НАУЧНО ДРУЖЕСТВО НА БЪЛГАРИСТИТЕ В РЕПУБЛИКА МОЛДОВА

ИНСТИТУТ ЗА КУЛТУРНО НАСЛЕДСТВО

КЪМ МОЛДОВСКА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ

ТАРАКЛИЙСКИ ДЪРЖАВЕН УНИВЕРСИТЕТ „ГРИГОРИЙ ЦАМБЛАК”

БЪЛГАРИЯ:
МЕТРОПОЛИЯ И ДИАСПОРА
Сборник по случай 65-годишнината
на д.и.н. Николай Червенков

Кишинев, «S.Ş.B», 2013

 Трудът е утвърден към печат от: Управителния съвет на Научното друже-
ство на българистите в Република Молдова (пр. № 37 от 4 ноември 2012 г.);
Научния съвет на Института за културно  наследство към Молдовската
академия на науките (пр. № 05 от 27 ноември 2012 г.); Академичния съвет на
Тараклийския държавен университет «Григорий Цамблак» (пр. № 03 от 29 но-
ември 2012 г.).
Редакционна колегия:
Иван ДУМИНИКА (Кишинев, Молдова) – съставител
Калчо КАЛЧЕВ (Велико Търново, България) – отговорен редактор
Георге ГОНЦА (Кишинев, Молдова)
Надежда КАРА (Кишинев, Молдова)
Мария ПАСЛАР (Тараклия, Молдова)
Сергей СТРАШНЮК (Харков, Украйна)
Екатерина ЧЕЛАК (Калининград, Русия)

Рецензенти:
доктор на историческите науки, професор Стефан ДОЙНОВ
(София, България)
доктор по история, доцент Ион ГУМЕНИЙ
(Кишинев, Молдова)
доктор по филология, доцент Любовь ЧИМПОЕШ
(Кишинев, Молдова)

Редактор:
доктор по филология, доцент Надежда КАРА

България: метрополия и диаспора: Сб. по случай 65-годинината на д.и.н. Николай

Червенков / Науч. дружество на бълг. в Реп. Молдова, Ин-т за културно насл. към
молд. акад. на науките, Таракл. държавен ун-т «Григорий Цамблак»; редкол.: Иван
Думиника [и др.]. – К. : SŞB, 2013 (Tipogr. «Bons Offices»). – 480 p.
Texte: lb. rom., bulg., rusă, ucr. – Rez.: lb. engl. – Bibliogr. la sfârşitul art. – 250 ex.
ISBN 978-9975-9577-2-4.
94(497.2)+323.1(478)(=163.2)(082)=00
Б 96

На лицевата страна на корицата на сборника е изобразен паметник «Майка България»,

г. Велико Търново, България.

© Научно дружество на българистите в Република Молдова Николай ЧЕРВЕНКОВ

 СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор (Калчев К.). . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 7
І. НИКОЛАЙ ЧЕРВЕНКОВ – ЧОВЕК И УЧЕН
Челак E. (Русия). Николай Червенков: човек, учен, родолюбец . . . . . . . . . . . 13
Duminica Iv. (Молдова-България). Savantul Nicolai Cervencov –
omul istoriei . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 28
Кара Н., Рацеева Е. (Молдова). Председатель Научного общества
болгаристов Республики Молдова . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 38
Паслар М. (Молдова). Николай Червенков – първият ректор на
Тараклийския държавен университет «Гр. Цамблак» . . . . . . . . . . . . . . . . . . 46
Библиография на трудове на д.и.н. Николай Червенков . . . . . . . . . . . . 51
II. ИЗСЛЕДВАНИЯ
Мiльчев В. (Украйна). Болгарський гусарський поселений полк
(1776–1783) . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 74
Пригарин А., Кляус (Филипова) М. (Украйна). Болгарский переселенец
Бессарабии первой половины XIX в.: историко-демографический
портрет . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 82
Реулец Л., Кышлалы Г. (Молдова). Первая перепись задунайских
переселенцев в Бессарабии как исторический источник . . . . . . . . . . . . . . . 92
Шабашов А. (Украйна). К вопросу о переселении болгар и гагаузов
в Российскую империю и Бессарабию . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 107
Тomuleţ V. (Молдова). Etapele şi specificul colonizării regiunilor de sud ale
Basarabiei şi Ucrainei cu colonişti transdanubieni în secolul al XIX-lea . . . . 118
Poştarencu D. (Молдова). Moşierii Ţanco-Chilcic . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 131
Павлов П. (България). Няколко бележки за Индже Войвода . . . . . . . . . . . . 137
Челак Е. (Русия). Църквата «Света Параскева» в село Твърдица
(Република Молдова): основане и дейност . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 145
Квилинкова Е. (Молдова). Архивные и историографические сведения
о распространении апокрифических текстов у бессарабских болгар
и гагаузов . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 159
Караиванов Н. (България–Молдова). Георги Раковски за нашите
български сънародници гагаузи . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 172
Манджукова Р. (България). Христо Ботев и българите в Бесарабия
(към въпроса за българското етническо пространство) . . . . . . . . . . . . . . 183
Пачев С. (Украйна). Проблема массового переселения болгар
в Таврическую губернию 1861−1863 годов в историографии . . . . . . . . . . 190
Стоянов И. (България). Една българо-френска инициатива
от 1868−1869 г. в защита на българската кауза . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 200
Сайпанова А. (Украйна). Политическая деятельность Васила Левского
в освещении профессора С. И. Сидельникова . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 223
Хаджиниколова Е. (България). Кишиневското общество за разпрос­
транение на грамотност, Търновският революционен комитет
и българското национално-освободителното движение през 1876 г. . . 233
Петков П. Ст. (България). Българската православна църква и първата
парламентарна мисия в Русия през 1879 г. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 243
Калчев К. (България). Някои наблюдения върху биографията
на Олимпи Панов . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 248
Руссев Н. (Молдова). Измаильский болгарин Георгий В. Шопов:
возврашение из забвения . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 257
Ктиторов С., Аствацатуров Г. (Русия). Из ранней истории болгарской
общины Кубани . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 267
Шкундин Г. (Русия). Болгарское этническое меньшинство в Румынии
как фактор внутриполитической жизни Болгарии
(август 1913−июль 1914 г.) . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 279
Хатлас Е. (Полша). Румънската и съветската политика за българите
в Бесарабия в период 1918–1944 г. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 295
Думиника Ив. (Молдова−България). Бессарабские болгары и гагаузы
во взглядах румынского писателя и политика Георге А. Куза . . . . . . . . . 301

Грекова И. (Украйна). Развиток освiти в болгарських селах пiвдня
України та Молдови (1944−1948 рр. XX ст.) . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 319
Валева Е. (Русия). Диссидентство и оппозиция в социалистической
Болгарии: зарождение и развитие . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 326
Станчев М. (Украйна). Серый кардинал (о родоначальнике атомной и
водородной бомб в СССР Н. А. Дмитриеве) . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 339
Нягулов Б. (България). Териториалната автономия в Европа и опитът на
бесарабските българи . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 348
Каковкина О. (Украйна). Археологическое наследие Украины как фактор
развития болгарской диаспоры страны в конце XX – начале XXI вв. . 369
Георгиев Г. (България). Наблюдения върху ролята и значението на
етноложките изследвания сред българите от Украйна и Молдова
в наши дни . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 378
Водинчар Е. (България). Образът на българката на страниците на
„Кишиневските епархиални ведомости” . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 390
Ковалов А. (Молдова). Особенности календарной обрядности болгар
села Парканы (Слободзейский район, Республика Молдова) . . . . . . . . . . 394
Сорочану Е. (Молдова). Пролетни празници на бесарабските българи . . . 408
Рацеева Е. (Молдова). Этнокультурная идентичность болгар Республики
Молдова . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 421
Неделчева-Водинчар О. (Украйна). Религиозният мироглед на младите
хора от Тараклийския район . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 432
Банкова Е. (Молдова). Традиции гостеприимства у болгар Республики
Молдова . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 436
Никогло Д. (Молдова). Болгарские и гагаузские заимствования в тра­ди-
­циях питания молдаван Буджака (на примере лексико-этнографи-
ческих реалий) . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 441
Кондов В. (България−Молдова). Още веднъж към въпроса за бълга­-
рските заемки в говора на гагаузите от с. Конгаз, Комратско . . . . . . . . . 451
Новаков С., Гургуров Н. (Молдова). Кортенско фолклорно наследие . . . . 455
Кара Н. (Молдова). Семантика фитонимических символов песенного
фольклора болгар Молдовы и Украины . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 459

Предговор
За Николай Червенков, като за млад и надежден съветски учен-изследо-
вател на българското възрожденско минало, узнах преди 45 години: тогава
моят много близък колега и приятел Л. Спасов се бе завърнал от Москва,
където случайността ги бе срещнала. В края на 70-те или може би в начало-
то на 80-те години ми станаха известни и негови публикации в българския
научен печат. А това значи, че през 1993 г., когато вече се запознахме лично с
него, имах изградена най-обща представа като за мой колега – почти връст-
ник. И нищо повече. Но тази представа беше определено като за личност със
сериозен потенциал.
Съдбата ни срещна най-напред на една научен форум в София, посветен
на 135-та годишнина на Болградската гимназия. Скоро след това, в края на
октомври, проведе се и втората поредна конференция, организирана от ВТУ
„Св. св. Кирил и Методий”, на която се разискваха проблеми, свързани с ис-
торията на българите от Северното Причерноморие. По това време бях из-
градил общо взето една нова трайна ориентация към изучаване миналото на
българите от Бесарабия, и по-специално към военния принос на наши съна-
родници в Освободителната /1877–1878 г./ руско-турска война като опълче-
нци и/или като офицери в българската армия до 1918 г. Съвсем наскоро бях
чел негов отзив за един труд на Елена Хаджиниколова.
От изложеното за читателя на настоящите редове не ще е трудно да се
досети, че разговорът ни по тази, а и по-друга подобна проблематика, няма-
ше как да не бъде интересен. Поне за мене той бе такъв. От моя молдовски
събеседник, за когото ми бе известно, че е родом от Украйна, узнах толко-
ва интересни детайли, непознати от дотогавашната ми тригодишна рабо-
та из българските архиви и библиотеки. В лицето на Н. Н.Червенков, още
след първия ни разговор, видях личност, която определено ми импонираше
както със зрелостта на съжденията, така и с деликатността и тактичността
на резервите и несъгласията по отделни тематични проблеми. Постигнахме
пълен консенсус в нашето виждане относно потребността и в България да
се заработи по-сериозно върху историческото минало на бесарабските бъл-
гари, с приоритетно внимание към изтъкването на приноса им към следо-
свобожденска България. (По това време средствата за масова информация
7

определено „изпреварваха” научните среди с вниманието си към тази част
от българската общност от бившия СССР). Разговаряхме и за личности, по-
знати на мен като изследователи на интересуващата ме материя. За мен бе
истинско откритие и „докосването” до паметта на неговия учител К. А. По-
глубко, който ми бе добре познат като автор.
Така започна нашето приятелство, което продължава и до ден днешен. То
в самото начало се прояви при негова неочаквана среща с близка съученич-
ка от родния му край в моя дом във В. Търново, така и с топлото посрещане
в студения Кишинев през декември 1995 г. Кратката ми работа в Национал-
ния архив на Република Молдова тогава, запознаването ми с негови близки
и познати като Г. Гонца и С. Новаков, Г. Аствацатуров и Ф. Врагалев – всич-
ко това остава и до днес един светъл спомен от първата моя командировка
в Република Молдова. Нашите срещи и разговори ставаха вече регулярни, а
понякога по два-три пъти в годината. Колкото повече го опознавах, толкова
повече ми импонираше  – и с особеното си чувство за хумор, не щадящо
дори и собственото его, и със селските спомени за чиишийски бивалици
и небивалици, и със стремежа му да не притеснява никого. Неизвестно по
какви причини, но е факт, че и близките ми в семейството започнаха да го
възприемат и да го очакват като скъп и желан гостенин. А и да се тревожат
за здравето му, когато се оказа, че в тази насока той е имал понякога сери-
озни проблеми.
Назначаването му за пръв ректор на Тараклийския университет посрещ-
нах с чувство на задоволство, но и с известна тревога. Тревогата идваше от
това, че трудността на решаваните проблеми от най-различно естество в
малкия град би могла да подкопае сериозно здравето му... Видях го на работ-
ното му място през април 2007 г. и разбрах, че науката история временно е
отстъпила на по-заден план. Почти спартанският начин на живот тогава не
можеше да не се отрази на здравето му. Но той стоически понасяше всички
несгоди в името на по-голямата идея – да укрепи най-новото висше учебно
заведение в Републиката, да засили в него българщината, без да допуска как-
то реанимиране на носталгията по съветизма, така и уронване на новия дух
на укрепващото молдовско самосъзнание. При това неговата мисионерска
дейност не бе разбирана от всички  – не само от някои просветни факто-
ри в София, но даже и от българската интелигенция от молдовската столи-
ца, – това са мои заключения в резултат на повърхностните ми наблюдения
за една седмица. Николай Николаевич не изрече ни една хулна дума срещу
когото и да било. Усещах, че нещо го гнети, но той отказваше да рови в не-
приятните за него теми под предлог, че аз не бих могъл да му помогна. Което
си беше чиста истина...
Днес той е свободен от отговорностите на ректор. И със сигурност живее с
трепетните очаквания за „светло” пенсионерско бъдеще. Бъди здрав, прияте-
8 9

лю ! И не оставяй науката, която е „учителка на живота”. В обкръжението на
твоите най-близки хора – Мария, Динчо и Петьо – ти със сигурност ще дадеш
още нови неща за близкото и по-далечно минало не само на българите от Ук-
райна и Молдова. 65 години са нещо прилично като възраст, но те не стигат да
изкажеш всичко, което си натрупал като знания. Защото „за да останеш, за да
си потребен, за да те има и след теб дори”, то трябва наистина някои известни
неща да се преоткриват...
Върху фона на току-що изложеното не изглежда нелогично настоящият
сборник, посветен на 65 годишнината на Н. Н. Червенков, да обобщи в едно
под формата на статиен материал, една част от творческите усилия на учени
предимно от Молдова, България, Украйна и Русия. Със задоволство трябва да
констатираме обаче, че към тях е приобщил своите усилия и Е. Хатлас от Пол-
ша... Приоритетно място сред всички изследвания е естествено да заемат ста-
тии на колеги, най-тясно свързани с епохата на Българското възраждане. Към
тази група трябва да откроим трудовете на учените от Молдова В. Томулец,
Д. Поштаренку, Н. Руссев, И. Думиника и др. Посветени на същата епоха са
и материалите на изследователите от България П. Павлов, Н. Караиванов,
Р. Манджукова, И. Стоянов, Е. Хаджиниколова, П. Петков, Е.  Водинчар,
както и на тези от Украйна – В. Милчев, А. Пригарин, М. Кляус (Филипова),
С. Пачев, А. Шабашов, А. Сайпанова, И. Грекова. Със сигурност интерес
за специалистите по етнология (етнография) биха представлявали матери-
алите на Г. Георгиев от България; С. Новаков, Н. Гургуров, E. Квилинкова,
Г. Кышлалы, Л. Реулец, А. Ковалов, Е. Банкова, Е. Сорочану и Е. Рацеева
от Молдова, както и публикацията на О. Водинчар-Неделчева от Украйна.
Сред всички автори се открояват имената и на изследователи като предста-
вителите на Молдова Н. Кара, Д. Никогло и В. Кондов, които интерпретират
специфична езиковедска проблематика. Привличат вниманието също с ин-
тересните въпроси, които заявяват чрез материалите си, представителите на
Русия Е. Челак, Г. Шкундин, С. Ктиторов и Г. Аствацатуров. Тази проблема-
тика напълно хармонира с широкия спектър от проучвания, с които е свър-
зана досегашната дейност на „виновника” за този сборник. Не може да има
съмнение, че ще привлече внимание с крайно интересните въпроси, поставил
в статията си, и ученият-дипломат Михаил Станчев от Украйна. Безспорен
интерес ще има и към изследванията на О. Каковкина (Украйна), Ел. Валева
(Русия) и Бл. Нягулов (България). Увереността в това произлиза не толкова и
не само от факта, че написаното от тях представлява статии, интерпретиращи
въпроси из областта на history current /съвременната история/. Различните
тематични ракурси в материалите на последните трима автори като че ли от-
крехват вратите към бъдното.
Озаглавяването на сборника: „България: метрополия и диаспора”, по
този начин синтезира разбирането за необходимостта от непрекъснати връзки
между България и диаспората от близката чужбина. Едновременно с това се
напомня, че българската страна трябва да играе по-действена роля за култур-
но-просветното и научно издигане на българите от Молдова и Украйна. Съх-
ранената българщина като традиции, като културно самосъзнание и иден-
тичност, при това в условия на една относителна толерантност и  без особено
големи грижи от страна на България, изисква една по-действена политика
от страна на отговорните фактори в София... Историческите процеси показ-
ват, че без взаимодействието между метрополия и диаспора не би могло да се
стигне до консенсус в идеята и за единство на българския народ.
А в деня на 65-та годишнина на уважавания от всички ни ��������������
d�������������
-������������
r�����������
hab�������
����������
. Нико-
лай Червенков струва да се надяваме, че след едно десетилетие той ще стане
отново „виновник” за издаване на нов сборник в чест на ¾ – вековния свой
юбилей!

I
La mulţi ani, приятелю!

Проф., д.и.н. Калчо КАЛЧЕВ.

НИКОЛАЙ ЧЕРВЕНКОВ –
ЧОВЕК И УЧЕН

10
 НИКОЛАЙ ЧЕРВЕНКОВ:
ЧОВЕК, УЧЕН, РОДОЛЮБЕЦ

Екатерина ЧЕЛАК, доктор по история,

(Калининград)

П рез януари 2013 година изтъкнатият българист и родолюбец, доктор

хабилитат на историческите науки Николай Червенков отбелязва
65-годишния си юбилей. Заедно с него ще празнуват тази дата многоброй-
ните му съмишленици, колеги, студенти не само от Молдова, където учени-
ят живее и работи, но и от целия свят, понеже името на българиста Николай
Червенков е известно далеч зад пределите на мъничката република. Той е
автор и съавтор на над 150 научни трудове, в това число монографии, раз-
лични сборници документи, учебници и помагала, а също така и над 200 на-
учно-популярни статии.
Доктор хабилитат Николай Червенков е роден през 1948 година в семей-
ството на потомци на българските преселници в българското село Чийшия
(сега Городнее), което се намира в центъра на българщината в Бесарабия  –
Болградски район, Одеска област, Украйна. Майката на бъдещия професор
произхожда от много прочутата в Чийший фамилия Щирбулови. Нейният
дядо и прадядо са били църковни епитропи. Всичките деца в семейството
притежават средно специално или висше образование. Семейството Щирбу-
лови се отличава с обич към народни песни и танци – всички имат прекрасни
гласове. Майката на Николай, Зинаида Щирбулова, беше извесна песнопой-
ка в селото: досега помнят в Чийший проточените тракийски песни в нейно
изпълнение на свадби и други тъжества. За нея известната българска журна-
листка пише: „Тази жена не е родена в България, никога не е стъпвала по зе-
мята на своите деди. А остава вярна на родовия корен, пази българския език,
българските песни...” Нейният чичо, Тодор Щирбулов, беше прочут певец на
значително по-високо ниво – в пределите на румънската столица. Живеейки
за определено време в Букурещ, той работи като преводач и същевременно
пее в хора на Букурещката опера.

13

И ако Щирбулови са твърде съвременни хора, много пътуват и са в течение
на нови световни веяния, семейството по бащината линия е типично патри-
архално, занимаващо се изключително със селско стопанство. Но и Червен-
кови също са големи привърженци на българските традиции и обичаи, ходят
на църковни литургии по празници, обичат народни песни и хора.
Още бидейки на девет месеца, нашият юбиляр попада в перипетиите на
сложното следвоенно време. Дядо му Николай Степанович бил доста замо-
жен селянин: той владеел 30 га земи. Естествено, че тази земя се обработва с
помощта на наемни работници. По тази причина Николай Червенков старши
е наречен от властите кулак и се събират документи за изселване на семей-
ството му от Чийший. Интересно е, че човекът, подписал документите за де-
портирането, праща някаква жена с бележка, в която било посочено точното
време на вдигането. Дядото взема решение да напусне родната къща тутакси,
същата септемврийска нощ на 1948 година: дядото, майката и по-големият
брат Степан заминават в бившето немско село Кульма (Подгорное), Тарутин-
ски район, а малкият Кольо с баба си – в Долната Албота, Тараклийски район,
където те престояват зимата, а на пролет 1949 г. семейството се възсъединява
и до 1953 г. се намира в Кулма. Когато Червенкови се завръщат в родното село,
те отначало живеят в лятната си кухня, понеже голямата им каменна къща се
използва от властите като детска градина. Бащината къща е върната на хазяи-
те едва през 1963 година.
Именно в Чийшия – прочутото българско село, което сред местните бъл-
гари през XIX – първата половина на XX век има репутация на най-интели-
гентното в българското въдворение, – Николай започва да се интересува от
история на България, потеклото на рода си, миналото на селото. Този интерес
е подпитван и от учителя му по история, големия родолюбец, един от пионе-
рите на българистиката в Молдова учения Константин Поглубко. От седми
клас Николай е епитроп на историческия кръжок в училището. Под ръко-
водството на Константин Поглубко членовете му преди всичко се занимават
с проучването на историята на Бесарабия, дори провеждат археологически
разкопки. През зимата 1964 г. учениците отиват в Задунаевка, където преди
сто години живее и работи видният български революционер Христо Ботев,
за да организират изложба, посветена на България. По това време Констан-
тин Поглубко вече работи в Кишинев, обаче продължава да ръководи дей-
ността на кръжока.
През 1965 г. Николай заедно с учителя си за първи път пристига в Одеса за
да подпомага на Поглубко в проучването и събирането на материалите по ис-
тория на Чийшия. Те работят заедно в Одеската научна библиотека цял месец.
Тук Николай се запознава с учителя на К. Поглубко, известния одески исто-
рик В. С. Алексеев-Попов, който по-късно ще стане и негов научен ръководи-
тел. Тази среща и изследователската работа в библиотеката оставят в сърцето
14
І.  Николай Червенков – човек и учен
на младото момче неизгладима следа. Евентуално по време на това пътуване
било окончателно решено всичко относно бъдещата професия.
Под ръководството на учителя си Николай участва в написването на исто-
рията на село Чийший. Интересно е, че в първоначалния вариант на очерка
за историята на Чийшия във фундаменталното изследване „История горо-
дов и сел УССР. Одесская область” младият краевед е посочен като съавтор
на К. Поглубко1, но после неговата фамилия изчезва. Той също така работи
върху изграждането на историко-краеведски музей в родното село. Особено
с голям ентусиазъм записва спомените на чийшиските старци. Тези записи
съставят безценен фонд, който, за съжаление, днес е изгубен по причини,
свързани отначало с преместване на музея, а после и с прекъсването на дей-
ността му въобще.
Разбира се, цялата тази дейност предопределя бъдещите предпочитания на
Николай Червенков: след завършването на средното училище изборът му е
определен и той се опитва да постъпи в Одеския университет на исторически
факултет, обаче получава една четворка и не минава конкурса (който бил през
1966 г. 15 души на място!). Но той не изпада в униние, а заминава за Кишинев,
където работи на авторемонтен завод и същевременно посещава подготви-
телен курс по история за постъпване на историческия факултет. През 1967 г.
мечтата на Николай Червенков се сбъдва – той става студент в историческия
факултет на Одеския университет. Неговият стремеж да постъпи точно в Оде-
са се подхранва от мисълта, че тук съществува дългогодишна традиция за
проучване на проблемите на българската история. В университета Николай се
запознава с професорите Михаил Дихан и Иван Ганевич, които работят върху
тази тематика. Професор Михаил Дихан привлича студент Червенков към изу-
чаването на историята на българските политически емигранти, обосновали се
след септемрийското въстание в СССР и внесли огромен влог в образуването
на българските национални райони в Украйна. След втори курс Николай един
месец работи в Мелитополския архив, като издирва нови документи за тази
непроучена страница на историята. Обаче посочената тема не го вдъхновява и
всичките материали той предава за използване в научните трудове на Михаил
Дихан и съпругата му Саида Мишуриева. Николай Червенков от студентски-
те години има горещо желание да се занимава изключително с историята на
бесарабските българи. Започвайки от втори курс, той успешно работи върху
проблемите, свързани с участието на бесарабските българи в българското на-
ционално-освободително движение. С посочената тема студентът Червенков
участва в редица научни конференции, а в републиканския конкурс на сту-
дентски изследователски трудове заемва дори второ място. В работата върху
темата му помага видният учен, светилото на университета, изтъкнатият спе-
циалист по история на Франция Вадим Сергеевич Алексеев-Попов, който с
голяма обич се отнася към България и българите.
15

Същевременно, следвайки в университета, Николай успешно продължава
да се занимава с краезнание, проучва историята на основаването на редица
български села, които посещава и в които интервюира селяните, събира и
фолклорни материали. Освен това по време на обучението в Одеса с голя-
мо удоволствие Николай Червенков води екскурзии из града като гид, в това
число и по местата, свързани с българското революционно движение.
Започвайки от трети курс, бъдещият българист установява връзка с киши-
невските българи. Естествено, мостът за тези връзки е Константин Поглубко.
Тук трябва да отбележим, че през 70-те години в Кишинев се съсредоточава
българската интелигенция и така се случва, че именно тук се изгражда духов-
ният център на бесарабските българи. Появяват се първите публикации на
български език, в града творят поетът Петър Бурлак-Вълканов, певецът Ион
Бас, братята музиканти Петър и Стефан Стоянови, професорите учени Петър
Недов и Петър Кискин, самият доктор Константин Поглубко. Всички тези
дейци повдигат български национални идеи, събират се, дискутират. Нико-
лай Червенков често идва в Кишинев, активно общува и участва в дискусиите
за националните искания на българите в СССР.
Всичко това води дотам, че младият историк след завършването на уни-
верситета иска да си свърже живота с Кишинев. Още повече, че по това време
в Института по история към Академията на науките на МССР започва ак-
тивно да работи секция за проучване на европейските социалистически дър-
жави, в която се занимават и с историческа българистика. Благодарение на
Константин Поглубко Николай се запознава с основателя на секцията член-
кореспондент на АН МССР Евгений Руссев, а също така и с ръководителя
Изяслав Левит, със сътрудниците Александър Мошану и Михаил Мунтяну.
Бидейки в пети курс, Червенков е поканен на заседанието в секцията, където
се обсъждат темите на бъдещите изследвания. Тук той е поканен за работа
в секцията като е определена и темата на изследването, която фактически е
продължение на дипломната му работа, а именно: „Участието на бесарабски-
те българи в българското национално-освободително движение”.
След успешната защита на дипломната си работа, посветена на участието
на бесарабските българи в национално-освободителните борби на българ-
ския народ през 1856 –1869 гг. и завършването на университета през 1972 г.
Николай Червенков постъпва на работа в Института по история на Акаде-
мията на науките на Молдова, в секцията по история на европейските соци-
алистически държави, по-специално, занимава се с историята на България.
По воля на обстоятелствата, темата за бесарабските българи и тяхното учас-
тие в Освобождението се оказва заета, затова Николай започва да изследва
проблемите, свързани с българските политическите организации в Румъния
през Възраждането. Завършва аспирантура в Института по история към
Академия на науките на Молдова, нееднократно стажува в Института по ис-
16
І.  Николай Червенков – човек и учен
тория при БАН (София) и в Института по славяноведение и балканистика
към Академия на науките на СССР (Москва). През 1982 г. Николай Червен-
ков защитава дисертацията си на тема „Българската емиграция в Румъния
и национално-освободителното движение в България (втората половина
на 50-те−60-те години на ХІХ в.” (научни ръководители – докторите на ис-
торическите науки В. Конобеев и В. Гросул). През същата година младият
изследвач издава първата си монография «Политическите организации в
българското национално-освободително движение през втората половина
на 50-те – 60-те години на XIX век»2, по която стотици студенти-историци
досега изучават политическата история на българските земи преди Осво-
бождението. Основната идея е, че преди създаватено на БРЦК и в българ-
ските земи, и в емиграцията се основават патриотически ядра, върху които
после се формират редица комитети на БРЦК. В монографията освен това се
разкрива просветната дейност на българите в Румъния, техните български
училища в Александрия и Зимнич. А две години преди това излиза съвмест-
ната със Сава Новаков книга «Миналото и настояще на село Кортен» – едно
от най-първите сериозни изследвания, посветени на краеведските проучва-
ния върху българските села в региона3.
По това време нашият юбиляр се запознава с бъдещата си съпруга твър-
дичанката Мария Врагалева, която му е здрав тил вече много години. Макар
Мария Константиновна и да е далеч от историческата наука (тя е технолог
по професия), обаче тя е будна българка от най-прочутото българско село в
Молдова, винаги поддържа и подпомага съпруга си във всичките му науч-
ни занимания. Още повече, ако не би имало нейната подкрепа и разбиране,
по всяка верояност, доктор Червенков през 90-те години би спрял научната
си кариера. Само благодарение на жена си той остава през този тежък във
финансово отношение период в Академията и продължава да работи върху
своите научни трудове.
В продължение на 1972–1991 гг. доктор Червенков се труди в Института
по история към Академията на науките на Молдова. Отначало като младши,
след това като старши научен сътрудник, а през 1986 г. е назначен за завеждащ
Отдел „История на Юго-Източните държави”, като изпълнява тази дължност
до ликвидирането на Отдела през 1991 г. Това е сложен период на „перестрой-
ката”, когато в секцията се провеждат големи дискусии и се наблюдава все
по-активно идейно противоборство. Само едно посочване на членовете на
секцията (доктори на историческите науки Изяслав Левит, Александър Мо-
шану, Евгений Чертан, Самсон Мадиевски, кандидати на исторически науки
Лилия Степанова, Клара Жигня, Иван Грек, Виталий Варатик) говори само за
себе си. Именно тогава повечето от посочените научни дейци се формират
като политически, научни лидери и идеолози. Този факт не може да остане
незабелязан в секцията, идеологическите противоречия не биха могли да не
17

изпъкнат особено при обсъждането на научната продукция. Затова от завед-
ващия се изискват такива качества, като търпение, такт и научна конпетен-
ция. Благодарение на присътствито на такива у д-р Червенков, той съумява
успешно да ръководи отдела, състоящ от мастодонти на молдавската наука и
политика, до закриването му.
По това време научните интереси на д-р Н. Червенков засягат предимно
проблемите на българското национално-освободително движение, българо-
руско-молдовските връзки, историята на българските преселници в Бесара-
бия. Ученият участва по тази тематика в редица колективни трудове, изда-
дени в Кишинев и Москва4. Съвместно с И. Грек въз основа на неизползвани
архивни документи публикува статии, посветени на български възрожденски
дейци: Александър Екзарх, Георги Мамарчев, Георги Раковски5. Също така
българистът участва в подготовката на съвместното българско-съветско до-
кументално издание „Русия и българското национално-освободитилно дви-
жение. 1856–1876 г.)6. Голямо значение като принос има неговата публикация
за Одеското българско настоятелство, в която документално се определя гор-
ната хронологическа рамка на дейността на тази важна възрожденска българ-
ска организация7. Няколко статии посвещава на Болградския революционен
комитет, един от най-активните в Бесарабския клон на Българския револю-
ционен централен комитет8.
В същото време д-р Червенков е член на Националния съвет на балка-
нистите на СССР, по-късно е избран за заместник-председател на Межрепу-
бликанската асоциация на българистите, член на ръководството на Общо-
българския комитет „Васил Левски”.
През 1991 г. доктор Н. Червенков започва да работи в Института за меж-
дуетнически изследвания. Тук той отначало е водещ научен сътрудник, а от
1997 г. е завеждащ секция „Българистика”, заместник директор на института.
Като ръководител на секция „Българистика” д-р Червенков прилага много
усилия да изгради система за научни изследвания в областта на историята,
лингвистиката, етнографията и фолклора на българската диаспора в Молдова
и Украйна.
По това време доктор Червенков се докосва до църковния живот на бе-
сарабските българи, като представя за първи път обобщаваща статия за
устройството на църквите в българските и гагаузските колонии9. Ученият
ярко показва приноса в българското Възраждане на Киприяновския ма-
настир в Молдова, прикрепен към Зографския манастир на Свети Атон10.
В този период д-р Червенков започва да работи върху нова тематика  – за
българските градинари в Молдова в края на ХІХ – началото на ХХ в., като
определя техния брой, разположение, дейност, депортация в началото на
първата световна война11. Той се занимава и с проблемите на историята на
българите в постсъветското пространство: състояние и перспективи, връз-
18
І.  Николай Червенков – човек и учен
ки с метрополията, национално-културни тенденции и прояви, историческа
памет и идентичност и т. н.12 Започва да изследва идеите за българска дър-
жавност13. Важни са и статиите за просветата на българите в Бесарабия14,
а също и за връзките на бесарабските българи с Васил Левски, с неговите
съмишленици15.
В съавторство с д-р Иван Грек ученият издава първата през последния
полувек обобщаваща монография „Българите в Украйна и Молдова. Минало
и настояще”, посветена на българските преселници16. Този труд предизвиква
голям интерес от българската общественост  – както в диаспората, така и в
метрополията. Книгата става важно учебно помагало по история на бесараб-
ските българи. Не случайно през 2002–2006 гг. вестникът „Роден край” (Оде-
са) напълно я препечатва на части.
Д-р Н. Червенков е един от съставителите и научен редактор на докумен-
талния сборник „По пути национальной духовности болгар Молдовы”17, в
който са представени архивни документи, материали от периодичен печат,
спомени относно развитието на българското население след провъзгласяване
на независима Молдова. Едно от най-големите постижения на отдела „Бълга-
ристика” е фундаменталният библиографски указател „Болгары Молдовы и
Украины”18, който обхваща литаратура и източници през периода от 250 го-
дини. Трудът изисква големи организационни усилия и координация от д-р
Н. Червенков като рукъводител на секцията. Освен това той е един от съста-
вителите и научните редактори на това библиографско изследване.
Заедно с проучванията на диаспората, д-р Червенков продължава да се
занимава с общите проблеми на българската история19, пише серия статии
за политическата палитра на България, научно-популярна статия и книга за
Васил Левски20. Освен това той прецизно работи върху демографските про-
блеми на българского население в Молдова и Украйна.21 Заедно с професор
Петър-Емил Митев оглавява социологическото изследване „Българите в Ук-
райна и Молдова: традиции и промени”, по следите на което се публикува
много интересно издание22.
За този период, когато д-р Н. Червенков завежда отдел „Българистика”,
авторът на тези редове си споменава за прекрасната творческа атмосфера,
царяща тук, където в момента се бе събрал колектив съмишленици с високо
интелектуално и професионално ниво. Това са историците д-р Иван Грек,
д-р Сава Новаков, д-р Екатерина Челак, фолклористът, д-р хабилитат Пе-
тър  Стоянов, етнолозите д-р Евтимия Пейкова и Емилия Банкова, а около
тях се групират и мнозина млади изследвачи по история, фолклор, етноло-
гия, лингвистика.
През 2003  г. излиза солидната колективна монография с етнографските
и исторически очерци за бащиното на д-р Червенков село Чийшия, в коя-
то историческата част много талантливо и скрупулно е написана от него23.
19

Излизат също научни и научно-популярни статии за бесарабските българи.
Това е резултат от постоянния му интерес към бесарабските си сънародни-
ци, който се появи още в училищните години. „Николай Червенков, – отбе-
лязва Александър Миланов, – въпреки че е син на преследвани ...родители,
не се побоява да насочи усилията си към изследване на онези исторически
събития, които разкриват устойчивостта на българщината...” („Дума”, 2001,
29 ноември).
Също през 2003  г. Николай Червенков защищава докторска дисертация
на тема „Формиране на българската държавност през Възраждането” в Ки-
шиневския педагогически университет. Авторът прецизно изучава особено-
стите при формирането на идеите за българската държавност през Възраж-
дането и обръща вниманието си върху политическия живот на българската
емиграция в Румъния през 50-70-те години на XIX век. Много внимателно
разглежда българо-турския дуализъм в българското освободително движе-
ние, българските политически програми, съществуващи в навечерието на
Освобождението и формирането на републиканските идеи през 70-те годи-
ни. От една страна, изследването на доктор Червенков има важно значение
за всестранното проучване на цялата епоха на Българското Възраждане, а от
друга – разкрива процеса на формирането на българската държавност след
руско-турската война 1877-1878  г.г., когато се създават Българското княже-
ство и автономното образуване Източна Румелия, които се обединяват през
1885  г. в една държава. Темата е много е интересна, понеже обсъжданите в
Османската империя през XIX век въпроси за самоуправление, автономия,
федерации, конфедерации, независимост и досега на Балканите са много ва-
жни и актуални.
През последните години доктор хабилитат Н.Червенков създава цяла по-
редица от статии, посветени на състоянието и развитието на историческата
българистика в Република Молдова. Тази тематика се започна от статия „Про-
учване на историята на българите от Молдова и Украйна: основни етапи”24.
После специално се спира върху българистичните центрове в Молдова, а след
това  – анализира развитието на българистиката през последното десетиле-
тие25. В някои от трудовете му се разглеждат въпросите, свързани с анализа
на освобождението на България в молдавската историография26, с мястото,
приноса на редица учени в развитието на българистиката (С. Сидельников,
И. Анцупов, И. Левит, В. Станко)27. А за своя учител Константин Александро-
вич Поглубко българистът подготвя специален сборник, където го представя
като учен и човек28.
По време на ръководството в научните секции на Академията на науките
д-р Н. Червенков много допринася за установяване и развитие на научни
връзки с различни държавни и обществени научни институции от Русия,
Украйна и България. Секциите участват в изследвания от различни съвмест-
20
І.  Николай Червенков – човек и учен
ни проекти, които се завършват с монографии и научни форуми. Самият той
редовно участва в междунарони научни прояви: Втори конгрес на българис-
тите, ІХ конгрес на балканистите, редица конгреси на славистите. Също така
влиза в различни международни редколегии. Участва в трите първи светов-
ни срещи на българските медии, проведени в България (София), САЩ (Чи-
каго) и Италия (Рим).
През 1994 г. в Молдова, по инициатива на група молдавски българисти, се
създава Научно дружество на българистите в Република Молдова, което се
превръща в истински изследователски център на българистичните проучва-
ния в страната и зад нейните предели. Д-р Червенков едногласно е избран за
председател на това сдружение. За своя най-важна задача Дружеството оп-
редели проучването в областта на историята, културата и езика на българ-
ския народ, молдавско-българските връзки, както и популяризирането на
изследователската дейност в публичното пространство. Освен това целта на
дружеството е съдействие и осигуряване на научна помощ на българските
организации и институции в републиката. В продължение на цялото време
на съществуването си под председателството на д-р Червенков дружество-
то работи в няколко изследователски насоки – „Проучване и функционира-
не на българския език в Молдова” (рук. доктор Надежда Кара), „Археология
и култура” (доктор на историческите науки Николай Руссев), „Краезнание”
(доктор на историческите науки Николай Червенков), „Социологически про-
учвания”. (Н. Червенков) и др. Много е важна учебно-методическата работа
спрямо учебните заведения. В рамките на тези насоки се реализирани самос-
тоятелно или съвместно с други държавни или обществени институции по-
вече от 15 научни проекта. За почти 20-годишното си съществуване Научното
дружество на българистите в Република Молдова публикува около трийсет
монографии, издава алманах „Български хоризонти”. От десет години Друже-
ството притежава собствено издателство – „S.S.B.”
Самият доктор Н.Н. Червенков оказва огромно съдействие и помощ за
издаване на литература по краезнание  – книгите на молдавските краеведи
П. Кайряк, И. Манолов, В. Маринов, И. Пасков, И. Думиника29  излизат под
неговата научна редакция.  По такъв начин Научното дружество на бълга-
ристите в Република Молдова се превръща в истински център за проучвания
на историята и културата на българите в края. Всичко това става главно бла-
годарение на усилията, запалеността и страстността на неговия председател,
истинския радетел за българщината доктор Н.Червенков.
Заедно с научната си дейност професор Червенков дълги години всеотдай-
но работи на нивата на образованието и просветата. Той е хоноруван доцент
в Молдовския държавен университет и Кишиневския държавен педагогиче-
ски университет по учебни предмети „Нова историа на Европа и Америка” и
„История на българския народ”.
21

Д-р Н. Червенков е сред тези, които се борят за изучаване на родния
български език и българската история. През есента 1991 година Татиана
Стоянова и Николай Червенков от името Министерството на просветата
на Р. Молдова водят преговори в Министерството на образованието на Бъл-
гария за сътрудничество в областта на просветата на бесарабските бълга-
ри. По това време Н. Червенков е приет от президента на България Желю
Желев, на когото представя списък (съставен съвместно с Александър Ми-
ланов) от 11 предложения за политиката на България спрямо българите в
Молдова и Украйна. Те включват и проблеми на просветата, като се поста-
вят въпроси за обучението на бесарабските българи в България, за опреде-
лена помощ на училищата с преподаване на български език, за организира-
не на специализации за учителите и т. н. До края на мандата на Ж. Желев
(1997) се провеждат още няколко обсъждения на тези теми с президента и
съветника по националните въпроси – Михаил Иванов. Н. Червенков заед-
но с И. Грек представят записка на президента Ж. Желев за своето виждане
относно политиката на България спрямо българите в чужбина, като издигат
предложение за създаване на специална институция, която да работи с бъл-
гарите в чужбина.
Ученият е автор и съавтор на програми и курикулими по учебен пред-
мет „История, култура и традиции” на българския народ30, провежда редовно
консултации с преподавателите по този учебен предмет. Участва активно в
различни обсъждания за съдержанието на курса и запазване в учебните про-
грами в училищитата.
Трябва да отбележим, че д-р Николай Червенков инициатор е организатор
на различни родолюбиви български прояви, ръководител на студентското
българско културно дружество в Одеса (1968–1972), член на Управителния
съвет на Асоциацията на българите в Съветския Съюз (1990–1992), на Бъл-
гарската община в РМ (1999–2002), отговорен редактор на алманах „Българ-
ски хоризонти”, ръководител на издателството на Научното дружество на
българистите в РМ и т.н.
В обществената дейност Н. Н. Червенков се опитва да избягва крайности-
те. По този повод проф. М. Дихан в статията си „Служение на своя народ”
(Роден край, 1998, бр. 2, 10 януари) пише: „ Като обществен деец Николай
Червенков е центрист. Разсъдителен, спокоен, уверен, толерантен, стремящ
се да примири радикални и конформистски течения в нашето обществено
движение. Ярък пример за това е работата на Първия конгрес на българите
в СССР през май 1991 г. Тогава дейците на Болградското дружество „Св.св.
Кирил и Методий” се сблъскаха с прокомунистическите делегати на конгре-
са. Николай Червенков направи всичко възможно конгресът да не прекрати
своята едва започнала работа. И го спаси”.
22
І.  Николай Червенков – човек и учен
Той е бележит популяризатор на историята на българите, като редовно
публикува материали  в периодичен печат, участва в различни програми на
радиото и телевизията по тази проблематика. В сложните 1989–1994 г. той е
член на редколегия на вестника „Славянская газета”, в който под свое име и
под псевдоним Николов и Танев публикова цяла поредица материали за беса-
рабските българи, молдо-българските връзки, интервюта от молдовски и бъл-
гарски деятели, включително и от президента на България проф. Желю Желев
за мястото и значението на 24 Май – праздника на Славянската култура, бъл-
гарската просвета. По това време също активно сътруднича със списанието
„Молдова и мир”, в което представя материали за политическото раздвижва-
не в България след 10 ноември 1989 г. От началото на 1991 г. води във весника
„Роден край” авторска рублика „Знай своя род и език”, където в течение на
две години представя средневековна и възрожденска България.
Още от ученически години Н. Червенков активно пропагандира мина-
лото и сегашното на бесарабските българи, като редовно изнася лекции със
съответна тематика. Пример за него беше проф. М. Дихан, с когото за тази
цел са обиколили неведнъж южните райони на Одеската област. Ученият е
сред първите, който още през 70-те години на миналия век изнася доклади
за 24 Май на срещи, организирани от Молдовското отделение на съветско-
българска дружба, а също и от Дома на културата на кишиневското шивашко
обединение „Стяуа Рошие”, където на една от срещите през 1980 г. се запозна-
ва с бъдещета си съпруга – Мария Врагалева. Тези прояви стават доста време
преди това, когато в републиката от 1990 г. започна официално да се отбеляз-
ва Деня на българските първоучители. И после, до ден днешен той е редовен
член на оргкомитета по провеждане на този празник.
Освен това, той винаги оказва съдействие и  дава консултации на различ-
ни български държавни и обществени институции,  работи в полза на разви-
тието на молдо-българското сътрудничество. Той е един от инициаторите на
откриване на мемориалната плоча в Плевен в чест на участието на молдовци
в освободителната Руско-турска война през 1877–1878 г. и се изказва при ней-
ното откриване. Заедно с българския колега проф. Калчо Калчо те са консул-
танти и автори на надписа на неотдавна издигнатия в Болград памятник на
Българските опълченци.
А от 2004 година до 2010 г. д-р хабилитат на историческите науки Николай
Червенков е избран за първи ректор на Тараклийския държавен университет
„Григорий Цамблак”. Още на тържественото откриване на университета, ко-
ето става на 1 октомври 2004 г., президентите на Молдова и България – Вла-
димир Воронин и Геори Първанов – се споразумяват да се създаде молдовски
държавен университет, в който основно да се учат младежи от българската
диаспора, както на молдавски, така и на български език при използване на
23

руския език. Университетът е създаден върху базата на Тараклийския педаго-
гически колеж „Св.св. Кирил и Методий”, подготвящ педагогически кадри в
продължение на десет години, които добре знаят български език. ВУЗът на-
следява неговите специалности: начална и предучилищна педагогика, педаго-
гика на музиката, български, молдовски и английски език. След малко включ-
ват се и нови специалности – история, счетоводство и социални работници.
От самото начало университетът се подключва към Болонския процес,
студентите придобиват степен лиценциат, което съответствува на бакалавър-
ската степен в България. В момента тук се обучават до 350 студенти.  Според
концепцията на университета, студентите основно са от български произ-
ход – 75–82 % през различни години. Повече от 10% са гагаузи. Мнозина от
контингента са от Тараклийски район, обаче идват и от други южни райони
на републиката.
Ректорската дейност изисква от учения Н. Червенков огромни организа-
торски способности, различни умения в областта на комунициране с хора с
най-различен манталитет, интелект и културно ниво. По време на ректор-
ството доктор Червенков демонстрира природната си гъвкавост в решаване
на редица сложни въпроси, същевременно в критични ситуации бива упорит
и настоява на своето като истински българин. Тези качества му помагат не
само да отстои университета, но и да го подтикне към по-нататъшно разви-
тие. Тук той се проявява не само като учен с добро име, но и като патриот,
свързан с родината си България.
Докторът на историческите науки Николай Червенков през годините на
своята научна и преподавателска дейност прави съществен принос в развити-
ето на българистиката. Неговите трудове се отличават с пълнота и дълбочина
в изследванята, ерудиция и широки знания по изучаваните проблеми, щате-
лен анализ. Със своя талант, творчески порив и щедрост на душата ученият
Николай Червенков заслужено спечели авторитета и уважението на всички,
които с него работят на нивата на българистиката. Като изтъкнат учен-бъл-
гарист старши научен сътрудник доктор Н. Червенков е награден с орден на
Република Молдова „Глорие Мунчий”. Той получава грамота от Президиума
на Академия на науките на Молдова, а също така притежава паметен медал
от Софийския университет „Св. Климент Охридски”, Почетен знак на Прези-
дента на Република България, академичен медал на БАН „Професор Марин
Дринов”, на Молдовската академия на науките „Признание”, грамота и медал
на Общобългарския комитет „Васил Левски”.
65-годишния юбилей на доктор хабилитат на историческите науки Нико-
лай Червенков е начало на нови творчески успехи както на изследователското,
така и на просветителското поле. Неговите колеги българисти го поздравяват
от сърце с юбилея и му пожелават вдъхновение на многая лета!
24
І.  Николай Червенков – човек и учен
БЕЛЕЖКИ
1 
Государственный архив Одесской области, Ф. 7386, оп.1, д.170, л.153.
2 
Политические организации болгарского национально-освободительного дви-
жения во второй половине 50-х -60-е годы XIX века. Ответ ред. В.Я. Гросул. Кишинев:
„Штиинца”, 1982. 130 с.
3 
Прошлое и настоящее села Кирютня. Под ред. Л. С. Бульмаги. Кишинев: „Шти-
инца”, 1980. 94 с.
4 
Вж. по-подр.: Формирование национальных независимых государств на Балка-
нах. Конец ХVІІІ  – 70-е годы ХІХ в. Ответ. ред. И. Достян. Москва: „Наука”, 1986.
430 с.; Болгаро-российские общественно-политические связи 50-70-е гг. ХІХ. Ответ.
ред. Б.Н. Билунов. Кишинев: „Штиинца”, 1996. 265 с.; Международные отношения на
Балканах. 1830-1856. Ответ. ред. В. Н. Виноградов. Москва: „Наука”, 1999. 354 с.
5 
Към историята на въоръженото въстание в България през първата половина на
30-те години на XIX в. // Векове. София, 1985, № 1, c. 41-49; Общественно-политиче-
ская деятельность Александра Экзарха (40-50-е гг. XIX в.) // Проблемы истории стран
Юго-Восточной Европы. Политика. Культура. Историография.  Ответственный ре-
дактор И. Э. Левит. Кишинев: „Штиинца”, 1989, c. 155-186; Г. С. Раковски и подготов-
ката на втория браилски бунт 1841-1842 г. // Известия на държавните архиви. София,
1991, Кн. 62, с. 283-305.
6 
Русия и българското национално-освободително движение 1856-1876. Докумен-
та и материали. Том I, част I-ІІ, София, 1987 (участие в коментарии на документи-
те; Русия и българското национално-освободително движение. 1856/1876. Т. ІІІ Со-
фия, 2002. 586 с. − член на съставителския комитет).
7 
Одеското българско настоятелство – защо престава да съществува? Документа-
лен източник. // Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали.
Том II, Велико Търново, 1993, с. 186-192.
8 
Болградский революционный комитет в период Апрельского восстания в Бол-
гарии 1876  г. //  Известия АН МССР.  Серия общественных наук. Москва,1986,  №  3,
с. 37-41.
9 
Създаването на черквите в българските колонии в Бесарабия през първата по-
ловина на XIX в. // Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материа-
ли. Том IV, Велико Търново, 1995, с. 169-180; Церковь во имя Святых Петра и Павла
в селе Чийшия // Православные храмы в болгарских и гагаузских селениях юга Украины
и Молдовы. Вып. 1. Отв. ред. И. Пушков. Болград: Одес. обл. центр болг. культуры в
г. Болграде, 2005. с. 214-225.
10 
Киприяновският манастир и Българското възраждане //Арнаутов сборник. Том
5, Русе, 2008. с. 96-101.
11 
Болгарские подданные Бесарабии // Българите в Северното Причерноморие, т.
VII. Велико Търново, 2000, с. 355-342.
12 
Националните искания на българите в Молдова от Украйна и Молдова (в края
на 50-те-60-те години) // Болградската гимназия. Сборник по случай 135 години от
нейното основаване. 1993, с. 140-150; Болгары Молдовы индентичность и интегра-
ция // Moldova între Est şi Vest: identitatea naţioală şi orientarea europeană. Chişinău,
2001 и др.
25
 І.  Николай Червенков – човек и учен

13 
Развитие идей болгарской государственности в первой половине XIX века // нестровья. Тирасполь, 2011, c. 279-274; Таким я знал профессора Владимира Станко
Втори международен конгрес по българистика. Доклади. Т. 7. България през XV-XIX // Человек в истории и культуры. Выпуск 2. Одесса, 2012, c.82-83.
век. София, 1989, c. 597-605. 28 
България в сърцето ми... Сборник, посветен на 60-годишнината от рождението
14 
Пора вспомнить. Просветитель Павел Калянджи // Словесник Молдовы. Киши- на К. Поглубко. Отговорен ред. Н. Червенков. София, 1996, c. 9-35.
нев, 1993. №7, c. 27-28; Просветната дейност на Кишиневските българи // Българско 29 
Кайряк П.  Родословные древа Тараклии. Книга первая и  вторая. Кишинев,
училище „Васил Левски” – Кишинев. Съст. В. Стоянов, Н. Стоянов. Шумен: ИК „Славчо 1999−2002; Маринов Д. Село Викторовка, Република Молдова (История, бит и кул-
Николов и сие”, 2002, c. 24-34. тура). Кишинев, 2007; Манолов И. Родословные древа с. Кайраклия. Кишинев, 2009.
15 
Връзките на Васил Левски с българитев Молдоваи Украйна // Националната ре- 160 с.; Пасков И. Колибабовка. Болгарское село на севере Буджака. Кишинев, 2011.
волюция, делото на Васил, Левски и освобождението на България. Отгов. ред. Н. Чер- 455 с.; Думиника И. Храм Успения Божией Матери села Кирсово. Исторические ас-
венков. София, 1998, c.  84-90; Българският възрожденец от Болград Петър Фитов пекты. Кишинэу, 2012. 276 с.
// Безсмъртието на Васил Левски. Сборник. Отг. ред. Н.Червенков. Кишинев: „SŞB”, 30 
Програма за средните общообразователни училища по история на бьлгарския
2008, с. 161-167. народ. Проект // Родно слово. Кишинев, 1991, № 100-101; Моите корени. История, кул-
16 
Грек И., Червенков Н. Българите от Украйна и Молдова. Минало и настояще. тура и традиции на българския народ. Учебник за  I-II  клас.  Кишинев, 2007. 160  с.
София: ИК „Христо Ботев”, 1993. 296 с. (Cъав. Е. Рацеева, Е. Деливолкова, М. Драганова).
17 
По пути национальной духовности болгар Молдовы. Составители И. Грек, Н.
Червенков, Т. Шикирлийская. Науч. ред. И. Грек, Н. Червенков. Кишинев: „SŞB”, 2005.
600 с.
18 
Грек И.  Болгары Молдовы и Украины. Библиографический указатель литера-
туры. Составители – И. Грек, Е. Челак, Н. Червенков, И. Шпак. Науч. ред. Н. Червен-
ков. Кишинев: „SŞB”, 2003. 667 с.
19 
Болгария ХХ века. Отв. ред. Е.Валева. Москва: „Наука”, 2003, c. 5-37. 
20 
Выдающийся болгарский революционер Васил Левский // Новая и новейшая ис-
тория. Москва, 1987, №6. С. 156-173; Васил Левский. Ответ. ред. И. Грек. Кишинев-
Чимишлия, 1993. 134 с.
21 
Динамика на развитието на бьлгарското население в Молдова и Украина // Бъл-
гарите в Средна и Източна Европа. Научна конференция, посветена на 80-годишнина-
та на дружеството на българите в Унгария. 20-21 октомври 1994 г. Будапеща. София,
1995, c. 62-71; Демографические аспекты в работах И. И. Мещерюка // История и куль-
тура гагаузов Молдовы и Украины. Науч. ред. И. Грек. Кишинев: „SŞB”, 1999, c. 41-47.
22 
Бесарабските българи за себе си. Съставители П.-Е. Митев и Н. Червенков. Со-
фия, 1996. 317 с.
23 
Чийшия: очерки истории и этнографии болгарского села Городнее в Бессарабии
Гл. ред. Н.Станко. Одесса: „Асгропринт”, 2003. 788 с.
24 
Изучение истории болгар Молдовы и Украины: основные этапы // Страницы
истории и этнографии болгар Молдовы и Украины. Ответств. ред. С. 3. Новаков. Ки-
шинев, 1995, c. 5-32.
25 
Болгаристика в Институте межэтнических исследований: состояние и перспек-
тива // Anuarul Institutului de cercetări interetnice. Chişinău. Vol. ІІ. 2001, c 23-26; Научни
българистични центрови в Молдова // Българистика. София, 2001. № 2, c. 69-80.
26 
Освобождение Болгарии в молдовской историографии // Бессарабия и освобож-
дение Болгарии. Кишинев: „SŞB”, 2004, c. 10-18.
27 
С. И. Сидельников – исследователь болгарского Возрождения // Дриновський
збiрник. Дриновски сборник. Т. ІІ. Харкiв-Софiя, 2008, c. 288-291; Носитель научной
традиции // Русин, Кишинев,2007, №1(7), c. 6-9; Вехи совместной работы: об Изяславе
Левите // Великая Отечественная война 1941-1945 гг.: в исторической памяти Прид-

26 27

SAVANTUL
NICOLAI CERVENCOV –
OMUL ISTORIEI
Ivan DUMINICA, doctorand
Universitatea „Sf. sf. Chiril şi Metodiu”
din Veliko-Târnovo, (Veliko-Târnovo)
T impul ţese anotimpuri şi omul trece prin ele cum trece apa izvorului lăsând
amprenta amintirilor, realizărilor şi marilor virtuţi. Toate acestea împreună
compun istoria fiecărui om în parte. Astfel şi soarta domnului Nicolai Nocolaevici
Cervencov, doctor habilitat, conferenţiar universitar, este plină de detalii şi eveni-
mente pe lângă care a trecut savantul.
Se naşte pe 2 ianuarie 1948, în satul bulgăresc Ciişia, care actualmente intră în
componenţa Ucrainei, cu denumirea de Gorodne1. Aici şi-a petrecut copilăria şi tot
aici a început să se formeze ca om cu viziuni proprii. Chiar părăsind meleagurile
natale, el nu şi-a uitat locul de origine. Dragostea faţă de satul natal se dovedeşte nu
numai prin monografia dedicată acestuia2, dar şi prin faptul că locuind în Chişinău,
el îşi vizitează în permanenţă satul de baştină. Încă de pe vremea când era elev,
­Nicolai Cervencov deja avea un interes sporit faţă de istoria satului său, nu întâm-
plător încă în 1963, când s-au sărbătorit 150 de ani de la înfiinţarea localităţii, el a
fost inclus în componenţa comitetului organizatoric.
Chiar şi azi, domnul Cervencov continuă să caute prin arhive izvoare cu detalii
noi legate de istoria meleagului natal, necunoscute până în prezent. Actualmente el
este invitat la evenimentele culturale organizate aici. Savantul reprezintă o rază de
lumină pentru comunitatea ciişiană, dar şi pentru consătenii care s-au stabilit cu
traiul în alte localităţi. Unde nu s-ar afla – în Sofia, Chişinău, Odesa – el îşi aduce
aminte despre localitatea de baştină, despre ospitalitatea bulgarilor din acest sat şi
despre aceea că în decursul a 200 de ani, aici s-au păstrat cu grijă caracteristicile
naţionale ale unui sat bulgăresc.
După absolvirea şcolii, atunci când a trebuit să aleagă universitatea, viitorul
savant nu a stat mult pe gânduri. Îşi dorea să facă studiile în Odesa, ştiind că acolo
28
І.  Николай Червенков – човек и учен
este o şcoală cu tradiţii vechi în domeniul studierii problemelor bulgaristicii. În
1967 devine student al Facultăţii de Istorie a Universităţii de Stat „I. Mecinicov” din
Odesa. Din anul doi, sub conducerea lui Vadim Sergheevici Alecseev-Popov, începe
să se ocupe de subiectul participării bulgarilor basarabeni la luptele pentru elibera-
rea naţională a Bulgariei. Cu această temă ia parte la conferinţe naţionale şi ocupă
locul II la concursul republican al lucrărilor studenţeşti. Se înscrie în cercul iubi-
torilor de artă bulgară, condus de cunoscutul istoric şi disident Vasilii ­Barladianu,
unde face cunoştinţă cu mulţi bulgari basarabeni. În cadrul aceleiaşi universităţi
îşi apără teza de licenţă cu titlul: „Participarea bulgarilor din Basarabia la lupta de
eliberare naţională a poporului bulgar din anii 1856-1869”. Ulterior, în Odesa i s-a
propus să se ocupă de subiecte partinice, dar el a refuzat, dorind să se ocupe de
subiecte civile, legate de istoria poporului bulgar. În acelaşi timp, în Chişinău s-a
format un alt centru de bulgaristică, reprezentat de savanţi precum C. Poglubco,
P. Nedov, P. Burlac-Vălcanov, P. Kiskin şi alţii. Aceasta l-a determinat pe tânărul
avsolvent să plece la Chişinău. În plus, în acea perioadă, la Academia de Ştiinţe a
RSS Moldoveneşti, în cadrul Institutului de Istorie, şi-a mărit forţa sectorul „Ţările
socialiste europene”, colobaratorii căruia erau implicaţi activ în studierea diverse-
lor aspecte ale istoriei bulgarilor.
În acea perioadă, o influenţă pozitivă asupra formării viziunii tânărului cercetă-
tor au avut istorici precum C. A. Poglubco, V. D. Konobeev şi V. I. Grosul. Până în
prezent, domnul Cervencov vorbeşte cu recunoştinţă despre rolul lor în formarea
sa ca om şi ca istoric. Arătând spre poza în care apare alături de C. A. Poglubco,
domnul Cervencov şi acum se numeşte pe sine un student care stă alături de profe-
sorul său, şi asta în pofida faptului că are deja atâtea merite în studierea comunităţii
bulgarilor din Basarabiа. Acest istoric este primul care a jucat un rol important în
viaţa elevului şi ulterior a studentului Colia Cervencov. Anume el i-a trezit interesul
pentru istoria propriului sat, ceea ce ulterior se va extinde în interesul pentru istoria
poporului său, nevoit să-şi părăsească patria istorică şi să se acomodeze la realită-
ţile noi. Îmbolnăvindu-se de această „boală benefică”, tânărul a început să facă pri-
mii paşi în direcţia respectivă. Profesorului său, care l-a făcut cunoscut cu centrele
mari de bulgaristică Odesa şi Chişinău, i-a dedicat un articol voluminos, intitulat
„Constantin Poglubco: om şi savant”3. Nu îşi poate ascunde regretele cu privire la
faptul că dascălul său nu-i mai este alături acum, în perioada libertăţii de a scrie,
a schimbărilor în ştiinţă, exact ceea ce îşi dorea Constantin Alexandrovici. Com-
parând biografia celor doi am făcut o constatare interesantă: pe calea parcursă pe
tărâmul ştiinţific, ei au avut multe lucruri în comun. Şi pe unul şi pe altul îl atrăgea
istoria locală, deşi concomitent, ambii lucrau la tema stabilită în cadrul Institutului
de Istorie. Şi pe numele unuia, şi pe numele altuia, colegii apropiaţi au scris plân-
geri în care îi învinuiau de „şovinism şi naţionalism bulgar”. Tot lor li se imputa că
răspândesc cărţi bulgăreşti, aşa, de exemplu, pe savantul Cervencov îl invinuiau că
propune colegilor săi cartea lui Jeliu Jelev, „Fascismul. (Ţara totalitară)”, adusă din
29

Bulgaria4. Atunci se considera că autorul a comparat dictatura fascistă cu sistemul
socialist. Cartea a fost luată de la domnul Cervencov. Numai după cercetarea amă-
nunţită a acestei cărţi reprezentanţii organelor competente au ajuns la concluzia că
starea paginilor confirmă faptul că lucrarea respectivă nu fusese încă citită.
Din 1972, el începe să activeze în calitate de colaborator ştiinţifiс la Institutul
de Istorie al Academiei de Ştiinţe a RSSM. Aici se ocupă de studierea organizaţiilor
politice ale bulgarilor din Rusia ţaristă şi România, care prin activitatea pe care o
desfăşurau contribuiau la eliberarea Bulgariei de sub jugul de cinci veacuri al Impe-
riul Otoman. Concomitent se interesează de viaţa coloniştilor bulgari în Basarabia.
În anul 1982, termină doctoratul în cadrul acestei instituţii şi apără teza de doctor
cu titlul: „Emigranţii bulgari în România şi mişcarea de eliberare naţională în Bul-
garia (a doua jumătate a anilor 50-60 ai sec. al XIX-lea)”, după care devine colobo-
rator ştiinţific superior. În 1986 este numit în funcţia de şef al sectorului (domnul
Cervencov consideră că decizia a fost luată în favoarea lui pentru că în această pe-
rioadă a început Perestroika, iar el, fiind tânăr, nu făcea parte din partid). Ocupă
funcţia de şef al secţiei Istoria ţărilor din Europa de Sud-Est, din cadrul Institutului
de Istorie al Academiei de Ştiinţe a RSSM până anul 1991. În această perioadă a
reuşit să demonstreze colegilor săi o bună pregătire teoretică şi practică. A demon-
strat o prestanţă organizatorică şi ştiinţifică de nivel înalt. Prin atitudinea corectă şi
responsabilă, a reuşit să câştige stima colegilor săi. Aceşti ani au fost pentru el plini
de activitate ştiinţifică, în cadrul institutului a devenit cunoscut datorită cercetărilor
sale atât în Uniunea Sovietică, cât şi peste hotare.
În 1991 este invitat la Institutul Relaţiilor Interetnice al aceleiaşi instituţii, unde
activează în secţia de Bulgaristică. Din 1994 este numit în funcţia de şef al acestei
secţii, iar după doi ani, concomitent preia şi funcţia de director adjunct al Institutul
Relaţiilor Interetnice. Perioada respectivă a fost una rodnică. În 2001, împreună
cu colegul său Ivan Grek, scoate de sub tipar o lucrare fundamentală în domeniul
istoriei bulgarilor basarabeni în spaţiul postsovietic: „Bulgarii Moldovei şi Ucrainei:
trecutul şi prezentul”5.
Din 1994 şi până în prezent, Nicolai Cervencov este conducătorul Societăţii Şti-
inţifice de Bulgaristică din Republica Moldova, care organizează conferinţe ştiinţifi-
ce, oferă suport la editarea studiilor ce abordează problemele bulgarilor basarabeni
etc. În faţa fondatorilor acestei organizaţii stătea scopul de a-i uni pe cercetători, jur-
nalişti etc. în jurul societăţii, indiferent de naţionalitate. Principala condiţie era ca ei
să se ocupe de abordarea istoriei şi culturii bulgarilor basarabeni. Această organiza-
ţie activa şi continuă să activeze cu succes în trei direcţii: studierea culturii, istoriei
şi limbii bulgarilor, propagarea patrimoniului cultural al acestui popor şi susţinerea
relaţiilor moldo-bulgare. În acest sens, sub egida societăţii au fost organizate mul-
ţe conferinţe internaţionale cu participarea cercetătorilor din Moldova, Bulgaria şi
Ucraina. Rezultatul lor este expus în trei volume de articole care abordează diferite
subiecte legate de dezvoltarea etnicilor bulgari în spaţiul dintre Prut şi Nistru6.
30
І.  Николай Червенков – човек и учен
În această perioadă, în societatea publică şi ştiinţifică au fost elaborate concep-
tele de educaţie a minorităţilor naţionale. Domnul Cervencov considera că în satele
bulgăreşti nu este necesar de a forma şcoli pur bulgăreşti, predarea putea continua
în limba rusă sau cea de stat, însă cu studierea obligatorie a obiectelor precum lim-
ba natală şi literatura, dar şi istoria şi cultura poporului bulgar – care urmau să fie
studiate în bulgară.
În 2003 savantul apără cu succes teza de doctor habilitat, cu tema: „Formarea ide-
ilor de statalitate la bulgari (mijlocul sec. al XVIII-lea – anii 70 ai sec. al XIX-lea)”7.
În martie 2004 este desemnat rector al Universităţii din Taraclia  „Grigorii
Ţamblac”8. În 2010, din cauza problemelor de sănătate, este nevoit să cedeze condu-
cerea acestei instituţii, dar continuă să predea. În cadrul Universităţii din Taraclia au
fost pregătite cadre didactice pentru şcolile din sudul Basarabiei. Trebuie de menţi-
onat că această universitate este unica din lume care a fost deschisă de doi preşedinţi
de stat – cel din Bulgaria, Gh. Pârvanov, şi cel din Moldova, V. Voronin – şi care
beneficiază de ajutor semnificativ din partea statului bulgar. Datorită străduinţelor
savantului, instituţia a devenit centrul ştiinţific şi cultural al bulgarilor basarabeni,
unde aceştia au posibilitatea să studieze în limba natală, dar şi să înveţe limba de
stat. Sub conducerea lui, în scurt timp universitatea a devenit un nucleu puternic al
bulgarismului. Fiind studenţi ai acestei instituţii, mulţi bulgari basarabeni au avut
posibilitatea de a-şi vizita patria istorică – Bulgaria.
Iată cum îl caracterizează pe predecesorul său actualul rector a Universităţii din
Taraclia, Maria Paslari: „Integritatea morală, exemplul personal, unitatea gândului,
cuvântului şi faptei – sunt câteva din calităţile de care a dat dovadă primul rector în
decursul întregii sale activităţi în cadrul acestei universităţii”.
Ca profesor în cadrul unei instituţii superioare de învăţământ, el a predat cursul
de Istorie Modernă la Universitatea de Stat din Moldova şi cursul legat de studierea
Istoriei, Tradiţiei şi Culturii Poporului Bulgar în cadrul Universităţii Pedagogice de
Stat „Ion Creangă”. Până în prezent, colegii îşi amintesc cu respect şi căldură despre
Nicolai Cervencov. Şi aici îi las pe ei să vorbească:
Elena Muraru, conf. univ. USM: „Ca pedagog, Nicolai Cervencov lasă indiscutabil
semne frumoase pentru generaţia tânără. Este un excelent profesor, prelegerile ţinute
de domnia sa aprinzând în inimile studenţilor dorul de a şti, dorinţa de a se autoper-
fecţiona. În ceea ce priveşte activitatea ştiinţifică, el niciodată nu cercetează pentru
sine, ci întotdeauna oferă tuturor informaţia acumulată. Succintul portet al domnlui
Cervencov ar fi incomplet dacă nu menţionăm calităţile sale umane. Om cu dragoste
de neam şi cunoştinţe universale, el este o personalitate profundă şi extrem de modestă.
Activitatea şi realizările dumnealui rămân marcante prin valoarea lor exemplară”9.
Gheorghe Gonţa, doctor habilitat în istorie, UPS „Ion Creangă”: „În calitate de
coleg, domnul Cervencov este un om foarte disciplinat. El îşi realizează cercetările în
baza izvoarelor. Este un om foarte onest. El nu face carieră, el face ştiinţă. La el se
evidenţiază calităţile de organizator, o dovadă a acestui fapt fiind coloborarea noastră
31

productivă în cadrul a trei conferinţe internaţionale dedicate relaţiilor moldo-bulgare.
El susţine băieţii tineri şi la Taraclia, şi la Chişinău. Acest lucru îl face deosebit. El
înţelege că ei sunt viitorul.
Ca profesor de istorie este respectat şi iubit de discipoli, dar şi de cei care asistând
la ore, se transpun în lumea corectitudinii cuvântului rostit şi a bogăţiei de idei, pro-
puneri, argumente ştiinţifice. În tot ce realizează dumnealui – articole, monografii –
există o concordanţă axată pe corectitudine, creativitate, modernitate.
Modest din fire, nu a căutat „onoruri”, deşi le-a meritat din plin. Cei care îl cunosc
cu adevărat şi-ar dori să mai colaboreze încă mulţi ani înainte, căci este o comoară, o
enciclopedie ambulantă”10.
Personal l-am cunoscut pe domnul Nicolai Cervencov din studiile sale dedica-
te istoriei dezvoltării coloniştilor bulgari în Basarabia. Fiind preocupat de această
temă, care a fost baza tezei mele de licenţă la Facultatea de Istorie şi Filozofie a
Universităţii de Stat din Moldova, am participat la multe conferinţe naţionale şi in-
ternaţionale, la care toţi mă întrebau dacă îl ştiu pe profesorul Cervencov. Aflând că
nu îl cunosc, mai multă lume mi-a sugerat să fac cunoştinţă cu el neapărat, pentru
că de la această persooană am multe de învăţat.
Prima mea întâlnire  neoficială cu Nicolai Cervencov s-a produs în noiembrie
2008. Într-o seară, un prieten de-al meu din Bulgaria, Iordan Simov, care făcea
cercetări la Arhiva Naţională din Moldova, mi-a propus să mergem în ospeţie la
un „istoric cunoscut, pe care tu trebuie neapărat să-l cunoşti dacă doreşti să devii un
adevărat specialist în domeniul bulgaristicii”. Am acceptat propunerea şi aşteptam
curios momentul în care urma să-l văd pe „titanul bulgaristicii”. Intrând în odaie,
am văzut un om de statură medie, cu părul cărunt şi o faţă frumoasă, care îi trăda
maturitatea. Acesta era domnul Cervencov. Am venit în momentul în care scria
recenzia pentru o lucrare ştiinţifică. Ne-am aşezat lângă el şi eu m-am prezentat,
adăugând că sunt din satul Tvardiţa. El mi-a răspuns: „Soţia mea, Maria, este şi ea
originară din acest sat. Deci, vom găsi limbă comună”. Apropo, Maria Constanti-
novna este o raritate de femeie, de o frumuseţe nemaipomenită, cu caracter moale,
ospitalieră şi inimoasă. Interesant şi într-un anumit fel simbolic este faptul că dom-
nul Cervencov s-a cunoscut cu viitoare sa soţie în clubul uzinei „Steaua roşie”, pe 24
mai 1980, − ziua când întreaga comunitate slavonă sărbătoreşte scrierea şi cultura
slavonă11. Din acest motiv, pentru el sărbătoarea are un sens dublu, naţional şi fa-
milial. Aşadar, el m-a întrebat cu ce mă ocup. Am răspuns că analizez istoriografia
bulgară, rusă şi română asupra problemei imigraţiei popoarelor balcanice, inclusiv
a bulgarilor, în Basarabia în prima jumătate a sec al. XIX-lea. La auzul acestor cu-
vinte, domnul Cervencov a scos dintr-un sertar câteva cărţi şi mi le-a dat, spunând:
„Ţi le dăruiesc, pentru că sunt sigur că fiind student, încă nu ai biblioteca proprie.
Şi dacă vei avea dificultăţi când vei căuta literatură sau vei avea nevoie să te consulţi
cu cineva, să vii la mine, ne vom strădui să rezolvăm problema împreună”. Asta e tot
ce am vorbit cu savantul în acea seară, pentru că se vedea că era preocupat de lu-
32
І.  Николай Червенков – човек и учен
crarea la care scria recenzia, menţionând multe neajunsuri ale acesteia. De la prima
vedere mi s-a părut sever, deoarece atunci nu înţelegeam cum poate observa într-o
„cărţulie nenorocită” atâtea neajunsuri. M-am gândit că e prea critic. Acum înţeleg
că dumnealui a vrut, astfel, să ne avertizeze şi, în acelaşi timp, să ne apere de a face
greşeli similare în scrierea viitoarelor noastre cercetări.
Din acea zi a început relaţia mea cu domnul profesor N. Cervencov. Veneam la
el o dată în două luni, apoi o dată în lună, doar cu scopul de a discuta cu istoricul
problemele controversate din domeniul bulgaristicii. Vorbeam ore întregi despre
noutăţi şi perspective, şi analizam lucrările noi. Din aceste discuţii ştiinţifice am în-
văţat şi învăţ încă, foarte multe, ele sunt pentru mine ca apa pentru călătorul însetat
în pustiu. În prezenţa profesorului te simţi ca într-o oază în care nu te temi că vei
rămâne flămând. Aşa a fost şi este. Pe lângă lecţiile pe care le-am luat la USM, de la
conducătorul meu ştiinţific, domnul Ion Gumenâi, am trecut, metaforic vorbind, şi
o şcoală sub îndrumarea lui Nicolai Cervencov, strict legată de bulgarii basarabeni.
Cu ultimul ne-a apropiat limba bulgară în care comunicăm, dar şi interesele co-
mune. La început, domnul Cervencov m-a învăţat să nu fiu categoric în afirmaţiile
pe care le fac, deoarece doar printr-o analiză completă a tuturor părţilor poţi găsi
un adevăr obiectiv. Probabil, din cauza acestei poziţii, dumnealui deseori nu este
înţeles de colegi. Totuşi, am învăţat această lecţie, mai ales că a fost utilă pentru
mine atunci când cu sprijinul lui, am fost admis la studii de masterat şi doctorat
la Universitatea „Sf. sf. Chiril şi Metodiu” din Veliko-Tărnovo, Bulgaria. Îi mulţu-
mesc din suflet pentru aceasta.
Domnul Cervencov a fost alături anume atunci când mă pregăteam să editez, în
2012, prima mea monografie ştiinţifică, dedicată bisericii din satul Chirsovo, raio-
nul Comrat12. Când mi-a venit în cap această idee, m-am dus la el imediat, deoarece
consider că este unul dintre specialiştii cu renume în domeniul vieţii spirituale a
bulgarilor basarabeni. Ţin minte acea zi de toamnă, am venit la savant, i-am spus
despre planurile mele şi i-am propus să fie redactor ştiinţific al lucrării. Mi-a spus
atunci că susţine propunerea mea şi mă va ajuta cu ceea ce poate, dar că în niciun
caz nu se va amesteca în stilul meu de scriere, pentru că în opinia lui, fiecare autor
trebuie să aibă propriul stil, care îl caracterizează şi care, într-un fel, este „semnătu-
ra” sa. Recunosc, posibilităţile sale de a ajuta un cercetător începător s-au dovedit a
fi semnificative şi chiar decisive. În acest sens, trebuie să menţionez că pentru dom-
nul Cervencov, important este ca istoricul să ştie ce vrea. Numai după ce află acest
răspuns, el poate purcede la lucru. Aşadar, deseori, în procesul de lucru, după o zi
întreagă de cercetare în arhivă, veneam la el acasă, pentru a mă consulta. Discutam
ore întregi despre anumite lacune legate de dezvoltarea spirituală a bulgarilor din
Basarabia. De multe ori îmi spunea: „Important este ce scrie cercetătorul, dar mai
presus de aceasta este metodologia, adică felul de expunere a materialului”. Domnul
Cervencov aprecia şi se arăta încântat de faptul că dintre reprezentanţii bulgaristi-
cii naţionale, eu primul am scos la iveală materiale inedite scrise în limba română
33

şi legate nemijlocit de perioada română. După cum a menţionat savantul chiar în
introducerea monografiei, în perioada sovietică era practic imposibil să lucrezi cu
astfel de documente. O dovadă a acestei afirmaţii sunt caietele pe care el deseori mi
le arată, în care făcea însemnări pe timpul când cerceta documente din arhive. După
lucru, acestea erau lăsate în anticameră, pentru cenzurare, ca mai apoi, cercetătorul
să le primească deja cu foi rupte în locurile unde informaţia era considerată inter-
zisă pentru publicare. Răsfoind aceste caiete, am înţeles cât de complicat era pentru
cercetătorii de atunci să scoată o informaţie utilă referitoare la subiectul de cerceta-
re. Interesant este faptul că unii au născocit, totuşi, cum să scoată din arhive mate-
rialele aşa cum erau în documente. Îi ajuta memoria, un exemplu elocvent în acest
sens fiind cunoscutul profesor Mihail Dmitrievici Dâhan, care ulterior, aflându-se
în SUA, va scrie, din memorie, cartea intitulată „Sub acoperişul natal”13. Un alt caz
este legat chiar de domnul Cervencov, dumnealui mi-a reprodus aproape cu exac-
titate conţinutul unui document arhivistic pe care l-a analizat cu douăzeci de ani în
urmă. Aşadar, şi-a antrenat o memorie fenomenală. Savantul stăpâneşte un adevărat
arsenal de amintiri din activitatea sa în domeniul bulgaristicii istorice, de parcă tot
ce a trăit a fost chiar ieri, amintindu-şi cu exactitate nu doar anii, evenimentele, ci şi
detaliile. Sunt amintiri tulburătoare, care conturează profilul unui adevărat profesor,
dar şi prieten fidel, scoţând în prim-plan harul de a fi Om, de a simţi şi de a suferi,
de a trăi şi de a descoperi.
Întorcându-mă la lucrul nostru comun asupra monografiei, trebuie să menţio-
nez că anume el a fost acea persoană care îmi potolea maximalismul tineresc. Mi-a
sugerat să nu mă grăbesc să editez materialul, deoarece pentru o carte care se pretin-
de a fi ştiinţifică, cel mai important aspect este ca izvoarele să fie analizate din punct
de vedere ştiinţific şi din consideraţii obiective. Atunci am înţeles că pentru domnul
Cervencov, este semnificativ ca cercetătorul să se îndepărteze de documentul pe
care îl analizează. „Istoricul nu trebuie să aibă emoţii, mai ales atunci când expune
istoria poporului său”, susţine el. Această afirmaţie m-a făcut să concluzionez că,
principiul neutralităţii şi cel al imparţialităţii sunt doi dintre factorii care îl fac pe
cercetător credibil în faţa cititorilor.
Deseori se întâmplă că omul, când începe un lucru, nu ştie care va fi finalitatea
şi ce îl aşteaptă ulterior. La fel a fost şi în cazul meu, am întâlnit anumite dificul-
tăţi financiare legate de editarea monografiei, iar în momentul când eram deja gata
să pun manuscrisul pe un raft îndepărtat, unde să îşi aştepte timpul său, domnul
Cervencov s-a arătat optimist şi anume el a uzat de posibilităţile sale, astfel ca mo-
nografia să vadă lumina tiparului în termenii prestabiliţi. Uneori mi se părea că el
îşi face mai multe griji pentru carte decât mine, atunci când monografia deja era la
tipografie. Îi sunt recunoscător pentru sfaturile pe care mi le-a dat în procesul de
lucru asupra monografiei.
Este important de menţionat că savantul niciodată nu a pretins şi nu pretinde
să îşi impună propriile convingeri. Nu a acceptat ca numele său să fie scris alături
34
І.  Николай Червенков – човек и учен
de cel al altcuiva numai de dragul de a fi publicat sau de a avea încă un articol sau
o carte. Dimpotrivă, el îşi doreşte ca cel care a călcat pe tărâmul istoriei şi în spe-
cial, pe cel al bulgaristicii istorice, să fie promovat, iar numele său să fie cunoscut
în mediul ştiinţific. Odată el chiar a recunoscut că face acest lucru nu pentru sine,
ci cu scopul de a dezvolta în continuare bulgaristica la noi în Moldova, pentru că
mulţi dintre reprezentanţii ei, în loc să se ocupe de cercetările politice, se implică
în politică, ceea ce nu poate să aducă ştiinţei nimic bun în sensul cercetărilor cali-
tative şi obiective.
Ţin minte acele trei zile luminoase de toamnă ale anului 2012, când am par-
ticipat împreună la o conferinţă internaţională în oraşul ucrainesc Sudak. Pentru
prima dată l-am văzut pe domnul profesor înconjurat de personalităţi de acelaşi
rang cu el. Nu am observat niciun pic de superioritate în comportamentul său. Era
acel Nicolai Nicolaevici pe care îl ştiam în viaţa cotidiană. Vedeam cum doctoranzi
şi doctori în ştiinţă se apropiau de el şi cereau un sfat în ceea ce priveşte organizarea
secţiei în cadrul conferinţei. În şedinţa plenară, a rostit un discurs despre dezvolta-
rea cercetărilor în domeniul bulgaristicii în Republica Moldova. Vocea lui era, ca de
obicei, calmă, iar cuvintele line şi domoale se răspândeau în întreaga sală şi intrau în
tunelurile minţii umane. Acesta era el, maestrul cuvântului, în acel moment, stăpâ-
nitorul creierelor noastre. Vreau să mă înţeleagă toată lumea, pentru că până atunci
am fost la multe conferinţe naţionale şi internaţionale, dar aşa linişte într-o sală cu
50 de oameni, atenţia cărora era îndreptată spre tribuna de la care vorbea domnul
Cervencov, încă nu văzusem niciodată. În unele clipe mi se părea că toată lumea a
venit aici special cu scopul de a-i asculta discursul. Nemaipomenit peisaj, care mi
s-a întipărit în memorie pentru totdeauna. Eram mândru, atunci, că am venit la
forum împreună cu savantul.
La şedinţa propriu-zisă a secţiei am avut ocazia să văd cum moderează profe-
sorul. Am înţeles că pentru el, în aceeaşi măsură prezintă importanţă conţinutul
comunicării pe care o prezintă un anumit cercetător, dar şi timpul. În opinia sa, un
om de ştiinţă trebuie să fie clar în expunerile sale şi să nu facă demagogie în timpul
acordat, el acceptă doar date precise. Când a venit rândul meu să îmi expun princi-
palele teze ale comunicării, care era legată de analiza istoriografiei române asupra
problemei imigraţiei bulgare, ştiam deja că subiectul va trezi multe discuţii. În acel
moment, am văzut că domnul Cervencov s-a ridicat de la locul său de moderator,
oferind acest rol unui coleg ucrainean, apoi s-a aşezat aproape de scaunul meu. Am
observat că mă asculta cu deosebită atenţie. După cum era de aşteptat, discursul
meu a fost urmat de un val de întrebări, unii dintre cei care le puneau având un
anumit scop – de a-şi impune propria poziţie. Însă domnul Cervencov a sărit în
apărarea tezei mele. El a oferit exemple din propriile cercetări, care demonstrează
clar importanţa istoriografiei oricărei şcoli, îndeosebi a celei care chiar contravine
ideilor general acceptate în şcolile istorice din spaţiul post sovetic. În încheiere, el
a spus: „Iată ce este istoriografia, atunci când sunt expuse în detaliu idei istorio-
35

grafice care până în acest moment, aproape că nu erau cunoscute nici de istoricii
bulgari, nici de cei sovietici”.
După ce mi-am încheiat discursul, m-am aşezat la locul meu. Iar mai departe, în-
treaga şedinţă, stând alături, într-o voce, fiecare cu propriile argumente, dezbăteam
fiecare comunicare. În acest context, trebuie să constatez că niciodată nu l-am văzut
pe savant să se implice în discuţii inutile, chiar dacă uneori, acestea puteau să atingă
persoana dumnealui. Eram mândru nu pentru mine, ci pentru istoriografia naţio-
nală, era o dovadă a faptului cât de puternică este şcoala de studiere a problemelor
în domeniul bulgaristicii la noi în Moldova. Sunt convins că atâta timp cât domnul
Cervencov se află în fruntea noastră, a tinerilor cercetători, ţinând sus steagul pe
care scrie, cu majuscule, „adevăruri adevărate”, vom putea scoate la iveală încă mul-
te lucruri puţin cercetate până în prezent.
Cei patru ani care au trecut din momentul primei noastre întâlniri mă fac să
recunosc, că am primit de la domnul Cervencov o învăţătură bună, pe care, din
stimă deosebită faţă de profesor, o voi transmite generaţiilor viitoare ale tinerilor
cercetători însetaţi de istorie.
În concluzie, voi constata că doctorul habilitat Nicolai Cervencov nu apără pe
cineva fără a avea motive întemeiate şi, din această cauză, el nu este omul cuiva, el
este Omul Istoriei.
Nicolai Cervencov şi Constantin Poglubco,
Chişinău 1979
36
І.  Николай Червенков – човек и учен
NOTE
1 
Червенков Николай Николаевич // Чийшия: очерки истории и этнографии бол-
гарского села Городнее в Бессарабии. Одесса, 2005, p. 746-748.
2 
Чийшия: очерки истории и этнографии болгарского села Городнее в Бессара-
бии. Гл. ред. Н. Станко. Одесса: „Асгропринт”, 2003, 788 р.
3 
Червенков Н. Константин Поглубко: човекът и ученият // България в сърцето
ми. София. 1996, р. 9-35.
4 
Желев Ж.  Фашизмът (Тоталитарна държава). София: Издателство на БЗНС,
1990. 367 р.
5 
Грек И., Червенков Н. Българите от Украйна и Молдова. Минало и настояще.
София: Издательска къща «Христо Ботев», 1993. 296 p.
6 
Relaţiile moldo-bulgare în epoca medie şi modernă. Chişinău: S.Ş.B. 1998. 254 p.;
Relaţiile moldo-bulgare: Problemele de cercetare. Chişinău: S.Ş.B. 2007. 177 p.;  Relaţiile
moldo-bulgare: Personalităţi marcante. Învăţământuri şi ştiinţa. Молдовско-български
връзки: Бележити личности. Образование и наука. Cahul: S.Ş.B. 2011. 321 p.
7 
Червенков Н.  Формирование идей Болгарской государственности (середина
XVIII – 70-е гг. XIX вв.): Диссертация. Кишинев, 2003. 334 p.; Cervencov N. Formarea
ideilor de statalitate la bulgari (mijlocul sec. al XVIII-lea  – anii  ‘70 ai sec. al XIX-lea):
Autoreferat tezei de doctor habilitat în istorie. Chişinău, 2003. 40 p.
8 
Могилко В. Министр представил ректора // Свет. Тараклия, 2004, 20 май
9 
Audioînregistrare 17. 12. 2011 – E. Moraru (Arhiva personală Iv. Duminica).
10 
Audioînregistrare 18. 12. 2011 – G. Gonţa (Arhiva personală Iv. Duminica).
11 
Червенков Н. Мой национален и семеен празник // Свет. Тараклия, 2010, 20 май
12 
Думиника И. Храм Успения Божией Матери села Кирсово. Исторические аспек-
ты. Кишинэу: Garomont Studio. 2012, 276 p.
13 
Дихан М. Под родната стряхата. О.: Маяк, 2004. 184 p.
37

ПРЕДСЕДАТЕЛЬ
НАУЧНОГО ОБЩЕсТВА БОЛГАРИСТОВ
РЕСПУБЛИКИ МОЛДОВА
Надежда КАРА, Елена РАЦЕЕВА,
Члены Правления НОБ (Кишинев)
Н аучно-организаторские и научно-популяризаторские способности оче-
видно являются сильной стороной личности Николая Николаевича
Червенкова. Не претендуя на исчерпательность, в данном материале мы по-
пытаемся представить именно этот аспект деятельности заслуженного болга-
риста. Именно участие в создании Научного общества болгаристов Молдовы
и почти двадцатилетнее руководство его деятельностью являются подтверж-
дением того, что Николай Николаевич Червенков – талантливый организа-
тор науки.
Еще в начале 90-х годов, в самом начале Возрождения в болгарской диас-
поре Молдовы, Н. Н. Червенков вместе с коллегами из Отдела болгароведения
Института межэтнических исследований АН МССР – Саввой Новаковым и
Иваном Греком – активно налаживают связи с различными организациями в
Болгарии, формулируют проблемы болгарской диаспоры и договариваются о
поддержке (в виде подготовки в Болгарии воспитателей детских садов и учи-
телей начальных школ, специализации для деятелей из сферы образования и
культуры, о целевых местах в докторантуре для талантливых представителей
диаспоры и др.).
В юбилейном номере журнала «Български хоризонти», посвященном 10-
летию НОБ, опубликована переписка на эту тему с самыми высокими инстан-
циями в Болгарии (Президент, Премьер-министр, Министр образования).
Наиболее ярко организаторская грань способностей Н. Н. Червенкова
проявилась после создания Научного общества болгаристов Молдовы в 1994
году, чьим бессменным председателем все эти годы был Николай Николае-
вич. Среди инициатив председателя общества  – организация и проведение
для профессиональных болгаристов, краеведов, общественных деятелей спе-
38
І.  Николай Червенков – човек и учен
циализации в Болгарии. Одна из крупных специализаций состоялось в год
создания организации – 1994 г., когда до 30 активистов имели возможность
посетить Болгарию, прослушать курс болгарского языка, посетить памятные
места болгарской истории, установить творческие связи с различными бол-
гарскими государственными и общественными учреждениями и организа-
циями. Подобные поездки состоялись и в последующие годы.
Говоря о миссии Научного общества болгаристов, Н. Червенков подчер-
кивает: «Първата ни задача – да проучваме историята, културата и езика на
българския народ в диаспората, многовековните връзки между Молдова и
България. По такъв начин искаме да продължим българистичната традиция в
Молдова, започната още от Д. Кантемир, подхваната от А.Сърку, Б.П. ­Хаждеу,
А.И.  Яцимирски, продължена от Иван Мещерюк, Константин Поглубко.»
(Родно слово, Брой 8(347) ноември 1997).
Один из принципов председателя общеста  – это пропаганда истории
прош­лого болгар Бессарабии, тем более, что их историческая память, по его
мнению, находится на очень на низком уровне. Поэтому НОБ проводит регу-
лярно различные формы встреч, начиная с презентации книг и кончая празд-
нованием больших дат в болгарской истории. Такие мероприятия проводятся
не только в Кишиневе, но и в различных населенных пунктах республики и за
рубежом. Например, презентация книги „Болгары Молдовы и Украины: ми-
нало и настояще” (София, 1993), состоялась более двадцати раз. Специальные
встречи с общественностью, где представлялись издания НОБ, состоялись,
наряду с Кишиневом, в селах Валя-Пержей, Твардица, Кирсово, ­Колибабовка,
Викторовка (Молдова), Чийшия, Кубей, Болград, Камчик (­Украйна), Русе,
­Добрич, София, Сливен, Кюстендил (Болгария) и др.
В рамках многих международных встреч с участием Н. Червенкова про-
ходило знакомство с деятельностью и успехами общества. Это, в частности,
имело место на встрече с болгарской творческой интеллигенцией из-за ру-
бежа в Софии, организованной Агенством болгар за рубежом, на семинаре
руководителей болгарских печатных изданий в Чикаго (США), в Риме (Ита-
лия), на 60-летнем юбилее общества болгар Венгрии и т.д.
Как пропагандист истории и культуры болгар, Н. Червенков опублико-
вал более 200 различных научно-популярных материалов. В последнее время
вышло несколько его очерков в десятитомном издании „Белижити българи”,
изданном в Софии. Активно с этой тематикой выступает председатель НОБ
также на радио и телевидении. Он среди авторов киноочерков, посвященных
К. Поглубко, П. Недову, М. Дыхану и др.
Другой важной задачей НОБ и своей лично Н.Н. Червенков считает дея-
тельность по изучению прошлого и настоящего болгар Молдовы совместно с
государственными и общественными организациями (Министерство обра-
зования РМ, Институт культурного наследия АНМ, Вузы и школы с препо-
39

даванием болгарского языка, Тараклийские районные и сельские структуры,
редакции газет, телевидение и радио, библиотеки и другие организации,
включительно агрофирмы).
Общественная организация, созданная Н. Н. Червенковым вместе с И. Ф. Гре­
ком и Н. Д.  Руссевым, призвана расширить поле болгаристики в Молдове и
объединить усилия специалистов из различных сфер – историков, филологов,
искусствоведов – для решения исключительно амбициозной задачи: организо-
вать широкое системное изучение жизни болгар-переселенцев Молдовы.
Офис НОБ – это квартира Червенковых, и это не просто юридический ад-
рес. Здесь собирается на свои встречи Административный Совет НОБ, об-
суждаются проекты и планы, разные этапы исследовательских работ. «Здесь
не умолкает телефон, нет ни дня, чтобы радушные хозяева не встречали гос-
тей. Опытные и начинающие ученые, студенты, учителя и краеведы из бол-
гарских сел Украины и Молдовы – вот лишь неполный перечень ежедневных
визитеров Н. Червенкова» (Г. Аствацатуров «Ностальгия по другу» // Незави-
симая Молдова,1998). Его руководство организацией незаметно, поручения
напоминают дружеские просьбы, которые нельзя не выполнить.
Еще в первое время работы НОБ Н. Н. Червенков формулирует основные
направления научных усилий в области болгаристики: краеведение (история
болгарских сел, церковная история болгар Бессарабии, история родов, созда-
ние музеев), издание уже написанных работ, переиздание книг, ставших биб-
лиографической редкостью, социологические исследования, исследования по
фольклору и этнографии, истории, языку и культуре.
История НОБ  – это история осуществления планов, предложенных
Н. Н. Червенковым.
За все прошедшие годы Н. Н. Червенков проявил блестящие способности
будить в людях уверенность в том, что им под силу серьезные и масштабные
проекты. Так, из любительского интереса П. Кайряка к составлению генеало-
гических древ болгар-переселенцев, благодаря научному консультированию
и помощи председателя НОБ, появились 2 тома издания «Родословные древа
Тараклии», которое кроме всеобщего интереса пробудило желание многих
болгар узнать свои корни. В результате родилось еще несколько книг, прямо
посвященных изучению родословных древ жителей разных сел. Работа не-
которых болгаристов – членов НОБ – с ревизскими сказками и родословны-
ми древами вылилась в очерки по истории сел  – Кайраклии (И. Манолов),
­Колибабовки (И. Пасков) и др. Благодаря беседам с Н. Н. Червенковым, бес-
сарабские болгары, осознавали ценность воспоминаний своих родителей и
дедов, рассказывали о своей семье и роде, что оформилось в такую книгу,
как «Бесарабските българи за себе си». Этот сборник объединил личностные
воспоминания представителей разных семей переселенцев в их желании ос-
мыслить судьбу своего рода в контексте общей судьбы бессарабских болгар
40
І.  Николай Червенков – човек и учен
и сохранить память для следующих поколений. Удивительным образом гар-
монично соседствуют в этой книге воспоминание-анализ и воспоминание-
переживание.
Далеко не только ученые, но люди самых разных профессий – и инженеры,
и учителя, и земледельцы – помогали собирать материал для монографий по
истории болгарских сел. При участии НОБ и лично Н. Н. Червенкова в ка-
честве научного редактора изданы книги по истории сел Чийший, Колибабо-
вка, Парканы, Викторовка, Гюлмян, Бендерской крепости. Нужно отметить,
что все работы, изданные НОБ при непосредственном участии Н. Н. Червен-
кова, стали очень популярными и разошлись по читателям, но еще много тех,
кто хотел бы иметь их в своей семейной библиотеке.
Недавно вышедшая под научным руководством Н. Н. Червенкова моно-
графия Ивана Думиники об истории церкви села Кирсово  – это тоже осу-
ществление давно озвученных планов по изучению церковной истории бол-
гар Молдовы. Характерно, что интерес к этой теме у молодого исследователя
появился после общения с ученым, к которому он обратился за консультаци-
ей по дипломной работе, будучи студентом.
И это далеко не единственный случай, когда молодые и увлеченные ис-
следователи приходят в болгаристику с легкой руки Николая Николаевича и
становятся успешными учеными. Среди них доктор истории Екатерина Че-
лак, доктор истории Виктор Дамьян, доктор филологии Емилия Тарабурка,
доктор истории Елена Водинчар, Мария Забунова и другие. Вот как о подоб-
ном консультировании рассказывает доктор истории Георгий Аствацатуров:
«Теперь, по прошествии лет, могу по достоинству оценить, как тонко Нико-
лай Николаевич прочувствовал ситуацию: перед ним стоял хоть и начина-
ющий исследователь, но уже немолодой человек со своими определенными,
устоявшимися взглядами и, если хотите, с весьма заметным самолюбием.
Ныне сам со смущением рассматриваю представленные тогда ученому мате-
риалы… Подробный и выверенный анализ моих опусов, который Н. Н. Чер-
венков провел вместе со своим коллегой И.Ф. Греком, отличался исключите-
льным тактом и дружелюбием. После такого «разноса» не опустились руки,
а, наоборот, хотелось больше и лучше трудиться над задуманной книгой».
(Г. Аствацатуров «Ностальгия по другу» // Независимая Молдова, 1998). До-
бавим, что речь идет о создании прекрасной книги об истории села Парканы
в двух частях.
Председатель НОБ делает все, чтобы общество содействовало подготов-
ке к изданию работ, выполняемых в рамках академических подразделений –
Института истории, Института межэтнических исследований, Института
культурного наследия. Среди них  – капитальный труд „Болгары Молдовы
и Украины: вторая половина ХVІІІ–1995  г. (Библиографический указатель
литературы) (Кишинев, 2003), изданный под руководством д-ра И. Грека,
41

монографии д-ра Е. Челак „Училищно дело и културно-просветният живот
на българските преселници в Бесарабия” (София, 1999) и проф. П. Стояно-
ва „Българска народна песен. Тоналност, лад и мелодика.” (Велико Търново,
2006), которые выходят под грифом НОБ.
Будучи академическим ученым, Н. Н. Червенков всегда с огромным ин-
тересом и желанием работал со студенческой молодежью – читал лекции по
истории в Госуниверситете Молдовы, Педуниверситете им. Иона Крянгэ, ак-
тивно сотрудничал с университетом Высшая антропологическая школа. На-
зовем только некоторые из конкретных мероприятий, проведенные соместно
НОБ и вузами Молдовы: серия конференций «Български език в Молдова»
в Комратском университете, научная конференция «Юри Венелин – 200 го-
дини» в Педагогическом университете имени «Иона Крянгэ», «Откриване
на България» – отчетная конференция об археологических исследованиях в
2003 году в Высшей антропологической школе, а также многие другие. Логи-
ческое продолжение всей этой деятельности ярко проявилось в рамках Тара-
клийского университета, одним из организаторов которого Н. Н. Червенков
является. Будучи первым ректором, он приложил немало усилий, чтобы этот
университет стал научным центром по болгаристике: проведение конферен-
ций, издание книг и журнала, организация научных исследований, в том чис-
ле с участием студентов, – это далеко не полный перечень воплощенных ини-
циатив Н. Н. Червенкова. Неоднократно знаменательные даты из болгарской
истории отмечались не только среди профессиональных болгаристов, но по
этому поводу организовывались и встречи со школьниками, в частности, хо-
чется вспомнить совместно проведенную с Ассоциацией работников русских
учреждений просвещения и науки в РМ конференцию в Кишиневской школе
№ 85 «125 години от руско-турската война през 1877-1878 години»: доклады
учеников перед учеными из АН, вопросы, живой разговор, награды  – это
было значимое событие с серьезным резонансом.
Научное общество болгаристов РМ в лице его председателя активно под-
держивает различного рода мероприятия, направленные на развитие нацио-
нального самосознания болгар республики.
Идеей Николая Николаевича была ставшая уже традицией престижная
ежегодная награда за самую творческую работу на Республиканской олимпи-
аде школьников по болгарскому языку и литературе. Лично он участвовал с
приветствиями и вручал премии на 21 олимпиаде из 23.
Общество болгаристов – среди тех организаций, что активно выступили
за открытие болгарского лицея в Кишиневе, за введение учебных предметов,
направленных на преподавание болгарского языка, истории, культуры и тра-
диций болгарского народа, за подгтотовку и издание болгарских учебников и
учебных пособий, за сохранение административно-территориальной едини-
цы – уезда и района Тараклия. В частности, Н. Червенков подготовил матери-
42
І.  Николай Червенков – човек и учен
алы для различных инстанций, мотивирующие необходимость сохранения за
Тараклией статуса центра болгарской культуры республики.
В работе НОБ серьезное значение Н. Н. Червенков придает общению с жи-
телями болгарских сел. Повесткой дня выездных заседаний Общества болга-
ристов, как правило, были презентации новых книг, чествование юбилейных
дат, значимых для болгарской истории и культуры личностей (В. Априлов,
Г. Раковский, Л. Каравелов, В. Левский, Х. Ботев, и др.).
Особо следует отметить многолетнее плодотворное сотрудничество НОБ
с Болгарской библиотекой им. Христо Ботева в Кишиневе. С самого начала
существования Научного общества болгаристов Молдовы его итоговые со-
брания года проходили в зале библиотеки. И если иметь в виду, что кроме
организационных вопросов обязательно представлялся научный доклад и
дискуссия, каждое такое собрание становилось интересным мероприятием в
жизни болгар Кишинева. Как, впрочем, и все другие совместные мероприя-
тия, проводимые по инициативе Н. Н. Червенкова и членов НОБ: презентации
новых книг, чествование знаменательных дат и эмблематичных имен болгар и
болгаристов, мероприятия памяти Константина Поглубко, Ивана Мещерюка,
Петра Недова, Михаила Дыхана, Петра Кайряка, Владимира Станко, Степана
Сербинова, Петра и Степана Стояновых, Степана Сидельникова и др., мно-
жество просветительских мероприятий, литературно-музыкальные вечера и
другие формы. Под эгидой НОБ в Болгарской библиотеке им. Христо Ботева
проводятся курсы для желающих изучать болгарский язык, литературу, исто-
рию и культуру в рамках проекта «Роден език и култура зад граница» Минис-
терства образования, науки и молодежи Р. Болгарии.
Организатор многих конференций по проблемам болгаристики, по мате-
риалам которых опубликованы сборники статей, Н. Н. Червенков постоян-
но стимулирует членов НОБ к участию в этих конференциях и подготовке
к изданию научных материалов, щедро делится идеями. Неполный список
изданий НОБ включает более 30 заглавий, среди которых монографии, сбор-
ники статей и очерков, сборники документов, а также альманах «Български
хоризонти». Заслугой Н. Н. Червенкова является объединение усилий членов
НОБ для издания сборника, посвященного проблемам болгарской диаспоры.
Составленный из исторических, филологических и культурологических ста-
тей, авторами которых являются члены НОБ, сборник «Българи в Северното
Причерноморие» (№ 8) стал известным не только в Молдове, но и в Болгарии
и в болгарских диаспорах других стран.
Н. Н. Червенков, как председатель НОБ, был инициатором многих науч-
ных и научно-практических конференций, как правило, с международным
участием. Среди конференций, к организации которых имеет отношение
НОБ, такие известные, как „Relaţiile moldo-bulgare”, проводятся периодичес-
ки раз в четыре года, «Състоянието и функционирането на българския език
43
 І.  Николай Червенков – човек и учен

в Република Молдова» (совместно с Институтом национальных меньшинств Как известный ученый и организатор исследований по болгаристике,
АН РМ), Бессарабия и Освобождение Болгарии (соорганизатор – Институт Н. Н. Червенков широко привлекается для рецензирования работ, для высту-
межэтнических исследований АН РМ и Посольство Болгарии в Молдове) и пления оппонентом диссертационных проектов, для участия в научных сове-
многие другие – всего более 25 конференций. тах по присуждению ученых степеней. Он один из постоянных модераторов
Николай Николаевич Червенков имеет прямое отношение практически ко международных научных конференций на тему „Болгары Северного При-
всем установленным памятникам, посвященным болгарской истории и куль- черноморья”, член редколлегии в ряде изданий этой серии. Н. Н. Червенков
туре в Республике Молдова. Это памятные стеллы, барельефы, скульптуры, также является одним из инициаторов и организаторов трех международных
увековечивающие память Васила Левского (Парканы, Твадица), Болгарского встреч в Молдове, посвященных молдо-болгарским многовековым связям.
ополчения (Болград), а также молдован – участников освобождения Болга- Председатель общества болгаристов очень активно отстаивает и осу-
рии в ходе русско-турецкой войны 1877-1878 гг. (Плевен). ществляет идею сотрудничества болгаристов всех стран, мечтает о создании
Председатель НОБ за почти двадцатилетнюю деятельность представлял их единого печатного органа.
организацию на десятках международных встреч, конгрессах, как в республи- О научно-организаторской деятельности Н. Н. Червенкова в рамках НОБ
ке, так и за рубежом – Болгарии, России, Румынии, США, Италии, Украине, можно писать еще многие страницы, мы не ставили себе задачу исчерпыва-
Сербии, Венгрии и т.д. По его приглашению в Молдову приезжали в качест- ющего освещения его заслуг в этом плане, наметили лишь ключевые направ-
ве гостей Научного общества такие известные болгаристы, как проф. Калчо ления его деятельности в этом поле и хотели выразить свое уважение Болга-
Калчев, доц. Русе Русев, д-р Благовест Няголов, проф. Пламен Павлов, проф. ристу и Человеку, а также признательность за то, что как члены НОБ имели
Георги Атанасов, проф. Румяна Михнева и другие, которые имели возмож- счастье работать под его чутким руководством. Желаем ему еще много лет
ность работать в молдавских архивах и книгохранилищах, а также общаться активной и плодотворной деятельности на благородном поприще. Желаем
с молдавскими болгаристами. дальнейших успехов нашему блестящему организатору науки!
Председатель НОБ – один из первых руководителей общественных орга-
низаций республики, кто участвует в работе Координационного совета эт-
нонациональных организаций при Департаменте, сегодня – при Бюро наци-
ональных отношений Руспублики Молдова. Он входил в состав Правления
Координационного совета, возглавлял в нем научные организации, предста-
влял совет на различных международных встречах. Постоянно участвует в
комиссиях Бюро по подготовке и обсуждению различных материалов, свя-
занных с развитием национальных меньшинств в республике, представлял
болгарское этническое меньшинство в Р. Молдова при обсуждении различ-
ного рода законодательных и исполнительных документов. Н. Н. Червенков
входил в состав многих комиссий по подготовке предложений по осушест-
влению международных требований о защите национальных меньшинств.
Эта его работа неоднократо отмечалась почетными дипломами.
За почти двадцатилетнюю деятельность общества Н. Н. Червенков достой-
но представлял НОБ на различных республиканских и международных встре-
чах, включая Болгарию, Россию, Украину, Румынию, Италию, США, Венгрию
и т.д., отстаивая интересы болгарского меньшинства. В своих многочислен-
ных интервью, статьях председатель общества всесторонне раскрывает вклад
молдавских болгаристов в дело просвещения и исследования истории бол-
гарской диаспоры. Не случайно эти исследования широко представлены и из-
вестны щирокому кругу общественности, их разработка и издания получили
высоку оценку у коллег из многих стран.

44 45

НИКОЛАЙ ЧЕРВЕНКОВ – ПЪРВИЯТ
РЕКТОР НА ТАРАКЛИЙСКИЯ ДЪРЖАВЕН
УНИВЕРСИТЕТ «Гр. ЦАМБЛАК»
Мария ПАСЛАР, доктор по педагогика, и.д. ректор
на Тараклийския Държавен Университет «Гр. Цамблак»
П ървият ректор на Тараклийския държавен университет доктор хабили-
тат на историческите науки Николай Червенков отбелязва 65-годишния
си юбилей. Това е важно и значимо събитие за учения, за неговото семейство,
за приятелите и колегите му.
Преди да бъде назначен, а после и избран на длъжност ректор, той мина-
ва голяма научна и педагогическа школа. След обучението в университета,
от 1972 до 2004 година Николай Червенков работи в Академията на науките
на Република Молдова като младши, а след това – като старши научен съ-
трудник, в Отдела по история на европейските държави към Института по
история. През 1987  г. Н. Червенков е назначен за завеждащ на Отдела по
история на европейските страни и задграничните връзки в Института по
история към Академията на науките на Република Молдова. После продъл-
жава научната си дейност в Института за междуетнически изследвания като
водещ научен сътрудник, а след това – като завеждащ Отдел по българис-
тика и като заместник-директор на този Институт. Получава научно звание
старши научен сътрудник. Дълги години д-р Н. Червенков е хоноруван до-
цент в Молдовския държавен университет и в Педагогическия университет
«И. Крянгъ».
Най-отговорният период в трудовата му дейност като мениджър е пери-
одът на ръководството на първия университет сред българските общности
извън пределите на Република България.
Идеята за създаване на университета (с приоритетната задача да стане
български културен и просветен център) принадлежи на група родолюбиви
българи от гр.Тараклия. Инициативата на местните българи, такива като д-р
Кирил Дарманчев, д-р Николай Куртев, Петър Дериволков, Степан Цолов,
46
І.  Николай Червенков – човек и учен
Иван Боримечков, бе подкрепена от тогавашния депутат на парламента на
Република Молдова д-р Иван Грек.
Концепцията за създаването, развитието и функционирането на уни-
верситета е разработена от учените-историци д-р Иван Грек, д.и.н. Николай
Руссев и д.и.н. Николай Червенков. На 30 март 2004 г. излиза Указът на Пре-
зидента на Република Молдова за реорганизация на Педагогическия колеж
«Св св. Кирил и Методий» в университет.
На 5 май 2004 г. с правителствено постановление д-р Николай Червенков
е назначен за ректор на Тараклийския държавен университет за период две
години. На 10 май Н. Червенков е представен пред колектива на колежа, кой-
то става основа на новото учебно заведение. Оттогава започва конкретната
работа. През това време бе необходимо да се реши отговорна и сложна задача
да се създаде структурата на учебното заведение и, преди всичко, да се ком-
плектува преподавателския състав, да бъде формиран Академичния съвет,
който вече да избере ректора.
На 1 октомври 2004 г, в деня на тържественото откриване на университета, в
което вземат участие президентите на Република Молдова и Република Бълга-
рия – Владимир Воронин и Георги Първанов, ректорът на новото висше учебно
заведение започва тържествената част на това историческо събитие за цялата
българска диаспора в Република Молдова. С голямо вълнение и гордост д-р Ни-
колай Червенков говори за значимостта на това важно и толкова необходимо
дело – откриването на първия и единствен университет сред българските общ-
ности извън пределите на Република България. Той, като никой друг, разбира
предстоящата огромна работа с цел утвърждаване и развитие на университета.
Първият ректор на университета приема символичния ключ, връчен от прези-
дентите на двете държави – Молдова и България. Този факт положи началото
на новия път на младото учебно заведение. Участието на двамата президенти
в създаването на новия университет дава на Н. Червенков огромна надежда
за помощ и поддръжка на правителствата и на двете държави във въпросите,
свързани със становлението и развитието на младото учебно заведение.
На новия ректор му се налага да преодолее не малко трудности през пър-
вите години от функционирането на университета. Преди всичко, при непо-
средственото участие на д-р Червенков, бе създадена структурата на универ-
ситета: Сенатът на университета, катедрите, учебният отдел, библиотеката,
студентският съвет, историко-етнографският музей. Неговата добре обмис-
лена политика по кадровите въпроси позволи да се запази колективът на Пе-
дагогическия колеж и да се привлекат известни учени от Молдова и България
в учебния процес на младия университет с цел подготовка на висококвалифи-
цирани специалисти.
След две години упорна работа по създаването на новото учебно заведе-
ние въз основа единогласното решение на Академичния съвет на универси-
47

тета Правителството на Република Молдова с Постановление № 1035 от 6 сеп-
тември 2006  г. отново утвърждава Н. Червенков в качеството на ректор на
Тараклийския държавен университет.
Продължава се работа по формиране на академически традиции в учебно-
то заведение, утвърждава се стратегията за по-нататъшното развитие на ВУЗа,
което му позволява днес да подготвя специалисти, успешно интегриращи се в
молдовското общество: в педагогическата, социалната, икономическата сфера.
Една от стратегическите задачи на ректора е установяването на връзки
с България, с българските държавни и обществени институции. Ректорът е
сред тези, които работят върху подготовката на молдовско-българското Спо-
разумение спрямо Тараклийския университет, като се грижи да бъде заложе-
но широко сътрудничество с България на този специфически нов ВУЗ. Из-
вестно е, че съществуват доста трудности в процеса на реализирането на това
сътрудничество. Налага се да се доказват и обясняват пред различни инсти-
туции, у нас и в България, целите и конкретните задачи на документа, дори да
се търси помощ от президентите и на двете държави за по-ефективно негово
прилагане.
Д-р Николай Червенков прокара пътя за сътрудничество на Тараклийския
университет с висши учебни заведения в България, с научни и обществени
институции в нашата историческа родина. Благодарение на това сътрудни-
чество на студентите от нашия ВУЗ им е дадена възможността да участват в
съвместно обучение, в лингвистична практика в българските вузове и в архе-
ологически разкопки на български и молдовски исторически обекти. Нало-
жи се при това да се преодоляват доста технически и чиновнически пречки
преди да се сложат традиции в това многостранно сътрудничество, за което
голяма заслуга има първият ректор.
По време на ректорството на Н. Червенков Тараклийският университет
бе удостоен с огромна чест от посещенията на такива високопоставени гости
като: Президентите на Република България и Република Молдова г-н Георги
Първанов и г-н Владимир Воронин на 13 март 2009 г., Председателя на Народ-
ното събрание на Република България проф. Огнян Герджиков през ноември
2004  г., Премиер-министъра на Република България Сергей Станишев през
февруари 2008 г., което е знак за проява на високо внимание към университе-
та и проява на грижа за неговото запазване и укрепване.
Важно университетско събитие е присвояването на учебното заведение
името на известния български и молдовски книжовник и духовен деец Гри-
горий Цамблак, което още повече укрепи стремежа на университета да се ут-
върждава като научен, образователен и културен център в южна Молдова с
цел съхраняване на българската идентичност. Тази позиция помага на ВУЗа
да гледа със сигурност в утрешния ден и да постига нови успехи в подготов-
ката на висококвалифицирани специалисти.
48
І.  Николай Червенков – човек и учен
Като опитен ръководител, Н. Червенков провежда огромна работа по съз-
даване на авторитета и имиджа на университета, привличайки като лектори
авторитетни български учени от български вузове и научни институции за
работа в Сената, висш орган на неговото управление.
Една от силните страни на Николай Червенков като ректор е организаци-
ята и провеждането на научно-изследователска работа в университета. Той
се грижи за създаването на университета не само като учебно заведение, но и
като научен център в южна Молдова. Приоритетите на това направление са
определени от ректора на университета: изследване на проблемите, свързани
с родния край и конкретно с българската диаспора, а също така и създаване и
разширяване на многоаспектни молдовско-български връзки. Под неговото
научно ръководство се издава Ежегодник на университета и сборници на на-
учни конференции по обща тема: «Молдовско-български връзки».
Бидейки ректор на университета, Николай Червенков насочва дейността
на ВУЗа за формирането му като център на българистиката в Молдова.
Като прекрасна основа за развитието на научно-изследователската дейност
в университета Николай Червенков смята, а и извършва активна дейност за
постоянно увеличаване и обогатяване на библиотечния фонд, за създаване
на архивна колекция, за функциониране на историко-етнографския музей,
за увеличаване на експонатите му, за провеждане на научни изследвания в
областта на изучаването на българския език, на историята на родния край, на
културата и традициите на българския народ.
Същевременно Н. Червенков бе научен ръководител на мнозина от сту-
дентите в подготовката за написване на дипломни работи. Неговото умение
за въвличане на студентите в научно-изследователска дейност има като ре-
зултат реални научни изследвания на студентите в областта на историята и
краезнанието. Професионализмът на Н. Червенков му позволява точно да
определи интересите на студентите в областта на изследването на историята
на родния край.
Висшето учебно заведение в Тараклия, според думите на Н. Червенков,
трябва да стане културен център, целта на който е поддръжка и изследване на
българското културно наследство, историята, езика на българската диаспора
в Република Молдова.
Професорско-преподавателският състав на университета познава Нико-
лай Николаевич като голям учен, мъдър ръководител, внимателен колега и
грижовен приятел. Човек на думата, Николай Николаевич винаги е изпъл-
нявал обещанията си и поетите задължения, способствал е на решаването
на задачите и постигането на поставените цели за благото на университета и
неговия колектив. Николай Николаевич е демократичен в общуването си със
студентите: всеки студент може да се обърне към уважаемия ректор по всеки
въпрос с молба за съдействие и помощ.
49
 Катедрата по история и обществени дисциплини, в която работи Николай
Николаевич, е под негова постоянна закрила и усеща неговото лично учас-
тие като ръководител на университета в работата на преподавателите. При-
състствието на Николай Николаевич в университета винаги се усеща, като им
дава постоянен импулс за работа.
Като ръководител и учен той помага на преподавателите да разкрият още
по-добре своите способности, с пълна мяра да покажат в работата професи-
оналните си качества.
В д-р Червенков са срещат различни качества и достоинства: дар на ис-
тински учен и организатор на научната дейност на вуза с богат жизнен опит
на практическа работа и житейска мъдрост; с умение да намира подход към
всеки човек; висока взискателност и организация с доброжелателност и ду-
шевна топлина. Вратата на неговия кабинет винаги бе отворена за всекиго,
който имаше нужда от негов съвет, помощ и поддръжка. Той стоически из-
държа сложните битови условия, редовните пътувания от Кишинев до Тара-
клия и обратно.
Под умелото и грижливо ръководство на Николай Николаевич Тараклий-
ският държавен университет «Гр. Цамблак» започна трайно да се утвърждава
сред молдовските и българските висши учебни заведения. С постоянния си
труд ректорът заслужи авторитета си сред студентите и преподавателите на
университета, а също така и сред научните кръгове в нашата страна, в Украй-
на и България. По време на ректорството, във връзка с 60-годишния юбилей,
Николай Червенков беше награден с орден „Глория Мунчий” („За доблестен
труд”) за голям принос в науката и образованието на Република Молдова.
В началото на 2010 година Н. Червенков, по лична молба, според здраво-
словни причини, беше освободен от длъжността на ректор на Тараклийския
университет „Гр. Цамблак”. Обаче той продължава да живее с проблемите на
университета, като успешно чете лекции, активно участва в научния и об-
ществения живот, за което сме му доста признателни.
Този юбилей е приятен повод за нас, неговите колеги, не само да пред-
ставим резултатите от работата му като ректор на университета, като из-
следовател, учен, но и да изразим благодарност за вниманието към нашето
професионално развитие, за взискателността и толерантността, за довери-
ето и поддръжката, които винаги щедро ни е оказвал, за огромния принос
в развитието на университета. Желаем на Николай Николаевич здраве, ду-
шевна хармония, уважение от страната на колегите, любов и поддръжка от
близките.
50
Библиография на трудове на д.и.н.
Николай Червенков
І.  Индивидуални и колективни монографии и учебници:
1. Прошлое и настоящее села Кирютня. Под ред. Л. С. Бульмаги. Кишинев:
„Штиинца”, 1980. – 94 с. (Съавтор – С. З. Новаков).
2. Политические организации болгарского национально-освободительно-
го движения во второй половине 50-х–60-е гг. ХІХ в. Ответ. ред. В. Я. Гро-
сул. Кишинев: „Штиинца”, 1982. – 130 с.
3. Формирование национальных независимых государств на Балканах: ко-
нец ХVІІІ–70-е годы ХІХ в. Ответ. ред. И. С. Достян. Москва: „Наука”,
1986. – 430 с. (Колективна).
4. Болгаро-российские общественно-политические связи, 50−70-е  гг. ХІХ  в.
Ответ. ред. Б. Н. Билунов. Кишинев: „Штиинца”, 1986. – 265 с. (Колективна).
5. Международные отношения на Балканах. 1830−1856 гг. Ответ. ред. В. Н. Ви­
ноградов. Москва: „Наука”, 1990 – 354 с. (Колективна).
6. Васил Левский. Ответ. ред. И. Грек. Кишинев – Чимишлия: Tip. Cimiş.,
1993. – 134 с.
7. Българите от Украйна и Молдова. Минало и настояще. Превод от руски
език Калина Канева. София: ИК „Христо Ботев”, 1993. – 296 с. (Съавтор –
И. Ф. Грек).
Препечатана във вестник: Роден край (Одеса): 2002 – № 47, 48, 50; 2003 –
№ 2-5, 13, 23, 24, 31, 34, 39, 42, 45, 51; 2004 – № 2, 3, 5, 15, 31, 35, 39, 41-43,
49, 50; 2005 – № 4-6, 14, 17, 22, 27, 32-36; 2006 – № 32, 35-37;
Рец.: Танасова Т. За българите от Украйна и Молдова // Българин. София,
1994, май, бр. 2.; Миланов А. Драматичната и достойна участ на проку-
дените сънародници // Славянски вестник, 1994, май-юни, бр. 5-6.; Дав-
но ожидаемая книга // Славянская газета. Кишинев, 1994, № 7-8 (59-60);
Иванов П. Обобщающий труд // Независимая Молдова, 1994, 20 июля; Ка-
нева К. Едно родолюбиво дело // Антени. София, 1994, 6 април; Иванов
П. Презентация в София // Молдова и мир. Кишинев, 1994, № 5-6, с. 21;
Хаджиниколова Е. Българите в Украйна и Молдова // Население. София,
1994, №3, с. 98-101; Dimitrov S. A valuable book about the bulgaroan in the
51

Ukraine and Moldavia // Etudes balkaniques. Paris, 1994, № 3, р. 121-125; По-
пов Ж. Рецензия // Bulgarian Historical Review. Sofia, 1995, № 4, р. 131-134.
8. Болгария в ХХ веке: Очерки политической истории. Отв. ред. Е. Л. Вале-
ва. Москва: „Наука”, 2003. – 463 с. (Колективна).
9. Чийшия: очерки истории и этнографии болгарского села Городнее в Бес-
сарабии. Гл. ред. В. Н. Станко. Одесса: „Асгропринт”, 2003. – 788 с. (Ко-
лективна).
10. Моите корени. История, култура и традиции на българския народ. Учеб-
ник за I–II клас. Кишинев, 2007. – 160 с. (Колективна).
ІІ.  Сборници от документи, материали и библиографии:
11. Бесарабските българи за себе си. Съставители: П.-Е. Митев и Н. Н. Чер-
венков. София: „Международен център по проблеми на млацинствата”,
1996. – 318 с.
12. Русия и българското национално-освободително движение. 1856/1876.
Документи и материали. Т. ІІІ. май 1867–декември 1869. – Архивите го-
ворят, 21. София: „МТ – студио”, 2002. – 567 с. (Член на съставителски
колектив).
13. Грек И. Болгары Молдовы и Украины: вторая половина XVIII в. – 1995 г.:
Библиографический указатель литературы. Составители: И. Грек, Е. Че-
лак, Н. Червенков, И. Шпак. Науч. ред. Н. Н. Червенков. Библиог. ред.
Л.М. Коробко. Кишинев: „SŞB”, 2003. – 664 с.
14. По пути национальной духовности болгар Молдовы. Составители:
И. Грек, Н. Червенков, Т. Шикирлийская. Науч. ред. И. Грек, Н. Червен-
ков. Кишинев: „SŞB”, 2005. – 600 с.
ІІІ.  Студии, стати, тезиси и рецензии:
15. Връзки на българи, учещи се в Русия, с руското революционно движение
(50–70-те години на XIX в.) // Исторически преглед, София, 1973, № 2,
С. 74-76. (Съавтор К. Поглубко).
16. Встреча через тридцать лет // Вечерний Кишинев. Кишинев, 1973, 6 ноя-
бря (Съавтор С. Колев).
17. Рец.: Солдатул ал трей революций (Дихан М. Асен Христєв. Одеса: Маяк.
1969. – 130 с.) // Молдова сочиалистэ. Кишинэу. 1973, 20 априлие.
18. Асен Христев. Очерк // Антени, София, 1976, 10 май.
19. Большой праздник (День болгарского просвещения и куьтуры. Славянской
писменности и печати) // Молодежь Молдавии. Кишинев. 1974, 23 мая.
20. Паисий дин Хилендар // Енчиклопедия Советикэ Молдовеняскэ. Вол. 5.
Редактор-шеф Я. С. Гросул.  Кишинэу: АШ РССМ, 1975. Р. 110-111.
21. Чентенар слэвит (100 де ань ла Рэскоала дин априлие ын Булгария) //
Молдова сочиалистэ. Кишинэу. 1976, 18 май.
52
І.  Николай Червенков – човек и учен
22. Асен Христев. Очерк // Атени, София, 1976, 10 май.
23. О создании болгарского училища в Галаце (40–50 гг. XIX в.) // Известия
Академии наук МССР. Серия общественных наук. Кишинев, 1976, № 2.
С. 47-54.
24. Болград и Апрельское восстание // Дружба. Болград. 1976, 10 июля.
25. Внешнеполитическая ориентация Тайного центрального болгарского
комитета // Балканские страны в новое и новейшее время. Сборник ста-
тей. Кишинев: „Штиинца”, 1977. С. 41-54.
26. Рец.: Монографическое исследование о болгарском революционере Г. Ра-
ковском (Трайков В. Георги Стойков Раковски. Биография. София: БАН,
1974. – 408 с.) // Известия Академии наук МССР. Серия общественных
наук. Кишинев. 1977, № 3. С. 92-93.
27. Съветски историци за Димитър Паничков // Дунавско дело. Свищов,
1977, 9 декември
28. Пример на патриотизъм и мъжество (Приносът на жителите на Болград в
освободителната война) // Отечествен фронт. София. 1978, 15 февруари.
29. Луптэторь пентру о каузэ немуритоаре // Тинеримя Молдовей. 1978,
19 мартие.
30. Рекуноштинцэ етернэ (Чентенарул елиберэрий Булгарией де суб жугул
оттоман) // Молдова сочиалистэ. Кишинэу. 1978, 3 мартие.
31. Еще одна страница…// Вечерний Кишинев. Кишинев. 1980, 22 апреля.
32. Из кореспонденцията на българския просветител Христо Златев с ру-
ския консул в Букурещ Н. Гирс // Векове, София, 1980, № 1, С. 15-20.
33. Об организационном становлении течения «молодых» в болгарском
национально-освободительном движении во второй половине 60-х  гг.
XIX в. // Известия Академии наук МССР. Серия общественных наук. Ки-
шинев, 1980, № 2. С. 18-25.
34. «Добродетельная дружина» и национально-церковная борьба болгар-
ского народа // История и культура Болгарии: к 1300-летию образования
Болгарского государства. Отв. ред. А. А. Улунян. Москва: „Наука”, 1981.
С. 117-128.
35. Болгарская эмиграция в Румынии и национально-освободительное дви-
жение в Болгарии (вторая половина 50-х–60-х гг. XIX в.) // Авторефе-
рат диссертации на соискание ученой степени кандидата исторических
наук. Москва, 1981. – 19 с.
36. Рец.: Ун валорос апорт ла историография релациилор русо-булгаре  (Сте-
панова Л. И. Вклад России в подготовку болгарской интеллигенции в
50–70-ее гг. ХІХ в. Под ред. Е. М. Руссева. Кишинев: „Штиинца”,1981.  –
214 с.) // Нистру, Кишинэу, 1981, № 12. Р. 97-111.
37. Приетения ку литера маре // Фемея Молдовей, Кишинэу, 1981, № 7. Р. 18.
38. Ботев в нашето село //Антени. София, 1981, 7 януари.
53

39. Дружба, проверенная веками // Штиинца. Кишинев. 1981, 16 сентября.
40. Четническое движение 1866–1868 гг. и болгарские политические органи-
зации // Исследования по истории стран Юго-Восточной Европы в новое
и новейшее время. Отв. ред. Я. М. Копанский. Кишинев: „Штиинца”, 1983.
С. 73-89
41. Рец.: Глушков X. Христо и Евлоги Георгиеви. Живот и дейност. Со-
фия: „Наука и изкуство”, 1982. – 220 c. // Известия Академии наук МССР.
Серия общественных наук. Кишинев, 1983, № 3. С. 77-79.
42. Болгарский революционный комитет в Болграде // Народно-демократи-
ческие революции. Харьков, 1983. С. 89.
43. В братском содружестве // Вечерний Кишинев. Кишинев. 1983, 9 марта.
44. …И загудел набат гнева // Вечерний Кишинев. Кишинев. 1983, 23 сентября.
45. Идеи будущего государственного устройства Болгарии в эпоху Болгар-
ского национального Возрождения // Россия и Юго-Восточная Европа.
Отв. ред. А. А. Нарочницкий. Кишинев: „Штиинца”, 1984. С. 48-51.
46. По новому пути // Коммунист Молдавии. Кишинев. 1984, №8. С. 87-92.
47. По следам партизанского отряда // Штиинца. Кишинев. 1984, 13 сентября.
48. Към историята на въоръженото въстание в България през първата по-
ловина на 30-те години на XIX в. // Векове. София, 1985, № 1, С. 41-49.
(Съавтор И. Грек).
49. Рец.: В семье единой (Бачинский А. В  семье советской: социалистиче-
ское строительство в Придунайских землях Украинской ССР. К. 1984. –
170 с.) // Вечерний Кишинев. Кишинев, 1985, 7 февраля.
50. Вокруг смеха... и габровцев // Штиинца. Кишинев. 1985, 28 марта.
51. Ботев // Литература ши арта Молдовей. Енциклопедия. Ред. респ. акад.
А. Жученко. Вол. 1, Кишинэу, 1985. Р. 105-106.
52. Булгарий дин РССМ // Пак там. Р. 113-114.
53. Вульпе // Пак там. Р. 142.
54. Болградский революционный комитет в период Апрельского восстания
в Болгарии 1876 г. // Известия Академии наук МССР. Серия обществен-
ных наук, 1986, № 3. С. 37-41.
55. Выдающийся болгарский революционер Васил Левский // Новая и новей-
шая история. Москва, 1987, № 6. С. 156-173.
56. Рец.: О русско-молдавском боевом братстве (Драгнев Д. Россия и борьба
молдавского народа против оттоманского владычества. Кишинев: „Шти-
инца”, 1986) // Народное образование, Кишинев,1987, 6 мая.
57. Апостолът и Русия // Работническо дело, София, 1987, 8 юли
58. Центр действия – Болгария // Штиинца. Кишинев, 1987, 20 июля; Вечер-
ний Кишинев. Кишинев. 1987, 10 августа.
59. Русия и българското национално-освободително движение 1856–1876.
Документа и материали. Том I, част I (януари 1861–декември 1863), Со-
54
І.  Николай Червенков – човек и учен
фия: АИ „Проф. Марин Дринов”, 1987. – 545 с.; (Участие в коментиране-
то на материалите).
60. Поддръжка на народите на Русия в Освободителната война // Историче-
ски преглед. София, 1988, № 3, С. 13-26. (Съавтор Л. Степанова).
61. „Одески вестник” за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа // Ис-
торически преглед. София, 1988, № 12, С. 52-56.
62. Интересът към българското минало // Шипка. Хасково. 1988, 2 март.
63. Навечно в памяти народной // Советская Молдавия. Кишинев. 1988,
4 марта.
64. „Да се биеш не на живот, а на смърт”. 120 години от героическият поход
на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа // Дружба. Москва. 1988,
2 юли.
65. Неуморимият просветител // Родно слово. Кишинев. 1988, 27 ноември.
66. Семь раз отмерь...// Советская Молдавия. Кишинев. 1988, 23 декабря.
67. Формирование идей болгарской государственности 50-е – середина 70-х
гг. XIX в. // Великий Октябрь и зарубежные славянские страны. XI Всесо-
юзная научная конференция историков-славистов, 27-29 января 1988 г.
Тезисы докладов и сообщений. Редакторы Э. М. Загорульский, Д. Б. Ме-
льцер. Минск: „Университетское”, 1988. С. 185-186.
68. Развитие идей болгарской государственности в первой половине XIX века
// Втори международен конгрес по българистика, 23 май–3 юни 1986  г.
България през XV–XIX век. Т. 7. Доклади. София: БАН, 1989. С. 597-605.
69. Рец.: Хаджиниколова Е. Българските преселници в Южните области на
Русия. 1856–1877. София: „Наука и Изкуство”, 1987. – 175 с. // Советское
славяноведение. Москва, 1989, № 2. С. 124-125.
70. Рец.: Янков М. Революция – Диалектика – Социализъм (Октомврийска-
та революция и съвременната идейно-филосовска борба). София: „На-
ука и Изкуство”, 1987. – 249 с. // Известия Академии наук МССР. Серия
общественных наук. Кишинев, 1989, № 2. С. 57-58.
71. Общественно-политическая деятельность Александра Экзарха (40–50-е
гг. XIX в.) // Проблемы истории стран Юго-Восточной Европы. Полити-
ка. Культура. Историография. Отв. ред. И. Э. Левит. Кишинев: „Штиин-
ца”, 1989. С. 155-186. (Cъавтор И. Ф. Грек).
72. Идеи турецко-болгарского дуализма в болгарском национально-осво-
бодительном движении // Sixième Congrès international d’études du Sud-Est
européen: Sofia, 30. VIII–5. IX. 1989: résumés des communications: Histoire, 2.
Sofiа: Editions de l’Académie bulgare des Science, 1989. Р. 76-80.
73. В поисках правды (О развитии болгаристики в МССР) // Трибуна,
Кишинев,1989, № 13. С. 20-21.
74. Болгары и гагаузы в Бессарабии // Советская Молдавия. Кишинев, 1989,
27 января (Съавтор И. Грек).
55

75. Наравно с богатирите. Участие на руските жени в Освободителната вой-
на 1877–1878 г. // Дружба, Москва. 1989, 3 март.
76. Българите в някогашната Бесарабия // Дружба, Москва. 1989, 13 май (Съ-
автор И. Грек).
77. Българските преселници в Русия // Дружба, Москва. 1989, 24 юни.
78. Стремеж към духовно сближаване. Отговор на участниците на Шести
конгрес по балканистика // Работническо дело. София, 1989, 1 септември.
79. Неуморният изследовател иван Грек на 50 години // Родно слово, Киши-
нев. 1989, 22 октомври.
80. Трудный путь к рыночной экономике // Аргументы и факты. Москва.
1990, 5–11 мая (Съавтор Е. Валева).
81. Болгарские политические программы накануне Освобождения // XII
Всесоюзная конференция историков-славистов: основные направления
историко-славистических исследований и преподавание университет-
ского курса по истории южных и западных славян на современном этапе:
25–27 января 1990 г.: тезисы докладов и сообщений. Отв. ред. В. Г. Ка-
расев. Москва: Ин-т славяноведения и балканистики, АН СССР, 1990.
С. 100-101.
82. Международный съезд по изучению стран Юго-Восточной Европы //
Revista de istorie a Moldovei. Chişinău, 1990, № 1. Р. 66-67.
83. Преселването на българите в Русия. Опит за обобщение на събития и
факти // Роден край. Одеса, 1990, 12 октомври. (Съавтор И. Грек).
84. Рец.: Книга за българистиката (Радев С. Българистика, българознание,
наука за България (Опит за теория на българистиката). София: БАН,
1989.  – 271 с.) // Родно слово, Кишинев, 1990, 14 октомври (Съавтор
И. Грек).
85. Уроженка Кишинева  – первая болгарская женщина-врачь (Анастасия
Головина) // Славянская газета. Кишинев. 1990, ноябр; Препечатано: //
Роден край. Одеса. 1990, 14 декември.
86. Славянские просветители в России // Славянский вестник. Кишинев,
1990, № 8.
87. Преселението на българите в Русия // Роден край. Одеса. 1990, 12 октом-
ври (Съавтор И. Грек).
88. С поуки от миналото, да вървим към бъдещето // Роден край. Одеса. 1990,
13 и 19 октомври (Съавтор И. Грек).
89. „Кърджалията е бил българин...” // Роден край. Одеса. 1990, 23 ноември.
90. „Одески вестник” за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа // Ро-
ден край. Одеса. 1990, 7 декември.
91. Съветските българи. Минало. Настояще. Бъдеще // Антени. София, 1990,
5 декември. (Съавтор И. Грек).
56
І.  Николай Червенков – човек и учен
92. Колко са българи в Съветския съюз? // Роден край. Одеса. 1990, 5 октом-
ври (Съавтор И. Грек). Препечатана: Так сколько же болгар в Советском
союзе? // Славянская газета. Кишинев. 1991, №2.
93. Проблеми на българите в СССР // Родно слово, Кишинев, 1991, № 48-49.
(Съавтори И. Грек, П. Недов, М. Дихан).
94. Камчия, Камчик, Заря. 160 години от основаването на село Заря, Сарат-
ски район // Роден край. Кишинев, 1991, 17 май.
95. Формирование республиканских идей на заключительном этапе болгар-
ского национального освободительного движения (70-е годы XIX в.) //
Болгаристика в системе общественных наук: опыт, уроки, перспекти-
вы. Тезисы докладов и сообщений Второй всесоюзной конференции по бол-
гаристике (II-х Дриновских чтений), 5-7 февраля 1991  г. Харьков: ХГУ,
1991. С. 63-65.
96. Програма за средните общообразователни училища по история на бьл-
гарския народ. Проект // Родно слово, Кишинев, 1991, № 100 -101.
97. Г. С.  Раковски и подготовката на Втория браилски бунт 1841-
1842  г. // Извес­тия на държавните архиви. София, 1991. Кн. 62. С. 283-
305. (Съавтор И. Грек).
98. Земя на древни култури // Роден край. Одеса, 1991, 11 януари.
99. Създаването на Българската държава // Роден край. Одеса, 1991, 18 яну-
ари.
100. Укрепването на българската държава // Роден край. Одеса, 1991, 25 яну-
ари.
101. Конференцията на българистите // Роден край. Одеса, 1991, 17 февру-
ари.
102. Делото на славянските първоучители // Роден край. Одеса, 1991, 8 март.
103. Люлка на средневековна славянска култура // Роден край. Одеса, 1991,
15 март.
104. Болградският комитет и Априлското въстания // Земя. София, 22, 23
и 24 април 1991; Препечатано // Роден край. Одеса, 1991, 12, 24, 31 ок-
томври.
105. Достигане на предишното могъщество // Роден край. Одеса, 1991, 26 ап-
рил.
106. „Вторият златен век” // Роден край. Одеса, 1991, 9 май.
107. Заре – 160 лет // Советская новь. Сарата, 1991, 23 мая.
108. Гибелта на Българската държава // Роден край. Одеса, 1991, 12 юли.
109. Първите три века на османското иго // Роден край. Одеса, 1991, 19 юли.
110. Българите живеят с надежда и тревога // Земя. София, 12 декември.
111. Рядом с удивительной Вангой // Славянская газета. Кишинев, 1991, №4.
112. Болгарская Ясная Поляна // Славянская газета. Кишинев, 1991, № 9.
57

113. Сестры милосердия // Славянская газета. Кишинев, 1991, №7 (Под псев-
доним Н. Танев).
114. Памятники Кирилу и Мефодию // Славянская газета. Кишинев, 1992, №5.
115. „Вся моя карьера связана с языком и литературой” // Славянская газета.
Кишинев, 1992, № 10.
116. Априлската епопея // Родно слово, Кишинев, 1992, 8 май.
117. Стремежът към родния език се третирал като национализъм Родно сло-
во, Кишинев, 1992.
118. Крепостно време за българите в Молдова и Украйна // Земя. София, 1992,
15 май.
119. Българите в Приднестровието живеят с надежда за мир и гледат към
България // Земя. София, 1992, 16 юли.
120. Георги Бусилин – автор на московския „Българския буквар” // Родно сло-
во. Кишинев, 1992, октомври.
121. Одесское болгарское настоятельство   после освобождения Болгарии
// Болгарская культура в веках. Тезисы докладов научной конференции.
Москва, 26–27 мая 1992 г. Отв. ред. Е. И. Демина. Москва, 1992. С. 95-96.
122. Выбор сделан, противоборство продолжается // Молдова и мир, Киши-
нев, 1992, № 5. С. 15; Молд. вариант: Оpţiunea s-a produs, opoziţia continuă
// Моldovа şi lumеа. Chişinău, 1992, № 5. Р. 16-17; Препечатано на българ-
ски езык // Родно слово. Кишинев, 1992, август, № 41-42.
123. В чьих руках судьба реформ в Болгарии // Молдова и мир. Кишинев, 1992,
№ 6-7. C. 14-16. (Съавтор Е. Валева).
124. Изборът е направен, противостоянието продължава // Родно слово. Ки-
шинев, 1992, № 41-42 (210-211).
125. Борис Рубашкин – знакомый и незнакомый // Славянская газета. Киши-
нев, 1992, № 2 (30).
126. Важнейшая дата болгарской истории // Славянская газета. Кишинев,
1993, № 3 (Под псевдоним Н. Николов).
127. Мой национальный и семейный праздник // Славянская газета. Киши-
нев, 1993, № 5-6.
128. Генерал любил и тонко понимал русскую литературу (Димитр Метете-
лов) // Славянская газета. Кишинев, 1993, № 9-10 (49-50).
129. Одеското българско настоятелство – защо престава да съществува? (До-
кументален източник) // Българите в Северното Причерноморие. Из-
следвания и материали. Съст. П. Тодоров. Том II. Велико Търново, 1993.
С. 186-192.
130. Националните искания на българите от Украйна и Молдова (в края на
50-те − 60-те години) // Болградската гимназия. Сборник по случай 135
години години от основаването и. Научен редактор проф. Н. Жечев. Со-
фия, 1993. С. 140-150; Препечатано във: Ще бъде ли българска Болградска-
58
І.  Николай Червенков – човек и учен
та гимнзия? (Материали и документи). Съст. И. Пушков, ред. Н. Тодоров.
Болград, 1995. С. 46-55.
131. Пора вспомнить. Просветитель Павел Калянджи // Словесник Молдо-
вы. Учебно-методический журнал Министерства народного образова-
ния Молдовы. Кишинев, 1993, №7. С. 27-28.
132. Обръщение към участниците и създателите на животоописанията на
бесарабските българи // Роден край. Одеса, 1993, 16 януари (Съавтор Пе-
тър-Емил Митев).
133. Бесарабските българи откриват Васил Левски // Дума. София, 1994,
18 февруари.
134. Болгаристика Молдовы: традициям жить // Славянская газета. Киши-
нев, 1994, № 5-6.
135. „Как я ездил к болгарам-соотечественникам в Венгрию” // Славянская
газета. Кишинев, 1994, № 11-12 (63-64).
136. Политическое противостояние продолжается // Молдова и мир. Киши-
нев, 1994, № 4. С. 15-16.
137. Бесарабските българи: история, проблеми, перспективи // Епохи. Исто-
рическо списание. Велико Търново, 1994, № 2. С. 5-15. (Съавтори И. Грек,
Н. Руссев).
138. Болгаристика: интерес всеобщий // Независимая Молдова. Кишинев.
1994, 24 апреля.
139. Нужна община // Независимая Молдова. Кишинев. 1994, 7 июня (Съав-
тор И. Грек).
140. Общественный деятель, писатель и публицист. К 160-летию со дня
рождения Любена Каравелова // Независимая Молдова. Кишинев. 1994,
10 декабря.
141. Не столько победа социалистов, сколько поражение демократов // Теле-
граф. Кишинев, 1994, 21 декабря.
142. Кой спечели, кой загуби? (Парламентарните избори в България) // Роден
край. Одеса, 1994, 31 декември.
143. „Неизгладимое усердие, ваша любовь к общему делу…”// Независимая
Молдова. Кишинев, 1995, 1 март.
144. Мир и култура на българите (публикация: Към българите от уезда Чета-
тя-Алба) // Родно слово. Кишинев, 1995, 3 март.
145. Архиепископ Павел: «Привет Вам с славным миром» // Славянская газе-
та. Кишинев, № 1-3.
146. А. С. Пушкин и бессарабские болгары // «Бессарабская весна». Вторая
международная научная пушкинская конференция, посвященная 175-ле-
тию приезда А. С. Пушкина в Кишинев. Кишинев, 1995. С. 40-41.
147. Церкви в болгарских колониях Бессарабии первой половины XIX века //
Славянские культуры в инонациональной среде. Материалы междуна-
59

родной научно-практической конференции (май 1995 года, г. Кишинев).
Кишинев, 1995. С. 116-119.
148. Все о Любене Каравелове // Педагогический журнал. Кишинев, 1995,
№ 1-2. С. 19-20.
149. „Неизгладимое усердие, ваша любовь к общему делу” // Независимая
Молдова. Кишинев. 1995, 1 марта.
150. Изучение истории болгар Молдовы и Украины: основные этапы. // Стра-
ницы истории и этнографии болгар Молдовы и Украины. Отв. ред. С. 3.
Новаков. Кишинев: „Ştiinţa”, 1995. С. 5-32.
151. Създаването на черквите в българските колонии в Бесарабия през пър-
вата половина на XIX в. // Българите в Северното Причерноморие. Из-
следвания и материали. Том IV. Велико Търново, 1995. С. 169-180.
152. Националните искания на българите от Украйна и Молдова // Военноис-
торически сборник. София, 1995, кн 2. С. 90-96.
153. Динамика на развитието на бьлгарското население в Молдова и Укра-
ина // Българите в Средна и Източна Европа. Научна конференция, пос-
ветена на 80-годишнината на Дружеството на българите в Унгария (20-
21 октомври 1994 г., Будапеща). София, 1995. С. 62-71.
154. Константин Поглубко  – човекът и ученият // България в сърцето ми...
Сборник, посветен на 60-годишнината от рождението на К. Поглуб-
ко. Отг. ред. Николай Червенков. София: СД „Гама плюс”. София, 1996.
С. 9-35.
155. Исторически прелед // Бесарабските българи за себе си. Съставители
П.-Е. Митев и Н. Червенков. София: IMIR, 1996. С. 7-10.
156. Априлското въстание и бесарабските българи // Алманах Родолюбец. Со-
фия, 1996, бр. II. C. 51-54
157. Ние търсим своето място // Роден край. Одеса, 1996, 5 май.
158. День величия и надежды Болгария // Независимая Молдова. Кишинев,
1996, 1 марта.
159. International Seminar (Trranscripts). Moldova // Еurоре. Тhе уоung. Тhе
Ваlkans. Sofiа, 1996. Р. 129-132.
160. Год прошел и хотя он был нелегким, хочется вспомнить о хорошем //
Независимая Молдова. Кишинев, 1997, 3 января.
161. „…И взяли Балканы” // Независимая Молдова. Кишинев, 1997, 28 февраля.
162. Болгария: Выборы состоялись, проблемы остаются. К итоги парламент-
ских выборов // Независимая Молдова. Кишинев, 1997, 9 мая.
163. Връзките на Васил Левски с българите в Молдова и Украйна // Национал-
ната революция, делото на Васил Левски и освобождението на България:
Сборник с материали от национална научна конференция (Карлово, юли
1997 г.), посветена на 160 г. от рождението на Васил Левски. Науч. ред.
О. Маждракова-Чавдарова. София, 1998. С. 84-90.
60
І.  Николай Червенков – човек и учен
164. Деятели болгарского национально-освободительного движения в Бес-
сарабии // Relaţiile moldo-bulgare în epoca medie si modernă. Comunicări la
conferinţa ştiinţifică internaţională Chişinău, 21–23 octombrie, 1996. Chişinău:
„SŞB”, 1998. P. 107-116.
165. Изучение проблем болгарского населения Молдовы как фактор их на-
ционального возрождения // Этническая мобилизация и межэтниче-
ская интеграция: истоки, факторы, горизонты. Доклады и сообщения.
Кишинев, 1999. С. 39-40
166. Демографические аспекты в работах И. И. Мещерюка // История и куль-
тура болгар и гагаузов Молдовы и Украины. Науч. ред. И. Грек. Кишинев:
„SŞB”, 1999. С. 41- 47.
167. Болградский болгарский революционный комитет // Україна и Болгарiя:
вiхи iсторичної дружби (матерiали мiжнародної конференцїї, присвяченої
120-рiччю визволення Болгарїї вiд османського iга). Отв. ред. В. Н. Станко.
Одеса: „Друк”, 1999. С. 54-64.
168. Тема „Пребывание Христо Ботева в Одессе и Бессарабии в трудах болга-
риста К. А. Поглубко” // Наша школа. Одесса, 1999, № 2-3. С. 26-31.
169. Известный молдавский ученый (С. Новаков) // Кишиневский обозрева-
тель, Кишинев, 1999, 30 апреля. (Съавт. И. Грек, К. Попович).
170. Иван Мещерюк: к 100 летию со дня рождения // Роден край. Кишинев.
1999, 27 март (Съавтор И. Грек).
171. Летопись поколений Тараклии // Кайряк П. Родословные древа Тараклии.
Науч. ред. Н. Червенов. Кишинев: „SŞB”, 1999. С. 4-6; Препечатано // Ро-
ден край. Кишинев. 2000, 11 март.
172. Болгарские подданные в Бессарабии // Българите в Северното Причерно-
морие. Изследвания и материали. Т. VII. Велико Търново, 2000. С. 335-342.
173. Болгарские подданные в Бессарабии (конец XIX – 1917 г.) // Ежегодник
Института межэтнических исследований. Кишинэу, 2000. Т. I. С. 47-51.
174. Музъкантът и родолюбец Стефан Стоянов // Алманах Родолюбец. Со-
фия, 2000, бр. IV. С. 164-165.
175. Young Bulgarians in Moldova: Value Attitudes // Balkan Youth and Perception of
the Other. Edited by P.-E. Mitev. Sofia: LIK, 2000. P. 71-86. (Cъавт. Е. Челак).
176. Национально-культурные ценности болгар Молдовы на современном
этапе // Единство народа Республики Молдова и проблемы идентифи-
кации этносов. Материалы конференции, доклады и сообщения 4–5 мая
1999 г. Кишинев, 2000. С. 76-79.
177. Изучение проблем национальных меньшинств как фактор интеграции
народа Республики Молдова // Рамочная конвенция о защите нацио-
нальных меньшинств: механизм реализации. По материалам междуна-
радного семинара, Кишинэу, Комрат, Бэлць 9–11 ноября 1999 г. Кишинэу:
UNDR, 2000, С.106-112. (Cъавт. В. Степанов).
61

178. Известно больше как Кишиневское общество // Независимая Молдова.
Кишинев, 2001, 2 март.
179. Българите в Молдова: национално-културни тенденции и прояви // Ет-
нокултурен диалог на Балканите. Съст. Д. Александрова. София: Брай-
лова печатница при ССБ, 2001. С. 14-28.
180. Болгары Молдовы: идентичность и интеграция // Moldova între Est şi Vest:
identitatea naţională şi orientarea europeană. Сoord. V. Moşneaga. Chişinău:
CAPTES, 2001. C. 28-34.
181. Болгаристика в Институте межэтнических исследований: состояние и
перспектива // Anuarul Institutului de cercetari interetnice. Vоl. ІІ. Chişinău,
2001. Р. 23-26.
182. Научни българистични центрове в Молдова // Българистика. София,
2001, № 2. С. 69-80.
183. Необходима е модернизация на връзките с българите в емиграция // Бе-
сарабските българи в Молдова. Опит за портрет. София: „Аксес”, 2002.
С. 64-69.
184. Български просветителски прояви в Комрат (60-те години на ХІХ в.) //
Българският език в Молдова. Материали от Първата международна на-
учна конференция 18–19 май 2002. Комрат, 2002. С. 7-12.
185. От научного редактора // Кайряк П. Родословные древа Тараклии (Книга
вторая). Кишинев: „S.Ş.B.”, 2002. С. 4-5.
186. Bulgarii basarabeni în mişcarea de eliberare grecilor // Raporturile moldo-
grece în contextul relaţiilor internaţionale: Probleme şi perspective Conferinţa
Ştiinţifică Internaţională/Com. organiz.: Nicolae Chicuş. Chisinau: Tip. UPS
„Ion Creangă”, 2002. P. 74-76; Английски вариант: The bassarabian Bulgarians
in the liberation movement of the Greeks // Пак там. P. 184-185.
187. Просветната дейност на Кишиневските българи // Българско учили-
ще „Васил Левски” Кишинев. Съст. В. Стоянов, Н. Стоянов. Шумен: ИК
„Славчо Николов и сие”, 2002. С. 24-34.
188. Национолно-духовно развитие на бесарабските българи // Сборник на
българска бесарабска проза (ХІХ–ХХ век). Съставител Н. Стоянов. Одеса:
„Маяк”. 2002, С. 42-46. (Съавтор И. Грек).
189. National Minority Youth of Republic of Moldova // Culture of Peace and the
Balkan Youth. Ed.: P.-E. Mitev and J. Riordan. Sofia: „IMIR”, 2002. Р. 95-106.
190. Болгары Молдовы: Взаимоотношения с Болгарий // Minorităţile naţionale
şi relaţiile interetnice: tradiţia europeană si experienţa noilor democraţii pentru
Moldova. Coord. V. Moşneaga. Vol. I. Iaşi: CAPTES, 2002. P. 45-56.
191. Български национални организации в Молдова // Български хоризонти.
Кишинев, 2002, № 2. С. 11.
192. Секция „Българистика” при Молдавската академия на науките в Киши-
нев // Български хоризонти. Кишинев, 2002, № 3. С. 11.
62
І.  Николай Червенков – човек и учен
193. Освобождение Болгарии: вклад Бессарабии // Русско-турецкой войне –
125 лет./Ред. кол.: Ю. Кишкилев, Ю. Савельев, Н. Червенков (Oтв. ред.).
Кишинев: „SŞB”, 2003. С. 38-52.
194. Приветствие председателя Научного общества болгаристов Республики
Молдова Н. Червенкова // Русско-турецкой войне 1877-1878 гг – 125 лет./
Ред. кол.: Ю. Кишкилев, Ю. Савельев, Н. Червенков (Oтв. ред.). Кишинев:
„SŞB”, 2003. С.8-9.
195. Тараклии  – 190 лет // Независимая Молдова. Кишинев, 2003, 7 ноября.
(Съавтор И. Грек).
196. Преселване, устройство, социално-правно положение // Всеукраинской
болгарской Ассоциации – 10 лет. Одесса: „Маяк”, 2003. С. 8-34. (Cъавтор
И. Грек).
197. Îniţiativele noastre sânt susţinute // Departamentul Relaţii interetnice al
Republicii Moldova. Documente, date, fapte, comentarii./Resp. de ed.: Tatiana
Mlecico; coord.-alcăt.: Tatiana Levandovskaia. Chişinău: „Cartea Moldovei”,
2003. P. 105.
198. Interethnic relationships in the Republic of Moldova // Democracy and multi-
culturalism in South East Europe. Ed. G. Bašić. Beograd, 2003. P. 67-76, 102.
199. Из истории Комрата периода 50-х−70-х гг. XIX в. // Материалы Между-
народной научно-практической конференции посвященной, 7-й годовщи-
не Гагауз-Ери (Гагаузии). Т. I. Комрат: КГУ. 2003. С. 37-44.
200. Болгары Молдовы и Украины в библиографии: 250 лет достижений и про-
блем // Грек И. Болгары Молдовы и Украины: вторая половина ХVІІІ в. –
1995 г. Библиографический указатель. Кишинев: „S.Ş.B.”, 2003. С. 13-20.
201. Освобождение Болгарии в молдовской историографии // Бессарабия и
освобождение Болгарии. Отв. ред. Н. Червенков. Кишинев: „SŞB”, 2004.
С. 10-18.
202. Киприянският манастир и българите // Българският език в Молдова.
Комрат, 2004, № 3-4. С. 15-16.
203. Увод към сборника „Език, литература и култура на българите в Молдо-
ва”// Българите в Северното Причерноморие. Т. VIII, Велико Търново,
2004. С. 27-36.
204. За плодотворное сотрудничество (О сотрудничестве Тараклийского уни-
верситета с Болгарией) // Свет. Тараклия, 2005, № 44, ноябрь.
205. Церковь во имя Святых Петра и Павла в селе Чийшия // Православные
храмы в болгарских и гагаузских селениях юга Украины и Молдовы. Вып. 1.
Отв. ред. И. Пушков. Болград: Одес. обл. центр болг. культуры в г. Болгра-
де, 2005. С. 214-225.
206. Проблемы болгар СССР // По пути национальной духовности болгар
Молдовы. Кишинев: „SŞB”, 2005. С. 347-364 (Съавт.: И.Ф. Грек, М. Д. Ды-
хан, П. Н. Недов)
63

207. Создание церквей в болгарских колониях Бессарабии в первой половине
XIX в.) // Православные храмы в болгарских и гагаузских селениях юга Ук-
раины и Молдовы. Вып. 1. Отв. ред. И. Пушков. Болград: Одес. обл. центр
болг. культуры в г. Болграде, 2005. С. 146-160.
208. Главные критерии – дружба, сотрудничество и взаимопонимание (О по-
ездке в Болгарию) // Свет. Тараклия, 2005, 17 марта. С.1-2.
209. Деятельность Научного общества болгаристов как фактор развития на-
ционального образования болгар республики // Educaţia multiculturală.
Multicultural education. Мультикультурное образование. Red. gen. At./T.
Stoianova. Chişinău: „Vector”, 2005. P. 240-244.
210. Болгары Молдовы: состояние и проблемы // Республика Молдова – наш
общий дом. Кишинев, 2006. С. 68-75.
211. Тараклийския държавен университет: състояние и перспективи // Бъл-
гарите от Молдова и Украйна  – език, литература, история, култура
и образование. Международна научно-практическа конференция.  Съст.
Т. Караиванова. София, 2009. С. 221-226.
212. Освобождение Болгарии в молдавской историографии // Синергетика
образования. Вып. 6. Москва-Ростов-на-Дону, 2006. С. 103-111.
213. „Иди, народ Возражденный...” // Свет. Тараклия, 2006, 18 май.
214. Историческата българистика в Молдова днес (2001-2005) // Българите в
Северното Причерноморие. Изследвания и материали. Т. IX. Одеса, 2006.
С. 117-128.
215. Университет вступает в новую фазу // Свет. Тараклия, 2006, 8 сентября.
С. 1-2.
216. Връзките на Левски с българите от Молдова и Украйна // Роден край.
Кишинев, 2007, 18 юли.
217. Носитель научной традиции (И. А. Анцупов) // Русин. Кишинев, 2007,
№1(7). С. 6-9.
218. Записки Васила Априлова М. С. Воронцову // Одесские чтения памяти
М. С. Воронцова. Одесса: Студия „Негоцiант”, 2007. С. 77-80.
219. Перспективы болгаристики в Молдове и задачи Тараклийского государ-
ственного университета // Relaţiile moldo-bulgare: Problemele de cercetare.
Red. resp. N. Cervencov. Chişinău: „S.Ş.B.”, 2007. C. 21-30.
220. Кръвта вода не става // Цеков Хр. Мозайка на споделеното. Диалози за
миналото, за да имаме бъдеще. Съст. Сп. Спиридонов. Книга втора. Со-
фия, 2007. С. 316-319.
221. Тараклийският държавен университет – нов център на българщината в
Молдова // Български хоризонти. Кишинев, 2007, бр. 6-7. С.13. Препеча-
тано във: // Свет. Тараклия, 2007, 24 май. С. 2.
222. С готовностью к сотруднечеству // Свет. Тараклия, 2007, 5 апреля. С. 3.
64
І.  Николай Червенков – човек и учен
223. България ще загуби бесарабските българи // Електронно списание
LiterNet, 25.08.2007, № 8(93).
224. Предговор // Безсмъртието на Васил Левски. (Сборник с доклади от
Международната научна конференция, проведена на 12 юни 2007  г. в
ТДУ по случай 170-годишнината от рождението на Апостола). Отг. ред.
Н. Червенков. Кишинев: „S.Ş.B.”, 2008. С. 5
225. Васил Левски: връзките му с бесарабските българи // Пак там. С. 43-50.
226. Българският възрожденец от Болград Петър Фитов // Пак там. С. 161-167.
227. Българите в Молдова: историческа памет и идентичност (постановка на
въпроса) // Дунав-Днестър: човек и общество. Годишник на Тараклий-
ски държавен университет. Гл. ред. Н. Червенков. Кишинев: „S.Ş.B.”, 2008.
С. 251-255.
228. Биография Петра Ганчева: неизвестные страницы // Пак там. С. 48-56.
(Съавтор И. Грек).
229. Молдо-болгарские связи. Основные этапы развития // Мысль. Кишинев,
2008, № 1 (38). С.135-140.
230. Идеи дуализма в болгарском национально-освободительном движении //
Ţara Moldovei în contextul civilizaţiei europene: Materialele Simpozionului
Internaţional, Noiembrie, 2008: In honorem Gheorghe Gonţa. Red. D. Dragnev.
Chişinău: Cartdidact, 2008. P. 654-668.
231. [Профессор Г. Гонца: содействие молдавской болгаристике] // Пак там.
С. 26.
232. С. И. Сидельников – исследователь болгарского Возрождения // Дринов-
ський збiрник/Дриновски сборник. Т. ІІ. Харкiв–Софiя, 2008. С. 288-291.
233. Киприяновският манастир и Българското възраждане // Арнаутов сбор-
ник. Русе, Т. 5, 2008. С. 96-101.
234. Ние търсим своето място (За Научното дружество на българистите в Ре-
публика Молдова) // Електронно издателство LiterNet, Варна. 16.08.2008,
бр 8 (105).
235. Дипломатический гамбит // Analytique. Кишинев, 2008, 20 сентября.
236. Противоборство коррупции в системе образования Молдовы: опыт Та-
раклийского госуниверситета // Образование и коррупция. (Муждуна-
родная научно-практическая конференция: 16 сентября 2009, Тараклия-
Кишинев). Chişinău: Ruxanda, 2009. С. 14-18.
237. Тараклийския държавен университет: състояние и перспективи // Бъл-
гарите от Молдова и Украйна  – език, литература, история, култура
и образование. Международна научно-практическа конференция. Съст.
Т. Караиванова. София, 2009. С. 221-226.
238. Първите пет години на университета: постижения и проблеми // Роден
край. Кишинев, 2009, 31 октомври.
65

239. Мой национален и семеен празник // Свет. Тараклия, 2010, 20 май. С. 2.
240. О политических целях восставших болгар в 1850 г. // Синергетика обра-
зования. Армавир, 2010, № 2 (18). С. 153-155.
241. Тараклийският държавен университет „Григорий Цамблак”: състояние и
перспективи // Дунав-Днестър: Обществознание. Езикознание. Педагоги-
ка. Т. ІІ. Кугул: „S.Ş.B.”, 2010. С. 200-206.
242. Георги Шопов: политическая деятельность в 1867  г. // Relaţiile moldo-
bulgare: Personalităţi marcante. Învăţămînt şi ştiinţă/ Молдовско-български
връзки: Бележите личности. Образование и наука. Cahul: „S.Ş.B.”, 2011.
С. 64-69.
243. Априлското въстание в България през 1876 г. и бесарабските българи //
Пак там. С. 70-75.
244. Российско-българские связи в новое и новейшее время: новые аспекты и
подходы исследователей // Пак там. С. 310-313.
245. От научного редактора // Пасков И. Колибабовка. Болгарское село на севе-
ре Буджака. Науч. ред. Н. Червенков. Кишинев: „S.Ş.B.”, 2011. С. 4-6.
246. Българистични прояви // Българите в Република Молдова. Организа-
ционна дейност. Съст. И. Забунов. София: Наука  и  образование, 2011.
С. 124-133.
247. Проф. Петър Недов–85 години от раждането // http://www.borm-md.org/
node/702 (Сайт на Българска Община в Република Молдова).
248. Константин Поглубко  – выдающийся ученый-болгарист // http://www.
borm-md.org/node/411
249. Константин Поглубко – изтъкнат учен-българист (75 години от рожде-
нието му) // ТУК. Вестник на Тараклийския държавен университет «Гри-
горий Цамблак». Тараклия, 2011, № 26, декември. С. 14-15.
250. Историческите традиции на Кирило-Методиевото дело в Бесарабия //
http://www.borm-md.org/node/428
251. Поредна среща на българистите (ХІІ международна конференция „Бълга-
рите в Северното Причерноморие” в г. Судак, Крим) // http://www.borm-
md.org/node/670. Препечатано // ТУК. Вестник на Тараклийския държавен
университет «Григорий Цамблак». Тараклия, 2011, № 26, декември. С. 3.
252. Болгары в русско-турецкой войны 1806-1812 гг.: политические идеи //
Русин. Кишинев, 2011, № 1 (23). С.75-80.
253. Пантейлемон Семенович Боканчо: „Гагаузы – редкий и своебразный на-
род Бессарабии” // Stratum Plus. СПб.–Кишинев–Одесса–Бухарест, 2011,
№ 6. С. 307-314.
254. Вехи совместной работы: об Изяславе Левите // Великая Отечественная
война 1941-1945 гг.: в исторической памяти Приднестровья. Отв. ред. И.
М. Благодатских. Тирасполь: Из-во Приднестр. ун-та, 2011. С. 279-274.
66
І.  Николай Червенков – човек и учен
255. За българите в Молдова е важно да съхранят институциите, които имат –
Тараклийския район, университета, училищата // http://www.focus-news.
net/?id=f20378 (Информациона агенция «Фокус»).
256. Проучване на български родове в Република Молдова // Родознание. Со-
фия, 2012, № 1-2. С. 187-199.
257. Капитан Георги Мамарчев // Бележити българи. Българското Възраж-
дане  – от Паисиевата история до Кримската война. Т. V. Отгов. ред.
Пл. Павлов. София: „Световна библиотека”, 2012. С. 38-45. (Съавтор
П. Ст. Петков).
258. Васил Хадживълков – организатор на Браилските бунтове // Пак там.
С. 52-55.
259. Васил Априлов // Пак там. С. 76-82.
260. Българските опълченци // Бележити българи. Българското Възраждане –
пътят към свободата. Т. VІ. Отгов. ред. Пл. Павлов. София: „Световна
библиотека”, 2012. С. 122-131.
261. Таким я знал профессора Владимира Станко // Человек в истории и куль-
туре. Выпуск 2. Одесса:  000 РИА „СМИЛ”, 2012. С. 82-83.
262. Болгары Бессарабии в русско-турецких войнах XIX в. // Международная
научная конференция «Присоединение Бессарабии к России в свете мно-
говекового молдо-российско-украинского сотрудничества (Кишинев, 1-5
апреля 2012)». Chişinău, 2012. C. 84-93.
263. Българския език, история и култура в образованието на българите в
Молдова // Бесарабските българи в постсъветското пространство. Кул-
тура, политика, идентичност. Софиия: БАН, 2012. С. 67-94.
264. От научного редактора // Думиника И. „Храм Успения Божией Матери
села Кирсово. Исторические аспекты. Науч. редактор. Н. Червенков. Ки-
шинэу: „SŞB”, 2012. С. 5-7.
265. Вехи истории Успенской церкви (о монографии Думиника И. „Храм Ус-
пения Божией Матери села Кирсово. Исторические аспекты) // Вести
Гагаузии. Комрат, 2012, 28 сентября. С. 3.
ІV.  Отговорен и научен редактор, член на редколегии:
1. Россия и Юго-Восточная Европа. Отв. ред. А. А. Нарочницкий. Киши-
нев: „Штиинца”, 1984. – Отговорен секретар на редколегията.
2. Болгаро-российские общественно-политические связи. 50–70-е гг. ХІХ в.
Ответ. редак. Б. Н. Билунов. Кишинев: „Штиинца”, 1986. 264 с. – Отгово-
рен секретар.
3. Държавна комплексна програма за осигуряване на функционирането на
езиците на територия на Молдавска ССР. Кишинев: „Картя Молдовеняс-
кэ”. 1989. 70 с. – Превод на български език и редактор.
67

4. Проблемы истории стран Юго-восточной Европы. Политика, культура,
историография. Ответ. ред. И. Левит. Кишинев, „Штиинца”, 1989. 256 с. –
Член на редколегията.
5. Гонца  Г. В. Борбата на молдовския народ против агресията на Осман-
ската империя. Превод от руски. Кишинев: „Картя молдовенэскэ”, 1989.
120 с. – Редактор на превода.
6. Revista de istorie a Moldovei. Chişinău. 1990–1991. – Член на редколегията.
7. Болгаристика в системе общественных наук: опыт, уроки, перспективы.
Тезисы докладов и сообщений. Харьков, 1991. – Член на редколегията.
8. Проблемы языка, истории и культуры болгарской диаспоры в Молдове и
на Украине. Кишинев: „Штиинца”, 1993. 187 с. – Член на редколегията.
9. Болгарский ежегодник. Т. І, Харьков, 1994. 287 с. – Член на редколегията.
10. Страницы истории и этнографии болгар Молдовы и Украины. Кишинев,
„Штиинца”, 1995. 108 с. – Член на редколегията.
11. Улунян А. Деятели болгарского национально-освободительного движе-
ния ХVІІІ–ХІХ вв.. Биобиблиографический словаль. Т. 1−2. Москва: Изд.
Ин-та славяноведения и балканистики РАН, 1996. – Отговорен редактор.
12. България в сърцето ми... Сборник, посветен на 60-годишнината от рож-
дението на К. Поглубко. София: Бълг. генеаложко д-во Родознание. 1996.
238 с. – Отговорен редактор.
13. Relaţiile moldo-bulgare în epoca medie şi modernă. Coordonatori N. Cer­ven­
cov, Gh. Gonţa, N. Russev. Chişinău: S.Ş.B. 1998. 254 с. – Отговорен редактор.
14. Болгарский ежегодник. Болгарський щорiчник. Български годишник.
Голов. ред. Ю. М. Алексеев. Т.ІІІ. Киев, 1998. – Член на редколегията.
15. Кайряк П. Родословные древа Тараклии. Книга первая. Кишинев: „SŞB”,
1999. 140 с. – Научен редактор.
16. Кайряк П. Родословные древа Тараклия. Книга вторая. Кишинев: „SŞB”,
2002. 136 с. – Научен редактор.
17. Български хоризонти. Алманах на Научното дружество на българистите
в Молдова. Т. І–V. Кишинев, 2001-2004. – Отговорен редактор.
18. Косева И., Дериволкова Е. История, култура и традиции на българския
народ. Курикулум I–IV клас. Науч. ред. Н.Червенков. Кишинев: Дусеит,
2003. 24 с. – Научен редактор.
19. Русско-турецкой войне 1877–1878 гг. – 125 лет. Кишинев: „SŞB”, 2003. 132
с. – Отговорен редактор.
20. Бессарабия и освобождение Болгарии. Кишинев: „SŞB”, 2003. 128 с. – От-
говорен редактор.
21. Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. Отг.
ред. Пл. Павлов, П. Тодоров, Н. Червенков, Н. Кара. Научни ред. Пл. Пав-
ров, Н. Червенков. Т. VIII, Велико Търново: УИ „Cв. св. Кирил и Мето-
дий”, 2004. 439 с.
68
І.  Николай Червенков – човек и учен
22. Грек И. Болгары Молдовы и Украины. Библиографический указатель ли-
тературы. Съставители  – И. Грек, Е. Челак, Н. Н. Червенков, И. Шпак.
Науч. ред. Н. Червенков. Библиог. ред. Л. М. Коробко. Кишинев: „SŞB”,
2003. 667 с.
23. По пути национальной духовности болгар Молдовы. Составители:
И. Грек, Н. Червенков, Т. Шикирлийская. Науч. ред. И. Грек, Н. Червен-
ков. Кишинев: „SŞB”, 2005. 600 с.
24. Грек И. Гюлмян-Дюльмен-Яровое: (Очерки истории болгарского села в
Бессарабии). Кишинев: „S.S.B.”, 2006. 264 с. – Научен редактор.
25. Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. Т. IX.
Одеса: Друк, 2006. 499 с. – Член на редколегията.
26. Маринов Д. Село Викторовка, Република Молдова (История, бит и кул-
тура). Кишинев: „SŞB”, 2007. 90 с. – Научен редактор.
27. Relaţiile moldo-bulgare: problemele de cercetare. Chişinău: „SŞB”, 2007.
177 c. – Отговорен редактор.
28. Dunărea – Nistru. Omul şi şocietatea (Anuar al universităţii de stat din Taraclia
„Grigore Ţamblac”). Chişinău: „SŞB”, 2007. 286 с. – Отговорен редактор.
29. Безсмъртието на Васил Левски. (Сборник с доклади от Международната
научна конференция, проведена на 12 юни 2007 г. в ТДУ по случай 170-
годишнината от рождението на Апостола). Кишинев: „SŞB”, 2008. 168 c. –
Отговорен редактор.
30. Дриновски сборник/Дриновський збiрник. С. Ю. Страшнюк (Голов. pед.).
Том II. Харкiв-София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов”,
2008. 340 c. – Член на редколегията.
31. Образование и коррупция. (Муждународная научно-практическая кон-
ференция: 16 сентября 2009, Тараклия–Кишинев). Chişinău: Ruxanda,
2009. 196 с. – Член на редколегията.
32. Манолов И. Родословные древа с. Кайраклия. Кишинев: „SŞB”, 2009. 160
c. – Научен редактор.
33. Българите от Молдова и Украйна – език, литература, история, култура и
образование. София, 2009. 306 с. – Член на редколегията.
34. Дунав-Днестър: Обществознание. Езикознание. Педагогика. Т. ІІ. Кагул:
„SŞB”, 2010. – Главен редактор.
35. Relaţiile moldo-bulgare: Personalităţi marcante. Învăţământuri şi ştiinţa/Мол-
довско-български връзки: Бележите личности. Образование и наука.
Cahul: „SŞB”, 2011. 316 с. – Отговорен редактор.
36. Пасков И. Колибабовка. Болгарское село на севере Буджака. Кишинев:
„SŞB”, 2011. 455 с. – Научен редактор.
37. Думиника И. Храм Успения Божией Матери села Кирсово. Исторические
аспекты. Кишинэу: „SŞB”, 2012. 276 с. – Научен редактор.
69
 І.  Николай Червенков – човек и учен

V.  Литература за Н. Червенков: 20. Бодруг И. Г. Н. Н. Червенкову – 55 лет // Ежегодник Института межэт-
1. Червенков Николай Николаевич // Славчева Ц. Историческата българис- нических исследований. Кишинэу, Том ІV. 2003. С. 217-218.
тика в чужбина. 1980–1985. Биобиблиографски справочник. Т. 2. София: 21. Терзивец А. Роден в Украйна, гражданин на Молдова, българин по про-
Изд-во БАН, 1987. C. 157-158. изход и същност // Роден край. Кишинев, 2003, бр. 15, 12 април.
2. Дихан М. Един от скромните апостоли // Родно слово. Кишинев, 1992, 22. Николай Червенков чества 60-годишен юбилей // Държавна агенция за
12 август. българите в чужбина. София, 2008, 1 март.
3. Лозанов П. Чийшия или росна долина // Сливен днес. Сливен, 1993, 23. Червенков Николай Николаевич // Чийшия: очерки истории и этно-
бр.64(82), 13 август. графии болгарского села Городнее в Бессарабии. Одесса: „Асгропринт”,
4. Лозанов П. Историкът като златотърсач на истината // Зора. София, 1994, 2005. С. 746-748.
бр. 26, 19 юли. 24. Червенков Николай Николаевич // Русин. Кишинев, 2007, №1(7). С. 191.
5. Червенков Николай Николаевич // Славяноведение в СССР. Биобибли- 25. Грек И. Слово о Николае Червенкове // Свет. Тараклия, 2008, №2 (5666),
ографический словарь. New York. 1995. 31 января.
6. Попов Ж. Вдъхновен изследовател на българщината // Зора. София, 1995, 26. Червенков Николай Николаевич // Чуждестранна българистика през
бр. 6, 7 февруари. ХХ век. Енциклопедичен справочник. Гл. ред. А. Милтенова. София: АИ
7. Марченко Н. Ние търсим своето място // Роден край, Кишинев, 1996, бр. „Проф. Марин Дринов”, 2008. С. 611-612.
18, 5 май.
8. Челак Е., Георгиев Л. Болгарист Николай Червенков. Библиография. Со- Съставител: Иван ДУМИНИКА
фия: ИК „Ваньо Недков”, 1997. 15 с.
9. Такев Л. На гости на „Българска зорница”//  Luceafărul bulgar. Bucureşti,
1997, № 2.
10. Честито // Роден край. Кишинев, 1998, бр. 1, 3 януари.
11. Дихан М. Служене на своя народ // Роден край. Кишинев, 1998, бр. 2,
10 януари.
12. Аствацатуро Г. Ностальгия по другу // Независимая Молдова. Кишинев,
1998, 13 января.
13. Жеков Ж. Родил съм се случайно, но се стремя да живея пълноценно //
Нова България. Кюстендил, 1998, № 1403, 21 октомври.
14. Хаджиниколова Е. Николай Николаевич Червенков и българскта исто-
рическа наука // Исторически преглед. София. 1998, кн. 3-4. С. 205-208.
15. Червенков, Николай Николаев // Чолов П. Български историци. Биогра-
фично-Библиографски справочник. Второ издание. София: Академично
изд-во «Проф. Марин Дринов», 1999. С. 332-333; Трето издание – София,
2010. С. 360-361.
16. Канева К. И никога не туря в брашното пепел // Жарава. София, 1999, бр.
4, 19 февруари.
17. Червенков, Николай // Калчев К. Исторически календар за бесарабските
българи. Велико Търново: „Витал”, 2001. С. 6
18. Николай Червенков започна ново издание // Украина: Болгарское обозре-
ние. Одесса, 2001, 15 септември.
19. Червенков, Николай // Съвременна българска енциклопедия. Велико
Търново: „Абагар” АД, 2003. С. 432.

70 71
 II
ИЗСЛЕДВАНИЯ

БОЛГАРСЬКИЙ ГУСАРСЬКИЙ
ПОСЕЛЕНИЙ ПОЛК (1776–1783)
Володимир МIЛЬЧЕВ, доктор історичних наук,
професор Запорізького національного університету
(Запорiжжя)
The mass migration of Bulgarians to the south of Ukraine started in the second
half of the XVIII century. The Russian Empire settled them in the military-agri-
cultural villages on the borders with Turkey and Poland. One of these settlements
was the Bulgarian Hussars regiment, set on the lands of modern Kirovograd dis-
trict. During the short period of its existence during 1775–1783’s, population of
Bulgarian regiment took part in the large-scale military and political actions of
the Russian government aimed to implement the „Greek project”.
Н а загал, балканська колонізація XVIIIст. на південних окраїнах тогочас-
ної Російської імперії, у південноукраїнських степах, носила мілітарний
характер. Не стала виключенням й її болгарська складова. Значна кількість
болгар, які переселилися з османських володінь стала причиною того, що вже
за часів існування Нової Сербії (1751 – 1764) у складі Новосербського корпу-
су існувало два польових гусарських полки, які отримали відповідні, цілком
прозорі назви – Болгарський і Македонський. Історія їх нетривалого існуван-
ня вже стала предметом відповідних наукових студій1.
Особливо сильний доплив болгарських переселенців до Новоросійської гу-
бернії відбувся під час російсько-турецької війни 1768–1774 рр., коли до вже іс-
нуючих місць компактного оселення болгар, як наприклад у м. Новомиргороді
(нині райцентр Кіровоградської області), було підселено кількасот нових ви-
хідців з османських володінь, а також засновано перше власне болгарське село
на території сучасної України – Вільшанку (нині райцентр тієї ж області). Та-
ким чином, в басейні р. Синюхи (притоку Південного Бугу) станом на середину
1770-х років було сконцентровано близько 4.000 болгарського населення2.
74
II.  Изследвания
Саме ця обставина спричинила те, що під час чергового реформування
та ротації гусарських полків, як і складалися з переселенців з Балканського
півострова (поселених і польових), у вищого російського військового коман-
дування визріла ідея створити (чи реанімувати колись вже існуючий) Болгар-
ський гусарський полк.
Так, 10 березня 1776 р. Г. О. Потьомкіним, який особисто курирував цей
процес, приймається рішення про оселення польових Сербського, Угорсь­­­кого
та Волоського полків на землях поселених Чорного, Жовто­­­го, Молдавського (з
1775 р. – «Друга» Новоросійська губернія) та Бахмуцького (відтепер у межах
Азовської губернії) гусарсь­­­ких полків.Всього ж було утворено 9 но­­­вих посе-
лених гусарських полків: Славонський, Іллірійський, Волоський; Сербський,
Угорський, Болгарський, Молдавський, Далмацький та Македонський3.
Шанці нових Болгарського та Молдавського полків містилися на землях
«старого» Молдавського полку (1769–1776); Сербського та Угорського – в ме-
жах Чорного гусарського полку (1764–1776); Македонського та Далмацького –
Жовтого полку (1764–1776). Ці 6 полків, за адміністративно-територіальною
реформою 1775 р. відтепер знаходилися у Новоросійській губер­­­нії. На іншому
боці Дніпра, у Азовській губернії, з ротних поселень Бахмуцького гусарського
полку було сформовано Волось­­­кий, Іллірійський та Славонський полки4.
Переведення військових на поселення відбулося у кілька ета­­­пів, оскільки
складна політична ситуація на нещодавно приєдна­­­них територіях все ще
вимагала присутності російських військ: ще у період з травня по вересень
1776 р. ми зустрічаємо весь склад Сербського полку на Кубані, а 11 їх еска-
дронів  – 3 Угорського, 3 Молдавського, 2 Далмацького та 2 Македонського
полків у таборі при Кизикермені, готовими до виступу у будь яку хвилину5.
В той же час, решту ескадронів вже було переведено на постійні квартири. У
обов’яз­­­ки їм покладалися охорона кордону та перехоплення численних де-
зертирів та самовільних переселенців6.
Головним завданням мешканців полків, у мирний час, мало стати несен-
ня прикордонної служби. У разі ворожого нападу вони мали утворити пер-
ший ешелон оборони краю, стримуючи натиск до підходу регулярних військ
Української дивізії7. Однак, як показує хроніка наступних років, ці гусарські
полки активно використовувалися не тільки з метою захисту дер­­­жаних кор-
донів, але й для виконання більш широких завдань. Так, у 1777–1778 рр. гу-
сари Угорського та Сербського полків перебу­­­вали у зайнятому російськими
військами Криму. Зокрема, у квітні 1777 р. Угорський полк було дислоковано
поблизу Інкерману8. А службовці Сербського взяли участь у приду­­­шенні пов-
стання кримських татар у 1778 р., та навіть понесли втрати9.
За планом реформи гусарських полків 1776 р. кожен полк мав складатися
з 6 ескадронів, та мати у своєму складі, у мирний час, 38 офіцерів (штаб- та
обер-) і кадетів; 600 рядових та унтер-офіцерів; 106 заступаючих.
75

Комплектувати полки мали всі державні та військові поселяни двох пів-
денних губерній. Вони ж сплачували й поземельні податки, які йшли на ут-
римання гусар. У шанцях на кожного гусара дійсної служби чи заступаючого
мало припадати два фаміліати. Тобто, кожен двір повинен був мати щонай-
менше дві пари робочих рук дорослих чоловіків, та виставити одного у служ-
бу (дійсну чи гарнізонну). За таких умов поселенці отриму­­­вали 26 дес. землі
на господарство у лісистих місцевостях, та 30 у степових10.
Окрім суто військового – офіцерського та рядового складу, у полках були
спеціалісти й більш мирних професій. Так, кожна з рот повинна мати свого
лікаря, що безперечно було кроком уперед, у порівнянні з часами Нової Сер-
бії та Слов’яносербії, коли один ескулап припадав на цілий полк11.
Офіцери та унтери поселених полків отримували жалування та­­­ке ж саме,
як і офіцери регулярної російської кавалерії. Для рядових воно було дещо
меншим у мирний час; у разі війни чи відрядження на відстань дальшу, ніж
100 верст від квартир, жа­­­лування видавалося таке ж, як і в регулярних пол-
ках. Рядовий гусар, під час перебування у ротах свого полку отримував 8 крб.
на рік та половинну норму рації, порції та грошей на обмундиру­­­вання. За-
гальна сума, яка відпускалася казною на утримання поселеного гусарського
полку, протягом року, складала 33.804 крб. 97 коп.
Термін служби у полку був достатньо великим – 15 років. На дострокове
отримання апшита можна було сподіватися лише у разі тяжких поранень чи
надзвичайних бойових відзнак12. Пішовши у відставку, кожен гусар, у неза-
лежності від чина міг сподіватися на отримання пенсії від держави13.
Стосовно осіб офіцерів, які очолили новоутво­­­рені полки, можна беззапе-
речно стверджувати наступне  – майже всі вони були вихідцями з Австрій-
ської імперії, які пересе­­­лилися до Російської імперії за часів Нової Сербії та
Слов’яносербії, або навіть і раніше. Подібне «засилля» на керівних посадах
у полках офіцерства сербського та болгарського походження мало наступ-
ну причину: за особистим побажанням Г.О.Потьомкіна, полки повинні були
мати національний характер, тобто комплектуватися за етнічним прин­­­ципом,
відповідно до назви (принаймні кілька ескадронів). Бол­­­гарський гусарський
полк, на його думку, належав до числа тих, в яких подібна комплектація могла
відбутися без зайвого клопоту14.
Стосовно питання про питому вагу болгарського елементу у кожному з
9 поселених гусарських полків у період 1776–1783 рр. відзначимо наступ­­­не.
У 3-х полках, що квартирували у Азовській губернії, на те­­­ренах колишньої
Слов’яносербії, болгарське населення безперечно існувало. Залишалася пев-
на кількість переселенців попередньої міграційної хвилі (1754–1764); досить
відчутним був доплив їх під час останньої російсько-турецької війни, але ж
болгари у ротних селищах цих військових одиниць мешкали дисперсно, неве­­­
76
II.  Изследвания
личкими групами. Будь яких значущих осередків, подібно до бол­­­гарських по-
селень у басейнір. Синюхи, утворено не було.
Останні існували без особливих змін: вирувало життя у ново­­­миргородській
«Болгарії», яка відтепер входила до складу Сербського полку (1-а рота), жили
болгари й у навколишніх шан­­­цях. Це видно хоч би з того, що Новомиргород
залишався центром тяжіння для багатьох осіб, які бажали оселитися поближ-
че до своїх співвітчизників. Так, у січні 1778 р. відставний майор М.Станков
клопотався перед Новоросійською губернською канцелярією про відведення
йому місця для зведення будинку не аби де, а саме у тій частині Новомирго-
роду, яка знаходиться поблизу до «Солоного озера»15. Тобто, у болгарському
кварталі міста16.
Окремі болгарські родини (інколи по кілька) мешкали майже у всіх сели-
щах гусарських полків Новоросійської губернії. Проте найбільшу їх кількість
було сконцентровано у Болгарському пол­­­ку. Власне кажучи, створення цієї
військово-територіальної оди­­­ниці було ініційовано оселенням вже відомих
нам алфатарських болгар у шанці Вільшанка. Присутність значного числа
болгар у складі Молдавського полку заохотила російське військове коман­­­
дування, під час проведення реформи 1776 р., виокремити з нього Болгар-
ський гусарський полк, що й було зроблено.
Під ротні селища cпочатку було відведено 8 cелищ: Ольвіополь, Синюхін
Брід, Вільшанку, Добрянку, Тишківку, Липняжку, Тернівку та Лису гору, з за-
гальною кількістю землі 43.200 дес.17 У 1777 р. до них додався шанець Лю­­­
бомирка, чи, як його ще іменували, селище князя Любомирського. Останнє
дещо випадало з загального контексту. Воно належало ві­­­домому польському
магнату К.-Ф.Любомирському, який того ж року заступив у російську службу
з правом укомплек­­­тувати власну роту та стати її командиром. Для оселен-
ня виведе­­­них ним з Польської України людей російський уряд відвів йому
30.000 дес. Землі18. Хоча військові цієї роти і несли службу разом з іншими гу-
сарами полку, статус їх значно різнився. Фактично то були кріпаки кня­­­зя Лю-
бомирського, щось на зразок озброєної челяді, «гайдуків». Проте, у офіційній
документації того часу лічиться серед селищ Болгарського гусарського полку.
Таким чином, Болгарський полк являв з себе явище неоднорід­­­не, строкате.
Попри свою назву він не був моноетнічною структу­­­рою. Тишківку, Липня-
жку та Тернівку, засновані ще за часів роз­­­міщення на цих землях Новослобід-
ського козачого полку, у 1750-х роках, населяли українці19. Вони ж мешкали
й у шанці Любомирського. Населення Добрянки, Ольвіополя, Лисої Гори та
Синюхиного Броду сладалося з переселенців війни 1768–1774 рр. Серед них
було представлено майже всі на­­­роди Балкан, проте домінували східні роман-
ці  – волохи та молдо­­­вани. На всі сто відсотків болгари переважали лише у
найзаселе­­­нішому з шанців – Вільшанці.
77
 II.  Изследвания

Додаток № 1 бування у складі контингенту російських військ у ханстві протягом попе-

редніх цим подіям років. Пояснення цьому слід шукати у необхідності його
Кількість землі, осель та чоловічого населення у селищах
перебу­­­вання власне на своїх квартирах. Адже всі ротні селища полку було
Болгарського гусарського полку (1776-1783), станом на 1781 р.20
розташовано вздовж прикордонної р.  Синюхи. Згідно акту роз­­­межування
Дес. землі Має бути Кількість де- Кількість посе- Осіб чоло- кордонів Російської імперії та Річчі Посполитої від 5 січня 1781 р., на ділянці
Назва селища
під селищем дворів сятин на двір лених дворів вічої статі від впадіння в цю ріку її допливу Висі, до устя Синюхи при Південному Бузі,
Ольвіополь 5400 200 30 58 124 було встановлено 36 прикордонних стовпів25. Охорона державного кордону
СинюхинБрід 5400 200 30 96 235 на дистанції між 1 та 16-им знаками здійсню­­­валася кінними роз’їздами гусар
Лиса Гора 5400 200 30 125 314 Болгарського полку26.
Любомирське 30000 1000 30 60 – Саме приєднання Кримського ханства до Російської імперії у травні
Вільшанка 5400 200 30 198 445
1783 р. стало причиною розформування поселених гусарсь­­­ких полків та су-
Добрянка 5400 200 30 189 485
ттєвих змін у житті їх мешканців: потребу у їх існуванні було усунуто, оскі-
Тернівка 5400 200 30 90 217
льки територію одного з найагресив­­­ніших васалів Порти інкорпоровано, а
Тишківка 5400 200 30 92 218
його населення взято під контроль. Вже 28 червня 1783 р. було проголошено
Липняжка 5400 200 30 126 344
наказ про ре­­­організацію всіх іррегулярних формувань Південної України у
Таким чином, населення Болгарського полку лише на третину складалося ре­­­гулярні військові з’єднан27. Від­­­тепер вони іменувалися «польовими легко
власне з болгар. кінними полками».
Однак це не завадило їм обійняти провідні посади у полку. Офіцерський Зведені Болгарський та Сербський полки стали Ольвіопольсь­­­ким; Маке-
корпус було укомплектовано майже виключно болгара­­­ми, переведеними з донський та Далмацький – Олександрійським; Угорський та Молдавський –
інших полків. Тут можна було зустріти представників родин, які були у чис- Херсонським; Іллірійський та Волоський ­­­Константиноградським, а Славон-
лі першопосе­­­ленців Нової Сербії та Слов’яносербії – Донєвих, Карачонових, ський – Таврійським легко кінними полками. За штатом від 10 квітня 1786 р.
Стойкових, Пєткових, Стоянових, Вєлічкових, Сабових, Гіржевих, Тран- всі вони, як і раніше, залишилися у 6-ти ескадронному складі28.
дафілових, Радойчевих, Палалових21. Тоді ж, у 1784 р., відбулися зміни у територіально-адмі­­­ністративному
Полк мав і свої, притаманні тільки йому атрибути. Одним з них був герб: устрої Півдня  – Новоросійську та Азовську губер­­­нії було об’єднано у єди-
французький щит, поділений по діагоналі на дві частини срібною стрічкою; не Катеринославське намісництво, з 15 повітів29. Всі селища, в яких було
поле зеленого кольору; у верхній частині три золоті хрести, а у нижній – три сконцентро­­­вано найбільшу кількість болгарського населення, опинилися у
срібні півмісяці, обома кінцівками обернені догори. Очевидно, подібний герб межах Новомиргородського повіту30.
мав символізувати грядущу перемогу православ’я над ісламом на бол­­­гарській Попередній громадський устрій, який з невеличкими трансфор­­­маціями
землі22. Була й полкова печатка, що простежується на деяких документах проіснував в них з 1752  р., було скасовано. Відтепер не було вже військо-
полко­­­вої канцелярії23. вих поселян: ані службовців, ані заступаючих чи фаміліатів, як не стало й
У обмундируванні всіх поселених гусарських полків простежу­­­валися, як поселених гусарських полків. Всю людність, що мешкала у колишніх шан-
спільні, так і окремі риси. Мундир гусара, як і ра­­­ніше, складався з мєнтіка (у цях, обернули у казе­­­нних поселян, а також було впроваджено общинний
всіх полках вони мали чорний колір та жовту плетену шнурівку); білої опанчі; устрій31.
ківера, капелюха та паску чорного кольору, оздоблених мідними ґудзиками Таким чином, реформа іррегулярних військ Південної України 1783 р., у
та жов­­­тою тасьмою. На цьому схожість закінчувалося. Головна відміна по- цілому, та реформування Болгарського гусарського полку, зокрема, показа-
лягала у кольорах дуламів та штанів. Гусари Бол­­­гарського полку мали вбран- ла, що болгарські поселенці могли розраховувати на отримання особливо-
ня коричневого кольору з білими обш­­­лагами та жовтою шнурівкою. Єдиною го статусу – військових поселенців, лише за умови збереження напруженої
відмінністю мундирів штаб-­­­та обер-офіцерів було те, що всі аксесуари мали політичної атмосфери у Північному Причорномор’ї. У 1783 р., після приєд-
позолоту, замість звичайного жовтого кольору24. нання Криму до Росії розпочинається процес уніфікації правового положен-
На відміну від інших гусарських полків, Болгарський полк не брав участі ня болгарських поселенців з місцевим населенням, який триває до кінця
у широкомасштабних акціях на зразок окупації Криму у 1783 р., чи пере- XVIII століття.

78 79
 II.  Изследвания

ПРИМIТКИ 28 
Историческое описание одежды и вооружения, с. 40, 42.
1 
Милчев В. Два хусарски полка с българско участие в системата на държавната-
29 
Кабузан В. М. Заселение Новороссии (Екатеринославской и Херсонской губер-
военна колонизация в Южна Украйна (1759–1762/63 г.) // Исторически преглед, Со- ний) в XVIII – І пол. ХІХ века (1719–1858). Москва: Наука, 1979, с. 63.
фия, № 5-6. 2002, с. 154-165.
30 
ПСЗРИ. Т. XХІІ: 1784–1788 гг. СПб., 1830, с. 1006.
2 
Мільчев В. Болгарські переселенці на землях запорозьких козаків під час росій-
31 
Ibid., с. 974-993.
сько-турецької війни 1768–1774 років: між антипатією та компліментарністю // Бъл-
гарите в Северното Причерноморие. Изследования и материали. Т. 9. Одесса: Друк,
2006, с. 77-84.
3 
Мурзакевич Н. Священник Филофей Вуколин Владевич // Записки Одесского Об-
щества Истории и Древностей. Одесса: в Городской Типографии, 1875. Т. 8, с. 273.
4 
Историческое описание одежды и вооружения российских войск. СПб.: печата-
но в военной типографии, 1843, с. 39-40.
5 
Присоединение Крыма к России. Рескрипты, письма, реляции и донесения. /
Дубровин Н. СПб.: Типография Имп. Академии Наук, 1885. Т. 1: 1775–1777, с. 61, 83.
6 
Ibid., с. 63-64, 84.
7 
Полное собрание законов Российской империи (ПСЗРИ). Т. XХ: 1775–1780 гг.
СПб., 1830, с. 477.
8 
Присоединение Крыма к России…с. 545.
9 
Державний архів Херсонської області (ДАХО).Ф. 14.Оп. 1.Спр. 21. Арк. 12.
10 
ДАХО. Ф. 14. Оп. 1. Спр. 27. Арк. 32-32 зв.
11 
ДАХО. Ф. 14. Оп. 1. Спр. 28. Арк. 26.
12 
ПСЗРИ. Т. XХ: 1775–1780 гг. СПб., 1830. С. 478.
13 
Центральний державний історичний архів України в м. Київ (ЦДІАУК).Ф. 59.Оп.
1.Спр. 8163. Арк. 14, 22-24, 33.
14 
Семенова И. В. Участие болгар в русско-турецких войнах XVIII в. // Балканский
исторический сборник. Кишинев, Типография АН МССР, 1970. Вып. II, с. 342.
15 
ДАХО. Ф. 14. Оп. 1. Спр. 48. Арк. 2.
16 
Скальковский А. А. Болгарския колонии в Бессарабии и Новороссийском крае.
Одесса, 1848, с. 3.
17 
ДАХО. Ф. 14. Оп. 1. Спр. 88. Арк. 50.
18 
ДАХО. Ф. 14. Оп. 1. Спр. 27. Арк. 32; спр. 88. Арк. 50.
19 
Гавриил, архиепископ Херсонский и Таврический. Хронологико-историческое
описание церквей епархии Херсонской и Таврической // Записки Одесского Обще-
ства Истории и Древностей. Одесса: в Городской Типографии, 1850. Т. 2. Отд. II и III,
с. 144, 145, 150.
20 
ДАХО. Ф. 14. Оп. 1. Спр. 88. Арк. 50.
21 
Мільчев В. Болгарські переселенці на півдні України. 1724–1800 рр. Київ-За-
поріжжя: Тандем-У, 2001, с. 190-194.
22 
Матковски Ал. Македонскиот полк воУкраина. Скопjе. 1986, с. 272.
23 
ДАХО. Ф. 14. Оп. 1. Спр. 88. Арк. 16.
24 
ПСЗРИ. Т. ХLIII. Книга штатов. Ч. I. Штаты военно-сухопутные с 1711 по 1801
гг. Отд. IІ: 1762–1796 гг. СПб., 1830, с. 229.
25 
ПСЗРИ. Т. XХІ: 1781–1783 гг. СПб., 1830. С. 1-18.
26 
Ibid., с. 12.
27 
Ibid., с. 963-964.

80 81

БОЛГАРСКИЙ
ПЕРЕСЕЛЕНЕЦ БЕССАРАБИИ ПЕРВОЙ
ПОЛОВИНЫ ХІХ ВЕКА: ИСТОРИКО-
ДЕМОГРАФИЧЕСКИЙ ПОРТРЕТ
Александр ПРИГАРИН, к.и.н., доцент, Одесский
национальный университет им. И. И. Мечникова, (Одесса)
Марина КЛЯУС (ФИЛИПОВА), аспирантка, Одесский
национальный университет им. И. И. Мечникова, (Одесса)
The article: „Bulgarian migrants of Bessarabia in the first half of XIX century:
Historical and demographic portrait” is devoted to the complex historical and
demographic research of the Bulgarians from „Zadanube colony’’, which were
situated in southern Bessarabia in the first half of the 19th century.
О сновной научно-просветительский вклад нашего юбиляра  – уважае-
мого Николая Николаевича Червенкова  – развитие болгаристики как
междисциплинарной области знаний. В контексте этого он сделал так много,
что, казалось, нет отраслей исторической науки, где бы он еще мог прило-
жить свои усилия. Поэтому неудивительным был его ответ на одной из пуб-
личных встреч на вопрос об его творческих планах. Н. Н. Червенков сказал,
что давно подбирает материалы и подумывает о создании демографических
очерков о болгарах Бессарабии. В силу такого интереса, нам представляется
продуктивным опубликовать некоторые из результатов нашего многолетнего
проекта. Надеемся, что они покажутся любопытными не только уважаемому
профессору, но и могут быть использованы для развития актуальных направ-
лений современной науки.
Изучение прошлого болгар в комплексном анализе историко-культурной
ситуации остается одной из востребованных тем, но, вместе с тем, одной из
82
II.  Изследвания
слабо реализованных задач современной болгаристики. Постепенный отход
от традиционной дескриптивной методы в воссоздании исторических пра-
ктик болгарской диаспоры Украины и Молдовы только начался. Идет актив-
ный поиск новейших приемов научного исследования, а также взаимный
синтез различных дисциплин. Одной из таких точек отчета для трансдис-
циплинарного исследования может стать историческая локалистика и/или
микроистория. Опыт и терминологический инструментарий, безусловно,
служат надежной основой для осуществления подобного рода работ. Изуче-
ние истории повседневности в локальном измерении выводит нас на «чело-
веческую» историю, так как в повседневном проживании конкретных людей
формируется социокультурная локальная целостность. Микроанализ поз-
воляет увидеть преломление общих процессов „в определенной точке реа-
льной жизни”.
В свою очередь, подобная фокусировка не представляется возможной без
воссоздания модели демографической истории этнических сообществ, в ко-
торой обобщения на национальном уровне используют всю совокупность ре-
гиональных вариаций как необходимую исходную базу исследования. В ис-
ториографии, конечно же, присутствует опыты анализа и изучения структур
повседневного быта переселенцев в контексте социокультурных, историко-
антропологических, экономических и демографических событий.
Реконструкция образа «типичного» и «другого» представителя эпохи и эт-
нической группы в контексте демографической истории. Принято понимать,
что она рассматривает демографические структуры и процессы в неразрыв-
ной связи и взаимодействии с экономическими, социальными, культурными,
а также в контексте микроистории, в центре которой человек с его социа-
льными связями. В связи с таким подходом и предстоящими масштабными
реконструкциями нам бы хотелось привести материалы и подсчеты по основ-
ным характеристикам болгарского переселенца в Бессарабии на первом эта-
пе его жизнедеятельности (от появления до середины ХІХ в.). Метафорично
определим эти свойства как «портрет» (вслед за Б.Ц. Урланисом)1.
Подобные подсчеты проводились нами на основе хрестоматийных прие-
мов исторической демографии. Для их реализации был привлечен комплекс
соответствующих массовых источников: первичные материалы фискально-
административной и церковной статистики. Данные для подобного анализа
были отобраны из ревизских сказок, метрических и исповедальных книг.
Общий исторический портрет. Во время переселения в Бессарабию бол-
гары были имущественно и социально дифференцированным населением.
Среди них были и земледельцы, и торговцы, значительная часть которых были
обеспечены сельскохозяйственными орудиями и/или тягловой силой. Боль-
шая часть переселенческого населения была связана главным образом с зем-
леделием и животноводством. Двумя основными социальными общностями
83
 II.  Изследвания

тогда выступали колония (село) и семья. Классические качества болгарского Диаграмма 1

социума проявлялись больше всего в сильной привязанности к собственной
Половозрастная пирамида населения
земле, тесной сельской социальной ориентации и значительном чувстве па-
болгарских колоний в первой половине ХІХ в.4
триархально-традиционной принадлежности к семье, идентификация с ней.
(% соотношение к возрасту)
Брак и семья занимали особое место в жизни и женщины, и мужчины. Имен-
но патриархально-аграрная семья являлась носителем качества «традицион- Мужчины Женщины
ность» или, другими словами, выступала классическим примером традици- 1,2 70 > 1,9
1 65 – 69 1
онной семьи. Это отвечало нормам обычного права, требованиям обществен- 1,8 60 – 64 2,3
1,8 55 – 59 1,9
ного мнения, представлениям и реальной практике болгар того периода. 2,6 50 – 54 2,8
Семья болгарского колониста в среднем насчитывала от 4,9 до 9,8 человек. 3,6 45 – 49
40 – 44
2,4
5 4,9
Представляла собой двух- либо трехпоколенную семью. Одно- и четырехпо- 4,7 35 – 39 5,4
7,2 30 – 34 6,5
коленные семьи встречались довольно редко. 6,7 25 – 29 7,4
Брачное/матримониальное пове­дение колонистов определялось культур- 11,2
8,6 20 – 24
15 – 19
8,6
11,6
ными нормами и находилось под социаль­ным контролем. Брак создавал рам- 14,5 10 – 14 12,5
14,7 5 – 9 13,8
ки, в которых проте­кали отношения полов. Обычаи, традиции, религиозные 15,5 0 – 4 16,9
заповеди предписывали людям, как следует вести себя во всех случаях жизни, 20 15 10 5 0 0 5 10 15 20

в частности, они регламентировали их брач­ное, половое и репродуктивное

поведение. Но религиозные запреты на самом деле соблюдались только в слу-
чаях, когда требовалось институциональное вмешательство церкви в демог-
рафическое поведение, как это было при венчании. В повседневной жизни им
следовали не так строго2.
Общий демографический портрет. Большинство свойств болгарской
группы в указанный период, в т.ч. и демографических, определено истори-
ко-культурной реальностью традиционного переселенческого общества. С
одной стороны – это недавние мигранты, т.е. люди, решившиеся на переезд и
постоянное проживание на новых территориях, а с другой – аграрный меха-
низм воспроизводства определял патриархальность уклада до, в процессе и
после переселений. Это во многом обусловливало формирование и наличие
в общности определенных специфических черт и влияло на демографическое
поведение и на динамику половозрастной структуры населения. Обрабо-
танные источники по семи колониям (Импуцита, Чешма-Варуита, Чийшия,
Главан, Задунаевка, Ташбунар) позволяют нам реконструировать образ бол-
гарского колониста не только в количественном, но и в качественном изме-
рениях. Эти демографические показатели являются живыми индикаторами
развития общества3.
Основной показатель, определявший повседневное поведение и стратегии
выживания, – распределение населения по полу и возрасту. Половозрастная
структура болгарского населения Буджака в этот период подобна структуре
обществ традиционного типа. Однако в ней следует отметить ряд особеннос-
тей, которые были порождены процессами переселений и обустройством на
новых местах.
На высокую долю детей указывает широкая основа возле подножия, а по-
степенное сужение пирамиды к верху до минимальной доли старых людей
указывает на принадлежность к аграрному обществу. Кроме того, подобное
сужение пирамиды связано с возрастанием смертности в каждой старшей
возрастной группе и с тем, что на людей разного возраста по-разному вли-
яли болезни, эпидемии и прочие факторы. Подобные структурные особен-
ности связаны еще и с тем, что данное переселенческое общество относилось
к прогрессирующему типу и только вступало на этап своей стабилизации5.
Результаты исследования исторической динамики половозрастной струк-
туры болгар с момента основания ими колоний и до середины XIX века по-
казывают следующее:
– На одного взрослого приходилось 1,2 иждивенца. К примеру, у старо-
обрядцев региона в этот период индекс иждивенцев составлял 0,96.
– В 1818 г. на сто жителей приходилось 53 лица мужского и 47 женского
пола. В 1835 г. на 51 женщину приходилось 49 мужчин. Доминирование же-
нщин сменяется к 1850 г. преобладанием мужчин. На 52 представителя си-
льного пола приходиться 48 – слабого пола. Для Бессарабской области в це-
лом соотношение было примерно таким же: 52, 5 % представителей мужского
пола против 47,5 % женского7.
В целом в первой половине ХІХ века, из десяти жителей колонии 4,4 были
молодыми (0-14 лет), 4,6 взрослыми (15-49 лет), 1 пожилым (старше 50 лет).
На 10 человек, проживающих в колонии, приходилось 5,2 лиц мужского пола
и 4,8 – женского. В возрастных группах ситуация была следующей: 0-14 лет –
на 10 человек 5,4 мужчин и 4,6 женщин; среди взрослого населения (15-64-

84 85
 II.  Изследвания

летних) – 5,1 : 4,9. Среди пожилых (старше 65 лет) 4,6 мужчин на 5,4 женщин.
Колонистское население было достаточно сбалансированным в гендерном
плане. Но экстенсивная модель воспроизводства населения накладывала свой
отпечаток на половой и возрастной состав населения, на процесс перехода лю-
дей из одного брачного состояния в другое, на репродуктивное поведение.
При высокой смертности населения вдовство было частым явлением.
Каждая 10-я женщина старше 15 лет была вдовой. Каждая третья (2,9) жен-
щина старше 40 лет была вдовой. Среди мужчин старше 40 лет вдовым был
каждый 12-ый (12,4).
Детская группа. Гендерное соотношение новорожденных в целом в пер-
вой половине XIX века было следующим: 49,9% девочек и 50,1% мальчиков.
В 1818–1825 гг., как показывает анализ метрических книг, девочек рождалось
больше, чем мальчиков (см. диаграмму 2).
Гендерное соотношение новорожденных в первой половине ХІХ в. 8
80
60
40
20
Мальчиков
0
1818
Были случаи, когда ребенка крестили в тот же день, когда он родился. Но
подобная практика носит единичный характер. 99,0% детей крестили в пер-
вые две недели после рождения. Такая практика вполне соответствовала как
нормам обычного права, так и церковно-христианскому мировоззрению. По-
добное стремление крестить ребенка как можно скорее было связано с опас-
ностью младенческой смертности.
Каждый 10-ый (11,1) ребенок умирал, не доживая до года. Чаще всего «от
кашля», «от оспы», «от стисков», «от сухоты» и «от поноса». Пик младенче-
ской смертности приходится на зимне-весенние месяцы – январь, февраль и
март (38,1% от общего числа младенческой смертности) и осенний месяц но-
ябрь (11,5%). Тогда как в остальные месяцы года смертность детей в возрасте
до 1 года была в 1,5–2 раза ниже среднего.
Не достигнув годовалого возраста, чаще умирали девочки. Но с 1 до 9 лет
смертность мальчиков значительно превалирует. У перешагнувших за 10-лет-
Диаграмма 2
ний рубеж вероятность смерти значительно уменьшалась, независимо от пола
ребенка. По подсчетам исследователей, всегда существует избыток мальчиков
при рождении – порядка 105 рождений мальчиков на каждые 100 рождений де-
вочек. Мужская смертность превышала женскую в Европе в XVIII – XIX веке10.
Избыток смертей мужчин был достаточным не только для того, чтобы обеспе-
чить равенство полов в брачных возрастах, но и чтобы создать избыток жен-
щин. Это подтверждает анализ половозрастной структуры населения болгар-
ских колоний. Однако интересно, что в первых двух детских группах (0-4 года;
Девочек 5-9 лет) девочек умирало несколько больше, чем мальчиков (57,4% – от суммы
смертей в женской когорте, а мальчиков – 53,1%). В следующей детской группе

1820

1823

1824

1825

1827

1828

1829

1830

1831

1833

1835

1839

1840

1841

1843

1846

1848

1849
10–14-летних ситуация со смертями в геднерном отношении одинакова.
Взрослая группа. По достижении 15-летнего возраста молодые юноши и
Абсолютное большинство детей (82,5%) крестили в первую неделю после девушки вступали в брачный возраст. Брачность в этот период была всеоб-
рождения. Из них 74,8% – в первые 6 дней после рождения, а 5,9% на следую- щей. Абсолютное большинство женщин в возрасте от 20 до 40 лет и мужчин
щий день после рождения. от 25 до 54 были либо состояли в браке. Доля овдовевших людей была вы-
сокой и достигала до 9,8% всего населения брачного возраста (т.е. каждый
Диаграмма 3
десятый в среднем находился на положении вдовца).
Интервал между рождением и крещением9 Брачный возраст девушек, впервые вступающих в брак, колебался от 16 до
29 лет, а у мужчин – от 18 до 37 лет. 38,4 % женщин выходили замуж в возра-
16,1
сте 18-19 лет и еще 30,8% в 20-21 год. Анализ имеющихся источников не выя-
15,0
13,0
вил случаев вступления в брак девушек до 16 лет и юношей до 18 лет. Но это
14,8
не дает нам права полностью исключить ранние браки среди болгар. Нужно
10,0
7,7 учесть, что с 1831 по 1838 год формуляр не обязывал священнослужителей
5,9 3,9 2,2 2,0 указывать в метрических книгах возраст брачующихся, а также отсутствуют
4,7
2,4
0;6 0;7 1,0 источники и по некоторым другим периодам.
19,3% мужчин вступали в первый брак в возрасте 20-21 год, 30,8% в 22-23 года
1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 >
и 28,4% в 24-25 лет. Лишь около 2% мужчин впервые женились после 30 лет.

86 87
 II.  Изследвания

Средний брачный возраст для женщин составлял 20,1 и 23,3 для муж- венно, что переселение и процесс адаптации наложили свой отпечаток на
чин. В новообразованных колониях (Главан, Задунаевка, Камчик) средний демографическое поведение болгар, что отражалось на рождаемости и ре-
брачный возраст для мужчин составлял – 23,0 года и 19,5 лет для женщин. продуктивности.
Полученные нами показатели не совпадают со сведениями Н.С. Держави- Абсолютное большинство детей были рождены женщинами 20-39 лет
на, который относительно брачного возраста писал: «возраст брачующих- (82,4%). На одну женщину в этом возрасте приходится рождение 2-3 (2,5) де-
ся одинаков для всех местностей, а именно: девушка 16-ти лет и мужчина тей (выживших). Каждая 14-я девушка становилась матерью уже в возрасте
17-20 лет»11. 15-19 лет. Репродуктивный возраст болгарских женщин часто не ограничи-
Говоря о возрастных различиях между супругами, нужно отметить, что вался 15-49 годами. Отмечались случаи рождений как в более раннем возра-
традиционно старше были мужчины. Но встречались случаи, когда жена сте (13 и 14 лет), так и в пожилом (50-54 лет)13.
была старше мужа. Как правило, разница в возрасте составляла от 0 до 4 лет – В детородный период 20-39 лет наблюдалось повышение женской смерт-
68,5%. ности (11,4%). Согласно данным метрических книг, одними из наиболее часто
встречаемых причин смерти женщин в этом возрасте были осложнения, свя-
Диаграмма 4
занные с родами и послеродовым периодом («от родов»). В этих возрастных
Разница в возрасте между супругами12 группах мужская смертность относительно низкая, но уже по достижении 40-
летнего возраста смертность сильного пола превалирует над женской.
70
Одинаково высока смертность в пожилых когортах 60-64 и 70-74 года.
68,5 %
60 Встречались и долгожители, максимальный возраст которых достигал
50 115-119 лет.
40 Среднестатистическая болгарская семья имела троих детей. Средний
30 индекс детности составлял 3,0. Для анализа нами были обследованы 1120 се-
20 27,0 % мей, в которых проживало 3314 детей.
10
2,5 % 0,6 % 0,3 % 1,1 % Диаграмма 5
0
0 – 4 5 – 9 10 – 14 15 – 19 20 < жёны >
Процентное соотношение семей, исходя
из количества детей в первой половине ХІХ века14
Согласно источникам, колонисты могли вступить в повторный брак. При-
чем в 88% случаев супруги были вдовыми. 21,7 доля детей
14,5 17,3
Каждая третья (2,7) пара заключала брак в сентябре, каждая четвертая процент семей

(3,6) в ноябре. Сезонность браков колонистов сложилась под влиянием усло- 16,1
вий их жизни и оптимальным образом им соответствовала. 5,1 21,4
Брачный рынок жителей колоний ограничивался пределами задунайских 17,0 16,1 11,4
9,3
колоний Буджака. В этот период брачных контактов с украинским, русским, 0 15,1
9,6
молдавским, и др. населением практически не происходило. Даже если по- 9,7 5,6 3,9 2,2 1,1 0,6 0,3 0,4
0,8
добные браки и заключались, то они били достаточно редким явлением. 0,4 0,2 0,1 0,1

Брачный рынок для большинства невест ограничивался территорией соб- 0 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12

ственной колонии.
Болгарские женщины на протяжении всего репродуктивного периода
рождали в среднем 7–8 детей, что фактически соответствует показателям
итоговой брачной рождаемости, которая не превышает 8 живорождений за
всю жизнь. Репродуктивные ориентации населения нацелены на многодет-
ность. Рождаемость достигала биологических норм 58,8‰ – 63,6‰. Естест-
В целом для населения характерны многодетные семьи. Более 80% (81,6%)
детей воспитывались в многодетных семьях, половина из которых жила в се-
мьях, где насчитывалось 5 и более детей (43,4%).
Таким образом, маркерами при воссоздании портрета болгарского коло-
ниста следует назвать не только ценностные ориентации, социальные и ку-

88 89
 II.  Изследвания

льтурные нормы, но и механизм воспроизводства населения, который регу- испр., доп. СПб.: Дмитрий Буланин, 2003. Т. 1. Генезис личности, демократической
лировал жизненный цикл человека. Ребенок, который мог, едва родившись, семьи, гражданского общества и правового государства. 548 с.
умереть или не дожить до годика. Рано взрослевшие юноши и девушки. Взро-
11 
Державин Н. С. Болгарские колонии в России (Таврическая, Херсонская и Бес-
слый, на долю которого приходилось по одному иждивенцу. Женщина, ко- сарабская губернии). София: Мартилен, 1914, с.125.
12 
Подсчитано по: ИА – Ф. 630. – Оп. 1. – Д. 2, 3, 4, 6, 7, 9, 11, 14, 19, 34, 36, 43, 47, 66;
торая еще в юности становилась женой и матерью, рано становилась бабуш-
Ф. 631. – Оп. 1. – Д. 3, 5, 6, 7, 9, 10, 11, 15, 16, 18, 20, 23, 24, 25, 27, 28.
кой и имела огромную вероятность овдоветь уже по достижении 40- летнего 13 
Филипова М. Особенности рождаемости в «задунайских колониях» Бессара-
возраста. Мужчина, который мог и не перешагнуть 40-летний рубеж. Это бии в первой половине XIX в.: этнодемографический аспект // Revista de etnologie şi
лишь некоторые черты демографического портрета болгарских колонистов culturologie. Vol. IX-X. Chişinău, 2011, с. 227-232.
Буджака в первой половине ХІХ века. 14 
Подсчитано по: НАРМ. – Ф. 5. – Оп. 2. – Д. 422., л. 337-344; л. 461-468; л. 484-
486 об.; – Ф. 134. – Оп. 2. – Д. 46, л. 113-127; Д. 46, л. 385-424.; Д. 47, л. 114-140; Д. 52,
ПРИЛОЖЕНИЯ л. 319-361; Д. 52, л.362-421; Д. 54, л. 453-491; Д. 245, л. 159-215; Д. 250, л. 280-321; Д. 742,
1 
Урланис Б. Ц. История одного поколения (социально-демографический очерк). л. 288-349.
Москва: Мысль, 1968. 269 с.
2 
Філіпова М. Сезонна модель народжуваності в «задунайських колоніях» Бесса-
рабії в першій половині ХІХ століття // Краєзнавство: науковий журнал. Київ: Вид-во
«Телесик», 2011. Ч. 4, с. 222-228.
3 
Филипова М. Половозрастной состав болгарского населения Буджака в контек-
сте демографических характеристик: первая половина 19 века // Българска Бесарабия.
Випуск пети.  – Част 1. Болград: ООЦБК, 2009, с.  8-44; Филипова М. «Задунайски-
те колонии» в Бесарабия през първата половина на 19 век: реконструкция на демо-
графски и антропонимични характеристики // Списание на Българската академия
на науките. София. Кн. 6, 2010, с. 9-19; Філіпова М. Масово-формулярні матеріали
як джерело для історично – антропологічних досліджень болгарського населення Бу-
джаку першої половини ХІХ століття // Український історичний збірник. Вип. 13. Київ:
Інститут історії України, 2010, с. 76-83 и др.
4 
Подсчитано по: Национальный архив Республики Молдова (далее  – НАРМ)
Ф. 5. – Оп. 2. – Д. 422, л. 337-344; л. 461-468; л. 484-486 об.; Ф. 134. – Оп. 2. – Д. 46, л.
113-127; Д. 46, л. 385-424.; Д. 47, л. 114-140; Д. 52, л. 319-361; Д. 52, л.362-421; Д. 54, л.
453-491; Д. 245, л. 159-215; Д. 250, л. 280-321; Д. 742, л. 288-349.
5 
Тотев А. Ю. Демографско-исторически очерк на България // Годишник на Со-
фийски университет, Юридически факултет. София, 1974. Т. 65, с. 69-87.
6 
Пригарин А.А. Русские старообрядцы на Дунае: формирование этноконфесси-
ональной общности в конце ХVIII – первой половине XIX вв. / Одесский национа-
льный университет им. И. И. Мечникова. Одесса-Измаил-Москва: «СМИЛ» – «Архе-
одоксия», 2010, с. 211.
7 
Там же, с. 210.
8 
Составлено по: Коммунальное учреждение Измаильский архив (далее – ИА) –
Ф. 630. – Оп. 1. – Д. 2, 3, 4, 6, 7, 9, 11, 14, 19, 34, 36, 43, 47, 66; Ф. 631. – Оп. 1. – Д. 3, 5, 6,
7, 9, 10, 11, 15, 16, 18, 20, 23, 24, 25, 27, 28.
9 
Подсчитано по: ИА – Ф. 630. – Оп. 1. – Д. 2, 3, 4, 6, 7, 9, 11, 14, 19, 34, 36, 43, 47, 66;
Ф. 631. – Оп. 1. – Д. 3, 5, 6, 7, 9, 10, 11, 15, 16, 18, 20, 23, 24, 25, 27, 28.
10 
Анри Л., Блюм А. Методика анализа в исторической демографии / Пер. с франц.
С. Хока и Ю. Егоровной. – Москва: РГГУ, 1997; Миронов Б. Н. Социальная история
России периода империи (ХVІІІ – начала ХХ в.) / Б. Н. Миронов. – [в 2 т.] – 3-е изд.

90 91

ПЕРВАЯ ПЕРЕПИСЬ ЗАДУНАЙСКИХ
ПЕРЕСЕЛЕНЦЕВ В БЕССАРАБИИ КАК
ИСТОРИЧЕСКИЙ ИСТОЧНИК
Лиана РЕУЛЕЦ, историк.
Георгий КЫШЛАЛЫ, сотрудник отдела
гагаузоведения Института Культурного Наследия АН РМ, (Кишинев)
On the basis of formulary analysis and the detection of new archival materials,
documents of the first census of Transdanubia immigrants in Bessarabia have
been reconstructed. New possibilities are being revealed about using a source for
researching various aspects of the history of immigrants from Danube from the
end of the 18th century to the beginning of the 19th century.
Д окументы переписей всегда представляли интерес для исторических ис-
следований. Использованные комплексно, они свидетельствуют о дина-
мике численности, составе и передвижении населения. Если историческая
наука в целом оперирует большей частью обобщенными, итоговыми цифра-
ми, то «именные списки», «перечневые ведомости» чаще являются объектом
исследования для специалистов в области демографии, антропонимике и т.п.
Особенно возрастает значение подобных источников при общей малочислен-
ности источниковой базы исследований.
В изучении проблем переселения и устройства задунайских переселенцев
в Бессарабии в начале XIX в. перепись 1816 г. стала, во-первых, объектом ис-
следования как историческое событие и, во-вторых, источником по раскрытию
различных аспектов жизни переселенцев. В сборнике документов «Устройство
задунайских переселенцев в Бессарабии и деятельность А. П. Юшневского» (со-
ставители Е. М. Руссев и К. П. Крыжановская), вышедшем в 1957 г., опубликовано
множество документов, по которым можно реконструировать как подготовку,
так и ход проведения переписи. Документы профессионально расшифрованы,
иногда переведены с молдавской палеографии, снабжены примечаниями и ссыл-
92
II.  Изследвания
ками на другие архивные материалы. Авторы провели анализ текстов: датирова-
ние, определение вида документов (подлинники, копии, отпуски). Составители
сборника датировали подлинник итогового документа переписи и опубликова-
ли «Перечневую ведомость о задунайских переселенцах Бессарабии» 1.
В монографическом исследовании И. И. Мещерюка «Антикрепостниче-
ская борьба гагаузов и болгар Бессарабии в 1812-1820 гг.», вышедшем в том же
1957 г., история первой переписи раскрывается как этап в развитии антикре-
постнической борьбы задунайских переселенцев. Особое внимание уделяет-
ся участию членов комиссии по сбору сведений А. Юшневского и Д. Ватики-
оти в защите переселенцев от притеснений со стороны помещиков и местных
властей. Несмотря на то, что комиссия рапортовала об успешном окончании
работы2, автором сделан не совсем аргументированный, по нашему мнению,
вывод, что ей «не удалось довести поставленной задачи до конца»3. Тем не
менее, используя «Перечневую ведомость», И.И. Мещерюк составил свою
таблицу «по составу переселенцев летом 1816 г.». В таблице переставлены ме-
стами, по сравнению с первоисточником, некоторые графы, и суммированы
подушные данные мужчин и женщин4.
В настоящей работе предпринимается попытка представить выявленные
архивные материалы, восстановить и проанализировать документы перепи-
си задунайских переселенцев в Бессарабии в 1816 г. Исследование материалов
переписи предполагает выявление для дальнейшего анализа следующих до-
кументов: 1) формуляра, т.е. заданной формы сбора и записи необходимых
сведений; 2) собственно именных списков; 3) итоговых документов.
В марте 1816 г. член комиссии по сбору сведений о задунайских переселен-
цах Бессарабии А. Юшневский предоставил следующий формуляр предстоя-
щей переписи5:
Имянный список задунайским переселенцам, живущим в селении NN
такого-то цынута на казенной земле (или на земле помещика NN)
Число Число Имена и Мужеска Женска В каком году
семейств дворов прозвания пола душ|лет пола душ переселились
По окончании работы комиссия представила в приложении к рапорту
от 13 июля 1816  г. документы, отражающие результаты работы: «именную
перепись сим переселенцам обоего пола, сопровождаемую перечневыми
ведомостями»6. Как отметили составители сборника, упомянутые в рапорте
именные списки в архивном деле «Переписка с полномочным наместником
Бессарабской области Бахметевым», отсутствуют. Что касается перечневых
ведомостей (во множественном числе!), то авторы отсылают нас к публику-
емой ими итоговой перечневой ведомости.
В этом документе суммированы данные по тем показателям, которые
заданы в формуляре А. Юшневского: количество дворов и семейств, душ
93

мужского и женского пола. Таблица дает возможность достоверного опреде-
ления ареала проведения переписи 1816 г.: Томаровский цынут(34 селения),
Гречанский цынут (27 селений), Бендерский цынут (15 селений), Кодрский
цынут (10 селений), Хотарничанский цынут (4 селения), г. Кишинев.
Выявление особенностей формуляра, определение географического ра-
йона переписи и наличие суммарных показателей обеспечили возможность
поиска собственно именных списков.
В фонде Бессарабского областного правительства (ф.5) НА РМ хранятся
«Перепись болгар по Бессарабской области» (дело №439)7 и «Списки задунай-
ских переселенцев по Бессарабии» (дело №442)8. Материалы этих дел исполь-
зовались в историографических исследованиях как именные списки переписи
1818 г.9 Ссылаясь на итоговые документы этой переписи в ГАОО, А.В. Шабашов
сделал вывод, что «первая перепись колонистов была осуществлена в 1818 г.»10.
По своей структуре архивные дела представляют собой комплекс списков и
ведомостей (посемейные списки жителей городов, селений и местечек по цы-
нутам). По дате их «учинения» часть списков безусловно может быть отнесена
к 1818 г., но большая часть документов не снабжена авторской датировкой.
Анализ формы составления списков позволяет сделать вывод, что в основе
лежат два разных формуляра (в дальнейшем условно называемые формуляры
I и II). Формуляру I соответствуют списки переселенцев г. Кишинева, Кодрско-
го, Гречанского, Бендерского и Томаровского цынутов11. Остальная часть дела
№439 и все дело №442 представляют собой именные списки по формуляру II.
Формуляр I /на примере с. Чок-Майдан/
Формуляр II /на примере с. Дизгинже/
94
II.  Изследвания
Сравнивая формуляры  I  и  II, можно выделить основные общие черты:
учет количества семейств, перечень имен и прозваний, число душ мужского
и женского пола, возраст мужчин. В то же время формуляр I отличается от
формуляра II учетом количества дворов, наличием информации о конкрет-
ном годе переселения, но не содержит сведений о возрасте женщин и графы в
таблице об этнической принадлежности каждой семьи (графа «какой нации»
в формуляре II).
Сопоставляя формуляр I с формуляром А. Юшневского, мы можем убеди-
ться в их полной тождественности по содержанию и незначительной разнице
по форме (переставлены местами графы о количестве дворов и семейств). Та-
ким образом, есть основания считать, что часть списков дела №439 являются
переписью 1816 г.
Согласно итоговой перечневой ведомости, учет населения проводился
в пяти цынутах и в г. Кишиневе. Выделяемые нами из дела №439 именные
списки включают переписи по четырем цынутам, в том числе Томаровскому,
что является дополнительным аргументом их более ранней хронологической
датировки. Как известно, Томаровский цынут летом 1816 г., после окончания
переписи, был переименован в Измаильский. Можно констатировать, что
именные списки 1816г., за исключением переписи Хотарничанского цынута,
находятся в деле №439.
В ходе дальнейших поисков в архивных фондах нами было выявлено неда-
тированное дело №736 «Списки крестьян Бессарабской губернии, проживав-
ших на помещичьей земле»12. В результате сравнения известных нам по делу
№439 формуляров I и II с формой записи именных списков в деле №736 обна-
ружено, что и в этом деле присутствуют оба типа формуляра (формуляр II –
лл.1-123., формуляр  I  – лл.129-149об.). По формуляру  I  составлены списки
жителей 4-х селений Хотарничанского цынута. Так как Хотарничаский цынут
в конце лета был упразднен, следовательно, документ не может быть датиро-
ван более поздним временем. Считаем, что найденные документы являются
недостающей частью переписи 1816 г.
В деле №736 между списками, составленными по разным формулярам,
нами выявлены поцынутные перечневые ведомости13, которые были упомя-
нуты в рапорте об окончании работы комиссии. Ведомости составлены по
итогам переписи 1816 г. в Кодрском, Бендерском, Гречанском и Хотарничан-
ском цынутах. Ведомость Томаровского цынута в деле отсутствует, но о на-
личии ее в прошлом свидетельствует старая нумерация листов: современным
листам №№124-128 (5 шт.) соответствуют старые листы №№1001-1007 (7 шт.),
т.е. недостает двух листов со старыми номерами 1005 и 1006, находившимися
между гречанской и хотарничанской цынутными ведомостями.
Формуляр сохранившихся ведомостей идентичен итоговой перечневой
ведомости. Например, ведомость Хотарничанского цынута14:
95

Цифровые показатели селений, дворов, семейств, душ мужского и женско-
го пола, произведенные в каждом цынуте, вошли в неизменном виде в итого-
вую перечневую ведомость. Названия, количество и порядок записи селений
каждого цынута в именных списках (формуляр I), найденных нами в делах
№439 и №736, соответствуют внутренней структуре цынутных ведомостей.
Таким образом, нам удалось полностью выявить и объединить для иссле-
дования все архивные материалы, относящиеся к первой переписи задунай-
ских переселенцев Бессарабии 1816 г.:
– формуляр переписи ф. 2, оп. 1, д. 521, л. 34
– именные списки: Томаровский цынут ф. 5, оп. 2, д. 439, лл. 342-560 об.
Гречанскчй цынут ф. 5, оп. 2, д. 439, лл. 76-205
Бендерский цынут ф. 5, оп. 2, д. 439, лл. 250-341
Кодрский цынут ф. 5, оп. 2, д. 439, лл. 48-75
Хотарничанский цынут ф. 5, оп. 3, д. 736, лл. 129-148
г. Кишинев ф. 5, оп. 2, д. 439, лл. 1-11
– цынутные ведомости15 ф. 5. оп. 3, д. 736, лл. 124-128
– итоговую перечневую ведомость ф. 17, оп. 1, д. 17, лл 163а-164
Собственно документы переписи, т.е. именные списки и цынутные ведо-
мости, составляют 506 листов архивных материалов. Рукописные тексты оф-
ормлены на бумаге с водяными знаками, воспроизводящими годы  – «1815»,
«1816». Несмотря на то, что учет населения проводился по единому формуляру,
отдельные части переписи отличаются по стилю оформления, т.к. в работе
участвовали разные исполнители. Члены комиссии докладывали, что перепи-
сь была «…составлена большей частью на молдавском языке и теперь /14 мая
1816 г. – авт./ переводится на российский…»16. Перевод и, следовательно, вто-
ричная запись собранных материалов, приводит к унификации оформления
сведений. В упорядоченной форме представлены списки Бендерского, Кодрско-
го и Хотарничанского цынутов. Перепись задунайских переселенцев в селениях
Гречанского и Томаровского цынутов сохранилась, вероятно, в первоначальном
96
II.  Изследвания
варианте. Помимо присущего этим спискам разнообразия применяемых терми-
нов, в записях по Томаровскому цынуту присутствует «излишняя» (в соответ-
ствии с требованиями формуляра) информация о местоположении селений.
Характер и объем собираемых в ходе переписи сведений были связаны
с планом устройства задунайских переселенцев на территории Бессара-
бии на правах казачьего войска. В предписании министра внутренних дел
О.Козодавлева управляющему Бессарабской областью И. Гартингу в декабре
1815 г. предлагалось выявить общее количество переселенцев в крае («какое
их число уже водворилось и на каких землях»)17 . Истории создания и рабо-
те специальной комиссии по сбору сведений из подчиненных командующе-
му II армией Л. Беннигсену представителей военного ведомства (А. Юшнев-
ский и Д. Ватикиоти) и чиновников от правительства Бессарабской области
(Милетич и И. Марченко) уделено достаточно внимания в упомянутой рабо-
те И. И. Мещерюка, поэтому мы позволим себе остановиться только на мо-
ментах, связанных с историей создания документов переписи.
О начале работы известно из рапорта А. Юшневского и Д. Ватикиоти Л.
Беннигсену от 22 марта 1816  г.: «…приступили мы вчерашнего числа /т.е.
21 марта – авт./ к исполнению возложенного на нас… поручения сношением
со старшинами болгарских селений, из коих преимущественную часть собра-
ли мы сюда /в м. Рени  – авт./ для отобрания от них ответов и подписок…
По окончании подписки отправимся мы по селениям как для отобрания от
каждого изустного согласия в том, на что старшины их подписались, так и
для учинения переписи о числе задунайских переселенцев в Бессарабской
области обитающих, по составленной нами и у сего прилагаемой форме»18 /
формуляр А. Юшневского/.
Несмотря на намерение членов комиссии приступить к переписи, продол-
жающееся прибытие в Рени старшин с подписками, а также принятие на себя
дополнительных функций по разбору жалоб болгар и защите их от притесне-
ний, не позволили им, по крайней мере, А. Юшневскому и Д. Ватикиоти, непо-
средственно участвовать в составлении именных списков. Комиссия посчитала
нужным привлечь к работе самих переселенцев: «нескольких из служивших в
Болгарском войске в прошедшую войну чиновников, коим и предписано от нас
отправиться для составления дунайским переселенцам подробной переписи в
цынуты: Томаровский, Хотарничанский, Гречанский и Кодрский»19. Из опубли-
кованных документов известно, что среди этих чиновников были сотники, т.е.
буквально: имевшие чин (в данном случае, воинский) – Иван Ватикиоти, про-
водивший перепись в Гречанском цынуте и Илья Минглер – в Томаровском20.
Для выявления других непосредственных исполнителей работы по составле-
нию списков необходимо привлечь косвенные документальные свидетельства.
В именных списках проведенной переписи вместе с И. Ватикиоти и И. Мин-
глером – жителями местечка Рени, перечислены отдельным дополнительным
97

списком «сотники греческой нации» Дмитрий Котиро и братья Василий и
Панаит Рубини21. Наряду с Дмитрием Ватикиоти и Константином Койчевым,
выбранными депутатами от болгар и взявшими «на себя обязанность исхо-
датайствовать им /болгарам – авт./ казачье звание»22, эти сотники принимали
самое активное участие в судьбе переселенцев.
Уже с весны 1815 г. братья Ватикиоти вместе с соратниками разъезжали
по цынутам, где переселенцы проживали на помещичьей земле и объясняли
им, что, выразив желание вступить в казачье войско, они смогут поселиться
на казенной земле и освободиться от обременительных повинностей в пользу
помещиков. Сохранился интересный документ – рапорт ревизора Донича от
26 февраля 1816 г.23 о расследовании сбора средств на формирование «казац-
кого войска» из задунайских переселенцев Бессарабии, начатого по доносу
гречанского исправника на Ивана Ватикиоти и Василия Рубини. В ходе рас-
следования выяснилось, что в апреле 1815 г. состоялся сбор представителей
болгар Гречанского цынута в с. Тараклия (того же цынута). Была выявлена
ведомость с показанием сумм («несколько денег на издержки»), собранных
в 19  селениях  – всего 3970 левов для передачи депутатам штаб-ротмистру
Д. Ватикиоти и Молдавской службы капитану Кочу/К. Койчеву/. В дальней-
шем отчете Д. Ватикиоти утверждал, что в значительной степени деньги пош-
ли на проведение переписи: «…как на жалование /старшинам/, так на бумагу,
чернила и сургуч, находившимся из них при четырех /старшинах/ писарям,
полагая каждому по 300 левов»24, не считая того, что «посыланы с согласия ж
всего общества депутаты несколько человек в Россию, где они, ожидая приез-
да его сиятельства /Л. Беннигсена – авт./, прожили более пяти месяцев»25.
По окончании работы комиссии, уже в должности попечителя, Д. Ватики-
оти назначил сотников и К. Койчева цынутными старшинами задунайских
переселенцев. В дальнейшем некоторые из них участвовали в составлении
других именных списков задунайских переселенцев. Например, Констан-
тин Койчев присутствовал как старшина, а также «переводил с турецкого и
молдавского диалекта на российский»26 при приводе к присяге на верность
российскому престолу переселенцев Бендерского цынута весной 1817 г. Под-
пись Панаита Рубини сохранилась в переписных листах 1818 г. по г. Рени27.
Считаем наиболее вероятным, что шесть старшин (И. Ватикиоти, И. Минг-
лер, Д. Котиро, В. Рубини, П. Рубини и К. Койчев) были непосредственными
исполнителями переписи 1816 г.
Трудно согласится с утверждением И. И. Мещерюка, что К. Койчев не мог
участвовать в работе над переписью, т.к. «…уже в самом начале ее работы
Гартинг отказался даже командировать в Комиссию бывшего болгарского пя-
тидесятника Василия /так у автора/ Койчо»28. Упоминаемое автором событие
относится не ко времени начала деятельности комиссии, а к 3 июня, когда
основная работа по сбору сведений была завершена. К. Койчев не являлся
98
II.  Изследвания
государственным чиновником, которого И. Гартинг мог бы куда-либо «ко-
мандировать». Отказ И. Гартинга, самолюбие которого, по нашему мнению,
было задето чиновником военного ведомства, указывавшего, что делать под-
ведомственным ему людям, распространялся только на подчиненного ему
Марченко, которого, вместе с К. Койчевым, А. Юшневский просил направи-
ть для разбора жалоб переселенцев. И. Гартинг не имел ничего против того,
чтобы комиссия использовала К. Койчева по своему усмотрению; в письме
А. Юшневскому он предлагал: «…можете употребить на сей случай /для рас-
следования дел переселенцев  – авт./ другого, который был бы подведомс-
твен Вам»29.  Известен ряд случаев, когда И. Гартинг, удовлетворяя просьбы
А.  Юшневского и Д. Ватикиоти, предписывал цынутным исправничествам
расследовать жалобы задунайских переселенцев «совместно с отставным сот-
ником Котирой, пятидесятником Койчо»30, «сотником Иваном Ватикиоти»31.
При назначении членов комиссии и, в дальнейшем, выбора непосредствен-
ных исполнителей немаловажное значение имело владение ими языками пе-
реселенцев («турецким», болгарским, молдавским, греческим). В послужном
формуляре 1815 г. Д. Ватикиоти записано, что «читать и писать» может «по
русски, гречески, итальянски и по турецки»32. При назначении Милетича И.
Гартинг рекомендовал его как «знающего довольно болгарский, сербский и
турецкий языки»33. Наконец, для совместной работы с Марченко А. Юшнев-
ский предлагал «в пособие ему для турецкого языка, наиболее употребляе-
мого при сношении с задунайскими переселенцами», К. Койчева, знающего,
кроме того, «российский, болгарский и молдавский языки»34. Вероятно, для
работы не хватало грамотных старшин, поэтому составление переписи в Бен-
дерском цынуте было возложено на переводчика Государственной коллегии
иностранных дел Фогеля, получившего от комиссии открытый лист 4 апреля
1816 г35. Несмотря на известные трудности с писарями, уже 6 апреля комиссия
сообщила о начале составления списков: «Поелику же отправленные от Ко-
миссии в Томаровский и Гречанский цынуты люди знают российский язык, то,
дабы напрасно не терять времени… предписано помянутым людям присту-
пить немедленно к переписи задунайских переселенцев в двух цынутах»36  .
14 мая А. Юшневский и Д. Ватикиоти сообщили в рапорте Л. Беннигсену, что
«поручение приведено почти к совершенному окончанию… …составлением
именной переписи…», «живущие в городе Кишиневе задунайские переселен-
цы… …занимаются еще сами составлением именного списка…»37. После спе-
циального обращения А. Юшневского к И. Гартингу38 по поводу допущения
сотника И. Минглера в июне были собраны также сведения о «старожилых
обывателях» в некоторых селениях Томаровского цынута.
В результате попытки определения хронологии создания документов пе-
реписи (по датированным иточникам) мы пришли к выводу, что основная
часть списков была составлена с 6 апреля по 14 мая. До 13 июля были собраны
99

сведения по г. Кишиневу и шести селениям Томаровского цынута, произве-
дены подсчет и оформление всех документов. Всего на территории Бессара-
бии были взяты на учет 24 360 задунайских переселенцев (из них 12 813 душ
мужского пола) и 1 804 «старожильца»39. Поскольку перепись не могла осно-
вываться на более ранних материалах, можно утверждать, что работа была
проведена достаточно быстро.
Перепись, как любой источник подобного вида, предоставляет в наше рас-
поряжение статистические данные об общей численности задунайских пере-
селенцев, а также конкретные показатели о количестве дворов, семейств, душ
мужского и женского пола. Заданные в формуляре А. Юшневского, эти пока-
затели наполнились конкретным содержанием в именных списках и, в суммар-
ном виде, нашли отражение в цынутных и итоговой перечневой ведомости.
Помимо учета населения в Бендерском и Томаровском цынутах, где про-
живало уже большинство выходцев из-за Дуная, опрос проводился и на по-
мещичьих землях Кодрского, Хотарничанского и Гречанского цынутов, что
свидетельствовало об учете непрекращающегося процесса массового пересе-
ления на казенные земли. На ряду с этим не охвачены переписью оказались
задунайские переселенцы, проживавшие в центральных и северных цыну-
тах, вероятно, из-за своей немногочисленности и рассеянности проживания.
В рапорте А. Юшневского и Д. Ватикиоти об окончании работы комиссии
сообщалось, что в Кишиневе составляется список тем переселенцам, «кои
решились уже вступить в состав Войска Болгарского»40. Вероятно, в списки
попали только желающие стать казаками, так как по переписи 1818 г. в городе
было учтено уже в три раза больше задунайских переселенцев41.
В исследовании И. И. Мещерюка данные итоговой перечневой ведо-
мости 1816 г. названы «приблизительно верными, так как они в общем мало
отличаются от сведений, собранных несколько месяцев спустя начальни-
ком пограничных войск в Бессарабии Навроцким совместно с попечителем
Ватикиоти»42.Мы не можем согласиться с приписываемым Навроцкому ав-
торством ведомости с перечнем селений и количеством переселенцев в них.
Ведомость, составленная Д. Ватикиоти на основе результатов переписи и
названная им «выпиской», была только передана Навроцкому в докладной
записке попечителем задунайских переселенцев от 13 ноября 1816 г.43
И. И. Мещерюк считает, что «в ведомость Навроцкого-Ватикиоти не
вошли сведения по Хотарничанскому цынуту и г. Кишиневу»44,  но осенью
1816 г. невозможно было собрать сведения по Хотарничанскому цынуту, ко-
торый к этому времени был упразднен. Показатели по селениям Орак, Чадыр,
Минжир и Томай были отражены в ведомостях Кодрского цынута, в состав
которого вошла эта часть Хотарничанского цынута45.
Сопоставлять результаты переписи 1816 г. и «выписки» можно только по
пяти цынутам, не учитывая г. Кишинева, и по таким показателям, как ко-
100
II.  Изследвания
личество селений и количество семейств (других данных в «выписке» нет).
Сравнение количества семей задунайских переселенцев в итоговой перечне-
вой ведомости (5 615 совокупно с «природными жителями») со сведениями в
«выписке» (5 079 и 241 семья «старожителей») не совсем корректно без отде-
льного подсчета этих категорий по цынутным ведомостям и сверки с имен-
ными списками. Выполненная нами проверка и сопоставление данных по
количеству семей в отдельных селениях позволяют утверждать, что «число
семейств» в выписке ошибочно занижено. Это произошло потому, что, испо-
льзуя данные переписи, в ведомостях «выписки» по Гречанскому, Кодрскому
и частично Томаровскому цынутам вместо «числа семейств» были суммиро-
ваны подсчеты «числа дворов», что, в результате, показывает парадоксальное
уменьшение численности семей задунайских переселенцев в Бессарабии в
течение 1816 г. Наиболее достоверными, на наш взгляд, являются подушные
подсчеты, поскольку они подтверждаются именными списками. На этом же
основании можно считать заслуживающими доверия данные о числе дворов,
семейств, душ мужского и женского пола в каждом селении.
Первоначально формуляром А. Юшневского не предусматривалось выяв-
ление среди задунайских переселенцев каких-либо этнических различий. Но
в рапорте 16 апреля 1816 г. А. Юшневский и Д. Ватикиоти доложили Л. Бен-
нигсену, «что общество, известное здесь под наименованием переселенцев,
состоит из болгар, собственно так называемых, из немалого числа молдаван
и частью из греков, кои обитавши вместе с болгарами за Дунаем, с ними же
переселились в Бессарабию на казенные и помещичьи земли, как особыми
селениями, так большей частью и смешано с болгарами». Кроме того, авторы
рапорта отметили, что среди задунайских переселенцев «находятся… даже
старожилые обитатели Бессарабии, собственно так называемой, кои водво-
рились там во время турецкого правления»46. Комиссия сообщила, что «…
при составлении оным переписи всякое между ними различие показано бу-
дет под особыми статьями»47.
При исследовании именных списков нами выявлено, что этнические на-
именования жителей селений находятся над табличной частью формуляра,
при названии селений, например: «жители болгарской нации» или «задунай-
ские переселенцы молдованской нации». Составители переписи не выявляли
у каждого переселенца его принадлежность к какой-либо нации, а отмечали
всех жителей селения в целом. Иногда, если состав селения был неоднород-
ным, внутри списка селения были выделены «того же селения молдованы»
или «греческой нации» и т.п. В итоговой перечневой ведомости разделение за-
дунайских переселенцев на различные категории получило выражение в оф-
ормлении подушных данных в четырех графах, три из которых носят «этниче-
ские» наименования: «болгарской нации», «молдованской нации», «греческой
нации». В общей графе «болгарской нации» оказались переписаны и болгары,
101

и гагаузы, а также малочисленные сербы и албанцы, выделенные самостояте-
льно в следующей переписи 1818 г.48 Сведения об этничности в целом, несмот-
ря на обобщающий характер, отличаются высокой степенью достоверности.
Некоторые трудности для исследования представляет выделение из учтен-
ного населения «старожилых» жителей Бессарабии. Анализ именных списков
переписи позволил установить, что старшины, проводившие запись пересе-
ленцев, по-разному интерпретировали понятие «старожилые». Под этим тер-
мином понимались как коренные жители Бессарабии, так и переселенцы, вы-
шедшие из-за Дуная задолго до последней войны 1806-1812 гг. Поэтому над
табличной частью встречаются такие различные формулировки:
• «задунайские переселенцы болгары (булгары)»;
• «болгарской (булгарской) нации переселенцы»;
• «жители болгарской (булгарской) нации»;
• «переселенцы болгары (булгары)»;
• «булгары из-за Дуная»;
• «того же селения старожилые булгары, которые платили преже туркам
подать»;
• «болгары старожилые»;
• «болгарской нации того же селения беженари»;
• «прежние переселенцы болгары»;
• «молдованской нации заграничные переселенцы»;
• «задунайские переселенцы молдованской нации»;
• «молдованской нации находящиеся до последнего мира в турецком под-
данстве»;
• «молдованской нации переселенцы и старожилые»;
• «молдованы – старожители»;
• «старожители молдованской нации»;
• «старожители – переселенцы»(!)
В итоговой перечневой ведомости «старожильцами» (впервые в докумен-
тах переписи этот термин появляется в такой форме) названы «природные
обитатели, живущие на казенных землях, для совокупного водворения пе-
реселенцам предназначаемым»49.  Погрешности, связанные с определением
категории населения (в наибольшей мере присущие спискам Гречанского цы-
нута) отразились и в итоговых документах. При работе над именными спис-
ками можно отделить истинных «старожителей» от давнишних переселенцев
по отсутствию данных в графе «год переселения». Некоторые поправки по
уточнению данных о старожителях были произведены в «выписке» Д. Вати-
киоти в ноябре 1816 г., которая представляется для изучения данного аспекта
более достоверной.
Перепись, как любой документ статического характера, зафиксировала ко-
личественно положение задунайских переселенцев на территории Бессарабии
102
II.  Изследвания
весной 1816 г. Исследование динамических миграционных процессов предпо-
лагает сравнительный анализ однотипной, но разновременной информации.
Уникальность документов переписи 1816  г. в том, что, согласно формуляру
А. Юшневского, каждому переселенцу был задан вопрос «в каком году пересели-
лись»; эти данные были зафиксированы в специальной графе именных списков,
но не вошли в итоговую перечневую ведомость. Для современного исследовате-
ля интерпретация этой информации представляется неоднозначной. С одной
стороны, отсутствие пояснений «откуда», «куда» переселились, позволяет трак-
товать информацию, как переселились «из-за Дуная в Бессарабию». Возможным
подтверждением такой трактовки является донесение Д. Ватикиоти от 23 ноя-
бря 1816 г. о работе комиссии, в котором он докладывал, что «учинены… списки
с подробным показанием, кто, в котором году из-за Дуная сюда прибыл…»50.
Другой вариант объяснения возникает при анализе отношения А. Юшнев-
ского И. Гартингу от 15 июня 1816г., в котором, выражая возмущение по по-
воду недопущения Ильи Минглера для работы в ряд селений Томаровского
цынута, предлагалось поручить исправничеству самому собрать необходи-
мые сведения. В частности, А. Юшневский пояснял, что, если в селениях ока-
жутся задунайские переселенцы, необходимо выяснить, среди прочего, «кто
из них в котором году переселен в Бессарабскую область»51. В этом документе
акцентируется внимание на времени поселения в Бессарабии, как области,
вошедшей в состав России, необязательно непосредственно из-за Дуная.
Возможности выявления истинного времени выхода из-за Дуная и време-
ни поселения в Бессарабии каждой переселенческой семьи могут быть реа-
лизованы только при наличии подтверждающих данных других источников,
содержащих подобную информацию. В основе последующей переписи 1818 г.
было заложено разделение будущих колонистов на две категории по време-
ни переселения: старых и новых (соответственно переселившихся до войны
1806-1812 гг. или во время ее). Информация этого источника в целом также
не конкретизирует суть перехода: переселение из-за Дуная или поселение в
пределах Бессарабии. Исключением является варианты именных списков по
Гречанскому и Кодрскому цынутам. На основании сведений исправничеств в
документы внесена дополнительная информация, не запрограммированная
формуляром. Помимо заполнения данных, «в какую войну переселились»,
были собраны сведения для дополнительных граф: «год перехода» и, в кодр-
ской ведомости, «год жительства у помещика»52 . Эти даты, по нашему мнению,
соответствуют времени перехода из-за Дуная и времени поселения в Бессара-
бии, и предоставляют возможность сопоставления с переписью 1816 г. Кроме
того, определенные результаты следует ожидать от сравнительного анализа
списков 1816  г. с архивными материалами из дел о поселянах, ушедших из
имений помещика Бальша, среди которых именные списки и показания пере-
селенцев о месте их жительства за Дунаем и времени переселения53.
103

Составители переписи 1816 г. ставили своей задачей определение времени
прибытия переселенцев в Бессарабию, но не конкретного места поселения,
поэтому эти даты не обязательно связаны с поселением в тех местах, где их
зафиксировала перепись. Согласно именным спискам, переселение выход-
цев из-за Дуная в южные цынуты Бессарабии происходило с 1760 г. по 1811 г.
Данные о переселении после 1811 г. (с указанием точной даты: числа и месяца
с 1800 г. по 1816 г.) встречаются только у жителей Кишинева. Вероятно, заду-
найские переселенцы указали в данном случае конкретное время поселения в
городе, а не вообще в Бессарабии.
Исследование процесса расселения выходцев из-за Дуная по территории
Бессарабии было проведено И. И. Мещерюком на основе сравнительного
анализа общих данных итоговой перечневой ведомости 1816  г. и сведений
по отдельным селениям из именных списков переписи 1818  г. Хотелось бы
отметить, что для изучения проблемы перехода переселенцев с помещичьих
земель на казенные в течение 1816 г. с этой целью может быть использовано
сравнение данных переписи с «выпиской» того же года.
Сопоставление данных переписи 1816 г. с комплексом источников подоб-
ного типа дает возможность исследования миграционных процессов от пере-
селения выходцев из-за Дуная в Бессарабию и расселения по ее территории
до образования колонистских поселений*.
Именные списки 1816  г.  – первые посемейные списки в истории заду-
найских переселенцев Бессарабии (в дальнейшем предполагалось исполь-
зовать их с фискальной целью). Помимо сведений о численности населения
(мужского и женского), они представляют собой источник для исследования
половозрастного состава семьи (зафиксирован только возраст мужчин, при-
чем наиболее точно – детей). Отражая однородную в целом социальную сре-
ду переселенцев, документы переписи содержат единичную информацию о
выходцах из дворян54, сведения об участниках Болгарского земского войска
(онбаши и булюкбаши), духовных лицах, старостах и ворниках в каждом се-
лении. Списки являются отправной точкой для исследования основных де-
мографических процессов этой категории населения Бессарабии. Перечень
тысяч имен и прозваний переселенцев в документах переписи может стать
основой антропонимических исследований.
Помимо основного исследовательского потенциала документов переписи
как исторического источника, который мы попытались охарактеризовать,
информация именных списков может быть использована при разработке ис-
торий сел, генеалогии отдельных семей и целых родов.
* Документы НА РМ содержащие именные списки задунайских переселенцев:
«Список задунайским переселенцам, поселившимся на мушиях бояра Янка Бала-
ша», 1815 г. (ф.5, оп.2, д.143, лл.45 – 52об.); «Список беженарям, находящимся в
Хотарничанском цынуте и прибывшим из-за Дуная», 1815 г. (там же, л.59об.);
104
II.  Изследвания
«Ведомость бежавшим из разных г. Бальша /мест – авт./ состоящих в Хотар-
ничанском цынуте с 1812 г. по 15 марта 1815 г.» (там же, лл.66 – 111об.); «Ведо-
мости переселившимся жителям, составленные откупщиками вотчин Хотар-
ничаны и Гречаны, 1815 г. (там же, лл. 261об. – 282об., то же – ф.17, оп.1, д.47,
лл.90 – 98); Ведомость молдаванам и булгарам, переселившимся из Гречанского
цынута в 1813 г. (д.143, лл.282 -291об., то же – д.47, лл.100 – 113); Ведомость
о перешедших из Гречанского в Измаильский и Бендерский цынуты на казен-
ные земли не имеющих на то право болгарским и молдованским семействам»,
1817 г. (ф.17, оп.1, д.47, лл.2 – 7об.); Именные ведомости жителям болгарам пере-
шедшим из Хотарничанского в другие цынуты Бессарабской области на жите-
льство», 1817 г. (там же, лл.90 -98; Ведомость именам селений, лежащих в Гре-
чанском цынуте, из коих перешли молдоване и болгары на новые жительства»,
1817 г. (там же, лл.100 -113); Список болгарам, служившим в Болгарском земском
войске, в прошедшую с турками войну, имеющим о службе их документы, 1818 г.
(ф.4, оп.1, д.92, лл.77 -78); Дело о принятии русского подданства жителями Бу-
джакского округа. Список приложен. 1817 г. (ф.5, оп.3, д.581).
ПРИМЕЧАНЯ
1 
Крыжановская К. П., Руссев Е. М. Устройство задунайских переселенцев в Бес-
сарабии и деятельность А. П. Юшневского: Сборник документов. Кишинев, 1957.
Т. II, с. 244.
2 
Там же, с.184.
3 
Мещерюк И. И. Антикрепостническая борьба гагаузов и болгар Бессарабии в
1812 – 1820 гг. Кишинев, 1957, с. 58.
4 
Там же, с. 57.
5 
Местонахождение этого документа указано в примечании к опубликованному «Ра-
порту А. П. Юшневского и Д. П. Ватикиоти Л. Л. Беннигсену о начале работы Комиссии
по сбору сведений о задунайских переселенцах Бессарабии» от 22 марта 1816г. См. в:
Крыжановская К. П., Руссев Е. М. Устройство задунайских…с. 577: Российский государ-
ственный военно-исторический архив (далее – РГИА), ф. МА, оп.183, св.25, д.22, л.21, а
также Национальный архив Республики Молдова (далее – НАРМ), ф.2, оп.1, д.521, л. 34
6 
Крыжановская К. П., Руссев Е. М. Устройство задунайских…, с. 242.
7 
НАРМ, ф.5, оп.2, д.439, лл. 1-714об.
8 
НАРМ, ф.5, оп.2, д.442, лл. 1-584об.
9 
Мещерюк И. И. Антикрепостническая…; Радова О. К. Гагаузы в составе за-
дунайских переселенцев и их поселения в Буджаке (конец XVIII – первая четверть
XIX в.). Кишинев-Комрат, 2001.
10 
Шабашов А. В. Расселение и динамика численности гагаузов Украины // Курсом
развивающейся Молдовы. Т.10. Москва, 2010, с. 107–116.
11 
НАРМ, ф.5, оп.2, д.439, лл. 1-11, 48-191, 250-260об.
12 
НАРМ, ф.5,оп.3, д.736, лл. 1-149об.
13 
Там же, лл. 124-128.
14 
Там же, л. 128.
105
 15 
Кроме ведомости Томаровского цынута, которую можно воссоздать с помощью
именных списков.
16 
Крыжановская К. П., Руссев Е. М. Устройство задунайских…, с. 184.
17 
Там же, с. 108–109.
18 
Там же, с. 132.
19 
Там же, с. 132 -133.
20 
Там же, с. 143, 214, 216. К ВОПРОСУ О ПЕРЕСЕЛЕНИИ
21 
НАРМ, ф.5, оп.5, д.439, л. 357об.
22 
НАРМ, ф.22, оп.1, д.150, л. 38. БОЛГАР И ГАГАУЗОВ В РОССИЙСКУЮ
23 
Там же, л.38 – 38об.
24 
Там же, л.48.
ИМПЕРИЮ И БЕССАРАБИЮ
25 
Крыжановская К. П., Руссев Е.М. Устройство задунайских…, с.280..
26 
НАРМ, ф.5, оп.3, д.581, лл. 33, 37, 39об., 43.
27 
Там же, ф.5,оп.2, д.442, л. 253. Андрей ШАБАШОВ, кандидат исторических наук,
28 
Мещерюк И. И. Антикрепостническая…с.43 профессор кафедры археологии и этнологии Украины.
29 
Крыжановская К. П., Руссев Е. М. Устройство задунайских…с. 202. Одесский национальный университет имени И. И. Мечникова, (Одесса)
30 
Там же, с. 213, 215 – 216.
31 
Там же, с. 197, 197 – 198.
32 
РГИА, ф.383, оп.29, д.411, л.170 (благодарим И. Ф. Грека за предоставленный до-
кумент).
33 
Крыжановская К. П., Руссев Е. М. Устройство задунайских…с.117. This article is dedicated to consideration of the problem of the transmigration
34 
Там же, с. 200. Bulgarians and Gagauzes in Russian empire and Bessarabia. The Author
35 
Там же, с. 144. offers the original look on the issue about amount and some circumstance of
36 
Там же, с. 146. such transmigrations. For the first time for scientific use are presented archive
37 
Там же, с. 184. documents, which concern this subject.
38 
Там же, с. 214.
39 
Там же, с. 244.

Н
40 
Там же, с. 184.
41 
НАРМ, ф.5, оп.2, д.442, лл. 17–55об.
есмотря на наличие большого интереса, колоссальной литературы и
42 
Мещерюк И. И. Антикрепостническая…с.56. длительного научного опыта в изучении проблемы переселения из-за
43 
Крыжановская К. П., Руссев Е. М. Устройство задунайских…с. 319. Дуная на территорию Российской империи и в Бессараби, до сегодняшне-
44 
Мещерюк И. И. Антикрепостническая…с. 57. го дня многие основные вопросы в отношении этого остаются открытыми,
45 
НАРМ, ф.2, оп.1, д.214, л. 9. ученые  – болгаристы и гагаузоведы  – не имеют какого-либо единства в их
46 
Крыжановская К. П., Руссев Е. М. Устройство задунайских… с. 147. решении. Среди них даже такие, казалось бы, самые общие вопросы, как ко-
47 
Там же. личество массовых переселений из Османской империи на северо-восток и
48 
Государственный архив Одесской Области, ф.1, оп.214, д.5, лл.110 – 113 (благо- их хронология, места выхода переселенцев с прародины и причины пересе-
дарим С. Великсарова за предоставленный документ). ления, даты основания болгаро-гагаузских колоний. Эти проблемы нашли
49 
Крыжановская К. П., Руссев Е. М. Устройство задунайских… с. 244.
отражение и в работах Николая Николаевича Червенкова1. В данной статье
50 
НАРМ, ф. 22, оп. 1, д. 150, л. 46.
51 
Крыжановская К. П., Руссев Е. М. Устройство задунайских… с. 214.
главной поставленной задачей является решение вопроса о количестве и хро-
52 
НАРМ, ф.5, оп.2, д.442, лл. 504 -580. нологии массовых переселений болгар и гагаузов в Российскую империю и
53 
Кышлалы Г., Реулец Л. Архивные источники о формировании гагаузского и Бессарабию, а также некоторых сопутствующих проблем.
болгарского населения Буджака в начале XIX в. (источниковедческий анализ) // Кур- Достаточно устойчивым на сегодняшний день является представление о
сом развивающейся Молдовы. Т. 10. Москва, 2010, с. 141–154. том, что из Болгарии имело место два массовых переселения: датировка пер-
54 
НАРМ, ф.5, оп.2, д.439, л. 56об. вого совпадает с годами русско-турецкой войны 1806–1812 гг., второе связано

106 107

со следующей русско-турецкой войной – 1828–1829 гг., хотя продолжалось и
сразу после нее. Более ранние переселения также упоминаются, но они, веро-
ятно, не рассматриваются в качестве «массовых». Отмечаются также переселе-
ние 1854–1856 гг., которое справедливо нельзя назвать массовым (подавляю-
щее большинство новоприбывших вскоре покидает Россию, возвратившись
на родину), и переселение из Буджака в Приазовье в 1860–1862 гг.2 Мысль о
необходимости выделения двух массовых переселений, видимо, восходит к
работам И. И. Мещерюка3. Среди болгаристов, пожалуй, лишь В. С. Зеленчук
отмечал как массовое переселение в Бессарабию до 1806 г.4
Существуют и более экзотические версии, получившие жизнь и в высоких
академических изданиях. Так, в монографии «Гагаузы», вышедшей в россий-
ской серии «Народы и культуры», представлен следующий взгляд на пробле-
му (правда, речь здесь идет только о гагаузах (орфография автора сохране-
на)): «В переселенческом движении гагаузов из Балканского полуострова в
Бессарабию можно выделить три этапа: XVI – первая половина XVIII в.; вто-
рая половина XVIII. начало XIX в.; 1819–1857 гг.»5 Столь ранняя хронология
начала переселения (XVI в.) опирается на сведения, сообщаемые, как считает
автор рассматриваемого сюжета, в «болгарских источниках», согласно ко-
торым, якобы, например, «с. Чадыр… было заселено в 1589 г. переселенцами
из Добруджи»6. Впрочем, в действительности, речь здесь идет не об «источ-
никах», а о скандальной публикации в «Энциклопедии «Болгария»» фальси-
фицированного списка переселенческих болгарских сел в Украине и Молда-
вии7, повторенного и в других изданиях, который на источники как раз не
опирается и не имеет научного характера8.
Следует согласиться, однако, что переселение 1806–1812 гг. было не пер-
вым «массовым переселением» в Бессарабию из-за Дуная. После присоеди-
нения Бессарабии в 1812 г. к России, администрация, проводя мероприятия
по обустройству задунайских переселенцев, выявила на территории края, по
собственной ее терминологии, как «новых болгар», переселившихся сюда «в
последнюю с турками войну и после оной», так и «старых болгар», оказавши-
хся здесь еще до данной войны. Известно, что «старые болгары» переселили-
сь в Бессарабию во время русско-турецких войн 1768–1774 и 1787–1791 гг. и,
первоначально, поселились вместе с татарами (ногайцами) и «коренными»
жителями, под которыми подразумевались, прежде всего, молдаване, на тер-
ритории участков Икисаат и Мусаит, в ближайших к Буджакской границе се-
лениях, принадлежавших молдавским помещикам, а также «близ крепостей»
Измаил, Рени, Килия, Аккерман, Бендеры, Кишинев9.
Известна и примерная численность «старых болгар». Они состояли на
1818 г. – год составления «Ведомости о числе семейств…Задунайских пересе-
ленцев» – из 2294 семей10. При вычислении средней величины семьи задунай-
ских переселенцев того времени, опираясь на сведения другого списка того
108
II.  Изследвания
же года, где имеются сведения и о числе населения и о количестве семей, ко-
торые они составляют, получаем цифру 4,8311. Умножив 4,83 – среднее число
людей на 1 семью – на 2294 семьи получим 11080 человек. Число новых пере-
селенцев, по этому же списку, составляет 4238 семей или, примерно, 20469 че-
ловек12. Учитывая значительное количество «старых болгар», вероятно, необ-
ходимо считать и переселения второй половины XVIII в. «массовыми».
Правда, цифра 11080 человек (как и позднейших 20469 человек) не отра-
жает численности собственно переселенцев, поскольку, на протяжении бо-
льшего или меньшего времени их проживания в Бессарабии, естественно,
происходил процесс демографических изменений. Учитывая высокую рож-
даемость, характерную для болгар и гагаузов того времени (хотя отчасти и
«компенсируемую» высокой смертностью), можно предположить, что до
войны 1806–1812 гг., во второй половине XVIII в. в Бессарабию из-за Дуная
переселилось около 10 тысяч человек.
Другая сложность – разделить переселения 1768–1774 и 1787–1791 гг. по
количеству мигрантов и даже определить  – было ли в этот период два или
только одно значительное, а другое – «немассовое» – переселение. Все-таки
имеющиеся свидетельства, хотя они носят разрозненный и опосредованный
характер, говорят в пользу того, что имело место именно два, более или менее
значительных, более или менее сопоставимых переселения. Наиболее выра-
зительно данный факт отразился в сочинении отца Дмитирия Чакира, посвя-
щенном истории его рода: «…Около 1770 года, явились „кырджалии”,… ко-
торые немилосердно опустошали селения и убивали людей с целью грабежа.
…Такой же, более чем печальной, участи, подвергся и дом родоначальника
нашего, Янчу Чорбаджиогло; имущество его разграбили, а с него самого со-
драли, будучи живым, кожу, отчего в страшных мучениях он скончался. Сы-
новья Янчу Чорбаджиогло, Димитрий и Желез, чтобы избегнуть участи своего
отца, принуждены были оставить свои дома, имущество, родной очаг и милую
родину, перейти через Дунай в Молдавию и поселиться около г. Плоешты. В
каком году совершилось это переселение, нельзя с достоверностью указать…
Наконец, в 1790 году, по приглашению богатейшего молдавского бояри-
на Бальша, братья Чакировы, со всеми своими семействами и имуществом,
вместе с другими переселенцами-болгарами, пришедшими из Турции, в числе
25 семейств, перешли и поселились на земле этого боярина на особых усло-
виях, в селении Чадыр, которое уже заселено 20 лет тому [то есть в 1770 г.! –
Ш. А.] назад более 25 семействами, тоже болгарами православного вероиспо-
ведания, известными под именем «гагаузов». Урочище Чадыр ныне находится
в Измаильском уезде, недалеко от реки Прута…
Вскоре после этого все жители Чадыра под предводительством своего свя-
щенника о. Захария Чакира, после пасхальных праздников, в 1819 году, со всем
движимым имуществом… переселились на новое место, в с. Чадыр-Лунгу»13.
109

Здесь прямо указывается на переселение 25 семей на земли молдавского
боярина Бальша в 1790 году и более раннее поселение на то же самое место
«более 25 семейств» гагаузов, датированное 1770 г.
Известно, что в ходе русско-турецкой войны 1768–1774 гг., а именно – в
1770–1771 гг., значительная или даже большая часть буджакских ногайцев
перешла в подданство России и была переселена из Пруто-Днестровского
междуречья на восток. Молдавское княжество, пользуясь значительным уме-
ньшением ногайского населения и ослаблением Буджакской Орды, вернуло
часть своих бывших территорий на севере Буджака, где был образован но-
вый  – Хотарничанский цынут14, который начали интенсивно заселять мол-
давские бояре, получившие здесь земли, а также выходцы из Турецкой Бол-
гарии. Учитывая прямые указания Дмитрия Чакира, а также то, что сложно
предположить, что гагаузы (и болгары?) в 1770 г. прошли сквозь территорию
Буджакской Орды, да еще и бывшую театром военных действий, можно пред-
положить, что переселенцы перешли на земли Хотарничанского цынута че-
рез Запрутскую Молдавию, с которой у них существовали тесные контакты,
благодаря территориальной близости. Таким образом, коренной территорией
расселения большинства переселенцев 1768–1774 гг., вероятно, было Право-
бережное Подунавье.
Но есть указания, помимо сочинения Дмитрия Чакира, и о переселении
1787–1791 годов. Так, например, в «Списке задунайских переселенцев 1818
года» по селению Гайдар прямо указано, что «Все семьи переселились во вре-
мя русско-турецкой войны 1787–1791 гг.»15 Вероятно, в период второго мас-
сового переселения выходцы из-за Дуная осели в Центральном Буджаке – на
участках Икисаат и Мусаит, где они поселились по соседству или даже вместе
с остававшимися еще здесь ногайцами и «возле крепостей».
Трудно, если вообще возможно, сколько-нибудь точно определить этни-
ческий состав переселенцев этих двух волн. Судя по позднейшему этниче-
скому составу потомков «старых болгар», большинство из них было гагау-
зами. Но нельзя считать эти переселения и чисто гагаузскими. Все же зна-
чительная часть переселенцев 1787–1791 и, возможно, 1768–1774 гг. была
представлена носителями и болгарской этничности, прежде всего, тукан-
цами – выходцами из Северо-Восточной Болгарии. Только в легко опреде-
ляемых по своему этническому составу селах на казенных землях Буджака
в 1818 г. проживало 120 семей «старых» болгар (Тараклия – 3 семьи, Кайра-
клия (будущая Лощиновка) – 13, Бабель (Озерное) – 9, Долукей (Богатое) –
19, Чийшия (Городнее) – 30, Шикирли-Китай (Суворово) – 46)16. Известны
и факты этнической ассимиляции болгар в численно преобладающей гага-
узской среде.
Таким образом, первое и второе массовые переселения болгар и, преиму-
щественно, гагаузов связаны с русско-турецкими войнами 1768–1774 гг. и
110
II.  Изследвания
1787–1791 гг. Хотя датировка этих переселений, естественно, не совпадает с
годами войн. Так, первое из них, по всей видимости, началось только в 1770 г.
(осада Бендер и переход части ногайцев в российское подданство). Но имею-
щаяся на сегодняшний день источниковедческая база не позволяет сейчас ус-
тановить хронологию этих переселений более точно.
Эти переселения дали, в общей сложности, порядка 10 тысяч человек. На-
правлены они были не в Россию (хотя нахождение здесь российских войск,
вероятно, способствовало переселению), а в Бессарабию. В первой из этих
волн – преимущественно на территорию Молдавского княжества, вассаль-
ного Османской империи, во второй, вероятно,  – преимущественно соб-
ственно на территорию этой державы. То есть второе массовое переселение
из-за Дуная в Бессарабию имело характер внутренней миграции в Осман-
ской империи.
Третье массовое переселение в Бессарабию, другими авторами определя-
емое как «первое», связано с войной 1806–1812 гг. Но оно не может считаться
и первым массовым переселением в Россию. Во-первых, потому что оно, в ос-
новном, осуществлялось между 1809 и 1812 годами (судя по датам основания
новых сел и имеющимся прямым документальным свидетельствам), а боль-
шую часть этого периода Буджак оставался в составе Османской империи.
Предвидеть итоги войны, завершившейся Бухарестским мирным договором,
подписанным 16 (28) мая 1812 г., по которому Бессарабия переходила в состав
России, задунайские переселенцы вряд ли могли.
Это переселение можно датировать точнее: 1809-1813 гг. Первая дата опре-
деляется временем переноса театра военных действий из Буджака в Северо-
Восточную Болгарию и первыми имеющимися датировками основания но-
вых болгаро-гагаузских поселений (так, согласно А. А. Скальковскому, Кубей
был основан в 1809 г.17); вторая дата определяется завершением в конце 1813 г.
действия одного из пунктов договора, согласно которому христианским под-
данным Османской империи предоставлялось право беспрепятственного
переселения в Россию на протяжении 18 месяцев, а также с последних дат
основания колоний в соответствующий период. Оно, таким образом, частич-
но было направлено на территорию Османской империи (Буджакской Орды),
оккупированную, как и в предыдущих войнах, российской армией, и, частич-
но, уже на территорию Российской Бессарабии.
Во-вторых, потому что этому переселению предшествовало действительно
первое массовое переселение болгар на территорию Российской империи
и третье – на северо-восток от Дуная, которое датируется 1801–1807 гг. Это
переселение имело не только иную датировку, но и другие причины, другие
места выхода и места поселения, другие обстоятельства и пути следования,
наконец, другой этнический состав переселенцев, так что его никак нельзя
объединять с последующим переселением 1809–1813 гг.
111
 II.  Изследвания

Причиной этого переселения были не обстоятельства российско-турец- 33 107 1802

кого противостояния, а зверства банд кырджалей, не подчинявшихся цен- 35 109 1803
тральной власти, фактически установивших свой контроль над некоторыми Терновка 21 65 1804
территориями Османской империи и живших грабежом мирного населения. (в черте г. Николаев) - 1 1805
Переселение осуществлялось морским путем, через порт Созополь в Одес- 2 5 1807
су и Крым18. В нем приняло участие население самых юго-восточных райо- 1 7 1811
нов Болгарии, болгар и греков по этнической принадлежности (в переписке 7 21 1803
русских чиновников даже фигурировало понятие «греко-болгары»19). Греки 41 121 1804
переселялись в одиночку и отдельными семьями, вместе с болгарами и гага- 22 77 1805
Кубанка
узами, и в Бессарабию, но в рассматриваемом переселении их удельный вес 10 38 1806
был значительно большим, так что они даже составили большинство в одной 25 86 1807
греко-болгарской колонии – Малый Буялык20 (совр. Свердлово) и составляли 4 11 1810
значительную долю в других – Большой Буялык, Терновка и др. – поселениях. 24 63 1806
В результате возникло несколько населенных пунктов в Северном Причерно- 117 324 1807
2 4 1808
морье, на территории от Одессы до Николаева и в Крыму, часть из которых Катаржино
7 20 1809
сохранила свой этнический состав до настоящего времени.
8 9 1810
На основе выявленного нами в Государственном архиве Одесской области
37 81 1811
документа, кажется, впервые вводимого в научный оборот, можем проследи-
ть динамику заселения 5 севернопричерноморских болгаро-греческих коло- Как видим, в Терновке переселение завершилось в 1804 г., в Малом Буя-
ний21 (без Крыма) по годам (см. таблицу 1): лыке, в следующем – 1805 г., в остальных селах – в 1807 г. Последующие небо-
Таблица 1 льшие подселения, видимо, связаны не с прибытием новых мигрантов из-за
границы, а с миграциями между колониями уже внутри Российской империи.
Динамика заселения севернопричерноморских Таким образом, датой завершения этого переселения следует считать именно
болгаро-греческих колоний 1807 год.
Историческое и современное Переселилось Переселилось Год Другой впервые вводимый в научный оборот документ  – «Ведомости о
название колонии семей человек переселения числе колонистов прибывших из-за границы в Россию в 1806  г. и рапорта
28 106 1801 смотрителей колоний о состоянии их на 1807 г.» – дает еще большую числен-
8 28 1802 ность северопричерноморских греко-болгар22.
25 71 1803 Согласно этому документу, в колонии Малый Буялык к 1806  г. состояло
Малый Буялык 169 семей «болгар и греков», включавших 775 человек; прибыло из-за границы
35 100 1804
(Свердлово)
34 123 1805 3 семьи из 23 человек, 74 человека родилось, 22 умерло, 1 семья – выбыла, и к
3 6 1807 1807 г. «налицо» была 171 семья из 850 человек. В Большом Буялыке состояло
1 5 1809 232 семьи, 970 человек; прибыло: из-за границы 1 семья, 7 человек, из Пар-
24 67 1802 кан – 2 семьи, 8 человек, из Крыма 2 человека, из отпусков – 13 человек; 83 че-
6 12 1803 ловека родилось и 12 – умерло; выбыло 6 семей из 58 человек и налицо было
101 282 1804 229 семей из 1013 человек. Кубанка: 43 семьи, 183 человека в 1806 г.; в 1807 г.
Большой Буялык 15 42 1805 прибыло 12 семей, 54 человека – из-за границы, 1 человек – из отпуска; роди-
(Благоево) 4 11 1806 лось 15 человек, умерло 10 человек; 2 человека выбыло по паспортам; налицо
12 30 1807 55 семей, 241 человек. Катаржина дача, «прибывшая в 1806 г. из-за границы»
1 2 1808 (то есть эта колония была основана в 1806 г.): состояло 23 семей, 78 человек,
58 132 1811 прибыло из Паркан – 6 семей, 25 человек; родилось – 3 человека, умерло – 0,

112 113

налицо – 29 семей, 106 человек. Терновка: 114 семей, 508 человек, прибыло:
2 семьи, 5 человек – из-за границы, новопричисленных – 2 семьи 8 человек, из
Большого Буялыка – 1 чел., «через супружество» – 3 человека; родилось – 52,
умерло – 10, налицо – 117 семей, 562 человека (1 семья из 5 человек выбыло в
Ингульскую колонию). Ингульская колония (согласно данным И. Ф. Грека и Н.
Н. Червенкова, была основана в 1802 г., ее жители болгары позднее, в 1822 г.,
выселились, по предложению тех же авторов, в новооснованное село Новые
Парканы, позднее слившееся с Парканами)23: 38 семей, 148 человек; прибыло:
из Большого Буялыка – 1 семья, 6 человек, из отпусков – 1 семья, 5 человек,
через супружество – 3 человека; родилось – 28, умерло – 7, итого налицо 40 се-
мей, 181 человек (двое – выбыло в Терновку). Всего в этих колониях по ведо-
мости числилось болгар и греков: 649 семей, 2826 человек, родилось 255 чело-
век, умер 61 человек; налицо на 1807 г. 641 семья, 2953 человек24.
Как видим, эти документы в численности переселенцев значительно рас-
ходятся. Какой из них следует считать более точным? На наш взгляд, – по-
следний, учитывая детальность приводимых в нем сведений (вплоть до одно-
го человека) и то, что он составлен на основе данных смотрителей колоний,
знавших ситуацию в них непосредственно.
Вместе с тем, если по большинству колоний численность прибывших в
1807 г. в обоих списках сопоставима, то в Кубанке и Катаржино первый дает
значительно большее количество переселившихся, соответственно: 25 семей,
86 человек и 12 семей, 55 человек; 117 семей, 324 человека и 6 семей, 25 че-
ловек. В связи с этим, предполагаем, что первая ведомость была составлена
позже второй, в последней же были недоучтены переселившиеся в конце это-
го года. Таким образом, численность переселившихся нуждается в коррек-
тировке: 25 – 12 = 13, 86 – 55 = 31 по Кубанке и 117 – 6 = 111, 324 – 25 = 299, в
сторону увеличения. Откорректированная цифра составит 765 семей, 3283
человека. Но и она не окончательная, так как последний список учитывает
и естественный прирост в колониях за период 1801–1807 гг. Не вдаваясь в
расчеты, можно утверждать, что переселение в колонии Малый и Большой
Буялык, Кубанка, Терновка, Катаржино и Ингульская дало примерно 750 се-
мей и 3000 человек новых жителей.
Сюда следует добавить крымские колонии. По тому же архивному делу
узнаем, что 1 января 1807 г. в Крыму проживало 108 (в том числе 15 – вновь
выделившихся) семей греко-болгар, включавших 514 человек. В том числе,
в Кишлаве, основанном в 1803 г., – 81 семья и 467 человек и в Балтачокра-
ке (1806 г.) – 12 семей, 47 человек25. Здесь почему-то не упоминается третья
болгарская колония Крыма  – Старый Крым, основанная в 1802  г. Видимо,
численность переселенцев сюда была невелика, так как знаем, что в 1859  г.
здесь числилось только 52 колониста26. Таким образом, численность пересе-
ленцев болгар и греков в Северо-Западное Причерноморье и Крым составила
114
II.  Изследвания
приблизительно 3500 человек. Следовательно, это переселение обоснованно
можно определить как «массовое».
Исходя из всего вышесказанного, классификация массовых переселений
из-за Дуная на северо-восток, в Бессарабию и Россию приобретает следую-
щий характер:
• в Бессарабию  4 массовых переселения: 1770-1774, 1787-1791, 1809-1813,
1829-1830;
• в Россию – 4 (одно из них – частично): 1801-1807, 1809-1813 (частично),
1829-1830, 1860-1862;
• в Россию и Бессарабию вместе  – 6: 1770-1774, 1787-1791, 1801-1807,
1809-1813, 1829-1830, 1860-1862;
• из Болгарии – 5: 1770-1774, 1787-1791, 1801-1807, 1809-1813, 1829-1830.
Основные особенности переселений можно охарактеризовать так. 1770-
1774: из Северо-Восточной Болгарии, входившей в состав Османской импе-
рии, в Бессарабию на территорию Молдавского княжества, вероятно, через
Запрутскую Молдову, переселяются преимущественно гагаузы.
• 1787-1791: из Северо-Восточной Болгарии, входившей в состав Осман-
ской империи, в Бессарабию на территорию Буджакской Орды  – Ос-
манской империи, болгары и гагаузы.
Оба переселения дали около 10000 человек, определить какое количество
переселилось раньше, а какое позже, в настоящее время не представляется
возможным.
• 1801-1807: из Юго-Восточной Болгарии, входившей в состав Осман-
ской империи, в Северо-Западное Причерноморье и Крым, входившие
в состав Российской империи, морским путем, переселяются болгары
(преобладали) и греки, примерно 3500 человек.
• 1809-1813: из Северо-Восточной Болгарии, входившей в состав Ос-
манской империи, в Бессарабию, до мая 1812  г. входившую в состав
Буджакской Орды – Османской империи, но оккупированную россий-
скими войсками, позднее  – в состав Российской империи, болгары и
гагаузы (преимущественно), албанцы, около 20000 человек.
• 1829-1830: преимущественно из Средне- и Юго-Восточной Болгарии,
входивших в состав Османской империи в Бессарабию, входившей в
состав Российской империи, болгары, приблизительно половина впо-
следствии ушла в Дунайские княжества или вернулась на родину, по-
рядка 30000 человек осталось27.
• 1860-1862: из Бессарабии, частично входившей в состав Молдавского
княжества, частично – в состав Российской империи (известно, что из
российской части, в частности, переселились жители Кубея, Дмитровки,
Александровки) в Северное Приазовье, входившего в состав Российской
империи, болгары (преимущественно), гагаузы, албанцы, около 1800028.
115
 II.  Изследвания

Эта схема позволяет не только обобщить и уточнить имеющуюся в науке 15 

Национальный архив Республики Молдова. Ф. 5. Д. 442, л. 156; цит. по: Грек И. Ф.
картину переселений, но и прояснить вопрос о причинах переселения, до сих Гайдар: очерки истории и культуры // Лукоморье: история, археология, этнология Се-
пор толковавшийся, на наш взгляд, преимущественно, тенденциозно, что мо- веро-Западного Причерноморья. Вып. 5. Одесса, 2011. (В печати).
жет стать предметом дальнейших исследований автора.
16 
ГАОО. Ф. 1. Оп. 214. Ед. хр. 5. (1818 г.), л. 100-100 об.
17 
Скальковский А. А. Болгарские колонии в Бессарабии и Новороссийском крае.
Одесса, 1848, с. 61. Хотя в другом месте, противореча сам себе, он дает другую дату
ПРИМЕЧАНИЯ
основания Кубея – 1812 год: ГАОО. Ф. 1. Оп. 3. Ед. хр. 24, л. 37.
1 
Грек И., Червенков Н. Българите от Украйна и Молдова. Минало и настояще. 18 
Скальковский А. А. Болгарские колонии в Бессарабии и Новороссийском крае,
София: Издателска къща «Христо Ботев», 1993, с. 9-38; Червенков Н. Н. Образование с. 6-9; Занетов Г. Българските колонии в Русия. 2. Земледелчески колонии в Херсон-
села и народонаселение // Чийшия: очерки истории и этнографии болгарского села ската и Таврическата губернии // Периодическо списание на българското книжовно
Городнее в Бессарабии. Одесса: «Астропринт», 2003, с. 118-124. дружество. Кн. 39. Средец, 1892, с. 381; ГАОО. Ф. 6. Оп. 6. Ед. хр. 4.
2 
Например: Грек И., Червенков Н. Указ. соч., с. 9-38. 19 
ГАОО. Ф. 6. Оп. 6. Ед. хр. 9, л. 18 об.; Державин Н. С. Болгарские колонии в России
3 
Мещерюк И. И. Первое массовое переселение болгар и гагаузов в Бессарабию (Таврическая, Херсонская и Бессарабская губернии). Материалы по славянской этно-
в начале XIX в. // Известия Молдавского филиала АН СССР. Кишинев, 1953. № 3-4, графии // Сборник за народни умотворения и народопис. 1914. Кн. 29, с. 46-47.
с. 65-97; его же. Антикрепостническая борьба гагаузов и болгар Бессарабии в 1812- 20 
Державин Н. С. Указ. соч., с. 47.
1820 гг. Кишинев: Госиздат Молдавии, 1957, с. 10; его же. Переселение болгар и гагау- 21 
ГАОО. Ф. 252. Оп. 1. Ед. хр. 998, л. 1-13.
зов в Буджак (1769-1834) // Болгария, сестра родная. Кишинев, 1967, с. 155. 22 
ГАОО. Ф. 6. Оп. 6. Ед. хр. 9, л. 10-12 об.
4 
Зеленчук В. С. Население Бессарабии и Поднестровья в XIX в. Кишинев: Шти- 23 
Грек И., Червенков Н. Указ. соч., с. 11, 18.
инца, 1979. 288 с. 24 
ГАОО. Ф. 6. Оп. 6. Ед. хр. 9, л. 10-12 об.
5 
Гагаузы / отв. ред. М. Н. Губогло, Е. Н. Квилинкова; Ин-т этнологии и антро- 25 
Там же, л. 18 об.
пологии им. Н. Н. Миклохо-Маклая РАН; Ин-т культурного наследия АН Молдовы. 26 
Державин Н. С. Указ. соч., с. 21.
Москва: Наука, 2011, с. 142. 27 
Вопрос о численности переселенцев этой волны подробно исследован в моно-
6 
Там же, с. 143. графии: Мещерюк И. И. Переселение болгар в Южную Бессарабию 1828–1834. (Из
7 
Енциклопедия: България. Т. 5. София, 1986, с. 445-449. истории развития русско-болгарских дружеских связей). Кишинев: «Картя молдаве-
8 
Кушнір В. Г., Пригарін О. А., Шабашов А. В. Культурно-побутові процеси на няскэ», 1965.
Одещині у XIX-XX ст. у дослідженнях кафедри археології та етнології України Оде- 28 
Принимаем обоснованную, на наш взгляд, цифру И. Ф. Грека и Н. Н. Червенко-
ського національного університету ім. І. І. Мечникова у 1999-2003 рр. // Записки істо- ва: Грек И., Червенков Н. Указ. соч., с. 32.
ричного факультету. Вип. 15. Присвячується 140-річчю Одеського (Новоросійсько-
го) університету ім. І. І. Мечникова. Одеса, 2004, с. 530, 536.
9 
Дело о болгарах Задунайских переселенцах // Государственный архив Одесской
области (далее – ГАОО). Ф. 1. Оп. 214. Ед. хр. 5. (1818 г.), л. 100-102, 110-113.
10 
Там же.
11 
Произвольно было взято 10 сел, о которых известно, что в дальнейшем в них
проживали болгары и гагаузы: Тараклия, Татар-Копчак, Кубей, Саталык-Хаджи, Кай-
раклия, Табак, Чешма-Варуита, Долукей, Ташбунар и Чийшия. Общее количество за-
дунайских переселенцев в них составило на тот момент 4601 человек, входивших в
состав 952 семей.
12 
Примерно к этим же цифрам пришел в свое время и И. И. Мещерюк: Мещерюк
И. И. Первое массовое переселение болгар и гагаузов.., с. 65-97.
13 
Чакир Д. Биографический очерк рода и фамилии Чакир // Страницы истории
и литературы гагаузов XIX – нач. XX вв. Кишинев, 2005, с. 25-33.
14 
Скальковский А. А. Історія Нової Січі, або останнього Коша Запорозького.
Дніпропетровськ, 1994, с. 484-487; Хайдарлы Д. И. Население Пруто-Днестровского
междуречья и южных районов Левобережья Днестра в XVIII в. Этнодемографиче-
ские и исторические аспекты. Кишинев: б/изд., 2008, с. 56-57, 106-107.

116 117

ETAPELE ŞI SPECIFICUL COLONIZĂRII
REGIUNILOR DE SUD ALE BASARABIEI
ŞI UCRAINEI CU COLONIŞTI TRANSDANUBIENI
ÎN SECOLUL AL XIX-LEA
Valentin TOMULEŢ, dr. hab.,
Universitatea de Stat din Moldova, (Chişinău)
In article: „Stages and the specific of colonization og southern regions of Bessarabia
and Ukraine with Danubian colonists in the 19th century”, based on unpublished
archival and published sources, the author analyzes the basic stages of coloniza-
tion of southern regions of Bessarabia and Ukraine with trans-Danubian colonists.
Highlighting and characteristic of these stages allows us to determine the specific of
colonial policy pursued by the Russian imperial administration on the national pe-
ripheries of the Russian Empire. The Colonization of southern Bessarabia changed
the numerical ratio between different ethnic communities located in this province.
At first, Romanians formed the overwhelming majority of the population, but as a
result of tsarist policy of colonization of Bessarabia with various ethnic groups, the
share of Bessarabian Romanians decreased.
В статье «Этапы и специфика колонизации южных регионов Бессарабии
и Украины задунайскими переселенцами в XIX в.», на основе неизданных
архивных материалов и опубликованных источников, автор анализирует
основные этапы колонизации южных районов Бессарабии и Украины. Вы-
деление и характеристика этих этапов позволяет определить специфику
колониальной политики, проводимой русской царской администрацией на
национальных окраинах империи. Констатируется тот факт, что эта
политика изменилось численное соотношение между различными этниче-
скими общинами, проживающими в этой провинции.
D eşi, despre colonizarea sudului Basarabiei şi Ucrainei s-a scris destul de mult în
literatura rusă din sec. al XIX-lea (A. A. Skalkovski, Vl. Diakovici, A. Zaşciuk,
P. Keppen, A. Klaus, M. P. Lazarev, I.S. Ivanov ş.a.), literatura română (M.Dragomir,
I.Nistor ş.a.) şi cea sovietică (S.B. Bernştein, V.D. Konobeev, I.Meşceriuk,
V.Kabuzan, V.Zelenciuk, S.Novakov, M.Haidjiiski, I.Zabunov, V.I. Kozlov, St. Doi-
118
II.  Изследвания
nov, E.Hadjihikov, V.Paulko, P.C. Soxan ş.a.), problema rămâne actuală, din con-
siderentul că unele din aceste lucrări poartă un caracter unilateral şi tendenţios,
iar multe întrebări n-au fost puse încă în discuţie. Na-u fost depistate şi puse în
circuitul ştiinţific încă toate documentele de arhivă ce reflectă colonizarea sudului
Basarabiei şi Ucrainei.
În articolul de faţă, în baza izvoarelor de arhivă inedite şi celor publicate, sânt
analizate etapele de bază ale colonizării regiunilor de sud a Basarabiei şi Ucrainei cu
colonişti transdanubieni şi specificul administrării lor. Evidenţierea şi caracteristica
acestor etape, stabilirea particularităţilor administrării acestor teritorii, permite de
a determina specificul politicii coloniale promovate de administraţia imperială rusă
la periferiile naţionale ale Imperiului Rus.
Schimbările care au intervenit în viaţa economică, socială, politică şi culturală a
Basarabiei după anexarea ei la Rusia, generate inclusiv şi de procesul de colonizare,
prezintă un interes deosebit, deoarece cunoaşterea lor permite să elucidăm diverse
probleme ce au determinat particularităţile evoluţiei regiunii sub regim de domi-
naţie ţaristă, contribuie la o abordare adecvată a multitudinii de probleme majore
privind relaţiile social-economice şi politice ale Basarabiei cu Imperiul Rus în epoca
modernă. Studiile şi lucrările monografice de ultimă oră, legate de colonizarea su-
dului Basarabiei şi Ucrainei, vin să confirme acest lucru1.
Pentru a-şi păstra dominaţia în Basarabia, ţarismul a folosit metodele şi prac-
ticile deja cunoscute de dezlocuire a naţiunii titulare şi de purificare a teritoriu-
lui, folosite pe larg la periferiile naţionale ale Imperiului Rus: schimbarea structurii
demografice prin colonizarea pământurilor cu neamuri străine  – ruşi, ucraineni,
bulgari, găgăuzi, germani, greci, armeni, evrei, elveţieni etc.; asimilarea – politică ce
urmăreşte contopirea unor comunităţi etnice, diferite prin origine etnică, limbă, re-
ligie etc., în masa populaţiei majoritare, prin măsuri de impunere, fiind astfel expre-
sia unei politici de deznaţionalizare; deznaţionalizarea – rusificare prin învăţământ,
administraţie de stat, politică a populaţiei dispersate.
După anexarea în 1812 a Basarabiei la Imperiul Rus, Administraţia imperială
rusă caută să aplice în viaţă aceste direcţii strategice, promovând în acest scop po-
litica de colonizare a teritoriului nou-anexat cu populaţie alogenă: ruşi, ucraineni,
bulgari, găgăuzi, germani, elveţieni, evrei etc. Ca rezultat, este schimbată structura
etnică a populaţiei din Basarabia.
Coloniştii transdanubieni  (задунайские переселенцы)  erau consideraţi emi-
granţii din partea de sud a Dunării (bulgari, găgăuzi, români etc.), care s-a aşezat cu
traiul în zona de sud a Basarabiei şi Ucrainei; mai mulţi la număr, aceştia au fondat
colonii2. Din alte surse oficiale (Regulamentul din 29  decembrie 1819 cu privire
la amplasarea în regiunea Basarabia a bulgarilor şi altor colonişti transdanubieni)
constatăm că cu numele de colonişti transdanubieni sunt identificaţi bulgarii şi alţi
străini care s-au strămutat sau care urmează să se strămute în Basarabia de peste
Dunăre3.
119
 II.  Изследвания

În procesul de colonizare a sudului Basarabiei, a guberniilor Herson şi Taurida 2. Pentru adunarea acestei sume, care la început va fi modestă, vor fi stabilite
în sec. al XIX-lea cu colonişti transdanubieni, în special bulgari, cercetătorul bulgar veniturile anuale formate din prestaţiile deja existente: de pe oi, albine sau
Mihail Stancev4, evidenţiată convenţional, mai multe etape5: vii. Unul din aceste izvoare ale venitului va fi stabilit exclusiv pentru aşezarea
• 1801-1806 – când peste 3 mii de colonişti din partea de sud a litoralului Mării coloniştilor străini.
Negre al Bulgariei (s. Grammatikovo, Malko Târnova, Adrianopol etc.) se îndreap- Suma care urma să fie acumulată în baza impozitelor menţionate, încasată de la
tă spre Crimeea şi Moldova unde fondează primele sate bulgăreşti (Starâi Krâm, băştinaşi, va fi păstrată în cadrul unei vistierii speciale, administrate de 3 membri ai
Kişlav, Balta Ciokrak ş.a.). Consiliului Regional şi folosită în exclusivitate pentru amenajarea coloniştilor10.
• 1806-1812 – strămutarea coloniştilor transdanubieni (bulgarilor, găgăuzilor, ro- Erau prevăzute şi criteriile în baza cărora trebuiau stabilite locurile unde urmau
mânilor) în anii războiului ruso-turc şi după încheierea păcii de la Bucureşti. Are loc să se aşeze cu traiul coloniştii:
strămutarea a peste 18 mii de colonişti bulgari în Novorosia. În Bugeac coloniştii erau 1. în preajma surselor de apă, care în aceste localităţi sunt foarte rare;
amplasaţi de-a lungul râurilor Tatarbunar şi Ialpug, iar alţii pe pământurile moşiereşti. 2. în regiunile de sud ale Basarabiei unde creşterea animalelor necesită loturi
În 1812 în Bugeac erau înregistrate deja 2654 familii de colonişti6. Urmează de eviden- mari de pământ, spre deosebire de regiunile centrale sau nordice, unde agri-
ţiat strămutarea în 1818 în această regiune a celor 30 mii de colonişti bulgari7. cultura constituia ocupaţia de bază a populaţiei;
• 1829-1830 – strămutarea coloniştilor transdanubieni după războiul ruso-turc 3, coloniştii din Basarabia urmau să beneficieze de aceleaşi drepturi şi privilegii
din 1828-1829. În această perioadă are loc cea mai masivă strămutare a bulgarilor de care beneficiau coloniştii din guberniile ruse11.
(cca 140-150 de mii) în Rusia (în Basarabia şi Crimeea) din ţinuturile bulgare Sliven Prin urmare, ţarismul a asigurat bunăstarea coloniştilor de pe seama băştinaşi-
şi Iambol. Către sfârşitul anilor ’20 – începutul anilor ’30 ai sec. al XIX-lea în Bugeac lor, lipsindu-i pe aceştia din urmă de dreptul de a primi pământ din contul pămân-
erau deja 11754 familii de colonişti, care deţineau în proprietate 527 mii desetine turilor libere din judeţele din sudul Basarabiei şi fiind impuşi să plătească prestaţiile
de pământ8. numite în folosul coloniştilor.
• 1853-1856 – strămutarea a peste 7 mii de colonişti transdanubieni în anii răz-
Coloniile instituite de coloniştii transdanubieni din sudul Basarabiei
boiului Crimeei; de menţionat că, din diferite motive, cca 6 mii s-au întors în Bul-
garia. În anii războiului Crimeei strămutarea coloniştilor transdanubieni în sudul
Basarabiei a fost neînsemnată. În total au sosit cca o mie de colonişti, dar majorita-
tea sau întors înapoi în Bulgaria9.
• 1860-1861 – din ţinutul Vidin, oraşele Lom şi Belogradcik se strămută în Cri-
meea cca 12 mii de bulgari şi cca 10 mii se întorc din nou în Bulgaria.
• 1861-1862 – în perioada când, potrivit clauzelor Taratului de pace de la Paris,
teritoriile din sud-vestul Basarabiei au fost retrocedate Moldovei, o parte din bulgari
se strămută în Taurida (peste 22 de mii) şi fondează 31 colonii pe litoralul Mării
Azov şi pe gurile râului Lozovatka.
Acestea sunt primele procese de migraţiune în masă în interiorul Imperiului
Rus. După abolirea sistemului de iobăgie din Rusia, la 19  februarie 1861, în Ex-
tremul Orient apar primii colonişti bulgari (58  de mii) din Basarabia, guberniile
Herson şi Ekaterinoslav (1886-1889).
• 1893-1896 – când se începe un nou val al emigraţiei (în special pe mare) din
numărul coloniştilor bulgari în Extremul Orient, în special în ţinutul Usuriisk, dar
majoritatea (mai mult de 70%), din diferite cauze s-au întors înapoi.
Prezintă interes modalitatea în care urmau să fie primiţi coloniştii în Basarabia şi
modalitatea de administrarea a acestora. Pentru aceasta s-a hotărât:
1. A stabili o sumă specială care va fi folosită în exclusivitate pentru cheltuielile
necesare pentru primirea coloniştilor.

120 121

Imigranţii transdanubieni aşezaţi în zona de sud a Basarabiei au beneficiat de
promisiunile feldmareşalului M.I. Kutuzov care le declarase, la 26 aprilie 1811, că,
în baza puterii acordate lui de împăratul Rusiei, îi scuteşte, pe un termen de trei ani,
pe toţi locuitorii creştini care trec benevol cu traiul din partea dreaptă în cea stângă
a Dunării, de toate impozitele şi prestaţiile, din momentul stabilirii lor de partea
stângă a Dunării12. Numărul lor era impunător. Un document, întocmit anterior
datei de 23 mai 1812 şi semnat de A. Koronelli, tutorele principal al imigranţilor
transdanubieni din Ţara Românească, Moldova şi Basarabia (cu înţeles de Bugeac),
indică 2624 de familii (10933 de persoane) venite de peste Dunăre în Basarabia şi
în împrejurimile ei13. Iar, potrivit raportului expediat de S.Sturdza la 14 octombrie
1812 amiralului P.V. Ciceagov, căruia guvernatorul civil al Basarabiei i se subordona
în mod direct, în Basarabia propriu-zisă erau până la 2700 de familii de colonişti
transdanubieni14.
Imigranţii transdunăreni au continuat să vină în Basarabia şi după anexarea, la
1812, a Basarabiei la Rusia. La 26 septembrie 1813 I.M. Hartingh scria cneazului
A.B. Kurakin în privinţa informaţiei parvenite de la Alexandru Pini, consulul rus
de la Iaşi: „De la un timp încoace au început să vină la el bulgari cu tot cu familii
şi averi, care, emigrând din posesiunile turceşti, doresc să locuiască în Basarabia.
Întrucât speră că migrarea bulgarilor spre Basarabia va continua, îmi cere, cu sco-
pul de a le acorda ajutor, să dispun străjii de la hotar să permită trecerea bulgarilor
în Basarabia în baza paşapoartelor eliberate de el”. După cum l-a mai înştiinţat pe
A.B. Kurakin, I.M. Hartingh îi comunicase consulului să-i îndrepte pe bulgari nu-
mai spre Sculeni, pentru a trece hotarul15.
Administraţia imperială rusă purta o grijă deosebită pentru colonişti. La 29 de-
cembrie 1819 este adoptat un Regulament cu privire la stabilirea în regiunea Basara-
bia a bulgarilor şi a altor colonişti trans­danubieni şi la instituirea districtelor pentru
amplasarea lor. Regulamentul era alcătuit din 16 articole şi prevedea modalitatea de
stabilire în Basarabia a coloniştilor transdanubieni şi privilegiile de care aceştia pot
beneficia:
1. Coloniştii care s-au stabilit deja cu traiul sau care urmează să vină în Basara-
bia vor beneficia de toate privilegiile de care se bucură coloniştii din Novoro-
sia şi Basarabia.
2. Pentru ca coloniştii să cunoască de care anume drepturi şi privilegii benefici-
ază, Ministerul de Interne le va acorda un document scris.
3. Coloniştii transdanubieni din posesiunile otomane, care s-au statornicit în
diferite regiuni ale Basarabiei, iar ulterior s-au transferat pe pământurile sta-
tului, vor fi scutiţi pe o perioadă de 3 ani de îndeplinirea diferitelor dări şi
prestaţii.
4. Coloniştii transdanubieni care s-au transferat în Basarabia în perioada răz-
boiului ruso-turc din 1806-1812 vor beneficia de aceleaşi privilegii şi după
anexarea la Rusia a teritoriului dintre Nistru şi Prut.
122
II.  Изследвания
5. Coloniştii care au fost deja aşezaţi pe pământurile de stat şi care trăiesc pe
aceste pământuri de mai mulţi ani, precum şi băştinaşii care locuiesc printre
ei, nu vor beneficia de asemenea privilegii.
6. Pe pământurile statului acordate coloniştilor se permitea trans­ferarea străini-
lor care locuiesc în oraşe şi pe pământurile moşiereşti, în care au manifestat
benevol dorinţa de a se transfera pe aceste pământuri. Dar, aceasta era posibil
doar cu permisiunea tutorelui principal al coloniştilor transdanubieni.
7. Coloniştilor care s-au transferat pe pământurile numite Ikagaat şi Musait,
înainte ca acestea să fie date în proprietate persoanelor particulare, şi care
s-au transferat din aceste localităţi pe pământurile de stat, li se acorda dreptul
de a-şi transfera sau a-şi vinde averea care le aparţine.
8. Referitor la coloniştii care, în perioada dominaţiei otomane, s-au transferat
pe pământurile moşiereşti, administrate după legile Moldovei, în cazul în
care aceştia vor fi strămutaţi pe pământurile statului, toate construcţiile lor
gospodăreşti urmau să fie lăsate în proprietate moşierului, dacă se va dovedi
că acestea au fost construite din mijloacele lui.
9. După expirarea termenului de privilegii, coloniştii care sunt prevăzuţi în ar-
ticolele 3 şi 4 ale prezentului Regulament urmează să plătească, începând cu
anul 1820, câte 70 de lei de fiecare familie. Ca şi coloniştii germani, după
expirarea termenului de privilegii, trebuie să îndeplinească celelalte dări, cu
condiţia că aceşti bani vor fi consideraţi drept prestaţii locale îndeplinite de
toţi locuitorii Basarabiei.
10. Pentru loturile de pământ suplimentare, pe care coloniştii le vor primi în dis-
trictele lor, se va încasa o taxă de 20 parale de la fiecare desetină, inclusiv
pentru perioada de privilegii.
11. Coloniştii vor beneficia de dreptul de a se ocupa cu comercializarea băuturi-
lor spirtoase (vinului şi rachiului) în districtele în care locuiesc, interzicându-
li-se practicarea sistemului de concesiuni.
12. Pământurile de stat ocupate de colonişti urmează să fie împărţite în 4 distric-
te, potrivit registrului prezentat de general-locotenentul Inzov, iar aşezarea
principală Tabak va fi redenumită în Bolgrad.
13. Populaţia autohtonă care se află în districtele predestinate coloniştilor va fi
inclusă în componenţa acestor districte, acordându-i-se aceleaşi drepturi de
care beneficiază coloniştii.
14. Administraţia coloniştilor este instituită în baza principiilor generale acor-
date coloniştilor, aceştia fiind supuşi direct Oficiului din Basarabia pentru
coloniştii străini.
15. În cadrul Oficiului va fi numit un funcţionar, care va răspunde nemijlocit de
administrarea coloniştilor.
Administraţia regională va raporta ministrului de Interne îndeplinirea acestor
articole16.
123

Regulamentul stabilea şi districtele care erau instituite în Basarabia pentru aşe-
zarea bulgarilor şi a altor colonişti transdanubieni.
Potrivit Regulamentului, erau formate 4 circumscripţii:
I. Circumscripţia Prut (satele: Colibaş, Brânza, Văleni, Slobozia, Bubueşti sau
Sirieni, Chisliţa, Vadu Boului, Gurguleşti, Mândreşti, Anadol, Frecăţei, Bujor,
Cişmichioi, Vulcăneşti). Această circumscripţie era amplasată între râurile
Prut, Valul lui Traian inferior, râurile şi lacurile Cahul şi Dunăre.
II. Circumscripţia Cahul (satele: Cartal, Satul Nou, Barta, Caragaş, Bugeac, Ne-
krasov, Itulia, Hagi Abdula, Curci, Împuţita, Bulboaca). Această circumscrip-
ţie era localizată între lacurile Ialpug şi Cahul, râul Cahul şi Valul lui Traian
inferior şi râul Dunărea.
III. Circumscripţia Ismail (satele: Taraclia, Tatar-Copceac, Kubei, Satalâc-Hagi,
Cairaclia, Bolgrad (Tabak), Caraciuc, Cişme Văruit, Babele, Dolukioi, Taşbu-
nar, Ciişia, Erdec-Burnu cu cătunul Şechirli-Citai). Hotarele acestui district
sunt determinate de lacul Ialpuhoi, în cursul superior, până la vărsarea râului
Lunga, râul Lunga, în cursul superior, până la satul Taraclia şi de la acest sat,
pe linie dreaptă, până la râul Catlabug şi, pe acest râu, în cursul inferior, până
la scurgerea lui în lacul cu acelaşi nume.
IV. Circumscripţia Bugeac (satele: Traian, Valea Perjei, Cot Chitai, Lunga, Gai-
dar, Baurci, Cazaiaclia, Beş-Alma, Congaz, Cioc-Maidan, Chirsova, Beşghioz,
Comrat, Djoltai Avdarma, Chiriet, Dizghinje, Enichioi). Hotarul acestui dis-
trict începe de la scurgerea râului Lunga în Ialpug în cursul superior al aces-
tuia după satul Dizghinje, cât va fi necesar de la acest punct către cursul supe-
rior al râului Lunga şi până la hotarele cu coloniile germane, acestea urmând
până la cursul superior al râuşorului Taşlâk, pe acest râuşor în cursul inferior
şi ocolind satul Enichioi peste lacul Chitai până la Catlabug paralel cu Valul
lui Traian17.
Reieşind din considerentul că decretul stipula că circumscripţia Bugeac poate fi
divizată în două părţi, stipulaţia respectivă a fost aplicată şi, astfel, la 1827, circum-
scripţia Bugeac a fost divizată în două: Bugeacul de Sus şi Bugeacul de Jos18 .
La 1826 în sudul Basarabiei erau înregistrate 2615 familii de colonişti transdanu-
bieni. Ei plăteau în vistieria statului în impozit anual de 70 lei de familie, împărţite
în trei rate (183050 lei)19.
În anii 1816-1817 cu administrarea coloniştilor din Basarabia se ocupa Oficiul
din Basarabia pentru stabilirea coloniştilor străini20. La 22 martie 1818, în baza de-
ciziei imperiale, concomitent cu instituirea Comitetului Tutelar privind coloniştii
străini din sudul Rusiei, este instituit şi Oficiul de Tutelă al coloniştilor străini din
Basarabia (Бессарабская Контора иностранных поселенцев) care se subordona
direct Comitetului. Oficiul de Tutelă avea în competenţă probleme legate de admi-
nistrarea coloniştilor. În baza acestei decizii, Oficiul de Tutelă al coloniştilor străini
din Novorosia urma să fie redenumit în Oficiu de Tutelă al coloniştilor străini din
124
II.  Изследвания
Ekaterinoslav, iar în cazul când acesta va fi transferat în gubernia Taurida – Oficiu
de Tutelă al coloniştilor străini din Taurida; în Odesa, iar mai bine în una din colonii
din apropierea oraşului Odesa, la discreţia Comitetului Tutelar, în locul Cancelariei
coloniştilor străini, urma să fie instituit Oficiul de Tutelă din Odesa al coloniştilor
străini. În Basarabia a rămas Oficiul de Tutelă al coloniştilor străini din Basarabia21.
Oficiul de Tutelă al coloniştilor străini din Basarabia era alcătuit, ca şi celelalte
Oficii, dintr-un funcţionar (membru) superior22  şi doi funcţionari inferiori. Por-
nind de la faptul că în Basarabia erau mulţi colonişti germani, unul din funcţionari
trebuia să cunoască bine limba germană. Pentru examinarea cazurilor judiciare, în
componenţa Oficiului de Tutelă erau aleşi, din rândurile coloniştilor, 2 deputaţi de
la fiecare colonie, cu drept de vot pe aceste cazuri, fără însă a se amesteca în proble-
me administrative guvernamentale. Modalitatea de alegere, timpul aflării la şedinţe-
le Oficiului erau determinate de Comitetul Tutelar şi prezentate pentru confirmare
ministrului de Interne; modalitatea de remunerare a deputaţilor erau asigurate de
pe seama coloniştilor. Funcţionarii superiori ai Oficiilor erau numiţi de ministrul
de Interne şi confirmaţi de Comitetul de Miniştri. Membrii inferiori – confirmaţi de
ministrul de Interne la prezentarea Comitetului Tutelar. Funcţionarii de cancelarie
erau confirmaţi de Comitetul Tutelar la prezentarea Oficiului, iar conţopiştii  – la
discreţia Oficiului23.
Oficiile fac interpelări la Comitetul Tutelar şi de la el primesc dispoziţiile şi deci-
ziile. Drepturile Oficiilor sunt limitate de puterea Comitetului Tutelar. Puterea Ofi-
ciilor era egalată în drepturi cu cea a poliţiei orăşeneşti, judecătoriilor de ţinut, cu a
judecătoriilor locale şi cu a altor şefi de acest rang. În baza instrucţiunii din 26 iunie
1800 membrii Oficiilor aveau dreptul să participe la procese de judecată. În cazuri
extraordinare, Oficiile puteau înainta recomandările lor guvernatorilor civili din
guberniile sau regiunile din care fac parte, raportând concomitent şi Comitetului
Tutelar. Supraveghetorii în colonii sunt numiţi de Comitetul Tutelar, la prezentarea
Oficiilor, şi sunt subordonaţi direct acestora din urmă24.
Oficiul de Tutelă al coloniştilor străini din Basarabia a existat până în 1833, când,
în baza deciziei imperiale din 1 iulie, concomitent cu Oficiile de Tutelă din Ekate-
rinoslav, Odesa şi Georgia, a fost lichidat, iar pentru administrarea coloniştilor a
fost păstrat doar Comitetul Tutelar privind coloniştii străini din sudul Rusiei, sub
preşedinţia generalului Inzov, cu transferarea reşedinţei în Odesa, ca oraş amplasat
mai la centrul coloniilor25. Dar, pornind de la faptul că în competenţa Comitetului
Tutelar erau destul de multe funcţii şi că centrul de reşedinţă al Comitetului se afla
la o distanţă destul de mare faţă de coloniile din Basarabia, până la organizarea
definitivă a acestora s-a păstrat o tutelă specială, numită Administraţia coloniştilor
transdanubieni din Basarabia (Управление Задунайских переселенцев), subor­do­
nată Comitetului Tutelar şi supusă tutorelui principal26.
Comitetul Tutelar privind coloniştii străini din sudul Rusiei (Попечительный
Комитет об иностранных поселенцах Южного края России) a fost instituit prin
125

decret imperial la 22 martie 1818, sub auspiciile Ministerului Afacerilor Interne al
Rusiei. Începând cu 5 ianuarie 1819, Comitetul avea sediul la Ekaterinoslav27, iar
prin decretul Senatului Guvernant din 14 ia­nu­arie 1821 – la Chişinău28. Comitetu-
lui Tutelar i-au fost subordonate administraţiile coloniştilor străini din guberniile
Herson, Taurida, Ekaterinoslav şi regiunea Basarabia29.
Banii pentru salarizarea funcţionarilor Comitetului Tutelar şi a celor 3 Oficii
erau alocaţi din vistieria statului începând cu 1 ianuarie 1819; pentru lunile aprilie-
decembrie 1818 – din banii alocaţi pentru coloniştii şi funcţionarii din guberniile
din Novorosia, iar în Basarabia – din veniturile locale.
Comitetul Tutelar al coloniştilor din sudul Rusiei era subordonat ministrului
de Interne şi administra cu toate coloniile din guberniile Ekaterinoslav, Herson,
Taurida şi din regiunea Basarabia. El era alcătuit din preşedinte (numit şi Tutore
Principal), doi membri şi un număr suficient de funcţionari şi slujitori. Preşedinte-
le era confirmat în funcţie de către împărat şi putea fi doar un funcţionar începând
de la clasa a V-a. Membrii Comitetului erau numiţi în funcţie de către ministrul de
Interne şi confirmaţi de către Comitetul de Miniştri. Şeful cancelariei era confirmat
în funcţie de ministrul de Interne la prezentarea Tutorelui Principal, iar ceilalţi
funcţionari erau confirmaţi în funcţie de către Comitetul Tutelar la prezentarea
Tutorelui Principal.
Comitetul Tutelar era instituţia principală care avea în administrare toate trebu-
rile cu referire la aşezarea şi tutelarea coloniştilor în cele 3 gubernii din Novorosia şi
din regiunea Basarabia. Obiectul de referinţă în sistemul administrativ al Comitetu-
lui erau coloniştii străini aşezaţi deja cu traiul în aceste locuri, precum şi cei care ur-
mau să vină pe parcurs, indiferent de apartenenţa lor naţională. Scopul administră-
rii Comitetului era de a-i primi pe toţi coloniştii, a-i stabili în noile localităţi în baza
regulilor în vigoare, a le asigura toate avantajele, drepturile şi privilegiile de care
beneficiau sau de care urmau să beneficieze şi de a urmări îndeplinirea obligaţiilor
asumate de către colonişti. În cadrul acestui sistem de administrare intrau doar stră-
inii care s-au aşezat pe pământurile de stat în calitate de agricultori şi meşteşugari
şi nu acei colonişti străini care au venit câte unul sau împreună cu familiile pentru
a se ocupa cu comerţul sau a se înscrie în categoria mic-burghezilor, negustorilor
sau în alte categorii sociale din mediul urban. Coloniştii străini care s-au aşezat
pe pământurile moşiereşti sau ale proprietarilor particulari, în baza decretului din
25 august 1817, erau doar în vizorul şi nu în subordinea Comitetului, care urma să
supravegheze ca îndatoririle reciproce să nu fie încălcate30.
În subordinea Comitetului treceau toate pământurile din cele 3 gubernii din
Novorosia şi din regiunea Basarabia ce le-au fost date sau care vor fi date în folo-
sinţă coloniştilor. Guvernatorul militar din Herson şi rezidentul plenipotenţiar al
Basarabiei urmau să pună la dispoziţia Comitetului toate dosarele cu referire la
colonişti. La baza activităţii Comitetului era pusă instrucţiunea din 26 iulie 1800
dată Oficiului de Tutelă a coloniştilor străini din Novorosia. Locul permanent de
126
II.  Изследвания
reşedinţă al Comitetului Tutelar al coloniştilor străini din sudul Rusiei se prevedea
a fi oraşul Herson, unde, la dispoziţia Administraţiei Civile, acestuia i se vor da în
folosinţă clădiri speciale31.
Comitetului Tutelar i se subordonau Oficiile de Tutelă a străinilor deja instituite
sau care urmau să fie create, precum şi toţi funcţionarii oficiilor sau administraţiilor
guberniale (în cazul nostru – regionale), care aveau în competenţă probleme legate
de administrarea coloniştilor. Oficiul de Tutelă a coloniştilor străini din Novorosia a
fost redenumit în Oficiu de Tutelă a coloniştilor străini din Ekaterinoslav, iar cel din
Basarabia a rămas Oficiu de Tutelă a coloniştilor străini din Basarabia32.
Deşi în baza deciziei Comitetului de Miniştri din 22 martie 1818 sediul Comi-
tetului Tutelar al coloniştilor din sudul Rusiei a fost stabilit în oraşul Herson, la
cererea general-locotenentul Inzov, Tutore Principal şi Preşedinte al Comitetului,
în baza deciziei din 5 ianuarie 1819 sediul Comitetului Tutelar a fost transferat în
oraşul gubernial Ekaterinoslav33. Instituirea Comitetului Tutelar al coloniştilor stră-
ini din sudul Rusiei a fost încredinţată Tutorelui Principal, Preşedintelui Comite-
tului, general-locotenentului I.N. Inzov. La 9 octombrie 1819 I.N. Inzov raportează
instituţiilor imperiale despre instituirea Comitetului, iar la 20  februarie 1820 Se-
natul informează despre instituirea Comitetului Tutelar al coloniştilor străini din
sudul Rusiei34.
Ţinând cont de faptul că pe parcurs în Basarabia s-au aşezat cu traiul un număr
impunător de bulgari, în 1833 a fost instituită Administraţia coloniştilor transdanu-
bieni din Basarabia, cu sediul în colonia Bolgrad35.
Schimbări intervin şi în sistemul administrativ. Sectorul din sudul Basarabiei,
pe care erau stabiliţi etnicii germani, a fost divizat sub aspect administrativ-te-
ritorial în două districte: districtul I şi districtul II, incluse în limitele ţinutului
Akkerman36. Pentru a înlătura inconvenientele legate de denumirile acestor două
districte, în luna mai 1829 districtul I a fost numit Maloiaroslaveţ, iar districtul II –
Kleastiţ37.
Deoarece autorităţile au refuzat să aloce cele 5 mii rub. pentru activitatea Co-
misiei instituite pentru administrarea provizorie a coloniştilor transdanubieni, Tu-
torele Principal al coloniştilor din sudul Rusiei, general-locotenentul I.N. Inzov, se
adresează la 9 iulie 1831 cu o scrisoare către guvernatorul general al Novorosiei şi
Basarabiei prin care îl înştiinţează că activitatea Comisiei este imposibilă şi cere
ca coloniştii care locuiesc în oraşe, cum ar fi: marinarii, meşteşugarii şi negustorii
să treacă în subordinea administraţiei civile, iar pentru administrarea coloniştilor
aflaţi în localităţile care aparţin statului şi moşierilor, să fie menţinuţi în funcţie,
temporar (până la iarnă) cei 3 funcţionari: Razvorovici, funcţionar de clasa a XII-a,
Trirogov, sublocotenent şi Gakcev, funcţionar de clasa a XVI-a, care se ocupau de
aceşti, colonişti, păstrându-li-se salariul lunar de 75 ruble38.
La 11  septembrie 1831 viceguvernatorul Climşa (în lipsa guvernatorului), la
cererea lui I.N.  Inzov şi F.P.  Palen, înaintează Guvernului Regional al Basarabiei
127
 II.  Изследвания

propunerea ca marinarii, meşteşugarii şi negustorii din rândurile coloniştilor trans- 6 

Устройство задунайских переселенцев и деятельность А.П. Юшневского. Сбор-
danubieni care locuiesc în oraşe să fie subordonaţi administraţiei Departamentului ник документов. Кишинев, 1957, с. 25.
civil, iar pentru coloniştii care se află în aşezările de stat şi cele moşiereşti să fie păs-
7 
Станчев М. Op. cit., p. 25.
traţi temporar cei 3 funcţionari din cadrul Comisiei instituite pentru administra-
8 
Мещерюк И.И. Переселение болгар в Южную Бессарабию 1828-1834 гг. Киши-
нев, 1965, с. 141.
rea provizorie a coloniştilor transdanubieni39. Între timp, I.N. Inzov scrie în adresa 9 
Ibidem, p. 141.
lui Climşa că Comisia instituită pentru administrarea provizorie a noilor colonişti 10 
Arhiva Istorică de Stat din Rusia (AISR), F. 1308, inv. 1, d. 8, f. 92 verso-93.
transdanubieni şi-a încetat activitatea, iar coloniştii care locuiesc în oraşul Akker- 11 
Ibidem, f. 93-93 verso.
man au fost trans­feraţi în subordinea Departamentului civil; în ce priveşte coloniştii 12 
История Молдавии. Документы и материалы. Кишинев, 1957, том II, c. 1.
din oraşele Basarabiei, aceştia urmează să fie înscrişi în bresle şi ghilde, în baza Re- 13 
Ibidem, p.  64.
gulamentului din 21 iunie 183040. 14 
ANRM, F. 2, inv. 1, d. 10, f. 23 verso.
La 4(16) mai 1871 Comitetul Tutelar privind coloniştii străini din sudul Rusiei a 15 
Ibidem, F. 5, inv. 1, d. 1, f. 926.
fost dizolvat, iar coloniile din Basarabia au trecut în sub­ordinea directă a organelor 16 
ПСЗРИ. Собр. I, т. XXXVI, 1819, №28054. СПб., 1830, с. 518-519.
administrative ruseşti41. 17 
Ibidem, p. 519.
Analiza materialelor factologice ne permite să conchidem că deşi prin coloniza-
18 
Статистическое описание Бессарабии собственно так называемой, или Буджа-
rea sudului Basarabiei cu populaţie bulgară ţarismul urmărea diverse scopuri, s-a ка. Аккерман, 1899, c. 397.
19 
ANRM, F. 3, inv. 1, d. 780, f. 4 verso-5.
reuşit de a le atinge doar pe cele de ordin economic şi demografico-etnic; astfel spus, 20 
Poştarencu D. Contribuţii la istoria modernă a Basarabiei. I. Chişinău, 2005, p. 47
coloniştii transdanubieni vor participa alături de celelalte etnii (găgăuzi, germani, 21 
Despre instituirea Oficiilor de Tutelă  a se vedea  mai detaliat: ПСЗРИ. Собр.  I,
elveţieni, evrei etc.) la diminuarea ponderii populaţiei româneşti pe aceste teritorii. т. XXXVI, 1818, №27312. СПб., 1830, с. 157-15.
Colonizarea sudului Basarabiei a schimbat raportul numeric dintre diferite comu- 22 
În baza deciziei din 29 decembrie 1819 a ministrului de Interne, în calitate de funcţionar
nităţi etnice aşezate în această provincie. La început, românii formau partea covâr- (membru) superior al Oficiului din Basarabia al coloniştilor din sudul Rusiei, la cererea
şitoare a populaţiei, însă ca urmare a politicii ţariste de colonizare a Basarabiei cu Tutorelui Principal Inzov, a fost numit Tutorele actual al bulgarilor din Basarabia rotmistrul
diverse etnii, cota-parte a românilor basarabeni s-a diminuat. Vatikioti, cu un salariu anual de 2500  rub., plus 400  rub. pentru deplasările de serviciu
în scopul inspectării coloniilor. Începând cu 1821, această sumă trebuia să fie alocată din
NOTE vistieria statului. El urma să fie ajutat de un secretar cu un salariu anual de 1000 de rub.,
1 
Червенков Н.Н. Изучение истории болгар Молдовы и Украины: основные эта- 600 ruble fiind prevăzute pentru salariul conţopiştilor (ПСЗРИ. Собр. I, т. XXXVI, 1819,
пы. În: Страницы истории и этнографии болгар Молдовы и Украины. Кишинев, 1995, №28055. СПб., 1830, с. 520).
с.  5-32;  Болгары в Крыму.  200 лет. Симферополь, 2004;  Водарский Я.Е., Елисеева
23 
ПСЗРИ. Собр. I, т. XXXVI, 1818, №27312. СПб., 1830, с. 158.
О.И., Кабузан В.М. Население Крыма в конце XVIII – конце XX в. (Численность, раз-
24 
Ibidem, p. 158.
мещение, этнический состав). Москва, 2003; Новаков С.З. Социально-экономическое
25 
ПСЗРИ. Собр. II, т. VIII, отд. первое, 1833, №6298. СПб., 1834, с. 396.
развитие болгарских и гагаузских сел южной Бессарабии. 1857-1918. Кишинев, 2004;
26 
Ibidem, p. 396-397.
Носкова И. Крымские булгары в XIX – начале XX в.: История и культура. Симферо-
27 
Deşi în baza deciziei Comitetului de Miniştri din 22 martie 1818 sediul Comitetului
поль, 2002,  Думиника И. Храм Успения Божией Матери села Кирсово. Исторические Tutelar al coloniştilor din sudul Rusiei a fost stabilit în oraşul Herson, la cererea Tutorelui
аспекты. Кишинэу, 2012, etc. Principal şi a Preşedintelui Comitetului, general-locotenentului Inzov, sediul a fost transferat
2 
Arhiva Naţională a Republicii Moldova (ANRM), F. 3, inv. 1, d. 1320, f. 3 verso-4; F. 2, în oraşul gubernial Ekaterinoslav (ПСЗРИ. Собр. I, т. XXXVII, 1820, №28519. СПб., 1830,
inv. 1, d. 2134, f. 300. с. 556).
3 
Полное собрание законов Российской империи (ПСЗРИ). Собр. I, т. XXXVI, 1819,
28 
Sediul de reşedinţă al Comitetului Tutelar a fost schimbat din Ekaterinoslav în
№28054. – СПб., 1830, с. 518. Chişinău la cererea general-locotenentului Inzov în legătură cu numirea lui în funcţie de
4 
Despre cele 4 etape (1711-1751, 1751-1761, 1762-1776, 1791-1795) ale colonizării cu rezident plenipotenţiar al Basarabiei (ПСЗРИ. Собр. I, т. XXXVII, 1820, №28519. СПб.,
colonişti bulgari a guberniilor din sudul Rusiei, în sec. al XVIII-lea, a se vedea: Станчев М. 1830, с. 556-557).
Болгары в Российской империи, СССР, странах Балтии и СНГ. Том 1 (1711-2006). Ста- 29 
ПСЗРИ. Собр. I, т. XXXVI, 1818, №27312. СПб., 1830, с. 154.
тистический сборник. София, 2009, c. 15-16. 30 
Ibidem, p. 155.
5 
Ibidem, p. 25-26. 31 
Ibidem, p. 156.

128 129
 32 
Despre instituirea Oficiilor a se vedea mai detaliat: ПСЗРИ. Собр. I, т. XXXVI, 1818,
№27312. – СПб., 1830, с. 157-158.
33 
ПСЗРИ. Собр. I, т. XXXVII, 1820, №28519. СПб., 1830, с. 556.
34 
Ibidem, p. 64-65; Duminica I. Aportul lui I.N. Inzov la acordarea privilegiilor
coloniştilor bulgari [Приносът на И. Н. Инзов за предоставяне на привелегиите за бъл-
гарските колонисти]. În: Relaţiile moldo-bulgare: Personalităţi marcante. Învăţământuri şi
ştiinţa. Cahul: S.Ş.B. 2011, p. 44-59. MOŞIERII ŢANCO-CHILCIC
35 
ПСЗРИ. Собр. II, т. VIII, 1833, отд. первое, №6298. СПб., 1834, с. 396.
36 
Статистическое описание Бессарабии…c. 397.
37 
Попечительский комитет об иностранных поселенцах Южного края России. Dinu POŞTARENCU, doctor în istorie
1799-1833 гг. Аннотированная опись дел 1827-1833 гг., том III. Одесса, 2000, c. 14. Institutul de Istorie, Stat şi Drept al Academiei de Ştiinţe
38 
ANRM, F. 6, inv. 2, d. 515, f. 2-2 verso. a Moldovei, (Chişinău)
39 
Ibidem, f. 1.
40 
Ibidem, f. 1-1 verso.
41 
Fassel L. O istorie de 126 de ani: germanii din Basarabia. În: Patrimoniu. Revistă de
lectură istorică, 1991, nr. 3, p. 16-17.
In the article „Estate-owners Ţanko-Kilchik”, based on archival materials and
sources, the author reflects rich history of South-Bessarabian kind of Tsanko-Kil-
chik. It is explained that the roots of this kinds founder derive from Transdanu-
bian migrants who settled in Comrat.
В статье «Землевладельцы Цанко-Кыльчик» на основе архивных матери-
алов и источников, автор приводит новые данные об истории развития
данного рода, первые представители которого переселился сюда вместе
с задунайскими переселенцами и обосновался на юге Бессарабии. Подроб-
но рассматривается судьба двух представителей данного рода Ивана
Дмитриевича Цанко-Кыльчика и его сына Георгия Ивановича живших в
Комрате.

Î n 1817, printre coloniştii bulgari care locuiau în satul Copceac1 din ţinutul Ben-
der se număra şi Ţanco Cânţio cu fiul său Ivona. Acest Ţanco Cânţio, afirmă isto-
ricul Ioan Halippa, a fost strămoşul familiei Ţanco-Chilcic din Basarabia2.
S-au remarcat, îndeosebi, doi membri ai acestei familii: Ivan Dimitrievici Ţanco-
Chilcic, decedat în 1893, şi fiul acestuia, Gheorghe Ivanovici Ţanco-Chilcic, născut
pe data de 4 aprilie 1854, la Comrat3, şi decedat în 1924. D. N. Mincev, autorul unui
studiu despre bulgarii basarabeni, l-a caracterizat pe ultimul dintre ei drept un mare
moşier bulgar, arhibogat, el fiind proprietarul moşiilor Sadâc, Borogani, Tartaul,
Beştemac etc. – a vreo 30 000 ha de pământ în Basarabia şi a vreo 70 000 ha în Rusia
şi Polonia4. El îşi avea domiciliul la Comrat. Din căsnicia cu Maria, fiica moşierului
basarabean Sebastian Vişnevski, Gheorghe Ţanco-Chilcic a avut şapte copii: Ivan,
Vera, Parascheva, Ecaterina, Andrei, Xenia şi Gheorghe.
Explicând, în cererea din 2 aprilie 1880, depusă la Biroul de Hotărnicie al Basa-
rabiei, că împreună cu mama, fraţii şi sora sa i-au vândut ţăranilor proprietari Ţanco

130 131

Chilcic şi Gheorghe Ţanco-Chilcic 2 400 de desetine din cuprinsul moşiei Sadâc,
judeţul Ismail, Leon Anuş a solicitat să fie delimitat acest sector de restul moşiei5.
Tot în acest an, prin actul de vânzare-cumpărare din 11 noiembrie, Ţanco Chilcic şi
Gheorghe Ţanco-Chilcic au cumpărat de la aceşti descendenţi ai comisului Carabet
Anuş şi cealaltă jumătate a moşiei Sadâc6.
Printr-o petiţie, semnată la 23 martie 1882, Ivan D. Ţanco-Chilcic a adresat Biro-
ului de Hotărnicie al Basarabiei rugămintea de a delega un inginer cadastral pentru
a delimita un sector de pământ din moşia Borogani, cu suprafaţa de 1 137 de dese-
tine, pe care îl cumpărase de la principesa Ghica7.
În cadrul şedinţei din 21 mai 1893, Tribunalul din Chişinău a confirmat testa-
mentul lui Ivan D. Ţanco-Chilcic (numit şi Ţanco Dimitrievici Chilcic), întocmit la
4 aprilie 1893, prin care semnatarul a repartizat astfel averea sa8:
Moşia Taraclia Mică, pe care o avea cumpărată de la Ecaterina Pruncu, cu su-
prafaţa de 1 250 de desetine (suprafaţa reală s-a dovedit a fi de 1 160 de desetine),
I. D.  Ţanco-Chilcic a lăsat-o moştenire la trei fiice ale sale şi nepotului Dimitrie
Mihail Nedov, fiul decedatei Elena, cea de a patra fiică a sa, în următoarea ordine:
1. Celei mai mari fiice, Maria, Buclucci după soţ, – 260 de desetine în partea de nord
a moşiei, la hotar cu moşia Iaşchioi. 2. Fiicei Ecaterina Baiangioglo – 300 de deseti-
ne. 3. Fiicei Nadejda Brelalio – 300 de desetine. 4. Nepotului Dimitrie Nedov – 300
de desetine, învecinate cu moşia Chiat.
Din cele 866 de desetine ce-i aparţineau din moşia Borogani, judeţul Bender,
pe care le stăpânea împreună cu singurul său fiu, Gheorghe Ţanco-Chilcic, şi care
constituiau o jumătate din suprafaţa totală a moşiei (1 732 de desetine), cumpărată
de ei amândoi de la Mavrocordat, 625 de desetine le-a dat moştenire fiicei sale Sofia,
Cara după soţ, iar restul 241 de desetine le-a lăsat în scopuri filantropice. Partea a
doua din moşie – 866 de desetine, potrivit înţelegerii cu fiul său, i-a rămas lui Ghe-
orghe I. Ţanco-Chilcic.
Jumătate din suprafaţa ce-i aparţinea din moşia Sadâc, pe care o stăpânea împre-
ună cu fiul său Gheorghe şi care avea suprafaţa totală de 4 776 de desetine, a lăsat-o
moştenire lui Gheorghe I. Ţanco-Chilcic.
Moşia nelocuită Borogani, situată în judeţul Ismail, cu suprafaţa de 1 137 de dese-
tine, pe care o avea cumpărată de la principele Ghica, a dat-o fiului său Gheorghe.
Jumătate (circa 2 425 de desetine) din moşia Caşcalia şi Baccealia din judeţul
Bender, pe care o cumpărase împreună cu fiul său Gheorghe de la Rodoconachi, cu
suprafaţa totală de 4 850 de desetine, el i-a testat-o soţiei sale, Prena A. Ţanco-Chil-
cic. Casa din Comrat, în care era domiciliat, a lăsat-o moştenire fiului, iar o altă casă
din Comrat i-a revenit prin testament nepotului Dimitrie Nedov. Totodată, el a mai
oferit unele părţi din averea sa surorii sale Dospa Olari, Consistoriului Duhovnicesc
din Chişinău şi Şcolii Reale din Comrat.
În legătură cu acest testament, Maria Buclucci a intentat, în 1901, o acţiune îm-
potriva lui Gheorghe I. Ţanco-Chilcic, sub pretextul că dispoziţia testamentară a
132
II.  Изследвания
tatălui lor este nelegitimă, fiind în contradicţie atât cu legea din Codul Civil al Ro-
mâniei, care continua să fie în vigoare în perimetrul judeţului Ismail, cât şi cu le-
gile locale din Basarabia, aplicate în judeţul Bender. Examinând dosarul în cadrul
şedinţei din 8 martie 1902, Tribunalul din Chişinău i-a respins acţiunea ca fiind
nefondată. Această decizie a instanţei judecătoreşti chişinăuene a fost confirmată, la
27 noiembrie 1902, de către Curtea de Justiţie din Odesa9.
La 8 aprilie 1896, Ministerul Instrucţiunii Publice a Rusiei i-a acordat lui Ghe-
orghe Ţanco-Chilcic permisiunea de a construi pe cont propriu, pe lângă biserica
Şcolii Reale din Comrat, o clopotniţă, cu dreptul de a o numi Nicolaevskaia, în
cinstea împăratului rus Nicolae al II-lea10. Clopotniţa urma să fie ridicată cu prilejul
comemorării zilei sfintei miruiri a fiului de cneaz bulgar Borisov.
S-au păstrat o serie de acte cu privire la intervenţiile lui Gheorghe Ţanco-Chilcic
pe lângă autorităţile basarabene cu scopul de a soluţiona unele probleme referitoare
la moşiile sale Horjeşti de lângă Mingir, Cazangic, Beştemac, Tartaul de Larga11, toa-
te situate în judeţul Ismail. Moşia Tartaul de Larga, cu suprafaţa de 2 712 desetine,
a trecut în proprietatea lui prin actul de vânzare-cumpărare din 25 octombrie 1885.
În virtutea actului de vânzare-cumpărare din 21 noiembrie 1892, Gh. Ţanco-Chilcic
a cumpărat de la Alexei Belicovici 1 500 de desetine din trupul moşiei Beştemac,
inclusă în componenţa comunei Cazangic. La 18 februarie 1895, el a cumpărat de la
Anastasia Calmanes 1 840 de desetine din trupul moşiei Cazangic, iar la 7 ianuarie
1904 a cumpărat de la Evghenie Plachida 3 419 desetine din componenţa moşiei
Horjeşti, comuna Mingir12.
Gheorghe Ţanco-Chilcic este ctitorul bisericii Sf. Ioan Botezătorul din satul Sa-
dâc, a cărei construcţie a fost încheiată în 190313.
La 12 iulie 1908, şeful Circumscripţiei Poştal-Telegrafice Chişinău i-a comunicat
guvernatorului Basarabiei că a permis, în baza cererii înaintate de Gheorghe Ţanco-
Chilcic, montarea liniei telefonice, pentru necesităţi personale, de la casa acestuia
din Comrat până la Sadâc şi Borogani, cheltuielile pentru efectuarea lucrărilor de
montare fiind asumate de către solicitant14.
Printr-o reclamaţie, adresată, la 5 iunie 1914, Comitetului Executiv al Zem-
stvei din judeţul Bender, Gh. Ţanco-Chilcic declara că pe nedrept este impozitat
imobilul său din satul Comrat, pus la dispoziţia Gimnaziului de Fete. De la acest
imobil, sublinia el în reclamaţie, nu are nici un venit, deoarece l-a oferit gim-
naziului fără plată şi, mai mult decât atât, subvenţionează această instituţie de
învăţământ15.
La 10 august 1919, În conformitate cu prevederile legii agrare basarabene, pro-
mulgată prin decretul regal din la 22 decembrie 1918/4 ianuarie 1919, a fost expro-
priată în întregime moşia Baimaclia din judeţul Cahul a lui Gh. Ţanco-Chilcic, cu
suprafaţa de 300 desetine (327 ha), învecinată la sud cu moşia Chioselia Mică16, iar
în 1921 – moşia Sadâc, cu suprafaţa de aproximativ 5 000 ha, din care, potrivit pre-
vederilor acestei legi, i-au fost lăsate în proprietate 100 ha17.
133

În 1909, presa vremii a relatat cu mult interes despre o înţelegere neobişnuită în-
tre Gheorghe Ţanco-Chilcic şi şeful de sector18 Maxim Colibaba19. Întrucât ultimul
avea intenţia să deschidă la Comrat un liceu de fete, Ţanco-Chilcic i-a propus să co-
sească un lan de ovăs în schimbul sumei necesare de bani pentru realizarea acestui
proiect. Acceptându-i propunerea, Maxim Colibaba a respectat cu mare cinste în-
ţelegerea încheiată şi, drept urmare, a obţinut mijloacele băneşti promise de vestitul
moşier de la Comrat.
Redăm în continuare textul tradus al unei schiţe despre acest caz curios ce s-a
produs la Comrat, publicat într-o prestigioasă revistă de la Sankt Ptersburg, sub
titlul Tiranul-milionar şi şeful de sector în rolul de cosaş20.
În Basarabia, în apropierea satului Comrat, şeful de sector Colibaba a cosit de
unul singur 8,5 desetine de ovăz. În esenţă, această „ispravă vitejească” nu prezintă
nici un fel de eroism, în special, dacă se ia în seamă faptul că domnul Colibaba,
precum comunică ziarele, este fiu de preot sătesc şi de aceea, probabil, nu pentru
prima dată în viaţă a luat în mână coasa. Şi întrucât informaţiile, ce nu conteneau
să apară în ziare, se refereau prea mult la „greutatea” muncii, „loviturile voiniceşti
de coasă”, oboseala domnului Colibaba, pierderea a câtorva pfunzi din greutate etc.,
ele constituind exagerări inadecvate, care stricau impresia. Dar domnul Colibaba
a meritat, fără îndoială, o sinceră recunoştinţă publică. El a câştigat-o nu pentru
lucrul realizat, ci din considerentul că el, în numele binelui pe care-l face locuito-
rilor satului Comrat, nu s-a oprit în faţa batjocurii evidente a milionarului tiran.
El a pedepsit despotul, a asigurat satul cu un liceu de fete şi pentru asta merită un
mulţumesc din inimă.
Reproducem din  Russkoie slovo  o scurtă relatare despre discuţia ce a avut loc
între Colibaba şi Ţanco-Chilcic înainte de a încheia un acord curios, care, formal,
pare a fi impecabil. „Este în judeţul Bender, gubernia Basarabia, satul Comrat, cu o
populaţie de aproximativ zece mii de suflete. Comunitatea Comratului demult nu-
trea ideea de a deschide un liceu de fete, dar, din cauza lipsei de mijloace, realizarea
acestei bune intenţii nu reuşea.
Dintre proprietarii funciari bogaţi din judeţ s-a găsit moşierul Gheorghe Ţanco-
Chilcic, o persoană foarte originală, care, dispunând de mijloace impunătoare, ş-a
exprimat dorinţa de a veni în ajutor comunităţii.
– Deschideţi o instituţie agricolă de învăţământ şi atunci o să vă dau bani pentru
aceasta, dar pentru liceu nu vă dau.
– Deocamdată nu este nevoie de o asemenea instituţie. Este necesar liceul.
Moşierul ciudat nu ceda.
Un părtaş înverşunat şi iniţiator al liceului de fete s-a dovedit a fi şeful de sector
Colibaba.
– Insistaţi în privinţa liceului? L-a întrebat odată Ţanco-Chilcic pe şeful de sector.
– Negreşit…
– Excelent. Eu o să sacrific pentru liceu, dar veţi face ceea ce voi dori eu.
134
II.  Изследвания
– Binevoiţi…
– Dumneavoastră veţi cosi de unul singur opt desetine şi jumătate de ovăz.
– Eu sunt gata, cu plăcere voi lucra”.
Colibaba şi-a îndeplinit angajamentul. Isprăvirea lucrului a fost o adevărată so-
lemnitate. „În ultimul moment de coasă, relatează corespondentul acestui ziar, pe
câmp a sosit o deputăţie specială, care a invitat „cosaşul” în biserică, la un tedeum
de recunoştinţă pentru sfârşirea cu succes a muncii… Biserica era arhiplină. O mul-
ţime de ţărani, cu capele goale, se înghesuiau împrejurul locaşului sfânt. S-a adunat
clerul şi corul bisericesc. S-a prezentat şi poliţia. Eroul zilei a sosit într-o căruţă,
înfrumuseţată în mod fantastic:cu greble, coase, furci, snopi de ovăz proaspăt cosiţi
şi steaguri naţionale. Căruţa era urmată de echipaje, căruţe, trăsuri bogate, cu dame
îmbrăcate în straie de sărbătoare, ţărani, copii. Când cortegiul a intrat în sat, a ră-
sunat un grandios „ura” de mi de glasuri. Douăzeci de săbii poliţieneşti au strălucit
la soare, dând onoare neobişnuitului cosaş. Acest salut l-a intimidat întrucâtva pe
Colibaba. Revenindu-şi, el a intrat în biserică, unde a fost întâmpinat cu cântec fes-
tiv. parohul a rostit o predică”.
NOTE
1 
Sat ce a fiinţat până prin anul 1819 în preajma actualului oraş Comrat. Conform date-
lor expuse în lista bisericilor basarabene existente la 1812-1813, întocmită de cercetătorul
Ioan Halippa pe baza informaţiilor extrase din formularele depozitate în Arhiva Consis-
toriului de la Chişinău, cea mai veche menţiune relativă la biserica Sf. Arhangheli Mihail
şi Gavriil din Copceac  datează din anul 1810.  Ea era zidită din nuiele şi muruită cu lut
(Труды Бессарабской Губернской Ученой Архивной Комиссии, Кишинев, 1902, том III,
р. 294.). Acel Copceac de cândva figurează într-o listă de localităţi din ţinutul Bender, datată
cu 31  mai 1812, despre care aflăm că el făcea parte din olatul Bugeac, avea 15 case ţără-
neşti, două case ale preoţilor, o casă a dascălului şi una a ctitorului (История Молдавии.
Документы и материалы, Кишинев, 1969, том III, часть II, p. 15). În 1817, în satul Cop-
ceac locuiau „64 de familii de bulgari şi 16 familii de moldoveni”, inclusiv doi preoţi (pro-
topopul Gavril Tigheceanu şi preotul Vasile Tomescu), un dascăl şi un paracliser (Труды
Бессарабской Губернской Ученой Архивной Комиссии, p. 174). Într-o schiţă despre comu-
naComrat, alcătuită în 1942, se menţionează în privinţa satului Copceac: „Din actele ce se
păstrau în arhiva primăriei, care au fost distruse sub ocupaţia sovietică, se vedea că comuna
a existat înaintea anului 1806 (ea nu a putut să existe înaintea anului 1806, întrucât în zona
Bugeacului au locuit nogaii – D.P.) pe locul şi sub denumirea de Copceac, unde şi astăzi sunt
urme de existenţă a ei. […] Satul cu denumirea de Copceac a fiinţat până în anul 1820, când,
desfiinţându-se, o parte din populaţie s-a mutat pe vatra existentă şi astăzi, căreia i s-a dat
denumirea de Comrat” (Arhiva Naţională a Republicii Moldova (în continuare – ANRM),
F. 112, inv. 1, d. 1616, f. 663). Despre Copceacul de odinioară se relatează şi într-o revistă
din 1942: „La nord de Comrat, la o depărtare de 3-4 km se găseşte un loc care şi astăzi se
numeşte Copceac. Acolo, pe la anii 1800, era aşezat un sat cu numele de Copceac, care avea
biserică. Au mai rămas ceva urme până astăzi: vreo câteva pietre funerare pe locul fostului
cimitir. Locul unde a fost altarul bisericii a fost împrejmuit de locuitorii din Comrat şi ţinut
135
în cinste până în zilele noastre. […] Satul, se spune, a fost dărâmat în timpul unei epidemii
de holeră (corect, de ciumă – D.P.) împreună cu biserica. O parte din populaţie a murit de
holeră, cealaltă parte s-a risipit prin împrejurimi. Natural că o parte şi poate cea mai mare
s-a mutat la Comrat” (Friptu I. Din trecutul oraşului Comrat // Viaţa Basarabiei, Сhişinău.
1942, nr. 10-11, p. 35, 38).
2 
Труды Бессарабской Губернской Ученой Архивной Комиссии, p. 175.
3 
Титоров И.  Георгий Иванович Цанко-Килчик от Комрат, Бессарабия. София, НЯКОЛКО БЕЛЕЖКИ
1910, р. 25.
4 
Mincev D. N. Bulgarii din Basarabia de Sud. Constanţa, 1938, p. 42-43. ЗА ИНДЖЕ ВОЙВОДА
5 
ANRM, F. 260, inv. 1, d. 538.
6 
ANRM, F. 260, inv. 1, d. 589, f. 1.
7 
ANRM, F. 260, inv. 1, d. 647, f. 1. Пламен ПАВЛОВ,  доктор по история, професор.
8 
ANRM, F. 39, inv. 11, d. 2033, f. 9. Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий”,
9 
Ibidem, f. 4. (Велико Търново)
10 
Кишиневские епархиальные ведомости, Кишинев, 1896, nr. 11, p. 348.
11 
ANRM, F. 9, inv. 1, dosarele 1779, 2702, 3135, 5261.
12 
ANRM, F. 9, inv. 1, d. 1746, f. 5.
13 
ANRM, F. 6, inv. 4, d. 366, f. 22.
14 
ANRM, F. 6, inv. 4, d. 1476, f. 3. The article „Some Notes on Inje Voyvoda” is drawing attention to still poorly-
15 
ANRM, F. 9, inv. 1, d. 4024. studied aspects of the life of the known fighter against Ottoman tyranny Stoyan
16 
ANRM, F. 110, inv. 1, dosarele 524, 581. Inje Voyvoda (1755/60 – 1821). The author argues that the sources does not find
17 
ANRM, F. 110, inv. 1, d. 1734, f. 6. confirmation on the fact  that when Inje was a young man he  was sent to „yany-
18 
În ruseşte: земский начальник. chary corps.” At the same time his role in kirdzhaliy (robber) movement, reflected
19 
Maxim Colibaba, născut în 1880, în familia preotului Matei Colibaba din Turlachi, in folk songs and legends,  is greatly exaggerated, in some cases. In the folk songs
suburbie a oraşului Akkerman (Cetatea Albă), a absolvit Liceul Richelieu din Odesa şi Fa- of Bessarabian and Crimean Bulgarians and the Tauride governor presented in
cultatea de Drept a Universităţii din Odesa. A ocupat postul de şef de sector la Teleneşti, ju- a negative way – as a rapist. During the Russian-Turkish war of 1806-1812. Inje
deţul Bălţi, iar din 1905 – acelaşi post la Comrat. „În 1920, venind la Bucureşti, acest distins took the side of their brethren. He emigrated to the Moldavian principality, sup-
sportiv a creat hipodromul Băneasa, caii săi de alergări bătând multe recorduri europene. ports Greek revolutionaries „Filiki Etheria” and dies heroically in battle against
Calul său preferat Domnesc, vândut în Italia, a fost otrăvit de concurenţi. Amărât, Colibaba the Turks at whines at p. Prut (17/19 June 1821).
s-a retras la Cetatea Albă, unde, pe moşia Mologa, se ocupa de gospodărie”. S-a stins subit
din viaţă la 17 decembrie 1934 (Din trecutul nostru, 1935, nr. 17-20, p. 122-123).
Вестник Европы, СПб, 1909, сентябрь, книга 9, p. 435-436.
В периода 19 април – 21 юни 2012 г. с посредничеството на големите вест-
20 

ници „24 часа” и „Труд” българският читател получи новата илюстрова-

на поредица „Бележити българи” в десет тома (всеки с обем 160 страници), а
скоро след това томовете се появиха и по българските книжарници1.  В по-
редицата, която е под моята обща редакция и съставителство, са включени
над 700 видни личности от многовековната българска история, представени в
363 просопографски очерци или „колективни портрети”, написани съответно
от 65 автори. Сред тях е и проф. д.и.н. Николай Червенков, който впрочем е
единственият задграничен български учен, взел участие в този мащабен на-
учно-популярен проект2.  В новата поредица „Бележити българи” за първи
път в рамките на подобен опит за панорама на българското минало чрез най-
видните му личности са включени редица българи от чужбина, сред които
несъмнено най-многобройна е групата на бесарабските българи:  Олимпий

136 137

Панов, Иван Иванов, Димитър Петков, Димитър Греков, ген. Данаил Нико-
лаев, Александър Малинов, ген. Георги Тодоров, ген. Иван Колев, проф. Алек-
сандър Теодоров Балан, таврийският българин Мишо Хаджийски.
В томовета на „Бележити българи” на още много места, при десетки други
личности от Средновековието до най-ново време, става дума за региона на
Северното Причерноморие, вкл. за Бесарабия, Таврия и Крим, неведнъж са
споменати градове, културни и образователни средища, свързани с големи
личности от българското минало (Болград, Одеса, Измаил, Николаев, Киши-
нев и др.).  Сред тези видни българи, макар и в по-различни обстоятелства
в сравнение с други (например Григорий Цамблак, митрополитите Дамян и
Теоктист, Георги Раковски, Васил Априлов, Христо Ботев, Васил Друмев, На-
танаил Охридски, Алеко Константинов и т.н.), е и войводата Индже.
Широката публика в България почти не знае, най-малкото не е осмислила
достатъчно обстоятелството, че съдбата на легендарния герой е свързана със
земите на север от Дунав. Впрочем, масовата представа за Индже е формира-
на най-вече под влияние на известната творба на големия български писател
Йордан Йовков, в която войводата загива в самата България. Както е извест-
но, Йовков заимства сюжетната линия от предания и народни песни, като ги
пресътворява в талантлива и изключително въздействаща „история”. И все
пак, „литературният Индже” не следва буквално да се отъждествява със своя
прототип. Така или иначе, войводата живее дълги години в княжество Мол-
дова и намира смъртта си в една прочута за времето си битка на р. Прут през
1821 г. От друга страна, споменът за Индже е съхранен както в исторически
документи, макар и оскъдни, така и в богатия песенен фолклор на българите
от Северното Причерноморие3. В работата си по малкия очерк за Стоян Ин-
дже и неговия сподвижник и знаменосец (байрактар) Кара Колю, подобно на
други автори, на свой ред се сблъсках с многото неясноти около биографи-
ята на войводата4.  Без да проследяваме детайлно живота на Индже (това е
правено многократно от различни изследователи), нека поставим акцент на
някои неясни или спорни моменти. На някои от тях е необходимо отново да
се обърне внимание, независимо че поставените въпроси невинаги могат да
получат ясен и еднозначен отговор.
Хайдутин и кърджалийски предводител
Интересът към личността на Индже датира от време, което е сравнително
близко до онова на неговата гибел. Този интерес е засвидетелстван още при Ге-
орги С. Раковски, Добри Войников, Панайот Хитов и други възрожденски ав-
тори, като продължава да е достатъчно силен и до днес. Сред многото учени,
писатели, краеведи, журналисти, писали за прочутия войвода, има и бесараб-
ски българи, сред които е и проф. Александър Теодоров Балан5. Индже, чието
истинско име е Стоян, е роден около 1755-1760 г. Според някои автори е ро-
138
II.  Изследвания
дом от Сливен, по-точно от известната му махала Клуцохор, в която осемде-
сет години по-късно се ражда Хаджи Димитър. Според друга версия, предло-
жена от изследователи на рода му, която обаче се среща и у по-старите автори
(вкл. у Раковски и Константин Иречек), още съвременниците му са се коле-
баели между Сливен и с. Попово (тур. Папазкьой), Ямболско, община Боля-
рово. С оглед на днешните ни знания най-правдоподобна изглежда именно
версията за с. Попово. Като дете  Стоян  остава сирак, майка му се омъжва
повторно в Сливен, откъдето е връзката с „града на стоте войводи”.
Наред с това за негово родно място, макар и инцидентно, са сочени Же-
равна, с. Попово, Карнобатско, и с. Доганджик, Лозенградско (Доганджа, око-
лия Пехливанкьой, сега на територията на Турция), Източна Тракия.
В някои предания се твърди, че малкият Стоян е даден от втория си баща
в „школа за еничари” в Цариград, където му е дадено прозвището «Индже»
заради неговата „тънка” и стройна фигура. След като получава военна под-
готовка, младият българин е включен в отряд за изтребване на разбойници.
След известно време обаче Индже убива своя командир турчин, а другарите
му го избират за главатар и поемат хайдушките пътеки... Според други преда-
ния Индже е отвлечен от самите еничари, но успява да избяга и повежда хай-
душка дружина в Странджа. Така или иначе, Индже става известен във вре-
мето, в което води чета в Сливенския Балкан, а периметърът на действията
му включва Сакар и Странджа. Всички тези сведения са по-късни от времето
на самия Индже, като малко или много са украсени от устното творчество и
фантазията на разказвачите. И ако „историите” за хайдутина Индже все пак,
независимо от едни или други неясноти, като цяло отговарят на духа на епо-
хата, то мотивът за „еничарската школа” определено е неправдоподобен. На-
лага се да припомним, че събирането на християнски момчета за еничарския
корпус (т.нар. девширме или „кръвен данък”) е преустановено още в начало-
то на ХVІІІ в. Последно документално свидетелство за тази безчовечна прак-
тика е от 1703 г.6 От друга страна, няма нито едно директно сведение, вкл. и в
народните песни и предания, в което да се твърди, че Стоян Индже е приемал
исляма – категорично условие не само за еничарския корпус, но и за основни-
те структури на османското общество и армия. Единствената възможност е
младият българин да е свързан по някакъв начин с военизираното (войнуш-
ко или войниганско) християнско население. Както е известно, този особен
институт е съществувал до времето на Гюлханския хатишериф (1839 г.). и е
засягал стотици селища по българските земи. Именно в такава връзка той
може да е изпратен в Цариград, където българи са служели в помощни части
на имперската армия.
След 1792  г. Индже се присъединява към кърджалиите.  В  някои случаи
той действа заедно с помюсюлманчения българин Кара Феиз, родом от Бре-
зник, Софийско (днес в Пернишка област), един от най-известните размирни-
139

ци през „кърджалийското време”. Факт е обаче, че в османо-турските докумен-
ти, в които става дума за над сто и петдесет големи кърджалийски главатари,
Индже не се споменава. Това показва, че ролята му е преувеличена от народно-
то предание7. Още Константин Иречек обръща внимание на обстоятелството,
че според народните песни Индже е най-справедливият  сред разбойниците.
Оттук тръгват твърденията на почти всички автори, спирали се върху живота
на Индже, че той често проявава милост, че се превръща в закрилник на онеп-
равданите българи, и т.н. Твърди се например, че той набива на кол насилниците
на две български момичета, че щади населението в нападаните селища и т.н. В
редица песни обаче, в зависимост от едни или други обстоятелства, на преден
план изпъква „Индже кърджалията”, безмилостният разбойник и насилник,
което показва, че в народната памет неговия образ съвсем не е еднозначен...
Както отбелязва изследователят на Странджа и Одринска Тракия Панайот Ма-
джаров, „... най-страшните кърджалийски престъпления по обезлюдяването
на селищата в Източна Тракия са свързани с името на Индже...” В песни, съх-
ранени във фолклора на кримските българи, зверствата на войводата и хората
му не се забравени и след сто години! Изселниците от Граматиково и околните
села, принудени да търсят спасение в Руската империя, в Цариград и на други
места, свързват своята злочеста съдба най-вече с Индже. Същото може да се
каже и за участието на Индже в кърджалийските нападения над Котел, Жерав-
на, Калофер, Карнобат, Елена, Габрово, Тетевен и т.н.8 Тези нелицеприятни све-
дения не бива да се подминават, още по-малко да се прикриват, но е пресилено
бурният живот на този забележителен човек да се оценява само от тази гледна
точка. Предвид самата епоха българският поборник със сигурност е имал сво-
ите грехове и лутания, които предопределят неговата еволюция от хайдутин и
кърджалия до поборник за справедлива кауза.
Борец срещу османската власт
Според интерпретираните от Г.  Горов предания и песни след около
­1800-та г. Индже се отделя от останалите кърджалии и става главен войвода
само на българските чети в това размирно движение  – извод, който обаче
няма  абсолютно  никаква документална основа. Впрочем, този извод на Го-
ров се базира върху твърденията на Балчо Нейков, който в своето „Факийско
предание” разказва за т.нар. Равногорска (Странджанска) буна. Това събитие,
което напомня типичните възрожденски мистификации, е представено като
въстание за българска автономия от рода онази, извоювана от сърбите  по
време на тяхното т.нар. Първо въстание, което е приблизително по същото
време9.  Тази героична и романтична „история”  не се подкрепя от докумен-
тални свидетелства, нещо повече – в нея се съдържат анахронизми и смесва-
не със събития от по-късно време, към които Индже войвода няма никакво
отношение.
140
II.  Изследвания
Както е известно, само едно десетилетие след смъртта си Индже се превръ-
ща в прототип (или в един от възможните прототипи) на главните герои на две
литературни творби – през 1834 г. великият руски поет и писател Александър
Сергеевич Пушкин пише малката си и недовършена повест „Киржали” („Кър-
джали”), а две години по-късно известният полски писател, генерал и политик
Михаил Чайка-Чайковски издава роман със същото заглавие10. И двамата чер-
пят сведения и впечатления от устни разкази, отнасящи се към кърджалиите, а
вероятно и за участието на Индже във „Филики Етерия” (гръцката „Завера”) и
събитията в Молдова и Влахия през 1821  г. Проблемът е, че литературните
интерпретации и сюжети, от които няма как да се очаква пълна достоверност,
в една или друга степен са прехвърлени от биографите на Индже към неговия
живот и дейност в по-ранно време. Оттук навярно тръгва версията, че Ин-
дже е участвал в Сръбското въстание, че са го наричали „нов Кара-Георги” (по
името на сръбския предводител) и т.н. – твърдения, които се възпроизвеждат
и доукрасяват, без обаче да имат сериозна документална основа. Това, което се
знае със сигурност е, че през или, както ще видим, по-скоро след 1806 г. бъл-
гарският войвода емигрира на север от Дунав. В молдавската столица Яш той
постъпва на служба в княжеския двор, като се издига до гвардейски командир.
Освен това Стоян Индже се жени и има син. Впрочем оказаното доверие към
бившия кърджалия поне отчасти потвърждава славата му на войвода и побор-
ник против турците от предходните години.
По време на бурните събития, свързани с „Филики Етерия” на гръцкия
национален водач Александър Ипсиланти и въстанието на Тудор Владими-
реску, Индже премества семейството си в Русия (в Бесарабия), а той самият
се включва в революционната армия. Целта е етеристите да преминат през
Дунав в България, да вдигнат на оръжие християнското население на Балка-
ните, на първо място българите, и да подкрепят въстанието в Гърция. Пора-
ди отрицателната позиция на Русия и конфликта между Ипсиланти и Влади-
миреску, след нахлуването на турски войски в дунавските княжества планът
пропада. Голяма част от разбитите етеристи се спасяват в Русия и Трансилва-
ния. „Капитан Индже” („Стоян волентир”) взема дейно участие като коман-
дир в тези събития и загива в отчаяната битка с турците при с. Скулен на р.
Прут, близо до гр. Яш, на 17/29 юни 1821 г. След смъртта му неговата съпруга
Екатерина се завръща в Яш. В молба до властите тя изтъква заслугите на бъл-
гарския войвода и представя „... документ, че моят съпруг, капитан Индже,
непрекъснато е служил както на споменатите двама владетели (...) Той напра-
ви много услуги на княжеския двор. Когато избухна въстанието и се записва-
ха доброволците, моят съпруг, заедно с други атакуваха влиятелните турци,
намиращи се тук, което е известно на всички...”11.
Кога и как Стоян Индже се озовава в Яш е неясно. В цитирания документ
е казано, че той е служил на двама молдавски владетели: Скарлат Калима-
141

ки  (трикратно княз на Молдова: 24 август / 5 септември  – 26 октомври / 7
ноември 1806, 4/16 август 1807 – 13/25 юни 1810, 17/29 септември 1812 – юни
1819) и Михаил Суцу ІІ Младши (12/24 юни 1819 – 29 март /10 април 1821).
Отиването на Индже на север от Дунав без съмнение е във връзка с руско-
турската война от  1806−1812, когато десетки хиляди българи емигрират в
Молдова и Руската империя12. Според някои биографи на Индже той е участ-
вал във формираната по време на войната българска „земска войска”, за което
няма конкретни доказателства. Възможно е Индже и хората му да са напусна-
ли българските земи заедно с преселващи се към Влашко, Молдова и Руска-
та империя групи население в хода на руско-турската война. На пръв поглед
„неочаквано”, поне за широката публика, може да се търси още една важна
„българска връзка” в съдбата на Стоян Индже. Става дума за евентуални-
те му контакти с известния възрожденски деец и виден османски държавен
функционер Стефан Богориди13. Не е излишно да се припомни, че Богориди
е приближен на княз Скарлат Калимаки. Той пристига заедно с него в княже-
ство Молдова през 1812 г., като до 1819 г. е хетман (управител) на Галац и член
на държавния съвет (диван). По същото време, както стана дума, Индже е на
служба в самия княжески двор. Когато през 1819 г. Калимаки е поставен на
княжеския престол във Влахия, Богориди придружава своя покровител в Бу-
курещ. През 1821–1822 г. Богориди е назначен за „каймакам” (наместник) на
молдавския престол, така че Екатерина, вдовицата на Индже, вероятно е раз-
читала на това обстоятелство. С оглед на казаното молбата на съпругата на
Индже очевидно не цели да запознае властите с делата и заслугите на Сто-
ян Индже, които няма как да не са били известни на Стефан Богориди, а и
не само на него (впрочем, в нейното обръщение е казано „на всички”), а да
ги припомни предвид конкретните трудности на неговите близки. Дали има
някаква по-конкретна връзка между емигрирането на Стоян Индже в княже-
ство Молдова и високата служба на Стефан Богориди в Галац и Яш е трудно
да се отговори, освен ако не се намерят документи и свидетелства в такава по-
сока. С други думи, едно по-детайлно проучване на възможните връзки меж-
ду Богориди и Индже в никакъв случай не е излишно и безперспективно.
Както стана дума, „капитан Индже” пада убит в битката при Ску-
лен (Sculeni) на 17/29 юни 1821 г. В тази битка около 400-500 от най-непри-
мирите етеристи, водени от Атанасиос Карпенисиотис (славен в Гърция като
един от най-ярките герои на освободителната борба), загиват в сражението
на десния бряг на Прут. Те отказват да преминат на левия бряг, която по Бу-
курещкия мир е граница между княжеството Молдова и Бесарабия, вече под
руска власт. Етеристите, сред които е Индже със своите българи, се сража-
ват до смърт срещу много по-силната турска войска, брояща около 7 хиляди
души. На руския бряг на реката свидетели на неравната битка стават побе-
гнали техни другари гърци, молдавски бежанци, руски погранични части.
142
II.  Изследвания
Присъства и губернаторът на Бесарабия, известният „попечител и благоде-
тел на българските колонисти” ген. И. Н. Инзов. Русите обаче няма как да се
намесят в сражението предвид тогавашните междудържавни отношения и
актуалната по онова време руска политика. Стоян Индже загива геройски в
ръкопашна схватка с турците заедно с Кара Колю и редица прославени гръц-
ки въстаници14.
Надали може да има съмнение, че Карпенисиотис и Индже са били  съ-
мишленици и съратници в борбата срещу турската тирания. Гръцкият бун-
тар живее дълги години в Яш, отначало като търговец, а през 1806−1812 г.
се включва в руската армия, където достига до чин полковник. През 1812 г.
след Букурещкия мир, когато руските войски напускат Влахия и Молдова,
постъпва на служба при молдавския княз. Нещо повече, става командир на
гвардията на княз Михаил Суцу Младши, в която служи „капитан Стоян Ин-
дже“.  През 1818  г. Карпенисиотис се включва във „Филики Етерия“, като е
възможно именно той да е човекът, привлякъл Индже към каузата за осво-
бождението на балканските християни (гърци, българи и сърби) от осман-
ското робство. Впрочем, съпричастен към „Етерията” е и самият княз Суцу.
Когато на 5/17 март 1821  г. Ипсиланти минава Прут и влиза в Яш, Карпе-
нисиотис се присъединява към неговите сили. Той командва малобройните
сили на етеристите още при първата им схватка с турците в Галац на 1/13 май
1821 г. и е на предната линия чак до неравната битка при Скулени. Най-ве-
роятно в тези действия участва и Стоян Индже. Заради подвига си Карпени-
сиотис и другарите му, между които са Индже и Кара Колю, са сравнявани
с легендарния спартанския цар Леонид и неговите 300 бойци в знаменитата
битка при Термопилите  – образ, използван  по-късно и от българския на-
роден поет Иван Вазов за българските опълченци и русите на Шипка като
„шепа спартанци“... Така или иначе, връзката на Индже с етеристкото дви-
жение, с Ат. Карпенисиотис и други гръцки водачи заслужава да се проследи
още по-внимателно.
Животът на Индже, белязан от неясноти и митове, се нуждае от по-пре-
цизно проучване. Дори и да не бъдат открити допълнителни сведения, няма
съмнение, че в негово лице срещаме един от най-забележителните българи
в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. И съвсем не е случайно, че делата му са
възпети  от народния гений. Впрочем, най-високата оценка за легендарния
войвода е дадена именно в народната песен:
Заплакала ми й гората,
гората и планината,
и на гората листето…
Де го е Индже да дойде,
от робство да ни отърве!
143
 БЕЛЕЖКИ
1 
Бележити българи (съставител и отг. редактор Пл. Павлов), т. 1 – 10. София, изд.
„Световна библиотека“, 2012.
  Червенков Н. Васил Хадживълков  – организаторът на Браилските бунтове  //
2  

Бележити българи, т. 5, с. 52-55; Червенков Н., Петков П. Капитан Георги Мамарчев

// Пак там, т. 5, с. 38-45; Червенков Н. Васил Априлов // пак там, т. 5, с. 76-82; Червен-
ков Н. Българските опълченци // пак там, т. 6, с. 122-131. ЦЪРКВАТА «СВЕТА ПАРАСКЕВА» В СЕЛО
Петров М. Народни песни за Индже войвода. София, 2006; Песни за Индже вой-
ТВЪРДИЦА (РЕПУБЛИКА МОЛДОВА):
3 

вода (съставител Т. Моллов) // http://liternet.bg/folklor/motivi/indzhe/content.htm; Ма-

джаров П. Животът на източнотракийските българи в техните песни и разкази. ОСНОВАВАНЕ И ДЕЙНОСТ
София, 2001 // http://www.promacedonia.org/giliev/pm2/pm_9.htm ; Ангелова Д. Още
щрихи към образа на Индже войвода //  http://club50plus.bg/life/family/1572-oshte-
shtrixi-v-obraza-na-indje-voivoda.html  (вкл.за песните на бердянските / таврийскоте Екатерина ЧЕЛАК, доктор по история
българи). (Калининград)
4 
Павлов Пл. Индже войвода // Бележити българи, т. 4, с. 154-159.
5 
Раковски Г. С. Съчинения, т. ІІІ (Историография). Под ред. на В. Трайков, София,
1984, с. 230-232; Хитов П. Как станах хайдутин (Фамилиарни забележки). Под ред. на
Н. Хайтов. София, 1973, с. 32-38; Иречек К. История на българите. София, 1978, с. 527-
529; Теодоров–Балан Ал. Легенди за Стоян Индже // Исторически материали, Со- The article is dedicated to some historical problems of the origin and activities
фия, 1892; Горов Г. Индже войвода, кърджалия и народен закрилник. София, 1941; of Church „St. Paraskeva” in the famous Bulgarian Bessarabian settlement  –
Мутафчиева В. Кърджалийско време. София, 1993, с. 384 и сл.; Тодев И. Българското Tvardiţa. It covers the period from the foundation of the settlement to the end of
национално движение в Тракия (1800-1878). София, 1994, с. 295-299: Кой кой е сред the 19th century. The author examines several problems related to the construc-
българите (ХV-ХІХ в.). Под ред. на Илия Тодев, София, 2000, с. 117-118 (О.Тодоро- tion of the Church, to the priests’ activities in the colony, to the colonists’ attitude
ва); Петров М. Народни песни за Индже войвода. София, 2006; Михов М. Стоян-Ин- toward the Church. It is precisely due to the Church the local inhabitants have
дже войвода (исторически очерк). Ямбол, 2012. succeeded in preserving their traditions, rites, rituals, religious beliefs, folk cos-
6 
Георгиева Цв. Еничарите в българските земи. София, 1988, с. 75. tumes and, in the long run, their Bulgarian identity.
7 
Кой кой е ..., с. 118 (Олга Тодорова).
8 
Маджаров П. Цит. съч., с. 162-177.

Б
9 
Горов Г. Цит. съч., с. 39-57; Нейков Б. Факийско предание. София, 1985, с. 187 и сл. идейки дълбоко вярващи християни, твърдичаните, дошли на ново мяс-
10 
Пушкин А. С. Сочинения, т. 3. Москва, 1961, с. 378–383; Маджаров П. Цит. съч.,
то, почти веднага изказват своето горещо желание да изградят селска
с. 173-175.
11 
Iancovici S. Câteva date necunoscute despre Stoian Inge voivoda // Studii; revista de
черква. Както е известно, преселниците се решават да напуснат родината под
istorie, Bucureşti, XIII, 1960, nr. 1, c. 121-126; Жечев Н. (отзив на същата студия) // Ис- ръководство на своите пастири, които оглавяват керваните и които се полз-
торически преглед, Cофия, 1961, кн. 1, с. 121-122. ват с огромно доверие. В село Твърдица се настаняват трима свещеници, ръ-
12 
Грек И., Червенков Н.  Българите от Украйна и Молдова  (Минало и настоя- коположени от Търновския митрополит: 55-годишният отец Тодор Влайков
ще). София, 1993, с. 13-18; Грек И., Руссев Н. 1812 – поворотный год в истории Бу- Червен със съпругата си Стана (50), сина си Стефан (14) и дъщеря си Цона (7);
джака и „задунайских переселенцев“. Кишинев, 2011, с. 53-69. 50-годишният отец Драгни Паскалев Папазоглу със жена си Цона (40), сина
13 
Кой кой е..., с. 44 – 45 (Пл. Божинов). си Костантин (22) и дъщеря си Кера (13) и 44-годишният вдовец отец Тодор
14 
Горов Г. Цит. съч., 82-83. Златев Тодоров с четири деца – Захари (13), Анна (6), Иван (5) и Димитър (2)1.
Първоначално твърдичаните се приписани към черквата «Свети Атанаси» в
съседната Чадър-Лунга, понеже за изграждане на храм отначало по известни
причини няма никакви възможности. Обаче минават само седем години от
преселването и на 12 февруари 1838 година в Кишиневската Духовна Кон-
систория пристига молбата на колонистското общество в село Твърдица, в

144 145

която селяните молят Неговото Високопреосвещенство Димитрий, архиепис-
коп Кишиневски и Хотински, ди им се позволи да изградят в селището си
собствена църква. Твърдичаните съобщават на висшето духовенство, че са
принудени да посещават богослужението в колония Чадър-Лунга, която се
намира на 12 километъра далеч от Твърдица и не всеки християнин може да
посещава литургиите в храма редовно, «което е потребно според християн-
ския дълг»2. Именно това е основният аргумент в полза на строителството на
селския храм. Подателите на молбата изразяват готовността си да започнат
строителството през пролетта същата година, за което са приготвили 25 са-
жени камък за фундамента, 300 рубли сребърни и 100 кила пшеница арнаутка
за продажба в полза на бъдещото строителство. Освен това твърдичаните съ-
общават, че са готови да отделят 120 десетини земя на църквата в нейна соб-
ственост, а за бъдещия свещеник вече е готова къща с всички допълнителни
постройки3.
Постепенно работите се раздвижват. Вече на 26 февруари 1838 г. Кишинев-
ската Духовна Консистория със специален указ поръчва на старшия благо-
чинни на колонистското управление протоиерей Андрей Савицки да проучи
редица въпроси, свързани с изграждане на храма в Твърдица, а именно: а)
удобно ли е избраното за църква място; б) представяне на поименния списък
на колонистите; в) ако Твърдица стане самостоятелна енория, колко къщи ще
останат приписани към Чадър-Лунгската църква. Съгласни ли са църковните
служители на Атанасиевската църква с желанието на твърдичаните да изгра-
дят собствен храм; г) с колко точно средства и с какви строителни материали,
предназначени за строителството, разполагат засега колонистите; д) колко
земя предполагат да предадат на черквата, има ли дом за свещеника и, ако не,
съгласни ли са да го построят4. отколкото изключение.
На 21 март 1838 г. протоиереят Савицки в специален рапорт съобщава за
резултатите на проучването, проведено заедно със старшината на Горнобу-
джашкия окръг А. Илашков. В доклада се изтъква, че мястото за бъдещата
църква е посочено от колонистския земемер титулярен съветник Фьодоров,
а затова местоположението на черквата никакви съмнения не предизвиква.
Чадър-Лунгската църква и нейните служители са съгласни със строител-
ството в Твърдица на собствена черква. В рапорта също се подчертава, че
твърдичаните действително имат намерението да построят дървена църк-
ва на камен фундамент на свои разноски и доброволни спомоществования.
Жителите на колонията вече са предали на църквата 120 десетини земя, са
построили къща за попа и вземат отговорност да изградят такива и за дру-
гите свещенослужители5.
Още през 1832  г. при непосредственото участие на генерал Инзов и по
негова инициатива в Комитета по архитектурата към Министерството на
вътрешните работи се утвърждават два образцови проекта за строителство
146
II.  Изследвания
на църкви в Бесарабското българско въдворение. Авторът им е архитект в
Департамента на държавното стопанство и публични сгради Алексеев. По
тази причина според съществуващата практика църквите в българските ко-
лонии са еднотипни и Твърдица в това отношение не става изключение.
Кишиневската Духовна Консистория на 20 април 1838  г. взема решение да
се обърне към Светия Синод за разпореждане в село Твърдица да се изгради
черква, към която да се определи един свещеник, един диакон и един приче-
тник6. Освен това Духовната Консистория обявява на твърдичаните за необ-
ходимостта да предоставят всичко за благолепието на Храма Божия, а на све-
щенослужителите – безбедно съществуване в селото, като всички църковни
обреди (треби) да се изпълняват срещу заплащане. Според разпорежданията
на духовното началство за свещеник е назначен Тодор Златев Шеги (Шегев),
който в момента служи в Чадър-Лунгската църква. През 1838 г. той е 52-го-
дишен вдовец с четири деца. За непосветения човек никак не е ясно откъде
се взема в Твърдица отец Тодор Шеги. Той може само с пълна сигурност да
констатира, че фамилия Шеги липсва в ревизската сказка от 1835 г. Обаче от
Именния списък на колонистите, съставен на 13 март 1838 г. изрично следва,
че този свещеник с децата си Захари (18-годишен), Иоан (16), Димитър (11)
и Анна (12) живее в Твърдица7. Но ако по-подробно съпоставим данните на
Ревизската сказка за 1835 г. и посочения Имен списък, можем да утвържда-
ваме, че отец Тодор Златев Тодоров и отец Тодор Златев Шеги е едно и също
лице. По неизвестни причини в първата препис отец Тодор или не назовава
фамилното си име на преписвачите или пък последните, свикнали със сла-
вянско звучене на фамилиите, не могат да го запишат и фиксират разбраното
славянско име.Това, между впрочем, за първите ревизии е повече правило,
Освен щатния свещеник в село живеят още двама извънщатни – 61-годиш-
ният отец Тодор Влайков Червен със семейството си и вдовецът 67-годишният
отец Драгни Паскал. Всичките попове водят паствата си от България8. Не ни
е известно точно поради каква причина отец Тодор Влайков става епитроп на
църквата. Можем само да предположим, че това става благодарение на авто-
ритета му сред съселяните и житейската му мъдрост – той е най-възрастният
сред тях. Що се отнася до отец Драгни Паскал, той в края на 30-те години на-
пуска Твърдица, като решава да се завърне в Бъгария и заедно с 27 семейства
реемигранти основава в Добруджа село Паскалево9.
Решението на Консисторията се представя на Кишиневския и Хотински
архиепископ Димитрий, който го утвърждава, а след малко Светия Синод в
Санкт-Петербург също одобрява това решение. По такъв начин през проле-
тта 1838 г. в Твърдица се започва строителството на еднопрестолната църква
в чест на Преподобна Света Параскева Петка. Тук трябва да отбележим, че в
метрополията твърдичаните навреме са били нарекли черквата си, възникна-
147

ла през XIV век, в чест на същата света. Според П. Казанакли, сред селяните
през XIX век битувала легенда, която разказвала за спирането в Твърдица на
нощувка на молдавския господар Васили I по време на пренасянето на мо-
щите на преподобна Параскева от Цариград за Яш. В памет на това събитие и
наричат църквата си твърдичаните на Балканите10.
Първоначално в документите става дума за изграждане на дървена черк-
ва на каменен фундамент, обаче, както виждаме от по-натанъшните събития,
твърдичаните решават да построят каменна църква. Тя има форма на кръст
и е с две дървени кубета, пространството помежду които също са дървени.
Нам не са известни имената на строителите на черквата, но предполагаме,
че те са били местни селяни, понеже по това време в Бесарабското българско
въдворение съществува именно такава практика на черковно строителство.
Иконостасът е правен от майстор-самоук по времето на строителството и,
по признанието на отец Казанакли, «е направен доста добре»11. Камбанари-
ята се разполагала на два дървени стълба12. Според свещеник П. Казанакли,
по време на строителството на Твърдишката църква се допущат редица не-
простителни грешки, които незабавно се проявяват вече през 50-те години.
Грубостта на строежа, неустойчивостта на фундамента водят до появяване по
стените и арките големи нацепвания. Според бесарабските архитекти, те не са
заплашителни за сградата, обаче, справедливо отбелязва пастирят, църквата
не е цяла13.
Храмът «Света Параскева» е построен през 1842  г. и е осветен на 14 ок-
томври същата година. Относно това важно събитие документирани данни
липсват, обаче от запазилите се устни сведения става ясно, че в освещаването
на черквата участва отец Тодор Влайков14. Той служи в храма от 1842 непо-
средствено до смъртта си през 1850 година, като изпълнява същевременно
длъжността на настоятел. Макар и да не притежава специално образование,
отец Тодор Влайков (1775-1850) е буден духовен деец, радетел на българска-
та книжнина и просвета. В началото на 50-те години той започва да устрой-
ва просветителски четения на Евангелието и Поученията на Апостолите на
български език сред твърдичаните. Съвременниците отбелязват обичта и
поклонението на отец Тодор към различна просветна книжнина с поучи-
телно съдържание. За свои пари свещеникът купува тези книги, а след като
се запознава с тяхното съдържание, запознава с тях и паството си15. Между
впрочем, отец Тодор е първият и единственият поп в селото, който води сво-
ите проповеди и църковните служби на български език. Отец Тодор Влайков
почива в почтена възраст, на 75 години, и благодарните съселяни решават да
го погребат в двора на църквата.
От 1845 г. заедно с баща си започва да служи в Твърдица и Стефан Влай-
ков (1816-1855), станал настоятел на храма «Света Параскева» през 1850  г.
Той също не притежава семинарско образование, обаче всичките си нави-
148
II.  Изследвания
ци на свещенослужител придобива в бащината къща, а баща му е пример и
образец за подражаване. Стефан, и сам е участник на преселването от бъл-
гарските земи (по това време той е 16-годишно момче) и пред неговите очи
минава преселническата епопея, установяване на новото място, строител-
ството на черквата. Той е участник на тези знакови за всички беженари съби-
тия, което безспорно изиграва градивна роля във формирането на характера
му. За съжаление, отец Стефан доста кратко време изпълнява задълженията
си – 39-годишният настоятел почива през юни 1855 г.
Вторият свещеник отец Тодор Шеги (1786-?) служи в Твърдица от 1838
до 1857 г., т.е. почти двадесет години. През октомври 1857 г. той, 71-годишен
старец, е уволнен. Ще отбележим, обаче, че тримата му сина, получили до-
машно образование, също стават клирици. Захари Тодоров Шеги (1820-?) се
определя като клисар (пономарь) през 1839  г. На 11 март 1845  г. Неговото
Преосвещенство Иринарх го посвещава в стихар, а на 26 юли 1848 г. той е ръ-
коположен за диакон в черквата «Света Параскева». Документалните извори
на Консисторията за 1860 г. сочат, че «диаконът чете и пее лошо, а катехизисът
разбира частично»16.
В Твърдишката църква служат клисари и двамата му по-малки братя. Иоан
Тодоров Шеги (1822-?) е посветен в стихар през 1845 г. към Иоано-Предте-
ченската църква в колония Иванова, където е клисар до 1848 г., когато според
молбата му е преместен в Твърдица. По признанието на духовното началство,
Иоан «чете и пее не лошо, но катехизиса знае лошо». Най-малкият от братя-
та  – Димитър Тодоров Шеги (1827-?)  – получава най-висока оценка от ду-
ховното началство относно пеенето, четенето и разбирането на свещеното
писание. Той е посветен в стихар през 1848 г. и е назначен за клисар в черквата
в Твърдица17.
Освен местните българи по това време в църквата служат и клирици не от
български произход. Така например като даскал тук дълги години служи мол-
дованин Тодор Макариев, който със семейството си остава в Твърдица и след
като е уволнен, а на неговото място от 6 декември 1857 г. е определен синът
му, 19-годишният Иерофей Макариев18.
Вторият даскал също е молдованин – Матвей Диаконов, преведен в Твър-
дица на 14 юни 1857 г. от село Сарацика, Кахулски уезд. Обаче той недълго
остава в селото и през юли 1861 г. е преместен на друго място, а вместо него е
определен Григорий Мураневич19.
След смъртта на отец Стефан Влайков, на 23 ноември 1855 г. от село Пояна
Кунич, Сорокски уезд, в енория Твърдица е преместен свещеник Нестор Куп-
чик. Това е първият свещеник, който идва в Твърдица от друго място – той не
е твърдичанин, не е и българин. В историята на черквата започва нов етап –
период на размирици и свади сред клириците, което в крайна сметка при ни-
какви обстоятелства не би могло да способствува за укрепване на авторитета
149

им сред селяните. Отец Нестор преди това назначаване в продължение на пет
години без разрешение на Консисторията попува при разколниците в село
Пояна Кунич. От едно запазило се в архива съобщение, написано през 1857 г.
от свещеника на това село и адресирано към духовното началство, научаваме,
че свещеник Купчик със семейството си все още живее в селото и само от вре-
ме на време заминава за Твърдица. Със съдействие на Бесарабския военен гу-
бернатор и според молбата на архиепископ Кишиневски и Хотински Иринарх
свещеникът Купчик насилствено е изпратен в село Твърдица през пролетта
1857 г.20 Можем да си представим как изпълнява задълженията си духовният
пастир, който не желае да служи в селото и когото насилно докарват в ено-
рията. Също така лесно можем да си представим как се отнасят към такъв
священик самите твърдичани. Не се знае по какъв начин отец Нестор напуска
Твърдица, обаче към август 1858 г. той изчезва от колонията. По това време на
мястото на отец Тодор Шеги е определен отец Яков Кисилевич, преведеният
от село Царичанка, Акермански уезд21.
Именно в този период в Твърдица се разгръща много интересна ситуа-
ция, която трае доста дълго. Архивните документи на Кишиневската Духов-
на Консистория проливат светлина върху любопитни факти относително
начина на заемане на свещеническите места в енорията. Починалият отец
Стефан Влайков оставя в Твърдица многобройното си семейство  – 36-го-
дишната си съпруга Кера Димитрова, синовете Тодор (13), Николай (11) и
дъщерите Анна (15), Мария (14), Екатерина (5) и Руса (2). След уволнява-
нето на отец Тодор Шеги Кера Влайкова се обръща с молба към духовно-
то началство, като моли това място да се закрепи за най-голямата й дъще-
ря Анна, «като питая надежда да ни изпрати Всемилостивият Господ же-
них, достоен да заеме това място». Молбата на вдовицата е задоволена, и
в клировите ведомости за 1857 г. мястото на втория свещеник е закрепено
за Анна Влайкова. Следва да отбележим, че в епархията, както и изобщо
в Руската православна църква, господствува практиката, при която преди
всичко местата на свещеници се заемат от сиротите от духовно звание. Но
след пристигането в селото на свещеника Яков Кисилевич вдовицата отново
моли началството посоченото място да остане вакантно в полза на дъще-
ря й Анна. Старшият благочинни Феодосий Мураневич в рапорта си към
епископ Антоний посочва, че отец Кисилевич е готов да се премести в село
Гура Галбина, обаче той не разбира молдовски език, а селото е населено с
молдовци. Отец Мураневич моли неговото Преосвещенство да позволи на
свещеника Яков Кисилевич да остане в Твърдица, понеже «енорията е доста
голяма и един свещеник, колкото и да е усърден и старателен, не е в състо-
яние да задоволи нуждите на паствата си»22. Но въпреки тази аргументация
отец Яков е преместен в Гура Галбина, обаче, както изглежда, семейството
му остава в Твърдица. «Клировите ведомости» за 1860  г. съобщават, че в
150
II.  Изследвания
селото «живее семейството на починалия бивш свещеник Яков Кисилевич –
съпругата му Феодосия с четирима души деца»23.
На 3 септември 1858 г. Неговото Преосвещенство подписва специална ре-
золюция, според която мястото на втория свещеник в Твърдица «се предос-
тавя в полза на този от възпитаниците на семинарията, който ще се ожени
за дъщерята на свещеник С. Влайков Анна»24. Тук трябва да отбележим, че в
момента, за който става дума, Кишиневската духовна семинария завършват
9 възпитаници, от които 8 не са разпределени по църквите поради липса на
места25. По такъв начин, макар духовното началство и да се стреми да уком-
плектува всичките енории с дипломирани свещеници, завършили семина-
рия, то продължава да държи на честта си и да запазва мястото в полза на
свещеническата дъщеря, полага големи грижи за децата на духовенството.
Обаче на 23 юни 1860 г. Анна Влайкова почива от туберкулоза, а майка й в
новата си молба към епископ Антоний моли мястото на втория свещеник да
се закрепи за другата й дъщеря – 16-годишната Мария26. Евентуално, епископ
Антоний дава съгласието си, понеже през август 1862  г. свещеникът Петър
Казанакли, преместен от Татарбунар и станал настоятел на църквата «Света
Параскева» през 1861 г., се обръща към епископа с недоумение: Кера Влайкова
изисква от новоназначения втори свещеник Онуфрий Тънков половината от
неговия доход. Отец Петър пише, че в указа за назначавнето му нито дума
нямаше за отделяне на част от доходите в полза на Влайкова. Що се отнася
до отец Онуфрий, задължил се доброволно да дава в полза на сиротата по-
ловината от дохода си, той пристигнал в Твърдица през август 1862 г., когато
реколтата вече е била събрана. По тази причина мярката пшеница, която по-
лучават клириците от всяко домакинство, не му се полага, тъй като за нейно
получаване църковният служител трябва да проработи в енорията поне годи-
на. Ала вдовицата нищо не иска да слуша, дори настоява отец Казанакли да
и върне всичката пшеница за изминалите години. Свещеникът е възмутен и
счита, че исканията на Влайкова са безоснователни и моли духовното начал-
ство да й обясни всичко това27.
По всяка вероятност, скоро помежду свещеника и вдовицата настъпват
разбиране и мир. От поредната молба на Кера Влайкова, датирана с 23 фев-
руари 1863 г., научаваме, че отец О.Тънков е бил назначен за втори свещеник
в Твърдица до омъжването на Мария с условие, че той ще дава половината
от доходите си в полза на дъщеря й. Обаче за седем месеца на неговото све-
щенство той едва й дал 20 рубли сребърни и то с укор, че дава тези пари от
себе си, което, между другото, е напълно справедливо, ако спомним сведени-
ята, предоставени от свещеника Казанакли. Вдовицата илюстрира дейността
на отец Онуфрий с доста тъмни бои, като отбелязва, че колонистите изказват
недоволство от злоупотребата му с алкохол, а също така от незнанието му на
родния им език и честите напущания на енорията, понеже семейството му е
151

настанено другаде. От същото писмо става ясно, че свещеникът П. Казанакли
се съгласил да изплаща на семейството на починалия отец Стефан Влайков
80 рубли сребърни годишно. Кера Влайкова изрично заявява: «Най-важното
е, че на добросъвестността на свещеник Казанакли винаги можеш да се надя-
ваш с пълна сигурност, а свещеник Тънков трябва да напусне Твърдица, за да
се устранят всички по-нататъшни неприятности, с които той се е сроднил»28.
Цялата епопея, свързана с Влайкови, сочи, че вдовицата има съществена под-
дръжка сред духовното началство, щом си позволява не само да коментира си-
туацията, но и да го съветва кого да уволни, а кого напротив – да поддържи.
Както и да е, Кишиневската Духовна Консистория се съгласява с посоче-
ното предложение, и на 21 март 1863 г. свещеникът Петър Казанакли подпис-
ва специална бележка, в която се задължава годишно, започвайки от 1 сеп-
тември 1863 г., да изпраща на Кера Влайкова по 60 рубли сребърни и 1 кила
пшеница за мястото на втория свещеник. Както изглежда, свещеник Тънков,
както и предходниците му, изчезва от Твърдица по същия начин. Но мир трае
недълго. И на 8 март 1866 г. вдовицата отново се оплаква на духовното на-
чалство във връзка с това, че отец Петър не е й изпратил 30 рубли, които й
се полагат за периода от 1 септември 1865 до 1 март 1866 г. Затова моли да й
са даде тази сума от попечителството, а след като парите ще пристигнат от
Твърдица, тя ще ги върне29.
Семейството на отец Стефан Влайков е подложено на сложни, преди всич-
ко финансови трудности. Помощта на църквата е съществена, но, както се
убедихме, носи спорадичен характер и изисква много душевни сили. Поради
тези причини по-големият син на отец Стефан – Тодор – през 1866 г. се обръ-
ща към старшината на Горно-Буджашкия окръг Георги Тодорович, който се
съгласява да издържа самия него и цялото семейство Влайкови за своя смет-
ка. В отговор на това след завършването на Кишиневската Духовна семина-
рия Тодор Влайков се задължава да се ожени за дъщерята на старшината.
Тук трябва да отбележим, че Тодор Влайков следва в семинарията през
1861-1867 години. Завършва учебното заведение с много лесна характеристи-
ка: «притежава твърде добри способности, твърде усърдно прилежание, твър-
де добри успехи и твърде добро поведение»30. На 30 юни Тодор моли архиепис-
коп Антоний да му се издаде свидетелство за встъпване във брак с Феодосия
Тодорович. Същевременно той съобщава, че за него е закрепено мястото на
втория свещеник в колония Твърдица. Понеже сестра му Мария се омъжи за
ученик от Херсонската епархия, това място, по негова молба, е предоставено
на него. Така започва дейността на още един представител на свещеническата
династия Влайкови. На 5 август 1867 г. Тодор Стефанов Влайков е ръкополо-
жен отначало за диакон от Преосвященейшия митрополит Иерофей, а след
малко и за свещеник в църквата «Света Параскева»31. Обаче попува в родното
си село отец Тодор до май 1872 г., когато е преместен отначало в Валя-Пержей,
152
II.  Изследвания
а след две години – в с. Дезгинжа. А на неговото място идва свещеникът от
Валя-Пержей Павел Попов32.
По-малкият син на отец Стефан Николай също завършва Кишиневската
Духовна семинария през 1869 г., след което е назначен за учител по пеене и ла-
тински език в Белцкото духовно училище, през 1872 г. е преведен в Кишинев-
ското духовно училище и преподава там руски и славянски езици. В 1874 г.
Николай Стефанов Влайков става настоятел на храма в Чийшия, където слу-
жи до 1906 г., когато е назначен за настоятел на Бендерския Преображенски
събор33.
Настоятелят на църква «Света Параскева» отец Петър Василев Казана-
кли е българин по произход, родом от Болградско, завършил Кишиневската
Духовна семинария. Той попува в Твърдица доста внушителен период  – от
1861 г. до 1888 г. – почти три десетилетия, което, безспорно, върху енорията
се отразява много добре. На кавгите и размириците помежду клириците е
сложен край, паствата обретава свещеник, познаващ обичаите, нравите, ези-
ка й, което в крайна сметка изиграва важна роля в общото духовно развитие
на твърдичаните. Отец Петър е будна личност, за която представлява инте-
рес нравственото състояние на миряните, тяхната история, бита им. Той е
един от немногобройните в Бесарабия свещеници, които предприемат опити
за описание на колонистите. Неговата статия за енорията и твърдичаните се
публикува на страниците на „Кишиневските епархиални ведомости” – глав-
ния печатен орган на духовенството в Бесарабската губерния. Трудът на отец
Петър Казанакли е своеобразен историко-културологичен очерк, съдържащ
любопитни сведения за селяните, тяхното отношение към църквата и обра-
зованието, някои статистически данни, легенди, предавани от поколение към
поколение, проливащи светлина върху основаването и по-нататъшното раз-
витие на селото. Самият отец Петър Казанакли през януари 1888 г., съгласно
молбата му, отначало е назначен за настоятел в Болградския Преображенски
събор, а през март е преместен в Бендерския събор. На 19 декември 1890 г.
свещеник П. Казанакли става духовник на първия окръг на Бендерския уезд,
като е избран от окръжното духовенство34. Това потвърждава с какво огро-
мно доверие и авторитет се ползва отец Петър в епархията. И още нещо. Той
не прекъсва връзките си с родната енория, бидейки духовник в Бендерския
уезд, нерядко идва в Твърдица, посещава черквата и миряните.
***
В по-нанатъшните редове ще засегнем много важен въпрос, свързан с из-
дръжката на свещенослужителите. До началото на 70-те години клира не по-
лучава парично възнаграждение за своя труд. Както споменахме по-горе, по
това време клириците получават по 1 мярка пшеница (примерно 20 кг) от вся-
ко домакинство. Всичката пшеница, след като се събира, разделя се помежду
153

им. Обаче това не е стабилно изплащане, понеже всичко зависи от реколтата,
а честите суши тук са закономерни.
Освен това черквата притежава 120 десетини земя, която се обработва от
самите църковни служители. И това предизвиква в тяхната среда недовол-
ство, понеже вместо да изпълняват своите преки задължения, те са принуде-
ни да се занимават със селско стопанство.
През 1870  г. епископ Павел призовава общините на епархията да опре-
делят заплата на свещенослужителите си. Най-бързо реагират българските
колонии, които гласуват заплата от 500 до 800 рубли годишно35. Епископ Па-
вел, оглавявал епархията през 1870-1882 гг., е един от най-големите радетели
за народното просвещение в края, който лично насърчава селските пастири
усърдно да се трудят на нивата на просветата на паствата си. На 12 август
1874 г. на Неговото Преосвященство са представени решенията на селските
общества относно заплатите на църковните служители. Според решението
на твърдичаните, на настоятеля на черквата «Света Параскева» е определена
заплата в 550 рубли, на втория свещеник – 350 рубли и на псалта – 150 рубли.
Общо 1050 рубли сребърни – сума, за времето доста солидна. Между впрочем,
това са най-големите пари, отделяни за клира, по селата от Горнобуджашкия
окръг (за сравнение: в Бешгиоз – 460, в Чадър-Лунга – 780, в Кортен – 700,
Кириет-Лунга – 500, Гайдар – 475). Тази вест се възприема от духовното на-
чалство твърде положително и епископ Павел моли пастирите да съобщат на
тези селски общества, че той ще ходатайствува за благословение от Светия
Синод и за похвални грамоти за всички общини36.
***
Наред с църквата «Света Параскева» в Твърдица съществува още една све-
тиня за всеки тукашен гражданин – това е чешмата «Свети Георги Победо-
носец». На долния край на селото, по средата на спадането на западната чука
към Твърдишката долина преселниците обнаружават извор, което е от голя-
мо значение за селяните, ако вземем под внимание общия недостиг на вода
и честите суши в Буджака. Обаче чешмата се появява едва през 1862 година
благодарение на твърдишкия радетел за християнската вяра Георги Забунов.
През август 1990 г. вестник «Родно слово», издаван в Кишинев, публикува
един много любопитен ръкопис «История на изцеряващия извор «Свети Вели-
комъченик Георги Победоносец» в българското село Твърдица, Бесарабия»37.
За съжаление не е известно името на автора му, обаче ръкописът е съхранен
благодарение на семейството Забунови – последниците на дядо Герги Забу-
нов, които успяват да запазят памятта за нашия прочут съселянин.
Георги Забунов (1817-1883) пристига като 13-годишен момък в Бесарабия с
родителите си, с двамата си братя и със сестра си от Балкана. Вече в Твърдица
той се оженва за Калина Радова. В семейството им се раждат шестима души
154
II.  Изследвания
деца, сред които трима сина – Иван (1837), Коста (1842) и Танас (1857) – и три
дъщери – Мария (1840), София (1850) и Ирина (1852)38. Забунови не влизат в
състава на заможни твърдишки семейства, те не са богати, а главата на семей-
ството заработва на хляб за многочислената си челяд с това, че пасе отначало
телците, а после конете на съселяните си. Обаче незавидното им материално
положение не само не пречи, а напротив, способства за искрена вяра в Гос-
под, в това, че тази беззаветна вяра ще ги спаси в многобройните премеждия,
в които те попадат и които им преподнася съдбата. По всичко изглежда, че
Георги Забунов е бил един много чувствителен човек, душевен, състрадащ,
търпелив, будна личност, просветител по дух.
Интересно е, че едва твърдичаните се обосновават на ново място, те започ-
ват да предприемат поклоничество към светите за всеки християнин места,
извършват така наречения малък хадж. От посочения ръкопис научаваме,
че през есента 1860  г. твърдишките чорбаджии отново пожелали да отидат
на хаджилък. Към тях се присъединява и Георги Забунов, макар че хаджиите
се опитват да го развърнат от това предприятие, аргументирайки с това, че
той няма пари и въобще е човек беден. Обаче Георги успява да ги убеди да
му позичат пари, той си купува кон и тръгва с тях на поклоничество. След
многодневно пътуване твърдишките хаджии пристигат в манастира «Свети
Иван Рилски», посещават пещерата му в Балкана, отново се срещат с бащина-
та земя. След това твърдичаните заминават за Атон и се спират в манастира
«Свети Георги». Имено тук, според легендата, дядо Георги е озарен от идеята
да изгради на познатия извор в село чешма в чест на Свети Георги. Мисълта
го посещава в момента, когато единият от калугерите му разправя за този
светец и неговия живот по-подробно. Той решава, че щом той е пастир и пасе
коне, Свети Георги ще му помага в неговото начинание39.
Хаджилъкът продължава три месеца. След като се завръщат хаджиите у
дома, Георги Забунов не забравя за идеята си. През 1862 г. заедно със синовете
си заминава за Комрат, където намират майстор, купуват всичко необходи-
мо за строителството и започват работата. След една седмица чешмата била
готова – една стена и едно корито и откъм източната страна вградена решет-
ка. Водата от чешмата се стичала в източната посока, а оттам по улуците за
водопой на добитъка. Скоро самите твърдичани вземат решение да съберат
пари за изграждане на една сградичка с врата към изток. В нея слагат икони,
една лавица, за да си починат тук тези, които идват отдалече. Много бързо
твърдишката чешма не само за твърдичани, но и за селяните от околните села
става място за своеобразно поклоничество преди всичко поради изцерява-
щата сила на водата. Тук се молят за дъжд по време на сушите, а също така и
за здраве на добитъка, се провеждат празнични обеди40.
Тук трябва да акцентираме върху факта, че Георги Забунов постоянно е
подкрепяван в намерението си да изгради и черква около чешмата. Неговите
155

чудни сънища, по-точно, видения, в които му се явяват Господ, Иисус Хрис-
тос и Богородица, насърчаващи го в тази дейност  – е още едно доказател-
ство в полза на това, какъв тънък душевно и богат духовно бил този човек. В
едното от виденията си дядо Георги става свидетел на осветяването на водата
в чешмата, след което твърдичаните започват да я наричат «светена вода».
Именно благодарение на тези сънища дядо Георги започва строителството
на събора, обаче влиза в конфликт с местните власти, дори е арестуван. Пре-
живява доста неприятни моменти в живота си: окован с вериги и пранги,
не само изслушва от редица съселяни укори, а и става обект на агресивни
нападки. Обаче всичко това трае недълго, мнозинството твърдичани се из-
казват за освобождаване на Георги и селският кмет Драган Шошев решава
да го пусне, но с условие «нищо да не прави повече». Както вече отбелязахме
по-горе, в Руската империя съществува определен ред, по който могат да се
изграждат черкви: отначало мирският селски сход се обръща с това предло-
жение към епархиалното началство, което проучава обстановката и взема
решение за строителството, след което Свети Синод трябва да утвърди това
решение. Самоволното строителство на черква, естествено, предизвиква от
властите санкции, и дядо Георги Забунов е принуден да сложи край на тази
своя дейност.
Според отец П. Казанакли, през 1871 г. чешмата и мъничката сграда до нея
са затворени, «съгласно разпореждането на началството». Авторът на горепо-
псочения ръкопис, обаче, е на друго мнение. Той счита, че причината на това
трябва да се търси в кавгите и конкуренцията помежду двамата свещеници
в Твърдица – отец Петър и отец Тодор. Изглежда, тази субективна причина
също внася своята лепта в закриването на твърдишката чешма, ала няма да
забравяме, че по това време в Кишиневската епархия, както и из цяла Русия,
духовенството полага огромни усилия за да отлъчи паствата си от различни
езически остатъци, предразсъдъци и суеверия, битуващи сред населението в
голямата империя. Сред българските колонисти особено са силни тези езиче-
ски наслоявания, което е свързано преди всичко с тежкото иго под турския
ятаган, обаче въпреки всичко (и случаят с Георги Забунов е потвърждение
на това) българите са християни, предани на вярата си, изпълняващи всич-
ки християнски задължения по църковния канон. Както и да е, но чешмата
«Свети Великомъченик Георги Победоносец» е затворена, иконите от съсед-
ната сграда са пренесени в къщата на Забунови, но селяните от Твърдица и
съседните села непрекъснато идват тук, пият чудотворната вода и се молят
скришом на Господ за по-добър живот и здраве.
Много категоричен в съжденията си относно нравственото състояние, ум-
ственото и религиозното развитие на твърдичаните е свещениикът П. Каза-
накли, макар и да моли извинение у тях за своите нелицеприятни изказвания.
Основният аргумент е незнание на молитвите, което е причина на множество
156
II.  Изследвания
суеверия и предразсъдъци, битуващи сред твърдичаните. Отецът пише: «За
Господ колонистите знаят само, че той съществува… Христос познават и мно-
го с голям пиетет се отнасят към званието «християнин», към Богородица се
обръщат често, другите свети се почитат безотчетно, нещо могат да кажат за
свети Георги и свети Димитър, но със свои добавления»41. Обаче, за разлика от
религиозните канони и молитвите, своите народни вярвания българите знаят
и помнят добре. И всеки черковен празник се съпровожда и със самобитното
отношение към него, донесено още от Балканите. Това не може да не дразни
църковния клир, представителите на който се опитват да вкарат селяните в
рамките изключително на ортодоксалната черква без да внасят самобитни-
те си мотиви. С това, както отбелязахме по-горе, е свързано закриването на
чешмата, където, между впрочем, се провеждат най-масовите празници на
селото – обществените курбани, ставали на Спасовден, на Троица, на Успение
Богородично, в Храмовия ден и в празника за Господ. Тези курбани се про-
веждат обикновено извън селото на чешмата, където пристигат твърдичани с
хляб и вино, донесени от дома42. Още един от най-популярните сред колонис-
тите в Твърдица обичай е Пеперуда, когато млади девойки и жени устройвали
шествие с песни из селото, след което пристигали на чешмата и се молели за
дъжд, като канели и попа да вземе участие в тази молитва.
И макар отец Петър да е настроен твърде негативно срещу тези твърдишки
«отломъци на човешкия род», той обаче е принуден да признае, че тукашните
люде са «благочестиви християни»43. Те ходят на църква, участват в литур-
гиите, изпълняват всички черковни таинства, усърдно се молят, но при все
това не забравят и за съпътствуващите, предавани от бащи и майки, елемен-
ти на различните църковни празници. Българите са упорити хора, радеещи
за своята народност, тихо, без викове и висок тон, изпълняват всичко, което
изисква от тях официалната духовна власт, но в лоното на семейството ус-
пяват да запазят народните си вярвания, народната носия, а в крайна сметка
българщината.
БЕЛЕЖКИ
1. 
Национальный Архив Республики Молдова (НАРМ), ф. 134, оп. 2, а.е. 45, л. 531 об. 1.
2. 
НАРМ, ф.208, оп. 2, а.е. 2620, л.1
3. 
Пак там. 
4. 
Пак там, л.4.
5. 
Пак там, л.9-10.
6. 
Пак там, л.25-26.
7. 
Пак там, л.11.
8. 
Пак там, л.11.
9. 
Язаджи З. М. Из историята на църквата «Света Параскева» (ръкопис), с. 6.
10. 
Казанакли П. Твардица //Кишиневские епархиальные ведомости (КЕВ), 1873,
№18, с. 666.
157
 11. 
Пак там, с.667.
12. 
НАРМ, ф.208, оп.10, а.е.15, л.61.
13. 
Казанакли П. Посоч., съч., с. 666.
14. 
Вж: Язаджи З. М. Из историята на църквата..., с. 5.
15. 
Казанакли П. Посоч. съч., с.667; НАРМ, ф.134, оп.2, а.е.45, л. 531об.
16. 
НАРМ, ф.208, оп.10, а.е.15, л. 62-63.
17. 
Пак там, л. 63-65. АРХИВНЫЕ И ИСТОРИОГРАФИЧЕСКИЕ
18. 
Пак там, л.63-66.
19. 
Пак там, л. 64-65 СВЕДЕНИЯ О РАСПРОСТРАНЕНИИ
Пак там, ф.2, оп.1, а.е.6690, л.1-2.
АПОКРИФИЧЕСКИХ ТЕКСТОВ У
20. 

21. 
Пак там, ф.208, оп.3, а.е.648, л.1-1об.
22. 
Пак там. БЕССАРАБСКИХ БОЛГАР И ГАГАУЗОВ
23. 
Пак там, оп. 10, а.е.15, л. 65-66.
24. 
Пак там, оп.3, а.е.648, л. 7об.
25. 
Пак там. Елизавета КВИЛИНКОВА, доктор-хабилитат истории, конференциар,
26. 
Пак там, л.10-11об. Институт культурного наследия АНМ, (Кишинев)
27. 
Пак там, ф.208, оп.3, а.е.648, л. 15-17.
28. 
Пак там, л. 18 об.
29. 
Пак там, л. 20-22.
30. 
Пак там, л. 27.
31. 
Пак там, л.23-31; КЕВ, 1867, №6, с. 64. On the grounds of archival and historiographical materials, in the article is ana-
32. 
Пак там, 1872, №14, с.337; Пак там, 1874, №10, с. 213. lyzed the time of dissemination, among the Bulgarians and Gagauz people from
33. 
Государственный Архив Одесской области, ф.42, оп.35, а.е.3091, л. 1-4. Bessarabia, of the apocryphal texts – „The Epistle About the Lord’s Sunday”, „Holy
34. 
Вж по-подр.: КЕВ, 1888,№2, с.51; пак там, №7, с. 254; пак там, 1891, №2, с. 6. letter”, „The Dream of Mother of Jesus”, „A Tale About 12 Fridays” and others.
35. 
Стойков Н. Религиозно-нравственное состояние болгарских колоний в Бесса- The lexis analysis and the content of the apocryphal texts let the author conclude
рабии со времени их основания до настоящего времени // Труды Бессарабского церко- about a substantial Moldovan/Romanian influence in the given domain.
вного историко-археологического общества. VI Вып. Кишинев, 1911, с.44-45.
36. 
КЕВ, 1875, №2, с.31.
37. 
История на изцеряващия извор «Св. Вел. Мъч. Георги Победоносец» в българ-
ското с. Твърдица, Бесарабия, 1856 г. // Библиотека «Родно слово», №1, 1990, с. 1-18.
38. 
НАРМ, ф.134, оп.2, а.е.701, л. 25-25об.; пак там, а.е. 45, л.498об.-499.
1. Апокрифическая литература  
39. 
История на изцеряващия…, с.4. как объект специального исследования
40. 
Пак там, 5-18; Казанакли П. Посоч.съч., с. 669. Повышенный интерес ученых к апокрифическому наследию проявил-
41. 
Пак там, № 19, с. 695. ся уже более полутора веков назад. Под  термином  «апокриф»  понимаются
42. 
Пак там, №20, с. 732 произведения, посвященные преимущественно событиям и лицам священ-
43. 
Пак там, с. 773. ной (ветхо- и новозаветной) и церковной истории, не включенные в канон
церковью (а ветхозаветные  – также иудейской синагогой), обычно с недос-
товерным указанием авторства1. Ветхозаветные и новозаветные апокрифы,
сохранившиеся в старославянских списках XI–XIX вв., составляют часть об-
щехристианской апокрифической традиции.  На протяжении многих веков
своего существования термин  апокриф  понимался неоднозначно. В первые
века христианства апокрифы, в соответствии с греческим значением этого
слова  – ’потаенный’, ’сокровенный’, считались литературой для избранных
и пользовались уважением. С течением времени грань между литературой

158 159

неканонической, но допускаемой к обращению, и литературой, отвергаемой
церковью, стиралась, и понятие «апокриф» совпадало с более узким поня-
тием «отреченной книги». Византийские и славянские списки запрещенных
книг не всегда соответствовали один другому, и порой на практике их реко-
мендации часто обходились.
В России апокрифические тексты стали объектом специального исследо-
вания, начиная с середины XIX в. С тех пор известными российскими учены-
ми опубликовано множество сборников, указателей, монографий, в которых
данные тексты рассматриваются под различным углом зрения: П.  Бессо-
нов (1864), Н. Пыпин (1862, 1861, 1864, 1898), Ф. Буслаев (1861), И. Я. Пор-
фирьев (1872), А. Н. Веселовский (1876, 1883, 1889, 1890), Е. В. Барсов  (1885),
В. Сахаров (1879), М. Н.  Сперанский (1895, 1901),  М. А. Дикарев (1900), Н.
К. Бокадоров (1904), Н.  Туницкий (1907), Н. Ф.  Познанский (1917), Д. Са-
марин (1918), А. Седельников (1932), В. П. Адрианова-Перетц (1941), Н. И.
Прокофьев (1970), В. М. Хачатурян (1982), Н. А. Кобяк (1984), О. А. Седакова  апокрифы проникли вскоре после Крещения Руси через южнославянское
(1988), Е. Н. Мещерская (1997), В. В. Мильков (1997), С. Толстая (2003), М. В.
Рождественская (2004), Е. Е. Ермакова (2005) и др.
Апокрифическая литература хорошо изучена болгарскими учеными. Ими
были опубликованы многочисленные всесторонние исследования по раз-
личным аспектам данной проблематики: Б. Цонев (1910, 1920), Й.  Иванов
(1925), Ц. Вранска (1940), Б. Ангелов (1952), Д. Ангелов (1961), Д. Петканова
(1965, 1975, 1978а-б, 1981, 1982, 1992), Е. Демина (1968), Е. Георгиев (1968), С.  «Сон Богородицы», «Хождение старца Агапия в рай», а также «Сказание
Вълчaнов (1975), В. Бешевлиев (1982), А. Джамбелука-Коссова (1983), А. Мил-
тенова (1982, 1983, 2001), Д. Димитрова (1986, 1996, 1998, 2002а-б), Ф. Бадала-
нова (1993), М. Йовчева, Л. Тасева (1994), Г. Григоров (2010) и др. Интерес к
этой теме не угасал и в советский период, когда в Болгарии были изданы мно-
готомные научные издания с оригиналами апокрифических текстов: «Ста-
ра българска литература» (1981, 1982), «Българска литература и книжнина
през XIII век» (1987) и др.
Те или иные аспекты, связанные с апокрифической литературой, нашли
отражение в публикациях сербских  – Б. Грабар (1970), Т. Joвановић (1955,
1996, 2005), З. Витић (1992), Б. Ломађистро (2000, 2003) – и румынских уче-
ных – С. Ф. Мариана (1892), Н. Картожан (1929, 1940), Б. П. Хашдеу (1984), М.
Гастера (2003), В. Болога (1939, 1970) и др.
Эта часть культурного и духовного наследия населения Бессарабии поч-
ти полностью выпала из поля зрения молдавских фольклористов, этнологов
и историков-религиоведов. Исследованы отдельные аспекты, отражающие
роль апокрифических молитв в народной медицине молдаван (Н. Градина-
ру2) и гагаузов (Е. Н. Квилинкова3). В изданной нами в этом году монографии
исследуется гагаузская религиозная рукописная традиция, в частности апок-
рифическое наследие4.
160
II.  Изследвания
Тема апокрифической литературы представляет интерес в связи с языком
текстов и временем их распространения у населения данного региона (учи-
тывая то, что он представляет собой этноконтактную зону). Согласно выво-
дам ученых, число текстов, свойственных исключительно славянской пи-
сьменности либо созданных в славянских странах, относительно невелико.
Подавляющее большинство их составляют переводы, по большей части с гре-
ческого, реже с латинского, древнееврейского и сирийского языков. Однако
именно через посредство болгарского языка апокрифические тексты стали
достоянием религиозной рукописной традиции многих народов Централь-
ной и Юго-Восточной Европы.
Первые славянские переводы апокрифов ученые связывают с Болгари-
ей, относя их к концу IX  – началу XI вв. Появление на славянской почве
переводов и новых редакций некоторых апокрифов соотносится с возни-
кшим в Болгарии в X в. учением богомилов. В древнерусскую книжность
посредство и воспринимались в качестве развернутых комментариев к биб-
лейским текстам наряду с их богоcловско-догматическими толкованиями.
Большой интерес к апокрифам существовал у старообрядцев, среди ко-
торых широкое хождение имели все наиболее известные на Руси апокрифы.
Чаще всего в старообрядческих рукописях встречаются эсхатологические
апокрифы: «Видение апостола Павла», «Хождение Богородицы по мукам»,
о двенадцати пятницах», «Епистолия о неделе», «Беседа трех святителей»,
«Иерусалимский список» и др. Согласно выводам российских ученых, наи-
более распространенные из указанных апокрифов составлены не ранее кон-
ца XVIII в. Среди так называемых беспоповцев многие из этих «тетрадей»
до сих пор популярны5.
2. Сведения о распространении во второй половине XIХ в.
апокрифических текстов у населения Бессарабии
Первые сведения о распространении апокрифических текстов в Бессара-
бии, которые нам удалось обнаружить, относятся ко второй половине XIX в.
По данным, приводимым анонимным автором (представителем местного
духовенства, по-видимому, миссионером) в заметке «О распространении в
народе «золотого» или «святого» письма», опубликованной в Кишиневских
епархиальных ведомостях, говорится о письме, которое распространилось в
Аккерманском, Бендерском и Измаильском уездах, «а быть может и во мно-
гих других местах Бессарабии и вне ея. Особенно быстро, – пишет он в своей
публикации, – оно распространяется в приходах с русским населением»6. Со-
гласно выводам автора заметки, оно представляет собой вариант «Епистолии
о воскресном дне». По его мнению, источником проникновения таких писем
161

в Россию являются государства Юго-Восточной и Центральной Европы: «с
Востока – через Сербию и Болгарию, а с Запада через Польшу».
Для нас представляют особый интерес приведенные им сведения относи-
тельно языка этих посланий. Из собранных 6 вариантов таких писем четыре
было обнаружено на русском языке, одно – на болгарском и одно – на молдав-
ском. Данные сведения говорят сами за себя: что процесс распространения
подобных текстов затронул различные этнические группы указанного реги-
она, в том числе православного вероисповедания.
Из содержания того же источника видно, что на болгарском языке подоб-
ное «святое письмо» зафиксировано в болгарском селе Ивановка, а в другом
селе  – Исерлия  – хождение имеют такие апокрифические тексты, как «Сон
Пресвятой Богородицы», «Хождение Богородицы по мукам», «Епистолия о
воскресном дне», «Сказание о двенадцати пятницах»7. По этому поводу ав-
тор заметки пишет: «Замечательно, что даже некоторыми болгарами, которые
вообще сравнительно с русскими менее отзывчивы к обнаружению религи-
озного чувства, письмо это, по нашим наблюдениям, переписывается и пере-
дается друг другу. Так, например, один болгарин, старик довольно благочес-
тивый, с. Ивановки, несмотря на увещевания своего пастыря, всегда держал
под подушкой один экземпляр такого письма, написанного очень безграмот-
но на болгарском языке. Пока священнику не удалось отобрать у него через
других лиц».
Сведения о распространении среди бессарабских болгар этих апокрифов
сохранились и в одном из дел Национального архива Республики Молдова
(1904–1905 гг.). Димитрий Чакир, служивший в этом селе священником, пи-
шет о том, что «заметил в прихожанах привязанность к суевериям, особенно
у женщин», чтобы противодействовать распространению апокрифов («Сна
Богородицы», «золотого» или «святого письма»), он «счел пастырским дол-
гом держать при церкви иконы и другие святые предметы, могущие утверж-
дать религию и православность»8. Пытаясь продемонстрировать успехи в
данной области, автор заметки пишет, что «в с. Исерлия такие апокрифы уже
вытеснены псалтырями, четвероевангелиями, иконами Божией Матери Тро-
еручицы и т. д.»9. Однако этот вывод представляется довольно сомнительным
для конца XIX в., хотя определенные изменения в данной области, несомнен-
но, имели место.
У молдаван и румын широкое распространение получили такие апокри-
фы, как «Епистолия о воскресном дне», «Сон Богородицы», «Легенда о 12 пят-
ницах», «Чудеса св. Сисиния» (состоящая из двух частей – Авестица, крыло
Сатаны и Чудеса св. Сисиния) и др.
Считается, что широкое распространение епистолия о воскресном дне
(«Epistolia Domnuluinostru Iisus Hristos ce a trimis-o Dumnezeu din cer»,
«Legenda Duminicii» и др.) получила, начиная с  XVI  в., в связи с борьбой
162
II.  Изследвания
Митрополита Молдовы Варлаама с протестантскими течениями. Пример-
но в этот же период был сделан ряд переводов на молдавский язык дру-
гих апокрифических текстов со старославянского языка: «Rugăciunea de
scoaterea dracului», «Legenda Sfintei Vineri», «Legenda lui Avram», «Apocalipsul
Apostolului Pavel», «Apocalipsul Maicii Domnului», «Cugetări în ora morţii»,
«Legenda Sântului Sisoe» и др.10
3. Об источнике и времени проникновения  
апокрифических текстов в гагаузскую среду
Задокументированными можно считать два источника проникновения
апокрифических текстов в гагаузскую православную среду. Изначально они
распространялись среди бессарабских гагаузов на славянском и молдавском
языках. (В работах исследователей того периода, а нередко и в современных
исследованиях, используется выражение «славянский язык», под которым
нужно, по-видимому, понимать старославянский или церковнославянский
язык – одна из современных форм старославянского языка, употребляемая в
основном в православном богослужении.) Известный русский исследователь
и собиратель полевого материала В. А. Мошков, собравший главным образом
в конце XIX в. объемный этнографический и фольклорный материал в гага-
узских селах, зафиксировал факт хождения у бессарабских гагаузов апокрифа
«Сон Богородицы» на молдавском и славянском языках, а также отрывка из
«Сказания о двенадцати пятницах» на молдавском языке11.
Отметим, что эти и другие апокрифические тексты («Епистолия Господа
нашего Иисуса Христа, посланная Богом с неба», «Епистолия Божьей Ма-
тери», «Хождение Богородицы по мукам», «Встреча Архангела Михаила с
Авизухой, крылом сатаны» и др.), распространенные в настоящее время у
гагаузов на родном языке, составляют основное содержание гагаузских руко-
писных «сборников» (тетради на 12, 48, 96 листов). «Сборники» с апокрифи-
ческими текстами (нами зафиксировано более 70 текстов, включая варианты)
были собраны нами в 2008–2012 гг. (г. Чадыр-Лунга, с. Казаклия, с. Бешгёз,
с. Гайдары, г. Комрат, с. Бешалма, с. Авдарма). Появление у гагаузов апокри-
фов на гагаузском языке можно отнести, по-видимому, к началу ХХ в., о чем
свидетельствуют орфографические особенности некоторых «сборников».
Основная же их часть была переписана информаторами и широко распрос-
транилась в 60–80-е гг. ХХ в.
Самой старой (из обнаруженных нами) по времени написания является
казаклийская тетрадь, что видно из используемой в ней дореволюционной
орфографии (дореформенной русской орфографии)  – с твердым и мягким
знаком на конце, к тому же с заглавными расписными буквами в начале каж-
дой страницы (Хемъ бюкъ еръ..). Известно, что в результате проведенной ре-
формы 1918 г. четыре буквы были устранены из алфавита, а также внесены
163

изменения в правила орфографии – была упразднена буква -ъ конце слов12. В
казаклийском сборнике тексты написаны чернильной ручкой, каллиграфиче-
ским почерком, почти без ошибок и пропусков.
Вопрос об определении хронологических рамок появления апокрифи-
ческих текстов на гагаузском языке требует тщательного изучения исто-
рических этапов этнокультурного взаимодействия гагаузской рукописной
традиции с традициями соседних народов. Как мы уже отмечали, в период
средневековья основная часть апокрифических текстов проникала в Балка-
но-Дунайские земли, в Центральную и в Восточную Европу из Болгарии. На
этой же территории, главным образом в ее северо-восточном регионе, жили
гагаузы, основная часть которых в конце XVIII – начале XIX в. (вместе с бол-
гарами) переселилась в Бессарабию. Исходя из этого, вполне правомерно
предположить, что они были знакомы с частью апокрифической литературы
еще до переселения в Бессарабию. Несомненно, что данный факт мог иметь
место, однако, как свидетельствуют архивные источники, при переселении в
Бессарабию гагаузы в большинстве своем не знали болгарского языка и тем
более болгарской письменности13. Те же источники говорят о том, что часть
из них владела греческой грамотой, некоторые из них знали «немного» мол-
давский и/или «русский диалект»14. В конце XIX в. с расширением системы
школьного образования гагаузы постепенно начали осваивать русский язык:
солдаты, состоявшие на службе, переписывались со своими домашними «по-
гагаузски, но русскими буквами»15.
Приведенные архивные и историографические данные дают основание
с большей долей уверенности говорить о том, что на территории Бессара-
бии для гагаузов функцию языков-посредников в гагаузской религиозной
рукописной традиции выполняли не болгарский или греческий языки, а
молдавский/румынский и русский. При рассмотрении вопроса о вероятном
«первоисточнике» перевода епистолий на гагаузский язык и установлении
времени их распространения, на наш взгляд, важно обратить внимание на
следующую деталь. Во всех гагаузских сборниках с епистолиями фигуриру-
ет довольно много слов, выражений, отдельных фрагментов «перешедших»
из молдавских текстов. Кроме того, на молдавском языке (на кириллице)
написано название одной из Епистолий о воскресном дне, содержащейся
в бешгёзском сборнике, – «Епйстолйя Домнулуй ностру Iсус Хрйстос че-о
т[р]ймес Думнезеу»  Христос / Епистолия Господа нашего Иисуса Христа,
посланная Богом с неба, которое сразу же продублировано на гагаузском
языке. Наименование другого текста также демонстрирует связь с молдав-
ской рукописной традицией – «Епистолия Майка Домнулуйя» / Епистолия
Божьей Матери. Используемая в текстах форма обращения к Иисусу Христу
полностью совпадает с молдавским/румынским вариантом:  Доамне Исусе
Христоасе и т. д. Таким образом, сохранившаяся в текстах иноязычная ле-
164
II.  Изследвания
ксика и текстовое сходство является, на наш взгляд, важным «документом
о первоисточнике гагаузских переводов» наиболее распространенных апок-
рифических текстов.
При сравнении содержания текстов видно, что имеются довольно сущест-
венные разночтения в содержании между болгарской версией и гагаузским
вариантом Епистолии о воскресном дне, чего нельзя сказать, сопоставляя га-
гаузский и молдавский/румынский варианты. Сравнение содержания гагауз-
ских вариантов епистолий с аналогичными текстами, распространенными у
молдаван и румын, демонстрирует практически их полную идентичность. Не-
маловажным, на наш взгляд, является и то, что порядок следования текстов
епистолий в гагаузских рукописных сборниках совпадает с таковым у молда-
ван и румын (Epistola lui Hristos, Epistolia Maicii Domnului, Aceasta carte arată
muncile creştinilor).
Кроме того, в содержании ряда гагаузских «тетрадей» имеются молитвы,
епистолии и другие религиозные тексты, написанные целиком на молдавском
языке (на кириллице). Более всего текстов на молдавском языке в комратском
сборнике (Прима епистолия / «Первая епистолия» и др.), а также в одной из
ветхих бешгёзских тетрадей, в которой представлены в том числе тексты
на румынском языке (на латинской графике). Для этих населенных пунктов
(с. Бешгёз и г. Комрат) характерно несколько бóльшее молдавское этнокуль-
турное влияние, чем для большинства других гагаузских сел. И это вполне
объяснимо, поскольку, например, в с. Бешгёз до настоящего времени сущест-
вует улица, называющаяся в народе «молдован маалеси», что подчеркивает
историческое присутствие молдавского компонента в данном селе. Неко-
торые информаторы сообщили нам о том, что в их роду имеются молдавские
корни. В г. Комрате еще более заметно молдавское влияние как в области тер-
минологии (в частности, родства), так и в традиционной обрядности (осо-
бенно в семейной). В этой связи отметим, что и в настоящее время пожилые
информаторы-гагаузы знают немало молитв на молдавском/румынском язы-
ке. Во многих сборниках, хоть и в очень небольшом объеме, представлены
некоторые наиболее распространенные церковные молитвы, отдельные ду-
ховные стихи на данном языке.
Эти и другие многочисленные «доказательства» позволяют с большей до-
лей уверенности установить не только источник проникновения епистолий и
ряда других апокрифических текстов в гагаузскую среду, но и в определенной
степени дают возможность конкретизировать временные рамки их появле-
ния и ареал распространения у гагаузов.
Широкое использование русизмов характерно для текстов, переводивши-
хся гагаузами в более поздний период, что отражает процесс русификации
гагаузского языка, имевший место в 70-90-е гг. ХХ в. Кроме того, у некоторых
информаторов встречаются ксерокопированные тексты апокрифического
165

содержания на русском языке. Однако в последнее время большую распрос-
траненность у них получили духовные стихи на русском языке.
Анализ содержания апокрифических текстов и использованной лексики
на предмет установления возможного наличия в них болгарских слов и выра-
жений показал, что таковых нет, в отличие от других областей традицион-
ной культуры и фольклора, в которых нами выявлено довольно значительное
болгарское влияние. Что касается фигурирующей в гагаузских апокрифиче-
ских текстах лексики славянского происхождения, то здесь нужно учитывать
тот факт, что она содержится и в молдавских/румынских текстах, с которых
делался перевод. Это дает основание говорить о том, что одним из источни-
ков проникновения славянской лексики в гагаузские религиозные тексты
служила апокрифическая литература на молдавском/румынском языке.
4. Причины широкого распространения   чтению которых он пытался замолить свои грехи перед Богом.
у гагаузов апокрифических текстов
Одной из проблем религиозного развития гагаузов являлось отсутствие
какой-либо религиозной литературы на родном языке. До издания религи-
озных книг на гагаузском языке (начиная с 1908  г.) осмысление гагаузами
событий Священной истории и усвоение христианских идей происходило в
основном через устную традицию (сказки, духовные стихи), частично через
письменную (апокрифические тексты) и книжную (караманлийская литера-
тура – книги религиозного содержания, написанные греческими буквами на
турецком языке).
Именно опасность распространения сектантства («Жажда знания у крес-
тьянина возбуждает в нем религиозное чувство, и если оно не удовлетворя-
ется, то это опасно заражением сектантством…»16) стала одной из причин
начала перевода и издания религиозных книг на языках народов Бессарабии.
С начала ХХ в. бурная переводческая деятельность, охватившая наиболее об-
разованную часть гагаузского духовенства и прихожан в связи с переводом
на гагаузский язык религиозной литературы, объективно оказала значитель-
ное влияние на рост религиозности гагаузов. Можно предположить, что при-
мерно в это время появляются первые гагаузские варианты апокрифических
текстов, переводившиеся людьми, хорошо владеющими гагаузским языком и
в определенной степени религиозной терминологией (так называемыми при-
церковными людьми). Они начинают распространяться в народной среде как
тексты, поясняющие и раскрывающие Библию.
В межвоенный период (так называемое «румынское время» – в 20–30-е гг.
ХХ в.) возросло влияние молдавской/румынской рукописной традиции на га-
гаузскую, ввиду усиления функциональной значимости молдавского/румын-
ского языка. Так, судя по некоторым данным, «Сон Богородицы», «Епистолия
о воскресном дне» и другие апокрифические тексты получили на территории
166
II.  Изследвания
Румынии, куда вошла и Бессарабия, довольно широкое распространение. По-
следнюю, например, можно было приобрести за 10 леев17.
Однако более массовое распространение епистолий и других апокрифи-
ческих текстов у гагаузов имело место в советский период – начиная с 60-х гг.
ХХ в. Закрытие и разрушение почти всех церквей на юге Молдовы создало
религиозный вакуум в гагаузской сельской среде. Отсутствие необходимых
условий (действующего храма в селе) для удовлетворения ежедневных рели-
гиозных потребностей вылилось у части населения, активно включенного в
религиозную традицию, в стремление к совершению так называемого «дома-
шнего богослужения», которое заключалось в чтении молитв из рукописных
сборников, переписываемых друг у друга. Это подтверждается сведениями
самих информаторов. Данные тексты, по форме представляющие собой мо-
литвы-проповеди, поддерживали религиозные чувства верующего, благодаря
Таким образом, можно выделить несколько причин, предположительно
ставших толчком к широкому распространению у гагаузов апокрифических
текстов, а также духовных стихов:  во-первых, отсутствие до начала ХХ в.
религиозной литературы на гагаузском языке существенно ограничивало
возможность получения знаний по истории христианства;  во-вторых, со-
вершение богослужения на непонятных для гагаузов языках (церковносла-
вянском и молдавском) усиливало функциональную значимость родного
языка как носителя знаний о Священном Писании и Предании, с помощью
которого можно полноценно приобщаться к этим знаниям;  в-третьих,
доступность понимания апокрифических текстов, представляющих собой
«народный катехизис» – смесь библейских повествований с вымышленны-
ми рассказами христианского вероучения; в-четвертых, их функциональ-
ная значимость в быту и в народной медицине – использование текстов для
ежедневной религиозной практики (молитвы, проповеди, поучения), а так-
же в качестве оберега-талисмана; в-пятых, уровень религиозного сознания
крестьян, у которых вера в Бога органично сочеталась с верой в магическую
силу «писем».
Распространение апокрифических текстов на гагаузском языке связано
с ростом религиозной, языковой и этнической идентичности бессарабских
гагаузов. Однако здесь нельзя исключать косвенного (возможно, и прямого)
влияния сектантства (в частности, иннокентьевцев и др.), активизация деяте-
льности которых, согласно сведениям Кишиневской Духовной Консистории,
относится к концу XIX в.
5. Функциональная значимость апокрифических текстов
В этой связи хотелось бы особо подчеркнуть функциональную значи-
мость Епистолий о воскресном дне, как и других апокрифических текстов в
167

данных исторических условиях. Благодаря своему содержанию и использу-
ющимся в них приемам психического воздействия на сознание простых
людей, они, в первую очередь, призваны были способствовать усилению
внешних форм религиозности и укреплению православной идентичности,
поскольку непосещение храмов, несоблюдение воскресенья, непоклонение
иконам и т. д. рассматривалось в апокрифических текстах как проявление
язычества или отказ от веры и квалифицировалось как смертный грех. Ис-
ходя из этого, можно говорить о том, что епистолии объективно выполняли
функцию механизма, тормозившего процесс диффузии («отпадения от пра-
вославия»), который начал пускать корни среди православного населения
Бессарабии.
В начале ХХ в. восточно-православная Церковь вынуждена была отойти
от жесткой позиции по отношению к вопросу о праздновании воскресных
дней, которая была характерна для нее в XIX в. Так, согласно Указу Право-
славного Синода от 10 мая 1904 г., лицам православного вероисповедания
разрешалось работать в праздничные дни18. В нем внимание православного
духовенства обращалось на необходимость использования иных методов
работы с прихожанами в данном вопросе – путем убеждения, а не против
воли. Эти послабления были вызваны изменившейся общественно-исто-
рической и политической обстановкой. Тем не менее, они в немалой степе-
ни повлияли на ослабление внешних форм религиозности православного
населения.
Так сложилось, что в этот период именно епистолии выполняли одну из
важных функций – осуществление проповеди-поучения. Они представляли
собой форму народной молитвы-проповеди о посте, почитании воскресных
и праздничных дней и др. На основании архивных и историографических
данных, отражающих разные хронологические периоды состояния религи-
озности бессарабских болгар и гагаузов, можно говорить о том, что начиная
с последней четверти XIX в. происходил определенный рост их религиозно-
го сознания. Если в первой половине XIX в. они не считали сколько-нибудь
обязательным посещение церкви, за исключением праздников, когда делали
курбаны, то уже в конце XIX в. не пойти в церковь в воскресенье и в боль-
шие праздники считалось грехом. Определенную роль в усилении внешних
форм религиозности сыграли епистолии.
Отношение местного духовенства к распространению епистолий и дру-
гих апокрифических текстов можно охарактеризовать как терпимое, поско-
льку они объективно способствовали усилению религиозного духа прихо-
жан. Несмотря на во многом языческое содержание епистолий, тем не менее,
нет какой-либо информации об официальном запрете Кишиневской Кон-
систорией чтения указанных текстов. Имеются единичные сведения о мерах,
предпринимавшихся в конце XIX  в. отдельными местными бессарабскими
168
II.  Изследвания
священниками против распространения апокрифов, в частности, таких как
«Сон Пресвятой Богородицы», «Хождение Богородицы по мукам», «Епис-
толия о воскресном дне», «Сказание о двенадцати пятницах», которые расс-
матривались ими как «пример остатков язычества». Обнаруженные нами
сведения о действиях священников против распространения апокрифов от-
носятся к болгарским селам Ивановка и Исерлия.
***
Таким образом, из архивных и историографических данных видно, что
во второй половине  XIX  в. у населения юга Бессарабии (болгар, русских,
молдаван) широкое распространение получили некоторые новозаветные
апокрифические тексты на родном языке, в первую очередь епистолии  –
«небесные письма». Для установления источника перевода необходимо
изучение содержания и лексики этих текстов в сравнительно-сопоставите-
льном аспекте.
В гагаузской среде изначально апокрифы распространялись на славян-
ском и молдавском языках и лишь с начала ХХ в.  – на гагаузском языке.
Ввиду этого по объективным причинам апокрифические тексты у гагаузов
на начальном этапе выполняли главным образом магическую функцию  –
их хранили возле икон как талисман-оберег, поскольку основная часть га-
гаузов не владела «языком оригинала» этих текстов. Лишь с переводом их
на гагаузский язык они стали выполнять и функцию религиозной литера-
туры  – проповедь-поучение. Ввиду отсутствия у гагаузов до начала ХХ в.
религиозной литературы на родном языке, они, с помощью перевода тек-
стов с молдавского/румынского и русского языков, пытались получить хоть
какие-то общие знания о Боге и святых, о библейских событиях, о «кодексе
христианина» и др.
Наличие в «гагаузских текстах» довольно значительного числа иноязыч-
ных лексем вполне конкретно указывает на этническую среду (молдавскую,
румынскую, позднее  – русскую или русскоязычную), откуда в результате
тесных этнокультурных контактов проникали подобные произведения. В
ходе сбора полевого материала автором было установлено, что одним из
основных путей проникновения апокрифической литературы в гагаузскую
среду являлись паломники, которые, возвращаясь из путешествий по свя-
тым местам – после посещений наиболее известных монастырей в Молдове,
Украине, России, привозили с собой новые рукописные тексты.
В результате проведенного нами сравнительно-сопоставительного ана-
лиза содержания этих текстов на гагаузском языке с текстами, зафикси-
рованными у болгар и молдаван/румын, было выявлено их значительное
сходство с аналогичными молдавскими/румынскими вариантами. Лекси-
ческий анализ текстов показал, что в них использовано довольно много
169
 II.  Изследвания

слов и выражений из молдавского/румынского языка, что указывает на ва  Е. Н. Архивные и историографические данные в связи с гипотезой о гагаузско-
«первоисточник» гагаузских переводов. Гагаузская среда оказалась благо- болгарском билингвизме гагаузов //  Revista Moldovenească de Drept Internaţional şi
приятной почвой, которая воспринимала и бережно сохраняла молдавское/ Relaţii Internaţionale. Chişinău, 2009. № 1, с. 100-111.
румынское и русское апокрифическое наследие. Пока остается загадкой
14 
НАРМ, ф. 44, оп. 2, д. 143, л. 9; оп. 1, д. 491, л. 3; оп. 1, д. 602, л. 3-13, 17; оп. 2, д.
185, л. 4.
отсутствие болгарского влияния в данной области традиционной духовной 15 
Мошков В. А. Указ., соч. // ЭО, 1901, № 2, с. 38.
культуры гагаузов. 16 
Парфеньев К. (священник). Меры против развития сектантства // КЕВ, 1894.
Анализ распространенных у гагаузов апокрифических текстов позволяет №7, с. 218.
сделать вывод о том, что они являются наследием различных этнокультур- 17 
Cluj, 20 aprilie 1930 № 12-14. Р. 3/ Casa de editură, Librărie și Institut de Arte Grafice.
ных, возможно, и этнорелигиозных традиций (восточнославянской, южнос- Alexandru Anca // [Электронный ресурс]. Режим доступа:
лавянской, восточнороманской, а также западноевропейской, через славян- http://documente.bcucluj.ro/web/bibdigit/periodice/clujul/1930/BCUCLUJ_FP_
скую), адаптированных к гагаузскому языку. PII664_1930_008_012_014.pdf (Последний визит 20.11.2012).
18 
НАРМ, ф. 208, оп. 6, д. 1612.
ПРИМЕЧАНИЯ
1 
Рождественская М. В. Апокрифы… // Православная энциклопедия. [Электрон-
ный ресурс]. Режим доступа: http://www.pravenc.ru/text/75608.html (Последний визит
05.11.2012).
2 
Grădinaru N. Aspectul omului sănătos în mentalitatea populară // Этнографические
исследования в Республике Молдова. История  и  современность.  Кишинев:  Business-
Elita, 2006, c. 517-534; Gradinaru N. Sincretismul magico-religios în medicina populară //
Revista de etnologie şi culturologie. Chişinău, 2008. Vol. 3, p. 77-82.
3 
Квилинкова Е. Н. Заговоры, магия и обереги в народной медицине гагаузов. Ки-
шинев: Elan Inc, 2010. 390 с.
4 
Квилинкова Е. Н. Апокрифы в зеркале народной культуры гагаузов. Кишинев:
Tipografia Centrală, 2012. 600 с.
5 
Агеева Е. А., Кобяк Н. А., Круглова Т. А., Смилянская Е. Б. Рукописи Верхо-
камья XV–XX вв. / Из собрания Научной б-ки МГУ им. М. В. Ломоносова: Каталог.
Москва, 1994.
6 
О распространении в народе «золотого» или «святого» письма (Из пастырских
наблюдений) // Кишиневские епархиальные ведомости (КЕВ), 1895. № 14-15, с. 515.
7 
Там же, с. 511-512, 516.
8 
Национальный архив Республики Молдова (НАРМ), ф. 208, оп. 5, д. 2549, л. 16.
9 
О распространении в народе.., 1895, № 14-15, с. 511-512.
10 
http://ro.orthodoxwiki.org/Epistolia_Domnului_nostru_Iisus_Hristos_ce_a_trimis-o_
Dumnezeu_din_cer; http://biblior.net/istoria-literaturii-romane/literatura-religioasa.html
(Последний визит 05.11.2012).
11 
Мошков В. А. Гагаузы Бендерского уезда. Этнографические очерки и матери-
алы // Этнографическое обозрение (ЭО). 1900, № 1, с. 18; 1901, № 4, с. 24; 1902, № 3,
с. 53-54.
12 
Реформы орфографии // [Электронный ресурс]. Режим доступа: http://www.
philol.msu.ru/~rki/alphabet/orph_reforms;http://www.philol.msu.ru/~rki/alphabet/orph_
reforms.html (Последний визит 05.03.2012).
13 
См. подробнее: Квилинкова Е. Н. Традиционная духовная культура гагаузов:
этнорегиональные особенности. Кишинев:  Buziness-Elita, 2007. 840 с.; Квилинко-

170 171

ГЕОРГИ РАКОВСКИ ЗА НАШИТЕ
БЪЛГАРСКИ СЪНАРОДНИЦИ ГАГАУЗИ
Никола КАРАИВАНОВ, главен асистент,
Български лицей „Васил Левски”, (Кишинев)
The report discusses the role of greatest son of Bulgarian people Georgi Rakovski
for Gagauz citizens from Bessarabia and Dobrudja. Starting to consider the is-
sue on the origin of Gagauzians, he considered them a distinct people who were
turkisiyed during Ottoman domination. But after visiting Bessarabia he changed
his point of view, and from 1860-1861 years began consider that Gagauzians are
the same Bulgarians.
„В пътешествие си из Бесарабия имахме случай да познайме отблизо га-
гаузи, кои се намират тамо в множество и в особни села преселени
в разни времена от България” – пише Георги Раковски в издавания от него
в. „Дунавски лебед”, бр. 4 от 6 октомври 1860 г.1 От краткия пасаж, а също
и от други свидетелства, които ще разгледаме, е ясно, че Раковски е добре
запознат от преки контакти с българите гагаузи. В научната литература само
Веселин Трайков в своята монография „Раковски и балканските народи”2 се
спира накратко на отношението на Георги Раковски към гагаузите. Ние ще
направим по-подробно разглеждане на този важен и много актуален днес
въпрос както за българските държавници и политици, така и за българските
общественици.
За произхода и етническата принадлежност на гагаузите няма единно мне-
ние на българските учени – историци, етнографи, филолози. За българските
държавници през последните 130 години на третата българска държава не
съществува такъв проблем, защото на територията на страната практичес-
ки няма народност с название „гагаузи”. След освобождението на България
от турско иго, така наречените българи гагаузи, живеещи на територията на
българската държава бързо отхвърлят всички наложени им от турското роб-
172
II.  Изследвания
ство различия от останалите българи (основно в езика) и тръгват заедно с тях
по единствено правилния път на сплотяване в българската нация в своята
свободна родина. Не стои така въпросът с другата част от българите гагаузи,
които с големи маси от българското население се преселват в Бесарабия през
първата половина на ХIХ век. В продължение на повече от 80 години съдбата
на българите гагаузи в Бесарабия се решава или се правят опити да се реши в
полза на националните интереси на бившия Съветски съюз, на Румъния, а в
последните две десетилетия има засилен интерес за решение в полза на наци-
оналистичните интереси на Турция.
Защо отнасяме гагаузите към бесарабските българи? Когато говорим за
гагаузите като българи, трябва да направим историческа ретроспекция за по-
следните два века, като заедно с това ще посочим и различните виждани на
учени, които са изучавали гагаузкия въпрос.
Най-ранно свидетелство за част от българите в днешна Североизточна
България и Добруджа, които говорят близък до турския език, без да се спо-
менава името „гагаузи” е една летописна бележка от около 1812 г. Това са за-
писките на Петър Пондюв Карапетров от Панагюрище, умрял през 1855 г. на
85 години. Петър Карапетров участва в Руско-турската война от 1806–1812 г.
като мобилизиран в обоза на турската армия и изкарва цялата война в ра-
йоните на Шумен и Варна. Неговите бележки са публикувани от внука му
Петър Черновежд. Ще приведем цитат от тези бележки, които осветляват
интерeсуващия ни проблем: „И по Черно море ристените хоратът (христи-
яните говорят – бел. автора) турски по оня мемлекет (област – бел. автора)
…турците им отрязали езика и млого ги мъчили да станат и те турци. Ала
те не кабулиле (не приели – бел. автора) с мохамедовата вяра нечиста. Това
да се знае и помни от сякуго, че е истинско. Че тия хора са сарп (безстраш-
ни  – бел. автора) и дикатлие (строги  – бел. автора) на вярата си. Да буди
знайно що сме пропатили по чуздите мемлекети. От мене Петър Пондю от
Панагюрище”3. Към бележките на дядо си Петър Черновежд е добавил: „Кол-
кото за християните, които по ония места говорили турски, няма съмнение,
че тия са гагаузите”4.
Руският чиновник от украински произход Аполон Скалковский издава
през 1848 г. книгата „Болгарские колонии в Бессарабии и Новороссийском
крае”5. В тази книга, като ползва с педантична точност данните от руските
документи по регистрацията на преселниците в Бесарабия, статистики и от-
чети за преселниците и тяхното устройване, Скалковский дава точно до чо-
век етническата принадлежност на жителите на всяко селище: българи, гър-
ци, сърби, руси, молдовци, малоруси (украинци), арменци, цигани и други.
Но никъде няма посочено като отделен етнос гагаузи. В селища, които днес
се посочват като „чисто” гагаузки, няма посочен нито един гагаузин – всич-
ки са записани в графата българи. И днес съхранените архивни материали
173

на руската царска администрация за преселенията от българските земи от
края на XVIII и първата половина на ХIХ век не може да се срещне никъде
записано за преселниците, че те са гагаузи. Смехотворно и абсурдно зву-
чи твърдението на Степан Курогло, че при преселването им от българските
земи в Бесарабия гагаузите „…погрешно записвали като българи”6. Руските
царски чиновници, прочути със своята педантичност, няма как да грешат
етническата принадлежност, още повече, че това са стотици чиновници, в
различни десетилетия и всички те „погрешно записват” и не се е намерил
нито един чиновник, който в някой документ „вярно” да напише гагаузи
вместо българи.
Сведения за това, че гагаузите са българи, без да се опитва да посочи при-
чината за усвояването от тях на турския език, е оставил големия български
учен Любомир Милетич: „Българското население счита тези гагаузи за потур-
чени българи… Гагаузите се считат българи, съчувстват на българите, женят
се за българи и изцяло в домашния си живот, в роднинските си отношения, в
песните и обичаите си не се отличават твърде от българите”7. Милетич лич-
но обикаля десетки села в Североизточна България и при своето посещение
например в с. Аврен, Варненско констатира, че до Руско-турската война от
1828−1829 г. в селото „…имало стари „ерлии” българи, които говорели тур-
ски, но после се изселили”8.
Йов Титоров, виден бесарабски българин и автор на книгата „Българите
в Бесарабия”, изрично пише: Самите гагаузи в Бесарабия се считат българи.
При това не бива да се забравя, че самите гагаузи са изселници от българското
отечество… И най-после не можем да не потвърдим и ние, че много от народ-
ните обичаи у тези гагаузи са български”9. Свещеникът-гагаузин от с. Потур,
Северна Добруджа, поп Тодор Димов към 1850 г. казва: „На баща ми името
беше Димо, както на вуйките ми Димо и Неделчо. А мислете за по-нататък
какви сме биле, преди да станат нашите прадеди гагаузи”10.
Турският език е наложен на част от българското население в Североиз-
точна България като един от двата варианта на потурчването, които изпитва
на гърба си българския народ. Първият вариант, много по-известен е да се
приеме от българите ислямската религия, като се съхрани родния българ-
ски език, както това става в Родопите и някои други региони на България
и Балканския полуостров с българите мохамедани. Гагаузите са другия ва-
риант, когато жестоко притиснатото население постепенно приема езика на
поробителите, но отстоява с цената на всичко християнската православна
религия. Фанатичната привързаност на българите гагаузи към православие-
то е психологически рефлекс при отстъпването на езика, но се „втвърдяват”
при запазването на вярата. В съветските времена например в бесарабски-
те български села бяха затворени църквите, на някои места те бяха и раз-
рушени. В гагаузките села на Молдова и Украйна през всичките години на
174
II.  Изследвания
комунистическия войнствено-атеистичен режим в гагаузките села не беше
разрушен нито един православен храм, в църквите редовно се провеждаше
богослужение.
Дмитрий Чакир, един от съвременните герои на Автономна Република Га-
гаузия, учител и свещеник в Бесарабия в края на ХIХ век, издава през 1899 г.
една брошура за историята на своя род, в която ясно и недвусмислено го пред-
ставя като чисто български, независимо че го нарича гагаузки. По спомените
на своите деди българи свещеник Дмитрий Чакир установява, че по силата
на някакъв султански ферман, българите трябвало насила да бъдат заставе-
ни да говорят на турски език, а можели да запазят православната си вяра.
Но този султански указ става причина за безредици и бунтове в североиз-
точните български земи. За усмиряване на разбунтуваните българи, които се
съпротивлявали при изпълнението на фермана, турските власти използвали
терор и телесни наказания над тях, като заедно с това ги подигравали с израза
„гаган уз олсун („не си вдигай носа”). Според свещеник Чакир от този израз
на турски „гаган уз” произлиза и названието „гагауз”, „гагаузи” в смисъл на
непокорни хора11.
Дългогодишният деец по устройването на българите в Бесарабия през ХIХ
век Иван С. Иванов пише за гагаузите: „По какъв начин турският език е из-
местил природния език у тези българи и кой език трябва да се смята за при-
роден (в смисъл роден – бел. автора) у тази немалобройна общност, трудно е
още да се обясни. Поне тези, така наречени българи гагаузи, смятат за приро-
ден свой език българския. И обясняват, че същите онези обстоятелства, които
са ги принудили да се изселят из България, сиреч преследванията на турците
са причината да усвоят турския език, който с течение на времето се е преда-
вал от поколение на поколение и по този начин е станал общоупотребителен,
като е изместил природния техен български език”12.
Големият български учен Стефан Младенов също се докосва до въпроса
за българите гагаузи: „Този факт, че сами гагаузите се наричат българи не
бива да се оставя без внимание при решаване на въпроса за народността на
гагаузите”13. Кога е станало потурчването на българите и насилственото при-
емане на част от тях на турския език. Според Любомир Милетич „…може
би най-голямата част от старото българско население в Делиормана ще да е
потурчено през ХVI и ХVII векове”14. Но повечето автори изтъкват, че това
насилствено заставяне на част от българите да приемат за говорим турския
език става в по-късните векове на турското иго. Иван Иванов е на мнението:
„Тъй наречените гагаузи са чисти българи, изгубили природния си език в по-
късно време… Че турският език е усвоен от тези българи в по-късно време,
се вижда и от това, че те говорят съвършено на съвременния турски език…
гагаузите признават себе си за чисти българи и помнят, че техните деди и
бащи са говорили на български”15.
175

Етнографът Васил Маринов подробно е изследвал насилствената тур-
цизация и приемането на турския език от значителни маси българско на-
селение в Североизточна България и Добруджа. Мнението на Маринов, че
потурчването, „погагаузчването” на българите не е станало еднократно и
в точно определено време, а това е един продължителен процес. Той дава
пример, че в началото на ХIХ век половината от населението на с. Гяур Су-
ютчук (днес с. Българево, Балчишко) са българи от Котленско и Ямболско,
които не знаели нито дума турски език, но децата и внуците им станали
известни вече като „гагаузи”, защото са задължени като ратаи в турските
чифлици да говорят само турски език. Васил Маринов цитира селянина от
Българево Мустаклиев, който казва: „Как няма да говорим турски, като е
забранено да говорим български. Забраняваха ни агите, а такива ги имаше
навсякъде”16.
Васил Маринов посочва много свидетелства от миналото, че българи, по-
паднали в гагаузка езикова среда, по силата на обстоятелствата са принужда-
вани като членове на семействата или като съседи на гагаузи също да общу-
ват на турски език. Това е ставало даже с преселници от Балкана – Еленско,
Котленско, Сливенско и други краища, когато те са попадали да живеят в
гагаузки селища. Съжителството между българи и българи гагаузи винаги се
оказва, че асимилационния процес лесно протича към усвояването на гага-
узкия език, а не обратно – българите гагаузи да забравят своя език и в след-
ващите поколения да говорят само български език.
В нашия преглед ние ще разгледаме различните научни хипотези, изка-
зани назад във времето от български учени за гагаузите. През 1896 г. чехите
братя Карел и Херменгилд Шкорпил работят като преподаватели и архео-
лози във Варна в продължение на десетилетия. Те лансират хипотезата, че
българите гагаузи са преки неасимилирани потомци на аспаруховите бълга-
ри. Според тях и славянското население, което живее в съседство с древните
българи е възприело техния тюрски език17. Тази хипотеза е повторена и от
други български учени. Според Беньо Цонев: „Твърде е за вярване, че днеш-
ните гагаузи по Варненско, които говорят турско наречие, но са православни
и се наричат българи, са остатък от старите аспарухови българи”18. А Стефан
Младенов стига до извода, че „…гагаузите могат от езиковословно гледище
да се броят за преки потомци както на аспаруховите българи, така и на кума-
ните или узите (огузите)”19.
Не е необходимо да отбелязваме и абсурдните антибългарски „научни тео-
рии” например на румънския писател Замфир Арборе, че „…гагаузите са вла-
си от Македония”?! или на турския автор Мензал, че гагаузите са „…турска
народност, изповядваща вярата на православните християни”?!20
Какво е становището на Георги Раковски за нашите сънародници гага-
узите? Както по негово време (50-те и 60те години на ХIХ век), така и днес
176
II.  Изследвания
те живеят основно в две географски области: Добруджа и Бесарабия. Както
споменахме, Раковски има преки контакти с гагаузите в Бесарабия, докато за
техните проблеми в Североизточна България той научава от своите корес-
понденти. В Добруджа гръцкото фенерско духовенство се опитва да привле-
че гагаузите на своя страна, като ги представя за гръцки етнос, прави опити
да ги асимилира и противопостави на своите български сънародници. До бе-
сарабските български села гръцката пропаганда не успява да достигне. Като
се опира на своите преки връзки и наблюдения с българите гагаузи в Беса-
рабия, Георги Раковски категорично отхвърля тезата на гръцкото духовен-
ство, че гагаузите са гърци. Фанариотите използват като аргумент, че нашите
тюркоговорящи сънародници са ревностни в православната вяра, а също и
обстоятелството, че отделни гагаузи, получили образование в гръцки учили-
ща, обявяват себе си и своите сънародници за гърци.
Да разгледаме отношението на Георги Раковски най-напред към гагаузи,
които живеят в поробените български земи, в Добруджа. В архива на Раков-
ски се съхранява писмо-дописка от българската община във Варна. Тъй като
тази дописка е изпратена и до в. „Цариградски вестник”, където е обнарод-
вана, за което редакторът съобщава, без да публикува отново текста във в.
„Дунавски лебед”21. Ще цитираме специално пасажа на писмото на варнен-
ските общинари, което се отнася за гагаузите: „Една от тия далечни нам на-
родности, а единствената пречка и враждебни на българското просвещение,
мняща (смятаща – бел. автора) ся за гърци в сегашната даже славна епоха на
българщината, силно се въоръжава против всеко общеполезно предприятие
на нашите тук живеящи българи, без да мислят тия безмозъчни и глупави
мнимо-ромеи, че ся потомци на нашите предковци. Тия по-много са смешни,
когато даже не проумяват язика, на когото стават свободни илити (добровол-
ни илоти, в смисъл роби – бел. автора), като жените, децата им, даже и същите
мъже говорят чисто турския язик, на когото преди 20 години ся си отправяли
и богослужението си. Тях ги наричат нашите българи право гагаузи, но те сега
са ромео-гагаузи” (гърци-гагаузи)22.
Освен във Варна, отделни представители на гагаузите активно подкре-
пят и гръцкия фанариотски владика Дионисий в Силистра. За борбите на
българите в дунавския град в архива на Раковски има две писма. Първото
писмо е на Петър Златов от 25 август 1857 г. и е изпратено от Русе: „Препра-
щам ви писмо от Силистра, от което ще се научите… за тамошний гръц-
ки фанариотски грабител Дионисия и за тъжбите на тамошните злощастни
българи, които от причина на смъртоностните му гонения и незадоволя-
ването му като „Господи помилуй” да се чете български, с извинение, че тя
била направена, сиреч църквата, от гърците-гагаузи, догде самите правят,
книгите явяват (документите показват – бел. автора), че основанието е от
българите. И така ведно с гагаузите владиката до него степен е докарал бъл-
177

гарите, един месец и половина да не отиват (в българската църква  – бел.
автора), ами да са понуждават по селата да ходят с жените и децата си и да
ся причестяват”23.
Второто писмо от 20 септември 1857  г. е на видния възрожденски педа-
гог Райчо Н. Блъсков, който тогава е учител в Калипетрово: „Силистренските
българе не ся приемат в църква, че ся поискали да ся чете и на български! И
съгласили са да си съзидат особна църква, а вехтата да остане на петимата
власе и трима гагаузе да ся молят на Бога на техний язик; че тук не било оби-
чай да ся чете български… българите са готови да пострадат за правда какво
да е, но пак не щът ся остави, догде не ся избавят от техний неприятел. Всичка
силистренска епархия и край дунавска страна до Тулчя, плаче с глас от тоя из-
едник! Освен 2–3-ма гърци-гагаузи подкупници и съзаклетници владишки,
които ся събрали лъжовни подписи и печяти и са писали до патриаршията,
че Диеонисий е добър пастир, но някои българи са повдигали да гонят гръцки
язик от църква и да го наместят с техний…”24.
В тези две писма се поставя въпросът за активното участие на малка гру-
па гагаузи в Силистра в разразилата се църковно-национална борба на стра-
ната на гръцкото фанариотско духовенство. Георги Раковски разисква този
проблем три години по-късно на страниците на в. „Дунавски лебед”: „А в
Дръстър (Силистра – бел. автора) отде гърци? Тамо, както е знайно, обитават
и няколко си гагаузи, зовими, кои не са гърци, но чисти българи, говорещи
турски език… Но нахождат се много из между им, най-паче образовавших се
между гъркъм, кои се казват ромеи – римляни, име кое са гърци присвоили.
А то е остало и тях от онова време от един век и половина, кога гръколудие бе
наводнило и удавило цяла България…”25.
Разисквайки гагаузкия проблем, отначало Георги Раковски смята гагаузи-
те за отделен народ, който след като е завладян от турците, последните на-
ложили със сила своя език. Това негово виждане може да открием в поемата
му „Горски пътник” и по-точно в Замечания первая части Горского пътника,
забележка 6 за село Върбица: „Завладаящий и победител народ да си изгуби
език съсвем и да приемне език завладаемому от него народу и робу си, то нито
е било, нито ще бъде! Ми гледаме в история се противное да става. А имаме
жив пример турци, кои са дали език си на доста завладаеми от тях народи,
като караманлии и гагаузи, негли и други. Вероизповедание им показва, че не
са били турци, нито има да се споменува в някоя си история да са се някогаж
цели области турци похристиенили”26. Георги Раковски съвсем правилно по-
сочва че няма никакви исторически сведения за това турци да приемат пра-
вославната вяра – това е немислимо в условията на воинстващ ислямизъм в
границите на османската империя.
След три години Георги Раковски ясно и категорично застава на позиция-
та, че гагаузите са чисти българи. Това свое становище той базира на преки и
178
II.  Изследвания
многобройни контакти, които има с българите гагаузи: „В пътешествие си в
Бесарабия имахме случай да познайме отблизо гагаузи, кои се нахождат тамо
множество и в особни села, преселени в разни времена от България. Тии га-
гаузи говорят турски език, смесен с много български речи. Домашните им
обряди, обичаи, празници и тържества са същи с наши старобългарски. Мно-
го пъти ни се случи да се намерим на седенки и сватби им и с голямо си уди-
вление ги слушахме да пеят български стари песни, без да знаят да говорят
български! Тия нямат никакво си ясно попредание откога и как са изгубили
матерни си език, но че са били българи, това се е съхранило между им. А кога
им се отправи въпрос: какъв народ сте? – тии бедни не знаят нищо решително
да кажат, но отговарят с малко стеснение „ние сме гагаузи”, без да знаят що
значи това име и откога им се е дало”27.
На страниците на в. „Дунавски лебед през юни 1861 г. Георги Раковски по-
мества една дописка от гр. Варна, подписана с инициалите С.С.Т. В тази до-
писка също се разисква въпроса за гагаузите: „Гърците не са сички потомци
на природни гърци, ами повечето погърчени гагаузи и българи, следователно
синове на наши прадеди, населявше тия страни.
Гагаузите, ни турци, ни гърци, нито някакви други, ами едни (по-стари-
те) са сирачета на падналите наши българи в тези страни, на бойното поле,
за чест, слава и защита на тогавашна тяхна държава; другите (по-младите)
са синове на преселци българи из други градове на България, а оженени за
тукашни българки, кои нито едно слово българско знаят. За това, че са на-
вярно чисти българи, нека ви служи за свидетелство любовта им към бъл-
гарския език. В продължение на шест месеци, откакто се е отворило във Ва-
рна българско училище, има да са дошли до 50 момчета-гагаузчета, а около
30 момчета българи, а както едните, тъй и другите нито словце по български
не знаят.
Действително, че ся намират много, даже и повечето гагаузи и гърци да са
противят на това и да казват, че са елини, но това не е за чудо; защото хиляди
примери имахме, па и до сега имаме, пред очите си за такива стари, заразени
хора и то где? В Търново и Сливен – самий център на България, и где още
отдавна народа ся е пробудил, а тука сега захваща. На, как ми приказва един
от чистите гагаузи за себе си:
„Ние сме слушали от наши стари люде да ни приказват, че сме били бъл-
гари; а причината, по която говориме по турски и слушаме по гръцки, е тази:
че когато турците покорили българите и завладели България, зели да правят
много зулум по тези страни, т.е. били, грабили и дори убивали сякиго друго-
верца, а особито, който не e знаел да говори по турски. В тези лоши години,
при такива притеснения, грабежи и убийства, секи един бил принужден да
говори по турски, та да може с това да ся избави от тирански и варварски
мъчения! И тъй остало обичай и до сега да ся говори по турски”. А испосле,
179
 II.  Изследвания

кога си съзидали изново ступаните божествени храмове, кои били разру- Другата част от нашите сънародници гагаузите, които живеят в Бесара-
шени от агаряни, зели да им пращат орум папаз, (гръцки духовници – бел. бия (основно в Молдова и Украйна) са обект на антибългарски усилия на
автора) как видите, че и досега тъй отива. А от где са ся нарекли гагаузи не кръгове в Молдова и Турция. Хвърлят се огромни средства в областта на
знам още. А и те сами не знаят. Казват някои, че са ги нарекли така русите, икономиката, образованието, културата, средствата за масова информация,
когато дохождали в 1828 год. Като ги питали: какви сте ви? – гърци, казвали за да бъдат въвлечени тези българи в сферата на турските интереси, да бъде
им те. Някои от русите им заприказвали по гръцки, а те като не знаели – пре- доказано, че те са „турци”. И отново, както по времето на Георги Раковски,
мъчали си; русите ги запитали пак какви сте ви? – българи, рекли им тогава; се привличат да учат в Турция много млади гагаузи, като по този начин да
ами защо не приказвате по български? – защото не знаем. Тогава им рекли се създаде една туркофилска интелигентска прослойка, която да откъсне ос-
русите: вие сте какаузи или какаруси, че испосле се изменило на гагаузи, та новната маса гагаузи от българския им произход и единението с останалите
и до сега… българи.
Вярно е само това, че на мнозина почти от тях паднала в сърцето българ- Затова думите на Георги Раковски: „Тия са наши братя… И ние не трябва
ската електрична искра, коя ги сближава по малко с братята им – българи и да ги презираме… и да ги привлечем в общое наше българско общество”31 –
коя искра ще може твърде скоро да ги сближи и разпали, стига само да има това е мъдростта на първия български държавник и дипломат, послание как
родолюбци българи, че да пожертват по малко пари, та да се отвори тука по- трябва да се защитават българските национални интереси и единството на
рядъчно училище и да ся съгради народна българска черкова”28. българската нация.
Да обобщим позицията на Георги Раковски по гагаузкия въпрос, оформе-
на категорично около 1860−1861 г. Тази позиция се формира на базата това, че БЕЛЕЖКИ
в „…пътешествие си в Бесарабия имахме случай да познайме от близо гагау- 1 
Дунавски лебед. Белград, 1860-1861. Фототипно издание. С., 1967, бр. 4 от 6 ок-
зи…Тия гагаузи говорят турски език смесен с много български речи. Домаш- томври 1860.
ни им обряди, обичаи, празници и тържества са същи с наши старобългар-
2 
Трайков В. Раковски и балканските народи. София, 1971, с. 453.
ски. Игроводи и песни са им чисти български. Много пъти ни се случи да се
3 
Черновежд П. Няколко записки от сегашния век. // Сборник народни умотворе-
намерим на седенки и сватби им и с голямо си удивление ги слушахме да пеят ния. С., 1891, том IV, с. 380
4 
Пак там, с. 382
български стари песни, без да знаят да говорят български!”29. 5 
Скальковский А. Болгарские колонии в Бессарабии и Новороссийском крае.
И Георги Раковски обобщава своята позиция, която той и всички българи Санкт- Петербург, 1848. 170 с.
трябва да имат към своите сънародници гагаузите: „Тия са наши братя бъл- 6 
Дрон И., Курогло С. Современная гагаузкая топонимия и антропология. Киши-
гари, живи поменати остатки го доказват. И ние не трябва да ги презираме нев, 1989, с. 13.
и да се страним от тях, но трябва да им докажем, че са наши братя, и да ги 7 
Милетич Л. Старото българско население в Североизточна България. София,
привлечем в общото наше българско общество. Тям ще бъде твърде лесно да 1902, с. 15-16.
научат пак матерни си език, кога още женский най-паче пол пеят български 8 
Пак там, с.17
чисти песни, лазаруват (ладуват), както и наши българки. Ние сме написали
9 
Титоров Й. Българите в Бесарабия. София, 1905, с. 179.
и няколко си старобългарски песни, слушани от тях”30.
10 
Нейков Б. Фракийско предание. Сбирки от народния живот. София, 1975, с. 7.
Тези думи на Георги Раковски са актуални за времето, когато са написа-
11 
Чакир Д. Биографический очерк рода и фамилии Чакир. Кишинев, 1899, с. 7.
12 
Иванов И. Сборник статии. Кишинев, 1906, с. 25-26.
ни, но още повече са актуални в наши дни. Те са един завет към българските 13 
Младенов С. Печенези и узи-кумани в българската история. София, 1931, с. 134.
държавници и обществени дейци по отношение на нашите български съна- 14 
Милетич Л. Старото ... с. 17.
родници гагаузите. Както отбелязахме, тези, които живеят на територията 15 
Иванов И. Сборник... с. 26.
на България след Освобождението от турско иго от 1878  г., се интегрираха 16 
Маринов В. Произход и историческа съдба на българското население в Лудого-
напълно в българското общество. Може ли някой днес да приеме „гагаузина” рието. XIV-XIX в. София, 1988, с. 50
Антон Страшимиров освен като български писател, класик на българската 17 
Шкорпил К. Паметниците на Одесос – Варна // Годишен отчет на Варненската
литература? Или можем да си представим неговия брат проф. Димитър Стра- мъжка гимназия за 1897 – 1898 г. Варна, 1897, с. 11.
шимиров като „гагаузин” с не българско национално съзнание, а той е виден
18 
Цонев Б. История на българския език. Обща част. София, 1919, том I, с. 9.
български историк.
19 
Младенов С. Печенези..., с. 134.

180 181
 20 
Чолов П. Българите гагаузи. Историческа съдба и съвременни проблеми. // Во-
енно-исторически сборник, София, 1993, кн. 2, с. 36.
21 
Дунавски лебед..., бр. 13 от 25 март 1861.
22 
Архив на Г. С. Раковски. Писма до Раковски 1861. София, 1966, том III, с. 35.
23 
Архив на Г. С. Раковски. Писма до Раковски. 1841 – 1860. София, 1957, том II,
с. 218.
24 
Пак там, с.241 ХРИСТО БОТЕВ
25 
Дунавски лебед..., бр. 4 от 6 октомври 1860.
26 
Раковски Г. Съчинения. София, 1983, том I, с. 324. И БЪЛГАРИТЕ В БЕСАРАБИЯ
Дунавски лебед..., бр. 4 от 6 октомври 1860.
(към въпроса за българското
27 

28 
Дунавски лебед..., бр. 41 от 11 юни 1861.
29 
Дунавски лебед..., бр. 4 от 6 октомври 1860. етническо пространство)
30 
Пак там.
31 
Пак там.
Райна МАНДЖУКОВА, докторант,
Софийски университет „Св. Климент Охридски”, (София)

Christo Botev and the Bulgarians in Bessarabia (Concerning the question about
the Bulgarian ethnic space). When speaking about Botev and the Bulgarians in
Bessarabia most of the present Bulgarians remember only his study in Odessa and
his employment for few months as a teacher in the village Zadunaevka (Odessa
region, Ukraine). Actually he has spent almost all life as a Bulgarian abroad – a
term not existing at that time. Although the borders so called Bulgarian ethnic
space was something real, including Southern regions of Russian Empire, part of
Romania, Kiprianov’s monastery in north of Kishineu and Tsarigrad. Generally,
Botev lived in Romania and in the geographic region Bessarabia, split at that time
between Romania and Russian Empire. In his time Bucharest, Braila, Bolgrad,
etc. were included in a common ethnic space. This space was Bulgarian although
situated in other, even not quite friendly country. In such a case the distance is
simply not important. The Botev’s works undoubtedly prove this.

„Ч итателите… твърде добре знаят какви мъки и теглила са принудили

нашите бащи и деди да да оставят своята свещена и богата земя Бъл-
гария и да се преселят в голите и пустинните бесарабски равнини; …с какви
мъки и стадания е било придружено това преселение и какви нови и скъпи
жертви са погълнали пепелищата на ногайските татари. Повече от 60 години
са били потребни за да може баснословното трудолюбие на българинат да
обработи своята нова земя, да насади лозя и плантации, да изгради частни и
обществени здания, школи и черкови, мостове и магазини…”1.

182 183

По този начин, едва ли не със същите думи, започват почти всички ди-
пломни и курсови работи, доклади и изказвания на българчета от Бесарабия,
които вече две десетилетия имат щастливата възможност да учат в прароди-
ната България. Младежите, които след десетки години държавна политика на
национален нихилизъм сега са тъничката, но яка жилка, свързваща майката
и дъщерята – България и Бесарабия. И, независимо за какво говорят, с тези
думи те бързат да кажат: „Ние сме същите, кръв от кръвта ви… Ние сме бъл-
гари, ние сме едно…”. И не подозират, че всъщност цитират Христо Ботев,
написал тези думи в далечната 1874 година, когато е едва на 27 години.
Говорили се за Ботев и българите в Бесарабия, повечето днешни българи се
сещат единствено за обучението му в Одеса и няколкото месеца (а според ня-
кои изследователи дори по-малко) даскалуване на бъдещия поет, публицист и
революционер в с. Задунаевка (дн. Арцизски район, Одеска област, Украйна)2.
Но ако си припомним биографията на Христо Ботев, ще стигнем до извода,
че той е прекарал почти целия си съзнателен живот именно като българин в
чужбина – понятие, което по онова време на практика не е съществувало. Да,
имало е граници, но разбирането за българско етническо пространство е било
нещо реално съществуващо, почти осезаемо. Това пространство включвало
южните области на Руската империя и тези на Румъния, българския Кипри-
яновски манастир на север от Кишинев и Цариград. Именно по тези и други
места водела поета неспокойната му душа. Но така или иначе, животът му
преминава най-вече в държавата Румъния и географската област Бесарабия,
тогава вече разкъсана на две между Румъния и Русия. И през всичките тези
години Ботев винаги бил в тесни контакти с местното българско население.
Чест прави на българската историография, че, описвайки събитията от този
период, никъде не използва израза „бесарабски българи” или „румънски бъл-
гари” – това просто са българи в Бесарабия, във Влашко… Същите като тези
в Цариград, Пловдив и т.н. Това е твърде съществена разлика, която доста
изчерпателно характеризира същността на отношенията между българите в
„поробеното Отечество” и извън него.
Първите контакти на Христо Ботев с българите в Бесарабия, като изклю-
чим епизодичните срещи при престоя му в Одеса с различни българи, вклю-
чително и от преселническите вълни на север, безспорно се отнасят към пе-
риода на работа като учител в Задунаевка. Не мога да не отбележа, че това
става по изрична молба на младия Ботев, когото „мисълта да стане учител в
българско село в Бесарабия занимава веднага след напускане на гимназията”
(Г.Смилов)2. В Задунаевка поетът пристига от с. Комрат, административния
център на бесарабската българска колония след Парижкия мирен договор от
1856 г., когато по-голямата част от Бесарабия с дотогавашния й център Болград
„се хариза на молдованите”3. За съжаление, престоят на Ботев в Комрат (днес
също административен център – на гагаузската автономия „Гагауз Ери” в със-
184
II.  Изследвания
тава на Молдова), контактите му с българите там не са отразени нито в някой
от спомените на неговите съвременници, нито от биографите му. Сигурно е
обаче, че по това време Комрат е напълно български град, с българско учили-
ще и българска църква към него, но колко време оставал Ботев там, преди да
започне работа в Задунаевка, не е ясно. Впрочем, и това, което знаем за живо-
та му в българското село (освен, че бил учител) също не е много. В спомените
се набляга на „физическата сила” и „жизнерадостния дух” на младия учител,
за „неговата хубост и мъжественост”5. А стремежът му да се доближи до селя-
ните, да живее като тях обикновено се свързва със зараждащото се у него се
под влиянието на Чернишевски революционно чувство. Очевидно е, че всич-
ко това са по-късни, при това идеологически оцветени тълкувания. Най-ло-
гичното обяснение е много просто – след трите години в Одеса, където, както
е известно, не е бил много щастлив, Ботев най-после се озовал в нормална
българска среда, почти като у дома. Тази среда не била много по-различна от
познатата му в родния Калофер, говорел се почти същият източен диалект,
празнували същите празници, пеели почти същите песни за съвсем същите
„стари войводи” и хайдути...
И, както виждаме, това чувство не напуска Ботева и през последвалите
години на бунтовнически скиталчества, прави го съпричастен към най-бо-
лезнените проблеми на тези българи, намира израз в творчеството му. Всъщ-
ност, една огромна част от публицистичното наследство на Ботев е или посве-
тена, или писана в Болград и Измаил – двата основни центъра на българската
колония в Бесарабия. Нещо повече, каквото и да пише за българите в Бесара-
бия – фейлетон, дописка, или писмо – авторът не само демонстрира детайлно
познаване на проблема. И сега, повече от век по-късно, усещаме съпричаст-
ността, болката, но не на страничния наблюдател, а на един от страдащите.
Дори за момент забравяме, че по времето, когато са писани, България все още
се гъне под ярема на турското робство. Заплахата от насилствената румънска
асимилация на българите в румънска Бесарабия6, проблемите, свързани с със
закона, отнемащ на останалите в Румъния българи привилегиите, които има-
ли в пределите на Руската империя8, продажността и родоотстъпничеството
на българските депутати в румънската „камара” и неспособността на „знаме-
нитата Болградска гимназия, връз която полагаха такива големи надежди и
тукашните и отсрещните наши братя” да оправдае тези надежди7, невъзмож-
ността и нежеланието на българите в Бесарабия да се борят и да защитават
„своите жизнени интереси” подобно на „другите народи”9 – тези проблеми са
представени от големия патриот в такава светлина, че всичко останало ни се
струва дребно и несъществено.
Показателна в това отношение е цитираната вече дописка „Положението на
Българите в Бесарабия”. Прави впечатление, че навсякъде публицистът говори
от първо лице: „…когато дойдоха у нас молдовските власти, нашето положе-
185

ние прие съвсем друг колорит”, „сичките свои привелегии ние трябваше да от-
купуваме с големи откупи…”, „с отнимането земите ни от нас се отнима пра-
вото да се наричаме българи”, „в късо едно време ще да изгубиме и оная сянка
от своята народност, която сме въздигнали с неимоверни трудове и усилия, и
която отдавна вече дразни апетитат на румънските патриоти”10. Не бих искала
да звучи пресилено, но като бесарабска българка не мога да не се чувствам
горда от това, че нещата, за които съм говорила и писала самата аз, за които
съм разказвала на приятели и познати, всъщност преди повече от 100 години
вече са казани, при това от една от най-авторитетните личности в българската
възрожденска история. И казани от първо лице, а това е много важно, защото
Ботевото „ние” включва и прабаба ми, живяла тогава в споменатото от него
село Кайраклия (“Болградска химна” 19-23 февр.1874 г.)11, и мен самата.
Специално внимание бих искала да обърна на още едно публицистично
произведение на Ботев. Става дума за една дописка от типа на съвременни-
те „нашият кореспондент от … съобщава…” от в. „Знаме”, бр.13 от 14 април
1874 г. Започвайки със „Жалостни слухове достигат до нас из руска Бесара-
бия…”12, тя прави впечатление преди всичко с това, че като че ли за пръв път
се „посяга” върху мита за „обетованата земя”. „И там, както и на сяко друго
място, българинът е биен, обезчестен, излъган, съсипан и наказан по зако-
нат на варварския деспотизм!”13 – констатира родолюбецът Ботев. Русия, „тая
мнима защитница на славянството” бива открито обвинявана, че „употребя-
ва още по-радикални средства за да изтрие от лицето на земята българските
колонии”14. Отново ще си позволя „лирично” (по-скоро „лично”) отклонение,
но за нашето поколение, възпитавано в духа на „вечната благодарност, неиз-
платимия дълг” към покровителката Русия, Ботевите думи звучат като откро-
вение! И все пак не е това основното, което заслужава внимание в тази кратка
дописка. Изключително важно според мен е обстоятелството, че тя, заедно с
„Из Пловдив ни пишат…”, „Из Търново ни съобщават…”, Из Цариград ни яв-
ляват…” и много други, е публикувана в рубриката „Известия из България”.
Подчертавам: годината е 1874, вестникът е „Знаме”, рубриката „Известия из
България”, и дописката е „…из руска Бесарабия”. Не мисля, че са необходими
допълнителни коментари…
При един по-внимателен, целенасочен прочит на Ботевата биография прави
впечатление следното, на пръв поглед незначително наблюдение. Доста стра-
ници са изписани за живота му в Одеса, преподаването му на български език
в Задунаевка и Измаил, и никъде не се споменава Ботев да е живял в Болград.
Същевременно в творбите му, а конкретно във фейлетоните, болградчани са
описани толкова живописно, с такива битови подробности, с толкова точни
народо-психологически попадения, че не е възможно да не е живял, и то много
време, сред тези българи. Според мен, само от много близък контакт с хората
могат да се родят истини, макар поднесени в иронична форма, но до болка
186
II.  Изследвания
актуални днес, повече от век след Ботевото време. Така в Писмо IV от фейле-
тона „Послание от небето” четем: „Пандурски… посея такъв раздор между ру-
мънското министерство и доходите на централната школа, щото днес на бол-
градчани, които едно време са отнели Бесарабия от вълците и жабите, – се зап-
рещава даже и да блеят на своя варварски език…”15 или „…защото болградски-
те волове не знаят нито да бодат нито да ритат… а, ако не пожелаят да оставят
пепелищата си, то да им се дозволи да говорят български само в кръчмите”16.
Не говорим ли за всеобщо овчедушие и погубващото ни покорство през всич-
ките тези годи и до днес! А какво да кажем за това: „В нашия град съществуват
голямо множество …майки, които не дозволяват на децата си нито да мислят
български!”17 или „…вие видите твърде ясно, че на нашата българщина ще да
изпеят вечная памет нашите собствени майки”18. Какво да кажем, когато днес
в „украинска” Бесарабия – защото и днес Бесарабия пак е разкъсана, този път
между Украйна и Молдова – чуваме доста „български майки” да казват: „Че за
какво му е да учи български, той няма да следва в България”…
Но несъмнено най-много е „патило” от острото перо на Ботев прослову-
тото „централно училище” – Болградската гимназия! „…Дали тие мои благи
намерения нещат да станат такава също мъртва буква, както… на централна-
та школа в Болград”, „…да погълне доходите на централната школа, защото
румънският министър на просвещението се е научил, че почти сичките про-
фесори в тая школа са руски пропагандисти”19, „Ако не успее дружеството, то
ти можеш да дойдеш в Болград и да станеш професор…”20. „Третьото червено
яйце ще дадеме на болградчани, за да го окачат пред вратата на новата цен-
трална школа… да не урочасат профсорите им, които са тие довели в градът
си с толкова мъка и старание…”, „Боже мой, докога ще да бъдеме говеда,… ще
да ставаме за смях на хората и докога ще да правиме душманлък на децата
си!”21 и много други. А ненадмината от тази гледна точка е небезизвестната
„Болградска химна”22. От нея, обаче, не мога нищо да цитирам, защото ще се
наложи да я изрецитирам цялата… Наистина, ако си наясно с днешните „не-
воли” на това, все пак много важно българско училище, разбираш, че ирони-
ята, сатирата на Ботев, не са просто актуални – имаш чувството, че са писани
„тук и сега”. Затова боли още повече.
Още едно безспорно доказателство на тесните контакти между Ботев и
българите в Болград, доказателство както за неговото отношение към тях,
така и за тяхното самоопределение като българи в глобалния смисъл на по-
нятието, като деца на една, все още поробена майка, е и фактът на участието
на българи от Бесарабия в революционно-освободителното движение. Запа-
зени са протоколи от заседанията на Българския революционен централен
комитет (БРЦК) и на „Народното събрание”, няколко писма, разписки, както
и записи в джобното тефтерче на Ботев, в които фигурират имена на българи
от Болград, Измаил, Тараклия, Кубей и от други места в Бесарабия. (Писмо
187
 II.  Изследвания

до Панайот Хитов, Протокол на засед. на БРЦК от 20, 21 авг. 1874 г., Прото- БЕЛЕЖКИ

кол на „Народното събрание”от 12 авг. 1875 г., Дневник, 13 авг. 1875 г.)23. Но 1 
Ботев Хр. Положението на Българите в Бесарабия // Христо Ботев. Събрани съ-
тази тема е отразена широко от биографите на Ботев. Най-малкото – името на чинения. Том II. София,1976, с. 176.
Олимпий Панов, българин от с. Тараклия (днес административен център на 2 
Бурмов Ал. Христо Ботев през погледа на съвременниците си. София, 1945,
българския район в Молдова), мисля, е известно дори на учениците. с. 1-9.
А отговорът на въпроса, живял ли е Ботев в Болград в този период – при
3 
Пак там.
толкова доказателства за необичайната му духовна близост с българите в Бе-
4 
Ботев Хр. Положението на Българите.., с. 175-178.
5 
Бурмов Ал. Цит.съч.
сарабия  – се крие в различното разбиране на понятията разстояние, прос- 6 
Ботев Хр. Раздорите между балканските народи // Христо Ботев. Събрани съчи-
транство в най-прекия им, географски смисъл от нас и съвременниците на нения. Том II. София, 1976, с. 94-96
Ботев. Днес, при това, че се свързваме с която и да е точка по света с помощта 7 
Ботев Хр. Положението на Българите..., с. 175-178.
на телефон и интернет и използваме самолети, растоянието от около 300 ки- 8 
Ботев Хр. Правата на българите в Бесарабия и българската гимназия в Болград //
лометра от Букурещ до Болград (а от Браила – много по-малко!) ни се струва Христо Ботев. Събрани съчинения. Том II. София,1976, с. 251-253.
чудовищно. Докато баба ми не веднъж е споменавала, „че с волски каруци 9 
Ботев Хр. Който защитава общи интереси, поема свещени обязаности // Христо
са ходили в Букурещ на пазар”. Ако погледнем онова, което още по-рано е Ботев. Събрани съчинения. Том II. София,1976, с. 251-253.
писал Балчо Нейков24, то нещата става още по-ясни – пространството между
10 
Ботев Хр. Положението на Българите..., с. 178.
Странджа и Бесарабия за него е общо пространство, и то преди всичко бъл-
11 
Ботев Хр. Болградска химна // Христо Ботев. Събрани съчинения. Том I.
гарско пространство! Тези градове просто са били в една обща етнокултур- София,1976, с. 221.
12 
Ботев Хр. Известия из България // Христо Ботев. Събрани съчинения. Том III.
на пространствена система. И това пространство е било българско, въпреки,
София,1976, с. 38.
че административно се е намирало в друга, при това не съвсем приятелска 13 
Пак там.
държава. А в този случай километрите, които всъщност съвсем не са много, 14 
Пак там.
просто не са от значение. 15 
Ботев Хр. Послание от небето // Христо Ботев. Събрани съчинения. Том I.
През последните вече повече от двадесет години българите от Украйна, София,1976, с. 112.
Молдова и други страни, образували се след разпадането на бившия СССР 16 
Пак там, с.113.
отново, след петдесетгодишно прекъсване имат възможността не само да 17 
Ботев Хр. Благодарителни адреси // Христо Ботев. Събрани съчинения. Том I.
пътуват до България, да създават културни и икономически контакти със София,1976, с. 305.
сънародниците си от метрополията, но и да се завръщат тук за постоянно25.
18 
Пак там.
Извънредно важно е самите те да имат самочувствието на част не само от ми-
19 
Ботев Хр. Послание от небето..., с.111.
20 
Ботев Хр. Стара планина родила мишка // Христо Ботев. Събрани съчинения.
налото, но и от настоящето на България. Необходимо е това да се осъзнава и
Том I. София,1976, с. 277.
от българите в метрополията. 21 
Ботев Хр. България има и бръснати мустаки, и космополити, и гръцки орато-
Защото българите от Бесарабия, т.е. няколкото поколения преди мен, из- ри // Христо Ботев. Събрани съчинения. Том I. София,1976, с. 282, 283.
живяха през този век, векът след Ботев, много страдания, преживяха ужаса 22 
Ботев Хр. Болградска химна..., с. 221-225.
на съветизацията, румънизацията, двете световни войни, големия глад през 23 
Ботев Хр. Разписки, протоколи и други документи // Христо Ботев. Събрани
1946–1947 г., както и една още по-страшна беда – забравата от страна на офи- съчинения. Том III. София,1976, с. 243-271.
циална България! Но наред с официалната винаги е имало, има и ще има и 24 
Нейков Б. Фракийско предания. Сбирки от народния живот. София, 1985.
една друга България – „държавата на духа”. Тази България на духа, която я
25
Павлов Пл., Янев Й. Световната България. София, 2000.
има във всеки един от нас, където и да живее  – в самата България, в Беса-
рабия, Румъния, Австрия, Америка, Австралия – тя най-много от всичко ни
прави българи, хора с идентичност, хора, които имат не само лично и фамил-
но име, но и името на един древен и неунищожим народ. Защото само такъв
може да бъде народът, който дори и след пет века черна робия е могъл да роди
титани като Христо Ботев.

188 189

ПРОБЛЕМА МАССОВОГО ПЕРЕСЕЛЕНИЯ
БОЛГАР В ТАВРИЧЕСКУЮ ГУБЕРНИЮ
­­­1861–1863 ГОДОВ В ИСТОРИОГРАФИИ
Сергей ПАЧЕВ, доцент, кандидат исторических наук,
Запорожский национальный университет (Запорожье)
The article analyzes the viewpoints of Ukrainian, Russian, Moldovan and Bulgar-
ian scientists about the mass migration of Bulgarians to the Tauride Province in
1861-1863. The author believes that the views on this issue has evolved over 150
years. Contemporary historiography characterized comprehensive review of the
migration of Bulgarians.
А ктуальность темы обусловлена 150-летним юбилеем этого события, а
также необходимостью историографической рефлексии с целью созда-
ния основы для дальнейших исследований. Проблема частично отражена в
работах В. В. Михеевой1, В. В. Туркова2, Е.В. Беловой3, Ст. Дойнова4 и автора
данной статьи5. Целью статьи является обобщение историографии проблемы
массового переселения болгар в Таврическую губернию в 1861–1863 гг.
В развитии проблемной историографии переселения болгар в Приазовье
первый период выделяем с 60-х годов XIX в. до первой мировой войны. Пуб-
ликации о переселении болгар в Таврическую губернию появились уже в на-
чале 60-х годов XIX в. Они являются, прежде всего, историческим источни-
ком, однако наличие оценок и анализа делает некоторые из них одновремен-
но и историографическим фактом.
С ноября 1860 г. Г.С. Раковский в газете «Дунавский лебед» публиковал ма-
териалы о конфликте болгар-колонистов из отторгнутого от России участка
Бессарабии с новым правительством6. Позже Г.С. Раковский откликнулся и
на переселение «видинцев», положив начало негативной оценке переселенче-
ской политики русского правительства7.
190
II.  Изследвания
Важное место занимают статьи в «Журнале Министерства государствен-
ных имуществ», подготовленные на основе отчетов П.М.  Стремоухова8  и
А.Ф. Гюне9, руководивших переселением. Авторы отчетов не только излагают
факты, но также анализируют причины переселения. Руководитель Бессараб-
ского болгарского попечительства И.С.  Иванов описал историю конфликта
колонистов с властями Объединенного княжества10, но причины переселе-
ния, его ход и результаты изложил кратко. Автор занял резко негативную
позицию в оценке действий властей.
В дальнейшем в Российской империи тема переселения болгар в Приазо-
вье актуализировалась в рамках изучения иностранной колонизации, реги-
оналистики, этнографических, славистических и других исследований. Бол-
гарскими исследователями большое внимание было уделено обстоятельствам
переселения, а также событиям, которые к нему привели.
В обобщающем труде по истории иностранной колонизации в Российской
империи переселение болгар в Приазовье затронул А. Клаус11. В таврической
регионалистике тема была затронута в очерках об истории заселения края,
о развитии крестьянского хозяйства, об отдельных населенных пунктах и
пр. При этом, как правило, указывался лишь факт переселения без описания
подробностей. В то же время были уточнены некоторые детали, связанные с
этнической принадлежностью переселенцев из Бессарабии, названиями сёл,
откуда они прибыли. Это относится к работам М. Родионова12, епископа Гер-
могена13, земских статистиков К. Вернера и С. Харизоменова14, исследователя
крестьянского хозяйства В. Постникова15.
В начале ХХ века история переселения болгар попала в поле зрения уни-
верситетской славистики. М.Г.  Попруженко ограничился археографической
публикацией документов16. Н.С. Державин, позиционируя свой труд как эт-
нографическое и лингвистическое17 исследование, тем не менее, сделал вклад
в прояснение вопроса об общем количестве болгарских сёл Приазовья.
Переселение болгар в Таврическую губернию нашло более полное отра-
жение в трудах болгарских авторов. Д.  Маринов в работе о политической
истории Западной Болгарии посвятил один раздел переселению «видинцев»
как заметной странице истории края18. Названные автором причины пересе-
ления, с небольшими дополнениями, актуальны и сегодня. Заслугой Д. Ма-
ринова является также опыт составления списка сёл переселенцев, хотя и
неполного. Автором много внимания уделено изучению подготовки пересе-
ления, но его ход описан предельно кратко. Нуждаются в уточнении также
приведенные Д. Мариновым данные о количестве переселенцев.
Переселение бессарабских колонистов в Приазовье было затронуто Й. Тито-
ровым в труде об истории болгар Бессарабии19. Автор подробно описал положе-
ние болгарских колоний в Молдавском княжестве накануне переселения. К со-
жалению, подобной полноты лишено описание хода и результатов переселения.
191

Важным вкладом в изучении темы стал исторический очерк М. Грекова о
переселении болгар из Бессарабии в Приазовье. Этот труд увидел свет лишь в
1990 г.20, а до этого был достоянием специалистов в виде рукописи, хранящей-
ся в архивном фонде М. Грекова21. Не претендуя на роль ученого-историка,
М. Греков создал труд, который выходит за рамки мемуаров. Не ограничива-
ясь личными воспоминаниями (автор был участником событий), он исполь-
зовал ряд письменных и устных источников. Об исследовательском характе-
ре работы свидетельствует анализ и обобщение фактов, попытки выявления
причинно-следственных связей, оценка личностей и событий. Несмотря на
относительную узость источниковой базы (автор не имел доступа к широ-
кому массиву архивных документов), труд М. Грекова долгие годы оставался
наиболее подробным исследованием истории переселения болгар из Бессара-
бии в Приазовье, хотя и недоступным широкой публике.
Второй период историографии темы (1920-40-е гг.) оказался менее резу-
льтативным. В СССР это было вызвано общим упадком славистики. В Болга-
рии, несмотря на стабильный интерес к теме, работа исследователей услож-
нялась недоступностью источников, хранившихся в СССР.
Из работ, вышедших в СССР в этот период, можно назвать статью Д. Ди-
митрова22. Автор кратко осветил события, предшествующие переселению, а
также его ход и результаты. В отличие от представителей дореволюционной
историографии, Д.  Димитров отказался от однозначно положительной ха-
рактеристики переселенческой политики России. Это было в духе советской
исторической науки того времени, для которой была характерна негативная
оценка деятельности царского правительства.
В Болгарии изучение переселения 1861–1863 гг. в рамках истории болгар
Бессарабии было продолжено В.  Дяковичем23. Кроме того, появилась серия
работ о положении болгар Приазовья, в которых была затронута и пересе-
ленческая тема. Это работы Д. Биберова24, П. Атанасова25, А. Бурмова26, М. Ха-
джийского27. Они носят преимущественно популярный характер, их источни-
ковая база ограничена доступными тогда в Болгарии трудами И.С. Иванова,
Н.С. Державина, Й. Титорова и др. Иногда авторы некритически воспроизво-
дят недостоверную информацию. Но, несмотря на недостатки, эти публика-
ции имели важное значение, поддерживая общественный интерес к болгарам
Приазовья.
В 20-е годы в рамках болгарской исторической регионалистики Д.Н. По-
пов продолжил изучение переселения «видинцев» в работе об истории Лом-
ского края 28.
Следующий период в развитии историографии темы приходится на 1950–
80-е гг. Основной вклад в эти годы сделан болгарскими историками, полу-
чившими доступ к советским архивам. В СССР переселение 1861–1863 гг.
рассматривалось фрагментарно – в краеведении и при изучении украинско-
192
II.  Изследвания
болгарских связей. Основательно были изучены лишь миграции болгар пер-
вой половины ХІХ в. (историками Молдавской ССР)29.
В Запорожье и в районах локализации болгарских сёл в послевоенные де-
сятилетия были продолжены традиции таврической регионалистики в изу-
чении миграции болгар как части процесса заселения Приазовья. Эти работы
носили преимущественно популяризаторский характер. Работа краеведов
активизировалась в 60-70-е годы в ходе реализации проекта «Історія міст і
сіл УРСР»30.
Среди краеведов следует выделить В.Г. Фоменко, который написал статью
к 100-летию переселения болгар. Она опубликована в урезанном газетном ва-
рианте31, полная рукопись не опубликована и хранится в фондах Запорожской
областной библиотеки32. В.Г. Фоменко описал переселение «бессарабских» и
«видинских» болгар, составил исторические справки о лицах, причастных к
организации переселения, об обстоятельствах образования отдельных сёл и о
происхождении топонимов. Вызывает возражение указанное автором коли-
чество болгарских сёл (50) и предложенная им версия о насильственном пе-
реселении «видинцев» турецкими властями. В целом же работа В.Г. Фоменко
сыграла важную роль в актуализации темы в запорожской регионалистике.
В 60–80-е годы советские и болгарские историки были вовлечены в разра-
ботку совместного проекта по изучению русско-болгарских и украинско-бол-
гарских исторических и культурных связей. Как один из аспектов рассматри-
валась история болгарского населения на территории УССР и МССР. В этом
контексте вопрос о переселении болгар из Бессарабии в Приазовье затронул
П.С. Сохань33.
Тему иммиграции болгар в Российскую империю в 50-60-х гг. XIX в. акту-
ализировал Ф.И. Степанов34. Основные этапы переселения болгар исследовал
С.Б. Бернштейн35. О переселении 1861–1862 гг. упоминает М.Г. Станчев в кни-
ге «Из история на българските преселници в Русия»36.
Достижения болгарских исследователей в послевоенные десятилетия
выглядят более весомыми. Переселение «видинцев» исследовал С.А. Дамянов
в работе по истории Ломского края37. Он углубил понимание причин пересе-
ления, представил список сёл Ломского края, жители которых переселялись в
Таврическую губернию. В то же время хронология переселения (начало – лето
1860 г., возвращение – с осени 1861 г.), предложенная автором, не была приня-
та большинством исследователей.
О переселении «видинцев» неоднократно упоминают биографы Г.С.  Ра-
ковского, поскольку позиция по данному вопросу стала важным моментом
его политической биографии. Статья Й.  Митева специально посвящена от-
ношению Г.С. Раковского к переселению болгар38. Автор попытался разреши-
ть одно из противоречий болгарской «социалистической» историографии:
снять противопоставление авторитета Г. С. Раковского и авторитета России.
193

Несомненный вклад в изучение переселения 1861–1863 гг. сделала Е. Хаджи­
николова, исследовавшая историю болгарского населения юга Российской
империи в период 1856-1877 гг.39 Благодаря использованию документов сове-
тских архивов она преодолела традиционную «ограниченность» болгарских
авторов в описании хода переселения на территории Таврии. Е. Хаджинико-
лова считает некорректным понимание причин переселения «видинцев» то-
лько как результата политики России, показав наличие стихийного переселе-
ния их в Сербию ещё до начала массовой миграции в Таврическую губернию.
К сожалению, имевшихся источников оказалось недостаточно, чтобы вос-
полнить все выявленные Е.  Хаджиниколовой «белые пятна», но указанные
ею ориентиры повлияли на дальнейшие исследования.
Тема переселения «видинцев» нашла отражение в статье И. Тодева40, ко-
торый рассматривает его как задуманную и осуществленную русским прави-
тельством акцию с целью сохранить влияние на болгарских землях, затормо-
зить церковное движение, противодействовать униатству, предупредить не-
желательное на тот момент народное восстание и получить дополнительные
аргументы для давления на Турцию.
Изменение общей парадигмы исторической науки в СССР и Болгарии в
условиях смены политических режимов на рубеже 1980-90-х гг. положило
начало современному периоду проблемной историографии темы. Как в Бол-
гарии, так и в Украине и Молдове повысился интерес к изучению истории
болгарских переселенцев. Увеличился круг исследователей, значительно рас-
ширилась источниковая база за счёт введения в обращение больших масси-
вов архивных документов.
Важным шагом в изучении вопроса стали работы Ст. Дойнова. В 1992 г.
он опубликовал статью, посвященную переселению «видинцев»41. На осно-
ве солидной источниковой базы Ст.  Дойнову впервые удалось восстанови-
ть целостную картину этого переселения. Тема была продолжена автором в
диссертации и монографии об истории болгарских переселенцев в Украине и
Молдове (1751–1878 гг.), куда вошел также материал о переселении колонис-
тов из Бессарабии.
Краткий очерк о переселении содержит монография В.В. Калоянова, пос-
вященная болгарам Таврии42, созданная на основе диссертации автора.
В конце ХХ – начале ХХІ в. в Молдове продолжены традиции изучения
болгарской диаспоры. В статье о переселении болгар из Бессарабии в При-
азовье43 И. Ф. Грек воссоздал целостную картину события. Названо соот-
ветствие большинства колоний в Приазовье с бессарабскими колониями,
откуда вышли переселенцы, предпринята попытка определить этимологию
топонимов.
И.Ф.  Грек и Н.Н.  Червенков создали единственной пока обобщающий
труд по истории болгарской диаспоры Украины и Молдовы с момента её
194
II.  Изследвания
возникновения до начала 1990-х гг.44. Один из разделов книги посвящен
обзору процесса миграции болгар, в том числе переселения 1861–1863  гг.
Позже накопленный опыт в изучении болгарской диаспоры молдавские
учёные оформили в единственном пока специализированном библиогра-
фическом указателе45.
Расширение источниковой базы благодаря обработке массивов центра-
льных и местных архивов позволили украинским, а затем и российским уче-
ным выйти на новый уровень в исследовании истории переселения «бесса-
рабских» и «видинских» болгар в Приазовье. Появились статьи В. В. Туркова46,
С. И.  Пачева47, В.И.  Лопатанова48  и Ф.И.  Степанова49, посвященные истории
переселения болгар из Бессарабии в Приазовье. Данный вопрос затронула
В.В. Павленко в обзорной статье о болгарах в Украине50.
Продолжая регионалистское направление в изучении темы, С.И. Пачев в
комплексном исследовании истории болгар Приазовья в дореволюционный
период проанализировал причины, ход и результаты переселения в контексте
возникновения болгарских сёл региона и формирования новой локальной
группы болгар51.
В.В. Турков исследовал переселение болгар в Приазовье с точки зрения
политики российского правительства52. Он впервые подробно проанализи-
ровал мотивы и действия российских властей по переселению болгар из Бес-
сарабии, а также определил активную роль России в урегулировании «бол-
гарского конфликта» в Соединенном княжестве.
К теме переселения болгар обратились также и российские ученые. Е.В. Бе-
лова изучила переселение «бессарабских» и «видинских» болгар в контексте
исследования миграционной политики российского правительства на юге
империи в 1751-1871 гг.53  Е.В.  Белова отрицает неподготовленность прави-
тельства к переселенческой акции, раскрыв огромную организационную ра-
боту чиновников различных ведомств. Деятельность русского консульства
в Видине по переселению болгар рассмотрела М.М.  Фролова54. Полемизи-
руя с И.  Тодевым, она отвергает попытки определить причины массового
переселенческого движения в Северо-Западной Болгарии исключительно в
контексте борьбы против униатства и предлагает искать их в особенностях
социально-экономической и политической обстановки в крае на рубеже 50-
60-х гг. ХІХ в.
Таким образом, на протяжении полутора столетий в историографии нако-
плен значительный опыт в исследовании истории переселения болгар в Тав-
рическую губернию 1861–1863 гг. В последние годы благодаря качественному
расширению источниковой базы удалось выйти на новые рубежи в изучении
темы. В целом накопленный материал позволяет реконструировать процесс
переселения «бессарабских» болгар и «видинцев» в Северное Приазовье в
1861–1863 гг. с достаточной степенью полноты.
195

ПРИМЕЧАНИЯ
1 
Міхеева В. В. Болгари півдня України і Молдови в історико-етнографічній літе-
ратурі кінця XVIII – ХХ ст.: Автореф. Дис… канд. іст.наук: 07.00.06 / Дніпропетров-
ський держ. ун-т. Дніпропетровськ, 1997. 17 с.
2 
Турков  В. В. Политика России по переселению и обустройству бессарабских
болгар на Южноукраинских землях: Дис… канд. ист. наук: 07.00.02; Харьковский гос.
ун-т. Харьков, 1996. 169 с.
3 
Белова Е. В. Миграционная политика на юге Российской империи и переселе-
ние болгар в Новороссийский край и Бессарабию (1751–1871 гг.). Москва: РГОТУПС,
2004. 230 с.
4 
Дойнов Ст. Българите в Украйна и Молдова през възраждането (1751–1878). Со-
фия: Академично издателство «Марин Дринов», 2005. 362 с.
5 
Пачев С. І. Болгарські колонії Північного Приазов'я (1861–1917 рр.): ком-
плексне  дослідження: Дис… канд. іст. наук: 07.00.01; Запорізький держ. ун-т. За-
поріжжя, 1996. 195 с.
6 
Дунавски лебед. Брой 12; Отстъпеная часть Бессарабии молдавскому правител-
ству (1856) или българскии тамо от времени Русий приселеныя // Дунавски лебед.
Брой 16; Болград // Дунавски лебед. Брой 27; Болград. 3 април 1861  г. // Дунавски
лебед. Брой 32.
7 
Жалостны известия за преселяющытыся клетницы Българы в пусту Русию // Ду-
навски лебед. Брой 54.
8 
Переселение славян из Турции и Молдавии в Таврическую губернию в 1861  г.
// Журнал министерства государственных имуществ. СПб, Ч.79. Отд. ІІ, с. 230-254,
314-322.
9 
Заселение Новороссийского  края в 1862  г. // Журнал  министерства государ-
ственных имуществ. СПб, 1863. Ч. 82. Отд. ІІ. с.459-483; Ч. 84. Отд. ІІ, с.210-231.
10 
Иванов И. С. Заметки о переселении болгар из Молдавии в Новороссийский
край. Одесса, 1862. 21 с.
11 
Клаус А. Наши колонии. Опыты и материалы по истории и статистике ино-
странной колонизации в России. Вып.1. СПб.,1869. XII, 455, 102 с.
12 
Родионов М. Статистико-хронологико-историческое описание Таврической
епархии: общий и частный обзор. Симферополь, 1872. 269 с.
13 
Гермоген. Справочная книжка о приходах и храмах Таврической епархии. Сим-
ферополь, 1886. 271 с.; Гермоген. Таврическая епархия. Псков, 1887. 502 с.
14 
Крестьянское хозяйство в Мелитопольском уезде / Сост. К. Вернер и С. Хари-
зоменов. Москва,1887. 355 с.; Памятная книжка Таврической губернии под ред. К. А.
Вернера // Сборник статистических сведений по Таврической губернии. Т. 9. Симфе-
рополь, 1889. 675 с.
15 
Постников В.Е. Южнорусское крестьянское хозяйство. М.,1891, с.13.
16 
Попруженко М.Г. Из материалов по истории славянских колоний в России.
Одесса, 1909, с. 28-34.
17 
Державин Н. С. Болгарские колонии в России // Сборник за народни умотворе-
ния и народопись. Кн.XXIX. София,1914. 260 с.
196
II.  Изследвания
18 
Маринов Д. Политически движения и въстания в Западна България (Видинско,
Ломско, Белоградишко и Берковско. Приносът за българската история) // Сборник за
народни умотворения, наука и книжнина. София,1890. Кн. 2, с. 61-114.
19 
Титоров Й. Българите в Бесарабия. София,1903. 335 с.
20 
Греков М. Приселването на българи от преминалия към Молдавия участък на
Бесарабия в Приазовския край в началото на втората половина на ХІХ век // Греков
М. Как ние освобождавахме България. Т.  І. София: Изд. на Отечественния фронт,
1990, с.201-284.
21 
ЦДА. ф. 250к. оп. 1. ае. 126
22 
Димитров Д. Д. Из Бесарабия в Таврия // Язык и литература. 1930. т. VI, с. 69-94.
23 
Дякович В. Българите в Бесарабия. Кратък исторически очерк с пет приложе-
ния. София, 1930. 118 с.
24 
Биберов Д. Бердянските българи // Отец Паисий. 1930. Бр. 11. с.159-160.
25 
Ат. П. Приазовските Българи // Отец Паисий. 1935. Кн. 3. с.174-176; Атанасов
П. Българи в Приазовието // Просвета. 1941. Год.VII. Кн. IV. с.389-408; Атанасов П.
Българи в Украйна // Просвета. 1941. Год.VI. Кн. 5. с.519-532.
26 
Бурмов Ал. Българите в Приазовието // Отец Паисий. 1936. Кн. 3. с.97-104.
27 
Хаджийский М. Българите в Таврия. София: «Българско дело», 1943. 64 с.
28 
Попов Д. Н. Град Лом и околията му: економическо развитие с кратки географ-
ски и исторични бележки. Лом: Печатница «Зора», 1927. 261 с.
29 
Мещерюк И. И. Первое массовое переселение болгар и гагаузов в Бессарабии в
начале ХІХ века // Известия Молдавского филиала Академии Наук СССР. 1953. № 3-4,
с. 65–97; Мещерюк И. И. Переселение болгар в Южную Бессарабию. 1828–1834 (из
истории развития русско-болгарских дружеских связей). Кишинев: „Картя Молдове-
няскэ”, 1965. 208 с.
30 
Історія міст і сіл Української РСР: Запорізька обл. К.,1970. 765 с.; История горо-
дов и сел Украинской ССР: Запорожская обл. К., 1981. 726 с.
31 
Фоменко В. Г. Болгари в Приазов'ї // Запорізька правда. № 227. 17 листопада
1964.
32 
Запорізька обласна універсальна наукова бібліотека імені О.М. Горького. Відділ
краєзнавства. № Ф28272. Фоменко В. Г. Материалы к истории переселения бессараб-
ских колонистов в Приазовье в 1861–1863 гг.
33 
Сохань П. С. Очерки истории украино-болгарских связей. К.: Наук. думка, 1976.
291 с.
34 
Степанов Ф. І. З історії болгарської імміграції в Росію у 50-60-х роках XIX ст. //
Питання нової та новітньої історії. 1974. № 18, с. 47-54.
35 
Бернштейн С. Б. Основные этапы переселения болгар в Россию в XVIII-ХІХ
вв. // Советское славяноведение. Москва, 1980. № 1, с.42-52.
36 
Станчев М. Г. Из история на българските преселници в Русия. София, 1989. 39 с.
37 
Дамянов С. А. Ломският край през възраждането (икономически живот и по-
литически борби). София: Печ. на Отечественния фронт, 1967. 396 с.
38 
Митев Й. Георги Раковски и емигрирането на българи в Русия през 1861  г.  /
Й. Митев // Военно-исторически сборник. София, 1970. Кн. 3, с. 3-23.
197
 II.  Изследвания

39 
Хаджиниколова Е. Някои въпроси по преселването на българи в Русия през 195 с.; Пачев С. И. Возникновение болгарских сёл в Северном Приазовье (1861-1863).
1861 г. // Исторически преглед. София, 1976. № 6, с.45-61; Хаджиниколова Е. Пересе- Мелитополь: МГПУ, 2007. 88 с.
ление болгарского населения из Молдавского княжества в Россию в 1860–1861 гг. // 52 
Турков В. В. Политика России по переселению и обустройству бессарабских
Bulgarіan Hіstorіcal Revіew. София, 1986. № 3, с.43-55; Хаджиниколова Е. Българските болгар на Южноукраинских землях: Дис… канд. ист. наук: 07.00.02; Харьковский гос.
преселници в южните области на Русия (1856-1877). София, 1987. 176 c. ун-т. Харьков, 1996. 169 с.
40 
Тодев И. О балканской политике России в начале 60-х годов ХІХ столетия // 53 
Белова Е. В. Миграционная политика на юге Российской империи и переселе-
Bulgarіan Hіstorіcal Revіew. София, 1988. № 3, с.42-57. ние болгар в Новороссийский край и Бессарабию (1751–1871 гг.). Москва: РГОТУПС,
41 
Дойнов С. Последното масово преселение в Южна Русия (1861-1862) // Истoри- 2004. 230 с.
чески преглед. София, 1992. № 11-12, с.18-39. 54 
Фролова М. М. Русское консульство в Видине и переселение болгар в Россию
42 
Калоянов В. Българската просвета през 20-те и 30-те година на ХХ век. София, (1861  г.) // Славянский мир в третьем тысячелетии. Славянские народы: векторы
2005. 159 с. взаимодействия в Центральной, Восточной и Юго-Восточной Европе. Москва, 2010,
43 
Грек И. Ф. Преселването на българи от бесарабската част на Молдовското кня- с. 170-187.
жество в Приазовието (края на 50-те – началото на 60-те години на ХІХ в.) // Бълга-
рите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. Велико Търново: Изда-
телска къща «Аста», 1993, с. 129-142.
44 
Грек И., Червенков Н. Българите от Украйна и Молдова: минало и настояще.
София: Христо Ботев, 1993. 296 с.
45 
Грек И. Болгары Молдовы и Украины: вторая половина XVIII в. – 1995 г.: (Биб-
лиогр. указатель лит.) / Науч. ред. Н.Н. Червенков; Библ. ред. Л.М. Коробко; Академия
наук Республики Молдова. Ин-т межэтнических исслед., Науч. об-во Болгаристов
РМ. Кишинев: «SŞB», 2003. 664 с.
46 
Турков В. В. До питання про внутрішньоєвропейську міграцію: Переселення
болгар на південь України // Актуальні проблеми дослідження та викладання нової
історії країн Західної Європи та Америки. Одеса, 1992, с. 57-61; Турков В. В. При-
чини переселення бессарабських болгар на південноукраїнські землі (1857–1860) //
Адміністративно-територіальний устрій України крізь призму інтересів регіонів та
держави. Духовна культура і етнос, традиції населення історико-географічних ре-
гіонів України та засоби їхнього виявлення в сучасних умовах. Харків, 1994, с.136-137;
Турков В. В. Діяльність російської дипломатії по переселенню бессарабських болгар
на південноукраїнські землі (кінець 50-х  – початок 60-х рр. ХІХ ст.) // Болгарський
щорічник, т. 2. Харків-Софія, 1996. с. 92-101.
47 
Пачев С. И. Возникновение болгарских колоний в Приазовье // Болгарське
населення Півдня України: Дослідження і документи / під ред. Н.Д. Некоза, В.С. Ор-
лянського та О.С. Тєдєєва. Вип.1. Запоріжжя, 1993. с. 10-22; Пачев С. І. Переселення
болгар до Приазов`я у 1861–1863 рр. // Записки науково-дослідної лабораторії історії
Південної України ЗДУ: Південна Україна ХVІІІ–ХІХ століття. Вип. 2. Запоріжжя: РА
„Тандем-У”,1996, с. 130-139.
48 
Лопатанов В. И. К вопросу о переселении болгар в Приазовье // Болгарське на-
селення Півдня України: Дослідження і документи / під ред. Н.Д. Некоза, В.С. Орлян-
ського та О.С. Тєдєєва. Вип.1. Запоріжжя, 1993, с.23-26.
49 
Степанов Ф. І. З історії переселення болгар у Південну Україну в 50-60-х роках
XIX ст. // Український історичний журнал. 1996. № 1, с.76-81.
50 
Павленко В. В. Болгари в Україні // Віче. 1995. Липень, с. 115-126.
51 
Пачев С. І. Болгарські колонії Північного Приазов'я (1861–1917 рр.): комплексне
дослідження: Дис… канд. іст. наук: 07.00.01; Запорізький держ. ун-т. Запоріжжя, 1996.

198 199

ЕДНА БЪЛГАРО-ФРЕНСКА
ИНИЦИАТИВА ОТ 1868−1869 г. В ЗАЩИТА
НА БЪЛГАРСКАТА КАУЗА
Иван СТОЯНОВ, професор, д.и.н.
Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий”,
(Велико Търново)
In article  “Bulgarian-French initiative 1868-1869 years oriented to protect the
Bulgarian idea „on the basis of archival research sets the authorship of the memo-
randum on the autonomy of Bulgarian dispatched to the great powers at the Paris
conference. The document was drawn up in December 1868 in French, by the
French Jewish writer whose name was Armand Levy. But this letter was lost by
Austrian Post, and then on January 16, 1869 Bulgarians sent another copy of the
memorandum, signed by 54 people. Here the author, by analyzing the facts estab-
lishes that the two booklets titled „The Bulgarian nation before the Paris confer-
ence” and „Turks in Bulgaria”, were drawn up in Bucharest under the dictation of
the same Armand Levy.
П рез втората половина на ХІХ век укрепващата българска нация видимо
активизира своята дейност с цел извоюване на политическа самостоя-
телност. 60-те години на века се оказват особено плодотворни в тази посока.
Настъпилите в международен и вътрешен план промени дават основание и
надежда за близка и решителна промяна на съществуващия ред в югоизтока
на Европа. Макар и трудно, Русия възвръща своето загубено след 1856 г. само-
чувствие и място на велика сила. Васалните на Османската империя княжества
предприемат редица действия, целящи ограничаване правата на сюзерена и
обединение на все още подвластните на Турция техни територии и население.
Българите, единственият християнски етнос, намиращ се изцяло под властта
на Османската империя, следят внимателно политическите събития на конти-
нента и правят възможното, за да ги използват в свой интерес. Издигнатите
200
II.  Изследвания
инициативи подсказват най-малко две неща – че политическият елит на на-
цията е запознат детайлно с позициите на заинтересованите от Източния въ-
прос, съставна част на който е и Българският въпрос, и че този елит вече има
ясна и вярна визия за бъдещето на проектираната българска държава.
Посланическата конференция по Критския въпрос в Париж, насрочена
за януари 1869 г., раздвижва за пореден път българската емиграция. Очаква-
нията на обособените направления в българското националноосвободител-
но движение от този форум са различни. Такава е и тяхната реакция. Докато
„младите” около в. „Народност” се отнасят доста скептично към поредната
помпозна манифестация на Европейския концерт1, „старите „ от кръга на
Добродетелната дружина подготвят и изпращат в края на декември2 1868 г.
Прошение /меморандум/ до конференцията, с което се иска разрешаване на
Българския въпрос3.
Този документ, който е познат в оригинал единствено на френски език, е
публикуван за първи път отново на този език във френския вестник, излизащ
в Букурещ, ‘’L` Etoile d`Orient”, в броя му от 19 януари 1869 г. Оттук той е зает
от Иван Касабов, преведен е на български език и е публикуван във вестник
„Народност”  4. В същия ден, 26 януари, той се появява и в бр. 11 на в. „Ду-
навска зора”. През 1925 г. М. Димитров заимства превода от „Народност” и
в дословен вид го публикува в изследването си, посветено на разцеплението
на българската емиграция през 1869  г.5 В нов превод, но с абсолютно същото
съдържание, този документ се появява и през 1993 г.6
Споменаването на тази общо взето позната хронология цели да подскаже,
че Прошението като документ е познато и на българската общественост, и на
българската историческа наука още от времето на своята поява. Подробно е
разисквано и неговото съдържание, а също и причините, довели до съзнател-
на или несъзнателна подмяна на основни моменти от него 7.
Един от основните въпроси, очакващ отговор, е този за неговото автор-
ство, авторството на съпътстващите го по-значими публикации и свързания
с всичко това проблем за отношението на официална Русия към тази иници-
атива. Русофилството на Добродетелната дружина и нейните привърженици
не е тайна за никого. Стриктно спазваща указанията на руската дипломация,
тази организация на едрата българска буржоазия съзнателно и методично
налага убеждението за своята неизменна вярност към Петербург. В основата
на това русофилство е непоколебимата вяра в освободителната мисия на Ру-
сия и в увереността, че тя е силата, която ще помогне за възстановяването на
българската държавност. Тази вяра се подхранва от политиката, която води
Северната империя през ХVІІІ и ХІХ век. Тя се оказва в края на краищата и
исторически оправдана. При това положение появата на Прошението до кон-
ференцията в Париж като че ли напълно естествено е свързана от „другите „
сред българската емиграция с волята на официална Русия и с внушенията на
201

руската дипломация. Тази позиция е възприета, наложена и отстоявана от в.
„Народност” от януари 1869 г. до юли същата година, когато вестникът пре-
кратява съществуването си 8. Същата идея защитава и в. „Тъпан” 9.
Тази обяснима линия на печатните органи на част от „младата” българска
емиграция, очертаваща поредното противопоставяне сред българите и поста-
вяща началото на окончателното разцепление сред емигрантите на север от
р. Дунав, първоначално е възприета със скептицизъм от страна на изследо-
вателите. През 1925 г. М. Димитров, първият професионален историк, зани-
маващ се с този проблем, пише: „Неизвестно е дали по своя инициатива или
подбутната от някоя друга държава, част от букурещките българи се обръща
с телеграма до конференцията, с която я молят да посвети част от времето си
и на българския въпрос”10. Пет години по-късно, същият М. Димитров, без да
приведе нито един допълнителен аргумент или документ, възприема напълно
позицията на вестниците „Народност” и „Тъпан „ и заявява: „Добродетелната
дружина, от името на румънските българи, се обърна с прошение до конферен-
цията, подписано от 54 человека и редактирано, както личи по предявените в
него искания, от руското консулство в Букурещ... С тези искания комитетът
бърже прегърна политиката, която прокарваше Т. Ц. Б. комитет, а именно дуа-
лизмът с Турция. Нека добавим, че и този път политиката на комитета вървеше
в унисон с руската политика спрямо Турция”11. Изтъкнатият изследовател на
Българското възраждане дори не прави опит за аргументация на това странно,
невярно и противоречащо на мнението му от 1925 г. твърдение. Тук трябва да
се подчертае, че тази, напълно разминаваща се с действителността, позиция,
има изключително витална съдба. Почти всички следващи историци, занима-
ващи се с проблема, се предоверяват на Ив. Касабов и в. „Народност”, на в.
„Тъпан” и най-вече на М. Димитров и преповтарят в своите изследвания както
уж искания с Прошението двукамерен парламент за бъдеща България, така и
идеята за решаващата роля на Русия в подготовката и реализирането на ини-
циативата12. Отделни автори, макар да подчертават и признават русофилство-
то на Добродетелната дружина, подлагат на съмнение участието на официална
Русия в това дело13, а други отбелязват, че документални свидетелства за това
не съществуват и само по презумпция може да се допусне такава мисъл14.
Целта на предложеното изследване е да отговори на два основни въпроса :
1) На кого принадлежат идеята и авторството на Прошението и каква е ролята
на Русия в тази инициатива и 2) Чие е авторството на двете брошури − „Бъл-
гарската нация пред конференцията в Париж „ и „Турците в България”, излез-
ли единствено на френски език и съпътстващи инициативата на „старите „?
***
Отговорът на първия въпрос се съдържа в Архива на външната политика на
Руската империя, съхраняващ преписката по проблема между руското консул-
202
II.  Изследвания
ство в Букурещ, Руското външно министерство и Руското посолство в Цари-
град. Интересно е, че тази преписка, до публикуването на документите в сбор-
ника „Русия и българското националноосвободително движение 1856/1876. До-
кументи и материали. Т. ІІІ.” от поредицата „Архивите говорят”, Т. 21, С., 2002 г.,
не е била обект на внимание нито на руските историци, нито на българските
изследователи. А тя дава категоричен отговор на първия поставен въпрос.
Още на 29 декември 1868  г., датата, на която Прошението е депозирано
във френското генерално консулство в Букурещ, руският представител в
румънската столица, барон Х. Х. Офенберг, изпраща доклад да канцлера на
Русия, княз А. М. Горчаков, и копие от Прошението. В началото на донесе-
нието барон Офенберг отбелязва, че българите в Букурещ са се увеличили
твърде много и за това са допринесли „последните смутове в русенския ви-
лает”. Тук руският дипломатически агент визира събитията, свързани с пре-
минаването на четата, ръководена от Хаджи Димитър и Стефан Караджа, в
българските земи и репресивните мерки на турските власти около нейното
ликвидиране, довели до увеличаване на българската емиграция на север от
Дунав. Дипломатическият агент отбелязва намерението на българите да се
възползват от конференцията в Париж по турско-гръцкия конфликт и да
изпратят до упълномощените представители на Великите сили един мемоар,
скрепен с техните подписи, с който да напомнят „за окаяните условия на тях-
ното съществуване”15.
Идеята за това принадлежала на Арман Леви  – френски евреин, който
пристигнал от Париж и се установил в Букурещ през пролетта на 1868 г. Цел-
та на неговото посещение била да помогне за разрешаване на проблемите,
възникнали пред евреите в румънската столица. Освен това, той става глав-
но действащо лице в издаването на в. „L`  Etoiled`Orient”  – „симпатизиращ
на каузата на християните на Изток”16. Относно съставянето на прошението
до Парижката конференция руският дипломат съобщава дословно следното:
„Българският мемоар, който предстои да бъде изпратен и чието копие, тук
приложено, имам честта да предам на Ваше превъзходителство, е бил изгот-
вен от г-н Арман Леви. Заключенията не отиват по-далеч от административ-
ната автономия на страната”17. В доклада се подчертава още, че французинът
поддържал връзки с Пале Роаял и поел ангажимента да изпрати мемоара на
председателя на конференцията, като същевременно копия от този документ
трябвало да се изпратят и на останалите участници във форума.
Според автора на доклада членовете на „Благотворителния комитет” – има
се предвид Добродетелната дружина, не си правели никакви илюзии относно
ефикасността на подобно начинание, „но от страх да не бъдат обвинени в
хладно отношение и песимизъм, те са склонни да се присъединят към една
мярка, която сама по себе си издава миролюбиви тенденции и от която тех-
ните сънародници очакват добри резултати, поне косвени”18.
203

Изложените факти в доклада до княз А.М. Горчаков едва ли се нуждаят от
особен коментар. Но от тях става ясно, че идеята за Прошението принадлежи
на френския евреин, издател на в. ‘’L’Etoile d’Orient”. В това си твърдение ба-
рон Офенберг е категоричен: „Този проект беше внушен на българите от г-н
Арман Леви, писател...”. Дипломатът е категоричен и по въпроса за авторство-
то на документа. То отново принадлежи на французина. Това обяснява факта,
че Прошението в оригинал съществува единствено на френски език. И още –
авторството на Леви хвърля светлина върху допуснатите в текста непрецизни
изрази, някои от които дават основание за недоволство сред част от българи-
те, а други от тях заставят Великите сили и Високата порта да отминат с мъл-
чание отправеното до тях искане19. Тук трябва да се каже, че дори ако доку-
ментът бе издържан в най-добрия дипломатически тон, той едва ли би имал
различно въздействие върху адресатите, но, така или иначе, авторството на
Арман Леви обяснява много от стоящите до този момент въпроси, свързани с
поредната инициатива на българската емиграция. Без съмнение съдържани-
ето на документа първоначално е било известно най-малко на ръководството
на Добродетелната дружина, а по-късно с него се запознават и всички онези
51 българи, които поставят своя подпис под Прошението. Но както ръковод-
ството на Дружината, така и останалите симпатизанти на издигнатата иници-
атива най-вероятно не са могли да окажат някакво въздействие за промяна в
текста, който им се предоставя само на френски език. Освен това вижданията
им за разрешаване на Българския въпрос на този етап явно са удовлетворени
от трите основни точки в документа. При това от особено значение е обстоя-
телството, че той е съставен от известна личност, която симпатизира на бъл-
гарите, която издава добре настроения към тях в. ‘’L` Etoiled`Orient” и още –
поддържа преки връзки с императорския двор в Париж. Ангажиментът на
Арман Леви да съдейства за доставяне на документа по предназначение също
има своето значение в тази посока. Всичко това, взето накуп, е изключително
рядко явление във взаимоотношенията на българите с представители, макар
и неофициални, на Западните велики сили.
От доклада на барон Офенберг прави впечатление, че на 29 декември Про-
шението все още не е изпратено до конференцията в Париж. Това щял да на-
прави самият Арман Леви. В този ден и на тази дата то е представено във
френското дипломатическо консулство в Букурещ20.  В същия ден копие от
този документ е приложено и към изготвения за случая доклад до канцлера
на Русия княз А. М. Горчаков. Това дава основание да се предположи, че Про-
шението е подготвено доста по-рано във времето – най-вероятно в първата
половина на декември. След приемането на текста от ръководството на „ста-
рите”, то е представено за подпис на съмишлениците на идеята и едва след
това е депозирано в консулството и съответно е получено копие от него от
руския дипломат.
204
II.  Изследвания
Фактът, че в един и същи ден този документ попада във френски и руски
ръце, отново потвърждава неизменната близост между руското дипломати-
ческо представителство в Букурещ и Добродетелната дружина. Безспорно е
обаче, че в случая Офенберг и неговото обкръжение нямат нищо общо нито
с инициативата, нито с реализацията й. Но те следят отблизо развитието
на събитията и ги регистрират едновременно с предпочетените за тази цел
„играчи”.
От доклада на руския дипломат се вижда още, че той само излага фактите
и се въздържа от какъвто и да е коментар. И това е напълно естествено, тъй
като Офенберг не разполага с инструкции за подобна ситуация. Само в два
пункта на своето изложение той подсказва в каква посока може да се тълкува
тази инициатива. Тя, според членовете на Дружината, едва ли трябвало да се
надява на успех и се осъществявала по-скоро с цел да не бъдат обвинени в
хладно отношение и песимизъм, и още – според Офенберг: „заключенията не
отиват по-далеч от административна автономия на страната”.
Тези два, на пръв поглед, незначителни момента преследват определе-
на цел. Руският дипломат се опитва напълно съзнателно да представи това
действие като нещо маловажно, като инициатива, която поделата я органи-
зация не може да избегне поради стеклите се обстоятелства. Твърдението,
че крайната цел на исканията не надхвърля административна автономия за
страната, налага същото омаловажаване на това действие или по-скоро пред-
ставянето му в такава светлина пред ръководителя на руската дипломация.
Подобен подход цели да подскаже, че отсъствието на Русия от тази иници-
атива не накърнява нейния престиж и не представлява заплаха за нейните
планове на Балканите. Подчертаването на административната автономия
като главно искане на Прошението явно цели да напомни на княз Горчаков,
че тази програма за разрешаване на Балканските проблеми и в частност на
Българския въпрос е предложена от Русия на Високата порта и на Великите
сили още през 1867 г. – следователно издигнатите в случая български искания
не противоречат на руските интереси в тази част на Европа.
Въпреки опита за известно омаловажаване на българската инициатива,
продиктуван и от дипломатически съображения, а и от чисто лични моти-
ви, барон Х. Х. Офенберг не пропуска да съобщи на руския канцлер, че вече
е поискал инструкции от посолството в Цариград за линията на поведение
спрямо подготвения документ21.  Това той прави в специално шифровано
приложение към доклада от 29 декември 1868 г.22 Последното е още едно кос-
вено доказателство за това, че Прошението е изработено и съдържанието му
е известно на руското дипломатическо консулство доста преди 29 декември.
Самият факт, че Офенберг говори за исканите инструкции и за това, че те все
още не са получени, но са очаквани, подсказва, че това е направено по-рано
от датата на доклада.
205

В приложението руският дипломатически агент отбелязва, че най-веро-
ятно българското изложение до конференцията ще се посрещне по различен
начин и ще предизвика разногласия, но той изрично подчертава, че Русия
не би трябвало да пречи на този апел, тъй като към него били съпричастни
всички фракции на българите в „колонията и много жители от другия бряг”.
„Противопоставим ли се на постъпки, които българите смятат за законни и
умерени, би изглеждало, че искаме да ги тласнем към отчаяни начинания. Те
биха сметнали, че са загубили единствения си шанс за миролюбиво разреше-
ние, най-вече ако Крит получи своята автономия посредством конференция-
та. В очакване на инструкции съблюдавам пасивно поведение”23. – заключава
Офенберг.
Само един ден по-късно, на 30 декември 1868  г., руският дипломатиче-
ски агент в Букурещ изпраща доклад и до посланика на Русия в Османската
империя генерал Н. П. Игнатиев24. В този документ той отново потвърждава
главната роля на Арман Леви в подготовката и реализирането на българския
меморандум. Офенберг прибавя към вече известното и редица нови подроб-
ности. Според него Леви не само подсказвал идеята, но дал доказателства, „ко-
ито позволяват да се вярва на неговата искреност”. Откакто се занимавал с
редактирането на в. „L`Etoile d`Orient”, той симпатизирал на каузата на хрис-
тияните и специално на българите и бил предан на Братиану, когото смятал
способен на велики дела. Барон Офенберг изрично подчертава, че от няколко
месеца французинът обслужвал интересите на българите, които се възполз-
вали от неговото перо, като срещу това му предоставяли материални облаги.
Според руския дипломат действията на Леви не са координирани с тези на
френското генерално консулство в Букурещ. „Впрочем, идеята да се постави
българският въпрос повече и ли по-малко пряко на конференцията, е толкова
в несъответствие с позицията, заемана досега от Франция, че едно насърчава-
не от тази страна съвсем не изглежда вероятно. На г. Леви гледат с твърде лошо
око във френското генерално консулство и ако получава указания отвън, то те
идват от Пале Роаял”.25 – подчертава изрично Офенберг. Апелът на българите
ще остане без какъвто и да е резултат, но самият отказ на конференцията да
се занимава с поставените въпроси бил достатъчен, за да напомни за същест-
вуването на Българския въпрос. И сега руският дипломат отбелязва, че не се е
противопоставил на тази инициатива, тъй като това щяло да подкопае довери-
ето на българите в Русия. В доклада се отбелязва още, че всеки един от подпи-
салите документа е посочил и месторождението си – „така, че цяла България
изглежда да е представена в Букурещ, който фактически е станал национален
център за населението, поставено под меча на русенския паша. Жителите от
другия бряг, присъстващи в Букурещ, са се присъединили към него”26.
И още един важен момент се съдържа в разглеждания доклад. Той са отнася
до борбата на българите за самостоятелна църква и се свързва с разискваното
206
II.  Изследвания
прошение. „Постигането на независимост на Българската църква предизвика
навсякъде превъзходно впечатление. Смятат го за крачка към администра-
тивната автономия и са ни благодарни за тази значителна отстъпка”27. – пише
Офенберг до Игнатиев.
Тази констатация не отговаря на действителността, но тя е направена с
цел да тушира положението, в което е поставена Русия спрямо Прошението.
Как стои в действителност проблемът с българо-гръцката църковна разпра
в този момент и какво има предвид дипломатическият агент? Под напора на
събитията през 1868 г. Високата порта е принудена да се намеси решително в
спора между българи и гърци и като отчита реалното състояние на нещата,
тя разработва през октомври 1868 г. два проекта за разрешаване на проблема.
Те са предоставени на Цариградската патриаршия. Последната трябвало да
избере единия от тях. И двата проекта, които по съдържание са много близ-
ки, предвиждат създаване на самостоятелна българска църква, която да раз-
простре своята юрисдикция над всички българи в Турция28. В този момент
Русия поддържа исканията на българите и подкрепя инициативата на Висо-
ката порта. Причината за промяна в руската политика по българо-гръцкия
спор трябва да се търси в силното охладняване на руско-гръцките отношения
след потушаването на Критското въстание. Тя е резултат на позицията, която
заема Петербург по уреждането на Критския въпрос. По нареждане на княз
Горчаков, съгласувано с император Александър ІІ, руският представител на
конференцията, граф Щекелберг, трябвало да се присъедини към позицията
на представителите на останалите Велики сили – т.е. Крит да бъде оставен под
пряката власт на Османската империя29. Изключително интересни са вижда-
нията на ръководителя на руската външна политика за състоянието на Из-
точния въпрос в този момент, виждания, които имат пряко отношение към
разискваните проблеми. В писмо до Н. П. Игнатиев той заявява: „Дълго още,
ако не настъпи непредвидим катаклизъм, Източният въпрос не ще престане
да бъде временно помирение, серия от компромиси, подпора за поддържа-
нето на една постройка, заплашена от разруха. Ето защо аз се задоволявам
скромно от изгодата на една отсрочка, която при настоящата работа на кон-
ференцията има шансове за успех. Ако конференцията успее да успокои тур-
ско-гръцкия спор, ако тя успее да намери някакъв компромис за двете заин-
тересовани страни, колкото нестабилен и временен да е той, ако решението
не унищожи авторитета на крал Георг, тя ще е изпълнила единствената задача,
която ни е позволено да очакваме от нея при сегашните обстоятелства” 30.
Всичко това не е тайна за барон Х. Х. Офенберг и той едва ли мисли сери-
озно, че българите вече имат своя независима църковна организация. Свърз-
ването на този проблем, който предстои да бъде разрешен, с евентуалната
административна автономия има за цел да подскаже на Игнатиев, че и Русия
в този момент действа в същата посока, в която е насочено и Прошението,
207

но тя на първо място се грижи за своите собствени интереси. Последното е
указано по категоричен начин в цитираното вече писмо на княз Горчаков до
Н. П. Игнатиев. Като разяснява руската официална политика по Критския
въпрос и причините за избраната линия на поведение, руският канцлер за-
явява: „Вие ми казвате, че руският престиж ще пострада в Гърция. На тази
забележка, която може да е много справедлива, ще противопоставя въпроса:
„Какво чакаше от нас Гърция?”. Аз разбирам егоизма на страданието, но не
бих допуснал, че то е длъжно да има силата на закон за тези, които се намират
в съвсем друго положение. Наш дълг е да се съобразяваме преди всичко с
интересите на Русия. Ако това се направи без предубеждения, със зрялост и
добросъвестност, не вярвам да се намери един-единствен поданик на Негово
величество императора, който да не благослови нашия августейши господар,
че е спестил на страната бедствията на войната”31.
Абсолютен приоритет на руските интереси стои в основата и на поли-
тиката, която официална Русия и нейната дипломация провеждат спрямо
българската емиграция и нейните инициативи. В писмо на М. А. Хитрово от
Одеса до Н. П. Игнатиев в Цариград с дата 4 януари 1869 г.32 се съобщава, че
в Новорусийския край живеят около 200 хил. южни славяни  – сърби, чер-
ногорци, хървати, далматинци, българи и други. Те замислили учредяването
на Славянски благотворителен комитет с трима съпредседатели-учредители:
„руският професор Григорович, сърбина Вучичич и българина Тошков”. По-
нататък Хитрово откровено заявява: „Учредяването на Славянския комитет
ще бъде добро в това отношение, че ще подкопае без шум вредния монопол на
Българското настоятелство”33. И още: „На славянщината ние тук не гледаме
много дружелюбно... На мен ми се иска в бъдещия Славянски комитет да се
включи, по възможност, повече чисто руски елемент”34.
Последните мисли и приведените факти, които могат да се приемат като
отклонение от темата, имат за цел да покажат мотивите, които стоят в ос-
новата на руската позиция по българската инициатива от края на декември
1868 г.
На 7 януари 1869  г. Н. П. Игнатиев изпраща доклад до княз Горчаков, в
който, наред с други сведения, излага и своето мнение за Прошението на
българите. Според Игнатиев дипломатическият форум във френската столи-
ца нямал правомощията и компетентността да се занимава с поставения от
българите проблем. Следователно в интерес на последните било да се отложи
представянето на техния мемоар за по-благоприятно време. В този смисъл
били и инструкциите, изпратени на руския дипломатически агент в Букурещ.
Посланикът отбелязва, че тези съвети „са били в състояние да спрат авторите
на петицията”. Единственият резултат от действието на българите ще се из-
рази в това, че ще се разсеят илюзиите, които Портата и нейните приятели се
стремели за разпространяват относно положението на намиращите се все още
208
II.  Изследвания
под властта на Османската империя народи. „Но във всеки случай тя [иници-
ативата на българите – б.а. И.С.] трябва да бъде смятана за ненавременна”35 –
завършва Игнатиев.
Този доклад на руския посланик в турската столица е поредното доказа-
телство за това, че генералното консулство на Русия в Букурещ е в течение
на нещата още при подготовката на Прошението. Самият факт, отбелязан
от Игнатиев, че препоръките му не са били чути и документът е изпратен,
подкрепя това твърдение. И още – става ясно, че между консулството в Бу-
курещ и руската дипломатическа мисия в Цариград има пълен синхрон по
разискваната инициатива – и двете структури изтъкват своето неодобрение
от ненавременното действие на българската емиграция, като свързват това,
поне видимо, най-вече с отсъствието на необходимите компетенции у адре-
сата. Тук трябва да се отбележи още, че за този синхрон голяма роля играе
фактът, че руските консулства в Османската империя са на пряко подчинение
на руския посланик в Цариград. Но, така или иначе, такова единомислие в
конфиденциалната преписка не е най-често срещаното явление в руските ди-
пломатически среди.
Представителството на Русия в Букурещ следи внимателно развитието
на българската инициатива и на 15 януари 1869 г. барон Х. Х. Офенберг ин-
формира княз А.М. Горчаков чрез секретна шифрована телеграма, че доку-
ментът, изпратен от българите в Париж, е изгубен по пътя. „Петицията на
българите не е стигнала до конференцията. Запитана по този повод, австрий-
ската поща твърди, че я е изгубила”36. Този епизод от разисквания проблем е
познат на изследователите37. Основните данни за него се получават от вест-
ниците „L`Etoile  d`Orient” и „Дунавска зора”38.  Информацията, която дават
тези два вестника обаче, се появява много късно – повече от половин месец
след телеграмата на Офенберг, което ще рече, че сведенията, почерпени от
дипломатическата преписка представят една по-реалистична картина на тези
събития. В полза на това говорят и редица други констатации, направени от
възрожденската преса, издавана на север от Дунав39, и дипломатическите до-
несения. Така в. „Дунавска зора” съобщава, че Прошението било съставено
в два екземпляра „и изпратено по два пътя до Париж”. Единият екземпляр
се изгубил от австрийската поща във Виенското бюро, но „добре, че другият
екземпляр пристигнал наздраво – заключава „Дунавска зора”40. Тази версия
е възприета и от изследователите на проблема41, но те не могат да си обяснят
защо има известно разминаване в имената на подписалите Прошението, ко-
гато се сравняват те по документа, приет от френското дипломатическо пред-
ставителство на 29 декември 1868 г., и публикацията на „този” документ, вече
с 54 подписа, от в. „Дунавска зора” на 22 февруари 1869 г.42
Частичен отговор на този проблем дава докладът на барон Офенберг до
княз Горчаков от 19 януари 1869 г. Като съобщава отново за загубването на
209

Прошението, дипломатическият агент посочва и причината за това –“ав-
стрийската поща, навреме предупредена, е спомогнала тя [петицията  – б.а.
И.С.] да изчезне от пътя”43. На рекламациите на заинтересованите – посочва
Офенберг, виенската администрация заявила, че кореспонденцията е загу-
бена и предложила обезщетение от 50 флоринта, предвидено в правилника.
В отговор българите изпращат на 16 януари „друг екземпляр от петицията,
който ще пристигне там, без съмнение, едва след закриване на конференция-
та”. Освен това те възнамерявали да информират чрез пресата Европа за на-
чина на „действие на австрийската поща по отношение на международната
кореспонденция” 44.
Сведенията, съдържащи се в този доклад, дават основание за интересни
разсъждения. Малко повече от две седмици (17 дни) след депозирането на до-
кумента във френското дипломатическо представителство в Букурещ и най-
вероятно по това също време – 29 декември, изпращането на идентичен ек-
земпляр с австрийската поща до Париж, Офенберг съобщава с телеграма за за-
губването на пратката. Няма нито едно сведение от какъвто и да е произход за
това, че приетата в Букурещ от френското консулство петиция е изпратена по
някакъв друг, да го наречем дипломатически, път до конференцията. Съобще-
нието за това на в. „Дунавска зора” в броя му от 22 февруари може да се приеме
за вярно, но то отразява нов момент от инициативата, който, поради отсъст-
вие на достатъчно информация за редакцията, се смесва с нейното развитие в
самото начало. Според доклада на Офенберг до Горчаков на 16 януари бълга-
рите изпращат друг екземпляр до конференцията, който щял да пристигне в
Париж, най-вероятно, след приключването на форума. Ако българите бяха из-
пратили още в началото два екземпляра по различни пътища, както твърди в.
„Дунавска зора”, или френското дипломатическо консулство беше доставило
в Париж по собствен път Прошението, прието на 29 декември45, изпращането
на нов екземпляр на 16 януари би било безсмислено. А такъв екземпляр е из-
пратен. Категоричността на това твърдение се основава не само на доклада на
Офенберг, но и на нещо друго, за което ще стане въпрос по-долу.
Времето за достигане на Прошението до Париж от 29 декември до 15 яну-
ари било с австрийската поща, било по дипломатически път, но отново с ав-
стрийската поща, е предостатъчно. Но най-вероятно екземплярът на Проше-
нието, депозиран във френската мисия в Букурещ, не е напускал румънската
столица. Подобно положение може да бъде обяснено най-малко с два аргу-
мента – на първо място поради това, че дипломатическото консулство е зна-
ело за изпращането на отделен екземпляр пряко до конференцията. На второ
място може да се постави неодобрението, с което би се посрещнала подоб-
на инициатива от френското правителство и от неговия външен министър
маркиз дьо Лавалет  – председател на конференцията. Загубването на един-
ствения екземпляр, пътуващ към Париж, информацията за което е получена
210
II.  Изследвания
сравнително по-рано от страна на адресантите, отколкото от Офенберг, при-
нуждава инициаторите към изпращане на Прошението отново и това става
на 16 януари 1869 г.
Ако приемем версията, която звучи най-правдоподобно, че първоначално
то е написано в два идентични екземпляра, става ясно, че единият е изгубен, а
другият остава във френското консулство. Без съмнение текстът, чиито автор
е Арман Леви, е запазен и изготвянето на ново копие от документа не пред-
ставлява проблем. Проблем се оказва събирането на подписите на лицата,
подкрепящи инициативата през декември 1868 г. Тук става въпрос за тяхното
присъствие или отсъствие от Букурещ и възможността за намирането им в
най-кратък срок – времето, в което трябва да се подготви новото копие, а не
за одобрението или неодобрението на инициативата. Не е изключено, а дори
е много вероятно, някои от подписалите през декември Прошението да са
били във физическа невъзможност до поставят своите подписи под новия ек-
земпляр на документа. Поради тази причина между подписалите се появяват
нови имена – тези на А. Георгиу от Габрово, К. Печенов от Казанлък, Маринчо
Бенли от Шумен, И. Х. Ангелов, а имената на Д. Христов от София, Д. Ценов
от Свищов и др.46, фигуриращи в документа, съхраняван във френското кон-
сулство, отсъстват. Променя се и общият брой на подписалите – 54. Подписи-
те под този – да го наречем „втори „вариант на Прошението – са публикувани
в цитирания по-горе бр. 15 от 22 февруари 1869  г. на в. „Дунавска зора“, в
който се отбелязва, че ги заимства от в. „L`Etoile d`Orient”.
Този път пратката е получена по предназначение и в броя си от 12 март
1869 г. „Дунавска зора” публикува писмо от Виена с дата 14 февруари, в което
се казва, че Журнал дьо Деба от 12 февруари съдържа извлечение от Мемориал
Дипломатик, в което за Прошението на българите до конференцията в Париж
се казва следното: „Прошението на българите до пълномощниците на конфе-
ренцията се приело от г-н Лавалета, който го съобщил на сичките членове в
едно полуофициално събиране; но тези отговорили: като нямаме инструкция
от правителствата си, за да разгледваме вътрешните работи на Турция, не ще
имаме право да се занимаваме с исканията на българите”47. Следователно, се
заключава в писмото, самото споменаване на Българския въпрос на конфе-
ренцията означава, че „гласът на онези, що са се постарали за изпращане на
реченото прошение, не остава съвсем глас в пустиня”.
2. Прошението на българите до конференцията в Париж е съпътствано от
две брошури, издадени на френски език. Първата, „Българската нация пред
конференцията в Париж”, има указани място на написване – Русчук, и дата – 6
януари – т.е. тя се появява непосредствено след съставянето и изпращането
на българския меморандум.
След публикуваното резюме на отделните части на брошурата във в. „Ду-
навска зора“48 тази съпътстваща Прошението изява на българите от десния
211

бряг на Дунав има основна задача да разкрие и на участниците в диплома-
тическия форум, и на обществеността в Стария континент действителното
положение, в което се намира българският народ в пределите на Османската
империя. Изрично се подчертава, че декларациите на турското правителство
за нормалните условия, в които живеят българите, са чиста лъжа. Благодар-
ствените адреси, събирането на помощи за турците в Крит – всичките тези
инициативи, приписвани на българското население, са инициативи на тур-
ските административни власти, които българите, въпреки волята си, са заста-
вяни да изпълняват. Стремежът към ликвидиране на българското просветно
дело, съдебният тормоз и произвол, преследванията без обяснима причина,
незачитането на мнението на българите, членове на местните съвети, тежки-
те ангарии – всичко това доказвало, че „за имота, живота и честта на христи-
янина няма сигурност в държавата на султана”. Този несносен живот довежда
до увеличаване на емиграцията в Румъния, Сърбия и Бесарабия, до появата
на българските чети. „Ако конференцията се ограничи само в турско-гръц-
ката разпра, не ще направи нищо; тя ще ся принуди след няколко месеца пак
да ся събере, за да реши, кой знае общий бой. Оставените под турско робство
населения, като се видят изоставени от покровителството на великите сили
в произвола на техните джелати ще обърнат надеждите си на техните мишци
и на тяхната кръв и ще опитат и те честта си като критяните”49. Средствата за
предпазване на Европа от една обща бъркотия е „да се устъпи на българския
народ неговата самостоятелност под государството на султана. Само по този
начин цялостта на Османската империя ще ся оздрави и всяко волнение меж-
ду силите ще изчезне от Европа” – се казва в Брошурата.
Този щрихиращ преглед на съдържанието, заимстван от в. „Дунавска зора”,
няма за задача да анализира подробно заложените в брошурата идеи. Целта
по-скоро е читателят да свърже, макар и повърхностно, представеното съ-
държание с няколко други момента около появата на изданието – че текстът
е единствено на френски език, че вестниците „L`Etoile d`Orient” и „Дунавска
зора” посочват Лайпциг като място на отпечатването, че в края на брошурата
е посочено мястото на написването -- Русчук, и датата 6 януари 1869 г. Всич-
ките тези прекалено ясни указания дават основание за известно съмнение
относно тяхната достоверност.
Брошурата, според съдържащите се в нея сведения, е завършена на 6 яну-
ари в Русе, а на 14 януари в. „Дунавска зора” съобщава следното: „Прочи-
таме във французкия вестник „Въсточна звезда” следующето: „Ние приехме
от Лайпциг една брошура, която излязла от печат под заглавие „Българский
народ пред конференцията”. ... Известявами са, какво едно българско проше-
ние ся било подало на пълномощниците, събрани в Париж, с намерение да
ся призове вниманието на конференцията върху условията на един истински
мир в Европа” 50.
212
II.  Изследвания
Преди да се пристъпи към анализиране на това съобщение, е необходимо
да се изясни проблемът дали брошурата е написана там, където самата тя по
категоричен начин посочва. Аргументите в полза на Русе са няколко. В самия
край на изложението, както вече беше отбелязано неколкократно, е посочен
гр. Русчук. Това се потвърждава от още няколко преки и непреки свидетел-
ства. В изданието си от 21 януари „Дунавска зора” публикува писмо от Бу-
курещ, в което се отправя критика към в. „Народност”, тъй като в броя си от
12 януари, като се позовава на „L`Etoile d`Orient”, съобщава за Прошението
и го нарича частна работа. По-нататък в писмото се отбелязва: „...Нему не се
хареса нито брошурата на русчуклиите „България пред конференцията в Па-
риж”, печатана на французки в Лайпциг...”51. Освен цитираното писмо, което
може да се приеме за второ ясно доказателство за мястото на написване на
брошурата, съдържанието на последната също свидетелства за това. Посоч-
ването на факта, че турското правителство принуждава със сила българите да
дават „благодарителни адреси до султана и да принасят помощ на пострада-
лите в Критското въстание турци”, всъщност отразява политиката на Мидхат
паша – валия на Дунавския вилает. За тази политика руската изследователка
И. Е. Фадеева отбелязва: „Особено възмущение на българите предизвикало
организирането от страна на Мидхат паша на многочислени „доброволни”
пожертвования на местното население в полза на турците, пострадали по
време на събитията на о. Крит. Дунавският генерал-губернатор се изказвал
по този повод пред административния съвет на Русчук. Той основал филан-
тропически комитети, организирал благотворителни вечери с разиграване
на лотарии, обръщал се към българите чрез в. Дунав с призив да помогнат
на критските турци. Тази политика на Мидхат паша, както и стремежът му
да създаде в България смесени училища, представлява проява на целта му
да „османизира” българското население, да пробуди в него чувство за „обща
родина”, да го убеди в това, че интересите на българите и турците изцяло съв-
падат, тъй като те имат една и съща родина – Османската империя, и влизат в
някаква си единна „османска нация” 52. Този дълъг цитат, отразяващ действи-
ята на дунавския валия в Русе по време на въстанието в Крит, кореспондира
изцяло с мислите, намерили място в брошурата по този въпрос.
Изтъкнатите дотук аргументи много категорично указват, че мястото,
където е написана брошурата, е десният бряг на Дунав, и по-точно гр. Русе.
Само няколко месеца след жестоката разправа на Мидхат паша с четниците
на Хаджи Димитър и Стефан Караджа обаче това е малко вероятно, а ако е
истина, едва ли би се манифестирало по такъв открит начин. Може да се до-
пусне, че авторът съвсем съзнателно посочва Русе и цитира известни на ди-
пломатическите агенти в града постъпки на Дунавския валия, за да подкрепи
и наложи това свое твърдение. И още – той цели да убеди делегатите на Па-
рижката конференция и европейското обществено мнение, че в резултат на
213

репресиите през 1867 и 1868 г. в България положението е дотолкова нетърпи-
мо, че жителите на този дунавски град се присъединяват към инициативата
на „нотабилите”. Натрапчивото афиширане на Русе като място на написване
на брошурата всъщност дава основание да се каже, че това не е вярно.
Посочването на мястото на отпечатването й също поражда съмнение, въ-
преки категоричното твърдение на оставения по-горе без коментар цитат.
Може почти с пълна сигурност да се каже, че това не е Лайпциг. Посочва-
нето на този немски град е направено с тактическа цел. Основанията за по-
добно мнение се заключават в това, че брошурата е завършена на 6 януари,
най-вероятно в Букурещ, а на 12 януари в „Народност”, като се позовава на в.
„L`Etoile d`Orient”, съобщава за появата й. Два дни по-късно за „лайпцигско-
то издание” споменава и в. „Дунавска зора”. Следователно между написването
на брошурата, пренасянето й в Лайпциг, отпечатването й там и връщането
й в Букурещ има само 5, максимум 6 дни. Това време е абсолютно недоста-
тъчно за всичките тези дейности, което ще рече, че брошурата е напечатана,
както и написана, в Букурещ. Инициативата за това дело идва отново от Ар-
ман Леви. Най-вероятно тя вижда бял свят в печатницата, където се издава
„L`Etoile d`Orient”. Тази е причината, поради която френският вестник пръв
съобщава за нея само пет дни след 6 януари. Разбира се, на съмнение може да
се подложи и датата „6 януари”, но тя всъщност се оказва грешката на Леви.
При едно по-голямо разстояние между датата в края на брошурата и дата-
та на обявата за нейната поява във в. „L`Etoile d`Orient” мистификацията за
отпечатването й в Лайпциг би била по-реалистична. Когато разликата обаче
между написването и отпечатването на брошурата е само пет дни, нещата се
променят коренно. Изтъкнатите аргументи, макар и логически, дават основа-
ние да се приеме, че всичко, свързано с тази брошура, е направено в Букурещ
под диктовката на Арман Леви, а посочването на Русе и Лайпциг преследва
определени тактически цели.
Изказаното мнение, че авторството на брошурата принадлежи на Кирияк
Цанков53, не се основава на никакви преки или косвени доказателства. Вяр-
но е, че по това време той е близък сътрудник на френския вестник, а някои
автори го посочват и като негов издател54, но начинът, по който са иденти-
фицирани четиримата заточени свищовски учители, показва, че авторът на
брошурата не знае дори техните истински имена. Като свищовлия, който под-
държа връзки с родния град и отблизо следи събитията около т. нар. Свищов-
ско съзаклятие от 1867 г., Цанков не е могъл да не знае кои са тези четирима
учители и как се казват те. Фактът, че двама от тях са наименувани с малките
имена – Божидар и Георги, а другите двама – с фамилните или бащините си
имена – Хрулев и Манчев, подсказва, че текстът е писан от човек, който е чу-
вал по нещо за тези личности и, както е чул, така е написал чутото. Това идва
да подскаже, че не е изключено авторството на брошурата да принадлежи на
214
II.  Изследвания
самия Леви, който, пишейки имената на френски, без да е запознат с особено-
стите на българския език, не е схванал разликата в изписването на собствени-
те, бащините и фамилните имена на заточените учители.
Втората брошура, която излиза във връзка с Прошението, е отново на
френски език. Тя е озаглавена „Турците в България”, а издаването й, според
указанието върху самата нея, е осъществено в Париж55. В брошурата катего-
рично се отбелязва, че тя се появява на бял свят след приключването на ди-
пломатическото сборище във френската столица: „Конференцията по гръц-
ко-турския конфликт, която току-що завърши в Париж...”56.
Новата брошура има за цел да анализира политиката на Великите сили
след приключването на Кримската война, състоянието на Източния въпрос
и перспективите, които стоят пред него, ролята и решенията на конферен-
цията по Критския въпрос и най-вече положението и поведението на бълга-
рите в Османската империя и евентуалните пътища за разрешаване на Бъл-
гарския въпрос.
Като разкрива основните моменти в развитието на Източния въпрос след
Кримската война, авторът подчертава, че както Парижкият договор от 1856 г.,
така и решенията на конференцията, позоваващи се на този договор, няма
да заздравят мира в Изтока. „Въстанието в Херцеговина под ръководството
на Лука Вукалович; бомбардировките на Белград; кланетата в Сирия; вълне-
нията в Албания; въстанието в Крит – всичките тези факти, които Западът
познава, не са ли следствие на Кримската война, Парижкия трактат и от про-
кламирането на Хатихумаюна?” Единствено българите останали сравнително
спокойни, но през последните две години вълненията сред тях следват едно
след друго.
Пишещият разкрива несносното положение, в което живее българското
население, и задава риторичния въпрос дали има друга възможност да се из-
лекува един народ от страданията, освен чрез една успешна революция. „Вди-
гаме толкова шум около себе си, толкова сме горди с постиженията на съвре-
менната цивилизация, а човечеството не може да направи нито една крачка
напред без дълбоки сътресения. Винаги ли е необходимо да се пролива кръв,
за да извоюва човек правото си да живее в цивилизовано общество?”. По-
нататък се отбелязва, че ако в миналото народите можели, рискувайки част
от благата и живота си, да се освободят от тежко иго, „днес, благодарение
на рафинираната дипломация, християнските народи в Турция нямат дори
тъжното удоволствие свободно да отдадат живота си за своето отечество.
„Тяхното политическо робство се е превърнало в необходимо условие за под-
държане на съществуващия в Европа ред. Те били нещастни жертви не само
на Османската империя, но и на съперничеството на Великите сили.
Всичко това обаче, както и реформите, проведени в Турция, не било в
състояние да спре протестите и борбата за свобода на поробените народи.
215

Надеждата, която хранела Европа, за запазване на статуквото на Балканите,
била неосъществима илюзия. Вълненията на българите следвали едно след
друго и репресиите на турските власти и „бесилките, които се извисяват по
мегданите, благодарение на кървавия нрав на прехваления от кореспонденти
и вестници Мидхат паша, не ще могат да променят нещата”.
Според автора на брошурата има два варианта за изход от положението –
да се предостави на народа една малко или много ограничена независимост,
по подобие на унгарската в Австрия, или да й се осигури административна и
юридическа автономия. Това нямало да засегне прерогативите на султана, но
„по този начин ще може да намали или изцяло да се отстрани влиянието на
Русия”. По-нататък се подчертава важната роля на Руската империя в Изтока
на Европа, която роля непрекъснато се усилвала. „В началото на осемнайсети
век Русия внезапно се роди. В края на деветнайсети век ще бъдем свидетели
на нейния апогей. Да се противопоставя на тази организирана сила слабата
Османска империя, която и с френско-английска помощ не успя да се излеку-
ва, това е все едно да искаш да спреш буен поток с куп сухи съчки”. Авторът
на изложените мисли е категоричен, че най-доброто средство за противопос-
тавяне на обединението на местното християнско население с Русия е удов-
летворяването на исканията на това население. Тази проста истина трябвало
да разберат посланиците на Франция и Англия в Турция. „Пълното или час-
тично освобождаване на християнските народи в Турция – това е единстве-
ният лек за болестта на Ориента, като цяло, и за страданията на българите, в
частност”.
Съпоставянето на съдържанието на трите документа – Прошението и бро-
шурите „Българската нация пред конференцията в Париж” и „Турците в Бъл-
гария”, наричани по-нататък за краткост „първа брошура” и „втора брошура”,
налага интересни изводи. Преди всичко прави силно впечатление както сми-
словото сходство на трите документа, така и текстуалното преповтаряне на
отделни изрази. Това се вижда още при съпоставяне на първия абзац на Про-
шението и на встъпителната част на първата брошура. „Господа Делегати, Без
да забравяме, че събрани във връзка с гръцко-турските разногласия, Ваши
превъзходителства ще се стараят да се ограничат върху непосредствения
предмет на конференцията, ние се чувстваме задължени на насочим вашето
доброжелателно внимание върху положението на българите, което, ако бъде
съхранено, ще продължава да смущава на Дунава оня мир на Изток, който
вие се стремите да осигурите в Архипелага”57. – се казва в Прошението, а в
първата част на брошурата, според в. „Дунавска зора”58, „прави забележва-
ние на пълномощните лица, какво конференцията не трябва да ограничава
разискванията си само на 5-тях точки от турския ултиматум, според желани-
ята на Портата, а да се разгледа оплакванията на християните и причините
за неизпълнението на Хатихумаюна, и после призовава в името на българ-
216
II.  Изследвания
ский народ милосърдието на Великите сили да се смилят, в тоя случай, за-
ради непоносимите страдания на християните в Изток  – техните злочести
покровителствуеми”. По-нататък във встъпителната част на Прошението се
казва „Общоизвестна истина е, че днес единствено възможна основа на дър-
жавното управление е удовлетворяването на законните желания на народа”,
а във втората брошура се заявява: „Затова и естественото право – вечен из-
точник на законодателството, ще въздейства винаги чрез човешката съвест
върху принципите на международното право, прилагани твърде различно по
ред обстоятелства”. В Прошението се споменава още за „изтънчените сред-
ства на западната политическа наука”, а във втората брошура се отбелязва
„днес, благодарение на рафинираната дипломация”, като се има предвид ди-
пломацията на западните велики сили. И още – в Прошението се казва: „често
дори самите турски власти, когато имат интерес ги [ българите  – б.а. И.С.]
принуждават със сила да се подписват против техните неоспорими жела-
ния”, а в първата брошура се отбелязва: „турското правителство се мъчи да я
[Европа – б.а. И. С.] увери, че българите били благодарни от положението си,
като ги кара насила да дават благодарителни адреси на султана ...”. В заклю-
чителната част на Прошението се подчертава: „Великите сили гарантки не
биха ли направили сега едно разумно дело, приканвайки формално Високата
порта да осигури мира и добруването на балканските земи чрез незабавно
даване автономия на Българите”. Същият призив се съдържа в края и на двете
коментирани брошури. В първата се казва: „Самото прочее средство, за да се
предпази Европа от една обща бъркотия, е да се устъпи на българския народ
неговата самостоятелност под государството на султана. Само по този начин
цялостта на Османската империя ще ся оздрави и всяко волнение между си-
лите ще изчезне от Европа”. Почти също е заключението на втората брошура:
„Пълното или частично освобождаване на християнските народи в Турция –
това е единственият лек за болестите на Ориента, като цяло, и за страданията
на България, в частност”.
За напредубедения изследовател и читател приведените примери са пре-
достатъчни, за да се разбере, че авторството на трите документа принадлежи
на една и съща личност  – Арман Леви. Изказаното от други автори пред-
положение, че втората брошура е написана най-вероятно от Марко Бала-
банов59, се разминава изцяло с действителността. Към посочените по-горе
доказателства за авторството на Леви могат да се добавят още няколко нови,
които свидетелстват, че Балабанов не е автор на разисквания материал: а)
За българите и техните проблеми в изложението се говори в трето лице; б)
Пишещият навсякъде се отъждествява с тези, които диктуват положението
в Изтока на Европа – „вдигаме толкова шум около себе си, толкова сме горди
с постиженията на съвременната цивилизация”, „има две неща, които биха
могле да се направят в България, ако искаме да се успокоят духовете...” и т.н.;
217

в) Отношението към Русия показва пълната неприязън и страх на автора от
Северната империя. Това е напълно естествено за Арман Леви – френският
евреин, привърженик (според донесенията на барон Х. Х. Офенберг) на Пале
Роаял и храненик на българските нотабили в Букурещ, и напълно неестест-
вено за Марко Балабанов, който през целия си съзнателен живот изпитва
чувства на уважение към държавата, от която българите очакват и получават
свободата си.
***
От казаното в предходните страници се налагат следните изводи:
1. Инициативата за Прошението на българите до Парижката конференция
по Критския въпрос принадлежи на Арман Леви;
2. Автор на Прошението е Арман Леви, но след като под него поставят
подписите си 51/54 българи, съдържанието на документа трябва да се приема
и за тяхно верую;
3. Руското генерално консулство в Букурещ, руското посолство в Цариград
и руското Външно министерство нямат никаква роля в инициирането и реа-
лизирането на Прошението;
4. Според руската дипломация изпращането на този документ до конферен-
цията в Париж е ненавременно, но въпреки това тя не се противопоставя от-
крито на тази инициатива с цел да не накърни влиянието си сред българите;
5. И двете брошури, съпътстващи Прошението, са написани от Арман Леви
и са издадени в Букурещ. Обозначаването на Русчук като място на написване
на първата и на Лайпциг, като място на отпечатването й, както Париж като
място на издаването на втората, преследва ясно видима тактическа цел. Ар-
ман Леви се стреми да представи акцията като общобългарско дело. Тази е
причината, поради която към името на всеки един от подписалите документа,
е посочено и родното му място, което, според барон Х. Х. Офенберг, създава-
ло впечатление, че е представена цяла България. Акцията, според възприетия
от французина подход, трябвало да убеди западната дипломация и най-вече
тази на Великите сили, че исканията в Прошението и подкрепящите ги аргу-
менти са такива не само за подписалите ги, но и за цялата българска нация.
6. „Българите пред Европа през 1868–1869 г., представени от френския ев-
реин Арман Леви”, – това е може би най-вярната формулировка на разисква-
ния епизод от българската история. Тук обаче трябва категорично да се под-
чертае, че коментираното е един изключително рядък епизод от живота на
българската нация през Възраждането – представител, макар и неофициален,
на една от най-ревностните крепителки на целостта на Османската империя,
организира мащабна акция в полза на българската кауза, – акция, която про-
тиворечи на политиката на собствената му държава. Причините за подобно
поведение на Леви са поне две. Първата трябва да се свърже с политиката,
218
II.  Изследвания
която прокламира Наполеон ІІІ и декларациите му за правата на нациите на
свободно и независимо развитие. Подетата инициатива е изцяло в унисон с
тази, в повечето случаи останала само на думи, политика. Това се потвържда-
ва категорично и от докладите на барон Х. Х. Офенберг. Втората причина за
тази съпричастност към българската кауза са финансовите средства и мате-
риалните изгоди, които осигуряват „старите” в Букурещ в замяна на сътруд-
ничеството на французина.
Независимо от мотивите, които движат Леви, реализираната инициатива
има своето решение в няколко посоки.
На пръв поглед изглежда, че добре замислената и изпълнена акция не дава
очакваните резултати – тя наподобява метеор, който проблясва за миг на не-
босклона и изгаря в атмосферата на европейското безразличие към съдбата
на българския народ. Но както забелязват още тогава организаторите й, все
пак Европа е принудена, макар и с неохота, отново да чуе българския глас и
българските искания, които в този момент са наистина общи и за „стари”, и
за „млади”.
Освен това с тази инициатива се трупа опит за ангажиране на заинтересо-
ваните, който с още по-голям успех ще се използва в следващите години.
Не на последно място трябва да се има предвид и това, че с осъществената
акция, макар и инициирана от Леви, подкрепящите я демонстрират незави-
симост, която е в полза единствено на българската кауза. Тази демонстратив-
но независима постъпка, въпреки ярко изразените русофилски настроения
на подписалите Прошението, се оказва добър урок за руската дипломация,
която занапред трябвало да съобразява имперската си политика и с интере-
сите на българите.
БЕЛЕЖКИ
1 
Народност, г. ІІ, бр. 7, 5 ян. 1869. В този брой по повод на конференцията се
отбелязва: „Ако народите на изтока чакат само решенията на конференцията, които
разполагат със съдбата им, тежко им! Така е вървяло и така ще върви с този въсто-
чен въпрос, додето, както казахме, в незнаен час не додат да го решат сами народите.
Онзи ден беше сръбската разпра, завчера черногорската, вчера Румънска, днес Гръц-
ка, а утре тъкмо после разотиването на конференцията, която ще уздрави цялостта
на Турция, кой знае пак каква друга ще се появи”.
2 
Научен архив на Института по история при Българската академия на науките /
НАИИ – БАН/, арх. кол. ХІІ /Франция/, оп. 38, а.е. 230, л. 1099 – 1105.
3 
Всички дати в изложението са по стар стил.
4 
Народност, г. ІІ, бр. 10, 26 януари 1869 г.
5 
Димитров М. Разцепление всред българската емиграция в Ромъния в 1869 г. Со-
фия, 1925, с. 9-11.
6 
Петков П. Ст., Бонева В. Българите пред Европа през 1869 година. В. Търново,
1993, с. 28-32.
219
 II.  Изследвания

7 
Народност, г. ІІ, бр. 10, 26 януари 1869; Дунавска зора, г. ІІ, бр. 10, 21 януари 1869; текст гласи: „Аз поисках от Константинопол инструкции относно съдържанието на
бр. 15, 22 февруари 1869; бр. 16, 1 март 1869; Димитров М. Пос. съч., с. 11 и сл.; Ди- петицията на българите”.
митров М. Комитетът на „старите” – Добродетелна дружина // България 1000 години 22 
РБНОД, Т. ІІІ, приложение към № 168, с. 394 – 395.
927–1927. София, 1930, с. 775; Петков П. Ст., Бонева В. Пос. съч., с. 3-27; Стоянов Ив. 23 
Пак там, с. 395.
Общото и различното в програмите за дуализъм с Турция на ТЦБК и „старите” около 24 
Пак там, № 170, с. 399 – 402.
Добродетелната дружина // В търсене на истината. Юбилейно издание по случай 70- 25 
Пак там, с. 401.
годишнината от рождението на професор Николай Генчев. София, 2002, с. 156-174; 26 
Пак там.
Стоянов Ив. Вестник „Народност” за прошението на „старите” до Парижката кон- 27 
Пак там.
ференция // Дойно Дойнов. 75 години наука, мъдрост и достойнство, събрани в един 28 
Бурмов Т. Българо-гръцката църковна разпра. София, 1902, с. 364-367.
живот. София, 2004, с. 119-140. 29 
РБНОД, т. ІІІ, № 169, с. 397-399, княз А.М.Горчаков от Петербург, 29 декември
8 
Пак там. 1868 г., до Н.П.Игнатиев в Цариград.
9 
Тъпан, г. І, бр. 3, 20 март 1869 г. 30 
Пак там, с. 389.
10 
Димитров М. Разцепление всред ..., с. 9 31 
Пак там.
11 
Димитров М. Комитетът на „старите”..., с. 775. 32 
Пак там, с. 403 – 405.
12 
Косев Д. Класовите отношения в България през Възраждането // Исторически 33 
Пак там, с. 404.
преглед, София, 1950, кн. 4-5, с. 459; Същият автор. Лекции по нова българска исто- 34 
Пак там, с. 405.
рия. София, 1951, с. 151; Същият автор. Към историята на революционното движение 35 
Пак там, с. 409.
в България 1867–1871. София, 1958, с. 23-25; Тодоров Г. Д. Към въпроса за произхода 36 
Пак там, № 174, с. 410.
и същността на политическите програми и партиите в Учредителното събрание // 37 
Петков П. Ст., Бонева В. Пос. съч., с. 7
Известия на Института за българска история, София, т. 7, 1957, с. 61-62; Бурмов 38 
Дунавска зора, г. ІІ, бр. 12, 3 февруари 1869 г.
Ал. Българското национално-революционно движение и българската емиграцион- 39 
Тук може да се посочи един епизод, който противоречи донякъде на тези виж-
на буржоазия 1867–1869 г. // Бурмов Ал. Избрани произведения, т. ІІ, София, 1974, дания на автора. На 12 януари 1869 г. в. „Народност” публикува статията „Австрия
с. 147; Трайков В. Идеологически течения и програми в националноосвободителното и турската полиция”, в която подлага на остра критика австрийската поща. Послед-
движение на Балканите до 1878 г. София, 1978, с. 328-329; Стоянов Ив. Народен съвет ната отказвала да взема в. „Народност” за Турция, тъй като така й било наредено от
или Сенат? // Търновските законодатели. Юбилеен сборник. София, 1980, с. 79; Глу- турското правителство. Когато вземала писма за България, те не били предавани на
шков Хр. Евлоги и Христо Георгиеви. Живот и дейност. София, 1982, с. 123; История адресата, а на турската полиция. По-нататък „Народност” продължава: „ Колко по-
на България. Т. VІ. София, 1987, с. 269-270; Генчев Н. Българско възраждане. София, щастливо ще бъде положението за нас, въсточните народи, ако видим засега поне
1988, с. 335; Шарова К. БРЦК – партия на българската национална революция. Со- колко по-скоро тия две неща удействовани: удалението на австрийската поща от по-
фия, 1990, с. 13-14; Маждракова-Чавдарова О. Национално-революционните борби между нас и съставянието на едно паробродско дружество между Ромъни, Българи,
на българския народ 1828 – 1878. София, 1997, с. 176-177, и др. Сърби и Гърци. Тогава вярваме, че ще се поскъсят доволно ръцете на тая турска по-
13 
Петков П. Ст., Бонева В. Пос.съч., с. 23-24. лиция, която посяга толкова смело както за живота ни, тъй и за тайната на сърцата
14 
Стоянов, Ив. Общото и различното ..., с. 159 ни”. // Народност, г. ІІ, бр. 8, 12 януари 1869. Тази статия излиза приблизително по
15 
Русия и българското националноосвободително движение 1856/1876. Докумен- същото време, когато става ясно, че изпратеното Прошение до Париж е „изгубено” от
ти и материали. Т. ІІІ /по-нататък РБНОД, Т. ІІІ/, май 1867 – декември 1869. // Архи- австрийската поща. Дали появата й е провокирана от този факт, остава неясно, но тя
вите говорят. Т. 21, София, 2002, № 168, с. 393. е ярко доказателство за истинската същност на австро-унгарската пощенска служба.
16 
Пак там, с. 394. 40 
Дунавска зора, г. ІІ, бр. 12, 3 февруари 1869.
17 
Пак там. 41 
Петков П. Ст., Бонева В. Пос. съч., с. 7.
18 
Пак там. 42 
Дунавска зора, г. ІІ, бр. 15, 22 февруари 1869.
19 
Вж. подробно: Стоянов Ив. Общото и различното..., с. 160-161; 163-171 43 
РБНОД, т. ІІІ, № 175, с. 412.
20 
Вж. датата върху документа // НАИИ  – БАН, арх. кол. ХІІ, оп. 38, а.е. 230, 44 
Пак там, с. 412-413
л. 1099 45 
Петков П. Ст., Бонева В. Пос. съч., с. 7.
21 
В българския превод на първото изречение от приложението е допусната не- 46 
Пак там, с. 30-31.
точност в сравнение с разшифровката, написана на френски език. В публикувания 47 
Дунавска зора, г. ІІ, бр. 18, 12 март 1869 г.
български превод изречението има следното съдържание: „Поисках от Цариград 48 
Пак там, г. ІІ, бр. 10, 21 януари 1869 г.
инструкции относно положението на българите”, а буквалният превод от френския 49 
Пак там.

220 221
 50 
Пак там, г. ІІ, бр. 9, 14 януари 1869.
51 
Пак там, г. ІІ, бр. 10, 21 януари 1869.
52 
Фадеева И. Е. Мидхат-Паша. Жизнь и деятельность. Москва, 1977, с. 34-35.
53 
Петков П. Ст., Бонева В. Пос. съч., с. 17
54 
Димитров М. Разцепление всред..., с.  14; Българската възрожденска интели-
генция /Енциклопедия/. Съставители проф. Н. Генчев, Кр. Даскалова. София, 1988,
с. 693. ПОЛИТИЧЕСКАЯ ДЕЯТЕЛЬНОСТЬ
55 
Les Turcs en Bulgarie. Paris. 1869.
56 
Цитиранията от съдържанието по превода в: Петков П. Ст., Бонева В. Пос. ВАСИЛА ЛЕВСКОГО В ОСВЕЩЕНИИ
съч., с. 37-41.
57 
Цит. по превода пак там, с. 28-32.
ПРОФЕССОРА С. И. СИДЕЛЬНИКОВА
58 
Самата брошура не е открита от предходните изследователи и от автора на тези
редове. Поради тази причина се използва казаното за нея от в. Дунавска зора, г. ІІ, бр.
10, 21 януари 1869. Алла САЙПАНОВА, кандидат исторических наук,
59 
Стоянов М. Българска възрожденска книжнина. Т. 1. София, 1957, с. 500; Пе- научный сотрудник Центра болгаристики и балканских исследований
тков П. Ст., Бонева В. Пос. съч., с. 18. имени Марина Дринова Харьковского национального университета
имени В. Н. Каразина, (Харьков)

The article is connected with S. I. Sidelnikov´s researches on the political activity

of the Bulgarian figure of XIX century Vasil Levski. The main attention is given
to the comparison of the position of the Kharkov scientist with a modern level of
development of the Bulgarian historical science.

В о второй половине XIX в. борьба за национальное освобождение и созда-

ние независимого суверенного государства оставалась главной истори-
ческой задачей болгарского народа. Развиваясь на протяжении всей первой
половины XIX в. по восходящей линии, в конце 60-х – начале 70-х гг. XIX в.
она достигла своего наивысшего подъема. Роспуск второго легиона болгар в
Белграде и гибель четы Хаджи Димитра и Стефана Караджи в 1868 г. показали
несостоятельность гайдуцких отрядов разрешить болгарский вопрос. В связи
с этим зародилась идея продолжительной, систематической и планомерной
организационной подготовки народа к восстанию за национальную незави-
симость внутри страны. Так оформилась новая тактика в болгарском освобо-
дительном движении против турецкого военно-феодального господства.
Переход от четнической тактики к строительству внутренней революци-
онной организации связан с именем Васила Левского. Под его руководством
в конце 1870 – начале 1871 г. в г. Ловеч был основан Болгарский революцион-
ный центральный комитет (БРЦК). Он выработал устав и программу, руко-
водил созданием в стране революционных организаций, сплотил вокруг себя

222 223

большую группу помощников. В результате его деятельности вся Болгария
была покрыта широкой сетью частных революционных комитетов и более
мелких групп революционеров, состоящих из крестьян, ремесленников, тор-
говцев, интеллигенции.
Изучением этого важного периода в истории Болгарии занимался про-
фессор Харьковского университета Степан Иванович Сидельников (1916  –
1977). Исследуя национально-освободительную борьбу болгарского народа
за независимость от османского ига в 60 – 70-х гг. XIX в., ученый обратился
к деятельности крупного организатора и руководителя БРЦК Васила Левско-
го, личность которого привлекала его внимание на протяжении многих лет.
Итоги его работы нашли отражение в докторской диссертации «Создание и
деятельность первого Болгарского революционного центрального комитета
(1868–1873  гг.)», двух монографиях, научных статьях, посвященных отде-
льным аспектам деятельности В. Левского, а также историографических об-
зорах и рецензиях на монографии болгарских авторов.
Несмотря на то, что научное творчество Степана Ивановича уже было
объектом историографических исследований, оно сегодня представляет ин-
терес и с точки зрения осмысления дискуссионных вопросов болгарского на-
ционального Возрождения. В работах Г. И. Чернявского1, в том числе опубли-
кованных в соавторстве с В. П. Чорнием2 и А. А. Чувпило3, а также в статьях
Н. И. Самойленко4, сообщениях Е. П. Пугача5, П. С. Соханя6 и Н. Червенкова7
определен круг научных интересов историка, его вклад в разработку проблем
истории и историографии Болгарии, русско-болгарских революционных свя-
зей, в советскую историко-славистическую науку в целом. Однако его иссле-
дования, касающиеся изучения идеологии и революционной деятельности
крупного представителя болгарского национально-освободительного движе-
ния, еще не были предметом специального изучения.
В данной статье делается попытка рассмотреть точку зрения одного из ав-
торитетных советских ученых по дискуссионным вопросам формирования
социально-политических взглядов В. Левского и его политической деятель-
ности, а также соотнести позицию харьковского профессора с современным
уровнем развития болгарской исторической науки.
Изучая национально-освободительную борьбу болгарского народа под ру-
ководством БРЦК, С. И. Сидельников детально осветил политические идеи и
практическую деятельность его создателя. Невзирая на то, что деятельности
Васила Левского уже была посвящена обширная литература в Болгарии, ав-
тор смог по-новому интерпретировать спорные взгляды и подробно иссле-
довать малоизученные страницы его биографии. С этой целью он привлек
весьма обширный круг источников, в том числе опубликованные историче-
ские документы, материалы фондов болгарских и советских архивов, мемуар-
ную литературу, болгарскую периодическую печать того времени, переписку
224
II.  Изследвания
революционеров между собой, воспоминания участников национально-ос-
вободительного движения, их родственников и современников, написанные
ими самими или другими лицами с их слов.
В работах Степан Иванович предоставил глубокую характеристику эпо-
хи болгарского Возрождения, болгарского общества, основных форм борьбы
болгар против турецкого господства, основных течений в болгарском на-
ционально-освободительном движении 60–70-х гг. XIX ст. На этом фоне им
раскрывался процесс формирования социально-политических взглядов бу-
дущего руководителя БРЦК. Так, проанализировав его ранние годы жизни и
начало революционной деятельности, ученый пересмотрел широко распрос-
траненные в работах болгарских историков противоречивые положения о
становлении В. Левского как политического деятеля. Признавая, что он фор-
мировался под влиянием многочисленных обстоятельств, С. И. Сидельников
решающим фактором считал знакомство В. Левского с деятельностью Г. С. Ра-
ковского. На основе тщательного изучения всей имевшейся литературы и ис-
точников по теме ему удалось убедительно показать, что еще в 1855–1858 гг.
во время пребывания в г.  Стара Загора в качестве слуги монаха Хилендар-
ского монастыря молодой Васил познакомился с некоторыми произведения-
ми Г. Раковского и газетой «Българска дневница», издававшейся последним.
После этого он стал внимательно следить за болгарской периодической пе-
чатью и уже к началу 60-х гг. XIX ст. сделался сторонником Раковского8. И,
совершенно естественно, узнав о том, что в Сербии Г. Раковский создает бол-
гарский легион, он в начале 1862 г. отправляется в Белград и вступает в него.
Именно с момента пребывания в первом болгарском легионе, где он лично
познакомился с Г. Раковским и уже в то время стал его помощником, по мне-
нию исследователя, начинается период активного участия Васила Левского в
борьбе болгарского народа против турецкого господства9.
Однако, восприняв идеи Г. С. Раковского, он, как доказал историк, не то-
лько продолжил традиции своего учителя, но и пошел значительно дальше
в развитии революционной идеологии. На основе всестороннего анализа
фактического материала Степан Иванович пришел к выводу, что еще во
время участия в походе четы П.  Хитова в апреле  – августе 1867  г. В.  Лев-
ский понял слабости четнической тактики Г. Раковского: «Ему стало ясно,
что крестьяне и ремесленники, захваченные врасплох появлением перешед-
ших из Румынии и Сербии повстанческих чет, при всем желании помочь
им не имели времени организовать вооруженные отряды для совместно-
го выступления против турецких поработителей. Кроме того, население не
имело оружия и слабо представляло цели, которые ставили перед собой эти
отряды»10. Несколько позднее, в период пребывания во втором болгарском
легионе в Белграде, он убедился, что старая форма гайдуцкого движения
изживала себя, и высказал предположение о нецелесообразности вступле-
225

ния чет в Болгарию без предварительной подготовки. Несмотря на то, что
В. Левский сокращал эту подготовку до минимума, сводя ее всего к 25 дням,
именно он, по наблюдениям С. И. Сидельникова, первый среди революцио-
неров начинал выдвигать эту мысль11.
Анализ переписки болгарского революционного демократа с Найденом
Геровым и воспоминаний Михаила Грекова дал возможность ученому пока-
зать, что уже к началу апреля 1868 г. В. Левский пришел к выводу о невозмож-
ности продолжения борьбы против турецкого ига без привлечения широких
масс населения и о необходимости переноса центра тяжести этой борьбы в
страну для подготовки народа к антитурецкому вооруженному восстанию.
А гибель отряда Хаджи Димитра и Стефана Караджи летом 1868 г. оконча-
тельно убедили его в правильности своего мнения. Поэтому, как доказал
исследователь, Васил Левский, считая ошибочной четническую тактику сво-
его учителя, к лету 1868 г. впервые в истории болгарского национально-ос-
вободительного движения выдвинул в самой общей форме идею создания
внутренней революционной организации (ВРО)12. Тем самым харьковский
ученый опроверг широко распространенную в болгарской исторической ли-
тературе точку зрения о том, что вышеназванную идею болгарский деятель
воспринял от Л. Каравелова или И. Касабова, будучи всего лишь ее практи-
ческим исполнителем13.
На основе кропотливого изучения источников и литературы Степан Ива-
нович убедительно показал, что обе бытующие в истории концепции являют-
ся ошибочными, поскольку ни Л.  Каравелов, ни И.  Касабов не могли быть
основоположниками комитетской организации. Последний был умеренным
буржуазным деятелем, монархистом и дуалистом, лишь из корыстных со-
ображений прикрываясь своей «принадлежностью» к национально-освобо-
дительному движению14. Что касается Л. Каравелова, то он колебался между
просветительством и борьбой за освобождение. К тому же он, около десяти
лет проживая в Москве, долгое время не был в Болгарии и недостаточно знал
о происходивших на родине социально-политических и экономических пе-
ременах15. В связи с этим именно Василу Левскому историк отводил ведущую
роль в разработке идеологических принципов революционных комитетов.
Этот вывод С.  И.  Сидельникова принимают и современные болгарские
ученые. Так, в работах К. Косева16, И. Стоянова17, Л. Спасова18, П. Митева19,
Хр.  Йонкова20, И.  Тодева21 и Н.  Генчева22 убедительно показано, что пере-
лом в национально-освободительном движении Болгарии 60–70-х XIX  в.
был связан с личностью Васила Левского. Болгарские историки считают его
стратегом, идеологом и организатором «национальной революции». По их
мнению, именно он впервые высказал мысль, что единственным средством
достижения политического освобождения от османского ига является про-
ведение предварительной подготовки народа к восстанию внутри страны.
226
II.  Изследвания
Но, в отличие от харьковского исследователя, болгарские ученые первые
сомнения В. Левского в целесообразности гайдуцких отрядов относят не к
периоду его участия в походе П. Хитова, а ко времени роспуска второго бол-
гарского легиона.
На фоне сложной политической борьбы конца 60-х гг. XIX в. по вопросу о
путях развертывания национально-освободительного движения в Болгарии
С. И. Сидельников рассмотрел процесс окончательного разрыва В. Левского
с четнической тактикой и его деятельность по созданию ВРО, показав, как во
время двух поездок по стране в период между декабрем 1868-го и августом
1869 г. им создавались во многих городах и селах революционные комитеты
и группы. Критически рассмотрев многочисленные источники, ученый оп-
ределил роль этих поездок в создании БРЦК. По его мнению, в ходе первой
поездки В. Левский, хотя и не формировал еще революционных комитетов,
но уже закладывал основы будущей политической организации внутри Бол-
гарии, создавая группы патриотов и системы явочных квартир, где он мог
останавливаться23. А уже во время второй поездки им были заложены основы
ВРО путем создания нескольких организационно оформленных революци-
онных комитетов и нескольких десятков революционных групп и кружков в
различных городах и селах Болгарии. В результате проделанной работы уда-
лось наладить «хорошо продуманную систему конспиративной связи внутри
страны и внутренней организации с болгарской эмиграцией в Румынии, сис-
тему конспиративных явок и квартир»24. Поэтому именно тогда и началось
создание первого БРЦК. Эти аргументы помогли Степану Ивановичу опро-
вергнуть точку зрения некоторых болгарских историков, утверждавших, что
в ходе этих поездок по Болгарии В. Левский не основывал в населенных пунк-
тах страны никаких комитетов.
В вопросе о роли двух поездок болгарского революционера по стране точ-
ки зрения К. Косева25 И. Стоянова26, Н. Генчева27, И. Тодева28, Хр. Йонкова29,
П. Митева30, О. Маждраковой-Чавдаровой31 и Л. Спасова32 совпадают с мне-
нием советского ученого. Эти исследователи также отмечают начало осно-
вания первых комитетов в Болгарии политическим лидером В.  Левским во
время его второго посещения страны. К концу 1871 г. была выстроена густая
сеть революционных комитетов, объединенных Внутренней революционной
организацией, представляющей собой, как указывает К. Косев, «нелегальную
дееспособную политическую структуру со своим уставом, программой, тай-
ной полицией, тайной почтой и строгой дисциплиной».
Ко второй половине 1870 г. основание сети местных революционных ко-
митетов относит и К.  Шарова33. Совершенно противоположной концепции
придерживается В. Бонева, подвергая сомнению ряд выводов многих ученых.
Так, при рассмотрении двух поездок В. Левского в Болгарию в 1868 – 1869 гг.
она приходит к выводу, что обе поездки носили познавательный характер.
227

Основная его деятельность сводилась к пропаганде идеи необходимости сис-
тематической практической, военной и моральной подготовки народа к мас-
совому восстанию, а также налаживанию контактов со сторонниками этой
идеи. Мнение других исследователей о создании В. Левским первых револю-
ционных комитетов во время второй поездки В. Бонева опровергает, ссылаясь
на тот факт, что оно основывается «только на ненадежных и полных противо-
речий мемуарных сведениях», не находящих подтверждения в документах34.
По ее наблюдениям, вплоть до 1871  г. деятельность революционера носила
предорганизационный характер. В населенных пунктах Болгарии были соз-
даны только группы сторонников, а местные комитеты стали учреждаться
осенью 1871 г., т. е. после основания БРЦК в Болгарии, оформление которого
относит к лету 1871  г. Мнение большинства историков о создании ЧБРК в
период с лета 1870 до лета 1871 г., согласно В. Боневой, не находит «неоспори-
мой опоры в источниках»35.
Тезис об основании комитетов не ранее второй половины 1871 г. доказыва-
ет и И. Лалев36. Полагая, что в период первых посещений Болгарии В. Левский
не создавал частных революционных комитетов, он относит начало их стро-
ительства к периоду после создания Центрального комитета в Ловече и напи-
сания программы.
Во время второй поездки в Болгарию Васил Левский распространял сре-
ди населения прокламацию к болгарскому народу, датированную апрелем
1869 г. Вопрос об авторстве данного документа дискутировался болгарскими
учеными. Одни историки утверждали, что автором прокламации был Иван
Касабов, другие считали таковым Любена Каравелова. Тщательно проанали-
зировав текст прокламации, С. И. Сидельников сделал вывод, что И. Касабов
не мог быть ее автором, поскольку революционное содержание прокламации
полностью противоречило «его умеренно-монархическим, враждебным ре-
волюционной идеологии взглядам». Не мог быть автором и Л.  Каравелов в
связи с тем, что он приехал в Бухарест только 2 мая 1869 г., когда В. Левский
уже отправился в Болгарию37. Поэтому, несмотря на то, что стиль, которым
написана прокламация, был не характерен для организатора БРЦК, основное
ее содержание, во многом напоминающее обращение Г. Раковского, отража-
ло интересы В. Левского, который, по мнению ученого, и являлся ее автором
вместе со своими сторонниками38.
В отличие от Степана Ивановича Сидельникова, И. Стоянов39, П. Митев40 и
Н. Генчев41 приписывают И. Касабову авторство прокламации к болгарскому
народу от апреля 1869 г. О получении В. Левским прокламации от И. Касабо-
ва упоминают и В. Бонева42 с И. Тодевым43.
Особое внимание С. И. Сидельников уделил анализу программы освобож-
дения болгарского народа, разработанной В.  Левским. Так, решая вопрос о
политическом устройстве будущей независимой Болгарии, он видел осво-
228
II.  Изследвания
божденную страну демократической республикой, где народу предоставят
главенствующее право в управлении государством44. Средством достиже-
ния национальной независимости виделось общенародное вооруженное
восстание, движущими силами которого должны были стать крестьяне,
ремесленники и беднейшее население городов45. По поводу чорбаджийства
Степан Иванович не склонялся к мнению ряда историков, согласно которому
В.  Левского характеризовали как приверженца вовлечения представителей
зажиточных слоев в единый фронт революционной борьбы. Тщательный и
всесторонний анализ писем болгарского деятеля, угрожающих чорбаджиям,
дал основания утверждать, что он никогда не рассчитывал на них как на со-
юзников в борьбе против турецкого господства46. Считая подготовку восста-
ния внутренним делом болгар, помощь иностранных государств В. Левский
признавал только как дружественную, основанную на принципах равенства
и братства. Всякое подчинение болгарского национально-освободительного
движения интересам правительств Сербии и других стран он отклонял реши-
тельным образом47.
И. Стоянов, впрочем, указывает, что руководитель БРЦК в Болгарии был
сторонником вовлечения чорбаджийства в подготовку вооруженного восста-
ния против турецкого господства, что не совпадает с выводами С. И. Сидель-
никова. Правда, при этом делается оговорка, что средства чорбаджиев ока-
жутся «особенно нужными для материального обеспечения предстоящего
восстания»48. К мнению великотырновского историка склоняется и его софий-
ский коллега Л. Спасов, считая В. Левского приверженцем вовлечения в борь-
бу за национальную независимость всех болгар, в том числе и чорбаджиев49.
Что касается вопросов общерегионального характера, то В. Левский при-
держивался идеи Балканской республики. Анализ проекта Устава позволил
харьковскому исследователю показать, что он не являлся сторонником Бал-
канской федерации, как утверждали некоторые ученые, объясняя это тем,
что он крайне отрицательно относился к монархической форме правления, а
федерация могла быть и монархическим государством50. Точку зрения о том,
что В. Левский выступал за Балканскую федерацию, поддерживает сегодня
и Л. Спасов51.
Таким образом, согласно концепции С. И. Сидельникова, перелом в наци-
онально-освободительном движении болгарского народа в 60–70-х гг. XIX ст.
связан с деятельностью Васила Левского. Личный опыт участия в походе
П.  Хитова и в двух болгарских легионах в Белграде, а также гибель отряда
Х.  Димитра и Ст.  Караджи убедили его в невозможности продолжения да-
льнейшей борьбы против турецкого господства без привлечения широких
масс населения и переноса ее центра тяжести в Болгарию. Считая ошибочной
четническую тактику Г.  С.  Раковского, он в 1868  г. первым указал на необ-
ходимость создания революционной организации внутри страны с целью
229

подготовки народа к вооруженному восстанию. Эта идея нашла воплощение
в создании революционных групп и комитетов в 1868–1869 гг. во время его
поездок по Болгарии, которые заложили основы внутренней революционной
организации, а впоследствии легла в основание и первого БРЦК в г.  Ловеч
осенью 1870 г. Среди оппонентов В. Левского харьковский профессор не на-
ходил лидеров, которые по степени влияния на массы, авторитету, вкладу в
дело освобождения можно было сопоставить с этой личностью.
Несмотря на то, что работы С. И. Сидельникова по проблеме политиче-
ской деятельности организатора и руководителя БРЦК Васила Левского были
написаны в 1950– 1970-х гг., в основном его выводы не потеряли своей актуа-
льности по прошествии времени. В современной болгарской историографии
по данной теме имеются некоторые отличия от точки зрения харьковского
ученого, но в целом большинство специалистов по эпохе позднего Возрожде-
ния солидарны с ним в главном, считая В. Левского основоположником идеи
создания внутренней революционной организации. Определенные расхож-
дения в подходах историков объясняются не столько разными методологи-
ческими парадигмами, сколько дефицитом первоисточников, противоречи-
востью существующей источниковой базы и различной ее интерпретацией,
что затрудняет изучение ряда вопросов позднего болгарского Возрождения и
оформление общепринятого мнения по ним.
ПРИМЕЧАНИЯ
1 
Чернявский Г. И. Исследования С. И. Сидельникова по проблеме национально-
освободительного движения болгарского народа // Советское славяноведение, Мос-
ква, 1980, № 2, с. 84-92.
2 
Чернявський Г. Й., Чорній В. П. Розробка проблеми болгарського національно-
визвольного руху в працях С.  І.  Сідельнікова // Проблеми слов’янознавства. Львів,
1979, вип. 20, с. 96-102.
3 
Чернявский Г. И., Чувпило А. А. Разработка проблем национально-освободи-
тельного движения болгарского народа в трудах профессора С. И. Сидельникова //
Вопросы новой и новейшей истории. Киев, 1979, вып. 25, с. 125-129.
4 
Самойленко Н. И. Болгарское национально-освободительное движение в иссле-
дованиях С. И. Сидельникова // Україна і Болгарія: віхи історичної дружби: матеріали
міжнародної конференції, присвяченої 120-річчю визволення Болгарії від османсько-
го іга, (Одеса, 29–31 жовтня 1998 р.). Одеса, 1999, с. 133-140; Самойленко Н. И. Твор-
ческое наследие С.  И.  Сидельникова и современная историческая наука //  Дринов-
ський збірник: Дриновски сборник. Х. Софія, 2008, т. II, с. 24-28.
5 
Пугач Е. П. Профессор С. И. Сидельников – выдающийся педагог и организатор
науки // Дриновський збірник: Дриновски сборник. Х. Софія, 2008, т. II, с. 279-282.
6 
Сохань П. С. Слово про Степана Івановича Сідельникова – видатного вченого-
болгариста, мужню і прекрасну людину // Дриновський збірник: Дриновски сборник. Х.
Софія, 2008, т. II, с. 283-287.
230
II.  Изследвания
7 
Червенков Н. С. И. Сидельников – исследователь болгарского Возрождения //
Дриновський збірник: Дриновски сборник. Х. Софія, 2008, т. II, с. 288-291.
8 
Сидельников  С. И. Начало революционной деятельности Васила Левского //
Ученые записки Харьковского государственного университета, 1959, т. 100: Труды ис-
торического факультета. Харьков, т. 7, с. 109-110.
9 
Там же, с. 111; Сидельников С. И. Борьба течений в первом Болгарском револю-
ционном центральном комитете. Харьков: Издательство Харьковского университе-
та, 1962, с. 22-23; Он же. Болгарский революционный центральный комитет (1869–
1872 гг.). Харьков: Издательство Харьковского университета, 1970, с. 38.
10 
Сидельников С. И. Болгарский революционный центральный комитет..., с. 38-39.
11 
Сидельников  С. И. Начало революционной деятельности Васила
Левского...,с. 116-118; Он же. Борьба течений в первом Болгарском революционном
центральном комитете..., с. 23; Он же. Болгарский революционный центральный ко-
митет..., с. 40.
12 
Сидельников  С. И. Начало революционной деятельности Васила Левского...,
с.118-121; Он же. Болгарский революционный центральный комитет..., с. 40-44.
13 
Сидельников  С. И. Начало революционной деятельности Васила
Левского...,с. 107-108; Сідельніков С. І. Висвітлення історії утворення першого Бол-
гарського революційного центрального комітету у болгарській і радянській історич-
ній літературі // Історичні зв’язки слов’янських народів: збірник статей до V Міжна-
родного конгресу славістів. К., 1963, с. 275-291; Он же. Роль двох поїздок Васила Лев-
ського в Болгарію (грудень 1868–серпень 1869 рр.) у створенні першого Болгарського
революційного центрального комітету // Питання нової і новітньої історії. Харків,
1965, вип. 1, с. 97-98.
14 
Сидельников  С. И. Начало революционной деятельности Васила Левского...,
с.  108; Он же. Висвітлення історії утворення першого Болгарського революційного
центрального комітету у болгарській і радянській історичній літературі..., с. 275-276.
15 
Сидельников  С. И. Начало революционной деятельности Васила Левского...,
с. 117.
16 
Косев  К. Априлското въстание  – прелюдия към Освобождениието. София:
Проф. Марин Дринов, 2000, с. 51; Он же. Кратка история на българското Възраждане.
София: Проф. Марин Дринов, 2001, с. 128-129.
17 
Стоянов  И. История на българското Възраждане. Велико Търново: Абагар,
1999, с. 221.
18 
Спасов Л. Проблеми на новата българска история: част първа: българско Въз-
раждане. Пловдив: Пловдивско унив. изд-во, 2001, с. 73-74.
19 
Митев П. Българското Възраждане: лекционен курс. София: Полис, 1999, с. 114.
20 
Йонков Хр. Васил Левски: биография. София: [Б. и.], 2008, с. 68-69.
21 
Тодев  И. Българското национално-революционно движение (1853–1878): не-
традиционни вариации на традиционна тема. София: КАМА, 2005, с. 62-63.
22 
Генчев  Н. Българското Възраждане. София: Издателска къща «Иван Вазов»,
1995, с. 368.
23 
Сидельников С. И. Болгарский революционный центральный комитет...,с. 54;
Он же. Роль двох поїздок Васила Левського в Болгарію…, с. 100-101.
231
 24 
Сидельников  С.И. Болгарский революционный центральный комитет...,с.  62;
Он же. Роль двох поїздок Васила Левського в Болгарію…,с. 109.
25 
Косев К. Априлското въстание – прелюдия към Освобождениието…, с. 51; Ко-
сев К. Кратка история на Българското възраждане…, с. 128-129.
26 
Стоянов И. Цит. съч., с. 221.
27 
Генчев Н. Цит. съч., с. 368.
28 
Тодев И. Цит. съч., с. 64. КИШИНЕВСКОТО ОБЩЕСТВО
29 
Йонков. Хр. Цит. съч., с. 86-87.
30 
Митев П. Цит. съч., с. 115.
ЗА РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА ГРАМОТНОСТ,
31 
Маждракова-Чавдарова О. Национално-революционни борби на българския ТЪРНОВСКИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕН
народ. 1828–1878. София: Абагар, 1997, с. 171-172.
32 
Спасов Л. Цит. съч., с. 73-74. КОМИТЕТ И БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО-
33 
Шарова К. БРЦК – партия на българската национална революция. София: Дру- ОСВОБОДИТЕЛНОТО ДВИЖЕНИЕ
жество за распространение на научни знания «Георги Кирков», 1990, с. 34; Она же.
БРЦК и процесът след Арабаконашкото нападение. 1872–1873. София: Гутенберг, ПРЕЗ 1876 г.
2007, с. 45.
34 
Бонева В. Възраждане: България и българите в преход към новото време (ака-
демичен обзор). Шумен: [Б. и.], 2005, с. 392-394. Елена ХАДЖИНИКОЛОВА, доктор по история, доцент.
35 
Там же, с. 404. Институт за исторически изследвания при Българската академия на науките,
36 
Лалев И. Васил Левски, Ловеч и Вътрешната революционна организация. Вели- (София)
ко Търново: Витал, 1996, с. 40-42.
37 
Сідельніков С. І. Роль двох поїздок Васила Левського в Болгарію…,с. 103-104.
38 
Там же, с.  109; Сидельников  С. И. Болгарский революционный центральный
комитет..., с. 56-57 .
39 
Стоянов И. Цит. съч., с. 222. During the War between Serbia and Turkey in 1876 and the Bulgarian Move-
40 
Митев П. Цит. съч., с. 115. ment for national liberation, an important role played the supply of arms . Thanks
41 
Генчев Н. Цит. съч., с. 368. to Bulgarians from Kishinev, Odessa, Berdyansk and with the help of the revo-
42 
Бонева В. Цит. съч., с. 394. lutionary Committee from Veliko Turnovo our volunteers in the War received
43 
Тодев И. Цит. съч., с. 63-64. arms from Vienna (Bulgarian Society „Napredak”). In that time, the Committee
44 
Сидельников  С. И. Болгарский революционный центральный комитет..., of Veliko Turnovo was also counseled by their compatriots in Kishinev for the
с. 114-115. preparation of the Bulgarian uprising.
45 
Там же, с. 121-126; Сидельников С. И. Взгляды Васила Левского на всенарод-
ное вооруженное восстание в Болгарии в 60-х – начале 70-х годов XIX в. // Научные
доклады высшей школы. Серия Исторические науки, Москва, 1960, № 1, с. 118–123.
46 
Сидельников С. И. Болгарский революционный центральный комитет...,с. 115-
118; Он же. Взгляды Васила Левского на всенародное вооруженное восстание…,
с. 119-120.
Н амесата на Русия в Сръбско-турската война се осъществява благодаре-
ние на връзката на руските славянски комитети с Кишиневското Бъл-
гарско Общество за разпространение на грамотност, възглавено от Иван
47 
Сидельников  С.  И. Взгляды Васила Левского на всенародное вооруженное Калянджи/ Иван Ст. Иванов/. Посредникът във взаимоотношенията между
восстание…, с. 122-123. сръбското правителство и организацията на бесарабските българи е Георги
48 
Стоянов И. Цит. съч., с. 223. Живков1. Кишиневското общество се свързва с дейността на ген. Михаил
49 
Спасов Л. Цит. съч., с. 74.
Г. Черняев на Тимошко-Моравския фронт /Източен фронт/ на сръбската ар-
50 
Сидельников  С. И. Болгарский революционный центральный комитет...,
мия през сръбско-турската война от 1876 г.
с. 114-115.
51 
Спасов Л. Цит. съч., с. 74. Според плана на сръбските военни действия, изработен от сръбския ге-
нерален щаб, но одобрен от ген. М.Г. Черняев, българското доброволческо

232 233

движение трябва да подпомага Моравския фронт, насочвайки своите атаки
преди всичко към Бабина глава–Пирот.2 Когато военните действия започват
на 18 юни 1876 г., в Зайчар, Г. Живков получава писмо от М. Г. Черняев, че
всички български доброволци следва да бъдат насочени към Бабина глава.
Г. Живков, в своята мисия в Сърбия, при формирането на българското до-
броволческо движение, работи заедно с българския комитет в Кладово, ръ-
ководния център на четите. В Кладовския комитет важна роля играе Любен
Каравелов3. Според Георги Добринович, комитетът се създава не само от Л.
Каравелов, но и от Киряк Цанков, председателя на Българското централно
благотворително общество /БЦБО/ в Букурещ4. Важната роля на преводач в
щаба на ген. Черняев5 поема Г. Живков.
През април 1877  г., когато БЦБО престава да съществува, Л. Каравелов,
Г. Живков и Стефан Стамболов създават в Плоещ комитет, който започва да
формира от българските чети в Сърбия на Българското Опълчение6. В поли-
тиката на национално-освободителните борби през 1876 г. важна роля играе
Търновският революционен комитет, чиито членове са Г. Живков и Ст. Стам-
болов.
В съществуващата историография само Крумка Шарова обръща внима-
ние на мисията на Г.  Живков в Сръбско-турската война от 1876  г.7 Според
нея неговото дело е продължение на работата на Гюргевския революционен
комитет от есента на 1875 г. Тогава той се изпраща от Търновския революци-
онен комитет в Букурещ, за да преговаря със сръбския дипломатически агент,
с оглед плановете на гюргевските дейци при очакваната война на Балкани-
те. След постигнато разбирателство сръбския дипломатически агент свързва
Г. Живков със своето правителство в Белград.
В резултат на водените преговори, Г. Живков постига съгласие за коорди-
ниране на сръбско-турската война с подготвяното въстание в българските
земи. Кр. Шарова пише, че гюргевските дейци успяват да договорят едновре-
меност в разгръщането на българското и сръбско национално-освободител-
но движение, съобразявайки се със славянските комитети в Русия. Връзката
между българските революционери и сръбското правителство съществува по
времето на Априлското въстание /1876 г./ и през месеците на неговото жес-
токо потушаване.
В последвалите важни проучвания, посветени на Априлското въстание,
Константин Косев, Николай Жечев и Дойно Дойнов свеждат, обаче, ролята на
Г. Живков в Сърбия само до подпомагане на „въстаническата подготовка” на
Априлското въстание8. Приносите на неговото дело не са известни, но могат
да бъдат обогатени.
В най-новото изследване на К. Косев, Н. Жечев и Д. Дойнов, посветено на
Априлското въстание, отново се запазва старият подход към дейността на
Г. Живков и търновските дейци през Априлското въстание и Сръбско-тур-
234
II.  Изследвания
ската война9. Сега обаче вече се подчертават няколко съществени момента от
ролята на Г. Живков в тези съдбовни за българския народ години. Едното от
тях е, че търновският деец не остава настрани, когато се оформят разногла-
сията между Л. Каравелов и К. Цанков с Христо Ботев и Стефан Стамболов10.
Групата Ботев–Стамболов се подкрепя от Иван Драсов и от Търновския рево-
люционен комитет11. Така се явява възможността да се преоцени приноса на
търновските дейци през годините на сръбско-турската война от 1876 г.12
Общото събрание Българския революционен комитет /БРК/ от 12 август
1875  г. в Букурещ иска незабавно въстание, което да се свърже с български
чети, формирани от българската емиграция в Бесарабия и в Южна Русия. БРК
определя при подготовката на въстанието в българските земи апостоли, които
ще работят в райони, изградени въз основа на революционните окръзи на Ва-
сил Левски13. Четите, които ще дойдат отвън, придобиват също голяма роля14.
Един от главните центрове на въстанието през 1875-1876 гг., определен на
събранието на 12 август 1875 г. в Букурещ, е Търновският революционен ок-
ръг15. По този начин търновският комитет извоюва правото си на главен ръ-
ководен център, получавайки тази позиция още след разгрома на Вътрешна-
та революционна организацията през 1872 г., когато престава да съществува
Централният комитет в Ловеч16.
Неуспехът на Старозагорското въстание от 1875 г. довежда до криза в ре-
волюционните среди, а също до създаването на Гюргевския комитет. Така се
запазва идеята на БРК за въстание. Преоценка на неуспеха на Старозагорско-
то въстание се прави от революционните комитети в Пловдив, Троян и Тър-
ново17. Гюргевският комитет отново се опира на Търновския революционен
окръг с главен апостол Стефан Стамболов. Съществува нова революционна
обстановка, в която вниманието се насочва към въстанически действия във
вътрешността на българските земи. На тази политика на гюргевци активна
подкрепа оказват Янко Ангелов, Иван Хаджидимитров, Георги Живков и др.18
Участието на Г. Живков в преговори със сръбското правителство и намеса-
та на славянските комитети в Русия на Балканите през 1876 г. не е епизодично
явление в подготовката на Априлското въстание. Г. Живков, който продължа-
ва да изпълнява поръчения на Търновския революционен окръг, продължава
обаче да се разглежда като епизодично явление. Включването на Г. Живков
в дейността на Гюргевския комитет от есента на 1876 г. и доверието на този
комитет, възглавен отново от Стамболов, има смисъл, на който е необходимо
да се обърне внимание. Сближаването на Г. Живков с търновските револю-
ционни дейци започва в началото на 70-те години, когато книжарницата на
Христо Г. Данов във Велес се заема през 1874 г. да въведе в Скопска екзархий-
ска епархия митрополит Доротей Скопски /Софийски/19.
Мисията на Екзархията през 1874 г. в Скопска епархия Г. Живков осъщест-
вява с одобрението и помощта на Филип Симидов и Стефан Стамболов, дей-
235

ци на търновския революционен комитет. За целта те двамата се срещат през
1873 г. в Цариград20. Ф. Симидов по това време е учител към Братство „Про-
свещение” в турската столица. Като негов деец, той потърва Ст. Стамболов,
за да отидат на помощ на митрополит Доротей. Ст. Стамболов бързо идва от
Одеса в Цариград, за да отпътува после за Търново и да укрепи Търновския
революционен комитет.
***
Георги Живков е близките съмишленик на българи в Тайния централен
български комитет /ТЦБК/, които създават организацията с подкрепа от ру-
мънските либерали21. Това отношение към търновския учител във Варна се
свидетелства от Иван Касабов и се възприема от Христо Гандев и Алексан-
дър Бурмов22. Според тях, първият „сокурсален комитет” на ТЦБК възниква
в Русе благодарение на Г. Живков.
Г. Живков е един от дейците на оформящата се буржоазно-либерална гру-
па в средите на Българския революционен комитет в Букурещ /1869-1872г/,
свързана със среди на бившия ТЦБК23.
Когато през 1866 г. се създава ТЦБК в Букурещ, поляците на Мехмед Садък
паша /украинеца Михаил Чайка-Чайковски/ проявяват интерес към българ-
ското църковно движение. По тази причина те се свързват с турската шпион-
ска система на Али паша-Шнайдер ефенди, в която участват редица българи.
В резултат Г.  Живков, който също влиза в шпионската система, участва на
заседанието на Букурешкия революционен комитет /БРК/ от късната есен на
1869 г. заедно с поляк. Според доклад на този поляк, изпратен до Мехмед Са-
дък паша, Г. Живков се опира на идеите на ТЦБК при своята работа в БРК в
Букурещ24.
Според Кр. Шарова, Иван Кършовски, Теофан Райнов и Г.  Живков в
края на 1870  г.- началото на 1871  г. вече твърдо проявяват недоволство от
водената политика от Л. Каравелов в БРК. В резултат те оформят групата
на „дуалистите” в средите на революционната организация в Букурещ. Тога-
ва Л. Каравелов ги обявява за врагове на революционното движение, във в.
„Свобода” ги обвинява за връзките им с турския шпионаж. През март 1871 г.
Г. Живков,Т. Райнов и Ив. Кършовски напускат БРК и оформят своята „Пло-
ешка група”25.
Г. Живков напуска БРК, но запазва връзките си с Блатодетелното Братство
„Просвещение” в Цариград. Той работи в същото време за въстание на Бал-
каните, подкрепено от дружество „Напредък” във Виена26. В тези среди на ви-
енската организация Г. Живков се опира на Димитър Анев, нейният председа-
тел от 1872 г.27 Това става благодарение на Никола Живков, книжарницата на
Христо Г. Данов във Велес и Пловдивския революционен комитет28.
Пловдивски революционен комитет/28/.
236
II.  Изследвания
Никола и Георги Живкови трайно се свързват през 70-те години с борбите
на дружество „Напредък” във Виена. Те се подкрепят от Киряк Цанков, който
споделя плановете на Г. Живков и на виенското дружество за въстание в бъл-
гарските земи29.
В подготовката на въстание в българските земи, свързано с дружество
„Напредък”, Г. Живков се включва непосредствено преди Общото събрание
на БРЦК в Букурещ от 1872 г. Така той се присъединява към водената по-
литика от К. Цанков в българското освободително движение, който иска
взаимодействие с виенските българи. Според Стоян Заимов, Общото събра-
ние решава оръжието за бъдещата революция да се достави от дружество
„Напредък” чрез Георги Кисельов от Търново30. Г. Живков е сред тези, които
одобряват избора на К. Цанков за подпредседател на БРЦК в Букурещ от
1872 г.
Левски подкрепя новия БРЦК в Букурещ от 1872  г. Той се съобразява с
приетия устав и програма като прави структурни промени във Вътрешната
революционна организация. В резулат той поставя центъра на своята дей-
ност в Търново31.
Г. Живков, който не се ползва с доверието на Л. Каравелов, се приобщава
към политиката и дейността на Димитър Горов от Пещера, бъдещ виден член
на Гюргевския комитет32.
Въпросът за оръжието в българска революция не е изяснен в литература-
та. Николай Червенков ясно подчертава, че то не идва от Одеса. Според него,
през 1871 г., когато доставката на оръжие става реалност и с нея се заема Да-
наил Хр. Попов, българите не получават оръжието си от Русия33.
От лятото на 1873 г. до август 1875 г. Търновския революционен комитет
се ръководи от Ст.Стамболов34. Тази роля одеският възпитаник поема след
срещата си с Ф. Симидов в Цариград, непосредствено преди Симидов да от-
пътува за Велес.
Последната връзка на Левски с БРЦК в Букурещ се установява чрез Пло-
вдивския частен революционен комитет35. В комитета Левски се опира на
Константин Доганов /псевдоним-Л. Богданов/, при когото се скрива, когато
започват арестите във Вътрешната революционна организация /след оби-
ра в Арабаконак/. Пловдиският революционен комитет е в тесни връзки с
плановете на дружество „Напредък” във Виена, насочено към въстание в
Македония.
Трагичната участ, сполетяла Левски, не отчайва пловдивските му прияте-
ли. Те остават верни на делото му. Веднага след обесването на Левски Пло-
вдивският революционен комитет избира К. Доганов за свой председател.
През годините на Априлското въстание /1876 г./ Никола Ковачев от дру-
жество „Напредък” поддържа постоянни връзки с Пловдив и следи обста-
новката в Пазарджишко, Пазарджик и Копривщица36. Сведенията се съби-
237

рат благодарение на книжарниците на Христо Г. Данов в българските земи. В
Копривщица Н. Ковачев се опира на брата на митрополит Доротей Скопски /
Софийски/, когото Екзархията изпраща в Скопска епархия през 1874 г.
От друга страна, когато Каравелов пише известното си писмо от 2 но-
ември 1872  г., за да призове към въстание, той се обръща и „до Георги в
Гюргево”37. Каравелов изпраща писмото си „до Георги в Гюргево”, макар че
знае становището на Левски срещу „незабавно въстание”38. Това, което е ва-
жно, то е, че наред с Пловдивския революционен комитет, „Георги от Гюрге-
во” е главен фактор в дейността на Вътрешната революционна организация
в Тракия.
Писмото от 2 ноември 1872 г. е писано специално до Г. Живков, за което
свидетелства писмо на Георги Икономов до К. Цанков от 9 ноември 1872 г.39
В Пловдив, след ареста на К. Доганов, търсят Г. Живков. Властите обаче не
могат да го намерят и това съобщава Г. Икономов на К. Цанков.
К. Доганов според Ст. Заимов се настанява като търговец в Пловдив през
1868 г.40 Става член на Пловдивския революционен комитет и председател на
революционния комитет в Копривщица. Във връзка с настъпилите погроми
след обира в Арабаконак, той се търси от турците като „опасен”. Тогава се
започва издирването и на Г. Живков41.
Писмото на Каравелов, както се разбира от спомените на Н. Обретенов,
се пише, но авторът му не вярва на Г. Живков42. Г. Икономов също не обича
Г. Живков43. Каравелов обаче знае за някакви съществуващи възможности на
Г. Живков и поради това той иска от него бързо въстание.
След ареста на Левски, по времето на погромите в Тракия, Г. Живков е в
Гюргево. Тогава той има връзка с Благодетелното Братство „Просвещение”,
книжарниците на Хр. Г. Данов в Русе и Велес, а също с дружество „Напредък”
във Виена. Г. Живков сътрудничи с виенската организация, защото тя издава
в австрийската столица редица негови произведения44. До Априлското въста-
ние и Сръбско-турската война дружество „Напредък” запазва в българските
земи връзката си само с революционното движение в в Пловдив, Пазарджик
и Копривщица/45.
През месеците на Априлското въстание /1876 г./ и през дните на неговото
жестоко потушаване дружество „Напредък” следи събитията в Пловдивско
чрез Янко и Никола Ковачеви 46. През тези месеци Г. Живков остава верен на
решение на Общото събрание в Букурещ от 1872 г. – оръжието за българската
революция да се внесе от Виена чрез Георги Кисельов47.
Никола, Васил, Нено и Георги Кисельови са видни търновски търговци,
създателите на дружество „Напредък”. Г.  Кисельов е секретар и касиер на
организацията и ръководи паричния й обрат. Когато през август 1875 г. Ст.
Стамболов и Христо Ботев създават БРК, Ст. Стамболов веднага се обръща
към виенските българи за оръжие48. Той съобщава на Драгой Шопов от БРК,
238
II.  Изследвания
че пратката е тръгнала от австрийската столица и всеки момент се очак-
ва да пристигне в Румъния. Оръжието пристига в Крайова в края на март
1876 г., доставено благодарение на барон Хирш и Д. Горов. То се плаща от
Тома Кърджиев, член на революционните комитети в Русе и в с. Червена
вода, Русенско49.
Когато оръжието от Виена идва в Румъния, българската емиграция в Оде-
са и Кишинев организирва през март 1876 г. събрание в Браила, на което се
решава да се подкрепи българското въстание чрез чети при евентуална сръб-
ско-турска война50. Най-тесни връзки с плановете на българската емиграция
в Одеса и в Кишинев установяват Ф. Симидов, Георги и Никола Живкови.
Сред тях Г. Живков поема задължението да бъде връзката на Търновския ре-
волюционен комитет с доброволческите чети в Сърбия51.
Когато Г. Живков идва в Белград, за да влезе в споразумение през 1876 г.
със сръбското правителство, Търновският революционен комитет знае за
тези преговори и го подкрепя. Г. Живков тогава предупреждава Ст. Стамбо-
лов, че Сърбия получава от Русия съгласие да воюва и че трябва да се изчака
нейната война52.
В създаването на българското доброволческо в сръбско-турската война
през 1876 г. съществува една важна подробност около дейността на Г. Живков.
М. Г. Черняев не допуска българите да имат свое оръжие. Той иска те да дойдат
невъоръжени при щаба му на Бабина глава и тук да получат руско оръжие53.
Г. Живков и дейците на Търновския революционен комитет се борят бъл-
гарските доброволци да имат свое оръжие. Те се подкрепят от дружество
„Напредък” във Виена. В навечерието на войната Г. Живков запазва връзките
си с виенската организация благодарение на Н. Ковачев, който става в дейст-
вителност главният доставчик на оръжието54.
Макар че Г. Живков поддържа връзка с братя Ковачеви, виенските българи
готвят да изпратят „българско” оръжие през 1876 г. чрез Данаил Хр. Попов55.
За виенското оръжие знае непрекъснато и Ст. Стамболов56.
Г. Живков до последния момент на своето отпътуване в Сърбия, където
постъпва в разположение на руското командване, очаква и пита за „българ-
ското оръжие57. В австрийската столица българите също имат постоянната
готовност да пратят необходимата пратка58. Това се установява от телеграма
на Г. Киселов .
Ген. М. Г.  Черняев, който опълномощава Н. Живков да му помага при
връзката му с българските доброволци в Сърбия, в тази своя работа той се
подкрепя също от К. Цанков и от българите в Гюргево59. В навечерието на
сръбско-турската война от 18 юни 1876 г. Г. Живков вика чрез Г. Кисельов
Тома Кърджиев в Гюргево. По този начин търновските дейци не губят на-
мерението си да използват своето „българско оръжие”. През целия период
на сръбско-турската война търновските дейци около братя Живкови и Ст.
239
 II.  Изследвания

Стамболов се опират на Кишиневското общество за разпространение на 59; Същият. Васил Левски. Две непубликувани биографии. Състав. Л. Златев, Т. Бил-
грамотност, а също на плановете на четата на Тодор Велков в Северозапад- чев. Редактор Лъчезар Георгиев. Велико Търново, 1994; Същият. Бележки за Дякона
на България60. Васил Левски. Първата ми среща с Дякона // Български преглед, 1935, кн.3, с.157-160;
Шарова Кр. Опит за реконструкция на незапазени писма на В. Левски, Л. Каравелов,
*** Г. Живков, Д. Хр. Попов и др. // Известия на държавните архиви /ИДА/,1986, т.51,
Георги и Никола Живкови през Априлското въстание и Сръбско-турската ч.1/ от края на 1870 и нач. на 1871/; Пак там, 1986, 52, ч.2, с. 3-91; Пак там, 1987, т. 53,
война от 1876 г. осъществява идеита на Търновския революционен комитет, ч. 3, с. 29-99.
които са свързани с Левски и с комитетита на Вътрешната революционна
21 
Бурмов Ал. Таен централен български комитет/образуване и първи период от
организация в Пловдив, Пазарджик, и Пазарджишко. Търновските дейци развитието му/. // Исторически преглед /ИПр/, 1960, №2, с.  41-66; Гандев Хр. Васил
Левски. Политически идеи и ревиолюционна дейност. С., 1946, с. 15.
поддържат също връзки с българите от Кишиневското общество за разпрос- 22 
Бурмов Ал. Пос., съч., с.59. Гандев Хр. Пос., съч., с.15.
транение на грамотсто и от дружество „Напредък” във Виена. По този начин 23 
Унджиев Ив. Васил Левски. Биография. С., 1967, с. 144-145,215-217 и др.
Търновския революционен комитет създава възможност за широка между- 24 
Шарова Кр. Към историята на българското освободително движение през 1869,
народна подкрепа на политическата съдба на българския народ. с. 203.
25 
Шарова Кр. Опит за реконструкция на незапазени писма на В. Левски, Л. Кара-
БЕЛЕЖКИ велов, Г. Живков, Д. Хр. Попов и др. от края на 1870 и началото на 1871г. // ИДА, 1986,
1 
Хаджиниколова Е. Българите в Сръбско-турската война 1876. София, 1996, кн. 51, с. 3-56; Пак там. ИДА, 1986, кн. 52, с. 3-26. Пак там. ИДА, 1987, кн. 53, с. 29-94.
с.101. 26 
Хаджиниколова Е. Българите срещу сръбското проникване в Македония...с.
2 
Пак там, с.103. 255-256.
3 
Пак там, с.190. 27 
Пак там. с. 171-189, 256, 260.
4 
Пак там. 28 
Пак там, с. 260.
5 
Пак там. 29 
Пак там.
6 
Пак там, с. 196. 30 
Заимов Ст. Васил Левски. С., 1917, с. 120; Хаджиниколова Е. Българите срещу
7 
Шарова Кр. Априлското въстание и борбата за освобождение на другите юж- сръбското проникване…; Същият. Българите във възванията на Мацини към Бал-
нославянски народи. В: Априлското въстание /1876-1966/. С. 1966, с. 131-151. каните /1868-1869г./. Българи и италианци през вековете в борби за независимост и
8 
Косев К., Жечев Н., Дойнов Д. История на Априлското въстание 1876. С. 1976, държавност. С., 2006, с. 248-262.
с. 253, 260, 327, 343; Същият. История на Априлското въстание. С., 1986, 622 с.; Съ- 31 
Павловска Цв. Васил Левски-ръководителят и стратегът. В: БРЦК в историче-
щият. История на Априлското въстание. С., 1996, с.  136, 224; Същият. Априлското ската съдба на българския народ. Велико Търново, 2003, с. 18.
въстание в съдбата на българския народ. С., 2001, с. 83-99. 32 
Обретенов Н. Спомени за българските въстания. С., 1983.
9 
Косев К. Жечев Н., Дойнов Д. История на Априлското въстание 1876. С. 2006, 33 
Червенков Н. Васил Левски. Кишинев, 1993, с. 72.
521с. 34 
Априлското въстание в Първи Търновски революционен окръг 1876г. Предго-
10 
Пак там, с. 153. вор К.Косев. Редактор Ст.Дойнов. С., 1978, с.  26; Дойчев Л. Спомени за Левски С.,
11 
Пак там, с.153-155. 1990; Симидов Ф. Бележки за Дякона Васил Левски./.., с. 466-469; Същият. Моите спо-
12 
Пак там, с.157. мени. Русе, 2005, с. 53.
13 
Пак там, с. 158-159. 35 
Мирчева К. Кое е последното писмо на Любен Каравелов до Васил Левски. На-
14 
Пак там. блюдения и допълнения към последните месеци от дейността на Левски, контакти на
15 
Пак там, с.163-165. двамата ръководители на БРЦК и участието на Пловдивския комитет в тях. В: БРЦК
16 
Пак там, с.163. в историческата съдба на българския народ...с. 41-68; Хаджиниколова Ел. Българите
17 
Пак там, с.170. срещу сръбското проникване в Македония /70-те години на ХIХв./. Велико Търново,
18 
Пак там, с. 200-224, 239, 245, 305. 2003, с. 277-307.
19 
Хаджиниколова Ел. Българите срещу сръбското проникване в Македония /70- 36 
Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”. Български исторически ар-
те години на ХIХ в./. Велико Търново, 2003. 383 с. хив /НБКМ-БИА/, ф.111, а. ед. 146, л. 19, 23, 26-27 и др.
20 
Драганова Т. Обществено-стопанско и политическо развитие на Лясковец през 37 
Страшимиров Д. Васил Левски...с. 527.
втората половина на ХIХв. В: Лясковец в миналото. Велико Търново, 1994, с. 115; Си- 38 
Пак там, с. 586.
мидов Ф. Моите спомени. Състав. Таня Великов, Пламен Чакъров. Русе, 2005, с. 53- 39 
Пак там.

240 241
 40 
Заимов Ст. Миналото. С., 1983, с. 590, 616, 648, 668; НБКМ-БИА, ІІА-9429.
41 
Обретенов Н. Спомени за българските въстание…, с.156.
42 
Пак там, с. 155.
43 
Пак там.
44 
История и култура на България в дати. Велико Търново, 1997, с.266.
45 
НБКМ-БИА, ф.111, а ед. 146, л. 19.
46 
Динеков П. Априлското въстание в неизвестни писма на съвременници // Отец БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА
Паисий. С., 1936, кн 5,с. 236.
47 
Тулешков К. Моето чиракуване в живота. Състав. Елена Налбантова. Предго- И ПЪРВАТА ПАРЛАМЕНТАРНА МИСИЯ
вор Иван Радев. Велико Търново, 1997, с. 267.
48 
НБКМ-БИА, ІІ В-154.
В РУСИЯ ПРЕЗ 1879 г.
49 
Пак там, ІІВ-154, 252, 254.
50 
Митев Пл. Браилското събрание от 6 март 1876г. // ИПр, 2004, № 5-6, с.  277-
286; Същият. Трифон Панов – един позабравен участник в революционните борби Петко Ст. ПЕТКОВ, доктор по история, доцент,
на българския народ // ИПр, 2007, № 3-4; Хаджиниколова Ел. Българите и сръбско- Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий”,
турската война 1876. С., 1996, 218 с. (Велико Търново)
51 
Стоянов-Симидов Ф. Прочутият Филип Тотю Войвода /наречен „Хвърковатия
Тотю”/ Русе, 1900, с. 517-520.
52 
Маринов Д. Стефат Стамболов и новейшата ни история. Избрани произведе-
ния в 5 тома. С., 1992, т. 5, с. 35.
In „The Bulgarian Orthodox Church and the first parliamentary mission to Rus-
53 
НБКМ-БИА, ф. 294, а. ед. 3, л. 1-2.
sia in 1879” based on historical data and documents it is reported about  the
54 
НБКМ-БИА, ІІ В-334.
Bulgarian delegation headed by Metropolitan Vidin, Antim. The delegation in-
55 
Пак там; Миятев П. Документи за българската история из маджарските дър-
cluded officials and spiritual leaders of liberated Bulgaria. They thanked Russian
жавни архиви /1868-1978/. С., 1966, с. 78-144.
Emperor Alexander II for his help in the liberation of Bulgaria, the Holy Synod
56 
НБКМ/БИА, ІІ В-154.
for help with the opening of the spiritual institutions for young people, Russian
57 
Пак там, ІІ В-334.
soldiers and troops which liberated Bulgaria and Samara Society, which gave the
58 
Пак там, ІІ В-328.
Bulgarian volunteer corps a flag.
59 
Пак там, ф.18, а. ед. 2, л. 39-56; Пак там, ф. 294, а. ед. 3, л. 1-4; Пак там, ІІВ- 334.
60 
Освобождение Болгарии от турецкого ига. Документы в трех томах, т. 1 /1875-1877/.
Москва 1961, с.  448-449; Хаджиниколова Ел. Българите в сръбско-турската война
1876 г…
В заседанието на Учредителното събрание от 23 март 1879  г. депутатите
приемат и подписват адрес до императорския комисар княз А. Дондуков,
с който изказват своята и на народа благодарност към цар Александър ІІ –
„Освободител и Покровител на Българский народ”1. На следващото заседание
на 24 март 1879 г. председателят на събранието Антим І предлага българските
избраници да благодарят от името на народа и на различни руски институции
и отделни лица: 1. На руския Св. Синод, „който всякога е приемал участие в
духовното ни образование, като е отварял заведенията си за образование на
българската младеж, а чрез Св. Синод и на всичкото руско духовенство, което
в духовните си журнали е излагало истинното положение на българите и с
проповедите си е възбуждало съчувствие към наший народ”; 2. На Главноко-
мандващия руските войски през Освободителната война Николай Николае-
вич „и на тия герои, които водеха победоносните руски войски: Гурко, Ско-
белев и Радецки”; 3. „На Самарското общество за подареното на Българското

242 243

опълчение знаме, под което тъй юнашки се защитаваха балканските прохо-
ди”. Предложението на Антим се приема от Събранието2, а към изпълнението
му се пристъпва скоро след избора на първия български княз.
Първото Велико народно събрание определя състава на парламентарната
делегация, на която е възложено да замине за Русия и да благодари на руския
император Александър II и на посочените по-горе лица и институции за ос-
вобождението на България. В състава й са включени и двама от най-актив-
ните представители на БПЦ по това време – Видинският митрополит и бивш
екзарх Антим (като официален предводител) и управляващият Търновската
епархия епископ Климент Браницки. Останалите участници са депутатите от
София, Русе, Търново и Видин – Димитър Х. Коцев, Димитър Селвелиев, Х.
Ст. Попов и Иван Бринчев, както и двама дякони в помощ на владиците3.
Тази първа външнополитическа инициатива на младата българска дър-
жава остава обикновено встрани от вниманието на изследователите, тя не
е отразена дори в обемистите съчинения на С. Радев и Д. Маринов4, макар
срещите и разговорите на българската делегация през лятото на 1879 г. да са
описани в спомените на участниците и в тогавашните вестници5.
Делегацията пристига в руската столица на 25.07.1879 г. На официалната
среща с император Александър II на 29 юли екзарх Антим му поднася като
дар от българския народ икона на славянските първоучители светите братя
Кирил и Методий, „обкована със злато и украсена със скъпоценни камъни”,
а епископ Климент се обръща към руския цар с трогателна реч6. След като
изразява искрените чувства на признателност към руския народ за дадените
жертви в името на българската свобода, ораторът изразява и благодарност-
та на сънародниците си, че България е получила свое народно управление –
„наши и за нас благотворни закони, наша войска”7. Речта на Климент завърш-
ва с думите: „България прие от ръцете ти един богоизбран княз, когото ние
обичаме от сърце, комуто сме душевно предани и който е драгоценен залог
за твоята любов към нас”8. По този категоричен начин представителят на
българския парламент изразява преобладаващото мнение на народните из-
браници по въпроса за успешния избор на първия български владетел, както
и господстващата през лятото на 1879 г. нагласа на българския обществен и
политически елит (вкл. и на висшето православно духовенство) – самосто-
ятелното развитие на младото княжество да не се отклонява съществено от
руската политика в Европейския югоизток.
Това че официалните уверения в признателност, изказани от българския
архиерей, са приети като искрени от императора, се потвърждава не само от
думите на самодържеца, пожелал благоденствие на България и на младия й
княз, но и от отношението на руското висше духовенство към пребивава-
щата в Петербург делегация. Двамата български архиереи са приети топло
от Петербургския митрополит Исидор, до когото екзарх Антим изпраща
244
II.  Изследвания
специално изложение след Априлското въстание, молейки го да помогне на
българите. Първият екзарх благодари на Исидор за подкрепата, която лично
той е оказвал през годините за възстановяването на българската църковна
самостоятелност. Недвусмислен приятелски жест към българските църковни
представители прави и руският архиерей. Независимо от ненормалното меж-
дуцърковно положение на Екзархията, в което тя е поставена от обявената
през 1872 г. схизма, руският духовен йерарх допуска на 27.07.1879 г. Антим I
и епископ Климент да присъстват в Исакиевския катедрален събор при от-
служването на молебена по случай рожденния ден на императрицата. Спо-
ред някои членове на делегацията двамата български архиереи са участвали в
църковната служба, като за целта домакините са приготвили „най-скъпоцен-
ни църковни облекла”9. Този факт, преувеличен и тенденциозно изтълкуван
от Цариградския патриарх, става повод за остро недоволство от Константи-
нополската патриаршия заради уважението, засвидетелствано от руска стра-
на на българските архиереи, а в тяхно лице – и на обявената за схизматична
Екзархия. Преписката с обясненията по този случай между Петербург и Ца-
риград продължава чак до септември 1879 г. В крайна сметка патриархът по-
лучава само частично удовлетворение. Той е информиран (т.е. дезинформи-
ран) от митрополит Исидор единствено за това, че българските архиереи не
са били в църковно съслужение с руските си духовни братя нито в Петербург,
нито в Москва при престоя на делегацията там10.
На особена почит се радва българската делегация и в Москва, където Ан-
тим изказва специална благодарност на руските славянофили. Представите-
лите на българския парламент имат срещи с Ив. С. Аксаков и ген. М. Черняев,
с вдовицата на княз Вл. Черказки, както и с много българи, живеещи и учещи
в Москва.
За подобряването на затрудненото междуцърковно положение на Екзар-
хията допринася и срещата на делегацията с Киевския митрополит. Епископ
Климент, възпитаникът на Киевската Духовна академия, описва пред руския
архиерей „неизгодното положение на нашата църква по причина упоритостта
на гръцката патриаршия”. Отговорът на висшия руски духовник е многозна-
чителен. След като уверява българите, че Руската православна църква отдавна
следи развитието на българския църковен въпрос, той заявява: „Аз намирам
вас, българите, за доста отстъпчиви, и ако би била Вселенската патриаршия с
по-добра воля, то, предполагам, щяхте лесно да се споразумеете. Следовател-
но, като е грешката в Патриаршията, то аз не отдавам никаква законност на
произнесената схизма”11.
Допускането на официални контакти с представители на БПЦ и направе-
ните заявления пред тях показват, че Русия и занапред ще следва политиката
си от 70-те години на ХІХ в. по българо-гръцкия църковен спор: формално
тя няма да се съобразява с обявената през 1872  г. схизма, но на практика
245

ще държи за традиционното единство на православието в лицето на Все-
ленската патриаршия, а най-вече, както и преди, ще се стреми да запази по-
ложението си на арбитър в продължаващата църковна по формата си, но
национално-политическа по характера си българо-гръцка разпра12. Руските
духовни власти продължават да се държат сравнително независимо по бъл-
гаро-гръцкия спор и успяват да отбият внушенията на Цариградската патри-
аршия да признаят Българската екзархия за схизматична. По тази причина
след време Патриаршията ги заплашва, че и Руската църква ще бъде обявена
за отцепническа13.
Екзарх Антим, епископ Климент и другите членове на делегацията осъ-
ществяват още няколко важни срещи при престоя си в Русия. Българските
депутати са приети от княз А. Дондуков, от помощник-министъра на външ-
ните работи Н. Гирс, от министъра на просветата граф Толстой, от престо-
лонаследника А. Александрович, разговарят с генералите Гурко и Скобелев,
с бившия софийски губернатор П. Алабин. Особен интерес е проявен към
тях от петербургското славянско благотворително общество, известно със
съчувствието и помощта си за българското освобождение. На 2 август бъл-
гарските представители са поканени да участват в поредното заседание на
влиятелната обществена организация в присъствието на най-известните й
членове. Председателствуващият проф. В. Ламански приветства гостите, а
от българска страна слово произнася отново Браницкият епископ. Климент
подчертава значението на посещението в руската столица: „Българите, в
първата си стъпка на самостоятелен политически живот, счетоха за свещена
длъжност да благодарят на тези, които са причина за тяхното благополучие”.
Ораторът изразява общото убеждение на българските народни представите-
ли, че „България, в каквото и положение да бъде, няма никога да забрави този
народ, който е бил толкова щедър спрямо нея”14.
Успешно осъществената дипломатическа мисия в Петербург е широко от-
разена в българския и руския печат. Публикувани са не само съобщения за
посещението на делегацията в Одеса, Киев, Петербург, Москва, Нижни Нов-
город (където българските представители се срещат с граф Н. Игнатиев), но и
отзиви за речите и официалните изявления на българските архиереи15.
БЕЛЕЖКИ
1 
Дневници на Народното събрание. Търново, 1879, с. 74-76.
2 
Пак там, с. 82.
3 
Марица,  год. II, бр. 109, 17.08.1879  г., с.  4;  Кирил патриарх български, Екзарх
Антим (1816-1888). София, 1956, с. 836.
4 
Радев С. Строителите на съвременна България. Т. I, София. 1990;  Маринов Д.
Спомени из моя живот или моята биография. Ред., предг. и бел. Ст. Дойнов, Е. Ста-
телова. София, 1992; Някои съвременници не само че не споменават в по-късно из-
246
II.  Изследвания
дадените си мемоари за делегацията до руския император от юли-август 1879 г., но и
погрешно вписват името на Климент Браницки в състава на друга депутация, упъл-
номощена от I ВНС да поднесе акта за избора на княз Александър I. – Вж. напр.:  Пе-
шев П. Историческите събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до
днес. С бележки за живота ми (чуто, видяно и преживяно). София, 1929, с. 160; Срв.:
Петков П. Ст., Православните български архиереи в Учредителното и Първото Вели-
ко народно събрание // Духовна култура. София. 1993, кн. 10, с. 21-22.
5 
Хр., Коцов Димитър Х. (Софийски първогражданин) // Български църковен
преглед, год. IV, 1898, кн. ХI и ХII, с.  74-79;  Марица,  год. II, бр. 107, 108, 109  – 10,
14, 17.08.1879  г.;  Витоша,  год. I,  бр. 23, 25, 26  – 15, 22, 25.08.1879  г.; Митрополит
Климент (В. Друмев), Автобиографични бележки // Духовна култура. София. 1951,
кн. 9-10, с. 4.
6 
Кирил патриарх български, Екзарх Антим, с.  837. Патриарх Кирил датира с
месец по-рано срещата на българската делегация с Александър ІІ (според него това
е станало на 29 юни 1879 г.), което е невъзможно дори само защото на 26 юни с.г. І
ВНС, в което участват членовете на делегацията, заседава в Търново. Пред него се
заклева във вярност към конституцията новоизбраният български княз Алексан-
дър  І. Пак според патриарх Кирил подарената на руския цар  икона  е  на Спасите-
ля Иисус Христос, докато в записките на Климент е описана икона на Св. св. Кирил
и Методий // Национален архив на Българската Академия на науките (НА-БАН), ф.
54к, оп. 1, а.е. 42, л. 4.
7 
НА-БАН, ф. 54к, оп. 1, а.е. 42, л. 4.
8 
Цанов А. С. Първий българский княз или очерки из историята на първите седем
години на свободна България. Пловдив, 1895, с. 12.
9 
Витоша, год. I, бр. 25, 22.08.1879 г., с. 2; Кирил патриарх български, Българска-
та екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война (1877-1878). Т. I
(1878-1885), Кн. I, София, 1969, с. 36-37.
10 
Кирил патриарх български.., Цит. съч., с. 37, 111.
11 
Витоша, София, год. I, бр. 25, 22.08.1879 г., с. 2.
12 
Архив на Църковно-историческия и архивен институт. Протокол на екзархий-
ските писма, ч. V, 1878-1880, л. 79-80; Български екзарх Йосиф I. Дневник. София,
1992, с.  71-72. За действителното съдържание на руската политика за поддържане
„единството на православието” и за користното отношение на руската дипломация
към схизмата и българо-гръцкия църковен спор до и през 1878 г. вж.:  Тодев И. Граф
Игнатиев и принципът за единство на православието // Исторически преглед. София,
1991, кн. 7, с. 77-90;  Петков П. Ст. Записка на екзарх Йосиф I от 1878 г. върху исто-
рията на българския църковен въпрос // Исторически преглед. София, 1993, кн. 3,
с. 121-125.
13 
Стоянов Ив. Три писма от архивите в Санкт Петербург // Духовна култура. Со-
фия, 1992, кн. 4, с. 33.
14 
Витоша, София, год. I, бр. 26, 25.08.1879 г., с. 2-3.
15 
Трифонов Ю. В. Друмев – Климент Браницки и Търновски. Живот, дейност и
характер. София 1926, с. 100;  Леков Д. Васил Друмев – живот и дело. София, 1976,
с. 144.
247

НЯКОИ НАБЛЮДЕНИЯ ВЪРХУ
БИОГРАФИЯТА НА ОЛИМПИ ПАНОВ
Калчо К. КАЛЧЕВ, професор, д.и.н.
Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий”,
(Велико Търново)
The article gives an overview of some unknown or little known facts and sources
of biographical nature connected with Olimpi Panov’s life. On the foreground are
derived the interpersonal relations, formed under the influence of the dynamically
changing political situation. The shooting of the main historical character is before
all a result of the accumulated interpersonal intimacy, opposed to the ideological
incompatibility of political views regarding the future of the Russian-Bulgarian
relations.
И звестно е множество изследователска и популяризаторска литература
за видния български националреволюционер1, израснал в Бесарабия,
но възпитаван и от букурещките среди на най-видни представители на ре-
волюционната емиграция. Изворите, за които ще стане дума в настоящия
материал, досега не са били или са съвсем слабо използвани. Не намирам,
че те са от решаващо значение за осветляване на фундаментални въпроси
из историята на Българското възраждане. Но считам, че като историческа
база писмата, даващи по принцип ограничена информация, макар и някои
да бъдат приведени по-долу, биха били полезни, ако в бъдеще се напише
едно съвременно персоналистично изследване за най-издигнатия в нрав-
ствено отношение офицер от групата на разстреляните край Русе  – сле-
довник на идеите на Л. Каравелов − В. Левски – Хр. Ботев. Че това е така,
говори и тонът на изложението на С. Радев в „Строителите на съвременна
България”, когато визира личността на О. Панов. Тази особеност (относ-
но моралния лик на разстреляния български офицер) не означава, че не е
необходимо едно съвременно биографично изследване, което да отразява
248
II.  Изследвания
миналото sine ira et stidio (без гняв и пристрастие) към „филофобските”
предубеждения на главните исторически персонажи на отдалечената вече
от нас епоха...
Първият документ е едно писмо до Кириак Цанков  – председател на
БЦБО, но то непременно трябва да бъде разгледано във връзка с други – из-
вестни и неизвестни източници от историческите изследвания, тъй като би
дало база за интересни наблюдения и размишления. А ето и самият текст на
това първо писмо, предаден без значителна стилова и ортографска намеса от
наша страна.
Болград, 1877, февруари 19
Драги Цанков,
Аз и досега не приех никакъв отговор на моето подирно писмо към теб. От
това заключавам, че нашите работи в Букурещ (и аз знам причините) са в
незавидно положение.
Ако времето не беше се развалило, има два дни, аз щях да начена пак пре-
говори с тукашния Комитет относително за моето ходене в Кишинев, като
им обяснях, че колкото работите се намират в такова неопределено положе-
ние, толкова нуждата за отиване на един човек става по-голяма; но както
ти казвам от два дни тука е такъв вятър и сняг, щото не можеш си покажеш
носа вън от вратата. Докогато се пооправи времето може да приема и вашия
отговор.
Вчера се срещнах тук с капитан Палеологу – той от три дни е дошъл тука
като субпрефект. Ако помниш ти, лятос, преди да тръгнеш за Русия, беше ми
дал някоя поръчка до него. Аз ходих тогава, но не можах да го намеря. Оста-
вих си карточката и оттогава не го видях. По тази карточка той като чул,
че ме викат Панов, си наумил за мен и направил конушмак. От няколкото
разговори, които размених с него, аз видях, че той е май лек. Днеска имаме
rendez-vous [среща – К.К.]; ще се удържа в границите на възможното да му съ-
общя за нашите работи; знам да го завъртя. Той ти праща поздравленията
си. Пиши ми как трябва да се държа с него.
Тук много души считат „Стара планина” като наш орган и затова тя има
около 20 абонати. Аз опровергнах това като рекомендовах „Нова България”.
Кажи Иванову, че според разписките на Фитов, сичките абонати на „Нова
България”, които са на брой около 30 са си платили. В очакване на русите ту-
кашният Комитет, както и хората, са се предали на такава отвратителна
апатия, щото е трудно да им дадеш каквато и да е инициатива. Няма как –
трябва и ние да се влачим подир апатическото болшинство et par consequаnt
nous embéter et souffrir [и следователно да скучаем и страдаме – К.К.] догдето
работите вземат друго направление.
249

Аз сé съм уверен, че война между Русия и Турция ще има и някои тука уве-
ряват, че ще се начене около 11/23 март. А какво ще излезе от тая война и ще
ли се осъществят нашите надежди – то е друг въпрос.
Поздравления на синца.
Ол. Панов
P.S. – Моля те пиши ми. Ходиш ли у Стюарта ?
БИА-НБКМ. ф.5, а.е.7, л. 269-270.
От приведения текст става видно, че завърналият се в Болград донеотдав-
нешен подпредседател на БЦБО гори от желание да напусне за кратко града
и да узнае повече подробности чрез едно отиване до намиращия се в руска-
та част на Бесарабия Кишинев за подготовката на руско-турската война. Той
обаче не разполага с парични средства и разчита на издръжка от местния ко-
митет на БЦБО. Това, което не буди никакво съмнение е, че конкуренцията
между вестника на БЦБО „Нова България”, започнат преди девет месеца от
Хр.Ботев, и в. „Стара планина”, издаван в Букурещ от представители на та-
мошните български буржоазно-либерални емигрантски среди, продължава.
И двете тези теми присъстват като централни в доста по-обемистото му пис-
мо до същия получател отпреди 10 дни2, в което обаче се откроява и насто-
яването за по-активна интервенция на ползващия се с голям авторитет сред
болградци някогашен учител в местното централно училище К. Цанков.
Относно новопристигналия в Болград нов субпрефект (заместник управи-
тел) с гръцка фамилия, личен познат на Кирияк Цанков от 1876 г., който явно
трябва да бъде спечелен за каузата на БЦБО, нито това, нито следващите в
хронологичен ред писма не могат да дадат допълнителна информация...
Впечатлява особено заключителният въпрос в послеписа. – Д. Ф. Стюарт
е руският дипломатически агент и генерален консул в румънската столица. В
идейния сблъсък със средите около С. С. Бобчев, Гр. Начович и др., групирани
около редакцията на в. „Стара планина”, кръговете около БЦБО разчитат да
спечелят доверието на руската дипломация. А доверието означава и финан-
сови субсидии. През ноември 1876 г. е станало ясно, че горепосоченият руски
дипломат е склонен да покровителства политическите опоненти на К. Цанков,
Ол. Панов, П. Енчев, Ст. Стамболов и др. По повод едно есенно решение на Ол.
Панов като подпредседател на БЦБО да пренасочи немалка парична сума от 3
000 фр., получена като дарение за БЦБО от едрия помешчик и председател на
Петербургското славянско дружество княз А. И. Василчиков вместо за коман-
дира на руско-българския отряд в Сърбия полк. Медведовски към събиране-
то и изпращането на нови български доброволци за Кладово, е последвало
сериозно напрежение между барон Д. Ф. Стюарт и ръководството на БЦБО3.
Във връзка с това се е наложило да се изпраща специален почетен диплом до
250
II.  Изследвания
И. С. Аксаков, както и Писмо на Българския народен събор до Петербургския
славянски комитет (21 ноем. 1876 г.), а седмица след това – по предложение на
Ол. Панов – да се командироват К. Цанков и П. Енчев да отидат от Букурещ
в Кишинев, за да приветстват не кого да е, а самият княз Николай Никола-
евич  – брат на царя и главнокомандващ на създаващата се руска Дунавска
армия. Узнал за критичното отношение на барон Стюарт спрямо самовол-
ното пренасочване на дарените средства в полза на изпращане на български
волентири в Сърбия, през ноември Ол. Панов подхожда вече изключително
внимателно, за да не бъде упрекнат в патриотарски пристрастия. Затова и на
общото събрание на БЦБО на 20 ноем. 1876 г. той обръща внимание върху
това, че за бъдеща България е нужна руска окупация, в противовес на друг
изказал се, намиращ, че е нужна „военна окупация от страна на Европейските
сили, при което ще се състави и едно привременно българско правителство”.
Стефан Стамболов е отхвърлил клаузата за руска окупация, макар и да е гла-
сувал заедно с другите по една друга идея – за славянска конфедерация4. – Ето
защо завърналият се в края на януари в Болград Панов се интересува живо
дали К.Цанков продължава да общува с Д. Стюарт... Няма съмнение обаче, че
между Цанков и Панов дружеските връзки не са се разпаднали, както няма
индикации и за това, че същият вид отношения между него като доскоро-
шен подпредседател и Стамболов като член на централното ръководство са
се влошили. Пренасочването на парите към пристигащи и в есента български
доброволци за Сръбско-турската се е правило, защото все още е съществува-
ла искрената заблуда, подхранвана и от някои уверения на ген. М. Черняев,
че военните действия в югозападната съседка на Румъния ще се пренесат към
освобождение и на България. А финансовото състояние на БЦБО, значителен
стълб на което са иждивенията от бесарабските българи, се е влошило: след
като през лятото са давани пари за изпращаните към Сърбия български до-
броволци5; само през септември се е наложило да се отпуснат още средства и
за вдовицата на Христо Ботев, както и да се осигуряват командировъчни за К.
Цанков и П. Наботков за тяхна специална мисия до Славянските комитети в
Петербург и Москва, пък и на Ст. Стамболов до Одеса.
Прелюбопитно по съдържанието си е и едно друго писмо до същия адре-
сат, писано на 3 април с.г. След като е получил отговор от „любезния си при-
ятел” от Букурещ, Панов споделя, че „оная минута, която от толкова време
насам очакваме, ще дойде скоро”. Основание за този извод той вижда в това,
че „в южноруската армия” се забелязвало „особено движение”  – в Кубей и
околността имало събрана „ от 15 до 20 хиляди войска и на 5-ти щяло да има
смотр” (преглед – К.К.), на който щял да присъства „и самият главнокоман-
дующи Николай Николаевич”. По-нататък споделя намеренията си да мине
границата и отиде в Русия, за да се срещне с Хитрово (бъдещият руски дипло-
мат в София М.Хитрово – К.К.) или с когото и да е „от по-приближените на
251

княза”. По-нататък писмото изобилства с конкретна и точна информация за
болградските политически проблеми, които се излагат върху фона на разно-
гласията сред българската политическа емиграция в Румъния изобщо. Сред
политическите опоненти, имали наскоро досег с местните дейци на БЦБО,
се визират фигури като П. Кисимов и Гр. Начович6. Знаел ли е Стамболов за
Пановите намерения за евентуална среща с Хитрово от него самия – за нас
е загадка. Но ако е знаел, след ролята изиграна от този руски дипломат през
1881-1883 г., със сигурност не ще да е забравил.
Войната, така очаквана и желана от О. Панов, започва на 12 /24/ април
1877 г. А след 2,5 месеца той доброволно се записва за опълченец, след като е
подписал възванието към българския народ на БЦБО и в Болград е пожелал
от името на местната общественост успех в освободителното дело на руските
солдати. Скоро след това, на 16 май лично той е завел 28 младежи от Болград
за опълченския лагер в Плоещ, а след още 40 дни, след провокационни ходове
на опонентите от „Стара планина” пред княз Вл. Черкаски, сам, по собствено
желание доскорошният подпредседател на БЦБО постъпва в Опълчението.
(Всеволод Крестовски обаче забелязва неговото ярко присъствие още на 21
юни 1876 г., когато той призовава стъпилите на свищовския бряг опълченци
да целунат родната земя)... Следва много скоростно личностно израстване в
армейската кариера. Още след сражението край Ст. Загора (19 юли 1877 г.) в
началото на август бива произведен в унтерофицерско звание, а след Шип-
ченските боеве на Българското опълчение е предложен в рапорт до ген. Н. Гр.
Столетов за удостояване в първи офицерски чин7. Пак тогава, в началото на
есента получава и Георгиевски кръст за храброст – IV ст. Тромавата и бюро-
кратична армейска машина се задвижва твърде бавно и практическото удос-
тояване със званието прапоршчик се осъществява едва след приключване на
военните действия (21 февруари 1878 г.). Точно от това време е и едно друго
негово писмо, почти неизползвано в изследователската литература. Написа-
но е година след гореприведеното и само ден след подписването на мира в
Сан Стефано – събитие, за което подателят все още още не е узнал. Поради
краткостта на това писмо, ще го приведем в почти пълен обем.
Жеравна, 1878, февруари 20
Приятелю Цанков,
Не знам дали си приел моето подирно писмо, което бях ти писал от Сто-
манеци няколко дни преди нашето преминуване през Балкана. Моето опасе-
ние не се сбъдна – макар и трудно ние преминахме и славно победихме турци-
те, заради което – разбира се – вие имате вече доста общи сведения. Оттам
нас ни върнаха през Търново-Елена в Тузлука (села турски в околностите на
Осман Пазар), отдето дойдохме в Котел. Гонихме башибозуци в Котелското
252
II.  Изследвания
окръжие, за което ходихме в турски села и подир като им наведохме терор
и им ограбихме почти сичкият добитък, подир примирието върнахме се в
Жеравна, гдето благополучно пребиваваме в ожидание на мира и щастието.
Желателно би било да се сключи мир и такъв, какъвто ние го желаем, но Бог
знае. Новини тука нямаме никакви. Получават се руските вестници „Голос” и
„Московские ведомости”, но чак подир пет, даже и в шест недели.
Казначеят на дружината ни тръгва подир няколко часа за Търново и аз се
ползвам от случая да ти пиша тия няколко реда. Ти сам виждаш, но и аз сам
си признавам, че съм лош писмописец. Прегръщам и те целувам приятелски.
Ол .Панов
P.S. – Ако обичаш, моля те, пиши ми. Поздравù Вазова и другите приятели,
ако имаш възможност.
БИА-НБКМ. ф.5, а.е.2, л.19.
Трафаретният израз „Коментариите са излишни” след този текст като че
ли е напълно в сила. Но все пак за яснота, ще уточним, че упоменатият насе-
лен пункт Стоманеци са доскоро съществуващите колиби Стоманеците край
Габрово – тук части на Първа опълченска дружина са на бивак почти до края
на 1877 г. Осман пазар е днешният град Омуртаг. А упражняването на терор
спрямо турските села не би следвало да звучи шокиращо, тъй като башибо-
зушките отряди се рекрутират най-вече из средите на мирното мюсюлманско
население именно от този край. Вазов е известният български писател, който
по онова време е член на ръководството на БЦБО. (От другаде знаем и това,
че дружината на Ол. Панов е конвоирала турски военнопленници от Казан-
лък до Търново, а след това към 11 януари се е намирала в с. Стеврек, преди
да се насочи към Котел). Тук, край Котел, става и фактическото производство
в първи офицерски чин, за което споменава опълченецът Мито Анков8.
Минават години и стоящият винаги по-близо до либералските среди бъл-
гарски офицер се свързва здраво с приятелското обкръжение на Петко Кара-
велов. Братът на бележития наш националреволюционер и писател, на създа-
теля на БРЦК, министър-председателят на Княжество България е отдавна в
близки връзки с някогашния млад помощник на брат си от времето на БРЦК
и никак не е за учудване, че именно той го въвлича и в политическия живот
непосредствено след преврата на 9 август 1886 г. Но уважаваният и обичан и
от княз Александър I Български офицер, повишен през зимата вече и в ма-
йорско звание, няма как да не спечели и политически противници, особено
след като се ангажира с функциите на военен министър във временния ка-
бинет на П. Каравелов (12-16 август 1886 г.). Завоювал силни позиции като
един от най-авторитетните български офицери, допринесли за разгрома на
сърбите, и упълномощен от П. Каравеловия кабинет да подпише условията за
253

примирието9, още след войната той си спечелва ненавистта не само на колеги
от рода на кап. Ст. Паприков, но и на политици из средите на залязващите
от политическия небосклон консерватори. Д-р К. Стоилов напр. информира
своя съмишленик Гр. Начович в Букурещ за положението в България на 3
февруари 1886 г., че „лицата, които са начело на военните ни работи и които
приемат всичките почести, са леки и нямат никаква тежест сред офицерство-
то. [Ол.] Панов – един известен на теб интригант – играе главната роля. Той и
Каравелов държат и военния министър в ръцете си. Всички негодуват против
тази камарила, която по един странен начин се ползва от властта от влас-
тта... Това незадоволство се усилва и от присъединяването на румелийските
полковници во главе с [Данаила] Николаева”10. И точно тогава сред привид-
но изглеждащите като парадокси в българската политическа действителност
примери за аномалии срещаме... приятелските поздрави, отправени до Ол.
Панов от... д-р Васил Радославов11. Десет месеца по-късно същият този поли-
тик, вече в битността си на премиер и министър на вътрешните работи, но
със сигурност и не без знание на регентството, в което водеща е личността на
Ст.Стамболов12, ще заповяда екстрадиране от България на увòлнения преди
това от редовната армия от регентите доскорошен герой от Опълчението и
Сръбско-българската война Като претекст за уволнението послужва ръко-
водната му роля в подготовката на т. нар. юнкерски заговор, който целял да се
убият регентите и министрите13.
Накрая си струва да обърнем внимание върху още един недостатъчно оце-
нен акцент от последните дни от житейския път на Ол. Панов. Завръщащ се
в Русе в деня на бунта (а 19 февруари през 1887 г., по юлианския тогавашен
календар, е националният празник на България) той идва в Русе от Румъния
с ясното съзнание, че не може да бъде пасивен съзерцател на ставащите съ-
бития. Два дни преди това, току-що дошъл от родния си край в Гюргево, той,
нямащият никакви контакти с букурещките русофилски-офицери емигран-
ти, заедно с Тома Кърджиев, кап. Христо Паков и кап. Гребенаров, се среща
с капитан И. Сарафов  – бившия командир на 8-ми пех. приморски полк14.
Едва ли следва да има съмнение, че от него и четиримата придобиват някаква
най-обща информация за актуалната политическа обстановка в страната  –
следователно утринните гърмежи между Пионерния полк и пехотинските
части на 19 февр. 1887 г. на българския бряг не биха могли да не привлекат
вниманието на хора, небезразлични към процесите в България. Ето защо за-
едно с Т. Кърджиев и с още двама цивилни поемат с лодка на юг, за да се
окажат по обяд пленници на яхтата „Голубчик”15. Нататък събитията са из-
вестни... Остава само да обърнем внимание на някои второстепенни детайли
като близките донеотдавнешни връзки с тези, които се явяват негови палачи
и инквизитори, а не само със Ст. Стамболов – подробност, достатъчно добре
изяснена от С. Радев. Строгостта на извънредния военен съд на 20 февруа-
254
II.  Изследвания
ри вечерта се обуславя от директивите и разпорежданията както на военния
министър полк. Данаил Николаев, така и на заповедите, отправяни от м-р
Рачо Петров – „главнокомандующи на Възточния отдел” – и двамата донеот-
давна твърде близки приятели. А ролята на палач-инквизитор при следстви-
ето блестящо изпълнява и Димитър Мантов – русенски окръжен управител,
а в недалечното доосвобожденско минало – добър познат на Ол. Панов като
служител в Болградската префектура. Ако се вярва на написаното от Р. Сла-
вейков по страниците на в. „Мир”, през пролетта на 1929  г. О. Панов даже
наивно вярвал, че неговият болградски близък „още от детинство” не би го
докоснал. Но след жестоките изтезания от страна на Мантов бил най-горчиво
разочарован16.
Достойното поведение пред съда, което след време се признава дори от
враговете му, не смекчава ни най-малко предварително определената от ре-
гентите и военния министър присъда. На 22 февруари 1887 г. призори заедно
със заловените свои другари Ол. Панов бива разстрелян17 .
Така се слага началото на едно безсмъртие в българската национална ис-
торическа памет.
БЕЛЕЖКИ
1 
Минев Д. Олимпий Панов. София, 1938. 39 с.; Ралев М. Майор Олимпи Па-
нов  – бележит деец на освободителното движение, борец за национална незави-
симост и вечна българо-руска дружба // Военноисторически сборник. София, 1958,
4, с. 42-54; Дренски И. Олимпий Панов. София, 1964, 152 с. с прилож. и илюстр.;
Чолпанов Б. Олимпи Панов // Бележити българи. Т. IV. София, 1971, с.  557-570;
Маринов Ил. Майор Олимпи Панов // Известия на военноисторическото научно
дружество. София, 1983, 35, с. 233-249; Кайряк П. А. Олимпий Панов /1852-1992/.
Кахул, 1992, 39 с. и др.
2 
Български исторически архив при Национална библиотека „Св. св. Кирил и Ме-
тодий” – София. (БИА- НБКМ). ф. 5, а.е. 7, л. 264-265.
3 
Освобождение Болгарии от турецкого ига. Документы в трëх томах. Т. 1. Мос-
ква, 1961, с. 371. Сред ръководството на БЦБО в Букурещ, не без влиянието на бол-
градчани, витае обаче и още една идея – за подготовка на самостоятелно въстание.
По-подробно по тези въпроси вж. изследването на Стоянов И. Славянските комите-
ти и българското освободително движение след Априлското въстание 1876. София,
1992, с. 24-28.
4 
БИА-НБКМ. ф.56, II Д 997.
5 
БИА-НБКМ. II Д1094, II Д 1460.
6 
Пак там. ф.5, а.е.7, л. 292-293.
7 
Българското опълчение. Т.II. София, 1959, с. 189-190.
8 
Анков М. Размирните години // Освобождението. София, 1978, с. 171; Вж. и Спи-
сък на генералите, щаб и оберофицерите от българската войска с тяхното старшин-
ство, съставен към 1 априлий 1885. София, 1885, с. 152 .
9 
История на сръбско-българската война. София, 1925, с. 770-771.
255
 10 
Съединението 1885. Сборник от документи 1878-1886. София, 1985, с. 597. Пъ-
тищата на О. Панов с Гр. Начович са се успоредили за кратко по времето на БЦБО,
а също и през руско-турската война, но в навечерието на войната жестоко са се
пресекли.
11 
В частно писмо до Стефан Стамболов от 5 януари 1886 г. той добавя в послеписa
(PS): „Ако се видите с О. Панова – поздравù го от моя страна” // Централен държавен
исторически архив – София. (ЦДИА). ф.313 к, оп.1, а.е.1005, л.12 . ИЗМАИЛЬСКИЙ БОЛГАРИН ГЕОРГИЙ
12 
Тук ще отбележим твърде невротичната реакция на утвърдилия се като пръв
регент Стамболов, написана с червен молив върху текста на протестната телеграма от
В. ШОПОВ ВОЗВРАЩЕНИЕ ИЗ ЗАБВЕНИЯ
края на ноември 1886 г., чрез която Ол. Панов е протестирал пред д-р Радославов по
повод екстрадирането му. Някогашният пръв приятел от БЦБО тогава е отбелязал:
„Панов още неизпъден...” (Попов Р. България на кръстопът. Регентството 1886-1887. Николай РУССЕВ, доктор-хабилитат исторических наук,
София, 1991, с.  332). Прекалената доскорошна близост между Стамболов и Панов Университет «Высшая антропологическая школа» (Кишинев),
рефлектира със страхотна сила върху решаването съдбата на последния: Стамболов Тараклийский государственный университет им. Григория Цамблака (Тараклия)
ни на секунда не ще може да прости резервите към открито конфронтационната му
политика спрямо царска Русия.
13 
Намираме, че в действителност заговор по онова време (11-12 ноем. 1886 г.) не
би могъл ефективно да се подготви, а Панов би бил последният глупак, който би се
In article „Ismail Bulgarian Georgi V. Shopov, returning from oblivion”, the au-
ангажирал с подобен род начинание след 9 август 1886 г. (Възвеличаването на дър-
thor gives two versions of the biography of the famous Bulgarian merchant. The
жавническия усет на Стамболов от страна на Султана Петрова, Симеон Радев и осо-
first version – a famous Bulgarian researcher N. Nacheva describes him from a
бено на Димитър Маринов е за сметка на окарикатуряването образа на Ол. Панов.
positive side, as a man which received his property by inheritance and in the sec-
Така се утвърждава една митологема в общественото съзнание. (По въпроса вж. Ра-
ond one – whichs authorship is going to be established G. Shopov is showed him
дев С. Строителите на съвременна България. Т. 2. София, 1990, с. 464-465; Петрова С.
as the dishonest and greedy man who fraudulently amassed his fortune. Here,
Из моите спомени. Т.2. София, 1991, с. 55; Маринов Д. Стефан Стамболов и новейша-
the author first published archival documents dating from 1885 which reflect the
та на история. Ч. 2. София, 1992, 54-56. Срв. с Попов Р. Цит. съч., с. 198-199). Би могло
desire Shopova collect the money to help the Principality of Bulgaria.
да се приеме като най-близо до истината тезата, че разговори на тема за спасяване на
страната от регентството след скъсване на българо-руските отношения е имало и че
те са станали известни не само на Стамболов.
14 

15 
Попов Р. Цит. съч., с. 339.
Радев С. Цит. съч., с. 584 и сл. Някога „прекръстеният” от Л. Каравелов заради
уравновесеността на характера Олимпи в Гълъб, тръгва в последното си пътуване
Х орошо известно, что историю, а равно и историческую науку одушевляют
люди. Причем не только действующие лица, неизбежно уносимые пото-
ком времени, но и исследователи, задача которых состоит в обнародовании
към любимата България, с руска яхта със странното название „Голубчик”. разнородных свидетельств о прошлом. Именно историки, в силу собствен-
16 
Държавен военноисторически архив  – В.Търново (ДВИА)  – Велико Търново. ных разумений и пристрастий, реанимируют «минувшие дни», персонифи-
ф. 012, оп. 1, а.е. 96, л. 34-35. цируют события, представляют миру оживших героев или антигероев. Хотя
17 
Радев С. Цит. съч., с. 602-606. такого рода задача трудна для всякого профессионала, отмахнуться от нее не-
возможно. Она требует решения, ибо без человека в истории нет истории…
Н. Н. Червенкова, похоже, всегда интересовали выдающиеся исторические
личности. Он сам и в соавторстве писал о подвижничестве Васила Левского и
Христо Ботева, об общественно-политической деятельности Александра Эк-
зарха и Георгия Раковского, просветительской работе Павла Калянжи и ис-
следованиях И. И. Мещерюка. Совсем недавно исследователь обратил особое
внимание на политическую работу в 1867  г. болгарина из Измаила Георгия
Василева Шопова (1823-1918), с личностью которого он впервые соприкос-
нулся, будучи еще молодым ученым1.

256 257

На основе сведений, опубликованных во 2-м и 3-м тт. корпуса докумен-
тов  «Русия и българското национално-освободително движение 1856/1876»
(София, 1990, 2002), Н. Н. Червенков освещает деятельность Г. В.  Шопо-
ва в качестве одного из наиболее активных членов  орентировавшейся на
Россию болгарской организации – «Добродетельной дружины»2. Получается
довольно впечатляющая картина большой патриотической работы торговца
из Калофера, обосновавшегося во входившем тогда в состав Румынии Изма-
иле. В условиях, бурлящих переменами, на Балканах того времени3 очень че-
тко выделяются два основных направления его благородных и небезопасных
действия. С одной стороны, речь идет о совместных с Сербией проектах на-
ционального освобождения и государственного строительства, с другой – о
получении реальной поддержки своим действиям и планам в России.
В  апреле Г. В.  Шопов участвовал в общем собрании  «Добродетельной
дружины», которое подтвердило составленную в Бухаресте «Программу по-
литических отношений между сербами-болгарами (болгаросербами) или их
сердечных взаимоотношений». Если сначала будущее объединенное государ-
ство предполагалось именовать  «Сербо-Болгарией», то собрание останови-
лось на названии  «Югославянское царство»,  в котором предусмотривалось
отдельное существование Сербии и Болгарии. Тогда же Шопову и торговцу
из Бухареста Михаилу Колони поручили вести переговоры и подписать до-
говор с Сербией. В итоге сложного диалога сербское руководство согласило-
сь с предложениями болгар, но не спешило подписать договор. Затем Шопов
с членом  «Добродетельной дружины»  Марином Бенгли пытались получить
часть средств, отпускаемых Россией Сербии, на общее дело, но опять же без-
результатно... Одновременно уже в начале 1867  г. Г. В.  Шопов в числе семи
членов  организации  подписал адрес императору Александру ІІ с просьбой
содействовать объединению сил южных славян во главе с Сербией ради дос-
тижения независимости Болгарии. В ноябре он и руководитель «Добродете-
льной дружины» Христо Георгиев встречались с представителями Азиатского
департамента российского МИДа, добиваясь содействия в создании будуще-
го сербско-болгарского государства и в обеспечении самостоятельности на-
циональной церкви болгар. Дипломаты пообещали делегатам материальную
помощь через российское консульство в Бухаресте. Помимо того, имеются
данные о поездке Шопова в Николаев с целью приобретения оружия. Однако
в последний момент военный министр России отменил исполнение достиг-
нутой ранее по этому вопросу договоренности. Измаильский предпринима-
тель был среди тех, кто настойчиво убеждал российские власти прислать в
Бухарест Ивана Кишельского, чтобы подполковник-болгарин занялся воен-
ной подготовкой восстания против турок4.
Во время своих довольно интенсивных контактов с искушенными россий-
скими дипломатами Г. В. Шопов зарекомендовал себя как человек серьезный,
258
II.  Изследвания
надежный и верный идее освобождения отечества. Н. Н. Червенков отмечает
слова главы Азиатского департамента, характеризовавших Георгиева и Шопо-
ва как «людей весьма благоразумных, вполне преданных делу освобождения сво-
ей родины, а также России». Не менее лестно как об истинном патриоте, че-
ловеке деловом, осторожном, самостоятельно мыслящем и авторитетном «во
мнении своих соотечественников» отзывался о Шопове в марте 1868 г. и ге-
неральный консул России в Бухаресте. Он относит его к тем болгарам, «ко-
торым с полным доверием и без опасения прервать столь необходимую свя-
зь со славянами, центром в Белграде можно поручить важнейшие народные
интересы»5. Замечу, что Н. Н. Червенков представил только один год из дол-
гой жизни человека, для которого национально-освободительное движение
было далеко не единственным, да и не основным занятием.
Даже если считать энциклопедическую сводку6, то и тогда публикаций о
Г. В. Шопове совсем немного. Пожалуй, наиболее полные сведения из био-
графии Георгия Шопова собраны в объемистой книге его младшего земля-
ка, уроженца Калофера академика Николы Начова (1859-1940), которая во-
спринимается исследователями «как одна из самых удачных микромоделей
Болгарского Возрождения»7. Сам автор признался, что созданием «исполнил
большой и приятный долг в отношении своей малой родины», на протяже-
нии нескольких десятилетий собирая разрозненные печатные и устные со-
общения о старом Калофере8. В результате материалов о Г. В. Шопове и его
семье набралось менее трех страниц!
Данные об измаильском периоде жизни и деятельности Г. В. Шопова сво-
дятся к следующему. Выходец из известной в Калофере купеческой семьи,
представители которой торговали на пространстве от Стамбула до Вены, в
середине XIX в. он переселился в Измаил и оставался там практически всю
свою сознательную жизнь. Предприимчивый, трудолюбивый и бережливый,
Георгий Шопов не только сколотил большое состояние, но и проявил себя как
щедрый даритель. В Калофере на его средства была восстановлена церковь.
В 1888  г. был построен приют для бедных и больных, который содержался
на деньги Шопова вплоть до начала первой мировой войны. Он финанси-
ровал строительство на подворье местной церкви Святой Богородицы (при
двухэтажном здании смешанной прогимназии), освещенного летом 2 июля
1891 г. Тогда же его мать Хаджи Василица собрала наиболее уважаемых людей
и учителей, чтобы по просьбе сына узнать, «что еще мы можем сделать для
нашего бедного городка и бедных горожан». Соображаясь с нуждами жителей
Калофера, он отправил в Европу трех юношей для обучения мастерству де-
ревообработки и гончарству, чтобы затем, вернувшись в родной город, они
открыли собственные мастерские. Шопов намеревался прислать из Одессы
двух русских учительниц рукоделия для обучения девочек шитью женской
одежды, вязанию шалей и пр. Однако по неизвестным причинам они не при-
259

ехали в Калофер. Юноши за его счет закончили учебу в Европе и вернулись
домой, но предпочли другие специальности. Шопов помог получить меди-
цинское образование во Франции учителю Ганьо Христову, чтобы тот стал
врачом в Калофере. Но тот покинул вообще Болгарию и поселился в Швейца-
рии. Меценат был обижен и тем, что школа в родном городе не соответство-
вала замыслу ее создателя. Когда же умерла безгранично любимая им мать, он
охладел к Калоферу. По словам Н. Начова, Г. В. Шопов построил гимназию для
болгарских девушек в Солуни, а также пожертвовал на санаторий для легоч-
ных больных в Болгарии 50 тыс. левов. Он умер в Одессе 25 декабря 1918 г. и
будто бы оставил какое-то завещание, но его содержание и судьба неизвест-
ны. В вихре революции миллионы, от которых многого ждали родственники,
калоферцы и Болгария, а также законный наследник – племянник Георги Ма-
теев Шопов, улетучились…9
В явном противоречии с изложенной историей болгарского миллионера
из Измаила находится другая «сага». Авторство этой версии биографии мне
установить пока не удалось, однако в условиях дефицита информации по теме
игнорировать ее не следует. Небольшой и совсем небеспристрастный текст
относит «знаменитого и достойно чтимого дисконтера, банкира или тайно-
го и явного ростовщика Георгия Васильева Шопова» к разряду гоголевских и
щедринских типов. Шопов здесь предстает как выходец из низов, «выросший
на перце, мамалыге и в постолах». При этом он разбогател бесчестным пу-
тем, «опутав много сотен несчастных людей цепкой паутиной векселей, не-
устоек и огромных процентов». Он начинал с мелких спекулятивных опера-
ций, не брезгуя ничем. Когда же его дела пошли в гору, «Георгий Васильевич
занялся исключительно крупными закладными под дома, паровые мельницы и
имения. Измаил на половине своих домов изведал щупальца Георгия Василье-
вича, и десятки имуществ перешли в его владение. Крупные имения перешли к
его племянницам и зятьям – братьям Радионовым, родному же брату своему,
Матвею Васильевичу, Шопов построил в Рени огромные лесопильные фабри-
ки, установив экспорт леса за границу, соорудил мельницы, заводы». Согласно
данной трактовке, позднее Г. Шопов превратил своих родственников в при-
служников. Брата Матвея он довел до петли. Его сына, Георгия Матвеевича,
бездетный дядя хоть и выучил за границей, но держал законного наследника
в черном теле. Вообще говоря, миллионер «только часть нажитых богатств
оставил обездоленным наследникам, создав им ряд процессов, в которые они
вложили почти все полученное наследство». Если верить источнику, на скло-
не лет Георгий Васильевич был необыкновенно тучен – его вес составлял 9,5
пудов (более 155 кг!), и передвигался он только на пароходе или в специально
устроенном вагоне. Тем не менее, он не был совершенно одинок – часто выез-
жал на курорты, а за его процветанием тщательно следили заботливые «хо-
зяйки». И все же, неторопливо собираясь в последний путь, Г. В. Шопов за-
260
II.  Изследвания
годя «привез в Измаил для своих похорон блестящий катафалк, приписав его
к Соборной церкви». Однако эти приготовления были напрасными, ибо его
жизнь закончилась не в окружении опечаленных родственников и не в соб-
ственных покоях, а в гостинице «Петербургская», не в Бессарабии, а в Одес-
се, куда его забросило лихолетье русской революции. Автор полагает, что
болгарский подданный и патриот, проживший в Измаиле почти безвыездно
свою долгую жизнь, «перед кончиной завещал свое многомиллионное имуще-
ство благотворительным учреждениям в Болгарии»10.
От этого явно ненадуманного в своей фактологической основе рассказа
веет ароматами 20-х годов прошлого века. Его содержание и авторство, без-
условно, требует дальнейшего изучения. При этом уже сейчас можно видеть
смысловое пересечение некоторых его пассажей с материалами Н. Начова. В
частности, болгарский академик сообщает, что М. В. Шопов (1834 г. р.) торго-
вал вместе с братом в Измаиле, хотя больше жил в Галаце. В 1904 г. он покон-
чил жизнь самоубийством и был похоронен в Рени11.
Еще один аспект биографии измаильского миллионера Шопова затрагива-
ет книга Е.З. Волкова о Христо Ботеве, рукопись которой была завершена еще
в середине лета 1915 г. Исследователь сделал ряд интересных предположений
о роли в жизни молодого Ботева его родственника из Измаила. В частно-
сти, автор полагает, что именно благодаря связям могущественного богатея
Христо получил на исходе 1866 г. место учителя в Задунаевке, а позднее осе-
нью 1869 г. – и в Измаиле. Ему также известно, что непосредственно на имя
Г. В.  Шопова направлялись некоторые письма для Ботева. Вовсе не случай-
но как раз тогда, воспользовавшись покровительством и гостеприимством
близкого ему человека, «длинноволосый коммунист с пустынного дунайско-
го острова превратился едва ли не в молодого светского человека». Он хоро-
шо стал одеваться, начал вести благопристойный образ жизни – постоянно
посещал не только Георгия Шопова, но и дома состоятельных измаильских
болгар, вызывая своим достойным поведением уважительное внимание все-
го местного общества12. Правда, в предисловии автор пишет, что, работая над
книгой, он пытался обратиться за помощью в Измаил. Однако эти усилия
оказались безрезультатными; в сентябре 1911 г. племянник Г.В. Шопова (сын
Матвея) написал Е. З. Волкову, что глубокая старость и расшатанное здоровье
дяди не дают возможности рассчитывать на его воспоминания 13.
Тесные отношения Христо Ботева с семьей Шоповых подтверждает траги-
ческая гибель младшего брата Георгия, Драгоя (1844 г. р.). Он учился в Болг-
радском центральном училище, затем получил диплом инженера в Париже.
Вернувшись из Франции, включился в национально-освободительную борь-
бу и стал кассиром «Болгарского центрального революционного комитета»
в Бухаресте. Именно ему перед своим отъездом в Одессу в 1875 г. Ботев дал
крупную сумму, которую Д. В. Шопов с его ведома отослал своей парижской
261

любовнице; она просила денег, угрожая самоубийством. Когда весть об этом
дошла до членов комитета, посрамленный Драгоя сошел с ума и умер. По дру-
гой версии он застрелился из револьвера в бухарестском отеле «Дачия»14.
Очевидно, складывается сложная и неоднозначная, но чрезвычайно ин-
тересная мозаика истории Г. В. Шопова, в которой просматриваются черты
не только личной, но и общественной драмы болгарской эмиграции второй
половины  XIX  – начала  XX  вв., более или менее прочно обосновавшейся в
Бессарабии и окрестных землях. В этой связи я хочу обнародовать два новых
документа, на которые я случайно наткнулся несколько лет назад в Национа-
льном архиве Республики Молдова.
№ 1. Отношение № 2708 из Департамента   и вылилось в открытые волнения. 5 сентября 1885  г. руководитель БТЦРК
Полиции МВД Бессарабскому губернатору.
Издано в Санкт-Петербурге 28 октября 1885 г.
«Вследствие представления от 2го Октября за № 5259 имею честь уведоми-
ть Ваше Превосходительство, что по ходатайству Измаильского 1й гильдии
купца Георгия Шопова о дозволении ему принять участие в сборе пожертвова-
ний на нужды Болгарского Княжества и о распространении по сему предмету
воззваний было сделано сношение с Министерством Иностранных Дел, ко-
торое ныне сообщило, что, по представлении Статс-Секретаром Гирсом на
Высочайшее усмотрение циркулярного приглашения Болгарского Агентства
в Бухаресте и экземпляра воззвания ополченцев, Государю Императору благо-
угодно было повелеть: воспретить г. Шопову производить денежные сборы и
распространять прокламации с вышеуказанною целью.
О таковом Высочайшем повелении имею честь уведомить Вас, Милости-
вый Государь, для зависящих распоряжений.
Товарищ министра Внутренних Дел,
Заведывающий полициею,
Сенатор, Генерал-Лейтенант (подпись).
Директор (подпись)»15.
№ 2. Подписка Г.В. Шопова   за мирное разрешение кризиса. Его призвана была найти открывшаяся 24 ок-
об ознакомлении с предписанием губернатора.
Взята в Измаиле 8 ноября 1885 г.
«1885 года ноября 8 дня я ниже подписавшийся Измаильский купец 1-й ги-
льдии Георгий Шопов даю настоящую подписку Измаильскому Полициймей-
стеру в том, что Отношение Департамента Полиции от 28 октября от №
2708 присланное при предписании Господина Бессарабского Губернатора от 5
ноября за № 5975 о недозволении производить денежные сборы на нужды Бол-
гарского Княжества и распространять прокламации с выше указанною це-
лью, мне сего числа объявлено – Георгий В. Шопов16.
262
II.  Изследвания
Подпись удостоверяю.
Полициймейстер (подпись)»17.
Как видно из приведенных документов, попытка Г. В. Шопова собирать
средства для Болгарии оказалась в поле внимания самых высоких властных
структур России и была в категорической форме пресечена. Этот случай пря-
мо связан с произошедшим в начале осени 1885  г. соединением Восточной
Румелии с княжеством Болгария.
Организованный перед тем в Пловдиве «Болгарский тайный центральный
революционный комитет» (БТРЦК) поставил задачу полного национального
освобождения и объединения болгарского народа с последующим создани-
ем Балканской федерации. За считанные месяцы движение стало массовым
Захарий Стоянов объявил о начале восстания прокламацией  «Братья! Час
Соединения пробил!». На призыв во имя единого Отечества «помочь свято-
му делу» под ружье стали тысячи ополченцев. Антиосманские силы без осо-
бенного сопротивления правительственных войск установили контроль над
Восточной Румелией, ввели здесь военное положение, объявили о мобилиза-
ции мужчин 18–40 лет, подготовили план обороны от Турции. Через неско-
лько дней прибывшие в Пловдив руководители княжества Болгария при все-
общем ликовании населения документально приняли Соединение, провозг-
лашенное восставшей османской провинцией. Это событие свершилось в на-
рушение закрепленных Берлинским трактатом 1878 г. соглашений, а потому
вызвало большой резонанс в Европе. Франция, Германия и Австро-Венгрия
осудили болгар. Англия предложила оставить Восточную Румелию под суве-
ренитетом султана, но во главе с князем Болгарии. Представители России –
военные, дипломаты, император – так или иначе, выражали поддержку делу
Соединения. Однако официально обозначить свою позитивную позицию Пе-
тербург отказался. Более того, служившие в болгарской армии офицеры-ин-
структоры были отозваны, а в окружении Александра III утверждалось мне-
ние, что князь А. Баттенберг является противником российского влияния на
Балканах. Тем не менее, Россия и ведущие государства Европы высказались
тября в Стамбуле международная конференция, однако ее участники увязли
в бесплодных дискуссиях, которые велись вокруг возможности восстановле-
ния прежнего status quo и менее всего учитывали коренные интересы болгар-
ского народа18.
В том же октябре 1885 г. российские правительственные инстанции расс-
матривали право Г. В. Шопова оказать финансовую помощь собратьям, со-
единившим Отечество вопреки воле великих держав. В документе № 1 от-
крыто говорится об источниках инициативы о сборе средств – циркулярном
обращении Болгарского Агентства в Бухаресте и воззвании ополченцев.
263

Когда 8 ноября измаильскому купцу под его личную подписку объявили
о «недозволении» такой деятельности (документ № 2), ситуация на Балканах
кардинальным образом изменилась. Болгария уже неделю находилась в со-
стоянии войны с Сербией, агрессивные устремления которой поддержала
Австро-Венгрия.
В жестоком, хотя и скоротечном противостоянии молодая болгарская ар-
мия смогла перехватить инициативу  – 5-7 ноября войска сербского короля
Милана потерпели поражение под Сливницей. Болгары перешли в контр-
наступление и уже в середине месяца громили противника на его территории.
Только вмешательство австро-венгерского правительства спасло сербскую
армию от полного разгрома. 16 ноября военные действия были приостановле-
ны, а 9 декабря состоялось подписания перемирия. В феврале–марте 1886 г.
Европе, по сути дела, пришлось согласиться с фактом соединения Восточной
Румелии и княжества Болгария19. Так, «благодаря наличию серьезных про-
тиворечий между великими державами, нежеланию их развивать конфликт,
авантюра болгарского князя тогда увенчалась успехом, бесспорным с факти-
ческой, но сомнительным с юридической точки зрения». Дальнейшее разви-
тие событий в таком русле привело к разрыву отношения с Россией20.
Имперская власть вовсе не случайно опасалась всплеска активности
Г. В.  Шопова, вероятно, сохранявшего тесные связи с радетелями общего
дела в Болгарии, России и Румынии. Любопытно, что осенью 1885 г. в рас-
положенном рядом с Измаилом румынском городе Тулча объявился серб-
ский борец за свободу Никола Пашич. Даже в сложной обстановке военного
столкновения соседей-славян он продолжал сотрудничество с болгарскими
деятелями, отстаивая идеи сербско-болгарской федерации21. Пока можно
лишь допускать, что какая-то роль в планах этого взаимодействия отводи-
лась и Г. В. Шопову.
Очень жаль, что в даже профессионалы, занимающиеся изучением реги-
ональной истории нового времени, почти ничего не знают о Г. В. Шопове –
человеке, который еще 100–150 лет назад был на виду у общественности трех
стран, интересы которых сходились в Нижнем Подунавье. Его многогран-
ная деятельность началась в российском Измаиле еще накануне Крымской
войны, набирала силу в Молдавии и Румынии до 1877  г., а ее зрелость и
завершение совпали с последними 40 годами жизни империи Романовых.
Пришедшиеся на минувший век многократные смены направленности госу-
дарственно-политического развития края способствовали забвению имени
Георгия Шопова и стиранию памяти о его делах… «Пришли иные времена,
взошли иные имена».
Чудом сохранившиеся сведения фрагментарны и в настоящее время не
создают цельного образа Г. В. Шопова. Они противоречивы еще и потому, что
таковой очевидно была и неординарная фигура героя данной статьи. Однако
264
II.  Изследвания
при условии пристального внимания со стороны исследователей его исто-
рический портрет со временем, несомненно, будет становиться более внят-
ным и полноцветным. Уже сегодня к нему следует добавить новый штрих.
Как успешный председатель дирекции Измаильского коммерческого учили-
ща, Г. Шопова в 1903 г. отметили высочайшей наградой – орденом св. Анны
2-й степени22. Вместе с тем, представление о том, что миллионер болгарского
происхождения являлся в Измаиле городским головой23, скорее всего, не со-
ответствует действительности. Насколько мне известно, на протяжении 1881-
1906 гг. эту должность бессменно занимал Федор Павлович Тульчианов.
Конечно, биография выдающегося измаильского болгарина и впредь будет
дополняться, главным образом, случайными квантами знания. Их проверка,
а затем и включение в контекст общей картины персональной жизни – дело
историков. Теперь только от нас (ныне работающих) и наших преемников за-
висит, каким из незаслуженного забвения вернется к общественности XXI в.
Г. В. Шопов.
ПРИЛОЖЕНИЯ
1 
Червенков Н. Н. «Добродетельная дружина» и национально-церковная борьба
болгарского народа // История и культура Болгарии. Москва, 1981, с. 125.
2 
Червенков Н. Георги Шопов: политическая деятельность в 1867 г. // Молдовско-
български връзки: Бележите личности. Образование наука. Кахул, 2011, с. 60-63.
3 
См. Хевролина В. М. Российская дипломатия и балканский вопрос во второй
половине 60-х годов XIX века: стратегия и тактика // Отечественная история. Мос-
ква, № 1. 2005, с. 39-56.
4 
Червенков Н. Георги Шопов…с. 60-63.
5 
Русия и българското национално-освободително движение 1856/1876. Докумен-
ты и материали. Т. ІІІ. (Архивите говорят. № 21). София, 2002, с. 127, 224; Ср. Червен-
ков Н. Георги Шопов…
6 
Шопов Георги Василев // Българската възрожденска интелигенция. Енциклопе-
дия. София, 1988, с. 715.
7 
Младенова М. Академик Никола Начов – памет на будителя. По случай 150 го-
дини от рождението му // Библиотека. София, № 5-6. 2009, с. 79.
8 
Начов Н. Калофер в миналото, 1707-1877. София, 1927, с.  XIX; Младенова М.
Академик Никола Начов…с. 78.
9 
Начов Н. Калофер в миналото…с. 493, 503-505.
10 
Измаильские аборигены. История Измаила. Георгий Васильевич Шопов // http://
if.od.ua/f5/istoriya-izmaila-g-izmail-75/index3.html
11 
Начов Н. Калофер в миналото…с. 505.
12 
Волков Е. Христо Ботев. София, 2009, с. 46, 160, 171.
13 
Волков Е. Христо Ботев…с. 14. О том, что в последние годы жизни Г. Шопов
впал в детство известно, пишет и другой автор. См. Начов Н. Калофер в минало-
то…с. 504.
14 
Начов Н. Калофер в миналото… С. 505.
265
 15 
О принятии проживающими патриотами-болгарами участия по сбору пожерт-
вований на Правительственные нужды Болгарского княжества. 1885 г. // Национа-
льный архив Республики Молдова (далее – НАРМ). Ф. 2, оп. 1, д. № 8724. Л. 3-3 об.
16 
В оригинале рукою Г. В. Шопова, выведено согласно правописанию того време-
ни: «Георгій В. Шопов».
17 
О принятии проживающими патриотами-болгарами участия по сбору пожерт-
вований на Правительственные нужды Болгарского княжества. 1885 г. // НАРМ. Ф. 2, ИЗ РАННЕЙ ИСТОРИИ
оп. 1, д. № 8724. Л. 5.
18 
Саздов Д. Съединението на Източна Румелия с княжество България // История
БОЛГАРСКОЙ ОБЩИНЫ КУБАНИ
на България. Велико Търново, 2000. C. 206-211; Политическая жизнь Болгарии при
князе Александре Баттенберге // http://genrogge.ru/bulgaria/bulg1-2.htm.
19 
Саздов Д. Съединението на Източна Румелия с княжество България. София, Сергей Николаевич КТИТОРОВ, кандидат исторических наук,
с. 211-212. доцент кафедры всеобщей и региональной истории Армавирской
20 
Илюхин М. Ю. Отношение царской России к провозглашению независимости государственной педагогической академии.
Болгарии // Материалы международной заочной научно практической конференции Георгий Осипович АСТВАЦАТУРОВ, кандидат исторических наук,
«Актуальные проблемы социологии, политологии, философии и истории», 17 октября Руководитель научно-исследовательского центра внедрения
2011 г. Новосибирск, 2011 (http://sibac.info). информационно-образовательных технологий Армавирской государственной
21 
См. Шемякин А. Дунайское закулисье «братоубийственной» войны. Анатомия педагогической академии, (Армавир)
конфликта // Родина. Москва, № 11. 2010, с. 110-114.
22 
См. Грек И. Ф. Болгары Молдовы и Украины: вторая половина XVIII в. – 1995 г.
(Библиографический указатель литературы). Кишинев, 2003, с. 311-312.
23 
Бернштейн С. Б. Тайное болгарское общество  «Искра», 1892 год (По мате-
риалам Одесского областного архива) //  Славянское источниковедение. Москва, In the article „From the early history of the Bulgarian community in Kuban”, the
1965, с. 167; Грек И. Ф. Болгары Молдовы и Украины…с. 199; Червенков Н. Георги authors tells about the formation and development of the Bulgarian community
Шопов...с. 60. in Armovire in the whole Kuban region. In their opinion, the first mass migrants
penetrated here in the early XX century. Most of them were of Bulgarian national-
ity. There were favorable conditions, for to enable them doing gardening. There is
reflected the  involvement of the Kuban Bulgarians in two Balkan wars, as well as
the tragic pages of their history in the period of the First World War, when many
of them have been exposed to evictions due to unreliability and civil war, when
their property was looted by „white „and” red” ones.

Б ольшой вклад в хозяйственно-экономическое развитие кубанских земель

внесли представители самых разных народов, среди которых особая роль
по справедливости принадлежит болгарам – неутомимым труженикам и на-
стоящим профессионалам в области огородного дела. С конца XIX века наи-
более интенсивно осваивались болгарскими переселенцами районы восточ-
ной Кубани. Главным экономическим и культурным центром этого региона
являлся Армавир. Именно здесь, по мнению видного краснодарского истори-
ка и этнографа О. В. Матвеева, в досоветский период сформировалась самая
многочисленная в Кубанской области болгарская община1.
В широкой сельскохозяйственной округе Армавира и ряда других насе-
ленных пунктов Восточной Кубани наличествовали благоприятные условия

266 267

для занятий не только хлебопашеством и скотоводством, но и традицион-
ным для болгар огородным промыслом. Тут были обширные площади пло-
дородных земель, обильные водные источники – реки Кубань с протоками
и Уруп, теплый климат, продолжительное жаркое и солнечное лето; в Арма-
вире располагались крупный рынок сбыта сельхозпродукции и железнодо-
рожная станция.
Возникший в 1839 г. в качестве аула черкесо-гаев (черкесских армян) Арма-
вир, оказавшийся в 1875 г. на главной магистрали Владикавказской железной
дороги, стал быстро превращаться в оживленный торгово-промышленный
пункт, привлекавший миграционные потоки экономических переселенцев,
устремлявшихся сюда в поисках заработка и средств пропитания. Когда в об-
щей массе иногороднего люда здесь впервые обосновались болгары, точно
еще не ясно. По архивным данным известно, что первая попытка переселе-
ния падает на 1860-е годы, когда болгарские колонии Украины и Молдавии
испытывали острую нужду после нескольких неурожайных лет. По мнению
местного краеведа Б. Л. Выродова, они появляются в Армавире с конца 1870-х
гг., после окончания войны России с Турцией2. Действительно, отдельные
представители болгар могли переселяться на Кубань в указанный период, од-
нако более массовая их миграция и формирование собственной самобытной
общины происходят уже в начале ХХ века.
По сведениям первой всеобщей переписи населения России 1897 г., в Ар-
мавире проживали всего 3 человека (2 мужчин и 1 женщина), назвавших
болгарский язык родным3. В Лабинском отделе, административным цен-
тром которого являлось селение Армавир, по языковому признаку было
учтено 86 болгар (61 мужчина и 25 женщин)4. Количество представителей
данного народа во всей Кубанской области в 1897 г. также было невелико –
всего 322 человека (211 мужчин и 111 женщин) 5. Эти факты позволяют в
целом согласиться с выводом современных исследователей О. В. Матвеева
и В. Н. и Д. Н. Ракачевых о том, что «наплыв» болгар в регион происходит
уже в начале ХХ века6.
Практически все фрагментарные сведения о болгарах Армавира относят-
ся к началу ХХ века. Они же позволяют достаточно уверенно утверждать,
что основная масса представителей этого южнославянского народа прибыла
на Кубань из-за пределов России, прежде всего – из самой Болгарии. Боль-
шинство известных нам членов армавирской общины являлись болгарскими
подданными. Эта же ситуация была характерна и для болгар всей Кубанской
области7, что позволяет скорректировать тезис известного современного эт-
нографа Н. И. Бондаря о том, что болгары переселялись в регион главным
образом с территории Украины и Молдавии8.
Среди армавирских болгар в начале ХХ века встречались выходцы не то-
лько из исторической родины, но и из других государств. Так, в 1907 г. в селе-
268
II.  Изследвания
нии на ул. Маламинской приобрел недвижимое имение румынский поддан-
ный Василий Хаджи-Константинов9. В списке местных предпринимателей за
1909  г. упоминается имя персидского подданного болгарина Шлемана сына
Горила, который владел в Армавире гостиничными номерами «Австрия»10.
Накануне Октябрьской революции хозяином большого кирпичного особняка
на углу улиц Сенной и Генерала Засса был болгарин Иван Беров, переселив-
шийся в Россию в юном возрасте из Македонии, когда последняя находилась
еще в составе Османской империи11.
Среди членов армавирской общины присутствовали и переселенцы из
юго-западных районов России. Еще в конце XIX века «бессарабский поселя-
нин» Федор Стоянов взял в аренду участок земли в 10 десятин с мельницей,
который располагался к востоку от Армавира в юрте черкесского Вольного
аула12. Еще одни поселяне Бессарабской губернии Степан первый и Степан
второй Федоровичи Стояновы в 1911 г. купили в Армавире на ул. Хуторской
плановое место, где и возвели свой дом13. Любопытно отметить, что в список
домовладельцев Армавира за 1915 г., куда вошли только российские поддан-
ные, включены и другие представители этой распространенной болгарской
фамилии: Стоянов Федор Константинович и Стоянов Андрей Григорьевич.14
С 1914  г. собственниками одного из владений на ул. Туапсинской являлись
поселяне Бессарабской губернии Антон Николаевич Бахчеванов с женой
Натальей и дочерью Еленой15. Напротив, на другой стороне той же улицы, в
1912 г. купил земельный участок и построил здесь собственный дом Михаил
Николаевич Бахчеванов16, который, скорее всего, был также выходцем из Бес-
сарабии и братом упомянутого А. Н. Бахчеванова. Оба они являлись огород-
никами, причем в 1911 г. Михаил Николаевич оставил этот промысел и занял-
ся крупными торговыми операциями, открыв в Армавире ссыпку зерновых
продуктов17. Имя еще одного болгарского предпринимателя А. И. Бахчевано-
ва упоминалось в списке членов Армавирской товарной биржи за 1910 г.18
Главными причинами иммиграции крестьян огородников из Болгарии яв-
лялись малоземелье, аграрное перенаселение страны и различные формы экс-
плуатации сельской буржуазией рядовых земледельцев19. Большое значение
имел и фактор прочных кровных и семейных связей болгар, приводивший к
тому, что вслед за первыми удачно обустроившимися на новом месте коло-
нистами вскоре тянулись их родственники. В качестве иллюстрации можно
привести следующий пример: в 1892 г. из Болгарии в Россию прибыл Нико-
лай Родионович Берчев, а следом сюда переехали его братья – Александр (в
1906 г.) и Иван (в 1912 г.). Первоначально они вместе занимались огородни-
чеством в юрте Армавира, на правом берегу Кубани, а потом – на земле бли-
жайшего села Вольное20.
Важнейшим и почти исключительным занятием армавирских и вообще
кубанских болгар являлось выращивание на продажу разнообразных ово-
269

щей и зелени. Осведомленный местный краевед, непосредственный очевидец
событий начала ХХ века Б. Л. Выродов, сообщал, что болгар тогда называли
«учителями по огородной части». Он сообщал, что «прибывшие с семьями
болгары поселились в своих времянках внизу под Форштадтом в пойме Ку-
бани (ныне здесь располагается правобережная часть Армавира  – поселок
Старая Станица, – С.К., Г.А.). Здесь они организовали свои культурные хо-
зяйства. На отводном канале появился целый ряд «чигирей», т.е. вращающи-
хся водяных колес с черпаками, которые обильно подавали воду для полива
овощей, особенно для капусты. У болгар были организованы парниковые хо-
зяйства, которые давали на рынок ранние овощи. Болгары умели прекрасно
засаливать овощи, а также сохранять их в свежем виде» 21.
Б. Л. Выродов также утверждает, что до появления болгар армавирцы «не
имели представления о таких овощах, как помидоры, баклажаны, сладкий
перец, кабачки, цветная капуста», и даже что «настоящий борщ на Кубани
нас научили готовить болгары» 22. Конечно же, «настоящий борщ» кубанцы
умели варить задолго до знакомства с южнославянскими колонистами23, од-
нако выдающаяся роль болгар в развитии в регионе огородного промысла и в
культивировании различных овощных культур не подлежит сомнению.
Подобно ветряным мельницам, сооружавшиеся болгарами высокие по-
ливные колеса стали привычной деталью сельского пейзажа дореволюцион-
ной Кубанской области. Конструкция таких механизмов была примерно оди-
накова. Они приводились в движение силой воды или с помощью рабочих
животных. В воспоминаниях В. И. Михайлова, проживавшего в 1915 г. в ста-
нице Баталпашинской (ныне г. Черкесск) дается следующее описание поли-
вного колеса: «На арендованной земле они (болгары, – С.К., Г.А.) устраивали
полив с помощью огромного колеса с баками. Вода сливалась в желоб, а с него
по арыкам распределялась по всему участку. Обилие солнца, неистощенная
еще земля, хороший уход и всегда необходимый полив  – все, что надо для
овощей! Колесо вращалось быстрым течением воды в реке или ее протоке
(рукаве). Никаких насосов и двигателей! Дешево и просто!» 24.
Орошение болгарскими поселенцами земель под огороды позволило
многократно увеличить их доходность, что привело к повсеместному росту
арендных цен на такие угодья. В 1908 г. корреспондент газеты «Новая заря»
писал: «Все земли, которые можно оросить, в настоящее время в Лабинском
отделе разбираются болгарами под огороды по очень высокой цене. Так об-
щество ст. Прочноокопской сдает земли возле Армавира по 60-70 руб. за де-
сятину в год. Около этой цифры стоют земли и в других местах по Кубани,
тогда как пахатные идут от 10 – до 20 рублей. Разница огромная. Стоимость
земли первой категории подняла «только вода»25.
В ежегодных отчетах начальника Кубанской области в начале ХХ века
неизменно констатировалось: «в промышленном развитии огородничества
270
II.  Изследвания
местное русское население мало принимает участия, так, что эта отрасль хо-
зяйства почти всецело лежит на руках болгар и молдаван»26. Аналогичную
роль болгары играли и в соседних регионах. Так, известный ставропольский
краевед начала ХХ века Г. Н. Прозрителев писал: «в конце 80-х и начале 90-х
годов (XIX в.,  – С.К., Г.А) появились в Ставропольской губернии болгары-
огородники, которые широко повели это дело, главным образом в Прикум-
ских селах. Они стали выращивать болгарский лук и прочие овощи, равным
образом и капусту».27
Неудивительно, что успехи кубанских болгар в области огородного произ-
водства регулярно отмечались высокими наградами на различных выставках.
Так, в августе 1908 г. на состоявшейся в станице Вознесенской сельскохозяй-
ственной выставке в отделе «огородничество» за образцы представленных
овощей большую золотую медаль получил Хаджи-Константинов, а большую
серебряную медаль – братья Ценовчевы и Караклиновы28.
Армавирские болгары огородники в 1910-х гг. составляли довольно спло-
ченную корпорацию, насчитывавшую несколько десятков человек. В списки
предпринимателей селения за 1913-1914 гг. занесен целый ряд имен болгар,
занимавшихся продажей овощей и зелени: И.Д. Митев, Г.С. Пиперков, Н.
Радев, И.А. Кирчев, К.И. Драганов, И. Димов, Г. Стеньков, К.С. Мочева, С.Д.
Бурмов, С.Т. Стойков, С.Н. Хрелев, С.Н. Недеев, М.Г. Колчева, А. Якуб, Т.Х.
Педиков, О. Георгисов и др.29 Очевидно, что далеко не все местные огородни-
ки выбирали из уездного казначейства промысловые свидетельства и лично
торговали на рынке, и поэтому в данный перечень не вошли многие рядовые
земледельцы, сбывавшие выращенную продукцию своим одноплеменникам
перекупщикам.
Реализацию своего товара армавирские огородники производили на Ста-
ром базаре (ныне Центральный городской рынок), в специальном «зеленом»
ряду, лавки в котором так и назывались «болгарскими». Под огороды же
арендовались земли в различных районах Армавира и его округи. Свою зеле-
ную продукцию болгары выращивали на окраинных пустопорожних плано-
вых участках селения, у линий железных дорог, в урочище «Старая Станица»,
на правом берегу Кубани, где надел Армавира граничил с юртом ст. Проч-
ноокопской, на землях ближайших сел Вольное и Кубанское и т.д. В «Старой
Станице», у кубанской протоки (ныне канал Неволька в пос. Старая Станица)
с начала ХХ века и вплоть до 1930-х гг. высился «болгарский чигирь» – бо-
льшое деревянное колесо для подачи воды на огороды30. Рядом действовала
водяная мельница некоего Харичкина31, который, судя по фамилии, мог быть
болгарином. На своих делянках земледельцы трудились как по одиночке, так
и коллективно, объединяясь в артели по 8-10 человек32.
Большинство представителей армавирской общины имели весьма скром-
ный достаток, не позволявший вести хозяйство капиталистического типа.
271

Однако среди местных огородников встречались и крупные предпринима-
тели. Так, один из них, болгарин Бей Георгиев, живший у полотна Армавир-
Туапсинской железной дороги, в январе 1919 г. подал в городскую управу жа-
лобу на грабежи красноармейцев, похитивших у него 2000 пудов (32 тонны)
картофеля и 100 пудов (1600 кг.) семенного лука33.
В редких случаях скопленный на огородном промысле капитал использо-
вался для создания нового коммерческого предприятия, примером чему яв-
ляется деятельность уже упоминавшегося купца-ссыпщика М. Н. Бахчевано-
ва. В 1909 г. в Россию «по огородному делу» прибыл болгарский подданный
Стоян Илиевич Волев (он же Степан Ильич Волков), открывший вскоре в Ар-
мавире на ул. Маламинской собственный колбасный завод, оборудованный
электродвигателем в 5 л/с и имевший 6 человек наемных рабочих34. Оставаясь
гражданином Болгарии (как и его дети Илья и Василий), предприниматель
пережил революционные потрясения и продолжал владеть заводом в период
НЭПа, до его муниципализации в 1927 г.35 Примерно в 1912 г. в селении на
ул. Урупской открылся «Одесский механический колбасный завод», принад-
лежавший болгарину И. П. Волканову.36 Примечательно, что один из его фир-
менных магазинов располагался на Старом базаре, на углу «зеленого» ряда37.
В декабре 1914 г. И. П. Волканов объявил в местной газете об освящении в
Армавире, на ул. Шереметьевской своего нового колбасного завода38.
Подобные процессы концентрации капитала и формирования националь-
ной торгово-промышленной буржуазии наблюдались и в других пунктах Ку-
бани. Так, в г. Екатеринодаре на ул. Дмитриевской функционировала крупная
фабрика овощных консервов, принадлежавшая болгарам Ф. Н. Градинарову
и Д. И. Петкову. В 1913 г. здесь трудилось 80 рабочих, а сумма годового про-
изводства составляла 60 тыс. руб. Здесь же работала аналогичная консервная
фабрика Я. К. Агарунова39. С большой долей уверенности можно предполо-
жить, что указанные фабриканты также вышли из среды огородников.
Было бы ошибкой считать, что круг интересов и устремлений армавир-
ских болгар ограничивался лишь мыслями о насущном пропитании и цели-
ком подчинялся «огородным» заботам. Члены местной колонии старались
поддерживать связи с Болгарией, горячо интересовались судьбой своей да-
лекой родины. В 1910-е гг. кубанские болгары оказались напрямую вовлече-
ны в водоворот событий мировой истории. После начала Первой Балканской
войны 2 октября 1912  г. из Армавира в ряды действующей болгарской ар-
мии отправилась первая группа мобилизованных запасных нижних чинов
болгар в количестве около 80 чел.40 С ними выехали 12 добровольцев армян
и 1 немец. Это событие газета «Кубанский край» освещала следующим об-
разом: «Как болгары, так и добровольцы около 4 часов дня собрались на ста-
ром базаре, около зеленого ряда, где болгары торговали до этого, и ровно в 4
часа дня стройными рядами под звуки военного оркестра и с развевающим-
272
II.  Изследвания
ся знаменем двинулись оттуда по главным улицам Армавира». На знамени
были сделаны следующие надписи: «С нами Бог!», «Смерть или свобода!», «Да
здравствует славянский народ!». Манифестация, сопровождаемая тысячной
толпой, двинулась с базара и через Георгиевскую площадь завернула на Бу-
льварную улицу… Вся площадь с задней стороны вокзала до самых «Север-
ных номеров» была запружена народом. Публика везде горячо приветство-
вала манифестантов, желая им одержать победу. Музыка играла марш… На
днях выедет вторая партия запасных болгар и добровольцев, гораздо много-
численнее первой»41.
Данный репортаж позволяет сделать выводы о примерной численности
армавирских болгар. Если в первой группе мобилизованных чинов на поля
сражений отправилось 80 рядовых, у которых в селении оставались жены и
дети, и, кроме того, к отбытию на фронт готовился второй многочисленный
отряд, то логично будет предположить, что община болгар Армавира насчи-
тывала не менее сотни человек, а, скорее всего, значительно превышала эту
цифру.
Остававшиеся в селении болгары пристально следили за военными из-
вестиями, искренне радуясь победам своих «братушек». 24 марта 1913 г. по
случаю взятия у турок Адрианополя болгары устроили в Армавире манифес-
тацию, в которой приняла участие вся местная колония. В этот день зеленый
ряд на базаре был закрыт и разукрашен национальными флагами42. Кубанские
болгары тяжело переживали поражение своей родины во Второй Балканской
войне. Свидетельством этому служит эпизод, описанный в газете «Отклики
Кавказа» от 14 августа 1913  г.: «12-го августа в ресторане 1-й армавирской
артели три болгарина вступили в спор с греком. Последний, гордясь своими
соотечественниками, посмеивался над болгарами, проигравшими войну. Не
вытерпев, болгары набросились на грека с целью сокрушить его. Видя невы-
годность своего положения грек отступил… под стол. Вмешательством нес-
кольких человек русских во главе с Осьмининым, инцидент был ликвидиро-
ван. Несчастного извлекли из-под стола»43. По сообщению местной газеты, в
сентябре 1913 г., уже после окончания Второй Балканской войны, в Армавир
возвратились 27 болгар44. Возможно, речь здесь идет лишь об одной из партий
пришедших с фронта. Среди них был знаменосец Федор Руев, награжденный
за отличия в боях двумя Георгиевскими крестами и серебряной медалью45.
Не обошли стороной болгар Средней Кубани и события Первой мировой
войны. 1 октября 1915 г. Болгария вступила в войну на стороне центральных
держав против стран Антанты. Этот предательский шаг политической вер-
хушки кубанские подданные царя Фердинанда, относившиеся к России как к
своей второй родине, восприняли с гневом и возмущением. На общем собра-
нии болгар Армавира и его округи было принято решение обратиться к пра-
вительству Болгарии с протестом против вступления страны в войну на сто-
273

роне Германии и с призывом заключить союз с Россией46. От лица всех прису-
тствовавших данное письмо, направленное министру-президенту Болгарии
Радославову, подписали Н. Анастасов, Н. Попов и Г. Георгиев47. Именно в этот
непростой период многие кубанские болгары решили окончательно связать
свою судьбу с Россией. 6 октября 1915 г. армавирская газета «Отклики Кав-
каза» проинформировала, что местные болгары подали властям прошение о
вступлении в русское подданство, под которым поставили свои подписи око-
ло 30 человек48. Было ли удовлетворено это ходатайство, нам, к сожалению,
пока неизвестно.
В годы Первой мировой войны в Армавире проживал болгарский священ-
ник Николай Мартынович Стойков, исполняя обязанности законоучителя
православного вероисповедания в местных мужской и женской гимназиях49.
В 1915 г. он стал одним из организаторов и активных членов «Комиссии по
оказанию педагогической помощи детям воинских чинов и других лиц, по-
страдавших в продолжении войны»50. На данный момент Н. М. Стойков яв-
ляется единственным известным нам представителем армавирской интелли-
генции из числа болгар.
В конце 1915 г. за болгарскими подданными в России был установлен стро-
гий полицейский надзор51. Среди кубанцев распространяются слухи о прину-
дительном выселении болгар за пределы области. Видимо, часть колонистов,
числящихся в запасе болгарской армии, вернулась на родину сразу же после
вступления последней в войну. Все это вызвало у армавирцев беспокойство
о грядущем кризисе огородного хозяйства. 15 января 1916  г. армавирский
садовод Г. П. Васильев поместил в местной газете следующую статью: «Всем
известно, что до последнего времени мы получали овощи по преимуществу
от болгар… они оставили прочные следы их культуры: болгарскую капусту,
болгарский перец, болгарские помидоры и баклажаны, болгарский картофе-
ль; орудия обработки почвы у нас также болгарские: болгарский плуг, болгар-
ские сапы, для поливки знаменитое болгарское колесо, наконец, болгарские
семена, без которых (в особенности без семян лука) мы находимся теперь в
затруднительном положении… С исходом болгар мы предоставлены самим
себе и должны заделаться огородниками»52.
7 мая 1916  г. на болгар, как подданных воюющей с Россией державы,
распространяется ряд ограничительных постановлений. Предоставленные
им ранее льготы отменяются. Все подданные Болгарии «проживающие в мест-
ностях, объявленных на военном положении и включенных в театр военных
действий, в случае требования военных властей… высылаются в Воронежс-
кую, Казанскую, Калужскую, Пермскую, Рязанскую, Тамбовскую и Тульскую
губернии»53. Исключение делалось для болгар – офицеров российской армии,
лиц, состоящих на государственной службе, учащихся и тех, кто характеризо-
вался с точки зрения полной благонадежности54. Таким образом российские
274
II.  Изследвания
власти вовсе не ставили вопрос о поголовном удалении болгарских поддан-
ных и тем более всех болгар с Кубани.
Сведения армавирского старожила и краеведа Б. Л. Выродова о том, что
«царское правительство издало тогда приказ о выселении болгар из всех
русских земель в пределы Болгарии»55 нуждаются в серьезной корректировке.
Конечно же, случаи выдворения отдельных политически неблагонадежных и
подозрительных лиц за пределы Кубанской области имели место. Тот же Б. Л.
Выродов вспоминал: «Со слезами расставались болгары-труженики с Куба-
нью. Для выросшей здесь болгарской молодежи она являлась уже настоящей
Родиной. Армавирцы, полюбившие добродушных, честных болгар, трогате-
льно провожали своих собратьев»56.
Целый ряд источников однозначно свидетельствует, что трагедии массо-
вого исхода болгар с Кубани не произошло. Так, в армавирской газете «От-
клики Кавказа» регулярно продолжали появляться заметки о болгарах как
главных местных огородниках и торговцах зеленью. В номере от 12 июля
1916 г. сообщалось о том, что за спекуляцию и повышение цен на зелень в Ар-
мавире были привлечены к ответственности болгарские подданные Степан
Демескалов, Иван Недеу, Степан Попов и Цветко Добрев57. Через два дня в
хроникальной рубрике снова говорилось о произвольном поднятии «един-
ственными огородниками-болгарами» цен на зелень58. 26 февраля 1917  г.
«Отклики Кавказа» поместили информацию о том, что «многие из огород-
ников, а в особенности болгары, продают овощи в небольшом количестве и
выжидают большего повышения цен»59. Отстранившись от нелицеприятных
оценок торговцев, следует все же признать, что болгары как в Армавире, так
и на всей Кубани проживали и занимались огородничеством вплоть до Ок-
тябрьской революции.
Еще одной трагической страницей в жизни местной болгарской общины
стала разгоревшаяся на юге страны в 1918 г. Гражданская война. Мирные ого-
родники, как правило, сохранявшие в противоборстве «красных» и «белых»
нейтралитет, страдали от грабежей различных мастей экспроприаторов. Про-
живая обычно на своих огородах и не имея оружия для самозащиты, болгары
становились жертвами захлестнувшей города и станицы Кубани в период
анархии волны разбоев. Так, в метрической книге армавирской православ-
ной Николаевской церкви за 1918  г. содержатся скорбные записи о гибели
2 января этого года болгарских подданных: Георгия Стефанова Пиперкова
(51 г.), Константина Иорданова Пастармова (32 г.), Феодора Георгиева Карца-
кова (49 л.), Стефана Недева Бурнова (42 г.). В качестве причины смерти этих
мужчин было указано: «задушены»60.
21 июня 1918 г. в городе разыгралась еще более жуткая трагедия, жертвами
которой стали болгары. Метрическая книга свидетельствует, что в этот день
были убиты разбойниками члены большого семейства болгарско-подданного
275
 II.  Изследвания

Николая Иванова Бубова: жена Евдокия Стефанова (35 л.); дочери Акили- 14 
Список жителей гор. Армавира, промышленных предприятий и обществ,
на (19 л.), Евдокия (13 л.), Стефанида (9 л.), Мария (7 л.) и сын Иоанн (3 г.). имеющих право участвовать в первоначальном избирательном собрании для выбора
Вместе с ними также погиб болгарско-подданный Стефан Никилолай (так в гласных Армавирской городской думы и кандидатов к ним. Армавир, 1915, с. 111.
источнике, – С.К., Г.А.) 23-х лет61. Что стало с самим Николаем Бубовым, где
15 
Архив филиала КТИ г. Армавира. Довоенные фонды. Квартал № 377. Д.6449.
Л.1-1об.
он находился в момент нападения на дом бандитов, был ли он в это время 16 
Там же. Квартал № 351. Д.6166. Л.3.
вообще жив, или как он пережил потерю своей семьи, нам неизвестно. Одно 17 
Там же; Архивный отдел администрации г. Армавира (далее АОАА). Ф.46. Оп.1.
лишь несомненно – вместе с другими жителями Кубани болгары сполна ис- Д.5. Л.34об.
пили чашу захлестнувшего страну бедствия гражданского противоборства и 18 
Отчет о деятельности Биржевого комитета Армавирской биржи за 1910 год. Ар-
безвластия. мавир, 1911, с.21.
После гражданской войны 1918-1920 гг. количество болгар на Кубани за- 19 
Матвеев О. В., Ракачев В. Н., Ракачев Д. Н. Указ., соч. с.67.
метно сократилось. Несколько изменилась обстановка после Великой Оте- 20 
Архив филиала КТИ г. Армавира. Довоенные фонды. Квартал № 110. Д.2262.
чественной войны, когда по ряду причин из Сибири и Казахстана на Кубань, Л. 42.
в том числе и в окрестности Армавира стали появляться болгарские семьи.
21 
АОАА. Ф. Р-1271. Оп.1. Д.148. Л.151-152
Известны случаи из современной истории, когда несколько болгарских стро-
22 
Выродов Б. Л. Указ., соч., с.18.
23 
Матвеев О. В., Ракачев В. Н., Ракачев Д. Н. Указ., соч., с.158.
ителей биохимического завода обзавелись семьями и получили советское 24 
Воспоминания В. И. Михайлова (1908 г. р.) хранятся в личном архиве С. Н. Кти-
гражданство. Впрочем, история болгарской общины второй половины ХХ торова.
века требует отдельного исследования. 25 
Новая заря. Екатеринодар, 1908. № 525.
26 
Отчет начальника Кубанской области и наказного атамана Кубанского казачье-
ПРИМЕЧАНИЯ го войска о состоянии области за 1915 год. Екатеринодар, 1916, с. 167.
1 
Матвеев О. В. К истории болгарских переселенцев на Кубани. Часть I. (70-е годы 27 
Прозрителев Г. Н. Ставропольская губерния в историческом, хозяйственном и
XIX в. – 1916 г.) // Итоги фольклорно-этнографических исследований этнических ку- бытовом отношении. Ч. 2. Ставрополь, 1925, с. 24.
льтур Северного Кавказа за 2002 год. Дикаревские чтения (9): Материалы региональ- 28 
Новая заря. Екатеринодар, 1908. № 571.
ной научной конференции. Краснодар, 2003, с.151. 29 
АОАА. Ф.46. Оп.1. Д.3. Л.67об.,74об.,77об.,102об.,104об.,109об.,113об.; Д.8.
2 
Выродов Б. Л. Колесников Владимир Прокофьевич (к 70-летию со дня рожде- Л.14об.,74об.,78об.-81об., 87об.
ния). Армавир. 1972, с.18. 30 
Выродов Б. Л. Указ., соч., с.18.
3 
Первая всеобщая перепись населения Российской империи, 1897 г. Т. 65. Кубан- 31 
Там же, с. 17; Отклики Кавказа (далее ОК). Армавир, 1912. № 273.
ская область. СПб., 1905, с. 61. 32 
Архив филиала КТИ г. Армавира. Довоенные фонды. Квартал № 57. Д.1269.
4 
Там же. Л. 46-46 об.
5 
Там же. 33 
АОАА. Ф.17. Оп.1. Д.22. Л.31.
6 
Матвеев О. В., Ракачев В. Н., Ракачев Д. Н. Этнические миграции на Кубани: 34 
Там же. Ф.46. Оп.1. Д.1. Л.142об.; Ф.Р-475. Оп.1. Д.170. Анкетный лист № 409;
история и современность. Краснодар, 2003, с. 66. Архив филиала КТИ г. Армавира. Довоенные фонды. Квартал № 218. Д.4261. Л.7-9;
7 
Там же. С.65. ОК. 1914. № 9.
8 
Бондарь Н. И. Что мы знаем друг о друге? Этнографический очерк о народах 35 
Там же.
Кубани // Кубанский краевед. Краснодар, 1990, с.147. 36 
ОК. 1912. № 281.
9 
Архив филиала государственного унитарного предприятия Краснодарского края 37 
Там же.
«Краевая техническая инвентаризация» по городу Армавиру (далее Архив филиала 38 
Там же. 1914. № 267.
КТИ г. Армавира). Довоенные фонды. Квартал № 218. Д.4267. Л.15. 39 
Фабрично-заводские предприятия Российской империи (исключая Финлян-
10 
Государственный архив Краснодарского края. Ф.449. Оп.2. Д.1826. Л.81-82. дию). Пг., 1914. Паг. Д. № 8275; Шапсович М. С. Весь Кавказ. Промышленность, тор-
11 
Архив филиала КТИ г. Армавира. Довоенные фонды. Квартал № 57. Д.1269. говля и сельское хозяйство Северного Кавказа и Закавказья. Баку, 1914, с.43.
Л.46-46об. 40 
ОК. 1912 № 218,221.
12 
Кубанский календарь на 1901 год. Екатеринодар, 1900. Паг.2, с. 103. 41 
Кубанский край (далее КК). Екатеринодар, 1912. № 222.
13 
Архив филиала КТИ г. Армавира. Довоенные фонды. Квартал № 223. Д.4357. 42 
КК. 1913. № 75.
Л.1-1об. 43 
ОК. 1913. № 180

276 277
44 
Там же. № 205.
45 
Там же.
46 
КК. 1915. № 220.
47 
ОК. 1915 № 212.
48 
Там же. № 220.
49 

50 
Кубанский календарь на 1916 год. Екатеринодар, 1916, с.192-196.
ОК. 1915. № 218.
БОЛГАРСКОЕ ЭТНИЧЕСКОЕ
51 
Матвеев О. В., Ракачев В. Н., Ракачев Д. Н. Указ., соч., с.83. МЕНЬШИНСТВО В РУМЫНИИ КАК
52 
ОК. 1916. № 15.
53 
Матвеев О. В., Ракачев В. Н., Ракачев Д. Н. Указ., соч., с.83-84. ФАКТОР ВНУТРИПОЛИТИЧЕСКОЙ ЖИЗНИ
Там же, с. 84.
БОЛГАРИИ (август 1913 – июль 1914 г.)
54 

55 
Выродов Б. Л. Указ., соч., с.18.
56 
Там же.
57 
ОК. 1916. № 154.
58 
Там же № 156. Григорий  ШКУНДИН, кандидат исторических наук, доцент, Вице-президент
59 
Там же. 1917. № 45. Российской ассоциации историков первой мировой войны, (Москва)
60 
АОАА. Ф.55. Оп.1. Д.26. Л.208об.-210.
61 
Там же. Л. 238 об.-239.

The article: „The Bulgarian National Minority in Romania as the factor of Inter-

nal Political Life in Bulgaria (August 1913 – July 1914)” considers the activities
of the Bulgarian emigration from the Dobrudža in the Kingdom of Bulgaria in
the first stage of its existence − from signing of the Bucharest Treaty on August 10,
1913, till the beginning of the First World War. During this brief period there was
a process of incorporation of Southern Dobrudža into the Kingdom of Romania as
reflected in the Law, entered into force on April 14, 1914. The Dobrudžan emigra-
tion wasn’t united and organizational strengthened. The author analyzes the ideo-
logical trends in its ranks, the contradictions between natives of  Northern and
Southern Dobrudža, relations between the development of the Dobrudžan move-
ment and actual policies of  Tzar Ferdinand and the government of «the liber-
al concentration» headed by Vasil Radoslavov in Dobrudžan question.
Special attention is paid to the two such organizations as  − „Dobrudja” Society
and the Brotherhood with the same name, as well as their key figures − Milan
Markov and Peter Vichev. An important role was played contacts between immi-
grants and the Bulgarian population of Romania, which was especially concerned
about the protection of their rights in the agrarian, school and church matters.

М ногие болгарские политические и интеллектуальные деятели неодно-

кратно отмечали огромную помощь, оказанную Румынией болгарско-
му народу в XVII−XIX веках, вплоть до освобождения болгар от османского
владычества. Так, известный литературовед Илия Конев подчеркивал, что
в Юго-Восточной Европе и вообще на всем континенте, помимо Румынии,
«не было ни одной другой страны, которая на протяжении двух столетий

278 279

принимала на своей территории так много колонистов и иммигрантов,
обеспечивая законодательные привилегии для их первоначального укре-
пления и развития как этнической общности, а также и возможности для
их последующего приобщения к юридическим требованиям румынского
государства и румынского общества»1. В значительной степени именно это
обстоятельство, с имагологической точки зрения, способствовало форми-
рованию позитивного образа Румынии в глазах болгар и после Освобож-
дения, в первые 35 лет самостоятельного существования страны. Ситуация
резко изменилась в 1913  г. Бухарестский мирный договор от 10  августа2,
закрепивший итоги 2-й Балканской войны, передал Румынии Южную (Но-
вую) Добруджу с населением в 280 тыс. человек, почти половину которого
составляли болгары3.
По вопросу о национальном составе этой территории в 1913 г. болгарские
и румынские данные существенно разнятся. По официальным статистиче-
ским данным переписи населения, проведенной в Болгарии 13 января 1911 г.,
в регионе оставался еще и даже преобладал мусульманский элемент (134 331
болгар, 106 830 турок, 11 584 татар, 4919 гагаузов и 12 192 цыган). Впослед-
ствии румынское правительство указывало на сомнительность этих данных.
Они, якобы, не полностью соответствовали демографической реальности на
указанной территории, поскольку всего спустя два года, накануне 1-й Бал-
канской войны, в Южной Добрудже уже были зарегистрированы 121 925 бол-
гар, 136 224 турко-татар и 11 024 турецких цыган4. Однако, даже при столь
существенных статистических различиях, в любом случае является очевид-
ным, что болгары не составляли подавляющего большинства среди населения
этой провинции (47,6% по данным болгарской переписи). Что же касается
Северной Добруджи, то в 1912 г., по официальным румынским данным, в ней
насчитывалось 50 512 болгар, что составляло 13,3% от общей численности на-
селения5. Современный болгарский исследователь Жеко Попов, как и другие
представители болгарской историографии, обвиняя тогдашнюю румынскую
статистику в преднамеренной фальсификации этнодемографических дан-
ных, утверждает: «Мы допускаем и считаем полностью обоснованным, что к
1913 г. число болгар возросло до 60 тыс. человек»6.
Болгары Южной Добруджи имели более развитое национальное само-
сознание. Кроме того, они жили – и это важно − вблизи болгарской грани-
цы, там, где в 1913 г. почти не было румын. По данным той же болгарской
переписи, их насчитывалось 6348 человек (2,3% населения). На протяже-
нии рассматриваемого весьма краткого периода постепенно доля румын-
ского населения увеличивалась, но этого было недостаточно для быстрой
румынизации болгар. К причинам, затруднявшим данный процесс, доба-
влялись болгарский ревизионизм и помощь Софии в борьбе против дена-
ционализации.
280
II.  Изследвания
Что же касается болгарского населения Северной Добруджи, то к этому
времени в нем оформились три главных политических течения. Первое из
них известно как интегристское. Оно включало болгар, желавших приобщи-
ться к румынскому обществу. Однако, разочарованные фактическими резу-
льтатами применения долгожданного Закона о предоставлении политических
прав жителям уездов Констанца и Тулча (1910), многие из них переориенти-
ровались на другое течение  – националистическое. Оно руководствовалось
идеей поддержки и расширения контактов с официальной Софией и болгар-
ской общественностью. Конечно, идея будущего присоединения области к
Болгарии  выдвигалась очень слабо и вплоть до сентября 1916  г. выглядела
совершенно нереальной. Однако, вопреки пассивности Софии в добруджан-
ском вопросе, ставилась более осязаемая цель улучшить положение болгар
Северной Добруджи и не допустить их румынизации. Среди деятелей этого
направления выделялись будущий председатель Центрального добруджан-
ского народного совета д-р Иван Огнянов и адвокат из Констанцы д-р Иван
Пенаков. Они контактировали с крупным землевладельцем, экономистом и
публицистом Петром Габе, развившим подобную деятельность на болгарской
территории.
Федералисты были третьей массовой политической структурой болгар-
ского населения в Северной Добрудже.  Они имели  там сильные позиции,
поскольку объединяющей идеей для большинства из них являлось стре-
мление создать Балканскую федерацию.  В основном эти люди были идей-
но близки Румынской социал-демократической партии  или даже являлись
её членами (среди них выделялся Енчо Атанасов). Как известно, до Первой
мировой войны румынская социал-демократия не имела четкой позиции по
национальному вопросу. В программе РСДП, принятой в 1910 г., отмечалось,
что партия, будучи«единственной национальной партией, … будет бороть-
ся …против любого национального угнетения»7. Этими общими положения-
ми и исчерпывались установки партийной программы. В докладной записке
румынских социал-демократов Базельскому конгрессу  II  Интернационала
(1912  г.) выдвигался лозунг культурно-национальной и религиозной авто-
номии.  Однако среди социал-демократов Северной Добруджи постепенно
усиливалось влияние федералиста Христиана Раковского, который вернулся
в Румынию и в апреле 1912  г. был восстановлен в румынском гражданст-
ве8. В его взглядах на добруджанский вопрос можно выделить два периода,
водораздел между которыми был обусловлен революционными переменами
1917 г. в России. Ранее же он раскрывал болгарский облик ряда районов Се-
верной Добруджи в ряде своих публикаций и в 1913 г. выступал против ан-
нексии Румынией Южной Добруджи9.
Фактически после Бухарестского договора для официальной Софии
вопрос о болгарском меньшинстве в Румынии стал национально-террито-
281

риальной проблемой. Однако и после Балканских войн по-прежнему, как это
было с 1885  г., вся внешняя политика Софии фокусировалась на македон-
ском вопросе. Добруджанский же вопрос толковался как периферийный в
деле болгарского национального объединения. Тем не менее, скрытый бол-
гарский ревизионизм объективно препятствовал сближению с Румынией и
установлению с ней добрососедских отношений. В принципе для Румынии,
хотя и в меньшей степени, чем для остальных стран Юго-Восточной Европы,
вышедших победительницами во 2-й Балканской войне, но тоже была ха-
рактерна тенденция − после установления «справедливых» государственных
границ «создавать» общность своих граждан. Понимание национальных
интересов, как правило, сводилось к их идентификации с интересами ти-
тульного этноса или государственно-образующей нации. Национальные
интересы стали синонимом государственных интересов. И в этом смысле
национальный фактор препятствовал становлению межгосударственного
сотрудничества в Юго-Восточной Европе вообще и румыно-болгарского
взаимодействия частности10.
С 10 августа до 2 ноября 1913 г. в Южной Добрудже распоряжалось воен-
но-оккупационное управление, затем пришли румынские гражданские вла-
сти. Но до введения в действие Закона об организации Новой Добруджи, т.е.
до 14 апреля 1914 г. новоприсоединенная территория управлялась без вся-
ких законов. В поведении болгарского меньшинства относительно румын-
ского государства в рассматриваемый период преобладали приспособление
и лояльность. Ирредентистские или сепаратистские тенденции до сентября
1916  г. существовали, главным образом в латентном состоянии. Болгары
ожидали территориальных изменений в будущем, втайне надеялись на них,
но не участвовали прямо в их осуществлении. Их участие в политической
жизни королевства характеризовалось тактическими действиями через
румынские политические партии. О создании собственной партии на этни-
ческой основе речь не шла. Причины такого поведения коренились в усло-
виях послевоенного режима в Добрудже, которые на практике чрезвычай-
но затрудняли возможности легальной массовой организации. Сюда надо
добавить психологическую неподготовленность населения, состоявшего в
основном из крестьян, к самостоятельной политической борьбе. Наиболее
радикально настроенные представители элиты эмигрировали в Болгарию11,
а оставшиеся вожди отличались национально-политическим конформи-
змом и личным прагматизмом. Да и от правительственных и общественных
кругов Болгарии исходили в основном умиротворяющие внушения. Поэто-
му болгары втайне надеялись, что румынское управление носит временный
характер, что Бухарестский мир недолговечен, но никаких активных, а тем
более насильственных действий с целью изменить status quo post bellum не
предпринимали.
282
II.  Изследвания
Иная ситуация сложилась в самом Царстве Болгария, куда в 1913 г. вые-
хала наиболее активная часть добруджанских болгар. Они сосредоточились
в селах возле новой болгаро-румынской границы или скитались по стране в
поисках крова и работы. Эти люди потеряли многое, в первую очередь, с точ-
ки зрения материальной, и поэтому были настроены крайне непримиримо
к существующему положению вещей. Первые добруджанские организации
возникли в Болгарии уже через несколько месяцев после подписания Буха-
рестского договора. В то время на улицах Софии обычным явлением были
добруджанские беженцы-болгары, как правило, голодные и безработные.
Часть из них собиралась на бульваре Дондукова в маленьком прокуренном
кафе «Добруджа», принадлежащем Тодору С. Чалыкову, выходцу из Тулчи. О
них пишет писатель Йордан Йовков в своем рассказе «Не имеющие Отечест-
ва»: «Сюда приходят всегда одни и те же люди, приходят так же обыкновенно
и постоянно, как члены какого-нибудь конспиративного общества посещают
свой клуб, как больные одной и той же болезнью собираются в амбулатории
своего врача… Все жили одной мыслью, одной скорбью. Под общим чувством
болезненной ностальгии это простое, маленькое кафе превратилось в некое
оброчище [т.е. место, где раньше стояла церковь или часовня. – Г. Ш.], в некий
странный скит, где служились молчаливые, задушевные молебны далекому, за-
гадочному Богу…»12
Здесь уже в сентябре 1913 г. по инициативе Аспаруха Айдемирского со-
стоялось первое собрание живущих в Софии добруджанских болгар13. В ос-
новном это были интеллигентные люди, в разное время добровольно пересе-
лившиеся или вынужденно бежавшие в Болгарию, главным образом, студен-
ты. Лица постарше уже были активными членами различных политических
партий. Среди них выделялся экстернированный в Болгарию выходец из
Тулчи, известный юрист и влиятельный член правящей либеральной партии
Милан Марков. Тогда он был профессором права в Софийском университе-
те, занимал должность военного прокурора столицы и редактировал газету
«Право». Еще в 1910  г. Марков основал в Софии Содружество эмигрантов
из Северной Добруджи. Другими известными лицами были его однопар-
тиец и администратор правительственного официоза «Народни права» Ва-
сил Димитров, видный член прогрессивно-либеральной партии, экономист
д-р  Коста Списаревски,  активный деятель партии «широких» социалистов
Борис Петров.
В ноябре 1913 г. они создали общество «Добруджа», которое ставило перед
собой культурно-просветительные и благотворительные цели, прежде всего,
оказание материальной помощи беженцам. Однако до сих пор нет докумен-
тальных подтверждений тому, что общество имело устав. Данная неясность
проистекает из того факта, что часть его архива была утрачена по небреж-
ности еще в 1916 г., а другая часть, по свидетельству сотрудников Болгарского
283

исторического архива, была рассыпана или уничтожена во время бомбарди-
ровки Софии англо-американской авиацией в январе 1944  г. Возглавил об-
щество Марков. В настоятельство этой организации также вошли д-р Тодор
П. Теодоров, Никола Атанасов, Аспарух Айдемирски, Андрей Чернев и Ангел
Стоянов14.
Однако другой юрист, адвокат, уроженец села Алфатар близ Силистры
д-р Петр Вичев, вскоре ставший главным редактором желтой газеты «Утро»,
придерживался иных взглядов15. Он полагал, что создаваемая организация
должна заниматься не только взаимопомощью и благотворительностью, а бо-
роться за гражданские права добруджанских болгар и за их высвобождение
из-под румынской власти путем ревизии Бухарестского договора16. Вичев сто-
ял у истоков второго общества – Добруджанского братства. Оно появилось в
конце февраля, но конституировалось лишь 6 апреля 1914 г. и при основании
насчитывало 40 человек. В уставе Братства говорилось о необходимости «по-
литического вмешательства» ради улучшения положения соотечественников
в «порабощенной» Добрудже и сохранения их гражданской и религиозной
свободы, а также школьной автономии17. В то же время учредительная декла-
рация подчеркивала, что Братство будет придерживаться принципа строгой
партийной толерантности и свободы мнений и не является революционной
организацией18. В его руководство, помимо Вичева, также входили Васил Ди-
митров (председатель), Борис Петров, Атанас Преславски и Трифон Трифо-
нов. Тогда же Братство начало издавать и газету «Добруджа»; всего вышло 4
ее номера. 14 апреля 1914 г. был составлен первый меморандум с требованием
введения церковной автономии для болгар в Добрудже, что предусматрива-
лось еще Берлинским договором 1878 г.19 Важное различие в членской массе
этих двух обществ заключалось в том, что Братство объединяло исключите-
льно эмигрантов из Новой Добруджи, а в общество, возглавляемое Марко-
вым, входили и выходцы из Северной Добруджи.
Вичев и Трифонов стремились создать братства и в других населенных
пунктах страны, помимо Софии. Одновременно они понимали, что нали-
чие в Софии двух центров добруджанской эмиграции неминуемо приведет
к борьбе между ними. Имелись не только программные, но и тактические
различия. Именно эти расхождения и послужили причиной того, что часть
членов общества «Добруджа» откололась и создала Братство. Конкретных
спорных вопросов было несколько: на какие силы должна опираться еди-
ная добруджанская организация в достижении своих целей и задач; какие
средства использовать для этого; как должны соотноситься внутренние и
внешние факторы движения. Так, поначалу все добруджанские эмигранты
не исключали, а наоборот, считали необходимым участие официальной Со-
фии в деятельности по улучшению положения болгар, оставшихся в Юж-
ной Добрудже, и вообще при решении возникшего добруджанского вопро-
284
II.  Изследвания
са. Вот почему одной из задач общества считалось оказание воздействия
на кабинет «либеральной концентрации» д-ра Васила Радославова в воп-
росе обустройства беженцев. Но, помимо этого, Вичев и его сторонники
считали чрезвычайно важным формировать в стране благоприятное для
добруджанцев общественное мнение, которое держало бы под контролем
действия правительства. Как позднее писал Теодоров,  «вопрос о свободе
Добруджи [от румынской власти. – Г. Ш.] должен был всегда оставаться от-
крытым»; важно было в её отношении не допустить проведения Софией
такой же  «непредусмотрительной политики», которая проводилась ранее
в отношении Северной Добруджи20. Признавая право и долг официальных
болгарских властей стать главным фактором при решении добруджанского
вопроса, Вичев, однако, приводил пример их неудачного предшествующего
взаимодействия с обществами болгар-эмигрантов из Македонии и Восто-
чной Фракии. Он предостерегал от повторения тех же ошибок болгарами-
добруджанцами21.
Одним из «горячих» вопросов стал вопрос об ответственности за аннек-
сию Румынией Южной Добруджи. Жаркие дебаты на эту тему как в капле
воды отражали бурный характер той многосторонней полемики, которая
велась в те месяцы в обществе по поводу катастрофического для Болгарии
исхода 2-й Балканской войны22. Поскольку многие добруджанцы уже успе-
ли связать себя с определенными болгарскими политическими партиями,
данное обстоятельство не способствовало установлению консенсуса между
ними. Группа Маркова, близкая к правящей коалиции «либеральной кон-
центрации», стремилась избегать споров, а когда это становилось невоз-
можным, осуждала действия народной и прогрессивно-либеральной пар-
тий. Приверженцы же последних оправдывались, перекладывая вину на
царя Фердинанда. Так, в статьях «Политический момент» и «Дворец и его
вина в разгроме Болгарии» Братство обвиняло царя Фердинанда в катастро-
фическом для страны исходе 2-й Балканской войны23. В то же время обще-
ство «Добруджа» относилось к монарху терпимее и даже приняло участие
в монархистской манифестации перед дворцом24. Поэтому в материалах,
издаваемых газетой «Добруджа», Марков и его группа выставлялись про-
водниками правительственной политики в добруджанском вопросе среди
эмигрантов. Их объявляли  «грешниками», которые«политиканствуют за
счет порабощенных»25.
Тем не менее, Вичев и Трифонов стали прилагать усилия к объединению
двух организаций. Это было непросто, поскольку начавшийся объедините-
льный процесс сопровождался беспринципной борьбой между «стародобру-
джанцами» (т.е. выходцами из Северной Добруджи) и «новобруджанцами» за
руководящие места. «Стародобруджанцев» обвиняли в том, что они 36 лет вели
себя пассивно и «лишь когда южнодобруджанцы основали общество „Добру-
285

джа”, они поспешили стать его членами, проявляя нескромные амбиции»26.
Объединение стало форсироваться лишь после того, как встречное движение
началось и с другой стороны – от группы Маркова. Можно предполагать, что
здесь не обошлось без внушений со стороны правительства, которое желало
иметь в едином добруджанском движении свою опору. Переговоры успешно
закончились 23 апреля 1914 г., когда был подписан протокол о«слиянии двух
организаций ввиду общих целей, которые они преследуют, и в интересах об-
щего добруджанского дела»27.
Фактически объединение состоялось на платформе Братства. Однако
некоторые его члены не согласилась с данным фактом. 28 апреля на своем
собрании они обвинили Вичева и Трифонова в нарушении устава, в част-
ности, в объединении, совершенном без ведома рядовых членов Братства, а
затем избрали новое временное настоятельство. В него вошли Д. Балкански,
А. Дудов, З. Сачев, Иван Казанджиев и Т. Доростолски. Составленный про-
токол подписали 47 человек. Они не имели ни ясной платформы, ни строго
определённых целей. Эта группа лишь еще категоричнее выступала против
вмешательства правительства и дворца в добруджанское движение, заявляя,
что «народ вынес на своих плечах тяготы гигантской войны, расчистив авги-
евы конюшни Востока», а Фердинанд и послушные ему политические партии
не защитили национальные интересы. Дворец, дескать, превратился в «гнез-
до разврата и разгрома Болгарии… Народ утратил веру в царя, он ждет об-
новления в лице своего собственного мессии для того, чтобы заменить волю
монарха своей собственной волей и мощью»28. Главный смысл этих нападок
заключался в недопущении того, чтобы и «добруджанцы стали послушными
орудиями дворца». «Давайте спасем, по крайней мере, Добруджу, – заявляла
эта группа, –  от погромов, которые были системой в Македонии, естест-
венно, не по вине добрых македонцев, а по вине македонствующих, ставших
орудиями дворца и служивших своему личному эгоизму»29. Данная группиров-
ка продолжила самостоятельное существование, не имея, впрочем, особого
влияния. В политическом отношении она была близка партии «широких»
социалистов30.
Тем не менее, на эти нападки нужно было отвечать. 3 мая 1914 г. был создан
Верховный управительный комитет софийского общества «Добруджа», в ко-
торый вошли Марков, Вичев, Теодоров и Айдемирски в качестве секретаря. В
циркуляре, направленном провинциальным отделениям общества, внушало-
сь, что отщепенцы из братства «Добруджа» представляют собой «учреждение,
достойное внимания органов общественной безопасности». Письмо с угро-
зами получил и его председатель31. Полицейско-бюрократический аппарат
государства также «подключился» к травле Братства, стремясь ограничить
его деятельность с учетом поддержания авторитета царя и достижения пра-
вительством своих собственных целей в связи с добруджанским вопросом.
286
II.  Изследвания
Постепенно деятельность Братства замерла, а впоследствии многие его члены
приняли участие в объединительном съезде.
После объединения Вичев совершил поездку в Русе, Разград, Варну и дру-
гие города, в которых в основном были сосредоточены болгарские беженцы
из Добруджи. Особое значение он придавал поездке в Западную Фракию,
которая по условиям Бухарестского мирного договора отошла к Болгарии.
Именно туда, в так называемые «новые земли», кабинет Радославова направ-
лял значительные потоки добруджанских беженцев. Часть добруджанской
интеллигенции была включена в создаваемый там административный ап-
парат. Повсеместно Вичев красноречиво говорил о необходимости полного
объединения эмигрантов, создания сильной организации, которая, по его
словам,  «будет поддерживать добруджанский вопрос на политико-общест-
венной сцене до тех пор, пока он не получит справедливое решение». После
пламенных выступлений Вичева добруджанские общества и братства были
созданы в городах Западной Фракии  – Ксанти, Гюмюрджина (Комотини),
Дедеагач, а также в Видине, Никополе, Эски-Джумая (Тырговиште). Пока-
зательно, что в несчастиях добруджанских болгар Вичев обвинял не только
Румынию, но и болгарского монарха Фердинанда, за что даже был аресто-
ван в 1914 г. сроком на один месяц с формулировкой «за обиду, нанесенную
царю».  Будучи одним из основателей Республиканской партии в Болгарии,
Вичев не скрывал своих взглядов и заявлял в своих речах:«Империалисты,
румынская чокойско-банкирская олигархия и болгарский монархизм определи-
ли безрадостную судьбу нам, добруджанским болгарам. Но жива еще совесть
демократической общественности, и мы будем апеллировать к ней с тем,
чтобы она пришла нам на помощь!». И тогда, и позднее Вичев проводил раз-
граничение между румынским правительством и народом. Он ссылался на
вековую дружбу между двумя народами, на «правильное» отношение демо-
кратической общественности Румынии к добруджанскому вопросу и на не-
обходимость соглашения, отвечающего интересам обеих сторон. Уже после
мировой войны Вичев особо подчеркивал сотрудничество румынских соци-
алистов с Добруджанской организацией и благотворное влияние на неё со
стороны Константин Доброджану-Геря32. Вичев глубоко верил в то, что путем
политического давления удастся убедить весь мир в абсурдности и вопиющей
несправедливости Бухарестского мира, который он расценивал всего лишь
как временное перемирие33. В этом фактически проявлялся слабо замаски-
рованный ирредентизм Вичева.  Да и сам Верховный управительный коми-
тет создавался с ирредентистской целью – «для ведения внешней пропаганды
и так называемой дипломатической деятельности»  организации с учетом
достижения «верховной цели» – освобождения Добруджи34.
Румынская служба безопасности (“сигуранца”), имея своих агентов в
Болгарии, пристально следила за деятельностью там всех добруджанских
287

обществ. Собирались сведения о лицах, посещавших их заседания. Даже
безобидное (до объединения) общество «Добруджа», помогавшее бежен-
цам, вызывало подозрение как конспиративная организация, направленная
против румынских властей. Об этом откровенно заявил король Кароль I во
время своего первого приезда в Хаджиоглу-Пазарджик (Добрич). В «черный
список» заносились и фамилии тех болгар, которые, оставшись в Новой Доб-
рудже, материально пытались помочь своим соотечественникам, бежавшим
в Болгарию35.
Кабинет Радославова в эти месяцы официально отмежевался от всех доб-
руджанских организаций. Показательна в этом смысле телеграмма от 8 апре-
ля 1914 г. болгарского посланника в Бухаресте Симеона Радева. В ней он уве-
домлял Радославова о своем разговоре с российским посланником Станисла-
вом Поклевским-Козелл. Последний обратил внимание Радева на  «крайне
плохое впечатление, произведенное здесь образованием общества „Добруджа”,
которое породило сомнения в намерениях Болгарии… Его  (т.е. Поклевско-
го. – Г.Ш.) мнение было, что болгарское правительство должно распустить
это общество, даже рискуя нарушить конституцию. Я объяснил ему, – про-
должал Радев, – что правительство чуждо этому обществу, которое осно-
вано людьми, не имеющими политической ответственности и значения. Я
добавил, что не могу взять на себя ответственность советовать правите-
льству нарушить конституцию, но уверен, что оно готово дать румынам
все доказательства лояльности, тем более что в Болгарии нет ни одной по-
литической партии, ни одного политического деятеля, который одобрял бы
политику ирредентизма в отношении Румынии»36.
Из всех противников Болгарии по 2-й Балканской войне, Румыния была
единственной страной, с которой София действительно желала ­установить
modus  vivendi, поскольку все её помыслы по-прежнему были направлены
на Македонию. Конечно, беженцы, в том числе из Добруджи, заполнившие
страну, являлись неким прессом, который «давил» на кабинет Радославова
при принятии внешнеполитических решений. Игнорировать их было нель-
зя. Однако некоторые болгарские политики и дипломаты в рассматриваемый
период недооценивали добруджанский вопрос и пренебрегали им, что имело
фатальные последствия как для политической карьеры этих государственных
деятелей, так и для болгарской национальной программы37.
К этому времени в румынском парламенте завершилось обсуждение про-
екта Закона обо организации Новой Добруджи, и 14  апреля 1914  г. закон
вступил в силу. Болгарское население Южной Добруджи в общем-то прими-
рилось с новыми политическими реалиями. Об этом можно судить, напри-
мер, из письма короля Кароля I премьер-министру Ионелу Иону Брэтиану от
7 мая 1914 г., после посещения новоприсоединенной территории. «По случаю
моей поездки по Дунаю вместе с королевой и с моей семьей, я получил особое
288
II.  Изследвания
удовольствие от посещения новой территории, присоединенной к Румынии
по Бухарестскому договору. Нет слов для того, чтобы выразить от всей души
нашу благодарность за любовь, с которой мы были встречены всем населе-
нием, без различия народности и веры. Мы никогда не забудем энтузиазма, с
которым нас принимали в Туртукае, Силистре и во всех селах, через которые
мы проезжали вплоть до нашей новой границы, а также и поспешность, с ко-
торой селяне стремились попасть из более отдаленных мест для того, чтобы
приветствовать нас. Нескончаемые приветствия, раздававшиеся в древней
крепости Мирчи Старого, прежде всего, встретили признательный отклик
в наших сердцах»38. 
Таким  же  впечатлением  монарх поделился и с французским посланни-
ком в Бухаресте Жаном Камиллом Блонделем,  который  сообщал 22  июня
1914 г. на Кэ д’Орсе: 
«Состояние духа присоединенного населения значительно улучшилось. (…)
Различные лица  [которых встретил король] за время [своей] поездки, пред-
ставили доказательства чувств лояльности; это доказало  [ему], что  [его]
новые подданные оценили тот факт, что он рекомендовал всем функционе-
рам проводить более мягкую политику, и что они признали благодеяния ад-
министрации, которая старается примиритьоправданное недоверие болгар
с необходимостью новой организации»39. Однако в действительности дела об-
стояли не столь гладко. На самом деле местное население не преминуло жа-
ловаться на злоупотребления администрации, которая, в отсутствие значите-
льного количества румын и перед лицом враждебно настроенных крестьян,
промышляющих контрабандой, а также случайных разбойников, вела себя
довольно жестко40.
Особенно чувствительными и болезненными для болгарского населения
являлись школьный и церковный вопросы. Как известно, во время конфе-
ренции в Бухаресте делегация Болгарии, удовлетворив требования Титу
Майореску в отношении задунайских арумын, по тактическим причинам
не потребовала на основе взаимности таких же привилегий для болгарско-
го населения Добруджи41. Ранее собственниками болгарских школ являлись
общины, которые в данном вопросе не зависели от государства, и теперь в
Софии полагали, что румынские власти не имеют права присваивать себе
здания и имущество этих школ, а должны оставить их по-прежнему в веде-
нии общин, которые будут содержать эти учебные заведения как частные. По
церковному вопросу болгарское правительство намеревалось добиваться от
Бухареста автономии для болгарских церквей не только в Новой Добрудже,
но и по всей Румынии с подчинением их архиерею, назначаемому болгарской
Экзархией42.
Высокий уровень грамотности болгарского населения и его демократизм
представляли собой проблему для румынской администрации. Поэтому
289

закрытие школ и притеснения в церковных вопросах были удобными сред-
ствами для того, чтобы раз и навсегда избавиться от болгарской интеллиген-
ции. Ведь оставшись без работы – без школ и учеников – и в большинстве сво-
ем люди небогатые, учителя поневоле вынуждены были оставлять Добруджу
и перебираться в Болгарию. То же происходило и со многими болгарскими
священниками, которые не желали совместного богослужения с румынскими
духовными лицами в болгарских церквах перед болгарской паствой. Таким
образом, школьно-церковный вопрос был пробным камнем при испытании
болгарского патриотизма43.
Стремясь инкорпорировать Новую Добруджу в состав Королевства Румы-
ния, кабинет Брэтиану ликвидировал самоуправление местного населения.
Были распущены общинные и окружные советы. Весь административный
аппарат и жандармерия формировались из числа выходцев из Старого коро-
левства. В области был введен режим бессрочного военного положения. За-
кон об организации Новой Добруджи фактически устанавливал, что законо-
дательство Старого Королевства здесь не действует.
Особенно драматично развивались события в связи с аграрным вопро-
сом. По словам Петра Габе, «в Румынии верили, что Южная Добруджа не-
обходима как объект колонизации для лечения аграрных недугов страны –
болезни, которая с таким трудом поддается лечению не только в Румынии…
Добрудже было предопределено стать громоотводом против новой [после
1907 г. – Г. Ш.] аграрной революции, которая на этот раз разрушила бы до ос-
нования… социальный строй Румынии»44. Фактически треть земли румын-
ское государство стремилось экспроприировать в свою пользу безвозмезд-
но, поэтому шло массовое обезземеливание местного населения. Многие
болгарские политические деятели, смотревшие из дому на положение болгар
в Южной Добрудже после 1913 г., корень зла усматривали в проблеме позе-
мельной собственности там и в Румынии в целом. Все остальные вопросы
(беженский, культурно-просветительный и др.) представлялись как произ-
водные. Изменение этнического состава Южной Добруджи трактовалось
лишь в качестве меры для погашения недовольства безземельных румын-
ских крестьян путем колонизации региона за счет местного болгарского
­населения45.
В целом отклики на эти добруджанские события в Болгарии отличались
умеренностью.
Об этом можно судить по депеше французского посланника в Софии Эк-
тора Андре де Панафье от 27 апреля 1914 г. Анализируя тональность болгар-
ской прессы, Panafieu отмечал: «Можно признать, что софийская пресса, доста-
точно жесткая в том, что касается более или менее аналогичных процессов,
осуществляемых правительствами Афин и Белграда в отношении национа-
лизации новых территорий, не решилась пылко протестовать против про-
290
II.  Изследвания
ектов бухарестского кабинета, излагая аргументы, выдвинутые, очевидно,
румынскими уполномоченными представителями. Но она не сделала ничего,
а газеты показали пример совершенно необычной сдержанности. Некоторые
из них удовлетворились тем, что без комментариев воспроизвели статьи,
опубликованные их бухарестскими коллегами по данному вопросу; другие кри-
тиковали решения румынского правительства,  указывая на последствия,
которые они могут иметь для румын Трансильвании в том случае, если вен-
герское правительство  будет совершать такие же произвольные действия,
жертвами которых стали болгары из Добруджи.
Но тон газетных статей был крайне умеренный, сами статьи были очень
малочисленны и, читая их, можно было прийти к заключению, что данный
вопрос лишь в некоторой степени интересует болгарское общественное мне-
ние и рассматривается не иначе, как с юридической точки зрения, без того,
чтобы национальное чувство было в какой-то степени затронуто. Наоборот,
можно прочитать в тех же самых газетах, и притом почти ежедневно,резкие
критические материалы, направленные против сербских и греческих властей,
обвиняемых в самых злостных деяниях в отношении болгарского населения
Македонии.
Этот контраст мне показался заслуживающим внимания, поскольку у
меня сложилось впечатление, что, несмотря на кажущуюся умеренность,
злопамятные чувства в отношении Румынии могут оказаться более сильны-
ми в душах болгар, чем враждебность против Сербии и Греции. В разговорах,
которые я вел с болгарами по поводу прошлогодних событий, они охотно ком-
ментируют успешные действия своих войск против сербов и греков, но за всё
время не сделали ни малейшего намека на решительные действия Румынии,
которые привели к их собственному разгрому. При всем этом, если они даже
об этом не говорят, их душевная рана не менее кровоточит, и в глубине души
они хранят надежду на реванш, как бы ни был он отдален во времени.
Они понимают, что Румыния сейчас сильнее, что она ныне пользуется влия-
нием и всеобщим уважением и что им следует вести себя с нею осторожно»46.
Французский дипломат при этом подчеркивал наличие скрытого террито-
риального ревизионизма софийского правительства в отношении Румынии,
который станет явным немедленно после благоприятного для болгар решения
македонского вопроса. По его мнению, общественное мнение страны полнос-
тью разделяет такой подход. А пока же до поры, до времени, «румыны могут
лишить всех прав болгар в Добрудже; это не вызовет в настоящее время ни-
какого публичного протеста со стороны болгар в Болгарии»47.
14 июля 1914 г., за две недели до начала Европейской войны, Верховный
управительный комитет общества «Добруджа» направил всем европейским
правительствам меморандум. В нем содержалась декларация о несправедли-
вости Бухарестского мира и тяжелом положении болгарского населения Доб-
291
 II.  Изследвания

руджи. Комитет призывал европейские страны вмешаться и защитить это 13 

Добруджа. София. № 184. 7 август 1934.
население48. Начавшаяся Великая война развалила систему международных 14 
Георгиев И. Добруджа в борбата за свобода 1913–1940, Спомени и бележки за
отношений на Балканах, созданную Бухарестским миром. Создалась новая добруджанското революционно движение. София, 1962, с. 20.
обстановка, которую Комитет счел благоприятной для активизации своей де-
15 
О нем см. подробно: Стойчев Т. Д-р Петър Вичев // Исторически преглед. Со-
фия, 1984. № 6. с. 70–76; Георгиева С. Д-р Петър Вичев − живот и дейност. София,
ятельности. Добруджанская эмиграция в Болгарии, еще не объединившаяся,
2001.
не укрепившаяся организационно и делающая лишь первые шаги, вступила в 16 
Георгиев И. Д-р Петър Вичев. Биографичен очерк. София, 1967, с. 13.
новый этап развития... 17 
Извори за историята на Добруджа 1878–1919. Съст. Жеко Попов, Косьо Пенчи-
ков, Петър Тодоров. София, 1992 (далее – Извори…). № 8, с. 243.
ПРИМЕЧАНИЯ 18 
Там же. № 7, с. 242.
1 
Конев И. Румъния – страна свободна и напредваща. Българите в нея и на север 19 
Анчев Ст. Добруджанският въпрос в политическия живот на България 1918–
от Дунав − общност «извън игото» // Рицари и миротворци на Балканите: походи, 1923 г. Велико Търново, 1994, с. 16–17.
преселения и поклонничество / Ред. С. Димитрова, Е. Тачева. Благоевград, 2001, с. 13. 20 
Добруджа. София. № 182. 18 юни 1934.
2 
Все даты приводятся по григорианскому календарю. 21 
Там же. №1. 7 април 1914.
3 
Общи резултати от преброяването на населението в Царство България на 31 де- 22 
См., например: Списаревски К. Кой опропасти България. София, 1914.
кември 1910 г. София, 1910, с. 46–50, 70. 23 
Добруджа. София. № 4. 6 юли 1914.
4 
Сведения за 1910 г. См. в приложении к кн.:  Romansky St. Carte ethnographique 24 
Ганев   Г.   Добруджанското националноосвободително движение в периода
de la nouvelle Dobrogea roumaine. София, 1915. Сведения за 1912 г. см.: Mehedinţi S. 1914–1919  г.  //  Годишник на Софийския университет. Идеологични катедри, 1961.
Observări asupra Dobrogei  //  Convorbiri literare, Iaşi. LI/1918, с.  79; Murgoci Gh.  Ţara Т. LVI. София, 1962, с. 96.
nouă. Dobrogea sudică şi Deliormanul. Bucureşti, 1913, c. 28. 25 
Добруджа. София. № 1. 7 април 1914.
5 
Алманах на българските национални движения след 1878 г. София, 2005, c. 31. 26 
Там же.
6 
Попов Ж. Българите в Северна Добруджа 1878–1913. София, 1991, c. 96. 27 
Цит. по: Тодоров П. Идейни течения и борби в добруджанското националноо-
7 
Documente din istoria mişcării muncitoreşti din România 1910–1915. Bucureşti, свободително движение до 1919 г. // Българският национален въпрос след Берлинския
1968, c. 17. конгрес (до социалистическата революция), Изследвания по българската история,
8 
Евсей И. Спиваковский, В. И. Ленин и борьба за единство рабочего движения на Т.  8. София, 1986, с.  128. По невыясненным причинам Трифонов, один из горячих
Балканах в дооктябрьские годы (1910–1915). Воронеж, 1971, c. 65–66; Турлакова Т. Д-р сторонников объединения, этот протокол не подписал.
Кръстьо Раковски и идеята за Балканска федерация // Известия на Института по 28 
Добруджа. София. № 3. 22 юни 1914; № 4, 6 юли 1914.
история на БКП. София, Т. 64. 1989, c. 199–206; Лобанова М., Чернявский Г. Крыстю 29 
Там же. № 2. 13 юни 1914; № 4, 6 юли 1914.
Раковский о проблемах Балканского союза: газета «Напред», 1911−1912 г. // Balkanistic 30 
Извори…, № 16, с. 256; Георгиев И. Добруджа…с. 21.
Forum. Благоевград, 1993. № 1, с. 70−74; Perivolaropoulou N. La fédération balkanique 31 
Добруджа. София. № 3. 22 юни 1914.
comme solution des problèmes nationaux: le projet social-démocrate ­(1909–1915)  // 32 
Вичев П. Добруджа в общия конфликт на интереси. София, 1919, с. 19. Об от-
Matériaux pour l’histoire de notre temps. Paris, Nr. 35, 1994, с. 31. рицательном отношении Доброджану-Геря к румынской аннексии Южной Добру-
9 
Documente din istoria mişcării muncitoreşti... с. 717, 725–726, 729, 731–732; Алма- джи см.: Dobrogeanu-Gherea C. Război sau  neutralitate. Bucureşti, 1914, с.  17–18,44;
нах на българските национални движения…с. 472. Bâldescu E. Din istoria legăturilor revoluţionare româno-bulgare (1909–1916). Bucureşti,
10 
Zbuchea Gh. Varieties of Nationalism and National Ideas in Nineteenth  – and 1966, с. 150–151.
Twentieth – Century Southeastern Europe // Politics and Culture in Southeastern Europe. 33 
Георгиев И. Д-р Петър Вичев...с. 16.
R. Theodorescu, L. C. Barrows (coord.), Bucharest, 2001, с. 246; Smirnova N., Yazkova A. 34 
Добруджа. София. № 184. 7 август 1934.
The National Factor and Priorities of Balkan Cooperation. Historical Experience and the 35 
Ромъния въ Добруджа 1913–1916. Анкета под уредничество на П. Габе. София,
Present // Septième Congrès International d’Études du Sud-Est Européen (Thessalonique, 29 1917, с. 35–36.
août – 4 septembre 1994). Rapports. Athenes, 1994, с. 187−188. 36 
Извори…№ 9, с. 245.
11 
Всего эмигрировало 36 тыс. человек. См.: Njagulov B. Bulgarian Minority Elites in 37 
См.: Пенчиков К. Добруджанския въпрос в международните отношения по вре-
Greater Romania, 1918−1940 // Political, Social, Economic and Cultural Elites in the Central- ме на Първата световна война (1914–1917) // България, Балканите и Европа. Велико
and East-European States in 19th-20th Centuries. Hungarian-Bulgarian History Conference, Търново, 1992, с. 130–138.
Budapest, 14−15 May 2009 / Ed. Demeter Gabor, Penka Peykovska. Sofia, 2010, с. 191. 38 
Цит. по: Tudor C. Administraţia românească în Cadrilater 1913-1940. Călăraşi,
12 
Йовков Й. Разкази. Т. 1. София, 1968, с. 164, 168. 2005, с. 98.

292 293
 39 
Цит. по: Bocholier Fr. La Dobroudja entre Bulgarie et Romanie (1913–1919): regards
français // La France, l’Europe et les Balkans: crises historiques et témoignages littéraires, Actes
du colloque international 22–23 septembre 2000. Sofia-Arras, 2002, с. 67.
40 
Георгиев В., Трифонов С. История на българите 1878–1944 в документи. Т. 2,
София, 1996, с. 368, 370–372.
41 
Радев С. Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г. София, 1992,
с. 130. РУМЪНСКАТА И СЪВЕТСКАТА
42 
Извори…№ 4, с. 240.
43 
Ромъния въ Добруджа…с. 34. ПОЛИТИКА ЗА БЪЛГАРИТЕ В БЕСАРАБИЯ
Габе П. Добруджанския въпросъ въ неговата същность (по повод обезземелва-
В ПЕРИОДА 1918−1944 г.
44 

нето на добруджанското население). София, 1925, с. 15; Ромъния въ Добруджа…с. 5.

45 
См., например:  Вичев П. Указ. соч.
46 
Documents diplomatiques français, 3e sér. T. 10. Paris, 1936, с. 290–291.
47 
Извори…№ 15, с. 256. Ежи ХАТЛАС, доктор на историческите науки,
48 
Там же. № 22, с. 260–265. Университет „Адам Мицкевич”, Университетска Библиотека
(Познан)

The article covers the subject of the Romanian and Soviet authorities policy to-
wards Bulgarians living in Bessarabia between 1918 and 1944. This period was
not easy for Bulgarian diaspora. The Soviet period (1940-1941), was a time of
victimization and human rights violation, whereas Romanian authorities’ policy
(1918-1940) evolved from liberal to repressive. Only the period between 1941 and
1944 can be assessed as an unequivocally bad, when Bessarabia was included
within the borders of Romania again.

В Бесарабия, територията, разположена между реките Прут и Днестър,

се намира най-голямата българска диаспора извън границите на съвре-
менна Република България. Компактно заселените тук българи и гагаузи са
концентрирани главно в южната част на региона, който носи и историче-
ското название Буджак. В наши дни административно Буджака е разделен
между две държави: Украйна и Молдова. Присъствието на голяма българска
общност в Бесарабия понастоящем е резултат от миграционни движения на
населението от Балканският полуостров в края на XVIII и първата половина
на XIX век1. За потомците на преселниците (т. нар. «колонисти») от българ-
ските земи традиционно се употребява названието «бесарабски българи»,
като от научна гледна точка е по-коректно да се използва термина «бълга-
рите от Бесарабия».
През периода от 1812 до 1944 гг. Бесарабия непрекъснато е спорна тери-
тория между Княжество Молдова (по-късно Румъния) и Русия (по-късно
Съветския Съюз). Междувоенният период от развитието на областта (1918-

294 295

1941 гг.) досега е най-слабо изучен, а неговата история е силно идеологизира-
на. Не е по-добра ситуацията и за следващите години – до 1944 г. Оценката на
тези събития е крайно разнопосочна, и то в зависимост от гледната точка на
авторите. За румънската историография като цяло присъединяването на Бе-
сарабия към Румъния е акт на обединение на всички румънски земи в т. нар.
«Велика Румъния». В съветската и в по-голяма част от постсъветската наука
се използва само термина «окупация» («вредна окупация»). Българските уче-
ни също нееднократно обозначават междувоенния период като «окупация»,
без обаче оценките за него да звучат така крайно.
В периода 1918-1940 гг. населението на Буджака е мултиетнично. Освен
българите и гагаузите тук живеят молдовани/румънци, украинци, руснаци,
евреи, немци, поляци, а също и представители на други етноси. Повечето от
тях симпатизират на Русия/Съветския Съюз2. Лоялни на румънските власти от
представителите на малцинства са главно поляците и немците3. Руските (по-
късно съветските) власти използуват тази ситуация и предприемат в Бесара-
бия нелегална комунистическа агитация и пропаганда за присъединяване на
областта към Съветския Съюз. Тези идеи попадат тук (главно в Буджака) на
податлива почва, защото политиката на румънските власти относно народните
малцинства в страната е общо взето твърда, а в края на този период и изявено
враждебна. Не може еднозначно да се твърди обаче, че през интересуващия ни
хронологическия отрязък тя е една и съща. В началото може да се каже, че тя е
по-либерална. Така например в началото на 1918 г. – след много години – бъл-
гарският език се връща в Болградската гимназия, но само като факултативен
предмет в някакви класове. През месец май в гр. Болград започват курсове (6
седмични) за учителите от българските и гагаузските села4. С румънския крал-
ски декрет от 14 август 1918 г. официално започва обучението на български
език в българските села в Бесарабия. Според официалните данни, през учебна-
та година 1920/1921 гг. в Бесарабия има 78 начални училища, в които обучени-
ето се води на български език5. Бързо става ясно обаче, че ситуацията е много
сложна. От една страна, румънските власти бавно, но систематично, променят
своята политика относно българските училища, а от друга – материалната и
кадровата база е лоша. Има малко учители, владеещи добре български език,
липсва също и българска литература. През 1925 г. всички български училища
в Бесарабия са принудени да извършват обучението само на румънски език6.
В междувоенния период румънските власти официално и «отгоре» разде-
лят досегашната единна преселническа общност, т.е. живеещите в границите
на Румъния потомци на колонистите от Балканския полуостров, наричани
«българи», на две етнически части: българи и гагаузи. Oт този момент и в
официалните данни от преброяването на населението се извършва атомиза-
ция – вече съществуват две отделни категории население7. Този факт има го-
лямо значение за еманципацията на гагаузите в бъдеще.
296
II.  Изследвания
През периода 1918-1941 гг. трудно може да се говори за съветска политика
спрямо българите в Бесарабия. По-скоро става дума за политика за Бесарабия
въобще. Москва прави всичко възможно, за да откъсне Бесарабия от Румъ-
ния. Съветският Съюз разгръща своята политика в две посоки: официална –
на международната арена и неофициална, тайна – в Бесарабия. Развоят на ко-
мунистическата пропаганда става независимо от националността на хората.
В много от българските села възникват нелегални организации (например: в
Кубей, Селиогло, Чийшия)8. В съветската и в част от постсъветската литера-
тура тайната комунистическа работа целенасочено, но погрешно се определя
като «патриотична»9. През 1924  г. в рамките на Украйна съветските власти
образуват т. нар. «Молдовска Aвтономна Cъветска Cоциалистическа Pепу-
блика» (със столицата в Балта), с цел да се създаде плацдарм за присъединя-
ването на Бесарабия към Съветския Съюз.
През периода 1918-1940 гг. румънските власти практически не извършват
никакви важни инвестиции в Бесарабия, а ефектът от това е икономическа
стагнация. Много хора (главно селското население) емигрира в други части
на Румъния, а също и в чужбина (главно в Южна Америка). През 20-те годи-
ни на XX век от Бесарабия емигрират повече от 300 000 човека (12%), в това
число много българи, но трудно може да се посочи конкретно колко10. Някои
от тях бягат от Бесарабия за България.
В края на този период започва обща румънизация на мултикултурното на-
селение в Южна Бесарабия. В този процес участва и православната църква.
Ако след 1812 г. руската православна църква е инструмент за русификация,
то по идентичен сега румънската църква става фактор за румънизация. По-
зитивното през този период е това, че румънските власти не повеждат борба
с религията. В Буджака са изградени дори нови религиозни обекти, като на-
пример манастира в село Александровка.
През годините от 1918 до 1940 г. българите от Бесарабия протестират сре-
щу румънските власти под различни форми: бягат в чужбина (в този число
и в България), отказват да отидат в армията. Не може да се твръди обаче, че
всички те са настроени срещу властта. Част от населението, главно хората
с по-високо образование, участват в румънските легални партии, също така
осъществяват културна дейност (пишат стихове на румънски език), работят
като чиновници и т.н.
На 28. 06. 1940 г. Червената Армия, след ултиматум, направен в Букурещ от
Москва, влиза в Бесарабия и анексира тази територия. В съветската и частич-
но в постсъветската научна литература тези действия се представят като «ос-
вобождение», голяма радост и щастие за всичките жители на Бесарабия. Има
сведения, според които практически цялото население на Буджака (в това
число, разбира се, и българите) с голяма радост поздравяват «освободители-
те», а по улиците и къщите спонтанно се появяват червени знамена. Трудно
297

е да се твърди доколко тази радост е реална и доколко местното население
прави всичко това от страх. След присъединяването на Бесарабия към Съвет-
ския Съюз веднага се създават нови местни органи на властта – всички по съ-
ветски начин. Започва терор, депортации, новите власти ограбват църквите
(например в голямото гагаузко-българско село Кирсово в 1940 г. местните се-
ляни подават в суд на примар назначен от Советските власти, обвинявайки го
че той откради църковния имот, обаче подир разбирателство всичкото което
бкшк взето незаконо от тази църква беше върнато)11. Всички хора, потенци-
ално определени от новите власти за врагове, са депортирани. Така също от
село Кирсово беше депортиран в Сибир певчият от местна Успенска църква
Василе Шептицкий12. От българското село Кортен в съвременна Република
Молдова, наред с останалите, е депортирано също и семейство Станчеви, за
чийто род има интересно генеалогично изследване13. За да се покаже, че съ-
ветската политика към народните малцинства е добра, се публикува литера-
тура на чужди езици (в това число и на български език), а българският театър
на името на Георги Димитров пристига от Одеса в Болград и остава тук. От
другата страна обаче, в нито едно училище не се изучава български език. Във
всички се преподава само руски вместо румънски.
След казаното може да се обобщи, че политиката на съветските власти
спрямо българите от изучавания район не е по-добра от тази на румънските.
Според автора на тoва изследване се налага един още по-тежък и суров поли-
тически режим.
На 22. 06. 1941 г. Хитлер напада Съветския Съюз, който от 1939 г. до този
момент е съюзник на Германия. Цялата територия на Бесарабия отново влиза
в границите на Румъния. Румънската администрация бързо е възстановена,
както и стопанските структури. Сега започва нов терор. Под надслова «бор-
ба с комунизма» румънските власти извършват редица беззаконни действия.
Така например на 03. 09. 1941 г. в с. Суворово (близо до гр. Измаил) жандарми
разстрелват петима млади хора, от които трима са българи14. Забранено е да се
говори публично на друг език, освен на румънски. Българската младеж е мо-
билизирана на работа при кошмарни условия15. В църквите е забранено Еван-
гелието да се чете на български език. Така например на 17 февруари 1942 г. на
певчия Владимир Арвентиев от село Кирсово който извършвал религиозни
обреди в местната църква беше му забранено да служи тук. Причината беше
в това, че той се позволи да пее религиозни песни на руски език16. Същата
съдба постигна и свещениците от Чадыр-Лунка – Думитру Кроитору, който
позволил се да отговаря на паствата си на руски език. На 14 април 1942 г. беше
наказан с отстранение от длъжност и дякон от село Твърдица Зиновие Том-
ша, които продължавал да служи в местната църква по време на съветското
присъствие, също по тази причина певчия от това село Василе Стегъреску е
испратен във манастир Цыгънещ17. Провеждат се акции за конфискуване на
298
II.  Изследвания
всякаква литература, написана на други езици. Румънските власти забраня-
ват на българите да правят митинги или други публични мероприятия, забра-
нени са всички нерумънски организации, в това число и културни18. В Бесара-
бия румънските власти изпращат като преселници румънци от т. нар. „Старо
Кралство”. Още до пролетта на 1942  г. в околността на гр. Кагул и Измаил
пристигат 1.162 румънски семейства. Идеята на Антонеску е да депортира от
Бесарабия цялото нерумънско население, но след поражението на немската
армия при Сталинград тези идеи категорично отпадат.
Общо взето хронологическият период от 1940–1941 гг. за българите в Бе-
сарабия е много по-лош от времето 1918-1940 гг. Не може да се каже, че всич-
ки българи от тази територия са пpoруски и пpoкомунистически настроени.
Част от тях, главно интелигенция, от 1941 г. обратно влизат в различни ру-
мънски структури. Тези хора през 1944 г. се евакуират зад река Прут. Трябва
да се отбележи също и факта, че съдбата на българите в селата е много по-ло-
ша от хората, живеещите в градовете.
Накрая трябва да се постави въпроса за оценката на политиката на румън-
ските и съветските власти спрямо българите в Бесарабия? Според автора на
този текст и Румъния, и Съветския Cъюз провеждат вредна за бесарабските
българи политика. Трябва да се уточни също, че румънските власти проме-
нят своята политика през изследвания период от почти либерални до явно
враждебни позиции през 1941-1944 гг. Авторът на статията не е съгласен с
тази част от историографията, която приписва на двата периода – от 1918 до
1940 г. и от 1941 до 1944 гг. – едни и същи характеристики. В края на първия
период може да се говори за политика на шантаж относно народните малцин-
ства в Бесарабия. Животът на българите в междувоенния период не е добър,
но не може да се представи и като съвсем зловещ. Трябва да се отбележи, че
този период включва и голямaта световнa криза. Не е без значение, че екс-
портът от Бесарабия за изток е преустановен. Общото стопанско развитие е
лошо не само в Бесарабия, но и в цяла Румъния. През този период румънски-
те власти не предприемат никаква борба с религията. Далеч от истината е, че
българското население е монолитно в своите антирумънски убеждения и е
категорично пpoруски и пpoсъветски настроено. По друг начин изглежда пе-
риодът 1941-1944 гг., който е период на война. Тук трябва да се каже, че поли-
тиката на румънските власти относно народните малцинства – в това число и
за българите – е изявено враждебна. И само за това време може да се твръди,
че положението на бесарабските българи се влошава, тъй като властите не
спазват никакви човешки права. В този критичен момент, обаче, българите не
споделят трагичната съдба на евреите и на циганите.
Свой отговор изисква и въпросът каква е политика на Съветския Съюз за
българите в Бесарабия? Според мен тя категорично може да се определи като
цинична. Съветските власти не повеждат отворена война с различните на-
299
родни малцинства, а борба за ново общество. Методите за това са абсолютно
недемократични, тоталитарни. Политиката на терор засяга всички хора (не-
зависимо от народността им), които са обявени за врагове. Те са репресирани.
Най-лоша е съдбата на богатите хора в селата, а в градовете – на интелиген-
цията. Така може да се обобщи, че през годините от 1918-1944 г. животът на
българите в Бесарабия не е лек. Не може да се каже обаче, че съветската власт
е по-добра за бесарабските българи от румънската и че присъединяването на
БЕССАРАБСКИЕ БОЛГАРЫ И ГАГАУЗЫ
Бесарабия през 1940 г. носи само «радост и прекрасния живот», както твърди ВО ВЗГЛЯДАХ РУМЫНСКОГО ПИСАТЕЛЯ
съветската пропаганда. За съжаление, тези позиции властват в съветската ис-
ториография, а и досега понякога могат да се срещнат идентични тези.
И ПОЛИТИКА ГЕОРГЕ А. КУЗА
БЕЛЕЖКИ
Иван ДУМИНИКА, докторант, Великотырновский университет
1 
За миграционното движение от Балканите към Бесарабия има много литература
«Св.св. Кирил и Методий», (Велико Тырново)
(например: Скальковский А.А. Болгарские колонии в Бессарабии и Новороссийском
крае. Одесса, 1848).
2 
Нягулов Б. Политика и идентичност: Румъния, Турция и гагаузите през 30-те
години на XX век // Исторически преглед. София, Г. 63, 2007, кн. 3-4, с. 254.
3 
Svetlicinâi R. Minorităţi naţionale din Basarabia (1918-1925) // Revista Istorică (serie In the article „Bessarabian Bulgarians and Gagauzians in George A. Cusa’s views”,
nouă). T. 16, nr 3-4, c. 65-82. which is based on travel writings of the Romanian professor and politician Gheorge
4 
Новаков С.З., Гургуров Н.Н. Село Кортен. Времена и судьбы. Кишинев 2009, c. 226. Cuza, who was a representative of the far-right National Christian Party, is reflected
5 
Пак там. his personal attitude toward Bulgarians and Gagauzians from Bessarabia. He per-
6 
Грек И., Червенков Н. Българите от Украйна и Молдова. Милало и настояще. ceived negatively Bulgarian and Jews colonists, and characterized them as a nations
София 1993, c. 171. affected by Bolshevisation and ungrateful for tsarist authorities which granted them
7 
Manuilă S., Georgescu D. C., Populaţia României. Bucureşti, 1937, c. 50-51. with asylum from the Ottoman yoke. The reason for this attitude to Bulgarians lies
8 
Чийшия: очерки истории и этнографии болградского села Городнее в Бессара- in the fact that the author accuses them of the Tatarbunar rebellion of 1924, which
бии. 190-летию основания села посвящается. Одесса, 2003, c. 156. got Romania into international disrepute. At the same time, there is traced a positive
9 
История и культура гагаузов. Комрат – Кишинэу, 2006, c. 298. attitude for the Gagauzians, what is explained by the development of party cells of
10 
Нягулов Б. Бесарабските българи във „Велика Румъния” // Българите в Север- the Tighina county with the center in Comrat. A special role in the development of
ното Причерноморие (БСП). Т. 1. Велико Търново 1992, с. 163-164; Калчев K. Българ- views of G. A. Cusa played his friendship with a gagauzian deputy from the National
ската етническа общност в Бесарабия (XIX-XX в.). Възникване, развитие, принос в Christian Party in the Parliament of Romania – Dmitri Topciu. However, despite
общонационалните процеси. Велико Търново, 2009, c. 197. on a sometimes subjective approach of Gheorghe Cuza in the characteristics of na-
11 
Думиника И. Храм Успения Божией Матери села Кирсово. Исторические аспек- tional minorities, it should be noted that given data are valuable because they are
ты. Кишинэу, 2012, с. 101. remodeling the political, social and economic environment and the daily lives of the
12 
Пак там, с. 98, 181. of southern Bessarabia population in the interwar period. As the author tells about
13 
Станчев М. Род Станчевых (с. Кортен, Республика Молдова). София, 2010. traditions and customs of the Gagauz and describes the character and manners of the
14 
Тодоров P. Българите в Бесарабия 1941-1944  г. // БСП. Т. 3. Велико Търново, Bulgarians this materials will certainly be precious for researchers.
1994, с. 246.
15 
Попова И. Гладът сред българите от Болградски район през 1946-1947 година //

В
Одесская Болгариcтика, нр 5-6, 2007-2008, с. 75.
1941 г. публикуются путевые заметки профессора права Ясского универ-
16 
Думиника И. Храм Успения Божией Матери…с. 53.
17 
Пак там. ситета Георгия Кузы1. Он родился 23 февраля 1896 г. в Яссах, был стар-
18 
Шорников П. Румынизация или депортация? Судьбы славян и гагаузов Бесса- шим сыном публициста, поэта и политика Александра Кузы2, организатора
рабии и Северной Буковины в планах официального Бухареста. 1941-1944. // Русин. националистического политического течения кузистов3. Георге проходит
Кишинев, 2011, 4(26), с. 100. обучение в ясских лицеях Интернат и Национальный, получает степень ба-

300 301

калавра в 1915 г. Записывается на Факультет права в том же городе и, закон-
чив его в 1918 г., защитил докторскую работу в 1921 г. Преподавал на том же
факультете, получив степень конференциара в 1929 г. и профессора в 1931 г.
Георге Куза являлся секретарем крайне правой национал-христианской пар-
тии и одним из близких сподвижников Октавиана Гоги4. Он публиковался в
печатном органе партии «Национальная оборона». Был министром труда в
правительстве О. Гоги (28 декабря 1937 – 9 февраля 1938 гг.). Это не могло не
отразиться на взглядах Кузы-младшего, который в представленном источни-
ке негативно относится к болгарским колонистам5. В 1937 г. он совершает по-
ездку в Бессарабию с целью агитации местного населения для голосования
за представляемую им партию на предстоящих коммунальных, жудецких и
парламентских выборах от 20 декабря6. В этом ему помогали местные жители:
гагауз Дмитрий Топчу возглавлявший Тигинскую партийную ячейку и отве-
чавший за агитацию среди своих собратьев, проживавших в жудеце Тигина
(Бендерский), а также депутат от Хотинского уезда Георгие Чолак7 и Влади-
мир Новицкий8, представлявший Бельцкий уезд, а с 1936  г. возглавлявший
партийную ячейку Кагульского уезда. Последние двое должны были прово-
дить предвыборную агитацию среди болгар Татар-Бунарского района. Наци-
онал-христиане проводили агитацию в зеленой униформе с прикрепленной
на левой руке свастикой.
Следует отметить, что в данный период партия испытывала электора-
льный регресс. Так, еще 2 января 1934 г. шеф румынской сигуранцы сообщал,
что популярность партии стремительно падает, часть ее членов перешли в
Национал-либеральную партию, а другая часть – в Национал-цэранистиче-
скую партию9.
Именно в этот период были составлены путевые заметки Г. Кузы о Буджа-
ке и населении, проживавшем здесь.
В 1944 г. он был изгнан из образовательной сферы и 9 марта 1948 г. был
осужден за пронацистские идеи и до последних лет своей жизни находился в
заключении под стражей10. Ушел из жизни 14 сентября 1950 г. в городе Аюд,
жудец Алба.
Творческая деятельность Г. Кузы начинается в 1919 г. с лирического дебюта
эфемеры «Красное железо». Но только в 1933 г. он печатает стихи в Бельцком
журнале «Куджет Молдовинеск» (Молдавская мысль). В период 1940-1944 гг.
в Яссах он издает журнал «Четатя Молдовей» (Молдавская крепость), где пе-
чатает стихи и путевые заметки11. В 1938 г. увидел свет его буклет «Сумерки»,
в 1940 и 1943  – сборники «Сонеты» и «Вифор под звездами». Также в 1943
году на сцене Национального театра в Яссах была поставлена его пьеса «Лу-
чник Стефана Великого».
Доселе неизвестный труд о болгарах и гагаузах Бессарабии хранился в от-
деле редких книг и рукописей «Молдавистика», находящемся в Националь-
302
II.  Изследвания
ной Библиотеке Республики Молдова. Для нас данные заметки представляют
значительный интерес, так как через воззрения Георгия Кузы о болгарах и
гагаузах мы можем проследить общее представление о данных этносах, быто-
вавшее в межвоенной румынской интеллектуальной и политической среде12.
Более того, личные наблюдения автора имеют порой этнографический харак-
тер, что, по нашему мнению, включает данный источник в научно-исследо-
вательский оборот. Итак, в представленной статье мы приведем лишь неко-
торые выдержки из книги о Буджаке, которые прямым образом затрагивают
болгар и гагаузов Бессарабии:
«Болгары  в Бессарабии обустраивали свои колонии по берегам рек. Их
можно встретить в Кагуле на берегу Прута, в Измаиле, ниже Болграда меж-
ду Ялпугом и Катапулгом (Катлабуг – И.Д.), а также в Четатя Албэ (Аккер-
ман) между лиманами, в регионе Татар-Бунара. Они разбогатели, занимаясь
рыболовством, огородничеством или земледелием. Со всем этим они ведут
закрытую, упрямую и враждебную румыну жизнь… Болгары обосновались
в Буджаке, придя из добруджанских земель. Здесь они построили свои дома.
До настоящего времени они имеют большие поселения в жудеце Измаил.
Болград носит их имя и является их столицей. В городе есть большая церковь,
имеющая вид кафедрального собора13, она была построена лишь трудом ко-
лонистов. Но злые языки говорят, что они трудились над ней больше от необ-
ходимости, чем от добровольного желания, так как их согнал на работу без-
жалостный кнут русского правительства в 1833 г. Таким образом, царизмом
было забыто обещание обеспечить переселенцам убежище под русской коро-
ной и защитить указом, по которому болгары могли бы получить вотчины и
значительные привилегии…
Через процесс колонизации Буджака русский царизм не преследовал цели
денационализировать автохтонное румынского население, так как вместе с
немцами, болгарами, гагаузами и швейцарцами сюда также в начале прошло-
го века было приведено большое количество румын. После 1812 г., когда Бес-
сарабия была аннексирована Россией, они отошли на правый берег Прута, а
теперь они имеют желание вернутся в свои родные места. Колонизация была
инициирована по причине нужды провинции, особенно представляли инте-
рес пустынные части Буджака, ставшие таковыми после перемещения оттуда
татар и бегства молдаван…
Болгары были самым тяжелым народом для нас, так как они были под-
вержены большевизации, это объясняет то, что они являлись неусмиримыми
врагами национализма. Здесь в Татар-Бунарах они восстали в 1924 г. против
румынского государства, подталкиваемые советскими агентами. Курьезным
остается тот факт, что советский бурьян пустил корни в основном среди
славянских народов. Душевные болезни, как и телесные, обосновываются в
определенных организмах. Славяне с их мистической натурой, склонной к
303

мечтательности, представляют собой благоприятную почву для всякого рода
заблуждений. Болгары Буджака, по сравнению с немецким меньшинством,
довольствовались лучшей судьбой. Царская политика, направленная на пе-
резаселение провинции, поощряла ее заселение задунайскими беженцами.
Рассеянными толпами в начале прошлого века под командованием генерала
Инзова14, болгарина по происхождению, они вторглись в Буджак. Импера-
тор Александр  I, по просьбе их куратора, позволил им жить самовольно и
наделил их многочисленными привилегиями. После русско-турецкой войны
1828 г. царь Николай I издал новый указ, наделявший правами новоприбыв-
ших болгар и разрешавший им селиться в местностях, покинутых татарами.
Но ни привилегии и постановления, полученные в период русского влады-
чества, ни снисходительность со стороны румын ничему их не научили. Бол-
гары забыли о царской благотворительности, став пособниками в антица-
ристском заговоре и перевороте. Тем же они отплатили хорошо известному
молдавскому гостеприимству, став орудием в грязном кругу коммунизма
против тех, кто их кормил и защищал. До сегодняшнего дня болгарин остал-
ся интриганом вечной жестокости, и это не является последствием его не-
насытных требований, а такова у него кровь и природа – предательская. Одно
говорит, другое делает. И поступок у него всегда проклятый. Между болгара-
ми-рыболовами бытует высказывание: «Ела тука риба щука, вярва Бог нямам
нож»15. Турки, знавшие об их возможностях, установили над ними иго дунай-
ских пашей, которые часто испытывали на них остроту лезвия янычарских
ятаганов, и это стало причиной бегства никчемных райятов.
В результате всего этого нам досталось «счастье» разбогатеть их плохим и
враждебным семенем.
....В Четатя-Албэ мы должны были найти дом нашего сподвижника Кон-
стантина Зуграву. Так как его дом находился на краю городка, и для того,
чтобы мы не заблудились на его кривых и грязных улицах, мы остановили
одного прохожего у ворот города, но нам не повезло, так как наверняка нам
попался болгарин: он не ответил, сделав лишь угрюмый и непонятный жест
в нашу сторону.
...В воскресный день по городу ходило много крестьян и рыбаков. Их раз-
нотипная одежда указывала на народность и местность происхождения ее
носителя. Но везде встречается рубашка. Она потихоньку заменяет нацио-
нальную одежду, которую можно встретить лишь в румынских приднестров-
ских зонах.
Мы остановились в ресторане болгарина Мушанова, который находился
в центре города. Это было основным местом встречи жителей города. Ин-
теллектуалы, политики, чиновники, торговцы и брокеры сталкиваются в веч-
ной лихорадочной суете. Ресторан похож на сводчатую пещеру, наполовину
скрытую под землей, таким же образом расположены многие старые дома
304
II.  Изследвания
крепости. Улица в последнее время значительно поднялась благодаря заботе
шойтуза16. Таким образом, дома тонули в дорожном каменном покрытии. В
тени, где чувствовался запах плесени, можно было увидеть ряд столов. Посе-
редине находилась стеклянная витрина, полная вкусностей. У Мушанова не
только клиенты разные, но и то, что употребляется. Спустясь по ступенькам,
мы вошли внутрь. Это место имело универсальный характер. Утром можно
заказать кофе с молоком или чай с бубликами. Между завтраком и обедом
пьют цуйку, закусывая соленой скумбрией или маслинами. На обед можно
заказать полный стол еды. После обеда мороженое и сладости с кремом, аеже-
часно – турецкий кофе. Кофейня, ресторан, коммерческая биржа и политиче-
ский клуб – Мушанов является живой иконой города–космополита.
...Мы не знали достиг ли Топчу гагаузского региона17. Нам было извест-
но, что его жена чувствовала себя все хуже и хуже – была на смертном одре.
В таких условиях, вероятно, он не покинул свой дом. Но не гагаузы Топчу
беспокоили наши головы, так как мы их знали как людей понятливых и отве-
чавших за свои слова.
Больше всего мы заботились о товарищах, которые углубились в болото
тьмы и беспорядков в болгарских колониях. Только нужда и определенная за-
стенчивость заставляет румына идти туда, так как болгары ядовиты и враж-
дебны. Интересно, что сейчас делают Чолак и Новицкий? Каков результат их
труда? Погруженные в темные вопросы без ответов, мы пошли спать.
...Царанисты18 пользовались полной поддержкой жидов и большевизиро-
ванных болгар. С другой стороны, кузистское течение пользовалось попу-
лярностью среди румын и немецких колонистов. Либералы не имели попу-
лярности по причине длительного периода правления. Они понимали, что
потерпят на выборах тяжелое поражение. Тщетные усилия местных властей
не получили отзыва бессарабских национальностей.
... В Татар-Бунарах болгары и жиды, руководимые главой сектора царанис-
том шли рука об руку. Почти все они голосовали за царанистов, несколько –
за либералов и очень мало – за нас. Найдя своих в огорченном состоянии, я
призвал их к мужеству. Ничего страшного! Мы направим этих заблудших на
путь истинный. Здесь не столько их вина, как наша, потому что мы никогда
не ездили к ним…
Решили все вместе пообедать в саду болгарина Карагеозова, расположен-
ного в центре города (Четатя Албэ – И.Д.). Хорошая музыка, вкусное румяное
мясо и подходящее вино. Карагеозов был продолжателем дела своего сона-
родника Мушанова. То же дело и та же разнообразная клиентура, только один
начинает работу вечером и завершает утром, а другой начинает деятельность
утром и заканчивает вечером… ».
Из представленного выше материала мы видим отношение Г.  Кузы к
болгарам, которое едва ли можно назвать положительным. Это в основном
305

объясняется тем, что, по его мнению, болгары были подвержены большевис-
тскому влиянию. В то же время в своих путевых заметках автор отдельное
внимание уделяет  гагаузам, которых он встречал тогда же, в период своей
агитационной поездки в Бессарабию в 1938 г. Вот что он пишет:
«Мы отправились в городок Комрат. Путь был длинным, после крутого
подъема нам удалось приблизиться к колодцу, над которым возвышалось бо-
льшое коромысло. Влажность и растоптанная земля около него говорили о
том, что это место было часто посещаемо местными жителями. Отсюда рас-
ходятся несколько дорог. Колодец похож на огромного паука, раскинутые
конечности которого представляют дороги. Мы выбрали ту, которая была
самой правой, и двинулись в направлении близлежащго холма.
Далее природный ландшафт отсюда выглядит иначе. Перед нами предста-
ли волнистые холмы. Мы то поднимались вверх, то спускались вниз. Дорога
сужается под тенью деревьев, которые постепенно сменяют луга и поля.
Тигинский жудец похож на огромный огород. Самые красивые и обильные
сады провинции (Бессарабии – И.Д.) находятся именно здесь. Сады можно
встретить больше всего в восточной стороне региона. Каждый год здесь со-
бирают сотни и тысячи вагонов фруктов – черешни, абрикосов, яблок, груш,
орехов и винограда. Правда, по выращиванию винограда Кагульский жудец
превосходит Тигинский. В то же время здешние яблоки представляют собой
особую разновидность, так как тигинцы культивируют все известные им сор-
та – от автохтонного Господарского яблока до румяного Джонатана или смор-
щенных, как инжир, сортов Ранеток.
Осенью, в период сбора урожая, распростертые на тысячу гектаров сады
распространяют пьянящий аромат, похожий на фимиам19, как возвышенную
благодарность благословенному небу.
В последнее время экспорт фруктов получил неожиданный импульс. Од-
ним из покупателей была Польша, но ее место в качестве крупного импортера
заняла Германия. С целью интенсификации продажи фруктов, что являло-
сь основным промыслом тигинцев, были созданы кооперативы. Яблоки бо-
льше не портятся на складах и не продаются за бесценок жидам, которые с
наступлением осени начинают ходить по селам и обманывать людей. Яблоки
больше не используют для производства самогона и кваса. Теперь они отби-
раются по качеству и сортам и отправляются по стране или за границу, чтобы
удовлетворить многочисленные заказы. Даже те, которые предназначены для
употребления в пределах страны, с заботой уложены в деревянные ящики,
потом засыпаны стружкой, чтобы защитить плоды от ударов и солнечных
ожогов. Те, что оставались непроданными, были оставлены на зиму в специ-
альных погребах. Сегодня даже крестьяне имеют такие укрытия. Хороший
заработок приводит к богатству жителей жудеца, а это, в свою очередь, к уве-
личению садовых посадок.
306
II.  Изследвания
С не меньшей гордостью следует отметить, что экономическое процвета-
ние Тигинского жудеца основывается и на румынской заботе. И тем более мы
гордимся поступками нашего сотоварища и однопартийца Топчу. Будучи га-
гаузом по происхождению, наверное, по этой причине, он старался проник-
нуть в румынский мир, пренебречь верой своей расы, посвятив свою судьбу
нашему государству. Он проводил национальную политику, став бессараб-
ским последователем Гоги. В последнее время он был представителем христи-
ан-демократов в Палате депутатов20. Это было возможно благодаря тому, что
кузистская доктрина не признавала эксклюзивизма21. Она изначально была
обращена ко всем меньшинствам Румынии христианского вероисповедания
с целью братского сотрудничества во имя всеобщего блага. От данного брат-
ства были отделены жиды, которые были неусмиримыми врагами румын,
они искали любой удобный момент, чтобы без стыда и жалости свергнуть
наш народ.
Наш образ мышления с энтузиазмом нашел отклик в рядах тех, к кому
мы обращались. Особенно в Бессарабии мы получали удовлетворение, на-
блюдая за тем, как меньшинства вступают в наши ряды. Русские, гагаузы и
особенно немцы – ответили душевно призыву флага со свастикой. Под ним
они выступили и боролись с общим врагом, идя плечом к плечу с автохтон-
ным населением.
Значимость данных меньшинств мы почувствовали, увидев их семьи. Же-
нщины их – это индикатор правдивости души. Ее желания никогда не были
чем-то, напоминающим упрямство и безрассудность. Она отдает всю себя
вере, как весенний цветок отдает себя солнцу или как крыло ласточки – ве-
тру. Раскрывается она лишь в подходящем месте и в удобных условиях. Вспо-
минаю об одной из них, гагаузке или болгарке – не могу точно сказать. Когда
я с ней познакомился, мне уже стукнуло много лет, да и она не была первой
молодости. Она была вдовой и представительницей другой расы, но кровь у
нее была бурлящей. Но сентиментальной фантазией она была бедна. В об-
щем, она не должна была нарушать равнодушие моего почтенного возраста.
И все же эта женщина с успехом смогла меня взволновать, как волновала она
тех, кто ее слушал. Это случилось осенью 1935 г. Я прибыл в Кишинев на Пер-
вый Бессарабский Конгресс партии после нашего слияния с партией О. Го-
ги22. Председательствовал на съезде А. Куза. Должна была выступить с речью
и она – как председатель центрального комитета партии жудеца Тигина23. Я
принял ее заявку на выступление, так как она была единственной женщиной
на конгрессе, ее предложил Митя Топчу, к тому же из национальных мень-
шинств присутствовала только она. Ее доклад перешел на совершенно дру-
гую волну. Когда она начала говорить с иностранным акцентом, непривычная
мелодия ее речи вызвала улыбку на лицах находящихся за трибуной. Поняв,
что она оказалась в неподходящей атмосфере, она стала тяжело и неуклюже
307

выговаривать слова. Меняя тональность, она останавливалась то на одном, то
на другом слове, потом резко продолжала. Ее металлические и острые слова
напоминали горн, призывающий к взятию крепости. А само выступление на-
поминало эпическую поэму. Те, кто в начале улыбались, в конце отдались этой
дикой песне, напоминающей муэдзина, призывающего с минарета мусульман
на молитву. Когда она закончила речь, по залу пронеслось чувство искрен-
него восхищения. В то время как она спешила раствориться в ряду тех, кто
стоял на ногах – все стоявшие рядом высказывали ей свои поздравления.
После съезда, в ресторане «Благородное собрание» мне захотелось позна-
комился с ней поближе. Я был удивлен ее силой и молодым стремлением к
детальным знаниям о нашей идеологии. Элементы общей культуры и глубо-
кое знание темы заставляли ее не преувеличивать, говоря о признательности
партии, и не заблуждаться в мыслях. Это не были ее взгляды, это была глу-
бина ее чувствительности. Ее душа была неиссякаемым источником ясного
мистицизма. Она верила в победу наших флагов и в правильность идеала,
казавшегося ей святым, как поучение из Евангелия.
Я ее долгое время не видел, но она меня не забыла. Лишь однажды, встре-
тив ее на собрании в Бухаресте, я понял, что место поменялось, а она нет.
Узнав многое о грязи и недостатках, она продолжала выражать энергичный
оптимизм. Приходила за советом и поддержкой. Я ей помог в просьбе, от ко-
торой зависела ее жизнь.
Отличаясь от нас расой и темпераментом, меньшинство, выросшее в ти-
гинском саду, носило в своем восточном очаровании вибрацию румынского
стремления, являясь истинным свидетелем наших будущих побед, так как
женщина является полным залогом душевной возвышенности, если, конеч-
но, она отдается ей всем своим телом…
Проехав Дезгинже, мы оказались в гагаузском крае. По правде говоря, вид
немного другой. Он богат зеленью и затемнен садами. Люди же носят те же
рубашки. А села такие же, как и наши. Не богаче и не показательнее. Отличия
можно было найти в детальном исследовании нравов и диалекта. Они, в от-
личие от автохтонного населения, свидетельствуют о другом происхождении
данного народа.
Отсюда на большом расстоянии распростерты гагаузские колонии Тигины.
Их здесь больше всего. Из 150 000 гагаузов Бессарабии более половины живет
здесь. Они поселились на месте татарских аулов, так как татары по приказу
царя оставили эти места в конце XVIII в. Благодаря упорному труду гагаузы
увеличили свое хозяйство – женщины культивировали тутового шелкопряда,
а мужчины работали на виноградниках, садах и пастбищах, где выращивали
различный скот.
Гагаузы – это сдержанный народ, который живет легкой и щедрой жизнью.
Они рады гостям и принимают даже представителей другой нации. Особенно
308
II.  Изследвания
с румынами они живут в чудесной дружбе. Им очень нравятся праздники,
особенно зимние, когда прекращается работа в поле и можно сидеть дома
у печи. Тогда начинаются веселья, весть о которых доходит за семь холмов,
если гагаузы сами не доходят туда. Передвигаясь от дома к дому, они обходят
все села в округе. Большие шумные застолья являются важным элементом их
традиций. Старики собираются вместе и шутят, пока в кувшине не закончит-
ся вино. Юноши прогуливаются со своими любимыми. А уже весной начи-
наются свадьбы. Оттуда же некоторые пьяные выходят с кровью на голове и
сломанными ногами, так как гагауз кроме разговорчивости отличается еще и
свирепым нравом. За кого он пролил кровь с таким куражом и стойкостью –
останется на его совести.
Гагаузы отличаются от румын и внешним видом. Они имеют стройную ос-
анку, сильные руки, короткие ноги и твердую походку. Лицо у них темное,
даже тогда, когда у них каштановые или русые волосы, а в основном они смуг-
лые, с черными глазами. Нос у них сплюснутый, рот большой и губы тонкие,
лицо широкое. Голова у них круглая, как у турка, она большая и связана с
сильными плечами короткой и толстой шеей. Как чужда была их массивная
фигура тонкому и проворному телу румына, и как отличались черты их боро-
датых лиц от тонких, словно писанных акварелью, черт лица румына?!
О происхождении гагаузов до сегодняшнего дня существуют многочис-
ленные дискуссии. Было написано много книг и предстоит написать другие,
но научного решения данной проблемы еще не найдено. Откуда, когда и как
пришли эти гагаузы – неизвестно, как не известна турецкая ветвь, откуда они
ведут свой род.
Печенеги ли они или узы? Являются ли они древними остатками куман-
ских следов или новым наследием турецкого присутствия? Прибыли ли они
прямо с востока или через Балканы? И, в конце концов, это необычный народ
или только конфессиональная группа? Вот сколько вопросов остается без от-
вета. Точно можно сказать лишь то, что они исповедуют христианство, а го-
ворят на турецком языке, и что они имеют много общего с османами. И хотя
они не были смешаны с нами через женитьбы и не прослеживается совпаде-
ние судеб, на второй день после объединения24 они поддержали румынские
рвения и устремления. Это объясняется тем, что они верны своему хозяину
так же, как и турок, на языке которого они говорят. Дисциплинированные
солдаты, платя налоги, стараются, чтобы их восстания не причиняли вреда
местной собственности. Как они вели себя в России, так же они ведут себя и
в Румынии, – доказывая неопровержимую веру в государство, которое дает
им защиту и право на жизнь.
Их типичным представителем является председатель нашей партии в жуде-
це Тигина, депутат Митя Топчу – Митиш на гагаузском. Он был депутатом из
крестьянских рядов от Бендер в парламенте Керенского25. Зная о недостатках
309

в хозяйстве и в основном в рядах хлебопашцев – он в начале русской револю-
ции сконцентрировал все усилия для зашиты их жизни и собственности. По-
сле воссоединения он был несколько раз депутатом в парламенте по спискам
Национал-аграрной партии О. Гоги. Он вошел в политическое формирование
только из-за его названия, считая, что главный вопрос, который нужно было
решать в первую очередь, – это проблема хлебопашцев, так как в представле-
нии Топчу название партии должно было соответствовать ее политике. После
слияния в 1935  г. партий А. Кузы и О. Гоги и возникновения новой нацио-
нал-христианской партии Топчу остался верен ее идеалам, продолжив свою
работу в качестве депутата и главного представителя Тигинского жудеца. Я в
первый раз имел честь общаться с ним на совещании, состоявшемся в Киши-
неве, в доме профессора К. Томеску26. Между нами была словесная перепалка.
Он не понимал необходимости нового ритма национальной борьбы. Топчу
не хотел подчиняться строгой дисциплине кузистской идеологии, а также ис-
полнять указы без того, чтобы их обсудить демократическим путем.
Может быть, я показался резким в моем выступлении, говоря о наших
предстоявших действиях. Может быть, он не вник в мое категоричное состо-
яние бытия. Остается лишь одно констатировать: он оскорбленным покинул
наше совещание. Но Томеску вернул его, и я благополучно закончил встречу.
При выходе мы отбросили официальность и в дружеской атмосфере я бесе-
довал с Топчу вплоть до обеда. Ситуация напоминала мне семейный совет.
Попрощавшись, мы обнялись, и с того времени он стал самым сильным за-
щитником и проводником наших действий в Бессарабии.
Как любой борец, Топчу имел своих врагов. Были такие, кто, принимая его
честную работу, искали момента, чтобы очернить его и лишить доверия со
стороны руководства. Со своей стороны, я никогда не обращал внимания на
клевету, глубоко веря в нашего сподвижника. Из-за нашего близкого товари-
щества я научился ценить его качества и недостатки. Неслучайно гагаузы яв-
ляются турецкой ветвью, и ведь не зря бытует поговорка: «Каков турок, таков
и пистолет» – гагауз не только трудолюбив, он еще и щедр. В то же время он
до такой степени мстителен, что это стоит выше всего, даже выше его чести.
Одно обижало Топчу – это когда его подозревали в том, что вера и чувства
к стране у него приспособленные. Во время правления Национал-царанистов
в Палате депутатов он был оскорблен министром финансов Вирджилом Ма-
джару27, который высказался о его происхождении так:
− Это румынский язык?! Вот кто пытается говорить здесь о национальных
интересах!... Какой-то гагауз?
На что Топчу ответил жалящей репликой:
− Я по-гагаузски, а вы по аромынски, каждый разговаривает как может.
Хотя его гагаузский язык был непонятнее, он имел чистые чувства в отно-
шение к румынам и их языку.
310
II.  Изследвания
Воспоминания, воспоминания…
Мы спешили, чтобы увидеть вышеупомянутую фигуру.
Итак, мы должны были встретится с Топчу в Комрате. До этого мы отпра-
вили ему телеграмму и указали время нашего прибытия. Время подходило к
обеду. Солнце было уже высоко над городком. Впервые я увидел Комрат. О
городке я узнал в 1931 г., когда переписывался с местным жителем, разделяв-
шим наши взгляды. Так как тогда мы еще не имели здесь наших представи-
тельств, он просил, чтобы сюда была отправлена партийная делегация. Из-за
осторожности я не сделал этого. Только в 1933  г. я нашел подходящего че-
ловека в лице немца Иоганна Гекле, являвшегося владельцем собственности
Иванчанка в коммуне Кара-Мырза, и наделил его функцией вице-председате-
ля партии и моего представителя в жудеце28.
Комрат мне показался таким, каким я его себе представлял, без особых дос-
топримечательностей. Между лачугами и магазинами массивно возвышались
госпиталь и лицей. Центр городка населен болгарами и гагаузами, но и здесь
можно встретить обосновавшихся жидов. Достигнув рынка, находившегося в
самом сердце городка, я увидел развалины и мусор, что напомнило мне наши
площади на периферии. Тот же восточный дух, те же городские проблемы. У
тротуара растет лебеда. Запах падали, которая погибла от жары, распростра-
нялся по центральному району городка. Свиньи жевали первое попавшееся
растение. Утки и гуси с гоготом купались в грязной канаве. Около всего этого
расположены телеграфные столбы, выглядевшие как паруса в мертвом море.
Базар был безлюден. Даже торговые лавки жидов заперты тяжелыми став-
нями. Время гешефта (спекуляция – И.Д.) приостановлено. У жупанов (кня-
зь или старшина у южных славян – И.Д.) сейчас сиеста (послеобеденный от-
дых – И.Д.). Жара согнала всех в тень.
Мы остановились у лавки, чтобы купить бензина. К нам подбежал вспо-
тевший юноша. Воротник рубашки у него был прямым и широким, обувь
была тяжела от грязи. Он был секретарем местной организации. Митя Топчу
не смог прийти, так как он был задержан в Тигине болезнью своей жены. В
телеграмме он передавал свои извинения. Также сообщалось, что нас в спе-
циальном доме партии встретят люди, которые знают свое дело. Офис пар-
тии находился в частном доме, в нескольких шагах от рынка. На нем воз-
вышался триколор и висела табличка с надписью «Национал-христианская
партия – секция Комрат». Здесь уже собралось много народа: румыны, гага-
узы, болгары, немцы, предупрежденные и прибывшие из своих колоний ради
интереса посмотреть на нас. Когда же машина подъехала к дому, раздались
радостные крики. Люди остались под впечатлением от выборов в жудецы и
решительной победы над сильным соперником29.
Господин Митя набрал 16 000 голосов по сравнению с шестью тысячами,
которые были отданы за либералов из правительства и пятью тысячами – за
311

интернационал-царанистов. Хотя в день выборов их главари со всей страны
приходили сюда, они потерпели позорное поражение. В Каушанах был Вир-
джил Маджару, Пан Халиппа в Чимишлии, Михай Келмеджану30 в Комрате и
Якобеску в Чадыр-Лунге31.
Узнав, что мы направляемся в Четатя-Албэ для борьбы на выборах в жуде-
цы, люди желали нам успехов в победе над жидами. Они знали: там, где жиды,
христиане пятятся назад, как раки. Мы с Новицким благодарили руководство
за теплый прием. Мы старались говорить мало, так как понимали, что жара
утомляла людей, но они, слушая нас с интересом и упоением, и не думали
уходить. А нам надо было ехать. Из Комрата машина спустилась на юг, в доли-
ну, с левой стороны которой протекала река Когыльник, а с правой стороны
располагалась железная дорога Басарабяска–Кишинэу. Путь вьется по более
пологим и изъезженным холмам. Редеет тень. Остаются позади пахучие сады
и звук жужжание пчел. И опять мы проехали через плодородные долины. Тут
полным ходом шла косьба. Золотые снопы занимали место густых садов».
Итак, в представленной статье на основе путевых заметок румынского
профессора и политика Георгия Кузы, являвшегося представителем ультра-
правой национал-христианской партии, отражено его личное отношение к
болгарам и гагаузам Бессарабии. Болгарских колонистов и евреев он воспри-
нимал негативно, характеризуя их как народ, подверженный большевизации
и не благодарный царским властям за то, что им было предоставлено убежи-
ще от османского ига. Причина такого отношения к болгарам кроется в том,
что автор обвиняет их в Татар-Бунарском восстании 1924 г., подпортившем
репутацию Румынии на международной арене. В то же время в описании от-
ношения гагаузов прослеживается положительная оценка, что объясняется
развитием партийных ячеек в Тигинском жудеце с центром в Комрате. Осо-
бую роль в формировании взглядов румынского политика имела дружба с
гагаузом Дмитрием Топчу, который был депутатом в парламенте Румынии
от Национал-христианской партии. Благодаря усилиям последнего, на парла-
ментских выборах, состоявшихся 20 декабря 1937 г., национал-христиане на-
брали в Тингинском жудеце 6 983 голосов (19,97%). Эти показатели были вы-
сокими по сравнению с другими жудецами, где проживали национальные ме-
ньшинства: так, в жудеце ЧетатяАлбэ партия набрала 9 230 голосов (16,06%),
в Кагульском – 1 893 голосов (8,94%), и в Измаильском – 932 голоса (2,58%)32.
Все же, несмотря на порой субъективный подход Георгия Кузы в характе-
ристике национальных меньшинств, следует отметить, что приводимые им
данные являются ценными, так как они реконструируют политическую, со-
циальную и экономическую атмосферу и повседневную жизнь населения юга
Бессарабии в межвоенный период. Также автор рассказывает о традициях и
обычаях гагаузов и описывает характер и нравы болгар. Это материалы, ко-
торые, несомненно, будут ценными для исследователей.
312
II.  Изследвания
ПРИМЕЧАНИЯ
1 
Сuza Gh. Bugeacul. Drumuri şi popasuri basarabene. Iaşi: Cetatea Moldovei. 1941. 300 c.
2 
Александру Куза был профессором политэкономии в Ясском университете. В
1895  г. вместе с историком Николаем Йоргой он становится инициатором созда-
ния Всемирного Антисемитского Альянса. В 1910  г. вместе с Н. Йоргой он орга-
низовал Националистско-демократическую партию. В 1912  г. выходит партийная
газета «Униря» (Объединение). В 1914 г. в парламенте А. Куза выступает с речью о
наделении крестьян землей и за всеобщее голосование. Отойдя от идей Н. Йорги,
Куза вместе с профессором Н. Паулеску образуют в 1922  г. Национал-христиан-
ский Союз. В то же время публикуют журнал «Национальная Оборона», имея в ка-
честве символа свастику. 4 марта 1923 г. он образует Лигу национал-христианской
обороны, а 14 июля 1935  г. объединяется с Национал-аграрной партией О. Гоги.
Так образуется Национал-христианская партия (Pop Gh. Caracterul antinaţional şi
antipopular al activităţii Partidului Naţional Creştin. Cluj-Napoca: Editura Dacia. 1978,
c. 17, 89; Sandache C. Doctrina naţional-creştină în România. Bucureşti: EdituraPaideia.
1997, с. 98-99).
3 
Кузизм был расистской и ксенофобской идеологией и пропагандой. В идеях
данного течения превалировали антисемитские взгляды, что было прямым влия-
нием германского нацизма и итальянского корпоративизма. Программа кузистов
резко разграничивала христианские меньшинства и иудеев. Считалось, что со вре-
менем христианские меньшинства ассимилируются с румынами и их представи-
тели станут лояльными гражданами страны. В то же время, евреи обвинялись в
подчинении христиан  и в отсуствии патриотического чувства. Данная проблема,
по мнению кузистов, требовала радикального решения  через изгнание евреев из
страны. (Butaru  L. Rasism Românesc. Cluj-Napoca: Editura Fundaţiei pentru studii
Europene. 2010, с. 105-107).
4 
Октавиан Гога был румынским поэтом, драматургом, академиком, ультра-пра-
вым политическим деятелем, премьер-министром Румынии с 28 декабря 1937 г. по
11 февраля 1938 г. Он был активным участником румынского националистического
движения в Трансильвании. В 1935 г. возглавил профашистскую Национал-христи-
анскую партию, занявшую 4-е место на парламентских выборах 20 декабря 1937  г.,
получив 281 167 голосов, или 9,5 %, эквивалентных 39 мандатам. Правительство Гоги
проводило националистический профашистский курс с ориентацией на гитлеров-
скую Германию во внешней политике. Был принят ряд антисемитских законов, ев-
реи были лишены румынского гражданства (Papadima O.  Octavian Goga, ed. a II-a,
Bucureşti: Fundaţia Regală pentru Literatură şi Artă. 1944, с.  65-76; Bodea Gheorghe  I.
Octavian Goga – o viaţă, undestin, Cluj: Editura Limes. 2004, с. 24-25).
5 
Негативизм к болгарским колонистам, отраженный в работах некоторых
румынских историков межвоенного периода, кроется в том, что болгарам ставило-
сь в вину Татарбунарское восстание 15-18 сентября 1924 г. Восстание было органи-
зовано большевистской партией против румынских властей в Бессарабии. Одной из
объективных причин восстания было недовольство крестьян аграрной реформой
1921 г. После того, как вспыхнуло восстание по всему югу края, здесь была провозг-
лашена Советская власть. Восстание не поддержали молдавские поселенцы и немец-
кие колонисты. Как и ожидалось, оно было подавлено. В ноте протеста Советское
313

правительство потребовало положить конец расправам. Румыния, в свою очередь,
видела в восстании «руку Москвы». Для этого был инициирован «процесс 500».
Но под давлением западных стран, не найдя доказательств связей арестованных
с Москвой, суд оправдал большинство арестованных (Suveică S. Tatar-Bunar 1924:
«procesul celor 500» // Analele ştiinţifice ale Universităţii „Al. I. Cuza” Iaşi. Seria Istorie.
2000-2001, 46-47, supliment, c. 281-292; Suveică S. Tentative sovietice de destabilizarea
ordinii în Basarabia (1918-1924) // Istoria şi teoria relaţiilor internaţionale.  Studii. Iaşi,
2000, c. 250-256).
6 
В декабре 1920  г. была создана Лига Бессарабских Христиан, которая в 1923  г.
вошла в Лигу национал-христианской обороны, созданной профессором А. Кузой в
этом же году. На выборах июня 1926 г. партия набрала в Бессарабии 2, 03% голосов,
в 1927 г. – 2, 32%, 1928 – 1, 43%. В 30-х гг. в Бельцах была самая активная ячейка пар-
тии, насчитывая 15 000 человек. На выборах 1937 г. Национал-христианская партия
имела успех, набрав 22, 37 % голосов (Bozdoghină H. Liga Apărării Naţional-Creştine şi
problema minorităţilor în anii 30) // Partidele politice şi minorităţi naţionale din România în
secolul XX. Sibiu. 2009, vol IV, c. 144-148.
7 
Георгие Чолак был крупным земельным собственником, депутатом, офице-
ром в резерве, выпускником военной школы. Он занимал пост второго председа-
теля партийной ячейки Бельцкого уезда. Отвечал за экономические вопросы. В его
личном деле отмечалось, что он был хорошим пропагандистом. В то же время он не
был способен к актам насилия (Национальный Архив Республики Молдова (далее –
НАРМ).Ф. 680, оп. 1, д. 3683, л. 11).
8 
Владимир Новицкий не имел профессии, он окончил четыре класса начальной
школы. В партии исполнял функцию члена комитета. В личном деле отмечалось,
что он был хорошим пропагандистом, который способен провоцировать скандалы
(Там же).
9 
Там же, л. 21.
10 
Dicţionar biografic de Istorie a României. Bucureşti: Meronia. 2008, с. 161-162.
11 
Bezviconi G. Gheorghe A.C. Cuza // Viaţa Basarabei. Chişinău. 1942. Anul XI, № 1,
c. 61.
12 
Так, например, еще 9 октября 1933 г. военное командование дислоцированного
в Бессарабии 3-го Армейского корпуса сообщало: «Болгары питают к румынской вла-
сти враждебные чувства, не проявляя их в каких-либо действиях» (НАРМ.Ф. 680, оп.
1, д. 3651, лл. 1212-1213).
13 
Здесь идет речь о Спасо-Преображенском Соборе в Болграде, возведенном в
1838 г.
14 
Здесь речь идет о главном попечителе болгарских колонистов генерале Иване
Никитиче Инзове.
15 
Иди сюда, рыба щука, верит Бог, у меня нет ножа (перевод с болгарского).
16 
В Средние века титул главы города.
17 
Думитру Топчу (1881-1958) был гагаузом по происхождению и членом нацио-
нал-христиансой партии. Родился в селе Томай. Окончил факультет Права. Он был
хорошо знаком с Германом Пынтя, который был в то время военным министром
Молдавской демократической республики, а позже губернатором Кишинева. Имен-
но по совету Топчу Герман Пынтя в апреле 1917 г. в Петрограде встретился с лиде-
314
II.  Изследвания
ром большевиков В. И. Лениным, где последний, якобы, пожелал бессарабцам чрез
Совет Страны решить самим свою судьбу (Сonstantin I. Gherman Pîntea – între mit şi
realitate. Bucureşti: Edituta Biblioteca Bucureştilor. 2010, c. 48). Был одним из представи-
телей болгарской и гагаузской национальной организации в Сфатул Цэрий (Совет
Страны) (НАРМ. Ф. 727, оп.2, д. 77, л. 33). При голосовании за объединение с Румын-
ским королевством он отсутствовал на заседании. С 1920 по 1940 гг. проживал в г.
Тигина (Бендеры). В 1934 г. Топчу, обвиняет митрополита Бессарабии Гурия Гроссу в
том, что тот незаконно использовал 500 га леса в селах Рэдены и Бумбэта. Избирал-
ся депутатом Парламента Румынии по спискам национал-аграрной партии Октави-
ана Гоги. В период 1935-1939 гг. он возглавлял партийную ячейку Национал-христи-
анской (кузистской) партии в Тигинском уезде. 28 июня 1940 г. он покинет навсегда
Бессарабию и обоснуется в Бухаресте (Сolesnic I. Generaţia Unirii. Chişinău: Museum,
2004, c. 307-308). Здесь он построил большой 6-ти этажный особняк на углу ул. Ту-
нарь и ул. М. Еминеску. После 1944 г. он помогал всем гагаузам, которые убегали на
правый берег р. Прут и оседали в Бухаресте (Măcriş A. Găgăuzii şi românii. Însemnări.
Bucureşti: Agerpress Typo. 2000, с. 14). Занимал он и государственные должности, так,
в германофильском правительстве Иона Джигурту Топчу был первым заместителем
министра Сельского хозяйства и Собственности (4 июля-4 сентября 1940 г.). Ту же
должность он продолжил занимать в правительстве Иона Антонеску (4 –14 сентя-
бря 1940 г.). (Postica E. Figuri basarabene în guvernele României intrbelice // Tyragetia.
Chişinău. 2008. Vol II [XVII], № 2, c. 323-324). В 1944 г. он был политическим заклю-
ченным в лагере Карансебеш. После выхода из лагеря он повторно женится на сестре
известного румынского философа, социолога и политика Михая Раля. Имел двух де-
тей: Еужению – медика и Думитру – адвоката. Проводит последние годы своей жизни
в Бухаресте, где был похоронен на кладбище Беллу. (Bezviconi G. Necropola capitalei.
Bucureşti.1972, c. 272).
18 
Речь идет о Национал-Царанистской партии. Образована в 1926 г. с объедине-
нием Трансильванской Национальной-Румынской партии, созданной до Первой ми-
ровой войны (лидеры Ю. Маниу, А. Вайда), и Царанистской (крестьянской) партии
Старого королевства, возникшей в 1918 (лидеры К. Стере, Й. Михалаке). Представляя
интересы кругов промышленной, торговой и финансовой буржуазии, связанных
с иностранным капиталом, держала под своим влиянием значительные слои крес-
тьянства и мелкой буржуазии. В основе программы НЦП лежала реакционная идея
борьбы за «крестьянское государство», это в свою очередь обусловило ее широкую
поддержку среди бессарабских крестьян среди которых были и болгары (Ghiulea N.
Organizarea statului.  București:  Tipografia Lupta,  1935, с.  77;  Scurtu I. Istoria Partidului
Ţărănesc (1918-1926) Iaşi: Editură TipoMoldova. 2010, с. 17-22).
19 
Автор имеет ввиду ладан – ароматическую смолу, благовоние, сжигаемое при
богослужении.
20 
Здесь идет речь о парламенте Румынии, включающем в себя две палаты: Палату
депутатов и Сенат. Обе палаты имели одинаковые полномочия и совместно утверж-
дали законы. Палата депутатов избиралась путем прямого, универсального, тайного
и свободного голосования граждан Румынии. Депутаты объединены в парламент-
ские группы, состоящие из не менее 10 человек. Только данная палата принимала
окончательное решение по законодательным инициативам. 
315

С февраля 1938 года, когда в стране была установлена королевская диктатура Ка-
роля II, а  в 1940  г.  – военная диктатура,  роль парламента  была  уменьшена,  он был
лишен своих основных функций (Scurtu I. IstoriaRomâniei în anii 1918 – 1940. Evoluţia
regimului politic de la democraţie la dictatura. Bucureşti: Editura Didactică şi Pedagogică.
1996, c. 78-93; Tănăsescu Fl. Parlamentul şi viaţa parlamentară din România, 1930-1940.
București: Editura Lumina Lex, 2000, с. 18-23).
21 
Эксклюзивизм – это мировоззрение, согласно которому убеждения, противоре-
чащие нашему мировоззрению, ошибочны
22 
Речь идет о региональном конгрессе Национал-христианской партии, состо-
явшемся 25 августа 1935 г. на площади Кишиневской скотской ярмарки. На нем при-
сутствовало 18 000 человек. Среди приглашенных был Д. Топчу. Последний приехал в
Кишинев еще 2 августа с целью помочь организовать конгресс. Для перевозки людей
в Кишинев он заказал 6 вагонов для ж/д станции г. Тигина и 2 вагона для ж/д стан-
ции Чадыр-Лунги (НАРМ. Ф. 680, оп.1, д. 3683, л. 769; Nicolenco V. Extrema dreaptă în
Basarabia. Chişinău: Civitas. 1999, c. 58).
23 
Проанализировав документы Кишиневского конгресса, мы определили, что в
тот день из представителей женского пола с речью выступала г-жа Третьякова, ко-
торая представляла румынских женщин Бессарабии. В своем дискурсе она считала
ошибкой переговоры румынского министра иностранных дел Н. Титулеску с Россией
с целью заключения пакта. Третьякова считала эти переговоры: «незаконным посту-
пком против нации, так как Советская Россия  – это еврейская страна, враг нашей
нации, который не признает наши границы». Она призвала весь народ помешать пе-
реговорам (НАРМ.Ф. 680, оп.1, д. 3683, л. 826).
24 
Имеется ввиду объединение 27 марта 1918 г., когда Бессарабия вошла в состав
Румынского Королевства.
25 
Речь идет о Временном Совете Российской республики (Предпарламенте), соз-
ванном по инициативе А.Ф. Керенского 7 октября 1917 г. На тот момент он совмещал
полномочия председателя правительства и верховного главнокомандующего России.
К этому времени он распустил Государственную Думу, которая, собственно, и приве-
ла его к власти и объявил о провозглашении России демократической республикой,
не дожидаясь созыва Учредительного собрания. Сам же Предпарламент исполнял
функции совещательного органа при Временном правительстве. Число членов сове-
та составляло 555 депутатов. Государственный орган был упразднен после перево-
рота 7 ноября 1917 г. (Милюков П. Н. История второй русской революции. Москва:
РОССПЭН. 2001, с. 536, 617; Мельгунов С. П. Как большевики захватили власть. «Зо-
лотой немецкий ключ» к большевистской революции / предисловие Ю. Н. Емельяно-
ва. Москва: Айрис-пресс. 2007, с. 42, 64).
26 
Константин Томеску, историк и профессор, родился в 1890 г. в Констанце. Окон-
чил Теологический факультет в Бухаресте (1911-1916). Был добровольцем в Первой
мировой войне. После объединения Бессарабии с Королевской Румынией он был от-
правлен в провинцию с миссией «консолидировать церковь и духовно унифицирова-
ть данный край со всей страной». В период 1919–1942 гг. работал директором Канце-
лярии (главного секретариата) Кишиневской Архиепископии. Занимая данный пост
К. Томеску активно участвовал в создании Бельцкой и Хотинской а так же епископии
Измаильской и Четатя-Албэ. В то же время был профессором на кафедре Румынской
316
II.  Изследвания
церкви в Кишиневском Теологическом факультете, образованном при его актив-
ном участии (1926-1941). Он являлся редактором церковного журнала «Осветитель»
(Luminătorul), секретарем Историко-археологического общества и Культурного цер-
ковного союза. Он возглавлял отдел Национал-христианской партии, расположен-
ной в Лэпушнянскиом жудеце. В данный период сигуранца характеризовала Томеску
как человека, который спокойно не может переносить тех, кто говорит на русском
языке, «хотя любит, чтобы его называли, по русскому обычаю, Константин Николае-
вич» (НАРМ. Ф. 680, оп.1, д. 3683, л. 865; Palade Gh. Constantin Tomescu – profesor de
seamă al Facultăţii de Teologie din Chişinău // Creşterea impactului cercetării şi dezvoltarea
capacităţii de inovare. Chişinău. 2011, c. 16-19).
27 
Экономист Вирджил Маджару занимал пост министра финансов четыре раза:
26 октября 1929 –14 ноября 1929, 14 ноября 1929 –7 июня 1930, 20 октября 1932 –12 ян-
варя 1933, 14 января 1933 – 9 ноября 1933. Идеологией национал-цэрэнистов стала
разработанная Вирджилом Маджару концепция опоры на мелкую собственность и
сельское хозяйство. По мнению ее автора, реалистичным путем Румынии к благопо-
лучию была интеграция в мировую экономику в качестве поставщика сельскохозяй-
ственной продукции, чему способствовали и климат страны, и наличие огромного
количества крестьянских хозяйств (Isărescu M.  Viaţa şi opera lui Virgil Madgearu  //
Restitutio. Bucureşti. 2002. № 2 aprilie, с. 17-32).
28 
В данном контексте следует отметить, что документы показывают, что в 1935 г.
председателем кузистской партийной ячейки в Комрате был Ион Карамавров, проис-
ходивший из крестьян. Вице-председателем был Петре Кипер, крестьянин, и секре-
тарем секции – Михаил Пырлеж-Прутяну, по профессии сапожник (НАРМ.Ф. 680,
оп. 1, д. 3683, л. 319).
29 
Автор имеет ввиду поражение на выборах Национал-либеральной партии.
30 
Входил в руководящие органы Национал-крестьянской партии.
31 
Автор имеет ввиду результаты жудециальных выборов июля 1937 г. Так, лишь
в жудеце Тигина Ниционал-христиане набрали 49,6% голосов, что равняется 15 ман-
датам местных советников, в то же время либералы получили 18% и цэрэнисты 15%.
Это событие вызвало резонанс в политических кругах Румынии, так как это был вто-
рой случай после жудеца Ботошань, когда представленная оппозиционная партия
заняла все места советников в отдельно взятом жудеце (Ţara Noastră, Bucureşti. 1937,
4 iulie).
32 
Monitorul Oficial. Bucureşti. 1937, № 301, 30 decembrie.
317
 РОЗВИТОК ОСВІТИ В БОЛГАРСЬКИХ
СЕЛАХ ПІВДНЯ УКРАЇНИ ТА МОЛДОВИ
(1944 – 1948 рр. хх ст.)

Ірина ГРЕКОВА, аспірантка

Одеського національного університету ім. І.І. Мечникова.
Кафедра нової та новітньої історії (Одеса)

Георге А. Куза
(Источник: НАРМ. Ф.680, оп.1, 3683, л. 665).
The following report is devoted to analysis of a development of education in dis-
tricts of compact inhabitance of the Bulgarians within the southern regions of
Moldavian Soviet Socialistic Republic and Ukrainian Soviet Socialistic Republic,
in a time of the second half of fifties of the 20th century.

З кінця ХХ ст. науковці почали проявляти значний інтерес до різноманітних

аспектів національно-культурного розвитку болгарського населення Пів-
нічно-Західного Причорномор’я. Однак розвиток освіти болгарського насе-
лення півдня України та Молдови в післявоєнний період, ще не став об’єктом
спеціальних досліджень істориків. Отож, метою повідомлення, є дослідження
відбудови освітньої системи та закладів освіти одночасно в болгарських селах
і України і Молдови в 1944–1948 рр. ХХ ст.
Розбудова закладів народної освіти відбувалася в складних економічних
умовах. Після війни стан учбових закладів бажав кращого. Під час війни вони
були пограбовані: цінності шкільних бібліотек, фізичних, хімічних, біологіч-
них кабінетів вивезені до Румунії, частина, яка залишилася, була знищена
загарбниками. Обладнання теж було знищено, або використано як паливо.
Станом на 10 жовтня 1944 р., школи Тараклійського району (МРСР) понесли
збитків на 733 тис. карбованців, Чадир-Лунгського району (МРСР) на 820 тис.
карбованців1. Так, школа с. Твардиця Чадир-Лунгського району згідно трьох
актів понесла збитків на суму 124 тис. карбованців, школи смт. Тараклія поне-
Думитру Д. Топчу
сли збитків на загальну суму – 284 тис. карбованців2. По Ізмаїльській області
(Источник: Ţara Noastră. Bucureşti, 1935, 5 martie).

318 319

в період війни знищено 3080 парт, 7560 столів, 297 класних дощок, 443 стули,
352 шафи3. Часто німецькі та румунські військові використовували школи під
конюшні, казарми для солдатів та лазарети для поранених4. Тому більшість
шкіл виявилась непристосованою для навчання, не вистачало приміщень і
підручників, обладнання, взуття, одягу.
Після війни органи освіти приділяли велику увагу питанню виявлення та
обліку учнів, ремонту шкільних приміщень, устаткуванню та забезпеченню
їх педагогічними кадрами. Надзвичайно короткий строк до початку нового
року не дав можливості правильно розставити вчительські кадри, ретельно
провести облік дітей шкільного віку та спланувати шкільну мережу. Все це
негативно відобразилося на роботі шкіл: в більшості шкіл навчалося бага-
то переростків; частина дітей зовсім не була охоплена навчанням в школі;
частина вчителів працювала не за фахом; на початку року утворювалися не
повнокомплектні класи, на протязі року їх доводилось скорочувати або до-
повнювати5.
Коштів асигнованих на шкільне обладнання не завжди вистачало. В 1945
р. на шкільне обладнання по Кагульському відділі народної освіти місцевим
бюджетом асигновано 80800 карбованців, але цього було замало. В деяких
школах учні замість парт займалися на столах (наприклад в Твардицькій шко-
лі №2)6. Всього по школам Ізмаїльської області нараховувалося: парт – 3080,
столів  – 756, класних дощок  – 297, стільців  – 443, шаф  – 352 тощо. Іншим
великим недоліком при підготовці шкіл до 1944 – 1945 н/р була відсутність
учбових програм, учбових планів та іншої методичної літератури. Для шкіл
Ізмаїльської області потрібно було 300000 підручників, налічувалось – 38000,
зошитів потрібно було 800000, налічувалось – 400007.
Після звільнення Ізмаїльської області, вже на 25 жовтня 1944 р. силами
директорів шкіл, вчителів, учнів, батьків відновлено роботу 323 шкіл області:
160 шкіл початкових, 145 неповних середніх та середніх8. На 5 грудня 1944 р.
тільки в Ново-Іванівському районі відкрились, хоча із великими трудноща-
ми, 13 вечірніх шкіл9. В усіх 13 населених пунктах цього району відкрилися
школи: одна середня в районному центрі Ново-Іванівка, 12 початкових. Від-
відування складало в середньому 60%10. В Суворовському районі відкрито 18
шкіл, з них одна середня, 15 неповних середніх, 2 початкові. В школах навча-
лося 1457 дітей болгарської національності, що складало близько 20% від за-
гальної кількості учнів11. В 1947 – 1948 н/р в Ізмаїльській області працювало
вже 330 шкіл, в яких навчалось 61160 учнів12. По Суворовському району на
кінець 1945 р. налічувалось учнів 7097 чоловік, з них болгар 1457 чоловік13.
1 вересня 1944 р. розпочався навчальний рік і в районах МРСР, де переваж-
но проживає болгарське населення, який закінчився 18 червня 1945 р. На кі-
нець 1944 – 1945 н/р в Кагульському повіті силами директорів шкіл, вчителів,
учнів, батьків було відновлено місцевих і місцевих посилкових початкових
320
II.  Изследвания
шкіл – 10, в сільській місцевості – 134 школи. Всього учнів 19411: в містах –
1383, в селах – 18028. Навчання проходило в дві зміни: в першу зміну в містах
навчалося 789 учнів, в селах – 10143. Семирічних шкіл в містах – 2 (257 учнів),
в селах – 21 (3431 учень). Навчання теж проходило в дві зміни: в містах в пер-
шу зміну навчалося 185 учнів, в селах – 343114. В 1944 – 1945 н/р, в районах де
проживає болгарське населення, відкриті початкові школи, семирічні мали не
всі населені пункти, середні тільки в райцентрах. В 1945 – 1946 н/р в містах та
місцевих поселеннях кількість відновлених шкіл – 11 (1 семирічна), в селах –
180 (26 семирічних)15. В 1946 – 1947 н/р в Кагульському повіті відновлено ще
18 шкіл, 144 класних кімнати. З-за нестачі приміщень, 322 класи навчалось в
другу зміну16.
Особливо напружений етап роботи шкіл в 1944 – 1945 н/р припав на весну,
час весінньої посівної кампанії. В Ізмаїльській області відвідування учнями
впало до 25 – 60%. Батьки заявляли, що їм краще платити штрафи, але посія-
ти. В Суворовському районі в цей період відсоток відвідування впав до 54%,
але до кінця року відвідування більш менш налагодилося17. Така ж ситуація
склалася і в болгарських селах МРСР. Наприклад, в с. Кірсове Комратського
району, з 100 дітей фактично відвідувало 6218.
Відвідування, відсів та успішність в першому навчальному році по Ізмаї-
льській області виглядала таким чином: по Суворовському районі на початку
року налічувалося 7831 учнів, вкінці року – 6882, з них переведено на наступ-
ний рік – 4032 чоловік, 2494 залишили на другий рік, 356 до осені; по Ново-
Іванівському району на початку року налічувалося 7086 учнів, вкінці року –
6857, з них переведено на наступний рік  – 4608 чоловік, 2072 залишили на
другий рік, 177 до осені; по Болградському району на початку року налічува-
лося 7200 учнів, вкінці року – 6426, з них переведено на наступний рік – 4246
чоловік, 1871 залишили на другий рік, 309 до осені19.
Треба зазначити, що в перший навчальний рік поряд з іншими негаразда-
ми в школах не працювали їдальні, а в буфетах які працювали, учням давали
неякісний чорний хліб. У відкритих для вчителів їдальнях харчування бажа-
ло кращого, вчителі не повністю одержували продукти, промтовари20.
В 1946 – 1947 н/р проблемною залишалася матеріально-технічна база шкіл:
не було палива, температура в приміщеннях нижче 0оС. В деяких з них існу-
вала загроза для життя, могла обвалитися підлога. Навчання проходило у
три зміни, більшість шкіл працювала без світла. Гостра потреба в навчальних
посібниках: в початкових класах один підручник приходився на 3-4 учня, в
інших класах стан ще гірший21.
В 1946 –1947 н/р сіть шкіл Ізмаїльської області в зв’язку з тяжким матеріа-
льним становищем населення сільської місцевості з-за посухи потерпала
змін. Так, працювали 321 школа, замість запланованих 330, з контингентом
учнів в 69001 чоловік на кінець навчального року, замість 7450022. Закон про
321

всеобуч не виконувався, відвідування учнями шкіл негативне, в деяких скла-
дало 30-50%23, а в школах Ново-Іванівського, Болградського, Ренійського, Бо-
родинського районів 20 – 30%24. В болградській школі медсестер на початок
1946 – 1947 н/р налічувалося 116 учнів, на кінець року залишилося 44, з них в
січні закінчили та отримали спеціальність медсестри 21 учениця.
Залишався поганим облік дітей шкільного віку. В Ізмаїльській області на
кінець 1946 – 1947 рр. не було охоплено навчанням 4,5 тис. дітей шкільного
віку. Так, в Тарутинському районі 567 чоловік, в Болградському районі 665
чоловік. В Кальчівській початковій школі Болградського району, в цей час не
було охоплено всеобучем 112 чоловік, при навчанні в школі загальної кількості
269 учнів. У Василівській початковій школі не охоплено всеобучем 103 чоло-
віка, при загальній кількості навчаючихся 323 учня25. Відвідування в школах
Кагульського повіту МРСР в 1945 – 1946 н/р складала 78%. В Тараклійському
районі – 75%, в Чадир-Лунгському – 65%, в Конгазькому – 74%26. В голодний
1946 – 1947 н/р в Кагульському повіті відвідування досягало 71,6%, а в деяких
районах не перевищувало 50%27. Так, відвідування шкіл №1 та №2 учнями с.
Кірсове Комратського району на 12 квітня 1947 р. склало 55-62%28.
В 1946 – 1947 н/р звеличився приток дітей – сиріт в дитячі будинки. На-
ведемо приклади: протягом 1944 р. по Ізмаїльській області налічувалося ті-
льки 560 сирот, дитячих будинків не було29. В 1945 р. в Ізмаїльській області – 4
дитячі будинки (в Кілйському, Білгород-Дністровському, Татарбунарському
та Суворовському районах), з 276 дітей не було жодної дитини болгарської
національності. Кількість дитячих будинків, контингент дітей в них стрімко
звеличувалися в голодні роки. Так, по Ізмаїльській області з кінця 1946 р. та
у 1947 р. цифри збільшилися в 10 разів30. На початок навчального року було 6
дитячих будинків, з контингентом вихованців – 750 чоловік, на кінець навча-
льного року вже було утворено 23 дитячих будинки з контингентом в 5300
чоловік. Згідно рішення Ради Міністрів УРСР було організовано 316 годуваль-
них пунктів, де годувалося 55 000 дітей. Архівні матеріали свідчать, що влада
надавала допомогу потребуючим дітям, у всіх школах Ізмаїльської області роз-
горталися пункти де харчувалися більше 80 тис. дітей шкільного віку та дош-
кільного. В 1947 р. взято на годування ще 40000 дітей шкільного та дошкіль-
ного віку. З організацією годувальних пунктів відвідування шкіл покращила-
ся31. Але організація харчування проходила неналежним чином, був відсутній
контроль за роботою шкіл зі сторони керівних органів. Так, під час організації
харчування в с. Зоря Саратського району, з’явилося 100 дітей яких не включи-
ли в списки на харчування. Можливо однією з причин не обхвату дітей став
приїзд з інших областей. Деякі директори шкіл займалися крадіжкою продук-
тів. Так, в Тарутинській початковій школі директор т. Надточій розтранжирив
за лютий місяць до 800 кг хліба, 20 кг концентратів. Мали факти обважування
учнів в Арцизькому, Кілійському, Суворовському тощо32.
322
II.  Изследвания
В 1947 – 1948 н/р кількість дитячих будинків в Ізмаїльскій області досягла
27 та 6000 дітей-сиріт. Радянською владою було виділено 10000 пар безко-
штовного дитячого взуття, більше 50 млн. карбованців допомоги дітям для
безкоштовного годування та на утримання дитячих будинків33. Але дитячих
будинків було замало, вони не могли охопити усіх дітей-сиріт. Медичне об-
слуговування дітей залишалося на нижчому рівні, в селах його практично не
було.Дитячі установи погано постачалися продовольством34.
На 4 жовтня 1948 р. в Ізмаїльській області в системі народної освіти налічу-
валося 39 дитячих будинків, в них виховувалося 7085 сиріт та напів сиріт35. В
цьому ж році, рішенням Ізмаїльського облвиконкому від 28 жовтня відкриті
дитячі будинки в таких болгарських селах: в с. Кайраклія Болградського ра-
йону на 100 чоловік; в с. Главани Ново-Іванівського району на 100 чоловік36.
В школах спостерігався значний відсів учнів. Основні причини відсіву:
важке матеріальне становище, робота вдома або на підприємствах, хвороби,
відсутність одягу та взуття. Поряд з важким матеріальним становищем, при-
чинами відсіву стали слабка загальна підготовка та слабке знання російської
мови, бо всі учні за національністю болгари та гагаузи37.
Погано забезпечувалися вчителі житлом, продуктами харчування, пали-
вом, електрикою. Це привело до великої плинності кадрів, 129 вчителів об-
ласті було відпущено за сімейними обставинами та хворобами, окрім цьо-
го, 34 дезертирувало, 112 запланованих Міністерством освіти з випускників
учбових закладів не з’явилося.  Матеріальний стан педагогічного персоналу
був дуже тяжким, їм не видавали харчових карток, вони отримували тільки
по 500 гр. хліба в день. Сільським вчителям борошно видавали несвоєчасно.
Траплялись випадки, коли їм приходилося йти пішки 20 км. за борошном в
районний центр (Бородинський район)38. Так, в Болградському районі на по-
чатку 1951 – 1952 н/р працювало 330 вчителів, а в кінці року їх залишилося
307 чоловік39.
Але попри всі негаразди, багато болгар в ці тяжкі часи докладали багато
зусиль для налагодження освітнього процесу. Так, в документах за 1946 – 1947
н/р підкреслювалася добра робота директорів шкіл: Ровнянської початкової
школи Тарутинського району, Ново-Іванівської середньої школи. Кращими
вчителями області стали: в Болградському районі – Перовская, Параскєвова;
в Ново-Іванівському районі – вчитель початкових класів Касса Задунаївської
початкової середньої школи, викладач математики Терзі Вольненської по-
чаткової середньої школи40. Нажаль в документах зазначені тільки прізвища,
імен та по батькові немає. В районах Південної Молдови зазначалась добра
робота Тараклійської школи (директор Алсуфєв) та школи с. Валя Пержей
(директор Бережан)41.
В 1947 – 1948 н/р за затвердженою Міністерством шкільної сітки в Ізмаїль-
ській області повинні були працювати 329 шкіл з контингентом 70350 учнів.
323
 II.  Изследвания

Так, на початку року розпочали свою роботу всі 329 шкіл, але з контингентом 6 
МНА. – Ф.Р.–2991, оп. № 2, спр.9, л.4-5.
48583 учня, що складало 67,4%. Частина дітей не відвідувала школу у зв’язку 7 
ДАОО. – Ф.Р.–4980, оп. № 1, спр.15, л.45-46.
з тим, що батьками були задіяні на різних польових роботах, у інших не було
8 
Там само – спр.83, л.5.
одягу та взуття.42  Архівні матеріали свідчать про покращення відвідування
9 
Там само – спр.43, л.17-18.
10 
МПІА. – Ф.Р.–928, оп. № 1, спр.53, л.54.
учнями шкіл в болгарських районах МРСР: в Тараклійському районі відвіду- 11 
Там само – Л.73.
вання досягало 78%43. Що до якості знань, то воно залишалося на низькому 12 
МПІА. – Ф.Р.–1039, оп. № 1, спр.27, л.33.
рівні. Наприклад, в 1947 – 1948 н/р в Тараклійському районі з 2942 учнів, 829 13 
МПІА. – Ф.Р.–928, оп. № 1, спр.53, л.73.
залишилися на повторний курс44. 14 
МНА. – Ф.Р.–2991, оп. № 3, спр.4, л.64,65,68.
Перші загальноосвітні середні школи в болгарських селах з’явились на 15 
Там само. – спр. 42, л.49.
початку 50-х рр.: в Тараклії, а потім в Червоноармійському, Твардиці, Кри- 16 
Там само. – Ф.П.– 2992, оп. № 4, спр.22, л.90.
ничному, Виноградівці тощо. В селах, де не було шкіл, батьки відправляли 17 
МПІА. – Ф.Р.–932, оп. № 1, спр.5, л.41.
дітей на навчання в Болград, Тараклію, Кагул тощо45. Це дало їм можливість 18 
МНА. – Ф.Р.–2991, оп. № 2, спр. 9, л.65.
потім вступати до вищих та середніх спеціальних учбових закладів Молдо-
19 
ДАОО. – Ф.Р.– 4980, оп. № 1, спр.221, л. 42.
ви, України та Росії. Вони навчалися в Одесі, Кишиневі, Ізмаїлі, Білгород-
20 
Там само – л.61.
21 
Баинский А. Д. В семье советской. Социалистическое строительство в Приду-
Дністровському. Поступово багато з них вступили у престижні вузи Мос-
найских землях Украинской ССР. Киев – Одесса, 1984, с.132.
кви, Києва. 22 
МПІА. – Ф.Р.–932, оп. № 1, спр.68, л.7.
Таким чином, розбудова закладів освіти в болгарських селах півдня України 23 
Там само – Ф.Р.–932, оп. № 1, спр.44, л.6.
та Молдови у післявоєнний час проходила в досить тяжких умовах. Незадові- 24 
Там само – Ф.Р.–932, оп. № 1, спр.68, л.7.
льна матеріально-технічна база шкіл, недостатня кількість та кваліфікованіс- 25 
Там само.
ть кадрів, скрутне становище болгарського населення в голодні 1946-1947 рр. 26 
МНА. – Ф.П. – 2991, оп. № 4, спр. 10, л.1.
відобразилися на успішності та якості знань учнів. Але попри всі негаразди, 27 
Там само – спр.22, л.6,87.
освіта відігравала значну роль в збережені етносоціальної ідентичності та 28 
Архів соціально-політичних організацій Молдавії (Далі-АСПОМ). – Ф. – 18, оп.
розвитку національної свідомості болгарського населення.  Школа стала го- №1, спр. 67, л.11.
ловним соціальним інститутом розвитку та становлення інтелігенції з кола
29 
МПІА. – Ф.Р.–928, оп. № 1, спр.1, л.3.
30 
Веселова О. М., Марочко В. І., Мовчан О. М. Голодомори в Україні 1921 – 1923,
болгарського населення. Незважаючи на те, що болгарське населення  обох
1932–1933, 1946–1947: Злочини проти народу. – 2 – е вид., допов. – К.: Нью – Йорк:
країн проживало в умовах єдиного державного та освітнього простору СРСР, Вид – во М. П. Коць, 2000, с.123.
де не завжди бралися до уваги національні особливості, існуюча на той час 31 
МПІА. – Ф.Р.–932, оп. № 1, спр.44, л.42.
освітня система сприяла створенню болгарської інтелігенції та зростанню 32 
Там само – Ф.Р.–932, оп. № 1, спр.68, л.8.
болгарської духовності. Зросійщення краю тривало, але воно не набувало 33 
Там само – Л.6.
таких жорстких умов, як при румунах. Правом на навчання користувалися 34 
Там само. – Ф.Р.–932, оп. № 1, спр.13, л.62.
всі верстви населення, незалежно від національного складу. Загальноосвітні 35 
Там само – Ф.Р.–804, оп. № 1, спр.55, л.23-27.
школи відкривалися в усіх болгарських селах. Хоча навчання проводилося на 36 
Там само. – Ф.Р.–441, оп. № 1, спр.593, л.177-178.
російській мові, учням не заборонялося спілкуватися рідною мовою.
37 
Там само – Ф.Р.–932, оп. № 1, спр.68, л.31-32.
38 
Там само – Ф.Р.–932, оп. № 1, спр.44, л.16.
ПРИМIТКИ 39 
Там само – Ф.Р.–452, оп. № 1, спр. 30, л.9.
1 
Молдавський Національний архів (далі- МНА).  – Ф.Р.  – 2991, опис №2, спр.5,
40 
Там само – Ф.Р.–935, оп. № 1, спр.25, л.11-12.
л. 1-2.
41 
ДАОО. – Ф.П.– 4980, оп. № 1, спр.43, л.6.
2 
Там само.
42 
МПІА. – Ф.Р.–932, оп. № 1, спр.68, л.19.
3 
Державний архів Одеської області (далі-ДАОО). – Ф.Р.– 4980, оп. № 1, спр.82, л. 3.
43 
МНА. – Ф.П.–2991, оп. № 4, спр. 38, л.8.
4 
Там само. – спр. 83, л. 5.
44 
Там само – л.135.
5 
Муніципальне підприємство Ізмаїльський архів (далі-МПІА). – Ф.Р.–932, оп. №
45 
Грек И., Червенков Н. Българите от Украйна и Молдова: минало и настояще.
1, спр.5, л.39. София,1993, с.228-229.

324 325

ДИССИДЕНТСТВО И ОППОЗИЦИЯ В
СОЦИАЛИСТИЧЕСКОЙ БОЛГАРИИ:
ЗАРОЖДЕНИЕ И РАЗВИТИЕ
Елена ВАЛЕВА, кандидат исторических наук,
Институт славяноведения РАН, (Москва)
In „Dissidence and opposition in socialist Bulgaria: the birth and development”
based on sources considered the activities of various groups, clubs and associa-
tions of human rights and environmental issues. The author pointed to a num-
ber of centers and organizations that exercised by the demonstrations, organized
hunger strikes and interviews Western press. In most cases, these organizations
are subject to political persecution and repression.
К огда в конце 1960-х гг. в СССР и ряде других социалистических стран
возникло интеллектуальное движение протеста, получившее специфи-
ческое название инакомыслие (диссидентство), это не могло не найти отра-
жения и в Болгарии, являвшейся неотъемлемой частью Восточного блока не
только в политическом и экономическом плане, но и в духовном отношении1.
Однако вплоть до конца 1980-х гг. болгарскому обществу больше был при-
сущ скрытый плюрализм, который не заявлял о себе значимыми публичны-
ми акциями. Болгарское инакомыслие как организованное движение явилось
прямым следствием советской «перестройки», а также некоторой либерали-
зации живковского режима, начатой «сверху». Речь идет о так называемой
«июльской концепции»2, где, в частности, предусматривалась возможность
создания объединений, клубов, форумов, движений и т.д.
Выразителем растущего социального недовольства стала  творческая ин-
теллигенция, перешедшая от молчаливого внутреннего несогласия к от-
крытой критике системы. При этом следует отметить, что большая ее часть
долгое время чувствовала себя достаточно комфортно на обеспеченных ей
326
II.  Изследвания
властью позициях в творческих союзах, при гарантированной материальной
обеспеченности в обмен на лояльность. Особые отношения Т. Живков всегда
выстраивал с художественно-творческой интеллигенцией, считая одним из
основных факторов легитимации режима поддержку самых известных и ува-
жаемых членов общества. Живковское «заигрывание» с интеллектуальной
элитой затрудняло для нее разрыв с властью, но советская «гласность» очень
быстро и в корне изменила ситуацию. Взрыв произошел весной 1989 г., когда
на съездах различных творческих союзов резко критиковалось ограничение
гласности в Болгарии, сохранение «запретных для критики» зон, привилегии
номенклатуры и т.д. Острые статьи оппозиционной направленности стали
появляться в печати, критические передачи – на телевидении.
Впрочем, и ранее всей стране были известны критически настроенные
представители творческой интеллигенции  – писатель Г.  Марков, художник
Св. Русев, поэтесса Б. Димитрова, философ Ж. Желев, писатель-сатирик Р.
Ралин, художники-карикатуристы Б. Димовский и Т. Цонев (их работы были
прямо направлены против Т. Живкова).  Особенно широкий отклик среди
общественности нашла монография Ж. Желева «Фашизм. Тоталитарное го-
сударство» (1982 г.), запрещенная вскоре после выхода в свет из-за скрытых
параллелей между фашистским и социалистическим государством, что соз-
дало автору ореол диссидента.
По признанию писателя Г. Мишева, в Болгарии самой распространенной
формой инакомыслия стала «эзоповская», то есть завуалированная форма
сопротивления существующей системе3. Однако организованное проявление
недовольства режимом, которое принято называть диссидентским движени-
ем, появилось в Болгарии лишь в конце 1980-х гг., что дало болгарским исто-
рикам И. Баевой и Е. Калиновой основание назвать его «запоздалым»4.
Несмотря на специфику, касающуюся времени возникновения, форм де-
ятельности и организации5, в Болгарии, как и в других странах Восточного
блока, инакомыслие возникло для того, чтобы подготовить общество к пе-
реходу к демократии, воздействовать на широкие круги населения с целью
пробудить критицизм по отношению к власти. Отсутствие в Болгарии дисси-
дентских организаций, подобных «Хартии 77» в Чехословакии, «КОС-КОР»
и «Солидарности» в Польше,  групп, разработавших в середине 1980-х гг.
программы преобразования социалистического режима в Венгрии, нередко
становилось основным аргументом в поддержку тезиса о том, что в начале
демократических перемен болгары оказались к ним абсолютно не готовы.
Так ли это на самом деле?  Материалы архивов, опубликованных докумен-
тальных сборников, а также прессы свидетельствуют о том, что в 1988–1989
гг. (то есть еще за два года до падения режима Т. Живкова)6 в стране была
создана организованная оппозиция правозащитного, экологического и син-
дикального типа7.
327

Уже на первом этапе развития оппозиционного движения в Болгарии (до
10 ноября 1989 г.) в нем оформились два основных лагеря (хотя некоторые
диссиденты участвовали одновременно в нескольких неформальных движе-
ниях, но это было скорее редкостью). Первый лагерь сформировали такие ор-
ганизации, как Независимое общество защиты прав человека в Болгарии, Не-
зависимый профсоюз «Подкрепа» («Поддержка»), Комитет по защите рели-
гиозных прав, свободы совести и духовных ценностей, второй лагерь – Клуб
в поддержку гласности и перестройки в Болгарии, Общественный комитет
по экологической защите города Русе (ОКЭЗР, или Русенский комитет). В
первый лагерь вошли идейные противники режима, антикоммунисты, соз-
дававшие организации, главным образом, в провинции и с преобладанием
бывших политзаключенных. Поскольку это были люди, не известные широ-
кой общественности, влияние их было невелико. Членскую массу второго
лагеря составляли представители софийской интеллигенции, пользовавши-
еся известностью и авторитетом в стране. Это были в основном коммунисты
реформаторского толка, настроенные против Живкова (хотя и там часть ак-
тивистов была против системы в целом, но по тактическим причинам пока
не выступала с этих позиций). Несколько особняком стояла «Экогласность»,
объединившая как приверженцев социализма, так и его противников, спло-
ченных общей тревогой за сохранение окружающей среды.
Первая правозащитная, диссидентская организация в Болгарии и первая
независимая общественная организация после 1947 г. – это, несомненно, Не-
зависимое общество защиты прав человека (НОЗПЧ) в Болгарии, создан-
ное 16 января 1988 г.8 И. Миневым с 16 единомышленниками в его доме в г.
Септември. НОЗПЧ объявило, что его деятельность основывается на Всеоб-
щей декларации прав человека 1948 г., Заключительном акте конференции
в Хельсинки (1975 г.) и Конституции Болгарии. Основную задачу Общество
видело в контроле над соблюдением прав и свобод человека в стране и ин-
формировании болгарского и мирового общественного мнения о наруше-
нии этих прав.
В Уставе НОЗПЧ отмечалось, что оно «имеет Заграничную секцию, члена-
ми которой являются болгары и болгарские граждане, проживающие более
одного года за пределами отечества»9. В 1988 г. во Франции оформилось эми-
грантское крыло, которое активно сотрудничало с авторитетными европей-
скими СМИ. Благодаря передачам журналистки Р. Узуновой по радиостан-
ции «Свободная Европа», мир (и, кстати, большинство болгарских граждан)
узнал о НОЗПЧ и других правозащитных организациях в Болгарии и об их
акциях протеста против нарушений прав человека в этой стране10.
Первое открытое проявление НОЗПЧ состоялось в апреле 1988  г., когда
в Государственный совет, Народное Собрание, министерство правосудия и
в столичные средства массовой информации Общество направило Учреди-
328
II.  Изследвания
тельный протокол, просьбу о регистрации и Воззвание с требованием осво-
бождения политзаключенных. Как пишет Д. Луджев в своей книге «Револю-
ция в Болгарии 1989-1991», в то время в болгарском обществе почти ничего
не было известно о НОЗПЧ, кроме некоторых спорадических слухов о су-
ществовании такого общества и суровых мер, предпринятых властями в от-
ношении его членов11.
НОЗПЧ выступало за соблюдение прав всякого национального или рели-
гиозно обособленного меньшинства; в защиту окружающей среды; против
любой формы привилегий, за исключением льгот для социально слабых. Со
временем численность НОЗПЧ значительно возросла за счет насильственно
переименованных болгарских турок, спонтанно искавших поддержки у бол-
гар, болгарских правозащитных структур и создавших местные организации
Общества. Попытки НОЗПЧ получить юридическую регистрацию неизмен-
но блокировались, собрания разгонялись, документы неправомерно изыма-
лись, на что члены Общества отвечали продолжительными голодовками в
знак протеста. Поскольку члены НОЗПЧ являлись открытыми противника-
ми коммунистического режима, бывшими политзаключенными12, которые
не имели той известности и авторитета в обществе, какая была у софийских
интеллектуалов из Клуба в защиту гласности и перестройки или Русенско-
го комитета, то репрессивные действия властей по отношению к ним были
значительно более суровыми – многомесячные аресты, избиения, интерни-
рование, высылка из страны. В органе ЦК БКП «Работническо дело» членов
Общества всячески очерняли в глазах населения, называя их «лицами с кри-
минальным и террористическим прошлым, которые ни перед чем не остано-
вятся, чтобы завоевать престиж на Западе»13. С целью противостоять НОЗ-
ПЧ, которому в очередной раз было отказано в официальной регистрации,
власти учредили казенный «Комитет по правам человека», возглавленный
партаппаратчиком К. Теллаловым. В интервью «Свободной Европе» секре-
тарь НОЗПЧ поэт П. Манолов признавал, что работа Общества по существу
блокирована, а его активист, священник Б. Топузлиев, по той же радиостан-
ции зачитал «Коммюнике НОЗПЧ», где говорилось о систематических неза-
конных репрессиях со стороны властей, выражающихся в постоянной слеж-
ке, арестах, обысках, угрозах увольнений с работы и высылки из страны,
ссылках и привлечениях к суду.
В начале января 1989  г. активисты Общества были арестованы за
«распространение антиправительственных слухов», в доме  П. Маноло-
ва были конфискованы документы НОЗПЧ и личный архив поэта, был жес-
токо избит И. Минев. В знак протеста 11 января Манолов объявил бессроч-
ную голодовку, требуя возвращения изъятых документов, на следующий
день к нему присоединился И. Минев (его голодовка продолжалась более
двух месяцев). Голодовки проводились и другими членами НОЗПЧ, в част-
329

ности, против высылки Н. Колева-Босия в Бобовдол. Однако активисты
Общества не могли предпринять ничего, кроме голодовок и заявлений за-
падным радиостанциям, которые звучали скорее как призыв о помощи.
Их протесты не имели особого общественного резонанса. Но значение Об-
щества состояло и в том, что его члены стояли у истоков других правоза-
щитных организаций.
Независимый профсоюз «Подкрепа» возник как альтернатива официа-
льным («казенным») профсоюзам по идее врача К. Тренчева, поэтов П. Ма-
нолова и Н. Колева-Босия в начале февраля 1989  г. в Пловдиве (по другим
данным – в г. Стара Загора). «Подкрепа» создавалась как синдикальная орга-
низация для «помощи людям, занятым научной, гуманитарной и культурной
деятельностью», для «оказания содействия демократическим преобразова-
ниям в целях развития гражданского и профессионального сознания своих
членов в рамках демократических принципов»14.
Первоначально в профсоюз входило всего несколько человек – художни-
ки, студенты, и он действовал главным образом в среде интеллигенции. По
аналогии с польскими группами КОС-КОР учредители «Подкрепы» стреми-
лись сначала создать центры, которые могли бы организовать людей и ана-
лизировать политическую обстановку. Суд отказался зарегистрировать ор-
ганизацию. Сразу же начались репрессии со стороны властей – обыск в доме
председателя профсоюза Тренчева в Стара Загоре, срыв собраний милицией,
аресты и принудительное выдворение из страны членов «Подкрепы» и как
следствие – голодовки активистов в знак протеста. На протяжении 2-3 меся-
цев деятельность профсоюза была практически блокирована и ограничива-
лась пропагандой его целей, главным образом через интервью и декларации
в западных СМИ15.
В конце октября 1989 г. принимается решение открыть профсоюз для всех
желающих (не только работников умственного труда), подготовить федера-
тивный устав и перейти на федеративный принцип. Начались регулярные
собрания «Подкрепы» на частных квартирах, уже в столице. Число членов
быстро возрастало, профсоюз был преобразован в Независимую конфеде-
рацию труда «Подкрепа», выступавшую уже за радикальную смену власти в
стране. После 10 ноября 1989 г. началось бурное организационное развитие
профсоюза, ставшего самой массовой оппозиционной структурой в Болга-
рии, которая играла важнейшую роль в политической жизни страны.
В начале 1989 г. в Болгарии действовали также Гражданская инициатива и
«Комитет 273», созданный в г. Русе по инициативе диссидента, члена НОЗПЧ
и «Подкрепы» Л. Собаджиева. «Комитет 273» защищал болгарских граждан,
преследовавшихся за политическую деятельность и инакомыслие, которым
госбезопасность инкриминировала обвинения по статье 273 УК (в том числе
арестованным лидерам «Подкрепы»). Комитет первым поднял голос за поли-
330
II.  Изследвания
тическую амнистию, он за короткий срок завоевал широкую популярность
в обществе и особые симпатии турецкого населения, в защиту прав которо-
го он также выступал. В актив Комитета можно записать освобождение 46
болгарских граждан, обвиненных по ст. 273, освобождение К. Тренчева и его
товарищей, а впоследствии и отмена статей 273 и 113 УК16.
9 марта 1988 г. по инициативе иеромонаха Христофора Сыбева и священ-
ника Благоя Топузлиева был создан Комитет по защите религиозных прав,
свободы совести и духовных ценностей, выступавший за невмешательство
светской власти в дела церкви, за развитие религиозно-духовной сферы, бла-
готворительности17. Окружной суд в г. Велико Тырново отказал Комитету в
регистрации, и его основная деятельность на протяжении последующих ме-
сяцев заключалась в усилиях по легализации.
Ко второй группе инакомыслящих можно отнести коммунистов или сто-
ящих на близких к ним позициях оппонентов «старого режима» Т. Живкова.
Они преследовали задачу реформировать социализм и демократизировать
систему, не выдвигая вопроса о замене ее другой. Чтобы не попасть под удар
спецслужб, эта часть болгарских «несогласных» предалась неполитической
деятельности: катализатором оформления диссидентского движения стали
экологические проблемы, что в немалой степени объяснялось относитель-
ной безопасностью таких нейтральных в политическом отношении вопро-
сов, как экология.
Непосредственным поводом выдвижения этих проблем на первый план
стали тревожные сигналы об экологической катастрофе, нависшей над ду-
найским городом Русе в виде хлорных выбросов химических заводов румын-
ского города Джурджу, расположенного на другом берегу реки. Фактическое
бездействие и беспомощность живковского руководства, не желавшего об-
острять и без того непростые отношения с «братской» Румынией, вызвали
возмущение и демонстрации протеста русенских матерей. Их драма вызвала
в стране широкий отклик: Союз болгарских художников во главе со Св. Ру-
севым организовал специальную выставку. Призыв Русева спасти Русе занял
полстраницы газеты «Народна култура» за 12 февраля 1988 г. Его подхватили
профсоюзные организации, научные институты, редакции газет и журналов,
режиссер Юрий Жиров снял документальный фильм «Дыши!». Премьера
(запрещенная властями, но тем не менее состоявшаяся при большом стече-
нии народа) этого фильма в софийском Доме кино 8 марта 1988 г. и послужи-
ла поводом для учреждения первой массовой диссидентской организации в
Болгарии – Общественного комитета в защиту экологии Русе. Собравшиеся
500 человек приняли устав и декларацию «Спасем Русе!», избрали руковод-
ство из 33 членов, в которое вошли такие популярные общественные фигуры,
как философ Ж. Желев, историк Н. Генчев, актер П. Слабаков, журналистка
С. Бакиш (жена председателя Народного собрания Ст. Тодорова), художник
331

Св. Русев, главный тренер Болгарии по художественной гимнастике Н. Робе-
ва18. Председателем был избран писатель Г. Мишев.
Собрание 8 марта стало кульминационным моментом пробуждения в Бол-
гарии будущего гражданского общества  – если определять его как взаимо-
отношения граждан с собственным государством, его социальной системой
и политикой. Впервые после 1944 г. часть интеллектуальной элиты посмела
нарушить негласно заключенный с властями договор о лояльности в обмен
на обеспеченное существование.
ОКЭЗР оказался лакмусовой бумажкой, показавшей реакцию властей на
создание неконтролируемых ими организаций. Уже спустя два дня после об-
разования Русенского комитета был создан штаб в составе ответственных
партийных работников для изучения фактов, связанных с созданием комите-
та. В информации от 20 марта 1988 г. штабом давалась следующая «партийно-
политическая оценка» случившегося: «Созыв собрания, выборы «Общест-
венного комитета» и принятие его документов произошли необычным для
практики нашей страны образом – без участия компетентных партийных, го-
сударственных, общественных и научных органов и вопреки рекомендации
не демонстрировать фильм «Дыши!» и не создавать подобный комитет»19.
Предлагалось принять необходимые меры в связи с создавшейся обстанов-
кой. Растущий интерес к Русенскому комитету, особенно в среде интеллиген-
ции и молодежи, вызывал у руководства БКП опасение, что проблема Русе
из региональной превратится в национальную, что она начинает затрагивать
гражданские чувства населения и, таким образом, имеет тенденцию перера-
сти из экологической в политическую20. В связи с этим предлагалось, с одной
стороны, ускорить разработку программы по оздоровлению окружающей
среды в стране, а с другой  – продолжить работу по изоляции организато-
ров Русенского комитета от рядовых его членов21  . Так сразу стало ясно, что
руководство БКП, на словах выступавшее за радикальную перестройку, не
собирается мириться с политической самостоятельностью отдельных групп
болгарской общественности.
Многие из присутствовавших на учредительном собрании 8 марта были
вызваны в различные подразделения министерства внутренних дел для
соответствующей «обработки». На заседании Политбюро ЦК БКП 4 марта
1988 г. Русенский комитет назвали «рассадником корыстных политических
целей», были намечены меры по его уничтожению. Репрессии последовали
незамедлительно: из БКП исключили  Г. Мишева, Хр. Смоленова, М. Вари-
мезову, С. Бакиш. Св. Русева вывели из состава ЦК БКП. На протяжении
считанных недель  Русенский комитет был разгромлен партийными струк-
турами и силами госбезопасности, заставившими учредителей отказаться от
дальнейших действий.  Однако данный Комитетом импульс не остался без
последствий.
332
II.  Изследвания
Позже, в апреле 1989 г., как продолжение Русенского комитета, было соз-
дано Независимое общество «Экогласность» во главе с П. Слабаковым, поло-
жившее начало движению «зеленых» в Болгарии. Оно выступало за откры-
тость информации по экологическим проблемам, предупреждало обществен-
ность об опасности для окружающей среды вследствие работы конкретных
горнорудных, металлургических и химических предприятий. Через выдви-
жение и освещение проблем экологии этой организации удавалось привлечь
внимание населения к общей ситуации в стране. В декабре 1989 г. заявила о
своем учреждении «Зеленая партия», ставившая в центр внимания человече-
скую личность и качество ее жизни (лидер А. Каракачанов).
Первой чисто политической организацией, открыто выдвигавшей набо-
левшие вопросы и призывавшей общество включиться в их обсуждение,
стал уже упоминавшийся Клуб в поддержку гласности и перестройки. Его
учредительное собрание прошло 3 ноября 1988 г. в Софийском университете,
утвердившемся к этому времени как центр инакомыслия. Среди учредителей
и активистов Клуба были виднейшие болгарские интеллектуалы, причем как
члены БКП (профессор К. Василев, поэт Хр. Радевски), так и беспартийные,
уже зарекомендовавшие себя оппонентами коммунистического режима, – Б.
Димитрова, Ж. Желев, писатель Р. Ралин. Председателем был избран писа-
тель П. Симеонов. Клуб организовал несколько секций, в которых обсужда-
лись права человека и гражданские свободы, экономические, демографиче-
ские, экологические проблемы, нерешенные вопросы болгарской истории и
культуры22.
Собравшиеся приняли Программную декларацию и список из 81 учре-
дителей. Декларация звучала достаточно амбициозно  – она ставила задачу
наметить основные социальные проблемы и искать пути их решения. С этой
целью Клуб создал 6 секций: 1. Экономическая ситуация; 2. Права человека
и гражданские свободы; 3. Демографические проблемы; 4. Экология; 5. Про-
блемы болгарской культуры; 6. Нерешенные проблемы болгарской истории.
Новая организация уже не пряталась за той или иной неполитической про-
блемой, а открыто заявляла, что для общества настало время включиться в
обсуждение всех важных для Болгарии вопросов. Фактически Клуб подго-
товил почву для общественного противостояния режиму Живкова, который
открыто назывался помехой на пути демократизации.
Партийные документы, в которых анализируются сам факт создания Клу-
ба и его деятельность, демонстрируют беспомощность и озлобление властей.
Так, в справке Софийского комитета БКП от 28 февраля 1988 г. говорилось,
что позиция Клуба находится «в грубом противоречии с партийным понима-
нием социалистического плюрализма», что в ходе проводимой партией пе-
рестройки нашлись люди,  «превратно понимающие созданные условия для
демократизации нашего общества..., стремящиеся занять позиции в общест-
333

ве, руководствуясь своими личными корыстными интересами»23. В духе про-
паганды времен «холодной войны» подчеркивалось, что Клуб «быстро нашел
горячую и всестороннюю поддержку западных средств массовой информа-
ции, вражеской эмиграции, за которой стоят подрывные империалистические
центры», поэтому «партийные органы и организации приняли практические
меры для нейтрализации его дальнейшей деятельности»24. Как оказалось, эти
меры были крайне неэффективными, и властям не удалось задушить Клуб в
зародыше, как это было сделано с Русенским комитетом.
Клуб в защиту гласности и перестройки, остро реагировавший на всё, что
происходило в зарождавшемся оппозиционном движении, стремился стать
объединительным центром уже существовавших и новых диссидентских ор-
ганизаций. В «Декларации об отношении к остальным неформальным объ-
единениям в стране» (март 1989 г.) заявлялось, что Клуб морально поддер-
живал и будет поддерживать в дальнейшем все неформальные организации,
преследующие легальные цели легальными средствами25. Особенно власти
беспокоило, что интеллектуалы из Клуба могут объединиться с антикомму-
нистами из НОЗПЧ. В конце декабря 1988 г. в ЦК БКП и Софийском горкоме
партии обсуждалась информация спецслужб о контактах Э. Генова и И. Ми-
нева с Клубом, а также вопрос о том, каким образом следует отстранить И.
Минева с поста председателя НОЗПЧ.
В сентябре состоялась встреча представителей Клуба, «Подкрепы», «Эког-
ласности», Союза репрессированных,  НОЗПЧ, что говорит о том, что бол-
гарские диссиденты уже осознавали необходимость совместных действий. В
начале ноября 1989 г. на собрании Клуба Ж. Желев открыто выдвинул идею
объединения всех неформальных структур в общий фронт борьбы за демо-
кратию26.
Тем не менее, еще раз подчеркнем, что до ноября 1989  г. оппозиции как
реальной политической силы в Болгарии не существовало. Ни одна из групп
протеста не выдвинула в то время альтернативной программы общественного
развития, во имя реализации которой она была готова бороться за власть. За-
рождавшееся демократическое движение в Болгарии, разнородное по своему
составу и организационно разобщенное, не смогло создать консолидирован-
ную силу, способную свергнуть живковский режим. В то же время, заслугой
болгарских диссидентских организаций является то, что за недолгий (фак-
тически полтора года) период своей деятельности они сумели подготовить
болгарское общество к переменам, показали всему миру, что и в Болгарии
ведется борьба за демократию и права человека.
Старт переменам в Болгарии в ноябре 1989  г. дала часть партноменкла-
туры, перехватившая у диссидентов стратегическую инициативу, чтобы укре-
пить позиции компартии и свои личные, воспользовавшись славой реформа-
торов. Но хотя молодая демократическая оппозиция не приняла участия во
334
II.  Изследвания
внутрипартийном перевороте БКП 10 ноября 1989 г., она вместе с массовыми
акциями протеста болгарских турок против так называемого «возродитель-
ного процесса»27 во многом способствовала падению режима Т. Живкова.
Смена верхушки в аппарате власти способствовала либерализации об-
щественной атмосферы в целом. В конечном счете, замена партийной элиты
не смогла предотвратить смены системы. Резко возросла гражданская и по-
литическая активность населения. В Софии и других крупных городах Болга-
рии проводились митинги и собрания в поддержку перемен, с требованием
дальнейшего развития демократического процесса. В считанные месяцы в
стране сформировалась мощная оппозиция, для которой отставка Живкова
была лишь первым шагом к более глубокой трансформации политической
системы. Об этом свидетельствовал первый митинг «неформальных органи-
заций» во главе с Клубом в поддержку гласности и перестройки, Конфедера-
цией труда «Подкрепа» и «Экогласностью», проведенный 18 ноября 1989 г. в
центре Софии и собравший около 100 тысяч человек. Главными ораторами на
нем были Ж. Желев, П. Симеонов, Б. Димитрова, Р. Ралин, Р. Воденичаров, А.
Каракачанов и др.
1-2 декабря Клуб в поддержку гласности и перестройки провел общее со-
брание уже в новых условиях. В докладе его неформального лидера Ж. Же-
лева впервые открыто говорилось о чисто политическом характере этой ор-
ганизации и о его будущем в качестве «политического движения болгарской
интеллигенции за демокрацию и демократическую перестройку современной
Болгарии». В принятой резолюции четко просматривались амбиции Клуба
разработать общую программу для всех диссидентских организаций, которые
уже вели конкретные переговоры об объединении28. Фактически, идеи Клуба
превратились в реальную политическую альтернативу БКП.
Сам факт смещения Живкова стал мощным стимулом для появления в
стране новых политических сил, развития альтернативных общественных
структур. К уже утвердившимся независимым формированиям прибавляли-
сь все новые неформальные группы, желавшие участвовать в политической
жизни страны. В ноябре–декабре 1989  г. возобновили свою деятельность и
партии, запрещенные или распущенные в 1946–1948 гг.: Болгарская социал-
демократическая партия (БСДП, председатель П. Дертлиев), Болгарский зем-
ледельческий народный союз (БЗНС) – «Никола Петков» (БЗНС-Н.П., пред-
седатель М. Дренчев), Радикально-демократическая партия (РДП, лидер Э.
Константинова), Демократическая партия (ДП) и др.
Тот факт, что диссиденты не участвовали в непосредственной подготов-
ке политических перемен, вынуждало их ускорить свое объединение с тем,
чтобы включиться в уже начавшиеся процессы. Появлением действительно
влиятельной антикоммунистической оппозиции в Болгарии считается соз-
дание 7 декабря 1989 г. коалиционного Союза демократических сил (СДС),
335

объединившего пестрые диссидентские группы и организации и предло-
жившего обществу свою программу. Для того, чтобы быть действительно
альтернативной, она кардинально отличалась от выдвинутой новым рефор-
маторским руководством БКП задачи демократизации социализма, поэто-
му СДС категорически отвергал «демократический социализм» как ори-
ентир развития страны и делал упор на ликвидацию власти БКП. В своей
Учредительной декларации СДС не ограничивался общими требованиями
гражданского общества, многопартийной системы, правового государства,
рыночной экономики, но и выдвигал более конкретные цели: равноправие
всех форм собственности перед законом; новое трудовое и социальное за-
конодательство, гарантирующее трудящимся право на забастовку и созда-
ние независимых профсоюзов; проект новой демократической конституции;
деполитизация армии и милиции; проведение демократических выборов в
Народное собрание; полная свобода слова, печати, собраний и объединений;
реабилитация всех незаконно репрессированных в период тоталитарной
власти; новый демократический закон о вероисповедании; новый подход к
этническим и религиозным меньшинствам в соответствии с Хартией прав
человека и др.29.
Уже вскоре после своего учреждения СДС, объединивший 13 оппозицион-
ных организаций – от левых (социал-демократов и членов Земледельческого
Союза) до крайне правых (включая националистов),  – стал играть важную
роль в развитии политических процессов в стране. С его созданием в Болга-
рии родилась новая плюралистическая политическая система. Председателем
Национального координационного совета СДС был избран Ж. Желев, лидер
Клуба в поддержку гласности и перестройки (ставший в 1992 г. президентом
Болгарии).
Хотя диссидентские организации и не начинали перемены в Болгарии,
они постоянно подталкивали их вперед. Они не смогли выиграть первые де-
мократические выборы в июне 1990  г., но мобилизовали общественное не-
довольство и вынудили правительство принять их условия. Из СДС вышло
большинство политических партий, занявших правое и центристское прос-
транство. Начавшийся с конца 1989 г. бурный процесс политизации и поля-
ризации болгарского общества привел к тому, что за короткое время в стране
сформировалась двухполюсная политическая система, суть которой выража-
лась в противостоянии одной крупной политической партии – БКП/БСП30 –
и крупного оппозиционного союза  – СДС. При относительном равновесии
этих двух основных сил на болгарской политической арене в январе 1990 г.
возникла еще одна политическая формация  – турецкое Движение за права
и свободы (ДПС), истоки которой также следует искать в оппозиции ком-
мунистическому режиму. Таким образом, диссидентство внесло наибольший
вклад в формирование плюралистической партийной системы в Болгарии.
336
II.  Изследвания
ПРИМЕЧАНИЯ
1 
См., напр. Мигев В. Пражката пролет ’68 и България. София, 2005; Христова Н.
Българският скандал «Солженицин», 1970-1974. Исторически етюд с документално
приложение. София, 2000.
2 
Концепция перестройки, разработанная ближайшим окружением Т. Живкова и
принятая на июльском пленуме ЦК БКП в 1987  г., содержала весьма революцион-
ные положения: равенство и многообразие форм собственности, отход компартии
от управления обществом в качестве его высшего эшелона и т. д. По мысли Живкова,
осуществление этой концепции должно было обеспечить постепенное встраивание
новой, соответствующей современным реалиям, модели социализма в старую, госу-
дарственно-монополистическую модель, проигравшую экономическое соревнование
с капитализмом.
3 
Иванова Е. Българското дисидентство. 1988-1989. Част 1. София, 1997, с. 38-39.
4 
Калинова Е., Баева И. Българските преходи 1939-2005. София, 2006, с. 231.
5 
Подробнее см.: Христова Н. Специфика на българското «дисидентство»: власт и
интелигенция 1956-1989 г. Пловдив, 2005.
6 
Напомним, что это произошло на пленуме ЦК БКП 10 ноября 1989 г.
7 
См., напр.: Русенският комитет. Документален сборник с материали от Центра-
лен държавен архив и архива на Общественият комитет за екологична защита на град
Русе. София, 2002; Шесто управление срещу неформалните организации в България
1988-1989 г. София, 1999.
8 
В этот день 20 лет назад чешский студент Ян Палах в знак протеста против ок-
купации Чехословакии войсками СССР и других стран Организации Варшавского
Договора совершил акт самосожжения в центре Праги.
9 
Иванова Е. Българското дисидентство…, с. 42-43.
10 
Някога, в 89-та… Интервюта и репортажи на журналистката от радио «Свобод-
на Европа» Румяна Узунова. София, 2007.
11 
См. Луджев Д. Революцията в България 1989-1991. Книга 1. «Нежната» 1989-а и
нейното време. София, 2008, с. 48-49.
12 
Многие из членов НОЗПЧ в 1930-1940-х гг. состояли в крайне правых наци-
оналистических организациях, характеризовавшихся социалистическим режимом
как «фашистские», за что они были репрессированы после прихода коммунистов к
власти. Так, И. Минев (1918-2000) провел в разных тюрьмах страны около 30 лет. Во
время Второй мировой войны он являлся членом правоэкстремистской организации
«Болгарские национальные легионы». Был арестован вскоре после 9 сентября 1944 г.
и практически до 1978 г. находился в заключении по обвинению «за систематическое
сопротивление коммунистической партии».
13 
Работническо дело. 1989, 11 февруари.
14 
См.: Иванова Е. Българското дисидентство…, с. 68-69.
15 
http://www.omda.bg/bulg/news/party/podkrepa.htm/ (Последний визит:
22.09.2012).
16 
См.: Иванова Е. Българското дисидентство…, с. 104.
17 
Там же, с. 72-74.
18 
См.: Русенският комитет. Документален сборник с материали от Централен дър-
жавен архив и архива на Общественият комитет за екологична защита на град Руссе.
337
София, 2002, с. 427-428. См. также Баева И. Из историята на българското дисидент-
ство – Общественият комитет за екологична защита на Русе и властта // Известия на
държавните архиви. София, Т. 76. 2000 , с. 231.
19 
Шесто управление срещу неформалните организации в България 1988-1989  г.
София, 1999, с. 23.
20 
Там же, с. 43.
21 
Там же, с. 45-46. «СЕРЫЙ КАРДИНАЛ»
22 
См.: Иванов Д. Политическото противопоставяне в България 1956-1989 г. Со-
фия, 1994, с. 138. (о родоначальнике атомной и водородной
Там же, с.116-117.
бомб в СССР Н. А. Дмитриеве)
23 

24 
Там же, с. 119-120.
25 
http://www.omda.bg/promyana/klub/spisak_na_dokumenti.htm. (Последний визит:
22.09.2012).
26 
Симеонов П. Голямата промяна. 10. XI. 1989  – 10.VI.1990. Опит за документ. Михаил СТАНЧЕВ, доктор исторических наук, профессор,
София, 1996, с. 626. Харьковский национальный университет им. В.Н. Каразина, (Харьков)
27 
Этим термином обозначается политика, которую режим Т. Живкова проводил
по отношению к мусульманскому населению страны в декабре 1984 – январе 1985 гг.
Тогда была осуществлена насильственная смена турецко-арабских имен болгарских
турок на болгарские (около 850 тыс. человек), запрещалось использование турецкого
языка в общественных местах, а также совершение традиционных ритуалов и ноше-
ние одежды, типичной для турецкой этнической группы. Вводились и ограничения
при исповедании ислама и посещении мечетей. Подобными действиями власть стре-
милась сохранить целостность болгарской нации, однако они означали нарушение
государством основных прав человека, таких, как право на самоопределение и сво-
бода вероисповедания.
28 
См.: Баева И. Създаване на Клуба за подкрепа на гласността и преустройство-
вто и ролята му за началото на прехода  – 1988-1989  г. // Известия на държавните
архиви. София, Т.87. 2004, с. 18.
29 
Демокрация. 1990. 9-10 февруари.
30 
На проходившем в апреле 1990 г. референдуме было принято решение переиме-
новать БКП в социалистическую партию – БСП.

Article „Gray cardinal” is devoted to one of developers of nuclear and hydrogen

bombs in the USSR. Nikolay Aleksandrovich Dmitriev (1924-2000) – the grand-
son of the Botevsky chetnik Kostadin Dimitrov Kostov, developed mathematical
model for creation of the nuclear weapon in the Soviet Union. His name by right
is standing near such persons as academicians Sakharov, Zeldovich, Kolmogorov,
Khariton, and was strictly coded up to his death, today, thanks to contemporary
records opened by the author it will be known to a wide range of readers in Bul-
garia and in CIS countries.

338 339

О «сером кардинале» замолвите слово… Первоначально такое название
мне не понравилось, потому что личность, о которой пойдет речь, отнюдь не
серая, тем более, что он не кардинал вообще. Но так его называли коллеги, че-
ловека необычайных способностей, «интеллектуальными» услугами которо-
го пользовались многие (в 20–30-е годы ХХ ст. еще не было Закона «О защите
интеллектуальной собственности»), а из-за своей чрезвычайной скромности
он даже не защитил докторской диссертации, хотя был лауреатом Сталин-
ской премии и дважды лауреатом Государственных премий СССР. Выдаю-
щийся математик, человек, разработавший математические модели атомной
и водородной бомб в СССР, с мнением которого считались академики Зель-
дович, Тамм, Колмогоров, Сахаров и др. Человек, о котором было запреще-
но говорить вплоть до его смерти в 2000 году, и проживший всю жизнь в
запрещенной зоне «Арзамас 16», или как его теперь называют – город Саров
Нижегородской области.
У города Сарова удивительная судьба. Вряд ли найдется много мест, где
бы существовали рядом крупный научно-технический центр, в котором
был воплощен в жизнь один из самых дерзких технических проектов ХХ
века, и наиболее почитаемая православная святыня – место молитвенного
подвига Серафима Саровского. В конце сороковых годов ХХ века название
Саров исчезло с карт Советского Союза. 9 апреля 1946 года было принято
решение о размещении здесь особо важного государственного объекта, на
котором создавалась первая советская атомная бомба. Для строительства
секретного объекта было выбрано место, где располагался знаменитый
Саровский монастырь. В течение полувека менялись название «объекта»
и почтовый адрес населенного пункта. В историю же советского атомного
проекта он вошел как Арзамас-16. 17 марта 1954 года Президиум Верховно-
го Совета РСФСР принял решение о создании города областного подчи-
нения с закрытым наименованием Кремлев, хотя все его продолжали на-
зывать Арзамас-16. В 1995 году городу вернули имя Саров, под которым он
вошел в историю государства Российского и известен в православном мире.
На карте России вновь появился город, расположение и название которого
почти полвека было государственной тайной, но который в течение всего
его существования играл большую роль в истории России. В ХХ веке от де-
ятельности созданного здесь научного центра зависели судьбы не только
СССР, но и всего мира1.
Сегодня Российский федеральный ядерный центр – Всероссийский науч-
но-исследовательский институт экспериментальной физики (РФЯЦ-ВНИ-
ИЭФ)  – федеральное государственное унитарное предприятие Государ-
ственной корпорации по атомной энергии „Росатом”. Институт основан в
1946 году для реализации советского атомного проекта. Именно здесь были
разработаны первые отечественные атомная и водородная бомбы. В настоя-
340
II.  Изследвания
щее время ФГУП РФЯЦ-ВНИИЭФ – крупнейший научно-технический центр
России, который успешно решает оборонные, научные и народнохозяйствен-
ные задачи. Основной задачей РФЯЦ-ВНИИЭФ было и остается обеспечение
надежности и безопасности ядерного оружия России. В состав РФЯЦ-ВНИ-
ИЭФ входят несколько институтов: теоретической и математической физики,
экспериментальной газодинамики и физики взрыва, ядерной и радиацион-
ной физики, лазерно-физических исследований, научно-технический центр
физики высоких плотностей энергии и направленных потоков излучений, а
также конструкторские бюро и тематические центры, объединенные общим
научным и административным руководством2.
Рамки маленькой статьи не позволяют мне дать подробную биографию
ученого, жизнь которого заслуживает отдельного монографического исследо-
вания, что, несомненно, будет сделано автором в ближайшее время. Сегодня
же я предпринимаю первую в отечественной литературе попытку рассказать
об этом уникальном, с моей точки зрения, человеке. Следует, однако, отдать
должное первооткрывателю – потомку этого рода проф. Николе Чаракчиеву,
живущему ныне в Чикаго и рассказавшему о Н. А. Дмитриеве на страницах
журнала «Родознание» (Болгария)3. Для подготовки данной статьи я исполь-
зовал документы о Н. А. Дмитриеве, хранящиеся в личном фонде Костадина
поп Димитрова хаджи Костова в Болгарском историческом архиве при На-
циональной библиотеке Кирилла и Мефодия, куда они были переданы его
дочерью Марией Корсаковой4.
Имя «серого кардинала»  – Николай Александрович Дмитриев. Он внук
четника из отряда Христо Ботева – Костадина поп Димитрова (1850–1907),
именуемого в литературе и как Костадин поп Димитров хаджи Костов, и как
Димитров Константин Костов. Дед Н. А. Дмитриева был уроженцем с. Гра-
дец Сливенского округа (Болгария). Первоначально он учился в родном селе,
затем – в военном юнкерском училище в Одессе. В Кишиневе записывается
добровольцем в отряд Хр. Ботева. Костадин Димитров был ранен во время
высадки отряда на болгарский берег возле Козлодуя и по совету Ботева был
оставлен в одной из ближайших деревень. После разгрома отряда Ботева нес-
колько месяцев К. Димитров скрывается в Софии, потом эмигрирует через
Тулчу и Бессарабию в Одессу, но уже под фамилией Константин Констан-
тинович Дмитриев. Заканчивает то же самое Одесское юнкерское пехотное
училище, возвращается в Сливен и женится на Анастасии Минковой, став
зятем Панайота Минкова  – известного деятеля болгарского национального
Возрождения. Константин служит офицером в русской армии, сначала в Одес-
се, но вскоре он переведен в 65-й Московский пехотный полк в городке Холм
Люблинской губернии, где прослужил всю оставшуюся жизнь и где родили-
сь двое его детей  – сын Александр (1893–1941) и дочь Мария (1897–1988)5.
Именно благодаря ей в Болгарском историческом архиве при Национальной
341

библиотеке (НБКМ  – БИА) сформирован фонд ее отца, куда она передала
часть снимков из семейного архива российской ветви рода Дмитриевых.
Во время русско-японской войны (1904–1905) полк К. Дмитриева перево-
дят в Маньчжурию, хотя по его прибытии военные действия уже закончи-
лись. Там же, в Маньчжурии, К. Дмитриев в чине майора умирает от крово-
излияния в мозг и его тело перевозят в г. Холм и хоронят со всеми воински-
ми почестями в его имении. Сын Александр в это время учился в кадетском
корпусе в Полоцке и приехать на похороны отца не смог. С ранних лет он
проявил прекрасные способности к математике. Вскоре Александр заканчи-
вает Полоцкое училище и поступает в Николаевскую военную академию в
Санкт – Петербурге, после окончания которой служит во 2-м саперном бата-
льоне в Могилеве, вплоть до окончания первой мировой войны. После окон-
чания войны Александр Дмитриев служит в 25-й стрелковой дивизии под
Кременчугом, где его застает Октябрьская (1917) революция. Его, как цар-
ского офицера, впоследствии выселят в г. Тобольск. У Александра родилось
четверо детей – Николай, Борис, Елена и Андрей. О Николае – наш очерк, о
Борисе (1926 – 2007) практически ничего не известно, а Андрей (1938 – 1994)
после окончания двух вузов – МАИ и МЭИ работал в НИИ «Графит». Елена
(1931) после окончания в 1956  г. московского медицинского института всю
жизнь проработала врачом-педиатром в г. Саров с 1960 по 1988 гг. Сам Алек-
сандр Константинович вначале войны (1941–1945) записался добровольцем в
народное ополчение и погиб при обороне Москвы6.
Дочь Константина Дмитриева – Мария после окончания Александровско-
го девичьего института в Санкт-Петербурге в 1913 г. с матерью возвращается
в Болгарию и живет в Сливене. Однако желание продолжить учение возвра-
щает ее в Россию, в Могилев, где служит ее брат. Мария поступает на работу
классной дамой в Могилевскую женскую гимназию и, хотя в 1915 г. она по-
дает заявление на учебу на высшие женские курсы французского профессора
Герьё, не заканчивает их и выходит замуж за адвоката Московской судебной
палаты Юрия Петровича Корсакова. У них рождается единственный сын
Олег, который умирает в конце 30-х годов. В годы репрессий Мария и ее муж
арестованы. Юрий Корсаков погибает в 1938 г. от рук плачей НКВД, а Мария,
после 20 лет скитаний по сталинским лагерям, возвращается в свою уютную
московскую квартиру, в которой она прожила всю оставшуюся жизнь7.
Теперь о самом Николае Александровиче – самом старшем из детей Алек-
сандра и самом знаменитом из династии Дмитриевых. Родился Николай в г.
Тобольске, куда, как уже отмечалось, была выслана семья царского офице-
ра А. К. Дмитриева. Необыкновенный талант к наукам проявился у Николая
Александровича очень рано. Он в 6-8 лет уже решал трудные алгебраические
и геометрические задачи, успешно занимался историей и иностранными
языками. И вот однажды знакомый отца послал в Наркомпрос письмо о не-
342
II.  Изследвания
обыкновенном ребенке. Мальчика вызвали в Москву. Профессор Чистяков,
проэкзаменовав Колю, заявил: «У ребенка чрезвычайно большой объем зна-
ний. Несомненно, мы имеем дело с исключительной одаренностью. Такие яв-
ления встречаются раз в столетие. Этот ребенок – типа Паскаля»8.
В результате, как по мановению волшебной палочки, в 1933  г. семья
Дмитриевых возвращается в Москву: согласно решению Наркомпроса РСФ-
СР (комиссия во главе с Н.К Крупской), образованием чудо-ребенка должны
заняться столичные педагоги. Мальчику даже назначили стипендию 500 руб-
лей, что в 2 раза превышало заработок отца. Мало того, вскоре семье выдели-
ли квартиру в элитном доме на Садовом кольце.
В 15 лет Коля  – победитель первых в стране олимпиад по математике  –
поступил в МГУ на математический факультет. Его успешным занятиям не
смогли помешать ни война, ни эвакуация, где он жил один (мать, младшие
братья и сестра находились в Башкирии). Ещё до окончания университета
Николай начал заниматься в семинаре академика Колмогорова, а затем посту-
пил к нему в аспирантуру, в 18-летнем возрасте. Начали выходить его науч-
ные работы, высоко оценённые математиками мира. Казалось, перед одарён-
ным юношей открываются самые блестящие перспективы. Но наступает ав-
густ 1945 года, американские атомные бомбы взрываются над Хиросимой и
Нагасаки – и жизнь Николая Дмитриева кардинально меняется, причём, по
его собственному желанию: он считал, что дело, которому следует посвятить
свою жизнь – создание атомной бомбы.
В начале осени 1946 года он познакомился с Я.Б. Зельдовичем и в ноябре
был зачислен в Институт химической физики, в отдел, который занимался
решением проблем, необходимых для создания первой советской атомной
бомбы. Молодой математик Дмитриев быстро и успешно включился в ра-
боту. А в 1948 году 24-летний математик стал сотрудником КБ-11 (так то-
гда назывался РФЯЦ-ВНИИЭФ), созданного при Лаборатории N 2 Академии
наук СССР,  – одного из самых секретных предприятий по разработке оте-
чественного ядерного оружия. Начальником КБ-11 был назначен заместите-
ль министра транспортного машиностроения СССР П. М. Зернов, главным
конструктором – профессор (позднее – академик) Ю. Б. Харитон. Базой для
развертывания КБ-11 был выбран завод N 550 Народного комиссариата бо-
еприпасов, выпускавший корпуса артиллерийских снарядов и находивший-
ся в поселке Саров. Вскоре посёлок Саров был изъят из административного
подчинения Мордовской АССР и исключён из всех учётных материалов. Уче-
ные, жившие и работавшие на сверхсекретном объекте, с присущим им юмо-
ром подтрунивали над собой, что «они живут при коммунизме, в окружении
социализма»9.
Научно-исследовательские лаборатории и конструкторские подразделения
КБ-11 начали разворачивать свою деятельность непосредственно в Арзама-
343

се-16 весной 1947 года. Параллельно создавались первые производственные
цеха опытных заводов № 1, № 2. Большинство приехавших в первые годы в
КБ-11 специалистов были яркими личностями, нестандартно мыслили, обла-
дали огромным интеллектуальным потенциалом10. К концу 1951 г. опытным
производством и серийным заводом № 551, вступившим в действие во вто-
ром полугодии 1951 г. (завод № 3 КБ-11), было изготовлено 29 атомных бомб
РДС-1. Хранение атомных бомб производилось также на территории КБ-11 в
специально возведенном подземном железобетонном складе-хранилище11.
С 1948 по 1955 годы Н.А. Дмитриев работал в теоретическом секторе КБ-
11. В то время он «с ходу» делал одну за другой блестящие работы, в которых
проявлялся его математический талант. Из воспоминаний академиков А.Д.
Сахарова и Я.Б. Зельдович: «...У Коли, может, единственного среди нас, искра
Божия. Можно подумать, что Коля такой тихий, скромный мальчик. Но на
самом деле мы все трепещем перед ним, как перед высшим судией»12. Работы
Дмитриева тех лет посвящены сложнейшим явлениям – т.н. неполному взрыву,
теории возмущений, физике высоких температур и давлений, теории систем
ПВО. Он основоположник многих научных направлений в математическом
моделировании. Именно Н. Дмитриев осуществил «математическую модель
процессов при термоядерных синтезах советской водородной бомбы». Он был
первым человеком в СССР, который для тех маломощных машин, какие тогда
имелись, стал разрабатывать двумерные программы. Многие из его научных
открытий являются классическими и до сих пор используются при разработке
новых технологий. Н.А. Дмитриев считает, что самым главным достижением в
его жизни является «создание бомбы, т.к. она установила паритет в мире».
Достижения Н. А. Дмитриева как руководителя математических разрабо-
ток на «Объекте» неоспоримы. Но сам он даже не всегда стремился закрепить
своё авторство той или иной программы. Так же, как и не стремился к полу-
чению высоких должностей, степеней, званий и наград. Ему была свойствен-
на скромность и сдержанность в оценке своих результатов, пренебрежение
внешней стороной огромных научных побед. Для него, как и для многих дру-
гих учёных, инженеров, конструкторов, технологов, рабочих, главным оста-
валось Дело, а не личные успехи. По словам его коллег, Дмитриев вполне за-
служивал Нобелевской премии и самых высоких научных званий, но, в силу
закрытости, он не мог претендовать на международные публичные награды.
Защитив только кандидатскую диссертацию, он не стал тратить попусту вре-
мя на защиту докторской и доказывать то, что им уже было доказано в науке.
Ему неоднократно предлагали присвоить звание «доктора наук» по совокуп-
ности трудов, без защиты, на что он скромно заметил: «Знаете, к фамилии
«Дмитриев» приставка «доктор» уже ничего не добавит». В сущности, как
выразился Я. Б. Зельдович, он был настоящим «подпольным академиком».
Впрочем, официальных академиков он весьма уважал. Однажды признался
344
II.  Изследвания
жене Л. В. Дмитриевой: «Ты знаешь, легче всего объяснять академикам – они
быстрее всех понимают то, что им объясняешь»13.
Тем не менее, он удостоен Сталинской премии и дважды – Государствен-
ных премий СССР. Его имя по праву стоит в ряду известных ученых СССР,
академиков А. Д. Сахарова, Н. Н. Боголюбова, Ю. Б. Харитона, Я. Б. Зельдови-
ча, Д. А. Франк-Каменецкого и др. Фамилии вышеперечисленных академиков,
создателей атомной бомбы, нынче на слуху. О них снимают научно-популяр-
ные фильмы, пишут книги… А Дмитриев так и остался «серым кардиналом»,
«секретным физиком», бойцом невидимого фронта. О масштабе его таланта
математика и физика можно судить по курьезному эпизоду. Когда в стране
появились первые громоздкие ЭВМ, руководство ВНИИ экспериментальной
физики (Арзамас-16) обратилось к академику А. Н. Колмогорову за советом
по поводу внедрения электронно-вычислительных машин, на что Колмого-
ров ответил: „Зачем вам ЭВМ, у вас же есть Коля Дмитриев».
По воспоминаниям Сахарова, теоретические расчеты Дмитриева сыграли
определяющую роль в создании термоядерного оружия. Продолжение работ
по «слойке» (или одноступенчатому термоядерному заряду) показало, что да-
льнейшее увеличение мощности вело к нежелательному росту его габаритов.
Да и срок годности бомбы ограничивала «живучесть» трития. И тогда Сахаров
предложил двухступенчатый термоядерный заряд. Но главным была так на-
зываемая «третья идея» – использовать для обжатия термоядерного горючего
не просто атомный взрыв, а радиационную имплозию – энергию рентгеновско-
го излучения самого атомного заряда. Чтобы сформировать направленный в
нужную точку перенос энергии, первичные и вторичные модули следовало за-
ключить в единую оболочку, хорошо отражающую рентгеновское излучение.
Началась интенсивная расчетно-теоретическая проработка физической
схемы новой водородной бомбы и исследование характеристик протекающих
в ней физических процессов. Как родилась «третья идея», теперь можно лишь
догадываться. При этом следует иметь в виду эпизод, рассказанный Сахаро-
вым: «Еще на раннем этапе работы мне удалось найти некоторые приближен-
ные описания существенных процессов, специфических для «третьей идеи»
(по математической форме это были автомодельные решения уравнений в
частных производных; замкнутую математическую форму им придал Коля
Дмитриев; я до сих пор помню, что первоначально Зельдович не оценил моей
правоты и только после работы Коли поверил; с ним такое редко случается,
он очень острый человек)”. В итоге к началу лета 1955 г. расчетно-теоретиче-
ские работы закончились, а уже осенью заряд был успешно испытан на Семи-
палатинском полигоне. Разработчики получили высокие награды14.
В 1959  г. Дмитриев вернулся к теоретикам, стал старшим научным сот-
рудником в отделении, которым руководил Я. Б. Зельдович. За несколько
лет он выполнил работу, которая стала образцом классического исследова-
345
 II.  Изследвания

ния сложнейшей физической проблемы  – создал точную формулу для ра-
счета давления в холодном кристалле, разработал двумерные и трехмерные
модели состояния твердых тел. С началом «оттепели» многие ведущие спе-
циалисты уехали из Арзамаса-16. А Николая Александровича назначили на-
чальником отдела математического сектора. По сути именно на этом посту
он стал научным лидером коллектива, который взялся за разработку новых
компьютерных программ. До этого времени физики использовали програм­
мы, созданные в Москве, в ИПМ (Институт прикладной математики) АН
СССР. Дмитриев создал новые принципы организации программ, которые
используются и сейчас. Он был первым человеком в Союзе, который занялся
двумерными программами15.
Труды Н. А. Дмитриева16 заложили основу теоретических методов расче-
тов изделий, внесли большой вклад в создание образцов ядерного оружия.
Большинство теоретиков и математиков училось на его работах. Им заложе-
ны основы теоретических методов расчета уравнений состояния веществ в
экстремальных условиях. Н. Дмитриев внес вклад и в разработку современ-
ных физико-математических методов расчета основных характеристик ядер-
ных зарядов. При его участии заложены теоретические основы использова-
ния атомных зарядов в системах ПВО и затем ПРО.
Н. А. Дмитриев был дважды женат. Его первая супруга Тамара Ивановна
Поздышева-Дмитриева (1923-1955), закончив Московский институт метал-
лов и сплавов, работала вместе с мужем на Объекте Арзамас-16, но облуче-
ние радиоактивными материалами привело к печальному концу. У них двое
детей: сын Александр и дочь Вера. Его вторая супруга Людмила Васильев-
на Старкова-Дмитриева (1928  г.) закончила физико-технический факультет
Харьковского университета, защитила кандидатскую диссертацию и тоже ра-
ботала в НИИ вместе с мужем, лауреат Государственной премии Российской
Федерации (2000 г.).
Дети и внуки ученого достойно продолжают дело своего отца и деда. Сын,
Александр Николаевич Дмитриев (1949), закончив МГУ (математический фа-
культет) по специальности «Теория вероятности» в 1972 г., был направлен на
работу в Биологический центр в Пущино, но из-за состояния здоровья не смог
реализовать своих способностей. Живет в Сарове. Дочь, Вера Николаевна
Дмитриева-Савельева (1951), после окончания Мордовского государственно-
го университета по специальности «инженер-программист», занимается раз-
работкой моделей автоматизированных систем испытания различных типов
ядерных боеприпасов и обработкой результатов экспериментов этих испыта-
ний. Традиции Н.А. Дмитриева продолжает его внук, Сергей Александрович
Савельев (1976), который после окончания Саровского физико-технического
института работает в теоретическом отделе (там, где работал его дед) Россий-
ского федерального ядерного центра – Всероссийского научно-исследователь­
ского института экспериментальной физики (РФЯЦ – ВНИИЭФ). Другой его
внук – Борис Александрович Дмитриев (1978–2004), доктор технических наук,
ученый-энциклопедист, к сожалению, рано ушел из жизни, успев оставить по-
сле себя яркий и неизгладимый след в памяти близких и коллег.
Николай Александрович Дмитриев ушел из жизни в 2000 году тихо и не-
заметно. Его имя, которое долгие годы держалось в тайне, наконец-то стало
известным широкому кругу лиц. Несмотря на все перипетии современного
развития России, несмотря на развал науки, Николай Александрович остался
верен этой науке. Мне очень жаль, и лично я считаю, что мир потерял выда-
ющегося математика, и, я уверен,  – Нобелевского лауреата, хотя советская
система приобрела верного защитника Отечества. И это не вина, а беда Н.
А. Дмитриева как человека и выдающегося ученого. Несмотря на свою при-
верженность социализму, Дмитриев-математик высказывал и выдающиеся
политические мысли, главная из которых звучит так: если же говорить о на-
сущных практических вопросах, то главной практической нашей проблемой
после создания водородной бомбы, даже более важной, является не термо-
ядерная, не высокотемпературная сверхпрово­димость, а преобразование на-
шей политики, выстроенной по рецептам Розы Люксембург и препятствую-
щей выявлению возможностей социалистической системы и развитию спра-
ведливого социального общества.
ПРИМЕЧЕНИЯ
1 
www.sarov.nnov.ru (последний визит 11.08. 2012).
2 
http://www.vniief.ru/city/ (последний визит 11.08. 2012).
3 
Чаракчиев Н. Потомци на Ботевия четник Костадин Х. Костов живеят в Русия
// Родознание, 2009, година XIV, бр. 1, с. 35 – 42.
4 
Български исторически архив  – Национална библиотека «Кирил и Методий»
(далее: БИА-НБКМ), фонд 894.
5 
БИА-НБКМ, ф. 894, а.е. 1, л. 1 – 2, 4.
6 
Там же, л. 5; а.е. 8, л. 11.
7 
Там же, а.е. 8, л. 5, 6.
8 
http://niznov-nekropol.ucoz.ru/index/dmitriev_n_a/0-870 (последний визит 11.08.
2012).
9 
Там же.
10 
http://www.vniief.ru/vniief/history/(последний визит 11.08. 2012).
11 
ru.wikipedia.org/wiki/РФЯЦ-ВНИИЭФ (последний визит 11.08. 2012).
12 
http://niznov-nekropol.ucoz.ru/index/dmitriev_n_a/0-870
(последний визит 11.08. 2012).
13 
Там же.
14 
Там же.
15 
Там же.
16 
Дмитриев Н. А. Избранные труды. Теоретическая физика. Математика. Саров:
РФЯЦ-ВНИИЭФ. 2004. 510 с.

346 347

ТЕРИТОРИАЛНАТА
АВТОНОМИЯ В ЕВРОПА И ОПИТЪТ
НА БЕСАРАБСКИТЕ БЪЛГАРИ
Благовест НЯГУЛОВ, доктор по история, доцент,
Институт за исторически изследвания, Българска академия на науките
(София)
In this article the author presents the territorial autonomy as a means of resolving
minority issues and regional conflicts in Europe, as well as the historical experi-
ence of Bulgarians from Bessarabia concerning their demands for autonomy. The
emphasis is placed on the ideas of Gagauz-Bulgarian autonomy and the preserva-
tion of the independence of Taraklia region in Republic of Moldova.
П олитическият термин „автономия” може да се дефинира най-общо като
самоуправление на една политическа общност, или по-разгърнато – като
разполагане с необходимите средства (юридически, политически, институци-
онални, икономически и културни)  за поддържане и развитие на идентич-
ността на една свободно съставена общност от граждани, при зачитането на
териториалната цялост на държавата. Автономията е разделение на властта,
основано на компромис между мнозинството и малцинството/малцинствата,
който произтича от идеята за субсидиарността (тоест, прехвърляне на власт
от централно на местно и регионално ниво, тогава когато това прехвърляне
може да осигури по-голяма ефективност).
Приложена като средство за решаване на малцинствени проблеми и реги-
онални конфликти на такава основа, автономията заема върхът в йерархията
на малцинствените права. Първите две „стъпала” в тази йерархия са недис-
криминацията и равните права, на първо място, и позитивната дискримина-
ция и специалните права, на второ място.
Въз основа на връзката или липсата на връзка между автономия и терито-
рия се разграничават две форми: 1. Териториална автономия, или автономия
348
II.  Изследвания
на териториална основа; 2.  Персонална автономия, или автономия на пер-
сонална/личностна основа, която не е свързана с определена територия. Те-
риториалната автономия съответства на ситуации, при които малцинството
или малцинствата се разпределят в ясно определени територии. Но тази ав-
тономия не е подходяща за случаите, когато малцинствата са разпръснати по
територията на държавата. В такъв случай е удачно да се приложи формата на
персонална или личностна автономия. При нея автономията се прилага въз
основа на свободния и индивидуален избор на национална принадлежност,
независимо от мястото на живеене на индивида1.
Териториалната автономия се осъществява в най-пълна степен в систе-
мата на федерализма или чрез съюза на частично самоуправляващи се тери-
тории, обединени от централно управление, което  e  по-силно при федера-
цията  и по-слабо при конфедерацията. В Западна и Централна Европа има
отдавна истински федерални държави (Германия, Австрия, Швейцария). От
1970-те години натискът отдолу с цел реална децентрализация принуждава
все повече национални държави да ревизират техните системи по посока на
федерализацията. Приспособяването на унитарната държава към етническия
и национален плурализъм се извършва чрез прилагане на териториалната ав-
тономия в различни варианти.
1. Вместване на етническия плурализъм в унитарната държавна структу-
ра. Тук става дума за частично регионализиране на държавата на етническа
или национална основа, без да се променя нейната цялостна структура. При-
мер за унитарна държава, която вмества националния плурализъм в рамката
на административната децентрализация, е Италия. По силата на италианската
конституцията от 1947 г. в страната има пет автономни области със специален
статут. В две от тях – Долината на Аоста и Южен Тирол (Trentino-Alto Adige)
статутът на автономия се аргументира с присъствието на компактни езикови
малцинства, съответно френскоезично  (франко-провансалско)  и германо-
езично. Въпросът за регионалната автономия се актуализира с появата през
1991 г. на Северната лига, която се обявява за широка автономия на северните
италиански региони (наричани Падания) и дори за тяхното отделяне. В дър-
жавния обхват на Дания Фарйорските острови и Гренландия имат автономен
статут по силата на закони съответно от 1948 и 1972 г., като законът за Грен-
ландия й признава статут на „самостоятелно общество” в кралството. По съ-
щия начин, във Финландия Аландските острови, населени с шведи, се полз-
ват със статут на самоуправление от 1920 г. Този статут е резултат на спорове
за островите между Швеция и Русия, и между Финландия и Швеция, като
е утвърден от Обществото на народите през 1921  г.  Обединеното кралство
Велибритания и Северна Ирландия е унитарна държава по конституция, но
по системата на делегиране на власти (devolution) от 1998-1999 три от четири-
те историко-географски области и съставни части на кралството (наричани
349

„нации” или „страни”)  -  Шотландия, Уелс и Северна Ирландия,  имат само-
управление със свои парламенти с ограничени пълномощия.  Съобразяване
с плурализма се наблюдава дори във Франция, която е западноевропейска-
та държава с най-централизирано управление и хомогенизираща политика.
Нейната конституция от 1958 г. прави разграничение между „френския на-
род” и „народите от отвъдморските територии”, на които е признато правото
на самоопределение (Става дума за общо 5 такива общности и територии, от
които Нова Каледония и Френска Полинезия имат най-голяма автономия).
Със закона от 1982 г. за особения статут на Корсика се отчита географската и
историческата специфика на острова, където традиционният език е бил кор-
сиканския, близък до италианския език (днес говорен като майчин едва от 10%
от населението). С няколко следващи реформи – от 1991 и 2001 се утвърждава
статута на острова като териториална общност  (collectivité territoriale)  с Из-
пълнителен съвет, Събрание и Икономически и социален съвет. На практика
Корсика е най-децентрализирана част от Френската република. През 2003 г.
се отхвърля правителствен проект за увеличаване на автономията на острова
поради опасения, че това би довело до искания на автономия от страна на
други области (Бретан, Прованс, Елзас и др.), които се оценяват като заплаха
за целостта на Франция.
В постсъветското пространство, където териториалните решения на наци-
оналните проблеми имат дълга съветска традиция, също могат да се посочат
примери за частична регионализация. Такъв пример е уреждането на  гага-
узката териториална автономия в Молдова. Автономистките искания на га-
гаузкото малцинствено национално движение от края на 1980-те и началото
на 1990-те години са мотивирани преди всичко от опасенията на гагаузите
от обединение на Молдова с Румъния, както и от законодателното прокла-
миране на молдовския (румънския) език като държавен език в републиката.
Провъзгласяването на гагаузка съветска република в Комрат през 1990  г. е
последвано от напрежение в отношенията с централните власти в Кишинев.
Но за разлика от конфликта в Приднестровието, който достига до военна
конфронтация през 1992  г., в гагаузкия случай тази опасност е избягната в
резултат на преговори между Кишинев и Комрат. След международно по-
средничество през 1994 г. в южната част на постсъветската държава се слага
началото на гагаузката териториална автономия. Приетият в края на същата
година от молдовския парламент „Акт за специалния юридически статут на
Гагаузия (Гагауз Ери) в Република Молдова” създава Гагаузия като автономна
териториална единица, признава гагаузкия народ като субект на автономната
област и гарантира правото на неговото външно самоопределение в случай
на промяна на статута на Република Молдова като независима държава (то-
ест – правото на отделяне и създаване на собствена държава). Въпреки някои
критики към автономисткото решение на гагаузкия проблем  (относно раз-
350
II.  Изследвания
пределението на властите между централното правителство и институциите
на автономната област или за нейното слабо представителство на централно
ниво и др.), като цяло това решение се приема като успешно. Неговото значе-
ние в по-широк регионален контекст се определя от факта, че за първи път в
Източна Европа след падането на комунистическите режими то дава успешен
пример за териториална автономия и за защита на колективните права на
малцинствата2.
Друг пример е Автономна република Крим в Украйна. Тя е наследник на
Кримската съветска социалистическа република, създадена през 1921 г., ко-
ято е преобразувана в Кримска област през 1945 г. и като такава е предадена
от Руската съветска федеративна социалистическа република на Украинската
съветска социалистическа република през 1954 г. През 1992 г. предимно ру-
скоезичният Крим обявява независимост, която не е призната, а през 1995 г.
с решаващата намеса на украинския президент Леонид Кучма е постигнато
споразумение полуостровът да остане част от Украйна със статут на авто-
номна република. Тя разполага с автономия на решенията, които се отнасят
до самата република в съответствие с украинската конституция и конститу-
цията на автономната република, приета през 1998  г. Въпросът за админи-
стративния статут на Кримския полуостров се вписва в руско-украинските
противоречия, включително по въпроса за руските военноморски бази и чер-
номорския флот  (намиращият се на полуострова град Севастопол има спе-
циален статут). Този въпрос се усложнява след завръщането от началото на
1990-те години на депортираното от съветския режим на Сталин през 1944 г.
население – предимно кримски татари, които желаят да играят все по-важна
роля като една от титулните нации в автономната република. Кримската те-
риториална автономия е преди всичко отговор на опасността от иредентизъм
на мнозинственото руско население и остава единствен автономистки опит в
независима Украйна3.
На Балканите, частична регионализация с етнически основания има
в Сърбия. Подобно на случая с Крим, и тук става дума за наследство от вре-
мето на социализма. По времето на федерална Югославия там се обособяват
две автономни провинции (покрајина/покрайнина) – Войводина, където ос-
вен мнозинството на сърбите живеят още 25 етнически групи (включително
14% унгарци), и  Косово, където има абсолютно мнозинство на албанското
население със сръбско и други по-малобройни малцинства. Тези провинции
се ползват с автономен статут от 1974 г, но го губят в по-голямата си част
при управлението на Слободан Милошевич през 1990  г. Падането на него-
вия режим през 2000  г. прави възможно възвръщането на автономията на
Войводина, чийто статут се определя от специален закон (Омнибус закон) от
2002 г. Що се отнася до Косово добре известно е, че въпросът за неговия ста-
тут става предмет на дългогодишен спор между сръбското (преди това юго-
351

славското) правителство от една страна, и етническите албанци. Както пред-
вижда резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН, с която приключва
Косовския конфликт от 1999 г., през 2006 г. започват международни прегово-
ри по този въпрос. На тези преговори се сблъскват двете визии за бъдещето
на региона – сръбската визия за запазване на суверенитета на Сърбия върху
областта, и на мнозинството от населението в областта, което настоява за не-
зависимост. След Косовската война областта се управлява като междунаро-
ден протекторат, въпреки че формално остава автономна област в състава
на Сърбия. Обявяването на независимостта на Косово на 17 февруари 2008 г.
демонстрира как териториалната автономия може да доведе до отделяне в са-
мостоятелна държава. Въпреки че Косово все още не е признато от всички ев-
ропейски държави, международният режим на „наблюдавана независимост”
вече е отменен.
2. Цялостна регионализация на държавната структура.  Регионалната
държава е междинна форма между унитарната и федералната държава  или
с други думи, това е държава, която е по-централизирана от федерацията и
по-малко централизирана от унитарната държава. Този тип държава конкре-
тизира принципа на политическата автономия в териториалната форма на
региона, но без да засяга националното единство. Като архетип за такава дър-
жава се приема Испания по силата на нейната конституция от 1978 г., приета
след падането на режима на Франко. Дотогава съществуващият национално-
унитарен модел е заменен от многонационален. Децентрализацията на упра-
влението има за цел да задоволи очакванията за автономия на подтиснатите
от предишния режим баско и каталунско малцинства, но без да предизвиква
негативните реакции на консервативните кръгове и военните, отстояващи
единството на Испания. Кралство Испания дава широка автономия на своите
„исторически” общности – Страната на баските, Каталония и Галисия (към тях
се присъединява и Андалузия – от 1982 г.) както и по-ограничена автономия,
наречена обикновена – на по-слабо обособените общности в Андалузия (до
1982 г.), Арагон, Кастилия, Естрамадура, Валенсия и пр. Нито една общност
не се отказва от възможностите на този режим на автономия и днес Испа-
ния e съставена от 17 автономни общности (comunidades autónomas) плюс два
автономни града. Всяка общност има свой парламент и регионално правител-
ство, но разпределението на властите е различно.
Въпреки централисткото и авторитарно наследство от времето на фран-
кизма, тази система работи като цяло успешно. Тя се основава на „недели-
мото единство на испанската нация” и същевременно гарантира „правото на
автономия на националностите и регионите, които са част от нея”. Именно
затова много автори виждат в испанската държава архетип на „регионалната
държава”, дори на „държавата на автономиите”. Наличието на връзка между
формата на държавата и националния плурализъм, е знак за воля за защита
352
II.  Изследвания
на малцинствата. От друга страна, в испанския случай се говори и за „пре-
дизвикан регионализъм”, чието предназначение е да прикрие силните баски
и каталонски регионализми, пораждащи страхове за интегритета на нова Ис-
пания. Рисковете на този модел за единството на страната се проявяват не
само и не толкова поради увеличаващия се сепаратизъм на баски и каталон-
ци, колкото с възникването на тенденции към национално обособяване на
общности, които преди регионализацията не са били такива. Тенденцията е
тези общности да се стремят да придобият по-голяма автономия и самоупра-
вление по подобие на „историческите”. Предпоставките за това се създават
и от някои двусмислия на конституцията, в която се говори за „нерушимото
единство на испанската нация”, но също така и за „народите на Испания” и
„правото на автономия на националностите и областите”.
3. Развитие от унитарна към федерална държава. Този модел се демонстри-
ра от историята на Белгия. Нейната унитарна конституция от 1831 г. не при-
знава двунационалния характер на държавата, населявана предимно от ни-
фералндоезични фламандци и френскоезични валонци. Закон от 1921 г. про-
кламира държавата за двуезична; серия от закони до 1960-те години води до
разделянето на страната на четири езикови зони – нидерландоезична, френ-
скоезична, немскоезична и двуезична в столицата Брюксел; а конституционна
поправка от 1970 г. превръща Белгия в „общностна и регионална” държава.
Следва период на няколко конституционни промени, за да се достигне до про-
мяната на конституцията през 1993 г., когато Белгия се превръща официално
във федерална държава. Кралството става федерация на териториална и ези-
кова основа с федерално правителство, три езикови общности (Фламандска/
нидерландоезична, Френска/френскоезична и Германоезична), и три терито-
риални региона (Фламандски, Валонски и Столичен регион Брюксел). В гра-
ничните територии на четирите езикови области са предвидени възможности
за общини със защитени малцинства, които се ползват с езикови облекчения
по отношение на публичната администрация.
Това етническо и езиково статукво не неутрализира центробежните про-
цеси в Белгия, които се изразяват в засилване на конфедералистките и се-
паратистки настроения. Те имат своите икономически основания, каквото
е по-големият принос на фламандската област в икономическото развитие
на кралството. Засилващите се аспирации сред фламандското население към
разделение на държавата по езиков признак пораждат и правителствени кри-
зи в Белгия.
Днес почти всички западноевропейски страни притежават силно децен-
трализирана териториална организация. Федерализмът се превръща все по-
вече в необходима перспектива на Европа и в рамките на Европейския съюз.
Федералните устройства на Германия, Австрия и до известна степен Швей-
цария (там езиковата граница преминава през някои кантони) се основават
353

на традициите на териториалната автономия, която е наследство на по-стари
разделения на суверенитет. При случаите на Белгия и Испания автономните
единици съвпадат в общи линии с хомогенните езикови области.
След разпадането на югославската федерация, идеята за федерация в
Югоизточна Европа силно се дискредитира, но войните и междуетническите
конфликти на територията на бивша Югославия отново като че ли я реаби-
литират. Тя намира приложение в следвоенното устройство на Босна и Хер-
цеговина чрез Дейтънското споразумение от 1995 г., което се дава като класи-
чески пример за консоционално уреждане на един етнически конфликт (т.е.
с осигурено групово представителство в държавното управление). По силата
на споразумението Босна и Херцеговина, която е населена с бошняци  (мю-
сюлмани), сърби (православни християни) и хървати (католици), става про-
текторат на международната общност. От 2004 г. тя се администрира от Вър-
ховен представител, избиран от Европейския парламент. Изгражда се феде-
рален тип държава, която се състои от две административни единици (енти-
тети) – Федерация Босна и Херцеговина (наричана неточно Мюсюлманско-
Хърватска федерация) и Република Сръбска, както и от един дистрикт/окръг
Бръчко. Федералните органи на управление се формират на квотен принцип
и държвата има три официални езика  – бошняшки, сръбски и хърватски.
Дистриктът Бръчко, който се намира в североизточната част на държавата и
има смесено население, е основан през 2000 г. след международен арбитраж.
Той е част едновременно и от Федерация Босна и Херцеговина и от Републи-
ка Сръбска, като се управлява под международно наблюдение. Моделът на
Дистрикта Бръчко и децентрализацията на локалните органи на властта се
оценяват като пътя към бъдещето на Босна и Херцегожвина. Някои кантони в
държавата са етнически смесени и имат специална система, която гарантира
запазване на правата на всички народи.
Наченки на федерализация се наблюдават и в Република Македония, къ-
дето около 25% от населението се състои от етнически албанци. През 1992 г.
група албански националисти подема акция за създаване на Автономна
република Илирида в Западна Македония. Провежда се референдум, обя-
вен от властите за незаконен, в който, 74% от участвалите 276 921 албанци
се произнасят за автономия. Военният конфликт на етническа основа от
2001  г. се прекратява с посредничеството на САЩ и Европейския съюз и
с подписването на Охридския мирен договор (13 август с. г.). Този рамков
договор е многостранен и взаимно зависим пакт между мнозинството на ет-
ническите македонци, албанското малцинство и международната общност.
Новото споразумение се опитва да наложи либерално-ориентиран граждан-
ски модел на демокрация с консоционални елементи (тоест с гарантирано
групово представителство). То разширява колективните права на малцин-
ствата, за да осигури пропорционално разпределение на ресурси, предвиж-
354
II.  Изследвания
да ограничена автономия и гарантира ограничително вето чрез механизма
на „двойното мнозинство” при вземането на решения. Въз основа на дого-
вора се променя конституцията на Република Македония. Според новата
конституция, всички малцинства вече не са „народности”, както дотогава, а
„народи” или „етнически общности”. Македонският език остава официален
в републиката и в нейните международни отношения, но други езици, които
се говорят от повече от 20% от населението – тоест албанският, се обявяват
за „служебни”. С новата конституция и чрез закона за новото администра-
тивно деление на страната на практика се извършва кантонизация и се фор-
мират етнически общини.
***
Бесарабските българи или етническите българи на територията на Украй-
на и Република Молдова имат официално признат статут на национални мал-
цинства и в исторически план именно след 1991 г. постигат сравнително най-
много успехи по отношение на техните малцинствени искания. Дейностите
на тези организирани общности и изявите на малцинствените им елити, как-
то в миналото, така и в наши дни се вписват в две взаимно свързани направ-
ления – културно-просветно и политическо. Ако крайната цел при първото
направление е постигането на някаква степен на културна (не-териториална
или персонална) автономия, при второто – става дума за различни форми на
териториална автономия, които не винаги визират само българите.
Историческите корени на идеята за териториална автономия се намират
още в указа на руския сенат от 29 декември 1819 г. и писмения акт на руския
вътрешен министър от 1820  г., които определят привилегиите и особеното
административно управление на „отвъдддунавските преселници” в Бесара-
бия, сред които са и българите (Колонистите са разпределени в 57 колонии
и обединени в 4 окръга на бесарабския юг). Отмяната или ограниченията на
това особено управление след 1870-те години пораждат по-късната поява на
автономистки искания. По време на руската революция от 1905-1907 г. в ня-
кои български селища се чуват искания за национално самоопределение и
местно самоуправление. Двата конгреса на представителите на българските
общини, проведени в края на 1917 и началото на 1918 г. предявяват искания
за административна (политическа) автономия на Южна Бесарабия. В края на
1920-те и началото на 1930-те години се лансира идеята за обособяването на
Болградския район като нов административен окръг в Румъния. Разделянето
на територията в Бесарабия, населена предимно с българи и гагаузи, между
Молдавската и Украинската републики след присъединяването на областта
към Съветския съюз намалява възможностите за осъществяване на терито-
риалната автономия. Предложението на историка Иван Мещерюк от края
на 1950-те години за създаване на самостоятелен административен окръг за
355

българите и гагаузите с център в Болград и в състава на Молдавската ССР е
направено именно за да се поправи грешката, допусната с това разделяне.
Съвременните идеи, постижения и проблеми на българските малцинстве-
ни движения в двете постсъветски републики са проекция на етническата
мобилизация на българската диаспора, на политиките в двете държави  –
приемници спрямо малцинствените реалности, на политиката на България
като „държава – майка” и на двустранните и като цяло – на международните
отношения. Разделението на общността на бесарабските българи от държав-
ната граница между Украйна и Република Молдова след разпадането на Съ-
ветския съюз през 1991 г. намалява потенциалните възможности за успехи
по отношение на политическото направление в техните малцинствени дви-
жения. В същата насока действа и позицията на украинските власти против
формирането на автономни територии. Дискусиите сред българските лиде-
ри и интелектуалци по въпроса за териториалната автономия на етническа
основа разграничават привърженици и противници на идеята  (според по-
следните по-подходяща е културната или не-териториалната автономия, тъй
като българите не живеят компактно). Различни са резултатите от усилията
в тази насока.
В началото на 1990-те години сред българите в Украйна се обсъждат вари-
анти на териториалното самоопределение като възстановяване на Измаил-
ската област, създаване на Буджакско териториално формирование или – на
български национален район. По инициатива на Дружество „Св. св. Кирил и
Методий” през декември 1991 г. се провежда референдум за създаване на бъл-
гарски национален район въз основа на Болградския район в Одеска област.
Предложението се подкрепя от около 80% от участвалите в референдума, но
този резултат не е признат украинските власти. През 1992 г. представителите
на същото дружество подготвят и проект за Болградски българо-гагаузки на-
ционален окръг, който също остава само проект4.
Дълго време обсъжданата в Украйна административно-териториална ре-
форма (проект за закон от 2002 г.), която предвижда окрупняване на терито-
риалните единици предизвиква ред възражения по места, особено в райони-
те със смесено население. Намеренията за ликвидация на Болградския район
в Одеска област, който е и единствения район с преобладаващо българско
население, също поражда остри несъгласия сред сдруженията на тамошните
българи, гагаузи и албанци, които са подкрепени с решение на Болградския
районен съвет от 26 май 2005 г. Освен за запазването на Болградския район,
се настоява към него да бъдат присъединени след свободно волеизявление и
граничещите с района села с компактно българско и гагаузко население5.
В своята книга, издадена през 2006  г., председателят на Асоциацията на
българите в Украйна Антон Киссе се разграничава от идеята за федерализация
на украинската държава, без обаче да я изключва в по-далечна перспектива.
356
II.  Изследвания
От името на етническите българи в републиката той отхвърля категорично
сепаратизма. Същевременно, изхождайки от принципите на децентрализа-
цията и самоуправлението, той пледира за създаване на „национално-култур-
на автономия в южната част на Одеска област, като един от възможните моде-
ли за администратовно-териториално образование в състава на унитарната
държава”. Под термина „национално-културна автономия” Киссе разбира
„административно-териториално образование с избираеми органи на мест-
ното самоуправление, в компетенциите на които се намират ограничен кръг
въпроси, на първо място, въпросите на образованието, културата, социална-
та инфраструктура, развитието на традиционните и нови стопански отрасли”
Като пример той дава автономизацията на областите в Италия6.
Представената идея за „национално-културна автономия” изразява наме-
рение за вместване на националния плурализъм в Одеска област в рамката
на административно-териториалната децентрализация на унитарната укра-
инска държава. Несъмнено тя е повлияна от регламентирането през 1990-те
години на специалния статут на Автономна република Крим в границите на
Украйна, както и от автономистките решения в южната част на съседна Мол-
дова, които визират пряко тамошното гагаузко и българско население.
***
Много дискутираната през 1989 г. идея за гагаузко-българска автономия в
Република Молдова също не се реализира, но запазва пропаганден и мобили-
зационен потенциал до наши дни. От 1994 г. тази идея вече трябва да отчита
наличието на гагаузката териториална автономия, а от 1999 г. – и на съседния
на Гагаузия Тараклийски район, възприеман вече от българите като терито-
риален център на българската култура.
Предложението за създаване на Гагагузко-българска автономна съвет-
ска социалистическа република в южната част на съветска Молдова се пов-
дига през 1989 г. от проруски ориентираното Интердвижение „Единство” и
се подкрепя от тараклийския клон на болградското дружество „Св. св. Ки-
рил и Методий”. В тази връзка се провежда и среща между ръководствата
на българското дружество „Възраждане” и гагаузкото народно движение
„Гагауз-Халкъ”.
Тълкуването на идеята в материали от тогавашната преса и в по-късни
спомени противопоставя визиите на един от нейните създатели в лицето на
Иван Грек и на лидера на Дружество „Възраждане” Иван Забунов. Според
Грек, мнозинството от българското население тогава подкрепяло идеята за
автономия на паритетни начала, за разлика от местното партийно и район-
но ръководство и на редица лидери на „Възраждане” и „Гагауз-Халкъ”, които
имали негативна позиция. Грек аргументира подкрепата на гагаузко-българ-
ската автономия с възможността за противопоставяне по този начин на „на-
357

ционално-шовинистическите екстремистки сили на Молдова, които са взели
курс на присъединяване към Румъния”7.
Противоположната позиция на Иван Забунов спрямо гагаузко-българска-
та автономия се аргументира също с екстремизъм, но този път от страна на
гагаузите. В своите спомени председателят на „Възраждане” пише, че между
неговата организация и гагаузката – „Гагауз-Халкъ”, е било постигнато спо-
разумение, според което „те [гагаузите] не закачат българите за обща авто-
номия, а ние  [българите]  не разкриваме истинските цели на тяхното  [гага-
узкото] движение”  (в случая става дума за пантюркистки идеи  – създаване
на държава на всички тюркски народи, които намират израз в първоначално
използваната от гагаузите символика на „сивия вълк” – „Боз Гурд”). Като до-
пълнителни аргументи се използват: опасенията от „асимилация” на българи
от по-многобройните гагаузи в границите на териториалната автономия в
Южна Молдова. (Те се подхранват от прояви на пренебрегване на българите
от страна на гагаузката организация); както и от опасения от разделение на
българската общност в Молдова и като цяло в Съветския съюз в случай на
реализиране на идеята за съвместната автономия8.
Анти-юнионистките настроения сред българската диаспора в Република
Молдова се потвърждават от данни на социологическо изследване от среда-
та на 1992 г., според което 96,4% от анкетираните българи не са съгласни да
живеят в Румъния9.  Този резултат може да се обясни както със запазените
или пренесени от поколенията спомени за румънското управление в облас-
тта (през 1918-1940 и 1941-1944 г.), така и с езиковия проблем (не владеенето
на румънски език), който би възникнал пред българите с нова сила.
Наред с това обаче, направеното към края на 1989 г. социологическо из-
следване в Тараклийския район показва, че местното предимно българско на-
селение не поддържа като цяло нито идеята за гагаузко-българска автономия,
нито само гагаузката автономия. От 28 340 пълнолетни жители в района по
това време са анкетирани 23 538 д., от които за гагаузко-българската авто-
номия се обявяват едва 338 д. (1,5%), против са 18 495 и се въздържат 695 д.
Не са много по-различни резултатите и относно автономията на гагаузите:
„за” – 1419 (6.8%), „против” – 20 818 и „въздържали се” – 1301 д.10 Тези не-
гативни нагласи са повлияни от решението на гагаузките лидери да огласят
публично своето предложение за границите на бъдещата гагаузка автономна
република, в които включват и областите, населени с българи, без да се допи-
тат до самите българи11. След въпросното социологическо изследване и още
повече след обявяването на непризнатата гагаузка независимост през август
1991 г., темата за гагаузко-българската автономия не привлича за дълго време
актуалния интерес на малцинствените дейци. През следващите години собст-
вените етнонационални приоритети доминират в политическото поведение
на гагаузи и българи.
358
II.  Изследвания
Регламентирането на гагаузката териториална автономия в рамките на
Молдова през 1991-1994 г. става пример за успешно решаване на един етно-
териториален проблем в Източна Европа с активно международно участие.
Специално за българите, които съжителстват с гагаузите, но са по-малоброй-
ни от тях в Южна Молдова, този акт поражда някои опасения и същевремен-
но има мобилизиращо значение.
За да се избегне „етнополитическото разделение на Южна Молдова” след
законодателното утвърждаване на гагаузката териториална автономия по съ-
щото време Иван Грек предлага като алтернатива едно синхронизиращо ре-
шение за този регион с мултиетническо население. Успоредно със запазването
на Гагаузия, той счита, че е необходимо да се създаде „една административна
и териториална единица на базата на Кахулски, Кантемирски и Тараклийски
район, както и селища извън рамките на гагаузката автономия от райони-
те на Вулканещ, Чадър-Лунга, Комрат и Бесарабеаска”; заедно с Гагаузия, тя
следва да бъде споена в една икономическа зона, ръководена от общ орган за
управление, без икономическо противопоставяне на двете части, с формира-
не на национални училища и национални културни институции и при либе-
рализиране на езиковото законодателство в Молдова; в езиково отношение
Грек предлага да се разшири сферата на употреба на държавния език, да се
осигури функционирането на българския език в еднаква степен с гагаузкия и
да се консолидира руския език като официален и международен език, който
единствен може да бъде средство за комуникация между двете части на про-
ектираното обединение в Южна Молдова12.  Представената идея несъмнено
дава израз на стремеж към повишаване на статута на българското население
и неговия език при съобразяване с мултиетническия характер на населението
в региона. Същият стремеж се проявява реално по време на борбите за запаз-
ване самостоятелността на Тараклийския район няколко години по-късно.
На практика, въпреки че създаването на Гагаузия води до ускорено утвър-
ждаване на гагаузката национална идентичност и неизбежно засилва влия-
нието на етнополитическия фактор в региона, в отношенията между българи
и гагаузи след 1994 г. не възникват антагонистични противоречия. Гагаузката
идентичност не се формира като основен контрапункт на българската и не се
конфронтира с нея. Примери за това намираме не само в идеите за съвмест-
на териториална автономия, а и в защитата на гагаузите от страна на бъл-
гарите през 1991  г.  (българите изиграват миротворческа роля и успяват да
предотвратят въоръжения конфликт между молдовските въоръжени отряди
и гагаузите след обявяването на гагаузката независимост), в подкрепата от
страна на гагаузите на българското искане за запазване самостоятелността на
Траклийския район през 1998-1999 г., във въвеждането на българския език и
литература в новосъздадения Комратски университет и в училищата в Гагау-
зия, в обучението на гагаузи като стипендианти на българската държава във
359

висши училища в България, в обявяването на Деня на славянската писменост
и култура – 24 май за един от официалните празници на Гагаузия, в продъл-
жаващото мирно българо-гагаузко съжителство13. Силен общ „знаменател” за
българи и гагаузи, и съответно мотивация за тяхното разбирателство остават
общата им привързаност към руския език и общото им негативно отношение
към едно обединение на Република Молдова с Румъния.
През 2010 г., т.е. след създаването на гагузката автономия (1994 г.) и след
запазването на самостоятелността на Тараклийския район  (1999  г.)  идеята
за гагаузко-българска автономия в Република Молдова се реактивира. Тази
късна реминисценция на една нереализирана идея се случва във връзка с
проведена на 25 февруари 2010 г. научна конференция за „общата история и
съвременност” на българи и гагаузи (организирана от Асоциацията „Съюз на
българските организации”, начело с П. Попов и Гагаузката община), и зара-
ди последвалото конференцията искане на българи, жители на с. Твардица,
намиращо се в Тараклийски район, за присъединяване към Чадър-Лунгски
район на Гагаузия. Това искане, което се изразява и от българи, жители на с.
Валя Пержей, е част от многобройните опити за присъединяване на селища
към гагаузката териториална автономия. Нейната притегателна сила за съсед-
ните райони се обяснява със сравнително по-добре развитата инфраструкту-
ра и по-добрите икономически показатели14.
Публичните реакции спрямо новите вариации на идеята за гагаузко-бъл-
гарска автономия демонстрират неизбежността на етнополитическите обвър-
заности между българи и гагаузи и населяваните от тях територии, но също
така и напредналия процес на разграничаване между двете общности. Гага-
узки представители изразяват мнението, че обединението на Тараклийския
район и Гагаузия би отговорило на „логиката на икономическото и култур-
ното сцепление”15.  Гагаузкият  башкан  (управителят на автономната област)
Михаил Формузал обяснява искането за присъединяване на Твардица към
Гагаузия „преди всичко със стремежа на хората да получат по-високи стан-
дарти на качеството на услугите”. Този коментар обаче е оценен от българския
малцинствен лидер Иван Забунов като израз на „безперспективни стремежи
към нарушаването на целостността на Тараклийския район”. По същия повод
председателят на „Възраждане” обобщава: „Ние [т.е. българи и гагаузи] сме
двама братя, но всеки трябва да има своя хата (дом) и по-добре е да си дружим
всеки от своя дом като съседи, отколкото на една обща кухня” 16. Интензив-
ната полемика сред българите за и против съвместната автономия с гагаузите
придобива и елементи на историографски спор във връзка с препоръчвания
като модел привилегирован статут на „отвъддунавските преселници” в Беса-
рабия от 1819 г. или относно спорните тези за етногенезиса на гагаузите17.
Политическа еволюция в полза на сближението между гагаузи и българи
се наблюдава по време на проведената на 11 юли 2011  г. в Тараклия нова
360
II.  Изследвания
научно-практическа конференция, посветена на 200-годишнината от засел-
ването на гагаузи и българи в Южна Бесарабия и организирана от Българ-
ската община в Молдова и администрацията на Гагаузия. На конференция-
та присъстват и се изказват в полза на гагаузко-българското сближение ба-
шканът  на Гагаузия М. Формузал, председателят на Тараклийския район
Александър Гарановски и председателят на Българската община в Молдова
Феодор Сабий18.  Последвалото присъединяване на Ф. Сабий към новата
Партия на регионите, основана от гагаузкия башкан, засилва тенденцията
към политическо единодействие между двете близки, но и вече достатъчно
обособени общности, съжителстващи в южните части на страната. Подкре-
пата на сближението с гагаузите, която оказват представителят на местната
власт в Тараклия и лидерът на Българската община, има пряко отношение
към икономическите и други трудности, които изпитва по това време Тара-
клийския район.
В крайна сметка, новото лансиране на идеята за гагаузко-българска авто-
номия запазва и своите геополитически основания. Нейната реализация би
засилила рускоезичното лоби в южната, гранична част на републиката. Зато-
ва тя се възприема като ново посегателство спрямо молдовския суверенитет
от страна на молдовските националистически среди и от дясноцентристките
политически сили, които управляват в Кишинев.
***
Най-забележителният политически успех на българите като малцинствена
общност в Република Молдова несъмнено е запазването на самостоятелния
статут на Тараклийския район (населен с около 65% българи) като център на
българската национална култура. Тараклийският район е наследство на съ-
ветската административно-териториална система, което няма специален ет-
нически статут и непрекъснато развитие. Създаден на 6 ноември 1940 г. (то-
ест по време на едногодишната съветска окупация на Бесарабия през 1940-
1941 г.), той е възстановен след новото установяване на съветската власт; през
1963 г. е ликвидиран, а през 1980 г. отново е възстановен. Неговият статут в
условията на независима Молдова след 1991 г. става епицентър на политиче-
ските борби на българското малцинство и местния елит в района, а крайното
решение в полза на българите идва в резултат на успешно съчетаване на въ-
трешен и външен натиск върху управляващите в Кишинев.
Отношението на политиците и партиите в Молдова към запазването на
района се вписва отново в противопоставянето между проруските и промол-
довските / прорумънските политически сили в републиката. Президентски-
ят указ на Мирча Снегур относно българската национална култура от 1992 г.
предвижда да се обсъди и внесе в парламента предложение за създаване  в
Молдова на “административно-териториална единица в местата с компактно
361

живеене на българи”19. Но тогавашното молдовско правителство не изпълня-
ва тази препоръка. Доколко реални са били намеренията и на Мирча Снегур
проличава от неговите думи през 1998 г., че създаването на гагаузката адми-
нистративно-териториална единица през 1994 г. е било „грешка”.
След определянето на новите административни граници на Гагаузия въз
основа на местни референдуми през 1994 г. се установяват и новите грани-
ци на съседния Тараклийски район. С правителствено решение от 1995  г.
към него са присъединени селища с компактно българско население, някои
от които нямат пряка териториална връзка с районния център  (Твардица,
Валя-Пержей, Кортен, Кайраклия, Долна Албата, Горна Албата). Границите
на района остават неоспорени до 1998 г., когато управляващите в Кишинев
предприемат админстративно-териториална реформа. Нейната цел е на мяс-
тото на съветската система на „райониране” да се въведе по румънски об-
разец административното делене на окрупнени окръзи  (judeţ)  като по този
начин се отстранят част от държавните служители от съветски тип и се на-
прави крачка към сближението на Молдова с Румъния. Правителственият
проект за закон предвижда запазването на Тараклийския район като един от
деветте окрупнени райони или окръзи. Но по предложение на Парламентар-
ната комисия, разглеждаща проекта, този проект е променен. Приетият на
12 ноември с.г. от парламента закон ликвидира района като го присъединява
към съседния Кахулски район(вече окръг)20. Обяснението на тази промяна се
свързва с отношенията в управляващата по това време коалиция Алианс за
реформи и демокрация, които заплашват нейното разпадане и свикването на
предсрочни парламентарни избори21. При обсъждането на закона в подкрепа
на запазването на Тарклийския район се обявяват депутатите от опозицион-
ната парламентарна фракция на Партията на комунистите на Република Мол-
дова и двамата гагаузки депутати.
Ключова фигура в борбата за запазване самостоятелността на Тараклий-
ския район е Кирил Дарманчев, който е председател на районния народен съ-
вет в Тараклия. В своите спомени той акцентира върху това, че „съдбата на
района” се е определила преди всичко от „народа”. Той съответно – отхвърля
категорично „диваческите” според него обвинения от страна на молдовските
власти и медии срещу ръководство на района, според които „в Тараклия се
води борба за запазване на топлите си места от местните чиновници (Sic!)”22.
Практическият развой на протестните действия обаче показва, че водеща
роля в тях има местният управленски елит, съставен предимно от етнически
българи, чиито политически интереси в крайна сметка съвпадат със запаз-
ването на района като център на българската култура. От друга страна, този
елит съставлява част от Българската община, поради което усилията на мест-
ната администрация с български произход и на малцинственото движение за
запазване самостоятелността на района се преплитат или припокриват.
362
II.  Изследвания
Политическата борба за Тараклийския район започва още преди приема-
нето на закона, в началото на ноември 1998 г., и продължава около една годи-
на. За разлика от борбата на гагаузите до 1994 г., тази на българите се води не
за придобиване на териториална автономия на етническа основа или създа-
ване на национален район, а за запазване на стария район като условие за раз-
витие на българската култура. Формите на тази борба са молби, обръщения
и декларации до висшите държавни и съдебни органи на републиката и до
Съвета на Европа, митинг, референдум. Искането за запазване на района се
аргументира с нарушаване на чл. 16 и други членове от Рамковата конвенция
за защита на националните малцинства, която вече е подписана и ратифици-
рана от Молдова23. Действията на местния елит в Тараклия се поддържат от
Българската община, Дружество „Възраждане”, опозиционни депутати и ня-
кои медии в Молдова. Те получават силна подкрепа от българската диплома-
ция (посолството в Кишинев, българските представители в международните
организации и Министерството на външните работи), от президентството,
както и от обществеността в България. Решаващо значение има намесата в
казуса на двете регионални организации – Съветът на Европа и Организаци-
ята за сигурност и сътрудничество в Европа.
Въпреки вътрешния и международен натиск молдовският парламент от-
лага няколко пъти решаването на този въпрос. На 9 юли 1999  г. правител-
ството в Кишинев създава специална комисия за проучване на ситуацията в
Тараклийския район. Комисията провежда срещи с депутати от парламента и
местните власти и организира събрания с местните жители, в резултат на ко-
ито се установява, че около 70% от тях се изказват за запазване на района като
самостоятелна административно-териториална единица. Финалът настъпва
едва с гласуването на 22 октомври 1999 г. в молдовския парламент на подгот-
вения от правителството Закон за внасяне на изменения и допълнения в За-
кона за административно-териториалната организация (законът е приет след
нови обсъждания с 58 гласа „за” и 11 гласа „против”). Той предвижда създа-
ването на нов окръг – Тараклия, съставен от 26 населени места, разпределени
в една градска и 9 селски общини24.  За кратко време Тараклийският район
придобива статут на окръг, но Законът за административно-териториалната
организация на републиката от 2001 г. възвръща административното делене
на райони в духа на наследството от съветската терминология.
Въпреки че формално не е автономна териториална единица на етническа
основа, Тараклийският район е възприеман и изтъкван от местните лидери и
представителите на българското малцинство в републиката като „център на
българската национална култура”. Затова те реагират срещу всеки опит за на-
кърняване на неговия самостоятелен статут, както става по време на упра-
влението на дясноцентристките политически сили през последните години.
В писмо, изпратено на 23 октомври 2010 г. от Българската община и друже-
363

ство „Възраждане” до структурите на властта в Молдова се казва следното:
„[...] никога няма да се съгласим с ликвидацията и раздробяването на Тара-
клийския район като абсолютно несправедливо, което ще доведе до изчезва-
нето на българите като етнос на територията на републиката” 25.
Стратегията за реформа в административно-териориалното устройство
на Молдова, изработена от правителство в Кишинев през октомври 2011 г.,
засилва опасенията сред българската общност предвид повторение на опита
от 1998-1999 г. за ликвидиране на Тараклийския район. Този район не се спо-
менава в стратегията, която при това не предвижда запазването на райони,
имащи население под 50 000 жители (Тараклийският район има 44 000 жи-
тели). Новите опасения от присъединяване на района към Кахулски район
стават реални след започналото преместване на някои служби от Тараклия
в Кахул, както и заради намаляващите постъпления за Тараклийския район
от държавния бюджет и дори тяхното спиране от края на февруари 2012  г.
Всичко това се случва на фона на влошаване на икономическото положение в
района поради кризата в селското стопанство, което е основно направление в
местната икономика, и заради закриването на промишлени предприятия (ке-
рамичен завод, дървообработващ комбинат). Отношението на управляващи-
те дясноцентристки политически сили към финансирането на района най-
вероятно се определя не само от финансови или административни, а и от
политически съображения, предвид факта, че местната власт в Тараклия се
упражнява от лица, избрани с подкрепата на опозиционната Партия на кому-
нистите на Република Молдова.
При тази ситуация, от страна на местното ръководство се заявява отново
твърда решителност за запазването на целостта на района или както изтъква
неговият председател Александър Гарановски: „Тараклийският район трябва
да остане в тези граници, които са днес, където живеят компактно българите
в Република Молдова.” Задейства се механизмът, познат от кризата през 1998-
1999 г., чрез свикване на събор на 4 февруари 2012 г., който приема резолюция
до централните власти в републиката, дипломатическите мисии и междуна-
родните организации, чрез изложение до властите в София, чрез преки оп-
лаквания пред представителите на европейските организации с цел да се за-
пази района и да се зачитат правата на неговите жители. От друга страна, сред
местните българи се разпространява и мнението, че в случай на ликвидация
на Тараклийския район, по-добрият вариант би бил неговото присъединява-
не не към Кахулски район, а към гагаузката териториална автономия26.
Решимостта на местните власти се поддържа отново безрезервно от Бъл-
гарската община. В своя реч, произнесена по време на среща на представи-
телите на малцинствените организации в Молдова с Върховния комисар на
ОССЕ по проблемите на националните малцинства Кнут Волебек, проведена
на 14 март, председателят на Общината Феодор Сабий заявява категорично:
364
II.  Изследвания
„За българите в Република Молдова главният териториален проблем е про-
блемът за запазването и за целостта на Тараклийския район, които в една и
съща последователност предизвикват изкушение у отделни политици, поли-
тически партии и движения да го решат по-сталински: „Няма район – няма
проблем!” По-нататък той формулира следните конкретни искания: „ясни  и
недвусмислени гаранции за изключване на Тараклийския район от предпо-
лаганата административно-териториална реформа”; да не се допуска нама-
ляване или елиминиране на финансирането за изучаване на български език
и да се осигури реална възможност на учениците от българските села да учат
молдовски език; да се осигури участието на малцинствата в законодателния
процес в страната и да бъдат информирани и консултирани те по важните
проблеми на държавното управление, включително по този за създаване на
Комитета за обединението на Молдова и Румъния; да се открие телевизионен
канал на руски език като език на междуетническо общуване и на езиците  на
националните малцинства; да се допускат представителите на националните
малцинства в държавната администрация”27.
Развръзката настъпва след Обръщението, прието на 21 март с.г. от съ-
ветниците в Тараклийския районен съвет, което е адресирано до висшите
държавни органи в България. В него се обръща внимание на политиката на
официалните власти на Република Молдова след 2009 г. „по дискриминация
на правата на българите”, живеещи в страната, и същевременно се търси съ-
действието на българската държава за финансиране на училищата с препо-
даване на български език28. Изпратено няколко седмици преди посещението
на молдовския министър-председател Влад Филат в България през април с.г.,
това Обръщение раздвижва отново българската дипломация и води до въз-
становяване на централното финансиране на Тараклийския район.
***
Сравнителното изследване на 10 случая на функциониращи териториални
автономии в съвременна Европа, направено от Thomas Benedikter, достига до
извода, че тази форма на автономия се доказва като успешен метод за реша-
ване на конфликти на малцинствена и регионална основа, както и за интегри-
рането на националните малцинства към държавите, в които живеят. Все по-
вече се преодолява разбирането от миналото, че териториалната автономия
е само стъпка към отделяне на дадена територия от държавата(въпреки че
особеният случай на Косово демонстрира това възможно развитие). В стра-
ните, в които е въведена, териториалната автономия като цяло не се оспорва,
а в много случаи тя се подобрява и допълва по посока на по-адекватно на
реалностите самоуправление. Разширяването и задълбочаването на процеса
на европейската интеграция съдейства на автономистките решения, които са
поддържани и от съответните родствени държави (държави-майки)29.
365

В този международен фон се вписва и съвременният „автономистки”
опит на бесарабските българи. Запазването на самостоятелността на Та-
раклийския район през 1998-1999  г. като най-голям политически успех на
българското малцинствено движение в Република Молдова става след нала-
гането на гагаузката териториална автономия и след присъединяването на
републиката към Рамковата конвенция за защита на националните малцин-
ства в резултат на действието на различни фактори. Такива са високата лич-
ностна мотивация на местния управляващ елит в района и малцинствената
мобилизация на българите за придобиване на „собствена” административ-
но-териториална единица по примера на гагаузите, активната дипломатиче-
ска подкрепа на искането от страна на България и силното посредничество
в лицето на международните организации. Поуката от този случай е, че до-
бре премерените единни действия на общността в обща посока, съчетани
с благоприятен политически и международен контекст, водят до желаните
резултати. От друга страна, Тараклийският успех от 1999 г. се оказва несигу-
рен, както демонстрират събитията през последните години. Причината за
това е липсата на ясно регламентиран статут на териториална автономия на
етническа основа за района – липса, която го прави уязвим за различни ад-
министративни трансформации с политически цели. В условията на трудно
териториално разграничаване между райони със смесено население, каквито
са Тараклийският район и Гагаузия в Южна Молдова, тази уязвимост под-
новява идеята за ново сближаване на българи и гагаузи, и оставя отворен
проблема за тяхната обща автономия. Друг е въпросът доколко тази идея е
политически възможна...
БЕЛЕЖКИ
1 
Виж:  Brunner G., Küpper H. European Options of Autonomy: A Typology of
Autonomy Models of Minority Self-Governance. // Minority Governence in Europe. Gál K.
(еd.). Budapest: ECMI, 2002, p. 11-36; Plasseraud I. Les minorités. Paris: Montchrestien,
1998, p. 132-137; Rouland N. (dir.), Pierré-Caps S., Poumarède J. Droits des minorités et
des peuples autochtones. Paris&Press univérsitaire de France, 1996, p. 277-282.
2 
Benedikter T. The Working Autonomies in Europe. Territorial autonomy as a means
of minority protection and conflict solution in the European experience  – An overview
and schematic comparison, Bolzano / Bosen, 19 June 2006 – http://www.gfbv.it/3dossier/eu-
min/autonomy.html; Виж също: Jéséquel S. Géopolitique de la Gagaouzie. Fonctionnement
d’une unité territoriale autonome en République de Moldavie // Mémoire de recherche de
Master 1, UFR de Géographie  – Université de Paris 1., 2012;  Neukirch С.  Autonomy and
Conflict Transformation: The Case of the Gagauz Territorial Autonomy in the Republic
of Moldova // Minority Governance in Europe. Kinga Gal (Ed.), Budapest, 2002 (Series on
Ethnopolitics and Minority Issues, Vol. I), p. 105-123 (http://leader.viitorul.org/public/513/
en/Conflicttransform%20Neukirch.pdf); Гър Т. Р., Хакстън М. Л. Гагаузите в Молдова:
уреждане на едноeтно-национално въстание // Гър Т. Р. Народи срещу държави: ри-
скови малцинства в новия век. София, 2002, с. 272-276.
366
II.  Изследвания
3 
Benedikter T. The Working Autonomies in Europe...
4 
Грек И., Червенков Н. Българите от Украйна и Молдова. Минало и настояще.
София: ИК „Христо Ботев”, 1993, с. 279; Киссе А. Возрождение болгар Украины. Оч-
ерки. Одесса: Optimum, 2006, с. 256.
5 
Личен архив: Болградский районный совет Одесской области, 24-ая сессия  IV
созыва, Решение О проекте Закона Украины „О территориальном устройстве Укра-
ины”. 26.05.2005; Обръщение от българските, гагаузкото и албанското дружества и
общества в Болградски район до президента и министър-председателя на Република
България. 9-13.06.2005.
6 
Киссе А. Возрождение болгар Украины..., с. 274-276.
7 
Грек И.,  Червенков Н., Шикирлийская Т. (сост.). По пути национальной духо-
вности болгар Молдовы. Кишинев, 2005, с. 81-83.
8 
Забунов И. От първи ден и до последен...// Българите в Република Молдова. Ор-
ганизационна дейност. Забунов И. (съст.) София, 2011, с. 10-13.
9 
Грек И., Червенков Н. Българите от Украйна и Молдова..., с. 274.
10 
Забунов И. (съст.) Българите в Република Молдова..., с. 218; Забунов И. От пър-
ви ден и до последен..., с. 12-13. Изследването е направено по инициатива на комисия
по въпросите на автономията, която е специално създадена към Президиума на Вър-
ховния съвет на Молдавска СССР.
11 
Grec I. Nouvelles réalités politiques et interethniques en Moldavie du Sud // Études
balkaniques, 1995, № 2, p. 50.
12 
Пак там, p. 52-53.
13 
Българи и гагаузи имат обща историческа съдба. Ректорът на Комратския уни-
верситет проф. Григорий Топузлу пред в. „Дума” // Дума, № 108, 6.05.1992.
14 
Jéséquel S. Géopolitique de la Gagaouzie.., p. 95-96.
15 
Пак там, с. 96.
16 
Забунов И. От първи ден и до последен..., с. 45.
17 
Виж.: Забунов И. От първи ден и до последен..., с. 38-47; Грек И. Българи и га-
гаузи в Молдова: обща съдба и общи проблеми (доклад, изнесен на конференцията
в Тараклия  “Българи и гагаузи в многонационална Молдова: история и съвремен-
ност”), 25.02.2010  -http://www.istor-konf-varna.com/Dokladi/Text/Bylgari_i_gagauzi_v_
Moldova.doc; (Виж също в: Болгары и гагаузы в многонациональной Молдове. Варна,
2011, с.  23-31); Попов П.  Болгарские проблемы в кризизной Молдове: причины и
следствия, 2010.
18 
Găgăuzi şi bulgari îşi unesc forţele. -  InfoPrut, 12.07.2011  – http://www.infoprut.
ro/2011/gagauzii-%C8%99i-bulgarii-i%C8%99i-unesc-for%C8%9Bele.html; Николова
E. 200 години заедно на земята на Буджак. Държавна агенция за българите в чуж-
бина, 19.07.2011 -  http://www.aba.government.bg/?show=38&nid=1203; Научно-прак-
тическая конференция «200 лет вместе на земле Буджака» // Свет. Тараклия. 2011,
14 июль, с. 2.
19 
Грек И.,  Червенков Н., Шикирлийская Т. (сост.). По пути национальной духо-
вности…, с. 374-376.
20 
Legea Republicii Moldova privind organizarea administrativ-teritoriială a Republicii
Moldova, № 191-XIV, 12.11.1998 - http://miris.eurac.edu/mugs2/do/blob.html?type=html
&serial=1011953584949
367
 21 
Парламентарните избори през март 1998 г са спечелени от Комунистическата
партия на Република Молдова, но тя не успява да получи мнозинство в парламента.
Правителството е съставено от коалицията Алианс за реформи и демокрация, фор-
мирана след изборите от три дясноцентристки и про-националистически молдовски
партии и коалиции под председателството на Мирча Снегур (Cazacu M., Trifon N. Un
État en quête de nation. La République de Moldavie. Paris: Non Lieu, 2010, p. 375-378).
22 
Дарманчев К. Съдбата на района определи народа. // Забунов И. (съст.) Бълга- АРХЕОЛОГИЧЕСКОЕ НАСЛЕДИЕ
рите в Република Молдова. Организационна дейност. София, 2011, с. 93-99.
23 
Според чл. 16 на конвенцията „страните се въздържат от мерки, които, про- УКРАИНЫ КАК ФАКТОР РАЗВИТИЯ
меняйки съотношението на населението в области, населени с лица, принадлежащи
към национални малцинства, целят ограничаване на правата и свободите, произти-
БОЛГАРСКОЙ ДИАСПОРЫ СТРАНЫ
чащи от принципите, провъзгласени в тази Рамкова конвенция”  (Рамкова конвен- В КОНЦЕ XX – НАЧАЛЕ XXI ВВ.
ция за защита на националните малцинства - http://www.nccedi.government.bg/page.
php?category=36&id=87 ).
24 
Забунов И. (съст.). Българите в Република Молдова …, с. 468-471. Ольга КАКОВКИНА, доцент,
25 
Забунов И. От първи ден и до последен..., с. 42. Днепропетровский национальный университет
26 
Александър Гарановски: Тараклийски район трябва да остане в днешните гра- имени Олеся Гончара, (Днепропетровск)
ници, където живеят компактно българите в Република Молдова // Агенция „Фокус”
10.02.2012  – http://www.focus-news.net/?id=f20390 ; Железкова A. Сергей Филипов,
кмет на Тараклия: Бесарабските българи нямат намерение при никакви реформи да
отстъпват от това, което имат // Агенция „Фокус”, 13.02.2012 – http://www.focus-news.
net/?id=f20413 In the article „The archaeological heritage of Ukraine as a factor of development
27 
Господин Върховен комисар защитете българите. Българска община в Република of Bulgarian diaspora from countryside in the late XX – early XXI сenturies” is
Молдова, 14.03.2012 – http://borm-md.org/bg/node/803 considered a place of wellknown archaeological sites – Pereshchepino and Voz-
28 
Обращение советников районного совета Тараклии. Българска община в Репу- nesenskiy – the development of the Bulgarian diaspora in Ukraine, formation of
блика Молдова, 21.03.2012 – http://www.borm-md.org/node/805 its historical, ethnic notions, ethnic characters on the stage of revival and develop-
29 
Benedikter T. The Working Autonomies in Europe… ment at the turn of the centuries. According to some researchers, there is placed
Kubrat’s burial, the founder of the Great Bulgar, in Pereshchepino and the place
of the Voznesenskiy finding is a funeral of Asparuh, who was a founder of the
first Bulgarian kingdom. It is determined the importance of known archaeological
sites in the consolidation of the Bulgarian diaspora, unconditionally recognizing
their attribution as a previos to bulgarian, which is the subject of debate among
scientists.

В длительных украинско-болгарских отношениях, чрезвычайно насыщен-

ных и плодотворных, общее культурное наследие довольно значительно,
о чём писали многие известные отечественные болгаристы, раскрывшие раз-
личные их аспекты и периоды этих отношений  – П. Сохань, М. Дыхан, М.
Знаменская, В. Павленко, С. Страшнюк, Ю. Тимошенко и многие другие.
Но именно археологической составляющей этих отношений принадлежит
особое место в общем культурном наследии. Два объективных условия опре-
деляют эту особенность. Украинские земли в раннем средневековье стали по-
лем исторических событий, связанных с появлением и формированием про-

368 369

тоболгарского сообщества в регионе, оставившего факт этого пребывания в
виде письменных свидетельств и археологических памятников. Последние, в
свою очередь, связаны с именами создателя Великой Болгарии хана Кубрата
и его сына, основателя Первого Болгарского царства, или Дунайской Болга-
рии, хана Аспаруха. Второе обусловлено проживанием на территории совре-
менной Украины около 240 тыс. этнических болгар – самой крупной болгар-
ской диаспоры в мире, возникшей уже в Новое время и демонстрирующей
высокий уровень консолидации и активности в развитии широкого диалога
с Болгарией, благоприятствуя политическим, экономическим, гуманитарным
связям двух стран.
Обстоятельством, обусловившим усиленное внимание к известным архе-
ологическим комплексам – Перещепинскому и Вознесенскому – со стороны
болгарского сообщества в Украине и Болгарии, является их возможная связь
с именами выдающихся лидеров булгар или протоболгар – ханов Кубрата и
Аспаруха. Говоря о возможной связи, имею ввиду продолжающуюся дискус-
сию среди учёных, часть из которых не поддерживает такую персонифика-
цию комплексов, предлагая не только протоболгарскую, а и хазарскую, или
в целом кочевническую атрибуцию памятников. Напомним, что личность
Кубрата (годы жизни определяют первой половиной VII в.) связана с фор-
мированием на территории в основном современной Украины, Северного
Кавказа, Великой Болгарии – объединении племён во главе с протоболгара-
ми, распавшемся после смерти хана под давлением хазар. Среди наследников
Кубрата наиболее ивестным стал Аспарух (прибл. 640 – 700 гг.) – создатель
первого Болгарского царства в 681 г.
Отметим, что в статье не предлагается раскрыть все детали и ход исследо-
ваний и дискуссий о знаменитых находках, это отдельный вопрос, но считаем
необходимым выделить проблему осмысления памятников, ставших неотъ-
емлемой частью существования современной болгарской общины Украины,
соотношения и сосуществования двух пластов понимания истории – научно-
го и общественного, личностного, которые часто существуют параллельно, и,
как показывают события, могут находить точки соприкосновения.
Первым из памятников был случайно обнаруженный в 1912 г. Перещепин-
ский клад (возле с. Малое Перещепино, современный Новосанжарский район
Полтавской области), впервые озвученный А. Бобринским  – председателем
Императорской Археологической Комиссии, контролирующей на то время
выдачу разрешений на раскопки в Российской империи, в результате чего на-
ходки попали в столичные коллекции Эрмитажа, где хранятся и сегодня 1.
Вознесенский (или Кичкасский) клад был открыт в процессе работы
Новостороечной экспедиции 1928–1932 гг. во главе с Д. И. Яворницким на
территории современного Запорожья, когда там готовилась площадка для
промышленных объектов и Днепрогэса. Одним из его молодых сотрудников
370
II.  Изследвания
экспедиции В. А. Гринченком и был найден клад, который со временем стали
считать комплексом, как и Перещепинский. Ценность и уникальность этого
клада была осознана современниками, но его полноценное изучение начнётся
только во второй половине XX в.2 Проблема кочевнического присутствия в
регионе, в контексте евразийских связей благодаря масштабным археологи-
ческим изысканиям представлена сегодня значительныим количеством ис-
следований, которые автор статьи не предполагает анализировать в полном
объёме, а пунктирно постараемся обозначить пути соприкосновения научно-
го поиска с национальным ренессаносом болгарского сообщества Украины.
Итак, небольшая работа немецкого учёного Й. Вернера, опубликованная в
1984 г., в которой автор предлагает версию о принадлежности перещепинских
находок Кубрату, считая её место собственно погребением 3 (это доказывают,
по его мнению, монограммы на перстне), стала своеобразной сенсацией для
научного сообщества и общественности, прежде всего в Болгарии. В 1988 г.
работа была опубликована и на болгарском языке. А в 1989 г. в Софии сос-
тоялась советско-болгарская конференция с демонстрацией перещепинской
коллекции Эрмитажа, где известные советские российские специалисты-ко-
чевниковеды – С. А. Плетнёва, А. К. Амброз, А. И. Айбабин, В. Н. Залесская –
обосновывали более позднюю датировку памятника и невозможность её свя-
зи с погребением Кубрата, а скорее только с кладом, который мог ему при-
надлежать, или с хазарским пребыванием в регионе. Большинство советских,
позже  – российский и украинских археологов и историков, стали придер-
живаться хазарской атрибуции находок, считая эту версию более аргумен-
тированной. В частности, её сторонником является известный украинский
исследователь А. Комар4. З. А. Львова в 2002 г. выдвинула предположение, что
на месте Перещепинского клада состоялось погребение, которому предше-
ствовало трупосожжение, а Вознесенские находки являются поминальным
комплексом.5 Тем самым поднималась проблема о непосредственной связи
двух комплексов.
Интерпретация Вознесенского клада, названного по Вознесенскому хол-
му и с. Вознесенке на территории города Запорожья, или Кичкасского – по
названию Кичкаской балки на Днепре, более сложная. Комплекс оказался
«разорванным», и его части хранятся в коллекциях музеев Харькова, Днеп-
ропетровска и Запорожья. Некоторые предметы памятника позволяют про-
вести определённые аналогии с Перещепино. В 1998 г. Болгарский учёный и
журналист Г. Костов (единственный из болгарских исследователей комплекса
в Украине), обработав значительный археологический материал в Украине,
сделал ещё один сенсационный вывод – о погребении хана Аспаруха на Воз-
несенском холме, доказательством чему, по его мнению, является моногра-
мма на груди серебряного орла из комплекса 6. Последний хранится в Запо-
рожском историко-краеведческом музее.
371

Новый этап в болгарской атрибуции памятников открыла публикация в
1993  г. интересного письменного источника  – «Джагфар тарихы»  – её соб-
ственником и исследователем, татарским учёным Ф.-Г. Нурутдиновым7. Этот
свод летописей, составленный в XVII в., содержит среди прочих летопись
«Гази-Барадж», являющуюся наиболее информативной частью, посвящён-
ной булгарам. В научный оборот археологами она была введена в публика-
ции крымского исследователя И. А. Баранова в 1998 г.,8 а наиболее активно
её включила в свои изыскания о Перещепинском комплексе петербургская
исследовательница З. А. Львова, работающая с коллекцией в Эрмитаже и пос-
вятившая ей несколько статей на основе данных «Гази-Барадж9, ранее издав-
шая со своими коллегами изображение коллекции с обширной вступитель-
ной статьёй10, где признавалась принадлежность Кубрату некоторых предме-
тов. После знакомства с летописью Гази-Барадж, З. А. Львова утвердилась в
мысли о Перещепино как месте погребения Кубрата.
На основании свидетельств этого источника возникает возможность со-
поставления существующих вещественных и письменных данных и уточне-
ния многих бытующих взглядов на раннесредневековую историю Евразии.
Следует отметить, что глубокого профессионального исследования непо-
средственно источника на сегодняшний день нет, кроме единственной выше
указанной статьи З. А. Львовой, что во многом объясняет осторожное к нему
отношение со стороны ученых, в том числе в Украине. Ведь речь идёт о корен-
ном изменениии представлений о раннесредневековом периоде Европы, если
признать достоверность «Джагфар тарихы». Из отечественных исследовате-
лей, принявших источниковую достоверность эпоса, упомянем ныне покой-
ную В. Н. Жук  – полтавскую болгаристку, имеющую солидные достижения
в изучении региональных украинско-болгарских отношений, в частности,
Полтавщины периода XIX – XX вв., заслужившей любовь и уважение болгар
своими трудами. В 2005 г. она издала уже третью редакцию очерков «Із сивої
давнини. Нариси з історії України та Полтавщини (VII ст. до н. е. – XVI ст. н.
е.)»11, основанных, в частности, на сведениях эпоса, а в 2008 г., уже в соавтор-
стве с Ф. Г.-Х. Нурутдиновым – работу «Новий погляд на історію Полтавщини
і України» (За давньобулгарськими літописами»),12 в которой привлечены и
другие письменные памятники. Авторы привлекли значительный круг источ-
ников и научной литературы, посвятив значительное внимание этапу фор-
мирования ранней истории страны и региона, этногенезу славян. Со ссылкой
на эпос фактически переосмысливается славянская государствообразующая
часть в истории Украины и других государств, что требует серьёзной научной
аргументации. Признавая сильное кочевническое влияние в развитии реги-
она, можем поставить вопрос о статусе булгарского наследия как основании
для раннегосударственного и государственного периода в Поднепровье, зна-
чении деятельности Кубрата как основателя Великой Булгарии, ставшем, по
372
II.  Изследвания
данным летописей, и зачинателем всех главных политических и администра-
тивных центров, включая Киев – Башту 13.
Таким образом, мы видим принципиально новую историю огромного ре-
гиона, не только Украины, что не может не вызвать вопросы. Предложенная
версия пришлого, безусловно, имеет право на жизнь, но, одновременно и
право на обсуждение.
Этот факт послужил и для болгарского сообщества ещё одним аргументом
в пользу достоверности эпоса и неоопровержимости доказательств Й. Верне-
ра относительно Перещепинского комплекса, а также утверждений Г. Косто-
ва о принадлежности Вознесенского клада Аспаруху. Костов считал место
обнаружения клада и местом погребения хана.
Возрождение национальной жизни украинских болгар со второй поло-
вины 80-х гг. XX в. обусловило и возрождение интереса к своей истории,
культурному наследию, подвигло к его осмыслению  – на уровне обычного
представителя общины, и на научном уровне. Это естественный процесс на-
ционального ренессанса, который нельзя регламентировать или ограничить
никакими законодательными нормами развития национальных групп в стра-
не. В этот период возникает возможность и необходимость диалога на уров-
не общественном и научном в поиске понимания общей истории. Важным и
интересным с научной точки зрения представляется осознание своей «бол-
гарскости» украинскими болгарами посредством утверждения исторической
значимости, что формирует чувство единства с исторической родиной, укре-
пляет основы общеболгарских связей.
Начиная с конца 90-х гг. XX в. места обнаружения Перещепинского и Воз-
несенского комплексов постепенно становятся важными центрами жизни
украинских болгар. Для болгарской диаспоры эти памятники стали центром
притяжения, консолидации, поддержаания исторической памяти, соединяю-
щим звеном с исторической родиной и, в какой-то степени, объектами мифо-
логизации и сакрализации.
Так, в 2001 г. усилиями диаспоры был открыт памятный знак хану Кубра-
ту в с. Малое Перещепино, инициатором чего стал Николай Габер – один из
лидеров болгарского возрождения, на тот момент бывший депутатом Верхов-
ной Рады Украины. Отметим, что болгарское представительство в большой
политике и большом бизнесе стало немаловажным фактором развития диас-
поры, поскольку лоббирование интересов общины на определённом уровне
также предопределяет ршение многоих важных вопросов в её развитии. То-
гда, в 2001 г., на Полтавщину прибыла значительная делегация из Болгарии,
представления, в частности, и учеными  – С. Нейчевой, А. Димитровым, Л.
Тошевым, П. Павловым, А. Герджиковым и др. Как отметил в своей книге Ан-
тон Киссе, глава Ассоциации болгар Украины, «…это стало важным шагом к
утверждению самосознания болгар, данью историческому прошлому, доказа-
373

тельством укрепления позиций болгар в Украине, символом неразрывности
культурно-исторических свяей между двумя нашими народами» 14.
Место обнаружения Перещепинского комплекса, начиная с 2001 г. стало
местом проведения Соборов болгар Украины. Презентантом интересов и
жизни болгарской общины в Украине, с момента выпуска первого номера в
1998  г., стало издание «Роден край», которое не только позволяет ощутить
пульс времени и увидеть панораму событий, но и само выступает как орга-
низатор многих важных мероприятий, среди которых и проводимые соборы
в Перещепино. На фоне толерантной этнической политики издания важное
место отведено истории болгар в Украине и древнему периоду существова-
ния тут протоболгарского сообщества. По инициативе издания, возглявля-
емого Дорой Костовой, 2011 год был объявлен годом Великой Болгарии в
честь 10-летия проведения на Полтавщине первого Собора болгар Украины.
В 2012 году исполнилось столетие со времени открытия известного Переще-
пинского комплекса, что стало ещё одной возможностью обратиться к этому
памятнику. Чествование события привлекло к участию ещё большее количе-
ство болгарских гостей, представителей украинских общественных и госу-
дарственных структур, в первую очередь Полтавщины, получившей возмож-
ность посредством общих забот о Перещепино возрождать региональные
связи с Болгарией.
Волна интереса к памятникам была связана с празднованием 1130-летия
основания Первого Болгарского царства.
Можно говорить о возрастании внимания к памятнику со стороны бол-
гарских коллег, подтверждением чему является и серия публикаций на стра-
ницах вестника 15.
В декабре 2010  г. был установлен памятный знак хану Аспаруху в Запо-
рожье при непосредственном участии редакции газеты «Роден край», адми-
нистрации района города, где произошло событие, свиделем которого стала
и автор статьи. Именно в Запорожском историко-краеведческом музее хра-
нится наиболее известный предмет Вознесенского комплекса – серебряный
орёл, ставший фактически сакральным символом для многих представителей
болгарской общины, призывающих объединить коллекцию с целью её более
глубокого изучения в Запорожье, создать отдельную коллекцию и экспози-
цию, учитывая отсутствие в местном музее экспонатов, связанных с историей
Великой Болгарии времён Кубрата.
Известные памятники в контексте нового видения прошлого, стали важ-
ным условием развития болгарской общины, заинтересованной в укреплении
связей с Болгарией. Одновременно возникают условия для развития научных,
образовательных, туристических контактов. Тут важно сказать и о проблеме
для Украины как государства – готова ли она вкладывать ресурс в историче-
ский туризм, который для большей части болгар должен быть вписан в соз-
374
II.  Изследвания
даваемую концепцию прошлого, где этногенез славян, славянских народов,
среди которых и украинцы, получает принципиально новое понимание. Речь
идет, естественно, не о территориальных претензиях, а о формировании соб-
ственного взгляда на прошлое, где протоболгарская составляющая становит-
ся доминирующей в становлении государственности в Восточной Европе и
создании мощного основания для единения с Болгарией.
В процессе осмысления прошлого появились и достаточно смелые вводы
о роли болгар в мировой истории, примером чего можно считать книгу ис-
следователя-любителя из Николаева Анта Адаева (Анатолия Демердиева)
«Болгары»16, в которой автор предлагает интересную версию формирования
болгарского народа, его роли в мировой цивилизации, Евразийского конти-
нента, апеллируя к письменным источникам, в том числе к упоминаемому
татарскому эпосу в работе В. Н. Жук и Ф. Г.-Х. Нурутдинова.
Национальный ренессанс объективно сопровождается появленим раз-
ных уровней и содержания в видении прошлого, история становится неот-
ъемлемой частью этого процесса. Оригинальные интерпретации историче-
ских событий и памятников, исходя из этнических приоритетов, часто при-
сущи вненаучному их осмыслению. Очевидно, что формируются и новые
стереотипы в осмыслении и интерпретации исторического наследия. Эмо-
циональные статьи И. Ангелова, главы движения «За восстановление исто-
рической памяти болгар» содержат призывы «организовать коллегиально с
отечественными и болгарскими историками историческую конференцию и
окончательно определиться с подтверждением истинности погребения хана
Аспаруха на Запорожской земле»17. Вряд ли такие призывы найдут отклик
сегодня среди ученых, продолжающих поиск истины, но это не перечёркива-
ет возможности обсуждения вопроса. Мы можем говорить о диалоге науки
и общества, не отдавая на откуп публицистике важные страницы прошлого,
которые становятся предметом мифологизации, что, безусловно, присуще в
целом историописанию, особенно национальному. Важно отметить и то, что
повышенный интерес болгарской общины к известным памятникам позво-
лил вовлечь в розговор и ученых, ведь кроме названных комплексов, памят-
ники протоболгарского периода и содержания присутствуют в историческом
ландшафте Украины, например в Крыму. Следствием такой взаимной зааин-
тересованности в развитии исследований по проблемам древней, раннесред-
невековой истории Украины, была, например, проведенная по инициативе
Ивана Плачкова в 2012 г. в с. Криничное Болградского района конференция
с участием любителей истории и ученых, где активно обсуждались вопросы
протоболгарского наследия нашей страны 18.
И, отмечая важность дальнейшего профессионального иследования па-
мятников, снова напомним о реалиях – Перещепино и Вознесенка уже впи-
саны в болгарскую историю всеми, кто принял версию их протоболгарского
375
 II.  Изследвания

происхождения. В связи с этим существует необходимость поиска возмож- 8 

Баранов И. Великая Болгария и Крым: итоги и проблемы изучения // Между-
ностей сохранения историко-культурного наследия Украины, реализации народная конференция «Византия и Крым». Севастополь, 6 – 11 июня 1997 г. Тезисы
её туристического потенциала. Территория нашей страны в разное время докладов. Симферополь, 1998.
впитала в себя историю многих народов, этносов, для многих из них ста-
9 
Львова З. А. Летопись Гази-Барадж тарихы (1229-1246). Вопрос о подлинности
документа. Львова 3. А. Перещепинская находка в свете новых данных болгарской
ла новой родиной. Полиэтничность Украины открывает широкие возмож-
летописи XIII в. Гази-Барадж тарихы // Эрмитажные чтения памяти Б. Б. Пи-
ности для развития международных отношений с учётом общих страниц отровского (14.02.1908-15.10.1990): Тезисы докладов, СПб.: Гос. Эрмитаж,
истории, и созидательных, и, в то же время, драматических, болезненных. 2001, с. 46-49.
Определённая уникальность украинско-болгарских отношений определя- 10 
Залесская В. Н., Львова З. А., Маршак Б. И., Соколова И. В., Фонякова Н. А.
ется, в том числе, и наличием знаменитых памятников раннего Средневеко- Сокровища хана Кубрата. Перещепинский клад. Славия, СПб.,1997.
вья. Насколько плодотворным окажется научный диалог в этом направле- 11 
Жук В. Н. Із сивої давнини. Нариси з історії України та Полтавщини (VII ст. до н.
нии – покажет время, а пока что воздадим должную благодарность украин- е. – XVI ст. н. е.). Видання третє, доповнене і уточнене. Полтава: ТОВ «АСМІ», 2005.
ским болгарам за возрождение и поддержании интереса к нашему общему 12 
Жук В. Н. Новий погляд на історію Полтавщини і України (За давньобулгар-
прошлому. ськими літописами). Полтава, 2008.
13 
Там же, с. 18.
14 
Киссе А. И. Возрождение болгар Украины. Очерки. Одесса: Изд-во «Optimum»,
ПРИМЕЧАНИЯ 2006, с. 265.
1 
Кроме А. А. Бобринского, перещепинским находкам посвятили свои работы его 15 
Стоилов С. Основаването на Велика България от кан Кубрат / Роден край, №50,
современники Н. Е. Макаренко, И. А. Зарецкий, В. Н. Бенешевич, позже  – специа- 10 декабря, 2011, с.  4; Павлов П. Кубрат, владетелят на Старата Велика България /
листы-кочевниковеды М. И. Артамонов, А. К. Амброз, А. И. Айбабин, С. А. Плетнёва, Роден край, №23, 4 июня, 2011, с. 4, № 24, 11 июня, 2011, с. 4, №25, 18 июня, 2011, с. 4
С. Г. Кляшторный, А. В. Комар, а также исследователи Эрмитажа – З. А. Львова, За- (серия публикаций основана на одноименной книге П. Павлова, изданной в 2011 г.);
лесская, и многие другие. Все они, как правило, касались и темы Вознесенского ком- Александров Г. Съкровището на хан Кубрат / Роден край, №31, 30 июля, 2011, с. 2.
плекса. При этом напомним имена и болгарских учёных, в разной степени изучавших 16 
Ант Адаев. Болгары. Научно-популярное исследование. Николаев. Илион. 2010.
памятники – В. Бешевлиев, Г. Костов, Добрев, И. Момчев, П. Павлов и др. 17 
Ангелов И. Памятнику хану Аспаруху в Запорожье быть! / Роден край, № 48, 27
2 
Рукопись статьи. Гринченко В. А. «Памятник VIII в. возле с. Вознесенки на Запо- ноября, 2011, с. 9.
рожье» хранится в Архиве Института археологии Академии наук Украины и опубли- 18 
Костова Д. Българского минало желае да проговори / Роден край, №28, 14 июля,
кована поже (Грінченко В. А. Пам’ятка VIII ст. коло с. Вознесенки на Запоріжжі // 2012, с. 3.
Археологія. Т. 3, 1950.), дневник раскопок хранится в фондах Днепропетровского ис-
торического музея им. Д. И. Яворницкого.
3 
Werner I. Der Grabfund von Malaja Peresiepina und Kuvrat, Kagan der Bulgaren //
Bayerische Akademie der Wissenschaften, philosophisch-historische Klasse. Abhandlungen.
Neue Folge. Heft 91. Munchen, 1984, s. 5-45.
4 
Комар А. В. Перещепинский комплекс в контексте основных проблем истории
и культуры кочевников Восточной Европы VII – нач. VIII в. // Степи Европы в эпоху
средневековья. Т.5. Донецк, 2006, с.149.
5 
Львова З. А. Погребения в Малой Перещепине и Вознесенке и Куврат, каган Ве-
ликой Булгарии / Stratum Plus. 2000, № 5, с. 145-160.
6 
Костов Г. Погребението на хан Аспарух в светлината на археологическите дани.
София, 1998.
7 
Бахши Иман. Джагфар Тарихы. Том I. Свод булгарских летописей 1680 г. Изда-
ние подготовлено Ф. Г.-Х. Нурутдиновым. Редакция Вестника Болгария. Оренбург,
1993; Бахши Иман. Джагфар Тарихы. Том II. Статьи и заметки последнего владельца
текста Ф. Г. – Х. Нурутдинова, написанные на основе материалов утраченной в нача-
ле 80-х годов нашего столетия части свода. Редакция Вестника Болгар Илле. Оренб-
ург, 1994. На правах рукописи.

376 377

НАБЛЮДЕНИЯ ВЪРХУ РОЛЯТА
И ЗНАЧЕНИЕТО НА ЕТНОЛОЖКИТЕ
ИЗСЛЕДВАНИЯ СРЕД БЪЛГАРИТЕ ОТ
УКРАЙНА И МОЛДОВА В НАШИ ДНИ
Галин ГЕОРГИЕВ, гл. ас., доктор по етнография,
Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей –
БАН, (София)
The article deals with the problem of the role of the ethnological researches of Bul-
garians from Ukraina and Moldova nowadays. From practical point of view the
knowledge and the ideas for the common and the differences, which the ethnology
studies in details, can help for the mutual acquaintance and understanding of
people, who lived separated nearly 200 years (in Bulgaria and in historical-cultur-
al districts Besarabia, Tavria, Krim). On the other side, the Bulgarian community
in the above mentioned regions is examined as medium for peculiar historical
experiment for stability and dynamic changes in culture.
О фициалната статистика сочи, че днес на територията на Украйна и Мол-
дова живеят около 300 хиляди българи. Наред с това още много, ако не и
още толкова, не се самоопределят, но по родов корен и селищен произход са
все българи. По цялата територия на бившия Съветски съюз – в Приазовие-
то, Крим, Северен Кавказ, Урал, Казахстан, Средна Азия и в далечния север
също има българи. Една част от тях – българите от културно-историческите
области Бесарабия, Таврия и Крим – са най-близо до днешните държавни гра-
ници на България. Делят ни Черно море и река Дунав. Познаваме ли се, обаче,
достатъчно добре ние, българите отсам и оттатък голямата вода?! Културните
различия помежду ни като на хора от един и същ корен, но живели разделени
близо двеста години и изпитали влиянието на различни други народи и тра-
диции, днес понякога ни пречат да се разбираме и да се отнасяме като „свои”.
378
II.  Изследвания
Дали заради изобилието от русизми в езика или заради специфичното меко
говорене, нерядко и с руски акцент, често пъти българи от Украйна и Молдо-
ва, пристигащи в България, се оприличават на „руснаци” или „руски бълга-
ри”. За да разбираш някого и да го осъзнаваш като „свой”, трябва добре да го
познаваш. Това ни кара да вярваме в смисъла на заниманията с етноложки
проучвания в българските селища от Бесарабия, Таврия и Крим, за опознава-
нето и натрупването на още знания за нашите сънародници там, за „другите”
свои, за тамошните българи.
Неотдавна в свое интервю проф. д.и.н. Ив. Георгиева изказа мнението за
създаването на научен институт за изучаването на българите от територи-
ята на бившия Съветски съюз1 и е съвсем права за необходимостта от една
по-системна и широкообхватна научна дейност от българска страна по отно-
шение на забравените ни сънародници от тези земи през целия перод на со-
циализма, а и след това. Още повече, че изучаването на емигриралите по-да-
леч общности се определя като един от значимите проблеми в съвременната
българска етноложка наука с оглед пренебрегване на темата за националната
идентичност от времето на Възраждането до наши дни2. Актуалността на тази
тема се обуславя и от факта, че тя е част от „проблематиката за идентичността
и малцинствата след падането на комунистическите режими в Източна Евро-
па, породило нова икономическа, политическа и етнокултурна ситуация”3.
В периода 2005–2012 г. екип на Института за етнология и фолклористика
с Етнографски музей при БАН проведе многократни теренни експедиции в
група български селища от историко-културните области Бесарабия и Тав-
рия. Спецификата на тези проучвания се обуславя от това, че те се извършват
в една съвсем близка и даже идентична етнична среда от наши сънародници,
но същевременно повлияна от редица държавни и обществено-политически
системи, разнородни култури и езици, и т.н4. Още от самото му начало пре-
биваването ни в селищата на българите се превръща в процес на изграждане
и разрушаване на културни граници, общуване, в което взаимно се опознава-
хме, нещо повече – процес, в който се изследвахме едни други. Ако допуснем,
че етничността постоянно се изработва в системата от отношения между от-
делните културни единици, както твърди Ж. Кюизение, позовавайки се на Фр.
Барт5, то самото теренно изследване и като цяло неформалните ни контакти
при престоя в селищата на българите от Украйна и Молдова предразполагат
към редица интересни ситуации. Ние самите например често бяхме обявява-
ни за настаящий или истянски българян след употребата на съответна дума
или израз, изпяване на някоя българска песен и т.н. Това е определение, в
която се крие колкото оценка за самото пеене, толкова и препотвърждава-
не на чисто етническия, националния привкус на нашите взаимоотношения
между сънародници6. В етническата скала на ценностите „българското” по
принцип заема първостепенна позиция, което по особен начин бе изтъквано
379

в процеса на общуването помежду ни. Известно е, че още на историческия
стадий на племето етнонимите носят значение и на „истински човек”, „истин-
ски хора”7. Така при степенуването на „чистите”, „истинските” етнически тра-
диции българските преселници в изучаваните райони се ситуират ту преди,
ту след българите от България, за които те употребяват и интересното опре-
деление балгарци под влияние на руския език, издаващо нюанса на разликите
в развитието между метрополията и колониите (за това срв. и по-долу). Това
съотнасяне според повечето респонденти зависи от факта, че в едни случаи
те се определят като прекалено порусени, а в други – че повече от българи-
те в България  дърджът традициата. Следователно съобразно степента на
осъзнаване и интерпретиране на културните вмешателства в собствената им
култура, самите преселници често прибягват до квалификацията за себе си
като „истински” и вече не толкова „истински” българи. Особено показателен
бе например случая в с. Чумлекьой (дн. Виноградное), Тарутински район, къ-
дето на сутринта след пристигането ни, хазяинът, в чийто дом отседнахме,
специално доведе в двора си свой съсед, за да види жув българян в лицето на
колегата В. Лазаров. Трогателно, но и много показателно бе притеснението
на тези хора дали ще можем да се разбираме на български език помежду си и
учудването им, че още при първата ни среща това се случи безпроблемно.
След близо два века живот в емиграция и до днес е останала завещаната от
предците романтична представа за прародината България, олицетворявана
от зелените гори и балкани, хайдушките песни, подвизите на незнайни ге-
рои. Дълго време само по смисъла на изпятото в песните или разказаното за
„Сливнян града гуляма”, за река Марица и Тунджа или за Михал войвода и
т.н. се правят асоциации с имена и събития от далечната българска история.
По-старите хора в Бесарабия дори не са вярвали, че хората от България пушат
и пият и че такива пороци, като кражбата и лъжата изобщо съществуват там
(„магазините не се затваряли и деня и нущя, и никой не крадял”) 8. В колек-
тивната историческа памет на бесарабските българи се е заличил спомена за
това откъде точно са дошли предците им, кое е селището-майка в България.
Дори и селища, които запазват имената си от прародината, възстановяват па-
метта за това по-късно, чак във времената на културното възраждане, сво-
бодната изява на идентичност и засилването на контактите между българите
от двете страни на Дунав през втората половина на ХХ век. Днес обменът на
знания за българските общности в чужбина като цяло и за България сред тях
е несравнимо по-интензивен и наситен9, без това да означава, че няма пробле-
ми и несполуки в тази комуникация, както стана дума по-горе.
Много българи от бесарабските села наричат днешните българи от Бълга-
рия, както вече беше посочено, с термините „булгарци” или „балгарци”. Себе
си те знаят и се самоопределят като „българи”, „българян”. Тук ясно пролича-
ва разликата между собствения им етноним и формираните по румънско и
380
II.  Изследвания
съветско време представи като цяло за българите и България. В този контекст
интересни аспекти съдържа идентификацията на българите от Бесарабия с
първото поколение преселници от България, с хората, тръгнали от родината.
Посещение в страната на предците от пето-шесто поколение хора се предста-
вя като завръщане, обратен път след преселването10. До голяма степен това
пряко кореспондира с представата, поддържана поколения наред, за завръ-
щането по родните краища, за временното пребиваване на новите територии
и за сбъдването на библейското пророчество за заемане на първоначалните
местообиталища от народите, пръснати по света11. Завръщането в (пра)роди-
ната е сред злободневните процеси във всекидневния живот у българите от
изучаваните райони12 през последните десетилетия, мотивация за който е все
повече транснационалната мобилност, наред с проявите на диаспоричната
идентичност13. Представите за самоопределянето им в сравнение с други гру-
пи българи са особено актуална тема, включително и в срещите и разговорите
ни „на терена”. Както стана дума по-горе, характерен момент при това общу-
ване е непрекъснатото съпоставяне, в процеса на което и двете страни търсят
и изтъкват предимства, доказателства и мотиви за своето свръхетнизиране.
Като че ли това в много по-голяма степен се отнася за преселническата общ-
ност и нейните наследници в съвременността, в чиито среди често „без оглед
на промените, настъпили в продължение на почти два века, в настоящето се
проектира „българщина”, която се е съхранявала в „чужда” среда”14: „Тука сни
куту у кансервнъ банкъ. Куету гу дунесъхми, ний гу уставяхми тука, то със нас.
Ний приказвами нещу такова, а пък ващи гу знаят пу историятъ. Вий у Бълга-
рия дажи ни мойти дъ кажити „благударя”, ами викати „мирси”. Ний виками:
„Дувиждани, и съ срешним ...”, пък вий викати: „Чау!”. У нас ощи има убичай – жи-
натъ ни мой дъ мини нъ мъжъ път. И на каруцатъ със коня ни мой мина път. То
ни паложану ... – чака, дурде ни мини мъжа. Младити, дету по-млади, ну, дету
разбират, кут съ сряшкът със стари хора, им цилуват ръка... Ну, тожи уже съ
изгуби. Тъзи европеизация и мадернизация – многу и ний ша изгубим ...”15.
Подобни знания и представи, както и оценките за общото и различното,
които етнологията изучава в детайли, могат да спомогнат за взаимното ни
опознаване и разбиране като „външни” и „вътрешни” българи. Това ще съ-
действа за изявите на идентичност в търсене на свое място в съвременния
глобализиращ се свят.
В духа на цитираните по-горе думи, без да се възприемат буквално, раз-
бира се, трябва да се подчертае следното. Въпреки настъпилото уеднаквяване
на ниво взаимоотношения и взаимопроникване между отделните български
групи за близо двеста години в новите територии на Бесарабия и наложените
и възприети чужди влияния най-вече от официалната руска традиция, бълга-
рите запазват сравнително хомогенни и в същото време богати и разнообраз-
ни културно-исторически модели на развитие във всяко от своите селища.
381

Това може да намери своето обяснение с оглед процесите на консолидация на
национално ниво сред българите от метрополията, които протичат по-къс-
но16, едва след преселването на сънародниците ни в Бесарабия и не повлия-
ват техните локални културни традиции. Преселвайки се още в началото на
процеса на Българското възраждане, отбелязва Бл. Нягулов, това предимно
селско, аграрно и малограмотно тогава население едва ли е имало българско
национално съзнание като общност17. Някои изследователи сочат периода
ХVІІ-ХVІІІ в. като краен за формиране на основните черти на неговата селска
култура18. Имайки предвид изключително консервативните условия в поли-
тическата и социална среда на чуждото османско господство19, бихме могли
да предположим реликтния характер на редица форми и елементи в култур-
ната традиция на преселниците.
Ето защо от гледна точка на етнологията българските общности в Беса-
рабия могат да се определят като „резервати”, а по-точно казано – като среда
за своеобразен исторически експеримент с оглед устойчивостта и динамич-
ните промени в културата20. В този смисъл трябва да се изтъкне значение-
то им за изучаване както процесите на консервиране на традицията, така и
на механизмите за нейното адаптиране, развитие и предаване в специфични
условия. Това се отнася особено за такива нейни сфери, като обредността.
Известно е твърдението на руската изследователка-българистка Л. Маркова,
че за разлика от останалите дялове на културната традиция (жилище, облек-
ло, стопански дейности и т.н.), сватбените и календарни обреди и обичаи са
сред най-устойчивите и консервативни нейни елементи, проявяващи своеоб-
разие в границите дори на отделните селища на българските преселници от
Украйна и Молдова21. Изследвайки този дял от техния музикалeн фолклор, Н.
Кауфман също отбелязва, че „в сравнение с други обичаи по отношение на
песните сватбеният обичай се е оказал най-консервативен”22. В исторически
план тези процеси са изключително показателни за състоянието на традици-
онната култура от Източните български краища (основен район-метрополия
за бесарабските преселници) от преди близо две столетия. Както много точно
заключава известният наш учен етномузиколог, „записаните материали по-
казват, от една страна, процесите на промяна, на развитие и упадък в новите
селища при създадените условия на изолация от родината, от друга страна, те
могат да послужат за най-достоверен източник при сравнение на музикалния
фолклор на Източна и Западна България”23.
Имайки предвид методологията на класическото етноложко изследване,
съобразно която оптималната долна граница на проучваните явления и фа-
кти в България най-често се отнася към края на ХІХ – нач. на ХХ в., казаното
дотук насочва към възможността за снижаването й спрямо формираната да-
леч по-рано, но устойчива и функционираща до късно културна традиция в
диаспората. Със сигурност може да се твърди поне, че, повлияни от различни
382
II.  Изследвания
други традиции в областта Бесарабия на по-късни етапи, във времето на сво-
ето „пренасяне” на новите територии българските локални селищни култури
са били далеч от състоянието на разпад като единна система. Вероятно тук
трябва да се търсят част от „вътрешните” причини за тяхната продължителна
стабилност наред с многократно изтъкваните „външни” консервативни усло-
вия на социално-икономически живот, в които са поставени преселниците.
Така, от друга страна, изследователският шанс при проучването им се със-
тои не непременно във „връщането” толкова назад в миналото, а именно в
проследяване факторите за най-устойчивото в културата и за онова, което се
променя в нея или отпада при сложните условия на миграцията.
Според ситуацията, която наблюдава през 1952 г., Л. Маркова пише, че в
българските села в Бесарабия още от края на ХІХ в. започват процеси на уни-
фикация в локалните култури. В същото време, отбелязва авторката, в нови-
те територии се създават условия за прегрупиране на етнографските групи
и създаването на нови такива, което е първото важно изменение в етнокул-
турното развитие на диаспората24. Не съвсем точна е обаче констатацията на
Л. Маркова, че у българите след преселението етническото самосъзнание за-
губва своята йерархичност. От своя страна, на базата на проучвания от 90-те
години на ХХ в., автори като А. В. Шабашов и Ю. О. Шабашова, А. Прига-
рин и др. отбелязват сравнително високата съхраненост на традиционната
обществено-териториална структура на българските селища в Бесарабия и
съзнанието за принадлежност към съответна локална общност. А. Пригарин
говори за обособяването и важното значение на махалата, съседско-родстве-
ните групи и микроетнически общности в организацията на съвременния
всекидневен живот на селата25. А. Шабашов определя ойконимическите гру-
пи (отделните селища) като най-малките етнически общности в структурата
на българската диаспора26. Като фактор за тяхната стабилност и устойчивост
във времето може да се посочи именно онова състояние на локална обосо-
беност и разграничаване, с което те се характеризират при идването в Беса-
рабия. В повечето случаи то се съхранява като норма за отказ от смесване и
контакти с „другите”, „чуждите” до късен период. В литературата са описани
много случаи от селища на български преселници в Бесарабия за спазване на
строга ендогамия и изолация посредством средствата на културата27, както
между различните етнически групи в района, така и между отделните села и
дори техни махали.
Такова поведение обаче не се възприема само като особеност на истори-
ческото развитие, като черта от стадиален характер и белег за изостаналост.
То се натоварва и с „нови” етнически и социокултурни функции и се запазва
независимо от етнографския си колорит за всяко от българските бесарабски
селища или за групи от тях, съобразно настъпилите вътрешни миграции и
размествания. Както правдиво посочва Ст. Генчев, „у българите, които оста-
383

ват извън държавните предели, сватбата продължава да носи не само етнич-
ната си специфика, но и да е център за демонстрация и възпроизводство на
българското етнично самосъзнание”28.
Традицията играе ролята на бариера за пропускливост на „чуждото”,
включително и на средство за неговото усвояване и неутрализиране. Така
характерът й на граница включва и закрепването й в качество на тип поведе-
ние и норма на общуване, както пише С. Коч. Авторката изтъква вписването
на колонистите в новата политическа структура като следствие от желанието
им да съхранят своята „традиционност”. Изследователката говори за прин-
ципа на автаркия, на своеобразно „освояване” на новото място от страна на
българите преселници в Бесарабия, което позволява да се конструира социа-
лен порядък, напълно приемлив и за властта. Оттук тя извежда и по-високия,
по-продължителния актуален статут в групата и като цяло престижността
на българската етническа идентичност29. Традицията се предава с еднаква
плътност през множество поколения в периода след преселването. Макар че
отдавна се наблюдава разколебаването й като основен социално-нормати-
вен фактор в селищата, и днес по-младите могат да допълват по-възрастни
информатори. За разлика от метрополията, където процесите на разпад на
традиционната култура са сравнително по-бързи и хронологически се съот-
насят още с периода на Българското възраждане, в българските колонни от
Бесарабия липсват множество от факторите, съдействащи за превръщането
й от активно функционираща система в културно наследство30. За много по-
дълъг период тя „остава жива”. От гледна точка на по-късната модерна бъл-
гарска визия почти всички черти от бита и културата на колонистите (особе-
но език, песни, обичаи, някои социални норми и т.н.) отпращат към асоциа-
ции именно с Българското възраждане. Често те са наричани „възрожденски
българи”, техният говор е „възрожденски”, „език на баба и на дядо”, „език на
предците”, „чист говор”31.
Това, което предлагат днес теренните изследвания сред българите от Ук-
райна и Молдова, е важно по отношение на дискусията за съдържанието на
термина „традиционна народна култура”, за методите на нейното изслед-
ване, за хронологическия обхват на проучванията и т.н. Както вярно отбе-
лязва Св. Ракшиева, традицията има различни хронологични измерения и
за всяко следващо поколение „съдържанието и особеностите на културата,
съответстваща на този период, също ще бъдат различни”32. Не бива само
поради факта, че „теренът” вече не е толкова адекватен на различни сфери
от т. нар. традиционна култура, да се подценява даденият хронологически
период (или периоди), който тя „покрива” като теми и проблеми. Ето защо
въпросът не е в проучването само на хронологически по-ранни или по-къс-
ни периоди. Безспорно е, че всяко време, всеки нов етап в науката поставя и
нови теми и проблеми, но е важно те да се изследват съобразно динамиката
384
II.  Изследвания
в тяхното развитие33. Днес, когато се говори за изместване долната граница
на теренните проучвания до първите десетилетия на ХХ в., за изплъзването
дори на „живата, но пасивна култура”, запазена в паметта на информато-
рите”, и за промени в подхода към онова, което определяме като „традици-
онна култура”34, е истинско предизвикателство (дори своеобразна научна
провокация) за етнолога да „слиза” и в далеч по-ранни пластове, чрез по-
знатите класически методи на теренната работа. Българската етнология би
трябвало да се отвори като тема за българските общности зад граница и
към приносите, които тя може да има за науката именно по отношение на
хронологията и по-точно – на развитието, степента на запазеност и адапта-
цията на техните етнокултурни модели в сравнение с по-познатите и изу-
чени „вътрешно”-български. Тук, разбира се, не става дума за терен, който
да се превърне в убежище за изследователя-любител на стирини и релик-
ти. Подобни изследвания трябва да имат възможно най-широк диапазон,
като се отчитат промените в съдържанието и функциите на проучваните
явления през определени исторически етапи. Важна в такъв случай е не не-
пременно давността на дадена традиция, колкото механизмите за нейното
съхранение, проявление и транслация в миналото и днес. Необоснован би
бил отказът от времевата стойност на получената информация, а всъщност
от адекватното проучване на формите за съществуване на конкретното изу-
чавано явление, както подчертава Ст. Генчев, и от възможностите, които
различните изследователски методи и процедури дават на проучвателя35.
Целта е не самоцелното достигане до и събиране на диахронно най-стари
сведения „от терена” сред българите в Бесарабия, имайки предвид по-кон-
сервативната среда и следвайки дълбоко вкоренената научна парадигма за
издирването на реликти и реликви с оглед естествените процеси на разпад
и отмиране на традиционната културна система36. Напротив, водещото тук
е комплексното изследване като обхват и проблематика с цел сравнение на
данните от метрополията, които като цяло не могат да се отнесат към та-
кива ранни периоди, както стана дума по-горе, и често пъти се осмислят
като най-стар пласт, съотнасян „механично и по инерция с края на ХІХ и
началото на ХХ в.”37. Св. Ракшиева подчертава, че би трябвало да „отделим
съдържанието на понятието „традиционна култура” от този конкретен хро-
нологически обхват”38 що се отнася до долната граница на теренните про-
учвания, която от днешни позиции може да достигне едва времето около
20-30-те години на ХХ в. Не бива да се изключва обаче и възможността за
нейното снижаване, колкото и парадоксално да изглежда това на фона на
закономерното разпадане и заличаване на традиционната култура като сис-
тема. Подобен опит не трябва да се тълкува като архаизиране („състарява-
не”) на традицията, повече отколкото самият терен може да предложи на
изследователя. Неговото прилагане е важно с цел оптимизиране изследва-
385

нията на „народната култура” и във връзка с разбирането за по-широките
(най-малкото различни от дълго съблюдаваните в науката) хронологични
измерения на това понятие39.
В случая с проучванията сред българите от Бесарабия става дума именно
за такъв процес, при който се регистрират данни за състоянието на „занесе-
ните” в миналото традиции и по-точно за характера и степента на тяхната
адаптивност и устойчивост за близо две столетия на новите територии. Това
не би могло да се осъществи на българска почва с използваните познати те-
ренни методи. Тук липсва възможността за подобно дълбоко и плътно хро-
нологично проникване (даже писмените свидетелства за тези времеви гра-
ници и теми са рядкост), но не като процедура за „завръщане” в миналото, а
всъщност чрез онези, все още актуални начини и механизми за оцеляване и
пренасяне, но и за оценка на традициите.
Действително, проблемът едва ли е само в хронологията. Тук е от значение
да се посочи изказаната през 80-те години на ХХ в. в българската етнология от
Ст. Генчев концепция за „традицията” като интерпретация на културното ми-
нало. Според автора, разбирането за „традицията” като отношение на дадено
поколение към миналото като цяло и към културата на миналото конкретно
като оценка на това поколение за наследената култура40, определя както същ-
ността, така и жизнеността й. „Оценката на тази култура като култура с висо-
ки качества и най-важното като характерна и трайно присъща на собствения
народ, е основа и за нейната етнична активност”, пише той41. Може би именно
идеята за традицията като форма на интерпретация на културата от самите
й носители ще корегира и допущаните в българската етнология деформации
главно по посока архаизация на конструирания от нея образ на света42. Про-
явите и динамиката на подобно отношение и оценка са особено отчетливи
сред т. нар. „външни” българи, чиито анахронични и разнородни както една
спрямо друга традиции, така и с оглед на „вътрешно”-българската, отдавна
и често водят до въпроса тъкмо за това коя е (по-) истинската (съот. старо-
давната) традиция? Така проучването на българските общности зад граница
се оказва не просто разширение и продължение на „традиционните”, нацио-
нално ориентирани изследвания43, но би могло да има съществен принос за
решаването на ключови и актуални проблеми в етноложката ни наука.
БЕЛЕЖКИ
1 
Дамянов Н. Човек расте с развитието на науката си // В света на човека. Сбор-
ник в чест на проф. д.и.н. Иваничка Георгиева. Т. І. С., 2008, с. ХХХІІІ-ХХХVІІІ.
2 
Ракшиева Св. Какво ни предлага теренът днес и как да оптимизираме изслед-
ването на „народната култура” // Стожери на народната традиция. Съст. Р. Попов,
Й. Манкова. Враца, 2008, с. 27; Срв. още и у Пимпирева Ж. Аспекти на идентичност-
та на бесарабските българи в Украйна // Българска етнология, № 1-2, 2009, с.  7-18;
386
II.  Изследвания
­ еновска-Събкова М. Разширяване на хоризонтите, оспорване на границите: българ-
Б
ската етнология през перода 1989-2010 // Българска етнология, № 2-3, 2011, с. 5-31.
3 
Пимпирева Ж.  Динамика на етнокултурната идентичност на бесарабските
българи в постсоциалистическия период (доклад). - www.besarabski-bulgari.org.
4 
За идентичността на българите в Украйна и Молдова с оглед на често сменя-
щите се обществено-политически режими, вж. Грек Ив., Червенков Н. Българите от
Украйна и Молдова. Минало и настояще. София, 1993; Бонева Т. Българите в Беса-
рабия: власт и идентичност (историко-етнографско проучване) // Българска етно-
логия, № 1-2, 2009, с. 18-35; Бонева Т. Локалната история и описанието на минало-
то // Списание „Анамнеза”, 2011, бр. 12,http://anamnesis.info/fonts/versiq.1.3/journal/
flash_journal/broi12 T.Boneva/T_Boneva_statiya_br_1-2_2011.pdf; Нягулов Бл. Между
България и Русия: История и идентичност на бесарабските българи // Историята –
професия и съдба. В чест на чл. кор. д. ист. н. Георги Марков. С., Тангра. ТанНакРа ИК,
2007, с.  91-104; Нягулов Бл., Миланов Е. Българските общности зад граница.  – В:
Общности и идентичности в България. С., 1998, с. 408-438; Пимпирева Ж. Цит. съч.;
Коч С. В. Особености процессов этнической идентичности в среде болгар-поселен-
цев Одесской область // Дриновський збiрник, т. ІІІ, Харкiв – София, 2009, с. 286-294.
5 
Кюизение Ж. Етничността в Европа днес // Български фолклор, № 1, 2002, с. 16.
6 
Н. Рашкова споменава определението „оригинални българи”, дадено от инфор-
матори за членовете на екипа при теренни изследвания сред българската общност в
Словакия (Рашкова Н. Словашките българи: етнокултурна идентификация на „вто-
рото” поколение // Антропологични изследвания. Т. ІV. Сборник статии. Съст. Пл. Бо-
чков, София, 2003, с. 119).
7 
Генчев Ст. Народна култура и етнография. София, 1984, с. 125; срв. и Ракшие-
ва С. Истинските тракийци // Българска етнология, № 2, 2000, с. 20.
8 
Михов Т., Георгиев Г. Делжилери. Потомците разказват. Пловдив; Срв. и Бонева
Т. Локалната ..., с. 123.
9 
Срв. за българите от Бесарабия у Пимпирева Ж. Цит. съч. и Лулева А. Завръща-
не на бесарабските българи в България – интерпретативни рамки за изследване
на процеса (доклад). - www.besarabski-bulgari.org/.
10 
Михов Т., Георгиев Г. Цит. съч.
11 
Петров П. Ние – те – държавата. За разграничаването на мигрантски групи. – В:
Пространства на другостта. София, 2005, с. 254; Бонева Т. Цит. съч.
12 
Приемайки в най-общ план корелацията между актуалните през последните 15
години връзки, посещения, обучение и т.н. в България и поддържания поколения на-
ред мит за завръщането към земята на прадедите (вж. Бонева Т. Цит. съч.), не смятам,
че подобни контакти са пряка негова реализация. Те са задвижени от по-комплексни
социално-икономически причини. Тук се налага и уточнението, че идеята за завръ-
щането на българи от Бесарабия в прародината България, едва ли не тяхното повтор-
но масово преселване обратно по родните места на предците им, през 90-те години на
ХХ в. се коментира широко и дори има някои опити тя да се реализира, които обаче,
по-скоро я компроментират и омаловажават.
13 
Лулева А. Цит. съч.
14 
Петров П. Цит. съч, с. 256.
15 
АЕИМ (Архив на Етнографския институт с музей-БАН), № 667-ІІІ: 63.
387
 II.  Изследвания

16 
Срв. Генчев Ст. Болгарская народная и национальная культура (с начала боти», не е съвсем обосновано. Самата авторка по-нататък в статията си добре фор-
Возрождения до Освобождения)  //  Problemy  kultury  ludowej  i  narodowej.  Warszawa- мулира проблема, който не е просто в предпочитанието (а може да се говори дори и
Poznan. 1976; Генчев Ст. Сватбата. С., 1988, с. 108-109. за фаворизиране) на новите изследователски зони, а в това, че тъй като за отминалите
17 
Нягулов Бл. Между България ... «традиционни» периоди вече няма възможност да се черпи информация само от те-
18 
Бонева Т. Етнични традиции в локалните общности // Изследвания в чест на чл. рена, то методите при тяхното проучване трябва да се съчетават и допълват взаимно,
кор. проф. Страшимир Димитров. Studia Balkanica, 23, София, Т. 2, 2001, 777 с. Ракшиева Св. Цит. съч., с. 26.
19 
За тенденциите в развоя на народностната и националната култура по бъл- 34 
Ракшиева Св. Цит. съч., с. 25-26 и цит. лит.
гарските земи в периода на османското господство и Възраждането вж. Генчев Ст. 35 
Генчев Ст. Теренното изследване  – инструмент на етнографията // Българска
Болгарская ...; специално за сватбата вж. Георгиева Ив. Етнографско единство на етнография, № 2, 1990, с. 32-43.
сватбата у българите // Етногенезис и културно наследство на българския народ. Со- 36 
Ракшиева Св. Цит. съч; срв. и Беновска М. Етнологията  – образ на света. //
фия, 1971, с. 103-109; За музикалния фолклор на българите в Бесарабия вж. Кауфман МИФ 5. Културното пространство ІІ. С., 2000, с. 308-324; Беновска-Събкова М. Раз-
Н. Народни песни на българите от Украинска и Молдавска ССР. Т. 1 и Т. 2. София, мисли върху методите за проучване на традиционната култура в съвремеността //
1982, с. 98. Етно–културолошки зборник, књ. ІХ, Сврљиг, 2004, с. 29-34; Христов П. Традицията
20 
Срв. Георгиева Ив. Кримските българи – история и култура // Българска етно- умира... Да живее традицията! // Епохи, ВТУ «Св. Св. Кирил и Методий», В. Търново,
логия, № 1-2, 2009, с. 51. 2012 (под печат).
21 
Маркова Л. В. Эволюция этнической традиции болгарского населения Молдо- 37 
Ракшиева Св. Цит. съч, с. 26.
вы и Украины // Страницы истории и этнографии болгар Молдовы и Украины. Ки- 38 
Пак там.
шинев, 1995, с. 74. 39 
Пак там. Крис Хан говори за благотворната роля на «хронологическия промис-
22 
Кауфман Н. Цит. съч., с. 77. куитет» при проучванията на социалните антрополози и етнографите, Хан К. Хроно-
23 
Пак там, с. 101. логическите ориентации на антропологията и нейното бъдеще в Източна и Централ-
24 
Маркова Л. В. Эволюция этнической…, с. 74. на Европа // Българска етнология, 2007, № 2-3.
25 
Пригарин Ал. Традиционная общественно-территориальная структура бол- 40 
Генчев Ст. Народна култура ..., с. 32-33; срв. и Христов П. Цит. съч.
гарских сел Бессарабии // Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и ма- 41 
Генчев Ст. Цит. съч.
териали. Т. 7. Велико Търново, 1997, с. 443-446. 42 
Беновска М. Етнологията ..., с. 321.
26 
Шабашов А. Ойконимическая группа как этническая микрообщность болгар 43 
Беновска-Събкова М. Разширяване на хоризонтите ..., с. 20.
Украины // Културата на българите в Украйна. Международна научно-практиче-
ска конференция, ноември 1997. гр. Болград. Одеса, 1997, с. 38-40; Шабашов А. Бес-
сарабские болгары: перспективы этнокультурного развития // Украiна  – Болгарiя:
вiхи iсторичноi дружби (матерiали мiжнародноi конференцii, присвяченоi 120-рiччю
визволення Болгарii вiд османського iга). Одеса, 1999, с. 230-237.
27 
Бонева Т. Етнични традиции ... ; Пригарин Ал. Цит. съч.; Ганчев Ал. Особен-
ности брачных отношений у болгар Южной Бессарабии (на материалах села Евгенов-
ка, Тарутинского района, Одесской области) // Българите в Северното Причерномо-
рие. Изследвания и материали. Т. 7. Велико Търново, 1997, с. 449-457.
28 
Генчев Ст. Сватбата ..., с. 110.
29 
Коч Св. Цит. съч., с. 289.
30 
Генчев Ст. Болгарская ..., с. 202-203.
31 
За възприемането на българите от Украйна и Молдова в България и за техните
представи за българите от метрополията, вж. Например: Петров П. Цит. съч.; Боне-
ва Т. Локалната ... ; Георгиев Г. Теренното етноложко иследване като фактор при оп-
ределяне и изява на идентичност (по материали от експедициите на екип от ИЕФЕМ-
БАН сред българите от Украйна и Молдова) // Епохи, В. Търново (под печат).
32 
Ракшиева Св. Цит. съч., с. 26-27.
33 
В такъв смисъл становището, че «хронологически» теренът вече се е променил,
а успоредно с това – и темите, и проблемите, по които може и си заслужава да се ра-

388 389

ОБРАЗЪТ НА БЪЛГАРКАТА
НА СТРАНИЦИТЕ НА „КИШИНЕВСКИТЕ
ЕПАРХИАЛНИ ВЕДОМОСТИ”
Елена ВОДИНЧАР, доктор по етнография, главен асистент,
Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей –
БАН, (София)
This announcement is an attempt to outline the image of the Bulgarian woman
on the pages of Kišinevskie eparhial’nye vedomosti. In the fragmentary notes of the
local priests the Bulgarian woman is represented as a mother, devoted helper of
her spouse as well as the bearer of traditions and legacies of her ancestors.
Е два ли ще е преувеличено да се каже, че „Кишиневските епархиални ве-
домости” (1867-1917) са сред най-сериозните източници на информация
за българските колонисти в Бесарабия от ХIХ в. и началото на ХХ век. На
страниците на тази духовна поредица, защото както се знае тя е печатния
орган на Кишиневската епархия и нейни редактори и „журналисти” са хора
от духовенството, се откриват впечатляващи материали за бита и живота на
българите в бесарабската степ. Наред с историята за основаването на българ-
ските колонии в този край, за тяхното социално и икономическо положение,
се дават сведения и за религиозно-нравственото им състояние. Именно тези
описания, доближаващи се по стил и характер до етнографските наблюдения
и анализи, изграждат образа на първите поколения българи в Бесарабия. Чес-
то в характеристиките и оценките за българите изпъкват такива качества и
черти, като трудолюбие, гостоприемство, законопослушничество и не на по-
следно място вяра в заветите на предците и спазване на утвърдените с векове
традиционни правила и норми. Обективно или пристрастно, наблюденията
на местните свещеници се обединяват в следното: тази неотстъпност от тра-
дицията, която в повечето случаи е изградена от „суеверия и предразсъдъци”,
390
II.  Изследвания
се дължи на женската половина. Прави впечатление особеното внимание, ко-
ето се отделя на жената българка и нейния образ. Как го представят духовни-
ците, пастири в тази или онази българска колония – въпрос, който се поставя
за разискване в настоящето съобщение.
В един от най-ранните писмени сведения за духовния облик на българ-
ските колонисти в Южните райони на Русия се отбелязва следното: „Тварди-
чаните са предани на своята националност и не допускат външни елементи...
религиозното, умственото и нравственото развитие е в неудовлетворително
състояние. Това е така, защото бабите със своите патриархални нрави са ис-
тинските ръководители в това дело. Тук, в Русия, не е лесно да учиш на ум
българина, който е предан на старината си. Малко от тях знаят молитви...,
обаче това, което бабите казват, те го знаят и помнят като нищо друго. Не за-
бравят да заколят черна кокошка в чест на св. Харалампий – прогонителя на
чумата, уважават св. Влас, закрилника на тестото, почитат св. Нестор – прогу-
нителя на мишките и пр.”1. За о. Петър религиозно-нравствено състояние на
българите от колонията Твардица е неудовлетворително, критично и изцяло
подчинено на философията на т. нар. «баби». Авторът изрично подчертава, че
тези «старици» имат огромно влияние върху отбелязването на такива важни
моменти от човешкия живот, като кръщение, брак и смърт. На няколко стра-
ници свещеникът много подробно описва участието на бабите в обичаите от
жизнения цикъл. Според него наличието на измислици в тези обичаи са бла-
годарение на бабите – «отломки на човешкия род”2. От една страна в това оп-
ределение ясно проличава негативното отношение на свещенника към тази
социално-възрастова група, от друга, обаче, в образа на тези жени той вижда
инстинските проводници на характерната за твардичани неотстъпност от за-
ветите на прадедите.
За  отношението на жената към собствената традиция и за това как тя я
защитава и спазва говори следният пример, едно оригинално описание от о.
Петър: „След раждането на детето бабата отива при свещеника да иска мо-
литва за родилката. Следва да се отбележи до каква степен стига българското
любородие: бабата до хазарт настоява пред свещеника да се даде на новороде-
ното име, което е носил неговият дядо или друг прародител. Ако свещеникът
даде име на някой светец бабата веднага го преименува: от Данил ще направи
Драган, от Борис – Бою, от Николай – Кою и Койчу и пр.”3. Безспорно социал-
ният опит на «бабите», включващ технически и ритуални познания, им поз-
волява да заемат позицията на авторитетни лица, които не само извършват
ненасилствен контрол върху спазването на традиционните обреди и обичаи,
но и правят всичко възможно традицията на общността да се опази от външ-
ни влияния, дори когато те са от страна на не по-малко авторитетна инсти-
туция – Църквата. Защото за цялата общност възрастните жени са нещо като
„живо въплъщение на миналото и образец за бъдещето”4.
391
 II.  Изследвания

Проследена във времето, ролята на жената/ бабата да е пазителка на родо- непозната. По логиката на неговите размишления, женският образ е изграден
вите, а оттам и общностни традиции, остава трайна. Особено на един по-къ- от качества, възможности и забрани, и е формиран в рамките на историко-
сен етап се забелязва водещата роля на женската половина като организатор културното развитие на българския народ.
и хранител на традиционните модели. Жената е тази, която знае къде, какво Образът  за жената-българка в Кишиневските епархиални ведомости се
и кога да се направи в ситуацията на един празник, обред или обичай; кога да гради преди всичко върху мненията на местните свещеници относно религи-
се работи и кога не, каква трапеза да се приготви и кого да се покани на нея, озно-нравствено положение в българските колонии от края на ХIХ в. и нача-
кога да се ходи на гости и какви дарове да се носят. Интересното е, че този лото на ХХ век. Макар и фрагментарни, тези изказвания дават възможността
факт не подлежи на изменение и в наши дни: „Не знам как е в другите села, но да се надникне в женската идентичност от този период. Жената е помощница
в нашето мъжете нищо не правят. Аз трябва за всичко да мисля: за работа- на съпруга си, майка и пазителка на традицията.
та, за децата... и за празниците също – да наготвиш, да подредиш къщата,
да поканиш гости”5. БЕЛЕЖКИ
Жената е водеща при организацията на празничния живот на общността. 1 
Казанаклий П. Твардица // Кишиневские епархиальные ведомости, Кишинев,
И не само! Във фундаменталното изследване на Протойерей Николай Стой- 1873, № 19, с. 693-694.
ков за религиозно-нравственото състояние на българските колонии в Беса-
2 
Пак там, с. 697.
рабия има любопитни размисли на автора относно положението на жената
3 
Пак там.
в семейната йерархия на българина. От една страна, пише о. Николай, най-
4 
Гофман А. Б., Левкович В. П. Обычай как форма социальной регуляции // Сове-
тская этнография. Москва, 1973, №1, с. 16.
старият в дома е главата на семейството, мъжът е главата на жената, а жената 5 
Информатор М. Бошкова, род. 1972 г., с. Червоноармейское, Одеска обл., Украйна.
трябва да изпълнява волята на мъжа и да няма други желания. При това поло- 6 
Стойков Н. Религиозно-нравственное состояние болгарских колоний в Бессара-
жение, продължава авторът, поразително е наличието на някакво двойствено бии со времени их основания до настоящаго времени // Кишиневские епархиальные
отношение на българина към жената. Тя е пълноправен член на семейството, ведомости, Кишинев, 1910, № 42.  1512 с.
помощница и съветница на мъжа във всички семейни и обществени дела;
наравно с мъжа тя се разпорежда по време на религиозните и поменалните
обреди; в качеството си на старица, лечителка и уважавана в селото жена, тя
приобщава всички с „вино от четвъртък” наравно с мъжа. В същото време
тази жена, която изпълнява и мъжката работа, няма право да мине на мъжа
път и е задължена всяка вечер да му събува обувките. Отгоре на всичкото
след омъжването тя дори загубва собственото си име и се превръща в Ивани-
ца, Петровица, Василица6 .
В наблюденията на о. Николай видимо се очертават две полюсни характе-
ристики, които изграждат образа на жената-българка от края на ХІХ в. – нач.
на ХХ век. От една страна тя е в ролята на пълноправен член на семейството,
а оттам и на обществото, от друга – нейното име след преминаването от една
социална категория в друга (от мома в омъжена жена) се заличава до края на
живата й. Тази промяна в социалния статут и положение на жената, както и
метаморфозите в отношенията между жена и съпруг, Протойерей Николай
Стойков търси в историческото минало на българския народ, разгранича-
вайки наличието на изконно български, национални характеристики (жената
като помощница на мъжа) и такива, които са се появили по време на турското
робство (жената като „обезличено същество”). За самия о. Николай, който е
българин по народност и много добре познава атмосферата в българското
семейство и общество, тази позиция на жената нито му е чужда, нито пък

392 393

ОСОБЕННОСТИ КАЛЕНДАРНОЙ
ОБРЯДНОСТИ БОЛГАР СЕЛА ПАРКАНЫ
(Слободзейский район, Республика Молдова)
Александр КОВАЛОВ, научный сотрудник
Института культурного наследия АН РМ,
(Кишинев)
In the article „Features of calendar ceremonies in Bulgarian village Parkany
(Slobozia district, Republic of Moldova)” are considered field investigations
conducted by the author in Parkany village in 1996 – 1998, respectively, and an
analysis of the holidays celebrated by the bulgarians who live in given village.
П арканы представляют особый интерес для исследования календарной
обрядности в силу ряда причин. Это одно из наиболее ранних поселе-
ний, к тому же оно оторвано географически от основного ареала заселения
бессарабских болгар и находится в непосредственной близости к двум горо-
дам, в окружении как молдавского, так русского и украинского этносов. Кро-
ме того, часть его жителей – переселенцы из Западной Болгарии (так называ-
емые шопи), тогда как подавляющая часть беженцев прибыла в Бессарабию
из восточных регионов Болгарии.
В статье использованы материалы полевых исследований, проведенных
автором в с. Парканы в 1996 – 1998 годах.
***
Село Парканы расположено в юго-восточной части Республики Молдова,
между городами Бендеры и Тирасполь, на левом берегу реки Днестр. По дан-
ным переписи 1989 года, число жителей составляли 10 526 человек, из них 6
980 (66,3%) – болгары.
Слово «паркан» (укр.), «паркане» (молд.) имеет общее значение – огра-
да, частокол, изгородь, плетень. Поселение с подобным названием на левом
394
II.  Изследвания
берегу реки Днестр, напротив Бендерской крепости, упоминается в ряде
исторических документов ХVIII  века1  . Однако постоянный населенный
пункт возникает в начале ХIХ века. Первая большая группа из 22 украин-
ских семей поселяется здесь в 1805 году2 . В 1806 году в Парканы прибы-
вают первые три, а уже в 1807-м  – еще 44 болгарских семьи. В 1808 году
поселение официально получает статус колонии3. Вторая большая группа
болгар (30 семей) прибывают сюда в 1810 – 1811 гг. Причем эти две груп-
пы отличаются друг от друга по своему говору. Большинство прибывших
в 1807 году составляют переселенцы из Македонии и других областей За-
падной Болгарии, в то время как во второй группе преобладают беженцы
из Восточной Болгарии4.
Автострада и железная дорога Кишинев – Одесса разделяют село на две
части. Жители южной части и по сей день называют себя «шопами» (шопи –
этнографическая группа в Западной Болгарии), а жители северной полови-
ны – «гурлянди». По мнению Г. Аствацатурова, данное разделение берет свое
начало в 1807 году, когда в составе первой группы болгар прибывает много
переселенцев из Западной Болгарии – «шопов», которые поселяются отдель-
но от украинцев5.
Вопрос о том, из каких населенных пунктов Болгарии прибыли в Парканы
болгарские переселенцы, до конца не изучен. Автор книги о Парканах пишет,
что заселение происходило в два этапа, при этом семейства прибывают не в
одно и то же время, по всей вероятности, из-за того, что местные чиновники
производили специальный отбор огородников и шелководов для ухода за ту-
товой рощей, существовавшей в ту пору вблизи села6.
Русский ученый Н. Державин, в начале ХХ века исследовавший паркан-
ский говор, отметив его диалектную разнородность, отнес его к центрально-
восточным говорам, подчеркивая в то же время, что ему присущи черты и
юго-восточных болгарских говоров7.
Лингвист С. Бернштейн считал, что первая группа болгар прибыла в Пар-
каны из Адрианопольского вилайета (крупная административная единица в
Турции) и принесла с собой юго-восточный диалект, а вторая – из Северо-
Восточной Болгарии и, соответственно, пользовалась одним из северо-
восточных говоров8.
В подтверждение наличия переселенцев из Западной Болгарии, а возмож-
но, и из Сербии, Г. Аствацатуров приводит тот факт, что, помимо названия
южной части села «шопи», имеется еще и мнение некоторых местных лингви-
стов о македонских элементах в парканском говоре, о том же свидетельствуют
отдельные парканские фамилии – Велвич, Станилевич, Стефанович, Сербин.
Встречаются в Парканах и семейно-родовые прозвища, связанные с гео-
графическими наименованиями: «Свиштуви» (город Свиштов), «Гаджалуви»
(село Гаджал, сегодня Гранитово Ямболского округа). Последнее прозвище,
395

однако, может иметь и другие значения – гагауз, турецкий крестьянин. Един-
ственный документально подтвержденный адрес найден Г. Аствацатуровым
в заявлении одного из парканских колонистов о выдаче ему заграничного па-
спорта для поездки в село Оджар Филиппопольской области9.
Отдаленность от других болгарских колоний, близость двух больших го-
родов, большое число смешанных браков  – вот причины, из-за которых в
сферу языка, быта и традиций парканских болгар проникают украинские,
русские, молдавские элементы. Вопреки всему этому, здесь не только сохра-
няется болгарское самосознание, но даже наблюдается ассимиляция пред-
ставителей других народностей, проживающих в селе10. «Болгарское начало
в селе остается настолько мощным, что оно, как правило, при жизни одного
поколения поглощало элементы других культур. Происходило «оболгарива-
ние» не только в языке, но и в традициях, быту» 11.
Что касается календарных праздников и обычаев, то какие-либо разли-
чия между двумя частями села нами не обнаружены. В селе сформировался
единый тип календарной обрядности, в котором сочетаются как элементы,
привнесенные различными этнографическими группами из Болгарии, так и
обрядовые реалии, характерные для украинцев, молдаван и русских.
***
АНДРЕЯ, АНДРЕЙ ПЕРВОЗВАНИ (13.XII). В селе Парканы вечером нака-
нуне «Андрея» девушки и юноши собираются в каком-нибудь доме и устраи-
вают праздничную трапезу. В гаданиях с брачной направленностью, которые
совершаются девушками до того, как прийдут парни, встречаются элементы,
знакомые молдаванам, украинцам, русским. Каждая девушка приносит во
рту «молчаливую воду» (мълчана вода) «из трех колодцев» (причем юноши
в это время всячески стараются рассмешить девушку, так что ей приходится
обыкновенно ходить больше трех раз), замешивает на этой воде лепешку из
теста в форме шарика, которую здесь называют «балабушка». Затем их рас-
кладывают в ряд на венике или на лопате, выносят на порог или во двор и
подзывают собаку. Считается, что та девушка, чья балабушка будет съедена
первой, выйдет замуж раньше других. Одновременно с этим гаданием или
позже совершается и следующее. Девушка идет вдоль какой-нибудь ограды и
считает по кольям: первый кол – «вдовец», второй – «молодец» и т. д. От того,
каким окажется последний кол, зависит, соответственно, выйдет она замуж
за вдовца или за холостяка.
ВАРВАРА (17.XII). В Парканах этот день празднуют именинницы. Не ра-
ботают. Отмечая, что с Варвары до Нового года день вырастает на час, а ночь
уменьшается, употребляют русские выражения: «Варвара ночь сорвала»,
«Варвара кусочек ночи оторвала».
396
II.  Изследвания
САВА (18.XII) – небольшой церковный праздник, отмечается именинни-
ками, не работают. Иногда говорят, что «Сава боляшчий» ведет (или держит)
болезни.
Св. НИКОЛА, НИКОЛАЯ (19.XII). Празднуют именинники. Обязательное
праздничное блюдо – рыба.
ИГНАЖДЕН (2.I). Утром этого дня первого гостя приглашают присесть.
Обыкновенно для него не готовят специальное угощение, он должен только
побыстрее сесть и немного посидеть, чтобы «ложились наседки» и водились
цыплята в наступающем году.
КОЛЕДА  (7.I) празднуется три дня, последний из них носит назва-
ние  СТЕПАНОВДЕН,  СТЕПАНА  (9.I). «Светий  вечер»  – так в с. Парканы
называют три вечера: в канун Рождества, Нового Года и Крещения. Все три
праздничные трапезы кадят. Так же, как и в других селах, перед Рождеством
режут поросенка; по его селезенке гадают, будет ли зима холодной и долгой;
из крови делают «бахур» (кровяную колбасу). В прошлом под скатерть на
праздничном столе клали сено или же, так как «Христос родился в яслях»,
сено клали на лавку, на которой расставляли приготовленные к ужину блю-
да. Для этого праздника обязательно готовится «коливо» – вареная пшеница
с рисом, медом, ореховыми ядрами. На стол ставят и другие постные блюда:
пирожки, фасоль, голубцы, сушеные фрукты, пекут караваи для колядов-
щиков. Некоторые считают, что надо накрыть «12 манджи» (12 блюд) – по
числу апостолов. Отдельные информаторы сообщают, что в семьях, у ко-
торых есть умершие близкие, ставят приборы и для них, так как считается,
что Господь «отпускает» (отпуска) души умерших в этот вечер. По этой же
причине ставят зажженную лампадку или свечу у окна: чтобы было видно
снаружи, что в доме светло и здесь их примут и встретят. Иногда горшочек
или миску с коливом берет с «лавки», на которой постлано сено, самый ма-
ленький, «чистый» ребенок чистыми руками в рукавичках (в них заранее
опускают мелкие деньги) и подает его на стол, вокруг которого собралось
все семейство. Перед началом трапезы самый старший в семье кадит стол,
читает «Отче наш» и разламывает хлеб, при этом иногда опускает кусочек
хлеба в сок от  колива  и ест, что ассоциируется с причащением (комкане).
Утром вареного жита дают всем домашним животным, «чтобы были здоро-
вы». Во время рождественских праздников принято ходить в гости: сначала
молодые ходят к кумовьям, а на следующий день, наоборот, кумовья при-
ходят к ним.
Рождественские обходы домов Парканах представлены в трех разновид-
ностях: участников самых младших групп называют «славикари» (это дети в
возрасте примерно до десяти лет), ребят постарше именуют «шчедровшчики»
(10 – 15-летние мальчики), а самых старших – «коледари» (парни-холостяки,
реже – женатые мужчины).
397

«Славикари» – празднично одетые мальчики с торбочками за плечами –
обыкновенно обходят дома своих родственников и соседей вечером накану-
не Рождества и на следующий день до обеда. Они не поют песен, а только
«слават» (славят), то есть произносят: «Славати ли Бога?» (Славите ли Бога?)
Хозяева приглашают их в дом и дарят им мелкие деньги, конфеты и другие
сладости.
«Шчедровшчики» обходят дворы односельчан (шчедруват) вечером в ка-
нун Рождества. Ходят группами по 4 – 6 человек, входят во все дома, но чаще
туда, где есть гости. Носят с собой колокольчик, которым звенят под окном и
спрашивают: «Пане, пане хазяине, може ли да шчедруваме?» (Пан, пан хозяин,
можно щедровать?). Если их позовут в дом, они заходят и поют чаще всего
«божествени» (религиозные) песни на церковнославянском языке, в которых
рассказывается о рождении Христа. Одна из самых популярных  – «Пресве-
та Варвара…».
«Коледари»  (колядовщики), которые в продолжение всего поста собира-
лись и учили колядные песни, отправляются колядовать (да коледуват) не-
задолго до полуночи, посещая, как правило, те дома, где есть девушки на вы-
данье. Их группа состоит из шести празднично одетых парней, которые поют
песни (песнопойци), и одного «кота» (котарак), который носит собранные
дары.  Коледари  надевают  кюркове  (тулупчики, полушубки), высокие остро-
конечные шапки, украшенные букетиками цветов; котарак же одет, как ста-
рый дед, с приделанной бородой, ходит нагнувшись и с палочкой, на которой
носит караваи, а на шее его повешен «гердан от кравайчета» (ожерелье из
каравайчиков, бубликов). В то время, когда колядующие поют, в комнату он
не входит. При входе обычно поют:
Горо калинова, сънен ли си, буден, стани да ни отвори!
(Лес калиновый, сонный ли ты, бодрствующий, встань, чтобы открыть нам!)
Если им не открывают, говорят: «Чу не чу, вечно да спиш!» (Слышал, не
слышал, вечно чтоб спал). Или: «Да заспиш и да не станеш!» (Чтоб ты заснул
и не проснулся). Войдя в дом, юноши садятся под иконами или становятся в
круг и наклоняют головы, а когда в своей песне обращаются к девушке – все
обращают взгляды на нее; когда поют для хозяина – смотрят на него и т. д.
Поют различные песни: в честь хозяина, хозяйки, девушки и т. д., или же та-
кую, какую им закажут. Для девушки, например, поют:
Мела й мома бащини двори,
Та измела две абълки,
Та ги турнала в тесни ми джоби,
Та утиде татък горе,
Татък горе на урцето
Да си фане да играе…
398
II.  Изследвания
Поют обыкновенно «три по три», то есть две тройки поют последователь-
но одна за другой. После того, как исполнят несколько песен, им подносят на
полотенце каравай со сложенными на нем деньгами. Один из колядовщиков
(некоторые его называют «поп») «отчитывает каравай» (отчита кървая, чете
на кървая), после чего их угощают вином и закуской. Выходя, они поют: «Не
сме оттука, не сме оттука, Господ оттука!» (Мы не отсюда, мы не отсюда,
Господь отсюда!)
Новый год называется НОВА ГОДИНА, ВАСИЛИЯ или СУРВА (14.I). Вече-
ром в канун праздника (СВЕТИЙ ВЕЧЕР) вновь окуривается стол с вареной
пшеницей, холодцом (болг. «пача») и другими скоромными блюдами. Непре-
менный атрибут новогодней праздничной трапезы – слоеный пирог «баница»
с небольшими веточками шелковицы или любого плодового дерева внутри,
которые называют «късмети» (от болг. «късмет» – счастье, удача). Каждая из
них что-то обозначает: сад, двор, домашних животных и т.п. Обычно кладут
и монету, означающую дом или деньги. «Баницу» разрезают, прокручивают
несколько раз, каждый берет по куску, находит свой «късмет» и смотрит, что
ему суждено в наступающем году. Чихнувшему во время ужина обещают по-
дарить первого ягненка или теленка. С праздником связан ряд гаданий. О
погоде гадают, нарекая 12 луковых чешуек названиями месяцев и посыпая
солью, а на следующий день смотрят: если в какой-то из них есть влага – этот
месяц будет дождливым и т.д. Девушки гадают о замужестве: вечером выно-
сят выметенный из дома мусор, переворачивают тазик или ведро с ним, са-
дятся и внимательно вслушиваются: верят, что первое имя, которое услышит
девушка, будет именем ее суженого. Вечером накануне Нового Года чистят
«харманя» (огород у дома), кладут мусор на межу и зажигают его. Некоторые
связывают это с проводами старого года, другие – с пожеланием, чтобы во-
дились деньги.
В обычае «сурвакане» участвуют как мальчики, так и девочки до 10-летнего
возраста. Называют их «сурвакари», «сурвутари», «сурвари». Ходят «на сур-
ва», «сурвискват», «сурвисват», «сурвискат» они в «Светий вечер» накануне
Нового года и праздничным утром. Нарядно одетые дети носят торбочки, в
руках держат палочки, называемые здесь «шлипка» (реже – «върбичка», «су-
ровичка», «сурвачка»). Шлипка делается из вербы или шелковицы, без укра-
шений, только кора на ней очищается в форме полосок, квадратиков и т. п.
Хозяева, которые хотят, чтобы к ним зашли  сурвакары, оставляют калитку
открытой. Перед открытой калиткой дети кричат: «Сурва!  Сурва!» Войдя
в дом, они похлопывают шлипкой  сначала старшего в семье, а затем и всех
остальных, произнося при этом традиционное поздравление. Первого при-
шедшего ребенка приглашают для этого и к домашним животным, а затем
дарят деньги и сладости. Девушки отламывают верхушку от шлипки первого
пришедшего сурвакара и позже опускают ее в воду, которой моют голову, –
399

«за здраве» (для здоровья), чтобы не болела голова и волосы росли длинны-
ми.  Шлипку  после окончания праздника оставляют у животных, чтобы те
были здоровы.
Обычай «Маланка» исполняется обычно или в канун Нового Года, или в
день праздника ребятами постарше и неженатыми парнями. Главный герой –
«коза» – в надетом навыворот кожухе, с маской, рогами, хвостом и т. д. В груп-
пу из 6 – 7 человек, кроме «козы», входят «кузнец» с «помощником», «цыган»,
«медведь» и другие персонажи. В группе есть и «козел», который носит со-
бранные дары, а во время исполнения ждет в прихожей. Юноши поют обря-
довые песни (чаще всего украинские) и разыгрывают в доме различные сим-
волические сценки, главное место среди которых занимают мнимая ­смерть и
воскресение козы. Кузнец, например, подковывает козу, она не дается, падает,
«умирает». «Лечат» ее с помощью сала, колбасы, после чего она встает и про-
должает танцевать. Чем более развернут сценарий игры, тем щедрее одарива-
ют участников. В конце хозяева «подковывают» «козу» или «козла», кладя им
деньги на «копыта». В песнях обычно поется о Маланке, о козе:
Наша Маланка сама не ходы,
За собою казакы я воды.
Маланочка петривочка,
Не спала Маланка ночку…
Или:
Наша коза ила, не пила,
На сухой камень сидила…
ЙОРДАНА  (19.I). Трапеза вечером накануне (СВЕТИЙ  ВЕЧЕР)  постная,
готовится вареная пшеница, окуривается стол и читается молитва. Утром
происходит освящение воды в церкви, а если при этом замерзнет крест, счи-
тается, что это принесет людям здоровье. Во время водосвятия стреляли из
ружей, выпускали голубей. В прошлом священник в сопровождении старо-
сты, дьякона и певчих ходил по дворам, освящая дома и колодцы, а получен-
ные подарки складывали на телегу.
В 24 часа в канун праздника ИВАНОВДЕН, ИВАНА (20.I) совершается об-
рядовое «купание» молодых мужчин, женившихся в течение последнего года.
К ним приходят кумовья, каждый кум поливает им воду, а кума дает подарки,
затем устраивается угощение. Таким же образом «купают» и всех Иванов.
БАБИНДЕН (21.I). У бабки-повитухи собираются женщины, которым она
помогала при родах. Каждая дает ей мыло, поливает на руки, подает поло-
тенце, а также приносит еще какой-нибудь подарок: платок, отрез материи и
т. п. Приносят также вино, курицу, каравай или какое-либо другое кушанье.
Устраивается трапеза, а затем иногда женщины рядятся, с шутками катают
400
II.  Изследвания
бабку на тележке или санях по улицам, для смеха роняют ее в снег. У мужчин,
которые заглянут в дом во время веселья или встретятся по дороге, требу-
ют дать им на угощение, грозятся намазать дегтем или же качают в каком-
­нибудь коврике.
ТАНАСОВДЕН,  ТАНАС  (31.I) считается серединой зимы, «полвина-
та  зима» (рус. половина зимы) Не работают, так как считается, что святой
«ведет болезни». Представляется этот день «тяжелым», а некоторые его назы-
вают «черным». Раньше здесь резали черную курицу (по мнению некоторых
информаторов, для предохранения от чумы). Перья этой курицы сушили и
сохраняли до следующего Танаса или же давали для заговоров знахаркам, ко-
торые использовали также яйца и кости черной курицы.
ПРЪВ ТРИФОН, ТРИФОН  (14.II). Носят освящать в церковь различные
семена. Только отдельные информаторы помнят, что в этот день хозяева, за-
хватив вино и вареную курицу, отправлялись на виноградник обрезать лозу.
Следующие несколько праздников не связаны с какими-либо обряда-
ми:  СРЕТЕНИЕ  ГОСПОДНЕ  (15.02),  СИМЕОН-БОГОПРИИМЕЦ  и  АНА-
ПРОРОЧИЦА (16.02), ХАРЛАМПИЙ(23.II), ВЛАС (24.II).
В воскресенье за 8 недель до Пасхи заканчивается МЕСОПУСТНА НЕДЕ-
ЛЯ, это мясное заговенье.
На другой день начинается СИРОПУСТНА НЕДЕЛЯ, МАСЛЕНА НЕДЕЛЯ,
а последний день этой недели называется МАСЛЕНИЦА. В этот день все про-
сят прощения у старших, молодожены обычно ходят для этого с угощением в
гости к куму. На Масленицу дети, молодые люди катаются на санях или кару-
цах по селу. Самые популярные блюда на этот праздник – баница и бабка (ва-
реные макароны размешиваются с яйцами, сахаром, сметаной, маслом и запе-
каются в печи, духовке). В прошлом стреляли из ружей и пускали зажженные
стрелы. Обычай «хамкане» и зажигание костров неизвестны. В понедельник
после праздника моют, чистят посуду от скоромного. Старые люди и те, кто
пожелает, три дня говеют, ничего не едят.
ТОДОРОВДЕН приходится на первую субботу после Масленицы, отмеча-
ется именинниками.
БАБА МАРТА (1/14.III). Рано утром хозяйки вывешивают на дереве или
калитке красную ткань, одеяло или пояс. Вспоминают в этот день известную
поговорку: «Марта вкъщи – бълхи вънка» (Марта в доме – блохи вон). На руки
детям повязывают мэрцишоры, именуемые здесь «марти», а также «марте-
нички», «мартички», «мартинки». Носят их до прилета первых аистов или
ласточек, а затем обычно кладут под камень. Через некоторое время по тому,
есть ли под камнем какие-нибудь букашки, предсказывают будущий приплод
у домашних животных. Перед Рождеством поднимают камень, и, если там нет
червей и марта не сгнила, верят, что будут жить долго. Больных детей в этот
день водят к знахаркам.
401
 II.  Изследвания

СОРОК СВЯТИХ (22.III). Мужчины выпивают по сорок стаканчиков вина, и пекут «паски» (рус. куличи). Первым окрашенным в красный цвет яйцом
с этого дня можно высаживать семена. трут щеки детей – чтобы были здоровы («за здраве»). Первыми освященны-
БЛАГОВЕЩЕНЕ (7.IV). Не работают, обязательно едят рыбу. Не разжига- ми яйцами «се христосуват» – обмениваются три раза со словами «Христос
ют огонь, даже говорят, что «не се пали собата, както и на Великден» («не воскрес» – «Воистину воскрес», а дети ими бьются (чукат се). На площади
зажигается огонь в печи, как и на Пасху»), то есть все должно быть приготов- (мегданя) в этот день играет музыка, танцуют «хоро», молодые люди качаются
лено для праздника накануне. на качелях. Как и на Масленицу, просят прощения у старших. Семь четвергов,
Суббота за неделю до Пасхи называется в Парканах ЛАЗАР, БЕДНИЯ ЛА- начиная с Чистого четверга, не работают, не стирают белое белье для предо-
ЗАР. Утром этого дня ходят «на Лазар» маленькие девочки до десятилетнего хранения от града.
возраста группами по три-четыре. В обычае участвуют и мальчики. Празднич- ПРОВОДИ, ПРОВДИ (понедельник через неделю после Пасхи) посвящен
но одетые дети с корзинками, украшенными ленточками, обходят обыкновен- поминовению усопших. Люди ходят на кладбище с «пасками», крашеными
но своих соседей и родных, во дворе берутся за руки, кружатся, как в хороводе, яйцами,  коливом  и  вином, символически поливают могилы близких вином
и поют. Чаще всего исполняются варианты следующей песни (она представля- или водой, устраивают трапезу и подают в память об умерших; священники
ет собой, судя по всему, сочетание двух известных лазарских песен): читают панихиды.
ГЕРГЬОВДЕН (6.V) В народном календаре Гергьовден и Димитровден де-
Мари бульо хубава, лят год на две части – зиму и лето. В связи с наступлением лета в этот день
имаш мома хубава, обычно расплачиваются с пастухами и заключают новые договоры, отделя-
стани рано в неделя, ют ягнят от овец. Утром умываются росой; хозяева объезжают свои поля,
премени я, нареди я, чтобы посмотреть, каким будет урожай. На этот большой праздник принято
на нов Лазар изпрати я. резать ягненка, после приготовления его окуривают. Кости и кровь животно-
Лазар не е ката ден, го обычно закапывают. На этот день в Парканах приходится общесельский
Лазар виднъж в година, «курбан» и «сбор». В центре села звучит музыка, танцуют «хоро», молодежь и
като ружа в гърдина, дети качаются на качелях, устраиваются соревнования по борьбе, победитель
като сняг на пладнина. которых получает в награду барана.
– Сиви бяли гълъби, ЛЕТЕН СВ. НИКОЛА (22.V). Не работают, празднуется именинниками.
накъде сви литяли? При сильной засухе совершается обряд вызывания дождя –  ПЕПЕРУ-
– Литяли сме, литяли ДА, ПЕПЕРУДА ЛЯДА. Его исполнение не связано с определенной датой. Пе-
покрай царюви дворови. перудой  выбирают девочку-сироту, на нее надевают, как на невесту, белую
– Ко правише царица? фату, венок из трав, украшают ее зелеными травами и цветами. Группа дево-
– Царю му риза кроеше, чек ходит от двора ко двору, Пеперуда танцует, а хозяева поливают ее водой,
мъжко дете дръжеше, дают деньги и продукты. Участницы поют песню, которая исполняется и по-
шапчица му нижеше сле молебна о дожде:
ют два реда алтъни,
ют третото мангъри. Пеперуда ляда, моли съ на Бога:
Дай, Боже, дъждец, да съ роди ръжчец,
Хозяйки им кладут в корзинки яйца, орехи, конфеты, печенье. Ръжчец и голичка, лятната пшеничка.
На следующий день – ВРЪВНИЦА, ВРЪВНА НЕДЕЛЯ – освящают в церк- Да ми отсее мама на тънкото сито
ви вербовые веточки, кладут их под икону. Когда пекут «паски» (куличи) для От бялото жито.
праздника Великден (Пасха), бросают освященные веточки в печь, чтобы те Да опече мама ситен-питен кравай,
горели: «Да расте паската като върбъ» («чтобы росла паска, как верба»). Да раздаде мама
ВЕЛИКДЕН  (Пасха) отмечается три дня. Подготовка к празднику начи- На младите булчици и дребните дечица.
нается обычно с четверга (ЧИСТ ЧЕТВЕРТЪК), когда хозяйки красят яйца

402 403

Обряд «Герман» в Парканах не известен.
Церковный праздник «Преполовение» (25-й день после Пасхи, среда)
в Парканах называют  РУСАЛЯ,  РУСАЛСКИЯ  ДЕН  или  РУСАЛИТЕ, а так-
же  ПРЕЗПОЛОВЕНИЕТО, ПРЕЗПОЛОВИНАТА  СРЯДА. Здесь рассказыва-
ют, что в этот день «ходят русали», о которых нет каких-либо определенных
представлений, характеризуют их в самом общем виде как нечистые силы,
которые могут украсть человека или принести ему тяжелую болезнь. Тот, кто
их встретит, может онеметь, его может разбить паралич и т.п. Встречается и
другое поверье: что в этот день дети, умершие некрещеными, выходят и купа-
ются в воде перед восходом солнца. В этот день в доме должна быть полынь
(она отпугивает русалей), ее кладут под подушки, носят в кармане; не работа-
ют в огороде, не стирают, не обмазывают глиной стены, не шьют; нельзя спать
днем, спать на открытом воздухе, а особенно на меже.
ВЪЗНЕСЕНИЕ (40-й день после Пасхи, четверг). Ходят на кладбище, по-
минают умерших так же, как и на Проводи.
ТРОИЦА (50-й день после Пасхи, воскресенье), которую здесь называют
также, вероятно, под украинским влиянием  ЗЕЛЕНА  СВЯТА, празднуется
три дня. В субботу накануне праздника в домах разбрасывают сено, травы
и ореховые листья, украшают ворота или двери зелеными ветками, обыкно-
венно липовыми. В этот день служат панихиды, поминают умерших близких,
раздают в память о них соседям и родственникам каравайчики. Распростра-
нена традиция ходить семейным парам в гости к своим кумовьям и прино­
сить какое-нибудь угощение и посуду, украшенные зеленью. Каравайчики
раздают в честь умерших, а посуду подают «за здраве», после чего устраивает-
ся праздничная трапеза.
Постланные в канун Троицы в домах травы и ореховую листву через не-
делю, в понедельник, до восхода солнца выбрасывают в реку или же кладут
на межу и поливают водой, «чтобы дал Бог дождь». В этот день здесь помина-
ют детей, умерших некрещеными, а называют его ЯРБА ВЕРБА (искаженное
молдавское «ярба верде» – «зеленая трава»). Собираются женщины, выпива-
ют немного вина, раздают в память об умерших детях конфеты, лук, чеснок.
КОНСТАНТИН И ЕЛЕНА (3.VI) празднуется «против болезней».
ЕНЬОВДЕН, ИВАНА КУПАЛЫ (7.VII). По нашим данным, сейчас празд-
ник не связан с каким-либо обрядами, однако в книге Н. Державина находим
следующее свидетельство: «Накануне девушки вяжут пучки цветов и встав-
ляют их в стрехи домов, а на день Ивана Купала с песнями отправляются в
сад к реке или к воде, и одновременно все присутствующие бросают в воду
свои пучки, и чей пучок поплывет быстрее других, та раньше других выйдет
замуж» 12.
404
II.  Изследвания
На  ПЕТРОВДЕН, ПЕТРА И ПАВЛА  (12.VII) разговляются «петровским
цыпленком» (болг.  петровско  пиле), готовят  баницу  и другие скоромные
блюда.
ИЛИНДЕН (2.VIII). Именинники устраивают «курбан».
МАРИЯ МАГДАЛИНА (4/VIII) отмечается женщинами по имени Мария.
ПАНТЕЛЕЙМОН-ИЗЦЕЛИТЕЛЯ,ПАНТЕЛИМОН-ИЗЦЕЛИТЕЛЯ, ПАН-
ТЕЛИМОН (9.VIII) празднуется «за здраве»; говорят, что святой «водит» бо-
лезни и молится Богу за людей.
МАКАВЕЙ (14.VIII). В церкви освящают цветы и семена мака.
СПАС, ПРЕОБРАЖЕНИЕ (19.VIII). Обычно не едят мед, фрукты, арбузы
до их освящения на этот праздник. Освященные плоды и каравайчики раз-
дают в память об умерших.
ПЪРВА БОГОРОДИЦА (28.VIII). Разговляются после Богородичного по-
ста, готовят баницу, петуха или курицу. Начинается период сватовства и сва-
деб. Отмечается и ВТОРА БОГОРОДИЦА (21.IX).
СЕКНОВЕНИЕ,  ИВАНОВА  ГЛАВА  (11.IX). Запрещается употребление
плодов красного цвета: арбузов, винограда; не пьют красное вино.
КРЪСТОВДЕН (27.IX). Начинают собирать виноград. Согласно поверьям,
с этого дня скрываются змеи.
Общепринятым является представление о празднике ДИМИТРОВДЕН (8.
ХI) как о конце лета. В это день хозяевам возвращают домашних животных с
пастбищ. Расплачиваются с пастухами. Именинники устраивают «курбаны».
Популярна поговорка «До Димитра девка хитра» (известная русским, укра-
инцам и молдаванам), которая означает, что девушка может хитрить, отказы-
вать лишь до этого дня, когда завершается период помолвок и свадеб.
РАНГЕЛОВДЕН, АРХАНГЕЛ МИХАИЛ (21.ХI). В  Парканах это храмовый
праздник, когда режут быков для праздничной трапезы, которая устраива-
ется на церковном дворе и на которую собирается все село, а также гости из
других населенных пунктов.
ВЪЛЧИ  ПРАЗНИЦИ. Лишь некоторые из информаторов еще помнят их
название и то, что в эти дни не работают, не стирают, не шьют, не мажут сте-
ны глиной. Однако точные даты установить трудно, обычно указывают на
время перед Рождеством или начало Великого поста.
***
Сопоставление изложенных выше материалов с обрядностью метропо-
лии, других болгарских сел Бессарабии, а также проживающих по соседству
этносов позволяет сделать некоторые выводы.
Несмотря на прошедшие со времени переселения два с лишним века, ино-
язычное окружение, удаленность от большинства других болгарских коло-
ний, влияние городских традиций и образа жизни, календарные праздники
405
 II.  Изследвания

и обычаи болгар в селе Парканы все-таки сохранились. Отличаются от обще- В целом, календарная обрядность в селе Парканы как система, хотя и
болгарских некоторые обрядовые реалии, которые, впрочем, в той или иной представляется несколько расшатанной местными влияниями, все же сохра-
форме регулярно, на те же праздники, встречаются и в других поселениях няет свою общеболгарскую основу, ее наиболее существенные и характер-
бессарабских болгар (это, прежде всего, обряды в канун праздника Андреев- ные черты.
ден, обходы шчедровшчиков на Рождество, Маланка на Новый Год, поминове-
ние усопших на Проводи). ПРИМЕЧАНИЯ
Гадания с брачной направленностью, совершаемые на Андреевден, отли- 1 
Аствацатуров Г. Очерки истории села Парканы. Ч. 1, Бендеры, 1995, с. 13 – 23.
чаются от аналогов в других болгарских селениях Молдовы (где преобладает 2 
Там же, с. 24 – 31.
обряд «оберегания чеснока» (пазене чесън)) наличием элементов, характерных
3 
Там же, с. 31 – 37.
для восточнославянской обрядности, хотя встречающихся и у молдаван (ба-
4 
Там же, с. 38 – 41.
лабушки). Однако они вполне вписываются в представления болгар об этом
5 
Там же, с. 42.
6 
Там же, с. 43.
празднике как начале зимы, а некоторые детали, пусть и типологического ха- 7 
Державин Н. С. Болгарские колонии в России, т. 2, Петроград, 1915, с. 325, 337.
рактера, носят болгарские названия и встречаются в других болгарских гада- 8 
Берштейн С. Б. Основные этапы переселения болгар в Россию в ХVIII  – ХIХ
ниях подобного рода (мълчана вода, например). Интересно, что сочетание этих вв.  // Советское славяноведение, 1980,  N1,  c.  57; Атлас болгарских говоров в СССР.
двух обрядов (гадания с балабушками и «оберегания чеснока») в канун Андре- Москва, 1958, с. 11–12.
ева дня отмечено в одном из бессарабских болгарских сел еще в 1875 г.13 9 
Аствацатуров Г. Цит. соч., ч. 1, с. 44.
Утрачен в Парканах, как и у других бессарабских болгар, обычай сжигания 10 
Там же, с. 132 – 141.
в рождественскую ночь в очаге «бъдника» (большого полена, пня). По составу 11 
Аствацатуров  Г. Очерки истории села Парканы. Ч. 2, Кишинев, 1996, с.  168–
участников, времени исполнения и тематике исполняемых песен описанное 169.
выше «щедрование» напоминает широко известные в нашем регионе хожде-
12 
Державин Н. С. Болгарские колонии в России. София, 1914, с. 167.
ния со звездой, распространившиеся под влиянием местной церкви, хотя ис-
13 
Киранов С. Борьба приходского священника с предрассудками и суевериями
прихожан-болгар //  Кишиневские епархиальные ведомости. Кишинев, 1875. № 21,
пользуется в нем только колокольчик, а название говорит об украинском про-
с. 783.
исхождении. Новогодний обход ряженых Маланка, поминовение усопших на
Проводи тоже имеют аналоги как в названиях, так и с точки зрения содержа-
ния в других населенных пунктах бессарабских болгар, – по всей видимости,
тех, которые находятся в большей близости к украинскому населению. В дру-
гих болгарских селениях Молдовы также встречаются подобные обходы с ко-
зой, а день поминовения отличается только названием – Софинден, Мрътвия
Великден.
Встречаются в Парканах некоторые традиции, которых нет в других бол-
гарских селениях Молдовы. Это, например, разжигание костров в новогодний
вечер, перенятое, видимо, у молдаван. Катание на санях или телегах на Мас-
леницу (как и само название) также воспринято у местного населения, а вот
характерные для болгар хамкане и обычай зажигать и перепрыгивать костры
в этот день здесь забыты. Некоторые заимствования, кроме уже названных,
встречаются и в обрядовой терминологии: молдавское  Ярба  верба, украин-
ское Зелена свята, русское Сорок святих, – хотя обычаи в эти дни остаются,
по сути, болгарскими; – а также в выражениях, связанных с определенными
праздниками: «Варвара ночь сорвала», «Варвара кусочек ночи оторвала», «До
Димитра девка хитра».

406 407

ПРОЛЕТНИ ПРАЗНИЦИ
НА БЕСАРАБСКИТЕ БЪЛГАРИ*
Евдокия СОРОЧАНУ, доктор по филология, доцент,
Молдовски държавен университет (Кишинев)
In article there are described Spring calendar traditions of Bulgarians from
Bessarabia. Analysis of the ethnographic facts was made on at the base of material
collected by author in 80-ies of the previous century in Bulgarian villages from
Moldova (Tvardita and Kirsovo) and Odessa district (Krinicinoe and Suvorovo).
Structure-typologic characteristics of calendar holidays of the bessarabian
Bulgarians is given in comparison with calendar traditions of Bulgarians from
North-East Bulgaria.
П реселвайки се в Бесарабия, българите не забравят своите обичаи и об-
реди. Те добре са съхранили своята традиционна народна култура1.
Повечето обичаи и обреди от пролетните празници на бесарабските бълга-
ри наподобяват зимните2, които по същността си се явяват като подготовка
за началото на новата земеделска година. Първите пролетни обреди се извъ-
ршвали през февруари, в преходния период от зимата към пролетта, когато в
природата настъпва преломен момент в нейното възраждане.
Обредите през първите три дни от месец февруари са тясно свързани
помежду си и са обединени от обща функция – предпазно-магическа. Спо-
ред народните представи, празникът на св. Трифон (Трифунууд'ен, Трифун
зар'äзан – Тв.; Трифун – Кирс. 01.02. ст.ст.) откривал пролетта. На този ден
селяните за първи път тръгвали към лозето, за да извършат обредното заряз-
ване, като взимали със себе си вино и обреден хляб пита. Първо поливали
корена с виното, а след това отрязвали 2-3 пръчки от лозата, при това произ-
насяли следните заклинания: «Дай, боже, колкото тъз година, до година два
пъти да бъди толкоз уружай» (Кирс.). Всички се угощавали с виното, изяж-
дали питата и се връщали у дома. Вечерта организирали масови празнен-
408
II.  Изследвания
ства на открито3. В село Твардица е известна легендата за Трифон, който си
отрязал носа. В днешно време празникът Трифун зарязан е професионален
празник на лозарите.
На втори февруари са отбелязвали празника Сретение Господне. След Сре-
тение Господне почитали деня на Симеон (Сим'онувден – Кр., Кирс.; Свети
Симион богоприемец – Тв.). Обредите на Симеоновден се извършвали с цел
предпазване на хората и добитъка от различен вид осакатяване. На този ден
(в някои села в продължение на първите три дни от месец февруари) се забра-
нявало да се използват режещи предмети: нож, брадва, ножица. Позволено
било да се използват ножът и ножицата само при извършване на обредното
подрязване на лозите.
В с. Суворово през първите три дни от месец февруари празнували Три-
фунци. Наричали ги още вълцките празници. Тези дни се отличават с мно-
жество забрани, които би трябвало да защитят мъжете, работещи на по-
лето, от нападения на вълци. Забранено било да се шие, реже, да се плетат
вълнени чорапи, да се тъче мъжки пояс, плат за ризи. На жените не се раз-
решавало да готвят баници, пекат хлябове – «за да не се раждат децата без
пръсти или с кожни болести «. Това се е отнасяло и за домашния добитък.
На бременните жени през тези дни не се разрешавало да се решат и запли-
тат косата си на плитки (според поверията, детето можело да се роди с пре-
плетени краченца). Във връзка с действието на забраната да се използват
режещи предмети, мъжете тръгвали за подрязване на лозето след празни-
ците Трифунци.
Множество пролетни обичаи и обреди са натъкмени към подвижни ре-
лигиозни празници, чиито дати се променят в зависимост от датата на Ве-
ликден. С датата на празнуването на Великден непосредствено е свързан и
най-популярният народен празник – Заговезни. Празненствата започват сед-
мица преди Великия пост, от Заговезни. Различават се Месни (Месни загувез-
ни – Кр.) и Сирни заговезни. За означаване на Сирни заговезни съществуват
няколко наименования: общоразпространените са Сирната ниделя и Масле-
ница, локалните – Сирница, Сирни загвазни (Тв.), Масл'аната нид'ал'а (Сув.).
В продължение на цялата седмица се ядат основно млечни продукти, яйца,
готвят се всевъзможни тестени изделия, главно, баници.
Сирната обредност представлява едно сложно преплитане на обичаи,
различни помежду си според времевия произход, в основата на които лежи
дохристиянският празник – изпращане на зимата и посрещане на пролетта.
Най-съществените елементи на празника са били масленичните огньове, кар-
навалните шествия, обредните трапези, обходите на домовете на възрастните
роднини.
Масленичните огньове (пашпалиги  – Сув., ул'ул'уги  – Кр.) в основата си
имали очистително-предпазващо значение. Те са се палили в неделя вечерта
409

по улиците. Около огньовете се събирали децата, младежите и възрастното
население. Всеки прескачал през пламъка, за да се предпази от ухапванията
на бълхите. След това всичките сядали около огъня и пеели: «Ел'о ле, Елки ле»
(Сув.).
В село Криничное информаторите отбелязват особена веселба, която ца-
ряла около огньовете. Обаче много от обичаите вече са забравени. Н. С. Дер-
жавин разказва, че на този ден момците, яздейки коне, отивали на полето
и организирали там конни надбягвания. След завръщането им момите ги
посрещали с наръч слама, палили огньове и скачали през тях с думите: «За
бълхи», тоест с цел да се прогонят бълхите. Момците прескачали огньовете
яздейки конете4.
В Кирсово на Сирница се организирали карнавални шествия: мъжете се
преобличали в женски дрехи, обличали се в обърната козина, съпровождали
ги ездачи, а музиканти биели барабани. Сега малко хора помнят за тези об-
редни шествия, а разказите на информаторите са непълни, откъслечни. Спо-
ред нас, тези обичаи са сродни с кукерските игри в България. Сега е трудно
да се каже защо в Бесарабия кукерските игри не са се съхранили, но това, че
те някога се извършвали, не поражда съмнения. В същото село Кирсово по-
неделникът след Сирни заговезни се нарича кукувден, или куку. Обичаите и
обредите, извършвани на този ден, жителите не помнят. За кукерските игри в
с. Суворово (Шикирли-Китай) споменава Н. С. Державин. В началото на века
тука са се съхранявали спомените за практикуващия се не толкова отдавна
масленичният обред кукери, изчезнал под натиска на църковната и светската
администрации5.
В с. Суворово в неделя, на Сирница, се возели върху празнично украсени
шейни, каруци. Възможно е возенето върху каруците да се явява като далечен
отзвук на карнавалните колесници6.
Традиционно във всяко българско семейство в неделя готвели празнична
вечеря. Изобилието върху празничната маса в старо време имало магическо
значение – да влияе върху бъдещето благополучие. Основните ястия на об-
редни трапези са варени яйца, месни гозби и тестени изделия. На празнична-
та маса се събирали близки роднини, кумове. По време на маслените трапези
се провеждали различни увеселения и забави. Интересен е магическият об-
ред, изпълняващ се в последната вечер от сирната седмица: на тавана окачва-
ли варено яйце (или парче бяла халва – Кр.), завързано с конец, и го разлю-
лявали първо в кръг, а след това настрани. Две от децата сядали едно срещу
друго и се стараели да го отхапят без помощта на ръцете. Яйцето се смятало
за източник и символ на живота, и затова се вярвало, че извършването на
тези обредни действия ще донесе здраве на децата и ще ги защити от влия-
нието на зли сили. В с. Суворово заедно с това съществувал и друг обичай:
в леген наливали вода и отгоре сипвали кюспе. Вътре пускали монета. Не-
410
II.  Изследвания
обходимо било да се потопи лицето в легена и с помощта на езика (устните)
да се извади монетата. Който успявал, получавал парично възнаграждение.
Смисълът на този обичай е забравен и в днешно време той се е превърнал в
забава на деца.
На Заговезни е бил обичай да се помиряват помежду си, да се иска про-
шка от членовете на семейството, роднините, съседите, за да се очистят преди
Великия пост от греховете си. Според обичая, младоженците са длъжни тази
вечер (пруштална вечар – Сув.) да посетят кумове, родители и да искат от тях
прошка, целувайки им ръцете. За разлика от другите села, в село Криничное
младите снахи на този ден посещавали бащиния си дом заедно със свекъра
и свекървата. В тези обредни действия се долавят отживелици на семейно-
родов култ.
В понеделник след Сирни заговезни храната, останала след вечерята, се да-
вала на домашния добитък, също така следвало старателно да се измият всич-
ки мазни съдове: започвал дълъг пост. Първите три дена след Сирница били
особено трудни. Тези дни при българите се наричали тримиро – тридневен
строг пост, по времето на който младите моми и възрастните жени нищо не
ядели и не пиели (държът тримир – Кирс., гув'ът тримир – Кр.).
Първата седмица на Великия пост е известна като Тодорска нидел'а  –
Тв. Особено богата с обреди и обичаи е съботата от Тодоровата седмица  –
­Тодурууден, Тодуруфска събута (Тв.). Най-съществените моменти в обреда са
конните надбягвания, раздаването на обредните хлябове и поменуването на
умрелите.
Конните надбягвания (кушийа) се провеждали във всички села. Празникът
започвал на изгрев слънце. Младите мъже изкарвали конете, заобикаляли се-
лото, след което организирали конни надбягвания. Преплитали са гривата на
конете с накити от цветна хартия и разноцветни панделки. Жените надаря-
вали победителя с подаръци. Окачвали на високо дърво подаръците (хавлии,
ризи). Кушиите се организирали «за здравето на конете» (Тв.).
Рано сутринта на Тодоровден жените раздавали обредни хлябове ругувач-
ки – Сув., кравайчета – Кр. на съседи и роднини. В село Суворово раздавали
ругувачките на минувачите от улицата в чест на деца-сираци. Тодоровден ден
е известен като денят, на който поменават мъртвите – тодурска задушница
(Тв.), пуминал'ната субота или одуши (Сув). Според нас, поменаването на
умрелите е главният момент на празника, а останалите обичаи и обреди го
допълват. Така, в с. Криничное на Тодорова събота всички ходили на гроби-
щето, конните надбягвания се провеждали около гробището, обредните хля-
бове също се раздавали там.
На Тодоровден, както и на Сирница, навсякъде палили обредни огньо-
ве, около които се събирали и възрастни, и младежи. Именниците изнасяли
вино, храна, угощавали за здравето на Тодоровци. Всеки от присъстващите
411

прескачал огъня, «за да се очисти от бълхи». В днешно време обичаите на
Тодоровден, с изключение на конните надбягвания, са се запазили и почти
повсеместно се практикуват, въпреки че магическият смисъл на повечето об-
редни действия е вече забравен.
Денят първи март се отбелязва като истинско начало на пролетта (Марта –
Кр., Кирс.; Баба Марта – Тв., Сув., Конг.). Първомартенските обичаи и обре-
ди са свързани с пробуждането и подновяването на природата, с надеждите
за бъдеща реколта и са насочени към благополучието на семейството, плодо-
витостта на добитъка и нивите. Обредните действия на този ден се характе-
ризирали с очистително-предпазваща функция. В навечерието на 1 март в с.
Криничное се извършвал следният обред: двама от членовете на семейството
с камък в ръка заставали в ъгъла на къщата – единият от вътрешната страна,
другият от външната. Първият чукал с камъка по стената от стаята и казвал:
«Вън бъл'хи!» ('Бълхите, вън'). Другият правел същото от улицата, но казвал:
«Вътре, Марта!» ('Марта, в дома!'). Това се повтаряло три пъти. В Суворово
рано сутринта на 1 март домакинята палела парче черен парцал, влизала в
къщата, събуждала спящите деца, претъркулвала димящият парцал по пода,
подритвайки го с крак, и три пъти гръмко повтаряла: «Марта ф къшти, блъх
вън!» ('Марта, в къщата, бълхите, вън!'). След това тя заставала до прозореца
на улицата и викала: «Марта-н-каса!» ('Марта, в дома!'). Децата пак й отгова-
ряли от стаята: «Пуриче афара!» ('Бълхите, вън!'). Диалогът се повтарял три
пъти. Забележително е, че текстът се дава на молдовски език, при условие, че
билингвизъм не е характерен за даденото село.
На 1 март, рано сутринта, жените изнасяли червени покривки за маса,
тъкани вкъщи, хавлии и ги простирали на двора пред къщата – «за да не пре-
даде «баба Марта» на хората своята уродливост». Според поверието, баба
Марта имала уродлива външност (Кирс.). В Твардица пред къщата прости-
рали голямо червено платно  – «за радост на баба Марта». Над вратата или
на колоните на къщата простирали червен мъжки пояс  – «за да съпътства
сполука, когато мъжете излязат на пролетна оран» (Кр.).
Във всяка българска къща било задължително приготвянето на мартени-
ци (мартинца – Тв., марта – Кирс., мартичка – Кр., Сув.). Това са връвчици
от усукани червени и бели конци. След като били усукани, най-възрастната
жена в къщата ги връзвала на всички членове на семейството. На децата ги
връзвали на ръчичките, краченцата или на вратлетата, а възрастните жени
ги носили само на ръка. На мартениците се приписвала магическата сила на
предпазването от зли сили, затова ги връзвали и на агнетата  – приплод от
новата година, а в Суворово на всички млади животни и плодни дръвчета.
Със същата цел са връзвали мартичката и на дръжката на вратата (Сув.,
Тв.). Носили са мартениците до 9 март, Денят на 40 мъченици. На 9 март сва-
ляли ги и връзвали на розови храсти (Кр., Кирс.). Когато виждали първите
412
II.  Изследвания
жерави, ги сваляли от храстите и слагали под камък (Кирс.). Вероятно, този
обред се съпровождал от различни гадания7, но към настоящия момент не
са се съхранили. Сега хората даряват мартеници един на друг, честитейки с
настъпващата пролет.
На 9 март се празнува Денят на 40 мъченици. Празникът се нарича – Сви-
ти читирийси – Тв., Сфети читирийсе – Кирс., Св'ати читирийси – Кр., сви-
то читирийси, сто читирийси – Сув. Обичаите и обредите на този ден но-
сят очистителен характер и са насочени към обезпечаване на плодородието
и благополучието през настъпващата активна земеделска година. С тази цел
в изследваните български села изпивали 40 чаши вино, изпичали (с изклю-
чение на българското село Суворово) 40 обредни хлебчета (гургул'чета – Тв.,
куклички  – Кирс., кравайчета  – Кр.) и ги раздавали «за здраве» на децата
(Тв.), съседите (Кр.). Излизали на нивата и били длъжни да копнат 40 лопати,
да засеят боб (40 зърна) – «за да има богата реколта през следващата година».
Жените 40 пъти прекарвали совалката в тъкачния стан – «също за плодоро-
дието» (Кирс., Сув.). В Криничное в овощните и зеленчуковите градини па-
лили огньове.
Денят на 40 мъченици съвпада с астрономическия ден на пролетното рав-
ноденствие. Според народните вярвания на българите, слънцето на този ден
«се обръщало» към лятото и започвал период на съживяване и пробуждане
на природата. От този ден започвали работа в овощната и зеленчуковата гра-
дина, селяните за първи път излизали на нива и извършвали първата оран.
На този ден трябвало да садят цветя, да сеят лук и чесън, няколко гнезда кар-
тофи, да сменят пръстта в саксиите с цветя. От описанията на обредните дей-
ствия през този ден е лесно да се забележи, че от християнския празник, натъ-
кмен от църквата към деня на пролетното равноденствие, е останало само
числото 40. В основата си, обаче, те са народни, дохристиянски.
За голям се смятал празникът Благовещение (25.05. ст. ст.) – Благуштене –
Тв., Блогуштене  – Кирс., Благовештене  – Кр., Благувица  – Сув. В много от
селата отношението към този празник било същото, както и към Великден.
Да се работи на този ден се смятало за голям грях – « даже птичката не си
вийела гниздо, такъв гул'ам празник» (Кр.). Необходимо било да се приготви
и изяде рибно ястие рибници («хот' идна сил'одачка, но ф къшти тр'аба да
има риба» (Кирс.) (срв. същото в България8). Обредните действия, извършва-
ни на този ден, имали очистително-предпазваща функция. Основният обред
бил прогонване на змии. В село Суворово домакинята рано сутринта обика-
ляла къщата, удряйки по тенекиен съд и провиквайки се: «Изл'авайте гуште-
ри, изл'авайте змъи!» ('Изпълзявайте гущери змии!') (срв. у Хр. Вакарелски9).
Рано сутринта в село Криничное измитали дворовете, събирали сметта, за-
палвали я и скачали през огъня10. В село Суворово също палили огньове, но
тука стриктно следили да няма пламък, инак няма да се народи пшеницата. В
413

Твардица, преди изгрев слънце, на двора, палили няколко газени лампи – «за
да няма змии».
«Лазаруване» е един от най-красивите пролетни обичаи. Според Л. Йорда-
нова, «лазаруването» е възникнало в епохата на праславянската общност, то
не е свързано с християнската легенда за възкресяването на Лазар, а е наро-
ден обичай, укрепващ плодородието и продължението на поколението11.
Основният смисъл на лазарските обреди е ритуалното въвеждане на мал-
ките лазарки в групата на големите лазарки. Те се извършвали на Лазарева
събота. Обичаите, свързани с този ден, са се съхранили във всички изслед-
вани български села, но обредните игри съществено се различават едни от
други. Т. Колева в «Календарни обичаи и обреди в европейските държави»
говори за три разновидности на лазарските обичаи в България: «лазарки»,
«боенец», «данец». Според възрастовия състав техните участнички били от
три групи12. В Бесарабия съществували само «лазарки» и «буянец». За разлика
от Северо-Източна България, където обредният танц «буенек» танцували в
периода от 40 мъченици до Връбница13, в село Криничное той се изпълнявал
на Лазарева събота.
От четирите изследвани български села само в с. Суворово лазарските
обичаи се извършвали от момите и от трите възрастови групи, в останалите
села обредните игри се изпълнявали само от една възрастова група – момиче-
та до 10 годишна възраст.
В село Суворово лазарските игри се изпълнявали в продължение на два
дена: на Лазарева събота и на Връбница (Лазар и Гул'амио Лазар). Обредният
обход на домовете започвали най-малките момичета (6-7 годишни). За този
ден специално им шиели нови дрехи, плели малка кошница, в която те са
събирали яйцата. Децата изпълнявали песента «Заспалу ми йе дитенци». До-
макинята ги надарявала с яйца и брашно. На Връбница (Връвница и Гул'амио
Лазар) след посещаване на църквата се извършвал обредът – представянето
на момите в «шиштима» («Шиштима» е младежка игра. По време на поста хо-
рото не са организирали, а са играели в «шиштима»). В «шиштима» лазарския
танц танцували момичета до 18-годишна възраст, които след изпълняване
на обредния танц получавали право да се омъжат. Изпълнявали се лазарски
песни с любовно-брачно съдържание, които се допълвали с костюмите на ла-
зарките – бели сватбени рокли на младите булки, омъжили се през измина-
лата година. Лазарските обичаи, съществуващи в с. Суворово, потвърждават
мисълта на Т. Колева, че те изпълняват функцията на посвещаване, че били
свързани със социализацията на подрастващото поколение, с пубертета, с по-
лучаване правото на брачен живот14.
Обичаят «лазаруване» в село Криничное съществено се различава от ла-
зарските игри в другите български села. Обредните персонажи на обичая
били буянец, булка, середичка и куричка. Буянец («жених») е мома, облече-
414
II.  Изследвания
на в мъжка риза, украсена отпред и отзад с бродирани салфетки, на глава-
та  – мъжка астраганена шапка, на врата  – огърлица, в ръката  – стъргало
(огрипка), на което е вързана кърпа. Момичето, което играело ролята на
младата булка, е облечено в красива рокля, а на главата носи своеобразен
накит: ред от златни монети, отгоре им няколко реда разноцветни лентички
(т'ил'вири), увисващи върху челото, отгоре още един ред от златни монети;
лицето е покрито в червено сватбено було (барез). Другите моми от обредна-
та група са облечени в празнични женски дрехи, обреден атрибут, на които
била само огърлицата на врата (връв с нанизани монети). Лазарките обхож-
дали домовете на групи от четири човека. Обредният танц се изпълнявал в
отворено хоро. Хорото се водело от буянец, след нея булка, редом середичка
и последната куричка. Хорото се съпровождало от лазарски песни. Пеели
по двойки: вървели на дясно  – пеят буянец с булка, връщат се обратно  –
същите куплети повтарят середичка с куричка. Домакинята давала на всяка
лазарка по едно яйце и отсипвала в дисагите брашно. След изпълнението
на танца тя търкулвала по земята ситото. По това, как ще падне, гадаели за
съдбата на бъдещата реколта. Ако ситото падне с отвора нагоре, годината
ще е плодородна, а ако се захлупи, годината ще бъде гладна15. В този обичай
се разкрива още една функция на обреда «лазаруване» – това е обезпечаване
на плодородието и здравето.
В село Твардица на Връбница се извършвал обредът кумичкане. Момиче-
та на възраст от 12 до 16 години отивали до реката, пускали едновременно
във водата върбовите венчета. Тази, чието венче излезе напред, става кума,
останалите – кумички. От Връбница до първия ден на Великден кумичките
говеели пред кумата. На Великден кумата канела всички кумички на гости и
ги угощавала. Обредът говеене пред кумата е характерен за сватбената обред-
ност на българите. Тука, обаче, той се извършвал като обред на посвещаване.
В лазарските обичаи, освен обреда посвещаване, се наблюдават и елементи
от погребалния култ на предците. Това виждаме в обредите, в които лазарки-
те посещават гробищата, изпълняват песни за умрелите моми и момци (Кр.).
В село Кирсово на празника лазарките давали обреден хляб куклички («кук-
ла» – реквизит на погребалните обичаи)16.
Обредите, натъкмени към Връбница (Връвница  – Тв., Сув., Връбница  –
Кирс., Кр.), са били свързани с пролетната растителност. Жените и младите
моми рано сутринта на Връбница са ходили на църквата, където са осветя-
вали върбовите клончета. В село Твардица осветените върбови клончета са
ги дарявали един на друг, украсявали с тях къщите и стопанските постройки,
а в село Суворово са ги забождали в зърното  – „за да не загние”. Вярвали,
че осветените в църквата върбови клончета са получавали магическа сила,
способност да защитят от зли сили, да избавят от болести, а също така да пре-
дизвикат и усилят плодородието на земята и добитъка.
415

Обичаите на Връбница са тясно свързани с култа на умрелите. На този ден
домакините са сварявали жито (коливо), изпичали обредни колачета, ходили
на гробището. Последната седмица на Великия пост (Великата нидел’а) се
явява като подготовка към големия празник – Великден. Всеки ден от Вели-
ката седмица има свое название и играе особена роля в народния и христи-
янския календари. Особено българите са спазвали сряда (душна ср’ада – Кр.),
четвъртък (великийът читвъртък – Тв., вилики читвъртак – Сув., велик’уу
читвъртък  – Кр.), петък (расп’атийа петак  – Тв., велик’уу петок  – Кр.) и
събота (пугребената събута – Тв.). Приготвянето към Великден са почвали
от понеделник: миели прозорци, чистили съдове, мъжете са подреждали на
двора, в плодната и зеленчуковата градини. Във вторник или сряда са внасяли
в къщата нощви за тесто, брашно, яйца. В Криничное в сряда (душна ср’ада)
са раздавали на съседите боядисани яйца и обредни хлябове кравайчета.
Сред великденските обичаи най-характерният и повсеместно практикува-
щият се е обичаят боядисване на яйца. Великденските яйца са започвали да
ги боядисват в четвъртък (яйцата са ги боядисвали и разписвали в различни
цветове и орнаменти), също тогава са пекли и обредните хлябове (паска – Кр.,
паскен кравай и хлебен кравай – Тв.). Велики четвъртък се е смятал за денят,
в който поминуват умрелите. На този ден са се извършвали обичаи, свързани
с култа на предците. В село Твардица в четвъртък са боядисвали само едно
яйце. Рано сутринта възрастните жени са отивали на гробището и са слагали
тези яйца върху гробните кръстове, а след това са ги разменяли помежду си.
С Велики четвъртък са били свързани много различни поверия и поличби.
Ако в четвъртък времето е хубаво и ясно – годината ще бъде плодородна. На
този ден са се забранявали всякакви видове мъжки и женски работи: забра-
нено е било да се работи на нивата, да се чисти в къщата, да се пере – бояли
са се от светкавици (Тв.). „Чистият, велики четвъртък” е първият от всички
четвъртъци преди Спасовден, когато са отбелязвали паметта на мъртвите.
В четвъртък, петък и събота са ходили на църквата: молили са се, при-
частявали са се, осветявали са обредните хлябове и яйца, с които после са
хранили домашните птици,  – „ за да бъдат здрави и да не умират” (Тв.). В
село Криничное на Велики четвъртък се е извършвал църковният обред „по-
клонийа денийа”. В него са участвали само младите моми и момци. До двана-
десет часа през нощта, коленичейки, те са слушали църковни песни. На края
са палили свещи и със запалените свещи са се връщали вкъщи. Свещта са я
съхранявали и са я палили отново в деня на св. Георги върху рогчето на жерт-
веното агне.
Пасха (Великден) е един от най-важните църковни празници. Той се осъ-
знава като религиозният празник Възкресяването на Христос, но съдържа-
нието на обичаите и обредите, които го съпровождат, показва, че в основата
му лежат древно-езическите религиозни вярвания17.
416
II.  Изследвания
Великден са празнували три дни. През всичките тези дни великденската
трапеза е оставала на масата и всекиго, който е влизал в дома, са угощавали
с вино, обреден хляб и яйца. След църковната служба започвала веселбата:
младите момци и моми са се люлеели на люлките (Кр.), младоженците са от-
ивали при кумовете си, „калесвали” („носили поклон”): два кравая (хлебен и
паскен кравай), боядисани яйца, бонбони. В старо време на младите „поклона
е носел” кръстникът: комат козунак, няколко бучки захар, бутилка ракия. Ку-
мата на свой ред е връщала „поклона” на кръстника (Тв.).
Досега в българските села се е съхранила народната игра – биене на яйца –
забава за децата, а не рядко и за възрастните. Играе се по двойки. Всеки държи
в ръцете си яйце. Ударите се нанасят по ред. Всеки се старае да нанесе удара
по такъв начин, че да се разбие черупката на яйцето на другия играч. Вярвали
са, че спечелилият цяла година ще бъде здрав. Във великденската обредност
яйцата са играели особена роля. Вероятно това е било свързано с дохристиян-
ското значение на яйцето като символ на живота.
На девети ден след Великден българите отбелязват Деня, посветен на по-
менаване на мъртвите. На този ден всичките са отивали на гробището, къде-
то се е извършвало обредното хранене на мъртвите. За този ден от велик-
денската неделя са съхранявали паската, боядисаните яйца. В Криничное за
този ден са пекли специални хлебчета – гевречета, готвили курбан, а също
така различни ястия, понякога са изпичали и прясна паска. Всичко това са
откарвали с каруца на гробището, където са устройвали общоселска трапеза.
В днешно време вместо общата трапеза всяко отделно семейство подрежда
храната върху гроба, раздава помана на семействата от съседните гробове,
угощава хората, минаващи покрай тях, а след това, като се върнат у дома, раз-
дава курбан на съседите и роднините. По-късно същите обреди в българските
бесарабски села били фиксирани от И. Миглев18.
Гергьовден – най-големият пролетен празник, свързан с пробуждането на
природата, с времето, когато всичко започва да позеленява и да се разпуква.
Според народните представи, годината се е делила на два сезона: лято и зима.
Лятото е започвало от деня на св. Георги (23.04. ст. ст.). В народните представи
св. Георги се е явявал покровителят на стадата и плодородните ниви.
В България Гергьовден е бил разпространен повсеместно и се е смятал за
най-важният пролетен ден от народния календар. Народът го е смятал за по-
важен от Великден: „Хубав е Великден, но по-красив е Гергьовден”19. Праз-
никът Гергьовден го е отличавала богата и сложна по характера си обредност.
За ядрото на празника Т. Колева смята скотовъдските обичаи, най-важните
елементи на които са обредното изкарване на стадото на пасището; украсява-
нето на кошарите и другите стопански постройки със зеленина; приготвянето
на венеца за овцата – първата, която ще доят; обредното украсяване на съда
за мляко и млечните продукти с цел магическото въздействие върху увелича-
417

ването на млеконадоя; обредното начало на доенето през предмети, на които
се приписва магическата предпазваща сила; заравянето на червеното велик-
денско яйце под съда с млякото; заколването на първото в стадото агне в ка-
чеството му на жертва към св. Георги; обредната трапеза20. В българските села
в Бесарабия са съществували, а в някои от тях продължават да съществуват
и днес, следните елементи на празника: обредното изкарване на стадото на
пасището, заколването на жертвеното агне, обредната трапеза, заравянето на
кокалите от жертвеното агне.
Гергьовден, който се е смятал за границата между зимния и летния сезони,
е служил за началото на многото полски работи. На този ден се е извършвал
обредът изкарване на овцете на пасището.
Най-важният елемент на празника, съхранил се е до ден днешен, е жерт-
ване на бялото агне. Жертвеното агне са го колили рано сутринта. Подготов-
ката към жертвоприношението се е съпровождала от обредните действия.
Призори жените са събирали коприва за обредния букет (с червени конци са
връзвали снопче коприва и свещ). Преди заколването букета със запалената
свещ са го държали пред агнето (Тв.). В село Суворово запалената свещ са я
слагали върху рогчето. След извършването на обреда букета и свещта са ги
слагали зад иконата и са употребявали като лекарство. Обредът заколването
е извършвал най-възрастният мъж в къщата, като предварително агнето се е
прекадявало с тамян (Тв.). В Криничное, когато в селото е действала църква-
та, агнетата са ги колили на двора на църквата. Преди самото колене попът
е осветявал животните, а върху рогчето са палили свещ. Във всичките села е
съществувал обичаят мазане с кръв на челата на децата. Кръвта са я събирали
в отделен съд и са я изливали в река или езеро (Сув.). Жертвеното агне са го
готвили цяло и в същия вид са го отнасяли на общоселската трапеза.
Гергьовските обичаи са имали и аграрна функция. Те са се изразявали в
обичаите замесване на обредните хлябове, умиване с роса (Кр.), къпане в ре-
ката, при извора. Замесването на гергьовските хлябове се е съпровождало от
различни обредни действия. Хляба е замесвала млада булка. За извършване
на обреда тя е обличала венчалната рокля, а косата е украсявала с цветя. За-
месвали са хляба в „цветарска вода”  – съд, в който са греели водата, са го
украсявали с цветя, а във водата са хвърляли лалета (Кр.). Преди да сложат
хлябовете в пещта, малките деца са ги „биели” с лопата, – „за да растат по-
бързо”. На Гергьовден са пекли различни хлябове: офчарка, боговица (Кр.),
г’ир’г’офску кравайче (Тв.).
Гергьовските хлябове и курбан са ги изяждали на общоселската обредна
трапеза. В Криничное трапезата са я гласили на главната улица на селото.
Мъжете са се настанявали върху сламени възглавници до стобора. Жените са
раздавали обредния хляб и месо от жертвеното агне. След угощенията е запо-
чвала обща веселба: свирела музика, пеели г’ир’г’офски песни, играели хоро.
418
II.  Изследвания
През това време се е извършвал обредът приобщаване на младата булка към
омъжените жени (жените са „дущили” младите снахи, а свекървата е била
длъжна да даде откуп във вид на подарък или угощение). На заздрачаване са
палили огньовете ул’ул’уги.
В село Твардица гергьовската трапеза се е организирала на нивата („дету
кръста”). Цялото село  – децата, младежите, възрастните  – се е събирало
на нивата, при извора, слагали гергьовската трапеза, изяждали обредните
хлябове и жертвените агнета, младежите са играели хоро. Когато хорото са
играели младите булки, тях са ги замервали с кокали („саз г’ир’г’офск’ит’а
кокъли”). Вярвали са в тяхната магическа оплодотворяваща сила, действаща
при непосредствен контакт с нея (контактна магия). След това кокалите са ги
събирали и заравяли в мравуняк, „за да се оплождат овцете, като мравките”.
Този обичай отразява древното вярване във възраждането на животно и в
неговото размножаване.
На Гергьовден освен горе изброените са се извършвали и други обичаи:
„кражба” на малките деца, които са били връщани след откупа (Кр.), търсене
на заровени съкровища (Тв.), повсеместно е бил разпространен обичаят пре-
теглянето на везни, вярвали са, че това ще донесе здраве и щастие. Гергьов-
ските обичаи се съхраняват в някои места и в наши дни.
Анализът на календарните обичаи и обреди на бесарабските българи по-
казва, че всички обичаи и поверия са тясно свързани със селското стопанство
и имат една цел – обезпечаване на добра реколта на селскостопанските кул-
тури, увеличаване плодовитостта на добитъка, а също така грижа за благопо-
лучието на семейството и продължение на рода.
__________________________
* Структурно-типологичната характеристика на пролетната обичайна система е направена
въз основа на етнографския материал, събран от авторката в българските села Криничное, Су-
ворово (Одеска област), Кирсово и Твардица (Молдова) през 80-те години на XX век.
БЕЛЕЖКИ
1 
Маркова Л. В. Некоторые наблюдения над развитием календарных обрядов у
болгар междуречья Прута и Днестра (юг Молдавии и западные пределы Одесской
области) // Известия на Етнографския институт с музей при БАН. София, XI. 1968,
с.  151-168; Сорочяну Е. С. Терминология болгарской календарной обрядности в
сравнении с гагаузской (на материале болгарских и гагаузских говоров Бессарабии)
// Автореф. дисс. канд. филол. наук. Москва. 1995. 16 с.; Кавалов А. Календарни праз-
ници и обичаи в с. Жеравна България и с. Кирсово Р. Молдова // Българска етноло-
гия, София, бр.1-2, 1998, с.130-131; Кавалов А. Календарни празници и обичаи в гр.
Твърдица България и в село Твардица Р. Молдова // История и культура болгар и
гагаузов Молдовы и Украины. Кишинев, 1999, с.190-201.
2 
Сорочяну Е. С. Зимняя календарная обрядность болгар юга Молдовы и Одес-
ской области середины XX века // Страницы истории и этнографии болгар Молдовы
и Украины. Кишинев: «Штиинца», 1995, с. 92.
419
 3 
Демиденко Л. К. Культура и быт болгарского населения УССР. Киев, 1970, с. 102.
4 
Державин Н. С. Болгарские колонии в России (Таврическая, Херсонская и Бес-
сарабская губернии). Материалы по славянской этнографии // Сборник за народни
умотворения. XXIX. София, 1914, с.159.
5 
Там же, с. 160.
6 
Календарные обычаи и обряды в странах зарубежной Европы, конец XIX – на-
чало XX в. (Весенние праздники). Москва, 1977, с. 16. ЭТНОКУЛЬТУРНАЯ ИДЕНТИЧНОСТЬ
7 
Арнаудов М. Български народни праздници. София, 1943, с. 76; Вакарелски Хр.
Българските празднични обичаи. София, 1943, с.  28; Добруджа. Етнографски, фол- БОЛГАР РЕСПУБЛИКИ МОЛДОВА
клорни и езикови проучвания. София, 1974, с. 324; Колева Т. А. Болгары // Календар-
ные обычаи и обряды в странах зарубежной Европы, конец XIX – начало XX в. (Весен-
ние праздники). Москва, 1977, с. 283. Елена РАЦЕЕВА, доктор истории
8 
Вакарелски Хр. Битъ и езикъ на тракийскитъ и малоазийскитъ българи // Тра- Высшая Антропологическая Школа, (Кишинев)
кийски сборник. София, 1935, с. 425; Добруджа. Етнографски, фолклорни и езикови
проучвания. София, 1974, с. 325-326.
9 
Срв.: Вакарелски Хр. Битъ и езикъ на тракийскитъ и малоазийскитъ българи //
Тракийски сборник. София, 1935, с. 425.
10 
Державин Н. С. Болгарские колонии…, с.162. In article  “Ethno-cultural identity of Bulgarians in Moldova,” the author, based
11 
Йорданова Л. За обичая лазаруване в България // Известия на Етнографския on field investigations carried out assays on issues of questioning relating to
институт с музей при БАН. София, X. 1966, с. 137-162; Йорданова Л. Изкуство и на- ethnic stereotypes, the term „Bulgarian”, etc. In general, we can say that in the
родни обичаи. София, 1982, с. 55. questionnaires of rural respondents Bulgarian image appears more holistic and
12 
Колева Т. А. Болгары // Календарные обычаи и обряды в странах зарубежной positive, while at in the characteristics of young Bulgarians living in urban areas
Европы, конец XIX – начало XX в. (Весенние праздники). Москва, 1977, с. 284. image of a typical Bulgarian is more blurred and emotionally distanced.
13 
Маринов Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи // Сборник за народни
умотворения. XXVIII. София, 1914, с. 403-412.

Т
14 
Колева Т. За произхода на пролетните момински обичаи // Проблеми на българ-
ермин идентичность ведет свою родословную от позднелатинского слова
ския фолклор. София, 1972, с. 367-372; Колева Т. А. Весенние девичьи обычаи у неко-
торых южнославянских народов // Советская этнография. Москва, 1974, № 5, с. 81. identitas (IV в.) – «тождество», которое, в свою очередь, является произ-
15 
Василева М. Лазаруване: Български празници и обичаи. София, 1982, с. 32. водным от местоимения idem, eadem – «тот же самый», то есть в переводе на
16 
Колева Т. А. Весенние девичьи обычаи…с. 83. русский указанный термин означает «то же самое», «тождество». В научно-
17 
Колева Т. А. Болгары…с. 287. теоретическом пространстве гуманитаристики проблема идентичности трак-
18 
Миглев И. Софинден, София: АИ Марин Дринов, 2005. 76 с. туется в двух ее плоскостях – как тождественность и как различность.
19 
Маринов Д. Народна вяра…с. 439. В научной литературе наряду с термином этническая идентичность ис-
20 
Колева Т. А. Болгары…с. 288. пользуются термины этнокультурная и этносоциальная иденичность, в
зависимости от аспектов исследования. В данном докладе, говоря об иден-
тичности подрастающего поколения болгар Молдовы в контексте проблем
трансляции болгарской этнокультуры в условиях поликультурного общества,
будем использовать термин этнокультурная идентичность. Еще одним ар-
гументом в пользу данного термина является роль этнического компонен-
та в структурировании идентичностей следующих уровней – национальной
(гражданской) и культурной.
Для наших рассуждений представляет интерес работа Антони Смитта1,
в которой автор рассматривает единство и взаимозависимость идентично-
стей – этнической, национальной2 и культурной. Конструируя модель наци-

420 421

ональной идентичности, автор показывает ее как следующий, более общий
уровень идентичности после этнической, и как ступень к развитию культур-
ной идентичности. Каждая из идентичностей включает в себя предыдущий
уровень и обеспечивает качество следующего уровня.
Этническая идентичность связана, прежде всего, с историческим про-
шлым, национальная  – с настоящим временем, а культурная устремлена в
будущее. Этническая идентичность связана с принадлежностью к общему
коллективному имени (этнониму), мифом об общих предках, общими исто-
рическими воспоминаниями, элементами общей культуры, чувством соли-
дарности. Объединяющим звеном этой структуры является общность проис-
хождения, именно она формирует центральную зону этой идентичности.
Идентификационное поле национальной идентичности  – историческая
территория, общие мифы и исторические воспоминания, общая массовая
публичная культура, общие юридические права и обязанности всех членов,
общая экономика и территориальная мобильность и др. Структурообразую-
щим компонентом национальной идентичности является политический, он
формирует центральную зону этой структуры.
Культурная идентичность включает элементы этнической и национальной
идентичности, плюс сопереживание, готовность к сотрудничеству, развитое
чувство взаимопомощи и др. Центральным структурообразующим компо-
нентом является «переживание другости»3. Это особый новый тип культур-
ности, основанный на диалоге, сопереживании, сочувствии, уважении к раз-
личиям. Культурную идентичность определяют как «опережающую», способ-
ную к самоструктурированию: ее центральное ядро оформилось при отсут-
ствии необходимого набора объективных и субъективных условий, и начался
процесс формирования «центральной зоны».
В ценностном аспекте этническая идентичность связана с традициями,
обычаями, бытовыми нормами и ценностями общения. Национальная (граж-
данская) идентичность расширяет ценностный горизонт и связывает его с со-
циальными, служебными ролями, с организацией, конкуренцией и соревно-
ванием. Культурная идентичность центрируется около общезначимых норм
и идеалов, имеющих специфическую социальную бытийность, аутентичную
традициям, историческому опыту своего этноса и народа4.
Анализируя динамику социальных процессов, исследователи подчеркива-
ют, что и этническая и национальная идентичности после кризиса 80–90-х гг.
претерпевают определенные трансформации, связанные с «размыванием»,
переструктурированием своих центральных зон5. Например, центральную
зону современной этнической идентификации определяют не столько зна-
ние и значимость общности происхождения, сколько культурная специфич-
ность как уникальность и различность, и в этом смысле корректно говорить
об этнокультурной идентичности. То есть, по сути говоря, этническое и на-
422
II.  Изследвания
циональное структурируются сегодня, прежде всего, как составные элемен-
ты культурной идентичности. Перспектива европейской интеграции, по-
видимому, становится сегодня объединяющим фактором и, соответственно,
стимулирующим направлением развития национальной идентичности, пре-
жде всего, как социокультурной, которая включает в снятом виде характери-
стики этнокультурных идентичностей, представляющих в своей совокупно-
сти поликультурное общество.
«Напуснал свидните Балкани не за да търси лек живот, а българин да си
остане и да опази своя род» – так определяет цель переселения болгар в Буд-
жак поэт Нико Стоянов и именно это, на его взгляд, оправдывает непростой
выбор предков. Удивительно, что на протяжении всего существования диа-
споры эта установка – остаться болгарами – является константой, опреде-
ляющей дискурс лидеров болгар-переселенцев. Это мы видим в письме Ми-
хаилу Кутузову («Просьба от всех находящихся здесь болгар» от 29. V. 1811
года6, где Софроний Врачанский – лидер болгарской эмиграции в Бухаресте –
перечисляет необходимые и достаточные меры защиты болгарской идентич-
ности в условиях Российской империи: земля в наследственное пользование,
самоуправление в селах, школы и церкви на родном языке.
В письме болгарскому царю Борису III в 1942 году таврийские болгары
жалуются на „желанието на руснаци да ни порусят”7, просят царя быть им за-
ступником перед немцами по вопросу того же самого комплекта прав: земля,
болгарское самоуправление, обучение в школе и богослужение в церкви на
болгарском языке.
В 90-е годы ХХ века установка опять актуализировалась, как случалось,
впрочем, всякий раз при смене власти. И удивительно, но сложная судьба и
перипетии болгарской диаспоры в Бессарабии не смогла отменить эту уста-
новку. Очень точно это прочувствовал П.Е. Митев, который в предисловии
к книге «Бесарабските българи за себе си» оценил, как непросто переселен-
цам оставаться болгарами. За этот не такой уж большой для истории срок –
около 2 веков – бессарабским болгарам довелось быть поданными турецкого
султана, русского царя, румынского короля, затем – советского генерального
секретаря и его наследников. Причем, речь не идет о переходах власти, как
часто случалось в Средневековье: все остается по-прежнему, но дань платят
не одному, а другому правителю. Те перемены, испытанием которыми про-
верялась болгарская диаспора в Бессарабии, буквально переворачивали все
с ног на голову: самое лучшее сегодня – назавтра оказывалось хуже самого
плохого, потому что с приходом новой власти объявлялись потерявшими
смысл непоколебимые устои, правила и критерии. Это не могло пройти бес-
следно8. О сложной судьбе и перипетиях болгарской диаспоры в Бессарабии
написано немало9. Имея в виду не только новые социокультурные условия,
отличные от метрополии10, но и тот контекст исторической центрифуги, ко-
423

торой подверглась культура болгар-переселенцев, естественно предположить
существенные деформации болгарской идентичности в диаспоре. Если оце-
нивать «потери» в измерениях культуры Х. Хофстеде11 (культура может быть
измерена, описана и представлена через совокупность 4 уровней: символы,
герои, ритуалы, ценности), то очевидно опустошенными оказались первые 2
уровня – символы и герои, исключительно важные для трансляции этнично-
сти из поколения в поколение. Серьезно задетым оказался уровень ритуалов:
и календарные (в большей степени), и семейные болгарские традиции пре-
терпели серьезные деформации под влиянием «советского образа жизни».
Народная педагогика перестала справляться с полноценной трансляцией эт-
ничности, подчас ограничиваясь ценностным уровнем, а школа содержатель-
но формировала новую общность – советский народ, оставив национальному
и этничному только роль декора и формы. Убедительное свидетельство тому
находим в очерке М. Хаджийски «Училищата»12.
В 90-е годы в период этнической мобилизации болгар Молдовы достиг-
нуты немалые успехи, особенно в области культуры и образования: соз-
давались читалища и общественные организации, в селах буквально воз-
рождались и реконструировались некоторые почти утраченные традиции,
например, лазаруване. В школе в рамках этнокультурного компонента бол-
гары получили возможность изучать родной язык, литературу, историю,
культуру и традиции своего народа. Достаточно ли эффективны эти меры
для обеспечения нормального процесса формирования позитивной этни-
ческой идентичности на всех уровнях: когнитивном, аффективном и пове-
денческом?
Итак, ЧТО имеют в виду представители подрастающего поколения болгар
Молдовы, когда идентифицируют себя с болгарами, как именно они пред-
ставляет себе болгарскую типичность, какие, на их взгляд, характерные черты
определяют болгарский этнообраз, как это соотносится с их представлениями
о местных болгарах и с представлениями о болгарах из метрополии? Следует
иметь в виду, что сегодняшние школьники болгарского происхождения, про-
живающие в Республике Молдова, в большей или меньшей степени имеют
возможность контактировать с архаической формой болгарской культуры в
быту; а ситуации, типажи из их собственного опыта очевидно диалогизируют
с информацией, полученной из родной словесности, созданной, в основной
своей массе, в метрополии.
Ассоциативный эксперимент, проведенный среди школьников 8 – 10 клас-
сов в 5-ти из 30-ти школ Молдовы, где изучается болгарский язык и литерату-
ра, позволил очертить представления подростков болгарского происхожде-
ния о стереотипном образе болгарина и болгарки, сравнить представления
о типичном и характерном в этнообразе своей группы у подростков из села
и из города, оценить, в какой мере они различаются, и прокомментировать
424
II.  Изследвания
причины этого. Школьникам было предложено несколько этнических стерео­
типов, а в последнем примере они должны были сами вписать определение.
Педантичный как немец.
Темпераментный как итальянец.
…………………… как болгарин.
…………………… как болгарка.
Всего 162 респондента, из них 80 учатся в сельских (Кортен, Кайраклия,
Колибабовка) и 82 в городских лицеях (г. Тараклия и г. Кишинев).
Прежде, чем представить результаты и их интерпретацию, важно отме-
тить, что образ – это категория сознания, а не признак объекта. Образы по-
гружаются в сознании в принципиально иную сеть отношений сравнитель-
но с той, которая определяет место их оригиналов (прообразов) в реальном
мире, сознание развертывает для них новый контекст, в котором особую
роль приобретают реорганизующие картину мира ассоциативные отноше-
ния13. Наиболее существенными особенностями, характеризующими образ,
являются: синкретичность – ведь одно из главных назначений образа состо-
ит в обобщении накопленного опыта, связанного с индивидным объектом
или классом объектов, именно образ объединяет данные, поступающие по
разным каналам связи человека с миром; типичность, поскольку образ впи-
тывает в себя представление о типичных сферах употребления и среде язы-
ковых выражений, в связи с которыми мыслится каждое слово, образ может
быть привязан к конкретным историческим условиям, пространственным
границам, национальным особенностям; содержательность – он объединяет
разные чувственно воспринимаемые аспекты объекта: форму, содержатель-
ные характеристики, однако, являясь лишь приблизительным соответствием
оригиналу, не требует подробной информации об объекте и строится на осно-
ве какой-либо доминанты, характеризующей позицию личности, которая вы-
носит суждение. Образ также всегда эмоционален, складывается в сознании
стихийно и «живет» там относительно независимо от воли человека14.
При этнолингвистическом подходе стереотипы рассматриваются как об-
разы и представления о тех или иных этнических группах, об их внешнем об-
лике, историческом прошлом, особенностях образа жизни, языке, трудовых
навыках15.
Информационные составляющие стереотипа «типичного представителя»
той или иной группы соотносятся не только с тем знанием, которое получает
человек, знакомясь с реальным членом этой группы, но и с абстрактным зна-
нием «о них вообще», поступающим к индивиду из различных социальных
источников – семьи, школы, непосредственной социальной группы, по кана-
лам средств массовой информации. Рассмотрение в сочетании с образом тако-
го явления, как стереотип, позволяет уловить типичные черты исследуемого
объекта, поскольку стереотип характеризуется такими свойствами, как устой-
425

чивость, категоричность, упрощенность, доходчивость, избирательность,
обобщенность, эмоциональность. Для нашего исследования немаловажно то,
что структура стереотипа включает «центр» и «периферию» и что в центре
образа также располагаются один или два наиболее заметных, ярких, эмо-
ционально воспринимаемых признака, которые, как представляется, создают
в сознании стереотипный образ того или иного объекта. Присущие образу и
стереотипу общие черты: содержательность, эмоциональность, стихийность,
избирательность (строятся на основе какой-либо характеризующей доминан-
те, общая среда обитания – сознание, формирование через усвоение своего
и чужого опыта, под влиянием средств массовой информации, художествен-
ной литературы, фольклорных произведений) позволяют нам пользоваться в
дальнейшем выражением стереотипный образ или стереотип-образ16.
Говоря о стереотипном образе болгарина по материалам анкетирования,
следует отметить, что всего, определяя качества и характеристики модаль-
ной личности болгарина, респонденты употребили 44 слова, из них 36 слов
содержат позитивную оценку и 8 слов представляют собой отрицательные
характеристики. Соответственно, респонденты – представители сел опреде-
ляли контуры болгарской модальной личности, используя 22 слова, из кото-
рых только 1 называет отрицательное качество (жадный); представители го-
рода используют 29 слов, из которых 8 слов называет отрицательное качество
(жадный, скупой, вредный, глупый, дурак, нахальный, неточный, зазнайка.)
Положительно Отрицательно
Всего слов 44
коннотированные коннотированные
село 22 21 1 больше: жадный, трудолюбивый, скупой, хитрый, гостеприимный. Следует
город 29 21 8
Отрицательно коннотированные слова проявляют отношение к собствен-
ности (жадный, скупой) как проблематизированную зону болгарской модаль-
ной личности. Среди положительно коннотированных прямо или косвенно
связаны с этой же зоной такие характеристики, как экономный, не жадный,
рациональный, гостеприимный.
В представлении подрастающего поколения болгар центр образа «бол-
гарин» составляют такие характеристики, как трудолюбивый (34), жадный
(15), свободолюбивый (13). Вышеназванные качества нюансируются и кон-
цептуализируются в синонимах и антонимах. И если соотнести и сравнить
статистику концептуально, то выявляются почти на одном уровне (34/29/31)
те же самые 3 наиболее яркие характеристики, определяющие стереотипное
представление болгар Молдовы о типичном болгарине:
• Трудолюбивый (34)
• Жадный (15), скупой (7), экономный (3), расчетливый (1), не жадный
(1), щедрый (2)
426
II.  Изследвания
• Свободолюбивый (13), родолюбивый (8), патриотичный(8), независи-
мый (2)
Периферия образа составлена менее частотными характеристиками, но в
своей совокупности они в достаточной мере полно передают типологические
параметры болгарской характерности17, в некоторых случаях оформленной
полюсами:
• Мудрый, сообразительный, хитрый, умный, грамотный, дурак, глупый;
терпеливый, спокойный, рациональный, храбрый, смелый, решитель-
ный, жесткий;
• Культурный – нахальный, шустрый;
• Гостеприимный, щедрый, добрый, доброжелательный, дружелюбный,
искренний, благодарный, преданный, справедливый,
• Веселый, шутник, строгий, вредный,
• Гордый, горделивый, зазнайка,
• Красивый, прекрасный,
• Ответственный, неточный
Результаты анкетирования проявляют достаточно большой уровень рас-
сеяности характеристик «типичного болгарина»: так, всего 8 слов из 44 слов
употреблено чаще 5 раз, а 18 употреблено по 1 разу. Если сравнивать пока-
затели в селе и городе, то выше 5 употреблений в анкетах сельских школь-
ников всего 3 слова (трудолюбивый, свободолюбивый, родолюбивый), а у
подрастающего поколения болгар Молдовы, проживающего в городе, наи-
более частотных (5 и выше) характеристик типичного болгарина несколько
отметить, что наблюдается значительное различие в содержании образа-
стереотипа типичного болгарина у городских и сельских школьников. Так,
наиболее частотными характеристиками болгарина, по мнению сельских
школьников, являются следующие: трудолюбивый (23), свободолюбивый
(12), родолюбивый (8); для городских – это жадный (12) и скупой (7), трудо-
любивый (11), хитрый (7), гостеприимный (6). Причем, речь идет не просто
о различных доминантах, подчас ключевые характеристики в представлени-
ях сельских школьников (свободолюбивый, родолюбивый, патриотичный)
оказываются неактуальными с точки зрения горожан (соотношение 25:4).
В целом можно констатировать, что в анкетах сельских респондентов образ
болгарина предстает более целостным и позитивным, более рельефным и
близким, в то время как в характеристиках молодых болгар, проживающих
в городах, образ типичного болгарина более размыт и эмоционально дис-
танцирован (например, для сельских школьников болгарин – веселый, му-
дрый, экономный, а для городских – хитрый, умный, скупой.) Различия в
показателях связаны, на наш взгляд, с тем, что сельские школьники живут
427

в болгарской среде и конкретнее представляют себе контекст и реальность
общности, ее ценности, а также в большей мере чувствуют себя причастны-
ми к этой общности.
Что касается представлений об образе «типичной болгарки», то здесь вы-
явлены всего 3 характеристики, которые употребляются чаще 5 раз  – тру-
долюбивая (38), красивая (15), умная (11), и корреляция село /город в дан-
ном случае не проявляет различий. Хотя и этот образ, как и образ типичного
болгарина, в представлениях молодых болгар Молдовы, живущих в сельской
местности, проявляется более позитивным и близким, нежели в характери-
стиках горожан. Интересно рассмотреть подробнее несовпадающие стерео-
типные представления у городских и сельских школьников. Так, например,
такое качество, как гостеприимство у сельских школьников связывается с
болгаркой, а у городских – с болгарином; в анкетах сельских школьников на
стимул болгарка названо единственное отрицательное качество  – ленивая
(которое не встречается у горожан), и только в анкетах городских школьни-
ков встречаются такие характеристики болгарки как сварливая, болтливая,
медлительная, несерьезная (которые скорее соотносятся со стереотипом жен­
щины вообще, а не болгарки). Родолюбивый и справедливый, искренний и
благодарный  – это характеристики, употребленные в качестве начального
компонента в формуле ….. КАК болгарин только сельскими школьниками,
а такие определения, как независимый, строгий, дружелюбный, рациональ-
ный встречаются только в анкетах представителей молодого поколения бол-
гар Молдовы, проживающих в городах. Очевидно, что во втором случае ре-
акции своей абстрагированностью и дистанцированностью скорее напоми-
нают гетеро-, нежели автостереотип, особенно, если иметь в виду количество
отрицательно коннотированных характеристик.
Представления о типичном болгарине и типичной болгарке соотнесем с
представлениями о болгарине Молдовы (далее – БМ) в сравнении с предста-
вителями других национальностей. Школьникам болгарского происхожде-
ния из 5 населенных пунктов Молдовы было предложено дать открытый
ответ на вопрос: Каков местный болгарин в сравнении с русскими, мол-
даванами, украинцами и болгарами из Болгарии? Результаты анализа от-
ветов, с одной стороны, позволяют нам содержательно оценить, в какой мере
пересекаются и соотносятся автостереотипы с представлениями о типичном
болгарине, а также сделать вывод относительно их сравнения с болгарами из
метрополии.
Наиболее частотными отличиями БМ относительно Других указаны сле-
дующие:
• Трудолюбивее и скупее, чем русский; умнее молдаванина; терпеливее укра-
инца.
• Щедрее, гостеприимнее, способнее и наивнее, чем болгарин из Болгарии.
428
II.  Изследвания
В сравнении с русскими болгарина из Молдовы подростки считают более
традиционным, а сравнивая его с молдаванами, указывают, что болгарские
традиции лучше.
Только относительно русского БМ характеризуют как более хозяйствен-
ного, более домашнего. Декларируется, что БМ более родолюбивый, чем рус-
ский и украинец, более свободолюбивый, чем русский и молдаванин. В то же
время, судя по анкетам, БМ трусливее русского, но смелее молдаванина.
В целом следует заметить, что представления о БМ в сравнении с русскими,
молдаванами и украинцами четче, конкретнее, содержательнее, чем в сравне-
нии с болгарами из метрополии. Сравнивая БМ с представителями этносов,
проживающих в непосредственном соседстве, отвечающие реагируют более
уверенно, отчетливо проявляя когнитивный и аффективный уровень стерео-
типа, а совокупный ответ статистически очевидно проявляет центр и пери-
ферию образа, чего нельзя сказать о сравнении БМ с болгарами из Болгарии.
В данном случае бросается в глаза очевидная размытость образа: несмотря на
то, что есть несколько реакций отождествления (болгары везде болгары, одина-
ковые, нет разницы, ничем не отличаются), есть 4 реакции не знаю, которых
не было при сравнении БМ с русскими, молдаванами и украинцами. Обраща-
ет на себя внимание очень небольшое количество совпадающих характери-
стик. Если, сравнивая БМ с представителями соседних этносов, респонденты
использовали от 20 до 25 характеристик (и некоторые из них повторялись до
15 раз), для сравнения с болгарами из метрополии использовано 39 слов, из
которых всего 6 слов употреблено более 1 раза. Интересно, что чаще всего (по
5 раз) употреблены характеристики трудолюбивый и скупой. Но если от-
носительно первого критерия мнения не расходятся: БМ в сравнении с бол-
гарином из Болгарии воспринимается как более трудолюбивый (5 раз), то
в смысле отношения к собственности ситуация не так однозначна: одни БМ
считают более скупым, другие – менее, третьи – более щедрым, есть также
мнения, что БМ рациональнее и бережливее, чем болгарин из Болгарии.
Интересно то, что в любом случае автостереотип у молодого поколения
болгар Молдовы однозначно позитивен и что отрицательно коннотирован-
ные характеристики соотносятся только с проблематизированной зоной бол-
гарской ментальности – отношением к собственности. Кстати, в нескольких
случаях, говоря о бессарабских болгарах, респонденты были подчеркнуто
определенными, отвечая в 1 лице множественного числа: мы очень трудо-
любивые; мы не такие жадные, мы жадные в хорошем смысле, мы не очень
жадные, мы очень жадные.
Характерно, что, оценивая БМ в сравнении с представителями других эт-
носов, респонденты – подростки болгарского происхождения – использова-
ли те же критерии, по которым они определяли типичного болгарина. То есть,
если сравнить центр и периферию стереотипного образа типичного болгарина
429

и автостереотип болгарина Молдовы, то наблюдается очевидная их близость.
Таким образом, можно сказать, что в целом автостереотип у подрастающего
поколения вполне соотносится с представлением о типичном этнообразе, а
базовыми маркерами болгарской типичности у подрастающего поколения
болгар Молдовы являются характеристики трудолюбивый и жадный.
В результате анализа анкет подрастающего поколения болгар Молдовы
выявлены недостаточная нюансированность представлений об этнообразе
(особенно у болгар, проживающих в городе), дефицит образов, репрезен-
тирующих болгарскую характерность по некоторым важным параметрам18,
проблематизированная зона в автостереотипе, связанная с болгарским отно-
шением к собственности. Это только некоторые конкретные задачи, решение
которых будет способствовать сохранению и развитию этнической идентич-
ности. Это возможно и необходимо решать в рамках изучения родной словес-
ности в школах Молдовы с болгарским контингентом учащихся.
Эффективным средством достижения цели является изучение родной
культуры, системно проявленной через литературные тексты, разработка ко-
торых в соответствии с теорией социальных ситуаций и системой универ-
сальных факторов, задающих определенность социальной ситуации, а также
концепцией национального характера и этнической картины мира (подроб-
нее см. другие работы автора, данные в примечании). Фольклорные и лите-
ратурные тексты, а также и биографические справки об авторах, взаимно до-
полняя друг друга, содержательно структурируют систему знаний о типичном
болгарском видении исторических и современных реалий, о национальном
характере и этнической картине мира, национальных героях и т.д. Актуали-
зированные на конкретных примерах в литературных текстах отношения, со-
циальные роли и принятые в болгарской культуре модели взаимодействия
позволяют формировать полноценное, нюансированное представление об
этнообразе болгарина, о болгарской этнической картине с ее системой симво-
лов и т.п., то есть позволяют включить системно этнокультурную информа-
цию, при помощи которой «коллективная идентичность создает, сохраняет и
передает культурный код из поколения в поколение»19.
Ввиду различных возможностей и неодинаковых этносоциокультурных
условий, в которых проживают болгары различных районов и различных на-
селенных пунктов Молдовы, это проблема очень сложная и неоднозначная,
требует комплексного и вариативного подхода к решению и, главное, посто-
янного внимания и должных усилий.
ПРИЛОЖЕНИЯ
Смит А. Национална идентичност. София: Кралица Маб, 2000. 296 с.
1 
Смитт А. называет национальной идентичностью то, что в литературе обозна-
2 
чают термином гражданская идентичность.
430
II.  Изследвания
3 
Смит А. Национална…с. 25.
4 
Неделчева Т., Пехливанова Н., Драганов М. Етнокултурна идентичност и по-
веденчески модели. София: Faber. 2003, с. 19-20.
5 
Там же, с. 10.
6 
Грек И. Ф. Органы управления «задунайскими переселенцами» в первой поло-
вине ХIХ в. // Страницы истории и этнографии болгар Молдовы и Украины. Киши-
нев, 1995, с.36
7 
Хаджийски М. Пуста чужда чужбина. София: Хемус, 1994, с. 183.
8 
Митев П-Е., Червенков Н. Бесарабските българи за себе си. София: Междуна-
роден Център по проблемите на малцинствата, 1996, с. 10.
9 
Библиография исчерпывающе представлена в изданном в 2003 г. труде И. Ф. Гре-
ка Болгары Молдовы и Украины: вторая половина ХVІІІ в. – 1995 г. (Библиографиче-
ский указатель литературы). Кишинев: «S.Ş.B.», 2003. 664 с.  – более 8 тысяч наи-
менований монографий, сборников, статей и других работ на различных языках, ка-
сающихся проблем болгарских поселенцев в Украине и Молдове со времени начала
формирования болгарской народности в VІІ в. до 1995 г. Работы Н. Н. Червенкова
дополняют информацию относительно исследований в этой области после 1995 года
(Червенков Н. Н. Изучение истории болгар Молдовы и Украины: основные этапы //
Страницы истории и этнографии болгар Молдовы и Украины. Кишинев, 1995, с. 5-32;
Он же. Молдовската българистика днес: 2001–2005 година // Българистика.  Инфор-
мационен бюлетин. София, 2006. №12, с. 39-52).
10 
Подробнее см: Рацеева Е. В. Относно етнокултурните особености на бесараб-
ските българи // Литературата, София, 2001, № 1, с. 191-202.
11 
Хофстеде Х. Култури и организации. Софтуер на ума. София: Класика и стил,
2001, с. 9.
12 
Хаджийски М. Пуста чужда…с. 217-224.
13 
Арутюнова Н. Д. Язык и мир человека. Москва: Языки русской культуры, 1999,
с. 317.
14 
Там же, с. 318.
15 
Красных В. Этнопсихолингвистика и лингвокультурология, Москва: «Гнозис»,
2002, с. 39.
16 
Там же, с. 39, 177.
17 
Семов М. Българска народопсихология. Том 1. София: Университетско издател-
ство «Св. Климент Охридски». 1999, 728 с.; Защо сме такива? В търсене на българска-
та културна идентичност. София: Изд. къща «Светлоструй», 1994. 495 с.
18 
Рацеева Е. Литературные и фольклорные произведения как источник для
изучения этнокультуры и как средство трансляции этничности в поликультурном
обществе (на материале болгарской словесности) // Этносоциологические и этнопси-
хологические процессы в трансформирующемся обществе: Этнология слова. Т.II, ч. I.
Тирасполь: Полиграфист, 2010. с. 93.
19 
Асман Я. Културната памет. София: Планета–3, 2001, с. 139.
431

РЕЛИГИОЗНИЯТ МИРОГЛЕД
НА МЛАДИТЕ ХОРА
ОТ ТАРАКЛИЙСКИЯ РАЙОН
Олга НЕДЕЛЧЕВА-ВОДИНЧАР,
доктор по теология (Одеса)
In article „Religious views of young people from Taraclia district,” the authoron
the basis of field data and questionnaires of students from Taraclia University
held in autumn of 2005 gives material showing a relation of young generation to
various religious holidays and representations. Author comes to the conclusion
that through the religious view, you can understand moral and cultural conditions
of the traditional Bulgarian community in the south of Republic of Moldova.
П рез последните десетилетия в съвременната българистика започват да
се изследват и разкриват проблеми, свързани с религиозната ситуация
в Бессарабия. Въпроси, засягащи религиозния мироглед, а и християнската
култура на българите в Молдова и Южна Украйна като цяло днес вълнуват не
само богословите и религоведите, а и историците, етнолозите, етнографите
и изобщо учените-българисти. И това има свое обяснение, най-вече предвид
съществуващата неразривна връзка между българите и тяхното вероизпове-
дание – източно православие.
Даденото изследване се извършва в Южна Молдова и в своята основа се
базира върху проучване, направено сред студентите в Тараклийския държа-
вен университет през есента 2005 година. След публикуването на получените
резултати, изследването се разширява и дискусионните полета се допълват с
други важни за нашето съвремие религиозно-нравствени нагласи на младите
хора. В същото време за по-пълна и подробна картина са използвани непосред-
ствените авторски коммуникация и наблюдение върху духовно-нравствените
ценности на младежта и църковно-практическия живот в региона.
432
II.  Изследвания
Пред студентите от втори курс, специалност «история», се поставят
въпроси за ролята на православното християнство в живота на българите.
Разглеждат се и моменти от календарната обредност, предвид отбелязване-
то и честването на зимните и летните християнски празници на българска-
та общност от Тараклийския район. В хода на изследването се излиза извън
първоначално определените възрастови граници и се интервюират и младе-
жи, завършили училище, както и кандидат-студенти, споделящи вижданията
си относно духовно-нравствените ценности и нагласи. Посредством техните
изказвания се определят съответстващи изводи във връка с формирането на
нравствените позиции на младите хора, подтикващи към дълбоки размисли
всички възрастови генерации в общността. Анализът на мненията и оценки-
те по поставените задачи имат за цел отчасти да се проникне в сложните на-
гласи и позиции на младите българи към християнството като цяло.
В творческите разработки на студентите се проследява една отчетлива
линия на запазено чувство на уважение към традициите на своята етнокул-
турна група. Те споделят своите разбирания за приноса на православието в
историческо, културно и политическо развитие на българския народ. Нещо
повече, почти всеки е на мнение, че: „без православието българинът в Беса-
рабия не би могъл да остане като част от целия български народ, да усеща
тези невидими връзки със своята прародина” (От есето на Анна Войтович,
студентка II курс, ТДУ  – О. Н-В.). Като цяло студентите смятат себе си за
вярващи, защото православието е религия на техните бащи и прадядовци, за-
щото това е религията на тяхната общност. Срещаме изказвания и на млади
хора, изповядващи други конфесии, техният брой е твърде незначителен, но
присъстващ и те също търсят истината за Бога.
Що се касае до отношението към традиционната обредност, то църковни-
те празници се оказват най-тачени, очаквани и любими. От есетата на мла-
дите автори научаваме, че при тях особено внимание се отделя на зимните
християнски празници. Те повече се сещат и с големи подробности могат да
разказват за тях. В мненията им се открояват изложения за следните зимни
християнски празници: Андреевден, Никулден, Бъдни вечер, Коледа /посочва
се като Коледа, а не Рождество Христово/, Васильовден, Ивановден, Бабин-
ден/ и той фигурира сред християнските празници/. Някои студенти решават
да пишат за зимни православни празници, като в класификацията подреждат
следните празници: Бабинден, Василевден, Ивановден. Освен Коледа, се избро-
ява и Рождество Христово. Към зимния цикъл от празници в отделни случаи
се класифицират такива като Трифон Зарезан и Масленица /Сирни заговезни/.
Подобна е картината и с летните православни празници, където може да се
срещнат такива като Русалии, Троица и Петровден.
Как честват младите хора православните християнски празници? Почти
всички споменават богатите празнични трапези, любимите ястия, многото
433

гости, българските песни и танци и, разбира се, доброто настроение. Мом-
четата, които до неотдавна са коледували, преразказват народните обичаи
и обреди, преизпълнени с фолклорни мотиви. За пореден път студентските
есета показват едно трайно наслагване на традицията в мисленето и мировъ-
зприятието сред българите в Тараклийския район. На фона на създалата се
сложна религиозна ситуация в изследвания регион (предвид започналото на-
хлуване на някои инославни вероизповедания  – секти в района), тази кон-
статация може да се определи като стабилно отношение на младежите към
вековните народни традиции, както и към морала, нравите и ценностите на
традиционното вероизповедание  – православното християнство. Това при
тях е непоклатимо. Не се наблюдават нововъведения, които обикновено така
примамливо изглеждат. Не трябва да се забравят и такива случаи, при които
на местни младежи им се предоставя възможност за пътуване до далечните
американски и европейски градове...
На зададеният на всеки младеж въпрос «Какъв е смисълът на нашия жи-
вот?» получаваме различни отговори. Тук трябва да се отбележи, че не всички
младежи желаят да отговарят на този въпрос, други отговарят «не знам», кое-
то също е тревожно. Но има млади хора, които вече се замислят върху това, че
семейството е важната институция в обществото, поради което сключването
на брак е задължително и най-главно за човека. За някои хора, създаване на
семейство не е семейство, създадено по традиционния модел, съпровождащо
се с бракуване и църковно венчаване, а съществуващите семейства по приме-
ра на малко по-големите от тях, живеещи в свободен брак, за по-голямо удоб-
ство и практичност в живота. За раждане, отглеждане и възпитаване на деца
все още не се мисли и съответно, не се споменава за тях. Не малко младежи
смятат и виждат смисъла на живота в материалното (финансовото) благопо-
лучие и добре платената работа. Някои млади хора споделят, че не могат да
си позволят създаването на семейство поради отсътствието на финансова
стабилност. А за най-важното все пак се приема здравето, като благосъ-
стояние и качество на живота. И по такъв начин се изгражда една получе-
на от всички младежи-участници на интервюто, цялостна концепция: добро
здраве – работа – материално благополучие – семейство. Именно поради по-
добно мислене днес в Бессарабия, възрастта, подходяща за встъпване в брак,
доста същественно се измества с десетина години по-напред и се доближава
до отдавна създадените и утвърдените западните стереотипи. Ако родители-
те и баби-дядовци (вземаме среднестатично) сключват брак на около двайсет
години, то сега твърде голям брой младежи – след двайсет и пет – двайсет и
седем години. Смятаме, че тези нравствени нагласи биват формирани благо-
даря на два основни фактора: недостатъчното познаване на нравствения за-
кон, природно заложен във всеки човек от Бога, нравствения дълг на всеки
християнин, както и низкото материално благосъстояние на мнозина бълга-
434
II.  Изследвания
ри в разглежданета местност. Оттук започват промените във формирането
национални традиции и обичаи в този аспект. Получаваме няколко мнения,
изразяващи желание за придобиване на по-задълбочени религиозни знания
и обогатяване на духовната си култура посредством въвеждането на учили-
щен и университетски предмет, в програмата на който да се съдържат знания
по християнска етика. Тези мнения са единични, но при добро посяване и
тези кълнове могат да дадат добри плодове. Проблем има и в това, че позна-
вателния процес преминава и се развива твърде бавно. Остава да се надява-
ме и вярваме, че утвърдените вековни традиции в областта на християнския
морал и консервативността в приемственността на нравственните критерии
на българите ще продължават да водят до съхраняване на идентичността им.
А присъщите за всички млади хора основни духовно-нравствени ценности и
критерии до голяма степен определят днес мирогледа, а и формират мантали-
тета на младото поколение в общността.
БЕЛЕЖКИ
1 
Водинчар О. Ролята на християнската култура за запазването на идентичността
на българските преселници в Южна Молдова // Българите в Северното Причерномо-
рие. Изследвания и материали. Том десети. Одеса – Велико-Търново, 2009, с. 377-383.
2 
Грек И., Червенков Н. Българите от Украйна и Молдова. Минало и настояще.
София: Издателска къща „Христо Ботев”, 1993, 296 с.
3 
Думиника И. Храм «Успения Божией Матери» cела Кирсово. Исторические
аспекты. Кишинэу: Garomont-Studio SRL, 2012. 280 с.
4 
Киров Д. Богословие на обществения живот. Очерци по християнска социоло-
гия. София: Фондация Светлина на Балканите, 2002, 255 с.
5 
Киров Д., Свиленов Д. Коруджиев Д. Християнска етика. Учебно помагало за
9–12 клас. София: Издателство „Слънце”, 2003.
6 
Киров Д. Християнството е вяра. В предверието на християнската нравственост.
София, 2004.
7 
Киров Д., Нушев К. Социалната мисия на Българската православна църква. Со-
фия, 2007, 237 с.
8 
Киров Д. Структура и граници на християнската етика. София: Университетско
издателство „Св. Климент Охридски”, 2010.
9 
Мультикультурное образование как средство менеждмента разнообразия и ин-
теграции в полиэтническом обществе. Материалы международной конференции, 16-
17 декабря 2004 года, Кишинэу. Под общей редакцией Атанасии/Татьяны Стояновой,
руководителя проектов ЦПМ. Chişinău: Vector. 2005.
10 
Шиваров Н., Киров Д. Беседи по религия. София: Университетско издание „Св.
Климент Охридски”, 1992, 168 с.
11 
Vodinchar O., Hatlas J. Старые и новые православные храмы в местах компакт-
ного проживания гагаузов юга Молдовы и Одесской области Украины // Pantheon.
Religionisticky casopis. Journal for the study of religions. Rocnik 5 Cis.7/ Volume 5 № 7.
Pardubice, 2010, с. 78-108.
435

ТРАДИЦИИ ГОСТЕПРИИМСТВА
У БОЛГАР РЕСПУБЛИКИ МОЛДОВА
Емилия БАНКОВА, научный сотрудник
Института культурного наследия АН РМ
(Кишинев)
In the traditional culture of various nations of the world, which are being standing
at the different stages of the development, there is a strong enough institute of
hospitality within. Based on a field studies and special literature, the author
reveals the ethnic identity of the hospitality of Bulgarian people in Moldova.
Г остеприимство – сложное явление, имеющее множество функций и до-
пускающее различные интерпретации. Какова же природа этого явления,
поражающего этнографов контрастом между добротой, щедростью по от-
ношению к гостю и враждебным, злобным отношением к чужаку в древние
времена.
Древние люди, в какой бы части света они ни проживали, не задумыва-
ясь убивающие путешественника, встречают его как гостя (если ему удалось
добраться до них в этом качестве и попросить приюта), не только не враж-
дебно, но и в высшей степени радушно: гостя обсушат и обогреют, для него
приготовят из последних запасов насколько возможно роскошный стол, да-
дут на ночь удобное помещение, а при отъезде одарят подарками, проводят
до границ владений общины и часто сочтут оскорблением для себя всякое
предложение платы. Таковы черты гостеприимства, характеризующие его
у многих народов. Значение контраста не следует преувеличивать: если ве-
лико варварство  гостеприимных народов, то и велика потребность в той
форме защиты, которую дает гостеприимство. Этой потребности оно и обя-
зано своим развитием, а не простому мягкосердечию или чувству гуман-
ности. На первых порах развития человека таких чувств не существовало и
по отношению к гостю: по воззрению древних всякий иностранец или член
436
II.  Изследвания
другой, хотя бы и соседней, общины был чужаком, лишенным всяких прав,
или просто врагом, по отношению к которому все позволено. При таком
взгляде на иностранцев тем сильнее должна была быть его потребность в
обеспечении себя от последствий на тот случай, если бы самому пришлось
попасть в чужую общину. Таково было, по-видимому, происхождение го-
степриимства.
В традиционной культуре самых разных народов оно в высокой степени
ритуализировано, соотнесено с мифологическими представлениями. В обще-
ствах традиционного типа гостеприимство представляет собой скорее опре-
деленный морально-религиозный и социально-правовой институт, а прием
гостя развертывается как достаточно сложный ритуал.
Институт гостеприимства существовал в очень сходной форме у самых
разных народов мира и поразительные совпадения в ритуале приема гостя у
народов, удаленных друг от друга во времени и пространстве, не могут быть
случайными, они свидетельствуют об устойчивости неких глубинных струк-
тур ритуала, его семантических мотиваций.
Развитые формы гостеприимства ориентированы на человека, прибывше-
го издалека, незнакомого или малознакомого, а наиболее простые формы на-
блюдаются при приеме хорошо знакомого гостя, возможно, соседа или род-
ственника. В подобных случаях гостеприимство может сближаться с другими
видами родственной или соседской взаимопомощи.
Известный российский этнолог А. К. Байбурин пишет: «Один и тот же
принцип гостеприимства у одних народов выливается в сложный (часто
многодневный) церемониал с особыми почестями для гостя, у других же на-
родов гость как бы не замечается, т.е соблюдение принципов гостеприимства
состоит в том, чтобы гость не почувствовал себя гостем»1.
Если сопоставить ритуал приема гостя в традиционной культуре разных
народов, то можно отметить некоторые закономерности: у северных народов
хорошо сохранились наиболее простые формы гостеприимства; у народов
Кавказа оно приобрело характер высокоразвитого правового института, а
прием гостя развертывается как многодневный детализированный ритуал.
Архаические формы гостеприимства у славянских народов, особенно Бал-
канского полуострова, культура которых сохранила ряд общеславянских
архаизмов, очень близки к кавказским. На Северном Кавказе каждый горец
имел специальное помещение для гостей (так называемая «кунацкая»). У со-
стоятельных людей это мог быть отдельный дом, у менее состоятельных  –
часть жилого дома.
Вот что писал о гостеприимстве болгар видный болгарский социолог Ив.
Хаджийски в 1943 году в книге «Быт и душевность нашего народа»: «Гостолю-
бие, гостеприимство, встреча гостей было одним из проявлений человечно-
сти. …Условия для гостолюбия были такими: широкие дворы, большие дома,
437

много комнат, богатая домашняя утварь и изобилие плодов. Большинство
приезжавших в город по делам шли не в гостиницы, а в гости и жили там це-
лыми днями и неделями. Их угощали самым лучшим, самым вкусным, едой,
которую принимавшие их хозяева позволяли себе только в праздник. Гостю
предоставлялась самая красивая комната с самыми красивыми одеялами и
бельем»2.
Старшее поколение бессарабских болгар помнит, что при постройке
дома и хозяйственных помещений обязательно предусматривалось и не-
сколько комнат для гостей, а часто над подвалом строили летнюю кухню –
«башка», где обычно жила семья, а дом оставляли только для гостей. При-
чем, в небольшой и тесной «башке» – кухне ютилась вся семья, а большой,
просторный и чистый, украшенный изнутри коврами, полотенцами, с ме-
белью дом был предназначен для гостей. И в наши дни в любом болгарском
доме есть хотя бы одна комната, подготовленная на случай прихода гостей.
Обычно она не проходная, хорошо меблирована, красиво (по вкусу хозяй-
ки дома) украшена.
Совместная трапеза является сердцевиной и средоточием ритуала госте-
приимства. Это испытанное веками средство приобщить пришельца к дому,
сделать его «своим». Очень точно и ясно отметил Д. Фрэзер: «Совместная
трапеза физически объединяла людей и в дальнейшем не позволяла сотра-
пезникам злоумышлять друг против друга»3.
В то же время застолье – наглядная модель коллектива, его идеальный об-
раз, переведенный на язык застольного пространства.
В самых разных традициях обязательный, некоторым образом принуди-
тельный характер имеет трапеза, и гость не может отказаться от нее, чтобы
не обидеть хозяев. Накормить гостя  – это обязанность хозяина, так как он
оказывает честь гостю (слово «потчевать» родственно с «честь» и обозначает,
собственно, «оказывать честь, угощая едой и питьем»), в то же время утверж-
дает свою честь демонстрацией щедрости.
«Если болгарин проявляет крайнюю бережливость по отношению к
деньгам, то по отношению к хлебу и другим домашним продуктам он очень
щедр. Всегда встречает гостей сердечно, накрывает им богатый стол, пред-
лагает им все, что есть у него в доме. Гостеприимство – это украшение бол-
гарского дома. Накрыть стол званому и незваному гостю – вековая народ-
ная традиция болгар» – находим мы в книге Томислава Дякова «Български-
ят характер»4.
Согласно традиционным правилам приема гостей, хозяин проявляет ра-
душие и уделяет большое внимание гостям, старается предупредить и испол-
нить все их желания и просьбы. Гостям предлагают сесть на самое почетное
место – во главе стола или рядом с хозяином. Если же гости пришли неожи-
данно, то кто-либо из домочадцев уступает им наиболее удобные места5.
438
II.  Изследвания
Стол накрывают обильный, готовят самые различные блюда, в том чис-
ле много новомодных салатов, обязательно несколько мясных блюд. Перед
гостями ставят больше блюд, чем необходимо – надо, чтобы гости наелись
досыта и на столе еще оставалась еда. Большим позором для принимающих
гостей считается, если еды на столе мало – это означает только одно – что
они пренебрегли своими обязанностями. Хозяева непрерывно приглаша-
ют гостей отведать то или другое блюдо, следят, чтобы у гостей тарелки и
стаканы были полными. Из напитков гостей обязательно угощают домаш-
ним вином. В старину в болгарском доме все участники (взрослые) тра-
пезы пили из одной посуды (чаши), что символизировало их единение и
являлось гарантией того, что вино было качественное. Первым поднимал
чашу хозяин, произнося тост за здоровье гостей. В ответных тостах гости
благодарили за прием и желали всяческого благоденствия хозяину дома и
членам всей семьи.
Согласно народной традиции, приход гостя в дом – большое счастье, уда-
ча, праздник и богоугодное дело. Болгары придавали гостеприимству, уме-
нию принять гостей такое большое значение, что, когда сватали девушку,
родственники жениха непременно задавали вопрос: «А она умеет принять
гостей?» («Може ли булката да икрами гостите?»)6.
Как и в более отдаленные времена, так и сейчас, наши болгары верят, что
чем больше гостей приходит в дом в большие праздники, такие как Пасха (Ве-
ликден), Рождество (Колада), Новый год (Нова година), тем больше радости
и благополучия будет в доме (ще върви напред) – не зря помнят пословицу:
«Гость в доме  – Бог в доме». Если в чей-то дом в большой праздник никто
не пришел в гости, то в этом доме движения вперед не будет, жизнь как бы
приостанавливается.
Достоинство дома, семьи оценивается не только количеством принятых
гостей, но и щедростью и радушием, с которым хозяева дома встретили сво-
их гостей. Гостеприимство связано со щедростью, но она имеет разные из-
мерения. Для болгар дороже щедрость бедняка, который готов поделиться с
гостем тем малым, что у него есть, заработанным тяжелым трудом.
Этническое своеобразие болгарского гостеприимства обрисовывает такие
черты национального характера, как доброта, щедрость, радушие, отзывчи-
вость, доброжелательное отношение к человеку, независимо от его нацио-
нальной принадлежности и социального статуса.
Болгары в Молдове, несмотря на распространенное мнение о их чрезмер-
ной бережливости, слывут, впрочем, как и молдаване и гагаузы, гостеприим-
ным народом. Во всяком случае, каждый, кто побывал в гостях у наших бол-
гар, говорят: «Мы теперь понимаем, насколько у вас развито чувство юмора,
приписывая себе известные качества габровцев! Такое радушное гостепри-
имство, какое вы оказываете, увидишь нечасто!».
439
 ПРИМЕЧАНИЯ
1 
Байбурин А. К. Об этнографическом изучении этикета // Этикет у народов Пе-
редней Азии. Москва, 1988, с. 23.
2 
Хаджийски И. Съчинения в два тома. Т.1-2. София, 1974.
3 
Фрэзер Д. Золотая ветвь. Исследование магии и религии. Москва: Политиздат,
1980, с. 21.
4 
Дяков Т. Българският характер. София, 2001, с. 67-74.
БОЛГАРСКИЕ И ГАГАУЗСКИЕ
5 
Никогло Д. Е. Традиционные трапезы и застольный этикет у гагаузов // Курсом ЗАИМСТВОВАНИЯ В ТРАДИЦИЯХ
развивающейся Молдовы. Том 5. Материалы III Российско-Молдавского симпозиума
«Традиции и инновации в соционормативной культуре молдаван и гагаузов» 2008 г., г. ПИТАНИЯ МОЛДАВАН БУДЖАКА
Комрат. Москва, 2009. с. 310.
6 
Полевые материалы автора. (на примере лексико-этнографических реалий)

Диана НИКОГЛО, доктор истории, ст. н. сотрудник Центра этнологии,

Института культурного наследия АНМ, (Кишинев)

Eating habits of Moldovans (and Ukrainians) suffered some changes under the
influence of the Gagauz and Bulgarians, which is reflected in the borrowing of
vocabulary and some ethnographic elements. The most likely tokens borrowed by
Moldovans (and Ukrainians) from Gagauzians and Bulgarians are titles are that
indicate: fresh flat cakes stuffed with cheese (gözleme), a dish  called „Mangia,”
a way of preserve of meat (kaurma). Borrowed ethnographic elements include
a paste made of red pepper. Other names and ethnographic realities (gaygana,
clotted cream, Saralas, sarmaleis etc.) were probably spread among Moldovans
not necessarily due to the ethnic and cultural contacts only with the Gagauz and
Bulgarians, but also with other Turkic peoples: the Turks, Nogais, medieval West
Turkic tribes of Pechenegs and of Uz, Kumans.

П роблема этнокультурных взаимовлияний всегда была одной их основ-

ных в научных трудах по этнографии. Это связано с тем, что, исследова-
ние данного вопроса помогает выявить в культуре того или иного народа на-
пластования различных эпох, определить более точно характер и интенсив-
ность межэтнических контактов и объяснить основные тенденции развития
в современных этнокультурных процессах.
По словам известного российского ученого С. А. Арутюнова, «будучи ин-
формационно открытыми системами, культуры различных обществ неиз-
менно вступают во взаимодействие между собой всюду, где только имеет ме-
сто непосредственный или опосредованный контакт между представителями
социумов – носителей этих культур»1.

440 441

В исследовании процесса этнокультурных взаимовлияний на первый план
выходит оппозиция «традиция  – инновация». Соотношение компонентов
данной оппозиции наиболее точно определил советский ученый Э. С. Марка-
рян: «…Любая традиция была когда-то инновацией, любая инновация в прин-
ципе имеет все шансы стать традицией, и именно в способности усваивать
инновации и заключается живучесть, активная лабильность традиции»2.
Воздействие комплекса одной культуры на другую происходит тем бы-
стрее и легче, чем «ближе находятся друг к другу контактирующие культуры
в стадиальном, типологическом, историческом и прочих отношениях…»3.
При восприятии заимствований, как правило, происходит модификация
инновационных элементов. Этнос-реципиент «пропускает» инновации через
призму своей культуры и приспосабливает их к ней. При врастании в мест-
ную культурную среду многие заимствованные бытовые элементы получают
статус исконных и традиционных и перестают восприниматься как иноэт-
ничные. В результате этих трансформаций формируется большой пласт ти-
пологически сходных явлений в разных культурах и одновременно сохраня-
ется самобытный облик каждой, отдельно взятой культуры.
Само этнокультурное взаимодействие является одним из важнейших
условий для успешного развития любой культуры и для поддержания ее в
полном объеме.
В этом отношении особый интерес представляет историческая область
Южная Бессарабия, которая обладает богатым наследием этнокультурных
контактов. Прежде чем перейти непосредственно к изложению целей иссле-
дования, необходимо расставить некоторые методологические акценты.
Общеизвестно, что территория Южной Бессарабии издревле считалась
этноконтактной зоной. Молдавский археолог В. А. Дергачев в одной из своих
работ отмечает, что в ареале Юго-Восточной Европы (куда входила и Южная
Бессарабия), начиная с эпохи раннего энеолита, вплоть до периода позднего
средневековья происходило взаимодействие двух качественно различных по
культурному и социально-экономическому укладу общностей: скотоводче-
ского населения Урало-Поднепровья и древнего земледельческого населения
Правобережной Украины и Карпато-Подунавья4.
Для исследования этнокультурных контактов в регионе Южной Бессарабии
методологически важным представляется апелляция к теории хозяйственно-
культурных типов (далее – ХКТ) и историко-этнографических областей (да-
лее  – ИЭО)5. Историко-этнографическая область Юго-Восточная Европа в
силу очень разнообразных типов природно-географических условий вмеща-
ет в себя целый ряд ХКТ в том числе ХКТ пашенно-плужного земледелия в
сочетании с домашним животноводством, характерного для равнинных об-
ластей этого обширного региона (Добруджа, Подунавье, Восточное Прикар-
патье, Западно-Причерноморские степные и лесистые районы6.
442
II.  Изследвания
По мнению российского этнографа Ю. В. Ивановой, историко-
этнографическая область (ИЭО) – система открытая. Ее географические гра-
ницы нечетки и в силу подвижности человеческих общностей могут изме-
няться, включая в себя все новые пространства. В этом отношении интерес
представляет расширение ареала балкано-дунайского варианта традиций
пашенного земледелия (одного из ХКТ ИЭО – Юго-Восточной Европы) через
Нижнее Подунавье, Бессарабию (в том числе Буджак), далее  – на восток в
сторону Северо-Причерноморских и Приазовских степных регионов7.
Данное обстоятельство для нас весьма важно, так как именно этот
естественно-географический и исторический «коридор» обозначил взаимооб-
мен степных азиатских хозяйственно-культурных традиций с хозяйственно-
культурными традициями ХКТ плуженно-пашенного земледелия в сочетании
с домашним животноводством Балкано-Дунайского ареала. Одними из носи-
телей и тех и других в соответствующие исторические периоды (в XI в. – с вос-
тока на запад и в XVIII–XIX вв. – с запада на восток) явились ближайшие пред-
ки – печенеги, узы и куманы (XI в.) и уже сам этнос – гагаузы (в XVIII в)8.
Территория, населенная гагаузами, входит в историко-культурную область
Юго-Восточная Европа9. Историческими соседями гагаузов по региону явля-
ются молдаване, румыны, украинцы, болгары, т. е. жители Молдовы, Румы-
нии, Болгарии, Южной Украины и сопредельных с ними территорий. Из всех
видов хозяйственной деятельности в этом регионе преобладает хлебопаше-
ство в сочетании с домашним скотоводством. Следовательно, большинство
традиций этих народов обладают множеством общих черт.
Гагаузы прибыли на территорию Буджака с уже сложившимся комплексом
традиционно-бытовой культуры, которая сформировалась на Балканах.  В
различное время они контактировали с ногайцами, молдаванами, болгарами
и украинцами. Наиболее интенсивными в этом регионе были контакты с бол-
гарами. Кроме того, в этнокультурном облике гагаузов сохранились черты,
имеющие параллели с культурой кочевых скотоводческих народов. Данные
элементы довольно подробно рассмотрены в монографии Д. Е. Никогло10.
В Южной Бессарабии культура гагаузов претерпела некоторые изменения,
отразившиеся в заимствованиях отдельных элементов у местного молдавско-
го населения. Влияние украинцев было значительно меньше, поскольку кон-
такты с ними не были столь интенсивными.
Цель настоящего исследования состоит в рассмотрении результатов этно-
культурных взаимовлияний в области традиций питания населения Южной
Бессарабии и гагаузов в конце XVIII– начале XX вв.
В той или иной степени эта тема затрагивалась в трудах молдавских и
украинских этнографов: в монографиях С. С. Курогло и М. В. Маруневич, в
работе А. В. Шабашова11. Наиболее полное освещение традиции питания га-
гаузов получили в монографии Д. Е. Никогло и в ряде ее статей12.
443

Представленная статья базируется на материалах словаря молдавских го-
воров «Дикционар диалектал ал лимбей молдовенешть», а также на полевых
материалах автора, собранных в гагаузских, болгарских, молдавских и укра-
инских селах юга Пруто-Днестровского междуречья. Из болгарских сел были
исследованы Городнее (Чийшия), Кирнички, Кортен, Твардица; из молдав-
ских  – Слобозия-Маре, Кышлица-Прут, Тараклия-де-Салчие, Александру-
Иоан-Куза, Чукур-Минжир, Бороганы, Башкалия; из украинских  – Мусаит,
Ферапонтьевка.
Наиболее подверженными заимствованиям в гагаузском языке чаще всего
оказываются названия мучных изделий, тогда как терминология тюркского
происхождения, обозначающая молочные и мясные продукты, остается пер-
возданной. Это подтверждает тезис о том, что скотоводческие традиции га-
гаузов имеют глубокие исторические корни. Например, из молдавских гово-
ров гагаузы заимствовали следующие названия мучных изделий: gogoloş (от
рум. cocoloş), turta (от рум. turtă), plaçinta (от рум. plăcintă). Тем не менее, ис-
следование показало, что даже если в каком-либо явлении, связанном с пи-
щевыми традициями гагаузов, имеются заимствования из других языков, в
гагаузском языке продолжают сохраняться термины, являющиеся их сино-
нимами: lokum (gogoloş), çörek (pita, turta), pidä, kıırma, kerdä (plaçinta). В целом
же терминология мясных блюд, утвари и посуды, а также других видов пищи
в основе своей тюркская и носит довольно устойчивый характер13.
Интересное явление нам удалось зафиксировать в гагаузском селе Етулия
и в соседнем с ним молдавском селе Александру-Иоан-Куза (бывшее Суво-
рово). Традиционным для рождественских праздников гагаузов, болгар и
молдаван является обрядовый сырный пирог круглой формы, по которому
гадали непосредственно на Новый год.
В этот пирог запекали различные предметы, обозначающие названия до-
машних животных: коровы, лошади, овцы и т.д. По поверью, кто найдет в
своей порции какой-либо предмет, «тот будет счастлив на обладание какого-
либо животного». Баранья косточка обозначала приплод овец, виноградная
веточка  – хороший урожай винограда и т. п. Кроме того, в пирог запека-
ли монету. Ее обладателю предрекалось разбогатеть. По традиции старшая
женщина в семье, а иногда и мужчина, в начале движением руки вращали
пирог, а затем разрезали его на части и раздавали домочадцам. Данный пи-
рог имеет несколько названий, в зависимости от особенностей локальной
лексики. Например, в селах Комратского и Чадыр-Лунгского районов чаще
всего встречаются лексемы döşemä и piinirli, в с. Чишмикей зафиксировано
слово pide. Этот элемент под таким же названием (döşemä) характерен и для
гагаузов Болгарии.
В соседнем с Етулией молдавском селе Александру-Иоан-Куза (Суворо-
во) и в других молдавских селах, расположенных на юге Республики Мол-
444
II.  Изследвания
дова, для обозначения данного пирога используется термин plăcintă cu noroc
(букв.  пирог счастья).  В отличие от других гагаузских сел в Етулии анало-
гичный пирог называется «kısmet pidesi» (букв. «пирог счастья»), что, на наш
взгляд, является калькой молдавского  plăcintă cu noroc14.  Вполне возможно,
что в Етулии ранее для обозначения этого обрядового пирога использовалась
лексема  pide.  Однако со временем, с установлением наиболее интенсивных
этнокультурных контактов с молдаванами из соседнего села, гагаузы заим-
ствовали у них название  «kısmet pidesi»  (букв.  «пирог счастья»), которое в
большей степени отражает символику ритуала гадания. Аналогичный пирог
болгары Буджака называют «милина» (Молдова, с. Кортен, Твардица; Украи-
на, с. Кирнички)15 или «баница» (Украина, с. Городнее)16.
Процесс заимствований не был односторонним. Традиции питания мол-
даван и украинцев также претерпели определенные изменения под влиянием
гагаузов (и болгар), что отразилось и в терминологии и заимствовании от-
дельных их элементов.
Важно отметить, что анализ терминов и выводы по этой части взаимов-
лияний не всегда однозначны. Например, традиции особого способа вяления
мяса (пастрама) и заготовки его впрок (каурма), свойственные тюркским на-
родам Передней и Средней Азии и степным кочевникам, получила распро-
странение у молдаван не обязательно в связи с этнокультурными контакта-
ми только с гагаузами, но наверняка и с другими тюркоязычными народами:
турками, ногайцами, средневековыми западно-тюркскими племенами пече-
негов, узов, куман.
На данном этапе исследования нам сложно вычленить чисто гагаузские
элементы. Поэтому мы попытаемся представить традиции, характерные для
тюркоязычных народов (и болгар), которые были восприняты местным на-
селением. В этой связи, кроме обширных полевых материалов, собранных
автором не только в гагаузских, но и в молдавских, болгарских, украинских
селах юга Бессарабии в настоящем исследовании используются материалы
диалектологического словаря молдавских говоров17.
Гагана / гайгана (гаг. gaygana) – еда, приготовленная из жареных яиц (Одес-
ская обл., с. Орловка, Утконосовка)18. Гайгана – в том же значении (Молдова,
Кагульский р-он, с. Кышлица-Прут)19. У гагаузов словом  гайгана  называют
яичницу, приготовленную из взбитых яиц, смешанную с творогом.
Булгур/ булгур де пэпушой (гаг. bulgur) – кукурузная крупа (Молдова, Ка-
гульский р-он, с. Александру-Иоан-Куза; с. Чобручи, с. Коркмаз)20. Сравнить
болг. «булгур» и гаг. «булгур» - пшеничная крупа, блюдо из пшеничной кру-
пы21.
Г’озломели  (гаг.  gözlemä)  – мучное изделие из пресного теста с на-
чинкой из брынзы (Измаильский р-он, с. Орловка; Единицкий р-он, с.
Корпач)22. Г’озломели  – в том же значении (Тараклия-де-Салчие, Александру-
445

Иоан-Куза, Чукур-Минжир, Борoганы, Башкалия)23. Сравнить гаг. «гёзле-
мя» – мучное изделие из пресного теста с начинкой из брынзы, жаренное в
большом количестве растительного масла и жира. В болгарском селе Кортен
используется (редко) название «гизл’ам’а»24.
Думады рошы (в данном случае заимствуется не термин, а элемент) – па-
ста из красного перца, повидло (Кагульский р-он, с. Зырнешть; Украина, с.
Николаевка; Един. р-он, с. Устия; Дубоссары)25.  Думадэ – в том же значении
распространено в ряде других молдавских сел (Молдова, сс. Джурджулешты,
Кышлица-Прут, Тараклия-де-Салчие, Бурлаки). Сравнить: булион (с. Борога-
ны), рошацэ / рошацэ де бибер (Башкалия). Болгары называют данную при-
праву «червен сладък пипер» (Украина, с. Городнее), гагаузы – думати (Вул-
канешты), кырмызы бибер (Етулия), бибер повидласы (села Комратского и Ча-
дырлунгского р-она)26. В украинских селах юга Молдовы: красный пэрэць (с.
Мусаит), червоныло (с. Ферапонтьевка)27. Вероятно, эта приправа была заим-
ствована у гагаузов и болгар. По сведениям респондентов, в центре и на се-
вере Молдовы данный элемент появился сравнительно недавно и не получил
широкого распространения. Как правило, его эквивалентом в этом ареале
является томат-паста. Бытование пасты из красного перца в этих регионах
следует связывать с внутренними миграциями населения.
Кирделе (гаг. kerdä) – пончики из дрожжевого теста, жаренные в масле или
жире (Кагульский р-он, с. Тартаул-де-Салчие)28. Сравнить: гаг. kerdä, в том же
значении и в значении «сырный пирог из дрожжевого теста, залитый смета-
ной» (Украина, с. Димитровка)29.
Корбанул (гаг. kurban) бисеричий – название храмового праздника (с. Баш-
калия). Сравнить:  храмул бисеричий  (с. Бороганы)30. Термин  «корбан» (кур-
бан)  заимствован молдаванами у болгар, которые проживают здесь с 1830
года. В то же время молдавское село Бороганы, расположенное недалеко от
Комрата, является моноэтничным (по сравнению с Башкалией) по составу
населения. Поэтому здесь употребляется общепринятое в молдавском язы-
ке название (храмул бисеричий)31. Гагаузы и болгары лексемой курбан назы-
вают блюдо из баранины, приготовленное на храмовый праздник, а также
сам праздник. Сравнить также у украинцев юга Молдовы: курбан – в том же
значении (с. Ферапонтьевка). В виду того, что в данном населенном пункте
имеют место интенсивные контакты гагаузов и украинцев, можно с уверен-
ностью говорить о заимствовании украинцами этого термина у гагаузов.
Кэвэрма  (гаг.  kurban)  – жареное или вареное мясо, приготовленное для
длительного хранения (Кагульский р-он, с. Периней, Вэлень)32.  Кэвэрма  – в
том же значении (с. Башкалия, Кышлица-Прут, Джурджулешты, Тараклия-
де-Салчие, Бороганы, Башкалия). Аналогичная лексема (каварма) с тем же
значением распространена у гагаузов и болгар33. Сравнить у украинцев юга
Молдовы: каварма – поджарка из свинины (с. Мусаит, Ферапонтьевка)34. Ве-
446
II.  Изследвания
роятно, было заимствовано молдаванами у турок, поскольку в турецком ва-
рианте (тур. кавурма), также, как и в молдавских говорах присутствует про-
тетический  «в»,  которого нет в гагаузском термине (гаг.  каурма). Но наше
предположение еще нуждается в уточнении. Тот факт, что на севере и в цен-
тре аналог данного блюда не зафиксирован ни авторами молдавского диалек-
тологического словаря, ни нами, позволяет предположить, что этот элемент
и термин, его обозначающий, в такой же мере могли быть заимствованы и у
гагаузов.
Каймак  (гаг.  kaymak)  – сметана (Кагульский р-он, с. Слобозия-Маре,
Александру-Иоан-Куза; Украина. с. Плавни, Орловка)35. Сравнить гаг. «кай-
мак» – сметана. Вероятно, заимствовано у турок.
Манже (гаг. manca) – 1. блюдо из мяса с картофелем или без него; 2. поджар-
ка из нарезанных овощей с луком (Кагульский р-он., с. Спикоаса); 3. Соус из
помидоров с луком и перцем (Одесская обл., с. Камышовка; Кагульский р-он,
с. Бадикул-Молдовенеск)36. Манже – во 2 и 3 значениях (сс. Бороганы, Баш-
калия). Сравнить у украинцев юга Молдовы:манжа – во 2 значении (с. Муса-
ит) и манжа в 1–м значении (с. Ферапонтьевка)37. В традициях бессарабских
болгар и гагаузов лексема «манджа» обозначает блюдо, с мясом на соусной
основе (Молдова, сс. Твардица, Кортен; Украина, сс. Городнее, Кирнички)38.
На севере и в центре Молдовы данный термин не зафиксирован. Вероятно,
является заимствованием у гагаузов и болгар. Наиболее подробно генезис
данного элемента представлен в статье С. С. Курогло и Д. Е. Никогло, а также
в монографии Д. Е. Никогло39.
Мэсуца / мэсуца де мынкат (заимствуется не термин, а элемент) – низкий,
круглый деревянный столик на трех ножках40.  Мэсуцэ  – в том же значении
в молдавских селах юга республики (Башкалия, Кышлица-Прут, Джурджу-
лешты, Тараклия-де-Салчие, Чукур-Минжир, Бороганы, Башкалия), а также
на севере и в центре (Маркауцы, Бранешты)41. Этот предмет мебели обозна-
чается у гагаузов термином «sofra», у болгар – «суфра» (Украина, с. Городнее,
Кирнички) или «параля» (Молдова, с. Кортен)42. Ввиду того, что бытование
данного элемента не ограничивается только югом Бессарабии, а охваты-
вает весь регион, можно предположить, что он был заимствован у турок.
Возможно, что когда-то круглый столик обладал знаково-престижным зна-
чением, поэтому и получил столь широкое распространение. Интересен то
факт, что в молдавских говорах исследователями не зафиксировантюркский
термин (sofra). Однако общеизвестно, что в литературном румынском языке
существует лексема  «sufragerie»  с подобным корнем, которая заимствована
у турок. Что касается устойчивости данного элемента, то следует отметить,
что в большей степени он сохраняется в настоящее время на юге Молдовы
(в основном у гагаузов, болгар и в какой-то мере у молдаван) и выполняет
свою основную функцию – служит мебелью для принятия пищи. На севере и
447

в центре он уже практически вышел из употребления43. Этот факт позволяет
нам предположить, что данное слово является результатом контактов не с га-
гаузами, а с другими тюркоязычными народами.
Саралии – 1. мучное изделие (плачинта) с брынзой, капустой или с тык-
вой (Рэспопень, Резина, Криуляны); 2. мучное изделие (плачинта) с орехами
(Украина, с. Утконосовка, Приозерное)44. Вероятно, заимствовано у турок,
так как распространено по всей территории Бессарабии. В гагаузском язы-
ке данный термин не зафиксирован. У болгар с. Кортен аналогичная лексе-
ма («саралийа») обозначает особый вид пирога45
Сармани/срамали  (гаг.  sarma)  – голубцы (Украина, г. Татарбунары.);  сэр-
мэи  – в том же значении (Украина, г. Килия)46.  Сармале  – в том же значе-
нии (Кышлица-Прут, Джурджулешты, Александру-Иоан-Куза)47. В других
населенных пунктах юга Молдовы голубцы обозначаются лексемой  «гэ-
лушть» (Тараклия-де-Салчие, Чукур-Минжир, Бороганы, Башкалия)48. Дан-
ный термин, вероятно, был заимствован молдаванами из турецкого языка.
У гагаузов лексема «сарма» - обозначает также, как и у молдаван «голубцы».
Сравнить: болг. сармали (Украина, с. Кирнички), гушки (Молдова, сс. Тварди-
ца, Кортен; Украина, с. Городнее)49.
Таким образом, наиболее вероятными элементами, заимствованными
молдаванами и украинцами у гагаузов и болгар являются  названия, обо-
значающие пресные лепешки с начинкой из брынзы (гёзлемя), блюдо  «ман-
джа», паста из красного перца, способ заготовки мяса впрок (каурма).
Следует отметить, что процесс заимствования, вероятно, протекал доволь-
но плавно и легко. Объясняется это тем, что у гагаузов и болгар, прибывших
с Балканского полуострова, с одной стороны, и молдаван и украинцев Юга
Бессарабии, с другой – сложился единый хозяйственно-культурный тип (па-
шенного земледелия и домашнего скотоводства). Их объединяла единая кон-
фессиональная принадлежность и общие элементы мировоззрения. Именно
эти аспекты определяют близость их культур и пластичность каждой из них в
процессе заимствования, а также отсутствие фактов отторжения. Заимство-
вания, как правило, выявляются как в восприятии отдельных элементов, так
и в области терминологии.
В результате взаимодействия трех типов этнокультурных традиций – «бал-
канской» (с ее носителями гагаузами и болгарами), «восточнороманской» (с
носителями молдаванами) и «восточно-славянской» (с украинцами и в мень-
шей степени русскими) к концу XIX века на территории Южной Бессарабии
сформировалась южнобессарабская модель питания, которая в свою очередь
является составной частью южнобессарабского этнокультурного комплекса.
Решающую роль в этом процессе сыграли «балканские» элементы, которые не
представлены в северном и центральном регионах страны – здесь наблюдает-
ся два типа традиций – «восточнославянская» и «восточнороманская».
448
II.  Изследвания
Безусловно, эта многогранная тема не может быть освещена в таком не-
большом по объему исследовании. Кроме того, для дальнейших изысканий в
этой области необходимо проводить комплексные экспедиции совместно со
специалистами по смежным наукам. Только в этом случае результаты работы
могли бы быть более точными. Наша статья является одним из этапов иссле-
дования в данной области.
ПРИМЕЧАНИЯ
1 
Арутюнов С. А. Народы и культуры. Развитие и взаимодействие. Москва: «На-
ука», 1989, с. 148.
2 
Маркарян Э. С. Узловые проблемы культурной традиции // Советская Этногра-
фия (СЭ). Москва. 1981. №2.
3 
Арутюнов С. А. Указ., соч., с. 171.
4 
Дергачев В. А. Археологические культуры и культурная трансформация // Ма-
териалы методологического семинара ЛОИЛ АН СССР. Л.: «Нука», 1990, с. 187.
5 
Левин М. Г., Чебоксаров Н. Н. ХКТ и историко-этнографические области. // СЭ,
1955, № 4, с.  3-18; Чебоксаров Н. П., Чебоксарова И. А. Народы. Расы. Культуры.
Москва: «Наука», 1971, с. 169-215.
6 
Иванова Ю. В. Историко-этнографическая область Юго-Восточная Европа и
ее хозяйственно-культурные типы // Этнографическое обозрение, Москва, 1994, № 2,
с. 41-56.
7 
Левин М. Г., Чебоксаров Н. Н. Указ., соч., с. 53-54.
8 
Никогло Д. Е. Система питания гагаузов в XIX – начале XX века. Кишинев: «Ти-
пография Елена», 2004, с. 34.
9 
Чебоксаров Н. П., Чебоксарова И. А. Указ., соч., с. 172-174; 206-215.
10 
Никогло Д. Е. Система питания гагаузов…
11 
Курогло С. С., Никогло Д. Е. К проблеме этнокультурных взаимосвязей гагау-
зов с другими народами (на примере терминологии традиционной гагаузской кухни)
// Ştiinţa, Сhişinău. 1995, № 1, с. 15; Маруневич М. В. Материальная культура гагаузов
конца XIX – начала XX вв. Кишинев, 1988, с. 149-173; Шабашов А. В. Гагаузы: система
терминов родства и происхождение народа. Одесса, 2002, с. 570-599.
12 
Никогло Д. Е. Система питания гагаузов …; Курогло С. С., Никогло Д. Е. Указ.,
соч., с. 15; Никогло Д. Е., Яровая В. А. Молдавско-гагаузские этнокультурные взаи-
мосвязи (на примере терминологии традиционной кухни) // Вестник Славянского
университета, Кишинев, №4, 2000, с. 105-109; Никогло Д. Е. Этнокультурные парал-
лели белорусов и населения юга Республики Молдова (на примере системы питания)
// Беларусь-Молдова: На путях дружбы и сотрудничества (материалы международной
научно-практической конференции г. Кишинев, 19 ноября 2002 г.). Минск–Кишинев,
2003, с. 105-110.
13 
Никогло Д. Е. Система питания гагаузов.., с. 165.
14v
ПЗА – Полевые записи автора.
15 
ПЗА – Полевые записи автора. Очерки истории и этнографии села Кирнички в
Бессарабии. Одесса: «Гермес», 1998, с. 101.
16 
ПЗА – Полевые записи автора; Чийшия: Очерки истории и этнографии болгар-
ского села Городнее в Бессарабии. Одесса: «Астропринт», 2003. 788 с.
449
 17 
Дикционар диалектал ал лимбей молдовенешть. Кишинэу: «Штиинца», 1985. Т.
I–II; 1986. Т. III, IV, V.
18 
Там же.
19 
ПЗА – Полевые записи автора.
20 
Дикционар диалектал…
21 
Шабашов А. В., Никогло Д. Е., Кысса Е. В. Система питания // Чийшия…, с. 322;
ПЗА – Полевые записи автора; Кондов В. Кортенските колонии в Бесарабия. Онома- ОЩЕ ВЕДНЪЖ КЪМ ВЪПРОСА
стика. Език. Велико Търново, 2005, с. 64; Очерки истории и этнографии.., с. 102.
22 
Дикционар диалектал … ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ЗАЕМКИ В ГОВОРА
ПЗА – Полевые записи автора.
НА ГАГАУЗИТЕ ОТ С. КОНГАЗ, КОМРАТСКО
23 

24 
ПЗА – Полевые записи автора; Кондов В. Указ., соч., с. 72.
25 
Дикционар диалектал…
26 
Шабашов А. В., Никогло Д. Е., Кысса Е. В. Указ., соч., с. 328.
27 
ПЗА – Полевые записи автора. Васил КОНДОВ, д-р
28 
ПЗА – Полевые записи автора. Тараклийски държавен университет „Григорий Цамблак”
29 
ПЗА – Полевые записи автора. (Тараклия)
30 
ПЗА – Полевые записи автора.
31 
ПЗА – Полевые записи автора.
32 
Дикционар диалектал…
33 
ПЗА – Полевые записи автора; Очерки истории и этнографии села Кирнички…,
с. 93. In the article, on the ground of antroponymics and dialect material, is proved the
34 
ПЗА – Полевые записи автора. fact about the function of the Bulgarian Language among the population of the
35 
Дикционар диалектал… village Congaz in the past.
36 
Там же.
37 
ПЗА – Полевые записи автора.

П
38 
ПЗА – Полевые записи автора; Очерки истории и этнографии села Кирнички…, рез учебните 2006-2011 години бях лектор по български език, литерату-
с. 93; Шабашов А. В., Никогло Д. Е., Кысса Е. В. Указ., соч., с. 324. ра, история и култура в Комратския държавен университет. Голяма част
39 
Курогло С. С., Никогло Д. Е. Указ., соч., с. 15; Никогло Д. Е. Система питания
от студентите ми българисти бяха от гагаузки произход от Комрат и окол-
гагаузов…, с. 88-89.
ните селища. Веднъж в междучасието една от студентките ми от с. Конгаз в
40 
Дикционар диалектал…
41 
ПЗА – Полевые записи автора. Шабашов А. В., Никогло Д. Е., Кысса Е. В. Указ., мое присъствие в разговора със своите колеги произнесе следния израз: „`Уш
соч., с. 117; Кондов В. Указ., соч., с. 122. с`янь л`ямды гел`ярсинь б`юÿнь университ`еда?”
42 
ПЗА – Полевые записи автора. Без да разбирам гагаузки, това уш обаче веднага привлече цялото ми вни-
43 
ПЗА – Полевые записи автора. мание. Помислих си: „Не може да не е българското уж…” Помолих студентка-
44 
Дикционар диалектал… та да ми преведе израза на руски и на български. И наистина, значението на
45 
Кондов В. Указ., соч., с. 139. тази думичка в гагаузкия говор съвпадна със значението на частичката уж в
46 
Дикционар диалектал … българския език.
47 
Там же. Нито един от речниците на гагаузкия език, доколкото си спомних, не
48 
ПЗА – Полевые записи автора.
съдържа такава дума. Разлистих ги още веднъж: на Г. А. Гайдаржи и др.1, на
49 
ПЗА – Полевые записи автора; Очерки истории и этнографии села Кирнички…
П. Чеботарь2, на Н. И. Бабоглу и И. И. Бабоглу3, на П. Чеботарь и И. Дрон4.
с. 103; Шабашов А. В., Никогло Д. Е., Кысса Е. В. Указ. соч., с. 322.
Няма я включена в нито един от тях! Тогава си спомних за „Българските на-
родни песни от с. Конгаз, Бесарабия” на Г. Занетов, публикувани в списание
на БАН5. В предговора към тази сбирка от български народни песни, събрани
от него 50 години преди тази им публикация, авторът отбелязва доста под-

450 451

робно кои хора и семейства в това селище са или са били българоезични. Не
бяха малко! Във връзка с българската думичка, заемка в гагаузката реч на
моята студентка, изводът се налагаше от само себе си: тя е следа от това бълга-
роезично население в селото, което с течение на времето се е гагаузирало в
езиково отношение… Интересно беше и другото нещо, което се случи след
време. Когато дойде мигът за избор на теми за дипломни работи, студентката
Полина Радова от с. Конгаз избра не някаква друга, а тъкмо тема, свързана с
българските заемки в родния й гагаузки говор: „Българските заемки в говора
на гагаузите от с. Конгаз“6…
И се справи много добре с тази тема! Макар че при обсъждането и утвъ-
рждаването й в катедрата колегите преподаватели изразиха съмнение дали
ще се събере достатъчно материал за написване на цяла дипломна работа
върху такава тема.
Голяма част от българските заемки в гагаузките говори битуват преди
всичко във вид на имена – лични и фамилни, на прякори. Може да се пред-
положи, че преди изселването на това население от българските земи в Бе-
сарабия неговата антропонимия вероятно изцяло или до голяма степен се е
намирала под българско влияние.
При прегледа на фамилните имена (ФИ) на жителите от Конгаз например
прави впечатление фактът на достатъчно голямото количество ФИ, които
всъщност са си чисти български лични умалителни имена, с пълна българска
редукция на широката гласна О в У в краесловието7: Андрейчу, Банчу (ума-
лит. от Бано или Баньо – по-рядка форма на Бано с меко окончание; Бано – а/
от старинно `бан` 1. Областен владетел; 2. `големец, богаташ`; б/ съкрат. от
Върбан, Хубан или друго подобно име), Бею (според Ст. Илчев: Бейо – източна
форма на Бего, от тур. bey `големец, бей`8, Бошку (т.е. Божко), Вылчу и Выль-
чу (т.е. Вълчо), Дойку (умалит. от Дойо или съкрат. направо от Радой9, Дончу
(умалит. от Доньо, Доно, съкрат. от Андон, което пък е от Антон с новогръцко
озвучаване на нт в нд10, Душку (съкрат. от Радуш или умалит. от Душо, Ду-
шан11, Жежу (според Ст. Илчев, възможно от Жего12; според Г. Занетов „името
Джеджу не е нищо друго освен порумъненото българско име Желяз“13, Калчу
(умалит. от Кальо, което пък е съкрат. от Калин, Калофер, Калоян, Калистър14,
Кирчу (умалит. от Киро, Кирил15, Минку (умалит. от Миньо, Мино, съкрат.
от Михаил или от Мина м  – грц. Мина, сродно с грц. минас `месец`  – име
на календарския светия16, Нягу (якавска форма на Него – мъжка форма сре-
щу Нега или съкрат. от Негослав – изчезнало в България, но запазено в рум.
Neagu17, Пенку (умалит. от Пеньо, Пено, обособено от Петър, което пък е от
гр. Петрос `камък, скала`18, Пею (видоизменено от Петър, Петьо или Петко
(чрез по-старите форми Пейко и Пейчо) и преосмислено по глаг. Пèя), Миржу,
което вероятно е от Мирчо (умалит. от Миро, Мирьо или съкрат. направо от
Владимир, Любомир19, Стаму (според Ст. Илчев: съкратено от Стамат или от
452
II.  Изследвания
Стамен20, Стефу (съкрат. от Стефан – от грц. Стефанос `венец` – име на кален-
дарския светия21, Сынку (срв. у Ст. Илчев: Сънков, Сухиндол и Варна, където
и до ден днешен има гагаузи), Сыпчу (т.е. Събчо, умалит. от Събо, Съби, а то
съкрат. от Съботин22, Ташку (умалит. от Ташо, което е от Атанас (от грц. Ата-
насиос `безсмъртен` или Анастас (от грц. Анастасиос – `възкръснал`, Франгу
(от грц. Франгос `европеец`, Харчу (според Ст. Илчев – от харч `разноски`;
според нас, може да е и от Гарчу, умалит. от Гаро, а то− от диал. гар `сив, мур-
гав, черен` – защитно име, записано погрешно с х под руско-украинско езико-
во влияние – фрикативно г., среща се в други гагаузки селища)23.
Както се вижда, повече от 20 ФИ у жителите на това селище са образувани
от съответните форми на българските лични имена! Подобни форми на ФИ
има и в други гагаузки селища, но къде-къде по-малко в сравнение с Конгаз!
Към тези ФИ биха могли да се прибавят и ФИ от селото, създадени въз
основа на български лични имена (ЛИ) с друго краесловие: Захария (черков-
на и диалектна форма на Захари – име на библейски пророк и други светии,
евр. „бог си спомня“, Драгни (североизточна форма на Драгньо – от Драго с
вмъкнато нь, което пък е от прилаг. драг или съкрат. от Драгомир, Драгоман,
Драголюб, Драгой (разширено от Драго)24.
За наличието на българоезичие сред населението на селището красноречи-
во свидетелстват, според нас, и такива необичайни ФИ като Грахмез, Самсѝ,
а също така и ФИ, създадени въз основа на прякори от български думи:
Душа`душа`, Завричко (вж. у Ст. Илчев: Завръкчийски ф – от диал. *завръ-
кчия `натрапник, лепка` (?) Шишманово (Самоковско), Либаш (възможно от
името на планинския връх Любаша, Таралеш `таралеж`25.
Относно ФИ Самсѝ Г. Занетов отбелязва следното: „Сега се запознах с един
конгазец Захарий Самсѝ. Първият Самсѝ е бил прадядо му, чието кръщелно
име той не помни. Този първи Самсѝ бил наречен така, защото сам си ходил
на нивата, без жена и деца“26. ФИ Грахмез безспорно се състои от две състав-
ки, първата от които е абсолютно ясно, че представлява българската дума
грах. По отношение на втората може да се предположи, че е свързана или с
думата месо, или с думата мèзя…
Интересно е, че използваните източници за ФИ в Конгаз не съдържат фа-
милното име Тукан `ирон. българин` (Така румъните и молдованите наричат
българите, след което името започва да се използва и в езика на гагаузите.
Народната етимология обяснява името тукани по нар. тука. Все пак ние до-
пускаме възможността името тукан да се мотивира от друго име на българите
във Влашко и Молдова, наследено от булгарите: тукан : дуган27, което иначе
често се среща в другите гагаузки селища… (например: Дезгинжа, Чокмайдан,
Чадър Лунга, Вулканещи, Комрат и др.28. Това е така, вероятно, защото бълга-
роезичното население в селището действително е било доста многобройно, за
да бъде оразличавано с прякора, а след това и с ФИ Тукан.
453
 В заключение може да се отбележи, че и записаните от Г. Занетов български
народни песни, и разгледаният по-горе антропонимичен материал са сери-
озно доказателство за някогашното българоезичие сред населението на най-
голямото гагаузко селище в Бесарабия. А нещата относно другата българска
лексика в говора, представена тук само с частичка уж, без съмнение, при до-
бро изследване на диалекта, ще поднесат още много интересни изненади…
КОРТЕНСКО ФОЛКЛОРНО НАСЛЕДИЕ
БЕЛЕЖКИ
1 
Гайдаржи Г.А. и др. Гагаузско-русско-молдавский словарь. Москва, 1973. 664 с.
Савелий НОВАКОВ, доктор по история,
2 
Чеботарь П. Краткий гагаузско-русский словарь. Комрат, 1992. 70 с.
Институт за културно наследство към АНМ (Кишинев)
3 
Бабоглу Н. И., Бабоглу И. И. Гагаузско-русский и русско- гагаузский школьный
словарь. Кишинев, 1993. 237 с. Николай ГУРГУРОВ, краевед (с. Кортен)
4 
Чеботарь П., Дрон И. Гагаузско-русско-румынский словарь. Кишинев, 2002. 740 с.
5 
Занетов Г. Български народни песни от с. Конгаз, Бесарабия // Списание на БАН,
1993, кн. ХIV, с. 121-143.
6 
Радова П. Българските заемки в езика на гагаузите от с. Конгаз. Дипломна рабо-
та. Комрат, 2010. 68 с. In the study  “Folk Heritage ot the Corten village”, the author introduces the reader
7 
Список абонентов телефонной сети Комратского района. Кишинев, 1989, 90 с.; to the result of their field work period 2010-2012. This work has resulted in a large-
Телефонный справочник Комратского района, Комратский телеком. 1998. 163 с.; Теле- scale elaboration of a compendium „Korten folk tales, proverbs from Bulgaria
фонный справочник АТО Гагаузия. Кишинев, 2009. 616 с. and Moldova”. Here the author provides a brief overview of the historiography
8 
Илчев Ст. Речник на личните и фамилни имена у българите. София, 1969, с. 69. concerning ethnographic research on folk heritage of Bessarabian Bulgarians.
9 
Пак там, с. 69.
10 
Пак там, с. 49, 179.
Пак там, с. 179.

С
11 

12 
Пак там, с. 203. това съобшение искаме да обърнем внимание на българистите, че е под-
13 
Занетов Г. Български народни…, с. 125. готвен за печат сборникът „Кортенски фолклорни приказки, пословици
14 
Илчев Ст. Речник…, с. 236. и поговорки от България и Молдова”, който включва една мъничка частич-
15 
Пак там, с. 257. ка от колосалното духовно богатство на българския народ, създал през 13-
16 
Пак там, с. 236. вековната си история богата култура. Тя е представена, в това число, и с раз-
17 
Пак там, с. 256, 364. нообразни фолклорни произведения: митове и легенди, приказки и гатанки,
18 
Пак там, с. 338, 392. пословици и поговорки, шеги и анекдоти, песни, мелодии и възпламеняващи
19 
Пак там, с. 337. танци, свидетели не само за огромния културен капитал, но и за много богата
20 
Пак там, с. 463.
самобитна традиция на народа.
21 
Пак там, с. 465.
22 
Пак там, с. 472.
Известно е, че преселниците от българския Кортен в бесарабския Кортен,
23 
Пак там, с. 127, 479, 513, 519. както и други български преселници в Бесарабия в началото на ХІХ в., са
24 
Пак там, с. 181, 182, 210. вдъхнали нов живот в това степно целинно пространство, преобразували са
25 
Пак там, с. 207, 310.. го със своята реч, със звучна и неповторима българска песен и забележител-
26 
Занетов Г. Български народни…, с. 123. ни тракийски мелодии и танци. Влезли в контакт със съседите си (молдовци,
27 
Балкански Т., Кондов В. Бесарабски бележник. В. Търново, 2012, с. 97; Балкан- украинци, руски преселници и немски колонисти), българите са се изявили
ски Т., Цанков К. Енциклопедия на българската ономастика. В. Търново, 210, с. 460. пред тях като представители на един много трудолюбив, високонравствен
28 
Список абонентов...; Телефонный справочник …; Телефонный справочник АТО дружелюбен народ с богата традиционна култура.
Гагаузия... Върху това е обърнал внимание славистът Юрий Иванович Венелин1, един
от първите учени в Русия, който запозна руското общество с новите пода-

454 455

ници на държавата – с бесарабските българи и тяхната народна култура. Не
случайно, той още през 30-те години на ХІХ в. издига идеята за създаване му-
зей на бесарабските българи в Болград. В трудовете си той отбелязва много-
образието на културното наследие на българите. И дори в един от тях, „О
характере народных песен у славян задунайских” (Москва, 1835), конкретно
отбелязва фолклорното им богатство.
Ученият специално разкрива интереса на българите към приказките, за-
бележителното им умение да ги слушат. Той е свидетел как за тази цел те
специално ходят на кръчма, където се събират „на приказка”, което често се
продължавало до полунощ. Подчертава, че мъжете разказвали приказки не
само в кръчмите, но и по време на лов, вечерта край огън в полето по време
на жътва или когато почивали след работа по време на строителство, а па-
стирите – след като са докарали и издоили овцете. Приказките се разказват
и около домашното огнище по време на седянки (или по време на „тлака”),
там, където е било тихо и спокойно. Тази картина Ю. Венелин наблюдава не
само сред българските колонисти, кишиневските градинари, но също така и в
българските земи, посещавайки ги през началото на 1830 г.
След Кримската война 1853–1856 г. излизат учебни помагала, преди всичко
подготвени от Павел Калянджи, в които се публикуват някои от фолклорните
творби. Интересува се от тях и българският революционер Георги Раковски и
молдовският публицист Б. П. Хаждъу.
Обаче специалното събиране и публикуване на устното творчество на бе-
сарабските българи е свързано с известния български публицист и учител
Цани Гинчев, който като учител в българските колонии подготвил публика-
ция „Приказки” в списанието „Общи труд”, издавано в Болград2. Тези приказ-
ки, записани от Николай Державин, бяха преиздадени от украинските учени
Елза и Иван Стоянови3.
Вече в началото на ХХ век известният руски славист Николай Державин
публикува в своя капитален труд за българите в Русия различни творби от
фолклорното им наследие4. Също по това време намира място издаването на
песните на прочутите бесарабски песнопойки Кина и Елена Янкови, събрани
от Георги Янков5. Значителен принос има българският фолклорист Николай
Кауфман, който публикува фундаментален сборник на песенното и музикал-
но наследие на бесарабските и таврийските българи6.
Събиране на български народни приказки и изследване традициите за раз-
казването им при бесарабските българи за първи път в Молдова е започнато
от Снежана Касир (род. С. Московей, Кагулски район), бивша докторантка в
Института за фолклор към Българската академия на науките през 1997–1999 г.
Тя е събрала в три български бесарабски села – Твърдица, Валя-Пержей, Та-
раклийски район, и в родното си село – 106 текста на фолклорни приказки.
На тяхна основа подготви и защити за научна степен „доктор” дисертационен
456
II.  Изследвания
труд „Разказна традиция на българите от Република Молдова”. Освен това тя
публикува редица статии по тази тема7.
От тези трудове на колежката С. Касир, а също и от личните наблюдения
по време на написването на историята на родното ни село Кортен не може да
не се забележи, че българската фолклорна приказка, донесена от преселници-
те от различни региони на българските земи, а също и съчинена вече в беса-
рабските предели, устно се предавали от поколения на поколения. Тя се знае-
ла и се разказвала във всяко семейство. Това било навсякъде, включително и
в Кортен. Обаче примерно от 60–70-те години на миналия век фолклорната
традиция в българските селища, както и при другите народи, започва да губи
позициите си. Затова има обективни и субективни причини. Като следствие,
устното народно творчество не се подкрепя от хората на средна и по-малка
възраст. Естествено, народните творби започават да се забравят.
Затова така актуално стои проблемът да се събира и публикува фолклор-
ното наследство, докато не е изчезнало изцяло. Изхождайки от това, през
2010-2012 г. проведохме мащабно записване и събиране на фолклорни при-
казки, пословици и поговорки сред немногобройните им вече пазители в кор-
тенския ареал – в самото село Кортен, Тараклийски район, както и в дъщер-
ните му села  – Стояновка и Викторовка, Кантемирски район, и в с.  Нови
Кортен, Тараклийски район. Доста жители от тях бяха ценни информатори,
сред които Николай Гуйгов (1922–2011), Александър Иванов-Новаков, Елена
Гуйгова, Мария Гургурова, (1929–2012), Елена Стратиева, Маргарита, Вера,
Иван Таукчи, Елена Барбарова, Нелли Плачкова. Особено голямо съдействие
при събирането на фолклорния материал оказа Георги Иванов от молдов-
ския Кортен.
Освен това, единият от съавторите на това съобщение, Николай Гургу-
ров, който отдавно се интресува от фолклора, събра цяла колекция на устно
народно творчество от с. Кортен, която включва до 60 приказки и 130 по-
говорки.
Стана идея да бъде отпечатан този фолклорен материал от Кортен и дъщер-
ните му села в отделен сборник. Обаче, когато научихме, че и в майчиния ни
Кортен (в метрополията) е събрана цяла колекция от приказки, пословици
и анекдоти, която се пази във вид на ръкопис в местното читалище, това ни
въодушеви и ни подтикна за подготовка и публикация на съвместен сборник
на приказки от двете села. Това да стане, както стана и с написването на исто-
рията на двата Кортена8.
Замисленият сборник, съставители С. Новаков и Н. Гургуров, вече е под
печат. В него освен посочените материали от селата на кортенския ареал,
влизат четири материала, записани от С. Касир в селата Твърдица и Валя-
Пержей, жителите на които са потомци на преселници от Новозагорска око-
лия, откъдето са и кортенците. Читателите ще се запознаят и с автореферата
457
на докторската дисертация на С. Касир, който допълва уводната статия към
сборника „Духовното богатство на българите от две държави”, подготвена от
доктор по история Савелий Новаков (Кишинев, Молдова) и доктор по фило-
логия Иван Симеонов (Пазарджик, България).

БЕЛЕЖКИ
1 
Юрий Иванович Венелин (същинско име – Георги Хуца (1802-1839) – украйнски
СЕМАНТИКА ФИТОНИМИЧЕСКИХ
и руски българист, фолклорист и етнограф. През 1829 година Юрий Венелин издава СИМВОЛОВ ПЕСЕННОГО ФОЛЬКЛОРА
един от най-задълбочените си и значими трудове, слагащ началото на съвременната
българска фолклористика и етнография, а именно – „Древните и съвременни бълга- БОЛГАР МОЛДОВЫ И УКРАИНЫ
ри в тяхното политическо, народностно, историческо и религиозно отношение спря-
мо русите“. През 1830 година е командирован в България. Посещава някои български
градове и записва редица народни песни и умотворения. Надежда КАРА, доктор филологии, доцент,
2 
Общи труд, 1868, № 2. Институт культурного наследия АНМ, (Кишинев)
3 
Късметлива Н. Български народни приказки от Бесарабия и Таврия. Възстано-
вили Елена и Иван Стоянови. София, 1994. 127 с.
4 
Державин Н. С. Болгарские колонии в России (Таврическая, Херсонская и Бес-
сарабская губернии). Материалы по славянской этнографии. София, 1914, с. 182-204.
5 
Янкова Е. Български народни песни. Записал и издал Г. Янков. Пловдив, 1908. The article considers the peculiarities of semantics, connotation and symbolic
263 с. meaning of the vocabulary denoting phytonyms (the group of „flowers”) in folk
6 
Кауфман Н. Народни песни на българите от Украйнска и Молдавска ССР. В 2 т.: songs of the Bulgarians in Moldova and Ukraine. On the basis of sources the
Т. 1-2. София, 1982.- 720 с.; 940 с. author shows broad synonymity and diffusivity of symbolism and semantics of
7 
Касир С. Разказвачи на български фолклорни приказки – лична съдба и култур- phytonyms in a folk text. To the extent possible the studied vocabulary of the
на практика: По записки от Република Молдова // Български фолклор. София, XXVII, Bulgarian folk songs are being compared to the similar linguistic units in folk of
2001, № 2-3, с. 83-95. Slavic and Balkan peoples. The materials of the research are meant for making the
8 
Новаков С. З., Гургуров Т. Н. Село Кортен. Времена и судьбы. Кишинев, 2009. vocabulary of folk songs of the Bulgarians of Moldova and Ukraine.
533 с.

В современной лингвистической науке в течение последних трех десяти-

летий развивается новое направление в исследовании языка  – лингво-
фольклористика. Одна из задач этого направления  – исследование языка
фольклорных текстов, и, в частности, лексики. Как пишет исследователь
языка русского фольклора, в том числе и песенного, «лингвистический за-
пас, которым располагает песня, во многом значительно больше, чем линг-
вистический запас разговорного языка, и творцы и исполнители фольклора
свободнее пользуются лингвистическим материалом по сравнению с языком
разговорным. И, действительно, если рифма или ритм песни этого требуют,
то исполнитель и создатель песни может ввести форму или слово из другого
диалекта, может ввести архаизмы и т.п.»1. Слово в фольклоре невозможно
рассматривать просто как языковую единицу: в фольклорном слове вопло-
тились восприятие и оценка нашими предками окружающего мира. Слова в
фольклорном тексте являются маркерами времени, места создания текста и
ментальности его создателя2.

458 459

В современной лингвофольклористике стратификация лексикона устной
народной поэзии осуществляется на основе двух главных принципов: 1) вы-
делении лексического ядра («ключевых слов») и периферии; 2) жанровой
дифференциации.
«Ядерная», ключевая лексика представляет основные концепты фольклор-
ной картины мира. Известно, что лексикон фольклора образуется разными
разрядами слов: общеупотребительной лексикой, фольклоризмами, диалек-
тизмами, архаизмами, просторечиями, окказионализмами и «темными сло-
вами». Но для народной лирики, в частности, песенной, особенно важными
являются наименования эмоций, характеристики персонажей, использова-
ние лексики с символическим значением и оценочной функцией.
По наблюдениям исследователей, системные группировки слов в фолькло-
ре строятся на принципиально иных основаниях, чем в общеязыковой си-
стеме в целом. Иначе и не может быть, поскольку в семантике фольклорного
слова на первый план выдвигаются знаковость, символичность, оценочность,
иерархичность и т. п.
При исследовании лексики фольклорного произведения один из возмож-
ных способов группировки слов совпадает с отражением в сознании носите-
лей языка фольклорной картины мира, которая делится на фрагменты («рас-
тительный мир», «животный мир», «оружие», «одежда» и др.), находящиеся
друг с другом в сложных отношениях3.
Вслед за исследователем М. А. Бобуновой4 в нашей работе мы опираем-
ся на лексико-тематический (как часть кластерного) подход к описанию
лексики песенного фольклора болгар Молдовы и Ураины. Под кластером
понимается совокупность лексем различной частеречной принадлежности,
семантически и/или функционально связанных между собой, которые слу-
жат для репрезентации того или иного фрагмента фольклорной картины
мира. Кластерный принцип группировки слов представляется нам опти-
мальным. Он дает представление о том или ином фрагменте действительно-
сти, отраженном в лексике устно-поэтического произведения. Кластерный
анализ позволяет описывать и анализировать отдельные тематические
группы слов. Отметим, что указанные методики могут иметь практическое
применение: лексикографическое (при составлении словарей фольклорных
текстов), лингвофольклористическое и лингвокультурологическое. Они
помогают выявить, какие фрагменты окружающего мира наиболее важны
для данного народа, в связи с чем и нашли свое отражение в особенностях
языка фольклора.
Материалом для нашего исследования послужили тексты песен из двух-
томного сборника «Народни песни на българите от Украинска и Молдавска
ССР», вышедшего в свет в 1982  г. в издательстве Академии наук Болгарии.
Составитель этого сборника – Николай Янков Кауфман – значительная фигу-
460
II.  Изследвания
ра в болгарской музыкальной культуре. Более пяти десятилетий он посвятил
музыкальной собирательской, исследовательской и творческой деятельно-
сти. Николай Кауфман  – музыковед, фольклорист, композитор и педагог. В
упомянутом выше фундаментальном труде автор предстает также и как со-
биратель словесного песенного фольклора болгар Молдовы и Украины (той
части, что относится к бывшей Бессарабии, а также к Приазовью).
В двухтомнике, объемом до 1620 стр., представлены тексты 2  543 песен
с указанием места записи, данными об исполнителе-информаторе, а также
приведена нотная запись каждой песни, сделанная Н. Кауфманом.5
Наши наблюдения за лексическим составом песен разных поджанров,
представленных в издании Н. Кауфмана, показывают, что в этих текстах су-
щественное место занимает фитонимическая лексика – названия растений.
Известно, что названия растений в фольклорных текстах символически на-
гружены. Кроме того, растительная символика в фольклоре характеризуется
большим разнообразием и обилием специфических ситуаций, в которых реа-
лизуются ее основные символические значения.6 О символическом значении
определенного пласта фольклорной лексики так рассуждает исследователь
С. Е. Никитина в своей монографии «Устная народная культура и языковое
сознание»: «Принципиально важно, что мир фольклора  – мир символов.
Народная культура вообще глубоко семиотична и символична. Символами
могут быть не только языковые единицы, но и действия, и вещи… Будем
говорить о символах – словах и словосочетаниях. Эти символы-образы ука-
зывают на глубинные традиционные смыслы в народной культуре, которые,
как правило, не имеют прямой номинации, а выражаются в языковых еди-
ницах, сохраняющих одновременно свое прямое, непосредственное значе-
ние … Считается, что такие названия растений и птиц, как калина, яблоня,
вишенка, лебедушка, утица, являются символами невесты... Фольклорная
символика чрезвычайно разнообразна, для выражения одного глубинного
фольклорного смысла может использоваться множество слов-символов, и
наоборот – одно и то же слово может быть выразителем разных символиче-
ских смыслов…»7.
Символическое значение слова в фольклорном тексте может быть архи-
типического уровня (сохраняет свое символическое значение в культуре
разных неблизкородственных этносов), совпадать у родственных народов
(напр., у всех славян), только у близкородственных (напр., у южных сла-
вян) или же встречаться только у одного народа (напр., только у болгар
или русских).
Таким образом, у символа можно выделить целый ряд признаков: образ-
ность, мотивированность комплексного содержания, многозначность, рас-
плывчатость границ значений в символе, архетипичность символа, его уни-
версальность в отдельно взятой культуре, пересечение символов в разных
461

культурах, национально-культурную специфичность целого ряда символов,
встроенность символа в миф и архетип.
Наша цель  – описание семантических особенностей и символических
смыслов в словах, обозначающих фитонимы (лексико-семантическая группа
«цветы») в народных песнях болгарской диаспоры Украины и Молдовы.
Для выявления слов с фитонимическим значением (в частности, лексико-
семантической группы «цветы») в болгарских народных песнях мы восполь-
зовались Приложением к двухтомнику Н. Кауфмана «Народни песни…»
(далее – НП, т. 1, т. 2) – «Вещен и именен показалец» (далее – Указатель…),
составленным Стефкой Т. Константиновой. В Указателе даны в алфавитном
порядке имена существительные, встречающиеся в текстах песен сборника.
Рядом с заглавным словарным словом приводится минимальный контекст на
уровне расширенного словосочетания с включением этого слова через знак –
(тире). При каждом употреблении дается отсылка к тексту соответствующей
песни в виде указания ее номера в издании. Например:
Б а й р а к, -а. Хайдутин носи зелен – 26; тридесет юнака с три зелени – 39,
1645, 1647; хайдутин иска, като умре, на главата да му забучат  – 80; Марко
вдига черен – 751, и т. д.
В Указателе мы выявили следующие группы слов, обозначающие объекты
из мира растений: названия цветов (30); травы (16); плодово-ягодные рас-
тения (15); деревья (9); названия овощей (8); зерновые культуры (8); части
растений (7); виды насаждений (12); слова с неясным значением, но контек-
стуально обозначающие растение (5). Всего – 110 слов, относящихся к тема-
тической группе «растения».
Данную работу по изучению лексики песенного фольклора болгар Мол-
довы и Украины (по изданию Н. Кауфмана) можно рассматривать как этап в
разработке материалов к словарю языка песенного фольклора болгар Молдо-
вы и Украины. В современной лингвофольклористике существует опыт соз-
дания подобного рода словарей. Апробированная методика и последователь-
ность работы нами используются отчасти.8
Материал для описания семантики и символического значения фитони-
мов мы представляем в следующем порядке:
1) Наименование растения;
2) контексты употребления слова в соответствии с Указателем;
3) значение слова в Толковом словаре болгарского языка9;
4) значение слова в словаре Н. Герова10;
5) информация о символическом значении фитонима по доступным нам
словарям символов или по материалам научных публикаций;
6) показания контекстуального анализа.
Приводим информацию о значение метапонятия «цветок», данную в сло-
варе мифологической символики М.М. Маковского.11
462
II.  Изследвания
ЦВЕТОК
Значение «цветок» соотносится со значением «рвать, резать», букв. «про-
резаться сквозь землю, раскрыться (о бутоне, почке)»:
а) и.-е. *kes- «рвать, резать», но и.-ар. kusuma- «цветок»;
б) латыш, ziedas «цветок», но др.-инд. chedayati «колоть, раскалывать», лат.
scindere, греч. Sxiso «раскалываю, разрываю», литов. skiedziu «отделяю», нем.
scheiden;
в) литов. gele «цветок», но и.-е. *ghel- «резать» > *ghel- «блестеть, сиять»;
г) греч. anthos „цветок” соотносится с и.-е. *(s)Hend- «разрезать, разры-
вать».
Интересно сопоставить с греч. anthos „навоз”, которое также соотносится
со значением «бить, ударять» (о запахе по отношению к органам обоняния).
Понятие «цветок» может также соотноситься с понятиями «гнуться», «на-
дуваться»: ср. лат.fhs< «цветок» *bhle-/ *bhlo- «раздуваться»,»распускаться».
Понятие цветка может соотноситься с понятием числа (символом Вселен-
ной): ср. латыш, zieds «цветок», но тох. A kaq «число»; латыш, puke «цветок»,
но и.-е. *репк- «пять»; и.-е. kuetuor «четыре», но русск. цвет, цветок + авест.
urvara- «растение», греч. а-ritmos „число”, но др.-англ. wyri, др.-сев. Virtr «рас-
тение»; и.-е. *ond- «один», но греч. avGoq «цветок» (интересно, что слова со
значением «цветок» входят в название человека – символа Вселенной: ср.
тох. A atal «человек», но греч. anthos<; „цветок”+ др.-сев. all «росток»). Зна-
чение «цветок» может также соотноситься со значением «издавать звуки»
(звук – символ божественного творения): ср. русск. цвет, цветок, но др.-
англ. Cweadan «говорить»; литов. gele «цветок», но и.-е. *ghel-, *gel- «издавать
звуки»; лат. Flosm „цветок”, но латыш, balss «голос». Интересно, что некоторые
цветы издревле служили символом смерти, зла, ненависти: ср. латыш, zieds
«цветок», но и.-е. *kad- «зло»; литов. gele «цветок», но прусск. gallon «смерть»;
и.-е. *kuet- (русск. цвет, цветок), но др.-англ. соди «болезнь»; латыш, puke
«цветок», но хет. Рик «ненависть». Цветок может иметь фаллическое значе-
ние (ср. греч. avGoq «цветок», но др.-инд. anda- «половые органы»), а также
выступать в качестве символа начала (Вселенной): ср. греч. anthos „цветок”,
но и.-ар. adi «начало», гот. Aipei «мать» (первоначало). Ср.: Золотницкий Н. Ф.
Цветы в легендах и преданиях. Киев, 1994.
Цветя
Божур, «..сбири ги, боже, двамата, каква са лика-прилика като два стръка
люлика, като четьъри чюбрика и два алени божура» (423); «…как расте божур
в градинка, тъй расте мома при майка..» (1849); «.. как вяйни божур в градин-
ка, тъй вяйни млада нивяста, при свекър и при свикърва…» (1850); «… бяла
Радо,.. йоткъсни до два божура, идиния сама закачи, другия на вратник за-
бучи…, … ут вратник ши го отбуча, на калпак ши го забуча» (1124) ; «Брала й
463

моме божур цвете, кат го й брала, йем плакала: защо й меньъ божур цвете, кога
няма първо либе…» (1893), (1894).
В Българския тълковен речник (далее – БТР): Полско и градинско цвете
с червени кичести цветове, Paeonia.
Если исходить из материалов словаря Н. Герова, то в ряду синоними-
ческих народных названий встречаем божур, калинка, пион, гергине, лале и
т.д.:1)Paeonia officinalis, градинско цвете…; 2) Papaver rhoeas и Argemone, пол-
ско цвете по нивите, червено цъфти, див хашаш, божия, божичка, божюрига,
божурок… кадънка, кокоружа, лаля, мачец, папаронка, папорунка, пеперуга,
пламяница, дикий мак… 3) Tulipa, цвете лула, лале, тюльпан – Божур планин-
ски, цвете Trollis, гергине, гюрджин, желтоглав. (Т.1, с. 59) Символика: (В сло-
варе Дж. Трессидера) Пион На Западе корни, семена и цветы пиона издревле
имели целебную репутацию – отсюда его название, произошедшее от грече-
ского слова «врач», а также от имени Пеона (Пеана), который лечил богов…
Пион иногда называют «розой без шипов»12:
«Происхождение пиона (Paeonia femina) в южнославянских легендах и
сказках связано с кровью, пролитой на поле брани: В Кюстендильском округе
около церкви Спаса много пионов, которые выросли здесь из крови сербов
и болгар, бившихся у Велбуждского перевала… В р-не Топлица считали, что
пион возник из крови, пролитой в великой битве людьми разной веры: чер-
ный получил свою окраску от цыганской крови, синий – от крови турецкой,
а красный – от сербской. По народной этимологии название этого цветка бо-
жур связано со словом Бог [Чаjкановиħ 1985: 36, 37]» 13.
В записях Н. Кауфмана: Опеделения: два алени божура; Синонимия: два
стръка люлика, като четьъри чюбрика и два алени божура; Действия: расте
божур в градинка, тъй расте мома при майка; вяйни божур в градинка, тъй
вяйни млада нивяста; Брала й моме божур цвете, кат го й брала, йем плакала;
йоткъсни до два божура; сама закачи, другия на вратник забучи; Место: в гра-
динка; на вратник забучи; на калпак ши го забуча. Контекстуально божур
соотносится с образом молодой девушки, влюбленных. Коннотация: увяда-
ние цветка – символ утраты любви, слезы.
Босилек
«… баня му прилива, босилек залива; босилек са кърви, и Рада го бере, на
китки го вие, на Иван ги дава… китка бял босилек…» (313); «китка ран боси-
лек…» (314);
«… той турска вяра духа му на турчин мириши,… българска душа мири-
ши на гьозън и на босильък и вечир на бял калофьър» (1426);
«… Бяло ми, бяло момиче…, посей китки сякакви, сякакви, се босилко-
ви. Яко поникне босилек, дълго ща гориш по меня.» (2070); «Ах, гиди, мома
464
II.  Изследвания
и момък, момите ружа в градина, момците зилен босиляк, довица озъбьън
габър, довците изсъхнал копър» (2151);
«…Изгорях, либе, за вода, като босиляк за роса…» (308); «Ганка на Вълко
думаше: … най купи, Вълко, най купи Ганина горна градинка, овцети ружа
ша пасът, шильъта зилен бусильък» (316); «я най прикупи, байо льо, нашите
горни гърдини, овцети ружа жа пасът, ягънца дребен бусилек» (317);
«Дето й кръвта (на Маринка – Н. К.) капеши, земята се пукаши, зелен бу-
силек никнеше…» (1813);
«… то приз плета гледа, дребно сълзи рони. Дето сълза капи, зимята са
пука, ран бусилек никне… Станка рано стана, бусилек юбрала, три си китки
увила, увила й нарича – първата й на мене, втората й на либе, третата на де-
вера. « (357);
«… най си искам лукаро, да си влезе в градинки, да са лукум нарупам, бял
бусилек наноса» (383);
«Яна дори мите… с метла чемширьова, с китка бял босиляк…» (1745);
«… гиздава девойке, що си повяйнала и си посърнала като лен за вода,
босилек за сянка?... я знайното либе… дребно сълзи рони, дето сълзи капят,
зимята са пука, ран бусилек никне, моми го беря, три го китки вият… « (467);
«… каква съм съня сънувал… зад къщята й равни гърдинки, въф гърдин-
ки равни каръци, фъв каръцити радости цвети, ран ми босилек, яз го поливам
дзаран и вечьър, той повяйнува… Ют там са вижда, чи а ж да умра.» (558);
«Сялай мома ран босильък… То ни изникна ран босильък, ми най изникна
сребро и злато…» (811);
«Тръгнала и малка мома … да си бере дребен росьън, дребен росьън, ран
босилек» (813);
«… Ква са лика прилика, като гиргина в градина, като два стръка босильък,
като абълка на фидана» (1048);
«Минка сиди в градинка, та разсада присада – зилен раньън бусильък, ше-
стумреда камшица» (1117);
«Нища гу, мамо, дувеца й, … слана есенна… и яз ду негу пупарен копър,
йъргеньъ й мамо, китка бусилек и аз ду негу альъну цвети. « (1944);
«дувеца й мамо есенна слана, иргеня й мамо росен бусиляк, чи падна слана
изгури бусилек» (1945).
БТР: Градинско и саксийно цвете с приятен дъх, което се употребява при
църковни обреди, Ocimum basilicum.
В словаре Н. Герова: «Босиляк, с.м. Раст. Ocimum Basilicum, има твърде
хубав дъх, цъфти бели, весма ситни цветица; базилик. Босиляка сушат на
стръкове и го джържат във всяка къща пред иконите. От него вият китки за
ръсене със светена вода; затова в една песен босилекът се хвали: «Няма цвете
по-хубаво от мене, че не може света вода без мене». В песните често се споме-
нува ситен ран босилек… (Т.1, с. 65).
465

Символика: (по словарю Жана Шевалие) базилик  – «Растение, чийто
цвят притежава силен аромат. Смята се, че листата на босилека притежават
целебни свойства…»15. В словаре «Славянские древности» под ред. Н.И.
Толстого находим расширенное описание символики базилика в славянских
культурах. «Базилик (Ocimum Basilicum), от лат.… царская трава – вечнозе-
леное пахучее растение, в народной культуре – апотропей15 . Имеет широкое
ритуально-магическое применение на Балканах, Карпатах и юге Украины… В
основе легенд и поверий о происхождении базилика… лежит мотив его произ-
растания из останков умерших: Б. вырос на могиле Христа или на месте его
распятия… (божигробско цвете…)… Как универсальное охранительное сред-
ство Б. использовался для украшения людей, животных, построек, предметов
домашнего обихода, пищи… Ими украшали участников свадьбы – невесту…,
жениха…, всех свадебных чинов и гостей… В похоронном обряде ветками Б.
обкладывали тело умершего… Наиболее типичным было использование веток
и пучков Б. в качестве кропила. С помощью веток Б. обрызгивали водой или
вином участников свадьбы, крестин, похорон, некоторых календарных обря-
дов… Использовался Б. в любовной магии и гаданиях. Согласно поверьям, Б.
способен вызывать и сохранять любовь и супружескую привязанность… Бол-
гары верили, что если завладеть Б. из венков жениха и невесты и рассеять его
семена в своем саду, то это ускорит приход сватов… Любовная символика Б.
нашла отражение и в песенном фольклоре южных славян… (В. В. Усачева)»16.
В словаре «Българска митология»: «Босилек (Ocimum basilicus) – цвете,
на което народното вярване приписва предпазна и продуцираща сила. Б. е
широко представен в поетичната традиция и обредите на българите. Бе-
лият цвят и хубавият мирис на Б., който се запазва и след изсъхването му,
го определят като символ на младостта, хубостта и здравето… Смята се
любимо цвете на момите, възпявано в народните песни с епитетите «ран»,
«росен», «ситен», «миризлив». Момината градинка е немислима без Б. С кит-
ка от Б. момата се кичи и я дава на момъка в знак на любов… Легендата, че
върху Христовия гроб… израснал Б., поражда представата за връзка между
Б. и християнската вяра… На Йордановден свещеникът ръси от кръстена-
та вода с китка Б. по домовете за здраве. Б. се слага като апотропей върху
шапката на новородено и кърпата на родилката… Б. слагат при мъртвеца.
Употребява се често и в народната медицина на кадене на болни и при баене.
(Маргарита Василева)»17.
См. также: «Базилик играет большую роль в обрядах, магии, медицине сла-
вян; на юге Славии пользуется особым уважением и почитанием: его считают
святым, приписывавют ему исключительную мистическую силу, особенно за-
щитную, а иногда и плодородную… Воспет в славянской народной песне, яв-
ляя собой символ святости, любви, красоты, чистоты… В болгарской песне
злая мачеха – виновница смерти двух влюбленных – срубает и сжигает розу
466
II.  Изследвания
и виноград, выросшие на их могилах, а из пепла, рассеянного ею, вырастает
душистый базилик – символ любви и верности, и юноши прикалывают егок
фескам,девушки носят на груди, а малые дети в ручонках… В цикле семейных
обрядов базилик наиболее активно выступает в свадьбе… болгарская девуш-
ка, желая выразить свою любовь к избраннику, посылает с кем-нибудь из родни
букет цветов и китку базилика, перевязанные шелковой ниткой…. Любовная
символика базилика нашла отражение и в песенном фольклоре: девушка дает
избраннику базилик в знак любви, сажает его у себя в саду, ухаживает за ним,
его рвут для свадебных венков.)18.
В записях Н. Кауфмана: Определения: бял босилек; ран босилек; зилен боси-
ляк; дребен бусилек; зилен раньън бусильък; росен бусиляк; Синонимия: китки
сякакви, сякакви, се босилкови; момците зилен босиляк; като гиргина в градина,
като два стръка босильък, като абълка на фидана; раньън бусильък, шестумреда
камшица; дето й кръвта… капеши, бусилек никнеше; сълза капи…, ран бусилек
никне; йъргеньъ й мамо, китка бусилек и аз ду негу альъну цвети; българска душа
мириши на гьозън и на босильък . Действия: босилек залива; босилек са кърви,
и Рада го бере, на китки го вие, на Иван ги дава; българска душа мириши на
гьозън и на босильък; поникне босилек; овцети ружа ша пасът, шильъта зилен
бусильък, … ягънца дребен бусилек; дето й кръвта… капеши, земята се пукаши,
зелен бусилек никнеше; Дето сълза капи, зимята са пука, ран бусилек никне; …
босилек, яз го поливам дзаран и вечьър, той повяйнува, ют там са вижда, чи а ж
да умра; Сялай мома ран босильък; изникна ран босильък; Яна дори мите… с
метла чемширьова, с китка бял босиляк; Место: зад къщята й равни гърдинки,
въф гърдинки равни каръци, фъв каръцити радости цвети, ран ми босилек;
Контекстуально: босилек соотносится с образами юноши и девушки
(ран­ней молодости); аромат босилека ассоциируется со светлой душой; боси-
лек растет на месте капель слез и крови невинной жертвы; увядание босиле-
ка – символ ранней смерти; букетик босилека – символ молодости и любви.
Коннотация: босилек – чистота, праведность, радость, любовь; увядание
цветка – символ утраты любви, слезы, смерть.
Бъръвинче
«Синюту цвети цъфтеши, цъфтеши, тум, тумче, тум бъръвинче, жангъра,
мангъра, цъфтеши, цъфтеши, малки го моми беряха… (428).
БТР: возможно, от боровинка ж. 1. Дребен планински храст с черни
възкисели плодове, Vaccinium mirtillus. 2. Плодът на тоя храст.
В словаре Найдена Герова:
Боровинка и боравинка, с. ж. Растение и неговый плод, расте по високы-
ты места. Боровинкыты быват два вида: а) червены боровинкы, Vaccinium
Vitis idaca, кокази; Черны боровинкы;Vaccinium Murtillиs, брусници; черника,
черница (Т. I, с. 64)
467

В текстах Н. Кауфмана: Определение: Синюту цвети… бъръвинче; Дей-
ствия: малки го моми беряха…; цъфтеше.
Въртига
«Посей, байно, ядове,… байне ле, кахъри, …, че гледай, кво ще изникне…
Ако изникне въртига, … млого ще въртиш момите,… ако изникне лапатя, …
млого ще лапаш муите…» (469);
«Сдумали са двя мънинки, вила са й лоза и врътига, две мънинки момичъ-
нца…» (892);
«Що гора на росен мерише, на росен, на стратул на въртига и пълето на
червен тръндафел» (1995).
БТР: вратига и вратика ж. Полско цвете подобно на пелина, с жълти цве-
тове, Tanacetum vulgare (с. 110).
В словаре Н. Герова: «Врьтыга, с.ж. Раст. Tanacetum vulgare, вратыка,
вратлика; пижма, дикая рябинка…» .
В енциклопедичния речник «Българска митология»: «Биле, билка  – …
част от Б. са известни в обредността и фолклора като момински, те се но-
сят предимно от девойките в предбрачна възраст във вид на момински кит-
ки. Украсяват техните коси и дрехи, като едновременно с това ги предпаз-
ват от зли очи, уроки и зли духове. Към моминските Б. принадлежат: божур
(Paeonia decora), седефче (Ruta graveolens), невен (Calendula officinalis, иглика
(primula officinalis), здравец (Geranium sp.) и ружа (Altheae officinalis)… Друга
группа Б. крият необикновена свръхестествена мощ срещу змейове, самодиви
и нави. Носейки ги, момите вярват, че няма да бъдат залюбени от змей. Това
са: перуника (Iris sp.).., вратига (Tanacetum vulgare)…(с. 24).
В болгарской песне едностръка иглика наряду с другими травами (бази-
лик, вратига ‘тысячелистник; пижма’, комунига ‘донник’, чубрица ‘души-
ца(?)’) входит в билките разделни – травы, защищающие от змея»19.
В текстах Н. Кауфмана: Синонимия: Посей, байно ядове,… байне ле, кахъ-
ри.., ако изникне въртига; лоза и врътига, две мънинки момичънца; росен,
стратул, въртига, червен тръндафел;, Действия: изникне въртига; гора ме-
рише… на въртига; Место: гора.
Гергина
«Йубава мома, Илено, ирген джелепин, Ваньо, льо, каква сте лика-прилика,
като два стръка иглика, като гиргина в градина» (444);
« … чи ква са лика прилика, като гиргина в градина, като два стръка бо-
сильък, като абълка на фидана» (1048).
БТР: Градинско цвете с едри кичести цветове, Dahlia variabilis.
В словаре Н. Герова: Гергине с. ср. Раст. Frollius, планинский божур, гюр-
джин, желтоглав (Т. 1, с. 213).
468
II.  Изследвания
В текстах Н. Кауфмана: Синонимия: мома; ирген; иглика, гиргина, босилек,
абълка на фидана; Место: градина.
Контекстуальное символическое значение: молодость, красота.
Гороцвет
«… що ни ми донасяш ют гора гороцвет, ют поли тръндафьъл, росна пи-
рунига…» (300, 129).
БТР: гороцвет и горицвет м. 1. Род тревисти растения с тънкоперисти ли-
ста и червени или жълти цветове, Adonis; сплетикоса. 2. Име на някои цветя
като момина сълза, салеп и др. (139)
В словаре Н. Герова: «Гороцвет, Това название в разны места дават на разны
растения…» (Т.1, с.236). Автор словаря указывает, что среди синонимичных на-
званий встречаются перуника, кукушкины слезки, ятрышник;.. ластовична тре-
ва, струмишко цвете, лютница, лютик…; гороцвет,; желтоцвет, заячий мак…
Символика: первоцвет
В Словаре символов Дж. Тресиддера находим: … «Это раноцветущее
многолетнее растение считается в Европе эмблемой молодости…»20.
Названия горицвет, укр. горицвiт, србх. gorovet, чеш. Goržikwiat ‘адонис ве-
сенний Adonis vernalis L.’ даны растению по желтому цвету лепестков. Подоб-
ные названия даются и другим растениям с желтыми и красными лепестками:
србх. гороцвет ‘лютик едкий Ranunculus acris L.’ болг. гороцвет ‘то же’ гори-
цвет (б. м.), от глагола *gorĕti. Желтый как цвет огня послужил основой для
метафорических названий лютика: пол. płomiennik, чеш. plamének, plamínek;
лихниса  – огненный цвет, огневик (б.м.), србх. plamenica, чеш. plamenčice,
plamenčik, пол. płomieńczyk, луж. Płomjenčica.
Путем сравнения с цветом золота образованы фитонимы болг. златно цве-
те, златна чашка…»21.
В текстах Н. Кауфмана: Синонимия: гороцвет, тръндафьъл, пирунига;
Место: ют гора гороцвет.
Гьозън
«българска душа мириши на гьозън и на босильък, а вечър на бял ка-
лофьър» (1426).
БТР: джоджен м. Градинско растение със силна миризма, употребявано за
подправка на ястия, Mentha viridis.
В словаре Н. Герова: «Гйозум с.м., гюзум, джоджен, раст. Menta cripsa,
мята… (Т. 1, с. 213).
В словаре «Славянские древности»: «Мята (Menta piperia и др. виды)- па-
хучее растение, апоторопей, употребляется как лечебное и приворотное сред-
ство. С помощью мяты можно приворожить противоположный пол… Во вре-
мя полнолуния отваром мяты обливались для здоровья (болг.)… (Т.3, с. 349).
469

Зюмбюл
«…бяла Стана в ръка носи пъстра стовна, … на стърна й дзюмбюл кит-
ка» (875).
В БТР: Зюмбюл. Пролетно градинско цвете с кичести, силно ароматни
цветове, Hyacynthus orientalis; хиацинт. [ар.>тур.] (с. 283)
В словаре Н. Герова: Зюнбилче вместо Зюмбулче. Диво зюмбулче, расте-
ние. Hyacinthella leucophaea. (Допълнения, стр. 139).
В текстах Н. Кауфмана: Место: на стърна.
Иглика
«каква сте лика-прилика, като два стръка иглика» (444), (452).
В БТР: «Пролетно планинско цвете с жълти звънчевидни цветове, Primula
suaveolens (284).
В словаре Н. Герова: Игличина, с. ж. Раст. цвете Primula veris, аглика, ан-
гелика, ангелинка, еглика, иглек, игличя, гороцветие, гороцвет, меча стъпка,
пятопръстница, пятопръст, христово цвете… (Т. II, с. 171).
«Имя jаглика происходит от корня jаг-, который имеет значение проскаки-
вать и сиять, так как это растение пробивается сквозь снег и цветет в числе
первых растений. Многочисленны схожие болгарские фитонимы: ангелика, ан-
гелинка, аглика, еглика, еглича, егличе, иглек, иглика, игличина ‘первоцвет Primula
L.’, иглика, яглика, ягуличка, ‘, аглика, агли-ка, ягуличка, янгуличка, ъглика, ъглико-
вина, ъгличина ‘первоцвет Primula suaveolens Bert.’. Их возводят либо к слову игла
(без мотивации), либо к греч., άγλυκος ‘горький’. Авторы ЭССЯ сближают рус.
диал. яглый с лит. uõglis ‘однолетний побег, росток’, uoglus ‘название растения’
(для реконструкции *aglъjь) или с лит. jėg̃ ti ‘мочь, быть в состоянии’, jėgà ‘сила’
(для реконструкции *jaglъjь) (ЭССЯ 1: 53). В болгарской фитонимике также
встречается указание на белый цвет: болг. Беличка, белочка ‘первоцвет Primula
L.’, беличка, белючка ‘первоцвет Primula suaveolens Bert., ср. тж. пол. biała bukwica,
pierwiosnka biała i czarna. Вкус растения отражен в болг. гороцвет, гороцвете,
гороквец, грогвец, гротвец – от *горък цвет; вариант гроквец связывается с болг.
диал. *грок- в нагроквам ‘горчить, отдавать горечью’ (БЕР 1: 265); прочие вари-
анты: болг. гороцвекье, гороквець, макед. гороцвет, гороцвете ‘первоцвет Primula
suaveolens Bert.’ Можно предположить, что и болг. христово цвете ‘первоцвет
Primula L.’, макед. христосово цвекье, болг. христово цвете ‘первоцвет Primula
suaveolens Bert.’ обусловлены лекарственными свойствами растения. 22
Калофер
«българска душа мириши на гьозън и на босильък, а вечър на бял ка-
лофьър» (1426);
«Калофяр бяла Радо льо, що на калофьър миришиш, пък ти калофьър не
носиш… бачо Иване, яз не го нося на глава, … на бяла дима, я най го нося в
470
II.  Изследвания
пазува да ми дреите миришат на ситен, дребен калофер, на бяла ружа чърве-
на» (2075).
В БТР: калофер и калоферче ср. Ароматно градинско цвете, Crysanthemus
balsamita (339).
В словаре Н. Герова: Калофер, с. м. Раст. Balsamita vulgaris; калуфер, ка-
нуфер (Т. II, с. 340).
В текстах Н. Кауфмана: Опеделения: бял калофьър, ситен, дребен калофер;
Синонимия: гьозън, босилек, калофер, ружа; Действия: калофьър не носиш;
Место: не го нося на глава; нося в пазува.
Камшица (Бархатцы – Н. К.)
« чи навлезли турски коне, чи изпасли желта ружа, желта ружа и камши-
ца» (212);
«да додиш, Донке, да видиш, какъв съм одър направил ут дипляста кадъ-
фа, ут чърнъока къмшица» (366).
В словаре Н. Герова: Камшица ум., ж. от камха (Допълнения, с. 156).
Камха с., ж. Коприняна тъкань; камуха; камка (Т. 2, с. 344).
Камуха с., ж. Един строй коприняна тъкан; камха; камка (Т.2, с 344).
В текстах Н. Кауфмана: Опеделения: чърнъока къмшица»; Синонимия:
кадъфа; желта ружа и къмшица»; Действия: коне… изпасли …камшица; съм
одър направил ут чърнъока къмшица; Место: градина, одър.
Крокун
«… утре е света неделя, аз ще да легна, да умра, хубаво да ма премениш – …
венче ми увий от ружа, от ружа, мамо, от крокун, на глава ми го турете» (1967).
В словаре Н. Герова: «Крокон, с. м. 1) Раст. Цвете Calendula officialis, цъфти
жълто-граниво;… невян, голямо цвете, джюнджюла, левян; ноготк. (Т.2, с. 416).
В словаре «Българска митология»: «Към моминските Б. принадлежат: бо-
жур (Paeonia decora), седефче (Ruta graveolens), невен (Calendula officinalis), иглика
(primula officinalis), здравец (Geranium sp.) и ружа (Altheae officinalis)…» (с. 24).
Невеста, согласно обычаю, приносила своему будущему мужу букет ка-
лендулы Calendula L. (србх. Невен). Способность этого растения вызывать
любовную тоску отражена в сербской песне. 23
В текстах Н. Кауфмана: Опеделения  – отсутствуют; Синонимия: ружа,
крокун; Действия: да ма премениш, венче ми увий; Место: на глава
Лале
«Лаленце се люлее на зелени ливади, не е било лаленце, най е било детенце»
(1067);
«сяди мома висок чардак… с черна кърпа забрадена, с бяло лале накитьъ-
на. На лалето огледало» (1888);
471

«Маринка плачи, дувец ни рачи: Дувеца й, мамо, будлива драка, ергеня й,
мамо, альъно лале» (1946).
БТР: Лале ср. Градинско или диво цвете с едър чашковиден цвят навръх
стъблото, Tulipa. [перс.> тур.].
В словаре Н. Герова: «Лале с. ср. Т. 1) Цвете Тulipa gesneriana, чюшка,
тюльпан; 2) Цвете Papaverrhoeas и Ardemone, божия, божичка, божюрига,.. бо-
жюр,… булла, кадънка, кокоружа, мачец, пламяница… (Т. 3, с. 4).
В текстах Н. Кауфмана: Опеделения: бяло, альъно; Синонимия: детенце;
ергеня й, мамо, альъно лале; Действия: Лаленце се люлее; с бяло лале накитьъ-
на; Место: на зелени ливади; на главата (?)
Латинка
«Надяваш ли са, Лазаре,… чи цъфти цвети сякъкво… ем моравата люлека,
ем бозоъта латинка» (1166).
БТР: ж. Градинско цвете с едри светлооранжеви ароматни цветове, Tro­
paeolum majus.
В словаре Н. Герова: «Латина, с.ж. Цвете Tropaeolum maius, латинка..;
настурций, капуцин.
Латинча 1) ум. Ср. от латина, 2) Цвете бяло лале» (Т.3, с. 6).
В текстах Н. Кауфмана: Опеделения: бозоъта; Синонимия: цвети сякъкво;
Действия: цъфти.
Люляк
«Що ми са илее, илее, белее долу в градинката? Дали е люлика, али е чубри-
ка» (310, 311, 2113);
«догодина ша дода, догодина тва времи, кога цъфти итлига, итлига и мит-
лига… и морува лилика и бял чървен триндафел» (984);
«… лесно да са фаля, какво съм одила и кво съм носила на чървена кърпа
бял чървен тръндафел, на морава кърпа морава люлика» (1748);
«чи ютри ки ма пувидат, пувидат да ма юбясат под бял, чървен трендафил
и под морава лилика…» (1766);
«сал мойту либе на коньъ, на коньъ на синю седло, шапката му са ни види
йут бял, йут чървен трьъндафьъл, йут моравата люляка» (2008);
«Лилика цъфтя, прецъфтя, нека цъфти да прецъфти, за есьън да са намира,
за есьън за млади булки» (2210);
«заспало е момченци пуд бял-чървен тръндафьъл, пуд морава люляка…
стани, стани, дитенци да погледаш Лазара» (1040, 1049, 1052).
БТР: люляк м. Планински или градински храст с лилави, червени или бели
благоухани гроздовидни съцветия, Syringa vulgaris [от ар.]
В словаре Н. Герова: «Люляк, с. м. Люлек: 1) Раст. лиляк, лиляка; сирень.
2) Раст. Hesperis matronalis; ночная фиалка. 3) Дърво Robinia acacia, салкъм;
акация (Т.3, с. 36).
472
II.  Изследвания
«Сирень (Syringa vulgaris L.), по болгарскому преданию, возникла из кро-
ви, поэтому ее часто можно встретить на развалинах крепостей…, где проис-
ходили битвы и проливалась кровь».24
В текстах Н. Кауфмана: Опеделения: морува лилика; морава люлика; Си-
нонимия: не отмечена; Действия: са илее, илее, белее; цъфти; съм носила на
морава кърпа морава люлика; пувидат да ма юбясат… под морава лилика;
Лилика цъфтя, прецъфтя; са намира за есьън за млади булки; заспало е мом-
ченци… пуд морава люляка; Место: долу в градинката; на морава кърпа; мой-
ту либе на коньъ… шапката му са ни види… ют моравата люляка;
Метлига
«догодина тва времи, кога цъфти итлига, итлига и митлига, митлига и
морува лилика» (984);
«брат ми й златна абълка, я либи ми й митлига, със митлига дор мита»
(1001);
«брата ми й златна ябълка, а либи ми и митлига, със абълка град градя, със
митлига дор мита» (1673).
БТР: метлика ж. Дърво бреза.
Метличина ж. Полско цвете с тъмносини цветове, което расте главно из
житата, Centauria cyanus, синчец.
В словаре Н. Герова: Метлига, с.ж. Раст. Синя метла. Метлика, с. ж. 1)
Centauria Montana. 2)Раст. Pinus abies, бяла ела; пихта. 3) Раст. Бреза (Т.3, с. 31).
Возможны два толкования этого слова:
В Болгарско-русском словаре: Метличина – василек в народной культуре25.
Как нередко в народной фитонимике, мотивация многих фитонимов оста-
ется неясной. То же относится и к болг. метла, метлига, метлика, метлинка,
метличе, метличина, метличка, метлянка, модра метла, серб. метловина,
метлjина. Подобные фитонимы восходят к праслав. *metъla и нередко отно-
сятся к растениям, из которых изготовляли метлы, что, однако, маловероятно
в отношении васильков.26
В текстах Н. Кауфмана: Определения: отсутствуют; Синонимия: итлига,
либи; Действия: догодина тва времи, кога цъфти..; със митлига дор мита;
Место: дор
Перунига
«що ни ми донасяш ют гора гороцвет, ют поли тръндафьъл, росна пируни-
га…» (300);
«Ой вай ваз, кольъдари, га питати да ви кажа – не съм в поли пилин брала,
нето в гори пирунига» (766, 767, 768);
«Тодорчице,… дали у гора бьълка брала или у поле теменюка, ювчерската
перенюка?» (1872).
473

В БТР: «Перуника ж. 1. Полско и градинско цвете с високо стъбло и нежни
рехави, жълти, сини или бели цветове, Iris; крем, ружа. 2. Диал. цвете салеп
(с. 625).
В словаре Н. Герова «Перунига и перуника, с. ж. 1) Раст. Orhis, гороцвет,
ливадерничя, ливадер, салепча, салеп, туяк.., кокушкины слезки.., ятрышник.
Раст. Iris germanica, крив дядо, магарешки уши, манастирско цвете, пеперуга,
пиронига, синя ружа, турско цвете, хурка; петушок.» (Т.4, с.24).
Символно значение: В словаре Дж. Тресиддера: Ирис – Чистота, защи-
та, но также, по ассоциации с Девой Марией, печаль – символ, основанный на
клинообразном строении листьев этого вида гладиолуса. Голубой ирис часто
встречается на изображениях Девы, символизируя безутешное горе от стра-
даний Христа. Ирис может символизировать непорочное зачатие…27
Тема символической близости растений разных видов, объединенных
одним фитонимом (или группой фитонимов), приобретает интересное раз-
витие при сравнении разных славянских ареалов. Так, в болгарском языке
много пересечений в названиях (и в употреблении) орхидных и касатиковых:
кукувичи сълзи, тъжак, перуника, ливадар (Н. Геров 4: 24)... В болгарском
фольклоре растения вида Orchis как бы „не существуют“… А для перуники
[ирис. – Н.К.] есть множество верований и обрядовых практик – это цветок,
который используют девушки для любовной магии, для отгона змея (драко-
на) и его любви к девушке. 28
В текстах Н. Кауфмана: Опеделения: росна пирунига; ювчерската переню-
ка; Синонимия: тръндафьъл, росна пирунига; пилин; теменюка, ювчерската
перенюка; Действия: ни ми донасяш …росна пирунига; брала… у поле ювчер-
ската перенюка; Место: ют поли; в гори.
Росен
«Руса мома русян брала, из русян са погубяла, изпаднала на овчари, на
овчари, говедари… айди да ма изведете от таз гора русянова…» (376);
«Тръгнала мома росен да бире, дребна ми гора росянова, китки да бере,
венци да вие…» (806);
«Тръгнала и малка мома дребна ми гора росиньова, да си бере дребен
росьън, дребен росьън, ран босилек…» (813);
«Руса мома росьън брала, из русьъм са й погубьъла…» (1851, 1852);
«Ойне, Тойне, червена ягода, що в гората на росян мирише, я полето бял
чьървен трендафьъл…» (1661);
«Що гората на росьън мирише, я полето на чървен тръндафьъл. Дали ми са
й гората развила, яли ми са й росьъна разроси…» (1985);
«Що гръта на росьън мерише, ем градинки на бял гюл трендафьъл…» (1994);
«Що гората на росен мерише, на росен, на стратул на въртига и пълето на
чървен трьъндафел…» (1995).
474
II.  Изследвания
В БТР: «Росен м. Многогодишно тревисто растение по сухи и каменли-
ви места, полухраст с високо стъбло, перести листа и гроздовидно съцветие
от бели и розови цветове. Dictamnus albus; русанче, русанлийче, самодивско
цвете… (с. 848).
В словаре Н. Герова: «Росен, с.м.1) Раст. Dictamnus Albis, росян, русалча,
русанлийча, чевирме; ясенец. Това е най-любимото растение на русалките,
расте по горите и по самодивските хорища… 2) Раст. Lilium Margaton, руган,
цървен замбак; сарана. 3) Им. соб. Мъжко. (Т.5, с. 86).
В текстах Н. Кауфмана: Опеделения: дребен; Синонимия: китки, ран боси-
лек; Действия: венци да вие; мома русян брала; из русян са погубяла; на росян
мирише; ми са й росьъна разроси; Место: гора; ют поли; в гори
Ружа
«Ружо льо, Ружо весела, мари, тебя ти й, Ружо, весьъло, я меня ни мий
весьъло…» (149);
«Високо ружо льо, весьъла, тебьъ тий, ружо весьъло, меньъ ни мий и весьъ-
ло… кък да та, Ружо, откъсна, откъсна, да та затъкна на бяло лице лебедно, на
кругли бузи чървени, на тънки вежди тънило» (149, 150);
«Овцети ружа ша пасът, шилита зилен бусильък» (316);
«овцети ружа жа пасът, ягънца дребен бусилек» (317);
«Айди, сестро, айди, джанам, ай да идим във градинка, аз жа стана ран
босилек, ти над меньъ – жълта ружа» (892);
«Лазар веднъж в година като ружа в градина, като чървен тръндафел»
(1126);
«Ружо ле, ружо весела, весела, та засмяена…» (1766, 1767);
«момите ружа в градина, момците зилен босиляк» (2151);
«… чи навлегли турски коне, чи изпасли желта ружа, желта ружа и камши-
ца…» (212);
«сън заюсна млади войно под бяла-чървена трендафяла, … стани, войно,
да гледами Колядата, че е веднъж в годината, като ружа в градината» (903);
«Лазар ни мий ката ден, най мий йъднаж в година като ружа в градина…»
(975, 976, 979, 1050, 1053, 1063, 1064).
В БТР: «Ружа ж. 1. Градинско или диво цвете с високо стъбло и едри цвето-
ве с къси дръжки, Althaea/ 2. диал. Цвете роза (с. 849).
В словаре Н. Герова: «Ружа, с.ж. 1) Раст. Althaea officialis, бяла ружа, дива
ружа…, 2) Раст. Malva alcea, божа ръчица, волово око, камбула.., камилка, кра-
лица.., проскурняк, дива ружа, слезенка, шапка. 3) Раст. Verbascum Thapsus,
бабяк, лепян, див кобак, мече ухо, овча опашка, свищулка, богородична хурка,
фенерче… 4) Так някои викат жената си. 5) Раст. Iris germanica, крив дядо,
ливадарь, магарешки уши, манастирско цвете, патета, пеперуга, перуника,
перунига, пиронига, турско цвете, хурка… (Т. 5, с. 89).
475

В текстах Н. Кауфмана: Опеделения: Ружо весела; Високо ружо; жълта
ружа; засмяена; Синонимия: чървен тръндафел; Действия откъсна, откъсна,
да та затъкна на бяло лице; Овцети ружа ша пасът; аз жа стана ран боси-
лек, ти над меньъ – жълта ружа; турски коне, чи изпасли желта ружа; Место:
затъкна на бяло лице лебедно, на кругли бузи чървени, на тънки вежди тънило;
във градинка;
Теменуга
«Каква мома,… синян сукман тя развява, като тиминуга…» (277);
«Тодорчице изгорчице, дали у гора бьълка брала или у поле теменюка»
(1872).
БТР: Теменуга, теменужка ж. 1. Пролетно цвете с малки морави цветчета
и силна приятна миризма, Viola odoprata; виолетка. 2. Пролетно и лятно цвете
с пъстри цветове без миризма, Viola tricolor. 3. Градинско цвете с по-едри раз-
лично обагрени цветове без миризма, Viola altaica.
В словаре Н. Герова: «Темянуга, с.ж. 1) Раст. Viola tricolor и Viola odorata,
любика.., калугеричкы; фиалка трехцветная, анютины глазки, Иван-да-
Марья, фиалка душистая. 2) Раст. Cyclamen europaeum, копытняк.., теме-
нужка. (Т.5, с. 331).
В текстах Н. Кауфмана: Синонимия: бьълка; Действия: брала; Место: у поле
Трендафил
«Гано ле,.. що не ми донасяш… от гора гороцвет, от поле трендафел»
(129);
«като погледна (момчето-либето – и обратно – Н.К.), триндафял цъфна,
като продума, рай са отвори» (272, 2090);
«Що ни ми донасяш ют гора гороцвет, ют поли тръндафьъл, росна пиру-
ника» (300);
«…сал на Мица тръндафьъл укапа… Иван Мица ухапа…» (428);
«Тодоро ле, любне ле, бял чървен триндафьъл…» (302);
«Заспало ми детенце под бял-червен трендафьъл, под морова люляка» (959);
«догодина тва времи, кога цъфти итлига, итлига и митлига, митлига и мо-
рува лилика и бял чървен триндафел» (984);
«Лазар веднъж в година като ружа в градина, като чървен тръндафел» (1126);
«що в гората на росен мирише, я полето бял чървен трьъндафел» (1661);
«Що гора на росен мерише, на росен, на стратул на въртига и пълето на
червен тръндафел» (1995);
«и кво съм носила на чървена кърпа бял чървен тръндафел. На морава
кърпа морава люлика» (1748);
«чи утри ки ма пувидат, повидат да ма юбясат под бял, чървен трендафил»
(1766);
476
II.  Изследвания
«що горат на росен мирише, я полето на чървен тръндафьъл» (1985);
«Заградил ми тетю градинчица…разсади я бял червен трендафел, до трен-
дафел морава люляка…» (1993);
«сал мойту либе на коньъ, на коньъ на синю седло, шапката му са ни види
йут бял, йут чървен трьъндафьъл, йут моравата люляка» (2008);
«заспало е момченци пуд бял-чървен тръдавьъл, пуд морава люляка…»
(1040, 1049, 1050, 1052, 1053, 1054, 1057);
«сватови… куне ша навържат пут чървен трьъндафьъл» (1740).
В БТР: «Трендафил м. Градинско цвете като розата, с червени или бели
цветове, Rosa centifolia.» (с. 980).
В словаре Н. Герова: «Трендафил, с. м. Гр. Трендафел, тряндафил, раст.
Rosa, гюл; роза  – Див трандафел, раст. Rosa canina, див гюл, шипка…»
(Т.5, с. 351).
В словаре «Славянские древности»: «Роза (Rosa) дикая роза (Rosa canina
L., … болг. Ружа, роза, гюл, трендафил, тръндъфир) – символ красоты и здо-
ровья, чистоты, жизненной силы, плодородия; одно из наиболее ценимых и
воспеваемых растений, преимущ. у зап. и юж. славян. Розе приписывается бо-
жественное происхождение, ср. болг. песню: «Господ ме сади,/ Господ полива/
Татко ти ме носи на златна хурка/ Сестра ти ме кити на руса коса, / брат
ти ме носи на ален пояс». (БНМ: 359)… В свадебных обычаях Р. – один из глав-
ных символов: девушка украшает себя розами, дает Р. парню в знак любви; в
песнях ее сравнивают с Р., сваты, придя в дом родителей девушки, спрашива-
ют, могут ли они «да си захвана от техния трендафил». (БМ: 292)… Благо-
даря своим шипам, Р. наделяется способностью отгонять демонические силы
и очищать окружающее пространство… Р. выступает в качестве апоторо-
пея: лепестками Р. осыпали новорожденного, купали его в розовой воде, после
купания выливали воду под Р. (болг.)… Дикая роза – шиповник – повсеместно
применялась как оберег от нечистой силы… (В. В. Уcачева)»29.
В текстах Н. Кауфмана: Опеделения: бял чървен триндафьъл; чървен; Си-
нонимия: рай; Тодоро ле, любне ле, бял чървен триндафьъл; Лазар; пуд бял-
чървен тръдавьъл, пуд морава люляка; Действия: не ми донасяш; като по-
гледна; тръндафьъл укапа; Заспало ми детенце под бял-червен трендафьъл;
цъфти; мирише; носила на чървена кърпа; да ма юбясат под бял, чървен
трендафил; разсади я бял червен трендафел; куне ша навържат пут чървен
трьъндафьъл; Место: от поле; в градина; на чървена кърпа; градинчица; мой-
ту либе на коньъ, на коньъ на синю седло, шапката му са ни види йут бял, йут
чървен трьъндафьъл;
Френче
«Альъно френчи на дюген цъфти» (943);
«Мораво френчи във диген цъфти (Дюкенджия – отгадка – Н.К.) (1198).
477

Со слов Эмилии Банковой, жительницы села Кортен, Р. Молдова, в селе
традиционно есть несколько названий соответствующего цветка  – френчи,
хренчи, алтънка. Все они относятся к настурции.
В словаре Н. Герова: «Алтънка, с.ж. 1) Раст. Tropacolum majus и Nasturcium
Indicum, цвете латина, латинка, латинчя.., анджер,.. настурций… (Т.1, с. 8).
В текстах Н. Кауфмана: Опеделения: алено; Синонимия  – отсутствует;
Действия: цъфти; Место: на диген
Как показывают наблюдения, фольклорно-песенная лексика характеризу-
ется семантической широтой и диффузностью. Эта диффузность обусловле-
на стремлением фольклорного сознания к отождествлению разных элемен-
тов мира и, следовательно, разных элементов языка30.
Отождествление в фольклоре или синонимическое сближение слов с раз-
ным значением, а значит, и явлений предметного мира, связано с психологи-
ческим параллелизмом, характерным для фольклорных текстов. Контексту-
ально синонимичными (на уровне символического значения) оказываются
следующие названия цветов и растений:
1) Божур, люлика, чюбрика  – соотносятся с образом молодой девушки,
влюбленных. Увядание цветка – символ утраты любви, слезы;
2) Босилек, китки сякакви, момците, гиргина, абълка на фидана, камши-
ца; сълза йъргеньъ, альъну цвети, гьозън– чистота, праведность, радость,
любовь; увядание цветка – символ утраты любви, слезы, смерть;
3) Иглика, ядове, кахъри, въртига, лоза, две мънинки момичънца; росен,
стратул, въртига, червен тръндафел; наряду с другими травами (ба-
зилик, вратига ‘тысячелистник; пижма’, комунига ‘донник’, чубрица)
входит в «билките разделни» – травы, защищающие от змея;
4) Гергине, мома; ирген; иглика, гиргина, босилек, абълка на фидана – сим-
вол молодости;
5) Гороцвет, тръндафьъл, пирунига; это раноцветущее многолетнее рас-
тение считается в Европе эмблемой молодости;
6) Гьозум – мята. С помощью мяты можно приворожить противополож-
ный пол … Во время полнолуния отваром мяты обливались для здоровья
(болг.)… (Т.3, с. 349). българска душа мириши на гьозън и на босильък, а
вечър на бял калофьър. Символ чистоты, здоровья;
7) Калофер, гьозън, босилек, ружа – символ чистоты, молодости;
8) Къмшица, кадъфа; желта ружа (коне… изпасли …камшица; съм одър
направил ут чърнъока къмшица) – символ потери, печали;
9) Крокун (невян), ружа – символ молодости, любовной тоски;
10) Лале, детенце, ерген – символ молодости;
11) Пирунига, тръндафьъл, теменюка, пилин; – это цветок, который ис-
пользуют девушки для любовной магии, для отгона змея (дракона) и
его любви к девушке;
478
II.  Изследвания
12) Триндафьъл, рай, Тодоро, любне, Лазар, люляка  – символ красоты и
здоровья, чистоты, жизненной силы, плодородия.
В приведенном выше материале из болгарского песенного фольклора мы
видим контекстуальное сближение целого ряда наименований различных цве-
тов. Сближение происходит не на уровне лексической семантики, а на уровне
символического значения этих слов. Наиболее распространенные символиче-
ские значения, вокруг которых объединяются целые ряды слов, называющих
цветы, – это любовь, красота, молодость, горе, утрата, заботы и т. д.
Список сокращений:
БТР  – Андрейчин Л. / Георгиев Л. / Илчев Ст. / Костов Н. / Леков Ив. /
Стойков Ст. /Тодоров Цв. Български тълковен речник. Четвърто издание.
Доп. и прераб. от Димитър Попов. София: Наука и изкуство, 2008. 1093 с.
Словарь Н. Герова – Геров, Найден. Речник на българския език. Пловдив,
1985 – 1904. Тт. 1 -5.; Допълнения. Пловдив, 1908.
Словарь Трессидера – Трессидер Джек. Словарь символов. Москва: 2000
(slovarj_simvolov[1].zip – ZIP archive, unpacked size 336,244 bytes).
ПРИМЕЧАНИЯ
1 
Богатырев П. Г. Язык фольклора // Вопросы языкознания. Москва, 1973, №5,
с. 106-116.
2 
Колесов В.В. Мир человека в слове Древне Руси. Л-д, 1986, с. 10.
3 
Хроленко А. Т. Семантика фольклорного слова. Воронеж, 1992. 140 с.
4 
Бобунова М. А., Климас И. С., Праведникова С. П., Хроленко А. Т. Эвристи-
ческий потенциал лингвофольклористики // http://www.rastko/rs/projekti/etnoling/
delo/12498; Бобунова М. А. Фольклорная лексикография: становление, теоретиче-
ские и практические результаты, перспективы. Курск: Изд-во Курск. Гос.ун-та, 2004.
240 с.
5 
Кауфман Н. Народни песни на българите от Украинска и Молдавска ССР, Со-
фия: БАН. Т. 1, 1982. 718 с.; Т.2, 1982. 944 с.
6 
Копытов Н. Ю. К семантике фитонимических символов в фольклорных текстах
// http://www.ruthenia.ru/folklore/kopytov1.htm
7 
Никитина С. Е. Устная народная культура и языковое сознание. Москва: Наука,
1993. 189 с.; см. также: Никитина С. Е. Словарь языка фольклора: Принципы постро-
ения и структура // X Междунар. съезд славистов: История, культура, этнография и
фольклор славянских народов. Москва, 1982.
8 
Бобунова М. А., Хроленко Т. А. Словарь языка русского фольклора. Лексика
былины. Курск: Изд-во курского гос. ун-та, 2006. – 314 с. См. также: Никитина С. Е.
Словарь языка фольклора… Ч. II, гл. 4. Тезаурусное описание языка народной пое-
зии: общий подход и структура словаря.
9 
Андрейчин Л., Георгиев Л., Илчев Ст., Костов Н., Леков Ив., Стойков Ст., То-
доров Цв. Български тълковен речник. Четвърто издание. Доп. и прераб. от Димитър
Попов. София: Наука и изкуство, 2008. 1093 с.
479
 10 
Геров Н. Речник на българския език. Пловдив, 1985 – 1904. Тт. 1 -5.; Допълне-
ния. Пловдив, 1908.
11 
Маковский М. М. Сравнительный Словарь Мифологической Символики в
индоевропейских языках. Образ мираи миры образов. Москва: Гуманитарный изда-
тельский центр ВЛАДОС, 1996, с. 383.
12 
Трессидер Д. Словарь символов. Москва: 2000 (slovarj_simvolov[1].zip  – ZIP
archive, unpacked size 336,244 bytes).
13 
Усачева В. В. Магия слова и действия в народной культуре славян. Москва: Ин-
ститут славяноведения РАН, 2008, с. 168.
14 
Шевалие Ж., Геербрант А. Речник на символите. В 2 т. София, 1995–1996. Т. 1-2.
15 
См.: Апотропей (от греч. apotropaios – отвращающий беду) – амулет, «оберег»,
в археологии и этнографии название предметов и изображений, которым приписы-
валась магическая способность отгонять злых духов. К А. относятся: изображения
устрашающих божеств, зверей и предметов (египетского Беза, Горгоны, льва, грифо-
на, фаллоса, сложенных пальцев и т. д.), которые носили как нательные амулеты; ар-
хитектурные рельефы в виде звериных морд и подобные изображения на сосудах и
оружии (Большая советская энциклопедия. Москва: Советская энциклопедия. 1969-
1978).
16 
Славянские древности. Этнолингвистический словарь. Под общей ред. Н. И. Тол-
стого. Т. 1 – 4. Москва: Международные отношения, 1995 – 2009.
17 
Българска митология. Енциклопедичен речник. София: Издателство «Захарий
Стоянов», 2006, с. 32.
18 
Усачева В. В. Этноботанический этюд. Базилик Ocimum Dfsilicum L. // Studia
Slavica. Языкознание. Литературоведение. История. История науки. К 80-летию С.
Б. Бернштейна. Москва, 1991, с. 92-99.
19 
Колосова В. Б. Лексика и символика народной ботаники. Этнолингвистический
аспект. Москва: «Индрик», 2009, с. 197.
20 
Трессидер Д. Словарь символов… с. 132.
21 
Колосова В. Б. Лексика и символика народной ботаники. Этнолингвистический
аспект. Москва: «Индрик», 2009, с 17.
22 
Там же, с. 195-196.
23 
Там же, с. 58.
24 
Усачева В. В. Магия слова и действия в народной культуре… с. 168.
25 
Бернштейн С. Б. Болгарско-русский словарь. Москва: Рус. яз., 1986. 768 с.
26 
Колосова В. Б. Лексика и символика народной ботаники.., с. 147.
27 
Трессидер Д. Словарь символов… с. 59
28 
Колосова В. Б. Лексика и символика.., с. 265.
29 
Славянские древности. Этнолингвистический словарь. Под общей ред. Н. И. Тол-
стого. Т. 4. М., 2009, с. 468.
30 
Никитина С. Е. О многозначности, диффузии значений и синонимии в тезауру-
се языка фольклора // Облик слова: Сб. статей. РАН. Ин-т рус. Яз. Москва, 1997, с. 360-
373). (Цит. По: Бобунова М. А., Климас И. С., Праведников С. П., Хроленко А. Т. Эв-
ристический потенциал лингвофольклористики…).

480