Kalin Porozhanov. The Thracian Civilization PDF

КАЛИН ПОРОЖАНОВ ТРАКИЙСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ ThA 12
THRACIA ANTIQUA
ThA 12
КАЛИН ПОРОЖАНОВ
ТРАКИЙСКАТА
ЦИВИЛИЗАЦИЯ
В НАЧАЛАТА
НА ДВА КОНТИНЕНТА
И
ПО КРАЙБРЕЖИЯТА
НА ТРИ МОРЕТА
Второ преработено и допълнено издание
Цена 20 лв.
THRACIA ANTIQUA 12
ISSN 0205-0234
ТРАКИЙСКАТА
ЦИВИЛИЗАЦИЯ
В НАЧАЛАТА
И
(в десет етюда)
2017
CENTRE OF THRACOLOGY
Prof. Alexander Fol
in the Institute for Balkan Studies & Centre of Thracology at
BULGARIAN ACADEMY OF SCIENCES
THRACIA ANTIQUA 12
Kalin Porozhanov
The Thracian Civilization

in the Beginnings of
two Continents
and
on the Coasts of
three Seas
(in ten studies)
Second revised and supplemented edition
ЦЕНТЪР ПО ТРАКОЛОГИЯ
проф. Александър Фол
към Института за балканистика с Център по тракология при БАН
РЕЦЕНЗЕНТИ:
проф. д-р ист.н. Валерия Фол
проф. д-р изк. Ваня Лозанова-Станчева
проф. д-р ист.н. Кирил Йорданов
PUBLISHER’S READERS:
Prof. Valeriya Fol, PhD, DSc
Prof. Vanya Lozanova-Stancheva, PhD, DSc
Prof. Kiril Jordanov, PhD, DSc
© Калин Стойнев Порожанов – автор, 2017

©Тракийската цивилизация в началата на два континента
и по крайбрежията на три морета (в десет етюда)
ISSN 0205-0234
Народно читалище „Литературна София – 2013“

София, 2017
Десетте етюда са собствени дългогодишни изследвания на проф.
д.ист.н. Калин Порожанов върху Тракийската цивилизация, представени
от гледната точка и в контекста на Морската история и култура на Източ-
ното Средиземноморие, в чиято северна част са траките, които се разпола-
гат в Европейския Югоизток и Анатолийския Запад-Северозапад, тоест –
в началата на двата континента Европа и Азия и на трите морета Северно
Егейско (Тракийско), Мраморно и Черно море.
За целта, чрез критическа интерпретация от гледна точка на морската
история и реинтерпретация, са анализирани и използвани всичките въз-
можни видове извори за Тракийската древност – писмени, археологически
и лингвистични. Този критически метод довежда до особено важна значи-
мост на предлагания текст, в контекста на издаваната в България литера-
тура по темата.
Резултатът се заключава в сериозен научен принос, чрез нетради-
ционно критическо представяне на Тракийската цивилизация, като се
подчертават нейните общи характеристики с обществата от Източното
Средиземноморие и нейните специфики, свързани с природогеграфските
условия и трите морета.
Авторът проф. д.ист.н. Калин Порожанов е редовен преподавател

по Стара история и Тракология, като чете лекции и по Морска история и
култура и по Подводна археология в Югозападния университет „Неофит
Рилски“ – Благоевград, а като хоноруван – в СУ и НБУ. Той е председа-
тел на Националната комисия по морска история в Центъра по тракология
„Проф. Александър Фол“ към Института за балканистика с Център по тра-
кология при БАН.
6
СЪДЪРЖАНИЕ
ПРЕДВАРИТЕЛНИ ДУМИ..........................................................................13
ПЪРВИ ЕТЮД
ОСНОВНИ ФАКТОРИ И ПЕРИОДИ ПРИ ВЪЗНИКВАНЕТО
И РАЗВИТИЕТО НА ТРАКИЙСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ В
ЮГОИЗТОЧНА ЕВРОПА И СЕВЕРОЗАПАДНА АНАТОЛИЯ....................23
ВТОРИ ЕТЮД
ТРАКИТЕ В ПАЛЕОБАЛКАНО-ЗАПАДНОМАЛОАЗИЙСКА
ИНДОЕВРОПЕЙСКА ОБЩНОСТ през ІІ – І хил.пр.Хр. ................................47
ТРЕТИ ЕТЮД
АНТИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА ЗА ЕТНОКУЛТУРНИТЕ ОБЩНОСТИ
В ЮГОИЗТОЧНА ЕВРОПА И ЗАПАДНА МАЛА АЗИЯ
в края на ІІ и началото на І хил.пр.Хр. ....................................................................97
ЧЕТВЪРТИ ЕТЮД
РЕЛИКТИ НА ПАЛЕОБАЛКАНО-ЗАПАДНОАНАТОЛИЙСКАТА
ЕТНОКУЛТУРНА ОБЩНОСТ ПО КРАЙБРЕЖИЯТА НА ТРАКИЙСКО,
МРАМОРНО МОРЕ И АНАТОЛИЙСКОТО ЧЕРНОМОРИЕ,
СПОРЕД АПОЛОНИЙ РОДОСКИ .......................................................................133
ПЕТИ ЕТЮД
ТРАКИТЕ В СЕВЕРНОТО МРАМОРНОМОРИЕ И НА АНАТОЛИЙ-
СКОТО ЧЕРНОМОРИЕ У КСЕНОФОНТ ........................................................169
ШЕСТИ ЕТЮД
ТРАКИЙСКАТА ВЛАДЕТЕЛСКА РЕЗИДЕНЗИЯ НА ФИНЕЙ –
ФИНЕОН-ФИНОПОЛИС ПРИ УСТИЕТО НА БОСФОРА –
ВХОД НА ПОНТА .................................................................................................197
СЕДМИ ЕТЮД
БАЗИЛЕЙОНЪТ САЛМИДЕСОС И ВЛАДЕТЕЛСКАТА
РЕЗИДЕНЦИЯ-СВЕТИЛИЩЕ НА АПОЛОН КАРСЕНОС
НА ЮГОЗАПАДНОТО ЧЕРНОМОРИЕ .........................................................225
ОСМИ ЕТЮД
МОРЕТАТА НА ТРАКИТЕ –
МОРСКА ТРАКИЯ/ТРАКИЯ ПОНТИКА ........................................................249
7
ДЕВЕТИ ЕТЮД
АНТИЧНОТО НАСЛЕДСТВО В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ
И КУЛТУРА ............................................................................................................287
ДЕСЕТИ ЕТЮД
ЕКСПЕДИЦИИ ПО СЛЕДИТЕ НА ТРАКИТЕ НА ЧЕРНО,
ТРАКИЙСКО И МРАМОРНО МОРЕ В НАЧАЛОТО НА ХХІ ВЕК. ............299
РЕЗЮМЕ НА АНГЛИЙСКИ .....................................................................367
СЪКРАЩЕНИЯ ............................................................................................369
ЦИТИРАНИ АНТИЧНИ АВТОРИ ..........................................................370
ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА ......................................................................371
8
CONTENT
PRELIMINARY WORDS...............................................................................13
FIRST STUDY
MAIN FACTORS AND PERIODS IN THE EMERGENCE AND
THE DEVELOPMENT OF THE THRACIAN CIVILIZATION IN
SOUTHEAST EUROPE AND NORTHWEST ANATOLIA ................................23
SECOND STUDY
THE THRACIANS IN THE PALEOBALKAN-WESTANATOLIAN
INDO-EUROPEAN COMMUNITY in the 2nd-1st mill. BC...................................47
THIRD STUDY
ANCIENT LITERATURE FOR ETHNOCULTURAL COMMUNITIES
IN SOUTHEAST EUROPE AND WEST ASIA MINOR in the end of the 2nd
and the beginning of 1st mill. BC..............................................................................97
FOURTH STUDY
RELICTS FROM THE PALEOBALKAN-WESTANATOLIAN
ETHNOCULTURAL COMMUNITY ON THE LITTORALS OF THE
THRACIAN, MARMARA SEAS AND ANATOLIAN BLACK SEA COAST,
ACCORDING TO APOLLONIUS RHODIUS ....................................................133
FIFTH STUDY
THE THRACIANS ON THE NORTHERN MARMARA SEA COAST
AND ON THE ANATOLIAN BLACK SEA COAST IN XENOPHON.............169
SIXTH STUDY
THE THRACIAN RULERS RESIDENCE OF FINEUS FINEON-
FINOPOLIS AT THE MOUTH OF THE BOSPORUS – ENTRANCE
OF THE BLACK SEA ............................................................................................197
SEVENTH STUDY
THE BASILEYON SALMYDESSOS AND THE RULERS
RESIDENCE-SANCTUARY OF APOLLO KARSENOS OF THE
SOUTH-WEST BLACK SEA COAST .................................................................225
EIGHTH STUDY
THE SEAS OF THE THRACIANS – THRACE MARITIMA/THRACE
PONTICA ................................................................................................................249
9
NINTH STUDY
THE ANCIENT HERITAGE IN THE BULGARIAN HISTORY
AND CULTURE ......................................................................................................287
TENTH STUDY
THE EXPEDITIONS ON THE TRACK OF THE THRACIANS
OF THE LITTORALS OF THE BLACK, THRACIAN AND MARMARA
SEAS IN THE BEGINNING OF 21st CENTURY ................................................299
ENGLISH SUMMARY .................................................................................367
ABBREVIATIONS ........................................................................................369
CITED ANCIENT AUTHORS .....................................................................370
CITED LITERATURE..................................................................................371
10
ПРЕДГОВОР КЪМ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ
Първото издание на Тракийската цивилизация... е през 2012 г. Ог-

ромният интерес на читателите изчерпа много бързо тиража ѝ. Поради
това още на следващата година издателят предлагаше тя да бъде преизда-
дена. Но това можа да се случи едва през настоящата 2017 г. За изминали-
те 5 години основните виждания в книгата не са променени. Но се оказа
наложително те да бъдат актуализирани и съобразени със съвременното
развитие на тракологията. Това именно е и сторено в настоящото издание.
По добро стечение на обстоятелствата то съвпада с 45 годишнина от
създаването на Института по тракология при БАН – днес Център по трако-
логия „Проф. Александър Фол“ към Института за балканистика с Център
по тракология при БАН.
Това е добър повод да посветя второто преработено и допълнено из-
дание на Тракийската цивилизация... на този юбилей.
Април 2017 г., София

Авторът
ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ
Тази книга е плод на настоятелните усилия на издателя на Института/

Център по тракология към ИБЦТ при БАН г-н Георги Ралчев и на моите
рецензенти професорите и доктори на науките Валерия Фол, Ваня Лоза-
нова-Станчева и Кирил Йорданов. Именно те ми внушиха да подготвя
такова четиво, което да съдържа актуализирани стари мои работи, които
отдавна са библиографска рядкост, както и наскоро отпечатани текстове,
свързани с тази проблематика, а така също и нови изследвания, хвърлящи
обилна светлина по разглежданата проблематика.
Благодаря на всички тях от сърце!
Важно в тази книга е и това, че тя има не само научно-изследова-
телски характер, но в нея присъстват и много обяснения за Историята на
Тракия и траките, както и за Старата история, изобщо, обяснения, които
обичайно не се дават в традиционните учебници и учебни помагала за
студентите.
2012 г.
проф. д.ист.н. Калин Порожанов
11
ПРЕДВАРИТЕЛНИ ДУМИ
Защо Тракийската цивилизация?

Защо Тракийската цивилизация върху началата на два континен-
та?
Защо Тракийската цивилизация по крайбрежията на три морета?
Когато се каже цивилизация обикновено се мисли за дворци, градо-

ве, пирамиди или други внушителни паметници, свързани с обществения
и култово-религиозен живот на населението в Древността. Като такива
цивилизации се приемат най-древните, които са от ІV – ІІ хил.пр.Хр. като
Египетската в Североизточна Африка, Месопотамската в Западна Азия,
Минойската на остров Крит, Хититската в Мала Азия, Ахейската/Микен-
ската в юга на Югоизточна Европа, разпростряла се и на остров Крит,
както и класическите цивлизации от Античността на Европа – Гръцката и
Римската, наричани и с общо име Гръцко-Римска цивилизация.
Без да отричам и да отхвърлям тази представа ще си позволя да пред-
ложа и едно друго познато виждане за термина цивилизация. То е свърза-
но със значенията, които има латинската дума civitas, atis f., а именно: 1.
гражданско право, гражданство; 2. държава, община, град (Латинско-българ-
ски речник, 1971, 117).
Тъй като гражданско право и гражданство са присъщи само на на-
пълно свободни граждани, обединени в самоуправляващи се колективи,
които са категорично несвързани с никаква вертикално стратифицирана
зависимост от социално-икономически и политически характер, то е ясно,
че в тези случаи може да става дума само за отношенията в елинския по-
лис и римската цивитас (която по същината си представлява формата на
държавно самоуправление, наричана в Елада полис). Тоест, очевидно е, че
може да става дума единствено за античните Гръцка и Римска цивилиза-
ция – и то не през целия период на тяхното развитие!
Второто значение на термина цивилизация, изразено като държава,
община, град е не по-маловажно. То дори е по-сигурно като критерий,
защото е всеобхватно и сочи наличие на държавност, произлизаща в рам-
ките на общината, която има свой естествен политически и култово-ре-
лигиозен център, наричан град. Веднага държа да подчертая, че тази фор-
мула при възникването на държавността и държавата е валидна не само за
общества със свободни граждани, каквито са изключенията като Елинско-
то (VІІІ – средата на ІV в.пр.Хр.) и Римското (V – средата на І в.пр.Хр.).
Тя е правилото за всички останали синхронни и асинхронни общества на
Древността, в които жителите на общините не са свободни граждани, а
13
Калин Порожанов
са поданици, низходящо вертикално стратифицирани, спрямо еднолично

властващата управляваща аристократична династия. Ето защо, има всич-
ки основания терминът цивилизация да се прилага при наличие на сигурни
проявления на държавността и държавата, независимо дали става дума за
свободни граждани или за поданици. Ще си позволя да припомня, че сво-
бодни граждани означава хора, които избират и могат да бъдат избирани
в управлението на държавата си, чрез народно събрание и други демокра-
тични институции на самоуправление. Поданиците, дори и да се мислят
за свободни, което е напълно нормално, реално са поставени в някаква
форма на зависимост от владетелската институция, олицетворяваща един-
ството на държавата.
Така обоснован, терминът Тракийска цивилизация, ще означава преди
всичко поява, развитие и залез на държавността и държавата в Древна
Тракия и на траките, която ще се вписва в общите закономерности на
Древността, но със свои особености, обусловени от природо-географските
условия, промените на климата и свързаните с тях проявления и промени
на стопанството и демографската наситеност, всички те – предпоставящи
специфични политически форми на живот.
Тракийската цивилизация се представя от своите носители траките.
Траки, без съмнение, могат да се видят в красивите образи, увекове-
чени чрез сцените, изобразени върху съдове от античната рисувана кера-
мика, представящи хората, живели на север от класическа Елада, за които
античната литература разказва най-невероятни – както сериозни, така и
анекдотични неща. За тази общност от хора – наши древни предшествени-
ци в Югоизточна Европа и Северозападна Мала Азия – археолозите така и
не откриват впечатляващите градове, архивите и библиотеките с литерату-
ра, намирани в Древния Изток, а езиковедите установяват немногобройни,
но изключително архаични остатъци от диалекти на тракийския език.
На езика на траките гети римският автор Овидий съчинил поезия,
но самите траки не създали своя литература. Те употребявали писменост,
която използвали за култово-религиозни текстове, свързани с тяхната
вяра. В тази вяра най-яркият образ на божественото е името Орфей, кое-
то е синоним на творческото у човека, но и на представата за свещеното
знание за природата, обществото и световния ред – познания, постижими
само за избрани. Неслучайно, тракийският север се свързва от елините с
мъдростта и Аполон. Но тук, в Тракия се родил и богът на войната Арес...
И така, кои са траките и от къде идват те? По-точно зададени тези
въпроси биха изглеждали така: от кога може да се говори за траки или
по-скоро – в коя епоха траките се проявават на историческата сцена, мест-
но население ли са те или са дошли от някъде?
По тези въпроси има две основни тези. Едната е миграционистка,
другата е автохтонистка. И според двете, обаче, едни народи си стоят
14
Тракийската цивилизация в началата на два континента и по крайбрежията на три морета
трайно на местата, а други постоянно или периодично мигрират, като на-

падат първите. Действията на мигриращите обикновено са разрушителни,
а резултатите от тях се изразяват в промяна на археологическите характе-
ристики на заварените и потърпевши общества. Традиционно се приема,
че мигриращите народи са номадски, поради което те са противопоставе-
ни на трайно уседналите земеделци.
За дълбоката древност на Евразия обикновено се приема, че номади-
те са прото- или самите индоевропейци, а земеделците, които били неин-
доевропейци, по този начин се индоевропеизирали – според миграциони-
стите.
Другият вариант е, че и земеделците били индоевропейци и върху
тях се наслоявали нови вълни от индоевропейци, но номади – според ав-
тохтонистите.
Очевидно, и в двата случая, става дума за вероятностно местене на
народи, определяни и наричани според археологическите култури и ком-
плекси.
Тези две опростени картини изглежда са задоволявали историческото
дирене в недалечното минало, но днес те не дават отговори на много дру-
ги въпроси. Това са въпроси, които трябва да бъдат поставени от гледна
точка на развитието на обществата, от които и за които липсват писмени
сведения или ако има такива, те са изключително оскъдни.
Обяснението на промените в археологическите култури с външни на-
шествия е опит да се пише етническа и политическа история, без наличие
на писмени извори и само въз основа на археологически данни. Но това,
всъщност, е спекулация, макар и с благородни научни намерения, защото
етнополитическата история представлява обществени и междуобществе-
ни отношения, които ние не можем да знаем преди изричното им фиксира-
не в писмени документи. Такава история не бива насила да бъде виртуали-
зирана и материализирана в наблюдаваните археологически паметници.
Обикновено се смята, че промяната на археологическия облик в Тра-
кия между Каменномедната и Бронзовата епоха се дължи на външни на-
шествия. Но съвсем реална е и другата гледна точка, от чиято позиция
може да се твърди точно обратното. А именно промените, приемани за
резултат от външните нашествия, да се окажат плод на променени при-
родни условия, наложили и вътрешни стопански, културни и социални
промени на самото общество. Тоест, съвсем нормално е да се променя
самото общество, съобразно промените в географските и историческите
условия, което да се отразява на неговите материални останки, без това да
отрича контактите и взаимодействията с други култури.
Какво означава външни въздействия, отразени в археологическите
паметници, без наличие на писмени такива? В някои случаи външни, може
да се окаже относително понятие, защото не е задължително, наблюдава-
15
ните промени в археологическите култури да се дължат на реални външни

въздействия. Те може да са собствено достижение или просто заемка. В
други случаи не е задължително външно присъствие да бъде отразено в
промени на археологическите култури. Защото именно вътрешните про-
мени в обществото предполагат и изискват по-активни външни контакти
и взаимодействия.
Например. Добре се знае от писмените извори за нашествия от Азия
в Европа, за времето ІV – VІ в. – т. нар. Велико преселение на народи-
те. Добре се знае, обаче, че тези нашествия не са оставили значителни
материални следи в собствени селища и некрополи. Така, ако се търсят
основания само върху посочените археологически паметници, може да се
заключи, че такова Велико преселение на народите не е имало.
Друг случай. Масово и често се прави психологическа грешка, която
се основава на механично пренасяне на представи от една епоха в друга.
Например, като се знае добре от писмените извори за реалността на Ве-
ликото преселение на народите, придружено с археологически следи от
разрушения и пожари от същото това време, когато в по-старите епохи
се намерят следи от разрушения и пожари, и се установява по-различен
археологически облик, задължително се предполагат външни нашествия
– обикновено от север.
Това се приема за Тракия от ІV хил.пр.Хр., за Елада от края на ІІІ
– началото на ІІ хил.пр.Хр., за Троада в края на ІІ хил.пр.Хр. В първия
случай дошли траките (или прототраките), във втория – гърците (или про-
тогърците), в третия – траки, които се преселили от Югоизточна Европа в
Северозападна Мала Азия.
От методологическа гледна точка, само въз основа на археологически
паметници, сигурно и сериозно е стопанското и социално-политическо ха-
рактеризиране на обществата и тяхното вътрешно развитие. Разбира се,
че е задължително да се отчитат външни въздействия, заемки или още по-
добре казано взаимодействия. Тези външни отношения са възможни както
по пътя на войната, миграциите и нашествията, така и чрез съседско об-
щуване, търговски обмен, преселване и движение. Така, общият знамена-
тел на всички такива външни може да се нарече контакти и взаимодейст-
вия на изследваното общество с по-близки и по-далечни нему общества.
За да се даде отговор на въпроса от кога може да се говори за тра-
ки е задължително да се обърне внимание първо на наличните писмени
сведения. Това ще бъде сторено по-нататък, но още тук може да се каже,
че най-старият литературен паметник на Европа – Омировият епос – спо-
менава траките като съюзници на трояните в епичната Троянска война.
Добре известно е, че Илиада отразява етнополитически и културни реал-
ности от вековете преди и след Троянската война, Одисея – от вековете
предхождащи Древноелинското разселване, извършено през VІІІ-VІ в.пр.
16
Хр., по-известно с неточния термин Гръцка колонизация. Датировката на

Троянската война е ХІІІ в.пр.Хр., а началото на Гръцкото разселване е
VІІІ в.пр.Хр. Така, според този писмен извор, за траки може да се говори
не само от началните векове на І хил.пр.Хр., но и за втората половина
на ІІ хил.пр.Хр. У Омир траките се разполагат край Хелеспонта, който е
днешният проток Дарданели, но много често в представите на древните
Хелеспонтът включва и Мраморно море, наричано самостоятелно Про-
понтида; разполагат се и по северния бряг на Егейско море, което ще даде
основания на Омир да нарече тази част на Егеида Тракийско море.
Съществуват и други писмени данни, които са по-стари с няколко
века. Това са т. нар. Линейно писмо А и Линейно писмо Б. Първото се да-
тира ХVІІІ-ХVІ в.пр.Хр. и е известно от о. Крит, а второто – ХV-ХІІ в.пр.
Хр. и се използва в Микенска Гърция както на континента, така и на о.
Крит. Линеар Б, който представлява стопанските сметки на царските двор-
ци, е разчетен въз основа на старогръцкия език. Линеар А, обаче, по-скоро
се тълкува и не може да се прочете успешно до ден днешен. В текстовете
на тези писма, и особено в Линеар Б, езиковедите разчитат множество
микенски форми на тракийски етносни, лични, местни и други имена, ар-
гументирано сравнявани с добре известни имена от Античността. Това
дава основния да се предполага тракийско езиково присъствие в южната
част на Егейско море след началото, към средата и особено през втората
половина на ІІ хил.пр.Хр.
Сведенията от глинените плочки на Линейно А – и особено на Ли-
нейно Б писмо, както и предаденото ни от Омир за траки от крайбрежията
на Югоизточна Европа през ІІ хил.пр.Хр., се потвърждават от хититски и
египетски документи, споменаващи тракийски етноси и тракийски име-
на на митологични личности също през ІІ хил.пр.Хр. Хититските – са от
ХVІІ, ХV и ХІІІ в.пр.Хр. Египетските – са от ХІII в.пр.Хр. Хититските и
египетските извори, обаче, както ще се види по-нататък, говорят за тра-
кийски етноси и имена в Северозападна Анатолия. Тези данни продължа-
ват в античната литературна традиция през І хил.пр.Хр. и първите векове
на І хил.сл. Хр.
Така, очевидно, се налага терминът траки да се използва като
обединителен за наименоване на древно население в Югоизточна Ев-
ропа и Северозападна Анатолия, което има свой собствен, специфи-
чен стопанско-културен и социално-поведенчески стереотип. Траки
се откриват от Северна до Южна Егеида, включително, както през ІІ
– началото на І хил.пр.Хр., така и през Античната епоха, независимо
от присъствието на елини в южната част на тези земи и морета. Това
древно население фактически обитава в началата на двата континен-
та Европа и Азия.
Тъй като тракийски етноси и етноними са засвидетелствани от ІІ хил.
17
пр.Хр. до към средата на І хил.сл.Хр. в цяла Югоизточна Европа, вклю-

чително и в Елада, а така също и в Северозападна Анатолия, то е видно
и ясно, че Тракийската цивилизация действително се простира върху два
континента. По-скоро, както стана дума, тя се развива в началата на два-
та континента – Европа и Азия, представяни съответно – от Европей-
ския Югоизток и Анатолийския Северозапад.
Така, естествено се очертават и трите морета, чиито крайбрежия
са населявани от тракийски народности. По-общо, това са Егейско, Мра-
морно и Черно море. Това са морята и крайбрежията им, които определе-
но са свързани с развитието и особеностите на Тракийската цивилизация.
По-конкретно:
-Северно Егейско море с островите Тасос, Самотраки, Имброс, Лем-
нос. Тук е редно да се добави и Южно Егейско море с остров Наксос от
Цикладите, а така също и остров Крит.
-Северното и Южното Мраморноморие с Протоците, което ще рече,
че Пропонтида с Босфора (Боспора) и Дарданелите (Хелеспонта) са
вътрешнотракийски;
-Северното и Западното (в Югоизточна Европа), както и по-голяма
част от Южното Черноморие (в Северна Анатолия).
Поне до сега не е известно как нарича само себе си населението,

което ние знаем от неговите наблюдатели елините като траки. Едва ли,
обаче, това многобройно старо население, което живее в началата на два-
та континента и острови между тях има общо собствено наименование,
каквото му поставями и използваме ние днес. Въпреки това, писмените
извори, археологията и езикознанието дават основания да се използва като
работен инструментариум етнокултурното понятие траки за етноси, раз-
личаващи се от ахейските -, а по-късно и от елинските -, и представящи
собствено етнокултурно пространство и собствено социалнополитическо
битие. Тези траки се оказват основна съставна част от една по-голяма
общност, наречена палеобалкано-западноанатолийска.
Нови факти за изследване на Тракийската древност се откриват

трудно и бавно.
Това важи особено за сведенията, които могат да се почерпат от ан-
тичната литература. Още повече, че няколко поколения учени почти въве-
доха, а и днес продължават да се въвеждат в обръщение основните дан-
ни от античните автори за Тракия и траките. Така, писмените извори за
Тракия и траките се оказват сравнително добре известни. Те, обаче, при
внимателен прочит, не само от позицията на interpetatio classica – graeca et
latina, но и от позицията на interpetatio thracica, - phrygica, - caricа и т.н., съ-
четани с изводи от археологията и езикознанието, разкриват нови връзки
18
и нови взаимоотношения. По този начин се получава възможност не само

за интерпретация, но и за реинтерпретация в задълбочаване изясняването
на същността и спецификите на Тракийското общество.
Другият основен извор са археологическите паметници. Те, без съм-
нение, поясняват и допълват писмените. От друга страна, този извор –
паметниците – бива поясняван и става тълкуваем чрез писмените източ-
ници. Тук не става дума за съпоставяне като Шлимановото – текстовете
на Омировите поеми с археологически разкопки на малоазийския хълм
Хисарлък, довели до откриването на легендарната Троя. Тук става дума
за постигнати комплексни резултати в изучаването на Тракийското об-
щество до появата на писмени извори и осмислянето на тези резултати
при допира им с писмените сведения. Така, може да се постигне взаимна
проверка, коригиране и допълване на изводите, постигнати при работата
с отделните видове извори. По този начин става възможно да се получат,
макар и хипотетични, но в теоретично отношение достатъчно обосно-
вани резултати върху знанието ни за Тракийското общество. Интересно
е, че именно тези резултати стават основа за нов ретроспективен поглед
назад в социокултурната история на траките. Тоест, от добре известното
към по-неизвестното като модел за статика и динамика на обществото, а
не като механично връщане назад във времето. Така може да се извърши
един цикъл по пътя към ново познание, който обаче не е затворен, а е
спираловиден.
Пътят, който се следва е. От археологическите знания за културно-
историческите общности от ІV – ІІ хил.пр.Хр., лингвистичните и литера-
турни данни за траки от ІІ хил.пр.Хр. към ново знание с резултат във вре-
мето на същинските, класическите траки от І хил.пр.Хр. – първите векове
на І хил.сл.Хр. Това ново и по-пълно знание се основава и на по-късните,
по-богати сведения от всякакво естество, основава се и на взаимното им
разчитане и съчетаване. Въз основа на видяната статична картина и из-
градения динамичен модел на обществото е възможно ретроспективно
връщане към времето преди появата на писмени сведения. Това е връщане
за качествено ново обяснение на процесите, които са довели до крайния
резултат. Така, спиралата се състои от две части: първата е от по-старо и
по-малко изестно към ново и по-добре познато; втората – от по-късно и
по-добре познато към по-ранно и по-малко известно – за ново обяснение.
Получените резултати са по метод, който наричам спираловидна ретрос-
пекция. Те трябва да бъдет сравнени по класическия съпоставителен ме-
тод със съседни, хронологически едновременни общества. За изясняване
на типологията на обществото са възможни сравнения със сходни, макар
и хронологически разновременни общества, но при всички случаи, свър-
зани с Древността като самостоятелен исторически период.
Така, методиката, по своята същина, представя културноисториче-
19
ския и междудисциплинен подход в изучаването на Старата история на

Европейския Югоизток и Анатолийския Северозапад.
За да няма неяснота в разбирането на някои от представените етюди

ще си позволя да направя едно задължително разграничение и пояснение
на използваните в текста термини елинизация и елинизъм.
Макар, че първият термин е коментиран в трети етюд, тук ще кажа,
че по същината си елинизацията е явление, характерно при усядането на
новоформиращата се елинска народност, след началото на І хил.пр.Хр. до
времето на формиране на гръцкия полис, което обхваща VІІІ – VІ в.пр.
Хр., включително. Елинизацията през тези векове е културно-истори-
чески процес на приобщаване на неелински народности (преди всичко от
пеласго-тракийската етнокултурна общност) от Югоизточна Европа към
ценностите и достиженията на елинския полисен свят. Той, обаче, не е
еднакъв със и е различен от термина елинизъм.
Терминът елинизъм е използван на много места в книгата, но е ко-
ментиран във втори етюд, по повод ролята на Македония и македоните
през Античността. Той е въведен в науката за Древността от германския
учен Йохан Густав Дройзен още преди средата на ХІХ в. (Droysen J. G. 1836-
1843). Според тогавашното разбиране за класическата (гръцка и римска)
Древност с този термин той означава разпространението на гръцкото
господство и образованост сред старите народи на Изтока от времето на
Александър ІІІ Велики (336 – 323 г.пр.Хр.) до 30 г.пр.Хр., когато Рим лик-
видира самостоятелността на последната елинистическа държава Египет.
Днес, в съвременната наука за Древността, с УСЛОВНИЯ И РАБО-
ТЕН ТЕРМИН елинизъм се обозначава не елинизация, в смисъл на аси-
милация, а взаимопроникването и симбиозата между древногръцката
полисна робовладелска и останалата древна етносна, раннокласова и кла-
сова цивилизация и култура. Това се случва както в Югоизточна Евро-
па, така и в Западна Азия, а и Северна Африка, през периода, определен
чрез политическата история – от последните десетилетия на ІV в.пр.Хр.
до последните десетилетия на І в.пр.Хр. Тогава, в следствие на походи-
те на Александър ІІІ Велики, старогръцкият език става световния език
за общуване между разнородното и разноезично население на огромната
Александрова империя, простираща се от Македония в Европа до Индия
в Азия. Ролята и значението на старогръцкия език се запазва и след раз-
падането на Александровата световна държава, което е причината Й. Г.
Дройзен да прилага термина елинизъм.
Много важно е да се знае, обаче, че не само елинските полисни дос-
тижения се разпространяват сред останалия Древен свят, с което го проме-
нят, но и че същият този останал Древен свят запазва своите писмености
и култура, като интензивно влияе върху развитието на елинския полис и
20
култура, като също ги променя. Така, се получава взаимното проникване

и симбиозата на тези три века, взаимодействие и симбиоза между Запада
(Югоизточна Европа) и Изтока (Западна Азия и Северна Африка), опре-
делила спецификите на получилия се единен (но и разнолик) Древен свят,
условно назоваван елинистически.
Впрочем, неслучайно в науката за Древността от последните десети-
летия на ХХ в. се въведе и използва и терминът пред-, протоелинизъм или
ранноелинистически прояви и тенденции на развитие, с които термини
се обозначават явленията и процесите точно в този Западен и Източен
свят, но за времето преди елинизма, от средата на VІ в.пр.Хр. до средата
на ІV в.пр.Хр. И това е защото тези явления и процеси съдържат в по-ран-
на генезисна форма явленията и процесите, развили се пълноценно през
елинизма. Тоест, елинзмът е рожба, плод на пред-протоелинизма. Такова
пред-, протоелинистическо развитие или ранноелинистически тенденции
и прояви се виждат в Анатолия, чрез развитието на Лидийската импе-
рия през VІІ и особено през VІ в.пр.Хр., на Персийската империя през
VІ – ІV в.пр.Хр., а в Югоизточна Европа, чрез развитието на Одриското
царство-империя през края на VІ – средата на ІV в.пр.Хр., чрез Първата и
Втората Атинска империя-архе през V – средата на ІV в.пр.Хр. и чрез Ма-
кедонското царство-империя от края на V в.пр.Хр. и особено от времето
на Филип ІІ (359 – 336 г.пр.Хр.).
Елинизмът е определен етап в развитието на обществата от История-
та на Стария свят, свързана с Европа, Западна Азия и Северна Африка, об-
хващащ приблизително последните три века на І хил.пр.Хр.. Той се харак-
теризира, както със споменатите взаимодействия и симбиоза в културата,
така и с върхово развитие на античните робовладелски класови отноше-
ния, особено през ІІ и І в.пр.Хр. Тези антични робовладелски класови
отношения и симбиоза от епохата на елинизма ще продължат върховото
си развитие и през следващите два века (І и ІІ век от Христовото летобро-
ене) – времето на развитието на Ранната Римска империя, известно и като
епоха на Принципата. Въпреки налагащата се световна политическа до-
минация на Рим, на Римската култура и на латинския език, по това време,
някои съвременни учени, включват и тези два века в епохата на елинизма.
Но, това е друга тема...
21
ПЪРВИ ЕТЮД
ОСНОВНИ ФАКТОРИ И ПЕРИОДИ

ПРИ ВЪЗНИКВАНЕТО И РАЗВИТИЕТО
НА ТРАКИЙСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ
І. ФАКТОРИТЕ
Човешките общества в Древността създават своите обществени
структури в определени ГЕОГРАФСКИ РАЙОНИ, на които съответ-
ства, по-голяма или по-малка, ДЕМОГРАФСКА ГЪСТОТА. Това те
правят чрез ОПРЕДЕЛЕНИ – за историческия момент – ПОМИНЪЦИ,
ВИДЯНИ ЧРЕЗ СРЕДСТВАТА ЗА ПРОИЗВОДСТВО, чрез по-активни
или по-слаби КОНТАКТИ И ВЗАИМЕН ОБМЕН НА ИНФОРМАЦИЯ
с по-близки и/или по-далечни други синхронни общества. Всички те,
обаче, осмислят своето съществуване под слънцето и на тази земя с
визия, която ние – днешните хора – назоваваме ВЯРА, наричана и ИДЕ-
ОЛОГИЯ, изразяваща РАННА ДЪРЖАВНОСТ. Това са ОСНОВНИТЕ
ФАКТОРИ, обуславящи възникването и развитието и на Тракийската
цивилизация.
1. Географски условия
В Югоизточна Европа се срещат две основни климатични области
(География на България. 1982, 240–247; Георгиев, М 1991, 98–100): уме-
рено-континентална и средиземноморска; като свързваща, между двете
има една преходна климатична област, която се намира на юг от Стара
планина. Сравнението между сумата на зимните и сумата на летните ва-
лежи в средиземноморската – сочи тяхната приблизителна еднаквост. От
гледна точка на условията за развитие на стопански отрасли това озна-
чава, че в нея съществуват добри условия за земеделие и животновъд-
ство. В умерено-континенталната – сравнението между тези суми не е
еднакво, тоест, валежите – особено през летния сезон – са по-оскъдни.
Поради това, условията за земеделие са налице, но не са така добри,
както в средиземноморската. Този факт предпоставя по-активна роля на
животновъдството в стопанството на тази област.
Важно е да се отбележи, че при промени на климата най-осезателно
това се чувства в умерено-континенталната климатична област, особе-
но в нейната аридна (=засушлива) част, в която се включват лесосте-
пи, степи, полупустини и пустини. Тези промени влияят също и върху
средиземноморската област, но в по-слаба степен, омекотена от силното
влияние на Средиземноморския басейн. Палеоклиматолозите определят
промените на климата през VІІ–I хил.пр.Хр. приблизително така (Гуми-
лев, Л.Н. 1966, 62–63; Carpenter, R. 1966; Bozilova, E., M. Filipova. 1991,
87–96; 1994, 39–50; Ryan, W., W. Pitman. 2000, 61–161; Todorova, H. 2007,
1–7):
25
- VІІ–V хил. пр.Хр. – КЛИМАТИЧЕН ОПТИ-

МУМ, което ще рече, че тога-
ва съществуват отлични кли-
матични условия за начално,
дори бурно, развитие на об-
ществото и неговото стопан-
ство.
- ІV–IІІ/началото на ІІ хил.пр.Хр. – ЗАСУШАВАНЕ;
- след първите векове на ІІ хил.пр.Хр. – ОВЛАЖНЯВАНЕ;
- кр. на ІІ – ср. на І хил.пр.Хр. – ЗАСУШАВАНЕ;
- ХІ–IХ в.пр.Хр. – начало на ЗАСУШАВА-
НЕТО;
- VІІІ–V в.пр.Хр. – максимум на ЗАСУША-
ВАНЕТО.
- ІV – кр.ІІІ/нач.ІІ в.пр.Хр. – ОВЛАЖНЯВАНЕ
Промените в климата – засушаване и овлажняване – неминуемо водят

или до накърняване основите на древното земеделско-животновъдно сто-
панство, или, чрез по-благоприятни условия за развитието му, до неговото
засилване. Овлажняването създава предпоставки за увеличаване на сел-
скостопанската, особено земеделска, продукция. То, от своя страна, позво-
лява на обществата да натрупват не само повече излишъци, но и да изхран-
ват по-голямо количество население. Така, постепенно, количеството на
населението се увеличава. Това увеличено количество население, обаче,
при засушаване, трудно може да се изхрани от същата територия. Поради
това се налага то да търси нови земи. Очевидно, засушаването силно де-
формира стопанството и резултатите от неговата дейност, то налага про-
мени и на самото общество. По неизбежност, обществото става по-мобил-
но, отколкото обикновено. Това е и най-вероятната причина в Тракийските
земи на Югоизточна Европа, през Ранната бронзова епоха, тоест през сре-
дата/края на ІV и ІІІ хил.пр.Хр., да се наблюдава многовековно прониква-
не на население от север – прогонено от невъзможността за изхранване в
старите си обиталища. Това население идва и се инфилтрира бавно и си-
гурно с автохтонното (Панайотов, Ив. 1989, 43–157; 1991, 33–40; Николов,
В. 2011, 15, 284–290). Приема се, че с това начева формирането на тракий-
ската култура (Александров, Ст., Кр. Ников. 2007, 18–25). Вероятно, това е
и фаза на индоевропеизация на населението в ЮИ Европа, схващана като
културно-исторически процес, а не само и толкова като ефимерно хипоте-
тично преместване и движение на народи, носители на езици.
Разглеждането на географските условия показва, че промените на
климата, забавят, задържат или ускоряват развитието на стопанството, а от
там – опосредствано – и обществото. За Югоизточна Европа, през V–I хил.
26
пр.Хр., географските условия се оказват такива, че позволяват ограничено

натрупване на човешки маси на единица обработваема (включително и пас-
бищната) площ, спрямо съответстващото ниво на развитие на оръдията на
труда или с други думи казано – средствата за производство и натрупване.
Тоест, тук липсват периодичните сезонни редовни разливи на големи реки
като Нил, Ефрат и Тигър, където продуктивността на земеделието е изклю-
чително висока, фактор, който позволява и изхранване на много по-голямо
количество население. В Югоизточна Европа селското стопанство разчита
само на валежите, чиято оскъдица и нередовност може да е пагубна за земе-
делието, но не и за животновъдството. Това важи особено силно за северни-
те степни райони на Югоизточна Европа, по-слабо – за преходната област, и
най-слабо за средиземноморската климатична област.
2. Демографска наситеност
На територията на Югизточна Европа, в Древността, демографската
наситеност, без съмнение, е във функция от равнището на развитие на
средствата за производство и от географските условия. Както вече стана
дума по-горе, средствата за производство тук са на най-високо за времето
си техническо и технологично ниво. В географските условия, обаче, се
наблюдават различия. По-трудните условия за живот и резките климатич-
ни промени, особено в аридните (=засушливите) райони, оказват реши-
телно въздействие върху възможността за изхранване на населението, а
следователно – и върху неговото количество. По-благоприятните условия
за живот в преходната и средиземноморската климатични области дават
възможност за по-голямо количество население.
Така например, за територията на днешна България (примерът е
сполучлив, защото обхваща южната част на степната област, преходната
област и северната част на средиземноморската област) населението от
епохата на Халколита, т. е. V хил.пр.Хр., се изчислява на 100 000–120 000
души (Тодорова, Х. 1979, 24). Но, като се има пред вид, че даже за първата
половина на І хил.пр.Хр., съотношението между Северна (от р. Дунав до
Стара планина) и Южна (от Стара планина до Бяло море) Тракия е 1: 4.5
(Фол, Ал. 1970, 125–126. Попов, Д. 1999, 53–54), то делимостта на съот-
ношението между V и І хил.пр.Хр. вероятно е още по-голяма. Все пак,
дори и при такова съотношение, ще се окаже, че през Халколита в днеш-
на Северна България са живели около 18 000–23 000 души, а в Южна –
82 000–97 000 души. Съотношението сочи не толкова и само количеството
на населението, колкото показва и неговата гъстота на единица обработ-
ваема (и пасбищна) площ. Видно е, че за преходната и средиземноморска-
та области населението ще да е доста повече, а и по-гъсто разположено,
спрямо това в юга на умерено-континенталната (степна) област.
През ІV и ІІІ/началото на ІІ хил.пр.Хр. засушаването на климата в
27
Югоизточна Европа едва ли ще да е благоприятно за увеличаване на ес-

тествения прираст на населението. Напротив, както стана дума по-горе,
засушаването е много тежък процес, който най-осезателно се чувства в
степната и по-слабо в преходната област. При общия спад на изключител-
но бавните темпове за увеличаване на населението в Древността, в Юго-
източна Европа, дори е възможно и намаляване на неговото количество,
чрез изселване – поради липса на възможност за изхранване.
След началните векове на и през ІІ хил.пр.Хр., когато настъпва овла-
жняването и започва използването на калаен бронз, условията за увелича-
ване на населението в Югоизточна Европа са налице. Това особено добре
личи през втората половина на хилядолетието, когато за територията на
днешна България селищата стават по-големи и са разположени по-на ряд-
ко (История на България, 1979, 101–102). Това означава, че тези селища
притежават повече земя за изхранване на многолюдното си население.
А това има голямо значение за динамиката на социалния живот, тъй като
постепенно увеличилото се население ще има и нови изисквания към
своето обществено битие.
За първата половина на І хил.пр.Хр., населението в Северна (Южно-
дунавска) Тракия се изчислява на 150 000–200 000 души, а в Южна – на
600 000–700 000 души (Фол, Ал. 1970, 125–126; Попов, Д. 1999, 53–54).
Това ще рече, че от V до І хил.пр.Хр. населението се увеличава около 7,5
пъти. Както изглежда, най-високите темпове са през втората половина на
ІІ хил.пр.Хр. Увеличеното количество население безспорно е фактор за
развитието на обществото. Самото то – увеличеното и увеличаващото се
количество население, възлизащо към средата на І хил.пр.Хр. на около
750 000–900 000 души, е причина за наличието на държавността и дър-
жавата в обществото. Към това количество тракийско население, обаче,
трябва да се добави и населението от териториите между Дунава и Карпа-
тите, а на изток/североизток – до двуречието Днестър-Днепър, включващо
и Северното Черноморие, което, най-вероятно, ще го увеличи поне двой-
но. Така, изглежда, че траките в Югоизточна Европа, около средата
на І хил.пр.Хр., възлизат на около 1 500 000–1 800 000.
За населението на Северна/Северозападна Анатолия, от средата на І
хил.пр.Хр., също могат да се направят приблизителни, ориентировъчни
изчисления, при цялата условност на тези операции. Примерът, който е
подходящ е държавата и областта, наситена с тракийски характеристики,
назована Пафлагония, която се намира в средната северна част на Анато-
лийското Черноморие, източно от тракийската област и държава Битиния/
Витиния. Според Ксенофонт само пехотата на пафлагонския владетел
Корил е над 120 000 бойци (сто и двадесет хиляди!) (Xen. Anab. V, 6, 9).
При това, пафлагоните смятат своята конница за по-добра от конница-
та на персийския цар (Xen. Anab. V, 6, 8), което ще рече, че тя, най-веро-
28
ятно, е поне 50 000, колкото е конницата на одриския цар Ситалк, съгласно

Тукидид (Thuc. II, 98, 4). При положение, че армията на държавите в древ-
ността е приблизително около ¼ от общия брой население, то населението
само на Пафлагония може да се пресметне поне на около 700 000. Към
това трябва да се прибави населението на съседната от запад тракийска
държава и област Битиния, която не е по-малка от Пафлагония, тоест от-
ново поне около 700 000. Тук трябва да се добавят източно разположените
по-малки етносни тракийски държави на тибарени, халиби и мосинойки,
като се добавят и югозападно разположените тракийски области Мизия,
Фригия и Троада, тракийското население в Северна/Северозападна
Анатолия, около средата на І хил.пр.Хр., ще се окаже около и над
1 500 000. Така, в Анатолийския Север/Северозапад то е приблизително
толкова, колкото е тракийското население на Европейския Югоизток.
3. Основни поминъци
Металодобив и обработка на металите
За епохата на Халколита в Югоизточна Европа се определя една Бал-
кано-Карпатска металургическа провинция (Черных, Е.Н. 1978, 4–58;
Chernych, E.N., 1980, 317–320), която – по хронология, по добив и раз-
пространение на метала (основно мед) значително превъзхожда подобни-
те ù в Западна Азия. Това значи, че още през V хил.пр.Хр. Югоизточна
Европа е най-развитата в света и най-активна металургическа зона.
През Ранната бронзова епоха технологичният напредък от Халколи-
та довежда до откриването и въвеждането в масова употреба на арсенов
бронз. Неговите качества надминават тези на чистата мед. Очертали-
ят се, още от Халколита, район – между Егейско море, Карпатите и на
североизток до р. Днепър – се запазва и през Ранната бронзова епоха.
В металургично отношение той остава единен и на еднакво технологич-
но равнище. Липсата на руда в по-североизточни части се компенсира с
внос на обработени суровини от южните.
В началото на ІІ хил.пр.Хр. в Югоизточна Европа започва да се упо-
требява калаен бронз. От калаен бронз, най-вече през втората половина
на ІІ хил.пр.Хр., се изработват не толкова оръдия на труда, колкото оръ-
жия. А това е показателно за развитието на обществото.
Към края на ІІ хил.пр.Хр., в Югоизточна Европа, настъпва Ранноже-
лязната епоха. Нейната начална дата се мести във все по-късно време от
юг на север: от ХІІ–ХІ в.пр.Хр. – в Южнодунавските земи – до ІХ–VІІІ в.
пр.Хр. към района на р. Днепър и източно от нея. Начинът на обработ-
ка и усвояването на желязото е плод на високото ниво на развитие на
къснобронзовата металургия. Изглежда, това е полицентричен процес за
Евразия, но за Югоизточна Европа той започва да се осъществява, както
по всичко личи, в нейния юг. Внедряването на желязото е изключително
29
революционизиращ процес в техническото, а следователно с перспекти-

ва и в социалното развитие на древните общества.
Земеделие и животновъдство
През епохата на Халколита (V хил.пр.Хр.), както още и преди
това – през Неолита (края на VІІ–VІ хил.пр.Хр.), в Югоизточна Евро-
па основен поминък на населението е земеделието. Подсечно-огневата
система и разкопаването, а вече и разораването, на земята, както в тази,
така и следващите епохи са основни начини за овладяване и обработка
на земята (Тодорова, Х. 1979, 37; 1986; Николов, В. 2011, 73–79).
Животновъдството е другият важен поминък на древното стопанство.
Основните отглеждани животни са: едър и дребен рогат добитък, свиня и
кон. В зависимост от локалните географски условия, и по-конкретно – от
тревната покривка, като основно стопанско животно, на едни места и в
различни епохи, преобладава едрият рогат добитък, на други – конят, на
трети – дребният рогат добитък (Шилов, В.П.1975, 14–15).
През ІV и ІІІ хил.пр.Хр. в Югоизточна Европа като основен поминък
остава земеделието, но определено се засилва ролята на животновъдство-
то. Това се отнася, особено силно – за степните райони и, по-слабо – за
областта с преходен климат. В тези райони засушаването е най-осезател-
но. По-малкото валежи се оказват пагубни за земеделието. Очевидно,
през Ранната бронзова епоха в Югоизточна Европа, климатичните про-
мени налагат намаляване на дела на земеделието в стопанския живот и
засилване ролята на животновъдството (с превес на дребните преживни
животни – кози и овце над едрите преживни – говедата), което е добре
документирано в разкопаните археологически обекти (История на Бълга-
рия. 1979, 94–97; Николов, В. 2011, 289–290).
През ІІ хил.пр.Хр. земеделието отново засилва своята тежест в
икономиката. Това се дължи на благоприятните географски промени.
В степите то се развива по реките, където почвите и относителната
стабилност на валежите, позволяват това. През ІІ хил.пр.Хр. земедел-
ските райони са много повече, отколкото през предходното хилядоле-
тие. (Краснов, Ю.А. 1980, 15–23).
Животновъдството остава другият важен поминък. Неговата от-
носителна специализираност се запазва, спрямо конкретните условия,
в отделните географски райони. Но промените на географските усло-
вия внесят коректив и в него. Като пример ще посоча най-източния
край на Европа, при Долна Волга, където днес степите преминават в
полупустини. Докато през ІІІ хил.пр.Хр. основно стопанско животно
там е дребният рогат добитък, то през ІІ хил.пр.Хр. с първостепенно
значение става едрият рогат добитък (Смирнов, К.Ф. 1957, 215).
Сръчностите на населението в основните занаяти – земеделие и жи-
вотновъдство – са на достатъчно високо ниво. Но, както личи географските
условия предпоставят силното развитие на животновъдството. А това не-
30
избежно дава отражение, както в стопанството, така и в социалната струк-

тура на обществото.
Търговски обмен. Корабите
Добре известно е, че древнотракийските земи са изключително
добре развит металургичен център още от епохата на Халколита. Ме-
дта се изнася от тракийските земи на север и на юг в общества, където
тя липсва. Това несъмнено се извършва с плавателни съдове (Порожа-
нов, K. 1998, 158–167).
Една от основните причини за мореплаване през Бронзовата епоха
също е търсенето и доставката на мед, а през ІІ хил.пр.Хр. и на калай.
Тези метали са нужни за производството на бронз. Медта и нейните
сплави се използват за изработка, преди всичко на оръжия и предмети,
свързани с култа. Доказателство за използването на плавателни съдо-
ве през Ранната бронзова епоха на Тракия Понтика са откритите кости
на делфини и паламуди, както и модели на плавателни съдове от под-
водните археологически разкопки на селищата при Созопол и Урдовиза
(Porojanov, K. 1991, 109–112). Подходящи за сравнение са резултатите
от проучванията на няколко модела и изображения на плавателни съдо-
ве от Ранната бронзова епоха, открити на Цикладските острови (Basch,
L. 1987, 77–83). Представените плавателни съдове са с гребла и са тип
пирога, като най-вероятно се използвали за транспорт, война и риболов.
Съществува и друго интересно свидетелство за кораби от ІІІ хил.
пр.Хр. Това е известният Нож от Дорак (Basch, L. 1987, 90). Сели-
щето Дорак се намира недалеко от южния бряг на Мраморно море и е
представител на Троадската култура. От тук са разкопани гробници
със съкровища, датиращи от средата на ІІІ хил.пр.Хр. На един от 12-те
мечове-ножове са изобразени 17 кораба. Тези кораби имат гребла, но
имат още мачти за платната, имат и рулеви (кърмови) гребла за упра-
вление. Тоест, те са истински гребно-ветроходни кораби. Специали-
стите по морска история и по история на корабите, обаче, изразяват
съмнение за принадлежността на ножа-меч с изображенията на кораби
към средата на ІІІ хил.пр.Хр. и като го предатират го отнасят в средата
на ІІ хил.пр.Хр. (Basch, L. 1987, 91–93).
Ако предатировката на ножа-меч от Дорак със сигурност го отна-
ся в средата на ІІ хил.пр.Хр., то 17-те кораба, изобразени върху него,
дават изключително добра представа конкретно за троянските кораби
и по-общо – за тракийските. Това са гребни и гребно-ветроходни ко-
раби, които имат една мачта, едно четириъгълно платно и по 10–15
гребла на борд, т. е. общо 20–30 гребци. Тези кораби са универсал-
ни – за търговия, война и транспорт. Точно за такива кораби Омир
използва термина неос; тези кораби използват каменни котви с отво-
ри, за които Омир има също специален термин eюне (Porozhanov, K.
31
Бронзов слитък II хил.пр.Хр. от акваторията на Маслен нос
Златно-сребърен слитък II хил.пр.Хр. от акваторията на н. Калиакра
32
1996, 367–373). Еюне обаче са и каменните котви с отвори, открити

по Западното Черноморие. Следователно, тези котви също обслужват
гребни и гребно-ветроходни, и то предимно местни тракийски, кораби.
В подкрепа на такъв извод са и следните факти от Късната бронзова
епоха в Европейска Тракия (Порожанов, K. 1998, 110–111). Единият –
са глинени модели на плавателни съдове, открити в днешна Северо-
западна България (Ломско) в некропол близо до р. Дунав. Другият – е
изображения на плавателени съдове върху култови каменни плочи от
Югозападна България (Разложко). И на двете места несъмнено е изо-
бразявана Слънчева ладия, свързана с религията на древните. В кон-
кретните случаи обаче е важно, че плавателните съдове са гребни.
Дори и идеализирана, представата за Слънчевата ладия отразява реал-
но съществували плавателни съдове.
Активна употреба на кораби се илюстрира великолепно от откри-
тите 22 метални слитъка, от които 12 са с форма на опъната волска/
овча кожа (1 златно – сребърен*, 2 от бронз, 9 от мед) и 10 с кръгла
питковидна форма. От тях 7 – от Северното Българско Черноморие и
хинтерланда му, 14 – от Южното и хинтерланда му и 1 от Северното
Мраморноморие (Порожанов, K. 1998, 168–169; Leshtakov Kr. 2007,
447–458). През ІІ хил.пр.Хр. такива медни слитъци се превозват из
цялото Източно Средиземноморие на кораби (Bass, G.F. 2005, 48–55;
Pulak, C. 2005, 34–47). Те изпълняват двойна роля. От една страна –
медта се откарва за направа на бронз в земи, където липсва; така, тя
служи за търговски обмен. От друга страна – те са домонетно платеж-
но средство – един вид валута на своето време. Датировката на такива
слитъци от Източното Средиземноморие ги отнася в Късната бронзова
епоха, т. е. ХVІ–ХV–XІІ–ХІ в.пр.Хр. Вероятно слитъците от Черно-
морска и Мраморноморска Тракия и техния хинтерланд са предназна-
чени за превоз по море с тракийски кораби. Техните пристанища със
сигурност се локализират чрез анкражите на каменни котви с отвори
от ІІ – началото на І хил.пр.Хр.
Основното количество (около 2/3) от изследваните каменни котви
с отвори от Западното Черноморие се датира във ІІ хил.пр.Хр. и особе-
но неговата втора половина и началото на І хил.пр.Хр., а друга по-малка
част (към 1/3) в предходните хилядолетия (Порожанов, K. 1989, 6–15;
1995, 15–22). Количеството на този вид котви е над 150 броя. Петро-
графските изследвания (Ivanov, Z. et al. 1985, 135–150) сочат, че около
*
Златно-сребърният слитък от Калиакра е открит през м. август 1972 г. във води-
те на нос Калиакра от Сергей Сергеевич Куприянов, предаден е от него и е приет в Нацио-
налния археологически музей, от Иван Сотиров, с Протокол от 06.01.1973 г. Химическият
му състав е изследван от Никола Младенов Николов в Лаборатория № 17 на МВР, проба
№ 64/02 от 12.12.1972 г. и е следният: злато – 32%, сребро – 18%, сяра – 14%, никел –
12%, мед – 8%, цинк – 4% и други – до 100%.
33
90% от тези котви са

местни -, а около 10% –
са чужди. Тяхната го-
лемина и тегло недву-
смислено показват, че
някои от тях са обслуж-
ват кораби до 200–300
тона водоизместимост.
Това очевидно са котви
от флотите на траките
от Западното Черномо-
рие. Няма основания
да се мисли, че в Мра-
морно море и в Егеида
не плават подобни тра-
кийски кораби.
През VІІІ в.пр.Хр.
обаче в Елада се налага
появилият се още през
Х в.пр.Хр. ветроходен
кораб, който Омир на-
рича фόртис – кораб
само за търговия. Фόр-
тис очевидно е свързан
с новото време на фор-
мирането на частната Тракийска каменна котва с два отвора
собственост и иници- (III – II хил. пр. Хр.) от Созополския залив,
атива в елинските по- Южното Българско Черноморие.
лиси. Успоредно с него
в Елада се развива и
гребно-ветроходният кораб в по-модерния му вариант пентеконтера
(с 50 гребци), с който се извършва Елинското разселване извън Елада,
известно като Гръцка колонизация. От него през VІ в.пр.Хр. в Елада се
появява гребният (и по-малко ветроходен) военен кораб триера. Елин-
ското разселване по тракийските крайбрежия донася по тях и по-нови-
те типове кораби.
Какво става обаче с корабите на траките през вековете на Антич-
ността след Елинското разселване? Тук ще приведа няколко примера
от Егейска Тракия.
Един от тях е Корабът от Синдос (Sindos.1985, 242–245 (vitr. 48),
258–263 (vitr. 51), 264–267 (vitr. 53), 272–273 (vitr.54)) – до гр. Солун.
Той е изобразен върху златна пластинка-нагръдник от погребение и се
34
Тракийски (мигдонски) универсален кораб върху златен нагръдник от некропола

при Синдос (VІ в. пр. Хр.), Северното Егейско крайбрежие
датира ок. 560 г.пр.Хр. Този кораб е гребно-ветроходен, подобен на ко-
рабите тип нéoс от Омировата Илиада. Тъй като некрополът, от който
е корабното изображение не принадлежи на елински полис то инте-
ресно е да се види кои са неговите създатели. Според Херодот (Hdt.
V, 123) Синдос се намира в областта Мюгдония, на брега на р. Акси-
ос (Вардар), близо до нейното устие. През 480 г.пр.Хр., плавайки със
своята флота, там пристава персийският цар Ксеркс. Очевидно градът
е имал пристанище, където са се приютявали местни и други кора-
би. Очевидно е още, че златната пластинка с корабното изображение е
принадлежност на мюгдонски първенец от първата половина на VІ в.
пр.Хр. Важно е да се отбележи, че през този век областта Мюгдония не
е завладяна от по-късно доминиращите в Северното Егейско крайбре-
жие Одриско и Македонско царства. Топонимите Синдос и Мюгдония,
а също и етнонимът мюгдони, както и много други антропо-, топо-,
хидро- и ороними от този район на Северна Егеида принадлежат към
тракийските ономастични езикови остатъци (Detschew, D. 19762, 321–
324). Това дава основания да се приеме, че през VІ в.пр.Хр. населе-
нието на Синдос е тракийско. Следователно, изображението представя
един тракийски кораб, подобен на Омировите, но от VІ в.пр.Хр. Този
кораб е с универсално предназначение – транспорт, война, търговия и
пиратство.
Друг е Корабът от Филипи (Höckman, O. 1969/1970, 145–163.).
При римската колония са открити скални релефи, за много от които
се смята, че са тракийски по произход. От акропола на града, обаче,
има едно изображение на кораб, което се датира в предримската епоха.
То представлява култова Слънчева ладия на траките пеони, жители на
областта, според Херодот. Запазените елементи от изобразения кораб
35
Тракийски кораб от Филипини VІ-V в.пр.Хр.

дават основание да се предполага, че негов прототип е ветроходно-гре-
бен (?) кораб от края на VІ – началото на V в.пр.Хр. Вероятно, това е
кораб, който местните траки използват във вековете около средата на
І хил.пр.Хр., преди завладява-
нето им от Филип ІІ (359–336 г.
пр.Хр.).
Трети е Корабът от Го-
ряни. Някогашното село Горя-
ни също се намира в района на
Филипи. От там е известна над-
гробна плоча (Collart, P. 1950,
14–15, fig. 9 et fig. 10), датираща
от Римската епоха. На плочата
има надпис на латински език,
изобразени са мъж, жена и ри-
боловна сцена в морето. Плава-
телният съд представлява малък
рибарски кораб, предназначен
да обслужва нуждите на едно
рибарско семейство. Такова се
открива в надписа. В него са
употребени 7 тракийски имена:
Aliula, Bendis, Caigeno, Dances Тракийски риболовен кораб от Горяни,
(Dantus), Maltha, Paibes, Zipa. Егейска Тракия, I – III в.сл. Хр.
Несъмнено е, че на стелата от
Горяни е представен малък тракийски рибарски кораб, по всяка веро-
ятност гребно-ветроходен. Този кораб е използван от траките по вре-
мето от втората половина на І в.пр.Хр. до ІІІ в.след Хр., когато Филипи
е римска колония и очевидно представя местна тракийска традицион-
на народна морска култура в Северна Егеида към края на Античността.
36
ІІ. ОСНОВНИ ПЕРИОДИ
Основа за периодизация е социално-икономическото и политическо

развитие на обществото. Това означава наличие на държавностни форми,
представени чрез изворите. Най-ранните такива форми в Европейския
Югоизток са на съсловно-класова държавност.
Съсловно-класова държавност означава, че става дума за такива об-
ществени отношения, които са различни от родово-общинните отноше-
ния. При това, трябва да се наблюдава поява на териториално-общинни
отношения и начално на частна собственост. Те са основата за поя-
вата и развитието на раннокласови (с ранна форма съсловно-класови), а
по-късно и на антични класови робовладелски отношения. Това става при
много силна съхраненост на родовата община, което ще рече – на родово-
общинната собственост и родовообщинните отношения. Всъщност, става
дума за развитие на общината от родова в териториална, за степени на
развитие на държавността, най-ранната, от които се нарича с английския
термин чифдъм-chiefdom (заради изключително важната, върховна и
ръководна роля на chiеf = предводителя, лидера в общината/общини-
те). По този въпрос са необходими няколко пояснения.
Териториално-общинните отношения се представят от съседства-
щи си семейства, които не е задължително да бъдат свързани с кръвни
родствени връзки, характерни за родово-общините отношения (нари-
чани и патриархално-общинни). Същността на взаимоотношенията в те-
риториалната община се изразяват в отношението към собствеността на
отделните семейства върху средствата за производство и към разпределе-
нието на резултатите от труда им в рамките на общината като цяло.
Съсловното деление е социално, то не е икономическо. То се базира
на обичайното право, зародило се още в родово-общинните отношения.
Това обичайно право дава на една част от обществото по-големи права и
пълномощия, дава им власт – за да ръководят, но не им дава средства за
производство. Но именно чрез упражняването на властта, при съхране-
нието и преразпределението на натрупаните излишъци, ролята на пред-
водителя, вожда, царя (?) нараства изключително много. Така, въпросът
опира до собствеността върху средствата за производство и собствеността
върху материалните блага, които се получават от тях. И постепенно, съ-
словното деление, въпреки че е социално, започва да търси свой икономи-
чески израз и измерения. А израз на икономическото деление са класите.
Класовото деление на обществото е икономическо и се базира върху
различните отношения при собствеността и владеенето на средствата за
производство, които имат отделните групи в обществото. За това те биват
37
наречени класи. Тук вече упражняването на властта става поради иконо-

мическа сила и мощ, а не само поради обичайно-правната традиция.
В Старата история има и съсловия, има и класи. Когато класите не са
се появили, обществата са само съсловни – на полов, възрастов принцип
или на други подобни деления, характерни за родово-общинните отно-
шения. Когато класите са в процес на формиране, общините са съслов-
но-класови, с основна структурообразуваща единица териториално-об-
щини отношения, представени в чифдъм (chiefdom), с уговорката, че това
е фактическото начало или първата фаза на ранно-класовите отношения.
В Древния свят това време съвпада с Късния халколит, но появата на те-
риториални общини – чифдъми се наблюдава и през Бронзовата епоха.
Когато съсловията-класи започват да се проявяват със собствено лице на
историческата сцена, тези общества безусловно са раннокласови. Това
съвпада с Бронзовата епоха, но продължава и през Античността. С утвър-
ждаване на класите през Античността – обществата са класови, робовла-
делски. Но не всички!
Критерият за делението на Праистория и Стара история в истори-

ческата наука е отсъствието на писмени извори в първата и наличието им
във втората. В общата историческа периодизация и на българските земи
първите периоди са тези на Праисторията и на Старата история, която
е и История на Тракия и траките.
Праисторията ни се дели на ранна и късна (Николов, В. 2007, 5;
2010, 7; 2011, 13–14). Ранната – обхваща Старокаменната (Палеолит) и
Среднокаменната (Мезолит) епоха. Тя е свързана с антропогенезиса и
установяването на съвременния човешки вид Хомо сапиенс сапиенс като
единствен на Земята. Поради това тук тя не е предмет на разглеждане.
Късната – обхваща археологията на Новокаменната (Неолит), Медно-ка-
менната (Халколит), Ранната и Средната бронзови епохи – от края на VІІ
до към средата на ІІ хил.пр.Хр.
Началото на Старата история на българските земи или на Истори-
ята на Тракия и траките се поставя около средата и втората половина
на ІІ хил.пр.Хр., когато се появяват първите писмени извори за Тракия и
траките. Тя продължава до края на Древността, който е около средата на
І хил. от нашето летоброене. Тъй като началото на Старата ни история
е производно на развитието на предходните къснопраисторически епохи.
Поради това и те са обект на периодизацията, която трябва да се назове
Периодизация на Късната праистория и на Старата история на Тра-
кия и траките.
Първият период. През епохите на Неолита (края на VІІ–VІ хил.
пр.Хр.) и Халколита (V хил.пр.Хр.), от късната праистория, възниква и се
развива първата земеделско-животновъдна цивилизация в Европа. Нейни-
38
ят разцвет се наблюдава през втората половина на Медно-каменната епоха

и особено в късния ѝ период. През тези хилядолетия в Югоизточна Евро-
па се слага началото и утвърждаването на стопанско-културен и социал-
но-поведенчески стереотип, който ще бъде характерен и за населението
наричано през Античността траки.
По археологически данни през V хил.пр.Хр. се откриват най-ранни-
те съсловно-класови държавностни образувания в земите на бъдещата
Древна Тракия. Те се доказват (Черных, Е.Н. 1978, 358; Best, J.G.P. 1984,
150–153; Тодорова, Х 1984, 45–56; Ivanov, I., M. Avramova. 2000, 5–54;
Николов, В. 2010): от металопреработвателния център при днешния град
Варна на Черно море; от многобройните златни украшения, които демон-
стрират контрастиращи и резки социални различия в обществото, отра-
зено в находките на Варненския халколитен некропол; от солодобивния
и търговски център с укрепление с доминираща роля над общността при
Провадия Солницата; от обществената сграда, наричана дворцов ком-
плекс на острова при село Дуранкулак (северно от град Варна); от гигант-
ските за времето си медодобивни центрове при село Мечи кладенец, Ста-
розагорско и в Странджа планина; от появата на крепостни съоръжения и
планировка на селищата-градчета и на други места. Видно е от селищата
и жилищата, че рязко имуществено разслоение не се наблюдава. Но видно
е най-добре от Варненския некропол, че съществуват социални рангови
различия. Обществото, представено в общини, свързани с гореизброени-
те обекти – особено Провадия Солницата и Варненският некропол – по-
казват как от егалитарно през Неолита то започва да се проявява през
Халколита като стратифицирано – елитарно.
Стопанството на обществото от Късния халколит в Югоизточна Ев-
ропа произвежда излишъци, част от които се включват в търговски обмен
и в натрупвания, използвани за нуждите на култа. Стратификацията на
обществото сочи социално разслоение. Вярата, изразена в култовите па-
метници е соларно-хтонична, с определено изявена роля на мъжкото, то-
ест на соларното начало. Тази вяра обосновава обществената функция на
първенеца/вожд (владетел-цар?) и жрец.
Не може да се каже точно какви са политическите организации на
обществото през тази епоха. Но може да се приеме, че някои от тях – поне
тези от Западночерноморската археологическа култура Варна, представе-
на блестящо от Варненския халколитен некропол, недалечния солодоби-
вен център, доминиран от укрепено селище с каменни стени (цитадела)
при Провадия Солницата, селището с обществената сграда – храм или
дворец от Големия остров при Дуранкулак и други обекти като укрепено-
то с каменни стени селище при с. Юнаците, Пазарджишко, напр. – са на
най-ранната държавна степен в развитието си – съсловно-класовата.
Спецификата за разцвета на най-ранната за Европа и света циви-
39
лизация, в днешна Североизточна България, през V хил.пр.Хр., се осно-

вава на добива и обработката на метали (мед и злато), както и на добива
на сол и на търговията с тях. Това Къснохалколитно общество с особено
важната роля на предводителя/вожда-жрец (владетел-цар?) е цивилиза-
ция, но на най-ранната държавна степен – съсловно-класовата. Тези първи
държавни образувания – тип чифдъм – имат съсловно-класови характе-
ристики. Те са типологически сходни на номовете-sepаt в Египет преди
обединението му в последните векове на ІV хил.пр.Хр. и патесиатите-ki
в Месопотамия във вековете преди Първия раннодинастичен период на
Шумер ХХVІІІ–ХХVІІ в.пр.Хр. За това време може да се предполага ин-
доевропейско начало, но не може да бъде определяно като сигурно.
За този период от късната праистория е подходящ терминиът пра-
траки.
Промените на климата, в края на V и през ІV хил.пр.Хр., изразяващи
се в засушаване и захлаждане, довеждат до промени в стопанството на
обществото, както и до навлизане на ново население от север/североизток.
Те предпоставят характеристиките на следващия период.
Вторият период включва Ранната (средата на ІV хил.пр.Хр. – края
на ІІІ хил.пр.Хр.) и Средната (ХХІ/ХХ–XVІІ в.пр.Хр.) бронзова епоха.
През тези хилядолетия обществото (Порожанов, К., 2000, 12–13) в бъдеща
Древна Тракия, макар че археологически изглежда по-различно, типоло-
гически е подобно на къснохалколитното.
Държавността в Тракия между Халколита (V хил.пр.Хр.) и Късния
бронз (ХVІ–ХІІ в.пр.Хр.), когато започва Старата история на Тракия и тра-
ките, може да бъде открита и потвърдена чрез нейни проявления (Езеро.
1979; Мерперт, Н.Я., А. А. Молчанов. 1991, 129–141, 132;; Порожанов, К.
1998, 13–15; Merpert, N. 1993, 5–8; Ivantchik, A. 1994, 17–22; Николов, В.
2011, 304–306).
На първо място се откроява производството и разпространението на
мед и метални произведения – реални факти, които със сигурност са сви-
детелство за натрупване на излишъци в обществото. Те са свидетелство и
за съществуващ обмен през Ранната бронзова епоха, който се води пре-
димно по море – по Черно, Мраморно и Егейско море.
На второ място. Археологията на някои селища (например при села-
та Езеро и Юнаците, разположени в днешна Южна България), защитени
с каменни крепостни стени, зад които се намира единен, но двусъставен
град с акропол и прилежаща му част, а също и археологията на некропо-
лите, особено златните находки от могилите при с. Дъбене, сочи съслов-
но-класово социално разслоение. То изглежда социално разслоено, както
е в предходния период. Очевидна е поне двустепенна съсловна страти-
фикация, която има условия да се усложни и успоредно с извършването
на по-големи натрупвания да премине в раннокласова. И тук ролята на
40
предводителя/вожд-жрец (владетел-цар?) ще бъде изключително голя-

ма за функционирането на обществото. И в това общество добивът на ме-
тали (предимно мед и злато) и търговията с тях остават негов характерен
белег. Именно за това през тази епоха, за която се използва и терминът
International Age (Calinescu, A. 1994, 9), все още бъдещата Древна Тракия
е част от една голяма културно-историческа общност, наречена Циркум-
понтийска (=Околоморска). И през този период държавните образувания
типологически принадлежат и се отнасят към съсловно-класов тип, ха-
рактерен за времето на Късния халколит – тип чифдъм.
На трето място е видно (напр. надгробните могили и символите върху
керамиката), че идеологията е соларна. Това означава, че вярата и култът
укрепват властта на първенеца/вожд (владетел-цар?) и жрец като намест-
ник на Слънцето на Земята. Без да се знаят формите на собственост може
да се предположи, че и през Ранната бронзова епоха обществото в Тракия
има елементи на съсловно-класова държавност.
И тъй като, както и държавността на Къснохалколитната цивилиза-
ция в Тракия, така и през Ранната бронзова епоха, тя все още не е развита
класова, а се представя със свои съсловия, които изпълняват и ролята на
класи в техния най-ранен стадий на развитие, то тя може да се определи
като държавност на съсловно-класово общество, назовавана с термина чи-
фдъм.
Съсловно-класовото обществото в Тракия през Средната бронзова
епоха (ХХІ–XVІІ в.пр.Хр.) се потвърждава от селищата, като това напри-
мер при Нова Загора. За тази епоха – чрез наблюдаваните новости в ар-
хеологията, очевидно свързани с появата на калаения бронз и обменът на
стоки и идеи с Анатолия – може да се каже, че се продължават традициите
на предходната и в държавното строителство, тоест в наличието на съ-
словно-класово общество, представящо се чрез чифдъми.
Дотолкова доколкото траки не могат да бъдат идентифицирани и
етноназовани като етнос/етноси сред културите на Циркумпонтийската
общност – т. нар. International Age, този втори период може да бъде на-
речен период на индоевропеизация. Очевидно е, че тази е общността,
от която след началото на ІІ хил.пр.Хр. ще се появят и проявят първите
индоевропейски народности в Мала Азия и Югоизточна Европа. Това са
хитити, микенски гърци и траки. Ето защо този период може да се
приеме за генезисен в Историята на Тракия и траките.
Въз основа на това, макар и от формална гледна точка да продължава
времето на късната праистория, е подходящо да се прилагат понятията
протоистория и прототраки.
Третият период е периодът, с който започва Старата история на
Тракия и траките. Той се разполага от средата на ІІ хил.пр.Хр. до към
VІ в.пр.Хр. и включва Късната бронзова и Ранната желязна епоха. Изво-
41
ровите данни от това време, от всякакво естество, дават основания да се

приеме, че към и от средата на ІІ хил.пр.Хр. насетне сигурно може да
се говори за ранни траки. За това време съществуват чужди писмени
извори и малко собствени писмени паметници (Гълъбов, И. 1956, 3, 151–
157; Карайотов, Ив. 1978, 1, 13–17; Matsas, D. 1991, 159–179; Fol, Al., R.
Schmidt 2000, 560–562; Порожанов, К. 2000, 16). В комплексно съчетание
с археологическите (селища, некрополи, метални съкровища и оръжия)
те говорят за първични държавни образувания от съсловно-класов тип,
които продължават традицията. През този период сигурно се наблюдава
институцията на владетелите-царе, които са и жреци. Съгласно извес-
тията от писмените извори (Порожанов, К. 1991, 161–169) и през тази
епоха, въпреки наличието им, не се наблюдава особена изява на частната
собственост и силна активизация на териториалната община. Най-ярко-
то политическо проявление на Тракийското общество през този период
е участието му с войски, предвождани от царе, в Троянската война, през
ХІІІ в.пр.Хр. на страната на сънародниците трояни. Троянската война,
която видимо налага обединение на отделни етнотериториални съслов-
но-класови чифдъми в опит да се превърне в по-голяма раннокласова
държава, каквато се явява Трояно-тракийският морски съюз срещу
съюза-раннокласова държава на Ахейските чифдъми.
На паметници от ІІ хил.пр.Хр. са установени писмени знаци, които се
разчитат в Линейните писма А и Б – от остров Крит и Микенска Гърция.
Такива знаци са открити върху медните слитъци от: с. Черково, Бургас-
ко; от с. Чернозем, Елховско; с. Побит камък, Разградско; както и върху
шпулите от Бургас, от о. Самотраки и при с Драма, Ямболско; а така също
и върху каменни котви от Шабла и Созопол. Всички те, несъмнено со-
чат използване на писмена в ранното Тракийско общество, най-вероятно,
свързани с вярата и култа и/или презморската търговия. Това също е си-
гурен признак на ранна държавност в Тракия. Вярата и култът на Тракий-
ското общество от този период (ср. на ІІ – ср. на І хил.пр.Хр.) е доктрината
на тракийския орфизъм (Фол, Ал. 1986; 1991; 1994; 2004). Те се изразяват
в материалните паметници, съкровищата (най-вече тези от благороден ме-
тал). Това означава, че и в идеологическо отношение може да се говори
за ранна държавност в Тракия. Следователно, има всички основания да
се предполага, че през втората половина на ІІ хил.пр.Хр. до средата на
І хил.пр.Хр. в Югоизточна Европа съществуват чифдъми. Чифдъми като
държавностни организации на съсловно-класовото Тракийско общество
от това време.
Наличието на държавност (Порожанов, К. 1998, 181–192) у траки-
те в Югоизточна Европа, от времето на тяхната най-ранна регистрация
в писмени паметници към и от средата на ІІ – началото на І хил.пр.Хр., е
сравнима, както с предварителните изводи, направени за праисторическо-
42
то (от Халколита) и прототракийското общество (от Ранната и Средната

бронзова епоха), така и със сигурните наблюдения на държавообразува-
телните процеси сред траките през І хил.пр.Хр., най-добре документира-
ни и най-ярко проявени в Одриското царство VІ–IV в.пр.Хр.
Четвъртият период обхваща края на VІ/началото на V в.пр.Хр. – І/
началото на ІІ в. Видяните в предходния период тенденции като прояви
за обединение на чифдъми в големи териториални държави от ранно-
класов тип се реализират най-отчетливо през този период от тракийски
етноси, както следва: в Югоизточна Европа – най-добре това е видимо от
Одриското царство, но също така от Гетското и от Дакийското царства; а
в Мала Азия – от Битинското/Витинското царство. Това е и кулминацията
в обществено-политическото развитие на Тракия и траките. Именно през
този период, раннокласовото Одриското царство, формиращо се като
голяма териториална държава, ще бъде водещо в ранноелинистиче-
ските прояви през V – средата на ІV в.пр.Хр. в Югоизточна Европа
като северната част на Източното Средиземноморие.
За този период Тракийското общество ще бъде определено като ран-
нокласово. Такова то ще остане до края на съществуването на тракийската
държавност – І /началото на ІІ в.след Хр. През този период териториална-
та община ще се опитва да доминира над родовата. Но както и частната
собственост тя няма да се развие достатъчно силно. Частната собственост
се простира, както най-вероятно и в предходните хилядолетия, предим-
но върху оръдията за производство и стадата, но не и върху земята. Об-
щинниците са колективно експлоатирани, като по този начин от общинни
собственици на земята се оказват общинни владелци на земя, която обра-
ботват, в определена зависимост от царя (или парадинаста), който събира
данъците.
Независимо че периодът се характеризира с разцвет на античните
робовладелски отношения, то типологията на Тракийското общество го
отнася към раннокласовите отношения. Впрочем, това не е изненадващо,
защото същото положение се наблюдава, например, при елините преди
формирането на полиса, (т. е. преди VІІІ–VІ в.пр.Хр.), при етруските и
римското общество от царския период (т. е. през VІІІ–VІ в.пр.Хр.).
Изненадващото идва с пред-, прото- или с други думи, ранноелинис-
тическите прояви (Фол, Ал. 1975, 246; Порожанов, К. 2011, 14) на Тра-
кийското общество от V и ІV в.пр.Хр. при одриските владетели Терес,
Спарадок, Ситалк, Севт І, Медок І (Меток, Амадок) и Хебризелм, изразе-
ни най-ярко към и през средата на ІV в.пр.Хр. от цар Котис І (383–359 г.
пр.Хр.) и Керсеблепт (359–341 г.пр.Хр.), които успешно утвърждават
тенденцията за политическото и културно единение на раннокласо-
вите етносни държави с полиси и формирането на империя. Тенден-
ция, осъществена след тях от македонските владетели Филип ІІ (339–336 г.
43
пр.Хр.) и Александър ІІІ Велики (336–323 г.пр.Хр.). Именно с началото

на реализирането на тези исторически тенденции в Югоизточна Европа,
оказали се с трайни последици в Историята на Стария свят, Тракийското
общество има определено място във втория период от Старата история
през І хил.пр.Хр.
Независимо от разцвета на робовладелските отношения през тази
епоха, особено в епохата на елинизма, края на ІV – края на І в.пр.Хр., в
Тракийското общество се наблюдава разцвет на раннокласовите общест-
вени отношения. Тоест, Тракийското общество остава архаично за това
време. Тази архаичност, без колебание може да се определи като характе-
ристика на най-консервативния носител на същността и на чертите както
на Циркумпонтийската културноисторическа общност от ІІІ хил.пр.Хр.,
така и на Палеобалкано-западномалоазийската общност от ІІ и началото
на І хил.пр.Хр. (Porozhanov, K. 1997, 236–246). От тази общност, както
сочат изследванията, най-напред се проявяват писмено микенските гърци
още в средата на ІІ хил.пр.Хр. – чрез Линейното писмо Б, а сетне през
VІІІ в.пр.Хр. – фригите, през VІІ в.пр.Хр. – карите и през VІ в.пр.Хр. –
траките от Югоизточна Европа.
При това положение изучаването на Тракийското общество придо-
бива изключително висока стойност в Историята на Стария свят, особено
като сравнително добре наблюдаем античен обект, но и като модел-реликт
от гореспоменатите по-ранни общества.
Петият период обхваща времето І/ началото на ІІ в. до края на V в.,
когато Тракийското общество няма собствени държавни организации.
Траките първо са поданници на Рим, а сетне стават и граждани на Римска-
та империя.
През периода на Ранната римска империя (І–IІ в.) римската робовла-
делска система се налага в Тракийските земи. По този начин Тракийско-
то общество бива включено активно и максимално интензивно в соци-
ално-икономическите процеси и достижения на Античността. Въпреки
това, вероятно, защото са ликвидирани неговите собствени държави,
Тракийското общество запазва до голяма степен своята архаичност и кон-
сервативност, характерни за предходните периоди. Едва през този пери-
од, чрез териториалната и родовата община траките се включват или са
включени в орбитата и скоростта на развитие на античното робовладелско
общество, което обаче, вече е в своя залез… (Тачева, М. 1987, 148–231).
През времето на Късната римска империя (ІІІ–V в.), консервативните
отношения на зависимост, с които се характеризират тракийските общи-
ни, се оказват по-близки до новите средновековни, отколкото до остаре-
лите вече класически робовладелски отношения. Може би именно затова
християнизацията и варваризацията на Късната римска империя ще кон-
сервират и ще оставят силна традиционната народна култура и език на
44
битово равнище – най-вече в селата на Древна Тракия.

Тъй като официалната държавна идеология и официалният държавен
и книжовен език на територията от Югоизточна Европа, населявана от
траки без собствена държава, е гръцки или латински, а по-късно в Сред-
новековието и славянски български, но никога тракийски, то сигурното
трако-латинско, трако-елинско или трако-българско двуезичие, в зависи-
мост от държавата Рим, Византия или България, се обезсмисля и се из-
мества от елино-българско двуезичие през Средновековието. То е особено
добре наблюдавано в контактните зони, каквито са Северното крайбрежие
на Егейско – и Западния бряг на Черно море. Ето защо тракийското се
оказва най-добре запазено в българи и гърци (от северната част на съвре-
менната държава Гърция) и днес.
45
ВТОРИ ЕТЮД
ТРАКИТЕ
В ПАЛЕОБАЛКАНО-ЗАПАДНОМАЛОАЗИЙСКАТА
ИНДОЕВРОПЕЙСКА ОБЩНОСТ
ПРЕЗ ІІ–I ХИЛ.ПР.ХР.
І. ПИСМЕНИ ДАННИ ЗА ТРАКИ В

ЮГОИЗТОЧНА ЕВРОПА И ЗАПАДНА АНАТОЛИЯ
ОТ ІІ ХИЛ.ПР.ХР.
1. ТРАКИЙСКИ ИМЕНА
ОТ МИНОЙСКИЯ КРИТ И
ОТ АХЕЙСКА/МИКЕНСКА ГЪРЦИЯ
В ТЕКСТОВЕТЕ НА ЛИНЕАР А И ЛИНЕАР Б
Минойският Крит е термин, с който се обозначава цивилизацията

на о. Крит, развивала се на него през ІІІ и ІІ хил.пр.Хр. Терминът е въве-
ден от откривателя на тази цивилизация англичанинът Артър Еванс, кой-
то успешно използва за целта името на легендарния и митичен цар на о.
Крит Минос, име, което е добре известно от античната гръцка литература.
Островът, който от географска гледна точка принадлежи на Европейския
континент, се намира в южния край на Егейско море, с което се оказва,
обаче, изключително важно свързващо звено в контактите и взаимодейст-
вията по море, между цивилизациите на три континента: Европа, Азия и
Африка. В Североизточна Африка това е Египетската цивилизация от вре-
мето на Старото, Средното и Новото (Империята) царство през ІІІ–ІІ хил.
пр.Хр. Западна Азия се представя – от една страна: от културите на Си-
ро-Палестинското крайбрежие в същинското Източно Средиземноморие,
наричано още Левант, а от друга – от културите на Малоазийския полуос-
тров, добре известен и с името Анатолия, най-вече с Хититското царство
от ІІ хил.пр.Хр. Европа се представя със своя Югоизток, наричан днес
Балкански полуостров, където през ІІ хил.пр.Хр. видимо се проявяват два
големи етнокултурни блока – южният, известен като Ахейски/Микенски и
северният, известен като Тракийски.
От времето на А. Еванс, с известни корекции в хронологията, днес,
историята на Минойския Крит се дели на три големи периода: Ранноми-
нойски, Средноминойски и Късноминойски. Ранноминойският -, наричан
от А. Еванс преддворцов се разполага от ХХХ до ХХІІ в.пр.Хр. Средно-
минойският -, наричан от А. Еванс период на старите дворци или – още
първи дворцов е между ХХІІ и ХVІІІ в.пр.Хр. Късноминойският -, нари-
чан: в първата му фаза от А. Еванс период на новите дворци или – още
втори дворцов се разполага от средата на ХVІІІ до средата на ХV в.пр.Хр.,
49
във втората му фаза – следдворцов или период на ахейска династия – се

простира от 1450 до 1100 г.пр.Хр.
През Ранноминойския период (преддворцов) 3000–2200 г.пр.Хр.,
особено през неговата втора половина, в селищата, жилищата и некро-
полите на о. Крит, се забелязва разпад на родовата община и развитие на
териториално-съседски общинни отношения, съпътствани с намаляване
на общинната собственост за сметка на увеличаващата се частна. Това
довежда до натрупване на огромни богатства, изразени чрез скъпоценни
метали (=съкровища), в ръцете на родовата аристокрация, което налага и
рязка имуществена поляризация и социално разслоение в обществото от
втората половина на ІІІ хил.пр.Хр. Напредналото развите на това обще-
ство и в интелектуално отношение се представя от използването на т. нар.
пиктограми, които по същината си са рисунъчно писмо, което по принцип,
предшества появата на всички древни писмени системи. Всъщност, про-
менящите се родови общини в териториални общини, реално са първите
най-ранни форми на държавност, но представяни все още в рамките на
всяка една община.
През Средноминойския период (период на старите дворци или
първи дворцов период) 2200–1800 г.пр.Хр., обединяването на отделните
общини в по-големи държавни форми довежда до наличието на 4 дво-
реца, които са реалните центрове на държавен живот на о. Крит. Фактът,
че тези четири двореца – владетелски резиденции при Кносос, Малия,
Закро и Фестос – са неукрепени, означава, че, в натрупването на огромни
излишъци (=богатства), предимно от презморска търговия, най-вече с Еги-
пет, а сетне с Леванта, Троада, Хититското цаство и Тракия, тези 4 ранни
държави не се конкурират по между си и не са застрашени от външни на-
падения. Богатства се трупат и в къщите на аристократите и търговците,
които са триетажни, изградени от камък и са богато оцветени. Обикнове-
ните общинници живеят в къщи от камъни, споени с калов разтвор или –
построени от кирпич. Тук поляризацията на обществото е несъмнена, а
резултатът от нейното засилване ще се види още по-добре в следващия
период. В интелектуално отношение средноминойците все още продъл-
жават да използват пиктограми, но от ХХ до ХVІІІ в.пр.Хр., включително,
те усъвършенстват своето писмо и започват да употребяват ранна форма
на писменост, представяна чрез т.нар. йероглифи, които по същината си
са идеограми.
След земетресение около 1800 г. обществото на о. Крит около 50 го-
дини се възстановява и преобразява. Това довежда до нови явления в след-
ващите векове.
Късноминойският период се дели на два подпериода.
Първият – наричан втори дворцов или период на новите дворци – се
разполага във времето от 1750 до 1450 г.пр.Хр. Вместо четирите двореца
50
от предходния период сега вече се развива само един водещ и доминиращ

дворец, този при Кносос, който несъмнено е център на единната и обеди-
нена държава, обхващаща целия остров Крит. И този дворец – седалище
на критския цар – спазва традицията да не е укрепен, което потвърждава
нарастващата сила и увеличаващия се просперитет на цялото късноми-
нойско общество, свързани отново и най-вече с презморската търговия,
със споменатите по-горе държави и области на Източното Средиземно-
морие. Това се потвърждава и от факта, че се появяват нови селища на
острова, което несъмнено говори и за увеличен демографски прираст,
в резултат на общия подем и развитие на обществото. Този напредък се
вижда и в по-високата степен в развитието на писмеността, която от т.
нар. йероглифна, тоест идеограмна, вече е словно-сричкова, която поради
знаците е наричана линейна – Линейно писмо А (ХVІІІ–XVІ в.пр.Хр.).
За езика на тази писменост ще стане дума по-долу, но сега е важно да се
отбележи, че тя не се разчита на гръцки език, което означава, че нейните
носители не са гърци.
Вторият – наричан следдворцов или период на ахейска династия –
започва след ново силно земетресение, около 1450 г.пр.Хр., което довежда
до крах на местното общество и до радикални промени, чиито край се
вижда към 1100 г.пр.Хр. Смята се, че старото местно минойско население,
обезсилено от разрушенията на земетръса, е подчинено от новодошлите
на о. Крит от континентална Гърция ахеи, чиято династия се установява в
Кносос и поема управлението на целия остров. До колко завоеванията са
войнствени или се съвместяват двете общества – местното и новодошло-
то – ще остане въпрос на тълкуване на изворите. Но от културно-истори-
ческа гледна точка е по-важно, че много бързо, въз основа на Линейното
писмо А, както на о. Крит, така и в материкова Гърция, се създава Ли-
нейното писмо Б, което, обаче, за разлика от А, ще се окаже на архаичен
гръцки диалект. Така, на практика, историята на Минойския Крит става
част от историята на Ахейска/Микенска Гърция.
Впрочем, след всичко казано до тук, е несъмнено, че минойците са
учители на ахейте, поради което историята на Минойския Крит се оказва,
до голяма степен, генезисна за историята на Микенска Гърция.
Ахейска Гърция. Микенска Гърция.

Ахейска Гърция и Микенска Гърция са понятия, които обозначават
цивилизацията на една и съща етнокултурна общност. След началото на
ІІ хил.пр.Хр. в материкова Гърция се откриват археологически новости, с
които се определя началото на времето на Ахейска или Микенска Гърция.
Тези новости се изразяват в появата през ХVІІІ–XVІІ в.пр.Хр. на силно
укрепени дворци; на сива излъскана керамика, правена на същинско грън-
чарско колело; на абсидални жилища, градени от преплетени пръти, изма-
51
зани с глина; на мегарона като жилищна конструкция, свързана с култови

обреди. Разцветът на тази цивилизация е през ХV–XІІ в.пр.Хр. като се
свързва и с използването на Линейното писмо Б. Краят ѝ е в ХІІ–XІ в.
пр.Хр. Нейните носители се наричат в научната литература ахеи/ахейци
или микенски гърци, което по принцип, е едно и също. Дали въпросните
новости, свързвани с ахеите, се дължат само на нашествия от север, ка-
квато е доминиращата представа, или се дължат, в по-голяма степен, на
палеогеграфските промени, изразени най-ярко в промените на климата, а
от там – промени в начина живот и в основните поминъци на населението,
ще остане въпрос, чиито хипотетичен отговор читателят сам може се опи-
та да си даде, след като се запознае с първия етюд на този труд.
Тук ще си позволя да кажа, че гърци/Гърция е назоваване, което рим-
ляните започват да употребяват и налагат със стъпването си на Балкан-
ския полуостров в края на ІІІ и през ІІ в.пр.Хр. То е несъмнен синоним на
по-старото, спрямо римляните, самоназоваване елини/Елада, известно от
Омир (кр. ІХ–VІІІ в.пр.Хр.) насетне през цялата Античност.
Ахейска Гърция е термин, който изразява историческа гледна точка,
защото в първия писмен паметник на старогръцки Омировия епос, оби-
тателите на бъдеща, но все още неназована от Поета, Елада, обединени
в съюз и участващи в Троянската война (ХІІІ в.пр.Хр.) срещу трояните и
техните съюзници, се наричат ахеи. Очевидно, в представата на Омир и
неговите съвременници, преди да се наложи като общ етнонимът елини,
след началото на І хил.пр.Хр., общото название за по-ранната епоха – вто-
рата половина на ІІ хил.пр.Хр., когато се води Троянската война, което е
понятно за всички, е ахеи.
Микенска Гърция е термин, който изразява археологическа гледна
точка, защото не много след откриването на древната Троя в Северозапад-
на Анатолия, чрез четене на Омировите поеми, Хайнрих Шлиман, отно-
во с тях в ръка, открива и златообилна Микена (1876 г.) – силно укрепен
дворец, в североизточния край на Пелопонеския полуостров, около който
се намират впечатляващи шахтови гробници и толоси. Най-ранните гроб-
ници са от ХVІІ в.пр.Хр., разцветът на крепостта с циклопски градеж е
през ХV–XІІ в.пр.Хр. Постепенно с времето се откриват и други подобни
обекти на материкова Гърция, каквито са Тиринт (1886 г., южно от Мике-
на) и Пилос (1939 г., в югозападния край на полуострова.
Въз основа на Омировия епос и данни, извлечени от Линейното пис-
мо Б (ХV–XІІ в.пр.Хр.), за което ще стане дума по-долу, се приема, че Ми-
кена има лидерска позиция, или според други учени доминира и властва,
със своята царска институция, спрямо дворци в полуострова Пелопонес
като Тиринт, Пилос и Аргос, спрямо дворци – като Елевзина в Атика, Тива
и Орхомен в Беотия, Йолкос в Тесалия – на север; на юг – през ХV в.
пр.Хр. – о. Крит (двореца в Кносос) и югоизток – о. Кипър, а на изток –
52
през ХІІІ в.пр.Хр. – ще воюва за Троя в Северозападна Анатолия.

Така, този впечатляващ археологически обект, носещ името Микена,
става нарицателно име за Ахейска Гърция и като Микенска.
При разкопките на о. Крит, в началото на ХХ в., археологът Артър

Евънс открива глинени плочки с неизвестни писмена. Съгласно датиров-
ката на археологическия материал, при местонамирането им, той разделя
знаците върху табличките на три хронологически последователни групи
(Evans, A. J. 1909; 1924–1925; Evans, A. J., J. L. Myres. 1952; Chadwick, J.
1958; Brice, W. C. 1961; Chamoux, F. 1963, 25–43; Soesbergen, P. van. 1980;
Полякова, Г. Ф. 1983, 37–38; Полякова, Г. Ф. 1983, 89–90.). Първата, опре-
делена като йероглифно писмо, той датира ХХ–ХVІІІ в.пр.Хр.; втората, за
разлика от йероглифното -, е определена като Линейно писмо А или Ли-
неар А, с датировка ХVІІІ–XVІ в.пр.Хр.; и третата, Линеар Б, с датировка
ХV–XІІ в.пр.Хр. Освен на Крит, обаче, разкопките в континентална Гър-
ция разкриват множество плочки с текстове на Линейното писмо Б. Така,
третата група, тази с Линеар Б, става най-многобройна. Именно поради
този факт тази група таблички дава възможност, с най-голяма вероятност,
да се направят успешни опити за разчитане на писмеността, наречена Ли-
неар Б.
След труда на няколко поколения учени Майкъл Вентрис и Джон Ча-
дуик успяват да разшифроват през 1953 г. Линейното писмо Б като разкри-
ват, че то е на архаичен гръцки диалект, близък до аркадо-кипърския му
вариант. Това добре е показано и в книгата им Документите на микенския
гръцки (Ventris, M., J. Chadwick. 1953, 84–105; 1956).
Проблематиката при разчитането на Линеар А и Б не е предмет на
настоящото изложение. Като се стъпва, обаче, на достигнатото, ще обър-
на внимание на културно-историческата страна и трактовка на въпроса.
Това се отнася до техните местонамирания, до разпространението им и до
характеристиката на съдържанието на тези плочки – от една страна, а от
друга – до онази част на съдържанието, която има отношение към Истори-
ята на Тракия и траките.
След дешифровката на Линеар Б, на базата на видяния в него архаи-
чен гръцки диалект, се правят много опити да се разчете и Линеар А. Това,
обаче, се оказва много трудно. Мненията на изследователите (Chadwick,
J. 1984 (5), XI–XII, 1–4; Reder, S. von, J.G.P. Best. 1981, 201–217; Фол, Ал.
1981, 56; Jordanov, K. 1991, 191–198) могат да се разделят на следните
групи. Едни продължават да смятат, че е възможно Линейното писмо А да
е още по-стар вариант на гръцкия. Поне до сега усилията в тази насока
изглеждат безплодни, като се изключи разбира се, разчитането на някои
имена, които присъстват и в Линейното писмо Б. Други са на мнение, че
това е писмо на негръцки неиндоевропейски език – местен или дошъл от
53
изток. Трети смятат, че Линеар А не може да се разчете в буквалния сми-

съл, защото съдържа култови и религиозни изрази, които по-скоро се тъл-
куват, въпреки опасенията от рискове, преди всичко на индоевропейска
основа, именно и само в тяхната конкретна историческа среда.
И така, макар съществуваща известна несигурност за ползването на
Линеар А като исторически извор, той ще бъде иман пред вид по-нататък
в изложението.
Йероглифното писмо от ХХ–XVІІІ в.пр.Хр. още повече затруднява
лингвистите, поради което, поне за сега, не може да бъде ползвано като
исторически извор за Тракия и тракийските народности.
Така, от тези три писма, основният исторически извор, разбира се, се
оказва Линеар Б, който припомням е с датировка ХV–XІІ в.пр.Хр.
При това положение е ясно, че именно микенските гърци/ахеите
от ХV до ХІІ в.пр.Хр. са първите индоевропейци в Европа (в Югоиз-
точна Европа), които пишат на своя ранен гръцки индоевропейски
език на своята писменост, условно наречена Линеар Б.
Глинени плочки с Линейно писмо Б са открити на о. Крит и в конти-
нентална Гърция – по-точно на п-в Пелопонес и в северно разположената
от Атика област Беотия. Според Дж. Чадуик (Chadwick, J. 1984, XI–XII,
14–33) от двореца в Кносос, на северната страна на о. Крит, има открити
над 3 000 таблички, а от двореца в Пилос, на югозападния бряг на п-в
Пелопонес – има над 1 200; малко плочки са открити в Микена (Северо-
източен Пелопонес); и съвсем малко, колкото за регистриране, са открити
в Тиринт, разположен южно от Микена; плочки са открити също и в Тива
(Беотия) като в последните десетилетия тяхното количество нарастна, с
което се увеличи стойността им като извор. Линеар Б се открива и върху
много микенски керамични съдове (Молчанов, А. А., В. П. Нерознак, С.
Я. Шарыпкин. 1988, 28–29) – предимно вази от Крит (Кносос, Хания, Ма-
телико), от Пелопонес (Микена и Тиринт), от Атика (Елевзина), от Беотия
(Тива, Орхомен, Креузе). Така, всъщност, плочките от дворците в Кносос
и Пилос се явяват основният източник на информацията, която се извлича
от Линеар Б. За отбелязване е, че количеството на табличките от Пилос,
макар и два пъти и половина по-малко от това в Кносос, се смята за по-ва-
жно, тъй като в Пилос те са по-добре запазени, докато в Кносос много
от тях са начупени. Оказва се, че Линеар Б е извор за историята основно
на два двореца. Единият – в Кносос на о. Крит, другият – в Пилос на Пе-
лопонес. Към тях, разбира се, се имат пред вид Микена, Тиринт и Тива
от континтална Гърция, с което броят на дворците достига пет. Като се
добавят и керамичните съдове, с нанасен върху тях Линеар Б, в повечето
случаи единични знаци, количеството на данните се увеличава. Въпреки
това, този извор е с ограничен териториален обхват в същинска континен-
тална Гърция и о. Крит.
54
Какво съдържат глинените плочки с Линейно писмо Б?

За разлика от надписите и писмената върху западноазиатските гли-
нени плочки от ІІІ и ІІ хил.пр.Хр. плочките с Линеар Б не съдържат ди-
пломатическа кореспонденция или литературни текстове, а отразяват ад-
министративния живот на дворците и операциите, извършвани в тяхната
икономика. Така, те се явяват документи на стопанската отчетност. В тях
става дума за работната сила по места – в дворците и подопечните им об-
ласти, става дума за произведенията на селското стопанство и занаятите,
става дума за видовете поземлени отношения – на владение, на собстве-
ност и други подобни (Chadwick, J. 1984, XI–XII,14–33). Както отбелязва
Дж. Чадуик най-голямата трудност след разшифрирането през 1953 г. е не
четенето, а разбирането на тези текстове.
Още с публикуването на дешифровката на Линеар Б от М. Вентрис и
Дж. Чадуик през 1953 г. се разчита името Дионис (Ventris, M., J. Chadwick.
1953, 95) – традиционно смятан през Античността за тракийски бог. След
това започва една редица на тракийски имена в Линеар Б, открити от из-
следователи като Вл. Георгиев, Дж. Чадуик, А. Стела, А. Шерер, П. ван
Сосберген, Ян. Бест, Ив. Дуриданов и други (Georgiev, Vl. 1955, 61; 1964,
28; Landau, O. 1958, 40; Chadwick, J., L. Baumbach. 1963, 244; Chadwick, J.
1973, 180–317, 395–396; Stella, L.A. 1965, 211–212; Scherer, A. 1965, 57–60;
Lindgren, M. 1973, Part 1, 133; Soesbergen, P. van. 1979, 26–39; 1982, 322–
331; 1983, part 1, 199–212; Best, J. 1989, 135–142; Duridanov, Iv. 1985, 5–12;
Pelekidis, Ch. 1994, 98).
През 1976 г. П. ван Сосберген изнася доклад пред Втория между-
народен конгрес по тракология, състоял се в Букурещ, Румъния, със за-
главие: Тракийски лични, етнически и топографски имена от Бронзовия
век в тeкстовете на Линеар А и Б от Крит и континентална Гърция
(Soesbergen, P. van. Thracian Personal, Ethnical and Topographical Names in
the Bronze Age Linear A and B Texts from Crete and Greek Mainland. – In: Le
monde thrace. Actes du 2-eme Congres international de thracoclogie, Bucarest,
1976 Volume selectif. Paris-Roma-Montreal-New York, 1982, 322–331). Този
доклад се отпечатва в актите на конгреса, но очевидно, за да потвърди
своите виждания авторът публикува през 1979 г. статия с почти също-
то заглавие в специализираното научно издание Кадмос (Soesbergen, P.
van. Thracian Personal, Ethnic and Topographic Names in Linear A and B. –
Kadmos, 18, 1979, 26–39). Разчетените текстове от П. ван Сосберген, с
техните най-вероятни паралели и отъждествявания с тракийски имена от
Античността, са значителни като количество.
Трябва да отбележа, че същият автор открива две тракийски имена в
Линеар А от Агия Триада на о. Крит. Едното е личното име Питак/Пита-
кос, а другото е също лично име – Диза/Дизос.
Веднага ще кажа, че личното име Питак/Питакос се открива освен
55
в Линеар А от Агия Триада на о. Крит и в Линеар Б – в Пилос на п-в Пе-

лопонес. Същото се отнася и за личното име Диза/Дизос, което освен в
Линеар А от Агия Триада на о. Крит се открива и в Линеар Б, но в Кносос,
отново на о. Крит.
Всички останали тракийски имена са само от Линеар Б.
Въз основа на изследванията, за удобство и прегледност в изложе-
нието, предлагам работна таблица, която съдържа някои по-сигурни дан-
ни, без да претендира за пълнота на сведенията към днешна дата, разбира
се. Имената от Линеар А са само споменатите две от Агия Триада в Крит.
Те са в началото и са потъмнени за да се откроят по-видимо от другите.
Всички останали имена са от Линеар Б, както от Кносос, така и от Пилос,
а също така и от Микена и Тива.
КРИТ
І. Лични имена:
АГИЯ ТРИАДА: pi-ta-ke-se/pi-ta-ke-si = Pittakas = Питакос, Питак;
di-za-ke = Dizos, Dizon = Дизос;
КНОСОС: a-re-i-jo = Areios = Ares = Арес;
pe-te-u = Beitheus = Бейтеус;
pu-zo = Buzo, Buzos, Buzas, Buzes = Бузос;
di-za-so, di-za, di-zo = Dizos, Dizon = Дизос;
ko-te-u, ko-ti, ko-to = Koteus, Kotis, Kotos = Котис;
ka-sa-to = Xanthos = Ксантос;
ma-ro, ma-ro-ne = Maron = Марон;
pa-ja-wo- [ne?] = Paiowo-ne = Paione = Пеон;
pe-ri-je-ja = Perieia = Pieria = Пиерия;
pe-ri-te-u = Perintheus = Перинтеус.
ІІ. Топографски имена:
КНОСОС: da-da-re-jo-de = Daidaleon-de = Daidal = Dedal = Дедал;
o-du-ru-we = Odrys = Одрюс, Одрис;
tu-ni-ja = Tynias = Тиния.
ІІІ. Етнически имена:
КНОСОС: o-du-ru-wi-jo = Odryios = Одрюйос, Одриос, Одрис.
КОНТИНЕНТАЛНА ГЪРЦИЯ
І. Лични имена:
ПИЛОС: a-da-ra-ti-jo = Adrastios = Адрастиос, Адраст;
a-ma-ru-ta-î = Amaryntha = Амарюнта, Амарунта;
e-ko-to = Hektor = Хектор;
pa-ta = Patas, Batas, Bastas = Батас, Патас;
ke-ta = Geta, Getas = Гета, Гетас;
e-ri-ma-si-jo = Erimansio = Еримансио;
56
/za/-ku-si-jo = Zakynsio = Закюнсио, Закинсио;

ka-so = Karsas = Карсас;
ka-pa-ti-ja = Karpatia = Карпатия;
ko-ka-re-u, ko-ka-ro = Kokkaros = Кокарос;
ko-ri-si-ja = Korinsia = Коринсия;
ko-ty- [ro] = Kotys, Kotis = Котис;
ko-so-ne = Koson = Косон;
ma-ro, ma-ro-ne = Maron = Марон;
me-ra-to = Melanthos = Мелантос;
me-to-ke-u = Metokeus, Metokos = Метокос;
o-ro-ti-jo = Olonthios, = Олонтиос;
o-tu = Otys, Otus = Отюс, Отус;
pi-ri-ja-me-ja = Priamos = Приам;
pi-ta-ke-u = Pittakas = Питакас, Питак;
re-u-ko-ro-pu-ru = Reyskouporis, Reskouporis, Raiskouporis =
Рескупорис;
sa-ka-re-u = Sagaris = Сагарис;
to-ro-ja = Troja = Троя;
to-ro-o = Toros, Tros = Трос;
tu-ni-jo = Thynos = Тюнос, Тинос;
to-wa = Thoas = Тоас;
i-pe-me-de-ja = Iphemedeia, Iphimedeia = Ифимедея
(божеско предгръцко име – според Дж. Чадуик)
МИКЕНА: a-ma-ru-ta = Amaryntha = Амарюнта, Амарунта;
e-ri-ma-si-jo = Erimansio = Еримансио;
/za/-ku-si-jo = Zakynsio = Закюнсио, Закинсио;
ko-ri-si-ja = Korinsia = Коринсия;
ІІ. Топографски имена:
ПИЛОС: a-da-ra-te-ja = Adrasteia = Адрастея;
ka-pa-ti-jî = Karpatos = Карпатос;
ko-ri-to = Korinthos = Коринтос;
ko-tu-wo = Kotyos = Котиос;
ma-ra-ne-nu-we = Maranenus, Maranea, Maronea = Маронеа;
me-ra-to = Melandia = Меландия;
pe-ri-te-u = Perintheus = Перинтос, Перинт;
ta-ra-ke-wi-/ja/, tre-ke-wi-ja = Threke, Threike, Thrake =
Тракия.
МИКЕНА: ko-ri-to = Korinthos = Коринтос;
III. Етнически имена:
ПИЛОС: /za/-ku-si-jo = Zakynsio = Закюнсио, Закинсио;
57
o-ro-ti-jo = Olonthios = Олонтиос;

МИКЕНА: /za/-ku-si-jo = Zakynsio = Закинсио;
ТИВА: o-du-ru-wi-jo = Odryios = Одрюйос, Одриос, Одрис.
Очертават се следните предварителни изводи от таблицата на раз-

пространение на тракийски имена.
В Линеар А, и то само от Агия Триада – южната страна на о. Крит, се
съдържат две лични имена. Едното от тях Дизос е повторено в Линеар Б
от Кносос – северната страна на о. Крит, а другото Питакос е повторено
в Линеар Б от Пилос. Тоест, наблюдава се приемственост и разпростране-
ние на тези две имена от ХVІІІ–XVІ в.пр.Хр. и през ХV–XІІ в.пр.Хр. на
самия остров Крит, но и на Пелопонеския полуостров.
В плочките с Линеар Б най-многобройни са личните имена от Пи-
лос = 28, включително и едно божеско -, следвани от Кносос = 10 и Ми-
кена = 5. Тоест, личните имена се срещат най-често на Пелопонес (конти-
нентална Гърция) и по-рядко в Крит през ХV–XІІ в.пр.Хр. Общо те са =
43.
В плочките с Линеар Б, следващите по количество са топограф-
ските имена. Най-много топографски имена са тези от Пилос = 8, след-
вани от Кносос = 3 и Микена = 1. Тоест, топографските имена се срещат
най-често в Пелопонес (континетална Гърция) и по-рядко в Крит през
ХV–XІІ в.пр.Хр. Общо те са = 12.
В плочките с Линеар Б етническите имена са 2.5 пъти по-малко от
топографските. В Пилос етническите имена са = 2, в Микена = 1, в Тива
= 1 и в Кносос = 1. Етническото име от Кносос е същото като това в Тива,
а едно от имената в Пилос е същото като това от Микена. Тоест, етниче-
ските имена са разпространени в Пелопонес (континентална Гърция) и в
Крит през ХV–XІІ в.пр.Хр. Общо те са = 5.
И така, в Линеар Б, който представлява стопанските записи и сметки
на дворците, преди всичко в Пилос (Югозападен Пелопонес) и в Кносос
(Северен Крит), а сетне и в Микена (Североизточен Пелопонес) и Тива
(Беотия), измежду тракийските имена се срещат най-много лични имена,
няколко пъти по-малко – топографски имена, и най-малко – етнични име-
на. Културно-историческото обяснение на този факт, поне за сега, може да
бъде следното.
Чрез личните имена могат да се видят, най-вероятно, контакти и вза-
имоотношения през ХV–XІІ в.пр.Хр. между траки и микенски гърци на
Пелопонес и остров Крит.
Топографските имена, които са 3.5 пъти по-малко от личните, недву-
смислено показват трайно езиково присъствие на траки в Пелопонес и
Крит, регистрирано през ХV–XІІ в.пр.Хр. Това присъствие очевидно има
своите корени още в предходните столетия на ХVІІІ–XVІ в.пр.Хр., отбе-
58
лязано чрез двете тракийски имена в Линеар А.

Етническите имена през ХV–XІІ в.пр.Хр. са около 2.5 пъти по-малко
от топографските. Именно етническите имена могат трайно да се запазят,
както личи от някои от горепредставените като това на одрисите, напри-
мер, но могат и бързо да изчезнат от историческата сцена, заменени от
нови наименования на етноси, излезли с доминация в политическия жи-
вот. Това правило на историческата география през Античността несъм-
нено се отнася и за разглежданата епоха. Още повече, че т. нар. етнически
имена водят своя произход от митични прародители, тоест те се свързват с
божески, родови или лични имена, което от културно-историческа гледна
точка е едно и също.
След прегледа на тракийски имена от Минойския Крит и Микенска
Гърция, разчетени съответно в Линеар А и Линеар Б, може да се каже
следното.
Двете по-ранни имена от Линеар А, които се откриват в Минойската
цивилизация на остров Крит и се датират от ХVІІІ–XVІ в.пр.Хр., посоч-
ват вероятно тракийско езиково присъствие в най-южния край на Егеида,
преди и към средата на ІІ хил.пр.Хр.
Шестдесетте (60-те) имена от Линеар Б са от средата на ІІ хил.пр.Хр.
до ХІІ в.пр.Хр. и са разпристранени от Тива, в Беотия – на север, през Пе-
лопонеския полуостров и остров Крит, включително – на юг. Очевидно,
през втората половина на ІІ хил.пр.Хр. траки влизат в трайни актив-
ни отношения с микенски гърци, които фиксират това чрез Линеар Б в
Пилос, Кносос, Микена и Тива.
2. ТРАКИЙСКИ ИМЕНА В ХИТИТСКИ ДОКУМЕНТИ
Така както микенските гърци са първата индоевропейска народ-

ност в Югоизточна Европа, която говори на своя ранен гръцки индо-
европейски език и употребява своето Линейно писмо Б от ХV до ХІІ в.
пр.Хр., в което се разчитат около 60 тракийски имена, така и хитите са
първата индоевропейска народност, но в Анатолия, която се проявява
не само със собствена силна държава, но и с ранни собствени писме-
ни паметници от ІІ хил.пр.Хр., по-конкретно за периода ХVІІ–XІІ в.
пр.Хр., в които също биха могли да се очакват ранни сведения, свързани
с траките.
Ето защо е интересно да се хвърли поглед върху данните на Хитит-
ската история, данни които биха могли да се отнесат към анатолийската
тракийска древност на ІІ хил.пр.Хр. (Kretschmer, P. 1924, 208; Friedrich,
J. 1930, 50–95; Garstang, J., O. R. Gurney. 1959, 107; Page, D. L. 1963, 106;
Гиндин, Л. А. 1978, 26–35; 1991, 32–35; 1993, 14–30 с цит. лит., 72–84;
59
Georgiev, Vl. 1980, 211–215; Gindin, L. A. 1991, 119–123; Klock-Fontanille,

I. 1998; Попов, Вл. 2004, 225–250.).
В Указа на хититския цар Телепин (1525–1500 г.пр.Хр.) се говори за
хититския цар Лабарнас (1680–1650 или 1650–1625 г.пр.Хр.), който от
морето правеше граници, а от страните, които управляваше, чрез сино-
вете си, най-накрая, на седмо място, е поставена Lushna = Лушна (Klock-
Fontanille, I. 1998, 12).
Тук, изглежда в историческата памет на хититския царски двор при
Телепин, от края на ХVІ в.пр.Хр., се пази спомен за първото реално раз-
ширяване на царството при владетеля Лабарна през ХVІІ в.пр.Хр. Мо-
ретата, от които Лабарна може да прави граници са Черно – на север и
Егейско – на югозапад и запад. Най-важните външнополитически дейст-
вия на хититските царе, не само при Лабарна, но и след него насетне, са
в посоките изток, особено на юг-югозапад, и сетне запад. Трябва да се
отбележи, че няма данни Анатолийският Северозапад да е обект на външ-
нополитическа агресия от Хититското царство. Ето защо, по тази логика,
поставената накрая Lushna = Лушна би трябвало да се търси по западното,
по-скоро в северния край на западното Егейско крайбрежие, там където
ще се локализира и Wilusha = Вилуша.
Така, макар и с известно колебание и несигурност, в писмен паметник
от епохата на Старото хититско царство, отнасящ се към ХVІІ в.пр.Хр.,
за времето на хититския цар Лабарнас І (1680–1650 или 1650–1625 г.
пр.Хр.), може да се допусне разчитане, близко до по-късната хититска
транскрипция Wilusha = Вилуша, която се отъждествява с известния ни от
Омировия епос град Илион.
През втората половина на ХV в.пр.Хр хититският цар Тудхали-
ас ІІ воюва на запад срещу федерацията Асува/Ашува, която е оглавява-
на от Лидия и съседните ù страни. Което, според мнозина изследователи,
означава включване в този съюз и на областта Троада (Klock-Fontanille,
I. 1998, 21; Попов, Вл. 2004, 235). По време на тази война за пръв път се
появяват хора от страната Ахея (ва) /Ахиява, традиционно възприема-
ни за ахеите на Омир (Klock-Fontanille, I.1998, 21). Но, както сочат други
изследвания възможно е, в този случай, да става дума за минойците от о.
Крит, отколкото за микенски гърци; още повече, че като едно от важните
пристанища на хититите се споменава Милаванда, което се идентифицира
с по-късния Милет, който факт означава излаз на Хититското царство в
южната половина на западното Егейско крайбрежие (Попко, М. 1983, 12).
Хититският цар Муваталис ІІ (1306–1270 г.пр.Хр.) сключва васален
договор с Alaxandus = Алаксандус от Вилуша. Като следствие от този до-
говор се наблюдава конфликт на Хититското царство със страната Ахиява
(Klock-Fontanille, I. 1998, 25). По това време, несъмнено страната Ахиява
означава Ахейска/Микенска Гърция, която безапелационно е изместила
60
минойците от владичеството им в Егейско море и вече има амбиции да

разпростре влиянието си и в Анатолия. В същия васален договор на хи-
титския цар Муваталис ІІ (1306–1270 г.пр.Хр.), сключен с Alaxandus =
Алаксандус от Вилуша, правят впечатление имената: Алаксандус, което е
близко като хронология и съвсем естествено се отъждествява с Омировия
Александър = Парис, а Вилуша – с Омировия Илион = Троя. Тук, пра-
ви впечатление, че царуването на Муваталис ІІ е около Троянската война
(1285–1275 г.пр.Хр.), което в международен план означава, че Алексан-
дър-Парис, най-вероятно преди 1285 г.пр.Хр. несъмнено се е готвил за
война с ахеите/микенските гърци от запад, поради което е защитил гърба
си чрез договор с хититския цар от изток, който пък от своя страна, влиза
в конфликт с ахеите.
В хититско писмо, адресирано до Тавагавалас, макар и с известна
несигурност, също се чете Wilusha = Вилуша, тоест Илион. Смята се, че
въпросното писмо е писано при управлението на царете Муваталис ІІ
(1306–1270 г.пр.Хр.) или Хатусилис ІІІ, (1270–1250 г.пр.Хр.) и вероятно
отново третира отношенията на Хититската империя с Илион.
Към това се добавят данни от аналите на хититския цар Тудхали-
ас ІV или V (1250–1220 г.пр.Хр.), където в списъка на държавите, влиза-
щи в Хититската коалиция, на осмо място са страни, отъждествявани с
античните названия Кария и Ликия, на двадесет и първо място е Wilusha =
Вилуша, отъждествявана неизменно с Илион, а на двадесет и второ място
е Taruisha = Таруиша, несъмнена хититска транскрипция на по-късното
Омирово название Троя.
Редно е да се поясни, че появата на името Wilusha = Илион се смята с
няколко века по-стара от тази на името Taruisha = Троя, като у Омир назва-
нията Илион и Троя са тъждествени. Очевидно, списъкът изброява страни
от Западна Мала Азия – от юг на север, като в южната част са Кария и
Ликия, а в северната Илион=Троя.
Ако четенията и тълкуванията на споменатите имена в хититски до-
кументи от ХVІІ, ХV и особено от ХІІІ в.пр.Хр. се приемат в голяма сте-
пен за достоверни, то следва, че – от една страна има потвърждение на
египетския извор, за който ще стане дума след малко, за коалиция, водена
от хититите, в която коалиция участват народи от Западна Анатолия, кои-
то без съмнение се свързват с тракийската етнокултурна общност, – и от
друга – имената Алаксандус-Александър, Вилуша-Илион=Таруиша-Троя,
Кария и Ликия, които са добре известни от античната литература, ще се
окажат не по-малко добре познати и в епохата на ІІ хил.пр.Хр., не само на
ахейско-елинската етнокултурна общност на югозапад, но и на могъщата
за времето си Хититска империя на изток.
Впрочем, в този контекст е особено важно езиковедското наблюдение,
че имената на – andros, като Акаландрос, Скамандрос, Меандрос…, какво-
61
то несъмнено е Alexandros-Александър, в Мала Азия и на Балканския по-

луостров, както и в Южна Италия, се приемат за предгръцки (Janakiewa,
Sw. 2003, 295–302.). Това, както ще се види по-долу, несъмнено означава,
че името трябва да се свърже с трако-пеласгийското наследство на палео-
балкано-западноанатолийската общност, част от което е и северозападно-
анатолийската област Троада, в чиито главен град Троя=Илион резидира
владетел с предгръцкото, пеласго-тракийско име Александрос. Трябва да
се отбележи, че името Александър, като гърцизиран вариант от, през и
след епохата на Елинизма, се разпространява масово по време на и след
завоеванията на Александър ІІІ Велики (336–323 г.пр.Хр.) на Изток.
Трябва да се каже още, че името Илион се приема от езиковедите
(Гиндин, Л. А. 1991, 32 с лит.) за тракийско по произход. Ако това е така и
ако четенето на името Вилуша в хититския извор от ХVІІ в.пр.Хр. е вярно,
то ще се окаже, че най-ранното споменаване на тракийско топографско
име е именно това. Такъв извод косвено и независими подкрепя вижда-
нето за тракийско езиково присъствие в Егея преди ХV в.пр.Хр., тоест
между ХVІІІ и ХVІ в.пр.Хр., базирано на разчитането на тракийски имена
в Линеар А от остров Крит.
Така, въпреки съществуващите условности, има основания да се
говори не толкова за поява, а по-скоро – за най-ранно регистрирано ези-
ково и политическо присъствие на траки след началото на ІІ хил.пр.Хр.
(през ХVІІ в.пр.Хр.) в Северозападна-Западна Анатолия и в Южна Егеи-
да. Това присъствие е видно през ХV в.пр.Хр. и е особено ярко през ХІІІ в.
пр.Хр., във връзка с Троянската война, но и след нея.
3. ТРАКИЙСКИ ИМЕНА В ЕГИПЕТСКИ ДОКУМЕНТИ
Имената на дардани (като Derdni), мизи (като Mes; Masa) и фриги

(като Meshnech; Moshanach) се откриват в текстове, по повод битката меж-
ду хитити и египтяни при Кадеш (1274 или 1259 г.пр.Хр.). Това са надписи
по стените на храмове в Египет, като са открити и преписи на папирус. Те
се датират и отразяват исторически събития, развили се след началото на
ХІІІ в.пр.Хр. – към 1274 г.пр.Хр. (Klock-Fontanille, I. 1998, 25) или 1259 г.
пр.Хр. (съгласно разкопвачите на Хатуса) като по старата датировка ги от-
нася в края на ХІV в.пр.Хр. – към 1313 г.пр.Хр. (Barnett, R. D. 1956, p.360;
Ignatov, S. 1995, 107–112.).
Сред противниковите на Египет народи, т.нар. външни страни, които
са в състава на Хититската коалиция, срещу египтяните, се изброяват от
10 до 16 съюзника. Освен лидерът в този съюз Страната Хети (Heta), тоест
хетите/хититите, за нас са интересни, добре известните ни в историята от
Омировите поеми насетне, етноними като тези на дардани (Derdni), мизи
62
(Mes; Masa) и фриги (Meshnech; Moshanach). Те се подреждат в Западна

Азия, основно в Западна Анатолия, от север на юг. Всъщност, това са наз-
ванията на самостоятелни държавни формации, които като външни стра-
ни са на западната граница на Хититското царство, участват със собствени
войски и са в съюз или в някаква степен на военно-политическа обвърза-
ност, спрямо хититския цар.
Четенето в египетските текстове на Derdni като дардани и на Mes;
Masa като мизи не предизвиква съмнения.
За Meshnech; Moshanach има хипотеза, че е друго название на мизите.
Тя се отхвърля от факта, че Meshnech; Moshanach в египетските текстове
се изброява доста народи след Mes; Masa = мизи, поради което е ясно, че
не може да се отъждестви с тях. От друга страна, Meshnech; Moshanach
в египетските текстове, се оказва идентично с Mushki от асирийските
извори. При което логично се приема, че чрез тези термини Meshnech;
Moshanach в египетските текстове и Mushki от асирийските извори, става
дума, за винаги южно разположените от мизите, фриги.
При всички случаи е сигурно, че етнонимите дардани, мизи и фри-
ги, които се локализират в Западна Мала Азия, представят народи, които
се изявават чрез активен военополитически живот, чрез съюза им с Хи-
титската държава. Както ще се види в третата част на този етюд дардани е
друго име на трояните в част от областта Троада, а областите Фригия и
Мизия са североизточно разположени от Дардания в Троада.
Така, египтските извори представят имена на народности в Запад-
на Анатолия след началото на ХІІІ в.пр.Хр., през 1274 или 1259 г.пр.Хр.,
които са известни в античната литература като наименования на етноси,
свързани с трояно-тракийската (или трако-пеласгийска) етнокултурна
общност. Това са етнонимите на дардани=трояни, фриги и мизи.
Впрочем, Троянската война, в която етносните държави на дардани,
мизи и фриги участват на страната на трояните, се води между 1285 и
1275 г.пр.Хр. (Фол, Ал. 1979, 7–25, 15). Както изглежда от коментирания
извор след края на Войната те се включват като коалиционни партньори
в други военни действия – на юг, срещу Египет, този път оглавявани от
Хититското царство.
Така, народности от трояно-тракийската общност в Западна Ана-

толия и траките в Югоизточна Европа се оказват регистирани чрез
политически прояви на свои държавни организации, през ХVІІ до ХІІ в.
пр.Хр., включително. Тъй като, както ще се види по-долу, тракийският
език е индоевропейски, то ще се окаже, че трояно-траките в Западна
Анатолия и траките в Югоизточна Европа са третата ранна индоев-
ропейска народност, след тази на хититите в Анатолия и тази на микен-
ските гърци в юга на Югоизточна Европа.
63
Така, идва следното обобщение.

Ранни тракийски имена, за сега 2, се откриват от ХVІІІ–XVІ в.пр.Хр.,
съгласно Линеар А, на остров Крит.
За тракийски имена може да се говори с по-голяма увереност, съ-
гласно Линеар Б, от средата на ІІ хил.пр.Хр. насетне. Около 60 тракий-
ски лични, топографски и етносни имена, публикувани на страниците на
научни издания, се откриват в южната част на Югоизточна Европа: на о.
Крит, п-в Пелопонес, а така също и в Беотия. Тези имена дават основания
да се предположи, че през ІІ хил.пр.Хр., особено неговата втора половина,
наличието на тракийско езиково присъствие, го включва като част от ис-
торията на Ахейска/Микенска Гърция.
Ранни тракийски имена се откриват от ХVІІ в.пр.Хр. (при съществу-
ваща известна несигурност), от ХV и особено от ХІІІ в.пр.Хр. в хититски
документи и от ХІІІ в.пр.Хр. в египетски извори. Те се отнасят за западна-
та част на Мала Азия, като включват и областите Троада, Фригия и Мизия
в Северозападна Анатолия. Така, чрез Троада, Фригия и Мизия, те обхва-
щат част от Северна Егеида, Хелеспонта и Южното Мраморноморие.
Така, първите писмени данни за трояно-тракийски народности –
от една страна, ги разполагат около Егейско море, а от друга – ги предста-
вят като съставна част на една по-голяма културно-историческа общност,
обитаваща Европейския Югоизток и Анатолийския Северозапад-Запад,
през ІІ хил.пр.Хр., най-вече втората му половина.
64
ІІ. ПАЛЕОБАЛКАНО-ЗАПАДНОМАЛОАЗИЙСКАТА
ПРЕЗ ІІ–I ХИЛ.ПР.ХР.
1. ИНДОЕВРОПЕИСТИКАТА
В наличните регистрирани ономастични данни (имена и епитети на

селища, местности, реки, планини, моря, хора и божества) на Югоизточна
Европа и Западна Мала Азия доиндоевропейски езикови остатъци, които
да са неиндоевропейски, са трудно доказуеми (Георгиев, Вл. 1955, 305–
322). Допуска се съществуването на доиндоевропейски езици, но тъй като
не са достатъчно сериозни, тези хипотези не са предмет на спор тук. За
по-голяма яснота защо нужно е да се посочи само, че математическата
лингвистика установява, че за около едно хилядолетие, най-малко 15% от
основния словесен фонд в един език се променя (Дьяконов, И.М. 1967,
20–21). Това ще рече, че в сравнение с известното ни за езиците от ІІ и
І хил.пр.Хр., колкото по-назад се отива във времето, вероятността да се
идентифицира някакъв език в историческото пространство, без наличие
на писмени паметници, намалява до такава степен, че резултатите на
сравненията стават от такъв порядък, който означава, че те са трудно- или
по-скоро неизползваеми за науката.
Исторически засвидетелстваните езици в Югоизточна Европа и За-
падна Мала Азия, през ІІ и І хил.пр.Хр., са езици от голямата индоевро-
пейска езикова общност. Те безусловно включват тази част на древната
Евразия в индоевропейската езикова зона. Установеното генетично и ма-
териално единство между езиците на тази общност е накарало езикове-
дите от ХІХ век да реконструират един индоевропейски праезик (Шра-
деръ О. 1886, 159–160). От този индоевропейски праезик, през различно
време, се разклонявали или откъсвали отделните индоевропейски езици,
които са повече или по-малко добре документирани в историята (Бенве-
нист, Э. 1974).
Този начин на мислене логически довел до търсене на индоевропей-
ска прародина. Тази прародина се локализира в Азия (Schmidt, J. 1890;
Benvenist, E. 1936, T. 2, 237–274; Kurilovic, J. 1936, 166–167); в Средна,
Северна, Западна или Южна Европа (Шрадеръ, О. 1886, 480–482; Hirt,
H. 1905–1907, Bd. 1–2; Specht, Fr. 1939, 1–74; Шпехт, Ф. 1956, 53–54;
Брюсов, А. Я. 1958, 3, 18–26); в Северното Черноморие с Южноруските
степи, северно от Кавказ или Югоизточна Европа – по-общо (Schrader,
65
O. 1905–1907, Bd. 1–2; Nechring, A. 1936, Bd. 4; Scherer, A. 1950, 1–16);

и Балканският полуостров – по-конкретно (Третьяков, П. Н. 1962, 1–16;
Дьяконов, И. М. 1982, 3–30). Това търсене продължава (Гамкрелидзе, Т.
В., В. В. Иванов. 1984).
Но, докато за езикознанието от ХІХ и по-голямата част от ХХ в., този
методологически подход е постижение, днес той очевидно не е в състоя-
ние да тласка развитието на науката напред.
От средата на ХХ в. насетне, вече се установява и все по-убедител-
но се възприема мнението, че индоевропейският праезик никога не е съ-
ществувал, че той е една научна абстракция, която е създадена за методи-
ческо удобство в езиковедската работа (Meyer, E. 1948; Пизани, В. 1956,
83–199; Bosch – Gimpera, P. 1960, 12–13; Дьяконов, И. М. 1967, 12–13;
Лелеков, Л. 1982, 31–53). Следователно, търсенето на Атлантида за ин-
доевропейския праезик изглежда ненужно.
От културно-историческа гледна точка, прародина като ограничена
географска област, от която постоянно да се излъчват народи и езици, е
невъможно да съществува. Това е доловено още в края на ХІХ век от О.
Шрадер (Шрадеръ, О. 1886, 480), който завършва известната си книга
Сравнительное языковедение и первобытная история. Санкт Петербург,
1886 г. с думите, че езиковите факти позволяват индоевропейската праро-
дина да се отнася и в Азия, и в Европа. Но, за съжаление, не продължава
тази ценна идея в посока на мислене, която да сочи, че всъщност индо-
европейската прародина най-вероятно се простира върху голяма част от
обширната територия на Евразия.
Преди представянето и разглеждането на тракийския ономастичен
език са наложителни още няколко думи относно възможността да се иден-
тифицират езици с археологически култури в Древността. Трябва да се
каже, че и езиковеди, и археолози, и историци установяват, че езиците не
могат и не бива насила да се отъждествяват с археологически комплекси
и/или култури, без това изрично да е потвърдено от писмени извори, вклю-
чително и епиграфските. Те не могат да се отъждествяват и с предполага-
ните по археологически път миграции, които винаги си остават по-скоро
хипотетични, от колкото доказани (Пизани, В. 1956, 183; Renfrew, C. 1977,
89–112; Дьяконов, И. М. 1982 (ІІ),15–18). Това означава, че населението
от сходни археологически комплекси може да е говорило различни езици
и обратно – в различни археологически комплекси може да са говорили
еднакви или близки езици или диалекти. Ако интерпретацията на езико-
вите доказателства крие в себе си реална историческа достоверност, то
те покриват ономастично и географско-исторически област, в която архе-
ологическите комплекси съществуват в определени времеви отрязъци в
континуитет или дисконтинуитет. Във връзка с това може да се добави, че
изследванията на соцолингвистиката за Древността установяват, че езико-
66
вите граници се променят независимо от етническите – от една страна, а

от друга – взаимното разбиране между хората и обществата се обуславя
не толкова от сходствата на езиците или диалектите, колкото от нуждата,
желанието и мотивацията за културно, търговско и техническо общуване
(Hymes, D. 1968, 23–24; Le Vine, R., A., D. T. Campbel. 1972, 85–89).
И така, очевидно е, че тук не се възприема представата за индоевро-
пейска прародина като вулкан, който разпространява население и езици.
Тоест, приема се мнението, че не бива да се търси прародина като една
единствена точка на излъчване. По-скоро прародина/прародини трябва да
се вижда/т на територия, която обхваща голяма част от Евразия. Тук се
възприема мислене, което сочи, че трябва да се има пред вид, че на тази
територия индоевропейските езици, както всичко на този свят, се раждат,
развиват и умират или се трансформират в нови езици; езици, а не само и
толкова етноси и култури (Фол, Ал. 1983, 41; Dolgopolsky, A. 1988, 12–13;
Mallory, J.P. 1989, 152–155; Мэллори, Дж. П. 1997, 61–82). Една от тези
прародини – огнище на индоевропеизация се локализира в Югоизточна
Европа и Мала Азия.
Във връзка с това, не мога да не припомня, че Югоизточна Европа
и Мала Азия се намират на срещата между или по-скоро – в началата на
континентите Европа и Азия. Тук се откриват много древни индоевропей-
ски езици, от които има регистрирани предимно ономастични остатъци,
с изключение на гръцкия, който е не само писмен, но и литературен език.
Поради това те биват наричани ономастични езици.
2. ТРАКИЙСКИЯТ ОНОМАСТИЧЕН ЕЗИК.
Изворите за развитието на индоевропейските езикови процеси в

Древността, тогава когато не се наблюдава дълготрайно писмено развитие
на отделните езици, представляват издирени и събрани от лингвистите
разновременни хронологически езикови факти. Тъй като тези факти се от-
насят не само към различни хронологически периоди, но отразяват и раз-
лични етапи от развитието на отделните езици, те не се обединяват като
едновременни-синхронни, а според наличната изворова база, се разглеж-
дат в конкретни исторически условия (Фол, Ал. 1981, 149–151). Така, ин-
доевропейският проблем, роден като езиковедски, неизбежно се превръща
в културно-исторически, а индоевропеистиката, от лингвистична – става
междудисциплинна културно-историческа наука.
Изворовите данни на езикознанието за траките се представят освен
от наименования, известни ни от античните автори, така също и от много
названия и епитети на селища, местности, моря, реки и планини, а също
и имена на хора и божества, запазили се през хилядолетията до наши дни
67
в Югоизточна Европа и Западна Анатолия (Янакиева, Св. 2009; 2016). Те

могат и се тълкуват от гледна точка на тракийския език, но е трудно да
бъдат прецизно датирани.
Хактеристиката на тракийския език като индоевропейски се основа-
ва на езиковото определяне на тракийските езикови остатъци от Антич-
ността на Югоизточна Европа и Западна Мала Азия.
За пръв път това е сторено от виенския учен Вилхелм Томашек в края
на ХІХ в. (Tomaschek, W. 1893–1894 (1), 1980 (2)).
След него, през ХХ в., тези и други езикови остатъци, отнасящи се за
траките, са грижливо събрани и анализирани в неостаряващия със значе-
нието си компендиум на Димитър Дечев (Detschew, D. 1976 (2)). След съз-
даването на капиталния си труд Д. Дечев прави характеристика на тракий-
ския език и го определя като индоевропейски език, включващ елементи и
на етруския и на иранските езици (Detschew, D. 1960, 147–213).
Сетне Владимир Георгиев (Georgiev, Vl. 1971, 155–166) успешно
дефинира тракийския – включително и пеласгийския – език, като индо-
европейски език, с много архаични индоевропейски черти, които сочат
липсата на друг език-посредник между представата за индоевропейския
праезик и тракийския/пеласгийския като индоевропейски език. Това го
кара да мисли, че тракийският/пеласгийският език е говорен не само през
Античността, но – още през Неолита (VІІ–VІ хил.пр.Хр.), когато се създа-
ва първообразът на стопанско-културния и социално-поведенчески стере-
отип на населението в Югоизточна Европа.
Руската школа (Гиндин, Л. А. 1981; Топоров, В. Н. 1984, 43–44; Баюн,
Л. С. 1988, 3; 1991, 13–29; Цымбурский, В. Л. 1988, 59–62), с яркото пред-
ставяне на Леонид А. Гиндин (Гиндин, Л. А. 1981), открива два пласта в
тракийския език.
Единият езиков пласт се нарича трако-хитито-лувийски поради
обосноваване на етнолингвистични взаимоотношения между тракийския
и хитито-лувийските езици. Този пласт в тракийския език е разнороден,
както в генетично, така и в хронологично отношение. Почти всички кон-
статирани тъждества имат индоевропейски етимологии, въпреки голямо-
то количество неиндоевропейска лексика в индоевропейските хитито-лу-
вийски езици.
Като се има пред вид, че първите писмени прояви на хититски език,
които несъмнено го регистрират като индоевропейски език, са през ХVІІ в.
пр.Хр., в централната част и източната половина на Мала Азия, може да се
предположи контакт между тракийския език (по-скоро негови диалекти)
и анатолийските хитито-лувийски езици още преди тази дата, тоест – в
началото на ІІ или още в ІІІ хил.пр.Хр. Въпросът е къде – в Мала Азия или
в Югоизточна Европа, или и в двете историко-географски области?
На пръв поглед тракийският и хитито-лувийските езици изглеждат
68
доста раздалечени, през ІІ и І хил.пр.Хр. Не бива да се забравя, обаче, че

през ІІІ хил.пр.Хр. съществува поразително сходство и единство в разви-
тието на Раннобронзовите култури, не само от двете страни на Мраморно
море, но и около цялото Черноморие, което предизвика и наложи термина
Циркумпонтийска общност на Раннобронзовите археологически култури
(Черных, Е. Н. 1978, 265–268; Мерперт, Н. Я. 1988, 14–28; Черных, Е. Н.,
Л. А. Авилова. 1991, 249–254). Същото по смисъл съдържание се влага и в
термина International Ages, отнасящ се за същия околочерноморски регион
и същото време на ІІІ хил.пр.Хр. (Calinescu, A. 1994, p. 9.)
Другият езиков пласт, наричан трако-малоазийски и трако-троян-
ски, за разлика от трако–хитито-лувийския, документира пълно съвпаде-
ние между езиците, говорени от двете страни на Хелеспонта и Мраморно
море – в Европейския Югоизток и Анатолийския Северозапад. Този пласт
се характеризира с вътрешно единство и напълно еднозначна интерпре-
тация. Което означава, че става дума за останките от един език, говорен
от двете страни на Хелеспонта и Пропонтида (дн. Мраморно море). Език,
който е с характеристиките на тракийския език. Този пласт се датира във
ІІ хил.пр.Хр. (най-късно втората му половина) и началото на І хил.пр.Хр.
В случая е много важно, че тези езиковедски достижения недвусмис-
лено подкрепят, както културното родство през ІІІ, така също етнокултур-
ното и езиково единство през ІІ–I хил.пр.Хр., на населението от Югоиз-
точна Европа (Европейска Тракия) и Северозападна Мала Азия, където е
засвидетелствана като най-активен политически център областта Троада
със съседните ù на североизток области Фригия, Мизия, Битиния/Витиния
и Пафлагония.
Така, не е излишно да се каже още, че ако трако-троянското езиково и
етно-културно единство от двете страни на Проливите и Мраморно море
се приема за достоверен факт, то не е нужно, за да се обясни хитито-лу-
вийският езиков пласт в тракийския език през ІІ–I хил.пр.Хр., хититският
език да бъде търсен в Европа през ІІІ хил.пр.Хр. Това означава, че кон-
тактите и взаимодействията между тези езици и народи – тракийски и
хититски – са възможни, както през ІІ–I, така и през ІІІ хил.пр.Хр., в Мала
Азия, а не толкова и само в Югоизточна Европа.
Този път на разсъждения се подкрепя и от коментираните по-горе
дипломатически контакти, във времето на ХVІІ, ХV и особено през ХІІІ в.
пр.Хр, именно в Анатолия, между Хититското и Троянското царство, как-
то и споменатите в египетския извор от ХІІІ в.пр.Хр. военнополитически
формации на дардани (=трояни), фриги и мизи.
Схващането на индоевропеизацията на населението като процес,
в едно от нейните огнища-една от прародините – Югоизточна Европа
и Анатолия, дава възможността да се обясни и появата на първите
индоевропейци на историческата сцена. В този контекст, може да се
69
каже, че резултатите от развитието на Циркумпонтийската общност

от ІІІ хил.пр.Хр., наричана и International Ages, се регистрират след
началото на ІІ хил.пр.Хр. чрез политическите прояви – видяни в ран-
нокласовите държави на хитити, микенски гърци и трояно-тракий-
ски народности; и чрез езиците им – документирани в най-ранните
индоевропейски писмености у хититите и микенските гърци.
3. ПАЛЕОБАЛКАНО-ЗАПАДНОАНАТОЛИЙСКАТА
3.1. Към индоевропейската общност принадлежат няколко езика, го-

ворени в Мала Азия през ІІ и І хил.пр.Хр. Те представляват групата на
споменатите по-горе (хето) хитито-лувийски езици (Дьяконов, И. М.
1967, 27–28; Ардзинба, В. Г. 1983, 152–180), обединени с общия термин
анатолийски езици. Анатолийските езици представляват клон, подгрупа
на индоевропейския праезик, който клон се характеризира с много арха-
ични черти (Klock-Fontanille, I. 1998, 95–109)
Към тази подгрупа се причисляват: (хетски) хититски и палайски,
засвидетелствани в писмени паметници от ХVІІ и ХVІ в.пр.Хр.; лувий-
ски клинописен, известен от паметници през ХІV–XІІ в.пр.Хр.; лувийски
йероглифен, чиито надписи са основно Х–VІІІ в.пр.Хр.; и още – от І хил.
пр.Хр. – ликийски, смятан за продължение на лувийския, а така също и
лидийски, смятан за наследник на (хетския) хититския език.
Към тази група спорно се отнасят фригийски и карийски, защото се
поставят и в групата на палеобалканските езици, известни със свои пис-
мени паметници, съответно от VІІІ и VІІ в.пр.Хр., насетне.
Както личи, анатолийските езици се засвидетелстват териториално, с
писмени документи от ІІ и І хил.пр.Хр., в Мала Азия. Прави впечатление
хронологическата последователност, която следва географската посока
изток-запад, тоест – от Източна към Централна и Западна Анатолия.
Възможните връзки на хитито-лувийския език с тракийския/пелас-
гийския, смятан за език от една друга индоевропейска група, наричана
палеобалканска, са разгледани по-горе. Трябва, обаче, изрично да се отбе-
лежи, че анатолийските езици тук няма да бъдат обект на коментар.
Поради което е задължително пояснението, че западноанатолийски
или западномалоазийски езици – в този труд – не означава в никакъв
случай анатолийски езици, а означава преди всичко фригийски и карий-
ски, които езици са писмено документирани в Западна Анатолия, но които
въпреки местонахождението си, се причисляват към групата на палеобал-
канските езици. Западноанатолийски, но и палеобалкански, се оказва и
тракийският/пеласгийският.
70
3.2. Според запазените глоси (=думи, обяснени от античните авто-

ри какво значение имат на съответния негръцки език) от древните
езици: пеласгийски/тракийски (вкл. и късния дакийски), македонски (?),
фригийски, карийски, както и според данните на ономастиката (=наука за
изследване на имената), за Югоизточна Европа и Западна Мала Азия, те-
орията на индоевропейското езикознание и палеобалканистиката опреде-
лят тези езици като близки и родствени. Те се обединяват с термина палео-
балканска група езици (Дуриданов, Ив. 1976, 132; Георгиев, Вл. 1977, 243;
Sakellariu, M. 1977; Гиндин, Л. А. 1981, 7–19; 1993, 14–42; Откупщиков,
Ю. В. 1988). Към тази група езици е причисляван и арменският.
Много важно е специално да се отбележи, че гръцкият език е са-
мостоятелно и отделно стоящ, но сроден с всеки един от палеобалкански-
те езици, поотделно.
Терминът палеобалкански езици е условен, защото наименованието
му предполага, че всички те са се появили и развили на Балканския полу-
остров, тоест в Югоизтгочна Европа, а сетне, някои от тях, са се разпрос-
транили в Западна Мала Азия.
Това допускане е трудно доказуемо, тъй като, както ще се види
по-подробно по-нататък, античните автори съобщават за едни и същи на-
родностни движения, както от Европа в Азия, така и от Азия в Европа
(Hdt. V, 13; VII, 20; VII, 75; Helanic. fr. 31, fr. 71 c; Pseudo-Skymn. 688–810;
Diod. V, 47–78, 3; Strab. VII, fr. 49; Xant. fr. 5, fr. 8). Ето защо е по-сигурно,
тези езици да бъдат виждани там, където те реално са говорени и са оста-
вили следи не само и толкова чрез сведенията на античните автори, колко-
то в ономастичните данни, а някои от тях (като фригийски, карийски, а и
тракийски) и в собствени писмени паметници.
В Западна Анатолия това са езиците: пеласгийски/тракийски (вклю-
чително и троянски в Троада), фригийски и карийски.
По северните острови на Егейско море, но и на остров Крит, на юг –
пеласгийски/тракийски.
В Югоизточна Европа: в повечето области на Елада – пеласгийски/
тракийски; от Егейско море до река Дунав – пеласгийски/тракийски, а в
югозападния край на тази територия, в южната част от Омирова Пеония
и югозападната част на Тракия – македонски (?); от река Дунав до Кар-
патските планини – тракийски/дакийски, но данните за този тракийски
диалект – в тази му разновидност – са от края на І хил.пр.Хр. – началото
на І хил.сл.Хр.
Очевидно е, че палеобалканската група индоевропейски езици се
разполага не само в източната и в южната част на Балканския полуостров
(тоест – като палеобалканска тя е югоизточноевропейска), но се разполага
и в западната част на Малоазийския полуостров, с което тя е и западно
71
анатолийска.
Ето защо, палеобалканската група езици трябва да се нарича палео-
балкано (или югоизточноевропейска) –западно анатолийска; а за по-крат-
ко – палеобалкано-западноанатолийска или палеобалкано-западномалоа-
зийска.
Така, за носителите на тези езици, както Мраморно, така и Егейско
море, се оказват вътрешни морета. Впрочем, изворите изобилстват със
сведения за мореплаването и пиратството на народности от тази група,
като пеласги, траки, фриги и кари – най-вече в Егейско море.
3.3. Въз основа на разпространението на древни географски

имена със суфикси на -nth-/-nd-; -ss- в Мала Азия, континентална Гър-
ция, Цикладските острови, островите Крит и Кипъp, а така също и в
Тракия, едни езиковеди (Kretschemer, P. 1933, 96; 1940, 252; Чихардж, В.
1960, 114; Besevliev, V. 1972, 277–286; Furnee, E. J. 1972) виждат догръц-
ки неиндоевропейски топонимични образувания, докато повечето са на
мнение, че те принадлежат на индоевропейски негръцки език или ези-
ци (Georgiev, Vl. 1941; 1971, 155–170; Windekens, A. J. van. 1952; 1960;
Besevliev, V. 1981, 265; Woudhuizen, F. C. 1989, 193–204; Янакиева, Св.
2016) – субстрат.
Второто не противоречи на хипотезата, че индоевропейският суб-
страт е могъл да бъде носител и на неиндоевропейска лексика, сред която
е възможно да са били и някои от споменатите суфикси. Относно субстра-
та се смята, че става дума за езикови и етнически инфилтрации от изток,
или по-скоро и независимо от тях се вижда местно развитие на индоев-
ропейски езици, преди първоночалната поява и формиране на микенския
гръцки около средата на ІІ хил.пр.Хр.
Картата на разпространение на имената на -nth-/-nd-; -ss- е следната

(Woudhuizen, F. C. 1989, 202–203):
ИЗТОЧНОТО СРЕДИЗЕМНОМОРИЕ И ЮЖНА ЕГЕИДА
-остров Кипър: Amamassos (?), Arabanda (?), Lemessos, Melanthos,
Tamassos, Tegessos;
-остров Родос: Erindos (?), Jalyssos, Kamindos, Keskindos;
-остров Крит: Amnissos, Berekynthos, Karnessopolis, Knossos,
Labirinthos, Phytiassos, Pyranthos, Syrithos (?), Tyllissos;
-острови Циклади: Bolissos, Karessos, Kaukasa/ssos, Lebinthos,
Marpessa, Prepesinthos;
КОНТИНЕНТАЛНА ГЪРЦИЯ
– Лакония: Kordamylessos;
– Арголида: Korinthos, Larissa, Saminthos, Tirynth-;
– Аркадия: Erymanthos;
72
– Йонийски острови: Zakynthos;

– Атика: Amarynthos, Ilissos, Kephissos, Kerinthos, Koskynthos,
Probalinthos, Trikorynthos;
– Беотия: Keressos, Mykalessos, Permessos, Termessos, Teumessos;
– Фокида: Ambrossos, Assos, Kyparissos, Parnassos;
– Локрида: Amphissa;
– Етолия: Arakynthos, Taphiassos;
– Тесалия: Larissa;
СЕВЕРНА ЕГЕИДА И ХЕЛЕСПОНТА
– Македония: Turissa;
– Халкидика: Akanthos, Assa, Olynthos, Thyssos;
- остров Лесбос: Antissa;
- остров Самотраки: Zerinthos;
– Хелеспонта: Bisanthe, Kabassos, Marpessos, Myrmissos, Perinthos;
Тук задължително трябва да се добавят и известните от:
– Западното Черноморие: Kabessos (?), Odessos, Panyssos,
Salmydessos;
ЗАПАДНА МАЛА АЗИЯ

– Троада: Assos, Lyrnessos, Sminthe;
– Лидия: Ariandos, Attanassos, Blaundos, Didinda, Isindos, Kalanda,
Koressos, Mormonda, Myessos, Mykalessos, Salinda, Silandos;
– Западна Фригия: Kidyssos, Laranda, Prymnessos, Trokonda;
– Кария: Alabanda, Alassos, Alinda, Bybassos, Halikarnassos, Hygassos,
Iassos, Kalynda, Karyanda, Kasassos, Kolossa, Kyllandos, Labraunda,
Millawanda (Milete), Myllassa;
– Ликия: Akalissos, Aloanda, Arykonda, Habessos, Idebessos, Isinda,
Kadyanda, Karmylessos, Telmessos, Termessos, Tragalassos, Tyberissos,
Wiyanawanda (Oinoanda);
– Пизидия: Alassos, Ariassos, Isinda, Mylassa, Perminunda, Sibidunda,
Termessos, Tymbrianassos;
– Памфилия: Aspendos, Kolybrassos;
– Ликаония: Sinethandos;
– Киликия: Adrassos, Kindyassos, Koropissos, Kyianda, Laranda,
Marassa, Myriandos, Mysanda, Paduwanda (Paduandos), Selindos,
Wiyanawanda (Oinianda);
– Кападокия: Aliassos, Dasmenda, Nanassos, Parnassa (Parnassos),
Rodandos, Tzamandos.
Простата сметка, направена от картата с разпространението на име-

ната на -nth-/-nd-; -ss- показва, че имената от Западна Мала Азия са 76, а
от останалата част на Егеида, Хелеспонта и западния бряг на Черно море
73
са 68. Изводът е, че имената със споменатите суфикси се разпределят при-

близително по равно и относително равномерно в и около Егея.
Всъщност, особено важно е, че целият този ареал на разпростране-
ние на разглежданите ономастични свидетелства приблизително съвпада
с географското разположение на югоизточноевропейската-западномалоа-
зийска или палеобалкано-западноанатолийска циркумегейска общност от
ІІ–I хил.пр.Хр. Характеристиката, с която се определят тези езици е, че те
са предгръцки, негръцки и – с най-голяма степен на вероятност – индоев-
ропейски. Нещо повече, в картата на разпространение на топографските
наименования, запазени от тези езици, като основен се вмества ареалът
на разпространение на пеласгийския/тракийския ономастичен език, като
циркумегейски.
Като не се забравя, че аргументираната тук палеобалкано-западно-
анатолийска общност от ІІ–I хил.пр.Хр. е индоевропейска, то може да се
приеме, че имената със суфиксите на -nth-; -ss- са ползвани и утвърдени
от тази общност, независимо дали произхождат от нея или произхождат от
други по-стари индоевропейски или неиндоевропейски езици. Това води
и към заключението, че големият брой на суфиксалните образувания със
-ss- и -nth- в тракийската топонимия сочи, че Тракия е неразделна част
от балкано-малоазийското топонимично пространство, съществувало
още преди настаняването на гърците в историческите им местоживелища
(Янакиева, Св. 2016, 317).
От езиците на палеобалкано-западноанатолийската група, с
най-много ономастични следи, макар и с най-малко собствени писмени
паметници, в Югоизточна Европа и Западна Мала Азия, най-разпростра-
нен около Егейско море, се оказва пеласгийският/тракийският. Поради
това, той може да се нарича и циркумегейски език.
Така, данните на индоевропеистиката и палеобалканистиката под-
крепят и на свой ред обосновават термина югоизточноевропейска-запад-
номалоазийска или палеобалкано-западноанатолийска общност. В тази
общност, както изглежда, най-голям дял заема циркумегейската пелас-
го-тракийска езикова и етно-културна общност. В палеобалкано – запад-
номалоазийската общност присъстват и са най-съществени нейни час-
ти още фригите и карите. Тук, както стана дума по-горе, теоретично се
включват и македоните.
3.4. По повод македонския език са необходими няколко поясни-

телни думи за Македония и македоните през Античността.
Името Македония не е известно на най-стария литературен па-
метник на Европа – Омировия епос. В него бъдещата Македония е
наричана Ематия (Hom. Il., XIV, 226).
Ематия е обхващала плодородната равнина между реките Халиакмон
74
(наричана на български Бистрица) и Аксиос (Вардар). Според античните

схолиасти (=коментатори на древни текстове) митичният цар Ематион бил
дал името на страната. Цар Ематион е известен и като владетел на тракий-
ската по име и население област Пиерия. Поетите от елинистическата епо-
ха (края на ІV – края на І в.пр.Хр.) споменават с името Ематион, жители
на малоазийската област Троада, населявана от траки. Името Ематион се
споменава и в догръцката история на о. Самотраки. Тракийското селище
Ойсиме, около устието на Струма, било преименувано в Ематия/Ематида.
Точният езиков произход на Ематия не е ясен, но сигурно е, че наиме-
нованието се среща често в етнокултурната общност на траките, поради
което може да се предположи, че името най-вероятно е тракийско, като
постепенно е било гърцизирано.
Омировият епос не познава население с етносно име македони. За
пръв път името Македон се появява у Хезиод в VІІ в.пр.Хр. (Hes. Carm.,
frg. 5, 2). Македон и брат му Магнес живели в земите на областта към
Пиерия и Олимп и били известни като страстни конеукротители. Тази
характеристика – на конеукротители – още от Омирово време се дава на
тракийските първенци. Впрочем, и самата Пиерия, в ранната си история, е
възприемана като тракийска област.
Съгласно разказа на Херодот в Македония обитавали траките бриги
(Hdt. VI, 45), които разбили персийската войска, предвождана от Мардо-
ний, в похода ù срещу Елада, през 492 г.пр.Хр. Той казва, че навремето
бригите живеели в Европа заедно с македоните, като именно те – бри-
гите, след като преминали в Мала Азия, се нарекли фриги (Hdt. VII, 73).
Ако вярваме на Бащата на историята би трябвало да се съгласим, че имен-
но траките бриги/фригиса едни от дълбоките корени, от които се развива
по-късно държавата на македоните.
В подкрепа на историка Херодот е и езиковедското обяснение на наз-
ванието македонес. Името е образувано аналогично на севернобалкански-
те тракийски форми от типа мюгдонес с отделяне на елемента –дон, което
отговаря на фригийското –гдан. Като се сравнят тези елементи със старо-
гръцкото хтон със значение земя, може да се допусне, и от езиковедска
гледна точка, древна палеобалканска тракийска връзка на етносното име
на македоните. Македонес и Мюгдонес са тракийски езикови форми, но
македнос, е елинска и е със значение висок, едър. Приема се, че като не
знаели местното тракийско значение на името македонес древните ели-
ни го оприличили със своята дума македнос, която отговаряла на високия
планински характер на земите в северната част на Ематия (Boisaque 1950,
602).
Като обяснение за произхода на македоните Тукидид (Thuc. IІ 99,
3–6) казва, че македоните произхождали от Аргос. Те дошли в Македония
като изгонили пиерите от Пиерия, едоните от Мигдония, еордите от Еор-
75
дея, алмопите от Алмопия. Те именно подчинили и други народности, над

които властват и днес, казва Тукидид, в областите Антемунт, Грестония и
Бисалтия.
Впрочем, тук е пределно ясно за кой Аргос говори Тукидид – не за
пелопонеския, както се мисли спекулативно, а за този Аргос, който е в
близост до бъдещата Македония, над планината Пиндос. Защото народ-
ностите, които завладяват македоните са съседните им именно в този ра-
йон тракийски етноси на пиери и едони (Detschew, D. 1976 (2), 366–368;
197–199), които са изтласкани от земите си, а други траки – като крестони
и бизалти (Detschew, D. 1976 (2), 70–71) – са подчинени с оръжие.
Произходът на македоните се свързва с обяснения за техния език (Бе-
шевлиевъ 1932, 15–32; Проева 1997, 86–103).
Запазените остатъци от езика на македоните са изключително малко.
Те се отнасят към един сравнително късен период от историята на страна-
та и в развитието на езика. През този период езикът на македоните се гър-
цизира, особено в политическата и културната област (Real-Encyclopädie,
1905, Bd. 5, col. 2481). Безспорно е, обаче, че македонският език, който е
по-скоро диалект, ще да е бил индоевропейски, тъй като се причислява
към групата на палеобалканските езици, най-голямо пространство измеж-
ду които заемат тракийските диалекти, говорени в Югоизточна Европа и
Северозападна-Западна Мала Азия (Порожанов 1998, 44–50).
Едното становище приема, въз основа на гръцките елементи в ези-
ка, че това е етнос, говорил на северногръцки диалект (Hammond, 1972).
Най-сериозният аргумент в него са имената на македонските царе. Но ако
се отчете реалният процес на елинизация на аристократичния елит този
довод става не особено съществен. Подобно, макар и в по-слаба степен, е
положението и в управляващи аристократични среди на траките одриси от
Одриското царство, което до средата на ІV в.пр.Хр. е най-голямата държа-
ва в Европейския Югоизток.
Другото становище приема, че македоните са говорели негръцки
език. Основанията на тази теза са в някои сведения на антични автори,
които казват, че Александър ІІІ Велики говорил на своите войници не на
гръцки, а на македонски (Plut. Vit.Parall., Alex. 51) и че македонските вой-
ни поздравявали един от своите пълководци на македонски език (Plut. Vit.
Parall., Eum. 14, 5).
Третото становище се опитва да обедини горните две. Според него
(Гиндин 1987) произходът на древния македонски език трябва да се търси
в някакъв много архаичен протогръцки диалект, който до такава степен
се обособил, че се явявал оригинален език от централнобалканската зона,
достатъчно разграничен от другите древни езици на Балканския полуос-
тров, включително и от гръцкия.
Впрочем, едно такова виждане стои отлично в контекста на предста-
76
вяната и коментирана тук палеобалкано-западноанатолийска индоевро-

пейска общност.
Все пак, очевидно е, че въпросът за езика и произхода на македоните
не е решен окончателно и остава открит за науката. Въпреки това, е добре
видимо, че македони/Македония (Кратка енциклопедия 1993, 166–169) се
разполага между три големи етнокултурни масива. От юг този на елините.
От югоизток и изток – този на траките. От север и северозапад – на или-
рите. Така, от културно-историческа гледна точка, има основания да се
приеме, че всъщност това е една вътрешна контактна зона между пале-
обалкански и други древни балкански езици, най-изявен и най-самостоя-
телен измежду които е елинският, разбира се, заради неговата писмовност
и литературност, а най-многолюдно говорен, както стана дума, е тракий-
ският.
Географските представи за Македония в Древността се менят в за-
висимост от разширяването на политическите граници на държавата със
същото име. През класическата античност Македония обхваща на юг рав-
нината до Олимп и Халкидическия полуостров, на запад до планината
Бермий (Докса), на север до планината Нидже, на изток до река Стримон
(Струма). По това време Македония се дели на Долна, Горна и Източна.
Долна Македония се покрива със споменатите по-горе тракийски
области Ематия и Пиерия, от планината Олимп до реката Пеней, Анфак-
ситида – земята между река Аксиос (Вардар) и река Ейхедор (Галик) и
Алмопия – долината на север от Ематия. По-голяма част от населението
на Долна Македония е с тракийски произход.
Горна Македония е включена в Македонската държава едва при Фи-
лип ІІ (359–336 г.пр.Хр.). Именно тя е предимно планинска и обхваща об-
ластта Орестида на планината Грамос с център Хераклея Линкестийска
(Битоля), областта Елимея на юг от Орестида по средното течение на р.
Халиакмон (Бистрица), областта Деврион по течението на р. Еригон (Чер-
на) с пеонско население. Северната част на Вардарската долина с център
Билазора (Велес) е населена също с пеони. Пеоните са част от тракий-
ския етнокултурен кръг. Тук са още областта Дасаретида, разположена от
Лихнида (Охрид) до Антипатрия (Берат) по името на илирийския етнос
дасарети и областта Еордея на запад от Ематия, на север до Пелагония,
населена предимно с илири.
Източна Македония обхваща земите между р. Аксиос (Вардар) и р.
Стримон (Струма) и крайморската низина между р. Струма и р. Места.
Тя е изцяло населена с тракийски етноси и включва областите Мигдония
на траките мигдони с център Терме (Тесалоника-Солун), Бизалтия на тра-
ките бизалти на изток от Мигдония до р. Струма, Крестония на траките
крестони на север от Мигдония.
Между р. Аксиос и р. Стримон живеят още тракийските етноси едо-
77
ни, одоманти, меди, синтии, ситони, последните от които дават името

Ситония на средната част на Халкидическия полуостров, а първите съ-
държат в названието си част от етнонима на македоните, с което става
очевидно, че те са сродни много близки етноси.
Така, именно чрез името на държавата си Македония древните ма-
кедони налагат етно- и топонима си предимно над тракийски и отчасти
над илирийски етноси. Видно е, че до създаването на империята на Алек-
сандър ІІІ Велики (336–323 г.пр.Хр.) в Македонската държава живеят раз-
лични балкански етноси, сред които преобладават тракийските, но при-
състват отчасти и илирийски. По това време, в границите на Македония,
няма елини, ако не се броят няколкото полиса от северозападното Егейско
крайбрежие, подвластно включени в Македонското царство при Филип ІІ.
Общественото устройство на Македонската държава през VІІ–IІ в.
пр.Хр. се различава от полисното държавно устройство в Елада и не се
различава от това в Тракия и Илирия. То е раннокласово двусъставно. Ос-
новни производители на материални блага са селяните общинници. Ръко-
водната роля принадлежи на аристокрацията. Царят утвърждава властта
си със своите хетайри (=бойни другари от аристократичен произход).
Както стана дума по-горе важна особеност в Македонското царство
е съзнателно провежданата силна елинизация на културата в аристокра-
тичния елит от VІІ в.пр.Хр. насетне; като проява, това явление се открива
в по-слаба степен и в съседното от изток Одриско царство. И в двете дър-
жави културното елинизиране на аристокрацията е целенасочено провеж-
дана политика, която не им пречи да бъдат независими и обособени от
Елада.
Географското положение на Македонското царство е такова, че то не
може да остане в страни от най-големите събития на времето.
Старогръцките историци сочат като пръв владетел на областта Пер-
дикас І, възцарил се около 640 г.пр.Хр. Пердикас и последвалите го царе
насочват външнополитическите си усилия в посока юг. Те разширявт
своите владения към бреговете на Термейския (Солунския) залив.
Пердикас ІІ (454–414 г.пр.Хр.) има основни външнополитически
сблъсъци с най-могъщото по това време в Югоизточна Европа Одриско
царство на цар Ситалк (445/444–425/424 г.пр.Хр.) и с Атинската държава
за Халкидическия полуостров и прилежащите му земи.
Изключителният владетел Филип ІІ (359–336 г.пр.Хр.) провежда ра-
дикални управленски, военни, финансови и други реформи, с които засил-
ва централизацията в държавата и постенно я превръща в първостепенна
имперска балканска сила. Той продължава усилията на предшественици-
те си, насочени в югоизточна посока. Особено важно е завладяването на
Пангейските рудници, в следствие на което след местните траки и елините
апойкисти, той става техен владетел. Така Филип ІІ започва да получава
78
по 1000 таланта приход на година – огромна за времето си сума. След това

той се заема със завоюването на стратегическия Халкидически полуос-
тров и до 348 г.пр.Хр. полуостровът става македонска земя. Окончателна-
та победа на Филип ІІ над най-силното в Европейския Югоизток Одриско
царство, което след Котис І (383/382–360/359 г.пр.Хр.) се разделя на три
отделни части, е извоювана през 40-те години на ІV в.пр.Хр., след редица
успешни военни операции. В 338 г.пр.Хр. след битката при Херонея, къ-
дето македонската армия побеждава обединените военни сили на Елада,
Филип ІІ подчинява на влиянието на Македония цяла Гърция.
Александър ІІІ Велики (336–323 г.пр.Хр.), като стъпва здраво на
стореното и довършвайки започнатото от баща му обединение на етнос-
ни монархически (т. е. преди всичко тракийски) държави и полисни (т. е.
елински) държави от Югоизточна Европа, решава да го приложи и спрямо
империята Персия – като предприема своя поход на Изток, в Азия.
Именно по този начин, по това време, се полага началото на един
мощен обединителен синтез между културните ценности и достижения на
елинския полисен свят и тези на източния тип монархия, синтез, наследен
от мащабните процеси със същия характер най-ярко проявени тук в Юго-
източна Европа при одриския цар Котис І и македонския цар Филип ІІ.
В крайна сметка, Македонската държава със своите завоевания на Изток
се явява разпространител не само и толкова на гръцка, а и на нов синте-
зен тип градска култура в Близкия Изток, където македонската – заедно с
местната аристокрация формира управленския и културен елит в образу-
валите се, след разпадането на империята на Александър ІІІ Велики, нови
държави. С това се полага началото на нов период от Античността, по-
грешно или не, но наречен, не македонизъм, а елинизъм – очевидно заради
разпространението на гръцкия език като световен в рамките на тогаваш-
ния античен свят – от Балканите и Египет – на запад до р. Инд – на изток.
Период, който ще приключи към края на І в.пр.Хр. с успешното завладява-
не на същия този свят от оръжието и дипломацията на Римската държава.
В Европа, на Италийския полуостров, израства нова средиземномор-
ска и бъдеща световна сила – Римската държава. В три войни, наречени
македонски, от края на ІІІ в.пр.Хр. до битката при Пидна в 168 г.пр.Хр.
Македония загубва своята независимост и бива подчинена от Рим. В 148 г.
пр.Хр. Македония е обявена за Римска провинция, която обхваща долина-
та на р. Аксиос (Вардар), Халкидическия полуостров, долината на Сред-
на и Долна Струма, Тесалия и отчасти Епир. Със създаването на новата
римска провинция Тракия през 45 г. Македония е превърната в сенатска
провинция с главен град Тесалоника (Солун).
Движенията на различни народи от север и особено тези през ІІІ в.
след Хр. довеждат до известни етнически промени в някои области на Ма-
кедония. Решаващи са, обаче, славянските и прабългарските нашествия от
79
края на V и VІ в., в следствие на които римската провинция Македония,

така както и провинциите Тракия и Мизия, са заселени основно от етноси,
принадлежащи към, наричаната от лингвистите, индоевропейска езикова
група на българските славяни и от етноса с иранска култура, наричан бъл-
гари.
Така, след Античността, от древните македони реално остават, освен
названието на областта Македония, изключително много палеобалкански
тракийски елементи, наблюдавани като реликти в народната традиция на
многосъставната, синтезна и хилядолетна българска култура.
80
ІІІ. ТРОЯНСКИЯТ ВОЕННОМОРСКИ И

ЕТНОПОЛИТИЧЕСКИ СЪЮЗ
Палеобалкано-западноанатолийската индоевропейска общност от-
лично се илюстрира от Троянския военноморски и етнополитически съюз,
представен в Омировия епос.
Омировият епос е началото на европейската литература. Той е неиз-
черпаем извор на мъдрост и вдъхновение, който има неувяхващо значение
в културната история не само на Европа, но и на цялото човечество. Оми-
ровият епос, обаче, е и извор за историка. Този писмен паметник, благода-
рение на разширяващите се знания чрез други области на науката, може да
бъде четен отново и да се намерят в него неочаквани – на пръв поглед, но
всъщност закономерни – варианти на решения в историята.
Известно е, че Илиада и Одисея са събрани и редактирани от поета
Ономакрит през VІ в.пр.Хр. по нареждане на тирана Пизистрат в Атина. Но
установено е също, че тогавашните преписвачи-граматици добросъвестно
са спазвали, в най-висока степен, автентичността и архаизма на езика, стила
и терминологията на Поемите. Това позволява на Омироведите да твърдят
с голяма сигурност, че и двете поеми са записани към и през VІІІ в.пр.Хр.
Поетът, обаче, разказва за събития доста по-стари от това време. Той раз-
казва за Троянската война, която – както и днес се приема – се е водила през
ХІІІ (или ХІІ – по старата датировка) в.пр.Хр., разказва и за вековете след
нея до VІІІ в.пр.Хр., включително. Така, въпреки застиналостта на време-
то, в двете поеми по отделно, двете заедно представят последователност на
действията и на събитията през т.нар. тъмни векове за Старата история на
Егейския свят. Или с други думи казано Омировият епос е събрана и съх-
ранена информация за част от реалната история на Егейската цивилизация
и култура от втората половина на ІІ хил.пр.Хр. до VІІІ в.пр.Хр. Именно по-
ради това има всички основания Омировият епос да бъде използван и като
исторически извор.
В конкретния случай Омировите поеми се оказват незаменим извор за
Троянската война и свързания с нея Троянски военноморски и етнополити-
чески съюз.
1. Троянският военноморски и етнополитически съюз.

В пета песен (Hom. Il. V 59–65) на Илиада Омир казва, че Ферекъл,
изкусният майстор на корабите на Парис, с който била открадната Хубавата
Елена, не знаел волята на боговете и с това причинил беди на трояните.
Това означава, че ако троянският принц Парис, който носи и името
Александър, споменат по-горе, в хититските извори, като Алаксандус от
81
Вилуша=Илион, нямал кораби, с които да плава, нямало да открадне спар-

танската царица и следователно, нямало да се състои мъчителната десети-
летна Троянска война, която именно по волята на боговете била загубена от
трояните. Изглежда, плавания на корабите на трояните в Егеида силно са
безпокоели ахейските богове, или по-скоро самите ахеи.
Може ли да се мисли, че контекстът на пасажа за волята на боговете е
случаен?
Безспорно не! Защото, ако се обърне внимание на географското мес-
тоположение на Троя, ще се види, че трояните са владеели ключова морска
позиция в Северозападна Мала Азия, позволяваща да се контролира плава-
нето от Егеида, през Хелеспонта (дн. проток Дарданели), в Пропонтида (дн.
Мраморно море) и през протока Босфор в Черно море. Така, остава да се
приеме, че трояните сигурно са плавали и в Егейско море и именно с това
са пречели на ахеите в тяната експанзия на изток и на север.
В този ред на мисли може да се зададе въпросът дали само едно такова
похищение може да бъде истинската причина за започването на една такава
мащабна международна война като Троянската? Дали този пиратски набег
на принца Парис-Александър от Илион – в Североизточна Егеида до юго-
източния край на Пелопонеския полуостров – в Южна Егеида, не е символ
на пиратски плавания на трояните по море – както изглежда по Егейско
море? Та пиратството на самите ахеи през това време е било доста активно,
както личи от самите поеми. Дали пиратството на трояните в целия Егейски
басейн е превъзхождало това на ахеите, с което ги е правило техен сериозен
конкурент? Но, във Войната трояните не били сами. Те имали многобройни
съюзници от Западна Мала Азия и от Европа. Какво, всъщност, представля-
ват двата воюващи съюза, какво, всъщност, представлява и самата Троян-
ска война? До къде може да стигне откриването на историческата истина в
текст-критичното четене на мита?
Митовете от определен кръг, не са историческо повествувание в ли-
нейно време. В мита времето не тече, то е застинало и всичко в него като
че ли става на една плоскост – като изглежда, че става едновременно. Ето
защо, една такава представа може да се нарече митологично мислене, мито-
логично време. Въпреки това, добре известно е, че представяната информа-
ция в Илиада обхваща епохата от времето преди Троянската война и веко-
вете след нея (Willamovitz-Moellendorf, U. von. 1920, 61–62; Кацаров, Г. Ил.
1932, 122–124; Velkov, V. 1971, 279–285; Фол, Ал. 1972, 279–285; Lazova,
Cv. 1990, 149–152). Доказано е, че най-старият пласт в Илиадата се съдържа
във втора песен, т.нар. Каталог на корабите, който отразява времето около
Троянската война. За най-късна се смята десета песен, наречена Долония,
тъй като съдържа вероятни добавки от VІ в.пр.Хр.
И така, до колко може да се вярва на Илиадата?
Безспорно е, че трябва да се вярва. Та нали Хайнрих Шлиман откри
82
Троя=Илион на хълма Хисарлък в Северозападна Анатолия, с Илиадата в

ръка! Но нека не се забравя, че същият този Шлиман откри не Приамовата
Троя, описана от Омир, а друг пласт на това многослойно селище. Тоест,
задължително трябва да се има пред вид, че в четенето на мита не бива да се
вярва дословно, като на приказка-разказ. Четенето на мита трябва да търси
и да намира опора, тоест реалистични исторически измерения във времето,
за което могат да се отнасят отделни детайли на мита.
В такъв контекст трябва да се разгледат и следните два проблема: еди-
ният е за трояните и морето, а другият – е за техните съюзници.
Проблемът за трояните и морето не е специално разглеждан в исто-
риографията. Тъй като се смята, че трояните не били мореплаватели, този
проблем е споменаван мимоходом (Венедиков, Ив. 1976, 33–34 смята, че
трояните не са мореплавали; Samsaris, D. 1989, 171–172 косвено е на про-
нивоположно мнение, като счита, че градовете Siris (дн. Серес) и Oesyme
(на р. Струма, срещу о. Тасос) в Беломорска Тракия са колонии на трояните;
Porozhanov, K. 1994, 371–376 e на мнение, че трояните са мореплавали). Тук
ще си позволя да му обърна внимание, тъй като това е необходимо за по-на-
татъшното изложение. След като се предложи решение на този въпрос идва
ред и на проблема за съюзниците на трояните.
Проблемът за съюзниците на трояните в Троянската война е раз-
глеждан в историографията (Кацаров, Г. Ил. 1932, 122–124; Danov, Chr. M.
1971, 271–277; Velkov, V. 1971, 279–285; Фол, Ал. 1979, 7–34; Венедиков,
Ив. 1982, 39–179), но от гледна точка на ранната етнополитическа история
на Тракия. Изброявани са траки от Хелеспонта, кикони и пеони от край-
брежието на Тракийско море, мизи и фриги – заради това, защото според
античните автори, те се преселили от Европа в Азия или обратно. Към тях
се добавят хипемолги, галактофаги и абии, които обитавали някъде на се-
вер в Тракия. Проблемът, обаче, не е поставян от гледна точка на самия
съюз, което ще рече, че трябва да се отговори на въпроса защо е създаден и
какво представлява той. Постигнатото решение на този проблем ще опреде-
ли, както същностната характеристика на Троянската война, така и нейното
място в Старата история на Северозападна Анатолия и Югоизточна Европа.
Едва на този фон би изпъкнала ролята и би се видяло значението на тра-
кийската (трако-пеласгийската) етнокултурна общност през т. нар. тъмни
векове, от ХІІІ до VІІІ в.пр.Хр.
Всъщност, това е опит да се хвърли светлина върху историята на тази
тъмна епоха.
2. Трояните и морето.
Ето какво разказва Омир в трета песен (Hom. Il. III 46–49; 443–445) на
Илиадата. Заедно със своите хетайри (приятели със знатен произход) Алек-
сандър=Парис отишъл от Троя на мореходни кораби в Лакедемон (Спарта)
83
за да открадне Хубавата Елена, обещана му от богинята Афродита. Обръ-

щам внимание, че мореходните кораби били построени специално за експе-
дицията не от кой да е, а от изкусния майстор на кораби Ферекъл, потомък
на Хармон (Hom. Il. V 59–64).
Очевидно тези сведения сочат съществувала южна посока на действие
на трояните по море.
Освен тази южна посока, в Илиадата се споменава още една посока
на действие на трояните по море – най-общо казано на север. Това става
ясно по повод Кастинейра – една от съпругите на троянския цар Приам,
която била доведена от Айсиме (Hom. Il. VIII 300–305).
Известно е, че Айсиме/Ойсиме (Detschew, D. 1976 (2), 10) е тракийско
селище в залива при устието на река Струма. Без съмнение, този политиче-
ски брак на троянския цар с принцеса от Тракия е бил дипломатически акт,
изпълнен с кораби по море.
Такъв ред на мисли се потвърждава и от сведението, че самият цар
Приам ходил в Тракия с мисия да кани съюзници за Войната и в Тракия
той получил като отговор дар от траките голямо богатство – чаша (Hom. Il.
XXIV 234–235).
Ходенето в Тракия от Троя е възможно да се случи само на кораби по
море. Добре известно е, че в тракийската древност чашата-фиалата е сим-
вол на царско достойнство (Венедиков, Ив. 1972, 1–7; Маразов Ив. 1992,
143–156).
Трояно-тракийски роднински връзки са подчертани и в схолион (Schol.
ad XI 221 in Homeri Iliadem) по повод родословието на Ифидамант, син на
Антенор. Схолиастът казва, че баща му бил троянец, а майка му – тракийка;
и че самият Ифидамант отрасъл в Тракия при дядо си – бащата на майка му.
Всъщност, тези сведения сочат, че по всяка вероятност, са съществу-
вали не пиратски, а редовни, на най-високо държавно равнище, връзки по
море, на трояните от Анатолия с траките от Югоизточна Европа.
Тук не може да не направи впечатление фактът, че южната посока на
морския поход на трояните – Лакедемон – се свързва с пиратско нападение,
точно каквото е открадването на Хубавата Елена; а северната посока на пла-
ванията на трояните по море – Тракия – се свързва с редовни високопоста-
вени, дори царски, взаимоотношения.
Този факт, фактът на различие в отношенията, недвусмислено под-
сказва, че трояните от Северозападна Мала Азия и траките от Европейския
Югоизток се владеели Северна Егеида, най-вероятно и логично, много
преди Троянската война. Това са били техни води, докато югът на Егейско
море – при Лакедемон – е държан от други мореплаватели – местните ахеи.
Всъщност, оказва се, че така както Одисей пиратства в Троада и в Тра-
кия (освен Финикия и Египет), така троянският Одисей – принцът Алек-
сандър=Парис – пиратства по чужди места, каквото за него е Пелопонес.
84
Логично следва, че Александър=Парис не пиратства по тракийските

крайбрежия не само поради роднински връзки между високопоставени осо-
би от Троя и Тракия, а още и поради това, че трояно-тракийският военнопо-
литически съюз е бил скрепен с договор, сключен лично от троянския цар
Приам. Чашата-фиалата е сигурен белег за това. Този съюз е осигурявал
съвместния трояно-тракийски контрол над плаванията през Проливите и
в Мраморно море. Несъмнено той е пречел на ахеите в действията им по
море на север.
И така, ясно е, че за Омир и неговите слушатели, трояните не са чужди
на морето. Нещо повече, те дори имат водещо място в контрола на плавани-
ята от Северна Егеида през Хелеспонта.
3. Трояните със своите съюзници верни… (Hom. Il. II 815) .

В Каталога на корабите, тоест във втора песен на Илиадата подробно
са изброени всички участници на двете враждуващи страни. Както стана
дума по-горе, за тази песен се твърди със сигурност, че съдържа най-древ-
ния пласт в Поемата. Ето защо е наложително на нея да ù се обърне специ-
ално внимание.
Микенското царство в Пелопонес, начело с цар Агамемнон, е водач
на ахейските войски. В тези обединени военни сили участват над 40 царства,
както от Пелопонес, така и от о. Крит, о. Кипър и други острови в Егеида
и Адриатика. Най-северните съюзници на Агамемнон са мирмидоните на
Ахил от Тесалия. Тук не е нужен анализ на участниците в Ахейския блок.
Важно е да се отбележи, обаче, че те са народности от ахейско-елинската ет-
нокултурна общност, с изключение на абантите (Hom. Il. II 536–545), които
през Античността са причислявани преди всичко към трако-пеласгийската
етнокултурна общност. Това, разбира се, е политически съюз и този факт
не бива да смущава – още повече, че е изключение. За да стигнат от юга на
Европейския Югоизток, където е Микенска Гърция, до северозападния ма-
лоазийски бряг на Хелеспонта, където е Троя, всички участници в Ахейския
военен блок са качени на кораби – над 1000 на брой.
Троянското царство, начело с цар Приам, е в областта Троада по
южния бряг на Хелеспонта (дн. проток Дарданели), в Северозападна Ана-
толия. Троя или Илион е централната резиденция, която се намира на стра-
тегическо място над южния вход на Хелеспонта.
Предводител на самите трояни, тоест само на населението на гра-
да-крепост Троя, е един от Приамовите синове, в случая Хектор (Hom. Il. II
816).
След тях са отбелязани дарданите, предвождани от цар Еней, син на
Анхиз и богинята Афродита, която го заченала на планината Ида; с него
водят дарданските войски и двамата Антенориди: предводителят Архилох с
Акамант (Hom. Il. II 819–823).
85
Името Акамант е споменато още веднъж, заедно с това на Пейрой,

като предводители на траките край Хелеспонта Hom. (Il. II 844–845;), а така
също и самостоятелно като син на Евсор, където Акамант отново е предво-
дител на траките (Hom. Il. V 461–462; VI 5–11).
Дали името на този Акамант, споменат заедно с Архилох, означава, че
също е предводител на траки, остава неясно. Планината Ида се намира в
южната част на областта Троада. Добре известно е, че Дардания, която също
е в областта Троада, е в началото на Хелеспонта, северно-североизточно от
Троя, и е метрополия=град-майка на Троя, а основателят на Троя – Ил – е
син на митичния цар Дардан, епоним на едноименното царство. Смисълът
на преданието означава, че в представите на древните, трояните са част от
народа на дарданите и всъщност са един и същ народ.
Това се потвърждава и от друг пасаж, където съседи на дарданите са
всички, които мирно живеят в Зелея и близо до Ида, които са богати и пият
черната вода на реката Айсепос, те са наречени трояни, с предводител Пан-
дар, син на Ликаон, който получил лък лично от бог Аполон (Hom. Il. II
824–826).
Както стана дума планината Ида е в южната част на областта Троада,
но Зелея и реката Айсепос са в другия край – в североизтока на Троада, къ-
дето несъмнено също са трояни.
Сетне идва ред на войската на всички, които живеят в град Адрастея,
в земята Апеса, в град Питиея и чак в планината Терея, предвождани от
Адраст и Амфий, синове на прочутия цар Меропс, роден в града Перкоте,
известен като вещ прорицател (Hom. Il. II 828–831).
Изброените градове и земя трябва да са недалеч от град Перкоте, който
е разположен северно от Дардания, на азиатския бряг на Хелеспонта, между
градовете Абидос и Лампсак, което показва, че отново става дума за облас-
тта Троада.
Това се потвърждава и от името Питиея, което е предгръцкото тра-
кийско име на Лампсак (Detschew, D. 1976, 372). Тук за отбелязване е, че
характеристиката пророкуване, и то от цар, в Югоизточна Европа и Северо-
западна Мала Азия, в Древността, традиционно се свързва със спецификите
на изповядваната тракийска вяра.
От района на Троада са и тези, които живеят около Практий, в Перкоте,
в Сестос, в Абидос и в Арисбе. Те са включени в сборната войска, предвож-
дана от Азий от Арисбе, син на Хиртак (Hom. Il. II 835–839). За същия Азий
се говори и в дванадесета песен (Hom. Il. XII 94–97).
Трябва да се отбележи, че от така изброените градове Сестос е на евро-
пейския бряг на Хелеспонта, срещу Абидос на малоазийския -, но е споме-
нат заедно с анатолийските. Очевидно, в представата на Омир, населението
от двете страни на пролива-море, не е било разделяно по някакви особени
белези, защото е едно и също.
86
Изброени са и пеласгите, които живеят в плодородна Лариса; те са

предвождани от цар Хипотой и Пилей, синове на Лет пеласгийски, от рода
на Тевтам (Hom. Il. II 840–843).
Не е ясно указано къде точно се намира плодородната Лариса. Антич-
ната литературна традиция разполага пеласгите, които са част от трако-пе-
ласгийската общност (Фол, Ал. 1979, 7–34), като предгръцко население, в
Мала Азия, на Хелеспонта, Халкидика, в цяла континентална Елада и на
много острови, включително и Крит. Но за да спомене в този ред специал-
но пеласгите едва ли Поетът е имал особено важни основания да прекъсне
изброяването на съюзниците от анатолийския, а както се видя в случая със
Сестос – и от европейския бряг на Хелеспонта. Вероятно, тези пеласги от
плодородна Лариса са някъде в северната част на протока-море на Хела.
Потвърждението на такъв ред мисли идва пак във втора песен (Hom.
Il. II 844–845), където е казано, че Пейрой и Акамант са предводителите на
траките, които мирно живеят край Хелеспонта.
Сведението се допълва в пета и шеста песен (Hom. Il. V 461–462; VI
5–11), където става ясно, че Акамант е син на Евсор, който е предводител
на траките.
Дали този Акамант е съпредводителят на Пейрой или е друг тракийски
цар със същото име не е особено важно. Важно е, обаче, че Омир схваща
населението около Хелеспонта като единно, без значение на разделението
на градовете, според това дали са на европейския или на азиатския бряг.
Този извод се потвърждава веднага от логиката на следващия текст, в
който Омир продължава да изброява последователно, но вече на запад от
Хелеспонта, по брега на Северна Егеида в Европа: киконите, предвождани
от Еуфем (Hom. Il. II 846–847), син на Трезен.
Следват пеоните на цар Пирайхмес от град Амидон, при реката Акси-
ос (дн. Вардар) (Hom. Il. II 848–850).
Сведението за Пирайхмес, като предводител на пеоните от Амидон на
реката Аксиос, се повтаря в шестнадесета песен (Hom. Il. XVI 287–288), а
в седемнадесета песен (Hom. Il. XVII 70–74), предводителят на пеоните е
назован Ментес.
Дали споменатият Ментес е от царския двор на Пирайхмес или от друг
пеонски царски двор ще останат варианти в сферата на предположенията.
В случая е важно, че след трояните и дарданите в Северозападна
Анатолия – Троада, са изброени пеласгите от Лариса, траките край Хе-
леспонта, киконите и пеоните – в Европейския Югоизток, което ги опре-
деля като едни от най-рано засвидетелстваните тракийски етноними от вре-
мето на Омир. Това са етноними от разширяващата се на запад и на север
от Хелеспонта, след Омир, представа за съдържанието на етно- и топонима
траки/Тракия, в която имената пеласги и кикони постепенно се изгубват или
архаизират за сметка на разширяването на траки/Тракия, а пеони/Пеония –
87
все още остава ярка контаминация за силни царски домове, в югозападния

край на тракийското пространство.
Такъв извод се подкрепя от многократно споменаваните в Илиадата
царе от Пеония. Това са Аписаон (Hom. Il. XVII 348–350), син на Хипас,
Астереопей (Hom. Il. XXI 140–142), син на Пелегон от Аксиос и още Терси-
лох, Мидон, Астипил, Мнес, Ений, Офелест – все пеони конеборци (Hom.
Il. XXI 209–211).
Списъкът на съюзниците на трояните, засвидетелствани в Каталога,
продължава с етноними от Мала Азия, но – в подредба от изток на запад и
на юг.
Първо са пафлагоните на Пилемен от Енетия (Hom. Il. II 851–855).
Енетия е другото име на Пафлагония. В античните извори (Strabo. VI
304; XII 533) пафлагоните са отнасяни към траките и фригите. Вероятно
това е така, защото областта Пафлагония, която е наситена с трако-фригий-
ски характеристики, се разполага по Анатолийското Черноморие, източно
от тракийската страна Битиния/Витиния, непозната на Омир с това име, и
северно от континентална Фригия в централна Мала Азия.
Следват хализоните на Одий и Епистроф, населяващи далечната Али-
ба, където се добива сребро (Hom. Il. II 856–857).
От текста не е ясно къде на Черноморското крайбрежие на Северна
Анатолия е Алиба на хализоните. Единият вариант е да е в западния край на
Пафлагония. Другият вариант е Алиба – да е в областта, наречена по-късно
Битиния/Витиния, по името на траките битини/витини, за пръв път съобще-
ни ни от Херодот (Hdt. I, 28), и простираща се на запад от Пафлагония до
протока Боспор/Босфор, добре известна като част от тракийската история
през Античността.
Сетне са мизите са начело с Хромий и Еном; Еном, който е убит в ре-
ката заедно с други отлични трояни (Hom. Il. II 858–861).
Това, че Еном е убит от ахеите заедно с други отлични трояни показва
родството на мизите с трояните, тоест, мизите също са и трояни. Спомена-
ването на мизите след хализоните сочи тяхна близост до Троада в Анатолия,
а не в Европа. Така, логично мизите на Омир и Малоазийска Мизия на Омир
се разполагат на големия полуостров, в Мраморно море, който се намира
южно от големия Битински полуостров, очертан на запад от Босфора, а не
южно от Троада, както ще се мисли по-късно през класическата Античност.
Следващите съюзници са фригите от Аскания, които са предвождани
от Форкис и Асканий (Hom. Il. II 862–864). В трета песен троянският цар
Приам си спомня за свое ходене във Фригия, която е страна богата с грозде,
а фригите са славния народ на Отрей и Мюгдон богоравен; техният стан
бил при реката Сангариос, а той като верен техен съюзник се сражавал на
тяхна страна срещу мъжеподобните амазонки (Hom. Il. IIІ 181–190). В два-
десет и четвърта песен Ахил споменава, че се е слушало как някога Приам
88
живеел славно – надлъж и нашир, от Лесбос на древния Макарос до Горна/

Северна Фригия и безкрайния Хелеспонт (Hom. Il. ХХІV 544–545).
Аскания се нарича езерото и страната около него, което ограничава
от юг-югозапад Мизийския полуостров, обитаван от мизите, според ци-
тираните по-горе представи на Омир. Тук, логиката на изброяването, без
съмнение, поставя фригите в Мала Азия, след мизите – на запад, по-точно
казано – между Мизийския полуостров и областта Троада, което ще рече, че
те обитават южния бряг на Мраморно море, точно там, където Омир лока-
лизира Горна/Северна Фригия. Ето защо, неслучайно Асканий ще се нарича
един от предводителите на фригите. Остров Лесбос е от южната страна на
Троада, а Горна/Северна Фригия огражда Троада от нейната североизточ-
на-източна страна. Тоест, Горна/Северна Фригия на Омир се намира между
Троада (от запад) и Мизия (от североизток). Реката Сангариос (дн. Сакария)
тече от юг на север в Северозападна Анатолия, като огражда от изток по-
следователно Горна/Северна Фригия и Мизия, след което пресича големия
Битински полуостров и се влива в Черно море.
Щом Омир казва Горна/Северна Фригия съвсем ясно е, че към и през
VІІІ в.пр.Хр. той знае и за другата централната държава Фригия – онази във
вътрешността на Анатолия, за която ще ни осведоми Ксенофонт (430–355 г.
пр.Хр.), далеко след нейния политически залез през VІІ в.пр.Хр., чак в края
на V – началото на ІV в.пр.Хр., споменавайки че Фарнабаз и пратениците
зимували във Фригийския Гордион (Xen. Hell. 1, 4, 1).
Владетелят Гордий І (ср. VІІІ в.пр.Хр.), има за столица на своята дър-
жава Фригия, във вътрешността на Анатолия, града, назован по неговото
име Гордион.
Впрочем, Хелеспонтийска Фригия е Горна/Северна, точно спрямо об-
ластта Троада, с главен център Троя-Илион, където именно се води Троян-
ската война, описвана от Омир
Името на фригийскя предводител Мюгдон е тракийско и е същото
като това на траките мюгдони в югозападния край на Европейска Тракия
(Detschew, D. 1976 (2), 321–324).
Античните автори свързват антолийските фриги с европейските траки
бриги и безпроблемно ги придвижват по море от Европа в Азия и обра-
тно (Xant. fr. 5; fr. 8; Hdt. 7, 20, 75; Conon. 1; Strabo. 7, 25). Очевидно, като
свързват родствено мизите и фригите от Мала Азия с траките от Европей-
ския Югоизток, древните просто се стремят да обяснят съществувало етно-
културно единство от двете страни на Мраморно море, което несъмнено се
дължало на интензивни презморски отношения между сродни народности.
На юг от Троада следват меоните (Hom. Il. II 864) на Метъл и Антиф
от планината Тмол в Лидия.
Сетне са карите, предвождани от Наст, които са от Милет и река Ме-
андър (Hom. Il. II 867).
89
После идва ред на ликите (Hom. Il. II 876) начело със Сарпедон и Главк
от реката Ксант в Ликия.
Това са изброените в Каталога (Втора песен) съюзници на трояните,

както от Европа, така и от Азия. Но освен в Каталога за съюзници от Европа
се говори и в други песни на Поемата. За пълнота е нужно да се изброят и
да се коментират накратко и те.
Пейрой е син на Имбрас и предводител на траките от Енос (Hom. Il.
IV 519–537).
Добре се знае, че Енос се нарича градът при устието на река Хеброс
(дн. Марица), който има по-старо тракийско име Полтимбрия (Detschew, D.
1976 (2), 373).
Предполага се (Schol. ad IV 519–520 in Homeri Iliadem), че царят с име
Пейрой от четвърта песен е същият, който е споменат и във втора песен с
предводителя Акамант, но при Хелеспонта. По-вероятно е, обаче, сведение-
то в четвърта песен да отразява разширяващата се, към времето на Гръцкото
разселване VІІІ–VІ в.пр.Хр., ахейско-елинска представа за траките по Се-
верна Егеида. При което Пейрой от Енос=Полтимбрия може да е контами-
нация на отделно и по-късно тракийско царство от този район, а не само на
такова от Хелеспонта. Това великолепно се вписва в политическата картина
на епохата (Фол Ал. 1972, 38–68).
Следващото сведение е за Резос, син на Ейоней, цар, който предвож-
да траки (Hom. Il. X 434–435).
Тук не е уточнено точно от кой район на Тракия идва Резос в Троя.
Но, ако може да се вярва на драмата Резос от (Псевдо) Еврипид, това име
се свързва с долината на река Стримон (дн. Струма). Самият Резос е син на
Стримон в драмата ((Pseudo) Euripid. Rhes., 264–387).
Така, изглежда, че след тракийското царство при устието на река
Марица, е споменато тракийско царство и при устието на река Стру-
ма. Макар, че сведението не е много сигурно за използване, защото се
предполага още от Древността, че цялата десета песен на Илиадата е вмък-
ната по политически причини, при записването на поемите в двора на Пиз-
истратидите в Атина, то също много добре се вписва в политическата кар-
тина на епохата.
Троя, обаче, има и други съюзници от Тракия. Това са траките на пред-
водителя Ифидамант, син на Антенор, който пристигнал в Перкоте от Тра-
кия с 12 кораба (Hom. Il. XI 221–229).
И тук не е уточнено от кой район на Европейска Тракия пристига по
море подкрепление за Анатолийска Троя.
От Тракия е споменат още Ригмос, син на Пейрой (Hom. Il. XX 484–
485).
За кой Пейрой става дума? За този от устието на Марица, за другия от
90
Хелеспонта, или това е трети тракийски цар с такова име? Не може да се

каже със сигурност. Вероятно и това име е отражение на активния полити-
чески живот на траките по европейското крайбрежие на Северна Егеида,
през епохата около и след Троянската война.
Изброен е и Отрионей от Кабесос, който е още един цар дошъл в
Троя, но за да иска за жена пророчицата Касандра, дъщеря на царя Приам, а
останал да воюва на страната на трояните (Hom. Il. XIII 363–366).
Кабесос (Schol. ad XIII 363 in Homeri Iliadem) може да е на Хелеспонта,
най-общо в Тракия, в Тракия отвъд Хемус или дори в Кападокия. Очевид-
но, че локализацията, макар и да е спорна, дава предимство на Европейска
Тракия. Важно е също така, че името Кабесос, със суфикса –сос (-ssos) е от
поредицата имена като Одесос (дн. Варна), Салмидесос (старото Мидия,
дн. Къйъкьой) и други древни предгръцки названия, срещащи се по тракий-
ските крайбрежия (Detschew, D. 1976 (2), 220; Georgiev, Vl. 1971, 158–159;
Woudhuizen, F. 1989, 202–203, tab. I; Янакиева, Св. 2016). Тоест, не бива да
се изключва, а напротив трябва да се предполага вероятността съюзникът
на трояните Отрионей също да е дошъл от Европейска Тракия.
Съюзници на трояните са още, изброените в десета песен, лелеги и
каукони (Hom. Il. X 429). Първите са сродени с трояните в двадесет и първа
песен (Hom. Il. XX 96; XXI 84–88), чрез дъщерята на царя им Педас, която
била дадена за жена на Приам. Вторите са споменати още веднъж (Hom. Il.
XX 329) само като съюзници-бойци.
От текстовете не става ясно дали от Европа или от Азия са тези два
етнонима. С тях приключва списъкът на съюзниците на трояните.
Преди изводите за съюзниците на трояните трябва да се напомни, че
крайбрежието на Европейска Тракия на Егейско море и плаванията на на-
родите от тракийската етнокултурна общност по това море, несъмнено са
причините Омир пръв да нарече Северна Егеида – Тракийско море (Hom. Il.
XXIII 229–230), запазило името си и до днес.
Прегледът на съюзниците на трояните показва, че те са подредени

от Омир в четири групи. В първата – са най-близките съседи, които обита-
ват областта Троада. Във втората – са съюзници от Тракийския херсонес,
Тракийско море и най-общо Тракия, което ще рече, че това са съюзниците
от Европа. В третата – са съюзниците от останалата, на север-североизток
от Троада, част на Северна-Северозападна Анатолия. В четвъртата – са на-
миращи се на юг от Троада, съюзници от Западна Анатолия.
В първа група – Троада – начело на съюза са трояните; с тях са и
дарданите, от които произхождат първите. В съюза участва и Меропс, цар
на Перкоте, който е близък до Троя град на Хелеспонта, в областта Троада.
Пак от областта Троада е и Азий, цар на Арисбе, който води бойци още от
Практий, Абидос, но и от отсрещния, на Абидос и Перкоте, град – на евро-
91
пейския бряг на Хелеспонта – Сестос. До тук, всички най-близки съюзници

(около 5), с изключение на Сестос, са от областта Троада, в Северозападна
Прихелеспонтийска Анатолия, което ще рече, че те са в несъмнени родстве-
ни и несъмнено във васални политически отношения, спрямо цар Приам в
града Троя.
Втора група – Европа. Градът Сестос е на големия полуостров, в на-
чалото на Европа, носещ името Тракийски херсонес (дн. Галиполски п-в),
на запад от който е споменатото от Омир Тракийско море. Очевидно споме-
наването на Сестос от Омир е повод за него да продължи със следващите
европейски съюзници, наречени от него траките край Хелеспонта. Тоест,
това са тези траки, които дават името на полуострова като Тракийски хер-
сонес, но и на Северна Егеида като Тракийско море. Следващите съюзни-
ци – пеласгите от Лариса – логично следва да са някъде около Тракийския
херсонес, защото веднага след него на запад, по северния бряг на Тракийско
море, са съюзниците кикони, а още по-на запад до реката Аксиос (дн. Вар-
дар) са съюзниците пеони. Очевидно за Омир няма противоречие киконите
и пеоните да живеят не на Киконско или на Пеонско море, а именно на Тра-
кийско море, защото ги възприема като части от една по-голяма етнокултур-
на общност, която се свързва с разширяването на понятието траки/Тракия и
естествено се назовава като тракийска.
Това се потвърждава и от сведенията за европейски съюзници на тро-
яните, споменати, освен в Каталога на корабите, и в други песни на Илиа-
дата. Така, съюзникът Пейрой, който е цар на траките от Енос, всъщност
е при устието на р. Хеброс (дн. Марица), там, където са и киконите. Цар
Резос предвожда траки от устието на р. Стримон (дн. Струма), с което ет-
нонимът траки се поставя между/при кикони и пеони. Ифидамант, син на
Антенор идва при Троя с 12 кораба от Тракия. От Тракия идва и Ригмос, син
на Пейрой. Най-вероятно от Тракия идва и Отрионей от Кабесос. Общо,
европейските съюзници на трояните са около 10.
Третата група – участници от Северна-Северозападна Анатолия –
включва пафлагоните от Южното Черноморие, най-вероятно на запад от
тях – ализоните към/от Битинския полуостров, южно от тях – мизите от
Мизийския полуостров в Мраморно море, западно от тях – фригите от Гор-
на/Северна Фригия на южния бряг на Мраморно море. Общият брой на съ-
юзниците от тази група е 4.
Тук е важно да се отбележи и още нещо. А то е, че тази северна–севе-
розападна част на Анатолия, за която става дума до сега, никога не е включ-
вана в пределите на могъщото Хититско царство, между ХVІІ и ХІІ в.пр.Хр.
Обяснението се крие не само в трайните интереси на хититите в южна и
особено в югозападна посока – т. нар. Левант, но и в реално съществували
етносни държави на местното тракийско население, макар и назовавано с
различни етноними, с които хититските царе са се съобразявали (Гиндин,
92
Л.А. 1981, 168). Тези местни тракийски държави в Северозападна Анато-

лия, заедно с тракийските държави от Европа, без съмнение са държали
властта над Протоците и са контролирали корабоплаването в тях и по Мра-
морно море.
В този контекст добре стоят и споменаваните по-горе сведения. Така,
както цар Приам, преди Войната, ходи на дипломатическа мисия в Европей-
ска Тракия, за да осигури своя северен тил със съюзници, с които да кон-
тролира и Протоците, така, както стана дума по-горе, и троянският принц
Алаксандус от Вилуша/Александър-Парис от Илиада, син на същия този
цар Приам, сключва договор с Хититското царство, за да защити тила на
Троянското царство, от изток, където властват именно хититите. Не случай-
но, след Войната, именно дардани (тоест трояни), мизи и фриги ще бъдат
съюзници на хититите във военните действия на юг, срещу Египет.
Четвърта група – участници от Западна Анатолия – Южно от Троа-
да, по източния бряг на Егейско море, са меоните в Лидия, карите в Кария и
ликите в Ликия. Общо 3 съюзника.
Тъй като не е ясно къде се намират лелегите и кауконите тук те се до-
бавят само за пълнота.
Общо, участващите в Троянския съюз са около 22 или 24, като от тях,
10 от Европа, 12 от Анатолия (5 от Троада + 4 от Северна-Северозападна
Анатолия + 3 от останалата част на Западна Анатолия), 2 – неизвестно от
къде.
Видно е, че те се разпределят приблизително по равно, по около 10–12
съюзника – от Югоизточна Европа и от Западна Анатолия.
Видно е, обаче, още нещо много важно – а то е, че трояните, със свои-
те съюзници от първите три групи, властват над протоците Хелеспонт
(дн. Дарданели) и Боспор (дн. Босфор), а за всички тях Мраморно море е
вътрешно.
Видно е и това, че общността на съюзниците се разполага около север-
ната половина на Егейско море, назовано от Омир Тракийско море и про-
дължава на юг до Югозападна Анатолия. Образно казано тази общност се
разполага около една дъга, отворена на юг. В западния край на тази дъга на
Тракийско море са пеоните и Пеония от реката Аксиос в Европа, върхът на
север обхваща Хелеспонта с Мраморно море и Боспора, в другия край на
дъгата – в Югоизточна Егеида или в Югозападна Мала Азия, са карите от
Кария и ликите от Ликия.
Тъй като всички съюзници на Микенското царство са в родствени

връзки с него, с изключение на споменатите по-горе абанти от о. Евбея,
е логичено да се приеме, че и съюзниците на Троянското царство са в
по-близки или по-далечни родствени връзки с трояните. Най-близките род-
ственици на трояните са техните съседи от първа (Троада), втора (Европа) и
93
трета (Северна-Северозападна Анатолия) група. Четвъртата група (Лидия,

Кария, Ликия), от гледна точка на езиците на лиди, кари и лики, някои, от
които се причисляват и към хитито-лувийската група, изглежда по-далечно
родствена и не толкова близка до трояните. Но, както личи, агресивността
на ахеите на изток в Анатолия не е в интерес на тези три етносни държа-
ви, които се виждат като естествени съюзници на трояните именно срещу
ахеите.
Всъщност, Троянският съюз, така както ни е представен от Омир, по
повод Троянската война, е Омировият поглед, Омировото характеризиране
и обрисуване на назованата по-горе, от съвременно научно гледище, пале-
обалкано-западноанатолийска индоевропейска общност, чиято основна
част е трако-пеласгийската етнокултурна общност в Европейския Югоизток
и Анатолийския Северозапад, включваща несъмнено и трояните с техните
съседи, както на север-североизток, така и на юг.
Като финал на този етюд трябва да се припомни, че работните изводи

на лингвистиката за тракийския, като ономастичен език, се представят в
изследването от културно-историческа гледна точка. Тъй като тези изводи
са сериозна основа за изследване на Тракийското общество, от Югоизточна
Европа и Северозападна Анатолия, в следващите етюди, тук е мястото да се
обобщят най-важните наблюдения.
Както се видя данни от тракийски/пеласгийски ономастичен език се
откриват в Югоизточна Европа и Северозападна Мала Азия, както следва:
по Западното и Южното Черноморие, от двете страни на Мраморно море и
Протоците, островите на и около Егейско море. В остатъците от този стар
индоевропейски език се наблюдават много архаични черти. Това се обясня-
ва с отсъствието на език-посредник между него и индоевропейския праезик.
Ономастичният пеласгийски/тракийски се приема за основна част от
една група индоевропейски езици, наричана в научната литература палео-
балканска. Към тази група се причисляват още македонски (?), фригийски,
карийски, арменски. Самостоятелно и отделно стоящ, но сроден с всеки
един от т. нар. палеобалкански езици, по отделно, е гръцкият.
Фригийският и карийският, както и арменският, се откриват много
по-сигурно в Анатолия, отколкото в Югоизточна Европа. На този фон, прави
впечатление, че пеласгийският/тракийският се оказва, не само палеобал-
кански, но така също и западномалоазийски език. Това дава основания да
се предположи, че тази група езици (т. нар. палеобалканска) представлява,
всъщност, югоизточноевропейска и западноанатолийска езикова общност.
Тази палеобалкано-западномалоазийска индоевропейска езикова общ-
ност, въпреки че е сродна, се различава от и не се покрива с групата на ана-
толийските индоевропейски езици, които се разполагат на изток и на юг от
нея, в Мала Азия.
94
Югоизточноевропейската-западномалоазийска, циркумпропонтийска,
частично циркумпонтийска и циркумегейска езикова общност географски
обхваща по-голяма част от ареала на разпространение на имената със су-
фикси на -nth-; -ss-. Тези суфикси се свързват с предгръцки, негръцки – с
най-голяма степен на вероятност индоевропейски – езици. Фактът, че па-
леобалкано-западноанатолийската езикова общност е индоевропейска дава
основание да се приеме, че имената със споменатите суфикси, най-вероятно
се ползват и се утвърждават от тази общност, през ІІ и началото на І хил.
пр.Хр., независимо дали произхождат от самата нея или – от други по-ста-
ри, спрямо нея, езици.
При това положение, е логично да се допусне, че от тази общност се
формира най-рано – през втората половина на ІІ хил.пр.Хр. (ХV–XІІ в.
пр.Хр.) – писменият микенски гръцки език. След началото на І хил.
пр.Хр. – видимо се открояват със собствени писмени паметници ста-
рогръцки (VІІІ в.пр.Хр.), фригийски (VІІІ в.пр.Хр.), карийски (VІІ в.
пр.Хр.) и тракийски (VІ в.пр.Хр.). Най-рано обособилият се писмен
микенски гръцки от ІІ хил.пр.Хр. се развива по свой собствен път в
старогръцкия от І хил.пр.Хр. Най-късно проявилият се към средата на
І хил.пр.Хр. – пеласгийски/тракийски – ще носи в най-голяма степен
характеристиките на общността. Именно поради това, в него се откри-
ват изключително архаични черти.
Така, от културно-историческа гледна точка, се стига до теоретичния
извод, че палеобалкано-западноанатолийската индоевропейска езикова
общност съществува преди, по време на и след формирането на писмения
микенски гръцки. По всяка вероятност, нейното образуване се разполага
хронологически в първата половина на ІІ хил.пр.Хр., а съществуването ù
продължава през втората половина на ІІ и първата половина на І хил.пр.Хр.
Установената културно-историческа общност – чрез тракийски име-
на в Линеар А и особено в Линеар Б, в хититски и египетски извори – се
вмества като география и хронология, и вероятно е етап в развитието на
югоизточноевропейската-западномалоазийска езикова общност от втората
половина на ІІ хил.пр.Хр. Поради това, през този период, тя се оказва не
толкова и само хипотетична езикова, но и културно-историческа общност.
Основна съставна част на тази общност е пеласго-тракийската етнокултур-
на общност, разположена по Западното и Южното Черноморие, около Мра-
морно море с Протоците и Егейско море с островите – в началата на двата
континента Европа и Азия.
95
ТРЕТИ ЕТЮД
АНТИЧНАТА ЛИТЕРАТУРА
ЗА ЕТНОКУЛТУРНИТЕ ОБЩНОСТИ
В ЮГОИЗТОЧНА ЕВРОПА
И ЗАПАДНА МАЛА АЗИЯ
в края на ІІ и началото на І хил.пр.Хр.
Всъщност, тук ще стане дума за регистрирани, в античните писмени

извори, данни за местообитаване и отгласи от движения на етноси, след
времето на Троянската война (ХІІІ в.пр.Хр.) до Елинското разселване
(VІІІ–VІ в.пр.Хр.), както в самия Европейски Югоизток и в самия Анато-
лийски Северозапад, така и между тези две, съставящи едно единно цяло,
части, представящи началата на континентите Европа и Азия.
През ХІІ в.пр.Хр. в района на Югоизточна Европа и Мала Азия, а
по-общо казано в Източното Средиземноморие, се забелязват големи про-
мени. Появяват се нашественици, които са известни от египетските из-
вори като народи отвъд морето, назовавани в научната литература като
морски народи. Тези същите – унищожават градове и държави, като Уга-
рит например, намиращи се по крайбрежието на Леванта, наричани с об-
щото име Сирия и Палестина. В Централна и Южна Мала Азия се разпада
Хититската империя, а в северозападната част на Анатолия – царството на
Приам в Троада. По това време е и упадъкът на Микенската цивилизация
в юга на Европейския Югоизток.
Приема се, че едната причина за тези внушителни промени в обще-
ствата е повсеместното налагане на добива и употреба на метала желязо,
вместо използваната до тогава същинска бронзова сплав от металите мед
и калай. Новият метал, желязото, за разлика от бронзовата сплав, не само
постепенно, но масово започва да се използва при изработката на много
по-ефективни и модерни за времето си оръдия на труда и оръжия. Другата
причина – са миграции, тоест предположени движения на народи.
Ето как изглежда общоприетата картина в следните основни области.
Югоизточна Европа.
Елада. Разрушаването на дворците и почти пълната липса на посто-
янни селища през периода ХІІ–VІІІ в.пр.Хр. създават впечатление за вой-
на и обезлюдяване. Смята се, че причините за това са няколко (Фролов, Э.
Д. 1988, 54–62). Едната – са по-изостанали гръцки народности, например
тази на дорите, които нахлуват от север – от планините на Епир (Finley,
M. I. 1970, 58–68; Андреев, Ю. В. 1976, 13–17). Другата теза е за идването
на дорите – от Близкия Изток (Miltner, F. 1934, 54–68), през о. Крит, от къ-
дето те идват с желязото, унищожават Микенската култура, заселват обез-
людените земи и се наслояват върху по-старото и по-цивилизовано ахей-
ско гръцко население, там, където то се е запазило. Съществуват, обаче,
археологически и антропологически изследвания, които отричат такива
нашествия (Snodgrass, A. 1971, 303–313; Kelly, Th. 1976, 16). Съществува
и мнение, че промените в обществата се дължат на климатични причини
(Carpenter, R. 1966).
99
Веднага възникват, обаче, няколко въпроса. Защо разрушаването на

дворците да се дължи на външно нашествие? Защо отсъствието или упа-
дъкът на постоянни и добре укрепени селища да е аргумент за обезлюдя-
ване? Защо има тракийски имена в Линеар А и особен в Линеар Б? След
тези въпроси е редно да се запитаме и още нещо. Тъй като идването на
по-изостанали елини е трудно доказуемо и е по-скоро предположено на
фона на извършващите се промени от Бронзовата към Желязната епоха,
през тези векове не става ли нещо вътре в самата бъдеща Елада?
Тракия. Установена е приемственост на археологическите култури
между Къснобронзовата и Ранножелязната епоха. И не само това. Тази
приемственост, без забелязана сериозна външна намеса, започва със си-
гурност от началото на Бронзовата епоха, тоест от средата-края на ІV хил.
пр.Хр. (Катинчаров, Р. 1982). Така, през разглеждания период, в Тракия не
се наблюдава идване на нови народности. Но и тук трябва да се имат пред
вид следните въпроси. Къде са постоянните селища на траките от края на
ІІ и началото на І хил.пр.Хр.? Доказателство ли са тракийските имена в
Линеар А и особено в Линеар Б за етнически движения от Тракия в Пе-
лопонес и на о. Крит? Преселват ли се траки от Европа в Анатолия или
обратно, или просто в Древността те живеят от двете страни на Мраморно
море и Проливите?
Северозападна Анатолия
Троада. Керамиката, която масово се открива в тази област на Се-
верозападна Мала Азия, с датировка – след разрушаването на Приамо-
ва Троя, поразително прилича на керамиката от Ранножелязната епоха в
Европейска Тракия (Димитров, Д. П. 1968, 1–14; Чичикова, М. 1968, 15).
Това добре се документира в известния пласт Троя VІІ б2. Чрез устано-
вяването на този факт археолози и антиковеди виждат състояли се пресе-
ления на тракийски народности от Европа в Мала Азия, след Троянската
война, информация за каквито съществува в добре известни писмени из-
вори. И тук, обаче, могат да се поставят няколко въпроса. До колко антич-
ната историография действително знае само за пришълци от север, тоест
от Европейска Тракия? Защо с лека ръка се пропуска фактът на доказаната
и продължаваща да се доказва общност на археологическите култури в
Тракия и Троада още от Ранната бронзова епоха? Коя епоха или епохи
от историята на траките отразяват многобройните езикови паралели от
Европейска Тракия не само с Азиатска Тракия, но и с цяла Северозападна
Анатолия, както и в много области на Елада? Защо ахеите спечелват Вой-
ната срещу трояните, а в Троада вместо ахеи се откриват траки?
Всички тези въпроси, поставени за Елада, Тракия и Троада, мо-

гат да бъдат обобщени в един главен. Какво представляват и на какво се
100
дължат промените от последните векове на ІІ и първите векове на І хил.

пр.Хр. – на външни нашествия с посока на движение от север на юг, което
е традиционното обяснение; или тези промени представляват проява на
сходни процеси, развивища се и ставащи вътре в тези общества и между
тях?
Пътят, в търсене на правдоподобен и верен отговор, би трябвало да
тръгне от откриване и интерпретиране на информацията, съдържаща се в
античната литература.
За периода от втората половина на ІІ хил.пр.Хр. до VІІІ–VІ в.пр.Хр.
сведенията са предимно митологични. Може ли да се вярва на тези сведе-
ния?
Определено трябва да се каже – да, може да им се вярва, но именно
като на митове. Трябва да се напомни, че в основата на митовете стоят ре-
ално случвали се събития и действия, стои реално съществувала история
на обществото. Но, трябва да е ясно още, че от митологичните сведения е
невъзможно да се напише точна политическа история. Но е възможно да
се види отражението на ставали събития и съществували процеси в об-
ществото именно в мита. Тоест, в и чрез мита, е възможно да се разкрият,
както общите характеристики на обществото за посочения период, така и
тенденциите на неговото развитие.
Блестящ пример за това, още в Античността, дава големият атински
историк Тукидид. Много важна част от сведенията, които се използват тук
са предимно от неговата Археология – по-точно сведения за Тракия и тра-
ките от група А (Фол, Ал. 1981а, 267–268). Те се отнасят за времето около
и след Троянската война (ХІІІ в.пр.Хр.) до VІІІ–VІ в.пр.Хр. За този период
особено място е отделено и на Омировия епос. Разбира се, че освен Омир
и Тукидид, основен извор за историята Югоизточна Европа и Североза-
падна-Западна Анатолия е и Херодот. Освен тях се използват и много дру-
ги сведения, които се откриват у античните автори, живели и творили през
І хил.пр.Хр. и първите векове на І хил. от нашето летоброене.
101
І. ЛОКАЛИЗАЦИЯ И ДВИЖЕНИЯ НА ЕТНОСИ

За да бъдат по-добре видяни, разбрани и сравнени проявленията и
представите за движения на пеласго-тракийски етноси в Европейския
Югоизток и Анатолийския Северозапад е нужно да се видят преди това,
като част от етнокултурната реалност, проявленията и представите за дви-
женията на етноси от ахейско-елинската етнокултурна общност, преди
всичко в създаваща се Елада, но и в съседните ù земи, след началото на
І хил.пр.Хр, която наследява Ахейска/Микенска Гърция от ІІ хил.пр.Хр.
1. АХЕЙСКО-ЕЛИНСКА ЕТНОКУЛТУРНА ОБЩНОСТ.

Тукидид (ок. 460 – ок. 396 г.пр.Хр.) дава отлично описание на про-
цесите в по-старата, спрямо неговото време, Елада. Той казва, че: даже
и след Троянската война в Елада ставали все още нови преселвания,
които ù пречели да се засили, както това би могло да стане, ако тя би
се радвала на мирно развитие. Закъснялото завръщане на елините от
Троя довело до много сътресения и промени. В градовете избухвали голе-
ми междуособици, а прокудените от тези градове изгнанници основали
нови градове. Така, на 60-та година от превземането на Троя, днешни-
те беотийци, прогонени от тесалийците от Арна, се заселили в Беотия,
която по-рано се наричала Кадмеева земя… На 80-та година дорите за-
едно с Хераклидите завладели Пелопонес. Едва след много време Елада
най-после се успокоила задълго. Вече нямало смутове и тя започнала
да основава колонии (апойкии – К.П.). Атиняните заселили Йония и по-
вечето от островите, а пелопонесците – голяма част от Италия и Си-
цилия… И всичко това станало след Троянската война (Thuc. I, 12, 1–4).
И още:
Изглежда наистина страната, наричана сега Елада, била заселе-
на с уседнало население не много отдавна. Тъй като в миналото в нея
ставали постоянни преселвания и всеки народ лесно напускал своята
земя, изтласкван от други все по-многобройни заселници, поради лип-
са на търговия и на безопасни сношения по суша и по море хората
обработвали толкова от земите си, колкото да могат да преживя-
ват; те нямали нищо излишно и не засаждали земята с овощни дървета,
защото живеели в неукрепени селища и никой не знаел кога някой ще
ги нападне и ще ги ограби. Те смятали, че навсякъде ще могат да наме-
рят ежедневната си прехрана, и затова лесно се преселвали и поради
това те не се отличавали нито с големината на градовете си, нито с
военната си мощ. На промени по отношение на населението били изло-
жени винаги най-плодородните земи на Елада, а именно областите, на-
102
ричани сега Тесалия и Беотия, също така голяма част от Пелопонес, без
Аркадия… Поради плодородието на своята земя някои народи ставали
по-силни, но това предизвиквало вътрешни смутове, които ги погубва-
ли, а заедно с това, те се излагали още повече на нападенията на чужди
народи. Атика, напротив, поради бедната си почва още от най-стари
времена не е изпитвала вътрешни борби и била обитавана все от едно
и също население. Едно твърде важно потвърждение на тази мисъл е и
фактът, че именно поради преселванията, останалите области на Ела-
да не били заселени така бързо, както Атика. (Thuc. I 2, 1–6).
Даденият тук превод на тези два цитата е по изданието на Мирчев,
М. Тукидид. История на Пелопонеската война (превод). София, 1979, 27–
28; 32–33, а черните редове са болдирани от К. П. От двата великолепни
исторически пасажа може да се извлече следното.
Движенията и преселванията в Елада са започнали преди и със си-
гурност са продължили и след Троянската война. Историкът дава приме-
рите: с беотийците, които били прогонени от Тесалия и затова се заселили
в съседна Беотия; и с дóрите, които завладели Пелопонес.
Тези етноси, движещи се най-вероятно по общини, се изтласквали
едни други от най-плодородните области. Това, разбира се, ставало по
пътя на войната или доброволно.
Промените ставали поради вътрешни смутове, поради което елин-
ските народности били лесна плячка за чужди народи.
Чуждите народи, както ще се види по-долу, са преди всичко народ-
ности от голямата пеласго-тракийска етнокултурна общност.
Вътрешните смутове ставали заради натрупаното, макар и малко,
богатство в по-плодородните земи. Движенията и преселванията на хора
били вътрешни спрямо земите на по-късна Елада.
Прозорливо Тукидид казва, че ако не били тези движения, при едно
спокойно и мирно развитие, Елада щяла да се засили много, тоест щяла
да натрупа голям съвкупен обществен продукт чрез производство и търго-
вия, бихме казали днес. Търговията е сигурен белег на едно стационарно,
тоест уседнало или поне усядащо общество. Нейната липса, следователно
сочи, че между Троянската война (ХІІІ в.пр.Хр.) и Елинското разселване
(VІІІ–VІ в.пр.Хр.) ахейско-елинското общество, в голяма степен, е мобил-
но.
Селищата били малки и неукрепени, тоест това е факт на отсъствието
на постоянни и добре укрепени селища, но не и на отсъствие на населе-
ние.
Усядането на населението не станало изведнъж и навсякъде в цяла
Елада. То се извършвало много векове след Троянската война и най-на-
пред се проявило в Атика и в Пелопонес, към времето на започването на
Гръцкото разселване, тоест към и през VІІІ в.пр.Хр.; заедно с началото на
103
формирането на полисния античен елински свят – бихме добавили днес.

За Пелопонес Тукидид разказва следното предание: Пелоп, който до-
шъл от Азия, дал името на Пелопонес, понеже завзел властта (Thuc. I 9, 2).
Това изглежда е реминисценция за движение с посока от Анато-
лия, която в Древността се нарича Азия, към юга на Югоизточна Евро-
па – континентална Елада. При всички случаи такива движения са могли
да се осъществят много преди Елинското разселване (VІІІ–VІ в.пр.Хр.).
Най-вероятно този спомен митологично покрива времето на завръщането
на героите от Троянската война. Така, движения с посока от Азия към
Пелопонес, през Южна Егеида, биха могли да се разположат към края на
ІІ – началото на І хил.пр.Хр.
Към това трябва да се добави и разказът на Херодот (484–425 г.
пр.Хр.) (Hdt. VIII 73), в който се казва, че седем народа населяват Пелопо-
нес. От тях, коренни жители са аркадците, кюнуриите и ахеите. Послед-
ните се преселили на чужди земи, но без да напускат Пелопонес. Остана-
лите четири народа са пришълци – това са дóрите, етолите, дрюопите и
лемносците.
На друго място Херодот (Hdt. II 71), без да прецизира много, заявява,
че жителите на Пелопонес били изгонени от дорите.
На трето място той (Hdt. I 56) обяснява по-подробно като сравнява
атиняните с пелопонесци. Така, докато атиняните, казва той, бидейки пе-
ласги, никъде не се преместили, то лакедемонците, бидейки елини, не-
прекъснато бродели. От Фтиотида при Олимп, сетне в Пиндос, където ги
наричали македнони (а не македони! – К.П.), от там в Дриопида и от Дри-
опида в Пелопонес, където били наречени дóри.
Тук, очевидно, става дума за вътрешни движения на самия Пелопо-
нес, а външните – спрямо Полуострова – се явяват вътрешни за цяла Ела-
да. Тези народностни размествания също са във вековете преди Елинското
разселване (VІІІ–VІ в.пр.Хр.).
Сведение за движение от юг на север се намира още у Солин (Solin.
9, 1–7), който описва бягството на Орест от Микена, след убийството на
майка си Клитемнестра, защото изневерила на Агамемнон, по време на
Троянската война. Орест отишъл в Македония, където синът му завладял
цялата земя.
Както последното, така и по-горе цитираните сведения, при всич-
ки случаи, се отнасят за времето преди Елинското разселване (VІІІ–VІ в.
пр.Хр.) и сочат не нашествие от север, а точно обратното – движение на
ахейско-елински народности от юг на север – от Пелопонес до Македо-
ния. По-скоро посоката не е само една, защото движенията като вътрешни
за общността, са многопосочни.
Движенията, обаче, не са само на континента. Тукидид съобщава
(Thuc. I 4.), че след като легендарият Минос ликвидирал пиратството в
104
Егейско море, заселил Цикладските острови, като прогонил от там карите.

Сведението е важно със споменаването на движения от Крит към
Цикладите. А дали те са станали преди Троянската война (повод за та-
кова мислене дава името Минос) или след нея, е трудно да се определи.
Във всеки случай, дори и да са станали преди Троянската война, подобни
движения са се повтаряли и по-късно. Основание за такова мислене дава
подредбата на таласократиите у Диодор (Diod. VII fr. 11), където морското
надмощие на карите е през ІХ – началото на VІІІ в.пр.Хр., след което влас-
телини на Егейско море трайно стават етноси и полиси на формиращата
се и усядаща елинска народност. Тоест, сведението би могло да се отнесе
не само преди Троянската война, но и към края на ІХ – началото на VІІІ в.
пр.Хр.
Херодот разказва и за друго движение с начало о. Крит (Hdt. VII 170–
171). Според него критяните отишли в Сикания (дн. Сицилия) с голяма
флота, след което Минос бил убит и те се настанили в Южна Италия.
Така, те от критяни станали иапюги-месапи. На запустелия Крит дошли да
се заселят различни хора, но най-вече елини; три поколения след Минос
станала Троянската войа.
Тук, очевидно, от една страна, се говори за движение на критяни към
Сицилия и южната част на Апенинския полуостров, а от друга – за дви-
жение на елини към Крит. Въпреки споменаването на Минос и възмож-
ността за движение от Крит в западна посока преди Троянската война, то
много по-вероятно за подобно движение изглежда времето на началото на
Елинското разселване (VІІІ–VІ в.пр.Хр.), което в Южна Италия дава наз-
ванието Велика Гърция. В случая, движение на елини към Крит сигурно
предхожда VІІІ в.пр.Хр. и може би се е състояло след Троянската война.
Разказът на Херодот е довършен у Конон (І в.пр.Хр. – І в.сл.Хр.)
(Conon. XXV). Иапюгите, поради въстание в страната, се заселили в зе-
мята на ботиеите, като получили земя от македонския цар. Те, ботиеите,
били трето поколение критяни и са част от македонския народ.
Същият разказ е леко променен и обогатен от Плутарх от Херонея
(46–127 г.) (Plut. Thes. 15–16; Aet.gr.). Към критяните, които заминали за
Южна Италия, са прибавени и атиняните. От Южна Италия те дошли не в
Македония, а в Тракия, където ги нарекли ботиеи.
Важното в цялата тази митологична версия е, че съществува очевидна
реминисценция за движения от о. Крит и п-в Пелопонес към Македония и
Тракия, тоест те се разполагат от Южна към Северна Егеида. Тези движе-
ния са се състояли преди и към VІІІ в.пр.Хр. и в никакъв слумай не може
да се каже, че са само от север на юг. Изключение прави споменатото от
Херодот заселване на о. Крит с елини.
Херодот говори и за друго движение – между п-в Пелопонес и о. Тера
(Hdt. IV 147). Минийците от Лакедемон дошли и се заселили на острова,
105
казва той, след което на него живели осем поколения потомци на Кадмос,
син на митичния финикийски цар Агенор.
Кадмос, обаче, е палеобалканска реалия, произхождаща от палеобал-
кано-западноанатолийската общност, а не толкова от Финикия (Янакиева,
Св. 1994, 63–91).
В заселването на о. Тера от Лакедемон не може да има съмнение, но
това изглежда става след финикийската таласократия, която у Диодор е
през Х в.пр.Хр. Така, движението от Лакедемон към о. Тера може да се
постави между Х и VІІІ в.пр.Хр.
Интересни са още две сведения. Едното е у Конон (Conon. XXXII),
където се казва, че тъй като внуците на тракийския цар Клит от п-в Си-
тония били свирепи, Херакъл ги убил. Другото е у Аполодор (ІІ в.пр.Хр.)
(Apollod. Bibl. II 106): хероят Херакъл надвил тракийските царе в Ения,
срещу о. Самотраки, и в о. Тасос; а при тракийския цар Полтис в Енос,
на устието на р. Хеброс (дн. Марица), просто гостувал. На о. Тасос той
поселил Андрогеевите синове.
Но пак Аполодор (Apollod. Bibl. III 3; III 4) казва за о. Тасос, че той
бил заселен от Кадмос, синът на Агенор.
Очевидна е връзката на Херакъл с Андрогей, който е син на Минос.
Без съмнение тя е олицетворение на силата и мощта на елините. Склонен
съм да приема, че в митичния образ на Херакъл са вплетени победните
движения на формиращата се многосъставна елинска народност в Егейско
море, във вековете към VІІІ в.пр.Хр., с посока от юг на север, от най-юж-
ния край – о. Крит до най-северния – Тракийско море.
Митът за Кадмос и разпространението на името както сочат изслед-
ванията (Янакиева, Св. 1994, 63–91) са проява на палеобалканско негръц-
ко население в предгръцка Елада, което езиково и културно се свързва с
Тракия, Троада, Фригия, Кария, тоест – с циркумегейската палеобалка-
но-западноанатолийска общност. Това, до голяма степен, обяснява защо
предшественици и противници на елините, тоест на Херакъл, са тракий-
ски царе.
И така, приведените пасажи от античната литературна традиция за
движение на ахейско-елински етноними и етноси през втората половина
на ІІ хил.пр. Хр. до VІІІ в.пр.Хр. сочат следното. От една страна, движени-
ята в юга на Европейския Югоизток, не са само от север, както е общопри-
ето да се смята, а са и от юг на север – от о. Крит и п-в Пелопонес до Тра-
кия и Македония. От друга страна, движенията във формираща се Елада
са вътрешни за самата нея и очевидно са многопосочни. От трета страна,
тези движения се сблъскват с етнокултурната общност на пеласго-траки-
те, която е основна част от палеобалкано-западномалоазийската общност.
106
2. ПЕЛАСГО-ТРАКИЙСКА ЕТНОКУЛТУРНА ОБЩНОСТ

Терминът, който е въведен в науката от Александър Фол (Фол, Ал.
1979, 7–25) е трако-пеласгийска етнокултурна общност. В настоящата
работа той се използва наравно с още един – пеласго-тракийска етнокул-
турна общност. Вторият термин е предпочитан, защото пеласгите, смя-
тани от самите елини за по-старо и предгръцко население, са с тракийски
езикови и етнокултурни характеристики. Същността, която се влага в двата
варианта е една и съща. Както ще се види по-долу, името на пеласгите в
античната литературна традиция постепенно е заменено от това на траките.
Просто от VІІІ в.пр.Хр. насетне назоваваните като траки са тези, които вече
пряко са наблюдавани от писмовните и постепенно създаващи литература
елини. Още повече, че след историческите съчинения на Херодот и особено
на Тукидид, които носят информация за периода от втората половина на ІІ
хил.пр.Хр. до VІІІ в.пр.Хр., други такива почти не се появяват. Остава да
съществува само представа за една неелинска старина, която е живата тра-
кийска, гледана с очите на античните автори и описвана от тях.
Така, както се използва работният термин ахейско-елинска етно-
културна общност, с идеята за хронологическа последователност между
ахеи и елини, които се възприемат съответно като по-ранни и по-късни
гърци, така може да се види хронологическа последователност между пе-
ласги и траки, които са все с тракийска характеристика, поради което е
съвсем правомерно да се използва работният термин пеласго-тракийска
етнокултурна общност.
Северозападна Анатолия и острови в Егейско море.

Названията на етноси с тракийски характеристики, от тази част на
Древния свят, както стана дума във втори етюд, са известни още у Омир.
Те се откриват в съюзниците на трояните в Троянската война (ХІІІ в.
пр.Хр.). Ще си позволя да започна с тях прегледа на трако-пеласгийската
общност, като ги представя отново, но накратко.
В Северозападна Анатолия, от изток на запад, по крайбрежието на
Черно море, това са пафлагоните, следвани от хализоните – най-вероят-
но към големия Битински полуостров. На юг-югозапад, по южното край-
брежие на Мраморно море са мизите, следвани от фригите, обитаващи
т. нар. от Омир Горна/Северна Фригия. На запад-югозапад от тях са дар-
даните и трояните в Троада. Тук някъде, около Хелеспонта – в Европа
или Анатолия – се появават и пеласгите.
Факт е, че земите и крайбрежията, населявани от тези етноси в
Северозападна Анатолия никога не са били подвластни, както на мо-
гъщото Хититско царство през ХVІІ–XІІ в.пр.Хр., така и на малките
хититски държавици, наследили го през І хил.пр.Хр.
107
Факт е, че ономастичните данни от тези земи и крайбрежия не

принадлежат на (хето) хитито-лувийската анатолийска индоевропей-
ска група езици, а принадлежат на палеобалкано-западноанатолий-
ската индоевропейска група езици.
Факт е и наличието на други, по-късни, известни през Антич-
ността, тракийски етноними.
Припомням, че съгласно Омир, по крайбрежието на Западна Анато-
лия, на юг от трояните, са техните съюзници меоните в Лидия, южно от
тях – карите в Кария, а най-на юг – ликите в Ликия. Прави впечатление,
че за крайбрежното население на Лидия Омир използва етнонима меони,
а не лиди.
През V в.пр.Хр. Херодот изброява народите отсам река Халис, тоест
на запад от левия бряг на дн. река Казълърмак, която се влива в Черно
море и разделя Анатолия на две различни части, народи, които били на-
пълно покорени от персийския цар Крез, а именно: лиди, фриги, мизи,
мариандини, халюби, пафлагони, траките тини и витини, кари, йонийци,
дорийци, еолийци, памфили (Hdt. I, 28).
Според Херодот лидите са там, където са Омировите меони, в Ли-
дия. На север от тях са фригите, в които очевидно са включени и трояните
с дарданите от областта Троада и Горна/Северна Фригия на Омир. Пак
съобразено от Херодот с Омировата подредба на североизток са мизите,
а на североизток от мизите са мариандини, халюби и пафлагони. Тъй
като най-на изток, в Пафлагония са пафлагоните; по-на запад в Пафла-
гония или в източната част на бъдещата Битиния/Витиния – от изток на
запад са халюбите, които са Омировите хализони, следвани от мариан-
дините. Съобщени от Херодот са траките тини и битини/витини, които
очевидно са на запад от Пафлагония и на север от мизите, в областта, а и
държавата, която начева разрастването си от големия Битински/Витински
полуостров и ще се нарече Битиния/Витиния. И отново Херодот се връща
на Западното крайбрежие на Анатолия за да изброи специално карите, от
чието крайбрежие – гр. Халикарнас (дн. Бодрум) е самият той.
До тук, неслучайно, всички етноними са от палеобалкано-запад-
ноанатолийската общност, видяна по-горе и като Троянски военно-
морски и етнополитически съюз. Към тях неизбежно се добавят тези на
мариандините и халюбите (вместо хализоните у Омир). Прави впечатле-
ние, че за пръв път от Херодот са назовани етнонимите тини и битини,
изрично подчертани като траки, които са в Западна Анатолия. Това не-
съмнено се дължи на нарастващата политическа роля на тракийската Би-
тинска/Витинска държава, в Анатолийския Северозапад, през V в.пр.Хр. –
века на Херодот.
Сетне, след карите от палеобалкано-западноанатолийската общност,
съгласно Херодот, идва ред на елински народности в Западна Анатолия
108
като съседните на карите от север: йонийци, от юг – дорийци, северно

от йонийците са еолийци и накрая – най-на юг-югоизток са памфилите в
Памфилия, където има и дорийци и йонийци.
Пак Херодот, по повод данъците, с които персийският цар Дарий І
(522–486 г.пр.Хр.) облага подвластните му народи в Азия, съобщава че
във втората област са мизите, лидите, ласоните, кабалите и хютените, от
които получавал 500 таланта; третата област включва: жителите по де-
сния бряг на Хелеспонта (т. е. малоазийския бряг – К.П.), като се плава
навътре: фригите; траките, които живеят в Азия; пафлагоните; марианди-
ните; сирийците, от които получавал 360 таланта (Hdt. ІІІ, 90).
Тъй като отделните данъчни области предполагат териториално
единство вътре във всяка една от тях, прави впечатление, че във втората
данъчна област, мизите са разположени не където ги поставя по начало
самият Херодот, между фригите и битините на Хелеспонта (Hdt. I, 28), а
по-на юг – някъде около лидите; най-вероятно, тук, тези мизи са между
Троада и Лидия, където именно през V в.пр.Хр. ще се наложи топонимът
Мизия. В третата данъчна област: първо са жителите по десния бряг на
Хелеспонта, което означава трояните в Троада; на изток от тях са фриги-
те от Омировата Горна/Северна Фригия; сетне са траките в Азия, което
означава държавата Битиния/Витиния, в чиито граници, би трябвало вече
да е включен и Омировият Мизийски полуостров, поради което етно- и
топонимът мизи/Мизия се премества на юг от Троада и очевидно се раз-
полага над общност със сродни черти и сходни характеристики; следва-
ни от споменатите по-горе от Херодот пафлагони и мариандини, но с
разменени места, от самия него; накрая са сирийците, които изглежда са
отвъд реката Халис и поради това не са обект на интерес тук.
Ксенофонт (430–354 г.пр.Хр.) и други антични автори ще потвърдят
в Северозападна Анатолия като тракийски етнонимите на мариандини-
те и халюбите, като ще добавят и нови като тези на долиони, бебрики,
мосюнойки, тибарени. Но за тях ще стане дума по-подробно в следващи
етюди.
Лидиецът Ксант, който е съвременник на Херодот, в един от малкото
запазени фрагменти казва (Xant. fr. 5), че Локозос е град във Фригия,
който населявали траките локози.
Очевидно, той безпроблемно констатира траки във Фригия. Тази
Фригия на Ксант несъмнено е познатата и на Херодот Омирова Фригия,
където, след десния край на Хелеспонта, живеят фриги (Hdt. ІІІ, 90). Така,
тези траки, наричани по името на своя град, просто живеят в родината
си Мала Азия – по-точно – в нейния северозападен дял. Интересно е, че
Ксант не говори за фриги в тази Фригия, не говори и за пеласги, а говори
за траки.
Впрочем, името на лидиеца Ксант (Detschew D. 1976 (2), 333–334) е
109
пеласго-тракийско, което ще рече, че той най-вероятно е от крайбрежие-

то на Лидия, където, според Херодот, както ще се види по-долу, старото
местно население са пеласгите; той споменава, че персийската войска,
като вървяла от Лидия за Хелеспонта, преди да навлезе в земята на Илион,
минала през пеласгийския град Антандрос (Hdt. VII 42).
Очевидно, тези пеласги се разполагат в северозападната част на Ана-
толия, южно от Илион (Троада). В представите на Херодот, обаче, тези
земи, включващи логично и пеласгийския град Антандрос, както стана
дума по-горе, вече се свързват с етно- и топонима мизи/Мизия. Което
трябва да означава етнокултурно единство и близко родство между мизи
и пеласги – в контекста на пеласго-тракийската етнокултурна общност.
По-нататък Бащата на историята пояснява и обобщава (Hdt. VII 94–
95), че йониийците в Азия се наричали пеласги, а по името на Йон станали
йонийци; островитяните и те били пеласгийски народ; еолийците също
някога се наричали пеласги.
Гръцкият еолийски диалект, през Античността, се говори по край-
брежието на малоазийската област Мизия, която, както стана дума
по-горе, поне от времето на Херодот, се локализира между Троада (южно
от нея) и Лидия. Еолийският диалект се простира и на прилежащия
о. Лесбос, а на юг – в част от крайбрежието на областта Лидия. Оче-
видно, Херодот добре знае и си дава сметка, че след началните векове
на І хил.пр.Хр., елинските заселници, в тази крайбрежна част на Западна
Мала Азия (Мизия и част от Лидия), наследяват местна негръцка кул-
тура, която той определя като пеласгийска.
Гръцкият йонийски диалект през Античността се говори в Западна
Мала Азия, предимно в областта, наречена Йония. Тази елинска област
обхваща цялото крайбрежие на историко-географската област Лидия
и на част от Кария. Очевидно, и тук, според Херодот, гърците йонийци
заварват и наследяват по-стара негръцка култура, определена от него
като пеласгийска.
По островите на Егеида се разпространяват гръцки диалекти. Йоний-
ският диалект не се говори на север от о. Лесбос, където се говори еолий-
ски, както и на юг – на о. Родос и о. Крит, където се говори дорийски. На
почти всички останали острови в Егейско море се разпространява йоний-
ският диалект. Очевидно, поне по островите между Атика и Йония, но-
возаселилите се елини йонийци, след началото на І хил.пр.Хр., също
заварват и усвояват негръцка старина, определена от Херодот отново
като пеласгийска.
Така се оказва, че голяма част от Егейското крайбрежие на Мала
Азия (от Троада, през Мизия, Лидия и Кария, включително), както и
голяма част от островите в Егейско море, според Херодот, се обитават
преди елините от пеласги.
110
Подобен ред на мисли се потвърждава и от Диодор (ок. 80 – ок. 29 г.

пр.Хр.). Той говори специално за остров Наксос. По този повод трябва
веднага да се обтележи, че о. Наксос, който е от групата на Цикладски-
те (Кикладските) острови, особено категорично се свързва с тракийска
древност в южната част на Егейско море. Диодор (Diod. V, 50–51, 4) каз-
ва, че остров Наксос се наричал най-напред Стронгиле, първи траките го
заселили и ето как станало това. Бутес, син на Борей, отплавал с обвине-
ните в заговор срещу брат му Ликург траки. Те минали през Цикладите
и завладели о. Стронгиле. Като се заселили тук те ограбвали мнозина от
плаващите покрай този остров. Заселниците отвличали жени от сушата,
достигнали о. Евбея, откъдето били отблъснати, достигнали и Тесалия.
Траките напуснали о. Стронгиле поради засушаване, но живели повече от
200 години на него. След това на острова се заселили кари. Техен цар бил
Наксос.
Добросъвестността на Диодор, в препредаването на сведения от
по-стари недостигнали до нас извори, е установена отдавна и не буди съм-
нение. В случая това се потвърждава и от версията на Тукидид за Циклад-
ските острови, спомената при разглеждане на сведенията за локализация
и движения на ахейско-елински етноси и етноними.
Според големия историк (Thuc. I 4) легендарният Минос, след като
ликвидирал пиратството в Егейско море, заселил Цикладските острови,
като прогонил от там карите.
По-късният с няколко века Диодор твърди, че първите жители на ци-
кладския остров Наксос били траките, а след тях – карите. Без да повтаря
Тукидид, очевидно ползвайки друг – вероятно по-стар – извор, Диодор
внася по-голяма подробност и яснота в тези процеси.
Движенията на траките от о. Наксос били на север към о. Евбея в
Средна Елада и областта Тесалия в Северна Елада. Сигурно кулминация-
та на движенията на траки, по суша и по море, както сочи самият Диодор
в подредбата на морските надмощия, е ХІІ–XІ в.пр.Хр., а таласократията
на карите е през ІХ – началото на VІІІ в.пр.Хр. Двеста години обитаване
на траките на о. Наксос у Диодор съвпадат с двата последователни века
ХІІ и ХІ в.пр.Хр. Но морското могъщество на карите, продължило повече
от половин век и последвано от това на елините, изразено чрез предста-
вата за Минос у Тукидид, също е около двеста години, след тракийското
морско могъщество!
Очевидно, през последните векове на ІІ хил.пр.Хр. и първите ве-
кове на І хил.пр.Хр. остров Наксос в Южна Егеида е бил обитаван от
етноси на пеласго-тракийската етнокултурна общност, назовани като
траки и кари, след което, през VІІІ в.пр.Хр., е елинизиран.
Всички тези факти дават основание изброените по-горе Омирови
етноси, както и назованите по-късно от Херодот и други антични автори,
111
в Северозападна Анатолия и острови в Егейско море, да се причислят към

трако-пеласгийската етнокултурна общност, като основна съставна част
на палеобалкано-западномалоазийската индоевропейска общност.
Дали с известни резерви или не, но съгласно представите на Омир,
както стана дума по-горе, към Троянския военноморски и етнополити-
чески съюз, представящ по същината си палеобалкано-западномалоа-
зийската индоевропейска общност, би трябвало да се включат и южно
разположените от Троада съюзници на трояните меони, кари и лики, съ-
ответно в Лидия, Кария и Ликия.
Впрочем, именно в Лидия, Кария и Ликия, тоест в Западна Мала
Азия, се срещат двете индоевропейски общности – палеобалкано-запад-
номалоазийската индоевропейска общност от север и (хето) хитито-лу-
вийската анатолийска индоевропейска общност от изток и юг. Поради
тази причина тези народности биват причислявани и към едната, и към
другата общност. Лидите и ликите – към хитито-лувийската, карите – ос-
новно към палеобалкано-западномалоазийската, но така също и към хити-
то-лувийската. Впрочем, дори езиково лидите и ликите да се смята, че са в
хитито-лувийската анатолийска индоевропейска общност, то географски,
културно и политически, бидейки в Западна Анатолия, която е обърната
към Югоизточна Европа, с която представляват едно цяло, а не към Цен-
трална и Източна Анатолия, която е обърната към Месопотамия и Леван-
та, те несъмнено са реална част от палеобалкано-западноанатолийската
общност. При това, да припомня, че Херодот изрично подчертава, че по
крайбрежията на Лидия и Кария елините наследяват пеласги.
Това се потвърждава и от казаното от античните автори за пелас-
го-траки в Западна Анатолия и острови в Егейско море.
Европейска Тракия с прилежащите острови в Тракийско море

Имената на пеласгите и траките, както стана дума, са известни на
Омир.
Пеласгите са от град Лариса (Hom. Il. II 840–843) – някъде в района
на Северна Егеида (на анатолийския или европейския бряг на Хелеспонта,
или в Източна Тесалия). Те са споменати и на о. Крит (Hom. Od. XIX 172–
177) – в Южна Егеида. Етнонимът траки (Hom. Il. II 844–845; IV 517–538;
X 434–435; XI 228–229; XX 484–487) е често срещан у Омир – както в
Каталога на корабите, така и в други песни, и се отнася за Европейска Тра-
кия. Към тракийските етноними от Омировия епос, в Европа, се числят и
тези на киконите (Hom. Il. II 846–847; XVII 70–74; Od. IX), и на пеоните
(Hom. Il. II 848–850; XVI 287–291).
Всички тези ранни Омирови етноними се разполагат по северно-
то, европейското крайбрежие на Мраморно море, Хелеспонта и южното
крайбрежие на Европейска Тракия, което е северното, европейско край-
112
брежие на Егейско море, наречено в тази му част от Омир Тракийско море.

Пеласгите, траките, киконите и пеоните са на страната на трояните
в Троянската война, тоест те са противници на ахеите. Несъмнено е, че и
тези (европейски) съюзници са част от пеласго-тракийската етнокултурна
общност, като основна съставна част на палеобалкано-западномалоазий-
ската индоевропейска общност.
Освен Омир, обаче, античната литература изобилства със сведения за
трако-пеласгийските етноси.
Херодот съобщава (Hdt. I 57), че едни пеласги, когато живеели в Те-
салиотида (в Западна Тесалия – К.П.) били съседи на дóрите, а сега живе-
ят в Крестон (град в Халкидика – К.П.) над тирсените, а други пеласги,
които преди били съседи на атиняните и живеели заедно с тях, сега жи-
веят в Плакия и Скюлаке на Хелеспонта (на южния бряг на Мраморно
море, в Горна Фригия – К.П.); всички останали пеласгийски селища
били вече с променени имена.
Тукидид казва (Thuc. IV, 109, 2–4), че по негово време градовете на
Атонския полуостров били със смесено население, съставено от варвари,
налице бил халкидски елемент (тоест, елини – К.П.), но най-вече преоб-
ладавал пеласгийският елемент, който се състоял от тирсени, които
населявали о. Лемнос и Атина; имало бизалтско, крестонско население,
както и едони.
Едно по-късно сведение на Помпонии Мела (І в.) (P. Mela. De
chronographia, 16–33) също споменава пеласги в подножието на Атон.
Херодот споменава (Hdt. VI 138) още, че пеласгите били изгонени от
Атика от атиняните и се заселили в Лемнос. Именно от Лемнос пеласги-
те изгонили минийците, които се върнали в своето отечество Лакедемон
(Hdt. IV 145).
Видно е, че на о. Лемнос има пеласги, които – в движението на ет-
ноними и етноси – изтласкват минийците в тяхното отечество на Южен
Пелопонес – в Лакедемон.
Остров Лемнос, обаче, е наречен от Аполоний Родоски островът на
синтиите (Apoll. Rhod. Arg. І, 597–608); връзката с Тракия и траките е
силно изразена и в представената от него разпра между мъжете и жените
на острова, която не попречила на мъжете да се върнат в Тракия (Apoll.
Rhod. Arg. I 793–826).
Синтиите са тракийски етнос, което ще рече, че о. Лемнос се свързва
с траки.
В пасажите на Херодот и на Аполоний Родоски е видно тъждеството
между пеласги и траки.
Херодот (Hdt. II 51) добавя, че по-рано и о. Самотраки бил населен
с пеласги.
За населението на о. Самотраки говори и Аристотел (Aristot. fr. 579;
113
fr. 614, 49), само че вече го нарича траки; той казва, че остров Самотраки
се наричал първо Левкосия или Левкания, а когато траките го завладели
станал Самотраки; траките живели на острова 700 години, а след тях го
населили елини от Самос.
Това изключително много прилича на казаното от Херодот за отно-
шенията на атиняните към пеласгите в Атика. Само че тук вместо пеласги
се казва траки и вместо атиняни – самосци. Очевидно е, че е имало дви-
жения, а вероятно и борби, между елини от юг и траките от о. Самотраки.
Впрочем, посочените 700 години преди заселването на елини в о. Само-
траки, отвеждат обитаването на траки тук още в средата на ІІ хил.пр.Хр.,
векове преди Троянската война.
За Псевдо-Скимнос (Pseudo-Skymn. 618–810), обаче, Самотраки е
троянски остров, който, по негово време, има смесени жители, а по-рано
там имало само трояни; самотраките били по род трояни, преименувани
в траки, които поради глад приели заселници, тоест елини, от Самос.
Тук е очевидна връзката и идентификацията на трояните с траките.
Тракийската характеристика на о. Самотраки, в недалечната за Стра-
бон стара история, не буди съмнение и у него. Той казва (Strabo. X 2, 17),
че Самотраки се нарекъл по името на саите, които едновременно били на-
селявали Тракия и владеели близкия материк; тези саи били тъждествени
със сапеите и синтите, които още Омир, наричал синтии.
Саи, сапеи, синти/синтии са все тракийски етноними, представящи
трако-пеласгийската етнокултурна общност на о. Самотраки и отсрещния
бряг на Европейска Тракия.
В разказите за подвизите на хероя Херакъл по Егейското крайбрежие
на Европейска Тракия, намиращи се у Конон и Аполодор, личи конфлик-
тът между двете големи етнокултурни общности – пеласго-тракий-
ската и ахейско-елинската.
Конон разказва (Conon. XXXII) легендата, която бе цитирана по-горе,
при ахейско-елинските народностни движения, как финикийският цар Аге-
нор изпратил сина си Кадмос и други хора да търсят дъщеря му Европа.
Тук е мястото, където още веднъж ще си позволя да припомня, че
Кадмос е по-скоро палеобалканска тракийска, отколкото финикийска ста-
рина. Впрочем, същото без съмнение, се отнася и за Европа.
По-нататък в разказа – при издирването на Европа се включил и Про-
тей от Египет. Експедицията пристигнала в Палене (западния дял на Хал-
кидическия п-в – К.П.), където ги приел Клит, цар на ситоните (тракий-
ски етнос – К.П.), който омъжил дъщеря си Хризоноя за египтянина Про-
тей. Клит и Протей воювали срещу бизалтите (тракийски етнос – К.П.)
и ги изгонили от собствената им земя. Децата на Протей били свирепи и
затова Херакъл ги убил.
Информацията за същата легенда у Аполодор е с нюанси. В единия
114
случай (Apollod. Bibl. III 3; III 4) Кадмос се заселва на о. Тасос, а в дру-

гия (Apollod. Epit. 6, 16–17) – при траките бизалти пристига Демофон от
Кипър. Дъщерята на тракийския цар се влюбила в него, но той се върнал
в Кипър.
Така, движенията и разместванията очевидно стават между самите
пеласго-тракийски етноси – в случая между ситоните и бизалтите. Хе-
ракъл, обаче, унищожил потомците на победителите. Така, победители
на победителите станали елините. Тоест, тук се засвидетелства конфликт
както между пеласго-тракийски етноси, така и между тях и ахейско-елин-
ски етноси.
В цитираните сведения прозират връзки между о. Кипър, Финикия
(тоест Същинското Източно Средиземноморие, наричано в по-ново време
Левант), Египет и Тракия. Това наблюдение добива по-реален изглед ако
се има пред вид подредбата на таласократиите (=морските надмощия) у
Диодор, Кастор, Михаил Сирийски и Евсевий, за която подредба по-под-
робно ще стане дума в осми етюд. За сега е достатъчен фактът, че в Спи-
съка кипърци, финики и египтяни са съответно на шесто, седмо и осмо
място, което изчислено в приблизителни години, ги отнася към Х и на-
чалото на ІХ в.пр.Хр. Така, морското доминиране на кипърци, финики и
египтяни в Егейско море и добрите им отношения с тракийските етноси
на Халкидика, биват насила ликвидирани от настъплението на елински
етноси. Което означава, че Херакъл, тоест формирането на многосъстав-
ната елинска народност и елинизацията, тук са в пълен ход след началото
на ІХ в.пр.Хр.
Пак у Аполодор има още по-брутален разказ (Apollod. Bibl. II 106):
Херакъл пристигнал в Енос при Полтис на гости; сетне отишъл в Ения
при брат му Сарпедон и го убил; после Херакъл отишъл на о. Тасос, къде-
то надвил живеещите там траки и дал острова на Андрогеевите синове.
Градът Енос на цар Полтис е тракийската Полтимбрия при устието
на р. Хеброс (дн. Марица). Ения е селище срещу о. Самотраки. Остров
Тасос се намира западно от о. Самотраки. Андрогей е син на Минос.
Всичко това означава, че както в образа на Херакъл у изброените
антични автори, така и в тяхната представа за потомците на Минос, ми-
тологически е вплетена информация от реално съществували движения
на ахейско-елинската етнокултурна общност по Егейското крайбрежие на
Европейска Тракия, на изток от Халкидика и прилежащите му острови Та-
сос и Самотраки. Тези движения, от края на ІІ и началото на І хил.пр.Хр.,
се оказали успешни и завършили победно над пеласго-траките в района
към и след VІІІ в.пр.Хр.
Областите, в които по-конкретно са наблюдавани присъствия и дви-
жения на пеласго-траки от споменатите антични автори, се оказват след-
ните:
115
– Хелеспонта;
– около устието на р. Хеброс (дн. Марица);
– остров Самотраки и близкия материк;
– остров Лемнос;
– остров Тасос;
– Халкидическия полуостров;
Всичките те принадлежат на Европейска Тракия и Тракийско
море.
Северна и Средна Елада

След изброяването на пеласги у Омир в Северна Егеида (на анто-
лийския или европейския бряг на Хелеспонта, или в Източна Тесалия) и
о. Крит, според Херодот и Тукидид, пеласги е имало из цяла Елада – те
владеели страната някога, в старо време.
Херодот казва (Hdt. VIII 44), че по времето, когато пеласгите владе-
ели страната, която сега (по негово време – К.П.) се нарича Елада, атиня-
ните били пеласги, но името им било кранаой, по цар Кекропово време –
кекропиди, при Ерехтей – атиняни, а при Йон – йонийци.
Сведението се допълва отлично от Тукидид, който съобщава извода
си (Thuc. I, 3, 2–3), че Елада като цяло, никога не е носила това име, а
различните народи, от които най-вече пеласгите, са дали собственото си
название на областите; когато Елин и синовете му набрали сила във Фти-
отида, всички поотделно започнали да се наричат елини; Омир бил пос-
лужил най-вече за доказателство, защото въпреки, че живял много години
след Троянската война, той не наричал никъде с това име всички заедно,
освен онези от Фтиотида, които били с Ахил и били първите елини.
Херодот доуточнява (Hdt. I 57), че едни пеласги, когато живеели в
Тесалиотида (в Западна Тесалия – К.П.) били съседи на дóрите, а сега жи-
веят в Крестон (град в Халкидика – К.П.) над тирсените, а други пеласги,
които преди били съседи на атиняните и живеели заедно с тях, сега
живеят в Плакия и Скюлаке на Хелеспонта; всички останали пеласгий-
ски селища били вече с променени имена.
За пеласгите в Атика и за тяхното ставане на елини Херодот продъл-
жава (Hdt. II 51) – като прави сравнение с Лакедемон. Той казва, че докато
атиняните бидейки пеласги, никъде не се преместили, то лакедемонци-
те, бидейки елини, непрекъснато бродели.
Тъй като у Херодот има очевидно противоречие, което се състои в
това, че атиняните хем са елини, хем по произход са пеласги, тоест неели-
ни, той се опитва да даде и друго обяснение. Така, у Херодот се получава
(Hdt. II 51), че пеласгите дошли и се заселили, когато атиняните се чи-
слели вече към елините. И за да разграничи категорично елините атиняни
от неелините пеласги Херодот, цитирайки Хекатей, добавя, че пеласгите
116
били изгонени от Атика от атиняните и се заселили в Лемнос; именно

за това пеласгите от Лемнос искали да си отмъстят на атиняните (Hdt. VI
138).
В Атика, обаче, станали и други неща. В схолия (Schol. ad 854 in
Euripidi Phoinisaem) към Финикийки на Еврипид (484 – ок. 406 г.пр.Хр.) се
казва, че Евмолп, цар на траките, бил дошъл в Елевзина за да изпълни
Елевзинските мистерии; Евмолп воювал с Ерехтей и бил убит; от него
произхождали първите жреци Евмолпиди.
В представите на схолиаста Евмолп е нашественик и затова е убит.
Но неясно остава защо точно от него – нашественика са жреците Евмол-
пиди в Елевзина. Това, обаче, не е писана история, а е коментар на драма
от V в.пр.Хр. Ако в драмата местата изглеждат на мястото си, то в истори-
ята те просто са с разменени места. Така както Херодот трудно примирява
неелинското в Атика със самите атиняни, така, за да се обяснят жреците
Евмолпиди, които са несъмнена местна, тоест пеласгийска старина в Ати-
ка, според схолиаста, Евмолп е трябвало да дойде от някъде. От къде?
От север, където по времето и на Еврипид, и на схолиаста са останалите
траки – неелинизираните. И се получило така, че вместо елинът Ерехетей
да бъде нашественик спрямо Елевзина на Евмолп, в Атика, станало точно
обратното. Евмолп, разбира се, загинал, защото Ерехтей трябвало да по-
беди като елин.
Изводът от този анализ се потвърждава от Тукидид (Thuc. II 15, 1–2),
който като историк разказва, че по времето на Кекроп и на първите царе до
Тезей, населението на Атика живеело в отделни малки селища, някои от
които воювали помежду си, като например елевзинците, начело с Евмолп
против Ерехтей.
Като сравнение ще посоча и по-късния Павзаний (ІІ в.), който несъм-
нено е твърдо убеден (Pausan. I 38, 2–3), че Евмолп бил дошъл в Атика от
Тракия.
Изводът от анализа се потвърждава и от изследванията на етнолинг-
вистичната ситуация в Атика през ІІ и началото на І хил.пр.Хр. (Янакиева,
Св. 1993, 101–111), която определено се свързва с трако-пеласгийската
древност.
Видно е, че тракийският цар и жрец Евмолп не идва от никъде, той си
е в родната Атика – в Елевзина, така както и елинският цар Ерехтей живее
в Атика.
На анализа и коментара на това коментирано сведение много приляга
един друг пасаж от Тукидид, който разказва (Thuc. IV 98, 3), че беотийци-
те, след като изгонили местните жители, дошли в светилищата като чуж-
денци, а ги владеели като свои.
Изглежда така е станало и в старата пеласгийска част на Атика, къде-
то пеласго-траките са изгонени или асимилирани от елините, а в древното,
117
но вече елинизирано, светилище-прорицалище на Елевзина останал само

жреческия род, носещ старото име Евмолпиди.
Освен в Атика, обаче, се оказва, че е имало траки и във Фокида, и на
съседния на Атика о. Евбея.
Херодот съобщава (Hdt. I 146), че йонийците са всъщност абанти,
тоест траки от о. Евбея, минийци от Орхомен, дори от Епидавър, и кари.
По-късно Страбон (64 г.пр.Хр.– 21 г.сл.Хр.) добавя (Strabo. X 1, 3),
че о. Евбея бил наречен Абантис, в подкрепа на което привежда следните
доказателства: първо – че поетът, тоест Омир, когато говорел за Евбея,
винаги казвал абанти; и второ – че според Аристотел, траките от Аба
във Фокида били населили Евбея като наложили името си абанти на
острова.
От една страна е важно, че съществува отглас от движения на пелас-
го-траки в Средна Елада, в и около Атика. От друга страна, към картата на
присъствието на трако-пеласги в Елада, се включва и о. Евбея, включва се
и Фокида, където се намира едно друго прочуто древно светилище-про-
рицалище – това в Делфи, където жреческият род, неслучайно, се нарича
Тракиди.
Областите, в които по-конкретно са наблюдавани пеласго-траки от
споменатите антични автори, се оказват следните:
– Тесалиотида, която е в западната част на Тесалия, където пе-
ласгите били съседи на дорите, които съвпадат с първите елини, обитава-
ли Фтиотида. Фтиотида се намира в южната част на Тесалия, към Фокида;
– областта Фокида, с Делфийското светилище и жреческия род
Тракиди;
– Атика, Елевзина с жреческия род Евмолпиди;
– остров Евбея;
Всички те принадлежащи на Северна и Средна Елада.
И така, пеласго-тракийски народности обитават и се движат от
Атика и о. Евбея до северното крайбрежие и острови на Егейско море,
включително, което ще рече – в Средна и Северна Елада.
Южна Елада
Характеристиката на Херодот, че лакедемонците, бидейки елини, не-
прекъснато бродели (Hdt. I 56), намира продължение (Hdt. II 171), в което
се казва, че жителите на Пелопонес били прогонени от дорите и само ня-
кои от останалите жители, като аркадците например, които не напуснали
земите си, съхранили мистериите на пеласгийките.
Дали аркадците са пеласги трудно може да се каже. Но изглежда си-
гурно, че в този случай, подобно на траките-жреци Евмолпиди в Атическа
Елевзина, доелинската пеласго-тракийска старина се запазва трайно и ви-
димо в култа. Така, без съмнение, и областта Аркадия, която се намира
118
в средата на полуострова Пелопонес, също се свързва с пеласги. И тук

елините прогонват по-старо население, несъмнена част от което е свърза-
на с пеласго-траките.
Тези констатации в разсъжденията се подкрепят и от сведението в
схолия (Schol. ad 965 in Euripidi Orestidem) към Орест на Еврипид, където
се пояснява, че циклопите били тракийски народ, който поради война
напуснал страната си и се заселил на различни места. Повечето от тях
дошли в Куретия. Понеже владенията на царете в Аргос и Тиринт били
несигурни, циклопите дошли в Куретия и ги укрепили със стени.
Циклопите са митичен народ, известен още от Омировия епос (Hom.
Od. IX 106–550). Те, обаче, са наречени от схолиаста траки. Тези траки, в
движението си били стигнали Куретия. Куретия е другото име на областта
Акарнания, която е до Йонийско море, разположена западно от Етолия,
която пък е западно от Фокида, в която са траките от Аба. Обяснението
на старите за схолиаста циклопски градежи в Аргос и Тиринт е, че те са
правени от циклопите от Куретия, тоест – от траките в Акарнания, при
което той не се съмнява в това, че циклопите са траки.
Дали циклопски укрепените дворци в Аргос и Тиринт, които са
в областта Арголида на Североизточен Пелопонес, са строени от тра-
ки е невъзможно да се определи. Но очевидно е, че в представите на
схолиаста съществува убеждение за неелинска старина както в Акар-
нания – в Западна Средна Елада, така и в Арголида – в Североизточен
Пелопонес. Тази старина той нарича тракийска, подобно на Херодот,
който нарича пеласгийска старината на мистериите в Аркадия – в Сре-
ден Пелопонес.
Всъщност, би могло да се говори за запазени отгласи на представи
за обитаване и движения на пеласго-тракийски народности заедно
с ахейско-елински етноси, както в Средна Гърция (освен споменатите
по-горе о. Евбея, Атика, Фокида тук се добавя и Акарнания), така и в
Южна Гърция – на Пелопонес (Аркадия и Арголида).
Тези обитавания и движения на пеласго-тракийски народности са
подобни на онези, които се установяват за ахейско-елински народности в
континентална Елада и Егеида. При тези движения се констатира, че ахей-
ско-елински етноси изтласкват или асимилират пеласго-тракийски
етноси.
В античните данни за движения на пеласго-траки между Мала

Азия и Европа и обратно личи стремеж да се отразява родството на тра-
ки, трояни и други етноси от същия етнокултурен кръг, който се разполага
от двете страни на Мраморно море, Хелеспонта и Северна Егеида – в Ев-
ропа и в Азия.
119
Движения от Азия в Европа

Херодот казва (Hdt. V 13), че Пеония се намира при Стримон, а пео-
ните били преселници-тевкри от Троя.
Макар, че по-старият с няколко века Омир не говори подобни неща,
то изглежда, че тук става дума за отглас от движение на тевкри=трояни
преди или след Троянската война, от областта Илион към р. Стримон (дн.
Струма), тоест от Анатолия (Троада) към Европа (Пеония). Съпоставено
отново с Омир, обаче, пеоните са преместени от Херодот от Аксиос (дн.
р. Вардар) при р. Струма, което несъмнено се свързва с техните тракийски
характеристики.
След това същият автор съобщава (Hdt. VII 20), че още преди Тро-
янската война мизи и тевкри преминали Боспора и като дошли в Европа
покорили всички траки, стигнали при Йонийското море и на юг до р. Пе-
ней в Тесалия.
Това сведение, в известна степен, повтаря горното, но с няколко до-
пълнения. В него става дума за движение на тевкри=трояни, но преди
Троянската война, от областта Илион, тоест от Анатолия (Троада) към Ев-
ропа, където те покорили всички траки до Северна Елада. Прави впечат-
ление, че преминаването е през Боспора/Босфора, което означава, че този
проток е във владение на трояните и техните съюзници от Северозападна
Анатолия, както стана ясно по-горе.
Във връзка с покоряването трябва да се припомни, че Омир разказва
как цар Приам лично отива от Троя в Тракия за да си осигури съюзници за
Войната, където в знак на сключения съюз получава дар от траките чаша –
голямо богатство (Hom. Il. XXIV 234–235).
Покоряването на траките от трояните изглежда атрактивно за слу-
шателите на Херодот, но е несериозно, защото траките просто са Приа-
мови съюзници, а не са подвластни, така както са народите и елинските
полиси, покорени от персите, за които Херодот добре знае. Асоциацията
на Херодот за тевкрите=трояните, като водачи на противниковата на ахей-
ско-елинския блок коалиция, с омразната му вражеска, спрямо елините и
Елада, Персия, е очевидна.
Това с географските граници значи, че траките, вероятно и по време-
то на Херодот, стигат на запад до Йонийско море и на юг до р. Пеней в
Тесалия.
Допълнено от самия него се оказва (Hdt. VII 75), че тези траки, които
преминали в Азия и се нарекли битини, преди това се наричали стри-
мони и били изтласкани от местоживелищата си от тевкрите и мизите,
тоест от трояните.
Сега вече се наблюдава идеята за движение с обратна посока – на тра-
ки, наричани стримони, от Европа (р. Струма) в Азия, на Битинския п-в,
отвъд протока Боспор, където те се наричат битини. Това е същият този
120
Боспор, владян от траките от двете му страни, като съюзници на трояните.

Това е протокът, през който преминават към Европа тевкрите и мизите,
тоест и самите трояни, чиито съюзници са траките.
И в трите пасажа на Херодот, етносите от южната част на Хелеспон-
та и Мраморно море, преди и след Троянската война, се движат от Мала
Азия в Европа сред етноси от тракийския етнокултурен кръг. Едва от тре-
тия пасаж стават ясни вторият и първият. Изглежда, че едни етноси идват
в Югоизточна Европа от Северозападна Мала Азия, а други от Европей-
ския Югоизток отиват в Анатолийския Северозапад.
Или, по-скоро сходствата и приликите в културата между етно-
сите от Анатолийския Северозапад и Европейския Югоизток, от две-
те страни на Мраморно море и Северна Егеида, дават основания на
Херодот да мисли за преместване на цели народи, от едната в другата,
но и в обратната посока, като начин на обяснение за тези сходства.
За карите, обаче, Херодот не знае какво да мисли. Той е смутен от
това, че прорицателят в светилището на Аполон Птойос до град Акрай-
фия над езерото Копане (района на полиса Тива в областта Беотия – К.П.)
вместо на елински говорел на карийски (Hdt. VIII 135). Херодот е изнена-
дан от този факт, защото добре знае, че карите са малоазийски и островни
жители (Hdt. I 171–172). Та нали самият Херодот е от крайбрежния мало-
азийски град на Кария – Халикарнас.
Изглежда, че малоазийци и островитяни, включително и кари, имат
движения по море на запад до континентална Елада, в случая Беотия в
Средна Гърция. Според подредбата на морските надмощия у Дидор се
оказва, че тези карийски движения са в ІХ – началото на VІІІ в.пр.Хр.
Така, най-вероятно и жреческият род на Аполоновото светилище край
Тива в областта Беотия, подобно на тракийския род на Евмолпидите при
Елевзина в областта Атика или на жреческия род Тракиди в Делфи, облас-
тта Фокида, е от по-старата негръцка и догръцка древност на пеласго-тра-
кийската етнокултурна общност в Егеида.
Съвременникът на Херодот и Тукидид, Хеланик също говори (Helanic.
fr. 31) за такава западна посока на движение (от Азия към Европа), след
Троянската война; той казва, че Еней (което ще рече трояни – К.П.) като
взел другите си деца, баща си и статуята на боговете, отплавал с флота
през Хелеспонта към Палене, град, който се намира в западната част на
Халкидическия полуостров.
Посоката на движение изток – запад се подчертава и от още един
фрагмент на Хеланик (Helanic. fr. 71 c), в който се казва, че о. Лемнос-Син-
теида най-напред бил населяван от тирсените – негърци от Троя.
За о. Лемнос, обаче, Херодот (Hdt. VI 138) казва, че пеласгите били
изгонени от Атика от атиняните и се заселили в Лемнос. Именно от Лем-
нос пеласгите изгонили минийците, които се върнали в своето отечество
121
Лакедемон (Hdt. IV 145).

Пак за о. Лемнос, Тукидид съобщава (Thuc. IV 109, 2–4), че по негово
време, на Атонския полуостров, най-вече преобладавал пеласгийският
елемент, който се състоял от тирсени, които населявали о. Лемнос и
Атина.
Остров Лемнос, обаче, е наречен от Аполоний Родоски (ІІІ в.пр.Хр.)
островът на синтиите (Apoll. Rhod. Arg. І, 597–608); връзката с Тракия и
траките е силно изразена и в представената от него разпра между мъжете
и жените на острова, която не попречила на мъжете да се върнат в Тракия
(Apoll. Rhod. Arg. I 793–826).
Синтиите са тракийски етнос, което ще рече, че о. Лемнос се свързва
с траки.
В пасажите на Хеланик, Херодот, Тукидид и Аполоний Родоски,
отнасящи се за о. Лемнос, е видно тъждеството между тирсени, пелас-
ги и траки.
Подобни данни се откриват и за о. Самотраки.
Херодот (Hdt. II 51) съобщава, че по-рано и о. Самотраки бил насе-
лен с пеласги.
За населението на о. Самотраки говори и Аристотел (384–322 г.
пр.Хр.) (Aristot. fr. 579; fr. 614, 49), който казва, че остров Самотраки се
наричал първо Левкосия или Левкания, а когато траките го завладели ста-
нал Самотраки; траките живели на острова 700 години, а след тях го
населили елини от Самос.
Според Псевдо-Скимнос (ок. 200 г.пр.Хр.) (Pseudo-Skymn. 618–810),
Самотраки е троянски остров, който, по негово време, има смесени жите-
ли, а по-рано там имало само трояни; самотраките били по род трояни,
преименувани в траки, които поради глад приели заселници, тоест ели-
ни, от Самос.
За остров Самотраки Диодор (І в.пр.Хр.) казва (Diod. V 47–48, 3), че
Дардан от о. Самотраки пръв отишъл в Азия, основал град Дардан на
мястото на сетнешната Троя и господствал над много азиатски народи.
Тази информация се открива и у Страбон в следния вариант (Strabo.
VII fr. 49). Братята Ясион и Дарадан обитавали о. Самотраки. Дардан
се заселил в Ида (в областта Троада – К.П.), нарекъл града Дардания
и научил трояните на мистериите, които се извършвали на о. Само-
траки.
Тракийската характеристика на о. Самотраки, в недалечната за Стра-
бон стара история, не буди съмнение и у него. Той казва (Strabo. X 2, 17),
че Самотраки се нарекъл по името на саите, които едновременно били
населявали Тракия и владеели близкия материк; тези саи били тъж-
дествени със сапеите и синтите, които още Омир, наричал синтии.
Саи, сапеи, синти/синтии са все тракийски етноними, представящи
122
трако-пеласгийската етнокултурна общност на о. Самотраки и отсрещния

бряг на Европейска Тракия.
В приведените пасажи на Херодот, Аристотел, Псевдо-Скимнос,
Диодор и Страбон е несъмна идентификацията на пеласгите с тро-
яните и траките.
И така, в посоката на движение на етноними, от Азия към Европа,
се включват следните народности и области:
-пеоните при р. Струма, които били преселници-тевкри от Троя;
-мизи и тевкри преминали Боспора и покорили всички траки до Йо-
нийско море и р. Пеней в Тесалия;
-кари от Кария или острови в Егеида са в светилище в Беотия (Сред-
на Елада);
– Еней със своето потомство (=трояни) се настанява в гр. Палене на
Халкидическия полуостров;
-тирсените на о. Лемнос са негърци от Троя;
-самотраките (на о. Самотраки) по род са трояни.
Очевидно, съгласно изложените данни у Хеланик, Херодот, Тукидид,
Псевдо-Скимнос, Аполоний Родоски, Диодор и Страбон, става дума за
връзки между пеласго-траки: от Тракия, от северните острови на Егеида,
и от Троада. Тоест, става дума за сходства на населението от посочените
области. Възможно е, те да са израз и на вътрешни движения между тези
части на общността, чиято основна посока изглежда от Троада с Горна
Фригия и Мизия (Азия), през Боспора, към Тракия (Европа), а не само
обратно, както се мисли традиционно.
Тези, така предпоставени движения, говорят преди всичко за
общност на културата на етносите от пеласго-тракийския етнокулту-
рен масив, разположен от двете страни на Мраморно море, Хелеспон-
та и Северна Егеида. Ако те реално са се състояли тяхната хроноло-
гия ги отнася преди, по време на и след Троянската война. Те, разбира
се, са осъществими само по море.
Движения, с посока Европа – Азия

Херодот съобщава, че в Македония обитавали траките бриги, които
разбили персийската войска, предвождана от Мардоний, в похода ù срещу
Елада, през 492 г.пр.Хр. (Hdt. VI 45); по този повод по-късно той казва, че
навремето бригите живеели в Европа заедно с македоните, като именно
те – бригите, след като преминали в Азия, заедно със страната сменили и
името си и се нарекли фриги (Hdt. VII 73).
Освен споменатия, при движения от Азия към Европа, пасаж на Хе-
родот за други траки, които като преминали в Азия се нарекли битини, а
преди това се наричали стримони (Hdt. VII 75), говорят и други антични
автори.
123
Един от тях е споменатият по-горе Ксант от Лидия. За съжаление,

от неговото съчинение Лидиака (=История на Лидия) са запазени само
няколко фрагмента, които са ни препредадени от много по-късни автори.
В единия от тях се казва (Xant. fr. 8), че едни нарекли мизите траки,
а други – лиди; езикът на мизите бил смесен с лидийски и фригийски;
известно време мизите живели при Олимп; фригите като преминали от
Тракия завладели Троада, а мизите – района близо до Лидия. А в друг
един фрагмент (Xant. fr. 5) се уточнява, че фригите дошли от Европа в
Азия след Троянската война и, че Локозос е град във Фригия, който насе-
лявали траките локози.
От извлеченото от Ксант излиза, че мизите са траки, но са и лиди.
Тъй като мизийският език е смесен с лидийски и фригийски се оказва, че
мизите са и фриги. И още – във Фригия има траки, които се наричат
по името на гради си локози.
Пояснението, което Ксант прави, че едно време мизите живели при
Олимп е много важно, защото сочи Омировия Олимп в Северозападна
Анатолия; планина, която се намира южно от езерото Аскания, тоест на
границата между Омировите мизи и фригите от Горна/Северна Фригия
при Хелеспонта. Именно в тази Фригия са и траките локози. Както знаем
от Херодот северно от тези мизи са траките битини. Ето защо, мизите се
оказват между траки и фриги, сред които има траки локози, и затова са и
траки, и фриги.
Информацията, че фригите преминали след Троянската война от Тра-
кия и завладели Троада не се покрива с известното ни от Омир за фригите
в Горна/Северна Фригия в Анатолия, споменато току-що. Изглежда об-
щото в културата на Европейска Тракия и Северозападна Анатолия кара
Ксант да си обяснява това чрез някакво преселване, в случая на фриги, от
Тракия в Троада.
Мизите, обаче, при Ксант, ще се окажат и близо до Лидия. Това е там,
където от V в.пр.Хр., северно от Лидия, ще се наложи топонимът Мизия.
Както стана дума по-горе, появата на това име северно от Лидия несъм-
нено се дължи на етнокултурно сходство и родство на населението в тези
области. Така, мизите, се оказват и траки, и фриги, а и мизийският език ще
съдържа не само фригийски, но и лидийски характеристики.
Точно в такъв контекст, неслучайно Ксант, който е от Лидия, ще носи
пеласго-тракийско име.
Конон съобщава (Conon. I), че Мида царувал над бригите в Пиерия
и като слушал Орфей склонил поданиците си да преминат от Европа през
Хелеспонта, заселил ги отвъд Мизия, като там се преименували от бриги
във фриги.
Подобна информация се открива и у Страбон (Strabo. VII fr. 5), кой-
то казва, че бригите са траки, от които една част преминала в Азия и се
124
преименувала на фриги.
Редно е да се припомнят и цитираните по-горе два фрагмента на Дио-
дор (Diod. V 47–48, 3) и Страбон (Strabo. VII fr. 49) за родството между
траки и трояни, и за преселението от о. Самотраки в Дардания (т. е. в
Троада).
Пак в този контекст, Ариан (95–175 г.) (Arrian. Bith. fr. 20) разказва,
че траките, които преминали в Азия, се нарекли битини и при тях Арес
имал прорицалище.
И така, до тук се представят идеите за преселване от Европа (Тракия)
в Азия (Анатолия), както следва:
– стримони (от устието на р. Струма), които са траки от Европа,
които в Анатолия стават битини, и трябва да се свържат несъмнено с го-
лемия Битински полуостров, разполагащ се на изток от протока Боспор;
– фриги, които се преселват неизвестно от къде от Тракия в Троада;
– бригите на цар Мида от Пиерия са траки, които през Хелеспонта,
се заселили отвъд Мизия, което означава, че тази Мизия е северно разпо-
ложената от Лидия. Тоест, става дума за континентална Фригия, в Цен-
трална Анатолия, където бригите се преименували на фриги;
– Дардан от о. Самотраки се заселва в Троада.
– траки, които като преминават от Европа в Азия се назовават би-
тини.
Посоките на етносни, или по-скоро етнонимични, движения за-

пад – изток (север-юг) или с други думи казано от Югоизточна Ев-
ропа в Мала Азия, както и изток – запад, тоест от Анатолия в Евро-
пейския Югоизток са двете основни посоки на движение и обмен на
информация вътре в пеласго-тракийската етнокултурна общност. Те,
както се вижда са относително равностойни и в никакъв случай не
може да се привижда тотално нахлуване на етноси и етноними само
от Тракия в Анатолия или обратно. Очевидно, движенията и обменът
са двупосочни, затова и сходствата в културата на населението от Се-
верозападна Анатолия и Югоизточна Европа, около Мраморно море
и Проливите, впечатлява античните автори и ги кара да търсят ня-
какви обяснения за тях, като най-лесни са предположените движения
на етноси или поне етноними.
Типичен опит за такива обяснения е античният автор Страбон (Strabо.

XII 3, 3). Той казва, че витините (битините) по-рано се наричали мизи,
и после били преименувани така от преселилите се в Азия траки, които
вече се наричали витини (битини) и тини; и по негово време, продъл-
жава той, съществувал етнос с име витини (битини), относно тините
името им трябвало да се свърже с областта Тиниада, намираща се меж-
125
ду Аполония (Понтийска – К.П.) и Салмидесос. Така, той предполага, че

и бебриките, които били населявали Мизия по-рано от други етноси, са
били траки, а самите мизи били апойкисти (разселени части – К.П.) от
траките. Все пак, Страбон е откровен и казва (Strabo. VII fr. 38), че някои
смятат пеоните за апойкисти на фригите, а други – за техни родоначал-
ници. И в крайна сметка той признава (Strabo. XIII 1, 21), че е безпомощен
в тези си обяснения, защото изобщо имало много имена, общи за тра-
ките (от Европа – К.П.) и трояните (от Мала Азия – К.П.) като например:
траките скаи, Скайска река, Скайска крепост и Скайска порта в Троя;
тракийските ксантии и р. Ксант в Троя; и в Троя има река Арисбос, която
се влива в Хеброс, както и град Арисбе; река Резос –в Троя и Резос – цар
Към това може да се добави например, че и Ариан (Arrian. Peripl. 24)
казва, страната около Karon Limen (=Карийско пристанище) от Западния
бряг на Понта се казва Кария, а има страна Кария и в Мала Азия.
От всички тези примери и цитирани пасажи, а биха могли да се из-

брояват още, е очевидно, че народите в Северозападна Мала Азия са пре-
димно от пеласго-трояно-тракийската етнокултурна общност. Този
работен извод, направен въз основа на сведенията на античните писмени
извори, без съмнение подкрепя и определено потвърждава направените
заключения във втори етюд за палеобалкано-западноанатолийската ин-
доевропейска общност, чието най-ясно проявление се открива в Троян-
ския военноморски и етнополитически съюз.
Въпреки, че Троянската война е в Северозападна Мала Азия през
ХІІІ в.пр.Хр., след нейния завършък и до VІІІ в.пр.Хр., този кът на Ана-
толия остава сравнително необезпокояван от ахейско-елински етноси.
Най-вероятно, решаваща роля за такова относително мирно поведение на
ахео-елините са изиграли таласократиите в Егейско море. Прави впечат-
ление, че у Диодор, редът на елините е след последната народност от пе-
ласго-тракийската общност – тази на карите, тоест елините стават госпо-
дари на Егейско море едва през и след VІІІ в.пр.Хр. Изглежда движенията
на народностите от трояно-тракийския кръг в този район са вътрешни и
не са обезпокоявани от особена външна намеса, поне до VІІІ в.пр.Хр. Тези
движения са двупосочни – от Северозападна Анатолия към Югоизточна
Европа и обратно. Те, несъмнено, се извършват по море, във времето още
преди Троянската война и продължават интензивно във вековете след нея
до VІІІ в.пр.Хр.
Така, през втората половина на ІІ хил.пр.Хр. и началото на І хил.

пр.Хр. до Гръцкото разселване (VІІІ–VІ в.пр.Хр.), пеласго-траките оби-
тават и са в движение из следните области на Югоизточна Европа и Севе-
126
розападна Мала Азия:

– Крайбрежията на Хелеспонта, включително и на Мраморно море,
което е вътрешнотракийско море между двата континента Европа и
Азия;
– Южното крайбрежие на Европейска Тракия, което е Северното
крайбрежие на Егейско море, с прилежащите му острови, като най-чес-
то се споменават Самотраки, Лемнос и Тасос;
– Северна Елада, където се споменава Тесалиотида, която се нами-
ра в западната част на Тесалия, – и Лариса – вероятно в източната;
– Средна Елада, където се споменават областите: Акарнания и Фо-
кида, които се намират в западната ù част, споменават се Атика и о. Евбея,
които са намират в източната;
– Южна Елада, където се споменават: областите Аркадия в Северен
Пелопонес и Арголида – в Източен-, о. Наксос от групата на Цикладските
острови и о. Крит;
– Северозападна-Западна Мала Азия, където последователно от
север на юг се споменават областите: Троада, Фригия, Мизия, Лидия и
Кария.
Така, според писмените извори, пеласго-траките се оказват циркум
(=около) мраморноморска и циркум (=около) егейска общност. Впрочем,
нека не си представяме етнически чисто догръцкото население в сама-
та бъдеща Елада, островите и крайбрежието на Северозападна Анатолия,
определяно от античните автори предимно като пеласги. В Херодотовия
случай, например, пеласги, без съмнение означава много по-стара от не-
говото време догръцка и негръцка култура. Не е задължително тя да се
представя от един етнос и от един отноним. През І хил.пр.Хр., като са-
мостоятелно развили се части от тази жива пеласгийска култура, освен
траките, ще се откроят най-ярко фригите и карите.
И още нещо. Очевидно към, през и след VІІІ в.пр.Хр. новообразу-
ваната многосъставна елинска народност нарича траки своите съвре-
менници. Докато пеласги – в очите на същите тези елини – е догръцка и
негръцка старина, предшествала и в известна степен вградила се в народ-
ността на самите елини. Тракийско в Югоизточна Европа и Северозапад-
на Мала Азия носи в най-голяма степен характеристиките на пеласгийска
старина. Но за самите елини от Античността би било трудно да повярват и
да признаят, че много от тях, например атиняните, произлизат от варвари,
каквито в елинските очи са съвременните им траки. Поради това атиняни-
те ще произлизат от пеласгите.
Общини на пеласго-тракийски етноси в континентална Елада, остро-
вите и о. Крит, включително, през втората половина на ІІ – началото на І
хил.пр.Хр., очевидно живеят и се движат между общини на ахейско-елин-
ски етноси. Тоест, на много места, те живеят смесено. Такъв извод е на-
127
пълно приемлив ако не се забравят тракийските имена в Линейното писмо

А и особено в Линеар Б.
Изводът, че в Микенска Гърция и в в по-късната Елада, но преди
VІІІ в.пр.Хр., живеят размесено и съвместно народности от двете ет-
нокултурни общности не може да смущава. Това, изглежда, че е съвсем
обичайно явление в общества, в които процесът мобилност доминира
или поне активно съществува. За Омир и съвременниците му, които все
още имат реална представа за Елада преди окончателното установяване
на населението ù, тоест преди установяването на полисната организация,
това е съвсем нормално. Например, за о. Крит Омир казва (Hom. Od. XIX
171–172), че там се говорели различни езици и имало различни етноси
като ахеи, етеокрити, кидони, дóри, пеласги.
Прави впечатление, че движения на пеласго-тракийски етноси по
море се забелязват предимно в Северна Егеида – в Тракийско море, къ-
дето връзката пеласгийско – тракийско остава жива. Тези движения са
вътрешни, спрямо целия пеласго-тракийски свят и са чужди – по Туки-
дид – за ахейско-елинската етнокултурна общност. Те са същите каквито
са ахейско-елинските движения по това време. В изброените южни об-
ласти остава да съществува само споменът за пеласги, защото – при из-
преварващото усядане на ахейско-елинската етнокултурна общност от юг
на север – постепенно и успешно те стават елини.
128
ІІ. ЕЛИНИЗАЦИЯТА
Херодот казва, че Елада от неговото време, по-рано се наричала Пе-
ласгия (Hdt. II 56), и че пеласги живеели в Атика (Hdt. I 56), в Тесалио-
тида, на Халкидика, на Хелеспонта (Hdt. I 57), о. Самотраки (Hdt. II 51),
островите Лемнос и Имброс (Hdt. V 26). Херодот казва още, че йонийците
в Мала Азия, островитяните и еолийците също били пеласги (Hdt. VII
94–95) .
И Тукидид потвърждава (Thuc. I 3, 1–3), че по-рано, преди Троян-
ската война, Елада не е носила това име, а областите били назовавани по
името на отделните народи, и най-вече по името на пеласгите. Той добавя
(Thuc. II 29, 3), че Терей живеел в Давлида, земята, която сега се нарича
Фокида, а тогава била населен с траки.
Херодот, обаче признава (Hdt. I 57), че пеласгите говорели варварски
език, и пояснява, че атическият народ, бидейки пеласги, ведно с премина-
ването си към елините, променил езика си и научил елинския.
Тукидид също разказва (Thuc. II 68, 1–5) за подобно преминаване към
елините: Амфилох, след като се завърнал от Троянската война, не харесал
положението в Аргос и завладял Амфилохийския Аргос; много по-късно
аргосци поканили ампракийци, които им били съседи и тогава именно ам-
пракийци усвоили гръцкия език, докато другите жители на Амфилохия
останали варвари.
Подобен резултат от усвояване на гръцкия език Тукидид съобщава
(Thuc. IV 109, 3–4) за Атонския полуостров по негово време. Той казва,
че там градовете били със смесено население, съставено от варвари, кои-
то говорят на два езика; налице бил един халкидски елемент, т. е. елини,
но най-вече преобладавал пеласгийският елемент, който се състоял от
тирсени, населявали о. Лемнос и Атина; имало бизалтско, крестонско
население, както и едони; те всичките живеели в малки градчета (полис-
мата).
Това означава, че те всички, както елините, така и неелините
(=пеласго-траки), са уседнали вече, но въз основа на елинското по-
стижение – полиса. Така, живеенето по полисен начин сочи несъм-
нен път на елинизиране. Организацията на уседналото общество по
полиси е несъмнено елинско постижение, с което се обяснява и въз-
приемането на елинския език от пеласго-траките. Очевидно, премина-
ването към елините означава да се усвои полисната организация на
обществото, да се усвои елинският език, като се преминава през дву-
езичие и естествено се налага езикът на уседналите, който при всички
уседнали народи е писмовен, а при елините от VІІІ в.пр.Хр. е и лите-
ратурен-книжовен.
129
По-нататък, Херодот съобщава (Hdt. II 50), че имената на елинските

богове са от Египет и … от пеласгите.
А ето какво казва Тукидид (Thuc. IV 98, 2–4) по този въпрос: обичаят,
който съществувал у елините бил такъв, че който разполагал като госпо-
дар с една страна, той винаги разполагал с нейните светилища, с уговор-
ката да се съобразява с обредите, които били в сила; беотийците, както
повечето други народи, които били завзели една територия, след като със
сила изгонили тамошните жители, били дошли в светилищата като чуж-
денци, а сетне ги владеели като свои.
Това е друг начин на елинизация. Елините възприемат религията и
култовете от завареното население или най-малко сериозно се съобразяват
с тях, но на гръцки.
Херодот обяснява (Hdt. V 22) защо и как потомците на македонския
цар Пердикас станали елини. Това се извършило по следния начин. Маке-
донският цар Александър (Първи, наречен още Филелин, съвременник на
Херодот – К.П.) решил да вземе участие в Олимпийските игри. Първона-
чално той не бил допуснат до тях понеже бил чужденец-неелин. Алексан-
дър, обаче, доказал, че по произход бил аргосец и така било отсъдено, че
е елин.
Само че Аргос има и на Пелопонес в Елада, Аргос има и при Ма-
кедония, която е в тракийските предели. Очевидно е, че Александър І,
неслучайно наречен Филелин (име което означава, че именно като не-
елин той обича елините), който несъмнено е от северния неелинския
Аргос, съзнателно спекулативно свързва своето царско родословие с
това на елините. Впрочем, подобно явление за свързване на царското
родословие с това на елините се наблюдава и у траките одриси, осо-
бено преди падането на Тракийското царство под римска власт (45 г.),
при един от последните царе, от т.нар. сапейска одриска династия, с
име Котис ІІІ (13–17/18 г.), баща на последния одриски цар Ройметал-
кас ІІІ (19–45 г.).
Това е трети път на елинизация. Тук той се вижда като доброволно
елинизиране на неелински царски двор. Всъщност, това е съзнателна по-
литика на негръцки царе за приобщаване към ценностите и достиженията
на елините.
Четвъртият път за елинизация на дадена територия е просто ней-
ното завоюване, побеждаване на населението ù или прогонването му. Това
е добре отразено от Тукидид (Thuc. IV 98, 2–4) в споменатия случай със
светилищата на беотите и при основаването на елинската Платея (Thuc. III
61, 2), както и на други селища в Беотия.
У Конон (Conon. XXXII) и Аполодор (Apollod. Bibl. II 106) също мно-
го добре е представена елинизацията – в случая на Северна Егеида – в
победите на Херакъл над местните тракийски царе, каквито са: царят на
130
ситоните в Халкидика, царят на град Ения – на континента срещу о. Са-

мотраки, царят на о. Тасос, а също и царят на град Енос – при устието
на р. Хеброс (Марица).
Следва, обаче, едно важно наблюдение. Елинизацията между ХІІІ
и VІІІ в.пр.Хр. не се била осъществила напълно и в самата Елада.
Тукидид, например, споделя (Thuc. III 94, 5), че евританите, които съста-
вляват по-голяма част от етолийците, говорят на почти неразбираем език.
Подобен е случаят и с цитираните по-горе амфилохийци на Пелопонес,
много от които останали варвари (Thuc. II 68, 1–5), дори Тукидид ги на-
рича кръвожадни варвари (Тhuc. III 112, 7). Но варвари са и озолските и
опунтските локри (Thuc. I 5, 3; II 32; III 95, 3).
В крайна сметка, елинизацията означава включване на неелински
етноси, които са преди всичко от пеласго-тракийската етнокултурна общ-
ност, в новоформиращото се и поради това многосъставно елинско кул-
турно пространство, както и възприемане от тях на полисното поведение.
Това е поведение на уседнало общество, изпреварило като цяло съседните
му общества.
Елинизацията между ХІІІ и VІІІ в.пр.Хр. не е последвалото я Гръцко
разселване от VІІІ–VІ в.пр.Хр. Елинизацията се оказва, до голяма степен
естествен процес, в който при две мобилни общности – пеласго-тракий-
ската и ахейско-елинската – изпреварващото усядане на втората води до
частична елинизация на първата. Докато споменатато Разселване е образ-
но казано, разпространение на части, но от уседнали вече общности, което
ще рече, че елините-апойкисти се преместват заедно с резултата от свое-
то усядане – формиращи се полиси. Елинизацията се изразява във въз-
приемане на и участие в културния синтез на установяващото се полис-
но общество. Тя се изразява в употребата на старогръцкия език, за който
не бива да се забравя, че от VІІІ в.пр.Хр. започва да става литературен
и книжовен. Тя – елинизацията – в разглеждания случай, означава учас-
тие на пеласго-траки в духовния синтез на Елада през І хил.пр.Хр. Така,
елинските духовни постижения, в известна степен се дължат на, съдържат
в себе си и представят духовните постижения и на пеласго-тракийската
етнокултурна общност, като основна съставна част на палеобалкано-за-
падноанатолийската общност.
За да не възникнат недоразумения, тук задължително трябва да се
каже, че в специализираната траколожка книжнина (Fol, Al. 1991, 3–14)
терминът елинизация категорично се разграничава от гърцизация. Ако
гърцизацията е понятие от Ново и Най-ново време, то елинизацията е
културна категория, чиято същина се състои в синтезно приобщаване на
достижения и ценности, изградени в Древността на Европейския Югоиз-
ток през ІІ и І хил.пр.Хр.
131
В заключение на този етюд, въз основа на античните писмени изво-
ри, могат да се направят следните обобщения.
Установяват се данни за движения на ахейско-елински етноними
из цяла Елада, които на север стигат до Македония и Тракия. Тези пред-
стави за движения са вътрешни за общността и са основно двупосочни –
от юг на север и от север на юг.
Потвърждават се ранните писмени и лингвистични данни за етноси
от пеласго-тракийската етнокултурна общност по островите на и око-
ло Егейско море, през втората половина на ІІ – началото на І хил.пр.Хр.,
като се добавят Тесалия, Беотия, Атика и други области на класическа
Елада и Западното крайбрежие на Анатолия. Така се стига до другия ра-
ботен извод, който гласи, че през втората половина на ІІ – началото на І
хил.пр.Хр., пеласго-траки и ахео-елини обитават съвместно от о. Крит до
областта Тесалия и островите в Егеида, включително. Това са земите на
Микенска Гърция и на по-късна Елада. Така, съжителството на двете голе-
ми етнокултурни общности – ахейско-елинската и пеласго-тракийската –
се оказва реалност в Древна Елада през втората половина на ІІ хил.пр.Хр.
до VІІІ/VІІ в.пр.Хр., а частично се запазва и след това.
Установяват се данни за движения на пеласго-тракийски етноними
в цялата Мраморноморска и цялата Егейска област, тоест в Европейския
Югоизток и в Анатолийския Северозапад. Тези движения са вътрешни за
общността и са основно двупосочни – от югоизток на северозапад и от
северозапад на югоизток.
Във вековете през VІІІ–VІ в.пр.Хр. ахейско-елинската общност пре-
минава към нова – полисна организация на обществото, при което тя ус-
пешно се синойкизира с южната част на пеласго-тракийската етнокултур-
на общност, намираща се в Елада, който синойкизъм се проявява чрез ели-
низация на пеласго-тракийски етноси като културно-исторически процес.
ЧЕТВЪРТИ ЕТЮД
РЕЛИКТИ НА
ПАЛЕОБАЛКАНО-ЗАПАДНОАНАТОЛИЙСКАТА
ЕТНОКУЛТУРНА ОБЩНОСТ
НА ТРАКИЙСКО, МРАМОРНО МОРЕ И
АНАТОЛИЙСКОТО ЧЕРНОМОРИЕ,
СПОРЕД АПОЛОНИЙ РОДОСКИ
Аполоний Родоски живее и твори в ІІІ в.пр.Хр. (295–215 г.пр.Хр.),

когато е време на разцвет на културата през епохата на елинизма. Именно
тогава той написва своята поема, озаглавена Аргонавтика, с намерението
да остане в историята като втори Омир. Приживе на автора поемата не е
призната от другите интелектуалци, но след смъртта му неговата Аргонав-
тика се радва на изключително внимание, което не остарява и до днес.
Аполоний е роден и прекарва част от живота си в Александрия. Из-
вестно време той е директор на Александрийската библиотека. Което оз-
начава, че е имал възможността и е ползвал наличната световна литерату-
ра, събрана в тази съкровищница на Древния свят. Засегнат от разгорялата
се полемика за поетичната форма Аполоний се премества на остров Ро-
дос, където остава, най-вероятно, до края на живота си, от където има и
прозвището Родоски.
Остров Родос се намира се в югоизточния край на Егейско море, не-
далеко от крайбрежието на Анатолия. Което ще рече, че Аполоний жи-
вее и наблюдава явленията в една контактна зона, свързваща културата на
Егейска Елада, като част от Европейския Югоизток, където е и Европейска
Тракия, с тази на древна Анатолия, където по крайбрежието са елинските
полиси, а в Северозапада ù е Азиатска Тракия, по думите на Ксенофонт
(Xen. Anab. VI, 2, 1).
Омир, в своята Илиада представя времето от втората половина на ІІ/
началото на І хил.пр.Хр., а в Одисея – вековете към и в началото на т.нар.
Гръцка колонизация от VІІІ–VІ в.пр.Хр.
Чрез своята Аргонавтика, Аполоний, очевидно показва една друга
Одисея на древните елини, свързана с времето преди и към началото на
усвояваното от тях ново неелинско културно пространство по бреговете
на Тракийско, Мраморно и Черно море. За целта, той създава една епич-
на поема-история, като използва известните до тогава отделни мотиви на
древното елинско предание за аргонавтите и Златното руно, олицетво-
ряващо борбата за получаване на царски инсигнии и право на властване,
известно още на Хезиод – VІІІ/VІІ в.пр.Хр. (Schol. Apoll. Rhod. Arg. ІІ,
181).
Аполоний Родоски чудесно показва как Златното руно дава на при-
тежателя му царски права и власт. Но показва и как за да се постигне
това е нужно да се преминат множество ценностни изпитания, каквито
по същество се представят в Аргонавтиката. Голяма част от тях съдър-
жат сюжети и мотиви, свързани с етноси, които, в неговия ІІІ в.пр.Хр., се
представят като архаични, живи реликти на старата (от ІІ – първата поло-
вина на І хил.пр.Хр.) палеобалкано-западноанатолийска етнокултурна
общност, с тяхната култура, вяра, поведение и обичаи (Gočeva Zl. 1984:
135
85–95). Тъй като у Омир Троянският военноморски и етнополитически

съюз представя етнополитическата и културна характеристика на палео-
балкано-западноанатолийската общност, а у Аполоний, освен извест-
ните стари, се появяват и нови етноси, притежаващи тракийски характе-
ристики, потвърждаващи и разширяващи нейната територия, то именно
затова и те са обект на настоящото изследване.
Очевидно Родосеца е един от ерудитите на своето време. Ето защо,
в стремежа си да бъде максимално точен и близък до показваната от него
древност – и за него самия едно далечно минало, спрямо неговото време,
Аполоний изключително успешно ни запознава с много ценни архаични
представи за населението, което обитава новоусвоявано от елините нее-
линско културно пространство, като използва морския път на кораба Арго
през Тракийско, Мраморно и Черно море.
1. Още в началото Аполоний Родоски обявява, че ще разкаже за

мъже от старо време, които цар Пелиас изпратил през устието на
Понта и двете скали Кианеи, с кораба Арго за Златното руно (Apoll.
Rhod. Arg. І, 1–4).
Устието на Понта е край или начало, в зависимост от гледната точка,
на протока Боспор/Босфор, който е връзката между Мраморно/Пропонти-
да и Черно море/Понта. Тук е и непреодолимото препятствие за елинските
кораби, наричано скали Кианеи. Всъщност, тези скали, както ще се види
по-долу, са опоетизирана представа за реалното властване и контрола на
тракийски династи върху плаването между Мраморно и Черно море, на-
следено още от времето на Троянската война (ХІІІ в.пр.Хр.).
2. Фактът, че екипажът на Арго е съставен от около 40–50 херои

(Apoll. Rhod. Arg. І, 35–233), които макар че са митични и легендарни лич-
ности, сочи, че този плавателен съд се движи с весла, от гребци, които са
по 20 до 25 на всеки един борд. Както става ясно на много места в текста
той има една мачта и обикновено четвъртито ветрило, което се вдига само
при попътен вятър. Очевидно е, че Арго, без колебание, е Омиров тип ко-
раб, който се използва за плаване през втората половина ІІ и началото на
І хил.пр.Хр., преди началото на т.нар. Гръцка колонизация (Порожанов К.
1998: 106–117). Това се потвърждава и от котвата, която има корабът Арго;
тя е еюнé (Apoll. Rhod. Arg. І, 955), термин, който Омир използва за ка-
менните котви на корабите в Илиада (Порожанов К. 1998: 114–116). Апо-
лоний, обаче, за да няма съмнение в архаичността на кораба и времето,
за което разказва, допълнително пояснява котвата еюнé с термина литион
(Apoll. Rhod. Arg. І, 955), тоест камък, което ще рече, че става дума за ка-
менна котва. А каменните котви се използват в Източното Средиземномо-
рие, включително и Западното Черноморие, през ІІІ – края на ІІ/началото
136
на І хил.пр.Хр. (Порожанов К. 1989: 6–15; 1995: 15–22).
3. Тук, неслучайно, на елинския кораб, тръгнал за Златното

руно, Аполоний ще качи и сина на тракиеца Ойгър и Калиопа, извест-
ния Орфей, чиято музика и песни разместват скалите и проправят
път на реките, както се случва, че покрай носа Зоне на Тракийско море
има магическо течение, което, под звуците на неговата лира, идва от
Пиерия; този Орфей е владетел на Бистонска Пиерия (Apoll. Rhod.
Arg. І, 23–34).
Видна е представата за Орфей като за крайбрежен тракийски цар-
жрец, владетел на Бистонска Пиерия, със способности да се свързва с
божественото, което е отвъд обикновените човешки възможности. Тук е
несъмнено сходството между представите за Орфей и представите за тра-
кийския цар-жрец-пророк Финей, споменавани у античните автори през
VІІІ/VІІ в.пр.Хр. до ІІІ/ІV в.след Хр., тоест до времето-века на Аполоний
Родоски, но и след това.
Тук, обаче, прави впечатление, че във връзка с магическото течение,
свързано с Орфей, е споменат носът Зоне на Тракийско море. Разкопките
на елинския полис-емпорион Зоне-Месамбрия на Тракийско море сочат,
че тук траките имат силно демографско присъствие и играят много актив-
на роля в религиозния и политически живот на града. Нещо повече, през
V–IV в.пр.Хр., емпорионът се определя и като тракийска владетелска ре-
зиденция (Tsatsopoulou P. 1997, 615–630; 2001, 27; 2009, 1–2; Parissaki M. –
G. 2002, 465; Ilieva P. 2007, 219; Matsas D. 2007, 387–402; Порожанов К.
2011, 66–69). Вероятно, ерудитът Аполоний Родоски, ще да е знаел добре
това и затова си е позволил да го спомене по този начин.
4. Неслучайно Аполоний ще включи в екипажа на кораба Арго

и двамата крилати братя Зетес и Калаис, синове на тракиеца Борей
и Орейтия, дъщеря на Ерехтей, родени във ветровита Тракия (Apoll.
Rhod. Arg. І, 211–215), тъй като на тях им предстои да помогнат за спася-
ването на прорицателя Финей, именно като траки херои, притежаващи
необикновени, надчовешки способности.
Впрочем, маршрутът на аргонавтите, преди да стигнат успешно до
Колхида и да вземат Златното руно от там, минава покрай и през евро-
пейски и анатолийски тракийски води, земи и народи.
5. На излизане от елинските предели, движейки се на север в

Егейско море, корабът Арго минава покрай планините Оса и Олимп, след
което завива надясно и в ляво от него, на север, се простират стръмните
склонове на Палене, последвани от носа Канастра, а сетне плаването
продължава покрай тракийската планина Атос, отвъд която се издига
137
Лемнос – островът на синтиите (Apoll. Rhod. Arg. І, 597–608).

Палене, Канастра и Атос са древните имена на трите полуострова,
съставящи големия Халкидически полуостров, днес назовани съответ-
но Касандра, Ситония и Атон. Островът Лемнос и днес се назовава така.
Синтии е име на тракийски етнос (Detschew D. 1976, 445–446), обитавал
този остров, преди тук да се заселят елини, а и след това.
6. Аргонавтите спират за почивка на Лемнос и тук научават от

царицата на острова Хипсипила, че местните жени избили своите
съпрузи, защото те си били взели жени от отсрещна Тракия и имали
потомство от тях, а когато корабът Арго наближил острова лемни-
янки помислили аргонавтите за траки, които идват за отмъщение и
грабеж (Apoll. Rhod. Arg. І, 609–639).
Остров Лемнос се намира по средата на пътя от Халкидика за Хе-
леспонта (= Морето на Хела, дн. проток Дарданели) и спирането на него за
почивка преди навлизането в Морето на Хела изглежда съвсем естествено.
Аполоний Родоски, обаче, го използва за да покаже не толкова моралност
или аморалност на лемноските мъже, колкото да изтъкне войнствеността
на жените без мъже, които имат царица – особеност, която тук се свързва
с остров в Северна Егеида, тоест – с Европейска Тракия и траките, но
по-нататък ще се окаже характерна черта и на амазонките от Тракийското
Черноморие на Анатолия.
Тук не мога да не отбележа, че в привиждането на лемниянки на ко-
раба Арго за тракийски кораб от континента, несъмнено става дума за пи-
ратство на траките от брега на Тракийско море, спрямо островите в него.
7. От остров Лемнос, обаче, аргонавтите не се отправят направо

към Хелеспонта, а завиват на североизток и специално под командите
на Орфей приближават Острова на Електра, дъщеря на Атлас; за
този остров най-важното е, че той се обитава от божества, с които
са свързани прочутите мистерии, за които мистерии Аполоний казва,
че няма право да говори (Apoll. Rhod. Arg. І, 910–921).
Островът на Електра, дъщеря на Атлас, е несъмнено близкият до Тра-
кия остров Самотраки. Минаването покрай него, от навигационна гледна
точка, не е нужно. Авторът, обаче, го поставя на пътя на Арго за да каже
отново особени и чудни неща, които го характеризират – божествата и
техните мистерии, които безспорно принадлежат на предгръцката тракий-
ска древност на острова, за която той неслучайно няма право да говори.
Поради това именно се налага не кой да е, а именно тракиецът Орфей да
дава инструкциите за плаване към Самотраки – остров с тракийски бо-
жества и мистерии.
138
8. След този остров аргонавтите се насочват на югоизток към

Хелеспонта, те плават през тъмното море, като имат от едната си
страна Земята/страната на траките, а от другата – Имброс, от към
юг; и от тук те стигат до крайбрежието на Херсонес (Apoll. Rhod. Arg.
І, 922–925).
Страната/земята на траките несъмнено означава самата Евро-
пейска Тракия, която се простира от Тракийско море на север. Имброс е
остров Имброс, днес носещ и турското название Гьокчеада, който лежи
най-близо до Херсонес, наричан в Древността по-често Тракийски херсо-
нес, а днес Галиполски полуостров.
9. На зазоряване морето от към север е напуснато и те акости-

рат на Ротейския бряг, със страната/земята Ида в дясно. След това
напускат Дардания, минават покрай Абидос и Перкоте, през нощта
корабът, плавайки с платното и с греблата преминава изцяло през
Хелеспонта (Apoll. Rhod. Arg. І, 928–935).
Морето от към север е Тракийско море, в което аргонавтите плават
преди да стигнат Хелеспонта. Очевидно, те безпрепятствено преминават
през входа на Морето на Хела, и след навлизането в него спират, в нача-
лото на южната азиатска страна на Протока-море, където е Ротейският
бряг, на страната Ида. Планината Ида е в южната част на областта Троада,
а Дардания е град, който се намира недалеко и североизточно от града
Троя, в областта Троада. От тук, през нощта, аргонавтите минават покрай
Абидос и Перкоте, като неслучайно бързат и преминават Хелеспонта до-
край.
Прави впечатление, че със знанията си за това кога и как се премина-
ва Хелеспонта Аполоний е определено вещ в мореплаването. Например,
не случайно Тракийско море е напуснато от Арго на зазоряване, тоест –
рано сутринта, за да достигне успешно Троада, която е в дясно. Това се
случва, защото и в нашето съвремие, вятърът, който духа тук, през сутрин-
та до обед, е от запад/югозапад на изток/североизток. Тоест, той е такъв, че
докарва всички плаващи естествено в Троада. През следобедните часове,
до вечерта, духа обратният вятър, поради което в тази част на деня е не-
възможно да се премине спокойно Хелеспонта.
Впрочем, това е известно още на Омир, който не случайно ще каже,
че вятърът донася богатствата на Троя. Тоест, който преминава Хелеспон-
та, идвайки с попътен вятър от Егейско море, задължително спира в прис-
танище на Троада, където, разбира се плаща и извършва обред, и чак след
това, през нощта, може да продължи без опасен вятър на север/северо-
изток. Както стана ясно във втория етюд именно това местоположение и
обогатяването на Троя от него е основната причина ахеите да поведат вой-
ната за Троя.
139
10. С влизането в Пропонтида веднага прави впечатление висок

остров, който е на късо разстояние от Фригийската страна; остро-
вът е свързан с провлак, който се облива от вълните. Провлакът има
двойни брегове, които се намират над/отвъд реката Айсепос, а жите-
лите около него го наричат Острова на мечките. Тук обитават хората
от Земята родени (гегенéес), които са голямо чудо в очите на съседите
си, защото всеки един от тях има по шест ръце… А около провлака и
равнината живеят долионите, над които цар е Кизик, син на Айнеос.
Тези хора, земнородените чудовища, са покровителствани от Посей-
дон, същият, от който долионите водят началото си. Корабът Арго
се движи насам-натам от ветровете от Тракия. С пристигането на
Арго при долионите, аргонавтите най-напред оставят своята малка
каменна котва при извора Артакия, но за да постигнат своята цел,
съгласно указанията на оракула, те взимат тежък камък, който на
следващия ден трябва да бъде поставен като свещен в храма… (Apoll.
Rhod. Arg. 1, 936–960).
Очевидно, и след Хелеспонта, Арго продължава да държи курс, свър-
зан с южния анатолийски бряг на Мраморно море. Независимо от нали-
чието и на други големи острови на пътя им, аргонавтите спират своето
внимание на най-южния от тях, който по същината си е полуостров, за-
щото, както добре е обяснено от Аполоний, е свързан със сушата. Това е
древният Кизикенски полуостров, който се свързва със страната/облас-
тта Фригия, чрез провлак. Това, че провлакът се намира над/отвъд реката
Айсепос, означава, че тази река може да се идентифицира с днешната река
Гьонен, която се влива в Мраморно море западно от него.
Ветровете от Тракия, спрямо плаването на Арго, означава северни
ветрове, които, в случая са добри, защото успешно вкарват кораба в добро
пристанище, на брега на Фригия, в страната на долионите.
Впрочем, тук страната/областта Фригия, която се намира срещу
Острова на мечките, е представа за т. нар. Горна/Северна, която може да
бъде открита още в Омировия епос (Hom. Il. ІІ, 862–863; III, 184–190; X
431; XXIV 545). Тази ранна представа е потвърдена и от по-късни автори
като Херодот (Hdt. I, 28), Ксенофонт (Xen. Hell. III, 2,1; III, 4, 12–13; Xen.
Cyr. VII, 4, 8–10), Псевдо-Скилакс (Ps. – Skyl. 94), Псевдо-Скимнос (Ps. –
Skymn. 976–978), Страбон (Strab. XII, 4, 3–5; XII, 8, 1–2), Диодор (Diod.
VII, fr. 11), Ариан (Arr. Per. Pont. Eux. 37), Анонимния периплус на Черно
море (Anon.Peripl. Pont. Eux. 90), но е наричана Хелеспонтийска или Мал-
ка Фригия.
Срещу Острова на мечките, т. е. във Фригийската страна, населе-
нието се нарича долиони, над които царува/повелява владетел с тракий-
ското име Кизик (Detschew 1976, 270–271). Очевидно, долионите имат
140
своя политическа организация – несъмнено етносна държава-царство. Не-

случайно, както се наблюдава по тракийските крайбрежия на Мраморно
и Черно море, съвсем закономерно, с покровителството на местния вла-
детел (Porozhanov 1999, 27–32; Порожанов К. 2002: 219–224), в случая
олицетворено от името Кизик, през VІІІ и VІІ в. пр.Хр., тук, на шийката
на полуострова, се основава елинска апойкия, също носеща името Кизик
(Ruge 1924, 228–233; Данов 1993, 144–145). Очевидно, долионите са мест-
ното предгръцко тракийско население, живеещо в тази част на мраморно-
морска Фригия.
В подкрепа на такова твърдение е и името на малоазийските траки до-
лиони, което е сравнимо с името на европейските траки долонки (обита-
ващи древния Тракийския херсонес, дн. Галиполски полуостров); имена,
които без съмнение са тракийски, както твърдят специалистите (Bürchner
1905, 1283; Detschew 1976, 147–148; Спиридонов 1993, 85–86).
Ясно става, че за да успеят в по-нататъшните си действия, аргонав-
тите извършват култови сакрални действия, свързани със свещения извор,
неслучайно носещ името Артакия, както и с храма на долионите. Несъм-
нено те молят за закрилата и покровителството на местните божества.
Островът/Полуостровът на мечките е древният Кизикенски полуос-
тров (дн. полуостров Капъдаъ/Κapıdağı), който се свързва със страната/
областта Фригия, чрез провлак. По повод името на острова/полуострова
не мога да не отбележа, че и днес, в югозападната му част, се намира град,
който носи името Ердек/Erdek. То очевидно произлиза от тракийския хи-
дроним Artakiа (Янакиева 2009, 36), споменат като свещен извор от Апо-
лоний (Apoll. Rhod. Arg. 1, 955–957), но несъмнено е свързано и с Artakiа/
Артакия като местно прозвище на Афродита в милетската апойкия Артаке
до полиса Кизик (Tümpel 1895, 1304). Всички тези варианти (Ердек, Ар-
такия, Артаке) видимо произлизат от името на местната тракийска богиня
Артакия, чието съответствие Аполоний вижда в елинската Афродита. Тя,
обаче, може да бъде възприемана от местните и като една от хипостазите
на Великата богиня-майка. Независимо от това тук не може да не се от-
чете и приликата с древногръцкото – Arctos (nesos), което ще рече Мечи
(остров/полуостров).
Земнородените чудовища живеят на Острова, чието име съзнател-
но се свързва с мечките, които също са немалки чудовища-зверове. Но в
представите на древните общества от Европейския Югоизток и Анатолия,
мечките са свещен символ, друг образ на Майката Земя. При това, Зем-
нородените чудовища са покровителствани от Посейдон, от когото водят
произхода си долионите. Това означава тяхна близост или дори родство.
Земнородените чудовища са вкарани като такива тук за да се обяснят
чрез тях, малко по-късно, вражеските действия на местните срещу арго-
навтите. Това, че долионите водят произхода си от Посейдон (бога на мо-
141
рето и земетръсите) несъмнено представя и подчертава тяхното властване

във морските води на страната им. Това, разбира се, се отнася и за земно-
родените. С което и едните, и другите ще бъдат потенциални врагове на
аргонавтите, тоест на елините.
Неслучайно Аполоний поставя на местното население на Фригия
названието долиони. Това е защото на старогръцки долиóо означава из-
мамвам, постъпвам коварно (Старогръцко-български речник, 1996, 201).
С такава характеристика, очевидно, трябва да бъде свързана и представата
ни за него, тъй като то, чрез обитаващите Острова на мечките долиони,
наречени земнородени чудовища, се противопоставя на аргонавтите, то-
ест на елините. По подобен начин Родосеца постъпва и малко по-късно,
когато говори за южните битини, които ще нарече бебрики, заради нега-
тивната представа, свързана със значението изяждам, поглъщам (Старо-
гръцко-български речник. 1996:146–147)
11. Долионите и самият цар Кизик посрещат дружелюбно ар-

гонавтите и след като научават за тяхното пътешествие и разбират
техния произход, гостоприемно привързват кораба в градското прис-
танище. Тук, те построяват олтар/жертвеник на Аполон Екбасиос и
извършват обредни действия… Царят им дава от неговото сладко вино
и овце, от които те се нуждаят… хероите преспиват… и на сутринта
се изкачват на великия Диндимон за да научат разните пътища в това
море; сетне те отплават с кораба от старото му закотвяне в приста-
нището Хютос; а пътят по който те минават бива наречен Пътят на
Язон. (Apoll. Rhod. Arg. І, 961–988).
Тук е видно как мирно и спокойно аргонавтите, тоест елините, са при-
ети, на южния бряг на Пропонтида/Мраморно море, от местните неелини
долионите, които имат своя социално-политическа организация, начело
на която цар/повелител е Кизик. Главният град на има свое пристанище,
носещо името Хютос. То е свързано с царя/повелителя Кизик и трябва да
се представя от резиденция, от която той властва. Пристанището Хютос
показва сигурно местно корабоплаване. То се потвърждава и от наложи-
лото се издигане от аргонавтите на олтар на Аполон, с прозвище Екбаси-
ос. Това ще рече, че зад елинското име Аполон се крие местно соларно
божество, което покровителства отплаването на плавателните съдове от
пристанището, какъвто е и корабът Арго. Великият Диндимон очевидно е
светилище-прорицалище на долионите щом от там аргонавтите ще нау-
чат за разните пътища в морето. Такова внушение се пояснява по-нататък,
но то се крие и в името, което напомня за светилището-прорицалище –
храм точно на Аполон, в Дидима – южно от полиса Милет в Анатолия.
12. Но Земнородените хора се опитват от планината да блокират
142
устието на широкото пристанище Хютос, удобно свързано с море-

то… Тук се намесва Херакъл, който е един от младите херои на кора-
ба, и успява да надвие чудовищата, като тръшка на земята всяко едно
от тях… (Apoll. Rhod. Arg. І, 989–1011).
След коментара по-горе за Земнородените хора-чудовища, тук вече
е ясно, че зад това страшно име, се крие друга част на долионите, тоест
друга тяхна държавна организация, която владее стратегическия Остров
на мечките. Очевидно, тази местна държава на другите, островните доли-
они не е съгласна с установяването на елини тук и поради това се противи
активно. Това налага полубогът Херакъл да се намеси за да ги победи.
Това несъгласие, обаче, ще бъде показано и опоетизирано в още няколко
следващи пасажа.
13. Хероите плават цял ден по широкото море с надуто корабно

платно, но идва нощта, а връхлитащият вятър ги връща обратно и те
се оказват отново върнати към брега на гостоприемните долиони. Съ-
щата нощ те стъпват на брега при скалата наречена Свещената ска-
ла, около която привързват своите корабни въжета. Никой от тях не
разбира, че това е същата страна; нито пък долионите разбират, че
хероите са се върнали. Долионите, които не ги очакват, ги помислят за
пеласгите, мъже-бойци, от Макриан, и започват бой с тях… При това
сражение е убит царят на долионите Кизик и много техни първенци…
Грешката се разбира и от двете страни, след което царят и другите
първенци са погребани с почести… След 12 дни и нощи на обърквания
аргонавтите се готвят да отплават, но божият глас им казва, че се
налага преди това да извършат жертвопроношение. (Apoll. Rhod. Arg. І,
1012–1102).
Вятърът, тоест божията промисъл, връща кораба Арго обратно при
долионите, но не в доброто пристанище Хютос, а при Свещената скала,
без нито самите аргонавти, нито долионите на цар Кизик да разберат това.
При състоялото се сражение между елините и местните е убит цар Кизик,
убити са и много първенци от долионите. Но това е катастрофа за царство-
то на долионите на цар Кизик. От една страна – малко по-рано Херакъл
ликвидира островната държава на долионите, а от друга страна, сега,
всички аргонавти сразяват държавата на другите, крайбрежните долиони.
Свещената скала може да се идентифицира с едно неотдавна локализира-
но скално-изсечено тракийско светилище на брега, в северната част на Ос-
трова/Полуострова на мечките, което наистина е далеко от пристанището
Хютос, намиращо се при шийката на Полуострова (Porozhanov, Portalsky
2012, 58–61).
Тук, бих казал, че грешката е нарочно търсена от Аполоний. Защото,
първо, за да звучи по-правдоподобно, хероите не са върнати от него в по-
143
знатото им добро пристанище Хютос, а излизат и привързват кораба при

Свещената скала, която те не познават; и второ, защото сега вече тук,
като резултат от всичко случило се, няма реални противници на прониква-
щите елини в този район на Южното Мраморноморие.
Особено интересно е и наблюдението, че долионите помислят за-
върналите се, но при Свещената скала, аргонавти за пеласгите, които
са бойци, от Макриан. Както ще се види по-долу пеласгите са траки от
Макрианските височини на Северното Мраморноморие. Всъщност, тук
се откроява информация за пиратски нападения на европейските траки в
Мраморно море, подобни на онези, споменати от Аполоний за траките от
континента спрямо жените от остров Лемнос, в Тракийско море.
14. Язон чува божия глас и изпраща жреца Мопсос, син на Ампикос
на високия планински връх да направи приношения на говеда… аргонав-
тите развързват носовите въжета от Свещената скала и загребват
към Тракийското пристанище… Пред тях се появяват Макрианските
височини и целият отсрещен бряг на Тракия, с изглед като сложен на
длан. И тогава се появява мъгливото устие на Боспора и Мизийските
хълмове; а от другата страна е течението на реката Айсепос и гра-
дът, и Непейската равнина, и Адрастея. (Apoll. Rhod. Arg. І, 1103–1116).
Очевидно, след успешните битки и победите над държавите на мест-
ните долиони и при продължителното извършване на исканото от богове-
те жертвопроношение, на аргонавтите им е нужно да проверят трасето на
по-нататъшното си пътуване. Затова те оставят Мопсос да свещенодейст-
ва на планината и отвързват кораба си от Свещената скала при царството
на долионите на южния Анатолийски бряг, след което се насочват с гре-
бане към Тракийското пристанище, което ще рече – в посока към опреде-
лено пристанище на северния европейския бряг на Пропонтида, където е
Тракия. Точно тук се оказват Макрианските височини, които са на добре
видимият отсрещен, спрямо долионите, бряг на Тракия. Особено важно
е, че от това място в морето се вижда устието на Боспора и Мизийските
хълмове. От това място реката Айсепос се намира от другата страна,
тоест отвъд Острова на мечките, което отново позволява тази река да се
свърже с днешната река Гьонен, която се влива в Пропонтида, западно от
Кизикенския полуостров.
Това означава, че позицията, от която се виждат всички тези ориенти-
ри, е приблизително в средата на Мраморно море. От това място Макри-
анските височини на Тракия могат да се идентифицират единствено със
Свещената планина на траките, наричана от тях Ганиада, а от елините
Хиерон орос, днес на турски Текирдаг. Една от най-важните крайбреж-
ни тракийски резиденции през V–IV в.пр.Хр. тук, която има тракийски
археологически континюитет през ІІ и І хил.пр.Хр., е Ганос, чието име
144
несъмнено и свързано с името на свещената планина Ганиада. Ето защо

под Макриан и Макриански височини, най-вероятно, Аполоний има пред
вид точно тракийските Ганос и Ганиада.
Несъмнено е, че тук представените Тракийско пристанище и Макри-
ански височини на Тракия се свързват с по-рано споменатите пеласги от
Макриан (Apoll. Rhod. Arg. І, 1021–1024), които са друго име на траките.
Изглежда, че при архаизирането, за да представи като по-истински по-ста-
рите, спрямо неговото време, събития, Аполоний Родоски използва тер-
мина пеласги, а не траки. Защото траките са съвременни нему, а пеласги-
те са по-старо, предгръцко население, което обаче, има своите безспорни
тракийски характеристики.
Прави впечатление още, че при разузнаването си, аргонавтите тръг-
ват от южния бряг на Пропонтида и се насочват към северния -, където са
изброени пеласгите, които пиратстват, Тракийското пристанище, Макри-
ан и Макрианските височини на Тракия. Но макар, че брегът е близо, те не
пристигат и не пристават на него! Очевидно, тук няма приятелски елин-
ски апойкии или гостоприемни неелини. Това може да се обясни само със
силна безапелационна доминация на тракийски владетелски дом или до-
мове в Северното Мраморноморие. При което, аргонавтите, след битките
с долионите, не се нуждаят от нови проблеми – вече с пеласгите-траки,
които са мъже-бойци, в Тракия.
15. Поради това, те се връщат отново в победената от тях Страна

на долионите във Фригия, чието население има интересни и впечатля-
ващи обичаи. Тук има винени лози…, които се режат/зарязват заради
свещения образ на планинските богове… тук правят олтар от малки
камъни … и извикват Майката на Диндимон, най-великата/могъща-
та влателка и обитателка на Фригия…, която от мнозина е назова-
вана разпоредетелка на съдбата и ценяща Идайската майка – Идая
Дактилска на Крит… Язон свещенодейства за почитане на Богинята.
В същото време, по команда на Орфей, младежите стъпват да тан-
цуват в пълно бойно снаряжение и удрят мечовете си по своите щи-
тове, техните викове ехтят във въздуха – това са риданията на тези
хора в скръб за техния цар… от едно време фригите умилостивяват
Рея с кръгли чинели и тъпан… Грациозната богиня се смилява от тези
действия… Те правят празник в чест на Богинята на Мечата планина,
пееки песни за Рея, най-могъщата владетелка; и така, под ветровете
хероите загребват с веслата и тръгват от острова… (Apoll. Rhod. Arg.
І, 1117–1152).
Обредът с винените лози, които долионите режат/зарязват заради
планинските богове, по своята същност е обред-жертвоприношение в чест
на Планината/Земята. Планината, която има много имена. Тя е Майката
145
на Диндимон, най-могъщата/великата владетелка на Фригия, Разпореди-

телка на съдбата, идентифицира се с Идайската майка на Крит, и накрая
тя просто е Богинята или Богинята на Мечата планина, отъждествявана
с елинската Рея. Всъщност, няма съмнение, че става дума за Природата,
възприемана като Велика богиня-майка, почитана, от автохтонното насе-
ление както в Анатолия, така и в Европейска Тракия.
Впрочем, зарязването на лозите, като хтоничен обред, е най-добре
запазен и днес в българската традиционна култура, наследила древнотра-
кийската -, в пролетния февруарски празник, наричан Трифон Зарезан.
В този контекст е показателно, че точно тракиецът с мантически спо-
собности Орфей нарежда на младежите долиони да започнат обредния
си танц, който се играе в пълно бойно снаряжение, с удряне на мечовете
върху щитовете и силни викове. Това много прилича на разказаното от
Ксенофонт за наблюдавания от него, в Северното Мраморноморие, обре-
ден танц на тракийския одриски династ Севт, наречен от него Владетел
на Приморието, от края на V/началото на ІV в. пр.Хр. (Xen. Anab. 7, 3,
32–33). В края на пасажа долионите са наречени от Аполоний фриги,
които умилостивяват Рея с чинели и тъпани. Впрочем, тук неслучайно до-
лионите използват ударни музикални инструменти, защото те именно са
свързани с екстасиса на тяхната народна вяра.
След всички сторени жертвоприношения и обредни действия в чест
на Великата богиня-майка, от местните долиони-фриги, аргонавтите на-
пускат Фригия.
16. След Фригия на долионите те се отправят към Мизийска-

та страна… Аргонавтите са посрещнати добре от мизите, които са
жителите на тази страна, дадени са им провизии, овце, вино… някои
смесват вино за предстоящия празник, който ще се проведе след свеще-
нодействията привечер, посветени на Аполон Екбасиос. (Apoll. Rhod.
Arg. І, 1153–1186).
В крайна сметка, от Острова/полуостров с Мечата планина и стра-
ната на долионите-фриги във Фригия, аргонавтите отиват не на север в
Тракия, при пеласгите-траки, а към следващия голям полуостров на изток,
наречен Мизийска страна. И при мизите, както преди това първоначал-
но и при фригите-долиони, аргонавтите са посрещнати гостоприемно.
Тук те нямат проблеми. Прави впечатление, че и при мизите, както и при
фригите, и едните, и другите, наричани още от Омир трояни, се почита
Аполон Екбасиос, местният покровител на Отплаването.
17. След отплаването цял ден и цяла нощ вятърът тласка кораба
от Мизия… И тогава, хероите виждат много широк бряг, който се
простира след извивката на брега, натискат на греблата и пристигат
146
в страната по изгрев слънце. (Apoll. Rhod. Arg. І, 1358–1362).

Аполоний свързва с топонима Мизия големия полуостров, който се
намира на изток/североизток от Фригия (Острова/Полуострова на мечки-
те=Арктонесос при Кизик), на южния бряг на Мраморно море. Очевидно
е, че аргонавтите категорично са се отказали да посетят севернопропон-
тийското крайбрежие на Тракия. Това, че те напускат Мизия и се насочват
към много широкия бряг след извивката на брега, означава, че те преси-
чат големия Астакенски (днес Измитски) залив, като се отправят на север
и след едно денонощие виждат южния/югозападен бряг на най-големия
полуостров на Мала Азия, който ограничава от изток протока Боспор/Бос-
фор, при влизането в Понта (дн. Черно море), заради което той определено
е със стратегическо местоположение. Това е полуостровът, обитаван от
траките битини/витини, за които обаче, Аполоний очевидно съзнателно
не споменава нищо; както ще се види неслучайно тук той ще говори за
бебрики, но не и за битини/витини.
18. С пристигането си на южния бряг на на Битинския полуос-

тров аргонавтите научават най-напред за оборите и фермите на високо-
мерния цар на бебриките, Амикос, син на нимфата битинката Мелие
и Посейдон Генетлиос… същият Амикос си оправя сметките с чуж-
денци, като избива много от съседите си чрез боксиране… Царят сли-
за долу до кораба и ги пита за причината за тяхното пътуване и къде
са били преди това… Той им казва, че те, като странници от морето,
трябва да знаят установеното правило, а именно, че чужденци, които
идват при бебриките, заминават след като се преборят с ръце с него…
Следват боеве…, в следствие на които царят на бебриките е убит… и
това е обявено на цяла Бебрикия… (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 1–135).
Видно е, че Бебрикия е в южната част на Битиния/Битинския полуос-
тров. Бебрикия/бебрики, обаче, е нарочно поставено от Аполоний назва-
ние, защото на старогръцки беброкос, биброско е със значение изяждам,
поглъщам (Старогръцко-български речник. 1996:146–147) и е несъмнен
знак за отрицателна характеристика на този местен етнос, бебриките,
които избиват чужденците, означава, че те не позволяват на елините да
минат през Протока.
Hезависимо от негативната оценка на епика-поет за бебриките, то
е несъмнено, че става дума за етносна държава-царство, чийто цар се на-
рича Амикос, който като син на Посейдон, с прозвище Генетлиос (=Раж-
дащия) и битинската нимфа Мелие има божествен произход. Този цар на
Бебрикия не е гостоприемен към чужденците, нещо повече, той на прак-
тика ги избива. Тук изглежда, че за времето на VІІІ/VІІ в.пр.Хр., този цар
на Бебрикия, обаче, като син на Посейдон, очевидно властва във водите
на своето крайбрежие в източната част на Мраморно море, с което пречи
147
на аргонавтите да минат през Боспора, а като син на битинката Мелие,

подчертава принадлежността на бебриките към битините. Тоест, бебри-
ките у Аполоний, които са само траки битини у Ксенофонт, очевидно
контролират влизането в Протока от южната му страна.
Етнонимът бебрики е характерен за малоазийските тракийски об-
ласти Битиния/Витиния и Мизия, както твърдят специалистите (Ruge
1897: 180–181; Спиридонов 1993: 34; Попова 2013: 78–79). Той би мо-
гъл да бъде сравнен с древния европейски тракийски етноним бриги
(Vassileva 1995: 31). Това се подсказва и от Херодот, който съобщава, че
навремето бригите живеели в Европа заедно с македоните, като именно
те – бригите, след като преминали в Мала Азия, се нарекли фриги (Hdt.
VII, 73).
Тук, несъмнено, за времето на VІІІ/VІІ в.пр.Хр., се регистрира откри-
та враждебност на местното тракийско крайбрежно население, свързано
с битинската нимфа, към чужденците елини. И чак след победата на арго-
навтите над цар Амикос те спокойно влизат и плават в Боспора. Логично
е да се заключи, че бебриките, тоест битините, контролират влизането в
Протока от южната му страна.
През ІІІ в.пр.Хр. Битинското царство има активна политическа ис-
тория, за която Аполоний не може да не знае, тъй като е неин съвремен-
ник. Това е епохата на четирима последователни царе на Битиния: Зипои-
тес (328–280 г.пр.Хр.), Никомед І (280 – ок. 255 г.пр.Хр.), Зиелас и братя
(ок. 253 – ок. 242 г.пр.Хр.), Зиелас самостоятелно (242–230 г.пр.Хр.) и
Прусий І (ок. 230 – ок. 183 г.пр.Хр.), които не само се стремят да се на-
ложат, но и се налагат успешно над елински полиси по крайбрежията на
царството си като например: Хераклея Понтийска, Астакос, Киера, Тиос,
Никея, Киос и Мирлея (Габелко О. Л. 2005, 525–526). Но поради архаи-
зирането на представяното в неговата поема, Аполоний ще каже просто
Битинската земя/страна (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 164–177) и в южната ù част
ще постави някакъв враждебен местен етнос, който нарочно ще бъде на-
речен бебрики, които, обаче, несъмнено са самите битини, които са лоши
спрямо елините, тъй като реално, по времето и пред очите на самия Апо-
лоний Родоски, завладяват споменатите елински полиси.
Тоест, под бебрики би трябвало да се разбира наричане на югозападна-
та част на траките битини/витини, които обитават в североизточната част
на Мраморно море, по югозападните брегове на Битинския полуостров, от
южната страна на Боспора/Босфора, от които зависи преминаването през
Протока. Тези траки – бебриките – се оглавяват от цар с името Амикос. Те
имат своите обреди, но свързани с опазването на своите води и брегове от
чужденци. Това се дължи на факта, че те обитават и контролират южната
азиатска страна на стратегическия проток Боспор/Босфор. Това несъмнено
сочи, тук, наличие на тракийска етнополитическа формация.
148
19. Тогава, техните лозя и села биват разрушени от вражеско-

то копие на Люкос/Ликос и мариандините, на които той е цар. На
времето те са били в борба за желязодаващата земя/страна. И тъй
като врагът е разрушил техните скотовъдно-земеделски стопанства
и селските им дворове, хероите докарват за тях, от всички страни,
безброй овце… (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 137–144).
Във връзка с бебриките в Бебрикия и техния цар Амикос, се оказва,
че в този район съществува и друга етносна държава – тази на марианди-
ните с цар Люкос. Цар Люкос използва смъртта на цар Амикос и отслаб-
ването на Бебрикия, в следствие на победите на аргонавтите над тях и на-
пада бебриките, като унищожава лозята и селата им. Очевидно, Бебрикия
и Мариандиния са съседни области и етносни държави-царства, защото
неотдавна те са били в конфликт за земята, която дава желязо. Това ще
рече, че те са се биели за железните рудници, намиращи се в района. Веро-
ятно цар Амикос е завладял рудниците, защото се оказва, че стопанствата
и дворовете на мариандините са разрушени, та се налага аргонавтите да
им помагат с докарване на дребен рогат добитък от другаде.
Показателно е, че желязото е високо ценено от местните етноси бе-
брики и мариандини, и това несъмнено отразява архаизъм на съществу-
вала реалност при усвояването на желязото от края на ІІ и първите веко-
ве на І хил.пр.Хр., когато започва Ранножелязната епоха, според археоло-
гията. Видно е, обаче, и още нещо много важно. А то е, че хероите-елини
използват противоборството на двете местни тракийски етносни държави,
подкрепят едната – Мариандиния и побеждават другата – Бебрикия, която
не приема чужденци, каквито са странниците елини, но владее стратеги-
чески важните със суровината си железни рудници в района. С победата
си над тях, очевидно, аргонавтите слагат ръка над железните рудници и
стопанствата на бебриките, с което изглежда, че елините се налагат като
доминиращи в този новоусвояван от тях район на Стария свят.
Но, това е елинофилската гледна точка на Аполоний, която съзнател-
но не отчита реалностите, свързани с мощта и ролята на Битинската/Ви-
тинската държава в Анатолия, през V–IІІ в.пр.Хр.
В крайна сметка, това, обаче, е приказен разказ, който категорично и
според самия Аполоний Родоски, трябва да се отнесе към по-стара епоха
(очевидно става дума за края на ІІ – началото на І хил.пр.Хр.), защото е
ясно още от времето на Ксенофонтовия Анабазис (края на V – начало-
то на ІV в.пр.Хр.), че етносната държава на мариандините е включена
в Битинското царство и няма реална политическа изява по времето на
Аполоний Родоски (ІІІ в.пр.Хр.).
20. При изгрев слънце… хероите отвързват корабните въжета

от стъблото на пристанищното дърво (=пушката), след като качват
149
на борда цялата плячка, от която те се нуждаят, и под благосклон-

ния напор на вятъра се насочват нагоре, през водовъртежното те-
чение Боспор… И на следващия ден те привързват дебелите корабни
въжета на брега срещу Битинската земя/страна. (Apoll. Rhod. Arg. ІІ,
164–177).
Корабът Арго отплава от крайбрежието на Бебрикия, която се нами-
ра на югозападната страна на големия Битински полуостров в Мраморно
море и се насочва нагоре, тоест най-общо на север, като успешно пре-
плава, разделящият Европа и Азия, проток Боспор. Той плава около, или
малко над, едно денонощие, което сравнено с плаването му от Мизия до
Бебрикия, изглежда съвсем нормално за времето си. Макар, че е споменат
благосклонния напор на вятъра, е несъмнено, че Арго плава срещу тече-
нието на Протока основно на гребла. Особено важно е, че приставането на
кораба е извършено в северния край на Боспора, срещу Битинската земя/
страна, което недвусмислено показва, че е на европейския му бряг, тоест
на брега на Европейска Тракия.
21. Тук Финей, синът на Агенор, има свой дом на морето, Финей,
който… има дарбата да пророкува, с който дар синът на Лето (=Апо-
лон) го е дарил някога. Затова той почита не с безпристрастие самия
Зевс, заради способността да предсказва на хората непогрешимо и да
бъде свещен за тях… Затова Зевс му изпраща бавно остаряване (=дъл-
голетие), но взема от неговите очи прекрасната светлина (=ослепява го)
и му изпраща страдание… свързано с харпиите… Финей знае, че ще бъде
посетен от хероите и ще бъде освободен от харпиите… (Apoll. Rhod.
Arg. ІІ, 178–208).
Финей се намира на европейския бряг, в северния край на протока
Боспор. Тук, на брега на морето, той има свой дом. Финей има божия дар-
ба, дадена му от самия Аполон, син на Лето и Зевс, дарбата да пророкува,
непогрешимо да предсказва на хората и да бъде свещен за тях. Финей е
възнаграден с дълголетие, но ослепен и наказан да страда от Зевс, чрез
хищните полужени-полуптици харпии. Като пророк, обаче, Финей знае за
аргонавтите и очаква те да дойдат при него, като при това ще бъде осво-
боден от харпиите.
22. Финей казва, че това е той самият, божествено надареният с

дарбата да предвижда, че той е син на баща си Агенор; и когато власт-
вал над траките, той взел в дома си, като свой сватбен подарък, тях-
ната сестра Клеопатра, за своя жена… (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 238–239).
Самият Финей се представя на Язон и другите аргонавти, като сина
на Агенор, който има своите пророчески способности и дарби. Особено
важно е, че той е владетел на траките, от които е и неговата жена Клеопа-
150
тра. Тоест, Финей е цар-жрец на траките от Европейската страна на Бос-

пора, който е надарен с божията дарба да предвижда. Европейската страна
на Боспора означава областта, наричана от елините Тракийска делта или
само Делта. Тракийската делта, всъщност, е един голям полуостров, който
от север/североизток се мие от водите на Черно море, на изток/югоизток –
от течението на Боспора, от юг – от водите на Мраморно море. Без съмне-
ние, крайбрежният дом на Финей, от който той властва над траките, и се
намира в северната част на преминатия от аргонавтите Боспор, трябва да
бъде определен като тракийска владетелска/царска резиденция.
23. Двамата синове на Борей, известните херои Зетес и Калаис,

с помощта на Зевс и чрез мечовете си, прогонват харпиите, които, в
крайна сметка, отиват на Минойския Крит. (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 273–
300).
Всъщност, точно сега и точно тук, в северната страна на Боспора,
на североизточния бряг на Тракийската делта, Зетес и Калаис, синове на
тракиеца Борей и Орейтия, дъщеря на Ерехтей, родени във ветровита
Тракия (Apoll. Rhod. Arg. І, 211–215), именно като местни траки херои,
изпълняват своята мисия в плаването на Арго през непознати за елините
земи и води, чрез която мисия тракийският цар-жрец и пророк Финей е
освободен от харпиите и може свободно да каже на аргонавтите къде и как
да продължат нататък.
24. Финей предсказва на аргонавтите, че след като го напуснат,

ще видят две Кианейски скали, където двете морета се срещат, като
ще им съобщи как да минат между тях; тези скали не са неподвижни,
те постоянно се блъскат една в друга… дава им съвет как и кога да пус-
нат гълъб между двете скали за да могат да минат след него… (Apoll.
Rhod. Arg. ІІ, 317–335).
Несъмнено, домът/царската резиденция на Финей е на изключително
важно стратегическо място в северната европейска страна на Боспора, не-
далеко от срещането на двете морета. Двете морета са Пропонтида и Пон-
та, които, чрез протока Боспор, се срещат тук, където владее и предрича
тракийският цар-жрец, пророкът Финей.
Двете Кианейски скали са метафоричен образ на властването на
местните тракийски държави от двете страни на Боспора, които чрез кон-
трола си над тази част – връзка между Пропонтида и Понта, дават разре-
шение за плаване на чуждите кораби, в случая, елински. За да премине
корабът Арго, трябва да се извърши жертвоприношение от хероите, което
те трябва символично да направят, чрез гълъба. Жертвоприношението е
акт за получаване на покровителство от местните богове, които като Фи-
ней са и царе-жреци.
151
25. Финей продължава да ги наставлява и им казва, че като минат

между скалите, те ще влязат в Понта, и веднага да държат земята/
страната на битините, която е тяхно дясно и да плават, като се па-
зят от опасностите около сладката река Ребас и Черния бряг, те ще
стигнат до пристанището на острова Тиниас. След това… техният
кораб ще акостира в земята/страната на мариандините… отсреща.
(Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 345–352).
Ясно е, че след направеното жертвоприношение при Финей, с него-
вото благоволение, аргонавтите имат разрешение и влизат в Понта. Посо-
ката на плаване на Арго в Понта е покрай страната на битините, които
се падат в дясно. Битините обитават големия полуостров на Анатолия,
който е източната страна на Боспора и е срещуположен на големия полу-
остров Тракийска делта в Югоизточна Европа, който е западната страна
на Боспора. Тоест, посоката на плаване е на изток, по южното крайбрежие
на Черно море. В тази посока, специално е споменат островът Тиниас с
пристанище. Островът Тиниас с пристанище е близо до полуострова с
пристанище, засвидетелстван у Ксенофонт с древното си тракийско име
Калпе/с, който се намира в средата на Тракия (Xen. Anab. VІ, 2, 17), което
означава по средата на Азиатска Тракия.
Отсреща на континента следва страната на мариандините. Но ма-
риандините на цар Люкос са пострадалите от царя на бебриките Амикос,
срещу когото воюват, заедно с аргонавтите, по североизточното крайбре-
жие на Мраморно море (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 137–144), което е в югоза-
падната страна на Битинския полуостров. А тук има мариандини и на
Южното Анатолийско Черноморие, при и след остров Тиниас.
Така се оказва, че етнонимът мариандини, се простира от източната
част на Битинския полуостров, от Мраморно до Черно море и обхваща
югоизточната/източна част от областта Битиния и стига до следващата на
изток област Пафлагония.
Впрочем, у Ксенофонт мариандините се споменават на Анатолий-
ското Черноморие по повод полиса Хераклея Понтийска, който е в земята
на мариандините (Xen. Anab. VІ, 2, 1), като всъщност това е земята на
битините/витините (Xen. Anab. VІ, 2, 17–19). Което ще рече, че за Ксе-
нофонт мариандините отдавна са част от страната, тоест държавата, на
битините, които са траки (Xen. Anab. VІ, 3, 9).
26. Финей продължава, че тук е катабазисът към обиталището/

жилището на Хадес, тук високо се простира носът Ахерусиас, а вър-
тейки се реката Ахерон има своя път от дъното през носа и изпраща
своята вода напред от голяма клисура. И близо до нея те ще плават
покрай многобройните хълмове на пафлагоните… а след тях са ене-
тите… (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 353–359).
152
Най-вероятно, носът Ахерусиас е носът (дн. Инджебурун) на най-се-

верния полуостров, от чиято източна страна е полисът Синопе, преди ус-
тието на реката Ахерон, която може да се отъждестви с днешната река
Карасу. Многобройните хълмове на пафлагоните, които са след клисура-
та на реката Ахерон, означава че пафлагоните, които са веднага след ма-
риандините, обитават източно/югоизточно от нос Ахерусиас. Така изли-
за, че мариандините са обитавали пространството между остров Тиниас
и нос Ахерусиас, което впечатлява със своята големина.
Както стана дума по-горе, обаче, още преди времето на Аполоний
Родоски (ІІІ в.пр.Хр.) мариандините са включени в стремително уголе-
мяващата се Битинска държава.
Такъв извод се потвърждава и от държавата/областта Пафлагония,
описана от Ксенофонт в края на V/началото на ІV в.пр.Хр. (Xen. Anab.
V, 4, 1–2; V, 5, 5–12; V, 5, 23; VІ, 1, 14–15). По негово време тя се опреде-
ля ориентировъчно от няколко елински полиса по Южното Анатолийско
Черноморие. Изброени от запад на изток те са Синопе (дн Синоп), Амисос
(дн. Самсун), Котиора (вер. дн. Орду) и Керасунт (дн. Гиресун). Тази об-
ласт, със своя етносна държавна организация, е наситена с много тракий-
ски/трако-фригийски характеристики от всякакво естество (Порожанов К.
2007: 24–26).
Тук някъде е поставен и етнонимът на енетите. Енетите са населе-
нието на областта Енетия, а Енетия е другото, архаичното име на Пафла-
гония, известно още от времето на Омир (Hom. Il. II 851–855). Това озна-
чава, че със споменаването на енетите отново става дума за пафлагони в
Пафлагония.
27. Финей продължава с описанието на крайбрежието, покрай

което предстои да плават аргонавтите, като казва, че има нос, който се
намира срещу Хелике Мечката, стръмен от всички страни, и него го
наричат Карамбис… И след като минат около него… е реката Халис,
сетне рекичката Ирис…; река Термодонт се влива в спокоен залив при
нос Темискира… Тука е равнината на Дойнтос като близо са 3 (три)
града на амазонките, а след тях са халюбите, най-окаяните хора,…,
които се занимават, като работят желязо. И до тях живеят ти-
барените, богати на овце… А граничещи с тях са мосюнойките, кои-
то живеят в добре направени дървени кули…, от които идва и име-
то им… След тях… има равен остров…, пустинния остров. На него
цариците на амазонките Отрере и Антиопе са построили каменен
храм на Арес, от времето, когато те ходят да воюват… (Apoll. Rhod.
Arg. ІІ, 360–387).
Нос Карамбис би трябвало да е на източния полуостров, където се
намира полисът Синопе, днес нос Бозтепе. Реката Халис се отъждествя-
153
ва с днешната река Къзъл-Ърмак и се влива при следващия на изток

голям нос (дн. нос Бафра), разположен между Синопе и Амисос (дн.
Самсун). На изток от Амисос (дн. Самсун) е следващият голям нос, който
трябва да се идентифицира с нос Темискира (дн. нос Джива), при който
се влива река Термодонт (дн. река Ишиль-Ърмак), където в близката
равнина, тоест на югоизток/изток от носа/полуостров, се намират трите
града на амазонките. След тях са халюбите/халибите, прочути с това
че се занимават с желязо, след халюбите/халибите – тибарените, след
тибарените – мосюнойките.
По времето на Ксенофонт, тоест в края на V/началото на ІV в.пр.Хр.,
мосюнойките са крайбрежен тракийски етнос, който населява земите и
крайбрежието в североизтока на областта Пафлагония, около полиса Ке-
расунт (дн. Гиресун), тибарените – също, като се разполагат на запад от
мосюнойките, между полисите Керасунт (дн. Гиресун) и Котиора (вер.
дн. Орду) (Порожанов К. 2007: 23–24). За халюбите/халибите логически
следва нископланинският крайбрежен район, обхващащ полуостро-
ва, намиращ се западно от Котиора (дн. Орду) и източно от равнината,
разполагаща се след носа/полуостров Темискира (дн. н. Джива), с река
Термодонт (дн. р. Ишиль-Ърмак), където са амазонките.
Така, халюбите/халибите и амазонките, се оказват в средната се-
верна крайбрежна част на областта Пафлагония, между няколко тракий-
ски етноса: от изток – тибарени и мосюнойки, от запад – пафлагони/
енети, а още по-на запад – мариандини, тоест битини.
Ще си позволя да припомня, че Ксенофонт казва за тези халиби, кои-
то били малко на брой, че са подвластни на мосинойките (Xen. Anab. V,
5, 1–2).
Така, тези халюби/халиби и амазонките, се оказват част от впечат-
ляващите характеристики на тракийските етноси в Анатолия, интригува-
щи елинското полисно съзнание, със своите странни архаизми.
Ето защо са нтересни особеностите, характеризиращи тези народи.
Амазонките, например, имат три града, две царици – Отрере и Ан-
тиопе, и каменен храм на Арес, който е във връзка с тяхното войнолюбие.
Войнолюбието, тоест воюването срещу мъже, на тези жени с двете царици
в тракийска/трако-пафлагонска анатолийска среда, е сравнимо с войнолю-
бието – воюване срещу мъже, което характеризира лемноските жени с ца-
рица, които са в европейска островна тракийска/трако-пеласгийска среда.
Това, че и едните и другите са войнствени и имат царици, подсказва арха-
ична представа за почитане и култ към Великата богиня майка-Царица на
Всичкото, на която те са несъмнено много древно съответствие.
Халюбите/халибите са най-вещите в добиването и обработването на
желязо. Желязото е новият метал на епохата от края на ІІ и началото на І
хил.пр.Хр., чието начало представя Аполоний Родоски. За да бъдат оха-
154
рактеризирани само халюбите/халибите като железари, които от битова

гледна точка, няма как да не са окаяни, щом работят с руда, огън и вода, е
вън от съмнение, че, поне първоначално, само те са посветените в тайната
за добив и обработка на новия метал, тоест те са свързани с божественото
знание, дадено им подобно на елинския Прометей – за огъня. Рудата=Зе-
мята, огънят в нея и водата отново насочват към сакралност, свързана с
Великата богиня-майка.
Тибарените са богати на овце. Този факт не изненадва, защото имен-
но отглеждането на дребен рогат добитък, съобразно природните условия
на тази част от Анатолия, е съвсем правомерно.
Мосюнойките тук са посочени заради сходството в произнасянето
на техния етноним с елинската дума за дървена кула, поради което при-
състват в списъка на Аполоний.
Мосюнойките, тибарените и халюбите са поставени от Аполоний,
по пътя на аргонавтите, на Анатолийското Черноморие, защото те са спо-
менати от Ксенофонт, който, още в неговото време, е смятан за класик в
писането на история, след големите имена на Херодот и Тукидид, разби-
ра се. При това, тракийските им характеристики, заедно с тези на ене-
тите-пафлагоните, също коментирани от Ксенофонт, се подсилват и от
архаичните амазонки.
28. Финей завършва, като съобщава, че оттатък острова и срещу

носа живеят филирите, а след филирите, макроните, а след тях – бе-
хейрите… сапейрите… бизейрите… колхите… (Apoll. Rhod. Arg. ІІ,
392–398).
На този етап, коментар върху тези етноси не е нужен.
След разказаното/предсказано от Финей за предстоящия път на арго-
навтите по южния бряг на Понта, преди достигането на целта им Колхида,
на източния -, сюжетът в поемата се връща като действие отново при дома
на Финей на брега на Европейска Тракия, в северната страна на протока
Боспор.
29. Тук Язон пита Финей, че сега, когато наближава края на мор-
ската експедиция, е добре старецът да му каже как те ще минат до
Понта, през опасните скали, след като се насочат към тях, защото ако
не ги минат трябва да се върнат отново в Елада… Как той и неговите
другари да минат дългия път (който Финей е очертал вече в предаденото
до тук – К.П.) през морето… до колхидеца Еа, който живее в ъгъла на
Понта и на света. (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 411–419).
30. Финей отговаря, че когато се насочат към опасните скали, те

не трябва да се плашат, защото божеството ще им бъде водач от Еа
155
нататък, а до Еа те ще бъдат водени достатъчно … поради това Язон

да поиска пълна подкрепа от Кипридата (=Афродита – К.П.), защото
от нея зависи щастливия изход на тяхната експедиция. И повече не иска
да го питат. Финей прегръща двамата синове на тракийския Борей,
долетели от небето и дошли с бързи стъпки при него… Зетес разказва
колко далеко са изгонили харпиите и как Ирис ги е предпазвала… и на-
края как са прогонили харпиите до Диктейската скала… и как Финей
вече е освободен от тях… (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 420–436).
31. Езоновият син (=Язон – К.П.), с божествена благородност, каз-

ва на Финей, че сигурно е това, че Финей е подкрепян от някой бог, щом
синовете на Борей са могли да му помогнат и трябва да му просветне
в очите… (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 436–442).
32. Финей му отговаря, че както миналото казва/учи няма лекар-

ство за неговите очи, но той се надява на това да го дари Богът вед-
нъж със смърт, защото след това ще бъде в блаженство. (Apoll. Rhod.
Arg. ІІ, 444–447).
Тоест, веднъж дарен с божията пророческа дарба Финей ще продъл-
жи да бъде сляп за другите хора, но ще запази способностите си да пред-
вижда за тях. И още нещо, това, че веднъж дарен със смърт от Бога той ще
бъде в блаженство, означава не обикновена човешка смърт, а смърт за из-
брани, което ще рече вечно блаженство, тоест безсмъртие. Нещо, което е
характеристика на царете-жреци, царе-богове в Древна Тракия (Попов Д.
2010, 13–54).
33. При разговора на Язон с Финей, около Финей се оказват него-

вите съседи…, на които старецът дава пророчество, с божия воля; и,
чрез своето пророческо изкуство, ги освобождава от много от техните
болки, за което те му благодарят. С тях идва и Парайбиос, който е
мил към Финей и му казва, че той самият е угадил идването на тези
странници в къщата му. Преди много време самият пророк казал, че
тази команда от първенци пътува от Елада за града на Еет, и че те
би трябвало да привържат техните корабни въжета за Тинийската
земя/страна (=страната/земята на тините), и чрез Зевс те ще се оправят с
харпиите при Финей… Финей казва, че знае как Парайбиос да се спаси от
греха, който е извършил, а то е като той построи олтар на Тинийската
нимфа/Нимфата на Тиния и да извърши на него свещенодействия…
Неговите съседи несъмнено това са траките, над които Финей ца-
рува (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 238–239) и спрямо които той е пророкът, на-
дарен с божия воля. Тъй като хероите трябва да привържат въжетата на
156
кораба Арго за Тинийската страна, е ясно, че домът на Финей е в тази

страна, в Тиния и, че траките на Финей се оказват с етноним тини. Това
се потвърждава и от местната нимфа, която е Нимфата на Тиния. Тините
в Европа са траките от Боспора до нос Тиниада (дн. н. Инеада), които са
жители на наречената от елините Тракийска делта, която очевидно носи и
названието Тиния.
34. Тогава се надигат Язон и синовете на Борей (Зетес и Кала-

ис – К.П.) да изпълнят нареждането на стареца. Те бързо призовават
Аполон, който е покровител на пророчеството и принасят жертва.
А младите другари стават готови за празника… Едни от тях остават
да празнуват недалеко от корабните въжета, други, на групи, из целия
дворец… (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 492–499).
Тук, вече, домът на Финей е наречен ауле = двор, царски двор, дворец
(Старогръцко-български речник, 1996, 130), който истински приляга на
един тракийски цар-жрец, цар-бог, какъвто е Финей.
35. … първенците все още стоят тук, по принуда, като всеки ден
тините, правят добро на Финей, пращайки му свръхголеми подаръци.
При това положение те построяват олтар на 12-те свещени на от-
срещния морски бряг и принасят жертва на него, и чак тогава влизат
в техния бърз гребен кораб, като не забравят да вземат със себе си и
треперещия гълъб, който Еуфем сграбчва и го носи цял треперещ от
страх; едва тогава хероите развързват двойните корабни въжета от
страната. (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 528–536).
Прави впечатление, че тините носят много големи подаръци на своя
цар Финей. Това, впрочем, може да се изтълкува като облагане с нату-
рални данъци на поданите траки в етносната държава Тиния, от царския
дворец, които се стичат в него. Тази практика е добре позната за Одриския
царски двор от края на VІ/началото на V в.пр.Хр. поне до средата на ІV в.
пр.Хр. (Порожанов К. 2011, 143–241).
Стоенето по принуда на аргонавтите, очевидно, е все още при Фи-
ней, на европейската северна страна на протока Боспор. За да продължат
своето пътешествие, обаче, те елините, построяват олтар/светилище на
отсрещния/отвъдния морски бряг, което ще рече, че светилището е издиг-
нато от тях на северния азиатски бряг на Боспора, там, където са траките
битини и тяхната страна Битиния. След грабването на гълъба за предсто-
ящото жертвоприношение хероите отвързват корабните въжета от дворе-
ца на Финей и потеглят по-нататък.
36. … те не тръгват незабелязани от Атина, която иска да пома-

га на моряците в морето… Затова дъщерята на Зевс (=Атина-К.П.) се
157
спуска долу и слага своя крак/стъпва на безрадостния бряг на Тиния. Тя

помага за придвижването на кораба срещу вълните по посока блъска-
щите се скали, където обливаните с морска вода брегове ехтят… то-
гава Еуфем се качва на носа на кораба, от където силно хвърля гълъба
напред да лети… птицата лети между скалите… скалите хващат
края на гълъбовата опашка, но той прелита нататък, нехванат от
тях и те отново са разделени на две… първенците гребат героично след
гълъба, но силна вълна ги завърта към скалите… и когато става ужасно
и страшно и не се вижда излизане от грохота… пред тях се открива,
насам и натам, широкият Понт (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 537–579).
37. Корабът се мята по вълните в морето. Но водовъртежът го

повлича между тряскащите се скали… Тогава Атина, с нейната лява
ръка, спира обратно движението на една мощна скала, а с дясната ръка
тласка кораба между скалите… Въпреки това, блъскащите се скали се
опитват да затворят прохода, когато корабът минава между тях, при
което откъсват украшението на кърмата… Но от този момент на-
сетне, завинаги скалите остават разделени една от друга…, а когато
човек, в своя кораб минава между тях, остава жив… (Apoll. Rhod. Arg.
ІІ, 594–609).
Брегът на Тиния е наречен безрадостен заради злочестата съдба на
Финей. Всъщност, след изпитанието да минат между блъскащите се ска-
ли, на аргонавтите им предстои да плават вече в Понта.
Несъмнено, двете блъскащи се скали са опоетизирана форма на тра-
кийската политическа реалност в северната понтийската страна на прото-
ка Боспор, във времето преди и към началото на проникването на елини в
Черно море – VІІІ/VІІ в.пр.Хр. От едната, европейската страна, е царство-
то на тините Тиния с цар Финей, а от другата, от азиатската страна, е
царството на битините Битиния. Именно от тините и битините зависи
влизането в Понта.
За да влязат аргонавтите в него се принасят жертви както при Фи-
ней – на европейската страна, така и при храма на 12-те свещени – на ази-
атската страна на Боспора, от към Черно море. Впрочем, форма на жертво-
приношение е и актът с гълъба, който загубва част от опашката си, както
и откъсването на украшение от кърмата на кораба Арго.
Тук, изглежда, трябва да се види сравнително ранно налагане на ели-
ните над северната азиатска страна на Боспора, при устието на Понта.
Това налагане се извършва от тях чрез изграждането на хиерон/светили-
ще, който трябва да неутрализира силата на Финей от европейската страна
и да ликвидира неговия монопол над Протока. И действително, чак след
построяването на този хиерон/светилище, аргонавтите, макар и с преме-
ждия, успешно преминават блъскащите се скали Кианеи и продължават
158
да плават в Понта.
Така, Аполоний Родоски, през ІІІ в.пр.Хр., говори за елински хи-
ерон/светилище/храм на 12-те свещени на северната азиатска страна на
Боспора, чието начало, според архаизирането, което той представя, трябва
да се отнесе към VІІІ/VІІ в.пр.Хр. В противовес на него, на северната ев-
ропейска част на Боспора е дворецът на Финей, който за удобство, може
да бъде назован тракийски Финеон, който също има функциите на све-
тилище/хиерон.
38. … корабът, насочен през средата на морето, минава покрай

Битинската земя/страна. (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 618–620).
Очевидно, тръгнал от пристанището при двореца на тракийския
цар-жрец-прорицател Финей, на европейската страна при северното устие
на протока Боспор, след като навлиза в Понта, Арго наистина е насочен
през средата на Черно море, но завива надясно, покрай страната на би-
тините в западната част на Анатолия.
Това е сторено, за да се следват указанията на Финей.
39. Именно за това Язон казва, че се надява, че те ще вървят по

пътя, очертан от съвета на Финей. (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 645–647).
Това означава, че маршрутът на Арго ще бъде на изток, по южното
Черноморско крайбрежие на Анатолия.
40. Следвайки този маршрут, най-напред, те минават край бързо-

то течение на река Ребас и острия връх Колоне, и скоро след това – Чер-
ния нос, а покрай него устието на реката Фюлис… (Apoll. Rhod. Arg.
ІІ, 648–652).
Името на река Ребас е запазено в името на днешната река Рива, която
тече на северозапад и се влива в Черно море, в северозападния край на
Битинския полуостров.
Името на Черния нос днес е запазено в името на нос Карабурун и е на
изток от устието на Ребас.
Река Фюлис/Филис, най-вероятно е реката, която се влива в Черно
море на изток от Карабурун, близо до днешното селище Шиле.
Това, всъщност, са водите и крайбрежието в западната част на Би-
тинското море, както ще го нарече малко по-нататък Аполоний (Apoll.
Rhod. Arg. ІІ, 730).
41. Сетне, Те плават покрай … дълбокото течение на Калпе…

Калпе/с е известен топоним още от Ксенофонт, края на V/началото
на ІV в.пр.Хр., като хорион Калпе/с лимен, който се намира в средата на
159
Азиатска Тракия, тоест Битиния (Порожанов К. 2007: 26–27). Тракийската

владетелска резиденция с пристанище Калпе/с, съгласно описанието на
Ксенофонт, трябва да се локализира, най-вероятно, на един от трите носа
на северозападния бряг, преди насочения на север нос (дн. н. Кефкен),
продължаващ с острова Тиниас, които имат условия за акостиране на ко-
раби, от към югозапад/юг.
42. Това се потвърждава от по-нататъшния ход на Арго, който вли-

за в пристанището на пустия/изоставения остров Тиниас, където,
изтощени от труд, хероите се изкачват на брега (Apoll. Rhod. Arg. ІІ,
672–673).
Островът Тиниас е естествено продължение на днешния нос Кефкен
и заедно със западно/югозападно намиращият се от него хорион с приста-
нище Калпе/с маркира средната част на Битинското крайбрежие и респек-
тивно на Битинското море (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 730).
43. Орфей казва на първенците, че предлага да назоват този

остров Островът на Аполон Еос/Аполон на Утрото…, поради което
те трябва да направят един олтар на брега… (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 685–
689).
Тук, на този остров, маркиращ средната част на Битинкото крайбре-
жие, очевидно, също е нужно да се направят свещенодействия, в новопо-
строен олтар, посветен на Аполон Еос.
44. Те свещенодействат като танцуват и пеят… синът на Ойа-

гър (= Орфей) свири на своята бистонска лира…
И когато на третата сутрин идва свеж западен вятър, те напус-
кат високия остров. След това, на отсрещната страна те виждат и
минават покрай устието на реката Сангариос и плодородната стра-
на/земя на мариандините и течението на Люкос и Антемоеизийското
езеро… През нощта вятърът спира и сутринта те щастливо достигат
пристанището на Ахерусийския нос. Той се издига високо със стръмни
скали, гледайки близкото Битинско море… и в неговата посока е стра-
ната, където е пещерата на Хадес, с арка от дърво и скали… Тук е усти-
ето на реката Ахерон, което минава покрай носа и пада в Източното
море… После нисейските мегарци го наричат Соонаутес/Спасител на
моряците, когато те се настаняват/поселват в страната на мариан-
дините. Наистина реката спасява онези, които със своите кораби са
хванати от силна буря. По този път хероите прекарват кораба покрай
Ахерусийския нос и идват към страната срещу него…
Не след дълго те идват тук, но незабелязани от Люкос, господарят
на тази страна на мариандините, убийците на Амикос…, марианди-
160
ните, които направиха съюз с хероите. А Полидевк самия, те посре-

щат като бог… заради това, че той е страшилище за арогантните
бебрики. И така, те заедно отиват в града,… в мегарона/палата на
Люкос… (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 700–760).
От остров Тиниас корабът Арго плава на изток и североизток, като
след устието на река Сангариос е Страната на мариандините, която про-
дължава до Ахерусийския нос, включително.
Ахерусийският нос, от който се вижда Битинското море (Apoll.
Rhod. Arg. ІІ, 730), което е на запад, означава, че всъщност, това са черно-
морските води на Битиния, трябва да е крайният нос (дн. Инджебурун) на
полуострова, изтóчен на север, от чиято източна страна е полисът Синопе.
За да се влива реката Ахерон в Източното море и за да се нарича устието
ù Спасител на моряците, би трябвало то да се търси в източната страна на
същия полуостров, някъде около полиса Синопе. Най-вероятно изглежда
река Ахерон да се отъждестви с днешната река Карасу, която се влива
северозападно преди Синопския полуостров.
Очевидно, към Ахерусийския нос е североизточният край на архаич-
ната държава на мариандините, където техният цар Люкос живее в ме-
гарон в мариандински град. Мегарон, на старогръцки несъмнено означава
не толкова и само голяма стая, хол, но е със значения светилище и палат
(Старогръцко-български речник, 1996, 489), тоест царски дворец, в който
функционира и светилище. Нещо, което е наблюдавана реалност в позна-
тите ни тракийски държавни организации. Югозападният край на тази
страна се свързва с техните врагове траките бебрики, тоест битините, на
цар Амикос, от южната страна на Битинския полуостров. Приписванато
съюзничество на мариандините с аргонавтите и тяхното гостоприемство,
спрямо елините, означава реална възможност за създаване на елински
апойкии по крайбрежието на тази тракийска държава, преди още да бъде
включена в Битинското царство. Една такава апойкия, несъмнено, ще се
окаже полисът Хераклея на Черно море, който се намира в западния край
на Мариандиния, на изток/североизток от реката Сангариос. Големият по-
лис Мегара в Елада, впрочем, е пра-метрополия на Хераклея Понтийска.
Ето защо асоциацията на нисейските мегарци с елините хераклейци, на-
пример, изглежда правомерна.
45. На празнуването в мегарона на цар Люкос Язон му разказва

как аргонавтите са били добре посрещнати от Лемноските жени; за
всичко, което е станало при долонския Кизик; после, как те са прис-
тигнали в Мизийската страна и Киос, където Херакъл…; и как те са
победили бебриките и убили Амикос; и за прорицанията и бедите на
Финей, който им казал как да преминат Кианейските скали; и за това
как те са стигнали и са слезли на Острова…
161
46. Люкос отвръща със свой разказ за недалечното минало, в който

казва, че неговият баща е Даскюлос; че собственият му брат Приолас е
убит от мизите… Титиас, заедно с мизите, е сложил ръка не само на
бащините му владения, но е наложил властта си и над фригите, които
живеят в страната до тях, както и това, че направил своя собстве-
ност филите на битините и страната им, толкова надалече, където
е устието на река Ребас и върха Колоне… (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 761–790).
Името Даскюлос несъмнено сочи местна културна традиция, свър-
зана с представата за ранни фриги на Пропонтида. Оказва се, че в арха-
изираната представа на Аполоний Родоски мизите, които са на големия
полуостров в източната част на Пропонтида, между Фригия и Битиния,
завладяват мариандините (на север, но повече на североизток от тях, от
Мраморно до Черно море), след това те завладяват фригите, които са на
югозапад от тях, завладяват и битините, които са на север от тях, чак до
северозападния край на Битинския полуостров, на Черно море.
Едва ли тук трябва да се търси реална политическа история. По-ско-
ро, чрез тези завладявания Аполоний показва сходство между мизи, фри-
ги, битини (и мариандини), които, по същината си, представляват със-
тавки на северозападната анатолийска част на палеобалкано-западноана-
толийската етнокултурна общност.
47. Цар Люкос е готов да нареди на Даскюлос, негов син и наслед-

ник, да отиде с хероите, защото по този начин, те ще имат за при-
ятели всички хора, които ще срещнат по техния път, през морето,
под устието на река Термодонт… А освен това… той има намерение да
издигне храм на Ахерусийската височина (=Ахерусийския нос), който
всички моряци ще могат да виждат, когато плават в морето. (Apoll.
Rhod. Arg. ІІ, 803–810).
Изглежда, че общото етнополитическо формирование, представено
от четирите етнонима – мизи, фриги, битини (и мариандини), очертава
ядрото на западноанатолийската част от палеобалкано-западномалоазий-
ската общност от втората половина на ІІ и началото на І хил.пр.Хр. (По-
рожанов К. 1998: 39–50). Такова мислене, за тази общност, се внушава и
от царското име Даскюлос, което носят владетелите на мариандините.
Защото селище с име Даскюлейон е добре известно и е локализирано на
югоизточния бряг древното езеро Афнитис (дн. Маниас гьолю, с по-старо
име Куш/Кус гьолю) в Хелеспонтийска Фригия, на около 30 км, южно от
Мраморно море. Освен това, фактът, че придружени от царския син Дас-
кюлос, аргонавтите ще имат за приятели всички хора, които ще срещ-
нат по пътя, през морето…, несъмнено потвърждава наличието на общ-
ност, най-ярко представена от четирите изброени етноса. Но едва ли само
162
от тях, защото на изток, след мариандините (тоест битините), са пафла-

гоните, амазонките, халюбите/халибите, тибарените и мосюнойките/
мосинеките – все етноси с тракийски характеристики, които представля-
ват по-голямата част от анатолийската страна на палеобалкано-западно-
анатолийската етнокултурна общност.
Издигането на храм на Ахерусийския нос от царя на мариандините
Люкос, за да го виждат като ориентир всички, които плават в морето,
означава, че Люкос и мариандините (тоест битините) са вещи в морско-
то дело и владеят Черноморските води на своята държава. Нещо, което
не е изненада, особено като се има пред вид онова, което Ксенофонт ни
осведомява за морската култура и поведение на близкия до мариадините
черноморски тракийски етнос мосюнойки/мосинойки/мосинеки (Поро-
жанов К. 2007: 23–24).
48. Аргонавтите отплават от своя гостоприемен домакин царя на

мариандините Люкос, чийто мегарон се намира някъде при Ахерусийския
нос (дн. Инджебурун) като бързо, на гребла, те минават покрай река Ахе-
рон и доверявайки се на вятъра вдигат платната… Скоро те минават
край устието на река Калихорос, където, както приказката разказва
Нюсейон, синът на Бога (=Зевс), когато той подминава филите на ин-
дусите и идва да живее в Тива…, пирува и облечен празнично танцува
срещу пещерата, там, където минават неусмихнатите/безрадостни-
те свещени нощи, от което време съседите назовават реката с името
Калихорос и пещерата Аулион. (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 900–910).
Ако река Ахерон е днешната река Карасу, преди Синопския полуос-
тров, то реката, с название Калихорос, което ще рече Реката на добрите/
хубавите хорà/танци, трябва да е източно/югоизточно от реката Ахерон
(дн. р. Карасу), без да е ясно къде се намира. При реката Калихорос, е
и пещерата Аулион, чието име означава стая за спане или малък дом/
палатче/малък дворец. Любопитно е споменаването на филите на индуси-
те, които се свързват с хубави танци и аулион. Тук, приказността изглеж-
да съвсем очевидна, защото идентификацията, поне за сега, е невъзможна.
49. По-нататък Арго минава покрай течението на Партениос, чи-

ето устие се влива в морето…, подминава Сезамос, високата Еритини,
Кробиалос, Кромно и Кюторос. На следващия ден те обикалят Карам-
бис и минават дългия Егиалос… Те стануват на Асирийския бряг, къ-
дето самият Зевс дава дом на Синопе, дъщерята на Езоп… (Apoll. Rhod.
Arg. ІІ, 936–948).
Ако действително Карамбис е днешният нос Бозтепе, в края на Си-
нопския полуостров, то Асирийският бряг трябва да е точно този полу-
остров, където е и домът на Синопе. Очевидно, поне за сега, изброените
163
топоними са съвсем приказни и неидентицируеми. Не е ясно защо брегът

трябва да се нарече асирийски.
50. По-нататък, хероите минават отвъд реката Халис, отвъд

Ирис, която има силно устие и дъговидната страна на Асирия; и през
същия ден се завъртат на разстояние от Носа на амазонките, който
пази тяхното пристанище. (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 960–965).
Ако реката Халис е днешната река Казъл-Ърмак, то реката Ирис е ня-
коя от реките при днешния град Самсун (древния полис Амисос). Носът
на амазонките е нос Темискира, който трябва да е днешният нос Джива,
и се намира на равнинен полуостров, източно от Самсун. При това поло-
жение, дъговидната страна Асирия трябва да е най-южната дъга на Сам-
сунски залив, намираща се между пафлагоните – от запад и амазонките
от – изток. И тук, за втори път, се използва топонимът Асирия, без да са
ясни основанията за това.
51. В залива на този нос, при вливането на Термодонт… Няма

река, която да прилича на тази… Тя тече надолу към равнината и идва
от високите планини, които хората наричат Амазонските планини…
главното течение отворено се пръска с дъговиден гребен от пяна в Пон-
тос Аксейнос/Негостоприемното море. (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 970–984).
При този нос=Носа на амазонките, по-горе наричан нос Темискира
от Аполоний Родоски, идентифициран с днешния нос Джива, се влива
реката Термодонт, която извира от Амазонските планини. Тук, вече, освен
равнината на полуострова, където са трите града на амазонките, и плани-
ните на юг са наречени амазонски. Така, Страната на амазонките обхваща
равнината на полуострова с древният нос Темискира (дн. нос Джива) и
планините, на юг от нея, което ще рече – земите около долното течение на
река Термодонт, днешната Ешиль-Ърмак. Тук, особено впечатление прави
назоваването на Понта като Аксейнос/Негостоприемен. То, обаче, може
да се свърже с войнстващите амазонки, войнстващи срещу мъже и недо-
пускащи други, тоест елини, на своята земя. Действително, по крайбре-
жието на тази страна няма елински полиси!
52. … и с вятъра хероите минават край закръгления бряг, където

Темискирските амазонки се въоръжават за война. Те не живеят заедно
в един град, а са разделени на три фили. От една страна живеят Те-
мискирките, над които по това време властва Хиполита, в друга – Ли-
кастийките, и в още една – Хадеските. (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 994–1000).
По името на прочутия нос Темискира (дн. н. Джива) биват назовани
и амазонките, които живеят там. Общественото устройство на амазонките
показва организирането им в три фили, като една от тях, тази на Темис-
164
кирките, се ръководи от владетелка с име Хиполита. Вероятно, подобно

е положението с управлението на филата на Ликастийските и филата на
Хадеските, защото по-горе се говори за две царици на амазонките с имена
Отрере и Антиопе (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 386). Така, вече имената на цари-
ците на амазонките стават три – по една царица на всяка фила. Броят на
градовете на амазонките, споменат по-горе, също е три (Apoll. Rhod. Arg.
ІІ, 373–374).
Впрочем, по-горе, по повод архаизираното завладяване на битините
от мизите, се споменава, че и битините са организирани по фили (Apoll.
Rhod. Arg. ІІ, 788).
53. Аргонавтите минават на следващия ден.. край страната на

халюбите. Този народ не се занимава с отглеждането на животни или
растения… Тези хора добиват желязо и обменят тяхното възнаграж-
дение за продукти, с които се изхранват… (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 1001–
1009).
Видно е, че халюбите/халибите обитават страната, източно от Стра-
ната на амазонките. Това, изглежда е нископланинският район, през кой-
то текат четири реки, които се вливат в Черно море, най-източната, от
които се нарича днес р. Баламан. Това, едва ли е случайно, защото водата,
течащата вода е нужна за металургията.
Халюбите са отличени с това, че добиват желязо. Тази тяхна специ-
фика отново навежда на мисълта, че архаизмът който Аполоний Родоски
прилага в поемата, се опира на реални исторически извори, а защо не и
спомени… Добивът и обработката на желязо са важни за всички антични
общества, но тук тази характерна черта, изведена като единствена доми-
нираща, показва наследствена приемственост в предаването на тайната
за желязото, която е свързана със Земята, Водата и Огъня. Тайна, която
благодарение на Божествеността или Великата богиня-майка, халюбите/
халибите знаят и съкровено пазят. Несъмненно халюбите/халибите са
реликт още от края на ІІ и началото на І хил.пр.Хр., когато започва актив-
ното усвояване на желязото.
Според Ксенофонт, от края на V – началото на ІV в.пр.Хр., точно
тези халиби, били малко на брой и подвластни на мосинойките; повече-
то от тях изкарвали прехраната си с копаене на желязна руда (Xen.
Anab. V, 5, 1–2).
54. По-нататък хероите заобикалят носа на Генетския Бог/Зевс

(=Зевс Раждащия) и минават край Страната на тибарените. Тук, кога-
то жените носят силни деца за своите съпрузи, мъжете лежат в легло-
то и стенат с глави, стегнати с връзки, а жените ги хранят и пригот-
вят къпането за детското раждане… (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 1010–1014).
165
Носът на Генетския Зевс, най-вероятно трябва да се идентифицира с

днешния нос Ясун, който е крайната северна точка на полуострова преди
полиса Котиора (вероятно дн. гр. Орду). Тоест, този полуостров и земите
на изток от него, но преди полиса Керасунт (дн. Гиресун) са на тибаре-
ните.
Разказаното за мъжете и жените на тибарените е просто търсене на
куриозност за читателите на поемата, защото, онова, което се знае за тях
от Ксенофонт, говори за добре олганизирана етносна държава (Xen. Anab.
V, 5, 2).
55. Сетне те (аргонавтите) пристигат в Хиерон орос/Свещената

планина и земята/страната, където живеят мосюнойките, сред ви-
соки планини и дървени хижи, от които този народ има своето име. Те
имат странни обичаи и закони… те спят с жените си на земята. Тех-
ният цар седи във висока хижа и правораздава прав на множеството…
Ако той случайно сгреши в своите декрети те го затварят и го държат
гладен… (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 1015–1029).
Страната на мосюнойките се намира на изток от Страната на тиба-
рените. Както стана дума по-горе, по времето на Ксенофонт, тоест в края
на V/началото на ІV в.пр.Хр., мосюнойките са крайбрежен тракийски
етнос, който населява земите и крайбрежието в североизтока на областта
Пафлагония, около полиса Керасунт (дн. Гиресун).
Прави впечатление, че те имат своята Свещена планина, което отно-
во насочва към вяра, свързана с Великата богиня-майка. Тук, асоциацията
с Хиерон орос на траките в Северното Мраморноморие, наречена от тях
по местното име на Богинята Ганиада (Порожанов К. 2011, 86–88), е не-
съмнена.
Особено важен е и фактът, че мосюнойките имат свои обичаи и за-
кони. Те имат цар, който правораздава. Това, несъмнено се казва от Апо-
лоний Родски, за да се различи правораздаването в полисните държави,
добре познато на елините, от правото и правораздаването в една етносна
държава, каквато е Царството на мосюнойките.
И тук, разбира се, е търсена куриозност, спрямо елинското възпи-
тание, в това, че мъжете спели с жените си на земята. Но, в контекста
на казаното за Свещената планина и Великата богиня-майка, може да се
изтълкува като профанизиране на местен обред, свързан с култа към Земя-
та-майка – Богинята на Всичкото.
56. Към края на Южното Черноморско крайбрежие аргонавтите

плават покрай макроните и далеко простиращата се страна на бехей-
рите, и отвъд предполаганите сапейри, а след тях бизейрите… с попъ-
тен вятър те бързо стигат до дълбок морски залив, където са Кавказ-
166
ките планини, свързани с името на Прометей… (Apoll. Rhod. Arg. ІІ,

1242–1250).
Тук, тези етноними се изброяват информативно, без да има нужда от
някакъв коментар. Още повече, че с достигането на Кавказките планини
за аргонавтите започва друга история.
След съпоставителния анализ на сведенията за географията, етногра-

фията и културата на етноси по крайбрежията на Тракийско, Мраморно и
Черно море, отчетливо видяни в Аргонавтиката на Аполоний Родоски,
не може да не направи силно впечатление удивителната точност и вещина,
с която той представя специално споменатите крайбрежия, населява-
ни от етноси, представящи се със своите тракийски характеристики,
като част от древната палеобалкано-западноанатолийска етнокултур-
на общност. Това несъмнено се дължи, освен на богатата му ерудиция, и
на вероятността, той самият не веднъж да е плавал с кораб из тези води, с
изходна точка остров Родос, разбира се. Не случайно Полибий ще каже за
родосците, че били считани за властници в морските дела (Polyb. IV, 47).
Области и етноси с палеобалкано-западноанатолийски, тракий-

ски характеристики по крайбрежията на Европейския Югоизток се
оказва, че са:
– Бистонска Пиерия, свързана с нос Зоне, при едноименния нос на
Тракийско море, тоест Южна Тракия;
– синтии на остров Лемнос в Тракийско море;
– траки от отсрещна Тракия, тоест от Южна Тракия, от крайбрежи-
ето на Тракийско море;
– остров Самотраки в Тракийско море, наричан Острова на Елек-
тра, който се обитава от божества, с които са свързани прочутите мисте-
рии;
– траки от Страната/земята на траките несъмнено означава са-
мата Европейска Тракия, която се простира от Тракийско море на север;
– тините от Тинийската земя/страна; това е страната/земята на
тините, разполагащи се по западната страна на Боспора/Босфора и върху
цялата Тракийска делта;
Области и етноси с палеобалкано-западноанатолийски, тракий-

ски характеристики, по Анатолийските крайбрежия се оказва, че са:
– долиони, които са фриги, от Кизикенския полуостров (=Острова
на мечките) и прилежащите му земи в средната част на Южното Мра-
морноморие, там, където още Омир поставя Горна Фригия, а Аполоний
нарича Фригийската страна;
– мизи, обитаващи Мизийската страна, тоест – полуострова в из-
167
точната част на Мраморно море, намиращ се на изток/североизток от Гор-

на Фригия, там, където е Омировата Мизия;
– бебрики, които са битини/витини, поставени от Аполоний Родос-
ки на север от Мизийския полуостров, в южната част на големия Битин-
ски/Витински полуостров;
– мариандини, в източната част на Битинския полуостров – от Мра-
морно до Черно море, при полиса Хераклея Понтийска;
– битини/витини, в западната част и по северната страна на Южно-
то Черноморие, на големия Битински/Витински полуостров – от Боспора/
Босфора до Херклея Понтийска, включително, но и на изток от нея;
– остров Тиниас се свързва с етнонима на траките тини, той е ес-
тествено продължение на днешния нос Кефкен и заедно със западно/юго-
западно намиращият се от него тракийски хорион с пристанище Калпе/с
маркира средната част на Битинското крайбрежие и респективно на Би-
тинското море;
– пафлагони=енети в Пафлагония (=Енетия), на изток от битините
(с мариандините, включително) до Синопе (дн. Синоп), включително;
– амазонки, около нос Темискира (дн. нос Джива), при който се вли-
ва река Термодонт (дн. река Ишиль-Ърмак);
– халюбите/халибите са източни съседи на амазонките,
Така амазонки и халюби се оказват в средната северна крайбрежна
част на областта Пафлагония, между няколко тракийски етноса: от изток –
тибарени и мосюнойки, от запад – пафлагони/енети;
– тибарените се разполагат на изток от халюбите и на запад от мо-
сюнойките, между полисите Керасунт (дн. Гиресун) и Котиора (вер. дн.
Орду);
– мосюнойките/мосинойките/мосинеките са крайбрежен тракий-
ски етнос, който населява земите и крайбрежието в североизтока на об-
ластта Пафлагония, около полиса Керасунт (дн. Гиресун) .
168
ПЕТИ ЕТЮД
ТРАКИТЕ В СЕВЕРНОТО МРАМОРНОМОРИЕ И

НА АНАТОЛИЙСКОТО ЧЕРНОМОРИЕ
У КСЕНОФОНТ
1. ТРАКИТЕ У КСЕНОФОНТ
Съчиненията на древногръцкия писател и историк от Атина Ксе-

нофонт (ок. 430 – ок. 354 г.пр.Хр.) са достигнали до нас в пълния си обем.
Това е един от малкото щастливи случаи, в които книгите на един античен
автор оцеляват – чрез преписване, разбира се – през Средновековието, а
от тогава – и до наши дни. Това е така, защото неговите трудове са били
много високо ценени – и като съдържание, и като езикова форма – както
през Античността (особено през късната Античност), така и – независимо
от войнстващата срещу езическите писатели идеологическа доктрина на
Християнството – през Средновековието (Богданов Б: 1984, 7–15).
Анабазисът (със значение поход, изкачване) на Ксенофонт (Xen.
Anab.) е едно от тези съчинения. Той не само е обстоен разказ, до голя-
ма степен автобиографичен, но заедно с това е видяна, преживяна и из-
страдана история на един високобразован атинянин, впуснал се в бурните
води на своето време – най-напред чрез редовото си участие, а по-сетне и
чрез лично оглавяваната от него наемна армия, чиито първоначален брой
се състои от около 10 000 наемни войници. Тази армия застава зад княза
Кир ІІ Млади и неговите претенции за трона, които той предявява към
брат си – законния персийски цар Артаксеркс ІІ (404–359 г.пр.Хр.). Във
войската има предимно елини, но Ксенофонт представя и други народно-
сти, една от основните между които са и траките. Траки участват във вой-
ската, но траките живеят като автохтонно население както в Европейския
Югоизток, така и в Анатолийския Север/Северозапад. При това положе-
ние, освен че говори за траките в оглавяваната от него войска, Ксенофонт
разказва за и описва с интерес и местните траки, които той вижда при
движението на неговата армия, както в югоизточния край на Югоизточна
Европа, така и в северните/северозападните части на Мала Азия.
Тук, обаче, на първо време, обект на интерес са траките вóйни, които
Ксенофонт представя като част от сборната наемна Гръцка войска, отпра-
вила се от Европа в Азия да воюва срещу заплащане и плячка на страната
на Кир ІІ. Именно в тези разкази личи отношението на Ксенофонт към
траките като към равностойни на елините партньори на историческата
сцена.
1. Ксенофонт разказва за пълководеца Клеарх и неговата наемна вой-

ска, която се е дислоцира от Европа в Анатолия за да подкрепи Кир ІІ сре-
щу брат му царя на персите Артаксеркс ІІ. Интересно е, че във войската
на изгнанника от Спарта Клеарх има 1000 хоплити, 800 траки пелтасти
и 200 критски стрелци (Xen. Anab. І, 2, 9).
Пелта е щитът на лекия пехотинец в тракийската войска. Пелтасти-
171
те, след тежката аристократична конница, са вторият по важност род

войска при траките. Те се набират като редовно опълчение от редовите
общинници-поданници на владетеля. Тук траките са назовани с общия им
етноним и несъмнено са споменати като съюзници и партньори на елини-
те.
Не е ясно от къде – от Европа или от Азия – са тези траки, макар че,
както изглежда, заради дислокацията Европа – Азия, те да са от Европа.
В началото на Първа книга Ксенофонт разказва как преди това същи-
ят този Клеарх събрал войска и базирайки се в Херсонес започнал да воюва
с траките, които живеели оттатък Хелеспонта, като с това помагал на
гърците, поради което полисите на Хелеспонта на драго сърце му давали
пари за издръжка на неговата наемна войска (Xen. Anab. І, 1, 9).
Траките, които в случая се оказват противници на елините, са нарече-
ни с общия им етноним. При което е важно да се отбележи, че и тук не се
използва терминът варвари.
Кои са тези траки става ясно от Втора книга, където са казва, че става
дума за траките над Херсонес и Перинт (Xen. Anab. ІІ, 6, 2).
Между Тракийския Херсонес и Перинт, обаче, се намира Свещенната
планина на траките одриси, известна на тракийски като Ганиада, наричана
от елините Хиерон орос, там където по-късно, според самия Ксенофонт,
ще се окаже важна част от владенията на одриския парадинаст и негов
временен съюзник архонта-княза Севт (ІІ), владеещ крайбрежни укрепени
места като посочените Бизанте, Ганос и Неон тейхос по европейския бряг
на Мраморно море (Порожанов К. 2002 а, 329–333; Porozhanov K. 2003,
133–138).
Като се има пред вид гореказаното е напълно възможно тези 800 тра-
ки леки пехотинци да са общинници-поданници от етносната владетелска
парадинастична област на Севт (ІІ) от селата над Хиерон орос, срещу кои-
то неотдавна воюва Клеарх. Защото, чрез обещание за войнишка заплата
и плячка на Изток те биха спрели нападенията над елинските полиси по
Тракийския херсонес. Прави впечатление, че количеството на пелтасти-
те траки е почти колкото това на хоплитите елини. Очевидно пелтасти-
те са особено нужни в стратегията на пълководеца.
Хоплитите представляват тежката пехота на елинските полиси. Тя се
съставя от гражданите на полиса и е основната ударна сила на Гръцката
войска. В съчетание с леката пехота тази двусъставна обща войска става
много по-маневрена и ефективна в боя. Полисите, обаче, нямат собствена
конница. Тежка (аристократична) конница имат траките.
2. Както става ясно Клеарх доокомплектува армията си като към хоп-

литите и пелтастите добавя и 40 конници, от които повечето траки (Xen.
Anab. І, 5, 13).
172
Сега вече другата важна ударна сила в армията на Клеарх стават ко-
нниците траки. От къде са тези 40 конници, от които повечето траки не
е ясно. Но, по подобие на предположението за траките пелтасти, може
да се допусне, че и те вероятно са от парадинастичната Севтова област
на Одриското царство, където е пребивавл Клеарх. В подкрепа на такава
хипотеза е и фактът, че до този момент никъде не се говори за траките от
Азия, които Ксенофонт, без съмнение, знае и опознава дори и чрез загубе-
ни от неговите елини битки; това все още предстои да стане. Любопитно
е още, че в Клеарховата войска, общият брой на траките, който е 1200 се
оказва равен на броя на елините, които също са 1200. При това, на тези
траки военачалникът разчита безрезервно, защото той самият с траките
и с 40 конници, от които повечето били траки, тръгнал да напада войска-
та на Мемнон. Това означава, че пълководецът Клеарх без колебание и с
пълно доверие тръгва на бой с вóйните-траки, защото е сигурен в техните
бойни качества и в тяхната войнишка вярност.
3. По-нататък се казва, че варварите на Кир се оказали 100 000 на

брой (Xen. Anab. І, 7, 40).
Очевидно, макар че предвожданите от Клеарх и други елински пъл-
ководци гръцки, а както се оказва и тракийски, войски да са съюзни с
персийската войска на Кир ІІ Млади, то е ясно, че именно персите, дори и
като съюзници са варвари в очите на Ксенофонт.
4. И още: Около 1000 варвари пафлагонски конници и гръцките пел-

тасти застанали отдясно при Клеарх, а от ляво, с останалите варвари,
Арией, хипархът на Кир (Xen. Anab. І, 8, 5).
Тук, в израза гръцките пелтасти, Ксенофонт несъмнено включва и
траките-пелтасти, които той не третира като варвари, при това – те са
около половината от бойците в този род войска. И тук, варвари, недвус-
мислено означава персите и техните съюзници от Азия.
5. В глава втора на Втора книга се развива един интересен епизод,

свързан отново с траките вóйни-съюзници. В него се казва, че тракът
Милтокит, който държи 40 свои конници и с близо 300 от траките пел-
тасти избягал при царя (Xen. Anab. ІІ, 2, 7) (очевидно става дума за пер-
сийския цар Артаксеркс ІІ).
Независимо от присъединяването на Милтокит и неговите траки към
противниковите персийски войски Ксенофонт не нарича тези траки с не-
приязън и обида варвари. Освен това, той добре знае, че те, като самия
него, са наемници, които доброволно правят своя избор.
Интересно е, дали Милтокит, наречен от Ксенофонт изрично трак
(за тракийското име – Detschew D. 1976, 305), не може да се мисли и въз-
173
приеме като един не особено голям и силен тракийски владетел-аристо-

крат – субпарадинаст, в сравнение със споменатия парадинаст – одриски
княз Севт (ІІ), който да е упражнявал властта си над своята етносна дър-
жавност някъде в Югоизточна Тракия именно със своите 40 конници (ари-
стократи-хетайри) и 300 пелтасти (подвластни нему селяни-общинници),
с които се е наел, в конкретния случай, да воюва за пари и плячка.
6. В Трета глава се казва, че след като стратезите и лохазите на гърци-

те били заловени и избити (включително и споменавания до тук Клеарх)
те изпаднали в много неблагоприятно положение, тъй като се намирали
насред Персийската държава, заобиколени от много неприятелски етноси
и градове; на всичко отгоре им изменили и варварите, които били тръг-
нали с Кир като ги изоставили сами, без да имат поддръжката на нито
един конник за съюзник (Xen. Anab. ІІІ, 1, 2).
И тук като варвари недвусмислено са определени персите и техните
съюзници от Азия.
Интересно е още, че за да останат елините без нито един конник за
съюзник, това означава, че тракийските конници не се броят за съюзни, а
се смятат за естествена част от сборната Гръцка войска. При това поло-
жение става ясно, че изразът нито един конник за съюзник се отнася за
конници, които са от персийската съюзна армия на Кир.
7. В Шеста глава отново се появяват сведения за траки в сборната

Гръцка войска. Един от военачалниците Хирисоф имал 1400 хоплити и
около 700 пелтасти, траки от войската на Клеарх; другият – самият Ксе-
нофонт бил с около 1700 хоплити и 300 пелтасти и около 40 конника (Xen.
Anab.VІ, 2, 16).
Видно е, че от 800 траки хоплити в началото при Клеарх сега са
останали 700. Неясно остава дали тези 300 пелтасти и 40 конника при
Ксенофонт са траки и дали сред тях има траки. При всичко това и тук
траките се възприемат като част от сборната наемна Гръцка войска, а не
като варвари.
Очевидно е, че за Ксенофонт ТРАКИТЕ НЕ СА ВАРВАРИ. В негови-

те представи под варвари се разбира не кой да е, а старият елински про-
тивник и извечен враг персите (Xen. Anab. І, 2, 18; І, 7, 10; ІІІ, 1 2), преди
всичко, но и техните азиатски съюзници.
Защо, обаче, отношението на Ксенофонт към траките вóйни, не ги
определя като варвари?
Първо, защото тези траки вóйни са негови съюзници. Като добро-
съвестен военачалник Ксенофонт представя обективно и сравнително до-
бронамерено, своите съюзници-бойни другари.
174
Трябва да се каже, обаче, че когато говори за своите противници или

врагове, както от Югоизточна Европа, така и от Мала Азия, независимо
дали са траки или не, той или говори лошо или не казва нищо за тях! (По-
рожанов К. 2003 а, 12–13; 2005, 626; Porozhanov K. 2005, 28–30)
Второ. Защото отношението на Ксенофонт към траките в Югоизточ-
на Европа и в Анатолия е като към познати отколе стари съседи, а защо не
и приятели, с които елините в Европа и в Азия живеят обикновено в мир-
но взаимоизгодно и за двете страни съжителство. Това означава, че макар
траките, като социално организирани, да живеят по-различно от елините,
в ценностната система на военачалника-писател-историк, тази различност
е понятна и разбираема – и то не само за него, но и за останалите елини. Тя
се състои в това, което ще обясни малко по-късно Аристотел (384–322 г.
пр.Хр.), а то е, че се живее по етноси и по полиси (Aristot. Polit., 1252b).
Именно траките живеят по етноси, т. е. организирани в сравнително голе-
ми по територия етносни държави, оглавявани от еднолични владетели,
а елините живеят по полиси, т. е. организирани са в малки, в сравнение с
етносните, полисни държави, в които обществото се управлява демокра-
тично, аристократично или олигархично, но винаги за сметка на обезли-
чената царска институция. Споменатото взаимоизгодно мирно съвместно
съществуване по Тракийските крайбрежия се случва именно между тези
две основни форми на социална организация.
Трето. Преди формирането и разпространението на Гръцкото чудо –
полиса през VІІІ–VІ в.пр.Хр., обаче, самите елини също живеят по етноси,
поради което онова, което те виждат при траките по етноси, не им е съв-
сем чуждо и непонятно – то е неотдавнашно тяхно минало! При това, във
вътрешността на континентална Елада живеенето по етноси продължава
и през класическата Античност на V и ІV в.пр.Хр. А Ксенофонтовият Ана-
базис се случва точно в края на V и началото на ІV в.пр.Хр.
Четвърто. Ако този обективно съществувал социално-етносен кон-
текст е причина за така представеното разбиране и отношение на Ксе-
нофонт към траките, то към него трябва да се добави и недвусмислено
да се отчете и субективният фактор. Той се състои – от една страна – във
факта, че Ксенофонт приживе се възприема и изживява като третия голям
историк на Елада, поради което подражава, но и мисли, че продължава
делото на Херодот (484–425 г.пр.Хр.) и Тукидид (460/455–404 г.пр.Хр).
Тук реалността изисква да се каже, че подобно отношение към тра-
ките се наблюдава още у Херодот, да не говорим за Тукидид, в чиито вени
тече тракийска аристократическа кръв – по линия на майка му, поради
което той е наследник и собственик на големи тракийски царски имения и
рудници в Егейска Тракия.
Пето. Макар че Ксенофонт е роден и отрасъл в демократична Ати-
на, но след нейната върхова пентеконтаетия (петдесетилетието между
175
480/479 и 431 г.пр.Хр.), той прекарва съзнателния си живот по време на и

особено след разрушителната и братоубииствена за елините Пелопонеска
война (431–404 г.пр.Хр.). Наченалата тогава криза на полиса в Елада ще го
тласне не толкова и само към военни авантюри, но и ще го ориентира към
военизирания ред и силната ръка на олигархична Спарта, като един от
най-изявените полиси в историята на Древна Гърция. Там той ще завърши
писанията и живота си. И макар, че е елин, той не идеализира елинското
и полисното във и извън Елада, а чрез видяното и чутото през неговия
дълъг живот, отразява в разказите си сравнително обективно, но не без-
пристрастно!, както своето време, така и траките в него.
2. ОДРИСКИЯТ КНЯЗ СЕВТ –

КРАЙБРЕЖНИЯТ ВЛАДЕТЕЛ
НА МРАМОРНО МОРЕ
В историческия си разказ Анабазис античният елински автор Ксе-

нофонт се представя не само като съвременник на Севт – одриският вла-
детел на европейския бряг на Мраморно море при Хиерон орос, но нещо
повече – той установява с него изключително интензивни военно-поли-
тически наемнически, а на моменти – дори и лични, приятелски отноше-
ния. При това, наблюденията, предадени от Ксенофонт, по военному, са
точни и отразяват една действително съществувала историческа реалност
в Югоизточна Тракия, от края на V и началото на IV в.пр.Хр. Ето защо,
този извор е с първостепенно значение за историята и културата на Тра-
кия и траките, включително и на тези от Tракия Понтика/Тhracia Pontica –
Морска Тракия/Thracia Maritima, която в конкретния случай може да бъде
назована и Мраморноморска Тракия/Thracia Marmarica. Във връзка с това,
не мога да не спомена, че стойността на Ксенофонт като извор за история-
та и културата на Тракия и траките в Югоизточна Европа и Западна Мала
Азия отдавна е оценена в историографията. Тук, обаче, ще обърна спе-
циално внимание на данните, които недвусмислено сочат Севт като един
тракийски приморски владетел. Данни, намиращи се в изобилие в Седма
книга на Ксенофонтовия Анабазис.
Основните исторически лица, с които се свързват тези сведения са:
Севт – тракийски одриски владетел на Мраморноморското крайбрежие в
югоизтока на Европейска Тракия и елинът-атинянин Ксенофонт, команд-
ващ близо 10 000 отряд наемни войници, които се завръщат от Азия в Ев-
ропа. Първоначално, между тях двамата се плискат водите на Мраморно
море със своите протоци: Тракийският Боспор (дн. Босфор) и Хелеспонта
(дн. Дарданели). Между тях, обаче, по-късно се преплитат и много вза-
176
имоизгодни интереси, както военно-политически, така и икономически,

дори и чисто човешки.
1. Още в началото на първа глава се казва, че Севт проводил пра-

теника си Медосад при Ксенофонт с предложение да му помогне, да му
съдейства и да се погрижи неговата войска безпрепятствено да премине от
Азия в Европа (Xen. Anab. VІІ, 1, 5).
Целта на Севт е ясна. Той проявява голяма загриженост, защото иска
да използва войската на Ксенофонт за свои политически амбиции, разби-
ра се, срещу заплащане. Без да е уточнено изрично къде точно се намира
Севт по това време, се подразбира, че той се разпорежда, резидирайки в
някоя от своите крепости в югоизтока на Европейска Тракия.
Кои са тези крепости (или някои от тях) става ясно по нататък в пета
глава (Xen. Anab. VІІ, 5, 8), където се казва, че щом Ксенофонт стигне над/
при/на морето (очевидно става дума за Мраморно море) Севт ще му даде
в наследство крепостите Бизанте, Ганос и Неон тейхос. Тук и за три-
те е използван терминът тейхос, което несъмнено е най-ясната елинска
представа за крепост, укрепено място, укрепена резиденция на владетел.
Най-северната от тях е Бизанте, която се намира при и охранява велико-
лепно защитен от опасните ветрове и вълни залив, на около 35 км (по пра-
ва линия), западно от Перинт. Особено важно е, че и трите крепости са по
крайбрежието на Хиерон орос (Свещената планина). Очевидно, те охра-
няват Свещената, за траките, планина и осигуряват контрола на Севт над
морските и крайбрежни сухоземни пътища – от, през и към нея.
Фактът, че Севт изпраща Медосад от Европа в Азия (Xen. Anab. VІІ,
1, 5) на дипломатическа мисия, която се изпълнява чрез плаване по море,
чрез безпроблемно преплаване на Мраморно море, несъмнено говори за
обичайността на такива общувания между населението от двата бряга на
Мраморно море – европейския и азиатския. Тоест, Медосад отива от евро-
пейския на азиатския бряг на Мраморно море с кораб.
Както се разбира от (Xen. Anab. VІІ, 2, 24) крайната цел на плаване-
то на Медосад е полисът Калхедон, където по това време е Ксенофонт.
Калхедон е мегарска апойкия, която се намира преди южното начало на
Тракийския Боспор в Мала Азия.
2. При следващото действие, в глава първа (Xen. Anab. VІІ, 1, 13–15),

войската на Ксенофонт е вече в Европа. Тя временно е разположена край
полиса Бизантион, където началник е спартанецът Анаксибий. Анакси-
бий нарежда на стратезите и лохазите, войниците да се снабдят с храна
от тракийските селища и сетне да се насочат (в посока запад-югозапад)
към Тракийския херсонес, който тогава е във владение на елините под
водачеството на Киниск. За целта, обаче, се налага стратезите да разберат
177
дали наистина Севт е приятел или е неприятел. Защото ако е приятел –

най-прекият им път е през Хиерон орос. А ако е неприятел – те ще трябва
да заобикалят през вътрешна континетална Тракия.
От цитирания пасаж става ясно, че населението в хинтерланда на
елинския полис Бизантион е тракийско. Несъмнено тракийска е и Све-
щената планина, надвесена над северозападния бряг на Мраморно море,
намираща се на ключово и възлово място, спрямо Тракийския херсонес –
на юг. Щом елините търсят Севтовото приятелство за да минат през този
район и да стигнат до Тракийския херсонес е ясно, че пътищата и край-
брежието на Свещената планина се владеят и държат от Севт. Очевидно,
Хиерон орос е не само тракийска планина, но тя е и под контрола на Севт.
3. В глава втора, вече се говори за действията на самия Севт (Xen.

Anab. VІІ, 2, 1–12). Той, най-напред дарява стратезите на Ксенофонт –
Клеанор и Фриниск, съответно – с кон и с жена, срещу което ги уговаря
да му съдействат с подчинените им войскови части. Сетне изпраща от-
ново по море Медосад при Ксенофонт, който се намира по това време в
Селимбрия. Настоятелната молба на Севт, чрез Медосад, е Ксенофонт да
доведе цялата си войска, срещу което ще получи всичко, каквото може да
пожелае.
По-нататък, в същата втора глава (Xen. Anab. VІІ, 2, 17–38) Ксенофонт
решава да отиде при Севт за сключване на взаимноизгодно споразумение.
Войската на Ксенофонт е под стените на полиса Перинт, а войската на
Севт се намира на около 60 стадия (на около 11 км) от нея. Самият Севт
резидира, добре охраняван, в един тюрсис (Xen. Anab. VІІ, 2, 21). Той
бил потомък/родственик на Терес и отстоявал тези си права над тините.
При срещата, Ксенофонт отново припомня на Севт първата дипломати-
ческа мисия на Медосад, когато той пристигнал при него в Калхедон, и
втората – когато Ксенофонт се е върнал от Парион при войската си (т. е. в
Селимбрия). При тези припомняния се оказва, че Севт е обещавал на Ксе-
нофонт не само да му бъде приятел и брат, но и че ще му даде като на-
града крепостите, които той владее край морето (Xen. Anab. VІІ, 2, 25).
Севт се представя, сега вече, още по-подробно. Той казва, че неговият
баща се казвал Месад и властвал не само над тините, но и над меланди-
тите и над транипсите. Но, когато могъществото на одрисите западнало
Месад напуснал (изгонен) тези земи. След смъртта му Севт бил отгледан
от сегашния цар Медок. Същият този Медок дал на Севт хора и коне, с
които да се докаже на бащината си земя. Тъй като за постигане на целта
тези хора и коне не са му достатъчни, Севт иска от Ксенофонт пряка воен-
на помощ. В конкретния случай, освен обещанието за плащане в пари и в
натура – на войниците и на техните командири (лохази и стратези), Севт
обещава на Ксенофонт една крепост край морето (Xen. Anab. VІІ, 2, 36).
178
Тази крепост е Бизанте – най-хубавата от Севтовите крепости край

морето (Xen. Anab. VІІ, 2, 38).
От приведените пасажи прави впечатление първо, че Севт като вла-
детел в югоизтока на Европейска Тракия се държи като местен цар. Той
именно по царски дарява с кон, с жена… своите гости и бъдещи наемни-
ци. На второ място, Медосад отново – за втори път – е изпратен по море
на дипломатическа мисия при Ксенофонт в Селимбрия (Xen. Anab. VІІ, 2,
10).
Селимбрия (дн. Силиври) се намира на северния европейски бряг
на Мраморно море, между полисите Бизантион (дн. Истанбул – от евро-
пейската страна) и Перинт (дн. Мармара Ерегли). За да плава по море до
там Медосад е отплавал, както и първия път, най-вероятно от крайбрежи-
ето на Хиерон орос, където са споменатите приморски крепости на Севт.
Очевидно, при тези крепости има пристанища, има и кораби, които са в
разположение на Севт. Тоест, при царските крепости-пристанища стоят
царските кораби. За разлика от тракийските царски кораби, корабите в
полисите са частни, както става ясно по повод заповедта на Аристарх –
новият спартански наместник – собствениците на кораби да не превозват
войската на Ксенофонт (Xen. Anab. VІІ, 2, 12).
Севтовата войска е разположена между Бизанте (дн. гр. Текирда, с
по-старо име Родосто) и Перинт, но по-близо до Перинт – на около 11–
12 км (60 стадия по около 185 м) от полиса. Самият Севт резидира добре
охраняван в тюрсис. Тук (Xen. Anab. VІІ, 2, 21) за разлика от (Xen. Anab.
VІІ, 5, 8), където крепостите са наречени тейхос, е използван терминът
тюрзис. Той традиционно се превежда като кула. Смисълът на укрепено
място, крепост, обаче, несъмнено присъства и тук. Очевидно, приблизи-
телно по средата между тракийската крайморска крепост Бизанте и елин-
ския полис Перинт, Севт има друга крепост-резиденция – тюрсис/тюрз-
ис. Вероятно, нейното предназначение е било да охранява подстъпите към
Хиерон орос на югозапад.
В (Xen. Anab. VІІ, 2, 25) Севтовите крайбрежни крепости са наречени
хориони на/над морето. Терминът хорион означава място, но съдържа в
себе си и често носи и смисъла на укрепено място. Това се отнася за (Xen.
Anab. VІІ, 2, 36), където Севт обещава на своите наемници и укрепеното
място над/при/на морето. Вероятно става дума за Бизанте, Ганос, Неон
тейхос или друго укрепено място по крайбрежието. Хорион е използван
като термин в (Xen. Anab. VІІ, 2, 38) именно със значение крепост и за
Бизанте като най-хубавата крепост над/при/на морето. Значението на
хорион като крепост тук напълно се покрива с тейхос, казано за Бизанте,
Ганос и Неон тейхос в (Xen. Anab. VІІ, 5, 8).
4. В глава трета (Xen. Anab. VІІ, 3, 15–18) Севт дава обед на свои-
179
те елински съюзници. Церемонията, обаче, започва с приемането на пра-

теници от Парион, които дошли да заявят личното си приятелство към
одриския цар Медок, който живеел на 12 дни път във вътрешността на
страната. Те носели дарове за царя и за жена му. Във връзка с това се каз-
ва, че на Севт, който има вече голяма войска, му предстои да стане архонт
(владетел) на Приморието.
От цитирания пасаж прави впечатление следното. Одриският цар Ме-
док (Xen. Anab. VІІ, 3, 16) резидира на 12 дни път от морето. Дванадесет
дни, по около 30 км средно на ден, изминати от кола или пешеходец, прави
разстояние приблизително равно на 350–400 км от Мраморно море. Това
ще рече, че Медок управлява царството си от Горнотракийската низина,
над водосборния басейн на реките Марица, Арда и Тунджа, някъде над
средното течение на р. Марица. Дали това не е Долината на тракийските
царе в Казанлъшко, получила това название след невероятните и сенза-
ционни открития на Георги Китов?
По нататък. Парион е милетска апойкия – елински полис на южния
малоазийски бряг на Мраморно море, при днешния нос Карабурун. Той се
намира точно срещу самоската апойкия – полиса Тиристасис, който е на
северния европейски бряг на Мраморно море, при днешния Шаркьой. Ти-
ристасис е южно от тракийската планина Хиерон орос и охранява подстъ-
пите към Тракийския херсонес. Вероятно, за да бъде снижена, или дори
елиминирана, ролята на Тиристасис и другите елински полиси от Тракий-
ския херсонес, на обяда, даден от Севт, се демонстрира приятелството на
Парион с одриския цар Медок.
Несъмнено, в подобен контекст стои и задачата на одрисеца Севт, по-
томък на Терес, с уголемената си войска да стане архонт на Приморието
(Xen. Anab. VІІ, 3, 16). Архонт е термин, който включва значенията упра-
вител, княз, но и персийското сатрап. И трите понятия означават, че Севт
ще управлява и владее Приморието (в случая на Хиерон орос), именно
като одриски княз, подобно на персийски сатрап, но в подчинено положе-
ние, спрямо одриския цар Медок.
Така, се дава отговор и на въпроса – какъв е Севт (определян в исто-
риографията като Втори) – стратег, династ, архонт…? Всъщност, стратег
и династ са понятия, които поясняват архонт, което се превежда най-точ-
но на български с княз.
На този етап, предварителните изводи от тук представения и интер-
претиран извор, очертават следната проблемна ситуация, която е и работ-
но решение за по-нататъшни дирения.
Севт е одриски княз=архонт на крайбрежието на Хиерон орос, който
има за цел разширяване на подвластната му територия от европейската
страна на Мраморно море. Именно като такъв владетел и васал, спрямо
одриския цар Медок, той дава дипломатически прием на неговия съюзник
180
полиса Парион, който се намира от другата азиатската част на Мраморно

море. И тъй като точно този Севт не е цар на траките одриси, а е одриски
княз, не е редно той да бъде назоваван Втори, а по- скоро – Княз, Архонт
или Владетел на Приморието.
Поне три са крайбрежните морски крепости, които са владяни от
Севт: Бизанте (дн. гр. Текирда, с по-старо име Родосто), Ганос (дн. Га-
зикьой) и Неон тейхос (вероятно разкопавания и идентифициран обект
като Херайон тейхос). Тези крепости са княжески/архонтски. Те контро-
лират сухоземните и морските пътища, свързани със Свещената планина
Сигурно и при трите приморски крепости има и пристанища. Най-ве-
роятно, обаче, поради изключително удобния залив, и поради изричното
подчертаване Бизанте е било най-голямото и най-използваното тракийско
пристанище в този район по това време.
Назованите три морски крепости с пристанища намират най-доброто
сравнение със Западночерноморска Тракия, където независимо от елин-
ските полиси, на стратегическите места по крайбрежието има царски/кня-
жески укрепени места – резиденции.
Както стана дума по-горе корабите в елинските полиси са частни.
Това е така, защото в полиса има частна собственост, частни производите-
ли и търговци. Тракийските кораби, обаче, не са частни. Те са собственост
на царя или по-скоро на княза/архонта. В тракийските пристанища кора-
бите са монопол и собственост на царя/княза. Тук частното, в полисния
смисъл, липсва. Това, впрочем, е правило за всички общества като тра-
кийското, които живеят ката етне (в етносни държави), а не ката полеис
(в полисни държави), по думите на Аристотел.
3. ТРАКИЙСКИ ЕТНОСНИ ДЪРЖАВИ

И МОРСКИ КУЛТУРИ
ПО АНАТОЛИЙСКОТО ЧЕРНОМОРИЕ
Ксенофонтовият Анабазис представя няколко Черноморски Анато-

лийски етносни държави, които имат изразени тракийски характеристи-
ки. Основните от тези държави, изброени от изток на запад, в посоката
на похода на Ксенофонт, са: в Пафлагония – мосинойки, халиби, тибаре-
ни, пафлагони; в Битиния – мариандини и битини/витини. Сведенията на
Ксенофонт за тези етносни държави и морските им култури не са еднак-
ви. Те са повлияни от мястото, което тези държави заемат в мисленето и
представата му на пълководец, тоест – дали те са негови противници или
съюзници.
181
МОСИНОЙКИ/МОСЮНОЙКИ
Според Ксенофонтовия Анабазис (Xen. Anab. V, 3; V, 4, 1–2) моси-

нойките/мосюнойките/мосинеките населяват земите и крайбрежието на
Южното Черноморие/Северна Анатолия, западно от полиса Керасунт (дн.
Гиресун в Турция). За града Керасунт Ксенофонт казва, че е гръцки полис
на морето, апойкия на синопците (Xen. Anab. V, 3, 2).
Етносът на мосинойките – тракийски етноним (Detschew 1976, 311–
312) обаче, е разделен на две враждуващи части (Xen. Anab. V, 4, 1–4) и
както пояснява Ксенофонт тая страна (Мосинойкия – К.П.), половина-
та е неприятелска, а половината приятелска, спрямо елините, разбира
се (Xen. Anab. V, 5, 1–2). Борбата между тях, се оказва, че е за владеене
на главния град – на столицата/престолнината, която е и най-голямата им
крепост (Xen. Anab. V, 4, 15).
Прави впечатление, че те – мосинойките – имат свой проксен (=за-
стъпник и покровител) – на име Тимеситей – в полиса Трапезунт (Xen.
Anab. V, 4, 1–2). Елинът Тимеситей несъмнено добре е познавал делата
им, за да може да бъде техен застъпник и защитник на техните интереси
в споменатия полис. Това личи и от неговата взаимоизгодна – и за двете
страни – дипломация между едните мосинойки и елините на Ксенофонт.
Впрочем, по-нататъшната пълна характеристика на етносната държава на
мосинойките, която дава Ксенофонт, несъмнено се дължи не само на не-
говото лично наблюдение на терена и пряко участие в събитията, но и на
онова, което той, без съмнение, е научил от Тимеситей за своите проти-
вници и съюзници на чужда земя. Тимеситей е и преводачът при дипло-
матическите преговори (Xen. Anab. V, 4, 4), което ще рече, че той добре е
знаел и езика на този тракийски народ.
По-нататък (Xen. Anab. V, 4, 8–11) Ксенофонт сключва симахия, тоест
военен съюз с едните мосинойки срещу другите – за да могат неговите
войници безпрепятствено да продължат пътя си на запад към Европа и
Елада. При договарянето на военните задължения на двете съюзни стра-
ни, става ясно, че съюзниците мосинойки поемат ангажименти: освен да
воюват срещу техния общ враг – другите мосинойки, също така да осигу-
рят кораби и хора, които да помогнат на войската на Ксенофонт (Xen.
Anab. V, 4, 10).
Кораби – означава, в случая, че съюзните мосинойки, имат и прис-
танища за своите кораби. Тези пристанища се намират западно от полиса
Керасунт.
Плавателните съдове, с които мосинойките се явяват на другия ден
са 300 на брой. За тях е употребен терминът плойа моноксюла. В тях са
качени по трима вóйни, от които по двама слизат с оръжието си за участие
в сухопътна войскова операция, а всеки трети, който е останал, прибира
182
сам плавателния съд (Xen. Anab. V, 4, 11–12).

От цитирания пасаж става ясно, че мосинойките притежават не мо-
дерни кораби, с каквито плават елините от полисите, а архаични, спрямо
Ксенофонтовото време, плавателни съдове.
Плойа моноксюла обикновено се превежда като лодки/ладии едно-
дръвки, но се тълкува също и като едномачтови кораби. Впрочем, единият
превод-тълкуване не отрича, а по-скоро допълва другия. Очевидно е, че
щом в тях се качват само по трима души, то това наистина са малки, веро-
ятно с една мачта, лодки/ладии, които може да са от едно дърво, но може и
да са строени по древния способ от дъски, за които сполучливо се използ-
ва и терминът пироги. Предназначението им несъмнено е свързано, преди
всичко, с поминъка на крайбрежното население, най-вече – риболова.
Количеството на ладиите/пироги 300 не оставя съмнение, че почти
всяко семейство, или по-скоро – всяко семейство-домакинство, което жи-
вее на морето, има такава ладия. Впрочем, никъде не се казва, че това
са всичките ладии на мосинойките! Изглежда, техният брой е бил доста
по-голям, щом те с лекота осигуряват бройката 300 още на следващия ден,
след сключването на военния съюз.
Етнонимът на траките мосинойки – изглежда съзвучен на мос (с) ин,
юнос, о, което на старогръцки означава дървена кула или дървена къща/по-
стройка с вид на кула (Старогръцко-български речник, 1996, 520). В този
случай, очевидно една от най-впечатляващата очите на елина и военачал-
ника Ксенофонт характеристика на този тракийски етнос, са дървени кули
на територията, която той обитава и владее.
Освен впечатлилите Ксенофонт дървени кули в земите на мосиной-
ките се откриват и други важни характеристики за тяхното общество и
държавност.
Първо, оказва се, че мосинойките имат граница (Xen. Anab. V, 4, 2).
Тази граница е не толкова и само между етноси, колкото между социал-
но-политически организации, каквито впрочем се явяват наблюдаваните и
описани от Ксенофонт етноси.
Освен държавна граница мосинойките имат морска флота от 300
ладии, на които са качени 900 вóйни. Едва ли, това е числото на всички
годни да носят оръжие в Мосюнойкия. Но дори и така да се пресметне,
като се има пред вид, че съотношението между войската и населението
на една антична държавна организация (Фол Aл. 1970, 81–126; Попов Д.
1999, 54–55) .) е, колкото и да е условно, 1: 4, то се оказва, че този социа-
лен организъм се представя минимум от 3 600–4 000 души жители. Нека
припомня, че такава е и приблизителната бройка и на населяващите всяка
една от елинските апойкии в Черно море (Koromilâ M. 1992, 73–212; По-
пов Д. 1999, 75–90). Това означава, че по брой на населението мосиной-
ките са поне колкото един съседен елински полис, какъвто е Керасунт,
183
например. Тоест, от чисто демографска статистическа гледна точка, мини-

мумът население за съществуването на държавност у мосинойките, без
съмнение, е налице.
Това организирано общество (на мосинойките) излъчва сухопътна
армия, която има следните характеристики (Xen. Anab. V, 4, 12–14):
– боен ред от по 100 вóйни, които имат защитно и нападателно въ-
оръжение.
– Защитното – включва щитове, плетени във форма на бръшлянов
лист, които са покрити със сурови бичи кожи и кожени шлемове, които
били подобни на пафлагонските и имали кичур пера в средата във форма-
та на тиара.
– Нападателното – е представено от дълги дървени копия с метал-
ни върхове, които се държали в дясната ръка; и още – от двойни железни
брадви.
– Бойците са облечени в направени от дебело платно хитони, които
са къси – с дължина над коленете – за да позволяват бързо и безпрепят-
ствено движение на краката.
Тази така добре организираната в боен ред и въоръжена войска влиза
в атака под командата на своя пълководец, с песен и в такт. Отстъпле-
нието също е организирано (Xen. Anab. V, 4, 23–25).
На друго място (Xen. Anab. V, 4, 15) се оказва, че мосинойките имат
свой метрополис, тоест главен град с укрепен акропол. Метрополисът е
защитен от специално постороена за целта, извън чертите му, крепост.
Именно укреплението в главния град се оказва спорната зона между едни-
те и другите мосинойки, защото който владеел укреплението имал право
да властва над всички мосинойки.
Според Ксенофонт (Xen. Anab. V, 4, 26) в главния град, на една висо-
чина в града, в мосинос/мосюнос, което ще рече дървена кула живее бази-
левсът, тоест царят, когото всички хранят и пазят. Царят не пожелал да
напусне дървената кула и изгорял заедно с нея.
Очевидно, въпросната дървена кула на високо място в метрополиса,
е била особено важна, за цялото общество на мосинойките, щом царят не
я напуска дори и с цената на живота си. Дали наистина именно там не се
е намирало светилището?
След като царят загива, пада и цялата крепост хорион (Xen. Anab. V,
4, 27).
При разграбването на къщите (Xen. Anab. V, 4, 27–29) се откриват
следните хранителни припаси:
– -сухар;
– жито, прибрано заедно със сламата;
– делфиново месо, осолено в амфори;
– делфиново масло в глинени съдове.
184
Тук във връзка с несъмнения морски поминък на мосинойките е ва-

жно допълнението на Ксенофонт, че те използвали в ежедневието си дел-
финовото масло така, както елините маслиновото;
– имало още кестени и вино.
Очевидно, че освен в житното земеделие и в лозарството мосиной-
ките са били особено активни в морето – в конкретния случай в делфино-
боя – щом за зимнина са осолявали делфинско месо и са ползвали делфи-
новото масло в ежедневието си.
Впрочем, тази практика е известна до края на 60-те години на ХХ век
и по Българското Черноморие.
Видно е още, че главният град е двусъставен. Горната му част се
представя от акропола с дървената кула – резиденция на базилевса, а до-
лната – с жилищата на тези, които хранят и пазят царя.
От Xen. Anab. V, 4, 30–31 става ясно още, че в страната на мосиной-
ките има и други крепости и други градове.
Несъмнено, тук Ксенофонт използва термина хорион с неговото зна-
чение на укрепено място. Прави впечатление наличието и на други градо-
ве, наричани от него полиси. Това, обаче, едва ли са полиси в същинския
елински смисъл на термина. Колко са тези други градове не става ясно, но
очевидно са повече от 2–3 щом се дават и приблизителните разстояния
между тях (80 стадия, които са около 14.5 километра).
В крайна сметка, територията и морското крайбрежие, владени от
мосинойките – врагове на елините – съвсем не са малки и реално отго-
варят на представата за териториално етносно държавно образувание, от
съсловно- или ранно- класов тип (Порожанов K. 1998, 181–192; Йорда-
нов K. 2000, 9–18).
По Южното Черноморско Малоазийско крайбрежие, на запад от мос-
инойките, обитават подчинените им халиби, а на запад от тях са тибаре-
ните (Xen. Anab. V, 5, 1–2).
Халибите, които копаят желязна руда (Xen. Anab. V, 5, 1–2) най-ве-
роятно са хализоните на Одий и Епистроф, които съгласно Омир (края
на ІХ/VІІІ в.пр.Хр.), населяват далечната Алиба, където се добива сребро
(Hom. Il. II 856–857); у Омир те се намират между пафлагоните и мизите.
Халибите са споменати точно с този етноним от Херодот (V в.
пр.Хр.), който изброява народите отсам река Халис, тоест на запад от
левия бряг на дн. река Казъл-Ърмак, която се влива в Черно море, които
са: лиди, фриги, мизи, мариандини, халиби, пафлагони, траките тини
и витини, кари, йонийци, дорийци, еолийци, памфили (Hdt. I, 28). Така,
през V в.пр.Хр. халибите са поставени между пафлагони и мариандини.
Халибите у Ксенофонт са разположени на две места.
Едното място е в източната/североизточна част на Анатолийския
полуостров, близо до Армения, като се казва, че хората от този етнос
185
били най-храбрите от всички народи, през чиито земи били минали и по-
стоянно влизали в ръкопошен бой. Те носели платнени ризници, дълги до
долната част на корема,… Носели също и наколенници и шлемове, а на
пояса – нож, голям колкото спартански меч… Носели и по едно копие,
дълго около 15 лакти, и по едно късо копие… Живеели в укрепени места…
(Xen. Anab. ІV, 4 17–18; 5, 34–35; 6, 5; 7, 15–17). Важно е да се отбележи,
че за тези халиби Ксенофонт не споменава да копаят желязна руда, така
както изрично казва за другите халиби.
Другото място, с другите халиби, е приблизително в средната част
на Черноморска Анатолия, там, където тези халиби, били малко на брой и
подвластни на мосинойките; повечето от тях изкарвали прехраната
си с копаене на желязна руда (Xen. Anab. V, 5, 1–2).
Интересно е, че халибите са подвластни на мосинойките, което ще
рече, че етносната държава на мосинойките, се разширява като надхвър-
ля своите етносни граници и започва да се проявява като империя. Това
явление, по това време, ни е познато при траките одриси в Европейския
Югоизток и траките битини/витини в Анатолийския Северозапад.
ТИБАРЕНИ
В своя Анабазис Ксенофонт казва, че страната на тибарените е

равна и има по-малко укрепени места край/на/при морето (Xen. Anab. V,
5, 2).
По-малко са крепостите, вероятно, в сравнение с тези на мосиной-
ките.
Полисът Котиора, както потвърждава Ксенофонт (Xen. Anab. V, 6,
10), се намира на морето и е на брега на областта Пафлагония (Xen. Anab.
VІ, 1, 1–2).
По-нататък, войската на Ксенофонт, се разположила близо, в окол-
ностите на, но не в града!, Котиора. Тя се снабдявала с провизии – от
една страна от Пафлагония и от друга – от земята на котиоритите, които
не позволявали на Ксенофонтовите войници свободен пазар в града си и
не разрешавали болните да бъдат приети зад стените на крепостта (Xen.
Anab. V, 5,; V, 5, 19–21).
От тези пасажи прави впечатление следното.
Несъмнено е, че тибарените имат крепости – укрепени места край/
на/при морето. Както добре се знае от древната крайбрежна морска исто-
рия и археология крепости се строят на стратегически места – на морски
носове и високи крайбрежни хълмове. Това са местата, от които се кон-
тролира както крайбрежната акватория, така и връзката суша-море. В слу-
чая, за крепости/укрепления е използван терминът хорион. Изглежда тези
крепости на тибарените съвсем не са били безобидни, щом войската на
186
Ксенофонт не се престрашава да ги нападне и намира оправдание в лошо-

то жертвоприношение.
Войската на Ксенофонт не е приета радушно и от жителите на елин-
ския полис Котиора. Котиоритите не допускат хората на Ксенофонт в
града – нито на пазара, където чрез търговия войниците биха си купили
нещо за да преживеят, нито дори болните, за които несъмнено се изискват
по-добри условия за живот и лекарска помощ.
Очевидно, Ксенофонт е принуден да се съобразява с реалностите,
които го посрещат в тази област на Южното Черноморие. От една страна –
зад гърба му са крайморските крепости на тибарените, а от друга – пред
него е негостоприемният крайбрежен елински град с крепостни стени Ко-
тиора. Намирайки се между два реални и един потенциален противник
или с други думи между два или дори три фронта, Ксенофонт предпочита
мирното съжителство без да накърнява интересите на котиорити и тиба-
рени.
Впрочем, мирното крайбрежно морско съжителство и добросъсед-
ство на етносната държава на тибарените и полисната държава Котиора,
изглежда е другата причина, с която се е съобразявал Ксенофонт.
Така, етносната държава на тибарените се оказва в североизточната
крайбрежна морска част на Пафлагония – между Котиора (вер. дн. Орду) и
Керасунт (дн. Гиресун), приблизително в средата – по крайбрежието, при
днешния гр. Буланджак. Дали Тибарения няма да се окаже парадинастич-
на област-стратегия-сатрапия на пафлагонския владетел?
ПАФЛАГОНИ
В близост до полиса Котиора войската на Ксенофонт престоява 45

дни, при което – за да се изхранва – тя влиза в пряк контакт, както с котио-
ритите, така и с местното население на Пафлагония (Xen. Anab. V, 5, 5–6).
По този повод, в търсене на съюзници от метрополията (=града-майка)
Синопе за защита на катойкията (=новооснован полис) ù Котиора от Ксе-
нофонтовите войници, научаваме, че такъв съюзник може да бъде Корил
с пафлагоните или всеки друг, който може да бъде приятел (Xen. Anab.
V, 5, 6–12; V, 5, 22; V, 6, 3). Същият този Корил, наричан и Пафлагон (Xen.
Anab. V, 5, 23) желаел/стремял се (да владее) града (Котиора) и краймор-
ските крепости.
Стремежът на Пафлагонския владетел Корил да владее елински по-
лиси и тибаренски крепости по морското крайбрежие, впрочем не е изне-
нада. Той добре се вписва в нравите и тенденциите на развитие в своята
епоха. Същите нрави, от това време се наблюдават както при други малоа-
зийски и западноазиатски владетели на териториални етносни държави –
напр. Персия, така и при тракийски – от Европейска Тракия, където Ксе-
187
нофонт много добре знае, че владетел на Одриското царство е цар Медок/

Амадок І (405/404–387/386 г.пр.Хр.), а негов парадинаст е Севт, който е
владетел/архонт на Приморието (401/400–387/386 г.пр.Хр.), което е част
от северното крайбрежие на Мраморно море при Свещената планина на
траките Ганиада, наричана Хиерон орос от елините (Porozhanov K. 2003,
133–138; Порожанов К. 2011, 86–88).
Впрочем, една от същностните характеристики на тази епоха, нари-
чана пред- или протоелинистическа – от средата на VІ до средата на ІV в.
пр.Хр. е именно тенденцията на насила налаганата симбиоза между ет-
носна и полисна държавност. Симбиоза чрез владеене от териториалните
етносни (неелински) държави на полисните (елински) държави.
Какво представлява етносната териториална държава Пафлагония ни
казва Ксенофонт чрез думите на елина от Синопе Хекатоним. Хекатоним
е проксен (=застъпник, защитник) на владетеля/архонта Корил в елинския
полис Синопе (Xen. Anab. V, 6, 11), поради което е ясно защо той и синоп-
ците добре познават Пафлагония.
Да напомня, че за проксения говори Ксенофонт и когато описва ет-
носната държава на мосинойките, намираща се източно от тибарените в
Пафлагония и западно от полиса Керасунт. Мосинойките имат свой про-
ксен, но в полиса Трапезунт (Xen. Anab. V, 4, 1–2)
Несъмнено проксенията е дълголетна практика, която изразява вза-
имоотношения на мирно съвместно съществуване между етносната и по-
лисната държава. Тя е добре позната и в Европейска Тракия.
Същият този проксен Хекатоним (Xen. Anab. V, 6, 8) недвусмислено
заявява, че пафлагоните смятат своята конница за по-добра от конницата
на персийския цар. И дори нещо повече -, че те си позволили да не отгово-
рят положително на отправената им от Персиеца покана, защото техният
владетел/архонт имал по-големи стремежи.
Понятно е, че тези по-големи стремежи не са напразни и имат осно-
вание в многобройността на пафлагонската войска. Само пехотата е над
120 000 бойци (сто и двадесет хиляди!) (Xen. Anab. V, 6, 9).
Владетелят на тази внушителна държава в Северна Мала Азия –
Пафлагония – Корил е назован от Ксенофонт с термина архонт (Xen.
Anab. V, 6, 8; VІ, 1,2).
Старогръцкото архонт означава управител, княз, но е и синоним на
сатрап при персите. Очевидно, че за да използва термина архонт, а не
базилевс, Ксенофонт има пред вид съществувала форма на субордина-
ция или зависимост, сравнима с васалитет, на пафлагонския владетел от
персийския цар. Неслучайно персийският цар Артаксеркс ІІ (404–359 г.
пр.Хр.) иска конница от Корил. Неслучайно, обаче, и Корил не му я пре-
доставя. Несъмнено, макар и назован архонт, Корил е един изключително
силен владетел, който се смята за достатъчно самостоятелен спрямо пер-
188
сийския цар.
Именно като такъв Корил изпраща своя самостоятелна дипломатиче-
ска мисия с коне и хубави дрехи при елините на Ксенофонт, когато са все
още при Котиора и целта на мисията е да се прекратят взаимните напа-
дения между елини и пафлагони за да се установи мир между тях. (Xen.
Anab. VІ, 1,2).
На пира, при сключването на този мирен договор се пиело с чаши от
рог, каквито се намирали в тази страна (Xen. Anab. VІ, 1, 4). Несъмнено
и тук в Пафлагония, както и в Персия, както и в Европейска Тракия, рито-
ните и тяхното използване, в този специален случай, са символ на висока
социална принадлежност и подчертано дипломатическо уважение.
Ако полисът Котиора и съседната му от изток етносна държава на
тибарените представляват североизточния край на областта Пафлаго-
ния, то северозападната ù част се очертава около полиса Синопе, за който
изрично се казва, че е в Пафлагония (Xen. Anab. VІ, 1, 14–15). Крайбре-
жието, заключено между тези два полиса е северната морска граница на
Пафлагония. Това се разбира още, когато при плаването от Котиора до
Синопе (от изток на запад) елините на Ксенофонт имали отляво Пафлаго-
ния (Xen. Anab. VІ, 1, 14–15). Това Пафлагонско Черноморие се намира по
средата на Южното Анатолийско Черноморие и обхваща около една трета
от дължината му! Несъмнено Пафлагония като област, но и като етносна
държава, е доста внушителна в Северна Мала Азия. Поради това, може
да се каже, че тя е подобна на и е сравнима с културно-историческите и
политически реалии в Югоизточна Европа каквито са Тракия и Одриското
царство.
Полисите, които са известни по Пафлагонското крайбрежие, от за-
пад на изток са три – Синопе (дн. Синоп), Амисос (дн. Самсун) и Котио-
ра (вер. дн. Орду). Между тях волно се простират великолепни носове и
закътани заливи, удобни за приставане на кораби и всякакви плавателни
съдове. Кой владее тези носове и кой пристава в тези заливи Ксенофонт не
казва или не знае. Знанията, които той демонстрира, се отнасят до това за
колко време се стига от един до друг елински полис с елински кораб. Оче-
видно, Ксенофонт или не се интересува или се страхува да научи, или не
иска да каже кой владее тази крайбрежна земя и вода. За своите съюзници
мосинойките разказвачът Ксенофонт не се колебае да представи тяхната
местна морска култура, различна от елинската. За своите противници, оба-
че, офицерът Ксенофонт предпочита да мълчи.
Подобен, но с малко повече индиректна информация, ще се окаже
и случаят с Черноморското Анатолийско тракийско пристанище Калпес
лимен, намиращо се в Азиатска Тракия (разположена на запад от Пафла-
гония), както я нарича самият Ксенофонт.
В своята Хеленика (=Гръцка история) Ксенофонт споменава и друг,
189
малко по-късен, владетел на Пафлагония. Неговото име е Отис. Дали е

пряк потомък на Корил не е ясно. Но и този владетел, очевидно, разпола-
га със солидна армия щом с лекота дава на спартанския цар Агезилай за
борба срещу персийския цар 1 000 конници и 2 000 пелтасти (Xen. Hell.
1, 3–4). Както казва за него знатният персиец Спитридат – съюзник на
Агезилай и враг на царя на Персия – Отис е владетел на много земя и
голяма сила (Xen. Hell. ІV, 1, 4).
На фона на наблюденията и изказаните мисли за Черноморска Пафла-
гония, изложени по-горе, прави впечатление, че за пафлагонския владетел
Отис, плаването по море е безпроблемно. Това се разбира по повод бурна-
та положителна реакция на отправеното му предложение да вземе за жена
дъщерята на Спитридат, при което той възкликва, че тя веднага може да
бъде доведена при него по море (Xen. Hell. ІV, 1, 14–15).
Известните две имена на владетели на етносната държава Пафлаго-
ния са Корил и Отис.
Първото се цитира у Д. Дечев (Detschew D. 1976, 460) като Coryllus –
цар на гетите, а като Scorylo – цар на даките в Европейска Тракия. Същест-
вува възможност то да се изведе и от друго тракийско име (в палеобал-
кано-западномалоазийски контекст) като например Корибант/ Korybas –
жрец на Кибела – едно от прозвищата на малоазийската Велика богиня
майка. Тук връзката се налага не само като езиковедска, но и в култур-
но-исторически контекст. При това, тя изглежда по-древна.
Второто име Otys/Otus– със суфикса – us, също със сигурност се при-
ема, че е от тракийски произход (Detschew D. 1976, 346–347; Best J. 1989,
135–137). При това, Отис се разчита като лично име от Пилос още в Ли-
неар Б ХV–XІІ в.пр.Хр. (Порожанов K. 1998, 19).
Към това трябва да се добави и името Котиора/Kotyora, чиято основа
Koty- се свързва с древен тракийски палеобалкано-западномалоазийски
ономастичен слой, включващ имена като Котито и Котис.
От текста на Ксенофонт не е достатъчно ясно кой властва по Черно-
морското крайбрежие на Пафлагония – извън трите елински полиса и тях-
ната хóра. За сега, може да се предположи, че така както тибарените имат
своите крайбрежни крепости, така и други – анонимни за нас – пафлагон-
ски етносни държави, разполагат с такива.
Несъмнено се оказва наличието на мирно съвместно съществува-
не – мирна симбиоза – между елинските полиси и етносните държави в
Пафлагония. На този фон, сравнително слабо се проявява протоелинисти-
ческата тенденция за насилствена симбиоза между етносните и полисните
държави. Причината за това, вероятно се крие в силата и доминацията на
персийския цар, поради което, пафлагонските владетели, колкото и да са
силни и могъщи, не са наричани от Ксенофонт царе-базилевси, а архонти,
възприемани с подтест като сатрапи.
190
По Пафлагонското Черноморие разкопки са правени само при Сам-

сун (=древния град Амисос) и Синоп (=древният град Синопе) – и то дос-
та отдавна (French D. 1991, 237–240). При Синоп – в северозападния при-
морски край на Пафлагония, освен елинска керамика, се открива и нее-
линска двуцветна, още от VІ в.пр.Хр., наричана фригийска. При Самсун, в
средата на Пафлагонското Черноморие, е локализирана селищна могила с
пластове от ІІІ, ІІ и І хил.пр.Хр., вкл. и елинистическата епоха. Очевидно,
тук се наблюдава хилядолетен местен континуитет. Това се потвърждава
и от керамиката. Двуцветната-, наричана фригийска керамика при Самсун
от І хил.пр.Хр. е същата като при Синоп. Такава двуцветна керамика е
откривана по Пафлагонското Черноморие – на север, между Синопе (дн.
Синоп) и Амисос (дн. Самсун) и на юг – до Амасия и Себастополис (дн.
Солусари). Изводът е, че тя несъмнено е местно явление и не е типичната
монохромна сива фригийска керамика. Впрочем, приема се, че току-що
очертания четириъгълник, представлява контактна зона, в която същест-
вуват два типа керамика – местна двуцветна и монохромна фригийска.
Към това ще добавя, че в този район има открити два старофригийски
надписа.
Представената оскъдна археологическа информация идва да покаже,
че местното пафлагонско население не само присъства културно-истори-
чески в етносната държава Пафлагония, то е и активно обитаващо средно-
то крайбрежие на Анатолийско Черноморие – както самостоятелно, така и
в симбиоза с елинските полиси.
Всъщност, очевидно е, че и тук – в Северноанатолийското Черномо-
рие – по аналогия с морските крайбрежия на Европейската Тракия Пон-
тика, съществува крайбрежна контактна зона, която може да се назове
Анатолийска Пафлагония Понтика, като част от голямата Тракия Понти-
ка-Тракия Маритима.
МАРИАНДИНИ
Прави впечатление, че мариандините са споменати само веднъж

от Ксенофонт, който като съобщава, че гърците… при попътен вятър
пътували два дена все покрай брега. През време на пътуването си те
видели Язоновия бряг, откъдето тръгнал, … корабът на аргонавтите,
и устията на реките:… Термодонт, … Ирис, после на Халис и накрая
Партений. След като минали край последната река, те стигнали в Хе-
раклея, гръцки град, колония на мегарците, разположен в земята на
мариандините. (Xen. Anab. VІ, 2, 1). Но малко след това самият Ксе-
нофонт казва, че това е земята на битините, която той нарича Тракия
(Xen. Anab. V, 2, 17–19).
Изглежда Ксенофонт (края на V/началото на ІV в.пр.Хр.) съзнателно
191
не назовава мариандините, с техния стар етноним, повече от едни път,

като изключение и архаизъм, защото те, най-вероятно, по времето на би-
тинския владетел Ботир (ок. 410? – 377 г.пр.Хр.) са включени в държава-
та на траките битини. Тази държава, макар и формално васална на Пер-
сия, се развива относително независимо от царя на царете (Габелко О. Л.
2005, 97, 525).
БИТИНИ/ВИТИНИ
Калпе/с лимен, както казва Ксенофонт, в своя Анабазис, се намира

приблизително в средата на Тракия (Xen. Anab. VІ 2, 17). Разбира се, тук
е вън от съмнение, че става дума за крайбрежието на Азиатска Тракия
(Xen. Anab. VІ 4, 1) от Южното Анатолийско Черноморие.
Името Калпе/с – тук като топо/хидроним – е несъмнен тракийски
ономастичен реликт (Detschew D. 1976, 224). Той намира своята индоев-
ропейска древност чрез основата си *kal- със значение вода, което не само
езиково, но и културно-исторически е сравнимо с фригийската дума akala
със значение вода (Георгиев Вл. 1975, 99; Дуриданов Ив. 1976, 28, 34, 72).
Впрочем, самото място на Калпес е на вода – на солена вода – на морето.
Лимен, на старогръцки език, означава пристанище, морски залив за
разлика от термина лимне, който означава езеро или блато (Старогръц-
ко-български речник, 1996, 473).
Тоест, в предлагания за разглеждане случай, става дума за черномор-
ско пристанище с тракийското име Калпес.
Функциите на Калпе/с като пристанище са заявени и се разбират още
с първото му споменаване (Xen. Anab. VІ 2, 13), където става ясно, че Кле-
андър – хармостът на Бизантион – щял да дойде с триери от пристана/
пристанището Калпе/с. Това се потвърждава за същия този Клеандър мал-
ко по-нататък (Xen. Anab. VІ, 4, 18), като се казва, че той щял да дойде с
кораби и триери.
В същата четвърта глава на шеста книга (Xen. Anab. VІ, 4, 1–7) е
най-пълното описание на Калпе/с лимен. Ето го и него с най-важните ак-
центи. Хорионът, който се казва Калпе/с лимен, е в Тракия – в Азия. Тази
Тракия започва от входа на Понта и продължава до Хераклея. От Бизанти-
он до Хераклея няма друг полис – приятелски или гръцки – освен траките
битини/витини. Калпе/с лимен се намира по средата на пътя между Хе-
раклея и Бизантион и е хорион – вдаден в морето. Той е разположен върху
стръмна към морето скала, чиято най-малка височина е 20 разтега (около
30 м – К.П.), а провлакът, който го свързва със сушата, е повече от 4 плетра
(над 120 м – К.П.). На този полуостров могат спокойно да живеят 10 000
обитатели. Пристанището е при основата на същата стръмна скала, като
брегът е отворен на заник слънце (тоест – не на запад, както се превежда
192
обикновено, а – на юг/югозапад – К.П.). Изворът със сладка вода, кой-

то обилно тече от хориона, стига до самото море. При същото море има
много и различни дървета, много от които стават за строеж на кораби.
Близката планина се спуска към брега на около 20 стадия (3 700 м – К.П.),
при това е земя без камъни. Нейното крайбрежие също е около 20 стадия
(3 700 м – К.П.) и е обрасло гъсто с всякакви и големи дървета. Останалата
част от хóрата е хубава и голяма и селата там са много и многонаселени,
защото земята ражда ечемик, пшеница, всякакви бобови, просо, сусам,
много смокини, много лозя за сладко вино и всичко друго освен маслини.
Толкова хубава е била тази хóра! Но елините на Ксенофонт разпънали па-
латки край морето, а не вътре на полуострова, защото отиването там било
злонамерено, понеже някои желаели да основат град /полис.
Описанието на Калпе/с лимен, което четем у Ксенофонт, несъмнено е
видяно от него с очите на военачалника-стратега, какъвто той е по времето
на целия поход-анабазис през Азия. То обаче, е гледано от него и с голя-
мата му амбиция именно той да се изживее като и да изпълни ролята на
ойкист (=основател на нов полис-апойкия), чрез което той да основе нова
елинска катойкия – нов полис в Черно море. Това великолепно е предста-
вено в предходната на горното описание пета книга (Xen. Anab. V 6, 15–
37), където Ксенофонт е още в района на полиса-катойкия Котиора. Като
отчита факта, че войсковият лагер е от 8 000 (до 10 000!- К.П.) войници и
се съпътства от граждански такъв – съставен от хетери и техните деца,
чиито бащи са именно неговите войници, той проявява своето намерение
и активно агитира войската си – макар и, в крайна сметка, неуспешно – за
осъществяването на своята амбиция. Блянът на Ксенофонт, появил се при
Котиора, го кара, обаче, да продължи да търси място за неговата реализа-
ция. И такова място се оказва именно Калпе/с лимен.
При това положение, в случая с описанието на Калпе/с лимен и свър-
заните с него събития, ще се окаже, че, когато пише своите спомени в
далечен Пелопонес, Ксенофонт ще описва само онова, което е в тон, в
синхрон с и отговаря положително на някогашната неостаряваща негова
амбициозна идея. А всичко, което би ù противоречало е било премълчано.
Тоест, факти и аргументи, които биха попречили на заселването и основа-
ването на една нова катойкия, така желана от Ксенофонт, самият той няма
да каже. Кои и какви са те?
Навсякъде, където говори за Калпе/с лимен, Ксенофонт използва тер-
мина хорúон. На старогръцки той означава, най-общо казано място. Но
освен това, този термин съдържа в себе си и много често носи смисъла на
укрепено място. Разбирането на смисъла като укрепено място се демон-
стрира от Ксенофонт в неговия Анабазис, когато говори и за другите – ев-
ропейските траки – и по-конкретно – за крайбрежните, по северния бряг
на Мраморно море, крепости на владетеля/архонта Севт (Porozhanov K.
193
2003, 133–138), където хорúон е синоним на тейхос (=крепост) и тюрзис

(=укрепена кула).
Очевидно е, че укрепеното място е криело нещо зад укрепяването
си. Нещо, което Ксенофонт не е искал да каже. В подкрепа на този ред на
мисли ще добавя, че той никъде не казва категорично, че полуостровът е
безлюден.
Тогава, кой е живял на този прекрасен полуостров, така въодушевено
описан от Ксенофонт?
Археологически проучвания в региона не са правени (French D. 1991,
237–240), но комплексът от налични данни сочи, че тук никога не е осно-
ваван елински полис-катойкия (Stronk, J. 1991, 97–108).
Не мога да се въздържа, за да отбележа, че с малко специфични осо-
бености, това толкова подробно и великолепно описание на Ксенофонт
за Калпес лимен спокойно може да се отнесе за Калиакра, Чиракмана при
Каварна, Несебър (Месамбрия Понтика), Созопол (Аполония Понтика),
Маслен нос, Урдовиза при Китен, Инеада (Тиниада) и Мидия (Салмиде-
сос) по Западния Тракийски бряг на Черно море. От всички тях само Ме-
самбрия и Аполония – от тракийски протополиси царски-владетелски гра-
дове (Porojanov K. 2000 а, 345–350) ще станат елински катойкии-полиси.
Останалите шест на брой ще останат тракийски владетелски резиденции,
които ще контролират крайбрежието.
Такъв, най-вероятно, ще се окаже и случаят с Калпес лимен по Юж-
ното Анатолийско Черноморие. При това, единствен хорúон – укрепено
място, който е владетелска, а защо не и царска, резиденция, на Битин-
ското/Витинското тракийско Малоазийско Черноморие – и то в средата
му – както изрично повтаря неколкократно Ксенофонт.
Траките битини/витини имат своя войска от конници и пелтасти
(=лека пехота). Тази войска воюва повече от успешно със смесената, но
преди всичко елинска войска на Ксенофонт, съставена основно от хопли-
ти, т. е. тежката пехота на елинските полиси.
Добре се знае, че при етносните държави в Европа и Западна Азия, ка-
квито са и държавите на тракийските етноси в Югоизточна Европа и Мала
Азия, поради тяхното социално устройство, различаващо се от полисно-
то елинско -, частите от пелтасти представляват лека пехота, съставена
от селяни-общинници, а конницата се формира от царя и аристократите
(Порожанов K. 1998, 181–192). В този конкретен случай, тя, тракийската
битинска/витинска царска конницата, именно е и основната ударна сила
срещу която очевидно, Ксенофонт не е могъл да се пребори със своите
елини-хоплити, макар и представляващи тежка пехота. Ксенофонт не е
могъл да се пребори, за да победи и да остане в прекрасния полуостров с
пристанище Калпес лимен – да остане в историята като ойкист със своите
войници – потенциалните граждани на замисляния от него бъдещ полис.
194
Ето защо, той е продължил неудовлетворен и обиден на запад към

Европа, за да премълчи, когато пише своите спомени, неуспеха на това си
начинание, а заедно с него да премълчи мощта и силата на царя (или вла-
детеля-архонта) на етносната държава на траките битини/витини, сила
олицетворена от пристанището Калпес, където по всяка вероятност, се
е намирала владетелска царска резиденция, доминираща над тази важна
част от Черноморието на Северна Анатолия.
В заключение, комплексният текст-критичен анализ на изворовите

данни, дава основания да се направи извода, че както европейските тра-
кийски държави, така и местните анатолийски тракийски етносни дър-
жави контролират своите морски води чрез крайбрежни крепости и не-
съмнени договорни отношения с елинските полиси от региона. Впрочем,
такова е положението с контрола на тракийските етносни държави по ця-
лото Западно Черноморие, крайбрежията на Мраморно и Северно Егейско
море. С това траките, както от Югоизточна Европа, така и от Мала Азия,
се вписват и се оказват действени участници, в актуалните за това време
(края на V – началото на ІV в.пр.Хр.) ранноелинистически тенденции, ха-
рактеризиращи обществените процеси в Югоизточна Европа и Западна
Азия.
А ето и тракийските етноси, по Анатолийското Черноморие, пред-

ставени от Ксенофонт, от изток на запад:
– мосинойките/мосюнойките/мосинеките населяват земите и край-
брежието на Южното Черноморие/Северна Анатолия, западно от полиса
Керасунт (дн. Гиресун).
– халюбите/халибите, които обитават на запад от мосинойките и са
им подчинени; има и други халюби/халиби, които са в североизточната
част на Анатолия, към Армения, но те не трябва да се свързват с подчине-
ните на мосинойките халиби;
– тибарените са на запад от халибите;
– мариандините са в района на Хераклея Понтийска, където, всъщ-
ност са битините, според самия Ксенофонт;
– битини/витини – в азиатска Тракия, която обхваща големия Би-
тински полуостров и източно от него.
195
ШЕСТИ ЕТЮД
ТРАКИЙСКАТА ВЛАДЕТЕЛСКА РЕЗИДЕНЦИЯ

НА ФИНЕЙ – ФИНЕОН/ФИНОПОЛИС
ПРИ УСТИЕТО НА БОСФОРА/БОСПОРА –
ВХОД НА ПОНТА
Античната писмена традиция поставя тракийския цар-жрец-прори-

цател Финей, при устието на Понта, от европейската страна на Боспора.
Тук е неговият аул = дом/дворец/замък. На картите от Римската импера-
торска епоха ІІІ–IV в. Финополис стои на първия полуостров от европей-
ската страна на Боспора, който е началото на Боспора, но и на Понта. Това
местоположение е изключително стратегическо и несъмнено, този който
го владее, той може да оказва контрол върху влизащите и излизащите в и
от Черно море кораби. Ето защо, с оглед политическата история на тра-
ките в Европейския Югоизток и Анатолийския Северозапад, свързана с
властването по морските крайбрежия, е важно да се види как се открива в
изворите и къде може да се локализира тя.
1. Хезиод (VІІІ–VІІ в.пр.Хр.). Към Каталога на Хезиод се отнасят

няколко фрагмента от схолия към Аргонавтиката на Аполоний Родоски
(Schol. Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 181), които са свързани с Финей. Във фрагмент
52, се съобщава, че според Хезиод Финей бил ослепен, тъй като пока-
зал пътя на Фрикс, а в трета книга на неговия Каталог се казва, че това
станало, тъй като предпочел по-дългия живот пред зрението си. Фраг-
мент 53 (Schol. Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 181) съобщава, че съгласно Хезиод
Финей имал двама сина: Тинос и Мариандинос. По-нататък, фрагмент
54 ни осведомява, че Хезиод разказвал, че Финей бил преследван от Хар-
пиите до земята на галактофагите, които живеели на коли.
Така, в представения мит, който играе роля на историческа памет за
елините във времето на формиращите се полиси на Елада през VІІІ–VІ в.
пр.Хр., несъмнено има няколко момента, които заслужават внимание.
Най-напред – Финей е ослепен, защото показал на Фрикс, който ма-
кар и качен на златен овен от своята божествена майка Нефела, как да
мине успешно над двете блъскащи се с грохот скали, за да достигне да-
лечна Колхида на източния бряг на Понта, където принася в жертва на Зевс
златния овен и подарява златната му кожа/руно на местния цар Еет. Цар-
ският син Фрикс от Орхомен е този, който благодарение на златния овен/
руно, пръв от Елада достига до не елинското царство на колхите, в края
на Черноморието. Това, всъщност, означава най-ранно елинско прониква-
не в Понта, което става с позволението на Финей. Неговата относителна
датировка трябва да се свърже с времето на Хезиод VІІІ–VІІ в.пр.Хр. При-
съствието на златното руно, обаче, е метафора, която означава, че то е
сигурен символ за царски прерогативи и за придобиване на царска власт в
Древността. Тоест, слепотата на Финей е свързана с пророческо показване
на пътя=предсказване в неизвестния и чужд на елините свят, но е свързана
и с възможността чрез това да осигури добиване и упражняване на царска
199
власт за похитителите на златното руно. Необикновените способности

на Финей се потвърждават и от констатацията, че той не живее колкото
обикновените хора, които виждат с очите си света само около себе си, а
живее по-дълго от тях, защото вижда и невидимото, тоест отвъд.
Имената на синовете на Финей – Тинос и Мариандинос са всъщност
епонимите на тракийските етноси тини и мариандини.
Тините (Detschew D. 1976: 211–213) се разполагат в Югоизточна Ев-
ропа, където обхващат т.нар. Тракийска делта, както вътрешността ù, така
и по нейните брегове на Черно море, протока Боспор и Североизточното
Мраморноморие. С името на тините е свързан и островът Тиниас, който
се намира по средата на Черноморското крайбрежие на Азиатска Тракия,
както я нарича Ксенофонт (Xen. Anab. VI, 4, 1), в края на V/началото на
ІV в.пр.Хр..
Мариандините са известни по Черноморското крайбрежие на Ана-
толия, където е полисът Хераклея (Xen. Anab. VI, 2, 1), при днешното се-
лище Ерегли, което е в източния край на областта, за която самият Ксе-
нофонт в края на V/началото на ІV в.пр.Хр. казва, че тук живеят битини-
те, чиято страна той нарича Тракия (Xen. Anab. VI, 2, 17–19).
Впрочем, видно е, че в ранната информация, приписвана на Хезиод,
между тините и мариандините, не се споменава тракийски етнос би-
тини. Вероятно, защото през VІІІ–VІІ в.пр.Хр. те все още не са се изяви-
ли самостоятелно политически.
Така се оказва, че в представите на елините от VІІІ–VІІ в.пр.Хр.,
Финей с неговите синове, е местна тракийска династия, в която той е
несъмнен жрец-прорицател. Седалището на Финей се намира между
тините и мариандините. Това означава, че то е между европейските
тини и анатолийските мариандини. Очевидно, то не е къде да е, а е
по средата между тях – при устието на Понта и входа на Боспора, от
където показва на Фрикс пътя към и през Черно море.
2. Ферекид (V в.пр.Хр.) потвърждава част от ранната информация

на Хезиод. Във фрагмент 27 от неговата Теогония, чрез схолия към Ар-
гонавтиката на Аполоний Родоски (Schol. Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 181), се
казва, че неговите деца (на Финей) са Мариандинос и Тинос; и по името
на Тинос разправят, че била наречена Тинеида, а по името на Марианди-
нос – Мариандиния.
Както стана дума, Тинеида е областта, населявана от траките тини в
Югоизточна Европа. Тя обхващаща Тракийската делта, наричана и само
Делта, започваща от Боспорския проток, простираща се на северозапад,
с крайбрежията на Североизточното Мраморноморие и Югозападното
Черноморие до нос Тиниада (дн. Инеада), включително. Мариандиния е
страната на тракийския етнос мариандини, които се локализират по Чер-
200
номорското крайбрежие на Анатолия, засвидетелствани около елинската

апойкия Хераклея (дн. Ерегли), която по времето на Ксенофонт е в източ-
ната част на тракийската област Битиния/Витиния (Xen. Anab. VI, 2, 1).
Но и тук, в коментара на схолиаста, спрямо Ферекид от V в.пр.Хр., не
се споменават битини и Битиния, което ще рече, че в неговите представи
става дума за времето на Хезиод VІІІ–VІІ в.пр.Хр., време в което битини-
те все още не са се активирали самостоятелно на политическата сцена в
Анатолия.
Това, че европейските черноморски тини и анатолийските чер-
номорски мариандини са синовно обвързани с жреца Финей означа-
ва, че нему принадлежи както европейската, така и азиатската част
на Боспора. Така, в елинските представи и от V в.пр.Хр., протокът
Боспор от към черноморската му страна, както европейска, така и
анатолийска, продължава да се владее от жреческия род на Финей,
тоест от черноморските траки.
3. Хеланик (V в.пр.Хр.) споменава Финей, в един фрагмент, който се

отнася към Агенориди и Тивански легенди (Hellanic. fr. 95). Във фрагмент
95, схолия към Аргонавтиката на Аполоний Родоски (Schol. Apoll. Rhod.
Arg. ІІ, 178) се съобщава, че Финей не е в отвъдна Битиния, а в тази Тра-
кия, която е в Европа… и по-нататък някои казват, че бил цар в Пафлаго-
ния, която е в Азия, както казва Хеланик.
Очевидно е, че в представите на схолиаста, предаващ информация
известна му от Хеланик, се потвърждава, че Финей е в европейска Тракия,
но споменът за връзката му с анатолийските траки поставя коментар за
него самия не в тракийската област Битиния, а в Пафлагония в Азия, къ-
дето обаче, Финей е цар.
Несъмнено, изявилите се политически през V в.пр.Хр. битини дават
названието и на населяваната от тях област в Западна Анатолия, Бити-
ния. Ето и фактите за Битинското царство. Първият известен владетел на
Битиния, който носи името Дидалс, е от втората половина на V в.пр.Хр.;
след средата на века битините имат конфликти с елинския полис Астакос,
а през 424 г.пр.Хр. е походът на атинския отряд на Ламах през Битиния
(Габелко О. 2005: 524), с което битините влизат пряко в полезрението на
Атина.
Впрочем, в края на V – началото на ІV в.пр.Хр., атинянинът Ксе-
нофонт използва термина Азиатска Тракия (Xen. Anab. VI, 4, 1) като съоб-
щава, че тя се простира по Южното Черноморие, от входа на Понта, като
обхваща и полиса Хераклея, добавяйки, че от Бизантион до Хераклея няма
друг полис – приятелски или елински – освен траките битини (Xen. Anab.
VІ, 4, 2); по средата между двата споменати полиса се намира хорионът с
пристанище Калпе (Xen. Anab. VІ, 2, 13; VІ, 4, 2–7), който е стратегическа
201
крайбрежна тракийската крепост-владетелска резиденция (Порожанов К.

2007: 23–27), разположена на полуостров, спрямо който не далеч е остров
Тиниас (Габелко О. 2005: 87). Очевидно, с Азиатска Тракия, по времето
на Ксенофонт, се означава най-малко тракийската област Битиния в Ана-
толия. Тя, обаче, тук не се свързва с Финей.
По-на изток от Битиния се появява областта Пафлагония, наситена с
тракийски характеристики по времето на Ксенофонт, а и след него, която
има за свой цар Финей. Тук, изглежда, след активната си поява на по-
литическата сцена, битините изместват от Западна Анатолия, известния,
от предишните векове, етнос мариандини, които, обаче, традиционно се
свързват с тините и Финей. Ето защо, в представите на схолиаста, Пафла-
гония ще има за цар Финей.
Така, през V в.пр.Хр., е налице представа за тракийския Фи-
ней, който е олицетворение на царско-жречески род, продължаващ
да властва по Черноморското крайбрежие от европейската страна на
Боспора, поради което и контролиращ влизането на елините в Черно
море, от VІІІ до V в.пр.Хр., включително.
4. Софокъл (496–406 г.пр.Хр.) в своята Антигона говори чрез хòра

в действието на драмата, като казва, че близо до Кианейските скали на
двойното море са бреговете на Боспора и тракийският Салмидесòс, къ-
дето покровителят на града Арес видял ужасните рани на двамата Фи-
неиди, ослепени от жестоката мащеха и лишени от светлина. (Soph.
Antig. 966–974).
От посочения пасаж е видно, че през V в.пр.Хр. в атинското разби-
ране тракийският Салмидесòс започва от Боспора и, че двамата Финеи-
ди, синовете на Финей, които също се оказват ослепени=слепи, като своя
баща, са при Кианейските скали, т. е. при протока Боспор, в началото на
Салмидесòс.
Това означава, че географската представа на елините за облас-
тта, наричана от тях Тракийска делта или само Делта, през V в.
пр.Хр. вече се покрива не само с определена тракийска област, но и
с политическото ù название, тоест – с тракийска държавна организа-
ция, носеща името на своя главен град Салмидесòс, който неслучайно
е покровителстван от бога на войната Арес.
5. В схолия към Софокловата Антигона 966 се казва, че боспорски-

те и тракийските брегове са на морето, което е разполовено от Кианей-
ските скали… А Салмидесòс е тракийска река, където Арес е покровител
и съсед на града, тъй като там се намира светилището му. Богът видял
и наблюдавал раните и страшната прокълната слепота на двамата Фи-
неиди и на Финей. (Schol. in Sophocl. Antig. 966).
202
В представената схолия се потвърждава представата, че Финей и Фи-

неидите са на Кианеите при Боспора и в началото на Черно море. Ин-
тересно е, обаче, че те са наблюдавани от Арес, от неговото светилище,
намиращо се при реката и града Салмидесòс. Това ще рече, че контролът
на царския град Салмидесòс по Европейското Черноморие несъмнено е до
протока Боспор, където е Финей.
Античната литература традиционно свързва траките с бога на вой-
ната Арес. Арес е бог на войната, но като такъв у траките той е просто
Името на Войната. А войната се води от владетеля/царя. Тоест, Арес тук
несъмнено характеризира представата за тракийски владетелски/царски
бог в един владетелски/царски тип град-базилейон, какъвто е Салми-
десòс.
Вероятно, мощната крепостна стена, внушителна като останки и
днес при градчето Къйъкьой (старата Мидия), област Къркларели (бълг.
Лозенград) на Европейска Турция, стремително издигаща се от север и
преграждаща полуострова на базилейона Салмидесòс и от запад, откъм
сушата, да е била забелязвана в морето от атинските кораби, поради което
да е била едно от сериозните основания на елините да вярват чрез перо-
то на Софокъл, че покровител на града Салмидесòс Тракийски е именно
Арес (Порожанов К. 2006: 31–40).
6. В схолии към 966 и 981 (Schol. ad 966; Schol. ad 981), се пояснява

кои са двамата Финеиди, като става ясно, че Плексип и Пандион са синове
на Финей от жена му Клеопатра, която е дъщеря на Борей и Орейтия,
дъщеря на Ерехетей от Атина, ослепени от своята мащеха или от своя-
та майка заради изневярата на баща им Финей.
Видно е, че в тези схолии старите тракийски имена на Финеевите
синове Тинос и Мариандинос, известни още на Хезиод и по-късно на Фе-
рекид, са заменени от гръцките Плексип и Пандион, което ще рече, че ста-
рите тракийски прототипи започват да се усвояват като гръцко културно
пространство. Тук, обаче, прави впечатление, че бащата Финей е тракиец,
майката Клеопатра е полутракийка, тъй като е дъщеря на тракиеца Борей,
който символизира посоката север, свързана в елинските представи с мъд-
ростта.
Като се добави към мъдростта на севера спрямо Елада, тоест
Тракия и тракийското, слепотата на тракиеца Финей и Финеидите,
ще се окаже, че е на лице продължаваща елинска представа за тра-
кийски жречески род, който се локализира при Кианейските скали, в
началото на Салмидесòс, при Боспора и устието на Черно море.
7. Хезихий, който казва, че изразът с „подправки“означава тези,

които били приготвени за жертвоприношение се среща във „Финей“ на
203
Софокъл (Hesych. 1. p. 293) потвърждава жреческата обредност на Фи-

неевия род.
8. Еврипид (485/484 или 480/479–406 г.пр.Хр.) от остров Саламин,

в трагедията си Ифигения в Таврида (Eurip. Iphig.Taur.421–438), чрез хòра
в пиесата, посочвайки маршрута на кораба към Белия бряг, до Ахиловите
обширни пътеки за бягане край Аксинския понт, поставя Финеевите не-
спокойни брегове след сблъскващите се скали, тоест след Кианеите.
От представения пасаж е видно, че през V в.пр.Хр., в елинското съз-
нание, бреговете след Кианеите са наречени неспокойни и продължават да
се свързват с Финей. Нещо повече, Понтът тук е нарече Аксински, тоест
Негостоприемен, очевидно за корабите на елините, нещо което обикно-
вено, в този контекст, се казва за траките от Салмидесòс и неговото край-
брежие.
Така, от представените извори се вижда, че през VІІІ–V в.пр.Хр.

Финей и неговите синове Финеидите са имената, с които се означа-
ва тракийски царско-жречески род, който властва на Черноморското
крайбрежие предимно от европейската, но и от азиатската страна на
протока Боспор, поради което този род контролира, чрез изпълняван
обред и култ, влизането и излизането на елинските кораби в и от Чер-
но море.
Очевидно, с имената на жреческия род на Финей и Финеидите, през
V в.пр.Хр. се оформя представата за крайбрежна тракийска област на Юго-
западното Черноморие, която започва от Кианеите и стига до нос Тиниада.
Тази област се нарича Салмидесòс. Салмидесòс, обаче, се наричат и гра-
дът-базилейон и реката, при които е светилището на Арес. Това означава,
че тук се намира владетелската резиденция, където е и храмът-светилище-
то на Арес. Както стана дума по-горе локализацията на града Салмидесòс
го поставя при старата Мидия, днешния Къйъкьой на югозападното Чер-
номорие, в Европейска Турция. Чрез единия от своите синове – Финеиди-
те, обаче, Финей властва и над Северозападна Мала Азия. Което ще рече,
че през VІІІ–V в.пр.Хр. Боспорът, в северната му причерноморска част, е
подвластен на Финей и Финеидите.
9. Псевдо-Скилакс, към средата на ІV в.пр.Хр., около 356 г.пр.Хр.,

относно Боспора казва, че след Селимбрия, който е полис с пристанище,
плаването по Боспора нагоре, докато стигнеш при Храма/Хиерона, се на-
рича анаплус. Отвъд Храма широчината на Понтийското устие е седем
стадия. При Понта в Тракия са следните елински полиси: Аполония, Ме-
сембрия, Одесос, Калатис и река Истрос. Плаването покрай Тракия от
река Стримон до Сестос трае два дни и две нощи, от Сестос до устието
204
на Понта два дни и две нощи, от устието на Понта до Истрос – три дни
и три нощи… ([Ps.] -Skyl. 67).
Хиерон означава не само храм, но така също и свещено място. Тер-
минът анаплус несъмнено е плаване нагоре срещу течението, което в Бос-
пора е от север на юг, но той има и значенията пристигане и пристанище.
Тоест, хиеронът като свещено място е свързан с добро пристигане и при-
биране на корабите, плаващи от юг към Черноморието, в сигурно приста-
нище. Това се потвърждава и от факта, че отвъд Хиерона е Понтийското
устие, което означава, че при Хиерона целта да се влезе в Понта е почти
постигната.
Прави впечатление, че в текста на Псевдо-Скилакс не се казва чий е
този храм и точно къде се намира, а се акцентира на това, че е необходимо
спиране там преди прякото влизане в Понта. Очевидно, спирането в прис-
танището на Хиерона е важно за елинските кораби не само от навигационна
гледна точка, но в него трябва да се извършат определени дейности, които
ще гарантират по-нататъшното плаване чак до първия елински полис на За-
падното Черноморие, който, както казва Псевдо-Скилакс, е Аполония.
Но, за Хиерона и връзката му с Финеона-Финополис малко по-късно.
Няколко години преди наблюдението на Псевдо-Скилакс, по времето
на атинския стратег Тимомах, за 361/360 г.пр.Хр., одриският цар Котис І
му изпраща писмо, в което предлага на атинянина да си замине от Тракий-
ския херсонес, тъй като самият Котис ще поеме грижите за безопасност-
та на Понтийската търговия… (Demosthen. ХХІІІ, 115). През същата тази
година Котис І превзема Сестос на Хелеспонта (Demosthen. ХХІІІ, 158),
като при това положение в негови ръце вече са 10, от всичките 12 полиса
на Херсонес. В резултат, атинският стратег Тимомах е изправен на съд в
Атина заради загуба на крепости в Тракия (Demosthen.ХІХ, 180; ХХХVІ,
53; L, 12, 14).
За да е в състояние да се грижи одриският цар Котис І (383/382–
360/359 г.пр.Хр.) за Понтийската търговия значи, че по това време той
държи в свои ръце не само Северното Мраморноморие, чрез многоброй-
ните си резиденции там, но – и Хелеспонта, чрез завладените елински
полиси на Тракийския херсонес, най-важен, от които е и стратегическият
град Сестос, но със сигурност означава, че държи и Боспора/Босфора. За
последното несъмнена роля трябва има тракийската резиденция-светили-
ще, свързана с името на Финей, от европейската страна, при устието на
Боспора-вход на Понта.
В подкрепа на подобна линия на поведение на владетелите от Одри-
ския царски двор в Тракия е и споменатото сведение на Псевдо-Скилакс,
специално в частта си, че … след Селимбрия, който е полис с приста-
нище, плаването по Боспора нагоре, докато се стигне при Хиерона/
Храма, се нарича анаплус. Отвъд Хиерона/Храма широчината на Пон-
205
тийското устие е седем стадия. При Понта в Тракия са следните

елински полиси: Аполония… ([Ps.] -Skyl. 67).
Тук прави впечатление, че при изброяването на елинските полиси в
Тракия, след полиса с пристанище Селимбрия е пропуснат големият по-
лис с пристанище Бизантион – като че ли не съществува – и направо се
говори за плаването нагоре в Босфора, през Хиерона към Аполония и се
стига на север до Калатис и река Истрос. Фактът с пренебрегването на
важния стратегически полис Бизантион, навежда на мисълта, че по това
време не Бизантион, а някой друг контролира влизането и излизането в
Протока.
След Котис І на трона на Одриското царство сяда синът му Керсеб-
лепт (359–341 г.пр.Хр.), което означава, че около въпросната година 356
пр.Хр. той вече е наследникът на контрола и властването над Боспора и
Хелеспонта..
Стратегическият полис Бизантион, който е традиционен атински съ-
юзник още от времето на Атинската империя – архе от втората полови-
на на V в.пр.Хр., обаче, с началото на Съюзническата война (357–355 г.
пр.Хр.) излиза от Втората атинска империя – архе, с което реално застава
срещу Атина (Demosthen. ІХ, 34). Междувременно Атина сключва дого-
вор с Боспорското царство на Левкон ІІ за внос на жито от там. Вероятно
това е причината Бизантион да се стреми да облага, преминаващите през
Босфора, атински кораби идващи с жито от Понта (Demosthen. V, 25).
Очевидно, Атина трябва да се противопостави на Бизантион чрез
друг свой съюзник в района. Този съюзник ще се окаже одриският цар
Керсеблепт.
Приятелски отношения на Атина с Керсеблепт, от това време, реално
се виждат в даденото атинско гражданство и връчването на златни венци
на атинянина на служба при Керсеблепт и негов зет Харидем, заради до-
брите взаимоотношения с Керсеблепт (Demosthen. ХХІІІ, 141, 144–145),
а така също в декрета от Делфи, с датировка 355 г.пр.Хр. (Dittenberger. G.
1915, 195). Съгласно декрета, светилището в Делфи, предоставя почести и
привилегии на синовете на Керсеблепт, назовани в реда: Йолай, Посейдо-
ний, Медист, Терес; като тези траки и техните потомци получават: проксе-
ния (постоянно гостоприемство); промантейя (предимство за допитване
при оракула); проедрия (почетно място при състезания и в театъра); про-
дикия (предимство в съда); ателейя (освобождаване от всякакви данъци и
повинности); и всички привилегии, които се дават на проксените и бла-
годетелите.
Изброените изключителни почести и привилегии на четиримата си-
нове и техните потомци, определено подчертават несъмнено добрите при-
ятелски отношения между цар Керсеблепт и светилището в Делфи. Тези
отлични отношения се вписват не само в трако-делфийските религиоз-
206
но-политически взаимодействия от средата на VІ в.пр.Хр. (Фол Ал. 1972,

83–84), но и в политическата обстановка от 356/355 г.пр.Хр., в която, в
интерес на Атина е Делфийската амфиктиония (религиозен съюз) в Сред-
на Гърция да бъде подкрепена, чрез демонстрирани добри отношения, със
съюзник като одриския цар Керсеблепт.
В този контекст, първото, което трябва да се каже е, че Северното
Мраморноморие с център Свещената планина на траките Ганиада, на-
ричана от елините Хиерон орос, е осеяно от крайбрежни и близко кон-
тинентални тракийски владетелски резиденции още от V и през първата
половина на ІV в.пр.Хр. От юг на север/североизток на морето са Левке
акте, Тиристасис, Хераклея, Мюртиске, Ергиске, Ганос, Орни, както и ем-
порионите-владетелски резиденции Бизанте и Херайон тейхос. В близкия
хинтерланд на Свещената планина са съответно Саютаба, Беос Кенос и
Апрос, а над Перинт и Селимбрия – Беос и Мокарсос. На североизток,
при входа на Боспора-устието на Понта, е Финеон-Финополис. Именно
от тези резиденции одриските царе Терес І, Спарадок, Ситалк, Севт І, Ме-
док/Аматок І, Хебризелм, Котис І и Керсеблепт, облагат с данъци елин-
ските полиси, което добре се вижда при анализа на Атинските трибутни
листи от втората половина на V в.пр.Хр и писмените извори, отнасящи се
за периода V – първата половина на ІV в.пр.Хр. По-малките – които са на-
зовани емпориони, като Серейон тейхос, споменатите Бизанте и Херайон
тейхос, Дидюмон и Даунион тейхос – с по-малки суми, но трайно за целия
период. По-големите, като Перинт, Селимбрия и Бизантион – с по-големи
суми, но за по-кратко време. Впрочем, тези облагания са регламентирани
от двустранно сключени договори между изброените одриски царе и по-
лиса Атина като глава на империята, известна през втората половина на
V в.пр.Хр. като Атинска архе, а през ІV в.пр.Хр. и като Втори Атински
морски съюз. Тоест, задължително трябва да се отчита силното влияние и
властване на Одриското царство в Северното Мраморноморие и Тракий-
ската делта, чрез неговите 10 крайбрежни и 5 континентални резиденции,
през V до средата на ІV в.пр.Хр. (Порожанов К. 2010, 17–29)
Второто е припомнянето, че 359/358 и 358/357 г.пр.Хр. са годините, в
които последният голям одриски цар Керсеблепт довършва предприетото
от баща му цар Котис І завладяване на Херсонес и Хелеспонта, и оконча-
телно налага пълен контрол над Тракийския херсонес и Морето на Хела,
като успешно и безапелационно облага и тамошните елински полиси и
емпориони с паричен данък, а преминаващите, в двете посоки кораби,
плащат на неговите митнически служители корабна парична такса – навло
(Demosthen. ХХІІІ, 110, 177). Ето защо, това са най-вероятните години за
бронзовите емисии на Керсеблепт, чиито монети са сечени в резиденциал-
ната му столица Кипсела и са контрамаркирани в друга такава, каквато се
явява полисът от Тракийския херсонес Кардия (Юрукова Й. 1992, 73–74).
207
За да събира мита и десятъци като навло, това означава, че одриският

цар Керсеблепт държи не само Северното Мраморноморие, но вече и це-
лия Тракийски херсонес. При което, за да върши това, той несъмнено има
на разположение флот/и от кораби, базирани в изброените 10 приморски
резиденции, с които контролира приставането, отплаването и плаването
през Хелеспонта и Мраморно море, което ще рече и Боспора, особено
чрез резиденцията Финеон. Точно така, както преди него, през 361/360 г.
пр.Хр., Котис І има същите основания да осигурява безпрепятствено Пон-
тийската търговия (Demosthen. ХХІІІ, 115).
Тоест, от 361/360 до 356 г.пр.Хр., включително, това са години, през
които изглежда ролята на Бизантион спрямо Боспора е омаловажена от
политиката на одриските царе Котис І и Керсеблепт, и поради това този
полис не се споменава от Псевдо-Скилакс.
Трето. Споменатият Хиерон, който се намира на анатолийската стра-
на на Боспора, не далеко от устието на Понта, най-вероятно, е владян от
полиса Калхедон или от надигащото се тракийско Битинско царство в
Анатолия.
Основания за първото дава Страбон, който казва, че там, където Про-
токът е широк едва 5 стадия се намира храм на бизантионци – от евро-
пейската и храм на калхедонци – от азиатската страна. (Strab. VII, 6, 1).
Тези 5 стадия на Страбон са много близо, като величина, до 7-те стадия на
Псевдо-Скилакс, който очевидно споменава само храма на калхедонците
и съзнателно пропуска храма на бизантионците, както пропуска и самия
Бизантион. Което ще рече, че най-вероятно, ролята на бизантийския хи-
ерон като стратегическо укрепление е омаловажена от Керсеблепт, чрез
тракийския Финеон. Калхедон, през същата 356 г.пр.Хр., е поставен в под-
чинено положение, спрямо Бизантион (Demosthen. XV, 26), поради което
едва ли е в състояние да контролира хиерона си.
Втората хипотеза е свързана с Битинската страна на отсрещния, за
базилеята на траките одриси, анатолийски бряг. При владетеля на тра-
ките битини Бас (378–328 г.пр.Хр.), изрично назован в изворите базилевс,
тоест цар, Битиния постепенно се налага, в отношенията си с полисите и
със съседните държави, като реална сила в региона; дори в някои извори,
макар и късни, той е наречен цар на Понта. (Габелко О. 2005, 124–128).
Поради това, най-естественото предположение е, че битинският базилевс
Бас владее анатолийската страна на Боспора. В този контекст е важен и
фактът, че в южната страна на Боспора, Калхедон е елиминиран от Бизан-
тион, а Бизантион с неговия хиерон е елиминиран от своя съсед Одриско-
то царство на Керсеблепт. И не само от него, но и от Атина.
Така, съгласно Демостен, представеният епиграфски паметник и
Псевдо-Скилакс, се стига до логичния извод, че 356/355 е годината пр.Хр.,
през която е сключен трако-атински договор, между одриския цар Кер-
208
себлепт и Атина, договор за взаимна подкрепа и съдействие, договор с

който де факто Атина, фаворизирайки Одриското царство на Керсеблепт,
елиминира ролята на Бизантион спрямо Босфора и си осигурява безпре-
пятствено вноса на жито от Понта. Това е другата причина за да не бъде
споменат полиса Бизантион от Псевдо-Скилакс.
Действителна реализация на решенията за изплащане на данъци към
одрисите от полиси в този договор може да се види чрез започналото от
средата на ІV в.пр.Хр. сребърно монетосечене на Тракийския херсонес
и на бронзово монетосечене на Критоте, Егос потами, Мадитос, Елайус,
Алопеконесос и Кардия, свързано с разпространението на техните парич-
ни знаци в Тракия (Цветкова Ю. 2004, 22–25; 2008, 208–209). Такъв извод
стои добре в контекста на твърдението, че монетите именно на Тракийски-
ят херсонес, както и на Парион, и на Тасос, са основно платежно средство
в Европейска Тракия през VІ–IV в.пр.Хр. (Prokopov I. 2007: 349–350).
Така, в крайна сметка, се оказва, че времето от 361/360 до 356/355 г.
пр.Хр., включително, е период, през който морската политика на одриски-
те царе Котис І и наследника му Керсеблепт, но и – на Атина, налага
тяхната контролираща роля над плаването през Хелеспонта и Боспора,
несъмнена роля за което има и тракийската резиденция-светилище Фине-
он-Финополис.
10. Аполоний Родоски, през ІІІ в.пр.Хр., в своята Аргонавтика

(Apoll. Rhod. Argonautica) дава много ценни архаични представи за раз-
глеждания район, свързан с Финей. Той, очевидно, показва една друга
митологична експедиция, подобна, но различна от Омировата Одисея,
свързана с времето преди и към началото на усвояваното от тях ново, не
елинско културно пространство, по бреговете на Тракийско, Мраморно и
Черно море през VІІІ–VІ в.пр.Хр. За целта, Родосеца създава една епич-
на поема-история, като използва известните до тогава отделни мотиви на
древното елинско предание за аргонавтите и Златното руно, олицетво-
ряващо борбата за получаване на царски инсигнии и право на властва-
не, предание, известно още на Хезиод – VІІІ/VІІ в.пр.Хр. (Schol. in Apoll.
Rhod. Arg. ІІ, 181). Аполоний чудесно показва как Златното руно дава
на притежателя му царски права и власт. Но как за да се постигне това е
нужно да се преминат ценностни изпитания. Голяма част от тези ценност-
ни изпитания неслучайно са свързани със спомена за тракиеца Финей на
Боспора и устието на Понта.
10.1. С пристигането си на южния бряг на на Битинския полуостров
аргонавтите научават най-напред за царя на бебриките, Амикос, син на
нимфата битинката Мелие и Посейдон Генетлиос… (Apoll. Rhod. Arg.
ІІ, 1–135).
10.2. При изгрев слънце… хероите отвързват корабните… и под бла-
209
госклонния напор на вятъра се насочват нагоре, през водовъртежното

течение Боспор… И на следващия ден те привързват дебелите корабни
въжета на брега срещу Битинската земя/страна. (Apoll. Rhod. Arg. ІІ,
164–177).
Тук, особено важно е, че след отплаването от Бебрикия, която е в
южната част на Битиния/Битинския полуостров, приставането на кораба
Арго е извършено в северния край на Боспора, срещу Битинската земя/
страна, което недвусмислено показва, че е на европейския му бряг, тоест
на брега на Европейска Тракия.
10.3. Тук Финей, синът на Агенор, има свой дом на морето, Финей,
който… има дарбата да пророкува, … заради способността да пред-
сказва на хората непогрешимо и да бъде свещен за тях … Финей знае,
че ще бъде посетен от хероите и ще бъде освободен от харпиите…
Финей се намира на европейския бряг, в северния край на протока
Боспор. Тук, на брега на морето, той има свой дом.
10.4. Финей казва, че това е той самият, божествено надарени-
ят с дарбата да предвижда, че той е син на баща си Агенор; и когато
властвал над траките, той взел в дома си, като свой сватбен подарък,
тяхната сестра Клеопатра, за своя жена… (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 238–
239).
Тоест, Финей е цар-жрец на траките от Европейската страна на Бос-
пора, който е надарен с божията дарба да предвижда. Европейската страна
на Боспора означава областта, наричана от елините Тракийска делта или
само Делта. Тракийската делта, всъщност, е един голям полуостров, който
от север/североизток се мие от водите на Черно море, на изток/югоизток –
от течението на Боспора, от юг – от водите на Мраморно море.
Без съмнение, крайбрежният дом на Финей, от който той властва
над траките, и се намира в северната част на преминатия от аргонав-
тите Боспор, трябва да бъде определен като тракийска владетелска/
царска резиденция – базилейон, който може да се нарече по името на
Финей Финеон.
10.5… около Финей се оказват неговите съседи…, на които ста-
рецът дава пророчество, с божия воля; и, чрез своето пророческо из-
куство, ги освобождава от много от техните болки, за което те му
благодарят… Преди много време самият пророк казал, че тази команда
от първенци пътува от Елада за града на Еет, и че те би трябвало
да привържат техните корабни въжета за Тинийската земя/страна
(=страната/земята на тините) … Финей казва, че знае как Парайбиос да
се спаси от греха … като той построи олтар на Тинийската нимфа/
Нимфата на Тиния и да извърши на него свещенодействия… (Apoll.
Rhod. Arg. ІІ, 448–489).
210
Неговите съседи се оказват траките тини, над които Финей царува

(Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 238–239) и спрямо които той е пророкът, надарен с
божия воля. Ясно е, че домът на Финей е в тази страна, в Тиния и, че тра-
ките на Финей са тините. Това се потвърждава и от местната нимфа, която
е Нимфата на Тиния.
Тините в Европа представляват една тракийска етносна държа-
ва от Боспора до н. Тиниада (дн. Инеадабурун), те са автохтонните
жители на наречената от елините Тракийска делта, която по тяхното
име, очевидно носи и названието Тиния.
10.6. … Язон и синовете на Борей … призовават Аполон, който е
покровител на пророчеството … Едни от младите им другари остават
да празнуват недалеко от корабните въжета, други, на групи, из целия
аул (=замък/дворец) … (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 492–499).
Тук, домът на Финей е наречен ауле=замък/дворец, тоест бази-
лейон, който истински приляга на един тракийски цар-жрец, какъвто е
Финей с неговия Финейон.
10.7. … всеки ден тините, правят добро на Финей, пращайки му
свръхголеми подаръци… аргонавтите построяват олтар/бомон на 12-
те свещени на отсрещния морски бряг и принасят жертва на него, и
чак тогава влизат в техния бърз гребен кораб, като не забравят да взе-
мат със себе си и треперещия гълъб … едва тогава хероите развързват
двойните корабни въжета от страната. (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 528–536).
Това, че тините носят свръхголеми подаръци на своя цар Финей,
може да се изтълкува като облагане с натурални данъци на поданите тра-
ки в етносната държава Тиния, от царския дворец/замък. А на отсрещния
морски бряг, тоест на Битинската страна на Протока, аргонавтите постро-
яват свой олтар.
10.8. … дъщерята на Зевс (=Атина) … помага за придвижването на
кораба срещу вълните по посока блъскащите се скали … тогава Еуфем
се качва на носа на кораба, от където силно хвърля гълъба напред да лети
… скалите хващат края на гълъбовата опашка, но той прелита ната-
тък, нехванат от тях и те отново са разделени на две… първенците
гребат героично след гълъба … и когато става ужасно и страшно и не
се вижда излизане от грохота… пред тях се открива, насам и натам,
широкият Понт. (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 537–579).
10.9. … блъскащите се скали се опитват да затворят прохода, ко-
гато корабът минава между тях, при което откъсват украшението на
кърмата… Но от този момент насетне, завинаги скалите остават
разделени една от друга…, а когато човек, в своя кораб минава между
тях, остава жив… (Apoll. Rhod. Arg. ІІ, 594–609).
Двете блъскащи се скали са опоетизирана форма на тракийската по-
литическа реалност в северната понтийската страна на протока Боспор,
211
във времето преди и към началото на проникването на елини в Черно

море – VІІІ/VІІ в.пр.Хр. От едната, европейската страна, е царството на
тините Тиния с цар Финей, а от другата, от азиатската страна, е Битинска-
та страна/земя, което ще рече – царството на битините. Именно от тините
и от неназовани с етноним, населяващите Битинската страна, несъмнено
Ксенофонтовите битини, зависи влизането в Понта.
Тук, изглежда, трябва да се види сравнително ранно налагане на ели-
ните, през VІІІ–VІІ в.пр.Хр., над северната азиатска страна на Боспора,
при устието на Понта. Това налагане се извършва от тях чрез изгражда-
нето на олтар, тоест хиерон, който трябва да неутрализира силата на Фи-
ней от европейската страна и да ликвидира неговия монопол над Протока.
И действително, чак след построяването на този хиерон, аргонавтите, ма-
кар и с премеждия, успешно преминават блъскащите се скали Кианеи и
продължават да плават в Понта.
Впрочем, изглежда, че това е същият онзи Хиерон на азиатската стра-
на на Боспора, за който стана дума, че говори и Псевдо-Скилакс около
356 г.пр.Хр., за който ще говори и Полибий през ІІІ в.пр.Хр.
Така, Аполоний Родоски, през ІІІ в.пр.Хр., говори за елински Хиерон
на северната азиатска страна на Боспора, чието начало, според арха-
изирането, което той представя, трябва да се отнесе към VІІІ/VІІ в.
пр.Хр. В противовес на него, на северната европейска част на Боспо-
ра е замъкът/дворецът на Финей, неговият базилейон, който може да
бъде назован тракийски Финеон.
11.1 Полибий, както Аполоний Родоски, също през ІІІ в.пр.Хр.

твърди, че, по отношение на морето, бизантионците така здраво са
прилепнали към устието на Понта, че нито търговците, които влизат
в него, нито тия, които излизат, могат да го направят без тяхно раз-
решение… На елините щеше или изцяло да им се попречи да извършват
тази размяна, или…, ако бизантионците биха пожелали да им навре-
дят, свързвайки се по-рано с галатите, а напоследък – особено с тра-
ките… Защото поради теснината на пролива и поради многобройните
варвари, живеещи наоколо, за нас без съмнение Понтът щеше да бъде
неплаваем… (Polyb. IV, 38).
Да, Понтът шеше да бъде неплаваем, но за елинските кораби, по-
ради многобройността на живеещите наоколо варвари, тоест траките, а за
няколко десетилетия, и галатите/келтите, с които бизантионците по неиз-
бежност се свързват, за да могат да съществуват. Свързването, обаче, как-
то ще се види по-долу, е много сериозно, защото е данъчно и е обвързано
с периодично изплащане на определени парични суми от Бизантион към
траките и към галатите/келтите.
11.2. … устието на Понта се нарича Тракийски Боспор; дължи-
212
ната му е около 120 стадия… Началото му от към Пропонтида е меж-

дината между Калхедон и Бизантион, с ширина 14 стадия, от страна
на Понта тя започва с така наречения Хиерон, където както казват
Язон, завръщайки се от Колхида, за пръв път принесъл жертви на 12-
те бога. Той лежи на азиатския бряг и отстои на 20 стадия от раз-
положения срещу него в Тракия, храм на Сарапис/Сарапеон … (Polyb.
IV, 39).
Тук, несъмнено, до голяма степен, се повтаря и потвърждава инфор-
мацията от Аполоний Родоски за това, че Хиеронът е построен от Язон,
което ще рече от аргонавтите-елини, на азиатския бряг на Боспора, при
плаването им в Понта, тоест през VІІІ/VІІ в.пр.Хр. В него се принасят
жертви на 12-те свещени бога. Той се намира на 20 стадия (усреднено х
185 м = приблизително 3700 м – към 4 км) срещу друг храм на европей-
ския бряг на Тракия, наречен на бога Сарапис, Сарапеон.
Култът към синкретичния египетско-гръцки Сарапис се налага от
Птолемей І Сотер (323–283 г.пр.Хр.) и се разпространява от Александрия
на Средиземно море, в Египет, като стига до Синопе на Черно море – на
север/североизток. Този бог от епохата на елинизма, е бог на небето, на
подземния свят и на спасението. Тук, сотеричните (=спасителните)
функции на божеството се осмислят с прозвището на египетския владетел
Сотер, но няма как този бог на небето, подземния свят и спасението да
не се свърже и със стария цар-жрец-бог от това място прорицателя Фи-
ней. Очевидно изглежда, че щом е срещу Хиерона, в Азия, Сарапеонът
е в областта/района от Боспорското устие на Тракия към Понта, където е
аулът=замъкът/дворецът, от който пророкува Финей. Тоест, Сарапейонът
е политически актуализирано име, синоним на Финейона.
11.3. Понеже Тракия обгражда неговата (на Бизантион – К.П.)
хòра в кръг така, че се простира от едното море до другото, жители-
те му са в непрекъсната и мъчителна война с нейните обитатели. Ня-
мат възможност да се отърват от войната отведнъж… поради много-
бройността на населението и на неговите династи. Ако победят един,
други трима още по-силни династи нахлуват в тяхната земя. Нито пък
могат да сторят нещо повече, ако отстъпят и сключат договор да
плащат данък. Ако постигнат някакво споразумение с един, поради
това си създават пет пъти повече врагове. Именно затова живеят в
непрекъсната и изнурителна война. Та какво може да бъде по-опасно от
една война със съсед-варварин? … Те (бизантионци – К.П.) разполагат с
изключително плодородна земя и след като са се трудили над нея и очак-
ват изключително богата реколта, варварите нахлуват и унищожават
част от нея, а другата – събират и отнасят. И в този момент… изпа-
дат в отчаяние и безсилен гняв. … Но когато срещу тях връхлетяха га-
латите на Комонторий, те се оказаха пред смъртна опасност. (Polyb.
213
IV, 45).
Този пасаж на Полибий е безценен, защото в него, макар и от ели-
нофилска и бизантинофилска гледна точка, той казва много неща за тра-
ките около Бизантион, за отношенията им с полиса и за властването над
Боспора.
На първо място е ясно, че траките обграждат града и хòрата му, от
Черно до Мраморно море. Колко голяма е хòрата и до къде се простира тя,
обаче, не е ясно. Както ще се види по-долу, полисът властва със сигурност
само над южната част на Тракийския Боспор.
Тези траки са многобройни, спрямо населението на един, макар и
голям полис, какъвто е Бизантион. Тези траки имат свои владетели, тоест,
те имат своя държава. Кои са тези траки не е трудно да се определи. Като
се има пред вид политическата история на Салмидесòс, наричан и Тиния/
Тинийска страна/Тиниада, в областта на Тракийската делта, през VІ–IV в.
пр.Хр., то несъмнено е, че това са някогашните траки тини, които инкор-
порирани в Одриското царство, по времето на Полибий, активно пред-
ставят една негова (бивша) парадинастична област, включена в Базилеята
още при одриския цар Терес І (кр.VІ/нач.V в.пр.Хр.– 448 г.пр.Хр.).
Всъщност, тези траки са лоши за Бизантион, защото му пречат да гос-
подства безразделно над Боспора, както му се иска на Полибий, но както
и той сам признава, че това за полиса е трудно постижимо. Ето защо, на
Бизантион, очевидно, се налага постоянно да сключва договор за плащане
на данък към династите на тази тракийска държава. Тоест, не Бизантион
печили от местните траки, а те печелят от него, като се налагат със силата
на оръжието. Несъмнено, важна роля в тези отношения има Сарапеонът/
Финеононът като стратегическа тракийска владетелска резиденция-храм
на Боспора, при устието на Понта, намираща се не особено далеко на се-
вер от Бизантион, срещу Хиерона в Азия.
11.4. Полибий казва още Тия галати …, останаха тук, понеже зе-
мите на Бизантион им се харесаха. Когато надделяха над траките и
създадоха своя резиденция в Тюлис те поставиха бизантийците пред
гибел. Отначало, след техните нахлувания, под командването на Ко-
монторий, първият им цар, бизантийците продължават да плащат
всеки път по 3, по 5, дори и по 10 хиляди жълтици, за да не опусто-
шат земята им. Накрая бяха принудени да плащат ежегоден данък по
80 таланта, чак до управлението на Кавар, когато тяхното царство
пропадна и родът им бе напълно изтеребен от траките. По това вре-
ме, притиснати от данъците, жителите на Бизантион за пръв път се
обърнаха с посланици до елините, като ги помолиха да им помогнат и
да им изпратят помощи при така създалото се положение. Но тъй като
повечето не им обърнаха внимание, се принудиха да започнат да обла-
гат плаващите в Понта с мито. (Polyb. IV, 46).
214
11.5. Тъй като данъка, който бизантионците налагаха над изна-

сяните от Понта стоки, причини големи щети и загуба на печалби,
търговците започнаха да недоволстват и се обърнаха към родосците,
които бяха считани за властници в морските дела… (Polyb. IV, 47).
Видно е, че за няколко десетилетия през втората половина на ІІІ в.
пр.Хр. бизантионци плащат паричен данък не на династите на етносната
тракийска държава от Тракийската делта, както е до тогава, а на настани-
лите се в съседство до града галати/келти. Тук размерът на данъка достига
80 таланта, което сравнено с данъка плащан от Месамбрия Понтийска в
края на ІV/началото на ІІІ в.пр.Хр. на местния тракийски династ Сада-
лас, който е 50 статера, тоест 50 златни таланта (Гълъбов Ив. 1950, 7–22;
Mihailov G. 1970, 257–262, N 307), е много прилична сума за времето си.
И чак сега, през втората половина на ІІІ в.пр.Хр., когато се налага
да изплащат 80 таланта паричен данък на келтския цар Кавар, жители-
те на Бизантион ЗА ПРЪВ ПЪТ търсят помощ от други елински поли-
си и ЗАПОЧВАТ ДА ОБЛАГАТ ПЛАВАЩИТЕ В ПОНТА С МИТО
КАТО НАЛАГАТ ДАНЪК НАД ИЗНАСЯНИТЕ ОТ ПОНТА СТОКИ.
Ясно е, че до тогава, въпреки изтъкнатите качества на местоположението
на Бизантион от Полибий, полисът не господства безразделно в Боспора.
За това, несъмнена роля има и Финеонът като тракийска владетелска ре-
зиденция-храм в северната част на Боспора, а така също и Хиеронът от
другата страна на устието на Понта. Такъв работен извод се потвърждава
от самия Полибий.
11.6. … самия Прусий. Воден от споменатите чувства, той им бе
отнел така наречения Хиерон, при устието, който бизантионците
съвсем наскоро бяха откупили срещу голяма сума, с намерение да не ос-
тавят никаква възможност на когото и да било да напада влизащите
в Понта търговци, нито да се намесва в търговията с роби и в риболова.
Отнел им бе и тяхната територия в Азия, една част от Мизия, коя-
то притежаваха отдавна… (Polyb. IV, 50).
11.7. … Когато това стана, бизантионците прекратиха своите
усилия, докато Прусий, подсилен в своите надежди във войната, ги на-
падаше с всички сили на територията на Азия, като едновременно с
помощта на наети от него траки не позволяваше на бизантионците
да излязат от вратите на града, на територията на Европа… (Polyb.
IV, 51).
11.8. … С Прусий сключиха договор с приблизително следното
съдържание: между Прусий и Бизантион се установява вечен мир,
бизантионците няма да воюват срещу Прусий по никакъв начин, нито
Прусий срещу тях. Прусий ще върне на Бизантион техните земи, укре-
пления, население и военнопленници без данък, освен това – заловени-
те в началото на военните действия кораби и метателни оръжия в
215
укрепленията, а също така – дървения, каменния и керамичния мате-

риал от укреплението на Хиерона (защото Прусий, страхувайки се от
връщането на Тибойт, беше иззел всичкия материал, който смяташе
за подходящ за укрепителни съоръжения). Освен това Прусий да за-
дължи всички битини, които живееха в мизийската земя, владяна от
бизантионците, да върнат земята на земеделците. (Polyb. IV, 52).
Видно е, че Бизантион има владения в Азия, но не на Битинския по-
луостров, а на южно разположения от него Мизийски полуостров.
Хиеронът, отнет на бизантионците, от битинския цар Прусий (230–
183 г.пр.Хр.), се оказва наскоро откупен от тях за много пари, с едничка-
та цел да контролират и от север, тоест напълно самостоятелно, корабо-
плаването през Боспора. Очевидно, до откупуването му, Хиеронът не е в
ръцете на Бизантион, а най-вероятно е в ръцете на цар Прусий, който с
отсрещния тракийски владетел при Сарапеона/Финеона, поделя контрола
в северната страна на Боспора.
Това се потвърждава от факта, че силата на битинския цар Прусий не
е само в Азия, където е царството му, но се изразява и в неговите успешни
съвместни действия с траките от Европа, които не позволяват на бизан-
тионци да излязат от вратите на полиса.
Тук става ясно, че Хиеронът не е само светилище, но е и стратеги-
ческа крепост, от която Прусий иззема дървения, каменния и керамичния
материал, който е подходящ за укрепителни съоръжения.
Най-вероятно, по подобен начин е изглеждал и Финеонът на европей-
ската страна на устието на Понта.
12. През ІІ век пр.Хр. Аполодор (Apolod. 1, 9, 20–23) като разказва

за Аргонавтите, по Аполоний Родоски, споменава:
(20) От Мизия пристигнали в земите на бебриките, които управля-
вал Амикос, син на Посейдон и битинска нимфа. Той бил силен мъж и
карал всички пристигащи гости да се състезават с него в юмручен бой
и по този начин ги убивал. И сега отишъл при Арго и извикал най-добрия
от аргонавтите на двубой. Полидевк приел да се бие с него и го убил с
удар в лакътя…
(21) Оттам (от Бебрикия – К.П.) се отправили и стигнали в Сал-
мидесòс в Тракия, където живеел прорицателят Финей с избодените
очи. Някои казват, че е ослепен от боговете, защото предсказвал на
хората бъдещето. Други твърдят, че е ослепен от Борей и аргонавти-
те… Според трети е ослепен от Посейдон, понеже показал на сино-
вете на Фрикс пътя от Колхида към Елада. Боговете му изпратили
за наказание и харпиите… Когато аргонавтите поискали да научат
пътя за Колхида, той казал, че ще им даде съвет ако го избавят от
харпиите… синовете на Борей – Зетес и Калаис, които имали крила,
216
изтеглили мечовете си и ги подгонили във въздуха… Аполоний твърди

в „Аргонавтика“, че харпиите били преследвани до Строфадите, но се
спасили, защото дали клетва да не измъчват повече Финей.
(22) Избавен от харпиите, Финей показал пътя на аргонавтите
и ги посъветвал за Симплегадите. Това били огромни скали, които се
удряли една в друга и затваряли протока… Но Финей казал на арго-
навтите да пуснат един див гълъб… аргонавтите преминали с усилено
гребане и с подкрепата на Хера… Оттогава Симплегадите спрели да се
удрят една в друга…
(23) А аргонавтите пристигнали при мариандините и техния
цар Люкос ги посрещнал като приятели…
Обект на интерес тук са няколко важни констатации.
В земите на бебриките, които са по южното крайбрежие на западно-
анатолийския бряг, чийто владетел е син на Посейдон и битинска нимфа,
аргонавтите имат военен сблъсък с местния владетел, който конфликт из-
глежда случаен, но струва смъртта му. Всъщност, имената сочат, че арго-
навтите достигат до югозападната част на областта Битиния, където оби-
тават бебриките – битински/тракийски етнос, което ще рече, че при него,
аргонавтите се намират на място преди влизането си в Боспора, от към
азиатската му част, и за да продължат на север им се налага да победят
местния тракийски цар Амикос, което означава, че именно тези траки –
бебриките/битините, а не елини, контролират влизането в Боспора от юж-
ната му страна.
Сетне аргонавтите тръгват и стигат в Салмидесòс в Тракия, къде-
то живее прорицателят Финей. Съгласно Аполодор, Финей е свързан с
божественото, защото предсказва на хората бъдещето. Той показва пътя
от Колхида към Елада, тоест от Черно към Егейско море, през Боспора,
Мраморно море и Хелеспонта. Финей помага на аргонавтите, след напра-
веното жертвоприношение див гълъб, да преминат от Мраморно в Черно
море, през Боспора. Аргонавтите пристигат на южния бряг на Черно море
в Северна Анатолия при тракийския етнос мариандини, където са приети
дружелюбно от техния владетел. Това е така, защото епонимът на мари-
андините Мариандин е син на Финей, а Финеидите също като своя баща
са жреци-предсказатели и владетели на своите етносни държави, какъвто
е и Ликос.
Очевидно, преповтарянето на Аполоний от Аполодор през ІІ в.
пр.Хр., означава възприемане на преданието, опоетизирано от Родосеца,
за съществувала реалност на времето VІІІ/VІІ в.пр.Хр.
Всъщност, у Аполодор местоположението на Финей се оказва
свързано със Симплегадите, които у Аполоний Родски са Кианеите,
тоест с протока Боспор, което ще рече, че представата за Салмидесòс
тук е преди всичко, свързана с Боспора, или – по-скоро с жертвопри-
217
ношения, които трябва да се направят за да бъде преминат той – в

случая от юг на север.
13. Страбон (63 г.пр.Хр.– 19 г. след Хр.) казва, че от Аполония до Ки-

анеите е около 1500 стадия, а между тях са Тиниас, хòра на аполони-
атите, както и Финополис и Андриаке, която граничи със Салмидесòс.
Салмидесòс е пустинен каменист бряг, непригоден за пристан и широко
открит за северните ветрове, а на дължина достига чак до Кианеите,
разстояние от около 700 стадия… Кианеите са две островчета близо
до устието на Понта, едното до Европа, а другото – до Азия; разделя
ги проток от около 20 стадия и са на 12 стадия разстояние от храма
на бизаниотците и от храма на халкедонците. И това е най-тясната
част от устието на Евксинския понт, защото като се продължи още на
10 стадия, стига се до суша, която прави протока широк едва 5 стадия…
(Strab. VII, 6, 1).
Видно е, че между Аполония и Кианеите Страбон разполага Тиниас,
Финополис и Андриаке, която граничи със Салмидесòс; а самият Салми-
десòс достига до Кианеите, които са две островчета при устието на Понта.
Тиниас, несъмнено е древният нос Тиниада, днес нос Инеадабурун.
Салмидесòс започва от Тиниас и стига чак до Кианеите. Тук се нами-
рат Финополис и Андриаке.
Финополис, тоест Финеонът, както добре се знае от по-старите ав-
тори, е при Кианеите, от европейската страна на устието на Понта. И тъй
като Андриаке граничи със Салмидесòс, това означава, че този топоним е
южно от Финополис, в южния/югоизточния край на Салмидесòс, неопре-
делено точно къде на Боспора, за сега.
Кианеите са представени като две островчета при устието на Понта –
едното до Европа, другото до Азия, като разстоянието между тях е 20 ста-
дия. До колко тези островчета са конкретна географска реалност, трудно
може да се определи. Но по важно е, че разстоянието между двата бряга
на Устието е съобщено като 20 стадия, точно както е и у Полибий. (Polyb.
IV, 39), което означава, че става дума за местата на Финеона-Финополис
и Хиерона на 12-те свещени божества, известни така от предходните 7–8
столетия.
На 12 стадия (около 2.2 км) от тези две островчета Кианеи се на-
мират, съответно – храм на бизантионци и храм на халкедонци. На пръв
поглед изглежда, че това са именно Финеонът и Хиеронът. Но Страбон не
ги отъждествява така, защото изрично говори както за Финополис, тоест
за Финеона, така, и отделно от него, за храмове на бизантионци и на хал-
кедонци. Тъй като Географа казва, че като се продължи още с 10 стадия
(1.8 км), протокът е широк само 5 стадия (което е почти 1 км), е очевидно,
че тези храмове се намират на юг от Финеона и Хиерона. В югоизточния
218
край на Салмидесос, тоест на юг от Финополис, както стана дума по-горе,

е логично да се локализира Андриаке. Ето защо, най-вероятно, храмът на
бизантионци е именно при Андриаке. Което ще рече, че по това време,
времето на Страбон, хòрата на Бизантион, на север достига до това място.
Ако се погледне географската карта ще се види, че днешното селище,
което се намира на полуостров с отлично пристанище, от европейската
страна при устието на Понта и началото на Боспора/Босфора едновремен-
но, се нарича Гарибче (Garipçe). Това е единственото място от крайбре-
жието, което най-точно отговаря на всичко писано през Античността за
Финей, пристана му и неговия храм. И още нещо, именно при Гарибче,
само на 150 м над пристанището, има добре запазена крепост с арковиден
вход и две кули, чиито видими стари останки са достроявания от късна-
та Античност. Въпреки липсата на проучвания тук, местоположението на
тази крепост с кулите, дава основание да се допусне съществуването и на
по-ранно укрепително съоръжение в този стратегически пункт на Протока
и Устието на Понта, което да се свърже с тракийските царе-жреци-прори-
затели Финей и Финеидите. Тоест, макар за сега хипотетично, може да се
допусне, че именно тук би трябвало да е тракийската царска резиденция
Финополис. Поради което именно тук трябва да се идентифицира Фино-
полис, тоест мястото на Финеона. От него на юг, на 4 км, при селището
Саръйер (Sarıyer), има малък нос, който е на по-малко от 1 км от срещупо-
ложния, издължен на запад/северозапад, азиатски нос. Така ще се окаже,
че при Саръйер и носа срещу него в Азия трябва да се търсят местата на
храмовете на бизантионци и на халкедонци. Тоест, при Саръйер (Sarıyer)
ще да е и Андриаке.
14. Римският географ Помпоний Мела (І в. след Хр.), през 44 г., в

своето произведение За земеописанието, като говори в книга втора за Ев-
ропа, относно Тракия, казва че … и голямата Аполония, която се намира
във вътрешността на залива, и то там, където Понтът завършва с ъгъл
втората си извивка. От тук бреговата линия е права, – само че прибли-
зително по средата се издава нос, наречен Тиниада, който се простира
като изкривени един срещу друг брегове; по нея са разположени градо-
вете Халмидесос, Филис и Финополис. До тук е Понтът; после иде
Боспорът и Пропонтида; в Боспора е Бизантион… (Pomp. Melae. II, 2,
23–26).
Носът Тиниада е днешният Инеадабурун. Градът Халмидесос е ба-
зилейонът Салмидесòс при дн. селище Къйъкьой. Филис обикновено се
локализира при дн. нос Карабурун, а Финополис при дн. селище Кумкьой
(Бошнаков К. 2007: 130–131; Гюзелев М. 2009: 157, 291–292).
При последните две локализации, обаче, се изхожда от неточно-
то виждане за устието на Понта и респективно, за началото на Боспора,
219
които се поставят много на север, при Румелифенери (Rumelifeneri), там,

където Боспор няма, а има само Понт. Ако се има пред вид, че устието
на Понта, което е и началото на Боспора, от географска гледна точка, и
в Древността, и днес, се локализира при съвременното селище Гарибче
(Garipçe), то тогава всичко си идва на мястото.
При това положение Филис, би трябвало да е при днешното селище
Кумкьой, където е запазен топонимът Килиос, вероятно вариант на Фи-
лис. Кумкьой е в югозападния край на Понта, разположен е на сравнител-
но удобен залив, отворен на запад, на около 5–6 км, по суша, западно от
устието на Боспора и Понта, т. е. от Гарибче (Garipçe). Финополис е след
Филис и е в края на Понта, а после идвал Боспорът. Това място е, както
стана дума по-горе, най-вероятно, точно при днешното селище Гарибче
(Garipçe), на около 7–8 км югоизточно, по права линия, по сушата, от Ку-
мкьой.
15. Според Плиний Стари (23–79 г.), при описанието на Черномор-

ска Тракия, след градовете: Тиниас, Халмидесос, Девелтон с блато, кой-
то сега се нарича Девелтум на ветераните; идва Финополис, наблизо до
който е Боспорът (Plin. N.H. ІV, 11, 40–50).
Видно е, че Тиниас е нос Тиниада (дн. Инеада), Халмидесос е Сал-
мидесòс (дн. Къйъкьой), Девелтон е Дебелт, на 20 км от дн. град Бургас.
А Финополис е поставен самостоятелно до Боспора.
Сега вече, през І в.пр.Хр. – І в. след Хр., храмът-аулът/дворецът/
замъкът на Финей от времето на по-старите автори от VІІІ–VІІ в.пр.Хр.
насетне, е наречен от Страбон, Помпоний Мела и Плиний Стари Фино-
полис. Съвпадението на местоположението на Финополис с Финейона е
несъмнено.
16.1. Ариан (95–175 г.) в своята Битинска история разказва следно-

то … Херодот казва, че някои траки преминали в Азия и се нарекли би-
тини и че у тях Арес имал прорицалище. Казва също, че някога бити-
ните били завзели земята от Боспора чак до Ребант. А планинската
земя отвъд нея до Черно море чак до реката Калет била завладяна от
тините. Затова тини и битини са съседи, наречени така по имената
на някакви славни братя, наречени Тинос и Битинос, осиновени деца
на Финей, както казва Ариан, който говори и за Пафлагон, истинският
син на Финей, по името на когото се нарекла страната Пафлагония…
Същият Ариан разказва, че според други Тинос и Битинос, по името на
които страната се нарекла Тиния и Битиния, били синове на Одрюс.
(Arrian. Bithinica. fr. 20)
Херодот живее през V в.пр.Хр. (484–425 г.пр.Хр.) и е съвременник
на споменатите по-горе първи сериозни политически прояви на битините
220
през втората половина на същия този V век, при техния цар Дидалс (Га-
белко О. 2005: 524). Ето защо, казаното от него (Hdt. VII, 75), повторено и
от Ариан, има своите основания.
Видно е, че битините несъмнено са траки, които се свързват опреде-
лено с европейските си събратя. Битините обитават от Боспора до Ребант,
което несъмнено е днешната река със запазено реликтово име Рива. То-
ест – битините са в западната част на Битинския полуостров, от където
могат да контролират влизането/излизането в и от Боспора и Черно море.
Това, че Арес има прорицалище при битините, определено ги свързва,
както с европейските траки тините от Салмидесòс/Тиния/Тракийска дел-
та, така и с прорицателя Финей, който неизменно е там, във Финеона си
на северната европейска страна на Боспора. Така, и в този текст, тините и
битините, чрез Финей, ще се окажат владеещите вплаването и изплаване-
то в и от Понта, през V в.пр.Хр.
Сега, обаче, тините, освен в Европа, биват поместени и в Анатолия,
като източни съседни на битините, с които са братя. Защото, те са нарече-
ни така по имената на братята Тинос и Битинос, осиновени деца на Финей.
Тук, най-вероятно, влияние за локализиране на тини, източно от битините,
оказва старото название на острова Тиниас, който се намира в източния
край на Битиния, и ще рече, че става дума за прехвърляне на топонима
като етноним на неговия отсрещен континентален хинтерланд.
В случая, важно се оказва и виждането, че Пафлагон, тоест пафлаго-
ните, е истинският син на Финей. Това означава, че и този текст потвържда-
ва данните на Ксенофонт и Аполоний Родоски за тракийския характер на
областта Пафлагония и етноса пафлагони, намиращи се източно от би-
тините/тините, по Черноморското крайбрежие на Анатолия. Етносът на
по-старите мариандини вече е заменен от етносите на битини и тини.
Особено интересно е определянето от Ариан на Тинос и Битинос
като синове на Одрюс. Одрюс е епонимът на европейския тракийски ет-
нос одрюси/одриси. Одрисите създават най-голямото тракийско царство в
Европа от края на VІ до средата на ІV в.пр.Хр., в което тините са включени
със своята етносна държава, наименована Салмидесòс/Тиния на Тракий-
ската делта, като парадинастическа област на базилеята.
Но в споменатите по-горе представи Тинос и Битинос са преди всич-
ко синове на Финей. Тук, изглежда се поставя знак на равенство между
митичните тракийски родоначалници Финей и Одрюс. Такова отъжде-
ствяване, обозначаващо тините като съставна част на Одриското царство,
е политическа реалност за времето на одриските царе от Терес І до Кер-
себлепт, включително. Тоест, тук може да се види времето от края на VІ
до средата на ІV в.пр.Хр., векове през които одриските царе властват над
Боспора и устието на Понта, чрез Финейона в Европа и заедно с Битиния
в Анатолия. Такъв извод потвърждава и казаното по-горе от Полибий.
221
16.2. Обикаляйки като императорски легат бреговете на Черно море

през 131 г., Ариан описва следното … От Тиниада до Салмидесос има
200 стадия… От Салмидесос до Фригия има 330 стадия; а от тук до
Кианеите – 320, за които поетите разказват, че едно време блуждаели и
че през тях пръв минал корабът Арго, който отнесъл Язон в Колхида. От
Кианеите до светилището на Зевс Уриос, където е устието на Понта
има 40 стадия (Arr. Per. Pont. Eux. 24).
Тук топонимът Фригия, отнасящ се за място в Европейска Тракия,
изглежда трябва да се локализира при дн. нос Карабурун, чието местопо-
ложение съответства на цитираните от Ариан разстояния.
Кианеите, всъщност, традиционно маркират и обозначават близост
до Финейона на европейската страна на Боспора, при устието на Понта.
Уриос означава носещ попътен вятър. Очевидно, това е бог, който помага
на моряците.
На пръв поглед изглежда, че хиеронът на Зевс Уриос е старият Хи-
ерон на азиатската страна на Боспора, срещу Финейона – на европейската.
Но, ако се сравни това сведение на Ариан с казаното от Полибий, че от
страна на Понта междината започва с така наречения Хиерон, където
… Язон … за пръв път принесъл жертви на 12-те бога и, че той лежи
на азиатския бряг и отстои на 20 стадия от разположения срещу
него в Тракия, храм на Сарапис/Сарапейон … (Polyb. IV, 39), се виждат
две основни разлики.
Първата е, че на азиатския бряг, с аргонавтите се свързва хиерон на
12-те свещени божества, а не на едно, каквото е Зевс Уриос. Втората е, че
от Сарапейона/Финейона до този Храм на 12-те, разстоянието е 20 ста-
дия, а от Кианеите/Финейона до храма на Зевс Уриос, разстоянието е 40
стадия, което е двойно повече. И тъй като и на двамата автори може да се
разчита за тяхната добра осведоменост, е логично да се предположи, че
става дума за два различни храма на азиатската страна.
Макар, че най-близкото азиатско пристанище до Финеона при Гариб-
че (Garipçe) е Пойраз (Poyrazĸöy), на около 2 км, ако се пресметне, че
20-те стадия (средно по 185 м) са около 3,5–4 км, ще се окаже, че става
дума за Храм на 12-те свещени божества при днешното Анадолуфенери
(Anadolufeneri). А двойно по-голямото разстояние на Ариан, от около
7–8 км, до Храма на Зевс Уриос, ни отвежда към Чайяджъ (Ģayağzı), което
е в посока към устието на вливащата се в Черно море река Рива (Riva),
несъмнено древната Ребас.
17. Клавдий Птолемей (втората половина на ІІ в. след Хр.), в своя-

та География, казва че От изток Тракия се ограничава с Пропонтида…,
после с устието на Понта, което се нарича Тракийски Боспор и след
222
това с брега на Понта от там нататък чак до предела на Долна Мизия,

който заема градусите 55º – 44º 40´. От тоя предел насам описанието
е това: след Месембрия, град в Мизия, идва Анхиало…, Аполония…, Тон-
зу…, Перонтикон…, нос Тиниада 55º 40´ – 44º, Салмидесос, брегът 55º
20´– 43º 40´, нос Филия 55º 30´– 43º 30´, Финополис 55º 30´– 43º 20´, и в
устието на Понта Бизантион… (Ptolem. Geogr. ІІІ, 11, 3).
Прави впечатление, че Птолемей назовава като устието на Понта
целия Тракийски Боспор, а не само входа в северната му част.
При изброяването на топонимите от север на юг и от запад на изток
са поставени нос Тиниада, Салмидесòс, нос Филия, Финополис, със съот-
ветните градуси и минути.
Какво сочат прецизно посочените градуси и минути.
Несъмнено нос Тиниада е дн. нос Инеадабурун. На югоизток от него
изрично е споменат брегът Салмидесòс, а не само базилеонът Салми-
десòс, при дн. селище Къйъкьой, старата Мидия, както се мисли обикно-
вено. Което означава че брегът на Салмидесòс е максимално на югоизток,
отвъд дн. Карабурун, където грешно се поставя Филия, та чак до входа на
Черно море, до където се простира областта Салмидесòс, съгласно антич-
ните представи. Очевидно е, че вътре в брега Салмидесòс е нос Филия,
който, както стана дума по-горе, може да се отъждестви с дн. Кумкьой,
където е запазен топонимът Килиос. Южно от него е Финополис, който
трябва да се види при дн. селище Гарибче (Garipçe) – при устието на Пон-
та и на входа на Боспора.
18. Анонимният периплус, който се датира след ІV в., казва, че след

Салмидесос е Фригия, мястото нататък се нарича Филия, и хорион на
Бизантион, и нос, към/при Кианеите е наистина Килас, на 320 стадия…
(Anon. Рer. P. Eux. 90).
Тук се вижда, че европейската Фригия, както и при Ариан, е на 320
стадия от Кианеите, което означава, че и тук мястото съвпада с дн. нос
Карабурун, в южния край на езерото Деркос/Теркос.
Филия е следващото, в посока Кианеите, място, което е нос и, след
ІV в., вече е хорион=укрепление на Бизантион. При Кианеите пък е Килас.
Изглежда, анонимният описвач на Понта, говори за място, което е неда-
леч от Кианеите. Това място, носещо компилативно събрани названията
Филия, Килас, по всяка вероятност, е носът с пристанищен залив при дн.
селище Кумкьой, със запазен в съвремието топоним Килиос.
19. Стефан Византийски през VІ в., в своята Етника, допълва кар-

тината като казва, че Филеас e укрепление на Бизантион, от етникона
Филеатис, наричано още Филия, други пишат от Финей…; и още Финеон
е място на Понта, създадено от Финей…; и още Финополис е град на
223
Понта от Финей. (Steph. Byz. Ößíåéïí, Öéíüðïëéò).

И през VІ в. представата за Филия, Филеас, като укрепление на Бизан-
тион, потвърждава казаното от Анонимния периплус. Добавката, че някои
го свързват с Финей, е изключение и изглежда се дължи на съзвучията в
имената, а не на сигурна информация. Такъв ред на мисли допълнително
се пояснява с това, че Финеонът е място на Понта, свързано със самия
Финей, което място се назовава и Финополис, който е град на Понта. При
такива работни изводи е логично Филия, Филеас да не се бърка с Финей и
да се търси при съвременното селище Кумкьой, където и днес съществува
запазено като реликт името Килиас.
Така, тракийската владетелска резиденция Финеон-Финополис, коя-
то е на Понта, според Стефан Византийски, съгласно всички предходни
антични извори, има основания да се локализира при устието на Понта,
което е и входа на Боспора, в района на днешното селище с пристанище
Гарибче.
Впрочем, не случайно, на историческата карта на Дройзен, предста-

вяща провинция Тракия през Късната Римска империя, след Диоклетиан
(284–305 г.), Финополис стои точно на това място (Droysen G. 1886, 17).
Не случайно, по Югозападното Черноморие, при гр. Ахтопол
(Mihailov G. 1970, № 474) и при нос Карабурун до езерото Деркос/Теркос
(Гюзелев М. 2009, 292), се откриват оброчни релефи, от Римската епоха,
посветени на тракийското божество, наречено Херос Стомианос. Този
тракийски Херос е покровител на Устието, което е едно – това е устието на
Боспора/Босфора и вход на Понта/Черно море (Vlahov K. 1985, 360–364).
Несъмнено този тракийски Херос е местен, древен, народен, фолклорен
образ на Покровителя на корабоплаването през Боспора (Орачев Ат. 1990,
344–346), който се открива литературизиран в античните извори, под име-
то на легендарния тракийски цар-жрец-предсказател Финей.
224
СЕДМИ ЕТЮД
БАЗИЛЕЙОНЪТ САЛМИДЕСОС
И
ВЛАДЕТЕЛСКАТА РЕЗИДЕНЦИЯ-СВЕТИЛИЩЕ
НА АПОЛОН КАРСЕНОС
НА ЮГОЗАПАДНОТО ЧЕРНОМОРИЕ
І. БАЗИЛЕЙОНЪТ САЛМИДЕСОС НА
ЮГОЗАПАДНОТО ЧЕРНОМОРИЕ
По време на Летния университет, организиран от Института Цен-
търа по тракология при БАН за студенти от Софийския, Югозападния
(Благоевград), Нов български университет и Университета по библиоте-
кознание и информационни технологии, през 2003–2015 г., се посещават и
придружават с лекции невероятни обекти на тракийската древност, както
в Българска, така и в Турска Странджа. Като участник в този Летен уни-
верситет, представляващ Югозападния университет и Института/Център
по тракология, моите лекции се отнасят за Тракия Понтика и в конкретния
случай за Салмидесòс като част от древната тракийска морска култура.
Онова, което ме поразява, в непосещаваната от учени-антиковеди от пре-
ди много десетилетия Турска Странджа, несъмнено е крайбрежният Сал-
мидесòс.
Обектът, намиращ се при днешното селище Къйъкьой, наричано
преди това с турцизираното Мидие, на български Мидия, производно на
античното Салмидесòс, е прекрасно и поразяващо със своите красоти и
морски удобства място. То представлява един висок полуостров, разполо-
жен запад-изток, около който, както от север, така и от юг, се вливат пъл-
новодни Странджански реки – плавателни за рибарски съдове в долните
си течения. Северната река, днес се нарича Папучдересъ (в древността
Plesios). Южната – днес е Казандересъ (древната Levis). Веднага ще кажа,
че от южната страна на полуострова, там където се влива Казандересъ,
има един голям и сравнително добре защитен от опасните ветрове залив –
изключително удобен за временен или постоянен престой на гребни,
ветроходни и моторни плавателни съдове.
Въз основа на знанията ни за много други антични тракийски обекти
по Западното Черноморие – като например нос Калиакра, Несебър, Со-
зопол, Маслен нос, Урдовиза, където са локализирани анкражи от древ-
ни котви, представящи естествени пристанища, това местоположение на
споменатия залив предполага, че и тук трябва да е имало естествено прис-
танище, което да е обслужвало траките, обитатели на този внушителен
полуостров.
Разкопки – сухоземни и подводни – на и около полуострова на Сал-
мидесòс – не са правени. Онова, което може да се види и се знае е следно-
то. В древността жителите на този висок полуостров са били естествено
защитени от север, изток и юг от морето, а от към сушата от запад – от
една, построена от големи каменни блокове, внушителна крепостна стена,
с два входа и кули, от която видимите на повърхността най-стари останки
227
могат да се отнесат най-общо към тракийската строителна архитектура

Крепостната стена защищава полуострова от запад, но се открива издиг-
ната и от север и от юг, а нейните три порти го свързват с богатата на гори
и руди Странджа планина и с пристанището в южния залив.
Жителите на полуострова и околността/хинтерланда му са имали
изключително благоприятни условия за развитие на поминъци, свърза-
ни с използването на заобикалящите ги водни пространства – морето и
вливащите се в него споменати реки. Освен че в долните течения на ре-
ките плавателните съдове са могли да се крият на безопасно място – от
лошите ветрове, както се използва за това и днес северната река, то из-
следването на традиционното рибарство по Българското Черноморие,
чието естествено продължение е Салмидесòс, показва, че най-много
риба има в акваториите, където се смесва сладката със солената вода –
и то не само през пролетния и есенния сезон на мигриращите риби, а
целогодишно.
На север от полуострова Салмидесòс се простира обширен залив,
чиито север се затваря от сравнително големия нос Сервех бурну, чиито
южни води са изключително добре защитени от лошите ветрове и пред-
ставляват още едно (второ) великолепно естествено пристанище.
Още по-на север, на около 30 км, се намира големият масив на нос
Инеада/древният Тиниада. Той закрива от южната си страна още по-голя-
мо и по-добре защитено естествено пристанище.
Активното използване на тези водни простори от древни плавателни
съдове, за сега, се подсказва от няколко случайно намерени и извадени
на брега находки, които се намират в Музея на областния център Кър-
кларели/бълг. Лозенград. Това са две антични амфори и два оловни щока
(напречници на дървени котви) римски тип, датирани най-общо в периода
нач. ІІ в.пр.Хр – ІІІ в. след Хр.
Много важно е да се отбележи, че северозападно от полуострова, на
десния бряг на северната река, е изграден през късната Античност и из-
ползван като паметник-светилище и до днес един изключителен скален
манастир, носещ името Свети Никола. По неговите скални стени на ня-
колко езика (на пръв поглед – български, гръцки и турски) се четат пос-
вещения в знак на благодарност към светеца, покровител на моряци и ри-
бари, подчертаващ неизбежната хилядолетна връзка и култ на хората от
района с морето. Много естествено би било да се мисли, че този манастир,
неслучайно назован Свети Никола, е християнизирано продължение на
древен местен езически обред и култ.
Как стои този въпрос за тракийския Салмидесòс в античните писме-

ни извори?
1. Архилох (ср.VІІ –? VІ в.пр.Хр.) пръв споменава Салмидесòс.
228
В Еподи (Fr. 79, 1–6) той говори за траките акрокомой при Салмидесòс.
Този текст е от времето към края на VІІ – нач. на VІ в.пр.Хр., време
в което се основават първите елински апойкии по Западното Черноморие
като Аполония и Истрия, последвали заселването на елини по Северное-
гейския бряг на Древна Тракия и близките му тракийски острови, като
остров Тасос, например, където в настаняването на елини там участва
и самият Архилох, роден на остров Парос. Този факт сочи, че Архилох
знае какво е да срещне автохтонното тракийско население и има кон-
кретна представа както за траките изобщо, така и за взаимоотношенията
между местните траки и новодошлите елини, поне в конкретния случай с
остров Тасос. Очевидно, в случая, Архилох литературизира онова, което
се научава в Елада за Тракия и траките от първите елински заселници по
Западночерноморското крайбрежие. Така той обяснява кой властва там –
конкретно в областта на Салмидесòс това са траките. Именно заради тези
траки – той недвусмислено подсказва в елинската представа защо там
(в Салмидесòс) няма елински полис-апойкия.
От този текст става ясно следното. Ранната елинска представа за Сал-
мидесòс не е за град или крепост, а най-общо се отнася за морето и брега,
тоест това е част от Черноморското крайбрежие. Определено, Салмидесòс
се свързва с траките, които несъмнено го обитават. Тези траки са наречени
акрокомой.
Този термин се появява най-рано в Илиада-та на Омир (Hom. Il. IV
533), където другарите на първенеца/предводителя Пейрой от Енос са
акрокомой. Преди да продължа, изрично ще отбележа, че акрокомой у
Омир е термин, който се отнася само за аристократи/първенци, такива
каквито са другарите/хетайрите на тракийския предводител Пейрой от
Енос – Енос, който е град при устието на р. Марица и има своето тракий-
ско име Полтимбрия (Detschew, 1976, 373–374)
Какво означава акрокомой? Обикновено, се обяснява като коса, вър-
зана на темето на възел (Кацаров, Г. 1915, 90, бел. 73) или – траки с
перчеми на върха на главата (Милев, Ал. и др., 1981, 14). Какъв, обаче, е
смисълът на тази прическа?
Пейрой е един от европейските тракийски съюзници на трояните в
Трояно-тракийския съюз във войната му срещу Ахейско-елинския съюз
(Porozhanov, K. 1995, 113–122). Тоест, тази специфична прическа, по вся-
ка вероятност, характерна за траки аристократи от времето на Троянската
война ХІІІ в.пр.Хр., е сигурно позната на Омир през VІІІ в.пр.Хр., когато
той записва поемите. Именно за такава прическа в края на VІІ – началото
на VІ в.пр.Хр. пише и Архилох, който не може да не я е виждал у траките
от Северна Егеида или най-малко от остров Тасос. Какво представлява тя?
Тази тракийска аристократична прическа се открива (и се разбира
точно за какво става въпрос) в изображение върху една от апликациите на
229
Съкровището от Летница, където през ІV в.пр.Хр. е представен тракий-

ски владетел в сцена на хиерогамия. Хиерогамията, както добре се знае,
е свещен брак на Владетеля с Великата богиня-майка, с който се осигу-
рява цикличното съществуване на природата и обществото (Фол, Ал. и
др.1981, 76).
Така се оказва, че елинската представа за траките от Салмидесòс, от
времето на Архилох е, че те са аристократи. И тъй като у същия автор,
както стана дума по-горе, Салмидесòс е морето и брегът, а не толкова и
само точно определено място – град или крепост, то това би означавало,
че Салмидесòс е тракийска аристократична/владетелска приморска об-
ласт. Сега става по-ясно защо ако някой беззащитен бъде хванат там ще
яде робски хляб. Защото ще бъде пленник-роб-слуга на местния тракий-
ски владетел-аристократ. Това е така, тъй като обикновените общинници
в Тракия сами обработват земята си, пасат стадата си, ловят рибата и т. н.
без да имат нужда да използват чужд робски труд; те самите са в някаква
(взаимоизгодна) обвързаност и зависимост с и от владетеля на областта,
в която живеят.
2. Атинянинът Есхил (525–456 г.пр.Хр.) потвърждава наблюдение-

то, направено за Салмидесòс и траките салмидесити, въз основа на Архи-
лох за втората половина на VІI-? VІ в.пр.Хр. и схолии към него, в сведе-
ние, което е от края на VІ – първата половина на V в.пр.Хр. То се намира
в Прикованият Прометей на (Eschile. Prom. 723–727).
В него Прометей казва, че войнствените ненавиждащи амазонки ще
основат някога Темискира при река Термодонт, там, където скалиста-
та морска челюст на Салмидесòс е враждебна за чужденците моряци,
мащеха за корабите.
Традиционната антична представа за град Темискира на амазонките
и река Термодонт е, че те са на анатолийското Черноморие, а не на евро-
пейското.
Но, разбира се, че Есхил не пише история и география, а пише лите-
ратура. Именно в тези ранни драми, устните предания, легенди и митове,
с литературно обработения им запис, постепенно стават старогръцка ми-
тология, носеща в себе си памет-представа за миналото, реализиращо се в
тогавашното настояще.
На първо място прави впечатление съществуващата в Атина идея, че
и Салмидесòс, който е на европейското Западно Черноморие, може да се
свърже с войнствени мразещи амазонки. Това, в най-общ план означава
представа за враждебност към всички, които плават в тези крайбрежни
води. Очевидно, това е така, тъй като на корабите екипажите са само от
мъже. Изглежда, тази представа е отражение на поведение, което означа-
ва, че елините от апойкиите по Западното Черноморие, именно тук не са
230
посрещани добре, тъй като са чужди спрямо владеещите това крайбрежие

амазонки.
Сетне идва името на катойкията на тези амазонки. На старогръцки
Темис- означава божествено, но и естествено; от него идва Темида. Ако
втората съставка, произлиза от кюрия, което има смисъла на власт или на
господарка, то ще се окаже, че в името Темискира на гръцки език смисло-
во е казано божествено (произлизащо от естеството на природата) пра-
во на властта/господарката, което без съмнение трябва да се свърже с
представа за място на Великата богиня-майка в Салмидесòс. Тоест, отново
може да се мисли за Салмидесòс като за владетелска (аристократична) об-
ласт-крайбрежие.
Така, аристократичната (владетелска) приморска област Салмидесòс,
характеризирана като враждебна с войнствените мразещи амазонки, ес-
тествено ще наказва мъжете, тоест чужденците моряци на техните кора-
би, допълнително и чрез скалистата морска челюст, която е мащеха за
корабите. Мащеха за чуждите спрямо Салмидесòс, т. е. елински кораби, а
не за местните тракийски, които плават в тези води.
През V в.пр.Хр. атинските елински представи за негостоприемния

тракийски Салмидесòс продължават да се разширяват и да допълват
по-старите.
3. Атинянинът Софокъл (496–406 г.пр.Хр.), в своята Антигона

(Soph. Antig. 966–970), говори чрез устата на хора в действието на драма-
та.
Разбира се, че и тук не може да става дума за история, и тук става
дума за литература, която продължава писмено да митологизира и творче-
ски да осмисля устна елинска памет и традиция. Именно в тези писмени
записи от класическата епоха, става дума за тези до елинистическата епо-
ха, се крият най-близките представи до устната традиционна първообраз-
ност. В този смисъл атинските представи от V век пр.Хр. за Салмидесòс
имат своите корени и оправдание. Още повече, че през този V век Атина
сама влиза със свои кораби в Черно море, за да донася жито от там. Затова
сведенията за Черноморските брегове и народи вече са от първа ръка.
Във въпросния пасаж Салмидесòс е поставен след Боспора/Босфора
и е определен като тракийски, чиито покровител на града е Арес.
Античната литература традиционно свързва траките с бога на война-
та Арес. Но в конкретния случай Войнственият бог естествено може да се
наложи върху и да се свърже с друга, по-стара, представа за Салмидесòс,
тази за враждебните и войнствени амазонки. Арес е бог на войната, но
като такъв у траките той е просто Името на Войната. А войната се води от
владетеля/царя. Тоест, Арес тук несъмнено характеризира представата за
231
тракийски владетелски/царски бог в един владетелски/царски град, какъв-

то е Салмидесòс.
Вероятно, мощната крепостна стена, внушителна като останки и
днес, стремително издигаща се от север и преграждаща полуострова на
Салмидесòс и от запад откъм сушата – да е била забелязвана в морето от
атинските кораби, поради което да е била едно от сериозните основания
на елините да вярват чрез перото на Софокъл, че покровител на града Сал-
мидесòс Тракийски е именно Арес.
Още повече, тук трагикът поставя и ослепените от мащехата им Фи-
неиди – двамата сина на прорицателя Финей. Слепотата на Финеидите/
Финей-прорицателя може да се натовари в посоката на мислене, че тра-
кийският владетелски/царски град Салмидесòс би могъл да се мисли като
място за съобщаване на местния тракийски владетел с отвъдното/божест-
веното. Тоест, съвсем очаквано и логично е, въз основа на знанията ни за
тракийската царска идеология, наречена тракийски орфизъм (Фол, Ал.
1986; 2004) именно тракийският владетелски/царски град Салмидесòс да
изпълнява функциите на светилище/култов център. Това ще означава, че
местните анонимни тракийски владетели са орфици и като такива са ца-
ре-жреци/царе-богове.
В този смисъл Салмидесòс може да бъде наречен Орфически/
Orphikos.
Именно това е казано великолепно от схолиаста (ad 966), където Сал-
мидесòс, освен че е град, покровителстван от Арес, и е тракийска река;
същият този покровител на града, бил негов (на града Салмидесòс) съ-
сед и имал там свое светилище, т. е. място за връзка с божественото. Това
свещено място се утвърждава в съзнанието на елините като такова и чрез
неотменното присъствие на неслучайно слепите Финеиди и техният баща
прорицател Финей. Така, сега вече несъмнено се потвърждава предложе-
ното по-горе смислово тълкуване/четене на името на града на амазонките
Темискира у Есхил като божествена връзка на владетелите/царете с Вели-
ката богиня-майка за същия този Салмидесòс.
4. Херодот (485–425 г.пр.Хр.) в своята История (Hdt. 4, 93), пак през

V век пр. Хр., казва още нещо много важно за Салмидесòс, а то е, че тра-
ките държат/властват Салмидесòс.
Сега става ясно, че траките държат/имат власт над, а не само оби-
тават Салмидесòс, Точно такъв е смисълът на старогръцкия глагол екзон-
тес, употребен от Херодот. Херодот не нарича Салмидесòс град, защото го
възприема като крайбрежна тракийска област. В това държане/властване
не е назован владетел на Салмидесòс, но е ясно, че такива не може да не
са доминирали над тази област. Това е така, защото именно в тази част на
Западното Черноморие не се наблюдава елинско влияние. Впрочем, как-
232
то е добре известно, липсват и елински полиси. Първият такъв полис по

Западното Черноморие след устието на Босфора е Аполония, намиращ се
сравнително далеч на север. Ако Салмидесòс е на крайбрежието на юж-
ните предпланини на Странджа планина, то Аполония е на крайбрежието
в северните предпланини на същата планина. Тоест, от юг крайбрежието
на планината е държано от тракийски династически дом, а от север – от
елински полис. Най-вероятно именно от жителите на този полис е и ин-
формацията на Херодот за Салмидесòс.
5. Атинянинът Ксенофонт (430/425 – ок. 355 г.пр.Хр.), посещава

Салмидесòс в края на V – началото на ІV в.пр.Хр., като предводител на ня-
колко хиляди наемни войници. В своя Анабазис (Xen.Anab. VII 5, 12–13)
той разказва.
Първо, че Салмидесòс е крайбрежна област на Западното Черномо-
рие, обитавана от траки, която одриският архонт/владетел/княз Севт и
самият той Ксенофонт – като атински военачалник с наемните си воиници
посещават, държейки Понта от дясната си страна. (Xen.Аnab.VІІ 5, 12).
Този област несъмнено се намира над Тракийската делта, тъй като именно
от там тръгват те на север, за да стигнат до въпросния Салмидесòс. Това, в
общи линии, се покрива с установената до тук по-стара представа.
Второ, не е ясно защо тук траките, които живеят към областта Сал-
мидесòс, са назовани със странното име мелинофаги – т. е. просоядци.
(Xen.Аnab.VІІ 5, 12). Впрочем, в Странджа и крайбрежието ù житните
култури трудно виреят и не са поминък на населението поради специфи-
ките на планината, морето и свързания с тях климат.
Трето, оказва се, че при Салмидесòс има голяма плитчина, прости-
раща се много навътре в морето, в която плитчина се разбиват много
кораби. (Xen.Аnab.VІІ 5, 12).
На пръв поглед тази, третата характеристика на Салмидесòс, като се
помни казаното от Есхил и неговите схолиасти, изглежда съвсем правдо-
подобна. Но при внимателно вглеждане се оказва, че всъщност поетични-
ят език с метафори на Есхил, зад който се крие тракийският владетелски/
царски Салмидесòс Орфикос=Орфически Салмидесòс е заменен от проза-
ично и формално изглеждащо обективно представяне на плитчина, в която
се разбиват много кораби. Възниква резонният въпрос – що за навигатори
са елините, и то по това време – в края на V/нач. на ІV в.пр.Хр., време в
което Понтът вече е наречен от самите тях Еуксейнос=гостоприемен, щом
допускат корабите им да се разбиват в някаква си плитчина?
Ако погледнем картата ще видим, че срещу Салмидесòския бряг
такава плитчина няма, напротив – водите са много дълбоки! Плитки са
морските води само при протока-река/вход на единственото голямо езеро
в района, а именно Деркос/Теркос. Протокът-вход на езерото Деркос/Тер-
233
кос, намиращо се приблизително по средата на разстоянието между града

Салмидесòс и устието на Боспора/Босфора е наричан и днес от плаващите
в южна посока моряци Лъжливия/Фалшивия Босфор. Този проток-устие
е особено опасен за съвременните яхти – ветроходните, разбира се, а не
моторните (които са много по-маневрени), защото веднъж насочили се в
неговото устие попадат в плитки води, от които излизането е много труд-
но. Впрочем, да припомня, че в Древността корабите се движат на гребла
или под платна. Именно в Древността, в неочакваните плитчини в мо-
рето, пред споменатия проток-вход на езерото, насочените от незнаещи
или неопитни моряци кораби, с представата че са стигнали до и навлизат
в Боспора/Босфора неочаквано се натъквали на плитки води и засядали.
А веднъж заседнал един ветроходен кораб трудно може да проплава отно-
во. Още повече, че в Черно море приливите и отливите са толкова слаби,
че на практика са почти незабележими, а какво остава да се разчита на тях
за спасение.
Но Ксенофонт не споменава нищо за протока-вход на езерото Дер-
кос/Теркос. Той просто не го знае или съзнателно го премълчава. За оп-
равдание на Ксенофонт трябва да се допусне, че тъй като военният поход,
при който Понтът е от дясната им страна, както стана дума (Xen.Аnab.
VІІ 5, 12) е през зимата (Xen.Аnab.VІІ 3, 13) въпросното езеро вероятно е
било замръзнало и затова не е било забелязано от него.
Четвърто. Казва се, че траките си поставяли стели за граници, за да
ограбват изхвърленото на брега от корабите и заради това се избивали
помежду си (Xen.Аnab.VІІ 5, 13).
Това с поделянето на брега и с избиването не е сериозно. То звучи
куриозно, подобно на атрактивно описаните от Херодот (Hdt. 5, 15–16)
наколни селища на пеоните в езерото Прасиада (в Егейска Тракия, дн.
известно в Северна Гърция с името Керкинитида, което на български се
нарича Бутковско).
Страбон, обаче, съвсем реалистично без търсене на куриозност и
странност, говори че при Бистонида и при езерото Афнитида някои гра-
дове на траките са били потънали/потопени, а според други – и градове-
те на трерите, които били съседи на траките (Strab. I, 3, 18).
Древното езеро Бистонида е известното днес крайбрежно езеро като
Порто Лагос, пак в този район на Егейска Тракия, но източно от Керкини-
тида.
Афнитида е другото име на Даскилитида, древно езеро в района на
известния град Даскилейон, на 30 км от южния бряг на Мраморно море,
тоест в Мала Азия.
Сигурно е, че Страбон, бидейки от Амасия на Понта в Мала Азия,
много по-добре от Херодот е знаел за потъването на крайбрежни селища,
строени от дърво, поради промяна на климата и водното ниво (виж по-
234
следната част на етюда Тракия Понтика – К.П.), а не защото били строени

вътре във водата…
Какво всъщност е видял Ксенофонт?
Естествено е, че няколко хиляди траки, които живеят на този бряг,
риболуват (и вероятно търгуват като обменят стоки по море) в тези под-
чертано техни води.
За да бъде разбрана ситуацията правилно задължително трябва да се
каже, че никой, никога и никъде (с изключение на съвременните държавни
граници!) не е делил морето за каквото и да било то. Морето е на всич-
ки, защото в морето, който може плава, който може риболува, който може
търгува, пиратства… (Водата на) Морето е ничия собственост – нито част-
на, нито царска. Когато обаче, във водата или независимо къде (на брега
например), се намери нещо изхвърлено от вълните, то по неписан закон
е за този, който го е намерил; и днес това е неоспорвано от никого пра-
вило-традиция, която нарича в българския морски жаргон намереното
марфа. При всичко това, брегът на областта Салмидесòс не представлява
един огромен плаж като на океанско крайбрежие, който да може лесно
да се раздели със стели, с цел събиране на изхвърленото от морето, а е
един висок скалист суров бряг, по който има ниски пясъчни плажове/пя-
съчни коси само там, където в морето се вливат реки, които не са чак
толкова много, че да бъде възможно реално сторено онова, което описва
Ксенофонт.
Ето защо, като се изключи елинската надменност, подражаваща на
Херодот и търсеща сензация в Атина, чрез северните неелини – траките,
има всички основания да се предположи, че Ксенофонт, който е военен
предводител, писател, историк, но не е нито моряк, нито рибар, е видял
риболовни съоръжения, такива като днешните даляни/таляни. Както е
добре известно даляните/таляните са хилядолетен реликт на местна рибо-
ловна морска култура по Западното Черноморие още от Древността (Фи-
левска, Бл. 2000, 56–62).
Далянът/Талянът е стационарно риболовно съоръжение от колове
(наричани традиционно по Българското Черноморие палузи), между които
се опъва голяма мрежа за риболов. Той се построява като започва от суша-
та и влиза в крайбрежните морски води. На сушата – в началото на даляна/
таляна има един много голям и много тежък камък, около който се вързва
основното водещо въже, което държи коловете (палузите), които са изпра-
вени вертикално във водата (чрез въжета и котви) с дължина до 15 м. Това
най-важно въже на даляна/таляна се нарича днес по Западното Черномо-
рие енгьоз. Тъй като даляните/таляните са сезонни риболовни съоръжения
те се използват активно само през пролетта и през есента – времето на
мигриращите риби като скумрия и паламуд, например.
През зимата, когато Ксенофонт е бил по Салмидесòс, мрежите на да-
235
ляните са свалени и прибрани на брега, а отдалече даляните изглеждат

като стърчащи 2–3 м над водата дървени огради, които от сушата влизат
в морето, като всеки един от даляните започва от брега с голям камък
(стелите? на Ксенофонт). Очевидно, неосведомеността на Ксенофонт за
местните тракийски морски риболовни традиции му е дала основание да
си измисля атрактивни истории, случващи се на един не елински, а на-
пълно самостоятелен тракийски бряг, каквато е областта, назована Салми-
десòс, държана/владяна – както казва Херодот – от траките (Hdt. 4, 93).
Тези траки са одриси и са част от Одриското царство, както сам ни
съобщава Ксенофонт. Първият път, когато обяснява, че отвъд Бизантион
и отвъд Тракийската Делта, областта била под властта на одриския цар
Терес (Xen. Anab. VII, 5, 1). И втори път, когато след завладяването на об-
ластта Салмидесòс, на връщане от там, на път към Селимбрия, се оказва,
че войската на Севт станала по-голяма от тази на Ксенофонт, защото в нея
се включили твърде много одриси (Xen. Anab. VII, 5, 15).
Странно изглежда, че Севт и Ксенофонт покоряват областта Салми-
десòс на Черно море, но бързат да се върнат при Селимбрия на Мраморно
море. Всъщност, техният поход е просто грабителски, каквото е и откро-
вено споделеното желание на Севт, а не реално завоевателен. Ксенофонт
не би посмял да каже, че има победа над могъщото по това време Одриско
царство, част от което е Салмидесòс, още повече, че той е заедно с архон-
та/влазетеля/княза Севт, който се смята задължен на и е васален владетел
на одриския цар Медок/Амадок І (405/404–387/386 г.пр.Хр.). Ето защо,
Ксенофонт ще вмъкне странния етнос мелинофаги, т. е. това са просто
едни просоядци…, а крайбрежните траки ще се окажат едва ли не вехто-
шари… и затова могат лесно да бъдат покорени.
Впрочем, за своите приятели и съюзници Ксенофонт говори обстоя-
телствено и точно, но за своите неприятели и врагове е лаконичен и мъл-
чалив. Такъв е случаят, например с разделения на две тракийски етнос
мосинойки по Южното Анатолийско Черноморие. Едните мосинойки, кои-
то са му съюзници, са представени като една силна етносна черноморска
държава със своя традиционна морска култура; другите, които са му про-
тивници, са слаби, лоши… (Порожанов, К. 2003 б, 67–72)
Такъв е случаят и с траките витини в Азиатска (т. е. Малоазийска)
Тракия, които – понеже са му врагове и го побеждават успешно във во-
дените сражения – са представени много оскъдно. Още повече, че в този
случай също, както при Салмидесòс, става въпрос за важна тракийска
стратегическа област, но на южния бряг на Черно море, чиито акцент е
един великолепен полуостров – владетелско укрепено място с прекрасно
пристанище на траките витини, назовано от Ксенофонт с тракийското му
име Kалпес (Порожанов, К. 2003 а, 11–15).
Такъв е случаят и със Салмидесòс на Западното Черноморие, който
236
се оказва axeinos, тоест чужд и непознат за елините.

Очевидно, в края на V – началото на ІV в.пр.Хр. Ксенофонт ПОСЕ-
ЩАВА ПО СУША и то през зимата областта и поради субективна обре-
мененост не дава достатъчно обективни данни за Тракийското общество.
Макар и невлизал в морето при Салмидесòс той от сушата решава, че има
плитчина, за да се получи интригата с вехтошарите – събирачи на остан-
ки от корабокрушения. Авторитетът на Ксенофонт налага неговата пред-
става за Салмидесòс до края на Античността.
Защо всъщност Салмидесòс остава аксейнос (=чужд и непознат) за
елините?
Защото траките, които го владеят живеят по начин ката етне, тоест
в своя етносна държава, назована със старото тракийско име Салмидесòс;
те нямат частна собственост, нямат частни търговски кораби; но те имат
своите рибарски лодки и риболовни съоръжения. Те имат владетел, който
притежава няколко пристанища и своя флота, която ще пиратства, за да
трупа богатства в дома на владетеля. Такива пристанища несъмнено има
преди всичко при Тиниада, при нос Карабурун и при самия Салмидесòс,
разбира се. Точно така, както Ксенофонт е описал Севт на Мраморно море
с трите укрепени места с пристанища под Хиерон орос/Свещената плани-
на на траките – Бизанте, Ганос и Неон Тейхос (Порожанов К. 2002, 329–
333; Porozhanov, K. 2003, 133–138). Но Севт е съюзник и приятел на Ксе-
нофонт, а анонимният Салмидесòски владетел – очевидно не е! Ето затова
той ще бъде премълчан и наказан от Ксенофонт да не влезе в историята.
6. През ІІ век пр.Хр. Аполодор (Apolod. 1, 9, 21) споменава, по по-

вод маршрута на Аргонавтите Салмидесòс в Тракия, където живеел про-
рицателят Финей.
Очевидно, след Софокъл, чрез името Финей, се затвърждава като ми-
тична представата за Салмидесòс като място в Тракия, където се съобща-
ват с отвъдното. Това подсказва да се мисли за потвърждение за наличие
на съществувала по-рано, а вероятно съществуваща и по това време, цар-
ско-жреческа институция тук.
7. Диодор Сицилийски през І в.пр.Хр. преразказва творчески каза-

ното от Ксенофонт за Салмидесòс (Diod. ХІV, 37, 1–3).
Пасажът, че (Ксенофонт) взел войската и тръгнал да воюва срещу
траките, които живеели около Салмидесòс сочи, че Салмидесòс про-
дължава да се възприема като тракийска област и крайбрежие на левия
бряг на Понта, т. е. на Западното Черноморие. По-надолу, обаче, вместо за
Ксенофонтовата плитчина пред Салмидесòс, Диодор казва, че самият той
(Салмидесòс) се простирал (като нос или полуостров, вероятно – К.П.)
много навътре в морето и затова причинявал извънредно много корабо-
237
крушения.
Творчеството на Диодор продължава като вместо изхвърлени от мо-
рето предмети от корабокрушения, както казва Ксенофонт, той пише, че
морето изхвърляло търговци, които траките пленявали. Тук, очевидно
Диодор не си дава сметка, че траките няма какво да правят такива плен-
ници, тъй като Тракийското общество не се нуждае от робски труд, както
стана дума по-горе.
И още един творчески принос. Ако Ксенофонт казва, че със Севт за-
едно покорили областта, то Диодор освен, че не знае или изпуска Севт, си
представя победно сражение и опожаряване на повечето Салмидесоски
села.
Ясно става, че Диодор, в този случай, не може да бъде приеман като
достатъчно обективен и сериозен извор за представата на елините за Сал-
мидесòс.
8. Псевдо-Скимнос от І в.пр.Хр е по-различен (Pseudo-Skimn. 723–

729). Той казва, че тук Салмидесòс е крайбрежие/бряг на 700 стадия от ус-
тието на Понта. Това крайбрежие е блатиста, труднодостъпна, безприс-
танищна приморска област и място, което е много опасно за корабите.
Сега, плитчините на Ксенофонт се превръщат в блатист и без прис-
танища бряг, който е много опасен за корабите. В случая е много важно да
се оцени, че безпристанищен бряг означава липсата на елински пристани-
ща. Това изглежда обективно, но не е, защото и в този случай е елимини-
ран субективният фактор – Тракийското общество, което обитава и владее
това крайбрежие. За него се намеква много плахо в следващите няколко
реда: след него (Салмидесòс – К.П.) е хубавото/доброто пристанище при
нос Тиниада, който е накрая на владението на Астика Тракийска.
Тук, несъмнено става ясно, че при нос Тиниада се намира добро
пристанище (естествено пристанище – К.П.) по Салмидесоския бряг и че
това пристанище е на областта Астика, която е тракийска. Тоест, Тиниада
е едно отлично тракийско пристанище на областта=етносната държава,
която сега, вместо Салмидесòс, се нарича Астика. Знанието на елините
за това пристанище на траките, обаче, не идва от юг, както става ясно от
всички прегледани извори до тук, то идва от север, където съсед на етнос-
ната тракийска държава Астика е полисът Аполония Понтика, чиято хóра
се простира именно до Тиниада (Pseudo-Skymn. 730).
Впрочем, не е излишно да напомня, че названието на носа и зали-
ва-естествено пристанище Тиниада е топоним, производен от етнонима
на траките тини, известни в Югоизтока на Тракия още на Херодот (Hdt.
1, 28) и на Ксенофонт (Anab. VІІ, 2, 22). Това още веднъж подчертава ак-
тивното присъствие на траки по тази част на Черноморското крайбрежие.
238
9. Страбон (63 г.пр.Хр.– 19/21 г.след Хр.) внася важни уточнения

(Strab.VІІ, 6,1). Той споменава Тиниада – по средата между Аполония и
Кианеите и към Аполонийската хóра.
Там Страбон изброява Финополис и Андриаке, които трябва да са на
юг от Тиниада щом не са изброени към Аполонийската хóра. Финополис –
градът на Финей, очевидно е име, което съхранява паметта за прорицателя
Финей в този район на Югозападното Черноморие и е една късна предста-
ва за Орфическия Салмидесòс.
У Страбон астите, които са тракийски етнос, обитават Салмидесòс.
Същите тези асти имат своя базилейон= царски дворец в Бизия (Strab. VІІ,
1, frg. 48), сполучливо наречен столица (Дечев, Д., Г. Ил.Кацаров 1949,
224). Стефан Византийски определя Биза/Виза като полис в Тракия, но
също го нарича базилейон на астите (Steph. Byz. 169, 13).
Базилейонът, тоест тракийската царска/владетелска резиденция, Би-
зия/Биза/Виза, според наличните писмени извори, епиграфски и археоло-
гически паметници (Velkov V. 1978, 174–181), се локализира в Източна
Тракия, от северната страна над днешния град Визе, на около 75 км юго-
източно от съвременния турски град Къркларели, известен на български
като Лозенград (Гюзелев М. 2009, 277). Той, обаче, всъщност, е в хинтер-
ланда на носа-полуостров Салмидесòс, само на около 30 км западно-юго-
западно от него, разположен е на високо естествено укрепено хълмисто
възвишение от южните части на Странджа, което има най-близка връзка
имено със Салмидесòс на Черноморието. Убедително се аргументира, че
може да се предположи съществуването на Бизия още към V–IV в.пр.Хр.,
при което, приемането на наличие на вътрешно укрепление води към
предположението, че е възможно в по-ранен период тук да е възникнала
укрепена (пара) династическа резиденция – тюрсис, около която по-къс-
но е създаден царският град. (Стоянов Т. 1984, 37).
На североизток от предположеното място на крепостта-резиденция,
внушително доминиращо над равнината, е разположено около 3 км плато,
което в източния си край завършва с върха, носещ символното култово
име, означено на турски като Гьозтепе, което има своето българско съот-
ветствие в името Виденица, отнасящо се и за връх с подобно културно-ис-
торическо местоположение в Западните Родопи (Стоянов Т. 1984, 38). От
южната си страна това плато е осеяно със скално изсечени мегалитни па-
метници, които принадлежат на тракийската древност и свързания с нея
владетелски култ. В този контекст неслучайно Дионис е смятан за мити-
чен основател на града и вероятно е бил главен негов бог (Velkov V. 1978,
179–180; Стоянов Т. 1984, 37).
Повече от очевидно е, че и тук сме изправени пред един тракийски
дионисов, орфически, което ще рече царски тип култов град, подобен на
малоазийския фригийски, наричан Града на Мидас и смислово съдържащ
239
доктриналните характеристики и на Салмидесòс орфикос на Черно море,

както и на дионисовия Исмарос на Тракийско море.
Ако Салмидесòс е крепост на полуостров в морето, то Биза/Виза е
също крепост на полуостров, но на сушата – на континента. Двата царски
града-владетелски резиденции – се намират в хинтерланда си, един спря-
мо друг.
Салмидесòс и Виза са две лица на едно цяло, представящи по същи-
ната си, тракийски царски тип град-резиденция на владетел и едновремен-
но с това – култови места-светилища на етносна държава, оглавявана от
същия владетел, който е върховен жрец и бог за своите поданници.
Това са по-важните писмени извори за Салмидесос.

Какво може да се каже накрая?
На 02 септември 2004 г. присъствах на разговор между двама потом-
ствени рибари от гр. Созопол на Българското Черноморие, който ме раз-
тресе с един невероятен античен реликт, свързан именно с интерпретира-
ната тук тема и проблематика.
Ето какъв е случаят.
Георги Лулев тогава на 61 г. казва на своя стар близък приятел и ко-
лега Митко (Димитър Чаушев – на същата възраст), че ТЕ Е ТРЯБВАЛО
НА ВРЕМЕТО ДА СИ ВЗЕМАЕТ ЖЕНИ НЕ ОТ СОЗОПОЛ, А ОТ ДОЛУ
(Приморско, т. е. района на Странджанското Черноморие), ЗАЩОТО
БИЛИ АМАЗОНКИ И ТРАКИЙКИ, КОИТО СЕ ПОДЧИНЯВАЛИ САМО
НА ЦАРЕТЕ СИ, КОИТО БИЛИ МЪЖЕТЕ ИМ!
На въпроса ми от къде го знае това нещо – отговорът беше –АМИ ТО
СИ Е ТАКА ОТ СТАРО ВРЕМЕ!…
240
ІІ. ВЛАДЕТЕЛСКАТА РЕЗИДЕНЦИЯ-СВЕТИЛИЩЕ

НА АПОЛОН КАРСЕНОС КРАЙ БУРГАС
И НАДПИСЪТ НА САДАЛАС ОТ МЕСАМБРИЯ
Надписът, третиращ отношенията между месамбрийците с тракий-
ския владетел Садалас, споменаващ и предшественици от неговата динас-
тия, е публикуван от Иван Гълъбов през 1950 г. (Гълъбов Ив. 1950, 7–22).
Той е включен от Георги Михайлов в неговия корпус на Гръцките надписи
от България, в първия том на тези – от Черноморието (Mihailov G. 1970,
257–262, N 307).
Текстът гласи следното:
… да се изкаже похвала на Садала, по възможност
по-скоро. Той да бъде увенчан със златен венец
в театъра като благодетел на града
по време на празника Дионисии. На него
и на потомците му да се даде месамбрийско гражданство, прок-
сения, правото да заема почетно място на състезанията, право
да влиза с кораб
(да вплава – К.П.) и да излиза от пристанището (да изплава – К.П.)
неприкосновен и без договор предварително. Садала да бъде увен-
чаван всяка година с венец на стойност 50 статера,
а касиерът, след като напише клетвата и спогодбата с вдлъбнати
букви върху мраморна плоча, да я постави върху (при – К.П.) плочи-
те на неговите предшественици Мопсиестий, Тарутин, Медиста
и Котис в храма на Аполон.
Спогодба между Садала и Месамбрийците:

онези от Месамбрийците, които се движат с кораби
и изпаднат в територията на Садала, дават от навлото
в размер на … статера и полустатера…
Преводът е на Христо Данов (История на България, І, 1979, 171–172),
а болдираните места в черно са от К.П.
Клетвата е първата част от надписа.

Най-напред е видно това, че Садалас бива увенчан със златен ве-
нец, защото бил благодетел на града, което, според елинската практика,
от само себе си предпоставя и удостояването му с гражданство от полиса.
Гражданството, обаче, изрично е отбелязано в следващото изре-
чение, по повод на даваното месамбрийско гражданство на неговите
241
(на Садалас – К.П.) потомци. В този списък на даваното гражданство на

траки, освен потомците, като се включат и имената на изброените пред-
шественици на Садалас, ще се окаже, че традиционно (повече от столе-
тие) неговият владетелски род се ползва с неслучайни привилегии в по-
лиса Месамбрия.
Нещо повече, благодетел ще рече, че владетелят Садалас покрови-
телства града и е гарант за неговия нормален живот и просперитет.
На второ място е особено важно, че такъв златен венец се дава всяка
година, както става ясно малко по-долу, и е на стойност 50 статера.
Несъмнено 50 статера е равностойността на трибута, който полисът
внася в хазната на тракийския владетел Садалас (Михайлов Г. 1955, 150).
Това, обаче, се прави, за да осигури полисът своята автономия, но под за-
крилата на своя благодетел Садалас.
Сумата от 50 статера, която е равна на 50 златни таланта, е доста
впечатляваща като се има пред вид, например, че само от полисите на Тра-
кийския херсонес (които са 12 на брой – К.П.) одриският цар Керсебле-
пт (359–341 г.пр.Хр.) получава годишен доход от 30 таланта (Demosthen.
ХХІІІ, 110), а през втората половина на ІІІ в.пр.Хр. полисът Бизантион
плаща на Келтското царство със столица Тиле 80 таланта годишен данък
(Polyb. IV, 46).
На трето място е поставена една от най-важните по същината си
точки в клетвата. А именно, владетелят Садалас, тоест неговите кора-
би, да имат правото да вплават и да изплават от пристанището/
та на Месамбрия, без предварителен договор. От една страна несъм-
нено това потвърждава, че полисът се разделя частично със своята авто-
номия, но очевидно, за да успее да я запази максимално, в случая, в рам-
ките на властването и подчертано под покровителството на Садалас. От
друга страна, чрез това право, стоките от корабите на Садалас получават
възможност да се реализират и да носят печалба на техния собственик –
владетеля, именно на месабрийския пазар – агората. Така се осъществява
взаимоизгодната симбиоза между полисното и етносното в държавните
устройства на двете договарящи се страни. Именно поради това тази точ-
ка в клетвата е особено важна.
Тук изречението за корабите… на тракийския владетел не е случай-
но и в никакъв случай не е само уважителна формула, както се мисли
традиционно. Това, без съмнение, е така, защото точно такава формула
не фигурира като отплата за всеки един благодетел на полис в другите ан-
тични гръцки надписи от Западното Черноморие. Нещо повече, подобна
клауза, свързана с кораби и пристанища е документирана още за времето
на одриския цар Хебризелм (387/386–383/382 г.пр.Хр.), в договор между
него и полиса Атина, който се датира в 386/385 г.пр.Хр., в който договор,
очевидно като най-важни, корабите… са отделени и са поставени на пър-
242
во място от всичко, по което са преговаряли двете страни (Höck A. 1891,

453–459; Dittenberger G. 1915, № 138). Подобен на разглеждания тук Над-
пис от Месамбрия е и Надписът от Одесос, от І в.пр.Хр. (Mihailov G. 1970,
№ 43), в който се третират сходни взаимоотношения на този елински град,
но с по-късен одриски/тракийски владетел с името Садалас ІІ (48–42 г.
пр.Хр.), чиито кораби също специално имат правото да вплават и да
изплават в и от пристанището, във война и мир без предарително
сключен договор, една от неговите резиденциални столици е полисът Хе-
район тейхос на Мраморно море.
На четвърто място се казва, че тази клетва и спогодбата трябва да се
постави в храма на Аполон, при стелите (с клетвите и спогодбите – К.П.)
на предшествениците Мопсиест и Тарутин и Медист и Котис. Не е
подсказано в какъв ред са изброени тези имена. Но елементарната логи-
ка предполага тяхната хронологическа последователност, най-вероятно в
прав, а не в обратен ред. При това Медист е име, което се открива и в над-
писа от Делфи (Dittenberger. G. 1915, № 195), където са изброени имената
Йолай, Посидоний, Медист и Терес – и четиримата принцове, синове на
последния голям одриски цар от средата на ІV в.пр.Хр., споменатия по-го-
ре Керсеблепт. Този факт, както името Котис, така и името Садалас, което
е одриско/тракийско царско име и през І в.пр.Хр., несъмнено насочва към
връзки с одриската династия. Това ще рече, че по Западното Черноморие,
недалеко от Месамбрия властва клон от династията на одрисите. В този
контекст много фажен е фактът, че броят на тези последователно насле-
дявали се владетели – общо пет, по представата на Херодот от 30 години
за едно поколение, отвежда началото на парадинастията или субпаради-
настията в V в.пр.Хр. и включва първите известни от тях във времето на
Одриската империя, средата на V – средата на ІV в.пр.Хр.
Спогодбата е втората част от надписа.

Най-накрая е поставена спогодбата. Като особено важна в този двус-
транен договор тя е отделена самостоятелно. В нея, по същество, се казва,
че ако кораби на месамбрийци се окажат в Садаловите владения те са
длъжни да му плащат навло (корабна такса – К.П.) в (неясен брой – К.П.)
статери и полустатери. Тук, за разлика от месамбрийското разрешение
корабите на Садалас да вплават и да изплават в и от пристанището/та без
договор, в спогодбата изрично се заявява, че корабите на месамбрийци,
когато са в пристанищата на Садалас, трябва да му плащат корабна такса.
Това означава, че Садалас има крайбрежни владения, свързани с държани
от него пристанища, в които може да се извършва търговия и да се реа-
лизират добри печалби от месамбрийци. Именно заради възможността да
се реализират такива печалби в Садаловите пристанища-тържища месам-
брийците ще трябва да му плащат навло, тоест такса за право на корабите
243
им да влизат, да търгуват и да печелят от това там.

Несъмнено в този договор тракийският владетел Садалас доминира
над полиса Месамбрия, но в него личи и осъзнат интерес от взаимоизгод-
но съжителство и сътрудничество.
Датировка на Надписа от Месамбрия в чест на Садалас.

Издателят на надписа Иван Гълъбов смята, че Садалас е представи-
тел на одриската династия от края на ІV в. или началото на ІІІ в.пр.н.е.
(Гълъбов Ив. 1950, 21). Тази обща датировка, макар и сравнително широ-
ка, и до сега остава най-приемлива, от културно-историческа гледна точка.
Христо Данов смята, че става дума за астейски владетел от края на
ІІІ в.пр.н.е. (Данов Хр. 1952, 130). Нещо, което днес изглежда много хи-
потетично.
Аргументацията на Георги Михайлов потвърждава, че Садалас е
одриски владетел, но според него той е ограничен в периода между 281
и 277 г.пр.н.е. (Михайлов Г. 1955, 162–163). Прецизността на Георги Ми-
хайлов е впечатляваща. И все пак, без да отричам неговата скрупульозна
хипотеза, смятам че за предпочитане тук е по-широката датировка на
Иван Гълъбов. В този случай особено значение имат два факта от надпи-
са: единият – са имената на четирима предшественици на Садалас, което
покрива целия ІV в.пр.Хр. и отвежда властването на тази династия назад
във времето на V в.пр.Хр., а другият – е, че в текста не се използва тит-
лата цар/базилевс. Тъй като в надписа Садалас не е титулован базилевс,
най-логично е да се приеме, че той е крайбрежен тракийски представител
на династия от по-нисък ранг, който е пара- или субпарадинаст, спрямо
реално властващия тракийски одриски цар.
Резиденцията, династията и пристанищата-тържища

на Садалас.
1. Резиденцията и династията.
При Бургас се намира тракийска владетелска резиденция със све-
тилище на Аполон Карсенос, археологически засвидетелствана за цяла-
та Античност (ранножелязна, класическа, елинистическа и римска
епоха), локализирана на връх Шилото, което е на ниската планина Чер-
ни връх, разполагаща се между Бургаското, Мандренското езеро и Черно
море (Кияшкина П., Ив. Карайотов, 2000: 58–61; Кияшкина П. 2000, 106–
116; Карайотов Ив., 2004: 10–12). Оттук се открива широка гледка към
трите езера и към залива чак до Созопол в югоизточна посока, до крайна-
та верига на Айтоска Стара планина на север… Стратегическото поло-
жение на Шилото… впечатлява (Кияшкина П., Ив. Карайотов, 2000: 58).
Доминиращата позиция на тази тракийска владетелска резиден-
244
ция-светилище на връх Шилото при Бургас природо-географски естест-

вено обхваща внушителна територия: на север до Стара планина, в чието
подножие е полисът Месамбрия, на юг/югоизток до началото на Странджа
планина, представено с Медни рид, на чието крайбрежие е полисът Апо-
лония, а на изток се плискат вълните на Черно море, миещи бреговете на
Бургаския залив.
Същото това място на върха е посочено още като тракийска крепост
(Балабанов П. 1984, 11, фиг. 1), а в близост, югозападно от нея, на север-
ния бряг на Мандренското езеро, е локализиран и разкопаван тракийски
тюрзис (=владетелска крепост-резиденция) от елинистическата епоха, с
по-конкретна датировка преди средата на ІV – началото на ІІ в.пр.Хр., в
който импортната керамика, сред която особено многобройни са фрагмен-
тите от амфори, е повече от три четвърти от целия събран материал и има
точни аналогии сред находките в Аполония и Месамбрия от ІV–IІІ в. (Ба-
лабанов П. 1984, 11–38). Несъмнено тези факти сочат контакти по море
на тракийската крепост-владетелски тюрзис-резиденция със светилище
при връх Шилото, най-вече със съседните елински полиси Аполония и
Месамбрия.
Връзките на одриски династи с елински градове се потвърждават и от
епиграфските паметници. В едно от тракийските морски тържища, това в
м. Сладките кладенци, в дн. южен квартал Победа на град Бургас, е наме-
рен надпис на старогръцки от средата на ІІІ в.пр.Хр., в който се казва, че
Райскупорис, син на царя Котис, който е изпратен от баща си като залож-
ник, след изтичане на заложничеството останал в града… (Тодоровъ Я.
1933, 72; Mihailov G. 1970, 357–358, № 389; Карайотов И. 2004, 11).
Янко Тодоров смята, че този цар Котис е същият цар Котис, който е син
на Райздос от Делфийския надпис от 261 или 269 г.пр.Хр. (Dittenberger G.
1915, № 438; Тодоровъ Я. 1933, 68–72)
Георги Михайлов аргументира, че не може да става дума за един и
същ цар с името Котис; освен това той приема, че елинският град, за кой-
то се говори в надписа, е Аполония, и че фрагментираният епиграфски
паметник е пренесен от този полис в района на Бургас (Михайлов Г. 1955,
156; Mihailov G. 1970, 357–358, № 389).
Второто предположение не е обосновано с никакви доводи, но веро-
ятно се дължи на факта, че Страбон казва, че Анхиало е малко градче на
аполонийците и самата Аполония (Strab. VII, 6, 1), поради което се мисли,
че районът на Бургас, както и целият Бургаски залив се включва в хóрата
на Аполония.
Нещо повече, безусловно се приема, че тържището при м. Сладките
кладенци в Бургас е емпорион на Аполония (Isaac B. 1986, 249), станови-
ще, което несъмнено е повлияно от мнението за аполонийска принадлеж-
ност на надписа с имената на цар Котис и сина му Райскупорис.
245
Но дали това е така?

В публикацията си за споменатия по-горе тракийски тюрзис на
Мандренското езеро, под връх Шилото край Бургас, Петър Балабанов ка-
тегорично заявява, че няма никакви данни представяният район на Бургас
някога да е влизал в градските територии на Аполония или Месамбрия; и
поради това – нещо много важно, а именно – обяснението, че същият този
декрет е издаден от Аполония и е пренесен по-късно в Бургас не може да
бъде достоверно, защото ако надписът е намерен на мястото, за което е
предназначен, тоест в Бургас, в него трябва да се види копието на декре-
та, което е поставено на територията на тракийския контрагент на полиса
(Балабанов П. 1984, 36).
Не мога да не цитирам и мнението на Иван Карайотов, който дваде-
сет години по-късно казва: Когато се говори за тези паметници в архео-
логическата и историческата литература, се набляга преди всичко върху
факта, че в Бургас е имало емпориум на Аполония. За траките, с които
е ставала търговската размяна, рядко се споменава… през V–IV в.пр.Хр.
на територията на днешния Бургас са се намирали пристанища, които
са обслужвали с еднакъв ефект и древните гърци, и тракийските царе…
Може да се предположи дори, че именно тракийските царе са контроли-
рали цялата морска търговия, осъществявана преди повече от 2500 г. в
пристанищните селища на територията на днешния Бургас (Карайотов
Ив. 2004, 12).
В контекста на представените изворови материали от всякакво ес-
тество и тези изводи е логично да се приеме, относно надписа от Бургас,
който съдържа имената на цар Котис и сина му Райскупорис, че всъщност
става дума за единия екземпляр на постановлението, който се намира при
династа в крайбрежната одриска владетелска област, а другият екземпляр
трябва да е бил поставен на видно място в съответния полис, например
Аполония или Месамбрия.
Дали полисът, в който остава да живее одриският престолонаследник
Райскупорис, е Аполония или Месамбрия, а защо не и Анхиало, няма осо-
бено значение. По-важно е, че се обръща специално внимание на впечат-
ляващия факт, че от територията на днешния Бургас произлизат… три
антични надписа с тракийски царски имена, поради което заключава, че
струпването на такъв епиграфски материал досега никъде другаде не е
открито (Карайотов Ив. 2004, 11).
Тук, освен споменатия надпис, се имат пред вид още два по-късни ан-
тични надписа. Единият – от І в., открит в северното пристанище-тържи-
ще при квартал Изгрев на гр. Бургас, е посветен на бога Аполон Карсенос,
с посветител Аполоний, син на Ептайкент, от Биза/Виза (дн. Визе – К.П.),
който е стратег на Анхиало, на Селетика и на Рюсика, по времето на Реме-
талк, цар на траките; другият – е плоча от връх Шилото с изображение на
246
тракийския херос и отново е с посвещение на Аполон Карсенос (Кияшки-

на П. 2000, 109–110). Тези епиграфски паметници несъмнено потвържда-
ват принадлежността на района на Бургас в Древността към Одриската
царска династия.
Не мога да не отбележа още, че в този район, на континента, между
Анхиало и Бургас, при с. Банево, е и владяното от траките светилище при
горещите минерални извори, чрез укрепения тракийски култов център
(Гюзелев М. 2009, 93–94), при Aquae Calidae, известно днес като Бурга-
ските минералните бани. Тук са открити бронзови монети на одриския
цар Хебризелм (387/386–383/382 г.пр.Хр.) (Balabanov P. 1990, 34–38; Та-
чева М. 2006, 127–133), които несъмнено са предназначени за вътрешната
търговия на Одриското царство, част от което е споменатото светилището
с укрепения култов център.
Както стана дума за резултатите от археологическите проучвания,
неоспоримо потвърдени и от епиграфските паметници, именно в района
на град Бургас, се локализира укрепен тракийски владетелски център със
седалище при светилището на Аполон Карсенос на връх Шилото, между
Бургаското, Мандренското езеро и Черно море. Тук са открити: сребърни
монети на одриския цар Котис І (383/382–360/359 г.пр.Хр.) (Юрукова Й.
1992, 65), много бронзови монети на Аполония като специално се отбе-
лязва съкровището от 120 сребърни аполонийски драхми от първата по-
ловина на ІV в.пр.Хр., една бронзова монета на Месамбрия от втората
половина на ІІ в. и една бронзова монета на тракийския цар Мостис (ок.
125–86 г.пр.Хр.) (Кияшкина П. 2000, 107–108). Тези нумизматични дан-
ни потвърждават тезата за активно функциониращ одриски владетелски
център. Този династичен център несъмнено владее крайбрежието на Бур-
гаския залив.
В такъв контекст има достатъчно основания да се мисли, че именно
тук, в района на Бургас, резидират не само одриски царе като споменатия
Котис, баща на Райскупорис, а по-скоро одриски парадинасти или субпа-
радинасти, от които имената на пет са сигурно засвидетелствани в Надпи-
са от Месамбрия от края на ІV/началото на ІІІ в.пр.Хр. (Гълъбов Ив. 1950,
7–22; Mihailov G. 1970, 257–262, N 307). Това са Мопсиест, Тарутин,
Медист, Котис и накрая Садалас. Както стана дума по-горе назованите
поименно предшественици на Садалас могат да се поставят като реални
владетели, назад във времето не само на ІV в.пр.Хр., на и на V в.пр.Хр.
Впрочем, дали Садалас от края на ІV/началото на ІІІ в.пр.Хр. е неза-
висим местен одриски династ или е пара- или по-вероятно субпарадинаст
на цар на Одриската базилея, ще останат варианти на разсъждения в сфе-
рата на предположенията. В случая е важно, че от политическия център на
връх Шилото с крайбрежните си тържища-пристанища, този тракийски
владетел с одриско потекло води напълно самостоятелна политика спрямо
247
полисите по крайбрежието, като в конкретния случай се визира един от

тях – Месамбрия. Най-вероятно такива са били взаимоотношенията на ця-
лата посочена одриска пара- или субпарадинастия през V – кр.ІV/начІІІ в.
пр.Хр., но не само с Месамбрия, а и с други елински градове.
2. Пристанищата и тържищата на Садалас.

Пристанищата с тържища на споменатата укрепена тракийска вла-
детелска резиденция със светилище при връх Шилото се локализират по
крайбрежието на Бургас, както следва. Едно – в южния квартал Победа,
а второ – в северния квартал Изгрев. Тук, и на двете места, са регис-
трирани, великолепно документирани по археологически път, за цялата
Античност, големи и изключително интензивно функционирали тържища
на брега на морето, които са държани и контролирани от тракийските вла-
детели, парадинасти или субпарадинасти на одриския цар, резидиращи
в крепостта-резиденция-светилище на връх Шилото между Бургаското,
Мандренското езеро и Черно море (Кияшкина П. 2000, 106–116; Кияш-
кина П., Ив. Карайотов, 2000: 58–61; Карайотов Ив., 2004: 10–12; Гюзе-
лев М. 2009, 98–101). Няма как функциите на тържище да не изпълнява и
крайбрежното анонимно тракийско селище, локализирано североизточно
от Бургас и западно от град Поморие (античния Анхиало), в местността
Герена, с най-вероятно пристанище при нос Акротир/Кротирион. От
публикуваните резултати на проучвания обект се знае, че началото на жи-
вота тук започва към VІІІ в.пр.Хр. и продължава през цялата Античност;
той е засвидетелстван, както с останки от каменни зидове, така и с местна
и вносна гръцка керамика (Стоянов Т. 1993, 17–25; Гюзелев М. 2009, 95,
228). Напълно реално е и това тържище с пристанище да е държано от
субпарадинастията, резидираща на връх Шилото, субординиращо контро-
лираща го, чрез недалечния на континента укрепен тракийски култов ком-
плекс и светилище, известно в Древността като Aquae Calidae, свързано с
горещите минерални извори при с. Банево (Гюзелев М.2009, 93–94).
Така се очертават поне три тракийски морски пристанища-тър-
жища в района на Бургаския залив, владяни и контролирани от укре-
пена тракийска владетелска резиденция със светилище на Аполон
Карсенос при връх Шилото.
248
ОСМИ ЕТЮД
МОРЕТАТА НА ТРАКИТЕ –
МОРСКА ТРАКИЯ/ТРАКИЯ ПОНТИКА
I. ТРАКИЯ ПОНТИКА:
НАУЧНА КОНЦЕПЦИЯ И
КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКА РЕАЛНОСТ
Моретата на траките са Егейско, Мраморно и Черно море. Техните
водите са тези, които мият бреговете на европейските, малоазийските, но
и на островните земи, населявани от траки. Именно чрез морските пъти-
ща европейските, малоазийските и островните крайбрежия на Тракия и
траките изпълняват ролята на контактна зона, те са мостове на свързване
за Тракийската цивилизация от Югоизточна Европа и Северозападна Ана-
толия, с народите и цивилизациите от останалата част на Средиземномор-
ския свят.
Всъщност, това е смисълът на понятието Морска Тракия/Тракия
Понтика.
1. Писмени извори за Морска Тракия/Тракия Понтика.

Още Омир разказва за Ифидамант, син на Антенор, който отишъл от
Тракия в Троя, с флота от 12 кораба, за да се сражава на страната на тро-
яните срещу ахеите (Hom. Il. XI, 220–230) .
Според (Псевдо) Еврипид пак Омир пеел за легендарния тракийски
цар Резос, който отишъл със своята войска от Тракия в помощ на Троя
((Pseudo) Euripid. Rhesos I, 430–435). Това можело да стане само по море и
то с бойци, качени на кораби.
Отново за тази епоха от втората половина на ІІ и началото на І хил.
пр.Хр. ни говори Диодор Сицилийски (Diod. VII, frg. 11). Той дава списък
на таласократиите (=морските могъщества), след Троянската война, кой-
то, се допълва и възстановява от Кастор, Михаил Сирийски и Евсевии
(Miller, M. 1971; Lazova, Cv. 1988, 17–22; Porozhanov, K. 1994, 371–376).
За Троянската война приемам датите (+;-) 1285–1275 г.пр.Хр. (Фол Ал.
1979, 7–34). Така, хронологическата подредба на морските могъщества се
оказва следната:
1. трояни – 8 г. през първата половина на ХІІІ в.пр.Хр.;
2. лидо-меони – 92 г. през втората половина на ХІІІ и началото на
ХІІ в.пр.Хр.;
3. пеласги – 85 г. през ХІІ и началото на ХІ в.пр.Хр.;
4. траки от Европа – 19 г. през първата половина на ХІ в.пр.Хр.;
5. траки от Азия – 79 г. през ХІ и началото на Х в.пр.Хр.;
6. родосци –23 г. през първата половина на Х в.пр.Хр.;
7. фриги – 25 г. към средата на Х в.пр.Хр.;
8. кипърци – 33 г. след средата на Х в.пр.Хр.;
251
9. финики – 45 г. в края на Х и началото на ІХ в.пр.Хр.;

10. египтяни – 50 г. около средата на ІХ в.пр.Хр.;
11. милетчани – 18 г. в края на ІХ и началото на VІІІ в.пр.Хр.;
12. кари – 61 г. до и след средата на VІІІ в.пр.Хр.
Нататък списъкът продължава само с таласократии на отделни елин-
ски области и полиси до класическата епоха, включително. В случая тряб-
ва да се отбележи, че е важна не толкова абсолютната, колкото относи-
телната хронология на събитията, представени у Диодор. При това, да-
тировката на морските надмощия е приблизително разположена във вре-
мето на посочените по-горе векове от ХІІІ до VІІІ в.пр.Хр., включително
(Porozhanov, K. 1990, 277–281).
От така възстановения извор за морските надмощия в Егеида се оказ-
ва, че най-дълго време активни мореплаватели между ХІІІ и VІІІ в.пр.Хр.
са народности от тракийската етнокултурна общност, която е основна
част на палеобалкано-западномалоазийската общност (Porozhanov, K.
1997, 236–246). Тя владее морето първа след Троянската война, доминира
безцеремонно през последните два века на ІІ и началото на І хил.пр.Хр.,
появява се още веднъж и окончателно за по-малко от век преди крайната
победа на елините след средата на VІІІ в.пр.Хр.
Видно е, че въпреки победата на ахеите в Троянската война, владе-
тели на морето остават трояните, олицетворени от Еней и неговото по-
томство, тоест това са трояните като представители на трако-пеласгий-
ската етнокултурна общност. След това, за около един век, таласократи
са лидо-меоните – западномалоазийски народности, съседни и съюзни на
трояните. Лидо-меоните, несъмнено са свързани с и са част от палеобал-
кано-западноанатолийската общност. Отново в морето най-силна се оказ-
ва пеласго-тракийската етнокултурна общност – пеласги, траки от Европа,
следвани от траки в Азия – общо през ХІІ–ХІ в. и началото на Х в.пр.Хр.
Те са заменени за малко повече от две десетилетия от родосци до средата
на Х в.пр.Хр., след което таласократи стават фриги за около четвърт век;
фригите, които без съмнение са в Мала Азия и на които, както се видя вече,
античните автори приписват родство с траките от Европа. Това е една от
причините фригийският език да се смята за палеобалкански и народност-
та също. Важно е, че фригите са част от палеобалкано-западноанатолий-
ската общност. Следват кипърци, финикийци и египтяни, т. е. народи от
Източното Средиземноморие, които властват в Егеида след средата на Х в.
пр.Хр. до към края на ІХ в.пр.Хр., т.е. малко повече от един век. Появяват
се милетчани (Милет е в областта Кария – К.П.) за около две десетилетия.
И отново доминира пеласго-тракийската общност, спомената чрез името
на карите, които владеят морето от края на ІХ/началото на VІІІ в.пр.Хр.
до и след средата на същото столетие. След тях вече окончателно морско-
то властване е само елинско. Изброяват се лесбосци, фокейци, самосци,
252
спартанци, наксосци, еретрийци, егинци и т. н., като се стига до V в.пр.Хр.

Така се оказва, че етнокултурната общност на пеласго-траките власт-
ва над морето първа след Троянската война, доминира безцеремонно през
последните два века на ІІ хил.пр.Хр. и началото на І хил.пр.Хр., появява
се още веднъж за по-малко от век преди крайната победа на елините след
средата на VІІІ в.пр.Хр. Като се добавят и лидо-меоните ще се окаже, че –
с изключение на около един век и половина – най-активни моряци между
ХІІІ и VІІІ в.пр.Хр. са народностите на палеобалкано-западноанатолий-
ската общност, както от Югоизточна Европа, така и от Северозападна/
Западна Анатолия, тоест от двете страни на Егейско, Мраморно море и
Проливите.
Тракийско мореплаване е описано и в друго сведение на Диодор
(Diod. V, 50–51, 4). В него той говори специално за о. Наксос. Трябва да
се отбележи, че о. Наксос, който е от групата на Цикладските острови,
особено категорично се свързва с тракийската древност и мореплаване
в южната част на Егейско море. Остров Наксос се наричал най-напред
Стронгиле, казва Диодор, и първи траките го заселили. Заселниците от-
вличали жени от континента, достигнали в морските си плавания до о.
Евбея и Тесалия. Траките напуснали острова поради засушаване, но жи-
вели повече от 200 години на него. След това на острова се заселили кари.
Техен цар бил Наксос.
А ето какво казва и големият историк Тукидид (Thuc. I, 4). Леген-
дарният Минос след като ликвидирал пиратството в Егейско море, засе-
лил Цикладските острови, като прогонил от там карите. Да припомня, че
по-късният с няколко века Диодор съобщава, че първите жители на ци-
кладския остров Наксос били траките, а след тях карите. Без да повтаря
Тукидид, и очевидно като ползва друг, вероятно по-стар извор, Диодор
Сицилийски внася по-голяма яснота в този проблем.
Аполоний Родоски, който също се придържа към най-древните ва-
рианти на легендарните разкази с историческо съдържание, когато говори
за аргонавтите, споменава, че жените от о. Лемнос припознали кораба на
Арго (за тракийски), защото били уплашени от тракийско нападение по
море (Apoll. Rhod. Argonautica, I 580–930). Известно е, че митът за Злат-
ното руно и свързаният с него Поход на аргонавтите се датира относи-
телно в края на ІІ и началото на І хил.пр.Хр. Това е дата, която потвържда-
ва цитираните по-горе данни за морските таласократии на тракийската
етнокултурна общност у Диодор.
Подобно сведение има и у Херодот (Hdt. VI 138, 1). То се отнася за
пеласгите, споменати и от Диодор. Те – пеласгите – нападнали неочаквано
с корабите си жените на атиняните, когато празнували празника на Арте-
мида в Браурон. Грабнали много от тях, бързо отплавали на о. Лемнос и ги
имали там за наложници.
253
Нека припомня, че с етнонима пеласги се означава предгръцки етнос

от пеласго-тракийската етнокултурна общност. Херодот разказва за траки
на кораби и към средата на І хил.пр.Хр. (Hdt. VII 10). Това става по повод
похода на персийския цар Ксеркс към Елада. Него, Ксеркс, траките живе-
ещи край морето (става дума за Тракийско море в Северна Егеида – К.П.)
последвали на кораби, а другите траки – от вътрешността – по суша.
Много по-късно и в първите векове след Христа поетите и писатели-
те се впечатлявали от морските сръчности и умения на траките. Така на-
пример, Опиан разказва (Oppian. Halieutica, IV, 504–540; V, 519) за траки-
те от европейския бряг на Мраморно море и по-специално от Тракийския
Херсонес (дн. Галиполски п-в в Европейска Турция – К.П.). Тези траки
знаели местата на паламудите и дори през зимата ходели да риболуват
със своите ладии и специални харпуни, които наричали акюда/akyda –
най-смъртоносното оръжие за риболов.
Така, според изброените тук сведения е видно, че представата за тра-
кийско мореплаване и за тракийска морска култура, особено силно изра-
зени през втората половина на ІІ до средата на І хил.пр.Хр., и по-слабо – в
по-късните векове до края на Античността, е съществувала в античната
писмена традиция.
Следователно, в античната историческа и литературна памет е
отразена хилядолетната морска култура на траките.
2. Лингвистични данни за Тракия Понтика.

2.1. След втория етюд, отново напомням, че текстовете на Линейното
писмо А се датират ХVІІІ–XVІ в.пр.Хр. Езикът, на който те са писани не е
старогръцки. В текстовете от Агия Триада (о. Крит) са открити 2 тракий-
ски лични имена, които се повтарят и в Линейното писмо Б. Тези имена
са Dizos и Pittakos.
Текстовете на Линейното писмо Б се датират ХV–XІІ в.пр.Хр. Както
установиха M. Ventris и J. Chadwick (Ventris, M., J. Chadwick. 1953, 87–
105; 1956) езикът на тези надписи – т.нар. микенски гръцки – е архаичен
вариант на аркадо-кипърския гръцки диалект. В тези надписи се откриват
около 60 лични, топографски и етнични имена, които имат преки пара-
лели с тракийски лични, топографски и етнични имена от Античността
(Soesbergen, P. van. 1979, 26–29; 1983, 199–211). Тези имена са открити в
дворците: от о. Крит – Кносос; от Континентална Гърция – Пилос, Ми-
кена и Тива. Личните имена, които са около 2/3, като напр. Ares, Buzo (s),
Kotis, Dizos, Xantos, Maron, Paione, Pittakas, Priamos, Troja и много други
разкриват отношения между траки и микенски гърци на Пелопонес и о.
Крит между ХV и ХІІ в.пр.Хр. Тези отношения имат своите корени още в
предходните столетия на ХVІІІ–XVІ в.пр.Хр., тъй като са белязани с двете
тракийски лични имена в Линеар А от Минойския Крит. Топографските
254
имена, които са около 1/5, като Odryios, Tynias, Karpatos, Korinthos, Kotyos,
Maronea, Perintheus, Thrake и други, недвусмислено показват езиково при-
съствие на траки в Пелопонес и о. Крит през ХV–XІІ в.пр.Хр. Етничните
имена, които са около 1/10, като Odryios, Olonthios, Zakynsio, потвържда-
ват тракийското езиково присъствие в Микенска Гърция, потвърждават и
връзките на траки и микенски гърци през ХV–XІІ в.пр.Хр.
В контекста на разглежданата тук проблематика за мореплаването на
траките е важно да се отбележи, че разпространението на тракийски име-
на в Минойския Крит и Микенска Гърция е сигурен белег за контакти на
траки с минойци и особено с микенски гърци. Тези връзки, несъмнено са
по море. Това, в конкретния случай, очевидно означава активни морски
контакти, осъществявани чрез трайно вековно корабоплаване на траки в
Егейско море през ІІ хил.пр.Хр. и особено през неговата втора половина, а
не толкова и само на минойци и микенски гърци в тези води.
2.2. Както стана дума във втория етюд, в останките от тракийския
език се откриват два пласта (Гиндин, Л.А. 1981). Единият включва тра-
ко-хитито/лувийски -, а вторият – трако-троянски изоглоси. Вторият ези-
ков пласт – трако-троянският, за разлика от първия – демонстрира съвпа-
дение между езиците (диалектите), говорени от двете страни на Мрамор-
но море – в Югоизточна Европа и Северозападна Мала Азия. Този езиков
пласт се характеризира с вътрешно единство и еднозначна интерпретация.
Той е с характеристиките на тракийския ономастичен език. Трако-троян-
ският пласт се датира ІІ хил.пр.Хр. (най-късно втората му половина) и
началото на І хил.пр.Хр. Това без съмнение сочи, че за носителите на този
език (езици, диалекти) Мраморно море и Хелеспонта са вътрешнотракий-
ски, че корабоплаването и морските връзки между двата бряга – на Европа
и на Мала Азия – са безпроблемни за трояно-тракийските мореплаватели.
2.3. По-нататък, разпространението на древни имена със суфикси на –
nth-/-nd-; -ss- по крайбрежията на Мала Азия, Югоизточна Европа, Север-
ноегейски и Цикладски острови, островите Крит и Кипър, дава основания
на едни езиковеди (Kretschmer, P. 1933, 96; 1940, 252; Besevliev, V. 1972,
277–286; Furnée, E.J. 1972) да виждат догръцки неиндоевропейски топо-
ними, докато други – са на мнение, че те принадлежат на индоевропейски
негръцки език (езици) със субстратно значение (Georgiev, Vl. 1941; 1971,
155–170; Windekens, A. J. van. 1981; Woudhuizen, F.C. 1989, 193–204). Ето
няколко примера: Западното Черноморие – Odessos, Salmydessos; Мра-
морно море и Хелеспонта – Perinthos, Bizanthe, Kabassos, Myrmissos; Се-
верна Егеида – Olynthos, Akanthos; о. Самотраки – Zerinthos, о. Лесбос –
Antissa, Троада в Северозападна Мала Азия – Sminthe, Assos; Кария в
Югозападна Мала Азия – Millawanda=Milet, Halikarnassos; острови Ци-
клади – Prepesinthos, Karessos; о. Крит – Labirinthos, Knossos; о. Кипър –
Melanthos, Lemessos и много много други. Впрочем, както стана ясно още
255
във втория етюд, второто становище не противоречи на хипотезата, че ин-

доевропейският субстрат е могъл да бъде носител и на неиндоевропейска
лексика, сред която е възможно да е и някой от споменатите суфикси.
Картата на разпространение на тези имена сочи, че те се разделят
приблизително по равно (по около 70 броя) в Югоизточна Европа и За-
падна Мала Азия. Тоест – около Западното Черноморие, Пропонтида с
Протоците, Егейско море и по Островите. Ареалът на разпространение
на разглежданите ономастични свидетелства приблизително съвпада с
географията (като значително я надхвърля) и се вмества в хронология-
та на палеобалкано-западномалоазийската индоевропейска група езици
(Porozhanov, K. 1997, 236–246; Порожанов К. 1998), сред които основно
място заема пеласгийски/тракийски и включва още фригийски, карийски,
арменски и македонски (?). Палеобалкано-западномалоазийската общ-
ност се датира през ІІ и началото на І хил.пр.Хр., с хипотетично обоснова-
но формиране през ІІІ хил.пр.Хр.
В случая е важно да се обърне внимание на факта, че цитираните
ономастичи данни от споменатите морски крайбрежия и острови не-
съмнено говорят за интензивно корабоплаване и връзки в Егеида,
Пропонтида с Протоците и Западното Черноморие, с голяма доза ве-
роятност през ІІІ, и с по-голяма сигурност през ІІ и началото на І хил.
пр.Хр.
3. Археологически извори за Морска Тракия/Тракия Понтика.

Поради по-добрата археологическа проученост на Българското Черномо-
рие, изворовите данни за Тракия Понтика от него са най-многобройни.
Ето защо тук те са обект на специално внимание.
Въпросът с Корабите на Тракия Понтика е разгледан в раздела Об-
мен на информация на Първи етюд.
Най-ранните открити и проучвани (на суша и под вода) селища са
тези от Късната медна епоха (края на V хил.пр.Хр.). Те най-добре се пред-
ставят от Археологическата култура Варна, в която се включват обекти
от Западното Черноморие от устието на р. Дунав – на север, до Стран-
джанското Черноморие – на юг, като вероятно достига до протока Босфор.
До сега са известни най-малко 8 селища и някои от техните некрополи
(Lazarov, M. 1974, 107–113; 1993, 7–18; Porozhanov, K. 1991а, 163–167;
1994, 371–376; Ivanov, I. 1993, 19–28). Цивилизацията от Късната медна
епоха на Западното Черноморие несъмнено е свързана с морето. Сигурно
свидетелство за това е – на първо място – разпространението, както на
север, така и на юг, на добиваните и изработвани в Тракия, най-ранни за
Европа!, метали и метални произведения (предимно от мед, но и от зла-
то). Това разпространение е ставало с плавателни съдове по вода, защото
през тази епоха колата, теглена от животни, все още не е била изобретена.
256
На второ място – свидетелство за мореплаване – са откритите черупки

на средиземноморските мекотели Dentalium и Spondуlus от Варненския
некропол, които са били използвани за специфичните нужди на общество-
то – като домонетни форми на пари и в култово-обредните церемонии. На
трето място – са откриваните в селищата останки от риболова като поми-
нък на населението, който в морето несъмнено се извършва с плавателни
съдове.
Морска е и цивилизацията по крайбрежията на Югоизточна Евро-
па, Северозападна Мала Азия и островите в Егеида от Ранната бронзова
епоха (средата/края на ІV – края на ІІІ/началото на ІІ хил.пр.Хр.). За това
свидетелства не само установената циркумпонтийска и северноегейска
археологическа общност (Sakellariou, M. 1991, 180–186; Matsas, D. 1991,
157–179; Dumas, Chr. 1991, 15–20; Ivantchik, A. 1994, 17–22), но и изклю-
чително голямото разпространение на крайбрежни морски селища през
тази епоха. Локализираните селища от днешното Българско Черноморие,
което е основна част от Западното Черноморие (Lazarov, M. 1974, 107–
113; 1993, 7–18; Porozhanov, K. 1991а, 163–167; 1994, 371–376; Ivanov, I.
1993, 19–28), през ІІІ хил.пр.Хр. се увеличават около два пъти, а риболо-
вът като поминък, свързан с морето сега заема много по-значително мяс-
то в стопанския живот на населението (Ribarov, G. 1991, 113–118; 1994,
51–56). Активната проява на Троадската култура по северозападното
крайбрежие на Мала Азия и активният живот на повечето острови в Егей-
ско море е през РБЕ (Renfrew, C. 1972, 356; Cherry, J.T. 1985, 24). Това е
несъмнен признак на активна морска култура на населението. В Северна
Егеида, която е генетично и типологично свързана с Югоизточна Европа
и Северозападна Мала Азия, се развиват крайбрежни морски ранноброн-
зови култури както следва: на о. Лемнос тя е известна с епонима Полиохни
(Bernabo-Brea, L. et al. 1964; 1976), на о. Лесбос – с епонима Терми (Lamb,
W. 1936), а на о. Самотраки – при Микро Вуни (Matsas, D. 1991, 159–179).
В Южна Егеида раннобронзовите морски култури са най-добре предста-
вени на Цикладските острови (Barber, R., J. Mc Gillivray. 1980, 150–159).
Очевидно е, че центровете на раннобронзовата цивилизация по край-
брежията на Черно, Мраморно, Егейско море и неговите острови, се раз-
виват от общества, чиито носители са хора, които познават, ценят морето
и умело плават по него. Тоест, това са прояви на морска цивилизация.
По-малко на брой, за сега, са откритите селища на траките от Чер-
номорското крайбрежие през ІІ хил.пр.Хр. Те се локализират предимно
чрез керамични фрагменти от Късната бронзова епоха (ХVІ/ХV–XІІ/ХІ в.
пр.Хр.). Материалите от разкопките на селищата от Северното Българско
Черноморие показват, че риболовът е един от важните поминъци на насе-
лението (Tončeva, G. 1982, 176–182), който несъмнено е свързан с актив-
ната употреба на плавателни съдове.
257
От края на ІІ – началото на І хил.пр.Хр. по Западното Черноморие

сравнително добре е проучено и публикувано крайбрежното тракийско
селище с пристанище при гр. Несебър, известно с древното си тракийско
име Месамбрия (Venedikov, Iv. 1980, 7–22). Селището е разположено на
полуостров в морето, оградено е с каменна крепостна стена и има официа-
лен каменен вход-порта в северозападната страна на крепостта-полуос-
тров. Прави впечатление, че точно срещу портата на този тракийски град,
в морето се открива анкраж (=находище, струпване) само от каменни кот-
ви с отвори. Очевидно, тези котви са от тракийските кораби, обслужвали
нуждите на тракийския царски град Месамбрия в края на ІІ и началото на
І хил.пр.Хр. Именно те локализират пристанището на тракийския пред-
гръцки град във вековете между ХІІ и VІІ в.пр.Хр. След установяването на
елински дорийски заселници, които превърнали тракийската Месамбрия
в полис, пристанището се преместило от северозападната в югозападната
акватория на полуострова. Полисното пристанище се локализира чрез ан-
краж на оловни напречници (щокове) за дървени котви, които се появяват
и обслужват корабите от VІІ в.пр.Хр. нататък до началните векове на І хил.
след Христа.
Керамика от Ранножелязната епоха (ХІІ/ХІ–VІІІ/VІІ в.пр.Хр.), която
сочи тракийски крайбрежни селища за времето преди Елинското разсел-
ване по Черноморска Тракия е открита на много места. Тя потвърждава
активното присъствие и корабоплаването на траките от Западното Чер-
номорие по това време. През VІІ–V в.пр.Хр. във водите на Черно море
започват да плават освен тракийски и елински кораби. Това е времето на
Гръцкото разселване по бреговете на траките.
В заключение
Западночерноморска цивилизация от края на V хил.пр.Хр. в Югоиз-
точна Европа се оказва базисна за феномена Тракия Понтика. Доказаното
единство на културата в развитието на обществата през ІV–I хил.пр. Хр.
в Югоизточна Европа и Северозападна/Западна Мала Азия дава сериозни
основания едно сигурно продължение на Тракия Понтика да се постави в
тези хилядолетия.
Тракийската история и култура видимо се проявява, наблюдава и
идентифицира към и от средата на ІІ хил.пр.Хр. Ето защо, поне за сега,
може да се приеме, че същинското проявление на Тракия Понтика, раз-
бирана като собствена добре изявена морска култура на етноси от пелас-
го-тракийската етнокултурна общност от Югоизточна Европа и Североза-
падна Анатолия, се разполага във вековете от средата на ІІ хил.пр.Хр. до
към средата на І хил.пр.Хр. Това сочи хилядолетност на морската култура
на траките. Фактите показват, че до Елинското разселване траките са ак-
тивна страна в обмена на информация по море. С това тяхната морска кул-
258
тура се оказва един от стълбовете в изграждането на древните балкански,

малоазийски и егейски цивилизации.
От VІІІ–VІ в.пр.Хр. Тракия Понтика се обогатява с резултатите от
Древноелинското разселване. През тези векове се срещат две култури –
крайбрежната местна морска хилядолетна дополисна етносна тракийска
култура и новата многосъставна полисна елинска култура. При срещата
им проникването и синтезът са взаимни. Така, Тракия Понтика се проявя-
ва вече като двуезична и двукомпонентна крайбрежна контактна зона (Fol,
Al. 1996, 1–12), с определящо влияние на старогръцката култура, но със
запазване на силния тракийски субстрат в духовността и религията.
Впрочем, моделът на този феномен от Древността ще се окаже из-
ключително жизнен и работещ и в следващите исторически епохи
259
II. ТРАКИЯ ПОНТИКА: ПРОМЕНИ В МОРСКОТО

НИВО НА ЗАПАДНОТО ЧЕРНОМОРИЕ
(VІІ–I хил.пр.Хр.)
ГЕОГРАФИЯТА
Черно море има следните географски координати: между 40°55´53´´
и 46°32´53´´ северна ширина и между 27°27´ и 41°42´ източна дължина.
Чрез протока Босфор, с дълбочина 45–50 м, на юг то се свързва с Мрамор-
но море, а по-на юг/югозапад чрез протока Дарданели – с Егейско море.
По тази начин Черно море се оказва част от Средиземноморието. Черно
море се пълни от реките, от валежите и от Мраморно море. Водите на река
Дунав дават около 70% от целия речен континентален вток. В съвремието
равнището на Черно море е с около 0.35–0.50 м по-високо от това на Мра-
морно море, поради което повърхностното босфорско течение изнася от
Черно в Мраморно море води със 17–18 промила соленост, като в дълбо-
чина то се простира от 20 до 40 м. Максималната скорост на течението,
на повърхността, стига до 1.5 м в секунда. Под това повърхностно тече-
ние се движи придънното босфорско течение, което вкарва в Черно море
вода със соленост 38 промила. Много важна е констатацията, че годишно
от Черно в Мраморно море се вливат около 340 куб. км водна маса, а от
Мраморно в Черно море – около 180 куб. км воден обем (Димитров П., Д.
Димитров. 2003, 8–18). Това означава, че основния отток е от Черно към
Мраморно море.
КЛИМАТОЛОГИЯТА
Според специалистите по морска история, геология, геоморфология
и палеогеография промените на климата и движението на морското рав-
нище по Западното Черноморие (Гумилев, Л.Н. 1966, 62–63; Димитров П.,
Д. Димитров. 2003, 63–64; Тодорова, Х. 1986, 47, 72; Hay, B., S. Honjo
1989, 26–31; Bozilova, E., M. Filipova. 1991, 87–96; 1994, 39–50; Михова,
Е. 1997, 2–3; Ryan, W., W. Pitman. 2000, 61–161; Орачев, Ат. 1990, 344–365;
2002, 246–247; Иванов Ив. 2000, 305; Порожанов, К. 2003, 16–18; Stiros, S.
2003, 205–206), изглеждат приблизително така:
1. По време на последния голям ледников период на Земята
(Вюрм), продължил от около 80/70 хил.г. до към ІХ/VІІІ хил.пр.Хр.
акумулацията ва огромни водни маси в лед довежда до изключително сни-
жаване на равнището на Световния океан. За Средиземно и Черно море
това се измерва на около 90/100 до 120 м под съвременното ниво и се на-
260
рича НОВОЕВКСИНСКА РЕГРЕСИЯ. За Западното Черноморие това

означава, че през този период се обхваща, като суша, целият съвременен
континентален шелф, приблизително на 80–100 км навътре в морето, кой-
то е прорязан от продължението на руслата на съвременните реки, които
се вливат в него.
От гледна точка на археологическата периодизация на ранната праис-
тория, в този хронологически отрязък се включва част от Средния, целият
Късен палеолит (=старокаменна епоха) и началото на Мезолита (=средно-
каменна епоха), което хронологически съвпада с появата и налагането на
днешния Хомо сапиенс сапиенс като единствен човешки вид на Земята.
Обиталищата на тогавашните хора са свързани преди всичко с пещерите
и находищата на подходящи за експлоатация кремъчни кариери. Тъй като
изследвания с цел търсене на подходящи за живот пещери и кремъчни
находища по шелфа на Западното Черноморие не са правени, за сега, не
може да се каже дали тези древни територии са били обитавани. Но ако
се сравни с открити и изследвани обекти от това време, във френски и ис-
пански води, на дълбочини 20–40 м, при достатъчно подходящи условия,
е логично да се очаква да се открият и тук подобни находки.
Тъй като съвременната дълбочина ва Босфорския проток е 45–
50 м е ясно, че през този период Черно море е откъснато от останалата
част на Средиземноморския басейн.
2. В края на периода, между ХІІІ и VІІІ хил.пр.Хр., успоредно със

започналото затопляне на климата, започва топене на ледовете и покачва-
не на морското ниво на Световния океан. За района на Черно море този
период се нарича НОВОЕВКСИНСКА ТРАНГРЕСИЯ.
Аргументира се, че през VІІІ хил.пр.Хр. нивото на Средиземно и
на Черно море се покачва и достига 45–30 м под сегашното. Това оз-
начава, че вече Черно море се свързва с Мраморно и със Средиземно
море, най-естествено, чрез установяване на двете противоположни тече-
ния – повърхностното и придънното, тоест чрез двустранно преодоляване
на Босфорския праг.
Според някои автори (Димитров П., Д. Димитров. 2003, 63–64) пре-
ливането на Босфора става рязко около средата на VІ хил.пр.Хр. и е с по-
сока от Мраморно към Черно море, поради което предизвиква внезапно
покачване на черноморските води, равносилно на потоп. Това атрактивно
виждане търси по-скоро сензация отколкото сериозни научни хипотези.
Съществува и напълно противоположната теза за преливане на Черно
море в Мраморно, която – въз основа на добре видимото хилядолетия на-
ред повърхностно босфорско течение от Черно към Мраморно море, както
и някои митографски сведения – се формира още през Античността, като
намира своите сигурни поддръжници и днес (Орачев, Ат. 1990, 344–365).
261
По повод промените в нивото на морето през следващите хилядо-

летия има две основни тези. Едната, която се представя по-долу, отчита
трансгресии (повишаване) и регресии (понижаване), които намаляват го-
лемината постепенно във времето, изразено приблизително като синусои-
да. Другата – отчита само покачване на морското равнище (Preisinger, A.,
S. Aslanian, W. – D. Heinitz, 2004, 9–18).
3. Повишаването на черноморското ниво продължава през VІІ–V

хил.пр.Хр., чрез т.нар. ДРЕВНОЧЕРНОМОРСКА ТРАНСГРЕСИЯ.
От 45–30 м дълбочина, спрямо съвременното равнище, то се покачва до
около 15–12 метра днешна дълбочина.
4. В края на периода, т. е. в края на V хил.пр.Хр. започва НОВО-

ЧЕРНОМОРСКАТА ТРАНСГРЕСИЯ, която обхваща ІV–ІІ хил.пр.Хр.,
включваща и РЕГРЕСИЯ:
– от края на V към и около средата на ІV хил.пр.Хр., се смята, че
нивото на Черно море вече е с 2–3 до около 4–5 м по-високо от днешното,
– но през ІV хил.пр.Хр. започва ЗАСУШАВАНЕ и ЗАХЛАЖДАНЕ
на климата, съпроводено с постепенно СПАДАНЕ НА МОРСКОТО РАВ-
НИЩЕ (регресия); още в края на ІV хил.пр.Хр. равнището на Черно море
слиза под съвременното – за да достигне към и около средата на ІІІ хил.
пр.Хр. НАЙ-НИСКИЯ СИ СПАД – от 10–15 м дълбочина;
– след това – през втората половина на ІІІ хил.пр.Хр. отново има ЗА-
ТОПЛЯНЕ И ОВЛАЖНЯВАНЕ на климата, съпроводено с ПОКАЧВАНЕ
НА МОРСКОТО НИВО;
– от края на ІІІ и към средата на ІІ хил.пр.Хр. то ЩЕ ДОСТИГНЕ
НИВОТО от края на V – средата на ІV хил.пр.Хр., т. е. нивото е с няколко
метра по-високо от днешното;
5. От средата на ІІ хил.пр.Хр. започва ФАНАГОРИЙСКАТА

РЕГРЕСИЯ. В края на ІІ – началото на І хил.пр.Хр. пак настъпва
по-силно ЗАСУШАВАНЕ И ЗАХЛАЖДАНЕ на климата, МОРСКОТО
НИВО СПАДА и през VІІІ–ІV в.пр. Хр. достига от 3–4 до 10–12 м под
съвременното;
6. През ІІІ и началото на ІІ в.пр.Хр. отново се документира ТРАН-

СГРЕСИЯ, при която НИВОТО ОТНОВО СЕ ПОКАЧВА, за да достигне
с около 2–3 м над съвременното, след което преди началото на Христово-
то летоброене морското равнище спада с около 1 м под днешното, а след
него – се покачва 1–1,5 м над съвременното ниво и т. н.
Основанията да се мисли, че края на V – средата на ІV хил.пр.Хр.,
262
края на ІІІ – средата на ІІ хил.пр.Хр. и края на ІІІ – началото на ІІ век

пр.Хр. има трансгресивно покачване на черноморското ниво от 2–3 до
4–5 м, спрямо съвременното, са терасите по Българското Черноморие,
които се интерпретират, в такъв контекст (Балтаков Г., Р. Кендерова. 2003,
213).
Съществува, обаче, и друго становище, което аргументира водните
влияния върху тези тераси, през посочените дати, чрез проявлението на
ВЪЛНИ ТИП ЦУНАМИ (Gergov G. 2000–2001, 223–231). Основания за
това е фактът, че никъде по бреговете на Средиземно море подобни син-
хронни трансгресии не са документирани. Ако такива допуснати тран-
сгресии са били реалност в Черно море, то заради многометровата раз-
лика в морските нива (по високото в Черно и по-ниското в Средиземно
море), те би трябвало да се отразят по някакъв начин и по бреговете на
Средиземно море. А такива не са забелязани.
Така, по-логично е да се приеме, че през края на V – около сре-
дата на ІV хил.пр.Хр., края на ІІІ – средата на ІІ хил.пр.Хр. и края на
ІІІ – началото на ІІ век пр.Хр., поради резките промени в климата,
върху Западното Черноморие се изливат вълни от типа ЦУНАМИ.
Това се потвърждава от подводната и крайбрежна археология.
ПОДВОДНАТА И КРАЙБРЕЖНАТА АРХЕОЛОГИЯ

Във водите на Западното Черноморие и непосредственото крайбре-
жие се намират следните типове обекти, които трябва и могат да се свър-
жат с промените в морското ниво. Те са:
1. Потъналата праисторическа гора при Созопол;
2. Потъналите халколитни и раннобронзови селища във Варненското
езеро и по Южното Българско Черноморие при Атия, Созопол, Ропотамо,
Приморско, Китен.
3. Крайбрежни археологически обекти.
4.Древни котви и котвени останки, формиращи анкражи, представя-
щи използвани древни пристанища.
1. Потъналата праисторическа гора при Созопол не е специално

изследвана. Тя се намира във водите от северната/северозападна страна
на Созополския полуостров на дълбочина 20 м. Представя се от огромни
скършени и вкаменели дънери, чиито коренища продължават надолу в зе-
мята. Диаметрите са от 1–1,5 до около 2 м. Разстоянието между тях е 3–4,
5–6 до 10–12 м. Интересно е, че на дъното между дънерите има и някол-
ко запазени части от вкаменели стволове, най-вероятно от тези гигантски
дървета.
Въпросите, които възникват са следните: кога Гората е била на суша-
та и кога е потънала в нискокислородната дънна среда за да се вкаменят
263
запазените части от дърветата. Изглежда, че веднъж потънала във вода

Гората не е излизала повече над повърхността в реална въздушна, т. е.
кислородна среда, защото ако това се е случвало дърветата би тряб-
вало да изгният. По логиката на по-горе представените данни заливането
на тези дънери с морска вода и потъването им като дъно на море може
да се случи по времето на ДРЕВНОЧЕРНОМОРСКАТА ТРАНСГРЕСИЯ
през VІІ–V хил.пр.Хр. Но две проби от тези дървета, изследвани във Виен-
ския университет, определят дърветата като кипариси и дават дати 50800
и 47200 г. старост (Preisinger, A., S. Aslanian, W. – D. Heinitz, 2004, 13).
Това означава, че гората е съществувала още през средния палеолит – към
неговия край. Не става ясно, обаче, как тя се е вкаменила и запазила като
такава чак до VІІ–V хил.пр.Хр., когато със сигурност е залята от морска
вода. Едно от логичните обяснения е в допускането, но и в доказването, на
престой на Гората на дъното на сладководно езеро, формирано от реките
на бъдещия Созополски залив (Preisinger, A., S. Aslanian, W. – D. Heinitz,
2004, 11–15, Табла 2, 3а, 5а).
2. Потъналите селища от Халколитната и Ранната бронзова епо-

ха
Халколитна/Меднокаменна епоха
Сравнително добре разкопани, макар и не напълно проучени, са обек-
тите Арсенала до брега на Варненското езеро и Созопол-1 в пристанище-
то на Созопол.
Датировката на Созопол-1, на дълбочина от 4–5 до 7–8 м, е Късен
халколит и Постхалколит, което означава към края на V и/или началото
и първата половина на ІV хил.пр.Хр. Датите, които дават две проби от
дървените колове на жилищата, изследвани във Виенския университет, се
отнасят към началото на ІV хил.пр.Хр.– 3980 и 3990 г.пр.Хр. (Preisinger,
A., S. Aslanian, W. – D. Heinitz, 2004, 13). Трябва да отбележа, че подобни
и малко по-късни дати има и от обект Арсенала във Варненското езеро.
Тук добре се забелязва 70–90 см хиатус от дънни морски наслаги –
пясък, камъни и др., който отделя това селище от раннобронзовото сели-
ще, наречено условно Созопол-2, с датировка първата половина на ІІІ хил.
пр.Хр.
Най-вероятно е този хиатус да се дължи на вълна ЦУНАМИ, форми-
рана при рязкото застудяване на климата около средата на ІV хил.пр.Хр..
Датировката на къснохалколитното селище при Арсенала е също,
най-общо, последните столетия на V хил.пр.Хр. (Иванов Ив. 2000, 306–
307). Дендрохронологичните изследвания (Orcel Chr., A. Orcel. 1991, 145–
160) на дървени колове от обекта, обаче, сочат датировка, която обхваща
от 3945 до 3520 г.пр.Хр., както и 3370 – 2935 г. пр.Хр., което означава не
толкова Късен халколит, а по-скоро Постхалколит през първата половина
264
и Прото- или Ранен бронз през втората половина на ІV хил.пр.Хр.

След халколитния пласт се наблюдава хиатус от 70-90 см пясък, тиня
и други дънни наслаги, последван от раннобронзово селище.
И тук е най-вероятно хиатусът да се дължи на вълна ЦУНАМИ, фор-
мирана при рязкото застудяване на климата около средата на ІV хил.пр.Хр.
Раннобронзова епоха
Разкопавани под вода са обектите: Урдовиза, при гр. Китен, община
Приморско (от 4 до 8–10 м дълбочина); Заливът между н. Св. Димитър
и устието на р. Ропотамо (от 2–3 до 5–6 м дълбочина); Созопол-2, в прис-
танището на гр. Созопол (от 4–5 до 8–9 м) и Арсенала на Варненското
езеро (2–3 до 5–6 м). Тяхната датировка е през първата половина на ІІІ
хил.пр.Хр. Разкопките създават впечатлението, че животът в тези селища
е прекратен неочаквано поради висока приливна вълна, защото (Иванов,
Ив. 2000, 302–308):
– са намерени много цели керамични съдове, които при нормално
напускане на селищата, не биха били оставени;
– има много цели сечива от камък, кост и рог на елен, както и метал,
които също не биха били изоставени от обитателите на селищата;
– липсват пластове и нива, които са обичайни за разкопаваните пра-
исторически селища на сушата, за сметка на което се наблюдава общо
струпване на находки в песъкливо-глинест пласт, което е могло да стане
само при нахлуване на голяма водна маса;
– тези потънали селища, преди да потънат, са били изграждани на су-
шата – на първата незаливна речна тераса, свързана с излаз и към морето.
Някои от коловете на жилищата на тези селища са открити с кората си,
което означава, че те са били заляни внезапно от водата. Ако заливането е
станало бавно то кората би изгнила и не би се запазила в безкислородната
дънна среда.
– под раннобронзовия и над халколитния пласт на тези селища оби-
чайно се открива хиатус до 100 см, в който липсват, както останки от
човешка дейност, така и от полени. Това може да се получи само при
бързо натрупване на наносите при прииждането на висока вода.
Най-добре изследвани, включително и с дендрохронология, са сели-
щата при Урдовиза и Арсенала. При Урдовиза се откриват ин ситу (=на
място) много ценни находки, особено в светилището. Този факт подсказ-
ва, че щом и тези най-високо ценени находки са оставени на мястото си
и не са прибрани от жителите му, то селището е напуснато сравнително
бързо и дори спешно.
Всичко това дава основания да се допусне, че при рязкото затопляне
на климата през втората половина на ІІІ хил.пр.Хр. и започналото рязко
повишаването на морското ниво селищата са напуснати от техните обита-
тели. И тук може да се предположи, че при рязката промяна на климата,
265
това е много вероятно да се дължи на вълна ЦУНАМИ.
3. Крайбрежни археологически обекти

Подобно е наблюдението и при античния некропол на Аполония
в м. Калфата, южно от Харманския плаж на гр. Созопол, на Южното
Българско Черноморие, където последните гробове са от ІІІ в.пр.Хр. и са
засипани с няколко метров слой от морски пясък. Смята се, че това се дъл-
жи на резките климатични промени през ІІІ в.пр.Хр., водещи до извънред-
но силни морски ветрове, натрупали няколкометровите пясъчни дюни над
некропола (Gergov G. 2000–2001, 223–231), които могат да се оприличат
на ЦУНАМИ.
4. Древни котви и котвени останки, формиращи анкражи (=кот-

вени струпвания), представящи използвани древни пристанища
Акваторията около град Созопол (древната Аполония Понтика) се
смята, че е най-удобна за използване като пристанище по цялото днешно
Българско Черноморие на Западния бряг на Черно море. Северно/северо-
западно от днешния град се намира о. Св. Кирик, който е свързан изкуст-
вено със сушата на Созополския полуостров. Южно и югозападно от о.
Св. Кирик водите са сравнително добре защитени от опасните ветрове.
Това е акваторията на съвременното пристанище. Северно от града-по-
луостров се намират: големият остров Св. Иван и малкият – Св. Петър,
които предпазват от северните ветрове една обширна акватория. Между
тях и полуострова, върху който се намира градът, дълбоко под водата от
22–20 до 14 м дълбочина днес се издига каменен риф, западно/югозападно
от който, на 20 м дълбочина, се намира споменатата по-горе Праистори-
ческа гора.
І. В акваторията на града са открити и извадени над 100 каменни кот-
ви с отвори, каменни и оловни щокове на дървени котви.
І.1.Каменните котви с отвори за дървени рогове – близо 70 на
брой – 54 публикувани (Порожанов К. 1989, 6–20) и поне 10–15 непубли-
кувани – са намерени западно/югозападно от о. Св. Кирик на дълбочина от
6 до 14 м. Почти всички каменни котви (с изключение на 4 малки – изва-
дени от водите южно от о. Св. Иван) са открити върху долната по-дълбока
част на едно голямо каменно струпване и по дъното на залива западно от
него. Това каменно струпване е смятано за древни вълноломи (и кейо-
ви стени), но е възможно да се окаже, че е естествено снижаващо се на
запад/югозапад продължение на о. Св. Кирик под вода.
Трябва де отбележа, че изследване на Виенския университет съобща-
ва за локализиране на пристанищни градежи на това място, установени
чрез сателитна и подводна фотография, които се датират като тракий-
ски и гръцки през цялото І хил.пр.Хр. (Preisinger, A., S. Aslanian, W. – D.
266
Heinitz, 2004, 17)

Датировката на каменните котви с отвори ги разполага най-общо в
ІІІ–IІ хил.пр.Хр. като основният период на използването им безусловно е
Късната бронзова епоха и началото на Ранножелязната, т. е. от около сре-
дата на ІІ до началото на І хил.пр.Хр., включително (Лазаров, М. 2004,
19–30).
Така, според датировката и местонамирането на каменните кот-
ви се оказва, че акваторията западно/югозападно от о. Св. Кирик, с
днешни дълбочини от 6 до 14 м, е използвана като котвена стоянка на
пристанище основно през втората половина на ІІ хил.пр.Хр. и веро-
ятно началото на І хил.пр.Хр., което съвпада с началото на Фанаго-
рийската регресия, свързана със застудяване и понижаване на морско
равнище.
І.2. Щоковете-тежести/напречници на дървени двуроги котви в

Средиземно море и Западното Черноморие през Античността са 4 основ-
ни типа (Holdane D.1986, 416–427; Порожанов К. 2000, 33–39):
тип А – каменни щокове. Датират се VІІ–IV в.пр.Хр. Но специално
за Западното Черноморие, е аргументирана дата края на ІІ/началото на І
хил.пр.Хр. до VІІ/ІV в.пр.Хр., включително (Порожанов К. 2000, 33–39);
тип Б – оловни щокове с жлеб за закрепване към дървения ствол на
котвата. Датират се от края на VІ/края на V до средата на ІІ в.пр.Хр.
тип В – оловни щокове с четвъртита кутия в средата за закрепване
о дървения ствол на котвата. Те са неподвижни и са добили известност
като щокове римски тип. Датират се от началото на ІІ в.пр.Хр. до края на
ІІІ в. след Хр.
тип Г – оловни щокове с отвор за болт, с или без ограничително
прагче за закрепване към дървения ствол на котвата. Датират се от средата
на ІІ в.пр.Хр. до края на ІІІ в.след Хр.
І.2.1. Каменните щокове-напречници на двуроги дървени котви

са 15 (14 цели и 1 половинка) като 10 от тях са открити на дълбочина 14–
20 м в акваторията между о. Св. Иван и Созополския полуостров – върху
и от западната страна на рифа. Останалите са открити от северната страна
на о. Св. Иван на същата дълбочина.
Очевидно, съгласно датировката и местонамирането на камен-
ните щокове, акваторията при и западно от рифа със съвременни
дълбочини от 14 до 20 м е била използвана за котвена стоянка на
пристанище през и/или след първите векове на І хил.пр. Хр. до ІV в.
пр.Хр., което съвпада с пика на Фанагорийската регресия, при която
морското ниво достига от 3–4 до 10–12 м под съвременното.
Оловните щокове-напречници на двуроги дървени котви са 41 броя.
267
Тук са намерени около 1/4 от всичките щокове, открити и публикувани по

Българското Черноморие. Дълбочината на местонамиране на щоковете е
от 6–8 м до 14–20 м.
На морското дъно около Созопол са открити оловни щокове както
следва:
І.2.2. От западната страна на споменатия каменен риф, във води-
те между о. Св. Иван и града-полуостров са открити 24 броя от тип Б
(от тук са и 10-те каменни щока) на дълбочина 14–20 м. Според дати-
ровката на този тип оловни щокове, се оказва, че тази акватория се
използва като котвено място на пристанище във вековете от VІ/V в.
пр.Хр. до средата на ІІ в.пр.Хр., което също съвпада с пика на Фа-
нагорийската регресия, при която морското ниво достига от 3–4 до
10–12 м под съвременното.
І.2.3. Оловни щокове от тип В, тук, за сега, не са открити.
І.2.4. Западно от о. Св. Кирик, в акваторията между малкия фар,
наричан Мигалката и северозападния край на о. Св. Кирик, са от-
крити 10 броя оловни щокове от тип Г и 1 брой от тип Б на дълбочина
6–8 м до 14 м. Съгласно датировката на тези щокове, това означава, че
тази акватория е използвана като котвено място на пристанище във
вековете между средата на ІІ в.пр.Хр и края на ІІІ в.сл.Хр., което съв-
пада с новата трансгресия от ІІІ–ІІ в.пр.Хр., покачила нивото около
съвременното.
От представената до тук археологическа информация веднага прави

впечатление, че котвеното място при пристанището на града се мести във
времето така:
– приблизително от средата на ІІ до около началото на І хил.пр.Хр.
акваторията западно/югозападно от о. Св. Кирик, между днешните дълбо-
чини 6 и 14 м, е котвеното място към пристанището на предгръцкото тра-
кийско селище от Късната бронзова и началото на Ранножелязната епоха;
– от около или след началото на І хил.пр.Хр. до към края на ІІІ –
средата на ІІ век пр. Хр. се използва друга акватория, а именно акватори-
ята между о. Св. Иван и Созополския полуостров с днешни дълбочини
14–20 м. Около и след началото на І хил.пр. Хр. тази котвена стоянка към
пристанище, вероятно известно време е използвана от предгръцкото тра-
кийско селище. След това от VІ в.пр.Хр. до средата на ІІ в.пр.Хр. – основ-
но се използва от античния полис Аполония Понтика;
– от около средата на ІІ в.пр. Хр. до края на ІІІ в. след Хр. градът
сменя котвеното място на пристанището си като използва акваторията за-
падно/северозападно от о. Св. Кирик на днешните дълбочини 6–14 м, като
обхваща северната част от къснобронзовата стоянка на пристанището на
предгръцкото тракийско селище.
268
ІІ. Очертава се следната картина:

Най-старата котвена стоянка на пристанище използвана през цялото ІІ
хил.пр.Хр., или най-малко през втората му половина, се е намирала запад-
но/югозападно от о. Св. Кирик, който и тогава най-вероятно е бил остров
или условен полуостров с лесно заливана от водата връзка със Созопол-
ския полуостров. Защитата на тази акватория от опасните ветрове е осигу-
рявал о. Св. Иван и разбира се самия о. Св. Кирик. ТОВА ПРЕДПОЛАГА,
ЧЕ СТАРОТО ТРАКИЙСКО ПРИСТАНИЩЕ И ВЕРОЯТНО СЕЛИЩЕ
ОТ КЪСНАТА БРОНЗОВА ЕПОХА (а защо не и от предходната Средна
бронзова епоха?) Е БИЛО ПРИ, КЪМ ИЛИ НА о. Св. Кирик. Ситуацията
изключително много напомня на тази с предгръцката тракийска Месам-
брия (дн. Несебър) от края на ІІ – началото на І хил.пр.Хр., която също е
била разположена на остров/полуостров – днешния Несебърски полуос-
тров, свързан с континента чрез изкуствен насип от ново време, където
анкражът от каменни котви намерени в морето се намира северно/северо-
западно от входа на тракийската царска крепост-резиденция.
Следващата котвена стоянка на пристанище при Созопол се оказва
във времето от около началото на І хил.пр.Хр. до края на ІІІ/средата на
ІІ в.пр.Хр. Това е акваторията между о. Св. Иван и Созополския полуос-
тров, които са свързани с подводен риф, който между края на ІІ/началото
на І хил.пр.Хр. и VІІІ/ІV в.пр.Хр. е бил близо до повърхността на водата
(а дали не и над нея?) и е изпълнявал ролята на естествен вълнолом, който
е осигурявал от опасните източни ветрове и вълни великолепно защитена
голяма акватория. От север тя е предпазвана от о. Св. Иван. Очевидно,
понижаването на морското ниво (или покачването на брега) е наложило
промяната на котвената стоянка на пристанището на града. Старата котве-
на стоянка – западно/югозападно от о. Св. Кирик – станала отчасти суша,
отчасти с много плитка вода и през тези векове е била неизползваема. О.
Св. Кирик и днешната акватория между него и Созополския полуостров,
която вече била суша, станали несъмнено един общ голям полуостров.
Тази нова котвена стоянка на пристанище, след началото на І хил.пр.Хр.
вероятно е била използвана най-напред от траките от довчерашния остров
Св. Кирик, който като се слял със Созополския полуостров, след устано-
вяването на елини тук в края на VІІ и VІ в.пр.Хр. станал част от полиса
назован Аполония Понтика. Именно между О. Св. Иван и Созополския
полуостров е била котвената стоянка на пристанището на Аполония Пон-
тика. Но, до края на ІІІ/средата на ІІ в.пр.Хр.!
Третото и последно антично пристанище с котвена стоянка на Апо-
лония Понтика, отново се наложило да се премести поради потъването на
брега (или издигане нивото но морето), което станало през ІІІ/началото на
ІІ в.пр.Хр. и довело до ниво до 2–3 м над съвременното.
269
При тези внушителни природни промени каменният риф, намиращ

се между големия остров и града, който до тогава – до ІІ в.пр.Хр. – е бил
своеобразен естествен вълнолом близо до повърхността на водата (или
и над нея?) и е спирал опасните източни ветрове и вълни, с което е оси-
гурявал сравнително тиха пристанищна акватория, е спрял да изпълнява
тези си функции, тъй като се оказал дълбоко на дъното на морето (днес е
на 14 м дълбочина). Така се наложило да се търси друга тиха акватория за
пристанище на града, а такава се оказала тази, разположена много по-на
запад от потъналия риф и западно/северозападно от о. Св. Кирик, където
водите са естествено защитени от северените и източните ветрове, при-
близително там, където през ІІ хил.пр.Хр. било най-старото котвено място
с пристанище на траките. Сега отново Св. Кирик се отделил като остров
от големия масив на дотогавашния общ Созополски полуостров като по-
между им се появила вода, разделяща територията на полиса на две. Това
положение продължило с малки промени до края на ІІІ век след Хр. А как-
то се знае е почти същото и в наши дни.
ІІІ. Причините за така установените премествания на котвените
места на пристанището на древното селище при днешния Созопол, оче-
видно са свързани с промените в нивото на морето (и/или потъване и
покачване на сушата) през ІІ и І хил.пр.Хр., очертани по-горе. От пръв
поглед се вижда, че археологическите датировки на котвите и щоковете от
Созопол, определят различни – по-скоро преместващи се – котвени стоян-
ки на пристанища през ІІ и І хил.пр.Хр. до ІІІ век след Хр., които се вмест-
ват в и се обясняват с климатичните промени, съпътствани от особено
важните в случая промени в нивото на морето.
270
IIІ. ТРАКИЯ ПОНТИКА НА ИМПЕРИИ,

РЕЗИДЕНЦИИ, ПОЛИСИ И ТЪРЖИЩА
В ЕВРОПЕЙСКИЯ ЮГОИЗТОК.
ОДРИСКОТО ЦАРСТВО VІ–IV в.пр.Хр.
1. ИМПЕРИИТЕ
След края на VІ и особено от средата на V в.пр.Хр. Одриското

царство-базилея в Европа играе активна роля и успешно се вписва в раз-
витието на тенденциите в международните отношения. Тези тенденции
очертават налагане на държави с централизирано царско управление над
подани етноси и над полиси, които са със свое нецарско гражданско само-
управление. Те обуславят културно-исторически и тяхната взаимна зависи-
мост и взаимна обвързаност. Това се случва най-напред в Мала Азия през
VІ в.пр.Хр. с контрола на Лидийското царство над местните етноси и над
елинските полиси по Анатолийското крайбрежие, а сетне и с Персийското
царство, наследило след Лидия властта над същите тези местни етноси и
полиси. От края на VІ и първите десетилетия на V в.пр.Хр. Персийското
царство се стреми да разшири географския периметър на контрола си като
се настани и в Европа.
Проявите на разширяване на властването над и извън собствените ет-
нически граници, и особено инкорпорирането на полиси в икономиката на
Лидия и Персия, превръщат тези царства в империи. Те поставят начало-
то на една епоха, която продължава до средата на ІV в.пр.Хр и се нарича
пред- или прото-елинистическа, тъй като ярко изразява тенденциите, кои-
то ще се развият до край през същинската елинистическа епоха (от 20-те
години на ІV в.пр.Хр. до 20-те години на І в.пр.Хр.). В тези два века на
пред- или протоелинизъм (средата на VІ – средата на ІV в.пр.Хр.) полисите
по крайбрежията на царствата-империи се разделят в различна степен със
своята автономия. И това става заради техните пазарни икономики, които
са с най-високо развити за времето си стоково-парични отношения. На тези
интензивно работещи пазарни градски стопанства се налага да обслужват
и империите.
От средата на V в.пр.Хр. насетне, подобно на Лидия и Персия в Мала
Азия, Одриското царство в Югоизточна Европа, от етносна държава, в която
царят властва само над собствения си етнос, се превръща в империя. Тази
империя властва вече и над други етноси – в случая по-малки тракийски
етносни държави и елински полиси по собствените морски крайбрежия,
271
които са контролирани чрез владетелските резиденции, намиращи се както

по тези брегове, така и на континента, недалеко от Тракийско, Мраморно и
Черно море.
Подобни имперски процеси в Югоизточна Европа се наблюдават и на
запад от Одриската базилея. Те са свързани с развитието на Македонското
царство, от средата на V в.пр.Хр., което също властва над съседни етноси
и елински полиси на и около Халкидическия полуостров в Северозападна
Егеида. Тук, обаче, има една важна разлика. Докато одриските царе имат
свои собствени владетелски резиденции по крайбрежията на Тракийско,
Мраморно и Черно море, то континенталната държава на македоните се
налага по-бавно и по-трудно над елински полиси, защото тя няма собстве-
ни владетелски резиденции на морските крайбрежия, където са полисите.
Макар, че има сериозни опити за властване над някои полиси от Халки-
дика и Пиерия още при Пердикас ІІ (455/454–414/413 г.пр.Хр.) и Архелай
(414/413–400/399 г.пр.Хр.), реално едва Филип ІІ, цар на Македония от 359
до 336 г.пр.Хр., ще успее да стъпи безапелационно и трайно на морските
брегове чрез успешно властване над големи и стратегически важни елински
полиси, най-напред от и около Халкидика, а сетне и извън тези предели.
В империя се превръща, обаче, и съюзът на полиси, така наречената
Делоска симахия, оглавяван от Атина още през 478 г.пр.Хр. От средата на
V в.пр.Хр. симахията-съюзът става архе-империя. Чрез имперското си по-
ведение спрямо съюзните полиси, Атина реално също отнема в различна
степен част от тяхната автономия, както преди това са сторили Лидия и
Персия на полисите в Анатолия. Другата значима елинска империя по това
време се нарича Пелопонески съюз с хегемон Спарта. Третата – е Беотий-
ският съюз, който оглавяван от Тива на Пелопид и Епаминонд, ще проблес-
не за кратко през ІV в.пр.Хр., преди всичко за да сломи Спарта, но без да
остави трайна диря в международния политически живот.
Така, в тази историческа обстановка, при съществуването на империи-
те – било то неелински или елински, полисите по крайбрежията на Западна
Анатолия и Югоизточна Европа са принудени да се разделят частично с
една от съкровените черти на полисната държавност автономията. Това
много добре е видяно и противоречиво оценено още от античните автори.
То добре е анализирано и от съвременните антиковеди, като компетентно
е отразено в капиталния Инвентарен свод на архаичните и класическите
полиси (Inventory 2004, 20).
Голяма част от полисите по крайбрежията на Одриската базилея-импе-
рия, от средата до края на V в.пр.Хр., се включват, доброволно или насила,
като данъкоплатци в Атинската империя-архе. Това продължава през първа-
та половина на ІV в.пр.Хр. и при Втората Атинска империя. Развитието на
икономиката на Одриското царство по същото време, от втората половина
на V и първата половина ІV в.пр.Хр., от етносна в имперска, налага в разви-
272
ващата се имперска политика на одриските царе, да се облагат с данъци не

само поданите етноси, но и елински полиси по крайбрежията на базилеята.
Точно така, както това правят другите споменати империи. Облагането на
елински полиси с данъци в пари, чрез сечените от тях монети, е наложи-
телно за империите, защото облагането на подани етносни държави е в на-
тура или най-много във вид на предметни съкровища. И още нещо, което е
изключително важно, налагането над полисите, които са с високо развити
стоково-парични отношения, отваря техните пазари за стоките на царската
икономика и обмена на нейните продукти, които се реализират в пари – как-
то за събиране на съкровища, така и за печеливши външно-икономически
връзки, извън границите на собствената империя.
Империята и полисът са двете основни исторически характеристики
на Древния свят от Западна Азия и Европа през І хил.пр.Хр. Те се противо-
поставят, но и съсъществуват поради взаимноизгодни реалности и за две-
те страни. Като правило империите от І хил.пр.Хр. представят и развиват
завладяването на все по-големи територии с експлоатиране на населението
им и поставянето му в някаква зависимост. Това е една тенденция в общест-
веното развитие, която се заражда през ІІ хил.пр.Хр., видяна чрез Хитит-
ската империя в Анатолия и Египетската – от епохата на Новото царство.
Полисите, през І хил.пр.Хр., като новоформираща се държавна форма, пър-
воначално се оказват щастливо изключение от това правило.
По ред стекли се исторически обстоятелства, царската институция в
етносните общества на бъдеща и неназована все още Елада, от края на ІІ и
началото на І хил.пр.Хр., постепенно спира да функционира, губи своя сми-
съл и съдържание и изчезва като такава. Там, където се запазва, тя същест-
вува само номинално. Това става за сметка на все по-силно нарастващата
роля на народното събрание и други управленски и съдебни институции
в създаващия се, през VІІІ–VІ в.пр.Хр,. полисен свят на Елада. Във фор-
миращите се полиси се появява понятието и се утвърждава реалността на
политите – тоест свободните граждани, които не са ничии поданици и
се управляват от своите граждански институции, в които самите те участ-
ват активно. В тези формиращи се полиси собствеността от общинна се
превръща, предимно, в частна. Така, свободните граждани, цененето на по-
лисната личност, с нейната частна собственост и инициатива, стават едни
от най-ценните постижения на Елинския свят, достижения с общочовешко
измерение в Историята.
Всичко това, през VІІІ–VІ в.пр.Хр., чрез Гръцкото разселване, непра-
вилно наричано колонизация, се съпровожда с разпространението на тези
достижения и ценности в целия Средиземноморски свят. Новозаселилите се
елини по бреговете на Европа, Азия и Африка създават своите градове, кои-
то през тези векове продължават да се формират като полиси. Процесът
на преминаване на голяма част от елинското общество, от етносна към по-
273
лисна форма на държавен живот, приключва основно в края на VІ в.пр.Хр.

Всички крайбрежни елински полиси, независимо от вариантите и формите
на управление, имат своя агора, където интензивно се развива вътрешна-
та и международната търговия. Това са местата, където стоково-паричните
отношения в Древността, протичат с най-висока степен на интензивност.
Традиционните етносни икономики на империите не представят такива въз-
можности, поради което се налага – силом или по мирен път – полисите да
се включат в стопанския живот на империите. Империите разполагат с ог-
ромни суровини и човешки ресурси. Полисите – с пазари и нова ценностна
система. Двете страни не могат една без друга.
Един полис не може да воюва с една империя. Краят на една такава
война е предварително известен. Самите империи, обаче, нямат интерес да
унищожават полисите, защото те им трябват като готови и отлично рабо-
тещи пазари и добре функциониращи градски центрове. Ето защо, както
културно-историческият контекст, така и взаимната обвързаност, налагат на
полисите, като се стремят да запазват своята автономия, да търсят покро-
вителство и военна закрила от съседните империи, а те да им го дават и да
я предоставят. За да печелят от това, империите оставят да съществува до
голяма степен автономността в управлението и развитието на подвластни-
те им полиси. Това, както стана ясно, се прави заради полисните пазари с
високоразвити стоково-парични отношения и градските форми на живот.
В различна степен, това се прави както от Лидия и Персия, така и от Атина,
спрямо полисите, членуващи в Атинската империя. Това се прави и от вла-
детелите на Одриската базилея в Югоизточна Европа.
2. ПОЛИСИТЕ-ГРАДОВЕ, ПОЛИСИТЕ-ЕМПОРИОНИ
И ТРАКИЙСКИТЕ ТЪРЖИЩА
Както Одриското царство-базилея на траките започва да се проявява

като империя от средата на V в.пр.Хр., така по същото време и Делоската
симахия – елинският Атински съюз – започва да се проявява като импе-
рия-архе. Социално-политическите промени в Базилеята и в Архета нала-
гат промени и в социално-икономическите параметри на отношенията меж-
ду двете страни, в които гръцките крайбрежни градове играят главната роля
в търговията (Picard 2007, 466–467). Тези промени се проявяват не само в
засилване на търговския стокообмен, но и в насилствено налагане на данъ-
ци над поданите полиси и етноси. А полисите, над които искат да властват
двете империи, са, в известна степен, едни и същи. Те са по крайбрежията
на Базилеята, но по-голямата част от тях са членове на Архета. Тоест, взаи-
моотношенията на одриските царе са не само и толкова с отделните полиси
по крайбрежията на царството им, колкото са взаимоотношения, регламен-
274
тирани и с главата на империята-архе Атина.

Едно е да събираш само данъци, друго е да ползваш и пазарите на поли-
сите. Данъците се събират или със сила, или чрез сключен договор с лидера
Атина. Ползването на пазарите на полисите, обаче, е различно. По прин-
цип, по-големите и по-силни полиси отварят своите пазари за Одриската
империя, защото имат нужда от нейните суровини, но запазват, в по-голяма
степен автономността си. По-малките и по-слабите полиси са в пълна, или
почти пълна, зависимост от тракийските владетели. Одриските царе полз-
ват като валута на тези пазари парите на полисите, но което е показателно –
и самите те секат и ползват свои монетни емисии. По повод високия трибут,
плащан от Абдера, Енос и Маронея към Атина, но в определени години и
към Одриския царски двор, Russell Meiggs (Meiggs 1972, 269) изрично от-
белязва, че просперитетът на тези градове е зависел много от отношенията
им с Одриското царство. И това е съвсем естествено.
В античните извори, някои от полисите по Одриските крайбрежия са
наречени изрично емпориони, тоест тържища. Това обикновено са не осо-
бено големи градове, над които одриските царе могат и се налагат по-лесно.
Съгласно Атинските трибутни листи такива ще се окажат Дейре, Сале,
Зоне и Дрюс – по крайбрежието на Тракийско море; такива ще се окажат и
Даунион тейхос, Дидюмон тейхос, Бизанте и Серейон тейхос – на Мра-
морно море. Както личи от Атинските трибутни листи тези полиси-емпо-
риони като членове на Архета, не плащат нищо, или почти нищо, на Атина.
Запазените оскъдни данни в този безценен извор дават косвени основания
да се допусне кога и в какъв размер те вероятно плащат на Одриския двор.
Бидейки включени в границите на Одриската империя, обаче, те несъмнено
играят ролята и на нейни тържища.
В този контекст е особено показателно сведението на Демостен, в кое-
то се казва, че одриският цар Керсеблепт (359–341 г.пр.Хр.), хищнически
ограбва Тракийския Херсонес и когато тази страна е в мир, неговият годи-
шен доход от нея е не повече от 30 таланта, а когато е във война – няма и
един талант; освен това обаче, Керсеблепт получава от своите емпориони,
които владяни от него биха били блокирани като пристанища, над 200 (или
300 – в някои манускрипти – К.П.) таланта годишен доход (Demosthen. 23.
110).
Демостеновата фраза, че владяни от Керсеблепт, тези негови емпори-
они биха били блокирани като пристанища (но за за властта на Атина! –
К.П.), недвусмислено показва, че одриският цар ги използва именно като
пристанища. Тоест, това са местата, в които се извършва интензивен тър-
говски обмен, от който печели този, който ги владее – в случая одриският
цар Керсеблепт, а не Атина. Тези негови емпориони са разграничени от Де-
мостен спрямо полисите на Тракийския херсонес и несъмнено се намират
по крайбрежията на Мраморно и Тракийско море, а защо не, и на Черно
275
море. Сумата от 200 или 300 таланта, получавана от този одриски цар, е вну-
шителна, защото е събирана само от неговите емпориони, без по-големите
полиси. Фактически сумата представлява половината или три четвърти от
400-те таланта, внасяни в хазната на голямото Одриско царство, по времето
на цар Севт І (424/423–405/404 г.пр.Хр.), както от контролираните елински
полиси и емпориони по крайбрежията, така и от подвластните му тракий-
ски етноси (Thuc. 2. 97, 3). Очевидно, властването, предимно над емпори-
оните, е от изключително значение за Одриската базилея.
Нещо повече, за да поддържат функционирането на развиващата се им-
перска икономика пълноценно, поради недостига на владяни крайбрежни
елински полиси и емпориони, царете на могъщата Одриска базилея компен-
сират с установяването и поддържането на нови пазарни центрове – тържи-
ща-емпориони в държавата си, които обикновено са със смесено население.
Именно през времето на проявяването ù като империя, от средата на V до
средата на ІV в.пр.Хр., а и след това, в нея могат да се изброят към 20 нови
тържища-емпориони (Velkov, Domaradska 1994, 1–15; Bouzek, Domaradska
2002, 391–398; Bouzek 2005, 1–8; Archibald 2005, 9–12; Domaradska 2005,
19–26).
Такива тържища-емпориони могат да се видят в Северна Гърция, се-
верно от Маронея, при обектите Ленос и Стрими, край Комотини, както и
в източно намиращите се обекти при Макри и Плотинополис. Като такива
се тълкуват и обектите в Югоизточна България при Мезек, Симеоновград,
Горно Белово, Първенец, Асеновград, Арзос (Bouzek, Domaradska 2002,
391–398, Fig. 2).
Най-вероятно, това може да се каже и за внушителните селищни обек-
ти, с местна и вносна гръцка керамика от V–IV в.пр.Хр., населявани от тра-
ки, но и от елини, в долината на горното течение на река Стряма, между
Стара планина и Средна гора, при днешните села Васил Левски и Домлян,
Карловско. Те се определят от проучвателя като предполагаеми центрове на
политико-административна власт, в които се извършват мащабни търговски
операции (Кисьов 1994, 104–110). Специално за селището при с. Васил Лев-
ски се смята, че възникването му трябва да се свърже с Одриската държава,
при което, именно поради причини от политически характер, то несъмнено
е урбанизирано населено място с преобладаващ резиденциален характер
(Попов, Хр. 2002, 72–76). Ще допълня, че тези селища се намират в грани-
ците на Одриската базилея, именно в нейния имперски период.
Точно такъв случай на активно функциониращ емпорион, отново във
вътрешността на Одриското царство, от първата половина на V до средата
на ІV в.пр.Хр., се открива пак в този район на юг от Стара планина, в юж-
ните поли на Същинска Средна гора, на левия бряг на река Пясъчник – ляв
приток на река Марица, при село Кръстевич, община Хисаря (Маджаров,
Танчева. 2008, 217–220). Неговата датировка обхваща втората половина на
276
V в.пр.Хр. до края на времето на големия одриски цар Котис І (383/382–

360/359 г.пр.Хр.). Началото на съществуването на емпориона показва, че
той е основан още при Терес І или най-късно при Спарадок.
Подобен е случаят и с емпориона при село Ветрен, Пазарджишко, на-
речен емпорион Пистирос, от края на V до края на ІV в.пр.Хр., на река Хе-
брос (Марица) в Тракия, демонстриран от разкопките, надписа и монетите
от тържището (Домарадски 1994, 44–52; Domaradska 2005, 19–26; Bouzek,
Domaradzka 2007, 86–94; Гоцев и колектив 2008, 202–211), възникнал и се
развил като градски център поради търговските, производствените и транс-
портните му функции (Попов, Хр. 2002, 92) и узаконен в границите на Ба-
зилеята с постановление на споменатия одриски цар Котис І.
В този контекст, особено интересни са резултатите от многогодишните
проучвания при с. Прилеп, край Карнобат. Те дават основания да се предпо-
ложи, че още в началото на VІ в.пр.Хр. тук са съществували поне две зна-
чителни средища – селища или търговски/транзитни центрове…, които
са били свързващо звено между Аполония… и земите на запад и на север от
Карнобат. Не е изключено вносните предмети и част от богатствата в
проучените гробове от VІ–V в.пр.Хр. в областта да са придобити благо-
дарение на участието на местната аристокрация в тази дистрибуция на
стоки от и към Аполония (Георгиева, Момчилов 2010, 13). Ето още един
отличен пример за активно функциониращи тържища, свързани с морето,
но свързани и със стратегическите и търговски проходи на Източна Ста-
ра планина, тържища, които несъмнено през V в.пр.Хр. са в границите на
Одриската държава.
Така, само във вътрешността на Одриското царство-империя, могат да
се изброят около 15 смесени тържища-емпориони.
Такива, обаче, са и крайбрежните тържища-емпориони от Западното
Черноморие: например, по крайбрежието на град Бургас и при Бургаските
минерални бани. От крайбрежието на Бургас – в северния квартал Изгрев
и в южния квартал Победа – са регистрирани, великолепно документирани
по археологически път, за цялата Античност, големи и изключително ин-
тензивно функционирали тържища на брега на морето, които са държани и
контролирани от тракийските владетели, парадинасти или субпарадинасти
на одриския цар, резидиращи в укрепена резиденция-светилище на връх
Шилото от ниското планинско възвишение, между Бургаското и Мандрен-
ското езеро, носещо названието Черни връх (Кияшкина, Карайотов 2000,
58–61; Карайотов 2004, 10–12; Гюзелев 2009, 98–101). На десетина киломе-
тра от морето, северозападно над гр. Бургас и югозападно от гр. Поморие е
Aquae Calidae (дн. Бургаски минерални бани) – несъмнено друго тържище
и регионален култов център на местните траки, свързан с целебните топли
води. И тук, видимо, контактът с морето и търговията се поддържа чрез
активното функциониране на тържището, доминирано от същата тракийска
277
владетелска резиденция-светилище (Balabanov 1990, 34–38).

Няма как функциите на тържище да не изпълнява и крайбрежното ано-
нимно тракийско селище, локализирано западно от гр. Поморие, в мест-
ността Герена, с най-вероятно пристанище при нос Кротирион. От пуб-
ликуваните резултати на проучвания обект се знае, че началото на живота
тук започва към VІІІ в.пр.Хр. и продължава през цялата Античност; той е
засвидетелстван, както с останки от каменни зидове, така и с местна и внос-
на гръцка керамика (Стоянов 1993, 17–25; Гюзелев 2009, 95, 228).
Не само вътрешни и крайбрежни тракийски тържища със смесено на-
селение като изброените, но и същинските елински емпориони по морските
крайбрежия, а доколкото е възможно и по-големите полиси, намиращи се
по тях, също се контролират от одриските владетелски резиденции заради
техните пазарни функции, свързани с ускореното развитие на стоково-па-
ричните отношения през тези векове.
3. ВЛАДЕТЕЛСКИТЕ РЕЗИДЕНЦИИ
Херодот като разказва за похода на Дарий І (522–486 г.пр.Хр.) срещу

Елада през 492 г.пр.Хр. съобщава, че неговата флота напуснала Йония и от-
плавала към Хелеспонта, където завзела целия ляв бряг; а градовете по де-
сния бряг били подчинени от самите перси по суша; той добавя, че в Европа
на Хелеспонта се намират: Херсонес, където има много полиси, и Перинт, и
крепостите на/при Тракия, и Селимбрия, и Бизантион (Hdt. 6. 33, 1).
Ясно е, че за Херодот представата за Хелеспонта се свързва не само с
протока Дарданели, но включва и Мраморно море. От разказа е очевидно,
че по това време Тракийският херсонес продължава да е осеян с много по-
лиси, при което се знае, че още от средата на VІ в.пр.Хр, чрез гръцко-тра-
кийската държава на Милтиадовци, той е под силното влияние на Атина. По
европейския бряг на Херодотовия Хелеспонт, тоест Северното Мраморно-
морие, се изброяват трите големи полиса Перинт, Селимбрия и Бизантион.
По това крайбрежие, обаче, от Херодот са добавени и откроени от полисите
крепостите на/при Тракия. Кои са тези тракийски крепости и защо са от-
делени от елинските полиси?
Псевдо-Скилакс казва, че след Херсонес идват тракийските крепости
Левке акте, Теристасис, Хераклея, Ганос, Гании, Неон тейхос, Перинт по-
лис с пристанище, крепостта Дамнион, Селимбрия полис с пристанище
(Ps. – Skylax 67).
Посоката на изброяване на тези крепости и полиси с пристанища е от
югозапад на североизток, а крепостите и полисите с пристанища са след
хелеспонтийския бряг на Тракийския херсонес, по северното европейско
крайбрежие на Мраморно море.
278
Преди този пасаж за тракийски крепости в Северното Мраморномо-

рие, спрямо полиси като Алопеконесос, Араплос, Елеуса, Мадитос, Сестос,
Креса, Критоте, Пактие на Тракийско море, а също и за споменатите Пе-
ринт и Селимбрия на Мраморно море, Псевдо-Скилакс използва термина
полис с пристанище. Освен полиси се изброяват емпориони като Дейре,
Зоне, Дрюс и други. Измежду селищата на Тракийско море крепост е наре-
чен само Дорискос. Останалите са полиси и емпориони. Изключение прави
изразът за крепостите на еносци в Тракия, споменати след Енос, който е
полис с пристанище. В този случай, обаче, Псевдо-Скилакс като говори за
елински крепости специално пояснява това като казва на чии полис са те – в
случая на Енос. Другият случай е крепостта Дамнион в Северното Мрамор-
номорие, за която не се казва на чии полис е тя. Но тъй като за тази крепост
не се казва изрично, че е тракийска, а освен това е поставена между полиси-
те с пристанища Перинт и Селимбрия, се подразбира, че тя е елинска.
Прави впечатление, че само за изброените мраморноморски крепости,
идващи след Тракийския херсонес в посока североизток, Псевдо-Скилакс
не пояснява коя на кой полис е, а казва, че са тракийски. Изглежда, че точно
тези крепости не са възприемани като елински, а по-скоро като тракийски
крепости-резиденции, на северния бряг на Пропонтида.
По този повод, не мога да не кажа веднага, че издателите на Атин-
ските трибутни листи, категорично заявяват, че западната половина на този
бряг (на Мраморно море – К.П.) е била нормално под прекия контрол на
Одриските царе/ The western half of this coast (north shore of the Propontis –
K.P.) was normally under the direct control of the Odrysian kings (ATL I, 482).
Близко е до ума, че именно от своите крайбрежни крепости-резиденции,
споменати от Псевдо-Скилакс, одриските владетели могат да контролират и
да налагат данъци на елински полиси и емпориони на Пропонтида.
След откриването на тракийското съкровище от с. Рогозен, Врачан-
ско през 1986 г. (Николов, Машов, Иванов 1986, 38–47), Александър Фол
локализира в Тракийския Югоизток 6 одриски резиденции, които станаха
известни от надписи, разчетени върху владетелски метални съдове от съ-
кровището. Те са Апрос, Беос, Беос кенос, Гейстой/Гестос, Ергиске, Саю-
таба/Саюада (Фол 1987, 1–3). През 2000 г. той добавя още 10 одриски цар-
ски резиденции, извлечени и от писмените извори (Fol 2000, 91–99). Те са
Кабиле, Мастейра, Дронгилон, Мюртиске, Кипсела, Дорискос, Мокарсос,
Ганос/Ганиада, Серейон тейхос, Хиерон орос. Броят на тези 16 резиден-
ции-тракийски крепости, е утвърден като очертаващи ядрото на Одриската
държава и у Димитър Попов (Попов 2007, 203–205). Към тях се добавят още
десетина, които са на или са свързани с Мраморно, Тракийско и Черно море
(Порожанов 2008, 137–144; Porozhanov 2009, 255–270). Всичките известни
резиденции се групират така.
На Мраморно море са: от Тракийския херсонес на североизток Левке
279
акте, Тиристасис, Хераклея, Орни, Ганос и Неон тейхос/Херайон тей-

хос. Тук на и над Пропонтида е и Ганиада – Свещената планина на одри-
сите, наричана от елините Хиерон орос. При Ганиада, някъде между Ганос
и Серейон тейхос, са Ергиске и Мюртенон/Миргиске. Северно/североза-
падно от Хиерон орос са Апрос и Беос Кенос. Континентално, северно от
Перинт, на около 10 км от морето, е Беос, а на около 20 км – е Мокарсос.
Тук са 8 крайбрежни и 4 континентални резиденции, намиращи се не много
далеко от морето. Общо те са 12.
На Тракийско морe са: източно от Маронея – Исмарос, Серион тей-
хос при едноименния нос, вдаден в морето между Исмарос и Дорискос и
самият Дорискос на десния бряг на устието-делта на река Марица. На ок.
20 км на север от Дорискос, на левия бряг на реката е Кипсела, още по-на
север, на ок. 60 км срещу течението на реката, е Гейстой/Гестос. Още мал-
ко по-на север, ок. 20 км, при водосбора на реките Марица, Арда и Тонзос
Тунджа, е Одрюса/Одрюсия. На изток/югоизток от Дорискос е Саютаба/
Сауада, която е на континента, над залива Мелас и Тракийския Херсонес.
Така, на и над Тракийско море, Одриското царство има 3 крайбрежни и 4
континентални резиденции, Общо те са 7.
На Черно море са: на входа на Понта=устието на Боспора е Фине-
он-Финополис; на Югозападното Черноморие е Салмидесос (Мидия),
чието континентално съответствие е Биза/Бизе. Тук, от Западното Черно-
морие се добавя и намиращата се на север, отвъд територията на Аполо-
ния Понтика, резиденция-светилище, археологически засвидетелствана за
цялата Античност, локализирана на връх Шилото, край Бургас (Кияшкинa,
Карайотов 2000: 58–61; Карайотов 2004: 10–12). Има достатъчно основания
да се мисли, че именно тук резидират одриски парадинасти, или по-ско-
ро субпарадинасти, от които имената на пет последователно наследили се
(Мопсиест, Тарутин, Медист, Котис и Садалас) са сигурно засвидетелствани
в Надписа от Месамбрия от края ня ІV/първите десетилетия на ІІІ в.пр.Хр.,
съставен в чест на, с привилегии за, и с данъчни задължения от полиса към
крайбрежния тракийски владетел Садалаc (Гълъбов 1950, 7–22; IGBulg. I
1970: 257–262, № 307). Общо те са 4.
В Горнотракийската низина са: към и на завоя на река Тунджа най-се-
верните Дронгилон и Кабиле. На юг от тях, северозападно над водосбора
на реките Марица, Арда иТунджа, се намира Мастейра. Общо те са 3.
Впрочем, през втората половина на V в.пр.Хр. и град Бизанте несъмне-
но играе ролята на одриска царска резиденция, което е много добре видимо
от Херодот (Hdt. 7. 137) и Тукидид (Thuc. 2. 67, 1–3) за времето на цар Си-
талк (444–424 г.пр.Хр.), по повод пленяването на спартанския дипломат от
царската администрация в Бизанте, тръгнал да отплава от този град за мисия
в Персия. Засвидетелствано е и за цар Медок/Амадок І (405/404–387/386 г.
пр.Хр.), представен със своя парадинаст Севт (ІІ) (401/400–387/386 г.
280
пр.Хр.), който държи като тракийски хубавите крайморски крепости Бизан-

те, Ганос и Неон тейхос, изрично казано от Ксенофонт (Xen. Anab. 7. 5, 8).
Особено интересно е, че резултатите от археологическите проучвания
на полиса-емпорион Зоне-Месамбрия, демонстрират силно присъствие на
траки в него. То се илюстрира не само от местната тракийска керамика, но
и от находките в близкия до резиденцията храм на Аполон, в който, наред
с другите предмети, се представят със своите лични имена, написани вър-
ху керамични парчета, и много местни траки (Tsatsopoulou 1997, 615–630;
2001, 27; 2009, 1–2; Parissaki 2002, 465). Тракийски имена се четат и на
няколко каменни блока, които са в градежа на западната крепостна стена.
Нещо повече, тук е открита каменна плоча с двуезичен надпис – на гръцки
и на тракийски (Brixhe 2006, 121–124; Tsatsopoulou 2009, 1–2). Тези факти
дават основание да се смята, че не само ролята на траките в Зоне е с особена
важност, но че гръцкият и тракийският езици сe използват наравно, както
в религиозния, така и в политическия живот на полиса (Tsatsopoulou 1997,
615–630; Ilieva 2007, 219; Matsas 2007, 387–402; Tsatsopoulou 2009, 1–2)), и
то като езици от една общност, в която освен гръцки, влизат фригийски и
тракийски (Порожанов 1998, 49; Brixhe 2006, 121–146).
Всичко това подсказва идеята, че е много вероятно, резиденцията да е
контролирана от тракийските царе, включили през V – ср. ІV в.пр.Хр. емпо-
риона в границите на Одриското царство-империя за да ползват резултатите
от стоково-паричните отношения, свързани с неговите пазарни функции.
Така, с Бизанте и Зоне-Месамбрия, крайбрежните резиденции на Одри-
ската базилея нарастват на 16, а като се включат и континенталните – на 28.
Местоположението на 28-те владетелски резиденции много добре оч-
ертава основните морски крайбрежия, над които одрисите могат да се нала-
гат с дипломация или със сила. То потвърждава, че държаните крайбрежия
са: западната и средната част на Северното Мраморноморие – най-вече при
и около Хиерон орос/Ганиада, източната половина на крайбрежието на Тра-
кийско море и в Югозападното Черноморие със северното устие на Боспо-
ра – вход на Понта. Видно е, че по тези морски крайбрежия на Одриското
царство има не само елински полиси, но и достатъчно много крайбрежни
владетелски резиденции, които се допълват и от още такива – в тила на кон-
тинента. Особено важно е, че Одриската базилея има и поддържа собствени
резиденции на самите крайбрежия на Тракийско, Мраморно и Черно море,
чрез които контактува и ще се опитва да се налага, както над близките, така
и над сравнително отдалечените елински полиси и емпориони, не само и
толкова за облагането им с данъци, колкото и за ползването на техните па-
зари. В тези управленски пунктове на Одриското царство се генерира вла-
детелска мощ, от тях могат да се налагат и да се събират данъците, както от
подвластните траки, така и от елинските градове.
Тук, относно поддържането на военно-политическата активност на
281
владетелските резиденции, точно на място идват думите на Псевдо-Аристо-

тел, казани по повод отношенията на одриския цар Котис І с полиса Перинт,
от които става ясно, че владетелят поддържа свои гарнизони с войници в
тези укрепените места-резиденциите (Pseudo-Aristot. Oecoпom. 1351 A 22–
27).
Несъмнено, поддържането на военни гарнизони в резиденциите е пра-
вило, валидно не само за Котис І, но и за всички останали одриски царе.
Именно чрез военните гарнизони, пребиваващи в укрепените места с вой-
ници, те успешно могат да контролират подвластните на Одриското царство
територии и крайбрежия.
4. ПОЛИСИ ПО КРАЙБРЕЖИЯТА НА ОДРИСКОТО ЦАРСТВО

В АТИНСКИТЕ ТРИБУТНИ ЛИСТИ
Северно Мраморноморие
Бизантион (ATL I, 250–251). С висока степен на вероятност може да
се приеме, че през 448/447 г., 1 година, а е възможно и през 447/446 г., общо
2 години, Спарадок да получава данък от Бизантион, който представлява
разликата в редукцията на данъка към Атина, в размер на около 5 и повече
таланта.
Селимбрия (ATL I, 400–401, 541). Годините с много вероятно предпо-
ложени плащания към Одриския царски двор на Селимбрия, представляват
разликите в редукцията на данъка към Атина, от 443/442 до 439/439 г., вклю-
чително – 5 години по 1 талант годишен данък и от 435/434 до 432/431 г.,
включително – 4 години по 4 таланта и 5100 драхми, което е почти 5 талан-
та. Годините са 9 и са при Ситалк.
Даунион/Дамнион тейхос (ATL I, 260–261, 480). От 14 години пла-
щания на дауниотейхитайци към Архета, е възможно, но не са сигурно до-
казани, а само са предположени плащания и към Одриския царски двор,
които вероятно се равняват на вноската давана на Атина, представяна от
символичните 1000 драхми.
Перинт (ATL I, 374–375). Най-добре се аргументира вероятно плащане
от Перинт към Одриския двор, въз основа на разликата при редукцията на
данъка към Атина от 9 таланта и 4485 драхми, тоест почти 10 таланта, за 1
година (432/431 г.), но е предположимо за още 3 години (436/435, 434/433 и
429/428 г.) от царуването на Ситалк, които са около безспорната година на
взет данък.
Дидюмон тейхос (ATL І, 262–263, 481). За 13-те години, на плащания
към Атина със символичния данък от 1000 драхми, се допуска, че силното
Одриско царство най-вероятно, също взима поне по 1000 драхми на година
от полиса, но поради отсъствие на сигурни доказателства, това остава само
282
предположение.
Бизанте (ATL І, 246–247, 475–476). Поради отсъствие на Бизанте или
бизантионци от съответните панели, годините 443/442, 442/441, 435/434 и
433/432 г. са сигурни с неплащане на данък от Бизанте към Атина. Това се
смята за знак, че през тези 4 години, е най-вероятно одриският цар Ситалк
да получава данък от града. Като се има пред вид данъчната оценка на Би-
занте, направена от Атина за 425/424, 421 и 410/409 г., неговият размер, е
поне 2 таланта.
Серейон тейхос (ATL І, 398–399, 545–546). Приема се, че 4-те годи-
ни, 443/442, 442/441, 435/434 и 433/432 г., на отсъствие на Серейон тейхос
от запазените трибутни листи, са сигурни години на неплащане на серио-
тейхитайци към Атина, поради което е най-вероятно, тези 4 години да са
годините за плащане към Ситалк. Размерът на предположените плащания
към Одриския двор, по аналогия с плащанията към Атина на сходния по
големина Даунион тейхос, е 1000 драхми или 2 таланта, а с близкия Бизанте
е 2 таланта.
Тракийско море
Дейре (ATL І, 260–261, 480). 4-те години на отсъствие на Дейре или
дейрайци от запазените данъчни листи, през 443/442, 435/434, 432/431 и
430/429 г., се тълкуват като сигурни неплащания към Атина, и логично се
приемат за най-вероятни плащания към Одриския двор, по времето на Си-
талк. Размерът на вероятния данък, плащан от Дейре на одрисите, по анало-
гията направена по-горе, е 1000 драхми или 2 таланта.
Енос (ATL I, 220–221, 465). За 7 години, през 446/445, 445/444, 444/443,
443/442, 442/441, 441/440 и 440/439 г., данъкът, плащан от полиса на Атина е
редуциран от 12 на 10 таланта; през 436/5 той е редуциран от 10 на 4 талан-
та, а през 3-те години 435/434, 432/431 и 430/429 г.пр.Хр. не е извършвано
плащане към Атина, защото еносци напълно липсват като издължили се да-
нъкоплатци от съответните листи. Така, се събират 11 години, с най-висока
степен на вероятност, плащания на Енос към одриските царе: 2 плащания
по около 2 таланта към Спарадок и 9 години плащания към Ситалк – 5 го-
дини по около 2 таланта, 1 година около 4 таланта и 3 години по около 10
таланта.
Самотраки (ATL I, 394–395, 544). Годините 442/441 и 441/440 г. са с
неразчетен размер на данъка. С редукция на данъка са годините: 440/439 г.
от 2 таланта, 430/429 г. от 4 таланта и неясната 429/428 г. от 4 или? таланта.
Така, най-вероятни години за плащане на Самотраки към Одриския двор
са 3, по времето на Ситалк. Това е по-малко сигурната 440/439 г.– 2 талан-
та, по-сигурната 430/429 г.– 4 таланта и сигурната или неясна 429/428 г.– 4
или? таланта.
Сале (ATL I, 394–395, 544). Въз основа на отсъствието на Сале от цели-
283
те листи за годините 443/442, 435/434, 432/431 и 430/429 г.пр.Хр. е сигурно,

че Сале не плаща на Атина, през тези 4 години. Това е основание да се пред-
положат плащания към Одриския двор, в случая на Ситалк. Въз основа на
сравнението с големината на Самотраки, може да се допусне, че размерът
на данъка, плащан от Сале на одриския цар е около 2 таланта.
Зоне (ATL I, 278–279). Въз основа на отсъствието на Зоне от целите
листи за годините 443/442, 435/434, 432/431 и 430/429 г. е сигурно, че Зоне
не плаща на Атина през тези 4 години. Това е основание за се допусне ефек-
тивно облагане на Зоне от одриския цар, в случая Ситалк. По аналогия, раз-
мерът на данъчно облагане, наложено от одрисите е, най-вероятно, около 2
таланта.
Дрюс (ATL I, 266–267). Въз основа на отсъствието на Дрюс от целите
листи за годините 443/442, 435/434, 432/431 и 430/429 г., може да се твърди,
че Дрюс, със сигурност, не плаща на Атина през тези 4 години, като най-ве-
роятно, внася данък в касата на Одриското царство. Размерът на данъка,
както личи от оценката за трибута през 421/420 г. към Атина е 1 талант.
Най-вероятно, за тези 4 години той е около 1 талант и спрямо давания три-
бут на Одриския двор по времето на Ситалк.
Маронея (ATL I, 338–339, 489). Въз основа на разликата в редукци-
ята на данъка към Атина от 10 таланта за 436/435 г., основателно може да
се приеме, че вероятно Маронея плаща този данък към цар Ситалк. През
432/431 г.пр.Хр. Маронея липсва от листа, което се приема за сигурен при-
знак на неплащане към Атина и следователно, най-вероятно плащане към
одриския цар от 10 таланта. За 429/428 г. данъкът към Архета е платен, но
не е сигурно дали сумата е 3 таланта; вероятно внесени в хазната на Ситалк
са 7 таланта. За 418/417 г.пр.Хр. също не е ясно каква е сумата. Общо пред-
положените години на плащане от маронейци към Одриския царски двор са
3, като от тях най-сигурна е 432/431 година.
Дикая (ATL I, 264–265; 517). Поради наблюдавани редукции в пла-
щанията към Атина, с голяма доза вероятност може да се предположи, че
Одриското царство получава техните разлики, през 446/445 и 445/444 г., в
размер на около 1000 драхми годишен данък, през 443/442 г. – около 3000
драхми, а за 430/429 г. това е вероятно, но не съвсем сигурно. Това са 2 годи-
ни от царуването на Спарадок и 1 година от царуването на Ситалк.
Абдера (ATL I, 216–217; 463; Meiggs 1972, 550–551). Въз основа на от-
съствие от листа за съответната година и на редукциите на данъка, плащан
към Атина, най-вероятни за постъпления в хазната на Ситалк са следните
4 години: 1 година – 443/442 г. трибутът е около 15 таланта и 3 години –
432/431, 430/429 и 429/428 г. пр.Хр. – около 5 таланта.
Сумарно представени измеренията на данъчните неплащания към

Атина изглеждат така.
284
Северно Мраморноморие: Бизантион – 5 и повече талантa; Селим-

брия – от 1 до 5 таланта; Даунион/Дамнион тейхос – 1 000 драхми (?); Пе-
ринт – 10 таланта; Дидюмон тейхос – 1 000 драхми (?); Бизанте – 2 таланта;
Серейон тейхос – от 1 000 дахми до 2 таланта;
Тракийско море: Дейре – от 1 000 дахми до 2 таланта; Енос – от 2 до
10 таланта; Самотраки – от 2 до 4 таланта; Сале – 2 таланта; Зоне – 2 талан-
та; Дрюс – 1 талант; Маронея – от 7 до 10 таланта; Дикая – от 1 000 до 3 000
дахми; Абдера – от 5 до 15 таланта.
Така се оказва, че 16-те полиса не плащат на Атинската архе общо око-
ло 40–50 таланта на година, които е най-вероятно да са отивали в хазната на
Одриския двор. Както личи от плащането и неплащането на данъците към
Атина, по-големите и силни полиси като Бизантион, Селимбрия и Перинт от
Мраморно море; и Енос, Самотраки, Маронея и Абдера от Тракийско море,
макар и членове на Архета, са относително свободни полиси, които, до го-
ляма степен са сравнително независими спрямо предполаганата политика
на властване над тях от Одриската базилея. Изключения в това отношение
правят Селимбрия на Мраморно море и Енос на Тракийско. По-малките,
обаче, като Даунион тейхос, Дидюмон тейхос, Бизанте и Серейон тейхос от
Северна Пропонтида и Дикая, Дрюс, Зоне, Сале и Дейре от Тракийско море,
най-вероятно също имат относителна автономия, но като емпориони по съ-
щината си, вероятно в по-голяма степен и по-реално, може да се предполо-
жи, че са включвани в границите на Одриската държава-империя. При това
положение, те ще функционират, съобразно нейните и техните собствени
интереси, а не толкова и само, съобразно интересите на Атинската архе.
В този контекст, трябва да се отбележи, че най-важна роля в полити-
ката на одриските царе играят крайбрежните владетелски резиденции: към
и при Ганиада от западното Мраморноморие – Левке акте, Тиристасис, Хе-
раклея, Орни, Ганос, Неон/Херайон тейхос; на Тракийско море – Дорискос,
Серион тейхос и Исмарос; а в Югозападното Черноморие – Финеон-Фи-
нополис, Салмидесос и вероятно, тази при връх Шилото, край Бургас. Без
съмнение, именно от тези резиденции, но и от останалите, а и от други, кои-
то ние все още незнаем, се излъчват най-силните държавнически импулси
на Одриското царство. Ето защо, чрез тях е възможно да се налага властта
на одрисите над полисите по крайбрежията – както вече се обобщи – над
по-близките и по-малките градове-емпориони – по-силно и по-трайно, над
по-далечните и по-големите полиси – по-слабо и по-кратковременно.
285
ДЕВЕТИ ЕТЮД
АНТИЧНОТО НАСЛЕДСТВО
В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ И КУЛТУРА
Смята се, че асирийската (семитска) дума ереб (вечер, тъмно, запад),

използвана в Западна Азия ІІ–I хил.пр.Хр., се отнася за крайбрежията с при-
лежащите им земи на отвъдните, западни спрямо Азия, Егейско и Мраморно
море. Тоест, тя се отнася за Древна Гърция и Древна Тракия в Европа. В ста-
рогръцката митология Европа е дъщеря на финикийския (отново семитски)
цар Агенор. Олимпиецът Зевс, превърнат в образа на бик, я открадва на
гърба си и я пренася през морето, откъдето идва и името на континента.
Въпреки възприемането на Европа като семитското име, през послед-
ните години се налага и друго четене и разбиране, което се основава на
палеобалканските езикови остатъци, част от които са и тези на пеласго-тра-
ките.
Във връзка с и след Гръцко-персийските войни (500–449 г.пр.Хр.) Хе-
родот и Тукидид през V в.пр.Хр. затвърждават представата, чието начало
възхожда към логографа Хекатей (а и Хеланик), че Европа е Елада и север-
но разположената от нея Тракия. Тоест, Югоизточна Европа е най-старата
Европа.
През ІV в.пр.Хр. представата вече покрива целия днешен континент
Европа, като на изток условната граница е Каспийско море. От тогава до
днес тази Европа търси свои общи културно-исторически измерения и
обща система от ценности.
І. Най-старата цивилизация в Европа се документира в земите на

Древна Тракия. Нейният генезис е в епохата на Неолита (=Новокаменна
епоха), който, заедно с този в Гърция, е най-ранният на Балканите (VІІ–VІ
хил.пр.Хр.). Тогава се поставя началото на формирането на стопанско-кул-
турния и социално-поведенчески стереотип на населението. Този стереотип
се основава на стопанство с неразливно земеделие, домашно животновъд-
ство, развитие на занаяти и свързана с тях търговия. Именно това развитие
довежда до натрупвания и излишъци в обществото, изразени в появата на
най-ранните държавни организации през епохата на Халколита (=Меднока-
менна епоха) (V хил.пр.Хр.). Тези най-ранни държавни форми са по-стари
от най-ранните подобни от ІV хил.пр.Хр. – в Египет (номовете – сепати) и
Месопотамия (патесиатите – ки)! Те се демонстрират блестящо от укрепе-
ното селище, производствен и търговски център Провадия Солницата, от
Къснохалколитната култура по Западното Черноморие и близките му земи,
представена от световноизвестния Варненски некропол с неговия цар-жрец
и силна социална стратификация, от селището при Дуранкулак с неговата
дворцова зала и първата каменна архитектура в Европа, от селището при
Поляница с неговото укрепяване (с ров и палисада=вертикално забити дър-
вени колове) и предварително замислен архитектурно-застроителен план.
Идеологията на това общество е соларна (бичи черепи и изображения на
289
бик), но и хтонична (женските фигурки с преподчертана стеатопигия=уго-

лемяване на таза). Това несъмнено е идеология на едно достатъчно разсло-
ено, поне двусъставно, раннокласово общество.
Съгласно съвременната терминология, такива (най-) ранни държавни
форми, представени от един укрепен протоградски център – седалище на
владетел с политическа и религиозна власт над околните села и земи, се
нарича chiefdom. Съгласно сполучливото определение на Аристотел това са
тип етносни държави, които се различават от полисите (полисните елински
държави). Трябва да отбележа, че етносни, в това разбиране, носи социал-
ни, а не толкова народностни характеристики.
Стопанско-културният и социално-поведенчески стереотип на населе-
нието, обусловен от спецификите на географските условия и свързаните с
него поминъци в стопанството на обществото от VІІ–V хил.пр.Хр., трайно
се утвърждава през ІV–I хил.пр.Хр. в цяла Югоизточна Европа, което ще
рече в Тракия, но и в Елада.
Халколитната цивилизация от времето на Тракия преди Траките нами-
ра своята приемственост с Раннобронзовата епоха (РБЕ) средата на ІV–IІІ
хил.пр.Хр., когато настъпва засушаване и се наблюдава засилена мобилност
на населението не само в Югоизточна Европа, но и в Мала Азия, по-точ-
но – около Черно, Мраморно море и Егеида. Поради това има промяна, но и
общо сходство, в археологическия облик на културите. И през този период
двусъставността на раннокласовото общество се наблюдава най-добре от-
разена в укрепените с каменни стени или ров и дървена палисада селища,
както при обектите Езеро и Юнаците в Тракия, така и при обекта Троя в
Троада (Северозападна Мала Азия). Несъмнено идеологията на прототра-
кийското общество от РБЕ е соларно-хтонична, но с подчертан приоритет
на соларното начало. Това е изразено най-добре в надгробните могили,
които по своята идеологическа същност са типологически съпоставими и
сходни с пирамидите на царете в Египет от тази епоха – периода на Старото
царство (ХХVІІ–ХХІІ в.пр.Хр).
Циркумпонтийската общност на археологическите култури през ІІІ
хил.пр.Хр., наричана още и International Age, както и мобилността по суша
и по море, изглежда представят ранна фаза на индоевропеизация на населе-
нието в Югоизточна Европа и Мала Азия. Индоевропеизация, но като кул-
турно-исторически феномен, а не само и толкова като езиков процес, чиито
резултати започват да се откроявяват през ІІ хил.пр.Хр.
Именно затова след началото на ІІ хил.пр.Хр. се самопроявяват, биват
наблюдавани и са регистрирани в писмени извори най-ранните известни
индоевропейски народности, тези на хитити/хети (в Мала Азия), ахей-
ски/микенски гърци (в юга на Югоизточна Европа) и траки/трако-пеласги
(в Мала Азия и Югоизточна Европа). През този период, държавността на
Хититското царство, както и в Микенска Гърция и в Тракия, така и в Троада,
290
ще бъде раннокласова.
Раннокласовата държавност у траките ще се наблюдава най-ярко из-
явена през ХІІІ в.пр.Хр., по времето на Троянската война, когато реално
функционира Трояно-тракийският военнополитически съюз, под водаче-
ството на царя на града-столица Троя и на държавата Троада цар Приам.
Съюз, който е създаден като ответна реакция на военно-политическото обе-
динение на ахейските царства, под водачеството на микенския цар Ага-
мемнон.
През Античността, през І хил.пр.Хр. и началото на І хил., у траките се
проявяват раннокласови държави, като най-големите са тези на одрисите,
гетите, трибалите и даките в Югоизточна Европа, както и тази на битините/
витините в Мала Азия. Те, обаче, запазват своята архаичност, изразена в
по-горе споменатата типология етносни държави за разлика от елинските
–, които ще станат през VІІІ–VІ в.пр.Хр. полисни държави.
Характеризирана с най-високо напрежение на историческата динами-
ка, Древна Тракия – като контактна зона, свързваща Европа и Азия – през
първите векове на І хил. образува гръбнака и на римската провинциална
уредба. Романизация и урбанизация се извършва в Горна и Долна Мизия, в
Тракия, по-късно – в Дакия, а така също и във Витиния, в Анатолия. Струк-
турирането на римските провинции, техният градски начин на живот и ре-
гламентираните отношения със селските области създават през І–IІ в. спо-
койната обстановка на проспериращата Империя, неразделна част от която
са тракийските етноси от Югоизточна Европа и Северозападна Мала Азия.
Тази империя, която представлява първият опит за търпимост и лоялност в
рамките на древната Обединена Европа.
През началните столетия на І хил., особено след средата на І и началото
на ІІ в., траките първо са поданници на Рим, а сетне стават и граждани на
Римската империя. През този период те се включват в орбитата и скоростта
на развитие на античното робовладелско общество. През тази епоха, обаче,
вместо да бъдат заробени, много от свободните траки изпадат в различни
форми на зависимост. Именно присъствието на форми на зависимост и от-
съствието на класическо робство в Древна Тракия улесняват траките, които
дори и без собствена държава, да оцелеят в епохата на Римската империя –
най-вече късната. Време, през което робовладелските отношения се пре-
образуват в отношения на зависимост и васалитет. Тоест, отношенията, с
които се характеризира Тракийското общество през този период, се оказват
по-близки до новите средновековни, отколкото до остарелите вече класиче-
ски робовладелски отношения. Може би, именно затова християнизацията
и варваризацията на късната Римска империя ще консервират и ще оставят
силна народната култура и език на битово равнище – най-вече в селата на
европейската Древна Тракия.
Именно консервативността на тракийското общество му позволява –
291
на битово равнище – чрез традиционната народна култура – да вгради себе

си в новата многосъставна българска народност от Средновековието на
Югоизточна Европа. С това краят на Историята на Древна Тракия и траките
се прелива в началото на Историята на Средновековна България, чието об-
щество, на този етап, има най-близки и сходни на тракийските обществени
отношения.
Ето защо, тракийското ще се окаже най-добре съхранено, през Сред-
новековието и Новото време, в традиционната култура на населението, т.
нар. жива старина, най-вече в България и днешните Македония и Северна
Гърция.
ІІ. Древната елинска народност и културата ù е многосъставна.

Освен минойци/ахеи от ІІ хил.пр.Хр., при ставането/формирането на ели-
ните през І хил.пр.Хр., в тази народност и култура взимат участие и па-
леобалкански народности и култури, сред които най-видимо се открояват
трако-пеласгите, както в самата Елада, така и етносни държави и култура
на народности на траките на север от Елада, в Тракия. Ако елинският ор-
физъм от І хил.пр.Хр. се заражда като философско поведение и обяснение
на света, нещо което най-добре личи у Платон, то до голяма степен, той дъл-
жи себе си на тракийския орфизъм от ІІ–I хил.пр.Хр., който е устна царска
идеологическа доктрина. Това несъмнено сочи тракийско участие в елин-
ския духовен синтез.
Със и след появата на гръцкото чудо – полиса в Елада през VІІІ–VІ в.
пр.Хр., в историческата перспектива на Европа, ще се представят две ос-
новни линии. Едната – етносната – на приемственост/наследство на древна-
та архаична структура и форма на поведение, обусловени от географските
условия и свързаният с тях стопанско-културен и социално-поведенчески
стереотип на населението в Югоизточна Европа, независимо от неговата ет-
ническа принадлежност в хилядолетията на Древността и Средновековие-
то. Другата – на развитие и обновяващо се осмисляне на полисните ценнос-
ти чрез Християнството през Средновековието, Новото и Най-ново време.
От гледна точка на историческата перспектива, най-важната древное-
линска полисна ценност с общочовешка значимост, е постигнатото за пръв
път в историята, през периода VІІІ–VІ в.пр.Хр., реално обществено ценене
на личността като индивид в социума. Личността като равноправен (в ико-
номическо, политическо, правно и религиозно отношение) гражданин на
полиса, т. е. на обществото, а не поданник на царя. Полисната идея за ценене
на личността, през епохата на елинизма (20-те години на ІV – 20-те г. на І в.
пр.Хр.), надхвърля и излиза далеч извън границите на Елада, разпространя-
ва се и обхваща много от цивилизациите в Западна Азия, Европа и Северна
Африка. Тази епоха представлява и първият сериозен опит за глобализъм
в света. През тези няколко века космополитизмът и индивидуализмът са
292
най-ярки прояви в идеята за цененето на човешката личност. Идеята за

цененето на личността се запазва и през времето на глобализма, осъщест-
вен от ранната Римска империя. В глобалния свят на Римската империя,
обаче, цененето на човешката личност ще се окаже реално възприето и из-
повядвано най-вече от християнското учение. Eто защо, голямата историче-
ска заслуга на християнството през Античността и Средновековието е, че то
успява да съхрани цененето на човешката личност в новите исторически
условия. Именно чрез оценяване, опазване и осмисляне на най-важното по-
стижение на полиса през Античността, християнският морал прави възмож-
но цененето на личността да се запази в европейската ценностна система.
Това продължава с особено „избухване“ през Ренесанса, който вижда своя
прототип и образец за подражание в Античността на гръко-римската древ-
ност. Във времето на Новата история се наблюдава ценене на личността, но
и поява на ценене на формиралите се нациите. То е съпроводено, освен със
съществуващата вяра (християнската религия), с налагане на рационализма,
като особено важно мислене и поведение в обществото. Именно последно-
то ще доведе до нов глобализъм, на който сме свидетели днес.
Така, европейската ценностна система, от гледна точка на разглежда-
ната тук тема, включва: идеята за ценене на личността – на свободната
човешка личност, поведение на рационализъм и проява на национализъм
(не нацизъм!), съвместно съществуващ с глобализъм в Най-ново време.
ІІІ. Българската народност и култура, подобно на древноелинска-

та, тук в Югоизточна Европа, е многосъставна. Основните ù компоненти
са няколко. Единият – е наследството от Античността. Другият – е предста-
вен от новите народности и култури на ранното Средновековие. Базовият
компонент, обаче, не е еднозначен и не изглежда като учтиво ръкостискане
за добре дошли от автохтоните домакини (траките, елините и римляните) и
новонастанилите се тук гости от запад (готите), от север (славяните) и от
изток (българите/протобългарите).
От културно-историческа гледна точка предаването на наследството от
Античността се открива в две посоки. Едната е селската, тоест традицион-
ната народна култура, която е устна, безписмена и нелитературна памет
и поведение. Другата е градската, която съдържа върховите достижения
на късноримската и средновековната Източноримска (наричана за удобство
Византийска) цивилизация.
Тази градска култура/поведение е многосъставна и полиетнична. В нея
тракийските династи и аристократи, станали римски/византийски сановни-
ци – дори императори, са само една от съставките ù, въпреки че изтъкват
и подчертават своя древен тракийски произход. Тази култура е писмена,
литературна, обогатена и съдбовно белязана от християнството, което като
утвърждаваща се религия, изпълнява функциите и на нова идеология във
293
Византийската държава. Така, частично чрез латинския език, но основно

чрез гръцкия, тази градска култура, безспорно е наднационална и е добър
израз на глобализма, осъществен от Римската империя и наследен от Ранна
Византия. В този случай основното наследство ще бъде не само и толкова
градският начин на живот (с бани, чиста и мръсна канализация и т. н.), кол-
кото духовното начало от Античността, свързано преди всичко с идеята за
цененето на личността – на свободната (някогашната полисна) човешка
личност и в християнската религия.
Сега е време да се каже, че в древнотракийските земи на Източната
Римска империя/Византия през ІV–VІ в. се извършва една ранна христия-
низация на населението. Тук са диоцезите Тракия и Дакия, в които се сре-
щат православието, католицизма и арианството. Тук (напр. в Сердика/Со-
фия) се провеждат най-отговорни църковни събори, които се занимават с
християнската доктрина. Тук извършват своето мисионерство апостолите
Павел и брат му Андрей с неговите ученици. Тук се пишат и разпростра-
няват жития (напр. за Свети Дазии от Доросторум). Тук мисионерства през
ІV в. Никита от Ремесиана (дн. Бела паланка в дн. източна Сърбия), за ко-
гото с основание се предполага и с голяма доза сигурност се допуска, че
именно той, бидейки от местен тракийски произход, е превел Библията на
тракийски език, известна като Библия Бесика. Впрочем, през късната Ан-
тичност тракийският етноним беси става синоним на траки. Освен траките,
между Дунава и Хемус се настаняват и германски етноси – основно готи.
Те обаче, също са християни и федерати на империята, в която се говори
на официалния език латински и все повече на гръцки. Тук също през ІV в.
готският епископ Вулфила превежда библията на готски език, като за целта
написва готска азбука, повлияла, както смятат някои, при създаването на
по-късната с няколко века българска азбука.
През 451 г., на четвъртия вселенски събор, е признато първото място
на Константинополския епископ сред източните епископи и му е дадена
титлата патриарх. Веднага ще припомня, че тракийските земи са в хинтер-
ланда на Константинопол. Те се представят от епархиите: Европа, Родопа,
Хемимонт І, Хемимонт ІІ, Тракия и Малка Скития.
От гледна точка на разглежданата тук приемственост на градска култу-
ра/поведение неколковековната християнизация на късноантичното населе-
ние в тракийските земи е немаловажен факт, който задължително трябва да
се отчита.
След времето на късната Античност ІV–VІ в. в Югоизточна Европа на-
стъпват промени, сред които една от най-значителните е създаването през
VІІ в. и разширяването до началото на ХІ в. на Първата Българска империя.
Тя, на практика, обхваща постепенно по-голямата част от древнотракий-
ските земи, без техния най-южен край. В контекста на разглежданата тук
проблематика най-важен е актът на покръстването на българския народ,
294
осъществен през ІХ в. от владетеля на България княз Борис І Михаил. Дали

този акт е решавал вътрешно- и/или външнополитически проблеми е ва-
жно. Но по-важно е, че чрез него – чрез официалната държавна християни-
зация на българското общество – по безспорен начин идеята за цененето
на личността на човека в ранното Средновековие, като най-важно наслед-
ство от Античността се легализира. Това е целенасочено улеснено от съз-
даването и прилагането на българската азбука през същия този ІХ в., чрез
което християнството като догми, морал и ценности става масово достъп-
но и разбираемо сред населението в цялата Българска империя. Така, чрез
християнството и новата българска писменост, градската култура/поведе-
ние в средновековна България наследява и осмисля културните ценности на
Античността.
Какво става с неградската, масовата, традиционна, народна култура
на село? По времето на ранната Византийска империя стопанско-култур-
ният и социално-поведенчески стереотип на населението в европейските
тракийски земи, обусловен от съществуващите географски условия и фор-
миран през Древността бива заварен, наследен и възприет и от множество-
то новодошли народности в Югоизточна Европа като германи/готи, авари,
славяни, българи/протобългари, настанили се в земите на траките. Те не-
избежно усвояват този единствено възможен, в тези географски ширини,
стопанско-културен и социално-поведенчески стереотип. Тоест, оставайки
да живеят тук, те самите са принудени от условията да се съобразят и да се
приспособят, по най-лесния и сигурен за оцеляване начин, с местните нор-
ми и начин на живот, поминък, поведение и култ. В този смисъл те се тра-
кизират. Това, разбира се, не означава, че те тутакси заговорват на тракий-
ски, но означава, че те ще оценят и ще запазят най-важните, жизненоваж-
ните обичаи, празници, имена, поверия и песнопения, култови места и т. н.,
трайно утвърдени у траките през хилядолетната им история. Този начин
на съхранение и приемственост е улеснен и от факта, че и трите основни
съставки: траки, славяни и българи/протобългари, имат устна безписмена
традиция и култура, която макар и със свои специфики, принадлежи към
общия за тях индоевропейски културноисторически и езиков кръг.
Както стана видно по-горе едни от най-старите индоевропейци са тра-
ките. Ето защо, архаичността на традицията и стабилността на културата/
поведение в тракийския стопанско-културен и социално-поведенчески сте-
реотип са най-трайни. Във връзка с това трябва да кажа, че цялата тракий-
ска култура, независимо от определянето на тракийските езикови остатъци,
е индоевропейска, но иранска.
Славяните, преди разселването им на юг, са северните съседи на тра-
ките. Това ще рече, че тракийското не им е съвсем непознато. При тяхното
навлизане, обаче, в тракийското пространство, те неизбежно ще се съобра-
зяват с по-развития за тях юг. Възприемайки старите индоевропейски оби-
295
чаи от траките те несъмнено ги уподобяват на своите. Много от имената в

топо-, хидро- и оронимията, отчасти и в антропонимията, ще се запазят или
ще се славянизират.
За българите/протобългарите неслучайно все по-убедително се доказ-
ва, че са част от иранската група на индоевропейците. Добре видимо е, че
тяхната култура е иранска, независимо от тюркоезичните надписи от вре-
мето на Първата Българска империя. Тези надписи се обясняват с истори-
ческия факт, че контактният език, във вековете на Великото преселение на
народите, в Евразийските степи, през които минават българите, е тюркски.
Впрочем, в такъв контекст, трябва да се отчете и фактът, че надписите на
гръцки език в Първата българска империя на Балканите, не означават, че
българите са гърци. И днес в славянския български език се откриват около
800 лексикални успоредици с иранския език, за които се смята, че същест-
вуват в него без език-посредник, какъвто е могъл да бъде арабският или
турският. Очевидно, българите не са били малка мобилна група, а добре ор-
ганизиран държавно цял един народ, умеещ да интегрира в себе си и местни
съставки, при придвижването си на запад.
Тук ще си позволя да напомня, че населението и културата на Северно-
то Черноморие в Древността също е част от тракийския етнокултурен кръг.
Независимо от присъствието на ираноезичните скити през Античността,
а по-късно и родствените им сармати, тук особено важна роля има поли-
тическото образувание, известно като Боспорско царство. Неговата исто-
рия започва от VІ в.пр.Хр. и приключва към средата на ІV в.след Хр. През
по-голяма част от историята му, управляващата династия на Спартокидите
носи предимно тракийски имена, а след стъпването на Рим на Балканския
полуостров и създаването на тракийските римски провинции тук, владете-
лите на Боспорското царство са в кръвни връзки и недвусмислено се родеят
и със старата одриската (наричана и одриско-сапейска или одриско-астей-
ска) династия, а не само и толкова с иранската династия на Понтийското
царство. Несъмнено е, че населението на Боспорското царство включва не
само местни траки, но и ираноезични компоненти от скито-сарматския ет-
нокултурен кръг, както и елини от подвластните крайбрежни полиси. Кул-
турата в това царство е свързана с гръцкия език, писменост и култура, но,
по същината си, тази култура е синкретична, свързваща своите съставки в
едно, но обагрена най-ярко от иранските си елементи. Именно тази култура,
обогатена и с тюркски елементи, през ІV–VІ в., ще завари и наследи Велика
България на кан Кубрат през първата половина на VІІ в, чиято столица не-
случайно ще бъде пристанищния град и стар държавен и културен център
на някогашното Боспорско царство Фанагория.
Именно тези факти, свързващи част от античната със средновековната
ни история трябва да не се пропускат и да се имат пред вид, тогава когато
се интерпретира възможността за връзка между античното (включително и
296
тракийското) културно наследство и протобългарската култура, преди и при

създаването на Дунавска България на кан Аспарух.
Ще си позволя да включа в етногенезиса на средновековната българ-
ска народност и култура и споменатите по-горе готи (също индоевропейски
народ), които са християни векове наред преди образуването на Първата
Българска империя и от които са останали около 200 думи в днешния бъл-
гарски език.
Именно поради тракизирането, в средновековната и в съвременна-
та традиционна народна българска култура, ще се запазят изключително
много и силни реликти в обичаите и празниците като: Герман (за вода, за
дъжд), кукерите, нестинарите, прескачането на огньове на Сирни Заговез-
ни, Трифон Зарезан (=Тракийският Дионис), Свети Георги (=Тракийският
конник), червено-бялата мартеница и т. н. Ще се запазят и имена: като напр.
Месамбрия става Несебър, Пулпудева – Пловдив; Котис – Кото/Котов, Кот-
ков, Котаков; и други – като Пирин/Перин/Перун; Пейрой/Пирой/Пироев;
Вельо, Вела; Гела; Каньо; Дино/Дано; Аргилос/Аргилов, Алиула/Алиулов;
Стримон – Струма, Нестос – Места, Родопа – Родопи, Утос – Вит и много
много други. Тук е и името на Черно море, чието най-старо название (на и. е.
ирански) е Акшейна, със значение Черен. Чуто и неразбрано от елините,
то става първом Аксейнос със значение Негостоприемен, а с времето на
т.нар. Гръцка колонизация VІІ–VІ в.пр.Хр., тоест с опознаването на Морето
и бреговете му, се преосмисля като Еуксейнос със значение Гостоприемен.
На български, обаче, приемствеността е без посредничеството на елините и
идва от най-старото индоевропейско име, познато на траките.
Културата на многосъставната и синтезна средновековна българска на-
родност се и славянизира, но не толкова защото се било изляло Славянското
море във Византия, а защото това е целенасочена политика на българската
държава. Очевидно, че безписменият тракийски език, дори и да е говорен в
някои райони (Родопите, напр.) до Х–XІ в., както смятат някои езиковеди,
не е оцелял, защото, практикуван само като устен, е бил заменен от писмен
език. Така, трако-елинското двуезичие става елинско моноезичие; трако-ла-
тинското – латинско; трако-славянското – славянско/българско. Това е в за-
висимост от държавата и нейният официален език и писменост. Да припом-
ня, че последната тракийска държава, тази на даките е ликвидирана от Рим
още в началото на ІІ в. (106 г.). В Римската империя официалният език е ла-
тинският, във Византия – от VІІ в. – се налага гръцкият, в България – първом
гръцки, а от ІХ в. насетне – славянски български. Тук трябва задължително
да се има пред вид, че в България езикът на християнската църква не е ла-
тински или гръцки, а е славянски български. Факт, който изиграва допълни-
телна важна роля в славянизиране на многосъставната българска народност.
Къде са българите/протобългарите като един от основните компоненти
на многосъставната българска народност? Освен с участието си в синтеза
297
на традиционната народна култура, несъмнено и най-вече – в организацията

и строителството на държавата. Именно в това се състои българизирането
при синтеза на ранносредновековна българска народност и формирането на
държавата България.
Какви държавни традиции заварват Българите в северните предели на
Византия в Европейския Югоизток? Линията на собствената хилядолетна
държавност у траките е прекъсната в началото на ІІ в. През І–IІІ в. около До-
лни Дунав се заселват германски етноси, известни като готи. Тук, в северно-
тракийските земи се формират държавни образувания на готите, които през
ІV и V в., под формата на федерати, се явяват реално васални княжества
на Константинопол. Тяхната мобилност, обаче, надделява и голяма част от
тях напускат Европейския Югоизток. VІ-ят век е време на могъщество на
Източноримската/Византийската империя – това е времето на Юстиниан
Велики. Славяните, трайно заселени в тези предели, имат също свои ран-
ни държавни образувания, най-известното от които е Съюзът на 7-те сла-
вянски народа през VІІ в. Очевидно, че именно с този реален политически
фактор се съобразяват и съюзяват българите/протобългарите. Дали отноше-
нията между двете държавни организации – на славяни и на българи/прото-
българи – са съюзни, федеративни, или в някаква степен васални, е въпрос
на историческа интерпретация. В случая е важно, че видимо доминираща
е ролята на българите/протобългарите в стабилната организация и вещото
управление на държавата – на Първата Българска империя VІІ–XІ в. В това
се състои техният основен исторически принос в Историята на България.
Накрая, синтезирано казано, ако траките участват предимно със своята

силна хилядолетна традиционна култура, славяните – със своя език, то бъл-
гарите/протобългарите са строителите на общата за всички държава, назо-
вана България.
Неофициалната силна синтезна и архаична традиционна народна кул-
тура е неизчерпаем извор – от една страна, а от друга – е и морален коректив
в реализирането на духовното начало – цененето на човешката личност,
осъществявано от официалната християнска религия и рационалната по-
литика на българската държава. Ето как тази част от Европа е носител на
едни от най-древните индоевропейски пластове, синтезно реализирани в
многосъставната и гениална българска народност и култура. Съчетаването,
извършено в българската лаборатория, на неофициална хилядолетна пага-
нистична езическа култура с официалната държавна християнска култура
представя България и българската култура като част и от съвременна глоба-
лизирана Европа.
298
ДЕСЕТИ ЕТЮД
ЕКСПЕДИЦИИ ПО СЛЕДИТЕ НА ТРАКИТЕ

НА ТРАКИЙСКО, МРАМОРНО И ЧЕРНО МОРЕ
В НАЧАЛОТО НА ХХІ ВЕК
В този етюд се представят първични резултати от теренните обходи

на екип от специалност История на Правно-историческия факултет на
Югозападния университет „Неофит Рилски“ – Благоевград (ЮЗУ), прове-
дени в периода 2009–2016 г., финансирани по проекти за научно-изследо-
вателска дейност на ЮЗУ, ръководени от проф. д.ист.н. Калин Порожанов,
с активното участие на доц. д-р Валентин Китанов и гл. ас. д-р Алексан-
дър Порталски.
2009 година
АРГИЛОС
Древният град Аргилос се намира на около 4 км западно от ус-

тието на древната река с тракийско име Стримон (дн. Струма), на
брега на Тракийско море. Неговият акропол е на хълма Палеокастро, на
надморска височина от 37 м на обитавания склон до към 60–80 м на върха.
От запад и север, хълмът се отграничава от междухълмови пространства,
а в посока югоизток, се спуска плавно към морето. Античното селище
достига и обхваща най-ниската надприбойна тераса, която е на няколко
метра над самия плаж.
Заливът при Аргилос дава идеята за изполвано пристанище, което
днес е на няколко метра дълбочина, чрез изваждане на плавателните съдо-
ве на брега, което е обичайна практика в Древността. Тази практика е за-
пазена и до днес в традиционната народна морска култура на населението,
както по Беломорието, така и по Българското Черноморие.
От 1992 г. Аргилос се проучва от гръцко-канадски екип. Резултатите
от неговите изследвания, които се виждат на терена, могат да се обобщят
така.
От писмените извори е известно, че елини се заселват в Аргилос през
втората половина VІІ в.пр.Хр. – те са апойкисти от о. Тасос (които са пре-
селници от о. Парос) и от о. Андрос. От разкопките личи, че на мястото
му е имало тракийско селище, което продължава и под вода. Селището
обаче не е превърнато във военна база/резиденция на владетеля, а е
наблегнато на търговските му функции. Може би затова не се откри-
ва и крепостна стена. Аргилос е бил разрушен, вероятно от Филип II
(359–336 г.пр.Хр.), но бързо се възстановява. Към средата на III в.пр.Хр.
обаче животът в него замира напълно и е изместен от по-стратегически
разположения Амфиполис. На мястото няма модерно селище и затова ос-
301
танките са запазени много добре.

Аргилос се разделя на две, свързани помежду си, части. Едната, гор-
ната, е на акропола на хълма, другата, долната, е на брега на морето. За-
строяването е много плътно, въпреки голямата площ, като отлично личат
улици с каменна настилка и жилищни сгради.
В долната част се установява, че се практикува не само риболов, но
и се извършва търговски обмен, което означава интензивно развитие на
стоково-паричните отношения.
В горната част, на акропола, сондажите са с дълбочина до 6.50 м. Те
са с прецизна стратиграфия и сочат наличие и на местна тракийска ке-
рамика, факт, който е свързан с високата интензивност на контактите и
очевидното съжителството между елините и траките, от една страна, а от
друга – с връзки на града с големите производствени центрове на древна
Елада.
Най-ранните археологически нива на акропола на Аргилос сочат
наличие само на местна тракийска керамика, което е сигурно доказател-
ство за наличието тук на по-ранно предгръцко тракийско селище. Нещо
повече, тъй като не се откриват никакви археологически свидетелства за
разрушения и пожари при настаняването на елините тук, несъмнено те не
само са били добре приети от траките, но и са получили благоволение от
местния владетел, тъй като самото име Аргилос е тракийско и значението
му мишка е свързано със соларно-хтоничната вяра на траките.
Това означава, че в тракийското селище на брега на морето, през вто-
рата половина на VІІ в.пр.Хр. добронамерено се приемат елини, с които
местните траки живеят съвместно и несъмнено взаимноизгодно.
Тук, с особена важност ще се окаже ролята на тракийския владетел,
който резидира на акропола. Той не само няма да пречи на развитието на
интензивни търговски отношения, но и всячески ще ги подкрепя и защи-
тава и с оръжие, ако трябва. Това е, защото резултатът от тези стоково-па-
рични отношения е положителен и за неговата институция.
Последните изследвания на екипа, концентрирани върху акропола,
дават следните предварителни резултати. Застрояването и на върха е мно-
го плътно, със сравнително груб градеж, но една от сградите се интер-
претира като пританейон. Това ще рече, че е хиерона на полиса, тоест
главното светилише.
Особено впечатлява сградата срещу пританейона, запазена много
добре на височината на първия етаж. Привидно тя има стопанско пред-
назначение. Помещенията ограждат вътрешен двор от три страни, но
от четвъртата също има зид. Стените са дебели и каменно стълбище
води до втория етаж, но в личен разговор, любезните колеги – разкопва-
чите допускат възможността да е имало и по-високо застрояване, тоест
трети, дървен етаж.
302
Отлично са запазени каменна преса за добиване на зехтин и ута-

ител. Сградата има само един вход, с изглед към морето, който е мно-
го добре оформен, и около който личат остатъци от цветна мазилка в
червено и охра. Тази украса на сградата и разположението ù точно на
върха на акропола срещу пританейона са основание за съмнения в чисто
стопанския ù характер. По-скоро, това е една представителна сграда, илю-
стрираща властова структура – резиденция на полисен тиран или на мест-
ния тракийски династ. Възможно е тя да е произвеждала много големи
количества зехтин, както за търговия, така и за владетеля, който е ползвал
сградата и с представителни цели.
Очаква се проучванията на Аргилос да донесат много нова информа-
ция за съжителството между траки и елини в тази крайбрежна морска част
на Тракийско море.
ДОРИСКОС
Името е тракийско. Дорискос е на западния десен бряг на древна-

та река Хеброс (дн. Марица).
Дорискос е царска крепост, известна по повод похода на персийския
цар Дарий І (522–486 г.пр.Хр.) срещу скитите ок. 513 г. През 480 г. на-
следникът му Ксеркс (486–464 г.пр.Хр.), при похода си през Южна Тракия
срещу Елада, акостира при Дорискос с корабите си на пясъчната ивица
към Сале (т. е. западно от устието на река Хеброс – К.П.) за да преброи
войската си там.
Крепостта е напусната от персите през 465/464 г.пр.Хр. или най-къс-
но през следващата 464/463 г.пр.Хр. Атиняните не се настаняват в кре-
постта, нито поставят нейното население в някаква зависимост. Очевидно
е, че след напускането ù от персите, крепостта Дорискос преминава отно-
во във владение на траките. Заемането на царската крепост Дорискос от
траките е в духа на времето и според традицията в Древността е съвсем
в реда на нещата. То още повече и по-добре обяснява защо Дорискос не
фигурира в Данъчните листи на Атинската архе-империя. Просто той е
тракийска царска крепост, а не елински полис, който може да бъде приоб-
щен към Атина.
Укрепеното естествено възвишение, локализирано от гръцките ко-
леги с древната крепост Дорискос, се намира северно/северозападно над
старото корито на река Марица. Вероятно, долу, на реката, тази резиден-
ция е имала свое пристанище, или по-скоро – няколко пристанища. Изла-
зът на морето, което е на няколко километра, в южна посока, е възможен
само чрез изключително разширената делта на реката, с нейните много-
бройни ръкави и рекички, между оформящите се и променящи се остров-
303
чета. В Древността, тези води и земи, несъмнено са се знаели много добре

от местните траки, обитаващи този район.
Топонимът Дорискос е запазен, или отново възпроизведен в съвреми-
ето, като име на село, което се намира на 5–6 до 10 км, северно от еднои-
менната локализирана древна тракийска крепост.
Позицията на древния Дорискос е толкова стратегическа, че всъщ-
ност, позволява тази крепост безусловно да контролира преминаването
на всички плавателни съдове, от Тракийско море, през делтата на реката
Марица, както навътре към Тракия, така и от вътрешността на Тракия към
морето.
Още в Древността, названието Дорискос се отнася и обхваща не само
споменатата крепост, но и крайбрежието на морето, южно от нея, което
е изглеждало като огромна пясъчна ивица, според Херодот, намиращо се
южно от нея, и западно от устието-делта на р. Хеброс.
Много важно е, че не случайно, в съседство, само на няколко кило-
метра, на източната страна на реката, при устието ù – делта, се намира го-
лемият и важен древен елински полис Енос, който определено е свързан,
във взаимоотношенията си, през V до средата на ІV в.пр.Хр., с историята
и политиката на най-голямата държава в Европа Одриското царство на
траките, чрез едно от най-важните ù, от многобройните владетелски седа-
лища, Дорискос.
Впечатляващият и внушителен хълм на Дорискос и днес се издига
рязко от и над долината на Малката Марица и Старата Марица, на височи-
на до около 30 метра. Поради височината си, той е естествено защитен, от
посоките изток, юг и запад.
На обекта, с приблизителни минимални размери 1000 на 1000 м,
личи, че са правени сондажни разкопки от гръцките колеги (на 4 места
в южната/югозападна страна на хълма), които са старателно покрити и
защитени от природните влияния с добре пристегнати към земята лама-
рини. Купчините безлична фрагментирана керамика, едната южно от раз-
копките, другата северно от тях, сочат, че обектът е обитаван, най-общо,
през Античността. От към северната страна, макар че доминира над те-
рена, високият хълм естествено преминава в континенталното плато. Но,
въпреки това, тук личи вал, вероятно останки от крепостна стена, която
отграничава крепостта.
На хълма-крепост могат да се видят, колкото и условно да е това, три
вертикални части, в укрепителната система. Най-долната, която изглеж-
да се огражда от първата крепостна стена, започва от ръба на стръмната
страна на хълма, на около 30 м над долината на реката. Тук, на места, на
повърхността, на издигната и днес, като вал, част от укрепителната стена,
се виждат обработени каменни квадри, несъмнено използвани в древния
градеж.
304
По-нагоре, във височина на хълма, се проследява от изток, юг и от-

части – запад, втора издигнатост над естествения терен, отрупана с камъ-
ни, най-вероятно от същия градеж, а така също и от нискорасли дървета,
маркиращи намираща се под земята крепостна стена. И тук на повърх-
ността се виждат няколко квадри.
Това се отнася и за най-високата част, акропола, който вероятно е
представлявал самата резиденция, тюрзиса-дворец, на тракийските царе.
От северозападната страна има една сравнителна полегатост на тере-
на, която вероятно е използвана за път към крепостта. Това предполага, че
крепостта е имала вход от към тази си страна. Другият естествен и възмо-
жен вход е от към платото на север.
Без да знаем официалните резултати от сондажните разкопки на
гръцките колеги, даващи основание за идентификацията на обекта с древ-
ния Дорискос, както пише на очуканата тенекиена табела в подножието
на хълма, от западната му страна, трябва да се признае, че в района няма
друго, документирано като обитавано през Античността, подобно страте-
гическо място, което да може да се идентифицира с древната крепост До-
рискос. Тъй, че от тази гледна точка, идентификацията на гръцките колеги
на този обект с древния Дорискос, изглежда напълно приемлива.
ИСМАРОС
Древният Исмарос, известен ни от Омировия епос, се локализира

при днешното селище, носещо името Маронея.
Южно от съвременната Маронея, до и около носа Св. Хараламбос
на Тракийско море, западно от полиса-емпорион Зоне, е открит и дълги
години се разкопава внушителният елински полис Маронея.
Полисът Маронея се разполага на един висок и сравнително широк
планински хълм, спускащ се от север на юг към морето.
Източно от този хълм, разделен чрез долина, има един по-нисък и
осеян с много камъни, безлюден хълм, неудобен нито за живот, нито за
стопанска дейност.
След следващата долина, на изток, е високият, голям и широк,
спускащ се към морето, хълм, наречен Св. Георги. Именно на него се
открива тракийска древност. Планът на обитаваното от траките селище
обаче, е много трудно възстановим.
Името Исмарос е тракийско. Исмарос е известен като тракийска
крепост, седалище на цар-жрец още от Омировия епос. Хълмът Св.
Георги е извисен над един защитаващ от източните ветрове нос и при-
лежащия му залив, където е и най-удобното място за пристанище. Той се
намира на запад от тракийското укрепено място на носа Серион тейхос,
305
но източно от гръцкия полис Маронея. Неговата обособеност, но и бли-

зост до недалечния елински град е особено важна, защото показва не само
по-старото предгръцко тракийско селище, но и неговото съсъществуване
с полиса на крайбрежието на Тракийско море, по време на Античността.
Очевидно, заради разкопките на елинската Маронея, тракийски-
ят Исмарос не е проучван достатъчно от гръцките колеги. Те съобщават
само, че неговите мегалитни останки се намират на планинския хълм Св.
Георги над морския нос, източно от полиса.
В най-високата си част, на север, хълмът завършва нагоре, в не-
бето, с внушителен каменен връх, образуван от гигантски каменни
валуни.
Надолу от върха, в горната си стръмна на юг и на запад половина,
хълмът е осеян с всякакви по големина каменни валуни, които на места
създават фантастични картини, дело на природата.
В долната си половина, хълмът е много по-равнинен или може да
се каже, че е с много малък наклон на юг и югоизток. Тук той изглежда
подходящ за интензивно земеделие и за скотовъдство. Като особено важно
е, че в тази си част той е отворен плавно на югоизток към долина, за-
вършваща при морето с малък залив с чакълест плаж, който е удобен
за пускане на вода и за вадене на плавателни съдове на сушата. От
тук, вероятно, обитаващите хълма се свързват по море с Маронея и други
крайбрежни градове и резиденции, съобразно своите нужди.
По ръба на високата западна страна на хълма, по протежение на
306
500–600 м, се проследява внушителна крепостна стена – циклопски

градеж, която има и своята, не особено голяма, мегалитна порта. Чрез
тази порта Исмарос се съобщава по суша с близката Маронея. Вероятно,
подобна порта е имало и в югозападната страна на крепостната стена, там,
където днес тя е пресечена от съвременния път за влизане в Исмарос, тъй
като пътят върви естествено и плавно нагоре. Пресичането на запазената
югозападна част от стената внушава идеята, че е вероятно тя да е продъл-
жавала на изток, за да загради някакво важно пространство. Какво е то
подсказват следните находки и наблюдения.
В северната висока част на хълма, под внушителния скален валунен
връх, се намира една огромна естествена скала със заоблена парале-
лепипедна форма, върху чиято горна хоризонтална повърхност се
открива скално-изсечен паметник. Той представлява почти правоъ-
гълен басейн (около 1.5 м на 1 м), свързан чрез пробит в скалата хори-
зонтален отвор (диаметър ок. 10 см и дължина 25–30 см), с по-ниско
разположен кръгъл басейн (с диаметър около 70–80 см). В съседство
до тях, от южната им страна се вижда отвесно пробит кръгъл отвор,
с дълбочина 10–15 см. Оста, по която се разполага тази система, е из-
ток-запад, а от горната част на този комплекс погледът на пространството
е отворен на югозапад, юг и отчасти югоизток, към морето.
Гръцките колеги са нарекли тази система винарна, вероятно защото
народното название на подобни скално-изсечени паметници е шарапта-
ши, което преведено от турски означава винени камъни.
Но пълно безумие би било да се качва на тази много стръмна и голяма
височина грозде, което да се смачка, а после – виното да се връща обратно
надолу. Нещо повече, там, горе, на стръмното, сред каменните валуни,
съвсем не е подходящо за нормален живот.
Очевидно, това е сакрален скално-изсечен култов комплекс, свързан
със и представящ тракийската вяра.
Такава интерпретация се потвърждава не само от логиката, но и от
други находки.
Северното пространство над този скален култов комплекс изобилства
от керамични фрагменти, сред които личи дебелостенна битова или кул-
това керамика, строителна керамика (части от покривни керемиди, напр.),
а така също и части от подови замазки и пещи, чиято датировка, само от
наблюдение, е невъзможна, но подсказва използването на комплекса през
Античността. Такива фрагменти са разпръснати и се откриват в изобилие
и по стръмното надолнище, следващо след комплекса.
Очевидно, причината за тяхното появяване се крие в това, че около
скално-изсечения паметник са извършвани култови обреди и церемонии,
свързани с възлияния на течности от керамични съдове. Те сочат, че това
е мястото на храма – който може да е бил дървен, но може и да е бил на
307
открито – свещеното място, в което жреците са изповядвали тракийската

вяра.
Гръцките колеги съобщават за открита керамика от късната бронзова
епоха (втората половина на ІІ хил.пр. Хр., най-общо), което може да се
свърже с построяването на циклопските стени и скално-изсечения култов
комплекс. Но многобройните керамични фрагменти от споменатата ан-
тична керамика категорично говорят за използването на комплекса и през
Античността.
От видяното на терена трудно може да се твърди, че това е едно оби-
чайно тракийско селище. В южната и югоизточната част на хълма е много
вероятно да са отглеждани интензивни култури, като лозя и плодни дър-
вета, много вероятно е да са отглеждани и животни (едър и дребен рогат
добитък), за което условията са много подходящи. Но това не е за нуждите
на едно обикновено тракийско селище, което така и не се открива. Това е
за други нужди.
Може да се мисли, по-скоро, че оградеността на свещеното простран-
ство, с център скално-изсечения култов комплекс, от циклопските камен-
ни стени, и липсата на преки данни за обичаен селищен живот, говори
за свещен град на траките, в който са изпълнявани обреди и церемонии,
свързани тракийската вяра. Живеещите тук са свързани с царско-жрече-
ската институция и постоянно извършваните от нея обреди, в името на
природната цикличност и запазване на целостта и силата на подвластното
им тракийско общество. Неслучайно точно тук Омир ще постави тракий-
ския цар-жрец Марон с неговото омайно вино, благословил с името си
полиса Маронея.
Подобни примери за свещен царски град могат да се видят в Града
на Мидас на фригите в Мала Азия или във високото скално плато на тра-
кийската Виза в южната част на Странджа планина.
МАКРИ – СЕРИОН ТЕЙХОС
Серейон/Серион тейхос се идентифицира при днешното селище

Макри на носа в Тракийско море, намиращ се между вливащите се в
него реки Марица и Места.
Съвременното селище Макри се намира при нос, носещ същото име,
разположен на Тракийско море на ок. 15 км западно от град Александру-
полис. Съвсем естествено, днес градчето се намира на високия склон око-
ло долината на една рекичка, вливаща се в морския залив, а пристанището
му – долу, в ниското, на морето, от източната страна на високия към 50 м
внушителен нос Макри.
От днешното селище, недалеко от и над пристанището има съвремен-
308
на, положена чрез каменни плочи, широка пешеходна пътека (по-скоро,

сравнително тесен път), която извежда плавно нагоре, в посока запад, към
върха на самия нос. Често, на места, пътеката върви правилно по основна-
та скала, което навежда на мисълта, че е възможно това да е бил използва-
ният още в Древността път.
На върха, на най-високото, на носа, има голяма плавно снижаваща се
хоризонтално куполовидна на площ, с приблизителен минимален диаме-
тър 1000 м. Днес тя е оградена с телена мрежа, за да отграничи района на
разкопките от останалата част на носа. В нея се виждат към 15 сондажа,
повечето от които са квадрати, реално разкопавани и проучвани при ре-
довни археологически разкопки. За защита от природните влияния, през
есента те старателно са покрити със здраво захваната за обекта ламарина.
В един от сондажите, в западната част на тази обширна площ, на
носа, обаче, ламарината се е разкъсала и се вижда внушителен зид, раз-
положен приблизително север-юг. В градежа личат два строителни пе-
риода, които, най-вероятно, са от крепостта-резиденция на тракий-
ските владетели, обитавали това стратегическо място в древността.
Първият период, вероятно, е най-общо – от първата половина на І
хил.пр.Хр., и се състои от не много големи камъни с неправилна форма,
поставени чрез суха зидария или на кал. Вторият период, се представя от
обработени големи камъни с неизчистена докрай паралелепипедна фор-
ма, най-вероятно от V–IV в.пр.Хр., предшестващи правилната паралеле-
309
пипедна форма на квадрите от епохата на елинизма.

Навсякъде се виждат разпръснати трудно датируеми фрагменти
от безлична керамика, най-общо от Античността.
От крепостта-резиденция, в посока юг, към морето, се спуска път,
който на едно място се представя от скално изсечени големи стъпала.
Те водят до Пещерата на циклопа, както атрактивно са нарекли гръцките
ни колеги тази част от обекта.
Пещерата, на пръв поглед, е естествено образувание, което се стес-
нява и продължава в дълбочина неизвестно нам колко. Широкият ù от-
вор гледа към залеза на слънцето на запад/югозапад, и от нея пътека-
та продължава надолу, към брега и морето южно и югоизточно, под
носа. От северната страна на лицето на входа, ниско долу, личат няколко
скални изсичания, за които може да се предположи, че са били използ-
вани като основи за поставяне на подпиращи и носещи греди за да
поддържат навес или дори цяло преддверие. Изглежда, че при днешния
вход на пещерата много дълго е горял огън, който, с пламъка и дима си, е
дал вертикален сивкавочерен оттенък на скалата, издигаща се над входа.
Там добре се вижда и вертикално нацепване или пропукване.
Това, което се вижда от височината на носа, на запад, е очертанието
на неголемия нос, при който вероятно се е намирал полисът-емпори-
он Сале. Още по на запад е сигурно локализираният полис-емпорион
Зоне, ограничен също от не много голям морски нос. А в далечината най
на запад се извисява планинският масив на Исмарос.
310
Скално изсечени стъпала

В древността наносите от реката, вливаща се в източния залив на
нос Макри, все още ги е нямало и той се е простирал сравнително по-на
дълбоко в сушата. При това положение, корабите и лодките на траките от
Серион тейхос, са намирали сигурност от източната/югоизточна страна на
носа, приблизително в района, където е разположено съвременното прис-
танище, но в близост до самия скален нос, а не съобразено с хилядолетни-
те наслагвания и съвременните натрупвания, които днес го отдалечават от
носа. Това ще рече, че древното пристанище, вероятно, е засипано днес.
Много възможно е като пристанище да е използвана и западната/югоза-
падна страна под носа, тъй като в Древността корабите и лодките се вадят
на брега, когото той позволява това.
Идентификацията на нос Макри с древната тракийска крепост-рези-
денция Серион тейхос е най-вероятна и изглежда най-убедителна.
Според издателите на Атинските трибутни листи, без съмнение,
името е тракийско (ATL, I, 546).
Димитър Дечев (Detschew D. 1976, 433–434) идентифицира Серейон/
Серион при днешното селище Макри, на носа в Тракийско море, намиращ
се между устията на реките Марица и Места.
В Инвентарния свод на архаичните и класическите полиси (Inventory
311
2004, 872) се съобщава, че едно от неидентифицираните с древното си

име селища е това при Макри. За него се казва, че то е относително важен
градски център, чийто останки се регистрират от епохата на късния
неолит до класическия, елинистическия и римския период. Това се-
лище, което има малко, вероятно укрепено търговско пристанище, бива
идентифицирано със Серион, Месамбрия, Зоне или Ортагория.
Спокойно може да се каже, че преобладава мнението за идентифика-
цията на Макри със Серион.
Ето и писмените извори, потвърждаващи това.
Херодот описва крайбрежието на Дорискос и на запад от него така:
Сале – град на самотраките и Зоне, и накрая прочутият морски нос Се-
рейон; това място от древни времена принадлежи на киконите. (Hdt.
VII, 59, 2)
Несъмнено нос Серейон е не само тракийско име, но и принадлежи
на траките кикони. Ако приемем подредбата на Херодот за стриктна, тук,
на пръв поглед изглежда, че нос Серион трябва да се локализира, източно
от Маронея, но при днешния Исмар. В цитирания текст, обаче, полисите
Сале и Зоне са един след друг, защото общото, което ги свързва в тази
подредба е, че са емпориони на полиса на самотраките. Затова, Херодот
логично първо изброява тях, а сетне, след тях, поставя тракийската царска
резиденция Серион тейхос. Това четене и тълкуване на Херодот, вече не
означава идентификацията на Серион тейхос с Исмарос и несъмнено е в
подкрепа на идентификацията на Серион тейхос с днешя нос Макри.
Есхин отбелязва като важни Серион тейхос и Дорискос: (Aeschin. III,
82).
Демостен също говори за двойката Серион и Дорискос: (Demosth.
IX, 15), като различава този Серион от Серейон тейхос при Хиерон орос
(Demosth. VII, 36–37; IX, 15).
Страбон казва, че след Маронея иде град Ортагория и околността
на Серион, гдето брегът е скалист, после градчето на самотраките Тем-
пира и другото Харакома: След Харакома иде Дорискос…, после Хебър;
нагоре по тая река до Кипсела има 120 стадии… Базилейон/столица на
астите била Бизия… (Strab. VII, frg. 48).
Очевидно, и в представите на Страбон, скалистият бряг на Серион
е поставен западно от Дорискос. Важно в този фрагмент на Страбон е,
че той изрично казва кои са елинските градчета; останалите – както се
вижда – са тракийски резиденции.
И Тит Ливий изброява като крепости след Кипсела, Дорискос и Сере-
ум (Liv. 31, 16, 4).
При Стефан Византийски Серейон е тракийски нос: (Steph. Byz. 561,
17).
Общият преглед на писмените извори за Серион, сочи че:
312
– Серион е нос в Тракийско море, намиращ се на запад от Дорискос

и на изток от Маронея.
– Този нос носи тракийско име и принадлежи на траките.
– На носа има едноименна крепост.
– Тази крепост, намираща се на скалист нос в Тракийско море, с име
Серион, обикновено се съобщава от античните автори в двойка заедно с
Дорискос. От една страна това е правено за да се различава от Серейон
тейхос на Пропонтида. Но от друга страна – Серион и Дорискос ги обеди-
нява това, че са тракийски владетелски резиденции на крайбрежни стра-
тегически места.
Локализацията на Серион тейхос, свързана и с разкопките на гръцки-
те колеги, при днешния нос Макри, а не при Исмарос, изглежда най-убе-
дителна.
ЗОНЕ
Крайбрежният емпорион Зоне е основан от полиса-майка Самот-

раки. Той е част от т. нар. Самотракийска переа, която представлява вла-
денията на полиса Самотраки на отсрещния, спрямо острова, тракийски
бряг.
У античните автори, западно от Серион тейхос/Макри, се изброяват
емпорионите Сале и Зоне. Херодот описва крайбрежието на Дорискос и
на запад от него така: Сале – град на самотраките и Зоне, и накрая прочу-
тият морски нос Серейон. (Hdt. VII, 59, 2)
Мястото на Сале все още не е локализирано, макар че би трябвало да
се намира около носа, разположен в края на залива, източно от Зоне. Тук
археологически издирвания и разкопки не са правени.
Зоне, обаче, е локализиран и, поне в крайбрежната му част, е разко-
пан. Оставен е за бъдни времена акрополът на града, който е на север от
разкопаната част, отвъд пътя около обекта.
В Инвентарния свод на архаичните и класическите полиси Зоне е по-
ставен в категория?2А: α, което означава, че той е определен като град
с вероятна територия от 25 до 100 кв. км, от тип, който в изворите се
назовава изрично полис, в който неелинското е много малко и слабо пред-
ставено (Inventory 2004, 881–882).
Резултатите от разкопките сочат един добре организиран и функцио-
ниращ не много голям полис – емпорион. Той има занаятчийски квар-
тал, който се намира в югозападната му част, от където се свързва с прис-
танището си. Над занаятчиите е агората, мястото, на което се извършват
търговските операции в полиса. А над агората, в доминираща височинна
позиция, се открива резиденциална сграда, свързана с владетелска ин-
313
ституция. Най-логично е тя да е принадлежала на и да е ползвана от

тракийските царе или техни овластени представители, включили през
V – ср. ІV в.пр.Хр. емпориона в границите на Одриското царство-империя.
Това властване на тракийските династи се потвърждава от находки-
те в съседното на резиденцията светилище на Аполон. Наред с другите

предмети, тук се представят със своите тракийски имена, написани вър-
ху керамични парчета, и местните траки, живеещи в полиса, вероятно по
нареждане и в служба на своя владетел.
В живота на Зоне, археологически се установява активно при-
съствие на траки. То се илюстрира не само от местната тракийска ке-
рамика, но и от находките в близкия до резиденцията храм на Аполон, в
който, наред с другите предмети, се представят със своите лични имена,
написани върху керамични парчета, и много местни траки, както ста-
на дума, очевидно живеещи в полиса (Tsatsopoulou P. 1997, 615–630; 2001,
27; 2009, 1–2; Parissaki M. – G. 2002, 465). Тракийски имена се четат
и на няколко каменни блока, които са в градежа на западната кре-
постна стена на емпориона. Нещо повече, тук е открита каменна плоча
с двуезичен надпис – на гръцки и на тракийски (Brixhe C. 2006, 121–124;
Tsatsopoulou P. 2009, 1–2).
Тези факти дават основание да се смята, че не само ролята на траките
в Зоне е с особена важност, но и нещо повече – гръцкият и тракийският сe
използват наравно, както в религиозния, така и в политическия живот на
314
полиса (Tsatsopoulou P. 1997, 615–630; Ilieva P. 2007, 219; Matsas D. 2007,

387–402; Tsatsopoulou P. 2009, 1–2), и то като езици от една общност, в
която освен гръцки, влизат фригийски и тракийски (Порожанов К. 1998,
49; Brixhe C. 2006, 121–146).
Всичко това подсказва идеята, че е най-вероятно, резиденцията да
е контролирана от тракийските царе, включили през V – средата на ІV в.
пр.Хр. емпориона в границите на Одриското царство-империя за да полз-
ват резултатите от стоково-паричните отношения, свързани с неговите па-
зарни функции. Въпреки че не е изключено, споменатата резиденциална
сграда едва ли е обитавана от самите тях. По-вероятно е в нея да са живели
тракийски аристократи, играли ролята на представители-наместници на
Одриския царски двор. Неслучайно резиденциалната сграда е недалеко от
светилището на гръцкия бог Аполон, в когото местните траки виждат своя
върховен ураничен, но и соларно-хтоничен бог, свързан с царско-жрече-
ската институция.
Както сочат данните от археологическите разкопки, емпорионът Зоне
изпълнява функциите не само на тържище, но и на резиденция-представи-
телство на тракийските владетели.
315
2010 година
ЕНОС
Полисът Енос се намира на полуостров от източната страна при

устието-делта на река Хеброс (дн. Марица). Полуостровът се простира
от север на юг, като от север и североизток е ограден от речни разклонения
на делтата, а от запад, юг и изток – от водни пространства. В съвремието
ни градът, носещ името Енез (Enez), няма пряк излаз на морето, поради
което няма и пристанища. Той е откъснат от морето чрез лагуна с едномет-
рова дълбочина, днес заградена от дълга пясъчна коса, отстояща на 4 км
западно и югозападно от него и затваряща водно пространство, което до
ХІХ в. е морски залив, водещ до пристанището на града (Başaran S. 2007,
72), наречено днес Далян гьолю (Dalyan gölü).
Несъмнено местоположението на древните пристанища трябва да
бъде видяно във връзките река-море, които са в северната и в източната
страна на полуострова. В северозападната част на полуострова се намира
средновековна и постсредновековна крепост, в която има добре запазена
късноантична базилика, използвана като църква и през Средновековието.
Тази крепост се намира на връзката море-река и най-вероятно сочи мес-
тоположението на пристанище, ползвано още през Древността. В юга на
източната част на полуострова са разкопани и експонирани на открито
саркофази от античен некропол. В близост до тях се откриват изобилни
количества фрагменти от покрита с лак и рисувана старогръцка керамика.
Изглежда, тя е попаднала в ниското долу от горе, от високото ок. 7–8 м
надморско ниво на античния град с неговия акропол, където днес се нами-
рат къщи на живеещите в Енез. Несъмнено, тук, долу, при водата, трябва
да се търси друго пристанище на полиса Енос.
Както сочат разкопките (Başaran S. 2007, 73–74) в хълма на акропола
са регистрирани като най-ранни пластове от неолита и халколита; общо
взето 5 културни периода предшестват елинския полис Енос, последван от
римски, византийски, средновековен и османски период. Особено важно
е, че на основното ниво, от което започват планираните градежи се откри-
ват фрагменти от местна, тоест тракийска керамика, вкл. и букелкерамика,
от втората половина на ІІ хил.пр.Хр., която се оказва смесена с халколитна
и късножелязна керамика. Най-ранната старогръцка керамика е коринтска
и атическа от VІІ в.пр.Хр. Един некропол на античния град се открива на
2 км в източно-североизточна посока, а друг – в ниската източна примор-
ска периферия на полиса, където са споменатите по-горе саркофази.
Енос е известен още на Омир (Hom. Il. IV, 520) като тракийски град,
316
от който, по времето на Троянската война, в подкрепа на трояните, отива

предводителят Пейрой. Скилакс (Skylax. 67) съобщава за река Хебър при
която е крепостта Дорискос, а по-нататък е Енос, който е полис с приста-
нище. Страбон казва, че така както Месамбрия/Менебрия, значи града на
Менас, по името на основателя му, защото брия на тракийски език означа-
ва град, по същия начин градът на Селюс се нарича Селюмбрия, а и Енос
се наричал някога Полтимбрия (Strab. VII, 6, 1). Същият античен автор
добавя още, че Енос се намира в някогашната област Апсинтида, която
днес се нарича Корпилике, а на запад от нея са киконите (Strab. VII, fr.
58). Стефан Византийски потвърждава Страбон с цитата, че Енос е полис
в Тракия, наричан Полтимбрия (Steph.Byz. 52, 9) и че Апсинтос е полис
в Тракия, с хора Апсинтис, има и етникон апсинтиос (Steph.Byz. 153, 8).
Освен това се знае още, че преди да се назове през Античността с името
Мелас, реката, вливаща се в Тракийско море над Тракийския херсонес,
тоест днешната река Кавак-чай, е носела името Апсинтия (Detschew D.
1976, 39).
В този случай не може да не се припомни, че името Апсинтос/
Apsinthos и производните му със суфикса -nthos, е несъмнен тракийски
реликт, в контекста на палеобалкано-западномалоазийската общност от
втората половина на ІІ – началото на І хил.пр.Хр. (Detschew D. 1976, 39–
40; Порожанов К. 1998, 44–50). Така, езиковедският факт е в пълен унисон
със споменатите по-горе данни на археологическите проучвания в Енез.
Oще Херодот като разказва за атинянина Милтиад син на Кипсел
(Милтиад Стария), властващ на Тракийския херсонес към и след среда-
та на VІ в.пр.Хр., споменава, че същият полуостров е държан/владян от
траките долонки, които били заплашени с война от апсинтите… (Hdt.
VI, 34). Несъмнено местното население между р. Хеброс (дн. Марица)
и Тракийския херсонес са траките апсинти, за които знаем имената на
Пейрой/Пирой и Полтис като техни предводители. Очевидно, апсинтите
имат своята етносна държава Апсинтида, която през VІ в.пр.Хр. е в кон-
фликт със съседната тракийска държава, тази на долонките на Тракийския
херсонес. Изглежда най-вероятно, че именно владетелите на апсинтите
през VІІ в.пр.Хр. дават съгласието си за създаването тук при устието-дел-
та на р. Хеброс на елинския полис Енос.
Елинският полис Енос е основан от града Алопеконесос от Тра-
кийския херсонес, по-късно в него се настаняват митиленци и кимейци
(RE 1894, I B, 1028–1029; КЕТД 1993, 100). Херодот казва, че Енос е ео-
лийски град, през който минала войската на Ксеркс (Hdt. VII, 58).
В Инвентарния свод на архаичните и класическите полиси Енос е оп-
ределен в категория 4 (или 5) А: α, което означава, че е град с територия
от 200 до 500 (или дори над 500) кв. км, от тип, който в изворите се назова-
ва изрично полис, в който неелинското е много малко и слабо представено
317
(Inventory 2004, 875–877).

Очевидно е, че Енос е много голям елински полис в североизточната
част на Тракийско море. Градът е мощен полис, който, през VІ, V и ІV в.
пр.Хр., има силно икономическо и културно развитие.
ХЕРАЙОН ТЕЙХОС/НЕОН ТЕЙХОС
Херайон тейхос е независима апойкия (=дъщерен град) на Самос.

или е вторична апойкия, основана от самоски апойкисти от Перинт.
Херайон тейхос се споменава за пръв път у Херодот (Hdt. IV, 90), къ-
дето е наречен полис Херайон близо до Перинт, който отстои на еднакво
разстояние с Аполония от изворите на Теар. Демостен (Demosthen. III, 4)
казва, че през 352 г.пр.Хр. Херайон тейхос е обсаждан от македонския цар
Филип ІІ (359–336 г.пр.Хр.), а в тази крепост резидира одриският цар
Керсеблепт (359–341 г.пр.Хр.).
Разкопките на турските колеги недвусмислено локализират (вклю-
чително и чрез монети на одриските царе от Хебризелм до Ройметалк, из-
вадени от обекта) Херайон тейхос като крайбрежна крепост с приста-
нище на около 15 км източно от Бизанте (дн. Текир даг), което възниква
като елински емпорион на изключително удобно и преспективно за тър-
говия място. Интересно е, че в Херайон тейхос, траките са не само много
318
видимо активно присъстващи, но както казва Neşe Atik, тази крепост се

оказва един значителен пристанищен град на Одриската династия
през V и ІV в. пр.Хр. – сигурна резиденциална столица на одриските
царе.
Полиен говори за траките от този район, с етноними кебрени и си-
кабои/скаибои, наричани скаи у Хекатей (Hecat. Fr.182) и Страбон (Strab.
XIII 1, 21), чиито владетели били жреци на Хера (Polyaen. VII 22). Несъм-
нено, Хера е гръцкото име, под което траките възприемат своята Велика
богиня майка която в Северното Мраморноморие на тракийски се нарича
Ганеа. Ето защо, за тях, Херайон тейхос ще бъде възприеман като Кре-
постта на Великата богиня майка, където е и мястото на владетеля,
тоест неговата резиденция.
В Инвентарния свод на архаичните и класическите полиси Неон
тейхос е определено като пределинистическо селище, неидентифицира-
но като полис, а по-скоро като крепост. Неон тейхос е част от домена на
Алкивиад (Nepos. Alcibiad. VII, 4). В края на V – началото на ІV в.пр.Хр.,
тази крепост е владяна от одриския парадинаст Севт (ІІ) заедно с Бизан-
те, Ганос и други, неназовани от Ксенофонт, крепости (Xen. Anab.VІІ, 5,
6–8). Неон тейхос не фигурира в Атинските трибутни листи, защото не е
елински полис, а е тракийска крепост-резиденция. Издателите допускат и
приемат, че Неон тейхос е друго име на Дидюмон тейхос, което фигурира
в (ATL I, 262–263, 481–482), тук, обаче те поставят и името Херайон тей-
хос, което също не фигурира в ATL.
Тъй като и двете имена, Неон тейхос и Херайон тейхос и производ-
ните им политоними, липсват от Атинските трибутни листи, приемлива
изглежда идентификацията на Неон тейхос с Херайон тейхос, като по-
лис, който е и крайбрежна резиденция на одриските владетели. Това
обяснява защо и двете имена не фигурират в данъчните листи на Архета.
Benjamin Isaac приема, че е възможно Херайон тейхос да е незави-
сима апойкия на Самос (Isaac B. 1986, 203). Louisa Loukopoulou смята, че
това е вторична колония, основана от самоски колонисти от Перинт, като
крепост срещу варварските нападения (Inventory 2004, 919).
Подобно на Кипсела, това селище несъмнено се оказва още една си-
гурна резиденциална столица на одриските царе.
В светлината на споменатите данни за трайно присъствие на одриски
царе тук (Atik N. 2005, 8; 2007, 13–23; Yağız O. 2008, 107–117), изглежда
съвсем неслучайно, че дори през І в.пр.Хр., от Херайон тейхос произли-
за един от най-важните стратези на тракийския цар Садалас ІІ (48–42 г.
пр.Хр.), защото в надпис от Одесос се казва, че … Меноген, син на Аскле-
пид, Хераит (от Херайон тейхос – К.П.) е поставен (на длъжност), под
(властта на) царя на траките Садалас, като стратег на съседната на
хóрата (на Одесос област – К.П.) (IGBulg. I, 43).
319
САЛМИДЕСОС (МИДИЯ)
Името Салмидесòс е тракийско. Полибий казва, че понеже Тракия

обгражда територията на Бизантион… от едното море до другото,
жителите му са в непрекъсната… война с нейните обитатели; те ня-
мат възможност да се отърват от войната… и това е поради много-
бройността на траките и на техните династи… (Polyb.IV, 45, 1). Ето
защо в Инвентарния свод на архаичните и класическите полиси, е опреде-
лено, че на север, Бизантион, който е разположен в югоизточния край на
Тракийската делта, граничи с област на тракийски владетели.
Древната резиденция Салмидесòс се локализира при днешното се-
лище Kıyıköy/Къйъкьой, наричано преди това с турцизираното Мидие, на
български Мидия, производно на античното Салмидесòс, на около 100 км
югоизточно от град Лозенград (дн. Къркларели).
Това място представлява един висок полуостров, разположен за-
пад-изток, около който, както северно, така и южно, се вливат пълноводни
Странджански реки – плавателни за рибарски съдове в долните си тече-
ния. От южната страна, там където се влива едната река, има голям и
сравнително добре защитен от опасните ветрове залив – изключител-
но удобен за временен или постоянен престой на плавателни съдове.
Онова, което може да се види е следното. В Древността жителите
на този висок полуостров са били естествено защитени от север, из-
320
Южният залив-пристанище на Салмидесос

ток, и юг от морето, а от към сушата от запад – от една построена от
големи каменни блокове, внушителна крепостна стена с два входа,
които го свързват с богатата на гори и руди Странджа планина. Видимите
най-стари останки могат да се отнесат най-общо към тракийската строи-
телна архитектура. Стената защитава полуострова от запад, но се откри-
ва издигната и от север и от юг/югозапад, където се намира третият
вход-изход, свързващ крепостта с пристанището в южния залив.
Данните сочат, че това е тракийска владетелска резиденция – цар-
ски град на Западното/Югозападно Черноморие, който държи крайбреж-
ната територия и нейния хинтерланд от нос Тиниада на север до Босфора
на юг, тоест Тракийската делта откъм черноморската ѝ страна. Антични-
те писмени извори свързват това място с изповядван орфически култ,
характерен за тракийската владетелска институция.
ПЕРИНТ
Полисът Перинт се локализира на Северното Мраморноморие, за-

падно от древния емпорион Даунион тейхос, при съвременното селище
Мармараерели (Marmaraereğlisi), което е на ок. 35 км източно от големия
съвременен град Текирда и ок. 25 км западно от малкия град Силиври,
наследник на древната Селимбрия. Той е разположен върху внушителен
полуостров, извиващ дъга от запад на изток. В Древността източният
321
край е продължавал на север и така на запад от него се е затваряла

една сравнително добре защитена акватория от източни, южни и за-
падни ветрове; а от северните ветрове, макар и по-слабо, е предпаз-
вал континентът. В югозападния край па полуострова има удобен за
приставане залив, открит предимно за южните ветрове. Така, природ-
Тракийски могили до Перинт
322
ните условия предпоставят използването на две пристанища от поли-

са Перинт. Несъмнено, древният град е естествено защитен от морето.
Височината на хълма на полуострова, където се намира акрополът е над
30 м и днес на най-високото място има морски фар. На южната страна
на този хълм, много добре личи дъгата на античния театър, отворена
към Мраморно море. За щастие, мястото на древния полис е опазено и
днес от застрояване и е отличен обект за бъдещи мащабни проучвания.
Името Perinthos, с основата Per/Pir- и наставката – nthos, е древен тра-
кийски реликт, в контекста на палеобалкано-западномалоазийската общ-
ност от ІІ–І хил.пр.Хр. (Detschew D. 1976, 363–364; Порожанов К. 1998,
44–50).
Не много след появата на Селимбрия, през първата половина на VІ в.
пр.Хр., преселници от остров Самос (RE, 1956, ХХХVІІ НВ, 802–812;
КЕТД, 1993, 212) създават, при тракийско селище с името Перинт, своя
апойкия, приела местното име.
В Инвентарния свод на архаичните и класическите полиси Перинт е
определен в категорията 5А: α, което означава, че е град с територия над
500 кв. км, от тип, който в изворите се назовава изрично полис, в който не-
елинското е много малко и слабо представено (Inventory 2004, 919–921).
Очевидно е, че, подобно на Бизантион, Перинт е сред най-големите елин-
ски полиси в Пропонтида.
ВИЗА
Според Корпуса на Димитър Дечев името е тракийско (Detschew D.,

1976, 60–61). Страбон сполучливо нарича Биза/Виза базилейон на асти-
те, което означава, че това е царска/владетелска резиденция на траки-
те асти (Strab. VІІ, fr. 48). Стефан Византийски определя Биза/Виза като
полис в Тракия, но също го нарича базилейон на астите (Steph. Byz. 169,
13).
Базилейонът, тоест тракийската царска/владетелска резиден-
ция, Бизия/Биза/Виза, според наличните писмени извори, епиграфски
и археологически паметници (Velkov V. 1978, 174–181), се локализира
в Източна Тракия, от северната страна над днешния град Визе, на око-
ло 75 км югоизточно от съвременния турски град Къркларели (известен
на български като Лозенград – К.П.) (Гюзелев М. 2009, 277). Той, обаче,
всъщност е в хинтерланда на носа-полуостров Салмидесос, само на около
30 км западно-югозападно от него, разположен е на високо естествено
укрепено хълмисто възвишение от южните части на Странджа, което
има най-близка връзка имено със Салмидесос на Черноморието. Ар-
гументира се съществуването на Бизия още към V–ІV в.пр.Хр., при което
323
е възможно в по-ранен период тук да е възникнала укрепена (пара) динас-

тическа резиденция – тюрсис, около която по-късно е създаден царският
град. (Стоянов Т. 1984, 37).
На североизток от крепостта-резиденция, внушително доминира-
що над равнината, е разположено около 3 км плато, което в източния
си край завършва с върха, носещ символното култово име означено на
турски като Гьозтепе. От южната си страна това плато е осеяно със
скално-изсечени мегалитни паметници, които принадлежат на тра-
кийската древност и свързания с нея владетелски култ. В този кон-
текст неслучайно Дионис е смятан за митичен основател на града и
вероятно е бил главен негов бог (Velkov V. 1978, 179–180; Стоянов Т.
1984, 37).
Повече от очевидно е, че и тук сме изправени пред един тракийски
дионисов, орфически, което ще рече царски тип култов град, подобен на
малоазийския фригийски, наричан Града на Мидас и смислово съдържащ
доктриналните характеристики и на Салмидесос орфикос на Черно море,
както и на дионисовия Исмарос на Тракийско море.
324
2011 г.
Едирне/Одрин.
На югозапад от Сул-
танселимовата джа-
мия, по Лондръ ас-
фалтъ = Лондонско
шосе, в дясно след
по-малка джамия, се
намират: Македон-
ската кула, както и
част от крепостна-
та стена на град
Хадрианопол, при
и след император
Хадриан (ІІ в.). Съ-
временното възста-
новяване на външ-
ната облицовка на
Македонската кула
не може да даде точ-
на датировка. Но в
основата на кулата,
от към югозапад,
има необлицован
участък от строежа
на кулата, с при-
близителни размери 2.5–3 м на 2–2.5 м, в който има запазен отвор
за врата. Именно този участък изглежда автентичен. Той може да е
строен от последния одриски владетел Керсеблепт, или някой от пред-
шествениците му, или от Филип ІІ – при или след завладяването от него на
Одриското царство към 341 г.пр.Хр. При Одрин се е намирала одриската
владетелска резиденция Одрюса-Одрисия. Най-вероятно именно тук е
нейното локализиране.
СЕВЕРНОТО МРАМОРНОМОРИЕ
Tekirdağ/Текирда. Гръцко-тракийският емпорион-владетелска рези-

денция Бизанте, чиято последна локализация е тук, се намира на отлично
защитен от северните и западните ветрове залив. Макар и основан като
325
елински емпорион той играе ролята на одриска владетелска резиденция

през V – средата на ІV в.пр.Хр. В близко съседство, на 10-на км източно
от него, на брега на Мраморно море е разкопавана тракийска владе-
телска резиденция със светилище от ІІ–I хил.пр.Хр., при местността
Menekşe čatağı/Менекше чатаъ. На около 2 км, източно от тази рези-
денция, се намира елинският полис Херайон тейхос, който е и одриска
владетелска резиденция с пристанище, през V – средата на ІV в.пр.Хр.
От Текирда на югозапад започва Хиерон орос=Свещената планина на
траките, назована от тях Ганиада.
Тюрзисът на Севт (II) при Менекше Чатаъ, до Херайон тейхос
Barbaros/Барбарос, при който е гръцко-тракийският Бизанте? или

тракийската владетелска резиденция Орни, се намира на около 10 км,
югозападно от Текирда, на залив, който е сравнително добре защитен от
северните и западните ветрове. Тук е по-старата локализация на Бизанте.
Ако се приеме за по-достоверна новата -, тоест при Текирда, при Барбарос
ще се окаже, вероятно, мястото на тракийската владетелска резиденция
Орни, която несъмнено е на брега на Ганиада.
Gaziköy/Газикьой. Тук се локализира тракийският царски град с

пристанище Ганос, който се намира на около 25 км югозападно от Барба-
326
рос-Орни. Топонимът Ганос е запазен и днес в съвременното турско насе-

ление. Непосредствено северно от съвременното селище има голямо дере
за силна вода, разположено с посока изток-запад. Това подсказва текла
река, която при устието си вероятно е била плавателна. Точно тук днес
има ресторант с название Аязмо, което недвусмислено подсказва, че това
място се свързва със свещена вода при Ганос като особено важен владе-
телски и култов център на Свещената планина на траките Ганиада. Това
е едното място, което е сравнително удобно за изваждане на плавателни
съдове. Другото – е един залив с плавна извивка, на юг от реката, който е
защитен от западните и северните ветрове. Впрочем, точно в този район
документирахме действащи дървени рибарски скели, с изградени върху
тях работни рибарски къщички – хижи, някои от които имат и кюнци за
печки, което означава, че мястото е добро и се ползва дори и през зимата.
На 100-на метра от брега, в средата на селото има високо издигнат хълм,
който е слабо застроен и по който личат стари строителни останки. Въз-
можно е, това да е място, свързано с една от най-важните тракийски владе-
телски резиденци Ганос, чието име е производно от името на Свещената
Крайбрежието на планината Ганос

планина на траките Ганиада, но това все още не е сигурно.
По-интересно и по-важно изглежда, обаче, че над съвременното се-
лище доминират два високи хълма-заоблени върхове, назовани Карталте-
пе или Карталкая и Долуджатепе. Карталтепе е най-високата точка на Хи-
ерон орос=Свещената планина на траките, той е с надморска височина
327
900 м. Тук са регистрирани крепостна стена и керамични фрагменти от

архаичната до византийската епоха, има и сладководен извор с добър де-
бит. На съседния Долуджатепе е документиран античен храм. От страте-
гическата позиция на Карталкая и Долуджатепе се вижда отлично Мра-
морно море и вътрешността на страната. По всичко личи, че на Карталкая
и Долуджатепе се е намирала главната царска резиденция на одрисите в
тяхната свещена планина Ганос, доминираща стратегически над Северно-
то Мраморноморие и неговия хинтерланд.
Хиерон орос=Свещената планина на траките, назована от тях Га-
ниада, която започва от Текирда-Бизанте, се издига постепенно на юго-
запад, като при и над Ганос достига внушителната си височина от 900 м,
позволяваща контрол над целия околен регион от западното крайбрежие
на Мраморно море. Между Орни и Ганос планината започва стремително
нагоре, издигайки се непосредствено от морето, което на практика означа-
ва, че тя е недостъпна и естествено защитена, в този си дял, от към морето.
Планината продължава на югозапад и снишавайки се, стига до към Шар-
кьой/Тиристасис и свършва при Индже бурун/Бели нос=Левке акте над
Галиполския полуостров/Тракийския херсонес.
Hoşköy/Хошкьой. Тук може да се локализира тракийската владетел-

ска резиденция Ергиске. Селището се намира на около 3.5–4 км, югоза-
падно от Ганос. Заливът, който е удобен бряг за изваждане и пускане на
плавателни съдове се намира в южната част на селището. Той е защитен от
западните и северните ветрове. Не случайно днес в тези води има чудесно
пристанище с вълноломи и кейове. Подобно на Ганос, и тук съвременното
селище, от към северната си страна има много голямо дере, което недву-
смислено сочи река. По бреговете на това дере-река също е могло да се
вадят плавателни съдове.
Mürefte/Мюрефте. Името подсказва, че при това селище може да се

локализира тракийската резиденция Мюртиске, Мюртенон. То се намира
на около 6 км югозападно от Хошкьой. При съвременното селище и особе-
но югозападно от него има удобни заливи за плавателни съдове, защитени
от западните и северните ветрове.
Aşağıkalamış/Ашаъкаламъш е името на съвременно селище, което

се намира на около 3–4 км от Мюрефте, в югозападна посока. Тук, вероят-
но, е мястото на елинския емпорион Серейон, който трайно е в орбитата
на Одриското царство през V – средата на ІV в.пр.Хр. В североизточната
част на крайбрежието на днешния Ашаъкаламъш има удобен за плавател-
ни съдове залив, защитен от северните и западните ветрове.
328
Еriklice/Ериклидже. Както подсказва запазеният топоним тук ня-

къде трябва да се търси тракийската владетелска резиденция Хераклея.
Съвременното селище се намира на около 3 км югозападно от Ашаъка-
ламъш. Южно от него се влива река, от която на запад се простира залив,
удобен за спокойно изваждане и пускане на вода на плавателни съдове,
добре защитен от северните и западните ветрове.
Șarköy/Шаркьой е съвременният град, при който се приема, че

най-вероятно е мястото на тракийската крепост – владетелска резиденция
Тиристасис. Той е разположен на 3–4 км западно-югозападно от Ерикли-
дже. Крайбрежието на Шаркьой е отворено на юг и чрез носовете от двете
му страни, простиращи се в южна посока, е много добро място за спус-
кане и вадене на плавателни съдове, защитено най-вече от северните, но
така също и от западните, и от източните ветрове.
Индже бурун/ Левке акте=Бели нос. На около 4–5 км югозападно от

Шаркьой се намира Индже бурун, който вероятно трябва да се идентифи-
цира с древния Левке акте=Бели нос, където и днес брегът белее – добре
видимо и от въздуха, и от морето. Тук именно би трябвало да се локализира
тракийската крепост – владетелска резиденция Левке акте. Фарът = Ин-
джебурун фенери се намира на около 50 м от морето, а на около 25 м, се-
верно от него, личат останки от 2 кръгли кули. Тук, североизточно от Фара =
Инджебурун фенери, има удобен залив за вадене и спускане на плавателни
съдове, сравнително добре защитен от северните и западните ветрове.
На континента, при съвременното селище Kermeyan/Кермеян се ло-

кализират останките от римската колония на важния път Via Egnatia, извест-
на като Апри, построена при по-старата тракийска владетелска резиденция
Апрос – на ок 25–30 км от Газикьой/Ганос, който е на северния бряг на Мра-
морно море. Те се намират на около 1 км северно-северозападно от селото,
разположени на висок и широк хълм, видимо доминиращ над околността. По
повърхността на земята, която е обработваема, има безброй фрагменти
от антична и средновековна керамика и строителни останки.
На съседния западен хълм се вижда запазена много голяма надгроб-
на могила, с височина 7–8 м и диаметър – към 20 м, която, най-вероятно,
би трябвало да се свърже с времето на тракийската владетелска резиден-
ция Апрос.
На височината, намираща се югозападно от хълма, има изключител-
но мощен извор, който днес е каптиран за местните нужди на селяните,
но в древността и средновековието несъмнено е задоволявал нуждите от
чиста питейна вода на тракийската резидениция, а по-късно на античния
и средновековния град.
329
НАЧАЛОТО НА БОСФОРА И
ЮГОЗАПАДНОТО ЧЕРНОМОРИЕ
GARIBÇE/ГАРИБЧЕ. Съвременното селище с пристанище Гариб-

че е на 2 км южно от селището с пристанище и морски фар, наречено
Rumelifeneri/Румели фенери, намиращо се в югоизточния край на Юго-
западното Черноморие и – на около 4 км североизточно от селището с
пристанище Rumeli Kavağı/Румели Каваъ, намиращо се на европейската
страна на Босфора.
По подобие на Ганос, който е в подножието планината Ганиада, но на
брега на морето, така и Гарибче е в подножието на планински масив, на
брега на морето.
На полуострова, който затваря залива на пристанището от север, се
намират останките от средновековна и постсредновековна крепост.
Заливът на Гарибче е отворен само на изток и в западния му край е
най-удобното място за спускане и вадене на плавателни съдове.
На около 1 км южно от този залив при Гарибче има друг залив, който
е по-голям и по-дълбоко врязан в сушата, предпазван от северните, запад-
ните и източните ветрове.
На стратегическия хълм, намиращ се западно над селището, има
много добре запазени останки от ранновизантийска крепост. Тук мо-
гат да се очакват останки и от Античността.
Мястото на и около съвременното селище GARIBÇE/ГАРИБЧЕ най-
добре се идентифицира с мястото на тракийската владетелска резиденция,
светилище и прорицалище, свързана с тракийския цар-жрец и прорица-
330
тел Финей и неговото потомство. По неговото име тя се назовава ФИНЕ-

ОН/ФИНОПОЛИС. Точно тук е НАЧАЛОТО-УСТИЕТО НА ПРОТОКА
БОСФОР И ВХОДЪТ-НАЧАЛОТО НА ЧЕРНО МОРЕ.
Подобно на Троя, която е в Мала Азия, и държи контрола над протока
Дарданели (Хелеспонта), Финеон/Финополис, от Европа, държи контрола
над протока Босфор.
Тук ще си позволя един цитат от наблюдението на французина Кса-

вие Омер дьо Ел, в същия този район, извършено към средата на ХІХ в.,
защото в това описание може да се види съхранена жива традиционна-
та картина на древното мореплаване, обитаване, риболов и властва-
не, по Босфора и началото на Черно море, в доиндустриалната епоха
на Балканите:
… ние имахме добрата съдба да срещнем при Вусуния (Voussounia)
петдесетина българи и гърци, заети с хвърляне на мрежите си в мо-
рето…
Те вършеха работата си внимателно. Kато пееха и минаваха всичко
през ръцете си те заградиха едно кръгло пространство, много прили-
чащо на провансалската фарандола (la farandole). Сетне, една част от
тях се качи на специална риболовна пирога. Дузината (12) гребци ù да-
доха такъв силен тласък, че тя бързо изчезна зад първия риф… тези хора
браздяха морето с голяма пресметливост, за да затворят и хванат
рибата…
Българите, които са изключителни, са народ едновременно мор-
ски и земеделски и много приличат по своя расов тип и по дрехите си на
нашите бретонци във Франция. Те държаха монопола на риболовните
дела в Босфора и около неговото устие в Черно море. Техните елегант-
331
ни барки се появяваха внезапно (на деня и на часа), браздейки водите с

извънредна бързина, също като известните каици от брега на Констан-
тинопол; заливът при Буюк-Дере, изглежда е техният главен квартал.
Паламудът е малка риба тон, представляваща най-важният обект
на техния риболов. Точно българите са тези, които държаха един-
ствени основния риболов, който се правеше в тези води… (Hommaire
de Hell, X. Voyage en Turquie et en Perse… pendant les années 1846, 1847 et
1849, par… – In: Михов, Н. Принос към историята на търговията на Тур-
ция и България. VІ френски, немски и английски автори. Издателство на
БАН. София, 1971, 303–304).
Kumköy/Кумкьой. Намира се в югоизточния край на Западното Чер-

номорие. Югозападно от полуострова на Кумкьой/Килиос, простиращ се
от юг на север около 1 км, има по-малък полуостров, в западната-юго-
западната страна на който е пристанището на селището Kumköy/Кум-
кьой – Килиос. Пристанището е отворено само за западните и отчасти за
северните ветрове. На този полуостров, над мястото на пристанището,
високо на около 30 м, има кале, където може да се очаква да се открие
тракийска резиденция.
ЕВРОПЕЙСКАТА СТРАНА
НА ХЕЛЕСПОНТА/ДАРДАНЕЛИТЕ
ВАЖНИ БЕЛЕЖКИ!:
1. Преди да навлезе в полуострова Галиполи/древният Тракийски
херсонес съвременният път пресича река Кавакчай – древната Мелас,
която се влива в залива, известен в Древността като Мелоски, а през Сред-
новековието и днес като Сароски, Саронски, Саронически залив. Този залив
представлява най-североизточния край на Егейско море и мие северното/
северозападно крайбрежие на Тракийския херсонес. От ниската равнинност
и частична заблатеност на земята около приморската част на реката е ви-
дно, че в съвремието нейното устие, в следствие на хилядолетни наслаги, е
завзело част от крайбрежната акватория. В Древността устието ù е било с
около 10 км навътре, спрямо днешното крайбрежие.
2. Пътят навлиза в Херсонес от към северозападната му страна,
близо и над залива Мелас-Сароски, и минава най-напред покрай ва-
канционно селище с модерни пристанищни скели за лодки и яхти,
вероятно на мястото на древната елинска апойкия Кипасис. На юг от
пътя е съвременното селище Koruköy/Корукьой. След това, на югозапад,
пътят минава недалеко от ваканционно селище с модерни пристанищни
скели за лодки и яхти, свързано с носа-полуостров.
332
3. Сетне пътят напуска северозападното крайбрежие и се насочва

на юг/югоизток към и над югоизточния дарданелския бряг на Полу-
острова. Тук, на най-високото място, от което видимо се контролират
връзките: север – юг/юг – север (по суша) и изток – запад/запад – из-
ток (свързана със Сароския залив и Хелеспонта), се намира Болайър,
известен на български като Булаир. Видимите останки от калето – кре-
постта са средновековни и постсредновековни. Местоположението е тол-
кова стратегическо, че действително предполага, въз основа и на намерени
артефакти от проф. Мустафа Сайяр на терена, мястото на античния град
Лизимахия, а най-вероятно преди него на атинската колония Херосонес/
Агора на атиняните. От южната страна, на хелеспонтийския бряг на Тра-
кийския херсонес, срещу Кардия, на северния, се е намирал полисът Пак-
тия. Именно между Кардия и Пактия е най-тясното място на Полуострова,
което в Древността няколко пъти е било преграждано със стена, от море
до море, срещу нападенията на траките от север. Начупеността и височин-
ността на терена изключват строеж на една непрекъсната защитна стена.
Най-вероятно, стени са издигани на по-лесните места за преминаване.
4. На юг-югозапад пътят върви над и по крайбрежието на Дарда-
нелите/Хелеспонта. Прави впечатление, че брегът е много нисък и дори
плосък. Добре видимо е, че отделни крайбрежни участъци от морето по-
край брега лесно биват превръщани в суша. Това е сериозна разлика в
характеристиката на протока Дарданели-Морето на Хела, спрямо прото-
ка-река Босфор.
5. Земята на целия Тракийски херсонес е обект на интензивна
земеделска дейност. Изглежда и в Древността, и в съвремието ни тя е
достатъчно плодородна за своето население.
Сестос. Към южния край на протока Дарданели/древния Хелеспонт=-

Морето на Хела, в залива, намиращ се на около 1 км северно от съвремен-
ния град Eceabat/Еджеабат, където се локализира древният полис Елайос,
може да се предположи мястото на пристанището на древния полис Сестос.
В северозападната и западната си част заливът е много удобен за вадене и
спускане на плавателни съдове. Той е отворен само за югоизточните ветро-
ве и е добре защитен от всички останали посоки. В западната част на залива
се влива река, която, преди вливането си в морето, обикаля от север висок
и широк хълм, където вероятно се е намирал акрополът на античния град.
Eceabat/Еджеабат – елинският полис Елайос. При гр. Eceabat/

Еджеабат се локализира елинският полис Елайос. Пристанището на ан-
тичния полис вероятно се е намирало в северната част на града, където
има залив, удобен за пускане и вадене на плавателни съдове, защитен от
западните и северните ветрове.
333
АНАТОЛИЙСКАТА СТРАНА НА
ХЕЛЕСПОНТА/ДАРДАНЕЛИТЕ
Абидос. Срещу мястото на Сестос от европейската страна на Хе-

леспонта се намира Абидос – на анатолийската. Това най-вероятно е по-
луостровът, намиращ се на 2.5–3 км, северно от град Чанаккале, прости-
ращ се от изток на запад и затварящ пристанищна акватория, защитена
от северните и източните ветрове. На този полуостров би трябвало да е
акрополът на античния град.
Čanakkale/Чанаккале. През съвременния град тече река, която се

влива в морето. Ниските брегове при нейното устие могат да се използват
за вадене и спускане на плавателни съдове. Тук е вероятното местополо-
жение на троянския град Дардания. Едното пристанището на древния
град, вероятно се е намирало в залива с нисък равен бряг, простиращ се
североизточно от съвременното пристанище, предпазен от източните и
северните ветрове, а другото – от южната страна, при устието на реката.
ТРОЯ/ИЛИОН. Намира се на южния бряг на Мраморно море в

Анатолия, на висок хълм, доминиращ над устието на протока-море Хе-
леспонта/Дарданели.
Впечатление прави развитието на Троя – от І до VІІ. Троя І, която е
строена с камъни и кирпич, по големината и същината си представлява
владетелска резиденция на акропола, в която се намира и култовото
място на общността, контролирана от владетеля. Този принцип ще се запа-
зи и в следващите Трои от ІІІ и ІІ хил.пр.Хр., независимо от разширяването
и уголемяването на града. Такъв ще остане той и при тракийските владетел-
ски резиденции в Европа, от ІІ и първата половина на І хил.пр. Хр.
Изгледът от височината на Троя, в посок север към Хелеспонта, откри-
ва пред взора, в ниското, под хълма, обилно напоявана от вода низинна рав-
нина, поради което днес тя е наситена със земеделски култури. Точно тази
прекрасна днес земеделска площ, в Древността е представлявала залив, из-
ползван като пристанище на Троя, защитен от западни и източни ветрове,
който с течение на хилядолетията се е запълнил от речните наноси.
Хелеспонтът – Дарданелите е широк и спокоен проток, който всъщност
е едно море, в което плаването е сравнително лесно и е без проблеми, които
да са свързани със силно водно течение, в посоката североизток-югозапад.
И днес малките традиционни плавателни съдове го пресичат с лекота.
Впрочем, преди обед в Хелеспонта духа западен-югозападен вятър, а
след обед източен-североизточен вятър. Тази констатация днес е в пълна
валидност и за Древността. Това означава, че плавателните съдове, вли-
защи в Хелеспонта и сетне в Мраморно море, без проблеми използват
сутрешния попътен вятър, а излизащите от Мраморно море и Хелеспон-
334
та – следобедния попътен вятър.

Именно тази природна даденост прави стратегическа позицията на
Троя на Хелеспонта, защото за да влезе кораб в протока Дарданели – море
на Хела, вятърът естествено го прекарва покрай залива-пристанище на
Троя, с чийто владетел капитанът на кораба е длъжен да се съобразява.
Троя I, укрепена резиденция-светилище
335
2012 г.
І. В ДНЕШНАТА ТУРСКА ЧАСТ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ЮГОИЗ-
ТОК:
ЮГОЗАПАДНОТО ЧЕРНОМОРИЕ.
– КАРАБУРУН (=Черни нос) на югозападното Черноморие, югоиз-
точно от крепостта-резиденция Салмидесос. Съвременното пристанище,
макар че е естествено защитено от север, е изградено с допълнителни въл-
ноломни и кейови стени. Северно от него, на най-високото място, на носа,
се намира локационен Фар. Напълно възможно е тук, във водите, южно от
Карабурун, да е имало естествено пристанище на местните траки, тъй като
условията за това са достатъчно добри. Видими останки от Древността,
обаче, не се забелязват. Нос Карабурун се намира на Черноморското край-
брежие на тракийската област-етносна държава, носеща името Салмидесос.
– ДЕРКОС/ТЕРКОС. Северно-северозападно от Карабурун се разпо-

лага езерото Деркос/Теркос (дн. Дору гьол=Чисто езеро, Езеро с чиста вода).
Езерото е между сравнително високи планини. Особеност е, че се огражда
откъм морето със сравнително високи хълмове като планини, между
които е и входът му, познат от Древността до днес като Фалшивия Босфор,
вероятно, защото наподобява устието на Босфора, погледнат от страната на
Черно море. Нещо, което нямаше как да бъде констатирано ин ситу. Смята
се, че името Деркос/Теркос е свързано с названието на риба (или вид риба)
на тракийски език, определено от древните автори като делканос. И днес
езерото се ползва много активно за риболов, както личи по многобройните
рибарски лодки, скелета и рибни ресторанти. Много е вероятно, в Древ-
ността, по бреговете на езерото да е имало тракийски селища, които са се
препитавали от него, но това, за сега, остава само предположение.
– ИНЕАДА. Селище, носещо името на големия нос Инеада (древ-

ния Тиниада/Тиниас по името на траките тини), което се намира в ниско-
то и сравнително равно пространство след масива на нос Инеада, на около
1.5–2.00 км, южно от върха на носа, който се простира на изток и югоиз-
ток в морето. То е със съвременни плажове и хотели (подобно на Слънчев
бряг). При обхода не се забелязват древни останки, но е възможно тук да е
имало древно селище на местните траки.
– ЛИМАНЪ. Селище при/пред върха на нос Инеада, което е без

пряк излаз до брега на морето, тъй като бреговете тук са високи и стръм-
ни. Тук, на върха на носа, има навигационен Фар.
336
Между гр. Инеада и селището Лиманъ има плитко езеро, обрасло с

тръстика, което се влива като рекичка в морето. Тук, при връзката слад-
ка вода – море, е удобно за древен риболов.
– ПРИСТАНИЩЕ ЛИМАН. Намира се извън и западно от селище-

то Лиманъ, на около 1 км. Това пристанище е естествено добре защитено
от север и североизток, но в добавка има съвременни вълноломи от изток/
югоизток и запад. Тук сега има основно рибарска флотилия, но и други
плавателни съдове. Прави впечатление, че преди да бъде изградено съвре-
менното пристанище, чрез насипване на земна маса и камъни, от морето
са отнети десетки метри, за да се получи приморска площадка, от която да
се развие пристанището. Това е сторено, защото целият и голям масив на
нос Инеада е с високи стръмни брегове.
ИЗТОЧНА ТРАКИЯ.
– ИПСАЛА – древната Кипсела, която става една от резиденци-
алните столици на одриските владетели през V–ІV в.пр.Хр. Тракийската
дума кипсела е със значение хълм. Източно, над реката Марица, съвремен-
ното селище е разположено на висок около 25–30 и повече метра хълм,
наподобаващ остров в равнината. Спрямо реката, позицията на този и на
северно съседния хълм, е стратегическа.
– КЕШАН, според проф. Мустафа Саяр от Истанбулския универси-

тет, мястото при съвременния град може да се идентифицира с древния
Кисос, известен още от Омир, като името на дядото (по майчина линия)
на Ифидамант, син на Антенор, който го е отгледал в Тракия, а като син на
троянски принц той отива с 12 кораба в помощ на трояните в Троянската
война.
– КАРДИЯ се локализира при с. Каваккьой, което също е на висок

хълм над източния (левия) бряг на древната река Мелас (дн. Кавакчай) и
морския залив Сарос. Тук, на сушата, от проф. Мустафа Саяр, са открити
елементи от древни пристанищни съоръжения. Днес, около 10 км разстоя-
ние от залива представлява плодородна обработваема почва, поради което
това местоопределяне на Кардия изглежда абсурдно. Но внимателните ог-
леди сочат точно обратното.
ІІ. В СЕВЕРОЗАПАДНА АНАТОЛИЯ (АЗИАТСКА ТУРЦИЯ):

– ПАРИОН при дн. селище Кермен, на южния бряг на Мраморно
море, на югоизточния бряг на първия голям залив, в дясно от Хелеспон-
та, в областта Троада. Тук могат да се видят останки от средновековни
337
крепостни зидове. През града тече река, която в приморската си част се

използва като добре защитено пристанище за плавателните съдове. В края
на селището, близо до пътя, при влизането в него, е открита и частично
разкопана малка част от античния некропол на града – саркофази и части
от стени. Датировката, съгласно надписа, е VІ в.пр.Хр.
– ПРИАП се локализира при съвр. Селище Карабига. Намира се в

югозападната страна на следващия голям залив, в дясно от Хелеспонта,
днес наричан Ердекски, а в Древността Кизикски. Тук, източно от него, се
влива реката Бига, разделяща Троада от Фригия. Западно/северозападно
от съвр. селище, на един висок хълм=остров, при морето, се виждат вну-
шителни останки от средновековна крепостна стена, очевидно разрушена
от земетръс.
– Музея в гр. Бандърма (срвек. Панорм), където са представени

Кизик и Даскилейон. Кизик е представен с информация за селище от не-
олита, халколита, бронзовата и античната епоха. За Даскилейон – че има
останки от халколита и Античността, свързани с Лидия и персийските
сатрапи.
– ОБИКОЛКА НА КИЗИКЕНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ=Острова

на мечките (по Аполоний Родоски), от югоизток на север, север, запад
и юг. В югоизтока на този полуостров има добре защитени от ветрове-
те, много удобни за акостиране заливи, където има сладка вода, пясък за
извличане на плравателните съдове; дървета и горички. Това е при съвре-
менните селища: Татлъсу (Сладката вода), Каршияка. Най-на североизток
е Чакълкьой, където има отлично пристанище с огромна рибарска флоти-
лия. След него, няколко залива, които са много спокойни, се използват за
сух док и ремонт на рибарските кораби. Северна страна на полуострова
(от изток на запад) – селищата Чаяджъ, Балъпинар, Скално изсечено све-
тилище, Доганлар.
СКАЛНО ИЗСЕЧЕНО СВЕТИЛИЩЕ. Приблизително по сре-

дата на разстоянието между Балъпинар и Доганлар, над широката и
висока плажна ивица на един от северните заливи, в началото, в осно-
вата, на стремително издигащите се високи скални масиви, над пясъка,
се виждат отлично запазени изсечени 7 стъпала, издигащи изкачващия
се по тях от запад на изток, след което други 2 стъпала-площадки, го
завъртат в посока юг, и го издигат до последното равнище, което пред-
ставлява добре очертан и издигащ се самостоятелно на височина око-
ло 1 м олтар-жертвеник. В три от четирите ъгли се виждат изсечени
четвъртити основи за дървена конструкция. На изток от тях има още
338
две такива всичания. Това

Светилище (Свещена-
та скала), на брега на
морето, несъмнено тряб-
ва да се свърже с вярата
на древните, обвързана
с тяхната мегалитната
култура, свързана със
скалата, водата, морето.
Тези древни са нарече-
ни долиони от Аполоний
Родоски, но те несъмне-
но са част от местното
население на Горна Фри-
гия, която е част от Тро-
янския етнокултурен и
политически съюз, като
съставна част на палео-
балкано-западноанато-
лийската етнокултурна
общност, в случая – ней-
ната анатолийската част.
Такива и други подобни
339
култово-обредни скални изсичания от Древността, като правило се

откриват както в Европейския Югоизток, така и в Анатолия (Фол В.
2007).
340
– КИЗИК – части от крепостните стени на древния град и огромно

количество струпани древни мрамори.
– МАНАСТИРА. Проверка на информация за стар отдавна недей-

стващ манастир във вътрешността на планината Капъ даг, на едноименния
остров (Острова на мечките).
След няколко часово пътуване в обща посока юг – север, от юж-
ния край на острова/полуостров, по неподдържан път от трошокаменна
настилка се достига до впечатляващи останки от зидове сред вековни дъ-
бови и букови дървета. Много добре се виждат запазени части от църква
с размери: дължина ок. 25–30 м, ширина – ок. 12–15 м. и със запазена ви-
сочина 3–4 м. Запазена във височина до ок. 3 м, е триконхалната източна
част, както и елементи от вътрешното пространство, свързано абсидата.
Във височина до 2,5 м има запазени участъци на южната и северната стра-
ни на сградата; западната – почти липсва. Запазеният градеж (ред тухли,
ред цимент) насочва към късноримската архитектура.
Църквата е оградена от висока каменна стена (пост средновековна)
със запазена височина ок. 5–6 м. Източната част на стената е без отвори
за прозорци и в средата има голяма дупка, където може да е имало входна
врата. Запазени са западната – на около 5 м разстояние и южната на около
20 м разстояние. Те са с два реда отвори за прозорци, и специални отвори
за дървени носещи греди, което показва, че тук е имало дървена конструк-
ция поне на два етажа.
Църквата с пристройките се намира над десния бряг на планинска
рекичка, която тече в обща посока юг-север и се влива в Мраморно море
при Балъпънар.
По-нагоре, на около 500–600 м южно от Църквата, над левия бряг на
същата рекичка има красив нестръмен, полегат, издигащ се от север на
юг, хълм с вековни букове и силно течаща изворна вода (каптирана сега).
В долната му част, при извора, дървени масички с пейки, има и 4 (че-
тири) хоризонтални бетонни площадки-огнища, ползвани от населението
на околните села. При посещението ни добре видими бяха останките от
ползване като огнище върху една от бетонните площадки, дори при него
стръчаха два кола за въртене на чеверме. Очевидно е, че тук се правят
курбани и народни веселия. Под мястото за курбани, над реката има две
къщички (вероятно за преспиване).
Прави впечатление още, че има изградени нови съвременни тоалетни
с течаща вода, които заменят старите. Тоест, тази традиция тук е сравни-
телно дълга.
При това, заварихме няколко семейства с деца, дошли тук с модерни-
те си коли, въпреки отчайващо лошия път.
Срещнатите там жени с деца обясняваха, че именно това е мястото
341
на манастира. Но прекият оглед показа, че на това място няма никакви ос-

танки от жилища или друга църква. Очевидно, в представите на местното
население, което въпреки, че е мюсюлманско, това място е свещено и
затова се свързва и като място на съществувалия християнски манастир.
Мястото е много трудно достъпно, но въпреки това е очевидно, че ожи-
вено се посещава. Това ще рече, че идването тук на хора от района е свърза-
но не с удоволствия от ползването на съвременните удобства, а е свързано
с изповядването на вяра, свързана с традиционната народна култура.
Свещеното място и църквата с манастира се намират на около
8–10 км от брега на морето, където се намира селището Балпънар (=Ме-
ден кладенец), наричано от хората от околните турски села Булгаркьой
(=Българско село), защото в него живеят помаци, които и до ден днешен
говорят по между си на архаичния си български език.
Трябва да се отбележи още, че само на 5–6 км западно от Балпънар,
на брега на морето, в близост до вливаща се рекичка, се намира ново-
откритият мегалитен паметник-светилище Скално изсечени стъпала
с жертвена площадка, които могат да се нарекат Свещената скала
(по Аполоний Родоски).
Скално изсечени стъпала с жертвена площадка (Свещената ска-
ла) – на брега на морето и Манастирът – в близкия му хинтерланд са
териториално близки, свързани са с течаща вода – река, и най-вероятно
имат общо по между си, което е свързано с вяра, съхранена в традицион-
ната народна култура.
– ДАСКИЛЕЙОН (Хисар тепе) – на югоизточния бряг на езерото

Маниас гьолю, с по-старо име Кус гьолю (древното езеро Афнитис), на
около 30 км, южно от град Бандърма (средновековния Панормос). Обек-
тът е впечатляващ с големината си, но е добре ограден и добре заключен.
Личат покрити и малко непокрити останки от разкопки, като градежите,
от далеко, могат да се определят най-общо от Античността.
– ПЛАКИЯ (при дн. Kursunlu) – на северния бряг на Горна Фри-

гия, на ок. 40 км, източно от гр. Бандърма. В западния край на крайбрежи-
ето на градчето има вливаща се река, около устието и по долното течение
на която е могло да се развива древното пристанище. Пристанището днес
е от съвременен тип и обслужва предимно рибарски лодки. Не личат ос-
танки от античността. Съществува вероятност тук да е мястото на Пла-
кия, по Херодот, който казва, че … пеласгите, които основали Плакия и
Скюлаке на Хелеспонта… са говорели варварски език. (Hdt. I, 57).
– СКЮЛАКЕ (дн. Йеникьой) – е на северния бряг на Горна Фри-

гия, на ок. 10–15 км източно от Курсунлу. Това е добре развиващо се край-
342
брежно курортно селище. Пристанището е модерно. При пръв оглед не личат

антични останки. Поради това локализацията му тук остава хипотетична.
– Зейтинбагъ модерно пристнище. Вероятно поради отглеждане-

то и търговията с маслини и техните продукти старото население, пре-
ди ХХ век, е строило големи и хубави къщи в източносредиземноморски
стил (т.нар. възрожденски тип – в България).
– Муданя – модерен град с модерно пристанище.
– НИКЕЯ (дн. Изник) се намира на източния бряг на езерото, носе-

що днес името Изник (в Древността – името Аскания). Това езеро разделя
Мизия от Горна Фригия на Омир. Запазени са и са реставрирани внуши-
телни части от късноримската, византийската и поствизантийската
крепостна стена, включително и главния вход. От стената към езерото
добре се проследява стена, свързана със старата пристанищна система
на града.
– СКАЛНО ИЗСЕЧЕНИ СТЪПАЛА – СВЕТИЛИЩЕ. Северо-

западно от града Изник (Никея), на около 700–800 м от Езерото (Аска-
ния/Изник) има скално изсечени стъпъла. Те се намират в югозападната
страна на един висок около 15–20 м хълм, който стои като остров сред
равнината и езерото. Проследяват се две групи стъпала и допълнителни
скални изсичания на високото над тях.
343
Първата група стъпала е в следната подредба: 4 стъпала, послед-

вани от първа площадка, след което още 7 стъпала, последвани от
втора площадка, след което още 3 стъпала, последвани от най-висо-
ката (на около 10 м) трета площадка. Приблизителните размери на
стъпалата са: дължина – ок. 2 м; ширина – ок. 0.30 м; височина – ок.
0.25 м.
Квадратна дупка. В дясно от първата площадка, на около 5.5 – 6 м
има квадратна дупка с размери: 0.12/13 м на 0.12/13 м и дълбочина
0.12/13 м. На около 5 м вдясно, на изток/югоизток, от квадратната дупка
се намира Втората група стъпала.
Втората група стъпала е по-малка на брой и по размери. Стъпалата
са 4. Дължината им е до 2 м, ширината – ок. 0.20 м, а височината – ок.
0.15 м. След тези стъпала има неравна площ – вероятна плошадка, която
не е добре оформена. В ляво при горния края на тези стъпала има дълбока
дупка – ок. 0.30 м, която има формата на вулва.
След третата площадка на Първата група стъпала, по протежение
нагоре, на около 15 м, прави впечатление вертикално разположена неви-
сока естествена скала, върху която изглежда, че има претроглифи (ако
това не са естествени образувания!).
Още по-нагоре, след около 10-на м, на относително водоравно мяс-
то се забелязват две плитки скални ямички (басейнчета?), чиито дъна
също изглеждат покрити с петроглифи (ако и това не са естествени об-
разувания!).
Всичко това подсказва пътя на ритуална процесия, която се извърш-
ва чрез степенно изкачване – първо по стъпала и площадки, а сетне без
стъпала, но със скално изсечени места за възлияния. Тя може да се свърже
с древната етносна вяра, наречена Тракийски орфизъм, свързана с кул-
344
та към скалата, както в Европейска Тракия, така и в Мала Азия (Фол В.

2007), в случая става дума за анатолийска Мизия, а както по-горе се видя
степенни скални изсичания се документират и в съседната от запад Хе-
леспонтийска Фригия.
– АСТАКОС, НИКОМЕДИЯ (дн. Измит). Намира се на Битин-

ския полуостров, в дъното на Астакенския залив. Разглеждане на Музея,
с материали само от елинистическата и римската епоха на Битиния.
– ЛИБИСА (дн. Гебзе) – намира се на южния бряг на Битинския

п-в, с отлично пристанище (добре защитено от север, запад и изток). Над
пристанището внушително се открояват с височината си късновизантий-
ски и поствизантийски средновековни крепостни останки, включва-
щи и голяма порта. Към тях води акведукт, чиито високи стени-носачи
са добре запазени.
345
2013 г.
Анатолийското Черноморие:
1.Долните течения на реките, които са плавателни, се използват
като пристанища. Несъмнено така е и в Древността.
2. Древният тракийски Калпес с пристанище, с най-висока степен
на вероятност, се локализира при носа-полуостров Кефкен, където има
изключително удобно пристанище, а не при югозападно разположеното
селище-полуостров Керпе, както пише на табелата. След края на носа
Кефкен е съвременният о. Кефкен, който без съмнение трябва да се иден-
тифицира с древния тракийски о.Тиниас с пристанище.
3. Ерегли (древния полис Хераклея Понтика), където има Аязмо
(пещера с езеро...); Скална църква (с две скални вулви!), римска мозай-
ка – с антични, християнски и мюсюлмански артефакти. В този контекст
на древна тракийска езическа култова обредност, третата пещера, неспо-
лучливо е определена на табелата като „Пещера на Хадес, свързана и с
Херкулес“, тъй като тя е с провирало и е несъмнена тракийска езическа
древност, добре позната и в Европейска Тракия и очевидно не е свърза-
на с Олимпийския пантеон на древните елини, към които се причисляват
Хадес и Херкулес.
4. Амасра – град с пристанище; В Музея има 3 каменни котви с
дупки и няколко медни слитъка с полукръгла форма. След Западния
бряг на Черно море (Българското Черноморие) такива находки се откри-
ват за първи път по Южния бряг на Черно море. Те говорят за корабо-
плаване в тези води през ІІ и началото на І хил.пр.Хр.
346
5. Синоп (древният полис Синопе). В Музея – в двора, в лапидариу-

ма, при стелите има една каменна котва с две дупки и с писмени знаци,
която е източносредиземноморски тип; представен е и един оловен щок
– римски тип. Той обаче е сложен на мястото на лапите, а не в другия
край на вретеното, където трябва да стои... Каменната котва от Синоп
потвърждава находките за древно корабоплаване в района от ІІ – на-
чалото на І хил.пр.Хр., засвидетелствани в Амасра, а типът на оловния
щок, за първи път говори, като археологическо доказателство, и за
римско корабоплаване в тези води ІІ в.пр.Хр.-ІІІ в.сл.Хр.
6. Хисар – село, в което се потвърждава спецификата за Южния бряг

на Черно море традиционно да се строят дървени кораби и лодки –
всичките с транцева кърма, от кестеново дърво, което изобилства в
целия регион. По Българското Черноморие същите са двуостри и са от
дъб – P1160025 (кораби в строеж)
7. Аклиман – прекрасен залив на носа-полуостров Инджебурун
(древният Ахерусиас), защитен от всички страни, обилно подхранван от
сладка карстова вода, от посока ЗАПАД, поради което, с най-висока
степен на вероятност може да се идентфицира с Мястото на катабазиса
на Хадес, по Аполоний Родоски.
8. Икизтепе – най-високият естествен хълм, на левия бряг на река-
та Халис (Казълърмак), преди разлива на нейната делта, върху който се
347
намира разкопавана селищна могила. В музея в Самсун е представена с

материали от Късен халколит (КХ) ІV хил.пр.Хр., Ранен бронз (РБр)
ІІІ хил.пр.Хр. и Хитити (ІІ хил.пр.Хр.).
Едва тук, в средата на Анатолийското Черноморие, освен траки, за
се документират и хитити по Южния бряг на Черно море. Това е не-
съмнена трако-хититска контактна зона, каквато до сега не е локали-
зирана. РБр (ІІІ хил.пр.Хр.), както на обекта, така и в музея в гр. Самсун,
се представя с дървени къщи, изградени от греди, с каквито са известни
на Ксенофонт траките мосинойки от края на V в.пр.Хр.; за пръв път се
открива тази хилядолетна приемственост по Южния бряг на Черно
море.
9. Орду (древният град Котиора). Градежи на носа с Фар, в чиято
източна основа се наблюдава тракийско скално изсечено светилище,
гледащо на изток.
10. Скалният манастир Сумела (на Св. Богородица), над гр. Траб-
зон, е със сериозни податки, че наследява древно тракийско езическо
скално светилище.
11. В Музея на гр. Трабзон, на схеми и карти, тракийското при-
съствие по Южния бряг на Черно море е отразено от турските колеги
до района на самия град (древния полис Трапезунт).
348
2014 г.
1. Асос се намира в югозападния край на Троада, в западния край на
крайбрежието на големия Едремитски/Адрамитски залив, върху много го-
лям и висок хълм, носещ днес името Бехрамкале. Името Асос е тракий-
ско. След началото на І хил.пр.Хр., тук се настаняват елини от еолийската
група. В крепостта се влиза от северната континентална страна. На върха
на хълма има акропол, където е изграден храм на Атина. Върху южната,
спускаща се към морето, страна са разположени гимназионът, на изток от
него агората, булевтерионът, а на юг от тях – и театърът на града. Приста-
нището се е намирало от двете страни на един нос, стремително вдаващ
се на юг в морето. Изброените архитектурни ансамбли са от времето на
античния гръцки полис.
Приема се, че Ашува от хититските извори, по времето на цар Тутха-
лиас (ХІІІ в.пр.Хр.) може да се свърже с населението и града Асос. Види-
ми паметници от тази епоха няма.
Под и преди Храма на Афродита, има скално-изсечена ниша,
която гледа на запад. Тя е с правоъгълна форма и с размери: височина
35-40 см, ширина 25-30 см и дълбочина ок. 10 см. Възможно е тя да е от
предгръцкия тракийски период в развитието на Асос.
Скално-изсечени ниши под трона
349
2. Скално-изсеченото светилище при древната Фокея (дн. гр.

Фоча) се намира на югозапад от гр. Чандарлъ, в основата на залив, от-
ворен на запад, който е в средата на голям полуостров, вдаден в Егейско
море. На високо скално плато, намиращо се югоизточно над града, има
над 40 скално-изсечени култови ниши, някои от които са с антропоморф-
ни изображения. Тук добре личат поне два скално-изсечени трона. Този
култово-обреден център несъмнено е свързан с вяра, свързана с Вели-
ката богиня майка, която в Анатолия е най-известна с името Кибела.
Това насочва към трако-фригийска контактна зона, като част от па-
леобалкано-западноанатолийската общност от ІІ и първата половина
на І хил.пр.Хр.
3. Ташкуле = Каменна кула. Това название е поставено на впечатля-

ващ скално-изсечен култово-обреден феноменален обект, който се нами-
ра на около 7-8 км източно-югоизточно от Фокея/Фоча, в непосредствена
близост до течаща река, на югозападната дясна страна на реката. Хипоте-
зата е, че това е скално-изсечено светилище от ІІ –първата половина
на І хил.пр.Хр., което по-късно, около средата на І хил.пр.Хр., именно
като култово място е достроено и като монументална гробница. Това
е паметник от трако-фригийско-лидийска контактна зона като част
от палеобалкано-западноанатолийската общност.
Общ изглед на Каменната кула
350
4. Адатепе. Олтар на Зевс. Адатепе=Островът-хълм са намира на ок

5 км над северната дъга на Ердемитския/Адрамитския залив, над селище-
то Кючуккою, което на около 20 км източно от Асос (=Бехрамкале). На
върха на хълма се откроява една огромна скала (=остров) с височина 8-10
м, дължина ок. 15 м и ширина – 20-12 м. На върха-остров-скала има скал-
но-изсечена четвъртита шахта=кладенец, който и в момента има около 50
см вода. Югозападно от него, в стръмната надолу скала има изсечени по 7
(седем) стъпала, в посоките изток и запад. От изток – за изкачване, на за-
пад – за слизане… Източно от кладенеца има изкопан улей и правоъгълно
скално изсичане, в което има скално-изсечен плитък „гроб“, подобен на
тези от Ташкуле. На североизток от шахтата-кладенец има скално изсе-
чен трон, който гледа към изгрева на слънцето. Несъмнено е, че тук сме
изправени пред предгръцко тракийско скално-изсечено светилище,
култово-обреден комплекс, свързан със соларно-хтоничната обред-
ност.
Хититските обекти, представени по-долу, са особено важни,

защото хититите в Анатолия са първата засвидетелствана в пис-
мени извори индоевропейска народност (след началото на ІІ хил.
пр.Хр.). Тя е последвана през втората половина на ІІ хил.пр.Хр.
от микенските гърци (ахеите), в юга на Югоизточна Европа, как-
то и от траките (в Западна Анатолия и Югоизточна Европа). При
това Хиттиското царство е наследено от Фригийското, което е на
траките фриги. Поради това съпоставките между тях са много ва-
жни.
5. Хатуша/Хатусас – столица на хититските царе през ІІ хил.
пр.Хр. – при с. Богазкьой, преименовано на Боазкале. Царският град е
разположен върху един внушителен хълм с подхълмия, определено доми-
ниращ над по-ниските равнинни територии на север и запад, пресичан от
река. Площта на селището се мери в много хектари. Градът е разделен на
„долен“ и „горен“, като царският дворец не е разположен сред горния, а
между двата. „Горният град“ е определен като такъв заради надморската
си височина, но не е обособен като акропол. Той се представя от храмове
и водохранилища. Градската стена на места е запазена на височина от над
1,5 метра, но на места се губи и там за трасето ѝ се доверяваме изцяло на
германския екип разкопвачи.
– При влизането през Крепостната стена (от запад на изток), на юг
има представителна част от нея, възстановена наскоро, но по древни
методи и технологии; на изток – в ниското, близо до течащата на север
река/рекичка, спускаща се от хълма надолу, в една огромна скална канара
има скална ниша, отлично оформнена и изгладена с размери ок. 2,5-3 м
ширина и толкова височина. В момента е видимо 1 стъпало. Наблизо се
351
провеждат редовни разкопки. По терена е разпръсната много светлочер-

вена керамика от съдове. Почти до скалната ниша води градеж от камъни,
приблизително успореден на рекичката, който наскоро е наченат да се раз-
копава.
– При изкачването в посока запад/югозапад се стига до Лъвската
порта. Там добре личи внушителната дебелина на крепостната стена, като
фортификацията е осигурена чрез външна и вътрешна врата, между които
противникът може да бъде унищожен.
– Hа най-високото, в южната част на крепостната стена, се намира
внушителен градеж, наричан ПИРАМИДАТА, защото наподобава пирами-
да и се смята, че е издигната в чест на победата на хетите над египтяните
в битката при Кадеш (?) (след началото на ХІІІ в.пр.Хр.). Тук се намират:
Портата със сфинксовете и Потерната – таен проход под крепостната
стена, който е отлично запазен и може да се ползва и днес; Церемони-
алното стълбище за култово-сакрални процесии, започващо от долната
външна (южна) страна на крепостната стена и стигащо до нейната горна
част. Портата не може да се ползва от коли, стъпалата са много стръмни и
предлагат отлична защита, ако по тях трябва бавно да се изкачват против-
никови войници. Въпреки това укрепленията около портата са не по-мал-
ко внушителни, отколкото при другите две.
– Портата на югоизток с барелеф на хититски цар (т. нар. Царска
порта). На терена е монтирано копие на барелефа на царя, а оригиналът
се намира в Музея на анатолийските цивилизации в Анкара.
5.5.) В падина, намираща се на изток от Пирамидата и на север от
Барелефа на хититския цар, има 10-на храмови постройки, обединени
като комплекси. Понякога разстоянията между комплексите са големи,
вкл. няколко десетки метра.;
– При спускането надолу (на север/североизток) се стига до култова
скална ниша, която е доизградена с каменни блокове, а от нишата на-
страни-радиално, пред входа ѝ, има два каменни зида, които отвеждат и
подвеждат към нея. Дъното на нишата е всечено, а нагоре е доизградено
с камък;
– Две места с йероглифни надписи: южното – е в дълбока скална
ниша, където надписите са на закрито и са отлично запазени; северно-
то – е на открита наклонена плоска скала, поради което петроглифите са
по-изветрели. Споменатата ниша напомня вече описаната култова, но е
по-голяма и с друга ориентация. До плоската скала с петроглифите е оз-
начена друга ниша с изображения, но от нея не е запазено нищо освен
малката всечена част и част от подхода към нея;
– На изток, на представителна височина е издигнат Царският дво-
рец, който доминира в целия столичен комплекс. На високите скали от
изток има две скални ями с кръгла форма и диаметър 1,50 м на лявата и 2
352
м на дясната. Сега са частично запълнени с пръст. Дворецът е представен

със защитна система като цитадела, защитена от всички посоки. Там за-
строяването е много плътно;
– На север, в ниската и почти равна част на хълма е изграден Глав-
ният храм, при който има обособена търговска част... Зърнохранилище
с питоси.
Хатуша/Хатусас е столица на хититските царе, в която има цар-
ски дворец, храмове, представителни надписи. Тук, несъмнено има и
обслужващ персонал. Но няма данни за обикновено население. Това
сочи, че крепостта с дворец и храмове е седалище на владетеля и глав-
но култово-обредно място. Тоест, това не е град в обичайния смисъл
на думата, а е по-скоро ЦАРСКИ ГРАД.
Странно е, че от външната страна на трите порти (Лъвската,
Сфинксовата, Царската) на Горния град няма пътища, водещи към
тях. Няма дори що-годе удобен подход откъм подножията. Това на-
вежда на мисълта, че тези порти не са били с обичайното транспорт-
но-търговско предназначение (каквато е Северната), а са има сакрал-
на и/или военна функция.
6. Култово-обреден комплекс Язълъкая. Обектът се намира на око-

ло 2-3 км североизточно от Боазкале/Хатуша. Представлява скално-из-
сечено светилище през ХІІІ в.пр.Хр. с баралефи на хититски царе и
божества, преди влизането в скалата и вътре, след влизането в сакралното
пространство.
Големината и представителността на светилището, както и на
други подобни, предполагат наличие на ЖРЕЧЕСКО СЪСЛОВИЕ
при хититите, несъмнено свързано с царската институция.
7. Селищна могила ІV-ІІ хил.пр.Хр., с музей, при Аладжахююк.

7.1.) В Музея са представени Халколит, Ранен бронз и Хититската
владетелска резиденция на Аладжахююк;
7.2.) Ранният бронз е с отлични възстановки на погребения на царе
и на царици;
7.3.) Хититската владетелска резиденция се илюстрира чрез вход-
ната порта със сфинксове и барелефи около нея.
Обектът представлява мощна владетелска резиденция през ІІІ и
ІІ хил.пр.Хр. (през Ранния бронз и Хититското царство).
8. Музеят на Анатолийските цивилизации в Анкара:

– При внушителното представяне на Хититската история през ІІ хил.
пр.Хр., се посочват 20 резиденциални крепости на хититските владетели.
Чрез тези 20 резиденциални крепости хититските владетели са
353
управлявали държавата си.

– Фригия и фригите (ХІІ/Х–VІІІ/VІ в.пр.Хр.) са представени чрез
метални изделия, керамика, надписи на старофригийски, барелефи. Фри-
гийската държава се представя като реален наследник на Хититската дър-
жава в Централна Анатолия.
Античната писмена традиция съобщава, че фригите са траки,

които се преселили от Европа в Азия. Това прави фригийските обек-
ти и история в Анатолия с първостепенна важност.
9. Надгробна могила с гроб на фригийския цар Мидас (или Гор-
дий), недалеко от фригийската столица Гордион.
10.Фригийският царски град Гордион. Впечатлява близостта на

града с река Сакария (древната Сангариос), течаща в съвремието от се-
верната страна на Гордион, както и връзката по долината ù с тракий-
ската област Битиния/Витиния и нейното Черноморско анатолийско
крайбрежие. От разкопаните и възстановени части на високия хълм, вър-
ху който е разположен фригийският царски град Гордион са видни: добре
укрепен вход (от югоизток), като най-важна част от цялостната крепостна
стена; владетелска цитадела (северно от входа); 4 мегарона, разположе-
ни един до друг (северозападно от портата и югозападно от цитаделата),
354
свързани с култово-обредните церемонии на владетелската институция от

цитаделата; 10 сгради с формата на мегароните (непосредствено югоза-
падно от 4-те мегарона), 8 – плътно прилепнали една до друга с дългите
си страни, които се интерпретират като индустриален квартал, който об-
служва нуждите на царския двор.
Фригийският Гордион е ЦАРСКИ ГРАД, който функционира за
и заради владетелската институция в цитаделата.
Реконструкция на югоизточната порта, отвъд нея е цитаделата

11. Градът на Мидас.
Наблюдения и впечатления:
– Скално-изсечена фасада като вход на фригийски мегарон с фри-
гийски надписи – Врата на Мидас. Намира се в началото на югоизточния
край на сакралното плато.
– Скално-изсечена фасада като вход на фригийски мегарон с фри-
гийски надписи – Врата на Мидас. Намира се в североизточния край
на сакралното плато, след скално-изсечените култови пещери, които са в
северната/северозападната страна.
– Скалните гробници при скалните ниши в южната страна на плато-
то, които се свързват с новофригийските надписи (ІІ-ІІІ в.), са оцветени в
черно и червено, цветове използвани при владетелски погребения и в
Тракия, столетия по-рано.
– Скална астрономическа обсерватория, изградена на висок ска-
лен масив (в югоизточната част на платото), с мерник, гледащ на изток
– точно между два планински върха. Точно при мерника има голям басейн
355
с форма на правилен
кръг с диаметър около
2 м и дълбочина око-
ло 2,20 м. При нея, на
две места, има вко-
павания в скалите,
които най-вероятно
са за изграждане на
обслужващи обсер-
ваторията сгради,
в които са работели
жреците-астрономи.
– Тронове. На-
мират се на различни
места. Малко на север
от обсерваторията се
намират 3, разполо-
жени последователно
един след друг, изсе-
чени в ръба на скала-
та. Третият от тях е
с 2 надписа на фри-
гийски език. Един
(четвърти) трон мар-
кира края на пътя на Южната врата на Мидас
процесиите, както го определят надписите на обекта. До последния има
скално изображение, интерпретирано в къснохититски стил, но воинът
има фригийска шапка/шлем. Последният (пети) трон е най-импозантен,
на високо място на югозапад от края на пътя и също гледа на изток. Има 2
нимба и фригийски надпис.
Всички тронове гледат на изток.
– Скалите, които ограждат церемониалния път, отдолу нагоре, към
главния трон на високото, от западната си страна са оформени с ясно ли-
чащи изсичания.
– Голям олтар с басейн пред него в северозападната част на платото.
Също гледа на изток и може да се интерпретира като (шести) трон. Пред
него има голям изкоп (басейн), свързан с функциите на олтара.
– В северозападната част на платото има поне още 3 олтарчета
(тронове?) със скалноизсечени стъпала, водещи към тях.
– Южно от тях се намира падина между скалите, закътана от север и
изток. Върху скалите от север и изток има ясно видими скални изсичания
за носещи греди. Така се оформя място на сграда, която поразително на-
356
Главният, двойният трон с два нимба и с надпис
помня архитектурата на сградите в селото под платото.

Такива градежи могат да се видят и на разкопките на Гордион.
Тази сграда(и) вероятно е приютявала жреците на платото.
– Т. нар. Цистерни. Според нашата интерпретация те нямат никакво
утилитарно предназначение и не са водохранилища. Това са специално
оформени в скалния масив надолу и надълбоко ок. 6-7 м, еднотипно скал-
но-изсечени вертикални пещери, до които водят надолу, но и нагоре,
изсечени по различен начин стъпала. Всички пещери имат в дъното ко-
шеровидна форма, с височина ок. 2.5 м. Те са 4 и в някои има малко вода,
като две от тях изглеждат свързани. В едната има графити – изображения
на 2 животни и може би човек.
– Особен интерес представлява (петата) пещера, разположена на се-
вер-североизток под платото, между двете скални фасади (Северната
и Южната). Тя е свързана със стъпала с горната част на платото, като по
тях от „горния свят“ може да се слезе в „долния свят“. Пещерата към края
си надолу се дели на две, като от левия вход има и изход след ок. 6-8 метра.
Очевидно е, че т.нар. Град на Мидас е ГЛАВНИЯТ СВЕЩЕН ТО-
ПОС на фригите. Той е обслужван от ЖРЕЧЕСКО СЪСЛОВИЕ. Гра-
дът-топос не е застроен и ползван като обикновено селище или дори
като царски град.
12. На отсрещното плато в северна посока също има скални ниши.

Други подобни обекти са Кючюкязълъкая, Гердеккая и др. Кючюкязълъ-
кая е скална фасада и скално-изсечена гробница, около които има ниши и
357
Култово-обредни скално-изсечени подземни пещери

гробници.
Това показва, че свещеното пространство съвсем не се ограничава с
платото, представено по-горе, а обхваща цялата долина, т.нар. Долина на
фригите или по-скоро Свещената долина на фригите.
Стъпалата между двете скални фасади – отдолу нагоре и отгоре надолу
358
2015 г.
1. Сарди. Столицата на древната Лидия се намира при днешното се-
лище, носещо името Сарт. Тя е на около 100 км източно от древната Смир-
на (дн. Измир) и на ок. 80 км източно/североизточно от гр. Маниса.
Градът е разположен на хълм. Долу, в ниското, под него има елинистиче-
ски Храм на Артемида, пред който стои запазен олтар (на Артемида). Имен-
но той може да се свърже с предгръцката лидийска древност на Сарди.
На най-високия хълм, от първото предпланиние, на височина ок.
350-400 м, се откриват останки от Акропола на древния Сарди. Видимите
запазени крепостни градежи не са от времето на лидийската столица Сар-
ди, а са сравнително късни – късен Рим и ранна Византия. На платото на
Акропола, в южната му част е южната крепостна стена, която е запазена с
дължина около 300-350 м, с каменен вход-порта. На най-високото място
на платото има запазено издълбано, но и градено водохранилище с дъл-
жина около 15 м, ширина 5-6 м и дълбочина 3-4 м.
При обхода на високото и трудно достъпно плато, при плавното сли-
зане надолу, в посока североизток, се вижда разкрита част от по-стара
крепостна стена (ок. 10 м дължина, с височина 2-3 м, с приблизителна
ориентация изток-запад), която е градена от квадри без спойка (с веро-
ятност да се отнесе към елинизма или дори към пределинизма).
Лидийска стена
359
Възможно е тази стена да е от времето на Лидийската столица

Сарди от VІІ - ср. VІ в.пр.н.е., с което става сравнима с тракийска
крепостна архитектура от Европейска и Азиатска Тракия.
2. Лабранда/Лабраунда.
Карийският култово-обреден „град“ Лабраунда се намира нависоко и
трудно достъпно място в планината. Над елинистическата част на Свети-
лището на Зевс Стратиос/Войнствения (според Херодот) при Лабраунда
има множество скално-изсечени паметници: множество стъпала, пра-
воъгълна ниша отворена в посока юг, улей… Всички те са израз на
местна, карийска, пределинистическа, „варварска“ ВЯРА! Над тях се
издига Сцепена от мълния СКАЛА, която е култовият център, около
който са споменатите скално-изсечени паметници. Под нея има свещен
извор, каптиран още в Древността, който се използва със своята свеще-
на вода и днес от местното население.
Сцепената скала със свещеният извор под нея
Сведенията от Древността говорят за над 30 извора в/при Светили-

щето Лабраунда.
Във височина над и срещу (ок. 200-300 м на север) Сцепената скала,
прави впечатление изсечена в огромен скален монолит гробница. Ней-
ният правоъгълен вход „гледа“ към Сцепената скала, в посока юг. Вътре,
в ляво, в дясно и насреща има 3 скално-изсечени ложета-гробници. Тук е
несъмнена асоциацията с два познати обекта. Единият е посетеният през
2014 г. в Западна Анатолия обект Ташкуле (Каменната кула), наричан и
360
Персийската кула, намиращ се недалеко от гр. Фоча (древната Фокея), при

която има светилище със скално-изсечени тронове и ниши, свързани с култа
към Великата богиня майка – Кибела. Другият е тракийската гробница под
могила Оструша в Долината на тракийските царе, в Европейска Тракия.
Скален монолит-гробница
В района около Светилището има правоъгълни скалноизсечени гро-
бове.
Изключително карийско предгръцко скалноизсечено Светили-
ще, наследено от елинистическо Светилище. Първото е сравнимо с
обекти от Европейска и Азиатска Тракия.
3. Пещерата на „7-те спящи“ край Ефес (И-СИ).

Скалноизсечен комплекс, разположен върху наклонени скали, състо-
ящ се от 3 части.
В тях се откриват издълбани в скалата ритуални помещения с пра-
воъгълна форма; изсечени над 20 групи стъпала около ритуалните по-
мещения, изсечени вертикални прави ъгли, около 30 скалноизсечени
ниши с дъговидна горна част, чиито долни части са изсечени като гробо-
ве. Всичко това подсказва идеята за функционирал карийски доелинис-
тически обреден храмов комплекс, който е продължил да се използва и
достроява и през Елинизма.
361
Скално-изсечена зала и стъпала

Изключително карийско предгръцко скалноизсечено Светили-
ще, което е наследено от елинистическо Светилище. Този обект е
сравним с обекти от Европейска и Азиатска Тракия.
362
2016
Остров Лемнос
Островът се намира в североизточната част на Егейско море. Пред-
гръцкото население тук са пеласги, тирсени и синтии. За тях древните
автори съобщават, че са траки, които от VІІІ в. пр.Хр. насетне посте-
пенно се елинизират.
Омир казва, че разгне-
веният Зевс запраща
на острова бога-ковач
Хефест, който бил
спасен от синтиите
(Hom. Il. 1, 593-594).
Хефест символизира
Слънцето, но също
така – действието
на вулканите, Огъня
и свързаната с него
металургия, с която
траките от острова са
били добре известни.
Полиохни – край-
брежно праисториче-
ско селище с каменна
архитектура в югоиз-
точната страна на ос-
трова. Неговият живот
е през Медно-каменна-
та и Ранната бронзова
епоха. Главният път на селището
Кабирион – светилище на кабирите. Кабирите са предгръцки пе-
ласго-тракийски божества. Култът към тях е известен главно по тракий-
ските острови Самотраки, Лемнос и Имброс (дн. Гьокчеада), където се
свързва с морето, огъня, добива и обработката на метали, както и с
плодородието. Най-прочути са мистериите от о. Самотраки, но такива
са извършвани несъмнено и на о. Лемнос. Те оповестяват тракийските
божески имена Аксиерос, Аксиокерса, Аксиокерсос и Касмилос/Кад-
милос, които се оприличават на гръцките божества Деметра, дъщеря ù
Персефона, Хадес и Хермес.
363
Скалната пещера над морето, която може да се свърже с пеласго-тракийската

древност. От нея се развива Кабирионът в следващите епохи на Античността.
Експонираните останки са от елинизма
Хефестия – елински полис, в чертите на който е включено пелас-
гийско светилище.
Интериор на светилището
364
Крепостта на Мирина (Кастрото). Мирина е столицата на о. Лем-

нос. Нейното име се свързва с една от цариците на амазонките, които и тук
несъмнено също са трако-пеласгийска древност.
Циклопски зидове, приписвани на пеласгите
Скално-изсечени трон и стъпала на източна страна – по склона надолу

към пристанището
365
Праисторическа Мирина
В северната част на Мирина са разкопани и консервирани части от
селище с датировка Халколит и Ранна бронзова епоха (4-3 хил.пр.Хр.).
Архитектурата е каменна, личат кладенци, мегарони с хоризонтална стра-
тиграфия.
Светилище с храм на Артемида

Северно от праисторическа Мирина, в землището на хотелския ком-
плекс „Порто Мирина Палас“ има храмов комплекс на Артемида. Запазена
е каменна архитектура. Приблизително в средата на неправилния четири-
ъгълник с приблизителни размери 50-60 на 100 м има открита площадка
с много едра каменна настилка. От различни страни личат ясно прагове
и вертикални плочи, маркиращи врати на помещения, които обграждат
откритото пространство, вероятно култово. Светилището е свързано с
Артемида от елините дошли тук от Тесалия през VІІІ век, но е по-старо
пеласго-тракийско и вероятно посветено на Великата богиня майка. Ка-
менно корито, разделено на много части, заема дългата стена на голямо
правоъгълно помещение.
Светилището на Артемида – общ изглед
366
ENGLISH SUMMARY
The title of the book The THRACIAN CIVILIZATION IN THE

BEGINNINGS OF TWO CONTINENTS AND ON THE COASTS OF
THREE SEAS (in ten studies) the suggests unusual, for the traditional
thinking, presentation of Thracian antiquity. It certainly is related to maritime
history and culture of the Thracians. The reading was formed in ten studies,
but substantially interlinked scientific narrative. No coincidence they are called
study, because, by their nature, are real crucial research.
In THE FIRST STUDY (Main Factors and Periods in the Emergence
and the Development of the Thracian Civilization in South-East Europe
and North-West Anatolia) indicating the importance and the role of the main
factors for the emergence and development of the Thracian civilization, which
allow the History of Thracians to scale of periods and along with that of
Ancient Greece, for example, and to be entered in the History of the Old World.
Particular attention will be given to the impact of natural conditions and their
changes over time on the ancient society of the Thracians, which allows for new
views and interpretations of their early history.
THE SECOND (The Thracians in the Paleobalkan-Westanatolian Indo-
European Community in the 2nd-1st mill. BC) and THE THIRD (Ancient
Literature for Ethnocultural Communities in South-East Europe and West
Asia Minor at the end of the 2nd and the beginning of 1st mill. BC) STUDIES
presented the earliest written and linguistic data for the Thracians, which place
them among the first Indo-Europeans not only in South-Eastern Europe, but
also in West Anatolia. Underlined the early belong of the Thracians in the
Indo-Europeans, but not only those of South-Eastern Europe, but definitely the
Thracians from the West-Northwestern Asia Minor, and in connection with the
earliest known Indo-Europeans the Hittites in Anatolia and Mycenaean Greeks.
For the first time a reading of ancient authors, such as Apollonius and
Xenophon, for example, in THE FOURTH (Relicts from the Paleobalkan-
Westanatolian Ethnocultural Community in the Littorals of the Thracian,
Marmara Seas and Anatolian Black Sea Coast, according to Apollonius
Rhodius) and THE FIFTH (The Thracians on the Northern Marmara Sea
Coast and on the Anatolian Black Sea Coast in Xenophon) STUDIES, depicts,
characterized and compared the Thracians in Europe, with the Thracians in
Anatolia.
THE SIXST (The Thracian Rulers Residence of Fineus – FINEON-
FINOPOLIS at the Mouth of the Bosporus – Entrance of the Black Sea),
THE SEVENTH (The Basileyon SALMYDESSOS and the Rulers Residence-
Sanctuary of Apollo Karsenos of the South-West Black Sea Coast) and THE
EIGHTH (The Seas of the Thracians – Thrace Maritime/Thracia Pontica)
STUDIES highlighting the specificities in maritime history and culture of the
367
Thracians. And here are the Thracians submitted not only from Europe, but also
from Asia Minor.
THE NINTH study (The Ancient Heritage in Bulgarian History and
Culture) deals with the Problems of ancient Thracian cultural heritage in
Bulgarian history and culture.
THE TENTH study (The Expeditions on the Track of the Thracians of
the Black, Thracian and Marmara Seas in the Beginning of 21st Century)
submit primary results from the eight-year field research on the shores of the
author with his colleagues at the beaches of Thracian Sea, the Sea of Marmara
and the Black Sea.
In this book everything looks particularly interesting and with the
contributions, because point of view is based on the interpretation of all possible
sources from the perspective of the own Thracian history and culture, which
inevitably and invariably associated with the sea.
In fact, the Thracian civilization, lying in the start of two continents (Europe
and Asia) and coastlines of three seas – Black, Marmara and North Aegean, is
presented as the Northern contact zone of the Eastern Mediterranean, called in
the scientific literature Thracia Pontica or Maritime Thrace.
368
СЪКРАЩЕНИЯ
ABREVIATIONS
Acta TAB = Acta Association Internationalis Terra Antiqua Balcanica.

AJA = American Journal of Archaeology, Baltimore.
ATL = Meritt B.D., H.T. Wade-Gery, M.F.McGregor. The Athenian Tribute Lists.
Harvard University Press. Cambridge, Massachusetts, 1939-1953, Vol. I-ІV.
BAR = British Archaeological Reports, Oxford.
BCH = Bulletin Correspondance Hellenique. Paris, 1877 sqq.
CRAI = Comptes rendus des séances de l’Académie des inscriptions et belles-
lettres. Paris.
IG = Inscriptiones Graecae. Vol. I-XII, Ed. 2. Berolini, 1913-1940.
IGBulg. I = Mihailov G. Inscriptiones Graecae in Bulgaria repertae, Vol. I
Inscriptiones orae Ponti Euxini. Serdicae, MCMLXX.
Inventori = An Inventory of Archaic and Classical Poleis. An Investigation
Conducted by The Copenhagen Polis Centre for the Danish National Research
Fondation. (Eds. M. H. Hansen and Th. H. Nielsen). Oxford University Press, 2004.
JHS = Journal of Hellenic Studies, London.
LB = Lingustique Balkanique, Sofia.
RE = Paulys Real-Encyclopädie der classischen Altertumswiessenschaft. Neue
Bearbeitung von Georg Wissowa, Kroll u.a.. Stuttgart, 1894 sqq.
StB = Studia Balcanica, Sofia.
Syll. = Dittenberger W. Sylloge Inscriptionum Graecarum, I-IV. Lipsiae, 1915-
1924 (3).
АОР = Археологически открития и разкопки. София.
ВДИ = Вестник древней истории, Москва.
ГСУ, ФФ = Годишник на Софийския университет, Филологически факул-
тет.
ГСУ, ФИФ = Годишник на Софийския университет, Философско-истори-
чески факултет.
ИАИ = Известия на Археологическия институт, София.
ИБ = История на България. Том І. Първобитнообщинен и робовладелски
строй. Траки. София, 1979, 471 с.
ИБАД = Известия на българското археологическо дружество. София.
ИИД = Известия на Историческото дружество, София.
ИНМБ = Известия на Народния музей в Бургас. Бургас.
ИПр = Исторически преглед, София.
ИСИГТМ = Извори за старата история и география на Тракия и Македо-
ния. Второ разширено издание. (Г.И.Кацаров, Д. Дечев и др.) Печатница на БАН.
София, 1949.
КЕТД = Кратка енциклопедия Тракийска древност. (Ред. Д. Попов и др.)
Издателство „Аргес“. София, 1993.
CA = Советская археология, Москва.
Сб БАН = Сборник на Българската академия на науките. София.
Сп БАН = Списание на Българската академия на науките. София.
369
ЦИТИРАНИ АНТИЧНИ АВТОРИ

CITED ANCIENT AUTHORS
Anonym. Рeripl. Pont. Eux. (Müller)

Apollonius Rhod. Argonautica. (Merkel; Seaton)
Apollodor. Bibl. (Wagner)
Apollodor. Epit. (Wagner)
Аrchiloch. (Diehl)
Aristot. (Bekker)
Arrian. Bithinica. (Roos)
Arrian. Peripl. Pont. Eux. (Roos – Wirth)
Conon. (Jacoby)
Demosthen. Orationes (Butcher - Rennie)
Diod. (Vogel)
Eschile. Prom. (Mazon)
Euripid. Rhes. (Wecklein)
Euripid. (Budé)
Herodot. Hist. (Hude)
Hellanic.FGrH, 1 (Jakoby)
Hesych. (Müller)
Hesiod. Carmina (Rzach)
Homerus. Ilias (Amais-Hentze; Berard)
Oppian. Halieutica. (Mair)
Pausan. (Jones)
Pherecyd. FGrH, 1 (Jakoby)
Plin. Nat.Hist.(Mayhoff)
Plutarch. Vitae Parallelae (Sintenis)
Polyb. Hist. (Büttner-Wobst)
[Pseudo] Aristot. Oeconom. (Susemihl)
(Pseudo) Euripid. Rhesos. (Wecklein)
(Pseudo) Skylax (Müller)
Pseudo-Skymn. (Müller)
Ptolem. Claud. Geogr. (Müller)
Schol. in Apollon. Rhod. (Wendel, ed. Regenbogen )
Schol. in Euripid. (Schwartz)
Schol. in Sophocl. (Papageorgius)
Sophocl. Antig. (Williger-Bayer)
Solin. (Mommsen)
Steph. Byzanth. (Meineke)
Strab. (Meineke)
Thuc. Hist. (Smith; Hude)
Melae Pomp. De chronographia. (Schaub)
Xant. (Müller)
Xénoph. Anabase. (Masqueray)
Xénoph. Hellenica. (Strasburger)
370
ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА
CITED LITERATURE
Агре Д. Археологически разкопки на долмен в м. Цървандакови къшли край

с. Белеврен, община Средец. – АОР през 2007 г. София, 2008, 156-158.
Агре Д., Д. Дичев. Класификация на фибулите от долмените в Странджа.
– ІV международен симпозиум Поселищен живот в Тракия, 9-11 ноември 2005,
Ямбол-Кабиле, Издателство „Я”. Ямбол, 2006, 9-30.
Александров, Ст., Кр. Ников. Формиране на тракийската култура. – В:
Древните цивилизации в българските земи. НАИМ – БАН. София, 2007, 18-25
Андреев, Ю. В. Раннегреческий полис (Гомеровский период). Ленинград,
1976.
Ардзинба, В. Г. О некоторых новых результатах в исследовании истории,
языков и культуры Древней Анатолии. – В: Маккуин, Дж. Г. Хетты и их совре-
менники в Малой Азии. Москва, 1983, 152-180.
Балабанов П. Тракийски тюрсис близо до Бургас. – Известия на музеите
от Югоизточна България, VІІ, Издателство „Христо Г. Данов”. Пловдив, 1984,
11-38.
Балтаков Г., Р. Кендерова. Кватернерна палеография. Варна, 2003.
Баюн, Л. С. Ранние фрако-анатолийские языковые связи: к проблеме ин-
терпретации. – В: Античная балканистика, 6, Тезисы докладов. Москва, 1988, 3.
Баюн, Л. С. Отражение древней пчеловодческой лексики в языках Малой
Азии и Северо-Востока Балкан. – В: Acta TAB VI: V-ый международный конгресс
по фракологии (=Античная балканистика, 6), Москва, 1988. София, 1991, 13-29.
Бенвенист, Э. Общая лингвистика. Москва, 1974.
Бешевлиевъ В. Къмъ въпроса за народностьта на старите македонци. – В:
Годишник на Софийския университет, Историко-филологически факултет,
ХХVІІІ, 8, 1932, 15-32.
Богданов Б. Историкът Ксенофонт. – В: Ксенофонт. Исторически съчине-
ния, Наука и изкуство. София, 1984.
Бошнаков К. Псевдо-Скимнос или Семос от Делос. Проучвания върху све-
денията на елински автори за Западния Понт. Университетско издателство „Св.
Климент Охридски”. София, 2007.
Брюсов, А. Я. К вопросу об индоевропейской проблеме. – СА, 1958, 3, 18-
26.
Венедиков, Ив. Надписите върху тракийските фиали. – Археология, 2, 1972,
1-7.
Венедиков, Ив. Траките в Илиадата. – Тракия, 3, 1976. Пловдив, 33-34.
Венедиков, Ив. Тракийската топонимия в движение. Населението на Юго-
източна Тракия. – В: Тракийски паметници, 3, Мегалитите в Тракия, част 2 Тра-
кия Понтика. София, 1982, 39-179.
Габелко О. Л. История Вифинского царства. Санкт-Петербург, 2005.
Гамкрелидзе, Т. В., В. В. Иванов. Индоевропейские языки и индоевропей-
цы. Тбилиси, 1984.
География на България. Т. 1 Физическа география. Природни условия и
ресурси. София, 1982.
371
Георгиев, Вл. За произхода на древното население от североизточната част

на Балканския полуостров. – В: ИАИ, ХІХ (=Serta Kazaroviana, II). София, 1955,
305-322.
Георгиев, Вл. Траките и техният език. София, 1977.
Георгиев, М. Физическа география на България. София, 1991.
Георгиева Р., Д. Момчилов. Проучвания на тракийската култура в Карно-
батския край в периода 1996 – 2007 г. – В: Югоизточна България през ІІ-І хил.
пр.Хр. Книгоиздателство ЗОГРАФ. Варна, 2010, 7-14.
Гиндин, Л. А. Фракийское население и ономастика Малой Азии. – In:
Pulpudeva, 2, Semaines Philippopolitaines de l ‘histore et de la culture thrace, Plovdiv,
4-19 Octobre 1976. Sofia, 1978, 26-35.
Гиндин, Л. А. Древнейшая ономастика Восточных Балкан (Фрако-хет-
то-лувийские и фрако-малоазийские изоглоссы). София, 1981.
Гиндин Л. А. К вопросу о статусе языка древних македонцев. – В: Антич-
ная балканистика, Москва, 1987.
Гиндин, Л. А. Значение данных фракологии в камплексе проблем индоевро-
пеистики. – В: Acta TAB VI: V-ый международный конгрес по фракологии (=Меж-
дународный симпозиум Античная балканистика 6), Москва, 18-22 октября 1988.
София, 1991, 32-35.
Гиндин, Л. А. Население Гомеровской Трои. Историко-филологические ис-
следования по истории Древней Анатолии. Москва, 1993.
Гоцев Ал. и колектив. Археологически проучвания на емпорион Пистирос
край гр. Ветрен, община Септември. – АОР през 2007. София, 2008, 202-211.
Гумилев, Л. Н. Гетерохронность увлажнения Евразии в древности (ланд-
шафт и этнос). – Вестник Ленинградското университета, серия Г.Г., 1966, № 6,
вып.1, 62-63.
Гълъбов Ив. Един новооткрит надпис от Несебър. – Известия на Народния
музей, Бургас, т.1, 1950, 7-22.
Гълъбов, И. Минойская надпись, найденная в Бургасе (Болгария). – ВДИ,
1956, 3, 151-157.
Гюзелев М. Западният Понт между Емине и Босфора през първото хиля-
долетие пр.Хр. Бургас, 2009.
Данов Хр. Към историята на Тракия и Западното Черноморие от втората
половина на ІІІ до средата на І в.пр.н.е. – ГСУ, ФИФ, 47, 2 1952, 105-166.
Данов 1993: Х. Данов. Кизик. – В: Кратка енциклопедия Тракийска древ-
ност. София, 144-145.
Дечев, Д., Г.Ил.Кацаров и др. Извори за старата история и география на
Тракия и Македония. София, 1949 (второ разширено издание).
Димитров, Д. П. Троя VІІ б2 и балканските тракийски и мизийски плевена.
– Археология, 4, 1968, 1-14.
Димитров П., Д. Димитров. Черно море, Потопът и древните митове.
СЛАВЕНА. Варна, 2003.
Домарадски М. Емпорион Пистирос в Тракия. – В: Поселищен живот в
Древна Тракия, ІІІ международен симпозиум Кабиле, 17-21 май Ямбол, 1993. Ям-
бол,1994, 44—52.
Дьяконов, И. М. Языки древней Передней Азии. Москва, 1967.
372
Дьяконов, И. М. О прародине носителей индоевропейских диалектов. І. –

ВДИ, 3, 1982, 3-30.
Дьяконов, И. М. О прародине носителей индоевропейских диалектов. ІІ. –
ВДИ, 4, 1982 (ІІ), 15-18.
Дуриданов, Ив. Езикът на траките. София, 1976.
Езеро. Раннобронзовото селище. София, 1979.
Иванов Ив. Библейският потоп, Черно море и археологията. – В: Райан У.,
У. Питман. Ноевият потоп. Новите научни разкрития за събитията, които проме-
ниха историята. СЛАВЕНА. Варна, 2000, 302-308.
История Древнего мира. Т. 1. Ранная Древность; Т. 2. Расцвет Древних
обществ; Т. 3. Упадок Древних обществ. Москва, 1982.
История на България. Т.1 Първобитно-общинен и робовладелски строй.
Траки. София, 1979.
Йорданов К. Държавността на траките. – In: Seminarium Thracicum, 4, Со-
фия, Институт по тракология, 2000, 9-18.
Йорданов Ст. Троянската война, тракийската таласократия и движението
на т.нар. морски народи (проблеми на проучванията). – Seminarium Thracicum, 5.
Втори академични четения в памет на академик Гаврил Кацаров. София, 2001,
31-46.
Карайотов, Ив. Критски меден слитък от село Черково, Бургаски окръг. –
Нумизматика, 1978, 1, 13-17.
Карайотов Ив. Странджа и морето в културно-исторически аспект. –
Странджанско-Сакарски сборник, том ІІ, книга 2. Малко Търново, 1984, 65-69.
Карайотов Ив. Месамбрия и владетелите на Крайбрежна Тракия (според
нумизматични данни). – Известия на Народния музей Бургас, 3, Studia in honorem
Ivani Galabov, 2000, 66-82.
Карайотов Ив. Бургас – пристанището на тракийските царе. – Море, На-
ционално маринистично списание. Бургас, година ХІІ, 9-10, 2004, 10-12.
Казанский, Н.Н. Троянское письмо. К постановке вопроса. – Античная
балканистика (предварительные материаллы к международному симпозиуме), 5,
Москва, 1984, 18-19.
Катинчаров, Р. Бронзовата епоха в България. – В: Троя и Тракия. Каталог
на изложбата. София, 1982.
Кацаров, Г. Ил. Тракия в Омировия епос. – ИИД, 11-12, 1932.
Кацаров, Г. Битът на старите траки според класическите писатели. СбБАН,
кл.ист-фил., кн. 1. София, 1915.
Кисьов К. Някои аспекти на селищното развитие в горното течение на река
Стряма през Късната желязна епоха. – В: Поселищен живот в Древна Тракия, ІІІ
международен симпозиум Кабиле, 17-21 май Ямбол, 1993. Ямбол,1994, 104-110.
Кияшкина П. За един неизследван археологически обект от територията
на Бургас. – ИНМБ, 3, Studia in memoriam Ivani Galabov. Археологически музей –
Бургас, Бургас, 2000, 106-116.
Кияшкина П., Ив. Карайотов. Светилище на върха. – В: Бургас – вечното
пристанище. Бургас, 2000, 58-61.
Краснов, Ю. А. Об истоках пашенного земледелия в Восточной Европы. –
Советская археология, 1980, 3, 15-23.
373
Кратка енциклопедия Тракийска древност. София, 1993.

Лазаров, М. Древните каменни котви и загадъчното Второ хилядолетие. –
В: Известия на Народния музей Варна, 36-37 (51-52), 2000-2001. Варна, 2004,
9-18.
Латинско-български речник (Съставители: М. Войнов и Ал. Милев), Нау-
ка и изкуство. София, 1971.
Лелеков, Л. К новейшему решению индоевропейской проблемы. – ВДИ, 3,
1982, 31-53.
Лихардус Ян, Ал. Фол, Л. Гетов, Ф. Бертемес, Р. Ехт, Р. Катинчаров, И.
Илиев. Изследвания в микрорегиона на с. Драма (Югоизточна България). Об-
общение на основните резултати на българо-германските разкопки от 1983 до
1999 г. Университетско издателство „Св. Климент Охридски”. София, 2001.
Маджаров М., Д. Танчева. Археологически разкопки на селище от V-ІV
в.пр.Хр. при с. Кръстевич, община Хисаря. – АОР през 2007. София, 2008, 217-
220.
Маразов Ив. Видимият мит. София, 1992.
Мерперт, Н. Я. Об этнокультурной ситуации ІV-ІІІ тысячелетии до н.э. в
Циркумпонтийской зоне. – В: Древний Восток. Этнокультурные связи. Москва,
1988, 14-28.
Мерперт, Н. Я., А. А. Молчанов. Градостроительная стуктура протофра-
кийских поселении эпохи ранней бронзы на юго-востоке и юге Балканского полу-
острова (по данным археологических и нарративных источников). – In: Acta TAB
VI: V-ый международный конгрес по фракологии (=Античная балканистика, 6),
Москва, 1988. Serdicae, 1991, 129-141.
Мэллори, Дж. П. Индоевропейские прародины. – ВДИ, 1997, 1, 61-82.
Милев, Ал., Цв. Лазова, В. Попова. – В: Извори за историята на Тракия и
траките, София, 1981, т.1.
Михайлов Г. Към историята на Тракия през ІV-ІІІ в.пр.н.е.. – ИАИ, Книга
ХІХ. София, 1955, 149-165.
Михова, Е. Условия за развитието на човешкия живот край бреговете на
Черно море. – Музей, брой 9 (48), септември 1997, 1-3.
Молчанов, А. А., В. П. Нерознак, С. Я. Шарыпкин. Памятники древеней-
шей греческой письменности. Введение в микенологию. Москва, 1988.
Николов Б., Сп. Машов, Пл. Иванов. Уникално тракийско съкровище от
Рогозен. – Музеи и паметници на културата, 1, 1986, 38-47.
Николов, В. В зората на европейската цивилизация. – В: Древните цивили-
зации в българските земи. НАИМ – БАН. София, 2007, 5-17.
Николов, В. и колектив. Солта е злато. Праисторически солодобивен цен-
тър Провадия – Солницата. София, 2010.
Николов, В. Праистория на българските земи. – В: Българска национална
история. Том І: Българските земи през Древността. АБАГАР. Велико Търново,
2011, 13-307.
Орачев, А. Странджанското крайбрежие и Евксинския понт до V в.пр.н.е.
– В: Странджа – древност и съвремие. Международна асоциация Древна балкан-
ска земя. София, 1990, 344-365.
Орачев, А. Приноси към палеогеографията и историята на Бургас. – В: Из-
374
вестия на Народния музей Бургас, 4, Studia in honorem Ivani Karayotov, Археоло-

гически музей-Бургас. Бургас, 2002, 236-259.
Откупщиков, Ю. В. Догреческий субстрат: у истоков европейской циви-
лизации. Ленинград, 1988.
Панайотов, Ив. Ямната култура по Българските земи. София, 1989. – В:
(=Разкопки и проучвания, книга 21), 43-157.
Панайотов, Ив. Ранна и средна бронзова епоха в Горнотракийската низина.
Нови проблеми. – В: Марица-Изток. Археологически проучвания. София, 1991,
Т.1, 33-40.
Пизани, В. Общее и индоевропейское языкознание. – В: Общее и индоевро-
пейское языкознание. Москва, 1956, 83-199.
Полякова, Г. Ф. Некоторые черты социально-экономического устройства
греческих обществ ІІ тыс. до н.э. – В: Античная Греция. Становление и развитие
полиса. Москва, 1983, т. 1, 37-88.
Полякова, Г. Ф. От микенских дворцов к полису. – В: Античная Греция.
Становление и развитие полиса. Москва, 1983, т. 1, 89-127.
Попко, М. Митология на хетска Анатолия. Български художник. София,
1983, 12.
Попов, Вл. История на Стария свят. 1. Древен Изток. Издателство „Аба-
гар”. Велико Търново, 2004.
Попов, Д. Тракология. София, 1999.
Попов, Д. Тракийските царе. Поведение и превъплъщения. Издателска къща
ЛИК. София, 2007.
Попов, Д. Тракийска религия. Издателска къща ЛИК. София, 2010.
Попов, Хр. Урбанизация във вътрешните райони на Тракия и Илирия през
VІ-І в.пр.Хр. София, 2002.
Попова, Р. Thraco-Bithynica: извори и историография. Проблеми на изслед-
ването. – In: Тракийската култура – неделима част от европейската цивилиза-
ция. Сборник, посветен на 80-годишнината от рождението на проф. Алексан-
дър Фол. Враца, 2013, 73-82.
Порожанов, К. Сведението на Диодор за надмощията по море в Егейския
басейн през ХІІІ - VІІІ в. пр. н. е. – Векове, 1984, 2, 19-22.
Порожанов, K. Датировка на каменните котви с отвори от Българското Чер-
номорие. Постижения и проблеми. – Археология, 1989, No 1, 6-15.
Порожанов, К. Фoрмы собственности в Орфической Фракии (вторая поло-
вина ІІ тыс до н.э.). – В: Acta Associationis Internationalis Terra Antiqua Balcanica,
6. Пятый международный конгресс по фракологии (=Международный симпози-
ум Античная балканистика 6), Москва, 1988. София, 1991, 161-169.
Порожанов, K. Каменните котви – паметници на тракийското мореплаване.
– Анали, 1995, No 1-2, 15-22.
Порожанов, К. История на траките в Историята на Стария свят. – Минало,
1996, 4, 14-26.
Порожанов, K. Общество и държавност у траките, средата на ІІ – нача-
лото на І хил.пр.Хр. (в контекста на палеобалкано-западномалоазийската общ-
ност). София, 1998 (=Studia Thracica, 6).
Порожанов К. Потъналата Западночерноморска цивилизация от ІІІ хил. пр.
375
Хр. – Jubilaeus, II, Юбилеен сборник в памет на проф. Христо М. Данов, София,
1999, 169-172.
Порожанов, К. Държавност и цивилизация в Тракия и на траките до средата
на І хил.пр.Хр. – Seminarium Thracicum, 4. София, 2000, 9-18.
Порожанов, К. Пристанищата по Западното Черноморие през Античността
(по данни от оловните щокове от България). – Археология, 2000а, 1-2, 33-39.
Порожанов К. Моретата на траките или Тракия Понтика през древността. –
Археология, 2001, 1-2, 61-69.
Порожанов К. Тракийски царе-богове като херои-основатели на елински
апойкии в Мраморно и Черно море. – In: Πιτúη. Studia in honorem Prof. Ivani
Marazov. София, 2002, 219-224.
Порожанов К. Севт – владетелят на Приморието (Xen. Anab. VII). Мрамор-
но море. – Jubilaeus V, Сборник в чест на проф. Маргарита Тачева, Университет-
ско издателство “Св. Климент Охридски”. София, 2002 а, 329-333.
Порожанов, К. Континюитет и/или дисконтинюитет в обществото на
Югоизточна Европа V-ІІ хил. преди Христа. – В: Земите на България – люлка на
Тракийската култура, национална конференция, Гранд хотел Велико Търново,
3-6 юни 2003, том І Резюмета, статии. София, 2003, 15-29.
Порожанов, К. Тракийското пристанище и владетелска резиденция
КАЛПЕС/КАЛПЕ на южния бряг на Черно море. – История, София, 2003 а, 3-4,
година XI, Броят се посвещава на 60-годишнина на проф. д-р Георги Бакалов,
11- 15.
Порожанов, К. Мосюнойките – един крайбрежен морски етнос по Южното
Черноморие (Xen. Anab.). – In: Черно море между Изтока и Запада. VІІ Понтий-
ски четения, Варна, 10-11 май 2002. Варненски свободен университет “Чернори-
зец Храбър”, УНК Хуманитарни науки и изкуства, Програма История и Европе-
истика. Варна, 2003 б, 67-72.
Порожанов, К. Потъналото селище от Ранната Бронзова епоха при Урдови-
за (разкопки 1986-1988 г.). – В: Добруджа, 21, 2003, Изследвания в чест на ст.н.с.
І ст. д.и.н. Хенриета Тодорова, съст. Вл. Славчев. Варна, 2004, 309-322.
Порожанов К. Тракийски морски култури в Северна Анатолия през класиче-
ската древност. – Studia Archaeologia Universitatis Serdicensis, Supp. IV, Stephanos
Archaelogicos in honorem Professoris Ludmili Getov., Университетско издателство
“Св. Климент Охридски”. София, 2005, 618-629.
Порожанов К. Античното наследство в България и Европа (културно-исто-
рически етюд). – Известия по история/Review of History, бр.2 за 2005 г. История
и памет в българското пространство. Сборник в чест на проф. Цветана Георгиева.
http://www.history.swu.bg/PDF/1-12pdf, Електронно списание на специалност Ис-
тория в ЮЗУ-Благоевград, последна актуализация на 14.11.2005 г. Благоевград,
2005 а.
Порожанов К. 2006: Тракийският царски град Салмидесос VІІ-V в.пр.Хр.. –
В: Поселищен живот в Тракия, ІV международен симпозиум 9-11 ноември 2005,
Ямбол-Кабиле, Сборник – доклади, Издателство «Я». Ямбол, 2006, 31-40.
Порожанов К. Траките на Мраморно и Черно море у Ксенофонт. – Списа-
ние на БАН, 4, 2007, 19-29.
Порожанов К. Крайбрежни резиденции на одриските царе на Тракийско,
376
Мраморно и Черно море. – Анали, брой 2-4/ 2008 г., година 15. София, 2009, 137-
144.
Порожанов К. Двадесет резиденции на одриските царе. – В: Научни извес-
тия, г. VІ, кн. 1-2, Правно-исторически факултет, Югозападен университет „Нео-
фит Рилски”-Благоевград. Благоевград, 2010, 17-29.
Порожанов К. Одриското царство, полисите по неговите крайбрежия и
Атина, от края на VІ век до 341 г.пр.Хр. Университетско издателство «Неофит
Рилски»- Благоевград. Благоевград, 2011 (=Studia Thracica, 14).
Porozhanov, Portalsky 2012: K. Porozhanov, A. Portalsky. A rock-cut object
in the Arctonnesos (Apoll. Rhod. Arg. І, 961-1102). – In: Proceedings of the First
International Symposium Ancient Cultures in South-East Europe and the Eastern
Mediterranean: Megalithic Monuments and Cult Practices, Blagoevgrad, 11-14 October
2012. Blagoevgrad, 2012, 58-61.
Проева Н. Студии за античките македонци. = Historia Antiqua Macedonica,
Книга 5. Скопje, 1997.
Смирнов, К. Ф. О погребениях с конями и трупосожжениях эпохи бронзы
в Нижнем Поволжье. – Советская археология, № 27, 1957.
Спиридонов, Т. Бебрики. – In: Кратка енциклопедия Тракийска древност.
София, 1993, 34.
Спиридонов, Т. Долиони. – В: Кратка енциклопедия Тракийска древност.
София, 1993, 85-86
Старогръцко-български речник. (Съставители: Мих. Войнов, Вл. Геор-
гиев, Бор. Геров, Д. Дечев, Ал. Милев, М. Тонев). Фототипно издание на третото
издание от 1943 г. Издателство „Отворено общество”. София, 1996.
Стоянов Т. Археологически данни за неизвестно тракийско селище край
Анхиало (Поморие). – Археология, 1993, 3, 17-25.
Стоянов Т. Контакти на Североизточна Тракия с Анатолия, Кавказ и Близ-
кия Изток през Ранножелязната епоха преди Гръцката колонизация. – Известия
на Народния музей Бургас, 3, Studia in honorem Ivani Galabov. 2000, 50-61.
Тачева, М. История на българските земи в древността. Втора част. Раз-
витие и разцвет на робовладелското общество. София, 1987.
Тачева М. Царете на древна Тракия. Книга първа. Издателство АГАТО. Со-
фия, 2006.
Тодорова, Х. Энеолит Болгарии. София, 1979.
Тодорова, Х. Каменно-медната епоха в България (пето хилядолетие преди
новата ера). София, 1986.
Тодорова, Х. Добруджа през праисторическата епоха. – В: История на До-
бруджа, Т.1. София, 1984, 45-56.
Тодоровъ, Я. Тракийските царе. – Годишник на Софийския университет,
Историко-филологически факултет, книга ХХІХ. 7. Кооперативна печатница „Гу-
тенберг”. София, 1933,1-80.
Топоров, В. Н. Из области Балкано-Малоазийских ономастических соот-
ветствии. – В: Античная балканистика, 5, Предварительные материаллы. Мос-
ква, 1984, 43-44.
Третьяков, П. Н. Этногенетический процесс и археология. – СА, 4, 1962,
1-16.
377
Филевска Бл. Традиционното рибарство по днешното южно българско

Черноморие в края на ХІХ – първите десетилетия на ХХ век (историко-етног-
рафски аспекти). Дисертация за получаване на образователната и научна степен
„доктор”. София, 2000.
Фол, Ал. Демографска и социална структура на Древна Тракия. София,
1970.
Фол, Ал. Политическа история на траките. Края на второ хилядолетие до
края на пети век преди новата ера. София, 1972.
Фол, Ал. Гръцки извори за историята на древна Тракия. ІІІ Тракия в Туки-
дидовата „Археология” І 2-12 и ІІ 14-17. – ГСУ ИФ, 68, 1979, 7-34.
Фол, Ал., История на българските земи в древността. Родово-общинен
строй и възникване на робовладелски отношения. София, 1981.
Фол, Ал. Тукидид. – В: Извори за историята на Тракия и траките, Т. 1.
София, 1981а.
Фол, Ал. Траки и скити. – ИПр, 2, 1983, 39-48.
Фол, Ал. Тракийският орфизъм. София, 1986.
Фол, Ал. Опит за локализация на селищата от Рогозенските надписи. – Ар-
хеология, 1987, 3, 1-3.
Фол, Ал. Тракийският Дионис. Книга първа: Загрей. София, 1991.
Фол, Ал. Тракийският Дионис. Книга втора: Сабазий. София,1994.
Фол, Ал. Orchica Magica. София, 2004.
Фол, Ал., Ив. Венедиков, Ив. Маразов, Д. Попов. Тракийски легенди. На-
ука и изкуство. София, 1981.
Фол, В. Скални топоси на вяра в Югоизточна Европа и в Мала Азия през
древността. Институт по тракология „Проф. Александър Фол” при БАН. София,
2007 (= Studia Thracica, 10).
Фролов, Э. Д. Рождение греческого полиса. Ленинград, 1988.
Цветкова Ю. Монетосеченето на Тракийския Херсонес – проблеми на
хронологията и периодизацията. – В: Acta Musei Varnaensis, II. Нумизматични и
сфрагистични приноси към историята на Западното Черноморие. Международна
конференция, Варна 12-15 септември 2001. Варна, 2004.
Цветкова Ю. История на Тракийския Херсонес (от Троянската война до
времето на римското завоевание). Фабер, Велико Търново, 2008.
Цымбурский, В. Л. Фрако-хетто-лувийские формульные соответствия. – В:
Античная балканистика, 6, Тезисы докладов. Москва, 1988, 59-62.
Черных, Е.Н. Горное дело и металлургия в древнейшей Болгарии. София,
1978.
Черных, Е. Н. Металлургические провинции и периодизация эпохи ранне-
го металла на территории СССР. – Советская археология, 1978, 1, 4-58.
Черных, Е. Н., Л. А. Авилова. Анатолия и Балканы: модели развития древ-
ней металлургии (V-ІІ тыс.до н.э.). – В: Acta TAB VI: V-ый международный кон-
гресс по фракологии (=Античная балканистика, 6), Москва, 1988. София, 1991,
249-254.
Чихардж, В. Характерные черты средиземноморского субстрата. – В: Со-
общения чехословацких ориенталистов. Москва, 1960.
Чичикова, М. Керамиката от старата желязна епоха в Тракия. – Археология,
378
4, 1968, 15-27.
Шилов, В.П. Модели скотоводческих хозяйств степных областей Евразии в
эпоху энеолита и раннего бронзового века. – Советская археология,1975, 1.
Шпехт, Ф. „Индоевропейское” языкознание от младограмматиков до Пер-
вой мировой войны. – В: Общее и индоевропейское языкознание. Москва, 1956.
Шрадеръ О. Сравнительное языковедение и первобытная история. Санкт
Петербург, 1886.
Юрукова Й. 1992: Монетите на тракийските племена и владетели. Том І,
Издателство „Петър Берон”. София, 1992
Янакиева, Св. Митът за Евмолп и етнолингвистичната ситуация в Атика
през ІІ и началото на І хил.пр.н.е. – В: Thracia, 10, София, 1993, 101-111.
Янакиева, Св. Предгръцка Беотия. Палеобакански ономастични и мито-
логични елементи. София, 1994.
Янакиева, Св. Тракийската хидронимия. (=Studia Thracica 12). София,
2009.
Янакиева, Св. Тракийската топонимия до края на І хил.пр.Хр. – В: Thracia,
ХХІ, София, 2016, 307-329.
ATL = Meritt B.D., H.T. Wade-Gery, M.F.McGregor. The Athenian Tribute
Lists. Harvard University Press. Cambridge, Massachusetts, 1939-1953, Vol. I-ІV.
Archibald Z. Pre-Roman Cities in Thrace and the notion of civic identity. – In: BAR
International Series 1350. The Culture of Thracians and their Neighbours. Proceedings
of the International Symposium in Memory of Prof. Mieczyslaw Domaradski, with
a Round Table “Archaeological Map of Bulgaria”, Edited by Jan Bouzek and Lidia
Domaradzka. Oxford, 2005, 9-12.
Balabanov P., 1990: The cities of Ancient Thrace befor the Campagns of Philip
II. – In: Terra Antiqua Balcanica, V. Sofia, 1990, 34-41.
Barber, R., J. Mc Gillivray. The Early Cycladic Period: Matters of Diffinition
and Terminology. – AJA, vol. 84, No 2, 1980, 150-159.
Barnett, R. D. Ancient Oriental influences on Archaic Greece. – In: The Aegean
and the Near East. Studies Presented to H. Goldman. New York, 1956.
Basch, L. Le musée imaginaire de la marine antique. Athènes, 1987.
Bass, G.F. Cargo from the Age of Bronze: Cape Gelidonya, Turkey. – In:Beneath
the seven Seas. Adventures with the Institute of Nautical Archaeology. London, 2005,
48-55.
Benvenist, E. Tokharien et Indo-Europeen. – In: Germanen und Indogermanen.
Volkstum, Sprache, Heimat, Kultur. (Festschrift zum 60 Geborstag H.Hirt). Heidelberg,
1936, T. 2, 237-274.
Bernabo-Brea, L. et al. Poliochni: città preistorica nell’isola de Lemnos. Roma,
vol. 1, 1964.
Bernabo-Brea, L. et al. Poliochni: città preistorica nell’isola de Lemnos. Roma,
vol. 2, 1976.
Besevliev, V. Zur Chronologie der thrakischen Siedlungsnamen. – In: II-e
Congres international des etudes du Sud-Est europeenne. Athenes, 1972.
Besevliev, V. Die Westkuste des Schwarzen Meeres. – Klio, Bd. 63, 1981.
Best, J.G.P. The Varna Necropolis: its Historic Significance. – In: Dritter
Internationaler Thrakologischer Kongress, Wien, 1980. Sofia, 1984, Bd.1, 150-153.
379
Best, J. Thrakische Namen in mykenischer Schrift. – In: Thracians and

Mycenaeans. Proceedings of the Fourth International Congress of Thracology,
Rotterdam, 24-26 September 1984. Leiden-Sofia, 1989, 135-142.
Bosch - Gimpera, P. El problema indoeuropee. Con un appendice de M.
Swadech. Mexico, 1960.
Bouzek J. Urbanisation in Thrace. – In: BAR International Series 1350. The
Culture of Thracians and their Neighbours. Proceedings of the International Symposium
in Memory of Prof. Mieczyslaw Domaradski, with a Round Table “Archaeological
Map of Bulgaria”, Edited by Jan Bouzek and Lidia Domaradzka. Oxford, 2005, 1-8.
Bouzek J. Thracian Thalassocracy: Fact or Fiction?. – Acta Musei Varnaensis, V,
Античните цивилизации и морето – Международна конференция в чест на проф.
Михаил Лазаров, Варна, 13-15 октомври 2004 г., Книгоиздателство ЗОГРАФ. Ва-
рна, 2007, 109-120.
Bouzek J., L. Domaradska. More than 300 Talents from the Emporia for
Kersobleptes (With Reference to Demosthenes, Against Aristocrates 110). – In: Thrace
and the Aegean. Proceedings of the Eighth International Congress of Thracology,
Thrace and the Aegean, Sofia-Yambol, 25-29 September 2000, Volume I. Sofia, 2002,
391-398.
Bouzek J., L. Domaradzka. The Greek Emporion Pistiros Near Vetren Between
Creater Powers: 450-278 BC. – In: Thrace in the Graeco-Roman World. Proceedings
of the 10th International Congress of Thracology, Komotini – Alexandroupoli 18-23
October 2005. Athens, 2007, 86-94.
Bozilova, E., M.Filipova. Polinogical and Palaeoethnobotanical Evidece about
the Human Impact on the vegetation along the Black Sea Coast from the Neolithic till
the Greek Colonisation. – In: Thracia Pontica, 4, Quatrieme sumposium international,
Sozopol, 1988. Sofia, 1991, 87-96.
Bozilova, E., M.Filipova. Palaeological Conditions in the Area of the Prehistoric
Settlement of Urdoviza near Kiten. – In: Thracia Pontica, 5, Actes du symposium
international, 1991, Sozopol. Varna, 1994, 39-50.
Boisaque, E. Dictionaire étymologique de la langue grеcque. 4 ed. Heidelberg,
1950.
Brice, W. C. Inscription in the Minoan Linear Script of Class A. Oxford, 1961.
Brixhe C. Zone et Samothrace: lueurs sur la langue thrace et nouveau chapitre de
la grammaire comparee?. – Comptes rendus des séances de l’Académie des inscriptions
et belles-lettres (CRAI), Janvier-Mars 2006. Paris, 121-146.
Bürchner, L. Doliones. – In: Real-Encyclopädie der Classischen
Altertumswissenschaft. Stuttgart, 1905, 5, 1283.
Calinescu, A. An Introduction to the Burton Y. Berry Collection. – In: The Art of
Ancient Jewelry. Indiana University Art Museum. Bloomington, 1994.
Carpenter, R. Discontinuity in Greek Civilisation. Cambridge, 1966.
Chadwick, J. The Decipherment of Linear B. New York, 1958.
Chadwick, J. The Mycenaean World. Cambridge, 1984 (5).
Chadwick, J. Documents in Mycenaean Greek. Cambridge, 1973 (2).
Chadwick, J., L. Baumbach. The Mycenaean Greek. Vocabulary. – Glotta,
Bd.41, Ht. 3-4, 1963.
Chamoux, F. La civilisation grecque a l’epoque archaique et classique. Paris,
380
1963.
Chernych, E.N. Metallurgical Provinces of the 5th-2nd millennia in Eastern
Europe in Relation to the process of Indo-Europeanization, – Journal of Indo-European
Studies, 1980, 8, № 3-4, 317-320.
Cherry, J.T. Islands out of the Stream: Isolation and Interraction in Early East
Mediterranean. – In: Prehistoric Production and Exchange: The Aegean and Eastern
Mediterranean. Los Angeles, 1985.
Collart, P. Monuments thraces de la region de Philippes. – In: Serta Kazaroviana,
P. 1. (= ИАИ, 16), Serdicae, 1950, 14-15, fig. 9 et fig. 10.
Danov, Chr. M. Zu der Ethnogenese und den Lagerverschiebungen der
Volksstaemme Altthrakiens in der zweite Haelfte des II und der ersten Haelfte des I
Jahrtausends v.u.z.. – StB, 5, 1971, 271-277.
Detschew, D. Die Thrakischen Sprachreste. Wien, 1976 (2).
Detschew, D. Charakteristik des Thrakischen Sprache. – LB, 2, 1960, 147-213
Dittenberger. G. Sylloge Inscriptionum Graecarum. (3), Volumen I. Lipsiae,
Apud S. Hirzelium, MCMXV (1915).
Dolgopolsky, A. The Indo-European Homeland and Lexical Contracts of Proto-
Indo-European with other Languages. – Mediterranean Language Rewiew, 1988, 3,
12-13.
Domaradska L Graeco-Thracian relations in the Upper Maritza valley (5th-4th c.
B.C.) (based on epigraphic evidence). – In: BAR International Series 1350. The Culture
of Thracians and their Neighbours. Proceedings of the International Symposium in
Memory of Prof. Mieczyslaw Domaradski, with a Round Table “Archaeological Map
of Bulgaria”, Edited by Jan Bouzek and Lidia Domaradzka. Oxford, 2005, 19-26.
Droysen J. G. Geschichte des Hellenismus. Hamburg, 1836-1843.
Droysen J. G. Allgemeiner historischer Handatlas. Bielefeld und Leipzig. 1886.
Dumas, Chr. Quelques indications concernant les contacts entre la mer Egée et la
mer Noire avant la colonisation grecque. – In: Thracia Pontica, 4. Sofia, 1991, 15-20.
Duridanov, Iv. Thrakische Eigennamen in den Mykenischen Texten. – LB,
XXVIII, 1, Sofia, 1985, 5-12.
Evans, A. J. Scripta Minoa, v. 1: The Hieroglyphic and Prirmitive Linear Classes.
Oxford, 1909; Evans, A. J. The Palas of Minos at Knossos, I-IV. London, 1924-1925.
Evans, A. J., J. L. Myres. Scripta, v. 2: The Archivs of Knossos. Oxford, 1952.
Finley, M. I. Early Greece: The Bronze and Archaic Ages. London, 1970.
Fol, Al. La colonisation grecque en Thrace – croisement de deux cultures. – In:
Thracia Pontica IV. Sofia, 1991, 3-14.
Fol, Al. Thracia Pontica – twenty years later. – In: Colloquia Pontica, 1,
Oxford,1996, 1-12.
Fol Al. Odrysische Siedlungsorte unter Kotys I und Kersebleptes. – Thracia, 13,
Studia in memoriam Velizari Velkov. Serdicae, 2000, 91-99.
Fol, Al., R. Schmidt. A Linear A – Text on a Clay Reel from Drama, South-East
Bulgaria? – Prähistorische Zeitschrift, 75, 2000, 560-562.
French D. The Iron Age on the Black Coast. – In: Thracia Pontica, 4. Sofia,
1991, 237-240.
Friedrich, J. Staatsvertraege des Hatti-Reiches in hethitischer Sprache. II. –
Mitteilungen der Vorderasiatisch-Aegyptischen Geselschaft. Berlin - Leipzig, 1930,
381
Bd.34, N 1, 50 – 95.
Furnée, E. J. Die wichtigsten konsonantischen Erscheinungen des
Vorgriechischen. The Hague-Paris, 1972.
Georgiev, Vl. Vorgriechische Sprachwissenschaft. Sofia, 1941.
Georgiev, Vl. L’ethnogenese de la peninsule Balkanique d’apres les donnees
linguistiques. – StB, 5, 1971, 155-170.
Georgiev, Vl. Qui etaient les Troyens. – In: Pulpudeva, 3, Semaines
Philippopolitaines de l’histoire et de la culture thrace, Plovdiv, 4-19 Octobre 1978.
Sofia, 1980, 211-215.
Gergov G. Archaeological evidence of dune formation on the West Pontic coast
in the 4th -3rd centuries BC. – Talanta, XXXII-XXXIII (2000-2001), 223-231.
Garstang, J., O. R. Gurney. The Geography of the Hittite Empire. London,
1959.
Georgiev, Vl. Lexique des inscriptions creto-myceniennes. Sofia, 1955.
Georgiev, Vl. L’importance des toponymes myceniens pour les problemes de
l’histoire de la langue grecque et l’ethnogenese des Grecs. – LB, T.IX,1,1964, 28.
Gindin, L. A. A propos d’un des originel foyers de la langue et de la culture
indo-europeenes dans la Mediterranee de l’Est et les donnees paleobalkaniques et
anatoliennes. – In : 1-er symposium Illiro-Thrace, Nis-Blagoevgrad, 30 Mai – 4 Juin
1989. Sarajevo-Beograd, 1991, 119-123.
Gočeva Zl. Les thraces en Asie Mineure et les iles de la mer Egée d’après les
Argonautes d’Apollonios de Rhode. – In: Contribution au IV-e Congrès International
de Thracologie, 21-26 Septembre 1984, Rotterdam. Sofia, 85-95.
Hay, B., S.Honjo. Practice Deposition in the Present and Holocene Black Sea. –
Oceanography, April 1989, 26-31.
Hammond, N.G.L. A History of Macedonien. Oxford, 1972.
Holdane D. Recent Discoveries about the Dating and Construction of the Wooden
Anchors. – In : Thracia Ponrica 3, 3- ème symposium international, Sozopol, 1985.
Sofia, 1986, 416-427.
Hymes, D. Linguistic Problems in Defining the Concept of “Tribe”. – In: Essays
on the Problem of Tribe. Washington, 1968.
Hirt, H. Die Indogermanen, ihre Verbreitung, ihre Urheimat und ihre Kultur.
Strassburg, 1905-1907, Bd. 1-2.
Höck A. Der Odrysenkönig Hebrytelmis. – Hermes, Zeitschrift für classische
Philologie, 26 Band. Berlin, 1891, 453-462.
Höckman, O. Eine Fels Zeichnung in Philippi (Ostmakedonien). – Istanbuler
Mitteilungen, 19/20, 1969/1970, 145-163.
Ignatov, S. Dardanians, Moesians and Phrygians in the Qadesh Inscriptions of
Ramses 2nd. – In: Thracia, 11, Studia in honorem Alexandri Fol. Sofia, 1995, 107-112.
Ilieva P. Thracian-Greek óõìâßùóéò on the Shore of the Aegean. – In: Thrace in
the Graeco-Roman World. Proceedings of the 10th International Congress of Thracology,
Komotini – Alexandroupoli 18-23 October 2005. Athens, 2007, 212-226.
Inventory = An Inventory of Archaic and Classical Poleis. An Investigation
Conducted by The Copenhagen Polis Centre for the Danish National Research
Fondation. (Eds. M. H. Hansen and Th. H. Nielsen). Oxford University Press, 2004,
1396 p.
382
Ivanov, I. A la question de la localisation et des études des cites submergés dans

les lacs de Varna. – Pontica, 26. Constanţa, 1993, 19-28.
Isaac B. The Greek Settlements in Thrace until Macedonian Conquest. – Studies
of the Dutch Archaeological and Historical Society, Vol. X, Edited by B.H.Isaac and
J.G.P.Best. E.J.Brill. Leiden, 1986, 304 p.
Ivanov, I., M.Avramova. Varna Necropolis. The Dawn of European Civilization.
Sofia, 2000, 5-54.
Ivanov, Z. et al. Les résultats préliminaires de l’analyse pétrographique des
ancres en pierre et des jas du littoral bulgare de la mer Noire. – In: Thracia Pontica, 2.
Jambol, 1985, 135-150.
Ivantchik, A. Die Grabriten auf dem Tell Yunacite (Westbulgarien) und das
Problem der Indogermanisierung des Balkans. – In: Thetis, Bd. 1. Mannheim, 1994,
17-22
Janakiewa, Sw. Alexandros und die Vorgriechischen Namen auf –andros. –
Thracia, 15, In Honour of Alexander Fol’s 70th Anniversary, Institute of Thracology at
BAS, TANGRA TanNakRa Publishing Hous. Sofia, 2003, 295-302.
Jordanov, K. Les Thraces dans les sourses ecrites anciennes.- In: I-er symposium
Illiro-Thrace 1989. Sarajevo-Beograd, 1991, 191-198.
Kelly, Th. A History of Argos to 500 B.C. Mineapolis, 1976.
Klock-Fontanille, I. Les Hittites. Presses Universitaires de France. Paris, 1998.
Koromilâ M. Oi Ellhneß sth Maurh falassa ˜pó tën ™poxë toû Xalkoû Šß tíß
˜rxéß toû 20ou aœýna. Afëna, 1992.
Kretschmer, P. Alaksandus Koenig von Vilusa. – Glotta, 1924, Bd. 13, 208.
Kretschemer, P. Zur aeltesten Sprachgeschichte Kleiasiens. – Glotta, Bd. 21,
1933.
Kretschemer, P. Die vorgriechischen Sprach - und Volksschichten. – Glotta, Bd.
28, 1940.
Kurilovic, J. L’apophonie en indoeuropeen. Wroclaw, 1936.
Lamb, W. Excavation in Thermi in Lesbos. Cambridge, 1936.
Landau, O. Mykenisch-Griechische Personennamen. – Studia graeca et latina
Gothoburgensia, N 7, Goeteborg, 1958, 40.
Lazarov, M. Localités prégrecques sur le littoral de la mer Noire au sud du
Balkan. – In: Thracia, 3. Sofia, 1974, 107-113.
Lazarov, M. Les sites submergés le long du Pont Ouest dans le contexte de
l’histoire pontique et méditerranéenne. – Pontica, 26. Constanţa, 1993, 7-18.
Lazova, Cv. The Thracian Thalassocracy and the Literary Tradition during the
Late Antiquity. – In: Thracia, 8. Serdicae, 1988, 17-22.
Lazova, Cv. The Trojan Catalogue of Ships and the Ancient Literary Tradition.-
In : Studia in honorem Borisi Gerov. Sofia, 1990, 149-152.
Leshtakov Kr. Eastern Balkans in the System of Aegean Economy in the LBA.
Ox-hide and bun-ingots in Bulgarian lands. – In: Aegaeum 27, Between the Aegean and
Baltic Seas: Prehistory Across the Boarders, Bronze and Early Iron Age Interconnections
and Contemporary Developments between the Aegean and the Region of the Balkan
Peninsula, Central and Northern Europe, International Conference, University of
Zagreb, 10-14 April 2005. Galanaki I. Galanakis, H. Tomas, R. Laffineur (eds.). Liège
– Austin, 2007, 447-458.
383
Le Vine, R., A., D. T. Campbel. Ethnocentrism: Theories of Cfnflict. – In: Ethnic

Altitudes and Group Behavior. New York, 1972, 85-89.
Lindgren, M. The People of Pylos. Uppsala, 1973.
Mallory, J.P. In Search of the Indo-Europeans. London, 1989.
Matsas, D. Samothrace and the Northeastern Aegean: The Minoan Connection.
– Studia Troica, 1, 1991, 159-179.
Matsas D. Archaedological Evidence for Greek-Thracian Relations on
Samothrace. – In: Thrace in the Graeco-Roman World. Proceedings of the 10th
International Congress of Thracology, Komotini – Alexandroupoli 18-23 October
2005. Athens, 2007, 387-402.
Meiggs R. The Athenian Empire, Clarendon Press. Oxford, 1972, (2002).
Merpert, N. The Problem of the Transition between the North Balkan Eneolithic
to the Early Bronze Age in the Light of New Exploration in the Upper Thracian Plain.
– Orpheus, 3, 1993, 5-8.
Meyer, E. Die Indogermanenfrage. Marburg, 1948.
Mihailov G., Inscriptiones Graecae in Bulgaria repertae, Vol. I Inscriptiones
orae Ponti Euxini. Serdicae, MCMLXX. (=IGBulg, 1970)
Mihailov, G. Homère comme source historique et les études thraces. – In:
Contribution au IV-e Congres International de Thracologie, Rotterdam, 1984. Sofia,
1984, 12-40.
Miller, M. The Thalassocracies (Studies in Chronography 2). New York, 1971.
Miltner, F. Die dorischen Wanderung. – Klio, 27, 1934, 54-68.
Nechring, A. Studien zur Indogermanischen Kultur und Urheimat. – Wiener
Beitraege fur Kulturgeschichte und Linguistik. Zalzburg - Leipzig, 1936, Bd. 4.
Orcel Chr., A. Orcel. Analyses dendrochronologiques de bois provenent du site
lacustre d’Arsenala a Varna. – Thracia Pontica, 4, Quatrieme sumposium international,
Sozopol, 1988. Sofia, 1991, 165-170.
Page, D. L. History and the Homeric Iliad. Berkely - Los Angeles, 1963.
Paliga, S. Thracian and Pre-Thracian Studies. Bucharest, 1999.
Parissaki M.-G. Greeks and pre-Greeks in Society of Abdera. The Evidence
of Prosopography and Omomastics. – In: Thrace and the Aegean. Proceedings of the
Eighth International Congress of Thracology, Sofia-Yambol, 25-29 September 2000,
Volume I. Sofia, 2002, 463-468.
Pelekidis, Ch. The Greeks in Thrace. – In: Thrace. Athens, 1994, 98-113.
Peneva-Rousseva, I. A Palaeobalkan Syllabary of the 4th Millennium BC. The
Plate from Gradeshnitsa and Karanovo Roundel. – Bulgarian Historical Review, 3-4,
2001, 3-23.
Picard O. Esquisse d’une histoire des rapports économiques entre Grecs et
Thraces. – In : Thrace in the Graeco-Roman World. Proceedings of the 10th International
Congress of Thracology, Komotini – Alexandroupoli 18-23 October 2005. Athens,
2007, 464-473.
Porozhanov, K. Sur l’apparition du bateau à voiles du littoral thrace de la mer
Noire. – In: Tropis, 2. 2nd International Symposium on Ship Constructions in Antiquity,
Delphi 1987. Athens, 1990, 277-281.
Porojanov, K. Le site submergé d’Ourdoviza. – In: Thrаcia Pontica, 4. Sofia,
1991, 109-112.
384
Porozhanov, K. La vie des cités ouest-pontiques au Bronze Ancien (problèmes

des prospections). – In: 1er Symposium Illiro-Thrace, Nis-Blagoevgrad, 1989. Sarajevo-
Beograd, 1991а, 163-167.
Porozhanov, K. Thracia Pontica entre les XIIIe et VIIIe s. av. J.-C. – un phénomène
nomade. – In: VI-e Congres international de Thracology, Palma de Mallorca, 1992.
Roma, 1994, 371-376.
Porozhanov, K. La Guerre de Troie, les troyens et leurs allies dans l’Iliade. –
Thracia, 11, Studia in honorem Alexandri Fol, 1995, 113-122.
Porozhanov, K. Ships in Homer’s Epic Works. – In: Tropis, 4. 4th International
Symposium on Ship Construcions in Antiquity, Athens, 1991. Athens, 1996, 367-373.
Porozhanov, K. Les Pelasgo-Thraces dans le contexte de la communauté
paléobalkano=ouest-micrasiatique (milieu du II-e – milieu du I-er mill. av.J.-C.). – In:
The Thracians World at the Crossroads of Civilizations. Proceedings of the Seventh
International Congress of Thracology, Constantsa-Mangalia-Tulcea, 1996. Bucharest,
1997, 236-246.
Porozhanov, K. Thracian kings as founders of hellenic apoikias Astakos,
Byzantion and Mesambria Pontica. – Orpheus, 9, 1999, 27-32.
Porozhanov K. Thracia Pontica. – In: Fol, Al., K. Jordanov, K. Porozhanov, V.
Fol. Ancient Thrace. Sofia, 2000, 27-40.
Porojanov K. La ville thrace de Mesambria sur la côte de la mer Noire. – In:
Thracia, 13, Studia in memoriam Velizari Velkov, Institut de Thracologie. Serdicae,
2000 а, 345-350.
Porozhanov K. The Odrysian Prince Seuthes – the Thracian Ruler of the
European Coast of the Sea of Marmara. – Orpheus. Journal of Indo-European and
Thracian Studies, 11-12 (2001-2002). Sofia, 2003, 133-138.
Porozhanov K. Salmydessos – an Orphikos and Axeinos Part of Thracia Pontica.
– Thracia XVI, in honorem X congressus studiorum Thracicorum, Graecia 2005,
Institute of Thracology. Serdicae, 2005, 21-34.
Porozhanov K. The Residences of the Odrysian Rulers. – Thracia, 18, In Memory
of Alexander Fol. Professor Alexander Fol Centre of Thracology, Eyes Advertising
Agency. Sofia, 2009, 255-270.
Porozhanov, K., A. Portalsky. A rock-cut object in the Arctonnesos (Apoll.
Rhod. Arg. І, 961-1102). – In: Proceedings of the First International Symposium
Ancient Cultures in South-East Europe and the Eastern Mediterranean: Megalithic
Monuments and Cult Practices, Blagoevgrad, 11-14 October 2012. Blagoevgrad, 2012,
58-61.
Preisinger, A., S.Aslanian, W.-D. Heintz. Geomorphologic Development of the
Bay of Sozopol, Bulgaria (Black Sea) during the last 7 500 Yers. – In: Известия на
Народния музей Варна, 36-37 (51-52), 2000-2001. Варна, 2004, 9-18.
Prokopov I. Coin Circulation in South-West Thrace During the Period 6th – 5th
century BC. – Thracia, XVII, In Honour of Ciril Yordanov’s 60th Anniversary. The Prof.
Alexander Fol Instute of Thracology at BAS. Sofia, 2007, 343-352.
Pulak, C. Discovering a Royal Ship from the Age of King Tut: Uluburun,
Turkey. – In: Beneath the seven seven Seas. Adventures with the Institute of Nautical
Archaeology. London, 2005, 34-47.
Real-Encyclopädie der Classischen Altertumswissenschaft. Stuttgart, 1905, Bd.
385
5.
Reder, S. von, J.G.P. Best. Auf der Spur der ersten Griechen. Woher kamen die
Mykener? Neue archaeologische Erkenntnisse uber die Herkunft der Griechen. Köln,
1981, 201-217.
Renfrew, C. The Emergence of Civilization. – In: Aegean in third Millenium BC.
London, 1972.
Renfrew, C. Space, Time and Polity. – In: The Evolution of Social Systems.
London, 1977, 89-112.
Ribarov, G. The Osteological Material from the sunken Settlement at Ourdoviza.
– In: Thracia Pontica, 4. Sofia, 1991, 113-118.
Ribarov, G. Archaeozoological Material from the Eneolithic and Early Bronze
Age Settlement at Sozopol. – In: Thracia Pontica, 5. Varna, 1994, 51-56.
Ruge, W. Bebrykes. – In: Real-Encyclopädie der Classischen
Altertumswissenschaft. Stuttgart, 1897, 3, 180-181.
Ruge, W. Kyzikos. – In: Real-Encyclopädie der Classischen Altertumswissenschaft.
Stuttgart, 1924, 12, 228-233.
Ryan, W., W. Pitman. Noah’s Flood. The New Scientific Discoveries about the
Event that changed History. New York, 2000.
Sakellariu, M. Peuples prehelleniques d’origine indo-europeenne. Athenes,
1977.
Sakellariou, M. Recent Theories on the Origin of the Indo-Europeans in the
Light of Data concerning the Proto-Greek. – In: Acta TAB, 6. Sofia, 1991, 180-186.
Samsaris, D. Les influences myceniennes sur les Thraces. – In: Thracians and
Mycenaeans, Proceedings of the Fourth International Congress of Thracoclogy,
Rotterdam, 1984. Leiden-Sofia, 1989.
Scherer, A. Das Problem der indogermanischen Urheimat vom Standpunkt der
Sprachwiessenschaft. – In: Archiv für Kulturgeschichte, T. 33, 1950, 1-16.
Scherer, A. Personennamen nichtgriechischer Herkunft im alten Kreta. – In:
Forschungen und Forschritte, 39, Heft 2, 1965.
Schmidt, J. Die Urheimat der Indogermanen und der europaeische Zahlensystem.
Leipzig, 1890.
Schrader, O. Sprachfergleichung und Urgeschichte. Jena, 1905-1907, Bd. 1-2.
Sindos. Katalogos tes ekthesis. Athina, 1985, 242-245 (vitr. 48), 258-263 (vitr.
51), 264-267 (vitr. 53), 272-273 (vitr.54).
Snodgrass, A. Dark Ages of Greece: an Archaeological Survey of the XI-th to the
VIII-th Centuries B.C. Edinburgh, 1971.
Soesbergen, P. van. Thracian Personal, Ethnic and Topographic Names in Linear
A and B. – Kadmos, 1979, 18, 1, 26-39.
Soesbergen, P. van. The Historical Significance of Onomastic Data from Linear
A and B Text. – In: Mycenaean Seminar of the Institute of Classical Studies of the
University of London. London, 1980.
Soesbergen, P. van. Thracian Personal, Ethnical and Topographical Names in
the Bronze Age Linear A and B Texts from Crete and Greek Mainland. – In: Le monde
thrace. Actes du 2-eme Congres international de thracoclogie, Bucarest, 1976, Volume
selectif. Paris-Roma-Montreal-New York, 1982, 322-331.
Soesbergen, P. van. “Thracian” Onomastica in Mycenaean Linear. – In: Ancient
386
Bulgaria. Nottingham, 1983, part 1, 199-212.

Specht, Fr. Sprachliches zur Urheimat der Indogermanen. – Zeitschrift fur
vergleichende Sprachforschung auf dem Gebiete der Indogermanischen Sprachen,
(Goettingen), Bd. 66, 1939, 1-74.
Stella, L.A. La civita Micenea nei documenti contamporanei (IV). Roma, 1965.
Stiros, S. Holocene Sea-Level Oscillations and Inhabitation History in the
Thracian Coasts. – In: Thracia Pontica VI.2, in honorem Mihaili Lazarov. Sofia, 2003,
205-206.
Stronk J. P. Conditions for Colonization: Calpes limen and Salmydessos
reconsidered. – In: Thracia Pontica, 4. Sofia, 1991, 97-108.
Todorova, H. Die peleoklimatische Entwiklung in VII-I Jt.vor Chr. – In: In the
Steps of James Harvey Gaul, Volum 2. The Struma/Strymon River Valley in Prehistory.
Proceedings of the International Symposium Strymon Prahistoricus, Kystendil-
Blagoevgrad (Bulgaria) and Serres-Amphipolis (Greece) 27.09.-01.10.2004. Edited by
H. Tododrova, M. Stefanovich, G. Ivanov. Gerda Henkel Stiftung. Sofia, 2007, 1-7.
Tomaschek, W. Die alten Thraker. Eine ethnologische Untersuhung. Wien,
1893-1894 (1), 1980 (2).
Tončeva, G. Thracia Pontica à l’âge du Bronze récent. – In: Thracia Pontica, 1,
Sofia, 1982, 176-182.
Tsatsopoulou, P. Excavations at Aegean Mesembria in the last decade. – In:
Thrace Ancienne. Actes du 2-e symposium international des etudes Thracienne, Vol. 2.
Komotinti, 1997, 615-630.
Tsatsopoulou, P. Mesembria-Zone. Ministry of Culture. Archaeological Receipts
Found. Athens, 2001.
Tsatsopoulou, P. Archaeological site of Zone.Informations. Editing and Printing:
Epikoinonia Ltd. Komotini, 2009, 1-2.
Tümpel, K. Tümpel. Artakia. – In: Real-Encyclopädie der Classischen
Altertumswissenschaft. Stuttgart, 1895, 2, 1304.
Vassileva, M. Thracian-Phrygian cultural zone: The Daskyleion evidence. –
Orpheus, 5,1995, 27-34.
Velkov, V. Thraker und Phryger nach den Epen Homers. – StB, 5, 1971, 279-285.
Velkov V., L. Domaradska. Kotys I (383/382-359) et l’emporion de Pistiros en
Thrace. – BCH, 118, 1994, 1-15.
Venedikov, Iv. La Mesambrie thrace. – In: Nessebre, vol. 1. Sofia, 1980, 7-22.
Ventris, M., J. Chadwick. Evidence for Greek Dialect in the Mycenaean
Archives. – JHS,75, 1953, 84-105.
Ventris, M., J. Chadwick. Documents in Mycenaean Greek. Cambridge, 1956.
Vlahov K. ÓÔÏÌÉÁÍÏÓ – ein thrakischer Heros beschützer der Schiffahrt. –
Thracia Pontica, II, deusième symposium international, Sozopol, 4-7 octobre 1982.
Jambol, 1985, 360-364.
Willamovitz-Moellendorf, U. von. Die Ilias und Homer. Berlin, 1920.
Windekens, A. J. van. Le pelasgique. Louvain, 1952.
Windekens, A. J. van. Etudes pelasgiques. Louvain, 1960.
Woudhuizen, F. C. Thracians, Luvians and Greeks in Bronze Age Central Greece.
– In : Thracians and Mycenaeans, Proceedings of the Fourth International Congres of
Thracology, Rotterdam, 24-26 September 1984. Leiden-Sofia, 1989, 193-204.
387
THRACIA ANTIQUA 12
ТРАКИЙСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ
върху началата
и по крайбрежията
(В ДЕСЕТ ЕТЮДА)
Рецензенти:
проф. д.ист.н. Валерия Фол
проф. д.изк. Ваня Лозанова-Станчева
проф. д.ист.н. Кирил Йорданов
Формат: 70x100/16
ЕТ „Виджи – Виктор Гуцев“
ISSN 0205-0234

Kalin Porozhanov. The Thracian Civilization PDF

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

You might also like

Kalin Porozhanov. The Thracian Civilization PDF

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Kalin Porozhanov. The Thracian Civilization PDF

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

КАЛИН ПОРОЖАНОВ ТРАКИЙСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ ThA 12

Второ преработено и допълнено издание

Второ преработено и допълнено издание

The Thracian Civilization

(in ten studies)

Second revised and supplemented edition

© Калин Стойнев Порожанов – автор, 2017

Второ преработено и допълнено издание

Народно читалище „Литературна София – 2013“

Авторът проф. д.ист.н. Калин Порожанов е редовен преподавател

РЕЗЮМЕ НА АНГЛИЙСКИ .....................................................................367

ЦИТИРАНИ АНТИЧНИ АВТОРИ ..........................................................370

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА ......................................................................371

ENGLISH SUMMARY .................................................................................367

CITED ANCIENT AUTHORS .....................................................................370

Първото издание на Тракийската цивилизация... е през 2012 г. Ог-

Април 2017 г., София

ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО ИЗДАНИЕ

Тази книга е плод на настоятелните усилия на издателя на Института/

Защо Тракийската цивилизация?

Когато се каже цивилизация обикновено се мисли за дворци, градо-

са поданици, низходящо вертикално стратифицирани, спрямо еднолично

трайно на местата, а други постоянно или периодично мигрират, като на-

ните промени в археологическите култури да се дължат на реални външни

Хр., по-известно с неточния термин Гръцка колонизация. Датировката на

пр.Хр. до към средата на І хил.сл.Хр. в цяла Югоизточна Европа, вклю-

Поне до сега не е известно как нарича само себе си населението,

Нови факти за изследване на Тракийската древност се откриват

и нови взаимоотношения. По този начин се получава възможност не само

ския и междудисциплинен подход в изучаването на Старата история на

За да няма неяснота в разбирането на някои от представените етюди

култура, като също ги променя. Така, се получава взаимното проникване

ОСНОВНИ ФАКТОРИ И ПЕРИОДИ

- VІІ–V хил. пр.Хр. – КЛИМАТИЧЕН ОПТИ-

Промените в климата – засушаване и овлажняване – неминуемо водят

пр.Хр., географските условия се оказват такива, че позволяват ограничено

Югоизточна Европа едва ли ще да е благоприятно за увеличаване на ес-

ятно, е поне 50 000, колкото е конницата на одриския цар Ситалк, съгласно

революционизиращ процес в техническото, а следователно с перспекти-

избежно дава отражение, както в стопанството, така и в социалната струк-

Бронзов слитък II хил.пр.Хр. от акваторията на Маслен нос

Златно-сребърен слитък II хил.пр.Хр. от акваторията на н. Калиакра

1996, 367–373). Еюне обаче са и каменните котви с отвори, открити

90% от тези котви са

Тракийски (мигдонски) универсален кораб върху златен нагръдник от некропола

Тракийски кораб от Филипини VІ-V в.пр.Хр.

ІІ. ОСНОВНИ ПЕРИОДИ

Основа за периодизация е социално-икономическото и политическо

наречени класи. Тук вече упражняването на властта става поради иконо-

Критерият за делението на Праистория и Стара история в истори-

ят разцвет се наблюдава през втората половина на Медно-каменната епоха

лизация, в днешна Североизточна България, през V хил.пр.Хр., се осно-

предводителя/вожд-жрец (владетел-цар?) ще бъде изключително голя-

ровите данни от това време, от всякакво естество, дават основания да се

то (от Халколита) и прототракийското общество (от Ранната и Средната

пр.Хр.) и Александър ІІІ Велики (336–323 г.пр.Хр.). Именно с началото

битово равнище – най-вече в селата на Древна Тракия.

І. ПИСМЕНИ ДАННИ ЗА ТРАКИ В