1

По време на Втората световна война млада британска

аристократка е принудена да води опасен двоен живот в
служба на родината си.
През 1939-а Европа започва да се гърчи в пламъците на
световния конфликт. Цяла Великобритания е мобилизирана
под тътена на бомбардировките. Алекс напуска родния
Хемпшир, за да предложи услугите си на Доброволческата
сестринска служба в Лондон. Красивата й външност става
причина да привлече вниманието на млад военен пилот, а
заради съвършенството, с което говори и пише на немски и
френски, я забелязват и от Военното разузнаване.
В новия си роман блестящата Даниел Стийл проследява
невероятните приключения на Алекс Уикъм през Втората
световна война, а по-късно и живота й из екзотични, а
понякога и страховити места като Индия, Пакистан, Мароко,
Хонконг и Москва, та чак до Вашингтон. Алекс постоянно
живее на ръба и носи тайна, която няма право да разкрие пред
никого.

На скъпите ми деца
Бети, Тревър, Тод, Ник, Саманта,
Виктория, Ванеса, Макс и Зара.
Бъдете щастливи и в безопасност,
изживейте приключенията си,
бъдете обичани, бъдете мъдри и благословени.
Нека животът ви е дълъг и щастлив.

С обич: Мама

2
 Всяка голяма мечта започва с мечтателя.
Винаги помнете, че притежавате силата,
търпението и страстта
да достигнете звездите,
за да промените света.

≈1≈

Когато по-късно мислеше за ония дни, лятото на 1939-а беше

последното „нормално“ в спомените на Александра Уикъм.
Тогава бяха изминали пет години от дебюта й в Лондон на
осемнайсетата й година – събитие, което родителите й бяха
очаквали с вълнение и надежда още откакто беше малко
момиченце. Тя също нямаше търпение и го мислеше за най-
вълнуващото нещо в живота си, най-важния момент, в който
щеше да бъде представена пред двора заедно с другите момичета
от аристократични семейства. Това бе официалното й въвеждане
в обществото и от 1780-а, когато крал Джордж III беше
организирал първия бал на кралица Шарлът, за да почете
съпругата си, целта на „въвеждането“ и представянето беше да
предостави на младите дами възможността да попаднат в
полезрението на бъдещите си съпрузи. После, след относително
3
кратък период, се предполагаше да дойде и бракът. Макар
модерните родители през трийсетте да не гледаха толкова
сериозно на тази възможност, надеждите за благоприятен развой
не се бяха променили.
Алекс бе представена пред двора на крал Джордж V и кралица
Мери на бала на кралица Шарлът, на който се появи във
великолепна бяла рокля от дантела и сатен, която майка й беше
поръчала на Жан Пату в Париж. Висока и деликатна блондинка,
девойката беше зашеметяваща красавица и не й липсваха
ухажори. По-големите й братя Уилям и Джефри безмилостно я
подкачаха за дебюта й и за последващия провал да си намери
съпруг. Присъствието по приеми, балове и всякакви събития се
оказа огромно предизвикателство за Алекс, която още от най-
ранно детство беше луда по конете, също както и останалите от
семейството й. Братята й я подиграваха, че е мъжкарана, а за нея
това беше въпрос на оцеляване. Носенето на елегантни рокли
всяка вечер и на подходящо облекло на всеки официален обяд в
Лондон се оказа уморително и понякога й струваше големи
усилия.
Успя да си намери много приятелки сред другите дебютантки,
повечето от които бързо се сгодиха и скоро след това се омъжиха.
Алекс не можеше да си представи да бъде семейна едва на
осемнайсет. Искаше да учи в университет – нещо, което баща й
намираше за ненужно, а майка й смяташе за неуместно. Четеше
много и учеше история. Цял рояк прилежни гувернантки й бяха
вдъхнали жажда за знание и любов към литературата, освен това
бяха допълнили уменията й с рисуване на акварели и с бродерия
на сложни мотиви и гоблени. Дарбата й за езици й помогна да
научи френски, немски и италиански почти до съвършенство.
Говореше френски и немски с лекотата, с която се изразяваше на
английски, макар никой да не намираше това й умение за
забележително. Италианският й също бе почти толкова добър.
Обичаше да чете на френски и немски. Освен това беше
грациозна в танците, което я превръщаше в желана партньорка
на баловете, които посещаваше със семейството си.
Но освен кадрилите, които танцуваше с лекота, любовта й към
литературата и дарбата й да учи езици, имаше и още нещо.
Мъжете, с които се запознаваше, я наричаха „храбра“. Не се
боеше да изразява мнението си на глас и имаше фино чувство за
хумор. По тази причина се вписваше чудесно в мъжката
компания на братята си, но малцина от младежите можеха да си
я представят като съпруга въпреки красотата й. А онези, които се
осмеляваха да приемат предизвикателството, Алекс намираше за
фатално отегчителни. Нямаше никакво желание да се затвори в
4
Хемпшир, където се намираше имението на родителите й, и да
бродира до камината през нощта като майка си, или пък да
отгледа рояк невъзможни като братята си навремето деца. По-
късно може би, но не и на осемнайсет.
Петте години след лондонския дебют през 1934-а преминаха
бързо. Алекс често пътуваше с родителите си в чужбина, яздеше
по време на лов у дома или на местата, където я канеха,
посещаваше приятелките си, които се бяха омъжили и дори вече
имаха по няколко деца, помагаше на баща си в имението.
Проявяваше по-голям интерес към земята в сравнение с братята
си и двамата бяха заминали за Лондон. Уилям, по-големият,
водеше живот на джентълмен и изпитваше страст към
самолетите. Джефри работеше в банка, всяка нощ посещаваше
приеми и си беше спечелил репутацията на разбивач на дамски
сърца. Братята й също не бързаха да се женят.
Джефри беше на двайсет и пет, а Уилям – на двайсет и седем и
използваше всяка възможност, за да участва във въздушни
състезания в Англия и Франция. Беше изкусен пилот. Според
Алекс братята й се забавляваха далеч повече от нея. Тя се
чувстваше като пленница на обществените норми, на онова,
което се смяташе за прилично за една жена. Беше най-бързата
ездачка в околността, което тормозеше братята й и приятелите
им, а езиковата й дарба се бе оказала много удобна при
семейните пътувания. До двайсет и третата си година вече беше
посещавала няколко пъти Ню Йорк с родителите си и намираше
американските мъже за по-либерални в мисленето си и далеч по-
забавни от англичаните. Харесваше й да обсъжда политиката с
братята си и с баща си, макар че те настояваха да не го прави по
време на приеми, за да не уплаши мъжете, които биха пожелали
да я ухажват. В такива случаи отговорът й беше рязък:
— Не бих желала мъж, който няма да уважава мнението ми,
нито такъв, пред когото да не мога да го изразявам.
— Ще си останеш стара мома, ако не си държиш езика и не
овладееш страстта си към конете – предупреждаваше я Джефри,
но и двамата й братя се гордееха с нея заради гордостта й, ума й и
дръзкото й ясно мислене. Родителите им се правеха, че не
забелязват, но се притесняваха задето не само все още не си бе
намерила съпруг, но и не желаеше такъв.
Алекс изслуша всички речи на Хитлер на немски по радиото,
прочете и няколко книги за него. Дълго преди събитията от
лятото на 1939-а беше предсказала, че войната е неминуема. През
онова лято братята й и баща й се съгласиха с нея. Войната
изглеждаше неизбежна, а когато беше обявена официално на
трети септември, те се разтревожиха, но далеч не се изненадаха.
5
Събраха се да изслушат по радиото речта на крал Джордж, който
призоваваше всички британци да бъдат силни, смели и да се
включат в отбраната на родината си. Както повечето си
сънародници, и Уикъм откликнаха незабавно. Братята на Алекс
постъпиха във военновъздушните сили – Уилям при
изтребителите като първокласен пилот, а Джефри при
бомбардировачите. Въобще не го направиха на въпрос – явиха се
на служба и скоро след това преминаха подготовка, както
повечето си приятели. Това се очакваше от тях и те го изпълниха,
без да се поколебаят.
В продължение на няколко седмици Алекс кри намеренията си,
но после смая родителите си, като обяви, че е постъпила в
Доброволческите сестрински сили, малко след като Уили и Джеф
бяха заминали на обучение. Родителите й също бяха решили как
да помогнат. Баща й вече беше преминал възрастта, за да иде на
фронта, но двамата отвориха дома си за двайсет лондонски деца.
Правителството насърчаваше евакуацията на децата от градовете
и много родители усилено търсеха безопасни домове в
провинцията. Виктория, майката на Алекс, се зае да подготвя
сградата, която приютяваше прислугата и работниците от
конюшните. Мъжете от персонала и без това бяха силно
намалели заради призовките за фронта, а жените бяха
преместени в къщата. Обзаведоха детските стаи с двуетажни
легла. Три от камериерките щяха да помагат с грижите за тях, а
две момичета от селото, заедно с две учителки от местното
училище, щяха да им преподават уроци. Виктория също искаше
да участва. Таеше надежди, че и Алекс ще се включи, но дъщеря
й обяви, че заминава за Лондон, за да кара камиони и линейки,
да помага в тамошните болници, с каквото може. Родителите й се
гордееха с нея, но и се тревожеха. Очакваха се бомбардировки и
за дъщеря им щеше да е по-безопасно да си остане в
провинцията, за да помага с грижите за малките им гости.
Децата, които Уикъм щяха да приютят, бяха от бедни семейства и
на хора от средната класа.
Преди да постъпи в Доброволческите сестрински сили, Алекс
внимателно проучи всички останали възможности. Можеше да се
присъедини към Женската доброволческа служба и да помага в
администрацията, но не проявяваше интерес, а също в
Организацията за въздушна отбрана или в помощ на пожарната.
Женската доброволческа служба организираше и убежища,
размяна на дрехи и мобилни столови. Имаше възможност да
отиде да помага в селскостопанската работа, която вече
познаваше достатъчно добре покрай задълженията си в

6
имението, но не й се искаше да остава в Хемпшир и
предпочиташе града.
Помощната териториална служба предлагаше повече от
нещата, каквито се надяваше да върши – шофиране и общи
задължения, – но когато се свърза с тях, отново й предложиха
чиновническа работа, която щеше да я държи затворена в някоя
канцелария. А тя предпочиташе физическия труд. Говори и с
Помощните въздушни сили за разполагането на баражни балони,
но в крайна сметка Доброволческите сестрински сили й се
сториха най-подходящото място, където да разгърне уменията си.
Обещаха й, че след като се присъедини към тях, ще се появят и
други възможности.
Когато писа на братята си, за да ги уведоми, в отговор те й
обещаха, че ще я наглеждат като отиде в Лондон. При
заминаването й от Хемпшир майка й се разплака и я накара да
обещае, че ще внимава, но самата тя вече беше твърде заета с
разпределените в имението деца. Най-малкото беше на пет, а
най-голямото – на единайсет и Алекс реши, че работата на
родителите й щеше да е много по-тежка от всяка една задача,
която биха й възложили в столицата.
Пристигна в Лондон през октомври, месец след обявяването на
войната. Кралят отново излезе с обръщение към цялата нация и
подчерта отговорностите на всички при новите условия. Алекс
имаше чувството, че най-сетне се е заела с нещо важно, и
старателно се посвети на обучението заедно с други жени от
всички възрасти, от всички социални слоеве и от всяка част на
страната. Струваше й се, че някой бе отворил вратите и
прозорците на живота й към широкия свят – точно онова, което
се бе надявала да открие в университета. Именно за такова нещо
копнееше от край време. Неспирно пишеше писма на родителите
и братята си и им разказваше с какво се занимава и какво учи.
Джефри се появи в Лондон по време на почивните дни и я
заведе на вечеря в „Рулс“, един от любимите им ресторанти.
Хората се усмихваха одобрително, като ги виждаха в униформи.
Алекс въодушевено разказа на брат си всичко, което беше
научила. Вече знаеше, че първата й задача ще е да кара
камионите с провизии, с което освобождаваше мъжете, за да
вършат по-важни дела.
— Точно каквото съм си мечтал цял живот – подразни я Джеф.
– Сестра ми да шофира камион. Приляга ти, Алекс. Слава Богу,
че така и не си намери съпруг.
— О, я млъквай – отвърна му тя с усмивка. Очите й палаво
блестяха. – А и не съм стара мома, просто още не съм се омъжила.
Сигурно някой ден ще го направя.
7
 — А, може да продължиш и след войната да караш камион.
Може пък да си открила истинското си призвание.
— Ами ти, кога ще полетиш? – запита Алекс, като опита с шега
да прикрие притеснението си.
— Скоро. Нямам търпение да бомбардирам германците и да ги
направя на пух и прах.
Уилям вече участваше в летателни мисии. От край време
двамата братя се състезаваха яростно, но Уил беше по-опитен
пилот от Джеф.
Както винаги Алекс и Джефри си прекараха хубаво, след което
той я остави в общежитието й. Лондон кипеше, навсякъде се
виждаха униформени хора, обявяваха се военновременните
правила. Все още не беше започнало разпределението на
хранителните дажби, но Министерството на храните вече бе
предупредило, че то ще започне от януари и ще се отнася за
основните продукти. Всички осъзнаваха, че животът ще се
промени драстично, но това тепърва предстоеше.
По пътя към общежитието Джеф предупреди сестра си за
опасността от мъже, които биха могли да опитат да се възползват
от младите момичета, които пък в резултат биха могли да се
окажат бременни или заболели от някоя венерическа болест.
— Мама не ми спомена нищо подобно, когато си тръгнах от
къщи.
— Твърде деликатна е. Вероятно не е мислила, че се налага да
ти го казва, понеже си твърде добре възпитана, за да се държиш
зле. – Той я погледна с братска загриженост.
— А ти да не би да мислиш, че не е така? – повдигна веждата си
тя.
— Познавам мъжете. А ако се влюбиш в някое разгонено
копеле, той може да те въвлече в нещо, за което да се разкайваш.
— Не съм глупава – натърти Алекс с лека обида в гласа.
— Просто не искам да те сполети нещо лошо. Никога не си
живяла в града, нито пък си срещала мъже като ония, с които ще
се запознаеш. Могат да са доста безпардонни – предупреди я
Джеф отново.
— Аз също мога да съм груба – уверено заяви тя.
— Все пак помни, че ако забременееш, ще те убия… а ти ще
разбиеш сърцата на нашите.
— Не смятам да върша подобни неща – отсече Алекс,
изненадана от думите му. – Дошла съм тук да върша работа, не да
си търся мъж, нито пък да се заливам по баровете.
Знаеше, че някои момичета от общежитието флиртуваха с
всеки войник, който им се изпречеше пред погледа, само че
подобно поведение не й беше в стила.
8
 — Май трябваше да постъпя в армията или във
военновъздушните сили като теб и Уили. Мислех си за това. В
крайна сметка може и да го направя.
— И така правиш достатъчно. Хората говорят само хубави неща
за Доброволческите сестрински сили и в много случаи не става
въпрос само за медицински грижи. Това е тежка работа. Само
гледай да не те изритат – отново я подразни той – като отваряш
уста на преподавателите си и на висшестоящите. Нали те знам
каква си!
— А ти просто си пази гърба и гледай да удариш германците,
преди те да са го направили – предупреди го тя на свой ред.
Двамата се прегърнаха и Джеф я остави пред общежитието.
Трябваше да се прибере в базата си до полунощ, а имаше немалко
път дотам.
Алекс беше доволна, че се видяха. Братята й, й липсваха, а също
и родителите й, но се радваше, че е в Лондон и че се учи да бъде
полезна. Нямаше търпение да се захване за работа. Почти бе
приключила с обучението си и се гордееше, че ще работи за
отбраната на страната си, но се чудеше дали това е достатъчно.
Ето, и двамата й братя бяха във военновъздушните сили и щяха
да извършват въздушни удари над Германия. Скоро след
обявяването на войната бяха започнали и разузнавателните
мисии, така че шофирането на камион или линейка й се
струваше крайно незначително в сравнение с далеч по-
драматичния принос на братята й. Утешаваше се, че поне не е у
дома в Хемпшир.
По време на вечерята двамата е Джеф обсъдиха прибирането си
вкъщи за Коледа. И тримата имаха разрешение за отпуск, а Джеф
бе изтъкнал, че това може да се окаже последният им шанс да
бъдат заедно. Въодушевлението ги беше завладяло, още повече,
че и други мъже от отряда на Джефри щяха да се приберат у
дома. Офицерите бяха проявили разбиране за тази първа военна
Коледа и всички я очакваха с нетърпение. Същинските военни
действия тепърва предстояха, все още всичко беше в процес на
подготовка и планиране. Сред доброволците имаше канадци,
австралийци и американци. В групата на Алекс имаше две
канадки и една австралийка и тя се радваше на познанството си с
тях. Чужденките изглеждаха далеч по-свободни и независими от
английските момичета, които познаваше, и тя им се
възхищаваше.

Когато Алекс, Уили и Джеф се прибраха в Хемпшир за Коледа,

нещата не изглеждаха по-различно от предишните години.
9
Наоколо беше спокойно. Единствената промяна бяха тъмните
прозорци, покрити, за да не се виждат ярките лампички по
коледните елхи в къщите на хората, нито витрините на
магазините в градовете. В Линдхърст, любимото им пазарно
градче, стъклата на витрините бяха облепени с предпазни ленти.
Имаше и дажби на бензин, така че хората не пътуваха на дълги
разстояния, за да посещават семействата си. Все още обаче
разполагаха с достатъчно храна и коледните тържества си бяха
същите като преди. Ресторантите и хотелите бяха пълни. Въпреки
войната празничното настроение се усещаше навсякъде.
Стотици хиляди деца бяха изпратени от Лондон в домове из
провинцията, а правителството се опитваше да се справи с
желанията да се приберат в столицата за празниците. Вместо
това насърчаваха приютилите ги семейства да ги задържат,
понеже децата можеше и да не пожелаят да се откъснат от
родителите си, ако се върнеха при тях. По същата причина и
родителите им не трябваше да ги посещават. Пътуванията с влак
бяха ограничени и евакуираните деца трябваше да се примирят с
първата си Коледа без семействата си. Виктория и всички, които
й помагаха, бяха решени да направят празника им незабравим.
Семейство Уикъм полагаше големи усилия, за да забавлява
децата и да направи Коледата им специална. Момичетата, които
се грижеха за малките, бяха изплели и купили подаръци за
всички. Виктория беше прекарала немалко безсънни нощи, за да
ушие плюшено мече за всяко дете. Когато Алекс се прибра у
дома, също се включи в подготовката и помогна с мечетата, а
освен това им върза ярки червени панделки на вратлетата.
Виктория беше приготвила пуловери за всичките си малки гости,
благодарение на жените в селото.
Уикъм бяха подготвили две вечери за коледната нощ. Първо,
една ранна за децата, по време на която им раздадоха
подаръците. Когато си видяха мечетата, малките нададоха
радостни писъци. Като по чудо всички пуловери им станаха –
морскосини за момченцата и червени – за момиченцата. За
всички имаше сладкиши от магазина в Линдхърст. По-късно
вечерта семейството се събра за традиционната си коледна
вечеря в трапезарията. Бяха се облекли официално, с черни
вратовръзки и вечерни рокли, както винаги досега. В полунощ
след вечерята си размениха внимателно подбраните подаръци.
Виктория бе изплела розов пуловер от ангорска вълна за Алекс,
освен това й подари чифт сини сапфирени обици, същите на цвят
като очите й. Алекс беше купила за майка си от Лондон стилна
чанта, но и практична, за да носи в нея тефтерите с купони и
дори плетивото си.
10
 В коледната сутрин Алекс отново успя да внесе смут в
семейството, след като се появи с панталон – последния писък на
модата в столицата. Братята й изглеждаха ужасени, а родителите
й се слисаха.
— Какво си обула? – запита Уилям с очевидно неодобрение,
когато сестра му влезе в гостната. Същата сутрин тя беше излязла
на езда и не й бе останало време да се преоблече. – Това да не е
част от униформата ти?
— Не, не е – натърти тя. – Не бъди толкова старомоден. Всички
жени носят панталони.
— И сега аз трябва ли да облека рокля? – заяде я той.
— Само ако искаш. А панталоните са удобни и практични.
Габриел Шанел ги носи от няколко години в Париж. Много са
модерни. Освен това ти също ги носиш, защо аз да не мога?
— Можеш ли да си представиш мама да носи панталони? – каза
той, сякаш майка им не беше в стаята. Баща им се усмихна.
— Надявам се да не го направи. Майка ви изглежда прекрасно в
тези си дрехи. – Погледна нежно съпругата си. – Ако Алекс иска
да опита новата мода, спокойно може да го прави тук. На никого
не пречи – добави той. Уилям се намръщи, а Джеф се засмя.
— Браво на теб, Алекс. На Уили му трябва малко разтърсване –
отбеляза Джеф. Впрочем и прическата й беше нова. Сестра му бе
навила дългите си руси коси на кок, който беше заместил
плитката, която носеше още от дете, а една елегантна къдрица
красеше челото й. Ново беше и яркочервеното червило. След три
месеца в Лондон тя изглеждаше пораснала и дори още по-хубава.
— Ето защо жените носят униформи не се предаваше Уили. За
да не се появяват със смехотворни дрехи като тези. Панталоните
са за мъжете, а роклите и полите за жените. Алекс май се е
объркала. – Думите му звучаха решително и целият излъчваше
неодобрение. Беше далеч по-консервативен от брат си.
— Я недей да бъдеш такъв бастун – скастри го Джеф.
Най-сетне Уилям се отпусна и всички чудесно се насладиха на
приготвения фазан. В познатата атмосфера, със семейните
портрети, които ги гледаха от стените, беше трудно да се повярва,
че страната бе във война. Единствената видима разлика се
забелязваше в отсъствието на всички млади мъже, работили за
семейството, преди да постъпят в армията. Виждаше се и в
камериерките, които поднасяха ястията нещо, което би
изглеждало неуместно преди войната. А сега беше необходимост.
Всички жени участваха в доброволни дейности в съседните
градчета или бяха постъпили в Помощната териториална служба,
в Женската доброволческа служба или в Наблюдателния корпус.
Всички по някакъв начин бяха въвлечени във войната, но в
11
мирен ден като Коледа сякаш всичко това не съществуваше и
само тентите и платнищата по прозорците намекваха за
действителността. Цял ден елхата грееше ярко в гостната, а още
предната сутрин бяха довели децата, за да й се радват. Малките
бяха смаяни от размера й, от пищната украса с красивите
играчки, които семейството бе използвало през годините, от
старинния ангел, кацнал на върха.
След обяда семейството излезе на разходка. Избягваха да
разговарят за войната. Нищо ново и драматично не беше станало
от септември, ако се изключеше сваленият в края на октомври
над страната немски бомбардировач „Хайнкел“ Хе III. Уинстън
Чърчил говореше направо, без заобикалки за онова, което ги
очакваше.
Разхождаха се из имението и обсъждаха местните новини.
Момчетата се шегуваха и поеха напред, а след като известно
време повървя с родителите си, Алекс ги догони. Виктория се
радваше на евакуираните деца в Хемпшир, макар да признаваше,
че е трудно да отговаря за всички. Засега обаче не й бяха
създавали грижи, а и вече не тъгуваха за вкъщи, както в
началото.
— За какво си говорите? – запита Алекс братята си, когато ги
настигна.
— За бързи самолети и разгулни жени – отвърна й Джеф със
саркастична усмивка.
— Ами да ви оставя тогава?
— В никакъв случай. Добре ли се държиш в Лондон?
— Разбира се – увери го тя и си припомни съветите му. Твърде
заета беше с доброволчеството и със задачите, които й поставяха.
Алекс беше отговорна, благонадеждна и шофираше добре.
Години наред беше карала кола в Хемпшир, още откакто един от
конярите я беше научил, когато беше на седемнайсет.
— Ами вие, добре ли се държите? – запита тя братята си на свой
ред. Уилям кимна, но Джеф се поколеба.
— Няма да давам отчет за живота си на сестричката си –
отвърна й той и се засмя. Брат му и Алекс завъртяха очи.
— Стига си се перчил – каза тя, а Уилям се подсмихна.
— Вероятно говори за живота, дето си го фантазира. Коя жена
би му вързала?
— Цели рояци са – увери ги Джеф и ги подгони около същите
дървета, където си бяха играли като деца.
Беше толкова спокойно и зареждащо да са си у дома в
Хемпшир. На всички им харесваше. Докато живееше тук, на
Алекс й се беше струвало, че е твърде скучно, но сега, след

12
Лондон, завръщането у дома й изглеждаше като истински дар.
Братята й се чувстваха по същия начин.
Родителите им ги наблюдаваха как се гонят като деца и се
усмихваха на тази позната гледка. Едуард прегърна съпругата си
през рамо. За миг Виктория изпита паника и се помоли децата й
да бъдат в безопасност. Едуард сякаш долови мислите й.
— Всичко ще е наред с тях – прошепна й той. Жена му кимна,
но в очите й имаше сълзи. Заседнаха като буца в гърлото й.
Надяваше се, че съпругът й е прав.
Щом започна да се свечерява, потеглиха обратно към къщата.
Отидоха да посетят децата, които си бяха прекарали чудесно в
игри с момичетата, които се грижеха за тях. Една от учителките
също беше останала с тях, тъй като синовете й не бяха успели да
се приберат за Коледа от далечните бази, където бяха
разпределени. Децата от Лондон бяха благословия за всички.

Уилям си тръгна пръв, три дни след Коледа. Налагаше се да се

прибере в базата си. Не му беше позволено да споделя причината
за това. Джеф потегли в утрото след новогодишната нощ. Имаше
планове в Лондон за вечерта и хвана ранния влак. Благодари на
родителите си, целуна сестра си и й обеща скоро отново да я
заведе на вечеря в столицата.
По-късно същия ден замина и Алекс. Отпускът й приключваше
вечерта. Майка й я притисна за миг, а после я погледна в очите.
— Пази се. Господин Чърчил казва, че нещата скоро ще станат
сериозни.
— Добре съм, мамо. Тренираха ни за всичко, освен това сега
навсякъде има бомбоубежища, с отговорници, които да отвеждат
всички натам, щом засвирят сирените.
Виктория кимна, но в очите й имаше сълзи. Това беше една
скъпоценна Коледа за всички тях и тя се надяваше, че няма да се
окаже последната им заедно. Тук, в мирния Хемпшир, беше
трудно да се повярва, че някъде се водеше война, и тя не можеше
да понесе мисълта, че децата й биха могли да са в опасност и би
могла да изгуби някое от тях.
Алекс отново я прегърна, а после дълго маха, когато един от
старите им фермери подкара колата към гарата. Родителите й
стояха пред дома от детството й, също й махаха в отговор, а
децата от Лондон дотичаха и ги обградиха. Алекс видя как майка
й разрошва косите на едно момченце с оная нежност, която
толкова обичаше у нея. Знаеше, че тази гледка завинаги ще се
запази в спомените й, независимо къде щеше да се озове. Когато
къщата се скри от погледа й, усети, че я залива нова емоция
13
заради завръщането й в Лондон, центъра на всички събития.
Нямаше търпение. Качи се на влака, помаха на стария фермер и
няколко минути по-късно локомотивът потегли бавно, а гарата в
Линдхърст се стопи в далечината.

≈2≈

Войната започна да набира сили в началото на 1940-а, подобно

на бавно уголемяващ се дракон, който плющеше
предупредително с опашка. Бомбардировачите и изтребителите
полетяха за първите си мисии, и от двете страни имаше свалени
самолети, но големи те битки предстояха. След ранно записалите
се доброволци хиляди мъже получиха повиквателни за армията.
Когато началниците на Алекс я привикаха, за да я разпитват за
езиковите й умения, тя се изненада. Вече знаеха, че говори
свободно френски и немски, както и че е доста добра и с
италианския. Попитаха я дали родителите й са германци или
французи, но тя отрече. Обясни, че е научила езиците от
гувернантките си. След разговора не последва нищо и тя забрави
за интервюто. Предположи, че властите просто бяха искали да се
уверят в предаността й към Британия, и след като се бе изяснило,
че родителите й са англичани, притесненията бяха отпаднали.
Няколко пъти вечеря с Джеф и един път с Уилям. През април
се прибра в Хемпшир за един дълъг уикенд, но братята й не си
бяха идвали от Коледа. На баща й особено му липсваше помощта
на Уилям в управлението на имението. В момента разчиташе на
един възрастен мъж, но основно се справяше сам, след като
големият му син беше заминал на фронта.
Децата от Лондон се чувстваха добре под грижите на майка й.
През цялото време, докато Алекс беше там, Виктория не спря да
плете. Подготвяше пуловери за хората в болницата, където беше
доброволка, но успя да сътвори един и за Алекс. Май плетенето се
бе превърнало в национално развлечение. Дори и в Лондон
навсякъде се забелязваха жени, които плетат.
Уинстън Чърчил стана министър-председател и направи
обръщение, в което призова сънародниците си да се подготвят за
атака. Предупреждението му се превърна в реалност, когато на 10
юли започна Битката за Британия и Хитлер хвърли срещу
страната военните си демони с цялата им сила. Великобритания
отвърна с твърдост, а бяха и добре подготвени. Бомбардировките
над Лондон и останалите градове не спираха, но Алекс успя да се
обади на родителите си и да ги успокои, че е добре. Скоро след
14
това се чу и с братята си. Месец по-късно Луфтвафе опита да
вземе въздушно надмощие над Острова, което доведе до тежки
загуби и за двете страни, по поражението беше за германците,
които се провалиха в мисията си. Седмиците след началото на
Битката за Британия бяха адски. Чърчил отново направи
обръщение към нацията. Алекс прекарваше всяка нощ в
бомбоубежището заедно е плачещите бебета, потни мъже и
отчаяни жени, но видя солидарността между лондончани, която
до този момент бе оставала скрита за нея.
През деня шофираше из отломки и камънаци камионите и
линейките, които й предоставяха. Понякога возеше ранени в
болниците, друг път пренасяше тела, за да бъдат разпознати и
потърсени. Около нея сградите бяха в руини, гледката на
загинали и ранени хора се превърна в обичайно преживяване,
ведно с вонята на смърт и прахоляка от мазилката, който я
задушаваше.
През август, два дни след най-свирепата атака на Луфтвафе,
след която германците не успяха да си осигурят контрол над
британското небе, управителката на общежитието дойде при нея,
докато тя се обличаше за работа, и я помоли да я придружи до
долния етаж. Алекс я последва и видя един от водачите на
ескадрона на Уилям да я очаква с мрачно лице. В мига, в който го
зърна, разбра и с всички сили се постара да не покаже колко
ужасно трепереше, докато се стараеше да не припадне. Мъжът не
беше многословен. Уилям бил улучен по време на битката с
Луфтвафе на 13 август, донесла победа за Великобритания. Брат
й бе загинал геройски, едва на двайсет и осем. Алекс кимна и
благодари, след което се върна горе и приседна замаяна на
леглото. В момента можеше да мисли само за родителите си и за
това как щяха да приемат вестта. Най-големият им син беше
мъртъв. Искаше й се да поговори с Джеф, но знаеше, че няма
връзка с него. И той изпълняваше летателни мисии всеки ден,
също като Уилям.
Управителката я остави за половин час сама, след което се
върна при нея, за да я уведоми, че разполага с петдневен отпуск,
за да се види с родителите си, в случай че може да стигне дотам.
Алекс кимна, а сълзите се стичаха по лицето й. Благодари й,
събра малкия си багаж и няколко минути по-късно потегли.
Успя да хване влак и на смрачаване беше в Линдхърст. На
гарата намери мъж с кола, който срещу скромна сума се съгласи
да я откара до имението. Когато стигнаха, беше тъмно, а тя
знаеше, че родители те й вече би трябвало да са научили. Къщата
изглеждаше празна. Алекс влезе в библиотеката и завари майка
си и баща си, седнали в креслата си и застинали като статуи. Не
15
помръдваха, потънали в мислите си. Тримата се прегърнаха и
захлипаха. Знаеха, че във войната ще загинат хора, бяха наясно,
че Уилям е военен пилот, но някак бяха твърде сигурни в
способностите му, а и той беше толкова млад, силен и уверен, че
не бяха си и помисляли, че би могъл да загине. Останаха заедно
до полунощ, а после отидоха в кухнята. Алекс приготви нещо за
хапване, но никой не беше гладен. По-рано вечерта местният
викарий беше наминал да ги види, но Алекс не можеше да си
спомни и думичка от онова, което им беше казал. Уилям го
нямаше, беше загинал в тази глупава война, която никога не би
трябвало да започва, причинена от един лунатик. Станалото я
накара да осъзнае колко много млади мъже щяха да бъдат
погубени, а й оставаше още един брат, който също беше летец.
Внезапно всичко в тази война й се стори крайно погрешно и
смелостта на хората нямаше никакво значение.
Прибра недокоснатата храна в хладилника и остана при
родителите си, докато не си легнаха. Сега задачата й беше да се
грижи за тях – те бяха децата, а тя грижовната майка. Новината
за смъртта на Уилям се беше разпространила и местните бяха
донесли храна. Децата, които семейството приютяваше, бяха
оставили букети върху предните стъпала, защото не знаеха какво
друго да направят. Някои вече бяха изгубили родителите си по
време на бомбардировките над столицата. Сега Алекс разбираше
всичко това много по-добре, осъзнаваше загубите, които щяха да
понесат, преди войната да приключи. Всичко вече беше
истинско.
Накрая и тя си легна. Надяваше се родителите й да поспят, а тя
цяла нощ не можа да мигне. Мислеше си за Уилям, за това колко
беше сериозен още като малък, за ролята му на първороден син,
която брат й приемаше твърде присърце, за земите, дома и
отговорностите, които той би трябвало да наследи. А сега на
Джеф, макар да се правеше на семейния шут, щеше да му се
наложи да нахлузи обувките му и един ден да поеме
управлението от баща си. Джеф никога не се беше подготвял за
това, тъй като наследникът беше Уилям. Мислите пропускаха
през ума й. Видя изгрева, чу входната врата да се отваря и
затваря. Пробяга по стълбите на пръсти и видя брат си, застанал
там, смазан, изтощен, с тъмни кръгове под очите и с вперен в нея
поглед. И Джеф беше получил отпуск. Алекс се втурна надолу
към него, прегърна го и двамата избухнаха в сълзи.
Последва го в кухнята и му приготви закуска. Изпържи му
яйца, които все още получаваха от фермите си, препече хляб с
малко неприятно миришещ маргарин, който вече употребяваха
вместо масло, и конфитюр, който майка им беше приготвила,
16
заедно с чаша слаб чай. Разговаряха за Уилям и им изглеждаше
странно, че вече са само двама. Семейството сякаш внезапно
беше изгубило равновесие, подобно на стол с липсващ крак.
Докато Джеф привършваше закуската си, родителите им
дойдоха при тях и всички дълго седяха около кухненската маса.
Викарият отново намина. Планираха на следващия ден скромна
погребална служба в църквата, преди Джеф и Алекс да се
завърнат в Лондон. Уилям щеше да бъде погребан в семейното
гробище в имението, само с надгробен камък с името му, който да
напомня за него.
Алекс поведе майка си нагоре по стълбите, за да й помогне да се
приготви и да й избере скромна черна рокля, а Джеф и баща им
излязоха отвън, за да подишат чист въздух и да се поразходят;
Едуард се опита да сподели със сина си някои подробности около
имението, тъй като сега той беше наследникът; Тази възможност
никога не беше хрумвала на никого от двамата. Джефри нямаше
сили да слуша как баща му говори за това думите правеха
смъртта на Уилям твърде истинска. Когато Едуард замълча,
Джеф изпита истинско облекчение.
Времето се влачеше едва-едва. Всичко изглеждаше
сюрреалистично. Уилям вече го нямаше. Алекс мина покрай
стаята му, докато отиваше при майка си, и изпита благодарност,
че вратата беше затворена. Точно сега не би могла да понесе да
види всичките му познати вещи, все още не.
Когато викарият дойде, подготвиха всичко за службата.
Виктория каза каква музика биха желали. Викарият я увери, че
ще има и хор. Алекс пожела да подреди цветята. След това денят
отново започна да пълзи, докато не настъпи вечерта. Преди да се
отправи към спалнята, баща й изпи твърде много скоч, а майка й
си легна още щом слънцето залезе. Джеф и Алекс останаха сами.
Той сипа и на двамата от скоча.
— Мразя тая гадост – каза Алекс и се намръщи, докато
отпиваше.
— Ще ти помогне. – Брат й пресуши чашата си на една глътка и
си сипа нова. – Мислех си, че аз ще съм тоя, дето ще загине в тази
война. Той беше толкова добър пилот. Сигурен бях, че би могъл
да се измъкне от хватката на всеки германец.
— Ако умреш, ще те убия – мрачно му обеща Алекс и отново
отпи от скоча си, а той й се усмихна.
— Няма да умра, аз съм само човекът, дето пуска бомбите от
големия бомбардировач. Не правя фантастични маневри. Казаха,
че Уилям е загинал геройски. И какво значение има това? Кой го
е грижа, че е загинал като герой? Няма го. Твърде насериозно се
взимаше. – Джеф се усмихна при спомена. – Още от малък беше
17
такъв. Големият син. Аз дори не знам как да управлявам това
място. А той щеше да знае. Знаеше всичко за имението.
— След войната ще се научиш – уверено каза Алекс. – Татко ще
те научи.
Баща им беше готов още сега да се заеме с това, въпреки
загубата на Уилям.
— Не искам да се научавам. Искам Уили да се върне – отвърна
Джеф и захлипа. Алекс го прегърна и се зачуди дали някога пак
щяха да бъдат същите.
Останаха заедно до три след полунощ, докато Джеф се напи
порядъчно, а Алекс бе напълно изтощена. Помогна на брат си по
стълбите и го сложи да си легне както си беше с дрехите. Отиде в
стаята си, полежа за минута и потъна в дълбок сън, чак докато
слънцето не нахлу в стаята й на сутринта. Щом успя да се разсъни
напълно, осъзна какъв ден им предстоеше. Трябваше да
присъстват на погребението на Уилям. Цялата идея й
изглеждаше изначално погрешна. Погребението му. Не
рождения му ден, не нещо, което да се отпразнува. Големият й
брат Уили беше мъртъв. Цял живот се беше гордяла с него.
Семейството се събра в големия салон в десет сутринта. Майка
й беше облякла друга черна рокля със строга кройка, очите й
бяха зачервени, стискаше кърпичката си и носеше шапка, която
Алекс не беше виждала. Самата тя бе облякла стара черна рокля.
Денят беше необичайно горещ. Баща й носеше тъмносин костюм,
бяла риза, черна вратовръзка и мека шапка. Джеф беше в
униформа и изглежда го мъчеше тежък махмурлук. Алекс ги
откара до църквата и когато стигнаха, замръзнаха удивени. Не
бяха очаквали да дойде някой. Вестта обаче се беше разнесла от
уста на уста, така че всички техни служители и арендатори бяха
там, всички познати семейства, всички местни момчета, с които
Уилям беше израснал и които не бяха в армията. А вместо
приятелите му, които бяха заминали на фронта, присъстваха
родителите и сестрите им. Почти триста души се събраха в
малката църква, а някои не успяха да влязат. Уикъм си
проправиха път през смълчалата се тълпа от хора, дошли от
уважение към загубата и скръбта на семейството. Сълзите се
стичаха по лицата на четиримата, хората им направиха път и те
успяха да стигнат до пейките отпред, където заеха местата си.
Алекс почувства облекчение заради липсата на ковчег. Това
щеше да я съсипе, да убие майка й.
Опелото беше обикновено и изпълнено с почит. Хористите
запяха с чистите си гласове. Викарият Питърсън говори за Уилям
като момче и като млад мъж, за пилотските му умения, за
липсата му, която щеше да се усети от всички. Припомни на
18
присъстващите, че Уилям бе отдал живота си за краля и за
родината, за това, че беше останал герой до края. Доколкото
знаеха всички, Уилям нямаше любимо момиче. Джеф знаеше, че
брат му се беше виждал с някакво момиче, но не мислеше, че е
било сериозно. След като войната започна Уил внимаваше да не
създаде сериозна връзка, за разлика от Джефри, който желаеше
да излезе с всяка жена, до която успееше да се докопа.
Викарият подаде на Виктория една бяла роза от украсата, която
Алекс старателно бе подготвила предната вечер, след което
семейството излезе от църквата и се озова под яркото слънце.
След няколко месеца в семейното гробище щеше да бъде
положен новият камък, но засега нямаше причина да идат там.
Останаха пред църквата като изгубени, а хората се редяха на
опашка, за да изкажат съболезнованията си. Когато всичко
приключи, Алекс ги върна у дома. Из цяла Англия имаше
подобни служби, особено след началото на Битката за Британия
преди месец, а сега и те бяха част от покрусените семейства,
изгубили синовете си в кошмарната война.
Прибраха се вкъщи по обед, за да открият, че децата бяха
изплели венец от полски цветя и го бяха положили на вратата.
Щом го видя, Виктория се усмихна. Влязоха в кухнята, Джеф и
Едуард се настаниха на масата, а Алекс и майка й приготвиха
скромен обяд.
После Алекс и Джеф се разходиха до езерцето в далечния край
на имението – там бяха играли като деца, бяха гонили патици и
гъски.
— Спомняш ли си как брат ми ме бутна в езерото в деня преди
Нова година, като бях на седем? – попита Джеф, а тя кимна с
мрачна усмивка.
— Рева по целия път до вкъщи, татко му се разкрещя и му каза,
че си можел да се удавиш. Бях само на пет, но си го спомням
съвсем ясно.
Усмихнаха се, макар че тогава случката бе травмираща и за
двамата.
— Не мога да повярвам, че никога няма да си дойде – тихо
изрече Джеф. – Все го чакам да се появи и да ни каже, че е
станала грешка.
Тази вечер и през целия следващ ден четиримата останаха
заедно. След това Джеф трябваше да замине за въздушната база.
Двамата с Алекс се прегърнаха, преди да потегли, майка им се
разплака и го помоли да бъде внимателен. Алекс остана още един
ден с родителите си, но после и тя трябваше да си тръгне. Седна
във влака, потънала в мисли за братята и родителите си, когато
някакъв мъж в униформа влезе в купето и се настани срещу нея.
19
Носеше познатата униформа на военновъздушните сили. Алекс
избегна погледа му, не й се разговаряше с пилот, не й се
обясняваше за брат й. Твърде скоро беше станало, за да го
споделя с непознат, а и той не я заговори. Просто си седеше и
гледаше през прозореца, после извади книга от чантата си. Алекс
не полюбопитства да разбере какво чете, но забеляза, че мъжът
беше висок, добре изглеждащ, с тъмна коса и топли кафяви очи.
Пътуваха повече от час, когато влакът спря, военният вдигна
поглед от книгата си, видя табелата на перона и й се усмихна.
Спираха на всяка гара, което правеше пътуването им безкрайно.
— С тази скорост пътят ще е дълъг – отбеляза той. – Стига и вие
да отивате към Лондон. – Алекс кимна и той отново взе книгата
си. – При приятели ли бяхте в Хемпшир, или при семейството
си?
Тя не го беше забелязала, когато се качваше на влака, но той я
беше видял. Трудно би било да не забележи красива блондинка с
хубава фигура. Отново си беше навила косата на кок с изящно
извития кичур отпред, беше си сложила и яркочервеното
червило, което вече носеше постоянно. Това беше новият й стил,
откакто се бе преместила в Лондон. Беше със строг черен костюм,
дълги черни чорапи и с обувки с високи токчета. Не беше с
униформа, понеже организацията й беше доброволческа и не го
изискваше, когато не е на служба. Носеше униформата си с
гордост; но след работа се преобличаше, освен ако не отиваше да
хапне с другите момичета.
— При родителите ми бях – отвърна тя на въпроса му. –
Израснах в Хемпшир – добави тихо.
— А аз дойдох при приятели, но им се наложи да идат на
погребение, докато бях там – обясни той, но докато говореше,
забеляза черните й дрехи и се зачуди дали именно заради това не
се беше прибрала у дома и дали погребението, на което
приятелите му бяха отишли, не беше на някой неин близък.
Отново потънаха в мълчание. Малко след това влакът отново
спря на поредната гара.
— Съжалявам – внимателно каза той, защото си спомни, че
погребението беше на военен пилот: – Брат ви ли?
Младата жена кимна, очите й се напълниха със сълзи и тя
извърна поглед. Не му беше трудно да се досети, че дори
униформата му й причинява болка.
— Аз съм Ричард Монтгомъри – представи й се той и протегна
ръка. Не искаше да й се натрапва, нито да бъде груб.
— Александра Уикъм – учтиво отвърна тя и двамата си стиснаха
ръцете. Той веднага си спомни, че името на младия пилот беше
Уикъм.
20
 — Това е противна война – отрони той с мрачен поглед и не я
заговори повече. Алекс заспа и не се събуди, докато не стигнаха
Лондон. Ричард й помогна да свали багажа си на перона.
— Ще се оправите ли сама?
Тревожеше се за нея, тя изглеждаше толкова съсипана. Алекс
кимна и му се усмихна.
— Добре съм. Благодаря. Къде сте разпределен? – запита тя
просто от учтивост; но когато той й отговори, се оказа, че е в
базата на Джеф.
— И брат ми е там, при бомбардировачите. Брат ми, който
загина, пилотираше изтребител.
— А аз командвам боен ескадрон.
Алекс прецени, че е по-възрастен от братята й, макар и само с
няколко години. Всъщност беше на трийсет и две.
— А аз съм в Доброволческите сестрински сили – каза тя и
мъжът кимна.
— Сигурно работата е тежка – предположи той, докато я
съпровождаше през гарата. След това й подаде чантата. –
Грижете се за себе си, госпожице Уикъм – добави любезно.
— И вие също.
— Може би пак ще се срещнем – добави той с надежда в гласа,
но и двамата знаеха, че това беше малко вероятно. Лондон беше
голям град, препълнен с хора и затънал в хаос. – Как се казва
брат ви, в случай, че се натъкна на него в базата?
— Джеф Уикъм.
Ричард отново й се усмихна, помаха й и забързано се отправи
към изхода, а тя се качи в автобуса за общежитието. Когато
стигна там, се чувстваше напълно изтощена. Каза на
управителката, че ще започне работа на следващия ден. Жената
леко я потупа по гърба и се опита да я успокои. Всички момичета
вече спяха по наровете и тя изпита благодарност, че тази вечер
нямаше да й се налага да разговаря с никоя от тях.
На следващия ден, облечена с униформата си, се яви в шест
сутринта на служба, за да заеме мястото си като шофьор на
линейка. Това беше ранната смяна. Дванайсет часа по-късно
приключи работа, твърде изморена, за да мисли, което си беше
облекчение. С изненада откри, че на таблото за съобщения има
бележка за нея. Бяха записани имената на някакъв капитан и
телефонният му номер. Името й беше непознато и тя се зачуди
какво ли означаваше всичко това. Съобщението й се стори
официално, но вече бе твърде късно, за да звъни по телефона. На
следващия ден смяната й беше по-късна, така че опита да се
обади, преди да тръгне на работа в осем. Отново трябваше да

21
шофира линейка. Името върху плика със съобщението беше на
капитан Бъртрам Потър. Вдигна й при първото позвъняване.
— Госпожица Уикъм? – попита той и тя потвърди.
— Благодаря, че ми се обадихте. Търся ви от Управлението за
специални операции. Създадено е от около месец, след като през
юли получихме одобрение от кабинета. Сигурен съм, че още не
сте чували за нас. Бих искал да поговорим, ако имате време.
Препоръча ви ваш началник. Владеете чужди езици, което може
да се окаже полезно за нас. Ще имате ли време да наминете днес?
Алекс нямаше никаква представа какво искаше този мъж от
нея, нито пък защо някой я бе препоръчал, но човекът й се
струваше приятен.
— Ще съм на работа до осем или девет вечерта – отвърна му тя.
— А утре по кое време започва смяната ви?
— От осем, ако съм на линейките, малко по-късно, ако съм на
камионите.
— Много ли ще ви е рано, ако се видим в седем сутринта?
— Не, добре е. – Алекс беше изненадана от напористото му
желание за среща.
— Добре. Намираме се на Бейкър стрийт. – Даде й адреса и й
каза да се качи на втория етаж и да пита за него. – Ще ви чакам
със силно кафе. Благодаря ви, че се съгласихте да дойдете в този
час. Обичам работата да започва от рано.
— Няма за какво.
След като остави слушалката, тя се замисли дали няма да искат
да прави някакви преводи, понеже капитанът беше споменал
езиковите й умения.
Ако се изключеше това, нямаше никаква представа какво би
могла да очаква. Попита управителката на общежитието какво е
това Управление на специалните операции, но и тя не знаеше.
Напоследък бяха създадени толкова много специални служби и
доброволчески бюра, че вече не можеха да ги следят.

На следващата сутрин Алекс стана в пет и половина, за да успее

да стигне навреме на Бейкър стрийт. Пристигна там точно в
седем, облечена в униформа. При камионите трябваше да е в
осем и половина, но това й даваше час с капитан Потър, преди да
си тръгне, което щеше да е достатъчно, ако желанието му беше да
й даде да преведе нещо за по-късно. Можеше да го направи през
нощта в общежитието, в леглото с фенерче, ако осветлението
беше загасено.
Запита една униформена жена зад гишето за капитан Потър и
след като тя го уведоми за присъствието й, той се появи и я
22
отведе в малък необзаведен кабинет, без прозорци и голи стени.
Мъжът изглеждаше строг, с оредяваща руса коса и пронизващи
сини очи. Вероятно беше на около четирийсет. Носеше старо сако
от туид. Алекс се огледа и се зачуди с какво ли се занимаваха
хората тук. Обстановката не й подсказваше нищо.
Отворихме едва преди месец, през юли, както ви обясних по
телефона. Все още не сме се установили напълно, но вече
разполагаме с ефективен персонал. Ние сме доста голяма група
оперативни агенти, има много жени, които поемат специални
задачи с поверителен характер. Понякога работата може да бъде
доста опасна, друг път – не толкова. Може да се състои просто в
преводи, а ние разбрахме, че владеете безупречно френски и
немски, което може да ни бъде от голяма полза. Може да ви
помолим да превеждате кодирани радиопредавания, да
попълвате документи, а може да ви накараме и да извършвате
фалшификации, да пишете с шифър или със симпатично
мастило. Ако сте съгласна, може да ви изпратим в тила на врага,
за да носите информация, да изработвате разузнавателни карти
или да ни носите формуляри за попълване, които да използваме
като документи за полевите ни агенти.
Алекс го слушаше внимателно и с удивление, като се стараеше
да разбере какво й говореше и накъде водеше всичко това.
— И как ще се добера до тила на врага? – почти шепнешком
запита тя.
— Има различни начини – с влак, а бихме могли да ви спуснем
и с парашут при определени обстоятелства. Някои мисии са по-
опасни от други. Може да има намесен и саботаж. Разбира се, ще
бъдете обучена да боравите с оръжие, в самоотбрана, и как да се
пазите, особено в тила на врага. Основно ще участвате в
разузнавателни мисии, за да ни носите информация и да
помагате на Съпротивата във вражеските зони в окупираните
райони. Два месеца по-рано Франция бе паднала под напора на
германците.
— Нима говорите за шпионаж? – слиса се Алекс. Капитанът
мълча в продължение на минута, но после кимна.
— Да, точно така. Вие сте идеалната кандидатка за нас, заради
съвършения ви френски и немски. Някое от изброените неща
дали ви се струва интересно или възможно? Ще трябва да бъдете
непогрешимо дискретна и никой не бива да знае, че работите за
нас, нито пък с какво се занимавате. Това може да изглежда
странно, ако имате годеник или приятел, който би се зачудил
къде изчезвате и да ви разпитва. Ще трябва да се съгласите да
запазите в тайна работата си за нас за срок от двайсет години, да
не казвате дори на семейството си, на съпруга си или на децата си
23
по-късно. Ние сме свръхсекретно военно формирование и
официално не съществуваме. Ще разполагате с изключително
сигурни документи, особено ако се съгласите да идете във
вражеския тил. И – разбира се – ще разполагате с таблетка
цианид, ако нещата се объркат прекалено. Но с добре изработени
документи и с владеенето ви на немски език, е твърде малко
вероятно да изпаднете в беда.
Алекс седна и дълго време не свали поглед от него.
— Искате от мен да стана шпионка? – Не знаеше дали трябва да
бъде поласкана, ужасена, а може би и двете.
— Агент – поправи я той. – На УСО. Имаме големи планове за
нашия клон, разполагаме и със значителен брой оперативни
агенти, които вече постъпиха при нас и са вербувани от други
служби. Набираме ги от военните, а някои – и от
доброволческите организации. А вие идеално се вписвате в
нашия профил – невъзмутимо добави той. – Смисълът на
бъдещите ни действия е в това, че можем да вършим неща,
каквито са невъзможни за военните. Разполагаме с повече
свобода.
— Брат ми току-що беше свален и убит от германците – мрачно
каза Алекс.
— Съжалявам да го чуя, но в известна степен това няма
отношение към работата ни. Ще трябва да изпълнявате мисиите
си с прецизност и след обучение, а не водена от емоции.
Причините ви да се присъедините към нас са си ваша работа, но в
нито един момент не бихте могли да допуснете личните ви
чувства да се намесят в дейността ви. Трябва да сте наясно с това,
преди да започнете. Ако желаете да работите за нас, това са
правилата.
— Никога не съм мислила, че ще правя нещо подобно. Записах
се в доброволческата организация, защото исках да допринеса с
нещо за спечелването на войната.
— Убеден съм, че помагате, но и някой друг би могъл да кара
линейка или пък камион. Само че не всеки може да прави онова,
което умеете, с вашите перфектни френски и немски. Ще бъдете
съвършената оперативна агентка, която да изпратим в тила на
врага, ако умеете да запазвате присъствие на духа. Но и вие, и ние
ще знаем повече за това, след като преминете обучението. А ако
започнете работа в УСО, ще ви се плаща в брой, така че няма да
можете да бъдете проследена. Сумата няма да е голяма, предвид
рисковете. Не искаме внезапно да получите купчина пари, чийто
произход да не можете да докажете. Заплащането ще е в разумни
граници. Предполагам, че сте на издръжка на родителите си?

24
 Алекс кимна. Погледна си часовника и видя, че почти бе
станало време да тръгва към работата, но не знаеше дали
капитанът не иска да вземе решение още сега. Той изискваше от
нея да се ангажира сериозно с една очевидно силно рискова
операция. Щеше й се да го обсъди с някого, например с баща си
или с брат си, но капитанът ясно беше дал да се разбере, че това е
недопустимо. Сама трябваше да вземе решение.
— Можете да си помислите, ако чувствате, че ви е необходимо
време. – Беше доловил колебанието й. – Няма съмнение, това не
са обикновени мисии, а някои могат и да бъдат опасни. Но в
същото време ще са вълнуващи и интересни, а вие ще
дадете истински принос към военните усилия, като ни
предоставяте важната информация, от която се нуждаем. Това ни
трябва, за да спечелим войната.
Докато говореше, въпреки предупрежденията, които й беше
отправил, тя си спомни за Уилям, убит от германците, и внезапно
й се прииска да приеме предлаганата работа – не като
отмъщение, а за да въздаде справедливост. Германците не
можеха, не биваше да спечелят войната. А ако тя можеше да
помогне на страната си да победи, беше готова да го стори.
Хитлер трябваше да бъде спрян, преди половината деца на
Европа да загинат или осиротеят.
— Приемам – изрече тя на един дъх. – Кога започвам?
В очите й пламтеше онзи огън, който капитанът се бе надявал
да види, а сега се бе разгорял като истински пожар. Страст, любов
към родината, желание да върши нещо повече от шофиране на
камиони около отломките на сградите. Организацията имаше
нужда от хора точно като нея, готови да загинат за родината, за
да могат другите да бъдат свободни. Изглеждаше му смело
момиче. Трябваха му агенти с безгранична смелост, решимост и
страст към свободата. След разговора им нещо му подсказа, че
Александра Уикъм е точно такава жена.
Изправи се и й стисна ръката, доволен от срещата.
— Не казвайте нищо на никого, госпожице Уикъм. Ако някой
ви пита, можете да отговорите, че съм набирал доброволки за
милосърдни сестри. А след това не обсъждайте нищо от онова,
което чухте днес. Приятелите и семейството ви няма нужда да
знаят, че сте напуснали Доброволческите сили. Ако го разберат,
кажете им, че работите с пожарникарите, че помагате в гасенето
на пожарите, или пък че сте от отговорниците за
противовъздушната отбрана и водите хората към убежищата.
Отсега нататък никой не бива да научи, че работите за нас, и ще
бъде така и през следващите двайсет години, дори след края на
войната. Ще можете ли да живеете с тази тайна?
25
 Алекс кимна утвърдително. Изглеждаше решена да го направи.
Каузата беше добра, най-добрата: оцеляването и свободата на
Англия.
— Да, ще мога. Не се налага да казвам на никого.
— Ще ви съобщим кога да се явите за подготовка. Ще живеете
заедно с други агентки в казармени помещения. Всички те
официално ще работят за различни доброволчески организации
и ще имат строго секретни документи като вас. Отсега нататък
каквото и да правите, където и да идете, с когото и да се
запознаете, каквото и да видите, всичко е тайна. Дори и за
другите агенти. А ако заподозрете някой свой познат или човек, с
когото имате връзка, че също е агент, никога недейте да питате.
Ако срещнете на улицата или някъде другаде агент, когото
познавате, никога не поздравявайте. Можете да очаквате
обаждане от нас по някое време следващия месец. В момента
събираме група. Ще очакваме да се явите часове, след като сме се
свързали с вас. А ако имате приятел, и на него не бива нищо да
казвате. Трябва да можете да се прибирате и да излизате
свободно, без да давате обяснения никому. Разбрахте ли?
— Да, сър.
Изправи се, усмихна му се и й се прииска да започне още в този
момент.
— Междувременно се грижете за себе си.
Капитанът се настани зад бюрото си, а тя напусна кабинета,
смаяна от всичко, което бе чула. Беше на двайсет и четири и току-
що беше станала шпионка за британското правителство. Сега
знаеше само, че работи за УСО. Надяваше се, че брат й би се
гордял с нея, защото на света нямаше никой, с когото да сподели.
Отсега нататък, каквото и да станеше, тя беше сама.

≈3≈

Алекс спази инструкциите и не разказа на никого за срещата си

с Бъртрам Потър. Следващата седмица Джеф дойде в Лондон, за
да вечерят. Все още тънеше в дълбока покруса заради смъртта на
брат си и се беше вманиачил в избиването на германци. Все за
това говореше и след вечерята им Алекс се натъжи. Джеф бе
обзет от горчивина и ярост, мислеше единствено за мъст.
На следващата вечер Алекс лежеше на нара, все още будна в
полунощ. Мислеше си за срещата с капитан Потър и се чудеше
кога ли ще й се обадят, когато въздушните сирени завиха. Вече
бяха свикнали с всичко това, със затъмнението и полицейския
26
час, с въздушните удари посред нощ. Тя и останалите петдесет
жени се понесоха надолу по стълбите по халати, за да се скрият в
бомбоубежището. Там винаги беше задушно и препълнено.
Всички държаха най-важните неща до леглата си, в случай че им
се наложеше да избягат бързо. Трябваше да се носят здрави
обувки и тя спазваше изискването. Сега улиците постоянно бяха
осеяни с отломки от сградите, попаднали под обстрела на
бомбардировачите. Всички се затичаха по стълбището, напуснаха
сградата и се втурнаха по улицата към убежището, в което се
укриваха почти всяка вечер. Вече можеха да чуят наближаващите
самолети, първите бомби на няколко мили от тях, когато най-
сетне стигнаха в укритието, където вече имаше почти сто човека.
Други бяха предпочели подземните станции на метрото, които
побираха повече хора.
От тавана висяха оголени крушки, подът беше дъсчен,
навсякъде имаше пейки. Някаква доброволческа група се беше
погрижила да остави одеяла, защото нощем ставаше много
студено и влажно, имаше и играчки за децата. Понякога
минаваха часове, преди сирените да свирят отбой, защото се
случваше атаката на Луфтвафе да продължава през цялата нощ.
Докато слизаше надолу, обута в старите си обувки, които бе
носела преди десет години още като момиченце, Алекс отново се
сети за брат си. Обувките бяха най-здравите, с които
разполагаше. Седна на една пейка с група други жени. Няколко
бяха с бебета, а някои ги кърмеха, за да пазят тишина.
Повечето мъже насядаха направо на пода. Алекс забеляза
неколцина в униформи – явно бяха закъснели. Видя и тъмнокос
широкоплещест офицер от военновъздушните сили, застанал с
гръб към нея, но повече не му обърна внимание. Беше късно,
всички бяха уморени и винаги тегнеше въпросът какво щеше да
остане от къщите, в които живееха. Ами ако след излизането си
от убежището ги завареха в руини? С тази възможност се
сблъскваха всеки ден – с вероятността да изгубят всичко, дори и
любимите си хора. Алекс си спомни с копнеж за Хемпшир и за
някога мирния живот там.
Чуваха падащите бомби, усещаха как стените на убежището се
тресат и минаха цели два часа, преди сирените да обявят края на
атаката. Зловещите птици на Луфтвафе се бяха отървали от
смъртоносните си яйца и се връщаха обратно в гнездото си.
След като излязоха от укритието, видяха, че всичко е в
пламъци, а пожарникарите полагаха огромни усилия, за да ги
потушат. Една сграда бе разрушена и останките се валяха но
цялата улица. Алекс помогна на непозната жена с две дечица,
която й сподели, че съпругът й е във флота. Докато помагаше на
27
едното дете да прескочи развалините и се стараеше да избегне
линейката с покритите заради затъмнението фарове,
тъмнокосият униформен я заговори.
— Госпожице Уикъм?
Първоначално тя не се сети кой е, но после го разпозна – мъжа,
с когото бе пътувала във влака при връщането си от Хемпшир
преди няколко дни след погребението на Уили. Мъжът бе казал,
че се надява пътищата им отново да се пресекат, и ето, че се
случваше. Погледна го и се уви по-плътно в халата си, но не успя
да си спомни фамилното му име. Ричард Някой си, но кой?
Твърде уморена беше, за да напряга паметта си. След шест часа
трябваше да е на работа.
— О, здравейте – отвърна тя, изтощена и разсеяна. Майката
отново хвана детето си за ръка, благодари й и си тръгна. Нощта
беше дълга, а такива случки вече бяха обичайни.
— Ричард Монтгомъри – представи се отново мъжът. Добре ли
сте? Къде живеете? Ще ви придружа.
— Благодаря, живея в общежитието надолу по улицата. Ще се
оправя.
Няколко пожарни приближаваха мястото, екипите разчистваха
останките от съборената сграда, за да освободят пътя им.
— Лоша нощ беше – отбеляза той и й подаде ръка, когато тя се
спъна в отломка. – Бях на гости при приятел и точно щях да се
връщам в базата, когато сирените завиха. До няколко часа трябва
да съм се прибрал.
Алекс кимна и се замисли дали не му предстоеше летателна
мисия през деня. Повечето се изпълняваха нощем, освен ако не
им беше нужна дневна светлина, за да улучат по-точно целта си.
През нощта се допускаха и грешки.
— Откакто се върнах, изгубихме три сгради на тази улица –
каза тя с уморен глас. – Никога не се отказват. – Изпитваше
отчаяно съжаление към хората, които бяха изгубили домовете си,
към тези, които истерично ровеха из руините, за да търсят
любимите си, не успели да се измъкнат навреме.
Стигнаха до общежитието й, което отново бе оцеляло. Сградата
не беше красива, но сега това бе нейният дом. Ричард сведе очи
към нея и заговори притеснен:
— Това е ужасно време и място, за да питам, но не знам как да
ви намеря. Дали бихте се съгласили да вечеряме заедно някой
път? Да речем вдругиден?
Алекс усети как по гръбнака й премина тръпка, след като
осъзна, че ако той не се появеше, то значи щеше да бъде свален.
Но вече така стояха нещата. Човек не знаеше кой щеше да загине
днес или утре, дали щеше да доживее до следващата седмица.
28
Ричард я погледна умолително, сякаш това беше изключително
важно за него, а тя не намери сили да му откаже, макар да си
имаше други грижи. Не му беше времето да се забърква с мъже,
след като тъкмо бе приела да шпионира за УСО. Ами ако я
повикаха да се яви за обучение следващата вечер? В такъв случай
щеше да го подведе.
— Ще опитам – обеща тя. – Понякога ме викат по задачи в
последния момент или се налага да работя цяла нощ. – Не беше
съвсем вярно, но ако от УСО й се обадеха и тя не дойдеше на
срещата, щеше да й трябва извинение пред него. Трябваше да се
научи да лъже и да стане много добра в това. – Има ли къде да ви
оставя съобщение, ако не успея да дойда?
Той записа номер на лист хартия и й го подаде. Алекс откъсна
едно крайче и написа номера на общежитието, след което му го
върна.
— Тук можете да ми оставите съобщение, ако се наложи. Къде
ще се срещнем?
Ричард й каза един рибен ресторант, където беше ходила. Не
беше скъп, но бе чист, храната беше добра, освен това мястото
беше спокойно и удобно за разговори. Нямаше много хора, не
беше и твърде шумно, освен това беше отворен всяка вечер.
Повечето ресторанти работеха само на обяд.
— В седем вечерта? – предложи той.
Алекс кимна.
— Приключвам в шест. Тогава започвам работа в шест
сутринта.
— Не се тревожете, ако закъснеете, ще ви изчакам.
Искаше й се да се приготви за вечерта. Съжаляваше, че не беше
предложил почивния й ден, когато щеше да й остане време да си
облече хубава рокля и да си обуе обувките с високи токове.
— До вдругиден – усмихна й се той и Алекс забеляза милия му
поглед. Това й беше направило впечатление още във влака. В
него имаше нежност въпреки очевидната му сила, широките
рамене и високия му ръст. Освен това беше хубавец, но това сега
сякаш нямаше значение. Алекс му махна и влезе в общежитието.
Надяваше се мисията му да мине успешно. В противен случай
щеше да бъде поредната жертва на тази безсмислена война.
Твърде много нейни познати вече бяха изгубили живота си, не
само брат й.
Няколко часа по-късно беше на работа и се насили да не мисли
за Ричард. Не можеше да си позволи да се привързва точно сега.
Животът беше станал толкова несигурен, неговият – като военен
пилот, а и нейният, след като прие да работи за УСО.

29
 Тази нощ като по някакво чудо нямаше въздушна атака. На
следващия ден по време на дванайсетчасовата смяна Алекс
шофира линейка и едва намери време да си измие лицето, да
среши косата си и да се преоблече с пола, блуза и червено сако,
преди да отиде на срещата с Ричард в рибния ресторант.
Изглеждаше красива и млада, въпреки припряността, с която се
беше облякла, и той бе щастлив да я види. Лицето му се озари,
когато тя пристъпи прага. Алекс изпита благодарност, задето той
беше там – значи самолетът му не беше свален.
— Напоследък се живее ден за ден – отбеляза той, но се смути,
като се сети за брат й. – Съжалявам, не трябваше да казвам това.
— Защо не? Истина е – отвърна Алекс. – Не ми харесва да
мисля по този начин, но няколко от момичетата, с които работех,
загинаха при бомбардировките, а брат ми… Няма как да се знае
кой ще оцелее след всичко това. Виждала съм хора да изпълзяват
изпод руините, а човек не би си помислил, че ще оцелеят –
например един господин, който ми каза, че е на осемдесет и пет.
А после пада бомба и загиват стотици, включително жени и деца.
— Сестра ми Джейн загина при една от първите бомбардировки
– изрече той с равен глас. – Беше в пожарната команда,
опитваше се да потуши пожар. Беше учителка, учениците й я
обожаваха. Помагала на една възрастна съседка да стигне до
убежището, жената едва вървеше. Така и не стигнали там,
загинаха и двете. Войната ни даде доста уроци за съдбата, за това,
че нищо не можем да предвидим. Почти всеки ден изпълнявам
бойни мисии над Германия и още съм жив. А нея я няма.
— Родителите ви сигурно са съсипани изрече Алекс със
съчувствие, като си помисли за майка си и баща си, смазани от
скръб заради гибелта на Уилям.
— И двамата починаха преди войната. Май така е по-добре.
Загинаха заедно в катастрофа. – Изглеждаше толкова сериозен,
но очите му излъчваха нежност.
— Разкажи ми за себе си преди войната – предложи той и й се
усмихна. Тя се изсмя горчиво.
— Няма много за разказване. Животът ми в Хемпшир беше
спокоен, дори твърде спокоен за вкуса ми. Всеки ден излизах на
езда с любимия си кон. Ходех на лов с братята си. Луди сме по
ездата. Преди шест години ме представиха пред обществото в
Лондон, което ми изглеждаше донякъде смешно, макар в
известна степен да имаше и забавни моменти. Много приеми,
балове, познанства, красиви рокли… И шест месеца по-късно
всичко приключи. Не успях да си намеря съпруг, а и не исках,
така че се върнах в Хемпшир с родителите си, което донякъде си
беше облекчение. И тогава се възцари скуката. Акварели,
30
бродерия… А иначе изпитвам страст към четенето. Знам повече
от баща ми за посевите в имението, но и с фермерство не ми се
занимава. Записах се доброволка и дойдох в Лондон още щом
почна войната и съм тук вече почти година. Когато всичко
приключи, ще ми е трудно да се прибера в Хемпшир. Харесва ми
суматохата в столицата и се чувствам полезна, когато шофирам
камион. Не мисля, че бих избрала това за професия, но нищо
друго не умея. Исках да постъпя в университет и да следвам
литература, но баща ми не ми позволи. У дома ме отглеждаха и
обучаваха гувернантки, а винаги ми се е искало да ходя в
нормално училище.
— Щом обичаш да четеш, вероятно у дома си научила повече,
отколкото си щяла да научиш в училище – каза той с усмивка.
Баща му някога бе управлявал собствена ферма, но след като чу
за дебюта й в Лондонското общество, както и за обучението й от
гувернантки, Ричард изпита подозрение, че родителите й не биха
го одобрили. Изглежда имаха по-големи амбиции за дъщеря си,
които той не би могъл да удовлетвори. А и тя изглеждаше много
доволна, задето не се беше омъжила, и се наслаждаваше на
живота си в Лондон въпреки опасностите от войната.
— Мислиш ли да останеш в Лондон и след това? – попита той.
Намираше я за упорита, със собствени идеи, които изключваха
вероятността да се върне в Хемпшир, особено след като бе
вкусила градския живот. В Лондон имаше немалко жени като нея
и Ричард изпитваше силни съмнения, че обществото, каквото го
познаваха, щеше да претърпи някои драстични промени след
войната.
— Определено ще опитам да остана – отвърна тя, – макар на
родителите ми да не им допада и ще започнат битка, за да ме
върнат у дома. Нямат против да съм тук в името на краля и
родината, и като част от военните усилия. Но след това ще искат
да се прибера – там, където според тях ми е мястото. Докато го
казваше й хрумна, че те със сигурност не биха очаквали да се
присъедини към свръхсекретна военна организация и да се
занимава с шпионаж.
— Струва ми се, че много жени ще се окажат в твоето
положение. Сега те са важна част тук и не биха пожелали да се
откажат от това, след като мъжете се върнат. Получиха известна
независимост, макар да не са така добре платени като мъжете.
Това не е честно, но поне са излезли от кухнята, за да влязат в
офисите и във фабриките. Голяма крачка е за тях.
Алекс се изненада колко либерален и модерен мъж е
събеседникът й. Изглежда му допадаше идеята за работещите
жени, стига това да бе по тяхно желание.
31
 — Ще трябва да завърша университет, ако искам добра работа –
обясни Алекс. – Не мисля, че шофирането на камион след
войната ще бъде някакво предизвикателство.
Той се засмя.
— Виждам, че случаят е такъв.
Тя беше будна млада жена, с остър ум и идеи, които
изключваха камината в Хемпшир с бродерия в скута. Но все още
не беше начертала бъдещето си, нито имаше представа как да се
озове там. Като начало всички трябваше да оцелеят, което към
момента никак не беше сигурно. Всеки ден благодаряха, че са
живи.
Говориха за нейните пътешествия с родителите й, за
посещенията й в Ню Йорк и Бостън, за пътуването до Египет на
археологическа изследователска мисия, за обиколките из Италия
и Испания. Никога не беше ходила в Азия, но идеята за това я
очароваше.
Животът на Ричард преди войната далеч не беше тъй
вълнуващ, макар да бе учил в Кеймбридж след осемте години в
пансиона в Шотландия, който по думите му бил съвсем като
затвор. Сестра му Джейн бе учила в известен девически пансион.
Ричард беше добре възпитан и образован, но недостатъчно за
класата на родителите й – нещо, което нея не я вълнуваше, но
той се съмняваше, че те биха споделили мнението й. Хората от
тяхното поколение и социален кръг очакваха дъщерите им да се
омъжат в средите на аристокрацията, за предпочитане мъж с
титла, а не за добре образован фермерски син, без титла и
състояние и с малко земя. В истинския свят след войната той не
би могъл да предложи нещо, което семейството й би одобрило. И
все пак това не го спираше да желае двамата да се срещат, а
войната им даваше възможност да се опознаят, което инак би
било невъзможно. Той беше на трийсет и две, с осем години по-
възрастен от нея, което не изглеждаше като проблем за никого от
тях.
Прекараха заедно една чудесна вечер, след което той я изпрати
до общежитието и Алекс му благодари за вечерята. Ричард я
попита дали би приела да се срещнат отново в събота, когато
щеше да е първият му свободен ден този месец. Тя прие и решиха
да се разходят в Хайд парк, а после той й предложи да отидат на
ресторант. Предложението й се стори хубаво, стига и двамата да
оцелееха дотогава.
В събота по обед Ричард я взе от общежитието. Купиха си риба
с картофки и ядоха, седнали в парка. След това си направиха
дълга разходка, наслаждаваха се на градините и на малките
беседки, повозиха се на лодка в езерото. Той бе впечатлен от
32
познанията й в областта на изкуството, особено по отношение на
френските импресионисти и на художниците от времето на
италианския ренесанс.
— Би могла да преподаваш история на изкуството – отбеляза
той, докато гребеше през езерото.
— Едва ли. Нямам образование, за да преподавам. Знам онова,
което гувернантките са ме учили. Но нямам никакво понятие от
наука, а по математика съм ужасно зле. Мога да танцувам
съвършено валс, а също и кадрил, без да объркам стъпките. Брат
ми Джеф работеше в банка преди войната. Завърши университет.
Аз не.
— Вероятно си наясно с някои неща повече от хората,
завършили университет.
— Бащата на френската ми гувернантка е преподавал история
на изкуството в Сорбоната. Тя ме учеше на френско изкуство. За
италианското научих от книгите.
— Нищо не разбирам от изкуство – откровено си призна
Ричард. – Изучавал съм Чосър и английска литература в
Кеймбридж. Не е от голяма полза, освен ако човек не реши да
стане учител.
— А кога си се научил да летиш? – Алекс също искаше да
разбере повече за него.
— Баща ми беше първокласен пилот по време на Голямата
война. Когато бях малък, ме е возил със самолета. От него
прихванах това. Прахосах цялото си време и пари по самолети.
Предполагам, че след войната бих могъл да стана граждански
пилот. Преди това печелех, като давах уроци по летене, след като
завърших Кеймбридж. Обаче от това човек не може да натрупа
състояние. Не бих могъл да издържам семейство. Не бях мислил
какъв искам да стана като порасна, а после войната започна и
получих повиквателна. И ето как се оказах командир на
ескадрила. От петнайсет години летя. Повечето от пилотите ми
едва наскоро са се научили. Разполагам с няколко добри пилоти
и съм късметлия, че са при мен, но повечето са още с жълто около
устата, съвсем зелени са. Летял съм във въздушни шоута за пари.
Наученото ми е спасило живота вече няколко пъти, откакто
започнаха мисиите.
— И брат ми Уилям обичаше летенето. Може би не беше
толкова опитен като теб, но самолетите му бяха страст – тъжно
каза тя. – Още не мога да повярвам, че вече го няма.
Ричард кимна безмълвно, докосна ръката й и жестът му я
разчувства. Той беше мил и добър човек. Показваше уважение
към начина й на живот, към образованието й, което той изглежда

33
ценеше много повече от нея самата. Тя винаги се беше чувствала
жертва на обществото, което не приемаше образованите жените.
— Някой ден ще те кача на самолет и ще полетим заедно, след
като войната свърши обеща той. На Алекс й беше приятно да
мисли, че това би било възможно, но нямаше как да бъде
сигурна. Но за него беше нещо, което да очаква. Помагаше му да
се справи с болката от загубата на сестра му преди няколко
месеца. И двамата споделяха обща болка на загиналите във
войната близки.
Вечерята им беше чудесна. Храната беше превъзходна,
атмосферата – изтънчена, и Ричард се чувстваше спокоен с нея.
Беше джентълмен, по рождение и образование, макар да не беше
богат и да нямаше синя кръв във вените си. Той осъзнаваше, че
това рано или късно ще се окаже проблем, а тя настоя, че
притесненията му са безпочвени. От опит Уилям знаеше, че
почтеността му не е достатъчна, за да спечели момиче като нея.
Алекс обаче не му позволи да мисли за това и отхвърли
притесненията му, като ги обяви за глупави. При това не им
предстоеше да се женят. Просто вечеряха, напомни му тя.
Денят, който прекараха заедно, беше точно какъвто се бяха
надявали да бъде. И за двамата се бе оказал вълшебен,
благословено облекчение от болката от отминалите месеци, от
постоянното напрежение, което войната носеше със себе си.
Военната машина на Хитлер функционираше перфектно, макар
че победите на Кралските военновъздушни сили напоследък
надвишаваха мощта на Луфтвафе, което означаваше, че
германците бяха дали повече жертви от съюзниците. Доста
мрачен начин за подхранване на оптимизма.
Ричард не я целуна, след като я остави пред общежитието,
макар да му се искаше. Беше почтен, учтив и добра компания,
освен това бе очарован от нея. През цялата следваща седмица му
предстояха мисии и обеща да й се обади, когато отново има
свободен ден. И двамата се надяваха това да стане скоро.
Алекс влезе в общежитието и заспа с мисълта за него. В неделя
й се обади Джеф, но тя не му спомена за Ричард. Реши, че е
твърде рано, а и все още не беше се случило нищо сериозно.
Просто две срещи.
Същия следобед излезе на разходка с няколко приятелки,
после се прибра и в шест часа й се обади капитан Потър. Даде й
адреса на казармите, организирани за „доброволци“, както
натърти. Обясни й пред кого да се яви. Оттам щеше да замине за
тренировъчната база, Експериментална станция 6, в имението
Аштън в Хартфордшър.

34
 — Утре започвате обучението. Явете се на служба в седем
сутринта. Не се тревожете за Доброволческите сестрински сили.
Ще се оправим с това. Няколко от хората им вече са в УСО.
Просто тази вечер им кажете, че утре не можете да отидете на
работа. Сутринта ще се обадим и ще ви освободим. Успех,
госпожице Уикъм – завърши той твърде официално, а когато
Алекс затвори телефона, ръката й трепереше. Надяваше се, че
постъпва правилно, като прие тази работа. Вече беше твърде
късно, за да промени решението си, а и без това не би го
направила. Все едно какво й предстоеше, тя щеше да се справи.
Качи се горе, за да си събере багажа, преди другите да са се
върнали от вечеря. Прибра под леглото си готовия куфар. Дори
не можеше да се сбогува с приятелките, които беше намерила
там. Само успя да им каже, че я местят в друго общежитие за
доброволци. Нямаше никаква представа дали някога ще ги види
отново. Войната беше време на загуби и на сбогувания, макар
хората да се надяваха скоро да се срещнат пак.
Джеф и Ричард също нямаше да знаят къде е. Капитан Потър й
бе казал, че ще има номер за контакти в УСО, но контактите
нямаше да са желателни по време на обучението, което щеше да
отнеме месец. Трябваше да измисли извинение за отсъствието си.
Дълги часове, твърде много работа, поредица от спешни случаи, а
може би и грип. Все щеше да измисли нещо. Обвитият й в тайни
живот скоро щеше да започне и тя трябваше да свикне да лъже
близките си. Не можеше да им каже, че е изпратена на мисия.
Джеф и Ричард също трябваше да се справят с подобни
проблеми, само че техните мисии бяха различни, не шпионски.
Животът й щеше да се превърне в паяжина от лъжи, в която да
оплете дори семейството си и любимите си хора. Ако с Ричард
продължаваха да се виждат, щеше да лъже и него, но в името на
благородна цел. И за миг не съжали. Каквито и трудности да
предстояха, целта си заслужаваше.
Все още нямаше представа с какво ще се сблъска, но скоро
щеше да разбере – всичко започваше утре сутрин точно в седем.
Легна си развълнувана и изпълнена с очаквания. Беше
благодарна, че тая вечер Ричард не й се обади. Все още не беше
готова да започне с лъжите, макар да знаеше, че скоро ще й се
наложи и това щеше да продължи още много, много дълго време.
Двайсет години, ако и двамата оживееха дотогава и все още се
познаваха.

≈4≈
35
 Алекс нямаше представа в какво се въвлича, когато постъпи в
УСО, но бързо започна да разбира. Всичко се движеше на пълна
скорост още от мига на пристигането й в тренировъчния лагер,
където й предстоеше да прекара цял месец. Дадоха й стара
униформа, която щеше да носи по време на обучението. В групата
й имаше още единайсет жени. Всичките получиха кодови имена
и не им беше позволено да разкриват истинските си пред никого,
дори една на друга. Алекс беше под името „Кобра“. Едва час след
пристигането им вече бяха на тренировка по джудо и изучаваха
самоотбрана с инструктори, които не им причиняваха болка, но
премятаха жените по постелките с лекотата на превъртащи се във
въздуха палачинки. Препъваха ги, душаха ги, напълно блокираха
действията им, изправяха ги една срещу друга. След два часа
Алекс имаше чувството, че е цялата в синини.
Оттам ги отведоха на урок по картографиране, където ги учиха
как да изработват прецизни карти и диаграми. След като
копираха старателно показаните им карти, трябваше да ги
унищожат и после внимателно да ги нарисуват отново по памет.
Правеха го отново и отново, а преподавателите ги увериха, че до
следващия месец ще са усвоили това умение до съвършенство.
— Едва ходя след тоя урок по джудо – прошепна едно момиче
на Алекс, докато си тръгваха от курса по картографиране. След
това се запознаха с фалшифицирането на документи. Всички
допускаха безброй грешки и все трябваше да започват отначало.
Последният им урок за деня се състоеше в овладяването на боя с
малък смъртоносен военен нож, какъвто всяка от тях оттук
нататък щеше да носи със себе си. Беше лек като перце и
приличаше на детска играчка, но им казаха, че би могъл да убие
двойно по-едър от тях човек, стига да се научеха да го използват
правилно. Две момичета се порязаха с ножовете по време на
упражненията и когато стана време да се прибират в спалните
помещения, всички бяха напълно изтощени.
Алекс беше твърде уморена, за да вечеря, и направо си легна,
както направиха още няколко жени. В два след полунощ ги
събудиха за поредния урок по джудо и от тях се очакваше да са в
постоянна готовност, докато инструкторите ги нападаха. След два
часа им позволиха отново да си легнат, но в шест ги събудиха за
упражнения. Закусиха с овесена каша, после ги отведоха на
стрелбището, където ги обучаваха да боравят с оръжия малки
пистолети, винтовки и картечни пистолети, сред тях и „Стен“.
Експертите, които ги инструктираха, им обясниха, че най-
полезни ще им бъдат именно пистолетите „Степ“, които бяха
автоматични, леки и можеха да се разглобяват.
36
 Прекъснаха за обяд, а после се върнаха на стрелбището за
допълнителни уроци. Денят им приключи с поредното
упражнение по подправяне на документи. УСО разполагаше е
цял отдел за фалшификация, известен като Станция XIV, където
се работеше с прецизността на старите майстори. Всички жени в
групата на Алекс се почувстваха непохватни, когато опитаха да
повторят деликатните изработки.
През нощта преминаха езикова подготовка по немски и
френски. Преподавателите опитваха да ги объркат, да ги разсеят,
за да превключат на английски, което всички и направиха, след
като се измориха, с изключение на Алекс, която можеше да
мисли и на двата чужди езика.
В дните, които последваха, ги учеха на шпионаж, саботажи, как
да действат с граната, как да убиват хора с военните ножове и как
се стреля. Всеки ден се изправяха пред ново предизвикателство.
В края на първата седмица три от жените напуснаха, молейки
се за милост. Не можеха да издържат на прекомерното
напрежение, на тежките уроци, на трудностите, на физическите и
психическите заплахи. Останалите жени бяха решени да изкарат
обучението до края и Алекс беше сред тях. Всеки урок ги
отвеждаше до границите на способностите им и отвъд онова,
което мислеха, че им бе възможно да изтърпят. Учеха ги да
плуват на дълги разстояния под вода, да вадят куршуми от телата
си и да шият собствената си кожа, да осъществяват радиовръзки
и да използват куриери. Усвоиха няколко начина за кодиране и
за декодиране на съобщения. Трябваше да запаметяват цели
страници текст и после да ги възстановяват без грешка, в случай
че им се наложеше да унищожат важен документ по време на
мисия. Учеха ги какво да казват, ако бъдат арестувани. Уроците
по джудо продължаваха и ставаха все по-брутални. Трябваше да
могат да стрелят смъртоносно с всички видове оръжия, да могат
да скачат с парашут.
Това беше най-ужасният, изтощителен, изпълнен с
предизвикателства и мъчителен месец в живота на Алекс.
Жените почти не спяха и трябваше да запомнят всичко наизуст.
От тях се искаше да се стремят към съвършенство. Не можеха да
допускат грешки – от това зависеше не само техният живот.
Научиха ги как да крият хапчето си цианид, кога и как да го
погълнат. В края на месеца Алекс имаше чувството, че мозъкът й
е станал на пихтия, че няма едно здраво място по тялото си, но
картите й и подправените от нея документи бяха съвършени и
можеше да стреля право в десетката с всички оръжия, с които я
бяха учили да борави. Когато я накараха да нападне инструктора
си по джудо, тя му счупи носа и той я поздрави. Научи всичко,
37
което й бяха преподавали, бе напрегнала паметта си докрай, така
че можеше да пресъздаде три страници документация и да
дешифрира всяко кодирано съобщение, което й покажеха.
Пречупи се и плака само веднъж, последния ден, когато й
съобщиха, че е издържала курса, което й се струваше невероятно.
Беше убедена, че няма да я одобрят. Никога през целия си живот
не се беше трудила толкова усърдно.
През това време два пъти се обажда и оставя съобщения на
Джеф и веднъж на Ричард, за да им каже, че работи на две смени
и няколко седмици няма да могат да се видят, но ги увери, че е
добре. Джеф я потърси само веднъж на номера, който му беше
оставила. Ричард й се обади четири пъти и й каза, че се
притеснява за нея, надява се да не е изтощена от многото работа
и е нетърпение очаква да се видят.
В края на курса изпратиха Алекс в общежитието на шофьорите
на камиони, които всъщност бяха част от Военното разузнаване и
работеха и като дешифровчици. Трябваше да отговаря на всеки,
който я питаше, че единствената й работа е да шофира камиони и
трябва да прави доставки из Англия и Шотландия. Така щеше да
прикрива отсъствията си, които щяха да бъдат чести, макар и в
повечето случаи кратки. Дадоха й три почивни дни, които й се
щеше да прекара в сън, но предпочете да се обади на Ричард и на
брат си. Оказа се, че Джеф е на мисия, а Ричард й върна
обаждането след два часа на новия й номер. Изпита облекчение,
когато чу гласа й.
— Сигурно си изтощена, Алекс. Цели четири седмици и два дни
си била на двойна смяна. Беше броил дните и звучеше
възторжен, задето най-сетне можеше да говори с нея.
— Добре съм, само съм изморена. – Нямаше как да му обясни в
какво се беше въвлякла. Бяха я превърнали в смъртоносна
машина, която можеше да унищожи всеки, който би й се
изпречил на пътя. Носеше постоянно малък пистолет и военния
си нож в кожена кания, и можеше да ги използва толкова умело,
колкото всеки войник. Криеше ги в дрехите си, здраво
притиснати към бедрото и талията, откъдето можеше да ги
извади без затруднения. Очакваше първата си задача, но
разполагаше с три дни да се възстанови, да се отпусне и да
осмисли всичко научено, докато не стане част от нея – също като
дишането и биенето на сърцето й, без да полага усилия или да
мисли.
— Имаш ли време за вечеря? – попита с надежда Ричард.
— Имам време, но може да заспя в чинията. Не съм сигурна, че
ще бъда добра компания. Всъщност сериозно се съмнявам.

38
 — Можеш да похъркваш през цялото време. Просто искам да те
видя. Тази вечер съм свободен. Можеш ли да дойдеш?
— Разбира се, с удоволствие.
Ричард предложи да отидат в малък индийски ресторант близо
до старото й общежитие, а тя му обясни, че се е преместила в
ново, предназначено за шофьори на камиони. Каза му, че вече не
кара линейки, а че извършва доставки на материали за строеж на
бункери и стрелкови позиции из Англия, Шотландия и
Ирландия. Обясни му, че превозва камъни от разрушените
лондонски сгради за строеж на самолетни писти из цяла Англия,
което всъщност беше истина, макар да не го вършеше точно тя.
Сега това беше удобното прикритие. Ричард се изненада.
— Мислех, че ти харесва при линейките.
— Вярно е, по ме преместиха.
— Да, война е – отвърна той и добави, че индийският ресторант
е обикновен и не изисква официално облекло. Алекс нямаше
сили да облича рокля, така че предпочете панталон и пуловер. От
УСО искаха да носи старата си доброволческа униформа, докато е
в Лондон. В цивилни дрехи щеше да се облича, когато
заминаваше на мисии. Целият й гардероб беше специално
подбран за нея и прибран в куфар, за да е подготвена за ролята,
която щеше да й се наложи да изпълнява. Но у дома, в Англия,
униформата й от доброволческия отряд щеше да бъде нейното
прикритие. Много от жените, с които се беше запознала по време
на обучението си и в общежитието, също като нея бяха започнали
в Доброволческите сестрински сили или в други подобни
организации.
Когато пристигна в ресторанта, Ричард вече я очакваше.
Изглеждаше все така хубав и нямаше търпение да я види. И по
халат да се беше появила, нямаше да обърне внимание на
дрехите й. Прегърна я топло и я държа за ръката през цялата
вечер. В ресторанта беше топло и без да се замисли, Алекс
издърпа ръкавите на пуловера си до лактите. Ричард погледна
ужасено ръцете й и внимателно ги докосна. Целите бяха в белези
от тренировките по джудо и тя побърза отново да си свали
ръкавите. Останалите части от тялото й изглеждаха още по-зле и
тя се радваше, че Ричард не би могъл да я види.
— Съжалявам, миналата седмица превозвах циментови
блокчета и две от тях паднаха отгоре ми. Изглежда по-зле,
отколкото е в действителност.
— Изцяло подкрепям помощта на жените – каза той и
намръщен отново хвана ръката й. – Обаче не могат да те
насилват да се занимаваш с опасни неща, които наистина би
трябвало да се вършат от мъже. Това не е правилно, Алекс. – Тя
39
му се усмихна, доволна, че отново са заедно след всичко
преживяно през последните четири седмици.
— А твоята работа колко е безопасна? – запита тя настоятелно.
– Всички правим това, което трябва. Карането на камиони в
момента си е женска работа, все едно какъв е товарът. Аз съм
добре. Наистина.
Ричард се направи, че й вярва, но не спря да се тревожи.
— Липсваше ми, Алекс. Имах чувството, че цяла година не сме
се виждали.
— И при мен беше същото – отвърна му тя с усмивка. На нея й
се беше сторило, че раздялата им е продължила век. Имаше
чувството, че са я пуснали от затвора, но осъзнаваше, че всичко
научено ще й послужи и вероятно ще й спаси живота.
Излязоха от ресторанта и Ричард я целуна. Алекс долови
припряност в чувствата му, когато той я докосна.
— Изминалият месец ме накара да разбера, че не искам да губя
и един миг, който бихме могли да прекараме заедно. Поколеба
се, но я попита: — Би ли дошла с мен, стига да успеем да получим
два свободни дни едновременно?
Алекс се замисли и го изгледа сериозно.
— Бих могла, но няма да е твърде скоро. Нека се опознаем по-
добре, преди да предприемем нещо толкова рисковано.
Не й се искаше да забременее и знаеше, че предупрежденията
на Джеф за Лондон бяха верни. Много момичета, напуснали дома
си за пръв път, бяха забременели и се бяха оказали в трудно
положение. Не искаше да бъде една от тях.
— Обичам те – прошепна Ричард, докато я държеше за ръце,
както стояха на улицата.
— И аз те обичам – нежно отвърна тя и наистина го мислеше, –
но не искам да направим нещо глупаво, за което да съжаляваме.
— Ако забременееш, ще се оженя за теб – благородно обеща
той, но Алекс поклати глава.
— Ако някога въобще се оженим, бих предпочела да е защото
сме го искали, а не защото се налага.
Ричард кимна. Знаеше, че тя има право. Изминалият месец без
нея го беше подлудил и му се искаше нещо повече от това да
вечерят заедно. Но се съгласи да изчака.
Изпрати я до новото й общежитие, което се оказа дори по-
невзрачно от предишното. Застанаха отвън и дълго се целуваха.
— Ще мога ли да те видя след два дни? – попита Ричард и тя се
досети, че на другия ден той щеше да лети, но не попита. И
двамата имаха военни тайни, които трябваше да пазят.
— Бих искала. Това ще е последният ми свободен ден отговори
тя, докато се изкачваше с него по стълбите. Ричард я остави пред
40
вратата. Това беше общежитие само за жени и мъжете не биваха
допускани вътре, макар Алекс да бе дочула, че понякога
момичетата успяваха да вмъкнат приятелите си. Не й се искаше и
тя да постъпва така.
— Бих желала някой ден да се запознаеш с родителите ми и
брат – ми каза му тя. Все още се чувстваше странно, при мисълта,
че има само един брат.
— Ще го направя – обеща й Ричард и я целуна за последно.
Няколко минути по-късно Алекс заспа непробудно в мига, в
който главата й докосна възглавницата. Спа, докато
управителката на общежитието не се появи, за да й каже, че брат
й я търси по телефона. Когато чу това, тя се втурна надолу по
стълбите. Не беше го чувала цял месец.
— Къде беше, по дяволите? – скастри я Джеф разтревожен и
ядосан. Не му харесваше да не знае къде е сестра му.
— Шофирах из цяла Англия. В момента съм на камионите.
— Какво си направила? Уволниха те от линейките ли?
Шофираш ужасно, Алекс. – Засмя се, като го каза. Звучеше
успокоен. – Днес на работа ли си?
— Не, в почивка съм – сънено отвърна тя, погледна синините
по ръцете си и се сети колко изненадан беше Ричард, като ги
видя.
— По-късно ще дойда да те видя. До четири часа съм свободен
от базата.
Обядваха заедно в „Рулс“, любимия им ресторант, спомен от
детството. В момента работеше само за обяд. След това се
разходиха из Лондон между срутените сгради в новия й квартал.
Във въздуха витаеше усещането, че войната никога няма да
свърши, а бяха минали едва тринайсет месеца от началото й.
Бяха загинали толкова много хора. Поне Джеф изглеждаше по-
добре отколкото отпреди месец. Сподели, че се среща с ново
момиче, което живеело близо до базата. Баща й бил касапин и му
давал малко говеждо, когато Джеф вечерял в дома им. На Алекс й
се искаше да му каже за Ричард, но й се стори, че е прекалено
рано. Познаваха се едва от два месеца. По време на война
животът се движеше бързо. Никога досега не беше казвала на
мъж, че го обича, но с Ричард се чувстваше добре. И двамата бяха
съвсем наясно, че всеки път, в който се виждаха, можеше да се
окаже последният, а това носеше допълнително напрежение.
Джеф си тръгна навреме, за да се върне в базата. Тази нощ
Алекс си легна с мисълта за Ричард и си мечтаеше да е с него.
Зачуди се кога ли ще започне първата й мисия за УСО. Бяха й
казали, че може да я извикат до дни, може и след седмици, а
междувременно щяха да се погрижат всичко да изглежда
41
нормално и от време на време да кара камион из околностите на
Лондон, за да им е под ръка, ако се наложи да се яви веднага.
Нямаше да може да предупреди Ричард при заминаването си,
нито да му каже къде е била, когато се върнеше. Но и той не
можеше да й говори за мисиите си – войната бе превърнала
всички в лъжци.
На другия ден вечеряха заедно и прекараха вълшебно, както
всеки път досега. Целувките им бяха по-дълги и по-пламенни, а
той не можеше да се въздържи да не я докосва. Алекс също
копнееше за него. Едва успя да се откъсне от прегръдките му.
Искаше й се да отидат в хотел, както правеха повечето млади
двойки в Лондон, но в същото време желаеше всичко да бъде
както трябва, а не да се скрият на някое долнопробно място,
където да се престорят на женени, а рецепционистът да им се
подсмихне мазно, наясно, че го лъжат. Искаше й се първият им
път да бъде скъпоценен спомен, а не евтина измама. Ричард я
разбираше и не настоя, макар да изгаряше от желание.
Той нямаше повече свободни дни до края на седмицата, а два
дена след вечерята им Алекс получи обаждане от жената,
определена за неин контакт с УСО. Нареди й на другата сутрин да
се яви в офиса на Бейкър стрийт. Алекс знаеше какво означава
това. Когато излезе от общежитието, беше облечена с обикновена
рокля и сако. След половин час пристигна на адреса. Вече
разполагаше с изготвени документи за пътуване и с паспорт,
куфарът също я очакваше. Изпращаха я в Германия, за да донесе
оттам сто или повече формуляра с военни печати, каквито
немците използваха, за да пътуват безпрепятствено из страната.
Това щеше да помогне за безопасното придвижване на
оперативните агенти на УСО.
— Това ли е? Искате от мен да донеса купчина бланки?
Не й изглеждаше като трудна мисия. Трябваше да влезе в
Германия през Швейцария с подправени документи и да се
престори на млада германка, която се връща от Цюрих.
— Ще трябва да успеете да се вмъкнете в някой полицейски
участък или в офис на Гестапо и да ги откраднете, докато не ви
гледат. Може да не се окаже толкова лесно, колкото ви се струва
каза жената, която се представяше като Марлийн. Името,
разбира се, не беше истинско.
Куфарът, който й бяха приготвили, беше пълен с купени от
Германия немски дрехи, включително обувките, шапката и
бельото. Палтото й беше с малка кожена яка. Трябваше да мине
за секретарка в медицинско бюро в Щутгарт, която пътува до
Берлин, за да види сестра си. Връщаше се от медицинска
конференция в Швейцария, където бе изпратена от началника
42
си. Разполагаше с всички нужни документи, които да подкрепят
версията, както и с достатъчно немски марки, за да бъде
правдоподобно прикритието й. Трябваше да отиде в полицейски
участък, за да докладва за подозрителна случка и да използва да
открадне формулярите. За тази цел й бяха подготвили специална
кесия, която да носи под роклята си. От нея се искаше да бъде
колкото се може по-скромна и в същото време очарователна, да
говори съвършен немски. Когато успееше да се сдобие с нужните
формуляри, трябваше да се върне в Швейцария и оттам – в
Англия.
Мисията изглеждаше лесна, но можеше да се усложни, ако
някоя част от версията й събудеше съмнения или се разбереше,
че документите й са подправени. Алекс знаеше, че понякога и
най-обикновените мисии се заплитаха, а ако това я сполетеше,
щеше да бъде задържана в Германия и после можеше да бъде
изпратена в затвор или в трудов лагер, а можеше дори да я
разстрелят при подозрение, че е вражески агент. Там всичко бе
възможно. Още в началото на обучението й бяха дали да разбере,
че ако попадне в беда, трябва да се оправя сама. Никой нямаше
да я спасява. Беше наясно с условията и ги бе приела. Същата
нощ напусна Лондон с подправен британски паспорт, който
щеше да унищожи в тоалетната на гарата в Цюрих при
пристигането си. Носеше малка епруветка с киселина, скрита в
гилза от червило, с която да разтвори страниците, а останките от
паспорта трябваше да хвърли в боклука. Страниците трябваше да
омекнат от действието на киселината.
През цялата нощ във влака Алекс не мигна. Сърцето й биеше
толкова силно, че можеше да го чуе. Седемнайсет часа по-късно
влакът пристигна в Цюрих по разписание. Алекс изпи чаша кафе
на гарата, отиде в тоалетната, унищожи британския паспорт и
зарови останките в боклука. Преоблече се, извади немските си
документи от залепената към тялото й кесия и излезе от
тоалетната навреме, за да хване ранния сутрешен влак до Берлин
с билета за втора класа. Пътят от Цюрих до Берлин отне цял ден,
четиринайсет часа, и от гарата тя отиде право в най-близкия
полицейски участък, към който я упътиха. Влезе вътре леко
притеснена, млада и невинна. Пожела да разговаря с някой
полицай и след кратко изчакване я отведоха в кабинета на
сержанта. Възрастният мъж тъкмо се канеше да си тръгне и
крещеше на секретарката си, когато Алекс застана на прага на
стаята. Когато я видя, той се усмихна кротко.
— Да, фройлайн? – обърна се той към нея. Тя му разказа
подготвената си история: някакъв смугъл непознат опитал да

43
купи немските й документи и тя решила, че трябва да уведоми
полицията за това. Искаше да го опише, за да могат да го заловят.
— Ааа, цигани! – отсече мъжът с огромно раздразнение. Обясни
й, че при друг случай дори не би написал доклад за това, толкова
често се случвало, но изглежда изпитваше силно желание да я
задържи за по-дълго време в кабинета си. И понеже си направила
труда да дойде да съобщи за отвратителния човек и да изпълни
гражданския си дълг като добра германка, щял да впише
показанията й. След като провери няколко прилежно подредени
по перваза празни бланки, той й се извини, че трябва да вземе
правилния формуляр и излезе от стаята. Алекс стана и бързо
намери бланките за пътуване с официалния печат. Взе дебела
пачка и я натъпка в блузата си. Закопча се и се настани на стола.
Минута по-късно сержантът се върна. Косата му изглеждаше
току-що сресана, от него лъхаше на евтин одеколон, целият
сияеше и й направи комплимент какво удоволствие му доставя да
срещне толкова красива млада жена.
Възторжено написа доклада си с обяснението на инцидента и
описанието на мъжа, а Алекс се подписа. Усмихваше се
признателно на полицая и му каза колко е успокояващо, че мъже
като него пазят невинните граждани. Излезе от кабинета му и го
остави да се взира след нея с копнеж. Щом изчезна от погледа му,
сержантът се опомни, отново кресна на секретарката си, преди да
си тръгне за вечеря, а Алекс хвана такси и се върна на гарата.
Мисията беше приключена. Или почти. Все още й предстоеше да
се върне в Цюрих. Имаше влак след час. Купи си билет и се обади
по телефона до Цюрих, за да каже кога пристига, с помощта на
шифър, който получи, преди да тръгне от Англия. Качи се на
влака и след половин час потегли към Швейцария. Пристигна
точно по разписание, след четиринайсет часа път. Купи си
списание и бонбони, след което се отправи към тоалетната,
където на вратата се блъсна в една възрастна жена. Алекс се
извини учтиво и двете се отдръпнаха една от друга. Размяната бе
извършена толкова ловко, че остана незабелязана. Възрастната
жена си тръгна с немските документи на Алекс, като й остави
захабен британски паспорт със снимката й. Имаше и билет за
Лондон за следващия влак, който щеше да потегли след половин
час. Алекс се качи, намести куфара си, настани се и подаде билета
си на кондуктора. Влакът тръгна навреме от гарата, а ритъмът на
сърцето й най-сетне започна да се успокоява.
Когато стигна в Лондон, взе такси до Бейкър стрийт, където я
очакваше Марлийн. Алекс й подаде бланките за пътуване, които
беше взела от полицейския участък, остави куфара и смени
немските дрехи със своите. Два дена и няколко часа, след като бе
44
напуснала Бейкър стрийт, за да замине за Цюрих, тя се върна с
първата си успешна мисия.
— Имаше късмет – каза й Марлийн, за да й напомни, че
невинаги става така.
— Късметът на начинаещия – скромно се съгласи Алекс и й се
усмихна. Марлийн остана сериозна. Беше там, за да върши
работа, все едно по кое време на денонощието, а не да се
сприятелява с агентите.
— Ще се свържем с теб, когато ни потрябваш – каза тя и я
остави да си тръгне. Алекс беше доволна, задето беше изпълнила
лесно задачата си, но изпита и страх, като си помисли какво би
станало в противен случай. Вече можеше да е мъртва. Потръпна,
като се сети за дебелия мазен полицай в Берлин, вонящ на
помада за коса и евтин одеколон. Но вече нямаше място за
отстъпление, а и не искаше да го прави. Сега беше агент на
британското разузнаване и отвъд страха, възторга и удивлението
я заливаше чувство на гордост, че най-сетне бе извършила за
страната си нещо значимо, което би могло да спаси нечий живот.
Беше готова да се жертва, за да го направи отново.

≈5≈

В продължение на две седмици след първата си мисия в

Германия Алекс се чувстваше като зашеметена. Припомняше си
случилото се, но и осъзнаваше колко безразсъдно бе действала и
какъв късмет бе имала. Ако нещо от задачата й се беше объркало,
можеше да се окаже въвлечена в сериозна беда. Но за нейно
щастие всичко беше минало като по вода. Обземаше я ужас при
мисълта какъв огромен риск бе поела. Извършеното от нея
изглеждаше важно и всъщност беше начин да отмъсти за гибелта
на брат си да надиграе нацистите на собствената им територия –
но се зачуди дали решението да се впусне в тази авантюра не се
дължеше най-вече на тръпката от предизвикателството и
възбудата. Съзнаваше добре колко съсипани ще бъдат
родителите й, ако с нея нещо се случи. Джеф почти всеки ден
летеше на военни мисии, Ричард също. И тримата участваха в
борбата с германците, но ако нещо се объркаше с нея, докато
беше там, британското разузнаване нямаше да тръгне да я
спасява. Това й го бяха заявили всички сътрудници на УСО.
Опитът да бъде спасена щеше да постави много други хора в
опасност.

45
 Няколко пъти седмично извършваше доставки с камион и
очакваше да я извикат за следващата й мисия. Когато Ричард
имаше свободна вечер и успееше да дойде в града, двамата се
срещаха, но все не можеше да се види с Джеф. Той изглежда си
прекарваше добре с дъщерята на касапина. Алекс знаеше, че брат
й би я убил, ако имаше представа с какво се занимава.
Невинността й и младостта й не можеха да пробудят съмнения
сред познатите й, а Ричард никога не я разпитваше. Той си
имаше собствени тревоги като командир на ескадрила.
Едно от нещата, които Алекс харесваше най-много в новата си
работа, бяха различните жени, с които се срещаше и на
тренировки, и в общежитието. Имаше момичета, които подобно
на нея бяха израсли в затворения за непосветените свят на
баловете за дебютантки, домашни приеми сред аристократи, с
гувернантки, които ги бяха научили да рисуват деликатни
акварели, да бродират и да говорят френски. Имаше и млади
жени, израснали в не толкова изтънчена, а понякога и далеч по-
сурова среда. Всички обаче бяха интелигентни, отдадени,
възхитително смели и готови да се изправят срещу врага; да
сторят всичко по силите си, за да го обезвредят на собствената му
територия; да рискуват живота си, без дори да се замислят. Сега
жените в цяла Англия поемаха нови предизвикателства, работеха
във фабрики, шофираха автобуси и камиони, вършеха мъжка
работа, заедно с това да бъдат медицински сестри, учителки и
секретарки.
Алекс обичаше да разговаря със съквартирантките си, които
официално шофираха камиони и някои все още се водеха като
част от Доброволческите сестрински сили, макар че основната им
работа всъщност беше за Управлението на специални операции,
което действаше съвместно с военното разузнаване. Алекс
живееше заедно със сериозни, млади, добре тренирани шпиони,
наистина опасни жени, независимо от живота, който бяха водили
преди. Родителите на всички щяха да бъдат ужасени, ако знаеха с
какво се занимават дъщерите им. Само че за времето в УСО Алекс
бе пораснала, вече не се съобразяваше с ограниченията на
правилата и традициите, с които бе израснала. Когато понякога
си спомняше за това, колкото и рядко да се случваше, не можеше
да си представи да се върне след войната в пасторалния мирен
Хемпшир. Сега животът й беше станал толкова вълнуващ и то по
начин, какъвто никога не би могла да си представи, и тя се
чувстваше все по-свободна и независима жена. Жената, в която
Ричард се беше влюбил, не беше момичето, отгледано като
аристократка, дори не беше същата жена отпреди малко повече
от година, когато войната бе започнала. Алекс разцъфтя като
46
лятно цвете след толкова скучни и лишени от смисъл години.
Сега животът й бе придобил смисъл и нищо не можеше да я спре
да продължи с мисията си. А и Ричард не се опитваше, тъй като и
без това не знаеше нищо за шпионската й дейност и за
истинската й работа.
След мисията в Германия изпратиха Алекс на специален курс
за радисти, за което изглежда имаше вродена способност, беше
много добра в декодирането.
Тъкмо беше разбила сложен код в кабинета на Бейкър стрийт,
когато я привикаха да сътрудничи на няколко военни
дешифровчици, всички – мъже, а после трябваше да отнесе
съобщение до самия премиер. Дейността й в УСО й гарантираше
високо ниво на достъп, така че беше подходяща за изпълнение на
задачата.
Наредиха й да отиде в новите правителствени сгради на ъгъла
на Хорс Гардс роуд и Грейт Джордж стрийт до Парламентарния
площад. Алекс очакваше да открие нормална офис сграда и да
остави големия плик на секретаря пред офиса на министър-
председателя. Това беше голяма чест за нея. Можеше лесно да си
представи господин Чърчил в хубавия си кабинет с дървена
ламперия, захапал пура, докато взима важни решения. Вместо
това, когато я поканиха, един войник от охраната я съпроводи
през цяла поредица стълбища до множество подземни кабинети
и конферентни зали, от които неспирно влизаха и излизаха
офицери с високи чинове от армията, флота и военновъздушните
сили. Успя да зърне огромната зала с картите, свързочните зали с
безброй радисти, седнали зад сложни устройства, видя дори
самия премиер, когато някой бързо отвори и затвори вратата на
кабинета му. Алекс изпита чувството, че цялата война и цялото
британско правителство се направляват от хората в това
препълнено подземие.
След като няколко пъти попита, я насочиха към строга наглед
жена, по-възрастна от нея, която взе плика, в който се намираше
жизненоважна нова информация за шифри, и обеща да го
предаде. Алекс беше само куриер, но имаше усещането, че
посещението й във военновременната централа на
правителството беше свещена мисия. Сложната подземна
инсталация се намираше доста под повърхността, така че да бъде
в безопасност по време на въздушни атаки и бомбардировки, а
вътре всички можеха да работят денонощно без притеснения.
Видяното я удивляваше и й се искаше да може да го сподели с
Ричард по време на вечерята им същата вечер, но това не беше
възможно – никога не би разкрила тайните, до които вече имаше
достъп. А и той никога не би разбрал защо една доброволка би
47
била изпратена да изпълни подобно поръчение. Дори на Алекс й
беше трудно да повярва.
— Е, какво прави днес? – запита Ричард, след като се настаниха
на малка маса в ъгъла на индийския ресторант, който и двамата
обичаха. Тя забеляза умората му и реши, че денят му е бил тежък.
— Събирахме отломки по улиците и ги откарвахме за
строителство на нови самолетни писти — невинно му отговори тя.
При постоянните бомбардировки бяха пострадали много сгради
и сега улиците бяха почти непроходими. Много квартали се бяха
превърнали в блокирани лабиринти, понякога се намираха
мъртви тела, булдозерите постоянно разчистваха руините. Това
беше потискаща работа и тя неведнъж я беше вършила, но не и
този ден.
— Ще ми се да те бяха натоварили с нещо по-леко – каза
Ричард. – Жените би трябвало да се занимават с чиновническа
дейност или пък да работят във фабриките. Някои неща са
твърде тежки за тях, чисто физически.
Ако беше видял тренировките й в УСО, щеше да бъде още по-
изумен и в същото време уплашен за нея.
— Дочух, че до няколко месеца ще впишат всички цивилни
жени в регистрите, дори и бабите. Мисля, че границата ще е до
шейсет. Целта е да се въведе повинност за жените през
следващата година, ако войната продължи. – Беше очевидно, че
точно това ще стане.
Немалко американци бяха доброволци във военновъздушните
сили, а немалко американки също се бяха присъединили към
британската войска, макар Щатите все още да не се бяха
включили към силите на Съюзниците, а президентът Рузвелт да
изглеждаше решен да задържи страната си вън от войната.
Великобритания обаче получаваше подкрепа от отделни
американци, а също от канадци и австралийци.
Няколко жени, с които Алекс се беше запознала в УСО, бяха от
други националности французойки, индийки, полякини.
Харесваше й да се среща с тях. Някои от жените със строго
секретна дейност страняха от другите и никой външен не би
заподозрял, че са шпионки. Това се отнасяше и до Алекс млада и
невинна, натъквала се на най-големите опасности в живота си в
балните зали. Изглеждаше точно каквато беше – чаровна дама от
добро семейство, но Ричард вече беше разбрал, че тя е нещо
много повече; че интересите и страстите й са много по-дълбоки;
че умее да наблюдава по-добре от повечето мъже, с които му се
налагаше да работи. Намираше за абсурдно твърдението, че
жените не биха могли да се справят със същите отговорности като
мъжете. Всъщност беше останал с впечатлението, че много от
48
познатите му жени бяха по-умни от повечето мъже и точно това
Алекс толкова харесваше у него. Ричард беше изненадващо прям
и модерен в мисленето си, за разлика от баща й и братята й,
които вярваха, че жените трябва да си стоят у дома и че дори
карането на линейка беше твърде тежка задача, с която да могат
да се справят.
Вечеряха до късно и разговаряха за Уинстън Чърчил. Ричард
беше убеден, че е помощта на премиера ще спечелят войната, и
го намираше за човек с бляскав ум. На Алекс толкова силно й се
искаше да каже, че тъкмо този следобед бе успяла да го зърне
през отворената врата, но не можеше. Нямаше изключения от
правилото, а високото ниво на достъп до класифицирана
информация, с което вече разполагаше, беше знак за
благонадеждността й. Освен това имаше разрешение да носи и
оръжие – нещо, за което Ричард също не знаеше.
Сирените завиха в мига, в който излязоха от ресторанта.
Втурнаха се към най-близкото убежище и прекараха два часа
сред плачещи деца и изморените им родители, докато бомбите
валяха и разрушаваха домовете им. Когато излязоха, минаха
покрай малък хотел и Ричард я изгледа умолително.
— Не ми се иска да те оставя, Алекс. Не може ли да прекараме
няколко часа тук заедно?
И на нея й се искаше, но се канеше да му откаже, когато този
път нещо я спря. Ами ако нещо сполетеше някого от тях? В
момента живееха ден за ден. Можеше никога вече да нямат шанс
покрай работата й и въздушните му мисии. Така че вместо да
отхвърли предложението му, тя кимна. Няколко пъти бяха
минавали покрай хотела, изглеждаше малък и чист, а не като
бърлогите, които тя отбягваше и мнозина нейни познати редовно
посещаваха.
Алекс го последва в хотела, като се озърташе внимателно.
Изчака Ричард да говори с рецепциониста, който тъкмо се беше
върнал от убежището заедно с неколцината гости. Изглеждаше
също толкова изтощен като тях двамата.
Ричард респектираше с униформата си. Сега почти всеки мъж в
Лондон беше с униформа, но той не беше обикновен войник,
помъкнал уличница по нощите.
— Хотелът ни е претърпял щети по време на бомбардировката
преди малко. Със съпругата ми ни трябва място, където да се
приютим до сутринта – каза Ричард притеснено и
рецепционистът веднага прояви съчувствие.
— Имате ли деца? – запита той, като забеляза колко порядъчна
изглежда Алекс. Тя беше облечена с обикновено черно палто и

49
сива рокля, по косата й имаше прах от опадалата мазилка в
скривалището.
— В Хемпшир са – сети се да каже Ричард и рецепционистът
кимна. Алекс се насили да не се разсмее. Човекът им подаде
ключ, Ричард му плати и двамата се качиха по стълбите.
— Много бързо го измисли онова с децата – прошепна му тя и
той й се усмихна.
— Децата са в Хемпшир, просто не са нашите – прошепна й той
в отговор. Намериха стаята и я отключиха. Беше малка, с оскъдно
обзавеждане, но чиста. Леглото беше застлано с бяла плюшена
покривка, завесите бяха от розов сатен, имаше също стол, бюро,
скрин и пукнато огледало. Стаята щеше да им бъде дом за
първата им нощ заедно. Имаше и умивалник, а банята беше в
дъното на коридора. Без да чака повече и миг, Ричард се обърна
към нея, взе я в прегръдките си и започна да я целува, докато
внимателно сваляше дрехите й. Знаеше, че й е за първи път, така
че се постара да бъде много, много нежен.
Само няколко мига по-късно тя се озова по бельо. Трепереше,
докато той разкопчаваше ризата си, за да я свали, след което се
зае и с панталона си. Внимателно я вдигна на ръце и я понесе към
леглото. Алекс изстена, когато пръстите му започнаха да я
опознават и телата им се притиснаха. Сега тя не изпитваше
никакви колебания, беше взела решение.
— Толкова те обичам, Алекс – прошепна той. Тя извади фибите
си и ги постави на нощното шкафче, русите й коси се разпиляха
по раменете и гърба й и Ричард започна да обсипва тялото й с
целувки. Стараеше се да бъде възможно най-нежен, когато влезе
в нея, но и двамата бяха обзети от страст. Първоначалният й
страх отмина и тя се успокои в ръцете му. Най-сетне двамата се
отпуснаха задъхани на леглото и той здраво я притисна към себе
си.
— Винаги ще те обичам – обеща й Ричард с приглушен глас и
тя знаеше, че е искрен. Само се надяваше „винаги“ да не настъпи
твърде скоро за някой от тях. Вече нищо не беше сигурно.
— И аз те обичам – прошепна му с насълзени очи, а Ричард се
молеше тя да не се разкайва и да не забременее от първата им
любовна нощ. Когато се срещнаха за вечеря, не бяха очаквали да
се поддадат на страстта и той не беше подготвен, но бяха решили
този път да рискуват. Искаше му се някой ден да имат деца, но не
и сега, в този разкъсан от война свят. Децата му трябваше да
растат в безопасност. И за миг не се съмняваше, че ще се ожени
за нея, стига тя да го желаеше. Все още се притесняваше, че
родителите й няма да го харесат. Предвид различния им

50
произход той се смяташе за недостоен, но в едно беше сигурен:
никой не би я обичал повече от него.
На Алекс й се искаше да остане будна, за да се наслади на всеки
миг, прекаран до него, но най-сетне се предаде и заспа в ръцете
му. Събуди се с ранното утринно слънце, което се промуши в
стаята, след като той дръпна завесите заради затъмнението.
Нежно я докосна по лицето и тя се усмихна.
— Снощи, да не би да сънувах? – прошепна тя.
— Ако е било така, и мен ме е споходил същият сън отвърна й
той също толкова тихо.
Отново се любиха, преди да се е разбудила напълно. Не беше
очаквал тя да му се отдаде. Използваха банята на смени,
притеснени да не се натъкнат на някого от другите гости, но не
срещнаха никого в коридора. Алекс се върна и той с възхищение
я наблюдаваше как се облича, как елегантно слага жартиерите и
издърпва чорапите си колкото се може по-нагоре. Ричард
нямаше причина да се връща в базата си до следобед и през деня
нямаше други задължения, така че не бързаха. Неохотно
напуснаха стаята след една последна целувка и върнаха ключа на
рецепцията.
Отидоха да закусят в близкия ресторант, а после той я изпрати
до общежитието. Алекс имаше усещането, че всичко се беше
променило, след като бяха правили любов. Сега имаше
чувството, че истински му принадлежи, а той изглеждаше тъжен,
когато се наложи да я остави. Повечето от жените в общежитието
вече бяха заминали на работа, така че двамата се задържаха на
стълбището, където отново се прегърнаха и целунаха, спомняйки
си за изминалата нощ.
— Тази вечер съм зает, но ще ти се обадя утре – обеща Ричард.
Тя кимна и го погледна в очите. – Внимавай, Алекс. Ако нещо те
сполети… – той не успя да довърши изречението, но в тези
несигурни дни всички се бояха за любими те си хора. Всеки миг
можеше да се стовари някоя бомба, сградата би могла да се срути,
самолетът му можеше да бъде свален, можеха да я изпратят на
мисия в Германия, от която да не се завърне… Неговата работа
преди изглеждаше по-опасна, но не и сега.
— Обичам те – прошепна му тя, махна му и изтича по стълбите,
а той се обърна и си тръгна. Всеки път, когато я оставяше, имаше
чувството, че сърцето му ще изскочи от гърдите. Никога не беше
обичал друга като нея. Само че сега беше невъзможно да си
представи бъдещето – твърде много опасности имаше, твърде
много неизвестни.

51
 Докато минаваше покрай рецепцията, Алекс видя, че на
дъската за съобщения имаше известие за нея. Отвори плика,
беше от Бъртрам Потър. Обади му се незабавно.
— В три следобед днес искам да се видим – каза той без повече
обяснения. Това можеше да означава всичко. Мисия, среща, още
един обучителен курс, който биха искали да премине. Не
смяташе да задава въпроси, просто правеше, каквото й се
кажеше.
Облече се внимателно, без да спира да мисли за Ричард и за
това какво ли им е подготвило бъдещето. Искаше й се да го
покани да прекарат заедно Коледа в Хемпшир с родителите й.
Джеф вече беше обявил, че тази година няма да е свободен за
празниците, така че тя щеше да е сама с тях и искаше да им
представи Ричард, да му покаже имението на Уикъм, в което
беше израсла.
Няколко минути преди три часа тя беше пред сградата на УСО
на Бейкър стрийт, готова за всяка задача, която биха могли да й
възложат. Винаги я обземаше тръпка на възбуда, когато й се
обадеха. Цялата беше нащрек, когато застана пред кабинета на
капитан Потър, а той веднага я повика да влезе.
— Трябваш ни като придружител на разузнавателна мисия в
Германия. Имаме експерт разузнавач, когото трябва да
изпратим. Не говори немски, а ти ще си му съпруга. Довечера
летите до Цюрих. Там ще ви очаква кола. Ще карате до градче,
където има фабрика за муниции. Той ще направи карти, а ти ще
му бъдеш прикритие.
— Как ще работи, след като не говори немски?
— Военен ветеран е. Получил е тежка рана на гърлото.
Впрочем, разполага с подходящ белег. Ти си съпругата му и ще
говориш вместо него. Отишли сте, за да посетите роднини в
района на Рур, индустриалния им център. От вас се иска да
проникнете бързо и още по-бързо да се измъкнете. Той ще
начертае картите, ти ще шофираш и ще говориш, ако ви спрат.
Ще прекосите с колата швейцарската граница. Цялата задача не
би трябвало да отнеме повече от ден или два. Можете да
отседнете в хотел, ако се наложи, ще делите една стая. – Това й
напомни за нощта с Ричард, а сега щеше да дели хотелска стая с
непознат като част от работата си. – Подготвили сме дрехи и за
двама ви. Другият агент ще е тук след няколко минути. Тръгвате
след час. Без имена, моля, освен онези върху паспортите, които
ще ви очакват в Цюрих. Може да дадете английските си
документи на агента, от когото ще вземете колата. И от мига, в
който излезете от този кабинет, той спира да говори. Ясно ли е?
Ще ви дадем карта на района, към който пътувате. Можете да я
52
разгледате, след като се качите в колата. Шофирането от Есен до
Цюрих би трябвало да ви отнеме осем часа. Ти живееш в Берлин,
учителка си, а той е бил адвокат преди войната. Сега получава
пенсия като ветеран от фронта. Освен това е куц.
Алекс не знаеше дали е истина, или е част от прикритието, но
не попита.
— Куфарът ти е с двойно дъно, в него има пистолет със
заглушител – продължи Потър. – Може да ти потрябва. В
неговия има автомат.
От думите му й стана ясно, че мисията е опасна. Държеше
пистолета си в скрито отделение в чантата си, а когато излезе от
кабинета му, намери начин отново да прикрепи военния нож към
бедрото си. Беше успяла и него да прибере при пистолета си,
преди Ричард да я съблече.
След като излезе, мина покрай висок слаб мъж, който стоеше в
коридора. Не й се усмихна и тя забеляза, че накуцваше при
влизането си в кабинета. Мъжът затвори вратата след себе си.
Марлийн й каза, че в Цюрих ще им дадат немски марки, заедно
с паспортите и документите за пътуване. Сега Алекс носеше
тъмнокафяво износено палто с подходяща шапка, протрити
обувки с дебели токове, сива риза и пуловер. Марлийн й подаде
брачна халка, която й беше съвсем по мярка, и щом Алекс си я
сложи, си пожела да беше от Ричард и да я беше имала и през
изминалата нощ в хотела. От УСО знаеха всичките й мерки. След
като приключи с преобличането, приличаше на учителка с
прибраната си в стегнат кок руса коса, без грим и с очила. Пак
беше красива, но не толкова забележима. Изглеждаше съвсем
обикновена.
След десет минути се появи и партньорът й. Сега бяха Хайнрих
и Урсула Шмит. Галеното й име беше Уши. Вече беше наизустила
подробностите от биографията им. Той изглеждаше също
толкова невзрачен като нея, с провиснали панталони, дебело
сиво вълнено палто и омачкана шапка. Обувките му бяха
износени като нейните. Носеше бастун заради накуцването си,
имаше и радиопредавател. В скрит джоб беше прибрал хартия за
картата.
Излязоха от сградата, понесли куфарите си. Хайнрих, или
както там му беше името, й кимна, след което взеха автобуса до
летището, за да хванат самолета за Цюрих двама невзрачни, зле
облечени и неособено привлекателни души. Безличната шапка,
строгата прическа, липсата на грим и очилата бяха притъпили
дори впечатляващата красота на Алекс.
Полетът мина гладко и закъсня само с няколко минути. Алекс
забеляза, че докато летяха, Хайнрих си скицираше някакви
53
рисунки в малък джобен тефтер, и тя се зачуди дали пък в
действителност не беше художник. Рисунките бяха много добри –
идеални изображения на цветя, пейзаж, все миниатюри.
От летището в Цюрих се качиха на автобус, слязоха на първата
спирка и извървяха половин километър до един ресторант,
където ги очакваше агент с новите им документи и колата с
немска регистрация. Размяната на документите отне по-малко от
минута. Взеха ключовете за очукания автомобил и малко по-
късно Алекс я подкара. До момента двамата с Хайнрих не бяха
разменили и дума, в точно съответствие с инструкциите.
Докато шофираше, тя се обърна към него и го запита на немски
дали всичко е наред. Той разбра въпроса й и кимна
утвърдително. Пътуваха по тъмно и спряха в малка гостилница
малко след полунощ. Алекс обясни на съдържателя, че двамата
със съпруга й искат стая. Мъжът не се заинтригува от тях. Тя му
плати, взе ключа и Хайнрих закуцука по стълбите след нея към
стаята с тясното легло, пропита от мирис на мухъл. Чаршафите
бяха чисти, по всичко останало тънеше в немара. Алекс легна на
леглото както си беше с дрехите, но Хайнрих поклати глава. Ако
от полицията влязат да ги проверят, щяха да намерят
поведението й за подозрително, все едно колко мръсна е стаята.
Тя кимна и с неохота облече нощница, а Хайнрих пижамата си.
Не беше най-привлекателният спътник и изглеждаше доста
кисел. Алекс забеляза белега на шията му, който трябваше да е
получен през войната. Не знаеше дали е истински, но във всеки
случай изглеждаше убедително.
Внимателно легна до него, като се стараеше да е колкото се
може по-далеч. Той направи същото.
През цялата нощ Алекс не мигна, в шест часа стана и се
преоблече. В седем слязоха долу, за да закусят с ерзац кренвирши
и неприятно воднисто кафе. Продоволствията в Германия се
разпределяха много строго. Малко след това си тръгнаха, за да
потеглят към индустриалната зона в района на Рур. Започна да
прехвърча сняг. Беше леденостудено. Алекс шофира цял ден
пътуването се удължи заради времето. Стигнаха по здрач, но
беше вече твърде тъмно, за да може Хайнрих да начертае
картите. Наеха стая в друг хотел, също толкова неприятен като
предния, но този път за щастие получиха двойно легло. На
следващата сутрин двама войници ги спряха на пътя и провериха
документите им.
Хайнрих разполагаше с всичко необходимо, за да докаже, че е
ранен във войната ветеран, който вече не е на служба. Войникът,
който прегледа документите му, кимна и им махна да продължат
и Алекс въздъхна облекчено. Шофира, докато се озоваха на
54
място, от което се разкриваше подходяща гледка, за да може
Хайнрих да начертае картите. Наоколо нямаше никого, намираха
се далеч от фабриките, така че нямаше кой да ги спре и да
разпитва защо са там. Хайнрих почти беше приключил, когато
сякаш от нищото се появи войник и тръгна към тях. Алекс запази
самообладание, макар дъхът й да секна. Мъжът пожела да види с
какво се занимава спътникът й и той с готовност му подаде
скицника си с нежно виещите се хълмове и църковната
камбанария – всичко, каквото се виждаше пред тях, с
изключение на фабриките. Картата, която беше начертал, вече
беше в джоба на палтото му. Подаде на войника и
удостоверението, че е ветеран.
Войникът огледа рисунката, кимна и му върна скицника. После
огледа Алекс. Каза си, че тази жена би могла да изглежда
привлекателна, ако не беше толкова бедна и дрехите й не бяха
толкова износени. Виждаше, че е млада, но в погледа й се криеше
умората на възрастна жена. Хрумна му, че сигурно бракът й с ням
инвалид не би могъл да е приятен, но не каза нищо, а само им
помаха. Алекс му благодари, запали двигателя и подкара колата.
Погледна Хайнрих и го попита на немски колкото се можеше по-
отчетливо дали е свършил работата си и той кимна. Вече
разполагаше с всичко необходимо, а останалото беше запомнил.
Алекс го видя как прибира педантично изработената карта в
кухия си бастун. Пътуваха в мълчание по обратния път, за да
стигнат до границата е Швейцария късно през нощта. Двама
войници провериха документите им. Алекс им обясни, че отиват
в Цюрих на лекар, заради гърлото на съпруга й. Разполагаха с
разрешение от Райха и тя им го показа. Обясни им, че военните
лекари не могли да му помогнат да възстанови гласа си. Двамата
войници се отдръпнаха от колата и си поговориха няколко
минути, но после кимнаха и ги пуснаха да преминат.
В една къща по пътя към Цюрих смениха документите си с
английски. Агентът ги последва до летището на велосипед и взе
колата им, след като час по-късно двамата влязоха вътре.
Вървяха, без да се обръщат. Сред документите имаше и два
самолетни билета от Цюрих до Лондон. Качиха се, без да
привличат внимание, настаниха куфарите си в багажниците над
седалките, с оръжията вътре. За щастие не се беше наложило да
ги ползват, макар да бяха готови да застрелят всеки войник,
който би им попречил да изпълнят мисията си. Бастунът на
Хайнрих изчезна – беше сгънал като телескоп и прибран във
вътрешен джоб на палтото му, а когато слязоха от самолета в
Лондон, вече не куцаше. След като посетиха тоалетните, изчезна
и белегът на шията му. Алекс внимателно свали очилата си,
55
прибра ги в джоба и красотата й веднага засия без дебелите груби
рамки.
В Лондон взеха автобус за града и се качиха, без да се разделят
с куфарите си. Слязоха на най-близката спирка до Бейкър стрийт
и извървяха останалата част от пътя, без да си продумат. Хайнрих
вървеше бързо, без да куца, и Алекс трябваше да подтичва, за да
не изостане. Този път, въпреки късния час, капитан Потър ги
очакваше и изгледа въпросително спътника й.
— Е?
Мъжът, когото Алекс знаеше само като Хайнрих, му подаде
бастуна.
— Готово. Имам каквото искахте.
Смръщеното лице на капитана се озари от широка усмивка.
Алекс си помисли, че напрежението от работата му го беше
състарило. Не изглеждаше като мъж на четирийсет. Душата му
беше на възрастен, понесъл тежестта на света върху раменете си.
— Очакват това в генералния щаб. Благодаря и на двама ви
каза капитанът и двамата агенти си отдъхнаха. – Проблеми?
— Всъщност не. На два пъти ни проверяваха военни, а
граничният патрул внимателно ме огледа, но Урсула ги успокои,
като им каза, че отиваме на лекар, който да прегледа гърлото ми.
– При тези думи се обърна към Алекс. – Добра работа – похвали
я той и отново заговори на Потър: – Колата беше абсолютна
бракма, между другото. Не знам как успя да ни откара толкова
надалеч. – Усмихна се и Алекс установи, че спътникът й имаше
дълбок глас и тежък шотландски акцент.
— Тя беше чудесна партньорка, нито веднъж не засече, не
наруши правилата, а немският й е съвършен. Аз говоря немски,
но акцентът ми отдалеч напомня за Глазгоу, а не за Берлин.
При тези думи мъжът се засмя. Алекс се усмихна на похвалата и
когато капитан Потър отдаде чест, разбра, че партньорът й е с по-
висок чии от него. Колегата й агент беше висш офицер от
Военното разузнаване, а капитан Потър изглеждаше впечатлен
от похвалите му към нея и я изгледа с благодарност нещо твърде
необичайно за пето.
Алекс отиде да се преоблече, а когато се върна, „Хайнрих“ си
беше отишъл. Мисията им беше изпълнена. Капитан Потър
потегли към Генералния щаб въпреки късния час, а Алекс си
тръгна сама от Бейкър стрийт, като размишляваше върху
изминалите два дена и колко различно биха могли да се развият
нещата. Отново имаше чувството, че се бяха измъкнали на косъм
от устата на лъва. Но бяха успели.
Хвана автобуса до общежитието, но когато пристигна, не
завари съобщение от Ричард. За пореден път беше изчезнала без
56
предупреждение или обяснение, само че този път не й се наложи
да измисля достоверна версия, защото той не се обади и на
следващия ден. Реши, че и той е твърде зает.
Ричард не се обади и на по-следващия ден, така че в края на
следобеда Алекс набра номера, който й беше дал, за да разбере
какво се случва. Чувстваше се малко глупаво, нямаше кой знае
каква причина да се тревожи, само че той не й се бе обаждал вече
трети ден, а това не беше характерно за него. Мисиите му бяха
по-кратки от нейните и продължаваха само няколко часа.
Колебливо попита за него и й казаха да изчака. Чакането
продължи дълго. Минаха цели пет минути, преди нечий глас от
другата страна на линията да я уведоми, че самолетът на капитан
Монтгомъри бил свален по време на мисия. Не се завърнал с
останалите и до момента нямали вест от него. Алекс знаеше, че
Ричард носи малка радиостанция, в случай че се приземи на
вражеска територия.
— Някой дали е видял… той дали… – Тя преглътна думите, с
които искаше да запита дали някой от пилотите го е видял да го
прострелват или убиват.
— Само това знаем, мадам – безстрастно отговори гласът. –
Изчезнал е по време на операция. Може да се появи след дни или
седмици, ако е бил ранен, или е попаднал в плен.
— Благодаря – прошепна тя, а ужасът се надигна в гърлото й.
Самолетът на Ричард беше свален, той беше изчезнал по време
на операция, но поне никой не беше видял, че го убиват. Замоли
се, където и да беше, да успее да се измъкне. Самолетът му беше
свален над Германия и сега той беше някъде там, мъртъв или
умираш, може би сериозно ранен, сам. Когато остави слушалката,
ръката й трепереше. Тя беше оцеляла след мисията си, по Ричард
го нямаше. Отново прозря как животът им можеше да се
промени само за миг, точно това беше станало.
Прибра се в стаята, която споделяше с още десетина жени,
легна си и захлипа, като се стараеше да не издава звук. Животът й
без него нямаше смисъл. Вече беше изгубила брат и сега можеше
единствено да се моли да не изгуби и единствения мъж, когото
някога бе обичала. Да се моли да не е загинал.

≈6≈

Шестте седмици между инцидента с Ричард и Коледа бяха най-

дългите в живота й. Стараеше се да не звъни твърде често до
базата и най-сетне помоли капитан Потър да се свърже с
57
Генералния щаб, за да провери дали там нямаха някаква
информация. Капитанът й каза, че там не знаели повече от онова,
което вече й беше известно. За момента Ричард се водеше
изчезнал по време на акция и го смятаха за загинал. Само че
Алекс знаеше за случаи на оцелели хора. Може би беше пленен и
изпратен във военен лагер, но може и да беше загинал заради
нараняванията си. Други бяха прекосили Германия и бяха
пресекли пеш границата с Швейцария.
През ноември Алекс имаше още две мисии в Германия и една
във Франция в началото на декември. Трябваше да се сдобие с
повече информация и с документи. Всеки път се чувстваше като
замаяна – искаше й се да опита и да го намери сама, но знаеше,
че няма да успее без документи, дори ако го откриеше, особено
ако беше ранен. Освен това бе наясно, че подобна постъпка би
била в нарушение на едно от най-строгите правила на УСО.
Нямаше лични мисии. Всеки път, когато напускаше Германия,
сърцето й се късаше, като знаеше, че го оставя там, все едно дали
беше жив, или мъртъв. Ужасно й се искаше да разбере нещо
повече, но от него нямаше и едничка вест.
Когато по Коледа взе влака за Хемпшир, в гърдите й все едно
тежеше буца. При пристигането си там я очакваше ново
сътресение. Знаеше, че Джеф няма да си дойде за празниците,
понеже нямаше да го пуснат, но не беше подготвена да види
колко жестоко се бяха състарили родителите й след смъртта на
Уили през август. Майка й изглеждаше съсипана, приличаше на
старица, а баща й беше дори по-зле. Всеки път, щом станеше
дума за Уилям, двамата се разплакваха. Още щом пристигна,
настояха да й покажат новия мраморен надгробен камък в
гробището. Изглеждаха дори още по-смазани. Явно най-сетне
бяха осъзнали, че Уилям никога нямаше да се прибере. Баща й
управляваше имението, но това се беше превърнало в тежест, а не
в радост. Беше пречупен отвътре.
Алекс се чувстваше по същия начин заради Ричард. Повече не
можеше да се залъгва с детски приказки, нямаше надежда някой
ден да получат вест от него, той нямаше да избяга или да се
измъкне по друг начин от Германия през границата с
Швейцария. Изглеждаше, че правилно го бяха вписали като
„предполагаемо загинал“. Сърцето й се късаше при тази мисъл, а
нямаше с кого да разговаря за това, никой не знаеше за тях
двамата. Всеки ден го оплакваше мълчаливо и жалееше за него.
До Коледа вече беше оставила всяка надежда и се стараеше да
приеме смъртта му колкото се може по-храбро. Когато разбра, че
не е бременна, се разочарова още повече. С готовност би приела

58
срама да роди незаконно дете, щом щеше да е от Ричард, но и
това не стана.
Никога не беше споменавала на родителите си за него, а сега би
било безсмислено, след като той беше мъртъв. Единствено децата
от Лондон повдигаха духа й. Това щеше да е втората им Коледа
там. Уикъм бяха преживели тежка година след загубата на
Уилям. Децата в имението винаги успяваха да донесат усмивка на
лицето на майка й, а баща й опитваше да учи по-големите
момчета да играят крикет. Майка й им беше направила коледни
подаръци, а правителството за пореден път строго съветваше
децата като тях да останат за по-безопасно в провинцията и да не
се приберат в домовете си за празниците. Родителите също бяха
съветвани да не ги посещават или да отиват при тях колкото се
можеше по-рядко, за да не ги натъжават. Всъщност повечето
родители и без това не можеха да си позволят посещенията.
Много от децата вече знаеха, че са останали сирачета заради
бомбардировките над столицата, или защото бащите им бяха
загинали на фронта.
Коледата за Алекс и родителите й беше тиха без момчетата.
Алекс тънеше в униние заради Ричард, който почти сигурно беше
мъртъв – беше изминал месец и половина от инцидента. Крайно
невероятно би било да е оцелял.
Опитваше се да повдига духа на майка си и баща си, но
безуспешно, а и кой би могъл да ги вини? Празникът само успя
да я изтощи. Родителите й бяха разочаровани заради отсъствието
на Джеф и не спираха да се тревожат за него. През цялото време
Алекс се опитваше да ги успокоява, че брат й е добре, не спираше
да търси интересни теми за разговор, за да отвлече вниманието
им. И в това също претърпя неуспех.
В първия ден от новата година, когато отпътува за Лондон, се
почувства победена, а майка й и баща й изглеждаха толкова
тъжни, колкото и при пристигането й. Някои неща, а сред тях и
загубата на първородния син, нямаше как да бъдат
компенсирани. Обичаха и Алекс, но това беше различно.
Всичките им надежди за бъдещето на семейството бяха насочени
към Уилям. Алекс не можеше да си представи, че някога пак ще
ги види щастливи. Това важеше и за нея, ако Ричард беше
загинал. Опитваше се да го приеме, но спомените от хубавите
изминали дни само я натъжаваха. Нямаше търпение да се върне
на работа след празниците и да отиде на нова мисия в Германия.
Сега ненавиждаше страстно немците. Знаеше, че дейността й не
предполагаше лична вендета, но нямаше избор след смъртта на
Уилям и загубата на Ричард. Оставаше й единствено да хване

59
бавния влак за столицата и да си спомня, че някога точно така се
бяха запознали двамата.
Когато пристигна, общежитието беше опустяло – жените или
спяха след гуляите през изминалата нощ, или бяха навън с
приятели. Алекс беше доволна, че денят беше неработен.
Прибра дрехите, които си беше донесла от Хемпшир. Не беше
взела красивата рокля от майка й, която беше получила за
Коледа. Алекс нямаше никаква официална дреха, с която да
излезе. Последното, което й се искаше, беше да празнува.
Легна си и се загледа в тавана. Джеф беше казал, че може да
намине, но не й се обади, а и тя искаше да бъде сама. Цяла
седмица не беше вършила нищо, освен да опитва да разведри
родителите си, сега й се искаше просто да си почине и с никого да
не разговаря.
Почти беше станало време за вечеря, когато едно от
момичетата дойде и надникна през вратата й.
— Един господин долу иска да те види – каза тя. Значи Джеф
все пак беше дошъл, каза си Алекс. Надяваше се, че не е тук, за да
й каже, че дъщерята на касапина е забременяла и че ще се жени,
или че вече го е направил. Това щеше да убие родителите им.
Чувстваше се ужасно, докато слизаше по стълбите. Отвори
вратата на стаята за посещения. Вътре имаше само един човек.
Мъж с превръзка на главата, с пикирана ръка и с бастун. Отне й
секунда да го разпознае, а после се хвърли в ръцете му и едва не
го събори. Беше Ричард!
— Боже мой! Боже мой… жив си! Мислех те за мъртъв… –
изрече тя без дъх. Целуваше го разплакана, а той я притисна до
себе си. Бяха изминали седем седмици и Алекс имаше чувството,
че сънува.
— Спокойно, спокойно – каза той и внимателно се отпусна на
стола. – Още не съм съвсем възстановен.
Настани я в скута си, а Алекс го прегърна и целуна.
— Къде беше?
— Карах ски в Алпите – пошегува се Ричард и я изгледа
усмихнат. И на него му беше трудно да повярва, че е там и че не
сънува. – Свалиха ме, след като бомбардирахме няколко
фабрики. – Алекс разбра, че не е била далеч от него при една от
скорошните си мисии.
— Паднах много зле и си ударих главата при приземяването.
Един фермер ме откри и ме скри под плевнята си. През нощта ме
вкарваха вътре, инак щях да замръзна. Дори извикаха лекар от
друго село. Няколко дни не знаех къде се намирам, но най-сетне
се съвзех. Счупих си ръката и глезена и лекарят ги намести, но
още не са заздравели напълно. Фермерът ме отведе до границата
60
и останах там при негови приятели, докато укрепнах. Лекарят си
беше свършил добре работата и скоро след като глезенът ми се
оправи, тръгнах през хълмовете и горите към Швейцария. Бяха
ми дали достатъчно храна, за да продължа. Не мислех, че ще
успея, но трябваше да опитам.
Алекс виждаше какво му беше струвало всичко това. Ричард
изглеждаше с десет години по-възрастен.
— Отне ми около месец. Преди два дни се обадих от Швейцария
и вчера дойдоха да ме вземат. Сега ще остана за няколко дни в
болницата ръката ми още не се е оправила, но исках да те видя.
Не исках да ти се обаждам, надявах се да те изненадам.
Алекс се смееше и плачеше едновременно, той също. Беше
истинско чудо, че е оцелял и се е придвижил на такова
разстояние в това състояние. По пътя никой не го беше спрял,
никой не му беше помагал. Цял месец не беше видял друг човек.
Беше нощувал в пещери, бе оцелял на инат. Ричард беше отказал
да умре и единственото му желание било да се върне при нея.
Тази мисъл го беше опазила жив, когато мислел да се откаже.
Храната, която фермерът му дал, била достатъчна, но все пак
беше отслабнал ужасно. Лицето му беше потъмняло и загрубяло
от стихиите.
— Искам след войната да се върна и да ги видя, да им благодаря
— каза той с треперещ глас. А после я попита направо: Бременна
ли си?
Алекс поклати глава с разочарование.
— Когато те свалиха, се надявах да съм забременяла. Преди
това тази мисъл ме ужасяваше. Обаче не бях.
— Е, ще оправим това при подходящ момент. Но още не. Първо
трябва да спечелим войната – каза Ричард с усмивка.
— Кога се връщаш на служба? – Алекс се тревожеше, като
виждаше умората в очите му и несигурната му походка. Ричард се
облегна на бастуна и призна, че последните дни са били най-
трудните.
— Още щом мога да се кача на самолет – отговори той. Скоро
ще е, надявам се.
Краката му бяха премръзнали от студа. Напоследък всички
страдаха и рискуваха времената бяха такива.
— Разполагам с малко свободно време. Надявам се, че няма да
те пратят да шофираш из Англия. Може да дойдеш и да ме
посетиш в болницата.
Алекс кимна. Въпросът по-скоро беше дали няма да я пратят
незабавно на мисия в Германия, което беше съвсем възможни.
— Ще идвам всеки път, когато не съм на работа – обеща тя.

61
 Двамата прекараха заедно цял час, след което Ричард се върна
в базата. Бяха му предоставили кола и млад пилот за шофьор, за
да може да дойде да я види. Целуваха се и дълго разговаряха.
Алекс се опияняваше от радост, не можеше да повярва, че е жив.
Помогна му да се качи в колата и той потегли за базата. Алекс
му обеща да му отиде на свиждане на другия ден и се помоли да
не я пратят на мисия. Никой от УСО не й се обади в първия ден от
новата година. Тя взе автобус до базата на Ричард и прекараха
заедно часове. Той я успокои, че глезенът му зараства добре. Бяха
му казали, че в продължение на месец няма да може да лети,
докато не се възстанови и възвърне силите си. Много от пилотите
от ескадрона му идваха да го видят, изненадани, че е жив. Сега
той беше техният герой.
Когато същата вечер Алекс се прибра в общежитието. изгаряща
от щастие, задето Ричард е жив, я очакваше съобщение. На
следващия ден по обяд трябваше да се яви на Бейкър стрийт. Не
знаеше какво да каже на Ричард, но все нещо щеше да измисли.
Зачуди се дали да не помоли да я освободят от мисия, но се
отказа. Досега не беше отказала и една задача, а и не мислеше, че
би трябвало. Работеше за УСО, за да помогне за спасяването на
страната си и за победа във войната. Трябваше да се връща на
работа.
Когато на другия ден се яви в щаба на УСО, получи задача да
отиде в Париж и да събере информация. Немското командване
там имаше планове за започване на двуетапен щурм срещу
Англия и Военното разузнаване искаше да научи повече за това.
Алекс беше идеалната кандидатка. В Париж от нея се искаше да
отиде на няколко приема, да поклюкарства със съпругите и
любовниците на немски офицери, да се срещне и със самите
офицери. Знаеха, че би могла да изиграе съвършено ролята си,
така че тя беше перфектният избор. Осигуриха й цял гардероб с
дрехи, щяха да уредят да отседне в луксозен хотел. Париж беше
пълен с красиви жени, много от които с готовност си
сътрудничеха с германците, и Алекс щеше да бъде една от тях.
— Кога заминавам? – попита тя с неохота, задето се налагаше
да изостави Ричард толкова скоро, след като се беше върнал. За
съжаление нямаше официална роля в живота му, понеже не му
беше съпруга.
— Тръгваш утре. Ще те спуснем с парашут при оперативен
агент в околностите на Париж. Той ще те поеме нататък. Алекс
досега не беше скачала с парашут и се притесни. Ами ако се
нарани? Ако се оплете в някое дърво и немците я застрелят? След
като Ричард се беше завърнал по чудо, не й се искаше да
изкушава съдбата.
62
 — Проблем ли има? – Капитан Потър я изгледа, доловил
настроението й.
— Не, никакъв – отвърна тя невъзмутимо.
Поне щеше да може да се види с Ричард тази вечер и да му
обясни, че няколко дни няма да я има. Щеше да му каже, че ще
шофира до Шотландия и ще й отнеме време да се върне.
Трябваше да остане в Париж три дни, не повече. Ако нещо се
объркаше, можеше да напусне и по-рано френската столица.
Желанието на УСО беше да събере колкото се може повече
информация, без да поема твърде много рискове. Беше станала
ценен агент след мисиите си в Германия, а сега и във Франция.
Езиковите й умения се бяха оказали много полезни, както се бяха
надявали началниците й.

Същата вечер взе автобуса, за да отиде при Ричард в болницата

във военната база, и той се зарадва, че я вижда. Лицето му се
озари, когато тя пристъпи в стаята. През изминалите два дни
оттам се бяха изредили почти всички от ескадрона му, имаше и
неколцина непознати, дошли да изкажат почитта си към
легендарния командир. Сега, след бягството и дългия си път към
дома, беше се превърнал в герой.
Алекс небрежно подметна, че й предстои дълъг курс до
Шотландия, но че след няколко дни ще се върне.
— Какво, нямат достатъчно камънаци ли там, че искат от
нашите? – пошегува се той. Съжаляваше, че заминава, но скоро
щеше да се върне и той не се тревожеше за нея. Нямаше да е така,
ако знаеше с какво се занимава в действителност.
На следващия ден Алекс потегли с малък военен самолет.
Дрехите й бяха в стегната раница на гърба, но по време на
тренировките беше носила и по-големи тежести. Беше облечена в
костюм за летене, с военни ботуши, за да се приземи по-леко.
Разполагаше с всичко необходимо – арсенал от малки оръжия,
военния си нож, картечния пистолет „Стен“ в раницата,
таблетката цианид в джоба, както и гардероб, достоен за
съпругата или любовницата на висшестоящ офицер от СС,
включително и късо палто от бяла норка за през нощта. Бяха
заели палтото от съпругата на британски полковник, който й го
беше купил от Париж преди войната. Бяха предупредили жената,
че може и да не си го получи, но че ще се използва за добра кауза,
така че тя се бе съгласила да го отстъпи. Алекс го изпробва. Пасна
й перфектно и тя го хареса.
— Може ли този път да ми се плати с кожа от норка? – попита
тя, щом го видя, и капитан Потър се разсмя. Парите, които
63
получаваше всеки месец, не биха стигнали за нито една от
дрехите й от парижкия гардероб. Заплащането на работещите за
УСО беше скромно, за да не събуждат подозрения.
— Жената, която ни го даде, си го иска обратно. Така че гледай
да се върнеш цяла и то с норката – каза капитанът. Беше
започнал да я харесва и уважава. Алекс беше смела и нямаше
нещо, което не би направила за страната си.
— Ще вземе да ми хареса да сътруднича. Агентите се обличат
толкова добре… пошегува се тя и се завъртя с палтото. Майка й
имаше подобно преди войната, само че черно. Бялото й
харесваше повече, беше по-стилно.
— Очевидно – отговори Потър и отклони темата към по-
сериозните аспекти на мисията. Подаде й лист с информацията,
която им трябваше. Очакваха това да отнеме няколко дни. Когато
Алекс изпълнеше задачата, щяха да я измъкнат с помощта на
същия агент; който щеше да й помогне да избяга от Париж. Щяха
да я вземат със самолет, понеже по земя рискуваха повече, но се
доверяваха на хората си. Освен това със самолет щеше да стане
по-бързо. Алекс беше добре запозната с рисковете. В известен
смисъл това щеше да е по-рисковано от действията й в Германия
до момента, но пък щеше и да е далеч по-вълнуващо. Харесваше
ролята, която щеше да изпълнява, и се чувстваше като Мата
Хари, като обаятелна модерна шпионка.

Самолетът се откъсна от пистата и се насочи към Франция, а

Алекс се чувстваше напрегната, докато мислеше за мисията си.
Времето беше лошо, видимостта беше намалена, което им
осигуряваше известно прикритие. Не след дълго се озоваха над
околностите на Париж. Знаеха къде точно се намира агентът,
който я очакваше да скочи, и в точния момент вторият пилот
отвори вратата, докато самолетът се снишаваше, и й даде знак.
— Мамка му! – Това бяха последните й думи на английски. От
тренировките си насам не беше скачала с парашут, а и тогава
също беше уплашена. Полетя към няколко дървета и след
няколко минути парашутът й се оказа заплетен в клони, а тя
увисна като марионетка, вееща се на вятъра. Ето така бяха
простреляни толкова много оперативни агенти и Алекс беше
наясно колко е важно бързо да се освободи.
— Allo? – чу тя шепот под краката си. – Помпадур? – Това беше
кодовото й име за мисията. Бяха я кръстили на куртизанката
мадам дьо Помпадур.
— Oui – отвърна тя. – Закачих се. – Говореха на френски. Също
както по време на мисиите й в Германия нямаше да използват
64
английски. Според френските си документи тя беше родена в
Лион, преди това бе живяла в Париж, в Шестнайсети
арондисман, един от най-луксозните квартали. Сега беше млада
вдовица и живееше в Южна Франция.
— Идвам да те взема каза агентът, но Алекс беше по-бърза.
Измъкна военния нож от ръкава си, вклини се в дървото и като се
издърпа ловко, започна да реже въжетата на парашута. За
секунди привърши и с последното въже и погледна под себе си.
Видя само неясна сянка в мрака.
— Хвани ме! – извика тя, като се освободи. Агентът я улови и
двамата се изтърколиха невредими на тревата. – Трябва да
приберем парашута – бързо каза Алекс. Двамата се покатериха
обратно на дървото, издърпаха го, сгънаха го и го взеха със себе
си. Изминаха доста път пешком, когато тя видя фермерска къща.
Всички светлини бяха изгасени, но Алекс знаеше, че там тази
вечер имаше сбирка. Очакваха я и знаеха, че сутринта трябва да
замине за Париж.
В плевнята имаше кола, открадната от магазин за
употребявани автомобили. Номерата бяха сменени. Алекс щеше
да влезе в Париж със стил.
Последва агента към фермата, където той й помогна да влезе в
избата през кухненския под. Там щеше да прекара нощта. Мъжът
се изкачи по стълбите и издърпа килима и масата, за да скрие
вратата. Надяваше се долу да няма твърде много плъхове. Беше й
оставил нещо за ядене и бутилка вино. Отдолу не се чуваше
никакъв звук, когато си легна. Още на разсъмване изведе Алекс
от избата.
— Благодаря за виното. Спах като мъртва – каза му тя с
усмивка.
— Нямаше ли плъхове? – засмя се той в отговор.
— О, Боже, не ми го казвай сега.
Мъжът беше на нейните години, слаб, с дебел черен пуловер и
торбести тъмносини панталони. Запали си цигара и й подаде
чаша кафе същата гадна смесица, с която трябваше да се справят
и в Англия сега. Тя отказа. Беше съблякла летателния си костюм
и го беше оставила в избата заедно с парашута. Носеше раница и
все още беше обута с военните ботуши, с военни панталони и с
дебел пуловер. Беше много студено, а във фермата нямаше
отопление.
Малко по-късно от кухнята излезе възрастна жена. Мъжът я
представи като негова баба и обясни, че живеел при нея с брат си,
но той заминал за Англия. Каза, че родителите му са починали
преди войната и останали само те тримата. Баба му си сипа чаша

65
от отвратителното кафе и се прибра в стаята си. Не прояви
интерес към тях, а и сигурно беше виждала и по-лоши неща.
— Мога ли да видя колата? – попита Алекс. Кодовото име на
мъжа беше Бруяр. Тоест Мъгла, защото умееше бързо да изчезва.
Той я отведе в плевнята и отвори вратата с усмивка. Вътре я
очакваше възхитително красив, безупречен лъскавочерен
„Дюзенберг“.
— Боже, откъде сте се сдобили с него? – ахна тя.
— Откраднахме го – с гордост отвърна агентът. – От Ница,
миналата седмица. Беше на един американец, оставил колата
преди началото на войната. Предполагам, че някой ден ще се
върне за нея. А междувременно я заехме. Брат ми знаеше за нея –
едно лято беше работил за собственика. Едно от момчетата ще ти
бъде шофьор. Досието му е чисто. Не може да бъде някой от нас.
— А той ще знае ли как да я кара?
Колата беше възхитителна и подхождаше на триумфалното й
влизане в Париж.
— Научили сме го. Не е много добър, но се старае.
Алекс се засмя на думите му. Планът на Военното разузнаване
изискваше от нея да се появи с блясък, да заслепи всички мъже,
които я видеха, да научи всичко възможно от членовете на
висшето командване и бързо да изчезне, преди някой да я
разкрие. Дързък план и на нея й допадаше. Щеше да протече
много по-различно от немските й мисии и тя се надяваше всичко
да мине успешно. В някои отношения колкото по-смело беше,
толкова бе по-добре. Кой би заподозрял, че ще опита да скрие
нещо с такава кола?
Бруяр я осведоми, че има резервиран апартамент в чудесен,
дискретен малък хотел, в който живееха и няколко любовници на
немски офицери. „Льо Морис“ беше взет за щабквартира на
германците. „Риц“ беше само за офицери с висок чин и
единствената цивилна там беше Габриел Шанел, дизайнерката,
известна колаборационистка. Малкият хотел щеше да им свърши
работа. Алекс отиде да се преоблече в банята на горния етаж, към
която Бруяр я упъти. Взе тежката си раница и след двайсетина
минути се появи отново, преобразена като Пепеляшка. Носеше
великолепен морскосин костюм на „Диор“ който подчертаваше
фигурата й, елегантна тъмносиня кожена шапка, черни обувки с
високи токове, копринени чорапи и чанта от кожа на алигатор.
На ръцете си имаше дълги кадифени морскосини ръкавици и
диамантени пръстени, които всъщност бяха фалшиви, но не им
личеше. Останалият й багаж беше в раницата, а Бруяр бе успял
да намери два куфара от бяла алигаторска кожа, които остави в
багажника.
66
 Алекс се беше гримирала съвършено, с яркочервено червило.
Изглеждаше зашеметяващо. Момчето, което Бруяр беше
вербувал, се появи с черен костюм и шофьорската шапка, която
бяха открили в колата. Алекс приличаше на филмова звезда,
докато се качваше в колата. Беше готова за триумфалното си
влизане в Париж. Планът бе дързък, но никой не би я
заподозрял, че крие нещо. Забавляваше се, докато благодареше
на Бруяр, а после с неуверено подрусване потеглиха към
столицата. Наложи й се да обясни на новопокръстения шофьор
как да се оправя. И сама би могла да кара, но това щеше да
събуди подозрения.
Влязоха в Париж през Вратата на дофина, минаха през площад
„Конкорд“, където се насладиха на гледката на Триумфалната
арка, след това продължиха през площад „Вендом“ към хотела й
на улица „Камбон“, точно зад „Риц“ и близо до „Шанел“. Долу в
преддверието няколко елегантни млади жени си говореха и я
изгледаха с любопитство, докато се регистрираше. Приличаше на
една от тях, но не я познаваха, и това ги заинтригува.
Същия следобед Алекс обиколи „Шанел“, „Диор“ и „Картие“.
Оглеждаше, продавачите бързаха да я обслужат, но тя не купи
нищо. На документите й, изготвени от един от най-добрите им
фалшификатори, пишеше, че е мадам Флоранс дьо Лафайет.
Бяха безупречни. След това се прибра в хотела, за да си почине и
да се преоблече. Бяха й връчили покапа за голям прием същата
вечер и тя планираше да се покаже зашеметяваща. След половин
час в банята облече бяла вечерна рокля, която й прилепна като
втора кожа. Наметна бялото палто от норка, сложи си и голям
диамантен пръстен друг фалшификат, но можеше да заблуди
всеки, който го видеше. Флоранс дьо Лафайет щеше да е сред
най-красивите жени в салона, това беше сигурно. Приемът беше
в чест на Херман Гьоринг, който бе на посещение в Париж и се
смяташе за познавач на красивите неща, особено на жените и
изкуството. Всички важни генерали щяха да присъстват,
повечето съпровождани от любовниците си или тръгнали на лов
за нови, с които да ги заменят. Флоранс спря и се загледа към
сцената от върха на гигантското стълбище, което отвеждаше към
балната зала. Още щом влезе, я приближиха двама мъже.
Единият беше генерал, пристигнал наскоро от Берлин, а другият
полковник, разквартируван в Париж, когото знаеше по име. И
двамата бяха важни персони.
Полковникът успя да се пребори за честа да й предложи ръката
си, за да слезе по импозантното стълбище. Беше удивително
красив мъж в началото на четирийсетте си години, много висок,
рус и синеок. Така и не я остави за миг подаваше й чашата с
67
шампанско и я отведе на танц веднага щом музиката засвири.
Алекс грациозно танцуваше на дансинга с партньора си, който я
гледаше като омагьосан, и тя безмълвно благодари на
гувернантките си за безкрайните уроци по танци, които някога
ненавиждаше, но най-сетне се бяха оказали полезни. Генералът
бързо се намеси. Беше едър мъж, доста по-възрастен. И двамата
мъже прекараха вечерта в ухажване, бореха се за вниманието й, а
тя ги дразнеше и безсрамно флиртуваше с тях.
Генералът я покани на обяд на следващия ден в „Льо Морис“ и
й каза, че разполага с великолепен шеф-готвач, кой го откраднал
от „Риц“.
Полковникът от своя страна я покани на вечеря в „Ла тур
д’аржан“, а след това на друг прием. През по-голямата част от
вечерта всички погледи бяха върху Алекс. Изглеждаше
зашеметяващо, поведението й спираше дъха – приличаше на
жена, която си търси нов любовник сред висшето командване.
Намеренията й бяха ясни, но тя още не беше решила кого ще
избере. В един след полунощ се усмихна съблазнително на
полковника, прошепна му, че биха могли да се видят на другия
ден, и се прибра в хотела i откраднатия „Дюзенберг“ с
фермерчето зад волана. Планът се развиваше точно както се бяха
надявали и тя, и нейните шефове. Вече беше успяла да събере
немалко интересна информация и си записа кодирани бележки,
които скри в подплатата на куфара си при автомата „Степ“,
прибран там за спешни случаи. Малкият й пистолет беше
прикрепен към едното й бедро, а военният нож към другото.
Играеше си с опасни мъже и го знаеше. Биха могли да я разкрият
внезапно, преди играта й да е свършила.
Обядът с генерала на следващия ден в „Льо Морис“ беше
елегантен и обилен на информация. Тя го забавляваше с весели
истории и го подкачаше, като се преструваше, че нищо сериозно
не я интересува. Той се похвали с някои от плановете им за
Париж и колко скоро ще покорят и Лондон, след като сразят
англичаните. Опита се да я целуне, но тя не му позволи. След
като се прибра в хотела, завари апартамента си пълен с цветя и от
двамата й обожатели, както и от трети човек, когото не беше
забелязала. Когато полковникът се появи, за да я вземе за вечеря,
тя носеше предизвикателна сребриста рокля почти без гръб, а
той изглеждаше невероятно красив в униформата си. Поклони й
се и тропна с токове, целуна ръката й и й подаде кутийка на „Ван
Клиф & Арпелс“, в която имаше диамантена гривна. Работата
беше сериозна. Полковникът играеше с високи залози, по това се
отнасяше и за нея. Той беше далеч по-дискретен от генерала и не
толкова охотлив откъм споделянето на информация, но до края
68
на вечерята даде да се разбере, че за него би било чест, ако тя се
съгласи да стане негова официална партньорка, а СС разбира се
щели да й дадат апартамент. По думите му службите разполагали
с няколко много хубави жилища и тя можела да си избере.
Направи й комплимент за колата и заяви, че тя очевидно е жена с
превъзходен вкус, която заслужава само най-доброто. Алекс от
своя страна му се оплака колко отегчена се чувства в Париж след
смъртта на съпруга си, поради което напоследък живее в Ангиб,
но почувствала, че е настъпило време да се завърне в столицата.
Не му отговори категорично за апартамента, беше фатално
съблазнителна и го очарова, но се въздържа от необмислени
постъпки. Полковникът не бързаше, не я притискаше като
генерала.
Към края на вечерята разговаряха за войната и тя му сподели,
че е чела речите на Хитлер, което беше истина, понеже го
мислеше за луд, по го премълча. Вместо това възхвали таланта на
Габриел Шанел, вкуса й и смелостта й, с което създаде
впечатлението, че одобрява колаборационистите. Полковникът
ясно разбра посланието й и внимателно я целуна по устните,
когато я остави пред хотела. Нещо повече би я накарало да
изпадне в паника, но засега всичко беше поправимо, а тя се
забавляваше, флиртуваше, като в същото време събираше все
повече информация. Докато немците пазеха най-големите си
тайни, които британското Военно разузнаване беше научило,
след като бе разбило шифрите им, тя извличаше безброй по-
малки тайни от тях подобно на фокусник, който издърпва
копринени кърпички от ръкава си или вади монети от нечие ухо.
Знаеше, че играе опасна игра, но това бе тъй пристрастяващо.
На следващия ден получи още цветя. Чудеше се какво да прави
с диамантената гривна. Щеше да засегне дълбоко полковника,
ако откажеше да я приеме, а и искаше да го накара да си мисли,
че е готова да му стане любовница, но едва ли би могла да я
задържи и да се върне в Англия с военни трофеи с такава
стойност. Самата тя беше точно трофеят, който полковникът
желаеше, а също и генералът, но той не беше толкова пламенен и
убедителен ухажор. На Алекс всъщност й допадаше компанията
на полковника и интелигентните разговори, които провеждаше с
него. Чувстваше се като куртизанка от времето на Луи XIV, заета
да плете дворцови интриги.
Тази вечер златната ябълка, за която беше дошла, падна в скута
й, когато полковникът реши, че ако се държи с нея като с вече
сигурна любовница, ще я убеди да приеме предложението му.
Сподели й някои важни подробности от работата си,
включително за бомбардировките, планирани в Европа през
69
идните месеци, както и намерението им да разграбят Франция,
преди да я напуснат. Именно това била причината за идването на
Херман Гьоринг. Вече бил пренесъл в Берлин няколко влакови
композиции, натоварени с най-големите културни съкровища на
Франция, и бил дошъл за още. Най-накрая щели да изпразнят
Лувъра и да предадат съдържанието му на Хитлер, макар той да
не бил такъв почитател на изкуството като Гьоринг. Фюрерът
искаше власт и контрол над цяла Европа. Гьоринг искаше
изкуството й. При мисълта за тази смъртоносна комбинация
кръвта на Алекс кипна. Франция вече беше в лапите на врага, а
сега искаха и да я оглозгат до кокал. Използва цялото си
самообладание, за да не покаже чувствата си, а той й се довери
достатъчно, за да й се похвали за бъдещите бомбардировки.
Полковникът уважаваше дискретността и интелекта й и
всъщност не грешеше. Само дето за нея флиртът не беше
истински, а игра.
Тази вечер Алекс носеше черна сатенена рокля с тънка
презрамка от кристали, а той я предупреди, че само с едно леко
дръпване на наниза би могъл да я остави гола насред нощния
клуб, в които танцуваха и говореха от часове, докато пиеха
шампанско. Тя пи далеч по-малко от него.
— А защо бихте искали да се озова гола тук? – невинно попита
тя. Полковникът изглеждаше сякаш всеки миг ще й се нахвърли
не можеше повече да издържа на изкусителния й чар.
— Защото бих искал да ви видя гола, скъпа. А не желая да
чакам още дълго. – Обикновено не беше търпелив и бе свикнал
да взема онова, което искаше. Тази жена обаче го караше да се
труди, за да го получи.
— Няма да ви се наложи – внимателно каза тя.
— Тази вечер? – Изглеждаше така, все едно щеше да я погълне
с очи, и тя усети колко опасен би могъл да бъде. Алекс си играеше
с огъня и го знаеше, а вече беше събрала цялата информация,
която искаха от УСО, че и повече. Сега само дразнеше лъва, за да
види колко далеч би могла да стигне. Обаче този мъж беше
опасен хищник.
— Не му е сега времето – свенливо изрече тя и полковникът
кимна.
— Разбирам. Притежавам много красива яхта в Южна Франция,
в Кан. Искате ли да дойдете при мен там? Можем да ви изберем
апартамент и като се върнем. Намислил съм един. Истински
малък Версай, със собствена бална зала. Ще ви подхожда. Ще
идем ли на яхтата ми за няколко дни? – запита той и бавно
прокара пръст по ръката й, като леко докосна гръдта й, докато я
гледаше в очите.
70
 — Много би ми харесало – прошепна тя.
— Ще отлетим до Ница в петък и ще прекараме няколко дни на
яхтата.
— Как се сдобихте с нея? – Алекс не можа да се сдържи да не го
пита. Младостта и невинността й развързаха езика му.
— А… Имаме си начини, знаете… Собствениците й трябваше да
заминат и оставиха всичко след себе си. Много съм привързан
към морето. Яхтата ми беше дадена. Прекрасна е, с екипаж от
двайсет и трима души.
Алекс лесно можеше да си представи как се е сдобил с нея и при
мисълта за това й се догади. Вече нямаше съмнение време беше
да се прибира. Разполагаше с всичко, за което бе дошла, а играта
бе станала твърде опасна. Време беше Пепеляшка да си тръгне от
бала.
Поговориха още малко, когато тя се усмихна и заяви, че се
чувства изморена. Обясни, че на следващата сутрин трябва да иде
на проба в „Диор“. Много от жените на висшето командване си
купуваха роклите оттам.
— Следващия път ще дойда с вас и ще избера онова, с което бих
искал да ви виждам облечена.
Тя кимна поласкана. На раздяла полковникът леко я целуна по
устните. Тази вечер тя бе разбрала от него, че той има съпруга и
пет деца в Мюнхен, което явно не му пречеше на забавленията в
Париж. Това бяха специална порода мъже, завоеватели,
колекциониращи жени и скъпи предмети. Трябваше да
притежават всичко.
— Нямам търпение в петък да идем на яхтата – каза той и едва
успя да се сдържи, когато тя влезе в хотела с усмивка и му помаха
от вратата.
Щом се озова в стаята си, Алекс се зае да прибира роклите си.
Вече имаше всичко, за което беше дошла, дрехите й бяха
съвършени и тя ги използва добре. Остави навън само един
шикозен черен костюм, който да облече на следващия ден при
напускането си на хотела уж за да иде на проби в „Диор“. След
като приготви дрехите, записа отново събраната информация в
шифровани бележки и ги прибра в куфара с двойното дъно,
даден й от Бруяр.
На следващата сутрин точно в девет плати сметката си за
хотелската стая, преди хората да са се разбудили и докато във
фоайето нямаше никого. Остави щедър бакшиш на камериерката
и десет минути по-късно беше в колата с целия си багаж.
Фермерчето я очакваше зад волана. Помоли портиера до вечерта
да не казва на никого, че си е тръгнала, и също му даде голям

71
бакшиш. Мъжът каза, че разбира, но тя не бе сигурна. Човекът
нямаше представа с кого си има работа.
Пристигна в дома на Бруяр преди десет часа сутринта, облечена
в елегантния си костюм. Агентът нареди на момчето да прибере
колата в плевнята, а тя помоли Бруяр да изпрати шифровано
съобщение да я вземат и му се усмихна.
— Време е да си тръгвам.
— Добре ли мина?
Беше прекарала три дни в Париж.
— Да, по не искам да си насилвам късмета. Планът беше успял,
но човек трябваше да знае кога да спре.
Прибра вещите си в раницата, закодираната информация скри
под дрехите си, а момчето върна празните куфари в колата. Алекс
се преоблече, обу военните си обуща и цял ден чака в мазето.
Бруяр беше заминал за друга ферма, за да изпрати съобщението
й, и се върна с отговор, който тя разшифрова и му кимна.
— Ще ме вземат в девет вечерта.
— Ще бъдем готови увери я той. Четирима-петима негови
доверени хора щяха да размахват факли, за да насочват самолета,
а тя щеше да чака край дърветата. Мисията нямаше да е
приключила, докато не се върнеше в Лондон. Подаде му
кутийката от „Ван Клиф“ с лист хартия, взет от хотела.
— Разполагаш ли с куриер, който да отнесе това в „Льо Морис“
утре, след като си тръгна, без да си навлече неприятности? Искам
да върна нещо на полковника.
— Ще го уредим – спокойно я увери Бруяр. Алекс не беше
сигурна дали се перчеше, или наистина не се боеше, но му се
довери. В бележката пишеше:

„Оказа се, че в крайна сметка съм само едно обикновено

момиче от провинцията. Връщам се там, където ми е
мястото. Благодаря за чудесно изкараното време!
Флоранс“

Елегантна постъпка на дама, нищо, че той беше германец и

офицер от СС и че всъщност бяха врагове. Нямаше желание да
открадне диамантената гривна, за да отбележи точка, а и само
Бог знаеше на кого бе принадлежала и как се бе сдобил с нея.
Адресира кутийката до полковник Клаус фон Майсен, уверена, че
ще го запомни. Ако бе приела предложението му, щеше да стане
много скъпа проститутка. Мисълта я накара да се усмихне. Някой
ден щеше да разказва за това на внуците си.
Времето минаваше бавно, докато чакаше в избата, но най-сетне
в осем и половина вечерта излязоха на сечището сред дърветата с
72
факли в ръцете, където щеше да кацне самолетът. Бяха дошли
четирима от приятелите на Бруяр, а Алекс носеше тежката
раница. Вечерта беше студена и всички трепереха. Внезапно се
зачуди дали Клаус вече се е досетил, че си е тръгнала. Тази вечер
трябваше да вечерят; а тя бе отклонила поканата за обяд на
генерала. Последните дни бяха минали необичайно в сравнение с
нормалния й живот, рязък контраст с агонията на войната, с
която се сблъскваше всеки ден.
Чуха самолетът да приближава. Бруяр и хората му запалиха
факлите, но точно в този миг нечии силни ръце издърпаха Алекс
и притиснаха устата й с длан. Бруяр видя всичко. Един немски
войник се беше промъкнал до тях и ги беше издебнал от
храстите. Алекс започна да се бори и щеше да се освободи, но
раницата й попречи. Самолетът наближаваше, а младият войник
извади пистолета от кобура си. Почти незабележимо Алекс
издърпа ножа от ръкава си и без колебание го заби в стомаха на
германеца. Онзи изстена, изпусна пистолета си и я изгледа с
опулени очи. Бруяр разбра какво бе станало и какво беше
направила тя в мига, в който войникът се строполи мъртъв.
— Наистина съжалявам – каза тя на агента, докато почистваше
острието в тревата, след което отново го прибра в канията и го
скри в ръкава си. – Какво ще правите сега? – Не й се искаше да
остави тялото на немеца като сувенир от посещението й във
Франция.
— Не се притеснявай, един Фриц по-малко. Ще се погрижим за
него. Няма да го открият. Просто ще изчезне. – Докато говореше,
самолетът се приземи и тя трябваше да се затича към него. – Ти
си храбра жена – усмихна й се той. – Можеш ли да направиш
това във вечерна рокля и на високи токчета?
— Никога не съм опитвала, но съм сигурна, че бих могла.
Благодаря. Пази се. Ще задържиш ли колата?
— За малко.
Тя се засмя на отговора, помаха и се втурна към самолета,
преди и други войници да са забелязали факлите им. Изгасиха
ги, щом пилотът я издърпа вътре и затвори вратата, а тя падна на
пода. Вече ускоряваха през сечището и след минута бяха във
въздуха. Не се чуваха изстрели. Младият войник се беше оказал
сам. Самолетът набра височина и се отправи към Лондон в
студената френска нощ и звездното небе. Изживяването беше
опияняващо, а изминалите няколко дни бяха наистина странни.
За първи път мъж й подаряваше диамантена гривна, за първи
път убиваше човек. А вероятно нямаше да е за последно.
Войникът беше млад, но беше неин враг и тя не чувстваше
никаква вина.
73
 ≈7≈

Ричард беше изписан от болницата и двамата с Алекс вечеряха

два дни след завръщането й от Париж. Той я попита какво е
правила от последната им среща.
— Обичайното – отвърна тя с усмивка. Капитан Потър беше
останал много доволен от резултатите от пътуването й. –
Разнасях камъни насам-натам.
— Защо понякога имам чувството, че правиш далеч повече от
това, а не ми казваш? – Това обаче важеше и за него. Всички
трябваше да пазят тайни.
— О, ама разбира се – засмя се Алекс. – Ето, освен това
прекарах няколко дни в Париж, ходих да меря и да купувам
дрехи в „Диор“, обикалях по приеми, носих бални рокли,
танцувах с красиви офицери, получавах диамантени гривни от
обожателите си. – Беше резюмирала до съвършенство мисията си
в Париж, а Ричард прихна при думите й.
— Добре де, добре. Не съм си мислил чак за такива неща.
Просто смятам, че могат по-добре да се възползват от талантите
ти. Наистина ни трябват шофьори на камиони, по ги можеш
далеч повече от това.
— Радвам се, че мислиш така. Поне не съм се забила в Хемпшир
с плетка в ръка. По-скоро наистина бих предпочела да чистя
улиците.
— Би трябвало да има и нещо между това.
— Може би – каза тя и смени темата.
Ричард беше изписан от болницата по-рано, отколкото бяха
предполагали. Все пак беше здрав и млад мъж. Освен това бе
успял да наеме малък апартамент от свой приятел, за да могат
понякога да прекарват заедно някоя нощ. Възможностите за това
не бяха големи. Единият от двамата винаги беше на работа, а
неговите мисии в повечето случаи бяха нощни. Алекс пък
трябваше да търси прикритие за необяснимите си отсъствия.
Понякога се чудеше дали не събужда подозренията му, но
нямаше какво да направи.

Въздушните удари, за които полковник Клаус фон Майсен й

беше споменал в Париж, изглежда се оказаха истина.
Благодарение на нея генералният щаб беше предупреден и много
по-добре подготвен. Началниците й в УСО бяха удивени от
74
количеството информация, което беше събрала.
Бомбардировките продължаваха, Лондон тънеше в руини, но
Кралските въздушни сили отвръщаха на ударите. Пилотите
постоянно изпълняваха мисии и Алекс знаеше, че Джеф е сред
тях. Всеки път, когато се видеха, брат й изглеждаше изтощен и
изнервен. Войната отнемаше силите на всички. Осемнайсет
месеца след началото й Алекс получи обаждане от майка си в
общежитието. Виктория едва говореше и беше изпаднала в
истерия, така че на Алекс й трябваха пет минути, за да разбере, че
от Военното командване са изпратили човек да ги уведоми, че
Джеф е загинал при въздушна атака над Германия.
Новината й подейства като бомба. Сега и двамата й братя бяха
мъртви. Тя и Джеф винаги бяха толкова близки. Той беше най-
добрият й приятел и съучастник в лудориите, когато бяха деца.
Не можеше да си представи живота без него. Незабавно поиска
да замине и разказа на капитан Потър за брат си. Той прояви
истинско съчувствие и се държа много мило с нея, когато тя се
разплака в кабинета му. Беше се привързал към нея. Алекс се
беше доказала като изключителен агент и бе спечелила
уважението му.
— Знаеш ли, имаш възможност да напуснеш веднага, при това
като достойно изпълнила дълга си. Сега си единственото дете в
семейството и не се налага повече да изпълняваш опасни мисии
за нас. За родителите ти ще бъде ужасно, ако нещо те сполети.
Може би трябва да помислиш над това и да решиш какво да
правиш. Знам, че родителите ти дори не подозират, че
сътрудничиш на разузнаването. Но ти си знаеш. Би могла да
работиш във фабрика или да вършиш нещо друго, по-подходящо
от изпълнението на мисии за саботаж на вражеска територия, по
време на които животът ги е изложен на риск. Помисли си,
Алекс.
Тя му беше признала за убийството на германския войник през
януари, а той го прие спокойно и с разбиране. Обясни й, че е
нормално да е в шок след първото си убийство, а ако не го беше
направила, германецът би могъл да застреля хората от
Съпротивата, които й бяха помагали, а и нея самата. Не беше
имала друг избор, освен да използва ножа си.
— Дори да го беше оставила жив и в безсъзнание, той щеше да
ги издаде на властите още след бягството ти оттам.
— Да, знам. Знам, че това беше единственият ми ход. Исках
само да знаете, че съм го направила. Беше странно чувство.
Мислех си, че би трябвало да усещам вина, но не е така.
— Затова си добър агент. Знаеш какво трябва да направиш и го
правиш, каквото и да ти струва. Всички сме вършили подобни
75
неща в някакъв момент. Това е част от работата ни. Понякога се
налага да убиваме хора, за да спасим себе си или други. Такава е
природата на войната. А сетне трябва да се примирим и да
живеем с това.
Капитанът не беше безчувствен, само разсъждаваше разумно и
думите му я успокоиха. Беше й пример в живота, а Алекс не
искаше да напуска УСО заради смъртта на Джеф. Германците
бяха убили и двамата й братя и тя знаеше, че Потър е прав с
думите си за родителите й. Станеше ли нещо с нея, това щеше да
ги убие. А не можеше да им сподели, да поиска съвет, не можеше
да се допита и до Ричард. Не можеше на никого да каже за
работата си в шпионажа. Беше се заклела да пази в тайна
военната си служба в продължение на двайсет години.
Взе си две седмици отпуск, за да бъде с родителите си в
Хемпшир. Остави съобщение на Ричард и същия следобед
потегли. Чувстваше се замаяна. Щом се прибра у дома, вече не
беше таен агент превърна се в момиче, изгубило братята си.
Родителите й бяха още по-сломени, отколкото по Коледа,
когато скърбяха само за Уилям. Бяха изгубили и двамата си
синове и изглеждаха съсипани. Предстоеше им още едно
погребение без тяло и ковчег. Целият окръг се стече на
скромната церемония, а Алекс направи всичко по силите си, за да
помогне на майка си. Притесняваше се да не би грижите за
двайсетте деца от Лондон да й идват в повече, но те изглежда по-
скоро й повдигаха духа. Опита се да поговори с баща си няколко
дни след погребението, когато двамата излязоха на разходка.
— Искаш ли да се прибера у дома, татко? – попита тя без
заобикалки.
— И какво ще нравиш тук? – попита той на свой ред с тъжна
усмивка и я изгледа, последното му останало дете. Не беше
очаквал нещо подобно да сполети семейството му, да загуби и
двамата си синове, а Алекс да заживее в Лондон. Цената, която
всички плащаха заради войната, бе твърде висока. – Сега имаш
далеч повече хоризонт пред себе си. Наистина ли можеш да се
върнеш тук, да плетеш с майка си нощ подир нощ? Тук не
останаха здрави младежи, всички са на фронта. Ще си сама с нас
и ще си нещастна, Алекс. Ужасно ни липсваш, но би било
егоистично да очакваме да се прибереш тук.
Очите й се напълниха със сълзи от тези щедри думи, но баща й
имаше право. Не би й харесало да се прибере сега у дома. Може
би след войната, но дори и тогава щеше да й е трудно. А засега
нямаше защо да се прибира, освен заради родителите си. Това не
беше подходящият живот за жена на нейната възраст и баща й
също го знаеше. Беше на двайсет и четири и в Хемпшир щеше да
76
се чувства ужасно. Домът от детството й бе дом на загуба и скръб.
Реши да му каже за Ричард, макар да не беше сигурна дали е
редно, но от месеци отлагаше да го направи.
— Има един човек, с когото искам да се запознаеш, татко.
Приятел от Лондон. Може би ще може да дойде тук на гости
някой път.
За пръв път споменаваше Ричард пред родителите си.
— Млад мъж, а? – Погледна я в очите и тя кимна. – Важен ли е
за теб?
— Да.
— Тогава трябва да се запознаем. Какво знаеш за него?
Въпросът беше на място и баща й имаше право да знае.
Смяташе, че Алекс е невежа по отношение на света и на мъжете.
И Джеф беше разсъждавал така.
— Обича да лети със самолети още от дете. – Усмихна се на
баща си. – Той е мил, добър и умен. Учил е в Шотландия, а после
и в Кеймбридж. Страхува се, че няма да го одобрите, защото
семейството му не е… – потърси правилните думи – не е от класа
като нашето. Мисли, че заради дебюта ми на бала на кралица
Шарлът, когато бях представена на двора, ще решите, че не е
достатъчно добър за мен. Баща му е бил фермер, но мисля, че
фермата им е била малка.
— А теб интересува ли те дали е по-малко аристократ от нас?
— Не – отвърна тя. – Обичам го. Той е добър и ще се грижи
добре за мен.
— Искаш ли да се омъжиш за него? – Баща й изглеждаше
изненадан. Не знаеше, че дъщеря му има такива сериозни
намерения.
— Не и сега, по време на войната. И двамата искаме тя да
свърши, преди да мислим за това. В момента всичко е твърде
несигурно.
— Да, така е – съгласи се баща й, като се сети за синовете си.
Семейството им никога нямаше да е същото без тях. — Това е
мъдро от твоя страна. Когато свърши тази проклета война,
всичко ще се промени. И при предишната беше същото.
Голямата война разтресе целия социален ред на британската
аристокрация, разруши икономиката. Но тази война събра хора,
които никога не се бяха срещали. Много малко остана от старите
порядки, а може и всичко да изчезне с края й. Хората обикновено
се женеха в своята среда, женеха се за такива, с които са
израснали, с които живеят в една страна, женеха се за дъщерите и
синовете на приятели на своите родители. А сега толкова много
млади мъже ще загинат във войната, а ти ще срещнеш толкова
различни хора, което иначе нямаше да се случи. Сега идеята за
77
фермерски син не ми звучи толкова зле. Преди двайсет години
щеше да е друго. Но сега? Какво остана? Нищо от стария ред, от
старите правила. Бих искал да се запозная с този младеж. Кажи
му, че по всяко време е добре дошъл в дома ни, стига да успее да
вземе отпуск.
Едуард разсъждаваше мъдро, знаеше, че няма смисъл да се
противи на промяната, и искаше дъщеря му да бъде щастлива.
— Благодаря, татко – каза тя, доволна, че баща й разсъждаваше
така. – Мислиш ли, че и мама ще смята така? Знам, че искаше да
се омъжа, когато бях представена пред двора, а би искала и да
имам титла. Но така и не срещнах мъж, в когото да се влюбя. Не
ме интересуват и титлите.
— Ти наистина ли обичаш този твой младеж? – Баща й все още
не беше сигурен, за първи път чуваше за него.
— Да – призна тя.
— В такъв случай трябва скоро да се запознаем. Човекът ще
реши, че сме някакви диваци, задето не каним мъжа, в когото
дъщеря ни е влюбена. Какъв чин има? Предполагам, че е във
военновъздушните сили, щом обича летенето.
— Командва бойна ескадрила в Кралските военновъздушни
сили.
Баща й поклати глава.
— Кажи му да се постарае да остане жив до края на войната. В
това семейство страдахме достатъчно, не ни трябват повече
разбити сърца. Мисля, че и майка ти ще разбере. Би й харесало
да се омъжиш за граф или херцог, но на тебе ти трябва просто
свестен мъж. Няма нужда от титли. – Огледа земята наоколо. –
Един ден всичко това ще е твое. Всичко ще наследиш – добави
тъжно, защото това означаваше, че и двамата му синове вече ги
нямаше, но обичаше достатъчно и дъщеря си. – Той дали обича
земята?
— Така ми се струва… Не съм сигурна. Обича небето и всичко,
свързано с него.
— Може пък и земята да обикне – с надежда изрече баща й,
докато вървяха към къщата, потънали в собствените си мисли.
Мислеше си за Уилям и Джеф, за това колко различно щеше да е
всичко, ако двамата бяха живи.

Посещението на Алекс при родителите й премина спокойно,

макар да бе белязано от скръбта, и две седмици по-късно всички
се натъжиха, когато трябваше да потегли за Лондон. Все още не
беше взела решение за УСО и размишляваше дали работата й за
тях и постоянното й излагане на риск не би било твърде жестоко
78
към майка й и баща й. Но всъщност можеше да загине и в
общежитието при някоя от бомбардировките над Лондон. Вече
нямаше нищо сигурно.
Все още не беше взела решение, когато в общежитието й се
обади самият капитан Потър. Алекс беше в стаята си и се наложи
да слезе долу, за да говори по телефона в салона.
— Реши ли вече?
— Не съм… – призна тя. – Искам да продължа, но вие имате
право – ако нещо стане с мен, това може да убие родителите ми.
Загубата на другия ми брат беше удар за всички ни.
— Боя се, че ще го направя още по-тежко – каза капитанът.
Чувстваше се зле, но тя им трябваше. Алекс се беше превърнала в
един от най-добрите им оперативни агенти, а сега бяха
изправени пред трудна ситуация. – Каквото и да избереш накрая,
ще ми трябваш за голяма мисия след няколко дни. Би ли дошла
да поговорим за това утре? – Не би го обсъждал по телефона, а и
тя не го очакваше от него.
На следващия ден се срещнаха в кабинета му и той й разказа за
мисията. Трябваше им информация за фабрика за муниции в
Германия. Потър знаеше колко прецизна и дисциплинирана е
Алекс. Не й трябваше партньор, но ако нещо се объркаше,
можеха да я заловят, да я убият или изпратят в лагер. Молбата му
беше жестока след скорошната смърт на брата й. Бъртрам Потър
беше готов да уважи избора й, но войната не чакаше. Алекс
никога не беше отказвала мисия, а сега им трябваше повече от
всякога. Задачата щеше да изисква максимална прецизност,
иначе нямаше да се измъкне. След получената от нея
информация щяха веднага да взривят фабриката. Възнамеряваха
да я спуснат там с парашут, както бяха направили във Франция.
Мисията не беше лека и тя го разбра, докато слушаше
обясненията му. Само че нямаше друг подходящ за работата.
Капитанът й се доверяваше изцяло.
— Мога ли да помисля тази вечер? – запита тя.
— Да, и ще приема всяко твое решение. Ако не искаш да го
направиш, не се насилвай, а ние ще намерим някой друг, макар и
може би не толкова добър като теб. – Тя никога не се проваляше.
Капитанът й се усмихна. Алекс беше човек, на когото можеше да
се разчита, и той го знаеше. Надяваше се тя да се съгласи да
изпълни задачата. – Може би ще се оттеглиш след това.
— Вероятно няма да поискам – сериозно каза тя. – В работата
има много адреналин. Може би вече съм се пристрастила.
Само че тук нямаше да се забавлява като в Париж, да си играе с
врага, да се наслаждава на всяка минута, да посещава приеми и
да облича великолепни рокли. Сега щеше да разчита на ума си от
79
мига, в който докоснеше земята. Каза на капитан Потър, че ще му
се обади на другия ден. Искаше да вземе решение сутринта.
Тази вечер трябваше да вечеря с Ричард и изпита облекчение,
когато на него му се наложи да отмени срещата. Двама негови
пилоти бяха се разболели и той трябваше да поеме тяхната
мисия. На Алекс й бе необходимо време, за да помисли.
Почти цяла нощ не мигна и на сутринта се обади на капитана.
— Приемам – обяви тя направо. – Кога заминавам?
— След два дни, в петък. Утре те искам за цял ден тук, за да ти
се обясни всичко подробно. Получаваме инструкции направо от
премиера и от военния щаб.
Задачата беше сериозна и Алекс трябваше да каже на Ричард,
че няма да се виждат няколко дни, защото отново заминава за
Шотландия.
Всъщност единственото, което наистина знаеше, бе, че ще
скочи с парашут в Германия и ще остане там пет дни, след което
трябваше да се измъкне. Много хора не се завръщаха от такива
мисии. Алекс знаеше, че трябва да успее да се върне, поне заради
родителите си. Освен това не мислеше, че би могла да подведе
капитан Потър или страната си. Трябваше да изпълни задачата,
пък ако ще после да напуснеше УСО.
Целият следващ ден премина в инструктажи и Алекс
внимателно изучи списъка с искания от военния щаб. Видя и
бележка от самия премиер. Мисията никак нямаше да е лека.

Вечерта, преди да потегли, вечеря с Ричард. Заминаваше рано

на следващата сутрин и му каза, че не може да прекарат нощта
заедно, но ще се радва да го направят, след като се върне. Освен
това искаше да планира посещение в Хемгппир, когато и двамата
са свободни. Ричард се трогна, като разбра, че е говорила с
родителите си за него, и реши, че това е добър знак. Алекс
обясни, че баща й е наясно с променящия се свят и не се терзае,
задето Ричард няма аристократичен произход, което си беше
облекчение.
— Притеснява ли те заминаването ти за Шотландия утре? –
попита я внимателно. Изглеждаш ми напрегната.
Винаги забелязваше и най-малката промяна в настроението й.
— Може би – небрежно отвърна тя. Знаеш колко ужасни са там
пътищата.
— Ще ми се да мисля, че само пътищата те тревожат. Но
каквото и да е, само се пази. И родителите ти, и аз имаме нужда
от теб.

80
 Алекс кимна и през остатъка от вечерта почти не говори. Не
можеше. За твърде много неща имаше да мисли. Разполагаше с
подправени документи, щеше да смени три паспорта,
документите й за пътуване също бяха фалшиви, трябваше да
наизустява карти, да изпраща и разшифрова сигнали, дори да
саботира при възможност. Възложената й задача беше
едновременно мащабна и деликатна.
На следващия ден се приземи леко, след като скочи с парашута.
Всичко мина гладко, срещна се с агента на уреченото място и
получи необходимите документи. Следващите пет дни щеше да
прекара в близост до фабрика за муниции и не искаше да бъде
разпозната, това щеше да е опасно за нея и в момента, и за в
бъдеще.
В хотела спа с пистолета под възглавницата. Военният нож
също беше с нея и тя денонощно беше нащрек. Спеше малко,
пращаше по куриерите шифровани съобщения, които
получаваше от местния агент. Задачата се изпълняваше
благодарение на точно координирани съвместни усилия и до
четвъртия ден тя беше успяла да събере цялата информация,
която бе нужна на генералния щаб. На следващия ден трябваше
да я приберат.
Същата нощ във фабриката за муниции избухна бомба,
поставена от група саботьори. Адът се развихри. Алекс се свърза с
Лондон чрез местния оперативен агент, за да попита какво биха
искали да направи. Получи нареждане да се махне оттам.
Всичките им механизми при саботаж бяха задействани,
операцията им можеше да продължи. Не ги интересуваше и че
някой друг е взривил бомба, това беше привлякло многобройни
немски войски и бдителността беше повишена.
Алекс се отправи към мястото, откъдето трябваше да я вземе
самолетът. Стигна точно навреме, чу бръмчащия двигател още
отдалеч, но когато самолетът сниши достатъчно, зад нея се
задейства противовъздушно оръдие и свали машината. Пилотът
и артилеристът загинаха. Алекс изчезна в храсталаците и се
отправи към хълмовете в далечината. По-късно щеше да се
свърже отново с агента. Германците не я откриха, само че тя
нямаше никаква представа как да се измъкне и да се върне в
Англия. Разполагаше с валидни подправени немски документи за
пътуване, така че би могла да се придвижва през страната, но
щеше да й се наложи да намери британски паспорт, за да се
върне в родината си. Не би могла да върви пеш дотам. Твърде
опасно беше да се връща при местните оперативни агенти след
взрива. Германците щяха да претърсват всеки сантиметър, за да
открият саботьорите.
81
 Скри се в гората и изчака фабриката да експлодира на
следващия ден. Работата беше довършена, но бягството й
изглеждаше невъзможно. Беше заклещена в гората. Четири дни
след взрива се кри из хълмовете, където се приюти в една пещера
с провизиите, с които разполагаше. През цялото време се
ослушваше, опитваше се да стои будна и нащрек. След това се
върна в града и се свърза с един от оперативните агенти с
помощта на тайник, в който остави шифровано съобщение.
Мъжът се изненада, като разбра, че тя е още там. Уредиха
самолет да я вземе през нощта и този път всичко мина без
проблеми. Германците претърсваха района и й се наложи да се
крие до десет вечерта. Алекс беше отсъствала девет дни вместо
пет и това бе обтегнало нервите на всички. Най-важното бе, че
находчиво бе успяла да се изплъзне от германците.
След завръщането си в Лондон веднага отиде да докладва в
кабинета на Бейкър стрийт, където капитан Потър я очакваше, за
да я поздрави за успешната мисия. През всичките тези дни Алекс
беше разполагала с достатъчно време да мисли за бъдещето си.
— Ще се оттеглиш ли сега? – попита капитанът. Надяваше се,
че няма да го направи. Хладнокръвието й при стресови ситуации
бе твърде ценно за УСО.
— Не – въздъхна тя. – Предполагам, че ще остана завинаги тук.
Какво правят шпионите, когато остареят?
— Продължават да шпионират, докато вече не помнят кой в
чий отбор играе. А някои остават завинаги. Вероятно и аз ще съм
така – обясни той с усмивка, доволен от отговора й. Алекс беше
изпълнила мисията си отговорно и прецизно.
— Може би и аз също. Все едно, сега искам да си легна. Този път
поне никого не убих. – Но и двамата знаеха, че със сигурност все
някога щеше да се повтори. Такава беше работата им и вървеше
заедно с находчивостта и смелостта. А Алекс притежаваше и
двете.

— Е, как беше в Шотландия? – запита Ричард, когато на

следващия ден се видяха за вечеря. Алекс изглеждаше
отпочинала, след като бе спала спокойно цяла нощ. Преживяното
през онези девет дни беше вече в миналото.
— Ами знаеш, твърде досадно, обичайното… все същото.
— Ще ти окажа честта повече да не те питам за това – усмихна й
се Ричард. – Ще ти спестя неудобството да лъжеш мъжа, в когото
си влюбена.
Тя не се опита да го разубеждава. Просто остави нещата така.
Твърде уморена бе, за да убеждава някого в нещо. Единственото,
82
което искаше, беше да спи. Бе прекарала целия следобед в
генералния щаб, където разказа преживяното детайлно и почти
по минути. Всички бяха доволни от крайния резултат и от
начина, по който беше постигнат. Фабриката за муниции беше
напълно унищожена при втората експлозия, макар мисията й за
малко да се провали. Секретарят на премиера си записа името на
агентката, която бе скочила с парашут в Германия и бе останала
там, докато не изпълни мисията си.
— Мога ли да те уговоря тази нощ да си легнем заедно? –
попита я Ричард след вечеря.
— Можем ли малко да го отложим? Твърде уморена съм, за да
се движа – отвърна му тя с усмивка.
— Струва ми се, че ме избягваш – пошегува се той.
— Честна дума, не е вярно. Просто нямам сили.
— Ето какво става, като разнасяш камънаци из цяла
Великобритания.
— Май е така – съгласи се Алекс и се отпусна в ръцете му, а той
я целуна.

≈8≈

През август същото лято Ричард и Алекс най-сетне успяха да

намерят време да отидат в Хемпшир. Беше първата година от
смъртта на Уилям, затова семейството отиде на поклонение в
гробището и Ричард също се присъедини. Сега там имаше
паметна плоча и за Джеф. Алекс показа на Ричард всичките си
любими местенца, където някога беше играла с братята си, всяко
дърво, на което се беше катерила, къщичката на дървото, която
бяха построили заедно, когато Уилям беше на петнайсет, Джеф
на тринайсет, а тя – на единайсет.
Ричард прекара доста време с родителите й и излиза на дълги
разходки с баща й. Едуард не го попита за намеренията му вече
знаеше за тях от Алекс. Искаше да получи впечатления за мъжа,
за когото тя искаше да се омъжи някой ден. Бъдещият му зет му
допадна. Ричард беше учтив, добре възпитан и с добро
образование. Не произхождаше от богато семейство, по беше
джентълмен, добър човек и обичаше Алекс. И майка й, и баща й
виждаха това. Виктория все още беше малко разочарована задето
Алекс изглежда не се интересуваше от брак в средите на
аристокрацията, но дъщеря й бе заявила, че това нищо не
означава за нея. А и повечето мъже, които познаваше, вече бяха
загинали.
83
 Тя беше щастлива с Ричард, но и двамата искаха годежът им да
бъде след войната. Не искаха да правят планове, преди всичко да
е приключило. Войната сееше разруха в цяла Европа вече почти
две години.

Същата година, 1941-а, през декември, САЩ също се включиха

във войната, след като японците атакуваха Пърл Харбър в Хавай.
Участието на американците даде така необходимите нови сили на
Съюзниците.
Алекс и Ричард прекараха Коледа при родителите й в
Хемпшир. Празникът беше съвсем различен без братята й, но
поне Ричард беше там и се държа прекрасно с децата.
През изминалите две години те бяха пораснали много и това
изненада Алекс, някои вече бяха тийнейджъри. Ричард изказа
своята благодарност на родителите й, задето му бяха позволили
да сподели празника с тях. Потеглиха за Лондон както винаги в
първия ден от Новата година.
През пролетта Алекс и Ричард почти не се виждаха.
През май хиляди бомбардировачи бяха изпратени над Кьолн и
още хиляди над Есен през юни, а малко по-късно през същия
месец самолетите пометоха Бремен и фабриката за изтребители
„Фоке-Вулф“. Бомбардировките продължиха през цялата 1942-а,
а също и през 1943-а, като британците се бяха концентрирали
върху унищожаването на немската индустриална база. Ричард
громеше германците от въздуха, а Алекс често изпълняваше
секретни мисии във вражеската страна. През ноември 1943-а
Съюзниците предприеха четиримесечни бомбардировки над
Берлин, за да унищожат немската столица.
През месец март 1944-а Алекс се спусна с парашут над
Германия, за да помогне на няколко офицери от Британските
военновъздушни сили, измъкнали се от военнопленническия
лагер „Сталаг Луфт III“ на около сто и шейсет километра
югоизточно от Берлин, и успешно успя да преведе трима от тях
през границата. С помощта на няколко оперативни агенти ги
върна в Англия. От лагера бяха избягали седемдесет и шест
затворници, петдесет от тях бяха убити, двайсет и трима бяха
заловени, а трима се завърнаха в родината. Смяташе се за
невъзможно някой да се измъкне от този лагер. Алекс успя да
спаси само трима.
Два месеца по-късно беше станала чест посетител на
Генералния щаб и стана познато лице, докато се изготвяха
плановете за десанта в Нормандия. Достави всичката
информация, до която успя да се добере, два пъти скача с
84
парашут над Франция и успешно се завърна в Англия. Когато
започна битката на 6 юни, Ричард излетя с ескадрилата си, а
Американската морска пехота щурмува брега.
Алекс вече не си търсеше извинения пред Ричард за честите
отсъствия. Той вече беше свикнал с тях. Дори кралят и кралицата
не бяха ходили в Шотландия толкова често, колкото Алекс
твърдеше, че пътува дотам. Искаше само тя да е добре и да се
завръща бързо. И двамата имаха неща, които не обсъждаха
помежду си, но целта беше една и съща – да спечелят войната.
Когато започна десантът в Нормандия, Алекс беше на двайсет и
осем, а Ричард на трийсет и шест. Двамата бяха заедно вече
почти четири години. Родителите й вече бяха свикнали с него и
се радваха на компанията му. Дори Виктория спря да съжалява,
че дъщеря й няма да се омъжи за аристократ. Вече бе дала
благословията си Алекс някой ден да стане съпруга на Ричард.
В годината след Нормандия повечето от мисиите на Алекс бяха
във Франция. Вече не ходеше в Германия. Срещаше се е хора от
Съпротивата в Прованса, стана специалист по експлозивите.
Често й се налагаше да прибягва до самозащита в тежки
ситуации, а войнишкият нож се доказа като по-полезен от
пистолета, който също понякога влизаше в употреба. Никога не
обсъждаше с Ричард въоръжението, което използваше, макар
веднъж той да напипа пистолета й, когато плъзна ръка под
ризата й. Извади го и й го подаде. Не прекали с въпросите – беше
достатъчно разумен да не го прави, но опасностите, които Алекс
срещаше, и рисковете, които според него поемаше, не спираха да
го тревожат.
— Предполагам, че това ти помага като шофираш. Сигурно
прострелваш другите шофьори на камиони, ако ти се изпречат на
пътя, а? – изрече той и повдигна вежда.
— Нещо такова – отговори Алекс с усмивка и не обясни повече.
— Хубаво малко оръжие. Толкова е… миниатюрен. Върши ли
работа в действителност?
— Искаш да ти покажа ли? – иронично попита тя.
— Всъщност, не. Не искам. – Веднъж беше напипал и ножа й,
но си бе премълчал. Не беше виждал само картечния пистолет,
който тя криеше при личните си вещи. Ако знаеше за него, щеше
истински да се стресне. Напоследък Алекс се беше сдобила и с
нов, със заглушител, последния модел „Степ“. Веднъж, когато се
разхождаха из полето в Хемпшир по време на посещение при
родителите й, тя му приложи хватка от джудото и успя да му
изкара въздуха. Няколко минути Ричард лежа на тревата без дъх
и я гледа изумен.
— Опасна жена си ти, Алекс Уикъм.
85
 — Опитвам се да не бъда – скромно отвърна тя.
— На това ли ви учат, докато карате линейки, или го усвои, като
взе книжка за камион? – Наистина беше любопитен, но не я
притискаше. Беше достатъчно умен, за да не любопитства
прекалено.
— По малко и от двете.
През изминалите години Ричард беше разбрал, че около нея
има неща, които предпочиташе да не знае, а и не би могъл да
научи. И в неговите мисии имаше тайни. Това нямаше значение.
И двамата знаеха достатъчно един за друг и с годините любовта
им се задълбочаваше. Имаха си пълно доверие.
В последните дни от войната и двамата постоянно бяха
ангажирани. Алекс работеше съвместно с Военното разузнаване,
докато получаваше задачи и от УСО, а ескадрилата на Ричард
прекарваше повече време във въздуха, отколкото на земята.
Единайсет месеца след десанта в Нормандия войната най-сетне
приключи. Беше 8 май 1945 година. И Алекс, и Ричард работиха
до последно, а седмица, след като Германия се предаде, той
получи вест, че е награден с Почетния кръст за заслуги към
родината. Алекс беше много горда с него, но за себе си не
очакваше отличие. Стореното от нея през изминалите пет години
беше от любов към родината и за по-бързия край на войната. От
началото й бяха изминали почти шест години. Алекс нямаше да
получи признание за нелегалната си шпионска дейност, за
разлика от Ричард, който беше герой.
Майка й се зае да открие родители те, които от няколко години
не бяха виждали децата си. Някои бяха идвали, но повечето не –
или заради препоръките на правителството, или защото не
можеха да си позволят пътуването, или пък защото беше твърде
трудно. А освен това немалко бяха и загинали. През повечето
време Виктория беше поддържала връзка с тях, но в края на
войната единайсет от двайсетте деца се оказаха сирачета и само
девет имаха домове и семейства, при които да се върнат.
Виктория проведе дълъг разговор с Едуард по този въпрос,
обсъдиха го и с Алекс. Искаха да продължат да предлагат дом за
единайсетте деца, които бяха израснали там, а вече си нямаха
семейства. Алекс се съгласи. Изглеждаше й, че така е редно да
постъпят, а и децата бяха щастливи. Най-малкото щеше да
навърши осемнайсет след седем години. Виктория смяташе, че
грижите за децата ще й помогнат да превъзмогне мъката по
синовете си, а и се съмняваше, че Алекс ще се върне от Лондон,
дори и сега. Радваше се, че тя и Ричард ги посещаваха толкова
често, колкото им бе възможно.

86
 Деветте деца, на които родителите им бяха живи, се прибраха в
Лондон две седмици, след като мирът беше обявен. Всички
плакаха при заминаването им. Децата обещаха да пишат и да
идват често на гости, и наричаха благодетелите си леля Виктория
и чичо Ед.
В дните след края на войната Алекс се срещна с Бъртрам Потър
и двамата се почерпиха със сандвичи в кабинета му. Бюрото му
беше отрупано с купчини документи, извисяващи се почти до
тавана.
— Какво ще стане сега? – запита Алекс. След пет години
съвместна работа той все още й беше шеф, но освен това бяха и
приятели.
— Предполагам, че в крайна сметка ще ни затворят – отговори
той. – Изпълнихме целта си. Войната свърши.
— Няма ли и мирновременни шпиони? – попита тя с усмивка.
— Има, но се ръководят от военните. Ние сме самостоятелни и
независими, дори да си сътрудничим с тях. Но се забавлявахме,
нали така? – При тези думи Потър се натъжи.
— Понякога – призна Алекс. – Друг път бях наплашена до
смърт. – Беше вършила неща, на които не беше мислила, че е
способна, но винаги й беше изглеждало правилно да работи за
УСО. Единствено след смъртта на Джеф беше изпитала съмнение
заради родителите си, но все пак бе останала. Беше готова да даде
живота си за родината.
— Какво ще правиш сега? Ще се върнеш ли в Хемпшир? –
запита капитанът.
— Мисля да се прибера за лятото и да помогна на мама. Реши
да остави единайсет от децата. Всички са сирачета. Другите девет
току-що се прибраха по домовете си. Предполагам, че ще им е
трудно след шест години отсъствие. Все едно, след лятото сигурно
ще си търся работа, по възможност в Лондон. Хемпшир е твърде
спокоен за мен. Винаги е бил такъв. Ами ти? – Алекс знаеше, че
капитанът няма съпруга и деца. Работата и колегите бяха целият
му живот и семейство.
— Ще ми отнеме сигурно година, за да се справя с цялата
бумащина, да систематизирам всичко, преди официално да
затворим. Огледа кабинета си и Алекс лесно можеше да повярва,
че ще му отнеме година, а може би и две, за да вкара всичко в
ред. — Можеш да ми помогнеш, ако искаш. Има достатъчно
работа за цяла дузина хора.
— Може би. – Идеята й допадна. Би й харесало да работи за
него, а и Бъртрам изглежда беше съгласен.
— Ще ти се обадя през септември, когато ще съм готова да се
върна. Бих искала да убедя Ричард да остане малко в Хемпшир.
87
 — А той какво ще прави, след като вече няма да има ескадрила
за командване? Летенето му е в кръвта. Няма да остави лесно
това.
— Добър въпрос. И той още не е открил отговора. Уроците по
летене няма да са достатъчни, за да го държат зает. А и сега едва
ли не всеки знае как да лети, поне тези, които го искат. Другите
се надяват повече никога да не чуят бученето на самолетните
двигатели напомня им за войната.

Две седмици по-късно, докато Алекс приготвяше агнешки

котлети за вечеря в апартамента, който понякога наемаха от свой
приятел, се обърна и видя Ричард зад гърба си, приклекнал с
едно коляно на пода, с решително изражение на лицето.
— Добре ли си? – Алекс нямаше представа какви ги върши, но
като видя лицето му, внезапно разбра. – Сега ли? Докато готвя?
— Да, сега. Достатъчно дълго чаках. Почти пет години очаквах
този момент.
Алекс се отдръпна от печката, свали си престилката и изключи
котлона.
— Александра Виктория Едуина Уикъм – започна Ричард, – ще
ми окажеш ли честта да се омъжиш за мен и да станеш моя
съпруга?
Тя не беше очаквала, че така ще се разчувства, но очите й
незабавно се напълниха със сълзи. Кимна и отговори:
— Да. – Изрече го тържествено, а тогава той я изненада още
повече. Взе ръката й и нахлузи малък диамантен годежен
пръстен на пръста й. Беше красив и тя го огледа невярващо. –
Боже, кога направи това?
— Вчера – гордо отвърна той. – Отидох в „Аспри“. Антика е.
Пръстенът й прилепна точно. Ричард се изправи и я целуна.
Алекс се сети за нещо.
— Ти пита ли баща ми?
— Преди три или четири години. Казах му, че няма да се
сгодим, докато войната не свърши. Изглеждаше много доволен
от себе си и агнешките котлети бяха забравени.
Ричард все още живееше в базата, а Алекс в общежитието. Тя
знаеше, че скоро ще трябва да се премести. Използваха
апартамента на приятеля им, когато искаха да прекарат заедно
нощта, а не им се отиваше в хотел. Тук имаха усещане за уют.
Предишните обитатели се бяха развели и вече не живееха в
жилището. Жената се бе влюбила в друг, докато съпругът й беше
на фронта.

88
 Алекс отново затопли котлетите и двамата седнаха да вечерят
около кухненската маса. Апартаментът беше много малък, но им
харесваше от време на време да остават тук. Преди войната това
щеше да е невъзможно за Алекс. Но след шест години свобода,
въздушни атаки и саботажи и мисии, никой вече не обръщаше
внимание на хорския живот, а повечето от старите правила бяха
отпаднали с времето. Не можеха да живеят заедно, без да се
оженят, но можеха заедно да прекарват нощите си, стига да бъдат
дискретни и никой да не научи.
— Кога искаш да се оженим? – попита го тя, докато се хранеха.
— Скоро. Вчера. Преди четири години – отвърна той с усмивка.
– Искаш ли да се оженим тук?
— Нека го направим в Хемпшир при родителите ми. През юли?
— Идеално. Дотогава трябва да съм се уволнил от армията. А
после ще трябва да си намеря работа. Имам някои идеи.
— Ще трябва да си намеря рокля – замечтано каза тя. Ричард
беше доволен, че бяха изчакали. Сега можеха да планират
съвместното си бъдеще, без да се тревожат кой би могъл да
загине на следващия ден, без да се страхуват, че Алекс може да го
загуби още в първия месец от сватбата им.
Същата вечер се обадиха на родителите й и им съобщиха
новината. Виктория и Едуард се зарадваха. Сватбата щеше да е в
църквата, а приемът за приятелите от околността – в имението.
Ричард предполагаше, че някои от приятелите му във
военновъздушните сили също ще дойдат. Искаше един от тях да
му стане кум. Алекс държеше родителите й да й бъдат свидетели,
а баща й да я заведе до олтара.
Желанието й беше да си намери рокля, преди да е заминала за
Хемпшир. Майка й, й предложи своята рокля отпреди трийсет и
четири години, което означаваше много за нея. Виктория беше
слязла по голямото стълбище в дома на родителите си през 1911-
а. След това с Едуард се бяха преместили в семейното му имение,
в което живееше и майка му във вдовишката къща. Сега тя беше
празна. Пазеха я за Алекс някой ден, но накрая щеше да наследи
и цялото имение.
Ричард, като единствения оцелял жив от семейството си, все
още притежаваше фермата на баща си, но я бе дал под наем и не
се беше връщал там от три години. Фермерът, който я бе наел,
беше отговорен човек и Ричард получаваше скромна рента, но
нямаше желание да се нанесе там. Войната беше разпръснала
семействата им, беше взела в жертва братята й и сестра му.
Същата участ бе сполетяла мнозина.

89
 Две седмици по-късно Алекс замина с влак за Хемпшир. Беше
събрала в два куфара нещата си от общежитието. След седмица
Ричард също щеше да дойде. Плануваха да се оженят в края на
юли и той бе казал, че възнамерява да се срещне с някои хора от
Лондон, с които е свързано бъдещето им. Изглежда искаше да
запази това в тайна и Алекс не го разпитва. Знаеше, че когато е
готов, ще й разкрие.
Смятаха да прекарат медения си месец в Южна Франция.
Първоначално мислеха да заминат за Венеция, но Италия все
още кипеше от безредици, макар градът’ на каналите да бе
останал относително незасегнат. Беше атакуван само веднъж,
когато сто самолета бяха бомбардирали пристанището и бяха
унищожили всички немски кораби. Венеция обаче бе останала
невредима. На други места много от пътищата бяха разрушени,
цели градове в Италия бяха в руини. Алекс и Ричард решиха да
заминат в Кан на френската Ривиера, да се припичат на плажа
цяла седмица и да се върнат в Хемпшир за остатъка от лятото.
Алекс смяташе, че той напълно го заслужава след шестте години
като военен пилот и командващ ескадрила.
Щом се върна у дома, се почувства като принцеса. Майка й се
суетеше около нея, беше подготвила най-голямата гостна за нея и
Ричард. Детската й стая щеше да е твърде малка за двамата, освен
това гостната се намираше в по-новото крило на къщата.
През следващите две седмици двете с майка й бяха заети с
подготовката на сватбата. Избираха цветя, обсъждаха менюто,
наеха уредник за обяда. Поканиха петдесет приятели от града и
фермите наоколо, както и неколцина добри приятели от Лондон.
Понеже все още имаше купони, нямаше как да организират
голяма сватба с повече хора. Щяха обаче да са щастливи и с
близките си приятели. И без това бяха изгубили много от тях.
Майка й преправи сватбената си рокля и тя й прилегна идеално.
Виктория нае малък местен оркестър, така че се предвиждаха и
танци. Най-сетне щяха да празнуват, да споделят с приятелите си
щастие, а не трагедия. Най-после войната беше приключила, а
Алекс щеше да се омъжи. Искаше й се само братята й да бяха там.

≈9≈

Сватбата, която родителите й организираха, беше точно такава,

за каквато Ричард и Алекс мечтаеха. Малка, елегантна, само с
най-близките, по-неофициална от повечето сватби навремето.
Денят беше слънчев и красив, подходящ за тържество в
90
градината на родителите й. Музиката в църквата беше точно
каквато си я бяха избрали. Виктория сама беше аранжирала
цветята, а Алекс носеше впечатляващ букет от малки бели
орхидеи и момини сълзи, отгледани в оранжерията на имението.
Храната беше чудесна. Все още беше трудно да се открият
някои продукти, но имаше достатъчно храна, умело приготвена и
сервирана под нежния съпровод на романтичката танцова
музика. Ричард танцува с Виктория, а Алекс – с баща си, който се
радваше на щастието на дъщеря си. Шафери им бяха единайсетте
приютени деца, всички облечени в бяло. Виктория беше ушила
дрехите им и всички бяха горди, че са участници в церемонията.
Направиха шпалир за булката пред църквата и изглеждаха
прекрасно. В края на деня, когато и последният гост си тръгна
след изобилното шампанско, малцовото уиски и великолепната
храна, булката и младоженецът, които бяха танцували почти до
полунощ, се оттеглиха в стаята, която Виктория беше украсила с
бели орхидеи.
На следващия ден след закуска младото семейство се качи на
влака, който щеше да ги отведе до Ница в Южна Франция за
медения им месец. Ричард беше резервирал апартамент в
„Карлтън“ с тераса с изглед към Средиземно море. Елегантният
хотел на булевард „Кроазет“ по време на войната беше използван
за военна болница, но отново бе отворил врати за гостите си.
През последвалата седмица се хранеха в малки ресторанти,
разхождаха се по „Кроазет“, плуваха в морето, лежаха на плажа и
се наслаждаваха на мира и спокойствието. Алекс старателно беше
заключила всичките си оръжия в сандък на тавана в имението
още преди сватбата. Сега те принадлежаха на миналото.
Меденият месец беше всичко, за което Алекс някога беше
бленувала и желала. Сега, заедно с годежния си пръстен, носеше
и обикновена златна халка. Двамата се върнаха в Хемпшир
загорели от слънцето и отпочинали, а Виктория и Едуард се
зарадваха, като ги видяха.
Няколко дни след завръщането им Ричард сподели плановете
си за бъдещето по време на вечеря с родителите на Алекс. Преди
сватбата бе ходил в Министерството на външните работи,
опитваше се да разбере в какво го бива и кое би осигурило
спокоен живот и за двамата. Нито той, нито Алекс искаха да се
установят в Хемпшир, попе все още не, а не можеше да си се
представи като банкер, нито дори като учител. Единственото, за
което беше подготвен, беше пилотирането, но не виждаше как би
могъл да издържа семейство с уроци по летене, както бе правил
преди войната. Нямаше желание да започне работа като
граждански пилот и постоянно да е далеч от Алекс.
91
 — Може и да ви прозвучи лудо – внимателно започна той, но си
мислех, че може би ще е интересно в дипломатическия корпус.
Ще бъдем в чужбина четири години, а после ще ни преместят
някъде другаде. И в крайна сметка ще се сдобия с почтена
длъжност във външно министерство.
Погледна Алекс и я видя как се усмихва. Беше изложил идеята
си с голяма доза притеснение. Предложението от министерството
му се беше сторило доста екзотично, а заради вродената си дарба
към чуждите езици Алекс щеше да бъде съвършената съпруга на
дипломат. Според него тя щеше да се забавлява истински.
Съпругата му беше с подходящо потекло и с необходимите
умения.
— Какво мислиш? – попита я той. – Би ли желала да живеем по
света известно време, преди да се установим в Англия?
— Надявахме се, че ще пожелаете да се преместите в Хемпшир
– изрече Едуард с разочарование. – Тук е великолепно място за
отглеждане на деца.
— Сигурен съм, че в крайна сметка ще стане така – учтиво
отвърна Ричард, – но преди това ще е изключително изживяване
за децата да растат в различни страни и да опознават различни
култури, а и за нас също.
— Идеята ми харесва – призна Алекс. – Никога няма да се
отегчаваме и ще се запознаем с много интересни хора. – Щеше да
е чудесен контраст на изминалите пет години шпионска дейност,
от които не й се искаше да се откаже. Сега животът беше твърде
спокоен, дори скучен, без опасните мисии. Ричард се зарадва,
задето тя одобри идеята, вместо да избяга с писъци от стаята.
Алекс беше съвършената партньорка за подобно приключение.
Жадуваше за нови изживявания, за нови хора и места.
— Казаха ми, че ще прекарам обучение шест или девет месеца
във Външно министерство, а после ще получа и първото
назначение обясни Ричард. – Може да се окаже някое крайно
необичайно място.
Родителите на Алекс бяха изненадани. Никога не им беше
хрумвало, че младото семейство ще пожелае да обикаля света, да
сменя дом и държава на всеки четири години. Но Виктория
трябваше да признае, че това им подхождаше, и оцени
предприемчивостта на Ричард. Алекс също беше доволна и не
можеше да се сети за нещо по-хубаво от това.
— Това е превъзходно! – възкликна тя, когато се оттеглиха
насаме в стаята си.
— Няма ли да е твърде трудно да отглеждаме деца в различни
страни и да се местим на всеки четири години? – замисли се
Ричард. Всъщност и двамата искаха деца.
92
 — Не мисля отговори Алекс. Това би обогатило значително
живота им. А и ние ще получаваме помощ от посолствата. Много
ще се разглезим. – Усмихна му се. Планът беше съвършен.
— Ако си съгласна, през септември ще започна работа за
Външно министерство, а следващата пролет ще ни изпратят на
първото ни назначение. Можем още сега да започнем с бебето,
стига да искаш, и то ще се роди, преди да сме заминали каза той с
палаво пламъче в очите. Нямаше търпение да им се родят деца.
— Струва ми се, че ще е трудно, ако заведем съвсем малко бебе
на някое екзотично място. Нека първо да опознаем страната и
тогава да помислим за деца. Струваше й се, че това е много по-
добре, отколкото да заведат новородено в някоя далечна страна,
която би могла да е примитивна, дори враждебна. Обаче ми
харесва идеята да бъдем в дипломатическия корпус. Скъпи, та ти
си гений!
Алекс се отпусна в прегръдката му и го целуна, а малко след
това се озоваха задъхани в леглото. Сега разполагаха с
достатъчно време да правят любов, през това лято, когато никой
от двамата не беше на работа, а освен това бяха и женени. Алекс
не помнеше да е била по-щастлива и Ричард бе доволен, задето
тя толкова беше харесала плана му за бъдещето им. Проблемът
беше решен.

В средата на август Алекс отвори писмото, препратено й от

общежитието. Писмото беше официално и тя ахна, когато го
прочете. Родителите й тъкмо се бяха върнали от разходка, Ричард
се канеше да иде за риба, а тя беше обещала да отиде да си
поиграе с децата.
— Ще ми дадат два медала – удивено съобщи тя и огледа
всички, все още с писмото в ръка. Медалът на крал Джордж и
Орденът на Британската империя. – Това бяха медали за
цивилни заслуги, тъй като Орденът официално не се водеше като
част от Военното разузнаване.
— И за какво? – зачуди се майка й.
— За дейността ми през войната – отговори Алекс и се усмихна
на Ричард.
— Задето караше камионите ли? – скептично додаде баща й.
— Е, не точно. И други неща вършех.
Ричард също се усмихна, като се сети за пистолета и за военния
нож, на които случайно се беше натъкнал. От няколко години
подозираше, че Алекс се бе занимавала с далеч по-сериозни
неща, отколкото твърдеше – нещо, което доста надхвърляше
приноса й към войната, но дори не би могъл и да си помисли за
93
какво точно ставаше въпрос, нито предполагаше през какво
обучение беше преминала за тази цел.
— Какви неща по-точно? – запита майка й. Нямаше да я
награждават с два медала за незначителни заслуги.
— О, не беше кой знае какво – небрежно отвърна Алекс, дори
сега не можеше да разкрие повече. – Ричард е героят от войната,
не аз. – Не би могла да наруши обещанието да не твори за
шпионската си дейност в продължение на двайсет години.
— Все нещо трябва да си направила, след като ти дават медал –
озадачено отбеляза баща й, но тя не можеше да разкаже нито на
тях, нито на някой друг за разузнавателните мисии и за
извършените саботажи, за честото й промъкваме в тила на врага,
за да помага на силите на Съпротивата в окупирана Европа и в
Германия. Бъртрам наскоро й беше напомнил за клетвата и тя не
би могла да забрави.
— Преведох много документи за доброволческите служби –
отвърна Алекс, но Ричард я гледаше проницателно. Усещаше, че
има далеч повече неща, които би могла да им разкаже.
Спомняше си честите й отсъствия, по време на кои го уж караше
камъни из различни части на Великобритания. Подозираше, че
истината би могла да ги слиса, по не настоя. Родителите й и без
това бяха озадачени, така че тя го погледна с благодарност.
— Благодаря ти, че не ме притискаш – каза му тя.
— Разбирам и се гордея с теб – нежно отговори той. Макар да
не знаеше подробностите, подозираше, че съпругата му крие
далеч повече неща, отколкото някой от тях предполагаше.
Можеше само да гадае и се чудеше дали не бе работила за
Военното разузнаване през цялата война. Ако беше така, тя
никога не би могла да им разкаже. – Във всички онези случаи,
когато изчезваше, това беше част от това, нали?
Алекс кимна, но не можа да каже нищо повече.
— Така си и мислех – кимна Ричард.
Оръжията й още бяха заключени на тавана. Не бяха поискали
да ги върне. Искаше да ги запази, стига да й позволят. Капитан
Потър нищо не беше казал, затова си ги прибра.
— Просто съм благодарен, че не загина – призна Ричард.
Единствено съжаляваше, че тя не може да им разкаже повече. –
Боях се да не си навлечеш някоя беда и само се надявах да не е
нещо твърде сериозно – добави той с облекчение. – Не знам
какви медали ще ти връчват, по съм сигурен, че си ги заслужила,
Алекс.
Алекс кимна с благодарност, че уважава мълчанието й.
— Надявам се, че е така – сериозно каза тя.

94
 — Отивам на риболов – обяви Ричард и смени темата. Целуна я
и заедно излязоха от къщата, за да може Алекс да иде при децата,
както бе обещала.
— Според теб какво е правила, че да заслужи тези медали? –
обърна се Виктория към Едуард, след като се настаниха в
библиотеката, когато младото семейство излезе.
— Може би не ни трябва да знаем – мъдро отговори мъжът й. –
По време на войната имаше много секретни дейности.
— Дано не е вършила нищо опасно – каза Виктория, но каквото
и да беше, дъщеря й бе се справила, а войната бе приключила.
Докато вървеше с въдица в ръка, Ричард си мислеше колко
малко познаваха Алекс. Винаги беше знаел, че е смела жена.
Когато Виктория погледна през прозореца, видя Алекс да си
играе на гоненица с децата в градината, също като всяка друга
млада жена на своята възраст. Зачуди се какво ли криеше тя от
тях и реши, че е по-добре да не знаят.

≈ 10 ≈

През септември връчиха на Алекс двата медала на скромна

церемония в щаба на УСО. Събитието беше водено от Бъртрам
Потър, присъстваше и служител на Военното управление.
Бъртрам изнесе кратка реч, в която проличаха уважението и
привързаността му към Алекс. Служителят от Военно управление
й окачи медалите, а после й стисна ръката. Нямаше никой друг,
за да види това, и тя съжаляваше, че Ричард и родители те й не
можеха да присъстват. След това Марлийн им сервира портвайн
и бисквити, които Бъртрам беше заплатил от собствения си джоб,
за да придаде по-голяма тържественост на събитието.
В речта си капитанът говори за смелостта на Алекс и за
страстта, с която бе бранила страната си, за решимостта й да
завърши всяка поверена й мисия, независимо колко опасна или
предизвикателна бе тя. Изтъкна, че тя не беше отказала или
провалила нито една задача, беше се промъквала в тила на врага
при ужасяващи условия, без да има и миг колебание. Заяви, че тя
се бе проявила като един от най-добрите им оперативни агенти,
че наистина заслужава медалите и признанието от родината.
Говори за лоялността й, за куража й и желанието й да стори
всичко по силите си, за да помогне за спечелването на войната.
Алекс искрено се разчувства от думите му.
Бъртрам призна, че има твърде много неизвестни герои като
нея, които бяха действали тайно, бяха изпълнявали всяка
95
заповед, бяха рискували живота си и в много случаи го бяха
губили. Войната беше изтощила цялата страна.
Алекс вече се беше съгласила два пъти седмично да помага на
Бъртрам да организира планините от документи, така че не се
налагаше да се сбогува с него. Натъжи се, като чу слуховете за
предстоящото закриване на службата. Нямаше причина УСО да
продължи съществуването си след войната, не се очакваха и
бъдещи задачи. Агентите бяха освободени. Отсега нататък МИ5
щеше да поеме вътрешното разузнаване, а МИ6 щеше да се
занимава с международното. В мирно време УСО ставаше
остаряла ненужна служба, което натъжаваше всички, работили за
нея. Знаеха, че тя скоро ще изчезне в аналите на историята. Ето
защо подреждането на документите на Бъртрам в архива беше
толкова важно и Алекс с удоволствие му помагаше да се справи.
След церемонията, на която не присъства, Ричард я заведе на
вечеря в „Рулс“, където не бяха ходили от войната. Това беше
любимият им ресторант. Наскоро си бяха намерили малък
обзаведен апартамент в Кенсингтън, който наеха за шест месеца,
понеже знаеха, че ще им се наложи да заминат, след като Ричард
получи първото си назначение през пролетта. Все още нямаха
представа къде ще бъдат изпратени. Страната се бореше да си
стъпи на краката, предстояха мащабни проекти за
възстановяване. Различни части на столицата тънеха в
опустошение, както и в пяла Европа. Германия беше в руини,
Италия също не беше в по-добро състояние. Франция бе
претърпяла по-малко щети заради бързата си капитулация пред
врага. Немската армия беше отмъкнала огромни количества
безценни произведения на изкуството, а някои членове на
върховното командване на се бяха отишли в Париж именно с
такава цел. Сега ставаше ясно, че французите се бяха изхитрили
да скрият много от съкровищата си, а Съпротивата бе оказвала
помощ с копаенето на тунели и пещери, в които бяха прибрани
най-ценните образци. Немалко неща обаче бяха отнесени на
вражеска територия и щеше да е трудно да се проследят и още
по-трудно да бъдат върнати. Специалистите от френските музеи
бяха решени да го направят и много образци вече бяха изнесени
от тунелите, за да бъдат изложени в Лувъра.
Алекс си спомни как полковник Фон Майсен й беше разказвал
за многобройните пътувания на Гьоринг до Франция и за
влаковете със съкровища, отправили се към Германия. Сега, след
края на войната, бяха се разкрили огромните загуби, претърпени
от французите. Тя се замисли дали полковникът е оцелял.
Чудеше се също дали я е смятал за свенлива жена, изпитала
неохота да му се отдаде, или се е досетил, че е бил измамен. Алекс
96
знаеше, че бе успяла да се измъкне точно навреме, но това се бе
оказала една от най-забавните й мисии, единствена по рода си и
успешна при това. Беше успяла да получи цялата информация,
необходима на Военното управление.

През октомври Ричард вече се беше установил на работа във

Външно министерство и се готвеше за службата си на следвоенен
дипломат. Внимателно следеше световните новини и се
опитваше да отгатне къде ще бъде първото му назначение. Беше
отворен за всякакви възможности. Двамата с Алекс до късно през
нощта говореха за политика. Европа все още кипеше, всяка
страна бе жестоко белязана от войната. В Англия храната все още
не достигаше, реколтата беше оскъдна, икономиката полека се
възстановяваше. Азия си имаше свои проблеми и Ричард не
вярваше да го изпратят там. Русия беше завзела Източна
Германия, а разделителната линия минаваше точно през Берлин.
Щеше да е истинско предизвикателство да му дадат пост в
Източния блок. И там страните страдаха от лишения заради
войната, а хората гладуваха. Имаше проблеми и из цялата
Британска империя.
В Индия неприятностите започнаха още с началото на войната.
Непопулярният и нехаресван от хората вицекрал Линлитгоу
беше обявил война от името на Индия, без да се допита до
тамошните националисти. В резултат индийските конгресмени
от лявото крило се противопоставиха на решението му, а най-
гласовитият сред тях, Джавахарлал Неру, беше изпратен в
затвора за три години и едва наскоро бе освободен. Имперска
Индия беше разкъсвана от постоянните битки между индуси и
мюсюлмани, желаещи разделянето на страната; имаше чести
кръвопролития, както и риск от гражданска война. Два милиона
индийци бяха служили в британските въоръжени сили, а сега
повечето щяха да се върнат в родината си, за да станат част от
междуособиците и хаоса. Проблемът изглеждаше нерешим и
докато всички погледи бяха насочени към войната в Европа,
британците бяха изгубили властта си навсякъде в империята.
Изглежда дните на британска Индия бяха преброени и Ричард
внимателно следеше обстановката там.
През февруари 1946-а Ричард най-сетне получи уведомление от
Външно министерство за назначението си като помощник на
съветника на вицекраля добър пост, който щеше да му даде
възможността да наблюдава от първия ред неизбежните
промени, които щяха да настъпят през идните месеци, а в същото
време щеше да бъде и ценно място за тренировка. Месец преди
97
това в Кралските индийски военновъздушни сили беше избухнал
бунт. Няколко седмици по-рано в Калкута имаше демонстрации,
при които много от протестиращите бяха убити, а на следващия
ден това бе довело до организирането на стачки. Току-що
Министерството на външните работи беше получило вест за бунт
в Кралския индийски военен флот и за още една стачка в Бомбай,
където бяха загинали двеста души.
— Настъпиха смутни времена в имперска Индия, Монтгомъри.
Задачата ти няма да е лесна. Смятаме, че независимостта на
Индия е неизбежна и бихме искали да се осъществи с колкото се
може по-малко кръвопролития, което може и да не се окаже
лесно. Разделянето на страната може би е също неизбежно. За в
бъдеще Неру ще се окаже важен играч. Кришна Менон е
размирник от най-лошия вид, а Махатма Ганди им е духовният
водач. В страната има невероятни икономически възможности, а
Карачи и Бангалор процъфтяват, макар из други райони да цари
глад. Разбира се, всичко това ще ви бъде обяснено подробно, след
като знаем къде ще бъдете изпратен каза служителят от Външно
министерство и му се усмихна. Условията за живот са
изключително добри, естествено, има и много прислуга.
Разполагаме с приятна къща за вас там, няма да ви липсват и
светски събития в британската и международната общност. Тази
позиция винаги се е ценяла от хората ни. Сигурен съм, че и на вас
ще допадне. Има и достатъчно други жени, които да не
позволяват на съпругата ви да скучае. Потегляте с кораб след
четири седмици. Пътят ще е дълъг, армията върна пътническите
кораби и вече са преоборудвани за мирни времена. Ще бъде
приключение, Монтгомъри. Желая ви успех. Инструктажът ви ще
започне след три дни.
Виконт Уейвъл е вицекралят, той е свестен тип. Самият аз съм
работил с него, честен мъж е. Правилният човек, при когото да
започнете кариерата си. Четири години в Индия, особено в тези
времена, ще ви научат на много неща. Сигурен съм, че
следващото ви назначение ще е като посланик. Четири години
минават по-бързо, отколкото предполага човек. Достатъчно
време, за да се установиш и наистина да започнеш да опознаваш
страната, но не толкова дълго, че да не искаш да се преместиш на
следващото си назначение.
Ричард кимна и се опита да запомни всичко, което му се
казваше.
Онова, което се заби в съзнание му, беше, че след четири
седмици заминаваха и му се искаше да каже на Алекс, за да
започне да се подготвя. Знаеше, че съпругата му би искала да
прекара време с родителите си в Хемпшир, преди да потеглят. И
98
той също имаше много неща за уреждане, искаше да уведоми и
рентиера във фермата си, че през идните четири години ще бъде
в Индия. В момента този период му се струваше като цял един
живот. Рентиерът беше стабилен и благонадежден човек, така че
това беше една грижа по-малко. Ричард се усмихна, като се
замисли колко ли деца щяха да имат, преди да поемат към
следващото назначение. Ако се оставеха настрани политическите
проблеми, които щяха да го държат зает, семейството му щеше да
живее удобно, много по-добре отколкото в малкия лондонски
апартамент или дори в имението на родителите й. След войната
беше почти невъзможно да се намери помощ. Вече никой не
искаше да бъде прислуга. Всички предпочитаха да работят във
фабрики и в офиси, а и много млади мъже не се бяха върнали от
фронта.
Тази вечер изчака Алекс да се върне от работата си при
Бъртрам. Беше останала до по-късно от обикновено – стараеше се
да създаде система за архивиране. Капитанът беше блестящ
началник, но не обичаше да съставя протоколи, нито да
актуализира информацията, така че имаха много за наваксване.
Още щом Алекс видя вълнението в очите на Ричард, разбра, че
има новини. Едва свали шапката и палтото си и той й каза, преди
да е успяла да седне.
— Заминаваме след четири седмици – изрече той на един дъх
също като ученик с важни вести. – Отиваме в Индия. Ще бъда
заместник-съветник на вицекраля, което не е много важен пост.
Обаче ще трябва да науча много неща.
Прегърна я и я вдигна във въздуха, и Алекс усети радостта му.
— Това е толкова вълнуващо! – Тя също се радваше. Индия
звучеше пленително, а тя доста беше чела за страната. – Чудя се
дали ще извоюват независимост, докато сме там.
— Изглежда, че ще стане така, макар че това няма да бъде
обикновена промяна с тези индуси и мюсюлмани. Мюсюлманите
искат разделение и собствена държава. Почти сигурно е, че ще се
пролее кръв. Но ние ще сме в безопасност в Ню Делхи. Казаха, че
ще разполагаме с много приятна къща. Така че вече сме на
старта. Твоят съпруг пилот има истинска работа, очакват ни
няколко вълнуващи години. Благодаря ти, че толкова ми
помагаше – каза той и я целуна. – Нека излезем на вечеря, за да
го отпразнуваме.
Отидоха в съседния бар, който посещаваха често, и си поръчаха
наденички с картофено пюре. Наденичките все още бяха
сравнително тънки, но пък бяха вкусни.
Алекс вече мислеше за всичко, което й предстоеше да свърши
през идните седмици, както и за нещата, които искаше да
99
прибере в багажа. Онова, което не й трябваше, щеше да остане
при родителите й. Знаеше, че за Индия ще са й необходими
вечерни рокли за светския живот, който щяха да водят там, а и
защото искаше да е облечена подходящо и Ричард да се гордее с
нея. Роклите й от дебюта в Лондон преди единайсет години
изглеждаха износени и демоде. Оттогава не си беше купувала
нищо ново. Майка й, й обеща да й даде от своите. Алекс трябваше
да остави съобщение на Бъртрам, че напуска, за да може той да
наеме някой да му помогне с работата. Марлийн беше
претрупана със задачи. Все още я наричаха с кодовото й име,
макар всъщност да се казваше Вивиан Спенс.
На следващия ден Алекс съобщи новината на Бъртрам и той
изпадна в униние. Капитанът знаеше, че се очаква назначението
на Ричард в чужбина, но се надяваше да не стане твърде скоро.
— Четири седмици? – разтревожи се той.
— Не ми се иска, но наистина трябва да напусна след две. Имам
да прибирам багаж, да организирам всичко, ще ми се да
прекарам и известно време с родителите си. Пътят е твърде дълъг
за тях, за да дойдат, и не съм сигурна колко често ще могат да го
правят. Ще им бъде трудно, като заминем.
Алекс се притесняваше за тях, особено след като остана
единственото им дете. Обаче трябваше да последва Ричард като
негова съпруга, а и те не бяха възразили. Но раздялата щеше да е
болезнена за тях. Присъствието на осиротелите деца, за които
родителите й се грижеха, я караше да бъде благодарна.
— Значи ще трябва да работим по-бързо и да направим всичко
по силите си през следващите две седмици – каза Бъртрам със
смес от паника и решителност. Имаше още толкова много работа.
Току-що беше получил съобщение, че офисът на УСО ще затвори
през юни, само след четири месеца. Не виждаше как ще
приключат дотогава, но трябваше да го направят. УСО беше
история, вече не съществуваше.
Алекс здравата се трудеше на бюрото си в малкия кабинет,
педантично приключваше досие след досие и ги подреждаше
хронологично в кутии. След затварянето на УСО всички
документи щяха да бъдат изпратени в архивите на Военното
управление.
Бъртрам влезе в кабинета й със сериозно изражение, докато тя
тъкмо слагаше поредната папка в кутията, която беше
наполовина пълна. За всеки щеше да е лесно да разбере начина
на подреждане, ако някога се наложеше досиетата да излязат от
архивите. Освен това Алекс внимателно изготвяше инвентарен
списък с имената на всички агенти, а всеки вървеше и с номера
на досието си, така че да може да се направи кръстосано търсене.
100
 — Не ми е приятно да те прекъсвам, но можеш ли да дойдеш в
кабинета ми за минута? – попита капитанът.
— Разбира се – отвърна тя и прекрати работата си. – Нещо
станало ли е? Да не съм забравила нещо?
— Нищо подобно. Един човек иска да те види.
Алекс го последва до кабинета му, където завари висок, слаб
мъж с посивели коси да стои и да се взира от прозореца. Човекът
се обърна към тях с усмивка. Бъртрам ги запозна. Непознатият се
казваше Лайл Бриджис. Имаше доста запомняща се външност, а
очите му виждаха всичко. Алекс седна срещу бюрото на Бъртрам,
а Бриджис се настани на стола до нея и тя усети как я изучава с
поглед. Мина направо на темата и разкри причината за
посещението си.
— Много съм слушал за вас, госпожо Монтгомъри, а капитан
Потър ми позволи да прочета досието ви. Оказа се много
впечатляващо. Щеше ми се през всички тези години да бяхте
работили за нас във Военното разузнаване, но вие пак сте го
правили, макар и непряко. Благодарение на хора като вас
спечелихме войната. – Думите му я накараха да се усмихне. –
Страната има нужда от повече хора като вас. Понякога си мисля,
че жените са най-добрите ни агенти. Те са по-практични от
мъжете и понякога са по-безстрашни. Не говорят за това, просто
си вършат работата. Разбирам, че скоро заминавате за Индия.
— Съпругът ми се присъедини към дипломатическия корпус –
предпазливо призна тя. – Индия ще е първото ни назначение.
Много се вълнуваме.
— Времената там са интересни, с тази независимост на
хоризонта и възможното разцепление на страната. Няма да
скучаете. Усмихна й се. Алекс още нямаше представа защо
Бъртрам ги беше запознал, нито какво искаше от нея Лайл
Бриджис. Войната беше свършила, заедно с нея и работата й за
УСО, а двамата с Ричард заминаваха след четири седмици. Стана
й ясно, че Бриджис е работил за Военното разузнаване през
войната, но сега тя беше приключила. За нея това бе останало в
историята.
— Вероятно се питате защо пожелах да се запознаем. Войната
свърши… за повечето хора. Само че пие сме кучетата пазачи,
които никога не спят. МИ5 следи за вътрешната сигурност, а
МИ6 се занимава с делата ни в чужбина. Имаме агенти из целия
свят, дори в мирно време. А вашето заминаване за Индия точно в
този момент е много интересно и за вас, и за нас, и освен това е
възможност да продължите да служите на краля и страната, да
защитавате сънародниците си от всевъзможни заплахи, понякога
дори още преди да са станали явни. Видях и прочетох за
101
отдадеността ви към работата за УСО, привлякохте вниманието
на някои мои колеги по време на заседанията в Генералния щаб,
на които присъствахте. Там нищо не остава незабелязано. –
Бриджис отново й се усмихна, но очите му я пробождаха като
игли, докато следеше реакцията й на изреченото от него. – Ако се
присъедините към нас, не бихме очаквали да поемете активна
роля, както сте правили през войната. Но ще разполагате с
възможността да събирате информация от хората, с които ще се
срещате, да донасяте за нещата, които сте чули или видели.
Индия е далеч от Лондон, понякога хората в колониите са
склонни да са по-открити, макар че Индия май скоро няма да се
брои за такава и е на път да се превърне в независима страна,
поради което е още по-важно да държим пръста си на пулса й. В
резултат на работата на съпруга ви с вицекраля ще се срещнете с
много от индийските официални политици, към които
проявяваме интерес. Бихме искали да ви запитаме дали ще се
съгласите да бъдете нашите очи и уши в Индия и да ни
докладвате какво виждате и е кого сте се срещали, какво чувате,
кой посещава вечерните приеми, на които отивате и вие, кого
каните в дома си. Дори може да получавате някои насоки в това
отношение. Обяд със съпругата на важен политик би могъл да
осигури богата информация. Всичко това ни интересува – призна
той.
— И как ще споделям информацията с вас?
— Ще ви предоставим малък радиопредавател, маскиран като
аптечка, а вие ще можете да изпращате шифрована информация.
Няма рискове при радиопредаването, вече няма опасност да ви
подслушат или да ви застрелят, както е било в тила на врага. Това
ще е просто информационен поток между вас и МИ6, начин да
продължите да служите на страната си, стига да се съгласите. Не
рискувате нищо. Обаче нивото ви на сигурност ще остане като
досега, в случай че се натъкнете на някоя чувствителна
информация. Все още досието ви не е деактивирано, така че не се
налага да се правят допълнителни постъпки. Можете да се
свързвате с нас веднъж седмично, ако не става нищо значимо,
или след всяко събитие, за да ни издиктувате имената на хората, с
които сте се срещнали. Това е много ниска топка в сравнение с
вършеното от вас през изминалите пет години. Ще отнеме много
малко от времето ви. Предполагам, че съпругът ви ще ви държи
заета с всички онези приеми, на които ще трябва да ходите като
част от работата му. Именно по тази причина настоящото ви
положение е толкова интересно за нас.
Алекс кимна, но не каза нищо.

102
 — Ще мога ли да споделям със съпруга си? – попита след дълго
мълчание. Не искаше отново да пази тайни от него, както беше
правила, докато работеше за УСО, и дори сега не можеше да му
разкаже за дейността си тогава. Струваше й се важно двамата да
не крият вече нищо един от друг и да си споделят всичко честно.
— Боя се, че не – отвърна Бриджис. – Просто от съображения за
сигурност. Смятаме това за строго секретно, в случай че се
натъкнете на нещо, което е важно за сигурността на страната.
Най-добре е, всъщност е задължително той да не знае. – Алекс
отново кимна. – Трябва ли ви време да помислите?
Да – отвърна тя. Беше й ясно какво искаше Бриджис от нея.
Макар залозите и последствията да не бяха толкова жестоки,
желанието му беше тя да продължи да шпионира, но Алекс не
беше сигурна, че иска да го нрави. През изминалите осем месеца
беше смятала тази глава от живота си за затворена. А сега от нея
искаха да я отвори отново и да лъже Ричард. Задачите, които
смятаха да й възложат, не й се струваха трудни, но това я
поставяше в неловко положение. Харесваше й идеята да върши
нещо по-важно от това да обядва с други жени, а вечер да
съпровожда Ричард на приеми. Докато още нямаха деца, времето
й принадлежеше.
— Този път ще ви се плаща от МИ6. Заплатата няма да е
голяма. Всеки месец ще внасяме умерена сума в банката. Твърде
много пари биха привлекли внимание, така че ще се придържаме
към сума, която да не се налага да обяснявате, точно както преди.
Мъжът от МИ6 стисна ръцете и на двамата и после си тръгна, а
Алекс объркано погледна Бъртрам, който седеше зад бюрото.
— Ти ли се свърза с тях, или инициативата беше тяхна? –
попита тя.
— Вчера ми се обадиха от МИ6. Идеята си е изцяло тяхна.
Сигурно са видели досието на Ричард във Външно министерство.
Всичко проверяват.
— И според теб как трябва да постъпя? – разтревожи се Алекс.
— Мисля, че трябва да се съгласиш отговори той, без да се
колебае. – Не си от жените, които биха прекарали живота си в
мерене на рокли, в гримиране и в клюки с други жени. Трябва ти
нещо по-важно за вършене. А и това не се отнася само до теб,
Алекс. Ти обичаш родината си, аз също. Хората като нас трябва
да намерят начин да служат. Иначе какво ни остава? Каква би
била Англия без нас? – При тези думи й се усмихна.
— Едва ли ще им е толкова важно да им казвам с кого съм се
запознала по приемите.
— Човек никога не знае. Нямаше да те молят за това, ако не
беше важно, а и точно в момента Индия е инкубатор на интриги
103
и политически конфликти. Ако не се справят добре с това, може
да стане истинска бъркотия, особено с разцеплението на
страната. Мюсюлманите искат част от Индия, за да си направят
своя страна, Пакистан. Индия е най-вече индуистка, а индусите
също искат да се отърват от мюсюлманите. – Алекс от месеци
четеше за това. – Там ще се развихри истинска религиозна война,
каквато досега не сме виждали.
— И какво ще направите?
— Ще се върна в МИ5, за да пазя безопасността вътре в
страната усмихна се той. А в това време ти ще обикаляш по света,
ще имаш дузина слуги, които да те обличат и да ти поднасят
закуската в леглото. Няма да живееш зле – каза й той с нежност.
Животът в колониите винаги и беше луксозен и приятен.
— Но в Индия има много повече неща – каза Алекс.
— Иска ми се да посетя храмовете, да опитам да разбера
религиозните противоречия между индусите и мюсюлманите, а
също и сикхите. – Думите й прозвучаха наивно, но
добронамерено.
— Само това може да отнеме цял живот. Мястото е вълшебно.
Преди години съм служил там в армията. Действителността има
и друга страна. Внимавай.
— Мислиш ли, че ще съм в опасност, ако приема работата? –
попита тя без заобикалки, защото вярваше, че той ще е честен с
нея.
— Не, не мисля. Всичко е точно както ти го предлагат. Ще
бъдеш източник на информация за МИ6, нищо повече. Имат
хиляди агенти по целия свят. Не очакват от теб да решаваш
проблемите им там. Случващото се с прекалено мащабно, за да
имат такива претенции към теб. Искат само имена, места и
клюки. Може да се окаже забавно.
И тя си мислеше същото. Просто не беше сигурна дали пак иска
да стане агент. Беше й харесало да не работи, след като приключи
войната, но в същото време й се искаше да намери нещо за
вършене в Индия, иначе щеше да се отегчи.
— Помисли си тази нощ – предложи Бъртрам и тя въздъхна.
— Не ми харесва да лъжа Ричард.
Капитанът се засмя.
— Повечето жени го правят за далеч по-маловажни неща от
националната сигурност. А и ти няма да го лъжеш. Той няма да те
пита дали още си шпионка. Никога не би му хрумнало.
Това беше вярно. Ричард може и да беше подозирал нещо за
дейността й по време на войната, но никога не я беше питал. А и
да се беше досетил, знаеше, че тя не би могла да му каже.

104
 — Преспи с тази мисъл. От МИ6 много държат на теб. Бяха
ясни, когато ми се обадиха. Ще почакат.
Алекс се прибра у дома, потънала в мисли, и Ричард забеляза
колко е разсеяна. Тя му обясни, че я боли главата от ровенето из
прашните папки по цял ден.
— Е, почти приключи с това усмихна й се той. Скоро ще бъдеш
безгрижна дама с цяла армия слуги. Гордееше се, че бе успял да й
осигури приятен живот.
— Това ми звучи като греховен мързел смутено отговори тя. Все
ще трябва да върша нещо.
— Ще имаме бебета – нежно изрече той. – Там ще ти бъде по-
лесно с всичката тази помощ.
Алекс кимна. И на нея й допадаше тази идея. Зачуди се дали
шпионите имаха деца. Предположи, че имат. Като си помисли за
това, се почувства по-малко виновна. Любовта й към родината не
се беше стопила с края на войната. Работата й за МИ6 щеше да е
от полза, без да се излага на големи рискове, както беше
изтъкнал Бъртрам. Дейността не криеше опасности. А и какво би
навредило да ги информира кого е видяла на вечерния прием и
какво се е говорило там? Беше нещо съвсем малко, което да
направи за страната си. Когато заспа същата нощ, вече почти
беше взела решение.
На следващата сутрин се събуди, за да посрещне един
прекрасен ден. Докато закусваха, Ричард говореше за
политическото положение в Индия и сега на нея всичко й се
струваше пленително.
Когато стигна в централата на УСО, вече бе решила и не
чувстваше вина, Ричард също служеше на родината по свой
собствен начин. Тя си имаше неин, макар и нелегален. Съвестта й
беше чиста.
Влезе в кабинета на Бъртрам.
— Ще го направя – изрече тя на един дъх и той я изгледа с
усмивка.
— Добро момиче. Знаех си аз. Усилието е малко, с полза за
националната сигурност и без риск за теб.
И тя беше стигнала до същия извод. Няколко минути по-късно
се обади на Лайл Бриджие от кабинета си и той се зарадва да я
чуе.
— Добре сте допити в МИ6, госпожо Монтгомъри. Отдавна би
трябвало да работите за нас. Не знам как сме ви пропуснали.
Трябвало е да ви отмъкнем от УСО още в началото на войната.
Налага се да ни отделите един ден, за да ви инструктираме. Не е
необходимо да минавате обучение. Прочетох какви тренировки
сте минали. Сега няма да ви трябва нищо такова, но е добре да се
105
знае. Предполагам, че още пазите „аксесоарите“ си. Имаше
предвид оръжията й и тя го разбра.
— Да, пазя ги.
— Чудесно. Винаги е полезно да ги има човек. Ще ви дадем
предавателя, като се явите за инструктажа.
Уточниха дата, на която да отиде в службата, преди да потегли
за Хемпшир за последните си две седмици в Англия. След това
отиде при Бъртрам, за да му разкаже.
— Браво, скъпа. Станеш ли веднъж шпионин, си оставаш такъв
– отбеляза той и се засмя. – Няма причина да не го правиш
продължи по-сериозно. – А МИ6 са добра служба. Най-добрата.
— Благодаря за съвета – отвърна и понечи да излезе от
кабинета му, когато думите му я догониха.
— Наричай ме Бърти – предложи й той. Тя се обърна към него с
усмивка. Капитанът вече не й беше началник. Сега бяха колеги и
чувството беше прекрасно, все едно се дипломираше или я
повишаваха.
— Благодаря ти, Бърти – каза тя и се върна в кабинета си. Седна
зад бюрото и продължи да се усмихва. Чувстваше се много по-
добре, отколкото бе предполагала. Това придаваше специален
смисъл на живота й. А и Бърти беше прав. Не се налагаше Ричард
да знае.

≈ 11 ≈

Двете седмици, които Алекс прекара с родителите си в

Хемпшир, отлетяха бързо. Ричард също се присъедини в
последните няколко дни, когато приключи с инструктажите. И
Алекс премина подготовка в МИ6 само за ден, преди да замине за
имението, но единствено Бърти знаеше за това. Двамата обядваха
заедно, преди да потегли, и той й обеща да поддържат връзка. И
той, и мъдрите му съвети щяха да й липсват.
Едуард и Виктория изпратиха младото семейство от
пристанището на Саутхемитън, откъдето започна пътуването им.
Външно министерство им беше резервирало каюта в първа класа
на „Аронда“, кораб на Параходната компания на Британска
Индия. Корабът беше на пет години, първата класа беше
пригодена за четирийсет и пет пасажери, втората побираше сто и
десет души, а имаше място и за две хиляди двеста седемдесет и
осем пътници без каюта. Това беше наистина удобен кораб, макар
и не толкова луксозен като някои европейски или дори
британски параходи. Пренасяше и товари. Храната беше
106
превъзходна, а пасажерите от първа класа се обличаха
официално за вечеря. Пътуването щеше да отнеме четири
седмици, което изглеждаше дълго, но двамата си бяха взели
книги и списания, най-вече за Индия, които да четат за работа и
за удоволствие. Имаше толкова много неща за научаване и Алекс
искаше да попие всичката възможна информация, преди да
стигнат дотам. На кораба също трябваше да посещават
обществени събития. Тя беше взела няколко пътнически сандъка,
пълни основно с летни дрехи, които да носи в кошмарните жеги.
Нямаха планове да се връщат в Англия през следващите няколко
години. Родителите й бяха обещали да опитат да ги навестят след
година и Алекс се надяваше, че ще го направят. Дотогава можеше
дори да ги изненадат с внуче.
Прощаването се оказа точно толкова болезнено, колкото Алекс
се боеше, че ще бъде. Виктория плачеше и дори Едуард беше с
насълзени очи, когато прегърна дъщеря си, която почти не
можеше да говори. Ричард се чувствайте ужасно виновен, че я
отвежда далеч от тях, макар че възможностите в
дипломатическия корпус бяха безгранични и твърде
изкусителни, а и Алекс също беше изявила желание да замине.
Просто й беше неприятно, че оставя родителите си, когато
братята й ги нямаше вече. Беше останала единственото им дете, а
болката от загубата беше все още твърде силна.
Сирената на кораба изсвири, родителите й слязоха от палубата
и им махаха от брега, докато не изчезнаха от погледа на Алекс. Тя
се обърна към Ричард, който стоеше до нея в свежия мартенски
бриз.
— Добре ли си? – попита я той и я прегърна. – Съжалявам,
Алекс. – Имаше чувството, че я беше откраднал.
— Недей. Ще си прекараме чудесно в Индия – изрече тя с
приповдигнат дух и избърса последните сълзи от лицето си с
кърпичката, която майка й, й беше дала. Още миришеше на
нейния парфюм.
След това се впуснаха в проучване на кораба и си резервираха
маса в салона за вечеря. При отплаването от Саутхемптън морето
беше бурно под сивото небе – подходящ начин за отпътуване от
Англия. След това времето се смири и Алекс се появи на вечеря с
обикновена черна рокля, подарък от майка й, а после
Ричард отиде да поиграе билярд. Двамата имаха чувството, че
са на меден месец.
Дните прекарваха на шезлонгите на палубата, завити с одеяла и
с книга в ръка, а корабните стюарди поднасяха бульон и бисквити
на страдащите от морска болест. Дотук пътуването минаваше
леко. Всяка вечер вечеряха в салона, а през деня играеха
107
шафълборд. Говореха си с другите двойки и когато четири
седмици по-късно акостираха в Индия, се чувстваха като стари
приятели със спътниците си.
Предната нощ Алекс почти не спа в очакване да се запознае с
чудесата на Индия, а Ричард нямаше търпение да започне работа
и да се срещне с вицекраля и с прекия си началник, съветника,
човека, за когото щеше да работи.
На пристанището в Калкута ги очакваха двама англо-индийски
помощници с кола от правителствения дом, имаше и още една
кола за багажа им. Докато Ричард наблюдаваше как куфарите им
потеглят, Алекс се загледа в хората наоколо, в жените с
пъстроцветни сарита, с покрити глави и с бинди на челата.
Улиците край пристанището бяха пълни с просяци, сред които
имаше и сакати деца – гледка, която я прободе в сърцето. Сред
тълпата се провираха шарени рикши, в далечината се виждаше
дворец, а въздухът беше пропит от тежката миризма на цветя и
подправки. Всичко беше точно така, както си го бе представяла.
Потеглиха по задръстените от народ пътища, а Алекс не спираше
да гледа през прозореца. Почти не говореше с Ричард, беше
запленена от всичко наоколо.
От пристанището ги откараха до гарата за дългото хиляда и
петстотин километра пътуване до Ню Делхи, където щяха да
живеят. Купето първа класа беше удобно и луксозно. Предстояха
им трийсет часа път.
Когато най-сетне стигнаха столицата, ги откараха в района
Лодхи, където се помещаваха правителствените резиденции,
близо до парка Лодхи Гардънс. Това бяха най-новите сгради от
времето на Британския Радж и в тях живееха правителствените
служители. Колата им мина през портала и продължи по тясна
алея, обградена от пъстри цветя, през идеално поддържани
морава и градина. Къщата, която им беше отредена и която им
бяха споменали като „вила“, се криеше под сянката на огромни
дървета и всъщност приличаше на малък викториански дворец.
Отвън ги очакваха шестима слуги, всички облечени в бяло, за да
ги поздравят. Беше по-прекрасно от всичко, което Алекс бе
очаквала. От къщата дотичаха момчета, за да помогнат на
шофьорите с багажа, а напред пристъпи индиец, който им се
поклони дълбоко.
— Аз съм Санджай, вашият иконом, сър. Със съпругата ми Иша
сме на вашите услуги.
Отново се поклони на Алекс и до него застана една красива
жена. Той я представи на новите господари и тя също ги удостои
с поклон.

108
 Сандъците с багажа бързо бяха внесени вътре, когато се появи
група от млади мъже и жени. Бяха поне десетина, а четирима от
тях поддържаха чудесната градина. Ричард и Алекс влязоха в
къщата и красотата й ги накара да ахнат. Таваните бяха най-
малко четири метра и половина високи, имаше две стаи за прием
на гости и една трапезария, и всички бяха с просторни тераси.
Стелеше се силна миризма на екзотични цветя, огромни
вентилатори лениво се въртяха на таваните и едва успяваха да
раздвижат въздуха, но стаите се оказаха сравнително хладни.
Красиво стълбище покрай стената отвеждаше към две спални на
втория етаж, всяка със своя съблекалня, а на горния етаж имаше
половин дузина стаи за гости. Иша обясни, че прислугата е
настанена в отделна сграда. След това предложи на Алекс да й
покаже кухнята и тя я последва по задното стълбище към първия
етаж. Минаха по тесен коридор и се озоваха в огромна стая, в
която усърдно се трудеха шестима души, докато един готвач им
даваше нареждания на хинди. Алекс още не се беше опитала да
научи тоя език. Тук основно се говореха хинди, урду или
пенджабски, но имаше още безброй диалекти из цялата страна.
Главният готвач, облечен в бяла индийска дреха, се поклони
дълбоко на Алекс и бързо й заговори на хинди. Увери я в
уважението и отдадеността си, а Иша превеждаше.
— Моля те да му благодариш от мое име. – Алекс не беше
свикнала да говори чрез преводач, но тук нямаше друг избор, а и
Ричард също щеше да прибегне до услугите на преводачите.
— Колко хора работят тук, в къщата?– обърна се Алекс към
Иша.
— Само четиринайсет в къщата, мадам, но много от тях имат
деца или семейства, които идват да помагат през деня.
Алекс беше преброила поне двайсетина души, които бързо
профучаваха покрай тях. Подозираше, че не им плащат много, но
изглеждаха щастливи и весели, доволни, че са там. Не видя нито
едно мрачно и тъжно лице, всички бяха чисти и спретнати и
къщата изглеждаше безупречно.
Спалнята им беше декорирана с бледосин сатен. Завесите и
покривката на леглото подхождаха на мебелировката, към
терасите гледаха огромни прозорци с щори за горещите дни.
Вече беше топло, а бе едва април, и Алекс можеше само да
предполага какво ли ще бъде през август. Беше чела, че мъжете
все се оплакват от вечерните си сака и смокинги, от тежките
зимни униформи, които трябваше да носят при официални
събития и специални поводи, особено в случаите на посещение
на кралска особа – често явление дотогава, но вероятно щеше да
стане далеч по-рядко след постигането на все по-вероятната
109
независимост. Независимостта щеше да промени живота на
хората в Индия, след като страната престане да бъде британска
колония. Местните щяха да се обърнат към индийските традиции
и да се отвърнат от британските, които бяха съблюдавали през
последните двеста години.
Ричард стоеше на терасата на спалнята им и се възхищаваше на
околността. Всичко изглеждаше прекрасно и им беше лесно да
разберат защо на хората им харесваше животът тук. Почти
двайсет души прислуга и красива къща за помощник на
съветника на вицекраля изглеждаше необичайно, но точно
каквото бяха слушали дотогава.
— Трябва да се явя в службата и да се представя – каза Ричард.
— Къщата е толкова красива – прошепна тя и той я прегърна
през рамо. – И толкова много слуги, не знам какво да правя с тях.
Иша беше обяснила, че има две перачки една за нея и една за
Ричард; жена, която да обира праха; три чистачки; готвач с двама
помощници, а понякога идвали и повече, когато семейството
давало прием. Двама лакеи сервираха на масата само за нея и за
съпруга й, а ако Алекс пожелаеше, имаше и жена, чиято баба
била обучена като прислужница в Лондон, за да й помага с
обличането. Освен това разполагаха с Иша и Санджай. В
бройката не се включваха четиримата градинари и шофьорът,
както и допълнителният персонал за специални случаи. Общо
щяха да им прислужват деветнайсет човека и Алекс разбра защо
сънародниците й, прекарали в Индия по-голямата част от живота
си или по-продължително време, срещаха трудности с
адаптирането си в Англия. Там такова изобилие и такава
прислуга нямаше вече половин век.
Готвачът им беше приготвил лек обяд и Иша ги отведе в
трапезарията, където ги очакваше Санджай. Там им представиха
и двамата лакеи Ави и Рам.
Масата с бродирани покривки беше сервирана за двама, със
сребърни прибори и кристални сервизи. След малко Ави и Рам
поднесоха леки индийски гозби под зоркия поглед на Санджай,
който не отстъпваше на никой английски иконом. Вече беше
обяснил на Ричард, че още като малък е работил в двореца на
вицекраля. Ричард можеше само да предполага как ли изглежда
мястото, след като домът на помощника на съветника беше с
деветнайсет души прислуга.
След обяда побърза да се срещне с вицекраля и с първия му
съветник, а Алекс се качи по стълбите и завари три жени,
личната си прислужница и Иша да разопаковат багажа й. На нея
й се щеше да го направи сама, но се боеше да не ги обиди, така че
след като огледа килерите им каза кое къде би желала да бъде
110
подредено и им нареди да оставят на нея последния заключен
куфар. Ричард не знаеше, но там беше прибрала оръжията си.
Почти година не ги беше носила, но ги бе взела заради новото си
назначение в МИ6. В куфара се намираше и малкият
радиопредавател. В килера откри заключен скрин с ключ в
ключалката. След като затвори вратата зад гърба си, така че
никой да не я вижда, тя скри оръжията си в него, завъртя ключа
и го пусна в джоба си. Не искаше никой да се натъкне на нейния
„Стен“, особено съпругът й.
Той се прибра вечерта толкова доволен от началниците си,
колкото Алекс от къщата. Беше успял да им каже колко е удобно
и луксозно жилището им, а съветник Обри Уотсън-Смит му бе
отвърнал с широка усмивка, че неговият дом бил дори по-голям
и съпругата му се била разглезила до крайност. По думите му не
можела да спре да ражда бебета от момента на идването им и я
очаквало разтърсващо пробуждане след завръщането им в
Англия, където щяло да й се налага сама да се грижи за четирите
им деца. Това накара Ричард да се усмихне. Разбра, че дамата
отново е бременна.
— И ние се надяваме на същото – доверително изрече той.
Алекс беше казала, че й се ще да изчакат, докато се установят, но
Ричард съзнаваше, че това ще отнеме дълго време предвид
начина им на живот.
Смяташе вицекраля за много впечатляващ човек след срещата
си с него и беше харесал Обри, прекия си началник, който го
покани да се присъедини към местния отбор по крикет, съставен
от британците, назначени на служба в страната. През следващата
седмица предстоеше официална вечеря в двореца на вицекраля,
на която се очакваше Ричард и Алекс също да присъстват и да се
запознаят с всички останали. Приключението им в Индия беше
започнало.

През следващите три месеца животът им беше неспирна

поредица от приеми и официални вечери. Събиранията бяха
дори по-тържествени от онези в Лондон. Хората в Англия бяха
загубили по-голямата част от прислугата си след войната и не
бяха успели да ги заменят. Официалните порядки бяха
започнали да се променят леко дори сред най-висшите класи,
докато в Индия всичко беше постарому. Живеещите там искаха
да се покажат по британци от британците, така че цареше
изобилие и съвършенство, всичко беше прекалено официално и
елегантно. Имаше армия от слуги, които да им помагат да
поддържат онзи живот; който беше започнал да залязва или
111
беше изчезнал навсякъде другаде. Алекс се чувстваше като майка
си навремето, когато всяка вечер обличаше вечерна рокля.
Санджай донасяше сакото и черната вратовръзка на Ричард,
понеже съвместяваше длъжността на иконом и на камериер.
— Никога в живота си не съм имал камериер – призна Ричард,
като влезе в съблекалнята на Алекс, докато тя си слагаше
червилото. Беше облякла елегантна бледорозова вечерна рокля и
приличаше на кралица.
— Вероятно и никога вече няма да имаш – подразни го тя. –
Нито пък аз ще имам прислужница. Чувствам се като героиня от
роман от деветнайсети век. Обаче пък е забавно, нали?
Той се усмихна, доволен, че съпругата му се радва на
екзотичния им живот. На нея й харесваха и жените, с които бе
успяла да се запознае. Сред тях беше и Саманта Уотсън-Смит,
съпругата на съветника. Бяха си допаднали, само че жената беше
бременна в осмия месец и скоро щеше да спре да се показва
публично. Едва се движеше и беше ужасена, че ще се родят
близнаци. Саманта бе споделила, че сега е двойно по-голяма от
последния път. Имаше четири момчета и се надяваше на момиче.
Официалната вечеря и приемът в двореца на вицекраля бяха
импозантни, в британски стил. На следващия ден Алекс чинно
изпрати списък на всички гости, които си спомняше, че е
срещнала, заедно с кратко резюме на разговорите си с тях.
Правеше го всяка сутрин, след събитията от предната вечер.
Веднага щом Ричард заминеше на работа, тя изваждаше
радиопредавателя.
През май Джавахарлал Неру беше избран за лидер на Партията
на конгреса и тя веднага докладва на началниците си от МИ6,
макар че те вече го бяха научили от други източници. Изпрати
съобщение и след като се запозна с него на следващата
правителствена вечеря през юни в дома на вицекраля, където
успяха и да поговорят. Неру сподели с нея вижданията си за края
на британското управление и за важността Индия да извоюва
независимост. Освен това спомена и разделението. Смяташе, че
индийските мюсюлмани би трябвало да се преместят в бъдещия
доминион Пакистан, а четирите милиона индуси там да се
преместят в Индия амбициозно и сложно начинание.
Алекс предаде думите му дословно на връзката си в МИ6,
когото знаеше само като номер, а не по име. Срещата й с Неру
беше най-важният контакт, който бе осъществявала. Изчака да
получи потвърждение, че са получили съобщението й, което бе
изпратено с шифър, след което отново заключи предавателя в
килера. Ритуалът никога не отнемаше много време и всичките й
съобщения бяха положителни, без напрежението от времето на
112
войната. Задачата й беше толкова лесна, колкото Лайл Бриджис
бе казал, че ще бъде, и почти не й отнемаше време. Докладите й
до МИ6 бяха скромни.
Животът им в Индия беше лек и крайно приятен и това
продължи до август, когато насилието между индуси и
мюсюлмани доведе до най-малко четири хиляди загинали в
кървавата баня в Калкута, за която Алекс незабавно съобщи в
МИ6 заедно с всичко останало, което беше дочула. В Ню Делхи
бяха в безопасност; на деветстотин мили от разбунения град.
Гостуваше на Саманта Уотсън-Смит и двете й бебета,
близначета момченца, когато чу новините, Самата сподели, че
Обри се боял от разрастване на насилието в случай, че
британците се съгласят с независимостта и се оттеглят твърде
бързо. Близнаците бяха на три месеца и докато майка им ги
подаваше на двете индийски бавачки, каза на Алекс, че наистина
трябва да спрат. Вече имаха шест момчета и никога не би успяла
да се справи с тях, ако Обри бъде изпратен обратно в Англия.
Алекс се засмя на думите й. Изглежда това виждане се споделяше
от повечето жени, с които се беше запознала тук и които се
наслаждаваха на живота, който не биха могли да водят никъде
другаде. А дори и в Индия този начин на живот вече беше на
изчезване и щеше да приключи с края на британското
управление.
— Разбирам защо хората толкова се разглезват тук – призна
Алекс. Беше писала за това подробно на майка си, която й
отговори, че й се ще да е в Индия. Отглеждаше всичките
единайсет поверени й деца само с помощта на едно момиче, тъй
като другото беше заминало за Лондон да си търси по-добре
платена работа.

Две седмици след кръвопролитието в Калкута беше създадено

временно правителство, а Неру стана вицепрезидент, което два
дена по-късно отприщи нова вълна на насилие между индуси и
мюсюлмани, но този път в Бомбай.
През есента в цялата страна цареше атмосфера на несигурност
с постоянните размирици между двете враждуващи общности.
Всяка вечер Алекс и Ричард говореха за това и тя в неспирен
поток бързо изпращаше на МИ6 всяка информация, до която
успяваше да се добере всичко свързано с евентуалната
независимост на страната и с възможното разделяне с Пакистан.
Няколко пъти Ричард изрази загриженост за вероятността от
насилие в Ню Делхи и без да му каже, Алекс отново започна да
носи военния нож заедно с малкия си пистолет в дамската чанта.
113
Самата тя не се боеше от насилие, по сведенията за размирици
бяха притеснителни. Индусите и сикхите се бяха въоръжили със
саби и мечове, по улиците имаше кръвопролития. Сикхите не
бяха нито индуси, нито мюсюлмани – имаха си собствена
религия. Бяха монотеистични, вярваха в един Бог, произлизаха
от района на Пенджаб и се бяха отцепили от хиндуизма чрез
отхвърлянето на кастовата система.
Но в средите на британците всичко беше спокойно. Коледният
прием на виконт Уейвъл беше най-впечатляващото събитие, на
което Алекс някога бе присъствала. Покрай алеята към двореца
на вицекраля бяха подредени слонове, на моравата отпред имаше
бенгалски тигри в клетки. Описа всичко това в писма до майка
си, а на МИ6 изпрати чрез предавателя списъци с хората, които
беше срещнала и с които бе разговаряла. Всички, които имаха
поглед върху ставащото, бяха сигурни, че ще има още
кръвопролития между индусите и мюсюлманите, още стачки и
бунтове, преди страната да извоюва независимост. Ричард беше
сигурен, че са прави.

В края на годината единственото им разочарование от идването

в Индия преди осем месеца бяха неуспешните опити на Алекс да
забременее. Ричард беше по-малко притеснен от нея. Тя се
боеше, че може нещо да не е наред. Посети лекаря, който й
препоръча Саманта Уотсън-Смит, любезен възрастен
англичанин, който бе изродил всичките й бебета, и той й каза да
се успокои, защото идването в Индия е голяма промяна. След
като чу за част от изпитанията й през войната, й обясни, че на
тялото й му трябва време да се приспособи към мирния начин на
живот и новата обстановка. В продължение на шест години Алекс
беше живяла в постоянно напрежение, имаше я и травмата от
загубата на двамата й братя. Сега се намираше насред чужда
култура, а в далечината се носеше тътенът на насилието. Едва ли
това беше необходимата атмосфера за зачеване на бебе. Но това
не обясняваше как така Саманта беше бременна почти
непрекъснато от идването си, макар че тя нямаше почти никакви
други проблеми. Единствените й грижи бяха приемите,
красивите рокли, съблазняването на съпруга й, а после и
ражданията. Алекс беше далеч по-заинтригувана от местната
политика и с интерес следеше новините отблизо. Обичаше да
разговаря с мъжете по приемите, които посещаваше, но не за да
флиртува, както правеха повечето жени, а за да чуе какво имат да
кажат, за да го докладва после на Военното разузнаване.

114
 Но каквато и да беше причината, в края на годината Алекс все
още не беше бременна. Сподели притесненията си с майка си,
която й каза същото, каквото и лекарят. Ричард споделяше
същата теория.
Сблъсъците между индуси и мюсюлмани продължаваха, а през
март се пренесоха и в Пенджаб. Точно преди това, през февруари,
виконт Уейвъл се оттегли от поста на вицекрал и беше заменен от
виконт Маунгбатън от Бирма, праправнук на кралица Виктория,
чичо на принц Филип и протеже на Уинстън Чърчил. Той
срещаше голямо одобрение и се радваше на почит, така че
всички се надяваха да успее да проведе гладко преминаването на
Индия към независимост и да сложи край на насилието, което се
разпространяваше из страната. Поддържаше топли връзки с
много индийски принцове. Съпругата му Едуина беше
зашеметяваща жена, която очароваше всички. Стана близка
приятелка с вицепрезидента Неру и често я виждаха в неговата
компания. Изглеждаше, че виконт Маунгбатън започва с висок
старт. Хората харесваха и двамата и изпитваха уважение към тях.
За Ричард промяната беше голяма, на него му харесваше да
работи за виконт Уейвъл. Виконт Маунгбатън имаше по-строги
изисквания към всички. Той и красивата чаровница Едуина
постоянно организираха приеми, на които Ричард и Алекс също
се очакваше да присъстват. Макар след известно време Ричард да
намери това за изтощително, за Алекс се оказа много полезно,
тъй като се запозна с много нови хора и влиятелни политически
мъже, за което прилежно докладваше. Рядко й искаха
допълнителна информация. Тя донасяше достатъчно за хората,
политиците и ключовите фигури и от разузнаването имаха ясен
поглед върху ставащото в Индия.
При пристигането си там Алекс искаше да отдели известно
време и да посети местните храмове, но заради нарастващото
напрежение Ричард я помоли да не го прави. Посещаваха
различни събития, срещаха се с хора, вечер често излизаха.
Една сутрин личната й прислужница видя пистолета и ножа й
върху масата, докато Алекс се преобличаше. Посочи ги и й каза,
че е много мъдра. Алекс сложи пръст на устните си и я помоли да
не казва на никого, и жената кимна с готовност. Разбра я, защото
индийците се тревожеха за цената на независимостта и колко
хора ще загинат.

Великият миг най-сетне настъпи след години на преговори и

месеци на бунтове и насилие. На 14 август 1947-а, петнайсет
месеца след като Алекс и Ричард пристигнаха в страната, Индия
115
извоюва независимостта си и статут на доминион, свободен от
британско управление. Ден по-късно Пакистан на свой ред обяви
независимост от Индия и също получи статут на доминион.
Индия основно беше населена с индуси, а Пакистан – с
мюсюлмани.
Джавахарлал Неру пое поста на първия министър-председател
на Индия. В деня на обявяването на независимостта той се
изправи на стените на Червения форг и развя трицветното
индийско знаме, за да отбележи края на британското колониално
господство. Лорд Маунтбатън се изнесе от Дома на вицекраля.
Алекс докладва за всичко това на МИ6. Това беше краят на двеста
години от британската история и началото на индийската
свобода и независимост. Виконт Маунтбатън, който вече не беше
вицекрал, по молба на индийските лидери стана генерал-
губернатор на Индийския съюз.
Мохамед А ли Джина пое поста на генерал-губернатор на
Пакистан, а Лиакат Али Хан стана министър-председател на
новата държава.
Размириците и размяната на индуси и мюсюлмани между
Индия и Пакистан не спряха и през следващите три месеца.
Насилието беше неизразимо жестоко имаше убийства, палежи,
масови отвличания и изнасилвания. Седемдесет и пет хиляди
жени бяха изнасилени, а повечето от тях – обезобразени или с
отрязани крайници. Цели села бяха изгорени до основи. Старци
и деца биваха жестоко избити. Бременни жени бяха застигнати
от жестока смърт, имаше и бебета, изгорени живи. Зверските
изстъпления бяха невъобразими за цивилизованите хора.
Всъщност кипеше религиозна война, която никой не можеше да
спре.
Докато месеците минаваха, петнайсет милиона души, повечето
мюсюлмани, бяха прогонени от домовете си, а близо два милиона
загинаха.
Като вицекрал виконт Маунтбатън се беше съгласил с
независимостта на Индия десет месеца преди плануваното
събитие и хората се питаха дали насилието нямаше да бъде
избегнато, а преходът по-плавен, ако британците бяха останали
по-дълго на власт. Алекс предаде и това на МИ6.
През септември, месец след обявяването на независимостта и
отделянето на Пакистан, премиерът Неру поиска четири
милиона индуси да бъдат изведени от мюсюлманската държава и
да бъдат изпратени в Индия, в замяна на четири милиона
мюсюлмани.
Между двете страни постоянно имаше неразбирателства, които
в края на октомври прераснаха във война. Сега Алекс постоянно
116
носеше пистолета и ножа със себе си. Макар насилието основно
да беше в Ненджаб, цяла Индия беше станала опасно място.
Алекс държеше автомата така, че да й е подръка, в случай че й се
наложи да се защитава в дома си. Засега в Ню Делхи бяха вън от
опасност, а и бяха доста далеч от повечето размирни места, но
това винаги можеше да се промени. Родителите й се тревожеха за
нея и тя все ги уверяваше, че са добре.
По същото време семейство Уотсън-Смит беше преместено и
Ричард пое поста на съветник, което беше важно повишение за
него.
Вълненията в Индия продължиха и през 1948-а. През януари
страната беше разтърсена от убийството на духовния водач
Махатма Ганди. През остатъка от годината няколко княжества се
отцепиха, за да се присъединят към Пакистан, както и обратното.
Войната между двете държави изглежда не можеше да спре. През
юни виконт Маунтбатън сдаде поста си на генерал-губернатор на
Индийския съюз след по-малко от година на тази служба. С
независимостта функцията на вицекраля беше изчерпана, а
генерал-губернаторският пост беше предаден на индиец, докато
Джавахарлал Неру си остана премиер и продължи здраво да
държи юздите на страната.
Службата на Ричард в Индия стана по-деликатна след
оттеглянето на Маунтбатън. Гледаше да балансира, да е на
разположение на британците, които все още живееха в Индия, и
да потушава страстите, когато му беше възможно. Само че
животът в страната вече далеч не беше така приятен както в
началото. Все още разполагаха със същите удобства и живееха в
същата къща, но Алекс вече не се разделяше с малките си оръжия
и той успя да ги зърне веднъж, докато жена му се обличаше.
— Откога си с тях? – попита я той, изненадан, че отново ги
вижда. Мислеше си, че се е отървала от тях след войната.
— От известно време – призна тя. – Старите навици трудно
умират. Все пак пет години съм ги носила и денем, и нощем.
Ричард смяташе, че тя ги бе оставила, преди да дойдат тук.
— Страхуваш ли се? – Безпокоеше се и се доверяваше на
преценките й на ситуацията.
— Всъщност не – замислено отвърна тя. – Обаче ми харесва да
съм предпазлива. При религиозна война винаги положението
може да се нажежи.
Битките бяха далеч от тях, но двамата вече не бяха с
едновремешния си статут след края на колониалното управление.
Година по-късно Неру промени това донякъде, като обяви, че
въпреки че Индия е република, тя може да остане част от
Британската общност. През януари индийците и пакистанците се
117
договориха да прекратят огъня и през юли подписаха мирен
договор. А през ноември мъжът, убил Махатма Ганди, беше
екзекутиран. Най-сетне Индия започна да се връща към някакво
подобие на нормалност, повече от две години след извоюването
на независимост. Ричард и Алекс се радваха на мирна Коледа, а
най-хубавия подарък получиха три дни преди празниците, когато
лекарят потвърди подозренията й. Алекс най-сетне беше
бременна.

≈ 12 ≈

Алекс беше изненадана, задето се чувстваше толкова зле през

първите месеци от бременността. Оказа се далеч по-трудно,
отколкото очакваше, и излизаше навън много по-рядко,
отколкото през изминалите три години от престоя си тук. Бяха се
озовали в Индия в историческо време, което се бе оказало
истинско приключение за тях, но сега всичко това беше
засенчено от радостта за бебето и от щастието на Ричард. Самата
тя не успяваше да се зарадва като него, тъй като се чувстваше зле
още от събуждането си сутрин до заспиването си вечер. Винаги,
когато беше възможно, придружаваше Ричард на вечеря, но през
останалото време си оставаше в леглото, а Иша опита всеки
индийски цяр против гадене, който й беше известен, но дотук
нищо не беше дало резултат. Алекс не спираше да се чувства зле.
Очакваха бебето през юли 1950-а, но преди това трябваше да
бъдат преместени на ново място. Четирите им години в Индия
бяха почти изтекли и Алекс се притесняваше от заминаването в
друга страна малко преди раждането. Все още не знаеха къде ще е
новото назначение. Началниците на Ричард от Министерството
на външните работи бяха доволни от него и му бяха обещали
новият му пост да бъде добър. И двамата с Алекс обичаха Индия
и хората там, а разразилото се насилие ги бе оставило с разбити
сърца.
През януари Алекс се почувства по-добре, но едва няколко дни,
след като неспирното гадене беше започнало да отминава, тя
получи писмо от майка си, което я съсипа. Баща й беше починал
ден след Коледа.
Виктория беше сломена. Едуард беше едва на шейсет и три
години, но тежкият инфаркт го бе покосил на мига. Алекс беше
убедена, че смъртта на братята й бе скъсила живота му. Изчака в
дневната Ричард да си дойде от работа.

118
 — Добре ли си? – притесни се той. Алекс изглеждаше толкова
бледа, че го уплаши, въпреки че беше привикнал със състоянието
й. От ноември не беше никак добре, макар в началото да беше
успяла да крие от него, докато не се бе уверила, че е бременна.
Сега отново беше пребледняла като платно.
— Татко… – започна тя, но не можа да довърши. Цял месец
беше изминал от смъртта му, а тя научаваше едва сега. Двамата с
Ричард бяха празнували Коледа, щастливи, че ще имат бебе, а в
това време майка й беше погребвала баща й в семейното
гробище, съвсем сама, без никое от децата й да е с нея, за да я
подкрепя.
— Трябва да се прибера, за да съм с нея – каза Алекс.
— Не можеш – разпалено изрече Ричард. – Не си добре.
— Все пак не е като да имам малария немощно се усмихна тя. –
Просто съм бременна.
— Ще изгубиш бебето. – От толкова време го чакаха, цели три
години не спираха да опитват.
— Не, няма. От векове бременни жени пътуват по корабите. –
Само че пътят щеше да е дълъг щеше да отнеме седмици, докато
се прибере. – Може би бих могла да летя.
— Питай лекаря. Може да се окаже и по-зле със смяната на
височините. Ричард никак не искаше да я пуска на дълъг път.
— Но ще стигна по-бързо. Искам да прекарам няколко седмици
с майка ми. Налага се, Ричард. Тя е съвсем сама. Съсипана е, а
трябва да се оправя с толкова неща.
За първи път Алекс истински съжаляваше, че бяха напуснали
Англия. Преди това тримата можеха да разчитат един на друг.
Сега майка й беше съвсем сама на шейсет и една години. Да се
прибере при нея за известно време й се струваше най-малкото,
което би могла да направи. Сега й беше останала единствено тя.
На следващия ден посети лекаря и му описа положението. На
него никак не му хареса идеята й да пътува толкова надалеч, но
първият триместър вече беше минал и той прецени, че летенето
би могло да бъде далеч по-малко травматизиращо, отколкото
продължителното плаване с кораб.
Ричард с неохота организира пътуването й. Алекс щеше да лети
с Британската трансокеанска авиационна корпорация и трябваше
да смени няколко полета. Цялото пътуване щеше да отнеме
почти четирийсет часа и да бъде изтощително, но щеше да
прекара повече време с майка си, отколкото ако изгубеше
седмици с кораба, а и така или иначе беше решена да замине.
Ричард успя да й резервира място в самолета за следващия ден.
Тази нощ тя лежа в прегръдките му и плака за баща си, а той се
боеше, че може да изгуби бебето заради дългия път.
119
 — Само те моля да се пазиш. Ще се поболея от притеснение за
теб.
— Недей. Всичко ще е наред.
Алекс стана, приключи със събирането на багажа си и се появи
в спалнята със своя „Степ“. Ричард се сепна, като го видя.
— Какво ще нравиш с това? – попита той и се изправи в
леглото.
— Стар приятел ми е – отвърна му тя с усмивка. – Мислех да го
пазиш, докато ме няма. Човек не знае кога ще му потрябва нещо
такова.
— Оженил съм се за наемен войник. Ти си единствената ми
позната жена, която пътува с оръжия и със собствен автомат.
Тя отново се усмихна.
— Къде искаш да го прибера? – Това беше поредното
напомняне за Ричард, че каквото и да говореше Алекс, през
войната беше вършила далеч повече неща от превоз на камъни
до Шотландия за изграждането на самолетни писти. За такова
нещо не й беше нужно оръжие.
Къде е бил през последните четири години?
— Заключен в дрешника. – Носеше също и кутия с патрони и
при вида й Ричард поклати глава.
— Остави го, където си е бил, само ми дай ключа.
Алекс отиде да го върне на мястото му, а после се появи, за да
му даде ключа. Той я погледна и отново поклати глава.
— Понякога си мисля, че не те познавам. Все се оказваш по-
силна, отколкото си мисля. И аз участвах в същата война като
тебе, но не се разхождам наоколо с автомати, пистолети или с
онзи гаден твой малък нож.
— В продължение на пет години разчитах на тях. Ти си имаше
самолета – напомни му тя, а той я целуна.
— Не бих искал да те гледам как ги използваш, вероятно
стреляш по-добре от мен.
— Съмнявам се. – Алекс се зачуди какво ли щеше да си помисли
мъжът й, ако знаеше, че работи за МИ6. Нямаше да му хареса.
Същия ден им беше изпратила съобщение, в което обясняваше
положението си и ги уведомяваше за завръщането си в Англия за
няколко седмици след смъртта на баща си, като ги увери, че ще се
свърже с тях, след като пристигне. Напоследък обстановката се
беше успокоила, а и тя не се чувстваше добре.
На следващия ден Ричард я откара до летището. Преди да я
пусне да тръгне, той я целуна и я задържа дълго в прегръдките
си, а тя му помаха, докато вървеше към самолета. Беше тъжна, но
силна, и нямаше търпение да види майка си. Ричард я гледаше,
докато се качва, а после проследи с поглед отлитащия самолет.
120
Молеше се жена му и детето им да се върнат живи и здрави при
него. Не искаше да ги сполети нещо. А докато шофьорът му го
караше към кабинета му, той се усмихна при спомена за нея.
Приличаше на момиченце в спалнята им предната вечер,
стиснала стария си пистолет. Алекс беше забележителна жена и
той съжаляваше, че трябваше да замине сама за дома. Само че
той не можеше да напусне точно сега Индия, имаше твърде
много работа.
Полетът до Лондон изглеждаше безкраен, макар че през по-
голямата част от времето Алекс спа. След четирийсет часа най-
сетне стигна столицата. От летището взе автобуса до гарата,
откъдето хвана влака за Хемпшир. Майка й не знаеше, че се
прибира. От гарата си взе такси и влезе в къщата с куфар в ръка
точно в момента, в който майка й отиваше на пазар, понесла
кошницата си. Щом Виктория я видя, изпищя и за малко да
припадне.
— Какво правиш тук? Ти си в Ню Делхи и си бременна.
— Бременна съм – съгласи се Алекс и я прегърна. – Обаче сега
съм тук. Дойдох да те видя.
При тези думи майка й избухна в сълзи. Двете влязоха в
библиотеката и седнаха. Обясни й подробно как беше станало
всичко. Баща й внезапно получил остра болка в гърдите, след
което просто изгубил съзнание и издъхнал. Алекс държеше
майка си за ръката и я беше прегърнала през рамото. Виктория
беше изненада от идването й, но изпитваше благодарност.
— Струва ми се, че татко така и не се възстанови от загубата на
Уили и Джеф. Това му дойде твърде много. Възлагаше такива
големи надежди и на двамата – тъжно каза Алекс. Баща й имаше
далеч по-малко очаквания от дъщеря си и се тревожеше най-вече
за кого ще се омъжи. В крайна сметка обаче беше харесал Ричард
и се бе привързал много към него.
— Струва ми се, че си права. Как вървят нещата в Индия? –
запита я майка й.
— По-добре. Страната се успокоява. Известно време цареше
бъркотия. Мисля, че действаха твърде прибързано. Но всичко
почти приключи. Ричард очаква следващото назначение.
— Ще ми се да ви изпратят за малко вкъщи въздъхна Виктория.
— Няма да го направят. – Не й се искаше да вдъхва фалшиви
надежди на майка си. – Не ни изпращат у дома между две
назначения. Но поне сега съм тук.
— Уморена ли си? Трябва да си летяла с дни!
— Четирийсет часа. Малко съм изморена, но спах в самолетите.
Искаш ли да дойда с теб на пазар?

121
 — Аз ще ида. Няма да се бавя. А ти си вземи вана и изпий чаша
чай. Ще си дойда бързо. – Едва беше видяла дъщеря си, а вече
изглеждаше по-добре.
— Как са децата? – попита Алекс и майка й отново се натъжи.
Останаха само три. Другите си намериха работа в Лондон.
Едното е в Ливърпул, друго е в Манчестър. Има приети и в
университета в Единбург. Чудесни деца са. Всички си дойдоха
вкъщи за Коледа.
Алекс се усмихна. Това беше чудесно. Родителите й никога не
съжалиха, че ги бяха приютили.
— Скоро се връщам – каза Виктория, грабна пазарската си
кошница и се запъти към вратата. На Алекс й се искаше заедно да
идат на гроба на баща й, но още не беше готова за това.
След като майка й излезе, тя отиде до телефона. Изпрати
телеграма до Ричард, че е пристигнала без проблеми и че вече е в
Хемпшир. След това се свърза с МИ6, за да съобщи, че е в
страната. Докладва къде се намира и как могат да се свържат с
нея, а после обеща отново да се обади, преди да се върне в Ню
Делхи. След това се чу с Бърти в МИ5 и той се натъжи, като
разбра за баща й. Каза й, че е добре и че харесва работата си.
Алекс набързо му разказа за Индия, но не успя да го изненада с
нищо.
След като затвори телефона, се замисли дали да не се обади и
на Самата Уотсън-Смит. Вече от година се бяха върнали в Англия
и живееха в малък апартамент в покрайнините на Лондон без
чужда помощ. Приятелката й ненавиждаше всеки миг от
сегашното си битие. Надяваха се на някой висок пост и място,
където да им е добре. Откакто заминаха от Индия, двете си бяха
разменили няколко писма, но сега приятелката й беше твърде
заета покрай момчетата и почти нямаше време да пише.
Алекс се качи по стълбите към старата си стая и реши да остане
там, понеже беше сама. Изкъпа се, преоблече се с черен пуловер
и пола, обу си черни чорапи. Избра черното от уважение към
баща си.
Щом чу, че майка й влиза, отиде да й помогне с покупките.
Хубаво беше, че е тук, за да я подкрепя.
— Между другото, ти как се чувстваш? – попита я майка й.
— Сега съм по-добре. През първите месеци бях зле.
— И аз се чувствах зле с теб. С момчетата не беше така. –
Виктория й се усмихна.
— Трябва да се роди през юли. Дотогава ще ни преместят.
— Дано да е на някое свястно място с добра болница – каза
майка й, а после се зае да приготви обяд.

122
 Тази вечер Алекс си легна рано, изтощена от пътуването, но
доволна, че си е у дома. Знаеше, че това е от голямо значение за
майка й. Все още не можеше да повярва, че баща й вече го
нямаше. Щеше й се да беше доживял да види бебето. Беше
твърде млад, за да си иде, но същото се отнасяше и до братята й.
А сега тя носеше нов живот в себе си. Мислеше си колко странен е
животът, със загубите и даровете си. После потъна в сън.

Като се събуди, видя, че вали сняг. След закуска с майка си

отидоха до гроба на баща й. Все още нямаше надгробен камък.
Стояха дълго там, държаха се за ръце, а снегът се трупаше по
косите и раменете им. После се отправиха към къщата за чаша
горещ чай. Алекс запали камината в библиотеката. Странно й
беше, че си е у дома, но в същото време усещаше уют и удобство.
Доста време бяха в Индия, а там животът им беше твърде
различен.
Тази вечер играха на карти, а през уикенда заведоха децата на
кино. Наминаха няколко съседи, за да видят майка й, и се
изненадаха и зарадваха, като разбраха, че се е прибрала.
Алекс остана три седмици, което им даде време да обсъдят кой
ще се грижи за имението. Виктория не се чувстваше способна, а
тя самата беше толкова далеч. Мъжът, който беше помагал на
Едуард, имаше готовност да поеме нещата и щеше да се свързва с
нея, когато се наложеше да вземе по-сериозни решения. Сега
заминаването й беше много по-трудно от предния път. Четири
години не се беше прибирала у дома. Родителите й бяха обещали,
че ще ги навестят в Индия, но така и не го бяха направили.
Знаеше, че майка й никога не би потеглила сама, така че нямаше
представа дали ще я види отново. Не искаше да минат години,
преди отново да се съберат, особено сега, като беше останала сама
след смъртта на баща й.
— Искам да дойдеш и да видиш внучето си – дрезгаво изрече тя
на тръгване.
— Ще дойда. Обещавам. А писмата ти са чудесни – отговори
майка й, но по лицето й се стичаха сълзи. Алекс не й позволи да
дойде на летището. И за двете това би било много тежко, а сега
баща й го нямаше, за да може майка й да се прибере с него у
дома. Пътуването от Хемпшир с влака щеше да е дълго и
самотно.
— Ще ти изпратя снимки на бебето. Ако е момче, ще го кръстим
на татко.
Думите й отново разплакаха Виктория, но най-сетне Алекс успя
да се откъсне и да се качи в колата.
123
 Предстоеше и пътуване до Лондон с влак, откъдето щеше да
хване автобус до летището. Дългият й път обратно беше
започнал.
Майка й застана на прага и й маха, докато колата не изчезна от
погледа й. После отиде в кухнята и продължи да плаче. Чудеше
се дали някога ще види отново дъщеря си и бебето, което носеше.
Където и да заминеха покрай новото назначение на Ричард, все
щеше да е твърде далеч.

През целия път до Лондон Алекс не спря да мисли за майка си.

Чувстваше се ужасно виновна, че я оставя, но се налагаше да се
върне при Ричард. Сега домът й беше при него, а двамата скоро
щяха да се преместят. Радваше се, че бе дошла да види майка си.
Обратното пътуване й се струваше дори по-дълго.
Изпрати телеграма на Ричард за времето, когато трябваше да
стигне в Делхи. Не знаеше дали съпругът й щеше да дойде да я
вземе от летището, но се надяваше, че ще го направи. В
четвъртия месец бременността й вече започваше леко да си личи.
Беше успяла да посети стария им лекар в Хемпшир и той я бе
уверил, че всичко изглежда наред и че бебето е точно толкова
голямо, колкото трябва.
По време на последния полет до Делхи Алекс спа в самолета.
Слезе по стълбите, понесла ръчния си багаж. Майка й беше
оплела малък пуловер и шапчица за бебето, които сега носеше в
пътната чанта.
Вървеше към терминала, замаяна от дългото пътуване. Веднага
видя Ричард, който побърза да дойде при нея и да я притисне
здраво в обятията си.
— Боже, толкова ми липсваше – изрече той, без да я пуска, и
после заедно излязоха от летището. От вън ги очакваха колата и
шофьорът му. Ричард подаде на Рагхав куфара на жена си и седна
до нея в колата.
— Простреля ли някого с пистолета? – попита тя шепнешком и
го накара да се засмее.
— Така и не го докоснах. Истинска заплаха си. Как е майка ти?
– попита той на свой ред.
— Тъжна е. – Ричард кимна. Как иначе би могло да бъде? –
Чувствах се ужасно, че я оставям. Сега ще е самотна. Надявам се
да дойде да види бебето, където и да сме.
При думите й Ричард се разтревожи и Алекс се досети, че нещо
не е наред. Съпругът й изглеждаше щастлив, че я вижда, но
сякаш нещо го притесняваше. Не го запита, докато не останаха

124
насаме в спалнята. Иша й беше донесла поднос със супа и Алекс
горещо й благодари.
— Какво става? – побърза да попита съпруга си.
Всъщност, нищо. Получих новото си назначение. Надявах се на
промяна. Европа например, след като страната се възстановява.
И на Алекс й се щеше същото, особено сега, когато майка й
беше останала сама.
— А какво получихме? Чудеше се дали не са ги изпратили из
пущинаците на Африка или на някое примитивно място.
— Пакистан. Разочарованието се четеше в очите му.
— От дълго време сме тук и това не е голяма промяна. Според
началството вече доста добре съм запознат с положението в
региона, понеже бяхме тук по време на прехода, така че искат да
ме пратят и от другата страна. Обратната страна на същата
монета, само дето в Пакистан няма да ти е толкова удобно,
колкото тук. Казаха, че ни дават хубава къща в Карачи.
Съжалявам, Алекс. Обещаха следващия път назначението да е
по-добро. Сега съм помощник-комисар, което е повишение.
— И то доста добро. – Алекс му се усмихна. Постът се
доближаваше до посланическия. В Британската общност тези
служители бяха комисари, а не посланици. – Кога заминаваме?
— През май. – Това беше след три месеца, а тя щеше да е в
седмия месец. Имаш ли против да родиш бебето там?
— Мястото е толкова добро, колкото и навсякъде другаде. –
Това не я притесняваше.
— Посолството си има собствен лекар, поне той е британец.
Така че бебето няма да бъде изродено от някой, дето ти говори на
урду или бенгалски.
Думите му я накараха да се засмее.
— Не мисля, че бебето ще го е грижа – отвърна тя, с което
разсмя и него.
— Ти си комедийна актриса. Съжалявам, че назначението ми не
е по-бляскаво.
— Не ми трябва да е бляскаво – каза Алекс и го целуна. – Ти ми
трябваш.
— Щастливец съм тогава каза той и наистина го мислеше. –
Особено след като разнасяш всичките тия оръжия.
И двамата се засмяха.
Беше им тъжно, че ще трябва да напуснат новите си приятели
от Ню Делхи, но немалко от тях вече бяха заминали.
Дипломатическата общност беше група от постоянно сменящи се
лица, което пък правеше живота по-интересен. На нея бе
започнало да й харесва, а също и на Ричард.

125
 Алекс особено тъгуваше, че трябва да се раздели с Иша и
Санджай. Двамата бяха лоялни, мили и любезни. Обеща им да
поддържат връзка и да им изпраща снимки на бебето.
Вече бяха изпратили повечето си неща в Карачи и Алекс се
изненада приятно, като видя къщата. Не беше чак толкова
красива и луксозна като дома им в Ню Делхи, нито пък чак
толкова богато обзаведена, но беше голяма, приятна и спокойна,
с достатъчно персонал, който да ги обслужва. Почти с
пристигането си Алекс избра детската стая. Следващата седмица
отиде с шофьора си на пазар, за да купи люлка. Намери една
красива, ръчно резбована.
Ричард хареса комисаря, за когото работеше, сър Лорънс
Графти-Смит, който беше там още от разделянето и
независимостта на Пакистан. Предстоеше му да си тръгне след
година.
Социалният живот в Карачи беше много по-спокоен, отколкото
в Ню Делхи, което за момента устройваше Алекс. След като най-
сетне въведе ред в новата къща, се оказа твърде изтощена, за да
излиза. Придружи Ричард на няколко коктейла, както и на една
официална вечеря, по вече беше бременна в осмия месец и се
чувстваше много уморена в жегите.
Отиде при местния британски лекар, който каза, че бебето е
доста едро, но освен прилошаването в началото на бременността,
Алекс нямаше други проблеми. В столицата имаше родилен дом
за съпругите на европейските дипломати и тя смяташе да роди
там. Сестрите бяха англичанки и французойки.
Къщата им разполагаше с широка веранда, която им
осигуряваше чудесен нощен бриз. Когато започнаха
контракциите й, веднага се обадиха на лекаря и той ги изпрати в
клиниката, като ги увери, че след малко ще дойде. Раждането
още не беше започнало, а и обикновено първото бебе отнемаше
повече време. Ричард я откара в болницата, вече беше проверил
къде се намира. Двамата влязоха и установиха, че мястото е
безупречно чисто. Прегледаха Алекс и позволиха на Ричард да
остане с нея известно време. За първи път й се прииска да си е у
дома в Англия с майка си. Внезапно се почувства твърде далеч,
сама и уплашена. Стотици пъти бе надвивала врага, беше се
озовавала в ситуации, които биха изплашили повечето мъже, но
сега, когато трябваше да роди, имаше чувството, че задачата не й
е по силите. Ричард видя уплахата в очите й.
— Взе ли си пистолета? – прошепна й той и тя се разсмя.
Съпругът й умееше да я разведрява и да прави така, че всичко да
изглежда наред, дори когато не беше.
— В чантичката ми е – отвърна му тя също шепнешком.
126
 — Винаги можеш да гръмнеш лекаря, ако нещо не ти хареса.
— Ще ми се да си бях у дома с мама – тъжно призна тя и една
сълза се изтърколи по лицето й. Изглеждаше млада и уплашена.
— А на мен ми се иска да ми бяха позволили да остана с теб –
каза Ричард с тревога в гласа, но вече бяха попитали и му
отказаха. В клиниката имаше чакалня за бащите, а можеше и да
се прибере вкъщи и да се върне по-късно след раждането на
бебето, както правеха повечето мъже. Сестрите го увериха, че ще
му се обадят след раждането, но той обеща на Алекс да остане.
Алекс успя да подремне, но посред нощ болките започнаха и я
разбудиха. Дойдоха внезапно и бяха силни. Ричард се досети, че
всичко се развива доста бързо, когато лекарят дойде и го накара
да излезе от стаята. Увери го, че няма да отнеме дълго време.
— Сестрите казват, че бебето ви няма търпение да излезе –
усмихна се той и затвори вратата, а Ричард чу как Алекс вика от
болка. Цял час обикаля по коридора, докато чакаше вести.
Няколко минути след пристигането на лекаря бяха отвели
съпругата му в родилната зала. Ричард седна в чакалнята и
потъна в отчаяние. Всички сестри го уверяваха, че ще го уведомят
веднага, след като бебето се роди.
След два часа докторът най-сетне се появи с широка усмивка на
лицето.
— Имате прекрасен син, господин Монтгомъри. Съпругата ви се
справи чудесно. Момчето ви е голямо, цели четири килограма.
Ричард се намръщи, като чу това. Прозвуча му болезнено.
— Кога ще мога да видя Алекс?
— След малко я връщаме в стаята й.
Не спомена на Ричард, че съпругата му бе получила жестоки
разкъсвания от голямото бебе, а раждането бе минало трудно,
макар и бързо. След малко една сестра дойде, за да му покаже
бебето. Момченцето имаше кръглото лице и русите коси на
майка си. Приличаше на патенце с бледия прасковен мъх по
главичката и сърцето на Ричард се разтопи в мига, в който го
видя. Бебето беше увито в синьо одеялце и след малко го върнаха
в отделението. Лекарят вече си беше отишъл.
Изминаха още два часа, преди да върнат Алекс в стаята. Все
още беше замаяна от упойката, както и от последвалата
инжекция заради болката. Когато Ричард влезе при нея, тя
изглеждаше като прегазена от камион, с тъмни кръгове под
очите.
— Добре ли си? – попита той и се наведе да я целуне.
— Така ми се струва. – Не й се искаше да му признава колко зле
беше минало, но не се и налагаше, Ричард го виждаше и сам.
Раждането се беше оказало много по-тежко, отколкото беше
127
очаквала. Саманта все твърдеше, че е като беленето на грах, което
всъщност се беше оказало голяма лъжа. Майка й беше
намекнала, че първия път може да бъде тежко, но не искаше да я
плаши.
— Той е прекрасен, а също и ти.
Ричард я целуна и остана до леглото й. Държа я за ръката,
докато заспа. Слънцето изгря, озари стаята и Ричард се почувства
благословен, наблюдавайки спящата си съпруга. Имаха син, това
бе най-скъпоценният миг в живота му.

≈ 13 ≈

Кръстиха бебето Едуард Уилям Джефри Монтгомъри, както

Алекс беше обещала на майка си. Ричард направи снимка на
двамата, за да й я изпратят. След седмица изписаха Алекс от
клиниката. Тя кърмеше малкия, който се оказа доста лаком. Едва
на седмица приличаше на тримесечно бебе.
Ричард свикваше с новата работа и опознаваше града. В
Пакистан все още се оправяха с религиозните проблеми, с
последиците от разделянето и с размяната на четири милиона
мюсюлмани за същия брой индуси – начинание, което беше
почти невъзможно за постигане и все още не беше осъществено
изцяло. Преместените хора нямаше къде да отидат.
Когато вечер се прибираше у дома, Алекс се радваше да го
посрещне. След няколко седмици вече си беше стъпила на
краката и се радваше на бебето. Беше ограничила драстично
социалния си живот в сравнение с Ню Делхи, но осъзнаваше, че
скоро ще трябва да го възобнови, за да може да докладва на МИ6.
Харесваше й да си е вкъщи с бебето и никак не й се излизаше.
През октомври отново започна да придружава Ричард на
събирания. Остана силно впечатлена от запознанството си с
премиера Лиакат Али Хан. Мъжът беше сред големите
пакистански лидери, поддръжници на независимото управление.
Освен това беше адвокат и специалист по политическа теория.
Али Хан бе финансов министър във временното правителство на
Индия, а сега беше министър на отбраната на Пакистан и
премиер, като съвместяваше и позицията на министър на
Британската общност. Алекс му се възхищаваше и го намираше
за пленителен човек. Изпрати доклад до МИ6 за срещата им, в
който го засипа с похвали.
Остатъкът от годината мина без сътресения.

128
 Новият главен комисар сър Гилбърт Лейтуейт пристигна в
началото на новата година. Беше британски ирландец, родом от
Дъблин и герой от Първата световна война. Преди повече от
трийсет години беше идвал в Индия по различни
дипломатически поводи и като главен личен секретар на
вицекраля. Освен това беше служил като държавен помощник-
секретар за Индия и тъкмо се беше върнал след назначението си
като посланик в Ирландия. Ричард веднага хареса новия си
началник и разбра, че може много да научи от него. Покрай него
престоят му в Пакистан щеше да бъде далеч по-смислен и
ползотворен.
През февруари в страната имаше неуспешен опит за преврат,
който привлече всеобщо внимание. След относително мирната
година страната беше сериозно разтърсена на 16 октомври 1951-а,
когато премиерът Лиакат Али Хан беше убит. Събитието беше
определено като трагедия, а той беше наречен „мъченик на
нацията“. Хап беше прострелян два пъти в гърдите, а убиецът му
бе застрелян на място. Официалната информация гласеше, че е
наемник. Пакистанците искрено оплакваха загиналия премиер.
Няколко пъти Ричард и главният комисар се срещаха с
пакистанските лидери.
Преди тези събития да разбунят страната, Алекс и Ричард
имаха достатъчно време, за да се радват на сина си, който през
юли стана на една годинка и проходи няколко седмици преди
рождения си ден. Малкият Едуард беше щастливо и палаво
момченце, а Ричард прекарваше всеки свободен миг с него и с
Алекс. Тя се опитваше да убеди майка си да им дойде на гости, за
да види внука си, но засега усилията й бяха безуспешни.
Виктория не желаеше да пътува сама, макар че дъщеря й ужасно
й липсваше и искаше да види малкия Едуард. Но изглежда това
не беше достатъчно, за да напусне имението. Освен това не се
чувстваше добре. След смъртта на съпруга си бе станала
затворена, не ходеше дори до Лондон, така че и дума не можеше
да става за Пакистан.
Малкият Едуард навърши петнайсет месеца в седмицата след
убийството на министър-председателя и вдигна висока
температура. Алекс не беше сигурна от какво точно се бе
разболял, но още същата вечер то заведоха в болницата. Докато
стигнат, детето вече беше изпаднало в делириум, а Ричард и
Алекс не бяха на себе си от уплаха. Според лекаря, който
прегледа Едуард, малкият беше хванал холера, която върлуваше
и в Индия, и в Пакистан. Половин час след отиването в
болницата Едуард изпадна в безсъзнание и нищо не беше в
състояние да свали температурата му. Родителите му стояха до
129
него цяла нощ, Алекс и сестрите постоянно го обтриваха със
студени кърпи. На сутринта детето беше в дълбока кома, а Алекс
и Ричард можеха само да стоят до леглото му и да го държат за
ръцете. По обяд Едуард издъхна.
Алекс не спря да го държи в обятията си и след това, а лекарят
ги уверяваше, че нищо повече не би могло да бъде сторено. И
двамата бяха неутешими. Погребението беше след два дни.
Кремираха го, а Алекс положи урната с праха му до леглото си.
По цял ден и цяла нощ лежеше там със затворени очи, не
спираше да мисли за нето и целия му кратък живот. Спомняше си
последната кошмарна нощ, когато не бяха успели нищо да
направят за него. Алекс имаше чувството, че самата тя е умряла.
Свърза се с приятелка на майка си в Хемпшир и я помоли да
отиде и лично да каже на Виктория какво бе станало. Не й се
искаше майка й да го прочете в телеграма и да е сама.
Веднага щом разбра, Виктория й се обади в Карачи и се опита
да я утеши. Самата тя беше изгубила двама синове. Чувстваше се
ужасно, че не бе успяла да иде и да види детето, но не беше добре.
След смъртта на съпруга си имаше проблеми със сърцето и се
боеше от дългото пътуване. А сега беше изгубила и внука си,
когото така и не бе видяла.
Алекс дълго разговаря с майка си и през пялото време плака по
телефона. Седмица по-късно, когато се прибра от работа, Ричард
я завари в стаята на сина им да събира нещата му. До този
момент не ги беше докосвала. Само че Едуард нямаше да се
върне. Ричард остана до нея и двамата плакаха, докато сгъваха
дрешките му и ги прибираха в голяма кутия заедно е играчките
му. Алекс искаше да ги запази, но в същото време не можеше да
понесе да ги гледа всеки ден. Когато приключиха, тя затвори
вратата на детската стая. С месеци не влезе вътре, беше твърде
болезнено. Всеки път, когато Ричард се връщаше от работа, тя
изглеждаше сякаш цял ден бе плакала. Придружаваше го на
важни събития, но избягваше всяко излизане, което можеше да
пропусне. Трудно беше да си представи, че някога отново ще бъде
щастлива. Смъртта на крал Джордж VI малко ги отвлече от
мъката им, но иначе всичко й изглеждаше отдалечено и
маловажно.
Месец по-късно и пет месеца след смъртта на Едуард Алекс с
изненада откри, че е бременна. Наистина искаха дете, но не
толкова скоро. Все още беше в траур за сина си и знаеше, че
никога няма да го свали. Не се чувстваше готова веднага да
отвори сърцето си за ново бебе. Само че съдбата вече беше взела
решение.

130
 Този път не й се гадеше, но не се и вълнуваше. Действаше така,
сякаш нищо не беше станало, и никога не говореше за бебето и
бременността. Не искаше да обикне друго дете, а съдбата да й го
отнеме.
— Искаш ли този път да се прибереш у дома, за да родиш? –
попита я внимателно Ричард, но тя поклати глава. Все още
изпращаше шифровани съобщения до МИ6 и понякога излизаше
със съпруга си, но постоянно беше в депресия след смъртта на
Едуард, а Ричард не знаеше какво да направи. Разговаря за това с
лекаря и той го увери, че Алекс ще се почувства по-добре след
раждането, но Ричард не беше сигурен. През всичките тези
години, през които я познаваше, не я беше виждал в такова
състояние. Чудеше се дали не трябва да я заведе в Англия и да я
остави за известно време при майка й. Алекс почти не му
говореше. Очакваха бебето през октомври 1952-а, почти година
след смъртта на Едуард. Тя все още не можеше да се съвземе.
Двамата се правеха, че водят нормален съвместен живот, но
Ричард виждаше колко й е зле. Така беше вече цяла година.
Отведе я в Ню Делхи за приема, който даваше главният
комисар. Реши, че ще й се отрази добре, ако се види със старите
си приятели, а и индийската столица беше по-оживена от
Карачи. Приемът беше чудесен, а Алекс изглеждаше прекрасна,
но Ричард усещаше, че й е безразлично. Нещо в нея беше умряло
заедно с малкия Едуард, а той не можеше да измисли как да си я
върне обратно. Нощем, близо до нея, усещаше как бебето рита,
но тя не продумваше и дума. Никога не слагаше ръка на корема
си, нито се усмихваше, когато детето помръдваше, както нравеше
при първата бременност. Изглежда сега се беше отдалечила от
всичко в живота си, включително и от Ричард.
През цялата година Алекс живя като в мъгла. Ричард се чудеше
дали някога ще бъде отново като преди. Понякога с неохота се
съгласяваше да го придружава, като му се налагаше да я извлече
почти насила от леглото. Оставаха две седмици до термина, а тя
все още нищо не беше направила за бебето. Напълно
неподготвени бяха. Люлката на Едуард беше прибрана с другите
му неща, а двамата не разполагаха нито с кошче, нито с детско
легълце, където детето да спи. Алекс беше подарила леглото на
Едуард на хора в нужда.
Тя тъкмо подреждаше детската стая, когато водите й изтекоха.
Погледна Ричард с ужас, изглеждаше сякаш ще побегне всеки
миг.
— Ще се обадя на лекаря. Защо не идеш да полегнеш? –
внимателно предложи той.
— Не съм готова… Не мога… Не мога отново – прошепна тя.
131
 — Всичко ще бъде наред. – Раждането й беше преминало
успешно и нямаше общо със смъртта на Едуард.
Ричард потърси лекаря в дома му и съпругата му обясни, че е
излязъл, но скоро ще се прибере. Отиде да каже на Алекс и я
завари в леглото с блуждаещ поглед.
— Трябва да идем в клиниката – каза той. – Лекарят го няма, но
жена му каза, че скоро ще се върне.
Тревожеше се за нея.
— Все ми е едно. Повече няма да стъпя на онова място.
Ричард се ужаси от думите и от начина, по който ги изрече.
Виждаше колко е наплашена.
— Е, не можеш да родиш бебето тук – опита се да я вразуми той,
но бе напразно. Приличаше на хванато в капан животно и
изглеждаше сякаш или ще нападне, или ще побегне.
— Напротив, мога да родя у дома. Тук всички така правят.
— Но всичките ни познати ходят в клиниката, в която бяхме
предния път.
— Мразя я. Няма да стъпя там. Пакистанките не ходят в
клиники. Те си раждат в къщите.
Ричард не искаше да й напомня, че Пакистан и Индия бяха
сред страните е най-висока детска смъртност в целия свят.
— Няма да ти позволя да го направиш. Нито за теб, нито за
бебето е безопасно да родиш тук. – По лицето й се виждаше, че
болките й са започнали, а той не искаше да губи време в разпри с
нея, но не знаеше как да я изведе от къщата, след като тя
отказваше. – И аз имам право на глас по въпроса.
— Не, нямаш. Тялото си е мое и ще правя, каквото реша.
— Бебето е наше, Алекс. Моля те да не рискуваш с това. Нямам
никаква представа какво да нравя, ако нещо се обърка с теб или с
бебето.
— Не искам да се връщам там, където се роди Едуард – изхлипа
тя. – Твърде скоро е. Ще очаквам да го видя там. Не съм готова за
това бебе, не мога да го направя отново. – Както плачеше, се
сгърчи от болка. – Ами ако и това бебе умре?
— Няма – каза Ричард, а очите му я молеха дори повече от
думите.
— Няма как да го знаеш. Може да се разболее точно като
Едуард. – Синът им беше умрял само за часове, а двамата нищо
не бяха успели да направят. – Моля те, Ричард… Искам да е
различно… Не искам и това бебе да умре.
Болката, страданието и ужасът от изминалата година се
изливаха от нея като приливна вълна. Тя най-сетне споделяше с
Ричард, но той не можеше да я остави да роди вкъщи.

132
 Алекс не беше готова за бебето и сега той го разбираше, но то
така или иначе щеше да се роди. Този път дори не бяха опитвали
да забременее. Беше станало неочаквано.
— Ами ако точи път остана до теб? – отчаяно предложи той.
Губеха време, а клиниката беше на двайсет минути път.
— Няма да ти позволят – изрече тя, стиснала зъби. – Предния
път отказаха.
— А аз ще откажа да те оставя, кълна се.
След тези думи той я сграбчи, а тя не се възпротиви. Твърде
много я болеше. Ричард бързо я свали по стълбите, а един от
слугите притича, за да помогне.
— Извикай Амил – нареди той на човека. Шофьорът, който си
говореше в кухнята с останалите, веднага се появи. – Тръгваме
към клиниката – каза му Ричард и хукна с Алекс към колата.
Съпругата му вече беше спряла да спори, но той не беше сигурен
дали ще стигнат в болницата навреме. Беше минало по-малко от
час, откакто водите й бяха изтекли.
— Карай бързо нареди той на шофьора. Алекс легна на задната
седалка и се усмихна.
— Съжалявам, че бях толкова упорита. Наистина съм съсипана.
— Знам – нежно каза той. Поредната контракция я накара да се
свие и да стисне ръката му.
— Мисля, че бебето се ражда – изрече тя, а Ричард я погледна
ужасено.
Сега ли?
— Скоро.
Само като я погледна в очите, Ричард разбра, че тя се беше
върнала. Съсипана заради загубата на Едуард, но отново на себе
си за пръв път от месеци насам. Самият той беше не по-малко
съсипан.
През остатъка от пътя Алекс не издаде и звук, по силно
стискаше ръката му. В мига, щом стигнаха, Амил отвори вратата,
Ричард я измъкна и се втурна с нея към клиниката.
— Жена ми ражда – каза той на сестрата на рецепцията и тя
изтича пред тях, натисна сигналния звънец и ги въведе в стаята
за преглед, а още четири сестри притичаха на помощ. Ричард
внимателно положи Алекс на масата за прегледи, а две от
сестрите побързаха да я съблекат.
— Сега можете да излезете – каза най-възрастната.
— Не, няма. Само за да стане ясно, съпругата ми имаше
травматично преживяване. И за миг няма да я оставя – заяви той
и свирепо изгледа старшата сестра.
— Тя роди много голямо бебе. Присъствах на раждането.
— Почина преди година. Няма да я оставя сама.
133
 Сестрата се стресна и повече не изрече и дума. Алекс внезапно
нададе ужасен вик. Две от сестрите се втурнаха да видят какво
става, третата я завиваше с тънко покривало, след което надяна
халки на краката й. Щом болката отмина, Алекс го погледна и се
усмихна.
— Благодаря ги. Ще се справя, щом си тук.
— Никъде няма да ходя – отново изрече той.
Поредната контракция я накара да се сгърчи и тя започна да
напъва с болка, изписана на лицето.
— Спри! – нареди една от сестри те. – Лекарят още го няма.
Алекс сякаш не я чу и продължи да напъва, докато стискаше
ръката на Ричард. Отново изкрещя, а една от сестрите вдигна
бебето. За Ричард това бе най-красивото нещо, което беше
виждал някога, а Алекс се отпусна с усмивка, изтощена от
усилието, но с победоносно изражение.
— Момиченце е! – обяви сестрата и в тоя миг лекарят влезе.
— Какво става тук? А вие какво правите тук? – попита той
Ричард и се намръщи.
— Наблюдавах раждането на дъщеря си – отвърна Ричард с
широка усмивка. Идването на бебето най-сетне беше извадило
Алекс от депресията. Щом видя дъщеричката си, тя се разплака.
Никак не приличаше на Едуард. Имаше тъмна коса и тъмни очи
като Ричард. Ако приличаше на брат си, щеше да е твърде тежко,
истинско дежа вю. Но този път всичко беше различно.
— А дали сега ще мога да прегледам съпругата ви? – попита
лекарят, за да му намекне, че трябва да излезе.
— Можете, но аз никъде няма да ходя.
Лекарят се зае да преглежда Алекс, която беше изтощена, но
щастлива.
— Как ще се казва? – попита Ричард жена си, след като
останаха сами. Тя се замисли.
— Как ти се струва Софи?
— Харесва ми – каза той и се наведе да я целуне.
— Между другото, ти беше страхотна. Заслужаваш медал и за
това.
Тя се засмя на думите му, но за миг в очите й се появи тъга.
Ричард я разбра и отново я целуна.
— И той беше красив. Но това е малкото ангелче, което ни е
било отредено.
Алекс кимна и стисна ръката му през сълзи.
Една сестра влезе в стаята и й донесе бебето, измито и повито в
розово одеялце. Тя беше най-красивото нещо, което двамата бяха
виждали. Лекарят беше излязъл и сестрите ги оставиха насаме
със Софи, която ги гледаше все едно ги познаваше. А когато
134
Алекс погледна в очите на дъщеря си, за пръв път от година се
почувства жива и спокойна.

≈ 14 ≈

Когато през април 1954-а напуснаха Пакистан за следващото

назначение на Ричард, Софи беше на единайсет месеца.
Енергичното дете тичаше навсякъде. Обичаха я и слугите, и
всеки, който я видеше. Прекараното време в Пакистан беше
трудно за Алекс заради загубата на баща й и на малкия Едуард,
което бе отприщило депресията й. В Пакистан беше по-спокойно
от Индия, но и по-малко интересно. Животът им в Ню Делхи
беше далеч по-забавен и вълнуващ. Един от най-впечатляващите
моменти от пребиваването им в Пакистан беше възхитителният
прием, който преди десет месеца бяха дали за коронацията на
кралица Елизабет И. Година след това хората все още говореха за
събитието. Всички бяха дошли да уважат младата кралица и
никой нямаше да забрави приема в посолството с последващия
бал, на който мъжете бяха в смокинги и бели вратовръзки, а
жените – с прелестни вечерни рокли и възхитителни бижута.
Този път се радваха, че заминават за Мароко, толкова различно
от познатите им места. След осемте години в Индия и Пакистан,
където почти нямаше разлика, бяха готови за нещо ново. Алекс
обеща да отиде на гости на майка си със Софи колкото се може
по-скоро. Докато бяха в Пакистан, и последното от децата, за
които майка й се грижеше, беше заминало за университета, така
че Виктория беше съвсем сама. Мароко беше достатъчно близо до
Англия и Алекс се надяваше, че майка й най-сетне ще ги посети.
Така и не беше дошла в Индия или Пакистан за цялото им време
там, а Алекс само веднъж се беше прибирала у дома след смъртта
на баща си. Пишеха си често, но не беше същото.
Този път, след осем години в дипломатическия корпус, Ричард
заминаваше за Мароко като посланик, което беше голяма стъпка
в кариерата му и Алекс беше много горда. Съобщи на МИ6 за
преместването им и началниците й се заинтригуваха от
ставащото там.
Отново заминаваха за страна, която се бореше за независимост.
От 1912-а Мароко беше разделен на френски и испански
протекторат. През изминалите пет години в страната имаше
значителни размирици, преди Ричард и Алекс да отидат там.
През 1952-а беше убит тунизийският работнически лидер и в
Казабланка бяха избухнали безредици. Отговорът на френското
135
правителство беше забрана на новата Мароканска
комунистическа партия, както и на партията на независимостта
Истиклял, която беше консервативна и роялистка. Две години
след забраната им положението се беше нагнетило още повече,
след като французите изпратиха в изгнание обичания и дълбоко
уважаван султан Мохамед V в Мадагаскар. Мястото му зае крайно
непопулярният Мохамед Бен Арафа. Султанът се смяташе за
религиозен водач и мароканците ревностно протестираха срещу
изгнанието му. Когато Ричард пристигна в столицата Рабат като
посланик, мароканските граждани настояваха за връщането на
султана и действаха с насилие срещу нежеланието на Франция да
прекрати изгнанието. Сега и те се бореха за независимост.
Алекс и Ричард се вълнуваха от всичко при пристигането си в
Мароко. Посолството се оказа красива сграда, която Алекс
намираше за екзотична и привлекателна. Резиденцията на
британския посланик беше подобен на лабиринт дворец. Според
нея беше очарователен и тя нямаше търпение да даде прием в
него.
Дипломатите бяха добронамерени и мили, а Ричард хареса
служителите си. Щяха да живеят в топъл крайбрежен град с
празнична атмосфера, който привличаше французите като място
за почивка.
Дворецът на посланика, също както почти всяка друга къща
или вила в града, беше обграден от красиви градини с буйна
растителност и пищна пъстрота. Част от местната архитектура
беше дело на някогашните маври от времето на Ал Андалус.
Французите бяха дошли по-късно, едва през 1912-а.
Алекс веднага хареса града. Медината в старата му част, която
се намираше в центъра, представляваше конгломерат от
магазини и малки подканящи ресторантчета и кафенета, които
нямаше търпение да разгледа, заедно с близкия град Сале,
построен от древните римляни. На много места се срещаха
римски руини, имаше и два големи римски пътя. Градът беше с
богата история. Всички говореха френски, което за нея беше
голямо удобство, а тя вече беше решила да учи арабски. Радваше
се, че и Софи ще научи френски.
Преди да си тръгне от Индия, Алекс беше купила цели топове с
плат за сари и сега искаше да намери местен шивач, който да
ушие шалвари и диплещи се рокли за вечерните приеми. Тук
можеше да се облича по-предизвикателно, отколкото в Пакистан.
И двете страни бяха мюсюлмански, но Пакистан беше по-
консервативен и традиционен. В Мароко й допадаше всичко — от
музиката, до историята и архитектурата. Ричард щеше да
наблюдава усилията на мароканците за постигане на
136
независимост от Франция, както и да си върнат контрола върху
зоните, управлявани от Испания.
Първата задача на мароканците беше завръщането на султан
Мохамед V от Мадагаскар. При идването на семейство
Монтгомъри той вече беше от година в изгнание.
Мароко притежаваше точно онази екзотика, за която Алекс
беше копняла, когато Ричард постъпи в дипломатическия корпус.
Тук й харесваше дори повече от Индия, където положението
няколко пъти ставаше крайно сложно с всичките онези
кръвопролития в края на британското управление, макар че бе
обикнала страната. Отново разполагаха с цяла армия прислуга,
както и с няколко млади жени, които да помагат за отглеждането
на Софи.
През първите месеци от пребиваването им Алекс посети всички
исторически местности и разказа на Ричард за тях, тъй като той
нямаше време да я придружава. Беше ходила при римските
руини, в Сале и по бреговете на река Бу Регрег, където някога
бяха живели финикийци и картагенци, а римляните бяха
построили Сале. Още в началото опозна медината и откри
истински съкровища в дюкяните там. Изпрати на майка си
прекрасен ръчно избродиран кафтан, който да носи у дома, а за
себе си откри симпатични блузи с малки звънчета по тях, както и
красиви мавърски кожени чехли също със звънчета.
След това Алекс се зае с обзавеждането и освежаването на
резиденцията на посланика. Грижеше се всеки ден навсякъде да
има свежи цветя. Ричард отбеляза, че никога не я е виждал
толкова щастлива, а вечер двамата обсъждаха политическото
положение. Според него Мароко ще успее да извоюва
независимостта си, само че без кървавата баня, заляла Индия и
Пакистан. Тук нещата далеч повече се поддаваха на контрол. С
мекото време почти през цялата година, това беше чудесно
място, където да отгледат Софи. Дъщеричката им обичаше да си
играе в градините и това лято произнесе първите си думички на
френски. Уроците на Алекс по арабски вървяха добре. Ричард за
пореден път се впечатли от способността й да се приспособява с
лекота към новата култура и среда. Тя обикна страната и бързо
свикна с изискванията на дипломатическия живот.
Скоро след установяването им в Мароко Ричард повдигна
темата за още едно дете. Рабат изглеждаше идеално място за тази
цел, а Софи беше толкова щастливо и кротко момиченце, че
желанието му за още едно бебе беше по-силно от всякога. Алекс
вече беше на трийсет и осем и не бе толкова ентусиазирана.
Радваше се на Софи и се чувстваше твърде възрастна, за да опита
отново. Според Ричард обаче това беше глупаво. Жена му
137
изглеждаше с десет години по-млада, но тя не се чувстваше така.
Толкова много беше страдала покрай смъртта на Едуард, че не
искаше да рискува с още едно бебе и всичко да се обърка. Софи й
беше достатъчна, истински дар. Родителите й я обожаваха.
Посещаваха многобройни светски събития и често пъти даваха
приеми в резиденцията, заради което бързо се превърнаха в най-
популярните домакини в Рабат. Алекс се сприятели със съпругата
на френския посланик, която през войната беше участвала в
Съпротивата, така че двете имаха много общи теми на разговор.
Шест месеца след пристигането им в Мароко Алекс можеше да
се оправя сама на арабски. Все още не го говореше гладко, но
работеше върху това и всеки ден вземаше уроци. Софи вече
бъбреше на френски със същата лекота, както и на английски.
Точно преди триумфалното завръщане на султана, Алекс получи
шифровано съобщение от МИ6, в което от нея се искаше да се
срещне с високопоставен член на комунистическата партия в
едно кафене в медината. Нуждаеха се от уверението му, че при
завръщането на султана няма да има безредици. Уредиха срещата
чрез агентите си в страната и поискаха Алекс лично да се срещне
с него. За пръв път от деветте години, в които започна да работи
за службата, настояваха за нещо подобно.
Тя реши, че не може да ги подведе, и прие. Надяваше се само,
че срещата й със странния мъж в кафенето няма да се набие на
очи. Изпрати съобщение, че ще носи синя книга и червен
пуловер, ще отиде в посоченото кафене и ще седне там, така че
човекът да може да я открие.
Срещата беше насрочена за следващия ден и на нея й се
наложи да отмени някои ангажименти, урока си по арабски и
часа при фризьора. Отиде на уреченото място навреме. Щом
влезе в кафенето, си припомни нелегалните срещи в Германия по
време на войната, когато получаваше откраднати документи или
фалшиви паспорти.
Две минути по-късно срещу нея седна невзрачен мъж и тя
предположи, че я беше очаквал. Казаха предварително
определената парола и тя го запозна с исканията на МИ6. Мъжът
я увери, че няма да има проблеми. Размириците отпреди две
години бяха заради убийството на тунизийски работнически
лидер. Нямаха нищо против султана, така че завръщането му
щеше да е нещо добро и да помогне на страната да извоюва
независимост от Франция.
Няколко минути по-късно тя му благодари, поръча си ментов
чай, а след това излезе и посети няколко магазина. Не купи нищо
и излезе от медината. Още щом се прибра у дома, изпрати
шифровано съобщение до МИ6. Потвърдиха, че са го получили.
138
 По-късно същия следобед се натъкна при фризьора на
съпругата на френския посланик. Жената я изгледа озадачено и
шепнешком я запита дали сутринта не се е срещала с някакъв
мъж в кафене в медината. Беше я видяла. Алекс обаче се засмя.
— Нещо такова. Спрях, за да изпия чаша чай, а този човек се
лепна за мен и опита да ми продаде часовник и други вещи,
вероятно крадени. Казах, че не ме интересува, и оня се разкара. –
Отхвърли подозренията с лекота и французойката си отдъхна.
— Не трябва сама да ходиш на кафе. Наоколо е пълно с опасни
хора. Понякога в Мароко отвличат жени и ги продават за секс
робини. Бъди внимателна, скъпа. Не искаме да те изгубим.
Двете се засмяха, но беше добре да разбере, че са я видели. Ако
Ричард я беше запитал, нямаше да знае какво да му каже. От
години не беше имала причина да го лъже.
Три дни след това султанът се върна в Рабат и веднага успешно
договори независимостта с френско-мароканско сътрудничество.
Въведе реформи и превърна Мароко в конституционна монархия
с демократично управление.
През февруари 1956-а Мароко получи известна автономия. На 2
март беше обявена пълна независимост със съгласието и на двете
страни. Мохамед V пое активна роля в модернизирането на
местното правителство, но остана подозрителен и към Партията
на независимостта, и към Комунистическата партия. През
първите две години на пребиваването си там, Алекс имаше много
за докладване на МИ6. Както обикновено събираше много
информация от вечерните събирания и хората, които срещаше и
приемаше в резиденцията.
Месец след френско-мароканското споразумение Испания
също призна независимостта на страната и през последвалите
две години Мароко си върна контрола над множество райони под
испанско управление. През 1956-а беше върнат Танжер, а през
следващата година султанът беше провъзгласен за крал с
великолепна церемония, на която Ричард и Алекс присъстваха.
За пореден път се озоваваха в страна, в която се случваха важни
промени. Ричард знаеше, че е изиграл значителна роля покрай
съдействието си за деликатните преговори за независимост. Беше
се справил добре и когато си тръгнаха от Рабат през 1958-а,
можеха да кажат, че са прекарали четири чудесни години.
Създадоха незабравими приятелства както сред другите
дипломати, така и сред мароканците.
В края на мандата на Ричард като посланик и преди да се
отправят към новото назначение в Хонконг, Алекс успя да
прекара месец в Хемпшир с майка си и Софи. Виктория
изглеждаше още по-немощна, което я натъжи.
139
 Алекс възнамеряваше да научи мандарин или кантонски,
докато е в Хонконг. Мандарин беше най-разпространеният език в
Китай, но в Хонконг се говореше основно кантонски. Когато
напуснаха Рабат, Софи беше на пет годинки и половина и
говореше еднакво добре френски и английски. Алекс беше
научила арабския до съвършенство. По време на пребиваването
си в Мароко бяха купили много интересни предмети, на които
Алекс се бе натъкнала в медината. МИ6 не поискаха от нея да
осъществи нова среща и тя се питаше дали това ще се повтори
предвид новото назначение на Ричард. Той се радваше за
Хонконг, а също и Алекс, но нищо не ги беше подготвило за
яркия пренаселен град, в който се озоваха след кацането си на
международното летище „Кай Так“.
Местните жители бяха преживели тежко войната и японската
окупация. Хората бяха страдали от жестокото отношение на
японците и от последвалия глад. Комунистите бяха победили в
гражданската война в Китай, което беше довело до наплив на
бежанци, опитващи да се спасят от комунистическото
управление. Това пък бе осигурило многобройна евтина работна
ръка. През тринайсетте години от края на войната населението
на Хонконг се беше увеличило четири пъти и бе надминало два
милиона жители. Търговията процъфтяваше, а с нея и
британската колония. Парите, търговията и големите инвестиции
се бяха преместили от Шанхай в Хонконг. Избягалите заради
японската окупация се бяха върнали след войната. Навсякъде се
извисяваха небостъргачи, имаше пари в изобилие. Особено силно
се развиваше текстилната индустрия, но не само тя. Това беше
търговски център под британска власт, макар на един хвърлей от
комунистически Китай. Хонконг беше ценен и работеше с новата
власт в Пекин, защото представляваше мост между
комунистическата държава и останалия свят.
Две години преди пристигането на Ричард и Алекс градът беше
преживял безредици заради ниските надници, дългите работни
часове и липсата на жилищна площ сред бедното население, но
през 1958-а, когато Ричард беше назначен за главен комисар,
всичко беше мирно и търговията процъфтяваше. Хонконг не
приемаше комунистическата политика и живееше по правилата
на капитализма.
Хората на власт бяха основно британци или европейци със
силно шотландско влияние сред най-старите фирми. Типично по
британски за бизнесмените в града клубният живот беше особено
важен. Най-почитан и престижен беше клубът „Хонконг“, а най-
важен – Кралският хонконгски яхтен клуб. Ричард веднага стана

140
член и на двата. Като главен комисар му предстоеше да работи
съвместно с британския губернатор сър Робърт Браун Блек.
В някои отношения Хонконг беше дори по британски от самата
Британия, както понякога ставаше в колониите. Поддържаха се и
близки връзки с Китай. За разлика от старата гвардия в Англия,
състояща се от аристократи с бързо изчерпващи се банкови
сметки, които все още се мръщеха на думите „занаят“ и
„търговия“ без значение колко отчайващо беше финансовото им
състояние, в Хонконг властваха парите и бизнесът, като особено
големи количества пари променяха собствениците си при
важните сделки. Срещите и приемите даваха възможности за
създаване на нови връзки. Британците в Хонконг не се бояха да
се впускат в големи финансови начинания или да трупат голямо
състояние. Градът, в който Ричард и Алекс пристигнаха, беше
особено богат.
Социалният живот беше изключително важен, с бизнес
мотивацията точно под повърхността. Понякога хората
посещаваха два или три приема за една вечер, а понякога
коктейлното парти даваше точно необходимия импулс за
сключването на сделка. Градът кипеше от икономическа,
търговска и социална дейност, но имаше хора, които виждаха, че
бъдещето на индустрията е в използването на евтината китайска
работна ръка за производството на продукция само срещу много
малка част от стойността. Бракът между търговския и светския
живот работеше изключително добре по начин, който в Англия
би предизвикал смръщване на вежди, но в Хонконг беше крайно
добре приет. Имаше клубове от всякакъв вид спортни,
традиционни, вечерни, нощни; постоянно се организираха
забавления, всички ключови играчи бяха британци, без китайци
на хонконгската клубна сцена. Градът предлагаше великолепни
ресторанти, както и магазини с антики, бижута и дрехи от
висшата мода.
Високите сгради из целия град веднага привличаха погледа, но
имаше и красиви стари домове, повечето от които се намираха на
Правителствения хълм. Именно там, в резиденцията на главния
комисар, щяха да живеят Ричард и Алекс. Там се намираше и
имението на губернатора.
Всички социални събития, с изключение на коктейлите
изискваха официално облекло, а почти всеки прием беше с
танци. Съпругата на френския посланик в Мароко беше дала на
Алекс адреса на чудесна шивачка, която можеше да ушие всяка
парижка рокля почти без пари и сега тя нямаше търпение да се
срещне с нея заради огромния гардероб, който щеше да й е
необходим за живота в Хонконг. Тук копирането на парижката
141
мода беше нещо обичайно и всяка жена разполагаше с опитна
шивачка, която да препоръча. В Рабат бяха живели доста по-
спокойно и не толкова официално като в колониален Хонконг.
Единствените проблеми, които изискваха по-сериозно
внимание, бяха причинени от триадите, групировки от
комунистически гангстери, произхождащи от Китай, които
действаха тайно и се инфилтрираха навсякъде, където успееха, с
помощта на заплахи и насилие. Именно те бяха съществената
част от криминалната обстановка в Хонконг.
Много активен беше Британският червен кръст в колониалния
град. Подхвърлиха внимателно на Алекс, че може да се запише
доброволка като повечето съпруги на дипломати. Дейността се
смяташе за препоръчителна, тъй като жените не бяха приети в
клубовете, освен при светски събития.
В Хонконг се говореха много китайски диалекти, но най-
разпространен сред населението беше кантонският. В Китай най-
много се говореше мандарин. Алекс се амбицира да научи и
двата. Вече беше усвоила арабския до съвършенство след
четирите години в Рабат. Китайският щеше да е по-голямо
предизвикателство, но тя както винаги беше непоколебима.
Реши, че научаването на китайски ще бъде от помощ и за Ричард,
а и за нея при грижите за дома им. Тъй като съпругът й я
познаваше достатъчно добре, беше уверен, че тя ще научи бързо
и този труден език.
Домът им беше вълнуващо красив, с изглед към пристанището.
Разполагаха с многобройна прислуга. Повечето идваха от Китай
след гражданската война и всички бяха обучени безупречно от
предшествениците им като истински британски слуги, освен това
говореха английски. Имаше камериерки, слуги и иконом,
чудесен главен готвач, работил във френски ресторант, а също и
бавачка за Софи – много сладко момиче, което също приличаше
на дете. Прислугата им тук беше по-изтънчена от тази, с която
бяха разполагали до момента, но на Алекс й липсваха топлотата и
добрината на Санджай и Иша в Ню Делхи. Слугите им в Рабат не
бяха така опитни, но също бяха много мили и обожаваха Софи.
Детето първоначално говореше на новата си бавачка Ю Ли на
френски. Ю Ли се смееше и й отговаряше на английски, а Алекс
се надяваше дъщеря й да научи и китайски. Вярваше, че
владеенето на много езици винаги ще е от полза, каквото и да
избереше по-късно Софи в живота си. До момента за Алекс това
се беше оказало доста полезно.
Както винаги Алекс старателно докладваше на МИ6 още от
първия ден на пристигането им и се изненада, когато почти
веднага поискаха от нея да е по-активна. Освен случая, когато
142
трябваше да се срещне с комунистическия лидер в медината в
Рабат, досега не бяха искали от нея да осъществява контакти с
местното население, а трябваше само да донася с кого се е
запознала, какво е чула и видяла. Този път й изпратиха списък с
хора, които трябваше да следи изкъсо, трима, с които да се
срещне, и още неколцина, които да кани на вечерните приеми.
Само едното име беше китайско, останалите бяха британци, все
мъже, което щеше да изисква деликатност и находчивост от
нейна страна, за да не й излезе репутация на жена с неприемливо
поведение. Нямаше достъп до клубовете, които посещаваха, така
че всичко трябваше да стане по време на коктейлите и вечерите,
които се организираха.
Алекс се зае да подреди къщата по свой вкус. Включи две от
имената в списъка сред поканените на първия вечерен прием,
който със съпруга си щяха да организират три седмици след
пристигането си. Представителите на местното общество,
бизнесмените и дипломатите нямаха търпение да се запознаят с
новия комисар и съпругата му, които пък вече бяха получили
десетки покани само няколко дни след пристигането си. Ричард
поиска от нея да приеме толкова, колкото им беше възможно да
посетят. Понякога трябваше да посещават един или два коктейла
преди официална вечеря някъде другаде. Алекс беше запомнила
имената на хората, които трябваше да следи.
Още на първото коктейлно парти се натъкна на двама от
списъка. Единият беше шотландец, който работеше в банковата
корпорация на Хонконг и Шанхай и когото обикновено всички
наричаха Банкера. Другият беше ирландски фабрикант, който
след войната беше натрупал състояние от производство на
платове. Шотландецът Роналд Макдъфи беше на годините на
баща й, пиеше силен скоч и веднага прояви интерес към нея. Не
беше особено словоохотлив, освен ако не ставаше въпрос за
бизнес. Другият, Патрик Кели, беше колоритен ирландец на
нейните години. След като се запознаха, я покани на обяд, но тя
отказа. После обаче застана зад него и подслуша разговора му с
негов приятел за предстояща сделка в Пекин. Запомни и двата
разговора и същата нощ изпрати шифровано съобщение, а после
си легна до Ричард, който четеше доклад от офиса. Опитваше се
да влезе в крак е най-важните играчи в Хонконг и с
политическите проблеми на комунистически Китай, който беше
съвсем близо.
Двамата мъже, които от МИ6 искаха да покани, дойдоха на
първата им официална вечеря със съпругите си неособено
интересни, но красиви и модерно облечени. Мъжете имаха
голямо влияние в Хонконг. Още преди войната бяха живели в
143
града, след това се бяха прибрали в Англия по време на
окупацията, а после се бяха върнали веднага след японската
капитулация. И двамата бяха крупни местни инвеститори.
Единият внимателно покани Алекс да пийнат нещо на другата
вечер. Тя прие, защото инстинктивно се досети, че от МИ6 биха
поискали точно това, и се оказа права. Когато докладва за
поканата, пожелаха да се срещне с него и да разбере какво иска.
Налагаше се да измисли извинение, за да не придружи Ричард на
коктейла, на който и двамата бяха поканени, а по-късно да се
присъедини към него на вечерята във френското консулство.
Французите също бяха много активни в Хонконг, макар и не
колкото англичаните.
Ричард беше толкова зает в службата, че не я попита защо не
може да дойде. Прие извинението й, че имала късна среща в
Червения кръст, за да обсъди кръводаряването, с което се беше
съгласила да се заеме.
За срещата си с Артър Беринджър в бара на хотел „Пенинсюла“
избра прилепнала вечерна черна рокля, което й напомни за
кратката й свалка с полковника от СС в Париж. Беринджър дори
малко приличаше на него, беше привлекателен мъж. Когато я
поздрави, в тона му се долови прикрита сексуалност. Направи й
комплимент за съблазнителната черна рокля, дело на китайската
шивачка на Мари-Лор, която само за два дни я беше копирала от
снимка в списание. Освен че в Хонконг подобни услуги бяха
безбожно евтини, шивачите бяха и бързи, а копията –
безупречни.
Беринджър поръча чаша шампанско, без да я пита какво ще
желае. Той пиеше джин с лед.
— Знам, че сте нова в Хонконг, но ми се щеше да ви споделя за
някои от възможностите, с които разполагаме тук. В Хонконг
човек може да натрупа цяло състояние. Всички ще сме богати,
когато се завърнем в Англия, ако си изиграем добре картите.
Мина направо на темата, а алегорията му беше доста добра,
предвид че, доколкото беше разбрала, той бе страстен
комарджия, рискувал на едро, за да натрупа богатство. Човекът
беше крупен инвеститор и се говореше, че имал няколко
съмнителни връзки.
— Тук има някои доста интересни възможности за сделка, ако
човек не се бои от нетрадиционните съдружия. Приятелите ни от
Пекин разбират достойнствата на капитализма, стига да се
прилага дискретно.
Изглежда не се страхуваше да й каже, че работи с
комунистически Китай, което беше доста смело от негова страна.
Нямаше идея дали би могъл да й се довери, но тя изглеждаше
144
невинна жена и той виждаше потенциала за връзките, които би
могла да му осигури като съпруга на главния комисар. Беше
рисковано да се обърне така направо към нея, но рискът би могъл
да се окаже оправдан и изгоден и за двамата.
— Боя се, че със съпруга ми не сме в позиция да създаваме
инвестиции – скромно изтъкна тя и му се усмихна, като си
спомни за диамантената гривна, която бе получила като подарък
в Париж през войната. В някои отношения това не беше по-
различно. Артър Беринджър беше опортюнист и нямаше да се
спре пред нищо, за да получи каквото иска.
— Допусках го – спокойно изрече той. Повечето дипломати не
бяха заможни, но пък можеха да се похвалят с изключително
добрите си връзки с хора на високи позиции. – Вие обаче ще се
срещате с много хора. Ако насочите правилните към мен, ще има
комисиона и за вас, може би дори доста значителна сума в
зависимост от крайните резултати.
Беше сложил картите си на масата и Алекс го изгледа
заинтригувано.
— И как ще обясня това на съпруга си?
— Тук има банки, които поддържат дискретни сметки под
чужди имена. Оставете това на мен. Повярвайте, докато стане
време да напуснете Хонконг; ще бъдете богата жена.
— Ще трябва да си помисля, господин Беринджър, но
предложението ви определено е интересно. Стига да не бъде
разгласено, разбира се. – Изглеждаше невинна, красива и
доверчива.
— Имам приятели на високи постове – увери я той и се засмя на
собствената си шега. – Нямате представа колко полезно може да
бъде това понякога.
— Триадите ли? – прошепна тя. Имаше предвид китайските
банди, за които знаеше, че се занимават с проституция, платени
убийства и трафик на наркотици.
— Може би – отвърна Беринджър и даде знак за още едно
питие. – Не трябва да се притеснявате за детайлите. Подкарайте
овчиците към мен, а парите като с вълшебна пръчица ще се
появят в банковата ви сметка. Никой няма да задава въпроси, а
съпругът ви никога няма да разбере.
Алекс се зачуди колко ли хора от техния кръг имаха
взаимоотношения с този човек. Вероятно повече, отколкото
подозираше. Хонконг беше пълен и с честни, и с безчестни хора,
които преследваха интереса си, а някои използваха и
споменатите от Беринджър методи. Той й предлагаше
единствено комисиона, което би могло да мине за достойно, с
изключение на фиктивната банкова сметка и това, че не би могла
145
да каже на съпруга си. И това, без да се вземат предвид намеците
му за „приятелите от Пекин“ и алюзиите за триадите. Тя си
погледна часовника и бавно взе чантичката си, усмихна се и се
извини, че трябва да си върви.
— Кажете ми какво смятате за предложението ми, след като си
помислите. Може би някой път да обядваме заедно? –
Беринджър действаше твърде внимателно и не би могло да се
каже, че безсрамно преследва нейния сексапил, но погледът му
говореше достатъчно, както и начинът, по който докосна голото й
рамо. В този човек имаше нещо опасно и плашещо, особено ако
беше замесен в подземния хонконгски свят, а по всичко
изглеждаше, че случаят бе именно такъв.
След срещата шофьорът й я отведе във френското консулство
със специално определения за нея ролс-ройс и още щом откри
Ричард, видя Беринджър да влиза със съпругата си. Жената не
беше красавица, малко по-възрастна от нея самата, богато
окичена с диаманти, и цяла нощ флиртува с френския консул.
Артър Беринджър поздрави Алекс и Ричард с учтиво кимване, но
не се приближи и по нищо не си пролича, че само преди половин
час тя бе пила шампанско с него в „Пенинсюла“. Човекът беше
майстор покерджия и това си личеше.
Вечерята в консулството продължи до един след полунощ и
след дългия ден Ричард се чувстваше много уморен на път към
резиденцията. Разговаряха за хората, с които се бяха запознали, и
тя го запита какво знае за Беринджър и съпругата му.
— Изглежда ми доста съмнителен тип – отвърна той, без да
проявява особен интерес. Жена му пък като че ли е на лов за
повечко забавление.
Алекс се усмихна на преценката му и се съгласи. Щом се
прибраха, Ричард веднага си легна, а тя се забави в съблекалнята
си както обикновено, когато трябваше спешно да докладва на
МИ6. След като се съблече, извади предавателя от заключеното
чекмедже и изпрати пълен доклад за срещата си с Беринджър в
„Пенинсюла“ преди вечеря. Потвърдиха, че са получили
информацията, но без коментар. Беше си свършила работата и
сега й оставаше само да му каже, че е обмислила предложението
му, но е решила, че най-разумно е да откаже.
Когато се събуди сутринта, я очакваше съобщение от МИ6.
Винаги проверяваше, след като Ричард излезе за работа. Беше
станало навик, част от ежедневието й, дори да не е имало какво
да докладва. Проверяваше и всеки път, преди да си легне вечер.
Съобщението беше кратко. „Не отговаряй веднага. Залъгвай го
известно време.“ Това беше лесно за постигане. Не последваха
други нареждания, а Беринджър сам й се обади след седмица
146
малко преди обед, когато беше сигурен, че Ричард е излязъл.
Действаше внимателно с омъжените жени и Алекс подозираше,
че го беше постигнал с честа практика.
— Мислихте ли вече за разговора ни? – попита я той небрежно,
все едно отговорът й му беше безразличен. Само че със сигурност
се вълнуваше, иначе нямаше да й се обажда и да я притиска за
отговор.
— Мислих – отвърна тя. Постара се да звучи неуверена и
свенлива. – Просто не искам да създам проблем за съпруга си,
ако открие.
— Не се притеснявайте. Не съм немарлив, когато става въпрос
за бизнес. Никой никога не ще узнае.
— Ами ако все пак разберат? Колониалната служба е доста
непреклонна по отношение на поддържането на
антикомунистическата политика в колонията. Споменахте
„приятелите си от Пекин“. Съпругът ми би могъл да изгуби
работата си, ако се разчуе, че съм се замесила с тях.
— А съпругата му би могла да натрупа състояние. Работата няма
да му е необходима, ако действаме както трябва, а можете да сте
сигурна, че ще бъде точно така.
Пристискаше я и това я заинтригува. Зачуди се дали
впоследствие изнудването нямаше да стане част от играта, в
която залагаха. Смяташе го за напълно способен на подобно
нещо.
— Помислете си още няколко дни. – Беринджър се поколеба за
миг, а после отново опита да я изкуши: – Можете да спечелите
милиони, ако работите с мен. Ще постъпите умно, ако не
отхвърлите предложението ми.
Това заплаха ли беше? Алекс не беше сигурна. Предаде
разговора на МИ6, а после отиде на обяд. След урока си по
кантонски следобеда провери за отговор и посланието беше
недвусмислено.
„Продължавай да го залъгваш или отново се срещнете. Не
оставяй рибата да се измъкне. Не отхвърляй предложението, не
приемай, бъди двусмислена.“ Искаха да играе с него и тя
усещаше, че това може да се окаже опасно. Беринджър не
изглеждаше търпелив човек. Обади му се в офиса и сподели, че се
изкушава, по се страхува. Настоя, че й трябва уверение, а той
беше щастлив да й го даде.
— Обядвайте с мен – покани я той с чувствен и подбуждащ глас
и тя се съгласи, като се постара да вкара в гласа си невинност и
флирт. Отдавна не беше използвала тези хитрини в работата си и
донякъде й беше забавно, но не й се искаше Ричард да открие
играта й. Да шпионира за Военното разузнаване беше доста по-
147
различно сега, след като беше омъжена. Досега просто беше
докладвала с кого се среща, но с намесата на човек като
Беринджър нещата се усложняваха. Не искаше Ричард да
пострада, нито да разбере, защото никога вече нямаше да й се
довери.
На следващия ден се срещна с Беринджър на обяд в дискретния
ресторант, който той беше предложил. Мъжът беше облечен с
безупречен тъмносин костюм, който изглеждаше като купен от
„Савил Роу“, а не от Хонконг. Не спомена нито веднъж за
предложението си. Вместо това опитваше да я съблазни и
няколко пъти я докосна по ръката, а по време на чая след обяда
отново повдигна въпроса. Алекс долови намек за отчаяние в
гласа му.
— Трябва ми човек, когото никой не би заподозрял, че работи с
мен, Алекс. – Бяха минали на малки имена. – Тук ти си извън
подозрение. Искам да прехвърля голяма сума пари от Шанхай в
тукашна банкова сметка, до която някои изключително добре
поставени хора да могат да се доберат без проблем. Готов съм да
ти дам значителна част от сумата, ако го направиш за мен.
Просто като подарък. Комисионите ще дойдат по-късно. – Алекс
се зачуди дали комунистическите власти в Пекин ще използват
сметката, или парите бяха за някой от триадите. – Трябва да го
направя бързо, до няколко дни.
При тези му думи тя се престори на нервна и се зачуди докъде
точно МИ6 искаха от нея да стигне, за да го оплете в примките си.
Като го слушаше разбра, че залогът е доста голям и че има
замесени важни личности, от които очевидно МИ6 се
интересуваха повече, отколкото от Беринджър.
— Дайте ми още ден – помоли тя. Беринджър докосна ръката й
под масата и я погали, а после постави длан на коляното й. Алекс
се молеше да не стигне по-далеч. Той беше опасно близо до
подгъва на полата й и тя го изгледа в очите. – Омъжена съм,
Артър – внимателно изрече тя.
— И аз съм женен. Съпругът ти е твърде зает, за да ти обръща
внимание. А и той ще има достатъчно предложения. Хонконг
корумпира хората. Все още не си го разбрала.
А тя и не искаше. Знаеше, че Ричард никога няма да бъде
уязвим за мъже като Артър Беринджър.
— Искам да спя с теб – изрече той твърде тихо, за да бъде чут от
случаен човек. – Ти си красива жена и аз те желая.
На Алекс й се искаше да му каже, че не би могъл да я купи, но
знаеше, че мълчанието е най-разумният отговор. Това беше
работа и за двамата. Той искаше да я убеди, а тя шпионираше
съгласно инструкциите на МИ6. И за двамата не беше нещо
148
лично. А от негова страна това бе просто тактика, за да получи
каквото иска. Ако се беше осмелил, щеше да предпочете да я
насили. Алекс виждаше опасността в погледа му.
Благодари му за обяда и стана, а той я стисна за китката.
— Просто го направи. Няма да съжаляваш – изрече пламенно.
Тя кимна и си тръгна, като се молеше никой да не каже на
Ричард, че я е видял да обядва с друг мъж. Този следобед трудно
се съсредоточаваше на урока си по китайски, а когато вечерта
излязоха с Ричард, беше необичайно мълчалива. Искаше й се
преди това да бе успяла да прекара известно време със Софи, но
трябваше да бързат, а детето обичаше новата си гувернантка.
Алекс все по-рядко виждаше Софи след идването им тук. Като
съпруга на главния комисар имаше твърде много задължения.
— Уморена ли си? – попита я Ричард в колата, докато пътуваха.
– Ужасно често излизаме тук, нали? – Само че той далеч повече
от нея харесваше работата в Хонконг, както и сложните
положения, които възникваха. Алекс си имаше Артър Беринджър
да й диша във врата. Радваше се, че поне не бяха на една и съща
вечеря този път.
На сутринта, когато се зачете във вестника на закуска, не можа
да повярва. Артър Беринджър бе убит от неизвестен извършител,
вероятно свързан с триадите. Във вестника имаше дълга статия за
него, за мръсните му връзки, за някои от по-съмнителните му
дела и за огромното му състояние. След като Ричард замина на
работа, тя получи обаждане от полицията. Поискаха този
следобед да им отдели от времето си. Когато ги запита за
причината, сърцето й биеше лудо, но й отговориха, че искат да я
питат за човек, с когото се беше срещала през последните двайсет
и четири часа от живота му. Имали причина да смятат, че
двамата са се срещали на обяд.
Алекс нито потвърди, нито отрече, а вместо това се съгласи да
ги приеме в пет следобед в дома си. Изтича бързо в съблекалнята
си, за да изпрати съобщение на МИ6 с надеждата за бърз отговор.
Разказа им, че от полицията искат да я разпитат за обяда й с
Беринджър предния ден. Със сигурност това щеше да предизвика
скандал, ако се разчуеше. Градът беше малък, а клюките сред
кръговете, в които се движеха, бяха постоянни. Ако я заподозрат
във връзка с Беринджър, щяха да имат много неприятности. Това
почти я накара да пожелае да напусне МИ6. Никога не й бяха
казвали, че ще бъде използвана като примамка, нито че ще се
среща лице в лице с опасни хора. От нея се очакваше да предава
информация и нищо повече. Споразумението беше именно
такова, а сега се налагаше да излезе далеч извън зоната си на
комфорт. При това не бяха във война, когато да рискува живота
149
си й се струваше правилно. Не желаеше да рискува и брака си с
Ричард, нито пък кариерата му.
Отговорът дойде почти незабавно. „Ние ще поемем оттук.
Мисията е изпълнена.“ Час по-късно й се обади секретарят на
началника на полицията, за да отмени срещата. Извини се и каза,
че са допуснали грешка. Искрено съжалявали за неудобството и
така приключи всичко. След месец във вестника излезе статия,
според която Беринджър перял пари за триадите и за
комунистите, провалил сделка с тях и вероятно убийството му
било заради огромна сума пари.
Ричард коментира, че Беринджър му бе направил лошо
впечатление и Алекс кимна, благодарна, че МИ6 не я бяха
натопили и я бяха измъкнали от полицейското разследване.
Повече не видя съпругата на Беринджър. Чу се, че напуснала
Хонконг веднага след убийството му. От МИ6 повече не пожелаха
Алекс да се среща с други хора. Бяха доволни от докладите й и
само понякога я караха да кани на приемите някой, който инак
не би й хрумнало да включи в списъка с гости. Всички
изглеждаха уважавани бизнесмени и банкери, въпреки интереса
на МИ6 към тях. Засега Алекс беше в безопасност и се радваше,
че е така. Ричард нямаше представа колко близо се беше оказала
съпругата му до огромен скандал. Това й послужи за напомняне
колко опасна е шпионската й дейност дори и в мирно време, дори
когато никой не опираше нож в гърлото й. Невидимите рискове
можеха да бъдат също толкова смъртоносни.

≈ 15 ≈

Девет месеца след установяването им в Хонконг Алекс получи

ново нареждане от МИ6, този път трябваше да се срещне с една
китайка. Жената беше започнала голям текстилен бизнес с
фабрики край Шанхай и Алекс трябваше да разбере колко е
близка с комунистите. Когато се видяха, Алекс остана очарована.
Жената беше на около трийсет. Баща й бил голям земевладелец в
Китай, но избягал от комунистите и имаше подозрения, че тя
може би поддържа или е подновила връзките си с тях. Алекс се
срещна с нея само веднъж, но по-късно стана ясно, че китайката е
любовница на важен член на комунистическата партия и именно
той подпомагаше бизнеса й. Накрая човекът изгуби поста си и
изчезна, а жената избяга от Китай и се премести в Англия
вероятно в резултат на информацията, за която Алекс се беше

150
досетила от разговора си с нея. Китайката беше изключителна
красавица, а това често се оказва опасно.
Минаха месеци, преди да поискат от Алекс отново да се срещне
с някого, и всеки път, когато го правеше, се налагаше да лъже и
да търси извинения пред Ричард. Само веднъж усети, че е в
опасна ситуация, при срещата си с човек, за когото имаше
подозрения, че е член на триадите. Отиде при него с пистолета и
ножа си, но не се наложи да ги използва. Знаеше, че щеше да го
направи, ако беше необходимо. През останалото време играеше
ролята на грациозна домакиня и отдадена съпруга и до втората
им година там беше научила мандарин и кантонски учудващо
добре, с което впечатляваше всеки, който я чуеше как ги говори.
Само Ричард не се изненадваше. Знаеше колко е умна и
талантлива.
От МИ6 продължаваха да я карат да се среща с оперативно
интересни лица от време на време. Хонконг кипеше от енергия и
интриги.

Бяха изминали две години от престоя им в Хонконг, когато

Виктория се почувства зле. Алекс се прибра у дома за месец
заедно със Софи, която реши, че Хемпшир е доста скучен. Каза,
че има твърде много буболечки и няма нищо за правене. Не
обичаше да язди като майка си на нейната възраст, не й
допадаше и никое от класическите английски занимания.
Осиротелите деца отдавна ги нямаше, макар да поддържаха
връзка с Виктория, но сега тя беше сама с икономката и с един
мъж, който да й помага. Човекът, който се грижеше за имението,
идваше веднъж седмично и редовно пишеше на Алекс, като
винаги й даваше добри съвети.
Виктория беше на седемдесет и две и с деликатно здраве. Алекс
чувстваше вина, задето идваше да я вижда толкова рядко, но
беше доста заета като съпруга на главния комисар, а и Хонконг
беше твърде далеч. Виктория беше овдовяла преди единайсет
години и всеки път, когато дъщеря й я канеше в Хонконг, тя
отговаряше, че не би желала да пътува без Едуард. Изглеждаше
по-възрастна, отколкото бе в действителност. Алекс беше на
четирийсет и четири, имаше интересен живот с Ричард. И
двамата обичаха Хонконг и им се щеше да останат там завинаги.
Говореха си да се преместят в Китай, след като той се пенсионира
някой ден. Софи беше на осем, говореше с еднаква лекота
френски и английски. Алекс през повечето време й говореше на
френски, за да поддържа знанията й, а Софи беше научила
кантонски от бавачката си. В Хемпшир Алекс осъзна, че дъщеря й
151
няма истински връзки с Англия, освен националността си. Едва
три пъти в живота си беше идвала тук и си нямаше никого друг в
тази страна, освен баба си. Пакистан, където се бе родила,
Мароко и Хонконг бяха нейни домове, културите, които
познаваше. В много отношения това беше един завиден живот,
особено за Алекс и Ричард, но от друга страна, беше странно
дъщеря им да расте в толкова различна среда. И Виктория
мислеше така.
— Един ден ще наследиш всичко това тъжно изрече тя и посочи
имението. – Може би тогава ще се върнете да живеете в Англия и
да ви хареса тук. Ти си израснала на това място. Ричард е расъл
във фермата на родителите си и в шотландски пансион. И на
двама ви корените са тук. Но към какво е привързана Софи?
Няма никакво понятие от английския живот, ако се изключат
колониите, а то не е същото.
Всички познаваха хора, израснали в Индия и на други места,
които бяха повече англичани от всеки друг, прекарал живота си
на острова, но майка й настояваше, че това е поза, след като си
расъл със слон или с камила в задния си двор. Докато живяха в
Мароко, Софи беше харесала камилите, но вероятно никога
нямаше да се върне там. Само че Хемпшир й беше по-чужд от
всяко друго място, където бе живяла.
— Това е странен начин да израснеш. Предполагам, че е
чудесно за всички ви, с тези големи къщи и с многобройната
прислуга, но нищо там не ви принадлежи. За разлика от това тук
– напомни й майка й. И Алекс понякога си мислеше същото и
Англия й липсваше, но не се виждаше да живее в Хемпшир още
доста дълго време. – Надявам се да не я продадеш. Това е домът
на семейството на баща ти от триста години и той много го
обичаше.
Отговорността беше голяма, но Алекс знаеше, че дори и да
задържи имението, Софи можеше да не го пожелае, след като
порасне. Ако живееше на другия край на света, домът в Хемпшир
вероятно нищо нямаше да означава за нея. Всъщност детето
нямаше търпение да се върне в Хонконг, който й беше далеч по-
познат. Алекс се чувстваше по същия начин.
Това беше обратната страна на избрания от тях живот, който
им подхождаше напълно. Бяха изгубили емоционалните връзки с
родните си домове.
Алекс се радваше на прекарания с майка си месец и се натъжи,
когато дойде време да тръгва. Всеки път, когато я виждаше, я
намираше все по-слаба, по-стара и по-крехка, и се боеше, че ще е
за последно. Надяваше се майка й да е жива, когато Ричард се
пенсионираше и се преместеха в Англия, по все още имаше много
152
време дотогава. Той беше само на петдесет и две, твърде далеч от
пенсия. След последното си назначение щеше да прекара
последните пет години в Министерството на външните работи,
но двамата предполагаха, че поне още десет години ще живеят в
чужбина. Алекс не беше сигурна, но се надяваше майка й да ги
дочака. Вече се беше отказала да я убеждава да ги посети и само й
пишеше, а Виктория беше страничен човек в живота на Софи,
тъй като двете бяха прекарали твърде малко време заедно. Сега
на Алекс много й тежеше, че бе останала единствено дете. През
цялото време чувстваше вина за майка си. Писмата и снимките
не заместваха близкия контакт. Видя, че майка й пазеше в кутии
всички писма от всички години на отсъствието й.
Въпреки тъгата от раздялата с майка си, Алекс се радваше да се
върне в Хонконг. Ричард беше зает както обикновено, а светските
събития сякаш се бяха увеличили. Продължи да докладва за МИ6
и понякога по тяхна заръка се срещаше с определени хора, но
повече не я въвлякоха в опасно начинание. След като посети
централата на МИ6 в Лондон, началниците й разбраха, че това би
могло да се окаже опасно за съпруга й и бяха решили поне засега
да се съобразят с обстоятелствата. Последните две години
отлетяха по-бързо, отколкото Ричард и Алекс бяха очаквали и
желали.
В Хонконг си бяха създали десетки приятелства и когато
отпътуваха. Алекс разполагаше само с една кратка седмица, за да
посети майка си в Хемпшир. От Външно министерство искаха
бързо да се отправят към новото назначение. Предшественикът
на Ричард беше напуснал по болест и сега той трябваше да поеме
предизвикателен, макар и привилегирован пост, един от най-
важните. Предстоеше му да стане британски посланик в
Съветския съюз и да заживее в Москва.
И на двамата това им се струваше крайно интересно, макар
Софи никак да не беше доволна. Тя искаше да си останат в
Хонконг, но Алекс й обеща някой ден да се върнат. Когато
заминаха, Софи беше почти на десет и след седмицата, прекарана
с баба си, отлетя с майка си за Москва, където Ричард ги
очакваше. Той каза на Алекс, че резиденцията на посланика била
прилична къща, която преди революцията представлявала
разкошен дом, само че след четирийсет и пет години приличала
на символ на западналото величие в комунистическата страна,
населявана от потискани, уморени и гладуващи хора, живеещи
под зоркия поглед на КГБ.
Предстояха им четири вълнуващи и предизвикателни години,
и когато влязоха в къщата, която се намираше в район „Арбат“,
приютил всички по-хубави посолства, когато видяха захабените
153
мебели, избелелите завеси и протритите килими, Алекс разбра,
че й предстои много работа. Отоплението в къщата беше
непригодно, особено в този мрачен и студен зимен ден, а Софи се
огледа, избухна в сълзи и се обърна към майка си. Намрази
Москва от пръв поглед. Алекс гледаше на назначението като на
важна стъпка в кариерата на Ричард и на нея й беше любопитно
и интересно. Софи беше само дете, което трябваше да се
приспособи към нов начин на живот в една непозната и
негостоприемна страна.
— Мразя ви, задето ме довлякохте тук! – изкрещя тя на
родителите си, а Алекс и Ричард се спогледаха. Нямаше да е
лесно. Когато напускаха Хонконг, който досега беше перлата,
знаеха, че това назначение може да се окаже най-голямото
предизвикателство.
От МИ6 бяха много доволни от новото място и още в деня на
пристигането й се свързаха с нея, за да й кажат, че я очакват
много задачи. Алекс се зачуди дали това няма да бъде техният
провал. Надяваше се да го избегне, а също и Ричард, който се
молеше да успее да се справи с очакванията към него.

≈ 16 ≈

Алекс и Ричард бяха изпратени в Москва през 1962-а, в най-

интересните времена след Октомврийската революция.
Студената война беше в разгара си, а от 1960-а цареше още по-
голямо напрежение, след като руснаците бяха свалили
американския шпионски самолет U-2 и бяха пленили пилота
Гари Пауърс. Оттогава взаимоотношенията между СССР и САЩ
се бяха обтегнали допълнително. Инцидентът заплашваше да
прекрати планираната среща след две седмици в Париж, но тя
все пак се състоя. Съветският ръководител Хрушчов настояваше
за извинение от американския президент. Когато Айзенхауер
отказа, Хрушчов напусна демонстративно срещата.
Две години след идването на Ричард в Москва, отношенията
продължаваха да са обтегнати, а в Студената война се включи и
Великобритания, която си имаше собствени проблеми с
руснаците. Съветският съюз беше вербувал група
високопоставени английски учени и дипломати за шпиони, а
положението допълнително се усложняваше от двойните агенти.
От британска страна нямаше особено добри чувства спрямо
предателите и изменниците, които продаваха на руснаците
всичко – от крайно чувствителни тайни, до оръжия.
154
 Шпионирането беше опасна практика и Алекс добре го знаеше.
Заловят ли те, няма надежда за спасение. А в СССР западните
шпиони по правило биваха екзекутирани. Съветските шпиони,
работещи за КГБ, които действаха в кралството, получаваха също
толкова неприятни присъди в Англия, ако бъдеха разкрити.
Знаеше се, че руснаците плащаха високо на предателите,
дезертирали на Изток.
Сред най-известните шпиони с високи позиции в британската
върхушка, което им даваше достъп до тайни с важно значение за
националната сигурност, бяха петимата от Кеймбридж. Седем
години преди назначението на Ричард в Москва, британското
военноморско аташе в посолството в съветската столица беше
осъден на осемнайсет години затвор в Англия заради шпионаж в
полза на Съветския съюз.
От особена важност за британци, американци и руснаци беше
ядрената технология. Огромни парични потоци се насочваха към
всеки, който дезертираше за едната или другата страна.
Година преди Ричард да стане посланик в Москва, един
британски агент беше осъден на четирийсет и две години затвор
за шпионаж в полза и на Съветите, и на Обединеното кралство.
КГБ бяха особено енергични в опитите си да крадат агенти от
МИ5 и МИ6, които се смятаха за много ценни. В немалко случаи
постигаха успех. Британското военно разузнаване беше особено
чувствително към тази практика. Кражбата на шпиони и агенти
на разузнаването им и подмамването им да заемат определена
страна се беше превърнало в почти обичайна игра по време на
Студената война.
И въпреки всичко това феноменът на дипломацията
продължаваше да съществува, а факлата настървено се носеше от
американците, в чието посолство Спасо-хаус, някогашна
резиденция на цар Николай II, се организираха някои от най-
бляскавите светски събития в Москва, поканите за които бяха
особено ценни. Приемите им за Четвърти юли всяка година бяха
легендарни. През 1935-а американците бяха добавили бален
салон към резиденцията и там провеждаха балове, приеми,
концерти, прожекции на филми и някои от най-хубавите
дипломатически вечери в Москва. Ръководителят Хрушчов беше
известен с присъствието си на всяко американско събитие, на
което биваше поканен, макар КГБ неуморно да шпионираше.
В деня след пристигането на Ричард и Алекс първите им
посетители бяха именно американският посланик и съпругата му.
Алекс се опитваше да измисли как да направи къщата по-
привлекателна за приемите, които смятаха да организират там.

155
Беше открила мебели и килими, навити в мазето, и когато
американците се появиха, тя се извини за външния си вид.
— Изглеждате прекрасно, скъпа — обяви посланикът, а
съпругата му й подаде красиво опаковай подарък. Докато
говореше, посланикът посочи към улицата. Ричард веднага го
разбра и кимна. Американецът сложи пръст на устните си и
погледна Алекс.
— Искате ли да ви покажем околностите? Има някои
очарователни стари сгради, които ще се радвате да видите. – При
тези думи той и съпругата му се усмихнаха.
— Ще донеса палтата – изрече Ричард и изчезна. Върна се след
минута, подаде на Алекс палтото й и също се облече. Софи се
беше запознала в посолството с младата жена, която щеше да се
грижи за нея. Беше рускиня, но говореше английски относително
добре, само че Софи още не я беше харесала. Разопаковаха
играчките й в голямата студена спалня на горния етаж, а Софи
залепи на стените плакати от филми.
Малко след това Алекс, Ричард и гостите им излязоха и
тръгнаха към Арбатския площад.
— Съжалявам, че така ви отвлякох – извини се американският
посланик и се усмихна на Ричард, а на дискретно разстояние ги
следваше бодигардът му.
— Сигурен съм, че сте били предупредени от вашето
правителство, но от КГБ добре са обзавели домовете ни с
подслушвателни устройства. Когато претърсихме при
настаняването си, открихме стотина микрофона и камери. В
камини, из цветята, под диваните, в стените, във вентилацията, в
градината, навсякъде са. В къщата не бива да изричате нищо,
което не бихте искали руснаците да чуят. Мислех си, че трябва да
знаете колко е сериозно.
Докато вървяха, Алекс разговаряше със съпругата му, която ги
покани на официална вечеря в Спасо-хаус следващата седмица.
— Постоянни ухажват агентите ни от МИ5 и МИ6, понякога
доста сполучливо, за съжаление – мрачно отбеляза Ричард.
— Всички имаме подобни проблеми – отвърна американецът. –
Сложили са бръмбари в етажа на дъщеря ви, а вие не се
доверявайте на прислугата. Това е нация от хора, научени да
шпионират и да се предават един друг. Всъщност е доста тъжно.
Суецката криза и нещастието с американския U-2 бяха засилили
Студената война. И освен това по няколко път и на ден
преглеждат личните ви вещи.
Докато се разхождаха, обсъдиха дипломатическата ситуация в
Москва. Американците и британците имаха доста сходни цели.
Да доставят информация за вътрешната и външната съветска
156
политика, да съдействат за развитието на търговски
взаимоотношения, да работят за научен и културен обмен, да
въздействат на съветската външна политика при по-важни
международни дела. Всичко беше крайно недвусмислено, но
когато се добавеха шпионажът и контрашпионажът към
уравнението, нещата се усложняваха. Да бъдеш посланик в
Съветския съюз, все едно от коя страна, си беше чест и
предизвикателство едновременно.
Близо половин час се разхождаха небрежно по площада и
после американците ги оставиха. Преди това обаче посланикът
им предложи да им заеме „декоратора“ си, който всъщност беше
великолепен агент, обучен да открива подслушвателни
устройства и да прочиства домовете. Ричард с радост се съгласи.
Агентът пристигаше е екип по „вътрешно обзавеждане“ хитрост,
за която от КГБ още не се бяха досетили.
— Благодаря за информацията – каза Ричард. Беше слушал за
това, но казаното от американския посланик беше доста полезно.
— А, ще свикнете. Всички свикваме. Ние сме хубава група в тая
чужда страна. Всички сме тук по някаква причина. Ако сме се
справили достатъчно добре другаде, за награда ни наказват тук. –
Американецът се засмя и Ричард му отвърна с мрачна усмивка. –
Обаче пък обичат да се забавляват и им харесва да идват в
посолството.
— Предстои ни доста работа – призна Ричард. Знаеше, че Алекс
не е никак доволна от състоянието на къщата, а Софи направо я
намрази. Приспособяването вървеше трудно, особено след лукса,
удобствата и изтънчените наслади в Хонконг, който беше далеч
по-цивилизовано място от Русия.
След като останаха сами, двамата е Алекс продължиха
разходката си, а тя се постара да не показва колко е обезсърчена.
— Може би ще е добре да скриеш пистолета си, Алекс, ако още
не са го намерили. – Тревожеше се за нея. Може да се зачудят
защо ти е.
— И аз си го мислех. Но са на сигурно място – отвърна Алекс с
усмивка.
— И къде е това? – зачуди се Ричард. Щом щяха постоянно да
им ровят из вещите, сигурно място нямаше, както бе
предупредил американският посланик.
— Тялото ми. – Никой не претърсваше съпругите на
дипломатите, освен ако нямаше доказателство за шпионска
дейност, каквото всъщност липсваше.
— Ами твоят по-голям, хм… аксесоар? – Имаше предвид
картечния пистолет „Степ“, за който тя твърдеше, че го пази като
сувенир от войната.
157
 — Сгънат е прилежно в една Библия с кожена подвързия.
Ричард се впечатли и се усмихна на думите й.
— И защо ти трябва още да го носиш? Вече не си доброволка по
време на война. – Нямаше представа дали някога го е
използвала, но мислеше, че е малко вероятно.
— Човек никога не знае кога може да му потрябва. Получих го
през войната и просто си го запазих. Някой ден може да се
радваш, че ми е подръка.
— Не искаш руснаците да те вземат за шпионка… – предупреди
я той.
— Не съм шпионка – излъга тя. – Просто съм предпазлива.
— Ти внимавай да не го намерят. Май трябва да се радвам, че
остави другия автомат при майка си подкачи я той. – Така и не й
повярва, като му го каза. А и как би могла да има такова нещо?
Онзи „Степ“ беше достатъчно зловещ и може би донякъде и беше
фетиш, заедно с пистолета и войнишкия нож.
— Досадно е, че къщата е така натъпкана е подслушвателни
устройства – замислено каза тя. Ще предупредя Софи. А ти как
ще работиш, след като и кабинетът ти е в бръмбари?
— С това ще се оправят техниците ни. За това им се плаща. –
Обясни й за екипа от специалисти по вътрешно обзавеждане,
които американецът им беше предложил. – Тук се играе на едро,
залогът е кой за кого шпионира.
Всичко, което можеха да намерят или чуят, отиваше право при
тайната московска полиция, КГБ.
Същата вечер откриха, че разполагат с изненадващо добър
готвач, макар никога да не беше напускал Русия. Поднесе им
чудесни гозби, след което си легнаха рано. Ричард трябваше да
обмисли много неща и чете до късно, за да получи необходимата
информация. Досега постът му в Москва се беше оказал като най-
голямото предизвикателство в кариерата му. На сутринта Алекс
получи шифровано съобщение от МИ6. Дадоха й име и време за
среща, както и парола, с която да се представи на човека като
британски агент, но не определиха мястото. Тя реши да изчака и
да види какво ще стане.
Точно в единайсет преди обяд, докато си седеше зад бюрото в
малкия си кабинет, една от рускините, които прислужваха, дойде,
за да й каже, че съпругата на финландския посланик е дошла на
гости. Името съвпадаше с даденото й от МИ6. Слезе по стълбите
и една красива блондинка й подаде букет цветя.
— Обичам маргарити през зимата. А вие? – обърна се тя към
Алекс с топла усмивка. Това беше паролата и Алекс беше
озадачена да разбере, че и тази жена е британски агент за МИ6.
Беше англичанка и съпруга на посланик. Имаха много общо.
158
 — Да, много. Много мило от ваша страна. – Алекс й се усмихна
и двете се спогледаха с разбиране. Размениха си любезности и
поклюкариха по женски за Москва – къде Алекс би могла да иде
на фризьор и къде са най-добрите места за пазаруване. Софи
щеше да учи в посолството, а Алекс възнамеряваше да взема
уроци по руски. Много дипломатически семейства не бяха довели
децата си в Русия, но Алекс не искаше да остави Софи с майка си,
където детето щеше да се чувства самотно и нещастно. Нямаше
желание и да я прати в пансион, така че я взеха със себе си. Алекс
възнамеряваше заедно да учат руски – така и двете щяха да бъдат
заети.
След като си поговориха, Алекс изпрати съпругата на
финландеца до колата й. Докато вървяха, Прудънс Мики тихо я
предупреди:
— Не се доверявай на никого и на нищо, дори и в колата си.
Мисля, че приятелите ни в Лондон ще намерят начин да те
държат заета. Поне с мен го правят. Тук има много работа.
Алекс не отговори, но се надяваше да не е така. Съветска Русия
беше последното място на света, където би искала да допусне
грешка и да бъде заловена за шпионаж. Само при мисълта я
побиха тръпки. Жените се целунаха сърдечно и Алекс помаха,
докато Прудънс отпътуваше с шофьора си. По-късно Алекс й се
обади, за да й благодари за цветята. Вече имаше приятелка тук.

Успя да купи плат от магазин, за който й каза секретарката на

Ричард, и поръча нови завеси за салоните за приеми. Откри, че в
склада има още мебели. Предният посланик не ги беше харесал и
си беше донесъл собствени. Складираните неща бяха несравнимо
по-добри от настоящото обзавеждане в резиденцията. Алекс си
направи и списък с неща, които да поиска от майка си. Разви
килимите и донесе част от скътаното обзавеждане в къщата.
Помоли икономката два пъти седмично да ги снабдява със свежи
цветя. Резиденцията придоби по-добър вид. Поиска от
секретарката на Ричард последния списък с гости на посолството
и планира първата официална вечеря. Също както в Хонконг
МИ6 й предостави списък с хората, които трябваше да покани.
Тук мишените бяха значително повече. Алекс не протестира,
просто добави имената с ясното съзнание, че КГБ и без това ще
получи копие от списъка с гостите. Планираше да покани
повечето членове на дипломатическата общност на първия
прием, а ако преместеха мебелите, щеше да има и място за танци.
Съпругата на американския посланик й беше казала, че могат да
използват оркестъра им. Знаеше, че трябва колкото се може по-
159
скоро да се срещне с най-важните хора, макар забавленията тук
да изглеждаха доста нескопосани и далеч по-странни отколкото в
Хонконг, където всички бяха толкова общителни и всичко
вървеше гладко. Хонконг беше далеч по-изтънчен от Съветския
съюз, но тя го беше очаквала.
Седмица преди приема от МИ6 добавиха още две имена към
списъка. Същата вечер Ричард и Алекс бяха поканени на прием в
американското посолство, който тя очакваше с нетърпение,
Когато стигнаха там, двама достолепни китайски икономи,
достойни за Бъкингамския дворец с прецизността и
благоприличието си, отбелязваха гостите. Съпругата на
посланика беше разказала на Алекс за тях. Китайците бяха
женени за рускини и не можеха да получат визи, за да напуснат
страната, така че бяха в капан и работеха за американците. Бяха
добре познати в Москва и Алекс завидя на лекотата, с която
изпълняваха служебните си задължения. Прислугата в
британското посолство беше далеч по-неопитна и хората като че
ли бяха по-заети да ги шпионират и слухтят, отколкото да ги
обслужват.
Атмосферата по време на приема в Спасо-хаус беше глътка
свеж въздух. Къщата беше красиво обзаведена и елегантна,
модерна по американски. Посланикът и съпругата му бяха
донесли собствени картини и всички изглеждаха доволни от
самото си прекарване там, което създаваше впечатлението, че не
са в Русия. Именно този пример Алекс искаше да последва, да
покаже на местните и на останалата дипломатическа общност
как изглежда истинският британски дом и как се ръководи. Реши
да направи поредица чаени партита и официални обеди за
жените, а също и коктейли като в Хонконг и официални вечери
за важните гости. Имаше десетки нови идеи, когато тази нощ си
тръгнаха от приема. Оркестърът и беше харесал и възнамеряваше
да го използва. Разполагаха дори е джаз певица, която пееше
също като Били Холидей.
— Изглеждаш щастлива – с радост отбеляза Ричард. Беше
доволен от срещата е колегите си посланици, както и с немалко
висши съветски функционери, с които бе искал да се види
— Планирам социалния ни живот за следващите шест месеца –
отговори тя. Вече не говореха за важни неща, освен ако не бяха
сами навън. Опитваха се всеки ден да излизат на разходки, за да
могат да обсъдят сериозните теми. – Певицата много ми хареса.
— И на мен ми допадна. Но може би трябва да опитаме с нещо
по британско – предложи той. Алекс обаче отхвърли идеята.
— Когато американците правят нещо както трябва, наистина
успяват.
160
 Вечерта беше наистина чудесна. Алекс беше в много добро
настроение, докато не получи шифровано съобщение, в което й
беше предадено името на човека, с когото да се срещне в идните
дни. Трябваше да го наеме за гид в музея. Само това и името му й
бяха известни. Когато си легна, далеч не беше толкова щастлива.
Ричард вече беше полузаспал. Мъжът, с когото и предстоеше да
се види, беше с руско име. МИ6 веднага я ангажираха, а
ситуацията тук беше деликатна. След инцидента с Беринджър в
Хонконг не я бяха принуждавали да върши други подобни неща,
но в Москва всичките им активни агенти им бяха необходими.
Когато Ричард получи назначението си, я бяха предупредили за
това.
На следващия ден Алекс отиде в музея и попита за гидове,
които да гворят английски, преди да потърси човека по име.
Обадиха се на някого по телефона. Дойде нисичък слаб човек и се
представи със същото име, което и бяха дали от МИ6, а Алекс
реши, че има късмет. Когато тя му се представи, той й обясни, че
носи устройство в ръката си, където бе записана цялата обиколка
на английски, но той ще я придружи, за да й обясни. Алекс кимна
и двамата започнаха обиколката си из музея. Когато влязоха в
първата зала, той включи машината, а тя си сложи слушалки.
Всички произведения на изкуството бяха от времето след
Октомврийската революция, на работна тематика. Повечето бяха
грубовати, нямаше нищо красиво. Докато гледаше първите
картини, записът започна. Нищо общо нямайте с изкуството.
Представляваше дълго послание от МИ6 за състоящите се срещи
по повод на ядреното въоръжаване в резултат на нарушение на
скорошен договор. Тя не реагира и не демонстрира изненада, а
вместо това продължи да слуша записа и да разглежда
експозицията, докато обикаляха от зала в зала. Записът свърши
дълго преди да са приключили с обиколката, но тя се
преструваше, че още слуша. Когато стигнаха последната зала, тя
благодари на гида и му подаде устройството със слушалките.
Беше запомнила всичко, а гидът изтри съобщението още щом
получи обратно апарата. Алекс го беше пуснала два пъти, за да е
сигурна, че ще запамети всичко. Очевидно мъжът беше от онези
руснаци, които шпионираха за британците, а може би дори беше
и двоен агент. Макар тя да беше уверена, че е сигурен човек
според МИ6, знаеше, че срещата й с него се дължи на
деликатната й позиция като съпруга на Ричард.
От нея не се искаше да оценява информацията, а да я предаде.
Излезе от музея, върна се в резиденцията и шифрова целия
запис, който беше наизустила, като назова и източника му.
Човекът беше предложил да й остави записа, но тя бе отказала,
161
така че той го изтри. Твърде опасно за него беше да го пази.
Алекс беше обучена за подобна дейност предаването на
информация. Това беше правила през войната, а и тогава беше
също толкова опасно като сега.
След като изпрати съобщението, зачака отговор. Беше
отвъртяла крановете в банята все едно пълнеше ваната, за да
заглуши шума от изпращането на съобщението по предавателя.
Отговорът дойде след две минути.
„Прието. Добра работа. Благодарим.“ Алекс съзерцава
предавателя в продължение на минута и се мразеше, задето се бе
въвлякла в това и сега беше принудена да изпълнява тези задачи.
— Вървете по дяволите – изруга тихо и прибра малкия апарат в
калъфа му, който приличаше на аптечка. Никой никога не би се
досетил какво имаше вътре. Също като нея самата, и
предавателят изглеждаше напълно невинен, което беше напълно
погрешно впечатление. От него всеки ден зависеше както
животът на замесените хора, така и нейният собствен. Сега
осъзна, че престоят й в Москва ще бъде далеч по-опасен,
отколкото бе предполагала.

≈ 17 ≈

От МИ6 съзнаваха в колко деликатна ситуация се намира

Алекс, затова не й поставяха твърде много задачи. Възлагаха и
по-малко, отколкото на другите. За нея оставаха наистина важите
срещи и събирането на сведения, вместо да я въвличат в рискове
за по-маловажни неща. В основни линии се придържаха към
споразумението им да събира информация от дипломатическите
среди, но все я изпращаха да се среща с хора, за които се
предполагаше, че са оперативни агенти на МИ6. Повече не видя
мъжа от музея. Имаше обаче други, срещна се е една жена в
месарницата и с часове разговаря с нея, заради което закъсня за
прием в турското посолство. Успя да изнерви Ричард, когато след
тази среща трябваше да се прибере и да се преоблече. Обясни му,
че е ходила до месарницата, за да избере лично месото, понеже
онова, което готвача купувал, не било хубаво. Ричард каза, че тя
би могла да стори това и сутринта, и тя не възрази, Съпругът й
през повечето време беше изтощен и изнервен заради опитите си
да поддържа баланс между интересите на Великобритания, без да
подклажда и без това достатъчната враждебност на Студената
воина. Превърна се в първокласен жонгльор, още повече като

162
знаеше, че са под непрекъснатото наблюдение на КГБ. Това
положение беше постоянен източник на стрес дори и за Софи.
След шест месеца Алекс говореше руски, което се оказа много
полезно за дейността й за МИ6. Ричард не успя да усвои езика и
постоянно разчиташе на преводач. Използваше няколко,
изпратени от Англия. Всички имаха съответните езикови
познания, но той никога не им се доверяваше напълно. Смяташе,
че секретарят му заслужава доверие, но всеки в Русия би могъл да
бъде двоен агент, и наистина мнозина бяха такива. Не вярваше
напълно дори и на англичаните там, което добавяше
допълнителен стрес към работата му. Разбра защо се бе поболял
предшественикът му. Човек трябваше да бъде денонощно
нащрек. И Алекс се чувстваше по същия начин. Постоянно
поддържаше контакт с МИ6, но тук това й беше крайно
неприятно. Всеки път, когато изпълняваше задача, колкото и
незначителна да беше, усещаше тежестта на отговорността.
Разкъсваше се между дълга към страната си и отговорността към
съпруга си и се боеше да не го злепостави по някакъв начин. За
щастие нищо такова не се случи. Всичко вървеше гладко,
въпреки напрегнатата обстановка.
През ноември 1963-а, една година след пристигането им,
убийството на Джон Кенеди потресе света и много надежди
загинаха заедно с него. Невинността беше изгубена, все едно
никога не я бе имало. Сега дните на Камелот повече от всякога
бяха илюзия. Алекс плака с всички останали, докато гледаше
печалното лице на Жаклин Кенеди зад вдовишкия воал, стиснала
ръцете на децата си.
Това беше напомняне на всички за злите сили, които
ежедневно си играеха с хорските съдби. Дори Съветският съюз
беше разтърсен от убийството. Американският посланик и
съпругата му заминаха за Вашингтон за погребението.
Времето им в Русия като че ли течеше по-бързо заради
напрегнатите дни, високите залози и постоянния стрес. Все едно
живееха насред минно поле и Алекс се зарадва, когато получиха
следващото си назначение. Ричард също тайно призна, че и той е
доволен. Русия беше един от най-важните постове, които Външно
министерство би могло да отреди на дипломат, и Ричард знаеше,
че наближава последното му назначение, преди да се приберат у
дома. В продължение на точно двайсет години работеше в
дипломатическия корпус. Алекс тъкмо беше навършила петдесет,
а той беше на петдесет и осем. Предполагаше, че ще получи още
едно назначение, след което щяха да му дадат някоя канцеларска
длъжност в Министерството на външните работи за няколко
години, за да помага с натрупания си опит, докато се пенсионира.
163
Сега обаче, когато прочете комюникето за новия пост, се
усмихна. Беше си го заслужил и бе благодарен, че началниците
го признаваха. Ричард беше спечелил благодарността и
уважението им с четирите си години в Русия. Следващото му,
вероятно последно назначение, беше Вашингтон. Сподели на
Алекс след вечеря, докато правеха редовната си разходка по
площада.
— Имам да ти кажа нещо – започна той и здраво стисна ръката
й. Обичаше моментите им насаме и ценеше съветите й.
— Влюбен си в секретарката си – каза тя и се усмихна.
— Пази Боже, няма такова нещо. Ти виждала ли си я?
— Значи постъпваш в религиозен орден?
— Щях, ако бяхме останали още малко тук. Но не, заминаваме
за Вашингтон.
— На почивка ли? – Алекс изглеждаше доволна и той се засмя.
— Да не мислиш, че ми удължават мандата тук? – По принцип
това не беше възможно, но ако беше станало, той сигурно щеше
да предпочете да умре. Четири години бяха напълно достатъчно.
– Не, скъпа. Мисля, че вероятно това ще е последното назначение
предвид възрастта ми, и са запазили най-хубавото за най-накрая.
Или едно от най-хубавите поне. Постът е чуден и след Москва,
Студената война и КГБ, все едно ще сме в рая.
— Ще ставаш посланик във Вашингтон ли? – почти изписка
Алекс и той кимна, спря да върви и я притисна силно към себе си.
При всичките трудни моменти, ужасните понякога времена и
спорадичните разочарования, двамата бяха по-близки от всякога
и бракът им оставаше все така стабилен. Работата в
дипломатическия корпус беше разтрогнала не един брак. Това не
беше лесен живот и изневерите бяха често явление, но Алекс се
беше приспособила добре към кариерата на съпруга си и любовта
им с годините ставаше все по-силна.
— Ще бъда посланик във Вашингтон. Ще ядем хамбургери, ще
гледаме бейзбол и вероятно от време на време ще ходим на
вечеря в Белия дом. Щастливите дни се завърнаха. – Ричард
целият сияеше, като й разказваше за бъдещето. Двамата тръгнаха
към резиденцията, за да съобщят на Софи. Той не искаше КГБ да
научат, преди назначението му да бъде обявено официално, така
че Алекс го написа на лист хартия и й го подаде. Когато го
прочете. Софи извика от щастие. Беше почти на четиринайсет и
мислеше Америка за най-якото място на земята, макар никога да
не беше ходила там. Обичаше Елвис и имаше всичките му плочи,
но харесваше също и Бийтълс, Нат Кинг Кол, Франк Синатра, Рок
Хъдзън и Дорис Дей.
— Кога? – прошепна Софи.
164
 — След няколко седмици, струва ми се.
— И поне тоя път ще говоря езика, слава на Бога.
Софи все още помнеше кантонския, руският не й се удаваше и
тя го мразеше, а френският й беше съвършен. Надяваше се тъкмо
него да използва някога в бъдеще. Взе листчето от ръката на
майка си и бързо надраска: „Ще мога ли да уча в американска
гимназия?“
— Да. – Алекс й се усмихна и се върна при Ричард. Софи
искаше още тази вечер да започне да си събира багажа. Русия не
беше спечелила сърцето й.
— Имаш една много щастлива дъщеря – уведоми съпруга си
Алекс.
— Щом стигнем там, никога няма да поиска да се върне – каза
той. Изглеждаше притеснен. – Искам я с нас в Англия, като се
приберем.
— Това няма да е проблем. Тя е англичанка, не е американка.
— Но никога не е живяла в Англия.
— Всички от колониите някога се връщат „у дома“. И тя ще се
прибере.
— Не бъди толкова сигурна. Но поне през следващите четири
години ще се забавлява.
Русия беше мрачен период за цялото семейство. Алекс
оставяше резиденцията в по-добър вид, отколкото я бяха
заварили, а Ричард беше свършил чудесна работа като посланик,
но и двамата нямаха търпение да напуснат страната.
Същата вечер Алекс изпрати съобщение на МИ6, че скоро ги
местят във Вашингтон, защото нямаше представа дали вече
знаеха. Отговорът не закъсня. „Поздравления за посланика.
Добра работа.“
Легна си, мечтаейки за Вашингтон и за живота, който ги
очакваше там.

Преди да тръгнат, трябваше да посетят безброй вечери във

всички посолства. Това беше затворена общност особено в
Москва и всички съжаляваха за заминаването им.
Руските официални лица идваха един по един да поздравяват
Ричард и да му благодарят за помощта му в опитите за постигане
на разведряване на отношенията. Не би могъл да желае повече.
Благодари горещо на целия си персонал. Всички го уважаваха и
обичаха. Прекара два дни с новия посланик, за да му даде
инструкции, остави всичко в ред и най-сетне заминаха.
От Москва отлетяха до Лондон и прекараха там известно време,
за да може Ричард да премине инструктаж във Външно
165
министерство и да останат няколко дни с Виктория в Хемпшир.
Алекс и Софи обиколиха Лондон за покупки, а после отлетяха за
Ню Йорк със самолет на Британската трансокеанска авиационна
компания. И тримата имаха чувството, че сънуват. Посолството
на Масачузетс Авеню беше проектирано от Лаченс и разполагаше
с огромни градини. Красивата сграда беше построена през 1930-а
основни с британски материали мрамор, дърво и стъкло с нови
кабинети в постройката отпред, завършена само преди две
години. Персоналът беше чудесен. Ричард направи официално
посещение на президента Джонсън и Белият дом се оказа дори
по-впечатляващ, отколкото си бе представил. Предишният
посланик беше оставил всичко в безупречно състояние.
Настаниха се в резиденцията. Алекс предположи, че през
следващите четири години ще има много малко работа за МИ6.
Британците не шпионираха американците, не им беше
необходимо. Двете страни свободно обменяха информация.
Изпитваше огромно облекчение, че не се намира във вражеска
страна, с опасности и рискови ситуации.
В дните след настаняването Алекс и Софи отидоха да търсят
подходящо училище. От Хонконг Софи не беше посещавала
нормално училище и през четирите години в Москва се
обучаваше от английска учителка, омъжена за руснак.
Влюби се в „Сайдуел Френдс“, едно от най-добрите частни
училища във Вашингтон. Ричард също отиде да го види. Искаше
да се увери, че учебната програма ще я подготви за британската
университетска система. Всички се съгласиха, че мястото е
чудесно, и Софи без проблеми мина приравнителните и
приемните изпити по всички предмети. Приеха я и през
септември щеше да започне да учи в „истинска американска
гимназия“, точно както си беше пожелала.

Родителите й не я бяха виждали по-щастлива. Алекс също се

радваше. Все едно беше смъкнала тежък товар от плещите си,
след като напуснаха Русия. Всяка една нейна мисия там я караше
да изпитва тревога и постоянно се боеше да не я заловят и
арестуват за шпионаж. Все пак беше устояла до края. Планираше
след четири години да напусне МИ6, след като се завърнат в
Лондон, след трийсет години работа. Повече от достойна кариера
за един шпионин.
Докато бяха в Русия, изтече времето на двайсетгодишната
забрана да пази в тайна работата си за УСО. Вече можеше да
сподели с Ричард и беше изкушена да го направи, но понеже все

166
още работеше за МИ6, реши да отложи, за да не събуди
подозрения у съпруга си.
Също както в Хонконг и тук се озоваха незабавно в центъра на
обществения живот във Вашингтон. Почти всяка вечер
посещаваха приеми в различни посолства, събития и официални
вечери. Получиха дори покана за сватбата на президентската
дъщеря Луси Джонсън с Патрик Нюджънт, само две седмици
след пристигането им. Приемът за седемстотин души в
Източната стая беше зашеметяващ и Ричард и Алекс истински се
забавляваха.
Успяха лесно да си създадат приятелства сред международната
общност във Вашингтон, както и сред местните, а също и с
родителите на някои момичета от училището на Софи. Тя се
чувстваше чудесно в американското училище. Това й беше като
награда за странното образование, което беше получила от
Пакистан през Мароко и Китай, та до Русия. Никога не говореше
за това с приятелките си. Каза на Алекс, че би искала да го
забрави и да се установи на едно място, където да прекара живота
си.
Дейността на Алекс за МИ6 във Вашингтон беше незначителна,
което също беше облекчение, и тя се чувстваше като на ваканция.
Изпращаше информация за политиците и дипломатите, с които
се срещаше, за вечерите в Белия дом. Всичко беше спокойно,
нямаше кризи, чието разрешаване да зависеше от нея.
Когато другата президентска дъщеря Линда Бърд, се омъжи за
Чарлз Роб шестнайсет месеца след сестра си, Ричард и Алекс
отново бяха удостоени с покана за сватбата. Имаше над
шестстотин гости и двамата познаваха вече почти всички. Бяха
чести посетители в Белия дом гостуваха на държавни вечери,
както и на други, в по-тесен кръг.
Времето течеше твърде бързо. Стигна се до истинска битка със
Софи, когато стана абитуриентка, но Ричард нямаше намерение
да изгуби. Дъщеря им искаше да отиде в американски колеж като
приятелките си. Не искаше да се връща в Англия с родителите си
и да продължи образованието си там. Твърдеше, че се чувства
американка и иска да остане.
— Но това е абсурдно – възмути се баща й. – Ти не си
американка, англичанка си. Тук си едва от три години.
— Няма значение. Искам да остана тук. Никого не познавам в
Лондон. Не искам да живея с баба в Хемпшир. Не искам да ходя в
английски университет. Искам да уча в колеж тук. Тази година
трябва да кандидатствам, татко. – Отстояваше желанията си пред
него и умоляваше майка си да го убеди. Само че и Алекс не
харесваше идеята да я оставят в Щатите.
167
 — Ние нямаме роднини тук. Ами ако се разболееш?
Софи обаче беше твърдоглава, а Алекс искаше да е наблизо, не
можеше да я остави сама.
— Тогава можете да останете с мен. Моля ви, не ме карайте да
се връщам, мамо. Искам да живея тук.
Дотогава вече беше излизала с няколко момчета, но не затова
искаше да остане. Обичаше приятелите си и всичко в Америка.
Англия беше мрачна страна и не чувстваше никаква връзка с нея,
понеже никога не беше живяла там. Националността й беше само
поле в паспорта и нищо повече.
Алекс и Ричард не спираха да я уговарят и накрая той
предложи компромис.
— Можеш да постъпиш тук в колеж, ако те приемат. Но след
като завършиш, ще се върнеш в Англия и ще работиш там, без да
противоречиш. Не искам да оставаш тук, а аз на стари години
няма да живея на пет хиляди километра от единствената си
дъщеря – твърдо заяви той и след като Софи излезе от стаята,
пищяща от радост, Алекс го изгледа сериозно.
— Точно това стана с майка ми. Тя е сама, на хиляди километри
от единствената си дъщеря и то от двайсет и три години. И е
много, много самотна, след като татко почина. – Натъжи се, като
го изрече.
— След година се прибираме. Можеш да се върнеш при нея –
нежно каза той. Само че Алекс знаеше, че не може да върне на
майка си изгубените години. През цялото това време с Ричард
бяха в дипломатическия корпус. Решението беше добро за тях, но
не и за майка й, и сега тя се чувстваше ужасно.
Изнизаха се и последните месеци. Тръгваха си през юни,
веднага след като Софи завършеше гимназия. Дъщеря им
планираше да пътува из Калифорния с приятелки и да прекара
август при една от тях в Маргас Вайнярд. Родителите на
момичето имаха къща там.
Приеха я в почти всеки колеж, за който подаде документи, и
реши да постъпи в Барнард Колидж към Колумбийския
университет в Ню Йорк. Щеше да живее в общежитията.
Учебната година започваше през септември, а през декември
Софи навършваше осемнайсет. За Коледа и за рождения си ден
щеше да се прибере в Англия, а Алекс можеше да я посети в
колежа през есента, по време на родителския уикенд. Дъщеря й
вече й липсваше и ненавиждаше мисълта, че ще ги делят пет
хиляди километра. Разбираше какво бе преживяла майка й.
Ричард и Алекс посетиха за последно Белия дом. Президент
вече беше Ричард Никсън, с когото Ричард се погаждаше добре.

168
 Дипломирането на дъщеря им беше събитие с горчиво-сладък
привкус, но тя бе много щастлива. Нямаше търпение да тръгне
към Калифорния с приятелките си. Напусна Вашингтон преди
родителите си и същата сутрин Алекс отиде при Ричард. Двамата
вече събираха багажа си.
— Имам чувството, че съм я изгубила – изрече тя със сълзи в
очите. Съпругът й я прегърна.
— Не си. След всичко това ще се прибере у дома като едно
добро английско момиче.
Алекс се зачуди дали баща й не беше успокоявал майка й със
същите думи, когато двамата с Ричард потеглиха към Индия.
Само че тогава тя беше омъжена, което беше различно. Неин
дълг беше да последва съпруга си. Софи следваше мечтите си,
което беше далеч по-опасно.

След две седмици напуснаха Вашингтон и отлетяха за Лондон.

Двамата с Ричард отседнаха за няколко дни в „Клариджис“.
Лятото му беше свободно, след това трябваше да се яви във
Външно министерство, а Алекс беше обещала на майка си, че до
есента ще останат при нея и щяха да направят само няколко
кратки пътувания из Англия, за да посетят стари приятели. Може
би щяха да отскочат за малко до Италия или Франция. Ричард от
години не беше виждал фермата си и вече дори не познаваше
рентиерите. Сега я управляваше местна служба по недвижими
имоти и той обмисляше да я продаде. Имотът не беше особено
ценен, а и той никога нямаше да иде да живее там.
Отидоха до Хемпшир с кола и Алекс се стресна, като видя
майка си. Виктория беше бледа, слаба и едва се движеше. Алекс
се срещна с лекаря й, който я уведоми, че Виктория страда от рак
на стомаха. Беше решила да не й казва, за да не я тревожи, и от
месеци страдаше сама. Когато Алекс се прибра, веднага я попита:
— Защо не си ми казала? Щях да се прибера. – Виктория
изглеждаше спокойна и погледна дъщеря си с обич.
— Не би могла да оставиш Ричард и Софи сами във Вашингтон
– каза тя. Икономката се беше грижила за нея, но през нощта
нямаше никой наблизо. Майка й обаче настояваше, че това не е
било проблем.
Виктория спеше много. Разхождаха се заедно из градината,
посещаваха гробовете на баща й и братята й. Майка й беше на
осемдесет и две и повечето й приятели вече бяха починали. Но
поне Алекс си беше вкъщи. Най-сетне. Беше чакала толкова
дълго този миг, а сега беше близо до края. Повече от две

169
десетилетия бяха разделени. За това Алекс съжаляваше най-
много. И за момченцето, което беше изгубила.
Три седмици, след като Алекс се върна у дома, Виктория
издъхна спокойно в съня си. Сякаш я беше чакала и сега беше
свободна да си отиде от този свят.
Алекс се обади на Софи и тя долетя от Калифорния за
погребението на баба си. В малката църква имаше само няколко
души. Софи остана, докато приятелките й отидоха в Маргас
Вайнярд, след което отлетя за Бостън, за да се присъедини към
тях. Алекс я изпрати на летището и я прегърна крепко, преди да я
пусне да се качи в самолета.
— Пази се. Обичам те, Софи.
Докато я гледаше как тича, за да не изтърве самолета, а дългите
й черни коси се вееха зад гърба й, Алекс за пръв път осъзна, че
най-големият дар на майката е да остави децата си да следват
мечтите си, независимо къде щяха да ги отведат. Да наблюдава
как Софи си тръгва беше едно от най-тежките неща, които бяха й
се случвали. Изпита още по-голямо уважение към майка си,
която беше изгубила двама синове, но бе оставила единствената
си дъщеря да отлети от семейното гнездо.
След това Алекс шофира до Лондон. Предстоеше й отдавна
планирана среща. Нямаше повече работа в разузнаването, а и
през последните четири години беше вършила много малко.
През войната беше работила за УСО, а след това в продължение
на двайсет и четири години – за МИ6. Това беше достатъчно
дълго. Не получаваше голяма заплата, бе вършила всичко от
любов към страната си. Нямаше друга причина.
Предаде известието си за напускане и й благодариха за
всеотдайната работа.
— В продължение на дълги години върши чудесна работа за
нас.
Изглеждаше странно, че трийсетте й години шпионска дейност
приключваха с писмо и ръкостискане, но тя беше изпълнила
дълга си. Сега беше ред на други.
Докато шофираше към Хемпшир, беше тъжна, но чувстваше
облекчение, все едно беше затворила кръг. Майка й все още й
липсваше, както и всички години, в които не бяха заедно, но
беше последвала Ричард по неговия път, без да спира да върви и
по своя. Беше се справила, а имаше и Софи.
Ричард тъкмо се връщаше от езерото с въдицата си, когато тя се
прибра. Заприлича й на момченце, което си играе на хокей. При
тази мисъл се усмихна.
— Полетът й да не би да закъсня? – попита я той. Беше си
дошла по-късно от уреченото.
170
 — Имах среща в Лондон. Доста закъсняла среща.
— На лекар ли си ходила? – притесни се той, но Алекс поклати
глава. Най-сетне дойде време да бъде честна със съпруга си. През
по-голямата част от съвместния им живот беше пазила тайни от
него, но нямаше избор.
— Днес се пенсионирах от МИ6 – каза тя, но той не се изненада.
От трийсет години работя за тях – продължи тя със сълзи в очите.
Знаеше, че ще й липсва. От толкова време това придаваше
допълнителен смисъл на живота й. През повече от половината й
живот.
— Винаги съм знаел изрече той е усмивка. – Молех се само да
не те арестуват или да не ни изгонят от страната, в която се
намирахме. На няколко пъти дяволски ме изплаши в Москва.
— И аз бях изплашена – призна тя и се засмя. Ричард беше по-
наясно, отколкото бе допускала. – И никога не каза нищо, а?
— Реших, че ще е лоша идея да питам съпругата си дали
случайно не е шпионка. Повечето жени не разнасят автомати,
нито се разхождат с пистолети. През войната имах известни
подозрения, но знаех, че не можеш да ми кажеш.
— Тогава работех за УСО. Шпионаж и саботажна дейност в тила
на врага. Това беше доста по-сериозно.
— Не ми е приятно да си мисля за това – сериозно каза той и я
целуна. – Значи вече не си шпионка? – Тя поклати глава. – Е,
това ще е нещо различно. Някой ден ще трябва да разкажеш на
Софи.
— Може би. Не съм сигурна, че ще иска да знае.
Сега дъщеря им си имаше собствен живот и нейни лични
тайни.
— Ти си невероятна жена – призна Ричард и двамата влязоха в
къщата. Трябваше да я постегнат, а имаше и някои неща, които
Алекс искаше да промени. Разполагаха с чудесен човек, който
управляваше имението. Планираха през седмицата да живеят в
Лондон, а през уикендите да идват тук. Алекс от години се
занимаваше с поддръжката, а Ричард също проявяваше интерес.
Вече тук, след като се бяха прибрали, щеше да им е много по-
лесно.
— Сега ще трябва да си намериш нещо ново за вършене, но този
път дано да не включва оръжия.
Алекс обичаше къщата и през целия си живот гледаше на нея
като на дом, независимо къде по света се намираше.
Съжаляваше, че Софи така и не се бе привързала към имението.
Може би това щеше да се промени, когато пораснеше.
Можеше да усети присъствието на родителите си в тази къща.
Двамата с Ричард бяха прекарали чудесен съвместен живот, бяха
171
живели из целия свят, но сега се радваше, че са си у дома. И се
надяваше някой ден Софи също да приеме мястото за свой дом.

≈ 18 ≈

Алекс далеч по-добре от съпруга си отгатна бъдещето на Софи.

Дъщеря им се дипломира в Барнард Колидж и не пожела да се
върне в Англия. Сега всичките й приятели бяха в САЩ. Искаше
да остане в Ню Йорк поне за още една година. Беше се влюбила в
младеж, завършил юридическото училище на Колумбийския
университет по времето, когато тя взе бакалавърската си степен,
и Алекс прецени, че връзката им е сериозна.
Запознаха се със Стив Бенет на дипломирането на Софи и
обядваха с него и родителите му. Бащата на момчето се оказа
генерал от Уест Пойнт. Стив беше единственият им син, израснал
като дете на военен, поради което също бе обиколил света и
подобно на Софи беше намразил пътешествията. Наскоро беше
постъпил в адвокатска кантора в Ню Йорк и искаше най-сетне да
се установи на едно място. Ричард и Сам Бенет, бащата на Стив,
си разказваха спомени от войната и за страните, в които бяха
живели. Госпожа Бенет се оказа мила жена, която при всяка
възможност бе следвала съпруга си по света. Сам все още беше в
армията и понастоящем работеше в Пентагона, а семейството
живееше във Вашингтон. С четири години по-млад от Алекс и с
дванайсет по-млад от Ричард, генералът беше жизнен и
енергичен мъж. Семейство Монтгомъри харесаха и него, и
съпругата му, а младият Бенет особено им допадна.
Софи обичаше Стив. И двамата искаха едни и същи неща,
стабилен живот, завинаги на едно място.
Стив явно беше под силното влияние на баща си и мразеше
всичко, което бе наблюдавал в армията. Сам Бенет призна тайно
на Ричард, че се чувства разочарован от това, особено след като
бил трето поколение от Уест Пойнт. Стив обаче се беше
представил добре в адвокатското училище и после бе постъпил в
чудесна фирма.
Софи вече си беше намерила работа в ООН след
дипломирането си щеше да превежда от и на френски, а освен
това бе посочила китайския и руския като езици, които владее
добре. Стив и родителите му бяха много впечатлени от зрелостта
й. Той беше на двайсет и седем и беше започнал работа в банка
две години, преди да постъпи в университета. Сега имаше
магистърска степен и очевидно беше сериозен младеж, влюбен в
172
Софи толкова, колкото и тя в него. И двамата бяха млади, но
зрели за възрастта си и луди един по друг.
Ричард ревностно се възпротиви на оставането на дъщеря си в
Ню Йорк, но битката му беше обречена на неуспех и Алекс го
знаеше. Убеди го, че трябва да оставят Софи да направи каквото
си е наумила. Тя беше почти на двайсет и две и си имаше
собствено мнение, точно като нея самата, когато напусна
Хемпшир, за да замине за Лондон на двайсет и три години, а
после никога не се бе завърнала.
— Но това с различно, тогава бяхме във война.
— Не съм убедена, че това имаше значение за мен. Бях готова
да напусна семейното гнездо, а войната беше добро извинение. И
Софи е готова – примирено изтъкна тя.
Стив и Софи ги посетиха в Хемпшир за две седмици през
август. Младият мъж говори е Ричард и го помоли за
разрешението му да поиска ръката на дъщеря му. Ричард се
насълзи, когато му даде благословията си. Никак не харесваше
мисълта дъщеря му да остане в Щатите, но знаеше, че не би
могъл да я спре. Не му беше приятно и че Алекс се бе оказала
права.
Сгодиха се по Коледа и на следващото лято се ожениха в Ню
Йорк. Алекс и Ричард искаха сватбата да е в Хемпшир, но
всичките приятели на младата двойка бяха в Ню Йорк, така че в
крайна сметка отстъпиха. Харесваха родителите на Стив, които
бяха добри, солидни и уважавани хора със здрави ценности. Стив
и Софи бяха твърде млади, за да се женят, но Алекс изтъкна на
Ричард, че те също биха се оженили по-рано, ако я нямаше
войната.
— Вместо това се налагаше да се крием в евтини хотели и да се
правим на женени, и всеки ден треперехме от ужас, че някой от
двама ни би могъл да загине. Предпочитам да са щастливо
женени – каза тя с въздишка. – Тя е млада, но вече знае какво
иска. Мисля, че я наплашихме, като я влачихме из целия свят,
просто защото ние така искахме. А тя иска само да пусне корени
някъде и повече да не се мести.
Стив се чувстваше по същия начин заради собственото си
детство. Родителите и на двамата бяха избрали кариера и живот,
който не бе допаднал на децата им, макар да беше интересен и
пълен с богати преживявания.
— Единствената работа, за която можех да мисля след войната,
беше дипломатическият корпус – извинително призна Ричард.
— Тя беше подходяща за нас. Но май не беше добре за нея. А
сега е по-щастлива. Стив й подхожда, той е чудесно момче. Тя не

173
иска приключенията, които ние преживяхме. А той не иска
живота на баща си като военен.
Ричард знаеше, че както ставаше често, Алекс отново беше
права. Освен това добре познаваше дъщеря си.
Сватбата беше през юни 1975-а, година след като и двамата се
дипломираха. Софи беше на двайсет и две, а Стив – на двайсет и
осем. Много скоро след това се появиха и децата. Стив и Софи
изглеждаха готови. И неговите родители се бяха оженили млади.
Родиха им се три дъщери. Сабрина се появи на бял свят точно
година след сватбата и Алекс веднага излетя за Ню Йорк. Бебето
изцяло приличаше на Софи, беше красавица и родителите й не
бяха на себе си от щастие. Когато я взе в обятията си, Алекс се
разплака. Не беше очаквала, че ще се привърже толкова към
внучката си.
Две години по-късно се роди Елизабет. Приличаше на русо
ангелче, истинска приказка принцеса. Шарлът не беше
планувана, но я приветстваха горещо и се появи само година след
Елизабет. За четири години им се родиха три деца и семейството
се премести в къща в Кънектикът. Стив се справяше добре в
адвокатската кантора, а Софи не беше работила от първата си
бременност, но той и не настояваше. Тя беше щастлива у дома с
децата и с ирландската девойка, която й помагаше. Софи
обичаше съпруга си, децата си и дома им. След раждането на
Шарлът стана американска гражданка, което наистина разби
сърцето на Ричард. Запази обаче двойното си гражданство, с
което донякъде го умилостиви.
На Алекс й се искаше да живееха по-близо, но Ню Йорк беше
само на един полет разстояние. Не смяташе да повтаря грешката
на майка си и никога да не посети семейството на дъщеря си,
беше живяла на половин свят разстояние от нея. Ню Йорк беше
лесна дестинация. Сърцето й се стопляше, като гледаше Софи
толкова щастлива. Най-сетне беше получила живота, който бе
искала и който й прилягаше. Сега беше спокойна.

Всяко лято Софи предано водеше момичетата при родителите

си за месец в Хемпшир, а Стив идваше за две седмици. Работеше
здравата и след Хемпшир заминаваха за известно време за Мейн.
Алекс обичаше времето, прекарано с внучките си, и два-три пъти
годишно им ходеше на гости в Ню Йорк. Винаги се учудваше
колко различни бяха още от раждането си, всяка със свой
характер. Сабрина беше много сериозна и докато растеше,
изглеждаше твърде консервативна. Също като Алекс навремето
беше луда по конете. Прекарваше колкото се може повече време с
174
конете, които Алекс и Ричард бяха купили, след като се върнаха в
Англия. Алекс обичаше да язди и вземаше Сабрина със себе си,
когато момичето им беше на гости.
Елизабет беше принцесата в семейството. Сестрите й все я
дразнеха за това. Обичаше красивите дрехи, да ходи на купони и
да се забавлява. Постоянно се движеше сред тълпа обожатели и
приятели, казваше, че иска да се омъжи и да носи хубава рокля.
Обичаше да разглежда снимките на Алекс от дебюта й на Бала на
кралица Шарлът, които баба й намираше за старомодни до
абсурдност, но Лизи ги харесваше и й се искаше и тя да можеше
да преживее такова събитие. Софи се беше представила на
Международния бал във Вашингтон при първата си година в
колежа, а родителите й бяха долетели за събитието.
Шарлът беше авантюристката в семейството, винаги готова да
прави бели, дръзка, безстрашна, нетърпелива да изследва отвъд
хоризонтите на собствения си свят. Докато растеше, обичаше да
слуша разказите на дядо си за местата, на които бяха живели.
Намираше ги за екзотични и вълнуващи.
Момичетата бяха на четиринайсет, дванайсет и единайсет,
когато при едно от редовните им летни гостувания Ричард
разкри, че баба им е била шпионка в продължение на трийсет
години. Това ги изненада и очарова и поискаха да научат всичко.
Софи дори се стресна, като осъзна колко малко е знаела за майка
си.
Сабрина се изпълни с възхищение, Елизабет го намери за
ужасяващо странно, а Шарлът започна постоянно да следва
Алекс с молба да й разкаже всичко. Настояваше и за най-малките
подробности. Майка им се шокира от някои истории, особено от
времето през войната, когато Алекс беше работила за УСО. Не
беше допускала, че по време на цялата дипломатическа кариера
на баща й, майка й е била агент на разузнаването, макар да
знаеше някои неща от преживяванията й през войната. Алекс
винаги беше подценявала действията си.
— Защо не знаех за това? – попита я Софи за годините й в МИ6.
— Защото не би трябвало да знаеш. В продължение на двайсет
години не можех да разкажа на никого за УСО. И баща ти не
знаеше, или поне така си мислех. Разказах му, след като се
оттеглих от МИ6 и след като се върнахме от Вашингтон, а той ми
отвърна, че през цялото време е бил наясно. Никога не го
намекна.
По негово настояване Алекс им показа медалите си от войната,
с което историята й стана още по-истинска.
По онова време Ричард беше на осемдесет и две, пенсионер, но
все още здрав и силен. Бяха запазили апартамента в Лондон, но
175
не ходеха често там. Той предпочиташе живота в Хемпшир, но
Алекс понякога отиваше в столицата, за да пазарува и да се види
със стари приятели. Бърти беше починал преди няколко години,
но до последно пазеха топли отношения и понякога обядваха
заедно. Сега Алекс разполагаше с достатъчно свободно време, за
да върши неща, с които от години не бе имала възможност да се
занимава. На седемдесет и две изглеждаше с десет години по-
млада. Всяко лято се радваше да прекарва по месец със Софи и
внучките си, макар да виждаше, че дъщеря й не усеща връзка с
имението в Хемпшир. За нея беше само място за посещение,
изпълнение на дълга си да води дъщерите си при родителите си.
Сърцето й обаче беше при Стив в Щатите. Чувстваше се повече
американка, отколкото англичанка. Това беше нейната страна,
която сама си беше избрала и в която живееше от
четиринайсетгодишна.
Сабрина беше тази, която обичаше да идва в Англия, и най-
накрая я приеха в Оксфорд. Редовно посещаваше баба си и дядо
си и прекарваше с тях уикендите. Най-сетне доведе със себе си и
момчето, в което се беше влюбила в Оксфорд. Той се оказа
класически британски аристократ, точно такъв, какъвто майката
на Алекс някога беше искала за нея. Трябваше да минат две
поколения, за да се осъществи мечтата й. Баща му беше маркиз, а
младежът разполагаше с огромно семейно владение и титла,
която щеше да наследи като първороден син.
Също като майка си, и Сабрина се омъжи млада. Сватбата беше
в имението на Уикъм, за радост на Алекс и Ричард. Беше на
двайсет и две, а Антъни на двайсет и пет. Събитието в Хемпшир
означаваше всичко за Алекс. Ричард току-що беше навършил
деветдесет и постепенно изнемощяваше, така че пътуването до
Ню Йорк за сватбата щеше да му дойде твърде много. На сватбата
в имението обаче щеше да присъства.
Елизабет се омъжи на следващата година. Не беше толкова
сериозна като по-голямата си сестра и бе далеч по-фриволна.
Сабрина завършваше магистратура по археология в Оксфорд.
Елизабет се омъжи за по-възрастен с десет години мъж, който се
отнасяше с нея като с принцеса и не спираше да я глези. Матю,
съпругът й, беше от нюйоркско семейство на банкери, така че на
Софи й се наложи да планира огромна сватба в Ню Йорк за
четиристотин души. Елизабет беше много доволна, а и нямаше
друга работа. Тъкмо беше завършила колеж и искаше да се
омъжи, преди да започне работа в модно списание през есента.
Матю работеше в семейната банка и Лизи настояваше за голяма
сватба. Твърде много приличаше на майка си като малка.

176
Постоянно се появяваха в списанията като известна двойка, а
Софи изпращаше всички изрезки на Алекс.
Ричард не се чувстваше достатъчно добре, за да присъства на
сватбата в Ню Йорк. Светско шумно събитие с четиристотин
души щеше да му дойде твърде много, но настоя Алекс да отиде
за големия ден на внучката си.
Тя прекара седмица в Ню Йорк, помагаше на Софи за
приготовленията и остана още два дни след сватбата. Това й даде
възможността да бъде известно време и с Шарлът, която
приключваше последната си година в Харвард. Дипломираше се
година по-рано. Нямаше търпение да се втурне в живота и да
осъществи всичките си планове.
— Само не ми казвай, че и ти ще се омъжваш – каза й Алекс, а
Шарлът се разсмя.
— Никаква вероятност, бабче. Имам си други планове. Искам
да пътувам. Всъщност, имам идея. Ще дойдеш ли някой ден с мен
в Хонконг? Искам да видя къде сте живели е дядо и къде е
раснала мама, или попе едно от местата, където е била. Тя все
още го помни и й харесва. Обаче мрази Русия.
— Всички я мразехме – призна Алекс. – Някой ден ще дойда с
теб, но не мисля, че точно сега трябва да оставям дядо ти.
Шарлът кимна. Ричард беше на деветдесет и една и на сватбата
на Сабрина й се стори доста слаб. Сега тя и Антъни живееха в
Лондон, но долетяха за сватбата на Лизи.
— Какви са плановете ти? – попита Алекс най-малката си
внучка. Шарлът беше най-дръзката и най-приключенски
настроена от всичките. Беше завършила политология в Харвард.
— Смятам да си намеря работа в Пекин – отвърна тя, без да се
поколебае. Там ставаха интересни неща, а Китай беше бъдещето.
Шарлът беше учила китайски в колежа и много добре говореше
мандарин. – Искам да ида там, а някой ден с теб да посетим и
Хонконг.
— Така и не отидох в Пекин, докато живяхме там. Тогава не
можеше да се пътува до него. Бих искала да видя града с теб –
замислено призна Алекс. На осемдесет и три все още жадуваше
за пътешествия, но Ричард вече не можеше да я придружава. Той
дори в Лондон не искаше да ходи. Цяла година не бяха
използвали апартамента там, но на нея й харесваше да им е на
разположение, в случай че й се приискаше да иде до столицата и
да прекара някоя нощ там, макар че се боеше да остави Ричард
сам. Икономката добре се грижеше за него, но тя не обичаше да
го оставя за повече от няколко часа.
Софи дойде при тях с плана за местата на гостите по масите.
— Какво кроите вие двете? – попита ги тя разсеяно.
177
 — Планираме пътуване до Китай – отвърна Шарлът.
— Сега ли? – сепна се тя.
— Не мога да оставя баща ти. Просто си мечтаехме – усмихна й
се Алекс.
— Може би догодина с надежда каза Шарлът, а майка й
съсредоточено се взря в баба й.
— Имаш ли нещо против да седнеш до свекъра ми? – попита я
тя. Свекърва й беше починала преди година, малко след сватбата
на Сабрина. – И двамата сте сами. Всяка нощ сънувам кошмари
кого къде да сложа.
— Няма проблем – съгласи се Алекс. – Можеш да ме настаниш
където решиш.
За събитието бяха наели огромно имение в Хемптънс и
разполагаха палатки за гостите на моравата. Хората щяха да
бъдат извозвани с бусове, за да не се налага да шофират.
Логистиката наподобяваше планиране на инвазия. Алекс каза, че
й напомня за десанта на Нормандия, но Софи държеше всичко
под контрол и се наслаждаваше.
Сватбата беше точно толкова хубава, колкото Алекс очакваше.
Елизабет беше със специално ушита за нея рокля в Париж и
докато вървеше към олтара, хванала баща си под ръка, наистина
приличаше на принцеса от приказките. Атмосферата по нищо не
наподобяваше на английската пасторалност от сватбата на
Сабрина в Хемпшир. Лизи се омъжи сред истински холивудски
блясък. Носеше бяла сатенена рокля, която плътно прилепваше
по тялото й и очертаваше фигурата й, с шестметров шлейф, който
се влачеше зад нея, и с дантелен воал на главата. Приличаше на
филмова звезда и всички ахнаха, като я видяха. Сватбата се
отразяваше от „Вог“. И двете й сестри бяха шаферки, облечени с
бледосини сатенени рокли. Софи беше в изумруденозелена
органза, а Алекс — с морскосиня дантела, която подчертаваше
стройната й фигура и подходяща за възрастта й. Майката на
младоженеца беше по-смела, избрала златиста рокля.
Сватбата започна в седем вечерта, официална и организирана
до съвършенство. Тържеството беше открито от оркестър от
дванайсет души, по-късно предстоеше и дискотека в отделна
палатка, за която бяха поканили известен диджей. Само
осветлението и озвучаването отнеха два дни, за да бъдат
инсталирани, а белите орхидеи върху масите бяха разкошни.
Алекс се усмихна, като видя Софи и Стив да танцуват. Все още се
обичаха след двайсет и четири години. Тя и Ричард бяха женени
от петдесет и четири.
Мястото й по време на сватбата й хареса. Генерал Бенет, бащата
на Стив и дядо на булката, се оказа добра компания. Преди
178
няколко години се беше пенсионирал от армията, но все още
даваше консултации в Пентагона и присъстваше на многобройни
военни съвети. Предната година беше преподавал в Усет Пойит и
по думите му истински се беше радвал на това.
— Миналата година Шарлът ми спомена нещо интересно каза
той с усмивка. – Мястото му до Алекс го устройваше напълно.
След като преди година бе изгубил съпругата си, му трябваше
време да свикне, но каза, че винаги гледал да бъде зает е нещо.
— Шарлът все разказва интересни неща – усмихна се в отговор
Алекс. – Още с идването ми се опита да ме придума за пътуване
до Хонконг и Пекин. На мен Хонконг ми хареса, докато живеехме
там. Струва ми се, че освен Вашингтон това беше единственото
място, което се хареса на Софи. По сърце е американка.
— Шарлът обаче ми каза, че си била шпионка – изтъкна
генералът. – Истина ли е това? – Не беше сигурен дали внучка му
не бе преувеличила.
— Да, така е – призна Алекс с известно притеснение. – През
войната работих за УСО, извършвах шпионаж и нелегални мисии
в тила на врага. А от 1946-а до 1970-а работих за МИ6 и
Британското военно разузнаване.
— А Ричард знаеше ли? – заинтригува се той. Доста беше
слушал за УСО във военните кръгове и си беше сътрудничил с
МИ6.
— Не и докато работех за УСО, но като се пенсионирах от МИ6
ми сподели, че винаги е подозирал. Вербуваха ме, след като се
омъжих за него, а той постъпи в дипломатическия корпус.
Свързаха се с мен още щом заминахме за Индия и аз се съгласих,
но той не знаеше със сигурност, докато не се оттеглих. Не можех
да му кажа, но той подозираше. Твърде добре ме познава. А и
картечният пистолет, към който бях доста привързана, е засилвал
подозренията му – засмя се тя.
— В интересни времена си работила за Военното разузнаване –
отбеляза Сам. – Независимостта на Индия и Пакистан, а и
Студената война впоследствие.
— На няколко пъти доста се изплаших в Русия – призна тя с
усмивка. – Постоянно се боях да не ме заловят и застрелят заради
шпионска дейност. По онова време имаше доста изменници от
Англия, а някои работеха като двойни агенти за руснаците. Беше
невъзможно да знаеш на кого можеш да се довериш. И двамата
си отдъхнахме, като го преместиха във Вашингтон.
— Струва ми се, че действията в тила на врага през войната едва
ли са били лесна работа.
— Наистина – потвърди тя.

179
 — Не мисля, че някога съм познавал шпионин – замислено
каза генералът. – Или поне не съм знаел. Винаги съм мислел
шпионите за мъже.
— През войната имаше и някои изумително добри агентки –
заяви Алекс.
— Шарлът казва, че имаш два медала.
Думите му я смутиха. Не беше свикнала да говори за това.
Никога не го беше споменавала пред друг, освен пред Ричард,
Софи и внучки те си.
— Търкалят се в някое чекмедже отвърна тя.
— Би трябвало да си много горда от службата за родината –
каза генералът с уважение и откровеността му я трогна.
— Това е голяма похвала, особено изречена от генерал. Уверена
съм, че приносът ми е бил далеч по-незначителен от твоя.
— Съмнявам се. Искаш ли да го обсъдим на дансинга? Искам да
потанцуваме, преди да минат на диско.
Алекс се засмя на думите му и го придружи на дансинга.
Генералът беше чудесен танцьор и на нея й беше приятно. Той
беше на седемдесет и девет, но изглеждаше по-млад и беше във
великолепна форма. Говориха за политика, за местата, на които
бяха живели, а после се качиха заедно в буса за града. След това
той я придружи с такси до хотел „Сейнт Реджис“.
— Много приятна вечер, Алекс – каза й той на раздяла. – Няма
много жени, с които бих могъл да си говоря за шпионаж, нито
пък са наясно с живота през войната.
— Всичко остана назад в миналото – отвърна тя с усмивка. И на
нея й беше харесала вечерта. – Обади се, ако дойдеш в Англия.
— Непременно. – Все още живееше във Вашингтон, обичаше да
дава консултации в Пентагона и да е в крак с военните дела.
На следващия ден в „Карлайл“ имаше брънч за семейството и
за близките приятели, който Алекс посети. Сам се беше върнал
във Вашингтон, а младоженците бяха отпътували за медения си
месец рано сутринта. Щяха да посетят Париж и да обиколят
Южна Франция. Алекс поздрави Софи за организацията на
хубавата сватба. На другата сутрин отлетя за Лондон и пристигна
в Хемпшир точно когато Ричард се готвеше да си ляга. Предния
ден му се беше обадила, за да му разкаже всичко в подробности.
— Липсваше ми – каза му тя и го целуна, а той се усмихна.
— До кого седя?
— До бащата на Стив. Праща ти поздрави. Шарлът му
споменала за работата ми за УСО и МИ6, така че имахме тема за
разговор.

180
 — Ами той нямаше проблем да си намери тема за разговор с теб
и на сватбата на Сабрина миналата година. Скъпа, според мен ти
е хвърлил око.
— Не говори глупости. Че аз съм баба. Не е тръгнал да ме сваля.
— Сигурен съм, че е точно обратното.
— Надявам се това да означава, че ревнуваш. Това би ми било
далеч по-интересно – отвърна тя, целуна го отново и му помогна
да се качи по стълбите. Не й хареса, че изглеждаше толкова
уморен. От няколко месеца силите му постепенно го напускаха.
Приличаше на примигваща свещ, а това й късаше сърцето.
Помогна му да се приготви, а като си легнаха, продължи да му
разказва за сватбата. Докато му говореше, Ричард заспа.
На следващата сутрин той изглеждаше по-добре и двамата
излязоха на разходка. Умът му все още режеше като бръснач, но
тялото му го предаваше. Сега разликата им от осем години
изглеждаше като пропаст.
Следващата седмица Ричард не се чувстваше добре и си остана
в леглото. Алекс извика лекаря, който го прегледа, каза, че е
добре, и му препоръча да седи на топло и да си почива няколко
дни. Алекс го принуди да не става и му носеше храната с поднос.
От ден на ден Ричард все повече отпадаше. Сякаш за няколко
седмици се беше състарил с години. Всеки следобед тя седеше до
леглото му и четеше тихо, докато заспи. Следеше го зорко и
постоянно беше край него, в случай че нещо му потрябваше.
— Хайде утре да излезем на разходка – предложи той една
вечер, докато Алекс му помагаше да си легне. — Уморих се да
лежа.
— Добре. Утре ще се разходим – каза тя, докато го завиваше.
Целуна го по бузата и като си легна, го хвана за ръката. Няколко
минути по-късно чу равномерното му дишане. Лежеше до него и
мечтаеше да може да му върне енергията и жизнеността или поне
да му предаде от своите. Нежно го погали по лицето и после
заспа и тя. Когато се събуди сутринта, той изглеждаше спокоен.
Беше издъхнал в съня си. Тя бе стояла до него до последния му
миг. Изпита облекчение, че не беше починал, докато тя беше в
Ню Йорк за сватбата на Лизи. Полежа още известно време до
него, после стана, целуна го и тихо излезе от стаята. Знаеше, че
този миг ще настъпи, но не беше готова и никога нямаше да бъде.
След петдесет и четири години не би могла да си представи
живота без него. Двамата толкова добре се разбираха. Дъхът й
спря, като се опита да си представи как ще продължи нататък без
него.
Слезе в кухнята и се обади на Софи, за да й каже. Дъщеря й се
стресна и тя не беше готова за това.
181
 — Съжалявам, мамо. Веднага ще хвана самолет.
Алекс кимна, а сълзите се стичаха по лицето й.
— Не мога да си представя да живея без него. Няма да мога.
Болката й припомни за загубата на Едуард, само че това сега
беше дори по-лошо. В продължение на повече от половин век
двамата с Ричард бяха неразделни.
Обади се на викария и на погребалното бюро, които бързо
пристигнаха. После излезе на дълга разходка, измина целия път
към езерото и през цялото време имаше чувството, че Ричард е с
нея. Знаеше, че винаги ще е там. Толкова много неща бяха
споделяли и щеше да й липсва ужасно. Болеше я ужасно, а
загубата беше несравнима с нищо.

≈ 19 ≈

За първи път от толкова години Алекс спа сама в семейното

легло. Събуди се в шест и си направи чаша чай. Няколко часа по-
късно пристигна Софи. Двете е Шарлът бяха успели да хванат
нощния полет от Ню Йорк. Сабрина беше обещала този следобед
да дойде от Лондон заедно е Антъни. Лизи и Матю бяха
прекъснали медения си месец и летяха от Париж. Стив също
щеше да дойде навреме за погребението от Ню Йорк, за да бъде
със Софи. До вечерта къщата се изпълни с гласове и хора, там
бяха дъщеря й, внучките й със съпрузите си и зет й. Щеше й се и
Ричард да беше с тях. Ето такава трябваше да е къщата, жива и
кипяща от младост. Радваше се, че семейството й е тук. След два
дни погребаха Ричард до родителите й и братята й. Беше
поставила и малък надгробен камък за Едуард, след като се бяха
върнали от Пакистан. Баба й и дядо й също почиваха тук.
След погребението всички се върнаха вкъщи за обяд. Софи
беше организирала всичко с икономката, а момичетата им
помагаха. Потънаха в разговори, а следобеда излязоха на
разходка, както Ричард беше обичал да прави преди смъртта си.
Останаха още един ден, а след като си заминаха, къщата се оказа
отчайващо празна.
През следващите шест месеца Алекс се чувстваше като
стъклено топче в кутия от обувки, съвсем сама в празната къща,
без да знае какво да прави без съпруга си. Замина за Лондон и
отседна в апартамента, но и това й се стори странно. Все още не
можеше да повярва, че Ричард не беше до нея. Софи я покани в
Ню Йорк за Коледа, но тя предпочете да си остане у дома със
спомените си за Ричард.
182
 След година Шарлът завърши магистратура по политология в
Харвард. Алекс много се гордееше с нея и отиде на церемонията
по дипломирането.
Сам Бенет също дойде и я запита как се справя, след като й
изказа съболезнованията си.
— Добре съм – неуверено каза тя.
— Първоначално е странно. И е много трудно. Без тях светът
сякаш е излязъл от орбита, но после човек свиква и продължава
да живее – мъдро отбеляза той и Алекс кимна. Описанието му
беше съвсем точно, Сам беше изживял всичко това, когато преди
две години бе изгубил съпругата си. Алекс беше на осемдесет и
четири, а Сам – на осемдесет. Представляваха двете останали
половинки от едно изчезнало цяло.
— Бабо, кога ще идем в Китай? – попита я Шарлът на обяда
след дипломирането и Алекс се замисли. Чудеше се дали няма да
е твърде болезнено, ако замине.
— През ноември започвам работа в Пекин – продължи
внучката й и Алекс се сепна. – Преди това трябва да премина
обучение през лятото.
Тогава щеше да е горещо и Алекс се зачуди за работата й в
Пекин.
— Какво точно ще работиш?
— За един вестник – отговори неопределено Шарлът. – Имат
място за чужденец и аз го получих. Ако не искаш сега да дойдеш
с мен, можеш да ме посетиш и по-късно, като започна работа. Ще
те посрещна в Хонконг.
— Да, бих могла. – Алекс се заинтригува. – Какво обучение ще
преминаваш?
Шарлът отклони поглед, преди да отговори.
— Ами знаеш, обичайните неща, преди да започнеш работа в
чужда страна.
— Но ти говориш китайски чудесно – напомни й Алекс, без да
сваля очи от лицето й. Видя, че и Сам я гледа. Погледите им се
срещнаха. Шарлът излезе на разходка, така че Сам и Алекс
останаха за малко сами.
— Що за работа ще е тая? – запита тя, а той се усмихна.
— Предполагам, че нивото ти на достъп до класифицирана
информация е било по-високо от моето, така че май мога да ти
кажа. Ще ходи в Куонтико.
— Куонтико? – Това я подсети за нещо.
— ЦРУ – добави той, така че никой да не може да ги чуе, и
Алекс се шокира. – Там обучават и агенти на ФБР, но тя се
интересува от международни дела, а не от вътрешно разузнаване.
Също като вашите МИ5 и МИ6.
183
 — Обучава се за ЦРУ? – прошепна Алекс и Сам се засмя.
— Ти най-добре от всеки друг би трябвало да я разбереш.
Според мен е генетично. Внучката ти е тръгнала по твоите
стъпки.
— Но това е толкова опасно!
— А не беше ли опасно и за теб? Всеки трябва да поеме по своя
път, точно както направихме и ние. На Стив не му допадна
идеята за Уест Пойнт, Софи е мразела да обикаля с вас по света и
въобще не се интересува от Англия. Сабрина е по-англичанка и от
най-големите англичани, същото ще е и с децата им с Антъни.
Лизи пък иска бляскав живот в Ню Йорк, от какъвто ние с теб не
се вълнуваме. А сега Шарлът иска да става агент и може би ще се
занимава с шпионаж точно като теб. А кой знае, може би някой
ден ще си имаме правнук, който да иде в Уест Пойнт. Те са
такива, каквито са, въпреки, а не заради нас. Но от всички
Шарлът най-много се е метнала на теб. Тя е дръзка, смела,
страстна, невероятно умна и ако стане шпионка, ще бъде
дяволски добра, точно както и ти си била. Каквото и да прави в
Пекин, няма да ни каже много.
Алекс го слушаше и знаеше, че е прав, а ако Шарлът щеше да
работи за ЦРУ, щеше да бъде страхотна. Гордееше се е нея само
като си го мислеше. Когато внучка им се върна на масата, тя и се
усмихна.
— Мисля, че ще те навестя, когато се установиш в Пекин. Сега
там е твърде горещо. Можем да идем и в Хонконг, ако успееш да
си вземеш някой свободен ден.
Не й зададе повече въпроси. Вече знаеше.
Същия следобед Шарлът я навести в хотела, преди да е
заминала и Алекс я посрещна с усмивка.
— Имам подарък за дипломирането ти.
Вече й беше подарила чифт малки диамантени обици, които
Шарлът носеше. Алекс бръкна в чантата си, извади си ръката и й
подаде нещо. Шарлът веднага разбра какво е.
— Твой ли е?
Беше пистолетът, който Алекс винаги носеше със себе си.
— С мен е повече от петдесет години. Истинска антика е, също
като мен. Сега е твой.
Подаде й и патроните, беше ги махнала, след като се бе
прибрала в хотела.
— Успех в Куонтико – пожела й тя.
— Но от къде знаеш? – запита Шарлът и стисна внимателно
малкия пистолет.
— Дядо ти ми каза. Бях шпионка, а не врачка. Всъщност стреля
доста точно. Винаги много ме е бивало в стрелбата.
184
 Отново прозвуча млада, като го каза, и Шарлът се засмя.
— Каквото и да правиш, не прави нищо като мен. Следвай
сърцето и мечтите си.
— Винаги съм искала да се занимавам с нещо такова, особено
след като дядо ни разказа за теб. Не искам да се кротна като
сестрите ми, а и май дълго няма да го направя. Предстои ми
много летене и съм готова да разперя криле. – Отново погледна
пистолета си, а после и баба си. – Не ги ли трябва, бабче?
— Струва ми се, че на моята възраст би било доста непристойно
да обикалям и да стрелям по хората. Но пък джудото ми още
доста си го бива – засмя се Алекс. Гордееше се, че е баба на такова
момиче.
— Опасна работа си, бабче.
— Бях навремето. Вече не ми трябва да съм опасна. А ти само се
пази. Научи си добре уроците и винаги следвай инстинкта си, –
Това си беше добър съвет като цяло и не важеше само за
шпионажа. Алекс я целуна и след малко Шарлът си тръгна с
пистолета и патроните в чантата си. Баба й не спираше да я
удивлява. Щеше й се да знае повече за живота й, но вероятно
никой никога нямаше да научи всичко.
Същата вечер Алекс отлетя за Лондон и се върна в Хемпшир в
разгара на прекрасен летен ден.
Всеки ден излизаше на дълги разходки и към края на лятото се
почувства по-добре. Внучките й вече не идваха при нея през
летните отпуски. Сега си имаха собствен живот, съпрузи, кариера.
Шарлът беше на обучение в Куонтико, но родителите й не знаеха.
Сам и Алекс бяха единствените посветени, а „вестникът“ в Пекин
беше прикритие за първото й назначение в ЦРУ.
Един следобед, точно когато Алекс мислеше за това, телефонът
иззвъня. Беше Сам Бенет и й се обаждаше от Лондон.
— Какво правиш тук? – изненада се тя.
— Изнасям реч пред Кралската военна академия за войната във
Виетнам и за грешките, които допуснахме. Мога ли да те поканя
на вечеря?
Алекс хареса идеята. Двамата винаги се бяха разбирали добре и
обичаха да разговарят по време на семейните събирания. И
Ричард го харесваше.
— Можеш, разбира се. Можем да си споделяме военни истории.
Искаш ли след това да дойдеш в Хемпшир? Ще видиш дома от
детството ми, стотици години семейна история, които да те
отегчат до смърт, чудесни места за разходка, а имаме и езеро.
Сам беше идвал за сватбата на Сабрина и имението много му
беше харесало.

185
 — Изглежда ми като чудесно местенце за две стари военни
кучета като нас. С удоволствие ще дойда. Момичетата го
обожават, а дори и Софи с неохота признава, че също обича
Хемпшир. Та какво ще кажеш утре да вечеряме в града?
— Чудесно ми се струва. Имам апартамент в Кенсингтън, така
че няма да ми се налага да се връщам. Ти къде си отседнал?
— В „Конахт“. – Това беше доста изискан, малък и елегантен
хотел, подходящ за един генерал.
— Ще те взема оттам, ако искаш – предложи тя.
— Чудесно. В осем вечерта?
— Става. И… Сам, благодаря ти. За добрия ти съвет за Шарлът,
да я оставя да разтвори криле и да последва мечтите си… Задето
ме каниш на вечеря… Започвах да се отегчавам тук.
— Имаме много за какво да си говорим – весело избумтя той.
Генералът и агентката. Звучи като сюжет за книга.
— Не съм убедена дали заслужавам чак цяла книга. Но поне
една-две глави… – засмя се Алекс.
— Е, ще видим как ще се развие историята. Дълго време чаках
този момент. Хвърлих ти око още от сватбата на Софи и Стивън,
но съпругата ми беше чудесна жена, а съпругът ти беше свестен
мъж.
Ричард се бе оказал прав. Беше й казал, че Сам й е хвърлил око.
Алекс нямаше представа докъде щеше да доведе това. Може би
доникъде, но той имаше въпроси, които да й зададе, а тя имаше
какво да му разкаже и искаше да чуе приключенията му.
— Ами до утре в осем вечерта тогава.
— Ще бъда невъоръжена. Дадох си пистолета на Шарлът, като
подарък за дипломирането. Но все още пазя някъде стария си
„Стен“ – засмя се Алекс.
— Идвам с мир – весело отвърна Сам. Двамата се забавляваха и
това беше прекрасно.
— Аз също – увери го тя.
— До утре, Алекс.
— Благодаря ти, Сам – каза тя с усмивка и затвори телефона.

186
Danielle Steel – Spy (2019)
Даниел Стийл – Шпионката
Американска, първо издание.
Превод: Весела Ангелова
Редактор: Елка Николова
Корица: „Megachrom“
Предпечат: Десислава Петкова
Издател: ИК „Бард“ (2020)
ISBN 978-954-655-971-5
Сканиране: muni62
Разпознаване, корекция и форматиране: MiroD54

187