Идентификациите –

законови изисквания, практики, затруднения и проблеми

Михаела Василева – РИМ – Благоевград
Пламен Събев – ИМ – Попово

Музеят е механизъм, който, за да функционира, трябва да има ясно регламентирани

автономни и в същото време взаимодействащи си системи. Целите, правилата, рамките на
функциониране са регламентирани със ЗКН и СЗРК и подзаконовите нормативни актове.
Раздялата с остарелите разбирания за музея само като място за събиране, проучване и
представяне на старини и разглеждането му днес като сбор от исторически разказ,
туристическа дестинация, образователна институция, хранилище, архив, експертна
институция и пр., се прави с промяната на нормативната уредба и натоварва с много
функции съвременния музей. Кой трябва да реализира тези функции? Музейният
специалист, заемащ различни нива в музейната йерархия.
В публичните си многопластови активности специалистите продължават да проявяват
креативност и творчество, неограничавани от общи правила за поведение, описвани в
нормативни документи. Практиката показа, че променящото се законодателство след 2009 г.
и стандартизирането му с европейското, не винаги е приложимо с музейната практика в
страната. Вече 8 години след приемането на ЗКН и Наредбите към него е видно, че правните
норми не са подредени и съгласувани една с друга, а това разстройва, както подредената
система на всеки един нормативен акт, така и ефективността и стимулът за създаване на
политики за ползотворно издирване, обработка, проучване, опазване.
Натрупването на сходни негативни практики в различни музеи в страната ни накара да
обобщим и посочим за пореден път конкретни промени в нормативната база, които да
застраховат съхраняването и опазването на културните ценности, от една страна и да улеснят
работата на специалистите с ефективните си и точни правила за издирване, идентификация и
регистрация на ДКЦ.
Според Чл. 34, ал 1 „Музеите формират основен, обменен и научно-спомагателен
фонд“, а редът за формирането, управлението и идентификацията на музейните фондове се
определя в наредба, издадена от министъра на културата – указва ал.6 от същия член.
Членовете от ЗКН, третиращи процесите на идентификация и регистрация на движимите
културни ценности са описани в отделен раздел – от № 96 до № 107. Член 96 обяснява
понятието идентификация (ал.1), институциите, които имат право да извършват
идентификация (ал.2), начинът, по който това трябва да се случи – комисия, назначена от
директора на музея от поне трима музейни експерти (ал.3 и ал.4).
За музеите идентификацията на придобити вещи е задължителна – указва го чл. 97,
ал.1, като тя се извършва по реда на наредбата по чл. 34, ал.6 от ЗКН. Наредбата по чл. 34 е
Наредба № Н-6 от 11.12.2009 г. за формиране и управление на музейните фондове. В член 7
от посочената наредба е показан пътят на регистрацията на движимите културни ценности в
музея, включваща две основни стъпки, в пояснението на които, някак между другото обаче
се вмъква ключовата дума „идентификация”:
1. първична обработка, при която се съставя документация по издирването, събирането
и постъпването в музея на движими вещи, които могат да се определят или са определени
чрез идентификация като движими културни ценности....
2. инвентиране, при което след идентификация движимите културни ценности се
завеждат в инвентарните книги на музея.
Законът ясно посочва наредбата, която описва идентификацията на придобитите от
музея вещи, която не е Наредба № Н–3 за идентификация и регистрация на ДКЦ, но
очевидно от чл. 7 на Наредба № Н-6, без Наредба № Н–3 вътрешномузейните
идентификации няма как да бъдат осъществени. Хронологически погледнато редът е описан
и започва от първичните документи, с които се приемат материалите – актове
приемане/предаване или временни разписки, както и полеви книги (чл. 9 от Наредба № 6).
Следва обработка на материалите и подготвянето им за комисии. И именно тук възникват
няколко съществени въпроса, които поставят един основен – до колко смислено е
извършването на вътремузейните идентификации на ДКЦ, посочени в Наредба № Н–3 като
една неразделна част на целия идентификационен просец, чието задължение като цяло е
вменено на музеите. Защото:
1. Фондовете на музеите са заринати от движими културни ценности, които освен
регистрация, изискват и обгрижване, консервационно/реставрационна обработка, опазване,
изучаване и популяризиране. В тази връзка музейните специалисти, на които събирателската
работа е едно от основните задължения, следва много прецизно да си подбират материалите,
които след многото бюрократични стъпки трябва да бъдат регистрирани в музейните
фондове. Отдавна мина времето на приемане на материали на конвейрн. Или, казано просто,
музейният специалист, приемайки един материал днес, изхожда предпазливо и прецизно,
наясно е какво представлява той, доколко е важен за музея, каква точно оценка би му дал,
към кой фонд ще се съотнесе и изобщо има ли музеят нужда от придобиването на
конкретната вещ. Съответно музейният специалист е и този, който подготвя неговата
първична обработка, описва го детайлно, подготвя се аргументирано да защитава пред която
и да било комисия неговото значение за обогатяването на музейния фонд. Това е и причината
комисията по идентификация почти винаги да препотвърди първичната оценка на съответния
материал, дадена от уредника, в Експертното заключение, което е длъжна да изготви и
разпише.
2. Материалите, постъпващи в музеите от археологически разкопки се описват в
полевите книги от или под вещото ръководство на специалистите – археолози. Всичките тези
материали са с полеви номера, според нормативната уредба имат характера на движими
културни ценности и постъпват за идентификация, а в последствие се регистрират в
инвентарните книги с непроменени характеристики.
Веднага се натрапва въпросът кой обслужва, улеснява или застрахова т.нар.
вътрешномузейна идентификация, т.е. идентификацията на придобитите от музея вещи чрез
събирателска работа, дарения и археологически разкопки. Защото за една дейност, чийто
резултат е регистрацията на ДКЦ, трябва да бъдат прилагани две наредби. В най-добрия
случай всеки един материал с характеристика на движима културна ценност, трябва да бъде
вписан в два протокола, в три експертни заключения (законово изискване), разгледан от две
комисии – Комисия по идентификация, която да се произнесе официално дадена вещ ДКЦ ли
е, или не е, и съответно каква е нейната класификация; Фондова комисия, която, въз основа
на Експертното заключение, трябва да определи в кой от фондовете на музея да бъде
регистриран този материал. Когато съответният музей поиска да си спести известен труд
чрез идентификация на повече придобити вещи наведнъж, т.е не за всеки постъпил в музея
материал да свиква поотделно комисия, се налага свикването и на трета комисия – работна
група, комисия от специалисти или както я е формулирал чрез вътрешен правилник или
правила за извършване на идентификация съответният музей, която да е първична – това е
комисията, която трябва да разгледа подготвените за идентификация вещи и, в зависимост от
принадлежността им към определен исторически период и научната и културна област, към
която се отнасят, да направи предложение до директора какъв да бъде съставът на комисията
или комисиите /в случай, че вещите са много и от различни периоди/ по идентификация, за
която/които директорът да издаде заповед. Тази комисия ще трябва да впише своето
предложение в протокол, в този протокол тя трябва да опише материалите - обект на
идентификация, с цел - аргументиране на избора си от конкретни специалисти. И така, за
големите музеи, комисиите стават три – първата, която да изготви предложение до директора
за състава от специалисти на втората – комисията по идентификация, след което, въз основа
на протокола от втората, задължително трябва да последва трета – фондовата комисия.
Трудно би било да се спести първата комисия - чл. 15, ал. 2 от Наредбата за идентификация,
посочва ясно задължителните условия, които трябва да бъдат включени в заповедта за
назначаване на комисия по идентификация, едното от които е да се посочат вещите –
предмет на идентификацията, т.е. информацията трябва да бъде обощена, преди да стигне до
директора, а най-добрият вариант за това е протоколът от комисия, който съответният
директор ще цитира във въпросната заповед. Всяка комисия приключва работа със
съответния протокол и приложенията към него – описи и експертни заключения, което ще
рече, че едни и същи материали се описват по три пъти. Належащо е тук да добавим и
огромното количество документация, която се трупа в научните архиви и за която в скоро
време музеите ще трябва да търсят отделни помещения за местосъхранение. Или, ако една
музейна институция е достатъчно коректна към законовите разпоредби, тя трябва да се
въоръжи с търпение и да измине този триетапен дълъг път, наречен идентификация.
Отделно от това, нормативите не указват какъв е редът за регистрация на ДКЦ,
постъпващи в музеите вследствие на приключили досъдебни производства със заповед на
министъра на финансите. В почти всички случаи става въпрос за културни ценности, за
които музейните експерти са изготвяли експертизи, но като вещи лица. Тези материали,
които министърът на финансите предоставя на музеите като вече идентифицирани движими
културни ценности, трябва ли да се подложат отново на вътремузейна идентификация или е
достатъчно да бъдат разгледани от Фондова комисия. Тоест - нормативите не посочват по
реда на коя/кои наредби веществените доказателства се регистрират в музейните фондове.
Толкова за процеса. Следват проблемите, свързани с извършването на самата
идентификация, описани в нормативната база.
Проблем № 1 – чл. 14, ал 1 от Наредба № Н–3: „Идентификацията на културни
ценности се извършва от комисия, в състава на която задължително се включват:
1. трима музейни специалисти;
2. най-малко един външен за музея експерт в съответната област, вписан в регистъра по
чл. 96, ал. 4 ЗКН
3. лице, вписано в регистъра по чл. 165 ЗКН.
В последствие, през 2011 г. в чл. 96, ал. 3 от ЗКН съставът на комисията e променен с
допълнението „като при необходимост” – „В комисията се включват трима музейни
експерти, като при необходимост може да бъдат включвани и други експерти от съответната
област, вписани в регистъра по ал. 4, както и лица, вписани в регистъра по чл. 165.
Според промяната от 2011 г. присъствието на лицето, вписано в регистъра по чл.
165, т.е. консерватор/реставраторът, е пожелателно, но в образеца на бланката „експертно
заключение”, дадена в наредбата за идентификация, графата под т. 18 – „предписания за
съхранението на културната ценност” си остава, както впрочем и горецитираният чл. 14,
ал. 1, което ще рече, че нормативно наложително се оказва присъствието на реставратор,
защото той е музейният специалист, който може да даде тези предписания.
 Проблем № 2 – чл. 16, ал 1 от Наредба № Н–3: „Заседанието на комисията се свиква от
нейния председател и се счита за редовно, когато присъства целият й състав”. Т.е, ако един
от членовете на комисията в насрочения от председателя ден за заседание отсъства,
заседанието й се счита за нередовно. И така, докато в най-добрия случай присъстват всички.
Не звучи толкова проблемно, но практиката показва, че почти винаги, някой член от която и
да било комисия отсъства на някое от заседанията. Е, ако трябва да сме коректни, тук се
налага или да си отлагаме заседанията, или председателят на комисията да пише докладна до
директора за промяна на членовете на комисията по идентификация и съответно издаване на
нова заповед. Или, най–малкото, след изтичане на посочения в заповедта срок – да пише
обяснение до директора за причините за неизпълнението на задачата в срок с молба за
неговото удължаване.
Проблем № 3 – Бланката „Експертно заключение“. За вътремузейните идентификации
тази бланка има информативен характер и е важна до инвентиране на материала в
инвентарната книга, където всички данни се пренасят автоматично. С изключение на
снимката, за която е посочено в наредбата, че трябва да бъде най–малко една, с размери не
по–малки от 8/12 см, с положен печат на музея и подпис. Имайки предвид, че този материал
веднага след регистрирането му във фонда може да се наложи да претърпи реставрация, да
промени вида си, дори формата и размерите си и съответно да стане неразпознаваем чрез
тази първична снимка, ако случайно се наложи да бъде идентифициран точно по нея, това ще
трябва да стане чрез сравняване на снимките, които са част от
Консервационно/реставрационния протокол, в който материалът е заснет преди и след
реставрация. Така разпознаването на този материал чрез задължителната снимка се превръща
в почти детективска работа, ненужна никому. После, ако с едно експертно заключение се
идентифицират група материали, защото ЗКН го допуска (чл. 105, ал.4), какви точно снимки
трябва да се позиционират в експертното заключение, кой ще направи това огромно
количество снимки, побирайки се в сроковете за извършване на идентификация, посочени в
нормативите. Следващият въпрос е какъв е смисълът от това, след като така или иначе тези
новопостъпили материали приоритетно ще трябва да се дигитализират, да минат през научна
обработка, да им бъдат изготвени научни паспорти, желателно – и електронни, в които базата
данни се надгражда постоянно. Снимки, печати, подписи, екземпляри за една оборотна
вътрешномузейна документация. Звучи дори смешно! В тази връзка трябва да бъдат
посочени и препоръките експертните заключения да се опазват дигитално. Т.е, въпреки
липсата на генерална стратегия за дигитализация, недостатъчен финансов ресурс, липсващи
единни параметри за качество, липса на единен софтуер за обработка на данните, слаба
техническа база и неподготвени в това отношение кадри, дигитализацията е на всички
възможни нива – дигитализират се движими културни ценности, инвентарни книги, научни
паспорти, експертни заключения. А кой определя стандартите в това отношение?
Дигитализацията не е еднократен акт, а процес, който ще се развива във времето като
неизменна част от дейността на музеите. И именно заради това целият този процес не бива да
тече изолирано, децентрализирано, без единенно ръководство, определящо ясно стандартите.

Всички гореописани проблеми са свързани с изначално сбъркания не толкова в закона,

колкото в наредбите процес на идентификация чрез неразграничаването на двата основни
типа идентификации – вътремузейните и външните. А по този начин, вместо да подпомага
музейните активности, изяснявайки и улеснявайки пътя на регистрирането на ДКЦ, той ги
затруднява.
 Проблем № 4 – Приложение № 12 към чл. 21, ал. 4 от Наредба № Н–3 – т.нар.
Категории движими културни ценности, датирани от преди определени години, на
стойност равна, или над определени лева. Пример – описаните под т. 8 „фотографии,
филми и негативи от тях, датирани отпреди 50 години на стойност равна или над 30 000
лв.“. Според тези категории една безценна за тематичния обхват на даден музей
фотография, която иначе отговаря на всички критерии за културна ценност, но не е
достатъчно възрастна, не е културна ценност, и означава ли, че една масова снимка, по
стара от 50 години е, и каква е нейната стойност според това приложение. Да не говорим,
че при преписването на тези категории някъде сме се изгубили в превода и стигаме до
някаква абсурдна терминология като „предмети с антична стойност”, „предмети от
златарски или сребърни произведения” и „тапети”, всичките от преди 50 години.
Съобразено с европейските директиви, това приложение не е съобразено не само с
реалностите на музейната идентификация в българските музеи, но и с технологията на
експертизата на ДКЦ, при която годините не са единствения и често не най-важния
компонент при определянето на историческата стойност и отделно – паричната. А да не
забравяме, че търговската, колекционерската и музейната експертизи имат съществена
разлика. Музеите нали са институти на паметта?
Проблем № 5 – чл. 18, ал. 6 от Наредба № Н–3: „Директорът на музея разпорежда в
сроковете по ал. 3 вписването на културните ценности в инвентарната книга на музея.“
Срокът по ал.3 е един месец от подписването на Експертното заключение. Този срок се
потвърждава и от чл. 13, ал 1 от Наредба № Н–6. Няма разминаване. Но след комисията по
идентификация, която разписва експертните заключения, за вътремузейните идентификации
следва и фондова комисия, която трябва да определи в кой фонд ще бъдат регистрирани тези
материали или – в кои инвентарни книги трябва да бъдат инвентирани, или казано много
ясно – това е комисията, която трябва да посочи инвентарния номер на съответното ДКЦ,
под който тя да бъде регистрирана. А свикването на още една комисия, също изисква
определени срокове, за които никой не е помислил. Понякога точно фондовата комисия е
онази, която се налага да дебатира повече по отношение на това – определената ДКЦ в кой
от фондовете да бъде заведена. А и при отсъствието на някой, било то член на комисията,
председател, секретар, чието присъствие е важно, или директор, който впоследствие въз
основа на протокола от фондовата комисия издава заповед за инвентиране, срокът
неминуемо се съкращава, без вина на служителите, които впрочем трябва да изпълнят
задълженията си, посочени в заповедта, и без вина на директора, който е длъжен да спазва
стриктно нормативите.
Разбира се, процесът на идентификация от външни заявители – физически и
юридически лица е доста по–различен. Тук най-напред трябва да си дадем сметка, че отново
трябва да има няколко разграничителни режими.
Единият е по отношение на музеите, които сами не могат да извъшат идентификацията
си, но са длъжни според ЗКН да идентифицират материалите, които предстои да бъдат
регистрирани в музейните им фондове от една страна (чл. 97, ал. 2 от ЗКН) и от друга – по
отношение на физически и юридически лица, притежаващи вещи или колекции от вещи, с
характеристики на културни ценности“, които „могат да поискат тяхната идентификация от
съответния по тематичен обхват държавен или регионален музей.“ (чл. 97, ал. 2 от ЗКН). В
единия случай идентификацията е задължителна, в другия – пожелателна, и в двата случая
обаче става въпрос за договор и такси, без разграничение. Едните са длъжни да осигурят
средства за идентификация, другите, понеже не са задължени, ако пожелаят ще осигурят. И
още като четеш тези няколко реда на чл. 97 отново започваш да си задаваш въпроса този
закон за културното наследство чии интереси обслужва – на музеите или на колекционерите.
Защото идентификацията е в ощърб на всички музеи. Т.нар. „музейни експерти“, работещи
основно в регионалните музеи, не са толкова много, че институцията по всяко време, когато
се наложи да може да си позволи отсътвието им и да запълни празнината от липсата им,
понякога точно в най-неподходящи периоди, когато присъствието им е повече от
наложително. В общинските музеи въпросът е чисто и просто въпрос на средства, дори
изключвайки държавните такси и разходите за консумативи и експертен труд – много често
непосилно за бюжета на музея е даже само командироването на експертите.
Другият разграничителен режим е свързан с идентификацията и регистрацията на
движими културни ценности, собственост на физически и юридически лица. Необходимо да
бъде въведено ясно разграничение между подаването на заявления, и декларирането чрез тях
на колекции, собственост на физически и юридически лица без това да се обвързва с
извършването на идентификация – от една страна, и подаването на заявления за извършване
на идентификация и регистрация на колекции от движими културни ценности, които да
бъдат включени в Регистъра на културните ценности – от друга. Практиката в РИМ–
Благоевград до този момент показва, че никой от собствениците на колекции, който ги е
декларирал като такива в изпълнение разпоредбите на § 5, ал. 1 от Преходните и
заключителни разпоредби на Закона за културното наследство, не е сключвал писмен
договор с музея за извършване на идентификация, въпреки разпоредбите на чл. 4 ал. 3 от
Наредба № Н-3 от 3 декември 2009 г. за реда за извършване на идентификация и за водене на
Регистъра на движими културни ценности. Музеят не е институция, която може задължава
физически и юридически лица да поискат, и съответно – да заплатят идентификацията на
съхраняваните от тях вещи, които могат да се определят като движими културни ценности. А
двете процедури – по деклариране и последващото идентифициране, по реда на
горепосочената наредба, не са разграничени.
Тук трябва да бъде поставен още един съществен въпрос „Музеите ли са най-
подходящите институции, които да извършват идентификация и регистрация на движими
културни ценности на физически и юридически лица“. Музеите ли са институциите, които
трябва да преценяват доколко документацията, свързана с произхода и начина на
придобиване на вещите от декларираната колекция има или не съмнителен характер, има ли
или не данни да се предположи, че вещта – обект на идентификация – е незаконно
придобита, и ако не е – да предизвикват повдигането на досъдебни производства,
уведомявайки за нередности органите на МВР. Доколко смислен е този регистър на т.нар.
колекционери, който всеки един регионален музей трябва да поддържа, за самите органи на
МВР в страната, които по всяко едно повдигнато обвинение, се налага да разпращат писма
до абсолютно всички регионални музеи за информация дали разследващото лице е вписано
във въпросния регистър. Не е ли много по–просто с тази т. нар. конфиденциална информация
да разполагат органите на МВР, а Регистърът да бъде един към инспектората по опазване на
културното наследство. Колко по кратки биха били сроковете за приключване на
разследването, ако не беше тази безсмислена кореспонденция. Защото фактите са
неоспорими – ЗКН по никакъв начин не ограничава нито иманярството, нито пък
безконтролно ширещата се търговия с движими културни ценности.
А ако все пак регионалните музеи продължават да поддържат този регистър и се
задължат да извършват идентификация на вещи, собственост на физически и юридически
лица, да бъде направено ясно и детайлно разграничение относно собствеността при
изготвянето на т.нар. Регистър на движими културни ценности, описан в чл. 20 на
настоящата Наредба № Н–3, представляващ единна електронна база от данни – за музейните
ДКЦ, общинска и държавна собственост от една страна, и за ДКЦ, собственост на физически
и юридически лица – от друга.
Според сега действащото законодателство няма как да подминем процеса на
идентификация, във всички случаи и обстоятелства. В чл. 4, ал. 1 от Наредба № Н–3 ясно
е посочено, че „на идентификация по реда на тази наредба подлежат движими вещи, които
могат да се определят като културна ценност” – във всички случаи – движими вещи, които
са държавна или общинска собственост, т.е всички музейни предмети (ал. 2 от същия
член), движими археологически обекти или движими паметници на културата, върху
които физически или юридически лица са установили физическа власт до влизане в сила
на ЗКН (ал. 3). Изключение правят инвентираните във фондовете на музеите вещи до
влизането в сила на ЗКН (чл. 5, т. 1) и монети и монетовидни предмети, упоменати в т. 2 и
3. По сега действащото законодателство, неоснователен изглежда и аргументът да не се
прави идентификация на вещите, които видимо не притежават характеристики на ДКЦ,
изхождайки от чл. 6, ал.1 – „движими вещи могат да се включат в основния или в
обменния фонд на музей и да се впишат в инвентарната му книга само след тяхната
идентификация като културни ценности”, в който за НСФ нищо не се споменава. Защото в
предходния член е уточнено ясно и точно кои движими вещи не подлежат на
идентификация. А основната задача на идентификацията е точно тази – да определи „дали
дадено нематериално или материално свидетелство съответства на критериите за културна
ценност” (чл.2, ал.1, т.1). Именно поради това в Постановление № 212 от 19 септември
2013 г. на МС за изменение и допълнение на Тарифата за таксите, които събират музеите,
НИНКН и Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”…. в чл. 1 на Постановление
на Министерски съвет № 290 от 2011 г. е създадена т. 5 – „за издаване на удостоверение за
извършена идентификация на предмети, които по смисъла на ЗКН не са културни
ценности”. Т.е. без извършването на идентификация няма как да се определи дали едно
материално свидетелство е, или не е културна ценност. Според сега действащото
законодателство музеите са длъжни да идентифицират всяко едно постъпващо материално
свидетелство за миналото.
И, понеже всеки един анализ е дотолкова полезен, доколкото от него се извличат
изводи и се търсят начини за решаване на проблемите, той би трябвало да завърши и с
конкретни предложения за пътищата по които гореописаните проблеми биха могли да се
избегнат. Решението е просто. Колкото и да сме новатори в много отношения, може би е
добре да се обърнем назад и се вгледаме във старата Наредба за отчитане и опазване на
движимите паметници на културата (1974 г.), която впрочем е видно, че е първоизточник за
новата наредба за формиране и управление. Т.е да спазим чл. 34, ал. 6 от сега действащия
Закон за културното наследство и що се отнася до регистрацията на придобитите от музея
ДКЦ, да не се прилага Наредба № Н–3. Или: една комисия – експертно–оценителна или
фондова, но постоянно действащ орган, назначаван от директора на музея за една година, в
състав от налични за всеки музей специалисти, би могла да върши работата и на трите,
описани в ЗКН основни и важни комисии, свързани с опазване на ДКЦ – Експертно–
оценителна комисия, Фондова комисия, Комисия по идентификация. И вместо три почти
еднакви протокола, съставени от три, идентични по отношение същността на работа комисии
и три почти еднакви приложения – подробни описи и експертни заключения, целият този
труд да се облекчи с една трета. Законът е еднакъв за всички, но приложението му,
изхождайки от щатните бройки в музеите и ограничеността на т.нар специалисти, в огромна
част от музеите е понякога дори непосилна задача.
 Идентификацията на придобитите музейни вещи по своя смисъл е един цялостен
процес, който няма как да приключи с едно експертно заключение и едно удостоверение.
Работата на институциите на паметта е да продължават да изследват и проучват движимите
културни ценности и след тяхната регистрация като такива. Защото след проучването му,
всяко новорегистрирано ДКЦ може да промени значението си, а първичната информация да
се окаже неточна. Именно затова са и т.нар „научни паспорти“, в които базата данни за всяка
отделна културна ценност продължава да се променя и надгражда. В този смисъл, за музеите
експертното заключение няма никаква стойност, нито пък Комисията по идентификация,
защото научният паспорт е документът, който представя най-детайлно и точно цялата
научно-справочна документация, свързана с постъпването, с превръщането в културна
ценност, с опазването и популяризирането на всяко едно движимо свидетелство за миналото.