
быть иллюстрируемы этой последней”. — Козьма. Изд. Правосл. Собеседн., 1864, I, II. За презвитер Козма
срв. Успенский, История на Атон, III, стр. 912 сл. В. Н. Златарский, Сколько бесед написал Козьма
Пресвитер? Харьков, 1904, Сборник за прослава на Дринов, стр. 39—48 (Козма е написал не 13, ами „одну
беседу”).
25. Даничич за кодекса на бошнака Хвала в Старине, III, стр. 1—146.
206
При тълкуването на Св. писание те се ползували с безусловна свобода; но заедно с това те се гордеели,
че мнозина от тях знаели Св. писание наизуст. Същото ние знаем за чешките таборити. Това доказва, че
изкуството да се чете и пише било твърде разпространено между тях.
Освен библейски книги те имали и много други. Козма казва, че тяхното учение се образувало от различни
неправилно размесени стихотворения. Това били твърде стари съчинения, които се разпространили
заедно с богомилското учение по цяла Европа. Тяхното фантастично съдържание се харесвало на народа
в една епоха, когато всички умове били погълнати в религиозни съзерцания. Много от тях се споменават
още в първите времена на християнството, в актовете на Римския събор от 494 г. Само някои били
съставени от богомилите; всички почти стари славянски апокрифи са преведени от гръцки. Сам поп
Богомил съставил един сборник от апокрифи : за кръстното дърво, как Христос орал с плуг, как император
Проб нарекъл Христос свой другар и т. н. Към другите богомилски съчинения се отнасят : „Видението на
Исай”, „Въпросите на св. Йоан”, „Ходенето на Богородица в ада” и т. н.; за тях ще говорим по-подробно в
прегледа на българската книжнина. [26] Основа на богомилското богословие било мнението, че
съществуват две начала — добро и зло. Мощта и древността на доброто и злото божество били еднакви.
Доброто божество е съвършено, тройствено същество, от което не е произлязло нищо несъвършено и
временно : то е творец на небесния, невидим и съвършен свят. Злото божество, според християнската
терминология наричано още сатана или дявол, е създало всичко видимо и материално, т. е. вселената с
всичко живо и безжизнено. И тъй светът според възгледа на богомилите бил творение на дявола. Земята
като негово творение според тяхното мнение била предназначена за гибел.
146
По такъв начин съществували два свята : невидим, населен от хора със свръхестествено тяло, и видим,
телесен — свят божий и свят на сатаната. Противоположността между тяло и дух, между време и вечност
се проявява много рязко. Двете начала са съединени само в душата на човека : тя е паднал от небето и
затворен в тялото ангел, който след смъртта на човека ще се завърне там, отдето е дошъл.
Гръцките богомили разказвали, че сатаната, като сътворил свое небе и своя земя, създал Адам от пръст,
но не умеел да го оживи. Тогава той изпратил вестители да молят бога да му вдъхне своя дух и че човекът
ще служи и на двамата. Поради своята доброта бог изпълнил желанието на сатаната и човекът получил
живот. Ева била създадена по същия начин. От сатаната тя родила Каин и Каломен, но с това сатаната се
лишил от своята творческа мощ и оттогава той си останал само владетел на света. От Адам се родил
Авел. Каин убил Авел и оттогава почнали да се извършват убийства.
Подобни разкази за произхода на света, за еднаквата мощ на доброто и злото същество се срещат също
тъй в разни славянски басни, които дължат своя произход на богомилите.
26. Вж. глава XXVI, 9.
207
Виновник за грехопадението на човека бил сатаната; човек според учението на богомилите няма
свободна воля. Човечеството било подвластно на сатаната още през време на Стария завет : същият той
го подложил на потоп, разпръснал хората от Вавилон и бил виновник за гибелта на Содом. Затова именно
богомилите отхвърляли както Мойсей, така и пророците.
Спасителят само наглед приел човешкото тяло — защото всичко веществено нали е творение на дявола
— и само наглед умрял на кръста. Когато възкръснал от мъртвите, той посрамил сатаната и го оковал с
тежки вериги. Като се завърнал на небето, той оставил своето тяло във въздуха. Според учението на
богомилите Мария не била майка на Христос, ами ангел. Йоан Кръстител спадал към Стария завет и
затова бил предаден на проклятие като „предвестник на великия цар, на слънцето, на антихриста”.
Резултатът от спасението било освобождението на душите. Приковани от сатаната към тялото, те се

освобождават от тоя затвор и се завръщат на небето, понеже извършили покаяние в тялото. Спасителят
учел хората как трябвало да вършат това покаяние. С учението си той посочил пътя към спасението и
това учение оставил на вярващите, а никак не тайнства, които, бидейки обреди, били веществени,
сатанически знакове.
Богомилите наричали себе си, както вече забелязахме, просто християни и обявили, че едничко само
тяхното учение било правдиво и чисто. Те осмивали православните епископи, наричали поповете
слепоци, монасите — лисици, а сами себе си смятали за небесен живот, сол на земята, светлина на света,
полски лилии и безгрешни светци.
В тяхното общество се приемали само възрастни. Приемането се извършвало не чрез кръщение — нали
водата била сътворена от сатаната, — а след предварителни молитви и пост, чрез възлагане на
евангелието от Йоан; при все това тоя акт бил наричан от гърците βἀπτισμα. При това се давало име. По
такъв начин новият съчлен бил приеман като просто-вярващ (на запад credens). Ала имало и по-високо
стъпало — съвършени (в Босна крестяне, добри бошняне, свършители, т. е. християни, по латински :
christiani, boni homines [?], electi, perfecti). [27] Църковната йерархия богомилите решително отхвърляли.
Всеки съвършен, мъж или жена, имал право да проповядва.
Църковните старейшини били само пълномощници на общината, която ги е избрала. Те се делили на три
степени. Начело на страната стоял епископ, в Босна дед, [дἀдьць в Софийския синодик], наречен на
Запад episcopus или senior. Следните две степени образували апостолите или стройниците (magistri),
които се наричали гости и старци (в Италия filii и diaconi). [28] Дори през време на най-голямото
разпространение на
27. Рачки в Rad, X, стр. 179; срв. босненските грамоти от XV в. у Miklosich, Mon serb., стр. 368, 398, 440,
461. Пуцичь, Српски споменици, Београд, I, 1858, бел. 1, стр. VII (1404) alguni dei Patarini et Baroni et boni
homeni.
28. Постепенност на длъжностите виждаме например у бошнака Радена, наречен в грамоти от 1422 г.
селянин, в 1438 г. старец, а в 1453 г. — гост. Вж. Даничиħ, Старосерб. лексикон sub v. По-подробно за това
вж. Рачки, цит. съч., стр. 183 сл.
147
208
учението, от Бордо до Цариград, никой от епископите не се ползувал с върховна власт, която да прилича
на папската.
Броят на църковните старейшини бил твърде ограничен. В Босна, дето учението на богомилите останало
да господствува в течение на векове, имало само един дед и 12 стройници. Богослужение не се
извършвало. Стройниците странствували от място на място, укрепявали вярата в народа, били
посредници в договорите и сключвали мир и примирие. Също тъй нямало богомилски църковни здания
(храмове). Подобно на старите славяни богомилите се покланяли богу навред, под открито небе, на
планините, в дъбравите и в своите колиби. Според техните възгледи християнските храмове и черкви
били свърталище на зли духове, а камбаните — демонски тръби. Отначало, казвали те, сатаната
обитавал в ерусалимския храм, а след това в черквата „Св. София” в Цариград. Впрочем те все пак имали
молитвени домове в Южна Франция и може би също тъй в Босна : [29] това били прости къщици без кули
и камбани, без украшения и икони, без катедри и олтар, който се заместял с една маса, постлана с бяло
платно и върху него св. евангелие.
Те се гаврели над кръста. Иконите смятали за идоли. Те много се молели, четейки предимно „Отче наш”.
Литургията напълно отхвърляли, като я смятали за жертвоприношение на демоните и многоглаголене.
Затова пък те се изповядали публично (ἀξομολἀγησις, appareilament) всеки месец в присъствието на
„съвършените” и от двата пола, без да изброяват своите грехове.
Що се отнася до тяхната етика, за грях смятали само подчиняването душата на тялото, на тварта. Те
мислели, че духовната смърт идва след фактическото нарушение на божеските заповеди, а не от лошите
мисли.
Животът на „съвършените” богомили бил много строг, ето защо само малцина избраници образували тоя
клас. Те трябвало да се откажат от всички земни блага, от тая „ръжда на душата”. Имотът на богомилите
бил два вида : църковен и частен. Църковният се придобивал от дарове
29. [Mauro Orbini, стр. 353, за Босна : Patarini heretici, de'quali un altra sorte era in Bosnia, chiamati Manichei.
Questi (secondo che riferiscono il Volaterrano et in Sabellico) habitavano ne’monasteri, posti nelle valli, е altri
luoghi rimoti; one le matrone, che di qualche infermità guarrivano, solevano andare come per voto à servire un
certo tempo prefisso. Et cosi stavano con detti monaci, ò per dir meglio heretici. II che durò fin à l’anno 1520.
L'abbate, ch'era in questi monasteri, chiamavano DED et il Priore STROINIK. Il sacerdote quando entrava nella
chiesa pigliando in mano un pane е voltatosi al popolo, diceva al alta voce : lo beneditò е il popolo gli rispondeva,
beneditelo; poi soggiungendo diceva, lo spezzarò, et il popolo rispondeva spezzatilo. Et fatto ciò con quello
communi-cava il popolo. — Crusius, Turcograecia, стр. 60, за Босна, haeretici Manichaei, 2 принципа,
манастирите in abditis montium, жени понякога в тях. Цитира Math. Palmeria. — Успоредици на
богомилското учение : Die Drusen des Libanon zerfallen in Wissende und Unwissende, Eingeweihte und
Nichteingeweihte. Die Wissenden tragen eine weisse Turbanbinde, trinken keinen Wein, rauchen nicht, fluchen
und lügen nicht. E. Littmann, Neuarabische Volkspoesie, Abh. d. kgl. Gesellsch. in Göttingen, phil.-hist., CL, NF,
V, 3, 1902, стр. 153.]
209
или завещания; от неговите доходи давали помощи на бедните и болните едноверци, след това на
мисионерите.Частният имот бил плод на трудолюбие и пестеливост; затова ги хвалели и друговерците. Те
работели дори и в празнични дни. Просяците презирали [30] и се задоволявали само с необходимото за
едно просто живеене.
На „съвършените” се забранявало да стъпват в брак; бракът у тях се оприличавал на блудство. Месо не

можели да употребяват, защото е сътворено от сатаната, а също тъй сирене, яйца и друга животинска
храна. Да се убие човек или каквото и да е животно те смятали за голяма простъпка; позволявало се само
да се убиват змиите като дяволски животни. Затова именно те отхвърляли войната и смъртното
наказание.
На „съвършените” богомили се забранявало да говорят с неверник, освен ако се касае за обръщането му

в богомилство. Да лъжат и да крият истината смятало се за тежък грях, а клетвата и показанието пред
съда те отхвърляли.
Животът на такъв „съвършен” приличал на живота на един пустинник : той се отказвал от света и неговите
удоволствия, живеел в бедност, задоволявал само най-необходимите си нужди, скъсвал всички семейни
148
връзки, също и всички приятелски отношения към друговерците, избягвал както съда, тъй и бойното поле.
Храната им се състояла от произведенията на растителното царство и риби, приготвени с растително
масло; кравешко масло и сало им били забранени. Богомилите не трябвало да пият вино; ала бошняците,
италианците и французите не спазвали това правило.
Облеклото на „съвършените” било черно, понякога подобно на дълго монашеско расо. Те избягвали
народните празненства, а също тъй и сватбите, кръщенките и никога не посещавали гостилници.
Забранено им било да се предават на гняв и много да говорят; у дома си те се занимавали с четене на
Библията или на фантастични апокрифи. С една дума, начинът на живота им бил суров, чисто монашески.
[31]
Българските богомили се молели четири пъти денем и толкова пъти нощем; гръцките — седем пъти денем
и пет пъти нощем. Когато минавали през някой мост и когато пристигали в някое село, те имали навик да
четат молитви. По тоя тих и мрачен шепот човек лесно могъл да ги отличи от другите хора. Празнични дни
у тях нямало. Те разчупвали хляба, но само в памет на Спасителя. Крайно много се изнурявали от пост.
[32]
„Съвършените” християнки имали същите задължения, както и мъжете. Обличали се в черно, занимавали
се с ръкоделие, с възпитаване на деца, с приглеждане на сиромаси и болни.
Такъв бил животът на „съвършените”. Само малцина достигали тая степен; за това се изисквала
извънредна самоотверженост. Ето защо дори при най-високия разцвет на богомилството, в началото на
ХIII в.,
30. [„Нищих презирали — бедните (просяците) презирали — ?, точност на превода?]
31. Рачки (Rad, X), стр. 208, 214.
32. В Италия „съвършените” носели под горното си облекло вълнен пояс, а жените „cordulam cinctam ad
carnem nudam subtus mamillas” (Reinerus).
210
такива се наброявали не повече от 4000 души между стотини хиляди богомили. Вярващите им отдавали
голяма почит; при среща с тях им се кланяли и снемали шапки. Тяхната благословия се ценяла високо.
Когато някой „съвършен” пътувал, навред го приемали радушно и го угощавали.
Простите вярващи живеели тъй, както другите хора. На тях не се забранявало да встъпват в брак, ала с
условие „жената да бъде добра и вярна” и със запазване право да се разделят с нея, когато намерят за
добре (в Босна) [33]. Можем да си представим каква разпуснатост се явила като следица от такова
положение.
Простият вярващ вземал участие във военни действия; пример за това ние виждаме у босненското,
ломбардското и французкото дворянство. Той можел да си създава богатство, да не се отказва от
всякакви наслади и да се облича, както другите хора. Но на смъртния си одър всички се приемали в класа
на „съвършените” чрез една церемония, наречена на Запад la convenensa.
В задгробния живот богомилите признавали само небе и ад, без чистилище. За покойниците не се молели;
умрелият без конвененса отивал в ада, дето се намирали всички неверници и ония, които живели преди
Христос. Те не признавали възкресение на тялото, понеже всичко веществено се смятало за грешно и
сатанинско.
Козма укорява богомилите за тяхното лицемерие и тщеславие. За гръцките богомили четем, че те се

превъзнасяли със своето въздържание, ала поканени, „ядели и пиели като слонове”. Има известия,
наистина основани само на предания, че техните събрания се превръщали в оргии. Съществуват малко
секти, за които по същия начин да не са се отзовавали техните врагове; какви басни били пуснати в ход от
римския народ за първите християни. Частни случаи на разпуснатост са доказани само у савойските и
българските богомили през XIV в.
Това мрачно, отхвърлящо чувствеността учение завладяло сърцата на славянския народ на Балканския
полуостров и се задържало там с повече или по-малко щастие до идването на турците. В средните векове,
в онова време, когато религиозните въпроси стояли на пръв план, у южните славяни към борбата за
самостойност на народните православни църкви и към борбата за уния на източната и западната църква
се присъединила още вътрешната борба на християнството против източното богомилство. Народът се
разделил на две партии. Първата се опирала на държавната и църковната власт, на силното болярство и
149
духовенство; другата била силна със своята численост и непреодолимо постоянство. В Босна
богомилството тържествувало в непрекъсната борба с Маджарско и папата. Който знае разрушителните
последици на това учение, лесно ще разбере бързите успехи, които предали на османците през XIV и XV
в. владичеството над полуострова.
33. Папа Григорий XI писал в 1373 г. : „cum Bosnenses uxores accipiant cum condicione : si eris bona et
intentione dimmittendi, quando sibi videbitur” (ръкопис на Югослав. академия), срв. Theiner, Mon. Slav. merid.,
I, стр. 389. Rački, Rad, VIII, стр. 149; X, стр. 218.
ГЛАВА X. Русите в Дунавска България

Нахлуване на руския княз Светослав и заемане на крайбалканските земи от русите. — Покоряване на
Източна България от византийския император Йоан Цимисхий (971 г.)
В 963 г., същата година, когато последвало разделянето на България на две царства, на цариградския
императорски престол се възкачил пълководецът Никифор Фока, който чрез обратно завладяване на
заетите от арабите острови Крит и Кипър възстановил византийската мощ в източната част на
Средиземно море, [завладял и Антиохия]. От него започват цял ред монарси, които с твърда ръка
управлявали съдбините на ромейската държава. Това наскоро трябвало да се почувствува от източното,
по-слабо българско царство. [1]
Тъкмо в това време, когато Никифор след завръщането си в Цариград в 966 г. празнувал с триумф
бляскавите си победи над сарацините в Мала Азия и главно превземането на Тарс (965 г.), в столицата се
явили българските пратеници, за да получат обикновения данък. Тогава Никифор в присъствието на
целия двор се провикнал : „Колко нещастни са римляните, ако те, след като победиха всички неприятели,
трябва сега като роби да плащат данък на скитите, на тоя презрян и беден народ!” След юва той
заповядал да набият пратениците и срамно да ги изгонят. [2]
1. С разясняване на много дипломатични, хронологични и топографски въпроси по-раншните трудове за

тая епоха (на Хилфердинг, Рачки, Гфрьорер, Byzantinische Studien 1874, Папаригопуло и други) са
значително допълнени от Дринов в неговото съчинение „Южные Славяне и Византия в X веке”.
2. Така започнала войната според разказа на Лъв Дякон, който като съвременник и отчасти очевидец
представлява за нас главен извор за тая епоха. Най-късните компилатори Кедрин и Зонара споменават за
грабителски походи на унгарците през България до византийските провинции. Обаче според „Vita S.
Gerardi” (Endlicher, Monumenta Arpad., стр. 214) унгарци и българи се намирали тогава в приятелски
отношения. [? Leo Diac, IV, сар. 5, стр. 62, казва, че българите искали (след превземането на Тарс) τοἌς
εἡϑισμἡνους ϕἡρους. Никифор се произнесъл за българите : πενιχρἡν καἡ μιαρἡν ἡϑνος,
πεν έ στατον κα έ μ. цар : τ έ σκυτοτρ έ κτ έ κα έ διϕϑερ έέ έ μ έ ν ἀρχοντι . Hase превежда pellivoro
mastrucato regi vestro. — Лъв Дякон все там говори за непроходимостта на България, гори и планини. Nota
bene, за руските войни в България по премето на Никифор Фока и Цимисхий пише и Яхия, стр. 177—181.
— Известията на Скилица и на Лъв за началото на неприятелствата могат да се обединят. През пролетта
на 966 г. Никифор след триумфа за превземането на Тарс изгонил българските прате-
212
И тъй 40-годишният мир (от 927 г.) бил нарушен насилствено и тоя път пак от византийците. Походът бил
обявен от Никифор чрез завземането на българските погранични крепости в Тракия; но после
императорът, като искал да запази войниците си, за да продължи щастливия поход на изток, предоставил
на русите да унищожат Източна България, която и без това била доста отслабнала. Още в мирния
договор, сключен от Игор (945 г.) и потвърден от Олга (957 г.), русите се задължили да дават
спомагателна войска на византийците. [3] Освен това още и един паричен подарък от 1500 литра злато
склонил Светослав да предприеме поход.
С 10-хилядна войска великият княз тръгнал надолу по Днепър към Черно море, през август 967 г. излязъл
внезапно на брега около устията на Дунав и без мъка завладял гр. Переяславец, или Малък Преслав,
чиито следи се забелязват и днес източно от Тулча при с. Прислава, на десния бряг на ръкава Св. Георги.
[4] Българската 30-хилядна войска била разбита и принудена да избяга в Дръстър.
За плановете на Никифор нямаме точни сведения. Ние не знаем дали е искал само да сплаши Петър, или
е имал намерение да покори България. Достоверно е само това, че веднага след щастливия поход на
Светослав неговата политика се изменила. Унищожаването на византийския флот от арабите близо до
150
Сицилия, успехите на император Отон I в Южна Италия, безредиците, които избухнали в Цариград поради
тежките налози, и слуховете, че наместникът на Херсон Калокир се домогвал да завладее византийския
престол с помощта на Светослав, всичко това накарало императора да се помири с Петър. За да се
заякчи съюзът, определено било да се оженят две български княгини за двама византийски царски
синове; освен това Петър изпратил синовете си Борис и Роман в Цариград.
Никифор обещал на стария български цар, че той отново ще изпъди русите; [5] ала те сами решили да се
върнат (през пролетта на 968 г.), понеже Киев бил обсаден от печенегите.
ници, когато дошли да искат обикновения данък (Лъв Дякон). След това Никифор потеглил за Тракия и
обсадил българските гранични крепости (Лъв) = през юни 966 г. Никифор обикалял тракийските градове
дори до големия прекоп (Еркесия) и писал на Петър да не позволява на унгарците да минават Дунава и да
нахлуват във византийската земя (Скилица = Кедрин, II, стр. 372). За нахлуването на унгарски чети дори
до Солун през пролетта на 968 г. и до Царчград същата година вж. Liutprandi legati, малко преди похода
на Никифор в 968 г. във Финикия. Нота bene : в 967 г. Никифор е бил в „Македония” (приблизително =
Тракия), като се тъкмел да потегли за Апуля, там го намерил пратеникът на Отон, венецианецът
Dominicus. Италианските работи са причина, че Никифор може би не поискал да навлиза по-нататък в
България : в 966 г. Отон за трети път е бил в Италия, на Коледа 966 г. му се подчинил Pandulf Cap. и
Benevent. Доминик намерил може би Никифор в Тракия — лагера против русите, според Лъв укрепявал и
Цариград, синджир през Босфора, поправка на крепостта.]
3. Полное собрание русских летописей, I, стр. 22, 26.
4. [За положението на Малкия Преслав срв. Tomaschek, Zur Kunde der Haemushalbinsel, II, стр. 19—21.
Proslaviza на итал. карта при Бабадаг, Berisklafisa у Идриси при Дунава, 4 дни от Дръстър, 4 дни от
устието.]
5. [През 968 г. е бил изпратен български пратеник в Цариград, „Ungarico more tonsus, а enea catena cinctus”
(пафти на пояса?) Liutprandi lcgatio, cap. 19, за трапезата. Етикетната препирня. Лъв Фока и Симеон proto а
secretis казвали, че той е „tonsus, iliotus et
213
Но още на 30 януари 969 г. Петър се поминал. [6] Българската църква го причислила към лика на
светиите. Смъртта му имала пагубни сетнини за неговото царство.
От отсъствието на българските царски синове, които се намирали в Цариград, поискал да се възползува

Давид, син на Шишман I, царя на Западна България, за да обедини под своя власт и двете части на
държавата; ала Борис II го изпреварил с византийска помощ и успял да се задържи. [7]
Щом като минала опасността, която го заплашвала от запад, Светослав (през лятото на 969 г.) отново се
появил в България, но вече не като съюзник на византийците, а за свой интерес. Разказват, [8] че той не
криел от майка си Олга, че му е по-мило да живее в Переяславец на Дунав, отколкото в Киев, понеже там
се стичали всички скъпоценности на изкуството и природата : злато, платове, вино и плодове от Гърция;
сребро и коне от Чехия и Маджарско; кожи, восък, мед и роби от Русия. След отчаяна борба под стените
на Переяславец Светослав „привечер надделя и взе града с копие”. След много спечелени сражения
Светослав успял да завладее не само Дръстър и дунавските градове, но също тъй и столицата на
царството, Преслав на Камчия, и в нея да плени цар Борис с цялото му семейство; на стария варяг
Свеналд било възложено да пази съкровищата, които били струпани там от времето на Крум, Борис и
Симеон и пленения цар. В непрекъсната борба Светослав преминал през Балканите, след едно ужасно
кръвопролитие завладял Пловдив (970 г.) и се явил при гръцката граница. [9]
От 10 декември 969 г. в Цариград царувал войнственият арменец Йоан Цимисхий, който си проправил път
към престола чрез убиването
atena aenea cinctus”, но че е patricius повече, отколкото episcopus. Вж. описанието на носията на
велможите при Симеон у Йоан Екзарх. Catena около тялото на българския пратеник у Лиутпранд = пояс
със златни и сребърни копчета върху дългата дреха на българските пратеници на Отон I, Ал-Бекри. Nota
bene, синджирени пояси в Будапещенския нар. музей (вж. Дневника на пътуването ми през 1892 г.). — Leo
Diac., V, 3 : след руското нахлуване византийците изпратили при българите като при единоверци
пратеници — (патр. Никифор Еротикос, епископ Филотей Евхаитски), преговори за женитба, българска
княгиня ἡκ α ἡματος βασιλικο ἡ на кола (Лъв Дякон е εέ ϑ ισμέ νο δέ γυναιξέ Μυςέ ν έ ϕ ’ ‘έ μαξέ ν
Ἄχ ε Ἄσ ϑ αι ) при Никифор.]
151
6. В тоя ден се празнува неговата памет. Срезневский, Памятники югославянского письма СПб, 1868, стр.
123. [Когато Лиутпранд е бил в Цариград в 968 г., 4 юни — 2 октомври, византийците са били приятели и с
българи, и с руси : два руски кораба се намирали във византийската флота за Италия. — Хронологически
пак не може да се съедини; при убийството на Никифор Фока на 10 декември 969 г. Теофано се
отдалечила от императорските стаи, за да приготви нещо за новопристигналата българска княгиня, Leo
Diac, V, 7. Може би тогава смъртта на цар Петър да е настъпила едва през януари 970 г.?]
7. Cedrenus, ed. Bonn., II, стр. 346 [?]
8. Летопись по Лаврентьевскому списку, стр. 66.
9. Leo Diac, ed. Bonn., стр. 105. Мислели, че в Пловдив тогава били съсечени до 20 000 души. Дори в
следващите векове тая катастрофа не била забравена от пловдивчани. Anna Comnena, ed. Par., стр. 450.
(Под тавроскити тук се разбират руси, досущ както у Кинам).
214
на Никифор. Предложеният от него мир бил отхвърлен от Светослав. Руският княз увеличил войската си с
български и маджарски наемници, поразил гърците в една кръвопролитна битка под Одрин [10] и
опустошил Тракия.
През пролетта на 971 г. Цимисхий от Одрин преминал до Великия Преслав през балканските проходи,
които по неизвестна причина не били заети. След едно нещастно сражение около града Свеналд
трябвало да се затвори в него. Русите се защищавали храбро по върховете на яката стена, но гръцките
прашници надвили. Обсадителите поставили стълби и нахлули в града, който бил разграбен. Свеналд се
затворил в обширната и добре укрепена крепост, която обаче гърците запалили от всички страни. Русите
загинали в отчаяна борба с изключение на Свеналд, който с няколко души се промъкнал до Дръстър. В
Преслав Борис II със семейството си бил освободен от руския плен и бил приет от Цимисхий с големи
почести. [11]
Между това Светослав се затворил в Дръстър. Със смъртни наказания и заточения той усмирил
недоволните българи. На 23 април византийците се показали пред града. Голямото сражение пред
вратите на града било решено едва през нощта от византийската конница. След това Дръстър бил
обсаден в продължение на три месеца както откъм суша, тъй и откъм реката. В борбата участвували също
и руските жени в мъжки дрехи. Изнурени от глад, обсадените на 22 юли направили последен, отчаян опит
за излизане, който ги принудил с нещастния си изход да сключат мир, след което, снабдени с кораби и
припаси, те се върнали у дома си. [12]
Светослав не видял вече родния си край; той бил убит при праговете на Днепър в борба с печенегите. От
неговия череп печенежкият княз Куря направил чаша за пиене.
10. Докато според руския летописец гърците били разбити от Светослав, Лъв Дякон и Кедрин им
приписват победа. Впрочем сам Лъв не скрива, че след тоя бой Тракия била опустошена от русите.
[Победата на Варда Склир над русите в Тракия описва Лъв Дя кон, без да споменава мястото. У Скилица
ἀγχοἀ που τἀν τεἀχων ἡρκαδιουπ ἡλεως , Кедрин, II, стр. 384. Оттам Варда Склир заминал за Азия
срещу Варда Фока. Тогава „скитите”, като видели заминаването на войските, оплячкосали Македония (=
Тракия). Там господствувал магистърът Йоан Куркуас, обаче той убивал времето си в угощения (nota bene
неговия надпис у Захариев). Leo, VII, 9. — В Одрин били пренесени храни с лодки, διἀ τἀν σιτγἀν
πλοἀων, пак там. Nota bene. Редът на събитията у Лъв Дякон, разбира се, не е хронологичен — у него се
споменава само едно руско нахлуване в България. С русите според Лъв Дякон са били българите и
унгарците. Скилица говори за печенеги = скити у Лъв, ала те у Лъв = тавроскити = руси.]
11. [За похода на Цимисхий през пролетта на 971 г. — Leo Diac., стр. 130, 131.]
12. [Пред Силистра паднал Йоан Куркуас, Leo Diac. IX, 5, магистрос, божие наказание : безчинствувал
против черквите, много от тях в България, казва, обрал, присвоил си техните ἡπιπλα и σκἡυη (одежди и
съсъди). — Събрание на русите на съвет, наричано κομἀντον. Leo Diac, IX, 7. Срв. други за българите и
печенегите. Алб. и румън. kunvend, римски conventus, — У Лъв се споменава за руско-византийски
търговски договори : Leo Diaconus, IX, 10 finis:
Думата е за срещата на Цимисхий със Светослав в Дръстър.]
152
215
Дунавска България била цяла заета от гърдите. Цимисхий и не мислел да възвърне царството на
освободения Борис,макар че при стъпването си в България навред се изтъквал като освободител на тая
страна от владичеството на русите. Цар Борис II и българският патриарх Дамян били свалени и Източна
България, т. е. Северна Тракия с Пловдив и страната между Балкана, Осъм, Дунав и Понт, била
присъединена към Византийската империя. Преслав бил преименуван в Йоанопол според името на
императора, а Дръстър — в Теодоропол в чест на св. Теодор Стратилат, който, както мислели, помагал
при обсадата. Като се завърнал с триумф, победителят пожертвувал в катедралата „Св. София” короната
на закоренелите врагове на Римската империя. Борис трябвало публично да снеме от себе си украсената
със злато и бисер пурпурна тиара, багреницата и червените обуща; вместо това той получил титлата
магистър на империята. По-младият му брат Роман бил скопен. [13]
По такъв начин Източното българско царство, което по своя обем надминавало само с малко държавата
на Исперих и обгръщало в себе си само малка част от силната монархия на Симеон, попаднало под
властта на гърците, като просъществувало всичко девет години (963—971 г.). Византийците владеели в
ония области, които в течение на триста години се намирали под властта на българските князе и служили
за изходна точка на техните победоносни походи. Между това династията на Шишман се задържала
недокосната в несравнено по-голямото Западно царство. [14]
13. [За скопяването на по-младия Борисов брат Роман. Кедрин : от Йосиф (Вринга), nota bene. Няма ли тук
забъркване с някои Романов от император Роман Лакапин? — Роман се наричал по дядо си Симеон,
Cedrenus, II, стр. 455:
14. [Трофеите у Лъв Дякон, IX, 12 : иконата на св. Богородица от България, έλουργοές στολές (пурпур.) на
българите и στἀμματα (корони). Τἀ Μυςἀν ἀκπρεπἀστατον στἀἀος посветил в св. София. Παρἀσημα τἀς
βασιλεέας на Борис : τέαρα περιπέρϕυρος, χρυςέ καέ μαργέροι κατέστικτος, έσϑές τε έλουτηές, καέ πέδιλα
ἀρυἀρἀ. Migne, col. 885. — Колонизацията на манихеите от Изток във Филипопол извършил Цимисхий
по съвета на патр. Теодор Антиохийски, за да ги отстрани от Изток. Cedrenus, II, стр. 382. Nota bene, по-
раншни подобни случаи на колонизация пак там. Против кого са ги заселили там — против западното
царство или против новите поданици? — За патр. Теодор вж. Яхия, бележката. От 970 г. — 6 години и 4
месеца. — Яхия, стр. 181, пише, че Цимисхий превзел Дръстър и съседните градове, завладени от русите
— ни дума за цяла България. — Какво е придобил Цимисхий? У Лъв Дякон само Мизия = Moesia, а
градове Преслав, Плеск, Дръстер, у Скилица — Кедрин, стр. 401, най-много само Konstantia (Кюстенджа).
У Яхия, стр. 181, само Дръстер и съседните крепости освен Diocleas и похода на Цимисхиевите войски за
Раса. Скилица = Кедрин, стр. 347, говори за въстанието на комитопулите против Борис II (около 963 г.,
във времето на Вринга) и на стр. 434 пак за въстание против Василий II след смъртта на Цимисхий. — У
Яхия е съвършено другояче. Там Роман е цар и тепърва след неговата смърт неговият „гулам” (слуга)
Комитопул станал цар.]
ГЛАВА XI. Западното българско царство и неговото падане. Цар Самуил

Граници на Западното българско царство. — Цар Шишман I (963—968 г.?). — Цар Давид (968?— 977).
— Цар Самуил (977—1014 г.). Борба с Василий II Булгароктон. — Царете Гавриил (Роман 1014—1015 г.)
и Иван Владислав (1015—1018 г). — Окончателно присъединяване на България към Византийската
империя
Западното българско царство обгръщало вътрешните части на полуострова, главно Македония, Албания,
Северния Епир и Северна Тесалия, Моравската долина околностите на Видин и София. Западната и
южната граница съвпадали току-речи с границата на Симеоновото българско царство. На север Дунав
напоявал пределите на Шишмановите земи от Белград надолу далеч зад Видин. На изток границата се
простирала до Източното българско царство, а след падането му — до византийските владения,
приблизително от устието на Осъм покрай тая река до Траянови врата и до византийската погранична
крепост Серес. Само на запад царството достигало до море, при албанското и епирското крайбрежие. [1]
1. Често цитираният от нас труд на Дринов, Южные славяне и Византия в X веке, Москва, 1876, глава III,
съставя епоха за началната история на Шишмановци. За по-нататъшния ход на Самуиловите войни срв.
153
Гильфердинг, 1,стр. 125 и сл., и особено най-новото съчинение на Fr. Rački, Borba južnih Slovena za
državnu neodvisnost u XI vieku, Rad jugoslav. akad., XXIV—XXXI. Също и отделно, Загреб, 1875, 333 стр.
[Основният извор тук не е Кедрин, ами Скилица. Вж. превода на Габий от 1570 г., бележките на Bekker в
Бонското издание на Кедрин и nota bene Hirsch, стр. 356 и 375.— А. Л. Липовский, История греко-
болгарской борьбы в X—XI в., ЖМНПр, 1891 ноемврий, стр. 120—141. Извори : Скилица — Кедрин,
Зонара, Псел, Лъв Дякон, Мих. Аталиат, стр. 229—230, Йоан Геометър, Кекаумен. Животът на св. Никон
Метаноите, Martène et Durand, стр. 867 и 868, глава 51 (nota bene). Похвала на св. Фотий Солунски (около
986—991) и на св. Евтимий. Арменецът Степанос Таронски, наричан Асохик (928—1044), прев. Н. Эмин,
Москва, 1864, Матей Едески от XII в. и Яхия. El-Macin (Ал-Макин) е бил използуван още от Gförer, Byz.
Gcsch., II, 1873; съчинението е важно, малко е било обърнато внимание на него. Вж. Псел, захваща от 976
г. Йоан Мавропод Евхаитски, учител на Псел, е описал времето на Василий II и може би и на Конст. VIII.
Изгубено. Скабаланович, стр. LVIII (?). — Bozidar Prokić, Die Zusätze in der Handschrift des Johannes
Skylitzes, Codex Vindob. hist. graec., LXXIV. Ein Beitrag zur Geschichte des sogennanten west-
217
Тая държава в същност не била монархия, а тъй да се каже, конгломерат от наследствени княжества,
владени от потомците на ония славянски князе, които начело на своите племена още към края на VII в.
толкова често и напусто обсаждали Солун, или пък на български велможи от IX в. Центърът на
Македония, страната на бърсяците с градовете Скопие, Прилеп, Битоля, Преспа и Охрид, бил
наследствен имот на царската фамилия. В Перник при полите на Витоша заповядвал храбрият болярин
Кракра, в Струмица — Драгомъж, в Мъглен — Илица, във Воден —
bulgarischen Reiches, Munchen, 1906. — За войните на Василий II с българите в похвалата на Фотий

Тесалийски Encomium S. Fotii Thessali (sic). Васильевский, в ЖМНПр, 1886 ноябрь, стр. 96 сл., пръв я
извади на бял свят в извлечение от един ръкопис на Московската синодална библиотека. Фотий е местен
солунски светец. Негова πατρἀς е Θετταλἀ α. Родителите му не ca ἡδοξοι οἡδ’ἡνἡνυμαι, ами„πολἡ τἡ
περιἡνυμον καἡπερἡδοξον ἡχοντες καἡτἡπρἡτα τἡν Θετταλἡν ἡντες ἡνἡπασιν”. От младини имал наклонност
към монашески живот. Живял в Тесалоника, която стояла начело на тесалийските градове или, по-добре
да се каже, разположена между тях : на изток Амфипол καἡ ταἡς στοιχηδἡν συγκειμἡναις τἡν
ἡλλησποντἡδων (sic). В Солун той се настанил в едно манастирче около Акропола, „Св.Козма и Дамян”,
гдето намерил аскета Βλἀσιον. Император Роман Лакапин (трябва да бъде Роман II) повикал в двореца
този аскет, τἀς πατρἀτητος ἀχιον. Царицата родила син. Βλἀσιος го кръстил, нарекъл го Василий.
Фотий придружавал тук своя учител, а след кръщението носил младенеца πρἀς τἀν κοιτωνἀσκον при
пеенето на ἡεραἡς ἡμνωδἡας. Власий се върнал в Солун, при βουνἀ ς Χορταἀ ης ce настанил в
τρ έ γλην περ έ τ έ ν έ π αρε έ α ν πετρ έ δην κα έ έ νικμον. Хортаитският манастир (срв. Tafel) следователно
още не е съществувал. По-нататък пак в ЖМНПр, стр. 101, бел. 1 = fol. 205 от ръкописа:
(согласно с обичаями войны, отрицающей единоплеменность, востановляющей родственный народ

против родственного).
(произошла жестокая битва; цар, вышедший против Болгар со всеми силами, не устоял против
варварското строя, и это повторилось много раз),
потърсил друга помощ, молитвите. Дошъл в Солун, Власий бил вече умрял, потърсил неговите другари и
намерил Фотий. Узнал за своето кръщение. Фотий „с этого временни делается постоянным сотрапезником
154
царя; он сопровождал его в походах против неприятелей : один борился против Болгар оружием, другой
молитвами. Позднее, когда восстание (ἀνταρσἀα) было наконец ниспровергнуто”, Фотий се върнал в
Солун, τἀς τἀν βαρβἀρων ἀπονοἀας καἀαιἀτης γενἀμενος, за което свидетелствува и царят в
грамотата със златен печат и царски подпис (χρυςἀ σἀαγἀς), в която βασιλικἀ δωρἀματα περιἀχεται.
Стр. 103 : Повест περἡ τἡς ϑεανδρικἡς εἡκἡνος на Спасителя, която се явила в Солунския манастир
τἀν Λατἀμων, написана от монах Игнатий, игумен на манастира τοἀ ἀκατονἀου в Солун (в ръкописа
стои ἀκαπνἀου). Максимилиан, хогато се готвил за поход срещу Σαυρωμ ἀτας (сарматите), живял със
семейството си в Солун. Той имал дъщеря Теодора, която видяла в Солун християнско богослужение и се
покръстила. Под предлог на болест живеела извън града, в северната
218
Драгшан, в Сервия — Николица, [2] в албанския Белград (сега Берат) — Елемаг и т. н. Българската войска
се състояла от войските на тия велможи или по-скоро областни князе.
Цар Шишман I, основател на новата държава и родоначалник на нова династия, избрал за своя столица
изпърво гр. Средец (София), който още от римско време се смятал за пръв град в страната. Отпосле
резиденцията била пренесена от Шишман или приемника му в Мъглен, Южна Македония, а оттам във
Воден. Заедно със столицата местила се и резиденцията на западния български патриарх. [3]
Липсват сведения на кого Шишман дължи царската си корона. [4] Знае се само, че син му Самуил, както
Симеон и Петър, я получил от Рим. [5] И тъй Шишмановци с отделянето си от Източното царство
възприели предишните сношения на Симеон с Рим, докато Петър влязъл в сношение с Византия. [6]
част на предградието, което се наричало Λατἀ μια. Термите (баните) на жилището били преобърнати в
място за събиране на християни в черква. И когато по желанието на Теодора един художник искал да
изобрази Богородица, то вместо това веднага се появил образът на Спасителя, „грядущаго на облаках”.
Майката между това заплашвала с гнева си бащата, който бил зает във война със сарматите. Теодора
скрила иконата във волска кожа и вар. По времето на Лъв Арменец образът бил намерен; на мястото на
Теодоровата баня стояла черква на св. пророк Захарий и при нея манастир, основани още от времето на
победата на християнството над езичеството. — За пребиваването на Галерий Максимиан (292—311) в
Солун след победата над готите и сарматите се говори и в житието на св. Димитър (Migne, т. 116); в
Менология на Василий се споменава за Максимиановия дворец (при мъченик Домнин). Латомия не се
среща у Тафел, Димица и т. н. Теодора от другаде не е позната. В началото на IX в., преди имп. Лъв
Арменец, в Солун е живял Йосиф Химнограф, в манастира τοἡ μεγἡλου Θεοἡ καἡ Σωτἡρος, τοἡ
Λατομἀου νἀν (писателят е от X в.). У митроп. Евстатий, Кантакузин и Йоан Анагност срещаме храм τῆς
Θεοτ ἡκου τ ἡς ἡχειροποι ἡτου , според Евстатий там се намирал и манастир (ed. Tafel, стр. 358). Обаче
идентичен ли е с манастира Латомия? Неговото местоположение не може да се установи. — За Фотий
Солунски срв. Byz. Zeitschrift, II, стр. 313—314. Срв. Виз. Врем., 10, стр. 692.]
2. [Драгнаш. Срв. циганина Dragsin в молдавска грамота от 1572 г. у Hâjdeu в Arch., I, 1, стр. 132.
Старочеш. draksan (-saň) Клем. псалтир. — Николица (за името, малкият Никола поради ръста му вж.
Кедрин) бил според Кекаумен от Лариса. Неговата особена роля, толкова пъти се предавал и пак
избягвал, най-после Василий всички надарил, обаче него турил в затвор.]
3. Тия резиденции са споменати в грамотата на Василий от 1020 г., у Голубинский, стр. 261.
4. [Споменава ли се Шишман в поменика на Дринов? — За липсата на сведения кому Шишман дължи

своята царска корона — nota bene Lah.]
5. Вж. глава VIII, бел. 21 (=28).
6. [Началото (на Второто българско царство) сигурно е след 968 г. : Liutprand не говори нищо за две
Българин, унгарските нахлувания към Цариград и Солун стават през българска земя, рекламациите на
Никифор Фока — следователно Крайдунавско от Белград до Бдин е още Петрово. Мястото у Кедрин, стр.
347, е забъркано, връщането на Борис II и Роман може би се бърка с тяхното избягване още през
царуването на Василий II. — Оригиналната Пинциова грамота (знаем я само от Луций, nota bene е
вероятно без имена, charta retractata е попълнила нескопосно, прибавила и Tarnova, това ar е ново (по-
старото латински е само Ternovo), основата е вероятно убиването на Радомир от Владислав, син Аронов,
обърнато в убиването на император Sisman от сина на Ихмператор Стефан — такъв Стефан е непознат в
българската история. Pincius роман-
219
155
Шишман умрял след кратко царуване (от 963 г. без малко до 969 г). [7] Наследил го син му цар Давид [?].
[8] Той се опитал след смъртта на Петър (969 г.) да завладее цялото царство, но, както видяхме по-горе,
опитът не сполучил. Той не се намесвал при покоряването на Източното царство от руси и византийци,
като очаквал по-благоприятно време, което скоро настъпило. Между това той се мъчел да влезе в
сношение със Запад. През
ска дума ли е? Monte Pincio при Рим. — Mich. Attaleiates, стр. 234, разправя за делата на дядото и бащата
на имп. Бриений през времето на Василий II:
quare etiam cum eo et patre de Bulgaris reportavit victoriam : et Bulgariae, quae impugnabilis et magna et invicta
habebatur omnino neque ulli regi (scilicet imperatori) plerumque subiecta erat et praeterea non concedebat
Byzantio remissionem et commeatum rerum necessariarum, splendide et multo cum robore dominus est factus;
следователно Самуилова България пръв я подчинил Василий!]
7. Родословие на македонските Шишмановци:
[Respice omnia, срв. помениците за домашните имена. За Троян — Nic Bryenn., стр. 106. За Мария — вм.
цар, καισαρα : майка на Ирина, жена на цар Алексий Комнин. Nic. Bryenn., ed. Bonn., стр. 106 : Мария
156
Ана и Мария „τἀ πρἀτα τοἀ γἀνους ἀκ τἀν Βουλγαρων ἀχοἀσης”, Anna Komn., I, II, oap. 6, ed.
ReifferscheidL стр. 74. La bellezza loro. Nota bene, в XI столетие се срещат още и други роднини. — Към
родословието принадлежи още Радомир и някой си Aronioi у Ана Комнина.]
220
март 973 г. негови пратеници се явили пред император Отон I в Кведлингбург. [9]
Император Цимисхий умрял на 10 януари 976 г. Наследили го двама младежи от династията на Василий I
Македонец, братята Василий II и съуправителят му Константин VIII. Веднага навред избухнали въста-
8. [Липовский в ЖМНПр, 1891 ноябрь, стр. 126, говори за българско въстание, не на отделното западно
царство.]
9. Pertz, Scriptores rer. germ., III, стр. 62, 63. Тоя факт достатъчно свидетелствува за съществуването на
втора българска държава на запад в 973 г., значи две години след завладяването на Източна България.
Преди появата на Дриновите трудове мислеха, че Самуиловата държава възникнала само поради новата
революция след смъртта на Цимисхий. [В грамотата за основаването на праж. епископство се говори за
secta Bulgarorum, руска и пр. (православни). — Завоеванието на цяла България от Цимисхий би имало
влияние и върху отношенията със сърби, хървати и унгарци, а какво се вижда там? Срв. Diocleas. Nota
bene покръстването на унгарските князе в X в. във Видин, каква критична основа? — Давид — няма ли
някъде неговият живот? Помениците. — Отон I в 972 г., след 6-годишно отсъствие, се връщал след 1
август от Италия в Германия. Giesebrecht, I, стр. 526. Същият, стр. 534, през март, на Цветница, 16. III, бил
на гроба на първата си съпруга в Магдебург, в средата след това в Кведлинбург при гроба на майка си,
там бил и на Великден 23. III. Станал голям събор, там били Мечислав, Болеслав II Чешки, пратениците на
Харалд Дански, пратеници от Рим, от Беневент, от Цариград, от русите и българите (стр. 535) и от
унгарците. На 5 април заминал от Кведлинбург за Саксония. На стр. 787 цитира Видукинд и извори от
Херсфелдските анали, Annales Altahenses, Thietmar и по-старата Vita Mathildis. За българското
посланичество в 973 г. срв. Ал-Бекри, респ. Ибрахим бен Якуб, Časopis česk. musea, 1878, стр. 514 и 1880,
стр. 213. Куник към 960 г., Гоейе! към 966 г., Йос. Иречек към 973 г. — Nota bene пренасянето на
столицата според грамотата от 1019 г. — континуитет. Дринов, стр. 109, неговата църковна история, стр.
30, 34. — Ех Prokič, Die Zusätze in der Handschrift des Johannes Skylitzes, Cod. Vind. hist. graec, LXXIV,
München, 1906:
157
221
ния. В Мала Азия се разбунтувал пълководецът Варда Склир, а след това и неговият другар Варда Фока.
Борбата с тия бунтовници, които били подкрепяни от арабите, продължавала 14 години — до 989 г.
Възползувай от тия обстоятелства, Давид не закъснял да влезе в борба с Византия. Войната почнала с
обсадата на пограничната крепост Серес. Българската войска се командувала от по-младия брат на
Давид, Мойсей, който обаче скоро загинал, като бил ударен с камък, хвърлен от градската стена.
Българите не превзели крепостта.
Наскоро след това царуването на Давид прекъснало. Според един местен извор той сам се отрекъл от
престола, като го отстъпил на по-младия си брат Самуил и станал монах. Наскоро след това той се
поминал и смъртните му останки били пренесени от неговата резиденция Воден в Охрид. Той бил
причислен към народните светци; в много български черкви може да се види образът му с надпис :
„Святий цар български Давид”. Друго нещо разказва гъркът Кедрин, а именно че някакви власи-скитници
го убили в планинската страна между Кастория и Преспа при една гора, наречена „Красивите дъбове”
(Καλἀς δρἀς). [10]
Цар Самуил, който взел в ръце управлението около 977 г., не само продължавал войната с енергия, но
дори до смъртта си постоянно бил зает с нея, като към края водел наистина само отчаяна съпротива. [11]
Докато на изток византийците се борели с Варда Фока, Самуил опустошавал Тракия и гръцките
провинции, разположени край Егейско море. Жителите на предишното Източно царство въстанали,
изгонили византийците, които ги владеели около осем години, и се присъединили към свободното
българско царство, което по такъв начин отново се простирало до устията на Дунав и до Понт. Петровите
синове, затворени в цариградските дворци, се възползували от тоя момент и избягали (978 г.). Бързи коне
ги донесли до „планинския проход, който води за България”, т. е. до Траяновите врата. Напред вървял по-
старият, цар Борис II, а подир него следвал Роман. В гората ги срещнали неколцина българи,
158
10. Само във фалшивата грамота на Пинций е казано, че уж цар Шишман бил убит от сина си Самуил (вж.
глава IX, бел. 10, нова 15). Редът, по който царете на западната държава вървели един след друг, личи от
българските поменици : „Помени, господи, Шишмана, Давида, Самуила” и пр. За смъртта на Давид срв.
хрониката на Паисий (1762 г.) (от местна, засега още неоткрита легенда) и Кедрин, II, стр. 495. [Легендата
за Давид. Срв. сборниците, пазени в Белград, като Лесновския от 1330 г., описан от Й. Шафарик, и друг в
Гласник, 56, гдето се разправя за живота на св. Наум — местна макед. лит. Книгата на Жефарович,
Стематография, Виена, 1791 (вж. моя екземпляр — образ без текст., Дринов, Византия и Южнью славяне),
е по-стара от Паисий. Български цар, погребан в манастира „Св. Наум” (Григорович, Hahn)? — Образът
на св. Давид в Рила е нов от XIX в.—Ad Καλ ἀς δρ ἀς Barth, Reise, стр. 155 „charakteristische Gruppen von
zwei Eichen”при Флорина и пр. Срв. Καλἀ ς δρἀς y Ана. —De fragmentis Theodori Sebasteni et de notis cod.
Vind. Skylitzae ad hist. bulg. cf. De Boor, Byz. Zeitschr.,. 13, стр. 360—361 et 14, стр. 435—437. Ibid., 14, стр.
436 nota de morte Mosis.]
11. Давид бил още жив през 976 или 977 г., когато Мойсей паднал пред Серес (Дринов, стр. 117). А
Самуил в 978 г. вече царувал, вж. бел. 8 (нова 12) — [? — Самуил. Кекаумен : Самуил τἀραννος, въстаник.
Така и у Диоклеат — въстаник, от легендата на Владимир сръбски? Обаче и Симеон, стр. 44, е τἀραννος.]
222
които поради гръцкото им облекло ги взели за гърци и по тая причина на място убили Борис, навярно със
стрела. Роман обаче, като извикал кой е, бил приет радушно и бил заведен при Самуил, който го назначил
за началник в Скопие на Вардар. [12]
Около 981 г. Самуил се обърнал с всичките си сили на юг към Тесалия и Елада, дето славянският елемент
тогава още се намирал в пълна сила; малко преди това византийците били покорили славянските племена
в Пелопонес. Като превзел най-първо пограничния гр. Лариса, той преселил жителите му в България.
Една прекрасна гъркиня, която тука взел в плен, той си избрал за съпруга. От Тесалия Самуил се
промъкнал в Атика и приближил до Коринтския провлак, който бил зает от пелопонеския стратег Василий
Апокавк. Изплашен и съвсем слисан по случай болестта си, последният поканил при себе си св. Никон от
Спарта. Никон се явил, излекувал стратега и при това още му донесъл вест, че българите се върнали вече
на север. [13]
Между трофеите от тоя поход в Елада се намирали мощите на св. Ахилей, [14] които Самуил заповядал
да се пренесат от Лариса в новата му резиденция, която той преместил от Воден в Преспа.
Градът Преспа, името на който и до ден днешен е запазено в названието на езерото и областта, вече не
съществува. В горното езеро се намира скалист остров, близо един километър ширина, който се издига до
20 м над водата и който и сега още се нарича град или градище. Тук именно бил дворецът на Самуил. На
южния край на острова се намира малък залив, който се именува Врата; навътре се виждат развалини от
четири черкви и две здания; има и надписи, както предполагат, гръцки. Недалеч оттам има втори, също
такъв стръмен остров Мали град, също с развали ни от черкви. [15] На трети плодороден остров, който и
сега се именува
12. Това се случило „през осмата година от тяхното пленяване”, ще рече през 978 г. според Ал-Мекин
(Georgii Elmacini Historia Saracenica, lat. reddidit Thomas Erpenius, Lugduni Batavorum, 1625, стр. 310),
сирийски християнин, който съставил своята арабска хроника в Египет през XIII в. от богати източни
материали. У Кедрин бягството е изложено по същия начин. [Избягването на Борис и Роман преди 986 г.,
Яхия, стр. 21 и след това 190 за хронологията. Elmacinus е заплетен в хронологията, epitomatur.]
13. [Житие на св. Никон, съставено в 1142 г. Hopf, стр. 124, 137. [Нахлуването в Елада, nota bene, живота
на св. Никон у Хопф, опустошението на Пелопонес у Кедрин. — За работите при Лариса вж. у Кекаумен,
Васильевский, стр. 60, 78 — борбата продължава 6 години. Захванала през революцията на Склир (976—
979), следователно превземането ѝ не с по-късно от 985 г., по-скоро към 982—983 г.? Там и за
Николицини. Лариски жители е имало и в българските войски според Кедрин. Пак там за превземането на
Сервия от българите. Васильевский, стр. 35.]
14. [Nota bene : да се съберат данни за св. Ахилей, сигурно ще има нещо в житията на светиите за тялото.
Почитането на св. Архилей дори в Сърбия. Срв. Хр. Лопарев, Житие св. Ахиллия Лариского, Виз. Врем., IV,
стр. 363—364. Θαἡματα и на българска земя, λἡρναξ δε παρἡ Λαρισςαἡοις καἡ τι μἡρος τοἡ σἡματος
διατἀτμηται. Срв. Скилица (Кедрин).]
15. Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar, стр. 139, 242. Григорович, Путешествие (вж. бел. 41,
нова 51 от гл. I), стр. 134. Досега нито един пътешественик не е посетил тия острови.
159
223
Ахил, били погребани смъртните останки на св. Ахилей в един посветен нему манастир.
Резиденцията обаче не останала дълго време на острова. Самуил се преселил по-нататък в

очарователната Охрида, дето и сега още се издигат развалини от две кули над града и над великолепното
езеро. По разпореждане на Самуил околните блата били изсушени чрез многобройни канали, които се
изливали в Дрин. [16]
Император Василий бил твърде много зает с работите на Изток, та не бил в състояние да се противи на
Самуиловите успехи. Едва на десетата година от своето царуване (986 г.) той предприел един поход,
чийто подробности ние добре знаем от гръцки, арменски и арабски извори. [17] Главният свидетел Лъв
Дякон лично участвувал в тая експедиция.
От Пловдив императорът преминал през тесни и стръмни пътеки до древните Succi (Траянови врата),
оттам до Сердика, ще рече, в един край, който 177 години не бил виждал византийска войска. Започнали
обсадата на града, ала машините действували без успех, от ден на ден снабдяването на войската с храна
ставало все по-мъчно, тя почнала да изпитва глад; научили по слухове, че Самуил се приближил с войски
от цялата западна страна. След 20 дни византийците снели обсадата и бърже отстъпили назад. На първа
дневна почивка войската спряла в един горист кът при вододелната линия между Дунав и Егейско море
(при Вакарел). Войниците били смутени от мрачни предчувствия. На следния ден 17 август 986 г.
достигнали до гористата ихтиманска котловина и след като минали покрай кулата Стопонион [у Кедрин]
или Щипоня (сега Ихтиман), изкачили се между клисури и в непроходима гора до висините на прохода
Траянови врата. [18] Когато бързали да се промъкнат през най-дълбокото място на котловината, тъжната
дотогава тишина на гората била внезапно нарушена от шум на оръжие и военни викове. Българската
войска от две страни се подала от дъното на гората и с ужасен град стрели се хвърлила срещу
изтръпналите от страх ромеи. Целият обоз, обсадните машини, императорските палатки и стотини
прекрасни коне паднали в ръцете на победителите. „Стрелите на мизийците тържествуваха над копията
на авзоните.” Повечето от войниците, които един ден преди това
16. A. Comnena, у Stritter, II, стр. 633; срв. стр. 72.
17. За тая експедиция доскоро се знаеше само от разказите на Лъв Дякон, стр. 171, и Кедрин, II, стр. 436.
Предишните наши сведения за тогавашните събития преди няколко месеца се попълниха значително от
проф. Василевски в съчинението му „Русско-византийские отрывки”, ЖМНПр, 184, II, с данни, почерпени
от него из неоценимото за хронологията съчинение на арабина Ал-Мекин, от арменеца Асохик и от
византийския поет Геометър, съвременник.
18. [Датата на битката у Яхия, стр. 7, 21. Неговата Арабия е вероятно Μἀρεισ на Кекаумен, или Berrhoea
македонска. Разликата в разказа на Лъв Дякон, според когото бил обсаден Средец, и на Кедрин, гдето
обратът е станал още от Стопонион. Кедрин за интригите на Контостефан, предателство уж на Мелисин.
Според Яхия Л. Мелисин след септември 985 г. обсаждал Баланеа, през време на падането на дворника
Василий (стр. 20), според Кедрин (стр. 445) бил пленен в 989 г. при Абидум между привържениците на
Фока. Падането на дворника Василий според Лъв Дякон станало след българския поход в 986 г.; nota bene
хронологията на Яхия.]
224
минавали покрай алпийските ихтимански ливади, паднали под мечовете и боздуганите на българите.
Императорът дължал спасението си на отреда арменски пехотинци, [19] които, като го взели в средата си,
след това „agmirie quadrato” успели да се измъкнат на открито поле. Лъв Дякон избягал на кон от
котловината до върха на прохода при Ветрен и можем да си представим колко ще се е зарадвал, когато
пред погледа му се мярнала Тракийската низина.Това било прочутото сражение в Българския проход (ἀν
τἡ Βουλγαρικἡ κλεἡσει); така се наричали тогава Succi у византийците. Български мародери
(плячкаджии) си позволили тогава да се явят в околностите на Цариград и се показали пред моста при
Атира (сега Буюк Чекмедже).
През следните три години Василий дотолкова бил зает с бунтовете в Мала Азия, с похода на русите
срещу Корсун, със сицилийските и африканските араби и с импертора Отон II, че не можел да мисли за
война, с която да отмъсти на българите. Между това Самуил превзел крайморските градове Драч, който
се опирал дори на Симеон, и Леш (Alessio), после преминал на север през сръбската земя до Дубровник
(Рагуза). Сръбските племена, обединени доскоро от Чеслав, тогава живеели пак разделени политически.
Тия племена се намирали номинално под върховната власт на византийците. Самуил покорил изпърво
160
дуклянския княз Иван Владимир, когото по-късно направил свой зет; после също Травуния, Захлумие,
Южна Босна и същинска Сърбия. И тъй работите взели пак такъв обрат, в какъвто се намирали 70 години
по-рано при Симеон. [20]
След това от адриатическия край Самуил се упътил отново за егейското крайбрежие, превзел в 989 г.
македонска Верея (тур. Караферия), която владеела над изхода от долината на Бистрица (Халиакмон), и
заплашвал Солун. [21]
19. [Император Василий дължал спасението си на отреда арменски пехотинци — unde? Вж. Хилфердинг.]
20. Критичен разбор на тия произшествия у Рачки, Rad, XXIV, стр. 115. Според през витер Диоклея (изд.
Чрнчић, Краљовица, 1874, гл. 36, стр. 21 и сл.). Самуиловата дъщеря Косара се била влюбила във
Владимир, когато тоя красив юноша се държал в плен, „in partibus Achridae in loco qui Prespa dicitur, ubi et
curia eiusdem imperatoris erat”. Срв. Гильфердинг, I, стр. 217. Дринов, стр. 143—145. [За Иван Владимир :
Кедрин, II, стр. 463. Βλαδιμηρἀ ς, господар на Τρυμαλι ἀς καἌ τἌν ἌγχοτἌτω ΣερβἌας (вар. τριβαλἌας), ἌνἌρ
έπιεικές καέ έρετές έντεχέμενος. Убит от Иван Владимир (! Владислав). Че Самуил направил Иван
Владимир зет, за това говори и Кедрин на същото място : έ έπέ ϑυγατρέ τοέ Σαμουέλ κηδεστές. По-ясният
характер на известията на Диоклит за Самуил и т. н. излиза от книгата за Владимир, която имал пред
себе си. Nota bene respice животоописанията на Владимир, които са запазени. Новакович. — Еп. на Раса
под Охрид. Дубров. летописи (от Диокл.). — Nota bene Ашот Таронит.]
21. Верея била превзета наскоро след появяването на една голяма комета, 7 април 989 г.; Васильевский,
стр. 156. [Грамотата на цариградския патриарх Ник. Хризобергес от април 989 г., дадена на манастира
лавра на Атон : манастирът τοἀ Γομἀτου, разположен при Хиерисос, поради вътрешно разпадане и
„wegen der Belästigungen der umwohnenden Bulgaren” бил съединен с Лавра. Изд. Ал. Лавриотес в
„ἀκκλησ. ἀλἀἀεια”. XII, 1893, стр. 386—387, Byz. Zeitschrift, III, стр. 215. По времето на Камениат Berroia
е била византийска. У Яхия Baria.]
225
Едва след като било потушено въстанието на Варда Фока (987— 989 г.), Василий II имал възможност да
се опълчи повторно против българите.
В 991 г. той се упътил през Тракия и Македония за Солун и воювал с българите четири години. Успехите
му впрочем се ограничили само с превземането на няколко кули; в превзетата обратно Верея
византийците не се задържали. [22]
Оттогава император Василий си поставил за главна цел на живота не само да се бори систематично с
българите, но и да ги пороби напълно. Опорните точки на военните му операции били Пловдив, Солун и
Мосинопол в крайбрежната равнина между устията на Марица и Струма (римския Максимианопол, сега
развалини при Гюмюрджина). Подобно на своя противник Самуил Василий стоял лично начело на
войската. Като прекарал целия си живот в походи, той от млади години имал суров характер и бил
бездушен. Начинът на живота му бил монашески; живеел без жена; месо и вино не се слагали на
трапезата му. Обожаван от клира, той бил мразен от народа, който изнемогвал под бремето на постоянни
военни тегоби. Той не приличал на учения си дядо Константин Багренородни, презирал законите и
образоваността. Неговият характер се проявил напълно в изтребителната 28-годишна борба с българите.
На шестата година от войната (996 г.) Самуил се решил да предприеме за втори път поход към Елада. Той
победил при Солун гръцкия пълководец Григорий Таронит, [23] родом арменец; по-нататък вървял през
долината Темпе на юг и грабел [в Тесалия, Биотия, Атика], дори и в Пелопонес. Никифор Вест [24] тръгнал
подире му с прясна войска, но трябвало
22. Ал-Макин, стр. 314; Cedrenus, II, стр. 447. [През 991—995 г. Василий воювал с българите. Яхия. У
Кедрин има само няколко думи, забъркване на хронологията. В 995 г. Василий е бил в Халеб, във
войската му имало и българи. Яхия, стр. 32.]
23. [За Торонитите вж. Gförer, II. Същият може би Таронит, който се отличава във войната с Фока —
диверсията към Трапезунд. Таронит паднал в боя, синът му Ашот бил пленен. Тогава вероятно е бил
пленен и Йоан Халд, който бил пленник 22 години в България (Кедрин).]
24. [За особеностите на епохата на Василий II вж. и Peir, Jus graeco-rom., I. — Яхия за похода на Никифор
Вест в 997 г.? В центъра на България, три месеца плячкосвал, никой от българите не му излязъл насреща
за бой, свободно се върнал казад в Цариград = Кедрин, стр. 452, за похода на самия Василий към София,
превзел много крепости и се върнал в Мосинопол. — Яхия, изд. Розен, бел. 246, извлечение от Ибн-ал-
161
Атир за похода на Василий II в Сирия в началото на 995 г. : „и проник он (царь) уже в середину земли
Болгар, но вернулся и шел быстро” в Сирия. Това е походът към София или Средец. — Νικηἀἀρος
Οἀρανἀς ἀ μἀγιστρος бил и писател : негов ръкопис върху тактиката на Ариан, Елиан, Пелоп, Полиаин
и т. н. . . , на Полубий, Хераклит,
дефектен, приблизително от XV в., се намира в Цариградската библиотека на султанския сарай, Blass, Die
griech. und lat. Handschr. im Alten Serail zu Konstantinopel, Hermes, 23, стр. 225 (1888). Cf. Fabricius, Bibl. Gr.,
ed. Harl., VII, стр. 678—680, за съчиненията на този Никифор, антиохийски магистър. Νικηϕἡ ρος
Οἀρανἀς ἀ Βἀστης е бил 8 години пленник в Багдад, след Склировата революция. След 999 г. е
управлявал в Антиохия. Вж. Яхия.
226
да се спре при брега на силно разлелия се Сперхей, между Отрие и Ета. Българите побързали да се
върнат през Термопилите и спрели на лагер срещу него на десния бряг. [25] Бурният поток разделял
неприятелските войски. През една нощ, когато българите, смятайки се в пълна безопасност, спели
спокойно, гърците намерили брод и преминали потока. Нощното клане свършило с пълно унищожаване на
българската войска. [26] Самуил, за първи път победен, с мъка избягал по височините на Пинд към
укрепения остров на Преспа.
Оттогава военното щастие изменило на Самуил. Тежка била за него последвалата наскоро загуба на
Драч. Една Самуилова дъщеря, [Косара], се била влюбила в пленника Ашот, син на Таронит. Баща ѝ
склонил на нейната молба, омъжил я за него и изпратил зетя си управител в Драч. Ала младият арменец с
помощта на гръцкото население предал Драч на византийския флот; жена му, българката, помагала при
тая измяна на отечеството. [27]
Византийците се опитали също тъй да сеят раздори между членовете на царската фамилия. Навярно през
това време Самуил заповядал да накажат със смърт пренебрегнатия при отричането на Давид по-стар
брат Аарон, задето влязъл в тайно споразумение с гърците. [28]
След Сперхейската битка гърците преминали към настъпателни действия в големи размери. Нападението
на императора над Софийската област останало безрезултатно (999 г.). [29] По-щастлив излязъл походът
на патриция Теодорокан [30] и протоспатария Никифор Ксифий към Мизия (1000 г.) [31], която от това
време до въстанието на Асеновци (1186 г.) останала под властта на византийците. Тогава именно паднали
Великият и Малкият Преслав [и Плисков]; само Бдин (Видин) още се държал. През третия поход, [станал
през Солун] (1001 г.), [32] императорът превзел Верея,
25. [Стена против българите в Термопилите.]
26. [Нощният бой, виртуозността в него на византийците през времето на Никифор Фока и т. н., боевете с
унгарците. Самуил и син му били ранени, избягали в планините на Етолия и оттам през Пинд в „Bulgarie”.
Според Яхия, стр. 34, Никифор изпратил в Цариград 1000 глави и 12 000 пленници.]
27. [Ашот избягал на византийските кораби, Драч предал тамошният велможа Χρυςἀλιος, когато с
двамата си синове получил титлата патриций. Вж. Cursilius Diocleat. — Nota bene Cedrenus, стр. 451—452,
за Самуилови привърженици между гърците, магистър Павел ἀ Βαβἀς, един от видните солунчани,
преселен за това в равнината Тракезий (Мала Азия), протоспатарий Μαλακηνἀς (вж. за него и Vita S.
Nikonis y Hopf) в Цариград. И в Адрианопол някои ἡλλοἡστριοι καἡ στρατηγικαἡς ἡρχαἡς украсени се
бояли, та избягали при българите, Βατἀτζης πανοικἀ, и самият Βαςἀλειος ἀ Γλαβἀς.]
28. [В Разметаница παγγενεἀ срв. за местоположението пътеписа.1
29. [През септември 999 г. Василий заминал за Сирия, Грузия и т. н., в началото на 1001 г. за Цариград,
Яхия, стр. 338.]
30. [Патриций Теодорокан — старец (пловд. страт.).]
31. [Походът на Теодорокан и протоспатарий Никифор Ксифий в Мизия — зад Наеmus.]
32. [За похода през 1001—1004 г. срв. и Яхия, стр. 338.].
162
227
Сервия. [33] Воден [34] и тесалийските кули; пленените гарнизони били заселени в прибрежния край
Волер, около устията на Марица. Войводата на Воден Драгшан, [35] заселен в Солун, оженен за гъркиня,
след два несполучливи опита бил заловен при третия опит да избяга и бил набит на кол; той оставил
четири деца от гъркинята. [36] През четвъртия поход Василий II превзел Видин след 8-месечна обсада
(1002 г.). Между това Самуил сполучил в деня на св. Богородица (15 август) да вземе неочаквано Одрин и
да го ограби. [37] От Видин Василий, разрушавайки българските кули, се упътил по Моравската долина за
Скопие, дето Самуил след една нещастна битка изгубил и лагера, и града [и тук Самуил не мислел, че
неприятелят ще мине реката]. Княз Роман, [38] внукът на великия Симеон, предал града, който се
намирал под негово началство, за което получил титлата патриций и бил назначен за стратег на Абидос.
След това императорът заминал за Перник, пазен под Витоша от дълбокия Стримонски пролом. Ала
началникът Кракра доказал на гърците, че кулата не може да се превземе [Василий през Пловдив се
върнал в Цариград.]
След тия четири похода от Самуиловото царство останали само : Западна Македония, Албания и
планинските земи около София, при Витоша и Рила. Само новите войни с арабите и грузинците попречили
на императора да нанесе смъртен удар на България. Самуил дори успял през време на дългата
партизанска война отново да заеме Драч и Воден.
След 11-годишни приготовления [39] в 1014 г. почнала последната война. Самуил изпратил храбрия
Несторица да обсади Солун, а сам потеглил към Стримон. Докато Несторица бил разбит при Солун от
пълководеца Теофилакт Вотаниат, [40] императорът напусто се мъчел да превземе с пристъп засеките на
Самуил в проломите на Клидион и Кимпулунг, близо до Струмица. [41] На 29 юли 1014 г. Никифор Ксифий,
[новият]
33. [За Сирия — там бил патриций Николица (пленен в Сервия), ала пак избягал. Вече почнало
раздаването на титли.]
34. [Воден — там е бил Добромир (наричан антипат).]
35. Δρἀξανος, срв. Драгшан. Miklosich, Mon. serb., стр. 12. (Драгшан — обесен, nota bene лексикалното
значение.]
36. Cedrinus, II, стр. 454.
37. [Превземането на Одрин — гдето имало πανἀγιρις]
38. [Nota bene св. цар Роман, основател на Вирпинския! манастир, грамотата на Константин Асен.]
39. [Затишие до 1014 г. — 10-годишна празнота, тъмно. И у Яхия има малко материал.]
40. [Разбиването на Несторица от Теофилакт Вотаниат — nota bene Attaleiotes. — У Кедрин се среща цяла
серия редици солунски коменданти, когато Никифор Уран в 999 г. потеглил за Антиохия (той е наречен у
Яхия доместик на запада), негов наместник се явява Давид Арианит, който след свършване на цялата
война бил назначен за главен стратег в Скопие. — Nota bene Lupus protospath. apud Pertz, Mon. Germ., SS,
V, стр. 56 : в 1005 г. Теодор отнел Драч от българите, (1005 rediit Durachium in manus imperatoris per
Theodorum).]
41. Тия местности са твърде малко известни, та не може да се определи точно положението на тия
проходи. [Боят при Клидион, Василевски (Кекаумен), стр. 15 : δἀμα τἀν Ζαγορἀων — Мелнишка Загора.
Според Кедрин (стр. 452) тогава Самуил захванал офанзива, с прокопи и засеки, τἡϕροις καἡ ϑρἡγγοις,
затварял входовете в България, срв. Еркесия, Крумовите засеки у Теофан. Τἀ δἀμα и Кедрин. стр. 459.
— Аталиат, стр. 230, за Клидион, Преспа, Самуил; κλεισοἡρη ἡ λεγομἡνη τοἡ Κλειδἡου. — Кимпулунг :
διἀ τοἀ λεγομἀνου Κἀμβα Λἀγγου].
228
пловдивски стратег, бърже обходил планината Беласица южно от проходите и нападнал българите в тил.
След една отчаяна съпротива българската войска била унищожена. Самуил с мъка се спасил в Прилеп.
Когато след това един отряд гръцка войска достигнал до Вардар при крепостта Мацукион, [42] Теофилакт,
солунският победител, бил изпратен към Струмица, обаче в един пролом българите го срещнали с такъв
град от камъни и стрели, че сам той и по-голямата част от войската му загинали; [според легенди
византийците имали много пленници у българите, като Й. Халд, дори страната била цяла пълна с пленени
163
гърци]. [43] Тогава императорът се завърнал в Мосинопол; по пътя още той превзел [с обещания] яката
планинска крепост Мелник (Μελἀνικος) в Родопа.
Страшна съдба сполетяла 15 000 [14 000 у Кекавмен] българи, пленени в битката при Беласица. Василий
II заповядал всички да ги ослепят, като оставят на всеки сто души по един едноок да ги води и в такъв вид
ги изпратил при царя им в Прилеп. [44] Когато Самуил ги видял така безчовечно осакатени, паднал в
несвяст. Като дошъл на себе си, той поискал вода, но щом изпил няколко глътки, усетил конвулсии в
сърцето (καρδιαγμἀς) и след два дни, на 15 септември 1014 г., починал след 38-годишно царуване [?] [45]
Самуил дори на смъртния одър тържествувал над своя противник, бездушния Василий; очите му се
замъглили при вида на хиляди озлочестени съратници. Дори гърците, негови врагове, никога не говорят,
че той набождал някого на кол или заповядвал да го ослепят, докато Василий често налагал такива
смъртни наказания. Наистина убиването на брата вика против Самуил, обаче тая му кървава постъпка,
която не прави изключение в аналите на средните векове, била предизвикана от измяна и опасност. За
неговото добродушие може да се съди по това, как е постъпил с Владимир и с Ашот. Самуил се явява
енергичен, мъжествен и хуманен господар, който, като успял с победи да издигне българското царство
отново на оная висота, която то достигнало при Симеон, подир цели 24
42. Сега село Мачуково с развалини. Hahn, Drin und Wardar, стр. 180. [За Беласица — Βαλαςἀτζα. codd.
Tom. Edrisi като Валовища?]
43. [Ann. Barenses 1011 : Ismael fecit bellum in Monte Peloso et cecidit illic Pasiano. Heinemann, Gesch. d.
Nom., I, стр. 345 wahrscheinlich = „rex Samuel. Aber Ismael sonst = Melus v. Apulien.]
44.
Cedrinus, II, стр. 458. Византиецът по-нататък иронично забелязва, че Самуил нямал сила да понесе
хладнокръвно (νεανικἡς καἡ ἡνψἡχως) това нещастие.
45. [Според Аталиат, стр. 230, Самуил е умрял έν τέ λέμνιέ νέσέ τές Πρέσπας. Nota bene : за смъртта на
Самуил споменават и долноиталианските аналисти, срв. също Адемар и изобщо западните хроники —
Lupus protospatharius (според Horsch черпил е от по-старата Барска хроника) apud Pertz, Mon. Germ., SS,
V, стр. 57 : „1015 apparuit stella comctae mense Februarii et Samuel rex obiit et regnavit filius eius. 1016 occisus
est ipsc filius praefati Samuelis а suo consobrino, filio Aronis, et regnavit ipse”.]
229
години се държал мъжествено срещу превъзходните сили на византийците в нещастна борба с тях. [46]
Отслабналото българско царство просъществувало всичко четири години след смъртта на Самуил. Негов
приемник бил син му от ларисчанката [47] Гавриил, наречен също и Роман. [48] Той спасил живота на
баща си, когото придружавал навред, в сраженията при Сперхей и при Беласица. Той бил по-висок от
баща си по ръст, но му отстъпвал по духовно величие.
Зарадван от смъртта на царя, Василий излязъл [през есента от Мосинопол], изгорил царската кула [на
Гавриил] в Битоля (Βουτἀλιον) [49] и заповядал да завземат Прилеп и Щип. [През Воден в началото на
януари 1015 г. той се върнал обратно в Солун. [50] През 1015 г. продължил, Воден, който бил въстанал,
наново покорил]. Напусто Гавриил предлагал мир. Гърците проникнали в планинската област Мъглен [51]
при едноименната кула, чието местоположение точно не се знае. Българите оказали такава съпротива, че
императорът трябвало лично там да отиде. Само когато реката била отбита от стените и запалените,
напълнени с дърва мини ги разклатили, началникът Илица се предал; заедно с гарнизона той бил
изпратен на заточение в Армения.
След това била изгорена близката крепост Нотия, сега Ноте (Нἀте), [52] местожителство на цинцарите-
мохамедани, едничките хора от латински произход, които изповядват исляма. Победата на Василий била
ускорена от жестоките семейни разпри.
Самуиловият брат Арон оставил син Иван Владислав, който като баща си бил приятел на гърците [?]. На
един лов при Петърско [Πετρισχἀς], близо до Острово, през време на обсадата на Мъглен тоя Владислав
убил братовчеда си цар Гавриил, [53] както казват, по споразумение с император
164
46. [Неблагоприятните за Самуил отзиви дори у най-новите писатели са основани на погрешни данни (вж.
бел. 6, нова 10). — Според Кекаумен Самуил бил στρατηγικἀτατος.]
47. [Гаврил, син на Самуил от ларисчанка —?, не приляга по време.]
48. [Гаврил — неговите имена у Кедрин : ἡαδομηρἡς ἡ καἡ ἡωμανἡς (стр. 435), Ρ]αδομηρἡς, син на
Самуил (стр. 463), Γαβριἡλ ἡ ἡωμανἡς, син на αἡχμαλἡτιδος Λαρισσαἡας (стр. 458), ἡωμανἡς ἡ καἡ
Γαβριἀλ (стр. 468).]
49. Към забележката у Хилфердинг (I, стр. 211) ще прибавя, че „Боутельски пἀть” в грамотата на
Вирпинския манастир при Скопие не е Битоля (Толи-Монастир), а село Бутел при Скопие (вж. картата у
Hahn). Името Радомир се дава на Гавриил само у презвитер Диоклейски.
50. В началото на 1015 г. Василий издигнал при Воден 2 кули ἡκτἡμἡσἡἡτ ςδυσχωρἡας, Καρδἡαν (вин. пад.)
и ἡγ. Ηλἡας. При преминаването за Пелагония често тя се споменава като Ἄ πεδἀ ας Πελαγονἀ ας (и
мн. ч. πεδιἀδες), в Пелагония минал Τζερνἀν ποταμἀν (вин. пад.); (Кедрин, стр. 461).]
51. [В Мъглен се предал
воюващото население било изпратено в Аспракания. При възцаряването на Владислав προσερρἀη на

царя Καυκἀ νος Ἄ Ἄ δελ ἌἌ ς Δομετιανο Ἄ το Ἄ Ἄ ν Μογλ Ἄ νοις Ἄ λοντες; оказани му били почести.
Cedrenus, II, стр. 462.]
52. [Крепостта Ноте — ἀνἀτια y Cedrenus, стр. 462.]
53. [Според Кедрин (стр. 459) той царувал 1 година. Василий узнал за Самуиловата смърт на κδ’
октомври в Мосинопол (Cedrenus, II, стр.460); нов поход, върнал се на ἀ’ януари в Солун (стр. 461). След
това на 15 септември, 13 индикт се възцарил Гаврил (стр. 459). Преговори с Гаврил чрез някой си
ἡωμαἡου Χειροτμἡτου (Cedrenus, стр. 461). — Владислав на един лов убил Гаврил — само Diocleas
пише за лов, у Кедрин не се споменава нищо.]
230
Василий, без да се гледа на това, че само по молбите на тоя същи Гавриил той бил помилван при
убиването на Арон. Злодеецът не се задоволил с една жертва. Той заповядал също да убият жената на
Гавриил и да ослепят по-стария му син, а зет му, сръбския княз Владимир поканил при себе си на гости (в
Охрид или Преспа) и заповядал да го убият на 20 май 1015 г. По-късно Владимир бил признат за светец и
бил погребан в Елбасан, в манастира „Св. Владимир”; името му и до ден днешен е познато между
албанците. [54]
Узурпаторът Иван Владислав тутакси почнал преговори, [55] ала съпротивата на болярите, начело на
които стоял Ивац (ἡβἡτζης) [?], го накарала да поднови борбата. Почнали с обсадата на Драч, [който
според Кедрин във времето на Владимир имал сключен мир].
Между това Василий, грабейки и ослепявайки пленниците, преминал през Острово, [Соскос и
Пелагонийското поле] чак до Охрид, заел града на царете и искал вече да освободи Драч, когато един
отред в Пелагония (Битолската котловина) [на Георги Гонициат и протоспатария Орестес] бил унищожен
от Ивац; поради това императорът побързал да се върне в Солун. Оттогава щастието почнало да изменя
на Василий. Две експедиции срещу Струмица и София излезли несполучливи; [в 1016 г. Давид Арианит,
отивайки в Струмица, превзел Термица, Ксифиас — Бояна]. [56] Също несполучлива била 88-дневната
обсада на Перник (1016 г.) и походът срещу Кастория (1017 г.). [57] Владислав тогава вече успял да
сключи съюз със заддунавските печенеги; но изглежда, че дръстърският
54. Бележито е, че според гръцката легенда убийците на Владимир и неговата съпруга били богомили.
ἡκολουϑἡα τοἡ ἡγἡου ’ωἡννου τοἡ Βλαδιμἡρου, Venetiis, 1858. [Nota bene.]
55. [Преговорите на Иван Владислав — nota bene да се изложат целите преговори.]
56. [Тази Θερμἀτζα = Топлец, според Шапкарев старото име на Полянин (excerpta ех „Читалище”) = тур.
Дорян.]
165
57. [Походът на Василий в 1017 г. срещу Кастория (Костур), след като зимувал в Мосинопол (Кедрин, стр.
465). Превзел крепостта Лонгос; Давид Арианит и Константин Диоген били изпратени да оплячкосат
Пелагонийската равнина (добитък и пленници), пленинците от Лонгос (крепостта била опожарена) били
разделени на три части : 1. τοἌς συμμαχοἌσι, 2. ромеи, 3. ἌαυτἌ (на импер). Костур бил недостъпен.
Върнал се назад. Цицикий, син на патриций Теудат Ивир, стратег на Драч, съобщил, че Кракра с
многобройна войска се съюзил с Владислав, преговори с печенегите. Василий бързо се върнал назад.
Превзел и ἀροἀριον Βοσἀγραδα, плячкосвал около Острово и Молиск. Тогава настъпва Владислав,
Кракра не се явява на мястото, печенегите не се съюзили с него. Затова Василий се връща срещу
Σἀταινα, гдето била βαςἀλεια и житницата на Самуил, оплячкосал я и я запалил. Владислав бил близо до
Σ έ ταινα. Императорът изпратил срещу него τ έ τ έ γμα τ έ ν σχολ έ ν τ έ ς δ έ σεως κα έ τ έ τ έ ς
Θεσσαλονἀκης под началството на Константин Диоген; Владислав му устроил засада, тогава императорът
бързо му се притекъл на помощ, в българския лагер се вдигнала глъчка, викали βεσεἀτε ἀ τζαἀσαρ (вар.
τζ έ σαρ), победата на византийците, взели 200 πανοπλ έ τας, έ ππο έ ς и έ ποσκευ έ ν на царя и неговия
ἀνεψἀον. Василий се отправил обратно срещу Воден. Върнал се в Цариград в σἀκς’, инд. ιε’, ἀ януари,
Cedrenus, II, стр. 468.]
231
стратег го развалил. Едно малко възнаграждение за тия несполуки дало ограбването на Южна Македония,
дето били изгорени между другото кулата Бужиград на Девол и дворецът на Самуил Сетина, под Нидже.
През пролетта на 1018 г. цар Иван Владислав отново се разположил на лагер пред Драч. Драч (албан.
Дуррес, славян. Драч, древният Epidamnos или Dyrrachion) в средните векове имал голямо значение като
най-добър крайбрежен пункт между Котор и Корфу, поради което гърци, славяни, албанци, неаполитанци
и венецианци непрестанно се борели за неговото завладяване. Днес обаче той е тесен старинен градец с
1000 жители, в който върлува треска; разположен е на един усамотен хълм, отделен от сушата с пясъчни
дюни и лагуни. Тук именно пред Драч през пролетта на 1018 г. паднал убит Иван Владислав, последният
охридски цар, неизвестно от чия ръка. Според легендата на св. Владимир той бил убит от ангел; арабинът
Яхия пък разказва, че той бил умъртвен от един негов войник. [58]
Тогава България останала без господар. Между болярите се образували две партии. Повечето искали да
се подчинят на гърците, за да им признаят различни привилегии; водачи на тая партия били патриарх
Давид, който играл неблаговидна роля в убийството на сръбския княз Владимир, царица Мария и
пълководецът Богдан. Другата партия, макар и малобройна, се приготвила за отчаяна съпротива под
предводителството на Владиславовия син Фружин (Προυσιανἀς), [59] Самуиловия съратник Николица и
енергичния Ивац.
Веднага щом получил вест за смъртта на Владислав, императорът потеглил от Цариград на запад. В
Одрин български пратеници [на Кракра] му явили, че Перник се подчинява с 35 градовце, разположени в
околността. В Мосинопол той намерил пратеници от Моровизд (при Злетово), от Пелагония и от Липлян. В
Серес го поздравили Кракра от Перник и Драгомъж [60] от Струмица. При Струмица патриарх Давид,
придружаван от войводата Богдан, [61] му предал писмо от царицата. През Скопие, Щип и Просек
достигнал до Охрид, дето в лагера пред града приел цари-
58. Elmacinus, стр. 328. [Иван Владислав според Кедрин (стр. 466—467)
царувал 2 години и 5 месеца. Според Яхия той бил убит от собствените му хора. Според същия Василий
нахлул в България през февруари — март 1018 г. Важни подробности. — Руската помощ спомената в
1017 г. при похода срещу Кастория, у Яхия се споменава в 999 г. в Сирия, у Асохик в 1000 г. в Армения
(състоя ла се уж от 6000 души). Взаимното сътрудничество на руси и византийската флота срещу
хазарите според Кедрин е било в 1016 г.; походът на Мстислав Тмуторакански срещу казогите ( =
черкезите) в 1022 г. (Киевска летопис) вероятно е във връзка със съвременните операции на имп. Василий
в Абасгия (Хронологията вж. Яхия).]
59. [Προυσιανἀ ς не мисля да е Фружин. Срв. Пресям в IX столетие. За окончанието срв. Алу-сиан. Сан?]
60. [Драгомъж : (станал патриций) довел Йоан Халд, 22 години пленник.]
61. [Богдан. Nota bene за него у Кедрин (стр. 467):
166
Кой е този πενἀερἀς? Nota bene Арон?]
232
цата и целия род на Шишмановци. [62] В царското съкровище намерили освен голяма сума пари украсена
с бисер корона, златоткани дрехи и 100 центнера злато, което преминало в джобовете на византийските
наемници.
Императорът утвърдил привилегиите на българското дворянство, а някои наградил с византийски почетни

титли. [63]
Партията, която искала да продължава войната, се оттеглила в албанските планини. Царският син Фружин
с двамата си братя избягал на стръмния Томор (Τμἀρος, 3080 м) [64] при Берат; ала когато планинските
склонове били заети, той слязъл в Девол и там се предал на императора, който го назначил за началник
на придворната стража. Неукротимият Ивац заседнал в същата местност на непристъпната планина
Врохота [Βροζατἀς и крепост] Пронища [Προνἀστα], дето имал кула с великолепна градина. Когато със
силата на оръжието не могли да се разправят с него, в един празничен ден го споходил Евстатий
Дафномил, [65] охридски стратег, и макар че бил посрещнат гостоприемно, заловил Ивац по един начин
толкова смел, колкото и вероломен. Храбрият герой бил ослепен. След това и войводата Николица
напуснал планините. Последният свободен болярин Елемаг, [66] господар на Берат [ἀ τἀν Βελογρἀδων
ἀρχων] изявил своята покорност в Стаг на Пенея.
След 28-годишна борба (991—1018 г.) България била най-после покорена. Победителят отпътувал за
Атина. [67] На бреговете на Сперхей му показали купища непогребани кости, страшния паметник на
Самуиловото поражение, а при Термопилите — оная грамадна стена, която била
62. [В Охрид (Кедрин, стр. 469) се предали
Издигнато било ἀροἀριον Василис в планините между Охрид и λἀμνην Πρἀσπαν]
63. [Demetr. Polemarchios, дядо по майка на писателя Кекаумен, Самуилов войвода (спечелил му Сервия,
τἀ Σ., в Гърция) станал след това патриций. Васильевский, стр. 35. — Императорът наградил някои от
българското дворянство — дали не всички? Съдбата на Николица, затворен в Солун.]
64. [Планината Томор при Берат — да се дадат географски подробности.]
65. [Дафномил с гордост говорил за азиатските гърци. За това е дума у Кедрин.]
66. [Ако Елемаг беше архонт на Берат, щеше да се предаде заедно с Прусиан или след сломяването на
Ивацес, или когато императорът е бил в областта на Драч или изобщо в Албания и Епир, а не тепърва в
Тесалия. Белград по име се споменава и у Конст. Порфирогенет, 8 дни път от Солун. По-скоро той е
дунавският Белград !]
67. [От Охрид императорът отишъл в Διἀβολιν, и след това (Кедрин, стр. 474), като устроил
(следователно тези две области са били български), и като поставял ἀἀλακας τοἀς, заминал за
Кастория, там били доведени двете Самуилови дъщери; когато видели Мария, вдовицата на Иван
Владислав,
изпратил със синовете ѝ в Цариград. Крепостите в Сервии (—ἡοις) и в Соско накарал Ксифий да ги
разруши. В ἀροἀριον Σταγοἀ ς се предал Елемаг, по-вероятно от крайдунавския Белград (без епитет),
инак не би го оставили под Търново. Оттук Василий заминал за Атина. Кедрин, стр. 475.]
167
233
издигната за отбрана против българите. [68] В Партенона, [69] който в това време бил вече черква на св.
Богородица, Василий принесъл благодарствена молитва за победата. Като прекарал зимата в Атина, той
в началото на 1019 г. влязъл с триумф в Цариград. С необикновено тържество гърците празнували
възвръщането на императора, който достигнал целта си, бидейки 64-годишен старец [?], и който
заслужено получил прякора Българоубиец (ἀ Βουλγαροκτἀνος). [70] Със златна, окичена с пера корона
той влязъл през Златните врата в града; пред него вървели царица Мария, Самуиловите дъщери и
пленените боляри.
Нямало вече българско царство!
Византийската империя се простирала от Истрия до Ефрат и от Драва до Кипър, понеже сръбските и

хърватските князе също трябвало да признаят върховната власт на гърците и дори в Сирмий [71] имало
византийски стратези. От времето на Юстиниан I никога византийската мощ не била толкова яка на
полуострова. [72]
68. [В Термопилите имало τεἀχος, сега наричана Σκἀλος (според Finlay антично име),
(град?)
. Кедрин, стр. 475. Според Васильевский, Советы, стр. 73, Рупен е човек, арменец.]
69. Hopf, стр. (85) 126.
70. [Прякора Българоубиец на Василий — това име е по-късно. Finlay. Съветите на Василий II към
бъдещите императори, в случай че българите въстанат — мисля, че Никита Хониат говори за това.
Sakellion, Επιτἡμβιον εἡς Βαςἡλεον τἡν Βουλγαρἡκτονον, Παρνασσἡς, II, стр. 550. Menologio di Basilio II
(Cod. vaticanogreco, 1613). Codices Vaticani selecti phototypice expressi iussu Pii papae X. Consilio et opera
curatorum Bibliothecae Vaticanae, vol. I е II, Torino, 1907, fol. p. 58. M. 400 neu.]
71. [Σἀρμων, брат на Νεστἀγγου, господар на Σιρμἀου, Кедрин, II, стр. 476 = Rački, Doc., стр. 432. Златна
монета Schlumberger, Revue arch., 1877,
стр. 173, и Ljubić. Nota bene Nestongos се среща и по-късно у византийците. Collige!]
72. [В края на главата : същевременно присъединение на Грузия, придобивки в Армения. Тук трябва да се
прибави картина на вътрешните условия на старото българско царство, езическо и християнско, всички
топографски данни и т. н. Resp. Nicolai, византийци, араби и т. в.]
ГЛАВА XII. Византийското владичество в България през XI и XII в.

Българската църква в Охрид. — Несполучливи въстания на Петър Делян (1040 г.) и Константин Бодин
(1073 г.). — Нападения на кумани и печенеги. — Народно и религиозно движение в България
„Императорът се завърна в Цариград и ромеите, като се размесиха с българите, се свързаха с тях чрез
брачни съюзи и предишните враждебни отношения между двата народа се прекратиха.” С тия думи
свършва в арабската хроника на Алмекин [1] разказът за покоряването на България от Василий II. В
грамота пък на самия император се чете : „Макар че покорихме тая страна, при все това ние не отменихме
нейните права, а ги потвърдихме с наши хрисовули и сигилии.” [2] Действително малко промени
последвали в завладяната страна. На дворяните били оставени техните имоти и успели да ги помирят с
новото им положение, като им раздали бляскави придворни длъжности и наместничества. Дори
българските царски синове изпълнявали военни длъжности в Цариград или в Азия; Фружин бил началник
на дворцовата стража от „букеларии”, брат му Аарон — стратег в Аспракания — Армения, чичо им
Алусиан — стратег в Теодосиопол (Ерзерум). Последната царица Мария и Самуиловата дъщеря
Екатерина украсявали като почетни дами византийския двор. Другите княгини се омъжили за знатни
византийци. От това време потомците на дворянските родове от Македония, Албания и Дардания вземат
дейно участие в придворните византийски интриги. [3]
1. Georgii Elmacini Historia Saracenica. Lat. versio Th. Erpenii, Lugduni Batavorum 1625, стр. 328.
2. Chrysobull, вж. бел. З, нова 4.
168
3. [Nota bene : да се съберат всички известия за потомството на българското царско семейство. У Ана се
среща още и Радомир, роднина на Дука и Комнин, военачалник във войната с печенегите в 1091 г. и при
Никея в 1097 г., и неясното място за някои си Арониовци (съзаклятие). Duces Bulgariae срв. Скабаланович.
Schlumberger, Sceaux byz. inédits, Revue des études greques, V, № 14,1891, стр. 121 : S. Demetrius. — † ΚΕ
ΒΟΗΘ ΤΩ ΣΩ ΔΟΥΛΩ ΚΩΝ ΠΡΙ (πατρικἌἌ) ΥΠΑΤΟΣ ΑΝΑΓΡΑΦΕΛΗ (sic) ΒΟΥΛΓΑΡΙΑΣ. Sigillographie, стр.
240, същият Константин се явява като patrikios, anthypat и dux, и друг печат, гдето същият се нарича
vestarch и pronoitis (provéditeur) de toute la Bulgarie. Това бил уж Константин Диоген, бившият управител на
Солун, затова на печата стоял св. Димитър Солунски.]
235
Държавното управление също тъй не се изменило спрямо предишното. Данъците се вземали по

предишния ред и самоуправлението на общините останало в сила. Само в кулите и градовете Охрид,
Преспа, Драч, Девол, Костур и други били изпратени византийски наместници с гарнизони. Титлата на
първите била стратег или дукс. Неразделността на българското царство се показала и след
завладяването му в това, че бил назначен върховен дукс на цяла България, който пребивавал навярно в
Скопие. Особено внимание било обърнато върху пазенето на проходите; тамошните кули били снабдени с
гарнизон под командата на клисурарх, който бил подчинен на стратега.
Българската църква останала също тъй автономна; само нейният глава не трябвало да се именува
патриарх, ами архиепископ. Патриарх Давид бил свален, при всичко, че тъкмо той след покоряването
водел преговори за новите отношения на българската църква. Вместо него, Йоан, игумен от Дебър, бил
назначен за самостоен архиепископ на българите; местопребиваването му било в Охрид. При това, в
1020 г. императорът с три грамоти не само утвърдил всички права на тая църква, но и възстановил
нейните териториални владения от времето на царете Петър и Самуил. От тия важни документи, в които
са поименувани всички 30 епископства с техните градове, ние узнаваме границите на българската църква,
а също и на царството през X в. [4] Тук се причислявали Епир и Албания по-нататък от Янина, цяла
Македония, Северна Тесалия, Родопа, София, Бдин на Дунав, Моравската долина, Белград при устията
на Сава, Срем между Сава и Драва, Призрен, Раса и Липлян на Косово поле. Отделно управление имали
митрополията в Драч, която се намирала в зависимост от цариградския патриарх, и дунавска България
(без Бдин), гдето на дръстърския митрополит били подчинени 5 епархии. [5] Епирските епархии, както
изглежда, също тъй скоро се отделили. Интересни са сведенията колко всяко епископство имало клирици
и колко парици (πἀροικος), т. е. колони, селяни. Най-голям брой (40 клирици и парици) имали
епископствата на София, Ниш, Белград, Скопие и Петра (Тесалия). Много имали само от 12 до 15. В 1020
г. във всички 30 епископства се на-
4. Оригиналът е у Голубинский, стр. 259—263. Малък откъслек има у Zachariae von Lingenthal, Beiträge zur
Geschichte der bulg. Kirches, SPb, 1864, стр. 18. Български превод c коментар от Дринов има в
Периодическо списание, VII. Македонски епископства : Охрид (с Преспа), Кастория, Мъглен (с Просек),
Битоля (с Прилеп и Велес), Скопие, Сервия, Верея, Струмица, Моравизд (със Злетово), Велбужд (със
Стоб на Рила и Разлог с Родопа). На изток : София (с Перник), Ниш (с Топлица и Свърлиг), Бдин
(Βυδἀνη). В сръбските страни Призрен, Раса (Нови пазар), Липлян, Белград, Браничево, Срем (Θρἀμος).
В Албания : Главиница (с Канина, при днешна Валона), Ореа (древният Орикум?), Черник, Химайра,
Дринопол, Бутротон, Янина, Козил. В Тесалия : Стаг и Петра (при Влахоливадо). Едно име е пропуснато от
преписвана : Алусиан чичо. — [За списъците на охридските епископства nota bene Gelzer в Byz. Zeitschrift,
II, стр. 40 сл. — За град Срем (Θρἀ μος) : „ ης τω Ντραβα (Драва), письмо султана Сулеймана венец, дожу
1529. Acta gr., 33, стр. 362. Nota bene вж. и Gelzer в Byz. Zeitschr., II.]
5. Nilos Doxopatrios (1143), изд. Parthey, Synecdemus et notitiae graecae episcopatum, Berolini, 1866, стр. 301.
236
броявали всичко 685 клирици и 655 принадлежащи на църквата колони. [6]
Тия права, гарантирани с привилегии и грамоти, били впрочем скоро нарушени, особено след смъртта на
император Василий II. Страната била извънредно изтощена от войните и болярството, като се лишило от
най-добрите си водачи, не могло да мисли за съпротива. Последен българин на архиепископския престол
в Охрид бил Йоан от Дебър; приемниците му били гърци. Стратезите на разни провинции наскоро си
присвокли неограничена власт по подобие на наместниците в гръцките страни, а техния пример
последвали подведомствените им чиновници. Охридският архиепископ Тесфилакт, грък, наричал
императорските нотариуси същински разбойници и едва ли не с още по-голямо право така биха могли да
се нарекат чиновниците по финансовата част. [7]
169
Естествено е, че недоволството на българите от византийското управление трябвало да се проявява и те
не закъснели да се възползуват от случая, който им се представил за въстание, като се убедили по
собствен опит, че инак те не биха имали сили за борба с византийците. През 168-годишното владичество
на последните в България жителите на тая страна на драго сърце помагали на сърби, нормани, печенеги
и кумани, а също тъй и на въстанали императорски пълководци в тяхната борба с византийците.
„Известно ти е, пише Теофилакт на един от своите приятели, какво желаят българите и към какво се
стремят : всеки смел човек, кой го се домогва до скиптъра, намира в тяхно лице не паднали духом
войници.” [8]
Василий II умрял в 1025 г. След смъртта на тоя енергичен господар настъпило безначалие, което траяло
повече от половин век и се прекратило едва с възкачването на Комнините на престола. Продължителното
царуване на Василиевата братова дъщеря Зоя и на тримата ѝ мъже, после на сестра ѝ Теодора
съставлява поразителен контраст с периода на Василий. В тогавашните придворни интриги вземали
участие царският син Фружин и царица Мария; за наказание те били затворени в манастир, а Фружин
освен това заедно с неколцина боляри бил ослепен.
Такова размирно положение на империята било много износно за араби, нормани и печенеги. През
първите десет години след смъртта на
6. [Охридската архиепископия = Justiniana Prima. Този възглед се е развил във византийско време. Вилх.
Тирски, стр. 20 в 1168 г. заминал като ерусалимски пратеник при имп. Мануил, когото настигнал при
завръщането му от похода срещу сърбите в Битоля (Вилх. Тирски тогава е бил Тирски архидякон) : „Post
muitiplices viarum iabores in provincia Pelagonia, in civitate quae vulgo dicitur Butella, occurrimus, iuxta illam
antiquam et domini felicissimi et invictissimi et prudentis Augusti patriam, domini Justiniani civitatem, videiicet
Justinianam Primam, quae vulgo hodie dicitur Arceda” Wilken, III, 2, стр. 116, n. 87. Срв. Z. v. Lingenthal и
Голубински. За броя на епископствата, клириците и пр. — да се попълни.]
7. [Походът на имп. Василий II, подготвен в последните му години, в Долна Италия, Ann. Bazrenses apud
Pertz, Mon. Germ., SS, V, стp. 53 : 1027 „Ispo chitonite” (κοιτωνἀτης) в Италия „cum exercitu magno, id est
Russorum, Guandalorum, Turcorum, Bulgarorum, Vlachorum, Macedonum aliorumque, ut caperet Siciliam”,
обаче тук Basilius imperator починал.]
8. Ep. 10, p. 537, Biblioth. max. patrum, t. XVIII.
237
Василий придунавските страни три пъти пострадали от кървави посещения на варварския скитнически
народ печенеги; един път зимно време, когато Дунав бил замръзнал, та те се възползували да минат по
ледената му покривка.
Славяните също тъй се възползували от това състояние на империята. Движението почнало от Черна
гора, дето любовта към свободата никога не е угасвала. [9] Стефан Войслав, от семейството на св.
Владимир, господар на Зета и Травуния, женен за Самуилова внучка, свалил византийското иго и в 1040 г.
унищожил в черногорските клисури гръцката войска. [10] Българите също тъй се повдигнали на две места.
Петър Делян, син на нещастния цар Гавриил, [11] успял да се изтръгне от плен. Когато през лятото на
1040 г. той се появил в Ниш, народът с ентусиазъм го поздравил като цар. Начело на една постоянно
увеличаваща се войска той потеглил за Скопие; гърците били навред разбити. В същото време славяните
в Драч повдигнали въстание. Изкарани из търпение от алчността на стратега Михаил Дермокет, те
въстанали против гърците и провъзгласили за цар храбрия воин Тихомир. Ала на българския престол
нямало място за двама царе. Когато войната с византийците била щастливо започната, трябвало да се
реши Делян ли или Тихомир ще остане начело на народа. Войските и на двамата царе се срещнали;
тогава Делян се обърнал към народа и казал : „Както един храст не може да храни две птици, така и една
страна не може да има двама царе”; един от тях трябва да се откаже от царството. Макар че той като
Самуилов внук има повече права, но ако народът желае, той е готов да отстъпи. При гръмки викове
народът заявил, че иска да има за цар Делян. Нещастният Тихомир, избран за цар съвсем неочаквано,
бил убит с камъни. И тъй Делян станал еднодържавен господар.
Първият поход на Делян бил насочен срещу Солун, гдето тогава се намирал Михаил IV Пафлагонец.
Императорът избягал, а неговият царедворец Мануил Ивац, вероятно син на връхотския болярин,
преминал с всички императорски съкровища към въстаналите. Българите нахлули в Епир и Елада.
Войводата Кавкан превзел Драч. Антим разбил гръцкия пълководец Алакасей под стените на старата Тива
в Беотия около същото време, когато навярно поради тежки налози в Атина и в Пирея се разбунтували
тамошните гръцки граждани, които впрочем били усмирени от нормански наемници под началството на
норвежкия принц Харалд. [12] В Епир събирачът на данъците Йоан Куцомит, който силно притеснявал
170
9. Rački, Rad, 25, стр. 223.
10. Cedrenus, II, стр. 527 и Презвитер Диоклейски.
11. Кедрин разказва, че Делян измамнически се показвал за син на Гаврил, а в същност бил син на един
военнопленник българин от Цариград; обаче Рачки забелязва, че за двадесет години българите не могат
да забравят дотолкова Шишмановци, щото тъй скоро да бъдат измамени. Името сравни със
старосръбското Деян, новобълг. Дельо.
12. Към това време се отнася един надпис с руни на пирейския лъв, който сега стои пред арсенала във
Венеция. Hopf, Gesch. Griechenlands im Mittelalter (Ersch — Gruber, 85), стр. 147. Харалд след това царувал
в Норвегия от 1047 до 1066 г. (Харалд III Хардраде). — [Че тълкуването за пирейския лъв е фантазия :
Gregorovius, Athen, I, стр. 170.]
238
народа, бил съсечен от славяни, след което цялата страна без гръцкия град Навпакт се присъединила към
българите.
Тогава през септември в лагера на Делян при Острово се появил Алусиан, [13] по-малкият брат на цар
Владислав. След падането на България той бил изпратен за стратег в Теодосиопол [Ерзерум], Армения.
Когато обаче братът на императора, алчният Йоан, не само се мъчел да му грабне парите, ами му
откраднал и жената, една прекрасна арменка, Алусиан избягал преоблечен в дрехи на арменски слуга
през всички провинции към своите разбунтувани съплеменници. Делян радостно поздравил своя чичо,
взел го за съуправител и веднага го изпратил с 40-хилядна войска срещу Солун. В продължение на шест
дни българите обсаждали града. Жителите изгубили вече всяка надежда; тогава комендантът се обърнал
към последното средство — към чудотворната икона на св. Димитрий, която и тогава оказала своето
действие. Въодушевените солунци нападнали внезапно на обсадителите и унищожили 15 000 българи, а
останалите се разбягали.
Това нещастие разделило водачите. Алусиан оправдал произхода си от изменническия род на Аарон. Той
поканил Делян при себе си и като го напил, ослепил го с помощта на неколцина съучастници. Когато това
станало известно на народа, Алусиан вече бил на път за Мосинопол при императора, който бляскаво го
наградил за това злодейство. Без водач България загивала. Слепият Делян паднал в плен; същата участ
сполетяла Мануил Ивац, който се опитал да брани България чрез засеки при Прилеп. След няколко
сблъсквания в Албания и при София цялото въстание след една година свършило. Пленените водачи
украсявали триумфалното шествие на императора (1041 г.). [14]
След покоряването на България изпратена била войска от 60 000 души против Стефан Войслав. Ала
когато гърците непредпазливо влезли в клисурата при северната част на Шкодренското езеро, изведнъж
посред нощ скалите затреперали от тръбни звукове, планините се покрили с войници, облак камъни и
метателни копия полетели от висините и гордата войска била унищожена.
Че в България въпреки тия нещастия кипежът продължавал, вижда се от въстанието на храбрия

пълководец Георги Маниак, [15] малоазиатец, който в 1043 г. се провъзгласил в Италия за император и
като разчитал на помощта от страна на сърби и българи, отплувал за Драч, ала в по-нататъшния си път, в
една битка при Остров, бил убит. [16]
13. [Алусиан лъкострелец при макед. Берое. Кантакузин, II, стр. 377. Византийският велможа Томас Дукас
Алусианос в Цариград в 1388 г., Норf, II, стр. 288. Томас Алусианос, един от гръцките примати в Солун,
получил от венецианците след 1423 г. пенсия, пак там, стр. 88 В.]
14. Hopf, стр. 139; Rački, XXV, стр. 225—232.
15. [За името Маниак Tomaschek (крит.).]
16. [В 1043 г. е бил последният руски поход във Византия. Иловайский, I, стр. 99. Несъгласията с руските
търговци в Цариград. Флотата с Ярославовия син Владимир Новгородски и войводата Вишата. Според
руския летописец искали да спрат на Дунава, може би да разбунтуват българите, ала след това
потеглили право за Босфора. Поражение при Босфора. 6000 души пеша край морето се върнали назад.
Водил ги Вишата. Ала загинали. Срв. Псел, Кедрин, Зонара. Много вариации (Скилица и Кедрин)].
171
239
Страшен бич постигнал тогава придунавските земи. В продължение на шест години те били театър на най-
жестока борба с печенегите (1048—1054 г.). [Печенегите са турско племе, живели най-напред между Урал
и Волга. Оттук ги изпъдили хазарите с помощта на узите. Печенегите потеглили на запад. Нахлули в
Маджарско (към края на IX в.), в азовските и днепровските степи и се заселили в степите от Дунав до Дон.
Били 8 орди под началството на отделни началници. Имало ги и на Крим. Византийците със злато ги
привличали против маджари, българи, руси, хазари, където и да било. Грабежи около днепровските
прагове. В 1036 г. били разбити под Киев : оттогава вече не нападали Русия, защото Владимир и Ярослав
ги съвършено разслабили. Дошъл след това натискът на узите от заддонските степи; тези две номадски
племена са били разделени едни от други със степи 5 дни на ширина (К. Порфирогенет). Наемни узо-
печенежки войски в Русия. Узите се наричали по руски „торки”; торците като наемни войници срещаме
вече във времето на Владимир. Домашните разпри между печенегите : Турах, Хан и Кеген, който от
обикновен човек се издигнал между старейшините, отличил се в сраженията с узите. Избягването на
Кеген с една част печенеги във Византия. След неговото оттегляне узите взели връх. Заселване на
печенеги в България.] Ханът Тирах, раздразнен от приятелския прием, оказан от гърците на въстаналия
против него водач Кеген, [17] нахлул в България с 80-хилядна войска. Макар че той бил разбит от
Константин Арианит и Василий Монах, обаче обноската с победените било извор на големи злочестини.
Въпреки това, че Кеген съветвал да се избиват всички пленници, византийците ги заселили в пустинните
местности при Ниш, София и Овче поле. За славянските селяни те били тъкмо толкова приятни гости,
колкото в наше време черкезите в същите места.
Наскоро заселените въстанали при София, разположили се на лагер при Осъм и повикали на помощ
своите съплеменници; дори сам Кеген се присъединил към тях. По двете страни на Балканите, чак до
Одрин, варварите върлували с нечувана диващина. Три византийски войски били унищожени от тях. На 8
юни 1050 г. те разбили императорския пълково-дец Константин Арианит под стените на Одрин,
северозападно от града, на полето, дето станала нещастната битка (378 г.) на император Валент с готите;
сам Арианит паднал в боя. [18] Едва в 1051 г. сполучили да ги изгонят от Тракия и Македония. Когато след
това византийците предприели експедиция към главния лагер на печенегите при Преслав, Тирах сам
предложил примирие, което и било прието. [19]
Наскоро печенегите били надминати от куманите, които на своя
17. [Κεγἀνης Skylitzes in codice Vind. Ταγἀ νης, cod. Vat. Τεγἀ νης, De Boor, Byz. Zeitschr., 14, стр. 420—
421 (cf. tegin, nomen loci Tegin). Кеген. Името според Kuun, XXXVI, се среща в имена на многобройни
ногайски села. Може би, казва, от чагатайското кенгеш consilium c метатеза.]
18. [За арианите вж. Heerstrasse.]
19. Hopf. стр. 140; Rački, стр. 238.
240
език се наричали узи (огузи), а по руски половци. [20] Те били див скитнически народ, който живеел в
колиби или палатки от зверски кожи и се хранел с мляко, сирене, месо, особено конско. Лятно време те
рядко излизали от жилищата си поради огромното количество мухи и комари. Главите им били гладко
остригани. Овчи кожи съставлявали тяхното облекло; стрелник, лък и стрели — тяхното въоръжение.
Всеки от тях имал от 10 до 12 коня, които вземал със себе си на поход, за да ги менява, когато поиска.
През време на своите разбойнически нападения те яздели денем и нощем, така че през едно денонощие
правели шест и повече обикновени дневни преходи; за преминаване през реки употребявали мехове;
седнали на тях, те се държали за опашката на конете, натоварени с техните вещи. Докато били далеч от
целта на своя поход, не вземали нищо, ала когато я достигали, нямало пощада; отвличали и хора, и
животни. От смърт не се бояли. При сблъскванията с гръмки викове те пускали върху неприятеля облак от
стрели, после бърже отстъпвали, за да нападнат отново. Бележит бил техният обичай да погребват
умрелите. Когато в Цариград в 1214 г. умрял куманският княз Йона, съюзник на латинците, като езич-
20. За бита на куманите сравни мемоарите на французина Robert de Clary, Nicetas Choniates, ed. Bonn.,
стр. 124, и писмото на същия у Sathas, Biblioth. graeca, I, стр. 79. Срв. Blau, Über Volksthum und Sprache der
Kumanen. (Zeitschr. der Morgenl. Gesellschaft, Leipzig, 1875, III, IV). Според тоя автор куманите
принадлежали към узбекското племе тюрки и били следователно в най-близко родство с днешните
хивинци. — [Печенегите и куманите ἀμἀγλωττοι, Anna Komnena, I, стр. 8. За печенегите и куманите вж.
Вамбери, За произхода на маджарите, и Türkenvolk, стр. 76, 85 сл. Иловайский, I, стр. 114, различава узи и
кумани. Узи = торци, кумани = половци. В 1055 г. Всеволод Переяславски воювал с торците и същата
година сключил мир с половците и с техния хан Болуш. В 1061 г. съюзените руски князе нападнали
172
торците и ги надвили. Тогава те нахлули във Византия. Една част останали в Русия —около Торческ,
военна граница от заселени номади : черни клобуци, берендеи, торци. Някои смятат торците за остатъци
от унгарците (Τοἀρκοι), ала у русите те всякога се наричали угри. Nota bene : в 1096 г. първ. летопис
говори за 4 измаилски племена : торкмени, печенеги, торци, кумани или половци. Ала инак, казва,
летописецът смесва торците с половците (Иловайский, I, стр. 308). Blau, Über die griech.-türk.
Mischbevölkerung um Mariupol., Zeitschr. d. Morgenl. Gesellsch., 28, стр. 576—583, за езика на татите и
базаряните, според Григорович. Блау мисли, че базаряните са от кумански произход (Григорович — от
алански), понеже се срещат в същата област, гдето някога са били куманите; baxargan mercator, cod. Cum.
Блау привежда и тур. думи у татите, говорящи гръцки : чиче flos, чкур fossa (кум. чокрак fens), каранлук
obscuritas. И Plan Carpinus говори, че бисените говорели кумански. Голубовский (стипенд.), Печенеги,
Торки и Половцы до нашествия Татар, Киевские унив. известия, 1883, през цялата годишнина. У него
узите = торците се различават от печенегите; печенегите, узите, половците, селдж., осм. според стр. 151
са всички турци, клонове на едно племе, всички произлезли от гузите, скитащи в IX и X в. в аралско-
каспийските степи. Според Vambéry, Türkenvolk, стр. 560, карачаите при изворите на Кубан, хубави хора,
земеделци, говорели език най-близък на Cod. Cum. За най-старата история на куманите Kuun, I, стр. 74.
Пандеховото пророчество, Споменик, 5, стр. 15 : Коумане нигдеже не боудоуть и погибноуть. За
печенегите нишо. За русите : „Роуси вльчьки повиютъ и разидоуть се, лютоу казнь примоуть. истають аки
воскь ἀ лица ἀгноу.” „Оугре маловрἀменни боудоуть.” Веселовский, Разыск. в области русс. дух. стиха,
VI, стр. 7, фрагм. от синод. ръкопис : аще бы възъбранили поганїи Печенегове, то вамъ било ἀставити все
имἀніе и їти было въ цьрковь.]
241
ник бил погребан извън града под високо насипан гроб; куманите принесли в жертва на гроба му 8
оръженосци и 26 коня. [21]
За техния език знаем, че той приличал повече на турския, отколкото на маджарския; и до днес е запазен
лексикон, съставен от един византиец през ХIII в. в Черноморието. [22]
21. Albericus, ed. Leibnitz, Hannover, 1698, стр. 579; [и в Mon. Germ., Pertz] срв. Herodotus, IV, стр. 71; също
тъй описание на куманско погребение има у минорита Рубруквис, който в 1253 г. отивал при татарите.
[Кумани : Сума, Историческое рассуждение об Узах или Половцах, от дан. перевел Сабинин в Чтения, г.
III, № 8. Куник, О торкских Печенегах и Половцах по мадьярским источникам, Учен. Зап. Акад. по 1 и 3 отд.,
III, 1855. Blau, Über Volksthum und Sprache der Kumanen, Zeitschrift der deutschen morgenl. Gesellsch,
Leipzig, 1875, III и IV : въз основа на кум. речник причислява ги към узбешкия клон на тур. племе, към което
принадлежат днешните хивани. Срв. Kuun, стр. XVII. Уваров, Сведения о каменных бабах, Труды первого
арх. съезда. От 862 г. започват нахлуванията на половците в Русия (Иловайский, I, стр. 115).]
22. „Alphabetum comanicum”; срв. Rösler, Rom. stud., стр. 338; у същия има начало от „Отче наш” на
кумански език в Унгария. [W. Radloff, Zur Sprache der Kumanen, Internationale Zeitschrift für allgemeine
Sprachwissenschaft, I, II, 1885. Codex cumanicus bibliothecae ad templum Divi Marci Venetiarum. Primum ex
intergo edidit, prolegomenis, notis et compluribus glossariis instruxit comes Géza Kuun, Budapest, editio scient.
acad. Hung., 1880, 134 + 395 стр. (Ръкописът е принадлежал някога на Петрарка). Срв. Rösler за същия
ръкопис. W. Radloff, Das türkische Sprachmaterial des Codex Cumanicus, Manuscript der Bibliothek der Marcus-
Kirche in Venedig. Nach der Ausg. des Grafen Kuun (Budapest, 1880). SPb, 1887 (Leipzig, Voss. Sort.), 132 стр.
Ръкописът е перс.-кум. и лат. речник („Persicum et cumanicum alphabetum”) от 1303 г. Из книгите, които в
1362 г. Венецианската република подарила на Петрарка. Habet fol. 82, chartaceus. Лайбниц залудо е
търсил този ръкопис. По времето на Мария Терезия в 1744 г. дошли във Виена пратеници на кумани и
язиги, от едного от които, а именно от Стефан Bappó, Адам Колар чул кумански „Отче наш”, съобщил това
и на Thunmann, който в актовете на Яблоновското дружество от 1744 г. смята този Bappó за последния
човек, който е знаел кумански. Ръкописа наново видял пръв унгарецът Корнидес, писал за това в 1773 г.
на Ргау (той е бил във Венеция три години преди това, следователно видял е ръкописа в 1770 г.). Във
времето на Наполеон ръкописът е бил в Париж. Издава го по нескопосно копие в 1828 г. в Mém. rel. à l’Asie
etc, t. IV, Klaproth (1783, поч. в 1835), който никогаж не е виждал оригинала. По това издание Hammer,
d'Avezac, Fr. Neumann са съдили за турския произход на куманите, също така и Castrén, Rösler, Мах
Müller, А. F. Pott; унгарците пък са мислили, че куманският език е само диалект на унгарския, Ргау, Jerney,
Fejér. Hunfalvy споделя мнението на чужденците. Клапрот издаде само речника, за текстовете не е
знаел. Освен това според Kuun остатъците в диалекта на базаряните, в някои думи на татския (Θατεἀς)
диалект, в турско-боснашки думи били от печенежки (стр.ХХVII), в диалекта на ногайците и в другите
кипчашки диалекти —кумански. — Куманският език е в тясна зависимост с казанския диалект. Kuun, стр.
XXXVII. Има някои елементи монголски, арабски, християнски (altar, klise, baptisma), samala pix е руска,
peč furnus; и персийски елементи. Ръкописът е писан от генуезец. Съдържа немски глоси от рейнски тип,
от мисионери. Гатанки, евангелски откъслеци, химни, проповеди, молитви. Presbiter bapas (папаз), стр. 77.
Славянска е също yxba camera, стр. 119. — Езиците кумански и унгарски били различни, доказателства у
Kuun, стр. XLI. Влиянието на кумански върху унгарския език — турски чужди думи. Joh. Nanás (поч. в 1760),
173
possessor in urbe Fúlöpszállás, наредил в училището строго да се учи куманския „Отче наш”, многобройни
копия : Bezen attamaz kenze kikte и пр. Вамбери прекалено го потурчил в транскрипцията. Транскрипцията
на Kuun, стр. XLIX : Bezem atamïz kim sen küktä и пр. В Cod. cum. Atamis kim köctä sen и пр. Kuun на стр. L
привежда други записи на унгарските кумани, поздрави, молитви. Пак там, стр. LIII, за имената Kuthen,
Turtul и др., лица и места, всички от турски характер, из разни грамоти. Стр. LXV още в XIV в.
мохамеданството е съществувало у куманите в
242
Печенегите били изтикани от куманите от приднестровските страни към Влашко. В 1065 г. тия последните,
на брой 60 000 души, преминали за първи път Дунава и се пръснали по България до Елада. Повечето от
тях загинали от зараза и в борба с българи и печенеги; останалите били заселени в Македония.
В същото време на империята почнали да нападат и маджари. Като завладели Срем, през 1072—1073 г.
те разграбили страната до Ниш, разтворили в тамошната катедрала гробницата на св. Прокопий,
откраднали оттам ръката му, която пренесли в Димитровица (днес Митровица в Срем), отгдето тя била
пренесена назад едва от император Мануил Комнин. [23]
След тия нашествия на печенеги, кумани и маджари българите, подкрепяни от независимите сърби,
повдигнали ново въстание.
Тогава в Сърбия князувал синът на Стефан Войслав Михаил (1050—1084 г.), когото папата признал за
крал. Български боляри начело с Георги Войтех (Βοἀταχος) го помолили (1073 г.) да се съгласи да
провъзгла-
Унгария. Kazvini разказва, че куманите = Ghuzi в негово време били християни. Balbin, Epit. hist. rer.
Boh.,1677, стр.267, разправя за кумански надгробни надписи non procul Evanczicio et Oslovanensi coenobio
(нахлуванията през 1253 г.), Kuun, стр. LXVI, не вярва на това. Последният, който е знаел кумански, е бил
Stephanus Varró, поч. в 1771 г. — Jazyges са били кумански лъконосци, jaï (вече у Rösler, R. Stud.) sagitta в
тур. диалекти, jaïči sagittarius (унг. ij, ijász). Унгарските писатели са писали Jassones. Palócz = Kún, доказал
Hunfalvy (Kuun, стр. LXXXIV). Според План Карпин куманите се простирали до р. Яик, според Идриси
Ялта е била в областта на куманите. Cumania nigra у Thurócz е Молдавия. Cumania при Азовско море в
итал. карти от 1318 г. и сл. Fra Pascal de Victoria в 1337 г. се учил 1 година кумански в гр. Сарай на р. Волга
— Rösler, Die Aralseefrage, стр. 70, Kuun, стр. LXXXVI. Пак там куманите в Молдавско в 1410 г. според
Rösler са били езичници или мохамедани. — „Cumani faciunt magnum tumulum, et erigunt ei statuam versa
facie ad orientem, tenentem ciphum ad umbilicum (каменные бабы), fabricant etiam devitibus piramides, id est
domunculas acutas, et alicubi vidi magnas turres de tegulis coctis, alicubi lapideas domus, quamvis lapides non
inveniantur ibi. Vidi quamdam noviter defunctum, cui suspenderunt pelles XVI equorum, ad quodlibet latus mundi
quatuor, inter perticas altas; et apposuerunt cosmos (коумысь) ut biberet, et carnes ut comederet, et tamen
dicebant de illo, quod fuerit baptizatus.” Монахът от Ордена на миноритите Rubruquis, изпратен в 1253 г. от
Лудвик IX при татарския хан (Южна Русия). Рубруквисовото място за „куманите” срв. Kuun, стр. XXXVIII.
Срв. Херодот, 4, 8—10, че скитите носели в пояса си ἀιἀλας. В Cod. cum. kurgan en gihoft grap. Рубруквис
идентифицира Cumanos и Capchac, кипчаците (срв. Голубовский, стр. 128), клон от узбек. турци с
монголска примес (според Вамбери). Според Blau езикът на куманския речник е много близък на
узбекските езици. — За куманите товори и Nicetas Choniates, ed. Bonn., стр.124. Освен лъкове имали и
През реките минавали седнали на мехове и държейки се за опашките на своите коне, върху които били
натоварени всичките им неща; така преплуват през τἡ τοἡ ἡστρου πἡλαγος. — Княз Обелински намерил
в августовската книга на Чети Минея на Макарий кратък речник на езика на половците. Погодин го
препечатал в Москвитянин, 1850, бр. II : тягри бог, кок небо, кар сняг, етмяк хляб. Цитира Голубовский,
стр. 153. Не би било мъчно да се състави списък на печенежките и куманските думи из византийските,
руските и унгарските извори.]
23. Кинам, стр. 227. Срв. Heerstrasse, стр. 88.
243
174
сят за цар сина му Константин Бодин [24] и под негово началство да освободят отечеството си от
гръцката тирания. Михаил се съгласил и Бодин с 300 души сърби заминал за Призрен, [25] гдето
болярският събор го провъзгласил за цар, при което той приел името Петър. Гръцкият пълководец Дамян
Даласин, който излязъл от Скопие против него, бил разбит и взет в плен. След тая победа въстаналите
поради крайна самонадеяност извършили голяма грешка, като разделили силите си : Бодин се насочил
към Ниш, а сръбският войвода Петрил към Костур. Като разбили напълно войската на Петрил пред
Костур, византийците се обърнали към Скопие. Бодин потеглил от Ниш, който превзел, по снежни полета
(вече настъпил декември) срещу тях. Ала по пътя срещнал гърците при кулата Паун на Косово поле,
претърпял поражение [26] и дори сам паднал в плен и бил изпратен в Антиохия, Сирия. Но той сполучил с
помощта на венецианците да избяга и да се върне по море в Шкодра при баща си. Войтех, подложен на
мъки, умрял под бичовете на византийските палачи. Въстанието било потушено. През тая война царският
дворец на острова в Преспанското езеро бил изгорен от наемниците франки; тия авантюристи изгорили
също и основаната на острова от Самуил черква „Св. Ахил”. [27]
Работите във Византия се подобрили, когато престола завзели Комнините, макар че при тримата най-
славни императори от тая династия, при Алексий I (1081—1118 г.), Йоан I (1118—1143 г.) и Мануил (1143
— 1180 г.), в българските страни не станало по-добре, отколкото преди.
Нападенията на печенеги и кумани [28] нямали край. Много им помагало в това недоволството на
българския народ, което произлизало, едно, от омраза към гърците, друго, от гонението на богомили и
павликяни. В 1078 г., когато варварите ограбвали страната чак до Одрин и вътрешни крамоли разкъсвали
Византийската империя, гръцкият павликянин Лека от Пловдив разбунтувал народа около София, а
славянинът-богомил Добромир повдигнал въстание в Месемврия. [29] Наистина 80-хилядната, но зле
въоръжена и неподготвена войска на въстаниците била разбита от един не толкова многоброен, но опитен
отряд византийци; ала осем години по-късно българските водачи от Дръстър и околностите (един от тях се
наричал Сеслав) се съединили с куманите (1086 г.). В същото време се повдигнали и богомилите, които
под началството на един
24. Βοδἀνος. Рачки (Rad, 27, стр. 124) пише Будин; срв. обаче Бодин в една грамота у Miklosich, Mon.
serb., стр. 60.
25. Πρισδιἀνα на Скилица (стр. 715) не е Прищина (Πρἀστινος у Кантакузин), а е Призрен под Шар,
укрепен град с епископство. Той бил дълго време пограничен град— изпърво у българите, след това от
1018 г. у византийците, срещу сърбите. Дори когато цар Стефан Урош III (Милутин) стъпил на престола,
той принадлежал на византийците (Данило, изд. на Даничич, стр. 111).
26. Според Йоан Куропалат ἡντινι τἡπἡλεγομἡνἡΤαθνἡἡ,старосръбската кула Паун (ταἡ, по сръбски паун)
лежи при Грачаница на Косово поле, част от което и сега се нарича Пауново поле.
27. Рачки, в Rad, 27, стр. 124—127.
28. [Куманите най-напред се явяват в 1078 г., в 1064 г. узи. Аталиат.
29. Skylitzes, стр. 741; Mich. Attaliota, стр. 302.
244
павликянин от Пловдив, бивш придворен, заели планинската кула Белятово (в Средна гора или в Балкана
северно от Пловдив) и оттам грабели и палели по цяла Тракия. [30] Техният предводител дори се оженил
за дъщерята на един кумански княз. С помощта на въстаниците куманите заели Дръстър и дунавската
област, която вече от няколко години само номинално принадлежала на Византия. През 1087 г. Челгу хан
нахълтал с 80 000 печенеги и кумани в Тракия, но бил убит в едно несполучливо сблъскване. Император
Алексий, който потеглил към Дунав в 1088 г., в един страшен бой едва се спасил. [31] Само когато
сполучил да скара печенеги и кумани помежду им, той успял да премахне злочестината. Най-сетне в 1091
г., когато съсипали печенегите при Левунион при устието на Марица, византийците успели да турят край
на жестоките опустошения на балканските страни. Една част от варварите била заселена в Мъглен, [32] а
останалите били изклани. В 1122 г. печенегите [33] за сетен път преминали Дунав и били напълно
унищожени при Верея в Тракия. Към края на тоя век те изчезват съвсем; тяхното място заемат куманите.
Тогава избухнали безредици и в Охрид. Въстаниците се укрепили в планините западно от Охридското
езеро, ала били покорени от пълководеца Михаил Таронит. [34]
В 1094 г. куманите, подбуждани от антиимператора псевдо-Диоген, отново преминали Дунав. Когато с

помощта на самите планинци те преминали Балкана, гражданите от Ямбол и от другите околни места
решили да признаят псевдо-Диоген. Одрин трябвало да се брани против куманите в продължение на 48
дни. Настъплението им се прекратило с битката при Таврокомон. [35]
175
30. Че Βελιατἀβα лежал северно от Пловдив, отвъд Марица, личи от похода на Татикий; Anna Comnena,
ed. Bonn., I, стр. 326.
31. [За берланиците, Голубовский, стр. 705. — Βιτζἀνη у Ана Комнина = руския Дичин и т. н., обширно за
него Голубовский, стр. 705, обаче вярно обяснение и Томашек за пътуванията на Идриси (= Мачин).]
32. [Мъгленските печенеги. Zonaras et Dindorf, I, 18, сар. 23 (Teubner, IV, стр. 242):
Cf. Jagič, Archiv f. slav. Philol., XV, стр. 91 сл.]
33. [През 1122 г. печенегите за последен път преминали Дунава— Σκἀἀαι едва ли са печенеги.]
34. Theophylactus, Epist. 65, стр. 559. Срв. Рачки, Борба южных славян, стр. 310.
35. Rački в Rad, 30, стр. 77 и 31, стр. 196—217. [Псевдо-Диоген. Един Псевдо-диоген на запад във
Франция с Боемунд пред последната негова война с византийците у Wilken, II, стр. 327 : Сватбата на
славния Боемунд с Констанция, дъщеря на крал Филип, събора в Poitou, речите на Боемунд и на Вилхелм
Аквитански против Алексий. „Was Boemund und Wilhelm von der Ungerecthigkeit und Verruchtheit des Keisers
Alexius klagten, ward durch das Zeugniss der den Fursten Boemund begleitenden ausgewenderten griechischen
Herren bestätigt, als des Sohns von Keisers Romanus Diogenes und vieler anderer, welche von Alexius ihrer
Güter und Familierechte beraubt” etc. Цитира Suger (Labbei Nova Bibl. Mss, t. II ad 1106), който присъствувал
там, Ordericus u Rad. Cadovius. Fischer за Лъв, Диогенов син. Sybels Hist. Zeitschr., 55, стр. 557 сл.
обширно. Срв. Васильевский за Псевдо-Диоген. С. Neumann, Griech. Geschichtschreiber u.
Geschichtsquellen im 12. Jahrh., Studien zu Anna Comnena, Th. Prodromus, J. Cinnamus,
245
Много по-опасни от заддунавските скитници били норманите. Роберт Гюискар в 1081 г. излязъл на
албанския бряг, разбил император Алексей при р. Арзен и превзел Драч. Син му Боемунд, който заел
целия Епир, бил повикан от българските жители на Охрид. Градът бил зает от него, ала в крепостта се
задържал византийският гарнизон. Вместо да губи време при обсадата на тая крепост, Боемунд се заел да
покори Македония. Петър „d'Aulps” заел областта Полог при извора на Вардар, граф Понтуазки (Pontoise)
превзел Скопие, а Боемунд сам потеглил към Солун и дошъл до Бяла църква (ἡσπρα ἡκκληςἡα, днес
Акча клисе), недалеч то развалините на старата Пела, в крайбрежието при устията на Вардар.
Мъгленската крепост, която от войните на Василий II се намирала в развалини, била възстановена и
снабдена с нормански гарнизон. Цялата страна до Вардар била заета с помощта на недоволните
българи : (те са държали само крепостите в Охрид, Острово и др. И Костур бил обсаден]. Но на тия успехи
турили край користолюбието на много нормандски водачи, подкупени с гръцко злато, сметкарските
Leipzig, 1887, Duncker, IV, стр. 105. — За боя при Анхиало в 1095 г. с половците и Псевдо-Диоген-
Девгеневич, Васильевский (житие на Мелетий Миуполски, поч. в 1105, от Николай Метонски) в ЖМНПр,
1886 ноябрь, стр. 65 сл. Мелетий с молитви в Китайрон в 1095 г. накарал Алексий да не прави
преждевременно нападение срещу куманите отАнхиало „тогда как врагам суждено было потерпеть
неудаче и раесеяться вследствие собственного внутреннего раздора”. Срв. Ана Комнина. Върху това
говори най-старият руски летопис, русите се интересували от водача на половците, „мнимого и
самозванного сына бывшого императора Диогена, названного в летописи Девгеневичем”. — Иловайский, I,
стр. 146 : Втората дъщеря на Мономах Мария била омъжена за царевича Леон, син на Роман Диоген.
Леон в 1116 г. се появил на Дунава с войска, без съмнение руси и половци, и завладял няколко дунавски
града. Алексий Комнин изпратил при него в Доростол двама сарацини, които му предложили своите
услуги, и като улучили сгоден час, го убили. Мономах, за да му отмъсти, изпратил на Дунава войски под
предводителството на Йоан Войтитич (срв. бълг. Войтех), който настанил в дунавските градове руски
поселенци. Ала Доростол скоро бил завзет от гърците. Мономах пък изпратил под Доростол сина си
Вячеслав с войводата Тома, син на известния болярин Ратибор, обаче не могли да превземат Доростол.
След това и останалите дунавски градове минали в ръцете на гърците, може би поради сключен мирен
договор. Мономаховият внук Васил Леонович останал в Русия и загинал в един бой на Мономаховичи с
176
Олговичи. Пак там, стр. 310. За това предприятие на Леон Диогенович съобщават всички летописи. За
него разправят и разни разкази. Ала византийските извори съвсем нищо не споменават за Лев
Диогенович, нито пък за война на Мономах с гърците. Диогеновият син Константин паднал в един бой с
турците при Антиохия. Един самозванец, който се представял вместо него, се явил по-късно, бил изпратен
в Крим, избягал при половците, заедно с тях нахлул в Тракия, обаче бил пленен и ослепен. За този
Девгенич споменават руските летописи ad 1095 (ed. Mikl., стр. 141). Срв. за това Васильевский, Византия и
Печенеги; ЖМНПр, 1872 декабрь. Някой мислят, че в 1095 г. са взели участие и русите. — Вторият
Диогенов син Лев според Ана Комнина бил убит в един бой с печенегите в 1088 г. Бил ли е самозванецът
Владимиров зет? Комбинацията на Василевски за Лъв от първия брак (Русско-визант. отрывки, ЖМНПр,
1875 декабрь) — Васил Леонович под в 1196 г. (Ипат. летопись) : Василько Маричичь nota bene по майка.
Nota bene Аталиат (Иловайски е използувал само Ана и Вриений). В 1097 г. Василко Ростиславич бидейки
ослепен, казал на пратеника Василов в тъмницата, че „хотἀлъ прἀ ти Болгары дунайскы и посадити
у себе”. Ed. Miklosich, стр. 169. Иловайский, L стр. 191.— В 1094 г. Святополк II сключил мир с половците,
същевременно се и оженил за дъщерята на Тугор-хан.]
246
воевателите и поражението на самия Боемунд в Темпийския пролом. След смъртта на Роберт (1085 г.) на
остров Кефалония всички завоевания били отново изгубени. [36]
Няколко години по-късно балканските страни били обезпокоени от минаването на кръстоносци. През
пролетта на 1096 г. първите тълпи под предводителството на рицаря Валтер Голтака (Gautier sans Avoir)
се явили в Белград; оттам искали да тръгнат по главния път за Цариград. Още в околностите на града те
почнали да завличат стада от жителите, тласкани повече от глад, отколкото от алчност. Селяните, които
се събрали с оръжие в ръка, натикали един отряд от 140 души латинци, чиито предприятия изобщо се
смятали за грабителски поход от голям размер, в една усамотено стояща черква, която предали на огън.
По-нататъшното преминаване вече не било тревожено. Отвъд Браничево тоя път се отклонява от брега
на Дунав и минава през знаменитата „silva Bulgaria”, еднообразна гъста гора, само тук-там прекъсвана от
ливади и живописни долини. Византийците нарочно оставили тая усамотена местност, като забранили
строго на поданиците си да секат гори надлъж покрай пътя, понеже срещу неприятелските нашествия по-
малко могли да разчитат на своите войски, отколкото на мъчнотиите, свързани с тоя път, с тия
неизмерими първобитни гори и непроницаеми храсталаци. [37]
Наскоро след рицаря Валтер се явил монахът Петър Амиенски начело на 40 000 кръстоносци. Тяхната
необузданост била причина за една голяма катастрофа, която се случила в Ниш. Като вървял край града,
Петър преминал през моста на Нишава и спрял на лагер край левия ѝ бряг на голямата зелена ливада,
гдето сега е разположен градът Ниш. Стратегът Никита се условил с него, че на хората му ще позволи да
си набавят храна от града, който тогава с древноримски стени и кули още стоял на десния бряг на мястото
на днешната крепост; но затова кръстоносците трябвало да представят двама рицари като заложници.
Пазарували и купували през целия ден, дори добродушните нишчани подарили много неща на латинците,
без да им искат пари. Вечерта заложниците се върнали и нощта преминала спокойно. Когато на следната
сутрин разтуряли лагера, около 100 души немци, раздразнени предишния ден от свадата си с един
българин, изтичали към реката и подпалили седем мелници. Тогава в града всички се вдигнали, викали,
че латинците не са християни, а разбойници, които за доброто плащат със зло. По заповед на Никита
гражданите грабнали оръжие; кумански, печенежки и маджарски конни стрелци, които се намирали в
града, се спуснали подир кръстоносците и изпотрепали мнозина от тях в ариаргарда. Петър бил вече
далеч напред, когато един пристигнал бързо рицар му съобщил за станалото нещастие. Той се върнал, но
вече не можал да задържи кръстоносците. Искал да
36. [Стратег Никита, Лъв Никерит около 1092 г. бил управител на България, около 1108 г. на поход срещу
Боемунд, между това (около 1096—1108) управител на Пелопонес в житието на св. Мелетий от Николай
Метонски. Васильевский, ЖМНПр, 1886 ноябрь, стр. 82. Срв. Byz. Zeitschrift, II, стр. 311.]
37. Wilhelmus Tyrensis, lib, II, cap. IV (ed. Bongars, I, стр. 653).
247
влезе в преговори, обаче около 1000 души се отделили от войската и препуснали от споменатата ливада
през моста към градските врата. Гражданите и войниците им излезли насреща и страшна борба се
завързала около моста. Много латинци били натикани в реката, дето се издавили; други били хвърлени от
моста; мнозина загинали под мечовете, копията и стрелите на българите. Боят свършил с пълно
поражение на кръстоносната войска, която се разпръснала по гори и планини. Почти случайно само
началниците се събрали отново на връх планината. Чрез сигнали от рог събирали малко по малко
177
разпръснатите; ала 10 000 души и 2000 кола с конете били изгубени, в това число и каруцата с парите, тъй
усърдно събирани от Петър на Запад. Когато след това Готфрид Булонски пристигнал с главната войска, в
тия места навред срещал жени, деца и старци от ония кръстоносци, които заедно с вещите си били
заловени от нишчаните. [38] Между това нормански кръстоносци, на брой 10 000 души под
38. Albertus Aquensis, cap. 9—18; Wilh. Tyr., I, стр. 19—22. — [Albertus Aquensis за минаването на
кръстоносците на монаха Петър, вж. теорията на Sybel за този писател, като без стойност. Противно на
това изследването на Kugler, Albert von Aachen, 1885. Cf. Fritz Kühn, Zur Kritik Alberts von Aachen, N. Arch. d.
Geschichsch. für ält. deutsche Geschichtskunde, XII, 1887, стр. 545—558. — „Ingentia et spatiosissima nemora
Bulgarorum”, другаде : „silvas immensas et inauditas regni Bulgarorum”. Alb. Aquensis. Archives de l’Or. lat., I,
стр. 397. Лонгобарди в 1100 г. през Каринтия, а Ungros „in Bulgariae civitatibus” hiemarent, Ekkeh. Pertz, Mon.
Germ., SS, VI, стр. 220. Hierosolymita, ed. Hagenmeyer, стр. 224. Gesta Franc. у Бонгарс, за Боемундовия
поход в 1096—1097 г. : през морето от Апулия „applicuerunt Bulgariae partibus”, abundantia frumenti, vini etc.
Събрали се всички в „vallis de Andrinopoli”. Походът е в ред. Nativitas Dei няколко дни в Castoria, страхът на
гърците, не давали mercatum, взехме boves, asinos, equos. Оттук потеглили за Pelagonia, гдето нападнали
„quoddam heretocorum castrum и го изгорили заедно с жителите „haereticorum congregatione”. Ad fl.
Bardarum Боемунд вървял напред, след него comes de Russignolo, императорският войвода го нападнал,
тогава обаче Танкред с 2000 души, останали назад, преплавал flumen и му помогнал; взели в плен
туркополи и печенеги (Pincenati), които казвали, че воюват по заповед на императора. След това имп.
corpalatins ги придружавал до Цариград, жителите давали mercatum, обаче не ги пущали в градовете;
лагер и пазар пред Serra. От Руса Боемунд потеглил (на Великден) напред за Цариград. — Когато Алексий
във фриг. Филомелия в 1098 г. бил изненедан от известията за натиска на кръстоносците при Антиохия,
които донесъл Стефан de Blois, императорът заповядал suis hominibus „conducite omnes homines istius
terrae in Bulgariam”, опустошение, та турците нищо да не намерят. Gesta ар. Bongars. стр. 19. — Raimund
de Agiles за похода на провансалците през Склавония, срещу Dirachium, сраженията с гърците. В импер.
войски имало Turci, Comani, Husi, Tenaces, Pincenati, Bulgari. In valle Pellagoniae бил пленен а Pincenatis
пуйският епископ, ограбен, ала запазен. Castrum Bucinat, наблизо comes разгонил засадата на печенегите.
Thessalonica. Rossa била превзета с пристъп и с виковете „Tolosa”. Rodestoc, гдето била императорската
войска. — Albertus Aquensis, Bongars, стр. 654, срещу Боемунд в 1108 г. излязъл rex Graecorum с голяма
войска „in campos urbis Bothiliae descendit”, във войската му имало Galli, Turcopoli, Comanitae, Pincenarii.
Пак там, стр. 315, кръстоносците в 1101 г. : „per regnum Ungariae. . . usque in regnum Bulgarorum”.
Споменава Phiriepopoli, Adrianopol и т. н. Грабежи „Bulgaris et Graecis”, грабили „imp. oratoria” и т. н. —
Вилхелм потеглил през Бриндизи, Валона, „civitas Salonica, sita in regione Macedoniae et terra Bulgarorum”.
На друго място пък Вилхелм de Poitou в 1101 г. минал през terra „Bulgarorum”, сражение с „duce
Bulgarorum, Guzh nomine”, (Οἀζἀς у Ана Комнина?), при Одрин, сражение с печенеги и кумани, хванали в
плен „ipsum ducem Bulgarorum”, обаче пуснали (онзи Гуз). Вж. на стр. 218. — Fulcher de Chartres
248
началството на Боемунд, от албанския бряг минали Костур, разграбили селата на богомилите, преминали
през Вардар въпреки съпротивата, оказана им от преселените там турски вардариоти [?], и продължавали
пътя си към Цариград надлъж по Егейското крайбрежие по старата „Via Egnatia”.
През втория поход кръстоносците под водителството на немския крал Конрад без пречки достигнали
Тракия (1147 г.), [39] но по-нататък били принудени да си пробиват път с оръжие. [40]
ар. Bongars. Поход : Luca, Рим, Бари, през април 1097 г. от Бриндизи за 4 дни в Durat(i)um c 2 portus : стр.
386. „Itaque Bulgarorwn regiones per montis praerupta et loca satis deserta transivimus Demonis ad flumen
rapidum. . . venimus omnes.” Буйната река. Лагер през нощта при нея. Безлюдни планини. Сутринта на
планината Bagulatum, след това зад планините per fl. Baldarius, Солун, vallis Philipensium, Lucretia,
Crisopolis, Cristopolis, за Цариград.]
39. [Nota bene, за историята на 2-рия кръстоносен поход срв. Kugler, Studien zur Gesch. d. zweiten Kreuzz.]
40. [B 1172 г. минаването на войводата Хенрих Лъв. Подробности : Röhricht, Beitr. z. Gesch. d. Kreuzz., 2,
стр. 109 сл. Плаването до Браничево. „Българска гора”. В Рабнел пратеник на имп. Мануил. Нощно
нападение на сърбите върху лагера. В Ниш гостоприемство и пр. Arnold v. Lübeck, Pertz, XXI, стр. 115—
125, написано в 1173— 1177, срв. Wigger, Jahrb. f. meklenburg. Geschichte, 1875, XL, стр. 126.]
ГЛАВА XIII. Вътрешно състояние на България през XI и XII в.
178
Елинизиране на националната Охридска църква. — Разпространяване на богомилите в Гърция, Босна,
Италия и Франция. — Етнографски преглед на полуострова
От ХII в. Охрид бил опора на елинизма в земите на македонските славяни. Още приемникът на Йоан
Дебърски бил грък и оттогава българин не можел да стане архиепископ, когото назначавал императорът.
[1] Най-бележит между тях бил известният писател Теофилакт от Еврип на Евбея (ок. 1085—1107 г.);
неговите записки и писма хвърлят светлина върху живота и положението на охридските архиепископи. От
тях [2] ние виждаме с какво презрение гръцкият духовен пастир гледал на своето „варварско” паство и с
каква омраза българите му отплащали за това. Ние узнаваме, че архиепископът имал грамадни доходи,
че той по цели дни броял своите жълтици [3] и селяните от църковните имоти го мразели. Охрид останал и
след падането на царството търговски град, който се отличавал с великолепни постройки, [4] за което
свидетелствува също и арабският географ Идризи (1153 г.).
През 168-годишното византийско владичество учението на богомилите добило необикновено развитие. [5]
Това малоазийско и арменско уче-
1. Български архиепископи и патриарси (Голубинский, стр. 33 и сл.), Йосиф 870 г., Георги 878 г., Леонтий,
Димитрий, Сергий, Георги, Дамян (при Петър), Герман или Гаврил във Воден и Преспа (при Самуил),
Филип (първи в Охрид), Давид около 1015— 1018 г., Йоан 1019 г., Лъв (поч. около 1055 г.), Йоан Лампен
(поч. около 1078 г.), Йоан ἀοινος, Теофилакт (около 1085—1107), Лъв Мунг (евреин), Михаил Максим
(евнух), Евстатий (1134 г.), Йоан Комнин (племенник на Алексий I, около 1143—1156 г.), Константин I
(сменен 1166 г.), ненаименуван 1183, Йоан Каматир. Срв. Zachariae, стр. 16—24. [В. Васильевский,
Древняя торговля Киева с Регенсбургом, ЖМНПр, 1888 юль, стр, 149. Tzetzae Epistolae, ed. Pressel,
Tübingen, 1851, № 80, Дръстърският митрополит му подарил момчето Севлад, руски ящичек. — Герман. —
S. German, Christl. Elem., стр. 44, 45.]
2. До Анений, ер. 21, стр. 541.
3. До импер. лекар Мих. Пантехнес, ер. 73, стр. 563.
4. Горната църква „Св. София” била построена от архиепископ Лъв; долната — от Теодул. Едната от тях и
до днес още служи за джамия. [Само една от църквите е „Св. София”, долната.]
5. Вж. често споменаваното от нас съчинение на Рачки за богомилите и Schmidt, Histoire et doctrine de la
secte des Cathares ou Albigeois, Paris, 1849. За гръцките богомили Euthymios Zygabenos, ed. Gieseler,
Göttingen, 1842.
250
ние срещнало съчувствие у гърците, които в средните векове имали голяма наклонност към богословски
препирни. Цялата страна около Пловдив през XI в. била препълнена с арменци, богомили и павликяни.
Император Алексий с огън и меч преследвал богомилите; той заповядал да се изгори в Цариградския
хиподром техният старейшина Василий, който заедно със своите 12 „апостоли” паднал в плен (1111 г.).
Ние описахме по-горе плодовете от тия гонения. [6] В 1114 г. в Цариград били сменени двама епископи,
изобличени в богомилство, а уважаваният от народа монах Нифонт бил заточен; няколко години по-рано
съборът осъдил монаха Константин Хризомал, който разпространявал богомилски дуализъм и твърдял, че
във всеки човек има две души — една добра и една зла, и че никой не може да стане добър християнин,
докле не изгони от себе си лошата душа.
Богомилското учение преминало от Балканския полуостров на Запад, по всяка вероятност през

византийска Южна Италия. [7] Но на италианска почва то успяло да се задържи само в Ломбардия, гдето
можело да се укрие от папските гонения в градовете и под закрилата на привързаното към това учение
дворянство.
Първи „манихеи” във Франция се явяват в 1017 г.; тяхно главно свърталище била Тулуза. В 1146 г. те се
появяват в Кьолн на Рейн; наскоро се срещат в Стразбург и други прирейнски градове.
На Запад те не се наричали вече богомили или бабуни, а носели различни други имена, като манихеи,
побликани (от павликяни), в Италия патарени (от миланското предградие Патария), в Германия и Италия
катари (произход неясен; оттам немското Ketzer, чешкото Kacir), във Франция албигойци (от гр. Алби,
тексеранти, tisserands, понеже техният съзерцателен живот им доставил много последователи между
тъкачите). Сами обаче те наричали себе си само christiani, boni christiani, bons homes. Не само те, а и
техните противници не забравяли, че учението им е от български произход; оттук и имената Bulgarorum
haeresis, Bulgari, Bugri, a също и френската обидна дума bougre.
179
В началото на XIII в. цяла Южна Европа, от Пиренеите и океана до Босфора и Олимп, била обградена
почти с непрекъсната верига от богомилски заселища. Стотини хиляди хора тайно или явно изповядали
учението на арменски, гръцки и български еретици. [8] Вярващите в Ломбар-
6. [Kalogeras, Alexios I Komnenos, Euthymios Zigavénos et les Bogomiles. ἀἀἀναιον nov. dec, 1880. De Euth.
Zyg. cf. Krumbacher.]
7. В 1040 г. павликяни се явяват в гръцката войска в Южна Италия. Gibbon, chap. LIV, nota ee.
8. Списък на 16-те „ecclesiae Catharorum” във Франция, Италия и на Балканския полуостров в началото на
XIII в., съставен от Reinarus Sachini, Bibliotheca max. patrum, XXV, стр. 269. Martène et Durand, Thesaurus
nov. anecdot., V, 1859. Срв. гл. XV. [Разширение на павликянството на запад : след превземането на
Тефрика по времето на Василий I е имало павликяни във византийските войски на запад, главно в Италия,
между тях и Diakonitzes, другар на последния павликянски войвода Chrysocheir. Hirsch, стр. 172. —
Същевременната гръцка колонизация в Италия : в Галиполи при Отрант (Скилица, срв. Hirsch) от понт.
Хераклея, другаде от Морея (Конст. Порфирог.
251
дия и Южна Франция водели оживени сношения със своите едноверци въ» Византийската империя,
България и Босна. [9] Много по-рано, преди Цариград да бъде завладян от латинските „кръстоносци” и
превзет от турците, между Изток и Запад ставала обширна, макар и тайна размяна на мисли.
Изпърво богомилите вярвали, че бог и дяволът са едновременни. Ала още в X в. срещу тоя безусловен
дуализъм възникнала по-умерена партия, която смятала, че дяволът не е първобитно същество, а паднал
ангел. Църквата на драговичите (в Македония) се придържали в стария дитеизъм (двубожие); а
българската в умерения монотеизъм и признавала временния произход на злото. С изразите „ordo de
Bulgaria” и „ordo de Dugrutia” се различавали двете партии, които също тъй преминали и на Запад. Никита,
епископ на Цариградската енория, който споделял възгледа на драговичите, участвувал в 1167 г. на
еретическия събор в Сан Феликс де Караман, близо до Тулуза, който (събор) обявил абсолютния
дуализъм за истинска вяра. [10] Впрочем това решение нямало важни последици. [11] В XIII в. учението за
вечното съществуване на злото имало на запад безусловни привърженици само в църквите в Тулуза и в
Албано на езерото Гарда. На Балканския полуостров средоточие на богомилството била Македония. В
Мелник, при Прилеп, в планинския чукар Бабуна, [12] гдето и днес едно село се нарича Богомила, и в
Мъглен, гдето при император Мануил епископ св. Иларион водел трудна борба с богомилите, имало
богомилски общини. Рано проникнало тяхното учение в Сърбия, но оттам го изгонил (ок. 1160—1180 г.)
енергичният велик жупан Стефан Неманя. [13] От Сърбия преследваните богомили избягали в Захлумие
(Херцеговина) при брата на Стефан, княз Мирослав, който на драго сърце ги приел от омраза към брата
си. От Захлумие богомилски проповедници проникнали в Босна, гдето под покровителството на
дворянството и на бана тяхното учение достигнало същата сила, каквато и в албигойска
за Даникли. . . и техните роби), може би и павликяни? — Рачки за напредване на сектата от Долна Италия
на север и северозапад. — Albertus Aquensis у Бонгарсий, стр. 355 : между защитниците на Сидон покрай
сарацини „apostatae et praevaricatores fidei ех Provincia de comitatu Raymundi” смели се lignum dominicum,
направили crucem— sputo et urina inhonorare presumebant. Кулата била съборена, при падането ѝ
загинали.]
9. За сношенията на пиемонтските еретици с Босна в XV в. вж. отчетите на инквизицията у Girolamo Amati,

Archivio storico italiano, Firenze, 1865, ser. III, t. I, у Рачки, Rad, VIII, стр. 130.
10. Notitia conciliabuli apud S. Felicem de Cataram sub papa haereticorum Niquinta celebrati. Bouquet, XIX, стр.
448.
11. Наскоро след отпътуването на Никита в Ломбардия се явил някой си Petracus от задморието (des
parties d'outremer) и агитирал успешно в полза на българския въз глед.
12. Още в XIII в. Бабуна. Šafařik, Pam., стр. 25. Според преданието тая планина била прибежище на
бабуните или богомилите. Григорович, Путешествие, стр. 139.
13. Сръбският крал Стефан Урош III изпратил сина си, отсетне цар Душан, с войска против „безбожните и
мръсни” бабуни, които подирният след голямо кръвопролитие разбил и после се върнал при баща си в
Сърбия. Стара бележка от 1329 г. у Григорович, Путешествие, стр. 20. Може би тия еретици живели в
Македония, чиято северна част сърбите в това време вече владели. [Отстрани : Босна.]
180
252
Южна Франция. В XIII в. новото учение преминало отвъд Сава и се разпространило в Сирмия и Славония.
В Чехия то също се появява спорадично, занесено или от юг, или от пиренейските страни. [14]
Западните богомили имали Св. писание, преведено на простонароден (провансалски) език [15] не от
вулгатата, а от гръцки текстове. Към малкия брой книги, признавани от българските богомили, техните
гръцки едноверци присъединявали Псалтира и Пророците; на Запад пък албанската църква прибавила
към това още книгите на Йов и Сирах и Соломоновите книги.
С изключение на някои частни крайности богомилското учение все повече и повече показвало стремеж да
се сближи с християнството (от което се отделяло доста много по своята същина), та по такъв начин по-
лесно да намира привърженици между християните. Така италианецът Йоан де Луджио проповядвал
въплъщение на сина божи и приемал изцяло Стария завет; други проповядвали свобода на волята.
Такъв бил религиозният живот в България през XI и XII в. Не по-малко е важно да се разгледа
етнографското ѝ състояние. Тогава в нея имало такава пъстра смес от народи, каквато има и в наше
време.
Славянският елемент бил преобладаващ. По-горе споменахме за изчезналите сега славянски колонии в
Елада и Тесалия. В Албания и Епир по равнините и долините дълго време живеели сръбски и български
племена, докато по височините живеели албанци и власи, а в крайбрежните градове (Драч, Навпакт) —
гърци. Южноепирските войничи се споменават още през VII в. През X в. цялата страна от Драч до Янина
заедно с крайбрежието образувала дял от българското царство. По албанските планини проливали кръв в
1018 г. последните борци за българската независимост. През време на Деляновото въстание се надигнали
и славяните при Драч, а жителите от провинцията при Никопол (Етолия и Акарнания) се присъединили
към българите, „своите съплеменници”. Дори при управлението на Анжуйския дом (1250—1350 г.) славяни
живеели по крайбрежните равнини и на Дрин. Славянският елемент дори се засилил в Албания и Епир,
когато сръбският цар Душан покорил тия страни. [16]
Не може да се определи в тая епоха границата между сърби и българи. Положително е известно само, че
на Дунав българският елемент граничил с руския. Според Нестор през IX и X в. границите на руските
угличи и тиверци достигали до Дунав, при чиито устия тогава имало руски градове. Ала славяните
трябвало да отстъпят тук място на печенеги и половци (кумани). Когато пък тия скитници си отишли, в
Молдова се поя-
14. Palacký, Über die Beziehungen und das Verhältniss der Waldenser zu den ehemaligen Sekten in Böhmen,
Prag, 1869. Brandl в Časopis matice moravské, I. 2. Обаче споменатата там грамота на Инокентий IV (1244
г.) се отнася по-скоро за Босна, отколкото за Чехия. [Вж. Haupt в Quiddes Zeitschrift, I, стр. 295, бел. 3 върху
този въпрос.]
15. Според Райнер те премахнали съвсем латинския език като църковен. Rački, Rad, X, стр. 234.
[Латинския език — като език прост, провансалски; Reiner за ненавистта на латарените към латинския
език.]
16. Вж. любопитното, основано на нови извори съчинение на варшавския професор Макушев (вж. гл. IV).
253
вили не вече славяни, а румъни, но и у тях малоруският език бил известно време държавен език. [17]
Албанците, макар и най-стар народ на полуострова, нигде не се споменават по-рано от XI в. Те наричали

себе си шкипетари, което, както твърдят някои писатели, значи „планински жители”, а своята страна —
Шкиперия. Славяните ги именували арбанаси, гърците — ἀρβανἀται, на Запад — albanenses. Това е
също местно, вероятно старонародно име. На говора на тоските „арбери” или „арбереши” значи албанец,
а планинската страна между Валона и Аргирокастро се нарича Арберия; на говора на гегите Арбения се
нарича цяла Албания, а у планинците това име носи предимно крайбрежието при Драч. Явно е, че
славянското, франкското и гръцкото име са заети от говора на гегите (северните албанци). [18] В
историческите извори албанците се явяват за пръв път през време на Маниаковото въстание (1043 г.) под
името ἀλβανοἀ. [19] От това време те се споменават по-често в гръцки, латински и славянски извори. Те
живеели на родове по недостъпните планини, като полудиви овчари, под управлението на местни водачи.
В стари сръбски паметници от XIV в. се споменават албанските села по Шар и при сливането на двата
Дрина, гдето били подчинени на Дечанския и Призренския манастир. Две места, наричани Арбанаси и
181
вероятно населени с албанци, се срещат през това време между македонските славяни, [20] едното в
Жеглиговския окръг, другото при Прилеп. Албанци скитали със стадата си и в Сърбия. [21]
Албанските планинци, открай време запознати с разбойнически нападения, се спущали малко по-малко в
низините и покорили славяните, които се намирали там. Албанските водачи заместяли славянските
боляри. Наскоро в Албания станало правило, че само „сърбин или славянин” може да бъде роб [?].
Победителите заели от победените не само закони, обичаи, начин на живеене, ами още и изрази за
новите понятия. [22]
Бележито е движението на албанците през XIV в., когато те наводнили опустошена Елада. Албанците се
покорили на турците само след мъжествена съпротива, а после поради приликата си с тях по начин на
мислене станали сигурна опора на Портата. Като били от старо време, поне номинално, поданици на
гърци, българи, италианци, сърби и турци, те при всичката си войнственост никога не се опитвали да
основат соб-
17. Като куриоз ще посоча тук, че в един старобългарски народен каталог (приблизително от XIII в.)
българинът се оприличава на бивол, сърбинът — на вълк, също там физиономията на албанеца се
сравнява с бобър, а на влаха — с котка. Оригиналът е у Шафарик, II, стр. 733.
18. В тоск. диалект Arbetija, в гег. Arbenija. За народното име срв. Hahn, Alb. Stud., I, стр. 230, Drin u.
Wardar, стр. 13.
19. [Първото явяване на албанците в историческите извори — Tomaschek, 1877, стр. 681.]
20. Miklosich, Mon, Serb., стр. 144. Гласник, 13, стр. 370.
21. Крал Стефан Владислав (1234—1241) предоставил право на Вранинския манастир (върху остров на
Шкодренското езеро) да не допуща албански овчари на зимовище в своите владения. Mon. Serb., стр. 27.
22. Макушев, стр. 45. Miklosich, Alb. Studien, I. Die slav. Elemente im Albanesischen, Wien, 1870.
254
ствено албанско царство; дори техният национален герой Скендербег бил родом славянин. Те се
колебаели постоянно между католицизма и православието и дори приемането на исляма не срещало
големи пречки у тях.
Пръснати по целия полуостров между албанци, гърци, българи и сърби, живеели румъните, наричани по
славянски и гръцки власи (Βλἀχοι). В Сърбия напоследък се употребява името цинцари, което има една
тънка окраска на присмех (цънцар по румънски — комар). Необикновена предприемчивост, равнодушие
към своята собствена народност и при това упорита вярност на родния език — ето главните характерни
черти на власите. В средните векове те били далеч по-многобройни, отколкото са сега. Макар че
принадлежат към най-старите обитатели на полуострова, обаче те се споменават за пръв път едва около
976 г. в местността между Костур и Преспа. [23] Хрисовулът на император Василий II подчинява власите в
цяла България, също както от Бдин и Белград до Янтра на охридския архиепископ. [24]
Центърът на влашкото население се намирал в Тесалия, която през XII—XV в. се наричала просто Велика
Влахия (Μεγἀλη βλαχἀα). Еврейският пътешественик Вениамин Туделски (поч. 1173 г.) разказва, че
тогава те били още езичници; те тичали бързо като кози и се спущали от своите планини за грабежи. През
това време Малка Влахия била в Етолия, Бяла Влахия в Мизия, Черна Влахия (Μαυροβλαχἀα) в Молдова.
Сърбите наричали епирското деспотство Влахиотска земя [25]. Много власи живеели в Родопа, [26] гдето
и сега още се намират при Пернар и в Неврокоп. Власите в Добруджа и при Анхиало се споменават в 1095
и 1164 г., при Виза в Тракия — в 1285 г. [?]; византийците говорят направо за тия понтийски власи, че са
потомци на италиански (римски) колонисти. Сега в Хем няма вече румъни.
Често се споменават власите в Сърбия. [27] Още Стефан Неманя подарил 150 власи на Хилендарския
манастир. За крепостни власи споменава типикът на Студеницкия манастир (ок. 1200 г.). Много влашки
села се споменават в основните грамоти на манастирите : Жича на Ибар (1222—1228 г.), Дечани на
Бистрица (1330 г.), Архангелски в Призрен (1348 г.) и в
23. Cedrenus, II, стр. 435. Вж. глава XI, бел. 10, нова 15.
24.
182
Голубинский, стр. 263. [За власите. Gelzer в Byz. Zeitschr., II, стр. 60, за списъците на охридските
епископства : ἡ Βρεανἡτης ἡτοι Βλἡχων. Зад Дунава? Споменават се румъни в Нибелунгите; херцог
Râmune, Vlâchenlant, 700 души. — Мавровлахия от черни татари. Брун. — Саладиновият придворен лекар
бил „ein Wallache Zizemus”, Boncompagni, Bolletino, VIII, стр. 372, у Röhricht, Beiträge zur Gesch. der
Kreuzzüge, 2, стр. 182.]
25. Данило, изд. на Даничиħ, стр. 114, 354. Един влахиот Драгя се споменава в грамотата около 1348 г.
(Гласник, 15, стр. 292).
26. Cantacuzenos, I, сар. 30, ed. Bonn., I, стр. 143 : ἡνα δἡ τἡν ἡπἡτοἡ Δακικουγἡνους νομἡδα Συρμπἡνον
(Шарбан), Византийски известия у Rösler, Rom. Stud., стр. 100. Hopf, стр. 165.
27. Даничиħ, Рјечник на старина српских : влах.
255
Душановия хрисовул за Хилендарския манастир (1348 г.). Повечето от тия заселища се намирали в Шар
планина, в планините западно от Бели Дрин, край Ибар и Сръбска Морава, гдето и сега един планински
чукар се нарича Стари Влах. Край Морава било разположено влашко село Попиша. При сръбския крал
Милутин (1281—1320 г.) власите се споменават в Македония при Скопие; а при българския цар
Константин (1258—1277 г.) при Прилеп.
Няма съмнение, че под ония власи, които живеели в села със славянски имена (Сушичани, Добродоляни,
Горачевци и т. н.), често подразбирали и славянските овчари; ала повечето пъти те били същински
румъни, което доказват собствените имена, например в призренската грамота окончаващи на ул (Сурдул,
Урсул, Владул, Драгул, Раюл, Станул, Негул, [Храюл, Доюл, Градул, Опаритул]) или в жичкия надпис :
Шарбан, Бун (bonus), Букор (алб. и рум. bukúr — красив) и т. н. [28]
В грамотите от XIV и XV в. в Босна често в противоположност на [руманите в градовете] се посочват сърби

и власи (sclavi aut vulahi), селяни овчари и търговци. В Истрия и до ден днешен съществуват четири села,
чиито жители говорят помежду си на румънски, а със съседите си на хърватско наречие. [29]
Има доста сведения за бита на власите през средните векове. Повечето те били скитнически народ, който
бил добър по характер, ала понякога способен за насилие. Както сега, така и тогава те пасели лятно
време стадата си от коне, овце и кози по високите планински пасища, а през есента се спущали на
зимовище (зимище), гдето на земевладелеца не плащали пари (травнина), а по две животни на всеки сто
глави добитък. Разбира се, тия зимни гости понякога били твърде неприятни за стопанина. Две
постановления от законите на цар Душан (1349 г.) се отнасят за нарушение на граници от албански и
влашки овчари. [30] Рагузанците никога не пущали власите на зимовище в своите владения (прἀштатъ у
зимиштехъ) и когато само веднъж отстъпили от тоя обичай по молба на босненския крал Твърдко
Твърдкович, „власите куявичи” не само им причинили много загуби, ами дори убили едного от тях. [31]
Влашките планински села се наричали катуни; в тях живеели често пъти повече от 35 семейства. Техният
водач както в Сърбия, тъй и в Карпатите се именувал кнез или премикюр. Макар че власите били
скитнически народ, все пак
28. Разбор на Призренската грамота има у Hâjdeu, Archiva istorica a Romaniei, Bucuresci, 1867, III, стр. 85—
196. В тая грамота има и рум. думи : мрьчина (Crataegus глог), дрочиня (Arbutus unedo), Марко фечор
(фечор е син), [Целимак (от Телемах), Хинат (affinis)], рум. умалителни на — шора : [Винишóр (умал. от
̌ Милишора (дако- рум. мицóра, м. рум. милиóрå). Срв. румънски имена у византийците : патр.
вину),
Μουντἀνης, Nicetas, Isaak II, стр. 530.]
29. Вж. Miklosich, Die Istrischen Rumunen (Die slav. Elemente im Rumunischen, Wien, 1861). В хърватското
крайбрежие ме уверяваше един заслужаващ доверие човек, че на остров Крку (ит. Verglia) дори и в нашия
век бил известен румънският език — нещо, което би заслужавало едно по-близко издирване.
30. Законник на Душан, § 66, 71.
31. М. Пуцић, Споменици српски 1395—1423, Београд, 1858, стр. 82.
256
183
мнозина от тях се смятали за поданици на манастирите и болярството; но понеже водели по-разпуснат
живот, отколкото другите селяни, нито един крепостен сърбин не можел да се ожени за влахиня. За
пасене на чужд добитък те получавали или част от стадото (белег) или месечна заплата (месечина). Като
търговци те обикновено пътували с кервани за Рагуза и Катаро, предимно със сол. Те се срещат също и
на византийска военна служба. Влашкият език на полуострова е още малко познат, макар че проучването
му, особено в лексикално отношение, би могло да изясни множество факти. [32] Влашка литература не
съществува; те пишат сега пo гръцки.
Името влах, което изпърво означавало човек от романски произход, често менявало своето значение, но
всякога с примес на подигравка. В Босна понякога наричали рагузанците също тъй власи. В края на XII в.
това име било погрешно пренесено върху мизийските славяни. Никита. Хониат, Ансберт, Вилхардуен,
Клари и други съвременници наричат царете Асен и Петър и техния народ ту власи, ту българи; [33] само
у Акрополит изчезва това смесване; може би то произлязло от това, че тогава на черноморския бряг
съществували още румънски села, или пък това име означавало изобщо селяни. На новогръцки език и до
ден днешен селянин е βλἀχος в противоположност на овчари (чобани). Сега в Дунавска България и
Сърбия влах означава дако-румънин, в Тракия и Македония — македоно-румънин, в Хърватско — изобщо
православен християнин, в Босна — славянин от християнско изповедание, в Далмация — селянин от
материка (морлах), у словенците и чехите — италианец.
Много по-тъмен е произходът на румъните в Дакия. Съмнително е, че те обитавали непрекъснато в

днешните си местоживелища, понеже няма никакви доказателства за това. Обаче спорът по тоя важен
етнографски въпрос не е още напълно решен. В първата половина на средните векове населението на
Молдова и Влашко образували български и руски славяни, [34] скитащи маджари, печенеги и кумани. Кой
е живял тогава по
32. Георги Конст. Роза в 1809 г. различавал следните диалекти : мосхополски, грабовенски, грамостенски,
гопистенски, мезовитски или епиротски, валавистенски и планински или влашки (Kopitar, Kl. Schriften, I,
стр. 182). Към това е нужно да се прибави още мъгленското наречие, което трябва да е твърде близко до
дакорумънски (Hahnr Drin u. Wardar, стр. 281, и македонският румънин А. Маргарит, вж. Picot, Les
Roumains de la Macédoine, Paris, 1875, стр. 39). [Да се попълни.]
33. [Власи. Ο ἡ Μυσο ἡ πρ ἡτερον ἡνομ ἡζ οντο, νυν ἡ δ ἡ Βλ ἡχοι κικλ ἡσκονται. Nic., стр. 482. Съветите на Василий
Българоубиец κατἡ τοἡτο νεωτερι.σια τοἡς Βλἡχους, пак там, стр. 488.]
34. [Берлад. Иван Ростиславович бил отначало владетел в Звенигород (Иловайский, I, стр. 208). Силен
негов съсед — Владимирко, владетел на Червена Русь със седалище в Галич. Веднъж галичаните, когато
техният княз бил на лов, повикали си владетел Иван. Владимирко обсадил Галич. При един излаз Иван
бил откъснат от Галич — пробил си път и избягал към Дунава, оттам до Киев. Великият княз Всеволод с
голяма войска поискал наново да върне Иван, ала Владимирковият воевода Иван Халдеевич (Галич след
избягването на Иван се бил предал) запазил града. — По-късно (I, стр. 218) Иван, наричан и Берладник —
задднестровската крепост Бернад „служила притоном болг. и рус. беглецам и повольникам” — бил
повикан със своята „южнорусс. вольницею” да помага на Святослав Олгович. На същия през 1147 г.
помагали бродници. —
257
озарените от слънцето върхове на карпатските планини — е гатанка; навярно ще са били румънски

овчари, рано преселени там от Балканския полуостров. Местните имена показват, че в трансилванските
долини имало славянско население. След като куманите си отишли, равнините северно от Дунава
останали необитаеми и пусти. Тогава от планините слезли овчари и се заселили между останалите
славяни. Макар че те романизирали славяните, обаче заели от тях не само стотини обикновени думи, но
особено думи, които се отнасят до християнските понятия. Религиозната терминология на румъните е
несъмнено доказателство, че те приели Христовото учение от славяните. [35] До миналия век служебен и
църковен език у тях бил славянският. За пръв път в Молдова власите се явяват в 1164 г. като съседи на
галицките князе. [36] За пръв път в Седмоградско „Blaci” се споменават в 1222 г.; за жалост твърде малко
се знае за тоя горист и опустошен край преди преселването на саксите. В XIII в. ние намираме във Влашко
румънски родове, които живеели под маджарско управление (Οἀγγροβλαχἀα); едва в XIV в. там възниква
държава.
В градовете често заселвали гърци между славяните, за да държат последните в покорност; така между
другото било в Мелник. Много малоазийски гърци избягали от турците в Сърбия, дето ги намираме при
крал Милутин (1281—1320 г.) край Брегалница. [37]
184
Арменците на времето си имали такова влияние във Византийската империя, че някои от техните
съотечественици достигнали до престола. Те се срещали във всички големи градове. В околностите на
Пловдив, в Мъглен, Македония и дори край р. Пчиня [38] те живеели в селата. Арменците били същински
създатели на богомилството.
Стр. 243 : Иван известно време бил на служба у Юрий Долгоруки, след превземането на Киев от Юрий в
окови бил доведен от Суздал, за да бъде предаден на галичаните, обаче духовенството се застъпило и
Иван бил върнат назад. По пътя той бил освободен от Изяслав Черниговски. От това произлязла война
между Чернигов и Галич — в 1159 г. Ярослав Галички в тази война изгубил Киев. След смъртта на
Изяслав (стр. 244) Иван избягал в Гърция, а в 1162 г. умрял в Солун, бил уж отровен. Не дълго след това
берладниците, грабейки по сухо и по вода, разграбили Олеше — складовете по пътя на руско-гръцката
търговия. Великият княз Ростислав изпратил с кораби болярина Юрий Несторович, той застигнал
берладниците, разбил ги и им отнел плячката. Охраната на керваните.]
35. „Тук му е мястото да забележа, че християнската терминология у румъните, а също и употребата на

славянски църковни книги, която продължавала до доста късно време, позволяват да се заключи за
участието на славяните в доста късното покръстване на румънския народ. Miklosich, Altslov.
Formenlehre, 1874, XXV. [Томашек за старолатинския произход на румънските християнски термини,
литургическите термини, разбира се, са славянски.]
36. Kinamos, стр. 124. Nicetas, стр. 171. W. Tomaschek, Zur Walachischen Frage, Österr. Gymn.-Zeitschr.,
1876, стр. 342—346.
37. Miklosich, Mon. serb. Гласник, 24, стр. 245 : изъ Грькь.
38. Село Арменица при Рила (Šafařik, Pam., 2 изд., стр. 106), Арменохор при Битоля Гласник, 24, стр. 245.
(Гласник, 11, стр. 136; съществува още и днес), „Бале Екьса арьмἀнинь” със семейството в Струмица в
XIV в. (Mon. serb., стр. 64). [Арменци. За такива в Мъглен : житието на св. Иларион Мъгленски монофизит,
срв. Рачки в статията за богомилите за Иларионовото житие. — Nota bene Arъmъn = румънин (макед.-
влашки). — Грузинският манастир в Родопите. Срв. Typikon de Grégoire Pacourianos pour le monastère de
Pétritzos (Bačkovo) en Bulgarie. Texte original publié par Louis Petit, 1904, 804, Ad Виз. Врем., XI, № 1.]
258
Между българите императорите заселвали също и тюркски племена. Император Теофил (829—842 г.)
заселил вардариоти между Солун и Воден; те имали свой епископ ( έ Βαρδαριωτ έ ν έ τ οι Τουρκ έ ν),
подчинен на Охридската църква. [39] Още през XVI в. вардариотите се причислявали към църквата на
полянинския епископ (Дойран). [40] Сега те са изчезнали; предполагат, че от тях произхожда името
Вардар. Други турци обитавали в XI в. [в провинцията Ахридо на р. Арда, в Родопа]. Печенегите,
заселени в тия времена при Ниш, София, в Мъглен, на Овче поле и край Дунав, наскоро измрели; [41]
само в някои местни имена е запазен спомен за тия разбойници. По-важно било влиянието на куманите,
към които още ще се върнем. [42]
39. Вж. бел. 22, нова 24.
40. Tafel. De Bardario et de gente Bardariotarum, Mus Rhen., V.
41. Село Печенега на Дунава в Добруджа; Печеневца на Българска Морава при Лесковац; Печенешки пут
в Полог, в XIV в. (Глаеник, 13, стр. 375); Печеноге село в Сърбия, в [областта] Крагуевац; в Дубровник
властелската фамилия Печенежич през XIII в. [7]. — [Pesceneška село в Мехадия. Generalstabskarte. Село
Печенци в бос. Грахово. Пак там = Počenci, Bezirk Livno, 1880, ала едва ли води произхода си от
печенегите. — Марко Печенешки, вричанец, 1876 г. З. Стоянов, Ботийов, стр. 403. — Куманика, тинтява =
цветя. Вазов. В царството на самодивите, Христом. Мишев и Костов, 2, стр. 158 : Куманика, жълта трева,
за омраза що никнáла. — Срв. моята статия Übereste der Petschenegen und Kumanen im Bulgarien, 1889.
Pizinagus etc. в Дубровник, Pizinego в Задар от XIII в.; може да бъде съвършено идентично с
Печенἀжьскь, ала срв. също -icus, унг. -igo, *Picenicus от отсрещната итал. покрайнина Picenum, или
Pisinicus от истр. Pisina.]
42. Вж. глава XXV, 4.
ГЛАВА XIV. Възстановяване на царството от братята Асен I и Петър
185
Състоянието на Византийската империя към края на XII е. — Въстанието на братята Петър и Асен
в 1186 г. — Новото българско царство в Мизия. — Цар Калоян (1196—1207 г.) — Иванко в Родопа,
Стрез в Просек, независими земевладелни князе. — Преговорите в Рим
Силно разстроената вътрешно Византийска империя от година на година се приближавала към голяма
катастрофа. Нито година не минавала без несполучливи войни и нападения. Хищните кумани самоволно
се разпореждали в придунавските провинции. Нормански и сарацински морски разбойници опустошавали
гръцките острови и брегове на Егейско море; в Мала Азия се разширявала мощта на селджуците, които
бяха се закрепили вече в Никея и Никомидия. Византийците не могли вече сами да защищават
отечеството си; във войските им се сражавали нормани, българи, руси, грузини, черкези, арменци, араби,
кумани и други чужденци. Никой не обръщал внимание на надвисналата над цялата държава гибел;
занимавали се повече с чудеса и с бляскави тържества. Броят на манастирите и на монасите постоянно
растял. На Света гора се образувала същинска монашеска република. В същото време простото
население все повече негодувало против господствуващата църква, неудържимо се засилвало и
богомилството всред гърци и славяни. Към всичко това Комнините с въвеждането на западния
феодализъм отслабили западащата държава. Докато при господството на чистото самодържавие
личността имала малко значение, при феодализма смели и предприемчиви мъже бърже излизали на пръв
план и намирали готова почва на своето честолюбие. Вън от това цялата Византийска империя се покрила
с мрежа от италиански търговски фактории; във всеки по-голям град „латинските” търговци имали
магазини и черкви. Амалфитяните са първите италиански търговци на Изток. Скоро след тях се настанили
в империята по-силните пизанци, генуезци и венецианци, които били щедро обсипвани от императорите с
големи привилегии и права. Главните „латински” жилища били на Златния рог; около 1180 г. там имало
повече от 60 000 латинци. Най-голямо влияние придобили венецианците. Те не се увличали от
въодушевлението на кръстоносците, но
260
гледали малко по малко да закрепят своята мощ в градовете и спокойно да чакат удобния момент, за да
заграбят в своите ръце тези прекрасни страни. [1]
Енергичният Мануил Комнин, образован и храбър, но твърде много отдаден на удоволствията господар,
по-късно до такава степен издигнал силата на Византийската империя, че могъл вече да вземе участие в
работите на отдалечени страни : Сирия, Маджарско и Италия. Той се поминал в 1180 г., като оставил
непълнолетен син Алексий. За настойничеството над малолетния император почнал спор между
латинската партия, начело на която била вдовицата императрица Мария Антиохийска, и гръцката —
начело с Мануиловия братовчед Андроник Комнин, прочут със своите приключения, храброст, любов към
жените и преструвки, една от най-бележитите личности във византийската история. През май 1182 г. той
завзел Цариград и се провъзгласил за регент; подир победата последвало страшно клане в латинския
квартал в столицата. След като хвърлил императрицата в тъмница, Андроник прокарал цял ред реформи
с цел да издигне империята. Опирайки се на простия народ, той влязъл в отчаяна борба с византийското
болярство. В скоро време жертва на интригите му стават императрицата (август 1182 г.) и младият
Алексий (към края на 1183 г.).
Веднага след заточението на императрицата маджарският крал Бела III, женен за нейната сестра,
нападнал византийските владения (1182 г.). През следната година войната продължила с още по-голяма
енергия. Към маджарите се присъединил и сръбският велик жупан Стефан Неманя, който принудил
братята си да му се подчинят, обединил отделните княжества и с това поставил основите на сръбската
мощ. Съюзниците превзели и разрушили завзетите от византийски гарнизони крепости Белград,
Браничево, Ниш и София, вероятно с помощта на местните жители, и прогонили византийската войска до
Траяновите врата. Още кръстоносците през 1189 г. намерили развалините на споменатите градове. От
София крал Бела пренесъл като трофеи мощите на българския народен светия Иван Рилски в Гран
(Острягон). [2]
Този поход раздвижил цялата северна част на полуострова. А немного след него и на юг станало събитие,
което предвещавало, както изглежда, близкия край на Византийската империя. През лятото на 1185 г. 80-
хилядна норманска войска пристигнала в Драч на 200 военни кораба и излязла на брега. Понеже не
срещнали никаква съпротива от страна на местните албанци и българи, норманите достигнали до Солун,
завладели тоя град и насочили пътя си право към Цариград. Невероятна анархия настъпила в столицата.
На двадесетия ден след падането на Солун Андроник бил свален от престола и по жесток начин убит;
престола взел Исак II Ангел (12 септември 1185 г.). Началото на царуването на новия император, който се
оказал алчен и надменен страхливец, било отбелязано с една бляскава победа над норманите; храбрият
Алексий Вранас, осъщест-
1. Hopf, стр. 145—160.
186
2. Nicetas Choniates, ed. Bonn., стр. 339—362. Биографията на Неманя от крал Стефан, гл. VII; Житието на
са. Иван Рнлсан от патриарх Евтимий (Гласник, 22).
261
вявайки съставения още от Андроник план, излязъл от Родопа и разбил разпръсналите се за плячка
нормани на 7 ноември при Димитрица, при устието на Струма. През следната зима Исак сключил мир с
маджарите и при това се оженил за дъщерята на Бела — Маргарита. Като зестра Исак получил обратно
превзетите от маджарите малко преди това български градове. [3] При това също били определени, както
изглежда, всички случаи, при които тия земи пак трябвало да бъдат предадени на маджарите.
Това събитие силно възбудило българите. Помирението на маджари с византийци убедило българите,
какво напразно се надяват те, че Византийската империя скоро ще падне от походите на Бела, от
засилващата се мощ на Сърбия и от нападението на норманите. Трябвало сами да си помогнат. [4] И така
маджарско-византийският съюз бил непосредствената причина на новото българско въстание, вече по-
успешно, отколкото безплодните опити от 1040 и 1073 г.
Въстанието почнало от балканските кули, чиито владетели, потомци на Симеонови сътрудници, били
почти независими в непристъпните си скривалища; [5] при това те се намирали в приятелски връзки с
отвъддунавските кумани. [6] Начело на недоволните застанали двамата братя Теодор и Асен с прякор
Белгун, владетели на кулите Търново и Трапезица на Янтра. [7] Главните характерни черти на Асен били
пред-
3. Инокентий III пише на крал Емерих : Terram, quam pater tuus (Бела) sorori tuae imperatrici Graecorum dedit
in dotem. Tíieiner, Monum. Slav., I, стр. 36; срв. Дринов, Периодическо списание, XI, стр. 221.
4. [Пандеховото пророчество в сборника на поп Драголя, Спомените, V, стр. 15 : „Срьб'линь маломἀриі.

и пакь вьзьвьни. прьво сьмирить се сь великимь царемь и потомь вьзьдвигнеть ἀрожи нань. и
побἀдить и ко Исусь Амалика и Гаваἀниты. вьз’несетьс е име го вь живоущихь ἀкрьстъ гo.
Боугаринь младь и двἀма биющима се третиἀ боудеть прьвы, младость же ἀсть прἀмἀнἀниἀ
црства. Солунь ἀб’лоудἀἀть и послἀдноу скрьбь приметь. И ἀань. и ἀаниць (sic ed.) ἀбьнизить се.
рек’ше иньдискы Михо и михаиль нсъ михаиль. синь михаильць. мьло вьзнесеть се. и пакь вьзнесеть се.”]
5. έ λ λοτε μ έ ν κατ έ έ ωμα έ ο ν έ μ εγαλα έ χησαν, казва за тях Никита (стр. 482).
6. [Кумани. Приятелските отношения на руските князе с куманите. Бракове с дъщерите на князете-половци

в XII в. Кончак хан. В 1185 г. Игоревият полк. В 1187 г. зимният поход на русите край Днепър. В 1190 г.
през лятото, пак там. В 1193 г. великият поход; събарянето на кулите. Опит за мир, среща с хановете в
Канева. Половците тогава често са дохождали до Крайдунавско (Иловайский, I, стр. 271).]
7. Асен, наричан Белгун, и Теодор, наричан Петър, в неиздадения ръкописен поменик у М. Дринов. [Името
Асен. Сега асен (и местно име) се среща в България само в тетевенския и орханийския говор за я́сен
fraxinus, както абълка вм. ябълка, срв. осен за ясен в другите диалекти, и бъркането на имената Асен и
Осен в Дубровнишката грамота от 1254 г. Инак трябва да се мисли само за мак.-рум. асен = asinus!...
Някои мислеха за Хасан. Ossinus арменец rex Armeniae 1320, губернатор regni Armeniae около 1326-
Archives de l’Orient latin, I, стр. 272. Тур. āsân = удобен, приятен. Ала ἀσἀν, Assanus явно насочва към ас
н, с ἀ, което го няма в думата за fraxinus! Срв. формата цар Осἀнь в Дубровнишката грамота на
Михаил Асен, иконата Осἀновица в Хрельовия надпис на Рила. Бъркало се е следователно отдавна. —
Въ лἀто .sфч. (1085). Осеєнь (по-долу Асἀнъ) оумре, половἀчьский кн зь. Nestor, ed. Mikl., стр. 127.
Осἀнь в Лаврен. летопись, стр. 272, у Голубовский, стр. 557. — Асен помашко село в Ловчанско.
Сарафов, Период. спис, VIII. — Homo asan vel chisi. Cod. Cumanicus, ed. Kuun, стр. 109
262
приемчивост и нсустрашимост; по-старият му брат се отличавал по-скоро с дипломатически, отколкото с

военен талант. Те водели своето потекло от предишните царе, а именно, както изглежда, от преславските
царе, [8] от което се обяснява уважението, с което се отнасяли към тях болярите. Те като императорски
васали всяка година се явявали във византийския двор с 60 до 100 коня. Селяните били готови да вземат
страната на въстаниците, защото финансите на Исак били много разстроени поради войната с норманите
и поради празненствата по случай неговата сватба и тъкмо заради това данъците се събирали с много
голяма строгост. За да имат предлог за въстание, през пролетта на 1186 г. братята заминали за Кипсели
(сега Ипсала в Южна Тракия) в императорския двор с молба да бъдат приети във войската, като им се
187
отстъпи с императорски хрисовул някакво си старо имение в Балкана. И в двете тия искания им било
отказано. Тогава те заплашвали, че сънародниците им ще въстанат; особено Асен говорил толкоз рязко,
че чичото на императора, севастократорът Иван, заповядал да му ударят една плесница. Не ги
арестували, защото византийците, заслепени от победата си над норманите, не придавали голямо
значение на цялата тази работа. [9]
Като се върнали в родното си място, братята поканили много боляри, духовни лица и прост народ за
освещаването на черквата „Св. Димитър” в Търново, построена от тях и следи от която и до днес още
личат под Трапезица. На това празненство е могло незабелязано, открито да се обяви превратът.
Архиепископ Василий, който бил заедно с братята, през време на службата по освещаването
провъзгласил, какво по воля божия българите трябва да свалят от себе си дългогодишното иго и да си
извоюват отново предишната свобода, коронясал при високите ра-
според Радлов, сар. 7 е azam човек, azamat младенец. Старопрус. assanis, гот. asanis = руск. осень, Arch.
Jag., V, стр.579. Вж. на стр. 346 : Auxanus, Aussens насочва към Ωсἀнъ, *Осянъ. — Nestor, ed. Mikl., стр.
180 : и по Владимἀръ за Юріи А линоу дъщерь, Асἀ нева вноукоу (а. 1107). — За прякора Белгун
вж. на стр. 352. — За явяването на Теодор и Асен във византийския двор с 60—100 коня — R. de Clary. —
За влиянието на куманската история върху революцията в 1186 г. срв. Успенски и Дриновата критика за
него.]
8. Praevalentibus Grecïs Bulgari perdiderunt regiam dignitatem, quinimo compulsi sunt gravi sub iugo
Constantinopolitano servire, donec novissime duo fratres, Petrus videlicet et Johannitius, de priorum regum
prosapia descendentes, terram patrum suorum non tam occupare, quam recuperare coeperunt. Папата до
унгарския крал в 1204 г. (Theiner, Mon. Slav. mer., I, № LVII).
9. Главен свидетел за времето до 1206 г. е византийският историк Никита Акоминат от Хон в Мала Азия,
който е заемал важни държавни длъжности при Исак II и при Алексий III (бил λογοἀἀτης τἀν σεκρἀτων) и
взел участие дори и в някои походи срещу българите, ed. Bonn., стр. 481 и сл. Речите и писмата му са
издадени у Const. Sathas, Bibliotheca graeca medii aevi, I, Venetiis, 1872, стр. 73—136. Тук трябва да се има
пред вид и разказът на френския рицар Robert de Clary (изд. от Норf в Chroniques grécoromaines, Berlin,
1873, ch. LXIV). Клари счита по-сетнешния цар Калоян за основател на новата българска държава и
приписва Асенови и Петрови дела на наследника им Калоян, ето защо често не е обръщано достатъчно
внимание на сведенията, които той дава. В същата грешка изпаднал и Вилхардуен (XLIII, § 202, ed. Wailly),
който смята, че Калоян (1204 г.) е водил 20-годишна война с Исак и с Алексий, значи от 1185 г., а пък
знаем, че Калоян излиза на историческата сцена като действуващо лице от 1196 г.
263
достни викове на присъствуващите по-стария брат Теодор със златна корона като цар на българи и гърци
и наметнал на него багреница и му обул червени ботуши — знакове на императорско достойнство. След
това Теодор, както в 1073 г. Константин Бодин, приел името Петър или Колопетър, с което име по-сетне
го наричали. С приемането на титлата „цар на българи и гърци” и името Петър [10] той явно показал, че се
счита законен наследник на великия Симеон и на светия му син. Оттогава вече като цар почнал да дарява
и обещава имоти и права на болярите. Василий останал като самостоен патриарх на новата държава. [11]
Въстаниците незабавно преминали от Търново към Преслав — главния балкански град и старата столица
на царството, но понеже обсадата им се показала твърде продължителна, те потеглили към Тракия. [12]
Императорът излязъл срещу тях и сполучил поради гъстата мъгла в няколко само малки битки да разбие
българите в балканските проходи. Предводителите с незначителни остатъци от войската си избягали
отвъд Дунава при куманите. Въстанието се разширило само по Източния Балкан. Исак сметнал всичко за
свършено и дори не счел за нужно да завземе крепостите и да поиска заложници, но се задоволил само с
това, че изгорил кръстците по нивите и после се върнал с триумф в столицата (лятото 1186 г.).
През зимата Асен пак се появил, но вече не сам, а в съюз с куманите. Бързо заели те цялата страна
между Дунав и Балкана. След това нахлули в Тракия, но в равното поле Асен бил разбит от севастократор
Йоан. Но макар и да бил принуден да се оттегли в планините, щастието му спомогнало. Севастократорът
бил заподозрян в престъпни намерения към престола и повикан обратно. Приемникът му, слепият Йоан
Кантакузин, непредпазливо се разположил в слабо укрепен стан, защото предполагал, че Асен се е
изплашил от него и се е оттеглил в планините. През една
10. [Петър. Nota bene данните, че Петър е бил собствено цар, Ansbert и т. н.]
188
11. За историята на началото на въстанието Никита (стр. 484) ни разказва една съвсем преиначена
легенда. След отказа уж на българите да участвуват във въстанието братята построили църква,
посветена на св. Димитър; след това те наели мъже и жени, които в пророческо въодушевление, с
разпуснати коси и с изкривени очи пророчествували, че България ще бъде непременно освободена,
защото на помощ им дошъл и сам св. Димитър от разрушената от норманите солунска църква. При това
призовавали събралия се народ да грабне оръжие и да избие всички гърци до един. Никита разказва и за
златната корона и за чизмите на Петър (стр. 486), но на друго място в общия си разказ. Същинският ход
на работата е изложен от Паисий (1762 г.) в българската му хроника въз основа на сега изгубени вече
извори (напеч. у Раковски, О Асеню, стр. 95); Паисий е допуснал само една грешка, че е бил коронясай
Асен и че архиепископът бил Йоан. В 1203 г. Василий бил вече 18 години епископ (quod mea anima
desideravit per octavum decimum annum. Theiner, Monum. Slav., I, стр. 20). Петровата титла : „Каlopetrus. . .
itemque a suis dictus imperator Grecie” (Ansbert, Fontes rerum Austriacarum, V, стр. 54).
12. [За отношенията на новата Търновска църква към старата Охридска според Димитър Хоматиан Gelzer,
Byz. Zeitschr., II, стр. 61. Rangordmung der Metropoliten und Erzbischöfe von Ks. Isaak Angelos — herausg. von
Gelzer, Analecta byz., Index lect., Jena, 1891—1892 Wintersem. Срв. Byz. Zeitschr., I, стр. 166. Nic. Chon., стр.
486:
264
тъмна нощ обаче българите нападнали стана му и разбили гърците. Тогава против въстаниците бил
изпратен победителят в боя при Димитрица храбрият Вранас. Но тоя смел пълководец в Одрин се
провъзгласява за император, обсадил Цариград и паднал тогава още убит на един дуел с маркиз Конрад
Монфератски. Много от привържениците му избягали при българите. [13]
Сръбският княз Неманя бил най-естественият съюзник на Асеновци против гърците. Докато сърбите
разрушавали западните гръцки крепости, българите в съюз с власи и кумани се сражавали по цялата
линия от Пловдив до Черно море. На 8 октомври 1187 г. императорът срещнал в околностите на Ямбол
куманската войска, когато тя, пръсната на разстояние 6 стадии, се готвела да откара от Тракия 12 000
пленници и безбройно множество добитък. Завързал се бой и гърците, макар и да смятали, че те са
победители, все пак отстъпили към Одрин.
През есента императорът потеглил за София, та оттам да нападне българите откъм запад. Тогава крал
Бела върнал пак в София мощите на св. Иван Рилски. [14] Тоя поход обаче не се състоял поради
настъпването на зимата. Войската прекарала зимата в София. През пролетта на 1188 г. под началството
на императора през Етрополския проход тя минала Балкана, но била отново принудена да се върне след
тримесечна безуспешна обсада на Ловеч. Един гръцки разезд случайно успял да плени Асеновата жена,
което докарало примирие и предаване на византийците като заложник третия брат Иван. Иван впрочем
сполучил да избяга и войната отново пламнала. [15]
В 1189 г. кръстоносци под предводителството на император Фридрих I минали от Белград на път за

Цариград. Гърците се отнасяли враждебно към тях; византийски стрелци дори нападали войската им в
теснините; [16] за отплата кръстоносците ограбили всичко, което било останало по градове и села след
жестоките войни. Сърби и българи възприели политика, противоположна на гръцката. В Ниш Фридрих I
радостно бил посрещнат от Неманя, който след съюзяването с българите [17] завземал областите по
Тимок. Петър и Асен изпратили там пратеници с важни писма. В непрекъснати сбивания с византийската
войска на пълководеца
13. Nicetas, стр. 510.
14. Евтимий, Гласник, 22, стр. 284. [Мощите на св. Иван били върнати от крал Бела в София в 6695 г. (от
1. IX. 1186 до 1. IX. 1187 г.).]
15. Nicetas, стр. 521, 622. [След победата над Вранас през есента на 1186 г. Камицес и Исак наново
нахлули в България. — От запад преминаването било по-лесно, в изобилие на вода и пасбища. —
Настъпва зима, Исак се връща в Цариград. Войската презимувала в Софийско. — Ловеч, важен укрепен
град. — Пленена била жената на Асен царица Елена.]
16. [Вероломството и неприятелството на гърците при преминаването в 1189 г. на кръстоносците от

Белград за Цариград. Чудното държане на крал Бела. Белград е развалини. В Браничево dux.]
189
17. [Nota bene, преди 1189 г. сърбите взели Ниш — съюз с българите (Ansbert, стр. 24 : federe inito cum
Kalojoanne adversus imp. Constantinopol.), взели и „partem Bulgarie* на Тимок (крал Стефан) : Свърлиг и пр.]
265
Камица кръстоносците стигнали до Тракийската равнина. [18] Всички градове до Траяновите врата
запустели след войните на гърци и маджари, сърби и българи. А Тракия, страна богата и тогава все още
цветуща, била обърната в течение на една зима също в пустиня. На заминаване от Пловдив или от Одрин
те превземали и грабили един след други всички родопски крепости и градове навътре в страната. През
зимата императорът завързал в Одрин преговори с балканските славяни да му помогнат против Цариград.
Било уговорено през март да нападнат Цариград от суша 80 000 кръстоносци; 40 000 българи и кумани и
25 000 сърби; откъм морето пък трябвало да действуват флотите на италианските републики. За
участието си цар Петър поискал да му се потвърди императорската титла. На 14 февруари 1190 г. бил
сключен договор с гърците, а на 1 март кръстоносната войска мирно потеглила към Хелеспонт. [19]
След заминаването на кръстоносците борбата с балканските славяни се подновила. Византийските

наемници, понеже от дълго време не били получавали никаква заплата, немарливо се отнасяли към
службата си, а това принудило Исак да им заплати поне по две месечни заплати и лично да застане
начело на войската през време на новия поход през Анхиало в Балкана. Тогава той узнал, че българските
градове били укрепени с нови стени и кули. Българите се катерили по високите скали „като елени или
кози”, обсипвали оттам войската с град стрели и хвърляли върху нея грамадни парчета скали. В теснините
пред Верея (Стара Загора) византийската войска била изтребена; сам императорът едва се спасил (1190
г.). [20] След тази победа българите потеглили против укрепените градове, превзели с пристъп и
разграбили Варна и Анхиало. Исак обаче заповядал да възстановят стените на двата града, потеглил
отново през есента 1190 г. срещу българите (вече за пети път), пристигнал до Пловдив, разбил
неприятеля и се обърнал против сърбите, които след заминаването на кръстоносците успели да разрушат
София, Перник, Стоб (при р. Рила), Велбъжд (сега Кюстендил), Скопие и Призрен. [21] Неманя бил разбит
при Морава и бил принуден да сключи мир. Исак достигнал до Белград, в който имал среща с крал Бела.
За последен път тогава ви-
18. [Кръстоносците превзели и Berrhoea. — От Одрин се водели преговори със славяните : Неманя
стигнал до Траяновите врата, с него преговарял там Бертолд III Мерански и Андахски, сръбски пратеници
в Одрин. — Prutz, Ks. Friedrich I, 3, Danzig. 1871—1874, Riezler, Kreuzzug Ks. Friedrichs, Forschungen z.
deutsch. Gesch., 1870, Nota bene. Fischer, Geschichte des Kreuzzuges Ks. Friedrichs I, Leipzig, 1870. Röhricht,
Beiträge zur Gesch. d. Kreuzzüge, Berlin, 1878, II, стр. 138 сл. über Friedrichs I Zug durch Serbien und Bulgirien
(Univ. Prag. 22 H 559).]
19. Ansbert, стр. 22—54.
20. [Походът на Исак през 1190 г. Срв. хвалебната реч на Никита преди похода и неговия разказ. Sathas, I,
стр. 73 и Nicetas, стр. 561. — Известието за пристигането на кумани. — Исак по най-късия път се върнал
назад.]
21. Житието на Неманя от крал Стефан, гл. VII; Ansbert, стр. 42; Nicetas, стр. 569 (Скопие). На
предидущата страница авторът смята, че София и Стоб (Στοἀμπιον) са превзети от българите, а между
това и двата града са били превзети от сърби.
266
зантийски войници се показали на Дунава и изобщо оттатък Траяновите врата. [22]
На следната година Исак назначил храбрия си братовчед Константин за началник на Пловдив. Скоро
обаче тоя благороден юноша бил ослепен поради прекаленото му честолюбие. Българите от своя страна
се радвали, че Ангеловци са тъй неспособни и молели бога да им даде дълъг живот. Без всякакви пречки
те дошли до Одрин и Пловдив, превзели в 1194 г. София, отгдето Асен взел мощите на българския
покровител св. Иван Рилски и тържествено ги пренесъл в Търново „большее ради чьсти и утвръжденія
своего царства” [23].
През есента на 1194 г. българите удържали бляскава победа при Аркадиопол (сега Люлебургас) над
войските от източните и западните провинции. Тъкмо тогава Исак се готвел за нов голям поход;
съюзниците му маджари трябвало да нападнат българите през Видин. Обаче на 10 април 1195 г. в лагера
при Кипсела (Ипсала) той бил свален от престола и ослепен от родния си брат Алексий III, който бил
190
провъзгласен от войската за император. Тъжна картина представлявала от себе си Босфорската империя.
Узурпаторът излязъл изнежен Сарданапал; жена му Ефросиния, по-мъжествена от него, управлявала
държавата със своите любимци. Редът в Цариград се поддържал само от варягите. Войската била
разпръсната, а адмирал Стрифн превърнал целия флот в „злато и сребро”.
Исак лично участвувал във военните действия; брат му обаче, не подражавал примера му, а се домогвал
да сключи мир с българите; но Асен предлагал нечувани условия и упорито продължавал войната.
Български и кумански орди се появили дори при Сер и разбили там гръцката войска.
Насилие обаче прекъснало победоносния вървеж в живота на Асен. Между приближените му хора имало
един болярин с исполински ръст на име Иванко, човек отдаден на страстите, но заедно с това с много
практичен ум. Като изстъпил начело на партията на недоволните от строгото Асеново управление боляри,
той завързал тайни преговори със зета на императора — севастократ Исак Комнин, който, пленен от
българите в битката при Сер, се намирал сега в Търново, гдето впрочем наскоро и умрял. [24] [Плененият
севастократор Исак обещал на Иванко своята дъщеря Теодора.] Освен това Никита предава още, че до
царя достигнали и слухове, какво Иванко имал тайни връзки със сестрата на императрицата. Както и да
било, една нощ Асен го повикал при себе си, но предупреден своевременно, той, преди да отиде при
царя, се уговорил с приятелите си и с роднините си така : ако царят се отнесе любезно към него, той е
готов да поиска прошка; ако ли се отнесе презрително, Иванко имал намерение
22. Походът срещу сърбите обикновено се отнася в 1194 г., обаче вж. Eustathii Opuscula, ed. Tafel, стр.
44а, и Tafel, Komnenen und Normannen (бел. 102) и проповедта, произнесена в Пловдив в деня на светлия
празник 1191 г. от Евстатий.
23. Евтимий, Житие на св. Иван Рилски (старобългарски). Гласник, 22, стр. 284.
24. Nicetas, стр. 620.
267
да си послужи със скрития под дрехата меч. Когато влязъл Иванко, силно разгневеният Асен поискал да
му дадат сабя, но Иванко, без да се бави, извадил своя меч и убил царя. Тъй паднал Иван Асен I,
възстановителят на българското царство, в своя дворец в Търново в 1195 г. след деветгодишно
победоносно царуване. [Убийството на Иван Асен I е станало във втората половина или в края на 1195 г. :
ἀννἀα ἀνιαυτοἀ; ако се брои от лятото на 1186 г. или от зимата на същата година, пада се тъкмо в
средата или края на 1195 г.]
Още през същата нощ Търново бил зает от Иванковите привърженици; но преди още да се разсъмне, по
цялата страна се разнесла вестта за убийството на царя. Петър, който в последно време почти
изключително управлявал страната, явил се от своето княжество [25] около Преслав и Овеч (Провадия) и
обсадил Търново. Иванко поискал помощ от византийците, които наистина му изпратили два
спомагателни отреда; [26] обаче войниците, щом навлезли в балканските усои, изплашени, почнали да
роптаят и се разбягали. Иванко скришно избягал от града и Търново се предал на Петър. [27]
Петър поел управлението на държавата заедно с по-малкия си брат Калоян. [28] Той с успех воювал
против гърците, но скоро и той бил убит по същия начин от българин, вероятно някой от Иванковите
привърженици или от противниците на Асеновци (1196 г.). [29]
Негов приемник бил Калоян (1196—1207 г.), непримирим враг на гърците, по характера си приличащ на
Асен, но много по-хитър и по-жесток. За него като опитен пълководец и държавник политическите из-
25. Acropolita, гл. XII.
26. [Иванко писал на Алексий III за помощ; Камицес се надигнал от Пловдив, ала се появил ропот във
войската. Два такива похода не сполучили.]
27. [Петър се възкачил на престола през зимата на 1195/1196 г. или през пролетта. И в негово време
войни с Византия (Nicetas, стр. 622) : έπέν έ δέ τέ Πέτρέ έξ έμέν οέδεές, οέδ’ έδένατο, неприятелят след
толкова години свикнал да побеждава. Ала μικρἡ ἡστερον παρἡ τοἡ των ἡμογενων ξἡϕι διελαϑεἡς
загинал. — За Петър, който след убийството на Иван Асен I обсадил Търново — не е ли това
съвременникът на Акрополит севастократор Петър, шурей на Михаил Асен?]
191
28. В българските паметници и в писмата до папата се нарича Калоян (Kalojoannes); иначе Joannitius,
ἡωαννἡτζης, или просто Йоан. [Срезневский, Памятники юсового письма, Обозр., стр. 117. Триод
Григоровича XII—XIII стол., перг. л. 68б с друга ръка :
Nota bene описанията на Григоровичите ръкописи от Кочубински и Викторов за тези приписки. — Калоян.
Villehardouin и Clary поставят Калоян на престола от 1186 г. Villehardouin, стр. 118, ed. Wailly (§ 202) :
Johanis qui ere rois de Blaquie et de Bougrie, воювал 20 години срещу бащата и чичото на импер. Алексий et
avoit tant de la terre conqui sor als (sur eux) que rois sen ere faiz riches. Et sachiez que de cele partie del Braz
Saint George de vers occident, poi (peu) en failloit que il ne l’en avoit tolu (pris) près de la moitié.]
29. В 1196 г. преди пристигането на немски пратеници в Цариград (около Рождество Христово, 1196 г.),
Nicetas, стр. 629.
268
годи стояли по-високо от религиозните интереси; доколкото ни е известно, той никак не закачал
богомилите, но затова пък завързал приятелски връзки с папата. Още като юноша, при примирието в 1188
г., той бил даден като заложник, но скоро сполучил да избяга. Като станал цар, всяка година той
предприемал с голяма войска нападения в Тракия и Македония. Най-зле свирепствували куманите, с
които Калоян бил в тясна дружба; той дори се оженил за куманка. Хищните им нахлувания често
достигали до цариградските стени. С богата плячка те се връщали от македонските и тракийските градове;
между другото по примера на маджарите (1072 и 1183 г.) често донасяли като скъпоценни държавни
паладии много мощи на светци с голямо тържество в Търново, гдето ги посрещал архиепископ Василий
начело на духовенството и болярите в празнично облекло. [30]
Около същото това време в Македония възникнала друга българска държава. Боляринът Добромир
Стрез (Χρἀσης, Stratius), роднина на Асеновци, [31] минал на страната на византийците и им помогнал с
500 конници против Асен. Назначен за комендант на крепостта Струмица, построена на една висока скала,
той трябвало да се противопостави на Калояновите нахлувания в Македония. Обаче (към края на 1196
или в началото на 1197 г.) неочаквано се отказал от императорската служба и си избрал за център
изоставения без гарнизон Просек. [32] Тази крепост се издига негде на един скалист гребен в големите
вардарски теснини; тя била защитена от вси страни с дълбоки пропасти, а само от една страна имало
тесен проход, заграден с циклопеки стени; дълбоко долу под стените Вардар мъкнел пенливите си води.
„Като паяк или като скорпион се прилепвал той върху стръмните и непристъпни скали и като домоносец-
охлюв или като живородните миди се скривал зад твърдините на своето градче, покривайки се с тях като с
каменно наметало”, разказва един негов византийски съвременник. Докато Калояновите кумани и българи
ограб-
30. Евтимий, Житие на Иларион Мъгленски (Starine, I, стр. 73). Йоасаф, Житието на св. Филотея (Гласник,
31, стр. 252), Житието на св. Михаил Потукски (Гилфердинг, I, стр. 49).
31. „Царя ближику (propinquus) сего”. Стефан Пьрвовенчани, Житието на Неманя, гл. XVII (старосръбски).
„Ужика (consanguineus) Калояна цара”. Теодосий, изд. Даничић, стр. 103 (старосръбски). „Stratius nepos
Johanicii” пише император Хенрих (Макушев, стр. 60). Името Добромир у Никита (Sathas, Bibl. graeca, I,
стр. 90) : παρ έ το έ Δοβρομ έ ρου Χρ έ σου το έ κατ έ χοντος τ έ ν Πρ έ σακον κα έ τ έ ν Στρ έ μμιτζαν. Стрез
съкратено от Стрезимир, името Стрезо се среща и досега у македонските българи; Стрезовци има село
при Куманово в Македония. [ПСп, 11. X. 12, стр. 129. Миладинови, стр. 529.] Легендата за Стрез вж. в
Гласник, 8, стр. 144. За историята на тези времена срв. В. В. Макушев, Болгария в конце XII и в первой
половине XIII века (Варшавские Университ. Известия, 1872, № 3, стр. 1—66).[Дали наистина Добромир
Χρῆσης през времето на Алексий III е идентичен със Стрез, Stracius през времето след 1204 г.? Как
Χρῆσης би могло да бъде = Стрез? Името Стрез е транскрибирано на гръцки у Дим. Хоматиан.]
192
32. [За отказа на Добромир Стрез от византийска служба вж. Nicetas, стр. 653. През пролетта Алексий се
готвел в Кипсела да потегли срещу него, но не заминал. — Просек много хубаво описва Теодосий сръбски,
Павлович. I, стр. 88 : укрепленията, тържествата. Нямало никаква вода, освен от Вардар. Никита.]
269
вали околностите на Цурулон и Пропонтида, император Алексий в 1198 г. обсадил смелия авантюрист в
скалистото му гнездо, но гарнизонът отблъснал всички пристъпи с големи късове скали, хвърляни от
изкусно направени машини. В края на краищата Алексий трябвало да отстъпи Горна Македония на
въстаналия болярин и му дал за жена, макар и да бил женен вече, дъщерята на братовчеда си
протостратора Камица. [33]
Между това Иванко, Асеновият убиец, избягал при византийците, които го посрещнали с радост. Той
приел гръцко име Алексий и гръцките нрави и се сгодил за Теодора, дъщерята на един императорски
принц, с когото той още преди да убие Асен бе водил преговори в Търново. Като комендант на Пловдив
той мъжествено отблъсвал нападенията на сънародниците си срещу тоя град. Слабостта обаче на
Византийската империя и примерът на Стрез били твърде примамливи. Разчитайки на построените от
самия него крепости в Родопа и на изключително българските си наемници, Иванко се отметнал в 1199 г.
и сключил съюз с българския цар. При Баткун той пленил от засада изпратения против него пълководец
Камица и го изпратил на Калоян. Докато византийците напразно обсаждали Кричим и други негови
крепости, Иванко потеглил в поход в Смолянската област и достигнал чак до Егейско море. Най-после
през лятото на 1199 г. императорът изменнически и вероломно (обещано било да му отстъпят всички
завзети от него земи) го хванал в плен около Станимака. [34]
Камица бил освободен от плен от зета си Стрез. Императорът обаче отказал да заплати на Стрез доста
голяма сума откуп, тъй като след пленяването на императорския пълководец той с користолюбиви
намерения конфискувал грамадните му недвижими имоти. [35] Тогава Камица въста-
33. [В 1198 г. през лятото Алексий потеглил от Солун срещу Просек, без да обръща внивание, че
Калояновите чети плячкосвали около Цурулон и Месина на път от Цариград за Адрианопол. Обсадата.
Турски наемници из околността пленявали православни българи, напразната съпротива на няколко
византийци. — Стрезовите метателни машини управлявал един прочут μηχανουργἀς, който избягал при
него поради неизплащане на възнаграждението му. Търкаляне на цели балвани. Нощни излази и
плячкосване в лагера. Шумът на спусканите през нощта съдове, пълни с камъни. — Между това четири
Калоянови отряда стигнали чак до Ганос, гдето куманите унищожили манастири.]
34. Nicetas, стр. 675—687. [Иванко, суров войник между нежните и напарфюмирани дворяни; той наистина
бил годен с Теодора, дъщерята на севастократор Исак Комнин. През януари 1199 г. Алексий III при
веселието по случай годежа на своите дъщери бил обезпокоен от известието за въстанието на Иванко.
Той отстранявал гърците от служба. Камица превзел Кричим; при Баткун бил пленен — най-великият
византийски воевода от това време. — За нахлуването на Иванко Nic. Choniates, стр. 680 :
— ромеите освобождавал или убивал, τοἡςδ’ἡμογενεἡςἡκεἡνἡзадържал,]
35. [Камиц бил откупен от Стрез за 2. . . злато. Той проникнал дори до Темпе и разбунтувал Елада. Камиц
се защищавал в южномакедонския Стан, докато избягал от там. Същевременно някой си Спиридонаки
Киприот, човече с грозна външност, въстанал в Смоленската област, в Родопите, ала скоро бил усмирен
от Алексий Палеолог. Nicetas, стр. 706 сл., Sathas, I, стр. 90 сл. (подлост).]
270
нал против братовчеда си императора и в съюз със Стрез превзел градовете Прилеп и Битоля и нахлул в
Тесалия. Но Стрез сключил мир и върнал превзетите градове (1201 г.). При това той получил и трета
жена, доскорошната Иванкова жена. Камица продължавал да се защищава в Южна Македония, но бил
принуден с бягство да се спасява. В същото това време бил усмирен и въстаналият управител на
Смолянската област — кипрянинът Спиридонаки.
193
По тоя начин византийците били принудени да сключат мир с Калоян, особено пък след като този
последният на 24 март 1201 г. [36] след отчаяна съпротива с пристъп превзел Варна. Така свършила 16-
годишната българска война. Всички превзети от него области били признати за негови. Царството му се
простирало от Белград до Долна Марица и до Агатопол на Черно море, от устията на Дунав до Струма и
до Горни Вардар. [Три години след мира] Белград и Браничево минали под българска власт; оттук
сръбско-българската граница вървяла в 1204 г. по Морава до Ниш, който тогава бил също български.
Призрен, Скопие и Велбъжд с всичките им епархии влизали също тъй в границите на българското
царство. [37]
Калоян от своя страна имал не по-малко причини да желае мир с гърците, защото тъкмо тогава
волинският княз Роман Мстиславович навлязъл в Молдова (в 1200 г.) и по такъв начин принудил куманите,
българските съюзници, да оставят за известно време империята на мира. [38] От друга пък страна, от
запад заплашвал България маджарският крал Емерих, който успял да отстрани от сръбския престол
Стефан, Немановия син, и на мястото му да постави брат му Вълкан, а сам си присвоил титлата „rex
Serbiae”. Като повод за скарване с България послужило обстоятелството, че областите край Дунав и
Морава, които Бела III бе завоювал в 1183 г. и които само преди две години бяха повърнати на Исак като
зестра на жена му, след [падането] на императора пак били завзети от маджарите. Калоян от своя страна
настоявал да му се върнат тези пет епархии, които от времето на Мортагон до 1018 г. влизали в състава
на България, а пък и до 1183 г. на тях винаги се гледало като на една съществена част на българското
царство. В 1203 г., когато Емерих бил изпратил войската си, съставена предимно от кумански наемници,
на помощ на чеш-
36. [За българо-византийския мир в 1201 г. пише и Голубовский, Печенеги и пр., стр. 122. Срв. с руските
летописи и Успенски. — В 1202 г. Киевският погром. Иловайский, 1, стр. 279.]
37. Грамотите у Theiner, Mon. Slav., I, стр. 29. [Ниш. Във Вукановото евангелие (1201—1208) нишавските
области били сръбски, под Вълкан, ала такава е била само покрайнината южно от града. Новаковиħ,
Земљище Немань, стр. 72. Обаче от похода на Борил и Хенрих се вижда, че тогава той е бил вън от
сръбските граници. Сърбите изгубили Ниш в 1190 г., след боя на Морава.]
38. Чак до май 1200 г. в Цариград се намирал Романовият пратеник Твердятин Остромирович с четирма
другари, според свидетелството на новгородския архиепископ Антоний. Вж. Саваитов, Путешествие
новгор. архиеп. Антония и пр., СПб, 1872, стр.79. [В 1200 г. руски пратеници от Роман Халичски в
Цариград, през май (Добриня — Антоний Новгор., изд. Савантов) нахлул в куманската земя и по този
начин спрял техните нападения на полуострова. Nicetas. стр. 692.]
271
кия крал Пшемисл Отокар I, съюзник на римския император Отон IV в борбата му с Филип Швабски,
Калояновите орди нахлули във владенията на маджарския васал Вълкан, при което куманите извършили в
Сърбия също такива жестокости, както и братята им под маджарско знаме в Тюрингия. Тъй започнала
войната, която завършила с тържеството на Калоян; в 1204 г. Ниш и Браничево били отново под негова
власт. [39]
Намирайки се в такова положение между Византия и Маджарско, Калоян схванал, че е необходимо за него
да бъде призната царската му титла. Понеже това било невъзможно да се получи във Византия, то той по
примера на предишните царе, чиито дела били още пресни в паметта, се обърнал към папата. [40] Още
братята му Асен и Петър гонели същата цел, но поради многобройните врагове не могли да изпратят
пратеници в Рим, а опитът им с Фридрих I не сполучил. [41] Калоян три пъти се опитвал в 1197 г. да
изпрати пратеници при папата, но поради враждебността на маджари и византийци винаги несполучливо.
И при все това Инокентий III дочул за това нещо. В 1200 г. неочаквано пристигнал в Търново един папски
нунций — гръцкият униатски свещеник Доминик от Бриндизи. Подозрението, с което се отнасяли към него
като към грък, скоро се обърнало на доверие. Той донесъл със себе си едно папско писмо (от 14 декември
1199 г.). Инокентий узнал (тъй пишел той в писмото си), какво Калоян произхожда от стар, благороден
римски род, а затова иска сега от него незабавно на дело да докаже предаността си към римския престол.
Хитрият българин с удоволствие използувал този случай. Но и при все това той задържал пратеника при
себе си почти цели две години. Само когато при сключването на мира с гърците (1200 г.) [42] не можал да
се сдобие с признание на царската си титла и патриархата, той изпратил Доминик обратно. В отговора си
до Инокентий дава израз на радостта си, че бог напомня за произхода и родината му, [43]
39. Разграбването на Сърбия е в 1203 г. : Theiner, Mon. Slav., 1, стр. 22, 36. Срв. Palacký, Dějiny české, Е, 2,
стр. 114. В края на 1203 г. Калоян пише на папата : „V episcopatus Bulgarie pertinent ad imperium meum,
quos invasit et detinet rex Hungirie” (Theiner, стр. 30; срв. Макушев, стр. 17). Но в 1204 г. Емерих вече се
194
оплква, че е изгубил зестрата на Маргарита (пак там, стр. 36), и виждаме българите при устието на
Морава.
40. [Традицията от времето на Симеон, Петър и Самуил караше Калоян да почне преговори с папата.
Еднаквата ненавист на гърците срещу българите и срещу латините.]
41. Quamvis fratres mei beatae memorie iam dudum voluerint mittere sanctitati vestre, non tamen ad vos
pervenire propter multos nostros contrarios potuerunt”, пише Калоян. Theiner, Mon. slav., I, стр. 15. [Калоян не
е могъл да изпрати пратеници през Сърбия — Неманя в 1195 г. бил монах, а неговите синове враждували,
дори Вълкан бил на страната на унгарците.]
42. Theiner, Mon. slav., I, стр. 21.
43. Multus egimus gratias omnipotenti Deo, qui. . . respexit humilitatem nostram et reduxit nos ad memoriam
sanguinis et patrie nostre, а qua descendimus. Theiner, ibid. Срв. „populus terre tue qui de sanguine Romanorum
se asserit descendisse”, пак там, стр. 16. От това, разбира се, не може да се прави заключение, че
Асеновци по произход са власи или ромъни; папата пръв споменава за римския им произход, а хитрите
българи се възползували само от думите му, та да постигнат целите си. Наистина Калоян се титулувал
господар на полуострова, а в същинското Влашко господарували тогава куманите. При това Калоян
според друго едно Инокентиево писмо се счита за потомък на старите царе, а знайно е, че и Шишмановци,
и Симеоновата династия по произход нямат нищо общо с румъните. [prosopia!]
272
но искал от папата заедно с приемането му в лоното на римската църква и императорска корона, както
това е ставало и с предишните царе. [44] На 4 юли сам архиепископ Василий заминал за Рим не само за
да повтори молбата за короната, но още и да изходатайствува да се учреди и патриархат, следователно
въпросът се слагал да бъде призната не само държавната, но и църковната самостойност. Василий обаче
не можал да стигне до Рим; от Драч той бил принуден да се върне, защото гърците насмалко щели да го
хвърлят в морето. Между това свещеник Йоан Каземарински донесъл на Василий в Търново
архиепископски палиум (август 1203 г.). От папското
44. [В 1200 г. папският пратеник Доминик пристигнал с писмо от папа Инокентий от 14 декември 1199 г. Не
му повярвали и дълго време бил задържан, около две години. В 1201 г., когато бил сключен мир с
византийците, били водени преговори и за църквата, и за титлата на владетеля, ала нищо не било
уговорено (Theiner, Mon. Slav., I, стр. 21, алюзия за това). Тогава Калоян се решил на преки преговори с
Рим. Около 1202 г. изпратил Доминик обратно в Рим с писма от себе си, от архиепископ Василий и от княз
Белота; говори за римския си произход, за братятя си; иска корона, каквато имали старите царе, и
приемането му в църквата. Вероятно през есента на 1202 г. Доминик е бил в Рим; изпратеният с него
Блазий, бранически епископ, не пристигнал propter viarum discrimina. На 27 ноември 1202 г. папата
отговорил на Калоян; не вярва на всичко, припомня му Борис, който измамил папа Николай, изпраща Йоан
de Casemaris, който още в 1199 г. бил в Дукля и Цариград, да прегледа документите за по-старите
владетели, короновани от Рим; ще изпрати палиум. — Между това през 1202 г. унгарският крал Емерих
изгонил сръбския жупан Стефан и на негово място поставил Вълкан. Каземаринус, пътувайки с писмо до
Калоян и с писмо до Василий и Белота, останал в Унгария и в Босна (през април 1203 г.). Още през
пролетта на 1203 г. заедно с българските пратеници при унгарския крал той заминал за България (Theiner,
I, стр. 21). През лятото на 1203 г. унгарската войска, съставена в немалка част от грабливите кумани,
заедно с Пршемисъл Отакар I, чешки крал, воювала в Тюрингия срещу Филип Швабски за Отон; това
обстоятелство използувал Калоян, който с българи и кумани опустошил Сърбия, а може би и областите,
които някога Бела беше отстъпил на Исак (Theiner, I, стр. 36; Palacký, I, 2, стр. 114), па нападнал и Вълкан
(Theiner, I, стр. 22). — Към края на юни кръстоносците бяха вече в Цариград. Калоян почувствувал
нуждата от сближение с папата. На 4 юли (1203 г.) сам архиепископ Василий заминал през македонските
български краища за Драч, като искал оттам да потегли за Рим с голяма свита. В своето писмо Калоян
определено искал ut me coronent in impetarorem и патриаршество. В Драч Василий зле си изпатил. Той
намерил там пратениците на Валтер Бриенски (Walter Gf. von Brienne, брат на Jean de Br. : Wilken, V, стр.
113, оженен за дъщерята на крал Танкред, претенции за Lecce и Тарент, превзема Неаполекото кралство,
поч. през 1205 г., пак там, VI, стр. 57. За него и Gregorovius, Athen, I, стр. 439), който искал да минат
оттатък, ала византийският дукс запретил преминаването му, дори насмалко щели да го хвърлят във
водата. След 30-дневно чакане по съвета на латинските свещеници в Драч той се върнал и 15 дни
останал „in villa nuncupata Cravatochori”. Оттам изпратил с коместабула Сергий и презвитера Константин
писма в Рим, гдето те пристигнали преди 10 септември. Между това през август дошло известие от
Търново, че пристигнал пратеникът. (Писмата на Василий за това пратеничество, Theiner, Mon. Slav., стр.
21, 28.) Василий се върнал и на 8 септември му бил предаден палиумът. Йоан Каземарински заминал с
Калояновия хрисовул, гдето говори за старите царе, подчинява черквата и своята страна сега и в бъдеще
на папата (пак там, стр. 22). Скоро след това Калоян изпратил браничевския епископ Блазий, като иска
195
във второто писмо диадема и скиптър и патриарх (пак там, стр. 29); същевременно говори за
недоразуменията с унгарците и за петте български епископства, които унгарците заграбили (това ще да е
зестрата на Маргарета) и в които унищо-
273
бреве, което той донесъл със себе си, ясно личи, че Инокентий се съмнявал в искреността на
Калояновите намерения, като му напомнял, как някога си се държал Борис спрямо Адриан II. Калоян,
понеже се убедил, че не ще може да надхитри папата с празни обещания, за да изпълни по-скоро
желанието си, предал на свещеник Йоан един хрисовул, чрез който той подчинявал на папата цялата си
страна за вечни времена. Пък и друго едно обстоятелство, което внезапно изменило за дълго време хода
на работите на Изток, го накарало да побърза.
жили епископствата, и за честите occisiones christianorum. Следователно война. — От 1204 г., 25

февруари, е датирано съпроводителното писмо за кардинал Лъв; той носел корона, правото за сечене на
пари, хоругва. С него е и Блазий. В Кубин те били задържани; от другата страна е била българска земя
(превзета през есента?) и чакащият народ. Кралят заповядал да бъде задържан и поискал най-напред с
помощта на пратеника среща с Калоян на един граничен остров за разрешаване на спора. Кардиналът
отказал, нито пък искал да се върне; comes castri c 300 сателити го пазил (пак там, стр. 34, 35). През
септември пристигнали писма от папата до краля върху това. Бил пуснат. На 15 октомври стигнали ad
magnam nostram civitatem, на 7 ноември, в деня на св. Яков, Василий бил ръкоположен, на 8 ноември, в
деня на св. Михаил, Калоян бил коронясан; на 15-и пратеникът си заминал. Калоян писал за
недоразуменията с унгарците и за латините, като отхвърлял от себе си отговорността. Ала още през
същия м. ноември започнала войната с Renier de Trit. — За българската църква по това време вж.
Rattinger, Der Patriarchat und Metropolitan — Sprengel Constantinopel und die bulgarische Kirche zur Zeit der
Lateinerherrschaft in Byzanz, I—II, Hist. Jahrbuch der Göresgesellschaft, 1880, I, стр. 77—106; 1881, II, стр. 1—
55.]
ГЛАВА XV. Борбата на българите с латинците

Франки в Цариград. — Калоянова уния. —Гръцко-български съюз срещу франките, — Съдбата на
император Балдуин в битката при Одрин (1205 г.). — Кървави войни в Тракия и Македония.
Калояновата смърт при Солун. — Узурпаторът цар Борил (1207—1218 г.). — Гонене на богомилите
(1211 г.). — Македонските князе Слав и Стрез
На 23 юни 1203 г. при залез слънце пред Цариград се явил флотът на латински кръстоносци; на 303
кораба дошли венецианци, ломбардци, французи и немци (ок. 30 000 души) да турят край на
Византийската империя. Начело на тази експедиция, подмамена тук от първоначалната ѝ цел —
Палестина, от хитрите венецианци, бил слепият дож Енрико Дандоло, непримирим враг на византийците.
Тридесет години по-рано, когато той през време на войната пристигнал като пратеник в Цариград, той
злодейски бил ослепен пред входа на приемната зала с помощта на едно изпъкнало огледало, което
силно отражавало слънчевите лъчи. [1] Цариград бил превзет не в един ден; борбата — с успех ту на
едната, ту на другата страна — продължила девет месеца. В обсадения град императорите били
възкачвани и сваляни един след друг. Три пъти прекрасната и горда източна столица потъвала в пламъци,
и то все от огньовете на обсадителите. Най-сетне на 13 април 1204 г. кръстоносците станали господари на
града след жестоко клане и ужасни грабежи. Граф Балдуин Фландърски, благочестив и храбър герой, но
лош политик, получил императорската корона в черквата „Св. София”. Завоевателите веднага се
заловили да доразрушат Римската империя; една година им стигнала да си постигнат целта. Само на три
места още гърците отстоявали независимостта си : в Трапезунд — в новата империя на Алексий Комнин,
в Епир — в току-що основаната държава на Михаил Ангел, и в Никея, в която византийски бежанци се
събрали около император Теодор I Ласкарис. Всички останали части на империята били вече под
франкска власт. Венецианците завзели много острови и пристанища. Бонифа-
1. Hopf, стр. 190. [Armingaud, Venise et le Bas-empire, Archives des missions scientif., série II, t. 4, стр. 426 сл.
Намерил инструкциите на пратениците до Алексий III и т. н. Вж. Heyd, I, стр. 249.]
275
ций, благородният Монфератски маркграф, основал свое полунезависимо кралство в Солун. Върху
древната класическа почва на Елада възникнали нови княжества : Атинско, Ахайско, Наксоско и др., в
196
които френско и италианско дворянство вече господствували от новопостроените си рицарски замъци над
местното гръцко население. Нигде в Европа тогава не е могло тъй свободно да се развива рицарството,
както в тези нови източни латински държави. Много недостойни членове на дворянството се стичали там,
та в непрекъснати борби с гърците да водят романтичен, пълен с приключения живот. Дори и латинските
свещеници за възмущение на гърците ги придружавали и в бойни ризници и на коне участвували във
всички походи.
Чрез тоя преврат изведнъж се променило и положението на Калоян. Още през време на обсадата на
Цариград от латинците той им обещал (през февруари 1204 г.) да им се притече на помощ със 100 000-на
войска, стига да го признаят за крал на България и да му дадат корона. Предложението му обаче било
отхвърлено. [2] Между това папа Инокентий III изпратил в Търново кардинал Лъв с кралска корона. В
крепостта Кеве (Кубин при Панчево) на Дунав Лъв, с нетърпение очакван на другия бряг от тълпи българи,
по заповед на Емерих бил задържан от маджарите и освободен по настояването на папата. [3]
Кардиналът по такъв начин пристигнал в Търново и на 7 ноември 1204 г. ръкоположил архиепископ
Василий за примас на България; преславският и велбъждският митрополит получили палиум, а
епископите бдински, нишки, браничевски и скопски — митри. [4] На следния ден (8 ноември) била
извършена от кардинала и тържествената коронация на Калоян. Освен корона той получил от папата още
2. Robert de Clary, сар. LXIV, LXV (ed. Hopf, Chroniques grécoromaines, стр. 51, 52). [Sayous, Etudes sur la
religion romaine et le moyen âge oriental, Paris, Leroux, 1890, 6 mémoires, единият : „Les Bulgares, les croisés
français et Innocent III”. Les croisés étaient rebelles aux conseils du pape, repoussèrent l'alliance des Bulgares —
la suite la catastrophe d'Adrianopole. — През февруари — март 1204 г. пратениците на Калоян при
кръстоносците с предложение за помощ били върнати с отказ. Klimke, стр. 95. Clary, стр. LXIV.]
3. Theiner, Mon. Slav. merid., I, стр. 34. [Писмото на Инокентий до Калоян за изпращането на кардинал Лъв
с инсигните е от 28 февруари 1204 г.]
4. Срв. списъка, макар и непълен, на българските епархии според ръкописа от XIII в. у Weidenbach,
Caleniarium historico-christianum, Regensburg, 1855, стр. 276. [Каталогът на епископите sub romano poatifice,
в ръкопис от XIII в. у А. J. Weidenbach, Calendarium historico-christianum, Regensburg, 1855, приписван на
кардинал Cencim, по-късно на папа Honorius (от 1216 г.), стр. 276, изброява епископите в България :
Trinoviensis archiep. qui est priinus, arch. Velesbudiensis et Prosthlaviensis, epp. Scopiensis, Prizrensis,
Budinensis, Lovisiensis et Brunziberensis. Южна Македония тука я няма, следователно от времето на унията
(около 1204 г.). Липсва Ниш и Сердика, Дръстър, Червен. И Ниш е бил бьлгар:ки. — G. Erler, Der liber
cancellariae apostolicae V. J. 1380 und der stilus palatii abreviatus Dietrichs von Nieheim, Leipzig, 1888, стр. 39,
съдържа в списъка на всички епископства и българските : „Isti sunt episcopi Bulgariae : Tornoviensis
archiepiscopus, qui est primus, archiepiscopus Velesbudiensis, arch. Prosthlaviensis, Scopiensis, Prizriensis,
Budinensis, Lovsiensis, Brunziberensis.” Същият следователно списък като у Weidenbach. Интересни данни
за Македония. На стр. 25 далматинските и унгарските епископства. Nota bene. Дали списъците на
римските епископства са по-стари?)
276
скиптър и знаме с образа на св. Петър, а също и позволение да сече пари със своя образ. В
благодарственото си писмо новокоронясаният крал молел папата да се яви като посредник в спора му с
маджарите, а също и с цариградските латинци, с които той прекъснал дружеските си отношения; в случай
че едните или другите предприемат нещо срещу него, той свалял от себе си всяка отговорност.
Това е унията, която дала повод на по-новите православни писатели да опозорят Калоян. Заплашван от
маджари и латинци, той бил принуден по този път да търси, щото титлата му да бъде потвърдена и
призната. Впрочем същата постъпка предприел няколко години след това и сръбският княз Стефан
Първовенчани; та нали и албанският княз Димитрий бе се видял принуден да се обърне към римската
църква. [5] Неотдавна Голубински доказа колко умно и хитро е използувал Калоян връзките си с папата.
Калоян искал да му се даде императорска или — което е същото — царска корона. Инокентий му дал
кралска титла и му пратил кралска корона (regium diadema). Калоян с благодарност приел короната, но не
пропущал да се подписва цар (император). Същото станало и със сана на Василий, за когото искали от
папата титлата патриарх, Василий получил само титлата примас под предлог, че двете титли са от
еднакво значение; [6] а в благодарственото си писмо до папата той пише, че кардинал Лъв го
ръкоположил „in patriarcham”. Преписката между Рим и Търново страдала не само от липса на
безопасност по пътищата, но и от това, че нямало преводачи, които еднакво добре да познават както
българския, тъй и латинския език; всички грамоти най-напред се превеждали на гръцки, а след това вече
на латински език. Унията не повлияла ни най-малко нито в църковните работи, нито върху обредите и
догмите. Калоян, щом получил кралската корона, скоро видял, че латинците не са непобедими, и оттогава
малко внимание обръщал както на папата, тъй и на обещанията си. [7]
197
През юли 1204 г. императорът Балдуин заминал към земите край българската граница да приеме клетва
за вярност от тракийските градове. Стигнал по такъв начин в Одрин и тамошните гърци доброволно го
признали. Калоян от своя страна му предлагал да сключат приятелски договор, отишъл да го посрещне и
се установил на две левги от латинския лагер. През време на преговорите Калоян поканил на гости Петър
де Брасийо (de Bracieux), един от най-добрите рицари. Придружен от трима други рицари, Петър на
отличен боен кон отишъл в българския стан, гдето бил сърдечно приет и угостен от самия цар и болярите
му.
5. Голубинский, стр. 264—285. Hopf, стр. 224.
6. Apud nos haec duo nomina primas et patriarcha paene penitus idem sonant, cum patriarchae et primates
teneant unam formam, licet eorum nomina sint diversa. Theiner, Mon. Slav., I, стр. 25.
7. Преписката на Калоян с Икокентий III е запазена само в латинския и превод; славянският оригинал е
изгубен. Theiner, Mon. Slav. mer., I, стр. 15—39. Migne, Innoc. III opera (Paris, 1885). По-обстойно и по-пълно
описание има у Голубинский, стр. 264— 280. Срв. Дринов, История на българската църква, стр. 68—80;
Макушев, цит. съч., стр. 18—26.
277
В разговор с латинците българите се учудвали на тяхната „bonne chavalerie” и поискали да узнаят какво ги
е подтикнало да дойдат от толкоз далечни страни тук за завоевания. „Та нима не сте чували как бе
разрушен великият град Троя?”, отговорил Петър. Преданието за падането на Троя, разбира се, е било
познато и на българите, и на куманите и много се зачудили, като чули от рицаря, че латинците са потомци
на троянците и че дошли при тях отново да завземат наследството от прадедите си. След тази „aventure”
Петър де Брасийо се върнал в лагера си. [8]
Преговорите скоро били прекъснати. Според гръцкия историк Никита на Калояновите предложения
латинците надменно отговорили, че Калоян дори не би трябвало да се обръща към тях като крал към свои
приятели, а само като служител към своя господар, толкоз повече, че претенциите му за власт над
страната нямат законно основание. Положително е известно само това, че Бонифаций, като се оженил за
вдовицата на Исак, бил готов да се съюзи с маджарите и след няколко недели наистина предполагал да
воюва с българите, като се старал да придума за същото и император Балдуин.
През ноември 1204 г., тъкмо когато Калоян бил коронясан вече от папския легат, фландрецът Рене де Три
(Renier de Trit), току-що издигнат във васален пловдивски херцог, влязъл в Пловдив със свита от 120
рицари. Гърците граждани, постоянно безпокоящи се от близостта на Калояновите войници, посрещнали
рицарите като освободители. Такова е било маловажното наглед начало на борбата. Сблъскването между
българи и франки станало вече неизбежно. [9]
Повод за война с латинците дали самите гърци, понеже повикали Калоян на помощ : завоевателите
навсякъде с презрение и с оскърбление се отнасяли към гръцките граждани и архонти, като към хора,
които въпреки всяка клетва от вродена злоба и вероломство били винаги готови за измяна. А когато
латинците били доста заети в Мала Азия и Пелопонес, всички тракийски градове изпратили [тайно]
пратеници при Калоян, повелителя на толкоз омразните им по-рано българи, и му предложили, ако той ги
освободи от чуждото иго, императорска корона и му дали клетва за верноподанство. [10] Българският цар
обещал, че ще им дойде на помощ с всичките си сили, и то колкото се може по-скоро. Войната почнала с
избиване на франкския гарнизон в Дидимотихон от самите граж-
8. R. de Clary, сар. CVI. Пак към това време се отнася и разказаният епизод, според мнението на Klimke,
Die Quellen zur Geschichte des vierten Kreuzzuges, Breslau, 1875, стр. 18. [През юли 1205 г. Балдуин и
Хенрих влезли в Одрин. Гърците признали Балдуин, поискали гарнизон, à cause de Johanis, qui leur faisait
souvent la gerre. Тогава навярно (Klimke, стр. 18) е станал разговорът на Петър de Bracieux c българите
(Clary, сар. CVI) за Троя. Бонифаций е възнамерявал да воюва с българите (Ville-Hardouin, § 276).].
9. За преговорите вж. Nicetas, стр. 809; за Бонифациевите планове : Ville-Hardouin, § 276; за Renier de Trit,
пак там, [стр. 181, сар. 67, § 304; стр. 185, сар. 69, § 311. На 1 октомври 1204 г. на Renier de Trit бил даден
Пловдив. През ноември отпътувал със 120 рицари. Голям бой с българите.]
10. Макушев, стр. 35 сл. Ville-Hardouin, Mém., ed. Wailly, Paris, 1872, [стр. 199, сар. 74 сл.]
278
198
дани и поради това франките бърже се оттеглили и от Одрин. След един месец император Балдуин се
явил пред Одрин, но по стените и кулите се развявали вече български знамена. Докато франките
обсаждали града, Калоян със силна войска от българи и кумани се приближавал на помощ на обсадените.
Решителният бой станал в четвъртък, на 14 април 1205 г. Куманският предводител Коцас нападнал
франкския лагер, но изведнъж се обърнал в присторено бягство. Макар предишната вечер и да било
решено на военния съвет още при първа поява на неприятелски конници да посрещнат нападателите не
инак, а в сгъстен боен ред, все пак Людвиг граф де Блуа с отряд смели рицари се хвърлил да настигне
куманите и попаднал в засада; веднага след това те били заградени от вси страни от врагове като от рой
пчели; отвсякъде летели стрели и копия. Стегнатите в железни брони рицари нямали възможност да се
движат свободно под тежестта на въоръжението си и падали един след друг. Балдуин се завтекъл да
помогне на своите хора, отчаяно се отбранял със секирата си, докато изведнъж изчезнал в ожесточената
битка. Граф де Блуа, 300 рицари и много войници паднали на бойното поле. Маршал Вилхардуен и
Дандоло до залез слънце отблъсвали всички нападения на българи, гърци и кумани върху лагера пред
Одрин и събирали бегълците. През нощта франките запалили много огньове по аванпостовете си и
преследвани от Калоян, отстъпили в боен ред към морето и в неделя сутринта стигнали до Родосто.
Балдуиновият брат Хенрих, храбър и благороден юноша, бил избран за „байло” (управител) на
осиротялата империя; след няколко недели умрял и Дандоло.
И тъй след изтичането само на една година от Латинската империя в Тракия останали само Цариград,
Родосто и Силиврия; Рене бил съвсем откъснат в Пловдив. [11]
За участта на Балдуин дълго време никой нищо не знаел, пък и до наши дни тя не е напълно изяснена.
Два месеца след битката Хенрих писал на папата, че Балдуин е жив и здрав в плен и че Калоян се отнася
доста добре с него. [12] Папата искал от българския цар да сключи мир с латинците и да пусне на свобода
императора, иначе би се натъкнал на много неприятности от страна на латинци и маджари; но Калоян,
изглежда, посрещнал папския пратеник не с обикновеното уважение и отказал да изпълни желанието на
папата. [13] Балдуин в същата година умрял и не се знае как. Маршал Вилхардуен нищо не говори как е
умрял той. Той бележи само, че на бароните било съобщено, какво „император Балдуин умрял като
пленник у Калоян”. Роберт де Клари разправя, че им-
11. Ville-Hardouin, гл. 140—145. Clary, сар. 112. Макушев, стр. 37. Hopf, стр. 214. Epistola Henrici imperatoris
(до папата) от юни 1205 г. Tlieiner, Mon. Slav., I, стр. 41. Nicetas, стр. 812. [Ville-Harclouin, сар. 81, сл., стр.
211 сл. Писмото на Хенрих от nonis iunii 1205. . . procuratur, cum quibusdam alis, quos tamen adhuc expresse
nescimus nominare. Theiner, Mon. Slav., I, стр. 41.]
12. Quod dominus meus imperator sanus, teneatur et vivus, qui ab eodem Joannitio satis, ut asserunt, pro
tempore honorabiliter procuratur, cum quibusdam aliis, quos tamcn adhuc expresse nescimus nominare. Theiner,
посоченото съчинение.]
13. Пак там, № LXIV и LXVIII.
279
ператорът изчезнал през време на битката и че оттогава никой нищо не е чувал за по-нататъшната му
съдба. Гъркът Никита разказва, че когато тракийските гърци минали на страната на латинците, Калоян,
разсърден, заповядал да изведат Балдуин от затвора, в който той се мъчел дълго време в окови, да му
отсекат ръцете и краката и да го хвърлят в един трап, в който той умрял след тридневни страшни мъки.
По-късният историк Акрополит възпроизвежда стария разказ за Крум и за черепа на император Никифор :
Калоян уж също тъй заповядал да му направят чаша от черепа на венценосния му пленник. Алберик [14]
пък разказва, че Калояновата жена куманка след безуспешни опити да прелъсти красивия пленник и
14. Писал е около 1241 г. Ed. Leibnitz, Hannover, 1698, стр. 444. [Mon. Germ., SS. — Боят при Одрин :
epistola Henrici за съюза на Калоян с турците. Непослушанието на Лудвиг de Blois. Emoul (Klimke, стр. 32).
Търсенето на Балдуин. Emoul, XXIX, сар. 12. Balduinus Constantinopolitanus. Nota bene. Споменаването на
Балдуин у Паисий според легендата за св. Петка. Обаче в легендата го няма. — Nota bene. Думите на
Калоян в писмото до папата „da er im Kerker der Natur den Zoll gezahlt hatte”.Hopf, стр. 211 б. Ville-Hardouin,
§ 333. Гърците изпратили пратеници при Калоян : Et ils lui manderent qu'ils le feraient empereur et qu'ils se
rendraient tous а lui, et qu'ils occiraient tous les francs; et puis lui jureraient de lui obéir comme à leur seigneur et
qui lui leur jurat de les maintenir comme les siens (et il lor jurast que il les maintendroit comme les suens). Ainsi fu
fait le serment (ed. Wailly, стр. 199). Стр. 203. След загубата на Одрин Балдуин, Дандоло и граф Louis de
Blois „virent que ils perdoient tote la terre”. Привличане на войски от Мала Азия, ала не били дочакани.
199
Стр. 205, гл. 77. След загубата на Одрин Renier се намерил в тежко положение в Пловдив. Неговият син
Renier, брат му Gilles, внук му Jacques de Bondies и Achad de Verdun, негов зет, избягали от него с 30
рицари с намерение да отидат в Цариград. Mais ils trovèrent le pays révolté contre eux, et furent déconfits; et
les Grecs les prirent et les rendirent ensuite au roi de Blaquie, qui peu après leur fit trancher la têre. Et sachez
qu'ils furent bien peu plaints de gens, parce qu'ils avaient si mal agi envers qui ils n'eussent pas dû le faire. В
това време 24 рицари избягали по друг път. Renier останал с 15 рицари.
Стр.209, стр. 78.Обсадата на Одрин. Застанали само пред двете врати; войската на франките на брой
била много слаба. Нуждата от храни. Engins; mineors почнали да работят под земята. Известия
пристигнали, че Калоян е потеглил с власи и българи и 14 000 непокръстени кумани. На 13 април Калоян е
бил само cinq lieues от лагера. Атаката на куманите. Вечерно сражение; много коне били ранени от
стрели. Съвещание. Geoffroi (Vill. maréchal) и Manasses de l'lsle трябвало да пазят встрани от града. На 14
април 1205 г. сутринта литургия. След това яли. В това време les Comains courent jusqu'à leurs pavillons.
Не спазили решението на съвета (вечерта било решено да се приеме сражението, ако Калоян нападне, но
никой да не се помръдне да преследва леко въоръжените кумани). Blois нападнал две lieues след
куманите : императорът след него. Не искали да се върнат. Храбро се защищавали. Императорът бил
пленен, Blois и много рицари паднали. Страшният крясък на куманите, когато се върнали от привидното
бягство и почнали стрелбата. Маршал Geoffroi и Manasses събрали своите дружини (всеки стоял пред
една от двете врати) и взели позиции, като събирали бегълците. Куманите, власите и гърците,
преследвайки ги, стигнали до техните редици и ги обсипали със стрели, et ceux du corps de bataille se
tinrent cois, la face tournée vers eux, дори до залез слънце. Тогава куманите и власите почнали да се
връщат. През нощта заминаване; Дандоло водел авангарда, Geoffroi — ариергарда. Всички ранени взели
със себе си. Тихо au patií pas. Сражението станало jeudi des féries de pâques. — Между това Калоян
сутринта след боя с голяма войска пристигнал пред Одрин. И като видял, че франките са заминали,
преследвал ги целия ден, но не можал да ги достигне; il en fut bien triste.
Стр. 321, сар. 88, § 387. Ils avaient si bien perdu toute la terre, qu'ils ne tenaient hors de Constantinople rien que
Rodestoc et Salembrie, et toute la terre, c'était Johannis le
280
да сломи целомъдрието му наклеветила го и че по Калоянова заповед той бил жестоко насечен на

парчета; този разказ обаче много напомня библейската история на Йосиф с жената на Пентефрий.
Двадесет години след това във Фландрия се явил псевдо-Балдуин и си намерил много привърженици,
докато не бил наказан със смърт в Лил. [15]
През същото време Шишман (ἀζυϊσμενος), Калоянов наместник в Просек, възползуван от отсъствието на
крал Бонифаций, обсадил в съюз с гражданите гърци кралица Маргарита в Солунската крепост. Още през
лятото Калоян дошъл на помощ на обсадителите. Бонифаций бързо се върнал от Пелопонес и при все че
успял да спаси Солун, трябвало да отстъпи на българите почти цяла останала Македония. А пък и от
roi de Blaquie et de Bogrie qui la tenait. De l'autre côté du Bras de St. George ils ne temient que la ville de
l'Espigal; et toute la terre, c'était Théodore Lascaris qui la tenait.
Стр. 231, cap. 88, § 389. Pentecôte 1205. Куманите, не можейки да понасят лятната горещина, върнали се у
дома си. Калоян avec son armée de Bogres et de Grecs, потеглил срещу Бонифаций. Последният, като
получил известие за поражението на Балдуин, зарязал обсадата на Nauplie и бърже избягал в Солун.
Сар. 90, стр. 233. Калоян обсадил la Serre, града на Бонифаций. Храбрият владетел Hugo de Calmi
паднал, ранен бил в окото. Маршалът Guillaume d'Arles напуснал града и се оттеглил в крепостта. Калоян
нападнал крепостта — perrieses (метателни машини) а mangoneaux. Предаването ѝ. Клетвата на 25
Калоянови боляри, че обсадените ще бъдат отведени sauvement, с оръжието си и конете в Солун,
Цариград или в Унгария, където поискат. Излезли и три дни останали вън; подаръци от Калоян; добре се
отнасял с тях. На четвъртия ден изневяра : били ограбени и полуголи и боси били откарани във Влашко.
Бедните били изпратени в Унгария, много рядко гостоприемство. Mortel traíson. Градът и крепостта били
разрушени. Оттук Калоян потеглил за Солун.
Ville-Hardouin за смъртта на Балдуин, стр. 263, сар. 101, § 432. Les barons dirent alors qu'ils avoient maintes
fois ouï dire que l'empereur Baudouin était mort dans la prison de Johannis, mais qu'ils ne le croyaient pas; et
Renier de Trit dit que pour vrai il était mort, et ils le crurent (юни 1206 r.). Clary, cap. 112 : si fu perdus li
emperers que on ne seut onques que il devint.
Röhricht, Beiträge zur Geschichte der Kreuzzüge, II, стр. 360, литературата за Балдуин : De Smet, Mém. de
Brux., XIX, Kreuzfahr XXXI, Récueil de mémoires, Gand, 1864, II, стр. 154—187. Über die belgischen
Kreuzfahrer überhaupt (за белгийските кръстоносци изобщо), стр. 187—285. — Briefe in (Писма в)
200
Comptesrendus de la comiss. royale, Bruxelles, 1876, стр. 139—154. Annales du cercle archéol. de Mons, VII,
стр. 417—457. Statue 1869 zu Mons. 1224 in Tournay ein falscher Balduin, gehängt (един лъже-Балдуин
обесен 1224) Sigeb. Gembl. bsi Perty, VI, стр. 437, Annal. Colon. max. стр. 838, Annal. Flor., Pertz, XVI, стр.
626, Rein. Leod. bei Perty, XVI, стр. 679. — Euthymius Patr., ed. Katužniacki (Wien, 1901), стр. CVIII—CIX и
стр. 197—198, Lobrede auf Johannes von Polybotum, cap. X—XI : („Царь Калоїἀаннь, Ωдринъ, царь ἀтъ
Фрἀг’ поставленый, Балдоувинь именемь, Блъгаре и того їἀшἀ и въ Трън ἀвъ приведош ἀ и сьмрътие
прἀдашἀ.” (стр. 197). Стр. 197, Борил, Асен II. —Писмото Henrici Imper. от 1205 г. септ., Tafel et Thomas,
II, стр. 41 за освобождението на Renier de Trit „ibidem tam per nominitum Renerium, quam psr certos nuncios
et famam publicam, quam nefande et nequiter dominum et fratrem nostrum Imperatorem, et universos, quos de
postris captivos tenebat (quod sine cordis amaritudine dicere non possimus), Johannicius, crucis inimicus,
interfecerat, veraciter didicimus”. — Балдуиновата смърт. Думите на Ville-Hardouin — ако да знаеше за
някакви жестокости, за обезглавяване, не би замълчал — срв. неговия разказ за Серската история. — Не е
ли умрял Балдуин от раните си?— За Бонифациевата смърт Hopf, стр. 219, п. 50, цитира Benvenuto S.
Giorgio Muratori, XXII, стр. 367 сл., aberviel Irriges (но много погрешно работи).]
15. [Pertz, Script., 24, стр. 837 из Vinc. Bellov. за лъжливия Балдуин 1225 in habitu peregr. във Фландрия,
много nobiles et ignobiles били с него, обаче бил хванат и обесен.]
281
по-рано още Калоян бил решил да завземе Охрид и други градове и крепости на запад, когато в тях
нямало нито латински, нито византийски гарнизони. [16] От Македония Калоян потеглил към Пловдив, в
който на повечето от населението, особено пък на павликяните, омръзнала франкската власт. Рене
изгорил павликянския квартал и отстъпил в Станимака, на северния склон на Родопа, гдето издържал
тринадесетмесечна обсада.
Не се минали и няколко месеца и растящата мощ на българския цар внушила вече на гърците страх за
тяхната свобода и народност. Най-близък повод за бунт дали куманите, които не щадели гръцките селища
и принасяли в жертва пред идолите си и пленници. В Пловдив въстанал Алексий Аспиет, [17] гръцки
узурпатор, който обаче нямал достатъчно сили за борба с българите. Калоян го победил и жестоко му
отмъстил. На много знатни лица главите били отсечени, дворците опожарени, стените разрушени и
красивият дотогава град бил почти изравнен със земята.След това Калоян се върнал в България да
усмири избухналото там въстание. [18]
През пролетта на 1206 г. войната се възобновила. Калоянови кумани грабели около Пропонтида и дори
пред самите цариградски врати. Хиляди гърци-пленници били заселени от българите край Дунав в села,
които били наименувани с имената на разрушените в отечеството им градове и села. [19] Историкът
Никита дава израз на скръбта си за цветущите някога градове, превърнати в негово време в купища
развалини, и за разкошните полета и градини, запустели сега дотам, че само диви зверове ходили по тях
вместо хора. Калоян смятал себе си за призван да отмъсти за злодействата на император Василий II; щом
Василий е наречен българоубиец, искал него пък да го нарекат „ромеоубиец”. [20] Почти цяла Тракия била
в негови ръце с изключение на Виза и Силиврия, които принадлежали на франките, и Одрин с
Дидимотихон, гдето управлявал гъркът Теодор Вранас — франкски ленен владетел. [21]
16. Сърбинът Теодосий, Живот Немани, у Павловић, Домаћи извори за српску историjу, Београд, 1876, I,
стр. 88. [Напредването на Калоян в Македония. Теодосий сръбски у Павловић, I, стр. 88 : „прἀжде же того
(преди 1208—1211 г.) Готθомъ (българите) вьзмогшимь, и многыихь градовь грьчьскыихь поустыхь и
безьпомощьныхь обрἀтьше, и прἀемахоу дрьжахоуть, вьмἀштахоу же се и окрьстныхъ градовъ
Солоуна и Охридь прἀ дрьжеште”. Стефан Сръбски накарал „нἀкыихъ властель загорскыихъ, иже
тогда града оне прἀдрьжахоу” да се предадат заедно с кулите си на Стрез. — Henri de Valeneiennes, ed.
Wailly, § 506, стр. 309; „car Johanisses, ses onclees (Boril), il avait ochis son frère l'empereour Baudouin” (на
Хенрих). Hugo de Colémy надарил храмовника в Тесалия. Hopf, стр. 253 а (споменава го след 1205 г., дали
е живял може би след 1205 г.). — Nota bene. Nicetas, стр. 817, говори, че серският гарнизон бил изпратен
към унгарските граници — οἡδ’ἡκἡνδυνον τἡν ἡἡ ξ λευσιν sc. εἡχον. Обаче Ville-Hardouin може би по-добре е
бил уведомен — познавал е тези рицари. — За отстъпването от Бонифаций на цяла Македония на
българите вж. Nicetas, стр. 818.]
17. [За Алексий Аспиет : родът на Алексий е арменски; Ана Комнина за войните с Танкред в Киликия.]
18. За Рение у Ville-Hardjuin, стр. 239, 262; Nicetas, стр. 829, 830. [Вж. Erdic. Lucas.J
19. Acropolita (Stritter, стр. 711); Hopf, стр. 217.
20. Acropolita, пос. съчинение.
201
21. Hopf, стр. 216 и сл. Гърците насмалко щели изцяло да минат на страната на латинците.
282
През юли 1206 г. управителят на империята принудил Калоян да снеме обсадата на Дидимотихон и
отишъл в Одрин, гдето бил посрещнат с възторг от страна на местните жители. Оттук предприел поход
нагоре по долината на Арда, преминал през родопския гребен и освободил обсадения в Станимака Рене,
чиито войници се хранели вече само с конско месо. Калоян, от друга страна, пак се приближил към
Дидимотихон, превзел и разрушил града, но на връщане бил застигнат при Верея (Стара Загора) от
Хенрих, който му взел около 3000 обозни коли с всички свои пленници. След това франките победоносно
потеглили по-нататък по полите на Балкана, разрушили Анхиало на Черно море и близкия гр. Терма, а
Бонифаций пък на свой ред превзел градовете Серес и Драма в Македония. Понеже сега с положителност
вече узнали от Рене за смъртта на Балдуин, то байло Хенрих, към когото и гърците били разположени,
бил коронясан за император. [22]
През следната зима Калоян, комуто гръцкото отцепване повредило много, се надявал да може да поправи
станалото чрез съюз с Ласкарис. През пролетта на 1207 г. обсадил Одрин с 33 метателни машини, но тъй
като куманите неочаквано се върнали в становете си, принудил се да снеме обсадата. След куманите от
него се отделил и Ласкарис, който още през юни бил се помирил с франките, а преди това пък папата
съветвал Калоян да се примири с тях. [23]
Хенрих, използувайки неблагоприятното Калояново положение, нападнал крепостта Авли, в околностите

на Сливен, [24] но бил отблъснат при опита си да навлезе в прохода. В юли крал Бонифаций се срещнал с
императора при Ипсала край Марица и изработили заедно един план за голям поход против българите.
На връщане предприел от Мосинопол (Гюмюрджина) поход към Родопа, попаднал обаче на една
българска засада и бил пронизан от стрела. Донесли главата му на Калоян, който твърде много се
зарадвал от смъртта на храбрия крал. [25]
22. Ville-Hardouin, гл. 101 и сл. За похода в долината на Арда вж. Heerstrasse, стр. 97. Историята на стария
град Терма, пак там, стр. 108.
23. На 25 май 1203 г., Theiner, Mon. Slav., I, № LXVIII.
24. Ville-Hardouin, гл. 113. Αἀλἀ, Cedrenus, II, стр. 596.
25. [Ville-Hardouin, § 399, 400, стр. 239, сар. 92. Пловдивчани, като видели слабостта на Рениер и славата
на Калоян, се обърнали към българите. Une granz partie des gens, qui estoient Popelican, s'en alerent à
Johannise, et se rendirent à lui, et li distrent : „Sire, chevauche devant Phynepople ou envoie l'ost (armée); nos te
rendrons la ville tote”. Рение излязъл au point du jour, минал през попеликанското предградие, запалил го и
унищожил по-голямата му част. Прибрал се в Estanemac, 3 lieues от града (юни 1205 г.). Калоян
пристигнал пред града, който скоро му се предал. Заповядал да се обезглави пловдивският архиепископ et
fit écorcher tout vifs les hauts hommes, et tels autres brûler et à tels autres couper la tête; останалите били
откарани във вериги. — През есента на 1205 г. Хенрих обсадил Бизия, Аркадиопол (венецианците),
Rhusion, Апрос. От Одрин бил отблъснат. Вече през януари 1206 г. Калоян изпратил силна войска от
българи, кумани и гърци за охрана на Одрин и Димотика; на 31 януари унищожил гарнизона на Rhusion в
сражение, в което загинали 110 знатни рицари начело с Thierry de Tenremonde, connétable. — Ville-
Hardouin, сар. 94. Голяма скръб в Цариград. Калоян пристигнал пред Апрос, град на Вранас; той бил
превзет; по-знатните латини и гърци били уловени и избити, жените и децата отвлечени във Влахия и
градът унищожен. Поради това
283
Бонифаций оставил непълнолетен син Димитър. Калоян, без да се бави, настъпил към Солун и поставил
пред стените му обсадните си машини. Тук обаче неочаквано го настигнала смъртта. Вероятно подтикнат
от царицата куманка, пълководецът му куман Манастрас една нощ влязъл в царската палатка, ударил с
копието си спящия цар в бедрото и се скрил. Тежко ранен, Калоян завикал за помощ. Манастрас пак се
завтекъл от съседната палатка и се престорил учуден, но царят го обвинил в
грозен страх завладял в Родосто; само половин ден оттук; венецианците бърже отплували по море,
фландърските и франкските рицари, повече от 1000 коня, избягали по сухо. Калоян пристигнал пред
града, много укрепен и много лекомислено напуснат. Гърците наистина веднага отворили вратите, обаче
били откарани и градът съборен. Същата съдба постигнала и Панадос, Хераклия, Даонион, Tzurulon —
202
мъжете били избити, жените отвлечени — страшно вероломство. Кумани и Blaques нахлували дори пред
Цариград : унищожаването на Athyra. — Сар. 97, стр. 251 : Sachez qu'à cinq journées autour de
Constantinople il ne resta rien à ravager, excepté seulement la cité de Visoi et celle de Salembrie, qui étaient
garnies de Français. Скръбта на франките. Гърците във войската се ужасили от това опустошение и като се
бояли за Димотика и Одрин, изпратили тайно пратеници при Вранас в Цариград да сключи мир с
латините; нему щели да дадат споменатите два града. Жената на Вранас била царица, сестра на крал
Филип Французки. Така и станало. Гърците затворили в Одрин и Димотика вратите пред Калоян, като го
упрекнали в нарушение на договора. „Sire, quand nous nous rendîmes à toi et que nous nous révoltâmes
contre les Francs, tu nous juras que tu nous garderais en bonne foi et que tu nous sauverais. Tu ne Pas pas fait
mais tu as détruit la Romanie” (cap. 98, стр. 255). Калоян обсадил Димотика. Хенрих със слабичка войска
дошъл на помощ на обсадените. Калоян, без дори да изчака, изгорил машините и се оттеглил; „et sachez
que tout le monde le tint à grand miracle”. Оттам Хенрих потеглил за Одрин (28 юни), гдето бил тържествено
посрещнат с процесия по прекрасните поляни пред града. Калоян се върнал в България, франките край
Арта потеглили за Станимака, гдето (юли) освободили Рение (сар. 101, стр. 261). — Хенрих заминал за
Цариград, гдето на 20 август бил коронован. Между това Калоян ударил на Димот, непоправен от
обсадата, превзел го и разрушил стените до земята. Хенрих веднага потеглил за Одрин. Калоян се
оттеглил от Димот и заминал у дома си с плячка от мъже, жени и добитък. Хенрих тръгнал от Одрин след
него чак до Бероя (4 дни), която намерил опустошена; близо до нея били освободени 20 000 пленени
мъже, жени и деца с 3000 коли. Друг поход до Therma и Анхиало, и двата града унищожени от франките
(вероятно през октомври 1206 г.). — Ville-Hardouin, сар. 102—104 : същевременно (сар. 106) Бонифаций
наново обсадил и укрепил Сер и Драма. — През пролетта на 1207 г. Ласкарис обсадил франкските
градове в Мала Азия, а Калоян през целия месец април обсаждал Одрин, в който освен 10 рицари имало
само гърци. Стрелба от 33 големи метателни машини, на две места стената и кулите били съборени дори
до земята, ала атаката с мечове и копия била отбита. Когато куманите неочаквано се върнали у дома си,
потеглил и Калоян, il n'osa rester sans eux devant Andrinople. Това било щастие за Одрин. Ville-Hardouin,
сар. 110, стр. 185. През юни бил сключен мир с Ласкарис. Хенрих потеглил за Одрин и оттам 4 дни чакал
до планините на власите, пълни с укрепени кули и проходи; там останал в пустия град Aulin (Αἀλἀ,
Cedrenus, II, стр. 296). Върнал се. Ville-Hardouin, сар. 113, 114. — Срещата в Кипсела en une très belle
prairie. Голяма радост. Отдавна не били се виждали. Уговорен бил поход срещу българите — през
октомври трябвало да се срешнат en la prairie de la cité d'Andrinople. Ville-Hardouin cap. 115. — Смъртта на
Бонифаций (сар. 106). Les Grecs de la terre го посъветвали за този поход срещу „li Bougre de la terre” —
един ден път до Родопите. Като видял на връщане, че ариергардът е нападнат, il sauta sur un cheval tout
désarmé, une lance à la main. Стрелата го ранила au gros du bras sous l’épaule; бил изтощен от силното
изтичане на кръв. Неговите хора били избити. — За Калояновите нападения върху латинските градове в
разказа на сърбина Теодосий, у Павловић, стр. 85.]
284
убийство. Манастрас уверявал, че всичко това се е присънило на царя. На следния ден привечер Калоян
умрял в страшни мъки. Бързо се разнесъл слух, че сам св. Димитър, солунският покровител, със
собствената си ръка убил страшния цар. [26]
Тъй през есента на [26] октомври 1207 г. завърши живота си царят, от когото византийците толкова се
бояли, че го нарекли „Скило-Йоан”, т. е. кучето-Йоан. Колкото и да са пристрастни разказите на гръцките и
латинските летописци за него, все пак онова, що пишат, не е лишено от основания. Името му наистина е
помрачено от многото му кървави дела, които не могат да бъдат оправдани, но могат да бъдат обяснени
само с близкото му общуване с куманите. Както и да е, българите с почит се отнасяли към паметта на
своя „велик и благочестив” цар. Той живее дори и досега в разказите на тракийските българи под името
„цар Калиянчо”. [27]
Понеже се лишили от предводителя си, българите снели обсадата и се върнали в отечеството си, като
взели със себе си ковчега с обсоления труп на своя цар. В Търново завзел престола Борил (Βορἀλας,
Burile, Burus по франкски), Калоянов сестрин син, вероятно и един от виновниците за убийството при
Солун; женитбата му за Калояновата вдовица оправдава това предположение. Законният
престолонаследник, младият още Асенов син Иван Асен, с брат си Александър избягал в Русия. [28]
Голямото царство започнало да се разпада. С помощта на сръбския велик жупан, по-сетнешния крал
Стефан, Немановия син, Стрез изгонил Шишман от скалистата му крепост край Вардар и възстановил
държавата си. [29] Слав (Σἀλἀβος, Esclas), Бориловият братовчед, поставил основите на едно ново
княжество в Родопа в планинската крепост Мелник; с вродената си хитрост той се присъединявал ту към
българи, ту към франки или към епирци, без да се подчини комуто и да било от тях, а имайки пред очи
само собствените си изгоди. [30] Борил по примера на вуйчо си искал
26. Същата легенда е предадена и у Robert de Clary [стр. 116], в житието на Неманя, съставено от син му
крал Стефан, гл. XVII (изд. Šafařik, Památky), у Алберик, стр. 442, в житието на св. Симеон (Неманя) и св.
Сава, изд. Даничич, Белград, и в разказа на сърбина Теодосий у Павловић, I, стр. 85. Подробен разказ за
203
Калояновата смърт има и у Ставракий (в бонското издание на Acropolita, стр. 236). [В минеите на
митрополит Макарий, в руските хронографи, Васильевский, ЖМНПр, 1885, март 9 (Калоян не бил
православен?)]. — Смъртта на Калоян : според Hopf am ausführlichsten (най-подробно) Acta SS, Oct., IV,
стр. 203. Според Теодосий началниците на войската осолили тялото и го взели със себе си.]
27. Захариев, цит. съч., стр. 60.
28. Acropolita, гл. 13 и 20. [Къде приблизително в Русия?]
29. Крал Стефан, пос. съчинение. [Burillus у Alberik. Борил е бил в големи неприятелски отношения със
Стрез, роднина на царското семейство, „бо хоу се да не онь вьсцаривь се онἀхъ оубиἀтъ”. Теодосий, у
Павловић, стр. 85. Като изгнаник (крал Стефан, стр. 22) Стрез отишъл при Стефан жупан. Той приел
изгнаника. Българите поискали неговото предаване или убиване; „иже вь Загори царствующими... просимь
бἀ”, мн. число, следователно Калоян и Борил (Теодосий, у Павловић, стр. 86). — Името Борил : в
молдавските грамоти село Борилещи 1444, жупан Йоаниша Боринескул 1444, Стефан Борилович, 1419.]
30. Acropolita, 1, сар. 24. Според Хопф преиначеното му от франки и гърци име трябва
285
да продължи войната с франките и затова сключил съюз с Ласкарис. Но войските му били разпръснати
при Верея (Стара Загора) от император Хенрих, а той сам с 33-хилядната си войска бил напълно разбит
(31 юли 1208 г.) при Пловдив от 18 хиляди франки. Пловдив отново попаднал под властта на франките и в
него господарувал един роднина на Рене —Жерар де Стрем. Направо от бойното поле победоносната
франкска войска потеглила към границите на Славовите владения. Повелителят на Родопската област се
явил в лагера при крепостта Кричим, целунал ръката и обувката на императора и бил признат за васал,
като му обещали дори цялата „la grande Blaquie”, т. е. България. В края на същата година Слав пристигнал
в Цариград и там получил като важен съюзник не само титлата деспот, но и ръката на незаконната
дъщеря на императора. Дружина франкски рицари под предводителството на императоровия брат
Евстахий го придружила до родината му. [31]
Едва франките престанали да се страхуват от Калояновите нападения, ето че почнали пък да се карат
помежду си. Бландрат и Буфа, настойници на солунския непълнолетен крал Димитрий, се споразумели с
ломбардските дворяни в Македония, Тесалия и Елада да основат една голяма държава, която да се
простира от Пелопонес до Драч и Пловдив. Императорът, когото те не признавали, през декември 1208 г.
потеглил за Македония под предлог, че отива срещу българите. В последвалата между това междуособна
война серският ломбардски гарнизон повикал на помощ Борил, но поради измяна от страна на гърците-
граждани императорските войски нахлули в града. [32] Едва в 1210 г. настъпило успокоение, когато
четиримата врагове на империята — Борил Български,
да се чете Светослав (на старобълг. Свἀтьславъ), обаче за правилността на нашето четене — Слав
свидетелствува Поменикът (вж. гл. XIV, § 30) : Славу деспоту вἀчная памἀть (Раковский, Асен, стр. 51);
Totam terram de Sclave в грамотата от 1228 г. (Ljubić, Momumenta spectantia hist. Slav. mer., III, стр. 402).
[Срв. човека Слав, 1444, молдавец. Hâjdeu, Archiva Rom., I, стр. 123.]
31. Hopf, стр. 220. Макушев, стр. 51. Acropolita, cap. XXIV. Henri de Valenciennes, cap. II, IX, XI (Ville-
Hardouin, ed. Wailly, стр. 309, 331). [За войната в 1208 г. : Innocentii Epp., XI, стр. 207. Valenciennes, cap. II. В
1208 г. Хенрих потеглил срещу Борил. Потърсил помощта d'un haut homme qui avait nom Esclas, той бил в
неприятелски отношения със своя братовчед Борил, parceque се Borilc lui avait pris sa terre en trahison.
Боят при Berua. Геройството на царя при освобождението на Liénard de Hélesmes. За Пловдивската битка
поетичен и интересен разказ, сар. 5—8. Преди сражението франките са имали голяма нужда от храна. —
Пак там, сар. 9. Слав дал клетва за вярност на императора пред крепостта Кричим (Crucemont у
Valenciennes, добре е предадено у Wailly, стр. 495.). Хенрих му дал като на васал toute la conquête que
nous avons faite ici. — 3a датата на сражението при Верея : un jeudi 2/8 у Wailiy, Valenc, стр. 331. — За
Стрем вж. унгар. грам. у Tafel et Thomas. Stroem в титлата у Hopf, I, стр. 352, col. А, стр. 3 в Hennegau
място.]
32. [Взаимното неприятелство на французи и ломбарди. Царството трябвало да се простира от Модон до

Верея и Пловдив, от Драч до Макри и да обхваща целия Пелопонес, Елада, Тесалия, Македония и Тракия.
Valenciennes, сар. 16 и 19. — Серският гарнизон изпратил пратеници при Борил, управител на Мелник, за
да му предадат крепостта. Пак там, сар. 23, стр. 377. Nota bene следователно Мелник тогава не е бил на
Слав, ами на Борил.]
204
286
Ласкарис Никейски, Михаил I Епирски и Стрез Просекски побързали да използуват вътрешните ѝ

безредия.
В това време в България се развили много важни събития. Богомилството се засилило извънредно много.
Ясна представа за развоя на ересите в началото на XIII в. [33] можем да си съставим по съчиненията на
италианеца Ренеро Сакони, който бил дълго време патаренски проповедник, но после се отрекъл и като
член на доминиканския орден станал дори инквизитор. От Атлантическия океан до Понт имало цели 16
„ecclesiae Catharorum” [?]; три от тия били във Франция, седем в Северна Италия и три в славянските
земи. Тук към двете споменати вече от нас епископии (Българската и Драговичската) се присъединила
още една новав Босна (Sclavoniae), чийто бан Кулин, златното време на когото и досега се помни и
споменава в южнославянските поговорки, [34] въпреки голямото противодействие от страна на маджарите
и папата, с миролюбивата си политика дал на богомилите по-добро прибежище, отколкото другите с
кървавите си войни. В малоазиатска Филаделфия [35] имало гръко-богомилско епископство. В самия
Цариград имало две религиозни общини : „ecclesia Latinorum et ecclesia Graecorum”, по-старата от които
била онази на местните жители, а по-новата на ломбардци и френци. Борил повдигнал гонение против
богомилите. Издадена била заповед да се изловят по цялото царство всички проповедници и по-видните
привърженици на лъжливото учение. На 11 февруари 1211 г. царят свикал „събор” от духовни лица и
боляри в Търново. От заловените някои се отрекли от изповяданото от тях учение; упоритите били
наказани според църковните закони и над богомилското учение тържествено била произнесена анатема.
Освен това по заповед на царя бил преведен от гръцки на славянски език „синодикът” — сборник на
законите против богомилите. [36]
Още не е добре изяснена същинската причина, която подбудила Борил да вземе такива необикновени
мерки [37] срещу тъй силната секта. Предшествениците му не само че не я преследвали, но по наше
мнение тя
33. Bibliotheca maxima patrum, t. XXV, стр. 269. Срв. Rački, Jugoslav. akademije, VII, 1869, стр. 161;
географските му определения са точни, освен Филаделфия (т. е. Алашехир), която той взема за Пловдив
(Филипопол).
34. Вж. Даничиħ, Пословице, (притчи), Загреб, 1871, № 1882.
35. [Филаделфия е малоазийската Ф., прочут град, или Алашехир, източно от Смирна. Около 1190—1205 г.
там е бил Мангафас узурпатор — важен в историята на XIII—XIV в.]
36. [Васильевский, ЖМНПр, 1885 март, стр. 12, разглежда въпроса за съдържанието на синодика, в
априлската книжка, стр. 233, екскурс за него. На стр. 11 за датата на синода. Индиктът е погрешен и
лунният кръг, ала денят е 11 февруари — 1211. Васильевский, пак там, стр. 13, казва, че в Синодика
Борил минавал като „православный”, ала тук няма нищо противокатолическо. Не е споменат никакъв
патриарх. В поменика няма нито един патриарх преди 1235 г., липсва Васил (1186 и сл.) и неговите първи
наследници. Стр. 16 — българите са поканени на Латер. събор. Pothast. — За превода от тръпки на
славянски език на сборника на законите против богомилите : Васильевский изтъква това като
недоразумение. Срв. Дринов в ЖМНПр, 1885 г. за произхода на синодика.]
37. „До неговото царуване никой не е свиквал такъв православен събор”, четем в запазения и до днес
Синодик (Раковски, Асен, стр. 49).
287
дори е играла важна роля във въстанието на Асен и Петър, а също тъй и във въстанията през XI в. [38]
Изобщо сведенията ни за вътрешното състояние на тогавашна България са много оскъдни. [39]
Щом затихнали гоненията против богомилите, Борил започнал неприятелски действия против латинците.
[40] През април 1211 г. с голяма войска той причакал при Русион (сега Рускьой или Кешан) император
Хенрих, когато последният се връщал от Солун в Цариград, но бил принуден да се оттегли. [41] В същото
време Стрез нападнал солунските франки, но бил съвсем разбит от тях в Битолското поле с помощта на
Михаил Епирски, [42] който една година преди това плячкосвал заедно със Стрез из Южна Македония.
През следната есен император Хенрих бил зает с работите в Мала Азия; на 15 октомври 1212 г. гърците
там били победени, а вън от това дошло и радостно за франките известие, какво и Борил, който се опитал
да се възползува от отсъствието на императора, бил съвсем разбит от латинците с помощта на Слав. [43]
205
Тези победи много засилили и закрепили мощта на Хенрих. Българите вече завързват приятелски
сношения с латинците и за да потвърдят мира, тържествено отпразнували сватбата на императора с
Мария, прочута с красотата си Борилова дъщеря (около 1213 г.). [44] Още повече
38. Рачки (Rad, VIII, стр. 178) предполага, какво самото правителство, както във Византия и в Сърбия, е
устроило това гонение. Палаузов, издателят на Синодика (Москва, 1855) обяснява действията на Борил с
неговата привързаност към православието. Дринов (История на българската църква, стр. 83), осланяйки
се на Алберик, който споменава за изпращане на един кардинал от Рим при Борил, подозира, че във
всичко това има пръст самият папа; но знайно е, какво този кардинал е бил изпратен при царя след съюза
му с император Хенрих (quidam cardinalis а domino papa ad eum est transmissus).
39. Крал Стефан в биографията на баща си Неманя нарича Борил мъчител, „чиято душа се радва, като
пролива кръвта на своя народ [?respice]; той е избил безбройно много други хора, като че ли е искал с
това да унищожи земята и морето” (гл. XXII). С това навярно се намеква за кървавото избиване на
богомилите. Стефан изобщо дава не особено добри отзиви за Борил.
40. [Преследването на богомилите не е ли последица на съюза на Борил с Хенрих?}
41. [На 4 април 1211 г. Борис (sic) още дебнел Хенрих при Rhusion; Хенрих се връщал от Македония. През
май се получило известие от Еустах от Солун, че Стрез с помощта на Борил се е опълчил против
франките, ала франките с помощта на Михаил Епирски напълно го разбили. Hopf, стр. 243 b. Не цитира
никого. Срв. Innocentii Epp., XIII, стр. 184. Epistola Henrici в Buchoni, Recherches et matériaux, II, стр. 211—
213. Acropolita, cap. IX, стр. 17—20. — Ad res Iatinas resp. Balduinum d'Akesnes, Rec. des hist. de la France,
XXI, Mon. Germ., Scriptores, XXV. Matthaeus Parisinus. Също ed. Luard, Script. rer. Britann., 1876.
42. [За разбиването на Стрез от солунските франки : nota bene писмото от Bouquet в статията на
Макушев.]
43. Hopf, стр. 243, 244. [Слав е взел участие в боевете на франките срещу Борил. Ер. Henrici. — След
сражението в 1208 г. Пловдив е паднал наново в ръцете на франките. Тогава навярно там се е настанил
Gerard de Stroem. — Богомилите през времето на Борил без съмнение са подпомагали Слав — друга
политическа партия подпомагала Асеновци против узурпатора.]
44. Hopf, стр. 246; Clary, § 116—118. [За женитбата на Хенрих — Clary, Ernoul, стр. 498, Alberich, стр. 442.
На 13 ноември 1214 г. Мария в Цариград потвърдила писмената привилегия.]
288
закрепили положението на Латинската империя браковете на две Хенрихови племенници с Ласкарис и с

Андрей II Маджарски.
От това време българи и латинци са вече съюзници. Те преди всичко действуват срещу сръбския велик
жупан Стефан, учения Неманов син, който взел страната както на Бориловия, така и на Хенриховия враг.
И двамата дошли до Ниш, но трябвало да отстъпят, без да си постигнат целта. [45] Стрез впрочем успял
отново да се помири с латинците и българите; като променил изведнъж политиката си, излязъл да воюва
със Стефан, който след Калояновата смърт му бе помогнал, за да си възвърне властта над Западна
България. Стефан изпратил напразно брат си Сава, йеромонах, а по-късно архиепископ, при нарушителя
на мира, та да го успокои. Стрез в това време бил внезапно убит от едного от приближените си.
Легендата, разбира се, пак предава, че злодеят Стрез бил убит от св. Симеон (т. е. от Неманя, почитан
като светия) или пък от ангел, също както Калоян бе убит от св. Димитър. [46]
Стрезовите владения по средното течение на Вардар още дълго време се смятали като едно цяло. Дори в
1228 г. се говори за „terra, que fuit de Straces”. [47] Българите пеели в черквите си [48] многолетствие за
„севастократор Стрез”, а сърбите го считали за безбожен злодей.
45. Крал Стефан, гл. XVI. В други извори нищо не се споменава за този поход; може би повод за него е
дала помощта, която кралят изпратил на Стрез. Срв. Павловић, I, стр. 88 : „сего (Стреза) искуше придоше
на ме”, пише Стефан. [Походът на Хенрих с Борил е предприет заради Стрез. Стефан, стр. 22 (Павловић,
стр. 88) : „сего искоуще придоше на ме.” Искали уж и да изгонят Стефан от Сърбия. Дошли
„сверἀпьствьно и неоукротимо до нарица маго Нышна града”. Едни други уж се изпоклали в полунощ.
— Стефан дал на Стрез „поль царьстви бльгарскааго (Стефан, стр. 22) и войску свою въ помошть, и
самъ помогь му” и го утвърдил в Просек. Стефан и някои загорски владетели, които държали градове
около Солун и Охрид, придумал да се присъединят към Стрез „ ко сьродникоу цареву и ceбἀ брату”
206
(Теодосий, у Павловић, стр. 88). Много загорци дошли при него. Неговото веселие било „сьмрьть
чловἀча” — хвърляне от дървеното „позорище” долу във Вардара. Напомнянията на Стефан. Стрез се
обявил против Стефан, „примири бо себе кь Грькомь и кь своимь Готθомь присвоивь се”, и с огромна
войска от едните и другите нападнал сърбите. Изпращането на св. Сава; разговорите между угощението и
след него. Напразно. Ангел, казва, го убил (Павловић, стр. 92). — Легендата за Стрез в Гласник, VIII.]
46. Hopf, стр. 243; Макушев, стр. 12. Крал Стефан, цит. съч. (с риторическа натруфеност). „И в тази нощ
ангел божи го прониза с копие”, пише Доментиан, изд. Даничич, Белград, 1865, стр. 209. Едно приказно
житие на Стрез има в Гласник, VIII, стр. 144. Срв. също и по-късния Данаил, стр. 183. [Хронология : през
пролетта на 1211 г. Стрез е бил разбит от франките. В 1212 г. Хенрих победил Ласкарис, през зимата
известие за поражението на Борил. Мир и с Ласкарис и с Борил (Baudouin d'Avesnes), сватба. През 1213
или 1214 г. походът на Хенрих с Борил за Ниш; след него (според Павлович) починал Стрез. След това
(Стефан) умрял Михаил Епирски в 1214 г. През 1215 г. крал Андрей, който водел Хенриховата внучка,
заедно с Хенрих наново потеглил против сърбите. Войната на Борил с Асен и обсадата на Търново е
станала тепърва след смъртта на Хенрих и е траяла 7 месеца, а не 7 години. Vide Muraltum. — За похода
на латини и българи против Стефан Сръбски : nota bene отношенията на сърбите към унгарците. Чий е
бил Ниш?]
47. Ljubić, Monumenta, III, стр. 402.
48. Раковски, Асен, стр. 51 (Поменик).
289
В 1215 г. Хенрих за втори път потеглил срещу сърбите, а Андрей II, от друга страна, се приближавал
откъм Маджарско. Стефан обаче сполучил да се помири с маджарския крал в Равна (сега Кюприя), а след
това убедил на една среща в Ниш и латинския император да се оттегли. Целият въпрос бил в един спор
за границите на Стефановата държава както откъм Маджарско, така и откъм България. [49]
Император Хенрих умрял на 11 юни 1216 г. [50] С тази смърт и Борил,
49. Стефан, гл. XX. Той нарича Хенрих „царя грьчьскаго Ерика Филаньдра” (Enrico de Flandria). В
хронологическо отношение трябва да приемем, какво походът е извършен след смъртта на Михаил I
Епирски (1214 г.) и преди смъртта на Хенрих. [След боя с Михаил Епирски и след разказа за неговата
смърт (1214 г.) крал Стефан разказва за втория поход на Хенрих срещу Сърбия ( ἀрись Филандьрь)
заедно с Андрей унгарски. Искали да се съединят в Ниш. Бил Великден. С лукавство повикали Стефан в
Ниш. Срещата на Стефан с Андрей станала на сръбската граница в Равна. Подаръците на унгарците.
Веселието траяло 12 дни. — Хенрих се приближавал „наоучаἀмь оть зьломыслещиихь ми , „станиἀ” в Ниш,
обаче заминал си, без да свърши нищо. — Вм. Ерика чети, както е в изд. ἀриса, от гр. ἀρρἀς. Вж.
„venerabilis patris Eri, archiepisc Thebarum” 1262. Hopf, Chron., III, Tafel et Thomas, III, стр. 51 сл. Henri = Erris.
Eris arcib. athen. 1308, Buchan, Rech. hist., I, стр. 473; Gregorovius, Gesch. v. Athen, I, стр. 489.]
50. [Itinererium Henrici imperatoris Constantinop. 1208—1216. Vide Muralt. Първата му жена от 4 февруари
1207 г. била Agnes von Montferrat.
1208 г. пролетта. Война с българите.
26 май. Съобщение за Бориловия поход към запад. Хенрих потегля за Одрин.
31 юли. Сражението при Пловдив. През лятото. Война срещу Ласкарис (лични). През зимата се
възпрепятствува продължаването на войната на изток. В Цариград. Сватбата на Слав.
Декември. Хенрих заминава за Солун (Hopf, стр. 228). Влашки мародери в Южна Тракия разбити и
ударили в бягство.
28 декемри в Зъхна.
30 декември. Хортактон! — Солун.
1209 г. 6 януари. Димитрий бил произведен рицар и коронясан за крал (Солун). Март. Поход в Тесалия.
Май. Парламент в Равеника. Към Тива, Негропонте. Узнал за Бориловите приготовления, потеглил към
север (стр. 231). Останал при Солун. Преговори с Епир. Четирима неприятели на империята. 1210 г. 2
май. Парламент в Равеника (стр. 236 а). Поход срещу Епир, далече, когато Борил и Ласкарис се появили
наново. Връщане от Македония.
207
1211 г. 4 април. Борис (sic) дебнел на пътя при Русион. Българите били отхвърлени. Хенрих заминал за
Цариград.
Май. Евстахий съобщава, че Стрез е бит. Неговата смърт сигурно е последвала по-късно от 1211 г.?
15 октомври. Императорът е в поход срещу Ласкарис в Азия. Борис (sic) е съвършено разбит с помощта
на Слав. Писмото на Хенрих у Макушев.
1212 г. 12 януари. При Пергам. Мир с Ласкарис (Hopf, стр. 244). Императорът с в Цариград. Препирни за
патриаршията (през декември 1211 г. избран патриарх).
1213 г. Август. Епископът кардинал Пелагий пратеник, оплакванията на Хенрих срещу него.
1214 г. Смъртта на Михаил Епирски. Nota bene писмата иа Инокентий.И. умрял на 16 юли 1216 г. — Агнес
отдавна е умряла (първата съпруга на Хенрих), стр. 245. Женитба с дъщерята на Борис (sic).
13 февруари. Мария като регентка потвърждава привилегиите на пизанците в Цариград. Buchon,

Recherhes.
(1215 г. Събор в Латеран).
1216 г. Хенрих заминава за Солун.
11 януари. Неговата кончина в Солун.]
290
когото всички Асеновци считали за узурпатор, се лишил от единствената си опора. Законният

престолонаследник Иван Асен се върнал от заточе-
51. Акрополит (Stritter, стр. 722) говори за една седемгодишна обсада, но тя едва ли е продължила повече
от седем месеца. Според един надпис в Търново Иван Асен II се възкачил на престола в 1218 г. [Baudouin
d'Avesnes (Wailly, Vill.), стр. 423, разправя, че след поражението на ломбардите настъпил мир и с
Ласкарис, и с българина. Хенрих взел за жена дъщерята на българина (Johennis) et il donna une soie nieche
en mariage, втората била дадена на Тодор Ласкарис (първата съпруга на Тодор Ласкарис била Ана Ангел,
втората — Филипа Арменска. Йоланта, поч. п 1233 г., е внучка на Хенрих и съпруга на Андрей II;
дъщерята, на Петър d'Auverre и Йоланта Мария, съпруга на Ласкарис, на Тодор Ласкарис; сватбата на
новата Йоланта е станала около 1217—1220 г.), третата на Андрей, унгарския крал; това са били трите
дъщери на Петьр граф d'Auxerre и на контеса Йоланта, сестра на императора. Par ces mariages aquist il
grant pais et grant aide. — A. Schaube, Eins bisher unbekanate Regentin des labteinischen Kaiserreichs, Mitth.
des Institutes für Österr. Geschichtsforschung, VIII, 4, 1887, стр. 587—594. Грамотата от Пиза по-рано
поставяна в 1214 г., G. Müller и С. Riant в 1213 г., също и Heyd, I, стр. 321. Датирана инд. I, 13 февруари.
Факсимилето издадено от Riant. Die Vermählung Heinrichs mit der Bulgarin 1214 : Robert de Clary, Eracles в
Recueil des hist. des croisades, II, стр. 289, Andrea Dandolo im 9 Jahr. Zianis. Споменаваният в грамотата
Убалдо е бил Podestà в Пиза през 1215—1217 г. и през 1227—1228; в 1213—1214 г. имало е в Пиза само 4
consules или rectores. В грамотата четем : „fratri nostro r(egi) recordationis inclite, quondam imperatori
Costantinopolitano”. Следователно рггентка след смъртта на един император. Това може да бъде само в
1228 г., инд. I, когато Убалд наистина с бил Podestà в Пиза. Тогава умрял император Роберт на път от Рим
за Цариград в Мореа, напуснал Рим още приживе на папа Хонорий III (поч. на 18 III 1227 г.), починал е
може би още през 1227 г. Робертовата сестра Мария била омъжена в 1218 г. с Тодор Ласкарис (поч. в
1222 г.). След неговата смърт тя се върнала в Цариград. Била е следователно регентка в отсъствието
на Роберт; по-късно, през декемри 1228 г., бил е вече регент Nariand de Toncy, защото след смъртта на
Роберт barones и milites (Tafel et Thomas, II, стр. 38) са упражнили своето изборно право. Imperatrix като
вдовица на никейския император, в Латинската империя само baiula. Трябва да се чете не R(egi) ами
R(oberto). След Робертовата смърт Мария е била сигурно с партията, която е искала да има Асен за
регент; другата партия е била за Jean de Brienne, неприятеля на Фридрих II; гражданите на Пиза са били
съпартизани на Фридрих [I. Факсимилето на тази грамота се намира и в Archives de l’Orient. lat., II, стр. 257;
„Maria Dei gr. imperatrix, baiula imperii Constantinopolitani” etc. На гръцки с червено : “† Μηνἡ ϕεβρουαρἡἡ.
ἡνδ ἡ †. — Albericus казва, че към Борил „quidam cardinalis a d. papa ad eum fuit tranimissus”. Върху това
вж. Василевски. — Kukuljević, Regesta, Starine, 27, 1895, стр. 28. Bela IV, „Sevrini, Kal. 1259, I Julii”. Pater
Belae regis possessionem Sczolovna а castro Szaladiensi exemptam donaverat Iwachino comiti Sibiniensi filio
comitis Beche. Commemorat Bela IV quaedam eius servitia, inter caetera, „quod cum Assenus Burul, imperator
quondam Bulgarorum, аuxilium а parte regis contra infideles suos de Budino ex amicitiae fiducia implorasset, rex
ipse Iwachinum, associatis sibi Saxonibus, Olacis, Siculis et Bissenis in subsidium transmissit, qui cum supra
208
fluvium Obozt pervenisset, tres duces de Cumania ipsis occurentes, cum eis praelium commiserunt, quorum
duobus occisis, tertium nomine Karaz comes Iwachin is vinctum transmisit ad regem. Perveniens adcastrum
Budin duas portas civitatis igne combusserit et post forte praelium ibi commissum, licet equo suo occiso, ipse
acceptis lactalibus plagis vix vivus remanserit. Tamen quatuor cognatis et aliis militibus per Bulgaros occisis
castrum Budin ad manus eidem B. Asseni restituit”. Item exercitus patris regis contra Romanum ducem
Ruthenorum, in quo idem dux capite fuit truncatus. Ivachini filii Philippus ep. Zagr. et Thomas comes de Crocov.
Servitia Thomae contra Tartaros ad flumen Soiov etc. „Antiquum transumptum in charta conservatur in mea
collec-
291
ние с руски дружини, намерил още много привърженици, разбил царя и го принудил да се затвори в
Търново. След дълга обсада Борил се опитал да избяга, но бил настигнат и ослепен (1218 г.). [51]
tione”. — Balduin d’Avesnes е важен за тази епоха. Литература : J. Heller, Balduin v. Avesnes, N. Archiv, VI,
стр. 133. Biron de Kervyn-Lethenhove, Istoire et cron. de Flandres, Bruxelles, 1879, 2 v., I, стр. XIV, XXIX,
описва ръкописите, някои преработени и продължени. Списък на ръкописите от Riant в Archives de l’Orient
latin, I, стр. 256 (№ 1—13 цели, един в Мюнхен от XIV в., étr. 127, gall. 152; № 12—19 rédaction abregée).
Печатан в Mon. Germ., Scriptores, XXV. Навярно е черпил от изгубената част на Henri de Valenciennes. —
Може би да има нещо и у Muratori. Вж. А. Dandolo и др. — Неиздадените папски писма? На Хонорий II?
Може би писмата на импер. Хенрих от 1210—1216 г. да съдържат известия за неговите отношения със
сърби и българи? Respice etiam Albericum in Monum. Germ. Script., Balduinus de Avenes, ed. Mon. Germ., SS,
XXV, стр. 414—467.]
ГЛАВА XVI. Цар Иван Асен II

завземането на цяла Тракия и Македония. — Вътрешното издигане на държавата. — Столицата
Търново. — Съюз между българи и гърци против цариградските латинци. — Отношенията па Асен
към папата и към Маджарско
Иван Асен II, „сьінъ стараго Асἀнἀ царἀ”, [1] най-великият от Асеновци, без сам да е завоевател,
разширил границите на царството си, прието от него в разнебитен вид, до такива размери, каквито вече от
няколко века не е имало, па до каквито и по-после никога вече не с достигало. Той обърнал внимание
също и на вътрешното благосъстояние. Споменът за него не е затъмнен с никаква жестокост : бил
човеколюбив и кротък управител. Византийският историк Акрополит разказва, че всички съвременници
гледали на него като на бележит и щастлив човек; „понеже не потапял меча си в кръвта на поданиците си
и не опетнил себе си с избиване на гърци, както обикновено правели по-раншните български господари,
затова той станал скъп и драг не само за българите, но и за гърците, па и за други народи”. А неизвестен
нам български монах пише пак за него : „Иван Асен, великият и благочестив цар, син на стария цар Асен,
със силна любов към бога въздигнал българското царство повече, отколкото всички други предишни царе;
строил манастири и ги украсявал със злато, бисер и скъпоценни камъни, надарявал всички свети божии
черкви с много дарове и проявил към тях голяма щедрост; всеки
1. В един надпис от 1230 г., също и у Евтимий — в житието на св. Петка (Раковски, Асен, стр. 12) и в
поменик на парете (пак там, стр. 52). Някои историци погрешно го считат Калоянов син. [Ad. „старааго
Асἀнἀ” вж. τἀς τοἀ παλαιοἀ Λἀσκαρι ἀυγατρἀς, Lasc. I., Pachym., Mich. 1, IV, cap. 29. — Цариградският
в. „Новини”, 1894 г. (г. IV, бр. 66), от 17 май 1894 г., цитира едно писмо от Казан, в което се говорело за
славянския произход на волжките българи : „У тукашний хранител на археологическия музей намерих два
откъслеци от 13 и 14 столетие, в които се говори за болярина Теодор, по какъв начин е постъпил на
служба при черниговския княз Михаил. Боляринът Теодор е избягал от София от Асен II. И за това
събитие се говори накратко.”]
293
духовен чин : архиереи, йереи и дякони той обсипвал с големи почести и най-после възобновил и
патриаршията на българското царство.” [2]
Латинската империя в Цариград само след десетгодишно съществуване почнала вече да се разлага.
Император Хенрих, „вторият Арес”, както го наричали гърците, в 1216 г. внезапно умрял в Солун по общо
209
мнение от отрова; някои обвиняват съпругата му българка, а други — приближените му; Хопф подозира в
това ломбардеца Бландрат. Наследникът му и шуреят му Петър де Куртене, като пътувал веднъж от
Драч за Солун, бил изменнически неочаквано нападнат от епирците, в плен у които и умрял. [3] След
Петър заел престола брат му Роберт, който без пречки от страна на маджари и българи пристигнал в
1220 г. в Цариград. Много му помогнали роднинските му връзки : една година преди това Асен II се оженил
за Мария, дъщеря на маджарския крал Андрей II, който пък от своя страна бил шурей на Роберт. [4]
Роберт, невеж страхливец, бил принуден в 1228 г. след позорни любовни авантюри да избяга от
Цариград. Наследникът му Балдуин II бил още малко момче, а състоянието на империята изисквало
енергичен мъж. Някои предлагали за регент Асен, който като зет на Андрей II бил в роднински връзки и с
Балдуин, а за да станат връзките още по-здрави, съветвали един годеж на Балдуин с Елена,
непълнолетна Асенова дъщеря. [5] Асен заявил, че е съгласен, и обещал да отвоюва за Балдуин Тракия,
в която неуморимият Йоан Дука Ватацес (1222—1245 г.), наследник на Теодор I Ласкарис, превзел дори
Одрин. Обаче страхът от българите и отношението на клира взели връх. Повикали Йоан де Бриен,
бившия ерусалимски крал, който наистина в 1231 г. пристигнал със силна войска, но поради своето
скъперничество и бездейност не оправдал надеждите. Много рицари и оръженосци предпочели да
напуснат латинските знамена и да постъпят на служба у Асен. [6]
2. Раковски, Асен, стр. 50, 54.
3. [За Петър дълго време нищо не се е знаело, както за Балдуин!]
4. Theiner, Mon. Hung., I, стр. 21 (1219) : cum Azeno Bulgarie impiratore mediante nostra filia matrimonium
celebravimus. [Асен II и унгарците. Войните, брат му Александър, вж. бележката ad стр. 345, Teutsch und
Firnhaber, стр. XXV, № 132. Вж. Onciul, Originile principatolor române, Bucureşti, 1899. Теорията му :
произходът на династията на Басарабовци от М. Влашко, Олтения, между византийци, унгарци, печенеги,
воеводство (вж. Нибелунгите), Βλἀχοι на Кинам 1166 г., Блаци на Асеновци. В 1230 г. унгарците отнели на
българите Северинския Банат (унгарската титла rex Bulgarie, титлата rex Cumanie = Молдава). Румънските
воеводи дотогава са били васали на Асеновци, след това на унгарците. Lytuon 1247, 1285—1286, Барбат
около 1279, Тугомир до 1310, Басараб около 1310—1338, Александър 1338—1364, Владислав 1364—1372,
Радул 1373—1384. Политическа и църковна зависимост от българите — пораждането на славянското
богослужение, което продължавало до края на XVII или началото на XVIII в. — Dobrescu дисерт. ръкопис
1904 : може би под видинските епископи. Nota bene quibusdam pseudoepiscopi Graecorum, 1234 в куман.
епископство, от тези гърци власите приемали причастието, и унгарци, и Theutonici там, Theiner,
Mittheilimgen, I, стр. 131. — Новопокръстените в земята Ceurin, 1237, преобръщали ги praedicatores,
папските писма.]
5. Че това е Елена (род. 1225), личи от Sanudo у Bongars, Gesta Dei per Francos, II, стр. 73; по-късно за нея
се оженил Теодор II Ласкарис. Вж. генеалогичната таблица (гл. XVII).
6. Макушев, стр. 53—61. Hopfy стр. 252 и сл. [Ad graeca huius temporis ex Çurita (bibl. univ. Prag. 2213 95),
Çaragoça 1562, 1, стр. 136, в Бургос дошла при rey Alonso la impe-
294
Между това в Пиндските земи възникнало ново царство, което скоро почнало да има силно влияние върху
съдбините на полуострова. Там (1214 г.) след Михаил I Епирски дошъл брат му Теодор, див и вероломен
воин. Само в няколко години той превзел Охрид, Прилеп и Пелагония, подчинил под властта си
албанците, които тъкмо тогава под предводителството на Димитрий се борели с венецианците в Драч,
превзел този град, Корфу и дори Солун (1222 г.),а също и с измяна отнел от Ватацес Одрин. Слав бил
заставен да се присъедини към него и да се ожени за племенницата му. Теодоровото царство се
простирало вече от море до море : от Коринтския залив до Марица. Тогава приел и титлата император,
бил коронясан от Димитрий Хоматиан, охридския архиепископ, и сякъл монети с образа си. [7]
Асен отначало сключил с Теодор съюз, за чието закрепване Теодоровият брат Мануил се оженил за
Асеновата незаконна дъщеря Мария; скоро обаче Теодор изменил на клетвата си и заменил
приятелството си с вражда. С многобройна войска от гърци и франки (наемници) нахлул в Тракия. При с.
Клокотница (сега Семидже), между Пловдив и Одрин, на големия цариградски път се срещнали
неприятелските войски през април 1230 г. Асен заповядал да носят напред разгънат на едно копие текста
на нарушения договор. С дружина едва ли от 1000 кумански наемници започнал той боя. Теодор бил
победен и пленен с много велможи. Другите пленници Асен веднага след битката пуснал на свобода и
незабавно навлязъл в Теодоровото царство.
С необикновената си кротост и човеколюбис Асен привлякъл към себе си населението на завоюваното

царство, в което жителите в по-го-
210
ratriz de Constantinopoli, que dexava al emperador su marido en poder del Soldan de Babylonia, 2/3 платили
папата и френският крал, за 1/3 се обърнала към кастилския крал Ам. Кастилски. В последните години на
re Jayme дошла Costança emperatriz de los Griogos, fue muger del emp. Calo Juan Vatazo, hija del emperador
Federico, избягала от Ласкарис Тес. и Мих. Пат. Нейният брат Манфред починал. Живяла във Валенция и
инфантата на Ласкарис, hija del emp. Theod. Lasc, ψ Guillem conde de Voi temilla. — Стр. 128 capitan Ramcn
de Baucio, стр. 139-a Beltran de Baucio conde de Aubllino.]
7. [Зa Теодоровите придобивки Acropolita, стр. 42 : έ νευ τ έ ς έ οδ έ π ης έ ρους, έ περ κα έ έ χριδας,

превзел и Мелник (който бил на Слав), Мосинопол, Ксантия, Грациана, Макри, Дидимотикон. Пак там, стр.
45 : Клокотница ἡπ ἡ τ ἡ ἡνω το ἡ ἡβρου. — Димитър Хоматиан за правата на императора и патриарха
Теодор, nota bene Gelzer, Byz. Zeitschr., II, стр. 62—43. Наследникът на Димитър Хоматиан? — Nic.
Blemmyda acl bulg. archiep. Jacobum de unione, Migne, стр. 142. Вж. Шестаков в ЖМНПр, 1897 март, стр.
245—253 (nota bеne 247). — За Димитър Хоматиан вж. Васильевский в ЖМНПр, 1885 март, стр. 22. На
стр. 8 той поставя писмото му до Керкирския митрополит за ръкополагането на свещеници от българите
преди 1219 г. — Солунският митрополит Константин Месопотамит, 1223 г. (в кореспонденнията на
Никита Акоминат вече се споменава като солунски). Йоан Протан бил уж ръкоположен от българите.
Васильевский в ЖМНПр, 1885 април, стр. 215 : Никита в половината на XIII в. и Николай (писмото на
Йоан Навпактски). — В 1227 г. папската анатема към Теодор. — Сношенията на Теодор с Фридрих II,
пратеници — comes Maio, Riccardi S. Germano, MG, SS, XIX, стр. 35С—357. Йоан Навпактски упреквал
патр. Герман, че не нарича Теодор цар, а нарича цар скита Асан в Хем. Васильевский : ἀ τοἀ αἀμου
κατἀρχων Σκἀἀης ἀσἀν. Визант. Врем., III, стр. 292.]
295
лямата си част били българи. Без бой победителят завзел Одрин и почти цяла Македония и Албания до
Драч. [8] Никакви нови тегоби не наложил той на новите си провинции освен обикновените данъци и
издръжка на местните гарнизони.
От Самуилово време българските славяни сега пак са обединени под един скиптър. Асеновото царство се
умивало от три морета. Освен Дунавска България сега в състава му влизат още : Браничево и Белград,
Ниш и Велбъжд (Кюстендил), Тракия с Дидимотихон и Одрин, цяла Македония, а именно окръзите :
Серски, Скопски, Прилепски, Деволски и Охридски, а по-нататък Албания с Елбасан до Драч. Деспот Слав
Мелнишки изчезва от сцената; умрял е вероятно като един от най-видните Асенови боляри. [9] В Солун и
в остатъците от Епирското царство бил поставен Асеновият зет Мануил, който приел императорска титла.
[10] Западният съсед, сръбският крал Стефан Владислав, бил също тъй женен за Асенова дъщеря. [11]
Тогава именно Асен построил съборната черква в Търново (по-после джамия), в която един надпис
прославя подвизите му по следния начин : „В 6748 лято (т. е. 1229/30 г.), индикт III. Аз, Иван Асен, во
Христа бога благоверен цар и самодържец на българите, син на стария Асен, създадох от основи този тъй
свят храм и изцяло го украсих : живопис в чест на св. 40 мъченици, с чиято помощ аз на дванадесетата
година от царуването си, когато храмът бе вече украсен, отидох на война срещу Романия, разбих гръцката
войска и плених самия цар кир Тодор Комнин с всичките му боляри. Превзех всички земи от Одрин до
Драч, гръцката, освен това албанската и сръбската страна. Фръзите (франките) си запазиха само
градовете около Цариград; но и фръзите се покориха на царствената ми десница, тъй като нямаха
никакъв друг цар освен мен и живяха под моя власт по божие повеление. Защото без него нищо не се
върши и не се произнася ни дума. Слава на него во веки. Амин.” [12]
Асен II въздигнал твърде много престолния си град Търново, [13]
8. За Клокотнишката битка (Κλοκοτινἀτζα, Клокотьница) вж. Acropolita, гл. 15 чието съченение е главният
извор за тази епоха. Срв. Albericus, стр. 536. Още в XVI в. това село се наричало Клокотница. Срв.
Heerstrasse etc., стр. 98, 132. За границите на Асеновото царство в 1230—1241 г. вж. грамотата на
дубровчаните (вж. по-долу), също Acropolita, поs. място, Евтимий, Житието на св. Петка (Starine, IX, стр.
57) и списъка на българските епархии при Иван Асен (пак там, стр. 53). [За името Клокотница още :
Dernschwamm, Verantius. — За състава на Асеновото царство : Βολερ ἀν, ἀπαν, Сери пр. Acropolita, стр.
46. Albanis nota bene. — Ἄλβανον тук дали е област или град? = Arbanum около Кроя.]
9. В поменика (Раковски, стр. 51) и нему се чете вечна памет наред с царете и придворните.
10. [За императорската титла на Мануил срв. Васильевский в ЖМНПр, 1335 март; Дринов във Визан.
Врем., II, стр. 1 сл.]
11. [За отношението на Асен към сърбите вж. Васильевский в ЖМНПр, 1885 март, стр. 27. Срв.
Търновския надпис и тривалите у Евтимий, Житието на св Петка.]
211
12. Открито е от Даскалов (вж. стр. 103, бел. 13). Факсимиле от него има у Раковски, Асен, стр. 9. Бриен е
пристигнал в Цариград [през септември] 1231 г. Надписът е от времето, кегато Асеновата власт (като
спекун) над Латинската империя излеждала осигусена.
13. [От времето на Асен II, 1230—1241, е и Болонският псалтир, писан от Белослав
296
който тогава сигурно е изглеждал много по-иначе, отколкото сега (1878 г.) с жалките си развалини. Във
всички български паметници по византийски обичай към името му се притурят бляскави епитети :
„Цариград Търново, богоспасен Цариград, царица на градовете, царствен преславен град, наистина втор
след Цариград”. [14] Нямаме никакви известия кога е основано Търново. Според едно предание построили
го великани, а според друго негов основател бил Крум. За пръв път Търново е въздигнато от братята Асен
и Петър, които го избрали за своя столица : тук е бил родовият им замък.
Пък и сега още всеки пътешественик се възхищава от великолепното разположение на българската

столица. Първоначално тя се състояла от два разделени от бързотечната река акрополиса, също както
Прага е съставена от двете разделени от Молдава крепости : Вишеград и Храдчани. Още византийският
историк Никита Хониат с малко думи отлично с охарактеризирал разположението на града на Асеновци.
[15]
Йосиф и Тихота. Белославовата приписка на л. 106. На л. 128-6.
Друга приписка съобщава, че
Срезневский, Пам. юсов. письма, стр. 127—128, смята, че е писан във времето на Асен I (1186—1196). Че
Болонският псалтир е писан във времето на Асен II, 1230—1241, вж. руския превод на моята история, стр.
551, бел. 12. Срв. Пич и може би Макушев рец. (против този възглед). — Споменик, III (Стоjановић), стр.
12. Грамота от октомври 1300 г. на крал Стефан Урош (Милутин) от Хилендар : бащата на краля дал на
Хилендар
— Надпис с името на цар Иван Асен в черквата в Беренде, Царибродска околия, Сборник, II, стр. 48.]
14. Срв. βασιλεἡουσα πἡλις, ἡ βασιλἡς τἡν πἡλεων, ἡστυ βασι’λειον и т. н. Krause, Die Byzantiner, Halle,
1869, стр. 15.
15.
212
Снимка на града има у Lejean, Voyage en Bulgarie. Tour du monde, XIII, 1873, и у Е. Reclus, Nouvelle
géographie universelle, I, Paris, 1875, стр. 213. Срв. географията на Неофит (на български, Крагуевац,
1835), стр. 17 и сл., също Григорович, Путешествие, стр. 171—176, също Barth, Reise durch das Innere der
Eur. Türkei, Berlin, 1864. Описание на Търново с илюстрации има дадено и у Kanitz, Donau Bulgarien, II, стр.
38—58, от него и археологическия етюд : Tirnovos altbulgarische Baudenknaale (S. B. der Kais. Akad. ćer
Wiss. in Wien, LXXXII, 1876, март, стр. 271—288); имам пълно основание да се надявам, че сега, когато
Търново е вече съвсем достъпно, ще се явят и други монографии за тези постройки. [Положението на
Търново в Европа е inucum. Срв. Константин в Аджирия, срв. Queillé — Erdic, и Ани в Армения.]
297
Янтра с големи завои се стреми от балканските склонове между стръмни, отгоре плоски варовити скали
към Дунава. На едно място със завоите си тя образува цял полуостров, на чиято източна страна се издига
хълм, защитен от три страни от реката, а от четвъртата — със стръмни тераси. На върха на хълма е
същинският Трънов град. Единственият достъп към крепостта е по интересния хребет на скалата, широк 4
м и 15 висок, който, спущайки се стръмно от двете си страни, от долината продължава нагоре към
височината. Този естествен виадукт е прорязан само на едно място за укрепяване с тесен дол. На
разстояние, каквото може да измине една хвърлена с лък стрела от тоя дол към крепостта, и сега още
(1878 г.) води добре запазена врата. Според свидетелството на турския географ Хаджи Калфа (поч. 1658
г.) в XVII в. старият царски дворец още е бил цял. У него четем [16] : „Всред града се издига построен от
издялани камъни шестоъгълен замък с пет врати. Янтра го обгръща като лунен сърп и крепостта има
връзка с водата (на реката) чрез две кули.” Сега там горе човек ще види само жалки развалини, обаче
височината, върху която е бил замъкът, все пак и досега още се нарича на български Царевец (Царювиц
— според търновския изговор), „царева крепост”, а на турски — Хисар (крепост).
На Царевец се издигали дворците, [17] в които са живели Асеновци, Тертеровци и Шишмановци. Един от
дворците тук е съграден от цар Иван Александър, който в него свикал около 1355 г. събора против
богомилите и евреите. [18] Наред с двореца на светския владетел е бил и дворецът на духовния глава на
българите — патриаршията, или съборът — „майката на черквите в българското царство”, черквата
„Възнесение Христово”. [19] Сега няма следа от нея; според руските летописи след превземането на
града турците я превърнали в джамия. Току до нея сияела черквата „Св. Петка” (Παρασκευἀ),чиито мощи
Иван Асен със съгласие на франките пренесъл от крайбрежния гр. Епиватис (по турски Боядос), намиращ
се на 12 часа път от Цариград, в Търново и там ги погребал в „цръкви царстἀй”, която той вероятно е
построил нарочно за това. [20] След падането на Търново турците се настанили на Царевец и на мястото
на разрушената през време на войната черква „Св. Петка” построили в 1435 г. джамия, съществуваща и
досега. [21] Трета черква — в чест на св. апостоли Петър и Павел — имало долу, на брега на Янтра,
срещу Трапезица; тя е сегашната митрополитска черква.
16. Hadschi Chalfa, Rumeli und Bosna. Aus dem Türk. von Jos. Hammer, Wien, 1812, стр. 42. [Описанието на
епископ Петър Богдан от 1640 г. Acta Bulg. eccl.]
17. „Полаты, иже суть сотворены топлоты ради”; Доментиан, стр. 329.
18. Предание за св. Теодосий Търновски, Голубинский, стр. 679.
19. Раковски, Асен, стр. 51.
20. Евтимий, Житие на св. Петка, Starine, IX, стр. 59. [А Papadopulos — Kerameus, Ανἀλεκτα, I, стр. 438—
453, издаде животописа на св. Параскева; тя и брат ѝ, св. Евтимий Мадитски епископ (поч. около 989—
996), са били от Epibatai. Byz. Zeitschr., II, стр. 315.]
21. Построена от Гази Феруз бег в 839 г. от хиджра. Г. Н. Шишков, История на българския народ,
Цариград, 1873, стр. 263. Хаджи Калфа нарича строителя на джамията в крепостта „завоевател
Фирнебег”.
298
На десния бряг на Янтра срещу Царевец се издига една уединена скала с отвесни към реката до сто фута
страни. Отгоре на едно малко пространство се издигала „славната крепост Трапезица”. Още римляните са
213
имали в този укрепен пункт една малка крепост, чиито основи според г. Каниц могат и сега да се видят. На
Трапезица цар Иван Асен I в 1195 г. изградил черква в чест на св. Иван Рилски, в която се пазели
чудотворните мощи на националния патрон, [22] а близо до нея в черквата на Апостолите се намирали
останките на св. Гаврил Лесновски. [23] От всичко това сега няма ни следа. Отгоре Трапезица (народът я
нарича още Трапевица) е обрасла с храсталаци и служи за пасище на кози и овце. В преданията се
разправя за бляскави царски дворци и за седем намиращи се там черкви; според характера на мястото
това сигурно са били само малки и тесни здания и параклиси. Иманяри работят тук усърдно и, вероятно,
намират много скъпоценни неща. В подножието на Трапезица, срещу днешната митрополитска черква,
била славната, посветена на св. Димитрий и построена от Асен и Петър черква, в която българските царе
се коронясвали. Неотдавна търновските граждани заградили оскъдните остатъци от кея, главно олтарната
стена, със зид. [24] Двете крепости се съединявали с построен върху две арки мост, към който водели
врати за откъм града.
Самият град Търново е разположен на споменатия по-горе полуостров от Царевец на запад до близките
височини и добре е запазен откъм север и юг от стръмните брегове на реката. Във времето на Хаджи
Калфа имало само два моста през реката : единия към Трапезица, а другия на юг. Градът е растял бавно;
още в 1211 г., при Борил, е имало само една черква. [25] Сърбинът Доментиан, който в 1253 г. е написал
житието на св. Сава, пише, какво черквата „Св. 40 мъченици” е край река Янтра, в новия град, в мястото,
наричано Търново”; [26] от това можем да заключим, че градът, собствено предградието на Царевец,
отчасти е построен едва при Асен II.
Черквата „Св. 40 мъченици” и намиращата се при нея Велика Лав-
22. Евтимий, Житието на св. Иван Рилски, Гласник, 22, стр. 286.
23. Голубинский, стр. 663.
24. Даскалов, стр. 27.
25. Съборът в 1211 г. : „сἀде въ иже тогда единой отъ великыхъ цръковь”.
26. Доментиан, Белград, 1865, стр. 333. [Смъртта на св. Сава в Търново. Според Павлович той е починал
на 12 януари 1236 г., заминал от Сърбия в средата на 1234 г. Nota bene анализ на цялото известие на
Доментиан и т. н. (срв. Osvěta, 1882 г. за Търново). — Доментиан, стр. 335:
— За пренасянето на св. Сава от Търново има служба на преноса от Търново в Милешево, изд.
Ковачевић, Гласник, 63, стр. 20 сл., според него този пренос в Милешево е станал на 6 май 1237 г. (има
приписка в Гласник, X, стр. 341, че преносът е станал в .sψмв., според Ковачевич в оригинала стояло
.sψмє., следователно 1237 г.). — Васильевский в ЖМНПр, 1885 април, стр. 210, бележката, казва : Йоаким
до пролетта на 1235 г. не е бил патриарх, а е умрял в 1237 г. Следователно Сава в Търново е могъл да
бъде само в 1236 г. Ала във времето на патр. Йоаким е станал и преносът на св. Сава след няколко
години, Йоаким може би да е бил още архиепископ, следователно в 1235 г.]
299
ра била на северната страна на града, до брега на реката. Преданията много разправят за чудесата,
вършени от погребаните там светии, особено св. Иларион Мъгленски. В подземни гробове в нея се пазели
останките на починалите царе. Стените на черквата били пълни с надписи, някои от които и досега се
виждат в джамията. Освен това градът бил пълен и с други черкви и манастири, които турците след
превземането на града превърнали в джамии или бани. В баните често се срещат скулптурани работи,
изобразяващи сцени от Новия завет. Главната баня например (баш хамам) е едновремешната черква „Св.
Богородица”.
Гребенът, който води от града нагоре към крепостта, вероятно е играл по-особена роля в историята на
старото Търново. Тържествените шествия се явявали там в цялото си великолепие; същият гребен е
служил и като удобна арена за кървави сцени.
Имаме едно интересно известие от епохата на последния патриарх Евтимий за околностите на Търново,
изпълнени с високи скали и планини. „Край Търново, отделено само с реката, се простира поляна,
виждана от вси страни, която се напоява от стичащите се там води и ласкае още отдалеч окото с
прелестта на водите; тя е насадена с дървета, покрита е с най-разнообразни цветя и е пълна с овошки, а
над нея се издига гъста и обширна гора. Тук се издигала черквата на Пречиста Дева, майката Христова и
214
Богородица, на чийто празник се е стичал тук от целия град народът с жени и деца.” [27] От малкото тези
думи личи, какво византийски образованият монах наред с безсъдържателни фрази и библейски спомени
сполучливо е нарисувал и един хубав пейзаж. Такива примери за жалост са крайно редки. Киевският
архиепископ Григорий Цамблак, родом от Търново, от перото на когото е излязло това описание,
споменава впрочем за поляната само защото патриарх Евтимий забранил празнуваното там тържество
поради станалите там безчинства. От други извори узнаваме, че същото това място, разположено на юг от
града, се наричало Света гора и че в тамошния манастир „Св. Богородица” е живял известно време и св.
Теодосий Търновски. [28] Още във времето на Хаджи Калфа гората била запазена и служила за запазване
на пасящия добитък от слънчевия пек. [29] Сега тя е гола и в празнични дни там се веселят турци.
Малката равнина, намираща се на юг от другата страна на реката, се нарича Марино или Марно поле. На
половин час път на североизток е с. Арбанаси, което според легендите е основано от 70 гръцки семейства
по случай брака на някой цар с дъщерята на византийския император; в същност обаче селото не е по-
старо от 400 г. [30]
По цялата търновска околност са пръснати много манастири. Само на един час път по-долу от града
Янтра тече през една теснина и между два манастира : „Св. Троица” и Преображенския; други още
манастири се спотайват из околните долини : Присовският („Св. Архангел”), Плаков-
27. Житие на Евтимий, Гласник, 31, стр. 277.
28. Rad. VIII, стр. 184.
29. Хаджи Калфа, стр. 42 (погрешно пише светифора).
30. Вж. гл. XVII.
300
ският („Св. Илия”), Къпиновският („Св. Никола”) и т. н. Имената на основателите им — царе, царици и
боляри, отдавна са забравени, а ценните им ръкописи или отвлечени, или унищожени.
Търново като престолен град на българските царе, патриарси и боляри бил център на целия държавен и
културен живот в XIII и XIV в. Гражданите също така участвували в политическите движения. Не тъй е
било в Сърбия. Сръбските крале и царе, както и много западни владетели нямали постоянна своя
столица, а живеели поред ту в един, ту в друг замък на Косово поле, в Звечан, Паун, Сврчина, Породимля
или в градовете Раса, Призрен, а след завоеванието на Македония — в Скопие и Прилеп; по-късно в
Крушевац, Смедерево и Белград. Ето защо там не е могъл да се създаде един център на политическия и
литературния живот.
Мирът, зацарувал по българските земи през времето на Асен II, повдигнал търговията. Дубровчаните,
които малко по малко взели цялата вътрешна търговия на полуострова в свои ръце, получили от Асен
големи привилегии, [31] въз основа на които те като „най-верни любими гости на царството ми” могли
безпречно да пътуват, да купуват и да продават. Дълго време след това дубровчаните си спомняли „за
вярната дружба на високопрославения цар Иван Асен”. [32]
Оживил се и църковният живот. Асен II дал големи дарове на манастирите : тъй например Рилския
манастир [33] и атонските манастири „Лаврата” и „Протатон”, а особено българския Зографски манастир,
[34] които оцелели от опустошението, извършено на светия полуостров от разбойнишкия латински епископ
Севастски.
Последователи на разни вероизповедания — православни, католици и богомили, живеели в Асеновото

царство. Папата в едно свое писмо до маджарския крал се оплаква от Асеновата веротърпимост към
богомилите; той дава приют и покровителство на еретиците и затова царството
31. Грамотата от архивите на Дубровнишката република посредством руския консул У. Гагич била
отнесена в Петербург. Според преписа на Гагич за пръв път е издадена от Шафарик (Pam., II), а според
оригинала от Срезневский, Известия, II, 1852, а след това от Миклошич (Mon. serb., III) и от Раковски,
Асен, стр. 56. Погрешно я считат някои за грамота на Асен I, царството на когото никога не е имало такива
граници, за каквито се говори в нея. [Analyse détaillée. Асен I не е притежавал Македония, вж. Никита, не е
притежавал навярно и Белград и Браничево. — Пичовите работи.— Асеновата грамота на
дубровничаните и сам Миклошич приписва на Асен II (1217—1241), Mon. serb., Corrigenda, стр. IX. Nota
bene срв. Archiv, II, стр. 623 (Калужняцки за тази грамота).]
215
32. В 1253 г. Miklosich, Mon. serb., стр. 35.
33. Šafařik, Pam., 2 изд., стр. 107.
34. Евтимий в Starine, IX, стр. 57. Една компилация може би от XVI в., от хрисовулите на Асен II и на син
му Калиман I, дадени на Зографския манастир, има у Априлов. Болгарские грамоты, Одесса, 1845, стр. 31.
Зограф имал тогава приходи от цялото българско царство, от риболовството по Дунава и по Охридското
езеро, имал имоти в Серес, Никопол, София и другаде. В самия манастир по заповед на Асен била
построена кула, която по името на неговия син била наречена „Михайлов пиргос”. [Nota bena Богдан за
компилацията на грамотата. — Новобълг. история на Зограф от Дринов в Пер. спис., 31, стр. 25.]
301
му с препълнено с тях. [35] При Асен II дори и гърците признали независимостта на Търновската църква.
Асен сключил съюз с император Ватацес, за да разрушат Латинската империя, на която се сърдил, откак
не го избрали за настойник. Обаче скоро след пристигането на Йоан де Бриен в Цариград той бил твърде
много зает с война против маджарите. Военните действия се развивали по трансилванската граница, във
Влашко, около Белград и Браничево. Асеновият брат Александър разбил маджарите и пленил графа и
воеводата на трансилванските сикули Богомир, Собеславов син. Маджарите пък от своя страна превзели
опустошената Северинска [36] област, т. е. Мала Влахия до Алута, където скоро от вси страни започнали
да се събират колонисти; оттогава маджарските крале си присвоили титлата крале на България и на
Кумания. [37]
След свършването на тази война Асен с Ватацес се обърнал срещу цариградските латинци. Войната
започнал Ватацес, като превзел в 1235 г. венецианския Галипол. Асен и Ватацес с жените си се срещнали
в превзетия град, а после на азиатския бряг на Хелеспонт, в Лампсак, била отпразнувана сватбата на
дванадесетгодишния Ватацесов син Теодор с десетгодишната Асенова дъщеря Елена. Пак там била
призната и независимостта на Търновската църква от византийския патриарх Герман със
35. Theiner, Mon. Hung., I, стр. 160. Под „heretici” тук съвсем не трябва да разбираме православните; те се
наричат винаги „schismatici”.
36. В унгарските паметници „banatus de Sceurin, Zeurino, Zeureno, Zewerino, Scverino”; в славянски от 1406
г. „Грἀдἀщу ми къ Северину”, „Северинскому банству господинъ” (Венелин, Влахоболгарские грамоты,
стр. 22, 23, 57 и т. н.). Срв. Šafařik, II, стр. 219. Първият унгарски северински бан е в 1233 г. (Theiner, I, стр.
123). [Fr. Pesty, А Szörenyi bansag története, Budapest, 1878, 3 vol. Обширна истерия на този банат с
грамоти. — „Грἀдἀщу ми къ Северину” — дали това не се отнася за Сигмунд?]
37. Rex Bulgarie за пръв път в 1235 r. Fejer, IV, 1. Срв. Rösler, стр. 286; за пленяването на графа на
сикулите : грамота от 1235 г., Teutsch und Firnhaber, Siebenb. Urkundenucbh, XXV. — [За началото на
християнството у куманите вж. Kuun, Codex Cumanicus, стр. LXXVIII. Най-ранното покръстване според него
е от 1220 г., в 1228 г. episcopus in Comania Theodoricus бил ръкоположен от Роберт архиепископ
Strigoniensis. Тогава в XIII и XIV столетие Cumania = Moldavia. След 1237 г. куманите нахлули в Унгария,
бягство. След нахлуването на монголите мнозина останали в Унгария. Още от времето на крал Сигмунд
се говорело кумански. Kuun, пак там, стр. LXXXIIl : „Magna Cumanorum pars, quae Moldaviam et Valachiam
inhabitabat, tandem Valachorum religione, linguam, mores assumsit et hodie qucque quaedam familiae valachae
non solum in Valachia, sed in ipsa Transsilvania, e. g. in Comitatu Zarandiensi „Koman” nuncupant r.” В
Молдавия имало vallis Koman в 3 села Komanest. Във Фогараш село Горен и Долен Комен. И името на
узите се среща в Унгария : Uzaeus princeps Cumanorum 1279, Fejér, Uz nobilis 1412, Uz villanus 1223, човек
1299, Uz pater de Uza 1299, Uzfalu, Uzfalva 1301. — Куманско влияние върху румъните. Рум. satu село. Вж.
Codex Cumanicus,. стр. 105, mercator baxargan, forum Ibaxar, mercatum satugh, стр. 106 venditor satugzi. Вж.
Rösîer. — От 1230 г. Станимашкият надпис — Huber в Archiv f. öst. Gesch., Bd. 66, стр. 1 : Бела IV веднага
след възкачването си на престола пише rex Cumanie, когато куманите търсели защита от него. На стр. 2,
бележката, казва, че Северин не бил обсаден от унгарците около 1232 г. : Const. Porph., De adm. imp., cap.
40. Траяновият мост бил κατἡ τἡν τἡς Τουρκἡας ἡρχἡν, a според Vita S. Gerardi, cap. 10 ap., Endlicher,
Mon. Arpad., стр. 214 сл., земята на унгарския княз Ахтум в X в. се простирала „а fluvio Keres usque ad
partes transsilvanas et usque in Budin et Zeren”.]
302
216
съгласието на патриарсите ерусалимски, антиохийски, александрийски, и Йоаким, търновският
архиепископ, в присъствието на мнозина гръцки и български епископи и монаси бил тържествено
въздигнат в патриарх. [38]
След тази среща българи и гърци се втурнали да опустошават Тракия до Цариград; Долна Марица била
определена като граница за завоеванията на двете страни [?]. Още същата година съюзниците
заобиколили дори и самия Цариград. [39]
38. Местно известие имаме у Раковски, Асен, стр. 51. Вж. Acropolita, гл. 33, Nicephorus Cregoras, I, стр. 29.
Визант. хроника за 1391 г. (Sitzber. der W. Akad., IX, стр. 393); Дринов, История на българската църква, стр.
86; Голубинский, стр. 80. [Nota bene за срещата на Асен с Ватацес Василевски в ЖМНПр, 1885 април,
говори обширно. — В. Васильевский, Обновление болг. патриаршества при царе Иоанне Асене II в 1235
год., ЖМНПр, 1885 март, стр. 1—55, април, стр. 206—238. Ръкопис (XIII—XIV в.) с писма на навпактския
митрополит Йоан Апокавк (от Синай) през времето на епирския деспот Михаил I, Теодор и Мануил, у
Порфири Успенски, сега в импер. Петроградска библиотека. — Църквата в деспотството била против
Цариградската църква в Никейската империя. В 1232 г. Асен е начело на съюза срещу Цариград. За
преговорите на латините с Асен за регентството Sanado y Bongars, Gesta, II, стр. 78, Dandolo у Muratori, XII,
стр. 346. Асен в 1232 г. преговарял и за отношенията на търновската българска църква към Никея (nota
bene март, 50); патриархът не позволил автокефалността, каквато имала Охридската църква (тя била под
Асен), търновският архиепископ трябало да бъде ръкоположен от цариградския патриарх. Асен вероятно
това не е искал. Търновският патриарх (навярно Василий според Евтимий) се отказал и се оттеглил в
Атон, гдето в 1233 г. го намерил анкирският митрополит Христофор, в 1235 г. бил вече провъзгласен за
патриарх Йоаким. В 1233 г. синод в империята на Мануил Солунски. — Leo Gavalus, кесар на Родос в 1223
г., бил против Ватацес, в 1224 г. сключил съюз с венецианците, след това наново с Ватацес. — Монасите
за положението на Цариград през март 1234 г. (Assanus, Vatacius, Manuel) у Mansi, ХXIII, стр. 293—294. —
В 1234 г. преговори за женитба, инициативата излиза от Асен спорeд Григорас; у Акрополит е другояче,
нападателен съюз против латините. Църковните въпроси; съгласието на патриарсите Александрийски,
Антиохийски и Ерусалимски според синодика, имената са верни. В 1235 г. Ватацес е в Лампсак, превзел
венецианския Галипол, там дошъл Асен с царицата и с дъщеря си, със светска и духовна свита, имало и
атонски монаси. Бракосъчетанието в Лампсак, Асен не се знае защо, не присъствувал, само царицата с
дъщеря си. Автокефалността била призната. Τἡμος не е запазен; τἡλἡ καἡ ϕἡροι; откъслек в
грамотата на Калист (Acta, I, стр. 438). Скоро се появили двусмислията на самия Герман. Смътният извор
у Порфири Успенски (спорьт за Атон; български митрополит в Солун). Вж. Meyer, Athosklöster. Праз лятото
царете потеглили срещу Цариград. Оскъдни известия, най-добрите у Филип Мускес. Опитът на
византийските кораби да запалят Цариград. Гърците в града били обезоръжели. 45 дружини на Асен.
Вгигцианците поразили гръцката флотилия, като заловили адмиралския кораб на Гавала с 24 кораба.
Обсада на Цариград и през 1236 г. — Писмото на Христофоо, анкирски митрополит, пратеник на
никейския патриарх в Солун (вж. Acta, III, стр. 65) πρἀς Βασιλἀα Асен II вЖМНПр, 1885, март, стр. 53—55
(εές τέν Ζαγορέν; τοέ Γρινέβου έκκλησέα). Писано е от страната на царя, който е зет на Загорския владетел
(Мануил Солунски). — А. Rother, Johannes Teutonicus (von Wildeshausen), Röm. Quartalschrift für christl.
Altertumskunde, 1895, стр. 139—171. В 1234 сл. Provincial in Ungarn, Bischof von Bosnien, стр. 153 : 1237 der
Bischof von Perugia und Johannes als Gesandte zu Asên II. Johannes († 1252) in Strassburger Couvent, 11 J.
Geneal. (Sem. Arbeit aus Münster, Vorrede von Prof. Finke).]
39. Hopf, стр. 254; Макушев и др. Григорий IX пише на 16 декември 1235 г. на унгарския крал (Theiner, I,
стр. 140) за едно нападение от страна на българи и гърци и прибавя, че латинците, след като ги
отблъснали „de novo civitate Constantinopolitana obsessa, iterato cum infinitis millibus”, заплашвали града.
Ето защо обсадата е била към края
303
Между това Асен превзел пътьом и Пловдив, в който франките вероятно били заседнали здраво още след
поражението на Борил; в 1219 г. там заседнал един роднина на Рене, нидерландецът Жерар де Стрем
(Gérard dc Stroem). Бриен, съуправителят на малолетния Балдуин II, разполагал в Цариград само със 160
рицари и оръженосци; той бил принуден да разорьжи гърците и да разпредели оръжието само между
наличните латинии. Генуезците и пизанците приготвили военните си кораби, Венеция изпратила 25
галери, а Готфрид II Вилхардуен, морейският княз, дошъл на помощ с флотилия и с десантна войска. С
храбростта си латинците успели да отблъснат обсадните войски, а на морето италианците унищожили
гръцките и българските кораби (1235 г.). Асен след безполезни настоявания от страна на папата да се
откаже от съюза с Ватацес бил отлъчен на 25 май 1236 г. в Рим. [40]
Бриен умрял в 1237 г. Асен изведнъж охладнял към съюза си с Ватацес. Може би отстъпчивостта на
Балдуин II да му е дала повзд за това, а може би той се опасявал от засилващото се могъщество на
никейския император; както и да е, едно сблъскване между двамата сьперници за завладяване на
Цариград станало вече неизбежно, защото и „царят на българи и гърци” с не по-малка радост би издигнал
217
трона си на Босфора. Под предлог да види още веднъж поне дъщеря си Елена, невестата на
византийския престолонаследник, повикал я той на среща в Одрин; оттам обаче той я взел със себе си в
Търново.
Като скъсал връзките си с Ватацес, Асен сега влязъл в сношения с
на 1235 г. [Nota bene respice lit. papales. — Nota bene : Ватацес същевременно поддържал (до 1236 г.)
размириците на гърците в Крит срещу венецианците. Hopf. — Рение. За него грамоти у Tafel et Thomas. —
Nota bene падането на Пловдив! Canale, Dandolo, Acropolita, Phiüpp. de Mouskès, папските грамоти. — Hist.
Francorum Scriptores, V, Paris, 1649, стр. 411, за susceptio coronae spineae : „illo tempore duo principes
Graecorum Vastachius et Duxanus (var. Auxanus) pacem in vicem facientes contra imperium
Constantinopolitanum bellaverunt”, тогава Бриен изпратил Балдуин във Франция и пр. Същото и у Boudiet,
Hist. généalog. dc la maison royale de Courtenay, Paris, 1661. Preuves, стр. 18 от ръкописа на манастира S.
Petri Senonensis : „duobus maioribus Graecorum satrapis, Vastachio et Auxano”, по-рано неприятели един към
друг, след това станали приятели и заедно нападнали Цариград, тогава Бриен изпратил Балдуин и т. н. —
В 1234 г. примирие с Ник. латини. Посредничели латински монаси в Цариград. Цариград според тях се
намирал между 3 неприятели : „Arsanus rex Bachtrorum ab Aqnilone”, Vatacies от изток, Manuel от запад. —
В 1235 г. Бела IV подарил на Dionysio mag. agaz. имения за вярна служба, особено, срещу брата на
българския цар Александър, „qui etiam Bogemerium filium Zubuslay comitem et ductorem Siculorum
captivarat”. Féjer, IV, 1, стр. 21. Teutsch und Firnhaber, стр. XXV, № 132. — 1232, 21 март. Reate. Папата
напомня на чанадския (Cenadiensis) епископ да обърне в послушание белградския и браничевския
епископ, които са българи православни, и ако не послушат, subdes episcopatus eorum auctoritate nostra
episcopatu Sirmiensi. Theiner, Mon. Hung., I, стр. 103. Тези два града следователно тогава са били под
унгарска власт? В привилегиите на дубровчаните се споменават Белград и Браничево. — 1233 г. първият
северикски бан. В 1233 г. за пръв път срещаме rex Cumanie в съвременните грамоти в 1235 г.]
40. Theineir, I, стр. 144. [Писмото на Григорий IX до Бела от 1235 г., 16 декември. Viterbo. Асен и Ватацес
нападнали Цариград (като превзели Галиполи), 48 редици срещу 160 рицари и 24 неприятелски кораба.
Били отбити, sera de novo, iterato обсаждат. Датирано добре (anno nono).]
304
папата. По лично негово желание (в май 1237 г.) в България бил изпратен папски легат Перуджийският
епископ, който да води преговорите относно цариградската империя. Заедно с легата пристигал и Йоан
Вилдхаузенг немец от Вестфалия, бивш босненски епископ. Но още на 28 февруари 1238 г. Григорий IX
настоял пред маджарския крал Бела IV да обяви кръстоносен поход срещу Асен, тъй като последният не
щял да се присъедини към Римската църква и защищавал богомилите, с които тъкмо по него време
католическата църква водела кървава война в Босна и в Южна Франция. [41] Същото нещо поискал
папата и от император Балдуин. [42] Бела се готвел за война с намерение да завоюва България. [43] На
кръстоносците, които отидат срещу „еретиците и схизматици” българи, обещали, че ще им се простят
греховете. Самият обаче кръстоносен поход, както изглежда, не се състоял; Асен намерил, че ще е по-
изгодно за него открито да се съюзи с Балдуин II като негов „защитник”.
През това време едно ново движение на народите разтърсило Изток. Куманите, заплашени от нахлулите
откъм Русия татари, на тълпи бягали през молдаво-влашките равнини отчасти в Маджарско, а отчасти
през Дунава, който на кожени мехове, напълнени с въздух, минали в България и залели цялата страна до
Тракия. Много народ с дворянството се поселил в България. Пък и латинците завързали дружба с тях. В
1239 г. франки, българи и кумани потеглили заедно да обсаждат гръцките крепости в Тракия. [44] Когато
Асен атакувал Цурулон (Чорлу), внезапно получил известие, че жена му маджарката, син му и патриарх
Йоаким умрели в Търново от чумна епидемия. Той погледнал на това като на божие наказание за
вероломството, изгорил обсадните си машини, върнал се в къщи, изпратил обратно Елена и отново се
помирил с Ватацес. [45]
41. Грамотите у Theiner, стр. 155—167. [В 1237 г. в май е подновен съюзът на Асен с папата. Ала в 1238 г.
пак неприятелство, на 27 януари Григорий пише на Бела да предприеме срещу Асен кръстоносен поход,
за същото пише и на Балдуин, и на перуджийския легат. Бела същата година, 7 юни, пише, че не иска да
воюва с Ватацес, но срещу Асен. От 8 и 9 август много писма от папата за българската война
(индулгенции).— През 1239—1241 г. (след смъртта на Йоаким, във времето на Василий) пренасянето на
св. Петка от Епиват.]
42. [За отношението на Балдуин към Асен срв. Конст. Порфирогенет и Симеон. След смъртта на Бриен
Балдуин може би сам се е помирил (в 1237 г. Балдуин е бил двадесетгодишен). — През пролетта на 1236
г. Балдуин заминал на запад. В Рим е бил тържествено посрещнат — отлъчването на Асен и др.]
218
43. Theiner, стр. 16, 167, 170. [2 грамоти за историята на Цариград. 1237, 16 intr. mense oct. XI ind. Jacc.
Teupolo изпраща на франц. крал със Симон Bonum „ad promenandam (lacuna) necessariam Imperatrici
Constanlinepolitani”.]
44. [Куманите във Византийската империя. Вж. Nic. Gregoras, I, стр. 36, 37, ed. Bonn., вж. Rösler, стр. 333,
за преселението през Дунава, настанени от имп. Йоан в Тракия, Македония, при Майандер (Meand.) и във
Фригия. Surgian и неговата генеалогия. — За заселяването на кумани в България, вследствие на едно
ново движение на народите — nota bene. — Thomas arch., cap. 40. Татари (в 1242 г.) около Дубровник и
Котор, който изгорили, ограбили Suagium et Drivostum, през Сърбия в България.— Μιλιαρἡκις, ἡστορἡα,
стр. 339, цитира грамотата на Балдуин II от 1240 г. за превземането на Цурулон у Matth., Paris, V, стр. 68, и
известия за българите и татарите 1241, Chronic. Australe у Freher, 1, стр. 459, Pez, SS Austriae, 1, стр. 460.]
45. Акрополит у Siritter, стр. 729—730.
305
Латинците от ден на ден изпадали все в по-затруднително положение. Император Фридрих II в борбата си
с папата намерил естествени съюзници в лицето на гърците от Никея и Епир, а Балдуин II,
покровителствуван от папата, трябвало скоро да почувствува гнева на императора. Асен и Ватацес в 1239
г. влезли в преговори с Фридрих II, [46] а Ватацес дори се оженил за незаконната дъщеря на императора и
му дал клетва за вярност. Най-сетне в 1240 г. Балдуин II през Маджарско и България влязъл в Цариград с
помощна (събрана на Запад) войска от 700 рицари и 20 000 коня; и тази подкрепа обаче не могла да спре
хода на работите. [47] През време
46. Hopf, стр. 254.
47. [Bouchet, Hist. généalog. de la maison royale de Courtenay, стр. 68, стихове на Mouskès : li roys Aussens
(o ssi). — 3a Philipp Mouskès по-рано се мислеше, че е турнайски епископ, умрял в 1282 г. (Chroniques
belges inédites, ed. Reiffenberg, Bruxelles, 1836, vol. I), ала в suppl. ed. Reiffenberg от 1845 г., стр. 7, се
казва : не бил от Гант, нито епископ, ами joyeux trouvère от Tournay, не бил фламандец, ами французин;
mouskès в patois de Tournay и до днес означава Falco tinnunculus (фр. émouchet). Бил благородник от
Tournay, споменаван в 1236—1237г., свършил поемата си в 1242 г. (цяла генеалогия).— У Reiffenberg, I, е
само първата част на старата французка история— за фр. имп. отпечатък у Ducange във Villehardouin,
Hist. de l’emp. de Constantinople sous les empereurs français, Venet., 1529 + Hist. de l’emp. de Constantinople.
— I, стр. 88, импер. Роберт е цяла зима в Унгария:
„Si fist li Rois un mariage
d'une nieçain à cel Robert,
Et si nos faitl'estoire ciert
Que rois Ausens l’ot et pleuie
Ki sires iert et rois de Servie,
Et li rois Andrius ot un fil
Mult prent et vaillant et gentil
Alexandres auoit à nom
Mult amoient Esclavon,
Rois Ausens et li Rois Andrius
Et Rois Alexandres ses fius
Conuoièrent Robert l'Auçuerre
S'ot viande cuaine et fuerre,
Tant kil vint en la terre noble,
De Grèce et de Constantinoble”.
Стр. 95, към Цариград:
„Mais Vatace et li Rois Ausens,
Li Micalis et li Coumain,
Et li Blac aussi font de plain
Et li Toidres uns om poisans”,
със 100 000 души обсаждали, обширно изложение. — Стр. 96-б. След обсадата на Цариград Балдуин
заминал за Рим, Париж:
Donc fu comandé de par Rome,
Qu'à la S. Jehan fu la some
de passer en Constantinobl
Quar li Blac qui érent Finepople
Et la tierre on regaegnie.
219
306
на похода франкската войска въпреки съюза на българите с Ватацес намерила добро гостоприемство у
първите.
Епирския император Теодор ние оставихме през дните на Клокотнишката битка. Дълго време го държали
под слаб арест, но накрая царят заповядал да го ослепят за някакви си интриги, от каквито той не
отвикнал дори и като пленник. В 1240 г. Асен се оженил заИрина, дъщерята на пленения цар и освободил
тъста си. С Асенова помощ Теодор успял да превземе Солун и да плени брат си „император” Мануил. Но
понеже бил сляп, предал управлението на сина си Йоан.
В юни 1241 г. [48] умрял Иван Асен II, най-великият измежду Асеновци и наред със Симеон най-видният от
всички български царе. Като син на възстановителя на царството, той прекарал младостта си в изгнание и
завзел бащиния си престол след тежки изпитнѝ и борби. След смъртта си оставил царство, което се
допирало до три морета и чието положение между християнските държави било закрепнало благодарение
на приятелските връзки със съседните владетели на гърци, сърби, маджари и немци. Българската
държавна църква била също призната от гърците. Оживената търговия, великолепните постройки и
рядката религиозна свобода били също тъй признаци на вътрешно държавно благосъстояние. При един
храбър и опитен наследник на престола това царство би скоро процъфтяло и би достигнало още по-
голямо могъщество. Съдбата обаче решила иначе.
В 1240 г. походът на Балдуин през Alemagne към Dunée и Hongrie на късо. — Стр. 99 (1241 г.):
De Constantinoble revint
Nouviele, ki mult bien avint
Que mors estoit li Rois Ausens,
Ki mult ot valor et haut sens
l’empereurs en ot ioie au cuer
Ki ne l’ama ia nul fuer.” —
Балдуиновият поход. Pertz. Scr. R. G., 24, стр. 521. Chronicon univers. Mettensis, ps. 1250, autograf cod.
Paris : 1238 (var. A. 1240, Bernensis s. XIII 1239) „Imp. Constantinop. cum multis baronibus et aliis crucesignatis
de Francia Constantinopolim vadit.” Ph. de Mouskès също споменава за това накъсо, през Allemagne, la
Dunée, Hongrie.]
48. В 1241 г. „circa festum S. Ioannis Assanus rex mortuus est”. Albericus, стр. 578. Това място у Алберик
прави излишни всички съмнения на Голубинский, стр. 218, за хронологията.
ГЛАВА XVII. Последни Асеновци

тракийските и македонските провинции. — Убийството на Михаил, последния от Асеновци, от
Калиман II
Иван Асен II оставил за наследник сина си от дъщерята на маджарския крал деветгодишния Коломан или
Калиман I. Настойниците на младия цар възобновили съюза с Ватацес, след което франките сключили
примирие за две години както с тях, тъй и с Ватацес. [1] Връщането на татарите от Хърватско през Сърбия
и България в Русия имало твърде пагубни последици за страната; тогава или може би малко по-късно
България била принудена да плаща данък на татарите, които оттогава насетне, та почти в продължение
на половин век имали немалко влияние върху съдбините на България, макар, разбира се, не в такава
степен, в каквато върху Русия. [2] Грамотата, дадена на Зографския манастир [3], и безуспешното
настояване на папа Инокентий IV България
1. Albericus, стр. 579. [Името Калиман често се среща във влашките и молдавските грамоти от XV—XVII в.
Кали-Мануел? Срв. Калопетрос, Калойоанес и I. н. — Erler, Der liber cancellariae apost. ect, стр. 19 :
формуляри на писмата до имп. Михаил Палеолог и „Illustri Colomanno in Bulgaria imperanti”. — Ватик. библ.,
codex gr. reginae, стр. 18. Писан в 6751 (1243) r
Брун, Черноморье, 2, стр. 355. — Дворецът на Καλαμἀ νου ἡτοι τοἡ Βοτανεἡατου в Цариград 1192, Acta
gr., 3, стр. 31 и VI, domus Calamanni. — I. Bogdan, Recherches sur l’authenticité du diplôme de Jean Caliman
Asan, roi de Bulgarie en 1241. Convorbiri literare, Avril 1890. — Мисионери, търсейки съплеменници на
унгарците, пътували „per Bulgariam Assani et per Romaniam cum ducatu et expensis domini Bela nunc regis
220
Ungarie usque Constantinopolim”, оттам през Зихия (Sychia), Матрика, Алания и т. н. Fejér, Cod. dipl., IV, 1,
стр. 51 et Endlicher, Rerum Hung. Mon. Arpadiana, стр. 249. Вж. Éttun, Rel. Hung., I, стр. 56 сл. Според бел. 1
Юлиан и Отто отпътували в 1237 г.]
2. Францисканецът Вилхелм Рубруквис, който в 1253 г. е бил в татарската земя като пратеник на френския
крал Людовик IX, отнася българите към народите, плащащи данък на татарите. Recueil de voyages et de
mémoires, Paris, 1839, IV, стр. 216, 263, 275, 276, 394.
3. Вж. по-горе, стр. 300. Оригиналната грамота вероятно е от 67(51) година, инд. 1, 2 февр. = 1243 г.
Априлов, пос. съч.
308
да се присъедини към Римската църква [4] — ето само това са по-важните събития през късото
Калиманово царуване.
Император Ватацес, необезпокояван в Европа след Асеновата смърт, в 1242 г. нападнал солунския
император Йоан, но постигнал само това последният да се отрече от императорската си титла. В 1246 г.
той предприел поход срещу Димитър, Йоановия брат и наследник. По път към Солун Ватацес в края на
септември получил в манастира Вире (сега гр. Фере или Фереджик) на р. Марица съобщение, че Калиман
умрял; пръснал се слух, че бил отровен. Ватацес веднага решил да нападне българите и да им отнеме
земите, които по-рано с негово съгласие бе завзел съюзникът му Асен. Нападението срещу Серес, с което
започнала завоевателната война, излязло сполучливо. Долната част на града, защитена още от
Калояново време със стари стени, била лесно превзета, а самият началник на крепостта, Драгота, без
съпротива се предал. За награда той получил голяма сума пари и пурпурни дрехи. Без съпротива се
предали също тъй и жителите на укрепения и намиращия се в подножието на Пирин планина Мелник
(Μαλἀνικος), по произход гърци от Пловдив. В течение на няколко седмици под негова власт паднала
цялата Родопска област заедно с Чепино и Станимака, цяла Македония със Стоб и Хотово (неизвестно
где се намира), Велбъжд, Скопие, Вел, Просек и областта Овче поле. Между това епирският деспот
Михаил II се възползувал от това забъркано положение, за да заеме Албания и Западна Македония. И
така в три месеца всички Асенови завоевания били изгубени. [5]
Тогава победителят се обърнал към Солун. През същата още зима бива изгонен Димитрий, а владенията
на стария му баща, ослепения Теодор, биват ограничени само до южномакедонските градове Воден,
Остров и Старидол.
След Калимановата смърт непълнолетният му брат Михаил Асен (1246—1257 г.), наричан обикновено
Мицо (Μυτζἀς), умалително от Михаил, получил в наследство както държавата, тъй и войната. [6] Вместо
него управлявала майка му — епиротка Ирина. [7] [Главното лице край младия цар е бил неговият свако,
сестрин мъж — зет му севастократор Петър,
4. Raynald, а. 1245, n. 11. [За настояването на папа Инокентий IV България да се присъедини към
Римската църква срв. формуляра у Erler.]
5. Главен свидетел на всички тези събития е Георги Акрополит (род. 1220 г.); заемал през 1236 г.
държавна служба, отличил се като държавник и пълководец и заемащ длъжността велик логотет.
Неговата Χρονικἡ συγγαραϕἡ достига до 1261 година. [Асгороlita, стр. 77 : известието в манастираτοἡ
Βηρἡς е писмо от владетеля, τοἡ τἡν δημἡσιον τἡς ἡχριδοἡ κρατοἡντος ἡρχἡν. Вж. Μιλιαρἀ κις,
ἡστορἡα, стр. 365.— Acta graeca, VI, стр. 197—198 частно писмо на номика τἀν Παλατἀων (Милет),
игумен на Патмос и. д. : императорът κραται ἡ χειρ ἡ το ἡ τ ἡς δ ἡσεως и пр. и за Асен. — Хотово вж. Berl.
Mon. Tom., 1877, стр. 677. Χἀττοβο cod. mel Hidovo (c i) am Ausfluss der Boëmia. — Според Acropolita, стр.
84, изгубените Асенови завоевания след неговата смърт съставлявали областта чак μ Ἄ χρι Πριλ Ἄ που κα Ἄ
τἀν Πελαγονἀας χωρἀων.]
6. „Мицес” на историка от по-сетнешно време Пахимер, шурей на Теодор Ласкарис и наследник на Асен II,
по мое мнение не е никой друг, а Михаил Асен. Името Мицо, Мицов и сега се среща у българите. Срв. гл.
XVIII, бел. 3. [Μυτζἀς вероятно не е бил идентичен с Михаил Асен.]
7. Вж. монетата, описана у Ljubić, Opis jugoslavenskih novaca, Zagreb, 1875, таб. II, № 17. Тя има следния
надпис : Ц(арь) Михаил — Ц(арица) Ерина.
309
221
който според грамотата от 1253 г. имал собствена област.] [8] Срещу Ватацес вече нищо не могло да се
предприеме и трябвало да се задоволят с мир и да се откажат от изгубените вече земи, т. е. от половин
държавата си. [9]
Скоро след това на запад почнала нова война. Дубровчаните предизвикали сръбския крал Стефан Урош I
[и брат му Стефан Владислав]. Но тъй като били слаби сами да водят войната, на 15 юни 1253 г. сключили
нападателен и отбранителен съюз против сърбите с Михаил Асен, чийто баща се отнасяше много добре
към републиката им. Според дошлите до нас сведения за този договор българи и дубровчани трябвало
винаги съвместно да действуват спрямо сърбите, т. е. заедно да водят война срещу сръбския крал или да
живеят с него в мир. В случай на война дубровчаните се задължавали да вдигат всичките си морски и
сухопътни сили. Ако царят успее да завоюва Сърбия, дубровчаните поемали задължение да не приемат в
града си нито краля Стефан Урош, нито брат му Стефан Владислав. При такива условия царят от своя
страна се задължавал да потвърди всички привилегии, дадени с грамоти от сръбския крал на
дубровчаните. Българските търговци в Дубровник и дубровнишките в България се ползуват с еднакви
права и привилегии. На 22 май 1254 г. към този съюз се присъединил и Радослав Холмски, жупан (на
Западна Херцеговина), васал на маджарския крал. Но още през м. август с. г. крал Урош се помирил с
дубровчаните и потвърдил всичките им предишни привилегии. [10] Пак тогава той заживял в мир и с цар
Михаил и дори му станал тъст.
8. [Може би е грешка у Акрополит, че Петър, Асеновият брат, е имал собствена област около Преслав и
Провад. — Mon. serb. стр. 37, земле зете (sic) светото ти царьство (sic) (Michael Asen) Петра
севастократора. Acropolita, стр. 23, μεγἡλη Περιστϑλαβα καἡ ἡ Προβἡτους Land Car Petr I (Irrthum, Petr
eig. Car., Asěn Mitregent), έ δεν κα έ μ έ χρι το έ ν έ ν τ έ τοια έ τα το έ Π ἀτρου ἀνομ ἀζεται χ ἀρα . Eher
hieher. — Регентите искали да възстановят България в границите, които е имала във времето на Асен II
(Вж. лекциите ми за XIII—XIV столетие на немски за Виена в 1893 г.).]
9. [Татарско върховенство? Rubruquis : filius Assani бил слаб, „attritus servitute Tartarorum”.]
10. Miklosich, Monumenta Serb., стр. 35—47. Orsaf Pucić-Skatić, Poviestnica Dubrovnica, Zadar, 1856, стр. 39.
[Неприятелството на дубровничаните със сърбите в 1252 г. Териториални въпроси. След загубата на
църковното върховенство над Босна стремеж за църковно върховенство над Барското архиепископство.
— В Дубровник е бил comes Marsilius Georgi през 1252—1254 г., венециански дипломат : в 1234 г. пратеник
при кесаря (kaisara) Лъв Гавала, Tafel und Thomas, 2, стр. 319; в 1240 сл. бил в Сирия, в 1243 г. неговата
релация, пак там, стр. 351.— Съдържанието на договора между дубровничани и българи вж. лекциите ми
за историята на XIII в. и за историята на Дубровник. — През май 1254 г. към съюза се присъединил
Хълмският жупан Радослав, син на княз Андрий, „věrьn kletvenik gñu kralju ugrskomu; при него бил Semjun
Blhar. Ала вече в август 1254 г. бил сключен мир между сърби и дубровничани. — Marsilius Georgi навярно
тогава е придобил корчуланите : от 1256 г. е бил наследствен comes, Ljubič, 3, стр. 405, потомците му са
били в Корчула (Curzola) до 1358 г. — Хилендарската грамота на крал Стефан Урош (1241—1272), дадена
на манастира „Св. Апостол Петър” „вь Лимоу”:
310
Едновременно с това се развалили отношенията на българите с маджарите; поне крал Бела IV се оплакал
на папата [11] в 1254 г., че току-що опустошената му от татарите земя притесняват от изток руси и
бродници, [12] а от юг българи и босненци. [13]
Докато българският цар заплашвал сърбите и маджарите, Ватацес с нов поход успял да разшири
владенията си в Македония. Старият Теодор подстрекавал племенника си деспота Михаил II да започне
война с византийците, обаче бързото нахлуване на императора осуетило плановете му. Воден бил
превзет, а Кастория и Девол се предали. Йоан Главаш, касторийският комендант, се присъединил към
императора, комуто се покорил и албанският предводител Голем (ΓουλἌμος) от Елбасан (Ἄλβανον).
Ватацес станал пълен господар на цялата област от Адриатическо море до Вардар, а именно на
градовете : Кроя, Охрид и Прилеп (1254 г.). В състава на византийската държава сега отново влизали
областите, които тя бе изгубила след Алексий III; и за да бъде Ватацесовият успех пълен, оставало само
да се превземе Цариград.
На 30 ноември 1254 г. Ватацес умрял; него наследил талантливият му, но болезнен син Теодор II
Ласкарис, женен за дъщерята на Асен II — Елена. Щом се научил Михаил Асен за тази промяна, решил
веднага да отнеме от шурея си изгубените в 1246 г. земи. С помощта на славянското селско население
били превзети крепостите по северните родопски склонове, а именно : Станимака, Перущица, Кричим,
222
Цепина; по-нататък областта Ахридо в центъра на Родопа с крепостите Устра, Перпераки (на рекичката
Перперек), Ефрем (сега Ефремкьой, на Арда) и Кривус. Само крепостта Монияк [на Арда] останала
византийска, [14] но затова пък по-
топечатьни”! Споменава се и „кнезю хльмскомю Мирославоу”. Флоринский, Афонские акты, СПб, 1880, стр.
23. Цялата грамота издаде Љ. Стоjановић.]
11. Theiner, Mon. Hung., I, стр. 230. За бродниците срв. Šafařik, II, стр. 153, и Ламанский, Об угорской Руси
(в съч. за Славяните в Мала Азия). [От 1254 г. Мачванският банат бил унгарски. Взет от сърбите? В
животописа на Сава се казва как отишъл при крал Андрей II (около 1220 г.) през Сава, тя е била тогава
граница?]
12. [Бродници. За бродниците като руско племе пише обширно Голубовский, стр. 600, за берладниците
(nota bene), стр. 705. Името на казаците се среща най-напред в 1499 г. Според Голубовски името казак се
среща в Cod. Cumanicus, стр. 118, terminus technicus. (У Радлов не се среща.) — Rossetti, Les Brodnici,
Revista nova 15 avr. 1890. На румънски се наричали така жителите на град Берлад. В. Ламанский, Об
угорской Руси (II приб. сочинения о Славянах в М. Азии). Вж. Theiner, Mon. Hung., № CLXVII, CCCXL.
Šafařik, II, стр. 153 („без съмнение някъде в Поволжието”). Иловайский, I, стр. 221, бродници в 1147 г. във
войската на Светослав Олгович : „без сомнения то были предшественники знаменитых впоследствии
дружин казацких” — „вольная южнорусская дружина”.]
13. В 1247 г. Бела подарил на Йоанитския орден цялата Кумания (Влашко), с изключение само на земите
на изток от р. Алута, принадлежащи на Сенеслав, влашки княз, когото историята споменава като пръв
румънски княз. Обаче господството на палестинските рицари не намерило във влашките равнини добра
почва за себе си. Rösler, стр. 286 и сл.
14. Acropolita, стр. 114, 119; Ахридо, срв. Heerstrasse, стр. 97; Šafařik, II, стр. 243, бел. 184. [Войшелг, син
на литовския княз Миндевг, се покръстил, от 1252 г. цели три години бил монах в страната на Галицийския
Даниил и се отправил за Атон, ала поради мъчнотии се върнал от България назад., Филарет
Черниговский, История русской черк-
311
голямата част от Македония отново се присъединила към българското царство. Между това Ласкарис
посред зима потеглил от Одрин, ограбил Верея (Стара Загора) и с обсадните си машини принудил
родопските крепости да се предадат. Само планинският край Цепина оказал ожесточена съпротива.
Кроели план да го нападнат едновременно от юг и от север, обаче настъпващите откъм Македония
войски, изплашени от тръбни звукове, се повърнали назад, като оставили целия си обоз плячка на
планинските овчари. Драгота, който няколко години преди това бе предал Серес, сега се присъединил към
българите и обсадил Мелник. [15] Но когато императорът неочаквано се задал през тесния Рупелски
проход на помощ, Драгота загинал под конските копита на обсаждащата войска, обърната в бягство. След
това гърците превзели още Велес, Прилеп и Овче поле (Νευστἀπολις).
През пролетта на 1257 г. при посредничеството на царевия тъст Стефан Урош I [16] бил сключен мир.
Цепина била очистена и всички бъл-
вы : „а самъ проси ся ити въ Святую Гору и найде ему король путь у короля Угорьского и не може доити
Святое Горы и вороти ся в Болгарἀхъ”. Летопись по Ипатьевскому списку, стр. 551 (изд. археограф.
комис, СПб, 1871) ad 1255. Не могъл да продължава поради войната на Михаил Асен с гърците. V. ed. cod.
Ipat., стр. 551. — Acta et dipl. gr., VI, 1978, писмо на номика τἀν Παλατἀων (Милет) игумен на Патмос s. d.
Императорът със силна ръка покорил всички неприятели
Императорът ще дойде оттам. Султанът ἀνικἀἀη παρἀ τἀν Ταρτἀρων. Михаил Палеолог избягал при
султана. За Иверия и татарите, ἀρισμἀς τοἀ μεγἀ λου Τατἀρη. (вж. Gran Turco).]
15. [За Мелник. Pediasimos, Cod. bibl. aus. Vind. : cod. gr. phil. 219, лист 123 a — 129 b
223
Sequitur de Catalonis.]
16. У Акрополит в изданията е ἡἡσος Οἡρος. По-често просто ἡἡρος. Феслер, Гебхарди, Енгел и
Палаузов считат това име като име на руския княз Ростислав, тогавашния бан на Мачва (Machow).
Неоснователността на това съпоставяне е доказал още в 1841 г. Палацки (О ruském knižeti Rostislavovi
Radhost, II, стр. 272), а в по-ново време и Голубинский, стр. 219. Урош у Акрополит Οἀρος; други
византийски историци пишат Οἀρεσις.
312
гарски области в Родопа и в Македония преминали към византийците. [17] Тригодишните кръвопролития
не донесли никаква полза. [18]
През време на тази война венецианците нападнали (1256 г.) от все още принадлежащия на латинците
Цариград българския крайморски град Месемврия и взели в него главата на св. Теодор, своя предишен
патрон (до св. Марко). [19]
В 1257 г. Михаил Асен, станал вече съвсем нелюбим поради лошия край на последната война, бил убит
близо до Търново от братовчед си Калиман [20] със съдействие на недоволното болярство и на неколцина
търновски граждани. Убиецът завладял престола и овдовялата царица. Стефан Урош I, за да спаси
дъщеря си, предприел поход против Търново, но преди да пристигне там, Немезида настигнала
узурпатора Калиман II, който без всяка цел се скитал по страната. След неговата смърт българският
престол съвсем осиротял. Династията на Асеновци до такава степен се лишила от предаността на народа,
че страничните ѝ членове и далечни роднини счели за нужно да избягат в Цариград, в който родът έσέν
чак
17. [За Ростислав и Урош срв. Руварац, Краљице и царице српске, Матица, 1868, III, бр. 16 (събрана е и
цялата литература по въпроса). Той в писмото си до мене от 14 октомври 1887 г. държи за Урош. Nota
bene Ephraim, зает от Акрополит, а текстовете на Акрополит с вариантите. ἡ ἡἡσ ο ς Ο ἡρος . пад.
Οέρου, πενϑερές на Михаил Асен (може би само обещание, невръстен); τοέ έηγές Οέγγρέας έπέ ϑυγατρέ
τελἡν γαμβρἡς. В текста у Акрополит наистина се среща това име; също и у Ефрем от началото на 14
столетие, стих 9095 : ἡνϑαπερ Οἡρον Ρἡσον ἡνομασμἡνον τἡνΠαιονων ἡἡγαΜυςἡναξ. ἡἡσοιу Акрополит, стр.
35, значи руси. Коренът на другото име ур, познато още на Кинам, е унгарски господар, княз. Затова най-
вероятно това е Ростислав Михайлович, галицийски княз, бан на Мачва, от 1242 г. в Унгария; Феслер,
Енгел, Палаузов, Макушев имат право. Палацки, Голубински, Руварац са за Урош I сръбски. Обаче що
търси при Урош епитета ἡἡσος рус, или ἡἡσσος, итал. rosso, средногръцки червен? Па и Урош никога
не се е писало на гръцки ΟἌρος, лат. Urus, ами към корена се е прибавяло още окончанието ΟἌρεσ ις,
Urossius. — Acropolita, стр. 134. Един българин τἀν πενἀερἀν αἀτοἀ τἀν Ρἀ σον Οἀ ρον (няколко
пъти), τοἡ ἡηγἡς Οἡγγρἡας ἡπἡ ϑυγατρἡ τελοἡντα γαμβρἡν, повикал го за преговори за мир. И „ἡ
Οἀρος” отишъл при императора. Цепина била предадена,
224
стр. 135. Императорът чакал Ἄν τἌ ΡηγἌνης τἌπἌ. Мирът бил скъпо заплатен, към 20 000 (какво?) ἀππων,
ἡϕασματἡν καἡ λοιπἡν. — Акрополит видял ἡἡσον Οἡρον, бил в лагера, пишел грамоти, Ласкарис II
го наказвал — подозрителност.— След смъртта на Михаил Ростислав в унгарските грамоти се среща
като imp. Bulg. (Pauler, Codex, IV). — Ростиславовата област. Умрял около 1261—1262 г. Вдовица Ана
(Анежка), невръстни синове Михаил и Бела : Мачва, Усора, Соли, Срем, Браничево (?). Nota bene
грамотите. Бела бил убит в 1272 г. — Руското княжество между Унгария, България, наследил Драгутин.]
18. Rubruquis, пос. съч., стр. 394, говори следното за тази война : „Filius Vastacii debilis est et bellum habet
cum filio Assani, qui similiter garcio (garçon) et attritus servitute Tartarorum.”
19. Hopf, стр. 260. [Срв. още и Riant.]
20. [За убийството на Михаил Асен от братовчед му Калиман : у Акрополит той е наречен πρωτεξἀδελἀος
— дали не е син на севастократор Александър? — Със смъртта на Калиман II според Акрополит не е
останал никакъв κληρονἀμος γνἀσιος.]
313
до падането на Византийската империя е заемал видно място между тамошните благородници. [21]
Така прекъснала династията на Асеновци още на третото поколение. Бляскаво било началото на нейното
царуване. Братята Асен и Петър, потомци на старата преславска династия, свалили гръцкото иго и
основали в Дунавска България нова държава, победоносните успехи [22] на която
21. Acropolita, гл. 73. Свидетелството му като на съвременник трябва да се счита като главен извор.
Изброените роднини са явно незаконни или пък не са близки, тъй като Акрополит направо говори, че след
Калимановата смърт не са останали никакви законни наследници :
Според по-сетнешния историк Пахимер сам Михаил (Мицес) избягал в Цариград. [Цариградските
Асановци : Acta graeca, 4, стр. 24 — 1251 г., септември aurea bulla на Ватацес, дадена на манастира на
планината Лемб близо до Смирна : προἡστειον τἡ ἡπιλεγἡμενον τοἡ ἡσἡνη, 25 χωρἡριον εἡς τἡν
ἀσἀνην, ect.]
22. [Главната помощ за възобновяването на българската държава са дали куманите. С монголското

нахлуване и разпръсване на куманите пропаднала главната подпора на тази държава, скоро след
Асеновата смърт. Това е една от явните причини за упадъка на България след 1241 г.]
23. Родословната таблица на Асеновци:
225
314
немалко допринесоха за падането на монархията на Комнините. Третият брат Калоян донесъл на

българските управители законно положение между християнските владетели. Неговите пагубни войни
бяха най-главната причина за бързото разпадане на наново основаната Латинска империя. При Иван Асен
II мощта на българското царство достига най-големия си развой. Обаче след смъртта на великия цар се
оказало, че цялата тази мощ и величие били свързани с живота на един само човек, след чиято смърт се
и прекратили. Ясно личи от предаващата се още от времето на Симеон титла „царь блъгаромъ и
гръкомъ”, че мечтата на Асен и на неговата династия била една велика славянска монархия с главен град
Цариград. Приемниците му обаче не били в състояние да закрепят властта си дори над македонските и
тракийските славяни. Цариградската франкска държава след печалния край на последния от Асеновци
пропаднала твърде жалко. Обаче възникналата на нейно място нова византийска държава станала не по-
малко опасна за България, макар и да е била основана преди всичко със съдействието и с помощта на
българите. [23]
а) у Ansbert — Kolpetrus. б) Йоан : Евтимий, Житие на св. Иван Рилски, в) Евтимий, у Раковски, Асен, стр.
13; Синодикът, пак там, стр. 52. г) „un neveu Jehans Burus”, Clary, Rad., 5, стр. 158; Hopf, стр. 220. д) Esclas
estoit en guerre contre Bourille, qui ses cousins germains estoit, Valenciennes, cap. II. e) Albericus, стр. 578;
226
Синодикът, стр. 52. Втората жена там, а също и у Евтимий — Ана, а според Акрополит — Мария, ж)
Синодикът, стр. 51; Acropolita y Stritter, стр. 722; Albericus, стр. 536. з) Acropolita, стр. 733. и) Пак там, стр.
738. к) Mikl, Mon. Serb., стр. 36. л) Acropolita, стр. 731, 733. м) Белослава и Деша : грамота в Rad Jugosl.
akad., I, стр. 135. — [Генеалогия. Дриновият поменик, Дринов, Церк. слав. памятник, СПб, 1885, стр. 6 (из
ЖМНПр) : „Іоанноу Асἀноу царю Бἀлгоуню, освобождьшомоу отъ работы грьчьскые бльгерскыи родъ.
ἀеодороу нареченномоу Петроу братоу его и царю. Кало ню цароу братоу его, иже многы побἀды
показавшомоу на Грькы и Фроугы”. и се(с)тричищоу тἀхъ (т. е. сыну их сестры) Борисоу (sic царю. —
Севастократор Петър не бил по чешки zet’, ами svak на цар Михаил. Български зет и до днес не е мъжът
на дъщерята, ами мъжът на сестрата — Schwager (Иречек явно греши, бел. преводача). И гр. γαμβρἀς
ἡπἡ ἡδελϕἡ. Dem. Chon., ed. Pitra, № 33. — Според Bouchet, Hist. généal. de la maison de Courtenay
Ана, дъщеря на Андрей II, Асенова съпруга, била от първия Андреев брак с Гертруда, дъщеря на Бертолд
Мерански. М. Wertner, Glossen zur bulg. Zarengenealogie, Ung. Revue, 1890, декември, стр. 809—841 и сл.
На стр. 810 забъркал патр. Никита и Никифор Грегора! — Името Мария, жена на имп. Хенрих, Иречек
зачертал от родословието и поставил многоточие. За Ирина, съпруга на Иван Асен П, като монахиня
Ксения, вж. Μιλιαρἀκις, стр. 374. След „Clary, Rad, 5, стр. 158” : Johannisses ses oncles (Borila), Valenc., ed.
Wailly, стр. 308.]
ГЛАВА XVIII. Граждански войни. Цар Константин Асен. Узурпаторът Ивайло. Татарско владичество
Вътрешни безредици и преврати. — Сърбинът Константин Асен (1258—1277 г.). —Войни с
маджарите. — Съюз на неаполитанските Анжу със сърби и българи срещу Византия. — Интригите на
царица Мария. — Въстание. — Управление и смърт на узурпатора цар Ивайло (Лахана) (1277—1279 г.).
— Византийският претендент Иван Асен III. — Георги Тертерий (1280—1292 г.) — основател на нова
династия. — Нахлуване на хан Ногай. — Цар Смилец, татарски васал. — Хан Чоки. — Светослав,
освободител на отечеството (1294 г.)
След смъртта на Калиман II болярите се събрали на събор, за да изберат нов цар. Изборът паднал върху
сърбина Константин — син на Тих и внук на Стефан Неманя, [1] храбър и умен човек, чиито наследствени
владения се намирали близо до София, в подножието на Витоша. За да запази наследственото си право,
той се оженил за дъщерята на император Теодор Ласкарис, внучката на Асен II, и приел името Константин
Асен. [2] Първата си жена, с която се развел, изпратил в Никея като
1. „Св. Симеон Неманя, моят дядо”, казва той в една грамота. Šafařik, Pam., стр. 23 „Калоян севастократор,
братовчед на царя, внук на св. Стефан, краля на сърбите” четем в един надпис от 1259 г. в Бояна под
Витоша (Гласник, VII, стр. 189). Няма съмнение, че това родство е било по женска линия [правнук? —
Тоху. Глас (Српске краљ. академије), II. Расправа о Константину Теху. Написао П. С. Срећковић, Београд,
1888. 90 стр. 1) Ансбертовият Тоху = Тихомил на Орбини = Стефан Първовенчани; 2) Toxy = Τοἀχος,
Τεἀχος, баща на Константин; 3) Владиславовото календарно име е Константин. Ergo българският цар
Константин = бившия сръбски крал Владислав!!! — Тоху, син на Мирослав Хлъмски според вариантите на
ръкописа на Ансберт, намерен в щирски градец в 1891 г. Вж. моя екземпляр на Ансберт. — Nota bene
Тоху, син на Неманя, у Ансберт? Върху това Павлович и Руварац. — Върху целия въпрос за този Тоху : К.
Иречек, Тољен син кнеза Мирослава хумског, Београд, 1892. Глас срп. акад., XXXV, Београд, 1892. —
Τοἀχος, Τεἀχος, е само Тихъ. Pachymeres, Mich. Pal., I, 5, сар. 5 : Κ. ἀκ Σἀρβων ἀξ ἡμισε ἡας τἀ
γἡνος ἡλκοντα. Има ли примери, от които да проличава смисълът на това ἡμισεἡα? Само по женска линия?
— С. Табаков, Бележки за Югоизточна България през епохата на Тертеровци, Пер. спис, 1908, св. 7—8,
стр. 620—632. Рецензия от П. Ников в Пер. спис, LXII, св. 7—8, 1909, стр. 563—688.]
2. Константин Асен и в двата цитирани надписа. [За женитбата на Константин Асен с дъщерята на имп.
Теод. Ласкарис : nota bene : сватбата е станала през негово време, (поч. в 1258 г.). Ирина се среща още в
Боянския надпис (1258/9 г.).]
316
залог за мир, в което според византийската нравственост никой не можал да намери нищо за укор. [3]
Между това никейската империя, макар от година на година да ставала все по-силна, била принудена да
води кръвопролитни войни с епирците. Тамошният деспот Михаил II заел в съюз със сърбите цяла
Западна Македония (1254 г.); [Стефан Урош I обсадил Скопие, потвърдил там дарованията от времето на
Асен, ала наново изгубил областта]. [4] В Прилеп той обсадил военачалника и историка Акрополит и го
взел в плен. Главната му опора били французките му зетьове Вилхелм Вилхардуен, княз Ахайски, и крал
Манфред, който по него време току-що бил почнал да се закрепва в Албания след превземането на
227
Корфу, Драч, Валона и Берат. След разбиването обаче на съюзената епирско-мораитска войска във
Ворилската гора при Прилеп, [5] съкрушено било могъществото и на това деспотство (1259 г.).
Теодор II Ласкарис умрял (в август 1258 г.) и го наследил неговият
3. Тъй е описано възцаряването на Константин у Акрополит, който като византийски пратеник се запознал
лично с новия цар в 1260 г. Съвсем другояче съобщава за това по-късният историк Георги Пахимер (живял
от 1242—1308 г.). Според него зетят на Асен II и шуреят на Теодор Ласкарис Мицес (Μυτζἀς) безуспешно
се бил против гърците и затова станал дотолкова нелюбим между многото и силни боляри, че те повикали
на престола полусърбина Константин. Константин няколко години водил борба с Мицес, догдето
последният не избягал в Месемврия, предал града на гърците (1265 г.), за което получил земи при
Скамандър. Такъв приблизително е и разказът на още по-късния историк Никифор Григора (1295—1360).
След смъртта на бездетния Михаил Асен неговото място било заето от мъжа на сестра му, Мицес,
изнежен човек, изгонен от Константин, наречен Тих. Местни летописи от това време за съжаление няма.
Този Μυτζἀς, на български Мицо, не бил никой друг освен Михаил Асен. По-новите историци в него виждат
един нов цар между Калиман II и Константин. Палаузов в статията си „Ростислав Мачевский” (ЖМНПр,
LXXI), понеже смесва и трите тези съобщения, само забъркал тоя въпрос (Palacký, Radhost, II, стр. 259, и
Голубинский, стр. 219). — [Pachymeres, стр. 349. Μυτζές γαμβρές μέν έν έπέ ϑυγατρέ τέ έσαν (Γαμβρές Асен
II, зет на Михаил — това може да бъде само Петър севастократор), σἡγγαμβρος δἡ Θεωδοςἡου τοἡ
Λἀσκαρι. Асан воювал с Ватаций κατ ἡ δ ἡσιν, ϕιλοκαλ ἡας π ἡσης ἡχων δε ἡγματα. — Асан и ο ἡτος (Μυτζ ἡς) τ ἡν
ἀρχἀνἀδἀχετο (следователно тук явно е думата за Михаил Асен), воювал с ромеите, ала и προσηκοἀειν
многобройните и силни μεμστἀσι на българите и паднал в ταραχαἀς οἀ προσηκοἀσαις. Те минали към
полусърбина Константин и понеже не бил роднина с Асен — ἡκγἡνην αἡτοἡ поел τοἡ ἡωἡνου
πἀμψαντος. Владеел Търново и τἀ τἀς βασιλεἀας κλἀη. Воювали заедно — Константин веднъж бил
прогонен в Στενἡμαχος (стр. 350) ἡμἡτερον ἡν, и там освободен с помощта на ромейската войска.
Прогонил Мицес, който с децата си избягал в Месемврия. И изпратил на императора известие, че желае
да предаде Месемврия. Императорът изпратил Γλαβἀν Κουροπαλἀτην c войска, който обсадил
Месемврия и изпратил Мицес (διἀ τοἀ Αἀμου πεζἀ) при императора; Този му дал областта при
Скамандър. — Неговият син Йоан бил зет на Михаил. — Пахимер не знае нито за Калиман I, нито за
Михаил Асен, нито за Калиман II, у него след смъртта на Асен II веднага дохожда зет му Μυτζἀς.
Pachymeres, I, III, сар. 18. Войната на Михаил Палеолог с Константин Български, „ἡἡλω δἡ τοἡ Μυλτζἡ
(следователно Милцис, Смильц?) διδ έ ντος, έ ς λεκϑ έ σεται, κα έ Μες έ μβρεια μεγ έ λη π έ λις” —в стария
латински превод от XVII в. „Myltza, ut dicetur, dedente.”]
4. [Српски споменици, III, стр. 12.]
5. Fallmerayer, Gesch. von Могеа, II, стр. 11 и сл.; Hopf, стр. 283.
317
син Йоан IV, шурей на новия български цар, но само след една година това момче било свалено от
престола и ослепено от Михаил VIII — първият Палеолог. Енергичният узурпатор веднага влязъл в
приятелски връзки с българите; Акрополит около Коледа 1260 г. се явява в Търново и бива най-бляскаво
там приет. [6] На следната година се изпълнило и заветното желание на никейските византийци. На 25
юни 1261 г. военачалникът Алексий Мелисен Стратегопул неочаквано превзел и завзел без кръв
Цариград, а Балдуин II избягва в Евбея. [7] От това време франкските железни рицари изчезват вече от
тракийските равнини, но споменът за тях и досега е жив в приказките на българския народ. И досега още
той разказва за „латините”-исполини, три пъти по-големи от обикновените смъртни.
През първите години от царуването си цар Константин трябвало да насочи цялото си внимание към север.
Там все още не спирали продължителните войни с маджарите. Още в 1260 г., през която маджарите
воювали с чешкия крал Пшемисл Отокар II, българите нападат Северинския Банат, но били разбити от
магистър Лаврентий и лишени от плячката. За да внуши страх, победителят заповядал да бъде избесена
част от пленниците по продължението на дунавския бряг. [8] Между 1260 и 1264 г. княз Стефан, комуто
било поверено да управлява Седмиградско, предприел против българите пет похода, два от които били
под негово лично началство, и успял да превземе Бдин. Под началството на магистър Егидий маджарите
стигнали дори до стените на Търново. [9] Тогава Стефан организирал и един поход „contra Paleologum
imperatorem graecorum”,
6. Acropolita, гл. 84.
7. [Грамотите на Балдуин II са изброени в Archives Nationales, Arch. de l’Or. lat., II, стр. 199 : познати от Du
Cange. — Huber, Archiv f. öst. Gesch., Bd. 66, 1 : „Ende der Regierung Belas IV unternahmen theils sein Sohn
Stephan, der neben ihm den Osten des Reiches verwaltete, theils andere Führer mehrere glückliche Feldzüge
228
nach Bulgarien, wo unter anderen Städten Widdin von den Ungarn genommen wird, so dass Stephan V nach
seinem Regierungsantritte im J. 1270 für berechtigt nält den Titel eines Königs von Bulgarien anzunehmen.” —
Титлата на края. . . Cumanie Bulgarieque rex.]
8. Грамота у Féjer, IV, 2, стр. 60, 199. — [Гюла Паулер за българските войни на Стефан V в Сборник
народни умотворения, VII, 1892 (лош превод от унгарски, Северин всякога е предадено като Стрем!) : в
1259 г. война в България. В 1260 г. Лаврентий прогонил българите от Северин. В 1261 г. синът на Бела IV
Стефан за пръв път потеглил срещу българите, воювал при Видин и Лом. Около 1261—1262 г. Ростислав
умрял, като оставил невръстни синове Михаил и Бела. Михаил в Босна, Бела в Мачва. Деспот Светослав,
от руски произход, очевидно роднина на Ростислав, воювал с войските на Михаил Палеолог, съюзник на
Константин, с унгарска помощ (Паулер, стр. 436 : 1263 г.) от Седмиградско. Вътрешни размирици в
Унгария, Светослав сключил мир с противниците си. Обаче след това пак се опълчил срещу унгарците,
опустошил Северинския Банат. Тогава Стефан V повторно нахлул в България, до Плеун според
грамотата от 1266 г., дадена под Бодони (Bodony = Бъдынь, Видин); тогава магистър Егидий проникнал
чак до Търново. (Егидий прочута личност в тогавашната история, вж. чешко-унгарските отношения). —
Nota bene и отношения. Pachym., Mich., IV, сар. 27. Андроник, син на Михаил, се оженил за една дъщеря
на Стефан V и на една куманка (кога?). Пратениците в Унгария, старият mega dux Ласкарис и
експатриархът Герман довели хубавата Ана.]
9. Сведенията за това са ограничени. Най-много има в грамотата на Стефан от 1270 г. Fejer, IV, 2, стр. 54.
Usque ad castrum Turnow, пак там, IV, 2, стр. 525. За превземането на Бдин споменава Thurocz
(Schwandtner, Script. rer. hung., I, стр. 188).
318
подробностите на който поход са неизвестни, но в резултат на който били опустошени много византийски
области. [10] Като завзел кралския престол (1270 г.), той постоянно се наричал „rex Bulgariae” — титла,
която и неговият баща Бела IV е употребявал, само не тъй често. [11] Оттогава водят началото по-
сетнешните претенции на маджарската корона върху България.
На юг вървяла също сериозна борба. По внушението на царица Ирина, дълбоко ненавиждаща Михаил
VIII, гдето по престъпен начин бе отнел престола на брат ѝ Йоан IV, Константин обявил война на
императора, но тя свършила безуспешно за него. Току преди това той завладял голяма част от Тракия и
Македония, в последната главно Скопие, Пореченската област, Полога и околностите на Прилеп, [12] а
сега бил принуден да отстъпи на византийците не само Пловдив и Станимака, но и важните градове
Месемврия и Анхиало. Обиден и недоволен от това, Константин се съюзил със селджукския султан
Изедин, намиращ се в Енос при устието на Марица, и даже с татарите от Южна Русия, които (1265 г.) тъй
опустошили Тракия, че, както разправят, дълго след това земеделец не се е мяркал по полето. [13]
Българското царство тогава окончателно се лишило от македонските си области. Още от края на XII в. в
Македония поред гос-
10. Fejer, IV, 2, стр. 344, 469; 3, стр. 54, [468.]
11. Вж. стр. 301, 1260 (Fejer, IV, 2, стр. 9), 1261 (пак там, стр. 48), 1263, 1270 (стр. 544).
12. Хрисовулът на Константин, даден на манастира „Св. Георги” във Вирпинската планина при Скопие
(Šafařik, Pam., пос. място). — [Войната на Константин срещу император Михаил след ослепяването на
малкия Йоан Ласкарис, сестриник на Константиновата жена. Тогава българо-византийската граница
(Pachymeres, III, сар. 18) е била оттатък Одрин. Михаиловите войски превзели Пловдив, Станимака, ἀπας
ἡ ἡξω τοἡ Αἡμου ζυγἡς, Анхиало. Мицес предал Месемврия. Според Пахимер (V, сар. 4) при това още
и Агатопол, Созопол, Канстрицис? (Castriçi, Кестрич) и други места. Тук у Пахимер има противоречие :
Константин воюва с Мицес, избягва в Станимака, който е византийски, и след това Мицес предава
Месемврия на императорския пълководец. Войните с Константин трябва да стават в едно време, когато
Станимака е била още българска?]
13. Pachymeres, I, стр. 210, 349; Gregoras, I, IV, сар. 6, стр. 99. — [Ногай. Gens nogaica (Kuun, стр. XXXV)
sub duci Noghai 1261 се откъснал от монголите, 37 години там просъществувало царството на Бату.
Според Асцелин много кумани, бягайки от монголите, се върнали в отечеството си, а Рубруквис казва, че
куманите пред монголското нахлуване се намирали между Дон и Днепьр. Затова ногайци са смесица
„tribus nogaica. . . ех confluxu Cumanorum, Bissenorum et Mongolorum originem duxit” (стр. XXXVI), което се
вижда от местните имена, които са кумански и монголски. — Pachymeres, M., III, сар. 25. Султан Азадин в
Цариград. Неговият вуйчо е на север от Понт, помощ от татари и българи, Константин лично участвува
вече със счупен крак. Император Михаил презимува в Ксантия, поход към Цариград, от Ганос нататък с
кораби. Неговата дружина обсадена от Константин в Енос. Изедин е с тях, освободен от българския лагер.
Константин се оттегля. Détails. — Изедин е получил от хан Берке в 1265 г. поселища в Крим. Heyd, 2, стр.
229
164. — Ново татарско нахлуване в Тракия, Pachymeres, М., IV, сар. 30, повикани от megas Kontestaulas
Андроник Тарханиотес. — Историята нa ἀζατἀνης. Pach. Andr., 1, VII, cap. 22. — Азедин, син на Гаязедин
Кейхосрев II и една християнка, георгийка, частично владение, натискът на татарите, бягство около 1261 г.
в Цариград, умрял в Крим. Негови синове били Константин (християнин във Византия) и Масуд,
предпоследният селджукски султан. Вж. Hammer. — Barth, Reise von Trapezunt etc. на стр. 72 прочетения
от Mordtmann надпис : 1246 Аседин Ебул Фалих Кей Кавус, син на Кей Хусрав Кассим.]
319
подарували византийци, българи, латинци, епирци и сърби, докато най-сетне последните — към края на
XIII в. — почнали да вземат вече връх в нея. С въвеждането на ленната система стремежът към
формиране на национални държави изчезнал и по-големите държави на полуострова се разложили на
много отделни аристократии, понякога почти съвсем независими, които в местности, гдето често се
водели войни, обикновено се присъединявали към по-силния.
След смъртта на Ирина (1270 г.) Константин се оженил за Мария, племенница на Михаил VIII. Като зестра
уговорено било Византия да върне на царя Месемврия и Анхиало; [14] а когато Палеолог отказал да
изпълни обещанието си, Константин почнал да се готви за война и само благодарение на съюза с хан
Ногай, [15] пълководец на Златната орда, пред чиято мощ треперел целият край около Понт и Дунав,
императорът сполучил да отблъсне разсърдените българи.
Но византийците заплашвал много по-опасен удар от друга страна. Честолюбивият и енергичен Карл I,
първият неаполитански крал от династията Анжу, при чийто двор бяха намерили прибежище изгоненият
латински император Балдуин II и слепият Йоан IV Ласкарис, се готвел за поход с цел да възстанови
Латинската империя. На 23 май 1267 г. във Витербо бил сключен договор между Карл и Балдуин; [16] при
това Балдуин му подарявал провинциите, които още се намирали в неприятелски ръце. Здрава опора на
полуострова той намерил в заетите още от Манфредовите рицари градове Драч, Валона, Канин и остров
Корфу, които се предали на Карл. В скоро време му се подчинили и албанските планински области, дори
Никифор, епирският деспот, дал даже клетва за вярност на неаполитанския крал. Обаче грубостта на
неаполитанските чиновници, насилственото въвеждане на католицизма и лошото държане към
албанските заложници в италианските земи пречили, щото да се хареса франкското владичество на
албанците.
Затова пък в българите и сърбите Карл Анжуйски намерал тъкмо желаните съюзници. Много южни
славяни постъпили на служба при неаполитанския крал и дори се преселили на италианска почва. На
остров Исхия възникнала българска колония, в Неапол се споменава „vicus qui
14. [След смъртта на Ирина преговори на Михаил Палеолог за мир с българите (Pachymeres, Mich., V, сар.
2). На цар Константин се давала сестрината дъщеря на императора, внучката Мария; като προἀκα били
обещани Месемврия и Анхиало. След това обаче император Михаил не искал да предаде градовете, като
се извинявал, че жителите били против, че те били ἡωμαἡοι, че принадлежали към ἡωμανἡα (вж.
венец. пиратски протокол от 1278 г., византийски чиновници в Месемврия). Между това Мария родила
Михаил.]
15. [Ногай от около 1270 г. Брун, Черноморье, II, стр. 351. Михаил дал на Ногай своята незаконна дъщеря
Ефросина.]
16. [Витербският договор у Du Cange, Hist. de l’emp. de Constantinople, Ven., 1729. Грамоти на стр. 12.
„Itaque etiam in terra memorati despoti ac in regnis Albaniae et Serviae liceat nobis nostrisque in regno Siciliae
heredibus, si voluerimus, huius modi tertiam partem eligere aut etiam obtinere.” Деспотът = Michalicius dotis
titulo дал земя на Elenae filiae relictae q. Manfredi olim principis Tarentini, сега държи qui se pro regni ammirato
gerit Philipp. Chioardus.]
320
vocatur Bulgarus” (1323 г.), а в неаполитанските документи (1270—1401 г.) често се срещат имена на лица
с имена Slavi, Sclavoni, Sclavelli, Bulgari, Bulgarelli. [17] В Сърбия усърдна защитница на неаполитанските
интереси била жената на Стефан Урош I кралица Елена, [18] дъщеря на Балдуин II, която чак до самата си
смърт е влияела много върху сръбската политика през цялото управление на нейния мъж и синовете ѝ
Драгутин и Милутин. В богатите неаполитански архиви се срещат много сведения за преговорите на Карл
с южнославянските владетели. Още през септември 1271 г. кралят очаквал пратеници от Сърбия и от
„империята Загора” (България). [19] В 1273 г. пристигнали в Неапол сръбски и български пратеници с по
60 конници и рицарят Николай де Сент-Омер, франкският владетел на беотийската Тива, ги придружил на
230
обратния път в отечеството им като кралски пратеник. Разбира се, че с по-близката Сърбия са се водили
повече преговори, отколкото с по-далечната България.
Михаил VIII не можал да избегне приближаващата се буря. Императорът не сполучил да спечели на своя
страна сърбите (1272 г.) [20] и те му обя-
17. Макушев, Итальянские архивы и хранящиеся в них материалы для славянской истории, СПб, 1871, II,
стр. 29, 70—72. Пак от него : Славяне в Албании (стр. 78), 31 и сл. — [Вж. Р. Durrieu, Les archives angevines
de Naples, Étude sur les registres du roi Charles I, 1265—1285, Paris, 1886, 2 vols. Праж. унив. библ. 4 Е 202.
Не знае ни за Hopf, ни за Макушев. — Bulgaranus Galliae Narbonensis praefectus, literae ad episcopos,
commemorantur reges Gundemanes, Brunigilda et Theodoricus, Theudibertus; ad Gunthemasum regem cf. Aus
span. Handchr., N. Archiv d. Ges. f. ält deutsche Geschichtskunde, XII, 1887, стр. 255. Bocaccio, Decamerone,V,
6 (ed. Sonzogno, 2, 42) : „gentil uom dell'isola (Ischia), che Marin Bolgaro avea nome”. Решаващ въпрос тук е
дали тези имена в Италия произхождат от българи, или са германски или други словообразувания, които
нямат никаква връзка с името на българите освен привидна прилика. Срв. други герм. — gar. Wolfgar? На
16 окт. 1884 г. умря „Graf Peter Bulgarini d'Elci, Patricier von Siena dei Nove, dei Grandi, Oberlt. a. D. 83 Jahre
alt. im Schlosse Nezamyslitz” („Presse”). — Veneti : Ser Bulgarus Victuri 1408, 1419. Ljubić, 5, стр. 116; 7, стр.
281. Генуезците Julianus de Bulgaro и Laufrancus de Bulgaro 1300 във Фамагуста. Archives de l'Or. lat., 2,
стр. 602 сл. Bulgarus в Болоня, вж. Ficker, IV, стр. 602 В. Bulgaro, мерач при двора на Фридрих II. Savis,
Novellino, nov. XX. Срв. и обясненията. N. Archiv. f. deutsche Gesch., XVI, 1890, стр. 39 : Graf Bulgar, само
някои codd. Bulgaranus, вероятно comes Septimanie в началото на 7 стол. върху работите на Теодебула с
аварите, във времето на Гундемар, 610— 612. — Вж. Bulgaminus filius Benedicti а. 963 primas Romanae
civitabis, Liutprand, Hist. Ottonis, cap. 9. — Wilhelm der Bulgare 1034—1077, брат на канонизираната от
Бенедикт XIV св. Берта, привърженик на импер. партия в Тоскана (Pistoja?). Един от предполагаемите
прадеди на Наполеон I; срв. съчиненията на Dr. Kamillo von Behr und Frédéric Masson. — Bulgari в местните
и лични имена в Италия : Шишманов, Българите в „Orlando Furioso”, Бълг. преглед, VI, кн. VIII (април),
1900, стр. 78—81. Nota bene сегашните topica в Италия. — W. Bruckner, Die Sprache der Langobarden,
Strassburg, Trübner, 1895, 358 S. Cf. GGA, 1896, Nov. 888 f. Much. 892 Mannesname Pulcari, Po. — Much des
Auslautes wegen nicht von Bulgare, eher dissimiliert aus Purcari, Percari, das a. O. wirklich erlest und natürlich
aus burg und hari zusammengesestzt ist, albegra aus hariberga, pellegrino aus peregrino.]
18. [Съвършено без доказателство. — Елена. Du Cange, Hist. de l'emp. de Constantinople, 115 col. a :
„Hélène dame française, dont la piété, la dévotion et la constance en l’observation de la rel. romaine ont mérité
l'éloge du pape Nicolas III dans ses Epitres”. Цитира Barletia и Orbini. Стр. 168 detto „Hélène dame française”.]
19. Вж. глава XXV, 1.
20. Pachymeres у Stritter, стр. 195 и сл. Годината е според Mural, Chronographie byz., II (Bâle, 1873), стр.
425.
321
вили война. За да унищожи едно съвместно нападение на неаполитанци, сърби и българи, той решил да
започне преговори за уния с папата. На събора, свикан за тая цел в 1274 г. от Григорий X в Лион,
византийските пратеници се отрекли от схизмата. Хитрият Палеолог мислил при тоя случай с помощта на
папата да унищожи славянските църкви в Търново и в Печ (Ипек). За тая цел с хрисовул от 1272 г. той
възстановил елинизираната вече Охридска патриаршия в границите, които е имала в 1020 г.; с това
трябвало да се отнеме правото за съществуване на новите църкви — сръбска и българска. [21]
Пратениците му изтъквали в Лион, че тези църкви са основани без разрешението на папата, и то в онова
време, когато гърците в съюз със славяните воювали с латинците и следователно без всяко право;
настоявали още да се възстанови мнимата стараЮстинианова охридска църква, към епархията на която
спадала по-голямата част от тогавашна Сърбия и България. [22] Обаче преговорите с папата възбудили
голямо и силно недоволство в целия Цариград, което довело скорошния край на унията. Сестрата на
императора Евлогия поддържала противниците на унията и си намерила дейна помощница в лицето на
дъщеря си — българската царица Мария. Многобройни пратеници (монаси) постоянно пътували между
Търново и Цариград и носели разменените между майка и дъщеря писма. Царицата се опитала, макар и
без успех, да въвлече във война срещу Михаил VIII даже египетския султан. [23]
Пак по това време се случило едно незначително събитие, което трябвало да стане съдбоносно за
България. Цар Константин си счупил
21. Грамотата (от август 6780) е дадена у Голубинский, стр. 259. В 1273 г. (6781) Михаил утвърдил също
тъй и правата на отдавна вече престаналата да съществува църква „Justiniana prima”, която фалшиво се
отъждествява с Охридската. Един лош превод на оригинала, направен вероятно от някой влах или грък,
231
се намирал в препис от XVI или XVII в. у проф. Григорович. Извадки от текста има в книжата на покойния
Шафарик. [Çurita, ed. Çaragcça 1567 (Univ. Prag 22 В 95). Ил. 142 b сл. Лионският събор обширно се
описва. Л. 144 а : „Propuso se de parte de Paleologo, que se reduxessen en el primer estado las diocesis de la
Servia у de la tierra Zagora, que sin autoridad de summo pontifice despues que Constantinopola fue tomada,
aviedo gran confusion en aquel imperio, у estando muy turbadas las cosas del, concurriendo los Bulgaros у
Servianos juntamente con los Griegos, para echar у destruyr los Latinos, por esta causa se mezelaron а quellas
naciones entre si : у siendo entre elloz promiscuos los matrimonioz, у casi una misma gente, erigeron la Servia
en metropoli у la tierra Zagora en patriarcado, contra los canones у costumbre de la Iglesia, como sin voluntad de
la sede apcstolica, ni puciesse ser creado patriarca ni conferdia dignitad ecclesiastica alguna, у era notorio q'el
emperador Justiniano por ennoblecer у honorar la ciudad de Achulayn (sic), que era su patria, у se llamo de su
nombre Justiniana, muy famosa у principal por esta causa entre todas las ciudades del Illyrico, abtuvo cel papa
Vigilio, que constiruyesse la Iglesia della en primado у le fueron entonces senaladas у atribuydas per diosesis la
Servia у tierra Zagora, que en lo antiguo eran las provincias de la Dacia mediterranea у Ripense, Dardania,
Mysia superior у Pannonia, cuyos obispos eran suffraganeos suyos, у en esto mostro Paleologo dessear
reformacion у remedio de la sede apostolica, porque а quello boluiesse al primes estado, como en tiempo de
Justiniano estuvo.” Това искали гръцките пратеници, Георги Акрополит и др.]
22. Подробно у Дринов, Българската и сръбската църква пред Лионския събор в 1274 г., Браил. Период.
списание, 1873, VII. Срв. Capacelatro, Storia del regno di Napoli, 1840, стр. 350—355.
23. [Египетски формуляри до българите. Bogišić в Rad.]
322
крака и болестта му се развила в такава тежка форма, че не е могъл даже да се движи. Тогава Мария
взела при себе си малолетния си син Михаил „Багренородни” за съуправител [изрично у Пахимер], взела
цялата власт в ръцете си и с интригите си докарала големи нещастия за страната (1277 г.). [24] В същото
това време в България живял и друг един княз, който поради болестта на царя и поради непълнолетието
на престолонаследника би могъл да стане опасен съперник. Негде в Балканите, вероятно на запад,
господарувал полунезависимият деспот Яков Светослав, потомък на руско семейство. Пръв път за него се
споменава в 1262 г. [25] Може би дължел е властта си на маджарите, които бяха поставили за управител
на Мачва (близо до Белград) васалния си княз Ростислав, също русин. В 1271 г. при сключване на мира
между Пшемисл Отокар II и Стефан V, маджарския крал, наред със сръбския крал Урош взел участие
Svetislavus imperator Bulgarorum. [26] Палеолог му дал за жена третата сестра на ослепения Ласкарис и
така той станал баджанак на цар Константин. От този именно Светослав Мария се опитала да се избави с
едно небивало коварство. [27] [Понеже Светослав е бил титулярен цар, Мария искала да го спечели, най-
могъщия човек в страната, та да си обезпечи наследството на престола като съуправителка.] По нейна
покана и с обещание да му се даде свободен път Светослав пристигнал в Търново. Тук — в черква — през
време на молитвите на свещениците и при блясъка на свещите се разиграла следната сцена : царицата
разтворила мантията си и пригърнала с една ръка сина си Михаил, а с другата Светослав и с това тя
публично осиновила [υἀοποεἀσἀαι] последния, макар и отдавна той да не е бил вече юноша. Скоро
обаче излъганият княз станал жертва на „майчините”
24. Pachymeres у Štritter, стр. 763. Записаното в българския кодекс под г. 6785 = 1277 е издадено от Ханка
в Čas. česk. musea, 1851, стр. 154, и от Даничич в Starine, I, стр. 86. [За тази приписка по оригинала срв.
Лескин в Ягичовия Archiv, 4, стр. 512.]
25. Свἀтслав изпратил в 1262 г. на киевския архиепископ Кирил III един препис от номоканона, като
приписал : „Всея рускыя земли благодержавнаго рода моего, их же отрасль и корἀнь азъ быхъ святыхъ
отьц моихъ”. Востоков, Описание рук. Румянц. библиот., СПб, 1842, стр. 290. [За приписката в Търновското
евангелие вж. и Valjević, Starine, XX, 1888, стр. 156 сл. П. Тиханов, Терновский календар 1275 года по
списку Франца Миклошича. Материали для греко-слав. агиологии, Памятники древней письмености,
CXVIII, 1896, II + 16. Срв. Виз. Временник, IV, стр. 258. — Думата „русскыя” в приписката дали не е
вмъкната — не е. Nota bene Святославовци у тогавашните руски летописци.]
26. Emler, Regesta Bohemiae et Moraviae, II, стр. 302. — [„1275” überwand Stephan König von Ungarn den
bulgarischen König Sea, und die Bulgaren mussten ihrer König erkennen (sic). Sie wurfen aber mit Hülfe des
griechischen Kaisers das ungarische Joch wieder ab”. Büsching, Grosse Erdbeschreibung V. Troppau, 1785, стр.
398. Undel Respice Catonam, Gebhardi, etc. — За унгарските работи вж. съчиненията и статиите на Huber
(за по-старата епоха и Büdinger).]
27. Pachymeres, ed. Bonn., I, стр. 430. — [Pachymeres, M. Paleol., 1, III, cap. 6, стр. 120, edd. ant., II, стр. 261.
Migne τρἀτη. soror Jo. Lascaris collocata
232
— деспот Свἀтлавъ Я. Дадена му от имп. Михаил. — Вж. Philes, Carmina (вж. Christl. Elem., стр. 77 сл.) :
Константин Σἀεμτισἀλἀβος (пак там, стр. 78 А.), Лаханас. Бълг. пълководци : Κἀμανος, Κἀντζης (Кънчо),
Μομτζἀλας, Στἀνος, Дамян от Белград. — Вж. Codex hung. patrius.]
323
си интриги (1277 г.). Също тъй много други предани на царя боляри станали жертва на гръцките лукавства
на царицата; но заедно с успехите ѝ от ден на ден се усилвала и омразата против нея, особено в Търново.
[28]
А докато в столицата били заети с най-безстрамни византийски интриги, цялата страна била безпречно
изложена на нападения от страна на татарски разбойнишки отряди. Тогава се явява на сцената хайдукът
Ивайло, по-рано овчар [пастир на свине], [29] хитър и буден човек; прякорът му бил Бърдоквата (маруля),
което в превод на гръцки е предадено с думата „лаханас”. [30] Смелият този авантюрист разправял, какво
уж насън разговарял със светците, и пръскал различни пророчества, че е пратен за велики дела. [Откъде
е излязло това въстание? Навярно от запад. Нали Константин около 1270 г. е владял още Скопско и пр.,
следователно и Велбуждско, Софийско. Явно е тогава, че през време на размириците след неговата
смърт византийците заели запад — сърбите бяха го взели от византийски ръце.] [31] В малко време той
събрал около себе си доста значителна войска. Почнал да се облича като княз, препасал меч и гордо
излизал на кон пред пълчищата си. След като два пъти успял да разбие татарите [?], към него се
присъединили вече цели области и даже много боляри [?]. Цар Константин, който поради болестта си и
поради поведението на жена си бе изгубил почти всичките си привърженици, с мъка успял да събере
малко войска и дал сражение на Ивайло. С един упорит натиск царските
28. [Пристрастието на Пахимер към Мария.]
29. Под това име досега той нийде не се споменава. Аз се основавам върху приписката в едно евангелие,
написана в 6787 г. (1 септ. 1278 — 1 септ. 1279) : „въ дни царἀ Ивайла и при епискупἀ Нишевсцἀмъ въ
лἀто 6787 индикта 7, еги стояху Грьци под градомъ Тръновомъ” (Гласник, 20, стр. 245). Тук се говори за
обсадата на Търново от византийците, когато искали да поставят на престола Иван Асен III. Ивайло в
никакъв случай не може да бъде цар Асен III, както мисли Голубинский, стр. 12, тъй като никога не е бил
обсаждан от гърците.
Pachymeres, I, стр. 431. Според Срезневски (Беседа, 1857, II) тук вероятно трябва да се чете
Βορδοκοἀβας (λἀχανον —по български бърдоква). Името Λαχανἀς се среща и във византийската
империя; срв. Nicetas, стр. 372, 374. [Срв. Мануил Λαχανἀς в Пруса във времето на Андроник Комнин у
Nicetas, стр. 322, 324. — Сто ти подъ градомь : obsidere. Ако да бяха гърците господари на Търново,
щяха да стоят не под града, ами въ градἀt. Срв. сто шоу же моу оу града, когато Ростислав
обсаждал Премисъл, Волин. в 1249 г. — Даниил : Душан „ста подь градомь славьныимь Солоуномь,
семоу градоу хотещоу севьдати моу”.— Сто ти около града obsidere, Nestor, ed. Miklosich, стр. 32. —
Nota bene, за византийското стопанство в Балкана и Родопите срв. Cesty.]
30. [Към въпроса за името на Ивайло (вж. рецензията на Макушев) срв. моята бележка в Osvěta, 1882, стр.
963, в историята на Търново. Народно име просто по вид едва ли би било за византийския претендент,
който може би не е бил дори роден в страната. Nota bene : в Свърлижката приписка стои в дните на царя,
а не на „царствующу царю” и т. н., срв. обичайната формула в други приписки. Вж. подобни имена на -ло,
-айло. Свърлижкият писар вече поради Асеновото име щеше да назове Иван Асен с пълното име. Ивайло
— простонародно име, няма болярски характер. Nota bene : да се съберат другите имена на -ло (Бранило
в Албания и т. н.), кому те принадлежат. — Новобългарска драма : Ивайло, селский цар. Историческа
драма в пет действия, от Ив. Ив. Гешов, София, 1888, 98 стр.]
31. [Nota bene Кантакузин, за архонта на Полог, който се предал на византийците.]
324
войски още в първото сражение били разпръснати и сам царят, изоставен без защита в колесницата си
(поради болестта си не е могъл да седи на кон), бил убит през зимата на 1277 г. Целият народ се стекъл
233
под знамената на този храбър мъж, на чиято страна било и военното щастие, а сам той се заел да
покорява градовете. [32]
Тези събития предизвикали голямо смущение във Византия. Почнали да се страхуват смелият узурпатор
да не възобнови нахлуванията на Асен I и Калоян. Император Михаил побързал в Одрин [през зимата
още, когато Константин бил жив], та да е по-близо до границата. Отначало се опитал да привлече Ивайло
на своя страна, но скоро решил да издигне като претендент за престола под името цар Иван Асен III някой
си Иван от рода на Асеновците, [33] когото оженил за дъщеря си Ирина. [Според изричното твърдение на
Пахимер Иван, син на Мицес, взел името на дядо си ἀσἀν едва след неговото провъзгласяване за
претендент. Бил сключен договор с него, ако работата не сполучи, да получи титлата византийски
деспот.] [34] Гръцките войски потеглили за България да се сражават за Иван против Ивайло и Мария,
която се затворила в Търново. На страната на новия цар били привлечени с подаръци и обещания много
от болярите.
Мария, против която били както търновските граждани, тъй и гърците, па и Ивайло, искала на всяка цена
да запази короната за себе си и за сина си Михаил и се предала на Ивайло. Узурпаторът надменно
изслушал пратениците ѝ и им отговорил, че той няма защо да приема като дар онова, което почти му е
вече в ръцете благодарение на военната му сила; нека знаят, че ако той все пак, за да се избегне излишно
проливане на кръв, приема миролюбивите предложения на царицата, то това е от негова страна милост
към нея. Тогава портите на Търново се отворили за пълчищата на царя-бунтовник и Мария отпразнувала с
Ивайло сватбата и коронацията си (през пролетта на 1278 г.). Но грубият планинец-герой скоро омръзнал
на възпитаната с гръцка изтънченост царица. Освен това от две страни нападнали двама непримирими
врагове : татарите и гърците. Всеки ден се проливала кръв; храбрите българи побеждавали с внезапни
нападения. С ужас гръцките войници влизали в бой, защото Ивайло не знаел пощада. [Пахимер говори за
жестокостта на войските на Лаханас, пленените гърци били убивани.] Макар Търново да е бил почти от
всички страни обграден от гърци, [35] войната при все това продължила безкрайно дълго. В началото на
1279 г. в Търново изведнъж се пръснал слух, какво Ивайло е убит в едно сражение с татарите.
Търновските граждани веднага отворили вратите, предали на гърците Мария и сина ѝ и радостно
посрещнали новия цар Иван Асен III, Скоро след това пристигнала и неговата жена. Забременялата от
узурпатора Мария била докарана в Одрин.
32. За Ивайло вж. Pachymeres, I, стр. 430, 466; Gregoras, I, стр. 130.
33. Разправят, син на Мицес. Вж. гл. XVII, бел. 6, и гл. XVIII, бел. 3.
34. [Срв. опитите с българските претенденти във времето на Светослав.]
35. Pachymeres, I, стр. 446 : πολλαἡς μἡν οἡν ταἡς ἡμϕἡ τἡν ἡσἡν δυνἡμεσι περιεστοχἡζετο. Тук се
отнася и цитираната по-горе старобългарска приписка от първата половина на 6787 г. : „когато гърците
бяха под град Търново”.
325
Българите не ѝ се сърдели, но докато в българските черкви се пеело „вечная памят” за всички покойни
царици, считали я недостойна за тая чест. [36]
Иван Асен III, човек с несамостоен характер, не можал да се задържи. Най-много привърженици през това
време е имал Георги Тертерий (Τερτερἀς). [37] По произход той бил от дворянски род, бил в родствени
връзки с най-влиятелните родове и бил обичан, защото бил храбър и умен. Асен, като виждал опасен
противник, искал да го привърже към себе си с роднински връзки; назначил го деспот и му дал сестра си
за жена. Затова пък Тертерий трябвало да изпрати в Никея като заложници първата си жена българка и
сина си Светослав.
Тъкмо тогава неочаквано пред вратите на Търново начело на голяма войска отново се явил Ивайло,
когото считали за умрял, и завзел всички изходи на града. Покръстеният татарин Касимбек (Τζαςἀμπαξις),
[38] който немного преди това бе дал клетва за вярност на Иван Асен III в качеството си на протостратор
(главнокомандуващ на България) и после бе изчезнал от Търново, сега се явил заедно с Ивайло като
негов протостратор. Император Михаил незабавно изпратил 10 000 души помощ на зет си под
началството на византийския иълководец Мурин. Ивайло обаче го разбил напълно на 17 юли 1280 г. [39]
След няколко само седмици, на 15 август, същата участ сполетяла и втората войска от 5000 души,
изпратена на помощ под предводителството на Априн; тя била унищожена негде в Средна гора. При
такива обстоятелства за Тертерий никак не било мъчно да отклони болярите и войската от
неблагоразумния цар и да ги привлече на своя страна. Иван Асен III не се считал в безопасност в Търново
и тайно избягал през Месемврия в Цариград, като предварително изпразнил държавната хазна.
234
Малодушната постъпка на Асен разсърдила твърде много Михаил, който дотогава го покровителствувал;
всичките му усилия да свърже България с Византия отишли напразно. [40] При голяма ра-
36. [Властта на Иван Асен и според гръцките известия едва ли е обхвашала цяла България. — Nota bene
Дриновият поменик. — По-нататъшните съдбини на Мария. Михаил, по-късен претендент. Pachymeres,
Andr., II, сар. 30.
37. Аз пиша Тертерий : Тертерія стараго. Поменикът у Раковски, Асен, стр. 62. Τερτερἀς ἀκ Κομἀνων
Ἄ ν. Pachymeres, II, стр. 265. — [Асеновият двор бил пълен с българи, кумани, покръстени татари. По-
бърза асимилация на куманите в България, отколкото в Унгария, гдето тогава имало войни и борби (вж.
Huber).]
38. [Касимбек — ? Τζας Ἄ μπαξις вж. Pach., Andr., VI, сар. 32. Κουτζ Ἄ μπαξις, Ἄ μοε Ἄ νε Ἄ τε κα Ἄ
ἡμογλἡσςἡ Τουρκοπἡλων. Вж. паралели на παξις : Solamampaxis Pach. Xahanxa id. pro Šahinšah, ξ — š.]
39. έ πέ τέ Διαβαινέ (неизвестно где се намира). Pachymeres, стр. 446; втората битка κατέ τέ ν έ ξω ζυγέ ν, пак
там. [Pachymeres, I, стр. 446, а. 1280 ἌπἌ τἌ ΔιαβαινἌ, Tomaschek, Edrisi, стр. 28 = „il fiume Devina”.
Luccari, Annali, стр.94, вж. Παρἀενἀπολις в по-старо време, Marcianopolis от времето на Траян. Не е ли
Девино?]
40. Потомците на Асен III заемали във Византия чак до падането на империята високи държавни
длъжности. [Византийски Асеновци. ἡϕημερἡς ἡρχ. Περἡοδος, III, 1886, т. IV, стр. 235 сл. Sakellion. Ех
cod. ἀἀνικἀς βιβλιοἀἀκης 16 v. (varia philos.) versus in tumulum τοἀ κυροἀ Δημητρἀου τοἀ Λεοντἀρη
ἡν τἡ μονἡ τἡς Πἡτρας (Constantinopol.). Secundum Ducam vixit tempore imp. Manuelis Palaelogi, cf. etiam
Phrantz. † monachus, cod. monasterii in Panagaeo τἀς Θεοτἀκου τἀς Κοσινἀ τζης, edidit Papadopulos
Kerameus, arch. annexa, XVII, Constantinop. Syllogi. Ex gente eius forte
326
дост на народа Георги Тертерий I [41] бил коронясан за цар (края на 1280 г.).
След издигането на Тертерий Ивайло разбрал, че силите му са слаби да си върне престола, и затова
отишъл да моли помощ от стария хан Ногай, който господарувал в края на XIII в. над Южна Русия.
Съседните страни — Русия, Литва, Маджарско и България — доста често са изпитвали върху себе си
тежестта на неговата власт. При двора на хан Ногай Ивайло се срещнал със своя противник Иван Асен III.
И двамата молили помощ против Тертерий. Ногай ги посрещнал с еднаква любезност, приел даровете им,
наобещал им много, но не направил нищо, само ги развеждал със себе си и с лагера си по южноруските
степи. Накрай веднъж, във време на един пир, пияният хан заповядал да прережат гърлото на Ивайло и
на неговия приятел Касимбек. Асен III успял да се спаси само благодарение на Ефросиния, незаконна
дъщеря на император Михаил, която живеела в харема на царя на степите като жертва на
дипломатическите отношения.
Тъй свършил живота си интересният цар-овчар и селянин Ивайло! Името му се ползувало с голяма почит
сред народните маси. Когато в 1294 г. се явил лъже-Ивайло (псевдо-Лахан), [42] при него се събирали
тълпи български жители от византийска Тракия, за да се сражават под знамето му против малоазиатските
турци; скоро обаче и този авантюрист намерил смъртта си, но не от турците, а в един затвор на
недоверчивите византийци.
Тертерий I не бил приятел на византийците. В съюз с него и със сърбите Карл I Неаполитански започнал
отдавна още подготвяната от него настъпателна война против византийците. Отбрана 8000-на войска от
франки, араби и албанци обсадила Берат, но била изтребена в април 1281 г. от дошлите на помощ гръцки
войски. [43] Карл I не се уплашил от това и в същата още година привлякъл в своя съюз и венецианците. В
юни и юли [?] 1281 г. пристигнали в Неапол пратеници „magnifici principis, imperatoris Bulgarorum”; c тези
пратеници тръгнали за България двама неаполитански рицари Гираций де Никотера и корфиот Йоан
Испан, за да завършат от името на своя крал преговорите. [44] Тертерий се опит-
Dem. Leontari Constantinopolitanum, scripsit 1474—1475 Cyropaidiam Bibl. Parisinens.—
235
39 νν. Avus Johannes II Asanes imp., γαμβρἀς Mich. Pal., uxor Irene. Filiam eius Irenem uxorem duxit Jo. Cant.
imp. Idcirco filius imperatoris Jo. Cant. Matthaeus se subscribebat ἀσἀνης ἀ Καντακουζηνἀς (Migne, PN 843).
Tempore Joannis Pal. Isaac Asen panypersevastos, alter Isaac—vide Phrantzem. Huius iunioris tumulus est
τἀἀος huius cantilenae. Sakellion credet versus esse Marci episc. Ephes., excepit quaedam ex vers. fratris sui
Joannis Nomophyl. (fuit Flor. 1439) qui scripsit epitymbia ed. Legrand. Nota bene apud Legrand de Chazaria et
Gothia.]
41. [Георги Тертерий I. Τερτερἀς у Пахимер, -ἀ ς у Кантакузин, Терьтеріи в Поменика на Палаузов.]
42. [Pachymeres, Andr., II, сар. 30. Мария не го (лъже-Ивайло) признала за същински, οἡδἡ τἡ παρἡπαν
ἀοικἀναι. Срещу турците.]
43. Hopf, стр. 324 и сл. [За обсадата на Берат още : Pachymeres и Sanudo (Chron. graecorom.).]
44. Макушев, Итал. архиви, II, стр. 28. [За заминаването за България заедно с български пратеници на
двама неаполитански рицари : Hopf, Макушев, Durrieu, Rački.]
327
вал да влезе във връзки с тесалийския княз Иван, против когото император Михаил повикал на помощ
Ногай. [45] В следната година обаче сицилийската вечерня разрушила всички планове на Карл I да
възстанови латинското владичество на Изток, а на 11 декември 1282 г. умрял и Михаил VIII.
От съюза против византийците спечелили само сърбите. Там от 1281 г. [46] управлявал хитрият и
неуморим Стефан Урош II с прозвище
45. Pachymeres у Stritter, стр. 787; Hopf, стр. 329. — [Ногай, „великый и беззаконный царь Татаромь
Ногἀй” в грамотата на крал Милутин. Преминаването на татарски войски в помощ на император Михаил
през зимата на 1282/1283 г. Един път 10 000 татари при Месемврия са бити от Куропалатес Умбертопулос
(Pachymeres, I, стр. 29). Скоро след това става преселване на власите между Виза и Цариград в Азия, за
да не се присъединят към татарите (пак там, II, стр. 37). В 1285 г. кумани езичници, изгонени от Унгария, с
татарите на Ногай дошли до Будапеща (Huber, II, стр. 18).]
46. Някои погрешно смятат, че се е възкачил на престола в 1275 г. От заключителната забележка в един
съвремен нему ръкопис (Miklosich, Mon. serb., стр. 561; Starine, V, стр. 31) се вижда, какво годината 6794 (1
септ. 1285 — 1 септ. 1286) е петата година от царуването му. Милутин е роден в 1253 г. (Muralt, Chron.
byz., II, стр. 471). Иван Павлович със сборника си от летописи под заглавие „Жития краль србьскыих”,
Белград, 1877, 1, стр. 200, изказва известни съмнения относно нашата поправка; вж. обаче и моята
рецензия в Čas. českeho musea, 1877, стр. 652. В 6785 г., инд. V = 1276/7 г. е царувал все още Стефан
Урош I (личи от една приписка в ръкопис от онова време, Starine, IX, стр. 125), а в 1281 г. царувал вече
крал Стефан Драгутин над цяла Сърбия. [Ковачевич. — Сръбска хронология според Павловић, Гласник,
47,1878, и т. н.:
1196 г. 25 март възкачил се на престола Стефан Първовенчани. 1199 г. 13 февруари умрял Стефан
Неманя. Ковачевич (Отађ, 1888) твърди, че Неманя в 1182 г. бил монах, а поч. в 1185 или 1186 г.
1224 г. умрял Стефан Първовенчани, след 24 септ. 1223 г.
1235 г. умрял Стефан Радослав. Краят на неговото властвуване, според Павлович, 1231 г.
1269 г. към септември умрял Стефан Владислав, по-рано владял до 1243, поч. 1270 г.
1276 г. към края умрял Урош, владял 1243—1276 към края, умрял 1279 г.
1282 г. възкачил се на престола Милутин (Pachymeres, стр. 350 Μηλωτἀνος). Драгутин владял от края на
1276—1282.
Според Ковачевич (Годишњица, III):
1195 г. 25 март възкачил се на престола Стефан Първовенчани.
1227 г. 24 септември умрял Стефан Първовенчани.
1233 г. към края. Радослав е изгонен. Крал е Владислав.
236
1236 г. 12 януари, събота, умрял св. Сава.
1242 г. на края възкачил се на престола Урош.
1266—1268 г. според К. 1274 (М. 1269—1270) грамотата на кралица Елена.
1276 г. (М. 1254) според К. 1276 Владислав е още жив.
1276 г. до края Стефан Урош, в септември още царувал. К. 33 и Павлович.
1281 г. до края Стефан Драгутин.
1282 г. в началото или в първата половина възкачването на престола на крал Милутин.
1314 г. 8 февруари умряла кралица Елена. К. 39.
1316 г. 12 март умрял Драгутин.
1320 г. 29 октомври умрял Милутин. — Съобщение на в. Politik от 18. XII. 1889 г. : една депутация от
Унгарската академия е открила в турските държавни архиви в Цариград една много важна дарителна
грамота на сръбския крал Милутин Урош от XIV в. Един точен препис бил изпратен и на Сръбската
академия.]
328
Милутин.[47] Още през първата година на управлението си той завзел цяла Северна Македония, Полог
под Шар планина, Скопие с околностите му, Овче поле, Злетово и Пиянечко; дотогава византийската
граница достигала до крепостта Липлян на Косово поле. Нападенията му се простирали до Серес и до
Влахиотската земя, т. е. до Епирското деспотство. Скоро под негова власт преминали Кичево, Дебър и
Порече; от 1286 г. му се покорявала цяла Босна [?]. Брат му Стефан Драгутин царувал в Сирмий и
Мачва. Албанците също тъй му дали клетва за вярност [?], а в 1296 г. той превзел и Драч. Благодарение
на посредничеството на майка си Елена Франкска той бил в приятелски отношения с папата и с
династията Анжу. Към католиците се отнасял благосклонно, черквите им надарявал със земи и бил даже
поставен под покровителството на св. Петър (1291 г.). Едва след смъртта на Елена (1314 г.) в Рим
разбрали, какво предаността му към апостолския престол произхождала само от невероятната му за
онова време веротърпимост. В съвета му в Катаро (1305 г.) наред с двамата източни епископи заседавали
и двама католически [?] и даже и „дедът” на босненските богомили. [48] В брачните дела „светият крал”,
както го наричали след смъртта му, не се стеснявал много; женил се четири пъти, след като три пъти
отстранявал предишните си жени. Третата си жена, дъщеря на Тертерий, [49] той, без да му мисли много,
предал на византийците след сключването на мира в 1298 г., защото искал да се ожени за Симонида,
дъщеря на император Андроник старши. Милутин има големи заслуги за издигането на Сърбия :
поддържал търговията, издал нови закони и основал много болници, манастири и черкви. През
четиридесетгодишното му управление Сърбия достигнала такова положение, че съдбините на
полуострова оттогава се решавали не вече във Византия или в Търново, а при сръбския двор.
Андроник старши, приемникът на Михаил, сключил с Тертерий мир (1284 г.), според който последният,
отлъчен от българската църква заради втория си брак, изпратил сестрата на Асен III в Цариград, а сам
получил обратно първата си жена. [50] В 1291 г. папа Николай IV напразно се опитал отново да привлече
към уния „император Георгий” и патриарх Йоаким III; сръбската кралица Елена уговаряла за това тъста на
своя син. [51]
47. [Милутин. Du Cange, Hist. Byz., стр. 163 ξενἀ ν τοἀ κρἀ λη в Цариград. Dioscorides, писан там в 6914
= 1406 г. във Виенската библиотека. — Крал Милутин в 1284 г. (Arch. Rag.) станал зет на Тертерий. —
Проектираната през лятото на 1291 г. среща на кралица Елена с Georgius imperator Bulgarorum, на когото
папата тогава писал писмо, за да го спечели за уния (Theiner, Mon. Hung., I, стр. 375).]
48. Rački, Bogomili i Patareni, Rad, VII, стр. 168—174. Mon. Serb., стр. 69.
49. [Бившата Урошова жена, дъщеря на Тертерий, Pachymeres, IV, сар. 13 : съпруга на Михаил деспот,
след смъртта на неговата жена (била αἀταδἀλἀη на император Андроник II). Вж. V, сар. 13, 19. Gregoras,
VI, 9, 4.]
50. Pachymeres, ed. Bonn., II, стр. 57. [Пак там, I, сар. 27, Τερτερἀς изпратил със сестрата на Асан и една
дъщеря на севастократор Иван от Голяма Влахия в Цариград, която той получил като невеста за своя син,
237
ἡσϕεντισϑλἡβἡ,ἡτι ἡν ἡνηβἡτητι οἡσαν. Михаил със своята сестра, пазен от ἡρρἡς(Henry), англичанин.
Михаил я обещал на Henry — опит за бягство.]
51. Theiner, Mon. Serb., стр. 375, 377. Голубинский, стр. 83.
329
Между това могъществото на Ногай вземало застрашителни размери. В 1285 г. татарите нахлули
едновременно в Маджарско и България. Те преминали Балкана и опустошили Тракия и Македония.
Понеже имало опасност, че влашките овчари, които катунували тогава между Цариград и Виза, ще се
присъединят към татарите, византийците решили да ги преселят в Азия. Много хора и стада станали
жертва на суровата зима, когато се изпълняла тая наредба. Тертерий не можал да устои срещу натиска на
тия варварски орди, които опустошавали на малките си коне като скакалци в няколко дни големи страни.
За да запази престола си, принуден бил да ожени дъщеря си за сина на Ногай — Чоки. [52]
Държавата почнала да се разпада. В Бдин и в цяла западна България управлявал самостойно княз
Шишман, родоначалник на последната българска династия, който бил в роднински връзки, както и
Тертериевци, с придошлото куманско болярство. [53] Начело на български и татарски пълчища той
нападнал неочаквано Сърбия и опустошавайки страната, проникнал до Хвостно, гдето искал да ограби
богатата архиепископска черква в Печ (Ипек). Но, както разправят, огнено сияние на небето изплашило и
разпръснало войската му, след което Милутин превзел Бдин. Шишман успял своевременно да избяга през
Дунав в маджарския Севе-
52. Nic. Gregoras, стр. 484
Андроник Стари възобновил и издигнал срещу скитите, когато Главас управлявал Тракия. — Nota bene
продължаването на татарските нахлувания във византийска Тракия дори до XIV в. Вж. Nic. Gregoras.—
Раchymeres, Andr., I, сар. 29. 10 000 скити минали Дунава през България, διελἀἀν τἀν Βουλγἀρων γἀν, в
ἡξω ζυγ ἡς . Началник на крепостта бил Куропалат Οἀμπερτἀπουλος, нападението, разбил едно
отделение, та бил назначен за μἀγας πἀπιος. Пак там, I, сар. 32. Очаква се нахлуване на скитите, ἀ γἀρ
Τερτερές οέχ οέές τ’έν, οέχ έπως έλλοις, οέδέ έαυτέ προσαρέγειν. — Βλαχικ ἀν , от Цариград Ἄ ς Βιζ Ἄ νη κα Ἄ
πἀρρω и пр. — Чоки. Τζακἀς, Čaga у Брун, Čuki, -ke у Hammer.]
53. [Боляри в края на XIII в. добре познати. Братята Куделин и Дърман (Даниил, стр. 115, отъ многихь
времень, Грам. на Мил. вкорἀнивша се) в Браничево, кулата Ждрело, нахлували в Унгария, грамотата на
Ladislaus IV, № 285, дадена на унгареца Georgius, който като capitaneus на една войска от седмиградци и
кумани воювал „contra Dormanum et Bulgaros”. (Fejér, V, 3, стр. 224, Teutsch-Firnhaber, № 285, стр. LXV).
Във Видин княз Шишман. На юг от Балкана един брат на Тертерий Елтимир, вероятно вече като деспот.
Могъщата болярска фамилия (славянска, не куманска) на братята Смилец, Радослав, Войсил, вероятно в
Гьопсата и Средна гора (Пер. спис, IX, стр. 39). Край морето предците на Балик. — Дали походът на
Дърман в 1285 г. не е във връзка с нахлуването на татарите? — Войните на сърбите срещу Дърман и
Куделин (Браничево едва тогава е било присъединено към областта на Драгутин) и срещу Шишман, и
двамата собствено поданици на Ногай. Заплашванията на Ногай, приготовления срещу сърбите,
загрижеността на Милутин, изпратени пратеници с подаръци за хана, княз Стефан с боляри били дадени
за заложници у Ногай. Владението на Видин тогава сигурно е било изгубено! — 1285 г., 8 януари.
Дарението на унгарския крал Ladislaus, направено на Mag. Georgius, който след поемане на властта на
малолетния крал е победил румънските войводи Lythen и Barbath (partem de regno nostro, ultra Aples
existentem) — не по-малко се е отличил, когато кралят „nostros homines fideles Transilvanos, una cum
Cumanis nostris, contra Dormanum et Bulgaros misissimus, mag. Georgium eiusdem exercitus capitaneum
praeficentes”. Katona, VI, стр. 911. Fejér, V, 3, стр. 274. Teutsch und Firnhaber, № 285, стр. LXV (Regest). —
Дърман, брат на Куделин, е в Браничевската област.]
330
рински Банат. Според мирния договор той получил назад земи и се оженил за дъщерята на сръбския
жупан Драгош. [54]
Заплахите на татарския хан принудили Тертерий да бяга от опустошената си страна. Молил да бъде приет
от византийците, но Андроник не се съгласил, защото и той се страхувал от гнева на Ногай. Нещастният
цар се криел тогава в околностите на Одрин, докато най-после византийците не го пратили на заточение :
[годината е съвършено несигурна, след 1291].
238
Татарският хан поставил на българския престол (около 1292 г.) като цар-данник болярина Смилец [55]
(Σμἀλτζος), женен за гъркиня, дъщеря на севастократор Константин и сестриница на император Андроник
II. [56] Земите му се намирали край р. Тополница, гдето и до днес още при с. Акиджи между Татар
Пазарджик и Ихтиман могат да се видят развалините на „Смилецовия манастир”, построен, според
намиращия се там
54. Даниил, стр. 117—119. Грамотата на Милутин е дадена в пътешествието на Григорович, стр. 44.
Šafařik, Gesch. der südslav. Liter. III, стр. 22, отнася това събитие към 1292 г.
55. [Смилец. У Даниил, стр. 124, Смильцъ. Σμἀλος Philes (вж. Christl. Elem., стр. 79). Срв. Пер. спис, IX, за
Смилец и пр. — Pachymeres, Andr., V, сар. 18,
неин γαμβρἀς Eltimer. Има трима Константиновци : 1. Константин, брат на император Михаил,
севастократор и император; 2. Константин Порфирогенет, брат на император Андроник II; 3. Друг е
Константин, син на Андроник II от Ана Унгарска, твърде млад. — Пак там, VI, сар. 35 (hic Σμιλτζαἀ νη in
inšcr. capituli).]
56. Родословна таблица на Тертериевци и на първите български родове:
а) Pachymeres, I, стр. 406. б) Пак там, стр. 446. в) Даниил, стр. 124. г) Синодикът (Раковски, Асен, стр. 52);
[Pachymeres, А., V, сар. 10.] д) Stritter, стр. 781, 786. е) Cantacuzenus, I, стр, 13. Gregoras (Stritter, стр. 812).
331
надпис, „от княз Смилец” в 1286 г. в царуването на Георги Тертерий : [57] [брат му е споменат като
севастрократор и деспот].
239
Ногай готвил същата участ и за сърбите, но Милутин съумял да предотврати нещастието, но затова
трябвало да изпрати в ханския лагер като заложници сина си Стефан и неколцина боляри. [58]
Между това Ногай се скарал с Токтай, комуто сам бе помогнал да получи първенство в Златната орда.
След дългогодишна борба той бил ранен в едно сражение около днешната Одеса и умрял през време на
бягство (1293 г.). [59] Син му Чоки [60] (Τζακἀς) c остатъците от бащината си войска потеглил против
България. Цар Смилец поискал помощ против него от сърбите, затова омъжил дъщеря си за княз Стефан,
който бе успял да избяга от татарския плен. [61] Скоро обаче Смилец трябвало да отстъпи на Чоки [?],
който заявил наследствените си права над България като зет на Тертерий и се готвел да я завладее; за
това предприятие той се сгово-
57. Захариев, стр. 76. Името Смил, Смилко и досега се среща в [Македония. — Миладиновци, стр. 529;
местни имена?]
58. Даниил, стр. 120 и сл.
59. Според Muralt, II, стр. 462, 1293 г.; според Hammer, Gesch. der Gold. Horde, Pest 1840, стр. 273—1299 г.
[За Ногаевин край у Абулфед, Рашидеддин, Новаири, Милутиновата грамота = Даниил, стр. 122. Срв.
Брун, II, стр. 354. Войната уж траяла 7 години. Според ориенталските извори в годината от хиджра 699 =
1298/1299. Бягството на аланите във византийската империя. И велможите на кораби избягали в
Цариград (Раchymeres). Ногаевото име като етнографски израз. Nota bene азиатската литература за
Ногай и т. н. Срв. Брун. — Ногай хан. Летопись по Ипатскому списку, 1871, стр. 570 : в 1266 г. мятежь
великь въ самἀхъ татарἀхь. — Стр. 578 : в 1277 (6785) г. „присла оканьный и безаконьный Ногай
(поганый) послы своя” Тешчаг, Кутлубуг и Ешимут при Лева, Мстислава, Вольдемира, предлагайки им
помощ срещу литванците. — Стр. 581 : в 1280 г. умрял Болеслав Полски (вж. Annales Polonica, ed. Pertz,
1866, стр. 65 сл.), Лев изпратил „к Ногаеви, оканьному, проклятому” за помощ срещу лехите, изпратил
Кончак, Корей, Кутабан, нахлуване към Судомир. — Стр. 585 : в 1282 г. „оканьный и безаконьный Ногай и
Телебуга вь безчисленомъ множествἀ на Угры”, руските князе били от тях, Лев, Мстислав, Юрий Лвович.
— Стр. 587 : Ногай и Телебуга се лутали 30 дни в планините (Карпатите), глад, загинали уж 100 000 души.
— Стр. 587 : в 1283 г. Телебуга се отправил срещу ляхите, с Ногай бил в „нелюбовы”, стигнал дори до
Судомир. Ногай (стр. 589) по друг път стигнал дори до Премисъл и Краков. — Стр. 591 : в 1287 г. Телебуга
с русите се отправил срещу поляците. — Новгородските летописи, I, стр. 302 : в 1291 г. „мятежъ въ
татарἀхъ : Ногуй царь уби Телебугу царя и Алгуя царя”. — Хан Телебуга управлявал царството заедно с
един брат и двама чичовци до 1291 г. Hammer Purgstall, Geschichte der goldenen Horde in Kiptschak, 262.
стр. — Mittheilungen aus dem Vatikan, Archive II. Eine Wiener Briefsammlung, ed. O. Redlich, Wien, 1894, стр.
248—250. 1287, 11 април Каффа, Fr. Ladislaus, кустос в Крим, върху събитията в монголската земя до Fr.
Laurentius, който бил изпратен за генерал на Ордена на миноритите. „Imperatores enim Thelebuga et
Nogay”, техният пратеник in civitas Solhatensis за камбаната, парична глоба „рго destructione ecclesie et
campana depositione” на сарацините в Acnepy. „In eisdem quoque diebus venit Jaylak imperatrix, maior et
potentior uxor Nohay”, в Солхат, искала да бъде покръстена, била покръстена „in civitate que vocatur
Kerqueti”, гдето издигнала и църква. Изпратена от Argum. „Karichinus Ungarus interpres noster” умрял —
Редлих препраща към кралица Elegage, Waddingt Ann. Minorum, 5, стр. 169.]
60. [Чоки (Τζακἀς). Срв. турчина Tzachás на гръцките острови. . . (не се чете) в началото на царуването на
Алексий I Комнин.]
61. Даниил, стр. 124. [Според Даниил сватбата на Смилецовата дъщеря със Стефан Сръбски е станала
след падането на Ногай. — Смилец избягал заедно с братята си Радослав и Войсил във Византийската
империя. Той скоро умрял, инак византийците щяха а изпратят него самия като претендент, а не
Радослав.]
332
рил с шурея си Тодор Светослав [62] (ἡσϕεντἡσϑλαβος или Σϕενδοσϑἡβος), същия, който бе прекарал
детските си години заедно с майка си в Никея като заложник. Този именно Светослав, който през време на
последните безредици бе загубил цялото си имущество, поискал ръката на Ефросиния, [63] дъщеря на
някой си Манкус, чиято кръстница била жената на Ногай Ефросиния, и получил съгласието на настойника
на Ефросиния — богатия търговец Панталеон. [64] Като получил голяма зестра, помогнал на Чоки да
превземе Търново. Изведнъж обаче променил действията си. Татарският узурпатор [?] неочаквано бил
хванат, хвърлен в тъмница, и там бил удушен от палачи евреи. Светослав изпратил главата на Чоки на
враговете му в Крим [на Токтай]. Патриарх Йоаким III, [65] отдавна заподозрян като привърженик на
татарите и в измяна на отечеството, пак по Светославова заповед бил хвърлен от една от крепостните
скали на Търново. След тези си решителни действия Светослав като освободител на отечеството от
азиатските чергари завзел престола на Асеновци. [66]
240
62. [Тодор Св тславъ. (ἡσϕεντἡσϑλαβος или Σϕενδοσϑἡβος). Не трябва да стои ѧ , защото ντ и νδ у
Кантакузин в италианските имена се употребявали за д : де –ντἀ, срв. унгарската грамота от 1271 г. —
Името Тодор очевидно е любимо у куманските потомци в България : той е покровител на яздачите и до
днес в България, Тодоров ден.]
63. В българския поменик е наречена така. Според Пахимер нейното име било ἀγκἀνη. [Брун според
ориенталски извори твърди, че с Чага имало само 1000 души. Искал Βουλγἀρους δουλαγωγεἀν
(Pachymeres). Влязъл в Търново, накарал да убият Чага в 700 г. отхиджра — 1299/1300 г. — Ала у Метохит
вече в 1298 г. е споменат като Πρεσβευτικἀς Светислав? Там очевидно е загатната Smiltzaina. Неясна
реторика.— Споменава се ἀνεψιἀ на император Андроник в България (следователно Smiltzaina) и νεουργἀς
οέτος Σκέϑης, πολλέν έδη πλένον δραπέτης, сега новопристигнал, τέ ϕέλέ ταέτης κέρέ νέμϕιος (годеник).
Според Пахимер зетят на Смилцаина е Елтимир, но той не е δραπἀτης. Или Светислав? За неговия брак
със Смилецовата дъщеря няма нищо в изворите. ἀνεψιἀ на императора (Смилцаина) като владетелка
на България, според Метохит, и тя иска брак с Урош II, ще му донесе владението и над България. Нищо
не се казва за Смилец (вече умрял?). Нищо за Светослав, който все пак е брат на третата жена на Урош,
за чийто развод е бил въпрос. Νεουργἀς Σκἀἀης би могъл да бъде и Стефан, Урошов син, чиято жена е
била Смилецова дъщеря, завърнал се от Татария. — Ефросиния е манастирско име.]
64. [Името на богатия търговец Пантолеон е Панталеон — генуезко име (Крим).]
65. [Патриарх Йоаким III. Кога е бил благосклонен към татарите, може би при падането на Тертерий и
възцаряването на Смилец? Че бил хвърлен от крепостните скали на Търново — κατεκρἀμνισεν, но
Търново го няма в изворите. — Срв. Leon Sguros : нака рал да хвърлят Коринтския архиепископ от
крепостните скали. Gregorovius, I, стр. 291.]
66. Pachymeres, II, стр. 264 и сл. Вж. също източните известия у Хамер, пос. съч. Той пише Čoke, Čuke, но
най-често Čoki.
ГЛАВА XIX. Кумански тертериевци и бдински шишмановци

последен от своя род. — Михаил Бдински (1323—1330 г.). — Несполучливо нападение на Цариград. —
Битката при Велбъжд на 28 юли 1330 г.
Във Византия не се отнасяли равнодушно към завземането на престола от Светослав, [1] но само търсели
случай да свалят смелия младеж. Неколцина разположени към гърците боляри провъзгласили за антицар
сина на Константин Асен и Мария Михаил [2], който навлязъл в България с гръцка войска, но с това само
се опозорил. Смилецовият брат севастократор Радослав бил също изпратен от император Андроник от
Солун с отред войска в България, но там бил разбит и ослепен от Тертериевия брат Елтимир
(ἀλτιμητἀς), деспот Крънски (около Карнобат). [3] С връщането свободата на пленените в тоя бой знатни
гърци [13 архонта] Светослав освободил и баща си Тертерий I, обаче управлението не му предал, а се
задоволил с това, че му назначил един град, в който той спокойно доживявал [ἀπραγμἀνως] своите дни.
[4]
1. [Теодор Светислав или Светослав около 1299—1321 г. Името : Θеωдоръ Свἀтславъ в Хиленд.
евангелие от 1322 г., Срезневский, Памятники юсового письма, стр. 350. Свἀтьславъ Помен. Палауз.
Свἀтслав (лигат. и т, а и в) сребърна монета. ἡσϕεντἡσϑλἡβος Pachymeres, Σϕενδοσϑλἡβος N.
Greg., Σἀεντισἀλἀβος Cant. (ντ, νδ = δ, вж. Archiv für slav. Phil., XV, стр. 89 n. Νδρἀγος Драг etc),
Sedixclavus, Suvestilaus Januarum, imperator Vecelaus Ven. (Acta arch. Ven , II, стр. 597).]
2. [Pachymeres, Andr. III, cap. 26, τἀν Βουλγἀρων πεμψἀντων — Михаил, Константинов син, следователно
е бил повикан от една българска партия с малко привърженици. — Какво е станало по-нататък с Михаил?
Живял ли е във Византийската империя? Не са ли се наричали неговите потомци също Асан! — Михаил,
видински (Acta, пос. място) деспот, Милутинов зет.]
3. [Елтимир в Крън ἀδἀως ἀρχων Pachymeres. Срв. Олдамур, кумански главатар в Унгария в 1285 г. (и
двете имена от тур. демир = ferrum). Nota bene Pachymeres, II, стр. 815 (у Migne) за Крън.]
4. Pachymeres, II, стр. 266.— [Неясно; по-ясно е във Ват. вариант (Migne, стр. 815). — В. „Politik” от 7
декември 1887 г. под заглавие „Един нов претендент за българския княжески трон” помества следното :
Един белградски вестник обнародвал следната „прокламация” на някой си Иван Соколовия, обущар от
Пожаревац : „Братя българи! Към средата на 14 в. е живял в България моят прадядо Любомир Соколович,
241
благородник, като настойник на малолетния Александър, син на Михаил Шишман, български цар, и той
управлявал България.” След това той излага своето родословие, за да докаже, че е потомък на Люб.
Соколович, и понеже чул, че българите търсили за своя княжески трон някой Соколович, предлага своята
кандидатура.]
334
Сестрата на Светослав, изгонена от съпруга си [1299 г.], сръбския крал Милутин, който я изпратил във
Византия, през време на пленството си се омъжила за деспот Михаил Дука Кутрул (1301 г.). Когато
последният заедно със семейството си бил изпратен на заточение под предлог на държавна измяна.
Светослав за тая постъпка с роднините му обявил война на император Андроник. [5] Като че ли той се
решил на това главно за да използува бедственото състояние на Византийската империя. Андроник тъкмо
тогава бил поставен на тясно от турците в Мала Азия. Светослав в съюз с чичо си Елтимир завоювал
подбалканските градове и крепости от Тунджа до морето : Диампол (Ямбол), Месемврия, Анхиал и
Созопол. Войсил (Βοσςἀλας), по-малкият Смилецов брат, се сражавал във византийската войска. Три
години продължила войната с променливо щастие. Византийците сполучили при посредството на
Смилецовата вдовица, гъркинята, да скарат Елтимир със Светослав, но този план им донесъл малка
полза. [6]
Между това в Азия на мястото на селджукските турци възникнала друга държава, която в няколко само
години станала една от първите държави на Изток. Ертогрул, началник на една малка родствена на
селджуците орда от тюркски чергари, основал във Витиния неголяма държава, която при сина му Осман
(1288—1327 г.) с опустошителни войни била разширена за сметка на Византия до бреговете на
Пропонтида. Тъй възникнала държавата на Отоманската порта.
Във войните с турците, водени от гърците отпуснато и без всякакъв план, взели участие и някои българи.
Знаменитият герoй, по име Хранислав, който бил взет в плен от гърците през войната им против Ивайло и
дълго държан в затвор, сега бил назначен от Андроник за „велик чауш” и главнокомандуващ във Витиния,
гдето прославил името си с нови подвизи. Малко по-късно някой си Иван, овчар, който също тъй се бил
отличил във войните с българите, събрал около себе си дружина от въоръже-
5. [Pachymeres, Andr., V, cap. 18.]
6. Pachymeres, II, стр. 406, 446, 558, 601. [След завоеванието от Светослав в съюз с Елтимир на
подбалканските градове и крепости, последният получил Ямбол. Походи до самия Одрин. Когато Roger
воювал с каталонците при Магнезия, с император Михаил потеглил срещу Светослав, във войската имало
и алани, бил и Войсил, с пълководец (протостратор) Главас Тарханиотес. Войсил разбил българите,
напредвайки към Созопол при моста над р. Скафида, Факийската река (Cesty, стр. 565, 567). Самият
Михаил опустошавал от Одрин, стигнал дори до Сливен, Ряховица (крепост при Стара Загора) и Копсис,
плячкосване, без резултат. Скоро избухнала войната с каталонците, които малко преди това били
доведени в Европа за проектирания поход срещу българите. — Андроник II накарал да превземат или да
възобновят 15 крепости пред Хемус (Айтос, Русокастро и т. н.) срещу татарските нахлувания. Nic.
Gregoras, XI, 4. — Дипломатът Kosmas от Созопол (Pachymeres, II, стр. 182), монах-постник, по-късно
патриарх, съветвал Андроник да даде дъщеря си на сръбския крал. В манастир. Обвиненията на
епископите. Втори път патриарх. Произнесъл анатема против императора. Върнал се в Созопол и с нея
ἡἡλω от Св ѧ тслав и от него изпратен при императора като пратеник (пак там, II, стр. 628). Respice!]
335
ни с лъкове и криваци хайдути за самостойна борба с турците. Преди обаче да успее да мине оттатък
Пропонтида, бил арестуван от недоверчивите византийци. Само след девет месеца той успял да избяга от
затвора и пак започнал романтичната гражданска война. През това време турците обсадили Кенхри,
където много народ се спасявал от Скамандърската долина. Но Иван неочаквано нападнал турците и ги
разпръснал; след това, когато те събрали нови сили, той отново бил пленен от тях. Довели го до стените и
поискали от обсадените граждани откуп, за да го освободят. Гърците обаче се показали скъперници в
случая. Тогава Иван им викнал на български (защото знаел, че някои измежду гърците разбират тоя език),
да дадат откупа, за който турците скъпо ще заплатят. Обаче и турците разбрали думите му. Те го повели
назад и го убили. Според други пък известия той избягал и от този плен и начело на 1000 хайдути дълго
още се държал в околността на Солун като продължавал да се отличава с нови подвизи.Този интересен
епизод (ок. 1306 г.) за нас е исторически оригинал на една от многото приказни личности, които и досега
се възпяват под разни имена в народните юнашски песни. [7]
242
Бреговете на Егейско море по него време силно страдали от експедицията на каталаните —
„средновековния анабазис”. В 1302 г. 6000 испанци постъпили на византийска служба и пожънали големи
успехи в борбата с турците. Но въпреки всичките им победи византийците не им плащали заплата и по
стар навик искали да се отърват от тях с измама и с убийство. Испанците обаче не се поддали на такива
източни хитрувания. Те завзели Калиполи, подкрепяни от турците и други наемни диви шайки,
предприемали оттам грабителски нападения във владенията на Палеолозите. А когато след две години не
останало вече нищо в Тракия и при Пропонтида за грабене, те преминали на Касандрийския полуостров.
Даже и атонските манастири ограбили, повечето здания изгорили, а монасите избили. За да пресекат пътя
на тази „велика компания”, в случай че те биха намислили да тръгнат против Цариград, македонците
издигнали една голяма стена от Пангей до Кавала на морето.От опустошена Македония тия диви
мародери потеглили към цветущото и богато тогава Атинско херцогство, в което, под скиптъра на
династията Де-ла-Рош тогава влизали Атика, Беотия и Южна Тесалия. На 13 март 1311 г. 15 000 франки
от Ливадия и от Морея били изтребени от необузданите каталани в Копаиските блата. Победителите
разделили помежду си леновете и дамите на падналите рицари и основали в тая област разбойнишка
република, която в съюз с турски малоазиатски пирати в продължение на 75 години държала в страх и
трепет всичките си съседи. [8]
7. Pachymeres, II, стр. 442. [Иван. Pachymeres, Andr., V, сар. 27 Βοἡλγαρος ἡωἡννηας Χοιροβοσκἡς.]
8. Moncada, в немския превод на О. Spazier, Zug der Katalonier, Braünschweig, 1828; Hopf, стр. 380 и сл.
Житието на сръбския архиепископ Даниил (изд. Даничиħ. стр. 340—355), в което Атинското херцогство е
наречено Ливадия. — [Çurita, цит. съч., II, стр. 1 а, b. Походът на каталаните, католишките и
православните народи на Източна Европа. „El imperio de los Bulgaros, que se estendia en este tiempo de quo
se trata, por dozientas
336
Докато били на императорска служба каталаните не били пращани срещу българите, но след въстанието
им цар Светослав започнал преговори с Рокафорт, един от водителите им, като му предложил съюз
против Византия и ръката на сестра си — вдовицата на Чоки. Преговорите обаче излезли безрезултатни
(1308 г.). [9] Доведените до последна крайност византийци побързали да сключат мир със Светослав,
според който нему се оставяли всички дотогавашни завоевания. Българите пък изпратили грамадни
количества храни в Цариград и с това го спасили от глад. Втората половина от 28-годишното царуване на
Светослав изминала в мир, от който българите отдавна вече били отвикнали. [10]
Светослав не е бил единствен господар в страната. На запад в това време господарувал и Михаил
„despoti Bulgariae, dominus de Vigdino” (Бдин), син на Шишман и зет на сръбския крал Милутин. Както
царят, така и бдинският независим княз бил в дружески сношения с Венеция. [11] А пък с генуезците и с
владетелите на Крим и Черно море отношенията
leguas. Despues de equella nacion de los Bulgaros а la parte del ocidente у medio dia se continuava la
Esclavonia у dentro della se comprehendian muchos reynos que eran, el que llamavan de Rassia, Servia,
Chelmenia, Croicia у Zenta, que de la una parte confinavan con los Ungaros, у de la otra con los Griegos у con la
Dalmacia у Albania, que en esta sazon estava debaxo de la obediencia de la iglesia Romana, у con la Valachia”.
= Burcandus, Годишњица, 14, стр. 16. — Новогръцката псувня κατιλἀνο произлизала уж от каталаните :
араб. qâtil убиец. — Pediasimos вж. ad стр. 354 ех cod. Vind. : Miracula SS Theodororum. Л. 127'
243
— Походите на аланите (Яси у Дан.) през България у Пахимер.]
9. Pachymeres, II, стр. 600—603, 606. [Pachymeres, Andr., VII, сар. 21, пратениците на Светослав при
Ромофорт, предлагана му била сестрата на Светослав, съпруга на убития Чака, в Галиполи.]
10. [Необясним остава въпросът за църковната география. Според всички известия (италианските карти,
византийските и италианските известия) понтийското крайбрежие е било в България. Ала църквата и
крайбрежието не са били под Търновската църква, ами под Цариградската : Варненски митрополит,
грамоти от 1320—1389 г., в неговата територия били Емона и Карбона (Балчик), многобройни πατριαρχικἀ
καστἀλλια, управля вани от митрополита : Кранеа (Еркене), Карнава (Каварна, до 1652, Sathas, Bibl. gr., III,
стр. 587), Калиакра, Келлиа, Ликостораион; епископетвата Вицина (итал. Vecina, Мачин). Във
вътрешността българските митрополии Провад и Дръстер. По край брежието е имало многобройни
християни кумани. Срв. Über der Petchenegen, стр. 16—17, Cesty po Bulharsku, стр. 602—603, 617.]
11. Списък на съюзните на Венеция князе (1313 г.), вж. Ljubić, Monumenta spectantia hist. Slav. merid.,
Zagreb, 1868, 1, стр. 192. [Този списък е от преди 1311 г., със специални бележки към него. Gregorovius,
Geschichte von Athen, II, стр. 26, Anm. 2. Вж. Šafařik, Acta arch. Ven., II, стр. 597. — Nota bene Muntaner.]
337
на Светослав били временно обтегнати. Републиката на 22 март 1316 г. забранила на поданиците си да

се спират в Созопол, в другите български пристанища и въобще във владенията на Светослав, защото
той отказал за изплати загубите на някакви си генуезки търговци, които били ограбени от българите. [12]
Добрите отношения със Сърбия били подкрепени още и с посещението, което крал Милутин направил на
Търново. [13] Светослав се сближил също тъй и с Византия, като се оженил в 1320 г. за Теодора, внучка
на Андроник II. [14]
Милутин умрял на 29 октомври 1321 г. и го наследил Стефан Урош III заедно със своя съуправител
„младия крал” Стефан Душан. [15] Немного след това починал и Светослав (1321 г.). [16] Войнственият му
син и наследник Георги Тертерий II [17] побързал да използува избухналите тогава междуособици във
Византия, нападнал Родопите и превзел Пловдив, но скоро след това бил разбит от Андроник младши при
Одрин. А само след
12. Грамотата е дадена в Monum. hist. patriae. Leges municipales, Augustae Taurinorum, 1838, стр. 382. —
[За обстоятелството, че Генуезката република забранила на своите поданици да се спират в Созопол, вж.
Heyd, I, стр. 579—580. — Венециански пътувания през Сърбия и България към Черно море, „strata eundi ad
mare maius, Ljubić, I, стр. 166. Около 1314 г. генуезците ощетени в Емона — (e)mano-castro, не Moncastro
— и другаде. Генуезкият пратеник Bernabo de Monyardino при „imperator de Zagora” за обезщетение.
Българският пратеник Constancius Rubeus в Генуа, без резултат. Трябвало да се преговаря по-нататък в
Пера, обаче българските пратеници не дошли. През март 1316 г. Генуа прекъснала връзките си с
България, главно със Susopoli (Heyd, I, стр. 580, № 1), всички генуезци да заминат в продължение на 40
дни от страната, забранява се търговията под страх на глоба, позволено е Светославовата земя „puniri,
offendi, molestari, gravari in personis et rebus”. Как се е изгладил спорът, не знаем.]
13. Даниил, стр. 141 : „и съ бльгарскимъ царемъ въ Трновἀ ставшусе ему”, [такожде и бльгарскимъ
царемъ въ Трновъ ставвшусе ему”. Вж. Љ. Стојановић — историята на съ Милутиновата грамота, от която
е черпил Даниил.]
14. Nic. Gregoras, I, VIII, стр. 289. [Nic. Gregoras, VIII, 1, 1. Император Михаил имал от Мария (арменка) две
дъщери : Ана, оженена за Тома Епирски, и Θεοδἡρα —συνεζἡγη Σϕενδοσϑλἡβἡ, τἡ τἡν Βουλγἡρων
ἀρχοντα (нищо хронологично). Пак там, IX, 1, 2, същата сестра на по-младия Андроник, по-късно оженена
за цар Михаил. — Отношенията към татарите са неясни. Токтай владеел от 1291—1313 г., при него е
νοἀἀς ἀυγατἀρ на Адроник II. Pachymeres, Andr., III, сар. 27, вж. Cant., I, cap. 29.]
15. Коронясан е на 6 януари 6829 (1321) г., инд. V. Вж. грамотата у Miklosich, Mon. serb., стр. 90. [Милутин
починал на 19 октомври 1321 г. (Виенските ми лекции, стр. 194). Още на 27 октомври 1321 г. той изпраща
пратеници (rex Uros) в Рагуза, Споменици, XI, стр. 24; през февруари 1322 г. вече е Rex Stephanus, Arch.
Rag. Милутин и Симонис (! Симонида С. М.) още се споменават през юни 1321 г., грамотата на Андроник
II, Sathas, I, стр. 215. Rex Urosius умрял през mense nov. 1321. М. Madius. Смъртта на Милутин и
Светослав е почти едновременна. Gregoras. — Коронясването на Стефан Урош III в грамотата у Miklosich,
Mon. serb., стр. 90, на 6 януари 6829 = 1321 г., инд. V е невярно, трябва да бъде 6830, инд. V е 1321/2 =
6830.]
244
16. [Светослав е живял още при избухването на войната между Андроник III и II, през април 1321 г.,
изпратил на помощ на младия Андроник при Одрин Мартин с 300 конници в ризници, помощта му била
подозрителна, защото скоро ги оттеглил. Кантакузин.]
17. Написаното за него в 6830 (1322) г., инд. V, евангелие се пази в Хилендарския манастир; Срезневский,
Памят. юс. письма, стр. 350;
338
една година умрял и тоя юноша, последен потомък на Тертерий [Γεἡργιος ἡ Τερτερἡς, през зимата на
1323 г. безнаследници]. С прекъсването на неговия род България станала арена на неописуемо
безначалие. Подбалканските градове от Месемврия до Сливен се предали на византийците, [жителите им
са били повечето гърци]. В долината на Горна Тунджа Смилецовият брат Войсил основал независимо
княжество с резиденция в замъка Копсис, в Гьопската долина, на юг от Трояновия проход, [простиращо се
от Копсис до Сливен] [18]. Подвластни му били четири градчета, а войската му се състояла от 3000 души.
Заедно с Андроник млади той обсадил Пловдив, но пълководецът на Тертерий II Иван, по произход русин,
тъй храбро се защищавал, че след четири месечна обсада съюзниците се видели принудени да отстъпят,
без да достигнат целта си [пролетта на 1323 г.]. [19]
Между това болярите избрали [ο Ἄ τ Ἄν Μυς Ἄ ν δινατο Ἄ ] Михаил — бдинския деспот (1323—1330 г.). От
него почва третата и последна династия на търновското царство — династията на видинските
Шишмановци. Новият цар бърже събрал войска с помощта на татарите и румъните, които дотолкова се
били засилили при войводата си Иванко Бесараб, [20] че успе-
18. По-подробно вж. у Cantacuzenus, 1 стр. 182, ed. Bonn., Βοηςἀλας не е Войслав (по аналогия с гръцкото
име Στρατοκλἀς), но Войсил (Στρατοκρἀτος); това име често се среща у южните славяни; Воисилич
болярин в Босна (Mon. serb., стр. 29); шест Войсили се споменават в Призренската грамота (Гласник, XV).
Войсил граматик 1279 г. (Гласник, XX, стр. 245). Областта, която се намирала под Воисилова власт, била
ἀπἀ Στἀλβνου (Сливен) μἀχρι Κἀψεως. [За крепостта Копсис вж. Cesty po Bulharsku, стр. 267. —
Βοηςἀλας е Войсил : Войсил граматик в Свърлиг в 1279 г. (Гласник, 20, стр. 245), шест Войсиловци в 1348
г. (Гласник, 15, вж. Даничић, Рјечник дод.), Войсилович боляр в Босна в 1240 г. (Mon. serb., стр. 29).]
19. [Пловдивските войски и тамошната гранична област с Андроник III пред Цариград. Тертерий изненадал
през време на жътвата (1322 г.) Пловдив, добре укрепен град с повечето гръцки граждани. Гарнизонът се
състоял от 1000 конници и 2000 пешаци, българи и алани, с пълководец Иван русина, заедно с него
унгареца Инас и аланите Хил и Темир. Българската войска плячкосва Одрин. Между това станало
помирение между Андроник II и III. Андроник III от Димотика побързал в следите на българите, отнел им
плячката и сам плячкосвал в българската земя.]
20. Войската ἀξ Οἀγκοβλἀχων κατἀ συμμαχἀαν, Cantacuzenus, 1, стр. 175. Rösler, Rom. Studien, стр.
295, много се съмнява, че тоя Bazarad в унгарските извори да е един и същ със знаменития по-късно
влашки род Басараба. Обаче в увода към Душановия законник (изд. на Новакович), стр. XXIII, четем :
„Басараба Иванко, тъст на цар Александър”, и в две сръбски грамоти от 1349 и от 1357 г. четем, че е
забранен вносът на оръжие „в България, Басарабиновата земя, в Унгария, Босна и Гърция (Miklosich, Mon.
serb., стр. 146, 164). Не бива да се смесва по-сетнешния Александър Басараба с този Иванко. — [Молдава
и Влашко. Според известията от 1290 г. Радул Негру от Фогараш и Арулаш. Кумания. В 1285 г. войводата
Lythen c братята си, от които единият се казвал Барбат, минали „ultra Alpes”, бил бит, паднал убит,
Барбат бил пленен.— Войводството било под унгарско владичество, оттам в XIV в. Ο ἡγγροβλαχ ἡα .
Обаче администрацията била от византийско-славянски тип, църквата — гръцка. — От 1290 г. в Унгария
започнали войни — развитие на румънската област. — Базарад, -ат в унгарските извори, един княз, не
повече, или братя, както по-рано. Между 1324—1330 г. той завладял Северински Банат. — Иванко
Басараба от 1330 г. в увода към Душановия законник. — Молдава : алани, яси (cpв. Schiltberger). Във
войските на Ногай, византийски, български (при Пловдив в 1322 г.) и сръбски (във войната на Милутин с
Драгутин) наемници. Яси. — За Иванко Басараба nota bene Руварац. Че не трябва да се смесва по-
късният Александър Басараба с този Иванко, твърди и Руварац в Гласник, 49, стр. 17.]
339
245
ли да превземат от маджарите Северинския Банат. Михаил превзел най-напред прибалканските градове.
В Пловдив била изпратена помощ. Но докато Иван поздравявал пред града с добре дошли настъпващите
войски, гражданите гърци затворили зад него вратите и пуснали помощната византийска войска от другата
страна на града.
Планинският княз Войсил цяла година не се предавал на цар Михаил, обаче народното негодувание и
липсата на храни го принудили да избяга в Цариград (пролетта на 1324 г.). Той постъпил на византийска
служба, а по-късно го намираме началник на конницата в Македония. След това цар Михаил опустошил
цяла Тракия до развалините на древния Траянопол близо до устието на Марица. Когато в Цариград най-
после се решили да обявят война на българите, пристигнали по това време в императорския двор двама
българи — Гръд и Панчо, [21] които заявили от името на своя цар, че той изгонил Ана, дъщерята на
Милутин, и че се оженил за вдовицата на Светослав — дъщеря на Андроник млади. Предложеният чрез
пратениците мир бил радостно приет. Но поради отстранението на Ана отношенията между сръбския и
българския двор станали много натегнати; сърбите имали право да се сърдят още и по-
21. Γρἡδος καἡ Πἡντζος. Панч ѣ — в поменика у Венелин, Влахоболг. грамоты (Михаил зет на Милутин
(Ана). Негов брат е Белаур. Коронясан в Търново. Офанзива, войска от българи, угровласи, татари.
Завзел покрайнината край Бургаския залив. Андроник младият вдига обсадата на Пловдив, градът обаче
бил загубен поради безгрижието на българите, при смяната на гарнизона, когато Иван руснакът бил вън от
града, гръцките граждани пуснали през нощта през вратата един малък византийски отряд от близката
окотност. Михаил обсаждал крепостите на Войсил, вероятно дълго време, една година, изгонил го. След
това нахлул и плячкосал областта до Βἀρα и Траянопол. Андроник младият се затвърдил в
Didymotoichon, бил много слаб, за да се реши на едно сражение; неговото предложение за един двубой
Михаил отхвърлил, предложил му обаче съюз и приятелство. Наново татарски нахлувания през
България за Тракия, сражения на Андроник с татарите при Одрин и Чръномен (вероятно пуснати от
българите, за да отворят работа на византийците). — Гръд и Панчо като пратеници, приятелство.
Михаил се оженил за сестрата на Андроник младия, вдовицата на Светослав. Изгонил дъщерята на
Милутин : Стефан Урош III (Даниил, стр. 174) е приятел на Андроник стария, в Сърбия се води война
между Урош III и Владислав, изходът неизвестен. Михаил много поддържа Владислав. Даниил (стр. 174)
като хлъмски епископ през време на войната с Владислав е изпратен като пратеник на Урош III при
Михаил, посредничил за едно помирение и отпътувал по-нататък за Цариград. Настъпило след това
приятелство : Урош III предложил на бягащите привърженици на Андроник младия от Македония да минат
през Сърбия и България за Цариград (Кантакузин), в началото на 1328 г. — Цар Михаил
Cantacuzenus, I, стр. 175. — Войсил постъпил на гръцка служба. През 1327 г. (Cantacuzenus, I, стр. 277)
потеглил с Бриен и Ексотрох начело на 2000 конници за Охрид, обсадили го за Андроник младия
(Βοηςἀλας ἀ τἀν Μυσἀν δεσπἀτης).
Гласник, 51, стр. 64 (Ястребов) от ръкопис (пергаментов) на Йордан Константинов (Джинот М.) във Велес.]
340
ради това, че бащата на Ана — Милутин — защищавал Михаил, когато последният бил още бдински
владетел. Впрочем този спор, който би могъл да стане твърде опасен за сърбите поради вътрешните им
разпри, бил уреден поне временно благодарение посредничеството на сръбския епископ и летописец
Даниил. [22]
Още в 1321 г. бе почнала гражданска война между Андроник млади и неговия дядо Андроник стари,
борба, която нанесла смъртен удар на Византийската империя и проправила пътя на турците. В 1327 г. тя
избухва с още по-голяма сила. За южните славяни тази семейна разпра била твърде изгодна. Българският
246
цар помагал на по-младия император, а сръбският — на по-стария, защото и единият, и другият се
надявали да получат като награда за помощта си византийски крепости и области. В Черномен при Одрин
цар Михаил сключил с Андроник млади изгоден настъпателен и отбранителен съюз, насочен между
другото и против сърбите, [през лятото на 1326 г.].
В западната част на империята Андроник млади водел борбата с голям успех. Там той успял да покори
Солун, цяла Южна Македония, Тесалия и даже Епир и албанците. Посред тези победи поразило го през
април 1327 г. известието, че цар Михаил предложил съюз на неговия дядо и че последният бил вече готов
да се примири. И наистина доскорошните противници тайно вече се били споразумели върху съюзния
договор. Цар Михаил се спрял с българските си и татарски полкове при Диампол (Ямбол) и изпратил своя
пълководец русина Иван с 3000 конници в слабо защитения и гладуващ Цариград. Младият император се
досетил, че българите кроят тука някакво смело и коварно дело и пръснатите слухове още повече
затвърдили подозренията му. Незабавно той напуснал Запада и забързал с войските си към бреговете на
Понт. Не може да има съмнение, че Михаиловият пълководец получил заповед да превземе Цариград,
нещо, което при тогавашните обстоятелства сигурно не е било трудно. Понеже не се доверявал на
гърците, императорът искал да предостави дворцовата охрана на български войски; след това вече Иван
лесно би могъл да завземе града, а Михаил, като дойде с форсиран марш отвън, би завършил
останалото. Изглеждало, че на смелия Шишманович било предопределено за завърши онова, към което
напразно са се стремели Симеон и Асен II. Ядосан от гибелта, която заплашвала държавата, младият
император изпратил тайно пратеник при дядо си и го молел да не пуска голям брой въоръжени българи в
дворците, да вземе предпазни мерки на трапезата и да се заобиколи само с гръцки телохранители.
Старецът отговорил наистина на внука си да не се грижи толкова за него, но при все това вслушал се в
съветите му и пуснал Иван в града само с неколцина конници, и то за късо време. На около 100 стадии
разстояние от стените се разположили недалеч един от друг Иван и Андроник, и двамата жадуващи да
превземат метрополията на Изтока. Понеже мирът още не бил прекратен, Андроник млади поканил при
себе си Иван и под-
22. Даниил, стр. 174; преди смъртта на архиепископ Никодим, значи преди 1325 г.
341
чинените му военачалници, нагостил ги и ги надарил, обещавайки им още по-големи дарове, ако се

върнат в отечеството си. Същевременно чрез свой пратеник се оплакал на царя, че е нарушен мирът.
Михаил, като узнал за бързото пристигане на младия император, сам се убедил, че му е невъзможно да
изпълни плана си. С най-бързи коне той изпратил пратеници до Иван със заповед веднага да се върне,
след което българската войска тутакси се отдръпнала от околностите на Цариград. [23]
Няколко дни след това, на 24 май 1328 г., Андроник III внезапно завладял Цариград и свалили от престола
70-годишния старик. След четири години старецът умрял в един манастир. Цар Михаил, излъган в
надеждите, които възлагал на междуособиците, в същата още година започнал нови военни действия, но
след няколко малки сблъсквания сметнал за благоразумно да се помири с Андроник III.
А между това враждата между владетелите на България и на Сърбия от година на година се засилвала. В
1330 г. работата вече дошла и до война, която трябвало да реши бъдещето на двете държави. [24] За
главен повод на тази война послужило лошото отношение към кралица Ана. Приготовленията почнали в
България. Сръбският крал, като узнал това, забранил от 1 май да се пренася от венецианците през
Сърбия сол за България, но без тая забрана да засяга и Византия. [25] След няколко дни към Михаил се
присъединил и Андроник III, който скоро преди това отблъснал сърбите от Охрид. Съюзниците разчитали,
че ще турят край на младата сръбска държава или поне ще я отслабят много, като ѝ отнемат разни
области, а Михаил даже се хвалел, че ще постави престола си във владенията на Стефан. Малко по-
късно към българо-гръцкия съюз се присъединили и влашкият воевода Иванко Басараб, „черните татари”
и „Яшката държавица”. [26] През пролетта в Търново се събрали цели тълпи
23. Cantacuzenus, I, стр. 56, 57; Gregoras, IX, стр. 5. [Cantacuzenus, I, стр. 323. Императорът потеглил за
Бизия. Там заварил българите. Императорът стигнал дори до Диампол. 60 дни след това Михаил пак
навлязъл във византийска земя и взел ἡν ἡδρυσοἡς Βουκἡλον (стр. 324) πἡλισμα, а след малко дни
Πρ Ἄ βατον π Ἄ λισμα Ἄ γγ Ἄ ς обсадил. Старият договор Ἄ ν Τζερνομι Ἄ ν Ἄ , стр. 325.]
24. Като главен извор за историята на тази война ни служи хрониката на сръбския епископ Даниил (поч.
1338), изд. на Даничиħ, стр. 177—196. Срв. Cantacuzenus, II, стр. 21 и Nic. Gregoras, IX, стр. 12. Няколко
указания има и в основната грамота на Дечанския манастир от 1330 г. (Miklosich, Mon. serb., стр. 100) и в
една бележка на самия край на кодекса, написан в 1330 г. в Лесново (Овче поле) (Гласник, 16, стр. 34).
Срв. също и стария увод към Душановия законник, изд. на Новаковиħ, стр. XXIII. Къси сведения има и в
сръбските Копривницки [?] хроники (съставени 1371—1389); Šafařik, Pam., стр. 53.]
247
25. Ljubić, Monumenta, I, стр. 337. [За забраната от сръбския крал на венецианците да внасят сол в
България — !, „превоз на стоки”.]
26. Уводът към Душановите закони (яси, славянско име на аланите). Черните татари живеели в Молдава :
от тези яси и до днес носи името си градът Яш. [3а Иванко Басараба nota bene Руварац : в Гласник, а за
бесарабците Jagić, Archiv, 13, стр. 363. Руварац : Александър, зет на Иванко Басараб, „цар” на съседните
черни татари, срв. Demetrius princ. Tart. 1368, Fejér, IX, стр. 129. — Яси, Ἄ λανο Ἄ c Ногай, бегълци във
Византийската империя, прехвърляни от Токай, Pachymeres, (y Nic. Gregoras масагети). От тях Jassy. Срв.
Брун, II, и Виенските ми лекции. — Дали унгарските яси (язигите) са от тях? Срв. стр. 272. У Hunfalvy се
споменават като лъконосци. — Vámbèry, Türkenvolk, стр. 554 : племето асс у карагачите на Волга,
кабардински типове — говорят турски. Част от потурчените аси?]
342
българи, румъни, татари и бесарабци. Андроник преминал в Македония, спрял се в Пелагония и там чакал
да тръгнат и българите, та нападението да почне едновременно от две страни.
Крал Стефан се силно разтревожил, когато бил уведомен в замъка си Породимле, в подножието на
Люботрън, за сключения за унищожението му съюз между двамата негови силни съседи. В последния час
той пратил в Търново молба за мир, но пратениците му се върнали бзе успех, При невъзможността да се
съпротивява едновременно на двама врагове, Стефан искал, като застане начело на всичките си военни
сили, да се справи най-напред с единия от тях. Сръбските „властеле” (боляри) с дружините си се събрали
на мястото, гдето Топлица се влива в Морава, на равнината, която днес се нарича Добрич — класическа
местност на предишни боеве. [27] Предполагали, че Михаил, който заминал за родовата си крепост Бдин,
ще нахлуе оттам през Ниш. Вместо това обаче дошло съобщение, че царят тръгнал през София за
Македония, сигурно, за да се съедини с Андроник. Стефан тогава потеглил бърже на юг, като се спирал по
пътя в основаните от баща му манастири — Нагоричински (около Куманово) и Сарандапорски, — за да
подкрепи духа си с молитва. А Михаил с 15 000-на войска (в това число 3000 татари) от София през
проломите на Горна Струма стигнал до плодородната долина на днешния Кюстендил и разположил
лагера си до сръбската крайгранична крепост Землин, развалините на която личат и до днес в дивата и
отчасти недостъпна струмска урва северно от Кюстендил. [28] Четири дни той опустошавал всички
околности с огън и меч, като заповядал да унищожат даже и овощните дървета. Сърбите построили лагер
при рекичката Каменча близо до Велбъжд (Кюстендил). Два или три дни се изпращали парламентьори от
единия лагер до другия; сръбският крал нарочно протакал, защото очаквал да пристигнат още няколко
закъснели отряда. А между това българската войска, страдаща от липса на припаси, се пръснала да търси
храни и фураж.
В събота на 28 юли 1330 г. в сръбския лагер настъпило голямо оживление; всички се готвели за бой.
Българите били пръснати далеч по околностите и Михаил, заблуден от все още продължаващите от
страна на сърбите преговори, съвсем не очаквал боя в този именно ден. [29] Изведнъж на пладне сърбите
се показали в пълен боен ред. В центъра били оставени 300 (според Никифор 1000) тежко въоръжени
немски конници. Брони, щитове и оръжия блещели под лъчите на обедното слънце; въздухът треперел от
цвиленето на конете и от звуковете на тръбите; сръбският крал,
27. [За положението на Топлица и Добрич и за фантазиите на П. Сречкович вж. Милићевић, Краљевина
Србија, стр. 307 и 308, бел. (Вранско).]
28. Земенско-калеси на десния бряг на Струма, около 2 мили на север от Кюстендил (картата на Хохщетер
у Petermann, Mitth., 1872).
29. Кантакузин разправя, че по предварително споразумение този ден трябвало да прекарат в примирие,
но Даниил, Никифор и др. не споменават нищо такова. За самия ден вж. Mon. serb., стр. 100. [1330 : 28
июли Дечанската грамота у Miklosich, стр. 100, и изданието на Дучич и Новакович (епилогът на.
Душановия законник, 19 юни), „дьневи соуботἀ свитающи” Даниил, стр. 183, 28 юли 1330 г. наистина е
събота.]
343
обхождайки на кон своите войници, им вдъхвал храброст. Всичко това създало в редовете на бъйгарите
ужасно смущение. Цар Михаил употребил всичко да възстанови ред във войската си, но при бързия
натиск на сърбите било вече късно. Храбро се сражавали неприятелите с копия, мечове и стрели и
вълните на Струма, на брега на която ставала тази страшна битка, почервенели от кръв. Начело на
248
отборна дружина се сражавал и 18-годишният княз Душан. Българите почнали да бягат. Бойният кон на
царя се спънал, сам царят паднал на земята, наранил се силно и бил убит от преследващите го сърби.
Трупа му турили на кон и така го закарали пред краля. [30] Българският лагер цял бил превзет, болярите
пленени, а простите войници били само обезоръжени и после като едноплеменници и едноверци били
пуснати да се върнат по домовете си. Изпратените за храна и фураж българи, като видели бягството на
своите, избягали да се спасят по най-близките пътища. При залез слънце цялото поле било покрито с
трупове, чието погребване не било лесна работа. Само езичниците татари не били погребани. Такъв бил
краят на знаменитата битка при Велбъжд.
В неделя след изгрев слънце довели при краля прекрасни бойни коне и му показали богати царски и
болярски съкровища; самите боляри, вързани във вериги, вървели след тях. Те още не вярвали, че царят
им е мъртъв. Но когато кралят заповядал да им покажат трупа, те всички се разплакали. По тяхна молба
покойният цар бил погребан в Нагоричинския манастир. Бързоходци занесли вестта за победата на
кралица Мария и на епископ Даниил. На мястото, на което през време на боя била кралската палатка,
победителят въздигнал черква в чест на Възнесение Христово. [31]
От бойното поле Стефан потеглил право за България, като взел със себе си и пленените боляри, за да им
завземе крепостите. По пътя узнали в Мрак, че Андроник, щом получил известието за сражението,
натъжен се върнал в Одрин. В Извор победителя пресрещнали пратеници от Белаур [32] — брат на царя,
придружени от всички велможи, и му предали царството с пълна вяра, че България вече е присъединена
към Сърбия. [33] Обаче сърбите, изглежда, задържали тогава само Ниш. [34] Кралят се върнал в страната
си, като изпратил само един малък отряд войска в Търново, където тоя отряд завел обратно затворената
дотогава негде в България
30. Тъй е според Даниил, а Кантакузин и Никифор предават, че той бил пленен и от рани след няколко дни
умрял.
31. Сръбски летописи от XV в. (Šafařik, Pam., стр. 61).
32. [Бераоуръ, Даниил, стр. 193. Срв. Белаурица, връх на Балкана близо до Миджур, Милићевић,
Годишњица, 4, стр. 240.]
33. [За мястото на сражението, Мрака и Извор и т. н. вж. Cesty po Bulharsku, стр. 401 сл. Че сърбите не са
отишли по-нататък от покрайнината на Радомирско поле, причината ще да е била може би силната
отстъпваща българска войска, от която са били изпра тени пратениците на Белаур и други?]
34. В 1279 г. Ниш още бил български, защото според една бележка от същото време (вж. в гл. XVIII, бел.
21, нова 29) в Свърлиг нишкият епископ се споменава наред с цар Ивайло. Във войната през 1330 г.
сръбските войски били събрани от краля не в Ниш, а пò на запад, оттатък Морава. Когато дошли обаче
турците, Ниш бил вече сръбски. [Nota bene : нишкият епископ се среща в сръбските списъци на
епископите.]
344
царица Ана и където нейният син Стефан или Шишман II бил провъзгласен за цар. Съперницата на Ана —
гръцката царица, се спасила с бързо бягство. [35]
След победоносното си връщане от България сърбите, след къса почивка, нахлули в Македония и завзели
Велес, Просек и Щип.
Българо-гръцкият съюз бил разтурен, а могъществото на българската държава съкрушено завинаги. От

това време главната роля на полуострова играли сърбите.
35. Стефан у Даниил, Шишман у Кантакузин. Може пък и двете имена да са верни : той е могъл да се
нарича Стефан по името на дядо си от майчина страна, а Шишман — пак по името на дядо си — от
бащина страна. — [Johannes XXII рара fratribus praedicatorum in terris Saracenorum, paganorum, Graecorum,
Bulgarorum, Cumanorum, Alanorum, Gazarorum, Sicorum, Gothorum, Ruthenorum, etc, privilegia et facultates, 6
sept. 1332. Цитира се в Archives de l’Orient latin, I, стр. 279.]
ГЛАВА XX. Разцвет на сръбската държава
249
Сърбия при Стефан Душан (1331—1355 г.) като първа държава на полуострова. — Българският цар
Иван Александър (1331—1365 г.). — Разширение на сръбската и на българската държава през време на
византийските междуособици. — Турците в Европа (1353 г.)
Само няколко месеца се радвал крал Стефан Урош III на победите си над българи и гърци. В ранна
младост държан заложник при двора на Ногай, по-сетне ослепен и изпратен на заточение от баща си в
Цариград за непокорство, към края на живота си нещастният княз доживял ужасни дни. Войнствено
настроените дворяни, недоволни от набожния му и миролюбив характер, се разбунтували и
провъзгласили за крал буйния принц Душан. Шестдесетгодишният старец бил обсаден в крепостта
Породимля или Неродимля, развалините на която личат и сега на Нередимка в подножието на Шар
планина, и при опита му да избяга бил хванат и удушен [1] в крепостта Звечан, която стърчи всред Косово
поле, гдето Ибар се слива със Ситница. Скоро след това Стефан Душан, коронован за крал на 8
септември 1331 г., развълнувал всичко от Сава до Атина.
В същото време възникнали размирици и в България. Император Андроник, за да отмъсти за изгонването

на сестра си, завзел подбалканските градове от Тунджа до морето, Диампол, Росокастрон, Ктения, Айтос,
Анхиал и Месемврия. Поради този нещастен случай назрялото вече недоволство от управлението на
сръбкинята царица се превърнало в открит бунт. [В края на] 1331 г. въстанали двамата висши сановници
протовестиар Раксин [2] и логотет Филип. Ана избягала в Сърбия, а младият Шишман II — при татарите.
За цар бил избран племенникът на цар Михаил — Иван Александър, който прибавил към името си и
прозвището
1. Срв. Nic. Gregoras у [Флоринский] — верноподаническите и ласкателни думи на Даниил, стр. 207 и сл., и
легендата за св. „крали Дἀчанскомъ” (Стефан Урош III е основател на знаменития Дечански манастир) у
Цамблак (Гласник, XI). Годината, в която Душан се възкачил на престола, е определена от Иларион
Руварац, Rad, XIX стр. 180.
2. [ ἡαξἡνας у Кантакузин не е ли може би Драгшан?]
346
Асен. [3] Той омъжил сестра си Елена за едновременно с него възкачилия се на престола сръбски крал,
при когото тя играла същата важна роля, каквато по-рано бе играла Елена Франкска, майката на Милутин,
но, разбира се, в противоположна посока — към Изток [сватбата станала на Великден 1332 г.].
Царица Ана прекарала останалите дни от живота си в изгнание в Дубровник при щедрата поддръжка на
роднините си неаполитанските Анжу [?]. [4] Шишман II преминал от татарските владения в Цариград, а
оттам в Италия и се заселил в Неапол под името Людовик. В 1363 г. той заедно с един български епископ
бил пленен [5]
3. Cantacuzenus, ed. Bonn., I, стр. 431, [сар. 26]; Gregoras, IX, стр. 13. За Басараба (срв. стр. 225) вж.
Душановия законник, изд. от Novaković, XXIII [вж. Руварац]. Асен : „Іоана прἀизἀштнаго царἀ Блъгаромъ
Асἀнἀ Александра”. Преводът на Манасиевата хроника (Пер. спис, II, стр. 62). Τοἀ βασιλἀως τἀν
Βουλγἡρων κἡρ ἡωἡννου Αλεξἡνδρου τοἡ ἡσἡνη, грамота от 1355 г., дадена у [Acta patr., I, стр. 432.J
За видинските Шишмановци срв. още статията „Српски Комнени” (от Конст. Николаевич), Гласник, XII, стр.
454—472 [!] — [Руварац в Гласник, 49, стр. 17, и Ягичовият Archiv, XIII, 1888, стр. 357, 363, се съмнява, че
Иван Александър е зет на Иванко Басараба, и мисли,че Иванко Басараба бил зет на Александър — цар
на черните татари, а не на българския Александър. Върху това пише и Hâjdeu в Archv, пос. място. —
Nota bene господство Яшко hic, стр. 387. — За избора на Александър Cantacuzenus, II, сар. 26
(хронологията е погрешна), III, сар. 2, и Nic. Gregoras, IX, стр. 13. Писма за това в Цариград в началото на
пролетта,ἡρι ἡρχομἡνἡ Кантакузин. Според Vita Theodosii Александър в 1359/1360 г. (Търновския синод)
бил в 28-ата си година на царуване, следователно от 1331 г. Според Nic. Gregoras, IX, стр. 13,
възкачването на престола не е станало без борба, имало много ἀγἀνες, победил Александър; затова
братът на цар Михаил Белаур е бил неприятел на Александър. Cantacuzenus, III, сар. 2, говори за
δυνατἀτατοι които с логотета и протовестиария изпъдили царица Ана. — Александър според Кантакузин и
Ник. Грегорас бил ἀδελφιδοἀς на цар Михаил, у Цамблак — негов внук. Според Кантакузин ἀλἀξανδρος
τοἀ Στραντζιμἀρου, Срацимир пък било името на един Александров син; бащата на Александър бил
деспот, защото майката в поменика се нарича деспотица. — Титлата на Александър четем във
Ватиканския ръкопис:
Името Асен срещаме в грамотата от 1347 г. според по-сполучливото четене.— Ръкописи от Александрово
време : Кукленският псалтир от 1337 г., Пер. списание, 21—22. Филиповият сборник от 6853 (1345 ) г. в
Москва, в който е преводът на хрониката на Константин Манасий. Патерикът на манастира „Крък” в
250
Далмация от 1346 г. Лаврентиевският сборник от 1346 г. в Москва. Илюстрованият ръкопис на
Манасиевата хроника във Ватикана (преди 1355 г., цар Михаил Асен е още жив). Евангелие от монах
Симон от 1356 г. в Англия (Archiv für slav. Philologie, VII). Лествица и поучения на игумена Доротей от 6872
= 1363/4 г. в Рилския манастир.]
4. Макушев, Итал. архиви, II, стр. 29, 30, 64 (1337—1346). Hopf, стр. 442.
5. Annales Siennenses. Pertz, Mon. Germ., XIX, стр.233. — [Царица Ана според Cantacuzenus, II, сар. 26, с
τἀκνοις избягала в Сърбия; III, сар. 2, само с Иван. Шишман избягал при татарите, останал у тях οἀκ
ολἀγον, в 1341 г. след смъртта на Андроник заминал за Цариград, рекламациите на Александър, не бил
предаден. Според Du Cange Шишман = Лудвик. — „Domina Anna, imperatrix Bulgarie” от 1337—1346 г. в
Дубровник, cum filiis (Rad, 18, стр. 229—1343 г.), pensis domus от Дубровник (Div.). Някой си Menze бил на
тяхна служба. От Неапол имало позволение за износ на жито и коне, в Неаполските грамоти се споменава
като „consobrina nostra carissima”. — Още в 1338 г. у крал Роберт е бил „Ludovicus, filius incliti imperatoris
Bulgarie, nepos noster carissimus”. Дринов в Браил. Пер. списание, I, стр. 48. Rad, 18, стр. 229. В 1361—
1362 г. се споменава Imperator Bulgarie без име, който живеел в Апулия. Rag. — Романът на псевдо-
Шишман у Luccari, вж. Виенските ми лекции, л. 293.]
347
при Сиена в една междуособна война и умрял в 1373 г. в Неапол. [6]
Понеже Александър бил баджанак на Душан [?], то от тази семейна връзка се образувала коалиция от
трите негръцки континентални държави на полуострова, насочена както против маджарите, така и против
Византия. Басараб [7] победил маджарския крал Карл I в едно страшно сражение в гористите блата на
Влахия (есента на 1330 г.). Александър, макар и да бил принуден да води вътрешна война с чичо си
Белаур, [8] все пак нападнал византийците и ги принудил след победата, която спечелил между Айтосг и
Росокастрон в 1333 г., да сключат с него мир в последния град. Диампол и останалите градове били
върнати на българите, а по-късно мирът бил затвърден чрез женитбата на неговия син Михаил Асен за
дъщерята на Андроник — Мария. [9]
6. Muralt, Chron, byz., II, стр. 699 [според Du Cange nota bene.]
7. [Huber, Arch. für österr. Geschichte, 66, стр. 8 : войводата от 1330 г. не е Александър, във Виенската
Bilderchronik, писана в 1358 г. (издадена от Toldy като Marci chronica), и другаде всякога стои Bazarad,
Bazarab. В писмото на папа Климент VI до крал Лудовик „nobilibus viris Alexandro Bassarati”, в Лудовиковата
грамота от 1359 г. стои „Alеxander Bazarad”, това според Huber било род. пад., син Басарабов (Theiner,
Mon. Hung, I, стр. 691. Fejér, IX, 3, стр. 33). — Руварац цитира Fejér, VIII, 3, стр. 265 „Ва zarab filius
Thocomery”, сиреч син на някого си Тихомир; respice. — Nota bene Huber, цит. съч. за болярството главно
от грамотите.]
8. [За съпротивата на Белаур (споменавано у Кантакузин, в епилога на Душановия законник, у Даниил) :

(1333) Cantacuzenus, II, сар. 27, татарските съюзници на Александър срещу
Ала в псалтира от 1337 г. Александър владее „Бъдинъ и въсе Подоунавие”; още в 1341 г. във Видин
царува недоволство.]
9. Stritter, II, стр. 842—852 Cantacuzemis, I, стр. 458—470, 504. — [Nota bene : походът на Андроник и
Кантакузин срещу Александър е станал вероятно в 1332 г. Разказът на Ник. Грегорас е по-верен от
Кантакузиновия. Успехът на българите — тук принадлежи и приписката в Кукленския псалтир у
митрополит Климент Търновски. От дневника ми в София на 1 юли 1882 г.:
251
Споменава се царица Теодора,
Ръкописът принадлежи на Българското книжовно дружество, издаде го В. Д. Стоянов в Пер. списание, 21

—21, 1887, получих го на 17 април 1888 г. Ръкописът е от 1337 г. .sωме. инд.е. — Войната от 1333 г. у
Cantacuzenus, II, сар. 27, хронологически иде след 1334 г., у Nic. Gregoras, IX, 13, X, 4, е добре описана с
големи подробности. Срв. лекциите ми във Виена от 1894 г., л. 294. Cesty po Bulharsku, стр. 572. — Цар
Александър. Cantacuzemis, II, сар. 26. Скоро след възкачването си на престола с българска и татарска
войска превзел градовете (πολἀχνια) около Бургаския залив и т. н. с оръжие или преговори, само
Mesembria се опазила; там комендант е бил протостратор. Теод. Синаденос. Нахлуването на българите
дори до Одрин (Nic. Gregoras, II, 13). Синаден (Cantacuzenus, II, 27) бил ἀεἀος на Александър, как? —
Сражението при Росокастрон. Кантакузин замълчава истината, нея намираме у Ник. Грегорас.
Cantacuzenus, II, сар. 26—27; времето, което описва Кантакузин, е след Сръбската война в 1334 г.. а това
у Грегорас след смъртта на Андроник II (1332 г.) и раждането на младия Йоан
348
Сръбският крал печелил между това нови и нови успехи. В продължение на десет години той отнел на
византийците цяла Македония и Албания. Още в първите три години от царуването му под негова власт
паднали [10] Охрид, Прилеп, в който построил царски дворец, Кастория, Струмица, Хлерин (сега Лерин
или Флорина), Железнец (тур. Демирхисар, на север от Преспа) и Воден, следователно цяла Западна
Македония [?]. Разпространението на сръбската власт в Албания и Епир ускорило тамошните безредици.
Възкачилата се на престола в Епир италианска династия на Кефаленските графове на мястото на
гръцката на Ангело-Комнините предала с дивите си семейни раздори страната в ръцете на византийците,
а сърбите без особено големи усилия успели да я превземат от последните. Тези разпри имали и друга
последица — едно ново преселение на народите. Албанските планинци, войнствен овчарски народ,
привлечени от разоренията и смутовете, които франки и гърци докарвали с постоянните си борби, се
спуснали от негостоприемните си планини в прекрасните долини. Тук те разграбили цяла Тесалия до
крепостите, заети от гърци и каталани, и то тъй безпощадно, че каталаните повикали на помощ
сицилийския крал. Племената малакаси, месарети и буа, на брой повече от 12 000 души, се укрепили по
тесалийските планин-
Палеолог и преди сражението със Сиргиан и със сърбите (1334 г.), сиреч 1333 г. — Андроник само с 3000
души (Грегорас) неочаквано излязъл от Дидимотейхон срещу българите, превзел крепостите περἡ τἡν
ΑἌμον с капитулация на българските гарнизони; била тъкмо жътва, грабежът (Грегорас). Българите
опазили само Анхиало (Кантакузин). Императорът бил в Росокастрон (Кантакузин, Русокастрон у Ник.
Грегорас), срв. Cesty ро Bulharsku, стр. 572. Неочаквано Александър с 8000 българи и 2000 татари
потеглил от Търново и за 5 дни пристигнал през Айтос. Захванали се преговори, според Кантакузин на 17
юли за замяната на византийския Диампол с българския Анхиало. Според Кантакузин през нощта
татарите били спечелили срещу Белаур. Сражението станало на 18 юни сутринта, близо до крепостта.
Според Кантакузин византийската войска била наредена в 16 ἀἀλαγγες, в първата τἀξις били σἀἀλαγγει,
при тях бил и императорът, Кантакузин (Ник. Грегорас говори за неговата храброст), Синаден. Цамплак,
Мануил Асан и т.н.; във втората τἀξις имало 10 фаланги. У Ник. Грегорас се споменават 3 τἀξεις.
Кантакузин : изненада, свирня на татарски тръби. Андроник мислел за τοές πέραν έστρον Γέτας (румъните),
ο έ έ μ έ σ κευοι το έ ς Σκ έ ϑ αις έ ς πολλ έ ε έ σιν έ πποτ έ ξοται като „σ έ μμαχοι” на Александър. Обаче
това били татари, обходили първата редица, разпръснали втората, която, сражавайки се, отстъпила към
крепостта, бой пред стените ѝ. Андроник и Кантакузин се сражавали с неприятеля, докато били принудени
да отстъпят. Ник. Грегорас : крилата на българите били далеко, в подобие на полумесец, опасно
обкръжаване, храбростта на Кантакузин, отстъпление. Русокастренци затворили τἌς πἌλας (навярно
били българи), войската нахлула със сила, населението било избито или изгонено. Обсада, никакъв
252
ἀρἀαρ, недостатък на фураж, много ранени хора и коне, византийската граница била далеко. Месемврия
веднага минала към българите, гарнизонът бил изгонен или избит : така и други крепости, неотколе заети.
На другия ден бил сключен мир, Александър εἡς οἡκτον ἡἡν καἡ συμπἡϑειαν, оставил императора да
се оттегли с войската си, като му напомнил в бъдеще μετριἀτερον εἀναι. У Кантакузин на пладне се явил
ἡβἡνης като пратеник на Александър, мирът от предния ден бил уж подновен. — Българската приписка в
Кукленския псалтир от 1337 г. — Сватбата на цар Михаил Асен с Мария, дъщеря на Андроник, станала
около 1339 г. след превземането на Епир (това е било вероятно през есента на 1338 г.), осемдневни
тържества на „οἀ τἀς Κομνηνἀς λειμἀνες” на Тунджа при Одрин. Cantacuzenus, II, сар. 34.]
10. Даниил, стр. 224—226.
349
ски склонове. През 1335 г. те наистина се подчинили на Андроник, но само колкото да не измрат през
зимата от глад. Даже ужасният разбойнишки поход, предприет в 1337 г. от турски наемници на
византийска служба, в планините около Берат не можал да сломи силата на неукротимите планинци.
Скоро след това албански наемнишки колонии наводнили опустошената Елада и станали след няколко
години най-могъщият елемент в нея. [11] Когато в 1336 г. Душан нахлул в Албания, северните албанци се
отцепили както от династията Анжу, така и от Римската църква и се присъединили към сърбите. В 1337 г.
вече сръбски знамена се развявали по зъбестите стени на Валона и на Канина. [12] Иван Асен Комнин,
брат на българския цар, станал там Душанов наместник; той се оженил за Ана — последната епирска
деспотка-гъркиня, която отровила първия си съпруг. През време на сръбското господство Анжу успели да
се задържат само в Драч.
Такова било положението на работите на запад. На изток Византийската империя дотолкова отслабнала,
че османските турци от Витиния, която от 1340 г. била под властта на султан Орхан, а също и лидийските
и йонийските турци разширили разбойническите си набези чак в Тракия и заплашвали най-близките
околности на Цариград. [13]
На 15 юни 1341 г. умрял Андроник III и оставил управлението на малолетния си син Йоан V Палеолог под
опекунството на императрица Ана Савойска. Великият доместик и управител Йоан Кантакузин, учен и
храбър, но крайно честолюбив човек, искал сам да вземе короната. Интригите на жени и придворни
любимци довели страшна анархия, а когато партийните разпри след много години утихнали, държавата
била вече безвъзвратно загубена. Вече самото известие за смъртта на Андроник раздвижило всички
врагове на държавата. Душан се изправил пред Солун. Александър искал да му предадат смъртния му
враг Шишман II, който бил тогава в Цариград, и заплашвал, че ще обяви война. Кантакузин обаче
заповядал да му съобщят, че той ще изпрати Шишман с военни кораби нагоре по Дунав във Видин, гдето
последният имал още много привърженици, а освен това ще изпрати в България и един отряд турски
наемници. За да попречи да се появят нови междуособици, царят побързал да възобнови мира. [14]
11. Hopf, стр. 422, 440—442; Hahn, Alb. Stud., I, стр. 316. Muralt, Chronologie byz., II, стр. 538—539.
12. Hopf, стр. 429, 446.
13. Zinkeisen, Geschichte des osman. Reiches I, стр. 190.
14. Cantacuzenus и Nicephorus у Stritter, II, стр. 853 сл. — [През 1341 г. през лятото били водени преговори
за предаването на Шишман, върху това обширно се разправя у Cantacuzenus, III, сар. 2 сл. Кантакузин
заплашвал Σἡσμανον τριμἡρεσι διἡ τοἡ ἡστρου καταστἡσαντες ἡπἡ Βοδἡνην, или Кантакузин ще
потегли с Шишман и Омур Смирненски за България, за да свали Александър. Александър с войската си е
в Сливен. Пратениците били върнати назад. Кантакузин изпратил пратеници от Димотика в Сливен (III,
сар. 10), сключил мир, Александър се върнал в Търново. — Александър в боевете с Византия в 1341 г.
гледал да разшири земята си : получил Пловдив със Северна Родопа, стремеж за Одрин и
Дидимотейхос. В Цариград (Cantacuzenus, III, сар. 34) някои би предпочели да дадат Цари-
350
На 26 октомври Кантакузин се явил в Дидимотихон на Марица и се обявил за император. Одринчани не

искали да се присъединят към него и повикали на помощ цар Александър. Когато той с голяма готовност
приел поканата им, гърците му заявили,че желаят да го имат за съюзник, а не за повелител. Недоволен от
това, българинът разграбил цяла Долна Тракия и чак през зимата сключил мир с Кантакузин. Впрочем
мисълта да се предадат на енергичния и силен владетел на България и Сърбия не била съвсем чужда на
мнозина от знатните поради тогавашното забъркано положение в Цариград.
253
При по-нататъшния ход на междуособната война Кантакузин се видял принуден да се отправи на запад,
гдето в Тесалия и в Морея имал най-много привърженици. Той си намерил поддръжник в лицето на
сръбския княз Хрел, който, както някога Стрез и Слав, основал в Македония независима държава със
столица в Струмица. Същият този Хрел, възпят от сърбите под името Рел като един от героите около
Душан, бил при Милутин, при Стефан Урош III и при Душан протосеваст [15] и командувал отряда,
разположен в Македония. По-късно обаче неизвестно как и защо той се отделил от Душан с 1000 души и с
три града. Само след няколко години „кесар Хрел” пак се помирил с краля си и умрял в 1342 г. Преди
смъртта си той се покалугерил и бил погребан в Рилския манастир под името „монах Харитон”. И сега още
всеки може там да види надгробния му камък [16] и построената от него „Релина кула”.
Постоянните несполуки принудили Кантакузин в 1342 г. да отиде в Сърбия и там да подири

покровителство и гостоприемство от страна на Душан. Неговата жена Ирина, затворена в Дидимотихон,
повикала през това време на помощ българския цар и му обещала, че ако мъжът ѝ умре, ще му отстъпи
града. С това си обещание тя е искала само да изплаши
град на Александър или на венецианците или генуезците, отколкото на Кантакузин. Летният лагер в
Сливен. Скоро станали сблъсквания с турците, съюзници на цариградските партии. — Александър е по-
консервативен от Душан, съюзник на легитимния Йоан Палеолог — брат на жената на Александровия
син Михаил. — Веднага през есента на 1341 г. одринските Палеологови привърженици (δἀμος) повикали
Александър на помощ, той пристигнал скоро да вземе града с помощта на всяване раздори и пари, ала
одринските водачи σἡμμαχον ἡϕασαν, οἡ δεσπἡτην κεκληκἡναι (Cantacuzenus, III, cap. 29). —
Дохождането на Александър много повредило на Кантакузин, отстъпление от Цариград, предаването на
много хора и тракийски градове. Александър, на левия (източен) бряг на Марица под Димотика,
плячкосвал, ала след това захванал преговори за мир. За срещата с Кантакузин попречила и зимата, ἀ
χειμἡν ἡπιγενἡμενος σϕοδρἡς не било възможно да останат в лагерите, Александър се върнал. —
Александровата грамота от 1342 г., издадена от Срезневски, даряване на селото Хандак на Струма „въ
дръжавἀ гръчестἀ” на Зографския манастир. Потвърдил я Йоан Палеолог през януари 1342 г.
(Успенский, III, стр. 155) и след това Стефан Душан през април 1346 г. (Флоринский, Памятники, стр. 38).
— Грамотата на Йоан Палеолог от 1344 г. : Срацимир πιγκἀρνης τοἀ Βασιλἀως τἀν Βουλγἀρων подарил
селото Мармарина на р. Струма на Зографския манастир. Slav. Bibl., I, стр. 159. Успенский, Athos, III, стр.
156.]
15. Miklosich, Mon. Serb., стр. 64. Григорович, Путешествие, стр. 49.
16. Гласник, VII, стр. 182—184. Кесар според таблицата за ранговете на византийските придворни титли е
четвърта по ред след императора.
351
цариградската партия. Обаче Александър наистина искал на всяка цена да завладее това важно място.
Кантакузин разказва в записките си, че по онова време царят убедително настоявал в писмата си до
Душан и Елена да изпратят на заточение или да умъртвят гръцкия антиимператор, който тогава им бил
гост и се намирал под тяхно покровителство : с това, пишел той, Византийската империя ще може лесно
да мине под властта на съюзените сърби и българи. Но Душан и неговата съпруга с негодувание
отхвърлили тия предложения, поради което турският Кантакузинов съюзник Омарбег изгонил скоро след
това българите от околностите на Дидимотихон. [17]
И все пак Александър успял доста много и трайно да разшири границите си. Градът Пловдив, крепостите
Цепина (Чепино), Кричим, Перущица, Св. Юстина, Станимака, Воден и Аетос с Козник, всички в Родопа,
[18] били награда за помощта, която в 1344 г. българският цар обещал на императрица Ана срещу
Кантакузин, но която помощ в същност той в нищо не проявил. Споменатите области били завинаги
загубени за византийците; но това разширение на българското царство било и за него последно.
Нападението, което Александър предприел в областта Мора в долината на Арда, било отблъснато от
Кантакузин.
Между това прекъснало се и приятелството на Душан с Кантакузин. Когато и двамата съвместно завзели
Македония, станало явно, че плановете на съюзниците не могли да се съгласуват; всеки от тях искал
17. [Cantacuzenus, III, сар. 56. През зимата на 1342/1343 г. императрица Ирина повикала Александър на
помощ, като му обещала да му даде Дидимотихон, ако Кантакузин не се върне от запад. Александър
писал на Стефан и Елена да затворят или убият Кантакузин, както това искала от сръбския крал
цариградската партия. Българската помощна войска при Димотика била по-скоро за блокада, отколкото за
254
помощ, тя не искала да си замине, докато през зимата не навлязъл Омарбег с турски кораби в Марица до
Вира в помощ на Кантакузиновата партия.]
18. Cantacuzenus, II, стр. 406. За мястото на тези крепости вж. Heerstrasse, стр. 90. [След завръщането на
Кантакузин с Омарбег от Македония през зимата на 1343/1344 г. Палеологовата партия завързала
преговори с Александър за помощ. Александър е против Кантакузин поради плячкосванията на неговите
турци и на българска земя. Александър искал Пловдивската област, дадени му били : Пловдив πἀλις
ϑαυμαςἡα καἡ μεγἡλη. Цепина, Кричим, Перущица ἡγ ἡα ἡουστ ἡνα (Устина), Стенимахос
Μπἀ αδνος = Бἀдьнъ, Беден баня в землището на помаците, ἡ ετἡ ς и Козник. Тази област могла да
даде 1500 добри ездачи (μαχεμἀτατοι) и πλἀἀος πεζἀν; във война, разбира се, ездачите се намалявали
на около 1000. Тя не била никога върната на византийците. В нея скоро надошли гръцки бегълци
ἡποικοι ἡωμαἡων, изселили се поради πενἡα, войните и турските грабежи. Nic. Gregoras, сар. 20, 26 и
27. — Александър в края на 1344 г. бил в Сливен, изпратил Кантакузиновите пратеници без резултат,
чакал да си замине Омарбег, навлязъл в Мора, гдето вече първата крепост Hyperperakion приела
български гарнизон. Кантакузин с турците му излезли насреща, Александър през Хеброс се върнал назад,
при брода неговият ариергард бил нападнат от авангарда на Кантакузин (Cantacuzenus, III, сар. 69).
Преговори за мир. Скоро (III, сар. 71) пак била поискана българска помощ при Апокавк. Когато Кантакузин
действувал при Цариград, тогава Кантакузин сключил σπονδαἡ καἡ συμμαχἡα с Александър, ала тя не
запазила границите на Александър от грабежите на турците. — За разширението на българските граници
в Пловдивската област вж. Cesty po Bulharsku; Пер. списание, X; Кукленският псалтир. Бачково.
Пловдивският митроп. синод в 1360 г.]
352
да увеличи колкото се може повече държавата си и затова Кантакузин не можел спокойно да гледа как
бърже се разширяват сръбските владения.
През пролетта на 1344 г. Кантакузин привлякъл на служба при себе си известния вече воевода на една
чета — Момчил. Още от младини този българин по произход водил пълен с приключения хайдушки живот.
Известно време той служил във византийската войска, после напуснал тая служба и скитал начело на
отбор дружина по българо-византийската граница, като търсел плячка и от двете ѝ страни. Когато пък
пограничната стража и на двете държави задружно почнала да го преследва, той избягал в Сърбия. Но и
там не му харесало, затуй, когато стигнала до него вест за успехите на Кантакузин в Родопа, той напуснал
Душановите знамена и предложил услугите си на антиимператора. Около 5000 сърби и българи,
привлечени от славата му, се събрали около юнака, толкоз повече, че Кантакузин го назначил за
наместник на Меропската област (в Южна Родопа). Обаче Момчил скоро забелязал, че при царящите
безредици по-изгодно ще му бъде да преследва своите цели самостоятелно. Той се отвърнал от
Кантакузин, изгорил в Полистилон (древната Абдера, сега Балустрабурун, между устието на Места и
Лагоския залив) корабите на турските му съюзници и нападнал самия Кантакузин в лагера му близо до
мосинополските развалини, когато всички почивали в следобеден сън; гърците, сражавайки се, едва се
спасили в близкия град Кумуцена (сега Гюмюрджина). В няколко седмици Момчиловите конници
разграбили Халкидика, обградили цяла Меропа и превзели цялата страна до границите на Мора.
Авантюристът си уредил и резиденция в Ксанти, в южното подножие на Родопа, и тъй се наложил, че
императрица Ана му дала титлата деспот, а Кантакузин още по-висока титла — севастократор.
След като покорил цяла Тракия, Кантакузин се решил през лятото на 1345 г. в съюз с Омарбег, владетеля
на Смирна, енергично да излезе против Момчил. Момчил отстъпил пред тях към укрепения гр.
Перитеорион (сега Бурукале) при северния завършък на Лагоската лагуна (Буругьол) и поискал от
тамошните граждани да го пуснат в града. Гърците обаче искали да видят най-напред какъв ще бъде
краят на борбата, но за да не бъдат изклани, ако Момчил излезе победител, съгласили се да пуснат в
града само племенника му Райко с 50 души. Между това византийците и турците под звуковете на тръби и
под гърмежа на барабани заобиколили Момчил. Почнал кръвопролитен бой. В разгара на боя 4000
Момчилови конници били притиснати към градските стени и там поради малкото пространство слезли от
конете и продължавали да се сражават спешени. Като лъвове се борели те, косени от турските стрели. А
Райко и гражданите били прости зрители от кулите и стените на Перитеорион. Смъртно ранен, Момчил
паднал, а малкото му останали живи борци веднага сложили оръжие. Разправят, че сам Кантакузин
плакал над трупа на юнака, който само преди един час вселявал ужас у всички.
От бойното поле византийците веднага тръгнали към Ксанти, гдето нямало още никакви известия за
сражението. Привържениците на Момчил, чиято смърт била оплаквана от многобройни роднини и
приятели,
353
255
се предали без съпротива; Кантакузин с рицарско великодушие позволил на Момчиловата жена —
българка, да се върне в отечеството си с всичкото си имущество.
Още веднъж срещаме историческия образ на един от многото герои, възпявани и до днес в народните
песни на сърби и българи. Появил се като метеор и след кратко величие пак изчезнал, исполинският
образ на Момчил, вижда се, произвел дълбоко впечатление на южните славяни. В най-старите сръбски
летописи четем : „В лἀто 6869 (= 1361) погибъ Момьчило периторъскый”; наистина годината е дадена
невярно, но споменът за Момчил е запазен и в Пирот, и в херцеговинския Пирлитор, където поради
съзвучие на имената се пренесло мястото на легендата от забравения крайморски Перитор. [19]
След падането на Момчил явил се друг българин, който с по-голям успех се намесил в изтощаващите
Византия спорове около престола. В 1346 г. императрица Ана се обърнала с молба за помощ към едного
от най-силните български боляри — Балик, чиято резиденция била в Карбона (днешния Балчик) и който по
произход бил куманин. Балик ѝ изпратил 1000 души под началството на братята Тодор и Добротич, които
успели да покорят в полза на императрицата гръцките градове по тракийското понтийско крайбрежие. За
награда Добротич получил ръката на дъщерята на мегадукса Апокавк, но по-късно, когато с войската на
императрицата нападнал Силимврия, бил разбит от Факрасес, Кантакузинов пълководец. По-после той се
укрепил в Мидия, а оттам с партизански отряд
19. Срв. мемоарите на Кантакузин и на другия съвременник Никифор Григора. Отбелязано е и в сръбските
грамоти според публикувания от Ягич текст (Archiv für slav. Phil., II, стр. 94). По-сетнешни текстове (Šafařik,
Pam., стр. 74) приписват убийството на „храбрия Момчил” на султан Осман. Мавро Орбини е превърнал
годината в 1370-а, а името — в Прит. Хопф (т. 86, стр. 42) заявява, че Орбиновият Момчило Притски е бил
албанският княз Гин I Мусаки Бератски. В Паисиевата история (1762 г.) Перитор е превърнат в балканския
градец Пирдоп. Считам за груба фалшификация намерените уж от В. Чолаков сведения в някакъв си
ръкопис от Пирдоп (напечат. в „Читалище”, 1874, стр. 274). [В полето : Пирот.] — [Момчило. Вж. Пер.
списание, XII, стр. 118—121, VIII, стр. 21. Дринов според песните на Качановски в Ягичовия Archiv и в Пер.
списание, и в брошурката си за Дебърския говор, стр. 55. — Че днешното голямо гръцко село Булустра на
нос Булустра е старата Абдера, доказва W. Regel (Petersburg), Abdera. Mitth. des K. deutschen arch. Inst.
Athenische Abtheilung. XII, 3, 1887, стр. 161—168. Описание на развалините. — Цялата история на Момчил
трябва да се изложи с подробно сравнение на всички подробности у Григора (без „с” на края) и
Кантакузин. — Болгарския песни о Дойчине и Момчиле, Изследование В. Джуринского, Киев, 1893, 64 стр.
Върху него Ягич в Archiv, XVI, стр. 234 : „die ganze byzantinische Tradition über Momčilo sehr sorgfältig
analysirt”. Новаковић. — През лятото на 1345 г. при Кантакузин са били Омурбег (с у) и Сулейман,
Сариханов син, с войски; преди похода срещу Момчил нахлули в България, макар че Кантакузин ги
задържал (III, сар. 86) — българите били техни неприятели. Грабеж на хора и добитък. Съшото правили
Сарихановите турци в 1346 г. у императрица Ана, минали към Кантакузин. Кантакузин се защишава, че
никога не е изпращал варварите в Мизия, по-скоро той е предупреждавал българите навреме да се
укриват в крепостите и λἀχμας. Разрушаване на черквите. Турците отивали там само за своя κἀρδος, за
да не се връщат без плячка. Грабежи ставали най-много в Пловдивския край, след това и в Ямболско и
Загорско; тогава навярно са запустели манастирите в Парория.]
354
нападнал останалите верни на Кантакузин градове. Императорът от своя страна го обсадил в Мидия през
1348 г., но без успех. Наи-после Добротич както ще видим по-долу, станал още по-мотьществен в самата
България. [20]
Стефан Душан след дълга обсада превзел Серес и в 1346 г. тържествено се коронясал в Скопие за цар на
сърбите и гърците. Сина си Урош назначил за крал. Немного преди това със съгласието на двамата
славянски патриарси — търновския и охридския, той въздигнал архиепископа Йоаникий в сан сръбски
патриарх. Коронацията била извършена от Йоаникий съвместно с търновския патриарх Симеон. [21] На
тази постъпка на силния сръбски княз от Цариград отговорили с безполезни проклятия. Тогава Душан
решил да потегли срещу самата Византия и там да осигури престола си, но с нищо не можал да убеди
венецианците, които винаги му били верни приятели, да скъсат с византийците.
При Душан cpъбската държава достигнала до най-големия предел на своето развитие : нейната мощ се
простирала от арта до Белград, от далматинските скалисти брегове до Места. В Македония само Солун
оставал още византийски. В превзетите страни, чиито крепости били окупирани и жителите подчинени на
сръбски началници, Душан навсякъде възстановил предишните им привилегии и всичко, което им било
дадено от гръцките императори. Изобщо по-голямата част от всички запазени до нас южнославянски
грамоти се отнасят все за времето на Стефан, единодържавния цар на сърби, гърци и албанци. [22] За
мощното въздигане на
256
20. Cantacuzenus, II, стр. 584, III, стр. 62. — [В 1346 г. императрица Ана изпратила за помощ πρἀς
Μπαλικαν τιν ἀ το ἀ Καρβων ἀ ἀρχοντα . Той приел любезно пратениците и в помощ на Цариград
изпратил братята си Тодор и Добротич (Τομπροτἀτζας) с 1000 войници. Те στἀς Πἀντου
παραἀαλασςἀας πἀλεις διιἀντες, подчинили ги на императрицата. Императрицата, зарадвана от това,
дала на Добротич дъщерята на мегадукса (великия войвода) Апокавк и го назначила стратег на
византийската войска. Добротич, като съединил своите хора с византийците, потеглил срещу Силиврия,
ала там бил Факрасес, протостратор на Кантакузин, той излязъл от града и му нанесъл решителна
победа. Добротич, не познавайки местността, повел конницата си през лозя и ровове. Малко хора се
спасили, па и той сам с мъка се спасил от плен. Макар и посрамен, той се върнал в Цариград и останал
там, понеже имал за жена родена византийка. Брат му се върнал у дома си. Cantacuzenus, II, стр. 584, 1, II,
cap. 95. Muralt, стр. 605 (21 юни 1346 г.). Nota bene Nic. Gregoras, XV, 5, стр. 763. — Добротичовите
начала (наченки). В 1348 г. Кантакузин по сухо и по море обсадил Мидия (античния Salmydessus и
днешната Мидия) на Черно море. За управител на този град бил поставен от императрица Ана Добротич
(ἀ Τομπροτἀτζας). Той, като събрал голям брой разбойници, много почнал да безпокои околните градове.
Кантакузин едва сега намерил време да се занимае с него. Добротич след къса обсада се предал и бил
приет между византийските велможи (τοἡς ἡπιϕανιστἡροις ἡωμαἡων). Cantacuzenus, III, стр. 62. Вж.
Muralt, стр. 618. — Карбона, днешния Балчик, от името Бальково. Гою, стр. 677, 678. — Балчик според
Брун (стр. 63) бил куманин. — Балчук кум. fangum, Lehm, Schlamm. Codex Cumanicus.]
21. Приемникът на Даниил, стр. 378, 380. Уводът към законника, XXV. Грамотата от 3 март 1346 г., Ljubic,
Mon., II, стр. 326. — [Повишаването на сръбското архиепископство в патриаршество с позволение на
Търновската и Охридската църква. — Охридският патриарх се споменава като български.]
22. Miklosich, Mon. Serb., стр. 132. — [Steinherz, Die Beziehungen Ludwigs I von Ungarn zu Karl IV,
Mittheilungen des Inst. für österreichische Geschichtsforschung, VIII, 2, 1887, за войната венецианско-сръбска
срещу унгарците. Писмото на Карл IV до Душан грамотите у Hoffmann, Sammlung ungedruckten
Nachrichten, 2, стр. 185.]
355
държавата свидетелствува ни и цветущото състояние на търговията, центрове на която били градовете

Скопие, Ново Бърдо, Призрен и Котор; в тия богати градове били факториите и магазините на
венецианци, дубровчани и саксонци. Неоценима заслуга на царя било и съставянето на сборник на
законите, [23] съставен в 1349 г. въз основа на старите правила на народното (обичайното) право и на
постановленията на предишните крале.
Българският цар Александър в политиката си бил в пълна зависимост от Душан; сестра му била съпруга
на сръбския цар, а брат му бил сръбски царски губернатор в Албания. Честите срещи допринасяли да се
затвърдят тези приятелски отношения. [24]
Рим искал да се възползува от враждата между славяни и гърци, проявена с нова сила през последните
завоевателни войни, за да поднови преговорите за уния. Преговорите обаче на папата с Душан, често
прекъсвани и пак възобновявани, а също и направените в 1337 г. предложения на Александър свършили
тъй, както и по-рано. [25] Впрочем работите на изток по онова време били в такова състояние, че случаите
на преминаване на цариградски и морейски латиняни в лоното на православието не били редки.
Упадъкът на Византия почнал да взема страшни размери. Турските малоазиатски князе ставали
покровители и съюзници на разните византийски партии. Кантакузин се ползувал от помощта на Омарбег,
владетеля на Смирна и Айдин, поданиците на когото от година на година все повече засилвали
пиратството си в Егейско море и постоянно налагали контрибуции на островите и бреговете. Императрица
Ана привлякла на своя страна за съюзник Орхан, османския султан на Витиния; когато пък последният бил
откъснат от нея от Кантакузин, [26] тя повикала Сарукан, лидийския владетел. Тези съюзници-турци не се
интересували, кое в
23. Издаден от Шафарик (Památky), Миклошич, Новакович (Белград, 1870) и Зигел с коментар (Петербург,
I, 1872).
24. Това обаче не попречило на Душан да разшири забраната да се пренася оръжие през Сърбия, а
специално да се пренася оръжие в България (Mon. serb., стр. 146). В 1352 г. Александър сключил
търговски договор с Венеция. Ljubić, Mon. Slav. merid., III, стр. 246—248. — [Братът на Александър се
явява като деспот във Валона, съпруг на гръц ката епирска деспина Ана около 1350—1361 г. : Johannes
Komninos Assanis във венецианска грамота, срв. Споменик, XI, увода — Във войските на Душан никога не
е имало български помощни дружини. — Басните на Luccari за зависимостта на Александър от Душан.
Различие в политиката : Александър бил всякога привърженик на Йоан Палеолог. — Грамотата от 1347 г.
на Иван Александър, дадена на манастира „Св. Никола” „Орἀховἀ”, навярно при София, хората „въ
257
Срἀдци”, село Белица, Костинброд, села край Струма. Дарява — Сербеници у Григорович, ωрἀевици у
Срезневски, Сергьевци у Богоров, срв. Дринов в Пер. списание, 13, стр. 158.]
25. Theiner Mon. Hung, I, стр. 617.
26. Кантакузин дал на Орхан за жена дъщеря си, която дори и в харема останала вярна на
християнството. Той често повтарял библейските думи : Λοιπἡνκαλἡσω τἡἡϑνη καἡἡμἡδοξἡσουσι — Аз ще
зова народите, а те ще ме прославят. Nic. Gregoras, XXVU, cap. 30, ed. Bonn., стр. 151.
356
ИзточнаТракия принадлежало на императрицата, кое на Кантакузин и даже на българите и преобърнали

страната в страшна пустиня. Хора, стада и посеви — всичко изчезнало. Не могло и да се мисли за
събиране на данъци; трябвало да се прибегне до заеми и до църковните съкровища. Към тия общи беди
се присъединила и осемгодишната война между венецианци и генуезци; търговията замряла и пред самия
Цариград ставали кръвопролитни морски сражения. На всичко отгоре избухнала и епидемия, която
отнесла по-голямата част от цариградското население. Наистина печална победа спечелил Кантакузин,
когато през нощта на 2 февруари 1347 г. нахлул през Златните врата в града на Константин. [27]
Изгоненият Йоан V Палеолог си избрал за резиденция града Енос при устието на Марица, за да продължи
оттам с помощта на славяните борбата за престола. Между това Душан покорил цяла Тесалия и Епир с
Акарнания; в 1349 г. сръбски знамена се развявали пред венецианската крепост Птелион срещу Евбея.
[28]
България също тъй страдала от разбойнишките походи на турците, които, когато нямали какво повече да
грабят в Южна византийска Тракия, опустошавали всяка година и Северната (българската). Много повече
от славянските страдали тамошните гръцки селища, току-що основани от многото избягали в българската
област гърци. [29] Селата били опустошени, стадата отвлечени, а жителите насила отведени в Азия.
Когато в [началито на] 1351 г. Александър се оплакал на Кантакузин, с когото отдавна живеел в мир, от
нападенията на съюзниците му, императорът отговорил, че всичко това става против неговата воля;
впрочем същинският виновник за това бил Душан, [неискащ да върне византийските градове], защото
против него станало нужда да се викат турците. Заедно с това Кантакузин предложил на Александър съюз
против турците, стига само последният да вземе участие [с пари (χρἀματα)] в приготвянето на военни
кораби за охрана на Хелеспонт, защото той вече предвиждал плановете, които неизбежно ще се зародят у
съюзниците му поради честото им скитане по Европа : [това влизало в плановете на Кантакузин, защото
през Генуезко-венецианската война в 1350—1355 г. кораби се явили срещу Галата и Хиос]. Когато
византийски пратеници пристигнали с тези предложения в Търново един празничен ден [ἀἀρτη δημοςἀα]
и Александър минал с тях на коне през улиците, казват, че народът навсякъде го посрещал с викове да
сключи възможно по-скоро мир с Кантакузин, иначе всички ще загинат под мечовете на варварите. Царят
превел на пратениците думите на народа и заявил какво той е готов да помогне в разходите за флота.
Обаче Душан му дал съвет [ἀἀρους Ρωμαἀοις παρἀχειν] да не плаща данък на гърците. Александър
послушал този съвет. Разсърденият от това Кантакузин му предсказал, както разправят, скорош-
27. Zinkeisen, I, стр. 194 и сл. Норf, стр. 443 и сл.
28. Hopf, стр. 476.
29. Nic. Gregoras, XXVI, сар. 53 и 54, cd. Bonn. стр. 118 : „διἀ πενἀαν πρἀ ἀτἀν οἀ μἀλα μακρἀν ἀκεἀ
μετοικἀσαντες”. Тези думи са пропуснати у небрежния латински превод на Бонското издание.
357
ната победа на варварите
[30]. Ha следната година (1352 г.) Душан и Александър, който все още смятал, че Кантакузиновите интриги
са причина за турските нападения, изпратили на император Йоан V Палеолог силна помощна войска. Тя
обаче неочаквано била настигната и разпръсната от 10 000 турски конници по голата равнина около
Дидимотихон [31]
Веднъж, нощем, в 1353 г., синът на Орхан, Сюлейман, минал с малък отряд през Хелеспонт и нападнал
крайбрежната крепост Цимпе (сега Джеменлик), почти на два часа разстояние от Галипол. Тук най-напред
258
турците се закрепили в Европа и никой вече не е можал да ги изгони обратно. Скоро след това, на 2 март
1354 г., на бреговете на Пропонтида се случило страшно земетресение : стени и къщи се разрушили и
погребали под развалините си много народ. [32] Турски шайки се пръснали
30. Cantacuzenus у Stritter,. стр. 878 и сл. Смътно е споменато за това и в една румънска хроника,
издадена от Григорович в статията му за Сърбия и за отношението и към съседните държави, предимно в
XIV и в XV в., Казань, 1859, доп. стр. 1—45. Кантакузин уж помолил за помощ сръбските князе и цар
Александър срещу турците. Те пък уж му отговорили : „Защищавай се, както можеш.” Той повторно
изпратил пратеници, които да прибавят, че ако не му се притекат на помощ, в скоро време ще бъдат
принудени да се разкайват за това. Но те казали : „Когато турците дойдат до нас, ще знаем как да се
разправим с тях.” — [В 1350 г. Кантакузин потеглил за Солун, с войските бил и Сулейман, Орханов син. 20
000 конници. Забранено му било да плячкосва на византийска и някогашна византийска земя. Нахлуване в
България през Марица, μἀγιστα κακἀσας, пленявали хора и грабили добитък — след това се върнали.
Cantacuzenus, IV, сар. 17, 22. — Александър се оплакал на Кантакузин, мислел, че нахлуването е станало
по заповед на Кантакузин, нямало причини за война — просто се повторили нападенията на Омар от 1345
г. и на Сарихановите хора от 1346 г., може би против волята на Кантакузин, ала Кантакузин повикал
турците в Европа срещу своите неприятели. Кантакузин се оправдавал. Искал да откъсне Александър
от Душан — εἡδἡναι καἡ αἡτἡν (Александър) ἡπ’ἡκεἡνον ἡδικοἡμενον οἡ μικρἡ τινα. Предание в
българската хроника, Archiv für slav. Philologie, XIII, стр. 527 : „Бльгаре же . . . насмἀашἀ сἀ и оукоришἀ
Грькы . . оψоваше и послашἀ тьще”.]
31. Cantacuzenus, стр. 331, 880. — [V. Lazzarini, Marino Faliero avanti il dogado, Nuovo archivio veneto, V, 1,
Ven., 1893. — Марино Фариери, по-късно дож, на 13 май 1352 г. бил изпратен като един от четиримата
„проведитори” да види венецианската флота след боя при Цариград. От Кандия плували до Черно море с
2 флоти, едната командувал Марино Фалиери, унищожал генуезките кораби nelle acque di Caffa, след това
плувал до Кипър, оттам във Венеция. През 1352 г. Иван Александър Асен, български цар, „ricevendo una
lettera mandatagli” „per lo nobile homo misier Marin Falier” (стр. 148) отговорил на 4 октомври от Никопол на
дожа Андрей Дандоло, che sempre aveva desiderato un ambasciera de’ Veneziani е che quella attendava.
Ljubić, III, стр. 247—248. Heyd във френския превод, I, стр. 530. — Марино Фалиери по пътя се отбил и в
Енос, „in burgo Eni” на 10 октомври 1352 г., VI инд. (в текста, стр. 196—197), сключил договор с Йоан
Палеолог, според когото Тенедос бил отстъпен в залог на венецианците за дълга от 20 000 дуката.
Фалиери веднага приел острова. — За българска помощ на Йоан V Палеолог се споменава само у
Кантакузин, избягали навреме от сражението при Дидимотихон. — Венецианският документ от 1352 г. в
Енос.]
32. Византийските хроники, съставени в 1391 г. (ed. Müller, Sitz.-Ber. der Wiener Akad., IX, стр. 322), са
важен извор за втората половина на XIV в., гдето ни изоставят Ник. Григора (завършва с 1355 г.) и
Кантакузин (завършва с 1365 г.). — [Tzympe : Tafel, Symb., II, стр. 118, Τζἀμπη Cantacuzenus, III, стр. 242,
276—279. G. Pachymeres Τζἀμπη, II, стр. 509, като говори и за Бранхиалион и Галиполи. — В 1352 г.
турците на
358
там, разравяли и разграбвали пресните още развалини. Галиполи, ключът към Цариград, Трапезунт и
Кафа паднали под турска власт. Минало още малко време и османската държава се разширила до
бреговете на Марица. Запустелите села били заселени с азиатски колонисти, а градовете — с турски
дворяни. Цариград се препълнил с бежанци от Тракия; лишени от късче хляб, селяни просели по улиците;
отчаяние и тъга обхванали всички сърца в силно угнетената държава на Палеолозите. [33]
В края на 1354 г. Йоан V отново превзел Цариград. Кантакузин се покалугерил и предприел пътуване до
Мистра, близо до древната Спарта, и там написал мемоарите си (поч. 1383 г.). В 1355 г. Марино Фалиери
пише, какво анархичната византийска държава неизбежно ще стане плячка на турците и че венецианците
би трябвало да предотвратят това. Обаче смелите планове, на които венецианците били способни през
времената на Енрико Дандоло, в тия моменти не били вече по силите на венецианците от това време. [34]
Орхан под водителството на Сулейман и един негов брат, като съюзници на генуезците са нахлули за
плячка чак в Южна България, гдето имало много гръцки преселници обаче не са отишли по-далече —
πρἀνοια на архонтите. Nic. Gregoras, cap. 26, 27. — Cantacuzenus.
(6875—1367). Ръкопис на Атонската Лавра. Sathas, Bibl., I, стр. 273. Вж. Muralt, стр. 680. Павел,
архиепископ Смирненски, и латинският цариградски патриарх (през време на похода на Амадей
Савойски).]
259
33. Nic. Gregoras, XXIX, сар. 1—4, стр. 224; Zinkeisen, I, стр. 206 и сл.
34. Hopf, стр. 448. — [На 17 март 1355 г. по времето на Йоан Палеолог е станала сватбата на неговия син
Андроник с Кираца, дъщеря на Иван Александър Асан, български цар. Acta, I, стр. 432.]
ГЛАВА XXI. Религиозни смутове в България през XIV в.

Богомили, исихасти, адамити, евреи. — Царица еврейка. — Свети Теодосий Търновски. — Литература
Кървави и тъжни са описаните от нас в предидущата глава военни събития. Но не по-малко нерадостна е
и картината на тогавашния вътрешен живот на България. Много добре е описана тя в неотдавна откритата
легенда за св. Теодосий Търновски, произведение на цариградския патриарх Калист. [1] Измъчена от
религиозни спорове, заразена с всички пороци на византизма и отслабнала от постоянните крамоли,
България трябвало рано или късно да стане плячка на турците. Истинската култура и просвета на Изтока
отдавна били заменени със схоластична изтънченост, която имала същото значение, каквото и
безкрайните военни разпри и придворни интриги.
Освен това във вечнозелените гори на Светата гора се промъкнало още и богомилството. [2] По онова
време в Солун живеела някоя си монахиня на име Ирина, която тайно била всецяло предадена на
богомилството; монаси идвали отвсякъде при нея с не съвсем нравствени намерения, посвещавани били
от нея в учението на Богомил и те го разпространили по
1. Гръцкият оригинал изглежда сега е изгубен. Славянският превод, труд на един монах от Рилския
манастир на име Спиридон, е напечатан в Чтениях Общ. Ист. при Моск. Унив. за 1860, I. Понеже не можах
да се снабдя с това издание, служа си с цитати, взети от Rački, Rad, VIII, стр. 182 и сл., от Каролев в
Браил. Период. списание, V и VI, от Голубинский, стр. 663, 675, и от Леонид, Из истории югосл.
монашества, Москва, 1871. — [Животописите : от патриарх Калист, поч. 1364 г., на Григорий Синаит и
Теодосий Търновски — Рилският панегерик, от Григорий Атонски на Ромил Бдински в Гласник, 10, от
Григорий Цамблак на патриарх Евтимий. — За Григорий Синаит и Ромил срв. Руварац, Старинар, VI, стр.
41. — Григориевото тяло при Орешковице, 16, стр. 42. — В 1352 г. търновският патриарх, може би по
молба на южноруските князе, ръкоположил Теодорит за митрополит и го изпратил в Киев, за да не остане
престолът незает, оттам заминал за Москва (гдето е от 1325 г.). От това останал недоволен в Москва
Теогност, „киевски” митрополит и екзарх на цяла Русия; също и цариградският патриарх. Цариградският
синод в 1354 г. намерил постъпката на търновския патриарх за неправилна : киевският митрополит, макар
да пребивава на север, столицата му при всичко това е в Киев. Филарет, немският превод, стр. 203.
Gelzer, Beiträge zur russischen Kirchengeschichte, Zeitschrift für Kirchengeschichte, XIII, стр. 269, мисли, че
това идело от Литва. Acta Patr., I, 157, стр. 350.]
2. [Богомилството в Атон в 1344 г. Nic. Gregoras, cap. 14, 7. Срв. Успенский, Athos, III, стр. 280.]
360
целия Атон. Продължителна борба е трябвало, за да се изгонят от атонските манастири богомилите и

исихастите.
Тези отвратителни издънки на византийския манастирски живот били присадени и на българска почва.
Избягалият от Цариград калугер по име Теодорит успял, гордеейки се с медицинските си познания, да
убеди да приемат учението на исихастите мнозина и от знатните, и измежду простия нлрод. Той наново
оживил още не напълно изчезналите остатъци от езичеството и даже наредил да се отдават божески
почести на един дъб, под който се принасяли в жертва овце и агнета, докато най-после не се явил сам св.
Теодосий и не отсякъл дървото.
Скоро след Теодорит в Търново се появили двама други калугери — Лазар и Кирил, наречен Босота,
изпъдени от Атон за богомилство. Кирил, който разправял, че бог му се явявал насън, осмивал иконите,
хулил майката Христова и самия Исус, надсмивал се над труда и брака. Лазар пък тичал по улиците в
адамова одежда, покривайки само едно място от тялото си с издълбана тиква; учението му би могло да
послужи за образец на руските скопци. Обикновеното адамитство било разпространявано от Теодосий —
невеж и прост клирик. С проповедите си за безполезността на брака той събрал около себе си много мъже
и жени, стари и млади. Привържениците му, облечени в монашески раса, отивали с него в отдалечени
планински долини и пещери и там се отдавали на диви оргии. Това са били предшествениците на ония
адамитски шайки, които Жижка в 1421 г. е изтребил с огън и меч в Чехия.
260
Но не свършило само с появяването на исихастите и адахмитите. Цар Александър дотолкова се увлякъл
от красотата на една млада еврейка, че решил, каквото и да става, да я вземе за своя съпруга. Първата
му съпруга Теодора, дъщеря на влашки княз, била принудена да замени бляскавата дзорцова обстановка
в Търново с манастирско уединение, гдето завършила живота си под името инокиня Теофана. Еврейката
се покръстила и я нарекли Теодора, а след това се венчала с Александър като „новопросветена царица”.
Старите български паметници говорят за нея, че тя, макар и от „рода еврейскаго”, все пак изповядвала
чистата вяра, възстановила много черкви и даже основала манастир. След смъртта ѝ пели ѝ по черквите
„вечная памят”. Евреите пък в Бьлгария, разчитайки на нейното покровителство, станали непоносими за
верующите, надсмивали се над християнството и искали да подражават на болярите. [3]
Тъй се държали в България богомили, исихасти, адамити и евреи, и то в същото това време, когато
оттатък Балкана свирепствувала войната с турците. Тогава се явил един човек, който си поставил за цел
на живота да обуздае лъжеучителите и да възстанови религиозния мир. Теодосий, роден в Търново,
прекарал цялата си младост по манастири; в Бдин (в манастира „Св. Никола”), в Арчар, гдето приел
монашество, в Търново (в Мариинския ман. на Света гора), в Червен (недалеч от Русе) и в
3. За еврейката-царица вж. Поменика на царете и цариците (Раковски, Асен, стр. 52), житието на св.
Теодосий, Nic. Gregoras, III, стр. 538, и една тогавашна бележка в един ръкопис в Рилския манастир,
Български книжици, 1859, стр. 690.
361
манастира „Св. Богородица”, наречен Епикериев, при Сливен в Балкана. По-късно отишъл при знаменития
учител Григорий Синаит, около когото се събрали много ученици гърци, българи и сърби в планината
Параория (Сакар планина) на север от Одрин. Григорий обикнал младия Теодосий и го изпратил при цар
Александър да го помоли за помощ срещу турците, които не оставяли на мира даже и далечната
манастирска обител. „Благочестивият” цар наистина заповядал да построят на негови средства здрава
кула за отшелниците. Когато умрял Григорий (около 1346 г.), на негово място за глава единодушно бил
избран Теодосий. Сам Теодосий обаче се счел недостоен за това отличие и се върнал в Сливен. По-късно
той посетил Атон, Солун, Цариград и прекарал известно време в месемврийския скит на св. Антоний. Най-
после се заселил на Емонската планина (сега нос Емине) на високия понтийски бряг, но бил изгонен от
това прекрасно уединено жилище от морски разбойници.
В лутанията да си намери друго подходящо място за поселване Теодосий си избрал една пустош в
околността на Килифарево, два часа на юг от Търново — място, достъпно по-скоро за зли духове,
отколкото за хора. Селото Килифарево съществува и сега; в него имало някога 3 или 4 манастира, две
черкви, едната от които е още запазена, и крепост. [4] Там Теодосий събрал около себе си около 50
младежи, между които най-видни били : Евтимий, по-късно патриарх, и Дионисий, който владеел много
добре гръцки и славянски и превел на славянски много проповеди на Йоан Златоуст, в това число шест
против евреите. [5]
Отдавна западналата старобългарска литература почнала да се съживява и сам царят усърдно я

насърчавал. По заповед на Александър била преведена от гръцки на славянски език хрониката на
Константин Манасий и били преписани дебели томове богословски съчинения. [6] Въобще от никой друг
период на българската история не са дошли до нас толкова стари ръкописи, колкото от времето на
„височайшия и всемогъщ цар Иван Александър”. На неговите грижи се радвали също и манастирите. Той
надарил щедро двата главни български манастира — Рилския и Зографския. Основал и нов манастир в
полите на Витоша, [7] гдето се създал един малък Атон : там в негово време имало повече от 14
манастира, повечето от които сега са само развалини, а богатите им библиотеки вече отдавна са
изчезнали или са били разграбени.
Официалната държавна църква трябвало да предприеме редица
4. При преустройването на църквата в 1830 г. според свидетелството на П. Р. Славейков (Български

книжици, 1859, стр. 259; срв. Читалище, 1873, стр. 497) в „женската църква” били заровени цял куп стари
ръкописи. Същото направили и в Белковец — село на 1 1/2 чaca на запад от Търново, гдето суеверните
попове при ремонт на църквата „Св. Петка” заровили в основите на църквата два товара ръкописи.
5. Starine, I, стр. 52. [Куклен 1337. Шолвиновият ръкопис.]
6. Специално за Александър са написани : един патерик (1346 г.), който сега се пази в манастира „Крък” в
Далмация, и два богословски сборника, написани от монасите Филип (1345 г.) и Лаврентий (1348 г.), които
сборници сега са в Москва.
261
7. Вж. Шишмановата грамота, Šafařik, Památky, 2 изд., стр. 108.
362
енергични мерки срещу еретиците. Тогавашният търновски патриарх. Теодосий II се посъветвал върху
това с настоятеля на килифарските монаси и по негов съвет свикал (ок. 1350 г.) събор, на който
председателствувал самият цар наред с патриарха. Тук били доведени и хванатите предварително
еретически учители. Теодосий завързал спор с тях за богомилското учение, за дуализма, за брака, за
кръста и пр. Калугерът Лазар признал заблужденията си и се отрекъл от тях, но Кирил Босота и неговият
ученик поп Стефан не могли да бъдат убедени да се откажат и те от убежденията си. Ето защо царят
според църковните закони заповядал да им обгорят лицата с нажежено желязо и да ги изгонят от
царството.
С това обаче не могла да бъде сломена силата на богомилите, които отпреди няколко века успели вече да
пуснат корени в страната. А трябвало да се усмирят още и исихастите и евреите. На новия събор [в 28
лето от царуването на Александър 6868 = 1359—1360 г.] царят се явил с князете Шишман и Асен, явили
се всички български епископи, дошъл и Теодосий с монасите от Килифарево — с една дума, събрала се
цялата йерархия на страната. Богомилите и исихастите били прокълнати, стареите и свещениците
(служителите) им били изпратени на заточение, а гражданските права на евреите били ограничени с
грамота (свитък). [8]
Около 1356 г. Теодосий отишъл в Цариград, за да посети там в Параорийския манастир стария си
училищен другар патриарха Калист, и умрял в манастира „Св. Мамант” (извън града, пред Влахернската
врата) на 27 ноември 1362 г. Неговият ученик Евтимий продължил почнатото дело. В Пера, близо до
Търново, той в пълно уединение се заел да прегледа отново старославянския превод на Св. писание,
понеже преводът бил пълен с много тежки изрази, не бил достатъчно гладък, често се отклонявал от
гръцкия оригинал и давал с всичко това повод за разни еретични тълкувания. Когато след смъртта на
Йоаникий II Евтимий бил избран за патриарх [в 1368 г. според Леонид], той започнал нова борба с
богомилите, защото те даже и след втория събор не само че не отслабнали, но и дотолкова се засилили,
че около Видин мъчно било да се срещне православен християнин. А над всичко това от Цариград
пристигнал в Търново и нов вероучител Пирон с цел да разпространи и тук несторианизма, исихазма и
иконоклазма. С помощта на лъжемонаха Теодосий учението му проникнало дори и в средата на
велможите. Патриархът събрал народа в черквите и, нека кажем с думите на реторическата Цамблакова
легенда, „като оприличил гърлото си на тръбите йерихонски”, предпазвал го от тоя вълк в овча кожа. [9]
Благодарение на неговите старания Пирон бил изгонен.
8. „Отвещание собора Трновскаго к Теодосию к кир Роману” за жалост още не е издадено. Калайдович и
Строев, Описание рукописей Имп. библ. в Петербурге, 125, № 204, стр. 45.
9. Житие на Евтимий от Цамблак, Гласник, 31, стр. 243—292. — (Леонид, Из истории югосл. монашества
XIV столетия, Москва, 1871. — Григорий Синаит починал около 1346 г. Живот от Калист. Срв. Атонски
патерик. — Калаберският монах Варлаам и Акиндин. Против него се е обявил солунският архиепископ
Палама. „Соборов пять 1341—1351”. — Скрытная в „Македония”. От житието на св. Ромил се вижда (?), че
е
363
Не може да се отрече, че последните двама мъже, които управлявали съдбините на България, цар
Шишман, син на Александър (поч. 1365 г.) и патриарх Евтимий, честно са се старали да издигнат отново
западащата вече държава, макар тия опити да са носили отпечатъка на тогавашния всеобщ упадък.
Около учения Евтимий, който „разкъсал като паяжини еретическите мрежи”, който се старал да спре
пътуванията по светите места, при които пътувания се случвали и безчинства, и подпомагал
възстановяването на нравствеността, се струпали
била при Скопие, между Скопие, Щип, София и Рила; не е ли това може би Жеглиговският манастир,
мисли Леонид? Много разбойници. За помощта на Теодосий, оказана на царя на българите. Цар
Александър издигнал царски манастир, надарил го със села, езеро с риболов, стада и пр. Влиянието на
Григорий върху българите и сърбите. — Его (неговите) „главы зἀло полезны” (Добротолюбие, I, стр. 93—
130), превод от Теодосий. — Nota bene, cera има един манастир в Сакар планина. — Ромил (според
животоописанието на Цамблак) е роден в Бдин. Майка му била българка. Получил добро образование.
Посветил се на монашеското звание в Търновския манастир Устьἀ, който се намирал зад града, в Света
гора. След това заминал при Григорий Синаит. Разбойници, наричани от населението „хусаре”, го
262
принудили да се върне в Загоре; с другаря си Иларион отишъл в Мокрое, един ден от Търново. Когато
Александър прострял покровителството си над Скритна, Ромил се върнал там. При него дошъл там
Цамблак от Цариград. При известието на скопския началник, че мохамеданите се готвят да нахлуят в тези
места, в Мокрое, избягал в Атон заедно с Цамблак. След битката в 1371 г. (nota bene) в Атон настанал
„ужасъ, смятение”, мнозина бягали. Ромил заминал за Авлона, оттам за Раваница. Там и починал.
Житието му е обнародвано в Гласник, IX, стр. 252 (службата му е на 16 януари). — Житието на Теодосий =
Столп православия или краткия черты из жизни преподобнаго θеодосия Терновскаго. Белград, 1867. Бил
монах в Бдин, в манастира „Св. Никола” (игумен Йов). След смъртта на Йов бил в Търново в манастира
„Богородица” и на Света гора, в „Червенἀ, въ Сливнἀ”. В Скритна. В Скритна с него бил Роман (!). . .
След това бил в Емона. После в Килифарево. Много постил. Там и превеждал. — На Търновския събор
между българските епископи бил и Пловдивският. Според Леонид (стр. 17) този събор станал в 1360 г. —
Теодосий починал в 1362 г. (Леонид, стр. 18), на 27 ноември в манастира на св. Мамант в Цариград. —
Евтимий, ученик на Теодосий в Килифарево. Теодосий предсказвал поробването на цялата страна от
турците. Евтимий с Теодосий ходили в Цариград. След неговата смърт бил в Студийския манастир, в
Атонската лавра. — Разбойници в Парория — погранично разбойничество, срв. животописа на Момчил.
Постановлението на Душановия законник за крайшниците, областта Краище при Кюстендил. —
Житието на св. Ромил, Гласник, IX, 1857 (up. Patery). — Статия в ръкопис, написана от йеромонах
Киприан Рачанин, 16 януари ἀца Рωмила. Две жития, дълго и късо. Стр. 252 : отечество Бдин, написал
ученикът Григорий в Атон в мястото Мелана. Стр. 253 : бащата бил грък, майка му ἀ Бльгарь,
собственото му име било Р ἀско . Учил се отлично при учител. След това отишъл да стане монах,
Бил подстриган в един манастир при Търново.
Оттук отишъл в „Парорїиск ἀю поустыню” при Григори Синаит, там имало езера, „ихже жител мἀста
оного виры наричають”. Ала там имало разбойници, жителите ги наричат „хоусаре”. Ромил и неговият
другар Иларион заминали „отъ Парорїа” пак за „Загорїе”, настанили се „въ мъстἀ Могкры (sic)
нарицаемомь, ἀсто нїемь дьне едного Тринова града”. И когато
Тук при тях дошъл и писателят на житието Григорий от Цариград. Но след време били
364
българи, руси и сърби. [10] Възникнало ново литературно направление, но произведенията, които то
родило, са лишени от ум и вкус и са само образци на византийска натруфеност. Легендите на Евтимий, а
наред с тях и съчиненията на Григорий Цамблак, и на философа Константин Костенечки са много добри
свидетелства до каква степен тогавашните български славяни са били повизантийчени. [11]
В такова положение се намирал духовният живот в България, когато турците се появили на границите ѝ.
Още Теодосий Търновски предсказвал пред учениците си в Килифарево опустошението на цялата страна
и пропадането на българското царство. [12] Само четиридесет години след Търновския събор никой вече
не е могъл и да мисли да дели населението на православни и еретици, да свиква събори или да
преследва еретиците : тогава имало вече само мохамедани и християни, правоверни и раи!
ведоме ни от „скопельскый к фаïа, ко м ἀс ἀлмани хотеть тамо прἀити”, та да избягат; тогава

наново заминали за Загоре в една килия в „Могкри” Ромил оттук заминал за Атон, в лаврата, в
местността Мелана. Тук станало оубïенïе христїаньстьвнἀ ишаго деспота Оугл ше, монасите на Св.
Гора, изпълнени „метежа и страха”, се разбягали, а Ромил отишъл в място „неславно”, норечено Авлонь, и
след това с учениците си „вь срьбскἀю землю” в Раваница, гдето и починал. В краткото житие Раваница
се намира в Далмация. Очевидно преводът е от гръцки. — Калистовият животопис на Теодосий.
Манастирът „К фаларево” (от κεφαλἀ, ćefalija, както Кесарево от ćesar) при Търново, пирг и черква,
издигнат от цар Александър, монасите са били от България, Месемврия, Угровлахия и Сърбия. Между
учениците му били Дионисий и Евтимий. След събора през 1354—1360 г. турците безпокоили вече и
Килифарево, Kallist, Vita Theodosii et Camblak, Vita Euthymii. Тогава Александър с велможите си сам със
собствен труд захванал постройката на новия манастир в здрава „пещера”, 20 стадии от Търново, в която
263
се възлизало по стълба нагоре, съградил черква и килии. Где е това? И двата манастира на Търновския
проход са под града? Св. Петър и Павел в Лясковец? — По покана на патриарх Калист Теодосий заминал
по море за Цариград, починал там в манастира на св. Мамант, следователно между 1359 г. (събора) и
1364 г. (кончината на Калист). Може би патриарх Калист го повикал в Цариград, когато се е готвела
българо-византийската война в 1362 г., за която пише Кантакузин? Срв. Acta patriarchica. — Калистовият
животопис на Теодосий (Рилски ръкопис).]
10. Руският архиепископ Киприан [руски митрополит от 1376 г. в Литва и пр.], по произход българин, който
с всички сили се старал да повдигне дълбоко западналото образование в Русия през време на татарското
иго, посетил Евтимий в 1379 г. Надгробната Цамблакова реч на Киприан, Невоструев и Горский, Опис.
слав. рук. Моск. синод, библ., II, 3, стр. 139.
11. Вж. гл. XXVI (старобълг. литература), заключението.
12. Леонид, стр. 20.
ГЛАВА XXII. Първи битки на южните славяни с турците

Безвластие в Сърбия след смъртта на Душин (1355 г.). — Вътрешни разпри в България. — Последни
войни на българите с гърци и първи с турци. — Разпадане на България : Търновско царство и Видинско
Цар Иван Шишман IIJ (1365—1393 г.) турски васал. — Битката при Марица (1371 г.). — Крали Марко. —
Княжеството на деспот Добротич при Понт
Сега ние пристъпваме към описване най-тежкия период от историята на южните славяни — завоеванието
на Балканския полуостров от турците. Както у сърбите, така и у българите безброй са песните и
преданията, в които се прославят героите на тази борба — исполинските образи на Крали Марко, на
Милош Обилич, на княз Лазар и др., които в народната памет изместят имената на най-старите юнаци.
Напротив, положителната пък история на тия кървави години е толкова тъмна, че много по-малко
сведения и паметници имаме за такива велики катастрофи, каквито са например битката на Косово поле,
покоряването на България, отколкото за някакво незначително събитие от по-раншно време. Записки на
съвременници са нещо много рядко, а записаното по-късно за последните години на южнославянските
държави е почерпано отчасти от преданията. Гръцките, славянските, румънските и турските хроники са
пълни с противоречия, а хронологията понякога е същински хаос. Само няколко грамоти, запазени от тия
времена, са сравнително една по-здрава основа.
Когато турците стъпили на европейска земя, те далеч превъзхождали славяните и византийците с

желязната си организация и с отличното си познаване на военното дело. Войната била у тях главната
задача на държавата и на народа. При Орхан войската се състояла от три елемента : нередовни войски
без заплата и ленове, контингент от васали и отряд наемници. Отначало почти цялата войска била само
конна — както зачислените на заплата сипаги (конници) и силигдари (оръженосци), тъй и акинджиите
(ездачи) на васалите. Най-отбрана турска войска станал пе-
366
хотният корпус на еничарите, сформиран около 1330 г. Той бил съставен изключително от християнски
деца, отнети от родителите им и възпитавани в духа на Мохамедовото учение. [1] Само след като създали
тая редовна пехота, турците се осмелили вече да обсаждат градове и крепости. Заемайки някоя страна,
турците веднага замисляли нейното продължително задържане. За тая цел те заселвали там османлии
колонисти от Азия и една трета от земята раздавали на турските войници в качеството на ленове (тимар
при доход до 20 000 аспри, зиамет при по-голям доход). Християните-земеделци били оставяни в земите
им, а жителитe на превзети с бой градове, от войнствения и безпокоен дух на които жители се страхували,
изселвали в Азия и ги заменяли с османлии. [2]
Единственият владетел, който би могъл енергично да се противопостави на турците, когато те почнали да

покоряват Балканския полуостров, сръбският цар Стефан Душан, умрял внезапно, в най-цветущите си
години, на 20 декември 1355 г. [3] Държавата му станала плячка на страшно безвластие. Синът на Душан
Урош, 19-годишен юноша, бил още твърде млад, за да управлява. От негово име искали да управляват
Душановият брат Симеон и честолюбивата царица Елена, докато могъщите болярски родове, които
придобили голяма власт както в Сърбия, така и в Албания и в Македония, се грижели само за личните си
интереси. Сърбия се разпаднала на много малки полунезависими области под властта на бивши
пълководци и придворни на Душан или на синовете му.
264
Душановият брат, владетелят на Тесалия, Епир и Етолия, бил коронован в Трикала под името Симеон
Палеолог Урош (поч. 1371 г.) за император на сърби и гърци. Скоро той отстъпил Епир на Тома, син на
войводата Прелюба, който се задържал там до 1385 г., като непрестанно воювал с албанците. В Тесалия
Симеон наследил син му Йоан Урош — последният Неманич, монах по характер; след нахлуването на
турците в 1410 г. той умрял като епископ и основател на Метеорските манастири.
Храбрият деспот Иван Углеш от братята Мрнявчевичи господарувал в Серес и Мелник; Вълкашин
отначало (1356 г.) бил челник [4] при двора на цар Урош, но по-късно получил титлата деспот. В Драма
управлявал тъстът на Углеш кесар Войхна, а в Южна Македония от Серес до Вар-
1. [Nota bene. Кантакузин и Ник. Григора не говорят нищо за яничарите, а само за конница. Срв. Мих.
Константинович, Конст. Философ и съчиненията от XV в. (Кристобул и др.) върху по-старото турско
военно устройство. Brocquière за двореца и войската. Срв. Boucicaut. — У Boucicaui няма нищо за
яничарите в Никополската битка. Sarrasins à grant massues de cuivre, et à gisarmes. Имало конница с
пехота, между тях pieux aigus plantez en liaison, jusques au ventre des chevaux срещу неприятелската
конница. Дъжд от стрели, до 30 000, казва, archers.]
2. Zinkeisen, Gesch. des osman. Reiches, I, стр. 118, 264.
3. [Ismael Bullialdus in notis ad Ducam, ed. Bonn., стр. 593, твърди, че Стефан Душан умрял в Διπἀταμον,
крепост, издигната от Андроник през юни 1354 г.]
4. В една грамота от януари или февруари 1356 г. (1355 г. според италианския обичай се счита до 1 март
1356 г.). Rad, I, стр. 146.
367
дар —Богдан [5] (Юг-Богдан), за когото се пее и до днес в народните песни; пò на север от него бил
севастократорът Деян. В Албания господарували двама албанци — Андрей Мусаки и Карл Топиа,
последният — в земите между реките Мат и Шкумба. В 1368 г. той успял да превземе от Анжу Драч. Освен
тях там бил и славянинът Александър — „господин” на Валона и Канина. В Охрид имал резиденция
албанецът жупан Ропа или Гропа, [6] зет на Мусаки, а в македонската Верея — Радослав Хлапен. В Зета,
около Шкодреското езеро, и по тамошното крайбрежие силно и господствуващо положение заела
фамилията Балши. Херцеговина управлявал Войслав Войхнович, изгонен по-късно от племенника си
Никола Алтоманович. С голямо влияние се ползувал също и севастократорът Бранко, губернатор на
Охрид [7] при Душан, прадядо на знаменитите Бранковичи. Най-после в 1356 г. при двора на младия Урош
намираме и княз Лазар.
Цялото това раздробяване довело работите до междуособици и до кръвопролитни фамилни крамоли и

бързо възникналата Душанова държава след няколко години се разпаднала завинаги. Но не по-добре
било и в България. Наистина в състава на Александровите владения влизало цялото царство, но вътре в
пределите му се появили отделни династии, които действували самостойно и винаги били готови да
следват примера на сръбските велможи. В крайбрежните равнини и в планинските речни области около
Камчия управлявал почти самостойно архонтът Балик със седалище в Карбон (Балчик), а след това
деспотът Добротич (Τομπροτἀτζης, Dobrodicius, Dobordize), [8] за чието участие във войната между
императрица Ана и Кантакузин говорихме по-горе. В 1357 г. в негови ръце били крепостите Емона (сега
Емине) и Козяк (сегашното Козаккьой) близо до Месемврия. Той отделил владенията си от духовното
управление на Търновската църква и ги подчинил на цариградския патриарх. [9] Добруджа е наречена
така вероятно по неговото име. [10]
5. [За Богдан предания в Сборник, IV, 2, стр. 156, от Солунско.]
6. За тази фамилия вж. Hahn, Reise durch die Geb. des Drin etc, стр. 292, 303. „Зеть на жупана Ропе”, четем
в един славянски надпис в Охрид от 1370 г. (1380?), даден у Григорович, Очерк пут., стр. 117, и у Miklosich,
Mon. serb., стр.181. Има намерени и три монети с кирилски надпис „По милости божи жупанъ Гропа”,
Ljubić, Opis jugosl. novaca, стр. 189. — [Македония. Иван Музаки, Владислав Граматик, Михаил
Константинович наричат Македония България. — Срв. пътеписа на Harff. Долна земя (България в
грамотата на цар Константин Асен). — Срв. Дринов за Паисий в Период. списание, 19 и 20 , стр. 134—146.
—У Ник. Григора жителите около Струмица са Μυσοἀ. — За Музаки обаче срв. Руварац, О кнезу Лазару.
— Вж. картите на fra Maur и др.]
7. В грамотата на Бранковичите. Григорович, Оч. пут., стр. 52.
265
8. [Добротич. Формата Dobrodize е Dobrodiza (-зе е род. пад.) Nota bene, Stritter споменава за някакви си
образци на писма до деспот Добротич у Кодин. В изданията на Кодин няма такова нещо. Respice! —
Chalcocondylas, стр. 326 : 1444 Δοβροτἡκεω τοἡ Μυσοἡ χἡραν, ἡπἡ Καλλιἡκρην τε καἡ ἡπἡ
Βἀρνην.]
9. Miklosich et Miller, Acta patr., I, 1, стр. 367, 502, 503.
10. „Общоизвестно е, че след превземането на полуострова от турците тамошните земи често се

наричали по имената на владетелите”, Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin
368
Голямо нещастие за България били семейните отношения в династията. Най-старият Александров син
Михаил Асен, когото бащата бе направил свой съуправител още преди 1337 г., преждевременно умрял.
Вторият син Иван Асен IV срещаме в 1355 г. заедно с баща му на Търновския събор; но и той, както ще
видим по-долу, умрял преди баща си. [11] Значи оставали само Иван Срацимир и Иван Шишман III. [12]
Непримирима омраза разделяла сина на румънката от сина на еврейката, [13] омраза, засилена още и от
пристрастното отношение на бащата. Александър сам назначил за наследник на престола Шишман, сина
на своята прекрасна еврейка, макар последният и да бил много по-млад. Срацимир трябвало да се
задоволи само с Бдин и там самостойно да си царува. [14] Александър влязъл в тесен съюз с
Палеолозите, като омъжил деветгодишната си дъщеря Мария, родна сестра на Шишман, за Андроник —
деветгодишния син на император Йоан V (1355 г.). [15] Това обаче породило кървава вражда, защото
властолюбивият Андроник няколко пъти се опитвал с помощта на българските си роднини да свали
бащата от престола.
Основател на османската държава в Европа бил султан Орхан (поч. март 1362 г.), [16] син и наследник на
Мурад I, суров, щедър и неуморим човек. Още на втората година от царуването си той превзел от
византийците храбро защищаващия се Цурулон и напуснатия Аркадиопол (Люле-
und Wardar, стр. 53. Срв. Дукаджин, Карл Или (в Епир, по името на княз Карл Токо), Херцеговина,
Константинова земя с град Кюстендил в Македония, Кара Богдан (Молдава). — [Terra cesaris Sysman.
Богдан в Македония. — В Мала Азия имената на покрайнините са според имената на селджукските
династии : Сарихан, Ментеше и пр.]
11.
Надпис в Месемврия (Раковски, Асен, стр. 99). Грамота на Иван Асен от 1347 г., дадена у Šafařik, Památky,
2 изд., стр. 96.
12. [Генеалогия на Шишмановци; срв. евангелието, описано от Шолвин в Ягичовия Archiv. — Nota bene
Руварац в Ягичовия Archiv, XI, стр. 362. — Синовете на Иван Александър в паметниците се разпадат на
две групи:
А. Синове от първата Теодора в Кукленския псалтир от 1337 г. и в Cod. Vat. (срв. Сборник, VI) : 1. Михаил
Асен цар в псалтира от 1337 г., а също и според Cantacuzenus, II, сар. 34, съуправител, около 1339 г.
оженен за Мария Палеолог, дъщеря на император Палеолог III, която след неговата смърт в 1355 г. като
вдовица заминала за Цариград (Ник. Григора). 2. Иван Срацимир, вече в 1360 г. цар във Видин, Гандския
синаксар. 3. Иван Асен, Кукленският псалтир от 1337 г., в Cod.Vat. Iω. Срацимирь царь, Михаиль царь са
живи, Iω. Асἀнъ царь е умрял, следователно той се е поминал преди Михаил.
— Б. Синове от втората Теодора еврейка, в Лондонското евангелие от 1356 г. и на събора през 1360 г. : 4.
Иван Шишман, в евангелието от 1356 г. (Archiv, VII, Сборник, VII) и на събора през 1360 г. поименуван
напред като по-стар син. 5. Иван Асен и на двете места поименуван като по-малък, по-млад, навярно втор
със същото име, от втората царица, в 1356 г. изобразен като малка фигурка до Шишман. — Acta patr., I,
стр. 432 : 6863 = 1355, 17 август, индикт 8 actio synodalis за женитбата на Андроник, син на императора
Йоан Палеолог, с Кираца, дъщеря на цар Иван Александър Асен, във времето на патриарх Калист (през
1361 г. патриарх е бил Филотей). Обаче κἀρατζα е титла, donnicella, Fräulein, както и βασιλἀσσα е титла!
— Synadenus Mesembr. praefectus, Cantac., II, стр. 459 и Alex. bulg. patruus, II, стр. 468. Respice. Nota bene,
надписът в Месемврия, нашият пътепис]
13. За еврейката-царица в поменика (Раковски, Асен, стр. 52) е отбелязано следното : Матери сἀще
великаго царἀ Іоанна Шишмана”. [И Халкокондил.]
266
369
бургас); оттам потеглил към Одрин и без мъка превзел втората столица на държавата, падането на която
и сега още се оплаква в новогръцките народни песни [?]. Черквите веднага били превърнати в джамии :
митрополитът се спасил с бягство в Агатопол при Черно море. Веднага след тия
14. Бдинските Шишмановци:
а) Михаил Шишман в сръбската грамота от 1330 г., Miklosich Mon. serb., стр. 100 Кантакузин го счита
погрешно за син на Срацимир; б) Даниил, стр. 199 [Теодора вдовица : след Михаиловата смърт (сестрата
на Андроник III) при Андроник III като монахиня Theodoria. Cantacuzenus, III, сар. 36]; в) Кантакузин, Stritter,
стр. 850; г) в евангелието от времето на Александър (сега в колекцията на лорд Zouch в Лондон) е даден
образът на деспот Константин и съпругата му „Керафама”; султанът може да е вече вторият съпруг на
Тамара. Поменикът у Раковски, Асен, стр. 52; д) Даниил, стр. 193, Cantacuzenus, I, стр. 464; Душановият
законник, изд. Novaković, § XXIII, [Белаур : ἀεἀος на Александър, Cantacuzenus, I, стр. 464]; е)
Александър нетій (sororis filius), Цамблак, Гласник, XI, стр. 75. Според Кантакузин и Григора ἀδελἀιδοἀς
на Михаил. Баща на Стреацимир у Кантакузин (Stritter, стр. 842), [зачертано : дъщеря на Басараба, а
отстрани поставени въпросителна и удивителна]; ж) Gregoras, 111, стр. 148. Кантакузин у Stritter, стр. 341;
267
з) Gregoras, III, стр. 557. Irene; и) Kukuljević, Leptir (Zagreb, 1859), стр. 270; к) Rački, Rad. III, стр. 109. Ljubic,
Opis jug. novaca, стр. 206. [1374 r., 16 nov. Elena, mater banorum Bosne, imitat Spalatenses ad nuptias domini
Thuerki bani filii sui. Notae J. Lucii. Bulletino di arch. е storia dalm., IV, 1881, стр. 136. Vierh zem. ark., 2, стр.
105. Вж. Fermendžin, Acta Bosne, 40—42, 8 декември 1374 г. (босн. епископ Петар, in Zenthilie = Ilinci u
Kotaru Šidskom, Klaić, Vj., цит. място.]
370
успехи турците нападнали и България. Пълководецът Лалашахин, завоевателят на Одрин, превзел Верея
(Стара Загора) и след къса съпротива според преданието, след като бил разрушен водопроводът, завзел
и принадлежащия на България от 1344 г. Пловдив, където се установил като пръв румелийски беглербег.
[17]
От Пловдив турците се заели да завладяват една по една околните български крепости. Писмени
свидетелства за това не са дошли до нас, но Захариев е събрал местните родопски и средногорски
народни предания, които са се предавали от род на род. [18] Храбра съпротива била оказана на Гаази
Дауд паша от малката крепост Раковица, превзета само след обсада. Развалините ѝ личат сега още при с.
Голямо Белово, където свършва румелийският железен път. По-късно бельовските жители дълго време
съпровождали турците на война като харбаджии, наречени тъй по харбитe — един особен вид копия,
няколко ръждясали екземпляра от които и досега има запазени из тамошните къщи. Областта Цепина се
държала девет месеца повече от Раковица. Дауд паша настъпил към нея от три страни и чак тогава едни
избягали при „родопския деспот” (може би Углеш), а други изпратили пратеници при Лалашахин в Пловдив
и се предали при условие, че всички чепински крепости ще бъдат сринати, че Дауд паша ще получи
десятък от всички полски плодове и храни, че вместо плащане на харач и на данъци мъжете от 20 до 35-
годишна възраст ще съпровождат турците на война и че в църковните работи Цепина ще се ползува с
пълна автономия. С това било поставено при Мурад началото на особена войска — войници, съставена от
българи-християни, които служели за охрана на обозите и били освободени от всякакви данъци. [19]
Интересно известие намираме в една румънска хроника, [20] съставена въз основа на славянските
летописи. Когато султан Мурад потеглил със силната си войска на поход срещу българите, Асен, синът на
Александър, който му се противопоставил, паднал в битката заедно с много българи; начело на войската
застанал тогава неговият брат Михаил, но и той за-
15. Договорът от 17 август 1355 г., Miklosich et Müller, Acta patr., I; Раковски, Асен, стр. 101. Там тя е
наречена Кираца. Gregoras, III, стр. 557, я нарича Мария. В Поменика е просто Василиса (Βαςἀλισσα).
16. Визант. хроники (Sitzber. der Wien. Akad., IX, стр. 392). В турските извори (Zinkeisen, I, стр. 215) — 1359
г., впрочем те въобще се отклоняват твърде от другите по-съвременни и по-достоверни известия.
17. Zinkeisen, I, стр. 217 и сл. [Султан Мурад настъпил през март 1362 г. Веднага нападнал Цурулон —
превзел го след юнашка съпротива, Месина, Аркадиопол били празни. Одрин почти без защита. Турците
веднага заели всички черкви; митрополитът избягал в Агатопол. Nota bene Heerstrasse; стр. 188, Hammer,
I, стр. 146. Acta patr., 2, стр. 130 (nota bene датата). — Йоан Комнин, син на трапезундския император
Михаил Комнин. През 1362 г. през март (sωo) трапезундският император заминал в Месохалдия поради
чумата:
18. Захариев, стр. 54, 66, 75.
19. Вж. гл. XXVII.
20. Издадена от Григорович, О Сербии, приложение (ръкопис от 1620 г.).
371
гинал. Турците след това се върнали с голям брой пленници у дома си в Галиполи. Годината (6834—1326
г.) [21] и споменаването за Михаил, умрял много по-рано от 1355 г., са неверни. [22] Затова пък и до днес
още в околностите на София се е запазило предание, според което Асен се защищавал заедно с
болярите си още 12 години срещу турците в тамошния Архангелска манастир, догдето му изменили
жителите на близкото село Бистрица. [23] В българските черкви още през време на старото царство били
споменавани „Семир, Йончо, Добромир, Иваниша и всички, които геройски се бориха заедно с тях против
268
безбожните турци и проляха кръвта си за правата вяра Христова” [24]. Где и кога са паднали тия герои —
не е разяснено.
Турците толкова бърже напредвали,че вече в 1363 г. се появили в Атика [25] и докарали Цариград в
такова тежко положение, че император
21. Григорович е поправил годината на 1365.
22. Nic. Gregoras, III, стр. 557.
23. Неофит Хилендарски, География, Крагуевац, 1835; Априлов, Болгарския грамоты, Одеса, 1845, стр. 99.
25. Hopf, 86, стр. 13. — [Villani, IX, сар. 40, стр. 567, ed. Muratori, Scr., vol., XIV : Ottomanegi, il maggiore
Signore de Turchi, през 1359 г. с войска и своя син, неотдавна пленен от византийците, обсаждал
„Dommentica, nobile e bella città, posta in Romania”; градът се предал. Турчинът се отдал на грабеж около
Цариград и се върнал в Turchie. А в X, сар. 78, стр. 672, пак пише, че през ноември (1361 г.) un grande
signore deTurchi di Bocca d'Ave, sentendo l'imperadore de Constantinopoli giovane, вън от това, че е в спор
със своите за въстанието на „mega dimestico”, обсадил Dometico между Цариград и Salonichi, седалище на
императора. Населението избягало и Орхам обсадил Dometico, довел нови жители и поставил стража.
Между това X, сар. 40, стр. 649, „lo signore di Восса d'Ave, potente tra gli Turchi” искал да убие гръцкия
император с помощта на гърците от „сектата” на Mega Domestica, ала тяхното съзаклятие било издадено;
турците вече имали в ръцете си Галипол и altre terre и нанасяли пакости на гърците. — Към хронологията
: пак там, стр. 661 : през 1361 г. станала експедицията на кипърския крал срещу Саталия; стр. 663 (X, сар.
63), турците de Sinopoli нападнали (1361 г., Muralt) Каффа (вж. Heyd); стр. 680, сар. 93, комета през април
1362 г. Вж. Muralt, стр. 667 : Vill., X, стр. 78 — 1361 г. — Че Одрин е бил превзет много по-късно, отколкото
се мисли, вж. в моята статия за Вълкашин, Урош, и т. н. — К. Е. Zachariae von Lingenthal, Prömien zu
Chrysobullen von Demetrius Cydonius, Akad. Berl., 13 dec. 1888 (Sitzber., LII, стр. 1409—1422). Из
Хайделбергския ръкопис от XIV в. — За самия Кидоний пише и Кантак. Преговорите през декември 1355г.
със смирненския латински архиепископ върху унията, ed. Theiner et Miklosich. През 1366 (може би поради
преговорите, водени с папа Урбан V през 1346 г. и сл.) императорът със сина си Мануил отишъл при ἡἡξ
Οἀγγρἀας да търси помощ против неверниците. Византийските автори не говорят нищо за това, ала
Raynaldus а. 1366. Лудвиг обещал, ако Палеолог мине ad fidem cathol. Изпратили пратеници при Урбан за
одобрение от папата. Мануил бил оставен за заложник в Унгария, той е бил приблизително 14—16-
годишен. Стр. 1413 : Михаил, син на Йоан Палеолог, през 1374 г. у Panar. Тгар. се дължи на смешение с
Мануил. За връзката с експедицията на Амедей Zachariae нищо не говори : пътуването в Унгария, казва,
станало „erfolglos”. Патриархът искал да свика събор, поканата на българския архиепископ през 1367 г.
Acta patr., I, стр. 491. През 1369—1370 г. Йоан е бил наново в Италия, през януари 1370 г. Unterwerfung,
през февруари 1370 г. в Цариград бил сключен договор с венецианците (неизд.). Едно prooemion за
участта на император Йоан във Венеция, как го изкупил Мануил, потвърждава Халкокондил. Една грамота
възнаграждава Мануил за неговата вярност, обещава му Македония и Тесалия, градовете на които
освободил от сърбите, та сега ще ги запази от варварите, които заплашват от Азия, — Стр. 1421:
372
Йоан V, за да се снабди с пари, бил принуден да позволи продажбата на заложените във Венеция
скъпоценности на короната. Цариградският патриарх Калист отишъл в Серес при вдовицата на Душан,
която тогава се наричала монахиня Елисавета, за да сключи с нея съюзен договор, но там се разболял и
умрял. [26] Към всички тези нещастия се прибавила още и избухналата по неизвестни причини война
между българи и гърци. [27] Йоан V превзел Анхиало, но не успял да вземе иМесемврия. Макар градът да
бил обсаден и откъм морето, и откъм сушата и макар да страдал от липса на вода за пиене, все пак той се
защищавал толкова храбро, че когато дошла на помощ събраната в Тракия войска от българи и турци,
Палеолог изпаднал в много трудно положение. Най-после Александър го принудил да се оттегли (1364 г.),
като заплати разноските за войната и още една доста голяма сума. И тъй християнските източни
императори, увле-
269
и т.н.
През време на пътуването в Италия Мануил е бил управител на Македония и Тракия, които ἡπἡ τἡν
βαρβἀρων χειμαζομἀν(οις). — За обяснение трябва да се прегледат преговорите с Углеш в Acta patr.
Нужно е издаването на всички писма на Д. Кедоний. Нещичко сигурно ше се намери във венецианските и
папските архиви.]
26. Византийска хроника, пос. място (1364 г.). — [Хронология на Калистовата смърт : Cantacuzenus, стр.
366, Migne : Калист бил изпратен при ἀλιςἀβετ Κρἀλη γαμετἀν във Фер, съюз против турците, обаче се
разболял и умрял νἌσἌ καλεπἌ. Погребението му. Същевременно се водела война с българите за
Месемврия и Анхиало : έ ν έ δ έ χρ έ ν έ τα έ τα έ τελε έ τ ο, императорът воювал с българите. Оттам
императорът се върнал в Цариград и поставил за патриарх Филотей. Muralt, стр. 665, поставя повторното
назначение на Филотей през януари 1361 г., Acta patr. (1361 г.) „януари, индикт 14”. Ала същият Muralt, стр.
674, цитира „Acta patr., I, стр. 484, № CXCV°, mardi 8 oct., ind. 3, 6873” Philothée monta pour la seconde fois
sur le trône patriarcal; comp. № 5 et 6 de 6969?” Годината 6873 = 1 септември 1364 до 1 септември 1365,
следователно войната с българите е била през 1364 г., преди възкачването на престола на Филотей на 8
октомври 1364 г. и същевременно със смъртта на Калист, която е станала според Мюлеровите Ann. venet.,
стр. 642, през 6872, 2 инд., а този 2 индикт = 1363/4 г. Muralt, стр. 665, поставя смъртта на Калист в 1360 г.!
— Повторното възкачване на престола на Филотей : Acta patr., I, стр. 448, ἡμἡρα τρἡτη (вторник); 8
октомври 6873 = 1364 г. През същия месещ стр. 450, actio synodalis за покойния патриарх Калист.
Philotheus patr. 1361, jan. 1, стр. 412, 1365 jan. 1, стр. 457. —
Cod. mon. Ivirru, Sathas, Bibl., I, стр. 283.]
27. През 1364 г. цариградският патриарх Филотей напомнил на българския цар за светостта на
договорите. Miklosich et Müller, Acta patr., 1, стр. 453.
373
чени пред очите на самите турци във взаимни кървави крамоли, сами допринесли държавите им по-скоро
да станат плячка на варварите. [28]
Цар Александър умрял вероятно през пролетта на 1365 г., [29] като оставил една разединена и разложена
държава, чиито трима владетели били и последните християнски владетели в страната. В Търново
царувал Иван Шишман III, под чиято власт била цяла Средна България с Дръстър (Силистра), Никопол,
София и Диампол; на запад — със столица в Бдин и по долината на Тимок — управлявал „Іоаннъ
Срацимиръ благовἀрний царь Болгаромъ”; [30] Добротич бил полусамостоен владетел на земите край
черноморския бряг под върховната власт на Шишман. За тия три Българии разправя Йохан Шилтбергер
от Мюнхен, който в 1396 г. попаднал като пленник у турците при Никопол и по-късно описал своите
приключения. [31] „Първата България (Pulgrei), пише той, се намира на пътя от Маджарско към Железните
врата; столицата ѝ се нарича Пуд (Бдин). Втората България е срещу Влашко; столицата ѝ се нарича
Тернау (Търново). Третата България е там, гдето Дунав се излива в морето; столицата се нарича
Калацерка” (крепостта Калиакра на носа под същото име).
270
Силният маджарски крал Людвик Анжуйски не закъснял да се възползува от това раздробление на
българските земи. През лятото на 1365 г. той превзел Бдин, взел в плен цар Срацимир заедно със
съпругата му, дъщеря на влашкия княз Александър, покатоличена от майка си Клара — ревностна
католичка, и го държал четири години в почетен плен в замъка Хумник [32] в Хърватско. Седмиградският
воевода Дионисий бил назначен в Бдин като „capitaneus civitatis et districtus Budiniensis regni nostri
Bulgariae”. Кралят поискал от Рим 2000 монаси, за да въведе католицизма в завоюваната страна.
Пристигнали обаче само осем францисканци, които с помощта на маджарските гарнизони в продължение
на 50 дни уж покатоличили 200 000 души, смятани като една трета от цялото население. Тогава,
предполага се, приели католичеството боляри и селяни, старци, младежи и моми, а също тъй и монаси и
попове и особено богомилите, чийто брой в тия области бил много голям. [33]
28. Cantacuzenus, III, стр. 362 [и сл.]
29. Енгел смята, че е умрял към 1353 г., други — в 1356 г., а румънската хроника — в 1371 г.
30. Това четем върху монетите му, които са доста много. По-новата форма Страшимир не се среща в
никой оригинален извор. — [Владетел на малък дял земя и при все това цар, imperator, срв. грузинските
царе и пр.!]
31. Reisen des Joh. Schiltberger aus München in Europa, Asien und Afrika vom 1394 bis 1427. Herausg. von K.
F. Neumann, München, 1857, стр. 93.
32. Сегашното Босильево при Чазма, а не Калник (Rački, Rad, II, стр. 132 бележката).
33. Срв. Engel, стр. 460—463. Дринов, Исторически преглед на българската църква, стр. 101 и сл. Fessler,
Gesch. von Ungarn, 2 Ausg. von Ernst Klein, Leipzig, 1868, II, стр. 152. — [A. Huber, Ludwig I von Ungarn und
die ungarischen Vasallenländer, Archiv für österreichische Geschichte, 66,1885, стр. 29 : Jo. de Kikellew, cap.
34, Лудвиг нахлул с големи сили в България, превзел град Видин, покорил царството, взел в плен неговия
княз Strachmer, „който се наричал цар на българите”, държал го затворен в Gomnech, крепост в
Загребската епархия. Suchenwirt в XVI хвалебна песен за граф Ulrich von Cilly, стр. 138—139, казва :
„darnach der chunig sich verwang, in Pulgrey mit vil strenger wer, und ffürt ein übermächtig her, dem land zu
schaden auf der vart. Do ritterlich gesturmet wart
374
За да спаси вътрешна България от една такава участ, цар Шишман замислил да изгони маджарите от
Бдин. Тъй като сам не разполагал с достатъчно сили за такова дело, решил да се съюзи с турците, чийто
владетел току-що бил пренесъл резиденцията си от Азия в Европа — от Бруса в Одрин. Обаче маджарите
с помощта на влашкия войвода Владислав, шурей на Срацимир, отблъснали нападението на българи и
турци (1366 г.).
Pudeyn di werd haubetstat in Pulgrey, do maniger mat Ward an lebenz chrefte. Vil werder ritterschefte der
chunich pracht mit ern dar. . . Man tet den veinden schaden vil, mit Sturm, als ich vernomen hab, daz sich des
chuniges sun ergab in Pulgrey und auch die stat”. — Изглежда следователно, че Suchenwirt предполага,
какво Александър е още жив. Ludwig 26 арг. 1365 Salankemen, 30 mai ante civitatem nostram Bodoniensem
in Buígaria. — Най-напред управлява превзетата страна воеводата Дионисий Седмиградски, грамота от
лятото на 1366 г. : „capitaneus civitatis et districtus Bidiniensis regni nostri Bulgariae”, Скоро след това кралят
образувал от Видинската област и някои староунгарски окръзид като Оршова, Себес и Темешвар, един
банат България с управител Ladislas Sohn Philipus, а през февруари 1368 г. Benedict Sohn des Heem. —
През 1366 г. генералът на миноритите пише за големи успехи, Bericht Ludvigs und Vicars von Bcsn., големи
успехи в regio vicina, не е казано специално за България, страх да не се загуби много населената
България. Урбан V на 13 юли 1368 г. пише за успеха на миноритите в България Расция, Босна и в
Молдава и Влашко. — Поход срещу Ладислас влашки войвода Ник. Седмиградски, победил, но бил разбит
в горите, ала от България нищо. Сора бан от Мачва минал с лодки, през дъжд от влашки стрели и превзел
Зеврин. Този поход според Huber е станал през есента на 1368 г. (стр. 34). Ладислав е владял от 1365 г.;
крал Лудвиг през януари е свикал за февруари войска в Темешвар срещу него, вече Александър с
неплащането на трибут нарушил договора, синът Ладислав се възкачил на престола без позволението на
краля, та походът бил насочен в България. Ладислав навярно се подчинил, през януари 1368 г. „dei et
regie majestatis gracia woyevoda Transalpinus et baniis de Zevrino”, така и през ноември 1369 г., дето при
това и „nec non dux de Fogaras”, наново следователно признал върховната унгарска власт, та получил
Фогараш. Според грамотата той бил още католик. — През 1372 г. Vladislaus voiv. Transalpinus, banus de
Zevrino et dux novae plantationis terrae Fugaras, подарил на рицаря Ladisl. fil. quond. Janus Meister de Dobka,
nepos Mikad bani, на своя роднина, за заслуги във войната с турците и царя от Тугпа, имоти във Фогараш.
271
Fejér, IX, 4, стр. 477. Röslerr стр. 300, идентифицира Лад. Добка с Лад. войвода! „Sie (Urk., стр. 37) bietet,
indessen, obwohl sie bisher immer als ächt benutzt worden ist. Anlass zu manchen Bedenken”. Датирана in
Argios in nostra residentia, стилизацията на цялата дата е чудна и в самата грамота има чудни неща. —
През 1376 г. пак Jo. Treutul, унгарец, бан на Зеврин. Ала през 1377 г. Влашко не е под Унгария. — На 22
юни 1369 г. (Huber, стр. 38) крал Лудвиг надарил българския бан Бенедикт, син Павлов, син на Неет, и
братята му за заслугите „in tuicione et defensione eiusdem regni nosri Bulgarie ac civitatis nostre Bydiniensis m
eodem habite, non parcendo eorum rebus nec persone, diversis fortimis et inopinatis casibusse exponendo
sudorososque labores et onera expensarumsupportando, non sineeorum sanguinis effusione graviumque et
lethalium vulnerum supportatione”. Fejér, IX, 4, стр. 172 = X, 1, стр. 735. Все още „banus regni nostri Bulgarie”.
Ала вече на 18 март 1370 г. Бенедикт „quondam banus Bodoniensis”, Cod. d. patrius, 5, стр. 155. — Jo. de
Kikellew : (Strachmerum) in Budinum ad regendum ipsum regnum sub nomine et titulo suae maiestatis sub certis
pactis et servitiis cum gaudio remisit. Sicut tandem etiam idem princeps fidelitatem et obedientiam repromissam
suae maiestatis observant”. Обаче нищо не се казва за причините. — За превземането на Видин от
унгарците още : Апостол, писан от Драган и Райко в Гласник, 44, стр. 286 : когато Вьгрїи взели Видин. —
Pór Antal, Nagy Lajos, Budapest, 1892 (голяма книга над 600 стр.). — Ludovicus rex iuxta civitatem
Воdonensem in Bulgaria literas expedit — 1356 (Huber, стр. 30, счита това за грешка, вм. 1365 г.), Fejér, X, 2,
стр. 493.—1366 г., пак там, IX, 3, стр. 602 = Katona, 10, стр. 382. Францисканците покръщавали в Бдинско
(?). — Синаксар от XIV в. в Гандската унив.
375
По онова време в Бдин е бил и императорът Иван Палеолог, който пътувал дълго по Европа, за да моли
помощ и подкрепа срещу турците. Прсз пролетта на 1366 г. той направил посещение на крал Людвик в
Буда, а отам заминал за Бдин, та през цяла България да се върне в Цариград. Цар Шишман обаче не му
позволил да пътува през неговите владения.
При тогавашното положение на Византия незабавното завръщане на императора било необходимо. Ето
защо императрицата се обърнала с молба за помощ към рицарския граф Амадей VI Савойски, племенник
на императора. Амадей с дружина отбор италиански и френски рицари тръгнал по море от Венеция за
Цариград и пътьом успял да изгони турците от Галиполи. По пътя от Цариград покрай българския бряг той
завладял Созопол, Анхиало и Месемврия. Не можал да превземе само добре укрепения гр. Варна, около
който рицарите стояли на лагер към края на октомври (1366 г.); с голяма мъка успели да завладеят само
извънградската крепост Галата, а с конни патраули и с ненадейни нападения завзели Емон и Калиакра,
градове на Добротич. [34] Българските гарнизони храбро се защищавали и отвели много франкски
благородници в плен вътре в страната. През декември цариградският латински патриарх отишъл като
Амадеев пратеник при цар Шишман в Търново. В същото време узнали, че императорът Йоан бил вече
заминал от Видин вероятно по Дунава. Шишман бил принуден да отстъпи на императора Созопол,
Месемврия и Анхиало, които от това време останали вече византийски. Патриархът след това се върнал,
Амадей прекратил военните действия и тръгнал обратно. Към края на януари 1367 г. той бил посрещнат
от император Йоан в Созопол. След взаимната размяна на пленниците Амадей заедно с императора се
върнал в Цариград, тържествено посрещнат и угостен заедно с другарите му. На път от Цариград изгонил
турците още от две крепости, близки до столицата, и в юни 1367 г. се върнал в Италия. [35]
библиотека, сръбска (?) редакция, сборник от жития на св. жени мъченици, писан по заповед на Иван
Срацимир, цар български и гръцки, и царица Ана в 1360 (6868) г. в град Бдин. Мартинов в Archives de l’Or.
lat., 2, стр. 389 сл. — Huber, стр. 39, твърди, че Лудвиg никога не е воювал с турците. — В грамотата на
Владислав от 1372 г. „contra Thurcos infideles et imperatorum de Tyrna in Bulgaria”. — Thurócz ap.
Schwandtner, I, стр. 196 (cap. 48), за baptizatio Sclavorum de Lipna през царуването на крал Лудвиг,
получили глаголити, „sacerdotes catholici, secundum translationem Beati Hieronymi, doctoris sacrae matris
ecclesiae, sacramenta ministrebant”. За това писмо на крал Лудвиг in Lippa в деня на св. Илия през 1366 г. у
Катона, болярите и пр. в комитатите Кеве и Красов да поставят славянски или свешеници схизматици в
определен ден пред унгарския comes Petra filia Heem. Върху това писмо вж. писмото на Енгел в Slowanka
на Добровский, 2, стр. 168—169.]
34. [Добротица деспот. Computus Anthonii Barberii clerici 1366—1367, ed. F. Bollati di St. Pierre, Biblioteca
storica ital., publ. della R. Deputazione di storia patria,V (VI?), Torino, 1900. Стр. 88 : 9 nov. „cuidem homini
greco misso per Dominum ad Desbrodiczam despotum” 1 fl. Стр. 89 „cuidam Greco quiduabus vicibus scripsent
in literis grecis quedam que Dominus mandavent Desbrodice despoto” l/2 flav. Стр. 94 n° 360 „nuncio misso per
Dominum apud Calliatra versus Domburdiz” 10 perp. ani. Стр. 95 ,,cuidem scutiffero dicti Domburdiz”.]
35. Много ценни сведения за тази експедиция ни дава дневникът на счетоводителя Антоний Барбери (вж.
Брун, Некоторыя историческия соображения по поводу названия
272
376
Маджарите не могли дълго да се задържат в Бдин, макар вниманието на Шишман да било временно
насочено към Понтийската област. В 1367 г. маджарският съюзник Владислав преминал на страната на
Шишман.
Добруджи, ЖМНПр, 1877, СХСIII, отд. 2). В един по-късен поетически разказ на френски (Mon. historiae
patriae, Script., I, Turin, 1840, стр. 299) срещаме много подробности, чиято достоверност е съмнителна; тъй
напр. в тази хроника се разправя между другото, какво Йоан Палеолог, пленен предателски от Шишман,
бил освободен от Амадей. Крепостите при Цариград били Енакосия при Регион (Кючук Чекмедже, срв.
Cantacuzenus, I, стр. 219) и Каловрия при Силиврия (срв. Heerstrasse, стр. 101). — [Откъслеци от дневника
на „казначея” на тази експедиция на Ант. Барбери (Турин. арх.) у Datta, Spedizione in Oriente di Amadeo VI,
1826. Императрицата дала на Амадей (през септември 1366 г.) пари за кораби : „ad partes Bulgariae pro
expeditione domini imp. Constantinopolitani, qui reverti non poterat propter impedimentum, quod sibi faciebat imp.
Bulgariae”. По-нататък записал похарченото за пратениците, изпратени с галерата : „ad dominum imp.
Constantinopolitanum versus Veddunum” — там се настанили унгарци. Шишман обаче в съюз с турците се
опълчил срещу унгарците. Извадки от дневника на Барбери, според извлеченията на Desimoni.
Пътуването на пратениците — буря — чакали в Giroul (ἀερἀν) — Румели кавак. Пътуване край брега.
Mesembria по-рано още Lassilo. На 25 октомври били „apud Varnam”, оттам била изпратена войска в
замъка „de l'emona” и тълмач (truchinando) и пратеници във Veddunum при царя. Под датата 24 декември
са отбелязани парите, изпратени с гръцки писма „apud castrum Aquile” (няколко пъти, Aitos у Брун, не
Lasillo — Achilo) „pro facto expeditionis d. Anthonini visconte de Mediolano, qui detinebatur ibidem”; също и
парите за хората, изпратени във Видин и чакайки вече 22 дни при „Caliatrum”, ubi missi fuerunt pro adventu
domini imp. Constantinopolitani”, той следователно е бил на път. В списъка на разходите са отбелязани и
парите, предадени за път на d. Paul, цариградски патриарх (западен, пътувал заради унията). Паул бил
изпратен с други (срв. Acta patr., № 234) от Амадей от Варна „versus imp. Burgarie” в „Trevo” (Търново),
откъдето се върнал на 22 декември. В „Provat” пътувал заедно с него и патр. d. de Fromentes, там намерил
двама савойски васали, „qui capti detinebantur per imp. Burgarie”, които били пленени „apud Galatas
Varnam”. Връщане. На 26 декември Амадей бил вече в Месемврия, на 19 януари в Sisopuli; 23—27
станала конференция с цариградския император, той без съмнение е дошъл по Дунава. От Созопол на 17
февруари Амадей изпратил на българския цар писмото на Йоан V„pro facto expeditionis captivorum, quos de
gentibus domini detinebant”. На 6 април Амадей бил в Lorfenal, откъдето изпратил човек по сухо в Цариград
с писма, на 21 април бил в Пера. След това потеглил срещу турците, взел им замъците Eucacossia и
Caloveyro (мисля, че това са ἀννακἀσια и Καλοβρἀη при Цариград, срв. Heerstrasse). — Hopf, стр. 158,
казва, че през време на Амадеевата експедиция, следователно през 1366—1367 г., bailo Orio Malipiero
имал заповед „mit dem Herrn v. Adrianopel Murad I zu verhandeln”, цитира Misti, 31, ст. 176 (и 32, стр. 99, ст.
242, 246). — J. Delaville le Roulx, La France en Orient en XIV s., Paris, 1886, Bibliothèque des écoles franç.
d'Athènes et de Rome, 44. За Амадей стр. 141 сл. Приел кръста в Авиньон през 1363 г., ала оставил
кипърския крал Петър да замине сам поради домашни размирици. Той бил cousin germain на император
Йоан : Aymon, баща на Амедей, бил брат на императрица Ана, майка на Йоан Палеолог. Карл IV дал в
Женева императорски викариат на Амедей VI над епископствата в Лион, Лозана, Женева, Аост, Иврея,
Турин, Макон, Гренобъл и пр. и с него отишъл в Авиньон, гдето с Урбан V всичко било уговорено, Карл IV
обещал подкрепа. Унгарският крал искал да замине по сухо, Амадей в архипелага. В началото на 1366 г.
византийски пратеници заминали при папата, ала на 1 юли 1366 г. папата писал на унгарския крал да
отложи похода си, докато Палеолог наистина не се откаже от схизмата, което нещо отлагал. Ала между
това унгарците били вече напреднали, превзели Видин (цитира Иречек, Fessler и Szalay). Амадей заминал
за Венеция (nota bene, съчинението на Datta). С него заминали савойци, 28 немци начело с Gal. Visconti
(beaufrère на Амадей) и други наемници, англичани, французи и т. н. Изброяват се французките
благородници. Стр. 145—146. Знаем имената на 89 рицари, ала това не е всичко. Побрали се в 15 галери,
следователно били са около 1500—1800 души (стр. 148). В сре-
377
Войската, доведена от седмиградския воевода Ладислав в областта на Горна Яломица с цел да накаже
влашкия княз, била изтребена в горите и блатата; от това време до 1376 г. Северинският Банат стоял под
румънска
дата на май 1366 г. Амадей излязъл от отечеството си, на 27 май бил в Павия, на 11 юни 1366 г. във
Венеция, гдето вече всичко било готово : 6 венециански галерии, 6 генуезки, 3 марсилски. Отплувал от S.
Nicolo на 20 юни 1366 г., на 23 юни бил в Пола, на 1 юли в Рагуза, гдето му направили „accueil cordial (стр.
150), на 6-и минали край Корфу, на 17 юли край Модон, на 19 били в Корон, помирил Acciaiuoli,
архиепископ на Патрас, с императрица Мария, които си оспорвали Морея, на 2 август бил в Негропонт.
Там било решено нападението на Галиполи, което трябвало да извърши авангардната ескадра под
командата на маршал Gaspard de Montmayer : на 17 август захванала обсадата, подробности не се знаят,
273
на 23 август вече управител на цитаделата бил Aymon Michel, не е бил превзет без съпротива, il fallut
saper les mures (стр. 151), entrer par brèche, англичанинът рицар Rich. Musard със савойското знаме se
signala à Passaut, други паднали убити, погребани тържествено в Пера. За управител на града бил оставен
Jacq. de Lucerne, гарнизонът се състоял повечето от немци, около 200, пехота, arbalétriers и archers. В
началото на септември били в Цариград, гдето станало съвещание (стр. 152) : императорът бил
задържан, както Delaville мисли, при неговия „second voyage” в Унгария, от страх пред турските пирати
пътувал, казва, по сухо, през България, Sisman го затворил във Видин (позовава се на Datta).
Императрицата молила за освобождението на императора. През септември били направени
приготовленията. Императрицата дала 12 000 хиперпери и 2 галери, жителите на Пера — 2 галери, петата
била въоръжена в Пера от Амадей. Амадей изпратил 1 генуезка галера под командата на seigneurs
d'Urtières et de Fromentes да замине за Видин, ала бури я задържали в Босфора в пристанището de Girol
(според Berger de Xivry това е Hiéron) и я принудили да се върне в Цариград. През октомври отплувал
Амадей, на 17 октомври бил в Созопол, превзел го, след това и Mauchopoli (probablement Macropolis, стр.
153, № 4), ville et port de Scafida; бой за Месемврия — c два корпуса, третия по море под командага на
владетеля на Лесбос, оставен гарнизон под командата на Berlion de Forax и Guillaume de Chalamont, на 22
октомври Pierre Vibedi бил оставен за командант на Axillo, Ant. de Champangne, bâtard de Savoie, за
командант на Лемона, контрибуцията в Axillo е била 2724 хиперпери, най-голямата контрибуция, Лемона
заплатила 500 хиперпери. — След това бил нападнат Colocastro, обаче безуспешно, паднали убити 3
chevaliers и 10 écuyers, за отмъщение бил превзет от Амадей, клане, оставен бил византийски гарнизон.
На 25 октомври били пред Варна, обсада, примирие : варненци ще ги снабдяват с храна и ще изпратят 12
пратеници при царя pour l'engager à traiter avec le compte. Sisman преговарял. Да посрещне императора
бил изпратен пратеник в Калиакра, напразно чакал един месец. На 29 октомври пратениците заминали от
Варна, те били (стр. 155) цариградският католишки патриарх, le seigneur de Fromentes, Adalbert de
Bohême, Quoit de Fernay, Gabriel Biblia, и пристигнали в „Trevo” да преговарят върху следните точки : 1)
освобождаване на императора, 2) предаване на пленниците в България, 3) връщане на заетите градове от
Амадей. На 21 декември Палеолог бил свободен. И втората точка била одобрена (стр. 155), но при
условие да се даде откуп за пленниците : били пленени Antonio Visconti de Aquila, Guy de Pontarlier,
maréchal de Bourgogne, Bandiguerre, Poypi, пленени при Варна и отведени в Provat. Месемврия била
отстъпена на Амадей. На 21 декември била вдигната обсадата на Варна, на 26 декември Амадей бил в
Месемврия, гдето чакал императора и заедно заминали за Созопол, тук останали от 9 януари до 20 март
(стр. 156); на 9 март Месемврия била предадена на император Йоан за 15 000 флорина (той изплатил
само 11 028 хиперпери), на 6 април Амадей бил в Lorfenal в Босфора. На 14 май били превзет и (стр. 157)
Euecacassia и Coloveyro (Delaville не могъл да установи кои са тези градове), турците храбро се
защищавали. С това свършил след една година engagement на войската. На 4 юни 1367 г. Амадей
напуснал Цариград и на 31 юли бил вече във Венеция.]
378
власт. [36] В Северин цариградският патриарх основал нова епископия, за митрополит на която бил
изпратен Антим (1370 г.); на Антимовия брат Йоакинт бил възложен митрополитският сан в епископsтвото
Угровлахия
36. Rösler, Rom. Stud., стр. 300—301. — [Вж статиите и съчиненията на Huber за Людовик I Унгарски. —
Вж. по-горе Кидоновата грамота. — За събитията през 1366 г., за Людовик, Палеолог и Амадей ще се
намери сигурно нешо във венецианските и папските архиви. — Hopf, Ersch u. Gruber 86, 15 А : „nahm 1365
(nota 41 dazu : Lettere secrete, fol. 155 v) der treulose Bulg. kg. Šišman den ungl. Johannes V gefangen etc. —
Ludwig von Thallóczy, Nagy Lájos és а bulgár bánság, Századok, 1900 Sept., стр. 577—615. Грамоти (14) от
Унгарския нар. музей от 1368—1374. — Срв. Летопис Матице Српске, 1900, IV = 204, стр. 372. — Срв.
Thalloczy в Történelmi Tár, 1898, стр. 357—367. — Zanton (Pilio — Szántó) 26 III 1368 r. Ludovicus rex
Benedicto bano Bulgarie. Изпраща ad Layk voyvodam Transalpinum domini mag. Nic. f. Gregorii militem
nostrum, чрез него иска да каже на войводата какво иска да му съобщи. Исканата войска още не изпраща.
— Lygeth 17 julii 1368. Log. eidem. Nicolaus f. Gregorii съобщил, че Layk войвода ще изпрати „victualia
sufficientia in Bodonium”. Кралят с войската е готов. Нека съобщи подробности.— „Badinii” 17 oct. 1368.
„Magister Petrus” fratri suo „Benedicto capitaneo Bodoniensi et Bulgarie” : „super facto castri Feyerwar”
(Белоградчик). Magistri Nicolaus et Stephanus f. Stephani bani не могли да предадат, техният castellanus „in
dicto castro” „nullatenus amplius ipsum castrum conservare poterrat, eo quod nulla penitus victualia castro in
eodem habebantur”, страх крепостта да не падне „ad manus infedelium regie Maiestatis”; изпратил magistris
60 armatos cum pharatrariis. Te „castellarum vestrum” „Nicolaum f. Gubul, Thomam f. Dionysii et fratres
eorumdem, cum ceteris vestris familiaribus per nos ad custodiam dicti castri dispositis seu deputatis, in id castmm
conduxerunt”. „Adversarii” = infideles domini nostri regis „universas vias castri predicti indaginibus, fossatis et
ceteris artificiis reduserant”, затова не може да изпрати „super currus victualia”, a само farina върху 22 коня;
също така нека „omnes pinguiores equos oneratos in ipso castro, si indigerent, reservarent ad comedendum”.
Ще извади срещу неприятеля feria quinta proxime ventura in campum; „fere omnes regnicole, videlicet homines
populares istius regni ad homines principis Tarnoviensis sunt conversi et eisdem associati, dicitur enim quod
pretactus princeps Tarnoviensis septem suos barones сит septem banderiis ad partes istas transmisisset”. Нека
274
Ladislaus voyv. Transalpinus да изпрати на помощ 3—4 sua banderia, от повече няма да има нужда. „In prelio
autem die hesterna sub castro predicto commisso quidem ex vestris familiaribus sunt vulnerati, et equi interfecti
existunt et sauciati”. — Themuswar, 11 nov. 1368. Lod. rex Ben. bano regni nostri Bulgarie. Да дойде при краля
заедно с войска. За охрана на civ. Bidiniensis да задържи само малко войници. — Damas (Dömös) 29 aug.
1369. Log. rex mag. Petro filio Heem, bano Bulgarie. „Quod nos imperatorem de Bodino aub fideiussione Layk
voyvôde et Dobratich (kitörölve Dragych) liberum commisimus et suam terram eidem reddere assumpsimus, ita
tamen, quod duas filias suas idem imperator nobis in obsides huc transmittet.” In auditorium, subsidium на Петър
се споменава един Benedictus banus et Nic. de Gara de Machoro banus. Писмото носи mag. Bernabor cap.
balistariorum nostrorum in Bodinio existentium. — Visegrad, 19 sept. 1369. Lod. rex Benedicto bano Bulgarie.
Stephanus archiepisc. Colocensis иде при него, ще му съобщи всичко „in facto resignationis civitatis
Bydiniensis et eius districtus”, поверително писмо. — № 8 (1369). „Universitas Kenezyorum et aliorum
Olachorum de districtu Sebes” до бан Бенедикт за опрощаване на вложените 300 fl., pauperitas, походи с
краля за regnum Bulgarie, след това поход за Budinium c Дионисий, трансилвански воевода, и с брат му
бан Емерих. Дионисий довел със себе си „imperatorem Grecorum”, от оказаното му от краля hospitalitas
като на крал. След това същата зима дошъл кралят „cum eodem caesare”, hospitalitas, разноските. Походът
на краля срещу Transalpinos „in montibus Alpium”, държали около 200 души до зимата, с 500 души чакали
завръщането на краля в Mihald. Опустошенията на кралските войски, запалили hortos, curias, отнесли
fenum, pecora умират. — Damas, 22 mai 1372. Кралят до Бенедикт. corrr. Temesiensi, да почака с
постройката на castri nostri novi in Orsua. В Тренчина ще има colloquium cum imperatore. — 1371—1372.
Списък на работниците при castrum Vrsue. И един mag. Petrus de Machedonia. — Debrechen 8 mai (1372).
Lod.
379
rex magistris Nic. et Petro ac nobili domini consorti mag. Benedicti f. Pauli f. Heem. Kalmon nuncius domini
Stracimerii imperatoris de Budinio до Ludv. от Laur. f. Laur. f. Joh. de Makofalna letaliter vulneratus; да затвори
Larv. и да се грижи за пратеника. — Никодим Угровлашки. Основаването на малките манастири Вратна, 6
часа западно от Неготин, и на Манастирица, 2 часа южно от Кладово, тамошното население
(полурумънско) приписва на някой си св. Никодим. Миличевић, стр. 957. — V. ехе. Hâjdeu; грамотата от
1391 г. на Стефан деспот. Има и румънска лег. — Travels of Macarius. Вж. Ягичовия Archv, 1887 (Руварац)!,
I, стр. 365 сл. — Acta patr., I, стр. 383. През 1359 г. митр. Βιτζἀ νης Hyakinth бил назначен от събора за
митрополит на цяла Угровлахия, също и писмото на Александър, μεγα βοϊβἡδα καἡ αἡϑἡντα πἡσης
Οἀγγροβλαχἀας. — In Zolio (Alt-Sohl) 6 juli 1374. Lodovicus rex mag. Benedicto f. Pauli f. Heem condam,
bano, comiti Temesiens. „De terra Transalpina а Laykone voyvoda fugientes ad nos venerunt quidam Volachi,
videlicet Stoykan f. Dragomerii filii Voyna de Laysta, Danchul germanus condam comitis Neeg, Woyk filius
Raduzlu et Selibor familiaris specialis Laykonis voyvode et sunt modo hic in Zolio, quos adhuc ad conspectum
nostrum venire non permissimus”. Нека да дойде бърже при краля, нека да информира какво да каже на
тези власи, дали кралят трябва да ги „retinere”, aut quid eis dare debeamus. „Nam multi rumores ex parte
Laykonis voyvode et Turkorum, quos dicunt esse confederatos, nobis proferuntur. Assertur etiam quod Layk
voyvoda esset in Nykapol constitutus”. Thallóczy, Századok, 1900, sept., стр. 577— 615. — Diss. Dobrescu (MS,
1904). Угровлахия, казва, е византийски църковен израз (и досега : Archiepiscop şi mitropolit Ungrovlachiei).
Воеводата Александър сам искал. ἀρχιερἀα, през май 1359 г. митрополит на Βιτζἀνης Йоакинт бил
назначен митрополит (пръв) на цяла Угровлахия с условие главно да остане под Цариградската
патриаршия. По-рано е бил под Видин или под търновската църква. Митрополити : около 1359— 1370 г.
Йоакинт, около 1372/3—1381 г. Харитон, 1381—1394 г. Антим (Северин), в края на столетието Макарий;?
Тимотей, Харитон и Антим по-често се споменават в цариградските събори, били са гърци; по-късно
туземци? През 1401 г. се среща ненаименуван митрополит на Угровлахия, ἡξαρχος Οἡγγρἡας καἡ
Πλαγηνἡν, по-късно само ἡξαρχος Πλαγηἡν, ексархь запланиньскый, рум. exarh Plaiurilor (Onciul обяснява
: Amlaša Fogarei). — През 1370 г. Даниил Критопул, като монах. Антим, дотогава Видински (?)
дикайофилакс, се явява в Цариград ката пратеник на угровлашкия митрополит, страната много се
разширила (с придобивката на Северин), бил назначен не като наследник (приемник) на болния и стария
Йоакинт, пак митрополит на Угровлахия, ала μἀρος или наполовината (по-късно Οἀγγρ. τἀς κατἀ
Σεβερἀνου). Съперничеството на Цариград, да не би църквата да се засили като българската и сръбската.
Антим от 1370—1381, от 1381—1389 никой, от 1389 — може би след 1400 г. Атанас. След това пак няма
никой и тепърва в края на XV в. се вестява епископ в Римник. — Helena figliuola Vlaika, Principe de Vlachia,
жена на цар Урош. Orbini, стр. 267, 269. — Цар Урош, „Анна царица го”. Поменици, изд. Новаковић, стр.
29. — Thallóczy (Századok, 1900 sept.). Bulgaria c Bodon. Най-напред като capitaneus на града се явява
Dionys Laczkfi, след това Ladislaus Koragyi (под него са били също Temesvar, Mihald, Orsova). По-после
през 1368 г. и сл. като Bane Bulgaricus виждаме братята Peter Himfi и Бенедикт, които и двамата са
притежавали големи имения в комитата Krassó и Temes. Гарнизони във Видин, Lagany и Fejervár
(Белоградчик). Съсед Vladislaus, Vlad, Lajk, воев. на Угровлахия. Неговата доведена сестра, дъщеря на
Александър и на мащеха му Clara — името ѝ не се знае — била жена на цар Срацимир. Позивът на крал
Лудвиг на 5 януари 1365 г. срещу Владислав и неговия titulum fictum („dei gratia”). Обаче нападението било
насочено не срещу Владислав, ами срещу Срацимир. За да осигури Widdin, договор с Владислав, дал му
Малка Влахия (Северин) и „die Knezen von Fogaras” (като Dux). Българският банат бил зависим от
275
влашкото съседство. Окупацията на Видин могла да успее само с подкрепата на една унгарска партия.
През 1368 г. настъпва обтегнатост между бановете и Владислав. Кралят изпраща другаря от Heves, mag.
Nic. f. Gregor Domoszlai при Владислав; приятел от детинство на краля. Бановете на северинската
граница. Оплаквания, че Владислав агитира пред българите за Срацимир. Кралят получава от Nicolaus
друго известие. Тогава кралят се опълчва срещу Владислав. Револю-
380
(Влашко), [37] основано едва в 1359 г. Евтимий, търновският патриарх, бил в приятелски връзки с първите
румънски духовни владици; за жалост още не са издадени посланията му до Антим Северински и до
прочутия монах Никодим. [38] Във Влашко, гдето едва тогава почнал да се оформява един държавен
строй в средновековен дух, официален държавен и църковен език не е бил румънският, а славянският;
църковните книги са се получавали вероятно от България. [39]
В 1369 г. Шишман и Владислав изгонили маджарите от Бдин. Бдинци на 12 февруари взели в плен петима
францисканци, които не успели да избягат, и след като ги подложили на мъчения, ги избили. Срацимир
отново се върнал в града, но изглежда, че отначало ще да е бил под върховната власт на маджарите. [40]
Между това положението на Шишман поради сключения от него в 1366 г. съюз с турците и поради
отстъпките, направени на гърците с трите крайморски града, се влошило още повече. Оттогава той станал
турски васал и като залог за вярност даже трябвало да даде на Мурад сестра си. За нея четем в често
споменавания поменик : [41] „На кира Тамара, дъщеря
ция при Видин. В Белоградчик гарнизонът на синовете на бан Stephan Laczkfi de Kerekegyháza, Nicolaus
седмиградски воевода, и Stephan, другар на Szekler, техният кастелан е вътре. Обсада, глад. Петър
подканя Бенедикт да превземе крепостта, изпраща между това там Nic. de Gubul c 60 души и стрелци с
лъкове. Народът държи за владетеля от Търново, на път са 7 боляри. След това бил изпратен
от краля във Видин comes Nic. Domoslai; вярна партия, начело на която са дубровн. съдии Петър u
Андрей, не знаят какво да предприемат, молили скоро да дойде банът. — Септември 1368 г. самият крал
заминава с Хеем, на 13 октомври са в Кеве. На 25 октомври или 1 ноември са в Зокол в България
(Századok, 1869, стр. 128). Войски от Седмиградско, Мачва, Темес. Мисли, че кралят е потеглил през
Алексинац. На 12 ноември кралят е „in regno Bulgarie penes Danubium ех opposito castri Zevrin”. Грамотата
Sztaray, I, № CCVIII. Ha 11 ноември 1368 г. позив към двамата Himfi да осигурят Bodon. Вероятно
българите са го били напуснали. Хрониката nota bene. — Грамотата на Владислав от 25 ноември 1369 г.
към Argyas, Zimmermann, II, стр. 334. — Към края на 1368 г. има гарнизон в Bodon, Lagany, Белоградчик. —
Владислав и Шишман са превзели Видин; мъченици от Ордена на св. Франциск, Starine, 22, стр. 9—12.
Потеглили за Wadding на 12 февруари 1369 г. — Поражението на седмиградци, потеглили срещу
Владислав, е станало преди 7 юни 1369 г. Грамотата от 13 ноември 1369 г. Манастирът Tolmácz е
crematum от войводата Лаик. Zimmermann, II, стр. 333, нахлуване в Седмиградско. Nic. Garai превзел
Северин. — Bodon е наново в ръцете на Himfi. През лятото на 1369 г. преговори, Срацимир е наново
възстановен на престола. Гаранцията на Владислав и Добротич. В края на август 1369 г. архиепископът
Kalocza Stephanus de Insulis довел dux Срацимир през Северин във Видин. Хората на Himfi се колебаели.
— Orsova била укрепена като противовес срещу Северин.]
37. Голубинский, стр. 350 и сл.
38. По настояване на Никодим воеводата Владислав основал Водицкия манастир при Мегадия. Водица и
съседната Тисмена са най-старите манастири във Влашко.
39. Вж. най-старите грамоти на влашките князе, дадени у Венелин, Влахо-болг. грамоты, СПб, 1840, стр. 5
и сл.
40. От папското послание до влашката воеводка Клара (Theiner, Mon. Hung., II, стр. 95, 98), личи, че една
от дъщерите ѝ, Срацимировата съпруга, „imperatrix Bulgariae”, в 1370 г. все още била католичка; втората
„Ancha regina Servie” била жена на последния Неманич — цар Урош (Српски поменици, изд. Новаковић,
стр. 29).
41. Раковски, Асен, стр. 52. Също и Халкокондил (Stritter, II, стр. 884) споменава за този брак.
381
276
на великия цар Иван Александър, великата госпожа, която бе предадена на Амир Амурат за благото на
българския народ и която, бидейки негова съпруга, запази християнската си вяра и спаси народа си, която
преживя добре и благочестиво и която умря в мир — вечна ѝ памят!” Споменът за нея и до днес е запазен
в българската народна песен:
Цар Мурад Мари думаше:
Маро-льо, бяла българко! ...
В тая песен се разправя, че „бялата българка” Мара си измолила от Мурад черквата „Св. София” и Галата
в Цариград, Узун чаршия в Одрин„ белите градове край морето и замъците по течението на Дунава.
Мурад обаче вместо „Св. София” ѝ предлагал една джамия, пълна със сребърни кандила. Но тя не
пожелала джамията и пак почнала да моли с думите : „Скъпа ми е мойта вяра; не мога аз бяла кадъна да
стана.” [42]
Въпреки всички договори турците продължили завоеванията си от Одрин по всички посоки. Между 1365—
1370 г. те покорили цяла Тракия. Сам Мурад тръгнал към бреговете на Пон и превзел от българите Айтос,
Карнобат, Созопол, а малко по-късно Виза и Кърк-клисе (Лозенград). Друга войска под началството на
Тимурташ превзела Диампол; трета, под Лалашихин след мъчна борба в планините — Самоков и
Ихтиман. Много непристъпни градове били взети с изгодни капитулации, а жителите за награда
получавали облагите и задълженията на „войниците.” [43].
Още по-плачевно станало положението на Византия. Там едни виждали спасението в тясна връзка със
славяните, други — в църковна уния със Запад. [44] Наред с тези две партии имало и много туркофили и
явни изменници на отечеството. Йоан V Палеолог се ползувал от съветите на всички партии. В 1368 г. от
Вълкашиновия брат Углеша, сръбски деспот, било снето църковното отлъчване, което от времената на
Душан тежало върху всички сръбски области. [4545] След това императорът предприел второ пътуване на
Запад, посетил Италия и Франция, но получил само празни обещания, макар и да се присъединил към
унията на 18 ок-
42. Кадъна — туркиня, турска жена.
43. Според турски извори, Zinkeisen, I, стр. 226 и сл. — [Esclaves de la Bulgarie. N. Iorga Notes et extraits
pour servir à l’histoire des croisades au XV siècle, Revue de l'Orient,. IV, 1896,1, стр. 25 сл. Ех libris Pere : Стр.
71. 17 oct. 1391 „Sclave due de progenia Burgarorum, que fugierunt а Turchis et que incarcerate fuerunt pro
domino potestate in carcere communis, quas nutrivimus in carcere de pecunia communis — perperi VI, d. XIII,
quarum una ex predictis est penes Andream de Monecia et alia propter senectutem eius demissa est in sua
libertate.” Стр. 76. 9 dec. 1391 „Pro quadam Burgara, carcerata pro Turchis”. — Cometes de Famagusta : Стр.
108. 1442 „Blaxio de Burgaro”. Nota 4 : В Кипър имало голям брой роби българи, купени от турците. Une
troupe de ces esclaves помагали на генуезците срещу крал Петър II през 1373 г., след това останали под
краля, били из бити при St. Hilarion от prince d'Antioche, предводители Koromilas и Gonnari. Цитира Mas
Latrie, II, стр. 475. — Bustron. Strambaldi, Macheras. — За мене е съмнително! — Стр. 111. 1442 „Johannes
Burgarus, stipendiarius communis Janue in Famagusta”.]
44. Напр. оратора Дим. Кидоний (около 1369 г.) : „Смешен е всеки съюз със сърби, ненадежден е с
българи.” По-подробно за това вж. Григорович, О Сербии..
45. Грамотите в Acta patr. и Sitzber. d. W. Ak., IX, стр. 403.
382
томври 1369 г. Свръх всичко това и паричните му средства тъй се изтощили, че той бил задържан във
Венеция от кредиторите си и освободен едва след като изплатил всичките си дългове. По-старият му син,
властолюбивият Андроник, който управлявал държавата в негово отсъствие, почнал да прави някакви
подозрителни приготовления в Пера, поради което императорът след връщането си назначил за
наследник втория си син Мануил, наместник на Солун. [46]
Най-после крал Вълкашин, деспотът Углеша и много сръбски боляри се вдигнали, та начело на 60 000-на
отбор войска да изгонят турците от Европа. Тъй като султан Мурад тогава бил зает в Азия, те дошли почти
до Одрин. Лалашахин, който бил там със слаб отряд, изпратил Хаджи Илбеки с 4000 души да разузнае
неприятелската войска. Сърбите, разположени на лагер при Черномен (по турски с. Чирмен), пред моста
на Марица, безгрижно пирували, напълно уверени в превъзходството си. В тъмна нощ Хаджи Илбеки
ненадейно ги нападнал, макар войската му да била 15 пъти по-слаба. От всички страни турците се
хвърлили в лагера. Настъпило страшно безредие и ужасно кръвопролитие, в което изчезнали братята на
Вълкашин, Углеша и Гойко, а с тях заедно и много боляри. Мнозина намерили смъртта си във вълните на
Марица. Когато на 26 септември 1371 г. [47] слънцето изгряло над кървавото поле на битката, гордата
сръбска войска била унищожена; малцина от бойците видели пак отечеството си. Хаджи Илбеки, ликуващ
277
и с богата плячка, се върнал в Одрин, но завистливият беглербег Лалашахин побързал да се отърве от
победителя, като го отровил. И досега още това поле се нарича „Сърб синдюги”, т. е. гибел на сърбите.
Още в XVII в. се е виждал каменният паметник върху гроба на деспот Углеша. [48]
Турците веднага нахлули в Македония. Най-много си изпатила областта на Углеша. Ужасът на

тамкашните опустошения е описан от един очевидец — побелелия монах Исай (в Серес). Като птици
небесни „измаелитите” се пръснали по цялата страна и без спир избивали и отвличали в плен
населението. Глад, неизбежен при всяко опустошение на една страна, изтребвал останалите жители.
Глутници вълци, верни спътници nа всяка голяма война, разкъсвали и денем, и нощем останалите без
покрив бежанци. „В страната не останал вече ни добитък, не останали ни хора, ни храни. Нямало между
народа ни княз, ни вожд, въобще нямало никакъв спасител или избавител; всичко се изпокрило пред
страха от из-
46. Hopf, стр. 21. Zinkeisen, I, стр. 235.
47. Точните указания, които ни дават сръбските хроники, не оставят място за никакви съмнения относно
времето.
48. Сръбският патриарх Паисий (1614—1646) разказва, че гробът на Углеша се намира при Харманли, а
чудотворните му останки са пренесени в един манастир близо до Серес (Гласник, 22, стр. 226). Един от
приемниците на Паисий, Арсений Черноевич, видял сам гроба на Углеша в 1683 г. около Узунджово при
Марица (Дневник на пътуването му за Ерусалим, Гласник, 33, стр. 187). Най-важното известие за битката
ни дава монахът Йсай (Miklosich, Chrestomathia palaeoslov., стр. 72—76); срв. сръбските хроники у Šafařik,
Pam., стр. 54, 61, 72; Chalkocondyhs (Stritter, II, стр. 337); турски известия у Zinkeisen, I, стр. 224 (погрешно
1363 г.).
383
маелитите и даже храбрите юнашки сърца се превърнали в слаби женски сърца. Останалите по чудо живи
с право завиждали тогава на умрелите.”
Великият везир Хайредин и Евренос бег заели Кавала, Драма, Серес, Зихна, Вeрея (Караферия) и Кукуш;
войските им стигали дори до границите на Албания и Сърбия. Сръбските владетели на Горна Македония
били принудени да се покорят на турците и да им обещаят военна помощ и против верующи, и против
неверници. [49] За двама от тях, често възпяваните сръбски князе Марко и Константин, заслужава да се
поговори по-подробно.
Крал Марко, син на Вълкашин, имал за столица гр. Прилеп. Замъкът му бил построен на една стръмна
скала с два върха, която стърчи на височина 300 фута, на четвърт час на запад от сегашния гр. Прилеп; и
сега още там се виждат развалини, които народът нарича „Маркови кули”. Под южния склон на скалата,
върху която бил построен замъкът, бил разположен старият гр. Прилеп, сега (1878 г.) село със 150 къщи и
с 6—7 черкви, наречено Варош. На една от стените в черквата „Св. Михаил” има образ на крал Марко с
корона и със скиптър. Срещат се и монети с надпис : „в Христа бога благоверни крал Марко”. [50] При
„Маркова река”, която недалеч от Скопие се влива във Вардар, до селото Сушица се намира често
възпяваният „Крали Марков манастир” „Св. Димитрий”. [51] Марковата държава се простирала от Шар до
границите на Тесалия.
Личността на Марко, любимеца на народните предания, е малко изяснена исторически. Най-добре са

познати неговите спорове за владението на Костур. Марко живял отначало с Теодора, жена на някой си
Гъргур; по-късно се оженил за Елена, дъщеря на княз Радослав Хлапен Верейски, като се задължил да
предаде на тъста си своята любовница. Елена обаче се държала толкова неприлично, та Марко решил да
я изгони. Тя отишла в Костур и предала града на Балша II (1380 г.), който успял да разшири територията
си от Шкодра и Зета до Драч, Валона и Канина, но поискала от него да изгони жена си, дъщерята на
бератския деспот, и да се ожени за нея. Напразно се мъчил Марко с помощта на турците да превземе
отново Костур. Елена и при Балша се държала толкова зле, че и той се принудил след няколко месеца да
я изпрати на заточение, а след това
49. Папа Григорий XI пише на крал Лудвиг Унгарски на 14 май 1372 г., че турците превзели „nonnullas
partes Grecie, subactis quibusdam magnatibus Rascie, tum in eis dominantibus” (Theiner, Mon. Hung, II, стр.
115), което известие трябва да отнесем за Македония. Цинкайзен (I, стр. 229) въз основа на турски извори
смята, че Серес е превзет около 1373 г., Константин е подчинен в 1371 г., а Драгаш и Богдан — в 1374 г.
Турското нападение в съюз с Шишман на влашкия воевода Владислав, за което се говори в грамотата от
1372 г. (Fejér, IX, 4, стр. 477), се отнася вероятно към събитията в 1366 г. (Срв. статията за Вълкашин в
Časopis ceh. musea, 1886.]
278
50. Šafařik в Гласник, VII, стр. 217; срв. пак там, VI, стр. 186. Седем монети, описани у Ljubić, Opis jugoslav.
novaca, стр. 157.
51. Според сръбските хроники (Šafařik, Památ., стр. 61) този манастир е основан от Вълкашиновите
синове. Срв. моята статия Bibliographie bulgare, № 361; „игуменямъ крали Марковаго монастыря, иже во
Скопье у Марка рἀка, храмъ св. великомученика Димитрія”. [Срећковић в Гласник, 46, стр. 224; Ястребов
в Гласник, 57, стр. 50 сл.]
384
и да я изгони. [52] Друго едно известие в записките на албанския деспот Йоан Мусаки разправя, че Андрей
II Мусаки, владетел на Берат, на областта Корча и на равнината Мусаки, излязъл с двамата си зетьове
Балша II и Ропа Охридски срещу Марко и му отнел Костур, който уж от старо време принадлежал на
Мусаки. [53] Напълно достоверно е това, че на 18 декември 1380 г. в Янина пристигнали от Кастория
двама пратеници, за да предадат на деспот Тома, доведения брат на Елена, а значи баджанак на Марко,
крепостта Сервия; деспотът обаче ги затворил в тъмница, за да ги накара да му дадат пари. [54] За
издирване на историческите основания, върху които са създадени народните предания, голям интерес би
представлявала една народна песен, която и сега се пее в Прилеп и в която се разказва как Елена
Марковица обичала красивия Дука и как ревнивият Марко, като узнал за тая връзка от песента на две
момичета, които белели платно на „Дъбов кладенец”, наказал невярната си съпруга с живо изгаряне. [55]
Марко станал южнославянски национален герий κατ’ἀξοχἀν. Хиляди песни и приказки увековечават
паметта му у сърби, българи, хървати, дори и у неславянските албанци; от Истрия до Цариград, от Янина
до Варна едва ли ще се намери даже един човек, комуто да не е познато името на Марко. Навсякъде се
сочат следите от исполинската му сила. Мрачни долове са разсечени от сабята му, големите хълмове са
неговите шатри, канари и скали хвъргал той като играчки от високите планини; навсякъде се сочат следи
от копитата на коня му Шарко, на бани, пещери и крепости на Марко. Над портата Стамбул капия във
Видин се виждат зъбите на Марко, в балканския проход при Шипка и при Траяновите врата — Марковите
кули, в Пловдив гробната могила на Марко, а при Валона — на далечното албанско крайбрежие —
Марковата клисура. Името на безсмъртния герой преследва пътешественика по Балканския полуостров
на всяка крачка. Но най-жив е споменът за него в неговата държава — в Западна Македония. Там обаче
обикновено добавят, че Марко бил притеснител (зулумджия). [56]
Неразделно е свързан с името на Марко и неговият другар Константин. Историческият Константин бил
владетел на Северна Македо-
52. Hahn, Reise durch die Geb. des Drin. стр. 316. За Марковата женитба : „Писа се сія книга у Порἀчи у
селἀ зовомъ Калугерецъ, въ дни благовἀрнаго краля Марка, іегда отдаде Θодору Гргурову жену Хлапену
и узе жену свою прьвовἀнчану ἀлену Хлапенову дьщере”, Cod. serb. saec. XIV. А. Попов. Описание
рукописей библ. купца Хлудова, Москва, 1872, стр. 347. [За Елена вж. Орбини.]
53. Макушев, Славяне в Албании, стр. 52. Срв. Rad, V, стр. 174.
54. Hopf, 86, стр. 39. Янинска гръцка хроника, Гласник, XIV, стр. 258. Майката на Тома след смъртта на
Прелюб се омъжила за Хлапен.
55. Миладинови, стр. 254.
56. Григорович, Очерк путеш., стр. 165. [Крал Марко. В сръбските планини при Майданпек — Маркова
кръчма. Маркови казанкьеве в Доспад. Маркови кули в Ковчаза в Одринско. Ljubić : Монетите на Марко,
стр. 432. Произходът на песните за Марко в Македония : Jagić, Archiv, IV, стр. 240—242; Халанский, О
слав. народной поэзии, Рус. фил. вест., 1882; о серб. песнях Косовского цикла, пак там, 1884. — Дринов в
Период. списание, 19—20, стр. 134 и сл., за дебърското наречие, стр. 48.]
385
ния. Там именно след смъртта на севастократор Деян управлявала неговата вдовица — царица Евдокия,
може би сестра на Душан, с тримата си синове : деспота Иван Драгаш, „господин” Константин и
воеводата Димитрий. Границите на княжеството били : на север Църна гора, Руен и Власинските
планини, на изток Струма, на юг Беласица, на запад Бабуна. Княжеството включвало долното течение на
р. Черна. Главни градове били : Жеглигово (при Куманово), Велбъжд, Кратово, Щип, Струмица и Петрич.
Много златни и сребърни рудници по тия места давали на братята големи парични средства, с които
279
поддържали силна войска. Много дворяни, главно сърби, влизали в състава на бляскавата им свита.
Управлението на страната било уредено по сръбски образец. Братята плащали данък на турците и
помагали лично във време на война начело на отбрана конница. [57] След смъртта на Драгаш в 1379 г.
[58] Константин взел в свои ръце цялата власт и царувал още 15 години. Загинал той заедно с Марко, но
споменът за него още дълго време бил жив в областта му, която даже дори около 1500 г. се наричала все
още просто Константинова земя. [59] Гр. Велбъжд по негово име бил преименуван Кюстендил; в 1530 г. в
дневника на Курипешич той се нарича Constanica Banja, т. е. Константинова баня, [60] поради топлите
извори; в сръбските източници от XV и XVI в. се нарича още Беобушка баня.
Богдан, владетел в Южна Македония, се задържал да служи под знамето на Мурад. На изток от него
Алексей Асан, погърчен потомък на цар Иван Асен III, вече 17 години владеел крайморския град
Христополис (сега Кавала) и остров Тасос; той превзел от турците няколко крепости, след което добил
право на венециански гражданин. [61]
Византийците дори след страшното сръбско поражение пак не поумнели. Семейните крамоли между
Палеолозите отнели на слабата държава и последните жизнени сили. Лишеният от право на
престолонаследие Андроник се съюзил със Сауджи, Мурадов син, който също тъй нетърпеливо се
стремял към власт. И двамата синове въстанали против бащите си, но изгубили борбата. Сауджи пред
очите на самия си баща бил ослепен и обезглавен, а Андроник по заповед на император Йоан бил
ослепен с врял оцет и изпратен на заточение. [62]
57. За тази фамилия срв. старосръбския речник на Даничич (под думите Деян, Евдокия, Константин),
грамотите в Гласник, 24, стр. 249 и у Miklosich, Mon. serb., стр. 190. Гръцки известия у Халкокондил (Stritier,
стр. 349, 354), а турските у Zinkeisen, I, стр. 227. [Новаковиħ, Српски поменици, стр. 29.]
58. Hopf, стр. 457.
59. „Исуфа, държателя земли Константиновἀ“ (1431 г.) у Константин Философ, Живот на деспот Стефан,
гл. 70; „Жеглиговъ въ странἀ Константина” — в записките на Михаил Островицки (1492—1501) — сръбски
еничар (срв. Herm. et Ios. Iireček, Rozpravy hist. fil., Виена, 1860, стр. 1 и сл., а след тях и Н. Zeissberg, Die
polonische Geschichtschreibung des Mittelalters, Leipzig, 1873, стр. 419). [Вельбуждъ. Стефань оубы цара
бльгарскаго на Бани Велъбἀшкои, Паисий в Гласник, 22, стр. 216.]
60. Голубинский, стр. 499. Heerstrasse, стр. 28. Сега селяните го наричат просто Баня.
61. Hopf, 85, стр. 448; 86, стр. 22.
62. Zinkeisen, I, стр. 237. За същото разказват Chalcocondylas, Ducas, Phrantzes, а също и румънската
хроника у Григорович. — [Император Йоан и синовете му Мануил и Ан-
386
Скоро пламнали около Пропонтида жестоки междуособни войни, в които взели участие и българите.
Венецианците, за да си осигурят достъп в Черно море, грижливо пазено от генуезците, се опитвали срещу
голяма сума да склонят император Йоан V да им отстъпи остров Тенедос. Генуезците пък, за да ги
изпреварят, освободили Андроник от заточението му. С подкрепата на генуезците и на българските
роднини на съпругата му, а според едно известие и с подкрепа на Крали Марко, Андроник обсадил
Цариград, превзел го на 12 август 1376 г. и се коронясал под името Андроник IV. [63] Той веднага
отстъпил Тенедос на генуезците. Обаче началникът на острова останал верен на стария си император,
който бил вече изпратен на заточение от сина си, и предал острова на венецианците. По този повод
избухнала дългогодишна кръвопролитна морска война между непримиримите републики. Най-после с
Туринския мир (1381 г.), сключен при посредничество го на Амадей VI Савойски, се решило остров
Тенедос да се остави необитаем. Между това Андроник, еднакво необичан както от народа си, така и от
турците, след три години бил отново прогонен от престола от баща си Йоан V и от брат си Мануил; той
умрял в Галата в 1385 г.
Когато почнали да разрушават Тенедоската крепост, възникнали неочаквани мъчнотии. Венецианският

комендант Джовани Муацо решил на всяка цена да задържи острова и се противопоставил на прилагането
на мирния договор. Бившите врагове се съединили, за да усмирят нарушителя на мира. Най-после на 9
май 1383 г. Тенедос капитулирал, жителите гърци били преселени на Крит и Евбея, а островът бил
превърнат в пустиня.
Самият Муацо избягал тайно на една галера и се отправил при българския деспот Добротич, който с
резиденция вече във Варна успял да си уреди собствен флот в Черно море и станал толкова силен, че
военните му кораби се явили в 1374 г. пред Трапезунд, за да свалят законния наследник Андроник Комнин
280
и да възкачат на престола трапезундския Михаил, син на Йоан V Палеолог и зет на Добротич. [64] Муацо
употребил всички
дроник : Berger de Xivrey, Mém. sur la vie, les ouvrages de Manuel Paléologue, Mém. de l’Acad. des inscr., XIX,
стр. 2. Вж. Heyd, I, стр. 568. — Сауджи от сев-мек (сав-). Sauči-chatun Liebesbotin, Heirathsvermittlerin,
Vámbéry, Das Türkenvolk, стр. 369, 433. — Вж. Rafael de Caresinis (Muratori), продължител на Дандол, за
Андроник и Сауджи бей.]
63. Накъсо във византийската хроника от 1391 г. (Wien, Sitzber., IX, стр. 392). Подробно у Phrantzes, ed.
Bonn., стр. 54, гдето четем още:
Както и да е, но не Марко е бил тъст на Андроник, а отдавна умрелият цар Александър.
64. Hopf, 86, стр. 27. С по-положителни сведения за съжаление не разполагаме. — [Добротица. N. Jorga,
Notes et extrait pour servir à l'histoire des croisades au XV siècle, стр. 253 сл. — Registres des comptes de la
colonie génoise de Caffa. Стр. 33, „Die XIII-a Marcii (1375). Anthonius Bonaventura scriba galee, que ad presens
armatur occasione guerre Dobodissii debet. . . asp. VI m.”. Бележка за Добротица. — Стр. 34, „Die XII-a
octubris (1374). Gallea communis Caffe armanda tempore regiminis nobilis viri domini Aymoni de Grimaldis,
causa guerre Drobodize, de qua fuit patronus Martinus de Mari, qmndam Cosmaëlis, civis Januensis. — Die
XXVIII-a aprilis (1375). Gallea communis
387
усилия да убеди българския княз внезапно да нападне генуезките колонии в Крим. Добротич наистина се
въоръжил, но Муацо през това време бил пленен от венецианците, които го изпратили през юни 1384 г. за
една година на остров Крит, а после го заточили до живот. Добротич след това пак се помирил с
генуезците в 1385 г. и наскоро след това умрял. Приемникът му — „magnificus et potens dominus Ivanco,
filius bonae memoriae magnifici domini Dobordize” — сключил търговски договор с Генуа на 27 май 1387 г.
[65]
Caffe, nuper armata, tempore regiminis egregii viri domini Juliani de Castro, consulis Caffe, ocaxione guerre
Dobrodize, de qua est patronus Paulus de Reza” — Canale, Della Crimea, II, стр. 59, разказва, que en 1370
déjà les Génois avaient eu des démêlés avec un Signore de Dobritza. Bruun, Notíces sur les col. ital. en Gazarie,
стр. 24. —
Panaretos, ed. Tafel, стр. 368 b.]
65. Според италианските хроники и грамоти, Hopf, стр. 26—28. Договорът с Иванко е издаден от de Sacy в
Mémoires de l'acad. des inscr., VII, Paris, 1824, стр. 319—326; по-късно в Notices et extraits des manuscrits de
la bibl. royale de Paris, IX, 1827, стр. 65.
ГЛАВА XXIII. Завладяване на България от турците

Топлица (1387 г.). — Първо Шишманово подчинение. — Битката на Косово поле (1389 г.). — Второ
турско нахлуване в България. — Превземане на Търново и падане на българското царство и
националната църква (1393 г.). — Пленяване на цар Шишман. — Бой на Ровинско поле и смъртта на
Крали Марко. — Бой при Никопол (1396 г.). — Краят на цар Срацимир (1398 г.). — Цяла България под
турска власт
281
В течение на 25 години турците извършили грамадно преобразование по целия полуостров. В Тракия те
заседнали здраво. Византия била безсилна, а от другите, повечето обвързани с данък и враждуващи
помежду си отделни княжества, на които се разделили България, Македония, Албания и Елада, не могло
да се очаква никаква сериозна опасност. Оставал само храбрият сръбски народ в трите държави :
Сърбия, Босна и Зета. Заплашвани отпред от турците, в тил от маджарите, южните славяни вече ясно
виждали, че бурята от година на година все повече и повече се приближава. Тогава чак те се вдигат по
цялата страна от Кулпа до Шар, от Адриатика до Тимок, та всички вкупом да се хвърлят в исполинската
борба на жлвот и смърт.
След сражението при Марица Сърбия била дълбоко западнала. Лазар, който преди това се ползувал с
голямо влияние в дунавската и моравската област, сега наистина пак владее земята, но не вече като цар
или даже не като крал, а като прост княз. Почти независимо от него на Косово поле управлявал Вълк
Бранкович, който имал резиденцията си в Прищина.
През време на сръбските крамоли богомилска Босна успяла да се издигне като първа държава между
южните славяни. Стефан Твърдко, зет на цар Срацимир Бдински, отначало само бан на Босна по
благоволението на маджарския крал, сега използувал случая, отделил се от маджарската върховна власт
и в 1376 г. се коронясал в Малашевския манастир за крал на Сърбия, Босна, крайморската земя и
западните земи. Като правнук на крал Стефан Драгутин (по майка) след убийството на последния
Неманич — царя Урош, той считал себе си за наследник на
389
сръбските царе и крале. За главна своя цел в политиката той си поставил постепенно да турне основите
на една голяма южнославянска държава от Адриатическо море до Дунав и Драва. Твърдко помагал както
на сръбския Лазар, така и на хърватите, които току-що се били разбунтували срещу Мария Маджарска и
нейния съпруг Сигизмунд Люксембургски. Той успял да превземе Далмация и с това открил на Босна
достъп към морето. За да се хареса на хърватите католици, той напуснал източната църква и преминал в
лоното на латинската. В самото Хърватско войводите му в съюз с местното дворянство се борили за
съединение на Хърватско с тъй силната по онова време Босна. [1]
По такъв начин босняця, сърби и хървати създали тесен съюз срещу маджари и турци. Сърбинът Балша
II, владетел на цялата област от Дубровник до Валона, сключил с Лазар военен съюз и се присъединил
също така към конфедерацията. Неизвестно е какво е било становището към конфедерацията на двамата
български царе — видинския и търновския, от които Срацимир бил тъст на Твърдко, а Шишман — зет на
Лазар. [2] Срацимир между това продължавал да воюва срещу брат си, като дори се отделил от
Търновската патриаршия и в духовно отношение поставил земите си в подчинение на Цариградската
църква. За известно време той отнел на Шишман и София, епархията на която в 1371 г. била поставена от
цариградския патриарх под бдинския митрополит; [3] обаче в 1378 г. намираме София пак подвластна на
Шишман. [4] В тия борби на Срацимир по-
1. Вж. Rački, Pokret na slavenskom jugu koncem XIV i početkom XV stolječa, Rad, II, III, IV — отличен труд.
[Nota bene. Старият някогашен кипърски канцлер Mezières след Никополския бой (Delavilte, стр. 342)
написал Epistre lamentable et consolatoire sur le fait de la desanfiture etc, ed. Kervyn, Froissart, XVI, стр. 444—
523. Там се говори за досегашните султани, les conditions en gros de l’Amorath turq et de son fils Baseth, de
leur fortune et de leur grand puissance et vaillance; une récapitulation brievre des conquestres que l’Amourath et
son fils Baseth ont fait sur les Crestiens.— Fhilippe de Mezière от Амиенско, около 1343 г. навярно 30-годишен
при кипърския двор, през времето на крал Петър канцлер, заминал с краля на Запад, в 1371 г. бил
изпратен от Петър II с благопожелания при Григорий XI за папство, ала от него бил отстранен, през 1379 г.
постъпил в манастира „Целестий” в Париж. Споменатото съчинение е отчасти алегорично. — През 1375 г.
Григорий XI в Авиньон VI Id. Dec, anno V° съобщава на йоанитите, че турците „iamque imperium Bulgariae et
regnum Serviae aliasque partes dictorum christianorum crudeliter impetere asseruntur”, Hürmuzaki, I, 2, стр. 229,
и след това пак на стр. 293 под 1385 г. в писмо до хоспиталитите в Украйна и Далмация със същата дата
VI Id. Dec, anno V°! — Григорий XI (избран на 30 декември 1370 г.) папувал от 5 януари 1371 до 27 март
1378 г. Следователно VI Id. Dec, anno V° : 8 декември 1375 г.]
2. Сръбска хроника, Šafařik, Pam., стр. 72. Chalcocondylas y Stritter, стр. 885.
3. Acta patr., I, стр. 551.
4. Грамота у Šafařik, Památky, 2 изд., стр. 105—108 : „якоже пріидоша люди монастьрἀ того въ земἀ
царства ми, въ Срἀдецъ”. — [След смъртта на новоръкоположения митрополит на Северна Русия
Дионисий, по-рано суздалски архиепископ, който на връщане от Цариград умрял на път в Киев през
октомври 1385 г., митрополит Киприан заминал за Цариград : „von an der Donau nomadisirenden
282
Volksstämmen ausgeplündert”, и останал дълго време в Цариград. Филарет, немският превод (без цитати),
I, стр. 203. — Баласчев, Сборник, 18,1901,1, стр. 132—170. Калист, цариградски патриарх, бил против
търновския патриарх, по-късно цариградската църква се обявила против патриарх Евтимий. Видинската
епархия е била под Цариград. Стр. 145, Дринов твърди, че през 1371 г. на търновската църква била
отнета и Софийската епархия, Acta patr., I, стр. 581.
390
магала намиращата се в брачно родство с него влашка княжеска фамилия, а това дало повод на Шишман
да почне война срещу Йоан Дан — война, в която последният загинал. [5] Мястото на Йоан Дан заел
енергичният му брат Йоан Мирчо, който се отделил в църковно отношение от Византия и подчинил
държавата си на далечната Охридска църква. [6]
Скоро събитията в България и в Албания отвлекли на юг вниманието на съюзниците от крайморската и

савската земя. Още отдавна беглербег Лалашахин се опитвал да турне ръка на гр. София, но напразно
войските му губили сили да минат с ускорен марш по прекрасната долина между Витоша и Балканите —
„райска картина”. Само хитростта му помогнала да превземе града. Един млад турчин се явява пред
софийския началник — бан Янко, който го приел много дружелюбно като отстъпник от мохамеданството и
го направил не само свой главен соколник, но и главно свое доверено лице. Веднъж отишли на лов близко
до границата. Въоръжената свита на Янко се пръснала в разни посоки, а турчинът неочаквано се
нахвърлил върху бана, вързал го, качил го на коня си и го отвлякъл така в Пловдив. Тамошният комендант
Индже Балабан бей тръгнал бързо за София и я превзел (1382 г.). Тъй поне разказват турците. [7]
По-опасно било нахлуването на турците в Албания, гдето Балша продължавал да враждува с албанеца
Топиа за Дурацо. Топиа повикал на помощ турците. В кръвопролитен бой с беглербега Хайредин на
солната степ Савра при р. Девол Балша паднал убит, а наред с него, разказват.
Срацимир вероятно отнел Средец от брат си. Иречек твърди същото. Стр. 146, грамотата в Acta patr. е без
дата, ала от П, стр. 161 е ясно, че Срацимир се присъединил към цариградската църква през 1381 г.,
през времето на патриарх Нил, когато митрополит видински бил Касиан II, стр. 163 (Нил патриархувал от
1380—1389 г.), следователно вече през времето на патриарх Евтимий. Стр. 148, работите за София след
1381 г., долу : Софийско до 1382 г. е било всякога Шишманово, никакви войни не са се водили за него,
нито пък инак между братята Шишман и Срацимир. Софийско (стр. 149) тепърва след превземането му
от турците е минало под Видин или Цариград, може би през 1394 г., след падането на Търново.]
5. Брахилогичните бележки в румънската хроника у Григоровж („В това време се случи, че Шишман,
българският господар, уби воеводата Дан, господаря на румъните”) и в две румънски хроники у Rösler,
Rom. Stud., стр. 290. Родословието на влашките князе според Мирчовия хрисовул (Венелин, Влахо-болг.
грамоти, № 2) е следното:
[Nota bene respice. — Според румънските историци управлявали са : Александър (или Ник. Александър)
1338—1364 г., Владислав 1364—1372 г., Радул 1372—1384 г.]
6. Голубинский, стр. 363.
7. Според турски известия в Mémoires de l'acad. des inscr., VII. 1827, стр. 327—334 (Yanouka ban).
391
паднал също и Иваниш, брат на Крали Марко (1385 г.) [8] Турците от това време предприемали чести
нападения чак до Артския залив и завладели за известно време даже и Солун. В редовете на
283
завоевателите имало и албански ренегати. Италианските морски държави счели тогава за нужно по
примера на дубровчаните да сключат с турците търговски договори : Венеция в 1384 г., Генуа в 1387 г. [?].
Южнославянските съюзници между това чакали да настъпи удобна минута, та да влязат в борба с
турците. Удобен случай се явил в 1386 г. Докато султан Мурад воювал с княз Али бег Карамански,
Твърдко и Лазар се готвили да го нападнат, а Шишман, макар и да бил съгласен с тях, не искал открито да
се отдели от султана. Обаче това раздвижване не избягнало от окото на Мурад. Той бързо потеглил от
Азия, разграбил цяла България, превзел след отчаяна съпротива сръбския Ниш и принудил Лазар всяка
година да му плаща данък 1000 фунта сребро и да му дава по 1000 конници спомагателна войска. [9] И
при все това Лазар и Твърдко още на следната година събрали 30 000-на войска и потеглили против
турците. Мурад, който бил зает сега в Азия, успял да им противопостави едва 20 000 души. При Плочник
нар. Топлица съединените босненски и сръбски войски нанесли на османите такова силно поражение, че
едва една пета от турската войска избягнала смъртта или плен (1387 г.). Това било първата, но и
последната победа на южнославянската конфедерация над азиатските пришълци. [10]
Радост обзела целия полуостров : непреодолимият „победител в свещената борба” (гази) бил поразен. И
Шишман тогава побързал открито да се съюзи със сърбите и отказал на Мурад да му дава военна помощ.
Същото сторил и Иванко, синът на Добротич, който също тъй немного преди това е трябвало да се
присъедини към турците. [11] Султанът, горейки от гняв, в продължение на цяла година усилено се готвел
и в Азия, и в Европа за поход с цел да си отмъсти. Венецианците, страхувайки се за Пелопонес, се
постарали да съставят лига с всички гръцки и франкски владетели в Елада. [12] А славяните знаели много
добре какво им готви Мурад с приготовленията си.
В 1388 г. предният отряд на турската войска, около 30 000 души, под предводителството на великия везир
Али паша, син на Хайредин, излязъл от Одрин и потеглил на север. Шишман, най-слабият съюзник, е
трябва-
8. Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin etc, стр. 317. Hopf, стр. 43. Според сръбските хроники (Šafařik,
Pam., стр. 61) Вълкашин имал трима синове : Марко, Димитрий и Андрей. Според Hopf, 85, стр. 475,
Димитър се потурчил.
9. Сръбските хроники (Šafařik, Pam., стр. 74) отнасят падането на Ниш в 1386 г. Годината 1375 в турските
извори (Zinkeisen, I, стр. 230) дори по топографски причини е съмнителна, защото турците едва ли биха
могли да се задържат в Ниш, без да владеят София.
10. Сръбските хроники, пак там. Zinkeisen, 1, стр. 250. — [Цяла бърканица в историята на боя при Плочник,
срв. Руварац, Кнез Лазар, стр. 20 и сл. Ала вж. Леунклавий = Нешри.]
11. Leunclavius, Hist. Musulmanae Turcorum, I, XVIII, Francofurti, 1591, стр. 265.
12. Hopf (Ersch-Gruber, 86), стр. 49.
392
ло пръв да падне. За жалост освен едностранчивите и късни турски хроники нямаме никакви други по-
подробни известия за хода на тази борба. Али преминал Балкана при Айтос, заповядал на Якши бег
внезапно нощем да нападне Провадия, а сам завладял Шумен и всички околни твърдини; от друга страна,
опитът на Иванко да превземе Варна пропаднал напълно. Търново след къса съпротива капитулирало.
Шишман, като се затворил в добре снабдения с припаси Никопол, принудил Али да повика на помощ
самия Мурад, тъй като немислимо било да се превземе градът с глад. Мурад пристигнал от Одрин с
войска, която като наводнение заляла всички околности, тъй че Шишман бил принуден да сключи мир, на
какъвто се съгласили при условие, че ще заплати следуемия се за няколко години данък и ще предаде
крепостта Дръстър. Обаче щом султанът се отдалечил, Шишман се решил на отчаяна съпротива и
отказал да предаде Дръстър. Но великият везир, владеейки Шумен и всички проходи, превзел с пристъп
не само Дръстър, но и всички градове и крепости по течението на Дунав и за втори път обсадил царя в
Никопол. Нещастният Шишман, както предават, на колене заедно с жена си и децата си молил Али да се
застъпи за него пред султана. Него заедно със семейството му изпратили в Мурадовия лагер при Таусли
(не се знае где се намира) и там той бил не само помилван, но и оставен на престола (1388 г.). България
отново била унижена и разграбена, но не още напълно поробена. [13]
След този поход, а може би и по-рано цар Срацимир се принудил също тъй да се покори на турската
власт. Държавата му по онова време и без това била арена на нерадостни борби. Цариградският патриарх
настоял в 1381 г. да бъде видинският митрополит сменен, вероятно защото бил посветен в този сан в
Търново, а на негово място по предложение на цар Срацимир бил назначен йеромонахът Касиан. Този
284
почтен църковен пастир бил обвинен в убийство и трябвало да избяга и да скита цели шест години. Най-
сетне в 1392 г. Йоасаф — българският съставител на жития на светии, бил определен за митрополит. [14]
В същото това време, когато Али се разпореждал в България, както си искал, храбрият Лазаров войвода
Димитрий, син на Войхна, превзел българската погранична крепост Пирот (между София и Ниш),
13. Сеадеддин (Zinkeisen, I, стр. 252—255) говори за пълно покорение на страната, което е погрешно.
Съвсем друго изложение ни дава Leunclavius, стр. 268—276.— [Delaville, стр. 163 : Boucicaut и Renaud de
Roye от Венеция се отправили за Цариград, Амурат бил при Галиполи, било през le carême 1388 г. Le (Le
livre de faits на В. няма дата, Delaville поставя тази дата), в capitale de l'empite d'Orient чакал за un saut-
conduit от султана, на Амурат предложили своя меч срещу сарацините, ала той искал да бъде в мир с
мюсюлманските князе, цели три месеца (през пролетта на 1388 г.) Амурат ги придружавал par Turquie
d'Europe, Bulgarie, le Danube et la Hongrie в своите земи. Предложили на Сигизмунд своите услуги, ала
напразно, той се готвел срещу marquis de Moravie, не срещу infidèles; три месеца през 1388 г. останал в
Унгария, Roye заминал за Прусия, Boucicaut за Венеция (през март 1389 г. сигурно е бил в Египет).]
14. Acta patr., II, стр. 28, 161. Дринов, Исторически преглед на бълг. църква, стр. 120. Zachariae von
Lingenthal, Beitr. zur Gesch. der bulg. Kirche, стр. 33.
393
в която имало и войски на великия везир. Якши бег с внезапна нощна атака успял пак да влезе в Пирот и
да го разруши, но при все това бил принуден да отстъпи и едва се спасил из клисурите от преследващите
го сърби. Между това Мурад потеглил от Пловдив и през Ихтиман, Кюстендил и Кратово се отправил за
Сърбия.
На 15 юни 1389 г. — на Видов ден, цялото Косово поле от двете страни на р. Лаба сияело от
великолепния блясък на оръжията. Тук станала онази битка на народите, последиците от която и сега още
живо се чувствуват. [15] Тук се изправили срещу турците : сърбите под водителството на храбрия и
благочестив старец Лазар и бошняците под началството на воеводата Владко Хранич; наред с тях се
сражавал хърватският бан Иван Хорват, след това спасилите се при гибелта на своята родина българи,
румънските спомагателни войски на воеводата Мирчо [16] и мнозина владетели от Албания, повечето от
които не видели вече отечеството си. На другата страна — срещу християните, стояли турците,
контингентите на разни малоазиатски князе, християнският васал Константин Македонски, а може би дори
и сам Крали Марко. На разсъмване султан Мурад бил заклан в своята шатра от Милош Обилич, който с
този си геройски подвиг искат да премахне падналите върху него подозрения в измяна и веднага след
убийството сам той загинал мъченически от жестока смърт. Баязид — султановият син — поел главното
началство. Отначало победата клоняла на сръбска страна, но след това изведнъж военното щастие им
изменило. Лазар бил пленен и заедно с много други дворяни бил обезглавен върху трупа на Мурад.
Загубите и от двете страни били грамадни. Смъртта на двамата водители — Мурад и Лазар — засилила
още повече впечатлението от незабравимия този злополучен ден. Баязид, нареречен вече Илдъръм
(светкавицата), с тази именно победа почнал своето царуване и се върнал в Одрин.
Със светкавична бързина се разнесли навсякъде чудни предания за великата битка, съставили се песни и
скоро дошло дотам, че не могло с положителност да се определи кое е историческа истина и кое
измислица. Изобщо взето, историческият ход на това велико събитие от смъртната борба на южните
славяни е покрит с непроницаем мрак. Отначало на смъртта на Мурад и на турското отстъпление от
полесражението гледали като на победа на християнството. В такъв дух е писал и крал Твърдко до
гражданите на Трогир и на Флоренция; в Париж, в черквата „Notre
15. За Косовската битка Rački, Rad, III, стр. 91. Zinkeisen, I, стр. 256 и статията „Косово поле” на Йос.
Перволф, проф. във Варшавския унив., в чешката енциклопедия „Slovnik Naučny”, Praha, 1861—1873, т.
11.
16. Rösler, Rom. Stud., стр. 312. — [Според турците (Нешри) в 1389 г. с турците на Косово е бил и Серадж,
Сарадж, присъединил се към тях при Ихтиман (Наттег, I, стр. 171, 174, Leunclavius, стр. 282), според
Ковачевић, Вук Бранковић, стр. 33, цар Срацимир, ала Саридже у Хамер, Саража е турски военен
началник, който пленил Лазар. Константин Философ, Гласник, 42. — За Косовската битка споменава
според Delaville, стр. 222, и Chronique du religieux de St. Denis, II, стр. 386—391, под годината 1395, и то
погрешно. — Срв. Клаич, История на Босна. — Че албанци не е имало на Косово, доказва Ковачевич,
Страхиня = Гюрг Страцимирович.]
285
394
Dame”, даже бил отслужен тържествен благодарствен молебен за мнимата победа, на който молебен
присъствувал и сам кралят Карл VI с придворните си. [17]
На сръбския престол стъпил младият Стефан Лазаревич, набожен и учен, но слаб управител,
неприличащ на баща си, недостатъчно силен за борба с Баязид. Той се задължил да плаща данък, да
дава спомагателни войски, всяка година лично да се явява във Високата порта и да пожертвува сестра си
Оливера (Милева в народните песни) в харема на победителя. Той сам считал положението си за съвсем
несигурно и затова заедно с брат си Вълко и с майка си Милица, като монахиня — Евгения, влязъл в
споразумение с Атонския манастир „Русикон” да приемат в него и да скрият богатствата му, та на всеки
случай да бъде осигурен, ако бъде принуден да бяга от страната си. [18] Също тъй и Вълк Бранкович,
прищински владетел, макар и да потърсил след битката прибежище в Дубровник, бил принуден да плаща
данък. [19] Сръбският народ счита неговата измяна като причина за нещастието на Косово поле. Трудно е
да се определи исторически дали това наистина е тъй. Крал Твърдко умрял в 1391 г. и, както и Душан, не
оставил равен на себе си приемник.
Баязид I наченал своето управление с едно кърваво злодеяние : на Косове поле още преди сражението
той дал заповед да удушат брат му Якуб, когато той още нищо не знаел за бащината си смърт. С това в
османската династия било въведено в практика законното братоубийство като главна опора на
престолонаследието. Баязид скоро почнал да се отклонява от простия живот на прадедите си и се отдал
на сладострастни пороци. Варварският владетел принуждавал младите и цветущи момчета и красиви
момичета, отвлечени от гърци, славяни, румъни, албанци, сакси и франки, да пеят пред него песни на
родния си език в двореца му в Бруса и безпътствувал с тях до безумие. Неочакваното военно щастие и
пребогатата плячка скоро развалили нравствения характер на турците-победители. [20]
Баязид станал сега главният посредник между славянските, гръцките и франкските владетели на Изток;
даже крал Владислав Неаполитански търсел възможност да се сдружи с него. След няколко години
турската държава се простряла до Карпатите и до Сава. В 1390 г. един отряд войска преминал даже в
сръбската дунавска област, но бил отблъснат от [северинския] бан Николай Перений. [21] В 1391 г. Мирчо,
който в споразумение с мохамеданските малоазиатски владетели нападнал турците, бил победен и
поставен в същото положение към Портата, в каквото били
17. Zinkeisen, 1, стр. 290.
18. Грамота от 1396 г. Гласник, 24, стр. 277. Монашеските републики в Атон и Патмос през време на тези
нападения били пощадени от всички партии.
19. Monumenta serb., стр. 215, 222.
20. Zinkeisen, I, стр. 380 и сл.
21. Zinkeisen, I, стр. 272. Rački в Rad, III, стр. 108,125. — [На 6 януари 1391 г. „Настаните се турци у
Скоплъу” Опис. рукоп. Хлудова, стр 291, 316. Ковачевић, Вук Бранковић стр. 24.]
395
Стефан Лазаревич. [22] В 1392 г. станала първата война с маджарите. Султанът заел с войските си
крепостта Голубац на Дунав, но бил принуден да отстъпи и маджарите го преследвали до ждрелските
теснини. [23] В същото време турски отряди нападали и Босна.
След това нанесен бил главният удар и върху България. Причина са били може би някакви тайни
преговори на Шишман с Маджарско. [24] Злото, нанесено от византийската лъжецивилизация, от егоизма
на болярите и от религиозните смутове, не могло да бъде вече поправено със себеотрицанието и с
героизма на няколко само лица. Имало още доста много войски и укрепени места. Още се държали по-
големите градове, като Търново, Никопол, Свищов и др. В Добруджа господарувал приемникът на Иванко
(умрял след късо управление) — влашкият княз Мирчо, който завладял тогава и Дръстър. [25] Още в 1390
г., когато сключил съюз с Владислав II Полски против крал Сигизмунд, той се подписвал „terrarum
Dobrodicii despotus et Tristri dominus”. А в грамотата, дадена на Стругалския манастир в 1409 г. в „Гюрговἀ
градἀ”, той сам нарича себе си воевода Угровлашки, господар на областта оттатък планините (Фогараш и
Омлаш) и на двата бряга на цялата дунавска земя до великото море и „владелец” на гр. Дръстър. Същата
титла се повтаря и в 1406 г. [26]
22. Zinkeisen, 1, стр. 284.
286
23. [През 1392 г. походът на Сигизмунд, Huber, Archiv, 66, стр. 536, 28 mai „in descensu nostro campestri
prope Ersomlio”, 27 et 28 iuni „in descensu nostro campestri prope castrum Gerebuncs (или Grebencz), 25 iuli „in
descensu regni campestri in regno Rasciae”. Според грамотата на Сигизмунд, дадена на граф Herm. Cil.,
magna potesta Bayzath, Turcorum imperatoris prope Kewe ultra Danubium. . . insidiose чакала, отстъпила,
кралят потеглил срещу крепостта Izdryl. Тук бил изпратен Сигизмунд според Huber грамота 1410 за
обсадата на гр. Galambocz, Fejér, X, 5, стр. 163 (то е старобълг. Голἀбьць; срв. Гълъбец между София и
Пирдоп; сръб. Голубац! С. М.). — Nöldeke, Auszüge от Nešri, Geschichte des osmanischen Hauses,
Morgenländische Zeitschrift, XIII, XV, 1861. XV : Bajezids Thronbesteigung. В Сърбия (Laz Ili) войска заема
Кратово, в Скопие е Jijit Bei (баща на Исак бей), във Видин Фируз бей. Евренос бей наново в Сер, превзел
Видин (Воден) и Eitroz (sic). Фируз от Видин нахлул във Влашко. Jigit бил зает с Босна. Баязид през зимата
останал в Одрин. — Hurmuzaki, Docum., I, 2, 1890, стр. 345. Сигизмунд датира „in descensu nostro campestri
contra Turcos in regno Rasciae in festo S. Jacobi apostoli anno dom. 1392”. Из сбирката на гр. Keményi.]
24. Баязид казал веднъж на Стефан Лазаревич (чиято биография е съставена от Константин Философ,
Гласник, 42, стр. 268) : „Кой владетел, който се е подчинил веднъж на унгарците, си е възобновил
властта? И споменал именно българските царе и др.”
25. Rösler, Rom. Stud., стр. 307 : „Нямаме никакви сведения някой да е вземал титлата владетел на
Добруджа и Силистра.” Не се съмнявам, че това е останало като наследство след Иванко, който изчезва
безследно в историята. В Мирчовата грамота от 1387 г. (Венелин, стр. 9) такава титла още няма. Engel,
Geschichte von Bulgarien, пише (стр. 465), без да посочва извора : „Свищов, Видин и др. места, заети от
влашкия воевода (тогава Миркса, син на Владислав), продължавали да се съпротивляват” (1392 г.).
26. „Въ Христа Бога благовьрный и христолюбивый и самодержавный Іоаннъ Мирча великій воевода и
господинъ, милостїἀ божіἀ и божіемъ дарованіемъ обладаἀшу ми и господствуἀшуми въсей земи
Унгровлахійской и Запланинскимъ странамъ и оба пола по въсему Подунавю, даже до великаго морἀ, и
Дръстру граду владалецъ”, Венелин, стр. 18; срв. също стр. 22. — [Мирчо и син му Михаил са изобразени
според фреската в манастира „Козя” у Hurmuzaki, Documente privitóre la istoria Românilor, I, 2, 1890. Пак
там, стр. 315. През 1389 г. Мирчо сключил съюз с полския крал Владислав срещу Сигизмунд,
396
Търново превъзхождало всички български градове и по големината си, и по богатството си, и по своите
отчасти природни, отчасти изкуствени укрепления. Ето защо турците нападнали най-напред този именно
център на българския живот. За последните часове на древния царски престолен град дълго време бяха
познати само някои отделни лаконически бележки в руски и сръбски летописи. Едва преди три години
руският архимандрид Леонид откри Похвалното слово на патриарха Евтимий, съставено от съвременника
Григорий Цамблак от Търново, което въпреки голямата си натруфеност е извънредно ценен извор. [27]
Прз пролетта на 1393 г. Баязид събрал азиатските си войски, преминал през Хелеспонт и ги съединил тука
със западните си войски; между тях вероятно са били някои християнски владетели от Македония. Той
поверил главното командуване на своя син Челеби [28] и му заповядал да тръгне към Търново.
Неочаквано градът бива обкръжен от вси страни. Турците заплашили гражданите с пожар и смърт, ако не
се предадат. При все това Търново било превзето само с атака, и то след тримесечна обсада, откъм
сегашния Хисар, [29] на 17 юли 1393 г. [30] „Веднага, покъртително описва Цамблак, изгониха от църквите
свещениците, а на тяхно място поставиха безсрамни хора; в ръцете на чужденците попадна кивотът на
Завета, а тайнствата хвърлиха на кучетата.” Патриаршата черква „Възнесение Христово” била
преобърната в джамия; останалите пък черкви
в него бил и Петър Молдавски. „Mircii voywode Transalpini etc”. Стр. 322, № 262. „Mircius dei gratia woyvoda
Transalpinus, Ffogoras et Olmas dux, Severini comes, terrarum Dobrodicii despotus et Tristi dominus” сключва
съюз с крал Владислав срещу Сигизмунд, 1390, in Lublin in vigilia Sante Agnesis. Оригиналът се намира в
главния архиз в Москва. Издали са го вече Dogiel, Cod. diplom. regni Pol., I, 2, стр. 598 и Fejér, X, I, стр. 652;
X, стр. 309. У Хурмузаки има и факсимиле. Стр. 334, № 275. „Myrcius dei gratia woiewoda Transalpinus,
Fogoras et Olmas dux, Severini comes, Trestri dominus ac terrarum Dobrodicii dispotus etc.” „in Lembеrga in
octava bеatorum Pelri et Pauli apostolorum” 1391 г. подновява гореспоменатия договор. Оригиналът пак там.
И от него има факсимиле. — Стр. 341. От 1391 г. е славянската грамота само в латински превод : „Joannes
Mircsa dei gratia princeps et vaivoda totius regni Vallachiae incipiendo ad Alpibus usque ad confina Tartariae
totiusque terrae Fogaras perpetuus dominus” — Nota bene respice omnia ibidem. — Стр. 359. 1395. Nos
Mirchya vayvoda Transalpinus, dux de Fogaras et banus de Zewrin, нищо повече. — Факсимиле на грамотата
в Софийския сборник (НУ), IX.]
27. Напечатано в Гласник, 31, 1371, стр. 248—292.
287
28. „Амуратовъ сынъ Челюбій” (руски летопис). Цамблак споменава само за „варварския цар”. Сам Баязид
е взел участие в боя през пролетта на 1393 г. в Азия при Кастамуни (Zinkeisen, I, стр. 354). — [Челеби е
титла на Баязид, вж. Нешри и Галатските книги.]
29. Раковски, Асен, стр. 126, по предание.
30. В сръбските летописи. Šafařik, Pam., стр. 74 : „Въ лἀто 6901 пріеше Тоурци Трьновь іюла 31” [по-
точно : .31.] — Руск. летоп. (Никон, IV, стр. 252) : (1393) „того же лἀта Амуратовъ сынъ Челюбій Амиря
турскій взя землю болгарскую и градъ ихъ славный Терновъ, и царя ихъ и патриарха и митрополиты и
епископы ихъ плἀни, а мощи святыхъ пожже и соборную церковь въ мизгить прἀтвори”. У съвременника
Йоасаф, митр. бдински (Гласник, 31, стр. 253) 6902 г. (= 1394), инд. 3, но в тази година се пада инд. 2 (срв.
Голубинский, стр. 222). [П. Р. Славейков, Как се превзело Търново без цар, Сборник (НУ), XI, 2, стр. 114
сл. Местно предание nota bene.]
397
претърпели същата участ или били обърнати на бани и конюшни. Мощите на светците били изхвърлени и
изгорени. Всички дворци и черкви на Трапезица били опожарени и срутени до основи. Същата участ
постигнала и царските дворци на Царевец, обаче стените и кулите им стърчели чак до XVII в.
В отсъствието на цар Шишман, [31] който се мъчел да се противопостави на турците на друго място,
главното лице в града бил Евтимий. Мъжествено тръгнал той сам към стана на турците, за да смекчи
гнева на повелителя на варварите. Когато Баязидовият син видял патриарха да се приближава към него
неустрашим и с такова спокойствие, като че ли всички ужаси от войната са били само стенни
изображения, той станал, любезно го посрещнал, предложил му да седне, изслушал молбите му, обаче
изпълнил много малко от обещанията си. Изгонен от патриаршеския си дом на Царевец, Евтимий се
пренесъл в черквата под височината, която черква била посветена „на име връховнихъ” (т. е. на
апостолите Петър и Павел, сега съборна черква), и се стараел да ободрява гражданите с благи думи и
утехи.
Градският комендант, когото Челеби оставил, „произвел буря, още по-силна и по-ужасна от първата, само
при спомена за която езикът се свива и тръпки побиват цялото тяло”. С коварство се отървал той от
храбрите и войнствени българи, защото знаел добре, че само мъртви те ще са безопасни за него и ще го
оставят на мира. Той свикал в черква всички видни граждани и боляри под предлог, че иска да се съветва
с тях за някакви общи работи. Когато те, без нищо да подозират, се събрали, почнало предателско клане.
Ни стар, ни млад не бил пощаден, пък и никой не молил за милост. Загинали всички — всичко 110
мъченици. Целият под на черквата бил залян с кръв, а труповете били изхвърлени за храна на птиците
небесни. [32]
Евтимий бил затворен в тъмница. Пашата заповядал да му снемат духовните одежди, да го отведат „надъ
стἀну града” и там публично да го обезглавят, та всички да видят смъртта на неустрашимия църковен
пастир. Почтеният старец вече навел главата си, но изведнъж (както разказва преданието) по чудо
някакво ръката на палача останала неподвижна във въздуха, ужас обзел пашата и всички турци и те
освободили Евтимий.
По-късно била получена заповед от Баязид всички търновци от по-видни родове, по-богати и по-красиви
да бъдат изселени на изток. Тогава именно изпратили на заточение в Тракия и Евтимий. Патриархът
напуснал Търново, окръжен от своите изгонени съграждани, и опирайки се на своя жезъл, горчиво
оплаквал съдбата на отечеството си. Гледката била такава, че дори и камъните биха заплакали. Бащи с
децата си, братя
31. [„Свобода”, г. III, бр. 256 от 29 март 1889 г. Важно историческо откритие за българите (бележки из
турски книги от Пазвантовата библиотека, със спомени за цар Шишман), срв. Пер. списание, VII, 32—33,
стр. 422.]
32. Не само Цамблак, но също тъй и едно търновско предание (Раковски, Асен, стр. 111) разказва за това
кръвопролитие, но пренася действието на Марно поле, извън града, гдето уж били измамнически заклани
на един пир всички по-видни граждани.
398
със сестрите си се прощавали завинаги. Оттатък Балкана турците, които съпровождали това тъжно
шествие, заповядали на Евтимий да се отдели. Всички изгнаници паднали на колене около патриарха,
288
целували му ръцете, наричали го свой баща, а жените слагали пред него децата си. Щастливи били тия,
които сполучвали да допрат устните си до края на одеждата му; някои скубели тревата на мястото, гдето
той стоял, а останалите, които били по-далеч от него, горчиво плачейки, получавали последните му
благословии. Евтимий ги съветвал да останат верни на християнството, навел колене заедно с тях и се
помолил; след това станал и ги благословил за последен път. Когато някои завикали : „Кому ни оставяш,
добрий ни пастирю?”, той им отговорил : „на пресветата Троица нине и во веки”, и турците го отвели.
Изгнаниците от метрополията на Асеновци изчезнали безследно във вътрешността на Мала Азия;
загинали са вероятно под мечовете на Тимуровите диви орди, които превърнали половината Азия в
пустиня. Евтимий доживял последните си дни в „Македония”, г. е. в Тракия, гдето по градове и по села, в
къщи и на открито безспир проповядвал, предпазвал народа от мохамеданство и го поучавал в нравствен
живот. Парите, които щедро му давали боляри и болярки, той ги раздавал на бедните; евангелието било
единственото негово съкровище. Този последен търновски патриарх умрял на заточение и бил причислен
към националните сзетци на своя народ. [33]
Останалите в Търново жители по неволя били свидетели и зрители на ужасното, в истинския смисъл на
думата „пълно опустошение на града”. Турски колонисти заели Царевец, който оттогава именно бил
наречен Хисар, та оттам да държат в страх и трепет гражданството. Евтимиевите ученици се разпръснали
по Русия и Сърбия и разнесли там българските книги, също тъй, както и гръцките учени след падането на
Цариград обогатиха Запада със старите класици. Та нали България още много отдавна е била центърът,
гдето гръцката култура се е преработвала и приспособявала за славяните. Мнозина търновци, особено
боляри, приели мохамеданството. Прочутата отдавна лавра „Св. 40 мъченици”, създание на Асен II, силно
пострадала при борбата, била преобърната в джамия; и християни, и мохамедани още и досега вярват, че
в предвечерието на 9 март (Св. 40 мъченици) в нея стават чудеса. Минарето ѝ много често се срутвало и
най-после неотдавна открили, че причина за това са намиращите се под него гробове на царе и
национални светии. [34] С превземането на Търново и със заточаването на патриарх Евтимий била
унищожена бъл-
33. [Доклад на комисията по изследване откритието на св. мощи на последния български патриарх
Евтимий. Издава Светият Синод на българската църква, София, 1906, 22 стр. — Останките на патриарх
Евтимий били намерени на 9 декември (източен календар) 1905 г. в Бачковския манастир южно от
Станимака,с оловена плочка : ,,Св(ѧтыѧ) мощи Еѵθѵміоу прѣосенномоу (sic) арх(іепископоу) в(еликаго)
гр(ада) Трън(ова) и Блъгарω(мъ) патріар(хоу).” Там и факсимиле. От синода в София била изпратена
комисия за изследване на гроба : архимандрит Неофит, йеродякон Григорий, проф. В. Н. Златарски.
Златарски ми изпрати днес тази брошурка. 27 I 1906.]
34. Даскалов (вж. стр. 101, бел, 13).
399
гарската национална църква. [35] Още през август 1394 г. цариградският патриарх определил молдавския
митрополит (τἀς Μαυροβλαχἀας) да извършва епископските треби в Търново, където той дошъл още на
следната година. В 1402 г. Търново си има вече свой отделен митрополит, подчинен на византийския
патриарх. И така държавата попаднала под властта на турци, а църквата — на гърци.
Това е всичкото, което можахме да издирим за падането на Търново. Участта на последния цар Иван
Шишман III все още е покрита с приказен мрак. Местни известия няма. Турците разказват, че когато Али
отново обсадил Шишман в Никопол, последният в отчаянието си се покрил със саван и молел да бъде
пощаден. Турците го хвърлили в една пловдивска тъмница и там според разказите на едни той бил убит, а
според други бил оставен жив. [36] Шилтбергер, много близък по време свидетел, разказва,
35. Acta patr., II, стр. 223, 241, 570. [Митрополитът на Μαυροβλαχἀας (Йеремия) дълго време е останал в
Цариград, март 1393 г. — юни 1394 г. за цариградските събори, стр. 167, 202, 208, 215.— Стр. 223, август,
инд. II (6902—1394) προτροπέ δοϑεέσα τέ Μαυροβλαχέας έπερχομένέ εές τέ Τρέναβον. Позволява му се да
отиде с божия помощ εἡς τἡν ἡγιωτἡτην εκκλησἡαν Τρινἡβου, та там да изпълнява всичките си архиерейски
права,
— Стр. 213. През септември 1394 г. е още в Цариград на събор. — Стр. 241 (6903—1395) май, инд. III.
Писмо на патриарха : кир протопоп Петър се изпраща за управител на митрополията в Мавровлахия, да
изпъди тамошните (2) псевдоепископи, докато работите се уредят
289
Ha същия с писмото се поверява управлението на митрополията на Росовлахия. — Стр. 243. На същия се
дава и препоръчително писмо до воеводата Стефан на Росовлахия. Росовлахия = Мавровлахия за
разлика от Угровлахия. — Nota bene и Видин, и Угровлахия. и Мавровлахия са в уния с византийската
църква. Nota bene, положението на Варна и околността, на Бичина (Мачин). Отношенията на Цариград
към Русия. Търново е изолирано. — Acta patr., II, стр. 528. На 26 юли 1401 г. писма за молдавските работи.
Патриарх е Матей. Споменава се μἀγας βοεβἀδα πἀσης Μολδοβλαχἀας κἀρ ἀλἀξανδρος, c пратеници
молил за опрощаване на епископ Йосиф, когото патр. 'Антоний като σερβοεπ ἀσκοπον ἀργησε ,
изпратил там митр. Йеремия, който „εές τέν Τρέναβον έποσταλεές έπέ τέ διενεργεέν έκεέσε τέ έκκλησιαστικέ”.
Йосиф е местен жител, συγγενἀς τἀν αἀἀἀντων, ръкоположен от митрополита
бил от него ръкоположен. Патриархът позволил. — Молдавия била уж в 1374 г. под Охрид (Urechia)?
Преди 1376 г. епископи са били Мелетий и Йосиф (за Аспрокастрон), който бил роднина на молдавските
князе (Мушабещи) и ръкоположен от митрополита на Галиция Антоний. През 1388/1389 г. изменникът
Paul. Taganis като цариградски патриарх ръкоположил Симеон за митрополит в Галиция, който се отказал.
Екзарсите на патриарха в Молдава не били приети. След това бил изпратен в Молдава митрополит
Йеремия (около август 1391 — март 1393 г.), ала не бил Приет от молдавците. Анатеми. Тепърва в 1401 г.
старият Йосиф, συγγενἀς τἀν αἀἀἀντων, бил признат от патриарха като γνἀσιος μητροπολἀτης. —
Молдавия в Acta patr. се споменава като ῆωσο βλαχἀα, Μαυρο βλαχἀα и (II, стр. 528, 530) Μολδο
βλαχἀα.
36. Zinkeisen, I, стр. 284. Тук син му е наречен също Шишман, но на стр. 453 съвсем правилно Александър.
400
че херцогът на Средна България, наречен Шусманес, бил взет в плен заедно със сина си от Баязид;
„бащата умрял в тъмница”. Също и руски някои летописи говорят за плен, а румънската хроника казва
накъсо : „И плени Баязид Шишман, българския господар, и го умъртви в 6903 г. Тогава турци превзеха
цялата земя на българите.” [37] Синът на Шишман — Александър, за да си спаси живота, приел
мохамеданството и бил назначен за управител на Самсун в Мала Азия.
Друго разказват българските предания. Според тях последният цар умрял от геройска смърт на бойното
поле. И досега още се пее прекрасната песен:
„Откак се е, мила моя майко ле, зора зазорила,

Оттогас е, мила моя майко ле, войска провървяла,
Кон до коня, мила моя майко ле, юнак до юнака,
Сабите им, мила моя майко ле, както ясно слънце,
Огън светка, мила моя майко ле, през гора зелена,
Войвода им, мила моя майко ле, сам цар Иван Шишман,
Отговаря, мила моя майко ле, сам цар Иван Шишман:
Боже силни, мила моя майко ле, боже създателю,
Помогни ни, мила моя майко ле, сила и юнаштво!
Бой щем да се бием, мила моя майко ле, на софийско поле,
Кръв ще леем, мила моя майко ле, за Христово име,
Ще прославим, мила моя майко ле, християнска вяра.”
Това е само един откъслек, началото на песента. Издателите ѝ, братя Миладинови, дават следното
съдържание на преданието, разказвано в Самоков за това последно сражение на цар Шишман : [38]
турците се спрели при Костенец близо до изворите на Марица, а българите — при Самоков около извора,
наречен Сефер чешмеси баир („планински извор на бойното поле”). Шишман седем пъти бил раняван на
онова мясτο, на което сега на 1/4 час от Самоков извират седем извора. Тежко ранен, той отстъпил в
крепостта, развалините на която и днес се виждат, и там умрял; една грамада от камъни, на шест лакътя
дължина, е неговият гроб. Турците наричат това място Кусум-Ефенди, т. е. св. Димитър, почитат гроба
като светиня и без да се боят от стръмния път, всеки петък го посещават. Понеже битката станала на
Димитров ден (26. X ст. ст. — 8. XI н. ст.), то турците вярват, че този светец им помогнал да победят.
290
Тук имаме едно ясно предание, свързано с определена местност. То не е единствено. Равнината, която се
простира пред входа в Момина Клисура по течението на Марица, се нарича от селяните Костено поле
поради многото сражения, които са станали там между българи и визан-
37. Schiltberger, пос. съч., стр. 65. Румънската хроника у Григорович, пос. съч., 6903 г. — 1 септ. 1394 г. до
31 авг. 1395 г. „Ши принсе пре Шоушмань домноул Шкἀилорь дел’тъе ани .sцг. Атоунче лоуарἀ Тоурчіи
цара Шкἀилорь коу тотоуль.”
38. К. и Д. Миладинови, Български народни песни, стр. 78. [Шишмановата песен : Заимов, Минало, I, стр.
101. — Самоковските предания за Цар Шишман, Сборник, V, 2, 127, сл. от Хр. Марков. — Българската
песен за цар Шишман е нова, Славейков.]
401
тийци, а по-късно между цар Иван Шишман и турците; тук наистина много често и в голям брой се изравят
човешки кости. Недалеч оттам, около Петрич, на една стръмна височина над р. Тополница, посочват на
крепостта Шишманица, гдето, както разправят, Шишман оказал такава съпротива на турците, че цялата
река се обагрила от кръв. [39] Също и по балканските върхове, например в Твърдишката планина, между
Сливен и Казанлък, се виждат развалините на построения уж от цар Шишман Шишкин град, гдето
Шишман бил водил исполинска борба с османлиите и според преданието те оставили убити тук до 10 000
еничари. [40]
Повечето от тия предания са свързани с околностите на самоковските и ихтиманските клисури. Грешка

бихме направили, ако приемем, че в тия предания няма никакво историческо съдържание; нали и
народните предания имат също свое основание. Нека добавим още, че и в самия Царственик, съставен в
1762 г. от българския патриот Паисий, родом из околностите на Самоков, въз основа на оскъдни
документи, но на богати предания, се споменава за същото това сражение. В Царственика четем, че
докато траяла обсадата на Търново, цар Шишман се промъкнал с болярите си и с войска в София, гдето
срещнал сподвижниците си от Никопол, Свищов, Плевен и Дръстър. Той скрил съкровищата си в един
добре защитен с окоп и с вода манастир на р. Искър и се борил с турците още седем години, докато
българите успели да убият в Костенец „Узун-Мусулмана” през време на раздора между Баязидовите
синове; разправят, че тогава султан Муса, за да си отмъсти, нападнал Шишман при Самоков и го убил в
боя : синът пък на царя — Владислав — избягал в Бдин при Срацимир. [41]
39. Захариев, стр. 53, 79.
40. Записки на Панайот Хитов, стр. 149.
41. Царственик на Паисий, излязъл значително преработен в Буда в 1844 г. В сп. „Общ труд”, Болград,
1868, III, са дадени 22 стари коледарски песни, в това число под № 6 и свешенишката : „Смрть на пара
Шишман бея”. В нея се разказва : Черно море и бял Дунав се развълнували и изхвърлили бял манастир.
Калугерите се изповядали, а игуменът записвал. Последният грешник разказал, че той бил верен
Шишманов слуга; но веднъж, като минавали покрай един извор, той отказал да даде вода на царя и му
отрязъл русата глава с побелялата брада. След това вълнението пак се прекратило. — [Nöldeke, Auszüge
aus Niśris Geschichte des osmanischen Hauses, Zeitschrift der morgenländ. Gesellschaft, 15, 1861, стр. 338 :
„Als nun der dem Herrscher zinspflichtige Woiwode der Walachen Myrće dies hörte, setzte er über die Donau,
verheerte du Eben von Kadin (?), machte einige Bekenner des Islâms zu Märtyrern, andere zu Gefangenen, und
kehrte dann nach der Walachei zurück. Sobald der Grossherr hievon Kunde erhielt, schob er den Feldzug gegen
Kastamuni für dieses Jahr auf und kehrte nach Adrianopel zurück. Nachdem er Renner zusammengezogen hatte,
ging er von Nikopolis nach der Walachei über, wo er brennend und verheerend einherzog. Nachdem die
Glaubenskämpfer viel Beute gemacht hatten, stellte sich Myrće den Bekennern des Islâms bei einem Orte
Namens Argysch entgegen, wurde aber wiederum geschlagen. Der grösste Theil seines Heeres musste über de
Klinge sprigen.” Unterwerfung Mirćes a. 793 des Hiǵre. — Стр. 344. 19 Džemazibuhra 796 Баязид превзел
Солунската област, предприел поход срещу Йенишехир и Атина. — Стр. 349. След Никополския бой
Баязид се занимал с цариградските работи. Той превзел Никопол и Силистра, след това се отправил
срещу Морея, спрял в Караферия, гдето основал Armenküche. — Стр. 350. Лазаровият син дал на Баязид
своята хубава сестра, от нея той се научил да пие вино. След това Вълковият син поискал Смедерево,
402
Това бягство на Шишмановия син съвсем не е измислица. То се потвърждава и от грамотата на крал

Сигизмунд, с която той дава като дар на Фружин, сина на покойния Шишман, българския цар, едно
291
владение в Темешския комитат за проявената от него храброст в щастливи и в нещастни походи на
маджари срещу турци и срещу други врагове на държавата. [42]
Споменът за царуването на цар Иван Шишман се запазил до началoто на XVI в. В мирния договор между
Людвиг — крал чешки и маджарски, и султан Селим от 1 април 1519 г. наред със сръбските и с
босненските крепости са изброени и : Флорентин (при устието на Тимок), Бдин (Бодон) заедно с цялата
област, по-нататък „terra cesaris Sysman” c Оряхово, Никопол и Гюргево, освен това долните области с
Дръстър, Хърсово и Килия. [43]
Падането на България възбудило големи страхове в Маджарско. На Великден 1394 г. всички маджарски
знатни се събрали в Буда за обсъждане на отбранителни мерки против турците. [?] [44] Сигизмунд
изпратил пратеници при Баязид, които да го упрекнат затуй, че той е завладял България, макар тя да
принадлежала на маджарската корона. Баязид посочил на посланиците окаченото по стените оръжие и
казал : „Върнете се при господаря си и му кажете, че правата ми върху България почиват на оръжието,
което видяхте тук.” [45]
Живо почувствувала Баязидовата победа и Византия. За това допринесъл още един факт. Всички
християнски васали, подвластни на великолепния двор на султана в Серес, а именно император Мануил
Византийски, деспот Теодор Морейски, Стефан Лазаревич, Константин Македонски и др., се събрали и
разсърдени от дивото и заповедническо отношение на султана, решили никога вече да не стъпват в
Портата. За да се заякчи съюзът им, Константин дал дъщеря си Елена на император Мануил. Турците
обаче узнали за този техен безсилен заговор и почнали по-силно, отколкото преди да притесняват
Византия. [46]
Завладяването на България трябвало да се закрепи с поход против Мирчо. През есента на 1394 г. Баязид
минал Дунава; с него били, макар и против волята си, Стефан Лазаревич, Константин и Крали Марко. На
10 октомври Мирчо на полето, наречено „на Ровини”, нанесъл такова поражение на турците, че облаци от
стрели затъмнили небето. Много паши и воеводи паднали в този ден, а между тях и историческият Марко
ис
султанът му го дал, също и Göjerźenlik, обаче Никопол и Обура (?) не ги дал. — Стр. 355. Областта на
Сарихан, в равнината Мениман номади, не се подчинявали на закона за солта, та били преселени в
равнината около Пловдив (Nota bene topica на картата, Sarychanli).]
42. Фрушин, Фрусин, Engel, стр. 565 (без годината). — [Fejér и дубровнишките excerpta.]
43. Theiner, Mon. Hung., II, стр. 624.
44. Rački, Rad. III, стр. 147.
45. За това събитие разказват едно и също както унгарецът Туроч, така и гъркът Францес. Zinkeisen, I, стр.
286.
46. Zinkeisen, I, стр. 281. Hopf, стр. 57.
403
него и Константин. Според разказа на един съвременник Марко казал преди сражението на Константин :
„Моля бога само да помогне на християните, а аз сам да падна в тази битка.” Обаче според народните
предания той не умрял; разказват, че той чака в една пещера деня, когато отново ще види слънчевата
светлина. Баязид след срамно бягство бил принуден да сключи мир с Мирчо. [47]
Крал Сигизмунд изпратил в началото на 1395 г. пратеници в Италия и Франция да моли за помощ срещу
турците, сключил след това съюз с Мирчо в Кронщадт и задължил Молдавия да му плаща данък. През
лятото със своите маджари той обсадил Малкия Никопол на Дунав (Турну Мъгуреле, срещу Големия
Никопол на българския бряг), превзел го с пристъп, главно с помощта на хърватите, и оставил там
гарнизон. На връщане в Трансилвания той трябвало да води бой, за да си пробие път през карпатските
проходи, които били заети от румънски стрелци, защото Мирчо искал чрез промяна на политиката си да се
запази от гнева на султана. [48]
В 1396 г. Сигизмунд тръгнал на изток начело на отбор войска, в състава на която имало много западни
рицари, особено французи. В юни той се надявал да влезе в Цариград. Първа съпротива те срещнали в
Бдин, гдето още бил цар Срацимир, но с турски гарнизон. [49] На следния
292
47. Константин, Живот на деспот Стефан Лазаревич, съст. в 1431 г. (Гласник, 42, стр. 269). Денят на
битката (10 окт. 6903) е даден в сръбския летопис. Šafařik, Pam., стр. 74. Подробни сведения, но без
годината и мястото, има и в румънската хроника у Григорович. — [В сръбския манастир „Душица” при
Неготин разправя се преданието, че Марко бил ранен във Влашко при Крайова, след което уж умрял в
„Душица” и там погребан. Милићевић, Србиjа, стр. 955.]
48. Rački, Pokret etc, Rad, IV, стр. 1—3. [За влашките работи обширно разправя Huber, Archiv, 66, стр. 541
сл. Туроцовият разказ не издържа. В началото на 1395 г. Сигизмунд нахлува в Молдава, през лятото
потегля за Влашко. Според грамотата pro Jo. de Maroth от 1404 г. Баязид с многобройна войска от турци и
други варварски народи нахлул в трансилванската страна, по-голямата част опустошил, превзел със сила
крепостта Малък Никопол „familiari nostro voiv. Merche” и оставил в нея гарнизон. Сигизмунд сега наново
отнел от турците Малкия Никопол. Пак настанил там Merche. На връщане през Алпите Pozata (au. Pazata)
власите ни нападнаха с отровни копия и стрели. Nic. Gara се защищавал, в грамотата от 1408 г. Сигизмунд
обвинява Мирчо за това предателство.— Huber, стр. 545, се обявява против Иречек, известието на
житието на Стефан Лазаревич за поражението на Баязид през 1394 г. „der Wahrheit nicht entspricht”.—
Mirchya, Mircea voyv. Transalpinus на 7 март 1395 г. в Брашов се подчинил на Сигизмунд, във войните с
турците ще върви с него с всичката си войска, ще достави на унгарците храна срещу пари. Fejér, X, 2, стр.
270. Мирчо бил и dux de Fogaras и banus de Zevrin. Очевидно е, че е бил бежанец. Завладяването през
1391 г. на Влашко според Zinkeisen изглежда за Huber, стр. 547, погрешно. — Сигизмунд през април, май и
след това тепърва на 26 юли бил в Будин, през време на похода умряла кралица Мария на 17 май 1395 г.
На 6 юли 1396 г. „campestri nostro descensu prope villam Hozyomezeu vocatum”, очевидно на връщане. —
Според грамотите pro Kanijai и Petr Peren и власите били на страната на турците, следователно страната
е била турска.]
49. Schiltberger, стр. 52, „ein statt, genannt Pudem, die ist ein hoptstat in der Pulgery. Do kam der herr des
landes und der statt und gab sich in die gnad des kunigs”. Мемоарите на маршал Boucicaut (Michaud et
Poujoulat, Nouvelle collection, II, стр. 237) : „le seigneur du pays, lequel estoit chrestien grec et par forcc avoit
esté mis en la subjection des Turcs”.
404
ден, когато френските рицари се готвели за атака, царят се предал с Бдин и с цялата си земя на
Сигизмунд. Предал също и всички турци, които се намирали в крепостта. По-голяма съпротива срещнал
кралят в защитеното с дълбоки ровове Оряхово. [50] Обаче и тук българският гарнизон капитулирал и
също предал всички турци. Християните били пуснати на свобода, а турците изклани. Пред Големия
Никопол (сега крепост Никопол) пристигнали и идещите през Влахия отряди и сам княз Мирчо; силата на
съединените войски достигнала до 60 000 души. Големият Никопол се задържал 15 дни, докато
пристигнал от Търново и Баязид. На 28 септември пламнал голям бой на югоизток в равнината, между
лъкатушната долина на Осъм и дунавските блата, на разстояние само около две мили от крепостта. След
жестока борба битката завършила а пълна гибел за християнската войска. В турските редове се отличил
сръбският княз Стефан Лазаревич. При бягството много рицари и войници се издавили в Дунав.
Сигизмунд едва се спасил, като избягал на един малък кораб към устието на Дунав, а оттам след дълго
морско пътуване се върнал в отечеството си през Цариград и Рагуза. На другия ден Баязид заповядал
варварски да избият пред шатрата му повече от 3000 пленници, а само най-благородните рицари, за
които се надявали да получат откупа изпратили в Азия. [51]
50. У Boucicaut Raco, в грамотата на Сигизмунд (Fejér, IX, 4, стр. 56). Orchow погрешна е взет за Оршова.
51. Проф. Брун (Путеш. Шильтбергера, Зап. Новоросс. универ., I) и по неговия пример и Thomas (Sitz. Ber.
der Münch. Akad., 1869, II, стр. 271), както и аз в първото издание на „Българска история” сме пренесли
битката при развалините на римския Никопол ad Haemum, запазен и до днес при селото Никюп при
вливането на Росица в Янтра. Обаче стълбът „Дикилиташ”, който се смяташе като паметник на
султановата победа, е поставен още от римляните и сръбският летописец, според когото битката била „на
рἀцἀ Роситἀ у Никополю”, е смесил (както изтъква сега Брун) едва ли не рекичката Лосита, вливаща се
в Осъм недалеч от дунавския Никопол, с далечната Росица. Че под Голям Никопол трябва да се
подразбира днешният град със същото име, че Малък Никопол съвпада с разположения срещу Никопол
Турну Мъгуреле и че битката е станала при първия град, сега всичко това е вече доказано, след като се
проучиха местата от Kanitz, Donau-Bulgarien, II, сар. IV и VIII. Срв. Брун, Некоторыя истор. сообр. и пр.,
ЖМНПр, СХСIII, отд. 2, стр. 71—73. —[Köhler, Die Schlachten von Nicopoli und Varna, стр. 12 цитира Fejér,
Cod. dipl., X, 2, стр. 418, № 247, гдето се споменава Csar Strachmerios. За съдбата на Срацимир срв. Пер.
списание, I. — Ad Boucicaut : Dellaville le Roulx, La France en Orient au 14 s., Expéditions du maréchal
Boucicaut, 2 voll., Paris, 1886, 518 + 335 стр. (Bibl. de l'école de Rome). Реферат от Hoogewega в Mitth. für
öst. Geschichte, VIII, 4, 1887, стр. 656—661. Ценно съчинение и сбирка от грамоти за боя при Никопол. В
бележката на стр. 669 важна непечатана грамота, писмо на венецианския дож от януари 1400 г. до
Албрехт IV Австрийски по византийските работи. — Зитити в летописа от 1395 г. у Даскалов, Чтения, цит.
293
място, са азимити = латини. Срв. азимство в Душ. Зак., § 5 кодек. — Delaville, цит. съч., стр. 213 за Livre
des faîts, c несигурно авторство, „il faut cependant, croyons-nous, rejeter l’hypothèse qui attribue la composition
de l'ouvrage à Boucicaut lui-même. Kervyn de Lettenhove мисли, че авторът е Christine de Pisan, ала Delaville
не мисли така, по-скоро е някой от приближените на Boucicaut, Jean de Châteaumorand, l’auteur probable de
la Chronique du bon duc Loys, или Jean d'Ony, le fidèle écuyer du maréchal. — За обсадата на Малък
Никопол от Сигизмунд вж. Huber. — Сигизмунд пише : „Bydino, civitate fortissima nec non Strachmerio
eiusdem imperatore nostre ditioni votive subiugatis, adhinc eminus egrediendo, castro Oryko nuncupa-
405
За участта на Срацимир свидетелствува една къса бележка у сръбските летописи. [52] „В 6906 г. (= 1398)
цар Баязид изведе цар Срацимир от Бдин.” Срацимировият син и съуправител [53] Константин избягал в
Маджарско, а след това в Сърбия, гдето и умрял в Белград на 16 септември 1422 г., оплакван от Стефан
Лазаревич като роден брат. [54]
След падането на Бдин цяла България от Варна до Тимок била вече подчинена на азиатските варвари.
Много от градовете били разрушени, на други били дадени турски привилегии. Болярите се задържали
още дълго време, главно като приемали мохамеданството. Селата страшно запустели, защото турците
превръщали цели области в пустини и навсякъде опожарявали черкви и манастири. Рилският манастир,
уединен всред високите планини, няколко години стоял напуснат. Жителите на равнините бягали по
планините и там основавали нови градове. Много народ заедно с боляри и духовенство избягал във
Влашко, Маджарско и Сърбия. Доста много българи, особено богомили, се потурчили до завоеванието
или по-късно и особено много край Ловеч, околностите на който и сега още са населени от тъй наречените
помаци, т. е. българи-мохамедани. [55]
to” etc. 1397. Fejér, X, 2, стр. 418; Hurmuzaki, I, 2, стр. 381. — Boucicaut, ch. XXIII, стр. 237 : „А l’issuè du
royaume de Hongrie veindrent au fleuve que on nome le Danube, si le passerent à navires. Outre cestre riviers
avoit une grosse ville fermée que on nommoit Baudins, qui se tenoit pour les Turcs, si la voulurent nos gens
assaillir. Devant cette ville feut faict le comte de Nevers chevalier, aussi le comte de la Manche et plusieurs
autres. Le lendemain qu'ils feurent arrivez prirent à combattre la dicte ville par grande ordonnance. Mais aussi
tost que l'assault feut commencé saillit dehors le seigneur du pays, lequel estoit chrestien grec, et par force avoit
este mis en la subjection des Turcs, et veint rendre luy, la ville et tout son pays au roi de Hongrie, et luy delivra
tous les Turcs qui estoient dedans la forteresse. — Ch. XXIV. Оттам заминали срещу autre ville appellée Raco.
Бой за моста над дълбок ров. Храбра защита. Вътре la plus grande partie chrestiens grecs, предали се на
унгарския крал. Ала те предали всички турци, които били избити. След това се отправили срещу Никопол,
„une moult forte ville”. — Ch. XXV, стр. 239 : крал Сигизмунд заповядал да се захванат „deux belles mines par
dessoubz terre, lesquelles furent faites et menée jusques à la muraille de la ville”. Широки за 3 души. Обсадата
траяла bien quinze jours. — 1397, 26 януари „provisiones factas” от крал Сигизмунд „in Licostomo,
Chaliachera et in Constantinopoli”. Ljubić, IV, стр. 399. — Hurmuzaki, I, 2, 1890. Sigm. 1396, стр. 377, „iuxta
castrum Nicopolis maioris (= Fejér, X, 2, стр. 342), стр. 377, „circa castrum maioris (пак там, стр. 343), стр. 381,
„in campo castri maioris Nicopolis” (Fejér, X, 2, стр. 418), стр. 385, „casrtum maioris Nicopolis”. — Твърдението,
че в числото на пощадените от султана пленници бил и цар Срацимир — комбинация на Брун. — За
Никопол са писали на унгарски Bárczay (обвинява Сигизмунд в пълна неспособност и безразсъдност). —
Вж. Jagić, стр. 314.]
52. Šafařik, Pam., стр. 74. В Григоровичовата румънска хроника свидетелството, че уж „Срацимир
императул” станал турски васал едва след битката при Никопол, е погрешно. — [За лаконическата
бележка в сръбските летописи върху съдбата на Срацимир вж. Пер. списание, I.]
53. „Младый царь” у Йоасаф, митр. бдински. Голубинский, стр. 224.
54. Константин, Живот на Стефан Лазаревич, стр. 424. Денят е даден в сръб. летоп. (Šafařik, Památ., стр.
76).
55. [Acta Bulg. eccl.]
ГЛАВА XXIV. България в XV в.

Битката при Ангора (1402 г.) и последици от нея. — Въстание на българските князе (около 1405 г.). —
Междуособна война между Баязидовите синове (1409—1413 г.). — Поход на маджарския крал Владислав
до Златица в Балкана (1443 г.). — Битка при Варна (1444 г.). — Падане на Цариград и на всички
християнски държави на полуострова. — Скандербег
294
Появата на страшилището на света Тимур хан и страшната битка на народите при Ангора (20 юли 1402 г.)
[1] биха могли наистина да погубят тъй бърже разраслата се османска държава, ако източните
християнски народи — гърци, славяни, албанци, румъни и източни франки, бяха съумели по-добре да
използуват дълбокото падане на смъртния си враг. Взаимното съперничество, нравственият упадък на
Изтока, остарелите предубеждения на Запада към източната църква и най-после погрешното
предположение, че ожесточената братска война между Баязидовите синове сама по себе си ще унищожи
османската държава — всичко това задържало християните в този решителен момент да действуват
дружно против турците.
Най-старият Баязидов син Сюлейман (Μαουσουλμἀνης у гърците, Мусолман у славяните), човек храбър и
благороден, но жаден за наслади и с особена слабост към виното, почнал да управлява от Одрин цяла
Европейска Турция. Той сключил съюз с император Мануил в 1403 г., като му отстъпил не само Солун и
Тесалия, но и целия морски бряг от Панион на Пропонтида до Месемврия заедно с някои острови. [2] В
Тракия отново настъпил благодатен мир, от какъвто тя тъй дълго бе лишена. На север Стефан Лазаревич,
който щастливо бил избягал от бойното поле при Ангора, гдето се сражавал като турски васал, завзел
отново всичките си бащини земи от Дунав до Шар. Той бил учен и храбър човек, но лош политик. Тъй било
съдено, щото Сърбия, втисната между Маджарско и
1. [De Sacy, вж. сръбските летописи.]
2. Zinkeisen, I, стр. 415. Hopf, 86, стр. 71.
407
Турция и отслабнала от вътрешни крамоли, да падне като жертва на войната между споменатите две
държави. [3]
Какво е ставало тогава в България, има само едно свидетелство в старосръбската биография на Стефан
Лазаревич, безценен исторически извор, съставен от очевидеца и съвременника Константин Философ,
българин от Костенец. Около 1405 г. българските градове по сръбската граница, в долината на Тимок и в
околностите на Пирот се разбунтували против турците, подстрекавани без съмнение от Срацимировия син
Константин. Сюлейман обаче бързо навлязъл в долината на р. Темск, която, след като напои дългата
оживена с 33 села и с 3 манастира балканска долина, се влива в Нишава, и усмирил въстаналите. [4]
По-малкият Сюлейманов брат Мохамед, с прозвище „Кюришджи Челеби”, т. е. господар на борците [5],
справедлив и миролюбив човек, чужд на всякакъв фанатизъм, завладял между това отново цяла Мала
Азия. Той искал да се помири с брат си с условие, щото да му се паднат азиатските провинции, а на
Сюлейман европейските, но Сюлеймановото властолюбие развалило тоя план.
В 1409 г. Мохамед изпратил най-малкия брат Муса в Европа, да започне военните действия против
Сюлейман. Муса тръгнал с кораби от Синоп, потеглил към устието на Дунав и приятелски бил посрещнат
от Мирчо. Турските гарнизони в дунавските земи, Стефан Лазаревич, брат му Вълк и български боляри и
градове се присъединили към Муса. Мирчо, който владеел още няколко български крайдунавски града, му
помогнал с всичките си сили. До самите византийски стени, около крепостта Космидион при Златния рог,
станал боят между Сюлейман и Муса. Султан Сюлейман, подпомогнат от византийците, победил поради
предателството на съюзниците на неговия враг : в разгара на боя сърбите изоставили Муса, а Вълк дори
преминал с цялата си войска на страната на Сюлейман. [6] Муса се спасил с бягство и разбойничествувал
по балканите и по Тракия. Той нападнал Вълк, когато тоя се връщал в Пловдив, и го обезглавил в една
гора (6 юни 1410 г.); [7] същата участ сполетяла и пле-
3. Срв. Григорович, Об отношениях Сербии к соседним государствам, Казань, 1859, стр. 237—238.
4. „Еще-же и гради бльгарсции отступили бἀху сыными царей бльгарскыихъ. Тἀмъ-же прежде сего
вьздвигь се царь Мусульманъ и пришьдъ на Тἀмьско, ратию взеть е.” Константин, изд. на Ягич, Гласник,
42, стр. 292. — [Въстанието на българите в долината на Тимок : „ἀ градь ἀ Темьць” — надпис от 1692 г.
„Запис на зиду манастира св. Ђорђа код Пирота; град Темац час je хода од манастира.” Гласник, 56, стр.
358 и бел. Новаковиħ, Срби и Турци, стр. 328, твърди, че въстанието е станало през 1408 г.]
5. За това име в сръб. летописи (Šafařik, Pam., стр. 76) и у Константин Кришчія.
6. Zinkeisen, I, стр. 428. Константин, стр. 412 и сл. За положението на Космидион срв. Dethier, Der Bosphor
und Constantinopel, Wien, 1873, стр. 59. За участието на българите вж. румънската хроника у Григорович :
„Пре ачἀἀ врἀме се ръдикἀ Moycïa коу Роумънїи ши коу Шкἀи (българите) ши Стефань диспоть коу
Сръбіи, десе доусерἀ ла Цариградь съ се ловаскἀ коу Цалапїе.”
295
7. У Константин, стр. 415, и в сръбската летопис, стр.75, 1410 г.; а Цинкайзен приема за цариградската
битка 1406 г. — [Константин Философ, Живот на Ст. Лазаревич, изд. на Ягич, Гласник, 42, стр. 279 :
Мануил получил от Сулиман Солун; Виза пък е гръцка,
408
менника му Лазар близо до Одрин. По заповед на Муса пловдивския митрополит Дамян бил убит в
черквата, а трупът му изхвърлен пре градската стена. Изобщо Пловдив тогава много пострадал.
Сюлейман пък го и опожарил, защото тамошните турци били на страната на Муса.
Сюлейман отново се предал в Одрин на веселби и пиянство, но за малко било неговото величие :
ненадейно пред града се явил Муса и много от знатните преминали на негова страна. Сюлейман се
опитал да избяга в Цариград, но бил хванат и удушен (5 юни 1411 г.). [8]
Муса бил по-енергичен и по-нравствен от Сюлейман, строгостта му обаче се превръщала в тирания. Той
се отметнал от брат си Мохамед и му станал смъртен враг. С много разбойнишки набези и с обсадата на
богатия град Ново Бърдо той отмъщавал на сърбите за измяната им в битката пред Цариград, а Стефан
му се отплатил с разграбване на Пиротската област. В 1413 г. против Муса въстанал турският комендант
на съседните със Сърбия крепости Хамуз бег, а заедно с него и българите по Тимошката долина. Муса,
след като завладял българските крепости
също и Силиврийската страна, Солунската. Ахайската, Атон. — Стефановата победа на Косово, при
Грачаница (ноември 1402 лъто). — Кесар Углеша с измаилитите, много услуги направил на Стефан, който
бил като крило на християните, владеел Враня, Иногоща, Прешово. — Споровете между Вълк и Стефан.
Вълк с турците и Евренос победил при Марица. Дошли дори близо до Белград. Страната била разделена.
Тогава (стр. 292),
Султанът поискал от сърбите свободно преминаване; било му позволено. „Проходе кь Овьчю полю
Топлицею”, по пътя срещнал лъвообразен разбойник, болярски потомък, на име Каралюк, който бил взел
някои царски станове. — Вълк на 3 юли е в Пловдив (стр. 297). Алиаз, воевода на Муса, бил изпратен там
от Муса. Станът на Муса бил в Чърноменски лъг. Турците не могли да бъдат разпознати чии са. Алиаз
останал в лъга до сутринта, в града всичко минало на негова страна; влязъл в града; сеч; Вълк бил пленен
с Лазар. Той бил обезглавен, като бил развеждан от лъг в лъг. Муса, като бил разбит при Одрин,
заповядал да обезглавят след това и Лазар, на 11 с. м. в петък. sциі. Сулейман заповядал след това да
опожарят Пловдив. Ала пловдивските измаилити останали и подир това верни на Муса. Муса е наново в
Пловдив. Сулеймановият гарнизон в Кула. Муса заповядал да заколят митрополит Дамян в църквата и да
го хвърлят от стената. — Михаил бег бил велик турчин, стр. 302. — Константин Философ, изд. на Ягич,
стр. 307. Муса в лето .sцка. потеглил срещу воеводата Хамуз, който владеел в Сокольцъ (сега Баня, Соко
Бања) и в Свърлиг, понеже се отметнал от него. Сокольц се предал и Хамуз бил изпратен в Одрин, гдето
бил и убит. Населението от селата било откарано и друго било заселено. След това минал в „прἀдἀлы
сръбскы ”, превзел Болван (жителите били преселени), Липовац при Озрен, Сталак (храбра защита на
един велможа) и Коприян. — Nota bene реда на събитията у Константин. Походът на Мохамед на запад.
Заобиколил Муса при Пловдив и Макроливада. Муса потеглил след него в Средец, не можал да го догони.
Мохамед в Крушевьц; събор „на Добричю”— Евренос от страна на Муса, Богдан и др. Коприян искал да се
предаде на тогози от царете, който победи. Мохамед заминал към Овче поле, събирайки войска. Към
Средец. Дошли „под горою Витошею на рἀцἀ Искрἀ” (стр. 308). Мусия бил „на Стипони”, минал
„прἀдἀлъ горы сущеἀ раздἀляюще сихь” и ударил срещу сърбите. Гюрг Бранкович нахлул от страни
(изь ребрь). Муса бил догонен при Искъра; „ мьше прἀломивьше оудавише”. Освен Гюрг тук били и
Радич „чельникъ” и воеводите Шаин и Михаил. — Nota bene Гюрг Бранкович на Миятович. — Стефан
получил Коприян и „страноу Знепол ”.]
8. Zinkeisen, I, стр. 431. За удушване говорят и летописите, като дават и точната дата.
409
Сврлиг и Соколец (днес — Баня), пленил Хамуз бег, извел селските жители и преселил в областта между
планините Ртан и Озрен колонисти от други области. След това преминал границата и завоювал
296
сръбските крепости Болван и Липовац (развалините им и досега личат около Алексинац), Сталач при
сливането на двете Морави и Коприан (Прокупле). [9]
Муса отнел от византийците припонтийската страна и Тесалия и нападнал самата Византия, но бил
отблъснат. Затова пък нанесъл на брат си Мохамед, когато последният с помощта на гърците преминавал
Босфора, такова поражение при Инджигис, че той едвам успял да се върне в Азия.
Между това Стефан Лазаревич свързал съюз против Муса с Юсуф, „началник на Константиновата земя”, и
с Йигит, скопски пограничен воевода, които и двамата избягали от затвора на Муса в Димотика и се
върнали в областите си. В същото време византийците изпратили Сюлеймановия син Орхан [10] в Солун,
та да почне той там военни действия с помощта на славянския болярин Богдан [11] и на турските
колонисти в Македония. Муса обаче пленил Орхан и заповядал да му извадят очите, завзел земята на
Богдан, нахлул след това в Сърбия и разбил деспота при Връбница, [12] недалеч от Крушевац (1413 г.).
А Мохамед в това време се съединил тайно с всички врагове на своя брат и потеглил през Босфора право
против Сърбия. Недалеч от Пловдив, при Дълга ливада или Макроливада, той се срещнал с Муса.
Мохамед обаче го обиколил, дошъл до полето Добрич край Топлица, гдето се присъединили към него
Стефан Лазаревич, македонският Богдан и всички паши от европейските провинции. Оттам той тръгнал
към Овче поле в Северна Македония, а след това на изток към Самоков, по пътя, който води покрай тоя
град от Скопие за Татар Пазарджик. Всред скалистите проломи, през които Искър протича от Самоков в
Софийската котловина, при с. Чамурли има една малка равнина, широка около два километра. Тук на 10
юли 1413 г. станало решителното сражение между Мохамед и Муса. Муса, чиято войска поради многото
бегълци от него не надминала цифрата 7000 еничари, се разположил на лагер при Щипоне или Стопонион
(Ихтиман) и през планините достигнал до Искърската долина. В Мохамедовата войска се отличили
сърбите, които под водителството на
9. Константин, изд. на Ягич, гл. 42, стр. 307 (важна е за определяне на българо-сръбската граница). В
сръбския летопис четем една бележка : „В 6921 г. (1413) Муса победи българите и ги изсели на 23 април.”
Турските извори говорят за превземане на четири български града и между тях Провадия. Хамер (Gesch.
des osman. Reiches, I стр. 355) изброява Паравади, Модрени, Кепри и Акджеболи (Агатопол?), от които
само първият ни е известен. Leunclavius, стр. 422, „Prevedinum cepit et Mutrin”, след това Видин. В
описаното от Захариев предание (стр. 75) се разправя, че добре укрепеният калугеровски манастир „Св.
Никола” на Тополница бил разрушен, когато околните жители се защищавали в него срещу Яя
паша,пълководец на Муса-кеседжи, който бил изпратен от брата си Челеби султан (Мохамед) да покори
тези земи. Дадената година (1419) е грешна : Муса е умрял в 1413 г. — [За завладяването на четири
български града от Муса вж. и турските хроники на Сами.]
10. Chalcocondylas (Stritter, II, стр. 358). За Орхан Константин, стр. 306.
11. [Chalcocondylas, стр. 178 : ἡ Βογδἡνου χἡρα.]
12. [Връбница означава и Цветната неделя.]
410
Георги Бранкович, Радич Челник, Шаин и Михаил се разположили на лагера си „под Витоша на Искър”.
Отчаяна борба започнала, краят на която решил Георги Бранкович с едно флангово нападение върху
неприятеля. С безумна храброст Муса изсякъл собственоръчно много врагове. Като видял работата
изгубена, той се опитал сам да се спаси с бягство на коня си, но бил настигнат на брега на реката и
удушен. Брат му победителят тържествено погребал тялото му в Бруса. Такъв бил краят на Муса, този
„звяр”, както го нарича Константин Костенечки; в южнославянските песни и предания името му често се
среща наред с имената на другите местни юнаци като Муса Кеседжия, т. е. Муса разбойник. [13]
На Чамурлийското бойно поле завършили раздорите между Баязидовите наследници, Мохамед I (1413—
1421 г.) наградил съюзниците си с големи земи. Византийците получили отново припонтийските си
градове и Тесалия, а Стефан Лазаревич, без чиято помощ Муса едва ли щеше да бъде победен, получил
гр. Коприан (Прокупле), знеполската и много други области. [14] В Одрин дали клетва за вярност на новия
султан пратеници на Мирчо, на морейските владетели и на българските боляри. [15] При все това Мирчо в
продължение на три години отказвал да плати данъка си, докато в 1416 г. бил принуден с война да стори
това. Може би тогава той е изгубил българските градове по десния дунавски бряг. Мохамед превзел също
Гюргево, което оттогава до 1829 г. останало под турска власт. [16]
Две години по-късно балканските усои дават прибежище на един виден гост, не на някой български
въстаник, а на турски еретик. Законоведецът Махмуд Бедредин, един от главните съветници на Муса,
попаднал в плен в Чамурлийската битка и бил задържан в Никея. Там той съставил план за един голям
297
преврат. Новото му религиозно учение, смес от християнски и мохамедански мистицизъм, трябвало да
развълнува умовете. Махмуд си послужил и с Береклюдже Мустафа, който отишъл на планината
Стилария срещу Хиос и проповядвал комунизъм във всичко (с изключение на жените), доброволна
бедност и братство с християните. Смутовете през последно време и придружаващите ги бедност и
отчаяние подготвили отлична почва за това интересно движение. Хиляди се стичали под знамената на
този мечтател. Тълпи фанатизирани дервиши под предводителството на някий си евреин-ренегат
разтревожили околностите на Магнезия. Българският ренегат Александър, синът на цар Шишман, който
управлявал Смирна, откогато султан Мохамед I бе подчинил васалния княз Джунеида, излязъл против
бунтовниците, но загинал в стиларийските клисури заедно с цялата си войска под мечовете на фанати-
13. За тази битка вж. Григорович, О Сербии, стр. 51. Константин, стр. 308; сръбс. летопис, стр. 75;
Leunclavius, стр. 444, 458; Zinkeisen, I, стр. 441. За областта срв. Hochstetter, Das Vitoš-Gebiet (Petermanns
Mitth., 1872).
14. Константин, стр. 421 : „Градъ Коприанъ и страну Знеполья глаголемую и ина пространствія многа.”
15. Zinkeisen, I, стр. 449.
16. Пак там, I, стр. 467. Погрешно мисли Цинкайзен, какво Гюргево едва тогава било основано. То е
съществувало и в 1399 г.
411
ците. Същата участ постигнала и неговия приемник Али бег. Само когато пристигнали многобройни
азиатски и европейски войски, сектантите били отблъснати след страшно кръвопролитие до нос
Карабурун. Мустафа бил подложен на страшни мъки и мъченически умрял в Ефес.
Махмуд Бедредин между това отишъл във Влашко, заселил се в Дръстър с помощта на Мирчо, който го
поддържал като стар привърженик на Муса, и с войска от недоволни турци потеглил към Балкана. Вестта
обаче за участта на стиларийските въстаници разпръснала пълчищата му още преди да се ударят.
Махмуд скитал по планините, докато не бил заобиколен и предаден от своите хора. Той бил наказан със
смърт в Серес в 1419 г. [17]
Пак по това време се появил лъже-Мустафа, който се представял за безследно пропадналия след битката
при Ангора Баязидов син, и намерил подкрепа при Мирчо, при неспокойния азиатски княз Джунеида,.
който при Сюлейман бил управител на Охрид, а при Мохамед, след повторно унижение — на Никопол, и
при византийците, които въпреки всичките си бедствия все още напразно се надявали, че ще бъде
възможно чрез интриги да скарат турците и след това да ги победят. Лъже-Мустафа, отначало победител,
бил погубен чрез предателството на Джунеида и бил убит негде при Тунджа (1421 г.). [18]
Още по-войнствен от Мохамед I бил неговият син Мурад II (1421—1451 г.), справедлив и откровен (даже
по думите на византийците), богато надарен с политически ум. Още щом стъпил на престола тежки
времена настанали за останалите християни. След тежка обсада на Цариград (1422 г.) византийците били
принудени да плащат данък на султана; от това време в състава на държавата на Комнините и на
Палеолозите влизали само столицата, Анхиал, Месемврия и Пелопонес. В 1430 г. турците превзели с
пристъп Солун, който малко преди това бил завзет от венецианците. През царуването на Мурад II
България се наслаждавала на пълно спокойствие [19] с изключение на двете нападения на влашкия
воевода Дракул, приемника на Мирчо (поч. 1419 г.). За Сърбия пък настъпили тежки времена след
смъртта на многооплаквания Стефан Лазаревич (поч. 1427 г.). При неговия приемник, богатия, хитрия и
храбрия старец Георги Бранкович, османите завзели всичките ѝ земи освен Белград.
Към това време се отнася и интересното описание на едно пътешествие през България. В 1433 г.
френският рицар Бертрандон де ла Брокиер се връщал от светите места през Цариград. [20] В Одрин му
се удало да
17. Вж. Zinkeisen, I, стр. 473—481. За Александър срв. I, стр. 453.
18. [У Константин Философ, стр. 315 „вь лоуѕἀ”.]
19. [Патриархът Josephus Constantinopolitanus tempore Joannis VIII imp. De quo Johannes Stojković
Ragusinus : „Biilgarus est natione et de lingua mea.” Cecconi CCVII apud Радонић, Западна Европа и
Балкански народи (Нови Сад, 1905, стр. 65, nota 1).]
298
20. В новофренския превод Legrand d'Aussy, Mém. de l’institut, Sc. morales et politiques, V, 12, 1804. —
[Bsrtrand de la Broquière, Voyage à la terre d'Outremer, MS, 47, 98 (cum Brocardo), s. XV, chart., f. 153—258 в
Bibl. d'Arsenal., Archives de l’Or. lat., 2, стр. 184.1
21. Phéropoly est peuplée en grande partie de Bulgares qui tiennent la loi grégoise.
412
види простия придворен щат на Мурад II, който нямал нищо общо с разкоша на по-сетнешните стамбулски
султани. Пловдив, населен предимно от българи, [21] бил още тогава голям град с богати плодородни
околности; крепостта вече не съществувала, била тогава вече в развалинi. През гори и необработени
пространства стигнал той до София, тогава най-добрия български град с малка крепост и с
полуразрушени градски стени. С изключение на малкото турци населението на града и на страната се
състояло от българи. Те не криели желанието си да свалят от себе си турското иго; само 40 години преди
това бе паднало българското царство и имало още немалко свидетели на предишната независимост.
Околните области били гъсто населени. В малката крепост Пирот живеели едни само турци. Покрай
мъчни проходи пътешественикът пристигнал в Ниш, който само пет години преди това били отнели
турците от сърбите. И крепостта, и градът били в развалини, но околностите старателно били обработени
и населени. Оттам Бертрандон пристигнал в Крушевац, тогавашна крайгранична турска крепост, и
достигнал по левия бряг на сръбска Морава вече значително намалената област на сръбския княз
Бранкович.
След завземането на маджарския престол от Владислав Полски станала голяма промяна. Погледите на
всички християни сега се насочват към Ян Хуниад, унищожителя в 1442 г. на две една след друга големи и
силни турски армии под Карпатите. [22] Няма вече никакво съмнение, че последният голям юнак, възпяваn
в сръбските народни песни под името Сибинянин Янко (Ян от Сибиу — Херманщад), бил по произход
румънец; в старите сръбски и румънски ръкописи винаги, а в полските и чешките по-често той се нарича с
румънската форма Янкул. [23]
Крал Владислав и Хуниад предприели в 1443 г. голям поход. Във войската, състояща се от маджари и
поляци, имало и един отряд чешки оръженосци под началството на воевода Йеник младши от Мечково и
Угърско (до Високи Мит), чието писмо, за жалост не напълно запазено, е много важен документ за този
поход. [24] Деспот Георги Бранкович, който
22. Мезит бег бил разбит в Трансилвания на 25 март 1442 г., а беглербег Шахин паша с 80 000 души във
Влашко при Горна Яломица на 6 септември. Дните са дадени в сръб. летопис (Šafařik, Pam., стр. 77; срв.
рум. хроника у Григорович). — [Ян Хуниад. Сп. Палаузов, Ян Гуниади. Историческая характеристика,
Петербург, 1860. Цит. Гласьик, 22, стр. 419.]
23. Румънският произход на Хуниади е доказан от W. Schmidt, Die Stammburg der Hunyade in Siebenbürgen,
Hermannstadt, 1865, стр. 78 и сл. Понякога така е написано и у византийците. ἡἡγγος. [Respice! Vide
Huber.]
24. Напечатано от Herm. Jireček, Válečnici češti XV stoleti (Чешки пълководци в XV в.), Časopis česk. musea,
1859, стр. 156. — [Тук е приложен следният препис (не с Иречековия почерк) от кралското писмо до
гнезденския архиепископ, дадено „in Castro Nove Civitatis ipsa Die Nativitatis Christi anno XLIII°”. Копие от
него се намира „in codice Novoforensi : Neumarkt (Schlesien)”. За пръв път е напечатано у Bachmann :
Urkunden und Acten zur öst. Geschichte im Zeitalter Friedrichs III (Fontes rerum Austr., LXII). — Sophia dei
gratia regina Polonie. Wladislaus dei gratia Hungarie, Polonie etc. rex Prelatis et baronibus in regno Polonie
ubivis existentibus graciam regiam et omne bonum. Deus, cui post nebulas mesticie consolationis inbar (sic)
correctis infundere proprium est, submovit illud itineris nostri, quod in regnum Turcie nobis Domino duce
proficiscentibus obstac-
413
бил повече от другите заинтересуван в успеха на това начинание, се присъединил също тъй към похода.
Известията за тази интересна експедиция досега от никого не са напълно разработени и не са
съгласувани с условията на местността. Най-достоверен ни се струва да е разказът на сърбина Михаил
Константинович, който като еничар участвувал при Мохамед II в походите в Морея, в Трапезунд, против
Узун-Хасан, против влашкия княз Влад и в Босна и най-после, след като се върнал при християните, през
последното десетилетие на XV в. в Полша написал на полски език спомените си. [25]
299
В юни месец войската потеглила от Буда, разорила по пътя си Крушевац (Аладжахисар), Ниш и Пирот и
щастливо достигнала през всички проходи до София. До Пловдив оставало не повече от тридневни
преходи. Дотук и времето било добро, и припаси имали достатъчно. Българите възторжено посрещали
християнските войски, особено поляците и чехите, с които лесно можели да се разбират. Всеки ден към
войската се присъединявали въоръжени сърби, бошняци, българи и албанци. В по-нататъшното движение
Траяновите врата се оказали непристъпни. Пътят бил препречен с колове и дървета, а в опасните места
бил залян с вода, тъй че пътят имал вид на пързалка (било вече декември). Когато разузнавачите научили
за това, опитали се да обиколят Траяновите врата и минали между Балкана и Ихтиманска Средна гора
(при Мирково) край българския град Златица, [26] намиращ се вече в басейна на Егейско море; оттам
войската смятала да мине през тясната, дълга 6 мили Тополнишка долина в равнината към Пловдив.
Планините обаче били завзети от еничари. Глад, липса на фураж за конете и страшен студ принудили
крал Владислав да се върне. На връщане опожарили София. В Пирот узнали, че Мурад бил вече стигнал
в тила им в София. Войската потеглила в посока към Куновица планина (между Бяла паланка и Ниш). Там
има един важен проход между Балканските предпланини и Суха планина, през който и сега още минава
пътят от София за Белград; старото му име е запазено
culum erat. Nam harum serie ad vestram proferium noticiam, quod nobis tercia die festo beati Luce ewangeliste
(изглежда, че на третия ден след св. Лука) nunc praeteriti congressum cum valida potencia gentis
cum bassa contra nos congregata facientibus et cum eodem diucius dimicantibus,
placuit deo altissimo quasi hora prandii conflictus eiusdem prope civitatem Zophiam commissus. Idem Turci salvis
nostris hominibus in unum prostrati recederunt, ubi prefatos Tranhibek et Czebek palatinos detinentes captivos
habemus. Agite igitur Domino grates et facile fieri processiones ut dominus deus det nobis prosterum iter ad
maiora. Capta tamen preda magna et exercitu nostro victualibus habunde referto procedere proposuimus versus
civitatem Adrianopolim (que est caput Thurcie. Datum die et loco quibus supra anno XLIII). Hic fuerunt tres
capitanei — bassa id est viceimperator, de quo non fuit mentio in litera d. regis etc. — putamus — quorum
quidam evasit, alii duo capti sunt. Dicitur fuisse in exerci-tu de Turcis quadraginta milia etc]
25. [Вж. бел. 59 към гл. XXII.]
26. [Пер. списание, VIII и Huber — Византиецът Дука:
Ed. Bonn., стр. 217. — Нем. Altyntasch nota bene Bonfin.]
414
в името на малката крепост Куновица. Когато войската навлязла в планината и в горите, тогава турците
нападнали деспота, който командувал ариергарда. Кралят оставил пехотата при обоза, а сам с
кавалерията побързал на помощ. Турците били съвсем разбити. Там паднал убит и един близък Мурадов
роднина, над чийто гроб в с. Тамяница, съществуващо и сега още отдясно при изхода от прохода, малко
по-горе от р. Нишава, издигнали висок паметник с турски надпис. Мурадовият пък шурей Махмуд Челеби
бил взет в плен. След сражението кралят посветил най-храбрите си войници в рицари. След това
християните искали да презимуват в Добричката равнина при сливането на Морава с Топлица, но по
липса на храни били принудени да потеглят по-нататък. Тъй като повечето им коне измрели, затова
изгорили всичките коли, като оставили само около 50 и изхвърлили една част от плячката, та да могат по-
скоро да се движат по снега. През февруари 1444 г. войската тържествено била посрещната в Буда. [27]
Турците били принудени да сключат мир в Сегедин през юни 1444 г. Според първото условие цяла
България трябвало да остане под властта на султана. Затова пък Бранкович си получил назад цяла
Сърбия, а именно : Смедерево, Голубац, Крушевац, Ново Бърдо, Прокупле на Топлица, Лесковац на
Морава и Зелениград при Трън. [28] Влашко останало под върховната власт на Маджарско.
Мирът обаче още в същата година бил нарушен по старанията на папския легат кардинал Юлиан.
Въпреки предпазванията на деспот Георги Бранкович крал Владислав и Хуниад, за когото експедицията
имала специален интерес, тъй като му била обещана България, потеглил през септември 1444 г. с войска,
много по-слаба от миналогодишната. Мрачни предчувствия измъчвали младия крал още преди да
потегли. При Оршова те преминали Дунав, в шест дни стигнали през Флорентин до Бдин и го изгорили.
Докато безуспешно се опитвали да превземат Никопол с пристъп, пристигнал в лагера и влашкият
воевода Дракул, но напразни били и неговите предпазливости за по-нататъшен поход. Никъде нямало
нито следа от османска войска. Възгордените войници грабили даже беззащитните български села и
300
черкви, което дразнело населението. Превзели с пристъп Шумен, благополучно стигнали до морето и
заели там без съпротива Варна, Калиакра и Каварна. Между това пристигнал от Азия
27. Сравнението на турските със западните известия у Zinkeisen, I, стр. 611—621, още не е достатъчно
главно поради това, че не са познавали самата местност — нещо много извинително за онова време. Че
преходът е бил насочен към Златица, това го твърдят и Бонфиний, въз основа на показанията на
очевидци, и византийският писател Дука, ed. Bonn., стр. 217, и сръбските летописи („изведе деспотъ краля
Владислава на Златиcu и Янкула”, Šafařik, Pam., стр. 78) и Константинович (гл. 22, по сръбски в Гласник,
18, стр. 91), и турските известия у Leunclavius (Hist. Turc, стр. 558 : ad angustias saltus Isladini). Срв. чешки
летописец Hájek от Libočan (стр. 418), който е заимствувал многo от Константинович. Старият Куновицки
проход е описан у F. Kanitz, Donau-Bulgarien und der Baikan, Leipzig, 1875, I, стр. 170—172.
28. Имената у Длугош (у Zinkeisen, I, стр. 620 са страшно изменени, а много правилно са дадени у Hájek,
цит. място.)
415
Мурад II и се завързала известната битка при Варна (10 ноември 1444 г.). Крал Владислав паднал убит на
бойното поле. Остатъците от християнската войска били пръснати и избягали през Влашко и Сърбия в
отечеството си, някои достигнали дори до Албания. [29] Това бил последният опит на средновековното
християнство да освободи България; оттогава съдбата ѝ била решена.
От 1449 г. във Византия царувал Константин XI Драгасес, славянин по майка, внук на Константин
Македонски. Всред общото отчаяние само той още не губел последна надежда и не се обричал на
бездейност, макар и да разбирал твърде добре печалното положение на държавата. Той отново
присъединил целия Пелопонес под византийска власт; в Тесалия вдигнали бунт в негова полза албанците
и власите, но турците успели своевременно да потъпчат движението. Мурадовият син Мохамед II (1451—
1481 г.), мрачен, но проницателен, образован и славолюбив юноша, си поставил като задача в живота да
унищожи източните християнски държави. На 29 май 1453 г. паднал Цариград; последният византийски
император загинал геройски с меч в ръка. Месемврия и Анхиал паднали три месеца преди това. [30]
Пелопонес бил покорен едва след седем години подир страшна борба с тамошните албанци. Епирското
деспотство престанало да съществува още в 1449 г., а атинското херцогство пропаднало в 1456 г. Скоро
след това и Сърбия останала само в своя Белград.
Последната от големите южнославянски държави — Босна — паднала в 1463 г. Тя загинала без геройска
съпротива поради измяна. Крал Стефан Томашевич бил пленен и предаден на смърт. В продължение на
цели три века католици, православни и богомили (патарени) се борили за власт в тази прекрасна страна.
Повечето от дворяните и от народа били на страната на богомилството, а кралете по политически
съображения поддържали католичеството. Турците намерили в измъчваната от рели-
29. Zinkeisen, I, стр. 649—705. Мих. Константинович, гл. 24. — [Chalcocondylas за Варненския поход :
Vaszary, Die Schlacht bei Varna, Pest, (1864 унгар.?) — Fraknoi, Das Leben des Cardinals Julian Cesarini,
päpstl. Legaten in Ungarn, Budapest, 1890. — S. Kwiatkowski, Ostatnie lata Władysława Warneńczyka, Lwów,
1883. Itinerarium Wi. Warnenczyka, Lwów, 1879. — I. Schwartz, Zur Geschichte des Friedenschlusses von
Szegedin 1444, Ungarische Revue, 1894, 334 стр. — H. Schefer, Le discours du voyage d'outremer au très
victorieux roi Charles VII (1452), prononcé par Jean Germain, evêque de Chalons, Revue de l'Orient lat., III,
1895, 303 fg. Flotte à Gallipoli 1444, Geoffroi de Thoisy et le signeur de Wawrin, dans la Mer Noire, Mesembria,
Mangalia, Montcastre, avec Hunyad, rendevous 1445 devant Nicopoli avec 3 galères pontificales et l'escadre des
Bourguignons; Wawrin prit Tortoukan 29 aug. 1445, trouva devant Nicopoli les troupes hongr. et valaques, mais
bien défendu. Les galères jusqu'à Tembouchure de la Save. Redescente le Danube, 2 nv. à Constantinople. Nota
bene Chronique de Wawrin. — Брун, стр. 75 : Калиакра се наричала, казва, и Петрець (Engel), срв. Πετρἀν в
Acta patr. — За нарушението на мира между турци и унгарци през 1444 г. със съдействието на папския
легат кардинал Юлиан вж. Köhler.]
30. [1454: „вь тожде лἀто Мехмедь царь плἀни Радича блъгарьскаго во водоу оу Софии”. Сръбските
летописи в Гласник, 53, стр. 90. — Nota bene, пак там, стр. 103 ad 1493. Баязид дошъл на 5 април в
София, 12 дни „прἀбысть и на Коунешь (Конуш?) възврашть се плἀни свою землю за нἀкою сьгрἀхоу”.]
416
301
гиозни раздори страна естествени съюзници в патарените. След завземането на страната последните
безследно изчезват; това е един факт, за чието разяснение нищо не говорят ни народните предания, ни
писмените извори. Хърватският изследвател Рачки и руският Голубински недавна сочеха едновременно
на необикновения брой мохамедански славяни в Босна, на силното дворянство, което говори сръбски
език, а изповядва мохамеданска религия, и оттук правят заключение, и не без основание, какво
патарените вероятно масово са преминавали в мохамеданство. Турците използували също тъй и
притиснатото положение на закрепостения народ; така те обещали свобода на селяните, поради което
последните напущали дворянството. [31]
Най-после дошъл редът и на Албания. Там новият герой Георги Кастриот, по турски наречен
Скандербег, храбро се борил с османлиите в продължение на 24 години, подкрепян от Рим, Венеция и
Неапол. Скандербег бил от славянски произход. Неговият прадядо по баща, Бранила, намираме в 1368 г.
при двора на Александър, валонския господар. Баща му Йоан, владетелен граф при р. Мата, храбро се
защищавал против турците с венецианска помощ. Историята на Георги, най-малкия от четиримата братя,
е силно изопачена от панегирически романи. В противоположност на обикновения разказ, какво той още
като турски заложник се отличил, докато избягал от бойното поле при Куновица в отечеството си, за да
повдигне там своя народ против османите, от достоверните извори забелязваме, че Георги прекарал
младежките си години в отечеството си — Албания. Войните си той започнал след събора на славянските
и албанските боляри в Алесио с победа над турците в Дебер (1444 г.); обаче все пак продължавал да
плаща на султана ежегоден данък от 6000 дуката. Действията му имат връзка с българската история
поради това, че Дебър, населен тогава, както и сега, в горната си част от българи, а в долната — от
албанци, много често бил място на битките му. Много кръв била проляна около крепостта Светиград в
горни Дебър. Тамошните българи се отличавали с голяма храброст и преданост към Кастриот. Още и днес
българският род Мияци в Радикската долина при Кораб с аристократична гордост се смята за потомък на
Скандербег. В 1466 г. Мохамед II, когато веднъж се връщал от Кроя през Охрид, заповядал да откарат
тамошния архиепископ Доротей с много боляри в Цариград заради някакъа спор, възникнал в Охрид
между духовенство и боляри. [32] След смъртта на Скандербег (17 януари 1468 г.) прекратила се
съпротивата на албанците.
31. Вж. у Rački, Bogomili i Patareni, Rad. VIII. — [За масовото преминаване на патарените в
мохамеданството пише още Jukić, Srb. dalm. Magazin, 1841, стр. 27. — 1452 Григорий българин назначен в
Рим по предложение на изпъдения митрополит Исидор грък (униат) за руски митрополит; ръкоположил го
изпъденият цариградски патриарх Григорий Мамма. Живял в Полша и Литва, непризнаван от
православните. Филарет, немския превод, I, стр. 282—284.]
32. Писмото на Доротей до Иван Стефан, молдавски воевода (Гласните, VII, стр. 177), и съвременната
славянска бележка у Григорович, О Сербии, приложението, стр. 41,. бележ. Датата на писмото, цит. съч.
(1456) не е вярна [?].
417
Хиляди от тях и от сърбите се преселили в Италия, гдето и до днес се срещат техни потомци. [33]
Завоевателите на Цариград не го превърнали в развалини и пущинак, както някога си римляните

Картаген. Султаните пренесли трона си на Босфора и Стамбул станал център на световното им царство.
Веднага византинизмът почнал да си пробива път в победителите. Наред с гръцкото влияние личи обаче
и славянско, в което няма нищо чудно, ако се вземе пред вид, че още от времето на Мурадовите походи
български и сръбски княгини са причесвали косите на султаните : при Мурад I — Тамара, Шишмановата
сестра, при Баязид I — сръбската Оливера, при Мурад II — Мара от рода на Бранковичи. От султанската
канцелария са излизали още много славянски (сръбски) грамоти. Турските привилегии на дубровничаните
през XV и XVI в. и кореспонденцията на бегове и паши с дубровнишката република — всички са писани на
този език. Не бива да се забравя, че император Сигизмунд давал на влашките земи пак славянски
грамоти, че Матей Корвин си е служил с тоя език и че Йоан Заполя е водил кореспонденцията си с
турчина Мехмед бег пак на сръбски. [34] С италианците обаче и особено с венецианците турците се
сношавали на гръцки език и договорите с тях са писали на този език.
За тогавашното състояние на България, в която при Мохамед II царувало небивало дотогава спокойствие,
намираме някои сведения в едно от съчиненията на Владислав Граматик, в което той описва как биля
пренесени мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир в 1469 г. По стила си и по богатото
си съдържание това просто съчинение далеч надминава реторическите многоглаголствувания от
предишните времена. [35]
Почитаният от старо време Рилски манастир, разрушен от турците при завоюването, и то така, че
останали само черквата и Хрельовата кула, от много години стоял напуснат, изоставен, докато трима
302
братя от болярски род, Йоасаф, Давид и Теофан, синове на епископ Яков Крупнишки (Крупник — между
Мелник и Джумая), напуснали селото си около Велбъжд, в което те живеели като духовници, и се
отстранили в Рилската пустиня. Тук те с помощта, на други благочестиви хора възстановили за-
33. Особени заслуги спрямо историята на Скендербег има руският проф. Макушев. Вж. статията му :
Славяне в Албании, Варшава, 1871, гл. IV. Срв. също често споменаваното съчинение на Hopf, Gesch.
Griechenlands im Mittelalter (Ersch und Gruber, 86), стр. 123 и сл. — През 1422 г. Иван Кастриот заедно със
синовете си Станиша, Репош, Константин и Георги подарил на Хилендарския атонски манастир селата
Радостуша и Требище. В картата на Hahn и двете села са под Кораб на Радика (Григорович, Путеш., стр.
54; Шафарик, Список юго-славянских грамот, Ms.).
34. Дубровнишките привилегии от Мурад I (1430), Мохамед II (1480), Баязид II (1481) и Селим I (1514) са
изброени у Miklosich, Mon. serb., стр. 363, 523, 526, 550. В тях има в българизми : потна царина (път), боде
(бъде). Славянските грамоти на Сигизмунд са дадени у Венелин, Влахоболгарския грамоты, стр. 36, 49.
Грамотите на Матияс и на Заполий, вж. Mon. serb., стр. 494, 553 и сл.
35. Издадено от Новаковиħ в Гласник, ХXII, стр. 287—302. [Даничиħ, Starine, I, стр. 45, и Jagić, Ann., стр.
49.]
418
падналия манастир. Докато те още строили, един протопоп от Пловдив неочаквано ги зарадвал с
известието, че веднъж, като минавал с митрополита си през Търново, със собствените си очи видял в
търновската архиепископска черква мощите на св. Иван Рилски; още от времето на страшните
завоевателни войни те били съвсем забравени. Нарочно изпратеният в Търново монах потвърдил това
съобщение. Незабавно изпратили пратеници при царица Мария, дъщеря на Георги Бранкович и вдовица
на Мурад II. Тогава тя живеела със сестра си Кантакузина в с. Ежево, само няколко километра южно от
Серес, и се ползувала с чисто синовна почит от страна на султан Мохамед II. Благодарение на това си
влияние тя станала най-силната застъпница на християните. [36] Тя изходатайствувала от султана
заповед до търновския кадия, с която да се позволи на монасите да пренесат светите мощи в Рилския
манастир. Щом депутацията на рилските монаси дошла в Търново, кадията веднага им дал ковчега.
Гражданите обаче се възпротивили и в продължение на три дни не се съгласявали да се изнесат от града
мощите на светията, докато не се намесил кадията. В същия ден монасите преминали придошлата р.
Росица. При Никопол излязъл да ги посрещне един велможа с всички тамошни боляри, въвел ги в
„палатите” си и поставил ковчега в своя параклис. След литургията около него се събрали почти всички
граждани с жените си и с децата си на голяма гощавка; разговаряли и пели божествени песни.
Споменатият велможа без шапка на глава заедно със слугите си сам угощавал гостите си и едва в четири
часа през нощта се съгласил да седне между тях. На следното утро надарил монасите и ги придружил с
болярите до р. Осъм. След немного дни те пристигнали в София и турнали ковчега с мощите в тамошната
черква „Св. Георги”, в която през време на турските войни бил пренесен и крал Милутин от манастира му
на Косово поле (Бански манастир). Шест дни наред монасите били скъпи гости на местните богаташи и
боляри. На седмия ден населението от целия град се събрало в черквата и се съветвало как да изпроводи
по-нататък светеца. Макар някои и да се страхували от някое неочаквано нападение от възгорделите се
турци, обаче гражданите на коне и пеша с жените си и децата си ги изпратили на четири стадии по-
нататък. Боляри, свещеници и монаси ги придружили още по-далеч — до Лешница. При р. Герман (сега
Джерман) игумен Давид с монасите си и с голяма тълпа народ вече чакал пристигането на националния
покровител. Тръгнали сега вече всички заедно по-нататък към подножието на високата планина, гдето
народът се разположил на една зелена поляна, за да се подкрепи с ядене и пиене; на това място и досега
още се събират богомолците (и оттук продължават пътя си за манастира). На следния ден (деня на св.
Петър и Павел) тържественото шествие влязло в Рилския манастир.
36. Сръбските летописи, Šafařik, Pam., стр. 63. Умряла е, според габровския летописен сборник
(Григорович, О Сербий, приложенията), в 1488 г. Грамотата ѝ е дадена у Miklosich, Mon. serb., стр. 514 и
сл.
ГЛАВА XXV. Старобългарски държавен и културен живот през XII—XV в.

1. Име на царството
2. Граници на царството
3. Деление на страната
4. Население и народността му
5. Държавно и международно право
303
6. Държавни и придворни длъжности
7. Цар, царица и придворен живот
8. Съсловия
9. Боляри
10. Църквата
11. Манастирите
12. Градове
13. Сакси
14. Старобългарските селяни и крепостничеството
15. Областно управление
16. Събори
17. Права и закони
18. Финанси
19. Монети
20. Селско стопанство
21. Търговия
22. Пътища
23. Корабоплаване
24. Военно дело
25. Животът и характерът на народа
Тук свършва нашият разказ за съдбините на средновековното българско царство. Ако хвърлим сега един
поглед назад и си спомним цялата верига променливи събития, които даваха тласък на българския народ
в продължение на цели осем века, ще получим общата картина с много мрачен колорит. В течение на
толкова много векове българите, недавали спокойствие на целия полуостров, дадоха своята литература и
култура на останалия православен славянски свят и разтърсиха с религиозното учение на своята
домашна секта цяла Южна Европа. И какъв прочее бе крайният резултат от всичките им усилия и борби!
Физически тоя някога си толкова бележит и страшен народ попаднал под турско иго, а духовно — под
гръцко владичество и в това робско положение останал, докато в последно време доказа, че
историческата му задача далеч още не е изпълнена. От династиите на Асеновци, Тертеровци и
Шишмановци изпъкват доста личности, които са съединявали политическата мъдрост с доста военна
опитност. Асеновци изведнъж схванали мисълта на великия Симеон и подчертали ясно с приемането на
титлата „цар на българи и гърци” намерението си да издигнат върху развалините на Византийската
империя велика славянска монархия. Иван Асен II бил много близко до осъществяването на тази идея, а
храбрият Михаил Шишман насмалко щял да превземе неочаквано Цариград. Великият сръбски цар Душан
с твърди крачки вървял към същата цел. Обаче всички тези енергични мъже оставяли държавата си на
приемници, които били твърде слаби, за да прокарат техния план в същия дух. [1]
1. [„Fasto, leggcrezza et rabbia naturale de'Bulgari”, Luccari, стр. 49. Променял ли се е народният характер от
това време?]
420
Защо падна България под турско владичество — е въпрос колкото важен, толкова и мъчен, толкоз повече,
че подробностите от великата борба, която опустошила в края на XIV в. българските полета, са ни
известни само откъслечно. При все това бихме могли да изтъкнем следните три обстоятелства като най-
важни причини, които са допринесли за падането на Търновското царство.
Първата причина е византинизмът. Българите, възприемайки от изнемощелите византийци закони и

литература, нрави и пороци, от самите си наставници били въвлечени в общия вече за тях гроб. Първите
Асеновци още били свободни от гръцко влияние; едва с пристигането на първата гъркиня-царица гърците
почват да проникват в България. Византийското господство през XI и XII в. подготвило почвата за гръцкото
влияние. Обаче само привилегированите класи — боляри, духовенство и градове — изпаднали в допир с
тази гръцка цивилизация; селското население си останало в същото положение, в което е било и преди,
па в което си остава и днес.
По-нататък допринесло твърде много да се разстрои древна България богомилството. Това мрачно
учение изстудило у хората любовта към отечеството, внесло раздвоение във всички народни класи и в
края на краищата довело до деморализация. Когато се появили турците на полуострова, притисканите
богомили виждали в тях по-скоро освободители, отколкото притеснители.
Третата причина е средновековният феодализъм. Управлението на страната било в ръцете на

егоистичната болярска каста и на попадналото под византийско влияние духовенство. Навсякъде в
България, Сърбия и Босна болярите проявявали стремеж към независимост и поради това не били
разположени към силни царе. Долната класа от народа пък се намирала в несвободно състояние и
304
прикрепена към земята. Интересите на горните и долните класи, разбира се, не се схождали, но при все
това ние сме на мнението, че в България работата не достигала толкова далеч, както в Босна, гдето
турците успявали да повдигнат селяните срещу дворянството, като им обещавали свобода. [2] Че
българският народ не бил съвсем потъпкан, а умеел и сам да се залавя за оръжие против вътрешни и
външни врагове, показва историята на овчарина, селянин-цар Ивайло.
В следващите страници ние предлагаме един кратък преглед на вътрешното състояние на Търновското
царство (1186—1393 г.). Като главен извор ни служат старобългарските грамоти, които са дошли до нас за
жалост в твърде малък брой. [3]
2. Речта на пратеника на крал Стефан Томашевич пред папа Пий II през 1461 г. Вж. още Gobelinus у Pray,
Ann., III, стр. 275. Рачки в Rad, VIII, стр. 169.
3. На славянски език има всичко седем. 1. Търговската привилегия, дадена от Иван Асен II на
дубровничаните (жители на Рагуза, на славянски Дубровник) (1230—1241). 2. Договорът на
дубровничаните с Михаил Асен против сърбите от 1253 г. (на сръбски), 3. Хрисовулът на Константин Асен,
даден на манастира „Св. Георги” във Вирпинската. планина при Скопие (1258—1277); 4. Писмото на
деспот Яков Светослав до киевския
421
Едва след като основно се проучи цялата страна и след като се обнародват всички археоложки и
ръкописни съкровища, скрити все още както вътре в самата страна, така и в чужбина, ще може да се
помисли да се възстанови цялата картина. В следващия преглед често ще се позоваваме на родствените
съответни византийски и сръбски учреждения, защото те са по-добре познати и защото с помощта на
първите задоволително се обясняват учрежденията от гръцки произход, а с помощта на вторите —
славянските.
1. Името на царството : по гръцки Βουλγαρἀα, на запад Bulgaria, Burgaria, на френски la Bogrie, la

Bougrie, la Bouguerie, на арабски Борджания, [4] на славянски Българска страна, или просто според
славянския израз Блъгары (въ Блъгарἀхъ, собствено — у българите).
Вън от Балканския полуостров също било разпространено името Загорие (страна зад горите, т. е.
планините). Под Загорие разбирали цялата област, която се простира от Балкана до Дунав и от Тимок до
Черно море, т. е. старата Мизия, люлката на старобългарската държава. В южнославянските извори се
означавало така по-рано само Дунавската страна с гр. Търново, а по-късно — и цялото царство. В
неаполитански, генуезки и венециански грамоти четем : „imperator de Zagora”, а в гръцки паметници —
ἡ ρχων τἡ ς Ζαγορἡ ς. [5]
архиепископ Кирил III; 5. Хрисовулът на Иван Асен IV, даден на Оряховския манастир в 1347 г.; 6.
Хрисовулът на Иван Шишман, даден на Рилския манастир в 1378 г.; 7. Пак негов хрисовул на Витошкия
манастир. Четвъртата грамота е издадена от Востоков, Опис. рукоп, рум. музея, стр. 291; всички останали
са поместени във второто издание на „Памятников древней югославянской литературы” от П. Йос.
Шафарик (Památky, стр. 2, 16, 23, 96, 105 и сл.). № 1 и 2 също у Miklosich, Mon. serb., 2, стр. 35. Като
изключим грамота № 2, всички останали са писани на старословенски език — на българско наречие.
Освен това заслужава да се спомене една компилация, съставена по най-старите грамоти на Асен II и
Калиман I, която се касае до Зографския манастир на Света гора и се отнася към XVI в. (вж. гл. XV, бел.
34). На латински е писана Калояновата кореспонденция с папата и Иванковият договор с генуезците в
1387 г.; на италиански — договорът на венецианците с Александър от 1352 г. От надписите най-важни са
станимашкият (Šafařik, Pam., стр. 94) и търновският (гл. XV) — и двата от 1230 г., и боянският от 1259 г.
(Гласник, 7, стр. 189). Грамотата на Александър, дадена на Рилския манастир, която Григорович видял в
1845 г. (Очерк путешествия, стр. 150), не е издадена. Другият документ от времето на Александър от 1342
г., зографският, напечатан в „Бльгарски книжици”, нямах възможност да го видя. (Григорович, пак там, стр.
67; Шишков, История на българите, стр. 255). — [Според фотографиите на Севастянов българските
грамоти издаде Срезневский, Записки, т. 34, кн. II, прилож. № 4. — Срв. Пер. списание, XIII, 1885, стр. 155,
Дринов за Богоров. — Асеновата грамота. Още Miklosich, Mon. serb., в errata я приписва на Асен II. Вж.
Jagić, Archiv, XI, стр. 623. Nota bene, според Срезневски оригиналът е на хартия. — „Bulg. chrysobulla” :
Papadopulos-Kerameus, ἀνἀλεκτα, Petr., 1871. 1371 г., стр. 624.]
4. А. Котлярский, О погреб. обычаях языческих славян, Москва, 1868, приложение 9; още d'Ohsson, Les
peuples du Caucase, Paris, 1828, стр. 260, доказал, че думата Борджания означава България. „La Bogrie” у
Villehardouin, [ed. Waîlly, стр. 487. — Вж. Masudi. — „Burgariae civitates” Ekkehard, Chron. Pertz, VI, стр. 220.
305
Hierosolymita ed. Hagenmeyer, стр. 224—225 (първият кръстоносен поход).—Звукът о в думата „La Bogrie” у
Villehardouin — ?]
5. „До Търново и по цялото Загорие”, е казано в грамотата на Асен И. Сърби : Доментиан, ed. Daničić,
1860, стр. 103, 171, 199, ed. 1865, стр. 214. Владислав в Гласник, 22,
422
По-рядко се среща названието Търновска страна според името на главния град. [6] Името Влахия или
Бяла Влахия [?], употребено у гърци и франки около 1200 г., не се среща в славянски извори.
Византийците поради страстта си за всичко да намерят някое древноелинско название често наричат
българите миси, а страната им — Мисия.
2. Граници на царството. „Пределът” на царството често се менявал. [7] Асен I и Петър нахлували до
Серес. Калоян отместил граничната линия близко до Цариград и до Солун и навътре в Македония,
включително с Охрид. Разширението на Търновското царство достигнало крайните си предели при Иван
Асен II (1218—1241 г.); синовете обаче на Иван Асен II загубили всички му завоевания. Константин още
веднъж завзел Горна Македония, но за късо време; след него нито един цар не е могъл да разшири
властта си върху тези страни.
Северната граница образувал Дунав, източната — Черно море, а южната граница твърде често е
минавала Балкана и Средна гора. На запад Асеновци владеели Белград и Браничево, както изглежда, от
Калоян до Константин. [8] При Калоян (1196—1207 г.) българска стража стояла от 1203 г. на мястото на
по-сетнешното Смедерево [9] против маджарската крепост Кеве (сега Кубин); той пак е владеел и
Прищина, Скопие, Велбъжд и Ниш. Нее известно кога точно Ниш е преминал в сръбски ръце задълго [?],
може би след битката при Велбъжд, 1330 г.
На запад в началото на XIII в. българите граничили : откъм юг със сърби, откъм север с маджари, които
дълго време владели Браничево и областта Мачва по Колубара. [10] След превземането на Браничево от
сърбите те само остават западни съседи на българите; оттогава пограничната линия откъм тази страна
останала непроменена до нашествието на османите. През XIV в. сръбско-българската граница имала своя
начален пункт при Оршова, обхващала цялото Тимошко течение заедно с крепостите Свърлиг [11] и
Соколец (сега Баня), минавала през Болванския про-
стр. 301. Визант. у Stritter, II, стр. 680, 701, 758. Срв. Асен II „imperator Exagorarum”, Bongars, Gesta dei per
Francos, II, стр. 72. В договора с венецианците от 1352 г., Иван Александър, „per la dio gratia imperator del
Zagora, de Bolgari е de Giresi”; наред с това и друга бележка : „die Bulgaria over del Zagora (Ljubić, III, стр.
246). Погрешно е обяснението на името у Šafařik, И, стр. 234. Срв. „die kahlen Vorhöhen des Sv. Nicola
Balkans, welche im Volksmunde Zagora genannt werden” [?] Kanitz, Donau-Bulgarien, I, стр. 184.
6. Константин Философ, Starine, I, 9, стр. 38 и сл.
7. [В границите на царството има два периода : 1. с Македония, nota bene, за продължаване на името
Bulgaria там у Harff, Musachi и др., 2. от падането на Асеновци до края.]
8. Известието на сръбските летописи, че св. Сава (около 1220 г.) основал в Белград и Браничево
епископство (Рат., стр. 60), се опровергава от най-стария списък в същия летопис (пак там, стр. 54). В
1232 г. и в двата града имало български епископи. Theiner, Mon. Hung., I, стр. 103.
9. Theiner , Mon. Slav., I, стр. 34 : castrum, quod vocatur Keve, ubi solo Danubio mediante regnum Ungarie а
Bulgarorum provincia separatur. Срв. гл. XV.
10. [Пер. списание, I; Новакович за Вишесава.]
11. В 1279 г. бил съставен в Свърлиг сръбски кодекс, в заключителната бележка на който се споменава не
сръбският крал, а българският цар (Гласник, 20, стр. 245). В XVII в. Свърлиг и Кладово влизали във
Видинския санджак, който вероятно съвпадал с об-
423
306
ход (крепостите Болван и Липовац са били сръбски), през планината Озрен, проход Куновица (Пирот е бил
български, а Ниш — сръбски), към Суха планина в областта Знеполе (Снегполе при Трън) и достигала до
Струма, при сръбската крепост Землин. По-нататък Струма била погранична река; Велбъжд бил сръбски,
а Стоб при устието на Рилската река — български.
Крайморските градове Месемврия и Анхиал, както и съседният край в подножието на Балкана между
морето и Тунджа с градовете Айтос, Росокастрон, Диампол и т. н. вечно били ябълка за крамоли между
византийци и българи. От Амадеевата експедиция (1366 г.) до февруари 1453 г. в Месемврия и Анхиал
господствували византийците. Пловдив през първата половина на XIII в. бил повечето под българска
власт, по-късно (в 1322 г.) за късо време го завладял Тертерий II, а в 1344 г. — Александър за
продължително време. Много кръв се е проляло също тъй и за родопските крепости, предимно за Цепина
и Стенима (Станимака).
На нищо не е основано мнението, какво властта на първите Асеновци се простирала и над Влашко, тъй
като смесването на българи с власи, царската титла и появата на власи (цинцари) в българската войска
не могат да служат в дадения случай като доказателства. На север от Дунав в XIII в. господарували
намиращите се в тесни приятелски връзки с Асеновци кумани, а след оттеглянето им — маджарите, след
което (около 1300 г.) на изток от Алута почнало вече да възниква румънското воеводство.
3. Деление на страната. Царството, както и в Сърбия, се наричало държава, а отделните провинции —

област или по примера на гърците— хора (χἀρα).
Списък, макар и непълен, на българските области имаме в дадената от Иван Асен II на дубровничаните
грамота за свободна търговия. Там ние намираме : Белград, Браничево (до Пожаревац), Бъдин, Търново с
цялото Загорие, Преслав, Карвунскахора (при Балчик), [12] Крънска хора (около
ластта на последния цар Срацимир. За границата при Болванския проход вж. Константин, Гласник, 42,
стр. 307; срв. Heerstrasse, стр. 87, 107. — [През 1684 г. манастирът Буков, 3/4 часа на северозапад от
Неготин в Крайна, принадлежал към Бдинската епархия, вж. надписа у Миличевић, стр. 957.]
12. Καρβωνἀ Cant., стр. 584, Καρβουνἀ Acta patr., 1,1, стр. 502, Carbona в италианските морски карти от
1318—1614 г., между Кастрица (сега Кестридже), и Каварна (Tafel, Const. Porphyr. de provinciis, Tübingen,
1846, стр. 37—41). „Боруйска хора” не бива да се произвежда от Πἀρος (Бургас), защото прилагателното
от Πἀρος би било „Порьскый” а съвсем не „Поруйскый”; значи вероятно по-скоро думата е за Βερροἀα,
Veroi на латинците, Berua у Henri de Valenciennes; и наистина у Лукари (Ann. di Ragusa, 1605, стр. 64)
между Пловдив и Ямбол е даден Borui-grad. — [Μπαλἀκα τις τοἀ Καρβωνἀ ἀρχων 1346. Cant., II, стр.
584. Днешният Балчик (Tom.). — Карбуна, предградие в Ямбол.— Carbona в италианските карти, сега
Балчик. — Carbona, сега Екерне. Брун, стр. 63, старото Cruni. Брун, стр. 63, туря тук Крън. — Мачин (вж.
Tomaschek, Idrisi, Брун). Митрополитът на Βιτζἀνης станал митрополит по времето на Андроник по-стария:
Gelzer, Beiträge zur russ. Kirchen geschichte, Zeitschr. f. K. G., XIII, 2 + 3, стр. 261 (S. А.). — Брун, Черно-
424
Карнобат), [13] Боруйска хора (при Боруя или Верея, сега Стара Загора). [14] По-нататък следват
придобитите след Клокотнишката битка (1230 г.) владения : Одрин, [15] Димот (Διδυμοτεἀχον) [16],
Скопска хора, Прилепска хора, Деволска хора и „земя Арбанаска”. Средец (София), Охрид и другите
Асенови градове не са споменати тук.
Крънска хора (Κρουνἀς, Κρηνἀς у византийците) се простира от Черно море почти до Тунджа с
изключение на Сливен и Ямбол. Споменът за тази област е запазен в турското название на гр. Каринбат,
по български Карнобат или Карново, и в името на съседната Карновска планина.
В края на XIII в. тук е била полунезависимата държава на болярина Елтимир, брат на Тертерий I. [17]
Македония при търновските щре се наричала Долна земя. При Константин там срещаме провинциите
(областите) Прилепска и Положка и местността Бабуна. [18]
307
Името Македония в средните векове у много византийски, латински и славянски автори обхващало и
Тракия; тъй сръбският летопис пише, че битката на Марица в 1371 г. станала „в Македония”. Славяните
още от старо време наричали Тракия Романия (а сега Руманя), както четем вече на надписа на Асен II.
4. Население и народността му. Няма липса от доказателства в полза на това, че стара България била
гъсто населена. В независимото княжество на цар Срацимир Видински в 1365 г. едната трета само от
населението била над 200 хиляди души. [19] Сравнението на старите паметници с
морье, II, стр. 358. Itinerarium Ant. Usus maris (според Desimoni, I conti della ambasciata al chan di Persia),
страната на импер. Usbech : „Imperium suum incipit in provincia de Burgaria, scilicet in civitate de Vecina et finit
in civiíate de Cerganghi”. Ген. грамоти от 1418 r. (Atti della Società Ligure, XIII, стр. 304) : „Et intelligatur dictum
imperium Usbech flumen Vicina versus Thanam”. Брун мисли, че това е Камчия, la Viça, Viça, Veza в
италианските карти. Cerganghi — е вероятно Ургендж. — Nota bene, да се изясни властта на
Цариградската патриаршия над черноморските градове в XIV в., като Варна и пр.]
13. [Κρηνἀς, стр. 564, 852 (вж. Villehardouin).]
14. [Боруйска хора = Бургас, Тот., Брун (?!).]
15. У Šafařik, Рат., 2, според преписа на консула Гагич „в болери”, а в оригинала четем — „в Одрин”.
16. [Български управител в Мелник. Valenc, сар. 23. Ломбардите в Сер avaient envoyé des messagers au
bailli de Burille, qui était bien outreguidant (outrageurs or.); et il demeurait à Menelic. Et ils dirent au bailli qu'il vînt
à la Serre, et que s'il у amenait des gens en force, le château lui serait rendu et livré.]
17. Pachymeres, II, стр. 267. Nicetais, стр. 564, 852.
18. Съшьдшю царствоу ми въ долнѧѩ землѧ. Šafank, Pam., стр. 23. — [ Долна земя у котленците
противопоставена на Добруджа : Карнобатско и пр. — Долнἀἀ земἀ Охридскаἀ приписка от времето на
импер. Анастасий в Московския ръкопис, превод на Конст. Манасий. Сборник, VI, стр. 327. — τἀ κατωτικἀ
μἀρη страна в Сицилия, Гърция (в противоположност на Pontus?) у Теофан, ed. Boor. регистъра. — Dolnji
kraji в Босна.]
19. Illa Bulgaria populosa в писмото на францисканския генерал от 1368 г. Още един баварски географ от IX
в. пише : „Vulgarii regio est immensa et populus multus multitudo magna” (Šafařik, II, стр. 711). Срв. Дринов,
Происхождение, стр. 88.
425
днешното положение показва, че изобщо на полуострова изчезнали безследно много средновековни

селища. Главен елемент на населението били, разбира се, българските славяни. Пръснато между тях,
повече в градовете, отколкото в селата, живеели представители на девет народности, между които най-
главни били гърците и куманите.
Гърците от незапомнени времена още живеели по черноморските пристанища : във Варна, Месемврия,
Анхиал и т.н. В договора на Иванко с генуезците от 1387 г. се споменават наред с „Bulgari” и „Graeci” като
негови поданици (в Добруджа). Гръцкото влияние върху българите било много силно; почти цялата
византийска църковна и светска терминология била пренесена в България. В грамотите от XIII и XIV в.
най-добре може да се проследи как отделни местни изрази и наименования се заместват с гръцки : хора,
стратор, технитар, оризмо, кефалия, диавато, перивол и пр.
Силно е също тъй и влиянието, което турският народ кумани упражнил както върху маджари, така и върху
българи. Докато те още живеели своя скитнишки живот оттатък Дунав, били най-верни съюзници на
Асеновци против гърците. Когато обаче татарите ги изгонили из молдавските и из влашките равнини, част
от тях минали в маджарско, гдето били приети от особено разположения към тях крал Бела IV, а при
Владислав IV, син на куманка, станали причина на страшни вълнения. Друга част от тях се заселила в
България. Там куманското болярство чрез роднински връзки с български болярски семейства спечелило
такава власт, че куманският велможа Тертерий можал да заеме престола (1280 г.) и да го предаде на
своите потомци. Брат му Елтимир господарувал около Балкана като полунезависим династ. Михаил
Бдински (според думите на византийците) бил от полукумански произход. В Македония и до днес
съществуват гр. Куманово и с. Куманичево при Костур; с. Куманите при Трявна в Балкана; [Кумански брод
при Калафат във Влашко, имение на манастира „Тисмен”]. Собственото име Куман се среща не само в
старосръбски паметници, но живее и досега още у българския народ.
308
Тъмен е произходът на днешните гагаузи—християни, които говорят турски език и живеят в околностите
на Варна и черноморските пристанища. Някои ги смятат за потомци на куманите (узи, огузи), чийто език
наистина е родствен на турския. Хамер въз основа на източни извори разправя, какво в 1263 г.
византийците надарили със земи в Добруджа избягалия селджукски султан Изедин. Тогава уж се
преселили до 10 000 — 12 000 турски семейства от Мала Азия под предводителството на Салтукдед,
чийто гроб и досега е запазен в Бабадаг; но скоро след това тези поселенци се преселили наново в Крим
и по Кипчакските степи. В никой друг паметник обаче ни дума не е споменато за това. [20]
Един от старите елементи от населението на полуострова били румъните, или власите. Още в 1164 г. се
споменават по крайбрежието на Черно море власи като стари италиански колонисти. [21] По-късно те
съвсем
20. Hammer, Gesch. der gold. Horde, Pesth, 1840, стр. 176—180.
21.
etc. Cinnamus, VI, стр. 260. Срв.

Rösler, Rom. Stud., стр. 85.
426
изчезват от балканските страни, а между това по равнините оттатък Дунава възниква румънската
държава.
В градовете имало колонии от италиански търговци (генуезци и венецианци), фактории дубровчански,

чийто роден език бил сръбският, и селища на сакси — немски рудокопачи. Към тия чужденци ще се
върнем още веднъж малко по-надолу.
Евреите при цар Иван Александър (1331—1365 г.) предизвикали големи безпокойства. По-рано се
споменава за тях само в 1294 г., когато татаринът Чоки по Светославова заповед бил наказан със смърт,
изпълнена от евреи палачи. Еврейските извори за жалост са ни недостъпни.
Нов елемент от населението са циганите — арийски народ, дошъл в V в. от Индия в Персия, в VII в. — в
Сирия, а в IX в. — във Византийската империя. В Европа за пръв път се появили в Гърция през XIV в.,
отгдето са минали в славянските земи, а през времето на воевода Владислав (около 1370 г.) — във
Влашко. По тоя начин по всяка вероятност те се появили в България към средата на XIV в. Като сетнина
от тяхното живеене всред тия народи било, както на това посочи Миклошич, това, че следи от румънския,
южнославянския, а най-вече от гръцкия език се срещат във всички цигански диалекти на Европа, даже и в
Испания и в Англия. [22]
Колкото се отнася до задграничните сношения, то най-главни врагове на българския народ през средните
векове били гърците и маджарите. С Маджарско българското царство граничило известно време на запад
в Браничево, а по-късно, след учредяването на Северинския Банатг от Оршова на Дунав до устието на
Алута.
В българския език намираме и някои заемки от маджарския : русаг, царство (orszàg), урове боляри (úr);
също тъй и от езика на франките, например : шлем (гилем), кастел (castellum), стрела габилота (javelot).
[23]
5. Държавно и международно право. Държавният глава носел името цар, което по значение е тъждествено
с византийското βασιλεἀς и латинското imperator. Това име е от латински произход, понеже е образувано
от cesar още в ония далечни времена, когато славяните са били в сношения със самите римляни. В най-
старите паметници се чете цἀсарь, по-късно цъсарь. [24] Царят за себе си никога не е писал „аз” или
„ние”, а
22. От Румъния циганите минали в Унгария, Бохемия, Германия, а оттам, от една страна, във Франция и
Англия, а, от друга — в Полша, Русия, Финландия и Швеция. Голям брой от тях се поселили в Испания
още в 1447 г., Miklosich, Über die Mundarten und Wanderungen etc, Denkschr. der Wiener Akad., XXI, XXIII,
1874. За най-старата история на циганите срв. М. J. de Göje, Bijdrage tot de Geschiedenis der Zigeuners,
Amsterdam, 1875.
309
23. За тези чужденци срв. Миклошичовото издание на старобългарската Троянска хроника от XIV в.
(Starine, III). Не е известно дали лично име Белаур е взето от унгарски; срв. румънското бълаур, дракон.
24. Срв. Miklosich, Leh. palaeoslov. Ясно е, че думата не е от καἀσαρ и Kaiser. Чешки — cisař, полски —
cesarz. — [За името цἀсарь вж. Марийнското, Зографското, Асемановото и др. евангелия.]
427
„царство ми”, следвайки според византийски израз „βασιλεἡα μοἡ”; същото е и у сръбските крале
„кралевство ми” и у румънските воеводи — „господство ми” (domnia mea).
Императорската титла на българския господар била призната и от всички чужденци, не само сърби и руси,
но и от гърци и италианци. Византийците го наричат βασιλεἌς; във венецианските, генуезките и
неаполитанските грамоти — imperator. Папата само и маджарите употребявали тази титла в твърде редки
случаи. [25] След въстанието в 1186 г. Петър и Асен се коронясали със златна корона и обули червени
ботуши — знак на императорско достойнство у византийците (ἀρυἀρἀ πἀδιλα). [26] Вече в 1189 г. Петър
се именувал император не само на българи, но и на гърци; от Фридрих I обаче той не получил
подтвърдение на своята титла. [27] Неговият приемник Калоян по примера на Симеон, Петър и Самуил се
обърнал към папата и получил от него кралска корона, обаче въпреки това той се именувал постоянно
цар. Пълната титла гласяла : „в Христа бога благоверный цар и самодръжец всем Блъгаром и Гръком”
[28]. С името „цар на гърци” се титулували, както ясно личи от грамотите, надписите и монетите, всички
царе от Петър до Иван Шишман III; само Константин, съпругът на Мария Палеолог, във всички паметници
се именува просто „цар и самодръжец Блъгаром”. [29]
Титлата imperator Bulgarorum et Blacorum намираме само в някои латински Калоянови писма до папата от
1202 и 1203 г.; по-нататък у Villeharduin (Roi de Blaquie et de Bougrie); в славянските извори няма никаква
следа за това. [30]
Монетите ни дават по-основателни сведения за знаковете на царското достойнство, отколкото писмените

паметници. [31] „Столът” или „престолът” [32] е изобразен на най-старите монети във вид на седалище
с два крака, украсено с бисери; по-късно се явяват и облегала, а често и същински трон. Короната
наричали диадема (διἀδημα) [33]. Петър се коронясал със златна корона. Калоян получил от папата
„regium diadema”, скиптър и хоругва с образа на св. Петър. На монетите короната е изобразена в най-
разнообразни форми. Обикновено тя е ниска диадема с бисери,
25. В папските актове до 1204 г. „nobilis vir dominus Bulgarorum”. B 1291 г. като изключение : „imperator
Bulgarorum illustris” (Theiner, Mon. Hung., I, стр. 375). В 1337 г. — rex, вж. бел. 36.
26. Nicetas (Stritter, II, стр. 674) говори само за коронацията на Петър.
27. Ansbertus, стр. 44 : Kalopetrus Blacorum et maxime partis Bulgarorum in hortis Thracie dominus, qui se
imperatorem et coronam imperialem regni Grecie ab eo (от Фридрих) sibi imponi efflagitat. Пак там, стр. 54 :
Kalopetrus Blacorum dominus itemque а suis dictus imperator Grecie.
28. Срв. виз.
29. Вирпинската грамота, Боянският надпис, писмото на Светослав, бележката от 1273г. у Miklosich, Lex.
palaeoslov., X.
30. [Johanis qui ere rois de Blaquie et de Bougrie. Villehardouin, ed. Wailly, стр. 116, § 202J
31. Ljubić, Opis jugoslav. novaca, Zagreb, 1875.
32. Грамотите от 1262, 1347 и 1378 г.
33. Грамотата от 1378 г.
428
от която се спускали покрай слепите очи две ленти, украсени с бисери и със скъпоценни камъни; Иван
Асен II и Светослав носят полушарообразна корона, украсена и снабдена отгоре с топка; Михаил Асен —
зъбчеста по западен образец, Михаил Шишман — корона-шлем със споменатите по-горе ленти, Срацимир
310
— проста шапчица без бисери. На големия образ на цар Александър във ватиканския ръкопис на
българския превод от Манасиевия летопис виждаме разделено на шест полета и украсено полукълбо с
гребен отгоре и с бисерни ленти от двете страни. Коронацията обикновено ставала в построената от Асен
и Петър черква „Св. Димитър” в полите на Трапезица. ,,Скиптърът”(σκἀπτρον) бил от различна дължина и
снабден на горния край с кръст (при Срацимир — с лилии), а на долния — с топка. Едва на монетите на
Асен II се появява образът на държавата във вид на кълбо с кръст. На монетите между царя и царицата
обикновено стои хоругва; понякога мястото ѝ заема кръст.
Държавният герб бил лъв; на средновековните монети и печати наистина такъв няма, обаче за него се
говори в по-новите известия на XVII в.
В тържествени случаи, като например на събори, царят се явявал в пурпурна одежда, наричана
багреница (багр, πορἀἀρα). [34] Това била пъстра и със злато шита одежда, която била обшита на
шията, на ръкавите и по долния си край с бисери и скъпоценни камъни и се допирала до земята. От шията
до долния край виси украсена столà. С камъни и бисери блести и поясът, единият край на който (както у
византийците) се спуска на монетите по лявата ръка, опряна на хълбока, а дясната държи скиптъра. Асен
II според образите на монетите върху тази дреха е наметнат с широка, богато украсена мантия, предната
страна на която изпълва голяма лилия; дясната страна е открита от горе до долу за дясната ръка, която
държи скиптър, а лявата, която се подава само под края на мантията, държи държава. Това царско
облекло било, подобно на сръбското, в по-голямата си част копие от византийското императорско
облекло.
В съкровището се пазели като най-скъпоценни трофеи златните одежди и знаците на царското

достойнство, които победеният от Асен и Петър Исак Комнин оставил в лагера като плячка за
победителите (1190 г.). Иван Асен III, оръдие в ръцете на византийците, бидейки принуден в 1280 г. да
бяга, тайно прибрал цялата тая плячка в чували, а също и всичко, което лесно могло да бъде изнесено от
съкровището, и заповядал да изнесат всичко това нощем от Търново, след което и сам той изчезнал.
Що се отнася до престолонаследието, то в България нито през време на Първото (до 1018 г.), нито в
епохата на Второто търновско царство никога не е бил в сила старославянският закон да се избира човек
от целия царски род, а правото на пьрвородството. Само в началото на Второто царство Петър наследил
не непосредствено Асен II, сина на Асен I, а брат му Калоян, при което вероятно решително значение
имали мало-
34. На синода в 1211 г. Борил се явил, съ свἀтлоἀ багрьницеἀ”. [Към царското облекло спадат и
червените обувки по византийски обичай, за които по-обширно пише J. Schmidt, Byz. Zeitschrift, I, стр. 321,
Anm, 1.]
429
летието на престолонаследника и нуждата от енергичен пълководец. Ако царят умирал бездетен, то

наследявал го неговият брат, както например Михаил Асен — Калиман I. По византийски обичай най-
старият син, понеже по право е бил престолонаследник, наричали го също цар и гледали на него като на
съуправител. Такъв е бил при Константин неговият син Михаил „порфирородни” (πορἀυρογἀννητος), при
Александър — и трите му синове един след друг, при Срацимир — неговият син „юный цар” Константин.
През малолетността на царя управлявала майка му. Подялба на царството срещаме само в края на
старобългарската история. Ако се прекъсвала мъжката линия, болярите избирали някого от своята среда.
Тъй например след прекъсването на Асеновци бил избран сърбинът Константин, който като братовчед на
сръбския крал Владислав, зет на Асен II, бил роднина на старото царско семейство. С избор били
издигнати на престола Михаил и Александър. Отвън били поставени за царе само двама : Асен III — от
гърците и Смилец — от татарите.
Женското потомство било лишено от правото да наследява престола. Обаче новоизбраният цар
обикновено се е оженвал за някоя княгиня от стария царски род, та по такъв начин да предаде на
възцаряването си вид на наследственост; такъв е случаят с Константин и с Михаил. Същото направили и
узурпаторите Борил, Калиман II и Ивайло, които се оженили за вдовиците на убитите от тях
предшественици.
Името „Асен” звучало толкоз приятно, че когато от тая династия останали живи само неколцина изродени
вече потомци, прекарващи живота си във Византия, царете от други родове си го присвоявали : тъй
постъпили Константин, Александър и синът му Михаил.
В международно отношение българите се намирали във връзки с византийци, маджари, сърби, с

източните франки, с неаполитанци, генуезци и венецианци. Търновските царе се сношавали и с
египетските султани; известната Мария подкокоросвала тамошния султан против Михаил VIII, а в един
311
арабски ръкопис в Миланската библиотека от 1376 г. се намира образец за писмо от страна на султана до
господаря на сърби и българи. [35]
Важен въпрос за държавното право съставят претенциите на маджарската корона върху българското
„кралство” като върху предишна част от маджарското царство. Маджарските претенции върху България си
водят началото от походите на Бела III против византийците и тогавашното завземане на български
градове в Моравската област, Белград, Браничево и др. Крал Емерих, братът на Бела, отворил война за
тези земи против българите. Андрей II бил ту във враждебни, ту в дружески връзки с Иван Асен II, своя
зет, и го наричал дори imperator. [36] Стефан V
35. Издаден от Bogisić, Rad jugosl. akad., стр. 182. Започва тъй : „Продължи, о, боже, живота на Вашия
господар, сияйния, почитания, славния, великодушния, като лъв храбрия герой, пълководеца на Ангел
Комнин N. N., стълба на християнството, краля (малик) на сърби и българи, славата на християнските
народи, гордостта на Христовата вяра, мореплавателя, закрилника на градовете и на крайграничните
земи.”
36. Cum Azeno Bulgarie imperatore. Писмото на краля е дадено у Theiner, Mon. Hung., I, стр. 21.
430
нахлувал пет пъти в България, известно време владял Видин и приел титлата rex Bulgariae, която от него
време останала в маджарската кралска титла, макар и без какво да е фактическо основание, ако не
смятаме петгодишното владеене на Видин от Людвиг Анжу.
6. Държавните и придворни длъжности, изключителна привилегия за болярите, били организирани, както

и в Сърбия, по византийски образец. Най-високата държавна длъжност била длъжността деспот
(δεσπἀτης), жената на когото се наричала деспотица или деспина (δεσπἀτης, δἀσποινα). Във Византия
тази титла се давала обикновено на някой императоров роднина; по-късно тъй се наричали владетелните
князе на Епир, Морея, Сърбия и др. [37] Следващата по ранг степен заема севастократорът
(σεβαστοκρἀτιωρ), титла, която се давала в България, както и във Византия, обикновено на царевия брат
или поне на близък царев роднина. [38]
Думата бан не се среща в старобългарските паметници. Затова пък в турски извори от 1382 г. се
споменава софийският бан и бан на Цепино. Тази титла носили наместниците на маджарските крале не
само в Хърватско и в Босна, а и в пограничната Мачва и в Северин и оттам тя лесно могла да премине и в
България. [39]
Държавен канцлер и министър на финансите бил в държавите по византийски образец логотет

(λογοἀἀτης) [40]. Останалите български сановници, чийто брой и йерархически ред впрочем са
неизвестни, били : протовестиарий (πρωτοβεστιἀρος), протосеваст (πρωτοβεστιἀρος), протокелиатин
(първият камерхер), протостратор (πρωτοστρἀτορ), велик примикюр (μἀγας στρατοπεδἀρχης),
епикерний (πιγκἀρνης, pincerna). В грамотите срещаме още : стратор (στρἀτωρ), висши щалмайстер и
„комис с конете”. [41]
При двора на румънските князе се споменават от XV в. следните жупани : велик дворник (виз. μἀγας
δομἀστικος), велик постелник, велик перник (чашник, виночерпец), велик логотет, велик вестиар, велик
спатар (πρωτοσπαἀἀριος), велик столник, велик комис, велик ключар. Мнението, какво тези придворни
звания, отчасти от чисто славянски произход, са заети от българския двор, и досега още не е доказано.
7. Цар, царица и придворен живот. На българския цар, макар властта му фактически да била ограничена
от влиянието на болярите, се оказвали, както и във Византия, едва ли не божески почести. Изумителен е
броят на титлите му. Величаели го като благоверен, благороден, христолюбив, превисок, прекрасен,
преславен, самодържавен, благочестивейши,
37. Българските деспоти : Стрез при Асен II, Яков Светослав при Константин, по-сетнешният цар Тертерий
при Асен III, Елтимир при Тертерий I, Михаил Бдински, преди да бъде избран, и Срацимир, бащата на цар
Александър.
38. Севастократори са били : Стрез (поч. 1211 г.), братът на Иван Асен II, Александър, зетят на Михаил и
на Асен, Калоян, Константиновият братовчед, Радослав, Смилецовият брат.
39. Вж. гл. 23, бел. 7, и гл. 27.
312
40. В 1331 г. Филип логотет и Раксин протовестиар.
41. Българският comestabularius в един латински паметник, даден у Theiner, Mon. Slav., стр. 21.
401
православен, велик и свят. [42] Преводачът на Манасиевия летопис именува : „Ивана превъзходнейшия
цар на българите, Асена Александра прекроткия, милостивия и разположения към монасите хранител на
бедните.”
Царицата се нарича в паметниците „благочестива царица”. От 21 търновски царици осем са били гъркини,
пет българки (впрочем народността на някои от последните е съмнителна), 3 сръбкини, 2 румънки, 1
куманка, 1 маджарка и 1 еврейка. Калояновата съпруга — куманка, се подозира в мъжеубийство,
извършено от нея заедно с царския племенник Борил, който по-късно ѝ станал съпруг. На маджарката,
сестра на св. Елисавета [43] и съпруга на Асен II, православната църква е пяла „вечная памет”; тя и
румънката — Срацимировата жена, били католички. Гъркините в повечето случаи донасяли злополуки за
царството. Още Петър (927—968 г.) имал жена гъркиня. През време на Търновското царство първата и
може би най-добрата гъркиня-царица била третата съпруга на Асен II — Ирина, дъщеря на ослепения
епирски император Теодор. Най-лоши спомени оставила след себе си Мария, жената на Константин и на
Ивайло, убийцата на деспота Светослав, майсторка на интриги. От сръбкините княгини били : жената на
последния от Асеновците, след това Ана, съпругата на падналия при Велбъжд Михаил, и жената на
последния цар Шишман, дъщеря на Лазар. Интересната история на царицата-еврейка разказахме по-горе.
Много дъщери на български царе са украсявали дворовете на съседните владетели. Франките

прославяли красотата на Мария, съпруга на император Хенрих, дъщеря на Борил. Четирима сръбски
крале : Стефан Владислав, Стефан Урош II (Милутин), Стефан Урош III и Стефан Душан, имали за жени
българки. Българка е била и Дорослава, съпругата на Твърдко, босненския крал. Във Византия
нещастният Йоан IV Ласкарис и безпокойният Андроник Палеолог са били роднини на търновските царе.
Две княгини за благото на отечеството били принесени в жертва на варварите, именно : дъщерята на
Тертерий — на Ногаевия син Чоки и Тамара — Шишмановата сестра — на султан Мурад.
За домашните отношения при двора може да се каже само, че повечето царе били женени по два пъти, а
Асен I и Константин даже по три пъти. В двоеженство се провинили Константин, Тертерий и Михаил, които
изпратили жените си славянки като заложници във Византия, за да се венчаят за гъркини. Тертерий II бил
вкаран в правия път само чрез отлъчване от църквата, а Михаил скъпо заплатил при Велбъжд за
постъпката си (1330 г.). В историята на безследно пропадналите царски дворци в Търново не липсват и
романтични епизоди; нека си припомним любовта на Асен II към Ирина, брака на Светослав с доведената
дъщеря на търговеца Панталеон и Александровата любов към момата еврейка.
42. Виз. напр., в речите на Никита Хониат:
От славянските писатели в това отношение най-много се е отличил Даниил (поч. 1338 г.) в биографиите си
на сръбските крале.
43. Albericus, стр. 578.
432
От прозорците на дворците [44] в търновския Царевец царят е могъл да обхване с погледа си от една
страна къщите на тесния град, от друга бързотечната Янтра и надалеч балканските върхове. Нищо почти
не ни е известно за вътрешната наредба на дворците, също и за съкровището, освен споменатите по-горе
трофеи. В Сърбия имаме поне опис на съкровищата на крал Владислав, на деспот Георги Бранкович и на
много други знатни лица. Данаил разказва, че след Велбъждката битка сърбите намерили в
неприятелския лагер „царски свити, безброй съкровища и скъпи коне”. Пленените пък боляри оплаквали
Михаил с думите : „Къде е сега златният ти престол? Где е славата на богатството ти? Где са безценните
ти бисери и камъни и пъстрите ти златни одежди?”
За дворцовите тържества ни разказва Акрополит, който в 1260 г. пристигнал в Търново като пратеник на
Михаил VIII при цар Константин : „Аз отидох там и прекарах няколко дни при него. По това време се
случиха тъкмо празниците Рождество и Кръщение Христово, през които българските царе най-вече се
313
представят с блясък. Тогавашният цар Константин пожела и аз да присъствувам на всичко това. Като
изпълних това, с което бях натоварен, напуснах Търново и се върнах при императора в Нимфеон.” [45]
Извънредно гостоприемни бивали българските царе и при срещите си с гръцки владетели. Св. Сава,
Немановият син, на връщане от Палестина умрял в Търново като гост на Иван Асен II. Михаил заедно с
жена си и с Андроник III се веселил в Черномен през 1327 г. в продължение на 8 дни. Крал Милутин
веднъж посетил Светослав, а Душан заедно с жена си Елена дохождал с цел да посети брат ѝ
Александър.
Според разказа на Роберт де Клари, преди да стане сватбата при бракосъчетанието на Мария с
император Хенрих, 60 товарни животни вървели натоварени с прикята на младата булка, която се
състояла от злато, сребро, коприна и др. разкошни неща; всяко животно било покрито с червено кадифе,
което се влачело зад него на няколко метра. При бракосъчетанието в 1337 г. на българския
престолонаследник Михаил с дъщерята на Андроник III в Одрин цели 8 дни имало пиршество извън града
на Комненова поляна край Тунджа, където сега вековни чинари, дъбове, буки и явори хвърлят сянка по
веселите поляни около разрушения Ески-сарай на старите турски султани. На деветия ден българите си
заминали за в къщи, придружени от много гръцки велможи, някои от които и останали в новото отечество
на младата царица. [46]
Интересни са подаръците, които поднесъл Калоян на папата в 1203 г. и 1204 г. [47] Архиепископ Василий
бил изпратен със злато, копринени материи, восък, сребро, коне и мулета; той впрочем не можал да
стигне. Епископ Власий донесъл три двойно изтъкани аксамита (кадифе), златна
44. [Palatium у сърби и българи е πολἀτα, в Дубровник pólača.]
45. Acropolita, ed. Bonn., cap. 84, стр. 187.
46. Cantacuzenus, ed. Bonn., II, стр. 504.
47. Theiner. Mon. Slav., I, стр. 20, 29, 39.
433
чаша, два килограма перпери (монети), три сребърни блюда и един сребърен поднос. След коронацията
пък Калоян изпратил на папата освен разкошни кадифени материи още и една камила (camelum). Колко
много са ценили южнославянските князе редките и опитомени животни, виждаме по подаръците, получени
от император Фридрих I в Ниш в 1189 г. от сръбския жупан Неман : шест тюлена, опитомен глиган и три
домашни елена. А крал Андрей II Маджарски подарил на Стефан, Немановия син, при срещата си с него в
Равна наред с чаши, одежди и коне още и зубри и сарацински биволи. [48]
Главно удоволствие за владетеля на България, както и навсякъде, бил ловът. Когато пристигнал в
Търново св. Сава, веднага след приветствията Иван Асен II заминал на лов в своите владовища (дворы).
[49] Самият лов се провеждал със соколи (крагуй) и кучета, с хрътки и големи песове, славянското
наименование на които (загар, срв. пол. ogarz, чеш. ohař) минало в новогръцкия и албанския език. За тях
се грижели особени псари (в Сърбия също тъй псар, старочеш. psàř), наричани още и песяци. [50] Онзи
пък, който се грижил за соколите, по старобългарски се нарича крагуяр (по сръбски — соколар, чеш. —
соколник, гръцки — херакар). Ловът със соколи е познат у нас само по разказите и легендите от стари
времена; обаче в Албания и в Дебър, където още не е проникнала модерната цивилизация, тамошните
аристократи и досега още ходят на лов със соколи и с чучулигари.
След приемане на християнството в България управлявали пет династии. Старият, първоначално

неславянски Омуртагов род към края съвсем отслабнал. Енергични личности се срещат между
македонските Шишмановци, които имали резиденциите си в Охрид и Преспа (963—1018 г.). В Търново
господарували три рода : търновските Асеновци, потомците на старите царе (1186—1257), кумански
Тертеровци (1280— 1323 г.) и бдинските Шишмановци (1323—1393 г.). Всички били войнствени и страстни.
Гърците обвинявали почти всички тях в свирепост и вероломство, качества, с които в действителност се
отличавал само Калоян „ромеоубиецът”.
В сравнение с България Сърбия през XII—XIV в. достигнала до могъщество с много по-здрави устои, тъй
като тук в продължение почти на два века управлявала една енергична и последователна в политиката си
династия. Търновските царе никога не проявявали характерната за Не-
48. Ansbert, стр. 22 : „Дивыіе и свирἀпыи звἀри, тури и турице и сарацинскіи скоты”, Житието на Немана,
съставено от самия крал Стефан, стр. 29 (Šafařik, Památky). — [„Die Falcones sacri nisten in Britannien und
314
Bulgarien”, според импер. Фридрих II. Alvin Schultz, Das höfische Leben zur Zeit der Minnesinger, 2 Ausgabe,
Leipzig, 1889, I, стр. 473.]
49. Domentian, ed. 1865, стр. 329.
50. Имената са от старобълг. грамоти. Срв. Бълг. народни песни у братя Миладинови. стр. 67:
Па си зедоф кони и соколи
По соколи хърти и зъгъри
Ке си одеф по гора по лова.
434
мановичи черта— склонност към монашки живот; никой от тях на старини не последвал примера на
стария Михаил Борис. Обратното било с цариците, твърде много от които, главно след като овдовеят, се
оттегляли в манастирите. Но въпреки това много пък царе, особено Александър и Шишман III, залягали за
църквата и за литературата.
8. Съсловия. Както в съседна Сърбия, вътрешните отношения на която добре ни са познати, така и в
България властта била в ръцете на дворянството и духовенството. При това обаче имало и силно градско
съсловие. Селското население в по-голямата си част било прикрепостено кьм земята. В Сърбия
гражданите и селяните в противоположност на управляващите съсловия се наричали с общото име себри.
[51]
9. Боляри (ед. ч. болерин, болярин, боляр). Българските боляри, както и сръбските, руските и румънските
благородници, се делели на големи и малки. Думата „болярин” минала също тъй и у румъни, албанци и
руси; в Сърбия и в Босна болярите се наричали властеле (ед. ч. властелин) — дума не чужда впрочем и
за българите. [52] Болярите решавали работите на съборите и заемали всички длъжности; царят, който
винаги имал около себе си своя болярски съвет, [53] в същност бил само пръв между благородниците в
страната си.
За отношенията на болярите към царя, които изобщо са същите, както и в Сърбия, намираме известни
сведения у Данаил. [54] След битката при Велбъжд възникнала свада между онези, „които са били
удостоени от царя на българите с велики почести и със славни титли, притежаващи пълна власт над
земите и крепостите на тая страна вместо господаря, за когото те били като братя (яко творима братія)”. И
по-нататък говори той, че те като да са били братя, деца или любими приятели (любими друзи) на царя.
Стефан Урош III, като нахлул в България, повел със себе си окованите във вериги пленени боляри, за да
му предадат градовете си и цялата страна, ако не искат да бъдат замъчени. След като поставил на
престола Шишман II, той признал на болярите всичките им „достойнства (сан) и титли”. Боляри,
подтиквани от честолюбиви замисли и жадни за власт, нерядко се домогвали почти до пълна
независимост; така например около 1200 г. Стрез и Слав в Македония, Иванко — Асеновият убиец в
Родопа, Яков Светослав, покровителствуван от маджарите, на запад. Крепостта Бдин в западния ъгъл на
царството твърде често била столица на отделни независими князе [там е владял после и Пазвантоглу].
Там през време на татарското иго е господарувал княз Шишман, чийто син Михаил заел царския престол;
по-късно — цар Срацимир. Велико било могъ-
51. Вж. стр. 134 и бел. 7. На руски сябр, първонач. сἀбръ, срв. Маценауер : Cizi slova v slovanskych řečech
(Брюн, 1870), стр. 73.
52. „Отъ прочихъ властель”. Константиновата грамота. [За думата болярин срв. Jagič в Archiv, 13, стр. 289
(1890).]
53. Асен I с „всἀмъ своимъ синклитомъ” (σἀγκλητος). Евтимий, Житието на св. Иван Рилски (Гласник, 22,
стр. 286). [Болярски съвет. Когато през 1205 г. френският гарнизон в Сер се предал на Калоян, царят „leur
fit jurer par vingt-cinq des plus haut hommes qu'il avait” (à vingt-cinq de plus halz hemes que il avoit), qu'ils les
conduirait surement etc].
54. Данаил, стр. 192.
435
ществото и на куманските Тертериевци, едни от които станали царе в Търново, а други, като Елтимир и
Воисил, основали собствени княжества в Балкана. Също такава голяма власт достигнало и родственото
315
на Тертериевци Смилецово семейство. В XIV в. Балик в Карбона (Балчик) и Добротич при Черно море
основали нови държави. Болярите живеели отчасти в Търново и в другите градища, отчасти в своите
чифлици. В Търново и до днес още има „болярска махла”, а в стария Бдин — „болярска улица”. В
Бьлгария, както и в Сърбия, всеки пътешественик често забелязва по височините и по скалите развалини
от средновековни кули, някои от които обикновено били издигнати върху римски основи; техните донжони,
кули и укрепления и досега не са систематично изследвани. [55] Дребните боляри, истинската пречка за
здрав държавен развой, били вероятно и в България също тъй много на брой, както в Хърватско,
Маджарско, в Полша, в Русия и до Тридесетгодишната война в Чехия. Изобщо взето, те се задоволявали
с дървени укрепления и дворци, както и изобщо не бива да си представяме живота на старите боляри в
твърде идеален блясък. [56] Много малко знаем за историята, имотите и развоя на отделните болярски
родове. Познати ни са само няколко фамилии от Западна България, които след турското нашествие
избягали в балканския град Чипровци, а по-късно се изселили в Австрия. Те са : Парчевичи, Кнежевичи от
крепостта Кнежа в областта на р. Скит и Пеячевичи от крепостта Пеячево, потомците на които и досега
живеят в Хърватско и Славония. [57] В днешно време в България няма никакво християнско болярство.
55. Изгледи на някои крепости са дадени у Каниц; изгледи на Садовец, Осем-Калеси и на Врачанската
крепост у Lejan, Tour du monde, 1873.
56. В един пергаментов къс от един летопис у Захариев четем, че лечебните извори Лъвки в Чепино били
посещавани и одарявани от много боляри.
57. [Болярски родове. Ръкописен архив на Пеячевич. Knežević pervetusta familia, castrum Knese ad fl. Skett,
familia dicta Comitabuli. И в Босна, между първите 7 семейства, има от този род. — От Кнежевичи са
Парчевичи (Парча е лице), Пеячевичи (крепост Пеячево в Балкана в Първото бьлг. царство), Cerkiczy
(крепост Церка вьв Второто бьлг. царство), Thomagioni (Thoma син на Gioni). — Парча с братята си
Владислав и Вук отишли в Босна, гдето Дорица, българка, Срацимирова дъщеря, станала Твьрдкова жена
— това станало след превземането на Видин от Лудвик Унгарски. Според Реjаčević, Hiсtoria Servie, те
взели там участие в едно въстание и Парча трябвало да избяга в Унгария : тяхна община била уж
Дабиша; обаче нищо не се говори, че са преселенци, и хрониката нищо не казва за босненски имоти и
деяния. — Според хрониката босненските Кнежевичовци са от тези двама братя Владислав и Вук. —
Парча с Твърдковия брат заминал за България, воювал в Седмиградско. В България след това получил от
кн. Боасараба наново наследствени имоти. — Синове на Парча : Андрей, пратеник на Шишман при
Лудвик. Никола воювал при Марица. Николовият син Петър с цар Константин отишъл в Сърбия с майка
си (nota bene) Мария, сестра на Стефан, palsi а Musa, Константин умрял около 1419 г., Петър умрял в
Призрен. Никола Петров заминал за Унгария и воювал със Сигизмунд. Gjoni Николов около 1481 г. отнел
на турците terras in. . . avi sui Petri c Иван Матамонте (Mauromonte, Crnojević). Синовете на Gjoni : Тома,
Иван, Димитър, Стефан, в Кипровец, от Иван са Парчевичи и Церкичи, от Димитър — Пеячевичи, от
Стефан — Кнежевичи, от Тома — Тимагьоновичи, които се срещат в грамоти от 1657, 1668, 1712 г. — Още
през 1563 г. срещу молдавския Яков воювали Парчевичи и Пеячевичи — Яков Харакинд управлявал от
1561 до 1563 г. — На този Парчевич синовете са : Мих, Павел, Петър, архиепископ.]
436
Впрочем може би „чорбаджиите” по някои места, като в Елена, да имат произхода си от малките боляри.
Много болярски семейства приели мохамеданството. Тия боляри мохамедани тук (както и в Босна)
притежавали многобройни пергаментови грамоти, обнародването на които с време би могло да хвърли
нова светлина върху миналото на българския народ.
10. Църквата. Националната църква на българското царство, една от православните църкви, била
независима и автономна. Тъй като по източните възгледи царство без патриарх не може да бъде, то и
висшият представител на духовната власт в България не могъл да мине без патриаршеска титла. Затова
и сърбинът Душан, като се коронясал на царството, въздигнал сръбската църква в патриархат.
Старата, основана още от Симеон патриаршия била пренесена в X в. в Охрид, гдето изгубила във всеки
случай националния си характер. В Дунавска България силистренската митрополия с петте си епископи
след падането на българското царство в 1018 г. била подчинена на Цариградската патриаршия. Когато
обаче в 1186 г. българите свалили византийското иго, в Търново било учредено автокефално
архиепископство. За 20-годишното управление на първия архиепископ Василий знаем само, че той
получил от папата в 1204 г. титлата примас на България, а пък искал да получи патриаршеска. [58] В 1235
г. Българската патриаршия била тържествено провъзгласена и призната даже от гърците в Лампсак. По-
късно гърците се разкайвали за тази си постъпка, към която били принудени поради необходимостта на
съюза против латините, и с удоволствие биха го унищожили, както видяхме от посолството на Михаил VIII
на Лионския събор. Цариградският патриарх Калист писал в 1355 г. на търновското духовенство, какво,
макар наистина търновският епископ, по-преди подчинен на византийския патриарх, по молба на своя цар
316
да е получил някога титлата патриарх, обаче чрез това той съвсем не е бил още приравнен
(συναρἀἀμιος) c другите патриарси. Затова Калист изисква, щото търновският патриарх да поменава в
молитвите си византийския патриарх. [59] Наскоро след това Търновската църква била още повече
ограничена чрез присъединяването на Добротич и Срацимир към Византия. От една византийска хроника
от 1391 г. става ясно, какво в Цариград и тогава още добре помнили Лампсакското признаване на
автономията на Търновската патриаршия. [60] Обаче след три години гърците, след падането на Търново,
завладели българската църква (1394 г.) и удържали своето господство до наши дни.
58. Срв. стр. 276. От думите „consecravit me in patriarcham” би могло да се направи заключение, какво
Василий след 1204 г. се титулувал вече патриарх; впрочем всичко това е много неясно.
59. Acta patr., I, 1, стр. 436. Старославянският превод с гръцкия оригинал е издаден от Палаузов в
Известия СПб. акад., VII.
60.
Jos. Müller, Byz. Analecten, Sitzber. W. Akad., IX, стр. 393.
437
Твърде малко е известно за „преосвещените” на Търновската патриаршия. Макарий, живял между 1277 и
1282 г., т. е. в епохата на татарските нашествия и на крамолите през времето на Ивайло, на Асен III и на
Тертерий I, се нарича в поменика [61] „тръблаженный (τρισμακἀριος) патриарх и свἀщеномἀченикъ”; но
кога и от чии ръце е загинал мъченически — това не знаем. Приемникът му Йоаким III, като изменник на
отечеството, по заповед на цар Светослав бил хвърлен от една скала. Най-много сведения имаме за
последния патриарх Евтимий. [62]
Светата и божествена църква на българското царство (свἀта и божьствьна цръковь царства блъгарскаго)
се наричала още съборна църква (в Синодика на цар Борил 1211 г. по гръцки καἀαλικἀ ε’κκλεσἀα).
Велика църква и тук, както и във Византия и в Сърбия, се наричала патриаршеската църква. [63]
Областта на Търновската патриаршия обхващала следните митрополии : 1. Великият Преслав, чийто

митрополит бил прототрон; [64] 2. Дръстър (Силистра); 3. Овеч (Провадия); 4. Ловеч; 5. Червен (Русе); 6.
Бдин (Видин); 7. Средец (София). От време на време към нея се присъединявали епископствата
месемврийско, филипополско, а при Асеновци — много други на запад. [65]
Доходът на епископите бил от вноските на духовенството. „Доходъкът” от поповете събирал екзарх,

епископски делегат, на когото се поверявал и духовният надзор. [66] Както екзархът, от селското
духовенство получавали приход и протопоповете.
Що се отнася до отношенията на българската църква към папата, то преди всичко трябва да споменем за
унията на Калоян, която обаче поради възникването ѝ само от политически съображения веднага след
коронацията се разпаднала. Безплодни останали уговарванията на папите, отправяни към Асен II,
Калиман I, Тертерий I и Александър. Покатоличването на Видинската област в 1365 г. бе станало с
насилие, затова и не преживяло отстранението на маджарите. Впрочем католиците свободно си живеели
в страната, а латинските търговци имали в градовете свои църкви.
Голям религиозен и политически елемент в България били богоми-
62. Търновските патриарси : 1. Василий I от 1186 г. архиепископ, в 1204 г. — примас; 2. Йоаким I в 1235 г.
патриарх, поч. в 1239 г.; 3. Василий II; 4. Йоаким II; 5. Игнатий, споменаван в 1273 и 1277 г.; 6. Макарий
мъченик; 7. Йоаким III, 1283, 1291, поч. 1294 г.; 8. Доротей; 9. Роман; 10. Теодосий I; 11. Йоникий I; 12.
Симеон, 1346 г.; 13. Теодосий II около 1350, 1355 г.; 14. Йоаникий II; 15. Евтимий приблизително от 1375—
1378 до 1393 г. (срв. Голубинский, стр. 82).
63. „Да имъ непакостить велика црква”. Šafařik, Pam., стр. 98. В Сърбия : великіе црькви патріархіе,
Miklosich, Mon. serb., стр. 139.
64. [Леонид, стр. 17.]
317
65. Голубинский, стр. 91 и сл.
66. Екзарси във Вирпинския и в Ореховския хрисовул. Духовният надзор поради користолюбието на
епископите в древните векове често се превръщал в притеснение на подчинените; вж. § 74 в Душановия
законник, издаден от Новакович, според който на екзарха се забранявало да кара митрополитските коне
при поповете.
438
лите. В XI в. те неведнъж се опитвали да изгонят гърците от страната, па и въстанието в 1186 г. по всяка

вероятност не е минало без тяхното участие. При Иван Асен II [67] те пълнели цялото царство, а в 1365 г.
завземали почти цялата Видинска област. Асеновци ги оставяли в покой; само двама царе — Борил в
1211 г. и Александър около 1350—1355 г. — предприели гонения против богомилите. Интересната история
на тази секта едвам сега почва да ни става по-ясна; от по-нататъшните изследвания в тази област могат
да се очакват още значителни резултати. Последните дири на богомилите се изгубват едва в XVII в. В
Босна обаче, както се разправя, и досега още има християни, които не търпят при себе си нито
францисканци, нито попове, нито имамин, а се управляват сами по стари традиции, преминаващи от по-
старите към по-младите. [68]
11. Манастирите, броят на които бил доста голям, се ползували не само с голямо уважение, но и с
големи права па и с богати доходи. В един документ (1347 г.) се различават „свети лаври” и по-малки
манастири. [69]
Най-значителен бил манастирът на св. Иван в Рила (манастырь царства ми свἀтый Іоаннъ пустынный
житель, иже есть в мἀстἀ рекомἀмъ Рмла), който владеел всички околни планини с 23 села. Годината
на основаването на Рилския манастир е неизвестна. Щедро той бил одарен от Иван Асен II, Калиман I,
Иван Александър, Иван Шишман III и от други царе. И сега още той представя великолепна постройка,
отвън без прозорци, но с амбразури, която се издига всред разкошна планинска пустиня, между девствени
гори и горски поляни; в манастирския двор, заобиколен отвсякъде с колонада, се издига голяма черква с
пет кубета. Измежду
67. [Борил : половината от страната на Слав или на Асен II.]
68. Косановић, Гласник, 29, 1871, стр. 174.
69. [Манастири в Румъния. Дисертация на Dobrescu (1904 г. в ръкопис). — Влашко. Първият е от Никодим
от Македония. Водица през времето на воеводата Владислав (1364—1372) вероятно след 1361 г. (Сев.
Банат), храмът е посветен на св. Антоний, игумен е Никодим. Тисмена през времето на воеводата Радул
(1372—1384), учредителната грамота не е запазена, храмът е посветен на св. Богородица, надаряван е от
Лазар, Стефан Лазаревич, Сигизмунд. Никодим починал в 1406 г.; писал евангелие през 1405 г. — намира
се в Буковинския музей. Срв. за него Martynow, Annus eccl., стр. 326 — от Прилеп. Двата манастира се
слели. — Манастирите „Козя” и „Котмеана”, основани от воеводата Мирчо (Kosia — св. Троица, Kotmeana
— Благовещение) още през 1388 г., черкви на двете места е имало още във времето на Радул. И двете са
слени. — Молдова. Гробът на княз Богдан (1349—1365) в манастира „Радоуце”. — През 1391 г. воеводата
Стефан Мушат основал манастира Poiana veche, наречен по- късно Pobrata, грамотата на Александър (cel
Bun) от 1409 г. за основаването на „Св. Никола” при Серет. — Neamtzu от 1392 г., основали го монасите
Софроний, Пимен (игумен) и Силван от балканските земи, подновен от воеводата Й. Стефан. Храмът
носел името на св. Иван Богослов. Бистрица, според Urechia основал го Alexander cel Bun, ала грамотата
е вече от 1380 г. През 1417 г. Neamtzu и Bistrica се слели. — Biserikani — са монаси от балканските земи.
— Атонски манастири. „Зограф”— „българска лавра” според Солунската книжка от 1839 г. (Пер.
списание, 31) : първите ктитори били от рода на цар Юстиниан, охридските князе, братята Мойсей, Арон,
Йоан. Вторият ктитор бил император Лъв Мъдри, след това император Андроник Палеолог. „Иоанъ Асἀнь
царь блъгаромъ обновитель обители сея, новая црьковь.”]
439
атонските манастири с най-голяма щедрост на царете се ползувал манастирът „Св. Георги”, наречен
Зографски; впрочем и Протатон, и Лавра още през времето на Евтимий са имали хрисовули от Асен II. В
самата България възникнал и свой малък Атон (Мала Света гора) при Витоша в Софийската котловина,
който се ползувал с необикновената милост на цар Александър и от неговите синове, Иван Асен IV и Иван
Шишман III; и досега още там има 14 манастира. [70] В околностите на столицата има осем манастира;
често споменаваната лавра „Се. 40 мъченици” в самото Търново сега е джамия. В житието на св.
318
Теодосий Търновски се споменават манастири в Бдин, Арчар, Червен, при Сливен, на Параория (Сакар
планина), обители в Килифарево, на нос Емине, в Месемврия. Цар Константин Асен потвърдил старите
дарения на манастира „Св. Георги” в планината Вирпино при Скопие, построен още при Самуил от
Симеоновия внук Роман. Основното проучване на всички още съществуващи манастири ще пролее много
светлина върху тяхното възникване и история.
Старобългарските монаси съвсем не са били тъй необразовани и тъпи, каквито са повечето днешни
монаси на Изток. Трябва да им признаем тая заслуга, че в онова време те са били единствените
работници в областта на науката и изкуствата; старобългарските ръкописи, броят на които наистина е бил
твърде голям, почти всички са писани от ръцете на монаси. Разбира се. манастирските братя не са
притежавали никаква друга ученост освен византийската.
Манастирите били освободени от всякакви обществени тегоби. От поповете им не са имали право да

вземат данъци нито великата църква, нито екзарсите, нито протопоповете (метехати, μετἀχειν). Царете и
болярите увеличавали старите им владения (области и одръжания) с нови, а дори по-бедни хора, като
постъпвали в някой манастир, подарявали своя имот „за постриг”. Техните села, чифлици (метосите) и
панаири (πανἀγυρος) им донасяли изобилни приходи. Манастирски хора живеели и в градовете (София,
Скопие и т. н.). В деня на манастирския покровител тук се стичало цялото околно население и се веселило
пред манастирските порти, в горите и по поляните. Често се пръскала вест за станало в някой манастир
чудо и тогава монасите едва успявали да се отърват о г наплива на народа. [71]
70. Описание на Рилския манастир е дадено у Barth, у Hochstetter, Mackenzie и у Irby. От витошките
манастири манастирът „Св. Богородица” на река Витоша е основан от Александър. Друг един манастир,
„Св. Никола” в Орехово, получил дар в 1347 г. от Асен IV земи. Селата му Белица и Костинброд и досега
съществуват, но мястото на самия манастир не може точно да се определи. Григорович, Путеш., стр. 160,
споменава три манастира „Св. Никола” около София.
71. В манастира „Св. 40 мъченици” при Асен II станало следното чудо : един куц калугер, като се напил
много негде на гости, заспал в черквата върху гроба на св. Сава, чиито мощи известно време били там.
Когато куцият се събудил, кракът му се поправил и почнал свободно да ходи. Заредили се още много
чудеса. Цяло Търново се раздвижило. Калугерите трябвало най-после да заградят гроба, та да не се
натрупва там целият свят и да се избягнат неудобствата, които могат да произлязат от разнасянето на
вестта за чудесата. Дометиан, 1865, стр. 340 и сл.
440
12. Градове. Славяните, както келти и германци, се научили на градски живот в по-късно време от
културните народи, които живеели по бреговете на Средиземно море. Южнославянските народи при
поселението си на Балканския полуостров намерили римски и гръцки градове, изместили оттам
предишните жители и сами ги завладели; повечето сегашни градове в тия страни се издигат върху
антични основи. Много градове са възникнали от предградия, строени постепенно около укрепленията,
принадлежащи на отделни жупи или боляри. Такива са през средните векове в Босна Подключ,
Подвисоки, Подимоч и др. Градовете като центрове нау жупи или области били резиденции на
длъжностните лица, на духовенството и на много боляри. Гражданите, които вероятно притежавали както
и в Сърбия, всевъзможни права и привилегии; сег. занимавали с търговия, занаяти, земеделие и
рударство. Често под тяхна власт са бивали и околните села; поне тъй личи от едно място на Рилския
хрисовул (1378 г.) : „градът Стоб няма никаква власт над манастирските хора, нито над имота им, нито
даже над един техен косъм.
Колкото се отнася до самите градове, то ние по-горе описахме подробно Търново. Следващият по
големина е бил Бъдынь на Дунав (римската Bononia, Βιδἀνη у гърците, Бодон по маджарски, Baudins y
Boucioaut, Budem у Шилтбергер, Diu по румънски), неголямо място с напълно запазена голяма крепост,
чиито неправилни и масивни стени и кули са построени на слоеве от римски камъни и кирпичи. [72]
Средец (древната Serdica, визант. Τριἀδιτζα) бил укрепен със стени, но без акропол. [73] Името София,
което се дължи на съборната черква „Св. София”, за пръв път четем в документа, даден от Иваш Шишман
III на Витошкия манастир : „въ градἀ царства ми Софіи”.
Голям Никопол е сегашният Никопол на Дунав; срещу него бил разположен Малък Никопол, по румънски
по-рано Турну Никополски, а сега Търну Мъгуреле. [74] От останалите крайдунавски градове се
споменават Орехов, Червен при Русе, на мястото, гдето още в XVII в. на. разстояние половин ден път от
Дунав се виждали крепостни и градски развалини, [75] и Дръстър (римският Durostorum, сега Силистра).
На Черно море са били пристанищата и крепостите : Созопол, Порос (и сега още залив и нос Форос),
Скафида (и сега още при устието на Факидере с. Скефа), Анхиал, Месемврия (старобълг. Несебър), [76]
319
Емона (сега Емине), Козяк (сега. Козяк кьой), Варна с Галата, Кастрица (сега Кестридже), Кранеа (сега
Екерне), Карбона (сега Балчик), Каварна, Калиакра, Пангалия, Костанца
72. Вж. Kanitz, Reise in Süd-Serbien und Nord-Bulgarien, табл. III, фиг. 5. Donau-Bulgarien, I, стр. 245 (c
рисунка).
73. Йеротей Рачанин (сърбин), 1704 : варош голема, а град неима, ниjе ни било, Гласник 31, стр. 309.
74. Thurocz 1442 : „Secus castrum Kys Nycapol (kys — на унгарски : малък) Danubium nantarum officio
trajiciens”, Zinkeisen, I, стр. 602, бел. 2.
75. Hadzi Chalfa, Rumeli und Bosna, Übers. von Hammer, Wien, 1812, стр. 44.
76. Дометиан, стр. 328. Верхобрезницкий хронограф, Cod. serb., XVII saec. (Ръкописът в Пражкия музей),
л. 119-а : въ Несебръ градъ.
441
и Ликостомион или Келия при устието на Дунав. Освен това на изток прочути били : Преслав, който
тогава още не е бил изпаднал до положението на село, Провад (Провадия) или Овеч (πρἀβατον — овца);
на запад : Ловеч, Стоб (не бива да се смесва с Щип) на Долна Рила (сега село с развалини), а на юг от
Балкана : Боруй (Верея, сега Стара Загора), Сливен и Диампол (Ямбол).
13. Сакси (саси). В средните векове в Босна, Сърбия, България и Влашко имало колонии на немски
рудокопачи, които българите и сърбите постоянно наричали саси.
Няма никакво съмнение, че тези сакси са дошли от Маджарско отначало в Босна, а именно към края на XII
в., при прочутия Кулин бан; и сега още босненските рудокопачи употребяват някои старонемски изрази.
По-късните летописи отдават поселението на сакси в Сърбия на крал Стефан Владислав (1234—1240 г.),
който пръв почнал да сече сръбски монети. В сръбските документи саксите за пръв път се появяват при
Владиславовия приемник Стефан Урош I и оттогава често се споменават чак до XV в. [78] Тук те се
поселили главно в Янево и в Ново Брдо (Nuovo Monte, а по немски според Brocquière в Nyeubergghe),
който град според Константин Костенечки бил „наистина сребърен и златен град”. Наред с рударството
занимавали са се те и със сечене на гори за орна земя, докато това им било забранено по Душановия
закон (1349 г.). В 1388 г. дубровничаните писали „Гойславу кефаліи (капитан) княза Лазара и пургаром
(гражданите) новобрдсцἀмъ” — място, което досега от мнозина се е чело неправилно и затова е било
тъмно. [79] Според сръбските летописци в 1466 г. турците завзели „саската църква” в Ново Брдо, а после
на следната година преселили цялото население в Цариград. В България
77. Вж. италианските периплы от XIV в. (Tafel, Constantinus Porph., Tübingen, 1846) Acta patr. и отчетите за
експедицията на Амадей.
78. За саксите в Сърбия И Босна вж. Ljubić, Opis jugosl. novaca, 29, стр. 199. — [Сакси. Petr Deodat
arcibiscupus Serdicensis през 1667 г. пише на пропагандата за своето седалище Кипровец (Illyr. sacrum, VIII,
ed. Coleti, Ven., 1819) : „Est Chiprovacii pars oppidi seu regio, quae etiam hodie appelatur „regio Saxonum” et in
privilegiis turcicis, praecipue in privilegio pro reparatione portici ecclesiae concesso, conceditur Saxonibus
renovare partem templi а vento deiectam; unde argumentatur, hos Catholicos penetrasse in has partes propter
fodinas auri et argenti ex illes Saxonibus, quos olim Carolirs Magnus ia Transylvaniam venire fecerat, ex quibus
multi in Valachiam et Moldaviam intrare, quorum reliquiae hic reperiuntur.” Тогавашните католици в Кипровец
се отличавали от православните българи не само по вяра, ами и по moribus, habitu, dialecto. У
македонските българи и до днес се среща личното име Сасо (вж. именния показалец у Миладиновци, Нар.
песни, стр. 529). — Coleti за сасите. Имало ги и в Молдавия. В Къмполунг има надгробен паметник с
надпис : saxonicalis eccl. custos 1373. — Bertrandon de la Brocquière през 1433 г. пише, че сръбският деспот
има град, наричан Nyeuberghe (Neuberg) (Ново бърдо) със златни и сребърни руди, който годишно
донасял 200 000 дуката. Гласник, 6, стр. 219.]
79. В документа у Пуцич (Споменици српски, II, стр. 31) прочели поурраромъ вм. поургаромь. Даничић,
Историја облика српскога или хрватскога језика, Биоград, 1874, стр. 92, след внимателен преглед на
оригиналния текст установява формата „поургаромь”. В Хърватско през XVI в. гражданите въобще ги
наричали пургари (срв. унгарското palgár, румън. пръгаръ). [Вж. кореспонденцията на Даничич]
320
442
саси живеели в планинския гр. Кипровец (сега с. Чипровец или Чипровци) в Западния Балкан при изворите
на Огоста. [80] Там добивали желязо, сребро и злато и ги обработвали. Спомен за това се запазил в
имената на близките там села Железна и Сребърница. В привилегиите, дадени на града от турците, те
ясно са се наричали саксонци, а още в 1667 г. един градски квартал все още носил име саксонски, макар
от немците да не е останало вече нито помен. Имало и друга още една саксонска колония в Търново [?]. В
България саксонците са дошли очевидно от Влашко, гдето те са живели в XIV в. в Кимполунг, в Търговище
и др.; във Влашко пък се преселили от Седмиградската област. [81]
14. Старобългарските селяни и крепостничеството. В противоположност на съседните Сърбия и

Византия, гдето положението на селското население е познато напълно точно, в България само няколко
места в грамотите дават оскъдни сведения за това. В 1347 г. в недвижимите имоти на манастира в
Орехово живеели „или парици и отроци, или технитари, или люди какови любо”. В най-стария Вирпински
хрисовул (1258—1277 г.) четем за манастирски отроци. [82] А от още по-стария хрисовул, даден от
император Василий II на Охридската църква (1020 г.), узнаваме колко парици е владеело всяко българско
епископство. Парици — църковни селяни, често се споменават в писмата на архиепископ Теофилакт. И
все пак тези оскъдни данни са достатъчни да се направи заключение, че в България е имало
крепостничество, подобно на византийското : парик, πἀρουκος, colonus. И в Сърбия също тъй се
споменават парици и отроци; в XIV в. там се явяват още сокалници, меропси и кметове.
Когато славяните почнали да се заселват на полуострова, те намерили по-голямата част селско

население прикрепено към земята. През епохата на Римската империя се образувал т. нар. колонат,
който дължи своя произход не на античното робство, а на колонизацията на цели маси военнопленници
варвари. Скоро поради прекомерните данъци свободните земеделци били принудени да се подчинят като
колони на едрите земевладелци. В Мизия развоят на крепостничеството бил също тъй подготвен от
господството на финските българи. В България ангарията в полза на болярите съществувала още в 894 г.
[?], значи още в онова време, когато другите славянски племена знаели само обществени работи. В X в.
богомилите проповядвали, че човек не е длъжен да работи на господаря си, и решително въставали
срещу „работите”.
След падането на България в 1018 г. византийските учреждения все повече се насаждат; при все това
още в XIII в. в южнославянските земи
80. [Кипровец се намира при Изворите на Огоста. Села Желязна, Сребреница (Артаманов), Златина (?
Каниц). — Себръ в Archiv, IX, стр. 521; XI, стр. 633.]
81. Писмото на Петър Деодат, софийски архиепископ в 1667 г., до Propaganda fidei (Farlati, Illiricum sacrum,
VIII) : „Est Chiprovacii pars oppidi seu regio, quae etiam hodie appellatur regio Saxonum, et in privilegiis turcicis,
praecipue in privilegiis pro reparatione portici ecclesiae concesso, conceditur Saxonibus renovare partem templi
vento deiectam.” Срв. Šafařik, III, стр. 74.
82. [Отрок = приблизително на момък в Дупнишко, Радомирско.]
443
имало много свободни хора, които по своя воля са могли да меняват местожителството си. Земята тогава
била населена много слабо, затова светските и духовните владелци се грижели не само да набавят за
чифлиците си поселници, но и да ги прикрепят към земята. Скоро самите князе почнали да даряват на
манастирите и болярите села заедно с жителите; жителите, макар и да се поселявали под известни
условия и доброволно, не могли вече да проявяват никаква съпротива. В Сърбия още в 1322 г. съседи се
скарвали заради колонистите като заради вещи; понякога цели семейства се жертвуват на манастири „на
веки веков”. В българските документи четем, че например Ореховският манастир в 1347 г. придобил
участъци земя заедно с жителите и че цар Шишман в 1378 г. в с. Градечница подарил на Рилския
манастир поп Тудор с децата и с целия му род и Петър Теодосов с неговите братя. [83] И така по целия
полуостров бил в сила Юстиниановият законник, докато турците пуснали в ход корана, който признава
само правоверни и неверни.
Не може да се установи разликата между парик и отрок. Несъмнена е само едно, че парик е гръцкото
πἀροικος; за значението на думата отрок, която често се среща и в Сърбия, и досега още нямаме едно
общоприето мнение. Даничич я смята като общ израз за всички класи на несвободни.
Византийският, българският и сръбският крепостен народ съвсем не е бил роб : той е притежавал свой
собствен имот и своя собствена земя; нямал обаче право да я напуща. В XIV в. един хванат при побягване
321
сръбски селянин жигосали по лицето. Парика не продавали, нито подарявали и не освобождавали без
парчето земя, на което живеел. Задълженията към своя господар, които се заключавали в определено
число работни дни или пък в заплащане в натура, твърде разнообразно се установявали от правните
обичаи, от договори или закони. В Сърбия един мероп имал право да се оплаче пред съда от своя
господар, па бил той самият цар, ако последният би поискал от него нещо повече, отколкото законът
допуща.
Нито духовен сан, нито военно звание не освобождавали крепостния селянин. Посветеният за свещеник
крепостен бил собственост на господаря си при предположението, че последният ще му дава средства за
препитаване; [84] само епископският сан давал пълна свобода. В България се срещат подвластни попове
върху земите на манастирите във Вирпина, Орехово и Рила.
Технитари според ореховския документ са занаятчиите (τεηνἀτης); в стара Сърбия ги наричали

майстори. Още тогава на Балканския полуостров имало селища, които се занимавали изключително със
занаяти.
У южните славяни имало и роби (ст.-бълг. раб, ж. р. раба или рабьіня, δοἀλος), в Сърбия например такива
били военнопленниците та-
83. Срв. Т. Зигель, Законник Стефана Душана, СПб, 1872, I, стр. 21, 142. Ценни бележки, има в
съчинението на V. Frühauf, Právni poměry a původ kolonův se zvlaštním ohledem na Jihoslovany а středověku,
Památky, V, 1863, стр. 64. Mortreuil, Hist. du droit byz., Paris, 1847, III, стр. 52 и сл.
84. [За подвластни попове върху земите на манастирите вж. грамотата на Стефан деспот от 1391 г., която,
казва, не е от 1391 г., ами от 1406 г. Archiv, XI (?).]
444
тари. От Албания и Далмация още в 1459 г. изпращали роби (вероятно християни) в Италия [?]. [85]
В България, както и във Византия, наред с крепостните имало и свободни поселници главна по
балканските и родопските висоти.
15. Областно управление. Старославянската жупна уредба се задържала в България с гръцките названия
до падането на старото царство. Царството било разделено на окръзи, а всеки окръг имал по един град
или крепост, гдето се съсредоточавали чиновниците и духовенството. В XIII и XIV в. обаче окръгът не се
наричал вече жупа, както в Сърбия, Хърватско, Бохемия (Чехия) и у полабските славяни, а област, или по
гръцки хора (χἀρα). [86] Леунклавий разказва, според турските хроники, че в Шишмановото царство имало
30 или повече крепости и укрепени градове; били ли са те централни пунктове на областите, [87] не може
да се реши.
Народът бил задължен да изпълнява дворцови и местни тегоби. За местните тегоби дава някои сведения
Вирпинският хрисовул. Цялото население на един град и на околностите му било длъжно „градъ зидати”
(да строи крепост) и „темницἀ блюсти”. Местната тегоба — да се строи крепост (по сръбски зиданіе
града), която се среща също у хървати, сърби, чехи, поляци, полабски славяни, па дори и в някои
византийски грамоти (καστροκτισἀα), точно е обяснена в Душановия законник : „гдἀ се градъ обори или
кула, да го направἀ гражданъ тогази града и жупа, што есть предἀль того града” (ако някъде се повреди
крепост или кула, жителите както на крепостта, тъй и на принадлежащата ѝ жупа да я поправят). Редовна
стража на жупната крепост денем и нощем срещаме и в Сърбия, (градоблюденіе или цаконство), в
Хърватско, гдето дори и духовните лица били задължени да стоят на стража, а също в Полша и в Чехия.
Освен това жителите на жупата плащали и приплата (по сръбски : жупска приплата). Манастирските хора
били освободени от всички тия тегоби. Дворцовата тегоба [89] у всички славяни била тежка и
разнообразна. Когато царят тръгвал да обикаля страната, то боляри и монаси, граждани и селяни били
длъжни да го придружават от едно място до друго и да дават нему и на свитата му храна и квартира.
Мястото за нощувка както в Сърбия, тъй и в България се наричало приселица. Преминаването
85. Зигель, стр. 129. Макушев, Варшав. универс. известия за 1871, № 6, стр. 13.
86. Вж. § 3, думите жупа, жупан не се срещат в българските грамоти от XIII и XIV в., но пък, обратно, много
често в много други паметници. Срв. Mikhsich, Lex. palaeosl.
87. Леунклавий, стр. 268, дава 24 имена : Tzeneke (Ченга при Балкана), Piravada (Провадия), Madra и
Ventzina (Мадара и Венча при Провадия), Diritza, Mitzekia, Iflekia, Gieuskia, Kirbitze, Keresdavicha, Eski-
322
Istambolic (Преслав), Sunni (Шумен), Tzernovitza (Червен?), Mefloutza, Cymenoz, Kosova (Косовча при
Шумен), Iurgova, Dirnavi (Търново), Nicopolis, Tunaburgos, Zibestova (Свищов), Novakesri (Нови град при
устието на Янтра), Diraca, Silistra. Имената са силно изменени.
88. Miklosich et Muller, Acta et diplomata graeca medii aevi IV, 3, стр. 352 (XIII в.). Грамотите на Руския
светогорски манастир, Киев, 1873, стр. 174 (1354 г.).
89. „Да неработаἀтъ въ царинἀ никоἀ работἀ” Šafařik, Pam., стр. 23. За организацията на жупите вж.
Herm. Jireček, Slovanské právo, Praha, 1863 и сл.
445
на многобройната челяд от псари, соколници и оръженосци, които искали хляб, домашни птици, вино,
месо, храна за конете (българ. зоб, срв. позоб) и т. н., бивало голяма тежест за населението. В Чехия
думата, с която наричали княжеската челяд, holota (старосл. — глота „тълпа”), постепенно получила
ругателно значение (сволоч, сбирщина).
Друга дворцова тегоба е работата на царските земи. Според Вирпинската грамота народът (люди) бил
длъжен да оре, да коси и да разработва лозята. Рилският хрисовул (1378 г.) забранява на чиновниците да
вземат „на работа” манастирските хора, техните работници, коне или волове (зевгаре енгарепсати —
ζεἀγος ἀγγαρεἀειν). Сръбските грамоти споменават за оран, жетва, харман, сенокос като за „царска
работа”.
Най-висшият чиновник в една жупа първоначално и в България, и в Сърбия, както и у чехите, полабските
славяни и хърватите, се наричал жупан, това старо название през XIII и XIV в. постепенно било заменено
с гръцкото кефалия (κεἀαλἀδες, κεἀαλἀται, capitanei). В една грамота от 1347 г. кефалиите се наричат
хорытἀ дукы (δοἀξ τἀς χἀρας). Кефалията, обикновено болярин, имал като представител на царя
съдебна власт и се грижел за обществената безопасност.
Чиновниците в една жупа се наричали или владἀщи, или, както в Сърбия и Босна, владалци. Грамотите
от XIV в. споменават „всἀхъ болἀръ и работникъ царства ми, великыхъ и малыхъ”, на които царят е
поверявал да събират данъци и да се грижат за администрацията (съдржати въсἀкыἀ работы царства
ми). В четирите запазени манастирски документа се споменават 20 длъжностни лица, които носят отчасти
славянски, отчасти гръцки названия.
Кастрофилак (καστροἀἀλαξ), както без съмнение и катепан (1347 г., κατεπἀνω, capitaneus), бил
комендантът на крепостния гарнизон. Другите военни лица били : примикюр (πριμικἀριος), [90] алагатор
(ἀλἀγη — ескадрон) и десἀтникъ. Едно от най-важните лица било, както и в Сърбия, севаст (σεβαστἀς)
със съдебна власт; сἀдіи (iudex) се споменава наред с него едва в 1378 г. Вирпинската грамота
споменава и кнἀзя. В Сърбия княз се наричал или селският кмет, или търговският съдия, или бирникът.
Ватах [91] и топщикал [?], които срещаме в същия паметник, се занимавали със съдебни и финансови
дела. Между чиновниците, които се занимавали с данъците и при Шишман III се наричали перпираке, в
Сърбия и в България първо място държал прахтор (πρἀκτορ); данъците в натура събирали житаре
(жито, ръж), винаре, десἀткаре — десета част от меда, овцете и свинете, сенаре (сено), митаре, а може
би също тъй и подохатори. Писците (виз. ἀπογραἀεἀς) съставя-
90. [Kenis и peremekuv в турското kanun-namé de Rumili, за Видинския санджак, Hammer, Staatsverfassung,
I, стр. 320. Тези князе и примикюри били освободени поданици, eine Art von Überreiter, помагали на
бирниците, търсили избягалите поданици и ги залавяли; за това били освободени от харач и испендже;
имотът бил определен.]
91. Ватажка е старейшината на племето у карпатските гуцули. Вж. Čas. česk. musea, 1838, стр. 491.
Wataha и watacha на старополски означава съюз, дружество. Руското ватага означава рибарски еснаф на
Волга.
446
ли описа на земите с цел за определяне на данъците. В XIV в. се явяват още следните царски чиновници :
гончие или находници (пратеници, куриери), побирчие (бирници?), градаре (градар — градинар) [92] и
повари или варничие, вараре.
323
16. Събори. Според оскъдните известия големите и малките боляри, духовенството с патриарха начело,
епископите и игумените се събирали под председателството на царя и на князете на сьбор. Съборите, за
които знаем, се свиквали или за избор на цар, или за изкоренение на ересите. Ако съдим по аналогия със
сръбските „сбори”, може да се направи заключение, че българският събор издавал също тъй и закони,
откривал епархии, избирал епископи и т. н. По-точни известия имаме само за три събора, които се
свикали, за да осъдят богомилите и другите еретици, единият в 1211 г., а другите два сколо 1350—1355 г.
От събори са избрани царете : Константин, Михаил Бдински и Александър. [93]
17. Права и закони. И досега още нигде не е намерен български законник, подобен на Законника на
сръбския цар Душан, на хърватския Винодолски статут, на руската Правда, на полския Вислицки статут и
на чешкия Ius Conradi. Затова пък в документите намираме следи от старославянските правни обичаи,
които и досега още се употребяват от народа от Истрия до Марица. [94] Старинен славянски обичай била
солидарната отговорност на селото за всички извършени около него престъпления, ако не се намери
самият престъпник (у русите круговая порука). Налаганото парично наказание пеня върху селата в такива
случаи се наричало и по сръбски, и по български глоба. За отбелязване е ограничението на този институт
във Вирпинската грамота : „глоби не бива да се вземат от села, а само от виновните, и то по съдебен ред”
[95]. Тук византийското схващане за личната отговорност изместило стария славянски правов обичай.
Дали това е било изключение само за Вирпинския манастир, или пък е обичай, който се е вмъкнал в
Македония, достъпна за византийските правни възгледи, за жалост си остава неразрешено. Солидарната
отговорност и досега е запазена по цяла Турция. В Бьлгария общи парични наказания били : вражда — за
убийство (срб. вражда, ст. чех. глава), която в XIV в. се нарича вече по гръцки фун (ἀἀνος [96]); след това
разбой — за грабеж,
92. Вирпинската грамота. Във Витошката грамота, Šafařik, Pam., 2 изл., стр. 104, ред. 6, да се чете
градаре, вм. срдаре. Думите подвода и падалище се срещат пак там и са вероятно невярно изтълкувани
съкращения. [За падалище вж. Гласник, 42, стр. 305.]
93.
Acropolita, cap. 73. (Събори. Bл. Дьччана. Участие народа в верховной власти в славянских государствах
до изменения их государственного устройства в XIV и XV веке. Истор.-юрид, изследование Варшавския
унив. известия 1882 (краят в № 3). Повечето за сръбските събори, нещо и за България.]
94. Вж. големия сборник на У. Bogišić, Zbornik sadašniich pravnich običaja u juznih Slovena, I, Zagreb, 1874.
95. Šafařik, Pam., стр. 26. Срв. Зигель, I, стр. 220.
96. [Фунь — ἀἀνος обяснява вече Григорович, Пътуване, 2 изд., стр. 35. Срв. Miklosich, Die Blutrache bei
den Slaven.]
447
извършен вътре в общината; налагало се общо парично наказание и за кражба на кон и на рогат добитък,
което в XIII в. (както и в Сърбия) се наричало конска вражда [у Миклошич — кражда], а в XIV в. — конскій
тат. Терминът гадалство във Витошката грамота е неясен; можем само да припомним Душановото
постановление, което изисквало от село, гдето магьосници извадят труп от гроба и го изгорят, да плати
вражда. [97] Тези глоби за углавни престъпления се събирали от севастите и от прахторите (метехати,
μετἡχειν, ἡχειν μετοχἡν).
Пак във Вирпинската грамота намираме и друг един юридически термин : потка (същото и по
старосръбски) — глоба за нарушено право на владение, за пускане на добитък в чужда ливада, лозе или
нива.
Наред с това неписано обичайно право имало още и писани правни положения, именно в договорите с
чужденци и в привилегиите на боляри и манастири. Сръбските и босненските паметници са издадени от
Миклошич в „Monumenta Serbica” (всичко 497), а Медо Пуцич е издал намиращите се в архивите на
Дубровник (442), без да смятаме пръснатите по разни списания и по описания на пътешествия. Вероятно
много са били и българските документи, обаче досега са публикувани само седем. Архимандритът на
Вирпинския манастир представил на цар Константин цяла архива хрисовули от българските царе Роман,
Петър, Калоян, Калиман, от гръцките императори Диоген, Никифор, Алексий, Мануил, Теодор Ласкарис,
324
Исаак, Ватацес и сръбския велик жупан Неманя. Сега манастирът е изчезнал заедн с цялата си архива.
Ореховският манастир също тъй притежавал хрисовули (богоначьртана писмене) от старите царе. Цар
Шишман III видял в Рилския манастир грамотите на Асен II, Калиман I „и на всички български царе, негови
прадеди, деди и родители”. Сега е известна само Шишмановата грамота. В сръбските манастири
основните грамоти често били писани във вид на надписи по стените; в България такива досега не са
открити.
Грамотата се наричала на български канцеларски език хрисовул (χρυςἀβουλλον) или златопечатлἀнное

слово (χρυςἀβουλλος λἀγος); царски указ, пак по гръцки — оризмо (ἡρισμἡς). [98] Най-старият от
запазените актове, търговската привилегия на дубровчаните от Асен II, се отличава с много простия си
стил. По-сетнешните документи са писани вече по византийски с цветист език : техният формуляр дори
съвпада с византийския образец. След натруфения увод изброяват се даровете и правата; в края са
прибавени най-страшни заплахи към оня бъдещ цар, който би посмял да наруши тези дарове; върху него
ще тежи божият гняв, проклятието на св. Богородица, на апостолите, на 318-те никейски отци и на
манастирския покровител светец, ще се постави наравно с Юда и с Арии. Подписът на царя е пълен с
разни извивки и съкращения и е писан с
97. Разпусть в Ореховската и Витошката грамота означава глоба за брачен развод, която се отнася към
църковните доходи.
98. Шишман (1378) : „Благоизволи царство ми даровати благообразное и всенастоἀщее сіе

златопечатлἀнное слово царства ми.” „Дава царство ми оризмо си”, Асен II. „Да са свободни по оризму
царства ми”. Шишман 1378 г.
448
червено мастило. Печатът на Рилския хрисовул е сребърен и позлатен; на едната страна е образът на
царя, а на другата — на св. Иван Рилски.
Употребяваните в България сборници в църковното законодателство съдържат много постановления със

светски характер. Понеже те, бидейки от византийски произход, се попълвали, за да бъдат прилагани у
славяните, с вставки, то тяхното съдържание заслужава да бъде по-точно изследвано. Най-старият такъв
сборник е „Българската Кормчая”, обработена според Номоканона на Йоан Схоластик може би с участието
на Методий (един ръкопис от XIII в. се намира в Румянцовския музей в Москва). В 1262 г. деспот
Светослав изпратил на киевския митрополит Кирил III препис от сборника на църковните закони, който
съдържал най-новата рецензия на Фотиевия Номоканон с коментарии от Аристин и Зонара (живели в XII
в.). Оригинала той заимствувал от търновския патриарх. Интересна е забележката на Светослав, какво св.
отци постановили, щото този „Зонара” във всяко царство трябва да се намира само в един екземпляр и да
се съхранява в съборната черква; при това Светослав моли, щото да не се правят от него преписи. [99]
Южните славяни познавали и светските византийски закони; например компилацията от еклогите на
императорите Лъв и Константин. [100]
18. Финанси. При цар Самуил българският земеделец, който притежавал чифт волове, всяка година бил
задължен да плаща един шиник просо, шиник пшеница и една стомна вино. Император Василий след
завоеванието на страната оставил в сила същия данъчен размер. А когато алчните бирници поискали да
заменят този данък в натура с паричен, избухнало въстанието на Делян. В Сърбия плащали данък в
натура или в пари дори и болярите и ако някой от тях оставал длъжник, задържали го при царския двор,
докато не го плати двойно. Често данъка плащала цялата община, тъй като например още в X в.
сагудатите и драговичите при Солун владеели задружно земята и я делили само от време на време,
когато трябвало да се построи нещо [?]. [101]
Вирпинският хрисовул изброява следните данъци : волоберщина — за всеки чифт волове; кошарщина,
може би тъждествена със сръбската „травнина”, т. е. данък за правоползуване от общинските пасища
(кошара); димина (също и по сръбски, виз. καπνικἀν) — данък на всяко огнище; наметьк (също и в
Сърбия) — върху зърнените храни, виното и меда. Всички манастирски хрисовули от XIII и XIV в. говорят
за десἀтьки от свине, овце и мед, което се среща и в Сърбия, Молдова, Влашко и Гър-
99. Срв. Jagić, Starine, VI, 1874, стр. 62 и сл.
100. R. Hube, О znaczeniu prawa rzymskiego i rzymsko-byzantinskiego u narodów slowianskich, Warszawa,

1868, стр. 11.
101. Срв. Frühauf, Zřizeni pernitné řiši řimské а byzantinské, Památky, V, 1863, стр. 155—162.
325
102. Χοιροδεκατἀα и δἀσις μελισσονομἀου. Acta graeca, IV, стр. 352. В Турция и до сега още.
449
ция. [102] В оряховската грамота се споменават и митати — данък на всеки двор (κατἀἀεσις μιτἀτου).
[103]
Вносните мита се наричали кумерк (commercium), както и у византийците (κουμμἀρκιον) и досега у

турците. Дубровничаните не плащали мита нито при проходите на клисури, нито при преминаването в
брод, през мост, по пътища, нито при градските врати [?]. Венецианците плащали според договора от 1352
г. de comerchio 3 % и в пристанищата за всяка голяма търговска гемия две перпери, а за малка — една
перпера alborazzo (alboragium); генуезците според договора им с Иванко от 1378 г. — 1 % при внос, 1 %
при износ, 2 % при транзит. Вирпинският хрисовул споменава още митата мостнина (мостово право) и
броднина (при бродовете); последното в 1387 г. се нарича вече по гръцки диавато (διαβατικἀν). Плащало
се сергийно право и по пазарите (на форосἀхъ).
Углавните глоби съставяли също тъй немалък извор за приходи. Нарушение правоспособността на един
манастир при Константин било глобявано с 6 перпери; чиновник, който предприемал да води съдебни
дела против привилегии на манастирите, плащал в димосията (δημἀσιον, fiscus) като глоба няколко
жълтици (златни монети).
19. Монети. Подробен списък на разните видове старобългарски монети имаме в търговския договор на
Венеция с цар Александър от 1352 г. [104] Перпера (ἡπἡρπυρον) била златна монета,съдържаща 16 2/3
карата злато; [105] златица на Вирпинската грамота вероятно е тъждествена с нея. Обикновената
сребърна монета се наричала грош и се делила на 6 аспери. Една перпера била равна на 6 гроша и 5
аспери [?]. Имало и медни монети, често вдлъбнати. Все още не ни е известна нито една монета, която да
е от времето преди 1018 г. Монетите на търновските царе са сечени по византийски образ с изключение
на монетите на Михаил Асен, които са копие на венецианските и носят върху си латински надписи (Michael
Asenus imperator); Срацимир също така следвал венецианските образци. Надписите съдържат повечето
мъчни за разчитане монограми. Проф. Любич в южнославянската си нумизматика е описал 224 парчета,
които с изключение на 12 всички са сребърни и са пуснати само от 8 царе. [106] От 12-те царе, някои от
които, като Калоян, Константин и Алек-
103. [Много данъци се запазили и под турпите. Вж. kanun-name de Rumili (Hammer, Staastverfassung, 1) —
в Силистренския санджак (стр. 286) за виното ресми чембер или абруджин (обручь) Reifgeld 8 аспри, при
продажбата. Press oder Kellergeld (магани акчеси, μἀγγανα), 5 asp. per Press, zur Zeit der Weinlese (по
време на гроздобера).— Данъкът димнина в турските закони ресми духан. — За данъка на всеки двор — ?.
— Данъкът кумерк = тур. гюмрюк.]
104. Ljubić, Mon., II, стр. 247.
105. Миятович се опитва в 1869 г. в съчинението си за старосръбските финанси (Гласник, 25, стр. 198—
207) да докаже, че перперата е само дребна монета; тогава нямало сръбски златни монети [има пълно
право]. Първите старосръбски златни монети на цар Душан, на брой 4, в 1874 г. били донесени от Призрен
в Белград, гдето ги видях и аз сам у митрополита и у д-р Янко Шафарик. Нови четири монети (от Милутин,
Душан, Вълкашин и Лазар) са описани неотдавна от Ст. Новакович в белградската „Отачбина”, 1875.
[falsa.]
106. S. Ljubić, Opis jugoslavenskih novaca, Zagreb, 1875. В I—III табл. са дадени 60 български монети от
Асен I, Петър, Асен II, Михаил Асен, Светослав, Михаил Шишман, Срацимир и Шишман. Срв. също и
сръбската нумизматика на Я. Шафарик, Гласник, III, табл. 8.
450
сандър, са царували много години, и до сега нямаме още нито една монета. В самата България, разбира
се, никой досега не е събирал славянски монети; а в сбирките на Запад вероятно ще да има много
български екземпляри, досега неизвестни.
20. Селско стопанство. Сведения за него се срещат в актовете, гдето се изброяват „стаси (στἀσις,
владения) и прилежания” на манастирите и се описват техните межда или синор (σἀνορον, новобълг.
326
санър). Село (както и в Сърбия) се нарича пак село или селище, а пръснати дворове — заселки. Край
реките и потоците имало млини, воденици, жрънки или места жрънчана (μυλἀν, pistrinum). Много добре
познатата ни по сръбските паметници дума катун, която означава овчарска колиба, се среща и във
Вирпинската грамота; и досега още в Балкана при Котел има с. Катунище. [107]
Мястото за оран се нарича нива или нивие. [108] Градините се наричат отчасти по славянски градини
(както и днес още), връти и врътогради, отчасти както и в Сърбия, по гръцки перивол (τἀ περιβἀλια) и
кипуриа (κηποἀριον). От плодните дървета се споменават черешите (чрἀшовены, Вирп.) и орехите
(орἀшие, 1347 г.). Лозята (виноград, лозие) у сърбите и българите водят началото от лозарското
стопанство на римляните. Ливадата се наричала тогава, както и днес у всички славянски племена, ливада
(λιβἀδιον) или сенокос. Пасищата (пашища) се разпадали на летни — летовища, планински, и зимни —
зимовища (по долините). [109] Грамадните стада рогат добитък, овце, кози и свине съставлявали немалка
част от народното богатство. Цариградските латинци, появили се в 1206 и 1207 г. в областите на Стара
Загора и Ямбол, видели там грамадни стада биволи, волове, крави и дребен добитък. В средните векове
било развито и коневъдството, главно за военни цели : например влашките овчари са пасли стотици
кобили, принадлежащи на сръбски манастири. Оградена гора у старите славянски жители на полуострова
се нарича
107. На средновековен гръцки κατοἀνα supellex, impedimenta, sarcinae militares, tentoria, castra, interdum
domus. Κατουνοτἀπιον locus castrorum, castra domicilium, locus in quo quis habitat, κατοἀνεμα domicilium, Du
Cange, Gloss. mediae graec. Ha албански катунт — град, село.
108. Цар Светослав спасил веднъж Цариград от глад, като му изпратил грамадно количество храни.
Житото се е пазило в трапове. През 1189 г. кръстоносците намерили зарити зърнени храни около
Пловдив; неотдавна са намерени големи запаси просо в грамадни кюпове в развалините на някои
средновековни крепости в Тракия. Захариев, стр. 63.
109. [Селско стопанство. И в старите турски закони (Hammer, Osm. Staatsverfassung, I, стр. 199, 413, 405)
се говори за пасбищата. Травнина — ресми отлак (Weidegebühr). Überwinterungsgebühr ресми къшлак
(особено постановление в Азия).3а 30 овце се плащало 1 къс отлак на чифликчията, в началото на
жътвата; старите пасбища (от памтивека стари) било забранено да се обръщат в ниви.]
451
забел; думата бранища в паметника от 1347 г. и досега по български значи гора, в която се секат дърва и
се горят въглища. [110]
21. Търговия. Както у всички славянски народи, така и у българите чужденците търговци се наричали
госте. [111] България се посещавала предимно от дубровничани (жители на Рагуза), които имали в
съседните Сърбия и Босна голямо влияние и имот; големи привилегии получили те от Асен II и от сина му
Михаил Асен. Венецианците поддържали приятелски връзки с царете Светослав и Александър; с
България обаче имали по-малко работа, отколкото със Сърбия и Византия. Търговията в градовете край
Понт и при устието на Дунав била главно в ръцете на генуезци, които господарували в Крим и по Черно
море. Търговците на тия три нации, всички католици, във всички по-големи градове имали свои лоджии и
черкви и живеели там със своите жени, наложници, деца и роби. [112] Представителите им пред властите,
а в същото време и техни съдии още тогава се наричали консули; венециански консул имало във Варна, а
генуезки — в пристанищните градове. [113] Относно правните отношения между тези търговци в
договорите с венецианци и генуезци било установено, че нито синът отговаря за баща си, нито баща за
сина си. Ако умре някой дубровчанин, даже и да е неженен, все едно дали е оставил завещание, или не,
целият му имот се запазвал от чиновниците и се предавал на посланика на рагузкия княз. По същия начин
се постъпвало и с наследството на венециански поданик. Генуезците според договора им с Иванко имали
право да изнасят всякакви стоки (освен хранителни припаси през време на глад). За злато, сребро,
истински бисери и за галангерийни стоки (perlae veraces et iocalia) мито не се плащало. Ако се обяви
война, имали право без пречки да изнесат от страната стоките си в едномесечен срок, а сол и кораби — в
продължение на шест месеца. За местни търговци имаме две известия. В договора на Михаил Асен с
дубровничаните (1253 г.) било определено, че българските търговци имали право да прибъдват в
110. [Стада. През 1206 г. Хенрих с латините около Berrhoea плечял assez de ..roupeaux de boeufs et de
vaches et de buffles, et d'autres bêtes en bien grande quantité. Villehardouin, cap. 102, стр. 267. През 1207 г.
франките при Aulin под планините на Влашко gagnèrent boeufs et vaches et buffles en grande quantité, et
autres bêtes, cap. 114, стр. 295.]
111. „Любовнымъ всевἀрнымъ гостемъ царства ми”, Асен II.
327
112. Cum uxoribus et concubinis et liberis ipsorum etiam naturalis. Договорът на генуезците c Иванко от 1387
г. В Босна имало оплакване през 1373 г. от наложниците на латинските и немските търговци (Rad, VIII, стр.
134).
113. За средновековната вътрешна търговия по полуострова вж. отличното изследзане по историята на

сръбската търговия от Миятовић (Гласник, 23, 27, 28). — [Корабоплаване. Да се събере всичко от
византийските автори и др. за плаването по Долния Дунав. Флотите на византийците в Дунава през
времето на Константин Копрзяям. Ана Комнина, като говори за битката на Алексий с печенегите при
Дръстьр, споменава, че византийската флота от морето навлязла в Дунава. Подобни операции са
ставали и във войните на Йоан Комнин. Заплашването на Кантакузин, отправено до Иван Александър, че
ще изпрати претендента в Бдин с византийската флота. Schiltberger говора за големите търговски кораби
в Übereil (Браила). Италианските карти. Дим. Кидоний говори за плаването на Йоан Палеолог по Дунава от
Понт до Унгария. Кубари в Дунава, срв. стр. 534. — Грот, Маджарите в XII в., стр. 238.]
452
града Рагуза (слав. Дубровник), без да плащат мито нито пред врати, нито пред място или брод, и да
изнасят оттам злато, сребро, дрехи, златотъкани материи (златне поставе) и изобщо всякакви стоки; само
за износ на зърнени храни се искало разрешение от княза. Рилският хрисовул (1378 г.) дава право на
манастирските хора без мито и свободно да търгуват по цялото царство. Като мерки за дължина се
споменават (в легендата на св. Михаил от Потука) лакът и сажън. Гръцката στἀδιον се наричала на
български пъприще.
22. Пътища (път или друм — δρἀμος). Главните посоки на пътищата от римско време и досега много
малко са се изменили. Старинен търговски път водел от Цариград през Одрин, Пловдив, София и Ниш за
Белград. Друг оживен път се отделял от Траяновите врата и водел през Самоков, Дупница, Велбъжд
(Кюстендил) за Скопие, а оттам за Адриатическо море, или през Албания за Шкодра и Бар (Антивари) или
Катаро, или през Сърбия за Рагуза или Спалато. От балканските проходи през време на Търновското
царство най-главен бил, разбира се, Шипченският; обаче и другите проходи, както на запад —
Етрополският и Троянският, така и на изток — Сливенският, Котленският, Чалъкавашкият и Айтоският,
имали търговско и стратегическо значение. [114] За скоростта, с която пътували тогава, можем да съдим
по това, че Александър с войските си в 1333 г. пристигнал за пет дни от Търново в Росокастрон. За целия
път от Цариград до Пловдив в XIII в., както и в XVII, били нужни 9 дни. [115] Стоките се пренасяли на
товарни животни; думата карван се среща в дубровнишките актове още в 1398 г.
23. Корабоплаване. За плаване по долното течение на Дунава през това време почти нищо не е известно.
Според руските летописи авантюристът Иван Берлядник с печенеги ограбил в 1159 г. две кубари (кубара,
κουμβἀριον — дълъг кораб) на Дунав и с това нанесъл на галицкото (сега Галац) риболовство големи
щети. Кантакузин заплашвал в 1341 г. цар Александър, че ще изпрати изгонения Шишман II на „триери” по
Дунав в Бдин. [116]
24. Военно дело. Българската войска се състояла част от местни люде, доведени от болярите, част от
царски наемници. Цар Петър предложил в 1189 г. на император Фридрих I против византийците
спомагателна войска от 40 000 българи и кумани, която с присъединението на сърбите би достигнала до
60 000. [117] Когато латинците обсаждали Цариград, Калоян искал да им помогне със 100 000-на войска. В
юни 1206 г. Калоян стоял в Тракия с 40 000-на кавалерия от българи и кумани и с „безчислена пехота”.
При Пловдив в 1208 г. взели участие в битката 33 000
114. К. J. Jireček, Die Heerstrasse von Belgrad nach Constantinopel und Balkanpässe, Prage, 1877.
115. Villehardouin, ed. Wailly, стр. 205 и Hadzi Chalfa. — [Пътища. К. J. Jireček, Die Heerstrasse. Шосе за
Скадър и Дубровник. — Византийската керваномания. — Nic. Gregoras, I, стр. 483 ἀκ Τερνἀβου
πεμπταἀος до Русокастро.]
116. Ипатиевският летопис, СПб, 1843, стр. 83. Stritter, II, стр. 856.
117. Ansbert, стр. 44, 53.
453
328
души, разделени на 36 корпуса, [118] при Велбъжд в 1330 г. (според Никифор) е имало 12 000 българи и
3000 татарски наемници, а при Айтос в 1333 г. 8000 българи и 2000 татари. Тогавашните войски изобщо не
са били многобройни; турците за пръв път извеждат на бойното поле големи маси.
От чужденците като наемници в българската войска постъпвали част варварски чергари, част франки;
първите се ценели за дивия устрем и изкуството на стрелците им с лък, а вторите — изобщо за голямата
им опитност във военното дело. Кумани имало във войските на всички Асеновци. Татарски стрелци с лък
служили при княз Шишман Бдински [119] и царете Михаил и Александър. Франки срещаме при Асен II.
[120] Мартин, командирът на 300 облечени в броня кавалеристи, намиращи се на служба у цар Светослав,
бил, както показва самото му име, латинец. [121] Италиански и немски кондотиери често се срещат през
XIV в. в сръбските и византийските войски.
Интересни сведения за въоръжението на войниците дават рисунките иа Ватиканския кодекс от

старобългарския превод на Манасиевата хроника; той датира от втората половина на XIV в. [122]
Шлемовете им имали вид на полукълбо и били украсени с пера на темето или покривали главата от
темето до плещите, оставяйки открито само лицето, или най-после вземали форма на кръгли кожени
шапки или заострени на върха фуражки. По-рядко се срещат по образите ризници. Краката били обути във
високи кавалерийски ботуши, тъй като повечето пъти излизали в полето на коне. На конете имало юзда,
седло и стремена. Щитовете са или кръгли, или продълговати, на долния и на горния край заострени.
Князете и болярите носели дълги дрехи, надплатени и обшити с кожа, и с шапки, украсени с лисича кожа
(горностай). За нападателни оръжия употребявали копия, мечове и стрели, които всеки конник носил със
себе си отстрани в тул (колчан). Франкският летописец Henri de Valanciennes пише, че българите в битката
при Пловдив в 1208 г. имали зелени копия с дълги чешки железни остриета. [123] Сигнали давали с дълги
прави тръби.
118. [Военно дело, 1206 г. юни. Пред Димот Калоян имал quarante mille hommes d'armee sans ceux de pied
dont ils ne savaient le compte. Villehardouin, cap. 99, стр. 257. Valenciennes, cap. VIII, стр. 329, ils conrurent sur
le corps de Burile, qui avait seize cents hommes dans sa compagnie.]
119. Даниил, стр. 117.
120. Hopf, 85, стр. 253.
121. Кантакузин у Stritter, стр. 813.
122. Няколко рисунки има у Чертков, Описание войны великого княза Святослава Игоревича против
болгар и греков, Москва, 1843. За жалост не можах да видя екземпляра с цветните рисунки.
123. Villehardouin, ed. Wailly, Paris, 1872 : „uns glaives vers à uns lons fiers de Bohaigne”. Wailly го превежда :
„des lances vertes avec des longs fers de Bohême”. — [Самострел. Chron. bulg. Archiv (Jagić), XIII, стр. 500.
Срв. Пер. списание, Браила, XI и XII. Народна песен, изд. Дринов : самострелец. — Цагра. Chron. bulg. цит.
място τζἀγγρα. — Claves bulgaricales, български сопи при унгарския съдебен дуел (предание), Codex
Andegaviensis, II, стр. 382, Codex Zichyanus, стр. 329—340. — Nota bene, употреба на стрели, напоени с
отрова. Cantacuzenus, II, стр. 377, пише за стрелеца с лък Алусиан (при Berrhoea), който стрелял βἀλει
δηλητηριἡ κεχρισμἡνἡ.]
454
Много е съмнително дали в борбата на живот или смърт между българи и турци се е употребявало
огнестрелно оръжие. За първото оръдие на Балканския полуостров, доколкото ни е известно, се
споменава в 1383 г. Венецианците тогава продали на босненския крал Твърдко една галера заедно с един
falconus като голяма рядкост. [124]
Да строят военни машини българите се научили от византийците, които с голяма любов се отнасяли към
тази специалност на старото римско военно изкуство. Когато византийците обсадили Стрез в Просек, били
обсипани с камъни от метателни оръдия; машините на българите управлявал там един строител-майстор,
който преминал от византийска служба към въстаналите, понеже дълго време не получавал заплата.
Твърде изкусен за строеж на метателни и стенобойни машини бил цар Калоян. [125] С помощта на една
машина от своеобразна конструкция той превзел Варна. При атаката на Дидимотихон той дори отвел
реката от стените; при все това, макар кулите и да били силно разтърсени от камъните им, българите при
опита си да превземат с пристъп стените, като се изкачили на тях по стълби, били отблъснати. В 1206 г.
Калоян денем и нощем бомбардирал стените, кулите и къщите в Одрин с камъни, хвъргани от 33
катапулта. [През юни 1206 г. обсаждал Димот с 16 големи метателни машини, които съборили стената на
329
4 места.] [126] В същото време стените и кулите били разрушени. След смъртта му, изглежда, това
изкуство било забравено; Акрополит дори упреква българите, че не умеят да обсаждат градове.
Главната сила на българите била в планинските войни и изобщо в гверилата. Тесните родопски,
средногорски и балкански проходи погълнали хиляди византийци, избивани с град от стрели и с откъртени
скали. Впрочем българинът умеел да се бие и на открито поле. [127] Цар Михаил (1323—1330 г.) имал
винаги в лагера си добри скороходци, за да предава колкото се може по-бърже заповедите си. Когато
трябвало командирът бързо да се върне, пращали му като знак обгорено перо. [128]
Що се отнася до военното право, то в името на общата вяра у византийците, сърбите и българите

действувал закон, според който те нямали право извън битката да отведат някого в робство или да го
убиват; позволено било само да се разграбва неприятелският имот. Асен II пуснал на свобода след
битката при Клокотница (1230 г.) всички военнопленници. След боя при р. Скафида (1306 г.), в който
Войсил, Смилецовият брат, разбил цар Светослав, всички военнопленници освен болярите били пус-
124. Acta archivi Veneti, ed. Šafařik, I, стр. 211. Ljubić, Monum., IV, стр. 195.
125. Nicetas у Stritter, II, стр. 704, 711.
126. [Villehardouin, стр. 256, 257. През април 1206 г. срещу Одрин било хвърляно от 33 големи метателни
машини. Et mist ses trencheors (sapeurs) as murs et firent maintes fois asaillies. На две места кулите и
зидовете били съборени до основи, ала нападенията били отбити с копия и мечове.]
127. Известното, срещащо се у Никита описание на тактиката на българи и кумани, в жоято главна роля
играело пристореното бягство, по-скоро се отнася само за куманите.
128. Πτερἡν πυρἡ περιπεϕλεγμἡνον. Stritter, II, стр. 832.
455
нати веднага на свобода. След сражението при Велбъжд (1330 г.) сърбите освободили освен знатните
всички пленници българи като единоверци и едноплеменници. [129] Не тъй постъпвали обаче с
езичниците кумани, татари и т. н. Грабежите през българо-гръцките войни били жестоки : „българска
плячка” (Μυςἀν λεἀα) станала поговорка у гърците. [130] Византийците изгаряли храните по полетата,
унищожавали градините, опустошавали цели села и отвличали стада. Българите и техните съюзници им
отплащали с лихвата, особено при Калоян.
Измежду българските пълководци особено релефно се очертава фигурата на Иван Русин, човек
енергичен и опитен. [131] В 1423 г. той бил комендант на Пловдивския гарнизон, състоящ се от 1000
български и „алански” (татарски) конници и 2000 облечени в броня пехотинци. Негови подчинени офицери
били аланите Итилис и Темир и маджаринът Инас. Когато след неочакваната смърт на младия Тертерий II
в България настъпила анархия, Андроник Младий заедно с княз Войсил четири месеца държали Пловдив
обсаден (1323 г.). Един немец строител на обсадни машини построил на византийците една дървена къща
на 15 колела, в която могли да се поберат около 100 въоръжени войници; върху къщата се издигала
пететажна кула, а във всеки етаж могли да се поберат осем арбалетници. Под звука на тръбите този колос
бил подкаран и цялата войска тръгнала към градските стени. Машината била докарана вече до самите
стени и защитниците на крепостта, обсипвани с дъжд от стрели, принудени били да бягат, когато
изведнъж тя попаднала върху едно старо водохранилище (щерна), покрито с обраснали от трева дъски, и
със страшен шум се провалила. Императорът след това снел обсадата. В 1328 г. Иван получил заповед от
царя ненадейно да нападне Цариград [?]. В 1333 г. след победата при Росокастрон той водил преговорите
за мир с победения Андроник III.
25. Животът и характерът на народа. Войнствеността била главната отличителна черта в характера на
старите българи, черта, която сега е почти заличена от вековния гнет [?]. Български наемници се срещат
във византийските войски както в Европа, тъй и в Азия, у франките, в Елада, на неаполитанска служба и т.
н. [132] Разбира се, непрекъснатата война не е могла да облагороди народния характер. [133]
Малко знаем за това, как се е обличал народът тогава, но с известна увереност можем да предполагаме,
какво днешните народни костюми в по-голямата си част са останали неизменени в течение на векове.
Затова голяма важност има миниатюрата в един гръцки менологий, написан по
129. За този византийски обичай вж. Stritter, II, стр. 725, 757, 805, 815, 839. Cantacuzenus, I, сар. 21, за
битката при Велбъжд : Οἡ γἡρ ἡξεστιν αἡτοἡς ἡλλἡλους ἡνδραποδἡζειν ἡντας ἡμοϕἡλους.
330
130. [Жестоките грабежи в българо-гръцките войни — не са ли антични?]
131. Cantacuzenus у Stritter, II, стр. 815, 819, 829, 849.
132. Херцог Гвидо II Атински потеглил в 1304 г. с 900 рицари и 6000 български и влашки конници за Епир.
Hopf, 85, стр. 365. Български наемници имал също и Guido de la Trémouille, владетел на Халандрици в
Морея (1182—1285). Пак там, стр. 319.
133. [Ослепени били· Борил, Тодор епископ, Радослав.]
456
заповед на император Василий II (967—1025 г.). [134] От тримата изобразени там българи двамата са без
бради, а третият има кръгла брада. Дрехите на стоящия наляво се състоят от шапка, обшита наоколо с
кожа, дългопола, обшита с кожа дреха (кафтан) [135] с тесни ръкави и тесни впити панталони. Дрехата е
закопчана с осем ширита, както е и на старите руски образи, и сега още у хървати, българи и поляци. На
пояса виси къс нож в ножница, какъвто и досега още обикновено носят по същия начин всички славяни на
полуострова. Стоящият надясно е облечен пък в дългопола дреха (кафтан), също тъй закопчана с ширити
и украсена с шити цветя; всяко цвете се намира в центъра на два концентрични кръга, които са толкоз
големи, че само два са достатъчни да запълнят цялото пространство между шията и пояса; ръкавите са
също покрити с такива кръгове. Средният е в дрехи, украсени с шестолистни цветя. И тримата имат в
ръцете си меч.
По монетите и царските печати и по образите на Ватиканския кодекс се виждат повечето брадати лица;
сегашният обичай на полуострова, според който всички мъже освен поповете имат само мустаци, е
влязъл в обичай от турско време. В 1326 г. Никифор Григора видял при Струмица български пазачи в
черни кожени и вълнени дрехи, въоръжени с копия и секири. [136] По стените на много запустели черкви
се срещат образи на болярски семейства в пъстри дрехи; за жалост те, както изглежда, ще избелеят,
преди да бъдат копирани от ръката на някой опитен археолог.
Никифор видял в Струмица на Троица играещи хоро момци и моми и чул през време на пътуването си
стари юнашки песни. По онова време на непрекъснати междуособия и войни българският епос вероятно е
бил в пълния си разцвет; до нас обаче са дошли само откъслечни песни. [137] Има много известия за
остатъци от езичеството и от суеверията. Цар Михаил в 1328 г. подарил на един гръцки пратеник прост
металичен кръст, почитан от българите за чудесата, които извършил той още във времето на баща му —
княз Шишман Бдински. [138138]
В заключение ще отбележим още, че в България, както и във всички православни държави,

летоброението се водело от сътворението на света, което се отнасяло към 5508 г. пр. Р. Хр. Началото на
годината бил 1 септември. Едва от XVII в. почват да отстъпват от този обичай.
134. Menologium Graecorum jussu Basilii imperatoris olim editum. Studio et opera Annibalis Tit. S. Clementis
Presbyteri Card. Albani, II, Urbini, 1727, стр. 132 ad 22 Jan. — [Това е Василий II, а не I, вж. Ughella у Migne,
117, стр. 18 (тук е Теофано, съпруга на Лъв Философ, XVII кал. ян.).]
135. [Стьнешти Воцел.]
136. [Jagić, Gradja, Rad, 37.]
137. За историята на южнославянския народен епос интересно е съобщението в един сръбски паметник от
1353 г., според което на Пшина, в Македония, се явили двама души : Преде свирьцъ и Хрусе слἀпьцъ
(епически певец, рапсод), Акты русского на Афоне монастьфя, Киев, 1873, стр. 365. Заклинание срещу
ухапване от змия вж. у Срезневский, Пам. юсового письма, стр. 60 (ръкопис от XIII в.). Jagić. Gradja za
historiju slovinske narodne poesije, Rad. jug. akad., 37.
138. За храната на старите българи вж. Кантакузиновия разказ (ed. Bonn., I, стр. 177), как деспот Войсил
през 1323 г. се наял с гъби до смъртен припадък.
457
За старобългарското изкуство знаем засега много малко. Оцелели църковни и крепостни постройки има
много по-малко, отколкото в Сърбия. Отлично свидетелство за живописта, която била в употребение в
331
манастирите, дават миниатюрите на Ватиканския кодекс. Григорович, който е имал възможност да види
много български икони на Св. гора, в Западна Македония и около Търново, пише, че чертите на лицата на
изобразените светии са по-кръгли и по-приятни от византийските.
Ето накратко всичко, което бихме могли засега да кажем за живота на старите българи през периода на
Търновското царство (1186—1398 г.).
ГЛАВА XXVI. Старобългарска литература

1. Начало на литературата
2. Старославянски език
3. Кирилица и глаголица
4. Константин и Методий
5. Свети Седмочисленици
6. Цар Симеоново време (823—927 г.)
7. Разпространение на старословенския език
8. Православната литература през 927—1186 г.
9. Богомилска книжнина, апокрифи
10. Гръко-източни разкази
11. Литературата на Търновското царство (1186—1398 г.)
12. Евтимий и неговата школа
От всички славянски народи словените, които се поселили в Панония, Дакия и България, първи почнали
писмено да изказват своя език и да пишат на него книги. Книжнината им по-късно става основа на
литературите руска, сръбска и хърватска. И сега още, когато толкова стотици ръкописи вече станаха
жертва на вандализъм и нехайство, човек се учудва на броя на старословенските сборници, на
неуморното прилежание на писателите и преводачите, на съвършенството на тържествения език и стил,
разработен по гръцки образец. Обаче, макар филологът и да се поразява от богатството на тоя твърде
благодарен материал, историкът, като хвърли поглед върху съдържанието на паметниците, не може да не
получи печални впечатления. Тази богата литература е бедна откъм жизнено, оригинално и народно
съдържание; тя дава твърде малко сведения за историята, характера и начина на живот на народа.
Построена по византийски образец, тя силно пострадала не само в духа, но в последните векове и в
строежа на езика. Освен това тя била повечето принадлежност на едно съсловие — духовенството.
Българите са имали, разбира се, богата и важна народна литература, която от тях преминала у другите
славяни, преди всичко у сърби и руси. И там обаче напразно ще търсим по-значителна оригинална работа
: почти всичко е заето от гръцката апокрифна литература или при гръцко посредство от литературните
съкровища на далечните араби и индийци. Изкуствената поезия била чужда за старите българи; тъй
богато развитата българска народна поезия, доколкото е познато, не оказала никакво влияние върху
цялата писменост. [1]
1. Старобългарските ръкописи са пръснати по цяла Европа. Има много и в самата България по църкви,
манастири, в читалища и в частни ръце. Ръкописите на Рилския манастир са описани от Григорович
(Очерк путеш., стр. 187) и от Чолаков (Български кни-
459
1. Начало на литературата. Най-старите произведения на духа : песни, пословици, приказки у

славяните, както и у всички народи, първо начално в продължение на цели векове се предавали устно. И
все пак известни били и писмени знакове. Обаче тези чърты и рἀзы, за чиято употреба у езическите
славяни свидетелствува монах Храбър (около 900 г.), служили само за религиозни и икономически цели;
книги с такива знаци, разбира се, не са писани. Резите ни напомнят рабушите, които до неотдавна още
заменявали счетоводните книги в Маджарско (роваш), в Чехия (naа vrub), в България (ръбуш). [2] След
приемане на християнството славявяните почват да пишат с латински и гръцки букви, които за езика им
били, разбира се, недостатъчни. Най-старият български писмен паметник е споменатият полуславянски
списък на българските князе до 765 г. Всичко, което е дошло до нас оттогава, е писано с кирилска азбука;
до изнамерването на кирилицата са писали вероятно с гръцки букви. Старославенската литература почва
едва от времето на славянските апостоли Константин, или Кирил (поч. 869 г.); и Методий (поч. 885 г.).
2. Старославянски език. Езикът, на който славянските апостоли пре вели Св. писание, първоначално се
наричал у всички славяни Ἄзыкъ словἀньскъ. Що се отнася до въпроса, на кое от славянските племена
принадлежал той, с течение на времето за това дотолкова било забравено, че когато почнали в
332
настоящия век научно да изследват славянските езици, между учените по този предмет възникнало
голямо разногласие. И до днес още не е установено едногласие относно родината на църковнославянския
език.
В началото на този век едва ли има някое славянско племе, на което да не е приписван езикът на
славянските апостоли. Често се разгледвал също възгледът, според който църковнославянският език се
признавал за баща на всички днешни славянски езици. Добровски (1823 г.) го приемал
жици, 1859, стр. 688—692); на Атонския от Григорович и българина К. Д. Петкович (1865). Освен това
български кодекси има в Румъния, в манастирите на Фрушка гора, в библиотеките на Белград, Загреб,
Прага (в музея Шафарикови кодекси), в Берлин и Виена, Рим, Англия, Франция и т. н. Най-големите
сбирки от старославянски ръкописи са в Русия; в най-ново време те значително са обогатени с
паметниците, събрани от Григорович, Хилфердинг, Порфирий Успенски и Норов. В последните години
започна основно разучаване на руските библиотеки и се издават точни палеографски и филоложки техни
описания. Кодексите са писани повечето на пергамент, приготвен понякога много грубо от овча, телешка
или зайча кожа. Рано също започва да се пише и на тъй употребяваната на Изток памучна хартия (на
такъв материал са написани напр. грамотите на Асен II и на Константин).
2. [Български език. Гръцки чужди думи, вж. Cesty po Bulharsku passim и показалеца. За сполай-ти= ’s
πολλ Ἄ Ἄ τη. Даничич- Leskien, Jagić, Archiv, 4, стр. 513. Руссиадес, 2, стр. 281. — Е. В. Петухов,
Болгарские литературные деятели древнейшей эпохи на русской почве, ЖМНПр, 1893 апрель, стр. 298—
322. Климент, Йоан Екзарх, Константин — пълна библиография и ръкописите. — V. Oblak, Zur Würdigung
des Altslovenischen, Archiv für slav. Philologie, XV, стр. 367 : „das Altslovenische war nicht die Sprache der
Slaven Pannoniens, sondern die dialektischen und ethnographischen Verhältnisse waren damals ungefahr wie
heutzutage, nur reichte der Kaj-Dialect weiter nach West und Nord”. Стр. 369 über крьсть und крижь. Sprache
der Tessalonicher Apostol, Sprache ihrer Heimat und Umgebung. Die ersten kirchenslavischen Übersetzungen
wohl nicht pannonisch : daför zu wenig pannonisch und zu sehr griechisch.]
460
като „стар, още без всеки примес сръбско-българско-македонски диалект”. Копитар (1822 г.) мислил, че
живялото на юг от Дунава голямо словенско племе било разделено от дошлите сърбохървати на две : на
български и на панонски словени; понеже Св. писание било преведено на езика на панонците, то
днешните хорутански словени (виндите) са преките потомци на славяните, които са говорили на Кирило-
Методиевия език.
За нас голямо значение имат мненията на двамата най-добри познавачи на славянските езици : П. И.
Шафарик и Миклошич.
Шафарик твърдял в своите „Древности” (1837 г.) и в своята „Славянска етнография” (1842 г.), че
славянските апостоли използували българското наречие, което те изучили у дома си в Солун и което
било в употреба още преди идването на маджари, кумани и печенеги и на север от Дунава, в днешните
румънски и маджарски земи, главно във Влашко, в Седмиградската област и в Източно Маджарско до
изворите на Тиса, до Ерлау (Ягер) и Пеща. Днешният упадък на българския език почнал по негово мнение
от падането на старото царство (1018 г.), ускорен от сношенията с албанци, румъни и гърци и завършен
през времето на турското владичество. В Западно Маджарско (Панония) в IX в. по негово мнение
господствувало наречие, изобщо подобно на днешното чешко. [3] В 1858 г. Шафарик изменил възгледа си,
мислейки, че преводът на Св. писание, направен в царството на Коцел на бреговете на Блатенското езеро
при сътрудничеството на местни хора, се явявал като произведение на говоримия там език, т. е. на езика
на панонските славяни, който вероятно бил преход от старобългарски към виндския (словенския). За
същинска българска езикова граница той считал и тогава Дунав от устието на Драва до Пеща. Езика той
нарекъл старославянски, [4] само в „Етнографията” си го именувал църковно или кирилско наречие;
названието „старобългарски се среща у него само на едно място — в „Етнографията” [5].
Миклошич отначало поддържал възгледа на своя учител Копитар. Мнението му обаче срещнало такъв
отпор, че и названието му „старословенски език” (lingua palaeoslovenica), само по себе си вярно (Ἄзыкъ
словἀньскъ), от никого не се приело. Едва в 1874 г. той издава едно много важно за решението на този
въпрос съчинение, в което доказва, че старословенският език бил езикът на панонските словени около
средата на IX в. [6] От приведените там исторически и филоложки аргументи следните обръщат върху си
особено внимание : според Голубински покръстването на
3. Šafařik, Sebr. spisy, II, стр. 502, 501, 505; срв. 204 : Slovansky národopis, Praha, 1842, стр. 33.
4. Šafařik, Über den Ursprung und die Heimath des Glagolitismus, Prag, 1858, стр. 31, 32, 45.
333
5. Често употребяваното сега название „старобългарски” може лесно да доведе до смесване с езика на
първобитните неславянски българи.
6. Miklosich, Altslovenische Formenlehre in Paradigmen mit Texten aus glagolitischen Quellen, Wien, 1874
(Уводът). Даничић, Диоба словенских језика, Београд, 1874, присъединява се към Миклошичевото мнение;
срв, Časopis česk. musea, 1875, стр. 113.
461
българите станало без участието на славянските апостоли; „българският език, който би съвпаднал със
старословенския, се отдалечава от нас като фата моргана, колкото и далеч в миналото да следваме
подир него”. Още в един ръкопис от XI в. се смесват знаковете за носовите звукове, тъй като на
полуострова никога не са ги произнасяли като носови гласни (ἀ, ἀ, е), а винаги като полугласно ъ; още в
IX в. българският и старословенският са били съвсем разни езици. Затова Миклошич нарича малкото най-
стари ръкописи, в които няма никаква следа от днешните наречия, панонски паметници.
По тоя начин Шафарик простира родината на църковния език върху Дакия, Източно Маджарско и
Балканския полуостров, доколкото той сега е завзет от българи; Панония (Западно Маджарско) той
присъединил тук едвам по-късно. Миклошич я търси само в Дакия и в Маджарско от двете страни на
Дунав, като изключва земите на полуострова.
Кирил и Методий превели Св. писание в Панония. Известно е, че за такова грамадно дело сигурно те са
потърсили помощта на местни хора. Между това наречието на панонските и на дакийските словени
вероятно само дотолкова се е отличавало от езика на словените по полуострова, че солунските апостоли,
които са знаели още от дома си славянския език, трябвало в Панония да изучат само малко
различаващото се наречие. Освен това на полуострова се срещат многобройни ясни следи от носовите
звукове не само през средните векове, но в Западна Македония и досега. [7] Най-после не бива да се
оставя без внимание и фактът, че славяните на полуострова по своя произход са пришълци от Дакия и
затова са потомци тъкмо на оня народ, който и според Миклошич е говорил на същия език, на който и
панонците.
3. Кирилица и глаголица. Въпросът за изнамерените от Константин писмена е не по-малко мъчен за

разрешение, отколкото въпросът да се установи езикът на славянските апостоли. Отдавна на славянски
език се пишело с две азбуки, от които едната се нарича кирилица, а другата глаголица. [8] Кирилицата и
досега е в употреба от всички православни славяни. Глаголицата пък някога е била добре позната на
целия славянски
7. К. Jireček, Starobulharské nosovky, Časopis česk. musea, 1875, стр. 325—330. От многобройните
приведени там доказателства тук ше споменем само следните : Σουνδἀασκος (Сἀтἀска, грам. 1020),
Sfentogorani (св ѧ тогоране) 1274, ἡσϕεντἡσθλαβος, Σϕενδοσθλἡβος (Св ѧ тславъ). Носови звукове в
някои думи е чул Григорович в 1845 г. около Охрид. Безспорни доказателства за това намерих и аз в някои
наименования на местности около Преспанското езеро у Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar
: Лаг или Ленк (старослав. лἀгъ), Гломбациани (глἀбочани), Дамбово (дἀово, дἀбъ) и т. н. Срв.
Дриновата статия в Периодическо списание, XII. Дринов показал безспорно съществуване на носови
звукове в околностите на Костур, т. е. в село Команичево, Загоричене, Бобище, Котори, Олишча, Бомбоки,
Фотиничишча. Там говорят : рендове, йензик, гренда, пендесе, мъндра, зъмби, чъмби; други думи с
ринизъм Дринов не срещнал.
8. [За произхода на глаголицата от гръцкото писмо вж. Тауюг и Jagič в Archiv für slav. Philologie и Ягичовите
съчинения. — Comparez la question sur l’origine d'alphabete arménien, qu'ondit faussi dérivé du grec. Върху
това писаха, мисля, Gardthausen, Caster.]
462
свят; сега е запазена само в Истрия, хърватското Приморие и в Северна Далмация. В България, гдето с
глаголска азбука са писали още в XIII в., са намерени паметници с това писмо в Охрид, Рилския манастир,
в Бояна под Витоша и на Атон. В Русия, както показа това Срезневски, глаголицата била позната дори в
XVI в. В Чехия е намерен само един глаголически паметник от X в. (Пражките фрагменти).
Коя от тези две азбуки е изнамерена от Константин и кой тогава е изнамерил другата? Въпроси, все още
далеч неразрешени, макар че по тях съществува богата литература.
334
Още в 1785 г. Добнер твърдял, какво глаголицата е Константиновата азбука. Добровски я признавал за
изобретение на хърватското духовенство в XIII в. В 1830 г. Копитар получил от граф Клоц фрагменти от
някакъв очевидно много стар глаголски кодекс — приблизително от XI в. Копитар издал тоя паметник и
заявил, че глаголицата, ако не е по-стара от кирилицата, то тя е от едно и също време с нея. Че
глаголицата е по-стара, скоро след това биде установено от откритията на Григорович и Успенски,
направени от тях през време на пътешествията им по Македония и България; Успенски дори намерил в
Иверския манастир на Атон глаголски подпис на един поп от Йериса в една грамота от 982 г.
П. И. Шафарик през последните години от живота си обърнал най-голямо внимание върху този мъчен
глаголски въпрос. [9] Крайният извод от проучванията му бе, че глаголицата е най-старата азбука,
азбуката на Константин; т. нар. кирилица, копие на гръцката азбука, е изобретение на епископ Климент
Велицки (поч. 916 г.), за когото гръцката легенда разказва : „Той много остроумно, за да постигне по-
голяма ясност, измислил по-други букви от ония, които са изнамерени от Кирил Философ.” По-нататък
Шафарик показа, че глаголицата е нова азбука, че изнамервачът ѝ очевидно е познавал източните езици и
азбуки (Константин знаел арабски, еврейски, самаритански и хазарски), че глаголските кодекси на Св.
писание ни дават най-старите езикови форми и най-оригиналните рецензии на текста, а по старина и по
разпространение стоят на една линия с кирилските. Често се намират кирилски палиммсести върху
глаголска подложка, но почти никога не са се срещали палимпсести, гдето върху изтрито кирилско писмо
да е писано с глаголска азбука. Най-старите кирилски кодекси рядко биват свободни от глаголски следи.
Глаголицата е по-примитивна, по-мъчна и по-стара; кирилицата е по-развита, по-ясна и по-нова. В
кирилската азбука знаците за звукове, които няма в гръцки език, са заети от глаголицата.
Към възгледа на Шафарик се присъединили Григорович, Миклошич, Рачки и др. Само в Русия
комбинациите му срещнали отпор. Особено Хилфердинг, който считал кирилицата като най-доброто
средство за сливане на целия славянски свят, с всички сили оспорвал мнението на Ша-
9. Р. J. Šafařik, Pohled na proběk hlah. pisemnictvi (Časopis česk. musea, 1852; Sebr. spisy, III, стр. 199).
Památky hlah. pisemnictvi, V Praze, 1853. Glagolitische Fragmente, Prag, 1857. Über den Ursprung und die
Heimath des Glagolitismus, Prag, 1858.
463
фарик. Срезневски, най-добрият познавач на славянската палеография, издавайки в 1866 г. сборник от

глаголски паметници, остави въпроса неразрешен сьс забележката, че колкото аргументите на Шафарик,
Миклошич и др. и да са остроумни, толкова са и прибързани и неестествени. В 1869 г. обаче той изтъкна
положението, че кирилските форми са копия от гръцката писмена от VII или VIII в., така че т. нар. кирилица
е по-стара от самия Кирил. [10]
4. Константин и Методий. Константин превел Евангелието и Апостола, Псалтира и някои други

литургически книги все от византийски текстове. Поради недоглеждане и незнание от страна на
помощниците му, не особено добре знаещи гръцкия език и неначетени в Св. писание, в превода се
вмъкнали грешки, които представляват характерни признаци на най-старите ръкописи; много гръцки думи
също останали без превод. [11] Освен тези преводи изпод перото на Константин са излезли едно
съчинение за правата вяра, едно „слово” и няколко молитви. [12]
Що се отнася до трудовете на Методий, Йоан Екзарх му приписва превода с участието на брат му на 69

„уставни” (канонически) книги, следователно и на Стария завет без второзаконните книги (на Макавеите,
Юдит и т. н.). Впрочем тия преводи на старозаветните книги били в употреба дълго време в разпокъсан
вид, докато новогородският архиепископ Генадий не наредил в 1499 г. да се състави първия библейски
кодекс. [13] Освен това Методий превел Номоканона и Патерика (къси жития на светци), после осем речи
на своя брат, произнесени от последния в Хазария в защита на християнството против юдейските и
мохамеданските учители. [14]
10. Срезневский, Древние глаголические памятники, СПб, 1866, с много снимки. (Книгата е излязла само в
100 екземпляра.) Срв. А. Котляревски, Uspěchy slavistiky na Rusi, Časopis česk. musea, 1874, стр. 26.
11. Šafařik, Ursprung des Glag., стр. 12, 29. — [За св. солунски апостоли вж. съчиненията на Воронов,
Малышевский и т. н. Срв. Archiv. B Archiv, 10, стр. 293, е поместена лекцията на Голубински от 1885 г.]
12. Написание о правἀй вἀрἀ, издадено от Срезневский (Сведения и заметки о малоизвестных

памятниках, СПб, 1867); Словото е издадено от Попов (Описание рукописей Хлудова, Москва, 1872) и от
Срезневский (Известия Акад., 121, 2, стр. 145).
335
13. Буслаев, Историческая христоматия церк.-слав. и древнерусского языка, Москва, 1861, стр. 174.
14. Най-старите старославянски паметници с посочване на времето се отнасят към XI век. Най-старото
датирано ръкописно евангелие е кирилският ръкопис, написан в 1056 г. от дякон Григорий за новгородския
посадник Остромир. По-стара е недатираната „Савина книга” (открита от Срезневски, срв. неговите
„Древние славянские памятники юкового письма”, СПб, 1868, в които са изброени 33 стари кирилски
паметника от българска редакция). Малко по-нов е издаденият от Рачки (Загреб, 1865) глаголски
Асеманов сборник. Тези три ръкописа съдържат евангелие, разделено по зачала. От четвероевангелията
има твърде стари глаголски ръкописи (напр. Зографското, сега в Русия). Двете евангелия на босненските
богомили (около 1404 г.) са преписани от много текстове (Daničić, Starine, III). Най-старите апостолски
деяния (XII в.) са намерени в Македония, най-старият псалтир (XI в.) в Русия. В Болоня се пази кирилски
псалтир с много глаголски добавки, написани в Равна при Охрид в 1230—1241 г. при Асен II, завоевателят
на Македония, а не при Асен I, както обикновено се мисли (стр. 194).
464
5. Свети Седмочисленици. [15] След смъртта на Методий (885 г.) учениците му, повечето природни
панонци, избягали от Велика Моравия в България, намерили там от страна на Борис дружелюбен прием и
продължили апостолската си дейност в Македония. Българската църква ги почита, включвайки и
солунските учители, под името Свети Седмочисленици (св ѧ тии седмопочетни, οἡ ἡγιοι ἡπτἡριϑμου).
Към тях са причислени освен Кирил и Методий Климент, Горазд, Наум, Ангелар и Сава. Спомените за тях
са още живи навсякъде в околностите на Охридското и Преспанското езеро — икони, статуи и черкви.
Почитали са ги обаче и на много други места, като например в Родопа. [16]
Климент бил изпратен от Борис в Западна Македония (Кутмичевица), да разпространи християнството от

Охрид, Девол и Главиница и по тези полуезически земи. Цар Симеон му дал Величката епископия.
Климент умрял на 17 юли 916 г.; гробът му и досега може да се види в Охрид. Той съставил речи за
празниците през цялата година и похвални слова в чест на някои светци, между които и в чест на своя
учител Константин. Пълно събрание на тези произведения, отлични по език и по стил, още не е издадено.
Животът на Климент е представен в две гръцки легенди. Със същата благодарност се споменава и за
Наум, починал на брега на Охридското езеро в наречения на негово име манастир [основан в 905 г.], и
Горазд, най-талантливият Методиев ученик, отличен мъж, владеещ славянски, гръцки и латински език.
Тия мъже били сътрудници на славянските апостоли не само да разпространяват християнската вяра, но
и при превода на Св. писание. На тях трябва да се отдадат много стари преводи на гръцки църковни
съчинения, чиито автори сега са забравени; техни са без съмнение аколутиите и особено житията на
Константин и Методий, на които безпретенциозната простота и голяма оригиналност придават особена
прелест. Към най-старите старославянски преводи принадлежат речите на Йоан Златоуст. Един стар
фрагмент (изглежда да е от X в.) се намира в мартирологиона, който е написан на латински език в 809 г. и
се пази в Райградския (Raigern) манастир в Моравия. [18] Няколко речи обхваща Клоцовата глаголица, 20
— в кирилския Супрасълски ръкопис (X—ХI в.).
15. Вж. Шафарик, Разцвет слав. писъменности в Болгарии. — [За светите Седмочисленици има няколко
статии в цариградските „Новини” от 1894 г. В бр. 6 (г. V, 11 октомври 1894 г.) Г. Тр-в съобщава от Прилеп,
че в манастира при с. Сливница, Преспанска нахия, 4 часа от Ресен, издигнат през 1507 г., на дясната
стена са ликовете на св. Кирил, Методий, Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий. — За деня на
смъртта на Климент : Асемановото евангелие. — Имената Наум и Климе са чести в Македония. — За
живота на св. Наум : Гласник, 63. От Хилфердинг от Москополската аколутия 1740—1742 г., в Рус. Беседа,
II, 1859.]
16. При Дебърщица, недалеч от Пещера, има развалини от църквата „Св. Седмипочетни”. Захариев, стр.
60. [Дали не ще да е, може би, 7 престола ! — Според Дринов фрески на Климент и Наум имало в
Етрополския манастир.]
17. Издадено от Šafařik, Pam. dřev. pisemn. jiho-slovanuv, (Praha, 1851, 1873), от Миклошич и от Дюмлер с
латински превод (Denkschr. W. Ak., XIX и Vita s. Methodii, Vind., 1871) и от Перволф в Fontes гег. boh., I.
18. Описан е от Бодянский, ЖМНПр, ХXIII, 1838, и от Срезневский, пак там, XXXI, 1841.
465
336
6. Цар Симеоново време (823—927 г.). Най-мощен ревнител на старословенската книжнина бил великият
цар Симеон, комуто дължи своето съставяне сборникът, съдържащ 135 речи на Йоан Златоуст под наслов
Златоструй; съмнително е впрочем, щото преводите да принадлежат на самия него.
Изглежда, че най-старият от писателите на Симеоновия цикъл бил Константин, Методиев ученик. В 894
г. още като презвитер той по молба на Наум превел един Сборник от слова за всички неделни дни.
Стихотворната молитва, която служи като предговор към сборника и прославя покръстването на
словените, е най-старият паметник на славянската поезия. Словата с изключение само на едно, което е
оригинално, са преведени от гръцки; преводът е много свободен и е изложен с ясен и прекрасен стил. В
края има приложена византийска всемирна хроника. В 906 г. Константин, вече в сан епископ, неизвестно
обаче в кой град по заповед на самия Симеон превел четирите слова на св. Атанасий Александрийски.
[19]
Йоан Екзарх, личен Симеонов приятел, превел Догматиката на Йоан Дамаскин по желанието на монаха
Теодор Доксов или Дукса, който се занимавал с преписване на ръкописи в Симеоновия манастир при
устието на Тича. Най-прославеният негов труд е посветеният на самия Симеон Шестоднев, в който въз
основа на св. Василиевия Хексамерон, съчиненията на Аристотел, Йоан Златоуст и др. е изложена
историята за сътворението на света. Красота и богатство на езика, това са чертите на този труд, чийто
автор майсторски владеел както гръцкия, така и славянския език. Освен това познати са и неговите четири
слова за тържествени дни. [20]
От останалите писатели заслужава да се спомене за монаха Григорий, [21] който, както казват, по заповед
на Симеон превел хрониката на
19. Досега от тях са издадени само отделни късове. Срв. Šafařik, III, стр. 179. Невоструев, Описание рукоп.
моск. син. библ., II, 2, стр. 32 и 409, Ягич в Starine, V, стр. 28. Стиховете са дадени у Срезневский, Глаг.
пам., стр. 23; [Архангельский (казански професор); Цветущий период древнеболгарской письменности и
один из его представителей, Филол. Записки, 1886. — А. Михайлов, К вопросу о учительном евангелии
Константина Болгарского, Древности, I, Москва, 1895. Византийский Временник, III, стр. 183.]
20. Йоан Екзарх е наново открит от Калайдович (Іоанн Екзарх, Москва, 1824, fol.). Срв. Невоструев,
Шафарик, Ягич (Historija književnosti naroda hrvatskoga ili srbskoga, I, стр. 68). Шестодневът е препечатан
изцяло в Москва от Бодянски, обаче по причини, за нас съвсем тъмни, нито един екземпляр не бил пуснат
на бял свят. — [W. Vondrák, О mluvě Jana Exarcha bulharského, Praha, 1896, стр. 100. Рец. Милетич в
Български преглед, 1896 юни. Соболевский в ЖМНПр, 1897 май—юний, стр. 219—221, е недоволен, не
използувал Светославовия сборник от 1073 г. Към речника : чистителъ — священник, чисть — святой на
Светославовия сборник, Златоструй, Йоан Екзарх.]
21. [Григорий : срв. Соболевский в Известия отд. русс. языка и слов., 1908, XIII, стр. 264 и сл. — Jagić,
Archiv, II, стр. 4 (Ein Beitrag zur serb. Annalistik). Московски ръкопис от XV в. Много нещо е съкратено,
изоставено, прибавени са събития от Вехтия завет, из псевдо-Калистен, из Йосиф Флавий. Компилация из
Малала. — И в елинския хронограф Малала е основата, същият текст. Ягич мисли, че и двата имат
славянски прототип, който е изгубен. — Бележка за Григорий след IV кн., ала за „книгы Завета Божи
Ветьхаго, сказаἀщео бразы Новаго завἀта”. Може, казва, да е Палеата. — Мос-
466
сирийския ритор Йоан Антиохийски, наречен Малала (malél — по сирийски значи ритор; живял в 474—527
г.), а прибавил към това произведение старозаветната история и една приказка за Александър Велики.
Към същото това време трябва да се отнесе и преводът на всемирната хроника на Георги Амартол, която
през средните векове била главният извор за исторически сведения. Съвременник на Симеон бил и
монахът Храбър — автор на макар и късото, но много важно съчинение за изнамерването на словенската
азбука. Най-голямото по обем съчинение от този период е Симеоновият сборник [22] — енциклопедия на
тогавашната византийско-християнска ученост, в който се намират богословски, философски, реторически
и исторически (Никифоровата хроника до 920 г.) съчинения на 20 гръцки писатели. Имената на
сътрудниците, както и броят им, са непознати. Към най-старите български паметници принадлежи и
трактатът „Чудо о крестἀ и Болгаринἀ”, чийто неизвестен автор произлиза сам от средата на
новопокръстения български народ. [23]
Към същия период се отнасят преводите на творенията на Кирил Ерусалимски, Григорий Назиански,
Ефрем Сирин, Йоан Климак и др., запазени до нас в стари глаголски и кирилски фрагменти : имената на
преводачите не са известни.
337
7. Разпространение на старословенския език. В IX в. преводът на църковните книги се разпространявал
в Панония, в Чехия, Хърватско и в България. Обаче след като моравската и панонската държава били
унищожени от маджарите, а в Чехия след дълга борба надделял латинският обред, славянската литургия
продължавала да се крие на юг у българите и оттука се пресадила в Сърбия и в Русия. По хърватското
крайбрежие, макар и изолирана, се е удържала и до днес въпреки големите преследвания.
Староруската литература получила началото си от България, но се е развила върху тази си основа много
по-самостойно, отколкото самата българска книжнина. Славянска литургия в Русия била въведена след
покръстването на княз Владимир (988 г.). [24] Също и сръбската литература, която е възникнала едва от
времето на великия жупан Неман и на неговия
ковският ръкопис е препис от ръкопис от XII1 в.; според Оболенски и Пипин Малала още в XII в. се появил
в славянски превод, познат на руските хронисти. — За Хамартол и ръкописите у Ягич, пак там. — И. Д.
Мансветов, Художественныя и бьгговыя данныя в славянском списке летописи Георгия Амартола (XIII в.
болг. ред.) из библ. моск. дух. акад., Труда V арх. съезда в Тифлисе, 1881, Москва, 1887. Лексикално-
културен очерк.]
22. [Сръбски препис от Симеоновия сборник от XIII—XIV в. в Хилендар, Лавров : Византийский Временник,
9, стр. 313.]
23. Старославянските преводи на Малала и Амартол още не са издадени. Два тома от критичното издание
на Симеоновия сборник от Бодянски, плод на 25-годишен труд, скоро ще излязат на бял свят.
Съчинението на Храбър е издадено от Шафарик (Рат.). „Чудо о кресте и т. д.” — Срезневский, Древние
пам. русск. письма и языка, СПб, 1863. Jagić, Ein Beitrag zur serb. Annalistik (Archiv für slaw. Philologie, II)
доказва, че произведението на Григорий е по-скоро Палея (старозаветна история), отколкото превод на
Малала. Пак там за Амартол и за други исторически книги.
24. [Соловьев за старословенския език в Русия. Цитат.]
467
син св. Сава, много е черпила от българските книги. Център на книжовните връзки между православните
славяни били Светогорските манастири.
„Словенският език” до самото минало столетие безспорно е господствувал у сърби, руси и българи, па
дори и у неславянския народ румъните, в държавата и в църквата. На старословенски не само служили
литургия и пишели духовни книги, но и държавни актове, закони и летописи. Народният език надделял
само след продължителна борба (например в Сърбия). Разбира се, че старословенският език не е бил
свободен от влиянието на домашното нелитературно наречие. Тъй възникнали по-новите видове
старословенски език — български, руски и сръбски, в близко родство с който е глаголическо-хърватският.
Разликите между тях се отнасят главно до фонетиката и лексикона. [25]
8. Православната литература през 927—1186 г. След смъртта на Симеон литературата поради

вътрешните безредици западнала. При цар Петър суровите отшелници търсили своята слава не в
съставяне на полезни книги, а в пост, молитви и в отстранение от целия свят. Последният представител
на предишния силен жизнен дух на старата школа бил презвитер Козма, живял твърде вероятно през
времето на цар Петър. Той написал няколко пламенни речи, а в това число и няколко допаднали се за
дълго време слова против богомилите. [26] Посочвайки например Йоан Екзарх и други учители, много от
които още се помнели, Козма се бори против леността на съвременниците си, които оставяли книгите да
гният и да ги ядат червеи, а в същото време народът с по-голяма охота посещава игрите, отколкото
черквите, „съ гусльми и плесканіемъ и пἀсньми бἀсовскими”, пие вино и слуша разкази за сънища и
приказки.
Малко по-млад от Козма е монахът Атанасий Ерусалимски, който в своето „Слово о древἀ познания
добра и зла” към приятеля си Панко опровергава всевъзможните богомилски заблуди за брака, за
Христовия кръст, за Христа-земеделеца и т. н. [27]
След пренасянето на патриаршеската столица в Македония, в Преспа и в Охрид (около 971 г.), гдето по-
рано бе работил Климент, изглежда, почнали ревностно да се грижат за старословенската литература.
Броят на глаголическите и кирилските ръкописи, писани в Македония през XI— XIII в., е твърде голям.
Старата глаголица била оттам съвсем изместена от кирилицата едва в XIII в. От направените тогава в тая
страна преводи засега е известен само един. Презвитер Йоан превел по поръка на охрид-
338
25. Разликите лесно се разпознават. Българите много често смесват носовките (ἀ и ἀ), защото понякога
ги произнасяли като ъ. Русите писали ἀ със значение у и употребявали ἀ вм. ἀ. Сърбите заменят ἀ, ἀ,
ы, ъ с буквите оу, е, и, ь. Буквата ἀ, наречена юс, е верен признак за българския произход на ръкописа.
26. Най-доброто издание в казан, списание „Православный собеседник”, 1864, април — август.
27. Издадено от архим. Леон в „Моск. епарх. ведомости”, Москва, 1871. Срв. Голубинский, стр. 709.
Атанасий също е писал за гръмовната стрела.
468
ския архиепископ Йоан (1019 сл.) животописанието на Антоний Велики, съставено от Атанасий, и житието
на св. Панкратий. [28]
9. Богомилска книжнина, апокрифи. Скоро след покръстването си славяните получили от Византия цяла
литература от фантастични апокрифи, много псевдоевангелия, апокалипсиси, завети и приказки. Без
всяко съмнение богомилите били най-усърдните читатели и разпространители на тези съчинения.
Повечето обаче от тези книги са много по-стари от българското богомилство и от арменското
павликянство; много от тях дори се появили още в първите векове от нашето летоброение у юдейските и
християнските секти на Изток. В гръцки, славянски и латински текстове тази интересна книжнина заляла
цяла Европа, целия християнски свят и била преведена на всички езици. Работилница за южните и
западните славянски писмена била България, гдето се превеждали гръцките оригинали на тези
еретически книги, а оттук вече отивали в Русия, Сърбия и през Босна в Хърватско. Западните славяни,
чехи и поляци, се запознали с тях по латинските им текстове.
Един средновековен проповедник пише : „Много земи съм обиколил, но нигде не видях повече бродници
(вълшебници), самовили и магьосници, колкото в България.” Дълго време били известни само руските
текстове, разпространени под името български басни, [29] защото по-долната народна класа в Русия до
миналия век се забавлявала само с четене на тези „лъжливи и отхвърлени книги”. Оригиналните
български текстове почват да се появяват едва в последните години. [30] Научното пък изследване на
тези тъй интересни паметници почна едва недавна. [31]
Съдържанието на апокрифите в повечето случаи се основава на библията с примес на образи от източна

фантазия. На народа твърде много допадали тия написани на прост език книжки, тъй като те му давали
по-подробни знания, отколкото признаваните от църквата книги на Св. писание. С поразителни
подробности и с поетично вдъхновение в тях се разказва за тайните на небето и на ада, за сътворението
на света, за ужасите на страшния съд, за живота на Спасителя и на Божията майка. Колко силно трябва
да е завладявало ума на някой прост земеделец или дори на някой войнствен болярин описанието за
последните дни на света във „Въпросите на св. Йоан Богослов”! Там той прочитал, че ще дойде
28. Попов, Опис рукоп. Хлудова, стр. 393. Šafařik, III, стр. 183, е взел погрешно този архиеп. Йоан за Йоан
Екзарх. — [Archiv, X, стр. 234.]
29. [За „българските басни” пише кн. Курбски в XVI в., Филарет, немския превод, I, стр. 310.]
30. Сборниците Берлински (XIII в.) и Петербургски (XVII в.) са описани от Ягич, Starine, V; Беляковският
кодекс, намерен при Търново, е описан от Славейков, Български книжици, 1859; Белградският сборник
(XVIII в.) е описан от Новакович, Starine, VI. Някои кодекси от XVI и следващите векове у Григорович и
Дрянов.
31. Н. С. Тихонравов, Памятники отреченной литер., Москва, 1863 (в 2 тома текст). А. Н. Пыпин, Очерк лит.
истории старейших повестей русских, СПб, 1857, след това много издания в Пам. стар. русск. лит., СПб,
1862, в Летопись археогр. комисии, 1861, 1, в Арх. Вестник, I, и т. н. Много текстове са издадени от
Срезневски; между южните славяни най-добрият познавач е Ягич.
469
антихристът с коси, остри като стрели, а с очи, блеснали като денница, и с пръсти, подобни на сърпове.
След унищожението на антихриста ще нанастъпи величавото възкресение на мъртвите. Тогава ще
пламне цялата земя заедно с планини, гори и животни; ветрове ще задухат от всичките четири страни на
света и ще разнесат целия пепел, земята ще стане бяла и чиста като пергаментов лист, без планини и
339
долини, като бяла маса. Тогава ще се яви син божий и ще открие страшния съд. Друг пример : в „Беседата
на трите светители” се разказва, че бог създал слънцето от сълзата си, а небето и земята от водна пяна,
че земята плува в неизмерими води; тези води стоят на една плоска скала върху четири златни кита,
китовете — на огнена река, а тоя пламък — върху железен дъб, чийто корен е в божията власт. [32]
Народната фантазия усвоила тези богати материали и ги преработила в приказки и песни, които могат да
се чуят и до днес. Църквата преследвала само явно богомилските и еретическите съчинения, а книгите, в
които съдържанието на Св. писание било само украсено, били оставяни на мира.
Поп Йеремия, или Богомил (съвременник на цар Петър 927—968 г.), основателят на богомилството, играе
роля и в историята на литературата. В старите номоканони четем за него, че той бил в „навἀхъ на
верзиуловἀ колἀ”, което според Пипин значи : в ада той бил поставен на кол Велзевулов; православните
го считали и за магьосник — влкодлак. Той съставил един сборник от апокрифи в шест книги, все превод
от гръцки. „Слово о древἀ крестнἀмъ и извἀщение Св. Тройцы”, познато също и в староиталианската
литература, съдържа историята на трите дървета от Мойсей до Христа. В по-нататъшните трактати също
се говори за трἀсковицахъ, за 12-те Иродови дъщери (тук са приложени и заклинания против нежити —
зли духове). По-нататък се разказва как Христос въ попы ставленъ, как Христос плугомъ оралъ, как цар
Проб нарекъл Христос свой другар (намеква се за светостта на южнославянското побратимство) и оть
колко части е съставенъ Адамъ. [33]
Главна книга за богомилите била книгата „Въпроси на св. Йоан Богослов”, които той задал на бога на
планина Тавор. В нея се съдържа
32. За разговорите на трите светители в провансалската литература вж. Jagić, Archiv, I, 2, стр. 335. (“Към
въпросите за трите светители срв. латинския диалог между Адриан и Епиктет, издаден по ръкопис от
Kemble, The dialogus of Salomon and Saturnus, London, 1848, стр. 212, провансалски диалог у Bartsch,
Denkmäler der provenc. Literatur, Stuttgard, 1856, стр. 306, и испанската Historia de la donzella Theodora,
Sevilla, 1845. (Въпроси и отговори). Там terra — aqua — petra — 4 animalia сир. 4 еванг. — ignis — abyssus
— arbor сир. Исус Христос. В прованс. (и испан.) това дърво (arbor) е същото, което е посадено в рая,
върху което са патриарсите и пророците и за което Светото писание казва, че държи морето, земята и
целия свят. — R. Köhler в Ягичовия Archiv, I, 2, стр. 335.]
33. Пълно събрание на Йеремиевите трудове има в българските сборници, берлинския и петербургския, а
също и в хърватския от 1468 г.; в Русия — непълно само. Издадени са от Пипин, Тихонравов, Костомаров
и Ягич (Archiv, IX, Starine, V, стр. 79; срв. Hist. knjiz., стр. 82). Срв. Пыпин, Обзор слав. литер., стр. 72;
Rački, Rad, VII, и Голубинский, стр. 155.
470
цялата космогония с описание края на света. Пренесена отначало от гърците в България, тя минала оттам
у руси и сърби, а в латински превод — у италианци и французи. От България е пренесъл на Запад (около
1170 г.) Назарий, епископът на горноиталийските патарени; може би той да я превел и на латински език.
[34]
Други апокрифи, приписвани на св. Йоан, са : Въпроси за Адам и за Аврам на Маслиновата планина и
Словото за смъртта на Богородица. С не по-малък авторитет се ползувало между богомилите освен
това и старото, познатото още на манихеите и на гностиците Видἀніе Исаіи, в съставянето на което, както
казват, е взел участие и един юдей от времето на Нерон. Най-любимият обаче апокриф до най-ново
време бил Хожденіе Богородицы по мукамъ (ἡποκἡλυψις τἡς ἡπεραγἡον Θετἡκου περἡ τἡν
κολἀσεων), защото на богобоязливите средни векове твърде много допадали странствуванията по ада и
описанията на адските мъки. Важни са вмъкнатите места за езическите славяни. Съдържанието на много
южнославянски народни песни е взето от тази легенда. От по-дребните апокрифи ще споменем : Въпроси
и отговори на трима светци : Йоан Златоуст, Григорий Богослов и Василий Кесарийски; Описание на
образа на Христа и на Божията майка; Историята на една християнка, която покръстила мъжа си
езичник; книгата на Методий Патарски за Адам; разказът за 12-те петъка, познат също тъй и на
сръбските народни приказки; историята за Данаил, Самсон и за детинството на Христа; много
разпространеният разказ за злите жени, който се намира в Симеоновия сборник, и т. н. Повечето от тях
били добре познати на всички южни и източни славяни от Истрия до Солун и Новгород.
От България са пренесени също и руските повести за Соломон и за Соломон и Китоврас (κἀνταυρος). Не

е още изяснено дали вълшебните книги (Громовник, Трепетник, Коледник и т. н.) не са от богомилски
произход; обаче знае се, че са преведени също от гръцки на Балканския полуостров и оттам са пренесени
в Русия. [35]
340
10. Гръко-източни разкази. Със същата популярност, както религиозните апокрифи, се ползували и
многобройните повести и разкази от гръцки, арабски и индийски произход, с които славяните се запознали
чрез български преводи.
Една от най-любимите средновековни повести била Александра Македонскаго житіе и повестъ. Всички
романски, германски и славянски биографи на Александър са имали своя едничък извор в книгата на
псевдо-Калистен. Латинският превод на Лъв Константинополски (X в.)
34. Латинският ръкопис се пазел в Конкорецо (Concorrezo) при Монца, гдето имало патаренско
епископство. Сега се намира в старата архива на инквизицията в Каркасон, На латински е издаден от
Benoist, Hist. des Albigeois, I, стр. 283. Thilo, Cod. apocr. N. T. стр. 884; старосл. у Ягич (Starine, V); у
Срезневский, Пам. юс. пис., стр. 406; А. Попов, Опис. рук. Хлудова, стр. 339 : руският текст у Тихонравов.
35. Някои български в Беляковския сборник. Между книгите на манастира в Родосто се споменава в 1077
г. Σεισμοβροντολἡγιον (Гръмовник?), Sathas, Bibl. graeca, I, стр. 50. Βροντολἡγιον καἡ σεισμολἡγιον
споменава също и Const. Porphyrogennetiis, De caerem. aulae, ed. Bonn., II, стр. 524.
471
послужил като образец на френски, немски, латински, испански, чешки и полски истории за Александър в
стихове и в проза. Старословенският превод е много стар. Вмъкнатата в хрониката на Малала приказка за
Александър още не е издадена; засега знаем само една българска история за Александър, написана в
Молдова в 1562 г. От България повестта за Александър минала в Сърбия, а оттам около XV в., от една
страна, в Русия, а, от друга — на адриатическото крайбрежие, гдето тя била преработена на тамошното
наречие. Благодарение тъкмо на това книжовно влияние името на Александър Велики в България е също
така популярно, както и името на Крали Марко. [36]
Не по-малко известна била и Троянската повест (о кралехъ прича). Преводът на Малала съдържа текст,
взет от псевдо-Диктис. Друг разказ се намира в превода на Манасиевата хроника. Формите Преямуш
(Priamus), Ипитер (Jupiter), дишкордия (discordia), а също и маджарското русаг (orszag — царство),
употребително и в Хърватско, и в Босна, сочат латински, пренесен от Запад оригинал — един-единствен
случай в историята на българската литература. Намерен е също и един хърватски текст, написан в XIV в.
с глаголица. Руската Троянска повест е взета от България. [37]
От гръцки преработки българите превели две по произход индийски книги, разпространени в литературите
на средновековните народи, именно приказките Панчатантра, под наслов „Стефанит и Ихнилат”, от гръцки
превод, направен от юдея Симеон Сет около 1080 г. (Στεϕανἡτης καἡ ἡχηλἡτης), и византийския
духовен роман Варлаам и Йоасаф, преработен от биографията на Буда в Лалита Вистар. Сърбите и
русите твърде отрано се запознали с тях по български текстове. Също така много любим в Русия е
разказът за цар Синагрип или за неговия министър Акир, прера-
36. Сръбският текст е издаден от Ягич, Starine, III, с историко-литературен увод; пак там (V) е описаният от
него български сборник „Александрия”, преведен от гръцки в 1844 г. от учителя X. П. Василев в Карлово
на Балкана, между другите биографии на Александър Велики; в България тя е била любима книга за леко
четене.
37. Българската е издадена от Миклошич, Starine, III, хърватската — от Ягич, Archiv, IX, руската от Пыпин,
Очерк литер. истории повестей русских, стр. 55, 306. Вж. и разговора на рицаря Pierre de Bracieux с цар
Калоян и българите. — [Троянската повест. Срв. Калоянови люде у Clary. — Jagić, Archiv, II, стр. 21. У
Малала и Манасий. Jagić, Prilozi, Arkiv, X (1868) издаде глаголския хърватски текст из ръкопис от 1468 г. А
още през 1866 г. в христоматията. Напълно е съгласен с ватиканския български текст. Обаче не може да
се докаже,че българският е препис от хърватския или хърватският от българския; хърватските варианти са
по-добри. Идентичността на имената с романа на Александър. Оригиналният текст е изработен в Босна
или Северна Далмация, както и Александриадата (Starine, 3, стр. 217.) — Александриада. Пак там. Три
редакции. Най- старата е у Малала. Втората редакция е сръбска (сръбско-руски ръкопис от 1497 г.).
Третата е собствен роман. — Jo. de Capua, Directorium vitae humanae (Kalila. . .), ed. Jos. Derenburg, Paris,
1887, Revue int., 1888, I, стр. 101. — Манасиевата хроника. Тулчанският ръкопис, вж. Дневника —
Панагюрище. Срв. Jagić, Ann., II. — Румънският превод на Мокса от 1620 г. издал Häjdeu в Limba româna
vorbita intra 1550—1600, Studiu paleografico-linguistic, Buc., 1878, 448 стр., с факсимиле. — Латински глоси
във Ватиканския ръкопис на Манасий : Сырку, Византийский Временник, 9, стр. 313.]
472
341
ботка от хиляда и една нощ, станал известен на славяните пак чрез българските преводачи. [38]
Тези духовни и светски повести съставяли духовна храна за православните славяни през средните векове
и при това не само от висшите класи, но преди всичко на простия народ. В България и в Русия влиянието
на апокрифите изчезва едва в сегашното столетие. Съдържанието им дотолкова било усвоено от народа,
че много от тях, преработени по народния вкус, са се смесили с родните песни и приказки. Тук има още
доста материал за научно изследване както в старите ръкописи, така и в живите още приказки и песни.
11. Литературата на Търновското царство (1186—1398 г.). Възстановяването на българското царство,

разбира се, оказало известно влияние и върху литературата. Езикът през този период претърпял големи
промени. От всички страни в „словенския” писмен език нахлуват особеностите на народните наречия. В
XIV в. тук-там се появява вече и членът. Поради погрешната употреба на юсовете, които повечето се
произнасяли като ъ, възникват неизказани комбинации. Към това се прибавили явни гърцизми.
Точна картина за онова, което са чели образованите българи, дават т. нар. сборници, съдържащи наред с
откъслеците с богословско съдържание многобройни апокрифи, приказки, чудеса, легенди и статии със
светско съдържание. Преводите от гръцки не се прекратили. В 1211 г. цар Борил заповядал да преведат
Законника против богомилите. [39] Философията на неоплатониците станала достъпна чрез превода на
Дионисий Ареопагит, направен от монаха Исай в 1371 г. Оригинални произведения са службите на
народните светци и легендите за тях, например за Иван Рилски, за цар Петър и др. Рано почнала и
размяната на легенди между руси и сърби; в един български синаксар от 1330 г. има вече житията на
Борис и Глеб, на княгиня Олга и т. н.
Нашето внимание приковава към себе си преди всичко историческата литература. Български летописи
не са още познати, но че такива е имало — за това имаме много ясни и убедителни доказателства и ние
се надяваме, че все някой такъв ръкопис ще да се е спасил от вандализма на турци и фанариоти. Цар
Калоян съобщил на папата, че е изследвал старите отечествени книги, както и законите на
предшествениците си, и намерил там, че Симеон, Петър и Самуил получили корона от Рим. [40]
38. Сръбският Стефанит с български варианти е публикуван от Даничич, Starine, IL Български сборници за
Варлаам (още неиздадени) в Рилския манастир и в манастира „Кицкани” на Долни Днестър.
Предположението на Пипин за българския произход на руския Синагрип се потвърждава от Беляковския
сборник. Чешкият Варлаам (XIV в.) и „Kalila va Dimna” (= Стефанит, Прага, 1528) са преведени от латински.
39. С. Палаузов, Синодик царя Бориса, Временник импер. общества истории и древ. росс., XXI, Москва,
1855. Пълно издание още няма, М. Дринов тази година (1878) намерил още един нов ръкопис.
40. Калоян пише в 1202 г. на папата, че Петър и Самуил са получили корона от Рим, „sicut in libris nostris
invenimus esse scriptum”, след което папата заръчал на своя легат „tam per libros veteres, quam alia
documenta inquirere diligentius veritatem.” Калоян отново пише в 1204 г. : „inquisivi antiquorum nostrorum
scripturas et libros, et beatae memoriae imperatorum nostrorum praedecessorum leges”.
473
В българския номоканон в Букурещката митрополитска библиотека Григорович прочел една статия за

лъжеучителите, гдето между другото се казва : „кождо рече, якоже рече Іоаннъ Асἀнь царь, иже въ
лἀтописци написано” [41]. Летописец Паисий (1762 г.) се позовава на търновски летопис. [42] Впрочем
все пак имаме няколко статии и фрагменти с историческо съдържание, а именно : известия за
основаване на Българската патриаршия в 1235 г., поменик на починалите царе, царици, патриарси,
епископи и боляри, преглед на народите и езиците, в който народите се сравняват с животни (отнася се
приблизително към началото на XIII в.), прибавения тук преглед на езиците и на писанията и намерения
от Захариев пергаментен лист от хроника, в който се говори за манастира „Лъвък” в Родопа. [43]
Вън от всичко това в България били съставени и две големи компилации на всемирни хроники, които
преминали също в Русия и в Сърбия. Първата рецензия на летописеца елински и римски (до 963 г.) е
съставена от преводи на Малала, Амартол, на приказката за Александър Велики, библията и някои
апокрифи; пак тук се среща много пъти вече споменаваният списък на българските царе. Втората
рецензия, при обработката на която освен византийците използували и руския Нестор, довежда събитията
до 1204 г. Хронографъ, еже естъ лἀтописецъ, който свършва с падането на Цариград в 1453 г., намерил
толкова радушен прием в Русия, че издържал там още три нови редакции (първата в 1512 г.). Авторите му
знаели Нестор, Доментиан, Цамблак, Константин Костенечки и др. славянски писатели. За българската
история, за Борис, Симеон, Самуил, за богомилите, за Калоян, Асен II и т. н. хронографът не съобщава
нищо ново. [44]
342
Нов период за историята на литературата настанал с възцаряването на цар Иван Александър (1331—
1365 г.), ревностен любител на книгите. По негова заповед била преведена на старословенски език
хрониката на
41. Григорович, O Сербий, приложението, стр. 2.
42. Тъй наречените хроники в библиотеката на английския пътешественик Robert Curzon (по-късно на лорд
Zouch) според съобщението на проф. Братислав не са нищо друго освен две евангелия : едното с образа
на цар Иван Александър и семейството му, другото е написано за Стефан Душан. Срв. моята статия :
Altslavische Handschriften in England, Jagić, Archiv, III, 1878, стр. 121—133.
43. Известие за патриархата у Палаузов, цит. място,после у Раковски, Асен, стр. 50; има го в Синодика на
Борил и в един македонски сборник от библиотеката на стареца хаджи Юрдан Константинов във Велес, в
който има много неизследвани, повечето богомилски ръкописи; надявам се, че всички тези съкровища
скоро ще бъдат пренесени на по-сигурно място. В Поменика към синодика има един пропуск от
Константин към Александър; втори, още неиздаден поменик с имената на българските царе, царици и
патриарси намерил в Бояна Григорович, Очерк пут., стр. 189; третият, за жалост също тъй непълен, е
открит в 1875 г. от М. Дринов. Списъкът на народите е издаден от Šafařik, II, стр. 732. (Ръкописите в
Карловци, у Григорович, у Дринов; също и в Беляковския сборник).
44. Попов, Обзор хронографов русской редакции, Москва, 1866—1869, 2 тома. От същия, Сборник слав. и
русск. сочинений и статей внесенных в хронографы русск. редакции, Москва, 1869. Срв. рецензията на
Рачки в Rad, XIII.
474
Константин Манасий (до 1078 г.). Оригиналът е написан в стихове, а преводът е направен твърде
изкусно в проза. Това произведение е запазено в два ръкописа, единият от които (в Москва) бил написан в
1345 г. за самия Александър, а другият (във Ватикана) бил преписан през втората половина на XIV в. и е
украсен със 70 цветни картини, изобразяващи между другото войните на Крум, Симеон, Самуил и
семейството на Александър. Многобройните вмъкнати добавки на преводача са взети, изглежда, по-скоро
от съответните гръцки произведения, отколкото от родни летописи. Този старословенски превод бил
преработен на румънски в 1620 г. от монаха Михаил Мокса за епископ Теофил Римникски и снабден с
добавки от български, сръбски и румънски летописи. [45]
12. Евтимий и неговата школа. При Александър работил споменатият по-горе Теодосий Търновски,
реформатор на църковната дисциплина, чиято дейност задълго оставила следи в областта на книжнината.
Той превел „Главы зἀло полезны” от Григорий Синаит. От учениците му, които той събирал около себе си
в Килифаревския си скит, получили особено значение Дионисий и Евтимий.
Йеромонах Дионисий знаел Св. писание както на гръцки, тъй и на славянски почти наизуст. От трудовете
му знаем само плавния му и сполучлив превод на Йоан Златоустовия Маргарит. [46]
Знаменит бил Евтимий, чийто образ само в последно време почна ясно да изпъква от мрака на
старобългарската история. Той бил също ученик на Григорий Синаит [?]. По-късно той се присъединил към
Теодосий и го придружавал във всичките му пътувания. След смъртта на учителя си отишъл в Цариград, в
манастира на св. Йоан Студит, след това на Атон, в манастира „Лавра”, гдето император Йоан на връщане
от Италия в 1370 г., останал без средства, се опитал да изтръгне от него като от най-богат монах пари. По-
късно прекарал известно време на о-в Лемнос, върнал се в отечеството си и в „Пера” при Търново се заел
да провери старословенския текст на Св. писание и на богослужебните книги. [47]
45. Чертков, О переводе Манассиной летописи, Москва, 1842. Rački, Ocjena izvora za hrvatsku i srbsku
poviest, Zagreb, 1864, стр. 156. Дринов, Период. списание, II. Билярский, О средноболгарском вокализме,
СПб, 1858. Jagič, Ein Beitrag zur serb. Analistik (Archiv für slav. Philologie, II). От миниатюрите на Ватиканския
кодекс са обнародвани само пет. За румънската хроника на Мокса вж. у Григорович, О Сербий, гдето са
препечатани и добавките. — [Ръкопис № 302 на Белградската народна библиотека, 157 пергаменюви
листа (евангелие), пренесен от Прищина, марг. на л. 58-6:
Опи
сан от Поливка, отп. стр. 9, 1895.]
343
46. Ръкопис от 1469 г. в Загреб. Starine, I, стр. 52. За „главахъ зἀло полезныхъ” вж. арх. Леонид, Из
истории югослав. монашества XIV в., Москва, 1871, стр. 7.
47. Първите следи от поправки се отнасят към 1374 г., когато сръбският Триод с Типикона и Октоиха били
преписани от „извода новога бугарскога езика” (Jagić, Hist. knjiz., стр. 161). Едно прегледано евангелие е
преписано в 1383 г. (Šafark, Urspr. des Glag., стр. 21). Апостолът и Псалтирът от това време съвпадат
също тъй с оригинала. — [Евтимий. За него вж. Сырку. Леонид нищо не говори, че Евтимий е бил при
Синаит. Бил е при Теодосий в Килифар (!). С него отишъл в Цариград, след неговата смърт в Студийския
манастир. Бил в Атон — в лаврата, на о-в Лемнос. След това пак в Цари-
475
Когато около 1375 г. бил възведен в сан патриарх, около него се събрала нова литературна школа от
българи, сърби и руси. В усилията си той намерил поддръжка у цар Шишман, който подобно на баща си
бил любител на книгата. Евтимиевите трудове на брой 18, повечето жития на родните светци и окръжни
послания до тогавашните църковни началници, заслужават поради съдържащия се в тях исторически
материал едно пълно критично изследване. Скоро обаче изгаснал този нов книжовен живот под
развалините на разрушените градове и манастири. Смъртта на Евтимий описахме вече по-горе. Евтимий
почитала църквата в своите легенди, а цар Шишман— народът в песните. [48]
От кръга на Евтимиевите ученици е излязъл вероятно и Йоасаф, видински митрополит, който (след 1393
г.) съставил житието на св. Филотея Търновска. Приятел и ученик на Евтимий бил и ученият и благочестив
Киприан (поч. 1406 г.), възстановител на науките в Русия, от 1379 г. киевски митрополит.
Първо място между Евтимиевите ученици държи Григорий Цамблак, родом търновчанин. [49] Той живял
на Атон, след това бил игумен на
град (патриархът искал да го задържи — според Леонид Филотей, игумен на Атонската лавра, за пръв път
през 1262—1265 г.). Върнал се в Търново — в Пера, издигнал там манастира „Св. Троица”, който
съществува и досега на север от Търново. Станал патриарх около 1368 г. — Jagić, Archiv, II, стр. 48. Срв.
Гласник, 31, стр. 346. — Житието на св. Петка издал Новакович в Starine, IX. Житието на св. Филотея,
извл. у Попов, Хрон., II, стр. 31—32. На св. Теодосий — Григорович, Очерк, стр. 188; Палаузов в Изв., VIII,
стр. 155, по него Голубински, ала в Гласник, 31, стр. 255, нищо не се споменава. — П. Сырку, Заметки о
двух произведениях патриарха Евфимия, Сборник статей по славяноведению, изд. учениками В. И.
Ламанского, СПб, 1883, стр. 348— 401. Списък на съчиненията на Евтимий; по-обширно за житието на
Иван Рилски и за св. Петка. — Къс от житието на св. Петка из юсов ръкопис от Котел, Раковски, Асен, стр.
11—13. — П. Сырку, К истории исправления книг в Болтарии в XIV веке, I, СПб, 1890. — Евангелие на
руския духовник Алексий, писано в Цариград през 1355 г. — големи изменения. Филарет, немския превод,
стр. 169. — Св. Евтимий, Медитски епископ (умрял около 979—986) и сестра му св. Παρασκευἀ, и двамата
от Епиват при Селимбрия : вж. Byzant. Zeitschr., II, стр. 315. — Житието на св. Параскева издаде А.
Пападопулос-Керамевс в ἀνἀλεκτα, I, стр. 438—453. Житието на св. Евтимий от патр. Георги Киприот
(1282—1289) — руският архим. Арсений.]
48. Житията на св. Иван Рилски (напеч. в Киев в 1671 г., в Белград през 1836 и 1870 г., критично издание
на Новакович в Гласник, 22), на св. Петка (изд. Новакович, Starine, IX), на св. Филотея Търновска, на еписк.
Иларион Мъгленски (изд. Даничич, Starine, I) и на св. Теодосий Търновски. Не са издадени също
окръжните послания до монах Киприан на Света гора, до румънския монах Никодим и до митроп. Антим
Северински. Похвалното слово на Константин и Елена, съставено по желанието на цар Шишман — в
Труды киевской акад., октомври 1870 г. Освен това Евтимиеви са : Зографският проскомидий (изд. в
Гласник, 25) и Похвалното слово на св. Михаил от Потука и т. н.
49. Когато Киприан потеглил за посвещение във Византия, посетил в Търново Евтимий, а Цамблак в това
време, както сам казва, бил още дете. — [За Григорий Цамблак срв. Сырку в ЖМНПр, ч. 236, критика, стр.
114, бел. 1, и Руварац, Старинар, VI, стр. 40. — За Цамблаковата св. Петка Ruvarać, Starine, IX, стр. 50. —
Цамблак бил изпратен от Витолд през 1417 г. на събора в Констанц, готов за диспут за вярата, без обаче
да се поддаде на папата, 21 проповеди на Цамблак. Филарет, немския превод, I, стр. 273. Н. Д., Григорий
Цамблак, митрополит киевский, Русекая Беседа, 1895 январь, стр. 148—151. Византийский Временник, II,
стр. 478. С., Киевский митрополит Григорий Цамблак, Богослов. вестник, 1895 июль, август. Византийския
Временник; II, стр.
476
344
сръбския Дечански манастир, по-късно в манастира на св. Пандократор (Нямца) в Молдова, отгдето
дошъл в Русия по покана на Киприан. Литовският велик княз Витолд скъсал църковната връзка между
Москва и Киев и заповядал в 1415 г. на руските епископи да посветят Цамблак със собствената си власт
за киевски митрополит, а това навлякло върху Цамблак анатемата на цариградския патриарх. За своето
разположение към западната църква той бил отлъчен също и в Москва. В 1418 г. той бил изпратен от
Витолд да преговаря за уния в Констанц; впрочем той закъснял и умрял в 1419 г. От многобройните му
трудове заслужават да бъдат споменати 24-те духовни речи, похвалните му слова за Евтимий и Киприан и
житията му на св. Ромил и на крал Стефан Урош III. [50]
Константин Философ Костенски или Костенечки, българин от Костенец (при изворите на Марица) или
(според мнението на Ягич) от Кюстендил, намерил след падането на царството прибежище при двора на
учения сръбски княз Стефан Лазаревич. Дейността му собствено се отнася към историята на сръбската
литература. Насока обаче в нея той получил от Евтимиевото учение; учителят на Константин Андроник
бил непосреден ученик на последния търновски патриарх. По искането на деспот Стефан Константин
съставил своя граматика, в която се срещат понякога много ограничени и детски възгледи, пълна теория
за ония линии, точки и чертички — теория, чрез която простият правопис бил тъй извратен към края на
средните векове. Произходът на словенския църковен и писмен език за Константин е вече тъмен; той
смята, че Кирил Философ и другарите му превеждали главно на руски език, при което обаче заимствували
думи от български, сръбски, хърватски, босненски и чешки език. [51] Много по-добър негов труд е
съставената от него в 1431 г. биография на Стефан Лазаревич (1389—1427 г.) — най-доброто историческо
съчинение на старосръбската книжнина, пълно с подробности; авторът вероятно е имал пред себе си по-
добри гръцки образци. [52]
Макар и да не може да се отрекат на Евтимий и на неговите ученици усърдни залягания да обогатят

книжнината, обаче въпреки това трябва да се признае тяхното вътрешно достойнство за нищожно. От
686—689 (починал в началото на 1420 г.). В Дечани бил уж през 1404—1406 г. — А. И. Яцимирский,
Григорий Цамблак. Очерк его жизни, административной и книжовной деятельности. Издание имп. акад.
наук, с 14 снимками, СПб, 1904, VII + 501 стр. Византийский Временник, 10, стр. 598.]
50. Биографията на крал Стефан Урош III според българския сборник в Archiv, IV, а според сръбския — в
Гласник, XI. Срв. Raćki, Ocjena, стр. 167, 471.
51. Извлечения на Даничич в Starine, I. — [Константин Философ. М. Г. Попруженко, Из истории

литературной деятельности в Сербии XV века, Одесса, 1894. Рецензии на Соболевски и Кочубински в
ЖМНПр, 1894 май. „Книга царствъ” 1418 и т. н. била уж превод на Константин Философ. — В
Константиновите преводи ие = ïe?]
52. Първо издание на тази имаща голям кръг читатели, изпъстрена с много добавки и внесена в руските
хронографи книга у Попов (Изборник, вж. бел. 36), стр. 92—130; второто — от Я. Шафарик, Гласник, 28
(1875), третото и най-доброто — от Ягич, Гласник, 42 (1875), с много важен предговор. Няколко къса у
Григорович, О Сербий и ее отношениях к соседним държавам, Казань, 1859, представляват още по-стар и
по-оригинален текст.
477
яснотата, енергията и естествената простота на Йоан Екзарх и на монах Храбър тук няма ни помен; тук
процъфтява византийската реторика. Самият език (особено в синтактично отношение) е развален от
гръцкото влияние, неестествен и мъчен за разбиране. Най-добре от всички е писал още сам Евтимий.
Набора на думи и надутостта на Цамблак никой в българската литература не е надминал. В
Константиновата граматика се срещат много куриози; също и в историческите му трудове езикът понякога
е тъмен и изкуствен. Тази книжнина никога не е проникнала в народа : чужд му е бил ученият и църковен
език с неговите архаизми и гърцизми.
Заедно с църквата и с държавата угаснала също и литературата. През следните три века старите
ръкописи станали плячка на чужденци-вандали и на домашните червеи и молци, а нови малко се
прибавяли.
ГЛАВА XXVII. България под турско иго през XVI—XVIII в.

Български войнишки села в Балкана, Средна гора и Родопа. — Влашките търговски градове, техният
разцвет и техният упадък. — Дубровчани. — Католици в България. — Охридската църква. —
345
Фанариоти. — Тайни съглашения между християнските държави и архиепископ Парчевич. — Австро-
турски войни. — Хайдути. — Татари, албанци и цигани
Най-печалният и мрачен период от българската история е времето на турското иго от края на XV в. до

началото на националното възраждане. Турците се настанили здраво в страната, градове възниквали и
изчезвали, гръцкият елемент надделял в църквата и училището, а народният характер от войнствен се
превърнал в съвсем противоположен. При това и сведенията ни за този важен период, през който се
извършили толкова много и такива дълбоки промени, са крайно оскъдни. България, намирайки се в самото
сърце на тъй могъщото тогаз османско царство и откъсната от цял свят, останала незасегната от великото
движение, което даде на европейската цивилизация, като почнем от XV в., нови насоки. Чужденци с
изключение на дубровнишките търговци нямали право да пътуват по Турция. Турските архиви и досега
още са затворени за научни проучвания, а домашните известия, които да се отнасят към тези три
столетия, са много редки. Историкът по необходимост, по нямане на други извори, често е принуден да
прибягва към приказки и песни.
Земите на старото българско царство влизали в административния окръг на румелийския беглербег,

който имал резиденцията си в София. Названието Румили, изопаченото Романия, както чужденците
наричали обикновено Византийската империя, през турско време означавало целия полуостров освен
Босна, поверена на особен беглербег. Румелия била разделена на 26 санджака, [1] които управлявали
санджакбегове. Силните
1. Санджаците били следните : Виза, Къркклисе, Силистра, Никопол, Видин, София, Галиполи, Солун,
Кюстендил, Скопие, Трикала, Негропонте с Атина, Морея, Навпакт (Лепанто), Карл-или (Превеза), Янина,
Делвино, Авлона, Елбасан, Шкодра, Охрид, Призрен, Вучитрън, Дукагин, Крушевац, Смедерево. На левия
бряг турците владеели до 1829 г. Браила, Гюргево, Турнул. Срв. Hadzi Chalfa, Rumeli und Bosna, übers. von
Hammer, Wien, 1812. [Турските провинции. Hammer, Staatsverfassung, I, стр. 216 сл.]
479
полунезависими семейства на пашите владеели отделни провинции по наследство (например в Шкодра,

Скопие, Татар Пазарджик), тъй като управлението на страната имало повече феодален характер. По-
големите военни ленове (спахилъци) се наричали зиамет, а по-малките тимар. В XVII в. в Софийския
санджак например имало 337 зиаметлии и 174 тимариоти; в Скопския — 20 зиаметлии и 344 тимариоти; в
Къркклисийския — само 1 зиаметлия и 18 тимариоти; в Румелия имало всичко 1075 зиаметлии и 8194
тимариоти. [2] Много християнски семейства, особено в Босна, приели исляма и станали наследствени
спахии. Десятъкът от подвластните села заменял военната заплата. Освен това много села като чифлици
съставяли собственост на едрите земевладелци, на които те плащали една трета от печалбата. В по-ново
време стремежите на спахиите повечето били насочени как да превърнат спахилъците в чифлици.
Мохамеданите били привилегированата класа от населението; християните (раята) били всякак

притеснявани. Стеснени били в облеклото, нямали право да строят черкви и камбаните от тях били
иззети. Отвличането на християнки-девойки под владичеството на турците до най-ново време било най-
обикновено явление. Освен харача — личен данък, който се плащал всяка година от всеки християнин,
достигнал 14-годишна възраст; освен десятъка от всички произведения и данък върху добитъка над
християнската рая тежали още и чокойщина (кулук) на спахиите и всевъзможни произволни берии в полза
на пашите и на санджакбеговете. Най-ужасен обаче бил повтарящият се всеки пет години набор на най-
добрите 10—12-годишни момчета за еничарския корпус. Градовете се откупували от него с голяма сума
пари. Едва в 1638 г. при Мурад IV бил отменен тоя десятък на момчета. [3] Страшни дни преживявали
градовете и селата, през които преминавали турските войски. Недействителността на свидетелството на
християните и честите смъртни наказания превръщали правосъдието в истинско мъчилище за хора. Няма
нищо за чудене, че при такива обстоятелства характерът на мохамеданите станал надменен и горд,
докато християните станали боязливи и покорни.
Обаче по-лоши времена настанали за християните само тогава, когато мощта на османите почнала да
пада. В XVI в., когато властта на султаните била в апогея си, в Турция имало още сигурни права и
привилегии, оживена търговия, богати градове, цветущи занаяти, добри пътища и великолепни постройки.
Господствуващият турски народ не бил тогава, разбира се, тъй грохнал, изроден и развален, както сега.
Църковната и общинската автономия на християните никога не била нарушена.
Ясна картина за тези времена представя „Канун-намè” (законни-
2. Статистика на леновете е дадена у Riccaut, Histoire de l'état présent de l'empire osman, Amsterdam, 1672,
стр. 611.
346
3. Zinkeisen, Gesch. d. osm. Reiches, III, стр. 230. Една стара прекрасна българска песен за събиране на
деца за еничарската орда е издадена от Дринов в Период. списание, XII, стр. 147.
480
кът) на Румелия, който дава с най-малки подробности финансите, данъците и митата и при това често
дава понятия за правните отношения на християни към мюсюлмани. [4] В разни санджаци били в сила
разни зако-
4. Hammer, Des osm. Reiches Staatsverfassung und Staatsverwaltung, Wien, 1815. — [Ахмед I през 1601 г.
дал на сестра си десятъка и петината в Силистренския санджак, около 30 700 аспри. — Канун-намé на
Румелия. Населението се състояло от : санма, тимарли, имами, шерифи, ямак (помощници на еничарите),
багджи (Winzer), курекджи (Pionnier), моселеми (освободени пехотинци), туганджи (Falkenjäger), шаинджи и
čakyrdži (Geyer-und Sperberjäger), поданици на мединските и еюбските вакуфи, юрюк вакуфи, поданици на
вакуфите на старите султани; в Силистренския санджак поданици на вакуфите на Сулейман паша
(Никопол, Силистра), на Орнос бег (!) (Силистра, Никопол), татари (courrier), доброволци (джамбас).
Татарите били два вида : джебели татар и мотрас татар. — Поданиците чергари не плащат ресми
духан. Циганите плашат десятък на собственика, гдето се намират, остатъкът на чингане-бега; някои от
тях са записани като рая, други не (Силистренско). — Подробна спецификация на данъците, кой колко
плаща, какво на спахията и какво на хазната. — Синурнамето (Abgrenzungsurkunde über Dörfer) се е
издавало само от султана. Било забранено стари пасбища да се преобръщат в ниви. Челтъкджиите
(работниците по оризищата) и тусджиите (работниците в солниците) са били освободени от извънредни
данъци. — Плащало се 2 аспри за прасетата, които християните колели на Бъдни вечер (бошук — божик),
стр. 286. И в Никопол. — Спахиите дават земите под наследствен наем (тапу), ала не и императорските
ливади. — Данъци : Поземлен данък на притежателя на тимара 24 аспри мохам. спахии (22 женените
мослими в Никополския санджак), 22 юруците и циганите на дьонюм. Десятък (ашър) в натура от хамбара
мохам. спахии (от жито, ечемик, овес, просо, памук, коноп, восък, овощия, лозя, мед на св. Илия,
зеленчук), градини на дьонюм (и в пари), в Никополския санджак мослимите плащат 4 аспри per Scheffel от
градини. Саларие мохам. спахии 1/2 киле от мудд, сиреч от 8 „Metzen 1/2 Metze” жито. Муджерред
(ергенски данък) плащат тези мохамедани, които нямат имоти, в началото на март 6 аспри (кому?);
туганджиите, шаинджиите и чанирджиите плащат този данък на държавата. Ресми чифлик (Grundsteur)
плащат в началото на март на спахиите 22 аспри женените мохамедани, неженените — 8 аспри. В
Никополския санджак данък за паша се плаща 36 аспри за стадо овце и 60 аспри за стадо говеда. Ресми
духан 6 аспри плащат в началото на март тези, които не плащат десятък, напр. юруците. Данък за овцете,
за пчелите, за беглеците, за загубени стоки се плаща на съкровището. Испендже плащат в началото на
март немохамеданите 25 аспри (дербенджиите 12 аспри). Брачен данък плащат и мохамеданите, 60 аспри
момичетата, 30 аспри — вдовиците, на разни места, християните го плащат на спахиите. Данък за сеното
и тревата се плаща 2 аспри, на кола за фураж — 10 аспри, на спахията. Данък за занаят плащат и
мохамеданите на спахиите, мохамеданите — 22, християните — 25 аспри. Nota bene, лозята на
мюсюлманите плащат 4 аспри per Scheffel Landes (уврат?); плащало се е и ресми чембер (Reifgeld) и
мангане акчеси (Pressgeld). В началото на април се плащало за 2 свине 1 аспра, също и за 2 овце 1
аспра, за 300 овце — 5 аспри Hürdengeld. За воденици, които работят цяла година, се плащало 60 аспри, а
които работят половин година — 30 аспри. Ветрените воденици (!) плащали 30 аспри. От риболова се
плащало 1/4 на фиска и 3 процента от остатъка на спахията. — Кануннаме на пристанищата : Акерман,
Бендер, Браила, Тулча, Исакча, Мачин. Дунавските кораби : ладиите (ненаименувани), кючюк донбас,
бююк донбас и нассад плащат за влизането си в Дунава мита на спахията при Тулча и Исакча. Плащат се
мита в Бабадаг, Хърсово, Силистра (пристанищни и транзитни мита). — Всичката сол идела от Окна,
изпращал я влашкият княз. — Привилегии на Анхиало. С ферман от 1566 г. (във времето на Кантакузин)
той и 8 околни села, които са произвеждали сол, са били освободени от всевъзможни ангарии и тегоби
към Дивана. Такива тегоби към Дивана са били : Würfeln, Festungsbau, Pionnierdienst, Stellung der Söhne
zum Janitscharen-Corps, Vorreiten, Treibjagden”. — Пристанища : Кюстендже, Мангалия, Варна, Балчик,
Килагра, Галат, Екерне, Мисиври, Сусеболи, Агатополи, Василико. — Ямбол. В него се намирал им-
481
ни, дори мерките за зърнените храни не били навсякъде еднакви. Едно точно проучване един ден ще
покаже колко тогавашни институти са били турски и колко предитурски, средновековни. В Търново и в
Смедерево мохамеданският началник се наричал дори в сегашния век войвода. Местното християнско
болярство изчезвало бавно; най-дълго жупани, войводи и князове се запазили на запад, в Херцеговина. [5]
Но и в България, както видяхме, още в XV в., и дори по-късно имало още болярски семейства.
По-голямата част от османското царство в Европа била населена от славянски племена. Много славяни
чрез приемането на исляма си пробили път към най-висшите държавни длъжности. Впрочем това са били
347
почти изключително бошнаци и херцеговинци, много рядко българи. В XVI в., особено при известния велик
везир Мохамед Соколович — хер-
ператорски сарай, всеки петък ставал пазар, търговецът плащал 2 аспри.— Стр, 299. Никопол. Ако един
подвластен от един тимар отиде в друг, притежателят на втория трябва да проучи откъде е, та да уведоми
първия притежател или да му го изпрати назад. След 10 години настъпва давност. — Стр. 304.
Подвластен, който изостави своята нива, мюсюлманинът плаща 50 аспри, немюсюлманинът — 62.
Паричните глоби и ресми сиасет (Executions-Gebühr) са отстъпени на феодала, а не на санджакбега.
Данъкът салариé в Никополския санджак е нов! Nota bene налог хумут (хомот?), стр. 305. — В Албания
(стр. 326) ящината (Grundstück, бащината?) след смъртта на бащата остава на синовете, ако са останали
само братя, тя остава на спахията, който може да я даде другиму под наследствен наем. — Морската
търговия : дърва, храни, сирене в тулуми, сапун, вино от Трапезунд и Варна, плодове, ориз, сол, брашно,
мед, платове, биволи и волове кавказки. — През митницата на Излаз-Никопол : сол от Влашко, вино,
волове, коне, храни, тъкани от Бруса за Унгария и Влашко, лопати и мотики (импорт) за Унгария и Влашко,
козяци, килими, платове във Влашко, Zischem (чизми?) от одринска кожа, желязо на пръчки от Солун,
вино. — През Видин : роби, сурова вълна, лопати във Влашко, колониал, мед, свине, моруна, солена риба,
овощия (фурми, кестени), биволи за Влашко. — Житните мерки и цени са много различни. Едно „киле” в
Никопол, Плевен, Расово, Ловеч е 100 оки, във Видин 90, в Търново, Свищов 80, в Разград, Шумен 60 оки,
в Ямбол 240, в Кладово 120. — Винен монопол на субашите във Видин, Никопол, Призрен. — Видин.
Градините на християните и когато са купени от мюсюлмани, плащат стария данък (стр. 312). Все там се
развъждат свине в горите, а конете и добитъкът се изкарват на паша във Влашко. — За харбалиите,
данъците (nota bene испендже), асприте пише и Славейков в Наука, II, стр. 465, бележки.]
5. Новаковиħ, Српски поменици, Гласник, 42, 1875, стр. 21.— [Кнезе и примикюри във Видинско. — Nota
bene обяснението На девтердара, че в Румелия цялата земя е ленна собственост, кълъч. Respice. Срв.
безмилостната максима на феодалното право, че „nulle terre sans seigneur”, Gregorovius, Athen, I, стр. 325.
— Милићевић, Кнеж. Србија, стр. 985 сл. Покрайнината от Железните врата на Дунава до Тимок, нахиите
Крайна и Ключ били в турско време емини на султанката. С особен ферман било установено, че никой
турчин не може да дойде тук с подкован кон. В двете нахии управлявали християнски кнезе, които сами
събирали данъците и ги предавали след това на султанския бей, който пребивавал в Кладово. Баш-
кнезът на Ключ, който имал седалището си в Кладово, често бил сменяван. В Крайна кнезете били
наследствени и излизали от рода на Карапанджичите; крайнският кнез имал под своя власт трима
бюлюкбашии с 60—80 пандури, всички християни, които пазели границите, за да не влезе в страната
никой турчин или хайдутин. Съдийската длъжност изпълнявал баш-кнезът; втора инстанция бил турският
войвода. Всичко това изчезнало с появяването на Пазвантоглу.]
482
цеговинец, [6] половината от съвета на везирите се състояла от славяни-мохамедани, които заемали

също навсякъде длъжности на беглербегове, капуданпаши (адмирали) и управители на отделни
провинции. Към края на сегашния век най-голямо влияние върху султана имали трима велики везири от
славяните, между тях българинът Мехмед, човек от долен произход, роден негде между София и Косово
поле, дошъл в Цариград като роб, гдето отначало служил на султана като бръснар и постепенно се
издигнал до велик везир. [7]
Според свидетелството на Павел Йовия (1531 г.) и други, почти целият еничарски корпус говорил по
славянски. Според думите на Луиджи Басано (1574 г.) султан Селим II освен турски знаел и славянски
език, на който той много държал, тъй като на него говорят, както казва Басано, много народи както в
Далмация, Сърбия, Босна, навсякъде в Албания, Тесалия и Пелопонес, тъй и в България, Тракия и
Влашко и по-нататък на север многобройните полуци, руси, чехи и краинци. В султанските канцеларии
много актове са писани на славянски език с кирилски шрифт. Не без основание забелязва сръбският
историк Миятович, че тогавашна Турция със султаните си, които говорели по сръбски, със сърби везири,
паши и еничари, е билаг, изглежда, на път да стане мохамеданско славянско царство [?]. [8]
Тука понятно става защо Ханс барон Унгнад, по чиято инициатива и с помощта на словенеца Прима
Трубер и на много други от Истрия, Далмация и Босна били издадени в Урах при Тюбинген в 1561—1564 г.
протестантски книги на словенски и хърватски език с латинско, кирилско и глаголическо писмо; понятно
става защо той е можел да храни големи надежди за разпространение по тоя начин на евангелическото
изповедание не само между славяните в Хърватско, Босна, Сърбия и България, но и между турците дори
в самия цариградски двор.
През XVI в. сръбски книги се печатали и в Турция, именно в Шкодра, Белград и Грачанишкия манастир на
Косово поле. Тези издания сега са голяма библиографска рядкост. [9] От българите с печатарство тогава
се
348
6. За частния живот на Соколович (поч. 1579) вж. нашата статия Vaćlav Budovec z Budova v Carihradě
(чешки пътешественик), Časopis česk. musea, 1877, стр. 431 и сл.
7. Дринов, Период. списание, II, стр. 54.
8. Ч. Мијатовић, Пре триста година приг к изучавану извора за историју нашег народа, Гласник, XXXVI;
подробно е описано състоянието на славяните на Балканския полуостров през ХУI в. въз основа на
описанията на пътешествия и на венециански донесения. — [Еничари. Че Павел Йовий се е излъгал
досежно езика, на който са говорили еничарите, вж. Zinkeisen, 3, стр. 240, № 2 (?). — Бохоричова
словенска граматика. Slavice говорят и турците и „praetoriani videlicet milites, quos Janizaros appelant”.
„Estque haec nostra lingua in Turcico imperio ades celebris et usitata, ut patriam et Turcarum ïinguam celebritare
et usu fere obscuravit.” Кирилската ортография „qua utuntur hodie in aula Turci imperatoris et maxime
praetoriani milites, quos Janizaros appelant; item Bossnenses, omnes, Ruteni et Moschovitae”. Вж. Dobrovský,
Slavin, 1808, стр. 19, 33.]
9. Шафарик за старославянските печатници, Serb. spisy, III, стр. 24—260 и Gesch. des südslaw. Literatur, III,
стр. 249—296. Една книга, напечатана в 1539 г. в Грачаница, е описана от Новаковиħ, С археолошке
изложбе у Юцеву, Београд, 1874. В статията Stara štampanja za Bugare (Rad jugosl. akad., 37, стр. 29—32)
Новакович доказва, че Божидар Вукович (поч. 1540), основател на сръбския печат, е печатал във Венеция
също и за българите. Изданията на Крайков са сръбски.
483
занимавали само Яков Крайков от София; заедно с Йероним Загурович от Катаро той издал във Венеция
в 1569 г. Псалтира, а в 1570 г. — молитвеник.
Интересно явление от този период били привилегированите общини на българите християни. Такива
имало няколко категории — войници, мартолоси, соколари, дервенджии. Техните селища са запазили
известна самостойност и затова в най-ново време те станали центрове на новобългарско движение.
Войнишките села, които били длъжни да изпълняват военна служба, се ползували поради това с големи
предимства; по турски те се наричали войник-куралери (села на войници), по български и досега —
войнишки села. Те се намирали по планинските долини на Балкана, Средна гора и Родопа. По-значителни
от тях са : Копривщица, Панагюрище, Котел, Жеравна, Градец, Ямбол, Сливен; по-нататък Цепина,
Белово; към тях принадлежало с. Конаре при Татар Пазарджик, на което село били поверени султанските
конски заводи. Други, изглежда, имало около Къркклисе (Лозенград) и по планинската страна около
София.
Жителите, които се подчинявали под известни условия, живеели независимо под управлението на своите
войводи или князе, не плащали почти никакви данъци, били освободени от всякакви тегоби и имали право
да носят разноцветни дрехи. От година на година те извеждали няколко хиляди души, от които, без да
получат заплата, една част, въоръжени с копия и боздугани, придружавали обози, копаели окопи, гледали
коне, сечали дърва и изпълнявали други работи; друга част в самия Цариград отглеждали султановите
коне.
Институтът войниклък просъществувал почти 300 години. Учреден бил той от султан Мурад I (1362—1389
г.) по съвета на румелийския бег-лербег Тимурташ. [10] Сърбинът Михаил Константинович, който служил
през 1455—1463 г. в еничарския корпус, в мемоарите си пише : „Има също някои свободни християни,
които никому нищо не плащат, но затова пък не получават и никаква заплата; те се наричат войници,
услужват на господаря и ако потрябва, водят императорските коне.” [11] Привилегиите им са изложени в
„Кануна на войниците” (в Румелийския канун). Всеки войник стопанисвал свободно от данъци парче земя,
наричано бащина, не плащал за себе си нито харач, нито десятък, нито данък за добитъка и бил
10. Hammer, Gesch. des osman. Reiches, I, стр. 182.
11. Михаил Константинович, гл. XLV (полският оригинал е напечатан в 1828 и 1857 г., старият чешки
превод в 1565 и 1581, сръбският на Я. Шафарик в Гласник, XVIII). — (Войници. Hammer, Des osm. Reiches
Staatsverfassung und Staasverwaltung, Wien, 1815. Kh. I, стр. 413. Канун на войниците. Надминалите
искания брой войници, придадени на спахиите, плащат испенджé (Sklavengeld), глобите, данъка за овце и
пчели на спахията. Войнишките земи трябва всякога да се дават само на войници. Войникът не плаща
десятък за войнишката земя, обаче плаща за другите земи, които обработва. Синовете, братята и родът
му плащат харач и испендже на глава, обаче не толкова, колкото подвластните на спахиите. Защита на
войнишките земи срещу мюсюлманско обсебване. — Стр. 407. Войници, които обръщат необработена
земя в лозя, плащат десятък от гроздето на спахиите и не бива да го отказват.]
349
484
свободен от всички „работи”. Ако ли войникът обработвал освен своята бащина и друго парче земя, за
него трябвало да плаща харач и поземлен данък; също и стадата му били обложени с данък, ако са над
100 брави. Братята му, синовете му и неговият род плащали умерен харач. Глава на едно войнишко село
бил джерибашията или чарибашията, също войник, който заедно с това изпълнявал длъжността на съдия
и вземал в своя полза наложените глоби и данъка върху виното. Спахиите и санджакбеговете нямали
право да се месят във войнишките работи. Всеки трима войници образували група, един от която всяка
година отивал на служба, тъй че всеки един от тях се редувал през две години. Освен същински войници
имало още и свръхкомплектни, които нямали такива привилегии и били подчинени на спахиите.
Пътешественикът Дерншвам в 1553 г. срещнал около Ниш една дружина войници, въоръжени с къси копия
и отиващи за Темешварския лагер. Герлах в 1578 г. видял в Цариград няколко хиляди войници, които
съобразно със задълженията им дошли през април и със свирня на кавали и гайди и с ръченици и песни
минали по целия град, като събирали при това пари; на празника Св. Георги те тържествено извели
султанските и везирските коне по ливадите, гдето те ги гледали в течение на четири месеца и косели сено
за през зимата. [12] Макар и по-късно привилегиите на войниците съвсем да изчезнали, обаче чак до 1840
г., па и до съвсем неот-
12. Hammer, Osm. Staatsverfassung, I, стр. 309, 407, 413, 495. Gerlach, стр. 54, 487.— [Стр. 309.
Истинският канун на Селим и Сюлейман II : нередовните набори войскови колари — (Militärfuhrleuten)
християни не плащат нито харач, нито испенджé, нито десятък, нито данък за овце, ако имат по-малко от
100 овце. Техният свободен имот се нарича ящина (бащина), за останалия плащат „Grundsteuer, Zehent
und Salarije”. Били са освободени от всички тежести към Дивана. Всяка година поред са отивали във
войската. Санджакбеговете и субапгиите не могат да ги използуват за Gerstenwürfeln, за коситба на
ливади и други ангарии. Ако се откажели да отидат на война и да служат в императорските обори,
плащали глоба 500 аспри. Наредби за глобите и телесните наказания. — Всеки 3 войници образуват ямак,
единият е на служба, двамата остават в къщи. И тримата плащат годишно 16 аспри кундер акчеси, този,
който е на служба, още 6 аспри за хазната (Kammerbeutel). Ако единият е болен или умрял, веднага се
замества с друг. — Ако освен своята освободена земя обработва ѝ други земи, плаща 50 аспри десятък,
12 аспри тревнина, 25 аспри испендже. Ако е женен и живее с баща си, 50 аспри не се плащат; ако е
ергенин, плаща само испендже. — Има два вида войници, истински и свръхщатни (севаид). Данъкът за
виното и съдовете от първите се събира от техните господари, севаидът отива в хазната (Kammerbeutel).
— Стр. 495. На Гергьовден (началото на пролетта) конете от императорските обори се извеждат с особена
тържественост на ливадите — на едномесечна паша. Войниците вече няколко седмици преди това
заминават за Цариград. Обикалят града и предградията със свирни и танци, събират пари.— Дерншвам
през 1553 г. срещнал пред Ниш „Ratzen mit tarda (къси копия) — zogen von Temesvar — waren Woinitzi, d. i.
solche leut, die Ross warten, schanzen und Lagererleit thuen”. — Zinkeisen, 3, стр. 270. „Woinak”, български
селяни, никакви наемници, само освободени от данъци и снабдени с привилегии, които били установени в
особен канун. Между другото те надзиравали конете на султанските обори през време на паша; всяка
година много хиляди българи през април заминавали за Цариград, гдето те след тържественото
заминаване на паша оставали четири месеца не само да гледат конете, ами и да приберат в складовете
на сарая сеното за тях през зимата. — Georgievitz у Sansovino, 38 v. Essi bon hanno altra paga dal Turco se
non che non pagano nè tributo, nè decime.]
485
давно време всяка година няколкостотин души дохождали в столицата под предводителството на
чарибашиите си да пасат султанските коне и да косят сено. Един от тях с лисича опашка на шапката си
обикновено носил пред тях като знаме къс червено сукно с образа на полумесеца.
Копривщица (по турски Авраталан), най-главното войнишко село, е разположено в Средна гора, при
изворите на Тополница, на разстояние 10 часа път от Пловдив, между високи планини. [13] През време на
старото царство тук се ширили само разкошни ливади, а на мястото на днешното градче се издигала гъста
гора. След падането на царството овчарите описали пред околните боляри Копривщенската долина като
отлично място и вярно прибежище, поради което там се поселили много семейства от Златица, Пловдив и
други градове. Между поселниците имало и една богата болярка от с. Рила. Тя отишла при султана в
Одрин (това било значи преди 1453 г.) и измолила от него ферман, чрез който ѝ била дадена властта над
Копривщица заедно с големи привилегии, като например постановено било никой турчин да не минава
през това място на кон. В този ферман Копривщица се споменава с турското ѝ име Авраталан (женско
поле). Болярката била известна между съгражданите под името султанка, а потомството ѝ се наричало
Султанековци. Формата на управлението в колонията била аристократическа. Преданието разправя, че
копривщенци със своите червени дрехи, високи калпаци, разкошни коне и добро оръжие придобили голям
350
авторитет, обаче всичко това са вероятно тъмни спомени за старобългарското болярско време.
Копривщенски войници са ходили в редовете на турската армия до Офен и Виена. В къщи главното им
занятие било скотовъдството; те чергарували със стадата си по цяла Тракия, носели оръжие, ходели на
лов и живеели свободно, без да плащат големи данъци. В онова време населението на Копривщица било
над 10 000 души. Силата на фермана обаче се намалявала, а произволът на чиновниците расъл, докато
Балабан юнак, прочут между турците поради храбростта си във войните с австрийците, не измолил за
родния си град нов ферман, който вероятно и сега още се намира в Копривщица. Във фермана било
наредено, че Копривщица е подчинена непосредствено на султана и че тя с изключение на вноската в
полза на цариградската Фетхи джамия е свободна от всякакви данъци; че местните началници имат право
да носят особени шапки и че там ще живее само един турски чиновник, подчинен на тамошните
началници. Обаче пловдивските паши сполучили да обърнат в нищо и този ферман. Кърджалийските
смутове докарали неизказана злополука за цветущото балканско градче. Три пъти (за пръв път в 1793 г.)
Копривщица била опожарявана и обръщана в пустиня. Много труд струвало на правителството с
обещания на награди и със заплашвания да накара жителите да възстановят селището. Сега в
Копривщица, която е прочута като родно място
13. Отлично описание и историята на Копривщица дава Христо В. Пуляков в бълг. списание Български
книжици, 1866, II, стр. 262—266, III, стр. 9—15. За названието срв. стр. 72, бел. 6.
486
на много видни български писатели, учители и търговци, има около 1110 семейства (венчила).
Главното знаме (баш байрак) на войниците от Пловдивската област се е развявало в градчето, наречено
Панагюрище или Панигюрище (по турски Отлуккьой, ливадино село), [14] което се намира на осем часа
на север от Татар Пазарджик при р. Луда Яна, в една висока долина на Средна гора. Според преданието
Мохамед II, след като завоювал Цариград, преселил от Ямбол 240 семейства на това място, гдето от
старо време ставал панаир (панагир, πανἀγυρις); към тези поселници се присъединил много народ от
околностите. Жителите отначало пращали войниците си на война, а по-късно (до 1840 г.) на брой 33 души
отивали в Цариград да гледат султановите коне. В града им турчин не смеел дори да пренощува. През
кърджалийско време, в началото на сегашния век, Панагюрище било почти съвсем разрушено от
разбойнишки шайки. В това време Хасан Каваназоглу, татарпазарджишкият бег, с коварство отнел на
панагюрци златния ферман, който им потвърждавал войнишките права. В епохата на новобългарското
възраждане панагюрци се отличили със силно проявения си патриотизъм и със стремеж към образование
и свобода. В 1875 г. в Панагюрище се наброявали до 1500 къщи и 11 000 жители изключително българи.
През събитията в 1876 г. Панагюрище играело първа роля : то било център на българското въстание,
което завърши с известните злодейства, кланета и със съвършеното съсипване на Панагюрище.
Котел (тур. Казан) се намира при важния балкански проход между Шумен и Сливен; на разстояние около
15 мили от морето, и е основан вероятно около 1545 г. от бежанци из околностите. На жителите,
въоръжени със сопи и с копия (харби), под командата на родни войводи и князе било възложено да пазят
тамошния проход. Събирането на данъците било дело на войводата. На турците било забранено да се
заселват в Котел. Във време на война специален правителствен чиновник наблюдавал, щото там да не
спира и да не нощува турска войска. Обаче поради честите нарушения тези привилегии на практика
изчезнали. Котленци съумели да се защищават от кърджалиите. В Котел, който, както и двата по-горе
споменати града, е имал голямо значение в новобългарското движение, наброяват сега до 1120 къщи;
жителите му (около 10 000 души) с изключение на 500 мохамедански цигани всички са българи. [15]
Интересна съдба имала често споменаваната в средновековната българска история непристъпна

планинска местност Цепина в Родопа. Условията, при които, както разказахме по-горе, Цепина се
покорила на турците, били строго съблюдавани до средата на XVII в. През времето на големия глад в
Родопа Мохамед IV се готвел за нов поход в Кандия
14. В. Чолаков, Описание на село Панагюрище, Константинопол, 1866, 14 стр.; Захариев, стр. 39, 79;
Дринов, Болгария накануне ея погрома, Слав. сборник, II, СПб, 1877.
15. Браил. Период. списание, V и VI, стр. 35. Д-р Богоров, Описание на село Котел, в. „Български орел”,
1846, № 1.
487
351
против венецианците. Шестима паши тръгнали от Пловдив през Пещера за Македония. Неочаквано
великият везир Мохамед Кюприли (1656—1661 г.), родом албанец, нахлул с много еничари в Цепина,
разположил се на лагер при Костантово, повикал при себе си всички свещеници и старейшини, оковал ги
във вериги и им казал : „О, вие изменници! Великият ни падишах Али Осман ви бе обикнал и заради това
само вие не плащате никакви данъци, а само помагате, когато потрябва, на нашите войски. Ние ви
обичахме тъй, както обичахме своите еничари, а вие сте намислили да вдигате глава против нашия
султан!” Тогава му отговорил бан Велю, чието име носи и досега още една баня в Цепина (Вельова баня),
и протопоп Константин : „Честити везире! Нашите момчета още недавна се сражаваха в султановата
войска в Тунис, Триполис и Египет; какво страшно сте узнали за нас?” Но везирът възразил : „Вие лъжете!
Получих известие от Карабаши в Пловдив” (т. е. от гръцкия митрополит Гаврил). Тогава те казали : „Той
няма власт над нас и понеже не му плащаме никакви данъци, то той ни е оклеветил.” Разсърденият везир
викнал към еничарите да изколят гяурите; тогава имаминът Хасан ходжа излязъл напред и им измолил
живота при условие, че те ще приемат мохамеданската вяра. И наистина на връх Св. Георги банът и
протопопът заедно с всички свещеници и старейшини приели исляма, а след това везирът си тръгнал по-
нататък през Разлог за Солун. Хасан ходжа с четирима другари вече към август обърнал в мохамеданство
цяла Цепина. Останалите верни на Христовата вяра трябвало да бягат по планините, гдето си основали
нови села : Каменица, Ракитово и Батево по Стара река. Хасан поръчал да докарат на товарни животни
храни от Пазарджик, изсипал ги в Константово в черквата и раздал на всяка помохамеданчена къща по
два шиника просо и по толкова ръж. Под предводителството на ходжата новите привърженици на исляма
били задължени да разрушат всички християнски храмове от Костенец до Станимака, всичко, както се
разправя, 218 черкви и параклиси и 33 манастира. На Петковден се получил султански ферман, според
който цепинските българи-християни се изключват от военна служба и се приравняват с раите („да се
съберат българите, та да станат рая, да дават харач и верим и да ходят на ангария и само турците да
отиват на войска”). Цепинци вероятно още през време на походите се научили от турците на много неща,
което ги подготвило да приемат исляма. И сега още те пеят български песни и живеят по старите си родни
обичаи; макар и да са фанатични привърженици на пророка, все пак малцина от тях говорят турски. [16]
За другите войници за жалост нищо не можем да кажем засега освен това, че потомците им и досега се
отличават с храброст, енергия и патриотизъм.
16. Една стара бележка за падането на Цепина на поп Методи Драгинов от Корова в един пергаментов
требник у Захариев, стр. 67. В седемте цепински села сега се броят 850 къщи с 2800 българи мъже, както
християни (730 мъже в Каменица и в Ракитово), тъй и мохамедани (в Дорково, Костандово, Корова,
Лъджене и Баня). Освен това живеят още 300 души цигани.
488
Подобни на войниците били също споменаваните от Константинович християнски марталуси (по гръцки
— арматоли), върху които, на брой няколкостотин души, се възлагали длъжностите на пограничната
стража с месечна заплата. Въоръжени били със саби и с копия. Капитаните им често се побратимявали с
клефтите. Прочутите по цял свят сулиоти в Епир първоначално били такива арматоли. [17]
В България марталуси имало във Видинския санджак при Ртан (сега в Сърбия), в Баня и в долината на
Църна река (Църни Тимок); там те били длъжни да пазят страната от отвъддунавски хайдути, които
правили там своите набези.
Трети привилегирован разред били соколарите (соколници, дуганджии). Привилегиите им били твърде
сходни с предимствата на войниците, само че вместо полската служба те били задължени от всяка къща
да доставят всяка година по един ловджийски сокол. Дуганджийските села, управлявани от свой
дуганджибаши, били пръснати навсякъде по Балканската и Дунавската област. [18]
От войниците трябва да се отличават дервенджиите — пазачи на проходите. Обдарени с особени

фермани, те плащали половин харач и малък данък върху зърнени храни, били освободени от всички
„работи”, а в замяна на това длъжни били да пазят опасните места по пътищата. Там те седели в колиби,
покрити със слама, и като забележат някого в гората или по пътя, биели тъпани; ако забелязаните хора са
разбойници, с продължително биене на тъпана вдигали накрак цялата околност. Казват, че дервенджиите
били въведени от Сюлейман I. Те се намирали навсякъде по полуострова; още през миналото столетие
дервенджии имало в Източния Балкан. [19]
17. Hopf, 86, стр. 90. — [Мартолози. В Банския дистрикт, Видински санджак, имало 2 6 еничарски синове
като мартолози срещу заддунавските разбойници, които били освободени с царски фермани от всички
ангарии, пионерни служби и доставяне на хра на (стр, 319). — Мартолози в дисктрикта Черна река срещу
кучайнските хайдути, които пролетно време дохождали от Заддунавието, като опустошавали от планината
352
Кучайна селата и пленявали. 31 мъже мартолози. Подробните привилегии на банските мартолози у
Hammer, Osm. Staatsverfassung, I, стр. 321.]
18. [Туганджиите, шаинджиите и čakyrdži'ите (Falken-, Geyer- und Sperberjäger). Нещо подобно като у
войниците е и за тях. Според кануна за Видинския санджак (Hammer, Osm. Staatsverfassung, 1,стр. 318) те
не плащат харач, нито испендже, нищо и за ящина, също тъй нищо и за овце под 100. Каквото е
обработено повече от ящината, подлежи на данъци. Освободени са от ангарии и тегоби към дивана.
Плащат годишно един со кол или 300 аспри възнаграждение. Глобите получава туганджи-башията.
Братята и децата са освободени. Вж. по-предните санджаци. Вучитрън.]
19. Hammer, Osm. Staatsverfassung, I, стр. 319, 321 (марталуси), 284, 304, 914 (дервенджии), 318 и т. н.
(дуганджии). — [Дербенджилер Hammer, Osm. Staatsverfassung, I, стр. 284. В Силистренския санджак
дербенджиите плащат 12 аспри испендже. — Стр. 304. В Никополския санджак, ако бият тъпана на едно
място, броят 30 къщи, ако го правят на две места — 60 къщи, на три — 90. Дербенджиите тук плащат само
12 аспри испендже, 1 „Metze” (киле) ечемик и толкова пшеница.Освободени са от всички тегоби към
Дивана. От тях не може да се вземе нито сено, нито слама, нито хляб, нито пиле. Мнозина имат писани
царски фермани, в които им е възложено пазенето на проходите. Същото е и във Видин (стр. 314). За
Албания срв. Heerstrasse.]
489
Мохамеданите българи сега се наричат изобщо помаци (предполага се — от помагач). Според мнението
на Захариев помаците в Родопа и в Македония били обърнати в мохамеданство в 1495 г. при Баязид II
едновременно с бошняците, обаче писмено доказателство за това няма. [20]
Видяхме, че в трите главни войнишки пункта през турската епоха загинали много градове, а на тяхно
място възникнали нови. Нека при това отбележим, че средновековният Червен е загинал и на разстояние
половин ден път от него възникнал на дунавския бряг новият Русчук (Русе); че намиращият се близо до
развалините на Преслав гр. Шумен (по турски Шумна), който по време на завоеванието на страната имал
всичко 800 къщи, през XVII в. наброявал вече 4000—5000; че новият град в Добруджа Бабадаг вече в XVII
в. имал 22 махали [21] и че жителите на старото Жеглигово в Македония напуснали града си поради
нездравословното му положение и се поселили на един час оттам в с. Куманово.
По своето бързо издигане, бляскавия разцвет и печалния край са забележителни четири влашки
(румънски) търговски града, които са възникнали през време на турското владичество и загинали през
времето на кърджалиите.
Първо място между тия градове държал Мосхопол (или Воскопол). който се намирал в Средна Албания на
южната покрайнина на богатата с езера Корчанска котловина, на около два часа западно от гр. Корча, и се
отличавал с разкошна околност и с чист планински въздух. Макар преданието да отнася основаването на
този град към началото на XVI в., обаче ние още през втората половина на XV в. в местността Велики
Девол намираме разрушения гр. Вескоп, който, разбира се, е същият Воскопол. [22] Макар гражданите му,
които се занимавали главно с керванна търговия, да били всички румъни, като писмен език им служил
гръцкият. С гигантски крачки вървял Мосхопол към уголемяване, разбогатяване и образование. Цялата
търговия на Албания, Епир и Македония била съсредоточена в ръцете на „москополци” и москополски
търговци отивали до Венеция, Виена и Липиска. В началото на миналия век там имало не само прочуто
училище, но и гръцка печатница; книгите, напечатани παρέ Γρηγορέέ έερομονέχέ τέ Κωνσταντιν/δέ έν
Μοσχοπἀλει (1740 и сл.), сега са много редки. Тази метрополия на влашките търговци, в това време най-
образованият от вътрешните в Турция градове, имала тогава 12 000 семейства, а според други сведения
— 40 000 жители; тя била и лятна ре-
20. [Помаци. За родопските помаци вж. Пер. списание, X, и нашия пътепис. За ловчанските помаци също в
пътеписа. Acta Bulg. eccl. за единични българи мюсюлмани в павликянските села — станали постепенно
мнозинство. — Срв. Hahn, Alb. Studien, I, стр. 36, 82, за разпространение на исляма в Албания през XVII и
XVIII в. — Nota bene, ислямът в Крит след 1669 г. — Анализът на турския елемент. Nota bene турските
имена, пренесени от Мала Азия, срв. Таушан тепе, Боз даг и т. н., fac collectionem. — Описание на Скопие
и т. н. от руския пленник, който около 1700 г. бил из цяла Турция. Издание Палест. общества в С.-
Петербург. Дринов в Пер. списание, 31, стр. 16.]
21. Hadži Chalfa, Rumili, стр. 36, 44.
22. Мусаки у Hahn, Drin und Wardar, стр. 292.
353
490
зиденция на бератските и драчките (Дурацо) митрополити. Но ето появили се кърджалиите, разграбили

керваните и всели страх в града. Мусакийският бег за защита на града преместил една орда албански
наемници; това обаче само ускорило съсипването на града. След 10-годишни грабежи и пожари Мосхопол
изчезнал от лицето на земята. Сега това село е с около 200 къщи! Жителите се пръснали по цяла Албания
и Македония; погърчените власи в Битоля, Прилеп, Велес, Пловдив, Одрин, Серес и в родопска Пещера
всички са мосхополци. [23]
Почти едновременно с Мосхопол възникнал и Арбанаси, по гръцки ἡρβανιτοχἡρη по турски Арнауткьой,

на едно здраво плоско високо равнище на разстояние 3/4 часа североизточно от Търново. И тук също
имаме бързо въздигане, богати търговци, прекрасни манастири, черкви и къщи. Ако се съди по
развалините, още преди 100 години тук е имало до 1000 къщи; сега обитаваните са само 160, в това число
38 турски. Арбанаси също е бил център на пътуващи търговци, които търгували главно с добитък с
Влашко. Жителите, преселници главно от Епир, повечето говорили на гръцки; за това свидетелствуват
многото, но още не напълно събрани надписи. По къщите тук-таме попадат гръцки книги, между другото и
най-новите копия от повестта за Александър. Епископите търновски, ловчански и русенски, а също и
таксидиотите на Синайския манастир тук имали лятната си резиденция. Влашките Бранковановци
произлизат от Арбанаси; къщите им служат сега за лятна резиденция на търновския митрополит. Много
влашки болярски семейства още през миналия век тук са летували; и досега още много едноетажни,
здраво построени къщи със сводове и с камини носят имената на Бранковановци, Кантакузеновци,
Филипеско. В 1798 г. почти цялото Арбанаси било превърнато от кърджалии в купища развалини.
Населението избягало главно във Влашко. За
23. Поп Константин, ἡγχειρἡδιον περἡ ἡπαρχἡας Φιλιππουπἡλεως, Виена, 1819, стр. 43, говори, че в
Пещера (или Περιστερἀ) има μἡτοικοι ἡκανοἡ ἡπἡ Βοσκοπἡλεως. В 1819 г. там имало 600 къщи, 2/3
християнски; а сега (Захариев, стр. 27) в Пещера има 780 къщи, от които 500 български и 50 румънски. За
гибелта на Москопол вж. Pouqueville, Voyages de la Grèce (Paris, 1820—1825), 3, стр. 45 и сл. Срв. D.
Bolintineanu, Caletorii la Românii di Macedonia, Bucuresci, 1863. — [Москопол. Pouqueville. Voyages de la
Grèce, 3, стр. 45 сл. Воскопол в средата на XVIII в. имал 40 000 жители, а през 1788 г. с 1/3 повече.
Училища, цивилизация. Орди от даалии и кърджалии commencèrent à détrousser et à assassiner les
caravanes. Мусакийските бейове изпратили „на помощ” гарнизон в Москопол. Dix ans de dévastasions, de
rapines et de guerres; Voschopolis disparut de la surface d'Albanie. 200 cabanes; les vastes décombres, qui
attestent encore sa splendeur. Всички села наоколо били опожарени. Tombeaux. — Сам той не е бил там. —
Според D. Bolintineanu, Caletorii la Românii di Macedonia, от москополски произход били виенският банкер
Сина, унгарск. семейство Mocsónyi, седмиградският епископ Шагуна; македонорумъните изобщо, щом
отидат в чужбина, лесно губят народността си. — Sathas, Bibl. graeca, стр. 491 : Дионисий Μαντοἀκας
μητροπολέτης Καστορέας бил родом от Μοσχέπολις Македония; 3500 έωέννης Χαλκεές μοσχοπολέτης έερεές,
и двамата учили в Италия (Венеция). Навярно в XVII—XVIII в. (respice). — За Москопол много подробни
известия има у G. Weigand, Von Berat über Muskopolje nach Gjordscha, Globus, LXI, 1892, № 24, c
илюстрации. Там се говори и за печатницата. — Voskopula новогръцка овчарка. — Д. Агура. В Румънска
Бесарабия във Волконещи и Каракурт имало преселници от Москопол в Албания.]
491
сегашните жители, които, както се разправя, са повечето преселници от Герлово, разказват, че по-скоро
жените, отколкото мъжете са потомци на старите жители на града; впрочем неотдавна умрял един стар
човек, който говорел само по гръцки. В семействата говорят на гръцки език с голям примес български и
румънски елементи. [24]
Селата Бей Арнаут и Кара Арнаут са разположени на юг от Разград, близо до железопътната линия от
Варна за Русе. Жителите, които говорели на албански, български, а също и на румънски, били, както
разправя преданието, поселени от някой си албански спахия, разградски губернатор, който построил там
джамия. Те били част земеделци, част скотовъдци и се ползували с големи привилегии, например
забранено било да се настаняват у тях войници на квартира. През кърджалийско време повечето от тях се
пръснали по Влашко, в Шумен и Ескиджумая; но най-голямата злополука постигнала арнаутите в 1810 г.
през време на Руската война. И сега още, макар и рядко, там може да се чуе албанският език. [25]
Крушово, най-новото от тези влашки селища, е на шест часа западно от Прилеп до една стара крепост в
планинската котловина. То било основано в 1740 г. от влашки планинци от Николица или Никопол в
Албания, които, бидейки изгонени от албанците, потърсили прибежище най-напред в Битоля, но бягайки
от тамошната блатиста местност, отишли по-нататък и се поселили в Крушово. Неизвестна ни е съдбата
на този град през кърджалийско време. Макар че крушовски търговци дохождали във Виена и крушовски
куюмджии (майстори на сребърни неща) пътували по цяла Турция, при все това този град с 1400 къщи бил
открит за Европа от Хан едва в 1858 г. [26] Толкова слабо даже в наше време били познати турските
354
вътрешни области! Жителите повечето били румъни (търговци, златари, шивачи); от тяхната среда се
издига едно по-рано чергарско влашко племе със своите богатства и особени носии. Освен това тук жи-
24. Интересни подробности за Арбанаси съобщи Славейков в цариградското „Читалище” 1873, стр. 488—
493. Срв. Kanitz, II, стр. 52. Много ми разказва един младеж от самото Арбанаси. Ето образец на
тамошното наречие : горча — круша (макед. корче), плеко (πλἀκω) — плета, сапунизо — мия, чапизо —
копая, лоязо (λογἀαζω) — смятам, мислязо — мисля, шетизо (шетам) — разхождам се, дулос (дол) —
долина, че паноче като (ἀνω κἀτω) нагоре-надолу, огнища (огнище) и т. н. Още в 1794 г. там са живели :
фамилиите Вакареску и Филипеску, изгонени от Влашко (Janaki Vacarescu. Спомените му у Papiu Ilarianu,
Tesauru de monumente istorice pentru Romania, Bucuresci, 1863, II, стр. 288 сл.). — [Арбанаси. Kanitz, 2, стр.
52. Arbanasi 122 bulg., 38 türkische Häuser ungef. 1400 Einwohner. Prächtige Gärten, alte Kirche, Frauenkloster.
3/4 St. von Trnovo. Häuser der wlach. Kaufleute, errinnem an die Castelli Ober-Italiens, einstöckig, Gewölbe im
Innern zierl. Holzschnitzereien, Decken, Kamine in Stucco, Häuser Brankovan, Trandafil, Kantakuzen, Bratiano,
Giordaki Filipesku.— Namen. Jetzt bulg. Besitzer. — Мемоарите на Janaki Vacarescu, писани в 1794 r. Istorie
sult. Ott., ed. P. Ilarianu, Tesauru, II, стр. 234—302. През годините 1788—1794 Вакареску като изгнаник е бил
в Турция, а семейството му в Търново и в Арванитохори. Други боляри Филипесковци също били
изгнаници в Турция.]
25. Какъв е произходът на албанците-християни, пръснати по Бесарабия (напр. в Каракурт и Волконещи

при Болград) — не ми е известно. Вероятно от К. и Б. Арнаут.
26. Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, стр. 180. — [Крушево рум. Kursovă, Krusovă. Имал уж 2000 къщи и
около 300 семейства мияци.]
492
веят т. нар. мияци (българи от Дебър) и албанци християни, каменари, шивачи, градинари. С
разбойнишките албански околни села крушовчани живеят в постоянна вражда.
След падането на старото царство венецианците и генуезците наистина не изгубили свободите си, обаче
не могли да издържат конкуренцията на дубровчаните, които в скоро време взели цялата вътрешна
търговия в свои ръце. От турските султани, с които дубровчани от 1365 г. поддържали дружески връзки, те
получавали грамоти за привилегии на сръбски език, за което плащали всяка година „харач” 12 000
венециански дуката. Те свободно живеели в градовете, безпречно изпълнявали своето богослужение и
пътували с кервани по цялата държава. Мито (2 %) плащали само в имперските градове Цариград, Одрин
и Бруса, а по-рано също и в Пловдив и Кратово. Много родени православни, за да си осигурят свобода и
безопасност, ставали католици и заедно с това и поданици на Дубровник. Дубровнишкият флаг се
развявал по всички морета, техните колонии, консулства и фактории се срещали по всички градове на
Изток. Разцветът, до който достигнала южнославянската (сръбско-хърватската) поезия в Дубровник,
доставил на тоя град името южнославянска Атина. Обаче едно страшно заметресение през 1667 г. в един
ден само лишило Дубровник от неговата мощ и слава.
Дубровнишки колонии [27] още от старо време имало във всички сръбски и български градове, например
на Дунав в Белград, гдето в 1552 г. дубровчанинът Троян Гундулич имал дори сръбска печатница, в Русе,
Силистра и особено при устията на Дунав. Главен техен център там бил Бабадаг, в който имали и своя
енория, свещеникът на която ходел също в Исакча, Измаил, Тулча, Бендер и Килия, за да служи литургия
за тамошните търговци на удобен за пренасяне олтар. Дубровнишкият посланик Матей Гундулич казва, че
тамошните колонисти много строго следели за свещениците си да не встъпват в „pratiche disoneste con le
donne de Turchi” и да не произвеждат съблазън за съотечествениците си. В източната балканска област
дубровничани живеели във Варна, Шумен, Пазарджик (Добрич) и особено в Провадия, гдето те имали
стара своя черква със сводове. Големи дубровнишки общини имало в Одрин, където се събирали
търговци от Румъния, Маджарско, Полша и Русия, за да купуват боядисани марокенови кожи, кожи от диви
животни, килими, ножове, сукна, мед, олово и пр.; после в Пловдив, в чиито околности от XV в. се сеела
сарачинска пшеница, и в големия търговски град София, отгдето излизали пътища във всички посоки. В
София дубровнишката фактория имала големи магазини за сукно. В Македония главно дубровниш-
27. „Relazione dello stato della religione nelle parti dell'Europa sottoposte ab dominio de Turco” от Матей
Гундулич (на итал. Gondola), който е прекарал в Турция до юли 1674 г. в продължение на 28 месеца; това
съчинение е съставено в Рим в 1675 г., изд. Banduri, Imperium Orientale (Paris, II, 1711), v. II. Animad
versiones in Const. Porphyr., De adm. imp., стр. 99—106. Дринов, който е напечатал в Пер. списание, II, стр.
65, извлечение от един ръкопис, не е знаел това издание. Срв. Маткович, За староиталианските пътни
бележки, Rad, XV.
355
495
ко живелище бил Скопие, около който имали просторни лозя; оттук изнасяли главно восък и марокен, с
който се занимавали в 1669 г. около 700 кожари. На сръбските земи те имали свои кантори (fondacco) в
Нови пазар (в 1580 г. имал 6000 къщи), в Прокупле и в босненското Сараево.
В тези големи градове през турско време възникнали и колонии от испански и маджарски евреи; така в
София, Скопие, Пловдив (в 1550 г. до 3000 къщи) и Одрин (1000 къщи).
Най-оживеният път за сношения бил старият път от Цариград за Белград (26 дни път), от който вървели
клонове : един към София, който водел през Кюстендил, Скопие и Призрен за Алесио (Леш), друг за Ниш,
а оттам за Дубровник, по който можело да се стигне там за 25 дни от Цариград. Най-дълъг бил пътят,
който вървял през Ниш и Нови пазар за Спалато (Сплит); за да се дойде по него от Босфора до
Адриатика, потребни били 38—50 дни. От Белград до Солун пътували обикновено 18 дни. [28] Главните
пътища тогава били в по-добро състояние, отколкото сега; нека споменем преди всичко за величествения
шосеен път от Цариград за Одрин, от който и досега още са останали следи. По пътищата навсякъде се
издигали каменни кервансараи, а в градовете — обширни и несгоряеми ханища.
Един от тия ханища, белградският, е описан от Братислав от Митровица (1591 г.). Това е било
четириъгълно здание, покрито с оловен покрив; в зимниците имало магазини със сводове отвътре, а във
втория етаж наоколо галерия, складове и стаи за живеене. Много такива стари ханове може да види човек
в Турция и сега още, например в Скопие — Куршумли хан, двуетажна постройка, приличаща на крепост, с
прозорци само на втория етаж, със здрави железни решетки отвън. През една голяма, обкована с желязо
порта се влиза в постлания с четириъгълни плочи и заобиколен с коридор на сводове двор, а по средата
му — шадраван. Над всяка стая в горния етаж имало кубе,покрито с олово. В полуразрушената постройка
сега живеят местни търговци, но по стълбовете все още са запазени написаните с червена или черна боя
имена на изчезнали вече дубровничани. [29] Други спомени за тази оживена търговия, съсипана от
суровата кърджалийска епоха (1792—1802 г.) и от пропадането на самата република, нигде по
полуострова не са запазени. [30]
28. За градовете, сношенията и търговията по цариградския път вж. моята книга „Heerstrasse von Belgrad
nach Constantinopel”, стр. 113—138. Срв. извлеченията от неиздадените италиански пътни бележки на
проф. Маткович, Rad, XV. Според Хаджи Калфа от Цариград до Силистра се смятало 10 дни, до Видин и
Солун — 14, до София — 13 до Скопие, Охрид — 16 и т. н. По Дунава от Видин до Силистра — 4 дни.
29. Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, стр. 110.
30. Много богата литература по пътешествията е дадена в моята книга „Heerstrasse”, стр. 117 сл. По
подробности и точност на първо място трябва да бъдат поставени дневниците на рицаря Йоан Дерншвам
1553 г. (още неиздадени) и на протестантския проповедник Стефан Герлах 1573—1578 (Ftancfurt, 1674,
fol.). Много ценни също тъй са италианските, особено венецианските донесения, по-нататък — на
словенеца Курипешич 1530 г., на далматинеца Вранчич (Verantius) 1553 г., на белгиеца Busbeck 1554 г., на
чеха рицар Братислав от Митровица 1591 г., на англичанина Riccaut 1665 г. и на сръбския патриарх
Арсений Черноевич 1683 г.
494
В XVI в. в Турция все още е било в добро състояние рударството, което е давало всяка година (според
Spandugino) метали за до 90 000 дуката. Още в 1550 г. работили на Копаоник. Известните златни и
сребърни рудници са били в Кратово, гдето имало и монетен двор; в 1564 г. тук умрял „благочестивый и
христолюбивый господар кнез Димитър”. [31] Хаджи Калфа споменава самоковския рудник, гдето
изработвали и железни произведения (например котви), освен това сребърните рудници при Берковица,
при Ново Брдо и др.
Всички дубровничани били католици. В Турция освен тях живеели и турскоподанни католици. Такива били
потомците на саксонците-рудари, албанци и покатоличени павликяни. Намирайки се в постоянна връзка
със Запада, те ставали причина за много революционни опитвания против турците. Главен център на
католиците в България бил саксонският планински градец Кипровец или Чипровец (Chiprovaz,
Cyprovacium, сега Чипровец или Чипоровци) в Западния Балкан при изворите на Огоста. След
завладяването на страната от турците градът получил големи привилегии; тъй например ни един турчин
не е смеел да пренощува там. Чипровец бил главен град на воеводството, принадлежащо на султановата
майка, която не получавала обаче оттам никакви доходи, тъй че жителите били съвсем освободени от
данъци. Богатството им растяло, но немският език и католишкият обред били забравени; наистина там
356
имало стара черква, но нямали свещеник. Освен това тук се преселили от околностите много български
болярски семейства : Парчевичи, Тома Гионовичи (Гион по албански Йоан), Кнежевичи, Пеячевичи,
Путини, Марини, Пейкичи и пр.
Около 1595 г. тук пристигнал един босненски францисканец, Петър Салинатес, който бил с радост приет
от населението, построил нова черква, основал францискански манастир, а когато бил назначен от папата
за софийски епископ, за по-голяма безопасност избрал си за седалище Кипровец (1600—1623 г.).
Приемниците му, също францисканци, всички били родом от Кипровец, но образование получили в Рим.
Епископ Илия (1623—1642 г.) бил даже от болярския род Маринови. Най-големият разцвет на града
съвпада с времето на епископ Петър Деодат (1642—1674 г.), при когото софийското католическо
епископство било издигнато в архиепископство. Кипровец имал тогава 2000 жители; много дубровничани
живеели там по търговия, а сами кипровчани пък като търговци пътували по Турция, Влашко и
Седмиградско. По-близките села Копиловец (1600 ж., сега — Копеловци), населената от соколници
Железна (400 ж.) и малката Клисура (140 ж.) били католически и имали не само черкви, но и училища.
Черквите притежавали много воденици,
31. Съвременна бележка у Григорович, Пут., стр. 190. Димитър бил ктитор на Слепченския (Слепче)
манастир при Прилеп, пак там, стр. 136. Годината на неговата смърт е дадена в сръбския летописен
сборник (изд. от Jagić, Archiv für slav. Philol., II, стр. 101).
495
ливади, лозя, градини, дюкяни в кипровския пазар, които те получили по завещания. Нравите, облеклото и
наречието на жителите свидетелствували за техния небьлгарски (саксонски) произход. Църковната власт
на архиепископа, чиито претенции били твърде умерени, но при все това често бивал през своите
пътувания арестуван и ограбван от турците, се простирала на изток до Искър, обгръщала цяло Влашко, а
също тъй и Смедеревската епархия в Сърбия. Литургия служели на латински, а Апостола и Евангелието
четели на славянски. Една от първите грижи на софийските католишки епископи още от самото
основаване на епископството била да покатоличат остатъците от богомилите (павликяни). След късото
управление на Павел Коешич дошъл старият Стефан Кнежевич (1677—1688 г.). В 1688 г. кипровчани за
свободолюбието си и за стремежа си да възстановят българското царство трябвало да заплатят с
пълната гибел на прекрасния им град. Сега Чипровци не е нищо друго освен едно село с 300 къщи,
прочуто с килимарското си производство. [32]
32. Farlati, Illyricum sacrum VIII (писмото на Деодат). Родовите документи на граф Пеячевич любезно ми
бяха предоставени от граф Юлиан Пеячевич. Срв. Theiner, Mon. slav., II, стр. 213. Gundulić 1674 от Banduri,
цит. съч., стр.101. Пер. списание, II, стр. 65. Engel, стр. 462, бел. Според Lejean (Petermann, Mitth., 1870,
стр. 290) и Kanitz, II, стр. 341, сега в Чипровци освен един камък с надпис „А. D. 1612” няма никакви следи
от католиците. — [Кипровец. Cyprovacium. . . населението flos Bulgariae; septem argentifodinae. Jac.
Pejačević, Illyricum, Scr. rer Hung., III, стр. 788. — У Schmidt vaivodatus c 3 капитанати. — Jos. Gf. Pejačević
(роден през 1710 г. в Есег, починал през 1786) Mèmoires ръкопис : Königreich Bulgarien. Männer von grossen
Namen, Reichtum, Freiheiten. Provinz Zipro, Chipro, Chiprovaz. Gold und Silberbergwerke. Турци там не
смеели да пренощуват : който се провинял, можел да бъде хвърлен от платото или да бъде предаден на
пашата, който го наказвал; имало, казва, примери. Богатство — всичко на трапезата било от сребро, дори
у богатите и кухненските посъди били от сребро, също и дъската на трапезата, съдове златни.
Населението му било сега във Винга като Копиловци. — Семейства : Парчевич, Томагьон, Кнежевич,
Пеячевич — Райково село, Дукагин. Марини, (Койешич?) — Путин, Пейкич. — Farlati, VIII. Преди Петър е
имало още 4000 католици без свещеник. В широка, плодородна долина; защита и привилегии. — Деодат
в писмата от 1663, 1667 г. : 2000 католици в Кипровец. Латински обред, Апостола и евангелието
славянски. В катедралата имало иконата Assumptio Dei Matris — дарове восъчни свещи. Черквата
притежавала воденици, ливади, лозя, на пазара officinas — подарени. Черквата била сега съборена, не се
знае колко е стара, ала първоначално е била католишка. Имало много дубровничани тук. „Vulgo epirotica
lingua utuntur omnes” (??). Една част от града се наричала „regio Saxonum” и се ползувала от турските
привилегии, de reparatione portici eccl., concedetur Saxonibus renovare partem templi а vento deiectam. Дошли
уж от Седмиградско заради златните и сребърните рудници. И сегашните католици се отличавали от
българите moribus, habitu, dialecto. — Тукашната черква била основата на целия католицизъм в тези
краища. — Същият. В околността се намира oppidum Copilovaz, с енорийска черква „Св. Петър и Павел”,
satis ampla, lapidea, concamerata, partim depicta more Graecorum, partim dealbata. По-малки олтари.
Францисканско училище. 1600 католици, малко схизматици без поп, пришълци. Черквата има prata, vinesa
(по завещание). — Железна с черква „Св. Антоний”. Францискански hospitium. Черквата притежава
воденица, ливади, градина, лозя. Черквата е на събаряне. 400 католици, venatores. — Клисура с черква
„Св. Михаил”. Hospitium. Малка черква. Градинка и малко лозя. 140 католици. — Католиците нямат
никакви манастири — нито мъжки, нито женски. Турците не търпят clausura (затвореността). У
357
схизматиците има калугерки, ала малко, знаят само да въртят броеници, не знаят нита да четат, нито да
се молят.]
496
В Никопол и в 14 околни села още в 1674 г. живеели голям брой католици, които до средата на XVII в. са
били богомили и затова по-сетне постоянно ги наричали павликяни. Покатоличил ги около 1650 г.
епископът на „Велика България” Филип Станиславов. Изгонен от епархията си за непослушание, по-късно
той поради застъпничеството на пропагандата бил простен и тогава именно покатоличил българите около
Никопол. Той издал за епархията си в 1651 г. в Рим български молитвеник, напечатан с кирилски букви,
чийто език впрочем е пълен със сърбизми. Той съдържа апокрифното писмо на „Цар Абагар” до Христа,
екзорцизми, молитви против главоболие, против женска безплодност и т. н. [33] Станиславов умрял в
епархията си и оставил добра памет след себе си. За приемника му Матей Гундулич (1674 г.) пише, че той
едва ли ще може да задържи селата в католичеството, особено поради грегорианския календар, чието
въвеждане възбудило голямо незадоволство. Повечето от тези селища в началото на XVIII в. постигнала
участта на Кипровец. Четири католишки села има и досега още около Свищов, гдето съществуват
постоянно спорове с италианското духовенство. [34]
33. Подробно проучване на Станиславовата книга, съставено от М. П., в статията „Абагар” — пръв
печатан паметник на новобългарската литература, в Славянский сборник, Н, СПб, 1877. Дубровчанският
правопис толкова повлиял върху Станиславов, че пишел напр. огагн (ogagn — огань), погаргдено (сръб. —
погрезено).
34. Вж. Kanitz, II, стр. 162—173. — [Епархии. Serdica, Skopia, Marcianopolis, Ochrida, Trnovo. — Serdica :
epp. Zacharias 1519 (Theiner, Mon. Pol., II, стр. 403). Епископ Петър I Салинатес, 1600—1623, бошнак
францисканец в Кипровец. През 1525 г. заминал за България, спечелил католиците, след 5 години
заминал за Рим и по желание на софий ските католици провъзгласен за архиепископ. Уважаван и от
турците, на връщане без препятствия от Босна в Кипровец починал. Бил апостолски викарий. — Преди
Петър католиците били без свещеници, без литургия. В Кипровец Петър бил приет с радост, като да е
паднал от небето. Там имало около 4000 католици. Петър построил черква (надпис у Lejean?) и
францискански манастир. На францисканците предал всичко в енорията. Това били младежи от града.
Той бил епископ и игумен, живеел в манастира. Работил не само в България, ами и в Турска Унгария, па и
в Седмиградската диоцесия. Преобърнал много павликяни. През 1610 г. Marin Rizzio, антиварски
архиепископ, пътувал като папски викарий из провинцията, Петър го посрещнал в Прокопие. — 2. Илия,
1623—1642, кипровчанец, от болярския род Marini. Получил образование в Римската клементинска
колегия, францисканец. Преобръщал павликяните. Той вече не е игумен. През 1625/1626 г. се образували
две нови францискански „провинции”, българска и влашка „кустодии”. През 1630 г. той се отрекъл от
правата си в „парохията” в полза на францисканците, запазена била само общата трапеза. През 1635 г.
основал манастирско училище. През 1638 г. поради старост станал му помощник Петър Деодат,
председател на българската „кустодия” и галиполски епископ. — 3. Петър Деодат, 1642—1670 (?),
кипровчанец от низък произход. Годишно получавал от папата 200 сребърника. Той най-напред
пропътувал диоцеса си, след това посетил синода. През 1643 г. заминал за Рим, гдето бил повишен в сан
архиепископ Софийски с pallium. Поверено му било и Смедерево. През 1643 г. бил назначен за
марцианополски архиепископ Марк Бандин със седалище в Баково. Изникнал спор за границата. Бандин
претендирал за Малка Скития, Молдава и Влашко. Пропагандата решила : към Сердика да спадат Thracia,
Dacia ripensis, Val., към Марцианопол Добруджа, Молдава, реките Искър и Серет. Също Кипровец, mon.
Deiparae, 1644, VI февруари. Преобърнал много павликяни в Загория и Добруджа. Жестокостите на
турците и неверността на схизматиците, често бил пленяван и ограбван, трябвало да се откупува. При
всичко това посещавал и Тракия, и Влашко (писмата му от 1663 и 1664 г. до пропагандата). В Средец
497
В Източна България през XVII в. имало архиепископство, което носил римското название Марцианопол.
Резиденцията обаче на архие пископите не бил Преслав (Ескистамбул), който отъждествявали тогава с
Марцианопол, [35] а Бакау в Молдова. Епархията им обхващала Молдова, дубровнишките колонии в
Добруджа и Средна България; реките Серет и Искър били западните ѝ граници откъм Софийското
епископство, Пръв архиепископ бил Марк Бандин от Скопие [в Босна] (1643—1650), втори — големият
български патриот Петър Парчевич от Кипровец (1655—1674), за когото ще поговорим по-долу.
В Калишево (Caliscevo), на три часа от Пловдив (вероятно днешната Калашлия), в 1674 г. имало няколко
католишки семейства, които от врема на време посещавал дубровнишкият свешеник от Пловдив. Тук
наблизо още в средата на XVII в. имало вече няколко хиляди павликяни, колта били обърнати в
358
католицизъм. Сега по равнината на север от Пловдив има шест католишки села, жителите на които все
още се наричат павли-
имало само дубровнишки параклис, епископът там не ходел. Archaeologica. За съборената черква S.
Mariae assumptae Theiner, Mon. Slav., II, стр. 192. За турското позволение да се поправи около 1680 г.
Theiner, II, стр. 213. Около 1658 г. Михан IV подновил франц. манастир в Търговище и поканил Петър,
софийски архиепископ и францисканец. Hâjdeu в Archiv, 1,2, стр. 46 сл. За Деодатовата дейност между
никополските павликяни Theiner, II, стр. 213. Colet за софийския архиепископ схизматик Мелетий, който
заминал за Рим. Leo Allatius, III, 11, стр. 7. През 1666 г. охридският архиепископ избягал от турците, в
Кипровец, досадата на католиците поради опасността от турците, През 1673 г. писмо за Венеция!
Pejačević, III, стр. 44. Petrus Theodatus през Виена за Рим препоръка на имп. Леополд от 4 август 1668 г.
— 4. Павел Космич, възпитаник на сераф. институт. Около 1675 г. — 5. Стефан Кнежевич, францискански
учен и набожен. 13 април 1677 г. Съпротивата на унгарците срещу Леополд. Софийско е враждебно към
турците. — 6. Данаил Аретин, обаче не вече в България? — 7. Павел II Йозихий (Josichius) 27 ноември
1707 г., апостолски викарий във Влашко, умрял през 1719 г. — 8. Marc. Andriaschino 1723, 20 декември в
Никопол 1740 г. — 9. Nicol. Radovan, 1743 г?, в Ду раци 18 декември 1752 г. и пр. (Gams).]
35. Вж. италианската грамота от библиотеката на Бранкачиано в Неапол. Дринов, Пер. списание, I, стр. 53.
— [Marcianopolis с Добруджа и Молдавско, Искър и Серет Marcus Bandin бошнак 1643 г. (Молдава,
Добруджа, Търново). Сам казва през 1644 г., че е от Скопие. Не се знае нищо защо бил викан в Рим.
Оттам заминал за Германия, гдето бил още през 1662 г. Тук предал черквата на францисканеца
Соимирович, охридски архиепископ (1657—1662 г., последен), той имал много работа с павликяните, ut
arceret errores. — През 1679 г. марцианополекият епископ Piluzzi (Pihitius) бил назначен от папата за
епископ ecclesiae Bacchoviensis (Bakâu) в Молдава. Същият издал през 1677 г. като прост мисионер
румънски катихизис с латински букви (Romae 1677). Hâjdeu, Arch. istoria, I, 1, стр. 176, № 262. — Nicopolis
(Gams) : 1400 Franciscus; 1412, 21 VIII, Ivo Nerotius Venceslaus; 1434, 11 VIII, Hugo OSD; 1518, 26 V,
Albertus. Sqq. in partibus : 1616 Philipp Stanislaus amot. (!); 1690 Albertus Thaddaei OSD, поч. 2 XI 1692; 1724,
11 V, Nicol. Stanislaus OSFr.; 1743, 23 IX, Ant. Becich; 1757, 18 XII, Nic. Pugliensis фр. paryзанец. За
Станислав срв. Gundulić, цит. съч., Schmitt, II, стр. 281. — О. Е. Fermendžin, Prinos za životopis Gjurgja
Kržanića, Starine, 18, 1886, стр. 210, бел. 1 пише, че fra Реtar, Boznjak iz miesta Soli — Tuzle „dopo aver
convertita е battezatta la maggior patee dei Pauliani che habitano le ripe del Danubis. . . passò а meglior vita”
(1623). Relatione della chiesa di Bulgaria 1626. (Arkiv Aracelitanski). Gundulić и Banduri погрешно твърдят че
ги покръстил Филип Станиславов; Филип станал каноник през 1648 г., 6 август (Vallicelit, Cod. mss., I, стр.
60), следователно след 20 години. — Starine, 18, стр. 108 : в Римския илир. хоспитал през 1638 г. бил Petr
Perčević pobratim. Gosti : 1580 Giorgio Andrievich d'Andrinopoli, 1610 Stanislav Popovicos da Soffia, Gio
Battosta Imperial (?), 1625 Gion. Shipanovich е Giovanni suo figl. da Soffia, 1627 Filipp Stanislavich da Nicopoli,
1628 Pietro Nicholich da Bulgaria.]
498
кяни; те са пославянени потомци на арменските военни поселници, които византийците бяха заселили от
VIII до X в. около Пловдив. [36]
В Сърбия — в Ново Бърдо, в Янево, Прищина, Призрен и Яково, в 1671 г. имало 2169 католици с 8
свещеници, чийто архиепископ живеел в Скопие. На много места жените си останали католички, а мъжете
поради тежките данъци приели исляма. В Албания в онова време в шест епархии наброявали до 50 000
католици. [37]
Интересното е, че българските католици освен сръбски книги, предназначени преди всичко за Босна,
снабдени били и с чешки. Особено след Карловицкия мир били изпратени твърде много чешки катехизиси
и молитвеници в Словенско, Сърбия и България. [38]
За православното охридско архиепископство за последен път споменахме, когато говорихме за

завоюването на България от Василий II. Тази първоначална българска църква, макар и да е запазила
автокефалността си, тогава била елинизирана. В първата половина на XII в. против всяка историческа
правда почнали да я смесват със старата Юстинианова църква. [39]
Около 1334 г. Охрид попаднал под сръбска власт, което обаче не заплашвало правата на църквата. След
смъртта на цар Стефан Душан в Охрид управлявали сръбски и албански боляри. Следи от това сръбско
влияние се забелязват във всички ръкописи и надписи от XIV и XV в., които видял Григорович в Охрид и
околностите му. Около средата на XVI в. славянският език бил изместен от гръцкия; в църковните книги
359
36. Най-старите надгробни камъни на пловдивските павликяни се отнасят към 1784 г. Григорович, Пут.,
стр. 167. Riccaut, (1665), Hist. de l’empire Ottoman, Amsterdam, 1672, стр. 711. Heerstrasse, стр. 74, 79, 95,
156.
37. Записка на свещеник Стефан Гаспари. Дринов, цит. съч. Макушев, Итал. архивы, II, стр. 85.
38. Издадени са от фонда „Св. Вячеслав”, основан през 1669 г. — J. Jireček, Rozpravy z oboru hist. filol а lit.
(Виена, 1860), стр. 23.
39. Вилхелм Тирски в разказа си за пътешествието си в Цариград през 1168 г. (l. XX, гл. 4) споменава
„Justinianam primam, quae vulgo hodie dicitur Acreda”. Досега още обикновено смятат учения архиепископ
Димитър Хоматиан за автор на това отъждествяване на Охрид с Първа Юстиниянова църква. За
охридската църква вж. трудовете по църковна история на Zachariae, на Голубински и на Дринов. —
[Вилхелм Тирски, XX, 4 : iuxtam illam antiquam et domini felicissimi et invictissimi et prudentis Augusti patriam,
domini Justiniani civitatem, videlicet Justinianam primam, quae vulgo hodie dicitur Acreda (l. Achrida). Tafel, Sym.
crit., I, стр. 50. — Legrand, Une bulle inédite de Gabriel, patriarche d'Achride, Revue des études grecques, V.
1891, стр. 182. През 1587 г. Гавриил от Прага пристигнал в Тюбинген (Crusius, немските анали) и заминал
по-нататък за Рим. Булата е от парижки ръкопис, споменава се Йеремия, прилепски митрополит. Legrand
на стр. 188 казва, че за Гавриил има само един документ у Hurmuzaki, Doç.,ïII, 2, стр. 383. Гавриил липсва
и в Oriens christ., както и у Димица. — В списъка на новите мъченици 1492—1811 г. у Sathas, Bibl. graeca,
III, в 1515 г., 11 февруари София, Georgios ἀ Σἀρβος, през 1659 г. Гавриил архиепископ на Сърбия, през
1802 г. Лазар Βοἀλγαρος, Иван Βοἀλγαρος’.]
499
гръцки приписки се появяват от 1555г. [40] Голубинскиот 1450 до 1767 г. наброява 50 архиепископи и това
вероятно не е пълен списък. [41] Нито един от тях не е управлявал дълго време, а малцина от тях
оставили след себе си добър спомен; ние четем за непрестанни интриги и подкупи, т. е. за същото, което
ставало тогава в Цариград и в Печ. От 1586 г. архиепископите въвели обичай да пътуват в Русия и даже в
западноевропейските държави, за да молят за парични помощи; много от тях вече не се връщали. В XVII
в. някои се присъединили към унията. [42]
На охридския архиепископ, който се титулувал
в XVI в. били подчинени също и южноиталианските гърци в Калабрия, Апулия, Сицилия и Малта, а още и
румънските княжества. Само почти номиналната власт на Охридската църква над Влашко продължавала
от времето на княз Мирчо в продължение на целия XV в., над Молдова — от средата на XV в. до
управлението на княз Лупула (XVII в.). През това време държавен и църковен език там е не румънският, а
българското наречие на старословенския език. [43] В Молдова отначало преобладавало малоруското
наречие, което впрочем трябвало скоро да отстъпи място на старословенския език. В Търговище и в
Кимполунг на средства от румънските князе се печатали старославянски църковни книги. От XVI в.
постепенно възниква румънска литература, обаче до пълната еманципация на румънския език изминал
още един период (1711—1822 г.), през който гръцкият език играл голяма роля както при двора и у
болярите, така и в църквата и в училището.
Търновската църква още от 1393 г. била подчинена на цариградския патриарх. Епископски сан се давал
предимно само на гърци. Само две нови епархии били основани : една в началото на XVIII в. във Враца, а
другата около 1760 г. в Пирот (Нишавска епархия).
Виновниците за лошата слава, която оставило подире си господството на гръцкия клир в балканските
земи, били т. нар. фанариоти — цариградски гърци от квартала наречен Фанар (или Фенер). Духовниците
фанариоти господарували в църквата, когато миряните фанариоти в качеството си на банкери, търговци
или като драгомани и секретари на
40. V. Grigorović, Svědectvi o slovanskych apoštolich v Ochride, Časopis česk. musea, 1847, I, стр. 514.
41. Списък на архиепископите у Голубинский, стр. 123 и сл. Ще забележа само, че Зосима (стр. 134) е бил
в 1669 г., когато бил превзет Гирит (Крит), а не в XV век.
42. В XVII в. към Охрид са се числели 8 митрополии (Кастория, Воден, Корча, Битоля, Струмица, Гревено,
Берат, Дурацо и Валона) и седем епископства (Молесхос, Преспа, Гора при Охрид, Спатия при Берат,
Дебър, Мъглен, Сисания с Шатиста). В началото на XVIII в. много епархии били слети, напр. Молесхос и
360
Мъглен; наново образувана е Велеската епархия. Подписът на архиепископа бил зелен. В славянските
грамоти той сам се нарича още „архиепископ сръбски”.
43. Издадените от румънските князе славянски грамоти, чийто език е силно повлиян от румънския, са
събрани от Венелин, Влахоболгарския грамоты, СПб, 1840, и от Bogdan Petriceicu-Hâjdeu, Archiva istorica a
României, I—411, Bucuresci, 1865—1867.
500
турска служба придобили голямо влияние. [44] Всички духовни санове, като почнем от патриаршеския и до
свещеническия, се продавали. Патриаршеският сан се достигал най-често чрез интригите на гръцките
банкери, турските велможи или чуждите посланици. В продължение на 390 години се сменили един след
друг 140 патриарси. Когато се заемала някоя епископска катедра, печелел онзи кандидат, който имал
повече пари и по-силна протекция. В XVI в. епископството струвало от 500 до 1000 жълтици. Ето защо
често се случвало, че до епископски сан се добирали готвачи, кафеджии или чибукчии — сан, който имал
по-голямо значение на Изток, отколкото у нас, защото епископът се явявал там в същото време и като
светски глава и представител на раята пред чиновниците. Като пристигне в епархията си, всеки епископ се
погрижвал преди всичко да си събере заплатената за длъжността сума, при което се пущали в ход
изнудвания, защото, от една страна, той искал добре да си нареди живота, а, от друга — да си запази
благоволението на своя паша и на цариградските си покровители. При това още в XVI в. патриарсите сами
или техните довереници предприемали обиколки из епархиите, за да събират пари с помощта на
неколцина еничари. За наука и просвета никой не се грижел. Пътешественикът Герлах, който е обиколил
целия Изток от 1573 до 1578 г., се учудва, че членовете на висшия клир слабо познавали старогръцкия
език. В помещението на пловдивската митрополия му се случвало да види копия, саби, лъкове и стрели,
но нито една книга. Одринският митрополит се страхувал да се подпише, като казал, че правописът не бил
негова работа. В Цариград патриарсите, които изгубвали мястото си, постоянно интригували, за да го
получат отново. Низшето духовенство и монасите били съвсем безграмотни и се грижели само да
спечелят пари, с които могат да си купят епископство.
Заедно с гръцките епископи в България се появили и гръцките църковни книги. Славянската литургия се
запазила почти само в селата,
44. Пруският посланик Gaffon в 1779 г. ето как описва Фенер : Le quartier est la demeure, de ce qu'on appelle
la noblesse grecque, qui vivent tous aux dépens des princes de Moldavie et de Valachie. C'est une université de
toutes les scélératesses et il n'existe pas encore assez riche, pour donner des noms à toutes celles qui s'y
commettent. Le fils у apprend de bonne heure à assassiner si adroitement son père pour quelque argent, qu'il ne
serait être poursuivi. Les intrigues, les cabales, Phypocrisie, la trahison, la perfidie, surtout l'art d'extorquer de
l'argent de toutes mains у sont enseignés méthodiquement. Zinkeisen, VI, стр. 252. — [Вж. Crusius,
Turcograecia. Стр. 341. Зеленият подпис на Софроний Охридски. Стр. 22, 127. Наследникът на Симеон
Трапезундски, който се оттеглил в μονἡ τοἡ Στενιμἡχου, Дионисий, филипополски митрополит, в милост
у кира Мария, μητρυἡα αἡϑἡντου (султ.), обаче свален, отишъл в μονἡ τἡς Κοσινἡτζης при Καβἡλα
(стр. 129). Стр. 13. Цариград наново колонизиран от Агатопол, Месемврия, Селимврия, Панад, Одрин и т.
н. Стр. 153. ἡερεμἡας μητρ. Σοϕἡας, деветнайсети патриарх, два пъти в началото на XVI в.; стр. 156 за
турските заповеди досежно затварянето на черквите; там се споменава и Дим. Кантакузии (стр. 158).
Стр. 128. Славянски подпис „Смἀрени епископ мes(sic)e^нку по дописах”. Стр. 228. Писмо на Партений
Софийски до римския император за наследството на търговеца Марко. Стр. 229. Българите според Герлах
били barbari, male vesliti, нямат homines nobiles, нито ἡραἡας γυναἡκας. Nota bene, основно да се
прегледа.]
501
гдето свещениците служили или по стари пергаментни ръкописи, или по венециански, сръбски и влашки
(рядко по руски) книги. По стари ръкописи служели например в Татар Пазарджик почти до 1712 г., през
която година пристигнал първият фанариотски пастир. Че гърците още тогава, както и сега, не са били
приятели на българите, става ясно от „Политика” на Крижанич, завършена в Тоболск в 1664 г.; той пише,
че гърците наричали българите нечовеци (Βουλγἀρος ἀπἀνἀρωπος), а славяните изобщо варвари. [45]
Още повече се засилила фанариотската мощ, откато турците, страхувайки се от Русия, почнали да
назначават за князе в двете румънски воеводства знатни фанариоти (1711 г.). Според Хопф [46] ни едно
от тези фанариотски княжески семейства, които разправяли, че са от много старо потекло, не е имало
родословие, което по документи да е било по-старо от началото на XVI в. Някои от тях произлизали от
Мала Азия, а само две от Византия; много от тях дори съвсем и не били от гръцки произход, а от
албански, дубровнишки, франкски. Господството им не е оставило по-
361
45. Маркевич, Юрий Крижанич, Варшава, 1876, стр.114. Крижанич сам е бил в Цариград около 1655 г. —
[Гръцкото духовенство : според и не знаят старогръцки (стр. 114-6), само трима учени (стр. 119),
епископи за пари (стр. 52-б), митрополит занаятчия (стр. 99), пиянството на митрополитите (стр. 103-а),
купуване на духовните санове (стр. 211), развала (стр. 212), пиянството в патриаршията (стр. 366),
Кантакузин продава епархии (стр. 367), пътуване с еничарите (стр. 248), жажда за злато (стр. 477),
сводничество (стр. 396). — Селим II през 1569 г. конфискувал всички доходи на християнските черкви в
цялото царство, гръцки и арменски, освен в Цариград, Одрин и Бруса; по-късно било само позволено
наново да ги откупят, което не било възможно поради липса на пари. Zinkeisen, 3, стр. 365. — Крижанич
през 1650 г. (Starine, 18, стр. 225) говори, че в Bulgaria et Albania due metropoliti, Ocrida et Pecchi имат
incirca 40 vescovi. Трябва да се напише нещо за тях in lingua loro (следователно на славянски), толкова
повече, че през 1644 г. в Москва е печатано съчинение против латините (може би на Петър Могила,
киевски митрополит в 1645 г.). „Et а comporie in lingua latina e greca si trovano molti habili. Io mi pigliarci la
parte di interpretarle per li sud. Moscoviti е Bulgari.” — Юрий Крижанич казва в своята „Политика”, довършена
в Тоболск през 1664 г. : Задунайски Словенцы (Болгары, Сербн и Херваты) уже давно есуть згубили не
лихо кралевство, но и силу всю, и язык и весь разум, тако да уже и не разумеют, что есть честь или
преценба, и не думают об ней; и сами от себе никако ся могут помочь : но изванка им есть потребна, да
беху могли опят на ноги повстать, и в число народов ся поставить (Маркевич, стр. 103). — Той е ревностен
неприятел на гърците : те искат да завладеят сръбската метрополия, след това да скарат русите с
българите и поляците, наричат българите нечовеци (Βουλγἀρος ἀπἀνἀρωπος) и славяните изобщо
варвари и роби. Самият Крижанич е бил около 1652—1655 г. в Цариград и се запознал там с много гръцки
учени. Прекрасен познавач на гръцки език (Маркевич, стр. 114). — За българския език. У Болгар нист чего
искат : тако бо тамо језик јесt изгубльен, да му једва слид остајет (пак там, стр. 164). — В. „Марица” от
1878 г., 8 септември, бр. 13, стр. 7, стълбец 3 : родоският митрополит има набедреник (epigonation), везан
със сребро, Исус Христос изважда Адам и Ева от пъкъла, наоколо 4 евангелисти с гръцки надпис : „На
Негово Блаженство Перво-Юстинянски-Охридски всея Болгарии Архиеп. Г-ну Григорию от град Търново. В
лето .аψв. (1702) дар от светлейша домно Евфросина.”]
46. Hopf, 86, стр. 189.
502
дире си добър спомен. При тях процъфтявали гръцките училища в дунавските княжества, а за румъните
се пишели гръцки книги. [47]
И двете независими славянски църкви — Ипекската и Охридската — станали жертва на фанариотите.

Още в 1737 г. Йоан Ипсиланти излязъл с един проект, в който той съветвал да се унищожи Охридското
архиепископство, та като се подчинят славяните непосредствено на духовната власт на цариградския
патриарх, да се прекъснат интригите на австрийското правителство, което водело война с турците.
Турците обаче и на самия този проект погледнали като на австрийска интрига и Ипсиланти с главата си
заплатил за него. Две били причините, които карали гърците да премахнат двете църкви : от една страна,
те искали с помощта на събираните от двете нови църковни области доходи да изплатят големите
дългове на своята патриаршия, а, от друга — надявали се да осъществят отдавнашната си мечта, да
погърчат южните славяни и да разширят гръцкия елемент до Карпатите и Сава. В 1766 г. патриарх Самуил
сполучил да унищожи Печската (тур. Ипек) църква, а след това, в 1767 г. на 16 януари бил принуден да се
отрече и последният автокефален охридски архиепископ българинът Арсений. Впрочем Портата и до
последно време в берата на цариградския патриарх туряла отделно епархиите на двете унищожени
църкви. Арсений бил изпратен на Атон, гдето прекарал последните си дни в зографския дом в Карея в
голяма почит от страна на всички български монаси в Зографския манастир. Скоро той за свое
удоволствие се срещнал там със Самуил, също тъй свален и изпратен на Атон; срещата им, разбира се,
не ще да е била много приятелска. [48]
Колкото се отнася до военните събития през това време, то дълго още се запазил споменът за
старобългарската самостойност и броят на опитите за нейното възстановяване не е малък. За пръв път
след сто и петдесет години християнското оръжие отново се явило на Долни Дунав към края на XVI в. В
1594 г. младият трансилвански княз Зигмунд Батори застанал начело на конфедерацията, съставена
против турците и възбудила големи надежди у християните както на изток, тъй и на запад. Към него се
присъединил и Михаил Витязул, най-великият от всички бивши управители във Влашко, и Аарон,
молдовският господар; папата, римският император и много италиански владетели (особено
флорентийците) набавили войници и парични помощи. Само поляците го заплашвали откъм тила.
Военните действия почнал княз Михаил с отбор войска, в състава на която влизали румъни, сърби,
българи и маджари. Началник на маджарските наемници бил Алберт Кирали. През зимния мраз на 1594—
1595 г. Михаил и Кирали преминали през замръзналия Дунав, няколко пъти разбивали турците и
опожарили превзетите и разграбените от
362
47. Д. Филипидес е съставил на гръцки география и история на Румъния (Лайпциг, 1861), а Фотино —
история на румънските земи (Виена, 1818, 3 тома).
48. Актът за отричането на Арсений е напечатан в Гласник, VIII. За последните дни на Арсений вж.
Български книжици, 1860, стр. 139. Срв. също и Голубински. — [За унищожаването на Охридската
патриаршия Echo des Balkans, № 1, на последната страница подробности, и № 2.]
503
тях градове Измаил, Хърсово, Дръстър, Тутракан, Русчук, Флоч (междо Русе и Свищов). Свищов, Никопол
и Оряхово. Само Видин се задържал както и крепостите на няколко града. Нападнали също Бабадаг и
Разград и вземали от тях контрибуция. С грамадна военна плячка победителите се върнали отвъд реката
в своята страна. [49]
Между това на 10 януари 1595 г. дубровничанинът Павел Джорджич подал на княз Зигмунд едно подробно
изложение за положението на българите, с което той бил добре запознат от 15-годишното си пребиваване
в страната им. В тоя документ той подбуждал воеводата да използува недоволството на българите и да
завоюва тази прекрасна страна, като му предложил своите услуги. Българите, пише той, са горд и
благороден народ, който не търпи несправедливости и със смърт отмъщава за обида; на турците те са
врагове, с гърците също не са добре, а с дубровничаните поради близостта в езиците, търговските
сношения и много роднински връзки са в тесни приятелски отношения. Още в 1580 г. положението на
християните било твърде щастливо; обаче само след 10 години поради притесненията от страна на
еничарите, които на тълпи залели селата, и на спахиите, поради тежките данъци и нечуваните зулуми от
страна на минаващи войски, всичко се променило на Балканския полуостров. Българите с нетърпение
очакват настъпването на християнските войски и са готови да изколят всички турци в страната си. В
Дунавска България Джорджич се надявал да събере до 25 000 храбри воини; албанските колонии около
Търново могли да извадят до 7000 добре въоръжели конници. [50]
Баторий възприел предложението на Джорджич. Сам Джорджич повдигнал въстание във Варна, Провадия
и Шумен, когато пък Соркочевичи (Sorgho), знаменито дубровнишко семейство, действували в Търново и
Русчук. И наистина в 1595 г. революцията избухнала; центърът ѝ бил в Търново. За цар бил провъзгласен
един мним потомък на Щишман III. От друга страна, 2000 хайдути заедно с един отряд сърби нападнали
неочаквано главния град на Румелия София и го разграбили. Още в 1594 г. бяха въстанали банатските
сърби и завзели някои от тамошните крепости. В Албания и Македония господствувал голям кипеж на
духовете. Но на българското въстание бил скоро турен край с приближаването на великия везир Синан
паша с голяма войска и с опитността във военното
49. [Годината 1595. V. V. Тотек, О nepokojích stavovských I. Bouře sedmihradské, Časopis čes. musea, 1854.
През 1581 г. се възкачил на престола Сигизмунд Батори. Alfonso Corriglio SJ му бил изповедник.]
50. За записката на Джорджич вж. Макушев, Болгария под турецким владычеством в XV и XVI вв., ЖМНПр,
Х1,XIII. Срв. Дринов, Пер. списание, I, стр. 44, 59. Ходът на българското въстание през 1595 г. подробно е
изложен в едно писмо на Джорджич; един препис от това писмо, още неиздаден, има у Дринов. Латинските
и гръцките разкази за войводата Михаил вж. у Р. Ilarianu, Tesaurulu I. (Walter, 1599; Bisselius, 1675; de Thou,
1614; хроника в стихове на гърка Ставрин, 1601). Срв. Tomek, Bouře sedmihradské, Časopis česk. musea,
1854. Мијатовић, Шта je желео и радио српски народ у ХVII веку, Годишњица Николе Чупича, I, 1877, стр.
80 и сл. Раичь, История на сърбите, IV, стр. 58, смесил Баба Новак с Новак Дебелич, герой от народните
песни, познати и на Дерншвам (1553).
504
дело на местните жители турци. Шишмановият потомък с привържениците си се спасил в Русия. Пашата,
за да сплаши сърбите, заповядал да пренесат мощите на св. Сава от Милешевски манастир в Белград и
там да ги изгорят на Врачар.
На 23 август 1595 г. Синан паша минал Дунав при Гюргево и на следния ден се ударил с войската на
Михаил в горите и блатата при Калугерени. Турците били разбити, но християните по липса на сили не
могли да извлекат полза от победата си. Михаил се върнал към Карпатите. Синан го преследвал до
Търговище, гдето решил да изчака кримските татари; последните обаче били задържани от война с Русия.
Най-после през есента Зигмунд, дотогава задържан от нападението на поляците на Молдова, пристигнал
в Михаиловия лагер с 52 000 души. Търговище, Букурещ и Гюргево отново били превзети от християните и
на Синан било нанесено силно поражение при обратното преминаване на Дунав. Зигмунд се прославил
363
както Хуниад или Скандербег. Обаче да се продължи войната не стигало време и на 31 октомври
трансилванците се завърнали у дома си. На следната година хайдутите на Михаил наново преминали
Дунав, превзели неочаквано Плевен, пленили там семейството на богатия помак Михаил Оглу, комуто
откупването му струвало много пари. Избухналият тогава кървав бунт на Сикуловци, нещастната битка с
поляците и забърканите работи на запад лишили Зигмунд от възможност да продължава войната.
Надеждите на раята останали излъгани. Около 16 000 българи се изселили във Влашко, гдето били
поселени по селата.
След това в 1599 г., когато Михаил Витязул почнал да се меси в трансилванските работи, за да обедини
Влашко, Молдова и Трансилвания в една държава, войската му се състояла от румъни, сърби, българи,
поляци, малоруски казаци и маджари; началник на българските хайдути бил воевода Баба Новак, най-
добрият Михайлов пълководец. На следната година Баба Новак с надеждна стража отишъл като пратеник
в трансилванския лагер, но там яростните дворяни вероломно го заточили, подложили го на страшни мъки
и най-после го изгорили на пазара. [51]
51. [През 1593 т. Австро-турската война. Траяла 14 години. Великият везир Синан обсадил Веспрем и
превзел Палата, нищо повече. Corriglio бил изпратен при императора и папата. — През 1594 г. папа
Климент VIII изпратил пратеник в Седмиградско. Corriglio при папата и императора. Преговорите с Арон
Молдавски и Михаил Влашки, дори подстрекавали и сърбите. — Успехите на императора в Северна
Унгария. Матей Обсадил Гран (Esztergom). — Сеймът в Торда — решило се само болярството да бъде
готово. — Сърбите превзели Бечкерек и други крепости; Сигмунд им изпратил своя пълководец Мойсей
Секел. — Пратеникът на императора Давид Унгнад в Седмиградско да го подбуди за война. — Три недели
след Тордския сейм в Белград — oгнената реч на Сигмунд. Там били и неговите братовчеди. Между това
Бечкерек бил обсаден, сърбите разбити, само Дачад бил обсаден от Сигмунд. Синан в Унгария —
императорските войски се оттеглили към Комарн. Седмиградските боляри се обявили против Сигмунд и
неговите планове. Революция. Най-после с хитрост били пленени в Калош и наказани със смърт. — На 19
септември Раб бил превзет от турците На 13 ноември 1594 г. бил сключен договор между Седмиградско,
Влашко и Молдова. Върховното господство на Батори. — На 11 януари 1595 г. Сигмунд изпратил
пратеници в Прага. На
505
По-сетнешните опити за освобождение от турското иго са правени повечето от католици, предимно в

Кипровецкото (Чипровското) во-водство. Около 1630 г. те поискали помощ от Фердинанд II и от полския
крал Сигизмунд III, но поради 30-годишната война без всякакъв резултат.
28 януари бил сключен съюз. Били подписани договори. В съюза влезли и княжествата Влашко и
Молдава. Вече през октомври 1594 г. хайдутите на Сигмунд отнели на Синан няколко дунавски кораба.
Сражения в Банат. — През зимата седмиградчани, власи и молдавци минали през замръзналия Дунав,
ограбили страната, превзели дунавските градове и крепости. Михаил и неговият началник на унгарските
наемници Алберт Кирали победили на 5 февруари 1595 г. Хасан паша. А между това Арон Молдавски
възпирал татарите. — Немската империя изпращала военна помощ, също и папата и италианските князе;
испанският двор давал пари и водил морска guerilla; имало надежда, че и венецианците ще се притекат на
помощ; папата и императорът изпратили пратеници и в Москва. Споровете с Полша, изпратени пратеници
при Сигизмунд III, полските интриги в Молдавия, Арон бил свален от седмиградчани и на негово място
поставен Стефан Ризван (през май). — Великият везир Ферхад бил разбит от Михаил на българска земя
при Никопол. Ферхад бил свален на 7 юли. Синан е наново велик везир. Щастливите сражения на
седмиградчани в Банат. Императорската войска обсадила Гран (Esztergom), който се предал. Тогава
паднали и Вишеград и Вацов. — Синан на 17 август 1595 г. потеглил от Цариград, на 23 август преминал
Дунава при Гюргево и се отправил след Михаил и Кирали. На 24 август станал боят при блатата и горите
при Калугерени. Ала на 26 август Синан бил при Букурещ и оттам потеглил за Търговище. Михаил се
оттеглил в Карпатите. — Походът на Сигмунд с 24 000 секели и 1600 силезски тежки ездачи под
водителството на Алб. Райбиц, изпратени от императора, флорентински италианци, водени от Силвио
Пиколомини, няколкостотин казаци, наети от императора. Поляци нахлули в Молдавия и настанили тук
новия воевода Еремия Могила. На границата Сигмунд имал 20 000 души конница и 32 000 пехота. На 15
октомври към него се присъединил при Дъмбовица и влашкият воевода Михаил. — Великият везир чакал
в Търговище татарите; те обаче били задържани от русите. Синан се връща назад. Търговище било
запалено от седмиградчани и превзето. Букурещ бил опразнен. Синан се прехвърлил оттатък Дунава. На
27 октомври Гюргево било превзето с атака. На 31 октомври Сигмунд се върнал назад. Той бил наречен
новият Хунияд или Скендербег. — Обаче случило се нещастие. Рисван бил поразен от поляците, пленен и
мъчен. Сигмунд също там бил поразен. Секелите се разбунтували. — На коледа 1595 г. Сигмунд се
отправил за Прага, гдето стигнал на 4 февруари 1596 г. Между това получил известия за страшното
въстание на секелите в Седмиградско. — На 26 октомври 1596 г. Сигмунд и ерцхерцог Максимилиан били
разбити при Керестеш близо до Ягер от Мохамед III. През 1597 г. той наново заминал за Прага. — Михаил
364
(стр. 589) събрал войска от румъни, сърби, българи, поляци, казаци, унгарски хайдути и седмиградски
наемници. През 1599 г. нахлул в Седмиградско през Бозкия проход. Между това началникът на хайдутите
Баба Новак, българин, минал през прохода Червената кула и се събрали при Сибин. На 28 октомври
станало сражението между Сибин и Салемберк. Разбунтуването на румънските и секелските селяни. През
1600 г. Михаил превзел Молдавия. Обаче през 1600 г. Баба Новак (стр. 599) бил изпратен със сигурен
съпровод като пратеник на Михаил при седмиградските боляри, който по подстрекателство на техния
главатар Стефан Чаки бил нападнат от разярените боляри, безсрамно измъчван и изгорен на площада в
Торда. На 18 септември Михаил бил разбит от Баста и болярите при Мирисло близо до Торда в Марош.
Молдава била заета от поляците. Михаил след това с помощта на императора нахлул в Седмиградско. На
19 август 1601 г. бил убит в Торда. — В. Walter de Michaele. 1599 г. Според официалното известие,
получено през 1597 г. в Търговище от канцлера. — През 1593 (4) г. Синан паша нищо не свършил.
Войната траяла 14 години. Същата година през ноември Михаил разсякъл 2000 еничари с помощта на
унгарците. На 15 същия месец опожарил Dziurdzouvam; върнал се в Букурещ. Един емир бил смазан
после в Букурещ. През декември Алб. Кирали унищо-
506
Отварянето на Турско-венецианската война от 1645 г. произвело в балканските земи голямо движение.

Православни и католици мислили, че е настъпил вече часът да бъдат освободени, стига само Полша и
императорът да се присъединят към венецианците. Начело на заговора бил влашкият господар Матей
Басараба (1633—1634 г.). Изглеждало най-вече необходимо да се привлече полският крал Владислав IV,
който, поради удържаната от него победа над султан Осман II при Хотин, се ползувал с твърде голяма
популярност на Изток, както това става ясно от епическата поема „Осман” на Иван Гундулич. За пратеник
бил назначен Петър Парчевич, от Чипровци, потомък на прочут български дворянски род, човек опитен,
учен и красноречив, отлично знаещ гръцки, латински, италиански, румънски и арменски езици. След като
се учил в Лорето и Рим, той бил доктор по богословие и от 1644 г. викарий на Марцианополския
архиепископ Бандин. Владислав IV приел пратеника много сърдечно. Парчевич се върнал в отечеството
си с портрета на краля в пълно въоръжение, с червено кадифено знаме и с много подаръци. Владислав
наистина почнал да се готви за война, но предивременната му смърт (1648 г.) осуетила очакванията на
българите.
Движението обаче продължавало. В 1649 г. вече всичко било готово да се премине към действия.
Архиепископ Деодат, един от главните заговорници, с мъка можал да предотврати неблагоразумната
прибързаност, с която искали да обявят въстанието. На 18 декември началниците отново се срещнали с
Деодат у княз Матей Басараба в Търговище и повторно изпратили Парчевич в Полша, при императора и
във Венеция. Българският лъв, пишели те в писмата си, макар и да дреме, но е още жив,
жил отворения град Флоч, по средата между Никопол и Русчук, откъдето турците минавали през
замръзналия Дунав да пленяват. През 1594 (5) г. през януари Кирали ударил на Хърсово, ограбил града,
крепостта се държала. След това оплячкосали и опожарили Дръстер, седалище на санджакбега, голям и
хубав град, прочут с търговията си През февруари турската войска била разбита при Станещи пред
Гюргево. Михаил нападнал Русчук, който бил по-голям от Братислав, без стени. Населението и от двата
пола било избито, градът бил обърнат на пепелище. Огромна плячка — копринени материи и други
одежди. Arx се запазила. Михаил се върнал назад. Кирали с унгарци, казаци, власи опожарил Свищов,
Оряхово, така също и Червена вода, Разград, Баба, Облочица и Исмаил — през август 1597 г. авторът с
полското пратеничество видял развалините. След това бил превзет през замръзналата река и Тутракан
(без крепост). На 30 февруари потеглил към Браила и я превзел. След това бил превзет и Никопол, най-
големият и най-богатият град, само 5 дни от София. Опитът с Бдин (sic) не сполучил. Синан през 1594 (5)
г. със 180 000 войска потеглил срещу Гюргево. На 13 (?) август победил при Калугерени. Християните
възлизали на 16 000 души. Сигмунд Батори. Нови боеве. Сражението при Дунава през септември 1595 г.
рус. През зимата на 1595/1596 г. няколко хиляди минали през Дунава — Плевен ampla civitas бил нападнат
и опожарен, praecipui et ditrissimi Michael Oglu uxorem със сина си и дъщеря си били пленени, била
откупена от мъжа си за 500 000 зл. През ноември 1596 г. Михаил нападнал Никопол с 12 000 души.
Завързал се бой. Крепостта се запазила. През 1597 г. въстанали сърбите. Пратеници във Влашко (Walter
ги видял). През юни били при Кладово и два дни след това революцията на Wasschicz. — Bisselius 1675.
Сигмунд Батори, Скендербег redivivus. Пише за опустошението на Бодун, Wacrad, Плевен, Флорентин,
Оряхово, Никопол и повече от 100 села (nota bene). 16 000 българи се преселили.]
507
и съветвали да не пропущат най-благоприятната минута за едно съвместно нападение на Портата и за

възстановяване на тъй славните някога си славянски царства. Парчевич навсякъде бил приет твърде
съчувствено, особено от венецианците, които и без това поради войната на републиката с Турция се
365
грижили за съставянето на съюза. Но отношенията на европейските държави след 30-годишната война
били такива, че съюзът не можал да се осъществи.
Християните обаче полагали надеждите си на това, гдето венецианската война не се прекъсвала. В 1655
г. много знатни българи, сърби, албанци и гърци съставили тайно съглашение помежду си. Парчевич още
веднъж отишъл при император Фердинанд III, а сръбският патриарх Гаврил заминал за Москва. Но и този
път делото получило лош обрат. Парчевич останал на Запад и бил възведен в 1656 г. в сан
марцианополски архиепископ. В 1657 г. император Фердинанд III потвърдил, какво Парчевич и всичките му
роднини, които се намирали в Кипровец, са членове на старобългарското дворянство. В същата година
той като пратеник на императора ходил и при казашкия хетман Богдан Хмелницки, за да го помири с
Полша и да го убеди да вземе участие във войната с турците. Хмелницки обаче скоро умрял. Парчевич
след това останал във Виена, докато император Леополд воювал с турците в Маджарско (1661—1664 г.) и
чрез това пристъпил към делото на освобождението. Едва в 1668 г. архиепископът отново пристигнал в
Молдова, гдето прекарал цели шест години в големи несгоди поради многото размирици в нея и поради
татарските нахлувания. В 1673 г., вече в преклонна възраст и при това болен, предприел ново
пътешествие, за да работи за освобождение на отечеството си. Снабден с писма от молдовския княз
Стефан Петрашко, от стария чипровски архиепископ Деодот и от други знатни лица, той от името на
народите на България, Сърбия; Тракия и Македония заминал за Полша, Виена, Венеция и Рим. Собески
току-що бил удържал бляскава победа при Хотин. Парчевич с юношески ентусиазъм настоявал, щото
западните християни да изпратят на победоносните поляци пари и войски, за да преминат Дунав и с
възстановяването на България да подкопаят мощта на Портата. Обаче в Рим, гдето полският посланик се
заловил да помага на Парчевич, последният починал на 26 юли 1664 г. Както и да е, Парчевич трябва да
се смята като най-велик българин на XVII век. [52]
52. [Парчевич. Archivio generale di Venezia. 1650, 6 VII. Don Pietro Parcevich Sacerdote Bulgaro дошъл alle
porte dell’eccelentissimo collegio, предал на секретаря писмата, които веднага били връчени на съвета на
десетте. Питали го иска ли аудиенция; той отговорил, че е неопитен досежно града и обичаите на властта
— отседнал в гостилницата на Риалто, препоръчал се на общественото милосърдие. Казали му да се
представи на другия ден. — Писма : А. 1649, 18 XII. Tergovišt in Moldavia (лат.). Franciscus Markanic
gubernator. Consanguineus на Петър. Трябвало да замине с него, за да опише положението на тези
царства, да познава добре и турците. Ала сега in his terris officialis, qui debet semper praesens esse et
causas solvere, Turcas quoque recipere, заминаването му би било подозрително. Ала в съгласие с един
влашки княз изпратили Петър, in negotio expertum; този княз с избрана войска са готови, чакат subsidium
на венецианците и венецианското щастие. Oriens е в ръцете на венецианците — rep. „populum a servitutis
508
Девет години след смъртта му се изпълнили мечтите и желанията на българските патриоти. В 1683 г.
турците почнали обсадата на Виена, но били отблъснати от австрийци и поляци. Австрия, Полша и
Венеция се съюзили против общия враг; и Русия била готова да вземе участие в
iugo liberat” — В. 1649, 18 XII. Tergovišt. Петър Деодат, софийски архиепископ. Orientis regna, ut antiquam
possent lucentem mirari lucem, изпратили при католишкшпе владетели за commiseratio. Многократно
обещавали subiectionem, само освобождение а tanta tyrannide, et antiquae vindicare ditioni. Тежко било
тогава — императорът бил във война с шведите и с други неприятелски църкви, а турската мощ била
голяма. Преди две години българите с влашкия Матей (Бесараба, 1633—1654) наново молили Владислав
IV; големият страх на мохамеданите от Владислав, па и турците се заети срещу венецианците.
Владислав като лъв се заловил за това дело, оставало само да нахлуе в Ориента — безсмъртна корона,
ала той умрял. Сега след две години unanimi consensu изпращат при Казимир IV същия Петър Парчевич
(nota bene), български свещеник, който е бил при Владислав, с писма, защото сега е време. Също и при
Фердинанд III, нека поне Budensem vizirium reprimat et coerceat, и към венецианската република. Vires
Turcae в тези краища exhaustae, ipsi inter se confusi, nullus ordo, magnus timor. Молят сената за помощ —
nos aliquando liberos а tanto iugo ecclesiae Dei redere ac Mundo. — C. 1650, 21 VI. Giovanni Battista Viscomte
от Виена. На италиански. Някакъв деловодител на полския края, на полска служба. — D. 1650, 21 VI.
Виенският посланик Nic. Sagredo препоръчва Парчевич, секретар на софийския български архиепископ. За
самата работа вече писал. — Е. 1649, 18 XII. Trgovište in Moldavia. Humilissimi et devotissimi Signori populi di
Bulgaria (на италиански). Popoli del già fecondo regno di Bulgaria con le barbe bianche, con il саро canuto, con
il dorso dalla tirannia incurvato, con li occhi incavati, con le forze debili. Молят за помощ срещу тираните.
Преди две и повече години обърнали се към Владислав — той познавал копнежа на християните, в съюз
бил с Матей влашки, който имал готова войска. Турция била изтощена, имали известия за победата на
венецианците. Щял да изпълни молбата му, ала починал. Народът изпраща Парчевич при крал Казимир,
при императора, при венецианците. . . „vogli il felicissimo suo successo proseguire, et il leone di Bulgaria
adormito eccitare” (nota bene), respirat enim adhuc, quamvis tctiliter non spiret. Молят републиката — liberarlo
е restutuirlo alla pristina libertà (Archiv f. öst. Geschichte, 59, стр. 492). — На 7 юли 1650 г. се състояла
366
аудиенция, четено било неговото изложение. Преди три години бил изпратен от водачите на Ориента и
княз Матей влашки при полския крал Владислав — бил случай, най-сгодното време. Владислав с голяма
готовност приел, но починал. II popolo eccitato е animato per liberarsi di nuovo, mi spedirno con il consenso di
sopradetto principe, при крал Казимир — зарадвало го, ала бил изпратен с писма на полския крал при
император Фердинанд III и при венецианския посланик. Целият Ориент чака освобождение от
венецианците и полския император. — Дожът Franc. da Molino (1646—1655) отговорил приветливо. Ще
се вземе под внимание.— На 9 юли 1650 г. съобщението на Парчевич било предадено на collegium, delli
movimenti е torbolenze fatti nell’Oriente per acquistar la libertà antiqua. — Преди 20 години (nota bene) във
времето на Фердинанд II (1619—1637) и Сигизмунд III Полски (1587—1632) целият Ориент е maxime il gran
regno di Bulgaria, много притеснени dal insoportabile giogo del Turco, изпратили пратеници при тях за
помощ. Те били католици. За да не се отчайва населението, императорът изпратил покрай други работи
15 bellicose insegne di color celestino (nota bene), които досега се пазили тайно в страната. Ала между
това Густав Адолф, и императорът зарязал Ориента. — Сега населението вижда как турските сили са
разнебитени от войната с Венеция. Стремеж към революция. Влашкият Матей е глава на движението,
избран per il principe del’Oriente, ако работата успее. Ала в боя да не разруши loci principali de Bulgaria, да
възнагради главатарите на въстанието, това са условията. — Матей го изпратил след това при
Владислав, който бил страшилище за турците. Молдавският Василий му бил неприятел. Изпратил
Парчевич и при венецианците, и при княза с един францисканец в турско облекло с писма в Полша,
много затруднения по пътя, аудиенция, писма, плановеа турската мощ. Владислав nota bene. Неговите
военни
509
свещената война с нападение на Крим. Австрийците завоювали Маджарско, а венецианците — Морея. Но

тогава отново възникнали несъгласия между християните в Турция. Различието между източната и
западната църква още не било забравено. През дните на Парчевич, когато нямала
приготовления. Изпратил ги назад при населението, като не ги оставил да отидат във Венеция. Дал им
своя лик във военно облекло, голямо червено знаме di veluto c кръст и надпис „Vendica gloriam tuam”,
пръстен, обредно одеяние. При последната аудиенция присъствувала и кралицата (Мария Гонзага от
Мантуа и Монтферат), тя била във възторг от това. Въодушевението на краля и сенаторите. И сега
кралицата мислила за тази война (сега съпруга на Казимир). — С писмо от Владислав върнал се при
Матей, който, бидейки старец, от радост подмладял. Заминал за България, за да съобщи това на всички
alli capi della natione. Католици и схизматици са напълно единодушни. Старият страх бил отхвърлен.
Броят на турците се намалява, а броят на нашите се увеличава. Страхът от Владислав. Ала Владислав
умрял и на всичко се турило край. — Две години планът се пазил в тайна. Населението било възбудено от
първото движение. Направили опит impatiente за свобода, precipitamente. И веднага се противопоставил
на турците в места, гдето след смъртта на Владислав пак придобил своята храброст. Ала Деодат, согопа
di quelle Patrie, prudentissimo pastore, работел sedandoil tumulto — нека почакаме, какво ще стане с Полша,
ma quei, tutta via ardenti spingevano, che sifacesse la ribellione, и щеше да избухне, ако Деодат с alcuni
principali не бил заминал за Търговище при Матей. Матей го изпратил при Парчевич в Молдавия, а след
това и при Казимир, при императора и при венецианците. Във Варшава се представил на канцлера
Осолински, дошъл и Казимир във Варшава, съобщил плана на сенаторите, на другия ден аудиенция,
продължение на братовото дело. Поименува лицата, които били за този план. Казимир изпратил
Парчевич във Виена при императора и при венецианския посланик. Императорът при аудиенцията му
казал, че „haver compassione granr de a quel popolo”, ала че сега било невъзможно да се воюва с турците.
Ала ще изчака останалите князе, особено венецианците. Императорът изпратил два полка в Унгария.
Императорът преговарял с испанския посланик, който много се застъпвал за тази работа, и венецианския.
Парчевич говори и за разпространението на католицизма. Турската сила била по-малка, отколкото се
мисли. Имало голямо движение, в собствената му страна и големи загуби през последните 6 години.
Никогаж не било по-сгодно времето да се отнеме от турците. Иска да замине за Рим, там го чакал
някой, когото той ще изпрати през Дубровник в България, и quei signori е capi d'oriente. Той ще се върне
обратно при императора и в Полша. Моли да се пази всичко в тайна. — 1650, 12 VII. Pregadi. Al
governatore di Bulgaria. Парчевич изложил положението на народите. Републиката желае тяхната свобода.
Венецианците тъкмо воюват и могат да привлекат турските сили. Обещават да се застъпят пред князете.
— 1650, 12 VII. Прегади до Деодат. Одобряват стремежите за освобождение. Ще бъдат подпомогнати във
войната. с османците ишесе застъпят пред князете. Нека запази ентусиазма у населението. — 1650,
12.VII. На Парчевич в колегията това било прочетено. Eadem. Помощ (на Парчевич били дадени при
заминаването му 30 сребърни scudi и 100 sc.). — 1650, 13 VII. Свършило се. Той искал препоръка да бъде
изпратен в Рим. Предал мемоар, с който се препоръчва о. Бернардин Задерски за вакантното епископско
място в България (през 1650 г. имало две), Achrida, residentia anticamente delli Imperatori и Марцианопол
(ами Bandin?). В България няма способен човек — Бернардин е венециански поданик. Познава страната,
понеже е бил visitator, знае езици. Па и на републиката ще бъде полезен за кореспондиране. Искал
препоръка за венецианския посланик, за да бъде бързо отправен в пропагандата. Деодат искал да го
изпрати по визитация. — 1655 г. Парчевич е пратеник при Фердинанд III. Учен, красноречив, comitas,
367
sagacitas, maiestas, говорел гръцки, латински, италиански, български, влашки, арменски. — Братя Павел и
Михаил. Внуци на Иван Гьоновнч. Павел в хрониките и документите от 1668 г. (вече починал). —
Генеалогията от Гьони до Парчевич е неясна. — Julian Peiaćević : Peter Freiherr von Parčević, роден в
Книровец около 1614 г., 11-годишен станал възпитаник на lauret. Collegium (в Лорето), гдето прекарал 7
години, след това,
510
още надежда за близка помощ, латинци и православни били съгласни, макар че сам Парчевич, както
става ясно от неиздадената му кореспонденция, в политическата си дейност е трябвало постоянно да се
бори с
заминал за Рим, тук получил титлата доктор по теология, подир което бил ръкоположен за свещеник от
Петър Деодат II, софийски архиепископ около 1643/1644 г., веднага заминал с Бандин за Молдова, гдето
останал 12 години като мисионер, на 3 февруари 1656 г. бил възведен за архиепископ Марцианополски,
през 1655/1656 г. бил при Фердинанд III и Казимир и Хмелнинки, съветник на Фердинанд III и Леополд I, на
7 май 1668 г. бил назначен за апостолски викарий и администратор в Молдава, на 10 юли 1668 г. диплом.
на Леополд, през 1670—1673 г. в Бакау, през май 1674 г. в Рим, гдето и умрял на 23 юли. — Kurz, вж. Pej.,
MS, I, стр. 138. 2.VII. 1670.i. Urk. detto Csik (Секелско в Седмиградско). Парчевичова грамота за Баковския
манастир на средешкия архиепископ, първоначално бил основан от Маргарита, съпруга на молдавския
княз, дъщеря на седмиградския княз. Той имал внук Marcus. — Detto писмо от 12 юли 1670 г. на Парчевич
до пропагандата. За завръщане на католиците към църквата, с позволението на князете и епископите
схизматици. Училища за 3—4 момчета! Народът иска местни свещеници, clamat contra Polonos.
Необходимо е възстановяването на Баковския манастир. Католиците в Молдава са Hungari, затова трябва
да се изпратят францисканци от Csik. В Csik и fratres Armeni (важно е да се спечелят и молдавските
арменци) и Vallachi. Три години откак Парчевич е дошъл от Виена тук. — На 12 юли назначил Taploczау (II,
стр. 275, баща му арменец, майка му унгарка) за свой архиепископски наместник. Парчевич постоянно
боледува. — На 10 март 1673 г. лично отива при полския крал и в Рим. Taploczay е генерален викарий, а
по-късно апостолски викарий, умира през 1678 г. — От 1657 г. писмо на Фердинанд. Старият герб,
привилегиите изгорели в турските войни. През 1668 г. потвърдени от Леополд. Гербовете и привилегиите
от унгарските и българските крале. Потвърждението им през 1712 г. от Карл VI. — Пратеничество. Срв.
Костомаров, Соловьев. Виенският държавен архив. — На 14 януари 1657 г. Фердинанд III дава
пълномощие на Парчевич да преговаря с Хмелницки, инструкция. Мир между Полша и казаците, тайно,
incognito, мълчаливо. Шифри. — Доклад на Парчевич от Ярослав от 8 февруари 1657 г. на италиански.
Искал да замине за Лвов, но войската на Ракоци обсаждала града. — Писмо на Хмелницки от 18 април
1657 г. от Чихирин (Чигирин). Радва се за миролюбието на императора и пр. Останалото устно (на
латински). — На 2 април 1657 г. Фердинанд умира. На 19 май Леополд дава пълна власт на Парчевич,
кредитив за Хмелницки, рескрипт на Парчевич, инструкция. На 4 юни императорски кредитив на младия
Георги Хмелницки (Богдан умира на 25 август), нов рескрипт, ново пълномощие. — Парчевичата релация
от 30 юни 1657 г. от Лвов (на латински). Писал досега само от Ярослав. Невъзможно е да пиш. Страната е
пълна с борби. Най-после ad illam re et nomine barbaram Cosacorum Ucrainam. Изпраща своя секретар
Христофор Марианович. Efferatus leo. Три месеца е задържан там. Indomita hac ursa tot victoriis insolescens.
За пратеничеството ще разправи секретарят. Той сам е тежко болен, лекарите го задържат в Лвов.
Писмата намерил тепърва тук и изпратил препис от новия кредитив на Хмелницки. — Молба на
Марианович (турски тълмач, прокуратор на Босна) до полския крал (на латински). — 7 август 1657 г.
Донесение на Марианович до Леополд I. Пътували през Унгария, Спиш, сняг и студ. Парчевич го тресяло.
Стигнали в град Буз. Там бил кап. Войницки, който някога бил изпратен като полски пратеник при
императора, но не получили никаква помощ. Заминали за Ланцут, страшно пренощуване. Ярослав
йезуитите, княз Любомирски — съобщение за Лвов. По-нататъшният път. Нямало хора, нито храна,
скъпотия, студ, трупове и глави по пътя. Стигнали в Скала. Разболели се от студ. По околни пътища
тръгнали по-нататък. Дълговете им у арменците възлезли до 6000 зл. Стигнали в крепостта Дубно. По-
нататък степ — всичко разграбено от московци, казаци и татари. Запустелият град Kerstus; казашкият
град на Брусилова. Тръгнали по-нататък (поименувани са селищата). Херлин обикновената резиденция на
Хмелницки. Аудиенцията в крепостта Собота. Множество пратеници. Голямата приветливост на
Хмелницки и на казаците. Парчевич е болен. Връщане. Ала по пътя били задържани. Парчевич едва ли не
511
пропагандата и интригите на папските нунции. Тогава три католишки държави се заловили да освободят
християните. Почнали да се опасяват, че тук се има пред вид латинизацията на освободените църкви.
Угнете-
368
умирал. Марианович заминал за Киев. Недоразумението. Екскортът. В Лвов Парчевич е в доминиканския
манастир болен. Марианович на 20 юни заминал при полския крал, на 11 юли за Виена. На 15 август бил в
Прага, гдето написал релацията. — На 18 август 1661 г. Парчевич пише на император Леополд. След 5
години работата все още не била уредена. — Писмо propagandae fidei до Виенската нунциатура за
Парчевич. Животопис(до смъртта му). Той не искал да бъде марцианополски архиепископ, ами молдавски
администратор, не се грижил за Марцианопол, дори и там не живял, con dispiacere della S. Congregatione.
Умрял в голяма беднотия, бил погребан на разноски на императора. — Парчевич пратеник при
Хмелницки. Из „К. К. Hofkammerarchiv” 23 документа, повечето финансови. На 23 септември 1656 г.
тукашната или унгарската канцелария в Прага му определила 100 #. От 23 ноември получен отговор, че не
може да се плати. Още през януари се е водела преписка за това. На 16 януари Парчевич дава разписка
за 1 позлатен пахар, 3 малки часовника и 600 # за дар на съпругата и сина на Хмелницки. — Речта на
Парчевич към Хмелницки (II, стр. 45). — На 3 октомври 1657 г. е в Лвов. Дълговете у арменците възлизат
на 7536 зл. Разноските по пътуването му като пратеник възлизат на 10 334 (12 6401/2) зл. Парчевич не
могъл нищо да получи. — Неговата скръб във Виена detto 9 март 1658 г. — Франкфурт, 3 май 1658 г.
Леополдово писмо. Най-напред получил за път 1500 фл., сега 2000 фл. за връщането му в Марцианопол,
от унгарските доходи. — Подробна сметка, 15 слуги. Дневник, II, л. 148 „weile er (Парчевич) der
Cossäckhischen Sprach khûndtig”. — В края на октомври Парчевич е в Прага.— Камарата не вярвала за
дълга от 6000 зл. у арменците. Унгарският канцлер предумал Парчевич да се откаже от него, ала
Марианович държал на своето. Nih lene Марианович познавал арменците от Цариград, Лвовските, II, л.
167. И през 1650 г. във Виена в къщата му. Интересно писмо на арменците. Лвов, 20 юли 1659 г. — Писмо
на Парчевич от 1660 г. до австрийския ерцхерцог Леополд (Вилхелм). Подписано от Парчевич,
Марианович и лвовските арменци. — Още в 1663 г. дългът не бил платен. Той изглеждал твърде голям.
През октомври 1668 г. Парчевич искал да си замине за викариата, императорът му обещал 1000 фл. за
път. Паспорт получил от Kriegsrath за него и 12 души с оръжие. — От 23 септември 1656 г. препоръка до
полския крал, седмиградския княз, молдавския и влашкия воевода (II, стр. 213). Според това писмо искал
да се върне. — На 23 септември 1656 г. молил архиепископа на Гран (Esztergom) да приеме 2—3
български младежи в йезуитските колегии (II, стр. 214). — На 31 октомври 1656 г. молба за помощ. — На
24 октомври 1656 г. Виена, Фердинанд III му дал 100 # за път. — През 1662 г. Тома Тадич, пресбурски
гражданин, който бил с Парчевич при казаците, моли унгарската камара за подкрепа. — Propaganda fidei.
Парчевич Dominica Passionis на 3 февруари 1656 г. бил ръкоположен за архиепископ в Рим. Пропагандата
объркала марцианополската титла (няма град) с Молдавия. Върху това се води спор. Заминал на изток.
Ала вече към август 1656 г. е във Виена. От Виена често пишел на пропагандата, като се върнал от
казаците, за Молдавия, ала напразно. Епископът от Оломоуц (Olmütz) дал му деканат на Морава, гдето
имало много тайни еретици (II, стр. 237). Духовните лица, с които се сношавал във Виена. Молдавският
княз Григор Гика (1659— 1660, 1672—1673) във Виена, като exul, живеел у Парчевич и обърнат на католик
(Theiner, 2, стр. 150). Когато нунцият Спинола като кардинал заминал за Рим, Парчевич останал за
викарий на Молдавия. В Молдавия прекарал 6 години. Беднотия, обработвал земя. Посещението на
полските баковски епископи. Тиранията на князете. Нахлуването на татарите. — Коринтският
архиепископ пише на 29. I. 1670 г. на пропагандата по италиански от Варшава. Парчевич бил там, за
черковните paramenta (одежди), отнесени от епископа. Ала уж от молдавския княз прибрани в държавните
неща. Прекалявал уж с беднотията си. — Парчевич пише до пропагандата от Баков на 26 февруари 1670
г. за помощ. Нямал нито потир, нито одежди. За книги, особено по научни диспути. Второ писмо detto. —
Коринтският архиепископ от Варшава на 17. V. 1670 г. пише, че Парчевич на 26 фувруари не бил в Баков,
ала може би в Лвов. — Парчевич пише
512
ните християни престанали да очакват свободата си от Запад и възлагали надеждите си на Русия. Още в
1576 г. турците почнали силно да се страхуват от Русия поради уважението, с което последната се
ползувала между
на коринтския архиепископ от Баков на 16. VII. 1670 г. за помощ. — Парчевич пише на конгрегацията на
22. VII. 1670 г., че е болен. Трябват сътрудници. При него бил Топлоцай. Наводнения, глад, болести. —
Парчевич до пропагандата през 1671 г. Описва мизерията на черквата и своето духовно управление. —
Парчевич до варшавския нунций на 7. III. 1671 г. За седмиградските францисканци. Католиците в
Молдавия били унгарци. Тези францисканци знаели и румънски и пр. В провинцията имало 8 енорийски
свещеници, 3 да освещават, 2 мисионерски манастира, 1 францискански, останалите S. J. Тиранията на
княза, хората бягали във Влашко, Русия, Седмиградско, Турция. При него били Топлочай и
францисканецът Дервента, бошняк (Theiner 2, стр.212). Без известия за света (nota bene). — Парчевич до
пропагандата на 26. IV. 1671 г. За католическото духовенство тук. Барони студенти във Венеция, Полша,
Рим. — Парчевич на 26. IV. 1671 г. пише на нунция във Варшава за помощ и за Топлоцай. — Парчевич на
3. XII. 1671 г. пише от Яш. Бил повикан от населението в Яш и Кутна в Яш. Жестокостта на молдавския
княз. Помощ. Пропагандата — това са само празни думи. — Парчевич на 29 септември 1673 г. до папския
нунций във Виена. Оттук са споменатите по-горе биографически откъслеци. Продължение Лани турците
минали през Молдавия, Каменец бил превзет. Молдавия била опустошена. Князете Стефан Петрашко
369
Молдавски (1672—1673) и Георги Гика (1672—1673, католик) изпратили Парчевич при императора и
папата. На 4. III. 1673 г. Парчевич е още в Баков, като назначил Таплочай за молдавски генерален
викарий. Всичко това сам понесъл в своята със слама покрита дива колиба. Турците 6 месеца държали
страната. Неговото отчаяние. Неговите несъгласия с църквата. — Виенският нунций пише до
пропагандата на 26 ноември 1673 г., че Парчевич се произнася непочтително за св. престол, особено за
монсеньор Ranucci. — Парчевич до пропагандата на 9. XII. 1673 г. Венеция (II, стр. 345). Тайно
пратеничество от изток. Пак там до префекта на конгрегацията. От името на източните князе и народи.
Писма на князете. Говори с голяма скръб за себе си, съкрушен от старост и неволи. Неговата цел в
живота (II, стр. 351). — Парчевич eidem на 19.1. 1674 г. Венеция. Болен. Победата на Собйески при Хочим
на 11. XI. 1673 г. Говори за освобождението на Заддунавско, vaste provincie della Bulgaria e del Mar nero. . .!
Християнството е готово да въстане. Юначеството на поляци и румъни. За своя гаснещ живот. — През
май 1674 г. пристигнал в Рим (I, стр. 439, 440). Починал на 13. VII. 1674 г. — Венеция. Archivio generale.
Esposizione principi filza № 8. 10 ноември 1673 г. Свещеникът дошъл при секретаря, никакво известие от
виенския пратеник, искал да бъде свободен, пратеник на Влашко и Молдавия. — 5 декември. Парчевич в
Ессell. Collegio, говорил. Меморандум. Отговорът на Sagredo. Писмото предадено на секретаря :
молдавските и влашките князе и народите на Сърбия, България, Тракия и Македония са готови да се бият
за извоюването на християнската свобода, той е техен пратеник при християнските владетели, докато
работите в Полша се разрешат, моли за помощ по море и по сухо, alla recupera de suoi legitimi regni.
Дунавската венецианска търговия. Моли за венецианско знаме. — Писмо на молдавския Петър Стефан
до венецианците. Яш, 20. III. 1673 г. Венецианският пратеник бил в Молдавия. Подканя към война. За
превземането наново на старите кралства. — Писмо на молдавския генерал Хаббасиеско от 20. III. 1673 г.
Detto за войска. — Писмо на софийския Петър Деодат. Кипровец, 15. III. 1673 г. Революция. Помощ.
Щастлив случай. — За трети път Парчевич е във Венеция по тази работа. Частни молби. За помощ, за
своите внуци. — 1673, 7 декември. II Pregadi. Прочетено му, без копие. Дадени му 200 #. Благопожелания.
— Рим (Pietro Mocenigo посланик). 30 юни 1674 г. Веднага отишъл при папата и при канцлера Алтиери —
горещо се застъпял за християнството. Стар и болен, ала при всичко това направил много посещения у
кардинали и посланици — въздействието на полската победа. Беше и у мене. Рисуваше пред папата и
кардиналите Отоманската империя като слаба, съставена от европейци християни и невойнствени
азиатци. Последното поражение. Запустяване на страната. Трябва да се подбудят поляците към офан-
513
едноверните българи, сърби, бошняци и гърци. [53] Духовни лица отивали в Москва, за да събират
пожертвования и да получат книги. През XVII в. не само московските царе, но също и казашките хетмани
поддържала постоянни сношения с южните славяни. Особено спомогнали тогава за сближението на Русия
с другите славяни съчиненията на хърватина Юрий Крижанич. Още в 1684 г. в Москва знаели, че българи,
сърби, гърци и румъни очакват освобождението си изключително от руския цар. През септември 1688 г.
игуменът на Павловския Атонски манастир Исай пристигнал в Русия с писма от бившия цариградски
патриарх Дионисий, от сръбския патриарх Арсений III Черноевич и от влашкия господар Шербан
Кантакузин. Стигало само русите да дойдат до Акерман по думите ка Кантакузин и 300 000 румъни,
българи, сърби и гърци ще се хванат за оръжие и ще разчистят пътя за Цариград. В същото време в
Русия се готвели за поход в Крим; в особено обявление до руския народ за новия поход (септември 1688
г.) било казано, че „басурманите в отчаянието си (през време на войната на Венеция, Австрия и Полша с
Портата) предали на огън и меч в гръцка, ромелска, морейска, сръбска и българска земи повече от 300
000 православни християни от мъжки и женски пол и невинни младенци след много и разни мъки и низки
поругания; други пък християни — млади и от женски пол — безбройно множество взели в
зива, да навлязат в Заддунавско, в България. Инак Молдавия и Влашко ще пропаднат — турците имат
претекст да ги преобърнат в пашалъци. Хвалел Собйески. Би желал да се подтикнат и московците към
тази работа, за титлата на царя, за пратеничество в Москва — владетелят е, казва, человеколюбив,
приятел на чуждите народности. Всичко това разправил на папата. — 7 юли. Полският посланик се съюзил
с Парчевич да подбуди правителството. В Рим липсва желание. Сплетните на варшавския нунций. — 28
юли. Марцианополският архиепископ завършил не своето дело, ами живота си. Неговото дело поел
господин Мусини, предал акредитивните си писма, и т. н.]
53. Венецианецът Соранцо (вж. Макушее, цит. съч.). — [De Thou 1614. Михаил превзел Гюргево, Флоч,
Хърсово, Силистра — победил Синан при Хем (!), нахлувал близо до Виз. През 1595 г. две хиляди хайдути
с расциани ненадейно опустошили София, през време на чума. Михаил превзел Силистра, Браила,
Исмаил, Гюргево — Нови град напразно бил обсаждан. Nota bene имал военна помощ. Nota bene за
въстанието на българските пастири и хайдути уж при София. Калугеренската битка. Хайдути
нападнали Плевен, а след това и Баба. — Ставрин vestiarius 1601 г. Превземането на Русчук, Силистра,
Варна, Баба, дори до Проват, Добрич, Загора χἀλασεν τοἀ πἀσου. Плевно и Никопол, Враца и Видин.
Сърбите и българите били с Михаил. Когато Михаил бил при Никопол и Видин, προσκἌνησεν го Ἄλη Ἄ
Βουλγαρἀα. Плановете на Михаил да вледее в Сърбия, Добруджа, дори до Адриатика. Θρἀνος него. Nota
bene. — През 1599 г. румънският пратеник говорил пред руските пратеници в Пълзен, че Михаил
370
преследвал турците три дни оттатък Дунава, едва ли не до Цариград. — Мијатовић, Годишњица, I, стр. 65
(Ortelius 1665, Viridarium 1684). В началото на 1593 г. турците били при Сисек. През юни 1594 г. сърбите
били в Банат. В началото на 1595 г. били превзети Никопол, Свищов, Раова, Разград, Силистра,Черна
вода. Със съюзници Ђурађ Бранковић, сърбин с молдавска войска (Раичь, IV, стр. 58) и българина Новак
Дебелич слязъл уж от Балкана. И жените се заловили за оръжие. През март 1595 г. хайдути се явили в
София. Ускоци в Клис. Никшичи приготовлявали въстание в Албания, Епир, Скадър и Охрид, релацията у
Макушев. Синан паша (nota bene, родно място) на 27 април заповядал да изгорят мощите на св. Сава на
Врачар.]
514
неволя басурманска и ги откарали през море”. Но руските войски дошли тогава само до Перекоп. [54]
Между това Белград бил превзет от австрийците (1688 г.). Кипровското воеводство не се надявало, че е
настъпил решителният момент, и войската на въстаналите се събрала под началството на Георги
Пеячевиач и на Богдан около Кутловица; но скоро те били пръснати от турците. По-сетне Кипровец с
околностите бил съвсем разграбен и опожарен. Жителите се спасили в Балкана, а оттам по разни пътища
и с големи мъки — във Влашко и Трансилвания; между тях се намирал и последният архиепископ
Кнежевич.
Победата, одържана от Людвик Баденски над турците при Ниш на 23 септември 1689 г. и превземането на
Видин на 14 октомври вече не принесли никаква полза на българите; остатъците от кипровските дружини
се присъединили към армията му. Граф Пиколомини все по същото това време потеглил към Прищина и
войските му завзели дори Скопие. Но в 1690 г. и двата тези града заедно с Ниш и Видин отново били
загубени. [55]
54. Соловьев, История России, XIV, стр. 27, 55, 57.
55. Много неиздадени документи за мисиите на Парчевич и за историята на Чипровци се пазят във
виенската, венецианската и римската архива, а също и между фамилните книжа на графовете Пеячевичи.
Те ми станаха достъпни благодарение на любезността на граф Юлиан Пеячевич, който усърдно работи
над историята на своя род. Срв. също Nicolai Smitt (е Soc. Jesu), Imperatores Ottomanici, Tyrnaviae, 1760, II,
стр. 42 и сл. За пребиваването на Парчевич във Венеция пргз 1673 г. срв. също Макушев, Восточный
вопрос в XVI и XVII вв., Славянский сборник, III. — [Nic. Schmith е S. J., Imperatores Ottomanici, Tyrnaviae,
1760, II, стр. 42 сл. През 1655 г. станало съзаклятието между християните. След възкачването на престола
на младия император Мохамед IV през 1649 г. турската войска пляч косвала в България, Сърбия, Албания
под защитата на своите пълководци. Iniuriae quoíidie augebantur. Съзаклятниците били Петър Парчевич,
марцианополски архиепископ (от рода на Кнежевичовци), Cyrillus metr. Ternovae, цариградският екс-
патриарх от стария род на Спаните (вж. ексцерптите от Макарий Сирски), Партений, цариградски
патриарх, Гавриил, сръбски патриарх (в 1655 г. останал в Москва 1 година, през октомври 1659 г. обесен в
Бруса, Гласник, 35, стр. 75), румънските князе — молдавският Стефан Георг, влашкият Конст. Бесараба.
Първи били българите, сърбите, албанците, гърците, началниците на градовете и vaivodatus
Chiprovazencis cum ternis capitaneatibus. Парчевич бил изпратен при император Фердинанд III. Във Виена
описал на императора calamitates Bulgarorum и studium avitae libertatis recuperandae. Ако войската удари от
Унгария и Хърватско, всичко ще се повдигне долу. При това е налице венецианската война на изток.
Императорът обещал. Император Леополд изпратил пратеници при Карл Густав Шведски и Rákoczy
Седмиградски в Полша, Парчевич при Йоан Казимир полски и Богдан Хмелницки. На път за Полша
Фердинанд III умрял през 1657 г., ала Леополд продължил. Настъпва обаче Оливският мир. Казимир го
приел любезно. Явил се и при Хмелницки. При Леополд. Между това била открита molitio Bulgarorum.
Партений бил убит. През 1668 г. турците беснеели barbare срещу българите. Едни били избити, други
затворени. Много избягали в Унгария. Кипровчани се спасили с пари и по милостта на султанката. Ала
турската пехота останала на гарнизон в Кипровци. — През 1688 г. Еген паша след загубата на Белград
плячкосвал в България и Сърбия, гдето всички били нетърпеливи. Csáky c унгарски конници минал
Дунава, българи, сърби и гърци се присъединили към него. Ветерани превзел Караншебеш и Оршова,
която българи, сърби и румъни (според други, Пеячевич, сърби) опустошили. Неприятелят отстъпил в
Новиград или Фетислам, който бил изгорен от тях. Tököly във Видин. Между това Йо. Стеф. Кнежевич,
архиепископ Sardicensis със седалище в Кипровец приготовлявал въстание. Леополд заповядал на
Капрари
515
Мнозина от въстаналите, които избягали във Влашко, останали там и княз Константин Бранковано ги
заселил по разни места. Още в 1813 г. в Римник де Олта съществувала търговска „Кумпания
371
Кипровецилон”. Повечето от тях се преселили в Трансилвания, гдето император Леополд в 1700 г. им
отредил селища в Алвинц, като им дарувал привилегии, които били потвърдени в 1738 г. от Карл VI. Там
било позволено да търгуват по цялата империя, да си избират магистрати от своята среда и да си имат
свещеник, подчинен непосредствено на епископа. Поради раздори със съседите някои от тях се
преселили по-сетне в Дева и Карлсбург. Привилегиите на кипровските благородници били вече
потвърдени с дипломата, издадена на Петър Парчевич от император Фердинанд III в 1657 г., и били
възобновени от Леополд и Карл VI. Родът Пеячевичи, който се намирал в близко родство с Парчевичи,
скоро придобил голямо значение и разбогатял, а в 1772 г. му било дадено графско достойнство и сега
принадлежи към първите фамилии на хърватското и словенско дворянство. Някои от благородните
кипровчани, които приели духовно звание, скоро почнали да изпъкват и на книжовното поле. [56]
да замине през есента най-бърже за Средец. Обаче появили се пречки (французката война и др.). —
Георги Пеячевич (от хрониката), patruelis на Кнежевич, с български доброволци потеглил за Караншебеш
при Ветерани през Оршова. В Белград Пеячевич бил у duc. Bav. Heisler бил изпратен с 6 полка през
Морава. От тях Czáky c конница бил напред, към него се присъединил Богдан (кипровчанец) с български
доброволци. Смедерево и Пожаревец били превзети. Настъпила зима : Heisler минал оттатък Морава,
Ветерани в Седмиградско. През 1688 г. 4 praefecti кипровски и 4 копиловски се присъединили към
Пеячевич, Богдан и Csáky. Станът при Кутловица. Бой с Tököly. По-слаба дисциплина, nimia securitas.
Tököly ги нападнал. Били разпръснати. Много хиляди паднали убити, останалите избягали в Кипровец,
който набързо бил укрепен. (Зима). Tököly обсадил Кипровец, като обещавал заселване в Седмиградско,
но се върнал. Следната година Кипровец паднал. Нахлуването на турци и татари, igne et ferro много хора
били избити : oppidum vacuum per plures dies diripitur; турците отнесли повече от 100 кола плячка —
богатства от отдавнашни години. И останалите oppida били разграбени. Мъже и жени били избити.
Бегълци в Haemus. Кнежевич, над 70-годишен, отнесъл черковните утвари и иконата на Богородица,
носена на 15 август из града. По пътя се откупил от татарите и през 1689 г. избягал във Влашко. С Мария
Кант., вдовица на княз Шербан, който умрял на 29 октомври 1688 г., а тя освободена от императора от
пленничеството на Бранкован, заминали за Седмиградско; там починал в Сибин и погребан в Albae Juliae,
гдето се намира иконата и досега. — Пеячевич по-нататък останал под Бад. княз. — Сребърните рудници
запустели, католицизмът западнал. — Георги Пеячевич, след като воюва под Ветерани, Найслер, Буден,
при превземането на Nissa и Видин, се заселил в Бая, в Bács Comitat, неговите хора в Седмиградско.
Терезиопол. — Покровителствена грамота на Йосиф I от 1708 г. : Георги Кнежевич де Пеячевич Poste
Magister в Бая; дадени му поземлени имоти (с него били двамата му братя). Заслугите му при пощата към
Евгений, към конгреса в Карловиц, през 1702 г. докарал 150 коня от Молдава за двора, през 1708 г. по
време на чумата минал през турския кордон с писма на императорския пратеник в Цариград, през 1712 г.
получил грамота от Карл IV. По-късно станал Vicespan в Bács. Умрял през 1725 г., погребан във
францисканския манастир в Бач. — През 1772 г. срещаме графове Пеячевич, титла, дадена от Мария
Терезия. — През 1696 г. Леополд I издал покровителствена грамота на Марко Кнежевич (къща във
Фюнфкирхен) от военни тегоби.]
56. Към тях принадлежат Кръст (Христофор) Пейкич от Чипровци, настоятел на манастира в Чанад
(Унгария), който е издал между другото и едно съчинение за разликата между католишката и
православната църква (Венеция, 1716) и едно разсъждение
516
За жалост заедно с изселилите се България се лишила от последните елементи, у които живеел още
споменът за предишната независимост, възстановяването на която тъй усърдно те желаели. При такива
обстоятелства основателен бил страхът, че в XVIII в. българската народност е могла съвсем да загине.
на латински език против корана (Tyrnau, 1717). Срв. Šafařik, Gesch. der südslav. Lit., II, стр. 52, 219; III, стр.
133. Йезуитът Яков Пеячевич (поч. 1738), професор в Загреб и на други места, е напечатал латинска
география (Загреб, 1714, срв. Schwandmer, III), в която con amore описва Балканския полуостров. Много
богословски книги и съчинения под заглавие „Historia Serviae”, Kalocae, 1799 [тя представлява разговори
между българин и сърбин, във форма на диалог], написал Матей Фр. Ксав. Пеячевич (род. 1707, поч.
1781), професор, а след унищожаването на йезуитския орден, чийто член бил, абат в Петроварадин. —
[Яков (Jacubus) Пеячевич, внук на Георги (поч. 1738) S. J. професор в Загреб, в Пеща, Ягер (Ерлау), в
Търнава (Тирнау), префект на колегията Фюнфкирхен, обнародвал Veteris et novae geographiae
compendiosa congeries, Zagn, 1714 (вж. Schwandtner, III). — Mathias Fr. Xav. Pejačević, роден през 1707
г.,починал в 1781 г. (баща му бил роден още в България), професор в Търнава, Загреб, Любляна Виена и
Линц, Грац — след унищожението на ордена абат в Петроварадин; написал : Controversiae eccl. orient. et
occ. de primatu, Graz, 1752. Tractatus theolog. de fontïbus theolog., Graz, 1756. Tractatus de Deo incarnato,
Graz, 1758. De gratia et meritis, Graz, 1754. Historia Serviae (op. posth.), Kalocae, 1799 fol. Tractatus theolog.
de Sacr. in gen. et de Bapt. et Conf., ibid., 1754. Tractatus theol. de S. S. Eucharistiae Sacr. Assert. Theol.-
dogmat., quas in univ. graec. defendit Paulus Comper ex praelect. Fr. X. P. et Jos. Bertarini S. J., Graz, 1755. —
372
Nicopolis, вж. Riccaut, Mil. ott. — Philipp Stanislavich, episc. Nicopol., павликянската ерес repressit. Non minore
ardore his annis Nicolaus Stanislavich Ganadiensis praesul се грижел за останалите от своите сънародници,
пръснати из Унгария, като ги събрал в Терезиопол или Винка (!).—Papiu Ilarianu, II, стр.316 : chrisovui
komanie Chiproveţilorù в Римник, dela Vel Ocna (negotiatori). Имали избиран кмег и епитропи в 1803 г., па и
през 1813 г. — В сметките през 1694—1704 г. (Aricescu) сто пъти се срещат търговци Chiproviceni. — S. J.
Rud. Brzenski, Syllogismae Transylvania ecclesiae 1699, M. S. (довършил го в Брашов на 31 декември 1698
г.). — През 1689 г. след падането на Белград францисканците били изгонени от Софийско. След много
мъки през февруари 1690 г. стигнали в Седмиградско, cum familiis mercantoriis. Много били благосклонни
към него генералите Heisler и de Расе. С тях бил францисканският софийски епископ, комуто татарите
отнели дрехите, остригали брадата и го набили : Fr. Jo. Stephanus de Comitibus, arciep. Sardicensis,
Thraciae Daciaeque Ripensium administrator, in Valachia transalpina vicarius generalis. Взел го под свое
покровителство генерал Ветерани. Старецът бил над 70 години стар, измъчван от подагра, живеел в
Сибин (Херманщат), погребан бил в Albae Juliae. — Същият йезуитин говори и за това, че този
архиепископ бил подвластен на папата, а не на цариградския патриарх, че седалището му било в
Ciprovaczii, ubi imago Deiparae thaumaturga (coloris fusci) publícae venerationi erat proposita. Ала нищо не
казва за пренасянето на тази икона, па и сега нищо не се знае за нея в Седмиградско. — За революцията
през 1688 г. накъсо разправя Coleti (Pej., 3, стр. 48) : императорът преследвал Тьокьоли в България, кипеж
между католиците, доброволци се присъединили към императора, тайният план, турците открили
въстанието, вилкеене срещу виновни и невинни. Селища били разрушени, черкви опожарени, Кипровец
също опожарен. Бежанци в Седмиградско. Архиепископ Стефан починал в Сибин след 1691 г. и преди
1700 г. — Hâjdeu в Archiv, I, 2, стр. 46 сл., пише за историята на католишкия манастир в Търговище през
1689 г. Конст. Бранкович заселил българите amicabiliter в Търговище, Римник, Драгосатещи, Копачени,
Брадичени — те били католици. — Гербът на Терезиополци : щит с кръгла корона, в нея гербът на
старите български царе с едно Т и върху него короната върху червена основа, наляво една бяла кула,
издигната върху скала на синьо поле. Стр. 324 (от кое съчинение?). — Привилегията от 1 август 1744 г.
Още във Влашко през 1727 г. имали приви-
517
Между това значението на Русия ставало все повече и повече ясно и предвещавало по-добро бъдеще за
южните славяни. Още в 1701 г. Петър Велики изпратил първия си постоянен руски посланик в Цариград —
Петър Андреевич Толстой. Неговото пребиваване там извънредно смущавало турците. Отиването при
него било забранено за християните и стража от еничари при вратата му трябвало да гледа, щото
християнски поданици на Портата да не го посещават. При все това страхували се от тайни агитации на
Русия между подвластните християнски народи. При царския двор имало много херцеговински,
далматински и черногорски емигранти. Когато почнала войната с турците в 1711 г., Петър получил много
писма от сърби, българи, румъни и гърци; всички
легии. Българите и павликяните, казва, са православни. Сами избирали върховните си съдии и 6 juratos
assessores, всякога католици. Търговията била всъде позволена, особено търговията (sic). Имало три
годишни панаири. Съдилищата — secundum gentis illius solitas consuetudines. Centuria. Задруги — у
родителите живеел ожененият син или брат. — Терезиопол. Theiner, Mon. Slavica, 2, стр. 265. Виенският
нунций до папа Климент XII и кардинала държавен секретар. Станиславич, никополски епископ и
апостолски администратор на Австрийска Влахия, бил у него — населението било пръснато из
Трансилвания и Банат senza case, паството му възлизало на 600—700 семейства. Тяхната мизерия.
Потомци от Chyprovatz, Xelezna и Clissura в България. — Н. Gerba, Die Kaiserlichen in Albanien 1689, Mitth d.
K. K. Kriegsarchiv. Abtheitung für Kriegsgeschichte, Neue Folge, II, Wien, 1888, стр.115—179. През 1689 г.
след нишкия бой Eug. Sylv. Gr. Piccolomini c 1000 конници потеглил на 28 септември, на 3 октомври се
върнал, стигнал до Драгоман, обсадил Мустафа Паланка и Пирот, само при Пирот срешнал малко турци.
Стр. 130—132, цяла организация от сръбски хайдути. Стр. 135, крепостта Cosiniz при изворите на Расиня.
Стр. 135, Clementi на север от Прищина. Стр. 138, Скопие намерили на 27 октомври пусто, командир на
конницата бил Praha, било с крепост, имало уж 60 000 жители, храната била събрана, градът по заповед
на Пиколомини бил опожарен. След това направили рекогносцировка към Ново Бърдо. Pancza бил
обсаден, ала Звечан не могли да превземат. На 3 ноември Пиколомини от Прищина заминал за Призрен,
за Capúsnitz, там останал 1 ден, на 5-и бил в Баня. Стр. 140сл. На 29 октомври капитан Шенкендорф
потеглил от Пирот, бил разбит при Драгоман, гдето се събирали турците. Той потеглил с 1000 унгарци и
раци (сърби), разбил турците при стана им, през нощта бил при самия Драгоман, унгарците напълно
ограбили селото, селяните се защищавали, турците наново се върнали там, в прохода поражение, паднал
сръбският капитан Живко Алексис. Загубата възлизала на 524 души (3 немски офицери), от тях 502
унгарци и раци (сърби). На 6 ноември Пиколомини е в Призрен, гдето Печкият или Клементински го
посрещнал. Албанците от турската войска се присъединили към него; в това помагал един францисканец.
На 9 ноември Пиколомини се поминал (роден бил през 1650 г.). Холщайнският войвода на 24 ноември
потеглил от Призрен, на 27-и превзел Щип и го опожарил. На 2 декември с 3000 души заминал от Призрен
за Люма, Махмуд паша избягал. В Ипек се намирали 5 роти. На 8 декември се поминал архиепископът на
Албания. Велес бил оплячкосан, ала командирът капитан Саноски бил ранен и умрял в Качаник. На 30
373
декември Качаник бил обсаден. Strasser бил разбит на 7 януари 1690 г., изгубил 2224 души и 4 оръдия.
Холщайнският войвода бързо потеглил от Прищина за Ниш, гарнизонът със загуба избягал от Призрен.
Ветерани. Стр. 166. Проходът Белаоскра при Прокопье. Стр. 166. Ветерани изпратили от Ниш
подполковник Ант. Валерий Жич с 2000 пехотинци сърби към София, гдето разбил 1000 конни спахии, 600
татари, 500 еничари и 1000 реквизирани арнаути, на 23 януари, взели 8 знамена и т. н., имали само 200
конници, не могли да ги преследват, изгубили само 40 души. Стр. 168, капитан Schenkendorf c 600
мускетари, 500 арнаути с 600 сръбски конници на 23 март потеглил за Перник, по пътя разпръснал
турците и взел плячка 4000 глави едър добитък и овце. Капитан Хърват от Видин обсадил Чи-
518
очаквали освобождение и били готови да се присъединят. Черногорците, последната останка от

южнославянските държави, сключили съюз с русите. Петър настоявал, щото колкото се може по-скоро
войската да се приближи до Дунав, за да може въстанието на християните да почне. Но катастрофата при
Прут побъркала за осъществяването на желанията му. Черногорците пък оттогава се намирали в
непрекъснати приятелски връзки с Русия.
Голямо движение предизвикали по целия полуостров победите на принц Евгений и Пожаревацкият мир
(1718 г.). Австрия получила голяма част от днешното сръбско княжество заедно с Малко Влашко. Тогава
павликяните от Никопол се преселили в Австрийско Влашко, гдето им били дадени особени привилегии и
било им определено местожителство близо до по-старите чипровски селища в Крайова, Римник де Олта и
в Брадичени (1727 г.). Николай Станиславич, роднина на по-гореспоменатия Филип Станиславов,
никополския епископ, бил назначен за влашки апостолски администратор.
В 1737 г. войната била щастливо започната с превземането на Ниш. Но поради съдбоносните грешки на
австрийските пълководци, особено при Видин, всичко бърже се променило. При сключването на
Белградския мир (1739 г.) Австрия трябвало да се откаже от всички придобивки по Пожаревацкия. [57]
След загубата на Малко Влашко тамошните български колонисти, част потомци на кипровчаните, част
павликяни, се преселили в Темешкия Банат, гдето и до днес още живеят техни потомци. Едни, т. нар.
павликяни се поселили в Бешенов. Други, повечето търговци, основали градеца Винга, известно време
наричан още Мария-Терезиопол. Те се ползували с особени привилегии, потвърдени също и от
императрицата Мария Терезия в 1744 г. На първа инстанция у тях съдили домашни съдебни заседатели и
избраният съдия по стария си народен обичай. Те си имали свой герб. Императрицата ги задължила в
случай на война да дават определен брой войници (centuria) за Темешварския гарнизон, а в мирно време
да ги обучават. Други българи католици се поселили около 1740 г. в Крашовските планини, гдето живеят и
досега в седем села [?]. В Седмиградската област, както казахме по-горе, в 1688 г. дошли коло-
поровци, на 25 март 1690 г. Parthei des Hauptmann Zelenkana стигнала чак до Пловдив (?), на 29 март
довели кадията и други пленници. Стр. 168. Подполковник Ант. Валерий Жич с 1000 хайдути и 100
конници на 15 март потеглил срещу Ипек, след това със 100 коня и 2000 сърби срещу Баня, разбил
турците на 20 март и проникнал почти до София. Стр. 173. Шенкендорф на 9 юли потеглил от Пирот със
100 души немци, сърби и унгарци, пеши и конници, и стигнал до Трън, там бил засилен от 1500 души
селяни, на 11-и наново изненадал Перник, взел много припаси, 3000 глави добитък, без овце. Турците го
преследвали с 3500 души, ала Шенкендорф щастливо стигнал в Пирот. — След Карловишкия мир през
1699 г. в новата Марошка военна граница „drei bulgarische Milizcompagnien zu Pferd (= 22 конници), im
Halmágyer und Déeser Bezirk und der Strecke an der Maros oberhald Arad”. Ferdzüge des Prinzen Eugen von
Savoyen. Herausg. von der Abtheihmg für Kriegsgeschichte des K. K. Kriegsarchiv, Wien, 1876 сл., I, 1, стр. 492
(унив. библ. 22 Е 546).]
57. Подробности у Kanitz, Donau Bulgarien, I, стр. 247, 259.
519
нисти от Чипровци. [58] Сега са останали само 207 души. Всички тези българи били и са католици. Не ни е
напълно ясен произходът на протестантите българи в Чергед, Рейсдорф и в други седмиградски села.
Навярно те са се поселили там много време преди походите на принц Евгений; Миклошич гледа на тях
като на потомци на старите дакийски словени. Още през миналото столетие те са говорели по български;
сега са порумънчени. [59]
През всичките времена на турското господство винаги е имало хора, които са се противопоставяли на
турските притеснения с оръжие в ръка и са живеели свободно по планини и гори. Българският хайдутин,
сръбският хайдук и гръцкият клефт са само разни имена на един и същ клас хора. Понякога ги наричали и
с турската дума арамии, а войводата им — арам(и)баши. В битките им и приключенията им, възпети в
374
хиляди песни, има нещо рицарско. Задачата в живота им била не да грабят, а да отмъщават на
притеснителите на техните едноверци. Да нападат мохамеданите, да ги грабят, а за християните да се
застъпват и отмъщават — това е призванието на хайдутите.
Разнообразни били причините, по които тоя или онзи вземал оръжие и „хващал планината”. Само
отчаянието е могло да накара човека да си избере такъв живот, защото, който се е решавал на това, той
бил завинаги обречен от турците на загиване. На едного турците убили родителите или брат му, другиму
откраднали булката или обезчестили сестра му; едни били лишени от целия си имот поради
потисничествата на беговете, а на други били ограбени всички стоки по пътищата и били оставяни без
средства за съществуване; мнозина от тях били бегълци от затворите; а имало случаи, когато са ставали
хайдути поради нещастна любов или родителска клетва. Беглецът или сам събирал чета, или се
присъединявал към някоя съществуваща. Приемали само отбор хора, упорити и безстрашни (отбор
юнаци). Те давали клетва да бъдат верни един на друг и да не се разделят. Оръжието им се състояло от
пушка, дълга човешки ръст (дълга пушка бойлия), от два пистолета на пояса (чифте пищови на пояс), от
ятаган и сабя (остра сабя френгия, т. е. — франкска). Облеклото им било повечето разкошно, от пъстри
материи и обшито с гайтани. „Вярната и сговорна дружина” (или „чета”) рядко е бивала повече от 50 души;
само в песните броят често се преувеличава. Отделните хайдути по сръбски се наричали момци. (ед. ч.
момак), по български — момчета, изобщо юнаци. Най-опитния и най-храбрия избирали за войвода, а
войводата назначавал едного от дружината за байрактар, който носел зелено или червено знаме.
Живеели хайдутите по високите планини : Балкана, Родопа, Средна
58. Czörnig, Öst. Ethnographie, I, стр. 73; III, стр. 143. [Стефан Бугарин обркнез вароши и дистрикта
Пожаревачкаго 1741? Гласник, 26, стр. 485. А. Ivić, Ansiedlungen der Bulgaren in Ungarn, Archiv für slav.,
Phil., 31, 1910, стр. 414—430.]
59. Един катехизис на тяхното наречие е обнародвал Миклошич, вж. гл. III, бел. 28. — [Л. Милетич, На
гости у банатските българи, София, 1896, 44 стр. = Бълг. преглед, III, януари, стр. 40—57; февруари, стр.
63—88.]
520
гора, Сакар планина, Странджа и Шар; те се навъртали най-вече близо до проходите и планинските
пътеки. Ако е било необходимо, те се спущали също и в равнините и често шетали по полуострова,
криейки се в гори и долища. Навсякъде те търсели турци или изобщо мюсюлмани, за да ги убиват или
поне да ги ограбват. Ако някой бег или спахия силно измъчвал християните, последните повиквали на
помощ хайдути, които убивали мъчителя или в горската тишина от засада, или пък в тъмна нощ в
собственото му жилище. Истинският хайдутин никога не обиждал християните, също както и
мохамеданският горски рицар убивал и ограбвал само християните. Според едно традиционно вярване, в
което хайдутите се строго придържали, всеки от тях, който само оскърби жена, ще бъде осъден от
неизбежната орисница на плен у турците. Обикновеният грабител носил у тях позорното име кокошкар и
бил нетърпим в дружината, но все пак бивали са случаи, както се види от народните песни, когато много
войводи, подбуждани от глад или лично отмъщение, не щадели и едноверците си.
От ден на ден хайдутина преследвали безброй опасности и мъчнотии. Ако той „изпращал при аллаха”
някой потисник, трябвало е бързо да напусне това място, защото по следите му веднага тръгвали турски
пандури, гавази и сеймени. Тая хайка на хайдути се наричала потеря. Турците често принуждавали и
селяните да заобикалят гори и да претърсват планини. Главите на убити хайдути се излагали публично в
градовете. Жив заловен хайдутин обикновено набивали на кол при градските врати, при което мнозина в
най-страшни мъки ругаели пророка и заплашвали с отмъщение от другарите им. Такъв един случай
възпява хърватският поет Станко Враз в песента си „Хайдук и везир”. Обаче често се случвало, че такъв
преследвач на турците, като му омръзне дивият живот, сдобивал се с писмена амнистия и често дори
ставал и турски пандурин.
Звездното небе било покрив за хайдутина; той не намирал подслон от бури, ветрове и проливни дъждове.
За своята безопасност дружината трябвало често да мени своето местопребиваване и в един ден да
изминава невероятно пространство, като се промъква предпазливо. Около селата селяни и овчари
снабдявали хайдутите с храна и питие. Обаче понякога, както се пее в една сръбска песен, хайдутинът от
глад е бивал принуден да яде черната земя, а от жажда да смуче сок от листата. Ако турци се намирали
наблизо, то болните, които не искали да попаднат в ръцете на неприятеля, по тяхна просба другарите им
ги убивали. Ако пък някой отстранил се или заблудил се хайдутин се разболее, то той безпомощен умирал
на някоя планинска поляна или под сянката на някоя гора : „орли му гроб изкопавали” и никой нищо вече
не чувал за него.
375
Хайдушкият живот бил само за лятно време, защото през зимата прохладните зелени гори, които на
Балканския полуостров са почти изключително дъбови и букови, са открити и през тях се всичко вижда;
при това планинската зима е сурова. На Кръстовден, в септември, юнаците се разотивали, заравяли
оръжието си, като си уговарвали най-близко сборно място. Мястото, гдето било скрито оръжието,
означавали с
521
разни знакове. Навсякъде в Балкана се срещат такива знакове : имена и години, изрязани по кората на
дървета, или забити пирони и др. т. Зимата хайдутинът прекарвал в някое село, у някой свой приятел
(ятак) в работа и с песни. През април — на Гергьовден, когато в долините снегът се топи, селата се
обличат в зеленина и лястовичките прилитат, дружината пак се събира.
Мъчно е да се проследи историята на българските хайдути със същата точност, с каквато онази на
сръбските, гдето народният епос често се потвърждава и от писмените документи. Към XVI—XVIII в. се
отнасят следните войводи : Мануш, Страшил на Пирин планина, Семко, Рада, Барбур, Вълко, Наньо от
Разград, Чавдар в Рила, Вълчан при Търново, Ненчо от Троян, много възпяваният в Македония Стоян от
Търново и т. н. Най-много процъфтявало хайдутството, както изглежда, в края на XVIII в. Много от
хайдутите тогава служили и във войските на молдовското и влашкото княжество.
За отбелязване е и това, че у българите, както и у сърбите, често хайдутували и момичета, придружавани

от братята си. В българските песни са възпети п „войводки” : Елена, Тодорка, които сръчно владеели
оръжието, носели саби и с юнашка хитрост нападали внезапно кервани. Че това не е измислица, показва
следният случай : в края на миналия век до Дебърските и Кичевските планини ходила Сирма войводка от
с. Тресанче на р. Радика, в земята на мияците. Дружината дълго време не знаела, че войводата ѝ е мома.
Тя можела цели 18 часа да прекара все на крака. По-късно тя се омъжила за един мияк от Крушево.
Димитър Миладинов сам я видял, когато била вече старица на 80 години (поч. 1861 г.) в Прилеп и сам от
устата ѝ чул цялата история на нейната младост. В стаята, под дюшека ѝ, били скрити пищови, а на
стената висели саби. И тя е възпята в песните. [60]
Хайдутството и досега причинява големи грижи на турците. От хайдути бе започната сръбската

освободителна борба. Хайдушките дружини са изчезнали само в Сърбия и Черна гора, гдето
християнинът диша вече свободно.
Преди да завършим тази глава, ние искаме да споменем за етнографските промени, станали през тази
епоха.
След сръбското отстъпление от Косово поле към Южно Маджарско напуснатите от тях места били заети
от албанци, които постепенно достигнали до Морава.
Приблизително към XVI в. се отнася заселването с туркестански юруци и с турски коняри на южните части
от Тракия и Македония, а главно Мъглен. [61] Местните българи и румъни, за да избягнат нападенията на
тези си неканени гости, често приемали мохамеданството.
60. К. и Д. Миладинови, Бълг. нар. песни, стр. 328.
61. [Юруци. Според кануна у Hammer, Staatsverf., I, стр. 413, те са свободни, плащат данък на бега без
оглед кой е земевладелецът. Ако са се заселили на постоянно местожителство, на селото, към което са
причислени и в което са живели 10 години, плащат 12 аспри „per Hufe” за земите, които са направили
орни. Земевладелците не се бъркат в техните женитбени отношения. За летните и зимните пасбиша, пак
там. Юруците са били повечето „туркомани”, стр. 298. Юруци е имало в санджаците Силистренски, Виза,
Никополски, в Тесалия.]
522
В миналото столетие, разказва се, балканските области Тозлука и Герлово (по тур. Карлова, 45 села) били
заселени с турски колонистм от Азия. Единственото оцеляло българско село в Герлово — Върбица, било
резиденция на татарските султани, които се преселили заедно с много свои сънародници (в 1770 г. били
до 20 000) от Крим в Турция. [62] Други татарски султани, които заели в скоро време видни места между
турското феодално дворянство, живеели във фундукли при Ямбол и в Шехлари при Карнобат; един от тях
живеел в Куруджи при Нова Загора дори в 1875 г. и направил голям шум поради варварското измъчване
на българските селяни. Това не са първите татари в Турция. Още в 1485 г. Баязид II бе основал татарския
град Татар Пазарджик за отбрана на съседните проходи. Българите почнали да се заселват в този град
376
(през 1587 г. само 30 души) едва тогава, когато чума изтребила по-голямата част от татарите и турците.
[63] Същото явление имаме и в Ниш, Пловдив и Одрин, в които през XVI в. живеели само по
няколкостотин християни. [64]
62. [През 1702 г. старият Селим Гирай, някогашен татарски хан, е живял в уединение във Фундукли при
Ямбол. Zinkeisen, 5, стр. 344.]
63. Захариев, стр. 41 и сл.
64. [Колонизачната и етнографска история да се изложи обширно — срв. главата на немското издание на
тази история за това. — С недавнашното надмощие на турското население в Румелия и Източно
Крайдунавско се обяснява дългото политическо мъртвило у българите; разселването на българите по
всички страни пред начеването на политическата акция е главен симптом на обновената народна сила.]
ГЛАВА XXVIII. Пазвантоглу и кърджалиите

Турски размирици през 1791—1808 г. — Последици, от Френската революция. — Реформите на Селим
III. — Независими паши. — Разбойнишки кърджалийски орди (1792—1804 г.). — Осман Пазвантоглу,
видинският паша отцепник. — Сръбската революция. — Тилзитският мир и източните планове на
Наполеон
От началото на XVIII в. несъкрушимата някога османска сила почнала неудържимо да отпада под натиска
на победоносните руски и австрийски войски. Особено опасен за турците съсед станала руското царство,
чиито знамена се развявали по добруджанските равнини и на Черно море. Високата порта много пъти
била принуждавана да изкупува мира с Русия чрез отстъпване на големи области. Изчезнало не само
предишното щастие на турските войски, но и целият вътрешен живот на световното османско царство
почнал да се разлага. [1]
1. [Войната през 1768—1774 г. Соловьев, 28, стр. 15. „Для исправления того же дела Дунайския области
ездил Болгарин Каразин”, сиреч същевременно с гръцките емисари, които през 1763—1765 г. били в
Морея. Когато захванала войната (през 1768 г.), билш изпратени нови емисари в Черна гора, Гърция;
„известный подполковник Назар Каразин отправился в Дунайския княжества и другия внутренния области
турецкия” (пак там, стр. 40). И стр. 130 : „Каразин с товарищами говорили правду, обявляя о готовности
христиан свергнут тяжелое, ненавистное иго : но надобно было изучить с болшею подробностию и
точностия средства христиан, нравственныя и материальныя.” И стр. 25 (1769 г.) : „И Бухарест был занят
русскими войсками : его занял известный нам Каразин при помощи валахского вельможи Кантакузина, с
которым у него уже давно был уговор действовать вместе для освобождения християн от турок.” — Срв.
Hammer за нападението на Букурещ от Каразин с 400 души. — Арнаутите, доброволци от турските
християни в руската войска във Влашко и техните грабежи. Походът през 1773 и 1774 г. отвъд Дунава, вж.
лекциите ми по Източния въпрос (Hammer, Соловьев и т.н.). Страшната пустота от Бабадаг до Карасу и
Пазарджик. Нападението на Варна, походът към Шумен. — За Каразин вж. още Русская старина, 1871,
стр. 326 : Вас. Назарович Каразин, роден през 1773 г., умрял през 1842 г.; баща му Назар Алекс. Каразин,
полковник, получил от императрица Катерина II през войната в 1774 г. селото Кручик в Харковската
губерния; Васил като 10-годишен изгубил баща си Назар. — За него четем и в Моск. Чтекия, 1865, II, стр.
54, в релацията на Румянцев от 15 април 1770 г. Той изпраща на императрицата молбата на Назар
Каразин за освобождение от длъжност „по слабости здоровья своего”, като милостиво му подари
„недвижимое имение в Сло-
524
Изпарил се старият войнствен дух на турския народ. Еничарската орда, разбира се, все още
съществувала, обаче в тази прославена отпреди дружина сега постъпвали не вече старите еничари, които
разчиствали към всички посоки пътищата за величието на султана, а всякаква сбирщина, без дисциплина
и военен дух, само заради изгодите. От XVII в. престанали да попълват ордата с християнски деца;
еничарите, които по-рано водели монашески живот, сега почнали вече да се женят и да се занимават със
занаяти. Само около 20 000 души от тях били годни за военна служба. Твърде опасно било и засилването
на улемите, които, когато поисквали, възбуждали еничарите и цариградските тълпи и с това заплашвали
султана и съветниците му. Държавните каси отдавна били изпразнени, на войските с години не плащали
заплата, а когато работата идвала до война, трябвало да отварят частната султанска каса (хазната).
Никой не се решавал да посегне на богатите имоти на джамиите. Последно средство било
фалшификацията на монетите. При крайна нужда все още се явявал понякога велик пълководец или
някой отличен държавник, обаче бележит финансист османлиите не са имали никога. В провинциите, от
377
които пашите изсмуквали всички сокове, земеделието и обществената безопасност съвсем западнали,
плодородните области запустели, а населението от година на година намалявало.
Естествено, че чуждестранните посланици, виждайки това състояние на османското царство, финансовата

му немощ и липсата на дисциплинирани войски, почнали да предсказват неминуема гибел на царството.
[2]
От 1780 г. гръцкият проект на императрица Екатерина II възбудил вниманието на Европа. Въпросът бил
да се изгонят турците и да се възстанови Византийската империя. Според изработения в 1782 г. между
Йосиф II и Екатерина II проект за подялба Австрия трябвало да получи Босна със Сърбия, а Русия — Крим
с Очаков. В Турция и в архипелага трябвало да се основе нова империя с конституция по английски
образец, а начело на нея да застане руският велик княз Константин (род. в 1779 г.).
бодской губернии”. Румянцев хвали Каразиновите „отличные опыти — в известных тайных коммиссиях” по
времето на фелдмаршал кн. Голицин и през времето на Румянцов, „командуя волонтерами и
Арнаутами”. „Мужественные свои поступки при экспедиции Журжевской”, за което бил препоръчан от
генерал-лейтенант von Stoffeln. — За югославяни, пак там : секондмайор Зорич, генерал-майор и кавалер
граф Подгоричанин (стр. 97), генерал-майор Текелли (стр. 90, 96), капитанът на казаците и доброволците
Требински (стр. 62). — Заповед до войските от 7 юли 1770 г. : арнаутите след победата веднага се
пуснали да плячкосват, ше бъдат изправени пред съд заедно с началниците си. Полковник на арнаутите
бил Иля (стр. 53). Подполковник Каулбарс (стр. 100) — родоначалник на сегашните офицерски руски
семейства. — На 8 юли 1772 г. един архимандрит с писмо от адмирал Спиридон моли Румянцов да бъде
изпратен в Петроград с молба в мира да бъде вмъкнато постановление за Атон (стр. 180). — Стр. 36 :
Румянцов на 25 март 1770 г. съобщава на императора за писмото на сръбските князе (препис от него се
намира в ексцерптите ми за по-новата сръбска история).]
2. Kanitz в 1874 г. пише, че турците са обречени на гибел и че само една малка, но добре организирана
войска е в състояние да ги изгони из Европа. Zinkeisen, Geschichte des osm. Reiches in Europa, VI, стр. 85.
525
Влашко и Молдова трябвало да останат самостойни под управлението на православен владетел.
Работата дошла до война. Известни са нещастията на австрийската армия [?]. След бляскавите руски
победи във Влашко Портата била принудена да сключи мир в 1791 г. с Австрия в Свищов, а в 1792 г. — с
Русия в Яш. Страданията на България през тази война били ужасни; според известията на европейски
пътешественици армията на великия везир, която дълго стояла около София, разгонила през 1789 г. на
вси страни цялото население. Султановите поданици тъй свикнали с грабежите, че бягали и пред всички
чужденци. Скоро обаче настъпили още по-кървави времена.
Френската революция раздвижила цяла Европа; четвърт век не спирали сгромолясвания на тронове,
преврати и промени. И на Изток почнал нов живот. Новият строй обаче там бил предшествуван от бури,
които едва не разсипали царството на османлиите.
В 1789 г. на престола стъпил Селим III, талантлив и деен султан; не му достигали обаче търпение, енергия
и предпазливост, за да изпълни плановете за големи реформи, които той поставил като задача на своя
живот. Главната негова грижа била посветена на войската и финансите. Той ясно виждал негодността на
еничарите, албанските орди и ленните контингенти, та се заел да образува постоянни войски, облечени,
въоръжени и обучени по европейски образец. И преди това главно с помощта на пруски офицери се
опитвали да реформират войската; пруското влияние върху Портата, особено през времето на Фридрих
Велики, било много силно. Подобрен бил и флотът, основали фабрики, барутни работилници, дори и
инженерно училище. Обаче всичко това се прокарвало бавно и при непрекъсната борба с остарелите
предразсъдъци. Мъчно било да се убеди турчинът, че щикът и леката артилерия не са грях против корана.
Най-голяма опозиция на низами джедид (новите учреждения) направили еничарите, защото предвиждали
гибелта си; те викали, че старите османлии са печелили победи и са основали могъщо царство и без
такива нововъведения. Всички опити да се сломи тяхната съпротива отишли напразно. След дълга борба
Селим и съветниците му заплатили с живота си за своите реформи. Размириците продължили дълго след
това, докато най-сетне Махмуд II (1826 г.) унищожил целия еничарски корпус.
През времето, когато цяла Европа от Урал до Гибралтар била под оръжие, Турция също се увлякла в
европейския водовъртеж и била принудена да вземе участие в борбата с растящата мощ на Бонапарт. В
Цариград Наполеоновото влияние съперничело с руското и английското. Подялбата на Полша, падането
на Венеция, унищожаването на Дубровнишката република, завземането на Даламация от Австрия и на
Йоническите острови от Франция — всичко това не давало спокойствие на Портата. А между това
царството почнало да се разпада на независими княжества. В Шкодра се издигнал Махмуд Бушатли, в
378
Албания, Епир и Тесалия — прочутият тепеленийски Али паша, във Видин — хитрият бошнак
Пазвантоглу; Черна гора грабнала оръжието, в Сърбия имало
526
раздвижване; България, Тракия и Македония, значи цяла Румелия, се наводнила с разбунтувани еничари
и разбойници кърджалии. В Азия в Сен Жан д’Акр от няколко години вече управлявал независимият
тиранин Джезар паша, в Дамаск — Абдалла; в дълбочините на Арабия се вдигнали фанатичните
вахабити, а в Египет след оттеглянето на французите албанецът Мехмед Али основал силна държава.
Навсякъде настъпило разложение и разруха; наглед дните на османската монархия били вече преброени.
Страшен бич за всички български земи през дните на Селим III били известните кърджалии (по турски
кърчали — разбойници в пустинните), наричани в съчиненията на съвременниците още даалии (планинци)
или просто хайдути. И досега още споменът за тяхното страшно време е жив в песните и преданията по
цяла България. Дванадесет години продължавали грабителските им нападения, против които нищо не е
могло да стори нито слабото правителство, нито обезоръженият народ. Много години вече войските след
свършването на всяка война не искали мирно да се връщат по домовете си, а почвали грабеж в големи
размери — безспорен белег на един засилващ се упадък. Тъй е било в началото на XVII в. в Анадола, тъй
било и сега след Свищовския мир.
За пръв път кърджалии се появили в Хасково, в полите на Родопа. Там вероятно те се събрали около
Емин ага и там почнали техните безчинства. [3] Скоро станали 25 000 и дори повече. При тях се стичали
не само турци, татари и албанци, но и бошнаци и българи : те търпели в средата си всякакви народности,
защото ги свързвал грабежът, а не вярата. Това не били обикновени разбойници, които нападат кервани
или отделни пътници, а организирани шайки под командата на опитни и познаващи военното дело
бимбашии или булюкбашии. Нападали ненадейно села и традове, разграбвали ги и отмъквали плячката в
своите свърталища в долините при полите на Източния балкан и на Родопа. Дори зимният мраз не ги
спирал. Даже Цариград неведнъж треперел пред тях. Всички на коне, те били въоръжени със саби,
пищови и дълги пушки (кърджалийки); топове нямали. По разкошните им кадифени и копринени облекла
се виждало, че през ръцете им минавали богати плячки. В лагера си имали много красиви жени, които те
наричали гевендии; [4] с особено удоволствие при тях идвали много циганки, които, въоръжени и на коне,
понякога вземали участие в походите им. Тези изверги отвличали множество български моми и жени,
които, подложени на жалко робство, удовлетворявали техните необуздани страсти. Често отмъквали
според турския и албан-
3. Колкото се отнася до въпроса за кърджалийската епоха, и тук сме принудени да се задоволим повече с
предания и разкази, отколкото с писмени известия. Още до неотдавна имало доста очевидци на това
тежко време, сега обаче почват да се срещат такива все по-рядко. Вж. Раковски, Горски пътник (хайдушки
епос с ценни исторически бележки), Нови сад, 1857, стр. 259 и сл., и спомените на хайдушкия войвода
Панайот Хитов (Славянский сборник). Вж. също Zinkeisen, VII, който рисува тази епоха въз основа на
легационни донесения и по описания на пътешествия.
4. На турски гивендия значи мила, привлекателна.
527
ския обичай дори и красиви млади момчета (олани, кьочеци). [5] Човешките мъки доставяли на
кърджалиите особена наслада. Стар албанец, някогашен кърджалия, разказал веднъж на един французки
пътешественик историята на своята младост : „Аз бях главатар на разбойнишка дружина; не можете да си
представите моето щастие, когато живеех веселия живот на румелийски разбойник. Щом ограбвах някое
селище, бързах да се насладя от вида на разплаканите жени, които идваха да измолват живота на мъжете
си; аз изпълвах техните молби и вие разбирате добре, колко се гордеех с положението си.” [6]
Най-прочут кърджалийски главатар бил Кара Феиз, потурчен българин от Брезник— в Софийския
пашалък; [7] наред с него трябва да се споменат Дели Кадир, Токакчията, Филабели, Кара Мустафа,
Гушанц Али Халил, Кара Манаф Ибрахим. Освен тези мохамедани, много се прославил възпетият в
българските песни българин Индже войвода. [8] Още от по-рано той хайдутувал начело на дружина от 70
души; но когато се събрали кърджалиите, той събрал 500 конници, присъединил се към кърджалиите и
почнал да мъчи турци и християни. Той бил висок, красив и храбър човек, родом от Сливен, гдето доскоро
били още живи стари хора, които го помнели; според думите на други той бил родом от с. Попово до
Бакаджика. [9] Жена си, дъщеря на един свещеник от Сливен, той взел със себе си. Между
кърджалийските капитани той се отличавал с по-голяма хуманност. Знаменосец му бил също тъй
379
прославеният в песните българин Кара Колю от с. Омарчево при Нова Загора, чийто брат бил жив там
още в 1854 г. като 80-годишен старик с юношески румени бузи.
Войските, изпратени от Цариград против кърджалиите, в по-голямата си част недисциплинирани и

размирни еничари, се разбягвали или пък минавали към шапките. По-износно било да си свободен
разбойник, отколкото султански войник. Свирепостта на кърджалиите расла в страшни размери. С перо не
е възможно да се опише истинският вид на техните злодейства. Само в няколко години те опустошили и
разрушили ред цветущи градове : Мосхопол, Арбанаси, Станимака, Раково, Панагюрище, Копривщица,
Калофер — с една дума, те опожарили и опустошили всичките селища в Румелия освен крепостите
Силистра, Русчук, Варна, Одрин, Пловдив и планинските градове Котел, Ямбол, Карнобат, Айтос, Стара
Загора и още някои други. Градовете със смесено население се защищавали по-леко, отколкото чисто
българските. [10]
5. В 1838 г. от пашите и аяните в Битоля, Призрен, Печ, Шкодра, Кавая и в Пекино само битолският е имал
женски харем. Mülier, Albanien und Rumelien, стр. 37; оглан — момче, кючюк — малък.
6. Pouqueville, Voyage en Morée, à Constantinopel, en Albanie, Paris, 1805, III, стр. 154.
7. Милићевић, Serbij, стр. 191. Zinkeisen, пак там, III, стр. 143 („Aus den Gebirgen von Köstendil”). Кара Феиз
бил значи шоп; една българска поговорка казва : „Да те пази господ от влах погърчен и от шоп потурчен.”
8. Индже — по турски : тънък.
9. И до днес още в планината Бакаджик има седем извора, наречени Индже-войводски.
10. [Кърджалии. От дневника на офицерите у Pouqeville от калоферските (вж. нашия
528
В 1793 г. кърджалии се появили и пред Копривщица. Отначало гражданите се борели, както могли; скоро
обаче взели всичко, каквото могло да се носи, и избягали по другите балкански градове, в Пловдив,
Одрин, Димотика и дори в Молдова. Разбойниците разграбили изоставените къщи, измъчили и избили
останалите жители и най-после подпалили града. Оставили само няколко къщи, за да пренощуват в тях
разбойниците. Жителите скоро се върнали и се заели да възстановят родния си град. Кърджалиите обаче
пак се явили; по такъв начин Копривщица била опустошавана от тях три пъти. В 1800 г. вече нямало нито
една жива душа в пепелището, където червеите спокойно прояждали обгорелите разва-
пътепис) и тетевенските записки (издал Васильов в Пер. списание) става ясно, че кърджалиите са
плячкосвали главно през зимата. — Хронологически данни за кърджалиите има малко : През 7304 = 1796
г. ,,додоше Крежалиіе, млого зулумъ учинише”, записка в евангелието в Бусинци, Трънско. В Трън се
поселил Карафеиз или Каравезията, родом арнаутин, и син му Алибей (през 1821 г. воювал срещу
хетеристите във Влашко, а през 1832 г. плячкосал София). Между неговите сеймени, по албански пля́ка
(старейшина), имало и много българи. Трънската кула. Пътувания, стр. 515. — През 1799 г. Индже с 200—
300 кърджалии на Коледа нападнал Калофер. Второто нахлуване станало през 1804 г. Пътувания, стр.
375. — През 1800 г., 24 април, катастрофата на Елена. Пак там, стр. 891. — През 1801 г. „крџлиете” на 1
март опожарили Тетевен (Тетювене). Ограбили черхвите. Пер. списание, II, стр. 148 (стари летописни
бележки). — Кърджалиите били главно от покрайнината Кърджалий на Арда. Пътувания, стр. 146. Наричат
се още и дагли, даалии. Между тях е имало и българи. Очевидно имало е много арнаути. — Селата са се
пръскали по колиби (Пътувания, стр. 82, 351). Зазидани грамоти, стр. 238. — Укрепяване срещу тях в
Ихтиман, пак там, стр. 112. Загора отблъснала Карафеиз (стр. 168), Търново (стр. 244), Златица (стр. 301),
Карлово (стр. 365), Кричим (стр. 435), Пещера (стр. 443), Кюстендил (стр. 562). — За опустошението на
Пловдивско вж. поп Константин, 1819 г.— Опожарени били и Лясковец, Ряховица (и Арбанаси), Пътувания,
стр. 251. Панагюрище (стр. 351), Перущица (стр. 432), Батак (стр. 458). — Емиграция от Русчук в Румъния
(стр. 269), бягство във Влашко (стр. 275). — В Родопско наричат кърджалиите хайти (стр. 432). Летописът
от Перущица, пак там. — Емин ага, водачът на кърджалиите, бил от Хасковско, от Гювенджилер, на
югоизток от Хасково, гдето и до днес се показва неговият сарай, бил убит в Балкана на 1 ден от Видин,
когато потеглил на помощ на Пазвантолу (стр. 434). — Кюстендилските събития : защита на аяна Едип ага
с помощта на раята — водачи на кърджалиите били Биляр ага от Радомир, Карафеиз от Трън и
Каргалията от Дупница. Пътувания, стр. 562. — Кулата в Божица, 30-годишно седалище на кърджалиите,
докато го изгонил Едип ага (стр. 594). — В Дупница (Пътувания, стр. 612) войвода и господар в Струмица
бил арнаутинът Сюлейман Каргалия, неговият конак, през 1813 г. бил ранен от оръдие от сърбите при
Ниш и умрял на 15 август. — Рилският манастир бил оплячкосван от арнаутите през 1765, 1768, 1778 г.,
nota bene и през 1819 г. Пътувания, стр. 642. — Самоков бил укрепен, бейовете при Клисура (стр. 660). —
Даалии в Манастирско (стр. 700). Жеруна била унищожена, Котел станал прибежище (стр. 719);
380
кърджалията от Хасково, стари кираджия. Котленската легенда (стр. 727). — Nota bene котленските
бележки от 1797—1814 г., някои години са празни (стр. 727). — Градец (стр. 736) бил разгонен по колиби.
В Карнобат (стр. 745) опожарили само Галата. Опожарили (стр. 755) два пъти Урум-Ени кьой и Лъджа (стр.
758). — Чети от даалии (по 200—300 души) в Петришката крепост (стр. 853). — Съдбините на Елена,
кърджалиите дошли на 24 април 1800 г. в Твърдица, опожарили я, имала кале за жителите (стр. 891). —
Помаци и кърджалии във Видинско (стр. 901). — Песни за разрушението на Станимака и други от това
време у Безсонов. — За созополските и одринските работи през 1801 г. (кърджалиите, Карафеиз и пр.)
руското известие в Пер. списание, 39, стр. 381.]
529
лини на къщите. В 1810 г. само няколко колиби посочвали мястото на стария войнишки град. Никой и не
помислял да строи дом и всеки треперел при спомена за кърджалиите. Правителството с мъка убедило
една част от жителите да се върнат. [11]
Също и Панагюрище имало точно такава участ. Три четвърти от жителите избягали в Татар Пазарджик, а
по-бедните класи — в Балкана и цели 12 години трябвало да изминат, та градът пак да се приповдигне
след опустошението му. Половината от изоставеното селище (около 400 къщи) била опожарена от
кърджалиите.
Турци и българи се вдигнали тогава и се помъчили с общи усилия да отклонят от градовете си

заплашващата ги гибел. Така се е спасил например Свищов. Котленци пък поправили каменните си
градски стени и кули, турнали там черешови топчета, заели стражевите кули в проходите и така не
допуснали до града си разбойнишките шайки. В Добруджа, в Тракия и в Македония се образували силни
турско-български защитни корпуси, обаче често те бивали прогонвани от кърджалиите. Една македонска
чета командувал Дядо Никола от Поибрене. Друг такъв предводител е бил овчарят Дели Миндо. Веднъж
кърджалиите го хванали и го отвели в лагера си в Каваклий. Той им дал клетва за вярност и бил приет в
тяхната шайка. Но през нощта той убил с брадва 12 техни хазнодържатели (касиери) и избягал с цялата
им хазна.
Опора на кърджалиите станал Осман Пазвантоглу, наречен още Пазванджия, на времето си най-
опасният противник на Портата и на нейните реформи. [12] Той бил бошняк мохамеданин. За неговия
дядо, който живял в Тузла, разправят, че ходел и в джамия, и във францисканската църква — обичай
нерядък у босненските бегове. Той живеел с войни и грабеж, но бил най-сетне пленен от враговете си и
побит на кол в Прищина. Единственият му, син, Омар, бащата на Пазванта, дотолкова се отличил в
австрийските войни, че бил награден с две села при Видин. [13] Когато по-късно пък станал байрактар на
Видинския санджак, дотолкова се възгордял, че излизал публично само със свита телохранители и с
военна музика. Това породило завистта на видинския паша Мелека и той решил да се отърве от упорития
бошняк. Подкупеният убиец обаче в решителната минута тъй се изплашил, че предал на Омар заповедта
на Мелека. Омар пламнал от желание да си отмъсти. Заповядали му да напусне Видин, но той отговорил,
че никой няма право да го гони и че от никого се не бои; публично той проклел и закона, и пророка. Тогава
улемите го осъдили на смърт. При известието за това той се затворил в двореца си и се защищавал в
него дотогаз, докато пламъци не го обхванали
11. X. Пуляков в Български книжици за 1860 г.
12. Еклезиарх Дионисий, Chrongafulu tierei Romanesci 1764—1815 (Р. Ilarianu, Tesauru de monumente
istorice pentru Romania, II, Buc, 1863). Zinkeisen, VII, стр. 230, според описанията на пътешествия.
13. [Pouqueville, Voyage, III, стр. 169. — Двете села, подарени на Омар, били Bursa (Бърза Паланка) и
Kirsa. Zinkeisen, стр. 231.]
530
от всички страни. Наистина успял да се измъкне на свобода, обаче бил хванат, отведен при пашата и
обезглавен.
Син му Осман (роден, както разправят, в 1758 г.) едва се спасил с бързо бягство в Албания при гетите.
Наситен на разбойнишки живот, той постъпил в Дукаджин на служба при пашата на Ипек. През войната в
1789 г. той със своя собствена чета се промъкнал чак до Темешвар и Херманщат, с което спечелил
милостта на Портата и получил обратно част от бащините си имоти.
381
Като голям храбрец, той си намерил много привърженици измежду агите във Видинския санджак, събрал
войска от около 1000 души арнаути, кърджалии и еничари, завзел си всички бащини земи и разбил
видинския паша пред вратите на града (1794 г.). След това се вмъкнал във Видин, затворил пашата в
сарая и бил провъзгласен от агите за аян на санджака. Обсадата на сарая продължила почти цяла година;
понякога на пашата давали разрешение да се поразходи из града с пазачи и Пазвантоглу милостиво му
доставял хранителни припаси. Безполезни били всички писмени увещания на Селим III. Най-после пашата
на лодка се спасил в Русчук. Тогава Пазвантоглу бил провъзгласен от привържениците си за паша при
топовни гърхмежи; неговият пък помощник Кара Мустафа — за аян. Той почнал да се готви за война,
събрал си отбор войска, доставил си тежки оръдия и заобиколил крепостта с окоп от 40 фута дълбочина,
тъй че крепостта, умивана от Дунава, изглеждала като на остров. С прокламациите си против
стамбулските реформи и против новите данъци той привличал на своя страна всички недоволни.
Най-точна картина за това време ни дават записките на епископ Софроний Врачански, един от първите
български патриоти. [14] Избран в 1794 г. за епископ, Софроний, без да обръща внимание на настъпилите
декемврийски студове и виелици, тръгнал за епархията си и се надявал да пристигне там за Рождество
Христово. В Плевен се научил, че двама изгонени от Пазвантоглу от Видин аги заседнали с турци и
албанци в околностите на Враца, та оттам да нападнат Видинската област. Четири дни след това
известие той оставил Плевен. Насред пътя изпратените напред селяни в полунощ му съобщили, че в с.
Браница, само на един час път пред него, се вмъкнали 400 Пазвантози пандури. За щастие Софроний се
отървал този път само със страховете си. Като се приближил по-нататък до Враца, вижда — голяма
войска иде от вратите право срещу него. Но това били граждани, потеглили да гонят шайките, които
разрушавали околните села. Те радостно посрещнали епископа. На следната година (1795 г.), през време
на глада, Софроний обиколил епархията си и искал да посети и Плевен, но при вратите му казали, че там
двама турци се борят за аянлъка (комендантска длъжност) и християните не смеят да се покажат извън
къщите си. Все пак приближил се до града и отдалеч през стените чул вътре шума на оръжие. Малко по-
късно избухнала и чума, която изтребила повече турци, отколкото българи.
14. Напечатани са в Пер. списание в Браила, V и VI; руски превод в Слав. сборник, II, 1877 г.
531
Пазвантоглу между това се затвърдил във Видин като независим паша. Той се държал не като бунтовник,
а като верен султанов поданик. Искал да изкара работата, че се бори не срещу султана, а срещу злите му
съветници, и то като отмъстител и защитник на народа. Еднакво дружелюбно се отнасял както към
мохамедани, тъй и към християни. В манифестите му често се срещат звучни фрази за свобода и
справедливост. Плановете му отивали далеч. От заемането на Влашко и Молдова [?] го задържал само
страхът му от Русия и Австрия; [15] но той искал да отиде в Цариград, да свали султана и да възстанови
стария блясък на османското име. В областите си събирал данъци и мита за себе си. Сякъл монети, тъй
наречени пазвантчета и правил това, както се предполага, при австрийските монетарници. На верните
си и предани хайдути и „кабодаги” подарявал всекиму по едно или две села, чиито жители християни
поради това били още повече притеснявани. [16] Отличната Пазвантова войска била съставена от
албанци, турци и българи; последните образували отлична конница. Под неговите знамена служили като
хайдути Кондо, Корчо и мнозина други, едни от които още от по-рано си били спечелили име, а други от
тях по-късно, през време на освободителната борба на гърци и сърби против турците, приложили
опитността си, добита у Пазвантоглу. За Кондо и Корчо имаме и по-подробни сведения. [17]
И кърджалиите най-после поискали да играят политическа роля. В 1796 г. издали манифест, с който
обявили, че са верни поданици на падишаха и че работят само за неговата слава, която министрите му,
неговите врагове, престъпно затъмняват, защото с новите си данъци отблъскват от него сърцата на
правоверните. Заедно с това заповядвали навсякъде на жителите да плащат само старите данъци, иначе
ще ги накажат с по-
15. [Zinkeisen, стр. 234.]
16. Мемоарите на И. Гюрич, секретар на Карагеорги, Гласник, IV, стр. 99.
17. Кондо е македонски българин от село Поломле (неизвестно где се намира). Той се присъединил към
кърджалийския главатар Гушанц Али, дошъл с него през 1804 г. в Белград, но преминал на страната на
сърбите, между които скоро много се прославил. На 30 ноември 1806 г. на разсъмване се промъкнал в
Белград и със смелото си нападение превзел крепостта и я дал в ръцете на обсаждащите я отвън сърби.
Корчо е роден в село Сарай при Струмица. Баща му бил овчар на струмишкия бей. Веднъж се появил мор
между стадата и изтребил много стада. Разсърденият бей хвърлил овчаря си в затвора. Корчо успял да
избяга в планините и се опитал да сплаши кръвопиеца, но напразно; баща му умрял в затвора. Жадният
за отмъщение Корчо събрал чета и започнал жестока изтребителна война с бейовете, опожарявал им
382
чифлиците и им режел главите. Веднъж срещнал един бей в село Дабилово. Младият аристократ бил на
красив арабски кон, а наоколо му били неговите сеизи, олани и чибукчии, всички в злато и сребро. По
даден знак от Корчо хайдутите изскочили от засадите си, свалили бея от коня, отрязали му ръцете и
краката, а най-после и главата. Един от тях я забучил на копието си и я носел така пред четата. С песни се
оттеглили хайдутите от мястото на клането; с песни, защото си отмъстили за нещастните, паднали под
ударите на бея, за жените и момите, изнасилени от този звяр, и за многото деца, жертви на страстите му.
Цели 10 години Корчо водил хайдушки живот. След това си купил товарни животни, преоблякъл се като
търговец и изчезнал. В. „Записки Панайота”, Слав. сборник, II, СПб, 1877, стр. 116.
532
жари и със смърт. [18] В отговор на тоя позив от Цариград бил изпратен против тях Хакъ́ паша, който
обаче почти нищо не направил. Затова пък Курду Альо паша успял доста чувствително да накаже
разбойниците при Одрин (1797 г.).
Против Пазвантоглу в 1796 г. потеглил румелийският беглербег Мустафа паша с 40 000 души и го обсадил
във Видин, но бил отблъснат със загуби. Пазвантоглу, зарадван от първото унижение на Портата, събрал
80 000 души [?] и почнал надалеко да разширява властта си. В 1797 г. Пазвантовите полкове заедно с
кърджалии безуспешно цели 8 дни обсаждали Враца, превзели след страшно кръвопролитие Никопол,
заели Свищов, Русе, София, Ниш, [19] Кладово, застрашили Белград и Влашко и разпрострели
Пазвантовата власт чак до Варна. Диванът бил принуден да започне преговори с него. Поставено му било
условие : ако той сложи оръжието и разпусне своите 6000 еничари в Белград, давали му прошка и го
произвеждали в чин „паша с три бунчука” (бунчук — конска опашка, старовремското турско знаме — Бел.
пр.). Изглеждало, че Пазвантоглу е съгласен. Но когато той, за да спечели на своя страна цариградските
еничари, поискал да бъде записан в списъка им като техен йолдаш (брат по оръжие), те го обявили като
бунтовник, недостоен за такава чест, и съобщили на Дивана, че са готови да потеглят против него и да се
прославят с унищожението му. След това всякакви преговори били прекъснати.
Цяла зима Портата се готвила, както трябва, за да накаже непокорния паша. Енергичният рейс ефенди
(министърът на вътрешните работи) Решид изпратил 60 куриери по всички страни със зов напролет да се
явят на Дунав всички ленни войски от Европа и Азия. В началото на март 1798 г. около Одрин се събрали
вече до 100 000 души. Пашите проявили голямо старание. Али Янински изпратил 20 000 вместо исканите
от него 10 000 души. Главното юмандуване взел капудан пашата Хюсеин, който обещал на султана след
свършване на войната да поднесе пред неговите стъпки или Пазвантовата глава, или своята собствена. В
края на март след бляскав преглед на войските той потеглил от Цариград начело на отбрана войска;
голямо внимание обърнала неговата артилерия от 40 оръдия, организирана по френски образец; особено
пък една конна батарея. Същевременно отплувал нагоре по Дунав и флот от 15 канонерски лодки.
Приготовленията били толкова грандиозни, че почнали да се опасяват дали Портата не е замислила нещо
против Русия или Австрия. [20]
Пазвантоглу не излязъл на открито поле срещу тези превъзходни сили, а разпуснал войските си, като
задържал 12 000 от най-верните, с които се затворил във Видин. Крепостта била снабдена с провизии за
18. Zinkeisen, VII, стр. 223, според телеграмата на пруския посланик от 1 април 1797 г.
19. [За опитите на Пазвантоглу да превземе Ниш вж. Милићевић, Краљевина Србија, стр. 35.]
20. Zinkeisen,VII, стр. 236—238, според телеграмите на Оливие [?!} и Кнобелсдорф. Срв. Hofmayer, Archiv,
1814, № 38, стр. 152.
533
две години. Полски инженери съставили плана на защитата и ръководели артилерията от 120 оръдия.
Откъм Дунав защитата била поверена на канонерски лодки.
Своя поход срещу Видин турците ознаменували с ужаси. Софроний, който още в 1797 г. избягал от
пълчищата на Пазвантоглу във Влашко и Арбанаси, бил принуден сега отново да бяга и да се крие в
овчарски колиби, а по-късно в планинския град Тетевен. Обаче и там не било безопасно; трябвало да бяга
в Свищов. Капудан пашата пътьом опожарил Габрово. Кърджалиите, които служили у него като наемници,
опустошили славния град Арбанаси до Търново. Родната къща на Софроний била напълно разграбена
така, че в нея не останало „ни лъжица, ни паница”, а иманяри съвсем я разровили. [21] Жителите избягали
във Влашко и вече не се върнали. Това събитие, станало преди 80 години, сега е вече забравено и ако не
бяха записките на Софроний, падането на Арбанаси щеше завинаги да остане за нас неизвестно. [22]
383
В средата на април Видин бил обсаден от всички страни [от Пляса паша]. [23] На 14 часа околовръст били
струпани 120 000 души. За последен път капудан пашата обещал на бунтовника да му пощади живота,
свободата и отличията, ако той сложи оръжие. Но Пазвантоглу от балкона на своя дворец, отгдето
наблюдавал с далекоглед движенията на неприятеля, отговорил гордо на Хюсеиновия пратеник, че лесно
може да противопостави на пашата 100 000 души, но предпочита да го победи тук с 10 000. И наистина
той победил. Обсадата продължила шест месеца. Атаките на турците били отблъснати, а дунавската им
флотилия още в самото начало била разбита. Болести и дезертьорства отслабвали армията на
обсадителите. Мародери (делии) на тълпи скитали по околностите. През есента направили последен опит
да превземат Видин с пристъп. През нощта цялата армия дошла до стените, но в тъмнината полковете не
се разпознали един друг, дълго време не прекратили стрелбата и си причинили сами помежду си едно
страшно кръвопролитие. В края на октомври турците отстъпили, преследвани от Пазвантоглу, който за
техен срам им взел и обоза. Тъй свършил походът на армията, с чиято численост при похода ѝ през
Сърбия босненските бегове се хвалели, като казвали, че тя само с ботушите и обущата си ще затрупа
Видин. Капудан пашата не поднесъл на султана нито Пазвантовата, нито своята глава, а за да снеме от
себе си всяка отговорност, заповядал изменнически през
21. Софроний, стр. 68.
22. Славейков в „Читалище”, 1873, стр. 388—493, без да знае за сведенията, които ни дава Софроний,
разказва едно друго, местно предание за падането на Арбанаси. Притесненията дотолкова се засилили,
че всички жители решили да избягат във Влашко. Под предлог, че ще отидат в Свишовския манастир на
църковния му празник, една нощ натоварили на коли всичко, каквото могло да се вземе, и тръгнали с
факли. При „Разкола”, под планината, гдето по пътя за Оряховица има един извор, те се спрели, събрали
се и дали клетва никога да не се връщат. Хвърлили фенерите и факлите с думите : „ Който се върне, и в
гроба да почернее тъй, както е черна тази факла.” В къщи си останали само някои старци, вдовици и
сираци, освен тях и някои ратаи.
23. [Herzberg, IV, стр. 108.]
534
време на един пир в Оряхово да убият Альо паша и да отнесат главата му в Стамбул.
Ужасен е разказът на Софроний за отстъплението на разбитата армия. Альо с 15 000 души се движил към
Враца. През нощта пристигнали конакчиите му (квартирмайстерите). Епископът се принудил на
разсъмване да бяга; никой паша не би го пуснал без откуп поне 5000 пиастра и понеже тоя бедняк нямал
повече от 100, би платил с главата си своята беднотия. Под дъжд Софроний минал в Черепишкия
манастир, в клисурата, гдето Искър си пробива път през Балкана, но калугерите били избягали и
манастирските врата затворени. Един срещнат селянин го отвел в пещерата, където се криели
калугерите. При тях прекарал той болен от студа и глада 24 дни, а подир това тръгнал пеш по снежните
балкански ридове към Софийската епархия. Там получил вест, че Альо е убит в Оряхово и че по-мекият
Юсуф имал намерение да презимувавъв Враца. По дълбок сняг Софроний се върнал дома. Обаче само
след 10 дни 10 албански дружини изпълнили всички къщи и дори епископията, в която неразрушена и
годна за живеене оставала само една стая. Маститият епископ се скрил отначало у татар агата (началника
на куриерите), със зелен калпак на главата, като се представил за доктор, а след това при челядта на
един християнин. Най-сетне, облечен като пашов куриер с чалма на главата и с бич в ръка, той успял да
се промъкне през албанския караул при вратите. Скитал се от манастир в манастир, от село в село, но
навсякъде било запустяло : „Не има ни един человек, не има хляб, не има древа. А студ лют, нощ долга по
декемврия месеца. Хочехме от студ да измрем!” Дълбок сняг покривал всички пътища. Най-после намерил
прибежище в Тетевен.
В началото на 1799 г. Софроний решил да отиде в Плевен, макар в близките му околности да върлували
трима от най-злите зулумджии : Юсуф във Враца, Гюрджи в Лом, а във Влашко, срещу Лом, самият
Хюсеин. Неочаквано се явил Гюрджи с 4000 души и 10 дни се разпореждал в града. Софроний се скрил в
един харем, гдето делил с бедния гостолюбив стопанин турчин неговите оскъдни запаси от кукуруз. Току-
що си отишъл Гюрджи и в същия още ден в измъчения от глад град пристигнал Юсуф паша с 6000
конници и заел всички — и турски и християнски къщи; не помогнал и писъкът на кадъните. Самите турци
и те вече нямали какво да ядат. Най-после пашата си заминал и Софроний излязъл от скривалището си, в
което прекарал цели 26 дни в непрекъснат страх, да не би да го предадат. Но само три дни след това по
улиците се разнесъл вик на ужас : „Кърджалиите идат!” И християнки, и кадъни със сълзи на очи бягали в
турската махала. Софроний приели в един хан, укрепен с каменен зид и пълен с турци. След 15 дни
кърджалиите си заминали нататък към Търново. За късо време настъпило спокойствие. Но на Светлото
Христово Възкресение, когато епископът служел литургия в черква, изведнъж се разнесъл вик и народът
384
се втурнал да бяга от черквата : Гушанц Али Халил с 2000 Пазвантови хайдути строшил градските врати и
почнал грабеж. Софроний намерил прибежище у един чорбаджия (кир Костадин), който
535
бил дошъл с въоръжени овчари да събира беглика на овцете. С влашки калпак на глава Софроний
прекарал у него 20 дни между пияни кърджалии и Пазвантови войници; те го наричали „язаджи (писар)
Стоян”. След много несполуки той се върнал във Враца, но скоро бил принуден да отиде в Никопол, а
оттам в декември (1799 г.) с голям риск минал по замръзналия Дунав във Влахия, която му се видяла гола
снежна пустиня. „Епархията ся рязсипа, села не останаха, изгориха кърджалиите и пазванските хайдути, а
человеци ся разбягаха по Влашко и по други страни.” Ето картината на живота в Турция преди 76 години!
За същите тези опустошения имаме сведения и от чужденци. През март 1801 г. няколко преоблечени като
татари французи пътували от Цариград за Дубровник. На около един ден път пред Одрин те пренощували
в едно село, от което тъкмо един ден преди това се били отдръпнали кърджалии и си построили лагер на
около два километра по-нататък. Земята навсякъде била покрита с черепи от кози, овце и волове,
остатъци от пировете на разбойниците. Пътниците, незабелязани от никого, пренощували в развалините и
рано сутринта на другия ден тръгнали пак; след бързо препускане през целия ден прекарали нощта при
един овчар, чиято колиба избягнала от погледите на разбойниците. На третия ден пристигнали в Пловдив.
Гробно спокойствие царувало по необработените полета, а по пътя — само трупове и опожарени къщи;
жителите отчасти избягали, отчасти паднали жертва на дивите зверове. [24]
В беззащитните български селища не само убивали, но и откарвали жителите. Али в 1798 г. откарал много
български семейства и ги заселил в Бонила при Янина, гдето бил неговият сарай и градините му. [25]
Пазвантоглу скоро почнал да жъне плодовете от победата си. Българските градове отново били заети от
неговите шайки; когато последните наближили Одрин, Портата, макар и неохотно, изпратила в 1799 г.
почетна дружина на Пазвантоглу с три бунчука кавалерия [?]. [26] Измежду държавите на север русите го
гледали накриво, а австрийците обратно. Русия предложила дори помощ на Портата срещу него, но
последната не я приела, защото се страхувала от фанатизма на собствения си народ. Напротив, при
Пазвантоглу дошли веднъж двама офицери, изпратени от Темешварския комендант, с цел да уредят
артилерията и укрепленията
24. Bessières y Pouquevilte, Voyage, III, стр. 231.
25. Пак там, III, стр. 48.
26. Пазвантоглу бил на голяма почит между мохамеданите като защитник на старите учреждения и като
противник на новите данъци. В 1799 г. Pouqueville (I, стр. 522) чул в гръцкия архипелаг следната песничка
от турски матроси, които я пели пред самия капиджибаши и пред двамата му палачи : „След стоте хиляди
бомби, хвърлени във Видин, аз, Пазвантоглу, вярното куче на своя господар, робът на султанката-валиде,
вдигнах знамето на въстанието. Аз, Пазвантоглу, вярното куче на своя господар, аз се боря срещу
министрите му, аз искам да си остана верен поданик на своя господар, аз лижа праха от краката му, аз
съм Пазвантоглу!” — [Вж. за борбата против Пазвантоглу и Zinkeisen, стр. 240.]
536
на Видин. На оплакванието на рейс ефенди по този повод австрийският посланик отговорил, че

Пазвантоглу молил да му дадат прибежище в Темешвар нему лично, на другарите му и за съкровищата
му, та по този именно повод дошли при него двамата офицери. По съвета на французкия посланик рейс
ефенди нарекъл този отговор празно извъртане. Тогава интернунцият заявил, че темешварският
комендант и двамата офицери са вече наказани за тяхната своеволна постъпка — отговор, който
замъглил още повече същинското положение на работата. [27] Кърджалиите от своя страна също тъй се
възгордели. Началникът им Кара Феиз в 1799 г. почнал да се държи като покровител на империята. За
виновник на всичките нещастия той сочил Юсуф, всемогъщия хофмайстер на султанката валиде, и когато
веднъж Юсуф бил на лагер около Родосто, той за известно време прекъснал съобщенията между
Цариград и Одрин. Друга кърджалийска войска под началството на един татарски султан от рода на
Гиреите потеглила срещу Шумен. За този султан, столицата на когото била във Върбица, разправяли
тогава, че той съставил заговор с Пазвантоглу с цел сам да стане султан, а Пазвантоглу да му стане
везир. Портата изпратила срещу бунтовниците един бостанджи паша с 1500 организирани по европейски
бостанджии, силистренския и измидския (никомедийския) паши и Бетал паша с неговите грузини и те
успели да отстранят надвисналата опасност. Обаче и тук не минало без несполуки. Измидският паша бил
обвинен, че е действувал много бавно и нерешително срещу разбойниците, защото бил подкупен от тях;
385
той бил обезглавен в Цариград, а богатствата му, подарък от кърджалиите, натоварени на 130 камили,
били взети в полза на султанската хазна.
За трети път турците нападнали Видин през октомври 1800 г. Пазван събрал срещу тях три корпуса
кърджалии. Манаф Ибрахим с 2000 души разбил идващия откъм Плевен с 15 000 албанци Пляса паша и
му взел целия обоз. Пазван дал хляб на взетите 1000 пленници и ги пуснал на свобода. Филибели Кара
Мустафа нападнал внезапно нощем Гюрджи паша, който идвал от Берковица. А Гушанц Али защищавал
Видин от войските, които се събирали във Влашко. [28]
27. Телеграма на пруския посланик от 12 юни у Цинкайзен.
28. [Dionisius, Chronografulu tierei Romanesci 1864—1815 (P. Ilarianu, Tesauru de monumente istorice pentru
Romania, II, Buc., 1863) : През 1800 г. Муруси бил назначен за войвода. Капудан пак потеглил срещу
Видин. Пазвантоглу се съюзил с кърджалиите. Кърджалиите превземали градове и села из цялото
царство, опожарявали ги, запустяване, огромната сила на Пазвантоглу. Искали да издигнат Пазвантоглу
за султан в Одрин. В Дивана се съвещавали да поискат французка и австрийска помощ срещу
Пазвантоглу, или дори и руска. В това време французите навлезли в Мисир, султанът се обърнал към цар
Павел за помощ срещу Пазвантоглу. Обещана му била срещу протектората над Молдава и Влашко.
Суворов заминал за Румъния, ала Муруси осуетил тази помощ (?!). — Султанът простил на Пазвантоглу,
назначил го за видински паша. Тържественото влизане на капиджията. Аянинът Кара Мустафа.
Капуданът се оттеглил. — Пазвантоглу обсадил Белград, Ниш, Остров, Кладово, Рахово дори до Русчук,
боят с Тръстеникоглу, видински аянин. Искал от Муруси пари и храна. — Работата във Видин. Зографи
украсявали сарая със злато и сребро. Ангария (от Влашко) за построй-
537
Това бил третият удар, нанесен от Пазван на Портата. Последиците се почувствували преди всичко във
Влашко. Още в същата зима Кара Мустафа превзел Чернец и Крайова, отгдето неговите кърджалии били
изгонени само след отчаяно клане и след като градът бил опожарен. В 1801 г. Пазвантовите войски
наистина напуснали Чернец и Кладово [?], обаче през май 1802 г. те отново минали Дунава при Арчар,
Лом и Калафат, подпалили Кладово за втори път и завзели солните складове в Окна в полите на
Карпатите. Като последица от това в Букурещ избухнали отчаяни размирици. Епископи, боляри, търговци,
монаси, свещеници и консули — всички избягали кой как може в Седмиградско. Само в околностите на
Кронщат се подслонили до 6000 бежанци, в това число и самият влашки воевода Михаил Сутцо. Обаче
турските войски на Хасан паша, които завзели Букурещ, отбили у кърджалиите всяко желание да
разпространяват по-нататък разбойнишките си походи.
По молба на болярите и по съвета на руския и на турския двор в август 1802 г. за влашки воевода бил
назначен Константин Ипсиланти. През пролетта на 1803 г. Манаф Ибрахим с 4000 души се приближил до
Букурещ на разстояние един ден път и поискал да му се плати много голяма контрибуция. Новият воевода
едвам успял да задържи жителите да не се разбягат отново. Ипсиланти изпаднал в много затруднено
положение, понеже нямал пари да въоръжи войските си. Тъкмо тогава пруският посланик Кнобелсдорф,
който се връщал от Цариград в Берлин, се явил на помощ, като накарал събраните в Букурещ боляри да
платят един спомагателен данък. По такъв начин Ипсиланти успял да събере 3500 души, между които
1500 запорожки казаци, и направил окопи край Дунава. [29]
От това време щастието изменило вече на Пазвантоглу. Поради лична омраза всички румелийски аги се
обявили против него. Мустафа Байрактар от Тръстеник при Русе, наричан обикновено Тръстеникоглу,
ките. Заплашвал с разграбването на Крайова. Страх. Болярите избягали в планините След една година in
iérna Кара Мустафа оплячкосал Крайова. Султановите турци от Русчук и арнаутите се съюзили с
Пазвантовите хора и плячкосали заедно. След това Манаф Ибрахим ограбил Чернец, Trgul Jiuliu, до
полите на планините; през 1800 г. ограбили Крайова за втори път, това, което било останало. Една чета
навлязла в Каракал. Помощниците турци плячкосвали от своя страна. Кърджалиите една нощ нахлули в
Окна, опожарили града, като останали тука две недели. Всеки кърджалия водел 2—3 коня с плячка.
Муруси се оттеглил. Konst. Suco, по-рано молдавски, сега влашкж войвода : свикано било събранието на
болярите, отправени били оплаквания до цар Павел. Тогава бил назначен Конст. Ипсиланти. Манаф
между това се отправил за Русчук. — През 1804 г. дошъл Ипсиланти. Захванали поправки, постройки,
Букурещ бил преустроен. Ала Пазвантоглу и Тръстеникоглу наблягали. Suco бил назначен от турците.
Ала русите нахлули и назначили Ипсиланти.— Пазвантоглу се готвил срещу „москалите”. Разболял се от
злоба срещу „москалите”. На корема си получил цирей, от който и умрял. Моллах взел неговата вдовица и
бил назначен с ферман за паша.]
386
29. С Zinkeisen срв. Engel, Gesch. der Moldau und Walachei, II, стр. 66 и сл. Кнобелсдорф по молбата на
реис-ефенди Махмуд съставил проект за операционен план срещу кърджалиите. Според проекта Портата
е трябвало да постави стража по всички балкански проходи, да формира в продължение на 4 години една
армия от 100 полка по 1000 души и да ги разположи по границата. Само че за всичко това турците нямали
нито пари, нито енергия.
538
русенски паша, застанал начело на останалите верни на султана аги. Напразно Пазвантоглу молил
Кнобелсдорф, докато бил още в Букурещ, за посредничество с Портата. Освен това Пазвантовият
пълководец Манаф Ибрахим дотолкова се отчаял, че се обърнал към Ипсиланти с писмена молба да му
измоли от Портата едно какво и да е парче земя, гдето да може да се засели с хората си. Най-после при
едни благоприятни условия той се подчинил на русенския Мустафа паша; последният обаче (в края на
1803 г.) предателски го убил заедно с цялата му свита през време на един пир.
В Тракия работите на кърджалиите отивали по-добре, отколкото на Дунава. С грабежи те струпали големи
богатства и по такъв начин спечелили силно влияние в дивана и в сарая; разправяли дори, че и самият
Юсуф, креатури на когото били почти всички министри, бил подкупен от тях, та да пречи на всички
приготовления, насочени срещу тях. В Цариград това станало публична тайна, но никой нямал смелост да
го съобщи на султана. Не могло и да се помисли за преговори с кърджалиите, защото те залавяли и
отвличали безогледно всички пращани от Портата хора. Към тези нещастия се прибавили и разприте
между румелийските беглербегове.
Лишеният от всички права поради връзки с разбойниците беглербег Осман не се подчинил и потеглил от
София срещу Цариград. От лагера си при Къркклисе (Лозенград) той поискал да му се заплатят всички
разноски, направени от него в борбата с кърджалиите, при обичайното уверение, че той е верен роб на
своя господар, но прибягнал до бунт само поради интригите на враговете си. При това трудно положение
Портата през пролетта на 1802 г. назначила за беглербег силния и страшен за всички албанец Али от
Янина. Осман наистина бил притиснат от Мухтар, син на Али, и от капудан пашата, обаче последният бил
такъв добър приятел на Осман, че се условил с него така : бунтовникът получил сумата, която искал, а
сам той като трибунчужен паша получил поста силистренски губернатор!
Но още на следната (1803) година почнали да не доверяват на здраво заседналия в Битоля Али, като
казвали, че той е заедно с Пазвантоглу и че в съюз с него той насъсква кърджалиите против Портата. За
беглербег бил назначен солунският паша Вакули Мехмед. В същата обаче година около три хиляди
войници преминали към разбойниците и принудили гр. Родосто да им заплати голяма контрибуция. Дори
през 1804 г. две шайки продължавали да грабят около Одрин и Родосто, а една трета явно
разбойничествувала пред цариградските врати. Но златното време на кърджалиите вече минало. Смъртта
на Манаф, растящата енергичност на румелийските бегове и унищожението на даалиите в Сърбия
разклатили тяхната сила. Вече лесно било да им се нанесе последният смъртен удар.
В 1804 г. от Цариград за Румелия потеглил малък, но напълно по европейски образец организиран корпус
от един полк пехота, ескадрон кавалерия, една батарея артилерия и от три полка азиатска пехота. За
539
общо учудване тази малка армия разбила непобедимите кърджалии във всички битки и само в няколко
месеца очистила цяла Тракия. Но на следната (1805) година кърджалиите пак се появили. Султанът въвел
вместо наемна европейска наборна система. Тогава еничарите се разбунтували, потеглили против Одрин,
съединили се с остатъците от разбойническата войска и разбили изпратения против тях Кади паша,
губернатор на Карамания (1806 г.), след което султанът бил принуден да назначи еничарския ага за велик
везир.
На запад борбата продължила още дълго. Когато Пукевил (в декември 1806 г.) минавал на път за
Македония през Прищина, там тъкмо по това време кръвожадният арнаутин Малик паша се борел с
кърджалиите; за да се справи по-скоро с тях, всички околни гори били опожарени. [30]
Повечето от кърджалиите постъпили на служба у Пазвантоглу [с Пехливан срещу Али Янински в 1820 г.].
[31] Поединично кърджалии се явяват дори през време на сръбската революция, при въстанието на
хетеристите във Влашко и през бунта на босненските бегове. [32]
30. Pouqueville, цит. съч., III, стр. 163.
387
31. [Hertzberg, 3, стр. 432.]
32. Гушанц Али и Карафеиз били съвсем разбити от русите и сърбите през 1807 г. при Малайница (при
Бърза Паланка); кара Мустафа бил убит през 1815 г. в борбата с Милош Обренович при Котраже; Алибег,
синът на Карафеиз, бил разбит от сърбите пак в 1815 г. при Юхор (Милићевић, стр. 191, 675, 672); брат
му, на име също тъй Карафеиз, разбил гръцките хетеристи в Мало Влашко, ограбил, като бил на служба у
Мустафа паша шкодренски, София, взел участие след това в босненското въстание, а по-късно живял
известно време като бежанец в Австрия. M. Поповић, Покрети у Босни, Гласник, XXI, стр. 208—222. —
[Към сръбското въстание, Милићевић, стр. 465. Цинцар Янко Попович от Охрид, дошъл през 1800 г. във
Вальево, под Карагьорги командувал като бимбашия няколкостотин бекяри, воювал като юнак при
Мишара, при Белград и др. главно на Дрин. Войвода в Пожаревец. Умрял през 1833 г. и погребан в
манастира „Раваница”. Бил на възраст 54-годишен. Син му Георги Цинцаревич е помощник в Кюприя.
„Говорно je мало и дружио се мало. Био je средњьег раста, смеђ, малих шиљастих бркова, пуних, румених
образа, ока жива и глава коjа заповеда”. — Цинцар Марко, роден през 1777 г. в Белица в Албания, воювал
през 1804 г. и сл. Във времето на Милош бил е кнез в Шабашката Посавина. Умрял през 1822 г. в Шабац,
гдето е и гробът му. — Капитан Жика (не е ли Гьика?) от Македония, основател на шанца Делиград. Jокић
разправял : „Дође неки Жика из Маћедониjе, доведе неколико бећара и начини, ниже села Вукашиновца,
шанац, коjи се прозва Делиград. Он покупи jош бећара и постави им старешине : Николу и Стрељу над
бећарима нишевачким, Џиду над онима из Лесковца и Першу над свима осталима.” Жика паднал при
Делиград в юначен бой; погребан бил при св. Роман (стр. 791). — Осман Пазванджия с Юсуф ага,
берковишки аян, Рушен ага, пиротски аян, и Пореч Алия и 6000 турци бил разбит при Дживджибара,
недалеко от Алексинац, от Добръняц и Паул от Мельница (сръб. Румуна, Браничево) с 800 сърби. Турците
„бягали чак до Видин! (стр. 803). „Пазванџиjи jе тада скочио на длану зли^, од чега je после и умрьо
(Србијанка, I, стр. 113—115). — След превземането на Белград, 1806 г., хайдут Велко разбунтувал и
освободил покрайнината Църна река, част от областта на Пазвантоглу. — През декември 1806 г. Hugo
Pouqueville минал през Босна и Македония за Янина (Pouqueville, III, стр. 163). Бекир паша заповядал да
запалят горите между Прищина и Гиляне срещу разбойниците; постоянни пожари. В Прищина
губернаторът Малик паша, кръвожаден арнаутин, тъкмо се връщал от експедицията срещу „Kersales”. —
Boué, Itinéraires, I, стр. 202, видял в Прищина les restes d'un petit fossé et d'un bos parapet, които били
издигнати през 1806 г. срещу раз-
540
Не е известно какъв е бил краят на отделните чети и предводители. За смъртта на войводата българин
Индже доста много се пее и разказва. [33]
В с. Гуюмли под Балкана били разположени на лагер предводителите Кара Феиз, Дели Кадир и Индже,
всеки един от които командувал 500 души. В навечерието на Св. Троица Индже разгласил с глашатай :
„Който се надява на коня си и на ятагана си, да върви след мене на грабеж”. Кърджалиите много обичали
да нападат селата в празнични дни. Кара Феиз и Дели Кадир раздумвали Индже. „Не отивай утре на
грабеж : утре е голям ваш празник и лесно може да ти се случи нещо лошо.” Индже отговорил : „Толкова
години вече живея по планините и никога нищо не ми се е случвало.” Той потеглил към с. Урум Еникьой
при Айтос. Когато влязъл там, народът бил още в черква. Разбойниците заградили черквата, пленили
цялото население и почнали да ограбват къщите. В една от къщите Индже намерил младо свинарче с
една стара развалена пушка. Индже почнал да се надсмива на момчето и му поискал пушката; то обаче
пак със смях отговорило, че никому няма да даде оръжието си. Индже го подгонил, обаче момчето,
бягайки по двора, попаднало зад гърба му и гръмнало. Индже, пронизан от куршума, паднал от коня си на
земята. Кърджалиите дотърчали и се нахвърлили на момчето. Индже обаче заповядал да го доведат при
него и му казал : „Много майки съм разплаквал аз, а ти разплака моята. Живей щастливо!” Той му подарил
500 пиастра и заповядал на другарите си да го пуснат. Тъй умрял Индже. Трупа му отнесли в Гуюмли и го
погребали в лагера. Според един друг вариант Индже почива в манастира „Св. Троица”. Според едно от
многото предания Индже дошъл в Урум Еникьой на празник, излязъл на хорото и един грък го убил от
един прозорец. Според друг вариант Индже бил само ранен и стенал из планините и горите още три
години. Разправят, той бил такъв грешник, че земята три пъти го изхвърляла; най-после погребали го
заедно с едно умряло куче. Индже не е бил популярен хайду-
бойниците. Пак там, стр. 205 — запустяването на Качанишкия проход започнало тепърва от 1806 г., où de
nombreux brigands у avaient établi leur quartier général en occupant en même temps Качаник. Прищина même
ne fut exempt de cette engeange, qui s'entendait avec certain Ayans. Опожарявани били горите срещу
разбойници тук, към Враня и в Шар на пътя Призрен — Калканделен. — В боя при Каменица през 1809 г.
срещу сърбите Нишани, Шашин (Шахин?) паша лесковски и „нἀкоегω зликовца, дрἀга Гἀшанцъ Алїи
бранящаго иногда Белградъ именемъ Кара Везїἀ”. Гласник, II, стр. 211. Гушанц „паша отъ 2 тἀга” с
Каравезия и пред Делиград, пак там, стр. 213. — Гушанц Али заедно с Карафеиз след смъртта на
Пазвантоглу претърпял страшно поражение под Мулла паша видински при Малайница в Крайна на 19 юни
1807 г. : след шест неделна борба било смазано турското надмощие от сърбите, които били
388
предводителствувани от самия Карагъорги и хайдут Велко и от русите под водителството на генерал
Исаев (Милићевић, стр. 972). — Алибег, син на Карафеиз, през 1815 г. бил разбит от сърбите при Юхор на
Морава в Ягодинско окръжие (Милићевић, стр. 191). — Някой си Кара Мустафа през 1815 г. бил разбит от
сърбите при Котраже в Чачанско окръжие. Той паднал убит и главата му била изпратена на княз Милош
(пак там, стр. 675), — София е била оплячкосана на 2 април 1832 г. Пътувания по България, стр. 27.]
33. Раковски, Горски пътник, стр. 283. Панайот, стр. 144.
541
тин, както по-късно Дончо или Панайот, а само прочут разбойник. Жена му още дълго време живяла в
Сливен.
Шайката на Индже, останала без водач, презимувала в Шахларе при Карнобат. На следната пролет
кърджалиите бясно нападнали Карнобат, но били отблъснати от окопите му с големи загуби. Когато след
това турците нападнали главната им квартира в Хасково, Емин ага се затворил в една крепост при
Гидикли, но бил хванат и заклан. Българи от Котел, Жеравна и от други градове унищожили друга една
голяма кърджалийска шайка в гъстата гора при Козята река в Балкана, между Котел и Раково, което малко
преди това било опустошено от същата разбойническа сбирщина. Байрактарят на Индже — Кара Кольо,
скитал още десет години по Тракия с 60 пеши хайдути. Пътят между Сакар планина и Бакаджика и досега
още се нарича „Каракольовият път”; при Чанакчий в Средна гора и досега има Каракольов извор. По-после
Кара Кольо забягнал във Влашко или в Сърбия.
През сръбското въстание султанът се принудил да се помири с Пазвантоглу. Сръбската революция

почнала с борбата на сърбите за интересите на самата Порта, против ония турци, които нарушавали
мира. След Свищовския мир белградските еничари, най-развалените елементи от целия корпус, били
принудени да напуснат Сърбия и постъпили на служба у Пазванта. Белградският паша, справедливият и
хуманен Хаджи Мустафа (1796—1801 г.), за да отблъсне техните нападения, решил да въоръжи и раята. С
помощта на християните той няколко пъти успявал да отблъсне разбойническите шайки. Но след
нееднократното унижение на Портата при Видин еничарите пак се върнали в Белград и под ръководството
на четиримата си дахии почнали толкоз тирански да се разпореждат, че сърбите грабнали оръжие (1804
г.) и с помощта на правителствени войски ги унищожили. След свършването на борбата турците поискали
от раята да се разотиде мирно по домовете си. Обаче сърбите решили да използуват благоприятния
случай да си извоюват свобода или поне автономия и насочили оръжието си против Портата. От целия
полуостров забързали хайдути, за да засилят сръбските чети. В 1806 г. те превзели Белград; кърджалията
Гушанц Али, който още в 1804 г. бе дошъл да помогне на дахиите и оттогава бе останал в крепостта, се
върнал на кораби във Видин. [34]
Когато през ноември 1806 г. русите преминали Днестър, против тях на влахо-молдовската граница
излязъл Пазвантоглу в съюз с известния русчушки Мустафа паша, но бил отблъснат.
На 5 февруари 1807 г. Осман Пазвантоглу умрял. [35] Той бил човек с желязна воля, храбър, енергичен,
неустрашим и виден пълководец.
34. При сръбските посолства в Цариград се отличавал българинът Петър Ичко от Катраница (между
Воден и Костур), придобил като драгоманин на турската легация в Берлин доста големи знания; по-късно
се ползувал с доверието на Мустафа, а още по-късно сполучливо водил търговия със западни търговци в
Белград.
35. Zinkeisen, VII, стр. 485. Рисунка от Пазвантовия паметник имаме у Kanitz, Donau- Bulgarien, I, стр. 233,
гдето е дадено също тъй и едно подробно описание на постройките му във Видин. Датите по западния
календар са означени със звездички, а всички останали дати са по източния календар.
542
Умело съчетавал строгостта с мекотата и великодушието. Многобройните монументални постройки, нови

улици и укрепления свидетелствуват, че той разбирал и от строително дело. От 32-те видински джамии
интересна е Пазвантоглу-джамия, с библиотека и училище. Пазвантовият „сарай” (дворец) сега служи за
затвор. Многото хубаво украсени чешми са негово дело; построил и фабрика за лед, от която всеки ден
давали безпатно лед на бедните.
Домашните отношения, частният живот и външният вид (портрет) на Пазвантоглу не ни са известни.

Заобиколяли го френски и английски наблюдатели, както Али в Янина. Знаем само нещо за неговия
389
епископ. Влашкият игумен Калиник, [36] човек своеволен и упорит, му предложил 20 000 пиастра за
видинската митрополия. Пазвантоглу се съгласил да изгони предишния митрополит, предварително му
взел всичко, каквото имал, и назначил Калиник. Но понеже не бил утвърден от патриарха, Калиник
примамил епископ Софроний Врачански във Видин и го накарал да извършва богослужението, а сам
прекарвал весело времето с Пазвантовите хайдути и кърджалии. Чак в 1803 г. Калиник, съпроводен от 50
турци, пристигнал в Букурещ, бил там посветен в епископски сан и освободил Софроний, който бил
принуден цели три години като пленник да изпълнява епископската служба.
Разклатената Порта не могла да извлече никаква полза и от смъртта на Пазвантоглу. Симпатиите към
французите станали причина Турция, обзета от граждански войни, да си навлече още и враждата на руси
и англичани. Русите заели Влашко и се съединили със сърбите. На 20 февруари 1807 г. неочаквано пред
Цариград се явил с английски флот адмирал Декворт; със страх очаквали бомбардировка, но той изчезнал
така, както и дошъл. Скоро след това русите унищожили турския флот при Тенедос. И при това опасно
положение в Цариград избухнала революцията на еничарите против султана реформатор; на 31 май 1807
г. Селим III бил свален и на престола се възкачил Мустафа IV.
Между това на север съдбата на Турция била вече почти решена. Наполеон и Александър се споразумели
в Тилзит относно подялбата на османското царство. Русия трябвало да получи Бесарабия, Молдова,
Влашко и България до Балкана; а Франция — Албания, Тесалия, Морея и Крит; на Австрия
възнамерявали да оставят Босна и част от Сърбия. Тракия с Цариград и с азиатските провинции оставала
на султана. За народите на полуострова, за техния характер, брой и за границите им
36. [За Калиник, видински архиерей, Петров, I, стр. 44 : по ходатайство на везира свалил го от престола за
200 кесии, ала наместникът му пристигнал и нямал тези пари, та Пазвантоглу заподявал да го обезглавят
и тялото му да хвърлят в Дунава. — Пак там от 1806 г. се говори за сръбската Крайна и техния кнез. —
Според Ranke, Serb. Geschichte, стр. 163, Молла паша бил писар на Пазвантоглу, също така самозванец.
Срв. Петров за сношенията му с русите. През 1813 г. бил свален от Портата, умрял от чума в Скутари.]
543
тогава почти нищо не знаели. Особен предмет в преговорите бил Цариград. Наполеон по никой начин не
искал да го остави на император Александър; който владее този град, казвали тогава, той има властта над
целия свят. Ето защо в тайните клаузи на Тилзитския мир (8 юли 1807 г.) било казано, че Франция и Русия
ще изтръгнат „от игото и тиранията на турците” всички провинции на османското царство в Европа освен
Румелия и града Цариград. [37] В същия още ден Наполеон писал на Мармон, своя губернатор в
Далмация, да изучи турските земи във военно отношение. С тази цел в 1807 и 1808 г. френски офицери
пропътували Босна и Херцеговина, някои достигнали дори до Албания и Македония. Въз основа на
докладите им Водонкур и Лапи съставили своите карти, които за пръв път представили тия земи в
истинското им положение.
Тилзитските споразумения не могли да се запазят в тайна. Портата била уведомена за тях от английския и
австрийския посланик. В едно бурно заседание на дивана, в което участвували и главатарите на
еничарите и на улемите, последните извикали, че предпочитат да умрат на бойното поле под знамето на
пророка, отколкото да преживеят пропадането на империята. Ако Наполеон наистина бе нападнал Турция,
та с помощта на раята и на бунтовниците паши да основе нова „латинска империя”, това предприятие
въпреки фанатизма на омаломощените османлии би завършило много по-щастливо, отколкото походът му
към Москва.
В 1808 г. Цариград бил арена на ужасни сцени. Мустафа Байрактар от Тръстеник, русчушкият паша,
настъпил с отбор войска към Стамбул, за да освободи Селим. Но докато той атакувал сарая,
противниците му побързали и удушили пленения Селим. Сараят бил превзет, Мустафа IV бил свален и за
султан бил издигнат Махмуд II. Мустафа Байрактар станал велик везир. През октомври станало
тържественото събрание на пашите — невиждано дотогава зрелище; обаче румелийските и българските
аги, жестоки врагове на Байрактар, не дошли. На това събрание се обсъждало между другото и
реформирането на еничарския корпус. Създаден бил нов корпус от редовни „сеймени” и понеже нито
еничарите, нито остатъците от родопските и балканските кърджалии искали да постъпят в редовете му,
почнали да приемат даже християни и евреи. През ноември 1808 г. избухнало въстание срещу Байрактар
реформатор и срещу неговия „низами джедид”. Безумието на еничарите било страшно; грозни били
пожарите, които няколко пъти обхващали целия Стамбул с море от пламъци; яростна борба се водела по
всички улици. Байрактар се затворил в една кула, гдето се задушил от нагорещения въздух, когато около
него горяло. Привържениците му избягали в Русчук, но изгонени оттам от Молла паша, наследник на
Пазвантоглу във Видин и непримирим Байрактаров враг, загинали един след друг. Едва след дълго време
младият Махмуд се опитал отново да пристъпи към реформи. [38]
390
37. Zinkeisen, VII. стр. 518; там подробно са описани и цариградските събития през това време.
38. [За емиграцията на българите през кърджалийско време вж. А. Ф. Музыченко, История поселения и
фонетическия особенности говора крымских болгар. (Памяти профессора Марина Степановича Дринова),
Известия отделения русского языка и словестности Импер. Акад. Наук, 1907 г., т. XII, кн. 2, СПб, 1907. стр.
72—134.]
ГЛАВА XXIX. Фанариотски епископи и гърцизмът в България

Състоянието на българския народ в началото на сегашния XIX в. Сведенията за българите на Запад.
— Продължение на елинизацията. — Гръцки училища и писмо. — Фанариотският клир. — Изгаряне на
ръкописи
В началото на сегашния (XIX) в. българският народ, лишен от всякакъв политически и църковен живот, до
такава степен се изгубил изпред очите на Европа, че трябвало отново да се открива. Дори на учените,
които тогава се бяха заловили да изследват организма и взаимните отношения на славянските езици,
трябвало дълго време, докато получат какви да е удовлетворителни сведения за свойствата на
българския език. В 1771 г. Шлецер посочи настоятелната нужда от българска граматика и речник; минали
обаче тридесет години и българският език още си оставал неизвестен. [1] Добровски в 1814 г., който
впрочем не бе видял никакъв образец на български език, считал го за сръбско наречие. [2] Копитар (в
1815 г.) знаел само, че в българския език има член, поставян в края на думата. [3]
Понятията на славянските филолози за българския език за пръв път задоволително били разяснени от
бащата на новосръбската литература Вук Стефанович Караджич. Подбуждан от Копитар, той в 1821 г. в
ред писма до д-р Фрушич показал отликите между сръбския и българския език; в добавките си към
петербургския сравнителен речник на всички езици той издал в 1822 г. един преглед на българската
граматика, образец от библията, няколко народни песни и един проект за български правопис. [4] Само
няколко години преди това английският пътешественик Leake препечатал в своите „Researches in Grecce”
(Лондон, 1814 г.) Тетраглосон
1. Schlözer, Nordische Geschichte, стр. 334. Nestor, II, стр. 326.
2. Dobrovský, Slovanka, Praha, 1814,1, стр. 194. — [Добровски в рецензията си на Шафариковата Gesch.
der slav. Sprache und Literatur, Jahrbücher der Lit., 1827, Bd. 37, стр. 5, казва : „der Bulgaren, die gleich bei den
Hügeln im Norden von Salonich anfangen, dürften mehr als 600 000 seyn”. Техният език се различава от
сръбския повече, отколкото словашкият от чешкия.]
3. Kopitar, Kleinere Schriften, Wien, 1857, стр. 319.
4. Вук Ст. Караджич. писмо до Дим. Фрушич, д-р по медицина във Виена, 19 ноември 1819, Виена, 1821 г.,
16 стр. (Приложение към Српски новини за 1821 г., № 68). Додатак к Санктпетербургским сравнителним
рјечницима свују језика и нарјечија c особитим огледима бугарског језика, Виена, 1822, 54 стр.
545
на Михаил Адам хаджи Данаил от Мосхопол, съдържащ разговори на новогръцки, албански, влашки и
български, всички с гръцки букви (Венеция, 1802 г.). Шафарик в 1826 г. не знаел нито една българска
книга и бил на мнение, че българите живеят само между Дунав и Балкана; той ги наброявал до 600 000. [5]
Нищо чудно няма в това, че българският народ бил неизвестен на останалите славяни, изобщо на цяла
Европа. Значителен по броя си и нищожен по образоваността си, без водачи и център, влачейки
съществованието си под физическия гнет на турците и под духовния на гърците, българският народ с
изключение на няколко само лица забравил, че е било някога време, когато и той под властта на свои
царе и патриарси е живял свободен политически и културен живот. За собствения си брой и за
разпространението на своите селища българите нямали никакви сведения, а още по-малко знаели, че
негде по земното кълбо има родствени тям силни племена и че тям е присъщо известно национално
значение. Нямало образована българска класа, защото, ако някой получавал образование, той преставал
да бъде българин. Само сред необразованото селско население се запазили славянският език и старият
народен бит. Най-после ударил часът, когато трябвало вече да се реши дали тъй ниско падналият и
захвърлен народ, както полабските славяни или както словените, които са живеели в Маджарско до
идването на маджарите, ще трябва да изчезне, или пък той може още да се пробуди от дълбоката
летаргия за нов живот.
391
През време на турското владичество в България попските училища били едничките учебни заведения. Те
се намирали в градовете, но понякога и в селата, в жилищата на свещениците; те се наричали обикновено
келии. Тяхната цел се ограничавала повечето с подготвяне младежи за духовно звание. Учениците
изучавали славянската азбука, после църковните книги, Псалтира, Часослова, Октоиха и Апостола, всичко
наизуст, при което често се прилагало наказание с пръчки. Часословът дълго време се наричал просто
„наустница”. Учението се завършвало с Апостола. Знанието на евангелието било доста за обикновената
ученост.
При растящата мощ на фанариотите, която била твърде силна от началото на XVIII в., а именно след
унищожението на Охридската църква, важността на гръцкия език се увeличавала от година на година. Със
заляганията на гръцките епископи в черквите славянската литургия била заменена с гръцка. За тази цел
погърчвали повечето свещенически училища. Обучението пак се водело по старата метода, с тази само
разлика, че вместо старославянския натрапвали много по-трудния старогръцки
5. Šafařik, Gesch. der slav. Sprache und Literatur, Ofen, 1826 (нов отпечатък, Прага, 1869), 23, стр. 223.
Първото известие за българската писменост ни дава в 1829 г. Kopitar, Albanesische, Walachische und
Bulgarische Sprache, Jahrbücher der Lit., 46, стр. 66 и сл. (9 книжки).
546
език. В скоро време българските свещеници се научили да четат гръцките молитви като папагали, без да
разбират това, което произнасят. Елинизацията излизала от градовете, гдето имали резиденцията си
гръцките владици. Гражданите слушали как върховният им пастир хвали всичко гръцко и се подиграва с
всичко българско и в религиозната си простота безпрекословно тръгвали по пътя, който той им сочил. [6]
През втората половина на XVIII в. в Елада възникнало силно движение. Двама монаси, които получили
образование на Запад, Макарий от Патмос и Герасим от Итака, основали на остров Патмос училище по
европейски образец. На този пример почнали на драго сърце да подражават. Скоро в Смирна, Хиос,
Янина, Солун, Цариград, Букурещ и в други места гръцки патриоти открили и почнали щедро да
поддържат подобни училища. Със съставените за обучение в тези училища учебници било турено начало
на новогръцката литература.
Това движение се разпространило и по българските области. Със средствата от български търговци,

които не могли да си помислят за някакво друго училище освен гръцко, скоро възникнали гръцки учебни
заведения в чисто български градове, в които нямало никакво гръцко семейство. В двадесетте години
такива училища имало вече не само в Македония, но и на Балкана и край Дунав, например в Свищов,
Търново, Котел и т. н. [7] Мястото на поповете се заема от даскали (διδἀσκαλος), отчасти същински гърци,
отчасти погърчени българи. Макар децата да са били повечето от семействата на търговци и занаятчии и
да е трябвало да се готвят за професията на родителите си, все пак главно внимание било обърнато към
четенето на класиците. Четели избрани места от Лукиан и Езоп, понякога от Омир, Плутарх, Исократ и
Ксенофонт. При това давали се известни знания по математика и история. Българчетата се мъчели да
четат, да пишат и да говорят по гръцки. Пръчката довършвала това, което не могла да направи добрата
воля. От много училища излизали добри „елинисти”, обаче цялото им образование се проявявало главно в
граматически педантизъм, в често повтаряне на заучени цитати, надута употреба на архаични фрази и в
презрение към всичко, което не е във връзка с древността. Въпреки всичко това не може да се отрича, че
тези училища разпространявали и в долните слоеве на народа известна спретнатост в изразите и
поразяваща начетеност. В основания след гръцката революция университет в Атина постъпвали българи
не само от юг, но и от Търново, Сливен и от други северни градове. В началото на сегашния век
погърчването достига до най-големия си разцвет. Който не знаел да говори гръцки или поне да кичи речта
си с гръцки фрази и изречения, такъв не е принадлежал към числото на образованите; изглеждало дори,
6. [В македонските песни цитатите от черква са на гръцки : „сићки идат на црквата, малко и големо, старо
и младо, да си чует Христос анешти” (на Великден). Верковић, I, стр. 255, № 235.]
7. Гръцки училища в 1820 ги нататък има в Свищов, Търново, Котел, Сливен, Ямбол, Пловдив; в
Македония (около 1845 г.) — във Воден, Битоля, Ресен, Охрид, Струга, Струмица, Валовище, Мелник и т.
н.
547
че искали да отъждествят понятието човек с понятието грък. [8] Както в търговската, така и в частната
кореспонденция българите си служели почти само с гръцкия език или поне с гръцко писмо. Чистият
392
български език могъл да се чуе само в семейния кръг, тъй като жените с редки изключения никога не се
учели на гръцки. Ако запитали някой гражданин за неговата народност, той отговарял нерядко, дори в
Търново, че е грък. Мнозина дори се чувствували обидени, ако ги наричали българи. [9] На чужбина, във
Виена, Будапеща, Темешвар, Нови Сад, във Влашко и т. н., българите търговци казвали, че са гърци, и
учели децата си по гръцки. Съвсем инак постъпвали сърбите, които, дори и далеч от родината си, пак се
отнасяли с любов към родния си език. [10]
Погърчването било толкова силно, че познаването на кирилското писмо изчезнало. В чисто български
градове като Сливен учениците се учели само на гръцко писмо, макар самият гръцки език да им оставал
чужд. [11] В 1845 г. Григорович не намерил в Охрид нито един човек, който да знае да чете славянски;
напротив, срещнал мнозина, които доста бързо четели средновековното гръцко писмо, което, както е
знайно, е доста мъчно. И досега (1878 г.) още не само в Македония, но и в Родопа и край Дунав живеят
стари хора, които могат да пишат по български само с гръцки букви. В 1852 г. йеромонах Павел от с.
Кониково при Воден напечатал в Солун свой български превод на евангелието с гръцки шрифт. [12]
Гръцката азбука, в която няма писмени знаци за б (β = в), ц, ч, ш, ж и ъ, разбира се, не подхожда за
българския език; затова трябвало да прибягнат към съчетания (например, μπ за б и др.). Черноризец
Храбър разказва, че славяните до Кирил и Климент пишели на своя език с гръцки букви; днес, девет века
след Храбър, българите се нуждаели от нов Кирил. [13]
8. [За отношението на гръцките епископи към славянското население срв. характерното писмо на един
мелнишки владика, писано от Сидерокастро (Валовища), у Crusius, Turcograecia; оплаква се горко от
суровите и „неми” „трибали”.]
9. Априлов, Денница новоболгарскаго образования, Одеса, 1841, стр. 71.
10. В Темешвар при гръцката църква има следния надпис : ἡσἡστησε Ζλἡτκος ϕιλογενἡ ἡλλην ἡπἡ
Γἀμπροβον — Елин Златко от балканския град Габрово, може би потомък на някой маратонски герой.
Раковски, Горски пътник, стр. 269.
11. Венелин, О зародыше болг. литературы, Москва, 1838, стр. 18.
12. Вж. моята Bibliographie, № 182.
Не ми е известно дали печатането на това куриозно издание е извършено; аз видях само заглавието и
началото. Йеромонах Павел след това станал архимандрит на Св. гроб и в 1865 г. дохождал в Прага вече
съвсем престарял; той съвсем не е бил погърчен българин, но усърдно следил за възраждането на
отечеството си. — [Дали йеромонах Павел не е същият, за когото четем в Цариградски новини, от 7 май
1896 г. (VI, бр. 63) : През 1868 г. в лесновския манастир „Св. Гавриил” новият игумен Павел, родом от
Воден, управлявал деспотически, монасите теглели големи мъки. По-после няколко монаси излезли и
основали нов манастир „Св. Пантелеймон” в Кочани.]
13. Филолог Икономос напечатал в своя Δοκἡμιον περἡ τἡς πλησειστἡτης συγγενἡιας τἡς σλαβονοροσσικἡς
γλἀσσης πρἀς τἀν ἀλληνικἀν, СПб, 1828, III, стр. 439—501, някои староеолийски паметници — български
молитви и поговорки с гръцки букви! Вж. Венелин, цит. съч., стр. 18 и сл.
548
В Македония освен в Дебър, в прилепската страна и в някои манастири, дори и в селата служили литургия
на гръцки език. В останалите места старословенският език бил запазен поне в селата. Какъв е бил
духовният живот на селяните под настойничеството на чуждоезични фанариоти и на необразовани
попове, можем лесно да си представим. Имало е области, в които народът не знаел дори и молитвите;
суеверието и даже езичеството пак се сродили с него. На вроденото си недоверие и на своята
недостъпност българското население дължи запазването на народността си. Градските псевдогърци
наричали селяните χονδροκἀἀαλοι (дебелоглавци), ξἀλα ἀπελἀκετα (пънове недодялани) и с други още
презрителни прозвища. Селяните от своя страна наричали всеки облечен по градски човек грък, израз,
който за тях имал подигравателен отсенък, личащ много ясно в много пословици. [14] Тази дълбока
омраза у селското население към всичко гръцко била възбудена обаче не толкова от погърчените
граждани, колкото от градското духовенство.
393
Парите царели над всичко в Цариградската църква. Ученост, житейска опитност и нравствено достойнство
не били нужни за духовна кариера; трябвало да се плаща и да се плаща много. Цената на патриаршеския
сан, която в 1573 г. достигала само 6000 дуката, с течение на времето се увеличила 25 пъти. За да може
да си набави тази грамадна откупна сума, всеки нов глава на източното християнство оценявал отделните
епископства едно на друго по 4000 дуката. Епископите пък знаели да изискват тази сума и освен това да
намерят средства не само за да се обзаведат разкошно, с което те се отличавали от строгата бедност на
мохамеданските имами, но и чрез подкуп на чиновниците да хвърлят в затвора или да изпратят на
заточение в Азия всекиго, който не им се понрави. [15] Изворът на техните приходи съвсем не били
църковните имоти, а изключително тегобите на народа под разни форми.
Фанариотските епископи били твърде изкусни да изтръгват пари от хората. Веднага след като пристигнат
в своята резиденция, те разпращали на по-видните семейства във вид на подаръци разни дреболии, за
които гражданите трябвало да ги възнаградят с подаръци, струващи 30 пъти по-скъпо. От време на време
епископът обикалял епархията си и „грабил по селата като кърджалия”, макар в неговата „буйрулдия”,
която съдържала позволение от пашата за тая обиколка, да се предоставяло всекиму да дава толкова,
колкото поиска. По такъв начин се събирали βοἀἀεια за патриарха, ἀμβρατἀκιον за посвещение на
попове, παρρηςἀα за молит-
14. Напр. „Да те пази бог от влашки вълци и от беломорски гърци.”
15. За гръцките владици в България вж. пътешествията на Каниц, Лежан, Григорович и др.; също тъй
съчиненията на Априлов, Даскалов, Раковски и др. българи; не по-малко богат материал има и в по-
новите български периодични издания. За дейността на гръцкото духовенство в Босна вж. Evans, Trough
Bosnia and Herzegovina, London, 1876; стр. 264.
549
ви, ψυχομερἡδιον за упокой, ἡγἡασμα за водосвет и много други такси и налози. Понякога „фенер-
владиката” изпращал свои свещеници да събират пари за постройка на някоя черква; събраната сума
обаче често отивала за издигане на разкошни владишки конаци. Особено богат извор на приходи били
бракоразводните дела. Поради това най-дребните разпри между съпрузи фанариотите раздували чрез
интриги. А това пък повлякло след себе си нравствен упадък. За каноническото право там малко се
грижили : всичко можело да се получи с пари.
Такива кожодерства разорявали не само отделни семейства, но и цели села. Ако някои бедни
многострадални селяни нямали средства да задоволят ненаситното користолюбие на духовните си
пастири, при тях отивали епископски служители, анатемосвали селото, запечатвали черквата и
заграбвали от къщите всичко, което можело да се изнесе. За протест не можело и да се помисли. Отчаян,
селянинът понасял духовното иго; децата му растели некръстени, а когато той умре, спускали го в черната
земя без свещеник и без молитва.
Положението на свещеника било още по-тежко, отколкото на селянина. Подчинен непосредствено на

епископа, той нигде не е могъл да се укрие. За неговата просвета никой не се грижел. Често той не е
умеел да чете, произнасял молитвите наизуст, сметките си водил с рабуш и със собствени ръце
обработвал нивите си; от селянина той се отличавал само с калимавката и брадата. За посвещаване той
трябвало да плати на фанариота 1000—1500 гроша; а епископите, за да увеличат приходите си,
обикновено увеличавали без необходимост броя на посвещаванията в свещенически сан, затова много
такива безполезни попове се скитали по страната без работа и хляб.
Обноската на епископите със свещениците била извънредно недостойна. Нерядко епископите биели
свещениците в олтара. Много епископи обикновено държали при себе си попове за услуги, като ги карали
да им работят в техните дворове, яхъри или по градините. Впрочем срещали се твърде благородни и
образовани личности, които не били в състояние да претърпят такова унижение. Ще дадем само един
пример.
В началото на сегашния век в Търново живеел един учен свещеник на име Йоаким, който се ползувал с
голяма любов от страна на народа, но необичан от митрополита. Веднъж след литургия митрополит
Иларион, родом от Кандия, му заповядал да изнесе на двора в кош гюбрет от обора на епископския дом.
Йоаким отказал да му се подчини. Работата дошла до бой с епископските слуги и дякони. Със сила едва
успял свещеникът да се отърве и избягал с разчорлена коса и без калимавка право при кадията. Преди
още да залезне слънцето, той приел исляма. Той се научил да пише и да чете по турски, спечелил си
голяма почит между турците и паднал в Добруджа в бой против „московеца”. [16]
Не по-добро било положението и на манастирите. В Македония те
394
16. Спомените на един стар търновчанин във в. „Гайда”, I, 1863, № 8, стр. 61.
550
обикновено били давани под наем на предприемчиви гърци, власи или албанци. На наемателя се
предоставяло да търпи монасите или да ги изпъди. Григорович в 1845 г. в манастира „Св. Наум” край
Охридското езеро попаднал на един игумен без монаси; един грък с 30 души слуги се разпореждал в
огромния манастир, като плащал на епископа годишно 1500 гроша.
Гръцките епископи също тъй малко били образци за християнско безкористие и доброволна сиромашия,
както и образци за християнска нравственост. В конаците им с голямо влияние се ползували хубави
гъркини и арменки и тяхното застъпничество правело всичко. Мястото им понякога заемали безбради
женоподобни момчета. От преследването на фанариота не е била сигурна никоя жена или мома в селото.
В такива случаи рядко е могло да се намери помощ у чиновниците, а от отмъщение задържал още
запазилият се благоговеен страх „пред духовните пастири”. [17] Някои епископи се стараели, доколкото е
възможно, да държат духовните си чада в предишното невежество; други пък не изпущали из пред вид
политическите и националните тенденции. Техният девиз бил, от една страна, да обогатяват себе си, а, от
друга — систематично погърчване на славяните. Тази си цел се мъчели да достигнат с въвеждане на
гръцката литургия, с основаване на гръцки училища, с разпространение на гръцките разговори, а също
тъй и с подаряване на гръцки книги. До началото на сегашния (XIX) век често и българи били посвещавани
в епископски сан; обаче след гръцката революция и образуването на новогръцкото кралство нито един
българин вече не бил допущан до по-високите звания.
За да заличат българите от списъка на европейските народи, действували не само косвено, чрез

въвеждане на гръцкия език, но и пряко, чрез преследване на българския. Славянският език, който по тяхно
мнение в основата си е език варварски, звучал неприятно сам по себе си за фанариотите. Но и това било
малко. Историята на фанариотския клир в България е запетнена с дела, достойни само за вандали.
Български ръкописи, оцелели с векове от войни, пожари, мишки, молци и гниене, били навсякъде изгаряни
и унищожавани от гърците също така, както чешките книги били унищожавани от йезуитите след
Белогорската битка. Българите не трябвало да узнаят, че те имат славно минало, стара литература и че
техният език е имал някога собствено писмо.
Григорович (1845 г.) ни дава много примери за това варварство. В Зограф немного преди да пристигне той
там, бил изгорен цял куп ръкописи. Очевидци му разправяли как в Ксеноф (гърците) хвърлили в морето
17. През 1860 г. един грък лекар в Пирот обвинил тамошния епископ в това, че той бил обезчестил едно
14-годишно момиче от тамошното училище. Охридският епископ в 1864 г. насила държал моми в разни
тайни места „за изповед”; със сълзи излизали оттам бедните момичета. В „Гайда”, 1864, стр. 167.
Митрополит Софроний Призренски (XVIII в.) обикновено ходел по къщите да търси моми, които се криели
от него като от турчин (разказ на руския консул Ястребов в Гласник, 40, стр. 195). Срв. Kanitz, Donau-
Bulgarien, I, стр. 129.
551
славянски кодекси. Във Ватопед палили фурните със старославянски пергаментни ръкописи, на които
гледали като на ἀχρηστα πρἀγματα. Същите сцени ставали и в славянските по своя произход
Симопетровски и Филотейски манастир. Григорович, търсейки славянски паметници, узнал, че същото
това се вършело не само в Атонските гори, но и вътре в страната. В манастира „Св. Наум”
предшественикът на тогавашния игумен, анадолски грък на име Дионисий, изгорил всички книги. В
Меникейския манастир при Серес показали на нашия пътешественик богатата гръцка библиотека; но
когато той запитал има ли в нея славянски ръкописи, отговорили му, че те вече са изгорени. [18]
В 1823 г. софийският митрополит Йоаким се научил, че в с. Церовене при Берковица се намират сборници
и икони. Той заповядал на селяните да натрупат тия неща в една кола и да ги изгорят отвън селото или да
ги закопаят, в противен случай той няма да стъпи в селото им. Селяните точно изпълнили заповедта и
заровили старините; запазени били само три ръкописа, скрити от свещеника. За награда селото получило
в дар гръцки църковни книги и икони с гръцки надписи. През време на църковния въпрос епископ Доротей
в 1864 г. заповядал да разровят онова място, но намерени били само рамките от иконите и купища
изгнили пергаменти. [19]
395
През четиридесетте години шуменският епископ, когато освещавал новата черква в с. Тича, заповядал да
хвърлят ръкописните книги в една яма на гробищата. По същото време един фанариот в Стара Загора
заповядал да изгорят или да заровят куп старобългарски църковни книги под предлог, че върху тях се
били разлели светите тайни. Около 1853 г. влашкият протопоп в Пещера Христодул изгорил ръкописите
на „Св. Петка”. [20]
Най-прочутото фанариотско autodafé е изгарянето на старата търновска патриаршеска библиотека. [21]

Споменатият митрополит Иларион около 1825 г. заповядал да отворят в митрополитската черква врата от
олтара направо закъм двора. Когато почнали да пробиват стената, случайно се натъкнали на една малка
със сводове стаичка, цяла пълна с книги — библиотеката на търновските патриарси. Там намерили и
мощи на светии; от тях главата на св. Михаил от Потука Иларион продал във Влашко. Неофит,
митрополитският протосингел, светогорец, се помъчил или да зазида книгите отново в черковните стени,
или да ги зарови под пода на строящата се там наред с черквата конюшня. Иларион обаче прегледал сам
книгите и отделил в едно сандъче само няколко гръцки църковни книги; останалите, цяла колà, заповядал
да се изгорят. В митро-
18. Григорович, Пут., стр. 96, 130, 144.
19. „Гайда”, 1864, 11 септ. (II, № 8, стр. 60).
20. Раковски, Горски пътник, стр. 165. Захариев, стр. 61.
21. Този случай, изопачен по разни начини, кара историка да бъде по-предпазлив. От седемте съобщения,
които имах на разположение, придържах се само в спомените на стария търновчанин (вж. бел. 16), чийто
текст почива на разказа на самия протосингел. Срв. също Григорович, Путеш., стр. 172—176.
552
политската градина, под орешака, гдето по-късно бил погребан един самоубил се епископ, наклали огън и
посред бял ден изгорили всички български ръкописи. Споменатите гръцки пергаменти отдавна вече са
пръснати. От старата библиотека останала само една желязна решетка. [22]
22. С това често се смесва друго едно, пак търновско събитие. Емануил Васкидис (Васкидович) от Мелник,
природен грък (умрял през 1875 г.), по-късно учител в Свищов и сам съставител на български учебници,
бил секретар (γραμματικἀς) на Иларион. Веднъж (1820—1830) той узнал от шейха на бившия манастир
„Св. 40 мъченици”, какво там имало старобългарски пергаментови ръкописи. Той купил такъв един
сборник от турците и се спазарил за покупката на останалите. За нещастие показал откритието си на
митрополита, който веднага побързал да съобщи на турщпе за светотатството на шейха. От това време
забранили на християните да влизат в тази джамия. Съобщението на Даскалов (вж. стр. 101), какво уж
Иларион бил купил от шейха всички ръкописи и ги изгорил, е приказка. Поне старият Васкидис не казал за
такова нещо нито на Григорович, нито на нашите познати, които са говорили с него за това.
ГЛАВА XXX. Възраждане на българския народ

Начало и характер на българското национално движение. — Историкът Паисий Самоковски (1762 г.) и
епископ Софроний Врачански (1739—1815 г.)
Голямото умствено движение, което бе обхванало Европа през XVIII в., засегна също и славянските
народи, които— освен руси и поляци — тогава бяха съвсем забравени. Незабелязана за своето време,
шепа просветени патриоти произвели оня извънредно интересен за историка преврат, който и днес още
се приписва от Западна Европа на политическото въздействие на русите, като че ли дипломатическите
агитации са в състояние някъде да произведат такива дълбоко проникващи промени в народния живот.
Националното чувство се пробудило у чехи, лужичани, словенци, хървати, сърби и българи почти
едновременно, обаче самостойно у всяко племе. Коренната причина на този постепенен и без шум
преврат лежи в стремежа към образование, което може да бъде задоволено само при посредството на
родния език. Достатъчни били само няколко книги, за да се събуди предишният народен дух от дълбоката
летаргия; скоро възникнали литературните наченки на изоставените в течение на толкова дълго време
езици. Това движение обхванало най-напред по-ниските народни слоеве; в по-горните класи, най-вече
податливи за усвояване на чужди елементи, тая промяна почнала да прониква само постепенно.
Сред вечнозелените Атонски горив 1762 г.монахът Паисий (Παἀσιος) завършил малката си книжка :
„Исторія славяно-болгарска о народах и о царях и о святых болгарских”, с появата на която почнало
396
българското национално движение. Па и у останалите славяни пръв тласък на новото движение е дало
пак изучаването на отечествената история. [1]
Кой е бил Паисий и какво го е подтикнало да състави славянобългарската си история? За жалост

отговорът ни на този въпрос по необходимост ще бъде много непълен, защото за Паисий ние знаем само
това,
1. Прекрасна статия за Паисий е написал Марин Дринов в Браилското Период. списание, IV, 1871, стр. 1—
26. За пръв път е обърнато внимание върху полузабравения Паисий в Български книжици, 1859, стр. 540.
Раковски направи първи извадки от Паисиевата история в книгата си за Асен I. — [За влиянието на
Паисиевата история върху населението пише Ст. Заимов, I, стр. IX, III, стр. 59.]
554
което сам той разказва за себе си. Роден е около 1720 г. в Самоковската епархия, в околностите на
старинния Рилски манастир; бил е монах в. Хилендарския манастир на Атон, гдето изпълнявал
длъжността про-игумен.
На 7 август 1758 г. в Хилендарския манастир пристигнал сръбският историк Йоан Раич [родом от Видин],
[2] млад човек с рядко прилежание и с благороден характер. След като получил западно образование в
маджарските йезуитски училища, той изучавал богословие в Киев. Той отишъл на Света гора с цел да
събере материали за една сръбска история. Недоверчивите хилендарци не му позволили дори свободно
да се ползува от богатите им ръкописни съкровища. Недоволен, той се върнал след два месеца в
родината си в Карловци. [3]
Пълните с въодушевление думи на сръбския историограф и проявената от него неуморима ревност на

събирач вероятно са подбудили младия Паисий да направи нещо подобно за историята на своя народ.
Подигравателните закачки на сръбски и гръцки монаси, какво българите нямат история, затвърдили в него
това решение. Цели две години събирал той материали на Света гора и в България; за същата цел той
отпътувал дори у „немска земля”, т. е. вероятно в Банат. Съчинението на дубровнишкия абат Mauro Orbini
под наслов : „Regno degli Slavi” (Pesaro, 1601; руски превод 1722), което представлява натрупване истини
и легенди без всякаква критика, му послужило за главен извор, макар и да не го задоволявало.
Използувал освен това и всемирната хроника на Бароний (руски превод от 1716 г.) и някои гръцки
легенди; от българските извори той знаел само неголям брой грамоти и жития на Светии. След като се
подготвил по такъв начин, Паисий, без да гледа на измъчващата го болест, почнал да пише книгата си в
Хилендар в онова време, когато по-старият му брат бил там игумен. Турците наложили на манастира по
3000 гроша годишен данък и дългът на манастира нараснал до 27 000 гроша. Поради това между
монасите възникнали несъгласия, които накарали Паисий да се пресели в Зографския манастир. Тук, в
този старобългарски царски манастир, той намерил някои нови пособия, които също тъй използувал, и
завършил труда си (1762 г.). За по-нататъшната му съдба знаем само, че
2. [За Йоан Раич вж. Руварац в книгата за (княз) Лазар.]
3. Šafařik, Gesch. der südslav. Lit., III, стр. 305. — [За Паисий и произхода на Царственика, както и за
произведенията на Качич вж. моя Български дневник, II, стр. 74 (разказ на Славейков). Славейков ми
разправи на 8 август 1884 г. за Паисий (Бълг. дневник, II, стр. 526) : Паисий умрял нейде в Егри Паланка
или в Куманово; учениците му го питали какво ще стане с българщината след неговата смърт. Той
отговорил : само преписвайте прилежно моята история. Това разправяли на Славейков приблизително
преди 30 години калугерите в Цариград, учениците на Кирил Пейчинович, игумен на Кралимарковия
манастир при Скопие, който издаде „Огледало” в Будин. — Nota bene в Кобровия „Slovník Naučny”, I, 1860.
Вацлик изчерпил Царственика = Паисий и изпълнил този научен труд с измислени владетели : Батой,
Пласан, Касан и т. н. — П. Лавров, Одна из переделок Истории славяно-болгарской йеромонаха Паисия,
сохранявшаяес в рукописи № 1731 собрания проф. Григоровича, Труды восьмого арх. съезда в Москве, V,
стр. 242—263. Срв. Виз. Временник, III, стр. 174. — За месторождението на Паисий вж. Дринов, в Пер.
списание, стр. 31 (от отп. стр. 15, бел. 1).]
555
пропътувал по България и давал да преписват хрониката му; тъй например в 1765 г. ние го намираме в
Котел.
397
Паисиевият труд няма по-голямо значение за критичното издирване на българското минало, отколкото
например Фирдуси за персийската и Качич за далматинската история. Затова пък неоценимо значение той
има за най-новото развитие на българския народ.
Горещ патриотизъм пламти от всяка страница. С пламенни думи Паисий предизвиква в паметта на
дълбоко падналите си сънародници славните дни на тяхното минало, когато те, управлявани от свой цар и
свой патриарх, са били прочути и уважавани. Той сериозно упреква гърците, задето те изпращат в
България само гръцки владици, съвсем се не грижат да се основат български училища, държат народа в
простота и невежество, с помощта на турското насилие и въпреки всички църковни закони вършат
постоянно неправда, и подканва сънародниците си да не търпят вече така овчедушно тези безобразия.
Остро наставление получават от него ренегатите, които се учат да четат и да пишат по гръцки и не искат
да се признават за българи. В името на своята история българите по неговия съвет са длъжни преди
всичко да уважават езика си. Паисий отговаря на подигравките не само на гърци, но и на съплеменните на
българите австрийски сърби и руси; нека да благодарят те на бога, извиква им той, загдето ги е пощадил
от турско и фанариотско иго.
Простите, но пропити с чувство Паисиеви думи донесли дълъг отглас във всички български земи. Скоро
той намерил последователи, които правели много добавки към съчинението му. Най-старият от тия
продължители (до 1797 г.) прибавил един списък със 144 града от всички страни на България, от който
узнаваме, че той бил вече добре запознат с географското разширение на целия си народ. Омразата към
гърците изпъквала у него още по-рязко, отколкото у кроткия Паисий. [4] Още в сегашния век неговата
хроника често се преписвала, докато в 1844 г. Христаки Павлович не я напечатал в Офен (Пеща), макар и
в много изменена форма, под название „Царственик или исторія болгарская”. [5]
От многобройните преписи написаният в 1765 г. в Котел е за нас особено интересен поради личността на
преписвача свещеник Стойко. А той не е никой друг освен познатия вече на читателя по описанието на
кърджалийските времена епископ Ссфроний Врачански — най-добрият Паисиев ученик. [6]
4. Така започва например главата за обръщането на помаците и бошняците в исляма : „Патрирхъ нἀкто
цариградскій, аду наслἀдникъ, діаволу другъ, вторьій Іуда, новьій Арія, ошоль при царя Селима на
поклоненіе и сказалъ ему : царю многольтный, есть твои подданицы болгарскій родъ, соровы человἀцьы
въ бранἀхъ непобἀдиміи, и аще не смиришъ ихъ до конца, то паки возстанутъ на тебе и возмутъ землю
свою отъ тебе” и т. н.
5. Вж. моята Bibliographie, № 513. В книгата не се споменава нито името на Паисий, нито издателят.
Оригиналната Паисиева история никога не е излизала на бял свят.
6. Този ръкопис, който се намира все още в Котел, е описан от Кръстьович в Бълг. книжици, 1859, стр. 540,
и в Читалище, I, 1871, бр. 2. — [Софроний бил в Анхиалската епар хия в Костенска енория (с. Костен). 12
села и Карнобат, единствената черква била в
556
Стойко Владиславов (род. 1739 г. в Котел) от малък останал сираче, поради алчността на роднините си
изпаднал в такава бедност, че решил да напусне жена си и децата си и да търси като занаятчия поминък в
чужбина. Тогава по настояването на чорбаджиите той бил ръкоположен за свещеник (1762 г.).
Стойко знаел да чете и да пише, преподавал в училището и държал проповеди в черква, когато другите
свещеници били невежествени земеделци; от завист те често го клеветили и обвинявали пред епископа.
През време на Руската война 1768—1774 г. Стойко бил натоварен да издава квартирни билети за
минаващите войски — работа, която донасяла много неприятности. Ако квартирата не била по угодата на
варварите, веднага дохождали при него с пищови и копия; един алжирец дори му изскубал почти цялата
брада. Страшни дни преживял Стойко, когато Котел, загдето взел участието в една крамола между агите
от Осман Пазарджик (сега Осман Пазар), бил осъден да заплати голяма контрибуция, а той бил откаран
като заложник, за да се осигури изплащането. Преживеният през време на затвора страх от смъртта,
угризенията на съвестта, че си позволил като епитроп на шуменския владика да събира в полза на
последния пари по селата, и смъртта на жена му — всичко това го хвърлило в дълбока меланхолия.
Понеже нямало никакви лекари, той почнал да се лекува с билки. Но за употреба на тия „магьоснически
средства” владиката го отстранил за три години, а когато те изтекли, Стойко нямал пари, за да склони
гърка за помилване.
Преследван от омраза, неблагодарност и завист, Стойко напуснал родното си място и отишъл при
анхиалския епископ, който го посрещнал дружески и му дал Карнобатската енория (1792 г.). Едвам се
настанил там, познал го бостанджи башията, който вече един път искал да го окачи на въжето в Котел, и
заповядал да го хванат и да го забият на кол; само молбите на християните и християнките пред майката
398
на турчина му спасили живота. Друг път посред полето го нападнал един татарски султан, Ахмед Герай,
който живеел в близкото село Шехлари, загдето Стойко против волята на султана венчал една българска
мома за християнин. Стойко едва се спасил след отчаяна борба.
Тия събития накарали Стойко да замине за Арбанаси при Търново, където между това се преселило и
семейството му. Живеейки в един манастир, той си спечелил такава голяма почит, че търновският
митрополит, без да гледа на негръцкия му произход, му предложил епископската катедра във Враца. На
13 септември 1794 г. Стойко под името Софроний бил ръкоположен за епископ. Неговите страдания през
времето на кърджалиите и Пазвантоглу ние вече описахме. Най-сетне, когато епархията му била
опустошена и обърната на разбойнишки стан, видинският митро-
Костен. След това една година е бил в Карабунар. Карабунар е на юг от Русокастро. Това е било около
1793 г. От тази година е релацията на полк. Лен, стр. 33 : от Айтос до Русокастро има 30—50 000
българи, „преданных России”; ако 10 000 руси дебаркират при Бургас, те ще въстанат. Вж. сбирката
Описание дорогам по Турции.]
557
нолит го изпратил на заточение. Едва в 1803 г. старецът сполучил да избяга в Букурещ, гдето братски бил
приет от митрополит Доситей. [7]
Последните си дни Софроний посветил на българската литература. „Работя ден и нощ, та да напиша
няколко книги на нашия български език, за да могат моите сънародници ако не от устата ми, поне от
книгите ми да почерпят каква да е полза.” Още в 1802 г. облекчавал затворнишките си дни във Видин с
превод на гръцки басни, разкази и сентенции и със записване на афоризми. В записките си, съставени
около 1804 г., той с прости черти рисува ужасната картина на своето сурово време. [8] В 1806 г. издал
проповеди, преведени от гръцки и славянски („Киріакодроміон, сиреч Неделник. Римник, 1806 г.), които
прославили името му и които и до днес още се ползуват с големи симпатии; това е първата книга,
издадена на новобългарски език. [9] Софроний умрял в 1815 или 1816 г. в Букурещ. Той бил благороден и
даровит човек без всякакво лицемерие и суеверие; в най-печални времена той не изпущал из пред вид
духовното благо на сънародниците си. Макар и самоучка, но все пак основно изучил старословенски и
старогръцки езици и придобил много знания. В Котел и във Враца той всяка неделя и всеки празник
държал проповеди на български език за велика радост на народа, който никога не се случвало да чува от
владиците си нещо на родния си език и изобщо проповеди. От котленското училище, гдето Софроний
учителствувал цели 20 години, са излезли дълъг ред български патриоти; обаче поради това, че работели
в чужбина, Котел не станал център на новобългарското движение, както би могло да се очаква. [10]
[В историята на по-новото българско движение Котел заема много
7. [Вж. Пер. списание за участието на Софроний в руските походи през 1806 г. и сл.—Върху това говори и
генерал Петров, Война России с Турцией 1806—1812 г., 1887, II, стр. 434. Княз Багратион в изпълнение на
своя план за похода през 1810 г. „вступил в сношения с болгарским архиепископом Софронием, жившим в
Бухаресте. Софроний принадлежит к числу сторонников России и, некогда, в качестве депутата,
приезжал в Петербург. Ведя крайне уединенную и воздержную жизнь, Софроний пользовался большим
влиянием на Болгар. Сойтись с таким влиятельным лицом било весьма важно. Софроний обещал свое
полное содействие успехам русского оружия, но обявил, что Болгаpы могут восстать только тогда, когда
русския войска вступят в Болгарию. Только тогда Русские могут расчитивать на готовность Болгар
снабжать их провиантом и фуражем, но с условием, чтобм войска сами ничего не брали, и чтобы, по
замирении, Болгары не били оставлены на жертву Туркам, как это случилось прежде с Морейскими
Греками.”]
8. Оригиналът сега се намира у Григорович в Одеса. За пръв път е издаден от Раковски в „Дунавски
лебед” (Белград, 1861), след това от Книжовното дружество в Браила в Пер. списание,V и VI. Ръкописите
на Софрониевите видински трудове според съобщението на Дринов се намират у българския екзарх.
9. Във второто (Нови сад, 1856) и третото (Букурещ, 1865) издание простият Софрониев език е доста
много изопачен. Bibliographie, стр.446.
10. Ще трябва да се заеме някой българин с подобна биография на Софроний. До неотдавна още имаше
хора, които лично са го познавали, като например княз Стефан Богориди, Софрониевият внук. Един
Софрониев портрет (с маслени бои) има в Цариград в народния дом при българската църква; заедно с
дома Богориди го подарил на българския народ.
399
558
важно място. Котленските старци още добре си спомнят с голяма почит своя прочут съотечественик
Стойко Владиславов или сетнешния Врачански епископ, чиито спомени съдържат и къс от историята на
града през втората половина на миналото столетие. И до днес се сочат две къщи, в които е живял този
народен будител. Бил, казват, „неотерист” (новатор) и при това по характер много„серт” (буен, сприхав) и
затова имал постоянно разправии с останалите тукашни попове. Син му Цонко бил бегликчия, прекупвач
на данъка върху добитъка, обаче рано умрял. След неговата смърт Софроний с мъка се преселил с
домашните си в Арбанаси при Търново и там се добрал до епископство. Кога и где е починал, сами
котленци не знаят със сигурност, казват уж в Букурещ някога след Руската война в 1812 г. Най-старият от
внуците му — Атанас, учил се в Париж и там умрял; прочутият новогръцки учен Кораис, който тогава
живял и работил във Франция, изрично, казват, споменава за него в едно свое писмо. Вторият — Стойко
или Стефанаки, се учил в Букурещ в тамошната прочута тогава гръцка академия; през гръцката
революция Сали Мехмед паша го изпратил в Кютахия, гдето за няколко години изучил отлично турски,
арабски и персийски. След 1829 г. захванал своята кариера като преводач на Високата порта в
дипломатическите мисии в Петроград и др., бил много обичан от султан Махмуд II, та станал по-после и
княз на васалния остров Самос, подкрепял българското движение главно с туряне основите нк
българската църква в Цариград и умрял в 1859 г. като 90-годишен старец. Според разказите на котленци
той бил много хитър и набожен човек, обаче много малко знаел български, едва няколко фрази и няколко
старославянски молитви, защото още на млади години бил излязъл от отечеството си, та със
съотечествениците си говорел гръцки или турски. Отгде произлиза презимето му Богориди, никой не може
да ми обясни, дори и в самия Котел. Майка му живяла при него в Цариград и умряла също в дълбока
възраст, на 95 години. Естествено е, че котленци много почитали и сина на „Стефанаки бей” — първия
генерал-губернатор на Източна Румелия Алеко Богориди. На разноски на стария княз Стефан Богороди се
учили в тридесетте години в парижките висши училища двама котленски младежи; един от тях, прочутият
после Георги Раковски, поради своите тенденции скоро влязъл в разногласие с Богориди и тръгнал по
революционния път (поч. 1868 г.), вторият пък, Гаврил Кръстьович, свършил право, отличил се като
турски съдия и тъкмо когато аз пътувах по България, стана втор губернатор на Румелия. Предшественик
на Раковски бил впрочем неговият роднина капитан Георги Мамарчев, попски син, храбър борец, който
като доброволец взел участие в руските походи и след войната в 1829 г. се опитал да вдигне въстание в
България, именно в Еленския Балкан; неговите агитации станали известни, руското посолство в Цариград
не искало да го защити, та Мамарчев бил интерниран в Мала Азия и след това в Богоридовия остров
Самос (поч. 1846 г.). Котленец бил и патриотът лекар Петър Берон, който в 1824 г. издал първия
български буквар; като компаньон и възпитател на сина на някои си български голям търговец в
Седмиградския Брашов
559
учил медицина в Мюнхен, забогатял след това през войната в 1829 г. в някое предприемаческо дружество
в Румъния, живял най-вече в Париж и бил в 1871 г. по тайнствен начин убит в Румъния. Някои старци
помнят още Неофит Бозвелията, пламенния монах, първия агитатор за учредяване на българска църква,
който умрял в 1849 г. в затворите на атонските манастири; бил, казват, почтен човек, който не ламтял за
пари].
ГЛАВА XXXI. Руските походи и гръцката революция

Капитан Георги Мамарчев. — Капиновският заговор от 1836 г. — Български колонии в Бесарабия
Многогодишните войни и кървавите вътрешни смутове дадоха най-после при Махмуд II (1808—1839 г.)
нова насока на целия живот в османското царство.
Още в самото начало на царуването на Махмуд руско-сръбският съюз изправил турците пред големи
мъчнотии. Условеният в тайните статии на Тилзитския мир план за подялба на турските земи между Русия
и Франция дълго време безпокоил Портата. Султанът и диванът очаквали най-малко едно съвместно
нападение на руси откъм Дунава, на сърби от Шумадия и на френци откъм Далмация. Тоя страх почнал
да се оправдава, когато в 1809 г. русите завзели Добруджа, Карагеорги се обърнал към Запад,
Херцеговина вдигнала оръжие, а сърби и черногорци си подали ръце на бреговете на Лим.
В 1810 г. казаци навлизали до самата Босна, а сърбите заедно с 3000 руси спечелили една голяма победа
на Варваринско поле. На изток руската армия под главното началство на граф Николай Каменски
преминала Дунава, превзела Тутракан, завзела с пристъп Пазарджик (Добрич), завладяла по капитулация
400
Силистра и заела Разград. Само Русчук тъй храбро се държал, че руската армия била принудена колкото
се може по-скоро да се сконцентрира под стените му; през време на тази операция генерал Ланжерон
опожарил Разград и Арнауткьой, а генерал Saint Priest — Свищов. Само когато приближилата се откъм
Балкана, за да снеме обсадата, турска войска била унищожена при с. Батин на Дунав, русчушкият
гарнизон сложил оръжие. Русите със съдействие на силни хайдушки чети и на многобройни доброволци
почнали да завземат цяла България. Каменски превзел Никопол, генерал Воронцов — слабо защитения
Плевен и по-късно Ловеч; гр. Търново се предал на княз Вяземски [?]. [1] С настъпване на зимата цялата
страна освен Никопол, Русчук и Си-
1. [У Zinkeïsen, 7, стр. 706, има недоразумение; Воронцов не е превземал Търново, ами „Турно” = Турну
Магурели срещу Никопол. Вж. А. Петров, Война России с Турцией
561
листра била пак очистена. През тази година русите пробудили много надежди, но оставили подир себе си
и много скърби, след като обърнали в куп развалини цял ред богати градове.
Заместникът на Каменски граф Кутузов сринал и очистил споменатите три български крепости. Лошото
му управление във Влашко накарало император Александър да го извика назад и да назначи за генерал-
губернатор на дунавските княжества и за главнокомандуващ на южната армия адмирал Чичагов. Обаче
приготовленията на Наполеон за поход в Русия принудили русите да сключат Букурещкия мир (май 1812
г.), според който те задържали под своя власт Бесарабия до Прут и Дунав, а съюзниците си, сърбите, те
предоставили на султановата милост. Сърбите след осемгодишна борба за свобода отново трябвало да
се подчинят на турското иго, докато Милош Обренович в 1819 г. отново вдигнал въстаническото знаме и
завинаги изгонил турците от страната.
Чичагов, който съвсем не бил съгласен да се сключва мир, скоро схванал своето твърде благоприятно
положение и почнал да крои смели планове. Във Влашко на свое разположение той имал добре снабдена
войска, а в Черно море стоял силен военен флот, когато пък великият везир се намирал в Шумен без
армия. Тайни агенти на Чичагов пропътували целия полуостров, сърбите и черногорците обещавали да
помогнат, а България и Босна лесно могли да вдигнат въстание. За осем дни адмиралът смятал да
премине Дунав, да вдигне на въстание целия полуостров и да се яви пред Цариград, преди още
известието за неговото преминаване да достигне до Виена или до Наполеон. Обаче императорът, комуто
в юни той съобщил своя план, признавайки грандиозността на последния, страхувал се да не би Австрия,
тогавашна съюзница на Наполеон, да отреже на източната армия отстъплението от Цариград. При това
сам Наполеон бил вече на руска земя. Чичагов бил принуден да пропусне този благоприятен момент за
унищожението на Турция и да отстъпи бърже на север. В септември 1812 г. отсам Прут нямало вече нито
един руски войник. [2]
Загубата на Бесарабия възбудила в Цариград такава ярост, че драгоманинът на Портата Мурузи, който
водел преговорите за мир в Букурещ, бил предаден на смърт заедно с неговия брат, а главите им били
набити на зъбците на сарая. Прекрасната Бесарабия със сребропенливите ѝ водопади, извори и разкошни
пасища била превърната в пустиня и обезлюдена. От целия полуостров се стремели нататък преселници,
за да заживеят там в сигурност и по-човешки — румъни, сърби, албанци и особено
1806—1812, г., СПб, 3, стр. 153. Все там, 3, стр. 156 сл., са описани подробно операциите на Воронцов при
Плевен, Ловеч и Севлиево. Търново (3, стр. 143) е бил превзет от генерал-майор Сабаниев от Бяла след
боевете при Русчук, ала скоро се върнал към Русчук. Срв. за Търново писмото у Априлов, разказите,
разправяли ми от Ц. Гинчев, тогавашните румънски летописи и прокламацията на Софроний Врачански в
Пер. списание.]
2. Вж. Zinkeisen, VII, стр. 683 и сл.; той се е ползувал от книгата „Mémoires inédits de l'amiral Tchitchagoff
(Berlin, 1855).
562
българи. Българската емиграция почнала веднага след Яшкия мир (1792 г.) и продължавала през цялото
кърджалийско време; вече от 1801 до 1806 г. в Херсонската и Таврическата губерния възникнали девет
български колонии. В 1821 г. в Бесарабия живеели 7735 семейства, 38 023 души. Отначало бесарабските
и румънските земевладелци тъкмели да се отнасят с преселниците като с крепостници; обаче още от 1819
г. южноруските колонисти станали свободни под защитата на привилегии. Извънредно бил обичан от
401
бесарабските българи първият „попечител” на колонистите генерал Иван Инзов, който бащински се
отнесъл с тях; портретът му можел да се намери във всяка колиба. [3]
Напразно България очаквала своето освобождение през време на сръбската революция и на Руската
война. Кърджалиите изчезнали, но вместо тях от село на село обикаляли тълпи конни делибашии с аршин
високи калпаци на главите, повечето пак предишни кърджалии, уж с цел, служейки на правителството, да
пазят народа от грабители. От кърджалиите се различавали само по това, че не изгаряли селата, а само
ги ограбвали. Навсякъде се хранели по десет дни и освен това изисквали да им се плаща. На всичко това
отгоре налагали още дишхакъ́, т. е. данък, загдето са си изтъркали зъбите с чуждия хляб.
Гърците, насърчени от симпатиите на Наполеон, от руските походи и от общия упадък на турците,

почнали усърдно да се готвят за голям преврат. Тяхната хетерия (по български — завера) спечелила
твърде много съчувственици и в България, което е лесно обяснимо поради все още силната мощ на
гръцкия клир и господаруващия в градовете елинизъм. Когато хетеристите в 1821 г. вдигнали оръжие във
Влашко, войската им се състояла повече от български и сръбски войници. Дори в броя на водачите им
имало много славяни; тъй например сърбите Младен [Милованович?] и хаджи Продан, българинът
Македонски, бивш руски капитан, и много други. Когато руският генерал княз Александър Ипсиланти
пристигнал с гръцките доброволци в Букурещ (в началото на април), пред него се явили двама пратеници
от Зимнич (срещу Свищов) с известие, че българският войвода хаджи Христо Панка чака хетеристите на
Дунав със 76 лодки и с 350 въоръжени българи и че в България е всичко готово за борба. Според други
сведения пратениците били 17 души от Свищов, Сливен, Пловдив, Осман пазар. Ипсиланти не приел
предложението им и отказал да им даде парична помощ, която те искали за своите революционни
приготовления. Също тогава се получило известие, че император Александър заповядал да заличат
Ипсиланти от списъците на армията и че всяка надежда за помощ е напразна. Хетеристите се отчаяли.
Още на следния ден (13 април) Ипсиланти бързо се върнал в Търговище. Българските пратеници на
връщане за Свищов били заловени от турците и изклани, тъй като целта им предателски била открита. [4]
3. По заповед на Инзов инструкцията за колонистите била напечатана в 1821 г. в Кишинев, главния град
на новопридобитите владения; това е едно от първите произведения на новобългарския печат
(Bibliographie, стр. 226).
4. Zinkeisen, Gesch. Griechenlands, III, стр. 127. Руски известия в Časopis česk. musea 1832, стр. 74 [дадени
са подробности]. За преведената от гръцки революционна песен вж. у Безсонов, Болг. народ. песни,
Москва, 1855, II, стр. 116. — [За изпратените пратеници при Ипсиланти по-подробно в Časopis česk.
musea.]
563
Известието за въстанието на Ипсиланти разярило всички мохамедани по цялата империя. В по-големите

градове — в Цариград, Смирна, Одрин,а също в селата, дори и в България били избити твърде много
християни. [5]
Раята преживяла тогава ужасни дни, които не се изглаждат в паметта. Много български семейства
потърсили спасение отвъд Дунава. Християните навсякъде били обезоръжени, забранено им било
производството на огнестрелно оръжие, поради което било прекъснато и производството на оръжие в
Габрово.
Гръцкото въстание възбудило духовете най-много в Македония. Там българският род Дързиловци или
Дарзиловци, който живеел около Воден и Острово и въставал против янинския Али, бил принуден да
изгори главния си център с. Дързилово и да се изсели. [6]
Когато борбата избухнала в самата Елада, много българи, а особено хайдути не само от Македония, но и
от балканските страни, побързали да отидат на бой против наследствения си враг. [7]
Гръцката революция станала причина за нова руска война. В 1828 г. русите под началството на
фелдмаршал Витгенщайн завоювали Браила, завзели цяла Румелия заедно с Добруджа и с големи загуби
превзели и Варна. В 1829 г. турските генерали се готвели вече да завземат балканската линия преди
новия главнокомандуващ Дибич, но руският флот още през февруари им отнел в тила двата крайморски
града Анхиал [8] и Созо-
5. В Т. Пазарджик например били хвърлени в затвора 40 граждани; человеколюбивият и патриот епископ

Дионисий (родом българин) сполучил да ги спаси, освен четирима, които били обесени на моста на
Марица. Захариев, стр. 51. — [Исторически паметници от времето на заверата, в Бълг. библиотека, бр. 1.
Изд. на Бълг. книжовно дружество, Средец, 1884.]
402
6. За Дързиловци подробно пише Веркович, Описание быта болгар, населяющих Македонию, Москва,
1868, стр. 28—30 (вж. стр. 14, бел. 45). Те били част търговци, част занаятчии, имали си свои правни
обичаи, ползували се с привилегии от страна на турците. Те били, както казват, 400 до 500 семейства. Не
търпели вдовици : в срок от три недели на общи средства пак ги омъжвали. Повечето се заселвали в
Серес, Солун и Воден; много търгували в Гърция, Сирия, Египет, Австрия и Влашко.
7. Раковски, Горски пътник, стр. 231. Априлов, Денница, стр. 75. Предводителите на конниците хаджи
Михаил от Копривщица, хаджи Христо от Пловдив, Семко от Търново, хаджи Петро и т. н. били българи.
Марко Боцарис, както разправят, бил от Воден; жена му, която още в 1744 г. живяла в Атина, както
разправят, знаела да говори само по български и албански [?]. Впрочем тази жена по-скоро е била
умрялата в Атина в 1849 г. Стана, вдовицата на хайдут Велко, а след това и на гръцкия герой Йоргаки от
Трикала (Милићевић, Србија, стр. 903).
8. [Анхиало не спада тук. Созопол (в българския превод под ред. на В. Златарски на това място погрешно
стои Месемврия) бил превзет от контраадмирал Кумани на 13 февруари 1829 г., пет месеца преди
преминаването на Балкана, обаче опитът да се превземе Анхиало не сполучил (Moltke, стр. 256). Тепърва
когато главната армия на 22 юли минала Балкана при Еркеч и при Манастиркьой (Емене), флотата на 23
юли обсадила напуснатия Анхиало, гдето намерила 12 оръдия и складове с барут и сол (Moltke, стр. 343).
— След боя при Е. Арнаутлар към края на май 1829 г. Хюсеин паша Рус-
564
пол. След голямата победа при Кюлевча Дибич сполучил незабелязано да прекара армията си през
Балкана, когато турците очаквали обсадата на Шумен. Като видели грешката си, те се помъчили да
изпреварят русите, но били разбити при Айтос, Ямбол и Сливен. В началото на септември главната
квартира на Дибич се намирала вече в Одрин, авангардът му в Люлебургас, лявото крило на Черно море,
а дясното при Енос пред стоящия в Егейско море руски флот. Между това генерал Хейсмар от Оряхово се
промъкнал до Враца и до Искърския пролом; аванпостовете му достигнали и до околностите на София.
Българите в тази война помогнали на русите много повече, отколкото в предишната. Главен началник на
българските доброволци бил капитан Георги Стойков Мамарчев с прякор Буюкли, роден в Котел и
отличил се още в 1810 г. като предводител на български чети. Мамарчев мислел, че е настъпил вече
желаният ден за освобождението на България и искал да използува руската окупация, за да вдигне
въстание. С 500 доброволци отишъл в Котел, гдето искал да вдигне народа на оръжие, да отиде в
окупирания от русите гр. Търново и върху развалините на стара България да издигне знамето на
свободата.
Българите го посрещнали като освободител и били готови да го последват. Но изведнъж налетели 200
казаци, арестували Мамарчев в Сливен и го откарали в главната квартира. Немного преди това през
Котел и Сливен минал и един англичанин, който подтиквал българите към въстание, като им обещавал
английска помощ; свободна България според него трябвало да се изправи като стена между Русия и
Турция. Казаците го преследвали, но той избягал някъде около Търново. Жителите на Сливен и Котел,
наскърбени от това, че им пропаднал планът, изпратили при Дибич депутация с писмена молба, в която се
описвали страданията на едноплеменния и едноверния на русите български народ и молели Мамарчев да
бъде освободен и да им се позволи сами със собствени сили да поведат борба с турците за свобода. [9]
Между това на 2 (14) септември 1829 г. бил сключен Одринският мир, защото трябвало да се побърза с
прекратяване на войната, за да не се даде възможност на турците отново да съберат силите си. Дибич в
чушки потеглил „nach Razgrad, woselbst er versuchte das bulgarische Landvolk zu versammeln, welches jedoch
wenig Neigung zeigte, die Waffen zü ergreifen”. Moltke, стр. 300. — Пак там, стр. 329, след боя при Кюлевча
много въоръжени турци били събрани в селата около Ески Джумая, „die Wälder wimmelten von Bulgaren,
welche den Krieg auf eigene Hand führten.”]
9. За Мамарчев подробно пише личният му приятел Раковски, Горски пътник, стр. 233, 238—244. —
[Руската политика по отношение на възобновяването на държавите на източните християни. В Азия
заграбили всичко, стари държави и стари политически индивидуалности (Грузия, Армения и т. н.). В
Европа са проектирали да завземат Молдавия и Влашко, ала се срещнали със западните интереси.
Проектираната около 1829 г. „Kleinstaaterei” в Гърция, срещу което била противопоставена идеята за
гръцко кралство. Сегашната тенденция на сърби, румъни, българи и гърци към кралства — руските
вестници от 1887 г. да се даде на българите автономия като на Финландия. Оттам непопулярността на
русите.]
403
565
Одрин разполагал едва с 20 000 души, в Пловдив пристигнал вече шкодренският паша с голяма арнаутска
войска; в руската армия се показали наченки на опасни болести. Дибич дружески приел българската
депутация, обаче изказал съжаление, че нищо не може да направи за нея, и ги подканил да мируват. В
мирния договор, казал той, се говори за сърби и румъни; по-късно ще дойде ред и за българите. Заедно с
това посочил им и издействуваната с § 13 от мирния договор амнистия, която позволявала на турски
поданици в продължение на 18 месеца да се преселят в Русия, като продадат земята си. В Сливен било
учредено и руско консулство; обаче консулът Ващенко дотолкова малко симпатии спечелил, че поради
оплакванията на сливенци бил премесен в Белград (до 1838 г.), гдето успял да си спечели голямо влияние
пред Милош, а консулството в Сливен било закрито.
Руската армия вече се готвела да напусне страната. Отчаяние обзело населението по балканските
области. Под ръководството на генерал Рот почнало второ преселение в Бесарабия. Тогава се преселили
3900 семейства, а според други до 25 000 души. В 1850 г. в 83 разни места на Бесарабия българите
броили до 70 000. Шумен, Сливен и Провадия се лишили почти от половината на населението си. Много
българи от крайдунавските и балканските страни отивали също във Влашко и Молдова и се заселвали в
Браила, Галац, Букурещ, Крайова (от Видин и Тетевен), в Плоещ (от Сливен) и други градове. На север от
Зимнич възникнал нов български град Александрия, населен предимно с бежанци от Свищов. [10]
Голям бил броят и на хайдутите, които се присъединили към русите w тази война против турците. [11] От
времето на кърджалиите и на сръбската революция хайдутските чети изобщо се размножавали. В
началото на сегашния век са живеели войводите Алтън Стоян от Котел, Кара Танас от Жеравна, който с
десетина формено облечени другари десет години проживял в Балкана, и Златьо Кокарчоолу от Сливен,
силен борец (пехливан) с черни коси и големи мустаци, паднал в един отчаян бой с турци в 1810 г. край
Сливен; разказват, че той заклал 35 души около себе си, докато най-сетне се подпалил барутът в чантата
му и така бил разкъсан от взрива. По-известен от тези тримата е Коньо от Драгуданово — „брадатият
войвода”, прекарал в Балкана от 1810 до 1825 г.; макар и да имал повече от сто сражения с турците,
изгубил обаче само двама души; умрял в Букурещ. [12] Негов ученик бил Бойчо войвода от Церапан край
Търново, постъпил в 1829 г. на руска служба. След сключването на мира силистренският руски комендант
му заповядал да разпусне четата си. Бойчо обаче се опитал пак да хване Балкана, но бил уловен и с
двамата си
10. Много българи се преселили тогава и в Сърбия. Зографският монах Доситей Новакович от Дабница
при Прилеп е първият епископ на Тимошката епархия (1334—1354), Милићевић, Србија, стр. 970.
11. Спомените на Панайот, стр. 104 сл.
12. [Безсонов, Болг. нар. песни, стр. 110, за X. К. Даскалов, преписвана на Мортагоновия надпис, бил от
Трявна; Хаджи Христо през 1821 г. помагал на гърците, освободен от Цариград; X. Кънчо (за него има
песен) взел участие в руските работи, умрял в 1830
566
братя бил изпратен на заточение в Сибир. През една нощ със сръчен скок от крепостната стена те
сполучили да избягат. Един от братята си счупил единия крак и Бойчо, за да го избави от мъки, го заклал.
Останалите двама стигнали пеш до Цариград, а оттам на Балкана, гдето Бойчо оттогава систематично
водил в течение на 21 години хайдушки живот. Разказват, че няма такова място в Балкана и в Странджа,
което той не е споходил. Преоблечен, той спокойно прекарвал зимите у добри приятели в Провадия,
Варна и Цариград пред очите на турците. Паднал убит в едно сражение със Зейнил паша. Известният,
още живият (1878 г.) предводител на въстаници Тотьо войвода е негов ученик. Най-бележит юнак
измежду всички български хайдути бил Дончо Ватах от Копривщица, вероятно съратник на гонителя на
кърджалиите Дядо Никола. Живеейки ту по балканските и родопските височини, ту край устието на
Марица, той преследвал еднакво както грабителите турци, така и султановия низам, па и чорбаджии
българи. Придобитите пари раздавал на бедни, както християни, тъй и мохамедани : купувал им волове и
им изплащал дълговете. Затова той се ползувал с такова уважение сред българското, гръцкото и турското
селско население, че никой нищо не можел да му направи. В 1848 г. против него били изпратени 200
низами от Одрин, от които само 60 се върнали живи. Оттогава чиновниците го оставили на мира. За него
разказват, че той притежавал свръхестествени — вълшебни — сили, толкоз повече, че често прекарвал
край Узункюприйския мост и дори спял под сводовете му; казвали, че там се срещал със самодиви.
Турските войници били преизпълнени със суеверен страх пред него. Както едно време албанците за
гръцкия клефт Никоцар на Олимп, така сега низамите разказвали за Дончо, че той е неуязвим, и дори
твърдели, че те виждали как отскачат от него куршумите. До каква степен всичко напомняло средните
404
векове, се види от това, че одринският паша, честен стар турчин, освободил хванатия веднъж и
доведения при него Дончо, защото му станало жал да погубва такъв храбър юнак. Как е свършил Дончо,
не знаем нищо.
Докато турците изплатят изцяло контрибуцията (август 1836 г.), русите окупирали крепостта Силистра.
Капитан Мамарчев, който е бил там кмет, почнал тайно да крои нови революционни планове. След като се
оттеглили русите, той отишъл в манастира „Св. Никола” при Калиново, между Търново и Елена, гдето
между това всичко било приготвено за въстание. В последния обаче момент, когато българската борба за
свобода трябвало да избухне, предателство разстроило всичко. Старият хаджи Юрдан от Елена решил да
привлече в делото и своя роднина мла-
г. жена му избягала в Търново; споменатият X. Д. Даскалов, брат му Гьорги Станчо (Евстатий) през 1836 г.
взели участие в Търновското съзаклятие. Той бил обесен, братята му избягали във Влашко. — Заблоцкий-
Десятовский, граф П. Д. Киселев, СПб, 1882,1, стр. 403 : 1833 г. „частное появление
недисциплинированых болгарских банд и при том в большом числе”, та Киселев при малкия брой войска в
княжеството мислел, че „не в состоянии будет их сдержатъ”.]
567
дия хаджи Юрдан; довел го в манастира и последният постъпил в числото на заговорниците. Надвечер
момъкът напуснал манастира под предлог, че иска да отиде в къщи да се приготви. А в действителност
той поел пътя право за Търново и разказал там всичко, що видял и чул, на владиката Иларион. Гъркът
веднага се завтекъл при турския комендант, който от своя страна взел бързи предпазни мерки. Още в
същата нощ една тълпа турски конници нахлули в манастира, но намерили само игумена Сергий и капитан
Георги; при факелно (от машали) осветление манастирът бил ограбен, черквата осквернили и избалакали
очите на светиите по иконите. Останалите заговорници, повечето от тях почитани и богати люде, били
изловени и изпратени в Търново и там без разследване били обесени. [13] Игумен Сергий умрял в най-
страшни мъки като същински мъченик. Турците щедро наградили предателя, но българите и до днес
мразят семейството му.
Капитан Мамарчев, който носел още руски мундир, турците закарали в Цариград. Руското посолство,
макар той да имал на гърдите си руски орден и за своята храброст при превземането на Силистра да
получил златна сабя, съвсем не се грижило за него. Мамарчев изпратили на заточение в Кония. Той имал
право да си носи там оръжието, да язди на кон за разходка и получавал определена издръжка. След
няколко години неговата жена му измолила амнистия, било му позволено да отиде, където му е угодно,
само не в България. Приготвил се да замине за Влашко, но поради фанариотски интриги отново го
задържали, арестували и го изпратили на о-в Самос. Там изпаднал в голяма нужда, обаче постоянно
отхвърлял предложенията на гръцките капитани да избяга в Гърция, защото той все още се надявал на
помощ от Русия. Умрял като шестдесетгодишен старец в 1846 г.
В заключение ще кажем още няколко думи за бесарабските колонии. Би могло да се предполага, че тези
тъй щастливо настанени български колонии станали разсадник на образование и просвета. Работите
обаче взели съвсем друг обрат. Бесарабските българи живели добре само докато бил жив попечителят им
Инзов; но управлението на неговите приемници не им донесло много добро. Най-много им вредил
попечителят Иван Арендаренко. От 40-те училища, които основал Инзов, при него оцелели само 17 и ако
да не била дошла Кримската война, той сигурно и тях би премахнал. Учителските места той предоставял
на войници — хора невежи, незнаещи ни една българска дума и интересуващи се повече за водка,
отколкото за преподаване. Напразно ходатайствували колонистите да им се отвори гимназия. [14]
Според Парижкия мир Русия била принудена да отстъпи на Румъния Южна Бесарабия от Прут до Черно
море (около 132 кв. мили). Болград
13. Между тях старият хаджи Юрдан, хаджи Велчо от Габрово, Георги и Станчо от Трявна, Йованица от
Търново, Йованаки от София и др.
14. Подробна статия за бесарабските българи във в. „Българска пчела”, Браила, 1863, № 10—31.
568
на езеро Ярпуха станал главен център на румънска Бесарабия. С хрисовул от 10 юни 1858 г., издаден от
княз Никола Конаки Богориди, пети син на самоския княз Стефан Богориди и правнук на Софроний, който
бил тогава каймакамин (вицекняз) на Молдова, в Болград била основана осигурената с много имоти
405
българска гимназия и при нея печатница. Това именно накарало руското правителство да отвори и в
своята Бесарабия народни училища във всички колонии, а в Комрат и едно централно училище.
ГЛАВА XXXII. Новобългарското движение

Букурещки търговци и емигранти. — Историкът Юрий Венелин. — Априлов и първото българско
училище в Габрово (1835 г.). — Неофит Рилски. Развой на новобългарското училищно дело
Почнатото от Паисий и Софроний дело за националното възраждане на българския народ дълго време
получавало подкрепа от политическите събития в началото на сегашния (XIX) век. Голяма заслуга тук
имат българските търговци и емигранти, които, притежавайки не тъй големи средства, се заели да
основават народни училища. Това са били габровските търговци Константин и Димитър Мустакови, които
водели в Букурещ делата на сръбския княз Милош, Иван Добриов Бакалоглу, Юрдан X. Генович,
архивният чиновник Георги Пешаков от Видин (род. 1785 г.), писателят Анастас Стоянович от Кипилово
при Котел (поч. 1868 г.), Петър Сапунов от Трявна и най-сетне Васил Ненович, който търгувал в Букурещ и
в Кронщат. Към техния кръг принадлежал и младият Петър х. Берович или Берон от Котел (род. 1797 г.,
умрял, както разправят, от ръка на убиец в 1871 г.). Той получил образованието си в Букурещ и Кронщат,
по-късно в Мюнхен, а от 1832 до 1839 г. бил окръжен лекар в Крайова; като направил голямо състояние,
той си избрал за постоянно местоживелище Париж. В Кронщат (по слав. Брашов), гдето се намирало
привилегировано общество „гръцки” търговци, повечето българи, [1] той издал в 1824 г. с материална
подкрепа на тамошния търговец Антон Йованович български буквар. [2] Освен азбуката тази книжка
съдър-
1. Български търговци се издигнали особено в Свищов, Габрово, Търново и Пловдив. Скоро български
търговци почнали да се срещат дори в Смирна, Москва и особено във Виена, гдето се ползували с
привилегиите на „турски едри търговци”. Отначало те държели за гърците, но по-късно българският
елемент намерил в тях най-силни защитници. В Кронщат имало българи родом от Русчук, Свищов,
Габрово, Сливен, Пловдив, дори от Велес и Костур.— [N. Jorga, Un act românesc privitor la incepâtorul
culturii bulgare Dr. Verone, Bucureşti, 1914 (estras din : Analele Academiei Române, ser. II, t. XXXVI, стр. 5.
Цитира за Софроний „Catagrafia bisericilor române la 1810”, publ. 1908 de Al. Lápědatu in „Biserice Ortodoxâ
Românë”. — Medicul Petru Veron, Bucver 1824; promovând la München, la Craiova medic al oraşului. Secundus
medicus „Ferarul” din dohtoriî politici Craiovei, ΠἌτρος ΦεἌἌαρης. Документи от 1841— 1842 г.]
2. Вж. Bibliographie, № 24. Наново е отпечатан в 1843 и 1862 г.
570
жала статии по физика и по естествена история с рисунки. В България, в която до това време в попските
училища нищо не виждали освен Псалтира и Октоиха, този „рибен буквар” бил посрещнат с голяма
радост. В увода си съставителят рязко напада тогавашните училища, в които децата под голям страх пак
нищо не научават, и препоръчва Бел-Ланкастеровата метода за обучение. И наистина скоро тази метода
се разпространила в България (взаимоучителните школи, Ἄ λληλοδιδακτικα Ἄ σχολα Ἄ ). След появата на
Бероновия буквар българската писменост почва бързо да се развива. Ненович напечатал в Офенската
университетска печатница, която тогава била почти монополизирала печатането на кирилски книги, в 1825
г. библейска история, а в 1826 г. — буквар. В Букурещ той сам отворил славянско народно училище, което
обаче скоро било затворено, защото той станал адвокат при Влашкия сенат (1831 г.). Стоянович издал
със средства на споменатия вече търговец Йованович Хюбнеровите библейски разкази (1825 г. два тома,
превод от руски). Сапунов превел заедно с монах Серафим от Стара Загора Новия завет и го издал в 1828
г. в Букурещ с помощ от влашкия митрополит Григорий. Били приготвени също тъй и лексикони, учебници
по всеобща история и т. н. с цел да се разпространи елементарното образование между сънародниците.
[3] Съвършено неочаквана поддръжка намерили тези разпокъсани опити от страна на един чужденец,
млад учен, който се бил посветил с голям жар на изследване на българската история и език. [4] Това бил
карпатският
3. Още в 1821 г. Руското библейско дружество поръчало на Теодосий, архимандрит на Бистришкия

манастир във Влашко, както разправят, по произход грък, да преведе Новия завет на български език. Този
предназначен предимно за бесарабските колонисти превод бил, както предават едни, поради крайната си
негодност отхвърлен още от самото начало; според други пък бил напечатан в Петербург в 1823 г. в 5000
екземпляра, но веднага бил задържан, защото уж било опасно Св. писание на народен език.
4. За Венелин вж. Безсонов, увода към 2-рото издание на „Древние и нынешние болгаре” (1856). Априлов,
Денница, стр. 60, 96, 123, 241. Българска негова биография, прев. от X. Н. Палаузов, се появила в Одеса в
406
1851 г. Венелиновите съчинения са следните : Древние и нынешние болгаре, Москва, I, 1829, II, 1841;
отделни брошури : О зародыше новой болгарской литературы (Москва, 1838, 51 стр., много важна); О
народной поэзии южных славян и т. н. Съчинения, издадени след смъртта му : Влахоболгарския или
Дакославянския грамоты, СПб, 1840; Народныя песни в сборнике Безсонова, Москва, 1849 (издадена със
средствата на живеещия в Москва търговец Денкоглу от София); съчинения за варягите, готите, за думата
болярин и т. н. Извадки от пътния му дневник са публикувани от Безсонов, Некоторыя черты путешествия
Ю. Ив. Венелина в Болгарии, Москва, 1857, 40 стр. — [П. Безсонов, Юрий Иванович Венелин, ЖМНПр,
1882 юни (животопис). Барсуков, Жизнь и труды М. Погодина, кн. 1—7, СПб, 1888—1893. Според него А. Н.
Пыпин, Новыя данныя о слав. делах. Вестник Европы, юний 1893, стр. 712—760. Стр. 717, запознаването
на Погодин с Венелин, който от 1825 г. е живял като беден медик в Москва до 1825 г. Острата критика на
Полевой върху книгата на Венелин за славянщината на хуни, авари, хазари, Атила. Стр. 724 сл. за
пътуванията на Венелин според неговите собствени писма. Стр. 731. Венелин се върнал „с разстроенным
здоровьем, а кроме того предался пьянству, доводившему его до белой горячки”. Венелин преподавал в
пансиона на Погодин. През 1834 г. Погодин препоръчал Венелин за възпитател на посланика Бутенев в
Цариград със заплата 4000 р. за 3 години, Венелин не приел. Венелин бил преподавател и в
Александровския сиротински институт, към края на 1837 г. изгубил това място, през 1839 г. се поминал в
Павловската
571
малорусин Георги (Юрий) Иванович Венелин. Роден е в 1802 г. в Наги Тибар в Бережкия комитат, учил в
унгварската (ужгородската) гимназия и в сатмарския лицей, а след това преминал в Лвовския университет
(1821 г.). Първото му име било Георг Гуца и като свещенически син против желанието му бил определен
за духовна кариера. Едва в Лвов той се нарекъл Венелин, за да се изгубят следите му. От Лвов той
поискал да замине за Русия именно по околен път през Триест и Одеса. С това си намерение той заминал
за Сегедин, гдето цяла зима посещавал академията. Избухналата гръцка революция разрушила плана му;
той решил да тръгне направо за Русия и през пролетта на 1823 г. пеш потегля през Карпатите за Кишинев,
гдето намерил сърдечен прием от страна на губернатора Инзов и на архиепископ Димитрий. Две години
прекарал в метрополията на бесарабските колонии като учител в семинарията и за пръв път тук се
запознал с българи. Стремежът му към основни знания го увлякъл в Москва, гдето го убедили да се
посвети на медицина; след пет години получил лекарска диплома.
Още когато бил в Лвов, най-любимото занятие на Венелин била историята на славянските народи.
Отличавайки се още от детинство с бистър ум и с неуморно прилежание, в многоезичните земи на
Маджарско и на Бесарабия той поразително бърже изучил много езици. С критиките си и с неголемите си
статии в московските периодични издания той обърнал вниманието на професор Погодин. И Погодин
именно го насърчил да напише голямо историческо съчинение и го снабдил със средства за издаването
му. Първият том от това съчинение под наслов : „Древніе и нынешніе Болгаре, в политическом и
религіозном их отношеніях к Россіянам”, излязъл от печат в 1829 г., в същото време, когато руските войски
напредвали към Цариград. Там се доказва, че българите са славяни, а не пославянени татари.
Руската академия, на която Венелин представил своя труд, го командировала през декември 1828 г. на
Дунав с поръка да обиколи Молдова., Влашко, България и част от Румелия, да прегледа манастирските
библиотеки, да събере стари документи и да състави българска граматика с речник. Венелин напуснал
Москва през април 1830 г., но попаднал в Турция, на чиято земя стъпил във Варна, тъкмо през най-
големите безредици, глад и холера; оттеглянето на руските войски и изселването на българите в
Бесарабия били в пълния си разгар. От съвсем разрушената и почти замряла Варна той тръгнал по
морския бряг за Бабадаг, по-нататък покрай Дунав за Силистра, оттам за Букурещ. Неизгладимо
впечатление произвел младият пламенен юноша в средата на букурещките
болница. Направено му било бляскаво погребение, носили го студенти, литератори и историци, гениален
човек. До стр. 743. — Биография на Венелин : Феерчака в Одесс. слав. сборнике, Одесса, 1880. На стр.
751 Венелин в писмата си до Погодин се нахвърля против Шафарик, че не вярвал в славянщината на хуни
и авари. — Към биографията на Венелин срв. животописа на Погодин от Барсуков, III; срв. и Archiv für slav.
Philologie, XIII, стр. 613.]
572
български патриоти. Като се върнал през октомври 1831 г. в Москва, Венелин се заел да разработи
събраните материали.
Скоро обаче се видял горчиво излъган в надеждите си. От работите, които представил в академията, се
появили едва след смъртта му само сбирката му от грамоти на славянски и румънски князе и от български
407
народни песни; на българската му граматика не било съдено да види бял свят. Сам Венелин изпаднал в
толкоз лошо материално положение, че трябвало да работи за парче хляб като домашен учител; едва в
1836 г. бил назначен за инспектор в един благороден пансион. Между това той продължавал да издава
исторически и литературни трудове, една част в разни периодични издания, друга отделно. Одеските и
букурещките българи му изпращали сведения за успехите на училищното им дело и му събирали народни
песни. Чрез тяхно посредство търсел той старобългарски документи и едва немного преди смъртта си бил
зарадван от случая да види Рилския хрисовул в едно точно факсимиле.
На 28 март 1839 г. Венелин починал едва на 37-годишна възраст в една московска болница и бил
погребан при голямо стечение на народ в Даниловския манастир. Върху гроба е сложена мраморна плоча,
изработена в Италия, с надпис : „Юрію Ивановичу Венелину одескіе болгаре 1841 году. Напомнилъ свἀту
о забытомъ, но нἀкогда славномъ и могущественномъ племени болгаръ, и пламенно желалъ видἀть его
возрожденіе”. Трудовете му се отличават с богат материал, с ясно и живо изложение, макар да не може да
се отрича, че той често се отклонявал от правия път поради своята буйна фантазия. Българите го почитат
почти като светец; няма нито един що-годе образован българин, който да не знае името му.
Между личностите, които били подбутнати към патриотическа дейност от четенето на Венелиновите
съчинения, най-видно място заема Василий Евстатиевич Априлов от Габрово. Най-напред габровски
търговци завързали търговски сношения с Русия и главно направо с Москва; по-късно пренесли те
канторите и магазините си от Москва в бързо процъфтяващата Одеса. Заедно с брат си Априлов (род. в
1789 г.) още като момче пристигнал в Москва (1800 г.), постъпил там в руско училище, а по-после се
заселил в 1810 г. в Одеса, гдето чрез търговия спечелил доста голямо състояние. Отначало той, както и
много други негови сънародници, поддържал гръцката литература, гръцките училища и гръцките
революционери. Едва в 1831 г. Венелиновите „Древніе и нынешніе болгаре” го насочили към нови мисли.
От този момент просветата на неговите сънародници станала крайна цел на желанията му. Най-добро
средство за постигането ѝ, мислил той, ще бъде да се отвори в Габрово училище по европейски образец.
В 1832 г. той влиза в споразумение с Николай Степанович Палаузов (от Габрово), също такъв одески
търговец, и с много други габровци (особено с живеещите в Букурещ), за да се съберат
573
необходимите парични средства за осъществяването на неговия план. [5]
Преди всичко трябвало да се осигури съгласието на търновския митрополит. Много пъти вече
споменаваният от нас Иларион (поч. 1838 г.), същият, който бе унищожил старобългарската патриаршеска
библиотека, отначало силно залягал в полза на елинизма чрез въвеждане на гръцката литургия, отваряне
на гръцки училища, издаване на гръцки книги, после чрез посредството на гръцки свещеници и монаси; но
когато поостарял, ентусиазмът му поизгаснал. Наистина той все пак се опитал да убеди Априлов, щото да
се въведе в габровското училище гръцкият език, тъй като уж съвсем нямало учебници на български език, а
за съставянето на такива би трябвало много време; мъчно било обаче да се надвие отпорът на Априлов.
За учител бил предназначен Неофит, младият йеромонах от Рилския манастир, гдето били запазени
старобългарският дух и старословенската литургия. Родом от Баня в Разлога, този неуморим автодидакт,
който никога не е стъпвал в какво да е училище, изучил старо- и новогръцки, старословенски, руски и
сръбски език. [6] Изпратили го в Букурещ да се запознае практически с бел-ланкастеровата метода и да
състави там необходимите книги. Учебниците му, българската и гръцката му граматика, катехизисът и 66-
те му взаимоучителни таблици, по ходатайството на Д. Мустаков били напечатани безплатно в сръбската
държавна печатница (1835 г.). Освен това Стоянович превел от руски учебник по всеобща история (Будин,
1836 г.). Когато всичко било готово, а също набавени били карти и глобуси, на 2 януари 1835 г.
габровското училище било тържествено отворено; това е първото европейско народно училище в
България. Скоро около Неофит се събрали до 120 ученици на разна възраст. Той ги учил да четат и да
пишат и им преподавал аритметика, география, история, вероучение и гръцки език.
Априлов имал намерение да нареди при училището и печатница с кирилски и с гръцки букви. Позволение
за това се надявал да получи чрез княз Богориди, който се ползувал с голяма милост от страна на султан
Махмуд II. Този Стефан (собст. Стойко) Богориди, роден в 1790 г. в Котел, бил внук на Стойко
Владиславов, по-сетнешния епископ Софроний. Възпитаник на гръцката академия в Букурещ, той
постъпил на служба при Портата, бил драгоманин в Египет, каймакам в Молдова и след усмиряването на
Самос (февруари 1833 г.) — обложен с данък княз на тоя остров. Тъй като изпълнявал разни държавни
длъжности, живеел в Цариград и управлявал острова чрез заместници, поради това самосците не винаги
5. За основаването на Габровската гимназия вж. Априлов, Денница, стр. 21, 33, 77, 91, 107, 123;
Априловите и Палаузовите писма до Венелин вж. у Венелин, О зародыше новой болгарской литературы.
Срв. П. Р. Славейков, Габровското училище и неговите перви попечители, Цариград, 1866.
408
6. Какъв е бил духът на монаха Неофит, се види от предговора му към българската му граматика
(Крагуевац, 1835), гдето той казва, че преди всичко са нужни училища, а след това вече и манастири, по-
напред учебници, а след това религиозни съчинения — иначе четенето ще бъде механично и без всяко
разбиране.
574
били доволни от него. Той решително и постоянно подкрепял сънародниците си, особено при повдигнатия
по-късно църковен въпрос, до самата си смърт (1859 г.). Обаче той не бил в състояние да изпълни
Априловото желание, макар че гърците имали свои печатници и вътре в страната, например в Мелник
(Μελἀνικος) и по-рано в Мосхопол. Априлов непрестанно се грижил за училището си. Немного преди
смъртта си сам отишъл в Габрово, за да види любимото си дело и да му се порадва. На връщане, на 2
октомври 1847 г., той се поминал в Галац, като завещал цялото си състояние на училището. След шест
години се поминал и неговият съратник и вторият основател на училището Н. С. Палаузов (1853 г.). [7]
В същото време, когато било основано габровското училище, славянският елемент си пробил път и в
друго едно училище — именно в търговския крайдунавски град Свищов, гдето от 1813 г. имало гръцко
училище. В 1833 г. то било превърнато в славяно-елинско. Тамошният учител Христаки или Хрисант
Павлович от Дупница съставил за употреба в това училище български учебници, напечатани в Белград.
Когато в 1836 г. с оставеното след смъртта на тамошния търговец И. X. Ангелов наследство било
основано ново, чисто българско училище, учител в него станал Христаки, който сега по образеца на
габровското училище въвел и тук бел-ланкастеровата метода. В Свищов бил тогава и архимандрит
Неофит Бозвели от Котел, който не бива да се смесва с поменатия по-горе Неофит Рилски. Този
национален агитатор, за чиято дейност ще поговорим по-долу, съставил заедно с Васкидович, учител в
свищовското гръцко училище, училищна енциклопедия в шест тома (Крагуевац, 1835 г.).
Трето новобългарско училище отворил през ноември 1837 г. в Копривщица сам Неофит Рилски, повикан
от братя Чаликоолу. Впрочем той не останал там задълго, а се върнал в Рилския манастир, за да отвори и
там училище и да завърши големия си български речник. Той бил избран за игумен на своя манастир и
живее и досега (1878 г.) там като мастит старец.
От това време броят на училищата непрекъснато растял. С особена ревност залягали децата им да се
изучат на роден език старите войнишки селища по плоските възвишения на Балкана и Средна гора. В
някои от тях още по-рано имало стари свещенически училища, а в други — гръцки, гдето учили да се пише
с гръцки букви и да се произнасят някои гръцки фрази. Скоро новото движение се спуща от планините и в
големите полу-погърчени вече градове в равнините, именно в София и в Търново. В про-
7. За Богориди вж. надгробната реч на епископ Иларион в Български книжици, 1859, стр. 515. Един от
синовете му, Никола, се преселил в Молдова, гдето известно време е бил каймакам; друг —Алеко, служил
в Турция и бил напоследък посланик във Виена (1877). — [Istefanaki-Bey, Fürst von Samos. Fallmerayer,
Gesch. Werke, I, стр. 326. —
1836 (Книжици, 1858, гръцкия цитат у Добрович, Мирозрение). — Е. Богориди, Един българин от миналите
времена, княз Стефан Богориди, Пер. списание, LXXI, 1910, св. 7— 8, стр. 471—488.]
575
дължение на шест години възникнали 13 училища. [8] Новите училища получавали книги от Габрово;
техни учители били почти изключително младежи, ученици на Неофит в Габрово и в Копривщица. За да се
подготвят добри учители, търговците патриоти изпращали много българчета в Одеския лицей. Турското
правителство, обзето тогава от реформаторското движение, не правело спънки за отваряне на училища.
Гърците, напротив, били страшно недоволни от това.
Десет години след основаването на габровското училище (1845 г.) имало вече 53 български народни
училища, а именно : в Дунавска България — 31, в Тракия — 18, в Североизточна Македония — 4. С
училищата растял и броят на читателите. През четиридесетте години литературата с едва 20-годишен
живот представяла книги с 2000 спомоществователи подписчици. [9] В 1844 г. почнало да излиза и
първото българско периодично издание.
Тъй процесът на Българското възраждане се извършил в течение на един човешки живот. Тази бързина
на преврата наистина заслужава учудване. Още в началото на сегашния (XIX) век всеки би могъл с право
да се усъмни дали ще успеят българите да се изправят на краката си като народ; след 40 години вече
навсякъде се появили патриоти търговци, учители и духовни лица; български училища възниквали във
409
всички градове, а българските книги в хиляди екземпляри се четели вече дори и от селското население.
Този коренен, дълбок преврат се извършил не със силата на оръжието и с кръвопролития, а в тишина, с
помощта на книги и училища. Националните стремежи добили такава сила, че нищо вече не могло да ги
задържи. Това ясно личи и в последвалата борба на българите с фанариотите, която била неудържимата
последица от пробудата на българското национално съзнание. Нито един българин вече не се съмнявал,
че докато гръцкият клир господарува в страната по стария ред, всички надежди за свободен и естествен
национален развой ще бъдат напразни.
8. В 1837 г. : Казанлък, Карлово; 1838 г. — Сопот; 1839 г. — Панагюрище, Калофер, София, Търново
(построено от габровския търговец Петър хаджи Христов на негова сметка), Котел (основаното от
Богориди и Райно Попович в 1820 г. гръцко-българско училище загинало отдавна вече поради
фанариотски интриги), Трявна. — [В. „Новини”, Цариград, VII, бр. 43, март 1897 г. : първата българска
учителка Анастасия Димитрова, родена в Плевен през 1815 г., сега монахиня Ана в Ерусалим. Майката
на митрополит Агапий я осиновила, учила се в Калоферския женски манастир, славянски и гръцки език,
учители ѝ били Райно Попович, Ботьо Петков, Брайко Генович, през 1840 г. основала първото българско
женско училище в Плевен; нейни ученици били учителите във Враца, София, Ловеч. След 12 години се
омъжила за лекар грък, ала той скоро умрял, та тя наново станала учителка. През 1894 г. от Плевен
заминала за Ерусалим.]
9. Според Григорович, Путеш., стр. 197, и според абонатските списъци, печатани в тогавашните книги.
ГЛАВА ХХXIII. Българският църковен въпрос

Турските реформи. — Неофит Бозвели и митрополит Иларион. — Кримската война. —
Настоятелството на одеските българи. — Българският църковен въпрос от 1858 до 1872 г. —
Учредяване на екзархията. — Революционни опити
Едно от най-важните явления в новата българска история е възстановяването на старата национална

църква след повече от 30-годишни борби. Неизвестните и забравени до неотдавна българи с това
придобиха ново значение на Изток. Това не бе догматически спор, а борба за запазване на народността
против панелинистичните стремежи. Преди обаче да можеше да възникне този спор, потребно беше едно
значително подобрение в правното положение на раята.
След Одринския мир (1829 г.) се зареждат опитите на европейските правителства да издействуват за
християнските поданици на Портата едно по-човешко съществование. Султан Махмуд II сериозно се заел
с цивилизацията, а още повече с централизацията на държавата. През време на пътуването си в 1837 г.
по крайдунавските и балканските земи той подканял чиновниците да съблюдават равноправието между
християни и мохамедани и си спечелил изобщо големи симпатии между раята. Неговият син и наследник,
много по-слабият Абдул Меджид (1839—1861 г.), по съвета на своя министър Решид на 2 ноември 1839 г.
провъзгласил за голямо учудване на Европа нещо като конституция, Гюлханския хатишериф, в който
християните били приравнени с мохамеданите. Той обещал безопасност на живота, честта и имота,
премахване вредното откупване на данъците (илтизама), прекратяване на монопола и на много други и до
днес неизпълнени реформи. Впрочем трябва да видим прогрес в учредяването на провинциалните съвети
(меджлиси от 1845 г.), в които наред с мохамеданите заседавали и християни, които обаче в повечето
случаи не смеели да имат свой глас.
Какви са били тези прочути реформи в действителност, показаха скоро въстанията, избухнали в Западна
България покрай сръбската граница. Всеки по-внимателен наблюдател не може да не забележи, че в
Турция въоръжени въстания избухват главно в пограничните области, тъй като техните жители виждат как
безопасно живеят съседите им в
577
Сърбия, Черна гора и Австрия и поради това изглеждат по-тежки злоупотребленията на турската
администрация.
В 1833 г. сърбите навлезли в областта по Горни Тимок, която според Одринския мир трябвало да им
принадлежи, но турците без всяко право не им я отстъпили. Това раздвижило съседните български
области. В околностите на Пирот селяните в 1836 г. въстанали, но скоро били усмирени. В 1841 г.
селското население около Ниш, Пирот и Лесковец, извадено от нетърпение поради страшното лихварство
при събирането па централизираните данъци, на тълпи грабнало оръжие. Сабри паша задушил
въстанието с помощта на албански башибозуци, които със своите грабежи, пожари и убийства из
беззащитните села извършвали такива зверства, че дори на Запад обърнали внимание на тях. [1] Само
410
липсата на огнестрелно оръжие и тогавашното неустановено положение на Сърбия след изгонването на
княз Милош побъркали на това отчаяно въстание да се разшири. Но ето през май 1851 г. поради
алчността на чиновниците, спахиите и на гръцкия владика избухва нова революция, започната в с.
Раковица край Видин, и само за няколко дни обхванала околиите Видинска, Белоградчишка, Берковска и
Ломска. Въстаниците били въоръжени повечето със сопи, копия и брадви, тъй като сръбското
правителство много грижливо пазело границите и не пропущало ни хора, ни оръжие. И въпреки това на 13
юни те нападнали Белоградчишката крепсст но били отблъснати от артилерията с големи загуби. След
ужасни кланета при с. Гърци и Власиновци и страшни пожари това безнадеждно движение било потъпкано
отчасти с оръжие, отчасти с обещания.
Българската рая, окрилена в надеждите си за по-добро бъдеще от турското реформаторско движение,

пожелала да има само българи владици. Особено търговците, след като се запознали при търговските си
пътувания с по-други от фанариотските църковни уредби, залягали преди всичко да им се назначат
национални духовни пастири. Първата крачка направили около 1833 г. жителите на Самоков и Скопие,
които след отстранението на недостойните им владици домогвали се да бъдат посветени и ръкоположени
двама техни сънародници кандидати; патриархът обаче пак им изпратил гърци. Във Видин в 1840 г.
Портата по молба на населението и по препоръка на управителя Хюсеин паша искала да назначи дякон
Дионисий, родом от Котел; но нещастният дякон, когато пристигнал в Цариград, за да бъде ръкоположен,
бил отровен от фанариотите.
Главен борец за национална йерархия бил споменатият вече хи-лендарски архимандрит Неофит
Бозвели от Котел, пламенен и упорит човек, който със своите речи агитирал главно между народната
маса. Той не искал нищо повече от национални епископи; той бил далеч още от мисълта да възстановява
старата българска църква; когато му приписали такъв план, той го отхвърлил като клевета. По негово
настояване
1. Покъртително описание на тези произшествия дава пратеникът на френското правителство А. Blanqui в

книгата си Voyage en Bulgarie, Paris, 1849.
578
българите подавали на самия султан оплаквания от гръцкия клир и молили за български епископи. Видни
цариградски българи, дори и някои турци взели неговата страна и искали дори да му помогнат да заеме
след смъртта на Иларион (поч. 1838 г.) търновската митрополитска катедра. На всичко обаче побъркали
фанариотските интриги. За център на агитацията си Неофит избрал самия Цариград, в който живеели
хиляди български търговци и занаятчии от Тракия, Македония и дунавското крайбрежие. Главното му
желание — да се издигне българска църква в столицата, се сбъднало едва в 1848 г.; княз Богориди
подарил мястото за постройката. Неофит често бил затварян от гърците на Принкиповите острови и на
Света гора. За последен път на Атон го докарали с верния му другар Иларион Стоянов Михайловски,
гдето смъртта (1849 г.) турнала край на всичките му мъки във влажна тъмница в една хилендарска кула.
[2] След видинското въстание самото правителство вече почнало да признава, че жалбите на българите
са основателни. Патриархът в август 1851 г. бил принуден да ръкоположи един българин за владика, но
успял да осуети намерението на Портата да му се даде епархия in partibus. Скоро след това във всички
по-големи български градове (особено в Пловдив) избухнала отчаяна борба за равноправие на
българския и гръцкия език в училището и в църквата, борба, която получила гласност чрез посредството
на брошури и вестници. [3]
Почнатата в 1853 г. война на Русия с Турция разбудила отново всички златни мечти на българите за по-
добро бъдеще. [4] Българите се надявали, че сега русите ще могат да завършат онова, което в 1829 г.
остана незавършено — освобождението на българския народ от турско иго. Особено се раздвижили
емигрантите в румънските княжества и в Русия. В Букурещ патриотите търговци X. Мустаков, Иван
Бакалоглу, Хр. Георгиев и д-р В. Берон образували дружество под название „Епитропия” с
филантропична и политическа цел. По подобие на това и в Одеса при съдействието на покойния
Инокентий, архиепископ херсонски и одески, който вземал горещо участие в съдбата на българите,
тамошната колония основала дружество под името „Настоятелство на одеските българи, събиращи
помощи в полза на отвъддунавските българи”. Основателите на дружеството, което почнало своята
дейност във февруари 1854 г., били : С. Д. Тошкович (поч. 1870 г.), Н. X. Палаузов, Н. М. Тошков
2. Иларион Стоянов Михайловски е роден в 1810 г. в Елена, постъпил в 1833 г. в Хилендарския манастир,
слушал лекции в Атинския университет и в богословското училище на Куручешме, близо до Цариград. В
същия град той издал в 1844 г. в български превод богословското ръководство на руския митрополит
Платон. — [Н. И. Барсов, Епископ Лаодикийский Стефан Ковачевич, Изв. СПб. слав. благ. общества, 1884,
№ 9, стр. 22. Писма за този рилски архимандрит от 1848—1856 г. (всичко 10 броя).]
411
3. Първата на времето си много четена брошура за църковния въпрос съставил Натанаил Стоянович, сега
епископ Охридски, под псевдоним Богдан, Приятельское письмо от Блъгарина къ Гръку, Прага, 1854.
4. Изобилни материали за събитията през 1853—1856 г. има в архивата на „Одеското българско

настоятелство”, от която ние благодарение на любезността на настоятелите можахме да се ползуваме.
579
(поч. 1874 г.) и К. Н. Палаузов. Според проекта им „Настоятелството” трябвало да служи за орган, в който
да се прояви прякото участие на българите по уредбата бъдещето на техните сънародници. Поради това
освен подпомагането на руските войски то имало пред вид след свършване на войната да съдействува за
умственото и нравственото развитие на българския народ. Инициативата за основаването на това тъй
важно в историята на най-новото развитие на българския народ „Настоятелство” принадлежи на Николай
Христофорович Палаузов (от Габрово) [5] (сега — 1878 — статски съветник в Одеса), който пръв измежду
българите постъпил на руска служба с цел да бъде полезен на родината си и да бъде, тъй да се каже,
тълкувател на истинското ѝ положение. За това той поддържал обширни връзки с българи както южно от
Дунав, тъй и в румънските княжества, грижел се да се разпространяват точни сведения за българите чрез
руските вестници и по разни поводи давал записки на руските държавници относно България; една от тях
била съобщена на покойния император Николай Павлович, на когото тя произвела силно впечатление.
Заемането на Молдова и Влашко от руските войски българите южно от Дунав счели като начало на своето
освобождение. В главната квартира почнали да се явяват депутати с разни доказателства за готовността
на българите да вземат активно участие в предприетото от Русия дело.
Скоро се събрали 4028 души доброволци. Общият стремеж да се съдействува на русите най-добре се
изразил в това : много напуснали жени и деца, дори бащи със синовете си бързали да постъпят в
доброволческите редове. За връзка с българите в главната квартира в Букурещ княз Горчаков (през март
1854 г.) извикал Н. X. Палаузов, който заедно с това бил упълномощен от „Одеското българско
настоятелство” да влезе в споразумение с букурещката „Епитропия”, та да се уреди еднообразие в
действията. Като свой особен представител „Настоятелството” изпратило в княжествата първия си
секретар Найден Геров, българин от Копривщица, руски възпитаник, който най-напред бил учител, след
това руски вицеконсул в Пловдив, гдето сега (1878 г.) е съветник при управлението.
Наскоро след пристигането на генерал-фелдмаршал княз Паскевич Еривански в Букурещ от негово име
била обнародвана на български език прокламацията към „Единоверните нам наши братя, живеещи в
турските земи”. Чрез нея се възвестявало на българите, че „единствената цел на благоверния и
всемилостив император е да защити Христовата църква, да защити вас, православни нейни чада,
угнетени от разярени врагове. Руска кръв досега неведнъж се е проливала за вас и с божие
благословение — не напразно. С тази кръв са пропити правата, придобити от вашите братя, чийто живот
не е тъй стеснен като вашия. Дошло е време и вие, останалите християни, да се сдобиете със същите
права, и то не само на думи, но и на дело.” Заедно с това от Одеса били изписани разни цър-
5. Н. X. Палаузов от основаването на настоятелството и до днес води делата и преписката му.
580
ковни вещи, книги и кръстове, за да се раздадат с постепенното завземане на страната на бедните

български черкви.
Между това руските войски под началството на генерал-адютант Лидерс, като преминали Добруджа,
дошли до Силистра, където в началото на май (1854 г.) пристигнала и главната квартира. Доста голяма
част от дунавската армия била съсредоточена тук за обсадата на крепостта. В отряда на Лидерс се
намирала една част от българските доброволци. Друга част била в разположение на генерал-лейтенант
Хрулев, който бил изпратен с част от войските от Силистра към Шумен; трета се намирала при отряда на
генерал-майор княз Бебутов, изпратен към Русе. А четвъртата останала в отряда на генерал-лейтенант
Липранди в Малко Влашко. Доброволците работили в окопите, изпълнявали аванпостната служба,
изпращали ги за рекогносцировки и за отблъскване на неприятелски шайки. На тях били дадени да
разпространяват между българите прокламациите и освен това пак те раздавали на населението пушки и
патрони. Около Силистра само били раздадени на жителите 735 пушки чрез българина И. К. Кишелски,
който заемал длъжност преводач при началника на главния щаб генерал-адютант Коцебу (по-късно той
служил в руската армия, сега — 1878 г. — е генерал-майор и е назначен за губернатор във Варна). С
безграничен възторг посрещали българите руските войски. Местните жители според силите си услужвали
на войските с всичко, с каквото биха могли : прогонвали отделни групи башибозуци, залавяли малки
412
обози, пощи, куриери и пр. [6] От вътрешна България през Сърбия в май 1854 г. в руския лагер пристигнал
депутат И. Бацов; той заявил за намерението на българите да тръгнат с оръжие в ръце от Балкана към
Свищов и попитал ще могат ли те в такъв случай да разчитат на поддръжка. Н. X. Палаузов доложил това
на фелдмаршал княз Паскевич, който впрочем отклонил това предложение, като казал българите засега
да се подготвят само, защото още не се знае каква война ще трябва русите да водят, отбранителна или
настъпателна.
Неочакваното отстъпление на руските войски на левия дунавски бряг (в юни) хвърлило българското
население от околностите на Силистра в пълно отчаяние. Тълпи селяни тичали към руската главна
квартира и като хвърляли пред палатката на началник-щаба дадените им пушки, с плач молели да не ги
изоставят, защото ще бъдат погубени от разярените турци. Съобщили им, че им се разрешава да тръгнат
с руските войски. Сетнината от това било, че в Бесарабия се преселили повече от 6000 души с 44 000
глави добитък; впрочем тези преселници след свършване на войната се върнали пак в отечеството си,
гдето ги очаквала амнистия. Следният интересен факт свидетелствува доколко българите приели
присърце застъпничеството на Русия. В юли 1854 г., след отстъплението на руските
6. Според свидетелството на очевидеца Н. X. Палаузов, който временно е бил в отреда на княз Бебутов,
българите от селата Бабук и Бурчма с раздадените им пушки отблъснали нападението на башибозуците.
(Вж. записката на Н. X. Палаузов, написана в 1856 г. за пом. на военния министър княз В. И. Василчиков,
който е взимал дейно участие във всички засягащи България въпроси).
581
войски от България, едно 13-годишно момче на име Райчо Николов един ден преплувало Дунав. Казаците
от аванпостовете го отвели голо при княз Горчаков, комуто то разказало, че е преплувало само да извести
русите, че турците се готвят да минат Дунав и да нападнат руските войски, което наистина по-сетне се
потвърдило. Наградили момчето с медал; по-сетне то свършило курс в кадетски корпус, служило в руската
армия и днес (1878 г.) в чин капитан командува българска дружина. След него преплувал Дунав със
същата цел и друг един по-възрастен българин— Ангел Тодоров (сега — 1878 г. — офицер в Кавказ).
Войната завършила с Парижкия договор от 18 (30) март 1856 г. Трябва да признаем, че тя твърде много
отслабила надеждите на южните славяни в руската помощ. Но ако и да били оскъдни нейните резултати,
тя все пак принесла полза на българите с това, че запознала Русия по-отблизо с характера и с
положението на българския народ [7] и че дала нов тласък и насока на народното им движение. Тя
доказала на русите, че единственият верен път за освобождението на българския народ от турското иго
било материалното, умственото и нравственото развитие на народа. Главен деец във връзките на Русия с
българите в течение на двадесет години било основаното през време на войната „Одеско българско
настоятелство”. Сегашната си организация то получило в 1860 г. с указ от Св. синод (от 26 октомври) до
преосвещения Димитрий, архиепископ херсонски и одески, в който указ Светият синод, съобщавайки на
архиепископа за възложеното нему звание попечител на „Настоятелството”, съобщавал му и временната
инструкция, по която ще се ръководи при разпределяне на събраните пожертвования. Настоятелството,
което се ползувало и ползува с доверието на руското правителство, при посредството на руската мисия в
Цариград и руските консулства снабдило с книги, принадлежности, камбани и одежди няколкостотин
български черкви в крайдунавска България, в Тракия и Македония (дори в Дебър); помагало на
съществуващите училища с книги, карти и пр. и съдействувало да се отварят нови училища; грижило се за
образованието на свещеници и учители; помагало на младежи българи, които от любов към науката
отивали в Русия. То дори изходатайствувало от правителството държавни степендии за българи както в
средните учебни заведения и в университетите, така и във висшите специални (технологически,
инженерни, военни и пр.); изходатайствувало също и всякогодишна държавна помощ за образованието на
пет български девойки в одеските девически училища и за десет в Левашовския пансион в Киев. Освен
това „Настоятелството” вземало участие във всички въпроси, които живо интересували българския народ.
[8] Между това развоят на българския църковен
7. Колко руските държавници малко познавали България, личи от факта, че Н. X. Палаузов трябвало да
убеждава главнокомандуващия княз Паскевич в това, че Македония е област, населена с българи, а не с
гърци.
8. Вж. отчетите на „Одеското бълг. настоятелство” за 1861 г. (Одеса, 40 стр.), 1869, 1877 (62 стр.), 1878 (27
стр.). Управата на настоятелството се състои от четирима „настоятели”, единият от които се избира за
касиер (казначей), а другият се грижи за вещите (домакин).
582
413
въпрос наскоро след свършване на войната получил нов обрат благодарение на един акт на Портата.
След Кримската война, изходът на която значително намалил надеждите на раята за руска помощ,
султанът на 16 февруари 1856 г. издал известния хатихумаюн, продиктуван на Портата от
представителите на западните държави. Били обещани религиозно и народностно равноправие, свобода
на вероизповеданието и на съвестта и смесени съдилища, допущане на християни до държавни
длъжности и във войската, достъп на християнски представители в държавния съвет и т. н. Набелязани
били и църковни реформи; съществуващите дотогава плащания за епископите и патриарха по такси
трябвало да бъдат заменени с определена заплата, а всички не чисто църковни дела на християнските
„народности” (собствено църкви) трябвало да бъдат завеждани от изборни съвети от духовни и светски
лица.
В края на 1857 г. видинци подали молба до султана, щото митрополитът им според хатихумаюна да
получава определена заплата. Патриарх Кирил, комуто била предадена молбата, за да даде своето
заключение, настоял да се запази старият ред. Скоро почнали да се изреждат депутации и от други
епархии с подобни ходатайства, след което всички съвместно представили на правителството искане да
се уреди българска йерархия. [9]
Понеже недоволствата от алчността на църквата се увеличавали от ден на ден дори между гърците,
Портата свикала (в началото на 1858 г.) на съвет за налагащите се реформи народен събор
(ἀἀνοσυἀλευσις), който се състоял от патриарха, 7 епископи и 38 представители — 10 от Цариград и 28
от епархиите. Гръцките владици или натрапвали на българските епархии гърци представители, или ги
убеждавали да не правят избор, или пък отказвали да утвърдят избраните. С такива средства гърците
сполучили да докарат броя на българските представители само до четирима, а именно само по един за
Пловдив, Видин, София и Търново. От тях първите трима напуснали събора в знак на протест, така че
останал само търновският депутат Димитър Минчоглу сам да отстоява българските искания. Напразно-
протестирал той против машинациите на гърците при изборите, против недопущане на българи до
епископски сан, против изгонването на българския език из черквата и училището; напразно защищавал
одобреното от старите събори начало владиците да се избират от епархиите. Дързостта на гърците
стигнала дотам, че почнали изобщо да отричат съществуването на български народ : твърдели, какво
малцината недоволници
9. Едно подробно, макар и в много случаи недостатъчно изложение за гръцко-българската църковна

разпра дава Голубински. Срв. Пътешествията на Каниц, Лежан, Григорович, Дюмон и др. По-важни от
българските документи са : Послание на българските владици до самостоятелните православни църкви
1868 г., дадено у Дринов, История на българската църква, стр. 151—157, и писмото на Иларион
Макариополски от март 1869 г. (Пер. списание). И двата са придружени с обстойни исторически
разяснения.
583
били собствено гърци, които са усвоили езика на поселилите се между тях варвари. Съборът бил закрит
на 16 февруари 1860 г. с реч от Стефан Каратеодориди, в която той дал на българите да разберат колко
наивни са очакванията им, че в събрание на гръцки депутати могат да бъдат слушани речи за права на
българите; църквата, казал, не признава различия по народности, а изборни владици е нещо нечувано.
Този резултат силно ожесточил българите. От всички градове полетели протести и заедно с тях
оплаквания от алчността и безнравствеността на гръцките владици направо до великия везир. На много
места фанариотите били изгонени и заместени с временни управители из средата на родното
духовенство. Цариградските българи искали от Портата собствена църковна администрация;
историческите изследвания върху унищожението на Търновската и Охридската патриаршия, печатани
тогава ревностно в брошури и вестници, ги подкрепяли в стремежите им. Турските политици били
поразени : досега знаели само една единствена „гръцка” рая (урум миллети), а сега тя се стреми да се
разцепи на две! Скоро работата дошла до открита схизма. На 3 април 1860 г. на Светло Възкресение
Неофитовият другар Иларион, от 1858 г. макариополски епископ (in partibus), служел в българската
цариградска черква тържествена литургия. Когато според реда почнал да произнася в молитвословието
името на патриарха, събралият се народ завикал да пропусне името му. Иларион, разбира се, се
престорил, че не е съгласен; обаче без съпротива отстъпил на народната воля. Този пример бил
последван по цяла България; навсякъде изхвърляли из молитвите името на патриарха, а на много места
го заменили с името на султана; българите заявили, че се подчиняват на Цариградската си народна
църква и признали Иларион за неин глава. Възбуждението взело такива размери, че сам великият везир
Мехмед Къбръзли по заповед на султана трябвало да замине на 19 май за България. Хиляди селяни с
радост го посрещнали и се оплаквали от гърци и турци. Безбожният пиротски владика Антим, нишкият
потисник Зейнил паша и много други длъжностни лица били или арестувани, или веднага уволнявани.
414
Гърците толкова се изплашили, че Кирил се отказал от патриаршеския си сан, а на негово място бил
избран Йоаким.
Между това от българския въпрос се заинтересували някои видни западни католишки водачи, особено
граф Владислав Замойски и княз Чарторижски; от Париж те се опитали с помощта на лазаристите и на
живеещите в Цариград полски емигранти да присъединят българите към католишката църква. Към
желанието им се присъединили някои български патриоти, разбира се, не от симпатии към западната
църква, а само в надежда да си осигурят закрилата на католишките велики държави, именно на Франция,
тъй като се отчаяли вече, че ще може да дойде руската помощ. Писателят Драган Цанков (сега — 1878 г.
— търновски вицегубернатор) от началото на 1859 г. чрез отлично редактирвания от него вестник
„България” почнал открито да служи на този план. Макар Цариградската българска община в протеста си
от 20 август същата година и да осъждала енергично този стремеж, все пак идеята за една уния
непрестан-
584
но придобивала нови привърженици. Влиятелните търговци и писатели минали на страната на Цанков;

цялото население в Полянинската епархия (Солунско) поради злоупотребленията на гърка Мелетий
решило да се покатоличи, поради което изплашените фанариоти незабавно изпратили там Иларион
Макариополски да успокои духовете, а след това (октомври 1859 г.) българския владика Партений от
Дебър. [10] На 18 декември 1860 г. една българска депутация изработила условията на българска уния с
апостолическия викарий Брунони, при това по примера на униатските руси, румъни и арменци било
уговорено запазването на родната литургия; патриархът на арменските католици Хасун отслужил
тържествена литургия и приел клетвата на депутацията за вярност към Рим. Англичаните и русите много
се изплашили от успеха на Наполеон III, който искал да прибави към голямото си влияние над Румъния,
Сърбия и Египет още и протектората си над такъв един многоброен народ, и наложили на Портата да
удовлетвори българите.
Първата крачка, направена от новия патриарх Йоаким за успокояване на българите, била тържествено да
отлъчи от църквата Иларион и митрополит Авксентий [11] (23 февруари 1861 г.). След това той поискал
българите да му изкажат исканията си. Те му поднесли тъй наречените седем точки, с които се домогвали
до народна йерархия и църковна автономия с изборен архиепископ начело, чието седалище да бъде в
Цариград и да признава върховната власт на патриарха, при което обещавали освен това всяка година да
плащат известна сума на патриарха. Патриархът решително се противопоставил на исканията им и с
окръжно от 25 февруари дал на българите петнадесет обещания; особено той обещавал в чисто
българските епархии да назначи за владици достойни българи или поне такива, които знаят български, в
българските училища да се даде предимство на българския език, в чисто българските черкви да се въведе
старословенска литургия и да се приемат в патриаршеския синод за членове двама български
митрополити. От българите обаче съвсем не изплъзнали неясността и неискреността на тези обещания и
те не ги приели. Патриархът тогава успял да убеди Портата да изпрати на заточение в Мала Азия (29
април) Иларион, Авксентий и пловдивския митрополит Паисий. [12] Партений Полянски бил затворен в
Солун.
През това време униатското движение достигнало най-голямата си сила. Униатската депутация с Драган
Цанков начело пристигнала в Рим,
10. Партений, родом от Дебър, монах от Зографския манастир, възпитаник на Московската духовна
академия, бил професор в гръцкото богословско училище на о. Халки, а след това директор на
българското училище в Цариград. Той работил и на литературното поприще (особено в „Български
книжици”) и се мъчел да прокара за литературно македонското наречие. Умрял като пиротски владика в
1876 г.
11. Авксентий по-рано (1838—1848) бил митрополит в Херцеговина, гдето не се ползувал с уважение,
както се вижда от статията на архимандрит Йоаникий Памучин в „Серб.-далм. магазин”, 1869, стр. 153—
167. По-сетне той се отцепил от фанариотите и се присъединил към българите. Умрял в 1869 г.
12. Портретите им са дадени у Kanitz, Donau-Bulgarien, I, стр. 136.
585
гдето на 8 април 1861 г. игуменът Йосиф Соколски — необразован човек, бил по-рано четник и с
държанието си будил у всеки само смях, бил ръкоположен за архиепископ на Българската униатска
църква. Обаче славата на Соколски траяла само няколко дни. Полските йезуити го накарали да прави
415
отстъпки както по отношение на литургията, така и в кирилицата и в догмите. В самата България се
вдигнала страшна буря против унията; именно против нея се борели Раковски в своя „Дунавски лебед” в
Белград, а Кръстович със Стоянов-Бурмов в „Български книжици” в Цариград. Така се случило, че вместо
целият народ към унията пристанали само няколкостотин души. Соколски внезапно на 18 юни по
тайнствен начин изчезнал; пръснал се слух, какво русите го отвлекли от Цариград. В същност той сам
избягал в Киев, гдето в Печерския манастир и днес (1878 г.) живее. Тъй завършило униатското движение.
Лазаристите с голям труд спасили някои остатъци : от 1865 до 1876 г. управлявал останалите верни на
унията униатският одрински епископ Рафаил Попов, за чието ръкополагане специално пристигнал от Лвов
в Цариград архиепископ Сембратович.
От религиозните смутове се възползували и американски мисионери (методисти), които и досега имат

свои станции и училища в Пловдив, Самоков, Тулча, Битоля и др. В отговор на 15-те обещания
българските епархии изпратили в Цариград 28 постоянни представители (март 1861 г.). Те представили на
министра на външните работи Али паша, под чието ведомство били църковните дела, нови осем точки
(през лятото). Искали, щото патриаршеският синод да се състои от шест гръцки и толкова български
митрополити; българските негови членове заедно с други шест светски представители да съставят
български църковен съвет; един от митрополитите като глава да има седалището си в Цариград;
владиците да бъдат изобщо избирани, а приходите им — точно определени. Правителството поискало от
патриарха да се свика една смесена комисия, която да обсъди тоя проект, обаче напразно; само
събитията през 1862 г. принудили Портата да действува вече по-енергично.
На 5 юни 1862 г. турците бомбардирали Белград; Херцеговина и Черна гора били под оръжие. Сърбия се
готвела за война, а Раковски организирал в Белград български легион под командата на славния войвода
Илия Марков от Берово, Малешевско. В България се проявило силно недоволство поради колонизацията
на 12-те хиляди кримски татари (1861 г.). Дадени им били най-богатите села; селяните били принудени да
отстъпят на преселниците най-добрите си земи и освен това да им построят безплатно къщи. От
видинската област тогава избягали много селяни в Сърбия, а други 10 000 отишли в Крим
(Евпаторийската околия), гдето им били посочени места в изпразнените татарски села; още на следната
година обаче поради лошото качество на земята и други условия те се върнали в родните си места. От тях
останали само две колонии в Мелитополската околия. През същата година около 23 000 души българи се
преселили в Таврическата губерния, гдето те в Бердянската и в Мелитопол-
586
ската околия върху земите, напуснати от ногайците, основали 45 колонии, които съществуват и досега
(1878 г.). [13]
Раковски, използувайки тези вълнения и преселвания, се опитвал да разбунтува българските хайдути.

Начело на тях тогава стоял войвода Панайот Хитов от Сливен (род. 1830 г.), син на богат с овце
овчарин, храбър и опитен, а при това и добър човек. Страстта на турските чиновници към грабежи рано го
накарала да потърси щастието си в Балкана. [14] Хайдушките чети се умножавали. В началото на юли
събралите се край Габрово въстаници завзели Шипченкия проход, но щом дошли турски войски откъм
Дунав, те се разпръснали. Мирът, сключен от Сърбия (през септември) с Портата, осуетил всички
надежди. Много младежи, повечето учители и свещеници, тогава били арестувани в Търново и в други
места и изпратени на заточение в Диарбекир. Панайот с 12 другари прекарал страшна зима в
недостъпните гори посред покрития със сняг Балкан, а след това (1863 г.) след 54-дневен път по
балканските върхове преминал в Сърбия.
Тъкмо през време на това движение, на 18 юни 1862 г., се събрала да разгледа осемте точки една
смесена комисия от шестима гърци и шестима българи. Сам Али паша председателствувал едно от най-
бурните заседания. Но щом улегнало политическото движение, гръцкото упорство осуетило всички опити
за помирение. Поради новия български протест патриарх Йоаким, когото и самите гърци упреквали за
безполезното изостряне на българския въпрос, бил принуден да се оттегли, а на негово място бил избран
Софроний (1863 г.). Турците поискали от него да реши колкото се може по-скоро спора, макар българите
отначало да заявили, че едничкият изход е, щото въпросът да се разреши от самото правителство.
Патриархът свикал на 22 февруари 1864 г. събор, в който освен шуменския владика Антим (сегашния —
1878 г. — екзарх), пловдивския Панарет, софийския Доротей [15] и учения Кръстович заседавали само
фанатици гърци. След четиримесечни съвещания осемте точки били решително отхвърлени; гръцките
богослови дори предложили да се премахнат изразите „български епископ, българска църква”, за да
предпазят светата църква от варварство. Тогава най-после било издадено султанско ираде, с което се
разрешавало на заточените български владици (в септември) да се върнат обратно и да се установят в
близкото Ортакьой на Босфора. [16]
13. През това време Н. X. Палаузов, командирован от новоросийския и бесарабския ген.- губернатор на
разположение на назначения по височайша заповед за ръководство на преселничеството д. с. с.
416
Стремоухов (по-сетне директор на Азиатския департамент при Мин. на външните работи), приел 25 135
души от двата пола, от които българи били до 21 000. След това чиновникът Гордински, който заменил
Палаузов, приел още 2559 души. Българите нарекли една от своите 45 колонии „Палаузовска”.
14. Записките на Панайот е една във всяко отношение бележита и оригинална книга, излязла от печат в
Букурещ в 1872 г. (вж. бел. 17 към гл. 1). Вж. статията ми в сп. „Osvěta”, Praha, 1875. Руски превод на
записките е даден в Славянский сборник, СПб„ 1877, II.
15. Доротей, родом от Копривщица, бил митрополит отначало в София, а след това в Скопие; умрял в
1875 г. .
16. Пасий по народност не бил българин, а малоазиатски християнин.
587
Не само депутатите и комисиите, но и селата и градовете по цяла, България се борели с фанариотите.

Новият пиротски владика Софроний поради своите изнудвания за пари трябвало да избяга, пазен от
турски стражари, в близкия манастир „Св. Иван”. В Русе бил превзет с пристъп владишкият конак и
владиката Синесий бил изгонен. Същата участ постигнала и видинския Паисий, който вместо 75-те хиляди
гроша, които му се полагали, искал на всяка цена да събира от епархията си 185 000; освен това
постоянно клеветял гражданите, като ги обвинявал в тайни връзки със сърбите. Всички български
вестници проповядвали да се изгонят всички фанариоти. Търновският владика Григорий, човек спуснал се
до най-ниските стъпала по стълбата на човешкия разврат, се държал дори против волята на турското
правителство.
Още по-ожесточено се водела борбата в Македония, на която гърците гледали изобщо като на свое
владение. Там се борили за гръцки език в училището и църквата, борели се пръснатите по градовете
власи (румъни, цинцари). В Прилеп, Битоля и Велес възникнали големи вълнения; най-после българите
внесли доста големи суми, та власите да си построят отделно черкви и училища.
Вследствие на владишки опаквания и интриги много българи били преследвани, хвърлени в затвор и
изпратени на заточение; впрочем историята на фанариотското владичество е запетнена и с убийства. Но
не всички „власи” били на фанариотска страна. Никой не очаквал, че национално румънско, антигръцко
движение ще прояви и този пръснато живеещ и забравен малък народ. В 1862 г. Апостол Маргарит,
македонец, получил образованието си в Букурещ, основал във Влашка Клисура (Костурско) първото
македоно-румънско училище. От патриаршията се получила заповед да се затвори училището, а
учителите да се изгонят. Влахоклисурците обаче решително се противопоставили и след седемгодишна
борба възтържествували. Същото това движение скоро обхванало и влашките села около Перистер и при
Пинд; от съчувствие към румъните власите се присъединили към българите против гърците. [17]
Най-главният борец в Македония за българските интереси бил пламенният Димитър Миладинов от

Струга. След като получил образованието си в гръцкия лицей в Янина, той учителствувал в много
македонски градове и неуморно залягал сред постоянни преследвания да се въведе български и
църковнославянски език в училищата и в черквите на родината му. В 1858 г. постъпил за учител в гр.
Кукуш, гдето по негово настояване в черквата била въведена славянска литургия. Недостойният владика
Мелетий (род. 1822 г. в Кизик) в негово лице срещнал такъв противник, че, както разказват, фанариотите
се видели принудени в 1859 г. да го отстранят. Обаче в 1860 г. Мелетий бил назначен за владика в самия
Охрид, гдето той станал още по-разпуснат. Миладинов, който лятото на~
17. Разказите на Апостол Маргарит са дадени в сп. Convorbiri literare, Jassy, VIII 1874. Е. Pirot, Les
Roumains de la Macedoine, Paris, 1875.
588
1861 г. прекарвал със семейството си в Струга, бил по оплакванията на раздразнения владика заловен
като държавен престъпник и в окови откаран в Цариград. По-малкият му брат Константин (род. 1829 г.),
след като свършил науките си в атинския университет, тъкмо по него време завършил печатането на
събраните от двамата братя български народни песни; разноските по печатането взел върху себе си
епископ Щросмайер. За да спаси брат си, Константин побързал да замине за Цариград. Въпреки
предупрежденията той споходил Димитрий в затвора, от който той сам не излязъл вече. Епископ
Щросмайер чрез австрийския посланик ходатайствувал да бъдат освободени от затвора двамата
нещастници; руското правителство от своя страна се присъединило към това ходатайство. Портата
417
издала заповед двамата Миладиновци да бъдат освободени, но фанариотите я изпреварили, като
подкупили хора да отровят двамата братя (10 и 12 януари 1862 г.). [18]
В 1864 г. страданията на раята се засилили с още една беда, живо напомняща средновековните
злоупотребления. След 24-годишна борба русите покорили целия Кавказ. По настояването на полските
агенти черкезите заминали за Турция. Около половин милион души се преселили в Мала Азия и в
България; Портата ги поселила край Балкана, Дунав и особено надлъж по сръбската граница, та те заедно
с албанци и татари да се изправят като стена между едноплеменните сърби и българи. Глад, тифус и
сипаница изтребили повечето от преселниците още по пътя, в пристанищата и по друмовете. Българите,
които едва-едва се били съвзели от татарското поселване, наново били принудени пак да строят къщи и
да отстъпват части от земите си за новите си много по-многобройни „гости”, без да получат за това нито
най-малко възнаграждение. Остатъците от този разбойнишки народ поради слабостта на правителството
до недавна още бяха бич за земеделците и ужас за търговските кервани.
В същото време били предприети реформи в провинциалната администрация. Вместо малките пашалъци
били въведени големите вилаети. Всички крайдунавски пашалъци, по-нататък Софийският и Нишкият —
територия, почти равна на старобългарското царство през последните години от съществуването му, били
съединени в Дуна вилает, чийто валия имал седалището си в Русе. Първият валия Мидхат паша (1864—
1868 г.), когото безпристрастни чужденци рисуват като образован и деен човек, сериозно се заловил да
прокара реформите. В скоро време пътешествениците били учудени от прокараните шосета и железници,
телеграфи, мостове, банки, държавни постройки, хотели, павирани улици, улично осветление и т. н.
Дунавската област, тъй да се каже, станала образцов вилает.
В края на 1865 г. четирима видни цариградски търговци, родом гърци, неочаквано влезли в преговори с
българските представители и за късо време дошли до пълна мирна спогодба. Синодът при патриаршията
тряб-
18. Жинзифов, Дим. и Конст. Миладинови, в „Сборник слав. благотв. комитета в Москве”, „Родное племя”,
Москва, 1877, стр. 263—288.
589
вало да стане наполовина гръцки и наполовина български; владиците да се назначават след избор,
произведен в самите епархии, а един от българските членове на Синода като глава ще има седалището
си в Цариград. Трябвало само всичко това да се утвърди от патриарха. Обаче големият, свикан на 22
април 1866 г. събор на светски и духовни представители, между които имало само двама българи
(Кръстович и Панарет), осъдия спогодбата като еретическа и демократична, тъй като тя нарушавала
националните права на гърците, и отхвърлил изцяло българския въпрос.
По съвета на самите гърци в декември 1866 г. Софроний бил сменен. Неговият приемник Григорий VI,
който по-рано бил патриарх и всякога се държал по-миролюбиво от другите в българския въпрос, по своя
инициатива представил на правителството нов проект, в който той предложил от отвъдбалканските
епархии да се образува един полунезависим църковен окръг, чийто пръв митрополит да носи титлата
„Екзарх на цяла България”. Не любов към мира, а политическа мъдрост по всяка вероятност го е
подбудила към това искане : искали по-добре да пожертвуват Дуна вилает, та Портата да не даде нещо
повече. Но българите, понеже не се съгласили да принесат в жертва на фанариотите сънародниците си в
Тракия и Македония, отхвърлили този проект и се домогвали от Портата до независима църква.
Причините на тогавашното гръцко миролюбие и на отстъпчивостта на Портата се крият в новото

политическо движение между южните славяни. Критското въстание окуражило раята. Румънските събития
през 1866 г. предизвикали революционен кипеж у българите, който продължил няколко години. След
свалянето на Куза в Румъния настъпва голяма анархия и се пръснал слух, че турски войски ще завземат
княжествата. Министър Братиано в желанието си да сформира български легион, в случай че турците
нахлуят, се обърнал към Раковски, който раздухвал тогава в Букурещ чрез своите вестници революция в
България. Няколко чети дори били изпратени вече в Балкана. Но други емигранти тъй очернили Раковски
в очите на Братиано, че Раковски заедно с Панайот се видял принуден да се спасява с бягство в Русия и
там самостоятелно почнал да събира доброволци. Щом обаче престола завзел Карол, той разпуснал
доброволците.
През следната зима българските водачи се събирали на съвет за нови революционни планове. Раковски,
измъчван от болести и смутен от споровете с несъгласните емигранти, не искал да се меси в никакво
предприятие; оправдавал се с това, че няма пари, нито оръжие, а че надежди за помощ от сръбска или
руска страна не може да има.
418
Представителите пък на българските търговци и емигранти в Букурещ, някои измежду които още от
началото на националното българско движение били във връзка с княз Михаил Обренович и постоянна
искали да играят важна политическа роля, смятали, напротив, че в съюз със Сърбия би трябвало да се
домогват за получаване на политически права; говорило се, какво те мечтаели за една велика
югославянска федеративна държава. В началото на 1867 г. Тайният български централен
590
комитет обнародвал едно изложение до султан Абдул Азис хан, „нашия милостив господар и баща”. В
този интересен акт комитетът искал автономна организация за всички населени с българи земи под
върховната власт на султана, комуто се предлагало да приеме титлата български цар, с изборен
наместник, разбира се, християнин, с народно събрание, народна църква, местна войска и с определен
данък. Твърде е за вярване, че съставителите на тоя акт са имали пред вид последвалото пак тогава
австро-маджарско съглашение. Портата, разбира се, не обърнала никакво внимание на изложението.
През пролетта Панайот, който възлагал всичката си надежда на самопомощ, с чета от 30 души минал
Дунава при Тутракан и достигнал Балкана. Друга чета под предводителството на Филип Тотьо (от
Търновския окръг) минала при Свищов, но при с. Върбовка посред горещ ден била настигната внезапно и
така разпръсната, че Тотьо само с четирима другари се присъединил към Панайот. Сблъсквайки се
постоянно с низами, башибозуци и черкези, стигнали все по Балкана до сръбската граница. Между това
Мидхат паша наредил страшен съд в Свищов и Търново над всички, които са помагали на тези малки
чети, толкоз повече, че в Свищов бил открит и един детски заговор. Много младежи, дори почти деца,
били избесени; други изпратили в Диарбекир, при което мнозина измрели още по пътя; немалко
своевременно се изселили във Влашко, Сърбия и Австрия. Цялата българска интелигенция била тогава
преследвана под предлог, че всички са членове на тайните комитети.
През следната зима княз Михаил Обренович се готвел за голяма война. В Белград при участието на
сръбски офицери бил обучен българският легион, съставен приблизително от 300 души, между които
имало и няколко черногорци и херцеговинци; но още през пролетта поради несъгласия той се отделил и
потеглил за Влашко, та оттам да навлезе в Турция. На 29 май (10 юни) княз Михаил паднал от ръката на
убиец. Министър Блазнавац, сега (1878 г.) регент на княжеството, изпратил Панайот в Букурещ да попречи
на тази експедиция, но напразно. Само след няколко дни Хаджи Димитър „Асенов” (род. в 1840 г. в
Сливен) и Стефан Караджата (род. в 1844 г. в Тулча) с облечена във форма и по военному организирана
чета от 160 младежи минали Дунава при Свищов, но почти всички сложили костите си в гористите проходи
на Габровските планини, преди да достигнат балканските върхове. Нито един от тях не паднал в плен.
Несъразмерните загуби на низами и черкези и необикновената храброст на четниците произвели дълбоко
впечатление на турците. Оттогава цели седем години по Балкана настъпило съвършено спокойствие.
Раковски умрял още в същата година; по неговите стъпки тръгнал Любен Каравелов, също тъй журналист
в Букурещ. Емигрантите във Влашко се разделили на две враждебни партии, стара и млада, или сръбска
и т. нар. руска, които постоянно се карали в периодичните издания и с това немалко разколебали
доверието у сънародниците си.
Всички тези събития накарали цариградските турци да станат по-отстъпчиви; в добавък и руският
посланик граф Игнатиев настоял
591
щото Портата да туря край на църковния въпрос. Фуад (поч. 11 февруари 1869 г. по нив стил) наред с Али,
най-влиятелния държавник, завещал на Портата да изолира гърците колкото се може повече и преди
всичко да им отнеме духовната власт над българите, та тия последните да не влязат в съюз с Русия или с
папата. [19] Али паша взел цялата работа в свои ръце и съгласно определението на Министерския съвет
заповядал да се приготвят в Министерството на външните работи два проекта, много сходни с проектите
на Григорий, и ги препратил и двата на патриарха с искане да се реши на нещо. Но патриархът и синодът
ги отхвърлили като антиканонични, антидогматични и антиевангелски поради единствената причина, че
турците предлагали екзархат за всички българи. С цел да свика събор патриархът разпратил окръжно
послание до всички православни църкви. Българските владици от своя страна напечатали едно
изложение по историческия развой на българския църковен въпрос. Ерусалимската, антиохийската,
кипърската и гръцката църква взели страната на патриарха; белградският митрополит се съгласил в полза
на българите; отговорът на руския синод бил двусмислен и неопределен. Тогава (1869 г.) и Одеското
българско настоятелство подало чрез своя представител К. Н. Палаузов молба до император Александър
II относно благоприятното за българите разрешение на църковния въпрос. На ауденцията императорът
благоволил да се отзове на тая борба със следните изрази : „Българските работи са били винаги близко
до сърцето ми. Аз вече имах разговор с Игнатиев по църковния ви въпрос и се надявам, че скоро той ще
приеме благоприятен изход. И двете страни ще трябва да направят отстъпки.” При това добавил :
419
„Употребявайте всичкото си влияние да не допущате вече народни избухвания; те само обезсилват
народа, а противниците се ползуват от това.”
След това Али поръчал (1869 г.) на смесените комисии да съставят три нови проекта, които имали същата
участ у патриарха. Възбуждението на умовете в България достигнало до крайния си предел. В събота
вечерта на 28 февруари 1870 г. Али свикал при себе си гръцките и българските представители и им
връчил султанския ферман от 8 зилхидже 1286 г. (27 февруари). Султанът заповядвал да се учреди
български екзархат, който да обхваща епархиите : Русенска, Силистренска, Шуменска, Търновска,
Софийска, Ловчанска, Врачанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Самоковска, Кюстендилска и Велешка —
всички изцяло; Сливенската с изключение на Варна, Анхиало, Месемврия и гръцките прибрежни села; [20]
Созополската без крайбрежната област; Пловдивската без тоя град [?], без Станимака и без девет села.
Останалите епархии се присъединявали също към екзархата в случай на съгласие на две трети от
тамошните хри-
19. „Our policy shuld be to endeavour to isolate the Greeks as much as possible from our other Christians. It is of
paramount importance to withdraw the Bulgarians from the domination of the Grek Church, without, however,
throwing it into the arms either of the Russians or of the Roman Clergy” — J. Lewis Farley, The decline of Turkey,
London, 1875, стр. 33.
20. [За Сливенската епархия без Варна — по-ясно!]
592
стияни. Старшият митрополит, наричан екзарх, трябва да бъде избиран и утвърдяван със султански
берат; той споменава в молитвите името на патриарха и получава от него миро.
Докато българите тържествували и с многобройни делегации давали израз на благодарността на целия

народ към Али паша (поч. септември 1871 г.), патриарх Григорий, както и избраният след неговото
оттегляне на негово място патриарх Антим упорито отказвали да признаят фермана. През януари 1872 г.
великият везир Махмуд заповядвал дори да бъдат заточени за една неделя в Никомидия владиците
Иларион Търновски (Стоянов, Михайловски), Панарет и Иларион Кюстендилски; обаче силното
раздвижване между българите принудило Портата по-скоро да тури в изпълнение фермана. Иларион
Търновски, старият другар на Неофит Бозвелията и главен водач на българите през време на църковния
спор, могъл да се надява да бъде избран за пръв екзарх, обаче и турците били също тъй малко
разположени към стария борец, както и гърците. И тъй на 11 февруари в Ортакьой при Босфора за екзарх
бил избран Иларион Ловчански. Обаче и за него обстоятелствата се стекли неблагоприятно. На 16 с. м.
той се отрекъл и българите избрали на негово място Антим, видинския владика. [21] Пътуването на
Антим от Видин до Цариград било същинско триумфално шествие. В Цариград той имал тържествена
аудиенция у великия везир, който му предал берата, и у султана, който го наградил с два ордена.
Патриархът след това произнесъл анатема върху българското духовенство и всичките му привърженици.
С учредяването на националната църква в България настъпил нов живот. Особено училищното дело,
което в Турция се намира изключително под надзора и управлението на църквата и общината, бързо
тръгнала по пътя на прогреса. Училищата се издържат отчасти от общините, отчасти със завещани от
родолюбци средства; напоследък за тях се отделяла и известна част от епархиалните приходи, които
дотогава прахосвали фанариотите. В Пловдивската епархия например се наброяват 305 първоначални
училища и 16 главни училища 356 учители и 12 400 ученици, 24 женски училища с 37 учителки и 2265
ученички. [22] Най-добре уредените учебни заведения са старото габровско училище и централните
пловдивски и Болградска гимназия в Бесарабия. Голям брой българчета, се учат в Цариград в султанския
лицей или в американския Robert Collège,
21. Иларион Стоянов Михайловски умрял на 4 юни 1875 г. Той бил образован човек, учил се е в атинския
университет. — Антим е роден през 1816 г. в Лозенград (Къркклисе), бил монах на Света гора, учил се е в
богословската академия на о. Халки при Цариград и в Москва, от 1854 г. бил професор по църковна
история и по църковнославянски език в Халки; по-късно бил ръкоположен за шуменски владика, но бил
принуден да остане директор в Халки, тъй като народът не искал владика, назначен от патриарха. От 1867
г. станал видински владика. — [Антим починал във Видин на 13 декември зап. календар 1888 г. „Politik” от
15 декември 1888 г. — На 15 декември 1888 г. почина в Дармщат княз Александър Хесенски, баща на княз
Александър.]
22. Точни статистически сведения са дадени в Груевия календар — Летоструй за 1872 г., стр. 79—94.
420
593
в Париж, Одеса, Киев, Москва, Николаев, [23] Букурещ, Белград, Загреб, Виена и особено в Прага и
изобщо в чешките средни училища. В Русия такива стремежи на българската младеж се поддържали с
подкрепата от страна на благотворителните комитети и на Одеското настоятелство, на които много видни
български мъже дължат възпитанието си.
За разпространяване на просветата се грижели разни и многобройни дружества. Във всяко по-голямо

селище има „читалище”. В полза на женското образование работят в градовете женски дружества чрез
издръжката на училища. В Цариград, в Драма, Букурещ, Кишинев, Одеса и във Виена по образеца на
гръцките „силоги” има вече особени дружества, които са си поставили за цел да основават и поддържат
училища и особено да изпращат и издържат младежи в странство. Главно участие в този прогрес вземало
българското търговско съсловие. Центрове на българската търговия били Свищов, Пловдив и Велес; има
много богати търговци и в Цариград, Букурещ и Одеса.
Българите, един мирен и трудолюбив народ, може би отстъпват на сърби, гърци, албанци и румънци по
войнственост и народна гордост; обаче в промишлено и земеделско отношене те далеч надминават
всички свои съседи. Срещат се градове и села, чиито жители се занимават изключително със занаяти —
тъкачество, кожарство, грънчарство, ножарство, стъкларство, с производство на розово масло, с
камънарство и дърводелство. От всички места от Костур до Варна хиляди народ всяка година през
пролетта отива на работа в Сърбия, Румъния и Цариград, а наесен със спестени пари се връща у дома си.
Тъкмо това трудолюбие, свързано с една особена способност към задружен живот и автономия, е
обърнало особено внимание на западните пътешественици. Изобщо всички предричали на България
бляскаво бъдеще, особено откак се откриха в 1873 г. и железници в Тракия и Македония. Но за това е
необходимо преди всичко, щото тези прекрасни земи, тъй щедро надарени от природата и населени с
такъв един работлив народ, да бъдат под едно по-хуманно и разумно правителство. При продължаващото
се вътрешно и външна разположение, в което въпреки всички преобразования Високата порта изпаднала
напоследък с необикновена бързина и при засилващата се противоположност между християнското
население, което жадува за европейска гражданска уредба, и мюсюлманите, които страстно се стремят да
възстановят предишното си юмручно право, миролюбива развръзка бе немислима. С избухването на
херцеговинското въстание (1875 г.) бе даден вече тласък към един нов ред. А на следната година
България бе сполетяна от ужасната, на всички известна катастрофа, описанието на която обаче не влиза
в рамките на нашето изложение.
23. Югославски пансион, управляван от българина Ф. Н. Минков.
ГЛАВА XXXIV. Новобългарска литература [1]
През време на турското владичество литературната дейност се ограничила с някои преводи от гръцки и
със снемане преписи от стари апокрифи и от сборници с легенди. На полубългарски и полусръбски език са
написани молитвите, издадени от епископ Станиславов за неговите никополски павликяни.
Историята на новата българска литература започва с хрониката на монаха Паисий Самоковски (1762 г.).
Непосредствено след това идват съчиненията на ученика му епископ Софроний Врачански (1739—1815
г.). [2] Освен „Кириакодромиона” (Римник, 1806 г.), първа печатна книга на новобългарски език, той превел
от гръцки много популярни съчинения и съставил свои записки (мемоари). В първата четвърт на сегашния
век (XIX в.) йеромонах Хаджи Йоаким напечатал в Офен няколко книжки с религиозно съдържание, а
игуменът на Крали Марковия манастир, Кирил Пейчинович от Тетово, написаното от него на македонски
говор „Огледало”. [3]
1. За новобългарската литература са писали : Срезневский в ЖМНПр, 1846 г.; В. Д. Стоянов в Časopis

česk. musea; Жинзифов в Хербеловата „Поэзия славян” (СПб, 1871), Срв. К. Jireček, Bibliographie de la
littérature bulgare — Книгопис на новобългарската книжнина, 1860—1870, Виена, 1872 (същото и като
приложение към Пер. списание, VII).
2. [Софроний : А. И. Соболевский, Неизвестные труды Софрония Врачанского, Изв. отд. русс. языка Имп.
Акад. Наук, 1908, XIII, 1 ,стр. 91—94. — Статиите на Теодоров от 1907 г. за Софроний.]
3. [За Кирил Пейчинович вж. Дринов в Пер. списание, 31. Живял и печатал в Солун още в 1840 г., бил и
някогашен игумен на „Св. Атанас Лешочки”. — Пейчинович от 1807 г. Иловицката (на Миханович)
коръмчия от 1262 г. : на ръкописа има бележка
421
Miklosich, Lex. palaeoslov., стр. XII. — За Пейчинович вж. цариградския в. „Новини” от 1 април 1897 г. (VII),
бр. 48. Съставил „Огледало”, печатано през 1816 г. в Будим. След това „Книга глаголемая Оутешение
грешнимъ”, печатана в Солун през 1840г. (преведена на „простий язик болгарский долния М. (Македония?)
скопский и тетовский”). Нему се приписва и „Служение еврейско”. В Лешанския (!) манастир на св. Атанас
се намира оригиналният ръкопис на „Утешение” (и в него споменатото място за българския език). Там се
намира и автобиографска бележка в някаква си манастирска хроника. Бил хилендарски монах; монаси са
били и баща му под името Пимен, и чичо му под името Далмат. Родом бил от Долни Полог от село
Теарце. Собственото име на баща му било Пейчин. С помощта на селяните и на Абди Рахман паша
подновил през 1818 г. развалините на Лешочкия манастир. Там е гробът му с надпис, съставен от него в
1818 г.; към него има и друг надпис в диалект (под плочава, небово свое отшествие). Поминал се на 12
март 1845 г. като игумен на „Св. Атанас” в
595
Това били единични опити. Способната за живот литература води началото си едва от 1824 г., когато
неколцина букурещки и одески патриоти си поставили за цел да спомагат за просветата на своя народ. На
поменатите по-горе писатели д-р Берон, А. Стоянович, Ненович, Пешаков, Сапунов, които живеели въ
Влашко, предстояло първом да дадат учебници на възникналите училища. Берович или Берон (поч. 1871
г.) написал на български език само буквара (1824 г.); на френски той написал редица парадоксални
съчинения по физика, на гръцки — няколко брошури и на немски една книга върху славянската
философия (Прага, 1855 г.). Изпод перото на Стоянович и на приятеля му Пешаков излезли първите
поетични опити по подражание на народните песни и на руски образци. [4] В. Е. Априлов писал на руски;
само съчинението му за славянските апостоли е издадено на български език. [5]
Голяма услуга на младата писменост оказали двамата Неофитовци. Рилският игумен Неофит от Родопа
издал първа българска граматика (Крагуевац, 1835 г.); сетне житието на св. Иван Рилски (Белград, 1836,
1870 г.), старословенска христоматия с гръцко-словенски речник (Цариград, 1852 г.). Същият превел на
народен език Новия завет за американските мисионери; наистина първото издание (Смирна, 1840 г.) по
заповед на патриарха било унищожено, ала другите след него се разпространили в повече от 30 000
екземпляра. [6] Хилендарският архимандрит Неофит Бозвели от Котел в 1835 г. издал една енциклопедия
в шест части („Славено-болгарское детоводство”), в която особено бележита е географията на България.
От него останали в ръкопис до 25 съчинения, между тях и един откъслек от негови записки. [7] Трябва да
споменем също и учителите Райно Попович от Жеравна, около Котел, учен елинист, който работил в
Карлово под Балкана, Христаки Павлович от Дупница (и двамата умрели в 1858 г.) и Емануил Васкидович
от Мелник (поч. 1875 г.); последните двама живели в Свищов и написали голям брой популярни
съчинения.
Лешок; по-рано бил игумен на „Св.Димитър” в Скопско. Според традицията бил възпитан в манастира „Св.
Иван” в Дебърско, негов учител бил Йов от село Осломеви (Кичевско), който по-късно като йеромонах
Йоаким печатал книга в Будим през 1819 г. Кирил станал след това монах в Хилендар, йеромонах в
кичевския манастир „Пречиста”. От „Св. Димитър” избягал поради някой си неприятел. В селата Ратан и
Лешок и до днес живеят негови роднини. Бил среден ръст, малко пълничък, румено лице, големи вежди и
доволно дълга брада; трудолюбив, кротък, силен. Знаел отлично турски, гръцки разбирал, но не говорел.
Неуморно обикалял селата, в Тетово често проповядвал. Много чел и писал.]
4. Някои техни опити в Безсоновите Болг. нар. песни, II, стр. 125 и сл. Одата на Пешаков за смъртта на
Венелин вж. у Априлов, Денница, стр. 60, и в „Любословие”, 1844, I, стр. 14.
5. Априлов написал в 1841 г. на руски един труд върху славянските апостоли, пак в 1841 г. — Денница (вж.
бел. 9 към гл. XXIX), в 1842 г. — добавки към нея, в 1845 г. издал четири стари документа.
6. Вече 40 години Неофит работи над един голям речник на бълг. език. Няколко образеца са дадени в
Български книжици за 1859 и 1860 г. В 1875 г. в Цариград почнал да се печата.
7. Патриотичният му разговор „Мати Болгария” е напечатан в Периодическо списание, IX.
596
Относно установяването на литературен език и правопис първите писатели не били съгласни помежду си.
Вук Караджич, основател на новобългарската литература, в 1822 г. издал свой проект за български
422
правопис на фонетична основа; обаче това предложение било оставено без внимание само защото
книгата на Вук не попаднала в ръцете нито на един от тогавашните български писатели. Всеки пишел на
говора на своето родно място; едни отхвърляли члена, свойствен на народния език по цяла България,
други бранели неговото запазване, мнозина възлагали надежди на едно приближаване до
старословенския език. Напусто Априлов в 1836 г. се опитвал да въдвори едногласие. И до ден днешен
още няма напълно установен правопис; между това в последните десетилетия съгласили се да приемат
за основа на литературния език дунавския и балканския говор. [8]
До 1840 г. се появили само богословски и учебни книги, съставени от автодидакти (самоуци), или
преводни от руски и гръцки и напечатани в Римник, Букурещ, Кронщат, Офен, Крагуевац и Белград. От
това време нататък срещаме писатели, получили образованието си в странство, преводи от западни
езици, вестници и печатници в самата Турция.
Първата славянска печатница на българска почва е основана през 1839 г. в Солун от архимандрит
Теодосий от Синайския манастир; [9] след няколко години тя загинала от пожар. През 1840 г. А. Диаматов
с помощта на американски мисионери, именно на Е. Riggs, отворил българска печатница в Смирна, дето
имало колония български търговци. Там Константин Фотинов от Самоков, преподавател в
Смирненското гръцко училище, издавал от април 1844 г. илюстровано ежемесечно списание
„Любословие”; той съставил също и една обемиста география (1845 г.). От 1843 г. в Цариград почнали да
печатат на български : сърбинът Константин Огнянович, патриаршеската печатница в 1844 г. и
арменецът Тадей Дивичиян. [10]
Като доказателство за бързото развитие на литературата служи българският алманах на Огнянович

(Забавник, Париж, Didot, 1845 г.); скоро се появили и сценични произведения — най-първо една комедия,
издадена в Кишинев в 1843 г. Алекс. Хаджи Русет издал в Стразбург в 1844 г. една карта на България (4
листа).
Силно се обновила писмеността от времето, когато възникнала църковната разпра. През 1856 г. в
Цариград било основано от търговци и писатели едно литературно дружество (Българска народна
книжнина); прекрасното му списание „Блъгарски книжицы” станало пръв литературен
8. Срв. гл. XXIX, бел. 4. Вук изхвърлил ы, i, щ, я, ἀ, ь и ъ в края и искал да въведе ђ, ћ, љ, џ, њ, ѐ и ј (ј је у

бугарском језику готово још нужније, него и у српскоме, стр. 49)- Ненович, ръководейки се от правописа на
старите ръкописи, въвел ἀ вместо полугласната ъ в средисловие. — С голяма популярност се ползува
правописът, въведен от Браил. книж. дружество.
9. [За първата славянска печатница в Солун вж. Дринов в Пер. списание, 31, 1889. За самоковската
печатница откъм 1849 г. (печатани в нея 7 къса?) вж. Дринов, пак там.]
10. Вж. Bibliographie, стр. 343, 370, 484.
597
център. Ала това дружество скоро загинало : чак през 1869 г. няколко млади хора успели да основат ново
дружество (Българско книжовно дружество) в Браила. Патриотите търговци отпуснали за това един
капитал от 200 000 франка. Председател станал проф. Дринов, секретар Васил Д. Стоянов [11] от
Жеравна (сега — 1878 г., учител в Болград). „Периодическо списание” на дружеството, което излиза от
1870 г. и на което ние често имахме случай да се осланяме в тоя труд, съдържа много драгоценни
исторични и филологични статии.
В сегашно време (1878 г.) за най-популярен и най-талантлив писател трябва да признаем Петко Р.
Славейков от Трявна (род. в 1825 г.), автодидакт в пълния смисъл на думата. Неговият живот е наистина
Одисея. От 1857 г. той живял в Цариград като журналист; сега е на служба при сливенския губернатор.
Неговите еротични и сатирични стихотворения и басни (1852 г.), които са написани по образец на
народните песни, били посрещнати с особено съчувствие и се пели навред от младежта. Неговите
хумористични вестници и календари, дето той шиба фанариотите с най-люти сатири, са добре известни
навред по градове и села. Славейков е издал също тъй научни съчинения, сбирки от народни песни и
пословици, драгоценни философски, исторични и географски съчинения, които също се отличават с чист
слог. Той е писал, както почти всички български писатели, и за училището. Славейков би могъл да стане
български Вук; за жалост досега не му е било съдено да излезе с голям самостоен труд; току-речи
всичките му работи са пръснати из периодичните издания. В последните години той работел над една
многотомна география на България, която никой така не познава като него.
Редом със Славейков от българските поети трябва първом да споменем Найден Геров от Копривщица,
ученик на Неофит Рилски. Той се учил в Одеса, сетне бил учител в Пловдив, дето по-късно заемал
423
длъжността руски вицеконсул. [12] Поет бил също и Ксенофонт (Райко) Ив. Жинзифов от Велес (род.
1839 г., поч. 1877 г.), който се учил в Москва, бил професор по гръцки език в тамошния лицей на
цесаревич Николай. Неговата „Новобългарска сбирка” (Москва, 1863 г.) съдържа редом с оригинални
поетични произведения също и преводи от „Слово о полку Игореве”, от Краледворския и Зеленогорския
ръкопис и няколко песни от Шевченковия „Кобзар” — всичко на македонски говор. [13]
Много труд положили българите да разработят своята народна поезия, на чието значение Венелин за
пръв път обърнал тяхното внимание. [14]
11. Стоянов се учил в Прага и там писал много за своето отечество в чешките списания. По-късно
секретар на Т. Пеев.
12. Геров работи също и над български речник. Първите три букви от неговия словар се появиха като опит
в „Изв. моск. университета” в Москва през 1853 г.
13. [Вж. характеристиката на Жинзифов от Дринов в Български дневник, II, стр. 532. — Л. Ихчиев, Райко
(Ксенофонт) Жинзифов, Известия на семинара по слав. филология, III, София, 1911, стр. 495—544. — Кл.
Скопаков, Григор С. Пърличев, пак там, стр. 413—498.]
14. Вук (вж. по-горе); Богоев, Бълг. народни песни, Пеща, 1842. Григорович в загребското сп. Kolo, IV,
1874. Сборникът на Геров и Палаузов в „Памятники Срезневского”,
598
От събирачите най-известни са братя Константин и Димитър Миладинови. [15] Те намерили приемник в

лицето на учителя Василий Чолаков от Панагюрище, сега (1878 г.) монах в Рилския манастир, обаче
неговият сборник далеч отстъпва на Миладиновия. Бошнакът Стефан Веркович, който живее около 30
години в Серес, в 1860 г. издал лирични народни песни от Македония. Сетне в 1874 г. той обнародвал в
Белград 15 песни за заселването на славяните на полуострова, за сватбата на слънцето с мома Вълкана,
за крал Талатин и за Орфей. Тия епични произведения, събрани, както казват, от устата на родопските
помаци, носят следния пълен с претенции наслов : „Веда Славянъ. Болгарскія народныя песни изъ до-
историческихъ и до-христіанскихъ временъ”. Ала пълната липса на всякаква метрика вече
свидетелствува, че тия Веди никога не са се пели от народа, и ни дава право да смятаме това откритие за
една литературна мистификация, за каквато го и смятат в България. [16]
СПб, 1852. П. Безсонов, Болг. песни, Москва, 1855 (два тома, главно Венелиновият сборник). Верковић,
Женске песме макед. бугара, Белград, 1860. К. и Д. Миладинови, Бълг. нар. песни, Загреб, 1861.
Каравелов, Пам. нар. быта болгар, Москва, 1861. Чолаков, Бълг. нар. сборник, I, Болград, 1872. Aug.
Dozon, Бълг. нар. песни, Chansons populaires bulgares, Paris,1875, c френски превод и речник. Има още
много пръснати по периодичните издания.
15. Димитър е напечатал освен това и едно стихотворение в „Български книжици”, 1858, а Константин и
няколко статии в „Братски труд”.
16. В истинския произход на българските „Веди”, особено горещо защищаван от учения поляк Алекс.
Ходзько, проф. в Париж, пръв се усъмни проф. Луи Леже (вж. особено статията му : Un essai de
mystification littéraire; Le Veda Slave, Bibl. univ. et Revue Suisse, Lausanne, fevrier 1876). В славянския свят,
сред който тези произведения са въобще слабо познати, пръв обърна внимание на мистификацията
Йосиф Иречек в заседанието на Крал. чешко научно дружество на 17 декември 1874г. Изглежда, какво
около въпроса ще възникне цяла литература. Нашето мнение накъсо е следното. Вече а priori c пълно
основание можем да се съмняваме, че са могли да се запазят в народната памет тъкмо в Родопите, които
от Мелник и Чепино вечно са били арена на многобройни походи както на византийци, тъй и на българи,
на сърби и турци, такива стари епични поеми за Орфей, Александър, за идването на българите и т. н.
Освен това Родопите са много добре познати, та едва ли тези тъй интересни и, както разправят,
разпространени песни биха могли да не обърнат внимание и да останат неизвестни. Сам Неофит Рилски
е от Родопа, пък и Захариев е познавал както планините, така и обитателите им — мохамедани; и при все
това ни единият, ни другият и въобще някой българин никога нищо не е съобщавал за подобни песни от
доисторическо време. Към всичко това нека прибавим още, че в митологията на ведите никъде другаде не
се явяват нечувани богове като Вишна и дори Коледа. В „песните” няма никакъв размер. В пъстро
безредие се редуват 8-, 6-, 12-, 10- и дори 15-срични редове (стихове). Неизвестният им автор не се
задоволил само с това да съчини самите песни, но дори и преиначил и онези, които добре са познати на
всинца ни. Песента за женитбата на Слънцето с Улкана, съставена от 1028 стиха, не е нищо друго освен
многословна фантастична преработка на познатата на мнозина в България песен за женитбата на
Слънцето за Дева Мария, песен, заключаваща в себе си всичко на всичко 133 стиха и обнародвана от
424
Раковски, от Дозон (според Славейковата транскрипция) и критически от Дринов (Пер. списание, XII, стр.
153). В четирите песни за цар Талатин, една от които е в 1542 стиха, лесно може да се долови
перефразировката на тъй добре познатите на сърби и българи песни за цар Латинин и за
персонификацията на западните крале. Неистински са и неметричните Верковичови песни в Дозоновия
сборник, стр. 120, 128, 134, 135 и т. н. И все пак по всяка вероятност Веркович, изглежда, няма пръст в
цялата тази фалшификация; тъй както излага работата сам Дозон, защитник на ведите (Premier rapport sur
une mission littéraire en
599
За най-добър новелист трябва да признаем известния по своята политическа дейност Любен Каравелов
от Копривщица. Той се учил в Москва, дето (в 1861 г.) издал един том народни песни, сетне живял между
сърбите, докато в 1868 г. се заселил в Букурещ. Освен многобройни повести той се упражнявал в областа
на лириката и драмата; той писал също на сръбски и руски. Васил Друмев, от 1874 г. епископ Климент,
суфраган на русенския митрополит, съчинил един роман от кърджалийските времена — „Нещастна
фамилия”, и една сполучлива драма „Иванко, убиецът на Асена”.
Първата оригинална комедия — „Михал”, написал учителят Сава X. Доброплодни. Първият опит да се
постави на сцена българска драма направил в 1868 г. в Шумен заслужилият учител Добри Попов
Войников, автор на редица драматични произведения. Болградският учител Теодосий Икономов от
Свищов напечатал в 1863 г. комедията „Ловчанският владика”. От 1870 г. насам постоянно се явяват
оригинални драми от Блъсков, Фингов, Шишков, Станчев, Шишманов, Величков, Владикин и т. н.
Добър преводач от Фенелон, Булвер, Скриб и др. се оказал Никола Михайловски [17] от Елена (учил се в
Москва), чиновник в турското Министерство на народната просвета; той се смята за най-добър български
стилист. От по-раншните преводачи ще споменем д-р Димитър Мутев от Калофер, директор на
Болградската гимназия (поч. 1864 г.), и сестра му Елена Мутева (поч. 1857 г.). В последните пет години
млади писатели превели „Мегоре” от Волтер, няколко драми от Молиер, „Лукреция Борджия” от В. Хюго,
„Емилия Галоти” от Лесинг, „Пътуването около света” от Верн и много др. Нешо Бончев от Панагюрище
(род. 1830, поч. 1878 г.) бил преподавател по гръцки език в Москва. Отличен стилист, той превел
Шилеровите „Разбойници” и Гоголевия „Тарас Булба”; същият бил главен представител на литературната
критика, от каквато младата българска писменост има голяма нужда.
Macédoine, Archives des Missions при френското минист. на нар. просвещение, 1874), излиза, че най-
компетентният човек, който би могъл да даде сведения по въпроса, е бившият крушовски учител, който е
предал Ведите на Веркович срещу доста голяма сума пари. — [Библиография за Ведата в Сборник нар.
умотворения, I, 1890, от Шишманов. — Стефан Веркович се поминал на 30 декември (изт. кал.) 1893 г. в
София и бил погребан на държавни разноски (Глас Македонски, София, 1 януари 1894, г. I, бр. 6). Според
„Югозападна България”, II, бр. 18 от 10 януари 1894 г. той е роден през 1827 г. в с. Угляра, Градачачка
каза в Босна; на осмата си година останал сираче, учил се в манастира „Сутиска”, на 15-ата си година бил
изпратен от манастира в Загреб, гдето завършил гимназия и следвал философия и богословие. През 1856
г. заминал за Македония, станал италиански поданик, живеел в Сер. След Сръбско-българската война
живеел в Петроград, през май 1891 г. оттук се преселил в Пловдив, с пенсия от българското правителство.
В Пловдив бил погребан и неговият син, който умрял като войник в Сръбско-българската война.
Биография в Светлина, IX, г. II (и портрет), Свобода № 1287. — „Веда Словена”, II, 1881. „Топографическо-
етнографический очерк Македонии”, 1890, добавка към него, Петроград, 1891.]
17. [Никола Стоянов Михайловски починал на 15 декември 1892 г., напоследък професор във Висшето
училище.]
600
Преминавайки към научната литература, ние трябва да споменем първом за Георги Стойков Раковски
[18] от Котел (1818—1868 г.). Той се учил в Цариград, в Атина, Париж и живял като вечно гонен агитатор и
журналист във Влашко, Австрия, Сърбия или Русия; един път дори бил хайдутин в Балкана. Много
популярен е неговият „Горски пътник” (1857 г.). В научните му съчинения, в описанието на българския
народен живот („Показалец или Ръководство”, 1859 г.), в неговия „Асен I и II” (Белград, 1859 г.) и в
„Българска Старина” (Букурещ, 1859 г.) могат се намери в големия, натрупан без план материал много
драгоценни неща; за жалост фантазията и извънмерният патриотизъм постоянно преобладавали у него.
Той е писал наполовина със старословенски език без членове.
Гаврил Крьстйович (Кръстевич) [19] от Котел, възпитаник на парижките училища, преди Богоридиев
каймакамин на о-в Самос, сега (1878 г.) член на върховния съд в Цариград, от 1837 г. се занимава с
425
исторични, филологични, политични и популярни съчинения за в полза на просветата на своя народ; със
слово и с перо той се борил за национална църква. Своята „Българска история” (I том, Цариград, 1871 г.)
той за нещастие почнал с обявяване хуните за прадеди на българите. Статският съветник на руска служба
Спиридон Николаевич Палаузов (поч. 1872 г.), син на едното от основателите на габровското училище, се
учил в Бон и Мюнхен; неговите исторични работи за България са написани повечето на руски език. Твърде
драгоценна е монографията на Стефан Захариев (поч. 1871 г.) за Татар Пазарджик, която често бе
цитирана от нас.
За най-виден български учен трябва да признаем Марин С. Дринов. Той се родил в 1838 г. в Панагюрище,
учил се в Москва, живял като възпитател в едно руско семейство, бил седем години на Запад, от 1871 г.
заемал катедрата по славистика в Харковския университет, а сега (1878 г.) е вицегубернатор в София.
Неговата българска църковна история, неговата най-стара история на българите (1869 г.), също както и
неговото „Заселение Балканскаго полуострова славянами” (1871 г.) често се споменаваха в нашата книга.
Много исторични и филологични статии е поместил той в списанието на Браилското дружество.
Остроумна критика на изворите и безпристрастен възглед, съчетан с основателност и яснота — ето
отличителните черти на неговите работи.
Досущ своеобразна книга се явяват записките на хайдушкия войвода Панайот Хитов (Букурещ, 1872 г.).
Съставени от един човек, който се научил да пише едва в напреднала възраст, те представляват едно
почти романтично описание на свои и чужди приключения. [20]
Откъм филологични съчинения българите не чувствуват празнина; ала тяхното достойнство не отговаря
на броя. Освен споменатите вече филолози трябва да споменем още Драган Цанков от Свищов (сега ви-
18. [За Раковски nota bene статиите на Я. А. Сырку, Известия Сп. слав. благотв. комитета, 1885 януарий,
срв. Зора, Пловдив, 1885, № 2, стр. 93.]
19. [Гаврил Кръстьович, Отговор на г. Дриновата критика върху нашата история, Читалище, 1873, 8, стр.
675—721.]
20. Вж. стр. 586.
601
цегубернатор в Търново), който в 1852 г. издал под ръководството на професор Миклошич българска
граматика на немски език, след това Йоаким Груев, Иван Н. Момчилов и рано умрелия Никола Първанов
от Лом (поч. 1872 г.), ученик на сръбския филолог Даничич.
Всички клонове на литературното производство обгръща дейността на д-ра по медицина [?] Иван А.
Богоров [21] от Карлово, който от 1842 г. нататък издавал вестници, народни песни, географии, пътни
описания, граматики и пр. Трябва да посочим двата му речника, един добър френско-български (2-ро изд.
1872 г.) и друг негоден българо-френски.
Популярната и училищната литература, които обемат повечето преводи от френски, английски и руски
език, са твърде обширни. Главната заслуга тук се пада на книгопродавците : Хр. Г. Данов (от Клисура в
Средна гора), който между другото издал и една голяма карта на Турция (1863 г., 4 листа) и Д. В. Манчев
(от Батак), след това на учителите Груев, Шишков, Радулов, д-р Стоянов-Берон и др. За църковните
работи са писали епископите Натанаил Стоянович Охридски и Григорий Немцов Русенски. По
инициатива на американските мисионери библията, над която Elias Riggs работил 11 години, била
преведена на новобългарски език; същите сами пишат на български; Ц.Ф. Море (С. F. Morse) съставил
граматика и българо-английски речник.
Началото на българската журналистика турил Фотинов със своето „Любословие” (Смирна, 1844—1846 г.).
Политически вестник „Българский орелъ” (по-сетне Българский народенъ извъстникъ) почнал да издава в
1846 г. в Лайпциг Богоров. В Цариград той турил начало в 1849 г. на „Цариградский вἀстникъ”, който
продължавал под ръководството на А. Екзарх до 1861 г. От времето, когато възникнал църковният въпрос,
журналистиката придобила голяма мощ. В самия Цариград работели Цанков, Балабанов, Т. Стоянов-
Бурмов, Михайловски, Найденов и Славейков в това време, когато емигрантите в Букурещ, на пръв план
Раковски и Каравелов, в своите вестници се борели не само сфанариотите, а и с турците. [22]
21. [Иван А. Богоров починал от апоплексия в Александровската болница в София на 20 октомври 1892 г.
Роден е в Карлово през 1818 г., учил се в Карловското гръцко училище, в Цариградското гръцко училище в
Куручешме, в Одеса в Ришелевския лицей; бил учител в Стара Загора, изпъден бил от гръцкия учител,
след това в Букурещ през 1844 г. напечатал граматика; след това заминал за Липиска, гдето искал да
426
следва — издавал „Български орел”, през 1847 г. заминал за Цариград, гдето основал „Цариградски
вестник”; през 1851 г. издал в Букурещ българска география; след Кримската война учил медицина в
Париж, бил лекар в Цариград и Пловдив. През 1867 г. заминал за Москва, след това в Букурещ, във
Виена, гдето печатал речник. През войната бил лекар в Сърбия, след това преводач в руската войска
(Дума, 1892, стр. 574). — Към края живеел в София и във Виена (гулял, разпуснат старец) с пенсия от
правител ството, ала умрял по-сетне при все това в София.]
22. А. В Цариград Български книжици 1858—1861 (редактори : Мутьев, Богоров, Кръстьович и Стоянов-
Бурмов), България 1859—1861 (ред. Цанков), Съветник, 1863—1865 (ред. Михайловски), Бурмовото
Време 1865—1866, Найден Геровото Право 1867— 1872. Славейков е редактирал хумористичните
Листки, Пчелица (1861), Гайда 1863— 1865, Шутош 1873 и политическия неделен вестник Македония
1867—1872. Орган на
602
През 1875 г. българите имали 14 периодични издания : в Цариград излизали четири големи вестника :
Найденовият Напрἀдъкъ, Источно време на англичанина Hanly, Балабановият Вἀкъ, след това День,
белетристичното ежемесечно списание Читалище (от 1870 редакт. Цанков) и богословският Въскресникъ.
В Букурещ се издават политическото Знаме, белетристичното Знание, селскостопанският Ступанъ и
педагогичното Училище; в Браила — научното Периодическо списание. Дунавъ в Русе, Одринъ в Одрин и
Солунь в Солун — правителствени вестници (от 1864 г.).
Български книги в Турция можели да се печатат само в Цариград и Русе. Да се отварят печатници на
други места при условията за печат и цензура било невъзможно.
Извън Турция най-много се печатат в Румъния и Виена, дето Я. С. Ковачев има българска печатница.
Център на книжната търговия бил Пловдив; тамошните фирми Данов и Манчев имат свои кантори по
цялата страна. В Цариград дружеството „Промишление” има печатница и книжен магазин.
Сега (1878 г.) новобългарската литература представлява повече от 800 книги и 51 периодични издания;
всяка година средно излизат на свят до 50 съчинения. Не може да не се признае, че в младата литература
има известна незрелост, която произлиза от недостатъчното или едностранчиво образование на повечето
писатели; ала оригиналните работи от последните години вдъхват големи надежди за бъдещето.
американските мисионери бил Зорница 1864—1871; правителствен орган е Турция 1864—1875. — Б. В

чужбина : Месечното списание Мирозрание, с подкрепата на министър Бах е издавано във Виена от
авантюриста Добрович 1850—1851 с един необикновен правопис; продължил издаването му и в Букурещ
(Мирозрение или Български инвалид 1870—1871). Вестниците на Раковски са : Българска дневница (Нови
Сад, 1865), френско-бълг. Дунавски лебед (Белград, 1860—1862), румъно-бълг. Бъдъщност (Букурещ,
1864), Въсток на Андрич (Белград, 1865). В Букурещ : Народност 1866—1869; Свобода 1870— 1872,
Независимост 1873—1874; румъно-бълг. Отечество 1869—1871 (консерв.); хумористичните : Тъпан
1869—1870, Будилник 1873. В Браила : Ваклидовата Българска пчела 1873—1874 и Войниковата
Дунавска зора 1866—1869. Научни и белетристични : Братски труд 1860—1862 в Москва; отличното
месечно издание на Икономов Обшт труд 1868 в Болград; Богоровите Журнал 1868 в Белград и
Книговище 1874 във Виена; Запряновите Зорница 1864 и Пътник 1870—1871 в Браила; най-после
Блъсковите Духовни книжици 1867 (Болград) и Градинка 1874 г.
ПРИТУРКА
Жилища и брой на българите
Българските жилища обхващат старите области Мизия, Тракия и Македония или според последната
турска терминология вилаетите: Дунавски, Одрински, Солунски и Битолски, освен това и част от
Бесарабия. Те заемат значи изцяло една територия приблизително от 4000 кв. мили.
Граничната линия на областта, населена с говорещи български език, съвпада на север с Долния Дунав —
от устията му до Видин; оттам минава по сухо към Тимок, върви по сръбската граница, оттатък която
рядко минава, и завива на юг чак при Прокупле на Топлица. Отивайки надлъж височините по левия край
на Моравската долина, обхожда гр. Враня, достига Черна гора, върви край Шар планина, обхваща горни
Дебър и свършва на източния бряг на Охридското езеро при с. Лина. Областта на юг от Охридското и
Преспанското езеро, Корчанската долина и долината на р. Девол имат смесено население (албанци,
427
българи и власи). По-нататък границата върви от Девол през Костурското езеро, градовете Влашка
Клисура, Негош, Солун, Серес, обхваща околностите на Драма, достига до южните родопски склонове, [*]
а оттам отива към Димотика, Узункюприя, Бунархисар (при Къркклисе, който по български се нарича
Лозен) и Малки Самоков до Черно море. Освен това българските селища все повече се приближават в
нашия век (XIX) до столицата (Цариград). Изолирани български села се намират вече и при Родосто,
Сарай и Чорлу,. а особено при Деркос. В самия Цариград живеят много българи.
В Русия българите живеят в Херсонска, Бесарабска и Таврическа губерния. В Одеса трябва да се

предполага, са живеели много българи, защото там има дори и улица, наречена „Българска”, Освен това
българи били поселени в Одеския уезд в бившите колонии: Кошково, Катаржина, Кубанка, Голям и Малък
Буялък; в Паркани-Бендерски уезд, в Терновка близо до Николаев и в Крим — в Стария Крим, в Кишлава и
в Балта Чокрак.
Бесарабските колонии, населени с българи, носят следните названия:
*. При Дедеагач — изходната точка на железопътната линия от Одрин до Егейско море — има още
няколко български села (например с. Дервент).
604
Дезгиндже, Комрат, Чок Мегдан, Кирсово, Бешалма, Томай, Терапонтевка, Авдарма, Башкалия, Джолтай,
Бешгьоз, Гайдар, Баурчи, Кюретне, Чадър Лунга, Валеперже, Твърдица, Кириет Лунга, Новотроян,
Ивановка, Девлет Агач, Купаран, Чумлекьой, Дюлемен, Исерлия, Димитровка, Саталък Хаджи, Чиишия,
Тараклия, Кайраклия, Татар Копчак, Казаяклия, Болгария, Кубей, Калчова, Голица, Пандаклия, Хасан
Батър, Задунаево, Код Китай, Селиолу, Главан, Бургуджи, Делжелер, Камчик, Кюлевче. Особени грижи по
управлението на тези бесарабски български колонии е положил българинът колежки съветник И. С.
Иванов, сега (1878 г.) сливенски губернатор.
Колониите в Таврическа губерния са: Преслав, Баново, Троян, Николаевка II-а, Андреево, Палаузово,
Софиевка, Елисаветовка, Радоловка, Гюневка, Нелговка, Зелена, Романовка, Вячеславовка, Мариино,
Мануилово, Дияново, Инзовка, Райновка, Строгоновка, Цареводаровка, Богдановка, Степановка, Анновка,
Николаевка I-а, Петровка, Теодоровка, Еленовка, Варваровка, Надеждина, Деневка, Хамовка, Царицина,
Георгиевска, Дунаевка, Хирсовка, Волканещи, Димитровка, Александровка, Болград, Терновка.
Всички български колонии, които отначало били под управата на бившия попечителен комитет за
чужденците-преселенци в южния край на Русия, след премахването на този институт и след промяната на
поземленото им положение минали под ведомството на Министерството на вътрешните работи и
предишните „колонисти” сега се наричат поселници-собственици.
В Румъния, в румънска Бесарабия, след това в градовете Галац, Браила, Плоещ, Букурещ, Олтеница,
Гюргево, Александрия и Крайова, в които, макар и да има тук-таме български черкви и училища, лесно се
порумънчват. В Сърбия първоначално цялата Тимошка област е била българска; сега обаче българският
елемент е запазен чист само в няколко села. [*] В Маджарско има български колонии в Банат и някои
остатъци в Седмиградската област. И в Мала Азия има едно българско село — Къз Дервент (от XVII в.)
между Никомидия и Никея.
Българите, особено македонските, се разклоняват и досега на много племена, които се различават по

наречия, по носии и които понякога са от много стар произход. Мияци [**] живеят в долината на Радика (28
села, 3000 къщи, 1/3 мохамедани) и в Крушово; поленци [полци, полчене, поляци в Кратовско,
Кюстендилско, Брезнишко] — в Горни Дебър; бърсяци — в Преспа и около Битоля, Прилеп и Велес;
бабуни при Бабуна; копанов-
*. Според Миличевич (Србија, стр. 923) българският език още се чувствува в самия Зайчар, в Гърляно и
във Велики Извор (оттам са дадени и чисто български народни песни, пак там, стр. 931—938). В околиите
Алексинацка, Княжевацка, Црноречска и Краинска сръбското наречие още е смесено с твърде много
българизми; вж. народните песни оттам, стр. 858, 923 и сл.
**. [За езика на мияците вж. М. Дринов, Несколько слов об языке народных песнях и обычаях Дебрских
Славян, СПб, 1887. На стр. 46, бележка, той изказва съмнение за българизмите на призренското наречие,
за които пише Хилфердинг.]
605
428
ци — в околностите на Скопие и Куманово; пиянци при изворите на Брегалница. Поливаковци [пули-вака!
македонски = гледай така!] се разклоняват на горнополенци в Мъглен и Остров, при Воден и Негуш и
долнополенци — около Енидже Вардар. От Беласица до Мелник са пръснати селата на Сираковци; при
Будково езеро живеят аризвановци. Шопи живеят в полите на Витоша и Рила и по цялата планинска
област между Кратово, София и Пирот. В Родопа има мърваци — между Серес, Валовище и Неврокоп,
аряни (мохамедани) между Неврокоп и Татар Пазарджик и рупци по цяла Източна Родопа. За тези
племена са писали Шафарик, Григорович и Веркович.
По цяла България са пръснати селищата на дванадесет други народности.
Гърци живеят в Мелник, Пловдив, Станимака, в трите съседни села Ампело, Воден, Куклен, в Одрин и в
някои близки до него места. Край Черно море ги срещаме в Созопол, Бургас, Анхиало, Месемврия, Варна,
макар тук да има и български общини; по-нататък в около 20 крайбрежни села (във Варненския санджак
3421 души). Уединено е гръцкото с. Али-бейкьой около Тулча (в Тулчанския санджак има всичко 217 души
от мъжки пол). От гръцки произход са вероятно гагаузите, които говорят, както и малоазиатските
караманлии и базаряни край Азовско море, на турски като на свой роден език, но пишат с гръцки букви. Те
живеят при нос Емине, във Варна, по всички добруджански пристанища и пръснато още в Бесарабия.
Южните румъни (власи, цинцари и пр.), на брой до 200 000 души, живеят главно в Пинд до Девол. Между
българите техни селища има около Перистер (Турново — 400 къщи, Магарово, Неджополе, Гопище,
Моловище, Драгово, Писодери, Невеска, Беликамен), в градовете Влашка Клисура (1000 къщи) и Крушево,
в Мъглен, в който има пет румънски села, приели в XVIII в. мохамеданство, около Прилеп (едно село), на
Пернар (Пангай). По-малки влашки общини има в Костур, Солун, Серес, Охрид (110 къщи), Ресен (100
къщи), в Битоля, Прилеп (150 души), Велес (80 къщи), Кичево и т. н. Влашките овчари, т. нар. каракачани,
прекарват зиме край Егейско море, а лете скитат по високите планини, като достигат понякога чак до
Троянския Балкан. Досега власите държаха с гърците и много се погърчвали; сега обаче ги е обхванало
едно национално румънско, антигръцко движение, именно във Влашка Клисура, Крушево и при Пинд. В
1874 г. и на Пинд имало вече 7 румънски училища (във Влашка Клисура, Неджополе, Гопище, Крушево,
Охрид, в Стар Абел при Пинд и в Нов Абел между Верия и Кожана) [*]. Северните румъни живеят в
големи колонии по десния дунавски бряг край Видин (14 690 души от мъжки пол 26 села; отчасти са
униати) и в Добруджа, а в по-малки — край Оряхово и Никопол. В Дунавския вилает наброяват ги изобщо
до 30 702 души от мъжки пол. Означените на много карти гъсти поселения от румъни около Враца според
Славейков и Каниц са на нищо неоснована измислица.
*. Picot, Les Roumains de la Macédoine, Paris, 1875.
606
Обратно, в Сърбия има 127 326 румъни (Rad, XI, стр. 249). Те се делят на туземци — царани (цара —
terra) и на унгурени, преселници през време на австрийското господство (1718—1739) и по-късно от Банат,
Трансилвания и Влашко, в планинската област между Морава и Тимок.
Албанци (по български още арбанаси, а по турски — арнаути) граничат с българите от Прокопие до Девол.
Отделни села има и по десния бряг на Морава (Мазурица), на Карадаг, на Шар, в Тетовската равнина,
около Крушово, в Дебърца и т. н.; в Арнауткьой около Разград. Мало и Голямо Арбанаси в Родопа сега са
български. Броят на албанците в Турция достига до 1 300 000.
Турци (османлии) се срещат във всяка крепост и в големите градове. Главните им селища са в Южна
Добруджа от Разград и Шумен до морето. Впрочем на досегашните етнографски карти количеството им е
много преувеличено, тъй като около Шумен и Провадия, в Ескиджумая и по брега край Варна, Балчик,
Мангалия и Кюстенджа живеят също тъй в немалък брой и българи. Много турски села има в Тузлука и
Герлово, в Източна Тракия, около Татар Пазарджик и по средното течение на Струма. Юруци живеят в
Мъглен, край Солун и по крайбрежните равнини на юг от Родопа, а коняри около Островското езеро.
Броят на турците обикновено твърде много се преувеличава с присъединението към тях изобщо на
мохамеданите, а именно мохамеданите българи, бошняци (сърби), албанци, татари и черкези; същински
турци (в това число и живеещите в Цариград) са не повече от 1 милион. Татари (над 50 000) са поселени
в XVIII в. в Северна Добруджа, през последните десетилетия в 20 села около Никопол и в 18 около Видин,
гдето и днес често носят български носии и говорят български. Те са повечето земеделци и градинари.
Черкези (до 150 000 души)живеят край Дунава, по Балкана, край сръбската граница и в Източна Тракия; в
Дунавския вилает освен санджаците Нишки, Търновски и Софийски наброяват ги 30 573 души от мъжки
пол.
429
Цигани, отчасти чергари, отчасти заседнали, се срещат навсякъде. В Дунавския вилает има 7559
християни, 24 835 мохамедани (мъже), в Одринския вилает 4626 християни, 22 709 мохамедани (мъже), от
тях само в Пловдивския санджак 10 564; по цяла Европейска Турция до 140 000 души.
В градовете се намират арменски и еврейски общини. Арменци, повечето от които говорят турски, а пишат
с арменско писмо, живеят в Тулча, Русчук, Варна, Бургас, Сливен, Пловдив, Татар Пазарджик и т. н. (в
Дунавския вилает 4684 души мьже, в Пловдив — 571). Евреи (повечето испански) имат свои селища в
Тулча, Русчук, Лом, Видин, Пирот, Ниш, София, Самоков, Кюстендил, Татар Пазарджик, Пловдив, Ямбол и
т. н., в Македония — само в Солун и Битоля. В Дунавския вилает 5735 души мъже (само в Софийския
санджак 2374), в Одринския вилает 8216 (само в Пловдивския санджак 1415 мъже); всичко в Европейска
Турция са 95 000 души.
Има и няколко незначителни сръбски селища (Братевац — по дол-
607
ното течение на Тимок и в някои места около Ниш), руски (старовери) при устията на Дунав (1330 къщи,
вж. Славян. сборн., Спб, 1875, стр. 610) и немски край Тулча (600 души в 4 села; Peters, Öst. Revue, 1866,
XII, стр. 234). Около Охрид и Битоля няма никакви сръбски колонии, макар и да са означени такива на
много карти.
Броят на българите се изчислява различно—от 2 до 7 милиона: Венелин (1838 г.) ги счита 2 545 000,
Boué 4 500 000, Шафарик (1842 г.) 3 587 000, а турци (1844 г.) 4 000 000, Jacsić (1874 г.) едва до 2 000 000,
Богоров (1851 г.) 5 500 000, Груев, Bradaška, Kanitz приемат да са повече от 5 000 000, Будилович 5 123
952, според някои български известия 6 620 000 и дори до цели 7 000 000. В Турция чиновниците броят
само възрастни мъже, епископите — само венчила (мъж и жена), а не родови община. В 17-те епархии,
подчинени на българския екзарх, в 1875 г. броят на такива венчила е бил до 410 хиляди (Будилович,
Статистич. таблици разпределенія Славян. Спб, 1875, стр. 16). Впрочем както правителствените, така и
църковните изчисления по много причини не са надеждни, а за Източна Тракия и Македония са съвсем
недостоверни.
Официалните цифри за Дунавския вилает (1874 г.) са дадени в Летоструя (календара) на Янко Ковачев за
1876 г., стр. 198. Според него: в Тулчанскня санджак има 12 720, в Русчушкия 114 792, във Варненския 21
359, в Търновския 148 713, във Видинския 121 279, в Софийския 179 920, в Нишкия (според Geogr.
Jahrbuch на Behm, III, Gotha, стр. 45) 100 625, или всичко 699 408 българи (мъже, без жените и децата от
двата пола).
По епархии (според българските вестници) българите се разпределят: в Русчушко-Силистренската 21 038

венчила (окръзите в 1874 г. Русчук 6790, Разград 5315, Тутракан 571, Силистра 4682, Тулча 3680), в
Шуменската 12 000, в Търновската 65 000, в Ловешката 22 163, във Врачанската 28 000, Видинската (1874
г.) 24 357, Софийската 26 885, Самоковската 17 450, Кюстендилската 22 500, Пиротската 19 000, Нишката
27 500, или всичко в Дунавския вилает 285 893 венчила. Трябва да отбележим при това, че църковните и
политическите граници не съвпадат. Тъй например в Търновската епархия влизат и двете Загори (Стара и
Нова) в Тракия.
В Одринския вилает според турската официална статистика има 468 527 мъже православни християни
(„Светозор”, 1876, стр. 343), от които обаче трябва да се извадят гърците както във вътрешните области,
тъй и в крайморските. Пловдивският санджак е описан от Груев в „Летоструй” за 1870 и 1872 г. Според
него в Казанлъшката каза има 11 728 мъже (5299 венчила), в Железник или Стара Загора 16 111 (9200), в
Хасково 18 361 (6644), в Чирпан 14 232 (5397), в Пловдив 63 763 заедно с гърците (22 813 бълг. венчила),
в Татар Пазарджик 41 531 (11 960), в Султанери 102, в Ахър Челеби 4517 (1650), или всичко 62 963
венчила и 170 345 мъже, от които впрочем трябва да се спаднат няколко хиляди гърци в Пловдив (в самия
град има 1480 български венчила) и в Станимака. В Сливенската епархия 12 000 венчила, в Одринската
280 български села, в Галиполий-
608
ския санджак (Behm und Wagner, Bevölkerung der Erde, Gotha, 1874, стр. 32) 10 000 мъже българи и в
Цариград повече от 40 000 българи.
Относно Македония разполагам със следните сведения: Прилепска каза 18 981 мъже българи (Шапкарев,
Читалище, 1873), Неврокопската 5168 християнски къщи (Dozon), Велешка епархия 6415 венчила,
Охридската каза 11 500 мъже без старци и деца (Hahn, Wardarreise, стр. 135).
430
Извън Османската империя: в Русия 97 032 (Будилович), в Маджарско 26 000 (Ficker), в Румънска
Бесарабия до 50 000, а в останала Румъния до 100 000. Колко българи има в Сърбия, това съвсем не
знаем.
Ако ги разпределим по вероизповедания, то мохамедани българи (помаци) живеят в околностите на Ловеч

и Плевен (около 100 000 мъже), по цяла Родопа (Султанери 10 303 мъже, Ахър Челеби 5811 мъже,
Неврокоп 6614 къщи), при Солун, надлъж по Вардар, в Мъглен, Преспа и Горни Дебър, всичко 500 000
души. От тях малцина само разбират турски. От католическо вероизповедание (34 000) са банатските
българи и около 8000 „павликяни” при Пловдив (400 села) и в 6 околни по-малки села. Според турски
данни в Одринския вилает имало всичко 6072 мъже католици. Униати живеят в Одрин и в околностите му,
а от 1874 г. при Солун (Кукуш, Вардар, Енидже) и при Свищов.
Всички българи от всички вероизповедания и във всички области достигат цифрата 5 500 000 души.
Наличният статистичен материал не дава възможност за едно по-точно изчисление.
ДОПЪЛНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ
(Петър Петров)
Общо за историята на България от най-древни времена до наши дни вж. История на България, т. I—III,
Изд. на БАН, С., 1961— 1963, от които т. I обхваща периода до Освобождението. Виж също така
многотомната История на България, която е под печат и от която първите шест тома разглеждат обстойно
периода до Освобождението. Върху българското средновековие най-подробно е съчинението на В. Н.
Златарски, История на българската държава през средните векове, т. I—III С., 1970—1972, достигащо до
1280 г.
Цялостно издание на изворите виж в поредииата Извори за българската история, изд. на БАН, т. I—XX, С.,
1954—1974. От тях девет тома са гръцки и три тома латински извори, като и едните и другите съдържат
оригинален текст, български превод, обстоен научен коментар и обширна библиография. Достигат до
средата на XIII в. Седем тома са турски извори за българската история (от тях пет за периода XV—XVIII в.)
и едии немски. От по-старите издания на изворите вж. Й. Иванов, Български старини из Македония, С.,
1931, и Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина, кн. I—II, С., 1943, където са дадени в новобългарски
превод български извори за средновековната българска история, снабдени с обегоев коментар.
По-важни библиографски справочници за последните 30 години по българска история са: Народная

республика Болгария. Историческая библиография, т. I (1944—1947) и т. II (1948—1952), М., 1954—1958;
Народна република България. Историческа библиография, т. III (1953— 1957), С., 1970; L. Kirkoxa et Em.
Kostova-Jankova, La science historique bulgare 1960—1964. Bibliographie. Etudes historiques, t. II. Supplément,
S., 1965; L. Kirkova, La science historique bulgare 1965—1969. Bibliographie. Etudes historiques, t. V.
Supplément, S., 1970; Bibliographie d'etudes balkaniques, t. I—VII, S., 1966—1975; Реферативный бюлетен
болгарской научной литературы. История и археология, С., 1960 (с анотации, продължава да излиза); С.
Георгиева и В. Велков, Библиография на българската археология (1879—1966), С., 1974; Библиографски
справочник на Исторически преглед 1944—1964, С., 1970. За средновековната българска история виж
библиографския обзор в т. I—IV на „Byzantinobulgarica”.
610
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА I
Редица неточности в географското описание като границата между Рила и Родопите и други К. Иречек сам
е изправил в книгата си „Пътувания по България”(С., 1974). По-подробно за физическата география на
България вж. География на България, т. I. Физическа география. Под ред. на И. П. Герасимов и Ж.
Гълъбов, С., 1966.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА II
Най-нова литература за траките: Хр. Данов, Древна Тракия. Изследвания върху историята на българските
земи, Северна Добруджа, Източна и Егейска Тракия от края на IX до края на III в. пр. н. е., С., 1969; Ал.
Фол, Демографска и социална структура на древна Тракия през I хилядолетие пр. н. е., С., 1970; от същия,
431
Политическа история на траките, С., 1973; от същия, Тракия и Балканите през ранноелинистическата
епоха, С., 1975; Г. Михайлов, Траките, С., 1973. От по-старата литература за траките вж. Г. Кацаров и Д.
Дечев, Извори за старата история на Тракия и Македония, С., 1949; Г. Кацаров, Битът на старите траки
според класическите писатели, СбБАН, I, 1913, стр. 1—72; Г. И. Кацаров, Цар Филип II Македонски,
История на Македония до 33 г. пр. Хр., С., 1922.
За езика на траките вж. Д. Дечев, Характеристика на тракийския език, С., 1952; Вл. Георгиев, Тракийският
език, С., 1957; D. Dečev, Die thrakischen Sprachreste, Wien, 1957; Vl.Georgiev, Introduzione alla storia delle
lingue indeuropee, Roma, 1966, стр. 120—205; K. Vlahov, Nachträge und Berichtigungen zu den thrakischen
Sprachresten und Rückwörterbuch, ГСУ ФФ, 57, 2, 1963, стр. 221—372; É. Velkova, Nachträge zu den
thrakischen Sprachresten, LB, 17, 2, 1974, стр. 55—78. Вж. също В. Бешевлиев, Проучвания върху личните
имена у траките, С., 1965. За тракийското изкуство вж. М. Цончева, Художественото наследство на
тракийските земи, С., 1971; Ив. Венедиков и Т. Герасимов, Тракийското изкуство, С., 1973.
За римската власт в българските земи вж. Б. Геров, Романизмът между Дунава и Балкана. I. От Август до
Хадриан, ГСУ ИФФ, 45, 4, 1948—1949, стр. 1—92; II. Романизмът между Дунава и Балкана от Хадриан до
Константин Велики, пак там, 47, 1950—1952, стр. 17—122; 48, 1952—1953, стр. 307—415; В. Велков,
Градът в Тракия и Дакия през късната античност (IV—VI в.). Проучвания и материали, С., 1959; от същия,
Робството в Тракия и Мизия през античността, С., 1967; от същия, Пьрвобитно-общинен и робовладелски
строй в древнотракийските земи. В: Икономика на България, т. I, С., 1969, стр. 17—46.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА III
За по-ранната славянска история вж. П. И. Третъяков, Восточнославянские племена, М., 1953; L. Niedsrle,
Slovanské starozitností, t. I—IV, Praha, 1902—1924; Život starých Slovanů, t. I—III, Praha, 1911—1925; Manuel
de l’antiquité slave, t. I—II, Paris, 1923—1926. T. Lehr-Splawiński, O pochodzeniu i praojczyznie Slowiań, Posen,
1946.
За нападенията и заселването на славяните на Балканския полуостров вж. А. Л. Погодин, Из истории

славянских передвижений, СПб, 1901; Ст. Станојевић, Византија и Срби, I—II, Нови сад, 1903—1906; Ю.
Кулаковский, История Византии, I—II, Киев, 1910—1912; Ф. И. Успенский, История Византийской империи,
I, СПб, 1912; L. Hauptman, Les rapports des Byzantins avec les Slaves et les Avares pendent la seconde moitié
du VI siècle, Byzantion, 4, 1928; Ив. Дуйчев, Балканският Югоизток през първата половина на VI в. Сб.
Българско средновековие, С., 1972, стр. 11—69; В. Grafenauer, Nekaj vrpšanj iz dobe naseljevanja juznih
Slovanov, Zgodovinski časopis, 4, 1950; P. Lemerle, Invasions et migrations dans les Balkans depuis la fin de
l’époque romaine jusqu'au
611
VIII siècle, Revue historique, Paris, 1954, avril-juin; Ал. Бурмов, Славянските нападения срещу Солун в
„Чудесата на св. Димитър” и тяхната хронология, в: Избрани произведения, 1, С., 1968, стр. 77—121.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА IV
За материалната култура на славяните на Балканския полуостров в първите векове на заселването им вж.

Ж. Въжарова, Славяните на юг от Дунава. По археологически данни, Археология, 1964, кн. 2, стр. 23—33;
от същата, Славянски и славянобългарски селища в българските земи от края на VI до XI в., С., 1965; от
същата, Ранносредновековни некрополи в България, С., 1975. За материалната култура на славяните на
север от Дунава вж. М. Komşa, Die bulgarische Herrschaft nördlich des Donau während des IX—X Jh. in Lichte
der archäoiogische Forschungen, Dac, N. S., 4, 1S60, стр. 395. За взаимодействието на славяните със
завареното население вж. Ст. Ваклинов, За контактите между старата и новата култура в Мизия и Тракия
след VI в., ИБИД, 29, 1974, стр. 174—188; V. Beševliev, Les cites antiques en Mesie et en Thrace et leur sort à
l'époque du Haut Moyen Age, Etudes Balkaniques, 5, 1966, стр. 207—220.
За етническите промени на Балканския полуостров вж. В. Тъпкова-Заимова, Нашествия и етнически

промени на Балканите през VI—VII в., С., 1966; Д. Дечев, Где са живели смоляните, Сб. в чест на В. Н.
Златарски, С., 1925, стр. 45—54; А. М. Селищев, Славянское население в Албании, С., 1931; Цв.
Романска, Славянските народи. Етнографска характеристика, С., 1969; М. Vasmer, Die Slaven in
Griechenland, Berlia, 1941.
За влиянието в областта на топонимията и хидронимията вж. В. Миков, Произход и значение на имената

на нашите градове, села, реки, планини и места, С., 1943; Вл. Георгиев, Най-старите славянски имена на
Балканския полуостров и тяхното значение за нашия език и нашата история, Български език, 1958, кн. 8,
432
стр. 321—342; от същия, Българска етимология и ономастика, С., 1960; Й. Заимов, Заселване на
българските славяни на Балканския полуостров. Проучване на жителските имена в българската
топонимия, I—2, С., 1967; И. Дуриданов, Южнославянските речни названия и тяхното значение за
славянския топонимен атлас, Славянска филология, 3, 1963, стр. 181—211; I. Duridanov, Die Hydronymie
des Vardarsystems als Geschichtsquelle, Köln— Wien, 1975.
За езическите вярвания на българските славяни вж. Д. Маринов, Народна вяра и народни религиозни
обичаи, СбНУК, 17, 1914; Й. Иванов, Культ Перуна у южных славян, Известия отд. русск. яз. и
словестности, СПб, 1903.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА V
За произхода и ранната история на прабългарите вж. И. Шишманов, Критичен преглед на въпроса за

произхода на прабългарите от езиково гледище и етимологията на името „българин”, СбНУК, 16—17,
1903, стр. 505—753; Ал. Бурмов, Към въпроса за произхода на прабългарите, Избрани произведения, 1,
С., 1968, стр. 19—49, от същия, Въпроси из историята на прабългарите, пак там, стр. 50—76; М. И.
Артамонов, История хазар, M.-Л., 1962; Л. И. Гумилев, Древные тюрки, М., 1967; С. А. Плетнева, От
кочевий к городам (Салтово-маяцкая культура), М., 1967; О. Pritsak, Die bulgarische Furstenliste und die
Sprache der Protobulgaren, Wiesbaden, 1955.
За прабългарите на Балканския полуостров вж. В. Бешевлиев, Вярата на първобългарите, ГСУ ИФФ, 35,
1939, стр. 1—63; от същия, Византийски триумфални обичаи, акламации и титли у българите през IX в.,
ИЕИМ, 3, 1958, стр. 3—38; Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica, 1—2, Berlin, 1958.
За материалната култура на прабългарите на юг от Дунава вж. Ст. Станчев
612
и Ст. Иванов, Некрополът до Нови Пазар, С., 1958; Ж. Въжарова, Славяни и прабългари (тюркобългари) в
светлината на археологическите данни, Археология, 1971, кн. 1, стр. 1—22. За въоръжението вж. Л.
Бобчева, Въоръжение на славяни и първобългари от VII до началото на IX в., ВИСб, 1957, кн. 3, стр. 41—
77.
По въпроса за образуването на българската държава и взаимоотношенията между славяни и прабългари

вж. Ал. Бурмов, Създаване на българската държава, Избрани произведения, I, стр. 127—136; от същия,
Към въпроса за отношенията между славяни и прабългари през VII—IX в., пак там, стр. 137—160; С. А.
Никитин, Образуване на българския народ и възникване на българската държава, ИПр, 1953, кн. 1, стр.
234—243; Г. Цанкова-Петкова, Бележки кьм началния период от историята на българската държава, ИИИ,
5, 1954, стр. 319—350; от същата, За годината, когато е създадена българската държава, ИПр, 1968, кн. 3,
стр. 58—61; М. Войнов, За първия допир на Аспаруховите българи със славяните и за датата на
основаването на българската държава, ИИИ, 6, 1956, стр. 453—480; от същия, Отново по въпроса за
възникването нз българската държава, ИИИ, 9, 1960, стр. 269—278; от същия, Някои въпроси във връзка с
образуването на българската държава и покръстването на българите, ИИИ, 10, 1962, стр. 279—309; от
същия, Пак за възникването на българската държава, ИПр, 1970, кн. 4, стр. 76—80; Ив.
Дуйчев,Обединението на славянските племена в Мизия през VII в.. Изследвания в чест на М. С. Дринов,
С., 1960, стр. 417—428; П. Петров, Към въпроса за образуването на Първата българска държава,
Славянска филология, 5, 1963, стр. 89—112; Д. Ангелов и Б. Примов, Създаване на българската държава
и неговото значение в историята на Европа, Славянска филология, 14, 1974, стр. 5—32.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА VI
За отделни събития от VIII в. вж. Г. Цанкова-Петкова, Българо-византийски отношения при управлението

на Тервел — Кормесий, Изследвания в чест на М. С. Дринов, С., 1960, стр. 615—627; В. Кутиков, Още по
въпроса за приложението на българо-византийския договор от 716 г., ИПр, 1962, кн. 3, стр. 79—84; В.
Гюзелев, Участието на българите в отблъскване на арабската обсада на Цариград през 717—718 г., ИПр,
1973, кн. 3, стр. 28—47.
За времето на хан Крум вж. Ив. Дуйчев, Житийни данни за похода на имп. Никифор I в България пред 811
г., СпБАИ, 54,1937, стр. 149—18S; Кр. Миятев, Крумовият дворец и други новооткрити постройки в Плиска,
ИБИА, 14, 1943, стр. 73—135.
За времето на хан Омуртаг вж. В. Гюзелев, За наследника на хан Крум на българския престол, Сборник в
памет на проф. Александър Бурмов, С., 1973, стр. 137—142; П. Тивчев, Бунтът на Тома славянина и
433
намесата на българския хан Омуртаг, ИПр, 1969, кн. 5, стр. 68—76; П. Ников, Кавхан Исбул, Сборник в
чест на В. Н. Златарски, С., 1925, стр. 195—228; от същия, Хан Омуртаг и кавхан Исбул, БИБ, 4, 1, С. 1931,
стр. 1—55.
Обилни данни за първата половина на IX в. предоставят надписите. Вж. В. Бешевлиев, Първобългарски

надписи, ГСУ ИФФ, 31, 1935, стр. 1—164, и 32, 1936, стр. I—48; V. Beševliev. Die protobulgarischen
ïnschriften, Berlin,1963. Вж. също Мадарският конник. Проучвания върху надписите и релефа. Под ред. на
В. Бешевлиев, С., 1956.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА VII
Най-пълно събитията от втората половина на IX в. са разгледани от В. Гюзелев, Княз Борис Първи.

България през втората половина на IX в., С. 1969. Вж. също М. Соколов, Из древней истории болгар, СПб,
1879; В. Златарски и митр. Симеон, Посланието на цариградския патриарх Фотий до княз Борис, С, 1917;
Ал. Бурмов, Против буржоазно-идеалистическите становища по въпроса за налагането на християнството
в България през IX в., Избрани произведения, I, стр. 177—191; П. Петров, Покръстването на българите,
ИПр, 1965, кн. 3, стр. 33—60;
613
Р. Petrov, La politique étrangère de la Bulgarie au milieu de IX e siècle et la conversioi des Bulgares,

Byzantinobulgarica, 2, 1960, 41—52; Д. Ангелов, По някои въпроси около покръстването на българите, ИПр,
1965, кн. 6, стр. 38—57.
Общо за последиците от покръстването и формирането на българската народност вж. Д. Ангелов,

Образуване на българската народност. С., 1971, където е посочена и литературата по въпроса.
Литературата по въпроса за учениците на Кирил и Методий в България и развитието на книжнината вж.
по-долу, в глава XXVI.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА VIII
За началните години от управлението на Симеон вж. Ив. Снегаров, Старобългарският разказ „Чудо на св.
Георги с българина” като историческа извор, ГДА, 4, 1955, стр. 217—241; М. Войнов, Промяната в българо-
византийските отношения при цар Симеон, ИИИ, 18, 1967, стр. 147—202; Ив. Божилов, Към хронологията
на българо-маджарската война при цар Симеон (894—896), ВИСб, 1971 кн. 6, стр. 20—33; от същия,
България и печенезите (896—1018), ИПр, 1973, кн. 2, стр. 37—62.
За коронясването на Симеон за цар през 913 г. вж. Ив. Снегаров, Коронясан ли е бил княз Симеон в
Цариград през 913 г., ГСУ БФ, 24., 947, стр. 3—47; Г. Острогорски. Византија и славени, В: Сабрани деля,
4, Београд, 1969, ср. 305—315; Т. Герасимов. Новооткрит оловен печат на цар Симеон, ИАИ, 24, 1960, стр.
67, сл.
За Преслав като столица и за книжнината при Симеон вж. по-долу, глави XXV и XXVI.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА IX
За политическата история по времето на цар Петър вж. Г. Острогорски, Порфирогенитова хроника српских
владара и њени хронолошки подаци, Сабрани дела, 4, Београд, 1969, стр. 79—86; В. Гюзелев,
Добруджанският надпис и събитията в България през 943 г., ИПр, 1968, кн. 6, стр. 40—4S: П. Мутафчиев,
Маджарите и българо-византийските отношения през третата четвърт на X в., ГСУ ИФФ, 31, 1934/5.
За живота и делото на Иван Рилски вж. Й. Иванов, Св. Иван Рилски и неговият манастир, С., 1917; от
същия, Жития на св. Иван Рилски, ГСУ ИФФ, 32, 1932, стр. 1—108; Ив. Дуйчев, Рилският светец, С., 1947;
Ив. Снегаров, „Заветът” на св. Иван Рилски, ИБИД, 16—18, 1940, стр. 462—475.
За богомилството вж. обстойното изследване на Д. Ангелов, Богомилството в България, С., 1969, където е
посочена цялата нова литература. Вж. също Б. Примов, Бугрите. Книга за поп Богомил и неговите
последователи, С., 1970; D. Obolensky, The Bogomils. А study in Balkan Neo Manicheism, Cambridge, 1943;
M. Loos, Dualist Heresy in the Middle Ages, Praha, 1974; O. D. Mandić, Bogomilska crkva bosanskih krstjana,
Chicago, 1962: St. Runciman, Le manicheisme médieval. L'hérésie dualiste dans le christianisme. Le regarde
d'histoire, Paris, 1972.
434
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА X
П. Мутафчиев, Русско-болгарские отношения при Святославе, Seminarium Kondokovianum, 4, 1931, стр. 77

—94; П. О. Карышковский, Русско-болгарские отношения со время Балканских войн Святослава, Вопр.
ист., 1951, кн. 8; от същия, О хронологии русско-византийской войны при Святославе, ВВр, 1952, кн. 5, стр.
127—138; от същия, К истории балканских войн Святослава, ВВр, 7, 1953, стр. 224—243; от същия, К
истории Балканских походов Руси при Святославе, КСИС, 14, 1955, стр. 26—30; Ив. Божилов, Към въпроса
за византийското господегво на Долни Дунав в края на X в., Studia Balkanica, 2, 1970, стр. 75—96.
614
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XI
По въпроса за запазването на независимостта на България в аналните и югозападните български земи

вж. В. Златарски, Георги Скилица и написаното от него житие на св. Иван Рилски, ИБИД, 13, 1933; от
същия, Тъй наречените „грамоти” на Пинция и неговия син Плезо, ГСУ ИФФ, 15—16,1919—1920, стр. 1—
58, където е доказано, че грамотата от 994 г. е късен фалшификат.
За събитията след 976 г. вж. П. Петров, Образуване и укрепване на Западната българска държава. I. Към
хронологията на периода 966—986, ГСУ ФИФ, 53, 2, 1960, стр. 131—190; от същия, Восстание Петра и
Бояна в 976 г. и борьба комитопулов с Византией, Byzantinobulgarica, 1, 1962, стр. 121—144; Й. Заимов и
В. Тъпкова-Заимова. Битолски надпис на Иван Владислав, С., 1970; Ив. Дуйчев, Последният защитник на
Срем в 1018 г., ИИИ, 8, 1960, стр. 309—321.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XII
Общо за състоянието ва българските земи по време на византийското владичество вж. Г. Г. Литаврин,

Болгария и Византия в XI—XII вв., М., 1960. По отделни въпроси вж. Ив. Снегаров, История на Охридската
архиепископия, I, С., 1924; Г. Цанкова-Петкова, Югозападните български земи през XI в. според
Стратегикона на Кекавмен, ИИБИ, 6, 1956, стр. 589—630; Г. Г. Литаврин, Советы и рассказы Кекавмена.
Сочинение византийского полководца XI века, М., 1972; от същия, Восстание болгар и влахов в Фесаллии
в 1066 г., ВВр, 11, 1956, стр. 123—134.Литература за феодалните отношения е посочена в глава XXV.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XIII
За вътрешното състояние на българските земи вж. D. Angelov, Die bulgarischen Länder und das bulgarische
Volk in den Grenzen des byzantinischen Reiches im XI und XII Jahrhundert (1018—1185), In: XIII Inter. Congr.
byz. Stud., London, 1967 стр. 149—166; P. Diaconu, Les Petchénègues au Bas-Danube, Bucarest, 1970.
Обилни данни за положението на народа дават писмата на Теофилакт Охридски, вж. Симеон митроп.
варненски, Писмата на Теофилакт Охридски, СбБАН, 27, 1931. Данни за икономическото развитие вж. у Б.
Недков, България и съседните ѝ земи през XII век според „Географията” на Идриси, С., 1960; Г. Цанкова-
Петкова и П. Тивчев, Нови данни за бита и материалната култура на населението в западните български
земи пре XII в., Археология, 1964, кн. 2, стр. 41—45; от същите, Нови данни за историята на Софийската
област през последните десетилетия на византийското владичество, ИИИ, 14—15, 1964, стр. 315—324. За
етническите отношения вж. Р. Миtafčiev, Bulgares et Romains dans l’histoire des pays danubiens, Sofia, 1932,
а за разрастването на богомилството — G. Ficker, Die Phundagiagiten, Leipzig, 1908.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XIV
За произхода на Асеновци вж. В. Златарски, Потеклото на Петра и Асеня, водачите на въстанието в 1185
г., СпБАН, 45, 1933, стр. 8—48; П. Мутафчиев, Произходът на Асеновци, МПр, 1928, кн. 4, стр. 1—42.
За хронологията на събитията вж. Ив. Дуйчев, Въстанието в 1185 г. и неговата хронология, ИИИ, 6, 1956,
стр. 327—358. За Добромир Хрис и севастократор Стрез вж. П. Мутафчиев, Владетелите на Просек.
Страници из историята на българите в края на XII и началото на XIII в., СпБАН, 1, 1913, стр. 1—85.
За отделни политически събития вж. Стр. Лишев, Третият кръстоносен поход и българите, ИИИ, 7, 1957,
стр. 205—240; В. Аврамов, Войната на България с Византия в 1190 г. и погромът на император Исак Ангел
при гр. Трявна, С., 1929; П. Петров,
435
615
Към въпроса за освобождението на Видинска, Белградска и Браничевска област от византийското иго и за

присъединяването им към Втората българска държава, ИПр, 1957, кн. 2, стр. 84—92.
За сключване на църковна уния с Рим вж. Ив. Дуйчев, Преписката на папа Инокентий III с българите, ГСУ
ИФФ, 37, 3, 1942, стр. 1—116; П. Петров, Унията между България и Римската църква през 1204 г. и
Четвъртият кръстоносен поход, ИПр, 1955, кн. 2, стр. 35—57.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XV
По-нова литература по въпроса вж. Б. Примов, Жофроадьо Вилардуен, Четвъртият кръстоносен поход и
България, ГСУ ИФФ, 45, 2, 1949, стр. 1—145; от същия, Роберт дьо Клари и отношенията меясду България
и Латинската империя, ГСУ ИФФ, 43, 1946/7, стр. 1—39; П. Петров, Поражението на латинците при Одрин
през 1205 г. и неговото историческо значение, ИПр, 1960, кн. 4, стр. 26— 51; К. Жуглев, Принос към
истерията на средновековна България въз основа на хрониката на Хенрих дьо Валансиен, ГСУ ИФФ, 46, 2,
1950, стр. 1—119; Г. Цанкова-Петкова, Българо-гръцки и българо-латински отношения при Калоян и
Борил, ИИИ, 21, 1970, стр. 149—172; П. Ников, Цар Борил под светлината на един нов паметник, СпБАН,
3, 1912, стр. 121—134; G. Érszegi, Eine neue Quelle zur Geschichte der bulgarisch-ungarischen Beziehungen
vährend der Herrschaft Borils, Bulgarian Historical Review, 1975, кн. 2, стр. 91—97; G. Prinzhig, Die Bedeutung
Bulgariens und Serbiens in den Jahren 1204—1219 im Zusammenhang mit der Entstehimg und Entwicklung der
byzantinischen Teilstaaten nach Einnahme Konstantinopels infolge des 4. Kreuzzuges, München, 1972; J.
Longnon, L'Empire latin de Constantinople et la principauté de Morée, Paris,1949.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XVI
По-нова литература: Ив. Дуйчев, Приноси към историята на Иван Асен II, СпБАН, 66, 1943, стр. 147—179;
от същия, Цар Иван Асен II (1218— 1241), С., 1941; В. Златарски, Асеновият надпис при Станимака, ИБАД,
2, 1912, стр, 231-247; от същия, Боянският надпис, ГСУ ИФФ, 31, 1935, стр. 1—28; Г. Цанкова-Петкова,
Востановление болгарского патриаршества в 1235 г. и международное положение болгарского
государства, ВВр, 28, 1968, стр. 136—150; от същата, Griechisch-bulgarische Bündnisse in den Jahren 1235
und 1246, Byzantinobulgarica, 3, 1969, стр. 49—79.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XVII
По-нова литература: Ив. Дуйчев, За документите из Ватиканския архив, Сб. Българско средновековие, С.,
1972, стр. 283 сл.; В. Иванова, Два надписа от Асеновци — Батошовският и Врачанският, ИБАИ, 15. 1946,
стр. 114—195; В. Гюзелев, Нови данни за историята на град Несебър през 1257 г., Векове, 1972, кн. 3. стр.
10-16.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XVIII
За външно-политическите отношения на България вж. П. Ников, Българо-унгарски отношения от 1257 до

1277 г., СбБАН, 11, 1920, стр. 1—220; от същия, Татаро-български отношения през средните векове с
оглед към царуването на Смилец, ГСУ ИФФ, 15—16, 1921, стр. 1—95; П. Петров, Българо-византийски
616
отношения през втората половина на XIII в., отразени в поемата на Мануил Фил „За военните подвизи на
известния чутовен протостратор”, ИИБИ, 6, 1956, стр. 545— 576.
За въстанието на Ивайло вж. П. Петров, Въстанието на Ивайло (1277—1280), ГСУ ФИФ, 49, 1, 1955, стр.
175—257; Д. Ангелов, Ивайло. Исторически очерк, С., 1954; П. О. Карышковский. Восстание Ивайла, ВВр,
13, 1958, стр. 107—135.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XIX
436
За периода вж. Б. Цветкова, Българо-византийски отношения през царуването на Теодор Светослав,
Известия на семинарите на ИФФ на СУ, 3, 1948,стр. 1—31; П. Ников, История на Видинското княжество до
1323 г., ГСУ ИФФ, 18, 1, 1922, стр. 1—124; Ал. Бурмов, История на България през времето на
Шишмановци, св. I и II, Избрани произведения, I, стр. 220—278; от същия, Към историята на Крънската
област, Избрани произведения, I, стр. 216—219; А. Е. Laiou, Constantinople and the Latins. The foreigu policy
of Andronicus II, 1282—1328, Cambridge, MASS, 1972; U. V. Bosch, Kaiser Andronicus III Palaiologos. Verzuch
einer Darstellung der byzantinischen Geschichte in den Jahren 1321—1341, Amsterdam, 1965.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XX
За възкачването на Иван Александър на престола вж. Ю. Трифонов, Деспот Иван Александър и

положението на България след Велбъждската битка, СпБАН, 43, 1930, стр. 61—91.
За отношенията между България и Византия вж. Л. Йончев, Българо-византийски отношения около

средата на XIV в. (1331—1344), ИПр, 1956, кн. 3, стр. 63—74; Д. Ангелов, Българо-византийски отношения
през периода 1331—1341 г. от царуването на Иван Александър, ВИСб, 1973, кн. 6, стр. 34—53; от същия,
Б ьлгаро-византийски отношения при царуването на Иван Александър. Втори период, 1341—1347, пак
там, 1974, кн. 1, стр. 22—50.
За Момчил вж. В. Гюзелев, Момчил юнак, С., 1967.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXXI
За Теодосий Търновски и за исихазма в България вж. К. Радченко, Религиозное и литературное движение

в Болгарии в эпоху перед турецким завоеванием, Киев, 1908; Д. Ангелов, Към историята на религиозно-
философската мисъл в средновековна България. Исихазьм и варлаамитство, ИБИД, 25, 1967, стр. 73—92.
За адамитството вж. Т. Büttner und Е. Werner, Circumcellionen und Adamiten. Berlin, 1959.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXII
За хронологията на турското нашествие в българските земв вж. Ал. Бурмов, Кога е завладян Одрин от
турците, Избрани произведения, I, стр. 297—303; от същия, Критични бележки върху съобщението на
„Българска хроника” за битка при София през царуването на Иван Александър, Избрани произведения, I,
стр. 287—296. За други събития от това време вж. В. Гюзелев, Към историята на България през 1358 и
1365 г., ИПр, 1975, кн. 3, стр. 102—110; Л. В. Горина, Походът на граф Амедей VI Савойски против
България през 1366—1367 г., ИПр, 1970, кн. 6, стр. 71—78.
617
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА ХXIII
За турското нашествие в българските земя и съпротивата на българския народ вж. П. Ников, Турското
завладяване на България и съдбата на последните Шишмановци, ИБИД, 7—8, 1928, стр. 41—112; Д.
Ангелов, Турското завоевание и борбата на балканските народи против нашествениците, ИПр, 1953, кн. 4,
стр. 347—398; Ив. Дуйчев, От Черномен до Косово поле. Към историята на турското завоевание в Тракия
през последните десетилетия на XIV в., ИТНИ, 2, 1970, стр. 73—105; П. Мутафчиев, Боженишкият надпис,
СпБАН, 22, 1921, стр. 88—114.
За отделни събития вж. В. Гюзелев, Chronicon Mesembriae. Бележки върху историята на българското
Черноморие през 1366—1448 г., ГСУ ИФФ, 66, 1975; Ал. Кузев. Приноси към историята на
средновековните крепости по Долния Дунав, ИНМ — B, 2, 1966, стр. 23—50; 3, 1967, стр. 41—70; 4, 1968,
стр. 27—55; 5, 1969, стр. 137—157, 7, 1971, стр. 77—93.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXIV
По-нова литература: Хр. Гандев, Българската народност през XV век, С., 1973; П. Петров, Въстанието на
Константин и Фружин, ИИИ, 9, 1960, стр. 187—214. За походите на Владислав Варненчик през 1443 и 1444
г. вж. Варна 1444. Сборник от изследвания и документи в чест на 525-та годишнина от битката край гр.
Варна, С., 1969; Б. Цветкова, Паметна битка на народите, Варна, 1969.
437
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXV
Общо за държавната уредба, административното деление в правния режим в средновековна България вж.
М. Андреев и Д. Ангелов, История на българската феодална държава и право, С., 1972. По отделни
въпроси вж. Д. Ангелов, Към въпроса за царската власт в средновековна България, Сборник в памет на
Ал. Бурмов, С., 1973, стр. 158—168; Ю. Трифонов, Към въпроса за старобългарското болярство, СпБАН,
26, 1923, стр. 1—70; С. С. Бобчев, Титли и служби в областното управление на старовремска България.
(Според грамотите на българските царе), ИБИД, 11—12, 1932, стр. 228—248; М. Андреев, Службите на
провинциалното управление на средновековна България и средновековна Сърбия според данни на
дарствените грамоти на българските и сръбските владетели от XIII и XIV век, ГСУ ЮФ. 58, 2, 1967, стр. 1—
31; П. Петров, О титулах „севаст” и „протосеваст” в средновековном болгарском государстве, ВВр, 16,
1959, стр. 52—65; В. Гюзелев, Функциите и ролята на кавхана в живота на Първата българска държава (VII
—XI в.), ГСУ ФИФ, 60, 3, 1967, стр. 131—159; от същия, Ичиргу боилите в Първата българска държава (VII
—XI в.), ГСУ ФИФ, 65, 3, 1973, стр. 123—181.
За развитието на феодалните отношения вж. Д. Ангелов в Икономика на България, I, С., 1969, дял I, гл. 2
—4; от същия, Аграрни отношения в Северна и Средна Македония през XIV век, С., 1958; от същия,
Въпроси на феодализма в българските земи през XIII—XIV в., ИПр, 1960, кн. 6, стр. 61—90; Ал. Бурмов,
Феодализмът в средновековна България, Избрани произведения, I, стр. 196—207; от същия, Зависимото
население в България през XIII и XIV в., пак там, I, стр. 208—212; Л. В. Горила, Социально-экономические
отношения во втором болгарском царстве, М., 1972; Г. Г. Литаврин, Темпове и специфика на социално-
икономическото развитие на средновековна България в сравнение с Византия (от края на VII до края на XII
век), ИПр, 1970, кн. 6, стр 23—40; от същия, Крестьянство западной и юго-западной Болгарии в XI—XII вв.,
УЗИС, 14, 1956, стр. 226—250; от същия, Налоговая политика Византии в Болгарии в 1018—1185 г., ВВр,
10, 1965, стр. 81 — 110; П. Панайтеску, „Прадалика” — феодална институция в България и Румъния, ИИИ,
14—15, 1964, стр. 235—242; Л. Йончев, За характера на манастирското земевладение в Македония през
XIII—XIV в., ИИИ, 1972,
618
стр. 121—182; П. Петров, Към въпроса за автентичността на Виргинската грамота и достоверността на

съдържащите се в нея сведения, ГСУ ИФФ, 51, 2, 1957, стр. 169— 255; от същия, Протосеваст Прибо,
български феодален владетел в Македония през първата половина на XIII в., Изследвания в чест на М. С.
Дринов, С., 1960, стр. 521— 533; от същия, Изследвания на българските историци върху социално-
икономическите отношения и класовите борби през средновековието. Сб. Проблеми на българската
историография след Втората световна война, С., 1973, стр. 175—191; Г. Цанкова-Петкова, За аграрните
отношения в средновековна България (XI—XIII в.), С., 1964.
За стопанския живот и развитието на търговията вж. Стр. Лишев, Българският средновековен град, С.,
1970; от същия, За стоковото производство във феодална България, С., 1957; от същия, За проникването
и ролята на парите във феодална България, С., 1958; Iv. Sakazov, Bulgarische Wirtschafsgeschichte, Berlin,
1929; Ив. Сакъзов, Българската търговия през XII—XIV век, СпБИД, 21, 1922, кн. 1—2, стр. 39—87; от
същия, Търговията в Македония през VII—XIV векове, МПр, 1922, кн. 6, стр. 9—23; от същия,
Средновековното манастирско стопанство в България, СпБИД, 22, 1923/4, кн. 4—5, стр. 205—232; от
същия, Търговски отношения между България и генуезците в началото на XIV век, ИБИД, 7—8,1928, стр.
13—40; от същия, Стопанските връзки на България с чужбина през XIV в., ГСУ ЮФ, 30, 7, 1935, стр. 1—
100; от същия, Външна и вътрешна търговия на България през VII—XI век, СпБИД, 28, 1924/5, кн. 7—8,
стр. 285—324; В. Н. Златарски и Г. И. Кацаров, Договорът на Иванко, син Добротичев, с генуезците от 1387
г., ИБИД, 3, 1911, стр. 17—37; М. Андреев и Вл. Кутиков, Договорът иа добруджанския княз Иванко с
генуезците от 1387 г., ГСУ ЮФ, 51, 1960, стр. 23—95; П. Петров, Търговски връзки между България и
Дубровник през XIV в., ИБИД, 25, 1967, стр. 93—115; от същия, Нови данни за търговските връзки между
България и Дубровник през XIV в., ИБИД, 28, 1972, стр. 45—53; Хр. Коларов, Към въпроса за
външнотърговските връзки на България през XII—XVI в. Въз основа на писмени извори, ТВТУ „КМ”, 8,
1973, стр. 131—160.
По въпросите на българското право вж. С. С. Бобчев, История на старобългарското право, С., 1910. За
Земеделския закон вж. Е. Э. Липшиц, К истории земедельческого закона в Византии и в средновековых
балканских государствах, ВВр, 29, 1968, стр. 53—62; С. Радојчић, Српски рукопис Землюрадничког закона,
Сборник Радова Византолошког института, 3, 1955, стр. 15—26. Издания на правни паметници вж. у И. П.
Благоев, Еклога, С., 1932; С. С. Бобчев, Старобългарски правни паметници, I. С., 1903. За Закона за
съдене на хората вж. В. Ганев, Законь соудный людьмъ, С., 1959; М. Н. Тихомиров и Л. В. Милов, Закон
судный людем. Краткой редакции, М., 1961; от същите, Закон соудный людем. Пространной и сводной
редакции, М., 1961. За грамотите на българските царе вж. Г. А. Ильинский, Грамоты болгарских царей, М.,
193 1; М. Ласкарис, Ватопедската грамота на цар Иван Асен II, С., 1930; М. Андреев, Ватопедската
грамота и въпросите на българското феодално право, С., 1965.
438
Материали от разкопките на старите български столици вж. у X. Шкорпил. Укрепления Абобской равнинн
ИРАИК, 10, С 1905; Кр. Миятев, Крумовият дворец и други новооткрити постройки в Плиска, ИАИ, 14, 1943
стр. 73—135; С. Станчев, За периодизацията на плисковския дворцов център, Сб. Изследвания в памет на
К. Шкорпил, С., 1961 стр. 101—109; Сб. Преслав, I, С , 1968 и II (под печат); Царевград Търнов. Дворецът
на българските царе през втората българска държава, т. 1—2, С., 1973—1974.
За устройството и състоянието на българската църква вж. Д. Пухлев, История на българската църква, I.

Перви период (864—1186), С., 1910; Ив. Снегаров, Учредяване яа българската православна църква, МПр,
1932, кн. 1; от същия, Първата българска патриаршия, ГДА, 1, 1950/51, стр. 3—25; Р. Тодоров, Устройство
и управление на българската православна църква през IX—X в., ГДА, 15, 1966, стр. 153—196; Ив.
Снегаров, История на Охридската архиепископия-патриаршия, I, С., 1924; Й. Иванов, Епархиите в
Охридската архиепископия през началото наХ1 век, СпБАН, 1, 1911, стр 93—112; В. Иванова, Стари
църкви и манастири в българските земи, ГНМ, С., 1922—1925. Данни за църквата като феодален институт
виж в литературата за феодалните отношения.
За монетите вж. Н. Мушмов, Монетите и печатите на българските царе, С., 1924, както и многобройните
съобщения в Известията на археологическия институт за
619
открити монетни находки. За металодобиването вж. Г. Коняров Принос към историята на рударството и
металургията в България, С., 1953.
За военното дело и въоръжение вж. Българското военно изкуство през феодализма, С., 1958. Ек Манова,
Средновековното въоръжение според някои стенописи в Югозападна България от XII, XIV и XV в., ИАИ,
29, 1966, стр. 67—82; В. Тъпкова-Заинова, Крепости и укрепени градове през Първото българско царство
ВИСб, 1956, кн. 3, стр 40—60; от същата, Към въпроса за военните пътища през Първото българско
царство, ИПр, 1958, кн 1, стр. 58—73. Срв. също Д. Ангелов, Съобщително-операционни линии и
осведомителна служба във войните и външнополитическите отношения между България и Византия през
XII—XIV в., ИБИД, 22—24, 1948, стр. 214—248.
За изкуството и културата вж. Ст. Ваклинов, Старобългарската култура (VI— XI в.), С., 1976; Кр. Миятев,
Архитектурата в Средновековна България С., 1965; Н. Мавродинов, Старобългарското изкуство.
Изкуството на Първото българско царство, С., 1959; от същия, Старобългарското изкуство, XI—XIII в , С.,
1960. За църковната живопис и миниатюрите вж. А. Grabar, La peinture religieuse en Bulgarie, Paris, 1928;
Кр. Миятев, Боянските стенописи, C, 1961; M. Бичев, Стенописите в Иваново, Русенско С. 1965; Ив.
Дуйчев, Миниатюрите на Манасиевата летопис, С., 1962; М. В. Щепкина, Болгарская миниатюра XIV века.
Исследование псалтыри Томича, М., 1963; Ат. Божков, Миниатюри от Мадридския ръкопис на Йоан
Скилица, С. 1972
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXVI
По-общи съчинения за българската литература: История на българската литература. В 4 тома. I.

Старобългарска литература, С., 1962; П. Динеков, Из стара българска литература, С. 1969; В. Киселков
Проуки и очерти по старобългарска литература, С., 1956; Старобългарска литература. Изследвания и
материали, С 1971; Б. Ст. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература, I—II, С., 1958—
1967; от същия, Страници из историята на старобългарската литература, С., 1974.
Библиография върху литературата за Кирил и Методий вж. у Г. А. Ильинский, Опыт систематической

Кирилло-Мефодьевской библиографии, С., 1934; М. Г. Попруженко и Ст. Романски, Кирило-Методиевска
библиография за 1934—1940, С., 1942; А. Паунова и А. Кирмагова, Кирил и Методий. Библиография на
българската литература (1944—1963), С., 1963; Българска кирилометодиевска библиография за периода
1963—1968 г. В: Константин-Кирил Философ, С., 1969, стр. 425—450. Издание на изворите вж. у А.
Теодоров-Балан, Кирил и Методий, I—II, С., 1920 и 1924. По-общи съчинения: В. Киселков, Славянските
просветители Кирил и Методий, С., 1946; Е. Георгиев, Кирил и Методий, основоположници на славянските
литератури, C., 1956; от същия, Истината за Кирил и Методий, С., 1971; Хиляда и сто години славянска
писменост. 363—1963. Сб. в чест на Кирил и Методий, С., 1963; Константин-Кирил Философ. Юбилеен
сборник по случай 1100 годишнината от смъртта му, С., 1969; Fr. Dvornik, Byzantine missions among the
Slavs ss. Constantine-Cyril and Methodius, New Brunswiek — New Jersey, 1972.
За учениците на Кирил и Методий в България вж. Климент Охридски, Събрани съчинения, I—III, С., 1970—
1973; Ал. Милев, Гръцките жития на Климент Охридски, С., 1966; Г. Баласчев, Климент епископ словенски
и службата му по стар словенски превод, С., 1898; Ив. Дуйчев, Пространното гръцко житие и служба на
439
Наум, Сб. Константин-Кирил Философ, стр. 261—279; Климент Охридски. 916—1966. Сборник от статии по
случай 1050 години от смъртта му, С., 1966.
За старобългарския език вж. К. Мирчев, Старобългарски език, С., 1972; от същия, Историческа граматика
на българския език, С., 1963; А. М. Селищев, Старославянский язык, I, М. 1951; Д. Иванова-Мирчева,
Проблеми на книжовния български език до Възраждането, Сп. Български език, 1972, кн. 6, стр 506—516;
За разпространението на
620
кирилицата и глаголицата вж още Ив. Гошев, Старобългарски глаголически и кирилски надписи, С., 1963.
За книжнината по времето на цар Симеон вж Е. Георгиев, Разцвет на българската литература в IX—X в.,
С., 1962; Йоан Екзарх Български. Слова, т. I, С.3 1571; К. Куев, Черноризец Храбър, С., 1967; от същия,
Азбучната молитва в славянските литератури, С., 1974; от същия, Симеоновият сборник и неговите
потомци, ГСУ ФСлФ, 1, 2, 1973; Г. А. Илъинский, Златоструи А. Ф. Бичкова XI века, С., 1929; В. Златарски
Най-старият исторически труд в старобългарката книжнина, СпБАН, 27, 1923, стр 132—182.
За книжнината, отнасяща се до богомилството, също има огромна литература: М. Г. Попруженко, Козма

пресвитер болгарский писател X века С., 1936; новобългарски превод у В. Киселков Беседата против
богомилите от пресвитер Козма, С., 1934; Ю. К. Бегунов, Козма Пресвитер в славянских литературах, С.,
1973; Й. Иванов, Богомилски книги и легенди, С., 1970; Б. Ангелов, Списък на забранените книги в
старобългарската литература, ИИБИ, I, 1952, стр. 108—159; Е. Георгиев, Литература на изострени борби в
Средновековна България, С., 1966. За апокрифната литература вж Д. Ангелов, Апокрифната книжнина
като отражение на феодалната действителност и светогледа на експлоатираната класа в средновековна
България, ИПр, 1950, кн. 4—5 стр. 493—508.
От книжнината на втората българска държава по-важни съчинения са: М. Г Попруженко, Синодик царя
Борила, С, 1928; Б. Цонев, Добрейшово евангелие. Среднобългарски паметник от XII в., С., 1906; от
същия, Врачанско евангелие Среднобългарски паметник от XIII в., С., 1914; Болонски псалтир. Български
книжовен паметник от XIII в., С., 1968; Ив. Дуйчев, Летописта на Константин Манаси. Фототипно издание
на Ватиканския препис на среднобългарския превод, С., 1963; В. Златарски, Житие в жизнь преподобнаго
отца нашего Теодосия иже в Трънове постничествовавшаго, съписано светейшим патриархом
Константина града кирь Калистом, СбНУК, 20, 1, 1904, стр. 1—41; М. Станчева и Ст. Станчев, Боянският
поменик, С., 1963. Вж. също Цв. Кристанов и Ив. Дуйчев, Естествознанието в средновековна България, С.,
1954.
За Евтимий и неговата школа вж. В. Киселков, Патриарх Евтимий, С., 1938, А. П. Сырку, К истории
исправления книг в Болгарии в 14 веке, I—II, 1898 и 1890; от същия, Монаха Григория и житие
преподобного Ромила, СПб, 1900; Григорий Цамблак, Похвално слово за патриарх Евтимий, С., 1971; Ю.
Трифонов, Живот и дейрост на Константин Костенецки, СпБАН, 66, 1943, стр. 223—292; Г. Данчев,
Владислав Граматик — книжовник и писател, С., 1969; Търновската книжовна школа. 1371—1971 С., 1974:
Д. С. Лихачов, Некоторые задачи изучения второго южнославянското влияния в России, М., 1958.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXVII
По-нови издания на извори за положението на българския народ под турско робство: Турски извори за
историята на правото в българските земи, 1—II, С., 1961 и 1971; П. Дорев, Документи за българската
история, т. 3. Документи из турските държавни архиви (1564—1908), ч. 1 (1564—1872), С., 1940; Д. Ихчиев.
Материали за историята ни под турско робство, ИБИД, 1, 1905, стр. 60—130; Б Цветкова, Проучвания на
градското стопанство през XV—XVI век, С., 1972; Й. Шилтбергер, Пътепис, С., 1971; Бертрандон де ла
Брокиер, Задморско пътешествие, С., 1968; Ханс Дерншвам, Дневникът на Ханс Дерншвам за пътуването
му до Цариград през 1553—1555 г., С., 1970; Еврейски извори за обществено-икономическото развитие на
балканските земи, I—II, С., 1958 и 1960; А. Шопов, Евлия Челеби. Пътуването му из Македония, Сърбия и
България, ПСп, 6, 1902, стр. 161—199; Д. Гаджанов, Пътуването на Евлия Челеби из българските земи
пред средата на XVII век, ПСп, 70, 1909, стр. 639—724; Евлия Челеби, Пътепис, С., 1972; М. Йонов,
Европейски пътеписи — извор за историята на българските земи през XVII век, ГСУ ФИФ, 62, 3, 1969. стр.
1—191; Ив. Снегаров, Турското владичество пречка за културното развитие на българския и другите
балкански народи, С., 1958; Б. Цветкова, Извънредни данъци
621
440
и държавни повинности в българските земи под турска власт, С., 1958; В. Мутафчиева, Аграрните
отношения в Османската империя през XV—XVI в., С., 1962; Е. Грозданова, Събиране на данъка джизие
през XVII—XVIII в., ИПр, 1970, кн. 5, стр. 75—90; Н. Тодоров, Балканският град XV—XIX в.
Социалноикономическо и демографско развитие, С., 1972. За въоръжената сила на Османската империя
вж. Д. Ихчиев, Принос към въпроса за спахиите в Османската държава и турски документи върх тях,
СбНУК, 25, 1, 1909, стр. 1—96; Цв. Георгиева, Настаняване и заселване на еничарите в българските земи,
ИБИД, 28, 1972, стр. 55—66; от същата, Развитие и характер на кръвния данък в българските земи, ГСУ
ИФФ, 61, 3, 1968, стр. 35—72.
За разпространението на исляма в българските земи вж. П. Петров, По следите на насилието, С., 1972; от
същия, Съдбоносни векове за българската народност, С., 1975.
За дейността на дубровнишките търговци в българските земи вж. Ив. Сакъзов, Стопанските врьзки между
Дубровник и българските земи през 15 и 17 столетия, С., 1930. За разпространение на католицизма вж.
Ив. Дуйчев, Софийската католическа архиепископия през XVII век. Изучаване и документи,С, 1939. За П.
Парчевич вж. Б. Цветкова, Документи за Петър Парчевич от Венецианския държавен архив, ИДА, 27, 1974,
стр. 141—151.
За борбите на българския народ против османската власт вж. В. Златарски, Български въстания и опити
за въстания до средата на XIX век, В: България, 1000 години, С., 1930, стр. 707—735; К. Велики, Походите
на Михаил Витязул на юг от Дунава, ИПр, 1973, кн. 1, стр. 63—72; Ив. Дуйчев,Чипровец и въстанието през
1688 г., С., 1938; Б. Цветкова, Хайдутството в българските земи през 15—18 век, I, С., 1971.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXVIII
Турски документи за Осман Пазвантоглу и кърджалийството вж. у Д. Ихчиев, Турски държавни документи
за кърджалиите, СбНУК, 22—23, C., 1906: от същия, Турски документи за Осман Пазвантоглу Видински,
пак там, 24, 1908; Н. Милев, Известия за състоянието на Турция в края на XVIII в., СбБАИ, 6Т 1913. Вж.
също така Д. Йоцов, Материали за Пазвантоглу, извлечени от руските архиви, ПСп, 68, 1907; Й. Георгиев,
Кърджалиите и Осман Пазвантоглу, Търново, 1907; А. Ф. Милер, Мустафа паша Байрактар. Отоманская
империя в начале XIX в., М., 1947; Д. Косев, Към изясняване на някои проблеми от историята на България
през XVIII и началото на XIX в., ИПр, 1956, кн, 3.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXIX
З. Маркова, Българският народ и гръцкото духовенство в национално-културния живот през първата

половина па XIX в., ИПр, 1969, кн. 4, стр. 38—55; Ст. Шишков, Портрет на гръцкото духовенство и
коварните му дела против българите в Родопите, Пловдив, 1887; И. Тодоров, Филики етерия и българите
С., 1965.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXX
Паисий Хилендарски и неговата епоха (1762—1962). Сборник от изследвания по случай 200-годишнината

от История Славянобългарска, С., 1962; Паисий Хилендарски, История славяноболгарская. Първи
Софрониев препис от 1765 г. Увод, новобълг. текст и коментар Б. Райков, С., 1973; Б. Ст. Ангелов, Паисий
Хилендарски. История славянобългарская. Никифоров препис от 1772 г., С., 1961; от същия, Рилска
преправка на История Славяноболгарская, С., 1966; от същия, Съвременници на Паисий, I—II, С., 1963—
1964; Хр. Христов, Паисий Хилендарски и българското възраждане, С., 1962; от същия, Паисий
Хилендарски. Неговото време, жизнен път и дело, С., 1972.
622
За Софроний Врачански вж. Софроний Врачански, Избрани съчинения, С., 1929; Б. Ст. Ангелов, Ранни
книжовни занимания на Софроний Врачански, С., 1957; от същия, Софроний Врачански. Материали за
живота и творчеството му, С., 1958; от същия, Образи на Софроний Врачански до Освобождението, С.
1961.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXXI
441
За руско-турските войни и участието на българи вж. В. Д. Конобеев, Българското национално-
освободително движение. Идеология, програма, развитие, С., 1972; В. Златарски, Първите „български
депутати” в Русия, БИБ, I, 3, С., 1926.
За участие на българи в сръбските събития вж. П. Р. Славейков, Български дейци в Сръбската завера,
ПСп, 12 (1884), 13 и 14 (1885); Исторически паметници от времето на Заверата, С., 1884.
За емиграцията на българи във Влашко и Русия вж. Н. С. Державин, Страницы из истории болгарской
эмиграции в Россию во время русско-турецкой войны 1828—1829 г., УЗИС, I, 1949; П. Кисимов, Бягството
на сливенци подир руските войски на 1830 г., Българска сбирка, 1903, кн. 1; И. М. Мещерюк, Переселение
болгар в Южную Бессарабию 1829—1834 г., Кишинев, 1965.
За участието на Г. Мамарчев във войната вж. Ст. Романски, Георги Мамарчов и доброволческата му
команда от 1828—1829 г., СпБАН, 22, 1911.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXXII
Общо за развитието па просветното движение по време на възраждането вж. Н. Чакъров и Ж. Атанасов,

Очерк по история на българското образование, С., 196; Д. Косев, Просветното движение в България през
първата половина на XIX в., Ипр, 1946, кн. 2; За П. Берон вж. Сборник д-р Берон, по случай
стогодишнината на „Рибния буквар”, 1824—1924, С., 1925. За Ю. И. Венелин вж. В. Златарски, Юрий
Иванович Венелин и значението му за българите, С., 1903. За В. Априлов и за Габровското училище вж.
М. Арнаудов, В. Априлов — живот, дейност, съвременници, 1789—1847, С., 1971; Светилник на
новобългарската просвета, С., 1962. За Неофит Рилски вж. Ив. Снегаров, Принос към биографията на
Неофит Рилски, С., 1952. Вж. също така от Ив. Снегаров, Принос към биографията на Райно Попович, С.,
1959.
За първите български печатници вж. Ст. Кутинчев, Печатарството в България до Освобождението, С.,
1920; В. Златарски, Даскал Н. Карастоянов и неговата печатница, ПСп, 66, 1905; Ив. Снегаров, Първата
българска печатница, МПр, 193, кн. 3 и 4; П. Атанасов, Първи славянобългарски печатни книги, Известия
на Народната библиотека в София за 1957—1958, С., 1959, стр. 217—266; от същия, Нови данни за
славянското книгопечатане в Румъния през XVI век, Studia balcanica, 1970, 2, стр. 133—150.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXXIII
Общо за събитията вж. Д. Косев, Лекции по нова българска история, С., 1951. За Неофит Бозвели и
Иларион Макариополски вж. М. Арнаудов, Неофит Хилендарски Бозвели, С., 1930; от същия, Иларион
Макариополски и българският черковен въпрос; Иларион Макариополски, митрополит търновски, по
случай 50 години от смъртта му, С., 1925.
За отражението на Кримската война в България вж. Д. Косев, Отражението на Кримската война в

България (1853—1856), ИПр, 1947, кн. 2. За Одеското настоятелство вж. Н. Генчев. Одеското българско
настоятелство, ГСУ ФИФ, 64, 3, 1972, стр. 99—222.
За български църковен въпрос вж. П. Ников, Възраждане на българския народ.
623
Църковно-национални борби, С., 1971; Т. Бурмов, Българо-гръцката църковна разпра, С., 1902; В.
Златарски, Александър II и българският църковен въпрос, Сборник в чест на варненский-преславский
митрополит Симеон, С., 1922; Кирил, патр. български, Граф Н. П. Игнатиев и българския църковен въпрос,
С., 1958; Ив. Снегаров, Отношенията между българската църква и другите православни църкви след
провъзгласяването на схкзмата, С., 1929.
За революционните брожения сред българите вж. Сборник 100 г. заверата 1835, С., 1935; К. Велики,
Браилските бунтове 1841—1843, С., 1968; Стр. Димитров, Въстанието от 1850 година в България, С., 1972;
П. Кузманов, Кнез Иван Кулин, С., 1971; В. Трайков, Георги Стойков Раковски, С., 1974.
За дейността на общините вж. Хр. Христов, Българските общини през Възраждането, С., 1973.
БЕЛЕЖКИ КЪМ ГЛАВА XXXIV
442
За развитието на литературата и за отделни нейни представители вж. В. Пенев, История на новата
българска литература, IV, С., 1936; Очерки истории болгарской литературы XIX—XX веков, М., 1959; М.
Стоянов, Българска възрожденска книжнина, I, С., 1957. За развитието на науката вж. Българското
книжовно дружество в Браила (1869—1876), С., 1966. За читалищата вж. Н. Кондарев, Народните
читалища вчера, днес и утре, С., 1950. За периодичния печат вж. Г. Боршуков, Българската журналистика
1844—1877/78—1885, С., 1965. За театралния живот вж. Ив. Попов, Миналото на българския театър.
Спомени и документи, I, С., 1957. За музикалния живот вж. Ст. Петров, Очерци по история на българската
музикална култура, I, С., 1959. За изкуството вж. Н. Мавродинов, Изкуството на Българското възраждане,
С., 1957.
СЪКРАЩЕНИЯ
БИБ — Българска историческа библиотека

ВВр — Византийский времениик
ВИСб — Военно-исторически сборник
ГДА — Годишник на Духовната академия
ГКМ — Годишник на Народния музей в София
ГСУ БФ — Годишник на Софийския университет, Богословски факултет
ГСУ ИФ — Годишник на Софийския университет, Исторически факултет
ГСУ ИФФ — Годишник на Софийския университет, Историко-филологически факултет
ГСУ ФИФ — Годишник на Софийския университет, Философско-исторически факултет
ГСУ ФСлФ — Годишник на Софийския университет, Факултет за славянски филологии
ГСУ ФФ — Годишник на Софийския университет, Филологически факултет
ГСУ ЮФ — Годишник на Софийския университет, Юридически факултет
ИБАД — Известия на Българското археологическо дружество
ИБАИ — Известия на Българския археологически институт
ИБИД — Известия на Българското историческо дружество
ИИБИ ( = ИИИ) — Известия на института за история
ИПр — Исторически преглед
ИТНИ — Известия на Тракийския научен институт
КСИС — Краткие сообщения института славяноведения, Москва
МПр — Македонски преглед
ПСи — Периодическо списание
СбБАН — Сборник на Българската академия на науките
СбНУК — Сборник за народни умотворения, наука и книжнина
СпБАН — Списание на Българската академия на науките
СпБИД — Списание на Българското икономическо дружество
ТВТУ „КМ”— Трудове на Великотърновския университет „Братя Кирил и Методий”
УЗИС — Ученые записки Института славяноведения. Москва
ГЕОГРАФСКИ УКАЗАТЕЛ
Съкращения: вил. — вилает; в. — връх; гр. — град; губ. — губерния; ез. — езеро; к. — каза; княж. —
княжество; кр. — крепост; местн. — местност; обл. — област: ок. — околия; о-в — остров; пл. —
планина; п-в —полуостров; прист. — пристанище; пр. — проход, пролом; р. — река; санд. — санджак;
сел. — селище.
__А_ — __Б_ — __В_ — __Г_ — __Д_ — __Е_ — __Ж_ — __З_ — __И_ — __Й_ —
__К_ — __Л_ — __М_ — __Н_ — __О_ — __П_ — __Р_ — __С_ — __Т_ — __У_ —
__Ф_ — __Х_ — __Ц_ — __Ч_ — __Ш_ — __Щ_ — __Ю_ — __Я_
А.
Абидос 227.
Абоба 199.
Авала, в. 57.
Авдарма, кол. 604.
Авиньон, гр. 376, 389.
Авли, кр. 282.
Авлона, санд. 478.
Авлона, гр. 196, 363, 364, 451.
Аврет Хисар, гр. 119.
Австралия 35.
443
Австрия 435, 508, 513, 518, 524, 525, 531, 532, 539, 542, 561, 563, 577, 590, 600.
Агатопол, гр. 270, 318, 370, 409, 480, 500.
Адина, кр. 105.
Адрианопол, вж. Одрин.
Адриатика 112, 134.
Адриатическо море 36, 47, 60, 70, 78, 114, 123, 128, 135, 155, 196, 310, 388, 389, 452, 493, 513.
Адрия
Азия 88, 147, 157, 181, 221, 234, 289, 327, 329, 334, 356. 366, 371, 374, 382, 391, 396, 398, 404, 409, 414,
450, 455, 522, 526, 532, 548, 564.
Азия Мала 52, 75, 78, 94, 113, 114, 203, 211, 224 259, 262, 277, 283, 287, 334, 398, 400, 407, 425, 501, 558,
584, 588, 604.
Азовско море 106, 145, 146, 242, 605.
Аик, р. 242.
Айдин 355.
Айтос, гр. 43, 334, 345, 347, 348, 351, 376, 381, 392, 423, 453, 527, 540, 556, 563, 564.
Айтоски проход, 452.
Акарнания 252, 356.
Аквилея, 175.
Акдере, р. 65.
Акерман, гр. 480, 513.
Акиджи, с. 331.
Аксий, р. 36.
Алабак, р. 50.
Албано 251
Албания 46, 56, 76, 78, 84, 86, 112, 126, 195, 196, 198, 201, 216, 227, 232, 234, 235, 238, 252, 295, 308, 316,
319, 323, 336, 348, 349, 355, 366, 383, 388, 390, 393, 433, 444, 415, 416, 452, 481, 482, 488, 489, 490, 498,
503, 513, 514, 517, 525. 530, 542, 543.
Албания, Северна, 54, 57, 79, 489.
Албания, Южна, 79.
Албански пл. 57.
Алби, гр. 250.
Алвинц, с. 515.
Александрия, гр. 565, 604.
Алаксандровка, кол. 604.
Алексинап, гр. 38, 380, 409, 539.
Алесио (Леш) гр. 416, 493.
Алжир 296.
Алибейкьой, с. 605.
Алпи, пл. 36, 37, 40, 47, 57, 73, 100, 403.
Алпи, Албански, пл. 57, 73.
Алпи, Тиролски, пл. 81, 94.
Алута, р. 63, 102, 106, 301, 310, 423, 426.
Аматово, с. 69.
Америка, Южна, 61.
Амиен, гр. 389.
Ампело, с. 605.
Амфиполис, гр. 67, 217.
Анадола 526.
Анастасиева стена 106.
Ангиста, гр. 66.
Англия 82, 346, 426, 480.
Ангора, гр. 406, 411.
626
Андреево, кол. 604.
Анновка, кол. 604.
Антиохия, гр. 211, 225, 227, 245,247.
Анхиало, гр. 43, 86, 124, 156, 171, 245, 254, 265, 282, 283, 318, 319, 334, 345, 348, 372, 375—377, 411, 415,
423, 425, 440, 480, 563, 591, 605.
Аост, кр. 376.
Апрос, кр. 282.
Апулия, гр. 113, 139, 212, 247, 347, 449.
Арабия 526.
Арбанаси, с. 252, 299, 490, 527, 528, 556, 558.
Арбанаси Голямо, 606.
Арбанаси Мало, 606.
Арбанаси, гр. 527, 533, 490, 491.
444
Арбения (Албания) 253.
Аргирокастро (Арберия) 253.
Арда, р. 50, 51, 65, 258, 282, 310, 351, 528.
Арджан, р. 69.
Аржанско ез., 69.
Арзен, р. 57, 245.
Арисваница, в. 51.
Аристос, кр. 98.
Аркадиопол (Люлебургаз) гр. 266, 282, 370.
Аркадия 103.
Арменица, с. 257.
Армения 128, 139, 169, 229, 231, 233, 234, 238, 296, 564.
Арменохор, с. 257.
Арнауткьой 560, 606.
Арта, гр. 137, 283, 354.
Артан, р. 157.
Артана, вж. р. (Вит)
Артенски залив 137, 195, 200, 391.
Арчар, р. 38, 40, 62.
Арчар, гр. 38, 39, 62, 86, 123, 360, 439, 537.
Асимос, кр. 145.
Аспракания, гр. 229, 234.
Ателкуз, 182.
Атика 137, 139, 140, 181, 182, 189, 222, 225, 335, 371.
Атина, гр. 136,138,177, 194,198, 232, 233, 237, 345, 401, 478, 492, 546, 563, 600.
Атинско херцогство (Ливадия) 335, 415.
Атира (Буюк Чекмедже), гр. 162, 224.
Атира, р. 224.
Атлантически океан 184, 286.
Атлас, обл. 35.
Атон (Св. гора), п-ов, 52, 180, 224, 302, 310, 360—364, 394, 408, 439, 462, 437, 475, 502, 503, 524, 551, 553,
554, 578, 592.
Атонски гори 551, 553.
Ахая, вж. Гърция.
Ахелой, р. 188, 194.
Ахил о-в, 70, 223.
Ахрида, обл. 223, 310.
Ахър Челеби (Ахридо), 51, 607, 608.
Африка 35, 94, 105, 181, 190.
Африка Северна 190.
Б.
Баба, в. 506, 513.
Баба Ески (Булгарофигон), гр. 160, 183.
Бабадаг гр. 43, 212, 425, 480, 492, 503, 523, 571.
Бабашаница, в. 53.
Бабин зъб, пл. 39.
Бабин нос, пл. 38.
Бабина глава, пл. 61.
Бабук, с. 580.
Бабуна, в. 55, 385, 424.
Бабуна, пл. 56, 68, 251, 604.
Багдат, гр. 183, 225.
Бадер, с. 99.
Базарий (Бешик), ез. 52.
Бакаджик, пл. 541.
Бакау, с. 497.
Баково, с. 496, 511, 512.
Баконска гора 103.
Балабаница, в. 50.
Балава, р. 135.
Балатонско езеро 103, 176, 177.
Балдьово, с. 78.
Балкан, вж. Стара планина.
Балкански полуостров 35—37, 58, 75, 78, 79, 89, 92, 93, 96—98, 103, 105, 112, 115, 120, 123, 126, 127, 129,
176, 179, 210, 250, 251, 257, 365, 366, 384, 421, 440, 443, 454, 461, 470, 482, 503, 516, 520.
Балта Чокрак, с. 603.
445
Балтийско море 107.
Балчик, гр. 423, 435, 440, 480, 606.
Банат, обл. 100, 129, 505, 513, 517, 554, 604, 606.
Банат Северински 134, 293, 330, 338.
Баново, с. 604.
Баня, с. 64, 487, 488, 517, 573.
Бански окръг 488.
Бар (Антивари), гр. 452.
Барг, р. 89.
Бари, гр. 248.
Барич, в. 53.
Батак, гр. 51, 65, 528, 601.
Батак (Баташко езеро, Тресавище), ез. 50.
Батин, с. 560.
Батево, с. 487.
Баткун, кр. 80, 85, 269.
Баурчи, с. 604.
Бач, с. 515.
Башкалия, с. 604.
627
Бдин, вж. Видин.
Беброво, с. 42.
Бербовска река 64.
Беден баня 351.
Бей Арнаут, с. 491.
Беласица (Белич), пл. 52, 68, 228, 229, 385, 605.
Белград, гр. 38, 46, 52, 57, 58, 62, 86, 95, 109, 176, 184, 195, 202, 216, 218, 221, 232, 235, 246, 254, 260, 264,
265, 270, 295, 300, 301, 303, 322, 354, 405, 408, 413, 415, 422, 423, 429, 449, 452, 459, 482, 492, 493, 504,
514—516, 531, 532, 536, 539—541, 565, 574, 585, 590, 593, 595, 596, 598, 600.
Белград, вж. Берат.
Беликамен, с. 605.
Белица, вж. Белица.
Белица, с. 355, 439.
Белковец, с. 361.
Белово, гр. 64, 483.
Белово Голямо, с. 370.
Белово Малко, с. 80.
Белоградчик, гр. 39, 40, 378—380, 577.
Белоградишка ок. 577.
Белятово, кр. 244.
Бендер, приет. 480, 492, 603.
Беневент, обл. 179, 220.
Беобушка баня, вж. Кюстендил.
Беотия, обл. 137, 189, 237, 335.
Берат (Белград), гр. 218, 232, 349, 384.
Бердянска, ок. 585.
Берегавски проход 134, 146.
Беренде, с. 296.
Берея (Бер), гр. 70.
Берзития, обл. 135, 136.
Берковица, гр. 39, 40, 62, 494, 536, 551.
Берковишка планина 39.
Берлин, гр. 459, 537, 541.
Берово, гр. 585.
Берое, вж. Стара Загора.
Берат (Албански Белград), гр. 316, 326, 499.
Бесапара, гр. 80, 85.
Бесарабия, обл. 100, 129, 145, 181—183, 491, 542, 561, 562, 565, 568, 571, 580, 592, 603—605.
Бечкерек, кр. 504.
Бешамла, с. 604.
Бешгьоз, с. 604.
Бешик, ез. 135.
Бизия, кр. 341.
Билазора, гр. 89, 90.
Бинардаг, пл. 42.
Бинча, р. 60.
446
Бинча, пл. 60.
Биотия, обл. 225.
Бистра, с. 102.
Бистрица (Индже Карасу), р. 50, 102, 130, 254.
Бистрица (Халиакмон), р. 55, 56, 70, 224.
Бистрица, с. 138, 371.
Битолска котловина 56.
Битолско поле 287.
Битоля (Тали манастир), гр. 55, 56, 68, 69, 135, 201, 217, 229, 235, 157, 270, 296, 490, 491, 499, 527, 538,
546, 585, 587, 604—607.
Битолия, вил. 603.
Бихар, обл. 102.
Бищрик, в. 57, 73.
Блатенско езеро 460.
Блатна (Мозабург), гр. 177.
Блатно езеро 68.
Блато река 68.
Бобище, с. 461.
Богдановка, с. 604.
Богомила, с. 251.
Боденско езеро 81.
Боемия, вж. Чехия.
Божица, с. 528.
Болван, кр. 408, 409, 423.
Болвански проход 422.
Болгар, гр. 147.
Болгария, с. 604.
Болград, гр. 491, 567, 568, 597, 604.
Болоня, гр. 319, 463.
Бомбоки, с. 461.
Бон, гр. 600.
Бонила, кр. 535.
Бора, пл. 84.
Бордо, гр. 208.
Борна, гр. 272.
Боруйска хора 424.
Босдаг, пл. 51.
Босна 37, 53, 57, 61, 69, 76, 85, 87, 120, 131, 192, 199, 204, 207, 208, 210, 249, 251, 252, 255, 256, 258, 304,
309, 317, 328, 338, 374, 388, 389, 395, 413, 415, 416, 420, 430, 434, 436, 438, 440, 441, 445, 451, 468, 471,
478, 479, 482, 496, 498, 510, 539, 542, 543, 548, 560, 561, 599.
Босна Южна 224.
Босфор, пролив 44, 84, 128, 212, 238, 239, 250, 303, 377, 409, 417, 493, 586, 592.
Ботуня, р. 62.
Бохемия, вж. Чехия.
Бояна, р. 74, 82.
Бояна, кр. 147, 462, 473.
Бояна, с. 172.
Браила, гр. 451, 479, 480, 506, 513, 563, 565, 567, 602, 604.
628
Браница, с. 530.
Браничево, гр. 77, 184, 185, 235, 246, 248, 260, 264, 270, 271, 295, 300, 301, 303, 312, 329, 422, 423, 426,
429, 539
Бранхиалион, кр. 357.
Братевац, с. 606.
Брашов, гр. 403, 516, 558.
Брегалница, р. 51, 68, 82, 127, 257, 605.
Брезник, гр. 526.
Брезнишко 604.
Бриндизи, гр. 247, 248, 270.
Бруса, гр. 374, 394, 410, 481, 492, 501, 514, 529.
Бруст (Ругова), с. 73.
Буг, р. 106.
Буда, гр. 375, 402, 413, 414, 573, 595, 596 (Офен).
Будапеща, гр. 327, 547.
Будин, вж. Буда.
Бужиград, кр. 231.
447
Буз, гр. 510.
Букова, с. 102.
Буковина, обл. 103, 109, 129.
Буковина, с. 138.
Буколя, в. 57.
Букурещ, гр. 186, 504, 505, 523, 537, 538, 542, 546, 557, 558, 562, 565, 569—573, 578, 579, 587, 589, 590,
593, 596, 599—602, 604.
Бунар Хисар, гр. 65, 603.
Буново, с. 41.
Буновска (Етрополска) планина 40.
Бургас, гр. 171, 190, 556, 605, 606.
Бургаски залив 339, 347.
Бургуджи, с. 604.
Бурнум, гр. 95.
Бурчима, с. 580.
Бусинци, с. 528.
Бутел, с. 229.
Бутково, ез. 66, 80, 605
Бутротон, кр. 195, 235.
Бучива, р. 60.
Буюк дере, р. 65.
Бъдин, вж. Видин.
България 38, 56, 58, 59, 76, 87, 94, 100, 122—124, 129, 131—135, 154, 155, 157—160, 162—168, 171—181,
184, 185, 189, 192, 194—205, 211, 212, 214—216, 218, 219, 221, 222, 225—227, 231, 232, 234—236, 238,
239,242, 246, 247, 251, 252, 254, 261, 263, 264, 270—272, 275, 279—282, 285—287, 289, 301, 304, 305, 307
—310, 312, 313, 318, 320—322, 324, 326, 329, 331—334, 338, 339, 341, 343—345, 349, 350, 353, 354, 356,
357—360, 363—365, 367, 370, 373—375, 377, 378, 380, 388, 390—392, 395, 398, 402, 403, 405, 407, 414,
415, 417, 420—426, 428—430, 433—437, 439, 441, 442, 444—446, 450, 451, 458, 459, 462, 464, 466, 468,
470-472, 478, 481, 482, 488, 494, 496—498, 500, 501, 507, 509, 512—514, 516, 526, 542, 545, 448, 549, 554,
555, 558, 560—564, 567, 570, 571, 573, 579— 581, 583, 585, 587—589, 591, 592, 595—598, 600, 605.
България Велика 147, 154.
България Дунавска 215, 256, 295, 313, 436, 503, 575.
България Западна 213, 227, 288, 329, 435, 576.
България Източна 85, 188, 202, 211, 212, 215, 220, 497.
България Средна 373, 399.
Българофигон, вж. Баба Ески.
България Морава (Бинч Морава), 258.
Бърза Паланка, с. 120, 529, 539.
Бързия, р. 62.
Бяла, гр. 561.
Бяла паланка, с. 80.
Бяла църква (Акча клисе), кр. 245.
Бяло море, вж. Егейско море.
В.
Вавилон, гр. 207.
Вагенеция, обл. 137.
Вакарел, с. 223.
Вальево, с. 539.
Валопердже, с. 604.
Валовища (Демирхисар), гр. 66, 68, 546, 605.
Валона, гр. 196, 247, 253, 316, 319, 349, 355, 367, 383, 384, 389, 499,
Варваровка, с. 604.
Вардар, р. 37, 47, 48, 51, 52, 55, 61, 64, 67—69, 80, 87, 90, 99, 201, 222, 228, 230, 245, 248, 258, 268, 284,
288, 310, 366, 608.
Вардар Долен, р. 76, 204
Вардар Горен, р. 54, 67, 270.
Вардария, равн. 69.
Вардарска долина 53, 55, 136
Вардарски теснини 55.
Варна, гр. 43, 59, 64, 86, 146, 149, 265, 270, 375—377, 384, 386, 392, 399, 404, 405, 414, 415, 423, 425, 440,
451, 454, 480, 481, 491, 492, 503, 523, 527, 532, 563, 566, 571, 580, 591, 593, 605, 606.
Варна, санд. 605, 607.
Варош, с. 383.
Варшава, гр. 509, 511, 512.
629
448
Василико прист. 480.
Василис, кр. 232.
Василица, пл. 46.
Вате, с. 61.
Ватикана 346, 474.
Вацов, с. 505.
Ведериана, с. 99.
Везирхан, с. 73.
Везувий, пл. 48.
Велбъдж, вж. Кюстендил.
Велеград, гр. 170, 177.
Велес (Кюпрюли), гр. 55, 68, 90, 135, 235, 308, 311, 339, 344, 473, 490, 499, 517, 569, 587, 593, 597, 604,
605.
Велесница, с. 120.
Велестино, гр. 136.
Велика, р. 296.
Велики Девол 489.
Велики Извор, с. 604.
Велица (Белица), обл. 178, 539.
Венеция, гр. 237, 303, 336, 355, 356, 372, 375—377, 382, 391, 392, 416, 449, 483, 489, 490, 497, 506—509,
512—514.
Венча, кр. 444
Венчац, в. 57.
Верву, пл. 102.
Верея, вж. Ст. Загора.
Верила, пл. 46.
Верея (Караферия), гр. 136, 224—226, 235, 244, 383, 506.
Версиникия, кр. 161.
Вескоп (Воскопол), гр. 489.
Веспрем, гр. 504.
Ветерница, р. 60.
Ветрен (Хисарджик), с. 46, 224.
Видбол, р. 62.
Видбол, с. 62.
Видин, гр. 38, 39, 59, 62, 86, 123, 201, 216, 218, 220, 226, 227, 235, 254, 266, 301, 317, 329, 336, 347, 349,
362, 363, 368, 373—377, 379, 380, 384, 390, 395, 401—405, 409, 414, 423, 430, 434, 435, 437, 439, 440, 451,
452, 481, 493, 503, 508, 513—515, 517, 528—533, 535, 536, 539, 541—543, 554, 557, 565, 569, 577, 582, 592,
603, 605, 606.
Видин, санд. 422, 478, 488, 529, 530.
Видинска обл. 374, 437, 438, 530.
Видинска ок. 528, 577.
Видински паша лък 38.
Видринец, о-в 70.
Виена, гр. 241, 309, 459, 485, 489, 491, 497, 507—511, 514, 516, 544, 547, 561, 569, 574, 593, 601, 602.
Виза, гр. 281, 254, 282, 327, 329, 381, 407, 478.
Византия 93, 103, 108, 109, 132, 136, 167, 170, 172, 174, 179, 180, 186, 190—193, 199—201, 203, 215, 216,
218, 221, 238—240, 243, 244, 251, 257, 259, 260, 261, 267, 269, 271, 277, 287, 313, 318, 319, 324. 325, 328,
332—334, 336, 340, 341, 349, 351, 353, 355, 381, 388, 390, 402, 409, 415, 426, 429—431, 436, 437, 442, 544,
451, 468, 501.
Вилков, гр. 59.
Вира (Фере), гр. 307, 339, 351.
Вирпина, пл. 420, 439, 443.
Виситор, в. 57.
Висла, р. 134, 177.
Вит, р. 41, 46, 63, 79, 86, 87, 124.
Вит Бели, р. 63.
Вит Черни, р. 63.
Витербо, гр. 319.
Витиния, обл. 114, 128, 334, 349, 355.
Витоша, (Вмтош) пл. 37, 39, 40, 46—49, 62, 66, 217, 227, 315, 361, 390, 408, 410, 439, 462, 605.
Витоша, р. 439.
Вицина (Мачин), гр. 336, 423.
Вичина, р. 64.
Вишеград, кр. 296, 505.
Власина, пл. 48.
Власина, р. 48, 60.
Власиновци, с. 577.
449
Власински планини 51, 54, 385.
Влахия, обл. 336, 347.
Влахия (-Тесалия), обл. 136, 254, 328.
Влахия Бяла (-Мизия) 254.
Влахиотска земя (-Епир) 254, 328.
Влахия Малка (-Етолия) 254, 379.
Влахия Черна (-Молдова) 254.
Влашка Клисура (Костурско), кр. 587, 603, 605.
Влашко 38, 86, 100, 101, 103, 115, 119, 125, 129, 132, 242, 256, 257, 271, 280, 301, 338, 373, 374, 380, 395,
401, 403—405, 411, 412, 414, 415, 422, 423, 425, 426, 438, 441, 442, 451, 460, 481, 482, 490, 491, 494, 495—
497, 499, 500, 502, 504, 505, 508, 512, 513— 516, 523, 528, 531—537, 541, 542, 547, 552, 561—567, 570, 571,
579, 590, 595, 600, 606.
Влашко Западно 134.
Влашко Малко 293, 580.
Воден (Едеса), гр. 48, 69, 76, 167, 217, 218, 221, 222, 227, 229, 230, 249, 258, 308, 309, 348, 351, 499, 541,
546, 547, 563, 605.
630
Воден, с. 605.
Воденски водопад 70.
Волга, р. 107, 117,147, 153, 182, 239, 341.
Волер, гр. 227.
Волконещи, с. 490, 491, 604.
Врана, с. 138.
Враня, гр. 60, 408, 540, 603.
Врата, залив 222.
Вратарница, 61.
Вратна, с. 120.
Враца, гр. 40, 62, 435, 499, 530, 532, 534, 535, 556, 557, 563, 575, 605.
Врачанска планина 40.
Врачар 504, 513.
Врачишта, кр. 98.
Врзана, кр. 98.
Врохота, пл. 232.
Връшка чука, в. 38.
Вучитрън, санд. 478.
Вълчитрън, с. 488.
Върбина планина 46.
Върбица, с. 444, 522, 536.
Върбовка, с. 590.
Въча (Кричимска река), р. 65.
Вячеславовка, с. 604.
Г.
Габрово, гр. 42, 63, 123, 125, 533, 547, 563, 567, 569, 574, 575, 579, 586.
Габровска пл. 590.
Гайдар, с. 604.
Галата, кр. 356, 375, 376, 440, 480.
Галата (при Цариград) 381, 386.
Галац, гр. 59, 452, 565, 574, 604.
Галиопол Венециански, 301, 302, 357.
Галиполи 86, 250, 336, 358, 371, 375, 377, 415.
Галиполи, санд. 478, 605.
Галиция, обл. 109, 121, 399.
Галич, кр. 256, 257.
Галичица, в. 56, 70, 72, 81.
Галичник, в. 53.
Галия 93, 154.
Ганос, пл. 269, 318.
Гарда, ез. 251.
Гацка, р. 135.
Генуа 337, 387, 391.
Генус, вж. Шкумба.
Георгиевска, с. 604.
Герлово, обл. 491, 522, 606.
Германия 184, 220, 250, 306, 426.
Германщица, с. 66.
450
Гиген, с. 63.
Гидикли, с. 541.
Гиляне, с. 539.
Главан, с. 604.
Главиница, обл. 137, 172, 235, 464.
Глеб, пл. 55, 57.
Глимбока, с. 102.
Глоговица, с. 102.
Голеш, в. 54.
Голеш, пл. 60.
Голешница, пл. 55.
Голубац, гр. 395.
Голица, с. 604.
Голо бърдо, пл. 46, 66.
Голубац, гр. 414.
Голям Буялък, с. 603.
Голяма река 68.
Гопище, с. 605.
Гора (при Охрид) 499.
Горачевци, с. 255.
Горица, с. 138.
Горномизийски планини 48.
Гостивар (Костово), гр. 67.
Град, о-в 70.
Градец, с. 69, 483, 528, 599.
Градечница, с. 443.
Грам, пл. 129.
Гран (Острягон), гр. 260, 504, 505, 511.
Граница, с. 138.
Граснич, местн. 74.
Грац, гр. 516.
Грациана, кр. 294.
Грачаница, кр. 243, 408.
Гревено, котл. 55.
Гренобъл, гр, 376.
Грузия 226, 233, 564.
Гуюмли, с. 540.
Гълъбец, пл. 399.
Гърци, с. 577.
Гърция 78, 86, 87,110,123,133,137—139, 141, 173, 190, 213, 232, 249, 257, 338, 383, 408, 424, 426, 448, 523,
563, 564.
Гьозтепе, в. 79, 127.
Гьопса, р. 45, 65, 329, 337, 338.
Гювенджилер, с. 528.
Гюмюрджина, гр. 50, 86, 225, 228—231, 352, 238, 282.
Гюневка, с. 604.
Гюргево, гр. 59, 401, 410, 444, 479, 504—506, 513, 604.
Гялище (Ялище) в. 53.
Д.
Дабилово, с. 531.
Дабница, с. 565.
Дакия, обл. 35, 86, 87, 92, 94, 96, 97, 101—103, 105, 109—111, 129, 130, 134,135,145, 162, 256, 321, 458,
461.
Далмация, обл. 76, 82, 84, 94, 95, 106, 110, 112, 117, 134, 164, 256, 336, 346, 361, 364, 389, 444, 482, 543,
560.
Дамаск, гр. 526.
631
Даонион, кр. 283.
Дарданели, провлак 189.
Дардания, обл. 60, 84, 86, 98, 101, 105, 127, 129, 234, 321.
Дасолтай, с. 604.
Деалу, пл. 102.
Дебре, кр. 98.
Дебър (Дибра), гр. 53, 55, 72, 73, 82, 90, 123, 126, 235, 236, 328, 416, 433, 492, 499, 548, 581, 583, 584, 595,
603.
451
Дебър Горни, 604, 608.
Дебърица, местн. 72, 606.
Дебърски планини 521.
Дебърщица 464.
Дева, с. 515.
Девелт, гр. 87, 161, 171, 183, 184, 195.
Девина, кр. 325.
Девлет Агач, с. 604.
Девня, гр. 64, 86.
Девол, гр. 232, 464.
Девол, р. 56, 70, 71, 123, 129, 231, 310, 390, 603, 605, 606.
Девол, обл. 129, 235, 295.
Девол Малки, дол. 71.
Деволска хора 424.
Дедеагач, гр. 65, 86, 603.
Дежево, с. 195.
Дезгиндже, с. 604.
Делвина, санд. 478.
Делжелер, с. 604.
Делидже дере 43.
Делиорман (Луда гора), обл. 42.
Делфи 79, 189.
Деметриада, гр. 136.
Демир Бабу Дервиш, р. 64.
Демиркапу (Железни врата), пр. 42.
Деневка, с. 604.
Дервент, с. 603.
Деркос, кр. 103, 603.
Дермщадт, гр. 592.
Дешат, пл. 53.
Джермен (Герман), р. 66, 418.
Джибра (Цибрица), паланка 62.
Джибра, вж. Цибрица.
Дживджи бара 539.
Джумайска долина 66.
Джумая (Благоевград), гр. 51, 416.
Диарбекир, кр. 586, 590.
Димотика (Дидимотихон), гр. 65, 123, 277, 281—283, 294, 295, 338, 339, 348—351, 357, 409, 424, 453, 454,
528, 603.
Димитрица, кр. 261, 264.
Димитровица, вж. Митровица.
Димитровка, с. 604.
Дирахион (Драч), гр. 104, 106.
Дияново, с. 604.
Днепър, р. 63, 118, 124, 133, 212, 261, 318.
Днепър Долен, р. 183.
Днестър, р. 93, 101, 146, 182, 183, 472, 541.
Добра, с. 102.
Добрида, р. 56.
Добрич (Хаджиоглу Пазарджик, дн. Толбухин), гр. 125, 513.
Добрич, равн. 342, 409.
Добрича, равн. 60, 414.
Добродоляни, с. 255.
Добруджа 43, 59, 76, 101, 109, 149, 254, 258, 367, 395, 424, 425, 489, 496, 497, 513, 529, 549, 563, 580, 605.
Добруджа Северна 606.
Дойран, гр. 258.
Дойранско ез. 69.
Докса, пл. 56.
Долна земя (-Македония) 424.
Дон, р. 145, 182, 239, 318.
Дорково, с. 487.
Доростол, вж. Силистра.
Доспат планина (Деспотодаг), вж. Родопи.
Доспат, р.
Драва, р. 164, 192, 233, 235, 389, 460.
Драговития, обл. 136, 205.
Драговет, градите 136.
452
Драговина, в. 136.
Драговица, р. 136.
Драгово, с. 605.
Драгоман, гр. 60, 517.
Драгор, р. 56, 68.
Драгосатещи, с. 516.
Драма, гр. 51, 66, 282, 366, 383, 593, 603.
Драч, гр. 140, 168, 187, 192, 194—196, 224, 226, 227, 230—232, 235, 237, 245, 247, 248, 252, 253, 260, 272,
285, 292, 294, 295, 316, 319, 328, 349, 367, 383, 390, 490, 499.
Драчка обл. 192.
Дрин, р. 37, 57, 72—74, 79, 86, 124, 195, 223, 252, 539.
Дрин Бели, р. 72, 73, 121, 255.
Дрин Черни, р. 37, 53, 57, 72, 73, 82.
Дрина, р. 124.
Дринопол, гр. 235.
Друзипара (Карищиран), гр. 80.
Дръстър, вж. Силистра.
Дубно, кр. 510.
Дубровник (Рагуза), гр. 46, 192, 224, 256, 258, 300, 304, 309, 337, 346, 377, 389, 394, 420, 447, 452, 492, 493,
509, 535.
Дукагин, санд. 478, 495.
Дукаджин, местн. 74, 530.
632
Дукля, обл. 272.
Дунав (Истър), р. 36—40, 42—44, 46, 47, 57—59, 61—64, 76, 77, 79, 84—86, 90, 92—97, 101—110, 112, 114,
115, 119, 120, 129, 130, 132, 134, 135, 142—146, 149, 152—156, 158, 159, 162, 165, 168, 174, 182—184, 195,
196, 202, 212, 215, 216, 221, 223, 235, 237—239, 242, 244—246, 252, 254, 257, 258, 263, 266, 270, 275, 281,
297, 301, 304, 306, 319, 329, 349, 373, 375, 376, 381, 389, 392, 395, 401—407, 414, 415, 421—423, 425, 426,
440, 441, 451, 452, 460, 461, 481, 492, 493, 502, 504—506, 530, 532, 533, 535, 537, 538, 542, 545, 547, 560—
563, 571, 579, 581, 586, 588, 590, 602, 606, 607.
Дунав Долни 85, 92, 107, 155, 166, 451, 502, 603.
Дунавец, ръкав 59.
Дунавска обл. 39, 488, 588.
Дунавски вил. 588, 589, 603, 605—607.
Дунавски пролом 37.
Дунаевка, с. 604.
Дупница (Дубница), гр. 47, 452, 528, 574, 595.
Дупнишка котловина 66.
Дупнишко 47, 442.
Дураци, с. 497.
Дурацо, вж. Драч.
Дълга ливада (Макроливада) 409.
Дъмбовица, р. 102, 505.
Дързилово, с. 563.
Дюлемен, с. 604.
Е.
Ебея, о-в 52, 139, 189, 249, 317, 356, 386.
Еврип, гр. 249.
Европа 35, 79, 111, 138, 184, 190, 195, 206, 275, 296, 307 334, 335, 356, 357, 369, 374, 382, 407, 426, 455,
458, 468, 481, 491, 532, 543—545, 553, 564, 576.
Европа Западна 200, 553.
Европа Средна 37, 204.
Европа Южна 250.
Егейски басейн 36.
Егейско (Бяло) море 36, 37, 49, 50, 52, 61, 63, 64, 79, 80, 84, 86, 128, 221, 223, 248, 259, 269, 335, 355, 413,
563, 603, 605.
Егина, гр. 168.
Египет 110, 190, 222, 392, 487, 526, 536, 573, 574.
Егри (Крива) Паланка, гр. 51, 554.
Едирне, вж. Одрин.
Ежово, с. 418.
Екерне, прист. 480.
Елада (Гърция) 37, 78, 97, 104, 105, 108, 109, 137—140, 142, 182, 190, 200, 222, 225, 237, 242, 252, 253,
269, 275, 285, 349, 388, 391, 455, 546, 563.
Елатея, гр. 97.
453
Елатно езеро, вж. Блатно.
Елба, р. 107.
Елбасан, гр. 230, 295, 310, 478.
Елдорадо 172.
Елена, гр. 42, 436, 528, 566, 578, 599.
Еленовка, с. 604.
Елешка река 68.
Ели дере, р. 50, 65.
Елисаветовка, с. 604.
Емине, нос 43, 361, 439, 440, 605.
Емона, гр 43, 336, 337, 363, 367, 375, 391.
Енакосия, кр. 376.
Ени Загора (Нова Загора), гр. 45.
Енидже, гр. 69, 608.
Енидже Вардар, гр. 605.
Енос, гр. 44, 65, 86, 318, 356, 357, 563.
Енсина, кр. 109.
Епиват, гр. 297.
Епир 86, 87, 98, 101, 105, 113, 129, 137, 139—141, 154, 195, 235, 237, 245, 252, 254, 274, 289, 305, 328, 340,
348, 356, 366, 415; 430, 455, 488—490.
Епир Северен 216.
Еркене, (Регина, Ергина), р. 44, 65, 109, 162.
Еркесия, 212, 227.
Еркеч, с. 563.
Ерлау (Ягер), р. 460.
Ерусалим, гр. 160, 575.
Ескиджумая (Търговище), гр. 491, 606.
Ета, р. 226.
Етолия, обл. 226, 252, 254, 366.
Етрополе, гр. 41, 131.
Етрополе, ез. 40.
Етрополска планина (Буновска) 452.
Етрополски проход 264.
Етър, вж. Янтра.
Ефес, гр. 411.
Ефрат, р. 35, 233.
Ефрем, кр. 310.
Ж.
Ждрело, кр. 329.
Жеглигово, обл. 385, 489.
Железна, с. 442, 494, 495.
Железнец, вж. Демирхисар, Валовища.
Железни врата (Демиркапу) 43, 50, 68, 96, 373, 481.
Железник, вж. Ст. Загора.
633
Женева, гр. 71, 376.
Жеравна (Башкьой), гр. 43, 483, 529, 541, 565, 597.
Жлеб, р. 73.
З.
Загора, вж. България.
Загора Мелнишка 227.
Загоре, обл. 363, 513.
Загоричане, с. 461.
Загорил 496.
Загорско 353.
Загреб, гр. 459, 516, 593, 599.
Задар, гр. 191, 192, 258.
Задунаево, с. 604.
Заддунавие 488, 512, 513.
Зайчар, гр. 61, 604.
Залатна (Златна), с. 102.
Зангонски проход 56, 71.
Зарнат, гр. 140.
Захлумие (Херцеговина) 251.
Захлумие, обл. 192, 224.
454
Звенигород, гр. 256.
Звечан, кр. 299, 345, 517.
Зворник, гр. 53.
Зелена, с. 604.
Зелениград, кр. 414.
Землин, кр. 342, 423.
Землън (Земен), кр. 66.
Зета (Черна гора), 237, 336, 367, 383, 388.
Зимнич, гр. 60, 562.
Зихна, кр. 383.
Златарица, гр. 64.
Златица, гр. 40, 45, 46, 63, 64, 413, 414, 485, 528.
Златишка планина 40.
Златна врата 161, 183, 187.
Златен рог 161, 187, 193, 260, 407.
Злетово, с. 167.
Злетовска река 68.
Злетово, обл. 328.
Знеполе 408, 423.
Знеполска обл. 410.
Зокол, кр. 380.
Зубер планина 75.
Зурта, р. 101.
Зустас, р. 98.
Зъхна, гр. 51, 66, 289.
И.
Ибар, р. 60, 167, 195, 254, 255, 345.
Иванова ливада, местн. 38, 39.
Ивановка, с. 604.
Иверия (Грузия) 311, 376.
Иглица (Трезмис), с. 86.
Извор, р. 126, 343.
Изерник, гр. 147.
Измаил, гр. 59, 492, 503, 513.
Иланджи, с. 84.
Илиино, с. 68.
Илирия, обл. 88, 89, 101, 104—106, 112, 114, 146.
Илменско, ез. 133.
Илова, р. 102.
Илирик, обл. 36.
Инджигис, гр. 409.
Индия 426.
Инзовка, с. 604.
Иногоща, с. 408.
Ипек, гр. 517, 530.
Ирландия 82.
Исакча, прист. 59, 86, 480, 492.
Исерлия, с. 604.
Искрец, р. 63.
Искър (Искар), р. 38—41, 46, 49, 59, 62, 63, 87, 124, 401, 408—410, 495—497, 534.
Искър Бели, р. 62.
Искър Долен, р. 62, 72.
Искър Черни, р. 49.
Искър Малки, р. 63.
Искърска долина 47, 409.
Искърски пролом 39, 63, 563.
Искърско дефиле 40.
Испания 40, 92, 94, 426.
Истранджа, гр. 44.
Истрия, обл. 101, 233, 255, 384, 446, 462, 470, 482.
Истър, вж. Дунав.
Исхия, о-в 319.
Итака, обл. 546.
Италия 78, 88, 92, 94, 98, 100, 101, 105, 145, 147, 154, 184, 203, 207, 209, 212, 213, 220, 236, 238, 249, 250,
260, 346, 371, 372, 381, 403, 417, 444, 474, 490, 572.
Италия Горна 82, 97, 286.
455
Италия Южна 212, 236, 250, 251.
Ифлекия, кр. 444.
Ихтиман, гр. 46, 63, 223, 331, 381, 393, 408, 409, 528.
Ихтимански среден гребен 45, 46.
Ичера (Вечера), с. 43.
Ишми, р. 57.
Й.
Йенишехир, гр. 401.
Йоанопол, вж. Преслав.
Йонийско море 36, 113.
К.
Кабиле, при Ямбол, гр. 85.
Каваклий (Тополовград), гр. 529.
Кавала, гр. 194, 335, 383, 385.
Каварна, гр. 414, 423, 440.
Кавая, с. 527.
634
Кавеца, кр. 98.
Кавказ, пл. 75, 145, 581, 588.
Кадибоаз, местн. 38.
Кадимлия, в. 41.
Казан, вж. Котел.
Казан, гр. 147, 292.
Казанлък, гр. 41, 45, 65, 85, 401, 575.
Казанлък, к. 607.
Казанлъшка долина (Туловско поле) 65, 76, 85.
Казаяклия, с. 604.
Каймакчалан, вж. Нидже.
Кайраклия, с. 604.
Калабрия, обл. 190, 499.
Калама, гр. 195.
Каламати, гр. 139.
Калараш, гр. 59, 504.
Калафат, гр. 59, 425, 537.
Калиакра, гр. 336, 373, 375, 377, 414, 415, 440, 480.
Калипол, Галиполи, гр. 124, 335.
Калканделен 540.
Калофер, гр. 41, 45, 65, 527—528, 575, 599.
Калугерени 504—506.
Калчова, с. 604.
Кама, р. 147, 153.
Камбунски планини 56.
Каменица, с. 138, 487, 512, 540.
Каменча, р. 342.
Кампания, обл. 131.
Камчик, с. 604.
Камчия (Тича), р. 64, 149, 213, 367.
Камчия Голяма (Буюк, Акъли Камчик), р. 42, 43, 149, 185, 423.
Камчия Малка или Луда (Кючук или Дели Камчик), р. 42, 43.
Кандия, гр. 357, 486, 549.
Канин, гр. 319, 349, 367, 383.
Канина (Балона), гр. 235.
Калиново, с. 566.
Капщат, пл. 48.
Кара Арнаут, с. 491.
Карабунар 556.
Карабудун, н. 411.
Карадаг, вж. Черна гора.
Караджадаг (Източна Средна гора).
Каракал 537.
Каракурт 490, 491.
Карановац, гр. 60.
Караншебеш 514—515.
Карбона (Балчик), гр. 336, 353, 354, 367, 423, 435, 440.
456
Карвунска хора 423.
Карея 502.
Каринтия, обл. 247.
Каркария, пл. 51.
Каркасон 470.
Карловци, гр. 515, 554.
Карлово гр. 41, 125, 471, 528, 575, 595, 601.
Карловска река 65.
Карловци 473.
Карлък, в. 51.
Карнава (Каварна), кр. 336.
Карнобат, гр. 43, 134, 171, 333, 381, 423, 424, 522, 527—528, 541, 555.
Карновска планина 424.
Карпати, пл. 37, 38, 93, 97, 255, 331, 394, 412, 502, 504—505, 537, 571.
Карпати Горни, пл. 49.
Карс, пл. 37, 57, 145.
Картаген, гр. 110, 111, 417.
Карчин, в. 53.
Каршиак, в. 55.
Касандрийски п-ов 52, 335.
Касиквиар, обл. 61.
Каспийско море 100, 106, 145.
Кастория вж. Костур.
Кастория, ез. 70.
Кастрица, кр. 423, 440.
Кастамуни, кр. 401.
Катаржина, с. 603.
Катаро, гр. 256, 328, 452, 483.
Катасирти, местн. 188, 190, 191.
Катраница 541.
Катунище, с. 450.
Кафа, гр. 357, 358.
Качанашкия проход (Качанишки) 540.
Качаник, гр. 54, 517.
Качанишки проход 53, 68.
Кведлинбург, гр. 220.
Кебър, р. Киамбър, вж. Джибра, Цибра.
Келлиа, кр. 336.
Кепри, кр. 409.
Кересдавица, кр. 444.
Керестеш 505.
Кестрич, кр. 318.
Кефалония, о-в 246.
Киев, гр. 110, 212, 213, 239, 257, 359, 389, 476, 511, 554, 581, 585, 593.
Киевска губерния 94.
Кизик 586.
Килийски ръкав 59.
Килия, обл. 281.
Килифарево, с. 361—364, 439.
Килия, гр. 59, 402, 492.
Кимполунг, пр. 227, 228, 499.
Кинурия, обл. 140.
Кипарисия, гр. 137.
Кипилово, с. 569.
Кипровец (Чипровец), гр. 435, 441, 442, 494, 496—497, 507, 514.
635
Кипсела (Ипсала), гр. 262, 266, 268, 282, 283.
Кипчак 174, 425.
Кипър, о-в 211, 233, 357, 381.
Кириет Лунга.
Кирсово, с. 604.
Кистерна, гр. 140.
Кичево (Кричово), гр. 53, 67, 595, 605.
Кичевски, пл. 521.
Кишинев 571, 593, 596.
Кишлава, с. 603.
457
Кладово, гр. 120, 379, 422, 481, 508, 532, 536—537.
Клештевица, кр. 98.
Клидион, пр. 227, 228.
Клисура, гр. 41, 45, 494, 495, 528, 601.
Клисурска планина 40.
Клокота, в. 60.
Клокотница, с. 294, 295, 454.
Ключ, нах. 481.
Кнежа, кр. 435.
Княжевац (Гургусовец), гр. 61.
Княжевацка околия, 119, 134, 604.
Кобилица, в. 53, 54.
Ковашна (Квасна), с. 102.
Код Китай, Колония 604.
Кожана, с. 605.
Кожух (Кожов), пл. 55.
Козил, кр. 235.
Козяк, кр. 367, 440.
Козята река 541.
Кокел, р. 102.
Колисия, гр. 198.
Колубара, р. 422.
Колудей, р. 56, 69.
Комарно, гр. 504.
Коман Долен, с. 301.
Коман Горен, с. 301.
Команичево, с. 461.
Комарово, с. 43.
Комрат 568, 604.
Конаре, с. 483.
Кондура, гора 139.
Кониково, с. 547.
Кония 567.
Конкорецо 470.
Констани, гр. 475, 476.
Констанция. кр. 195.
Коняво, пл. 46.
Копаоник, пл. 38, 54, 57, 60, 494.
Копачени 516.
Копиловец, с. (Копеловци) 494—496.
Коприан, гр. (Прокупле) 408—410.
Копривщенска долина 485.
Копривщица (Авраталан), гр. 45, 63, 64, 483, 485, 527—528, 563, 566, 574, 579, 586, 599.
Копсис, кр. 334, 338.
Кораб, в. 53, 54, 73, 417.
Коринт 103.
Корова, с. 487.
Корон, кр. 377.
Корона, гр. 140.
Корсун, гр. 224.
Корфу, о-в 137, 195, 231, 294, 319, 377.
Корча (Гьорджа), гр. 71, 384, 489.
Корча, област 499.
Корчанска котловина (Голям Девол) 71, 489, 603.
Косаница (Косница), с. 98.
Космай, в. 57.
Космидион, кр. 193, 407.
Косово поле 53, 54, 57, 60, 61, 73, 75, 82, 86, 100, 195, 235, 243, 299, 338, 345, 365, 388, 393, 394, 418, 482,
521.
Косовча, кр. 444.
Костандово, с. 487.
Костанца, кр. 440.
Костен, с. 555—556.
Костенец, гр. 400, 401, 407, 476, 487.
Костено поле 400.
Костинброд, с. 355, 439.
Костово, вж. Гостивар.
458
Костолац (Виминациум), гр. 86.
Костур (Кастория), гр. 55, 70, 71, 129, 189, 221, 230—232, 235, 243, 245, 247, 248, 254, 310, 383, 384, 425,
461, 499, 541, 569, 605.
Костурско, ез. 603.
Котел (Казан), гр. 43, 126, 450, 475, 483, 486, 527—528, 541, 546, 555—558, 564—565, 569, 573, 575, 577,
595, 600.
Котленски боаз 43.
Котленски, пр. 452.
Котор, гр. 231, 304, 355.
Котори, с. 461.
Котраже 539—540.
Кочани 547.
Кошково, с. 603.
Крагуевац, гр. 258, 574, 595, 596.
Краинска околия 604.
Краище, обл. 363.
Крайна, обл. 121, 423, 481, 540, 542.
Крайова, гр. 403, 537, 565, 569, 604.
Краков, гр. 331.
Кранеа (Еркене), кр. 336, 423, 440.
Красна, р. 102.
Красиви дъбове, местн. 221.
Кратово, гр. 51, 127, 202, 385, 393, 395, 492, 494, 605.
Кратовско 604.
Кресна, пл. 51, 66.
Крета, обл. 87.
Крива река (Егрису), р. 49, 68.
636
Кривошия (Егрибоюр), в. 53.
Кривус, кр. 310.
Крим, п-в 132, 156, 173, 239, 245, 318, 331, 332, 336, 387, 425, 451, 509, 513, 522, 585, 603.
Крит, о-в 111, 139, 168, 169, 211, 386, 387, 499, 542.
Кричим, р. 50, 136.
Кричим, кр. 269, 285, 310, 351, 528.
Кроя, гр. 416.
Кронщат, гр. 403, 537, 569, 596.
Кроя, гр. 295, 310.
Крупник, гр. 417.
Кручик, с. 523.
Крушевац (Аладжа-хисар), гр. 300, 408, 409, 412—414, 478.
Крушево, с. 521, 605.
Крушово, вр. 51, 604, 606.
Крушово, гр. 129, 491.
Крън, гр. 333, 423.
Крънска хора 423.
Ксанти, гр. 352.
Ксантия, кр. 294, 318.
Ксеноф 550.
Ктения, кр. 345.
Кубан, р. 75, 145.
Кубанка, колония 603.
Кубей, с. 604.
Кубин (Кеве), кр. 273, 275, 375, 422.
Куклен, с. 605.
Кукуш, гр. 383, 587, 608.
Кула, кр. 408.
Кулели Бургас, гр. 65.
Кулпа, р. 169.
Куманите, с. 425.
Куманичево, с. 425.
Кумания (Влашко), обл. 183, 301, 310.
Куманово (Жеглигово), гр. 68, 268, 425, 489, 554, 605.
Куновица, пл. 413, 416.
Куновица, кр. 414.
Куновица, пр. 414, 423.
Купаран, колония, 604.
459
Купелник, с. 77.
Курбетска планина 48.
Куриска, кр. 145.
Курудаг, пл. 44.
Куруджи 522.
Куручешме 578, 601.
Куршумлие, гр. 60.
Кутловица 514—515.
Кутна 512.
Кучайна, пл. 488.
Къз Дервент, с. 604.
Къмполунг, равн. 441, 442.
Кърджали, покрайнина 52.
Кърк, р. 119, 255.
Кърк гечид, пр. 43.
Къркклисе (Лозенград), гр. 381, 478, 483.
Кьолн, гр. 250.
Кюлевча 563.
Кюлевче с. 604.
Кюпрюли, вж. Велес.
Кюприя 539.
Кюретне, колония, 604.
Кюстенджа (Томи), гр. 59, 86, 132, 480, 606.
Кюстендил, Пауталия, (Велбъдж), гр. 46, 51, 66, 76, 80, 86, 105, 114, 235, 265, 270, 295, 308, 342, 343, 363,
367, 385, 393, 417, 420, 423, 431, 434, 452—453, 455, 476, 493, 527—528, 606.
Кюстендилско 47, 323, 478, 604.
Кютахия 558.
Кючук Бакаджик, пл. 44.
Л.
Лаб, р. 61, 393.
Лабин, гр. 123.
Лабуца, кр. 98.
Лагадинско поле 52.
Лаган, гр. 379, 380.
Лагоска лагуна 352.
Лайпциг, гр. 601.
Лакедемон, вж. Спарта.
Лакония, обл. 139.
Лаконския бряг 139.
Лампсак, кр. 189, 301, 302, 436.
Лациум, обл. 35.
Лангаза (Богданица), р. 69.
Лариса, гр. 218, 219, 222.
Латеран, гр. 290.
Латинска империя 278, 288, 301, 314, 319.
Лвов, гр. 510, 511, 571, 585.
Лева, р. 40.
Левунион, местн. 244.
Лемб, пл. 313.
Лемнос, о-в 52, 474.
Лепенец, р. 61, 68.
Лерин, гр. 123, 348.
Лесбос, о-в 377.
Лесковац, гр. 60, 258, 414, 539.
Лесковска пл. 202.
Лесново (Овче поле) 341.
Леш, гр. 74, 123, 224.
Лешница 418.
Лешок, с. 595.
Ливадия, гр. 335.
Ликостомион 441.
Ликосторион, кр. 336.
Лил, гр. 280.
Лим, р. 84, 95, 192.
Лина, с. 560, 603.
460
637
Линц 516.
Лион, гр. 321, 376.
Липиска, гр. 489.
Липлян (Улпиана), гр. 86, 195, 231, 235, 328.
Липовац, кр. 408, 409.
Липра, с. 174.
Литва 326, 359, 364, 416, 423.
Ловеч, гр. 63, 76, 125, 264, 405, 437, 441, 481, 560, 561, 575, 608.
Лозана, гр. 376.
Лозенград 479, 538, 592.
Лом, гр. 62, 123, 317, 534, 537, 601, 606.
Лом, р. 39, 40, 62, 64.
Ломска околия 577.
Ломбардия, обл. 154, 250, 251.
Лонгос (Сикия), п-ов 52.
Лонгос, кр. 230.
Лондон, гр. 545.
Лорето 506, 509.
Лосита, р. 404.
Луда Яна, р. 65, 486.
Лума, р. 53.
Лунка Черна, с. 102.
Луря, р. 73.
Лъгава, р. 102.
Лъджа 528.
Лъджене, с. 487.
Лъжене, с. 41.
Лъженска планина 40.
Любляна, гр. 95, 516.
Люботрън (Любетен), пл. 53, 54, 55, 60, 61, 67, 342.
Люлебургас, гр. 183, 563.
Люлин (Лелин), пл. 46, 43, 60, 66.
Люма, р. 73.
Лясковец, гр. 364, 528, 577.
М.
Мавровлахия 254, 399.
Магарево, с. 56, 605.
Магдебург, гр. 220.
Магнезия 334, 410.
Магура, пл. 102.
Мадара 444.
Маджарско вж. Унгария.
Мазурица, в. 60.
Майданпек 384.
Майна, обл. 140.
Македония 36, 48, 66, 84, 85—88, 98, 100, 101, 103, 105, 110, 111, 114, 122, 132, 135, 153—155, 157, 160,
167, 174, 177, 191, 195, 198, 199, 201, 203, 225, 234, 235, 239, .242, 245, 247, 251, 255—257, 268, 274, 275,
280—282, 285, 289, 295, 300, 304, 308, 310—312, 318, 329, 331, 335, 339, 340, 342, 344, 345, 348, 350, 351,
354, 366, 367, 371, 372, 382—385, 388, 396, 409, 422, 424, 425, 434, 438, 456, 462—464, 467, 487, 489, 490,
492, 503, 507, 512, 521, 526, 529, 539, 543, 546, 547— 549, 563, 578, 581, 587. 589, 593, 598, 599, 603, 606—
608.
Македония Горна 59, 80, 90, 99, 269, 422.
Македония Западна 54, 55, 70, 81, 83, 128, 129, 159, 308, 316.
Македония Северна 127, 202, 328, 409.
Македония Североизточна 575.
Македония Южна 87, 218, 231, 270, 287.
Македония (-Тракия) 212, 214, 216, 217.
Макри, кр. 285, 294.
Малайница 539, 540.
Малешово, местн. 52.
Малешовска, пл. 52.
Малък Буялък, с. 603.
Малък град, о-в 70, 222.
Малики, ез. 71.
461
Малиник, пл. 37.
Малиси (Черна), пл. 57, 72.
Малки Самоков 603.
Малко езеро (Вентрок) 70.
Маловище, с. 605.
Малта 499.
Манастиркьой (Емене) 563.
Мангалия, приет. 415, 480, 606.
Мантуа, обл. 509.
Мануилово, с. 604.
Марагидик, в. 41.
Маратон, обл. 138.
Марашбогаз, пр. 157.
Мариино, с. 604.
Маркова клисура 384.
Маркова река 68.
Марица, р. 44—46, 50, 51, 63—65, 75, 80, 195, 225, 227, 244, 282, 294, 307, 318, 339, 350—351, 356—358,
382, 388, 400, 408, 424, 435, 446, 476, 563, 566.
Марица Горна, р. 50.
Марица Долна, р. 302.
Марица Южна, р. 76.
Маркели, кр. 157, 195.
Мармарика, с. 350.
Марно поле (Марино) 299, 397.
Мароко 190.
Марош, р. 103.
Марцианопол (при Девня), гр. 86, 87, 110, 186, 325, 496, 497, 509, 511.
Мата, р. 57, 416.
Матапан, н. 142,189.
Матейска, пл. 42, 43.
Мацукион, кр. 228.
Мачва, обл. 311, 312, 317, 322, 328, 380, 422, 430, 446.
638
Мачвански Банат, обл. 310.
Мачин, гр. 86, 87, 244, 336, 399, 423, 480.
Мегадия 380.
Мекленбург, гр. 82.
Мелана 364.
Мелитополска околия 585.
Мелник, гр. 51, 66, 80, 125, 228, 251, 257, 284, 285, 294, 307, 366, 417, 424, 546, 551, 574, 595, 598, 605.
Мельница 539.
Меникион, пл. 51, 135.
Меропска област 352.
Месемврия (Несебър), гр. 36, 38, 39, 43, 125, 158, 161, 162, 188, 195, 199, 243, 312, 316, 318, 319, 325, 327,
334, 338, 347, 348, 364, 367, 368, 372, 375—377, 406, 411, 415, 423, 425, 439, 440, 480, 500, 563, 591, 605.
Месина, гр. 269, 370.
Места Нестос, (Карасу), р. 50, 51, 65, 80, 86, 87, 89, 90, 127, 135, 352, 354, 523.
Метохия (Метоя), равн. 54, 57, 60, 73.
Мехомия (Разлог), гр. 50.
Мечково 412.
Миджур, в. 343.
Мидия
Мизия, пров. 86—88, 93, 94, 97, 98, 101, 103, 105, 109, 114, 129, 142, 145, 146, 149, 151—154, 164, 215, 226,
254, 259, 321, 353, 421, 422, 442, 603.
Мизия Горна 86.
Мизия Долна 86, 101, 134, 153.
Мила река, кр. 98.
Милешово, кр. 298.
Мирково, с. 41, 413.
Мирковска планина 40.
Мироч, пл. 37, 38.
Митровица, гр. 60, 61, 97, 242, 493.
Мишара 539.
Млава, р. 135.
Модона, гр. 140, 377.
Модрени, гр. 409.
462
Мокрое 363.
Молдава, р. 296.
Молдавия 100, 242, 252, 254, 256, 257, 270, 293, 301, 367, 374, 399, 403, 438, 441, 448, 471, 476, 496, 497,
499, 500, 504, 505, 507, 509, 510—513, 515, 525, 528, 531, 536, 542, 564, 565, 568, 571, 573, 579.
Молдова, обл. 101, 182, 338, 341.
Молиск, кр. 147, 230.
Момина клисура (Къз дербенд), пр. 46, 400.
Монемвасия, гр. 139, 140.
Монияк, кр. 310.
Монтферат, обл. 509.
Морава, р. 37, 38, 46, 48, 52, 59—61, 124, 134, 135, 176, 255, 265, 270, 271, 342, 343, 347, 409, 412, 414,
511, 515, 521, 539.
Морава, р. (Мазурица) 606.
Морава Българска, р. 48, 58—60, 79, 82.
Морава Сръбска, р, 59, 60, 255.
Морава Южна, р. 184.
Моравска област 54, 57, 201, 227, 235.
Моравица, р. 38, 60.
Моравия, обл. 96, 144, 170, 176, 177, 178, 183, 429, 464.
Моравия Велика 167, 168, 177, 181.
Моравия Горна 181.
Моравска долина 46, 603.
Моровизд (Злетово), обл. 231, 235, 328.
Морая, с. 137.
Морея, кр. 290, 335, 350.
Морея, санд. 478, 509.
Морихово (Мариово), обл. 55, 68.
Мория, кр. 137, 223.
Мосинопол, (Гюмюрджина), гр. 294.
Москва, гр. 346, 359, 361, 396, 448, 465, 474, 476, 501, 505, 507, 513, 514, 543, 569—572, 592, 593, 597, 599,
601.
Москопол, гр. 71, 489, 490, 527, 574.
Мостар, гр. 95.
Мрака, местн. 343, 439, 442, 443.
Мраморно море (Пропонтида) 44, 76, 85, 103, 106, 113, 114, 174, 269, 281.
Мета, р. 89.
Мундагра, кр. 183.
Мургаш, пл. 40.
Мусаки, равнина 384.
Мъглен, гр. 129, 217, 218, 229, 235, 245, 257, 499, 521, 605, 606, 608.
Мъглена (Меглино), обл. 55, 229, 244, 251.
Мъгленица, р. 56, 69.
Мътивир, р. 46, 63, 64.
Мюнхен, гр. 291, 373, 559, 569, 600.
Н.
Навпакт (Лепанто), гр. 238, 252, 280, 478.
Навпалия, гр. 140.
Наги Тибар, гр. 571.
Надеждина, с. 604.
Надир дербенд 43.
Наиплие, с. 79.
Накел (Нотечи), с. 82.
Наколци, с. 81, 82.
Наупактус (Навпакт), гр. 177.
639
Неапол, гр. 48, 174, 319, 320, 326, 346, 347, 416, 497.
Неврокоп (дн. Г. Делчев), гр. 65, 87, 254, 605, 608.
Неврокоп, каза 608.
Невеска, с. 605.
Неготин 378, 423.
Негропонте, санд. 478.
Негропонте, кр. 289.
Негуш (Нягуш), гр. 56, 603, 605.
Неджополе, с. 605.
Нелговка, с. 604.
463
Нередимка, р. 61, 68, 345.
Неретва, р. 95, 124, 192.
Неречка, пл. 56.
Нестос (Места), р. 46.
Нивица, с. 138.
Нидже, (Ница, Каймакчалан), в. 55, 56, 69, 231.
Никея 234, 259, 274, 302, 303, 315, 325, 332, 410.
Никодимия, гр. 259, 592.
Николаев, гр. 593, 603.
Николаевка I-а, с. 604.
Николаевка IIа, с. 604.
Никопол, гр. 59, 63, 132, 300, 357, 373, 392, 395, 399, 401, 402, 405, 411, 414, 415, 418, 444, 480, 481, 496,
497, 503, 505, 506, 513, 518, 532, 560, 605, 606.
Никопол, санд. 478, 488.
Никопол, гр. при Струма, 200, 252.
Никопол Голям, гр. 404, 440.
Никюп, с. 64, 86, 87, 404.
Немфеон 432.
Нин, гр. 123, 191, 193.
Нисийско блато'69.
Нитра, гр. 177.
Ниш, (Наисус), гр. 38, 39, 48, 60, 80, 86, 106, 123, 129, 195, 235, 237, 239, 242, 243, 246, 248, 258, 260, 264,
270, 271, 275, 288, 289, 295, 342, 343, 391, 392, 412, 413, 422, 423, 433, 452, 484, 493, 514, 517, 518, 522,
528, 532, 536, 577, 606.
Ниш, пашалък 38.
Ниш, санджак 606, 607.
Нишава, р. 38, 39, 46, 48, 60, 127, 246, 407, 414.
Нишевце, гр. 61.
Нов Абел, с. 605.
Нова Загора, гр. 522, 527, 607.
Нове, кр. 86, 87, 145
Нови град (Фетислам) 514.
Нови град, на Янтра 513.
Нови пазар, гр. 95, 493.
Нови Сад, гр. 547.
Ново Бърдо 355, 408, 414, 441, 494, 498, 517.
Новогород 470.
Новотроян, с. 604.
Норвегия 237.
Ноте, кр. 229.
Ноя, вж. Осъм.
О.
Оазан (Шипченски) пр. 41.
Облочица 506.
Овче поле, равн. 51, 68, 239, 258, 308, 311, 328, 408, 409.
Огоста, р. 40, 62, 442, 494.
Одеса, гр. 331, 557, 571, 572, 578, 579, 593, 597, 601, 603.
Одрин (Адрианопол, Едирне), гр. 42, 44, 51, 64, 65, 76, 80, 85, 86, 89, 100, 109, 123, 161, 162, 166, 174, 187,
190, 191, 199, 214, 226, 227, 231, 239, 243, 244, 247, 264—266, 269, 274—279, 281—283, 289, 293—295,
303, 311, 318, 324, 330, 334, 337—340, 343, 347—349, 361, 370, 371, 374, 381, 382, 391—393, 395, 401, 406,
408, 410, 411, 413, 424, 432, 452, 454, 485, 490, 492, 493, 500, 501, 522, 527, 528, 532, 535, 536, 539, 563,
564—566, 602, 603, 605, 608.
Одрин, вил. 603, 606—608.
Озрен, пл. 38, 58, 408, 409, 423.
Окна, гр. 480, 537.
Ока, р. 133.
Олеше, кр. 257.
Олимп, пл. 48, 52, 56, 69, 70, 117, 129, 195, 250, 566.
Олиулски теснини 40.
Олишча, с. 461.
Оломоуц 511.
Олтеница, гр. 60.
Олтения, обл. 293.
Омарчево, с. 527.
Омлаш, пл. 395, 396.
Онглос (Буджак) 146.
464
Опаро, обл. 129.
Опсикион, обл. 114.
Орбел, вж. Пирин.
Ореа (Орикум), кр. 235.
Ортакьой 586, 592.
Орхание (дн. Ботевград) 40.
Оршова, гр. 37, 374, 378—380, 404, 422, 426, 514, 515.
Оряховица Горна, гр. 533.
Оряхово (Рахово), гр. 38, 39, 402, 404, 405, 440, 503, 506, 513, 534, 536, 564, 605.
Оса, в. 52, 82.
Осем — Калеси, кр. 435.
640
Осломеви, с. 595.
Осъм, р. 404, 418.
Осман Пазарджик (Осман Пазар, дн. Омуртаг), гр. 42, 562.
Осман Пазар, гр. 556.
Осогов, Осоговски пл. 51, 202.
Остров, с. 102, 536, 605.
Острово, кр. 229, 230, 238, 245. 308, 563.
Островско ез. 55, 56, 606.
Осъм, (Осма) р. 41, 63, 79, 110, 124, 127, 146, 202, 216, 239.
Осъм Бели, р. 63.
Осъм Черни, р. 63.
Отрант, гр. 250.
Отрие, р. 226.
Охрид (Лихнид, Ахрид), гр. 71, 72, 83, 105, 122, 136, 159, 167, 176, 177, 201, 217, 221, 223, 224, 230—232,
234—236, 244, 245, 249, 281, 288, 294, 296, 339, 341, 348, 367, 399, 411, 416, 422, 424, 43, 436, 461—464,
467, 478, 493, 458, 499, 513, 539, 546, 547, 587, 605, 607, 608.
Охридско ез. 53, 56, 68, 70, 71, 73, 82, 244, 464, .550, 603.
Очаков 524.
П.
Павия, гр. 377.
Пагазийски залив 136.
Падалища, с. 67.
Падан 500.
Пазарджик, (Добрич) гр. 487, 492, 523, 560.
Палатово, с. 65.
Палаузово, с. 604.
Палестина 274, 432.
Палматида, кр. 105.
Палмира, обл. 97.
Панагия, обл. 192.
Панагюрище (Панигюрише), гр. 45, 65, 119, 471, 483, 486, 527—529, 575, 598—600.
Панадос, кр. 283.
Пангалия, кр. 440.
Пангей 335.
Пандаклия, с. 604.
Падирало, пост 61.
Панега, р. 63.
Панион 406.
Панкорбското дефиле 40.
Пакония, обл. 97, 98, 107, 111, 133. 145, 162, 164, 170 177. 183, 184, 321, 458—461, 466.
Панчево, гр. 275.
Парамун, пл. 48.
Параория (Сакар) пл. 44.
Париж, гр. 305, 389, 393, 558, 559, 569, 583, 593, 596, 598, 600, 601.
Паркани Бендерски уезд 603.
Парнас, пл. 189.
Парория 353, 361, 363, 439.
Паспирий, р. 109.
Патария, предградие на Милано 250.
Патмос, о-в 394, 546.
Патрас, гр. 139, 377.
Паун, пл. 243.
Паун, кр. 243, 300.
465
Паяк, в. 55.
Пек, р. 37, 79.
Пекино 527.
Пела, гр. 69, 245.
Пелагония, обл. 67, 229—231, 247, 294, 342.
Пелагонийско поле 230.
Пелион, в. 52, 82.
Пелистер, пл. 129.
Пелопонес (Морея) 92, 137—141, 155, 189, 222, 225, 277, 280, 285, 351, 352, 377, 391, 401, 411, 413, 415,
430, 455, 482, 523, 542.
Пеней, р. 136, 195, 232.
Пеония, обл. 36, 82.
Пера 337, 362, 376, 377, 382.
Пергам, гр. 289.
Перекоп 514.
Переяславец, гр. (Малък Преслав).
Перин град—Перник.
Перистер, пл. 54, 68, 587, 605.
Перистер (Бурен), в. 55, 56, 81.
Перистери, вж. Пелистер.
Перитор, гр. 352, 353.
Перкат, гр. 183.
Пернар (Пангай), обл. 254, 605.
Перник, кр. 66, 125, 217, 227, 230, 231, 235, 265, 517, 518.
Перперек, кр. 310, 351.
Перперек, р. 310.
Персия 426.
Перунова пл. 120.
Перущица, гр. 310, 351, 528.
Песе поле, местн. 50.
Петербург, гр. 524,557, 558, 570, 599.
Петра, гр. 195, 235.
Петрич, гр. 66, 385.
Петрич, вр. 64.
Петрич, местн. 401.
Петроварадин 516.
Петровка, с. 604.
Петърско, местн. 228.
Печ, (Ипек), гр. 321, 329, 527.
Печеневца, с. 258.
Печенега, с. 258.
Печенега, с. 258.
641
Печенешка, с. 258.
Печенешки пут 258.
Печеноге село 258.
Печенци, с. 258.
Пеща 460, 485, 516, 555, 594.
Пещера, гр. 40, 50, 51, 120, 126, 464, 487, 490, 528, 551.
Пеячево, кр. 435.
Пиги, местя. 190, 191, 199.
Пиза, гр. 290.
Пинд, пл. 36, 37, 55, 56, 70, 71, 75, 83, 129, 226, 587, 605.
Пиндски земи 294.
Придоп, гр. 353, 395.
Пкрся, гр. 237.
Пирин (Орбел), пл. 36, 51, 66, 81,120, 307, 521.
Пиреиеи, ил. 36, 40, 73.
Пирлитор 353.
Пирот, гр. 39, 40, 48, 80, 127, 250,353, 392, 393, 407, 412, 413, 423, 499, 517, 518, 550, 577, 605, 606.
Пиротска котловина 60.
Пиротска обл. 408.
Писодери, с. 605.
Пиянец, обл. 68, 82.
Пиянечко 328.
Пиякъцъ, местя. 127.
466
Плачковииа, пл. 51, 68.
Плевен, гр. 40, 42, 76, 401, 481, 504, 506, 513, 529, 534, 536, 561, 575, 608.
Плиска (Плисков), гр. 215, 226.
Пловдив (Филипопол, Филибе), гр. 41, 42, 65, 75, 77, 85, 86, 90, 105, 123, 132, 136, 174, 195, 199, 203, 213,
215, 223, 225, 227, 243, 244, 247, 250, 257, 264—267, 269, 277—279, 281, 285—287, 289, 294, 303, 307, 318,
337—339, 349, 351, 370, 384, 390, 393, 402, 407—409, 412, 413, 418, 423, 450, 452, 453, 455, 485, 487, 490,
493, 497, 498, 518, 522, 527, 528, 535, 546, 562, 563, 665, 569, 578, 579, 582, 585, 593, 597, 599, 601, 602,
605—608.
Пловдив, санд. 606, 607.
Пловдивска област 45, 204, 351, 486, 492, 528.
Плоещ, гр. 565.
Плотинопол, вж. Пловдив.
Плочник 391.
По, р. 78.
Поволжие 310.
Поганово, с. 75.
Подагора, с. 138.
Подвисоки 440.
Пожаревац, гр. 61, 195, 333, 423, 515, 539.
Поибрене, с. 529.
Пола, гр. 377.
Полистилон 352.
Полог, местя. 67.
Полог, обл. 245, 258, 318, 323, 328, 424, 594.
Поломле, с. 531.
Полша 82, 96, 126, 413, 416, 426, 435, 444, 492, 505—509, 512—514, 525.
Поляна, с. 90.
Понита, с. 255.
Понор, с. 102.
Понтийска, обл. 376.
Понтийско крайбрежие 44.
Попово, с. 527.
Пореч, обл. 67, 328.
Породимле 342, 345.
Породимля, кр. 300.
Пояка (Поляна), с. 102.
Прага, гр. 296, 459. 498, 504, 505, 511, 547, 595, 597.
Прасийско ез. (Прасиас) 80, 81.
Превалис, обл. 86.
Превлака, провлак 52.
Пресека, с. 102.
Преслав (Ески Стамбул). гр. 42, 125, 146, 149, 183, 185, 186. 199—201, 213—215, 239, 263, 267, 309, 424,
441, 444, 489, 497.
Преслав, с. 604.
Преслав Велики 185, 198, 214, 226, 437.
Преслав Малки 212, 213.
Преспа, гр. 70, 201, 217, 221, 222, 224, 226, 228, 230, 232, 234, 249, 254, 348, 433, 467, 608.
Преспа Долна 70.
Преспа Горна 70.
Преспанско ез. 56, 70—72, 81, 128, 201, 243, 461, 464, 499.
Прешово 408.
Призрен, гр. 53, 54, 57, 73, 77, 235, 243, 254, 265, 270, 295, 300, 355, 449, 478, 481, 493, 498, 517, 527, 540.
Прилеп, гр. 55, 56, 68, 81, 84, 121, 122, 129, 135, 136, 228, 229, 235, 238, 251, 253, 255, 270, 294, 300, 310,
311, 316, 318, 348, 383, 384, 438, 464, 490, 491, 494, 521, 565, 587, 605.
Прилеп, каза 608.
Прилепска хора 424.
Приморие 462.
Прислава, с. 212.
Прислоп, с. 102.
Прищина, гр. 54, 61, 195, 243, 388, 422, 474, 498, 514, 517, 529, 539, 540.
Провадия (Овеч, Провади), гр. 43, 199, 267, 309, 336, 341, 376, 377, 392, 409, 437, 441, 444, 492, 503, 565,
566, 606.
642
Прованс, обл. 40.
Проклетия, в. 57.
Прокопие 517, 606.
467
Прокупле, гр. 60, 414, 493, 603.
Пронища, кр. 232.
Пропонтида (Мрам. м.) 334, 335, 357, 386, 406.
Просек, кр. 69, 126, 231, 235, 259, 268, 269, 280, 288, 308, 344, 454.
Проход, пролом 45, 126.
Прохор, пл. 202.
Прусия, пл. 202.
Прут, р. 76, 182, 518, 561, 567.
Птелион, кр. 356.
Пулати (Пилот), с. 74.
Пулулово, с. 80.
Пчиня, р. 68, 202, 257.
Пърнар (Пангайос) пл. 51.
Р.
Раб 504.
Раваница, гр. 363, 364.
Равеника, кр. 289.
Равика, р. 73.
Равна (Кюприя), гр. 289, 296, 433, 463.
Равно буче, с. 61.
Рагуза (Дубровник) 404, 420, 525.
Радика, р. 53, 521.
Радикска долина 416.
Радиол, с. 64.
Радовиш, гр. 66.
Радоловка, с. 604.
Радомир, гр. 47, 48, 125, 528.
Радомирска котловина 66.
Радомирско 442.
Радомирско поле 343.
Радостуша, с. 417.
Радуевац, гр. 62.
Разград, гр. 64, 119, 481, 491, 503, 506, 513, 521, 560, 564, 606, 607.
Разим, залив 60.
Разлог, обл. 50, 65, 235, 487, 573.
Разметаница, местн. 226.
Райково, с. 125.
Райновка, с. 604.
Ракитово, с. 487.
Раковина, кр. 370.
Раковина, с. 577.
Раково, с. 42, 527, 541.
Раса (Нови пазар), гр. 167, 192, 195, 215, 235.
Расово, гр. 59, 481.
Расния 374.
Ратан, с. 595.
Регенсбург, гр. 177.
Рейн, р. 250.
Рейсдорф, с. 519.
Рендина, гр. 135.
Рендински залив 135.
Ресен 464, 546, 605.
Рибище, с. 102.
Ригикулм, пл. 47.
Рила (Рилодаг), пл. 37, 40, 45, 46, 47, 49—51, 62, 64, 66, 221, 227, 235, 257, 261, 363, 438, 441, 443, 521.
Рила, р. 76, 265, 423.
Рила, с. 485.
Рим, гр. 94, 123, 131, 167, 172—177. 189—193, 200, 218, 220, 248, 259, 271, 272, 276, 287, 290, 304, 305,
328 355, 373, 416, 459, 472, 492, 494, 496—498, 506, 509—513, 584.
Римник 379, 516, 596.
Римник де Олта 518.
Римска империя (Романия) 155.
Робавачко блато, ез. 61.
Робовце, с. 61.
Рови на, с. 102.
Ровике, поле, 402.
468
Родопи (Рудопа, Доспат), пл. 36, 37, 40, 42, 44—47, 50, 51, 65, 66, 79, 84—86, 114, 120, 124, 128, 129, 135,
154, 195, 228, 235, 254, 257—259, 261. 269, 281—285, 307, 310, 312, 323. 337, 349, 351, 352, 434, 464, 473,
483, 486, 489, 519, 526, 547, 595, 598, 605, 606, 608.
Родопи Западни, пл. 51, 127, 136.
Родопи Източни, пл. 65.
Родос, о в, 302.
Родосто, гр. 247, 278, 279, 283, 470, 536, 538, 603.
Розалита, пр. 41.
Ролово, с. 80.
Романия (Византия) 295, 347, 371, 478.
Романовка, с. 604.
Рона, р. 71.
Росица (Росита), р. 63, 404, 418.
Росовлахия 399.
Ртан (Хъртен), пл. 37—39, 58, 61, 409, 488.
Руда, с. 102.
Рудни планини 39.
Руднишки планини 57.
Руен, пл. 37, 48, 49, 52, 385.
Румелия (Румили) 478—481, 503, 522, 526, 527, 538, 543, 558, 563, 571.
Румъния 102, 129, 130, 426, 459, 492, 502, 528, 534, 559, 584, 589, 593, 602, $08.
Рупел, с. 66.
643
Рупелово, с. 66.
Рупелски проход 66, 311.
Русе (Русчук), гр. 59, 62, 64, 76, 360, 437, 440, 489, 491, 492, 503, 506, 513, 527, 528, 529, 532, 536, 537, 541,
560, 561, 569, 580, 587, 588, 602, 606, 607.
Русиол, кр. 282, 287, 289.
Русия 90, 103, 107, 110, 133, 134, 136, 147, 181, 239, 240, 284, 304, 307, 326, 364, 389, 398, 399, 426, 435,
459, 462, 463, 466, 468, 470, 471—473,475, 476, 499, 501, 504, 508, 512, 513, 517, 518, 523—525, 531, 532,
535, 542, 543, 557, 560, 561, 564, 565, 567, 571, 572, 578— 581, 589, 591, 600, 603, 608.
Русия Южна 100, 121, 242, 318, 326.
Русокастро 334, 345, 347, 348, 423, 452, 455, 556.
Русчук, санд. 607.
Ряховица, кр. 528.
С.
Сава, р. 107, 112, 132, 133, 164, 191, 192, 195, 235, 242, 252, 310, 345, 394, 502.
Сава Долна, р. 86.
Савра 390.
Садовец, кр. 435.
Сазли, с. 61.
Сазлиско блато, ез. 61.
Сакар планина 42, 43, 44, 65, 363, 439, 520, 541.
Саксония 220.
Саламбрия, р. 55.
Саламин, о-в 138.
Салкова, пл. 56.
Салона, гр. 192.
Саманяц, пл. 37.
Самоков, гр. 39, 46—49, 62, 127, 381, 400, 401, 409, 452, 528, 577, 585, 596, 606.
Самос, о-в 558, 567, 573, 600.
Самотраки, о-в 52, 158.
Самсун 400.
Сан Феликс де Караман, гр. 251.
Сандъкли, с. 42.
Сараево, гр. 493.
Сарай, с. 531, 603.
Сарай, гр. 44, 147.
Сарандапор, гр. 202.
Сарихан, обл. 367, 402.
Сароски залив 44.
Саталък Хаджи, с. 604.
Сатеска (Сътеска), р. 72.
Света гора (Свещена планина, Атон) 259, 359, 360, 363, 421, 447, 554.
Св. Василий, ез. 52.
469
Св. Георги, ръкав 59, 212, 267, 280.
Св. Никола, проход 39, 61.
Св. Юстина, кр.
Светиград, кр. 416.
Свирино (Совяно), ез. 71.
Свищов, гр. 59, 86, 395, 401, 444, 481, 496, 503, 506, 525, 529, 532, 533, 546, 551, 560, 562, 565, 569, 574,
580, 590, 593, 595, 599, 600.
Сврчина, с. 300.
Свърлиг, кр. 61, 235, 343, 408, 409, 422.
Себес 374.
Северин (Срем), гр. 301, 317, 374, 378—380, 396, 403, 430.
Северин, обл. 301.
Северински Банат 317, 329, 339, 377, 426.
Севлиево, гр. 64, 561.
Сегедин 414, 571.
Седмиградско, обл. 75, 130, 257, 317, 380, 435, 442, 460, 494—496, 504, 505, 510, 512, 515, 516, 518, 537.
Селимврия, вж. Силиврия.
Селиолу, с. 604.
Сен Жан д'Акр, кр. 526.
Сер (Серес), гр. 51, 52, 66, 80, 123, 135, 195, 216, 221, 231, 266, 280, 282, 283, 295, 300, 307, 311, 328, 354,
366, 372, 382, 383, 395, 402, 411, 418, 422, 424, 434, 490, 551, 563, 598, 599, 603, 605.
Сервия, кр. 196, 218, 222, 227, 232, 235, 384.
Сердика, вж. София.
Серет, р. 182, 438, 496, 497.
Сетина, гр. 191, 201, 230.
Сибин (Херманщат) 515, 516.
Сибир 566.
Сидерокастро (Валовище) 547.
Сидерски проход, вж. Чалъкавак.
Сиена, гр. 397.
Силиврия, Силимврия, гр. 86, 106, 190, 278, 281, 283, 353, 354, 376, 500.
Силистра (Дръстър, Доростол), гр. 59, 86, 145, 149, 183, 199, 212—215, 243—245, 275, 336, 373, 392, 395,
401, 402, 411, 437, 440. 444, 451, 480, 492, 493, 503, 506, 513, 527, 560, 566, 567, 571, 580, 607.
Силистра, санд. 449, 478, 480, 488.
Симбирск, гр. 147.
Сингидунум (Белград), гр. 86.
Синоп 407.
Сипонт, с. 113.
Сираковци, обл. 66.
Сиракуза, гр. 139.
644
Сирия 225, 226, 227, 231, 243, 260, 309, 426, 563.
Сирмий, вж. Срем.
Сирмиум, гр. 90, 97.
Ситница, р. 60, 61, 345.
Сицилия, о-в 190, 212, 311, 424, 498.
Скала 510.
Скамандърска долина 315, 335.
Скаплица, кр. 98.
Скард, вж. Шар.
Скафида, р. 334, 377, 440, 454.
Скефа, с. 440.
Скития (Добруджа) 86, 98.
Скомлия, р. 62.
Скопелос, о-в 52.
Скопие (Скупи), гр. 47, 53, 55, 67, 68, 77, 86, 99, 105, 123, 217, 222, 227, 229, 231, 235, 237, 243, 245, 255,
265, 270, 296, 300, 308, 316, 318, 328, 354, 355, 363, 383, 394, 395, 409, 422, 452, 479, 489, 493, 497, 498,
514, 517, 554, 577, 586, 603, 605.
Скопска хора 424.
Скопска котловина 67.
Скопско 323, 478, 479, 595.
Скрадин, гр. 123.
Скрино, с. 202.
Скритна, Скритная, вж. Сакар.
Скутари (Шкодра), гр. 57, 73, 84, 86, 105, 123, 243, 383, 452, 478, 479, 482, 513, 525, 527, 542.
Скът, р. 62.
470
Славиния, обл. 114, 155—157, 161, 165, 201, 202.
Славония 252, 435.
Слатина, с. 442.
Сливен, гр. 42, 43, 45, 65, 282, 334, 338, 349—351, 361, 363, 401, 424, 439, 441, 483, 486, 527, 541, 546, 547,
562, 564, 565, 569, 586, 590, 606.
Сливенския проход 41, 452.
Сливница, с. 464.
Сливово
Словакия 168.
Смедерево, гр. 61, 300, 401, 414, 422, 481, 496, 515.
Смирна, гр. 286, 313, 352, 355, 410, 546, 563, 569, 595, 596.
Смоленск, гр. 135.
Смолянска област 269, 270.
Снегполе (Снежно поле, Знеполе, Иснебол), пл. 48.
Собота, кр. 510.
Созапетра, кр. 171.
Созопол, гр. 171, 195, 318, 334, 337, 375—377, 381, 440, 480, 563, 605.
Сокол Баня, гр. 408, 409, 422.
Солин, гр. 123, 312.
Солун, гр. 52, 53, 61, 69, 76, 90, 106, 108, 110, 111, 113, 114, 129, 135—137, 157, 167—170, 172, 173, 181,
187, 191, 194, 195, 201, 217, 218, 224—227, 229 230, 232, 234, 237, 238, 245, 247, 257, 258, 260, 269, 274,
275, 280, 283, 284, 287—290, 293—295, 302, 306, 308, 333, 334, 340, 349, 354, 357, 359, 361, 371, 382, 391,
406, 407, 409, 411, 422, 448. 460, 470, 481, 487, 493, 546, 547, 563. 594, 596, 602, 603, 605, 606, 603.
Солун, вилает 603.
Солунска област 401, 408, 478.
Сопот, гр. 41, 126, 575.
Сопотска (Троянска) пл. 41.
Соскос, кр. 230, 232.
Софиевка, с. 604.
Софийска котловина 37, 40, 45, 76. 86, 409.
Софийска област 226.
Софийски пашалък 527.
Софийско 264, 323, 497.
Софийско поле 62.
София, (Сердика, Средец), гр. 39, 40 46—48, 62, 84, 86, 97, 106, 123, 127, 129, 146, 149, 160, 172, 180, 195,
201, 216, 218, 223, 225, 227, 230, 235, 238 239, 243, 258, 260, 264—266, 275 300,315,342, 347,355, 363, 371,
373 389, 390—392, 395, 398, 401, 408, 412 413, 418, 424, 437—440, 452, 478, 482/ 483, 492, 493, 496, 503,
506, 513, 514, 517, 518, 525, 528, 532, 538—540, 564, 567, 570, 574, 575, 582, 586, 599—601 605, 606.
София, санд. 478, 479, 606, 607.
Спалато (Сплит), гр. 191, 192, 452
Спарта, гр. 58, 92, 139, 222, 358.
Спатия, еп. 499.
Сперхей, р. 226, 229, 232.
Сплит, гр. 493.
Сергевци, с. 355.
Сребърница, с. 442.
Средец, вж. София.
Средиземно море 92, 104, 114, 211.
Срем (Сирмий), обл. 88, 97, 109, 145, 159,164, 195,233,235, 252, 312, 317.
Средна гора (Срядна, Средна гора), пл. 37, 39, 41, 45, 50, 64, 65, 78, 85, 129, 244, 325, 422, 483, 485, 486,
519, 541, 574, 601.
Средна гора Източна (Караджадаг), 41, 45, 65.
Средна гора Ихтиманска 40, 413.
Средна гора Централна (Ортадаг) 41, 45.
645
Стаг, гр. 195, 232, 235.
Сталач, кр. 61, 409.
Стамбул, вж. Цариград.
Стаи, кр. 269.
Сганещтт 506.
Станимака (Асеновград), гр. 132, 269, 281—283, 308, 310, 318, 351, 398, 423, 487, 527, 528, 605.
Стар Абел, с. 605.
Стара Загора (Железник), гр. 45, 76, 86, 195, 265, 282, 283, 285, 311, 334, 367, 370, 423, 424, 441, 450, 451,
453. 527, 551, 570, 601, 607.
Стар Крин, с. 603.
Стара планина (Балкан, Хемус) 39, 40, 42, 43, 48, 50, 56, 60, 62, 63, 79, 84, 85, 88, 95, 109, 122, 131, 146,
471
153, 155, 159, 160, 171, 185, 188, 215, 226, 239, 244, 254, 262—265, 282, 322, 323, 329, 343, 360, 361, 390,
392, 398, 411, 413, 421—423, 425, 441, 442, 444, 450, 453, 454, 471, 483, 488, 494, 513, 514, 521, 526, 528,
539, 542, 545, 546, 558, 560, 563—566, 574, 580, 586, 588—590, 595, 600, 605, 606.
Стара река (Карлък дереси), р. 42, 50, 51, 65, 487.
Старидол, с. 308.
Стари Влах, в. 255.
Старо градише, мести. 80.
Стенос, кр. 191.
Стеиановка, с. 604.
Стила рия, пл. 410.
Стика, пл. 102.
Стир, р. 106.
Стоб, с. 76, 198, 235, 265, 308, 423 440, 441.
Стоби, гр. 47, 68, 87.
„Сто хълма”, обл. 76.
Стопонион, вж. Ихтиман.
Столови планини 38, 40, 48.
Стразбург, гр. 250, 596.
Странджа, пл. 44, 65, 520, 566.
Стреден, кр. 98.
Стрела, р. 102.
Стрема, р. 45, 65, 90.
Струма (Стримон), р. 36, 46, 48,49, 51, 64, 66, 76, 80, 81, 89, 90, 124, 127, 135, 160, 200, 225, 227, 342, 343,
350, 355, 385, 423, 606.
Стримон, обл. 194, 227.
Строгоновка, с. 604.
Струга, гр. 72, 73, 81, 82, 126, 546, 587, 588.
Стружко поле 72.
Струма Горна, р. 79, 82, 127.
Струмица, гр. 66, 172, 230, 231, 235, 257, 268, 348, 250, 367, 385, 456.
528, 531, 546.
Струмица, р. 51, 52, 66, 80, 135, 178, 217, 227, 228.
Струма, р. 48, 261, 270.
Стъклен (Нове), с. 41.
Суздзл, гр. 257.
Сукава, р. 48.
Султан ери (Мора), обл. 51, 607, 608
Сулу дервен (Воден проход) 46.
Сутеска, р. 126.
Суха планина 38, 39, 48, 60, 81, 413, 423
Сушица, р. 102.
Сушичани, с. 255.
Сънлива могила 78.
Сърбия 37, 38, 46, 57, 58, 60—62, 76. 77, 79, 86, 87, 96, 98, 100, 117, 134. 135, 162, 193—195, 199, 222, 224,
251. 253—258, 261, 271, 272, 287, 288, 289, 300, 304, 307, 309, 319, 320, 321, 327—329, 336, 337, 339, 341,
343. 345, 350, 352, 355, 364, 366, 380, 383, 388, 393. 395, 398, 405—409, 414, 415, 420, 423, 430, 432—435,
437, 440—445, 447, 448, 450—452, 457, 466—468, 471, 473, 482, 488, 495, 498, 507, 512—514, 524, 525,
533, 538, 541, 542, 565, 577, 580, 584—586, 590, 593, 600, 601, 606, 608.
Сърбия Западна 57.
Сърбия Източна 61.
Т.
Таврезиум, кр. 99.
Таврическа губ. 585, 603.
Тавроком, кр. 244.
Тайгет, пл. 139, 189.
Тайгетски гребен 101.
Тамяница, с. 60, 414.
Таор, с. 99.
Тара, р. 82.
Тараклия, с. 604.
Тарент, гр. 272.
Тарс, обл. 211.
Тасос, о-в 52, 65, 80, 385.
Татар Копчак, с. 604.
Татария 332.
Татар Пазарджик, гр. 46, 50, 64, 77, 8. 95, 331, 409, 479, 483, 486, 501, 522, 529, 563, 600, 605—607.
472
Татарпазарджишка област 78.
Татра, пл. 49.
Таусли 392.
Тахинос (Трасиас или Керкимитие), ез. 66, 80.
Твърдица, с. 604.
Твърдица, с. 42, 528.
646
Твърдишка планина (Чемерна) 42.
Теарос, р. (Буюк дере).
Теарце, с. 594.
Текирдаг, пл. 44
Темешвар 374, 378—380, 402, 518, 523, 536, 547.
Темпе, гр. 48, 225, 246, 269.
Темска, р. 407.
Тенедос, о-в. 158, 357, 386, 542.
Теодоровка, с. 604.
Теодоропол, вж. Силистра.
Теодосиопол (Ерзерум), гр. 234, 233.
Терезиогюл 516.
Тереновка 603.
Терма, гр. 282, 283.
Термина, кр. 230.
Термопили, пр. 98, 101, 106, 226, 232.
Терновка, с. 604.
Тесалия, обл. 55, 56, 76, 86, 99, 101, 105, 113, 129, 136, 137, 139, 170, 174, 189, 195, 222, 225, 235, 252, 254,
270, 281, 285, 289, 340, 348, 350, 356, 366, 371, 372, 383, 406, 409, 410, 415, 482, 525, 541.
Тесалия Северна 195, 216, 235.
Тесалия Южна 335.
Тесалоника, вж. Солун.
Тетевен (Тетювене), гр. 63, 148, 528, 533, 534, 565.
Тетово (Хтетово, Калканделен), гр. 53, 55, 67, 594, 595.
Тефрика, обл. 173, 250.
Тива, гр. 140, 169, 237, 289, 320.
Тилзит 542.
Тиквеш, обл. 135.
Ти ле, гр. 85.
Тимок, р. 37—39, 58, 61, 62, 79, 86, 124, 134, 146, 264, 373, 388, 405, 407, 421, 422, 481, 577, 603, 606, 607.
Тимок Църни (Кривовирски), р. 61.
Тимок Мали (Свърлижки), р. 61.
Търговишки (Велики) Тимок, р. 61.
Тимошка долина 38.
Тимошка област 38.
Тиса, р. 42, 43, 93, 107, 117, 162, 184, 460.
Тича (Читак), с. 42, 43, 64, 465, 551.
Тсболск, гр. 501.
Тозлука, обл. 522.
Томай, с. 604.
Томи, вж. Кюстенджа.
Томор, пл. 232.
Топирос, гр. 106.
Топлица, р. 60, 102, 235, 342, 408, 409, 414.
Топола, р. 68.
Тополовица, р. 62.
Тополница (Тополка, Кузлудере), р. 45, 46, 63, 64, 95, 330, 391, 401, 485.
Тополнишка долина 413.
Торда, гр. 504, 505.
Тоскана, обл. 320.
Травуния, обл. 224, 237.
Тракезий, равн. 37, 226.
Тракийска низина 50, 224.
Тракийска равнина 42, 44—46, 50, 64, 65, 265.
Тракия 35, 43, 44, 46, 47, 50, 75, 85, 89, 98, 100, 101, 103—106, 108, 110, 114, 121, 125, 128, 132, 145, 146,
153-155, 157, 160, 167, 173, 174, 182, 191, 194, 195, 199, 203, 212, 214, 225, 239, 244, 245, 248, 254, 256, 263
—265, 268, 274, 278, 281, 285, 293—295, 302, 304, 318, 326, 329, 335, 339, 349, 350, 352, 358, 372, 381, 388,
397, 406, 407, 424, 450, 452, 482, 485, 496, 507, 512, 521, 526, 529, 538, 539, 541, 542, 575, 578, 581, 588,
589, 593, 603, 606, 607.
473
Тракия, пров. 86—89.
Тракия Горна 159.
Тракия Източна 87, 109, 199.
Тракия Северна 202, 215.
Тракия Южна 262, 289, 356.
Тракия, вж. Македония.
Трансилвания 43, 86. 93, 96, 101—103, 129, 130, 133, 195, 301, 403, 412, 441, 504, 514, 515, 517, 606.
Трапезица на Янтра, гр. 261, 262, 297, 298, 397, 428.
Трепезунд, гр. 225, 274, 358, 386, 413, 481.
Троян, гр. 96.
Троянови врата, пр. 46, 65, 87, 95, 216, 221, 223, 224, 260, 265, 266, 338, 384, 413, 452.
Траянопол (Дедеагач), гр. 339.
Требище, с. 417.
Тресанче, с. 521.
Треска, р. 55, 67.
Триест, гр. 117, 571.
Трикала 366, 478, 563.
Триполис гр. 487.
Три чуки, пл. 39.
Троада, обл. 52.
Трогир, гр. 192, 393.
Троя, гр. 277.
Троян, с. 604.
Троян, гр. 41, 63, 95, 521.
Троянов град, вж. Шабац.
Троянова врата (Капуджик), вж. Троянови врата.
647
Троянска пътека 41, 96.
Трън, гр. 48, 70, 414, 423, 518, 528.
Тръстеник 537, 543.
Трявна, гр. 64, 425, 565, 567, 569, 575, 597.
Тузла 529.
Тузлука 522, 606.
Тулна, гр. 168.
Туловско поле 85.
Тулуза, гр. 250, 251.
Тулча, гр. 59, 216, 480, 492, 585, 590, 605—607.
Тулча, санд. 605, 607.
Тупа (Дунав)
Тунджа, р. 41—45. 64, 65, 76, 158, 334, 338, 345, 348, 411, 423, 424, 432.
Тунис 190, 487.
Турин 376.
Турис, гр. 106.
Турла, пл. 56.
Турново, с. 605.
Турнул 479.
Турну-Мъгуреле, гр. 59. 106, 403, 440, 560.
Турция 35, 45, 46, 47, 58, 62, 71, 99, 371, 407, 413, 446, 448, 478, 479, 482. 489, 492—494, 507—509, 512,
522, 524, 535, 542, 543, 564, 571, 574, 576, 578, 590, 592, 596, 601, 602, 606, 607.
Турция Европейска 406.
Тутракан, гр. 59, 503, 506, 560, 590, 607.
Търговище (Ески Джумая) 564.
Търговище 442, 497, 499, 504—506, 509, 516, 562.
Търло, места 84.
Търново, гр. 42. 63, 76, 86, 149, 164, 165, 202, 218, 232, 261—263, 266—269, 271, 272, 275, 276, 280, 284,
285, 290, 291, 295—300, 303, 305, 312, 316, 317, 321—325, 328, 332, 337, 339, 341— 343, 347—349, 356,
360—364, 373, 375—377, 380, 390, 392, 395—399, 401, 404, 417, 418, 421, 423, 428, 430, 432, 433, 435, 436,
439, 440, 442, 444, 452, 457, 468, 474, 475, 481, 490, 491, 497, 501, 503, 521, 528, 533, 546, 547, 549, 556,
558, 560, 561, 563—567, 569, 574, 575, 582, 586, 590, 601.
Търново, санд. 606, 607.
Тюбинген 482, 498.
Тюрингия, обл. 271, 272.
У.
Угляра, с. 599.
Угровлахия 364, 378, 379, 399.
474
Угърско 412.
Удово, с. 69.
Ужица, окр. 60, 66.
Узунджово 382, 408.
Узункюприя 603.
Украйна 389.
Унгария (Маджарско), 89, 93, 103, 107, 147, 154, 195, 210, 213, 239, 241, 260, 271, 272, 280, 289, 301, 305,
306, 312, 317, 322, 325—327, 333, 338, 371, 373, 374, 377, 392, 395, 402, 405, 406, 414, 426, 435, 441, 451,
459, 481, 492, 496, 507, 509, 510, 514—516, 521, 545, 571, 608.
Унгария Източна 159, 164, 460, 461.
Унгария Северна 101, 504.
Урал, пл. 239, 525.
Урум Еникьой, с. 528, 540.
Ускудама, вж. Одрин.
Устина 351.
Устра, кр. 310.
Ф.
Факидере, р. 440.
Фамагуста, гр. 320, 381.
Фанарий, гр. 141.
Фенер, кв. в Цариград 500.
Фере (Вира), гр. 307.
Филаделфия, оол. 286.
Филипопол, вж. Пловдив.
Финикия 212.
Финландия 426, 564.
Фландрия, обл. 280.
Флорентин, кр. 402, 414, 506.
Флоренция 393.
Флорина (Лерин, Хлерин), гр. 68, 221.
Флоч, гр. 503, 506, 513.
Фогараш, обл. 195, 301, 374, 395, 396, 403.
Фокида, обл. 189.
Форос, н. 440.
Фотиничишча 461.
Франкфурт, гр. 511.
Франция 82, 203, 249, 250, 286. 303, 381, 403, 426, 459, 525, 543, 558, 560, 583.
Франция Южна 208, 251, 252, 304.
Фригия, обл. 304.
Фрушка гора, пл. 159, 459.
Фундукли, с. 522.
Х.
Хазария 326, 463.
Халандрици 455.
Халеб, гр. 154, 182.
Халки, о-в 583, 592.
Халкидика, п-ов 52, 69, 352.
Хамовка, с. 604.
Хандак, с. 350.
Харманли, гр. 44, 382.
Хасан Батър, с. 604.
648
Хаси, местн. 74.
Хасково, гр. 526, 528, 541, 607.
Хафса, гр. 183.
Хвостно 329.
Хеем 380.
Хелеспонт (Дарданели), провлак 265, 301, 356, 357, 396.
Хеликон (Загора), обл. 138.
Хелмос, пл. 138.
Хемимонт. пров. 86.
Хем, Хемус, вж. Стара планина.
Хераклея (Перинт). гр. 86, 190, 250, 283.
Херманщат (Брашов), гр. 529.
475
Херсонес, обл. 52, 212.
Херсонес Тракийски, пл. 44, 80.
Херсонска губерния 603.
Херцеговина 37, 76, 84, 192, 251, 367, 481, 543, 560, 584, 585.
Херцеговина Западна 309.
Химайра, гр. 235.
Химера, кр. 195.
Хиос, о-в 356, 410, 546.
Хирсовка, с. 604.
Холомонда, пл. 52.
Хомоле, пл. 37.
Хон, гр. 262.
Хортиаш, пл. 52.
Хотин 506, 507.
Хотница, с. 86.
Хотово, кр. 308.
Храдчани, кр. 296.
Хрисо, с. 189.
Христополис, вж. Кавала.
Хръсова, с. 119.
Хърватско 132, 134, 164, 184, 191,192, 194, 202, 256, 307, 336, 373, 389, 430, 435, 441, 444, 466, 468, 471,
482, 514.
Хърсова, с. 119.
Хърсовац, пл. 119.
Хърсово, с. 119.
Хърсово (Гирсово), 119.
Хърсово (Хирсова), гр. 59, 119, 402, 480, 503, 506, 513.
Ц.
Цакония, обл. 140.
Царевец (Хисар) на Янтра 297, 298, 397, 398, 432.
Цареводаровка, с. 604.
Цариград 36, 38, 44, 46, 62, 95, 100, 104. 106, 109—113, 135, 138, 139, 150, 154, 156—159, 161, 162, 169,
170, 172—177, 179—183, 186—190, 192—196, 198, 199, 201—203, 208, 211—313, 218, 220, 224—227, 230—
234, 237, 238, 240, 246—248, 250, 251, 260, 264—267, 269, 270, 272, 274, 275, 278—280, 282. 283, 285—
287, 289, 290, 293, 295—297, 301—303, 305, 308, 310, 312—314, 317, 318, 321, 325, 327—329, 331, 335,
336, 338—341, 345, 346, 349—351, 354. 356—358, 360—364, 368, 371, 372, 375—377, 379, 381, 384, 386,
389, 390, 392. 398, 399, 403, 404, 407, 408, 415—418, 422, 436, 441, 450, 452, 455, 473, 474, 482—484, 486,
492, 493 , 498, 499—501, 505, 511, 513, 515, 517, 525—527, 531, 532, 534—538, 541— 543, 546, 554, 557,
558, 561, 563, 565— 567, 570, 571, 573, 577, 578, 581—585, 588, 589, 592, 593, 595—597, 600—603. 608.
Царицина, с. 604.
Цепина, кр. 310—312. 351, 370, 423, 430, 483, 486, 487.
Церапан, с. 565.
Церка, кр. 435.
Церница, с. 138.
Церовене, с. 551.
Церово (Яворица), с. 65.
Цетина, вж. Сетина.
Цетина, р. 192.
Цибра (Цибрица. Джибра), р. 40, 62, 79, 86, 124.
Цигански проход (Ченгене дсрвенд) 69.
Циклади, ови 138, 159, 189.
Цимпе, кр. 357.
Цурулон (Чорлу), гр. 269, 283, 304, 370.
Църна гора (Карадаг), вж. Черна гора
Църна река (Църни Тимок) 488.
Ч.
Чадър Лунга, с. 604.
Чалъкавак, пр. 43, 134, 452.
Чамурли, с. 409.
Чанад 515.
Чанкчий, в. 541.
Чаталка (Чаталдаг), в. 42.
Чаталтепе, в. 44.
Чачанско окръжие 540.
Ченга, кр. 444.
476
Чепеларе, р. 50.
Чепино, обл. 50, 51, 308, 435, 598.
Червен, гр. 275, 360, 363, 437, 439, 440, 444, 489.
Червена вода 506.
Червена кула, пр. 505.
Червена Русь 256.
Чергед, с. 519.
Черна (Църна), р. 47, 55, 56, 66, 68, 87, 94, 98, 385.
Черна вода, гр. 59, 513.
Черна гора (Карадаг), 37, 52—54, 57, 59, 60, 68, 121, 192, 237, 385, 521, 523, 525, 577, 585, 603, 606.
649
Чернец 537.
Черник, гр. 235.
Чернигов, гр. 257.
Черномен 339—341, 382, 432.
Черно море (Поит, Евксински Понт) 36—38, 43, 47, 49, 61—65, 75, 76, 79, 85, 86, 128, 131—133, 135, 142,
145, 146, 149, 154, 157, 195, 202, 212, 215, 221, 241, 264, 270, 282, 286, 318, 319, 336, 340, 354, 357, 370,
386, 401, 421, 422, 424, 425, 435, 440, 451, 523, 561, 564, 567, 603, 605.
Черноморски басейн 36.
Чехия 67, 69, 96, 126, 144, 184, 213, 252, 360, 426, 435, 444, 445, 459, 462, 466.
Чнишия, с. 604.
Чипровци, гр. 39, 435, 495, 506, 509, 515—519.
Чирпан, гр. 607.
Чох Мегдан, с. 604.
Чорлу 603.
Чумлекьой, с. 604.
Чърноменски лъг 408.
Ш.
Шабац (Троянов град), гр. 96, 539.
Шабашка Посавина 539.
Шар (Шардаг, Скард), пл. 36, 37, 48, 52—57, 60, 67, 71—73, 75, 86, 124, 136, 154, 253, 255, 328, 345, 283,
388, 406, 520, 540, 603, 606.
Швеция 426.
Шехлари, с. 522, 541, 556.
Шнпка, с. 41, 76, 77, 384.
Шипченски проход 41, 63, 452, 586.
Шишкин град 401.
Шишманица, кр. 401.
Шкиперия (Албания) 253.
Шкодра вж. Скутари.
Шкодренско ез. 74, 238, 253, 367.
Шкумба, р. 57, 78, 79, 367.
Шотландия 82.
Шуговица, р. 62.
Шумава, р. 117.
Шумадия, обл. 38, 57, 560.
Шумен (Шумна), гр 42, 43, 76, 134, 146, 185, 186, 392, 414, 444, 481, 486, 489, 491, 492, 503, 523, 536, 561,
564, 565, 580, 599, 606.
Щ.
Щип, гр. 51, 68, 77, 229, 231, 344, 363, 385, 517.
Щипоне, вж. Ихтиман.
Ю.
Юстиниана Прима, гр. 105
Юхор 539, 540.
Я.
Яворица, р. 65.
Ягер (Ерлау) 460, 504, 516.
Ягодинка, р. 50.
Ягодинско окръжие 540.
Якин (Анкона), гр. 123.
Яково 498.
Яломица Горна, р. 377, 412.
477
Ялта, пл. 242.
Яма, в. 53.
Ямбол, гр. 45, 65, 244, 264, 334, 340, 341, 345, 348, 373, 381, 423, 424, 441, 450, 480, 481, 483, 486, 522,
527, 546, 564, 606.
Ямболско 353.
Якево 441, 498.
Янина, гр 137, 195, 235, 252, 384, 478, 535, 537, 539, 542, 546, 557.
Яница, гр. 140.
Янтра (Етър), р. 41, 63, 86, 124, 254, 261, 297—299, 404, 432, 444.
Ярпуха, ез. 568.
Ястребац, пл. 38, 57, 60.
Яш 341, 512, 525.
ИМЕНЕН УКАЗАТЕЛ
__А_ — __Б_ — __В_ — __Г_ — __Д_ — __Е_ — __Ж_ — __З_ — __И_ — __Й_ —
__К_ — __Л_ — __М_ — __Н_ — __О_ — __П_ — __Р_ — __С_ — __Т_ — __У_ —
__Ф_ — __Х_ — __Ц_ — __Ч_ — __Ш_ — __Щ_ — __Ю_ — __Я_
А.
Аарон, молд. влад. — 502, 504, 505.
Аарон, с. на Ив. Владислав — 219, 220, 234.
Аарон, бр. на Самуил — 201, 219, 220, 226, 229, 230, 238, 438.
Абдала паша, тур. воен. — 526.
Абди Рахман паша, тур. упр. — 594.
Абдул Азиз, султан — 590.
Абдул Меджид, султан — 41, 576.
Авитохол, праб. хан — 143, 144.
Авксентий, митр. — 584.
Аврелиан, рим. имц. — 94, 97.
Агапий, митр. — 575.
Агата, ж. на Самуил — 220.
Агатон, морав, архиеп. — 135.
Агиес, ж. на имп. Хенрих — 289.
Адриан II, папа — 174.
Адриан, рим. имп. — 94, 273.
Айон, бенев. херц. — 113.
Ахамир, сл. княз — 136.
Акиндин, богослов — 362.
Алакасей, виз. воен. — 237.
Алберт Кирали, унг. воен. — 502, 505, 506.
Албрехт IV Австрийски — 404.
Александър, алб. влад. — 367.
Александър Басараб, влаш. княз — 338, 341, 347, 438.
Александър Велики — 78, 85, 88, 466, 474.
Александър, опек. на Константин VII — 186, 187.
Александър, син на Михаил III Шишман — 333.
Александър, бр. на Иван Асен II — 284, 293, 301, 303, 312, 313, 430, 437.
Александър, с. на Иван Шишман — 369, 400, 410.
Александър I, рус. имп. — 542, 543, 561.
Александър II, рус. имп. — 591.
Александър Екзарх, бълг. просв. — 601.
Александър Хаджи Русет, бълг. просв.— 596.
Алексий III Ангел, виз. имп. —136, 137, 362, 266—269, 310.
Алексий Асан, виз. воен. — 385.
Алексий Аспиет, виз. воен. — 281.
Алексий Вранас, виз. воен. — 260, 280, 283.
Алексий I Комнин, виз. имп — 135, 203—205, 331, 243—245, 247, 249, 250, 447, 451.
Алексий Комнин, трап. влад. — 274.
Алексий, с. на Мануил Комнин — 260.
Алексий Мелисин, виз. воен. — 317.
Алексий Слав, бълг. бол. — 274, 284, 285, 287, 289, 294, 295, 313, 350, 434, 438.
Алексий Палеолог, виз. воен. — 269.
Али бег, тур. воен. — 411.
478
Али бег Карамански, тур. воен. — 391.
Али бей, с. на Кара Феиз — 528, 539, 540.
Али паша, вел. везир — 391, 392, 399.
Али Осман, султан — 487.
Али Халил Гушанц, кърдж. глав. — 527, 531, 534—536, 539—541.
Али паша, тур. мин — 585, 586, 591, 592.
Али паша Якински, вел. вез. — 525, 532, 538, 539, 542.
Алиаз, тур. воен. — 408.
Алогоботур, бълг. воен. — 151,192, 194.
Алтоманович, Никола — 367.
Алтън Стоян, бълг. хайд. — 565.
Алусиан, с. на Аарон — 219, 234, 235, 238.
Алусиатт, с. на Иван Владислав — 220.
Алцег, праб. вожд — 154.
Альо паша, тур. воен. — 534.
Амадей VI Савойски — 358, 375—378, 382, 441.
Ана, д. на Борис I — 175, 197.
Ана (Анисия), ж. на Иван Асен II — 313, 314, 330.
Ана (Мария), ж. на Иван Асен II — 313, 314.
Ана, епир. десп. — 355.
Ана, д. на Стефан V — 317.
Ана Савойска, виз. имп. — 349, 352—354, 367.
Ана, ж. на Иван Срацимир — 375.
Ана Неда, ж. на Михаил III Шишман — 339—341, 344—346, 431.
651
Анастасий, виз. имп. — 104, 132.
Ангел Комиин, виз. воен. — 429.
Ангеларий, слав. кннж. — 177, 464.
Ангелов, Н. X. — 574.
Андрей, воен. — 169.
Андрей II, унг. кр. — 149, 288—290, 293, 310, 314, 429, 433.
Андрей, с. на Вълкашин — 391.
Андрей Дандоло, воен. дож — 357.
Андрей Мусаки, алб. влад. — 367, 384.
Андроник I Комнин, виз. имп. — 260, 323, 386.
Андроник II, виз. имп. — 328, 330, 332—334, 337, 338, 340, 423.
Андроник III, виз. имп. — 337—345, 347, 349, 369, 432, 455.
Андроник, с. на Йоан V Палеолог — 358, 366, 368, 369, 382, 385, 386.
Андроник, с. на Михаил Палеолог — 317, 431, 438.
Андроник Тарханиот, виз. воен. — 318.
Андроник, книж. — 476.
Антим, бълг. екз. — 582, 592, 594.
Антим, бълг. воен. — 237.
Антим, соф. митр. — 378—380.
Антим, пирот. митр. — 583.
Антоний, патр. — 399.
Антоний Барбери, ковчежник — 375, 376.
Апий Клавдий, рим. пълк. — 85.
Апокавк мегадукс — 351, 353, 354.
Апостол Маргарит, бълг. (??; влашки!) учител — 587.
Априлов, В. Е. — 595.
Априн, виз. воен. — 325.
Арендаренко, Иван — 567.
Арнулф. нем. имп. — 174.
Арнулф, корутанскн херц. — 177, 178, 183.
Арсений, охр. архиеп. — 502, 561, 572—574.
Арсений Чешоевич, ср. патр. — 160, 382, 494, 515.
Асен I (Белгун), бълг. цар — 256, 259, 261—264, 266—269, 271, 287, 296, 298, 300, 313, 314, 324, 422, 427,
428, 431, 450, 463, 553.
Асен, с. на Иван Александър — 362, 370, 439.
Аспарух, вж. Исперих.
Атанасий, виз. патр. — 112.
Атила, хунски влад. — 93, 101, 132, 162.
Атилмунд, лонгоб. кр. — 145.
Ахмед Гирай, тат. султ. — 556.
Ахтум, транс. воев. — 301.
479
Ашот, виз. воен. — 220, 226, 225.
Б.
Баба Новак, въст. ръков. — 503—505.
Багратион, рус. княз — 557.
Бакалоглу Иван, търговец — 578.
Балабан, копривщенец — 485.
Балабанов, Марко — 601.
Балдуин I, лат. имп. — 274, 276—284.
Балдуин II, лат. имп. — 293, 303—306, 317, 319, 320.
Балик. бълг. бол. — 329, 353, 354, 367, 435.
Балша II, алб. влад. — 383, 384, 389, 390.
Барбур, хайд. воевода — 521.
Батбай, с. на Кубрат — 145, 151.
Бату, тат. хан — 318.
Бацов, Иван, бълг. депутат — 580.
Боязид I, султан — 393—397, 400—405, 417.
Баязид II, султан — 417, 489, 522.
Баян, прабълг. хан — 151, 158.
Бебутов, княз — 580.
Бедредин, Махмуд — 410, 411.
Безмер, праб. влад. — 143, 144.
Бекир паша, тур. воен. — 539.
Бела III, унг. кр. — 260, 261, 265, 270, 272, 425.
Бела IV, унг. кр. — 290, 301, 303, 304, 310, 317, 318, 425.
Бела, с. на Ростислав Михайлович — 312, 317.
Белаур, бр. на Михаил III Шишман — 339, 343, 346—348.
Белослава, д. на Иван Асен II— 313, 314.
Белота, бълг. княз — 272.
Бенедикт XIV, папа — 320.
Бенедикт, Петер, вид. бан — 374, 378—380.
Бенедикт, Химфи, вид. бан — 378, 379.
Береклюдже Мустафа — 410, 411.
Берке, тат. хан — 318.
Берляндек, Ив. — 452.
Берович, вж. Берон (Петър) Берон, Петър — 558, 569, 578, 595.
Бертолд III Мерански, кръст. воен. — 265.
Бетал паша, тур. воен. — 563.
Биляр ага, кърдж. глав. — 528.
Блазнавац, ср. мин. — 590.
Бландрат, опек. на Дим. Солунски — 285.
Блъсков, Илия — 599.
Богдан, бълг. войвода — 231, 366, 367, 383, 385, 408, 409.
Богдан, въст. ръков. — 514, 515.
Богомил, поп — 197, 204, 206, 359, 463, 469.
Богомир, граф — 301.
652
Богориди, Алеко — 558, 574, 588.
Богориди, Стефан — 557, 558, 568, 573, 574.
Богоров, Иван — 601, 607.
Боемунд, норм. княз — 137, 196, 244—246, 248.
Бозвели, Неофит — 592, 595.
Бончо, воевода — 565, 566.
Болеслав II Чешки — 220.
Бондин, марциан. архиеп. — 506, 509, 510.
Бонифаций, сол. кр. — 275, 277, 280—283.
Бончев, Нешо — 599.
Борен, вел. жупан—164.
Боривой, чешки воевода — 177.
Борил, бълг. цар — 270, 274, 280, 281, 284—287, 289—291, 298, 303, 313, 314, 428, 429, 431, 437, 438, 455,
472.
Борис I, бълг. кн. — 144, 148, 167, 168, 170—180, 189, 192, 197, 201, 203, 213, 272, 273, 434, 464, 473.
Борис II, бълг. цар — 197, 201, 212—215, 218, 221, 222.
Боцарис, Марко — 563.
Бранило, алб. кн. — 416.
Бранко, севастократор — 367.
480
Бранковано, Константин, влаш. кн. — 515.
Братиано, рум. мин. — 589.
Брунони, викарий — 584.
Буба, опек. на Дим. Солунски — 285.
Буребиста, трак. влад. — 89.
Бучико, воен. — 392.
Буюкли, вж. Мамарчев.
Бърдоква, вж. Ивайло.
В.
Валент, рим. имп. — 239.
Валтер Бриенски, кръст. воен. — 272.
Варда Склир, виз. воен. — 221, 222.
Варда Фока, виз. воен. — 214, 221, 223, 225, 226.
Варлаам, виз. монах — 362.
Васил Левски — 148.
Василий, бълг. архиеп. — 262, 263, 302, 432, 436, 437.
Василий, бълг. патр. — 437.
Василий I. виз. имп. — 139, 150, 162, 166, 168, 169, 174, 177, 179, 220, 250.
Василий II, виз. имп. — 166, 216—220, 223—225. 227—230, 233—236, 245, 250, 255, 281, 442, 448, 456,
498.
Василий, виз. патр. — 169.
Василий, молд. кн. — 508.
Василий, евнух — 223.
Василий Апокавк, виз. воен — 222.
Василий Глава, виз. воен. — 226.
Василий Монах, виз. воен. — 239.
Василчиков, В. И., княз — 580.
Васкидович, Емануил — 574, 595.
Ватах, Дончо. хайд. — 566.
Велизарий, виз. воен. — 66, 98,105, 106.
Величков, Константин — 599.
Велко, хайд. воев — 539, 540.
Венелин, Юр. (Георги) — 570—572, 597, 602.
Веркович, Стефан — 598, 599, 605.
Веторани, австр. ген. — 514—517.
Вигиланция, майка на имп. Юстиниан I — 99.
Вилхардуен, Вилхелм II, ахайски кн. — 140, 278, 279.
Вилхелм Тирски 247.
Витгенщайн, фелдм. — 563.
Витолд, лит. кн. — 476.
Вихинг, нигрийски еп. — 177.
Вишата, рус. воен. — 238, 239.
Влад, влаш. кн. — 413.
Владикин — 599.
Владимир, бълг. кн. — 167, 175, 178.
Владимир, рус. кн. — 170, 180.
Владимир, рус. кн. — 239, 369, 374—376, 379, 380, 383, 460.
Владислав, влаш. воев. — 426, 428.
Владислав II, пол. кр. — 395, 396.
Владислав III Варненчик — 412—415.
Владислав IV, пол. и унг. кр. — 425, 506, 508.
Владислав, неапол. кр. — 394.
Владислав Граматик — 417.
Владиславов, Стойко, вж. Софроний Врачански.
Владко Хранчич, босн. воев. — 393.
Власий, бранич. еп. — 262, 263, 268, 272, 273, 275, 276, 286, 432.
Властимир, ср. кн. — 167.
Войн, вж. Нравота.
Войников, Добри — 599.
Вокил, вж. Укил.
Воронцов, граф, ген. — 560, 561.
Войсил, бр. на Смилец — 329, 330, 332, 334, 338, 339, 435.
Войслав Войхнович, херц. кн. — 367.
Войхна, кесар — 366, 392.
Вранас, Теодор, гърк, фран. влад. — 281.
Вратислав от Митровица — 493, 494, 506.
481
Всеград, слав. воен. — 98.
Вълк Бранкович, ср. кн. — 388, 394, 407, 408.
Вълкан, с. на Стефан Неман — 270—272.
653
Вълкашин, кр. — 366, 371, 382, 383, 391, 449, 454—456.
Вълко, бр. на Стефан Лазаревич — 344.
Вълко, хайд. воев. — 521.
Вълчан, хайд. воев. — 521.
Вяземсхи, княз — 560.
Г.
Гавриил Радомир, бълг. цар — 216, 219, 229, 230, 237.
Гаврил, бр. на Борис I —175, 197.
Гаврил, с. на Борис I — 175, 178, 197.
Гаврил, ср. патр. — 507, 514.
Гаврил, пловд. влад. — 477.
Гаврил Лесновски, монах — 202.
Гази Феруз бег, осм. упр. — 297.
Галерий, съуправ. на Диоклетиан — 97.
Галиен, рим. имп. — 94.
Генович, Брайко, учит. — 575.
Генович, Юрдан X. — 569.
Георги, българин — 184.
Георги, еп. — 176.
Георги, бълг. архиеп. — 249.
Георги, бълг. патр. — 249.
Георги Акронолит, виз. дипл. — 432.
Георги Бранкович, ср. деен. — 408, 410—412, 414, 418, 432.
Георги Гонициат, виз. воен. — 230.
Георги Кастриот, вж. Скендербег.
Георги Маниак, виз. воен. — 198, 238.
Георги I Тертер, бълг. цар — 325, 326, 328—332, 424, 425, 430 431, 437.
Георги II Тертер, бълг. цар — 330, 337, 338, 423, 431, 455.
Георгиев, Хр., търговец — 578.
Герман, ник. патр. — 294, 301.
Герман, експатр. — 317.
Герман, виз. патр. — 156.
Герман, бълг. архиеп. — 249.
Герман, виз. пълк. — 104.
Геров, Найден — 579, 597.
Гин I Мусаки, алб. кн. — 353.
Гинчев, Цани — 561.
Гираций де Никотера, неап. дипл. — 326.
Главас Тарханиот, виз. пълк. — 329, 334.
Гойко, бр. на Вълкашин — 382.
Голем, алб. воен. — 310.
Голицин, фелдмаршал — 524.
Горазд, архиеп. — 177, 178, 464.
Горчаков, княз — 519, 581.
Гостун, праб. воен. — 143, 144.
Готфрид Булонски — 247.
Готфрид II Вилхардуен, морейски влад. — 303.
Гойник, ср. кн. — 167.
Григор Гика, молд. кн. — 511, 512.
Григорий VI, гр. патр. — 589, 591, 592.
Григорий, бълг., рус. митр. — 416
Григорий, влаш. митр. — 570.
Григорий IX, папа — 303, 304.
Григорий X, папа — 321.
Григорий XI, папа —210, 383, 389.
Григорий, бълг. книж. — 463, 465.
Григорий, търн. влад. — 587
Григорий Синаит, виз. монах — 361—363, 474.
Григорий Таронит, виз. воен. — 225, 226.
Григорий Цамблак, киев. архиеп. — 363, 364, 396, 473, 475—477.
Григорович, В. И. — 605.
482
Гримоалд, еп. — 175.
Гримоалд, лонгоб. кр. — 147.
Гропа, вж. Ропа.
Груев, Йоаким — 601, 607.
Гръд, бълг. бол. — 339.
Гудуин, виз. пълк. — 110.
Гьонович, Иван — 509.
Гюрджи паша, кърдж. глав. — 534, 536.
Д.
Давид, бълг. патр. — 231, 235, 249.
Давид, ктитор на Рилския манастир — 417.
Давид Арианит, виз. воен. — 227, 230.
Давид, бр. на Самуил — 201, 213, 216, 219—222, 226.
Даласин, Дамян, в. пълк. — 243.
Дамян, пловд. митр. — 408.
Дамян, ковчежник — 168.
Дамян. въст. вожд — 322.
Дамян, бълг. патр.— 199, 215, 249.
Данов, Христо — 601, 602.
Даниил Критопул, видин. дикайофилакс — 379.
Данил, йеромонах — 296.
Даничич, писател — 601.
Даскалов, Георги — 566.
Декворт, адмир. — 542.
Дели Миндо, воевода — 529.
Дели Кадир, кърдж. глав. — 527, 540.
Денкоглу, търговец — 570.
Деодат, Петър, катол. архиеп. — 494—496, 506, 507, 509, 510.
Децебал, дак. влад. — 89, 93, 94.
Деша, жупан — 313, 314.
Деян, севастократор — 366, 385.
Джезар паша — 526.
Джовани Муацо, венец, коменд. — 386, 387.
Джорджич, Павел — 503.
Джунеида, княз — 410, 411.
654
Диаматов, А. — 596.
Дибич, главноком. — 563—565.
Дивичиан, Тадей — 596.
Димитрий, кишин. архиеп. — 571.
Димитрий, херс. архиеп. — 581.
Димитрий, алб. кн. — 276, 294.
Димитрий, бълг. архиеп. — 249.
Димитрий, воевода — 385.
Димитрий Хоматиан, охр. архиеп. — 294, 498.
Димитрова, Анастасия — 575.
Диоген, антиимп. — 244, 245.
Диоклетиан, рим. имп. — 86, 97.
Дионисий, царигр. патр. — 513.
Дионисий от Котел, дякон — 577.
Дионисий, учен. на Тсодосий Търновски — 361, 364.
Дионисий, пазардж. еп. — 563.
Дионисий, соф. митроп. — 551.
Дионисий, седмогр. воев. — 373, 374, 378, 379.
Диценг, бълг. княз — 162.
Добрент, слав. княз — 107.
Добрович — 602.
Доброгост, слав. воен. — 98.
Добромир, бълг. болярин — 226, 227, 232.
Добромир от Месемврия, въст. — 243.
Добромир, бълг. воен. — 371.
Добромир Хриз, бълг. болярин — 268—270.
Доброплодни, Сава — 599.
Добротич, бълг. княз — 43, 353, 354, 367, 373, 380, 386, 387, 391, 435.
Докс, бр. на Борис I — 175, 197.
483
Долгоруки, Юрий, рус. княз — 257.
Доминик, свещ. — 271, 272.
Дончо, хайдутин — 541.
Дорослава (Доротея), д. на Иван Срацимир — 369, 431, 435.
Доротей, бълг. патр. — 437.
Доротей, орх. архиеп. — 416.
Доротей, гр. еп. — 551.
Доротей, соф. еп. — 586.
Доситей, букур. митр. — 557.
Драгомир, бълг. прат. при Крум — 151, 161.
Драгомъж, влад. на Струмица — 217, 231.
Драгота, бълг. воен. — 307, 311.
Драгош, Йоан, ср. жупан — 330.
Драгшак, воевода — 218, 227.
Дракул, влаш. воев. — 411, 414.
Дринов, Марин — 597, 600.
Друмев, Васил — 599.
Дукум, бълг. воен. — 162.
Дуло, бълг. род—143, 151, 160.
Дърман, бр. на Куделин — 329.
Дядо Никола, воевода — 529, 566.
Е.
Евгений, савойски принц — 518, 519.
Евдокия, сес. на Стефан Душан — 385.
Евлогия, сес. на Михаил VIII Палеолог — 321.
Евпраксия, д. на Борис I — 197.
Евренос бег, тур. воен. — 395, 408.
Евстатий, охр. архиеп. — 249.
Евстатий Дафномил, виз. воен. — 232.
Евстахий, бр. на имп. Хенрих — 282, 287, 289.
Евтимий, виз. патр. — 186.
Евтимий, стратег — 169.
Евтимий, търн. патр. — 302, 361, 362—364, 380, 389, 390, 396—398, 437, 476, 505.
Еген паша — 514.
Егидий, унг. воен. — 317.
Едип ага, тур. упр. — 528.
Екатерина, д. на Самуил — 234.
Екатерина, д. на Иван Владислав — 219, 220.
Екатерина II, рус. имп. — 523, 524.
Ексотрох, виз. воен. — 339.
Елемаг, бълг. воен. — 218, 232.
Елена, ж. на Ахен I — 264, 313.
Елена, ж. на Стефан Урош I — 320.
Елена, ж. на крал Марко — 383, 384.
Елена, д. на Иван Асен II — 293, 301, 303, 304, 310, 313.
Елена Франкска, ср. крал — 328, 346.
Елена, ж. на Стефан Душан — 346, 351, 366, 432.
Елена, д. на деспот Константин — 402.
Елена, хайд. воев. — 521.
Елтимир, десиот — 329, 330, 332—334, 424, 425, 430, 435.
Емерих, унг. кр. — 261, 270—272, 275, 429.
Емерих, унг. воен. — 378.
Емил ага, кърдж. глав. — 526, 528, 541.
Енрико Дандоло, вен. дож — 274, 278, 279, 358.
Ерми, праб. род — 143, 144, 151.
Ертогрул, тур. воен. — 334.
Ефросина, ж. на Алексий III — 266.
Ефросиния, ж. на Тодор Слетослав — 330, 332.
Ефросиния, д. на Михаил VIII Палеолог —319, 326, 332.
Ж.
Жерар де Стрем, лат. воен. — 285.
Жинзифов, Райко — 597.
484
З.
Загурович, Йероним — 483.
Замойски, Владислав — 583.
655
Засси, Георги, пълк. — 140.
Захариев, Стефан — 558, 560.
Захарий, ср. жупан — 193, 194, 201.
Звиннца, с. на Омортаг—165, 167, 197.
Зейнил паша, нишки упр. — 566, 583.
Зенон, виз. имп. — 101—145.
Зергобул, бълг. болярин — 175.
Зигмунд Батори, транс. воев. — 502—504, 506.
Зоя, майка на Константин VII—187.
Зоя, плем. на Василий II — 236.
И.
Ивайло, въст. вожд — 322—326, 343, 420, 429, 431, 437.
Иваниш, бр. на Крали Марко — 391.
Иванко, бълг. болярин — 266, 267.
Иванко, добрудж. княз — 387, 391, 392, 395, 449, 451.
Иван Александър, бълг. цар — 297, 338, 345, 347—351, 355—357, 360—364, 368, 370, 372, 373, 381, 386,
421, 426, 428, 432, 434, 438, 439, 446, 449, 451—453, 473, 474.
Иван Асен II, бълг. цар —199, 280, 284, 290, 292—298, 300, 301, 303—308, 310, 313—315, 326, 340, 398,
419, 424, 428-434, 438, 439, 447, 450, 451, 453, 454, 459, 473.
Иван Асен III, бълг. цар — 323—326, 328, 330, 385, 428—430, 437.
Иван Асен, с. на Иван Александър — 368, 369, 431.
Иван Асен Комини — 349.
Иван Българин, мъченик — 498.
Иван Владимир, дукл. княз — 219, 220, 224, 228, 230, 231, 237.
Иван Владислав, бълг. цар — 216, 218, 220, 224, 229—232.
Иван Драгаш, бълг. болярин — 383, 385.
Иван Рилски — 122, 197, 202, 260, 264, 266, 417, 472, 595, 597, 598.
Иван Ростиславович, рус. княз — 256.
Иван Русин, бълг. воен. — 338—341.
Иван Срацимир, бълг. цар — 346, 347, 368, 369, 373—375, 379, 380, 388—390, 392, 401, 403—405, 423,
424, 428, 429, 434, 436, 448, 449, 450.
Иван Стефан, бълг. цар — 345, 346, 349, 434.
Иван Стефан, молд. влад. — 416.
Иван Углеша, бълг. болярин — 366, 408.
Иван Хорват, бан — 393.
Иван Шишман, бълг. цар — 47, 188, 362, 363, 368, 369, 373—377, 380, 383, 389, 391, 392, 395, 397, 399—
402, 416, 427, 431, 434, 438—440, 447, 480, 503.
Иван Шишман III, вж. Иван Шишман
Иван, овчар — 334, 335.
Иван, тес. княз — 327.
Иван, севастократор — 328.
Иван, с. на Симеон — 197, 200.
Иваниша, бълг. воен. — 371.
Иванко Бесараб, влаш. кн. — 338, 341, 346, 377.
Ивац, бълг. болярин — 230—232.
Игнатиев, посланик — 590, 591.
Игнатий, бълг. патр. — 437.
Игнатий, цар. патр. — 176.
Игор, рус. княз — 110.
Изедин, селдж. султан — 318, 425.
Икономов, Г., учит. — 599.
Иларион Ловчански, екзарх — 592.
Иларион Макариополски — 582—584, 592.
Иларион, митр. — 549, 551, 552, 573.
Иларион Мъгленски, еп. — 251, 363.
Иларион, търн. еп. — 567, 578.
Иларион Кюстендилски — 592.
Илица, бълг. болярин — 217, 229.
Илия, чипровски сп. — 494.
Иля, арнаут. пълк. — 524.
Инас, унг. воен. — 338, 455.
485
Индже Балабан бей, тур. воен. — 390.
Индже, воевода — 527, 540, 541.
Инзов, Иван — 562, 567, 571.
Инокентий III, рим. папа — 189, 261, 271—273, 275, 276, 289.
Инокентий IV, рим. папа — 307, 308.
Ипсиланти, Александър — 562, 563.
Ипсиланти, Йоан — 502.
Ипсиланти, Константин — 537, 538.
Ираклий, вж. Хераклий.
Ирина, ж. на Иван Асен II — 308, 313, 314, 316, 318, 319, 431.
Ирина, ж. на Иван Асен III — 324.
Ирина, майка на Константин VI — 159.
Ирина, ж. на Йоан Кантакузин — 350, 351.
Ирина, ж. на Константин Асен — 313, 318, 324.
Ирина, ж. на Мануил Комнин — 306.
Ирина, солун. монахиня — 359.
Ирник, праб. хан — 143, 144.
Исаев, ген. — 540.
Исай, игумен — 513.
Исай, книж. — 382, 472.
Исак II Ангел, виз. имп. — 260—266, 270, 277, 447.
Исак Комнин, виз. воен. — 219, 266, 269, 428.
Исак бей, тур. упр. — 395.
656
Исперих, хан—134, 143, 145, 146, 151, 153, 155, 156, 215.
Итилис, алан. воен. — 455.
Й.
Йеник, воевода — 412.
Йеремия, влаш. митр. — 399.
Йеремия, прилеп, митр. — 498.
Йеремия, вж. Богомил.
Йигит, упр. на Скопие — 409.
Йоаким, соф. митр. — 551.
Йоаким (Йов), просв. деец — 595.
Йоаким, бълг. патр. — 298, 302, 304.
Йоаким, търн. свещ. — 549.
Йоаким I, търн. патр. — 437.
Йоаким II, търн. патр. — 437.
Йоаким III. търн. патр. — 328, 332, 437.
Йоаким Осоговски — 202.
Йоан, солун. имп. — 307.
Йоан, с. на Тодор Комнин — 306.
Йоан, виз. пълк., севастократор — 262, 263.
Йоан, бр. на Михаил IV Пафлагонец — 238.
Йоан, солун. митр. — 168.
Йоан, патр. — 168.
Йоан, с. на Мануил Комнин — 370.
Йоан, презвитер — 467.
Йоан VIII, папа — 174, 176.
Йоан X, папа — 191, 192.
Йоан Аин, охр. архиеп. — 249.
Йоан Вилхардуен, босн. еп. — 304.
Йоан Главаш, виз. воен. — 310.
Йоан Дан, влаш. княз — 390.
Йоан де Бриен, лат. имп. — 290, 293, 303.
Йоан де Луджко, итал. воен. — 252.
Йоан Дебърски, охр. архиеп. — 235, 236, 249.
Йоан Дука Ватаци, ник. имп. — 293, 294, 301, 304—307, 309, 310, 313, 316, 447.
Йоан Екзарх, бълг. книж. — 184, 185, 202, 464, 465, 467, 468, 477.
Йоан Заполя, канцлер — 417.
Йоан Испан, неап. рицар — 326.
Йоан Кантакузин, виз. имп. — 348—358, 367.
Йоан Кантакузин, виз. воен. — 263.
Йоан Казимир Полски — 514.
Йоан Кастриот, б. на Скендербег — 416.
486
Йоан Куцомит, бирник — 237.
Йоан Каземарински, папски прат. — 272, 273.
Йоан Каматир, охр. архиеп. — 249.
Йоан Комнин, охр. архиеп. — 249.
Йоан I Комнин, виз. имп. — 243, 451.
Йоан Куркуа, виз. воен. — 214.
Йоан IV Ласкарис, ник. имп. — 313, 317—319, 322, 430.
Йоан Лампен, охр. архиеп. — 249.
Йоан Мусаки, алб. княз — 384.
Йоан IV Палеолог, виз. имп.—451, 474.
Йоан V Палеолог, виз. имп. — 347—350, 355, 356—359, 368, 369, 371, 372, 375—378, 381, 385, 386.
Йоан Раич — 554.
Йоан Спиридонаки, виз. воен. — 269, 270.
Йоан Урош, ср. кр. — 366.
Йоан Халд, виз. воен. — 225.
Йоан Хрисилий, виз. воен. — 226.
Йоан Цимксхий, виз. имп. — 211, 213—215, 220.
Йоакинт, угровл. митр. — 378, 379.
Йоаникий, ср. патр. — 354.
Йоаникий, виз. воен. — 160.
Йоаникий I, търн. патр. — 437.
Йоаникий II, търн. патр. — 362, 437.
Йоасаф, ктитор на Рилския ман. — 417.
Йоасаф , вид. митр. — 392, 396, 475.
Йованица от Търново — 567.
Йованович, Антон, бълг. търг. — 569, 570.
Йоланта, с. на Андрей II — 290.
Йона, кум. воен. — 240.
Йончо, бълг. воен. — 371.
Йосиф, бълг. архиеп. — 173, 175, 249.
Йосиф, хазар. хан — 140.
Йосиф, сол. митр. — 168.
Йосиф, книж. — 396.
Йосиф Философ, евнух — 190.
Йосиф I, австр. имп. — 515.
Йосиф II, австр. имп. — 524.
Йосиф Вринга, евнух — 215.
К.
Каваназоглу, Хасан — 486.
Кавкан, войвода — 237.
Кади паша, тур. воен. — 539.
Кадолах, маркграф — 163.
Казамир IV, пол. кр. — 508—510.
Кай Скрибоний Курион, рим. воен.—85.
Калиман I, бълг. цар — 307, 311, 316, 421, 429, 437, 438, 447.
Калиман II, бълг. цар — 311, 313, 315, 316, 429.
Калиман, унг. кр. — 149.
Калиник, вид. митроп. — 539.
Калист, цар. патр. — 359, 362, 364, 368, 372, 389.
Калокир, виз. дипл. — 199, 212.
657
Калопетър, вж. Петър.
Калоян, бълг. цар — 189, 262, 264, 267—273, 275—284, 288, 313, 314, 324, 422, 427—428, 432, 433, 437,
447, 449, 452, 453—455, 472, 473.
Калоян, бълг.севастократор — 315, 430.
Каменски, Николай — 560, 561.
Кантакузин, Шербан, влаш. велм. — 513, 523.
Капудан паша, тур. воен. — 533.
Кар, рим. имп. — 97.
Кара Мустафа Ибрахим, кърдж. глав. — 527, 530, 536—540, 543.
Кара Танас, воевода — 565.
Кара Феиз, кърдж. глав. — 527, 528, 536, 539, 540.
Каравелов, Любен — 148, 590, 599.
Караджич, Вук — 544, 596.
Каразин, Назар — 523.
487
Каракольо, байрактар — 527, 541.
Каралюк, воевода — 408.
Каратеодори, Стефан — 583.
Кардам, бълг. хан —151, 159.
Карл IV, герм. имп. — 355, 376, 394.
Карл VI, фр. кр. — 510, 514—515.
Карл I, Анжу — 319, 320, 326, 327, 347.
Карл Велики — 159.
Карл Плешиви, нем. имп. — 174.
Карл Топиа, алб. княз — 367, 390.
Карломан, с. на Людовик Немски — 168.
Карол, рум. кр. — 589.
Карталията, кърдж. глав. — 528.
Касимбек, протостратор — 325, 326.
Касиан, вид. митр. — 390, 392.
Каулбарс, подп. — 524.
Кеген, печенежски вожд — 239.
Кекавмен, виз. воен. — 228.
Кинамон, византиец от Одрин — 166.
Киприан, киев. митр. — 364, 389, 475, 476.
Кираца, д. на Иван Александър — 358, 368, 369.
Кирил (Константин), слав. апостол — 167, 169, 170, 176, 177, 178, 180, 202, 459, 461—465, 547.
Кирил III, киев. архиеп. — 322, 421, 448.
Кирил, Босота, монах — 360, 362.
Кишелски, И. К. — 580.
Клавдий, рим. имп. — 86.
Клара, ж. на Александър воев. — 373, 379.
Климент, вж. Друмев, Васил.
Климент Охридски —177, 178, 202, 462, 467, 547.
Климент VI, папа — 347.
Климент VIII, папа — 504.
Климент XII, папа — 517.
Клонимир Строимирович, ср. княз — 201.
Кнежевич, Марко — 518.
Кнобелсдорф, посланик — 532, 537, 538.
Ковачев, Янко — 607.
Коешич, Павел, катол. деец — 495.
Козма, антиимп. — 138.
Козма, презв. — 202, 203, 205, 206, 210, 467.
Козма, атински търг. — 181.
Кокарчоолу, Златьо — 565.
Коломан, вж. Калиман.
Кондо, хайдутин — 531.
Конрад Монфератски, кръст, ръков. — 264.
Константин, бълг. еп. — 152, 184, 202.
Константин, велб. деспот — 77, 383—385, 393, 402, 403, 415.
Константин II, виз. имп. — 114.
Константин VI, виз. имп. — 136.
Константин, тъст на Смилец — 330.
Константин, с. на Иван Срацимир — 369, 405, 407, 429.
Константин, вел. рус. княз — 524.
Константин, чепински протопоп — 487.
Константин VIII, бр. на Василий II — 220.
Константин, братовч. на Исак II Ангел — 266.
Константин, презвитер — 272.
Константин I, охр. археп. — 249.
Константин Арианит, виз. воен. — 239.
Константин Асен, бълг. цар — 77, 99, 121, 227, 255, 315—317, 319, 322, 324, 333, 367, 420—422, 427, 429,
430— 432, 434, 437, 446, 447, 449, 459, 473.
Константин VII Багрянородни — 138, 166, 180, 186—188, 200, 225.
Константин Бодин (Петър), въст. ръков. — 235, 265.
Константин Велики — 86, 98, 104.
Константин Диоген, виз. имп. — 230, 234.
Константин Диоген, виз. воен. — 245.
Константин XI Драгаш, виз. имп. — 415.
Константин V Копроним, виз. имп. — 128, 138, 145, 157, 158, 195, 203, 448.
Константин Костенечки — 364, 407, 410, 441, 473, 476.
488
Константин IV Погонат, виз. имп. — 113, 142, 146.
Констанциус Рубеус, бълг. прат. в IV нуа — 337.
Контостефан, виз. воен. — 223.
658
Коньо, воевода — 565.
Кордил, виз. воен. — 168.
Кормисош, бълг. кн. — 143, 181.
Корчо, хайдутин — 531.
Косара, д. на Самуил — 219, 220, 224, 226.
Костадин, врач. чорбаджия — 535.
Котис, трак. влад. — 85.
Котраг, праб. вожд—145, 151, 156—158, 161.
Коцас, кум. воен. — 278.
Коцебу, ген. адютант — 580.
Коцел, балатонски княз — 460.
Крайков, Яков — 483.
Кракра, бълг. болярин — 217, 227, 230, 231.
Крали Марко, вж. Марко Кралевич.
Крижанич, Юрий — 501, 513.
Крум, бълг. хан — 151, 152, 159—162, 166, 170, 213, 279, 296, 474.
Крупнишки, Яков — 412, 414, 415, 417.
Кръстевич, Гаврил — 558, 585, 586, 589, 600.
Куделин, бр. на Дърман — 329.
Куза, рум. крал. — 589.
Кулин, боен. бан — 286, 441.
Кумани, контраадмирал — 563.
Кубрат (Курт), бълг. хан — 143—145, 151.
Куря, печенежеки княз — 214.
Кутузов, граф — 561.
Кюприли, Мохамед, вел. везир — 487.
Къбръзли, Мехмед, вел. везир — 583.
Кънчев, Васил — 148.
Кънчо, въст. вожд — 322.
Л.
Лаврентий, магистър, унг. воен. — 317.
Лаврентий, слав. книж. — 177.
Лаврентий, бълг. книж. — 361.
Ладислав, седмигр. воев. — 374, 377, 378, 380.
Лазар, ср. кн. — 365, 367, 369, 388, 391, 393, 408, 431, 438, 449.
Лазар Българин, мъченик — 498.
Лазар, атонски монах — 360, 362.
Лайбниц, нем. филос. — 241.
Лала Шахин, тур. воен. — 370, 381, 382, 390.
Ланжерон, ген. — 560.
Ласкарис, виз. воен. — 289, 317.
Лека, павликянин — 243.
Леонид, рус. архим. — 396, 474.
Леонтий, бълг. архиеп. — 249.
Леополд I, герм. имп. — 497, 507, 510, 511, 514, 515.
Лидерс, генерал — 580.
Лиутпранд, нем. дипломат, 175, 180, 197, 213.
Липранди, ген. — 580.
Лудвиг IX, фр. кр. — 242, 308.
Лупицина (Любкиня), ж. на Юстин I — 99.
Лупула, молд. княз — 499.
Лъв, охр. архиеп. — 249.
Лъв VI, папа — 192.
Лъв, кардинал — 273, 275, 276.
Лъв, солун. стратег — 169.
Лъв IV, виз. имп. — 456.
Лъв V Арменец, виз. имп. — 140, 149, 160, 162, 167, 168, 217.
Лъв Гавала, кесар — 309.
Лъв Диоген, виз. воен. — 245.
Лъв Исаврийски, виз. имп. — 156, 448.
Лъв Мунг, охр. архиеп. — 249.
489
Лъв VI Философ, виз. имп. — 168, 179—183, 186, 190, 193—195, 438.
Лъв Фока, виз. воен. — 188.
Лъже-Ивайло — 326.
Лъже-Мустафа — 411.
Любомирский, княз — 510.
Людвиг де Блуа, лат. воен. — 278, 279.
Людевит, хърв. жупан— 163, 164, 191.
Людовик, герм. кр. — 150, 168, 170, 174.
Людовик, унг. кр. — 329, 347, 371, 374, 375, 378, 379, 387, 402, 435.
Людовик Анжу — 430.
Людовик Баденски — 514.
Лютомисл, чичо на Борен — 164.
М.
Маврикий, виз. имп. — 109, 110, 113, 132.
Макарий, бълг. патр. — 437.
Малакин, виз. воен. — 226.
Малик паша, албанец — 539.
Македонски, бълг. рев. — 562.
Маломир, бълг. хан — 165, 166, 199.
Мамарчев-Стойков, Георги — 558, 564, 566, 567.
Манасий де Лил, лат. воен. — 279.
Манастрас, бълг. воен. — 283, 284.
Мангафас, виз. воен. — 286.
Манжук, слав. княз — 109.
Мануил. одр. еп. — 164.
Мануил Ивац, виз. воен. — 237, 238.
Мануил Камица, виз. воен. — 264, 265, 267, 269, 270.
Мануил Комнин, виз. имп. — 242, 243, 248, 251, 260, 294, 295, 302, 303, 306, 313, 406, 407, 447.
Мануил Лахана, виз. воен. — 323.
659
Мануил Палеолог, виз. имп. — 371, 372, 382, 386, 402.
Мануш, воевода — 521.
Манфред, неап. крал — 294, 316.
Манчев, Д. В. — 601, 602.
Мара, вж. Тамара.
Мара, ср. княгиня — 417, 418.
Маргарита, ж. на Исак II Ангел — 261, 271, 272.
Маргарита, ж. на Бонифаций Монфератски — 280.
Марианович, Хр. — 510, 511.
Марин, дякон — 174.
Марин Солунски, архиеп. — 191.
Марино Фалиери, вен. дож — 357, 358.
Мария, ж. на Борис I — 175, 197, 198.
Мария, ж. на цар Петър — 199.
Мария, ж. на Иван Владислав — 219, 220, 231—234, 236.
Мария, ж. на Иван Асен II — 293.
Мария, д. на Иван Асен II — 294, 313.
Мария, д. на Калоян — 287, 313, 314, 431, 432.
Мария, ж. на Георги I Тертер — 330.
Мария, ж. на Михаил Асен — 368.
Мария, ж. на Иван Шишман — 369.
Мария, сес. на Сигизмунд — 389.
Мария, ж. на Стефан Дечански — 343.
Мария, д. на Андроник III — 347, 348, 369.
Мария, ж. на Константин Асен — 313, 321, 322, 324—326, 333, 427, 429, 431.
Мария, лат. имп. — 289.
Мария Антиохийска, виз. имп. — 260.
Мария (Десислава), д. на Иван Александър — 369.
Мария Терезия, австр. имп. — 241, 515, 518.
Марк Аврелий, рим. имп. — 97.
Марк Андриашин, катол. архиеп. — 497.
Марк Бандин, катол. архиеп. — 497.
Марк Крас, рим. воен. — 85.
Марк Лукул, рим. воен. — 85.
Марко Кралевич (Крали Марко) — 69, 84, 121, 365, 384—386, 391, 393, 402, 403.
490
Марков, Илия — 585.
Мармон, фр. губ. — 543.
Марсилий, Георги — вен. дипл. — 309.
Мартин, бълг. воен. — 337.
Матей, цар. патр. — 399.
Матей Басараба, влаш. кн. — 506, 508, 509.
Матей Корвин, унг. кр. — 417.
Махали Обеид Аллах, араб. султан — 190.
Махмуд, рейс ефенди — 537.
Махмуд, вел. везир — 592.
Махмуд II — 41, 43, 525, 543, 558, 560, 573, 576.
Махмуд паша, тур. воен. — 517.
Махмуд Бушатли, тур. упр. — 525.
Махмуд Челеби, тур. воен. — 414.
Мелеки, вид. паша — 529.
Мелетий соф. архиеп. — 497.
Мелетий, митр. — 584, 587.
Мехмед, българин, вел. везир — 482.
Мехмед бег, тур. упр. — 414.
Мехмед Али, упр. на Египет — 526.
Мехмед Вакули, солун. паша — 538.
Методи Драгинов, поп — 487.
Методий, слав. апостол—136, 167, 169, 170, 176, 177, 448, 459, 461, 463, 464.
Методий, патр. — 168.
Методий, живописец—171, 172.
Миладинов, Димитър — 400, 521, 587, 588, 598.
Миладинов, Константин — 400, 521, 588, 598.
Миланович, Младен — 562.
Милица (Евгения), ср. царица — 394.
Милош Обилич, ср. воен. — 365, 394.
Миник, бълг. пълк. — 191.
Минчоглу, Димитър — 582.
Мирослав, ср. княз — 251, 315.
Мирчо, влаш. кн. — 390, 393—396, 401—404, 407, 410, 411, 438, 449.
Митхад паша — 39, 588, 590.
Михаил, каган — 172.
Михаил, вж. Борис.
Михаил, с. на Константин Асен — 319, 322, 333, 429.
Михаил, с. на Симеон — 197, 198, 200.
Михаил, бълг. воен. — 408, 410.
Михаил II, виз. имп. — 160, 162.
Михаил III, виз. имп. — 139, 169—171, 174.
Михаил, ср. крал — 242, 243.
Михаил I, епир. влад. — 274, 286—288, 294, 302.
Михаил II, епир. деспот — 308, 310, 316, 319.
Михаил, с. на Ростислав Михайлович — 312, 317.
Михаил, черниг. княз — 292.
Михаил бег — 408.
Михаил, с. на Мирчо — 395.
Михаил, с. на Йоан V Палеолог — 386.
Михаил, воевода — 503.
Михаил Адам от Мосхопол — 545.
Михаил II Асен, бълг. цар — 261, 267, 308—314, 428—430.
660
Михаил Асен, с. на Иван Александър — 346—348, 350, 368—371, 429.
Михаил Витязул, влаш. княз — 502, 504—506, 513.
Михаил Вишевич, ср. княз — 192, 193.
Михаил Дермокаит, виз. воен. — 237.
Михаил Дука Кутрул, деспот — 330, 333, 334, 337.
Михаил Комнин, трапез. имп. — 370.
Михаил Максим, охр. архиеп. — 249.
Михаил VIII Палеолог, виз. имп. — 308, 311, 316—322, 324—328, 330, 429, 432, 436.
Михаил IV Пафлагонец, виз. имп. — 237.
Михаил I Рангабе — 161.
Михаил Таронит, виз. воен. — 244.
Михаил III Шишман, бълг. цар — 333, 336—341, 343, 345, 419, 425, 428, 430—432, 434, 446, 450, 452—454,
491
456.
Михаилоглу, плевенски упр. — 504, 506.
Михайловски, Иларион — 578, 601.
Михайловски, Никола — 599.
Мицо, бълг. болярин—316, 318, 324.
Мойсей, с. на Шишман I — 201, 219—221.
Мокса, Михаил, влаш. книж. — 474.
Молла паша Видински — 540, 542, 543.
Момчил, родоп. упр. — 322, 352, 353, 363.
Момчилов, И. Н. — 601.
Море, Ц. Ф., мисионер — 601.
Мохамед I, султан — 396, 397, 407—411.
Мохамед II, султан — 413—418, 486.
Мохамед III, султан — 505.
Мохамед IV, султан — 514.
Мундо, воен. — 105.
Мурад I, султан — 369, 370, 380, 385, 391, 393, 417, 431, 483.
Мурад II, султан — 411—413, 415, 417, 418.
Мурад IV, султан — 479.
Мурин, виз. воен. — 325.
Мурузи, драгоманин — 561.
Муса, с. на Баязид — 401, 407, 408, 410, 411.
Мусик, евнух — 181.
Мустаков, Димитър — 569, 573.
Мустаков, Константин — 519.
Мустаков, X., търговец — 578.
Мустафа паша Байрактар, рус. упр. — 532, 536—538, 541.
Мустафа паша Шкодренски — 539.
Мустафа IV, султан — 542, 543.
Мутимир, ср. кн. — 167, 192.
Мутев, Димитър — 599.
Мутева, Е. — 599.
Мухтар, с. на Али паша, тур. воен. — 538.
Н.
Найденов — 601.
Наньо. воевода — 521.
Наполеон I — 241, 320, 525, 542, 543, 561, 562.
Наполеон III — 584.
Натанаил Охридски — 601.
Наум, бълг. книж. — 177, 464, 465.
Ненович, просв. деец — 569, 570, 595, 596.
Неофит Бозвели — 559, 573—575, 577, 578.
Неофит, протосингел — 552.
Несторнца, бълг. воен. — 227, 232.
Нил, патриарх — 390.
Никита, царигр. еп. — 251.
Никита, патр. — 169.
Никита, ремесиански еп. — 80, 87.
Никита, виз. стратег — 246.
Никифор I, виз. имп. — 160, 168, 279.
Никифор, епирски деспот — 319.
Никифор Вест, виз. воен. — 225.
Никифор Еротикус, патриций — 213.
Никифор Ксифий, виз. воен. — 226, 227, 232.
Никифор Фока, виз. имп. — 166, 186, 201, 203, 211—214, 218, 447.
Никодим, монах — 379, 380.
Никола, вж. Шишман.
Николаевич, Николай — 597.
Николай, седмогр. воев. — 380.
Николай I, папа — 148, 173, 174, 192, 272.
Николай III, папа — 320.
Николай IV, папа — 328.
Николай, патр. — 169.
Николай Мистик, патр. — 179—181, 183, 186—191, 194.
Николай Радован, катол. архиеп. — 497.
Николай де Сент Омер, рицар — 320.
492
Николица, бълг. воен. — 218, 227, 231, 232, 491.
Николов, Райко — 581.
Никоцар, хайдутин — 566.
Нифон, монах — 250.
Новак Дебелич — 503, 513.
Новакович, Доситей, монах — 565.
Ногай, татар. хан — 318, 319, 326, 327, 329, 330, 331, 332, 338, 341.
Нравота, с. на Омортаг — 165, 166.
661
О.
Обренович, Милош — 61, 539, 540, 545, 569, 577, 589, 590.
Огнянович, Константин — 596.
Олга, рус. княг. — 212, 213.
Оливера, сес. на Стефан Лазаревич — 394, 417.
Омар, баща на Осман Пазвантоглу — 529.
Омурбег, упр. на Смирна — 351, 352, 355.
Омортаг, бълг. хан—151, 162—165, 167, 199, 270.
Оногост, слав. воен. — 98.
Орестес, виз. воен. — 230.
Орхан, с. на Осман — 349, 355, 357, 358, 365, 369, 371.
Осман, беглербег — 538.
Осолински, канцлер — 509.
Остромир, новгор. чиновник — 463.
Оструй, слав. воен. — 98.
Отон I, герм. имп. — 197, 199, 212, 220.
Отон II, герм. имп. — 224.
Отон IV, герм. имп. — 271, 272.
П.
Павел, йеромонах — 547.
Павел Бранович, ср. княз — 192, 193.
Павел Боб, магистър — 226.
Павел II Йозихий, катол. архиеп. — 497.
Павел Космич, катол. архиеп. — 497.
Павлович, Христаки — 574, 595.
Пазвантоглу, Осман — 481, 525, 528—543, 556.
Паисий, ср. патр. — 382.
Паисий, вид. владика — 587.
Паисий Хилендарски — 401, 554, 555, 569, 594.
Паисий, пловд. митр. — 584.
Палама, Гр., солун. архиеп. — 362.
Палаузов, К. Н. — 579, 591.
Палаузов, Н. Ст. — 572, 574, 600.
Палаузов, Н. Хр. — 578—581, 586.
Палаузов, С. Н. — 600.
Панарет, пловд. владика — 586, 589, 592.
Панталеон, търговец — 332, 431.
Панчо, бълг. посл. — 339.
Парчевич, Петър — 506—515.
Партений, цар. патр. — 514.
Партений, бълг. владика от Дебър — 583, 584.
Паскевич, фелдмаршал — 579—581.
Пеев, Т. — 597.
Пейкович, Кръстю — 515.
Пейчинович, Кирил — 554, 594, 595.
Перенн, Николай, бан — 394.
Петков, Ботьо — 575.
Петрарка — 241.
Петрил, ср. воен. — 243.
Петър, бълг. болярин — 175, 176.
Петър, бълг. севастократор — 267.
Петър, бр. на Маврикий — 110, 147.
Петър (Белгун), бълг. цар — 256, 259, 261—265, 267, 271, 287, 296, 298, 315.
Петър, бълг. цар—168, 172, 175, 187, 194—204, 212, 213, 218, 219, 235, 249, 271, 422,427, 428, 431, 447,
450, 452, 467, 469, 472.
493
Петър Велики, рус. имп. — 517.
Петър, дубр. съдия — 380.
Петър, кипърски крал — 376, 381, 389.
Петър, молд. княз — 396.
Петър Амиенски — 246, 247.
Петър де Брасийо, кръст. воен. — 276—278.
Петър Гойникович, ср. кнез — 192.
Петър Ичко, драгоманин — 541.
Петър Делян, 219, 234, 237, 238, 448.
Петър де Куртене, кръст. воен. — 293.
Петър Салинат, катол. архиеп. — 494—497.
Петър Сикул, павликянин — 173, 203.
Пехливан паша — 539.
Пешаков, Георги — 570, 595.
Пеячевич, Георги — 514, 515.
Пеячевич, Матей — 516.
Пеячевич, Ю. — 495, 514, 516.
Пий II, папа — 421.
Пиколомини, австр. воен. — 505, 514, 517.
Пилуци, катол. еп. — 497.
Пипин Къси, нем. имп. — 469.
Пир, епирски цар — 88.
Пирогост, сл. княз— 110.
Пирон, ереспарх — 362.
Платон, рус. митр. — 578.
Пляса паша — 533, 536.
Подгоричанин, ген. — 524.
Помпей, внук на имп. Анастасий — 98.
Попович, Райно — 575, 595.
Попов, Рафаил, одр. еп. — 585.
Пребънд, слав. княз — 113, 114.
Пресиан, бълг. хан — 165, 167, 192.
Пресиан, с. на Иван Владислав — 220, 231, 232.
Прибо, бълг. болярин — 296.
Приск, виз. воен. — 109, 110.
Продан, хаджи, революц. — 562.
Прохор Пчински, отшелник — 202.
Пшемисъл Отокар I, чеш. кр. — 271, 272.
Пшемисъл Отокар II, чеш. кр. — 317, 322.
662
Първанов, Никола — 601.
Р.
Рада, воевода — 521.
Радич, бълг. воен. — 408, 410.
Радогост, слав. княз — 109.
Радомир, с. на Иван Владислав — 220.
Радослав, севастократор — 329, 330, 332, 333, 430, 455.
Радослав, хълм. жупан — 309.
Радослав Хлапен — 367, 383.
Радулов — 601.
Райко, плем. на Момчил — 352.
Раковски, Георги — 558, 585, 586, 589, 590, 598, 600, 601.
Раксин, бълг. болярин — 345, 430.
Расате (Хръсате), с. на Борис I — 175, 178, 197.
Ратибор, рус. воен. — 245.
Рене де Стрем, лат. воен. — 303.
Рене де Три, лат. воен. — 277—282, 285.
Решид, мин. — 532, 576.
Рипсима, ж. на комит Никола — 220.
Роберт, лат. имп. — 293.
Роберт, бр. на Петър де Куртене — 293.
Роберт Гюискар, кръст, ръков. — 245, 246.
Рокафорт, катал. воен. — 334, 336.
Роман, бълг. патр. — 437.
Роман, с. на Петър — 197, 201, 212, 215, 218, 221, 222, 227, 437, 447.
494
Роман I, виз. имп. — 140, 175, 180, 188—190, 193, 199, 200, 215, 217.
Роман II, виз. имп. — 139, 200, 201.
Роман Диоген, виз. имп. — 447.
Роман Диоген. виз. пълк. — 245.
Роман Мстиславович, рус. княз — 270.
Ромил Видински, исихаст — 363, 364.
Ропа, охр. жупан — 367, 384.
Ростислав, морав, княз — 168, 170.
Ростислав Михайлович, рус. княз — 311, 312, 317, 322.
Рот, генерал — 565.
Рубруквис, фр. пътеш. — 242, 308.
Румянцев — 523, 524.
Русенский, Григорий — 601.
Рушен ага, пирот. аянин — 539.
С.
Сабаниев, ген. — 561.
Сабатий, б. на Юстиниан I — 99.
Сабин, бълг. хан—128, 158.
Сабри паша — 577.
Сава, ср. архиеп. — 177, 288, 327, 432, 464.
Сали Мехмед паша — 558.
Салтукдед, огуз. воен. — 425.
Само, слав. княз — 199.
Самуил, бълг. патр. — 502.
Самуил, бълг. цар — 95, 189, 195, 196, 201, 216, 218—229, 231—233, 243, 271, 427, 439, 472—474.
Сапунов, Петър — 569, 570, 595.
Сара (Теодора), ж. на Иван Александър — 360.
Сарукан, лид. влад. — 355.
Сауджи, с. на Мурад I — 385, 386.
Сварун, слав. воен. — 98.
Свеналд, рус. воен. — 213, 214.
Светополк, морав, княз — 135, 167, 177, 178, 183, 184, 199.
Светополк II, рус. княз — 245.
Светослав, рус. княз — 105, 180, 211—214.
Святослав Олгович, рус. княз — 256, 310.
Сдеслав, хърв. княз — 191.
Севар, бълг. хан — 143, 156.
Севастски, лат. еп. — 300.
Севтес, трак. влад. — 84.
Селим I, султан — 402, 417, 555.
Селим II, султан — 482, 484, 501.
Селим III, султан — 525, 526, 530, 542, 543.
Сембратович, архиеп. — 585.
Семир, бълг. воен. — 371.
Семко, воевода — 521, 563.
Сен При, ген. — 560.
Сенеслав, влаш. кн. — 310.
Серафим, монах — 570.
Сергий III, папа — 190.
Сергий, охр. архиеп. — 249.
Сергий, бълг. болярин — 272.
Сергий, игумен — 567.
Сергий, евнух — 176.
Сермон, бълг. воен. — 233.
Сеслав, кум. воен. — 243.
Сигизмунд Люксенбург, унг. кр. — 301, 389, 395, 396, 402—404, 417, 438.
Сигизмунд III, пол. кр. — 505, 508.
Силвестър, архиеп. — 174.
Симеон, търн. патр. — 354, 437.
Симеон, бълг. цар — 64, 155, 172, 175, 176, 178—195, 197, 202, 204, 213, 215, 218, 221, 224, 228, 265, 271,
306, 314, 340, 419, 427, 436, 464—467, 471, 473, 474.
Симеон, бр. на Стефан Душан — 137, 366.
Симон, бълг. книж. — 346.
Симонида, д. на Андроник II — 328.
Сина, виен. банкер — 490.
Синан паша, вел. везир — 503—506, 513.
495
Синесий, русен. владика — 587.
Сирма воевода — 521.
Ситалк, трак. влад. — 84.
663
Скандербег, алб. воен. — 254, 417, 504, 505.
Слав, вж. Алексий.
Славейков, Петко — 554, 597, 601.
Смилец, бълг. цар — 329—331, 429.
Смилциана, бълг. цар — 332.
Соимирович, охр. архиеп. — 497.
Соколович, Мохамед — 481, 482.
Соколски, Йосиф — 585.
Сондоке, бълг. болярин — 175.
Сора, унг. бан — 374.
Софроний, цар. патр. — 586, 589.
Софроний Врачански — 530, 533, 534, 542, 555—558, 561, 568, 569, 573, 594.
Софроний Охридски — 500.
Спинола, кардинал — 511.
Срацимир, бълг. деспот — 430.
Ставраки, атин. търг. — 181.
Ставракий, с. на Никифор I — 139, 160.
Стан, въст. вожд — 322.
Стана, ж. на хайдут Велко — 563.
Станиславич, никоп. еп. — 517, 518.
Станиславов, Филип — 496—498, 518, 594.
Станчев — 599.
Станчо от Трявна — 567.
Стефан, кат. архиеп. — 516.
Стефан, ересиарх — 362.
Стефан, влаш. воевода — 399.
Стефан, еп. — 137.
Стефан V, унг. крал —317, 322, 429.
Стефан Ариад, унг. крал — 170.
Стефан Велики, молд. влад. — 119.
Стефан Владислав, ср. крал — 253, 295, 298, 309, 313, 327, 429, 431, 441.
Стефан Войслав, ср. княз — 219, 237, 238, 242.
Стефан Георг, молд. воен. — 514.
Стефан Драгутин, ср. крал — 327—329, 388.
Стефан Душан, ср. крал — 66, 81, 135, 137, 199, 323, 337, 343, 345, 349—351, 354—357, 366, 367, 372, 381,
419, 431, 432, 436, 446, 449, 473, 498.
Стефан Караджа — 590.
Стефан Лазаревич, ср. княз — 379, 394, 395, 401, 402, 404—411, 438, 476.
Стефан Неманя, ср. жупан — 251, 254, 260, 264, 265, 271, 315, 327, 433, 447, 466.
Стефан Петрашко, молд. княз — 507, 512.
Стефан Първовенчани, ср. крал — 268, 276, 284, 288, 293, 327, 433.
Стефан Радослав, ср. крал — 327.
Стефан Твърдко, боен. крал — 369, 388, 389, 391, 393, 394.
Стефан Томашевич, боен. крал — 415.
Стефан Урош I, ср. крал — 309, 311—313, 316, 317, 320, 322, 327, 441.
Стефан Урош II Милутин, ср. крал — 243, 255, 257, 296, 320, 327—333, 336, 337, 339, 340, 346, 350, 418,
431, 432, 449.
Стефан Урош III, ср. крал — 251, 330, 331, 337, 339, 341—343, 345, 350, 431, 434, 476.
Стоянович, Анастас — 570, 573, 595.
Стоянов-Берон — 601.
Стоянов, Васил — 585, 597.
Стоянов, Т. — 601.
Стоян (Алтън), воевода — 521.
Страшил, воевода — 521.
Стемоухов — 586, 594.
Строимир, ср. княз — 167.
Стрез, бълг. болярин — 268, 274, 281, 284—289, 350, 430, 434, 454.
Суворов — 536.
Сурсувул, Георги, бълг. болярин — 151, 191, 197, 199, 200.
Сутцо, Михаил, влаш. воев. — 537.
Сюлейман I, султан — 488.
Сюлейман паша — 480.
496
Сюлейман, с. на Орхан — 357, 358.
Сюлейман, с. на Сарукан — 353.
Сюлейман, с. на Баязид — 406—409, 411.
Сюлейман II, султан — 484.
Сюлейман Каргалия, албанец — 528.
Т.
Тамара, д. на Иван Асен II — 313.
Тамара, сес. на Иван Шишман — 369, 380, 417, 431.
Таккред, кръст. ръков. — 247, 272, 281.
Татикий, печ. воен. — 244.
Татимир, слав. княз — 109.
Твърдко, босн. крал — 199.
Твърдко Твърдкович босн. кр. — 255, 431, 454.
Телериг, вж. Цериг.
Телец, бълг. хан — 143, 151, 157,158, 195.
Темир, алан. воен. — 338, 455.
Теодор, морейски деспот — 402.
Теодор, с. на Йоан Дука Ватацес — 301.
Теодор, болярин — 292.
Теодор Антиохийски, патр. — 215.
Теодор Белгун, вж. Петър.
Теодор Вранас, феод. влад. — 281.
Теодор (Тудор) Доксов, книж. — 465.
Теодор Комнин, епир. влад. — 294, 295, 306, 308, 431.
Теодор I Ласкарис, ник. имп. — 274, 280, 282, 283, 285, 286, 288, 289, 447.
664
Теодор II Ласкарис, ник. имп. — 290, 293, 301, 308, 310—313, 315, 316.
Теодор Синадин, виз. воен. — 347.
Теодора, виз. имп. — 139.
Теодора, плем. на Василий II — 236.
Теодора, д. на Исак Комнин — 266.
Теодора, ж. на Иванко — 269.
Теодора (Ана), д. на ИванАсен II — 313.
Теодора, д. на Смилец — 330.
Теодора, ж. на Тодор Светослав, 330, 337.
Теодора, ж. на Иван Александър — 347, 360, 368.
Теодорит, ересиарх — 360.
Теодорит, киев. митр. — 359.
Теодорих, остг. кр. — 101, 112, 145.
Теодорокан, патриций — 226.
Теогност, киев. митр. — 359.
Теодосий, влаш. митр. — 570.
Теодосий, архим. — 596.
Теодосий Търновски — 359—364, 474.
Теодосий, лъжемонах — 362.
Теодосий I, бълт. патр. — 438.
Теодосий II, бълг. патр. — 362, 368, 438.
Теодосий III Адрамит, виз. имп. — 156.
Теодосий Нински, еп. — 191.
Теодул, охр. архиеп. — 249.
Теоктист, виз. пълк. — 139.
Теофан, ктитор на Рил. ман. — 417.
Теофано, ж. на Лъв VI — 456.
Теофилакт Вотаниат, виз. воен. — 227, 228.
Теофилакт Охридски — 236, 249, 442.
Теофил, виз. имп. — 160, 166—168, 258.
Теофил Римникски — 474.
Тервел, бълг. хан — 143, 151, 152.
Терес, трак. влад. — 84.
Тиверий, виз. имп. — 108.
Тимурташ, румел. бейлербей — 381, 483.
Тимур хан — 406.
Тирах, печен, зан — 239.
Тихомир, бълг. воен. — 237.
Тихота, книж. — 296.
497
Тодор, книж. — 296.
Тодор, бр. на Балик — 353, 354.
Тодор, епископ — 455.
Тодорка, воеводка — 521.
Тодоров, Ангел — 581.
Токакчията, кърдж. глав. — 527.
Токтай, тата. хан — 331, 332, 337.
Токту, бълг. хан — 151, 158.
Толстой, П. А. — 517, 518.
Тома, епир. влад. — 337, 366.
Тома, янин. деспот — 384.
Тома Славянин — 162.
Томашевич, Стефан — 415, 420.
Томислав, хърв. княз — 192.
Тодор Светослав, бълг. цар — 325, 330—334, 336, 337, 339, 437, 450, 451.
Тотьо, Филип, воевода — 566, 590.
Тошков, Н. М. — 578.
Тошкович, С. Д. — 578.
Траян, рим. имп. — 80, 94, 95.
Траян, с. на Иван Владислав — 220.
Требински, рус. воен. — 524.
Троян, с. на Самуил — 95, 96, 219, 235.
Троян, с. на жуп. Велислав — 95.
Тьокели, Имре, унг. воен. — 514, 516.
У.
Угаин, прабълг. род — 151, 157.
Узун Муслиман, тур. воен. — 401.
Узун Хасан, тур. управ. — 413.
Укил (Вокил), прабълг. род — 143, 151, 157, 158.
Умор, бълг. хан — 143, 151, 158.
Урош, с. на Стефан Душан — 354, 366, 367, 371, 379, 380.
Урс, монах — 176.
Ф.
Факрасес, виз. воен. — 354.
Фатлум, халиф — 190.
Фердинанд II, австр. имп. — 505, 508.
Фердинанд III, австр. имп. — 507—511, 514, 515.
Фердинанд, неапол. крал — 140.
Ферхад, вел. везир — 505.
Филип II, макед. цар — 84.
Филип III, макед. цар — 47, 85.
Филип Швабски —271, 272.
Филип, книж. — 135, 361.
Филип, охр. архиеп. — 249.
Филип, бълг. болярин — 345, 430.
Филип, французин — 283.
Филотей Евхаитски, еп. — 213.
Филотей, цар. патр. — 368, 372.
Фингов — 599.
Фируз бей, видин. упр. — 395.
Фока, виз. имп. — 110, 111.
Фока, Лъв, виз. воен. — 199.
Формоза, епископ — 174.
Фотинов, Константин — 596, 601.
Фотий, патр. — 148, 169, 172, 174, 176, 178, 195.
Фотий Тесалийски — 217.
Фридрих I, герм. имп. — 264, 271, 427, 433, 452.
Фридрих II, имп. — 290, 294, 305, 320, 433, 525.
Фружин, с. на Иван Владислав — 219, 220, 231, 232, 234, 236.
665
Фружин, с. на Иван Шишман —165, 369, 401, 402.
Фуад паша, тур. държ. — 591.
498
Х.
Хаган, бълг. воен. — 191.
Хаджи Велчо от Габрово — 567.
Хаджи Димитър — 590.
Хаджи Илбеки, тур. воен. — 382.
Хаджи Йоаким, йеромонах — 594.
Хаджи Кънчо, воевода — 565.
Хаджи Михаил, воевода — 563.
Хаджи Мустафа, белгр. паша — 541.
Хаджи Петро, воевода — 563.
Хаджи Христо, воевода — 563, 565.
Хаджихристов, Петър, габр. търг. — 575.
Хайредин, вел. везир — 383, 390.
Хакъ паша, тур. воен. — 532.
Хамуз бег, коменд. — 408, 409.
Хан, печен. вожд — 239.
Харалд, норв. принц — 220, 237.
Харитон, монах, вж. Хрельо.
Хасан паша, тур. воен. — 537.
Хасан, ходжа— 487.
Хасун, арм. патр. — 584.
Хенрих, лат. имп. — 270, 277, 278, 280—283, 285, 287—291, 213, 214, 431, 432, 451.
Хераклий, виз. имп. — 109, 111, 113, 145, 156.
Хейсмар, ген. — 564.
Хил, алан. воен. — 338.
Хилвуд, виз. воен. — 105.
Хитов, Панайот, воевода — 586, 589, 590, 600.
Хлапен, болярин — 384.
Хмелницки, Богдан — 507, 510, 511, 514.
Хмелницки, Георги — 510.
Хонорий II, папа — 291—293.
Храбър, Черноризец — 184, 447, 459, 466, 477.
Хранислав, виз. воен. — 334.
Хрельо, бълг. болярин — 350.
Христо Панка, воевода — 562.
Христодул, протопоп — 551.
Христофор, анкир. митр. — 302.
Хрулев, ген. — 580.
Хюсеин, капудан паша — 532.
Хюсеин, кърдж. глав. — 534.
Ц.
Цанков, Драган — 584, 600—602.
Цериг, бълг. хан—135, 151, 158, 159, 165, 201.
Цигат, бълг. хан — 151.
Цинцар, Марко — 539.
Цок, бълг. болярин — 162.
Цоко, с. на Софроний Врачански — 558.
Ч.
Чавдар, воевода — 521.
Чаки, унг. воен. — 515.
Чаликоглу, братя от Копривщица — 574.
Челгу хан, печен. воен. — 244.
Челеби, вж. Мохамед, с. на Баязид.
Чеслав, ср. княз — 201, 224.
Чичагов, адмир. — 561.
Чоки, с. на Ногай — 329—332, 336, 426, 431.
Чолаков, Васил — 598.
Черторижски, княз — 583.
Ш.
Шапкарев, Кузман — 606, 608.
Шайн, воевода — 408, 410.
Шахин паша, бейлербей — 412.
Шахин, лесков, паша — 540.
Шекендорф, австр. капитан — 517, 518.
499
Шишков — 599, 601.
Шишман I (комит Никола), бълг. болярин — 201, 202, 213, 215, 216, 218—221.
Шишман, видин. деспот — 329, 434.
Шишман (Чъсмен), бълг. воен. — 280, 284.
Шишманов — 599.
Щ.
Щербан, влаш. княз — 588.
Щросмайер, хърв. архиеп — 588.
Ю.
Юлиан, кардинал — 414.
Юлиан, рим. воен. — 101.
Юрдан, хаджи от Елена — 566, 567.
Юстиниан I, виз. имп. — 80, 98, 99, 104—106, 112, 223.
Юстиниан II Ринотмет — 114, 135, 156, 160.
Юстин I, виз. имп. — 92, 99, 104, 128.
Юстин II, виз. имп. — 108, 109.
Юсуф, управ. на Кюстендил — 409.
Юсуф, берковски аянин — 539.
Юсуф паша — 534.
Юсуф, хофмайстер — 536, 538.
Я.
Яков, с. на Борис I — 178, 180, 189.
Яков Светослав, бълг. деспот — 317, 322, 324, 427, 428, 430—432, 434, 448, 453, 454.
Якши бег, тур. воен. — 392, 393.
Якуб, бр. на Баязид I — 394.
Ян Собйески — 512, 513.
Ян Жижка, чех. воен. — 360.
Ян (Янко, Янкул) Хуниади — 504, 505.
Янко, соф. упр., бан — 390.
Ярослав, рус. княз — 239.
Ястребов, рус. консул — 580.
Яя паша, тур. воен. — 409.
[Previous]
[Back to Index]
500

Константинъ Иречекъ Константин Йозеф Иречек ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИТЕ

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Константинъ Иречекъ Константин Йозеф Иречек ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИТЕ

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

История на българите

с поправки и добавки от самия автор

акад. Константин Иречек (Издателство Наука и

Съдържание Предговор (Петър Петров) Корица..

II. ТРАКО-ИЛИРИ И РИМЛЯНИ

III. ЗАСЕЛВАНЕ НА СЛАВЯНИТЕ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

IV. БИТ, НРАВИ, СЕЛИЩА, ПЛЕМЕНА У ПРЕСЕЛЕНИТЕ СЛАВЯНИ И СНОШЕНИЯТА ИМ С ТУЗЕМЦИТЕ

VI. КРУМ И ОМУРТАГ

VII. ПОКРЪСТВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ

VIII. ЦАР СИМЕОН

X. РУСИТЕ В ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ

XI. ЗАПАДНОТО БЪЛГАРСКОЦАРСТВО И НЕГОВОТО ПАДАНЕ. ЦАР САМУИЛ

ХII. ВИЗАНТИЙСКОТО ВЛАДИЧЕСТВО В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ XI И XII В.

ХIII. ВЪТРЕШНО СЪСТОЯНИЕ НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ XI И XII В.

XIV. ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ЦАРСТВОТО ОТ БРАТЯТА АСЕН I И ПЕТЪР

XV. БОРБАТА НА БЪЛГАРИТЕ С ЛАТИНЦИТЕ

XVI. ЦАР ИВАН АСЕН II

XVII. ПОСЛЕДНИ АСЕНОВЦИ

ХVIII. ГРАЖДАНСКИ ВОЙНИ. ЦАР КОНСТАНТИН АСЕН УЗУРПАТОРЪТ ИВАЙЛО. ТАТАРСКО

XIX. КУМАНСКИ ТЕРТЕРИЕВЦИ И БДИНСКИ ШИШМАНОВЦИ

XX. РАЗЦВЕТ НА СРЪБСКАТА ДЪРЖАВА

XXI. РЕЛИГИОЗНИ СМУТОВЕ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ХIV В.

XXII. ПЪРВИ БИТКИ НА ЮЖНИТЕ СЛАВЯНИ С ТУРЦИТЕ

XXIII. ЗАВЛАДЯВАНЕ НА БЪЛГАРИЯ ОТ ТУРЦИТЕ

XXV. СТАРОБЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВЕН И КУЛТУРЕН ЖИВОТ ПРЕЗ XII—ХV В.

XXVI. СТАРОБЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

XXVII. БЪЛГАРИЯ ПОД ТУРСКО ИГО ПРЕЗ XVI—XVIII В.

XXVIII. ПАЗВАНТОГЛУ И КЪРДЖАЛИИТЕ

XXIX. ФАНАРИОТСКИ ЕПИСКОПИ И ГЪРЦИЗМЪТ В БЪЛГАРИЯ

XXX. ВЪЗРАЖДАНЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

XXXI. РУСКИТЕ ПОХОДИ И ГРЪЦКАТА РЕВОЛЮЦИЯ

XXXII. НОВОБЪЛГАРСКО ДВИЖЕНИЕ

XXXIII. БЪЛГАРСКИЯТ ЦЪРКОВЕН ВЪПРОС

XXXIV. НОВОБЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Притурка. Жилища и брой на българите

Допълнителни бележки на редактора (П. Петров)

под редакцията на проф. Петър Хр. Петров

Глава I. ГЕОГРАФСКИ ПРЕГЛЕД

Глава II. ТРАКО-ИЛИРИ И РИМЛЯНИ

Глава III. ЗАСЕЛВАНЕ НА СЛАВЯНИТЕ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ

Глава V. ИДВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ

Глава VI. КРУМ И ОМУРТАГ

Глава VII. ПОКРЪСТВАНЕ НА БЪЛГАРИТЕ

Глава VIII. ЦАР СИМЕОН

Глава IX. ЦАР ПЕТЪР. БОГОМИЛИ

Глава X. РУСИТЕ В ДУНАВСКА БЪЛГАРИЯ

Глава XI. ЗАПАДНОТО БЪЛГАРСКОЦАРСТВО И НЕГОВОТО ПАДАНЕ. ЦАР САМУИЛ

Глава ХII. ВИЗАНТИЙСКОТО ВЛАДИЧЕСТВО В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ XI И XII В.

Глава ХIII. ВЪТРЕШНО СЪСТОЯНИЕ НА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ XI И XII В.

Глава XIV. ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ЦАРСТВОТО ОТ БРАТЯТА АСЕН I И ПЕТЪР

Глава XV. БОРБАТА НА БЪЛГАРИТЕ С ЛАТИНЦИТЕ

Глава XVI. ЦАР ИВАН АСЕН II

Глава XVII. ПОСЛЕДНИ АСЕНОВЦИ

Глава XIX. КУМАНСКИ ТЕРТЕРИЕВЦИ И БДИНСКИ ШИШМАНОВЦИ

Глава XX. РАЗЦВЕТ НА СРЪБСКАТА ДЪРЖАВА

Глава XXI. РЕЛИГИОЗНИ СМУТОВЕ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ХIV В.

Глава XXII. ПЪРВИ БИТКИ НА ЮЖНИТЕ СЛАВЯНИ С ТУРЦИТЕ

Глава XXIII. ЗАВЛАДЯВАНЕ НА БЪЛГАРИЯ ОТ ТУРЦИТЕ

Глава XXIV. БЪЛГАРИЯ В XV В.

Глава XXV. СТАРОБЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВЕН И КУЛТУРЕН ЖИВОТ ПРЕЗ XII—ХV В.

Глава XXVI. СТАРОБЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА

Глава XXVII. БЪЛГАРИЯ ПОД ТУРСКО ИГО ПРЕЗ XVI—XVIII В.

Глава XXVIII. ПАЗВАНТОГЛУ И КЪРДЖАЛИИТЕ

Глава XXIX. ФАНАРИОТСКИ ЕПИСКОПИ И ГЪРЦИЗМЪТ В БЪЛГАРИЯ