Пловдивски Университет

„Паисий Хилендарски“

Филологически факултет

Гр. Пловдив

Курсова работа

Дисциплина: Средновековна обща история II част

Тема: Испания и Португалия XI – XV век

Изготвил: Нина

Специалност: Български език и история

Обучение: Задочно

Фак. N: 1803

Преподавател: Доц. Д-р И. Петкова

1
Увод:
В тази тема ще разгледам дълъг период, от многообразни събития, възникването
и развитието на нови форми на икономически и обществен живот. Появили се
градовете, започнали да се формират националните християнски държави,
зараждала се култура и характер. Като източници за историята на научните
знания през средновековието могат да послужат появилите се от XII век
философски, медицински филологически трактати, взети от знанието на арабите
и преведени, като Испания става посредник на знанията между изтока и запада.

Теза:
Пиренейския полуостров се намира в южна Европа и е втори по големина,
Испания се простира върху по-голямата част на Пиренейския полуостров.
През XI век била заета от различни държави. В южните земи били разположени
Арабският халифат, Леон, Кастилия, Навара, Графство Барцелo и други земи
били разпръснати в южните предели. От християнските държави в Северна
Испания – Астурия и Навара започнало отвоюването на завоюваните от арабите
испански територии. От началото на X век Астурия разширила в процес на
реконкиста границите си и се превърнала в кралство Леон. А през X век от него се
отделила нова държава – Кастилия, която през 1037 станала кралство. Малко по-
късно тези две кралства се обединили. На тях именно принадлежи главната роля
на реконкистата. Освен Навара от испанската марка се отделила държавата
Каталония, състояща се от няколко графства, главното от които било
Барцелонското графство. Също се отделила и държавата Арагон. През XII век
Каталония и Арагон се обединили в едно кралство – Арагонското.
В края на XI век в западната част на Пиренейския полуостров възникнало
Португалското графство, което през XII век станало кралство.
Тези три кралства Кастилия, Арагон и Португалия извършили обратното главно
завоюване на почти цялата територия на Испания от арабите.
Феодалното разпадане на арабската държава в началото на XI век на редица
враждуващи по между си феодални княжества допринася до победата на
испанските държави над арабската държава. Разпадането на Кордовския халифат
довело до отслабването на арабите в Испания. Нямало единство и в испанските
държави образували се през X - XI век в северната част на полуострова. Въпреки
че има кралска власт, едрите феодални фамилии водели борба помежду си и в
тази борба прибягвали до помощта на мюсюлманските държави.
Испанският север се оказал по-сплотен политически, и по-силен във военно
отношение от арабско-мавританския Юг. В южната част на страната класовата
борба на селяните и гражданите против феодалите съвпада с борбата на двете
народности и двете религии. За победителите – араби и маври – победеното и
покорено от тях вестготско и испано-галско население било източник и за
държавни данъци, и за феодална рента.
2
Победителите – земевладелци и търговци – били мюсюлмани.
Победените – включително и приелите арабския език и някои арабски обичаи, но
със запазена християнска религия (мосараби) и дори приели исляма (ренегадос) –
си оставали в положение на подвластно и експлоатирано население, ако живеели
в града, и в положение на крепостни, ако били селяни. Християнското население
неведнъж въставало и масово заминавало на север, което отслабило арабските
държави и засилвало реконкистата. На север въпреки непрекъснатата борба
между християнските държави, въпреки враждата на феодалите помежду им,
испанците действали сплотено против общия враг.
Реконкистата била масово военно-колонизационно движение, в което участвали
активно всички слоеве на населението. Селяните взимали най-дейно участие в
реконкистата и били основната маса на войските на християнските държави и
затова имали в ръцете си оръжие, в ново отвоюваните територии получавали
земя и лична свобода.
Освен испанците в реконкистата през различни периоди вземали участие и
френски, и италиански рицари. Отвоюването на земите от маврите било в
основни линии завършено през XIII век испанците постигнали първата си голяма
победа през 1085 г., когато превзели Толедо – един от най-големите градове в
арабска Испания. Успехите на реконкистата принудили мюсюлмански владетели
да се обърнат за помощ към северноафриканските бербери, които образували
през втората половина на XI век в северната част на Африка силна държава на
алморавидите. През 1086 г., берберите нанесли поражение на кастилските войски
и временно спрели реконкиста. В средата на XII век алморавидите от Африка
били сменени от нови завоеватели – алмохадите ( берберски племена в Мароко),
които като предшествениците си опустошили страната. Сред алмохадите нямало
единство и това спомогнало през 1212 г., обединените сили на испанските
кралства да нанесат на маврите при Лас Навас де Толоса поражение, след което
те вече не могли да се съвземат.
Реконкистата се състояла не само в отвоюване, но и в затвърдяване на
отвоюваните територии за победителите, в заселване на опустошените от
войните области в охрана на границите от постоянните нападения на арабите.
Под Реконкиста се разбира многовековната борба на християнска Испания срещу
исляма, която започва след мюсюлманското нашествие и свършва 1492 г., когато
кралете Католици влизат в Гранада.

3
 Възникване на Християнските кралства
Главна роля играели селяните и активно участвало населението на укрепените
градове – занаятчии стремящи се към развитите градски центрове на южна
Испания и дребните рицари. Главни изгоди от реконкистата получили едрите
земевладелци – те създали в отвоюваните територии огромни владения. Големи
поземлени придобивки получили възникналите нови духовно – рицарски ордени -
Сант-яго, Алкантара и Калатрава. Земи получила и католическата църква.
Нашествията на африканците и напредването на Реконкистата водят до три
последици: изчезването на мосарабските общности, установяването на евреите
на християнска територия и появата на едно ново малцинство наречено мудехари
или мюсюлмани, зависими от християнски владетел.
- Мосараби – Алморавидите разбират значението на мосарабите за развитието на
икономиката, те са опитни зидари, лесовъди и умели в напояването. Затова се
постарават да ги задържат в страната, в арабските извори от началото на XII век
свидетелстват за съществуването на общности, организирани в Севиля, Гранада,
Малага и др., с техните епископи, свещеници и монаси.
- Евреи – С африканските нашествия броят на евреите и тяхното положение също
се променят особено след пристигането на Алмохадите през 1147 г. Известно е,
че някои биват принудени да приемат исляма. В средата на XIII в., след разгрома
на Алмохадите не е установено масово връщане към юдаизма в областите, някога
подчинени на евреите. Повечето от тях предпочитат да емигрират в
християнските територии, където владетелите ги приемат без условности. Те се
управляват сами в автономни общини, със свои магистрати, свои равини, свои
синегоги и свои търговци.
- Мудехари – От момента, в който явлението мосараби изчезва заедно с
породилите го обстоятелства мюсюлманите в християнските кралства стават все
повече. До тогава отвоюваните територии са или слабо населени, или изоставени
от окупиралите ги мюсюлмани.
Думата Реконкиста внушава две идеи:
– идеята за територия, която да бъде освободена от чуждо владичество.
Преобладаващ от 711 г., до 1492 г., Маврите са възприемани на полуострова като
чуждо тяло, като завоеватели, които жителите искали да прогонят, макар и често
да си сътрудничат с тях.
– идеята за борба в името на вярата.

4
Трите кралства
Реконкиста остава дело на разединените християни. Съпротивляващи се
общности, без връзка по между си се създават в Астурия, в Баските земи и в
Пиренеите. Някои се оказват по-динамични и се разрастват, други биват
погълнати от тях, а трети тепърва възникват. Но всички чувстват че принадлежат
към едно семейство и на един културен ареал, но с времето самобитността на
всяка от тях се утвърждава и в средата на XIII век полуостровът се оказва
разделен на пет държави: една мюсюлманска Гранада, други две от двете страни
на Пиренеите - Навара и кралство Арагон, последните две са напълно
полуостровни - Португалия и кралство Кастилия
– Арагонско кралство – в началото на XII век, е само едно малко кралство около
Хака, за няколко години се разраства до Уеска, а след това и до Сарагоса.
Значимото събитие е династичното обединение на кралство Арагон и графство
Барселона, те образуват конфедерация, която приема окончателния си облик
през 1344г., при царуването на Педро IV Церемониалния . Това именно се нарича
кралство Арагон тоест политически свързано цяло, в което всяка от съставните му
части запазва институциите и автономията си. Единствената връзка между тях е
личността на владетеля. Минава време преди да се прокара ясна граница между
баските провинции, Навара, Арагон, Каталония и това което по-късно става
Франция. През втората половина на XII век каталонците навлизат от север на
Пиренеите, възнамерявайки да образуват една пиренейска и средиземноморска
държава, която да се простира от Гарона до Ебро и Прованс. Самият Арагон била
една от най-изостаналите в икономическо отношение чисто аграрни области на
Испания, а Каталония се отличавала с изключително развитие на градовете, на
занаятите и търговията и била една от най-развитите и части.
Градовете в Каталония и Барселона били не само търговски центрове, а в тях се
развивали и процъфтявали занаятите : добиване и обработване на метали ,
кожарско производство, корабостроене и други. В резултат на присъединяване на
Балеарските острови през XIII век на Сицилия ( през 1302 г.), на Сардиния ( през
1324 г.) и на Неаполитанското кралство ( през 1442 г.) Арагонското кралство се
превърнало в могъща морска държава. Макар че за нарастването на
могъществото на Арагонското кралство определяща роля изиграли търговските и
морските интереси на Каталония, всички тези завоевания най-много обогатили
арагонските феодали , които завзели в Сицилия и Южна Италия обширни
територии и като господстваща класа експлоатирали селяните в тези земи така
жестоко, както и в самия Арагон.
– Кастилия – през XIII век в централната част на полуострова се уточняват
очертанията на кралство Кастилия. Тъй като владетелите гледат на държавите
като на наследствени имущества, с които могат да разполагат, кралство Леон и
графство Кастилия, станало по късно кралство, биват ту разделяни, ту
обединявани в една и съща власт, в зависимост от решенията на владетелите им.
5
Окончателно обединение на Кастилия и на Леон става през 1230 г., при едно
унаследяване. Фернандо III, крал на Кастилия от 1217 г., получава наследство от
баща си Алфонсо IX, крал на Леон. От този момент двете кралства стават едно.
Един век по-късно трите баски провинции, свързани до този момент с Навара,
влизат в сферата на влияние на Кастилия. След териториалните завоевания през
XII и XIII век Кастилия става най-динамичната от всички държави на Иберийския
полуостров. Владетелите и жадуват да възстановят в своя полза вестготската
монархия и да поемат управлението на една обединена Испания. Както в други
държави на Пиренейския полуостров, огромна роля играело създаденото в
процеса на завоеванието могъщо и независимо едро земевладение на църквата,
на духовно-рицарските ордени и светските феодали. Значително се развило
дребното рицарско земевладение. Кастилия е страна на замъците, тук имало
много градове със своеобразен характер, те представлявали крепости
предназначени за отбрана и били опорни пунктове за по-нататъшното
придвижване на юг в хода на реконкистата. Първоначално градовете (поне до XII
век) по своя икономически характер по-скоро били големи села, жителите им се
занимавали със селско стопанство. Постепенно те се превръщали в развити
центрове на занаяти и търговия, в тях възникнали цехови организации.
Готическите катедрали, които започват да се строят по това време, свидетелстват
за стремеж към разкрасяване на града и за цялостно замогване на страната.
Катедралата в Бургос е започната 1221 г., в Толедо 1223 г., в Леон 1254 г. В
отвоюваните от арабите градове занаятите и търговията чак до края на XV век се
намирали предимно в ръцете на арабското и еврейското население, което си
оставало на завоюваната територия и до средата на XV век не било подлагано на
силни преследвания. Обширните, зле напоявани и каменисти плата на Кастилия,
слабо пригодени за земеделие, добре подхождат за овцевъдство. Развитието на
стоково-паричните отношения било свързано главно с развитието на
овцевъдството. Едрите земевладелци, особено от духовно-рицарските ордени,
които владеели обширни територии, отглеждали огромни стада овце, които
прекарвали от едно пасбище на друго по платата на Кастилия. В края на XIII век
възникнал съюз на кастилските овцевъди – за регулиране на пасбищния въпрос.
Тази организация от едри скотовъдци получила от кралете редица важни
привилегии, имала своя каса, администрация и съд.
Обединяване на Кастилия и Арагон.
Опирайки се на съюза с църквата, градовете и дребното дворянство,
разполагайки с големи доходи от морската търговия, кралската власт в Кастилия и
Арагон през XIV - XV век започнало решително настъпление срещу политическите
права на едрите феодали и ги лишила в значителна степен от предишната им
самостоятелност. Към края на XV век тя отнела на едрите феодали правото да
секат монети, да водят частни войни и им конфискувала много земи. Кралят
завладял също земите на духовно-рицарските ордени. Обединението на двете
6
кралства бил един от най-важните моменти в историята на засилването на
кралската власт в Испания. През 1479 г., тези кралства се обединили под властта
на съпружеската двойка – Фердинанд, крал арагонски и Изабела, кралица
кастилска. Градовете подкрепяли кралската власт при съкрушаване на
могъществото на феодалите. Градовете сключили помежду си съюз „ света
ермандада“, която водела борба с феодалите. За охрана на вътрешния ред „света
ермандада“ организирала милиция. Но като ползвала военните сили на градовете
за обуздаване на феодалите, кралската власт намалявала самостоятелността и
на самите градове. Подкрепа оказвала и църквата, особено инквизицията,
въведена след 1480 г. борейки се с всевъзможни ереси, които можели да
разклатят господството на църквата, инквизицията преследвала по такъв начин
всяка социална и политическа опозиция срещу съществуващия строй.
Испанските крале насочили усилията си към разширяване на територията на
държавата. Първият удар бил стоварен върху Гранадският емират – последно
владение на арабите в Испания. С падането на Гранада целият Пиренейски
полуостров бил с изключение на Португалия бил обединен в ръцете на
испанските крале. Маврите предали Гранада с условие да им бъде разрешено
свободно да извършват мюсюлманско богослужение и че мюсюлманите ще
запазят собствеността си. Това условие важало и за евреите. Но дадените
обещания били нарушени. Маврите и евреите били насила карани да приемат
християнството. Всички евреи, с изключение на тези приели християнството били
изгонени от Испания и имотите им били конфискувани. Преследваните
мюсюлмани вдигнали въстания. На тях също им предложили да се покръстят или
да напуснат Испания. Значителна част мюсюлмани и евреи, които живеели в
страната се преселили в Африка, поради това Испания изгубила голяма част от
населението, която играела важна роля в икономическото и развитие. Поради
това се разпаднали големи търговски връзки, които Гранадският емират
поддържал със Северна Африка и с Изтока. Останалите в Испания и приели
християнството маври били подложени на постоянно преследване от църквата.
При Фердинанд и Изабела в Испания започва да се установява абсолютна
монархия. Едрите феодали изгубили политическата си самостоятелност и се
превърнали в придворна аристокрация. Управлението взема бюрократичен
характер, като се съсредоточава в центъра на кралските съвети, а по места – в
ръцете на кралските чиновници.
– Португалия – Алфонсо VI Кастилски се оженва за една от дъщерите на херцог
Робер Бургунсдки, племенницата на абата на Клюни Юг. През 1097 г., той омъжва
дъщерите си за бургундски кръстоносци. Единият от тях, Анри Лотарински,
получава като зестра територията, разположена на юг от Галисия, между Меню и
Тахо, заедно с титлата граф на Порту. Мечтата му е да стане единствен господар
на страната, но умира и това не се реализира. Вдовицата подтиква неговия син и
наследник Алфонсо Енрикеш да следва амбицията на баща си и през 1139 г., той
7
се провъзгласява за крал. Създадена е една нова нация, която не спира да се
бори за своята индивидуалност.
Разположена в Югозападна Европа, на Пиренейския полуостров по крайбрежието
на Атлантическия океан се оформила като самостоятелна държава в борбата
срещу арабите, в ранните етапи от развитието си не се отличавала съществено от
другите държави, свързани с християнството в неговия католически модел.
В Португалия огромна роля играели духовно-рицарските ордени, на които
принадлежала значителна част от земята. В колонизацията на отвоюваните от
маврите земи вземали участие и свободните селяни. Ето защо в Португалия както
и в Кастилия, наред с едрите поземлени владения на феодалите, църквата и
духовно-рицарските ордени, населени с крепостни селяни, имало също и доста
свободни селски общини, особено в южните части на страната. От малкото
крайморски градове най-голямо значение придобил Лисабон, който станал един
от най-големите търговски пунктове на Европа.

Преводаческа школа в Толедо

Установяването на мюсюлманите на Иберийския полуостров съвпада по време с
мобилизирането на политическите и културни сили на изток и на запад.
По това време три култури си поделят познатия свят – Арабската империя,
Византийската империя и Каролингската империя. След XII век Испания става
посредник между изтока и запада. До XII век интелектуалното и културно
богатство на Испания контрастира с разпръснатостта на бедността, с които се
характеризира християнството по това време. Там знанието се трупа в енорийски,
манастирски, капитулни и епископски школи.
През XII век две поредици от събития слагат край на културната изолация на
християнския Запад:
На Иберийския полуостров големите походи на реконкистата отварят очите на
християнска Испания за културното богатство на ал- Андалус . До този момент
двете цивилизации на полуострова воюват и не знаят нищо една за друга.
Мюсюлманите се отнасят с презрение към бедните кралства от Севара.
Християните виждат в своите могъщи съседи неверници и обръщат поглед към
християнския свят, от които очакват на първо място военна помощ и културна
подкрепа. Нови отношения се установяват през XII – XIII век, тогава по-голямата
част от полуострова е заета от християните - ал-Андалус , ограничена в
емирството в Гранада вече не представлява опасност и плаща данъци на
Кастилското кралство. Именно тогава християнска Испания открива арабската
култура и се докосват до теченията в научната и философската мисъл, развили се
на Изток. По същото време възникват и процъфтяват университетите на
християнския свят Париж и Оксфорд през XII век, Саламанка (1220),

8
Тулуза (1230), Коимбра (1308). Преподавателите осъзнават, че техните
философски и научни знания са непълни, особено що се отнася до наследството
на гръцката античност. Те се обръщат към Испания с намерението да се
възползват от опита на мосарабите и евреите, за да пренесат от арабски в
латински знания останали недостъпни до този момент. Като прогонват по-
голямата част от евреите от ал-Андалус и ги принуждават да търсят убежище в
християнските кралства, Алморавидите и Алмохадите благоприятстват, с
религиозната си нетърпимост, преноса на гръцкото и източното знание на запада.
Именно в тези условия се заражда т.н. преводаческа школа в Толедо.
Връзките между арабската и латинската култура минават през няколко етапа.
На първо място, не на монасите от Клюни се дължат първите прояви на интерес
към научните и философските произведения на арабите. Вземайки епископската
митра в Толедо, техните грижи се ограничават до религиозна сфера: за тях
важното е да наложат римският ритуал, да се възстанови използването на
латинския в богослужението и да се обучат църковни служители.
Алфонсо X Мъдрия (1252-1284) образован владетел с буден интерес към
интелектуалния блясък на ал-Андалус подема интелектуалното дело и му дава
официален статут. Той окуражава продължаващата работа по преводите в
Толедо и най-вече в Севиля: под негово покровителство еврейските равини и
мюсюлманските улеми работят заедно с християнски църковни служители, за да
предадат на народен език най-различни арабски трактати. Алфонсо X действа
като добре осведомен политик, стреми се да наложи народния език „romance” като
език на културата. Един евреин (или мосарабин) превежда устно арабския
оригинал на “romance”, един църковен служител записва този превод и му прави
писмен превод на латински. Така през XII век в областта между Ебро и Тахо,
относително взаимопроникване между арабската и християнската култури
позволява на Европейските университети да се запознаят с арабското знание и да
възобновят връзката си с античната философия. Първоначално интересът е
насочен към естествените науки и по-специално към окултизма, към чудото, към
астрологията. След това се преминава към изучаване на астрономия,
метеорология, математика, без да прекъсва развитието на окултизма. Едва по-
късно се стига до трудовете с философски характер, така се формират три
основни области: естествени науки, медицина и философия.
Най-значителен принос от точните науки е постигнат в областта на астрономията.
Сравняват се различните теории за движението на звездите – древните и тези на
арабите с надежда да се намалят противоречията, които ги разделят. От тези
съпоставки са извлечени таблиците на Алфонсо от християнски, еврейски и
мюсюлмански астролози. Те разделят годината на триста шестдесет и пет дни,
пет часа, четиридесет и девет минути и шестнадесет секунди.
Известен е един математик от Гранада, живял XV век, който за пръв път използва
символи за решаване на уравнения: букви, за да обозначи неизвестното, втора и
9
трета степен на неизвестното, знакът „равно“, корен квадратен, дроби.
От техническите открития арабите дават на Запада компаса, китайско
изобретение, и астролаба, инструмент, използван в Античността, но
усъвършенстван в мюсюлманския свят и възприет на запад към 1200 година.
Арабите отдават голямо значение на медицината и като цяло на естествените
науки. Много от философите са едновременно естественици и лекари. В онова,
което се нарича арабска медицина, трябва да се разграничи античното
наследство от оригиналния принос на арабите. Тази медицина е продължение на
делото на Хипократ, на Гален и на ботаника Диоскорид.
Ролята на арабите се оказва определяща за развитието на западната мисъл, най-
вече в областта на философията. В трите важни области западът научава много
от арабите: косвено той отново влиза във връзка с учените и мислителите на
Античността, запознава се с оригиналния принос на самите араби. В този момент
Испания се оказва в ролята на задължителен посредник между Изтока и Запада.

Краят на Средновековието
Завоеванията през XII – XIII век се обясняват с динамизма на християнските
държави, които тогава приемат почти окончателна форма. Завоеванията са
съпътствани от развитието на икономиката и от установяването на една социална
структура, която трае до Черната чума в средата на XIV век.
Цяла Европа е разтърсена от опустошенията на Черната чума. Иберийския
полуостров е възможно да се е оказал благоприятен терен за епидемията, заради
икономическите трудности. Поредица от лоши реколти водят до повишаване на
цените и причиняват мизерия, в момент, когато владетелите увеличават
данъчното бреме, за да запълнят дефицита във финансите на държавата.
Чумата връхлита един омаломощен народ и смъртността достига до ужасяващи
размери. Селата се обезлюдяват и стават плячка на бандити и грабители. Много
земи запустяват, работната ръка намалява, заплатите, също и цените се
покачват. Местните владетели виждат, че приходите им спадат и се опитват да ги
поддържат в предишния им размер, като обезценява парите и увеличава
данъците, като засилват натиска върху селяните, като се заемат когато могат с
търговски дейности, или като се обръщат към държавата, от която очакват
компенсации под формата на държавни длъжности, пенсии или отстъпване на
земя. Досегашното политическо равновесие и обществени взаимоотношения са
нарушени. Тази всеобща криза има сходни процеси в четири от петте държави на
полуострова- Португалия, Навара, Кастилия и Арагон. Избухват социални
конфликти, които довеждат до създаването на нова аристокрация и до
политически революции, съпътствани от смяна на царуващите династии.
Емирството в Гранада през този период изглежда откъснат от другите четири
кралства.
Португалия: Тя е най-малката от християнските държави създадени след

10
реконкистата, и първата която постига национално единство.Още през 1238 г.,
достига окончателните си граници. В началото на XIII век страната присъединява
цялата територия между Тахо и Алгарве. За да запази независимостта си от
Кастилия през 1373 г. Португалия се обръща към Англия. От този момент нататък
съюза с англичаните става постоянна даденост в португалската дипломация.
През 1383 г., няколко месеца преди да умре последният владетел на Бургундската
династия Фернанду омъжва дъщеря си Беатрис за краля на Кастилия Хуан I,
което предизвиква тревога в някои среди.
По време на кризата 1383 – 1385 г., едновременно династична, социална и
национална сблъсъкът е от една страна, между благородниците, по скоро
подкрепящи Кастилия, и от друга, между буржоазията и обикновеното население.
Един незаконен син на кралското семейство, оглавяващ рицарския орден Авис,
застава начело на протестиращите и се обявява за крал под името Жуау I.
Кастилците опитват със сила да наложат своя кандидат, обсаждат Лисабон, но
1385 г., в Алжубарота претърпяват поражение, което ги принуждава да минат
обратно границата и временно се отказват от претенциите си. Случаят има
сериозни последствия. Мирът е подписан едва през 1411 г. Честта на Португалия
е спасена, но кризата взима жертви, а именно старата аристокрация застъпила се
за кастилския претендент. Новата власт конфискува принадлежащите им някога
земи, за да възнагради с тях собствените си поддръжници. Част от тези
аристократи избягват в съседното кралство, където се опитват отново да натрупат
богатство, и някои успяват. По този начин в Кастилия се създава една португалска
партия. В Португалия новите хора получават земи и влияние. Новата династия и
новата управляваща класа, по-предприемчива от предишната ориентират
Португалия към земите отвъд моретата. Това е началото на една забележителна
експанзия за тази страна, която по това време има по-малко от един милион
жители. Отдавна търговци отивали в Мароко да купуват зърнени храни. Златото
което керваните карали от Судан, ги привлича все по-силно, както и подправките,
които Европа си набавя чрез посредници. Португалците планират да отидат и да
потърсят подправките направо от местата на тяхното производство, в Югоизточна
Азия. Именно тази перспектива вдъхновява тяхното придвижване в южната част
на Атлантическия океан. Да се заобиколи Африка, за да се установи пряка връзка
с Индия и Китай. Към тези мотиви от икономически характер се прибавят
политически, дори грижи и от духовен характер, а именно желанието битката
срещу исляма да се продължи отвъд прохода.

Кралска власт и Кортесите

През XII – XIII век във всички кралства на Пиренейския полуостров се установява
феодална монархия със съсловно представителство. Кралската власт била силно
ограничена от събранията на представителите на съсловията – кортесите.
Съсловията в тях заседавали поотделно.

11
В кастилските кортеси имало три камари: на духовенството, на аристокрацията и
на градовете. До началото на XV век представителите н а градовете в тях
понякога заседавали заедно с представителите на свободните селски общини.
Това било особеност на кастилските кортеси.
В Арагон кортесите се състояли от четири камари: на висшите знатии, на
дребните и средните аристократи, на духовенството и на градовете. Особеност на
арагонските кортеси било това, че дребните и средните аристократи заседавали
там отделно от едрите феодали.
Кортеси имало и в Каталония и във Валенция.

Изостряне на класова борба.

Развитието на стоково-парични отношения в Испания причинило засилване на
експлоатацията на феодално зависимите селяни. Свободните селяни също така
чувствали властта на сеньорите. Развитието на овцевъдството в Кастилия имало
за последица масовото изгонване на селяните от земята, превръщане на селските
земи в пасбища. Това изостряло класовата борба в кастилското село, която се
усложнявала от конфликтите между феодалите и градовете и от борбата за власт
между самите феодали.
Особена известност получило въстанието на братята в Кастилия, потушено от
правителството през 1437 г.
Селски въстания ставали от XV век на Балеарските острови, където към селяните
се присъединили подтиснатите от търговците градски бедняци (въстанието от
1450-1451г.)
Селски движения, селски войни в течение на няколко десетилетия на XV век била
Каталония, където положението на крепостните селяни било особено тежко.
Въстаналите искали да бъде отменено крепостното право. През 1462 г.
движението избухнало в северната част на Каталония, продължило десет години.
Към въстаналите крепостни се присъединили и свободни селяни, малоимотни и
безимотни, които искали да бъде преразпределена земята. Въстанието имало
организиран характер. Въстаналите били организирани на военни отреди,
събирали вноски за военни нужди. Начело на въстаналите селяни застанал
хидалго Вернталят.
Селяните обсаждали градове, укрепени замъци и манастири. Феодалите немогли
да потушат движението.
Арагонският крал Хуан II, който враждувал с каталонската аристокрация и с
градовете се възползвал от въстанието за свои цели.
С помощта на Вернталят и неговата селска армия Хуан II затвърдил властта си
над Каталония. Вернталят получил богати поземлени владения и титлата виконт.
През 1484 г., в Каталония избухва ново селско въстание под ръководство на
селянина Педро Хуан Сала. Действията на правителствените войски срещу
въстанието били неуспешни, тъй като войниците се биели срещу селяните без

12
желание. Сала бил пленен и екзекутиран, но това не спряло движението.
През 1486 г. правителството трябвало да се споразумее с въстаниците и да
отмени личната зависимост на селяните в Каталония, което било записано в
„Гвадалунската сентенция“. Селяните станали свободни и можели да напускат
земята, като вземат със себе си движимото имущество, а селските участъци си
оставали собственост на сеньорите и за тях вземала феодална рента. Данъците
били запазени в полза на църквата.

Заключение:
Централно място в средновековието заема религията, която определя целия им
живот за разлика от нашето общество. Наука, администрация, правосъдие,
огромна част от стопанския живот попадат в обсега и действието на религията.
Благодарение на направените преводи от арабски на латински познания по
медицина, математика и естествените науки достигат до другите европейски
държави и дават принос на обществото. Създалите се християнски кралства днес
са градове, част от съвременна Испания и Португалия. В тях се усеща дъха на
Средновековието чрез историческото богатство, което можем да видим в
архитектурата от два типа каменни сгради на църкви и замъци, построени по това
време. Скулптурата от камък разцъфнала в статуите и драматични сцени върху
фасадите на катедралите и в изображенията върху гробниците на църковните
капели за отслужване на литургии. Цветни стъкла изпълват широките простори на
прозорците.

13
Личен архив снимки:

- Готическа Катедрала „Санта Мария“

Строежът започва 1221 г., и продължава до XV в., гр. Бургос, Испания.

14
 - Мавритански замък построен X в.
гр. Синтра, Португалия.

Съдържание:

Увод

Теза
– Реконкиста
– Възникване на християнските кралства
– Трите кралства – Арагонско, Кастилско и Португалия
– Преводаческа школа в Толедо
– Краят на Средновековието

Заключение

Съдържание

Източници

Източници:

1. Фернандо Гарсия де Кортасар

Хосе Мануел Гонсалес Весга
Кратка история на Испания
Научна редакция Андрей Лунин
Издателство: „Рива“, 2005 г.

15
 2. Хосе Перес
История на Испания
Научни редактори: д-р Веселина Вачкова,
проф. Димитър Сирков, дин
Издателство: „Кама“ 2005 г.

3. История на средни векове, том I второ издание

Под редакция на С. Д. Сказкин, Е. В. Гутнова,
А. И. Данилов, Я. А. Левицки
Превел от руски Яню Стоевски
Издателство: Наука и изкуство
София, 1977

4. José Maria Monsalvo Antón

Historia de la España Medieval
Ediciones de Universidad
Salamanca, 2018

16