ЧАСТ ВТОРА: ИЗСЛЕДВАНЕ

Глава втора: Морфосинтактични справки

2.2.3. Категориите в полисинтетичните езици

2.2.3.2 Инуит (Арктическа Америка и Гренландия)
2.2.3.2.1. Обща информация
С изключително високата си степен на полисинтетизъм инуит (и като цяло
всички останали членове на ескимоско-алеутското езиково семейство) не престава
да привлича погледите на езиковедите през последните повече от 200 години.
Всъщност той не представлява хомогенен език, а съвкупност от променящи се
ареално и постепенно (от запад на изток) понякога неразбираеми помежду си
говори, които са разпространени на изключително обширна територия – от руския
далечен изток през Северна Аляска и Канада до източните брегове на Гренландия
и части от Дания (Каплан 1990: 141). Това е първият автохтонен американски
език, с който е установен контакт от европейскОще след първите контакти с него
на датския мисионер Ханс Егеде през 1721 г. (Митун 2004: 405), инуит стават
обект на специално внимание. Егеде и синът му съставят през 1750г. речник, а
през 1760 г. граматика, като по този начин западно-гренландският диалект се
превръща в първия описан език от семейството.
Археологическите разкопки показват, че прадедите им са пресекли
Беринговия проток преди около 10-20 хиляди години и са се установили по
бреговете на западна Аляска. Там възниква, вероятно преди около 5 – 6 хиляди
години, автохтонна култура – т. нар. древната култура от Берингово море, “Old
Bering Sea culture” (Каплан 1990: 137). Чак в по-късни времена инуитите
продължили своята миграция на изток през арктическия кръг и населили
изключително сурови северни географски ширини, където единствените виреещи
растения са мъхове, лишеи и треви, а температурите се движат между -40º C през
зимата и 10º C през лятото. Тези екстремни условия поставят силен отпечатък
както върху културата и социалната им структура1, така и върху езика им.
1
Традиционно обитават малки съобщества, основани на семеен принцип и наброяващи от 20 до 200
жители в зависимост от сезона и обстоятелствата, отделните членове на които са силно мобилни от
географска и социална гледна точка (Доре 1990:199)

1
 Въпреки че покрива сравнително голяма географска област, инуит се
използва от относително малък брои хора – според Каплан (пак там) около 78 000
(13 000 в Аляска, 23 000 в Канада и 42 000 в Гренландия), според интернет
версията на Етнолог (Гордън 2005) около 77 800 (12 000 в Аляска, 20 000 в Канада
и 47 800 в Гренландия), като към тази цифра следва да се добавят и около 7000
носители на езика живеещи в Дания.
Инуит принадлежи към ескимоския клон на ескимоско-алеутското
семейство2 и се състои от три основни групи наречия – инупиак в Аляска,
инуктитут в Канада и калаалисут в Гренландия, в които са обединени повече от 13
диалекта. Все пак трябва да отбележим, че най-съществените разлики между
говорите са по-скоро фонетични, а не толкова граматични или лексикални
(Каплан, 1990: 142), като средно от 450 афикса в диалект, приблизително 220 са
общи за всички диалекти на инуит (Доре 1990: 219)
2.2.3.2.2. Система на езика
Инуит често се употребява като учебен пример за полисинтетичен език.
Освен това е глаголно доминиращ, защото нерядко имената се инкорпорират в
глаголния комплекс. Той е почти изцяло суфигиращ (Митун 2004: 406) и е от
сложен смесено релационен език с полисинтетична техника (по Сапир).
Забележителното е, че думата може да съдържа от една до над двадесет морфеми
(Бергсланд 1955: 5), като в начална позиция стои основата, чието значение се
модифицира последователно от две групи суфикси – деривационни, със силен
лексикален заряд, и флективни окончания, изразяващи предимно граматични
съдържания (Доре 1990: 222 и сл.).
От контенсивна гледна точка инуит е ергативен тип с нефиксиран словоред
СОГ, както може да се очаква за преобладаващо суфигиращ език. Субект-
обектните отношение се изразяват чрез падежи, сред които изпъкват
абсолютивния и ергативния (релативен, както го наричан специалистите по тези
езици) падеж. В номиналната синтагма определящото име (притежателят)
обикновено предхожда определяното (притежаваното).
2.2.3.2.3. Слово- и формообразуване

2
Редица изследователи смятат, че разделянето на алеутски и ескимоски клон се е случило преди около
4000 години (Кампбел 1997: 109).

2
 Изключителният синтетизъм на езика е една от неговите най-ярки
особености. Често пъти благодарение на слово- и формообразуващите процеси
една дума може да изрази значението на цяло изречение, като най-голяма роля за
това имат лексикалните суфикси. Въпреки огромните синтетични възможности
обаче, в ежедневната реч броят на афиските в думата е ограничен до девет или
десет (Доре 1990: 232), защото по-големият им брой би довел до загуба на
значения.
Най-общо, можем да разделим думите в инуит на такива с флексия (имена и
глаголи с основа и следосновни афикси) и без флексия (частици). Основите,
според носителите на езика, са най-малката пълнозначна лексикална единица 3
(Доре 1990: 222) и са най-често едно или двусрични (Талбицър 1969: 1008). Те
биват четири вида: за събитие (и за действие, ситуация или качество), за обект (и
за материя, живо същество, природен или социо-културен феномен, човек или
абстрактно понятие), локализатори (за пространствени отношения и затова към
тях не могат да се аглутинират лексикални афикси) и допълнителни основи (на
нефлективните частици). Ако след основите за събитие или обект се аглутинира
направо граматично окончание, то задължително трябва да е съответно за събитие
или обект. Флективен суфикс за обект може да се прилепи към дума със
събитийна основа единствено, ако между тях има номинализиращ афикс.
Изключение правят някои основи предимно обозначаващи животни (Доре 1990:
228) и някои понятия от ежедневието (Митун 2004: 407), към които може да се
прилепи флексия както за обект, така и за събитие.
Граматичните окончания образуват флективната парадигма. Разположени
са в краесловна позиция, употребата им е задължителна и най-често са само по
едно на дума. В зависимост от вида им се определя и категориалната
принадлежност на думата. Ако са маркери за събитие (т. е. обозначават лице и
число на субекта и начина, по който се разглежда събитието), то предхождащият
ги морфемен комплекс се възприема като глагол. Ако са маркери за обект (т. е.
изразяват падеж, число, посесивност), става дума за име. Съществуват и

3
Различни изследователи (Колис, Талбицер) смятат, че основите, а вероятно и редица лексикални
наставки, произлизат от корени, които с течение на времето са загубили първоначалната си форма заради
фонетични промени и суфиксация.78

3
ограничен брой локализиращи маркери, които се изпозват единствено с
локализатори.
Всички останали афикси между флексията и основата се смятат за
лексикални (макар някои от тях да са изнесени след граматичните окончания като
енклитики). Освен семантичния си заряд, те носят и категориална (за превръщане
на имената в глаголи и обратното) или структурална натовареност (за промяна на
преходността, залога, аспекта, на номиналната детерминация и др.). Така, някои
типично граматични за други езици категории в инуит се явят поне частично
лексикализирани (виж по-долу).
Доре (Доре 1990: 229 – 231) класифицира лексикалните афикси в три групи:
афиксите, след които следва маркер за събитие, и следователно, независимо от
основата и другите афикси преди тях, категоризиращи морфемния комплекс като
глагол; афиксите, след които се поставя маркер за обект и които, независимо от
основата и другите афикси, категоризират морфемния комплекс като име; и
енклитики с оценъчно съдържание към всякакъв вид основа. По този начин
линейно, от ляво на дясно, се натрупва семантични промени в значението на
думата, при което решаваща роля играе редът на инкорпориране, защото всеки
следващ суфикс променя значението на всичко предходно 4 – една глаголна (или
именна) основа може да бъде номинализирана (или вербализирана), а
впоследствие отново вербализирана (или номинализирана) в рамките на една
дума (Фортескьо 1990: 309-311).
Освен транскатегоризираща, деривационните афикси могат да играят и
разширяваща глаголното съдържание (като променят преходността, залога,
определеността на обекта; степента, начина и аспекта на действието, както и
времето) и разширяваща именното съдържание роля (най-вече за разграничаване
и дискриминация при детерминацията на името)5.
2.2.3.2.4. Име
Както казахме по-горе, имена в инуит са думите, които притежават
флективен маркер за обект. Този флективен маркер се прилепя към именна основа

4
Тази строгост в реда на афиксите се компенсира от по-свободния, стилистично ориентиран
словоред, който е фиксиран единствено при посесивните отношения между предхождащия притежаваното
притежател.
5
За сравнително пълен списък по вид на лексикалните афикси, виж Фортескьо 1990: 321 – 332.

4
или номинализиращ (глаголната форма) лексикално-категориален афикс и
представлява граматично окончание с различни форми за изразяване на число,
падеж и лице на притежателя.
Числото е сложна категория, изградена от квантификационни афикси и
числови окончания, която е тясно свързана с другите флективни афикси, както в
името, така и в глагола. То е триченна структура с обозначаване на единствено,
дуално и множествено, макар че в редица диалекти дуалът е значително по-рядко
използван (Талбицер 1969: 1009) или напълно изгубен (Фортескьо 1990: 313).
Имената не изразяват нито родова, нито класова принадлежност. За
номиналната детерминация се използват най-вече падежните окончания, понякога
в комбинация с показателни местоимения и/или лексикалните деривационни
суфикси, които до голяма степен играят ролята на прилагателни, които
актуализират и конкретизират смисъла на основата. Изградената по този начин
пространствено-времева сфера е напълно достатъчна за изразяване на точна
детерминация, без да са необходими допълнителни езикови средства.
Основните граматични окончания са падежите. Те са осем на брой,
организирани в ергативна система от абсолютив (субект на непреходните глаголи
и обект на преходните), релатив (или ергатив, субект на преходните глаголи и за
обозначаване на притежателите) и шест обстоятелствени падежа – локатив
(пространствено или времево разположение на обекта), просекутив (през, по
протежението на нещо или в течение на някакво време), инструментал (средство
за постигане на нещо), алатив (повече или по-малко пространствена посока,
дестинация), аблатив (обратно на алатива, начална точка) и екватив (сравнение,
подобие)6. Тези окончания не се променят по число, но се аглутинират към
различна именна основа в зависимост от числото.
Освен чисто синтактичната си функция, падежите изразяват, чрез
допълнителна посесивна флексия, и притежание за първо, второ, трето и четвърто
(възвратно) лице, единствено, дуално и множествено число. По този начин се
образува една парадигма от притежателни форми за всяка падежна функция в

6
Иначе казано, абсолютивът и релативът указват функциите на подлог и пряко допълнение в ергативната
система, локативът и просекутивът обозначават положение или движение през нещо, алативът и аблативът
указват посоки, инструменталът и еквативът отговарят на въпроса „Как?” (Бергсланд 1955: 71 - 83).

5
зависимост от лицето и числото на притежателя. С най-много нулеви морфеми се
явява името в абсолютивен падеж, единствено число, непритежавана форма.
Важна особеност на притежателните суфикси е, че до известна степен те са
еднакви при имената и при глаголите, което по мнението на някои изследователи
(Талбицер) е знак, че глаголът има известен номинален характер и че мисленето с
имена преобладава над действието. Така въпреки че е глаголно доминиращ език
(не може да има изречение без дума изразяваща събитие, освен някои
възклицателни и елиптични изказвания), на практика това означава, че разликата
между имена и глаголи е доста мъглява, а последните могат да се възприемат като
вербализирани имена или дори като подклас на имената (Талбицер 1969: 1057 –
1059). Бергсланд пък застъпва мнението, че не глаголите са именен подклас, а че
немалък брой основи (корени и съставни основи) са амбиваленти – могат да се
използват както за изразяване на обекти, така и за събития 7 (Бергсланд 1955: 90).
Общото между двете схващания е, че основите не винаги носят категориално
съдържание и че деривационната им структура и флексията им придават формата
на имена или глаголи.
2.2.3.1.5. Глагол
Основният морфологичен белег, по които глаголите се различават от
неинкорпорираните имената, е, че те задължително аглутинират суфикс за
наклонение и лице, а не падежи. Интересното е, че редица други граматични
суфикси са общи за двете категории, например посесивните окончания при
имената са до голяма степен идентични 8 с окончанията за лице при глаголите
(Талбицер 1969: 1057), особено при транзитивните парадигми (Митун 2004: 408),
което може да се очаква предвид ергативността на инуит.
Както и имената, глаголният комплекс се състои от коренна основа,
деривационни суфикси (които могат да вербализират номинални основи, да
изразяват каузативност, аспект, време и др. категории и най-общо да променят
смисъла на основата) и флективни окончания. Деривационните суфикси имат
различна продуктивност, а немалко от тях могат да се употребяват и с именни

7
По изчисленията на Бергсланд около 100-200 основи са амбивалентни, около 700 се комбинират само
вербални суфикси и около 600 с номинални (Бергсланд 1955: 140).
8
Талбицер (Талбицер 1969: 1032) смята, че тази формална близост се дължи на етимологичен общ
произход на притежателните номинални суфикси и личните глаголни окончания.

6
основи, като в първия случай изразяват наречия, а във втория прилагателни.
Колкото до флективните окончания, това са неразделими помежду си модални
суфикси и окончания за лице и число.
Mодалната структура на глаголния комплекс не е хомогенна. Това отчасти
се дължи и на неяснотата дали трябва да се счита за различно наклонение
флективна парадигма, която се отличава от друга само по модалния маркер,
докато другите окончания са еднакви (каузативното и кондиционалното
например). Все пак изследователите са единодушни, че съществуват два вида
наклонения – самостоятелни и подчинени. Сред първите може да посочим
деятелно, въпросително и повелително / оптативно 9, а към вторите трябва да
причислим най-вече партиципиалното, каузативното, кондиционалното и
няколкото форми на контемпоративното (напр. контемпоративно І ‘когато в
миналото’, контемпоративно ІІ ‘докато’, контемпоративно ІІІ ‘в същото време
когато’). Освен това са установени отделни парадигми за отрицание (пълни или в
някои случаи отделен афикс в глаголния комплекс), за преходни и непреходни
глаголи, а в някои диалекти и за други наклонения (напр. в юпик за концесивно,
прецесивно, контингентно).
Огромната сложност на глаголната морфология се дължи не само на
посоченото многообразие от форми, но и на съдържателната страна на някои
парадигми. Така например, каузативното наклонение се използва не само за
въвеждане на причина, но и за обозначаване на действия в миналото, а
кондиционалното освен условие въвежда и действия в бъдещето (Талбицер 1969:
1044 – 1045). На практика тази едновременност, предходност и следходност в
съчетание с нюансите от деривационните суфикси всъщност изразява богата
система от аспектуално-темпорални отношения, въпреки отсъствието на
граматикализирани суфикси за време и аспект.
Освен всичко казано дотук, глаголният комплекс може да инкорпорира
прономинални афикси за или дори самия обект, както и наставки за промяна на

9
Докато за Бергсланд (Бергсланд 1955: 41 – 43) разликата между двете наклонения се отнася най-вече до
ексклузивното (оптатив) или инклузивното (императив) първо лице неединствено число и може да се
възприемат като едно цяло, за Талбицер (Талбицер 1969: 1038 – 1041) те се различават по форма и
съдържание и следователно трябва да се разглеждат поотделно.

7
залога. Деривационните глаголни наставки 10 не само служат за превръщане на
деятелното събитие в страдателно и обратното, но и за транзитивиране на
непреходните глаголи в преходни или дори на самите преходни (напр. със
значението на ‘карам / оставям някого да направи нещо’).
Глаголите не изразяват клас или род, макар че Талбицер (Талбицер 1969:
1031) ги групира в четири спрежения в зависимост от ударението и сричковата
структура. Тъй като това е чисто формално деление за флективни цели и за
определяне на възможната асимилация при аглутинацията на суфикси, не
намираме, че то носи съдържателни елементи и не следва да се счита за
класова/родова организация на глаголите в инуит.
2.2.3.1.6. Категориални характеристики на изречението
В повечето диалекти всяко едно изречение трябва да има поне една дума за
изразяване на събитийност, като изключение правят единствено възклицателните
или елиптичните изказвания, при които събитието се подразбира. Освен това
съществуват няколкото номинални суфикса и думи, които притежават
предикативна (най-често копулативна) функция. Така например, при
гренландските говори изречения, изградени от номинални комплекси и
показателна местоименна частица, която включва в значението си копула, не се
нуждаят от глагол, за да звучат нормално (Фортескьо 1990: 315).
Няма строго установени синтактични правила, тъй като флективната
определеност на името и глагола ясно указва тяхна функция в изречението.
Въпреки сравнително свободния словоред, основната подредба следва модела
СОГ, като всяко отклонение е със стилистична цел – предвижването на имената
вляво ги топикализира, а в дясно им придава статус на по-маловажна информация
(Митун 2004: 409). Все пак не бива да забравяме, че сравнително често
изреченията в инуит се съставени само от един глаголен комплекс.
2.2.3.1.7. Други релевантни граматични особености

10
Фортескьо (Фортескьо 1990: 316, 321 – 332) обединява най-продуктивните глаголни наставки в няколко
групи, които преведени с терминология на Косериу могат да се обобщят така: вербализиращи
категоризатори (за категориално превръщане на номиналните основи в глаголи), структуроизграждащи (не
променят категориалната принадлежност на комплекса, но влияят върху преходността, пасивността и
други негови структурални значения) и смислообразуващи (указват степен, начин и отрицание, като
прибавят адвербиални, аспектуални, модални и темпорални нюанси).

8
 Вероятно заради силния натиск от английския език, в западната част на
Арктика и особено сред по-младите инуит думите са значително по-къси.
Съставени са от едва 4-5 компонента. Освен това присъствието на заемки е
завишено, като в огромната си част те са имена, свързани с нововъведения в бита.

Библиография
Бергсланд, К.: Berglsand, Kunt, A grammar outline of the Eskimo language of West Greenland,
Скривемаскинстна, Осло, 1955.
Гордън, Р. Г.: Gordon, Raymond G., Jr., (ed.) Ethnologue: Languages of the World, Fifteenth edition,
СИЛ Интернешънал, Далас, САЩ, 2005. www.ethnologue.com
Доре, Л. Ж.: Dorais, Louis - Jacques, „The Canadian Inuit and their Language” – В: Arctic
Languages: An awakening, ЮНЕСКО, 1990, 185 - 290.
Митун, М.: Mithun, M., The Languages of Native North America, Кембридж Юнивърсити Прес,
2004, 346-367.
Каплан, Л.: Kaplan, Lawrence D., „The Language of Alaskan Inuit” – В: Arctic Languages: An
awakening, ЮНЕСКО, 1990, 131-158.
Кампбел, Л.: Campbell, Lyle, American Indian languages: The historical linguistics of Native
America, Оксфорд Юнивърсити Прес, Ню Йорк, 1997.
Петерсен, Р.: Petersen, R., „The Greenlandic Language: Its nature and situation” – В: Arctic
Languages: An awakening, ЮНЕСКО, 1990, 293 - 308.
Фортескьо, М.: Fortescue, M., „Basic structures and processes in West Greenlandic” – В: Arctic
Languages: An awakening, ЮНЕСКО, 1990, 309 - 332.
Талбицер, У.: Thalbitzer, W., „Eskimo” – В: Handbook of American Indian Languages (part 1),
Антрополоджикал публикейшънс, Оостерхоут, 1969, 969 - 1069.

9
 Отнася се
Вид към: Име Глагол Пропозиция
на категорията
8
Падеж
суфикси
-
Детерминираност местоимения,
дерив. суфикси
4 лица
Притежание
суфикс
2 (+1) 2 (+1)
Число
суфикси суфикси
клас / род - -
4 лица (подобни
Лице на посесивните)
афикси
Време
7 суфикса +
Вид деривационни
афикси
Наклонение
2
Залог
деривация
Инкорпорация на
други категории
СиО
копулативен Инкорпорация на СОГ
Словоред
суфикс СиО нефиксиран

10