Η Έννοια Της Συνεργίας Στη Διδασκαλία Του Γρηγορίου Νύσσης

Български философски преглед, кн.
3/2013 15
ПОНЯТИЙНА СТРУКТУРА И ЛИНГВИСТИЧНА ХАРАКТЕРИСТИКА

НА КАТЕГОРИАЛНО-ЛОГИЧЕСКИТЕ ТЕРМИНИ
В СИМЕОНОВИЯ СБОРНИК
Адриана Христова, Иван Христов
Извършен по поръчка на цар Симеон, старобългарският превод на т. нар.

Спасителна книга (византийска антология от IX в.) е един от най-ярките писмени
паметници от времето на Първото българско царство. Наред с душеспасителни
наставления и извадки от богословски съчинения, в него се съдържат и образци
на християнската философия от VI-VII в.1. Техният старобългарски превод
залага основите на философския език в православната славянска традиция.
Задълбочеността на гръцките източници и неразработеността на философската
терминология в българския език през X в. изправя пред сериозно предизви-
кателство изследването на превода. Първото му специализирано изучаване у нас
е извършено от Б. Пейчев (1977). Наред с несъмнени достойнства, неговият труд
показва и съществени недостатъци. По-конкретно, изучаването на философския
език и приложеният съвременен превод на „Философския трактат” дава
основание за унищожителна критика от А. М. Камчатнов (Камчатнов: 1982). В
началото на своята статия руският учен формулира изискванията, на които
трябва да отговаря подготовката на един изследовател и преводач на тази част
от Сборника. Първо, необходимо е добро познаване на гръцкия философски
език. Второ, трябва да се знае начинът, по който гръцките термини са преведени
на „старославянски” език. Трето, необходимо е знание на терминологичната
система в съвременния език, на който се превежда. Накрая общо изискване е
доброто познаване на класическата логика на Аристотел (вж. Камчатнов 1982:
67). Към недостатъците в работата на Б. Пейчев, той посочва неразбиране на
основните Аристотелови понятия – битие, субстанция и съпътстващо2. Като се
отнасяме с уважение към труда на Б. Пейчев, трябва да признаем, че критиката
на Камчатнов е основателна и че авторът не е могъл да отговори на изисква-
нията на една подобна задача. Причината за това далеч не е само в него. Ние я
виждаме преди всичко в състоянието на българската наука от онова време3.
Днес ситуацията е съществено различна. Освен отпадането на идеоло-
гическите бариери и изкуственото парцелиране в науката, бяха извършени
решителни стъпки в областта на текстологията и на изучаването на античната и
византийската философия. На първо място, беше осъществено качествено
издание на старобългарския текст (Симеонов сборник: 1991-1993). Благодарение на
съвместния българско-норвежки проект Corpus of Old Slavic Texts from the XIth c.
сега той е публично достъпен и в интернет4. Съвсем скоро, благодарение на
труда на П. Янева, ще бъде публикуван и гръцкият прототип5. Също на П. Янева
и на С. Иванов дължим неговия превод на новобългарски (Спасителна книга:
2008). Понастоящем със съвместните усилия на Р. Павлова, Ц. Досева и П. Янева
се подготвя ново двуезично издание на Симеоновия сборник. Нека думите ни да
16 Български философски преглед, кн.3/2013
не бъдат приети като нескромност, но и нашето издание на логическите

съчинения на Аристотел – двуезично на старогръцки и български (Органон: 2008-
2009) също допринася за предприетото тук изследване. Вече не ни е непознато и
Въведението от Профирий (Въведение: 1992). Наред с това, благодарение на
българската школа по философска медиевистика беше направена решителна крачка
към професионалното изучаване на византийската философия у нас. Към
днешна дата е натрупан солиден опит и съществува научна среда за издигане на
ново ниво на изследванията върху философските текстове в Симеоновия
сборник. Предлаганата от нас студия е скромен опит в тази насока. Сложността
на темата, богатството на материала, както и ограниченията за обема на текста
ни принуждават да стесним кръга на изследването.
На първо място, предмет на изучаване ще бъдат само основните образци
на християнската философия в Сборника6. Второ, тук няма да разглеждаме в
детайли историята на философските понятия. Това ще стане в отделно
монографично изследване. Трето, нашите лексически анализи на категориално-
логическите термини ще се концентрират върху морфологичното и лексико-
синтактично терминообразуване и ще оставят настрана въпросите на семан-
тичното терминообразуване. Четвърто, от общата теория на терминологията, в
която през последните 50 години се води оживен спор за езиковата форма на
термина7, ние възприемаме тезата на М. Попова, според която „за форма на
цялата сложност, наречена термин, е подходящо да се използват субстантивни
езикови единици, каквито са съществителните имена, субстантивираните
прилагателни, причастия, наречия и субстантивираните словосъчетания”
(Попова 20122: 43), и ограничаваме наблюденията си върху субстантивните
езикови единици8.
С оглед на така поставените задачи, започваме нашето изследване с
преглед на понятийната структура на категориално-логическите термини.
Водеща нагласа в аристотеловата традиция, оказала силно влияние върху
гръцките източници на Симеоновия сборник, е отказът централните понятия във
философията от онова време – битие и единно да се разглеждат като висши ро-
дове. Такива висши родове са категориите, а битието и единното са понятия,
които се конституират от тях. По въпроса за тяхното единство като понятия, при
положение че отделните им аспекти са дадени чрез десетте категории, тази
традиция застъпва тезата, че това не е родово единство, а единство по аналогия.
По такъв начин последното е над-родово и транскатегориално9.
Именно в духа на тази традиция категориите конституират битието и в
разглежданите от нас текстове. Тук обаче е налице съществена особеност. Интег-
рирането на философския дискурс в христологията поставя в него нови ак-
центи, изправяйки го пред предизвикателството да изрази непознати на елинс-
ката мисъл аспекти на богочовешкото битие на Спасителя. Сега философските
понятия от една страна следва да представят ипостасната даденост на висшето
(и в собствения смисъл на думата единствено) Божие битие, а от друга, да
опишат присъствието в един ипостас на две естества – божествено и тварно чо-
вешко. Това води до преосмисляне и артикулиране на онтологическите понятия.
Български философски преглед, кн.3/2013 17
На първо място, развитие търпи една основополагаща за Аристотеловото

учение за категориите онтологическа схема от Старата Академия10, която
разделя съществуващото на съществуващо само-по-себе си: о собѣ11, особьноѥ12 (καθ΄
ἑαυτό) и спрямо друго: къ иномѹ (πρὸς ἕτερον)13. От двучленна тя става тричленна
– добавя се съществуващото с друго: съ дрѹгꙑимь (σὺν ἑτέρῳ)14, изразяващо един
нов модус на съществуване, където две същности, всяка от които поотделно е
сама-по-себе си, са дадени в един ипостас и по този начин са нещо в-ипостасно:
въсобноѥ (ἐνυπόστατον)15. Тази добавка има универсален характер. Тя следва да
представи преди всичко единството на божествената и човешката природа в
ипостаса на Спасителя, но е валидна и за другите случаи на ипостасно единство,
каквото е например единството на душата и тялото16. Така новият член на
делението изразява всички случаи на съвместно дадена ипостасност. Ето защо
заедно с тази добавка се въведежда и понятието за заедно-ипостасно (т.е. съ-
ипостасно): кѹпьнособьно, кѹпьнособьствьно (ὁμοϋπόστατον)17. Нали става дума не
изобщо за някакво съвместно съществуване, а за съществуване в един ипостас.
Трябва да отбележим още едно обстоятелство. Тази добавка е направена по
начин, който води до унифициране на езиковия израз. Другите два члена на
делението, в съответствие с философската традиция, са представени не само
като съществуващо само-по-себе си и спрямо друго, но също и като съществуващо-в-
себе си: вь себѣ бꙑти (ἐν ἑαυτῷ εἶναι) и имащо битието си в нещо друго: въ иномь
имати бꙑтиѥ (ἐν ἑτέρῳ ἔχειν τὸ εἶναι)18. Ето защо добавката съществуващото с друго
прави ясно съпоставими езиково, поставяйки в един ред, различните модуси на
съществуване и различните типове ипостасност. Така, след като съществуващото-
с-друго е в-ипостасно (или съ-ипостасно), съществуващото-в-себе си (само-по-себе си)
е само-ипостасно: ѥже о себе собьство имать (αὐθυπόστατον)19 или самосъщо: ѥже о
собѣ сѧѥ20 (αὐθύπαρκτον)21, а съществуващото-спрямо-друго е ино-ипостасно
раꙁнособьствьноѥ, ѥже инособьно (ἑτεροϋπόστατον)22. Последното може да се
обозначи и като не-ипостасно несобьноѥ (ἀνυπόστατον), ако неипостасността се
вземе във второто ѝ значение на акцидентално съществуващо23. С тези понятия
се изчерпват всички варианти на абсолютното и на относителното битие
(съставляващо едно или друго единство с небитието). Що се отнася до
абсолютното небитие, то е обозначавано със сложен термин ѥже никъдеже
никакоже сѫште (τὸ μηδαμῆ μηδαμῶς ὄν)24, а също като небꙑтьноѥ (ἀνύπαρκτον) или
несобьноѥ (ἀνυπόστατον) в първото значение на тази дума. Отношението между
различните термини за модусите на съществуване става по-прегледно с
помощта на следната схема:
Второто ни наблюдение за спецификата в превода на онтологическите

понятия е свързано с привидната синонимност на онези от тях, които са с
различна степен на абстрактност – ὕπαρξις и τὸ πεφυκέναι от една страна, τὸ εἶναι
и τὸ ὄν от друга. Първите две в традицията изразяват по-скоро отделното
съществуване, докато третото и четвъртото – най-вече общото понятие за битие.
Ако обаче античната философия слабо различава битие от съществуване, това
разграничение е съществено за християнската мисъл25. В нашия случай
синонимността на бꙑтиѥ (ὕπαρξις, τὸ εἶναι), ѥже бꙑти / сѫште (τὸ εἶναι) и ѥже
ѥсть (τὸ πεφυκέναι) е очевидна както по линия на езиковия израз, така и на
значението. Вижда се, че старобългарският преводач използва един и същ
термин – бꙑтиѥ за ὕπαρξις, и за τὸ εἶναι. Освен това, когато си служи с термините
ѥже бꙑти / сѫште [τὸ εἶναι] и ѥже ѥсть [τὸ πεφυκέναι], той намира практически
еквивалентни варианти. Както се вижда, различието е само във формите на
глагола бꙑти: бꙑти / сѫште / ѥсть. Еквивалентността им е още по-ясно заявена
по отношение на техните значения – те са тъждествени, защото разкриват
битието.26 Така текстът в 225б,13-16 (b,4) ясно заявява тъждествеността и на трите
термина: бꙑтиѥ, ѥже бꙑти и ѥже ѥсть.
Що се отнася до четвъртия основен онтологически термин, който срещаме
в Симеоновия сборник – сѧѥ/сѫштеѥ в значение на τὸ ὄν, за него се говори
напълно според традицията на Аристотеловото учение за категориите. Това е
най-общото онтологическо понятие27, защото обхваща както οὐσία – суб-
станцията (в християнски контекст – същността28), така и τὸ συμβεβηκός –

съпътстващото, представено от останалите девет категории, които съществуват
чрез нея29. По тази причина този термин е най-общ и се изказва за всичко
съществуващо30.
Тук обаче възниква проблем. Работата е там, че сякаш по същия начин е
представено и съдържанието на бꙑтиѥ (ὕπαρξις) в контекста на разсъжденията
за въ-ипостасното. В абстрактен смисъл (ἁπλῶς) то включва в себе си както
същността, така и съпътстващото, поради което и двете са въ-ипостасни.31 Смисълът
на последното ще стане ясен по-долу, когато разгледаме понятието за ипостас. Тук
обаче трябва да обърнем внимание на едно обстоятелство, което ще ни помогне да
разберем привидността на синонимията. В цитирания текст ясно се казва, че за
бꙑтиѥ (ὕπαρξις) като единство на същност (οὐσία) и съпътстващо се говори
ἁπλῶς – т.е. в абстрактен смисъл, и че въпросното единство е с оглед на това
значение (по немѹже ꙁнаменѹѥмꙋѹмѹ – καθ΄ ὃ σημαινόμενον). Следователно
разглежданото понятие има и друго значение. Както ще видим по-долу, това
значение е по-конкретно и разкрива бꙑтиѥ (ὕπαρξις) чрез неговите енергии и
действия. За момента е достатъчно да отбележим, че разглеждането на
индивидуалното битие, което е присъщо на лицето, съдържа два аспекта –
абстрактно категориален и конкретно-екзистенциален. Напълно съответстваща е и
употребата на бꙑтиѥ / ѥже бꙑти (τὸ εἶναι), където наблюдаваме същите аспекти.
Разглеждано просто (в абстрактен смисъл – ἁπλῶς), това понятие е също така общо
като бꙑтиѥ (ὕπαρξις) и сѧѥ/сѫштеѥ (τὸ ὄν)32. И също като тях то има и второ по-
конкретно значение, което се формулира като ето такова битие33. На това деление
ще подчиним изложението си по-нататък. Благодарение на него, независимо от
наличието на известна синонимия при основните термини за битие, не се достига
до отъждествяването му със съществуване. Същевременно ще можем да се убедим, че
основните христологични понятия природа/същност, ипостас и лице в Симеоновия
сборник са поставени в ред на растяща конкретност, последно в който е понятието
за лице.
I. Абстрактно-категориално разглеждане на онтологическите понятия в

контекста на христологията
Както отбелязахме, основните онтологични понятия са синонимни в тяхното

абстрактно-категориално значение, което се изразява по-специално от сѧѥ/сѫштеѥ
(τὸ ὄν). Съдържанието на последното се тълкува изцяло според античното учение
за категориите.
То се дели на същност и съпътстващо34. Ще започнем разглеждането си със
същността. При това ще следваме схващането за трояката природа на катего-
риите като форми на битието, мисълта и речта35.
I.а. Онтологически аспект

сѫштиѥ (οὐσία)
В т.нар. философски текстове от Симеоновия сборник терминът същност се
среща общо 117 пъти36. Най-напред той се разграничава от ежедневната
употреба на думата като състояние (имущество)37, за да се отнесе към простото
съществуване на нещата (ѥже просто бꙑти)38. Т.е. то е абстракция за битието, на
което всички те са причастни39. В духа на Аристотеловата „Метафизика”
неговото съдържание се разкрива единствено чрез определението40. В частност
същността на човека се разкрива напълно чрез словесната формула (словеси
сѫштьнѹмѹ – τῷ λόγῳ τῆς οὐσίας41): разумно смъртно живо същество, на части
(поотделно) приемащо противоположностите42. Що се отнася до дефинирането на
същността изобщо, тук се възпроизвежда нейното късноантично определение:
всяко нещо, което е самобитно (букв. самоипостасно ѥже о себе собьство имать –
αὐθυπόστατον) и има своето битие в самото себе си, а не в друго, е същност.43 За
субстанцията като самобитна вещ пишат в своите тълкувания на Аристотеловите
„Kатегории” Амоний, Олимпиодор и Йоан Филопон44. Макар при комeнта-
торите формулата самобитна вещ да се среща единствено сред тези пред-
ставители на александрийския неоплатонизъм, мисълта, която тя изразява
(вероятно под тяхно влияние), присъства и в атинската школа45. Неин източник
е Аристотеловото учение за субстанцията като първа в реда на категориите,
която единствена е сама по себе си46 и която нито е дадена в нещо друго, нито се
изказва за друго47. В християнски контекст (напр. у св. Максим Изповедник,
който е един от източниците за Симеоновия сборник), тази формула се
модифицира, като самобитно се заменя със самосъщо48. Съответно тук виждаме и
една втора дефиниция за същността: това е самосъща вещ (вещь о собѣ състоꙗшти
сѧ – πρᾶγμα αὐθύπαρκτον), която за своето съществуване не се нуждае от друго, т.е.
нещо съществуващо в себе си и нямащо своето съществуване в нещо друго, като
съпътстващото49.
Най-общо същността бива два вида: телесна (плътска) – плътьно (σῶμα) и
безтелесна (безплътна) – бесплътьно (ἀσώματον)50. Телесна същност/субстанция са
елементите и съставените от тях тела – съложенаꙗ тѣми (τὰ ἐκ τούτων σύνθετα)51.
Безтелесни същности са ангелът и душата52.
Когато разглежда отношението между същност и природа (ѥстьство
[φύσις]53), Теодор Раитски разграничава античните схващания от учението на
Отците. Според външните философи те са различни – природа е по-конкретното
понятие. Докато същността е идентична с абстрактното / просто битие (ѥже
просто бꙑти – τὸ ἁπλῶς εἶναι), природата е същността видообразувана от видовите
различия (сѹштиѥ въ видѣ створено отъ сѫштьнꙑихъ раꙁличьѥ – οὐσίαν
εἰδοποιηθεῖσαν ὑπὸ τῶν οὐσιωδῶν διαφορῶν) и по тази причина има наред с
просто битие също и ето такова битие (неже како бꙑтьѥ – τὸ τοιῶσδε εἶναι )54.
Обстоятелството, че природата е битийна конкретизация на същността,
довежда до определянето ù като онова начало, т.е. причина (начѧло рекъше винѹ –
τὴν ἀρχὴν τουτέστι τὴν αἰτίαν), с оглед на което са в движение или покой същностите,
не в съпътстващ смисъл (не сълѹчаи – οὐ κατὰ συβεβηκός), а същностно (сꙋштьнѣ –
οὐσιωδῶς)55. Определянето на природата като начало на движението (и покоя),
което многократно се повтаря тук56, води началото си от Аристотел57. За разлика
от външните философи, Отците разглеждат като идентични същността,
природата и формата, които са най-видов вид (своитьнꙑи видъ – τὸ εἰδικώτατον
εἶδος)58, стоящ най-близо до индивидите (блиꙁноѥ и ѹжичьноѥ неотърѣꙁаѥмꙑихъ
– τὸ προσεχὲς καὶ πλησίον τῶν ἀτόμων)59. Това е така, понеже водеща при тях е
нагласата да схващат същността по-конкретно, като дадена в един ипостас. Как
става това, ще видим по-долу.
сълѹчаи (τὸ συμβεβηκός)
Случайното/съпътстващото60 заедно със същността съставлява битието61. За
разлика от нея обаче, то не може да съществува само по себе си (не можеть вь себѣ
бꙑти – τὸ μὴ δυνάμενον ἐν ἑαυτῷ εἶναι), а има съществуването си в нещо друго (въ
иномь имать бꙑтьѥ – ἐν ἑτέρῳ ἔχον τὴν ὕπαρξιν)62 и не е самосъщо63. Това друго е
същността, в която се и наблюдава64. Макар съпътстващото да има онтологичен
смисъл, то не е същностно, а присъства в същността като субект и едно и също
съпътстващо може да ù е присъщо и да не ù е присъщо65. По такъв начин то
възниква и отминава, без да предизвика унищожението на субекта66. Т.е.
съпътстващото има отношение към вторичните аспекти в съществуването на
същностите, а не към самото им битие.
ѳ оглаголании – θʹ κατηγορίαι
Както първата в списъка на категориите – същността67 конституира
битието, така останалите 9 категории конституират съпътстващото. Сега нека
проследим старобългарския превод и да видим в каква своя част решенията на
преводача имат валидност и днес.
количьство (τὸ ποσόν / ἡ ποσότης)
Вижда се, че възприетата през X в. норма на превод в почти неизменен вид
се използва и в съвременния философски език. По отношение на съдържанието
на това понятие се казва, че количество е самата мяра (мѣра – τὸ μέτρον), която
измерва и отброява68. Изброени са две от неговите разновидности: непрекъснато
(съдрьжимаꙗ мѣра69 – συνεχὲς ποσόν70) и дискретно (раꙁлѫчѧѥмо количьство –
διωρισμένον ποσόν71). За непрекъснато количество говорим, когато измерваното е
единно (pä¸íî – ἕν)72. Дискретно е онова, [единиците на което] са отделими една
от друга (ꙗже сѧ отъ себе раꙁлѫчаѭть – ἀπ΄ ἀλλήλων κεχωρισμένα)73. Пример за
дискретно количество са множеството (множьство – ὄγκος)74, времето (врѣмѧ –
χρόνος) и разстоянията75 (растоꙗниꙗ – τὰ διαστήματα)76.
качьство (τὸ ποιόν / ἡ ποιότης)
Качеството е представено като заложена в същността сила (въсѫщьнаꙗ сла –
ἐνούσιος δύναμις)77. Това определя нейното особено място сред останалите девет
категории, които идват след същността. Както ще видим по-долу, към него се
отнася видовото различие и по този начин то има пряко отношение към

формирането на видовете. Още по-важно обаче е, че качеството има отношение
и към актуализирането на потенциите на същността. Така за него се говори в
смисъл на готовност (по ѹстроню – κατ' ἐπιτηδειότητα) и на достояние (ἡ δὲ καθ'
ἕξιν, ἤγουν ἐνέργειαν – по нравѹ рекъше по дѣствѹ)78. Тези две разновидности по
същество представляват първата и втора възможност, като последната е и първа
действителност79. Това се илюстрира с аристотеловия пример за ученика, който
има готовността (заложбата) да стане грамотен, без да е такъв в действителност.
От друга страна, когато [той вече е станал] грамотен, но си почива и не
упражнява достигнатите знания, е такъв вече в действителност – това е
действителността по достояние, а и във възможност, защото след почивката
може да покаже своите знания80. Разглеждането на другите видове качество у
Теодор Раитски е изнесено в отделна глава извън тази, която е специално
посветена на качеството81, а също отчасти и в главата за противопоставеността82.
Общото в примерите обаче (напр. мѫдрость – φρόνησις83) показва, че и те могат да
се отнесат към качеството. Става дума за дадеността (имѣниѥ – ἕξις) и лишеността
(лишениѥ – στέρησις), от една страна, свойството (имѣниѥ – ἕξις) и състоянието
(любꙑ – διάθεσις), от друга. Разглеждането на първите две – дадеността и
лишеността в „Категории” от Аристотел се извършва в третата част от трактата,
посветена на т.нар. постпредикаменти84, където те присъстват като видове
противопоставеност85. Включването им в категорията на качеството тук се дължи
на отбелязаното по-горе свързване на тази категория с прехода от възможност
към действителност. Така дадеността е представена като съответстваща на
природата действителност и цялостност (ἐνέργεια καὶ ὁλοκληρία – дѣиство и
цѣлоѥ)86, докато лишеността е тяхното недостигане, неуспех и изобщо унищо-
жение (неполѹчениѥ и погрѣшениѥ и съпроста погꙑбениѥ – ἀτευξία καὶ διαμάρτησις
καὶ καθόλου ἀναίρεσις)87. Очевидна е връзката на дадеността с осъществяването
(действителността). Що се отнася до другата двойка разновидности на
качеството – свойството и състоянието, според традицията на Аристотеловото
учение за категориите, различието между тях се вижда в това, че свойството е
трудно променливо (неѹдобопрѣмѣньно – δυσμετάθετος), докато състоянието е
лесно изменчиво (ѹдобопрѣмѣньно – εὐμετάβλητος)88.
же къ комѹ (τὸ πρός τι)
Отношението при Теодор Раитски е представено с дословен цитат от
Категории на Аристотел: в него са онези неща, за които се казва, че представляват
това, което са спрямо нещо друго или са съотнесени с него по някакъв друг начин89.
Изброяват се три вида отношение. На първо място, такава е съотнесеността
(любꙑ – σχέσις90), например на бащата със сина, на приятел с приятеля, на
учителя с ученика и на господаря с роба91. На второ място, към отношението
спадат сравненията (по пртъ нарцамаꙗ – τὰ κατὰ σύγκρισιν), като по-голямото,
по-доброто, двойното и т.н.92 На трето място някакви съотнесености са също
науката (хѫдожьство – ἐπιστήμη) и познаваното от нея (охѫдожьно – ἐπιστητόν),
възприятието (ѫвьство – αἴσθησις) и сетивно възприеманото (ѫмо – αἰσθητόν),

положението (положен – θέσις) и разположеното (θετόν)93.
Останалите категории са просто изброени, като им се дават и нагледни
примери, които не заслужават нашето внимание – това са къде (ποῦ), къгда
(πότε), творити (ποιεῖν), страдати (πάσχειν), лежати (κεῖσθαι), имѣти (ἔχειν)94.
I.b. Логически аспект

Освен форми на битието категориите са и висши форми на мисленето. Те
са върховните родове, към които се възвежда всякο огласяване или название (гласъ
рекъше имѧ – φωνή, ἤγουν προσηγορία)95, т.е. всяко смислено говорене. За да бъде
речта смислена, тя следва да изразява родо-видовата структура на съществу-
ващото. В основата на тази родо-видова структура са категориите. Сред тях
особено място заема същността. В някакъв смисъл тя е най-висшият род (родъ
паче родьнꙑи / прѣродьнꙑи родъ – τὸ γενικώτατον γένος)96. Според външните (т.е.
според елинските философи) от нея започва диайрезата (раꙁдѣлъ – διαίρεσις) на
по-низшите родове и видове97. Това не следва да се разбира буквално, сякаш
същността е род за останалите категории. Тя оглавява родо-видовата йерархия
на лежащите под нея понятия, какъвто е случаят и с другите категории. В този
смисъл попадащото под различни категории е разнородно (инородьноѥ –
ἑτερογενές)98, а попадащото под едни и същи категории е еднородно (єдинородьноѥ
– ὁμογενές), като в последния случай изрично се казва, че това е в сила за същ-
ността, а по подобен начин и за останалите категории99. Ако в някакъв смисъл
същността като род има приоритет над всички останали, то е защото в нея е
заложено единството на битието – другите категории изразяват второстепенни
битийни аспекти по аналогия със същността100. Сега нека проследим как на
старобългарски са предадени основните елементи на родо-видовата йерархия.
I.b.1. Термините и тяхната йерархия

родъ (γένος)
Старобългарският термин за род е останал в непроменен вид във фило-
софската словоупотреба и днес. Следвайки Порфирий101, гръцкият оригинал
очертава различните значения, в които се говори за род102, за да открои сред тях
философското. Род наричат онова, което се дели на видове и когато го определят,
казват, че род е предициращото се (оглаголаѥмоѥ – κατηγορούμενον) за същността
(въ немьже чьто ѥсть – ἐν τῷ τί ἐστι) на множество различни по вид неща.103
Отношението му с вида има следните характеристики. Първо, родът е по-общ от
вида и се предицира за него104. Второ, видът му е подчинен / субординиран
(подъчинꙗѥмоѥ – ταττόμενον)105. Делението на рода на видове става чрез видовото
различие.
раꙁличиѥ (διαφορά)
Представяйки различието, Теодор Раитски отбелязва два момента.
Първият го прави идентично с рода: то е онова, което се предицира (оглаголаѥмо –
κατηγορούμενον) за същността (въ коѥмь что ѥсть – ἐν τῷ τί ἐστι) на множество
различни по вид неща106. Вторият момент обаче го отделя от него: то е нещото,
което разграничава един от друг предметите, за които се предицира107. За
различието се говори по три начина и съответно то бива три вида: общо (обьште –
κοινῶς), собствено (особь – ἰδίως) и в най-собствен смисъл (свотьнѣ – ἰδιαίτατα)108.
Общо различие е отделимото съпътстващо (раꙁлѫченꙑи сълѹчаи – τὸ χωριστὸν
συμβεβηκός)109. Чрез него се извършва видообразуването на едно и също отделно
съществувание (ипостас)110. На свой ред неотделимото съпътстващо
(неотълѫчаѥмꙑи сълѹчаи – τὸ ἀχώριστον συμβεβηκός) е видово различие в
собствен смисъл111. То разграничава отделните съществувания (ипостаси),
принадлежащи към един вид и същност112, и се нарича при-същностностно
(осѫштьно раꙁличь – ἐπουσιώδης διαφορά)113. Накрая, видовото различие в най-
собствен смисъл формира отделните видове и съответно се нарича природно
(ѥстьствьноѥ раꙁличьѥ – φυσικὴ διαφορά), същностностно (сѫщьноѥ – οὐσιώδης
διαφορά), конституиращо и видообразуващо (видотвореноѥ раꙁличьѥ – συστατική καὶ
εἰδοποιὸς διαφορά)114. От една страна, прави впечатление съответствието на
видовете различие на най-общото деление на битието на същност (сѫштиѥ –
οὐσία) и съпътстващо (сълѹчаи – συμβεβηκός, τό). Неговият трети вид се отнася
към същността, докато първите два – към съпътстващото115. От друга страна
обаче, този трети вид, е отнесен и към качеството (качьство – ποιότης)116, също
както при-същностностното различие117. Причината за това колебание в опреде-
лянето на онтологическите основания на различието е в особения статус на
качеството, който отбелязахме по-горе.
видъ (εἶδος)
Както и останалите термини за логическата йерархия дотук,
старобългарският термин за вид е останал в практически непроменен вид и
днес. Що се отнася до неговото съдържание, Теодор Раитски най-напред отделя
значението му във философията от естественото му значение в езика. Това не е
външният вид – очертанията (очрьтениѥ – σχῆμα) и образът на предмета (обраꙁъ –
μορφή)118, а подчиненото на рода (подъчинꙗѥмоѥ подъ родъ – τὸ τασσόμενον ὑπὸ τὸ
γένος), т.е. онова, което се подразделя от него (отъ рода роꙁдѣлꙗѥмоѥ – τὸ ἐκ τοῦ
γένους διαιρούμενον)119. Видовете са по-частни от родовете (чѧстьнѣише –
μερικώτερα), не се предицират за тях, а родовете се предицират за видовете.120
От един вид кѹпьновидьно, ѥдиновидьноѥ (ὁμοειδές) са нещата, които се нареждат
под един вид и имат общо определение за същността121. Накрая, достигайки до
въпроса за по-нататъшното деление на вида, идва ред на собствено присъщото.
своитьно(ѥ), своѥ (τὸ ἴδιον)

Собствено присъщо е онова, което присъства в нещо, без да изпълва
същността му или цялото възприето определение на неговото естество122. В този
смисъл добавянето му не идва като излишък (не ѥсть лихо – οὐ περιττεύει), а
неприсъединяването му – като недостиг (нестатъка не творитъ – οὐκ ἐλλείπει)123.
Без да засяга същността на отделните неща, то е критерий за тяхното разгра-
ничаване. Така макар ние хората, всички по един и същи начин да живеем, да се
движим и да бъдем, всеки от нас притежава някакви собствено присъщи
[признаци], с които се отличава от останалите хора124. По такъв начин
собственоприсъщото е принцип за индивидуалността. Ето защо то приляга на
една природа и е обратимо с разграничаваното125.
неотърѣꙁаѥмоѥ, непрѣрѣꙁаѥмоѥ, нераꙁдраблꙗѥмоѥ, нерасѣкаѥмоѥ, нерасѣкомоѥ

(ἄτομον)
Така достигнахме до предела на логическото деление – индивида или
единичното. Той не се предицира за вида, защото е по-частен126 и като затворен
в самия себе си, изобщо не се предицира за нищо друго127. Онтологическите му
характеристики не са на нещо в-ипостасно, а сa като на самостоятелен ипостас
или лице128. За това ще говорим специално по-долу, когато разглеждаме
конкретно-екзистенциалния аспект на онтологичните понятия.
раꙁдѣлъ, раꙁлѫчениѥ (διαίρεσις)
Диайрезата (делението) е онази логическа операция, която структурира
йерархията на родовете и видовете. Благодарение на нея единството на рода се
дели в множествеността на видовете (на много раꙁдѣлꙗти – εἰς πολλὰ
διαιρεθῆναι)129. Затова, както видяхме, делението влиза в определението на
вида130. Различните степени на общност се изразяват чрез понятията, които
следват.
обьштеѥ, обьштина (τὸ κοινόν)
Както се вижда, първият от старобългарските варианти на превод е в
употреба и днес. Общо е онова, което се изказва за множество неща (обьште о
многꙑихъ глемоѥ – κοινῶς κατὰ πολλῶν λεγόμενον)131.
вьсѣчьстѣише, всѣко (καθόλου)
Този термин се употребява в две значения. Първото е синонимно на
представения по-горе термин обьштеѥ, обьштина и също като него изразява общ-
ността в родо-видовата йерархия132. В този случай той противостои на частното
– по-общото се предицира с по-широк обхват (о больши – ἐπὶ πλέον) от по-
частното, като стои по-високо, а частното – по-ниско133. Второто значение е
налице при атрибутивната употреба на καθόλου – в този случай той обозначава
родовата същност на предмета. Така се говори за родов / общ човек (всѣкъ
чловѣкъ – ὁ καθόλου ἄνθρωπος134). В това значение на общото то противостои на
ето този тук – онъсица (ὁ δεῖνα), напр. този тук човек (онъсица чловѣкъ – ὁ δεῖνα
ἄνθρωπος)135.
чѧстьноѥ (τὸ μερικόν)

Както се вижда, този старобългарски термин с незначителна
модификация е в употреба и днес. Вече споменахме за различната степен на
частност в родо-видовата йерархия136. Стана дума и за това, че терминът
противостои на обьштеѥ, обьштина (τὸ κοινόν) и на вьсѣчьстѣише, всѣко (καθόλου)
в неговото първо значение.
онъсица (ὁ δεῖνα)
Вече отбелязахме, че този термин обозначава единичното и противостои
на вьсѣчьстѣише, всѣко (καθόλου) в неговото второ значение. В приведените
примери се отнася към човека137. Т.е. става дума за отделния (отъдѣлꙗѥмꙑи –
διοριζόμενος) човек, а не за човека изобщо (просто чловѣкъ – ἁπλῶς ἄνθρωπος)138.
I.b.2. Съждението
Освен форми на битието, категориите са също форми на мисълта и на
речта. Това е залегнало в семантиката на думата оглаголаниѥ (κατηγορία), която
има също значението предициране. Категориите са основание за свързването на
субекта и предиката в съждението. Те задават модусите на логическото битие,
проявяващо се в копулата.
Термините в съждението изглеждат по следния начин. Субектът е
подълежащеѥ, подълежѧѥ (ὑποκείμενον, τό), а предикатът оглаголаѥмоѥ
(κατηγορούμενον). Що се отнася до видовете изказване на предиката за субекта, в
Симеоновия сборник са представени две класификационни схеми.
Първо, според обхвата на предицирането, зависещ от отношението на
обемите на субекта и предиката, то бива два вида – в повече и наравно, но никога
не може да бъде в по-малко (о мьньши – ἐπ΄ ἔλαττον) 139, понеже термин с по-малък
обем не може да се предицира за такъв с по-голям обем.
а. в повече (о больши – ἐπὶ πλέον) то е, когато по-общи [термини] се
предицират за по-частни, понеже по-общи са стоящите по-горе, а по-частни –
онези по-долу.140 В този случай при тях няма обратимост141.
b. наравно (о равьнъихъ – ἐπίσης) предицирането е, когато термините са с
равен обем. В този случай е налице обратимост142.
Второ, предицирането може да е положително или отричащо. Това
определя качеството на съжденията.
а. Когато предицирането е положително, налице е твърдение (повѣштаниѥ,
наповѣштаниѥ – κατάφασις143).
b. Когато предицирането е отрицателно, имаме отрицание (отъвѣтъ,
отъвѣштаниѥ – ἀπόφασις144). Поморфемното калкиране, наблюдавано в този
случай, което поражда подвеждаща омонимия, е станало причина тези термини
да са неприложими в съвременния философски език.
В текстовете на Симеоновия сборник не се обсъжда въпросът за
количеството на съжденията. Все пак имаме отделни случаи на употреба на
общи съждения. Например: всеки човек е способен да се смее145. Като термин за

квантифицирането на субекта се използва вьсѣкъ, вьсь (πᾶς).
I.b.3. Отношение между съжденията по истинност
Някакви, макар далеч неизчерпателни сведения, старобългарският
читател е могъл да получи за отношението между съжденията. В Симеоновия
сборник е представено едно от четирите възможни отношения между тях –
контрадикторността. Тя е налице, когато две съждения сa противопоставени
(сѫпротивиꙗ – ἀντικείμενα) под формата на противоречие (сѫпротиворѣчиѥ,
обличениѥ – ἀντίφασις). Онтологическо основание за нея са дадеността и
лишеността146. За всяко твърдение има отрицание. В този смисъл всяко от
твърдението и отрицанието е отрицание за другото, и те двете съставляват
противоречие147. Затова [съвкупността от] отрицание (отъвѣтъ – ἀπόφασις),
противостоящо на твърдението ((на)повѣштаниѥ – κατάφασις), и твърдение, проти-
востоящо на отрицанието, се нарича противоречие (сѫпротиворѣчиѥ – ἀντίφασις)148.
В логическата традиция след Аристотел въпросът за истината се поставя
на ниво съждение. Той е в зависимост от това, дали нашето свързване на субекта
с предиката съответства на действителността149. Но ако в самото съждение
отсъстват формални критерии за истинност, такива са налице в отношението
между съжденията. В противоречието с необходимост едното заблуждава (лъгати –
ψεύδεσθαι), а другото казва истината (истинѹ вѣштати – ἀληθεύειν), защото с
отхвърлянето на едното се утвърждава другото; така при отхвърляне на твърдението
се утвърждава отрицанието150. Ето защо даденото отношение по истинност се
включва в определението на този вид логическа противопоставеност151.
I.b.4. Логически операции

В разглежданите от нас текстове от Симеоновия сборник са представени
две логически операции – обръщане и дефиниране.
въꙁвраштениѥ (ἀντιστροφή)
При обръщането субектът и предикатът сменят своите места и така се
получава ново съждение. Когато субектът е вид, а предикатът е нещо собствено
присъщо на този вид, новополученото съждение е истинно. Това е така, понеже
по определение собствено присъщо е онова, което приляга на една природа (ѥже
ѥдиномѹ ѥстьствѹ строить сѧ – τὸ μιᾷ φύσει ἁρμόζον) и е обратимо с
подлежащото на определяне (на ѹставьноѥ – πρὸς τὸ ὁριστικόν)152. Затова
предицирането в този случай е наравно (о равьнъихъ – ἐπίσης) и обратимостта е
несъмнена. Например, правилно е да се каже както човекът има способността да
се смее, така и имащото способността да се смее е човек153. Това е налице също при
съжденията, изразяващи отношение154. Обръщането обаче не е коректно при
предицирането в повече (о больши – ἐπὶ πλέον), което се получава, когато термини
в съждението са същност и ипостас155, или когато термините се отнасят към
различни нива в родо-видовата йерархия156.
ѹставъ, отълѫчениѥ, раꙁлѫчениѥ (ὁρισμός)

ѹставъ (ὅρος)
Определението представлява словесна формула, която разкрива
същността (чьто ѥсть – τὸ τί ἐστι)157. Заради връзката на τὸ τί ἐστι и οὐσία,
единствено определението разкрива субстанцията158. По-горе ние вече
приведохме определението за човека, което напълно разкрива неговата
същност159.
подъписаниѥ (ὑπογραφή)
В случаите, когато не може да се даде определение, негова замяна е
словесното описание. Например единичното съществувание (ипостасът) не може
да се представи чрез определение (отълѫчениѥмь – δι΄ ὁρισμοῦ), а единствено чрез
описание (тъчьѭ подъписаниѥмь – διὰ μόνης ὑπογραφῆς)160. То няма логическата
структура на определението и не претендира да разкрива същността на
предмета.
име и определение
Обозначаването на същностите с думи (имена) и тяхното разкриване в
определението са относително независими едно от друго. Наред със значението,
с което свързваме определението, имената имат значения и смисли, свързани с
ежедневната им употреба. Това е източник за погрешност в предицирането. Ето
защо се налага още една класификация за начините, по които се схваща
предикатът в съждението.
a. синонимно предициране (съименьноѥ оглаголаниѥ – συνώνυμος κατηγορία)
имаме тогава, когато се взима както името, така и самото определение за това
име (и ѹставъ самъ тъ именьнꙑи – τὸν ὅρον αὐτὸν τοῦ ὀνόματος)161.
b. предицирането е омонимно (ὁμώνυμος κατηγορία – ѥдиноименито
оглаголаниѥ), когато се взима името, но по никакъв начин не и определението162.
I.c. Езиков аспект

Накрая, освен форми на битието и мисълта, категориите са и форми на
езика. Отзвук на това обстоятелство в разглежданите от нас текстове на първо
място са тълкуванията за тяхната етимология. Например, посочва се, че името
същност (сѹштьноѥ имѧ – τὸ τῆς οὐσίας ὄνομα) е образувано от глагола съм (отъ
бꙑтьнааго слова – ἀπὸ τοῦ εἶναι ῥήματος)163. За другите категории това не е напра-
вено, но го виждаме при тълкуването на понятия като природа (ѥстьство/φύσις –
от ѥсть/πεφυκέναι164) и на ипостас (собьство/ὑπόστασις – от собомь състоить сѧ и
ѥсть/τὸ ὑφεστᾶναι καὶ ὑπάρχειν165). В последния случай старобългарският
преводач е трябвало да предаде и названието на това изследване за произхода на
думата (ἐτυμολογέω) и е създал неологизма готовословити.
На второ място, категориите са форми на езика и защото са фактор за
словообразуването в рамките на своята родо-видова йерархия. Така например
отделните разновидности на дадено качество по паронимия получават

названието си от него166.
II. Конкретно-екзистенциално разглеждане

на онтологическите понятия в контекста на христологията
Всички необходими предпоставки за това разглеждане бяха обговорени
по-горе. Както вече отбелязахме, категориално-логическият дискурс в източни-
ците на Симеоновия сборник е помощно средство за христологията. Св. Максим
Изповедник и Теодор Раитски разглеждат абстрактните понятия като инстру-
мент на богословието. Затова техните разсъждения в разглежданите текстове167
представляват християнска, а не религиозна философия и са специфичен пласт
в самото богословие. Това обяснява използването на категориите и другите
онтологически понятия за тълкуването на ипостас и лице.
собьство (ὑπόστασις)
За ипостас в разглежданите от нас текстове се говори 98 пъти168. За разлика
от същността, съдържанието на това понятие не подлежи на определяне. То
може да бъде представено единствено чрез описание (тъчьѭ подъписаниѥмь – διὰ
μόνης ὑπογραφῆς)169. Причината за това се крие в неговия конкретно-екзистен-
циален смисъл. Първо, то е резултат от взаимодействието на същността с
категориите за съпътстващото170. Второ, представлява нещо единично. Трето,
познанието му не е абстрактно-статично, а действено-динамично. Нека разгле-
даме тези три момента.
Ипостас – четем в Сборника – това означава да е налице същност заедно със
съпътстващи признаци, която съществува сама по себе си и се наблюдава в сетивното
възприятие (чѹтьѥмь – αἰσθήσει), т.е. в действие (дѣиствъмь – ἐνεργείᾳ)171. Тук
следва да отбележим два момента – единството на същност и съпътстващо, от
една страна, и сетивната даденост на ипостаса, наблюдаван в действие, от друга.
Тези моменти са залегнали и в основното описание на това понятие: ипостасът е
съществуваща и същностна вещ, в която сборът на съпътстващото (сълѹчаѭштиихъ
сѧ съборъ – τὸ τῶν συμβεβηκότων ἄθροισμα) е налице сякаш в един подлежащ
предмет и в действие (дѣиствѣ – ἐνεργείᾳ).172 В Сборника има известно колебание за
динамичната, действената страна в съществуването на ипостаса. В приведените
дотук текстове тя е съществена и се включва в неговото описание. Налице обаче
са и други описания, които извеждат на преден план съвкупността на съпътст-
ващите признаци, които са конститутивни за ипостаса (съставьна собьствѹ –
συστατικὰ γὰρ τῆς ὑποστάσεως)173 за сметка на действието. Както ще видим по-
долу, това е повлияно от колебанието в представянето на лицето – дали то по
малко или с нищо не се различава от него.
Нека задълбочим разглеждането за съществуването на ипостаса. Дотук се
уверихме, че то се определя първо от сбора на съпътстващите признаци, второ
от неговите екзистенциални прояви (действията). Остава да добавим
представянето на ипостаса като единично съществуващо, като индивид. В
собствен смисъл (истовѣ – κυρίως) той е и се нарича нещо съществуващо само по
себе си и обособено конституирано (ἰδιοσυστάτως)174. Това означава, че той е съ-

щевременно нещо самодостатъчно (абсолютно) и единично. Самодостатъч-
ността е субстанциалният момент в ипостаса. Ако го разглеждаме абстрактно и
държим сметка само за този битиен аспект, ние визираме в него същността175.
Неговата единичност се изразява чрез отъждествяването му с индивида
(нерасѣкаѥмоѥ – τὸ ἄτομον)176, с ето този тук или конкретното (онъсицѫ или тъгда
– τὸν δεῖνα ἢ τόδε)177, с частното (чѧстьноѥ – τὸ μερικὸν)178 и особеното (своитьноѥ –
τὸ ἰδικόν/ἴδιον)179. Ето защо може да се каже, че същността се съдържа в ипостаса,
но не и обратното180.
Сега нека систематизираме казаното за отношението между същност и
ипостас в Сборника. Ипостасът е екзистенциална конкретизация на същността,
която може да се разглежда като аспект в него, съставляващ самодостатъчното
му битие. Това сближава двете понятия и ипостасът може да се схваща като
особен вид същност. Той (както и лицето) са частна същност (сѫштеѥ чѧстьно –
οὐσία μερική)181, т.е. оставайки същност, той е някаква конкретна същност
(сѫштиѥ нѣкоѥ – οὐσία τις)182. В този пункт представянето на ипостаса следва
един от аспектите в учението на св. Василий Велики за отношението между
същност и ипостас183.
Що се отнася до различията между тях, те произтичат от тяхната
специфика като общо и особено. Същността се наслагва (сълагаѥть сѧ –
συντίθεται) или се схожда в синтез (съходить сѧ по сълогѹ – συνέρχεται κατὰ
σύνθεσιν), а ипостасът се редопоставя (прѣмѣнѧѥть сѧ – παρατίθεται)184. Две
същности събрани заедно формират един ипостас, а ипостасите – съставна
(обхващаща) вещ – домꙑслимѹѭ нѣкоѭ вещь/περιληπτικόν τι πρᾶγμα185.
лице (πρόσωπον)
За лице в разглежданите от нас части на Симеоновия сборник се говори 8
пъти186. Разглеждайки ипостаса, ние отбелязахме, че като правило тези две
понятия се схващат като тъждествени187. Отбелязахме също известно колебание в
това отношение. Така на едно място се твърди, че те или изобщо не се
различават, или се различават с малко (малꙑ или ничимьже прѣмѣньно – μικρὸν ἢ
οὐδὲν διαλάττειν)188. Ако се опитаме да установим в какво се състои тяхната малка
разлика в Сборника, ще я видим в нивото на екзистенциална конкретизация на
същността. Тази конкретизация при ипостаса на места се ограничава със сбора
на съпътстващото, докато лицето към това добавя една по-изразителна
екзистенциална проява – действието189. Ето защо ипостасът е аспект на лицето.
Той го отграничава чрез характеризиращите го свойства (ꙁнаменаньнꙑими
своитвьми – τοῖς χαρακτηριστικοῖς ἰδιώμασιν)190. По такъв начин лице може да се
разглежда като най-конкретното от понятията, използвани в христологията.
Отношението на същност, ипостас и лице, както и мястото им в системата
на онтологическите понятия може да се илюстрира чрез следната схема.
С разглеждането на абстрактно-категориалния и конкретно-екзистенциал-
ния аспект на философските понятия в Симеоновия сборник ние изпълнихме
първата част от темата. Сега продължаваме с тяхната лингвистична характе-

ристика. По-конкретно ще ни занимават въпросите на лексико-морфологич-
ното и лексико-синтактичното терминообразуване.
В основата на лексико-морфологичното терминообразуване стоят афикса-
цията и композицията. Чрез тези словообразувателни процеси езикът се обо-
гатява с нова лексика (Бояджиев, Куцаров, Пенчев 1999: 262-270) Тези процеси
имат връзка с тенденция към калкиране – буквален превод на термините, при
който морфологичната структура на чуждата лексикална единица се запълва с
домашен материал (Кънчева 2009). В нашите класификации изхождаме от
структурата на преводните гръцки термини. Славянските им съответствия се
групират под тях според използваните за формирането им терминоелементи.
Така може да се наблюдава съответствието на гръцките и славянските суфикси.
Наблюденията над философския език в Симеоновия сборник показват

наличието на следните структурни видове термини:
III. Термини-думи
Термините-думи заемат най-голям дял от лексикалния пласт на разглеж-

даната терминологична подсистема – 310 срещу 32 термини-словосъчетания
(90%). Те биват два вида – непроизводни (прости), т.е. думи идентични с изходната
основа, и производни термини-думи, при които наред с изходната основа са
налице и афикси (суфикси или префикси). При простите термини за наличието
на суфикси се говори условно – те всъщност са част от именните основи, т.е.
представляват тематични елементи.
III.1 Непроизводни (прости) термини-думи

Както казахме, те съвпадат с изходната основа, към която непосредствено
се добавя падежното окончание. Т.е. тези термини съществуват чрез мотиви-
ращата си основа, към която не се прибавят афикси. Напр. видъ (εἶδος), родъ
(γένος), ѹмъ (νοῦς). Най-често тези термини са се запазили в разглежданата
терминологична подсистема и се употребяват и днес.
III.2 Производни термини-думи

При тези термини-думи наред с изходната основа са налице и афикси
(суфикси или префикси). Напр. доблесть (ἀνδρεῖα), ꙁълонравиѥ (πονηρὰ συνήθεια),
начѧло (ἀρχή), очрьтениѥ (σχῆμα), правьда (δικαιοσύνη), раꙁличиѥ (διαφορά), своиство
(ἰδιότης), ѥстьство (φύσις). Тези термини също са се запазили в разглежданата
терминологична подсистема.
III.3. Сложни термини-думи

Сложните термини-думи се образуват от две или повече изходни основи и
суфикс. Така посредством композиция (съединяване на две и повече основи на
пълнозначни думи (изходни основи) в една сложна производна дума (вж.

Бояджиев, Куцаров, Пенчев 1999: 267) се образуват голям брой термини съ-
ществителни имена и терминологични прилагателни имена.
В зависимост от това как са свързани основите, те се разделят на две групи:
 Без съединителна гласна. Такива отсъстват в разглежданата термино-
логична система. Присъствието на този най-древен словообразувателен модел
обаче, който се среща в други паметници от онова време, е отбелязано от Т.
Илиева (2013, 129) в превода на Йоан Екзарх на Богословие от св. Йоан Дамаскин.
 Със съединителна гласна. Най-често изходните основи на сложните
термини-думи са съединени с гласната о. Например ꙁълонравиѥ (πονηρὰ
συνήθεια), сѫпротиворѣчиѥ (ἀντίφασις), живорастьноѥ (ζῳόφυτον). Използва се и
съединителната гласна е: ꙁемлемѣрьць (γεωμέτρης).
В зависимост от това дали съставните им части са с пълен или съкратен
облик, термините сложни думи се делят на следните два вида:
 Термини-думи със съкратена първа част. Такива отсъстват в разглеж-
даната терминологична система.
 Термини сложни думи с пълен облик на двете части: цѣломѫдрьство
(σωφροσύνη), ѥдиновидьноѥ (ὁμοειδές), ѥдинородьноѥ (ὁμογενές).
При образуването на сложните термини-думи се използват същите
суфикси, както и при простите термини-думи.
III.4. Терминообразуващи морфеми

III.4.a. Терминообразуващи префикси
Най-често използваните префикси са: бєꙁ–: беꙁдѹшьноѥ (ἄψυχον),
беꙁдѹшьнъ (ἄψυχος), бесловесьноѥ (ἄλογον), бесплътьноѥ (ἄϋλον), бесъмрьтьѥ
(ἀθανασία); въ–: въсоблениѥ, въсобленоѥ, въсобьство (ἐνυπόστατον), въсѫштьноѥ
(ἐνούσιον); въꙁ–: въꙁвраштениѥ (ἀντιστροφή); до–: домꙑслимоѥ (περιληπτικόν); иꙁ–:
иꙁбесѣдованиѥ (προφορά), иꙁмѣшениѥ (φύρσις); на–: наꙁнаменѹѥмоѥ (σημαινόμενον),
нарокъ (προσηγορία), наставьникъ (καθηγητής); не–: небꙑтьноѥ (ἀνύπαρκτον),
неистовиѥ (μανία), несловесьноѥ (ἄλογον), несобьноѥ (ἀνυπόστατον), нестатъкъ
(στέρησις), нєвидимоѥ (τὸ ἀφανές); о–: оглаголаниѥ (κατηγορία), оглаголаѥмоѥ
(κατηγορούμενον), очрьтениѥ (σχῆμα), охѫдожьноѥ (ἐπιστητόν); отъ–: отъвѣтъ
(ἀπόφασις), отъвѣштаниѥ (ἀπόφασις), отълѫчениѥ (ὁρισμός); пакꙑ–:
пакꙑсъкѹплениѥ (συναλειφή); по–: повѣштаниѥ (κατάφασις), погрѣшениѥ
(διαμάρτησις), погѹбениѥ / погѹблѥниѥ (ἀναίρεσις), помꙑслъ (ἐπίνοια), помꙑшлениѥ
(ἐπίνοια), помышлѥниѥ (νόημα), посѧꙁаниѥ (ἐπαφή), потрѣба (χρῆσις), пошьствиѥ
(κίνησις); прѣ–: прѣложениѥ (μετάθεσις), прѣмѣна (ἐναλλαγή), прѣстѫпаниѥ
(μετάβασις), прѣходъ (μετάβασις); прѣдъ–: прѣдъложениѥ (παράθεσις); подъ–:
подълежѧѥ (ὑποκείμενον τό), подъписаниѥ (ὑπογραφή); при–: причетаниѥ (ἁρμονία),
прилогъ (πρόθεσις), приречениѥ (πρόσρημα); съ–: съборъ (ἄθροισμα), съкѹпъ
(συναλειφή), сълиꙗниѥ (σύγχυσις), сълогъ (παράθεσις), сълогъ (σύνθεσις),
съложениѥ (παράθεσις), съложениѥ (σύστασις), съставлѥниѥ (σύστασις), съставъ

(στοιχεῖον), съсꙑпаниѥ (σύγχυσις), съсꙑпаниѥ (σωρεία), сътечениѥ (συνδρομή),
съѥдинениѥ (ἕνωσις); чрѣсъ–: чрѣсъѥстьствьнꙑи (τὸν παρὰ φύσιν ); ѹ–: ѹкаꙁаниѥ
(παραστατική), ѹставъ (ὁρισμός), ѹставъ (ὅρος), ѹставьноѥ (ὁριστικόν), ѹстрои
(ἐπιτηδειότης), ѹстроѥниѥ (ἐπιτηδειότης).
Срещат се термини с няколко префикса. Ето най-често употребяваните
съчетания от префикси във философското терминообразуване: на–по:
наповѣштаниѥ (κατάφασις), не–отъ–: неотълѫчаѥмоѥ (ἀχώριστον), неотърѣꙁаѥмоѥ
(ἄτομον); не–прѣ–: непрѣложьноѥ (ἀμετάθετον), непрѣмѣньноѥ (ἀμετάβλητον),
непрѣрѣꙁаѥмоѥ (ἄτομον); не–раꙁ–: нераꙁдраблꙗѥмоѥ (ἄτομον), нераꙁлѫчьноѥ
(ἀχώριστον), нерасѣкаѥмоѥ (ἄτομον), нерасѣкаѥмъ (ἄτομος), нерасѣкомоѥ (ἄτομον).
III.4.b. Терминообразуващи суфикси

Наблюденията ни върху терминообразуващите суфикси се базират общо
на 310 субстантивирани езикови единици, между които 214 съществителни
имена (69.03%), 76 субстантивирани прилагателни (24.52%), 2 субстантивирани
инфинитива (0.65%), 16 причастия (5.16%) и 2 местоимения (0.65%). Прави
впечатление обстоятелството, че тези цифри не съответстват точно на
превежданите части на речта в гръцкия текст (217 съществителни, 73
субстантивирани прилагателни, три субстантивирани инфинитива и 17
причастия). Това е обстоятелство, което ще отчетем в заключението си за
техниката на превода в самия край на статията. Друго важно наблюдение в тази
насока е многообразието на славянските суфикси, които съответстват на
суфиксите в гръцките думи. Това ще стане нагледно в списъка на техните
съответствия по-долу.
Най-често използваните суфикси са тези, които се получават от взаимо-
действието на суфиксалното *j с други тематични или суфиксни елементи –
така са формирани общо 27.1% от философските термини. Най-продуктивен
измежду тях при съществителните е суфиксът -н-иѥ (-n-ьj-e) – 16.45% (напр.
лишениѥ (στέρησις), наповѣштаниѥ (κατάφασις), обличениѥ (ἀντίφασις), отъвѣштаниѥ
(ἀπόφασις)) и –иѥ (-ьj-e) – 7.1% (бꙑтиѥ (ὕπαρξις), пошьстиѥ (κίνησις),
сѫпротиворѣчиѥ (ἀντίφασις)).
На второ място със 7.74% са суфиксите, образувани чрез разширяване на
суфиксалното *v: -üñòâî (-ьstvo 7.1%), напр. качьство (τὸ ποιόν), количьство (τὸ
ποσόν).
При термините – субстантивирани прилагателни най-продуктивен е
суфиксът –ьн– в съчетание с окончанието –о–ѥ: 17.42% (използван е в 71.05% от
общия им брой, напр. бесплътьноѥ (τὸ ἄϋλον), иновидьноѥ (τὸ ἑτεροειδές),
инородьноѥ (ἑτερογενές)).
Общо казано, 48 словообразователни славянски суфикса съответстват на 20
гръцки. Ниските стойности на процентните съотношения при най-продуктив-
ните от тях показва добрата разпределеност в тяхното съответствие. Това е

наблюдение, към което ще се върнем в края на изследването.
Спецификата на настоящата публикация, която е предназначена за
философско списание, и ограниченията за нейния обем не ни позволяват тук да
навлезем в още по-детайлни филологически наблюдения за отделните кате-
гории имена (Nomina agentis, qualitatis, actionis и rei actae), както направихме по
отношение на Ареопагитския корпус в превода на Исай Серски (Christov: 2013).
-α- (n.s.: -η/ᾱ): 26

–ъ (-ъ < *-ŏ): 5
гласъ (φωνή), обраꙁъ (μορφή), съкѹпъ (συναλειφή), чѧсъ (ὥρα), ѹмъ (γνώμη)
–а (-a < *-ā): 2
вѣра (δόξα), прѣмѣна (ἐναλλαγή)
–ьд-а (-ьd-ā < *-d-ā): 1
правьда (δικαιοσύνη)
–л-о (-l-ŏ < *-dl-ŏ): 1
начѧло (ἀρχή)
–ꙗ (-ja < *-j-ā): 4
дѹша (ψυχή), ꙁемлꙗ (γῆ), нѹжда (ἀνάγκη), тьлꙗ (φθορά)
–иѥ (-ьj-e < *-ĭj-ŏ): 1
раꙁличиѥ (διαφορά)
–(е/ѥ/а/ꙗ)н-иѥ (-n-ьj-e < *-n-ĭj-ŏ): 7
въꙁвраштениѥ (ἀντιστροφή), иꙁбесѣдованиѥ (προφορά), пакꙑсъкѹплениѥ
(συναλειφή), подъписаниѥ (ὑπογραφή), посѧꙁаниѥ (ἐπαφή), съплетениѥ
(συμπλοκή), сътечениѥ (συνδρομή)
–ть (-tь < *-ti-s): 1
вешть (ὕλη)
–от-а (-ŏt-ā < *-ŏt-ā): 1
доброта (ἀρετή)
–ост-ь (-ost-ь < *-ŏst-ĭ): 1
хꙑтрость (τέχνη)
–ьств-о (-ьstv-o < *-ĭstv-ŏ): 2
хѫдожьство (ἐπιστήμη), цѣломѫдрьство (σωφροσύνη)
-ιᾱ- (n.s.: -ίᾱ/-ιᾰ): 25

–ъ (-ъ < *-ŏ): 4
нарокъ (προσηγορία), помꙑслъ (ἐπίνοια), раꙁѹмъ (ἔννοια), раꙁѹмъ (θεωρία)
–а (-a < *-ā): 2
вина (αἰτία), ꙁълоба (κακία)
–ѧ (-m-ę < *-m-en): 1

имѧ (προσηγορία)
–ꙗ (-ja < *-j-ā): 1
пьрꙗ (ἐρεσχελία)
–и (-jь < *-j-ŏ): 2
обꙑчаи (συνήθεια), строи (οἰκονομία)
–иѥ (-ьj-e < *-ĭj-ŏ): 11
ꙁълонравиѥ (πονηρὰ συνήθεια), млъчаниѥ (ἠρεμία), многословиѥ (πολυλογία),
неистовиѥ (μανία), обличениѥ (ἐμφάνεια), оглаголаниѥ (κατηγορία), помꙑшлениѥ
(ἐπίνοια), причетаниѥ (ἁρμονία), съдравиѥ (ὑγίεια), сꙑпаниѥ (σωρεία),
съсꙑпаниѥ (σωρεία)
–ест-ь (-est-ь < *-est-ĭ): 1
доблесть (ἀνδρεῖα)
мѫдрость (σοφία)
– ь*ств-о (-ьstv-o < *-ĭstv-ŏ): 1
дѣиство (ἐνέργεια)
adj.subst.: 1
non them. (1)
цѣлоѥ (ὁλοκληρία)
-σια- (n.s.: -σια): 4

–иѥ (-ьj-e < *-ĭj-ŏ): 2
бесъмрьтьѥ (ἀθανασία), сѫштиѥ (οὐσία)
неполѹчениѥ (ἀτευξία)
ѥстьство (οὐσία)
-ο- (n.s.: -ος, -ον): 21

–ъ (-ъ < *-ŏ): 8
гнѣвъ (θυμός), миръ (κόσμος), обраꙁъ (τρόπος), раꙁѹмъ (λόγος), съставъ
(στοιχεῖον), ѹмъ (νοῦς), ѹставъ (ὅρος), человѣкъ (ἄνθρωπος)
–о (-os < *-es): 1
слово (λόγος)
–ѧ (-m-ę < *-m-en): 3
врѣмѧ (καιρός), врѣмѧ (χρόνος), чисмѧ (ἀριθμός)
–к-ъ (-k-ъ < *-k-ŏ): 1
камꙑкъ (λίθος)
–е (-jо < *(-j-ŏ): 1

лице (πρόσωπον)
–ьн-ик-ь (-ьn-ik-ъ < *-ĭn-īk-ŏ): 2
кънижьникъ (γραμματικός), приобьштьникъ (κοινωνός)
–р-а (-r-ā < *-r-ā): 1
мѣра (μέτρον)
–сло (-slo < *-slŏ): 1
число (ἀριθμός)
–оть-н-о (-ot-ьn-o < *-ot-ĭn-ŏ): 1
животьно (ζῷον)
–от-ъ (-ot-ъ < *-ot-ŏ): 1
животъ (ζῷον)
–т-о (-t-ŏ < *-t-ŏ): 1
мѣсто (τόπος)
-μο- (n.s.: -σμός): 4

–ъ (-ъ < *-ŏ): 1
ѹставъ (ὁρισμός)
отълѫчениѥ (ὁρισμός), раꙁлѫчениѥ (ὁρισμός)
–ен-ь (-n-ь < *-n-ĭ): 1
степень (ἀναβαθμός)
-η- (m.: -ης): 2

–ьц-ь (-ьc-ь < *-ĭk-ŏ): 2
ꙁемемѣрьць (γεωμέτρης), ꙁемлемѣрьць (γεωμέτρης)
-δ- (f.: -ς): 2

–иц-а (-ic-a < *-īk-ā): 1
дъвоица (δυάς)
–ьн-иц-а (-ьn-ic-a < *-ĭn-īk-ā): 1
ѥдиньница (μονάς)
-κ- (m./f.: -ξ): 1

–ь (-ь < *-ĭ): 1
плъть (σάρξ)
-ματ- (n.s.: -μα): 24

–ъ (-ъ < *-ŏ): 5
видъ (σχῆμα), обраꙁъ (χρῶμα), раꙁѹмъ (νόημα), съборъ (ἄθροισμα), съборъ
(ὑπόστημα)
–ь (-ь < *-ĭ): 1
тварь (χρῶμα)
–о (-os < *-es): 2
слово (ῥῆμα), тѣло (σῶμα)
–ѧ (-m-ę < *-m-en): 1
имѧ (ὄνομα)
–ть (-tь < *-ti-s): 1
вещь (πρᾶγμα)
–л-о (-l-ŏ < *-l-ŏ): 1
дѣло (πρᾶγμα)
очрьтениѥ (σχῆμα), помышлѥниѥ (νόημα), приречениѥ (πρόσρημα), растоꙗниѥ
(διάστημα), състоꙗниѥ (σύστημα), хотѣниѥ (θέλημα)
дальство (διάστημα), дѣиство (ἐνέργημα), своиство (ἰδίωμα), хѫдожьство
(ἐπιτήδευμα)
subst. adj.: 3
–ьн-о/-оѥ (3)
ѥже плътьно (σῶμα), плътьноѥ (σῶμα), своитьноѥ (ἰδίωμα)
-ρ- (m./f.: -ρ): 3

–ъ (-ъ < *-ŏ): 1
въꙁдѹхъ (ἀήρ)
–ь (-ь < *-ĭ): 1
огнь (πῦρ)
–а (-a < *-ā): 1
вода (ὕδωρ)
-ν- (m.: -ών): 1

–ъ (-ъ < *-ŏ): 1
обраꙁъ (εἰκών)
-τητ- (n.s.: -της): 34

–сло (-slŏ < *-slŏ): 1
число (ποσότης)
–и (-jь < *-j-ŏ): 1

ѹстрои (ἐπιτηδειότης)
ѹстроѥниѥ (ἐπιτηδειότης)
–ьн-ик-ь (-ьn-ik-ъ < *-ĭn-īk-ŏ): 2
наставьникъ (καθηγητής), ѹченикъ (μαθητής)
–ть (-tь < *-ti-s): 1
своить (ἰδιότης)
–от-а (-ŏt-ā < *-ŏt-ā): 7
бѣлота (λευκότης), мѧкота (μαλακότης), слѣпота (τυφλότης), сѹхота (ξηρότης),
теплота / топлота (θερμότης), чрьнота (μελανότης), мокрота (ὑγρότης)
рѹсость (ξανθότης)
качьство (ποιότης), количьство (ποσότης), мальство (σμικρότης), раꙁньство
(ἑτερότης), своиство (ἰδιότης), тожьство (ταυτότης)
subst. adj.: 14
non them. (1)
чѧстое (πυκνότης)
–ьн-о-ѥ (6)
гнѣвьноѥ (ὀξύτης), раꙁѹмьноѥ (νοερότης), самовластьноѥ (αὐτεξουσιότης),
словесьноѥ (λογικότης), съмрьтьноѥ (θνητότης), творитвьноѥ (ποιότης)
–ен-о (1)
стѹдено (ψυχρότης)
–ък-о/-о-ѥ (3)
бридъкоѥ (δριμύτης), рѣдъко (μανότης), сладъкоѥ (γλυκύτης)
–ок-о-ѥ (1)
жестокоѥ (σκληρότης)
–им-о-ѥ (1)
мѣримоѥ (ποσότης)
–ом-о-ѥ (1)
раꙁночьтомоѥ (ποσότης),
-τιδ- (n.s.: -τις): 1

–иц-а (-ic-a < *-īk-ā): 1
хꙑтрица (τεχνῖτις)
-ι/εj- (f.: -ις): 1

–л-а (-l-ā < *-l-ā): 1
сила (δύναμις)
-σι- (n.s.: -σις): 56

–ъ (-ъ < *-ŏ): 8
нравъ (ἕξις), отъвѣтъ (ἀπόφασις), прѣходъ (μετάβασις), раꙁдѣлъ (διαίρεσις),
раꙁѹмъ (γνῶσις), растворъ (κρᾶσις), сълогъ (παράθεσις), сълогъ (σύνθεσις),
прилогъ (πρόθεσις)
–а (-a < *-ā): 2
бесѣда (χρῆσις), потрѣба (χρῆσις)
–ѧ (-m-ę < *-m-en): 1
имѧ (κλῆσις)
–ы (-y / -ъv < *-ū): 2
любꙑ (διάθεσις), любꙑ (σχέσις)
–ꙗ (-jā < *-j-ā): 1
притъча (σύγκρισις)
–иѥ (-ьj-e < *-ĭj-ŏ): 6
бꙑтиѥ (ὕπαρξις), пошьстиѥ (κίνησις), сѫпротиворѣчиѥ (ἀντίφασις), сѫштиѥ
(φύσις), чѹтиѥ (αἴσθησις), шьстиѥ (κίνησις)
бесѣдованиѥ (διάλεξις), видѣниѥ (ὅρασις), видѣниѥ (ὄψις), иꙁмѣшениѥ (φύρσις),
имѣниѥ (ἕξις), имѣниѥ (κτήσις), лишениѥ (στέρησις), наповѣштаниѥ (κατάφασις),
обличениѥ (ἀντίφασις), отъвѣштаниѥ (ἀπόφασις), повѣштаниѥ (κατάφασις),
погрѣшениѥ (διαμάρτησις), погꙑбениѥ (ἀναίρεσις), погѹблѥниѥ (ἀναίρεσις),
положениѥ (θέσις), прѣдъложениѥ (παράθεσις), прѣложениѥ (μετάθεσις),
прѣстѫпаниѥ (μετάβασις), погѹбениѥ (ἀναίρεσις), раꙁлѫчениѥ (διαίρεσις),
рождениѥ (γένεσις), сълиꙗниѥ (σύγχυσις), съложениѥ (παράθεσις), съложениѥ
(σύστασις), съставлѥниѥ (σύστασις), съсꙑпаниѥ (σύγχυσις), съѥдинениѥ
(ἕνωσις), ѥдинениѥ (ἕνωσις)
–к-ь (-k-ъ < *-k-ŏ): 1
нестатъкъ (στέρησις)
–л-о (-l-ŏ < *-l-ŏ): 1
дѣло (πρᾶξις)
мѫдрость (φρόνησις)
собьство (ὑπόστασις), чѹвьство (αἴσθησις), ѥстьство (φύσις)
–ьств-иѥ (-ьstv-ьj-e < *-ĭstv-ĭj-ŏ): 1

пошьствиѥ (κίνησις)
subst. adj.: 1
–ьн-о-ѥ (1)
бꙑтьноѥ (ὕπαρξις)
-εσ- (n.s.: -ος): 11
–ъ (-ъ < *-ŏ): 4
видъ (εἶδος), врѣдъ (πάθος), родъ (γένος), ѹдъ (μέλος)
–ын-а (-ynj-ā): 1
глѫбꙑна (βάθος)
–р-а (-r-ā < *-r-ā): 1
мѣра (ὄγκος)
–от-а (-ŏt-ā < *-ŏt-ā): 2
длъгота (μῆκος), широта (πλάτος)
мъножьство (ὄγκος), мъножьство (πλῆθος)
subst. adj.: 1
–ьн-о-ѥ (1)
чѧстьноѥ (μέρος)
-υ/ι- (m./f.: -υς): 1

–ть (-tь < *-ti-s): 1
мошть (ἰσχύς)
subst. adj.: 74
–сло (-slŏ < *-slŏ): 1
число (τὸ ποσόν)
–ин-а (-īn-ā < *-īn-ā): 1
обьштина (τὸ κοινόν)
въсоблениѥ (τὸ ἐνυπόστατον), наꙁнаменаниѥ (τὸ σημαντικόν), обавлениѥ (τὸ
δηλωτικόν), ѹкаꙁаниѥ (ἡ παραστατική), ꙗвлениѥ (δηλωτικόν)
–р-а (-r-ā < *-r-ā): 1
мѣра (ποσόν, τό)
въсобьство (τὸ ἐνυπόστατον), качьство (τὸ ποιόν), количьство (τὸ ποσόν)
non them. adj.: 26

–ьн-о/-о-ѥ (14)
беꙁдѹшьно (τὸ ἄψυχον), беꙁдѹшьноѥ (τὸ ἄψυχον), бесловесьноѥ (τὸ ἄλογον),
бесплътьноѥ (τὸ ἄϋλον), иновидьноѥ (τὸ ἑτεροειδές), инородьноѥ (ἑτερογενές),
кѹпьновидьно (τὸ ὁμοειδές), кѹпьнородьно (τὸ ὁμογενές), несловесьноѥ (τὸ
ἄλογον), половьноѥ (τὸ ἥμισυ), равьноѥ (τὸ ἀνάλογον), сѫщьно͗ (οὐσιώδες),
ѥдиновидьноѥ (τὸ ὁμοειδές), ѥдинородьноѥ (τὸ ὁμογενές),
–ен-о-ѥ (1)
съврьшеноѥ (τὸ ἐντελές)
–ѥм-о/-о-ѥ (6)
неотърѣꙁаѥмоѥ (τὸ ἄτομον), непрѣрѣꙁаѥмоѥ (τὸ ἄτομον), нераꙁдраблꙗѥмоѥ (τὸ
ἄτομον), нерасѣкаѥмо (τὸ ἄτομον), нерасѣкомоѥ (τὸ ἄτομον), нєвидимоѥ (τὸ
ἀφανές)
non them. adj. (3)
болеѥ (τὸ μεῖζον), вѧштеѥ (τὸ μεῖζον), обьштеѥ (τὸ κοινόν)
pron. (2)
какоѥ (τὸ ποιόν), коликоже (τὸ πόσον)
-ι- (n.s.: -ιος): 11

–ьн-о/-о-ѥ (11)
въсѫштьно (τὸ ἐνούσιον), въсѫштьноѥ (τὸ ἐνούσιον), плътьноѥ (τὸ ὑλικόν),
своитьно (τὸ ἴδιον), своитьноѥ (τὸ ἴδιον), сѫпротивьно (τοὐναντίον), сѫпротивьноѥ
(τὸ ἐναντίον), сѫштьно (τὸ ἐνούσιον), ѹжичьноѥ (τὸ πλησίον), чѹвьствьно (τὸ
αἰσθητικόν), чѧстьно (τὸ μερικόν)
-ικο- (n.s.: -ικός): 11

–(ъл)-ив-о-ѥ (2)
смѣхъливоѥ (τὸ γελαστικόν), хрепетивоѥ (τὸ χρεματιστικόν)
–ьн-о/-о-ѥ (6)
своитьноѥ (τὸ ἰδικόν), словесьноѥ (τὸ λογικόν), чѧстьнѣишеѥ (τὸ μερικώτερον),
чѧстьнѣѥ (τὸ μερικώτερον), чѧстьноѥ (τὸ μερικόν), ѹставьноѥ (τὸ ὁριστικόν)
–ьск-о-ѥ (1)
вьсѣчьскоѥ (τὸ καθολικώτερον)
subst. ptc.: 1
ѥже растѫштеѥ (τὸ φυτικόν)
subst. inf.: 1
ѥже смѣꙗти (τὸ γελαστικόν)
-το- (n.s.: -(α)τός): 14

–ьн-о/-о-ѥ (9)
въсоблѥноѥ (τὸ ἐνυπόστατον), въсобьноѥ (τὸ ἐνυπόστατον), живорастьноѥ (τὸ
ζωόφυτον), кѹпьнособьно (τὸ ὁμοϋπόστατον), небꙑтьноѥ (τὸ ἀνύπαρκτον),
несобьноѥ (τὸ ἀνυπόστατον), охѫдожьноѥ (τὸ ἐπιστητόν), ѥже инособьно (τὸ
ἑτεροϋπόστατον), ѥже живорастьно (τὸ ζωόφυτον)
–ьств-ьн-о-ѥ (2)
кѹпьнособьствьно (τὸ ὁμοϋπόστατον), раꙁнособьствьноѥ (τὸ ἑτεροϋπόστατον)
subst. ptc.: 3
ѥже съложено (τὸ σύνθετον), ѥже въсоблено (τὸ ἐνυπόστατον), чѹѥмоѥ (τὸ
αἰσθητόν)
subst. inf.: 3
–иѥ (-ьj-e < *-ĭj-ŏ): 1
бꙑтиѥ (τὸ εἶναι)
subst. inf.: 1
ѥже бꙑти (τὸ εἶναι)
subst. ptc.: 1
ѥже сѫште (τὸ εἶναι)
subst. ptc.: 17
–и (-jь < *-j-ŏ): 1
сълѹчаи (τὸ συμβεβηκός)
–иѥ (-ьj-e < *-ĭj-ŏ): 1
сѫпротивиѥ (ἀντικείμενον)
наꙁнаменаниѥ (τὸ σημαινόμενον), сълѹчаниѥ (τὸ συμβεβηκός)
–л-о (-l-o < *-l-ŏ): 1
тепло (τὸ θερμαινόμενον)
subst. ptc.: 11
бꙑвъшєѥ (τὸ γεγονός), ꙁнаменѹѥмоѥ (σημαινόμενον), лѹчꙗѥмоѥ (τὸ
συμβεβηκός), подълежѧштеѥ (τὸ ὑποκείμενον), подълежѧѥ (τὸ ὑποκείμενον),
раꙁдѣлꙗѥмоѥ (τὸ διαιρούμενον), раꙁлѫчаѥмоѥ (τὸ κεχωρισμένον),
сълѹчаѭштеѥ сѧ (τὸ συμβεβηκός), сълѹчивъшеѥ сѧ (τὸ συμβεβηκός), сѧѥ (τὸ
ὄν), сѫштеѥ (τὸ ὄν)
subst. adj.: 1
–ьн-о-ѥ (1)
сѫпротивьноѥ (ἀντικείμενον)
IV. Термини-словосъчетания.
Термините-словосъчетания са продукт на лексико-синтактично термино-

образуване, т.е. на „синтактичното съчетаване по принципа на подчинението
на отделно оформени пълнозначни езикови единици (думи-лексеми) в цялости”
(Попова 1985: 5). Термините-словосъчетания заемат 10 % от лексикалния пласт
на разглежданата терминологична подсистема (32 срещу 310). Ще му направим
съвсем бегъл преглед. Срещат се предимно двукомпонентни, а също, три- до
пет- компонентни терминологични словосъчетания.
IV.1. Разновидности според начина им на свързване

Според начина на свързване на термините философските термини-
словосъчетания се разделят на следните видове:
IV.1.a. Термини-словосъчетания без предлог

В този случай терминоелементите се свързват непосредствено. Напр. божии
раꙁѹмъ (ἀγνωσία), ѭтрь подълежѧштеѥ (ἐνυποκείμενον).
IV.1.b. Термини-словосъчетания с предлог

Наблюдават се изключително при словосъчетания с адвербиално или
адйективно значение. В разглежданата от нас терминологична подсистема
можем да посочим само един пример: о собѣ сѧѥ (αὐθύπαρκτον).
IV.1.c. Термини-словосъчетания със съюз

Към тази група принадлежат т.нар. двойни преводи, изследвани на по-
късен материал от Дитер и Сабине Фал (Fahl 2006: 449-457). В разглежданата от
нас терминологична подсистема този тип терминообразуване отсъства.
IV.2. Разновидности според тяхната структура

Според формалната си структура философските термини-словосъчетания
се разделят на следните видове:
IV.2.a. Съчетания от термини
Тук се отнасят термини-словосъчетания от вида: начѧло рекъше винѹ (τὴν
ἀρχὴν τουτέστι τὴν αἰτίαν), обьште о многꙑихъ глаголаѥмоѥ (κατὰ πολλῶν
λεγόμενον).
IV.2.b. Съчетания от термини и общоупотребими думи
божии раꙁѹмъ (ἀγνωσία), въ видѣ сътворити (εἰδοποιεῖν), въ имене мѣсто
(ἀντωνυμία), въ иномь имати бꙑтиѥ (ἐν ἑτέρῳ ἔχειν τὸ εἶναι), готовословлено бꙑти
(ἐτυμολογεῖσθαι), истинѹ вѣштати (ἀληθεύειν), неже како бꙑтьѥ (τὸ τοιῶσδε εἶναι),
сѫсь оглаголати (ἀντικατηγορεῖν), сѫсь оглаголаѥмоѥ (ἀντικατηγορούμενον), сѫщиѥ
имѣти (οὐσιῶσθαι), ѭтрь подълежѧштеѥ (ἐνυποκείμενον).
IV.2.c. Терминологични словосъчетания с фразеологичен характер
Тук се отнасят термини-словосъчетания от вида: ѥже чьто ѥсть (τὸ τί ἐστι),

коѥ чьто ѥсть (τὸ τί ἐστι), чьто ѥсть (τί ἐστι), вь себѣ бꙑти (ἐν ἑαυτῷ εἶναι), съ имене
ꙗкоже приѥмлюште отъ него (παρωνύμως).
В заключение можем да отбележим, че в разгледаните от нас текстове от

Симеоновия сборник са налице практически всички видове лексико-морфо-
логично и синтактично терминообразуване. Значителен превес сред термините
имат термините-думи, които съставляват 90% от общия им брой. Бяха показани
използваните префикси и суфикси, с помощта на които те са формирани. Две
обстоятелства не ни позволяват да характеризираме превода като изключително
поморфемен и буквален, свеждащ се до неосмислено калкиране на непознатите
гръцки термини. Първо, броят на старобългарските суфикси и суфиксоиди
превишава повече от два пъти броя на гръцките. В публикацията дадохме
подробно представяне на тяхното съответствие. Второ, както се вижда от това
представяне, преводачът нерядко е заменял един вид субстантивирана езикова
единица с друга, принадлежаща към друга част на речта, както му е подсказвал
усетът за родния език и смисълът на текста. Така, превеждайки 217 гръцки
термини-съществителни, той в 20 случая ги е предал със субстантивирани
прилагателни. При превода на 73 гръцки термина – субстантивирани
прилагателни, той в 11 случая ги заменя със съществителни, веднъж с членуван
инфинитив и 4 пъти с причастие. При превеждането на 17 причастия в 5 случая
те са заменени със съществителни и веднъж със субстантивирано прилагателно.
Накрая от трите субстантивирани инфинитива е останал един, а другите два са
заменени със съществително и субстантивирано прилагателно. Тук не
привеждаме примери, понеже целият материал за съответствието на гръцките и
българските суфикси и суфиксоиди е даден в систематизиран вид по-горе в
статията.
От историко-философска гледна точка, трябва също да признаем задъл-
бочеността на текста. В него се съдържа очерк на основните онтологически
категории, развити за нуждите на православното богословие. Старобългарският
преводач е бил изправен пред сериозно предизвикателство, но с труда си е дал
един наистина висок старт на националната философска култура. Част от
използваните от него термини образува траен лексикален пласт, залегнал в
основата на съвременната философска словоупотреба в сръбския, български и
руския език. Такива са например видъ (εἶδος), родъ (γένος), своиство (ἰδιότης),
ѥстьство (φύσις), лишениѥ (στέρησις), бꙑтиѥ (ὕπαρξις, τὸ εἶναι), раꙁѹмъ (λόγος),
мѣра (μέτρον), качьство (ποιότης), количьство (ποσότης), тождьство (ταυτότης) и др.
Ето защо този превод заема достойно място не само в българската, а и по-общо в
славянската философска традиция.
Бележки
1. Става дума за следните части от текста: [426] 29 въпрос. На Максим Изповедник За
разликата между същността и природата според езическите философи, [428] На Теодор,
презвитер Раитски за същите неща, [429] [30-ти въпрос] На Максим За същностното
и ипостасното, [430] На същия За единението, че единението става по четири начина.
Тук следва да уточним, че за нас християнската философия е интердисциплинар-
на област между богословието и философията, но в пределите на богословието,
както религиозната философия е съответната интердисциплинарна област в
пределите на философията. Затова ние я схващаме не като философия, която
рефлектира върху истините на вярата, а като богословие, което формулира своите
положения на езика на философията. Този съвсем не „сърдечен”, а доста абстрак-
тен пласт на богословието ние наричаме християнска философия.
2. Пак там, с. 68-70.
3. Дотогава не е извъшвано систематично изследване на гръцките източници на
Симеоновия сборник, нито на античната логическа традиция. Не съществуваше
българско издание на нито един от трактатите от Органона на Аристотел. Теодор
Раитски беше непознат у нас автор. Крайно незадоволително беше и изучаването
на св. Максим Изповедник, ако изобщо може да се говори за такова. Все още не
беше осъществено пълното издание на старобългарския текст на Сборника. На
организационно ниво заниманията с антична философия и с българската фило-
софска традиция беше парцелирано между Философски факултет на СУ
„Климент Охридски” и Института по философия при БАН, където е извършвал
изследванията си Б. Пейчев. В условията на социалистическия монополизъм на
институциите и съпътстващите го фалшиво самомнение и недостиг на общуване
нямаше среда, която да стимулира едно задълбочено изследване. Към това трябва
да добавим идеологическия натиск, който е довел Б. Пейчев до абсурдни
твърдения като това, че за старобългарския преводач битието е нещо сетивно (вж.
Пейчев 1977: 60-61).
4. http://www.hf.ntnu.no/SofiaTrondheimCorpus/index2.html.
5. Използвамe случая да благодарим на П. Янева за това, че ни предостави интересу-
ващите ни части от текста за нуждите на настоящото изследване. Тук се налага и
една уговорка за начина на позоваване. В планираното издание номерацията на
редовете ще върви по страници. На този етап, преди да е приключила пред-
печатната подготовка, не може да се предскаже пагинацията на текста. Ето защо по
съвет на П. Янева ние даваме номера на реда в гръцкия текст – източник на
съответната колонка в старобългарския ръкопис. Това е резонно и защото именно
по този начин е извършено индексирането на старобългарския текст в неговото
печатно издание. В нашата система за двойна пагинация мястото на думата в
гръцкия текст е в скобите, които следват обозначението за листа, колонката и реда
на съответната старобългарска дума в ръкописа.
6. Вж. бел. 1.
7. В терминознанието няма общоприето твърдо схващане по въпроса за това, думите от
кои части на речта могат да бъдат използвани като форма на термините. Според
едни автори (Ахманова 1966: 11, Kuchar 1968, Митрофанова 1973: 54-55) най-
подходящи за форма на термина са съществителните имена, тъй като притежават
възможността да транспонират съдържанието на думите от всички останали
номинативни части на речта. Според други учени (Даниленко 1977: 38-51, отчасти
Man 1964, Манолова 1984: 212) термини могат да бъдат и четирите пълнозначни
части на речта – съществителни имена и прилагателни имена, наречия и глаголи.
Ние се присъединяваме към второто схващане, а именно, че термини могат да

бъдат пълнозначните части на речта – съществителни имена, наречия и глаголи.
Що се отнася до прилагателното име, като се позовавам на Л. Манолова, ще
отбележа, че от една страна „прилагателното име не може да бъде термин, а само
терминоелемент в състава на терминологичното словосъчетание” (Манолова 1984),
но от друга страна, когато е субстантивирано, то може да бъде и самостоятелен
термин (Манолова 1984).
8. В своето изследване на богословската лексика на Йоан Екзарх Т. Илиева (2013: 48)
застъпва схващането, че „в старобългарския език терминологична функция са мог-
ли да изпълняват както съшествителните имена, така и глаголи, субстантивирани
прилагателни и причастия, наречия, някои числителни и местоимения, с една
дума всички самостойни думи. Най-многобройна, разбира се, е групата на
термините-substantiva – concreta и abstracta”. Именно тази най-многобройна група,
схваната в разширителен смисъл, за да включи наред със съществителните всички
субстантивни форми, ще е предмет на нашето изследване.
9. Вж. Аристотел, Метафизика 2000, 323-324 (бел. 41).
10. Вж. Аристотел, Органон 2008, 403-404.
11. 225б,26 (b,7-8); 235г,2 (d,1); 235г,26 (d,7-8); 236а,7 (a,2); 236б,6 (b,2), 236б,8 (b,3).
12. 235в,8 (235c,2f).
13. 233а,16 (a,5).
14. 236б,7 (b,3).
15. въсобн͗оѥ͗ же ѥ͗же въ собьствѣ видимоѥ͗⸱ сѫштиѥ͗ же рекъше ꙗ͗коже и͗ ѥ͗сть⸱ и͗ли о͗ собѣ и͗ли съ
дрѹгꙑи͗мь⸱ и͗ли въ дрѹꙁѣмь – ἐνυπόστατον δὲ τὸ ἐν ὑποστάσει καθορώμενον, οὐσία δέ,
τουτέστιν, ὅπως καὶ ὑπάρχει εἴτε καθ΄ ἑαυτήν, εἴτε σὺν ἑτέρῳ 236б,3-8 (b,1-3).
16. съ дрѹгꙑи͗мь же а͗кꙑ дша и͗ тѣло съ и͗нѣми бо се собьство и͗мать – σὺν ἑτέρῳ δὲ ὡς ψυχὴ καὶ
σῶμα· σὺν ἄλλοις γὰρ ταύτην τὴν ὑπόστασιν ἔχει 236б,10-13 (b,3f).
17. За съ-ипостасни говорим, когато две естества са съединени в едно, започват да имат
един съставен ипостас и едно лице: кѹп͗нособьствьна же сѫть⸱ ѥ͗гда дъвѣ ѥ͗стьствѣ
въ ѥ͗дино м͗нита сѧ⸱ и͗ ѥ͗дино начьнета и͗мѣти собьство⸱ съложьноѥ͗ и͗ ѥ͗дино лице –
ὁμοϋπόστατα δέ εἰσιν, ὅτε δύο φύσεις ἐν μιᾷ ὑποστάσει ἑνωθῶσιν καὶ μίαν ἔχουσιν
ὑπόστασιν σύνθετον, καὶ ἓν πρόσωπον 235б,20-26 (b,5f).
18. Вж. напр. Procl. prop. 41-42.
19. 224б,9-10 (b,3).
20. 224в,25 (c,7).
21. не трѣбѹѭ͗шти и͗ного на бꙑтьѥ͗⸱ сирѣчь въ себе сꙑ а͗ не въ и͗номь бꙑтиꙗ͗ и͗мы – μὴ
δεόμενον ἑτέρου πρὸς ὕπαρξιν· ἤγουν τὸ ἐν ἑαυτῷ ὂν καὶ μὴ ἐν ἑτέρῳ ἔχον τὴν ὕπαρξιν
223г,28-224а,2 (d,7-224a,1).
22. раꙁнособьствьнаꙗ͗ же сѫть и͗ числъмь раꙁличьна⸱ ѥ͗ликоже съплетениѥ͗мь сълѹчивъшии͗хъ сѧ
свои͗ство своѥ͗го собьства о͗тълѹчи рекъше ѥ͗ликоже и͗хъ сълѹчѧѥ͗мь раꙁньствѹѭ͗ть о͗тъ
себе и͗ чѧстьноѥ͗ и͗ о͗собьноѥ͗ бꙑло бѹде бꙑтьѥ͗ ꙗ͗кожесе нерасѣкомаꙗ͗... – ἑτεροϋπόστατα δέ
εἰσιν καὶ ἀριθμῷ διαφέροντα, ὅσα τῇ συμπλοκῇ τῶν συμβεβηκότων τὴν ἰδιότητα τῆς
οἰκείας ὑποστάσεως ἀφωρίσατο, ἤγουν ὅσα τοῖς συμβεβηκόσι διαφέρουσιν ἀλλήλων καὶ
τὴν ἀνὰ μέρος καὶ καθ΄ ἑαυτὸ... 235б,27-в,10 (b,7-c,3).
23. несобьноѥ͗ же на дъвое͗ глеть сѧ о͗вогда же ѥ͗же никъдеже никакоже сѫште наꙁнаменѹѥ͗⸱
рекъше небꙑтьноѥ͗⸱ о͗въгда же ѥ͗же не вь себѣ сѫште нъ въ и͗номь рекъше сълѹчаї͗ –
ἀνυπόστατον δὲ δισσῶς λέγεται. Ποτὲ μὲν γὰρ τὸ μηδαμῆ μηδαμῶς ὂν σημαίνει,
τουτέστιν τὸ ἀνύπαρκτον, ποτὲ δὲ τὸ μὴ ἐν ἑαυτῷ ἔχον τὸ εἶναι, ἀλλ΄ ἐν ἑτέρῳ, ἤγουν τὸ

συμβεβηκός 236а,16-23 (a,6-8).
24. ѥ͗же никъдеже никакоже сѫште наꙁнаменѹѥ͗⸱ рекъше небꙑтьноѥ͗ – τὸ μηδαμῆ μηδαμῶς ὂν
σημαίνει, τουτέστιν τὸ ἀνύπαρκτον 236а,17-21 (a,6-7).
25. Христов 19973: 121-131, Христов 19973: 42-46.
26. ѥ͗же бꙑти и͗ ѥ͗сть⸱ то то же ѥсть⸱ о͗боѥ͗ бо съкаꙁаѥ͗ бꙑтьноѥ͗ – τὸ εἶναι καὶ πεφυκέναι
ταὐτόν ἐστιν· ἀμφότερα γὰρ δηλοῦσι τὴν ὕπαρξιν 225б,13-16 (b,4).
27. и͗ вс͗ѧчьскоѥ͗ же ꙋ͗бо вьсѣхъ ѥ͗сть сѧѥ⸱ тѣмьже и͗ вьсѣхъ о͗гланиѥ͗ и͗мать⸱ небонъ и͗ сѫштиѥ͗
сѧѥ͗ наричеть сѧ⸱ и сълѹчаи сѧѥ глеть сѧ – καὶ καθολικώτερον μὲν πάντων ἐστὶν τὸ ὄν,
διὸ καὶ πάντων κατηγορεῖται. καὶ γὰρ ἡ οὐσία ὂν λέγεται, καὶ τὸ συμβεβηκὸς ὂν λέγεται
233в,29-г,7 (c,8-d,2). Срв. сѫштеѥ͗ раꙁдрабл͗ѧѥ͗ть сѧ въ сѫштиѥ͗ и͗ въ сълѹчаꙗ͗ – τὸ ὂν
τέμνεται εἰς οὐσίαν καὶ συμβεβηκός 223г,9-11 (d,3)
28. Вж. Христов 2000: lvii.
29. Вж. 234г,24-235а,2 (d,5-235a,1).
30. сѫщьноѥ͗ о͗бьште и͗мѧ ѥ͗сть вьсѣхъ сѹштии͗хъ – τὸ γὰρ ὂν κοινὸν ὄνομά ἐστι πάντων τῶν
ὄντων 223г,6-8 (d,2).
31. въсобленоѥ же о͗въгда оу͗бо ѥ͗же просто бꙑти наꙁнаменѹѥ͗ по н͗емѹже ꙁнаменѹѥ͗мꙋѹ͗мѹ не
тъчьѭ͗ ѥ͗же просто сѫштиѥ͗ въсобл͗ено нарицаѥ͗мъ⸱ нъ и͗ сълѹчѧи͗ и͗же и͗стовѣ нѣ
въсобл͗ено⸱ нъ и͗нособьно... – ἐνυπόστατον δὲ ποτὲ μὲν τὴν ἁπλῶς ὕπαρξιν σημαίνει· καθ΄
ὃ σημαινόμενον οὐ μόνον τὴν ἁπλῶς οὐσίαν ἐνυπόστατον λέγομεν, ἀλλὰ καὶ τὸ
συμβεβηκός, ὅπερ κυρίως οὐκ ἐνυπόστατόν ἐστιν, ἀλλ΄ ἑτεροϋπόστατον... 235в,14-23 (c,6-
8).
32. Срв. того самого сѹшта... семѹ ѹ͗бо просто сѫштѫѹ͗мѹ͗ ѥ͗гоже о͗бьште в͗с͗ѧ приѥ͗мл͗ють –
αὐτοῦ τοῦ ἁπλῶς εἶναι, οὗ κοινῶς πάντα μετέχουσιν 222г,16-24 (d,7).
33. неже како бꙑтьѥ͗ – τὸ τοιῶσδε εἶναι 224г,13f (d,3).
34. сѫштеѥ͗ раꙁдрабл͗ѧѥ͗ть сѧ въ сѫштиѥ͗ и͗ въ сълѹчаꙗ͗ – τὸ ὂν τέμνεται εἰς οὐσίαν καὶ
συμβεβηκός 223г,9-11 (d,3). Ето защо, след като битие е и съпътстващото, битието не
може да се отъждестви със същността: не можемꙑ же решти ꙗ͗ко сѧѥ͗ сѫштиѥ͗ ѥ͗сть⸱ не
бо тъчьѭ͗ сѫштиѥ͗ ѥ͗сть сѧѥ͗ нъ и͗ сълѹчаи͗ – οὐ δυνάμεθα δὲ εἰπεῖν, ὅτι τὸ ὂν οὐσία
ἐστίν. οὐ μόνον γὰρ οὐσία ἐστὶν τὸ ὄν, ἀλλὰ καὶ συμβεβηκός... 233г,7-11 (d,2-3).
35. Вж. Христов, И. Встъпителна студия към „Категории” //Аристотел, Категории 1992:
15-28.
36. 222г,11 (d,5); 222г,13 (d,6); 222г,25f (d,8); 223а,4f (a,1); 223б,26 (b,7); 223в,3 (c,2); 223в,9 (c,4);
223в,15f (c,5); 223г,2f (d,1); 223г,4f (d,2); 223г,10f (d,3); 223г,11f (d,3); 223г,12f (d,3);
223г,20 (d,5); 223г,26 (d,7); 224а,7f (a,3); 224а,11 (a,3); 224а,16 (a,5); 224а,28f (a,8); 224б,9
(b,4); 224б,23f (b,6); 224в,21 (c,6); 224в,22f (c,7); 224г,4 (d,1); 224г,6 (d,2); 224г,9 (d,2);
225а,23 (a,6); 225а,27 (b,2); 225б,9 (b,3); 225б,24f (b,7); 225в,16f (c,4); 226а,20f (a,5); 226а,25
(a,7); 226в,7 (c,3); 226в,13 (c,4); 226в,16 (c,5); 226г,23 (d,6); 227а,6 (a,2); 227а,12 (a,3);
227б,18 (b,5); 227б,26 (b,8); 227г,5 (d,2); 227г,18f (d,5); 228а,15f (a,6); 228а,2 (d,7); 228а,25f
(a,7); 228б,9 (b,3); 228б,14f (b,4); 228б,16 (b,5); 228б,18 (b,6); 228б,21 (b,6); 228в,8f (c,3);
228в,9 (c,3); 228в,10 (c,4); 228в,10f (c,3); 228в,15 (c,5); 228в,22 (c,6); 228в,26f (c,7); 228г,4
(d,2); 228г,10f (d,4); 228г,15 (d,4); 228г,16f (d,5); 228г,27 (d,8); 229а,1 (a,1); 229а,10 (a,3);
229б,12f (b,4); 229б,13 (b,4); 229б,18 (b,6); 229б,19 (b,6); 229б,24 (b,7); 229б,25 (b,7); 229в,1
(c,1); 229в,28f (c,7); 230б,9f (b,4); 230г,3 (d,2); 230г,10f (d,5); 233в,29-233г,1 (d,1); 233г,7
(d,2); 233г,10 (d,3); 233г,16f (d,5); 233г,19f (d,6); 233г,28 (d,8); 233г,29 (d,8); 234а,2f (a,1);
234в,3f (c,1); 234в,7 (c,2); 234г,8 (d,2); 234г,18 (d,4); 234г,24 (d,5); 234г,29 (d,6); 235а,1f
(a,1); 235а,3 (a,1); 235а,23f (a,5); 235а,27 (a,7); 235б,5 (b,1); 235б,12f (b,3); 235в,16 (c,7);
235г,13 (d,4); 236а,27 (a,10); 236б,2 (b,1); 236б,3 (b,2); 236б,9 (b,3); 236б,17 (b,6); 236в,9
(c,3); 236в,11f (c,3); 236в,12 (c,3); 236в,17 (c,5); 236в,24 (c,6); 236в,26 (c,8); 236в,29-г,1 (c,8);
236г,6 (d,2); 236г,8 (d,4); 236г,16 (d,4); 237а,25 (a,7); 237б,18 (b,7); 237б,26 (b,9); 237б,29
(c,1).
37. сѹштиѥ͗ и͗мѹштаа͗го – οὐσίαν τοῦ κεκτημένου 223в,16 (c,5).
38. сѹштиѥ͗ ѹ͗бо рекъше ѥ͗же просто бꙑти – οὐσίαν μὲν εἴποντες τὸ ἁπλῶς εἶναι 224г,6-8 (d,2).
Срв. сѹштиѥ͗ наричеть бꙑтиѥ͗ просто суштии͗хъ – οὐσίαν καλοῦσι τὴν ἁπλῶς τῶν ὄντων
ὕπαρξιν 223а,4-7 (a,1-2).
39. сѹштьноѥ͗ и͗мѧ наꙁнаменаниѥ͗ ѥ͗сть бꙑтьꙗ͗ просто сѹштии͗хъ рекъше того самого сѹшта
ѥ͗гоже о͗бьште... – τὸ τῆς οὐσίας ὄνομα σημαντικὸν τυγχάνει τῆς ἁπλῶς τῶν ὄντων
ὑπάρξεως· τουτέστιν αὐτοῦ τοῦ ἁπλῶς εἶναι, οὗ κοινῶς πάντα μετέχουσιν 222г,13-23
(d,6f).
40. да сѫштиѥ͗ ѹ͗бо моштьно раꙁлѹчениѥ͗мь тъкмо ѹ͗каꙁати – τὴν μὲν οὐσίαν δυνατὸν δι΄
ὁρισμοῦ μόνον παραστῆσαι 228г,27-229а,1 (d,8-229a,1). Срв. с конкретния пример за
определянето на човешката същност: нъ и͗ о͗тълѹчениѥ͗мь симь ѹ͗кажѫ ти до коньца
человѣче ѥ͗стьство – καὶ διὰ τοῦ ὁρισμοῦ τούτου παρέστησά σοι ἐντελῶς τὴν τοῦ
ἀνθρώπου οὐσίαν 229а,10-13 (a,3).
41. Вж. 235б,5f (b,1). Срв. с 235б,12f (b,3): раꙁꙋмъмь сѫштиꙗ – λόγῳ τῆς οὐσίας.
42. а͗ште мене ѹ͗прашаѥ͗ши ч͗то ѥ͗сть члвче сѫштиѥ͗⸱ о͗тъвѣштаѭ͗ ти а͗бьѥ͗ того ѹ͗ставъ⸱ ꙗ͗ко члкъ
ѥ͗ животъ словесьмь съмрьтьнъ⸱ и͗ сѫпротивьнꙑи͗хъ о͗собь прии͗мъ – ἐὰν γὰρ ἐρωτήσῃς
με τί ἐστιν ἡ τοῦ ἀνθρώπου οὐσία, ἐρῶ σοι εὐθὺς τὸν τούτου ὁρισμόν, ὅτι ἄνθρωπος ζῷον
λογικόν, θνητὸν καὶ τῶν ἐναντίων ἀνὰ μέρος δεκτικόν 229а,1-10 (a,1-3).
43. вс͗е ѥ͗же о͗ себе собьство и͗мать и͗ въ себѣ⸱ а͗ не въ и͗номь и͗мать бꙑтьѥ͗ сѹштиѥ͗ ѥ͗сть – πᾶν
ὅτιπερ αὐθυπόστατόν τε ὑπάρχει καὶ ἐν ἑαυτῷ, καὶ μὴ ἐν ἑτέρῳ ἔχει τὸ εἶναι, οὐσία ἐστίν
224б,9-13 (b,3f).
44. Amm. in Cat. 33.11-13, 35.14-16 (CAG IV.4), Olymp. in Cat. 56.4-8 (CAG XII.1), Philop. in Cat.
49.19-20 (CAG XIII.1).
45. Вж. например Simpl. in Cat. 76.2-3 (CAG VIII). Procl. Inst. 40,2.
46. Arist. Met. Z.3 1029a8 sq.
47. Arist. Cat. 5 2a11-13; Arist. Met. Z.3 1029a28; Z.13 1038b23 sq.; Z.16 1040b5-8.
48. Вж. Христов 19971: 122-127.
49. сѫштиѥ͗ ѥ͗сть вещь о͗ собѣ състоꙗ͗шти сѧ не трѣбѹѭ͗шти и͗ного на бꙑтьѥ͗⸱ сирѣчь въ себе сꙑ
а͗ не въ и͗номь бꙑтиꙗ͗ и͗мы а͗кꙑ сълѹчѧи͗ – οὐσία ἐστὶ πρᾶγμα αὐθύπαρκτον, μὴ
δεόμενον ἑτέρου πρὸς ὕπαρξιν· ἤγουν τὸ ἐν ἑαυτῷ ὂν καὶ μὴ ἐν ἑτέρῳ ἔχον τὴν ὕπαρξιν,
ὥσπερ τὸ συμβεβηκός 223г,26-224а,3 (d,7-224a,1). Вж. също 224в,22-27 (c,7-8).
50. сѫштьноѥ͗ глють о͗во ѥ͗сть плътьно⸱ о͗во же бесплътьно – τῆς οὐσίας φασὶ τὸ μέν ἐστι σῶμα,
τὸ δὲ ἀσώματον 227а,12-15 (a,3f).
51. плътьна же⸱ ꙁемл͗ѧ вода въꙁдѹхъ⸱ о͗гнь⸱ и͗ съложенаꙗ͗ тѣми⸱ камыкъ⸱ садове⸱ съдѹшьно
тѣло – ὑλικὰ μὲν γῆ, ὕδωρ, ἀήρ, πῦρ καὶ τὰ ἐκ τούτων σύνθετα λίθος, φυτά, ἔμψυχον
σῶμα 224б,15-20 (b,4-5).
52. бесплътьнаꙗ͗ же а͗г͗г͗елъ дша словесьнаꙗ͗ – ἄϋλα δὲ ἄγγελος ψυχὴ λογική 224б,20-22 (b,5-6).
53. Общо за природа в разглежданите от нас части на Симеоновия сборник се говори 44
пъти: 222г,11 (d,5); 222г,26f (d,8); 223а,7 (a,2); 223б,26 (b,7); 224б,26 (b,8); 224б,27 (b,9);
224в,10 (c,4); 224в,15f (c,5); 224в,27f (c,8); 224г,4 (d,1); 224г,8 (d,2); 225а,15 (a,5); 225а,26
(a,6); 225б,5 (b,2); 225б,12 (b,3); 225б,16 (b,5); 225в,1 (c,1); 225в,8f (c,3); 225в,11 (c,3);
225в,13 (c,4); 225в,15f (c,4); 225в,25 (c,8); 225в,27 (c,7); 225г,4f (d,2); 225г,12f (d,3); 225г,14f
(d,4); 225г,19 (d,5); 225г,21 (d,5); 225г,25 (d,6); 228а,15f (a,6); 229в,18 (c,5); 230а,12 (a,3);
230г,6 (d,2); 231б,9f (b,5); 231б,15 (b,8); 235б,22 (b,5); 235г,4 (d,2); 236а,1 (a,1); 236г,26
(d,7); 237а,6f (a,2); 237а,13 (a,4); 237а,23 (a,6); 237а,8 (a,2); 237б,1 (b,1).
54. раꙁличьѥ͗ нарекоша сѫштиꙗ͗ и͗ ѥ͗стьства⸱ сѹштиѥ͗ ѹ͗бо рекъше ѥ͗же просто бꙑти⸱ ѥ͗стьство же
сѹштиѥ͗ въ видѣ створено о͗тъ сѫштьнꙑи͗хъ раꙁличьѥ͗ и͗ съ тѣмь ѥ͗же просто бꙑти неже
како бꙑтьѥ͗ и͗мѣти – διαφορὰν εἶπον οὐσίας καὶ φύσεως οὐσίαν μὲν εἴποντες τὸ ἁπλῶς
εἶναι, φύσιν δὲ οὐσίαν εἰδοποιηθεῖσαν ὑπὸ τῶν οὐσιωδῶν διαφορῶν καὶ μετὰ τοῦ ἁπλῶς
εἶναι καὶ τὸ τοιῶσδε εἶναι ἔχουσαν 224г,4-15 (d,1-3).
55. ѥ͗стьство наричеть... начѧло рекъше винѹ по немꙋже не сълѹчаи͗ нъ сꙋштьнѣ сѹштиꙗ͗
грѧдѹть и͗ млъчать – φύσιν εἰρήκασιν... τὴν ἀρχὴν τουτέστι τὴν αἰτίαν, καθ΄ ἣν οὐ κατὰ
συβεβηκός, ἀλλ΄ οὐσιωδῶς αἱ οὐσίαι κινοῦνται καὶ ἠρεμοῦσιν 224в,15-22 (c,5-7).
56. Вж. също 222г,26-29 (d,8-9); 223а,7-9 (a,2); 224в,10-16 (c,3-4); 224б,27-в,1 (b,9-10); 224в,27-г,2
(c,8-d,1); 225а,15-22 (a,4-5).
57. Phys. B.1 192b, Физика 2012: 52-53.
58. стии͗ же оци о͗ставивъше многꙑꙗ͗ сиꙗ͗ пьрѧ⸱ о͗бьштеѥ͗ и͗ о͗ мн͗огꙑи͗хъ глемоѥ͗⸱ рекъше
свои͗тьнꙑи͗ видъ⸱ сѫштиѥ͗ и͗ ѥ͗стьствьнъ о͗браꙁъ нарекошѧ – οἱ δὲ ἅγιοι πατέρες
παρεάσαντες τὰς πολλὰς ταύτας ἐρεσχελίας τὸ μὲν κοινὸν καὶ κατὰ πολλῶν λεγόμενον,
τουτέστι τὸ εἰδικώτατον εἶδος, οὐσίαν καὶ φύσιν, καὶ μορφὴν ἐκάλεσαν 225а,27-б,6 (a,7-
b,2).
59. блиꙁноѥ͗ бо и͗ ѹ͗жичьноѥ͗ нео͗търѣꙁаѥ͗мꙑи͗хъ о͗глаѥ͗моѥ͗ же свои͗тьнѣи͗ видъ вънѣшьн͗ии͗
нарекоша се божьствьнии͗ о͗ци сѫштиѥ͗ рекъше ѥ͗стьство нарекоша – τὸ γὰρ προσεχὲς καὶ
πλησίον τῶν ἀτόμων κατηγορούμενον, ὅπερ εἰδικώτατον εἶδος οἱ ἔξω ἐκάλεσαν, τοῦτο οἱ
θεῖοι πατέρες οὐσίαν, ἤτοι φύσιν, προσηγόρευσαν 228а,15-23 (a,4-6).
60. Съвременният превод на сълѹчаи (συμβεβηκός, τό) като съпътстващо е продиктуван от
обстоятелството, че това понятие има различни аспекти, които в по-късната тради-
ция са артикулирани чрез отделни понятия – модус и акциденция. Преводът му
като случайност (акциденция) би елиминирал другото значение. Вж. Аристотел,
Метафизика, 2000, 330 (бел. 18).
61. Вж. 233в,29-233г,7 (c,8-d,2).
62. сълꙋчѧи͗ ѥ͗сть ѥ͗же не можеть вь себѣ бꙑти⸱ нъ въ и͗номь и͗мать бꙑтьѥ͗ – συμβεβηκὸς ἐστι
τὸ μὴ δυνάμενον ἐν ἑαυτῷ εἶναι, ἀλλ΄ ἐν ἑτέρῳ ἔχον τὴν ὕπαρξιν 224а,3-7 (a,1-2). Срв.
236а,21-23 (a,7-8); 223г,28-224а,2 (d,7-224a,1).
63. Вж. 223г,26-224а,3 (d,7-224a,1).
64. сълѹчаи͗ же въ сѹштии͗ раꙁѹмѣваѥ͗мо – συμβεβηκὸς δὲ τὸ ἐν τῇ οὐσίᾳ θεωρούμενον
224а,10-12 (a,3-4).
65. ѥже не сѫшьно ѥсть⸱ нъ въ подълежаштиимь сѫштиимь състоить сѧ⸱ и ѥсть льꙁѣ томѹ же
бꙑти и не бꙑти нѣкомѹ – ὃ μὴ οὐσιῶδές ἐστιν ἀλλ΄ ἐν ὑποκειμένῳ τῇ οὐσίᾳ ὑφίσταται
καὶ ἐνδέχεται τὸ αὐτὸ ὑπάρχειν καὶ μὴ ὑπάρχειν 230б,7-13 (b,4-5).
66. сълѹчаи͗ же ѥ͗сть ѥ͗же бꙑва и͗ о͗тъбꙑва кромѣ подълежаштаа͗го тьл͗ѧ рекъше ѥ͗же не сѫшьно
ѥ͗сть⸱ нъ въ подълежаштии͗мь сѫштии͗мь състои͗ть сѧ⸱ и͗ ѥ͗сть льꙁѣ томѹ же бꙑти и͗ не
бꙑти – συμβεβηκὸς δέ ἐστιν, ὃ γίνεται καὶ ἀπογίνεται χωρὶς τῆς τοῦ ὑποκειμένου
φθορᾶς, τουτέστιν ὃ μὴ οὐσιῶδές ἐστιν, ἀλλ΄ ἐν ὑποκειμένῳ τῇ οὐσίᾳ ὑφίσταται καὶ
ἐνδέχεται τὸ αὐτὸ ὑπάρχειν καὶ μὴ 230б,4-12 (b,3-5).
67. а сѫштиѥ – αʹ οὐσία 234г,17-18 (d,4).

68. количьство ѹ͗бо ѥ͗сть сама та мѣра мѣрѧштиꙗ͗ и͗ чьтѹштиꙗ͗ – ποσότης μέν ἐστιν αὐτὸ τὸ
μέτρον... μετρῶν καὶ ὁ ἀριθμῶν 231в,22-25 (c,7). Трябва да се отбележи, че тук
преводът не е точен. В него се пропуска част от гръцкия текст и съответно е нару-
шено съгласуването – на мястото на многоточието там стои „καὶ ὁ ἀριθμός”. Т.е. в
оригинала е казано: количество е самата мяра и числото, което измерва и отброява.
69. Тук преводачът е заменил количество с мяра, в продължение на споменатата по-горе
грешка в превода, водеща до отъждествяването им в определението за количество.
70. Вж. 231г,26f (d,6).
71. Вж. 231в,29-г,3 (c,9-d,1).
72. съдрьжаштаꙗ͗ же сѧ ѥ͗гда ѥ͗сть мѣримоѥ͗ – συνεχῆ δέ, ὅτε ἕν ἐστι τὸ μετρούμενον 231г,16-18
(d,4).
73. Вж. 231г,3-5 (d,1f).
74. Вж. 232а,5-8 (a,2).
75. По-конкретно става дума за трите измерения – дължина, широчина и дълбочина:
дал͗ьство же рекъше длъгота широта глѹбꙑн͗и – διάστημα δὲ οἷον μῆκος πλάτος βάθος
232а,11-13 (a,3).
76. число же наричеть сѧ рекъше раꙁночьтомоѥ͗... и͗ м͗ножьство и͗ врѣмѧ и͗ растоꙗ͗ниꙗ͗ – ποσὸν
τοίνυν λέγεται, ἤτοι καὶ ποσότης... καὶ ὄγκος, καὶ χρόνος, καὶ τὰ διαστήματα 231г,27-
232а,2 (d,6-232a,1).
77. каьство ͗сть въсѫщьнаꙗ͗ сла⸱ рекъше о͗ родѣхъ ѹ͗бо съставьнаꙗ͗ роꙁльꙗ͗ – ποιότης ἐστὶν
ἐνούσιος δύναμις οἷον ἐπὶ μὲν τῶν γενῶν αἱ συστατικαὶ διαφοραί 232a16-19 (232a,5).
78. нареть бо сѧ о͗ва по ѹ͗стро͗ню͗ ово по нравѹ рекъше по дѣ͗ствѹ – Λέγεται γὰρ ἡ μὲν κατ'
ἐπιτηδειότητα, ἡ δὲ καθ' ἕξιν, ἤγουν ἐνέργειαν 232б,28-в,2 (b,8-c,1). За тези два вида
действителност може да се прочете напр. у Йоан Филопон – вж. Срещу Прокъл 2002:
216. Там сме установили нормата на превод на новобългарски, която възприемаме
и тук.
79. За това единство на възможност и действителност може да се види в Христов (2000),
lxii-ixiv. Там те са разгледани в контекста на Аристотеловата „Метафизика” чрез
понятията за кинетична и метафизическа възможност и действителност.
80. Вж. 232в,2-14 (c,1-4).
81. Вж. о͑ ͗мѣн͗⸱ ͗ нестатъц͗ – Περὶ ἕξεως καὶ στερήσεως 231б,13-д,19 (b7-231c,1)
82. Вж. о͑ сѫпротвьнꙑ͗хъ – Περὶ ἀντικειμένων 233a17-в17 (a6-c4).
83. Срв. 231б,19 (b,9) и 232б,15f (b,4); 232б,18 (b,5).
84. Вж. Аристотел, Органон 2008, 392 (бел. 1).
85. Вж. Arist. Cat. 10, 12b26-13a36, Аристотел, Органон 2008, 66-69.
86. и͑мѣниѥ же ѥ͗сть ѥ͗же по сѫштиѭ͗ комѹжьдо дѣи͗ство и͗ цѣлоѥ͗ – ἕξις δέ ἐστιν ἡ κατὰ φύσιν
ἑκάστου ἐνέργεια καὶ ὁλοκληρία 231б,14-17 (b,8).
87. тѣхъ же неполѹчениѥ͗⸱ и͗ погрѣшениѥ͗⸱ и͗ съпроста погꙑбениѥ͗ глеть сѧ нестатъкъ – ἡ δὲ
τούτων ἀτευξία καὶ διαμάρτησις, καὶ καθόλου ἀναίρεσις λέγεται στέρησις 231б,22-27
(b,10-11);
88. раꙁличьноѥ͗ же и͗мѣниѥ͗ ѥсть⸱ съ лю͗бъвьѭ͗ и͗мьже и͗мѣниѥ͗ ѹ͗бо неѹ͗добопрѣмѣньно ѥ͗с ть⸱
л͗юбꙑ же о͗тъпрѧтаѭ͗штиꙗ͗ сѧ о͗тъ и͗мѣниꙗ͗⸱ ѹдобопрѣмѣньно ѥсть – διαφέρει δὲ ἡ ἕξις
τῆς διαθέσεως διότι ἡ μὲν ἕξις δυσμετάθετός ἐστιν, ἡ δὲ διάθεσις ἡ ἀντιδιαστελλομένη τῇ
ἕξει εὐμετάβλητός ἐστιν 231б,27-в,6 (b,11-c,2). Срв. 231в,6-12 (c,2-3).
89. къ комѹ сѫть ѥ͗ликоже сама ꙗ͗же сѫть и͗нѣхъ наричѫть сѧ сѫшта и͗ли ꙗ͗коже како и͗нако
и͗мѹть къ и͗номѹ – τῶν πρός τί εἰσιν, ὅσα αὐτά, ἅπερ ἐστίν, ἑτέρων εἶναι λέγεται ἢ ὅπως
οὖν ἄλλως ἔχει πρὸς ἕτερον 233а,10-16 (a,4-5). Срв. Arist. Cat. 7 6a36f и Аристотел,
Органон 2008: 34-35.
90. Вижда се, че старобългарският превод допуска омонимия между отношението и
състоянието (любꙑ -διάθεσις).
91. Античният произход на този пример е съвсем очевиден. Виж Arist. Cat. 7 6b29f и
Аристотел, Органон 2008: 38-39.
92. Вж. 232г,17-233а,4 (233d,6-233а,1). Срв. Arist. Cat. 7 6a37-b1 и Аристотел, Органон 2008: 34-
37.
93. Вж. 233а,4-9 (233а,3f). Срв. Arist. Cat. 7 6b2-6 и Аристотел, Органон 2008: 36-37.
94. В нашия превод на „Категории” те са предадени съответно като: място [„къде”], време
[„кога”], действие, претърпяване, положение и наличие. Вж. Arist. Cat. 4 1b26f и
Аристотел, Органон 2008: 12-13.
95. десѧть бо вьсѣхъ ѥ͗сть о͗глаголании͗ рекъше прѣродьни роди⸱ на нѧже въꙁносить сѧ вьсѧкъ
гласъ⸱ рекъше и͗мѧ просто глемо – δέκα γάρ εἰσιν αἱ πᾶσαι κατηγορίαι, ἤτοι τὰ
γενικώτατα γένη, ὑφ΄ ἃς ἀναφέρεται πᾶσα φωνή, ἤγουν προσηγορία ἁπλῶς λεγομένη
234г,10-17 (d,2-4).
96. родъ ѹ͗бо паче родьнꙑи͗ ѥ͗сть въ ни͗хъ сѹштиѥ͗⸱ и͗мьже то вьсѣхъ родовъ родъ ѥ͗сть⸱ се же
ѥ͗ родъ прѣродьнꙑи͗ – γένος οὖν γενικώτατόν ἐστι παρ΄ αὐτοῖς ἡ οὐσία, καθ΄ ὅτι αὐτὴ μὲν
τῶν ὅλων γενῶν γένος ἐστίν, αὕτη δὲ γένος γενικώτατον 227б,26-в,2 (b,7-c,1); ѥ͗сть ѹ͗бо
прѣродьнꙑи͗ родъ рекъше сѫштиѥ͗ о͗бьште⸱ сирѣчь о͗бьште о͗ м͗ногꙑи͗хъ глемоѥ͗ – ἔστιν οὖν
τὸ γενικώτατον γένος ἤγουν ἡ οὐσία κοινόν τουτέστι κοινῶς κατὰ πολλῶν λεγόμενον
227г,17-21 (d,4-5); нарицаю͗ть ѹбо сѹштеѥ͗ паче родьнꙑи͗ родъ – καλοῦσιν οὖν τὴν μὲν
οὐσίαν γενικώτατον γένος 227б,18-20 (b,5); вьсѣхъ родовъ родъ ѥ͗сть се же ѥ͗ родъ
прѣродьнꙑи͗ – τῶν ὅλων γενῶν γένος ἐστίν, αὕτη δὲ γένος γενικώτατον 227б,29-в,2 (b,8-
c,1).
97. да вънѣшьни͗и͗ ѹ͗бо прьвоѥ͗ вьсѣхъ видовъ же и͗ родовъ сѫштиѥ͗ о͗глаѭ͗ть⸱ и͗ о͗тъ того
подоб͗но творѧть раꙁдѣлꙑ – οἱ οὖν ἔξω πρώτην ἁπάντων εἰδῶν τε καὶ γενῶν τὴν οὐσίαν
κατηγοροῦσι καὶ ἐκ ταύτης ἀκολούθως ποιοῦνται τὴν διαίρεσιν 227а,6-12 (a,2-3);
98. и͗нородьнаꙗ же сѫть ѥ͗ликоже подъ и͗нѣмь ти и͗нѣмь о͗глаголаниѥ͗мь сѫть – ἑτερογενῆ δέ
εἰσιν, ὅσα ὑπὸ ἄλλην καὶ ἄλλην κατηγορίαν εἰσίν 235а,17-21 (a,4f).
99. є͗динородьнаꙗ͗ ѹбо сѹть ѥликоже подъ тѣмьжде о͗глаголаниѥ͗мь подъчинѧ͗ѭть сѧ⸱ рекъше
ѥ͗ликоже сѫть подъ сѫштиѥмь такожде же и͗ о͗ инѣхъ ѳ о͗глаголании͗хъ – ὁμογενῆ μέν
εἰσιν, ὅσα ὑπὸ τὴν αὐτὴν κατηγορίαν τάσσονται· οἷον ὅσα ἐστὶν ὑπὸ τὴν οὐσίαν, ὁμοίως
καὶ ἐπὶ τῶν ἄλλων θʹ κατηγοριῶν 234г,2-10 (d,1-2).
100. Вж. Аристотел, Метафизика 2000: 323-324 (бел. 41). Срв. Аристотел, Органон 2008: 394.
101. Вж. Porph. Isag. 1,18-2,17, Порфирий, Въведение, 1992: 93-94.
102. Вж. 227в2-20 (c,1-5).
103. родъ наричѫть⸱ раꙁдѣл͗ѧѥ͗моѥ͗ въ видꙑ ѥ͗же и͗ ѹ͗ставл͗ѧѭ͗ште глють⸱ родъ ѥ͗сть ѥ͗же о͗
многꙑи͗хъ и͗ подобьнꙑи͗хъ въ видѹ въ томь въ н͗емьже чьто ѥ͗сть о͗глаголаѥ͗моѥ͗ – γένος
λέγουσι τὸ διαιρούμενον εἰς εἴδη, ὃ καὶ ὁριζόμενοι λέγουσιν· γένος ἐστι τὸ κατὰ πλειόνων
καὶ διαφερόντων τῷ εἴδει ἐν τῷ τί ἐστι κατηγορούμενον 227в,13-21 (c,4f).
104. родове о͗глаголаѭ͗ть сѧ видовъ⸱ видове бо чѧстьнѣи͗ше сѫ родовъ – τὰ γένη κατηγοροῦνται
τῶν εἰδῶν... τὰ γὰρ εἴδη μερικώτερά εἰσιν τῶν γενῶν 233г,12-15 (d,3-5); родъ бо наричѫть
ѥ͗же можеть по раꙁличьнꙑи͗мъ глати сѧ видомъ – γένος γὰρ λέγουσι τὸ δυνάμενον

κοινῶς κατὰ διαφόρων λεχθῆναι εἰδῶν 227б,20-24 (b,6-7).
105. видъ же ѥ͗сть подъчинѧ͗ѥ͗моѥ͗ по родъ – εἶδος δὲ τὸ ταττόμενον ὑπὸ τὸ γένος 227б,24-26
(b,7); глеть же сѧ пакꙑ видъ⸱ подъчинѧ͗ѥ͗моѥ͗ подъ родъ⸱ рекъше о͗тъ рода роꙁдѣлѧ͗ѥ͗моѥ͗
– λέγεται πάλιν εἶδος τὸ τασσόμενον ὑπὸ τὸ γένος, ἤγουν τὸ ἐκ τοῦ γένους διαιρούμενον
227в,27-г,2 (c,7-d,1).
106. раꙁличиѥ͗ же ѥ͗сть ѥ͗же о͗ многꙑи͗хъ и раꙁличьнꙑи͗хъ видомъ ѥ͗же въ коѥмь ч͗то ѥ͗с ть⸱
оглаголаѥмо – διαφορὰ δέ ἐστι τὸ κατὰ πλειόνων καὶ διαφερόντων τῷ εἴδει ἐν τῷ τί ἐστι
κατηγορούμενον 229г,6-10 (d,3f).
107. раꙁличьѥ͗ ѥ͗сть вешть ѥ͗же прѣмѣнѧ͗ѥ͗ть дрѹгъ о͗тъ дрѹга⸱ о͗ ни͗хъже сама о͗глаголаѥ͗ма
ѥ͗сть – διαφορά ἐστι πρᾶγμα, ὃ διαλλάττει ἀλλήλων τὰ καθ΄ ὧν αὐτῇ κατηγορεῖται
229г,10-15 (d,4f).
108. 229г15-17 (d,5).
109. о͗бьштеѥ͗ ѹбо раꙁличьѥ͗ ѥ͗сть⸱ раꙁлѹченꙑи͗ сълѹчаи – κοινῶς μὲν οὖν διαφορά ἐστι τὸ
χωριστὸν συμβεβηκός 230б,22-25 (b,8).
110. Например учеността е отделима от Иван, понеже той е самият себе си и без нея.
Нейното наличие или отсъствие в различни периоди от живота му обаче позволява
да бъде класифициран по различен начин.
111. свои͗тьнѣ же раꙁличьѥ ѥ͗сть⸱ нео͗тълѹчаѥ͗мꙑи͗ сълѹчаи͗ – ἰδίως δὲ διαφορά ἐστι τὸ
ἀχώριστον συμβεβηκός 230в,14-17 (c,3-4);
112. 230в,22-26 (c,6-7). Срв. 229г,21-28 (d,6-8).
113. осѫштьна раꙁличьꙗ – ἐπουσιώδεις διαφοραὶ 230а,28 (a,6).
114. и вс͗ѧ и͗миже раꙁличѫѥ͗ видъ о͗тъ вида⸱ ѥ͗стьствьноѥ͗⸱ и͗ сѫщьноѥ͗⸱ и͗ съставьноѥ͗⸱ и͗
видотвореноѥ͗ раꙁличьѥ͗ – καὶ πάντα, οἷς διαφέρει εἶδος εἴδους, φυσικὴ καὶ οὐσιώδης, καὶ
συστατική, καὶ εἰδοποιὸς διαφορά 230а,7-12 (a,1-2).
115. 230б,19-в,27 (b,6-c,6). Характерно е, че признакът, разграничаващ съпътстващото от
същността е, че то не е същностно (сѫщьноѥ – οὐσιώδες).
116. Приведеният по-горе цитат, изброяващ характеристиките, чрез които се именува
този вид различие, завършва с това, че то е и качество (καὶ ποιότης) 230а,7-12 (a,1-2).
117. Вж. 230а,27-б,2 (a,6f).
118. Вж. 227в,24-27 (c,6f).
119. глеть же сѧ пакꙑ видъ⸱ подъч(и)нѧ͗ѥ͗моѥ͗ подъ родъ⸱ рекъше о͗тъ рода роꙁдѣлѧ͗ѥ͗моѥ͗ –
λέγεται πάλιν εἶδος τὸ τασσόμενον ὑπὸ τὸ γένος, ἤγουν τὸ ἐκ τοῦ γένους διαιρούμενον
227в,27-г,2 (c,7-d,1);
120. такожде же и͗ родове о͗глаголаѭ͗ть сѧ видовъ⸱ видове бо чѧстьнѣи͗ше сѫ родовъ – τὰ γένη
κατηγοροῦνται τῶν εἰδῶν... τὰ γὰρ εἴδη μερικώτερά εἰσιν τῶν γενῶν 233г,11-15 (d,3-5).
121. кѹпьновидьно же сѫть ѥ͗ликоже подъ тъжд͗е видъ въчинѧ͗ѭ͗ть сѧ и͗ прио͗бьштаѭ͗ть сѧ⸱
словеси сѫштьнѹмѹ – ὁμοειδῆ δέ εἰσιν, ὅσα ὑπὸ τὸ αὐτὸ εἶδος τάσσονται καὶ κοινωνοῦσι
τῷ λόγῳ τῆς οὐσίας 235б,1-6 (b,1).
122. свои͗тьно ѥ͗сть въ не͗мьже ѥ͗сть несъврьшаꙗ͗ ѥ͗мѹ сѫштиꙗ͗ и͗ли съпроста въ ѥ͗стьствьнꙑи͗
ѥ͗го раꙁѹмъ приѥ͗мл͗емо – ἴδιόν ἐστιν, ᾧτινι μὲν ὑπάρχει, μὴ συμπληροῦν δὲ αὐτοῦ τὴν
οὐσίαν ἢ ὅλον τὸν τῆς φύσεως αὐτοῦ λόγον παραλαμβανόμενον 230г,3-8 (d,1-3).
123. да то ѹ͗бо свои͗тьна и͗стовоѥ͗ да наричѫть сѧ⸱ ѥ͗ликоже прилагаѥ͗ма не сѫть лиха не
прилагаѥ͗ма же нестатъка не творѧть – ἐκεῖνα οὖν ἴδια κυρίως λεγέσθω, ὅσα
προστιθέμενα μὲν οὐ περιττεύουσιν, μὴ προστιθέμενα δὲ οὐκ ἐλλείπουσιν 230г,25-231а,2

(d,7-231a,1).
124. небонъ вс͗и такожде живемъ и͗ движемъ сѧ и͗ ѥ͗смъ⸱ и͗мать же къжьдо насъ своꙗ͗ нѣкаꙗ͗⸱
и͗миже о͗тълѹчѧѭ͗ть сѧ о͗тъ члкъ – πάντες ὡσαύτως ζῶμεν καὶ κινούμεθα, καί ἐσμεν,
ἔχει δὲ ἕκαστος ἡμῶν ἴδιά τινα, οἷς τῶν ἄλλων χωρίζεται ἀνθρώπων 226б,4-10 (b,1-3).
125. свои͗тьно бо ѥ͗сть ѥ͗же ѥ͗диномѹ ѥ͗стьствѹ строить сѧ и͗ въꙁвраштаѥ͗ть сѧ на ѹ͗ставьноѥ͗ –
ἴδιον γάρ ἐστι τὸ μιᾷ φύσει ἁρμόζον καὶ ἀντιστρέφον πρὸς τὸ ὁριστικόν 231б,8-12 (b,5f).
126. и͗ видъ о͗глаѥ͗ть сѧ⸱ о͗тъ о͗бьдрьжимꙑи͗хъ о͗тъ н͗его рекъше собьство а͗кꙑ вьсѧчьскоѥ͗
нерасѣкомоѥ͗ же рекъше собьство⸱ не о͗глаголаѥ͗ть вида⸱ чѧстьнѣѥ͗ бо ѥ͗сть вида собьство –
καὶ τὸ εἶδος κατηγορεῖται τῶν ὑπ΄ αὐτοῦ περιεχομένων... ἤγουν ὑποστάσεων ὡς
καθολικώτερον, τὸ δὲ ἄτομον, ἤγουν ἡ ὑπόστασι,ς οὐ κατηγορεῖται τοῦ εἴδους.
μερικωτέρα γάρ ἐστιν τοῦ εἴδους ἡ ὑπόστασις 234а,5-14 (a,2-4).
127. нео͗търѣꙁаѥ͗мо же свои͗тьно рекъше вь себѣ състоꙗ͗ сѧ и͗ о͗ м͗ногꙑи͗хъ решти сѧ не могꙑ – τὸ
δὲ ἄτομον ἴδιον, τουτέστιν ἐν ἑαυτῷ περιϊστάμενον καὶ κατὰ πολλῶν λεχθῆναι μὴ
δυνάμενον 227г,21-25 (d,5f).
128. о͗въгда же и͗ ѥ͗же ѥ͗мѹ своѥ͗ собьство рекъше нерасѣкаѥ͗мо ꙗ͗влѧѥ͗ть⸱ и͗же и͗стовѣ не
въсобл͗ено нъ собьство ѥ͗сть⸱ и͗ наричеть сѧ – ποτὲ δὲ καὶ τὴν καθ΄ αὑτὸ ὑπόστασιν, ἤγουν
τὸ ἄτομον δηλοῖ, ὅπερ κυρίως οὐκ ἐνυπόστατον, ἀλλ΄ ὑπόστασίς ἐστίν τε καὶ λέγεται
235в,23-29 (c,8-10); нерасѣкаѥ͗моѥ͗ же собьство рекъше лице нарекоша – τὸ δὲ ἄτομον
ὑπόστασιν, ἤγουν πρόσωπον ἐπωνόμασαν 228а,23-25 (a,6-7).
129. Вж. 227г,11-12 (d,3).
130. видъ же ѥ͗сть подъч(и)нѧ͗ѥ͗моѥ͗ по родъ – εἶδος δὲ τὸ ταττόμενον ὑπὸ τὸ γένος 227б,24-26
(b,7); глеть же сѧ пакꙑ видъ⸱ подъчинѧ͗ѥ͗моѥ͗ подъ родъ⸱ рекъше о͗тъ рода роꙁдѣлѧ͗ѥ͗моѥ͗
– λέγεται πάλιν εἶδος τὸ τασσόμενον ὑπὸ τὸ γένος, ἤγουν τὸ ἐκ τοῦ γένους διαιρούμενον
227в,27-г,2 (c,7-d,1).
131. о͗бьште⸱ сирѣчь о͗бьште о͗ м͗ногꙑи͗хъ глемоѥ͗ – κοινόν, τουτέστι κοινῶς κατὰ πολλῶν
λεγόμενον 227г,19-21 (d,5).
132. Вж. 233d,11-234b,3 (233d,3-234b,1); 234а,21-27 (a,6-8); 233г,12-15 (d,3-5).
133. о͗ бол͗ьши же ѥ͗гда вьсѧчьскаꙗ͗ о͗глаѭ͗ть сѧ чѧстьнꙑи͗хъ⸱ вьсѧчьскаꙗ͗ ѹ͗бо сѫть сѫщаꙗ͗ вꙑше
чѧстьнѣи͗ша⸱ ꙗже ниже – ἐπὶ πλέον μέν, ὅτε τὰ καθολικώτερα κατηγοροῦνται τῶν
μερικωτέρων· καθολικώτερα οὖν εἰσιν τὰ ἐπάνω, μερικώτερα δὲ τὰ ὑποκάτω 233в,23-29
(c,7-8).
134. Вж. напр. 228в,1-2 (c,1); 228б,24f (b,7).
135. Вж. 231в,16-17 (c,4). Срв. 227б,17f (b,4-5); 236б,18 (b,5).
136. Вж. 233г,11-234б,3 (233d,3-234b,1); 233г,12-15 (d,3-5).
137. о͗ньсица члкъ – ὁ δεῖνα ἄνθρωπος 231в,16-17 (c,4). Срв. 236б,18 (b,5); 227б,16-18 (b,4-5).
138. члкъ бо о͗ньсица рекъше о͗тъдѣлѧѥ͗мꙑи͗⸱ а͗ не просто члкъ – ἄνθρωπος γὰρ ὁ δεῖνα,
τουτέστιν ὁ διοριζόμενος, καὶ οὐχ ἁπλῶς ἄνθρωπος 228б,11-14 (b,3-4).
139. вьсе о͗глаголаниѥ͗мь и͗ли и͗ о͗ м͗ноꙁѣ глеть сѧ и͗ бꙑваѥ͗⸱ и͗ли о͗ равьнъи͗хъ⸱ о͗ мън͗ьши же
николиже – πᾶσα κατηγορία ἢ ἐπὶ πλέον λέγεται καὶ γίνεται, ἢ ἐπίσης, ἐπ΄ ἔλαττον δὲ
οὐδέποτε 233в,19-23 (c,6-7).
140. о͗ бол͗ьши же ѥ͗гда вьсѧчьскаꙗ͗ о͗глаѭ͗ть сѧ чѧстьнꙑи͗хъ⸱ вьсѧчьскаꙗ͗ ѹ͗бо сѫть сѫщаꙗ͗ вꙑше
чѧстьнѣи͗ша⸱ ꙗ͗же ниже – ἐπὶ πλέον μέν, ὅτε τὰ καθολικώτερα κατηγοροῦνται τῶν
μερικωτέρων· καθολικώτερα οὖν εἰσιν τὰ ἐπάνω, μερικώτερα δὲ τὰ ὑποκάτω 233в,23-29

(c,7f).
141. Вж. 233d,11-234b,3 (233d,3-234b,1).
142. Вж. 234б,6-14 (b,2-3).
143. Вж. 233б,19 (b,5); 233б,4f (b,1); 233б,6 (b,2).
144. Вж. 233б,11 (b,3); 233б,19 (b,4); 233б,16 (b,4).
145. вьсь лкъ смѣхълвъ – πᾶς ἄνθρωπος γελαστικός 234б,14f (b,4).
146. и͗ творить по нестатъкѹ и͗ по и͗мѣниѭ͗ сѫпротивьнаꙗ͗ – καὶ ποιεῖ τὰ καθ΄ στέρησιν καὶ ἕξιν
ἀντικείμενα 233а,25-28 (a,8).
147. глеть же сѧ о͗боѥ͗ о͗тъвѣтъ и͗ о͗бличениѥ͗⸱ да ѥ͗льма ѹ͗бо вьсемѹ наповѣштанию͗ сѫпротивъ ѥ͗
о͗тъвѣтъ – λέγεται δὲ ἀμφότερα ἀπόφασις καὶ ἀντίφασις, ἐπεὶ οὖν πάσῃ καταφάσει
ἀντίκειται ἀπόφασις 233б,11-16 (b,3-4).
148. да о͗тъвѣтъ сѫпротивьнъ сꙑ наповѣштаниѭ͗ и͗ повѣштаниѥ͗ сѫпротивьно сꙑ о͗тъвѣтѫ⸱
сѫпротиворѣчиѥ͗ сѧ наричеть – ἡ ἀπόφασις ἀντικειμένη τῇ καταφάσει καὶ ἡ κατάφασις
ἀντικειμένη τῇ ἀποφάσει ἀντίφασις λέγεται 233б,19-25 (b,4-5).
149. За Аристотеловото учение за истината вж. Христов 2000: lix-lx.
150. да нѹждѧ ѥ͗ ѥ͗диномѹ лъгати⸱ а͗ дрѹгомѹ и͗стинѹ вѣштати⸱ да погѹбениѥ͗мь ѹ͗б о
ѥ͗диного дрѫга о͗ставл͗ѧѥ͗ть сѧ⸱ погѹбл͗ѧѥ͗мѹ бо наповѣштаниѭ͗⸱ о͗тъвѣштаниѥ͗
съставл͗ѧѥ͗ть сѧ – καὶ ἀνάγκη τὴν μίαν ψεύδεσθαι καὶ τὴν μίαν ἀληθεύειν· τῇ οὖν
ἀναιρέσει τῆς μιᾶς ἡ ἑτέρα συνίσταται. ἀναιρουμένης γὰρ τῆς καταφάσεως ἡ ἀπόφασις
συνίσταται 233б,25-в,6 (b,5-c,1).
151. Вж. 233в,11-17 (c,3f).
152. свои͗тьно бо ѥ͗сть ѥ͗же ѥ͗диномѹ ѥ͗стьствѹ строи͗ть сѧ и͗ въꙁвраштаѥ͗ть сѧ на ѹ͗ставьноѥ͗ –
ἴδιον γάρ ἐστι τὸ μιᾷ φύσει ἁρμόζον καὶ ἀντιστρέφον πρὸς τὸ ὁριστικόν 231б,8-12 (b,5f).
153. Вж. 231б,2-8 (b,3-5); 230г,10-17 (d,3-5);.
154. въꙁвраштаа͗ть сѧ къ себѣ – ἀντιστρέφει πρὸς ἀλλήλα 232г,9-11 (d,3f).
155. не въꙁвраштаѥ͗ть сѧ слово⸱ не бо ѥ͗льмаже собьство сѫштеѥ͗⸱ то да и͗ сѫштеѥ͗ собьство
бѹдеть – οὐκ ἀντιστρέφει ὁ λόγος· οὐ γὰρ ἐπειδὴ ἡ ὑπόστασις οὐσία, ἤδη καὶ ἡ οὐσία
ὑπόστασίς 228б,18-22 (b,5f).
156. Вж. 233d,11-234b,3 (233d,3-234b,1); 234а,9-14 (a,3f).
157. Вж. Arist. APo. A.22 83a21, B.3 90b16, B.6 92a6, B.8 93а5f; Top. A.4 101b21f, A.18 108a38-b1;
Met. Z.4 1029b21; Аристотел, Органон 2009: 666 (бел. 138), 675 (бел. 202), 677 (бел. 213),
678 (бел. 223), 692 (бел. 21), 698 (бел. 68); Метафизика 2000: 334 (бел. 30). По същество
τὸ τί ἐστι, което представлява субстантивация на Сократовото питане „τί ἐστι;”
означава онова, до което достигаме чрез отговора на него – отговор, който трябва
да представлява определение. Т.е. така се обозначава същността.
158. да сѫштиѥ͗ ѹ͗бо моштьно раꙁлѹчениѥ͗мь тъкмо ѹ͗каꙁати – τὴν μὲν οὐσίαν δυνατὸν δι΄
ὁρισμοῦ μόνον παραστῆσαι 228г,27-229а,1 (d,8-229a,1).
159. о͗тълѹчаꙗ͗ чьто ѥ͗сть человѣкъ⸱ рекѹ ꙗ͗ко животъ словесьнь съмрьтьнъ⸱ и͗ до коньца и
ѹ͗кажѫ чьто ѥ͗сть – ὁριζόμενος τί ἐστιν ἄνθρωπος. φημί, ὅτι ζῶον λογικόν, θνητόν. καὶ
εἰσπλήρης αὐτὸν παρέστησα τί ἐστι 230г,17-22 (d,5-6). Срв. 229а,10-13 (a,3), 229а,1-10
(a,1-3);.
160. собьство же немоштьно ѥ͗ о͗тълѹчениѥ͗мь ѹ͗каꙁати⸱ нъ тъчьѭ͗ подъписаниѥ͗мь – ἀδύνατον
δι΄ ὁρισμοῦ παραστῆσαι, ἀλλὰ διὰ μόνης ὑπογραφῆς 229а,13-17 (a,4).
161. съи͗менъноѥ͗ ѡ͗ ѹ͗бо о͗глаголаниѥ͗ ѥ͗сть ѥ͗гда и͗ и͗мѧ и͗ ѹ͗ставъ самъ тъ и͗меньнꙑи͗ приѥ͗мл͗еть
– συνώνυμος μὲν κατηγορία ἐστίν, ὅτε καὶ τὸ ὄνομα, καὶ τὸν ὅρον αὐτὸν τοῦ ὀνόματος
δέχεται 234б,22-26 (b,7f).
162. ѥ͗динои͗менито же о͗гланиѥ͗ ѥ͗гда и͗мѧ ѹ͗бо приѥ͗мл͗еть а͗ ѹ͗става никакоже – ὁμώνυμος δὲ
κατηγορία ἐστίν, ὅτε τὸ μὲν ὄνομα δέχεται, τὸν δὲ ὅρον οὐδαμῶς 234в,9-13 (c,5).
163. сѹштьноѥ͗ и͗мѧ о͗тъ бꙑтьнаа͗го слова прѣведоно – τὸ τῆς οὐσίας ὄνομα ἀπὸ τοῦ εἶναι
ῥήματος παρῆχθαι 223г,2-4 (d,1); небонъ и͗ сѫштиѥ͗ бꙑтьꙗ͗ ради наричеть сѧ – καὶ γὰρ ἡ
οὐσία παρὰ τὸ εἶναι λέγεται 225б,9-11 (b,3).
164. ѥ͗стьство и͗мьже ѥ͗сть – ἡ φύσις παρὰ τὸ πεφυκέναι 225б,12f (b,3f).
165. готовословл͗ено⸱ же ѥ͗ собьствьноѥ͗ и͗мѧ и͗мьже собомь състои͗ть сѧ и͗ ѥ͗сть – ἐτυμολογεῖται δὲ
καὶ τὸ τῆς ὑποστάσεως ὄνομα παρὰ τὸ ὑφεστᾶναι καὶ ὑπάρχειν 226а,14-17 (a,4-5).
166. качьство ѹ͗бо ѥ͗сть по немѹже каци дрѹꙁии͗ наричѫть сѧ⸱ съ и͗мене ꙗ͗коже приѥ͗млю͗ште о͗тъ
не͗го – ποιότης οὖν ἐστιν, καθ΄ ἣν ποιότητες ὀνομάζονται παρωνύμως 232б,11-15 (b,3-4).
Тук за паронимия говорим в антично-средновековния смисъл на тази дума.
167. Изключение прави единствено [426] 29 въпрос. На Максим Изповедник За разликата
между същността и природата според езическите философи, който представя
античната традиция на тези понятия.
168. 226г,13 (d,4); 229б,21f (b,6); 235г,7 (d,2); 236а,10 (a,3); 236б,3f (b,1f); 236б,17 (b,5); 225а,25f
(a,6); 235б,20 (b,5); 234а,20f (a,6); 237а,17 (a,5); 228г,16f (d,5f); 229в,18 (c,6); 235г,3 (d,1);
235г,10f (d,3); 236в,29-236г,1 (d,1); 237б,26 (b,9); 223г,16 (d,4); 223г,21f (d,6); 234а,8
(a,2); 228в,23f (c,7); 236г,4f (d,2); 237а,3f (a,1); 226а,14 (a,4); 225г,26 (d,7); 226а,13 (a,4);
228в,14 (c,4); 229г,26 (d,7); 235в,4 (c,1); 236а,2 (a,1); 226а,5f (a,1f); 226в,13 (c,4f); 237б,3f
(b,1f); 227г,26f (d,8); 236г,16 (d,5); 236в,26 (c,7); 236г,8 (d,3); 228б,2 (b,2); 236в,17 (c,6);
228а,23f (a,6); 237б,29 (b,10); 235в,23 (c,9); 237б,19 (b,7); 226г,23 (d,6); 226в,14f (c,4);
229в,1f (c,1); 223б,27f (b,7); 229б,10 (b,3); 229б,26f (b,7); 236а,14 (a,4); 236б,1f (b,1);
236б,12 (b,4); 236г,24 (d,6); 236г,29 (d,8); 229а,13f (a,4); 235г,16 (d,5); 235б,25 (b,6);
229б,28f (b,8); 228в,19 (c,6); 229б,16 (b,5); 226в,4 (c,2); 228в,26f (d,1); 225б,19 (b,6);
228б,21f (b,6); 235в,28 (c,9f); 228б,9 (b,3); 236г,24 (d,7); 235г,22 (d,7); 229б,8 (b,4); 228г,10f
(d,3); 228в,3 (c,3); 226в,7 (c,3); 229б,24 (b,8); 228б,18 (b,5); 226а,25 (a,7); 234а,9f (a,3);
228г,4 (d,2); 228в,9 (c,3); 226а,20 (a,5); 229б,21 (b,6); 229в,15 (c,4); 229г,23f (d,7); 229г,27f
(d,7); 234а,14 (a,4); 235г,21 (d,6); 236а,8f (a,3); 235г,25 (d,7); 228а,25f (a,7); 225б,23 (b,7);
225г,27 (d,8); 230в,24f (c,6); 229в,28f (d,1); 228б,14f (b,4); 236б,20f (b,6); 236б,17 (b,5);
229б,12f (b,5); 228в,22 (c,7); 229в,6 (c,2); 228в,10 (c,4).
169. собьство же немоштьно ѥ͗ о͗тълѹчениѥ͗мь ѹ͗каꙁати⸱ нъ тъчьѭ͗ подъписаниѥ͗мь – τὴν δὲ
ὑπόστασιν ἀδύνατον δι΄ ὁρισμοῦ παραστῆσαι, ἀλλὰ διὰ μόνης ὑπογραφῆς 229а,13-17
(a,4).
170. В този смисъл той е същност, но някаква определена същност: собьство сѫштиѥ͗ ѥ͗сть⸱
нъ сѫштиѥ͗ нѣкоѥ͗ – ἡ ὑπόστασις οὐσία ἐστίν, ἀλλ΄ οὐσία τις 228б,14-16 (b,4f).
171. собьство же хоштеть и͗мѣти сѹштиѥ͗ съ лѹчꙗѥ͗мꙑи͗ми и͗ о͗ себе състоꙗ͗ти сѧ⸱ и͗ чѫтьѥмь
рекъше дѣи͗ствъмь раꙁѹмѣвати се – ἡ δὲ ὑπόστασις θέλει ἔχειν οὐσίαν μετὰ
συμβεβηκότων καὶ καθ΄ αὑτὴν ὑφίστασθαι, καὶ αἰσθήσει, ἤγουν ἐνεργείᾳ θεωρεῖσθαι
225б,23-29 (b,7f).
172. собьство же ѥ͗сть вещь състоꙗ͗шти сѧ и͗ сѹштьна⸱ въ н͗емьже сълѹчаѭ͗штии͗хъ сѧ⸱ съборъ
а͗кꙑ въ ѥ͗динои͗ подълежѧштии͗ вешти⸱ и͗ дѣи͗ствѣ състои͗ть сѧ – ὑπόστασις δέ ἐστι
πρᾶγμα ὑφεστός τε καὶ οὐσιώδες, ἐν ᾧ τὸ τῶν συμβεβηκότων ἄθροισμα ὡς ἐν ἑνὶ
ὑποκειμένῳ πράγματι καὶ ἐνεργείᾳ ὑφέστηκεν 225г,27-226а,5 (d,8-226a,1).
173. съставьна собьствѹ сълѹчивъшаꙗ͗ сѧ – συστατικὰ γὰρ τῆς ὑποστάσεως τὰ συμβεβηκότα

237б,3-5 (b,1-2).
174. собьство бо и͗стовѣ ѥ͗сть ѥ͗же о͗ собѣ състои͗ть сѧ и͗ о͗тъстои͗ть и͗ нарицаѥ͗ть сѧ – ὑπόστασις
γὰρ κυρίως τὸ καθ΄ ἑαυτὸ ἰδιοσυστάτως ὑφιστάμενόν ἐστίν τε καὶ ὀνομάζεται 235г,25-28
(d,7-8). Последният момент за обособеното конституиране на ипостаса е изпуснат в
старобългарския превод.
175. да ѥ͗гда ѹ͗бо бꙑтьѥ͗ ѥ͗го смотрить сѧ тъчьѭ͗⸱ то сѫштеѥ͗ наричеть сѧ⸱ ѥ͗гда ли съ
прѣжегланꙑи͗ми⸱ тогда и͗ собьство – ὅταν μὲν τὸ εἶναι αὐτοῦ σκοπεῖται μόνον, οὐσία
λέγεται, ὅταν δὲ μετὰ τῶν προλεχθέντων, τότε καὶ ὑπόστασις 226в,7-12 (c,2f).
176. нерасѣкаѥ͗моѥ͗ же собьство рекъше лице нарекоша – τὸ δὲ ἄτομον ὑπόστασιν, ἤγουν
πρόσωπον ἐπωνόμασαν 228а,23-25 (a,6f).
177. собьство ѹ͗бо о͗ньсицѫ и͗ли тъгда ѧвлать⸱ въсобьноѥ же сѫштиѥ – ἡ μὲν γὰρ ὑπόστασις τὸν
δεῖνα ἢ τόδε δηλοῖ, τὸ δὲ ἐνυπόστατον τὴν οὐσία 236б,17-20 (b,5f);
178. чѧстьноѥ͗ же нарекоша⸱ нераꙁдраблѧ͗ѥ͗моѥ͗ и͗ лице собьство – τὸ δὲ μερικὸν ἐκάλεσαν ἄτομον
καὶ πρόσωπον καὶ ὑπόστασιν 225б,19-21 (b,5-6).
179. не простоѥ͗ ѥ͗сть къ себе симь роꙁличьѥ͗⸱ сѫштиѥ͗ бо о͗бьштинѹ нѣкакѫ ꙗ͗влѧѥ͗⸱собьство же
свои͗тьноѥ – οὐχ ἡ τυχοῦσα πρὸς ἄλληλα τούτων διαφορά. ἡ μὲν γὰρ οὐσία κοινόν τι εἶναι
δηλοῖ, ἡ δὲ ὑπόστασις ἰδικόν 226а,25-б,1 (a,6-b,1); се и͗мать раꙁличьѥ͗ сѫштиѥ͗ съ
собьствъмь⸱ ѥ͗же и͗ма о͗бьщеѥ͗ къ своитьнѹ͗ѹ͗мѹ – καὶ ταύτην ἔχει τὴν διαφορὰν ἡ οὐσία
πρὸς τὴν ὑπόστασιν, ἣν ἔχει τὸ κοινὸν πρὸς τὸ ἴδιον 226г,23-27 (d,5f).
180. сѹштьноѥ͗ ѹ͗бо и͗мѧ не съприѥ͗мле и͗ собьства⸱ а͗ собьствьноѥ͗ вс͗ѧко иматьї сѫщїе – τὸ μὲν
τῆς οὐσίας ὄνομα οὐ συμπαραλαμβάνει καὶ τὴν ὑπόστασιν, τὸ δὲ τῆς ὑποστάσεως
πάντως ἔχει τὴν οὐσίαν 226в,13-16 (c,4-5).
181. собьство же и͗ лице сѫштеѥ͗ чѧстьно ѥ͗сть – ὑπόστασις δὲ καὶ πρόσωπον οὐσία μερική ἐστιν
228а,25-27 (a,7).
182. собьство сѫштиѥ͗ ѥ͗сть⸱ нъ сѫштиѥ͗ нѣкоѥ͗ – ἡ ὑπόστασις οὐσία ἐστίν, ἀλλ΄ οὐσία τις
228б,14-16 (b,4f);
183. Вж. Христов: 19972.
184. и͗ сѫщиѥ͗ же къ сѫштиѭ͗ съходить сѧ по сълогѹ⸱ собьство же съ собьствъмь не сълагаѥ͗ть
сѧ⸱ нъ прѣмѣнѧ͗ѥт͗ ь сѧ – καὶ οὐσία μὲν πρὸς οὐσίαν συνέρχεται κατὰ σύνθεσιν,
ὑπόστασις δὲ ὑποστάσει οὐ συντίθεται, ἀλλὰ παρατίθεται 229б,18-24 (b,6f);
185. и͗ сѫштиѥ͗ же съ сѫштиѥ͗мь сълагаѥ͗мо⸱ ѥ͗дино собьство твори⸱ собьство же съ собьствомь
прѣмѣнѧ͗ѥ͗мо ни сѫштиꙗ ни собьства⸱ нъ домꙑслимѹѭ нѣкоѭ вещь творить – καὶ οὐσία
μὲν πρὸς οὐσίαν συντιθεμένη μίαν ὑπόστασιν ποιεῖ, ὑπόστασις δὲ πρὸς ὑπόστασιν
παρατιθεμένη οὔτε οὐσίαν, οὔτε ὑπόστασιν, ἀλλὰ περιληπτικόν τι πρᾶγμα ποιεῖ 229б,24-
в,4 (b,7-c,1). В този случай старобългарският преводач не е разбрал смисъла на
оригинала.
186. 225б,21 (b,6); 223б,28 (b,7); 226в,17 (c,6); 226в,18 (c,7); 226г,10 (d,3f); 228а,23f (a,6); 228а,25f
(a,7); 235б,26 (b,6); 236б,20f (b,6).
187. Вж. 225б,19-21 (b,5f); 228а,23-25 (a,6f).
188. лице... м͗нимо же ѥ͗ нѣкако тожде⸱ ꙁнаменавати ѥ͗же и͗ собьство⸱ и͗ли малꙑ и͗ли ничимьже
прѣмѣньно – πρόσωπον... δοκεῖ δέ πως ταὐτὸν σημαίνειν τῇ ὑποστάσει καὶ μικρὸν ἢ οὐδὲν
διαλάττειν 226г,13-20 (d,3-5).
189. лице же ѥ͗сть ѥ͗же свои͗ми дѣи͗ствꙑ и͗ свои͗ствꙑ ꙗ͗влено⸱ и͗ о͗тълѹчено о͗тъ
ѥ͗диноѥ͗стьствьнꙑи͗хъ ѥ͗му подаѥ͗ть о͗бличениѥ͗ – πρόσωπον δέ ἐστιν, ὃ διὰ τῶν οἰκείων
ἐνεργημάτων τε καὶ ἰδιωμάτων ἀρίδηλον καὶ περιωρισμένην τῶν ὁμοφυῶν αὐτοῦ
παρέχεται τὴν ἐμφάνειαν 226в,18-23 (c,7f). да дѣи͗ствъмь ѹ͗бо бꙑваꙗ͗и͗ въ насъ раꙁѹмь
нѣ о͗ къмь⸱ лице то само ѥ͗же дѣиствꙋѥ͗ наричеть сѧ – ἡ οὖν διὰ τῆς ἐνεργείας ἐγγινομένη
τινὸς ἡμῖν γνῶσις πρόσωπον τοῦτο αὐτὸ τὸ ἐνεργοῦν λέγεται 226г,10-15 (d,3f).
190. собьство ѹ͗бо лице о͗тълѹчаѥ͗ть ꙁнаменанънꙑи͗ми свои͗твьми – ἡ μὲν ὑπόστασις πρόσωπον
ἀφορίζει τοῖς χαρακτηριστικοῖς ἰδιώμασιν 236б,20-24 (b,6f).
Библиография
Аристотел, Категории (прев. И. Христов), София, 1992.
Аристотел, Съчинения в 6 тома, т. І. Органон (прев. И. Христов) Част І. Категории, За
тълкуването, Първа аналитика, София, 2008. Част ІI. Втора аналитика, Топика, За
софистическите опровержения, София, 2009.
Аристотел, Съчинения в 6 тома, т. IІ, ч. I. Физика, София, 2012 (прев. Ц. Бояджиев).
Аристотел, Метафизика, София, 2000 (прев. И. Христов и Н. Гочев).
Порфирий, Въведение. //Аристотел, Категории, София, 1992, с. 93-116.
Симеонов сборник (по Светославовия препис от 1073 г.), София, АИ „Проф. Марин
Дринов”.
Том 1. Изследвания и текст, София, 1991.
Том 2. Речник индекс, София, 1993.
Спасителна книга (Гръцкият оригинал на Симеоновия сборник), София, 2008 (прев. П.
Янева и С. Иванов).
Йоан Филопон, За вечността на света срещу Прокъл (III. 1-5). (прев. И. Христов).
//Неоплатонизъм и християнство. Гръцката традиция III-VIв., София, „ЛИК”, 2002, с.
215-217.
Proparaskeue: Theodorus von Raithu, Proparaskeue, ed. Fr. Diekamp. //Analecta patristica
[Orientalia Christiana Analecta 117], Rom 1938, 173-222.
Ахманова, О. С. 1966, Словарь лингвистических терминов, Москва.
Бояджиев, Т.; Куцаров, И.; Пенчев, Й. 1999, Съвременен български език, София.
Верещагин, Е. М. 1971, Из истории возникновения первого литературного языка славян.
Переводческая техника Кирилла и Мефодия, Москва.
Даниленко, В. П. 1977, Русская терминология, Москва.
Илиева, Т. 2012, Богословската терминология в Йоан-Екзарховия превод на
„Богословието” – особености на превода. //Съпоставително езикознание/
Сопоставительное языкознание / Contrastive Linguistics 37, 2012, № 1, 22-37.
Илиева, Т. 2013, Терминологичната лексика в Йоан-Екзарховия превод на „De fide orthodoxa”,
София.
Камчатнов, А. М. 1982, Философская терминология Изборника Святослава 1073 года и ее
перевод //Русская речь, 4 (1982), 67-73.
Кънчева, П. 2009, Българската анатомична терминология днес, София.
Манолова, Л. 1984 Българска терминология, София.
Митрофанова, О. Д. 1973, Отглагольные имена существительные в научных текстах.
//Филологические науки, 1973, № 5, 54-55.
Мострова, Т. 2004, Сложни думи в преводи от XIV век. //Преводите през XIV столетие на
Балканите. Доклади от международната конференция София, 26-28 юни 2003. Под ред.
на Л. Тасева, М. Йовчева, К. Фос, Т. Пентковская, София, 2004, 397-411.
Пейчев, Б. 1977, Философският трактат в Симеоновия сборник, София,.
Попова, М. 1984, Значението и формата на термина в тяхното съотношение. //Български
език, 1984, № 2, 120-129.
Попова, М. 1985, Термини-словосъчетания, София.
Попова, М. 1990, Типология на терминологичната номинация, София.
Попова, М. 20121, Българска терминология, София.
Попова, М. 20122, Теория на терминологията, Велико Търново.
Попова, М.; Колковска, С.; Кабакчиев, К.; Христова, А.; Попов, Б. 1999, Въпроси на
българската терминология, София.
Сидоров, А. И. 1991, Феодор Раифский и Феодор Фаранский. По поводу одного из
авторов „Изборника Святослава” 1073 г. //Древнейшие государства на территории
СССР. Материалы и исследования. 1990 год, Москва, 135-167.
Стефанова, Л. 1970, По някои въпроси на термина и терминотворчеството. //Годишник на
Софийския университет, София, 445-478.
Трубачев, Ю. Н. (ред.) 1974-2008, Этимологический словарь славянских языков. Праславянский
лексический фонд, Вып. 1-34, Москва.
Христов, И. 19971, Християнският неоплатонизъм на Михаил Псел в неговото учение за
субстанцията. //АРХИВ за средновековна философия и култура, Св. IV, София,
„ЛИК”, с. 121-131.
Христов, И. 19972, Понятията същност и ипостас в ХХХVIII писмо на св. Василий Велики.
//АРХИВ за средновековна философия и култура, Св. IV, София, „ЛИК”, с. 31-42.
Христов, И. 19973, Битие и съществуване в дискусията за метода между св. Григорий
Палама и Варлаам. //Хуманизъм. Култура. Религия. София, 37-49.
Христов, И. 2000, Метафизиката в Аристотеловата „Метафизика”. //Аристотел,
Метафизика, София, „СОНМ”, XLI-LXXX.
Христов, И. 2008, Сравнително изследване на превода на Аристотеловите философски
термини на латински и в славянската традиция. //АРХИВ за средновековна
философия и култура, Св. XIV, София, „Изток-Запад”, 335-376.
Христова, А.; Христов, И. 2013, Структурна характеристика на философските термини в
превода на Ареопагитския корпус от Исай Серски. //Съвременни предизвикателства
пред науката, София, „СУБ”.
Чилингиров, А. 2011, Цар Симеоновият Съборникъ от Х век, Т. 1 – 2, Берлин.
Chase, М. La subsistence néoplatonicienne De Porphyre à Théodore de Raithu. –
http://www.academia.edu/525218/La_subsistence_neoplatonicienne_De_Porphyre_a_
Theodore_de_Raithu (accessed on 01.12.2013).
Christova, A., Christov, I. 2013, Lexical Morphology and Syntactic Formation of Philosophical
Terms in the Translation of the Corpus Areopagiticum by the Starets Isaija. //Das Corpus
des Dionysios Areiopagites in der slavischen Übersetzung von Starec Isaija (14. Jahrhundert).
Unter der Leitung von H. Goltz und G. M. Prochorov hrsg. von S. Fahl, J. Harney, D. Fahl (=
Monumenta linguae slavicae dialecti veteris. Fontes et dissertationes, LV), Bd. 5:
Untersuchungen, Freiburg i. Br., 536-566.
Fahl, D., Fahl, S. 2006, Doppelübersetzungen und Paraphrasen in der kirchenslavischen
Übersetzung des Corpus areopagiticum durch den Mönchsgelehrten Isaija.
//Многократните преводи в южнославянското средновековие. Доклади от междуна-
родната конференция, София, 7-9 юли 2005. Под ред. на Л. Тасева, Р. Марти, М.
Йовчева, Т. Пентковская, София, 445-466.
Kuchar, J. 1968, К общей характеристике номинации. //Travaux Linguistigues de Prague 3,

1968.
Man, O. 1964, Postavení slovesa v systému terminologie. //Acta Universitatis Carolinae. –
Philologica 2, Slavica Pragensia 6, 1964, 129-138.
Sels, L. 2006, Lexical diversification versus terminological standardization. John the Exarch’s
Bogoslovie and Šestodnev and parallel 14th-century South Slavonic translations. //
Многократните преводи в южнославянското средновековие. Доклади от международната
конференция, София, 7-9 юли 2005. Под ред. на Л. Тасева, Р. Марти, М. Йовчева, Т.
Пентковская, София, 301-308.
Taseva, L. 2007, Wortbildungstendenzen in den slavischen Synaxarien zum Triodion. //Dar
sloves ny. Festschrift für Christoph Koch zum 65. Geburtstag. Edd. W. Hock, M. Meier-
Brügger, München, 277-287.
Weiher, E. 1972, Zur sprachlichen Rezeption der griechischen philosophischen Terminologie im
Kirchenslavischen. //Anzeiger für slavische Philologie 6 (1972), 138-159.
CONCEPTUAL STRUCTURE AND LINGUISTIC CHARACTERISTICS OF

THE CATEGORIAL AND LOGICAL TERMS IN THE MISCELLANY OF
TZAR SYMEON
/Abstract/
Adriana Christova, Ivan Christov
The Old Bulgarian translation of the so-called Salvific Book, a Byzantine anthology from
the IXth century, which has come to us in an Old Russian translation from the XIth centuary, is
one of the most interesting literary sources from the time of the First Bulgarian Kingdom. Along
with other theological texts, it also includes more abstract content, treating the concepts of
substance, nature and hypostasis according to a categorial framework. Those are excerpts of the
works of St. Maximus the Confessor (Qu. 29 [426], Qu. 30 [429-430]) and of Theodor of Raithu
(Qu. 29 [428]). The translation of these high examples of Christian philosophy – an
interdisciplinary area between philosophy and theology (within the scope of theology) – lays
the bases for the philosophical language of the Orthodox Slavonic tradition. That is why our
research is also interdisciplinary. It examines the categorial and logical concepts in the above-
mentioned parts of the Miscellany from the viewpoint of their philosophical content, along with
the transformation they are subjected to in a Christological context, and also with their
linguistic form as terms.
The integration of philosophical discourse in Christology makes a new emphasis which
challenges the expression of aspects of the God-Man being of the Savior, unknown to Hellenic
thought. Now philosophical concepts have to express the hypostatic presence of the highest
Being (Substance) of God on the one hand and on the other to describe the presence of two
substances (natures) in one hypostasis. That leads to a rethinking and articulation of
philosophical concepts. Firstly, an ontological scheme dating back to the time of the Old
Academy which is fundamental for Aristotle's teaching of the categories, was further
elaborated. Instead of a dyadic (including existing in-itself and related-to) it now becomes a
triadic by adding existing with-other. Secondly, the main concepts of being are put in order of
increasing concretion. That is why the study of the individual existence proper to the Person has
two aspects – abstract categorial and concrete existential. The research of the first of them takes
into account the threefold nature of the categories as forms of being, thought and language. For
that reason, the observation of the ten categories as ontological concepts is conveyed first. Then
they are examined in the framework of Logic as a base for the forms of thought. The terms of
genus and species hierarchy, of propositions and their relations is being examined. Finally, we
study the linguistic aspect of the categories as words – their ethymology as it is represented in
the Miscellany, and their word formation role for the subordinated species. The research on the
concrete existential aspect of the categories demonstrates their use for constructing the
individuality of the hypostasis. Insofar as a difference between hypostasis and person is
admitted here, although there is scarce data about this in the text, we would put forwards a
hypothesis that they form a series of increasing concreteness where the individuality of person
apart from the categories is constituted in its activity.
The linguistic part of the study examines 342 substantive language units – nouns,
substantivated adjectives, adverbs and substantivated term-compounds with a status of
philosophical terms. Out of them, 310 are term-words and 32 term-compounds. The lexical and
morphological term formation is being examined, which includes the prefixes, prefixoids and
suffixes in use. The correspondence between the Greek and Old Bulgarian word forming
suffixes is being observed in a systematical order. It is demonstrated that the number of the
Greek ones are twice fewer than of the Bulgarian – 20 against 48 (41.67%). The most widely
used suffixes are those that are created through the interaction of the suffix *j with other
thematical and suffix elements – this is how 27.1% of all philosophical terms are formed. The
most productive ones among them are the suffixes -н-иѥ (-n-ьj-e) – 16.45% and -иѥ (-ьj-e) – 7.1%.
In second place with 7.74% are the suffixes, formed through a widening of the suffix *v. The
most productive among them is the suffix -ьств-о (-ьstv-o) – 7.1%. In the case of substantivated
adjectives, the most widely used is the suffix -ьн-ъ: 17.42%. Another important observation on
the translation technique is that the translator has quite often substituted one kind of
substantivized language unit for another according to his sense for the native language and the
meaning of the text. So in his translation of 217 Greek terms-nouns, he has substituted them for
substantivated adjectives in 20 instances. Translating 73 Greek terms-substantivated adjectives,
he has substituted them for nouns in 11 instances once with substantivated infinitive and in 4
instances with participle. In his translation of 17 participles, they are substituted for nouns in
five cases and once for a substantivated adjective. Finally, from the three substantivated
infinitives, one is left and the other two are susbtituted with a noun and a substantivated
adjective. These observations as well as the correspondance of the Greek and Old Bulgarian
word-forming suffixes testify against qualifying the translation of the philosophical terms in the
Miscellany as a mechanical morpheme-to-morpheme correspondence. Finally, in the study a
survey of syntactic term formation is being conveyed and all the kinds of term-compounds are
being represented.
From a philosophical point of view, we should also take into account the profoundness
of the text. It includes an outline of main ontological categories developed for the needs of
orthodox theology. The Old Bulgarian translator was faced a serious challenge and his work has
laid really good foundations for the national philosophical culture. Some of the terms he used
form a lasting lexicological layer which is in the basis of the contemporary philosophical use of
words in Bulgarian, Russian and Serbian such as видъ (εἶδος), родъ (γένος), своиство (ἰδιότης),
ѥстьство (φύσις), лишениѥ (στέρησις), бꙑтиѥ (ὕπαρξις, τὸ εἶναι), раꙁѹмъ (λόγος), мѣра
(μέτρον), качьство (ποιότης), количьство (ποσότης), тожьство (ταυτότης) etc. Therefore, this
translation plays a significant role not only in the Bulgarian, but more generally also in the
Slavonic philosophical tradition.

Η Έννοια Της Συνεργίας Στη Διδασκαλία Του Γρηγορίου Νύσσης

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Η Έννοια Της Συνεργίας Στη Διδασκαλία Του Γρηγορίου Νύσσης

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Български философски преглед, кн.

ПОНЯТИЙНА СТРУКТУРА И ЛИНГВИСТИЧНА ХАРАКТЕРИСТИКА

Адриана Христова, Иван Христов

Извършен по поръчка на цар Симеон, старобългарският превод на т. нар.

не бъдат приети като нескромност, но и нашето издание на логическите

На първо място, развитие търпи една основополагаща за Аристотеловото

Второто ни наблюдение за спецификата в превода на онтологическите

станцията (в християнски контекст – същността28), така и τὸ συμβεβηκός –

I. Абстрактно-категориално разглеждане на онтологическите понятия в

Както отбелязахме, основните онтологични понятия са синонимни в тяхното

I.а. Онтологически аспект

отнася видовото различие и по този начин то има пряко отношение към

възприятието (ѫвьство – αἴσθησις) и сетивно възприеманото (ѫмо – αἰσθητόν),

I.b. Логически аспект

I.b.1. Термините и тяхната йерархия

своитьно(ѥ), своѥ (τὸ ἴδιον)

неотърѣꙁаѥмоѥ, непрѣрѣꙁаѥмоѥ, нераꙁдраблꙗѥмоѥ, нерасѣкаѥмоѥ, нерасѣкомоѥ

чѧстьноѥ (τὸ μερικόν)

общи съждения. Например: всеки човек е способен да се смее145. Като термин за

I.b.4. Логически операции

ѹставъ, отълѫчениѥ, раꙁлѫчениѥ (ὁρισμός)

I.c. Езиков аспект

отделните разновидности на дадено качество по паронимия получават

II. Конкретно-екзистенциално разглеждане

себе си и обособено конституирано (ἰδιοσυστάτως)174. Това означава, че той е съ-

първата част от темата. Сега продължаваме с тяхната лингвистична характе-

Наблюденията над философския език в Симеоновия сборник показват

Термините-думи заемат най-голям дял от лексикалния пласт на разглеж-

III.1 Непроизводни (прости) термини-думи

III.2 Производни термини-думи

III.3. Сложни термини-думи

пълнозначни думи (изходни основи) в една сложна производна дума (вж.

III.4. Терминообразуващи морфеми

съложениѥ (παράθεσις), съложениѥ (σύστασις), съставлѥниѥ (σύστασις), съставъ

III.4.b. Терминообразуващи суфикси

ните от тях показва добрата разпределеност в тяхното съответствие. Това е

-α- (n.s.: -η/ᾱ): 26

-ιᾱ- (n.s.: -ίᾱ/-ιᾰ): 25

–ѧ (-m-ę < *-m-en): 1

-σια- (n.s.: -σια): 4

-ο- (n.s.: -ος, -ον): 21

–е (-jо < *(-j-ŏ): 1

-μο- (n.s.: -σμός): 4

-η- (m.: -ης): 2

-δ- (f.: -ς): 2

-κ- (m./f.: -ξ): 1

-ματ- (n.s.: -μα): 24

-ρ- (m./f.: -ρ): 3

-ν- (m.: -ών): 1

-τητ- (n.s.: -της): 34

–и (-jь < *-j-ŏ): 1

-τιδ- (n.s.: -τις): 1

-ι/εj- (f.: -ις): 1

-σι- (n.s.: -σις): 56

–ьств-иѥ (-ьstv-ьj-e < *-ĭstv-ĭj-ŏ): 1

-υ/ι- (m./f.: -υς): 1

non them. adj.: 26

-ι- (n.s.: -ιος): 11

-ικο- (n.s.: -ικός): 11

-το- (n.s.: -(α)τός): 14

Термините-словосъчетания са продукт на лексико-синтактично термино-

IV.1. Разновидности според начина им на свързване

IV.1.a. Термини-словосъчетания без предлог

IV.1.b. Термини-словосъчетания с предлог