свътилник

ДУШАТА
КНИГИ ОТ НИКОЛАЙ РАЙНОВ
ПРЕВОДИ
МРЪТВИ АНГЕЛИ
СМЪРТ
свътилник
НИКОЛАЙ РАЙНОВ
за
ДУШАТА
АПОКРИФИ
СОФИЯ. 1920. КНИГОИЗДАТЕЛСТВО СТ. АТА
НАСОВ УЛ. НЕОФИТ РИЛСКИ. 30.
КНИГИ ОТ НИКОЛАЙ РАЙНОВ
БОГОМИЛСКИ ЛЕГЕНДИ, страници от
Летописите на Света, второ издание.
ВИДЕНИЯ ИЗ ДРЕВНА БЪЛГАРИЯ, сказания за мир и бран, I
част.
КНИГА ЗА ЦАРЕТЕ, сказания за мир и бран, II част.
СЛЪНЧЕВИ ПРИКАЗКИ, арабски. ОЧИТЕ НА
АРАБИЯ, сънни балади. ГРАДЪТ, поема на тайните.
МЕЖДУ ПУСТИНЯТА И ЖИВОТА, лиричен роман.
КНИГА НА ЗАГАДКИТЕ, притчи и сказания,
ПРЕВОДИ
ТЪЙ КАЗА ЗАРАТУСТРА, книга никого, от Фридрих Ницше.
ХВАЛБА НА ГЛУПОСТТА, са ЕраЗЪМ Ротердамски.
ПЕЩЕРА НА НИМФИТЕ, езотер. тълкуване на древните митове,
от Пор
На скъпата памет на приятеля ЗИГМУНДЯ ПШЕНЙЕЦКИ
Главен Довереник в
ОБЩЕСТВОТО НА РОЗАТА И КРЪСТА,
АРХИЕПИСКОП НА ГНОСТИЧНАТА ЦЪРКВА и
Велик Майстор
на
СВОБОДНИТЕ ЗИДАРИ
от
Варшавската .челяд,
загинал тия дни,
с дълбока почит
посветява
АВТОРЪТ
СВЪТИЛНИКЪ ЗА ДУШАТА
МРЪТВИ АНГЕЛИ
Когато княз Сидарта, когато отпосле нарекоха Гаутама Буда, мина
през вратите на двореца, за да навлезе в улиците, срещна го шествие от
люде нетрезви, свирачки на вина, баядери и певици. Те се радваха, както
се радват безумци.
Ала ония, що вървяха с княза, невидяха страшното, което виде той.
Ведно с лудуващите разпътници и пияници вилнееше друго шествие.
Цели тумби от безобразни чудовища се носеха с тях: полухора—
полузверове; ту пантери с женски глави и с големи огнени крила; ту
крокодили с глави на мъже и с мазни змийски опашки; ту огромни
хамелеони с прозрачно тяло, с тънки пръсти като грабливи пипала, с
кървави иглести нокти, с очи червени като вино, с коси кално-кафени
като блуд, с устни отровно-зелени като безумие, с тънки, изящни нозе,
влюбени в пътеките на похотта; ту лакоми и похотливи маймуни с
безсрамни движения, с поглед на ненаситна блудница; ту черноруни
козли с очи на потаен злосторник, който дебне своя враг.
Те вървяха редом с людете на порока, меняваха всеки миг образа
си, ставаха ту прозрачни като мъгла, ту плътни като скала, но
неоставаха назад от шествието. Людете ги невиждаха, но те бяха слени с
тях, бяха сякаш окови на душата им. Тия чудовища се мъкнеха и
люшкаха ведно с тях, шепнаха им безсрамни думи и безочливи
помисли, подсторваха ги към престъпления и се наслаждаваха, като
чуваха тия думи от устата им и виждаха техния задрямал ум да крои
кражба, измама, насилие или убийство. Те им сплитаха ръцете в
нечестива прегръдка и пееха на душите им сластни песни. А зад тях се
вееха, сплитаха и пилееха като мътно—червена мъгла блудните
желания на хората от шествието, съскаха острите стрели на
разгневените и се впиваха в небето стръвните им викове.
Тогава княз Сидарта попита хората, що бяха с него:
— Кои са тия?
И те му казаха:
— Да ги оставим! Тия люде живеят в утайката, а в душите им се
въдят чудовища: мигар сме тръгнали тях да гледаме ?
 Но княз Сидарта посочи чудовищата, що се мъкнаха редом с
шествието, спря се и запита отново:
— А какви са тия безобразни и страшни изроди, които вървят с
тях? Аз виждам хора, прилични на зверове, и животни, които имат вид
на хора: кои са те ?
Но тия, що беха с него, неможеха да видят грозните рожби на
обезумялата душа, затова наведоха мълчаливо глави и рекоха в сърцето
си:
— Има наистина неща, които ние невиждаме.
И когато шествието на греха отмина, княз Сидарта рече на
царедворците:
— Казахте, че тия люде живеят в утайката. Аз видях чудовищата,
които се въдят в душите им. Покажете ми сега ония, що живеят навръх
талазите: посочете ми хората, в чиито души грее слънце и обитават
ангели!
Тогава всеки от царедворците рече в сърцето си:
— Аз съм един от тях!
Но никой непосмя да повтори с уста онова, що бе казал насаме в
себе си.
А княз Сидарта ги погледна един по един в очите, видя образа на
скритата им помисъл — и тоя образ бе подобен на зъл дух, който си
слага маска на лъчезарен ангел. Маската бе мъртва, устата й беха
изписани с киновар, а през празните дупки светеха самохвалните очи на
бяса.
Скръб легна по лицето на княза, той наведе очи към земята, па рече
на царедворците:
— Видях ония, що мислят, че живеят навръх талазите, но слънцето
бе залязло в душите им и техните ангели бяха мъртви. Отведете ме, мои
спътници, при недоволните, за да им дам като милостиня моето още по-
голямо недоволство, защото видях, че доволният е стисната ръка, която
не може нито да даде, нито да получи.
ТИГЪР
Гаутама Буда се отдалечи, на седмата година, откак бе наченало
великото самоотричане, от дървото Боди, па тръгна в джунглите, защото
гласът на Върховния му бе подсказал пътеката, водеща към
самопожъртвуване за другите.
 Още когато се отдели от дървото, Просветленият изгледа хладната
сянка, що бе населил с ангели, родени от неговата чиста помисъл, и бе
оживил с небесни сладкозвучия, отронени от крилата на мъдра душа,
съзерцавала седем годин образите на вечното.
И тъй каза той на тая сянка:
— Вървете, ангели, рожби мои, светли мои синове — вървете при
хората, които мислят зло, та срещнете бясовете, що ражда тяхната зла
помисъл, и ги поразете! Хвръкнете, небесни сладкозвучия, алмазни
пеперуди на съзерцанието ми, бодри благовестници — хвръкнете при
людете, що скърбят, потънали в неволя, та разбийте чемерните писъци
на тяхното отчаяние! Идете, чеда на душата ми, при моите братя — и
свършете онова, което Гаутама няма време да върши !
А после тръгна по пътеката, що водеше вдън джунглите. Но едва се
бе вдълбил в гората, иззад вековните дървета изскочи тигър и се хвърли
върху отшелника. Животното бе гладно и миризмата на човешка плът го
накара да повилнее. Просветленият усети острите нокти на звяра върху
гърдите си и топлият лъх на кръвожадна паст го прикова към земята.
Ала веднага се опомни и си рече:
— Защо се уплаших от животното ? Нима то може да ми отнеме
нещо повече от тялото? Та мигар аз съм само тяло? Не. Но животното,
което обитава в мене, се уплаши от животното; Гаутама, сепни се: в тебе
още живее животното!
А тигърът впи още по-дълбоко нокти в гърдите му и, види се,
диреше сърцето, което тупти под впитата лапа.
Тогава Гаутама Буда се пробуди съвсем и ужасът го напусна.
И той си втори път каза:
— Защо се уплаших, наистина? Та не е ли било време, когато и аз и
тигърът сме били едно? И неще ли дойде ден, когато и тигърът ще стане
това, което е сега Гаутама?... Нима самин аз небях тигър, когато ме
зоваха „княз Сидарта“? О, колко пъти съм искал и самин аз да впия
нокти в това сърце — в своето сърце —, но тия нокти никога неса били
колкото трябва остри!
Тъкмо тогава минаха над поляната, дето звярът се бореше с човека,
ангелите, които бе пратил самин той да идат при хората и да убиват
бесовете на всека зла помисъл. И тия ангели окръжиха своя баща
(защото бяха родени от помислите на Просветления) и се пуснаха да го
защитят, както биха защитили родни синове баща си. Тигърът ги видя
— светли и заслепителни. В очите му се сбраха като в големи изпъкнали
огледала руйните лъчи на крилата и одеждите им, той ослепи — сякаш
огнени копия му пронизаха очите — и безсилен сви опашка, па отстъпи
накъм гъсталака. И едва, когато навлезе в усоите, извърна страхливо
глава, па изгледа отшелника, както се гледа изщукнала плячка. В
Гаутама Буда видя блясъка в очите на звяра: в погледа му съскаше
закана.
И, като пое отново своя друм, рече си:
— И в мене има още много плячка, още много — за разкъсване:
тигърът разбра това. Де да можех и аз да се погледна самин с тоя поглед
— поне веднъж !
КАНДИЛО
Самотен клас сред пожънатата нива издигаше към небето главата
си като златно кандило. Носеха се псалмите на малки птички,
догонващи нагоре лъчите. Трептяха талазите на горещия въздух като
сребърна коприна, която тачат невидими ръце.
Те вървяха между нивите и говореха за Вечността. Иесус вървеше
сред дружината апостоли, които Свети Дух бе вече кръстил с огън.
Нивите бяха пожънати: късно бе да се говори за жътва и жътвари. А все
пак Иесус — унесен с поглед некъде, далеко от земната жътва —
мълвеше:
Класовете са зрели, жътвата е вече близо, а жътвари няма. . . Много
са сърповете, но ръцете са малко. . .
И дванадесетте незнаеха, защо се чака жътва, когато наближава
вършитба. Той говореше все тъй — и малцина догаждаха издалеч, за що
мълви, па и от тях негли ни един неразбираше ясно речта на Господа.
„За безумни ни смята“, мислеше Теомай Близнецът: „жътва отколе
мина.“
Нивите лежаха пред тях като морни робини, които си почиват.
„За небесни жътви мълви Учителят“, си думаше на ум Шимон бар
Йона, когото Иесус бе назовал Камък на Царството Божие.
Небесата се извисяваха над тях, пламнали от горещина, разцъфнали
в маранята на златен полден — като изкласили жълти ниви, що чакат
страшната прегръдка на сърпа.
„Неговите думи лучат ориста на грешни и праведни“, си рече тихом
Иакоб бар Зебадйа: „ала жътвата на Страшния Ден чака ръце на ангели
— и сърповете трябва да бъдат пророчески езици, а не железни
острила“.
Марно бе наоколо — и късият повей на хладен ветрец просъска
също като невидим сърп, порязал зряла ръкойка; очите на апостола се
извиха в движение на покосяваща ръка — и той видя себе си между
дванадесетте: дванадесет узрели класа, които ще пожъне Онзи, Който се
бе възправил среди тях и говореше за Вечността.
„Огнен сърп ще пожъне земя и небе", си помисли Филип бар
Толмай: „това разбира Пророкът. „Земя и небе ще се обърнат в зърна,
които Великият Непознат ще сбере в своята житница“.
Под нозете им се видеше земята, напукана от зрялост, а над тях се
виеше небето като щит, по който се искриха огнени бръчки — сякаш по
лице на старец.
Йоканаан бар Зебадйа вървеше най- назад. Той виждаше мислите
на дванадесетте, които го предхождаха, и тия мисли се носеха пред
погледа му като едри звезди, съчетани от блясъци на скъпоценни
камъни. Те се кръжаха в небето и движението им разнасяше нечути
благозвучия, благовония и потайни слова. Мрежа от багри лъчи,
кадилни миризми, стройни песни и цветни образи се сплиташе при
всека нова помисъл: и ето, че над дванадесетте, които говореха за
Вечността, се издигна сияйният венец на Безсмъртието.
„За каква жътва говори Той, незнам“, тихо промълви най-младият
апостол: „но Неговите думи бяха пълни с любов и към жънещи — и към
пожънати: това невидех в мислите на никой от нас. Нашите помисли се
лъчеха като звезди, а Неговата мисъл бе слънце. Когато ние сринахме
словата на мъдростта, безплодни образи творяхме. А когато той начена
да говори, и небе и земя затрептяха в огнени тръпки, сякаш Неговият
глас раздвижи всичко живо: защото любов мълвеше в думите Му“.
Те отминаха напред към бедните села, пръснати по червените
хълмове, за да възвестят на нищите духом словото за Царство Небесно.
А зад тях остана безкрайната пожъната нива — и сред нея самотният
забравен клас издигна на залез отново своята корона — като златно
кандило, в което слънцето налива елей.
майя.
В скръбните дни, кога великият Буда, Татагата в образ на човек,—
въплътен, за да спаси света от заблуда, седеше под дървото Боди и
размисляше за пътищата на Карма, за четирите велики истини и за
осморния спасителен път, до слуха му долетяха сладки звуци на вина.
Сякаш в затихналата вечер лек вихрец извиваше пръсти по
невидими струни и разсипваше медни звънтежи — като бисерни зърна,
що падат по златен щит. Песента трептеше в толкова сладки приливи, че
славеите наоколо млъкнаха и се вслушаха, поточето спре своя цимбален
плясък, а шепотът на листата стихна: и небе и земя се вслушаха в
песента на невидимите пръсти.
И оня, що бе тръгнал по друм на съзерцание към двореца на
безмълвието, наречен от древните „Нирвана“, спре стъпки, па се озърна
сепнат. Той бе минал всички изпитни, та сметна, че тая песен е глас на
неговите предходници по пътя на себеотри-чането, стигнала до него, за
да му даде сила да мине сетните крачки по върлата пътека.
Затова великият Татагата от рода на Саките се вслуша, за да чуе,
що мълви небесната песен, та да намери духът му поучение в нея.
И до ушите му стигнаха тия думи:
— Учительо на Дарма и проповедниче на Нирвана! Цар Судодана,
твой баща и питомник чака на седемдесет годин смъртта: от скръб по
тебе той побеля, очите си изплака след оногова, който тръгна да си
спасява душата в самотни отшелия, с треперливи нозе излиза всека
сутрин да чака сина си, който напусна и престолонаследие и народ, за да
дири стреха за душата си. Тоя цар е накрай своя живот и огнената клада
чака да приеме костите му: какво ще прави скръбният народ без цар и
водач? Сепни се, княже Сидарта, върни се овреме в Капилавасту,
защото душата на стохиляден народ струва пред Брама повече от твоята
малка душа! Чий шепот изкуси ногата ти, за да я тласне в пътеките на
позорно бягство от дълг и почит към народ И баща?
Като чу тия думи, Гаутама Буда рече в душата си:
„Прав е негли тоя глас, що повеля незнам от де. Но той мълви
неща, туги на душата ми. Цар Судодана ли ? Не, незнам тоя човек.
Престолона-следие ли? Не, това ми е непознато. Що иска да рече
песента ?“
И, като се размисли, пред погледа на духа му се изнизаха вси дни
на живота му в обратен ред, а като стигна до деня на своето раждане,
припомни си всички минали въплъщения на земята.
 И каза си тогава :
„Има истина в тия думи. Да... едно време аз съм бил негли княз и
наследник на цар Судодана... Тоя човек може да е още жив, но княз
Сидарта умре. Погина младият наследник на престола в Капилавасту: аз
видях с очите си, как той издъхваше още преди да стигне до дървото
Боди. Тая песен неговори за мене: незнам, кого лучи тя“.
Гласът на небесната песен бе стихнал, но при тия думи отново
подигна звук и ясно заговори:
— Вестительо на осморния път и победи-тельо на страданието! За
тебе мълви Незнайният и тебе зове в обратен път. В Капилавасту ти
остави жена си Йасодара и сина си Рахула да въздишат по съпруг и
баща. Като беглец напусна ти огнището си, за да дириш ледни пътеки и
върхове, по които свири студен вихър. Намери ли повече от това, което
изгуби? Ти проследи пътеките на Карма: знаеш ли, що чака мъж, който
напуска жена и дете, за да търси лично спасение? Клетата Йасодара
отколе носи вдовишки дрехи, а малкият Рахула плаче по смъртта на
баща си: чия ръка ще изтрие тия сълзи ? Върни се в своя дом, докле е
рано, защото - друг ще трябва да погребва умрелите от жал по тебе !
Тия думи пронизаха сърцето на Татагата и той бе готов да порони
сълзи от разкаяние. Полуизвърнал глава назад, той бе понечил да поеме
друм отново към Капилавасту, когато нечия кротка ръка го спря и той се
опомни.
Сетне размисли дълбоко, и скръбно продума:
„Да, едно време княз Сидарта бе женен. Той остави жена и дете, за
да отиде в пустинята. Но кой е княз Сидарта? Непознавам тоя човек: той
бе млад и обичаше една жена и едно дете, а сега под дървото Боди стои
седовлас старец, който обича с еднаква любов всички хора и вси Божии
създания. Мигар за мене говори тоя глас?
Знам: едно време Татагата бе тигър, а Йасодара — тигрица, сетне
той бе водолаз, който живее от лов на бисери, а тя — негова жена; най-
после той бе княз Сидарта, а тя — Йасодара, княгиня на Капилавасту и
съпруга на младия престолонаследник. Но ето, че Сидарта стана
Татагата и над него трепти Звездата на Божествения Пратеник, а
Йасодара седи в двореца и чака изчезналия княз. Нима Татагата чака тя?
Не. Татагата носи жълта власеница, главата му е обръсната, раменете —
голи, той носи дървени сандали и просешка паничка; а княз Сидарта бе
облечен в злато и накичен с алмази; тя дори неби познала тоя отшелник
без име, когото непознава вече никой. Тоя глас неговори за мене".
И с твърди стъпки Гаутама се върна под дървото Боди.
Тогава гласът затихна, както затихва вятър, отлетял вдън гората; а
светият отшелник усети отново на рамото си кротката ръка — и в
душата му заговори друг глас: той сам незнаеше, дали е гласът на
собствения му дух, или е гласът на Брама.
И тъй замълви тоя потаен глас:
— О, Татагата, носачо на Мъдростта, светилниче на Спасението,
пратениче на Любовта ! Майя говореше това! Знаеш ли, коя е Майя ?
А Гаутама Буда отвърна:
„Господи! Мигар незнам Майя? Та нали Майя е моя майка ?“
Но гласът рече:
— Преди време Майя бе наистина твоя майка; Майя бе майка на
тигъра, на бисеро-ловеца и на княз Сидарта, но Майя не е майка на
Татагата; негова майка е Нирвана.
Гласът на Бога затихна, както бе затихнал преди това гласът на
Великата Измама.
Тогава Буда, озарен отгоря, провиде издъно измамата, обсебила
света — и рече безмълвно на себе си и на цялата вселена, заключена в
душата му :
„Майя — Великата Измама — ни раждаше, кърмеше и мореше
довчера. О, мой свете, моя земьо, която чакаш мене — твоето слънце —
да изгрея, за да родиш билки, палми и дървета, за да добиеш животни и
зверове, за да създадеш тела на люде, които моят дух ще оживи и
насели: о, моя вселено, през нашата Велика Йуга неще има Майя! Оная,
що ме бе родила, ме роди за сетен път: посемсега неще пие вината на
Майя и златистите люспи на Вселенската Змия ще се стопят, защото ще
се стопи всяка измама и ще изчезне всяко страдание, родено от
измамата. Защо страдаше до днес човекът? Защото се мамеше. Той
летеше след радостта, а радостта е къса: след нея иде дълга скръб;
пиеше страст, а страстта е вино : след него жаждата расте, а се
неутолява; кърмеше душата си със слава, а славата е лъжовен кърм и
човек вечно гладува, ако се храни с него. Майя заседна в душата му и
тъй мълвеше тя на тая душа: „Ти си цената на всяко битие". Той
трупаше лична добродетел, лично познание, лични отлики и знаци, с
които да блести пред другите. И Майя го покори. Вие, мои люде и мое
племе, неще се храните с измами: вие ще знаете, че дъждът, що вали
сега и пада на отделни капки поземи, в небето е цял облак, па и след
като падне, ще стане цял поток; само в прехода от небе към земя има
капки, а и горе и долу има цялост; измама е всяка мисъл за
отделеността. И аз, и вие, и Брама, и светът — сме едно. Наш път е
жертвата; наша победа е денят, когато ще изчезне всяка отделеност.
Ето: в душата ми плаче Йасодара не като княгиня, напусната от своя
мъж, а като страдаща жена, която незнае, че и самият плач, и самата
скръб, и самото страдание — са измама. И Татагата плаче с нея — до
деня, когато Иасодара разбере, че спасението е в победа на
отделеността, на измамата, на страданието. Дъждът ще престане скоро,
мои люде, и тогава всеки ще види, че капките са станали поток."
И като рече това, дъждът наистина престана. Отвъд голямата гора,
пълна с постници, се изви седмоцветна зорница — като скъпоценно
ветрило, с което Майя мами людските очи. Но за погледа на Татагата
зорницата бе мост, що води душите от Сансара към Нирвана, и обет на
Брама, че капките-души ще станат Море.
И тогава той си каза, като се възправи със светнало лице:
„Седем багри лъча вижда окото в това великолепно ветрило: жълт,
червен, теменужен, морав, син, зелен и портокалов. А тия седем лъча са
един: белият лъч, невидим за погледа, обсебен от Майя. Ето, че иде ден,
когато вси багри ще се стопят и вси шарки ще изчезнат. Защото Вечното
Слънце изгрева — а неговата светлина е бела".
ВЕЛИКАТА КРОТОСТ.
Една нощ Мириам, която бе родила и отхранила Спасителя на
Запада, видя сън.
При нея дойде Иесус, носен сякаш на невидими крила от лъчи и
звуци. Под него се простираха небесните поляни, цъфнали с цветя от
алмази, корунди, сафири, топази и рубини, с листа от смарагди и
стръкове от червен и бял корал; а по коронките, листата и венчетата
святкаха бисери като ранна роса. Цветенцата пееха от радост, че ги
милва докосването на Господната нога: над тях грееше голямо бяло
слънце — и това слънце бе Иесус, синът на Мириам.
Изкупителят се доближи до майката, носен на невидими ангелски
крила — сякаш на светли облаци, разтапящи се в лъчите, що бликат от
сърцето Му.
Когато големият бял образ дойде до Мириам, тя чу глас:
При тебе идвам, майко моя, защото светът ме непозна. Мнозина ме
похулиха, но по моите ланити цъфти още влагата на твоята майчина
целувка. Мнозина ме поругаха, но по лицето ми трепка още споменът за
твоите майчини милувки. Ти също неразбра, о, майко — ти неразбра, че
съм Син Божи ; но за коя майка синът не е — Божи Син?
Сърцето на Мириам се разтопи от умиление, като чу тия кротки
думи — и тя разтвори обятия, за да прегърне своя син. Но, когато
сключи ръце, разбра, че прегръща светъл призрак и образ от лъчи.
И скръбно рече тогава:
— Рано напусна земя и земно, сине мой, рано — преди майка ти да
ти се порадва! Сама ме остави: да хулят и мене твоите хулници, да
поругават и мене твоите ругатели. Върни се наземи, върни се в простия
градец, дето те роди с мъки майка ти и с плач те отхрани! Всичко, що бе
донесъл от небето, ти го раздаде на другите, а за майка си неотдели
нищо; и дори онова, що ти бях дала аз, отнесе на небето със себе си.
Като промълви тия думи, Мириам видя, че цветята по небесните
морави помръкват, тревата посърва, а лъчите гаснат. И в полумрака
пред нея се възправи сина й — в плът, а не в призрак; но от него
неизлизаха лъчи: над скръбното му чело се впиваше в лоба венец от
тръни, а по ръцете му зееха дълбоки кървави рани.
И тогава на Мириам се стори, че нечий глас й тихо продума:
— Безумна майко: твоите думи пригвоздиха на кръст сина ти — и
твоите слова го осъдиха на люти мъки. Защо изрече тия думи ?
Но Иесус кротко погледна майка си — и тая кротост озари за миг
простора около него и невидими цевници, псантери и харфи засвириха
песента на великата кротост. Небесните поляни беха съвсем
помръкнали, но по тях блеснаха росните капки — не като бисер, а като
сълзи. Лъчезарните облаци, що обгръщаха образа на Спасителя, бяха
станали тежки, навъсени и сиви, но ето — че те протегнаха ръце,
човешки ръце, за да прегърнат майката на Изкупителя. Небето бе
кърваво като на залез — и тама, де небе и земя се сливаха, се възправиха
три кръста, сякаш израсли от земи.
В тоя миг душата на Господната майка се разтвори като кротка
прегръдка и обич я изпълни. И тя чу отново гласа, що й бе казал преди
това ледените думи. А тоя глас мълвеше:
— Ти роди син и желаеш сина ти всичко свое тебе да даде, А той
раздаде целия себе си на света: не се чуди, че малко ти се падна! Виж
трите кръста, що се чернеят на кръгозора: двата от страни са кървави,
защото са кръстове на човешка мъка, а третият сред тях е цъфнал — и
рози се вият по клоните му; тоя кръст е Божи кръст : върху него почива
блаженството на жертвата — и там няма страдание, а велика кротост.
Тогава Мириам се събуди.
Пред очите й блеснаха белите сводове на Иерушалаимския храм,
окичен за пасхалния празник. По небето прелитаха пъстри гълъби,
носеше се нечия далечна песен, звънтяха оръжията на ромски воини
край притвора на храма, жени и моми се връщаха от извора с дълги
водоноси на рамо. Слънцето бе току що изгряло и белите стени на
къщите отсичаха зеленината на смоковници, палми и кипариси.
А там, дето се трупаше тълпата, сред храмовия двор, се възправи
мъж с кротко лице и бели дрехи. Тълпата се разшава, замлъкна и се
притаи, за да чуе - думите на Учителя.
Мириам даде ухо и чу:
— Небето и земята ще преминат, но моите думи ще останат; небе и
земя са преходни, а словата на кротостта са вечни. Истина, истина ви
казвам: няма по-голяма любов от това - да раздадеш душата си за
другите.
ТРИШНА
Отвъд цветните хълмове на Нагара, дето се стичат от Хималаите
четири буйни потока в леглото на река Чохана, сред пъстрите поляни
край Капилавасту, се бе сбрал народът, за да чуе истините на
спасението.
Дълго мълви Гаутама Буда за човешката заблуда и за пътищата на
просветлението. С трепети слушаха всички сбрани чистите истини,
сякаш донесени от ангел из върховните царства на вселената, дето
живее Брама среди своите нир-маникаи. Просветленият разгъна четири
златни покривала, които са образ на четирите свети истини: истината за
страданието, за произхода на страданието, за изтръгване на страданието
и за спасителния път. И пред погледа на вси сбрани се разтвориха
четири ширни области от живота — и четири светила се възправиха в
душите им — както сутрин се възправя слънцето на изток. Сетне Господ
Буда им посочи бисерна огърлица от осем едри зърна, които нанизват
осемте степени на осморната пътека — осем стръмнини, що трябва да
измине жадният за мир. Тия осем зърна са Вяра, Решителност, Праведно
Слово, Праведно дело, Чистота, Света Помисъл, Обич към Самота и
Съзерцание. И най-после им показа десетте вериги, които трябва да
снеме от себе си човекът, що поема спасителния друм: Самолюбие,
Себелюбие, Измама, Съмнение, Омраза, Похот, Обич към живота,
Стремеж към небесни блаженства, Самовъзхвала и Гордост.
„Влезте в пътеката!“ казваше Татагата на сбраните: „Недейте чака
небесни личби и земни знамения да ви посочат деня, когато ще трябва
да се отречете от досегашните заблуди! Всеки ден е ден за наченка:
недейте пропуща времето да тече безучастно край вас! Вие всеки миг
умирате по малко — и ето, че иде ден, когато ще бъдете до един
мъртъвци“.
Тогава онзи от учениците на Господа, когото Буда най-много
тачеше, Ананда, запита:
— Учител на вселената! Кое крепи човека към живота и кое го
тегли да се преражда от живот в живот?
На тия думи Татагата отговори с притчата за Тришна:
„Когато Брама излъчи от себе си искрите, с които трябваше да
насели света, те се възбунтуваха срещу него и дори некои сметнаха, че
са по-горни и от самия Брама. Така се роди първом стоглавото
чудовище, наречено Мано (което ще рече Гордост). Гордостта помрачи
сиянието на първородните искри и Небесният Господар, за да смири
своите рожби, посели ги в камъните, скалите и водата. Сетне, когато
техният дълъг сън в мъртвото вещество се избистри и те, покорни на
бурите, земетръса и потопа, създадоха земната кора, Брама ги извлече
оттам, та ги всели в билките, дърветата и палмите, за да се съединят с
въздуха, лъчите и росата. Дойде ден — и смирените рожби на Небесния
Властник опознаха милостта на своя Родител: те кротко разтвориха
венчета, за да погълнат въздуха, лъчите и росните капки. От тяхното
семе се размножиха вси билки, дървета и палми, що растат по вселената
— и те се покориха на Бога и на волята Му: „Ние сме накит на земята“,
казаха те: „но що е накит без ръка, която кити, и без снага, която китят?
Що бихме били ние, ако небе ръката на Създателя и снагата на земята?“
Тъй се покориха те на Брама и на волята Му. Тогава той ги всели в тела
на пеперуди, птици, риби и зверове. Дълго оживяваха първородните
искри тия тела. И те добиха пъргавината на ягуара, смелостта на лъва,
прозорливостта на орела, кръшността на змията, търпението на
камилата. Но те бяха едно и, като населяваха телата на животните, не се
различаваха помежду си: те бяха искри на един и същ пламък, капки на
едно и също море. За да ги раздели, Брама ги посели в тела на човеци. И
те наченаха да живеят; ала за човека животът не е лесна работа; мнозина
от тях неможеха да понасят страданието и се лишаваха сами от живот.
Тогава Небесният Господар прати Ангела на Живота, за да обвърже
сърцата на людете, че да обикнат живота.
И Ангелът на Живота слезе; той посея в душите на хората семето
на Тришна (което ще рече Воля към Живот); Тришна поникна в човека и
така се роди най-гиздавото цвете: негово стъбло е Танха (Страстта),
обрасла с миризлив мъх, който се превръща в бодли, кога закрепне;
негов корен е Ведана (Чувството), що смуче от земята и сладост и
горчилка, за да ги притваря в багри, звуци и благовония, та да услажда
душата на човека; а негов цвят е Упадана (Привързаността към Живота),
чиято миризма опойва вси людски души. Танха, мои синове, крепи
човека към живота: измамната Страст, хилядоглавата Желба,
магьосницата Танха нуди човека да живее и да желае живот. Но Танха е
само стрък. Ведана, мои чеда, кара човека да се преражда от живот в
живот: променливото Чувство, хилядооката Змия на Познанието,
чаровната харфа на душата, Ведана нуди човека да се преражда и да
желае прераждане. Ала Ведана е само корен. Упадана, мои рожби, нуди
човека да се мами, че животът е истинност, и да желае постигане на тая
истинност. Но животът е лъжа. За скования към живота всичко
съществува, всичко изглежда, че съществува; а в същност, нищо
несъществува, защото е образ, измама, отраз, видение, лъжа. Тришна
прави това. Но да небе Тришна, човек неби понесъл огромното бреме на
живота“.
Когато Багават Муни (което значи Благословеният Мъдрец)
свърши своето слово за Тришна, учениците се развълнуваха. Некои
наченаха да се питат, кое е истина, има ли истина, де е истината. Некои
пък останаха поразени от неочакваните думи на притчата и незнаеха, що
да кажат. От всички най-развълнуван бе Ананда, когото Просветленият
най-много обичаше.
 След като общото вълнение затихна и шепотът оредя, Ананда
запита Господа:
— О, Дармараджа (Царьо на Закона) ! Къде да търсим спасение от
Тришна? Къде да се устремим, та да надвием измамата на онова, що
изглежда, че съществува ?
Тогава за Татагата рече:
„Само едно скривалище има: Нирвана се казва то. Тришна води
човека по безводни друмове и очите гледат ледни водоскоци, а гърлото
не може да пийне никога от тях. Няма насита в Сансара, а Сансара е цял
свят: цялата гиздава лъжа на битието. Когато закопнее душата по
спасение от измамата, Нирвана е близо до човека. И тогава оня, що е
страдал, побеждава жаждата за личен живот, поема осморния път и
подарява вси плодове на далата си Богу. Той неживее за себе, а за Бога,
за людете, за вси същества, с които става едно. Тъй човек стига Мокша,
а Мокша има два лика: единият се зове Свобода, а другият—
Блаженство. Когато двата лика на Мокша и едничкият лик на Човека
престанат да бъдат три, а станат едно — човек встъпва в Нирвана. За
такъв няма - смърт, защото няма раждане. Отсам битието и отвъд
битието вси духове си подават ръце, за да участвуват в неговата радост,
която е и радост на вселената, че се е родил нов Архат. Ако той се роди
след това, доброволно ще се роди, защото жертвува блаженството си, за
да избави другите от страдание. Така Бодисатва става Буда, а спасеният
— Спасител. Зад него е небето, което той оставя; пред него е земята,
пълна с горестта на човека, мъчен от заблуда и незнаене; а в сърцето му
е Нирвана, която обръчва небе и земя. Тъй се ражда Архатът — вечен
пръстен на Възврата, Змия на Посвещението; нейната опашка е в устата
й: свещен кръг на Битието, което излиза от себе си, за да се върне в себе
си“.
Като свърши словото за победата, Гаутама Буда погледна нагоре.
И тогава мислите на вси сбрани се излъчиха към небето — като
светли многоцветни снопове от алмазна пшеница: и там, горе, дето се бе
спрял погледът на Благословения, се яви ангел и с кротка ръка прибра
жертвата, принесена Богу от хилядите, които Спасителят бе извел на
лъчезарната пътека.
КАРМА
В онова време, когато някогашният Сидарта стигна Махабоди
(което значи Върховно Озарение) и прие името Буда (Озареният), той се
запъти към земите, що бе оставил, за да възвести на заблудените новата
пътека. Той тръгна да проповедва измамата на земно и небесно — и да
разкрива правдата на духовното. Тъй стигна той в страната Магада, в
престолния град Раджагриха, дето царуваше Бимбисара. По царска
повеля, Татагата биде посрещнат с тръбни звукове, и голямо шествие
излезе вън от столнината да го причака. Дванадесет слона с позлатени
зъби бяха изведени като дар на оногова, който идваше за пръв път да
проповядва в Раджагриха: цар Бимби-сара се бе зарадвал, че между
толкова градове на Индустан Гаутама Буда бе избрал неговата столнина
за начало на своята проповед. Освен това, цар Бимбисара бе обрекъл на
Учителя голямата бамбукова гора Велувана, през която протичат пет
потока и в която има толкова пещери, колкото ученици вървяха след
Буда.
Но когато Озареният влезе в града, той накара тръбачите да
млъкнат, изпрати слоновете назад в двореца и каза на царя, че не само
той — Татагата - , но и който и да било от неговите ученици, неще
приеме никакъв дар — по-голям от шепа ориз или къс хляб, що може да
побере просешката паничка. Цар Бимбисара се натъжи, като чу това.
Той настоя — Учителят да приеме в дар поне гората Велувана, дето ще
може най-спокойно да поучава народа и да живее с учениците си. Но
Татагата му каза, че и да поучава там и да живее с отшелници или
ученици, неможе да нарече гората своя, защото цялата земя е Божия и
никой нетрябва да нарича свой дори оня къс земя, на който стои.
След това Блаженият отиде в гората Велувана (която наричат още
Гора на Бамбуците) и начена да проповядва на цар, чохадари, брамани и
народ учението за възмездието, назовано в свещените книги Закон за
Карма. Неговото слово бе толкова живо и властно, че не само вси хора
от града и окрайнините, ами и вси добри и лоши духове — деви, асури,
прети и бути — се стекоха да слушат. Когато Гаутама свърши великото
слово за Карма — „щото си посял, това ще пожънеш; ти си в тоя живот
облик на онова, що си вършил, желал и мислил в миналия живот“ — и
народът начена да се разотива, а край Господа се стълпиха учениците —
да го разпитват за туй—за онуй, един от най-старите отшелници —
белокосият Бодабикшу — приближи до мъдреца и му прошепна, че цар
Бимбисара желае да го запита нещо насаме. След като Буда свърши
своята беседа с учениците — на брой седемдесет души — и ги разпрати
по проповед, той се отдели от събраните и отиде при царя.
Бимбисара чакаше Просветления в тихата палмова градина зад
чертозите на двореца, дето мълчанието се чупеше само от пръсъка на
висок водоскок, а сянката се разбиваше от многоцветните крила на
светозарни пеперуди. Там бе седнал цар Бимбисара — самин, без роб
или царедворец, замислен и посърнал. Когато Сугата Сата (което ще
рече Щастливият Учител) влезе в градината, царят падна ничком пред
него, целуна пясъка, по който бяха минали сандалите му, и, като се
възправи, рече:
— Господи, позволи и мене, недостоен цар, да вляза в пътеката !
А Гаутама Буда отвърна:
— Светата осморна пътека е друм Божи — и никому неможе да се
възбрани да встъпи в нея. Цар и роб са братя в друма на спасението;
който остави всичко свое и нарече себе си „чужд“, него ще приемат
Ония, които са Пазачи на Тайнствата. Стани, цар Бимбисара, и разкажи
на своя брат, що мъчи душата ти !
Тогава царят на Магада се изправи, седна
под палмите отляво на Буда и с муден глас начена :
— Грях ще ти изповядам, Господи. Стар съм, възрастни синове и
дъщери съм изучвал, отколе посети слабост мишците ми, а пък нечиста
похот ме разтърсва от време на време. Явява ми се насъне и наяве жена
млада, с невидяна гиздост, кръшна и с поглед като светкавица. Насъне
ме блазни ту като русалка, ту като мома, родена от облак или от морски
талаз, ту като зряла жена, която виждам сред непозната гора. А наяве ми
се привижда, дето и да отида; тоя призрак облича плътта на моите най-
угледни робини, на свирачките и хороиг-рачките, дори на некоя от
моите дъщери. Късам се от безсилен гняв срещу самин себе, махам лудо
с ръце — дано махна образа, бягам в най-потулни места — дано го
избегна, но той ме гони — все неотлъчен от мене, все мой, сякаш от
мене роден, заседнал в душата ми, враг на моята помисъл и воля, Нито
светите песни към боговете, записани у Ведите, можаха да ме спасят,
нито размислите по чистите слова на Упанишадите смогнаха да ме
отърват. И мантри четох, и жертви принасях, и възливах пред изгрев
сома пред образите на вси богове и богини: нищо ме неспаси. Като се
мъчех толкова люто, бурна радост изпълни душата ми, щом чух, че
Озареният е напуснал дървото на Махабоди, за да начене проповед. И аз
пратих тутакси пратеници — да те доведат в царството, що е дал Брама
на моята слаба ръка да оправя — да неби да отминеш нашите места и да
се отправиш другаде. А днес, като чух първото ти слово, още по-голяма
радост кипна в мене. Защото разбрах, че виждаш в людските души и
знаеш да лекуваш духовни недъзи. Знам, че друг неби ме изличил — и
хваля Бога за голямата милост, що ми е отредил: да те видя и тебе
първом да се изповядам. Аз свърших.
На тия думи Благословеният отвърна :
— Цар Бимбисара, виждам злочестината ти. Днес чу учението за
Карма: ,,ще пожънеш това, що си посял“. Вси беди, неволи и страдания,
които теглим през живота, са последица на минали деяния, пожелания
или мисли. Който е някога оставил богатство на своите наследници, или
е раздавал милостиня на бедни, или пък е давал, без да дири възмездие,
кога се роди, ще бъде заможен, охолен и богат. Който е крал или убивал
с ръката си, ще се роди безрък, защото не е знаел, че ръката му е дадена
да работи и да прави добро с нея, а не — да се лени и да върши зло.
Който е живял в разпътица и блуд, ще се роди безплоден. Който е лъгал,
ще се роди ням. Но това е последица и вериги, що си човек самин кове,
а не е наказание от Бога; Брама не наказва: човек самин себе си наказва,
за да се научи, та да неповтаря грешките против Махадарма (Великия
Закон). Досещаш ли се, цар Бимбисара, от що се ражда в тебе тоя
съблазнителен образ? Ти си го некога създал — и днес той те гони.
Помниш ли, кога си го създал ?
Цар Бимбисара се всуе помъчи да си спомни.
— Нищо си неспомням, — рече той.
Тогава Сакия Муни каза:
— Едно време, преди много хиляди годин, ти живееше в земята на
атлантите, която свещените предания зоват Червена Земя. Ти беше жрец
на едно малко племе, което делеше честта и почета на праведниците,
защото в дългата бран между воините на Белия Венец и бранниците на
Черния Венец това племе помага докрай на чистите борци, що бранеха
Града на Златните Двери от нашествие на зли магьосници. Борците на
Червения Венец бяха силни в знахарство, магия и вълшебство; те бяха
зли вещери: за зло на людете и за облага на себе си те боравеха с
духовете на природните стихии, с потайните сили на небе и земя и с
големите знания, що бяха получили от Тайноведците срещу клетва — да
ги неизползуват за зло. Но те престъпиха клетвата и Бог ги призова да
се разкаят. Но никой се неразкая от тях. Опора на доброто и чистотата
бе тогава Градът на Златните Двери — и те нападнаха стените му, за да
избият вси маги на добродетелта, що се бяха сбрали там, за да запазят от
поквара Тайното Учение и служителите му. Три пъти напираха
враговете със все сила; три пъти бидоха отблъснати. А на четвъртия път
решиха да нападнат столнината на Белия Венец с най-мощната сила,
която живее в недрата на естеството: оная сила, с която Вишну твори, а
Шива разрушава. Белите маги разбраха това, но се нерешиха да се
защитят със същата сила, защото знаеха добре, че гибел виси над
оногова, който дръзне да сложи тая сила като щит над себе си — или да
я насочи като стрела против другиго: тая страшна сила не е дадена ни за
напад, ни за лична защита. Но бранниците на Червения Венец
непридиряха много: те сбраха потоци от тая сила, развиха в мощни
вихрушки нейните вълни и разсипаха града. Некои бели маги смогнаха
овреме да се укрият или да напуснат града по подземни друмове. Други
паднаха мрътви. Трети бидоха пленени. Един от тия пленници бе и ти,
цар Бимбисара. Ти отиде волю-неволю с тях, в града на Червения Венец,
дето те държаха деветдесет деня. И там ти се промени. Неможа да устои
крехката ти душа на техните съблазни, та ето, че и ти начена да се
вестяваш в бесовските сборища, дето черните маги извикваха с пъклено
заклеване призраци на женска хубост, обличаха ги в плът и се насищаха
с тях. Ти също извика един призрак — извика духа на богиня Лакшми,
девственицата—Защитница на Брака, Обичта и Семейното Огнище.
Богинята се разгневи на тебе и ти неможа да постигнеш образа й, но
вместо него бесовете ти пратиха призрака на една разпътница; ти бе на
крачка от греха: да небе една небесна ръка, ти щеше да погинеш ведно с
черните, на които бе станал другар. За тебе се застъпи пред гнева на
богинята Белият Владика на Смелостта и Подвига, който бе тогава цар
на Белия Венец. Той ти помогна Овреме да се опомниш и да прокълнеш
часа, когато си пръв път влязъл в бясовско сборище. И сетне, когато
Брама наказа с потоп черните маги, та цялата Червена Земя погина вдън
океана, ти бе между ония, що се спасиха навръх една висока планина.
Тъй сгреши ти — И сега требва да изкупиш Греха си. Поради това, че
тогава неустоя на съблазънта и за зло употреби дарбите си — ти се роди
сега лишен от каквигоде потайни сили; ти нямаш сила да си спомниш
дори онова, що си преживял в миналото. Но тъй като твоите заслуги
пред защитниците на Белия Венец бяха големи, ти биде закрилян от зли
навети и бдителите на доброто и чистотата ти помогнаха да се защитиш
от всяка нечист, която налиташе връх тебе. Но деянието, царьо, си е
деяние, пожелбата е пожелба, а помисълта — помисъл; ти тогава
неомърси плътьта си в сливане с въплътения призрак — ала душата си
омърси, като го пожела и извика. Затова същият призрак, що си създал
тогава с бурна помисъл и магична дума — сега те гони: небой се от
него, Бимбисара! Той е прост образ на твоята лична помисъл: той неще
ти повреди, нито ще може да те оскверни; винаги, кога те нападне,
срещни го с тия думи: „Махни се от мене, бесе, комуто самин дарих
живот!“ И не се отчайвай, ако те на другия ден сподири пак: втори път
го прокуди; накрай той ще се махне.
И - като тръгна към стълповете, що извеждаха из градината—Сакиа
Муни добави :
— Човек с време става това, което мисли. Не се чуди, че ти е дошло
да се бориш с бесове! Начени да мислиш за Бога, за безкрайната
злочестина на людете, за светлия път на спасението, за безкрайната
Божия обич и за великата жъртва на Брама — и твоята помисъл ще роди
ангели: те ще разкъсат вси бесове, които влачиш от миналото си. Небой
се, Бимбисара: Бог е в тебе!“
И когато стъпките на Спасителя откънтяха вече отвъд стълповете, а
жълтата му власеница се изгуби в синката на сводовете, царят на
Раджагриха стана и погледна пред себе си: там, отдето бе минал
Гаутама Буда, по пътеката, беха коленичили един до друг ангели, които
с поглед изпращаха отминалия светец.
СМЪРТ
„.Тогава лумна пламък, а мощен и величествен глас произнесе тия
думи: „Ето оня, който караше земята да се тресе, а царствата — да се
разклащат
Е. П. Б. „Тайното Учение", III: 9, заб. 10.
Когато Шимон бен Йокай, посветен от Раби бен Лкиба в учението
за Меркаба и в тайните на Кабала (сиреч Преданието), опозна издъно
Тайното Учение и научи пътищата, по които Човек влиза в общение със
Словото, той видя, че животът му е в опасност; много бяха ония, що
мразеха праведниците, а още повече — людете, що гонеха посветените.
Той се неуплаши за себе си, а за съдбата на Тайното Учение, което
незнаеше, дали ще може да предаде на сигурно ухо. Затова напусна
света, отдалечи се на седемдесет деня път от големия град и се засели в
една пещера сред пустинята, далече от приятели и врагове.
Там Шимон бен Йокай преживя дванадесет годин. През тия дълги
дни (защото светът е нощ за човека, а пустинята — ден) той
съзерцаваше Божите Начала, проявени в Маасй Меркаба (Делото на
Колесницата) и Маасе Берешит (Далото на Творбата). Той видя, как от
Невидимото Едно излиза Видимото Единствено, което се умножава, за
да се яват Началните Замисли, наречени в Тайното Учение „Небесна
Челед“; виде след това, как тия Замисли слизат надолу, развиват се
навън, към видимото — вкаменяват се, отново се разтапят и пак се
вкаменяват: така се огражда Бог, потънал във видимото, и Неговите
граници създават света, твърдта, светлината, животните, билките и
звездите. Отлъчен от света, съзерцателят следеше потайния живот на
вселената; тъй стигна той на четвъртата година от своето
отшелничество до най-дълбоките тайни на Бог, Човек и Природа — и
тогава написа на пергаментен свитък прочутата Книга на Блясъка,
наречена „Зохар“.
Щимон бен Йокай живе четире годин в пълна самота; но с право бе
казал някога Раби бен Нкиба: „Дето е свещта, натам се устремяват и
вещери-ците“. И ето, че в края на четвъртата година от голямото
усамотение учениците на Шимона бен Йокай намериха своя учител и се
поселиха в пещерите на пустинята, около него. Защото животът бе
жестока мъка, а пък ония, що гонят тайноведците, се бяха умножили. И
учениците отидоха при своя учител. Един от тях му рече: „Рабй, ние
останахме без слънце цели четире годин: душата ни неможе вече да
търпи мрачина. Затова дойдохме при тебе“.
И когато учениците поживяха при Шимона, той ги просвети по
Божите пътища. Той им разказа за потайната, неизразима същина на
същините, що неможе да се постигне, определи или ограничи; тя е
непостижна за човешкия дух и посветеният я нарича Айн- Суф, което
значи Нищо или Безкрайност: той знае за нея само това, че съществува.
После им каза, че същината поражда първите същини, като се стяга и
ограничава себе си, за да излъчи от сама себе тия същини и да им
отдели простор за творчество и битие. Тъй се разкланят Тридесет и
Двата Пътя на Премъдростта, означени с Десет Цифри и Двадесет и Две
Букви: Десетте Цифри са десет кълба, в които кипи Божественият
Живот, а Двадесетте и Две Букви са двадесет и две имена Божии. Сетне
им предаде тайната на тия кълба и на тия Божии имена, както са
изложени още от древност в потайното учение на патриарх Абрахама,
наречено Сефер Йецира, което ще каже Означение на Творението; най-
големи тайни крият Десетте Числа, названи Сефироти: Кетер или Венец,
Хокма или Мъдрост, Бина или Разум, Хесед или Милост (която някои
наричат Гедула или Великодушие), Гебура или Крепост, Дин или Съд
(назван от други Пахад или Правда), Тиферет или Хубост, Нецах или
Тържество, Ход или Величие, Йесод или Основа и Малхут или Царство.
Тия Десет Числа се още зоват Десете Ръце или Десет Езика, защото
носят ключовете на всяко творчество, пророчество и лекуване: те
образуват облика на Небесния Човек, наречен Адам Кадмон, та затова
всяка Сефира отговаря на някоя част от тялото, над която властвува,
работи и създава, па и над една част от вселената, над един от пътищата
към светост и над едно от десетте кълба, пълни с Божествен Живот.
Тъй, Кетер наричат Чело на Небесния Човек, Хокма
— Дясно Око, Бина — Ляво, Хесед — Дясна Ръка, Дин — Лява,
Тиферет — Гръд, Нецах — Дясно Бедро, Ход — Ляво, Йесод — Десен
Крак, а Малхут
— Ляв. Цялата вселена е като исполински човек — и Десетте
Сефироти са десет части от тялото му; под властта на всяка Сефира
живее по един народ, по един ангел, по едно слънце; всеки човек, всяка
билка, всеки камък и всяко животно се намират под властта на някоя
Сефира.
Когато учениците опознаха тия тайни, Раби Шимон ги посвети
един по един във Върховните Тайнства; но той даде всеки му само по
толкова, колкото можеше да погълне с разума, сърцето и волята си —
затова трябваше да ги посветява един по един, а не вкупом. Тъй като в
Мишна е казано: „Не се излага Делото на Началата пред двамина, а
Делото на Колесницата — дори пред едного, освен
— ако е добил вече собствена мъдрост за това". И тогава
отшелниците разбраха тайните на горния божествен свят, наречен
Ацилут (Сияние), дето обитава същината на Бога, и на трите по-долни
Свята, дето живее проявата на Бога: светът на творческите замисли и на
чистите духове, наречен Бриа (Творба), светът на душите и живите
същества наречен Йецира (Създание) и накрай светът на веществените
твари, на телесните същества, и на всичко видимо, наречен Асиа
(Направа). Тия три свята са включени един в друг и се пропиват един
друг, но човешкото око може да види само света на Асиа, защото
другите два долни свята са недостъпни за погледа му, додето нестигне
съвършенството на ангелите, а горният божествен свет е невидим дори
и за самите ангели.
На седмата година, откак бяха Дошли учениците при Шимона (и на
единадесетата, откак бе наченало неговото постничество)— съзерца-
телят видя, че посветените са достойни да влязат в беседа с духовете на
умрелите праведници, с ангелите, а некои— дори с Бога. И тогава им
каза:
„Човек нетрябва да бъде задълго самотен: затова и напускаме света,
за да можем да встъпим в беседа и дружна работа с живите, мъртвите и
ангелите. В света на Сиянията почиват Непостижимите Начала; те се
развиват надолу и техните прояви начеват битие, съществуване и
творчество в трите по-долни свята. За да добием върховна Премъдрост,
ние требва постепенно да се издигаме от свят във свят, додето стигнем
върховния свят на Сиянията. Ангелите, които обитават света на
Творбите, приемат в душата си потока на Първите Начала направо от
извора им, сиреч — от върховния свят — стават съседи на Бога и
разливат надолу, по останалите светове, Водата на Живота.
 Затова се и наричат ангелите Келим (Улеи) на Бога. За да стигнем
света на Сиянията, ще трябва да минем по обратния друм на тия потоци,
като плуваме срещу течението — от делтата към извора. Тъй ще
стигнем най-първо до света на творбите, населен от ангели, а сетне — с
тяхна помощ — ще докоснем границата на върховния божествен свят.
За да мине тоя стръмен път, Бог е вложил в човека три начала: Нефеш
(страдателна душа), Руах (деятелна душа) и Нешама (безсмъртен дух);
редом с тия три, у него живее същина, що е породила трите начала,
Йехида (безименна същина), която го прави едно с Бога.
„Най-първо трябва човек да постигне очистване на плътта си с
пост, въздържане и духовен подвиг; така се очиства и страдателната му
душа: неговите чувства и желания се покоряват на волята му и
страстите се пресушават от корен; тогава той добива дар да познава
хората отдалеко, да разбира думите им и да им помага с желба и
помисъл, като създава духове, що напътва към тях, за да им помогнат;
когато тия духове си свършат работата, връщат се при него, защото са
дял от мисълта му и ръце на душата му; така човек влиза в беседа и
задружна работа със всички хора, колкото и да са далеко от него.
„Сетне иде ред на деятелната душа, която се очиства чрез
търпелива духовна работа и добродетели: волята на човека се устремява
към света на зиждителните сили и влиза в единение с тях, за да станат
свои на душата му вси тайни на природата, вси закони на естеството,
вси пътища на Божията Промисъл и вси опори на духовния растеж.
Тогава праведникът получава дар да вижда образа на отминалите люде,
умрели за света, напуснали смъртното тяло, отишли отвъд за да
изкупват греховете си или да участвуват в небесните блаженства,—
додето дойде ред изново да вземат плът и да се родя наземи. На ония,
що страдат между тях, той помага, като ги напътва и озарява погледа на
душата им, като им разбуля заблудата и ги учи да се небоят от
страшните образи, що гледат пред себе, защото тия грозни чудовища са
творби на човешката помисъл и пожелба: те са одежди на страстта и
създания на злосторството. А на ония, що са стигнали небето,
пречистени от греховните деяния на миналия живот, озареният разкрива
славата на духа и в светли видения въплътява онова, което ще се случи с
тях, когато се отделят от преходната измама на личното. Тъй става
праведникът мост на живи към починали, същинска небесна дъга, що
съединява тъмното Отсам със Светлозарното Отвъд.
„Подир това в човека почва да работи безсмъртният дух и
светликът на Нешама го връхлита. Чрез огнени съзерцания той обхваща
цял свят и прозира вредом ръката на Божите Синове, създали всичко
видимо и невидимо. Той добива с упорит духовен подвиг скъпата дарба
да вижда властниците на деветте небесни царства и техните войнства;
той съзерцава чистите ликове на Михаеля, Габриеля, Самаеля, Анаеля,
Рафаеля, Заракиеля, Орифиеля, Уриеля и Иехудиима; той вижда
светлите войнства на Керубимите, Серафимите, Престолите, Началата,
Властите, Силите, Господствата, Архангелите и Ангелите. За неговия
поглед нема тайна под небесата; той гледа с мъдър взор, как духовете на
естеството движат звездите, луната и земята в техния начертан път; как
смучат отземи сокове, за да хранят стъблото и листата на всека билка;
как багрят с умела ръка венчето на цветето и му наливат благовоние;
как претварят камъните, заровени подземи, в алмази, рубини и
смарагди, като им дават било ведростта на прозирна капка, било
червенината на летен заник, било зеленината на дълбоко море. От него
се неукриват духовете, що карат птицата да разперва крила и
поддържате във въздуха тялото й, за да лети, нито тия, които хвърлят на
размерни скокове водата на водопадите и карат потока да тече към
морето, нито пък ония, що пълнят огъня — червени и светлооки, с
пламенни ръце и мълнийни езици, палави и пъргави, носачи на топлик и
врагове на водните си роднини. Той вижда, как най-сръчните духове,
стаени около човека, причакват трепета на мисълта му, простират ръце
към неговата помисъл, отливат я в багрени образи, дават й език да
говори, пее, славослови или кълне, надъхват я с благоухание или
зловоние—и я далеко отпращат в простора — към оногова, за когото е
човек помислил в тоя миг.
„И когато съзерцателят разбере всичко, що става в естеството, нему
се разкриват тайните на кръговрата (Хилгул). Той вижда Владиците на
Възмездието, Раждането и Смъртта, които с праведни ръце дават
всекиму онова, що е заслужил; вижда духовете, които бдят над вси хора:
на оня, който в миналия си живот е помагал на другите, те отправят сега
помощници; човека, който е клеветил некога, те сега създават още в
майчините недра ням, а оногова, който нее жалил нищо свое, за да
подкрепя другите, те обсипват с вси блага, имоти и добрини. Те
насочват стъпките на убиеца към стрелата на оня, когото е някога убил,
за да получи отплата от ръката на своята жертва. Те ръководят
Кръговрата и според онова, което е сторил човек в предишния си живот,
отсъждат —- де да се роди сега, с какви дарби да бъде снабден, кои
родители да създадат плътта му, колко годин да живее на земята.
Съзерцателят узнава Великите Пратеници, що водят всеки народ,
помагат му, бранят го и се застъпват за съдбините му. Той беседва с
чистите жители на небесата и с духовен поглед стига дори до прага на
Божия свет — царството на Сиянията (Ацилут).
„Тогава за него изчезва всичко видимо, облечено в образ:
внедрената вдън духа му безименна същина (Йехида) го свързва
неправо с Бащата на Светлините — и за него нема време, простор,
делба: той влиза във Вечността, дето всичко е — Едно, а това Едно е в
него“.
Тъй изтекоха дванадесет годин, откак бе напуснал Шимон бен
Йокай света. Накрай дванадесетата година го чакаше Смъртта. И една
вечер, след като людете, които бе посветил в тайните на Кабалата, си
отидоха в пещерите, Шимон влезе вдън пещерата си и се сви в единия й
кът. Над него канарите се беха пропукали през тия дванадесет годин и
през каменните разселени се виждаха звездите. Старецът насочи поглед
нагоре, за да види за сетен път приживе белите светилници на Бога.
Тогава му се стори, че една едра звезда пада —като тежък алмаз,
изронен от невидима ръка. И той си рече в душата: „Падна звездата на
Шимона: Бог ме вика при себе си“.
Ала небе доизмълвил още тия думи, когато пещерата се изпълни
със сияние, сякаш огромна звезда светеше пред пещерата. Шимон бен
Йокай си затвори очите, защото неможеше да гледа толкова голямо
сияние. И тогава му мина през ума: „Ето, Бог е проводил знамение на
мене, постника, за да знам, че след смъртта си ще вляза във Вечното
Сияние“. Но в тоя миг се чу глас, сякаш глас от звездата. И тоя глас
мълвеше: „Че кой си ти, за да те вика Бог при себе си? Кой си, та се
надяваш да влезеш в сиянието Му? Неси ли — прах? Ти научи от корен
Тайното Учение, а - види се - най-главното неси разбрал: че ТИ —
несъществуваш“.
Като чу това, Шимон бен Йокай отвори очи и видя пред себе си
голям змей, подобен на Левиатана. От него излизаха бели пламъци, а по
люспите на тялото му бяха написани с алмази и бисер съдбините на цял
свят. Като каза думите, змеят почна да се издига нагоре, сиянието му
отслабна и пред очите на Шимона се просна отново нощта — по-черна
отпреди.
И той си рече: „Сгреших, Господи! Та кой сьм аз, че да падат зарад
мене звезди ? Нима мога да създам звезда? Че мигар душата ми е
светило?“ И мракът на разкаянието му удвои мрака наоколо. В тоя миг
се пробудиха някои от учениците му и се запитаха сънни: „Защо ли е
толкова тъмно? Нима Шимон е вече умрял?" И трима-четирима от тях
се запътиха към пещерата на учителя си. Но колкото тъмна бе нощта,
толкова сияйна бе извътре пещерата: в къта, дето бе умрял отшелникът,
светеха големи алмазни светилници, пещерата бе пълна със светлозарни
ангели, небесни звуци пълнеха цялата окрайнина, а над пещерата
грееше огромна звезда.
Учениците недръзнаха да влязат в пещерата. Те паднаха ничком на
камъните, пред входа, и тъй останаха до заранта. А малко пред зори се
събудиха и другите постници и се запътиха да навестят учителя си.
Когато излязоха из пещерите, погледът им замръзна от почуда: те
видеха над голямата пещера, в която живееше Шимон бен Йокай,
огромен светлозарен змей, който носи в ръце тялото на отшелника и се
възнася с него към небето.
А вси хора от околните места си рекоха тоя ден: „Днес се съмна
много рано“.
Нека почнем да живеем честито ние, които нямаме нищо.
НИРВАНА. Нека почнем да се храним с радост и да пием блаженство,
както правят боговете.„СУТА-НИПАТА",
„Оставете лутането по блясъците на Сан-сара, о, заблудени братя!
Сансара мами мъдрия също тъй, както мами и сляпата камила: Вивека
се зове онова, що ни недостига; Разпознаване се нарича то. Мъдрецът е
подобен на сляпа камила, която неможе да поеме друм без водач: и него
мамят блясъци, звуци на вина и медни кръгове, и него тегли Сансара в
златната си мрежа; защото, зърне ли морето на Едното и се огледа в
него, казва: „Аз съм“, вместо да рече: „То е“. В него живее още треската
на битието и дори кога си казва: „Аз съм Онова“ и смята, че разпилява
себе си по вси тръпки на вселената, той се люшка в насладата на
Сансара и живее изкушение; и тогава в него крета сляпата камила, що
неможе без водач. Де е пътят, що води навън от тия джунгли, мои
заблудени братя? Ето пътя: когато измамата се разбие в сърцето, тя се
разбива и пред очите — човек начева да живее праведно, защото
мрежата на Сансара е мрежа от страсти, нейните брънки са желания,
тежките оловни топчета са привързаност: додето съзерцателят казва:
„мое“, той лъже и света и себе си; додето вика: „виждам“, мами и
людете и душата си; додето мълви: „съм“, той само покорно повтаря
думите на Сансара. А отреже ли от себе си свилената връв, що го
свързва о голямата измама на отделното, човек начева да негреши,
живее без желание и без привързаност: ето, че той начева да повтаря и
на себе и на другите суровите слава на истината: „Аникча, Дука,
Аната!“ (сиреч: „Нищо нее трайно, всичко е лъжа и скръб!“) — И тия
слова прекъсват за него дългата верига на прераждането: той се изправя
пред Нирвана".
Тъй каза блаженият Джина (което ще рече Победителят), когато го
запитаха сбраните за пътя към блаженството. Там бе и постникът
Нагасена, слязъл от планината, за да напълни паничката си с ориз. Но
всички слушаха Буда. Никой се необърна към просещия отшелник и той
си отиде от града с празна паничка.
На път към планината Нагасена се размисли по това, що бе чул от
непознатия постник, който проповядваше в селото, и той си рече:
„ Наистина, аз ненапълних тоя ден своята паничка с Ориз и днес ще
гладувам, но затова душата ми се нахрани с мъдрост. Върховно
озарение личеше в думите на оня постник, когото зоват Победител на
Сансара. Радост пълни душата ми: людете ме дори невидяха, че
протягам ръка за милостиня, защото душите им тъкмо тогава събираха
милостиня. Върховен имотник ще да е тоя мъдрец, щом раздава на
людете шепи скъпоценни камъни. Не е ли по-добре да слушаш светец,
нежели да угаждаш на божек? Да, тия люде сториха добре".
И, като се уплаши, да неби вдън душата му да кипне недоволство,
че са го оставили тоя ден гладен, Нагасена се спря в котловината, наведе
глава и погледна в себе си: душата му бе тиха и кротка; нищо небе
накърнило светото величие на доскоро чутите слова. И, като се осети
примирен със всичко живо, постникът се бавно извърна към четирете
крайща на света и промълви с молитвен шепот:
 „Аум! Мир на всичко живо! Блаженство на всичко живо! Пробуда
на всичко живо! Единение на вси същества !“
А сетне пое стръмната песъчлива пътека, що лъкатушеше между
едри бодливи кактуси, дребни жълти цветя и напукани сиви канари.
Едва когато стигна половината на своя път, Нагасена почувствува
глад. Той небе ял три дена, но живото вълнение, що пробуди в душата
му словото на Татагата, бе укротило алканието на плътта. Ала колкото и
покорна да бе станала тая плът, тя искаше да живее. Нагасена усети, че
му премалява от слабост; той се отби край пътя, сви нозе и седна.
Тогава по пътя се показа някакъв човек в черни одежди;
изглеждаше, че е браман, който отива към храма в планината.
Движенията му бяха мудни и тържествени, лицето му — здраво и със
светъл цвят, а снагата му — стройна, изправена и горда. Той стигна до
Нагасена и спря стъпки: искаше, види се, да каже нещо. Нагасена стана,
за-щото пред него стоеше браман.
Човекът с черните одежди рече:
— Ти днес остана гладен, брате мой: ела в планината, при мене.
Там ще бъдеш сит. Нагасена тръгна с него, но душата му бе плаха и той
несмееше да го запита, кой е и де отива. В гордия ход на брамана и в
тежките му покровителствени думи той видя нещо, което се ненрави на
отшелниците. Но плътта го тласкаше след непознатия почти насила — и
той виждаше, че слабе, че скоро ще падне изнурен и се гневеше на себе
си, че още неможе да покори снагата си напълно.
Когато стигнаха до първите кедри, с които начеваше гората,
браманът видя, че другарят му едва крета.
— Седни, — рече му той—та си почини. Ти днес дълго слуша за
Нирвана, но никой от следовниците на Гаутама Буда се несети, че край
него един отшелник премалява от глад. Всеки търсеше спасението си,
затова се никой непомъчи да те спаси от властта на изгладнялата снага.
Щом се ободриш, аз ще те заведа в храма, за да се нахраниш. Наистина,
немога ти обещая Нирвана, ала всичко, което иска твоят глад, ти ще
намериш там.
Нагасена долови, че браманът неговори дружелюбно за
проповедника. Той му възрази кротко, както възразяваше всекиму, с
когото се несъгласяваше:
— Ако синът на Брама желае да орони величието на оногова,
когото зоват Татагата, аз не съм съгласен с него. Наистина, плътта ми
днес остана гладна, но душата ми се нахрани: в неговите думи аз
намерих рядка поука. Тоя постник мълвеше като озарен, а не като
книжник.
Браманът посочи надолу, дето се гушеше селото в скалистите пазви
край свещената река, и рече размерно и спокойно:
— Все едно ми е, що мислиш за него ти и ония там.
Па, като се опря о жезъла си, добави:
— Толкова люде се бяха сбрали днес да говорят за милосърдие и за
път към Нирвана, а пък ни един си неспомни за най-дребното
милосърдие и за първия дълг на човека: да нахрани своя гладен брат.
Може би, ти видя, как учениците на тоя проповедник шетаха между
народа и пълнеха паницата му с отбран ориз, а твоята паничка никой
дори несъгледа. Неможеше ли оня, когото зоват Сакиа Симха (сиреч
Сакия Лъвът), да издигне глас и да рече: „Братя! Гладен има среди нас!
Един отшелник не е три деня хапнал зърно ориз: прегледайте го!“ — Но
той гледаше, види се, само своята паница. . .
Нагасена се смути, като чу тия думи. В словото на непознатия
звучеше презрение към постника, когото зовяха „Спасител на света“ и
Учител на Дарма и Нирвана“. Той нерече нищо, само си наведе отново
главата и почака да се избистри душата му. Но тревогата растеше: в
него се бореше кротостта с дълга да защити името на великия светец. А
пред него стоеше браминът — сякаш жива сянка на порицанието и
клеветата — и му недаваше да се опомни. Стиснат в тежките облаци на
тая черна мисъл, постникът се преви одве от страдание.
И когато човекът с черните одежди го подкани да отидат в храма,
Нагасена се бавно възправи и тръсна рамене. — сякаш се насили да
смъкне невидимото бреме, но неможа. Той чувствуваше, че трябва да
каже нещо, за да непостъпи като роб, недостоен за отшелие.
И той рече:
— Чул съм, че най-страшна е Карма на клеветата. Клеветникът се
ражда в другия живот ням и лишен от разум, защото е грешил с
помисъл и език. Ако синът на Брама знае, що говори, моят път не е с
него.
Браманът го съжали с поглед и каза: Всеки си тъче орисията с
вътъка и основата, що си е насновал. Да знаеше, кой стои пред тебе,
мигар би говорил тъй ? Та да немислиш, че знаеш Дарма по-харно от
оногова, който е бил Гуру (Наставник) дори на Сакия Муни? Остани
тогава тука, накрай гората и мри от глад! Аз бях длъжен да ти дам, щото
мога, но дава ли се на стисната ръка ? Ти ми предрече най-зловещата
участ, отсъдена за човека, без да помислиш, дали съм я заслужил: това
ли научи днес от словата на Учителя ? Ти потъпка дори светлата
кротост, която живееше досега в душата ти, за да защитиш едного,
когото незнаеш, и да нападнеш другиго, когото непознаваш.
Като чу тия думи, Негасена се опомни; в душата му се роди мъка и
голямо страдание; той се вгледа в лицето на брамина и разбра, че го е
дълбоко наскърбил. Тогава му рече със сълзи на очи:
— Нека ме прости синът на Брама: аз го наскърбих и с това се
показах недостоен за добрината, която желаеше да ми направи. Слаб
съм в разпознаване, слаб съм в прозиране, слаб съм в пътищата, що
водят от душа до душа. Ето: когато те оскърбих, аз забравих, че сме
едно с тебе; изумих, че — като говоря против клеветата — негли самин
клеветя; изпуснах от очи, че твоите страдания ще легнат и върху мене,
защото и ти, и аз, и Татагата — сме едно.
И той добави със слаб глас (защото бе съвсем изнурен от
страдание):
- О, защо недойде Татагата да ми каже, че устата ми изричат лъжа,
за да защитят истината!
Но като рече това, черната сянка се махна пред очите му, бремето
изчезна от душата му и той отвори просветлени очи.
Той седеше пред своята пещера, а пред него стоеше великият
Гаутама Буда, Учителят на Нирвана и Дарма, когото народът зовеше
Татагата.
В дълбоките светли очи на Господа грееше небесна усмивка, над
него се издигаше лазурен храм от многоцветни лъчи, създаден от
съзерцание и молитви, а в сиянието на лъчезарния му образ се топяха
тежките черти на планината, сякаш цената земя бе пренесена върху
небето.
Гаутама Буда протегна ръка към изнурения отшелник.
Негасена видя в ръката на Господа своята паничка, пълна с ориз.
СЪДЪРЖАНИЕ
Стр.