Анархизмът ни заповядва да бъдем смели творци, да не обръщаме

внимание на законите и ограниченията И все пак невъзможно е да си

творец и да не те е грижа за закони и ограничения. Изкуството е
ограничение. С. 56.

Никога не можах да разбера защо хората си мислят, че демокрацията

се противопоставя по един или друг начин на традицията. Нима не е
очевидно, че традицията не е нищо друго освен демокрация,
погледнала през призмата на времето? Тя се гради върху консенсуса
на обикновените хора, а не върху произволни, изолирани решения.
Човекът, който цитира някакъв немски историк, за да се
противопостави на традицията на католическата църква например,
се обръща единствено към аристокрацията. Той се позовава на
превъзходството на един специалист, за да отхвърли ужасната
тирания на тълпата. Лесно може да се обясни защо към легендата се
отнасямеи би трябвало да се отнасяме с по-голямо уважение,
отколкото към историческия труд. Легендата се създава от почти
всички хора в едно село, които са разумни. Историческата книга е
дело на единствения луд сред тях. Противниците на традицията,
които твърдят, че хората в миналото са били невежи, могат със
същия успех да идат в Карлтън Клъб и да заявят, че избирателите от
бедняшките квартали са неграмотни. Подобно отношение не ни
интересува. Ако в ежедневните си дела отдаваме единодушно такова
голямо значение на мнението на обикновените хора, то няма
причина да го оставяме на заден план, когато се занимаваме с
история или с легенди. Традицията е един вид разширение на
избирателното право. Тя означава даване право на глас на най-
неясната нам от всички класи – тази на нашите праотци. Традицията
е демокрация на мъртвите. Тя отказва да се подчини на жалката и
арогантна олигархия от случайни минувачи. Всички демократи
протестират срещу разделението на хората, наложено от рождението
им. Траицията ни учи да не го пренебрегваме, било то и това на
баща ни. Аз поне никак не мога да отделя една от друга идеите за
демокрация и за традиция. Намирам за очевиден факта, че става
въпрос за едно и също нещо. Мъртвите трябва да присъстват на
съветите ни. Древните гърци са гласували с камъчета, дедите ни ще
гласуват с надгробните си камъни. А в това няма нищо нередно, след
като повечето надгробни камъни, както и повечето бюлетини, се
бележат с кръст. С. 65-66.

Последните стоици от рода на Марк Аврелий бяха точно хората ,

които вярваха във Вътрешната светлина. Достойнството им,
изтощението им, тъжната им формална грижа за другите и скритото
желание да се грижат за себе си се дължаха все на това мрачно
осветление. Забележете, че Марк Аврелий, подобно на всички
интровертни моралисти, говори само за дребните неща. Не му е
стигала нито обич, нито омраза, за да извърши една морална
революция. Ставал е рано сутринта точно както и нашите
аристократи, които изповядват скромен начин на живот. Този вид
алтруизъм е по-лесен от това да спреш игрите в амфитеатъра или да
върнеш земята на обикновените англичани. Марк Аврелий
представлява най-отблъскващият човешки тип – той е неегоистичен
егоист. Неегоистичният егоист е личност горда, но лишена от страст.
А Вътрешната светлина е най-лошото възможно просветление. Няма
по ужасяваща религия от тази да обожаваш бога вътре в теб. – С.
106.

Идеалистите песимисти, от друга страна, водят потеклото си от

стоиците. Марк Аврелий и неговите привърженци отхвърлят
напълно мисълта за вселенски Бог и го търсят в самите себе си. Те
не очакват да намерят добродетел нито в природата, нито в
обществото. Интересът им към околния свят е твърде слаб, за да се
опитат да го разрушат или променят. Не обичат достатъчно града, за
да го подпалят. Древният свят следователно е бил изправен именно
пред нашата нерадостна дилема. Единствените хора, които са му се
наслаждавали истински, са били заетите с неговото унищожение, а
добродетелните не са се чувствали достатъчно заангажирани, за да
им се противопоставят. В тази ситуация (същата като нашата)
изведнъж на сцената се появява християнството и предлага отговор,
който светът възприема като отговорът – отговор и за тогава, и за
сега. С. 108.
Първият философски принцип на християнството е, че отцеплението
при божествения акт на съзидание (отделящ и поета от поемата му, и
майката от детето й) е истинското описание на действието,
посредством което абсолютната енергия е сътворила света. Според
повечето философи Бог, създавайки света, го поробва. Според
християнството Той го освобождава. Бог е написал не точно поема, а
пиеса – едн перфектно замислена пиеса, оставена за изпълнение на
човешки актьори и режисьори, които са я направили на нищо. С.
109.

Всички разумни хора знаят, че разумността е вид равновесие –

неразумният или преяжда, или не си дояжда. Вярно е, че някои
съвременници разработиха смътни понятия за прогрес на еволюция,
целящи да унищожат Аристотелевия μέσον или баланс. Те като че ли
искат да предложат да гладуваме прогресивно или да поглъщаме все
по-големи закуски всяка сутрин. Мислещите хора обаче изцяло
поддържат правилността на μέσον и затова никога не нарушават
каквото и да било равновесие освен своето собствено. Ако приемем,
че всички ние трябва да поддържаме баланса, идва интересният
въпрос как точно можем да го направим. Това е проблемът, който
езичеството се опита, а християнството успя да разреши, и то по
особено странен начин. Езичеството обяви добродетелта за
равновесие, докато християнството я нарече конфликт, сблъсък на
две противоположни страсти. „Който загуби живота си, ще го
намери” С. 128

Църквата се е отклонявала в една или друга посока тъкмо за да

избегне огромните препятствия по пътя си. В даден момент избягва
арианството, което се опитва да направи християнството прекалено
светско. В друг момент се отделя от източното влияние, което би я
насочило към твърде несветското. Ортодоксалната Църква никога не
се е поддавала на опитомяване и условности, никога не е била
престижна. На нея би й било по-лесно да приеме земния идеал за
власт на арианите, би й било по-лесно да се сгромоляса в бездънната
пропаст на предопределението през калвинисткия седемнадесети
век. Лесно е да бъдеш луд, лесно е да бъдеш еретик. Винаги е лесно
да се водиш по ума на епохата – трудно е да запазиш собствения си
ум. Лесно е да си модернист, както е лесно да бъдеш и сноб. Да
паднеш в капана от грешки и преувеличения, заложен от сменящите
се моди и какви ли не секти в историята на християнския свят, е
наистина съвсем просто. ВИнаги е лесно да паднеш: можеш да
паднеш под всякакъв ъгъл, а да останеш прав – само под един. Да се
поддадеш на временни увлечения, вариращи от гностицизъм до
християнска наука, би било безопасно и сигурно. Омайващото
приключение се крие в това да се опазиш от всички тях и аз си
представям как Божията колесница се носи с гръм през вековете,
недостойните ереси се просват повалени, а непокорната истина се
вие все като спирала, но винаги нагоре. С. 140.

Често ни е било втълпявано следното: първо, вярата ни е

необходима дори за да живеем по-добре; второ, неудовлетворението
от нещата е нужно дори за да изпитаме в крайна сметка някакво
удовлетворение; трето, за да бъдем в еднаква степен доволни и
недоволни, не ни е достатъчна баналната уравновесеност на стоика.
Обикновеното примирение не ни позволява да изпитаме нито
огромното облекчение на удоволствието нито крайната нетърпимост
на болката. Срещу съвета да търпиш с усмивка има едно много
важно възражение. Възражението е, че ако просто търпиш, не се
усмихваш. Гръцките герои не се усмихват, усмихват се статуите на
християните. Когато се радва един християнин, той се радва ужасно
много (в пълния смисъл на думата) – радостта му е ужасяваща по
сила. Христос предрече цялото развитие на готическата архитектура
в момент, когато нервните и многоуважавани люде (същите тези,
които сега негодуват срещу уличните латерни) се възмущаваха от
крясъците на йерусалимските просяци. Той каза: „АКо тия млъкнат,
камъните ще завикат.” По негово вдъхновение се орди този шумен
хор от фасади на средновековни катедрали, отрупани с крещящи
лица и отворени усти. Пророчеството се е изпълнило – камъните
викат. С. 141.

Стриктното правило е необходимо не само за въвеждането на ред, но

и за опълчаването против установения ред. Добре познатият и точно
определен идеал е нужен на която и да било революция. Понякога
човек може да откликва бавно на новите идеи, но на старите ще
откликва винаги бързо. Ако искам да се нося по течението, да
изчезна или да напредвам бавно, сигурно бих се насочил към нещо
анархистично. Искам ли да се разбунтувам, ще си избера нещо,
уважавано от всички. С.149.

Ако искате да се отнесете с един тигър благоразумно, трябва да се

върнете в Едем. Само свръхестественото поглежда към природата
естествено. Същността на всякакъв вид пантеизъм, еволюционизъм
и съвременна космология се съдържа в идеята, че природата ни е
майка. За съжаление, приемете ли природата за майка, ще разберете,
че е мащеха. Главното убеждение на християнството е, че природата
не ни е майка, а сестра. Можем да се гордеем с хубостта й, след като
сме от един баща, но тя няма власт над нас. Можем да й се
възхищаваме, но не бива да я имитираме. По този начин
християнската радост от света придобива и странна нотка на
лекомислие. Природата е била строга майка за поклонниците на
Изида и Кибела. Природата е била строга майка за Уърсуърт и
Емерсън, но тя не е такава за св. Франциск Асизки или Джордж
Хърбърт. За св. Франциск природата е сестра, дори по-малка сестра
– танцуващо момиченце, извикващо смях и любов. С. 155.

Само християнската Църква може да повдигне някакво рационално

възражение срещу пълната самоувереност на богатите. От самото си
създаване тя е твърдяла, че опасността не е около човека, а вътре в
него. Тя също казва, че най-опасната среда е средата на обилните
удобства. ЗНам, че най-съвременното производство полага сериозни
усилия да произведе преголяма игла. Знам, че най-опитните биолози
се занимават главно с опити да създадат съвсем мъничка камила.
ДОри да смалим камилата до неузнаваемост и да разширим
безкрайно ухото на иглата, думите на Христос няма да променят
значението си, което е, че моралът на богатите подлежи на
съмнение. Християнството може да направи света на пух и прах и в
най-разводнения си вид. И най-незначителното присъствие на
Църквата е ултиматум към света. Целият съвременен свят се гради
не върху идеята, че богатите са необходимост (донякъде защитима),
а върху идеята, че те заслужават доверието ни, която (поне за
християните) не е защитима. Навсякъде – по компании,
аристократични кръгове, вестници и забави на политици – ще чуете
мисълта, че богатите са неподкупни. Фактът, разбира се, е че
богатите са подкупни. Те вече са подкупени, затова са богати.
Според християнството човекът, зависим от удоволствията на
живота, е покварен – духовно, политически и финансово. И Христос,
и християнските светци повтарят непрекъснато едно и също нещо –
да си богат означава да си застрашен морално. Да затриеш богатите
като заплаха за справедливостта не е непременно нехристиянско. Да
ги коронясаш като подходящи управници на обществото също не е
непременно нехристиянско. Със сигурност не е нехристиянско да се
опълчиш срещу тях или да им се подчиниш. Нехристиянско е да им
се довериш, да ги считаш за по-морални от бедните. Един
християнин може спокойно да каже: „Уважавам поста на този човек,
макар и той да взима подкупи”, но не може да каже: „Човек на такъв
пост не би взимал подкупи”. Част от християнското учение е, че
всеки човек на всеки пост може да се окаже подкупен. С. 163.

Пълната анархия ще направи невъзможни не само дисциплината и

верността, но и всяко забавление. Да вземем най-очевидния пример;
не е интересно да се обзалагаш, ако залогът не те обвързва.
Размиването на всички договорености ще унищожи не само морала,
но и интереса към живота. Обзалагането и подобните нему неща са
само изкривена форма на вродения човешки инстикт към
приключение и романс, обсъден надълго и нашироко в тази книга.
За да не се превърне едно приключение в променлив, жесток
кошмар, всички опасности, награди, наказания и удоволствия трябва
да са истински. Обзалагам ли се, трябва да си платя, иначе в
обзалагането няма поезия. Предизвиквам ли, трябва да ме заставят
да се бия, иначе и в предизвикателство няма да има поезия. Ако се
заклевам във вярност, трябва да ме прокълнат при изневяра, иначе
клетвата не носи удоволствие. За този, който след поглъщане от кит
се оказва на Айфеловата кула или след превръщането му в жаба
започва да се държи като фламинго, не може да се напише дори
приказка. И най-романтичното приключение изисква реални,
необратими резултати. Велик пример за реален и необратим
резултат е християнският брак; затова той е основа тема и център на
всички романтични писания. И това е последното нещо, което ще
изисквам, и то неотклонно от всеки обществен рай – да бъда
заставян да се придържам към дадената дума. Ще искам клетвите и
обещанията ми да се приемат сериозно. Ще пожелая от Утопия да
отмъсти честта ми на самия мен. Всички утопично настроени мои
приятели се споглеждат със съмнение, защото последната им
надежда е за разпад на обвързанията. Но ето, аз отново долавям един
далечен глас, който ми казва: „Ще получиш истинска отговорност, а
следователно и истински приключения, когато стигнеш до моята
Утопия. Най-тежката отговорност и най-опасното приключение е в
това да стигнеш до нея.” С. 169.

Твърде евтина е максимата, че религиите са еднакви по значение, но

използват различен апарат. Тъкмо обратното е: вярванията
използват един и също апарат - почти всяка религия работи със
свещеници, писания, олтари, братства и специални празненства. Те
използват един и същ метод на учение. Различават се по ученията
си. И езичниците оптимисти, и източните песимисти биха имали
храмове – така както и либералите, и консерваторите издават
собствени вестници. Вярванията, които съществуват, за да се
унищожат взаимно, винаги имат писания, така както две
враждуващи армии имат оръжия. С. 177.

Преди известно време г-жа Безант заяви в едно от есетата си, че на

света има само една религия, а всички останали вярвания са нейни
варианти или изопачавания. Според г-жа Безант тези универсална
църква не е нищо друго освен универсалният Аз. Ние сме всъщност
една и съща личност. Стените на индивидуалността не съществуват
за хората. Биж казал, че г-жа Безант не ни учи да обичаме ближния,
а да възприемаме самите себе си като ближни. Такова е
дълбокоумното й оригинално описание на религията, обещаваща
съгласие и щастие на всички хора. Едва ли е имало твърдение, с
което да съм бил толкова несъгласен. Искам да обичам ближния си
не защото той и аз сме едно, а именно защото не сме едно. Искам да
боготворя света не както някой би се радвал на огледалото, защото
отразява собствения му образ, а както някой обича жена си заради
това, че е толкова различна от него. Любовта е възможна, ако
душите съществуват разделени. Обединени ли са, тя е невъзможна.
Общо взето, човек обича себе си, но едва ли се влюбва в себе си.
Трябва да му е доста скучно, ако го прави. Егото не ни прави
егоисти. А според г-жа Безант целият космос е една безкрайно
егоистична личност.
Именно тук се проявява близостта на бъдизма до съвременния
пантеизъм и иманентизъм, както и желанието на на християнството
за човечност, свобода и любов. Любовта предпоставя
индивидуалност и поради това изисква разделение. Християнството
се радва инстинктивно, задето Бог е разтрошил вселената на малки
късчета и защото късчета са живи. То винаги би казало, че „малките
деца се обичат едно друго”, а не че големият трябва да обича себе
си. Интелектуалната пропаст между християнството и будизма може
да се опише така: за будиста или теософа личността е падение, а за
християнина тя е крайна цел на Бога, същност на замисъла Му.
Световната душа на теософите иска да привлече човека към центъра
си, за да го погълне. Божественият център на християнството
изхвърля човека, за да го накара да обикне този център. Източното
божество прилича на гигант, чието странно великодушие би го
накарало да си отсече дясната ръка, за да може тя да се ръкува с
него, когато пожелае. Връщаме се към вечния въпрос за природата
на християнството. Всички съвременни философии са брънки от
верига, а християнството е меч, който разсича и освобождава. Никоя
друга философия не показва Бога наистина зарадван от
раздробяването на вселената в живи души. Според ортодоксалното
християнството това разделение между Бога и човека е свещено,
защото е вечно. За да обича човек Бога, е необходимо да има както
Бог за обичане, така и човек, който да обича. Посредствените умове,
според които вселената е огромен кюп, се свиват уплашено пред
онова потресаващо твърдение от Евангелието, че Божият Син не
носи мир, а меч на земята. Подобно твърдение е напълно вярно,
дори и погледнато само по себе си, а именно че всеки, който
проповядва истинска любов със сигурност ще посее омраза. Вярно е
както за демократичното братство, тъй и за божествената любов.
Престорената любов завършва с компромис и философстване, а
истинската – с кръвопролитие. Зад думите на нашия Бог се крие още
една и още по-страшна истина. Според тях Божият Син разделя брат
от брата си тъй, че с векове да се мразят, но Отецът също бе меч,
който разделя в непрогледното начало брат от брата, за да могат
най-сетне да се обикнат. С. 179-181.

Християнството е единствената религия на света, почувствала, че

всемогъществото не дава на Бога всичко. Единствено
християнството е разбрало, че за да бъде Бог наистина Бог, трябва да
е както цар, тъй и бунтар. Само то е добавило към Божиите
добродетели храбростта, която не е нищо друго, освен душата ти да
мине през критична точка – и да оцелее. Докосвам се до трудни за
проумяване проблеми и се извинявам, ако някъде звуча нелепо или
непочтително. И най-великите светци и мислители не са (по някакви
необясними причини) не само страданието, но и съмнението. Казано
е да не изпитваме своя Бог, но Бог може сам да се изпита. Като че ли
точно това се е случило в Гетсиманската градина. В една градина
Сатаната изпита човека. В една Бог градина изпита Бога и премина
през безднния човешки песимизъм. Светът се разтърси и грехът бе
очистен не при разпятието, а при силния вик от кръста – вик-
признание че Бог е оставил Бога. Нека революционерите избират
учение измежду всички учения и Бог измежду всички богове на
света, преценявайки внимателно неизежните повторения и
непоклатимата божия власт. Те няма да намерят друг бог, който да
се е бунтувал сам. Какъв бог биха си избрали атеистите? Те ще
намерят само едно божество разделило тяхната самота, само една
религия, в която Бог макар и за миг като че ли се е почувствал
атеист. С. 189.

Отчаянието е следствие от липсата на вяра в какъвто и да било

смисъл във вселената, което означава и липса на надежда за
романтичен сюжет, защото романтиката в такава вселена не би
имала сюжет. Човек не може да очаква приключения в царството на
анархията, но може да предвкусва всякакви приключения в земите с
установен ред. Какъв смисъл бихме намерили в джунглата на
скептицизма? Ще го открием, прокарвайки си път в гората на
доктрините и разума. В нея всичко има история, защото тя е
бащината ми къща. Завършвам там, откъдето започнах, и такъв
завършек е правилен. Най-сетне проникнах в царството на добрата
философия; навлязох във второто си детство. С. 214.