Ha. A. Meler - Nay-Golemite Lazhi V Istoriyata 01 PDF

НАИ-ГОЛЕМИТЕ
—ЛЪЖИ—
В И СТОШ ЯТА
Ж К И Я Т КРЪСТ НА И С Т О Р И Ч Е С К А Т А И С Т И Н А
ХА. А. МЕАЕР
Н овият п р о ч и т на и с то р и я та , к о й т о ни предлага Мелер
БАРД
е кол кото скандален, толкова и безцеремонен!
ХА. A. МЕАЕР
НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ЛЪЖИ
ИСТОРИЯТА
Коя е най-голямата лъжа В историята - че съществува „историческа
истина“ ! Германският журналист Ха. А. Мелер, автор на десетки
документални книги, безмилостно разкрива измамите и манипулациите,
с които е пълна световната историография. Според Мелер повечето
о т „великите“ личности, населяващи учебниците по история, са банда
професионални лъжци, негодници и убийци, най-често - серийни.
Останалите о т компанията на величията - като легендарните пророци
Мойсей, Исус и Мохамед - или не са съществували, или са съзнателно
митологизирани о т поколения баснописци.
Единственото величествено у Александър Велики е манията му
за величие. Основателят на християнската етика Павел е хитър
кариерист и злостен клеветник. Благородният Цезар се оказва
болезнено завистлив бисексуален садист. Откривателят Колумб
блести най-вече с безмерната си алчност и безграничната
си жестокост. Само една десета о т греховете на реформатора
Мартин Лутер е достатъчна да му осигури вечен абонамент
за най-горещия казан в пъкъла. Гениалният пълководец Наполеон
редовно проваля военните си кампании и носи всички белези
на класически военнопрестъпник. Възпяваният като ловък политик
Бисмарк дава на Германия необратим тласък към бездната на
фашизма и така предопределя кошмара на двете световни войни.
поръ чай на
9789545857744 bard.bg
ЦЕНА: 16.99 л в ./870 €
ХА. А. МЕЛЕР
В ИСТОРИЯТА
В С И Ч К И ПРАВА
НА БЪ Л ГА РСКИ ЕЗИ К
СА ЗАПАЗЕНИ !
Никаква част от това издание
не може да бъде възпроизвеждана
под каквато и да е форма
и по какъвто и да е начин
без изричното разрешение на
И К „БАРД“ ООД.
За поръчки се обадете на телефон

0 2 /9 7 9 0 9 61
или ни посетете на интернет адрес
w w w .b a r d .b g
Може би ще откриете книгата, която ви интересува.
Ще я получите направо вкъщи.
H a. A . Meier
DER GROSSTEN LUGEN DER GESCHICHTE
Copyright © 2006 by Ha. A. Mehler

© Яна Кожухарова, превод, 2007
© „Megachrom“ - оформление на корица, 2016
© ИК „БАРД“ ООД, 2016
ISBN 978-954-585-774-4
НАЙ-ГО ЛЕМ ИТЕ ЛЪЖИ
ИСТОРИЯТА
ТЕЖ К И Я Т КРЪСТ НА И СТО РИ ЧЕСКА ТА И С Т И Н А
Т
БАРД
ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА
НАЙ-ЕОЛЕМИТЕ ЛЪЖИ В ИСТОРИЯТА
Немска, първо издание
Превод Яна Кожухарова

Редактор Радка Бояджиева
Художествено оформление на корица „Megachrom“
Компютьрна обработка ИК „БАРД“ ООД
Мария Михайлова
Печат „Алианс Принт“ ЕООД
Формат 60/90/16
Печатни коли 23
ИК „БАРД“ ООД
e-mail: office@bard.bg
За поръчки: borsa@bard.bg
В ИСТОРИЯТА (1)
В наше време се полагат невъобразими усилия, за да се
извади на бял свят истината - било в съдебната зала, къде
то тестват надеждността на свидетелите, или в кримина
листиката - с цел да бъде уличен извършителят на прес
тъплението. Също толкова упорито, въоръжени със съв
ременните „сечива“ на най-модерната наука, и историци
те се опитват да установят истината, което понякога води
до необходимостта историята да бъде изцяло пренаписана
със задна дата.
Вярно е, че в сферата на знанието в момента се намираме
едва ли не в ядрото на истинска експлозия. Това важи и за
историческата наука. Специалността история днес е
изключително обособена научна област, която претендира
да представя истината далеч по-обективно, отколкото преди
едно-две столетия, поради простата причина, че днес
разполагаме със съвсем различни средства.
Документите, на които можем да се опрем, са далеч по-
обемисти, методите станаха по-точни, а въпросите - по-
настойчиви. Физиката и химията се издигнаха до ранг на
помощни науки за историята. Знаем все повече за методите
на фалшификатори, които са били толкова изтънчени и
обиграни, че и днес предизвикват възхищение. Факт е, че
още в древността същ ествували поне 13 техники за
фалшифициране на някоя реч на Цезар, което ще рече - да
5
Ха. А. МЕЛЕР
му я припишат. С подобни техники потайно и със задна дата

са добавяни определени текстове към Новия завет. Още в
А нтичността са фалшифицирали Платон и А ристотел,
части от Библията и свещените текстове на ислямската
религия. Един-единствен фалшификатор успял сам да
„модифицира“ поне 4000 цитата на Мохамед!
Разбира се, има груби опити, ала се срещат и безкрайно
изпипани, направо научни фалшификации. Навремето са
съществували цели индустрии за фалшифициране, които не
се занимавали с нищо друго, освен да приписват със задна
дата ръкописи, текстове и документи на големи философи,
религиозни водачи или владетели с цел нечия позиция да
получи повече тежест, да се бетонира някоя юридическа
претенция или определено учение.
Това е една от причините днес постоянно да се коригират
мненията и възгледите за нашето минало.
Целта на тази книга е да даде малък, скромен принос към
процеса на коригиране. Обединихме няколко нови гледни
точки, послуж ихме си с новите исторически помощни
науки, без които не би било възможно да разкрием истината.
В тази връзка трябва да се спом енат преди всичко
подмолните методи на Public Relations - понятие, което
обикновено подценяващ о се превежда като „връ зки с
обществеността“ . Все повече обаче се налага заключение
то, че още в Античността и в Средновековието се е лъжело
на поразия. С помощ та на пъблик рилейш ънс новите
„истини“ се налагали толкова нагло, но и толкова успешно,
че можем само да се чудим.
Днес вече няма нищо удивително в разкриването на
методи на манипулация, използвани преди петдесет или
сто години и даването на коренно различни оценки на
събития от близкото минало. Известно ни е как през X X
век са били манипулирани, водени за носа и захранвани
с лъжлива информация цели народи. Така е било при
диктатурата на Сталин, който разполагал с виртуозен
6
НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ЛЪЖИ В ИСТОРИЯТА
репертоар от манипулационни техники, в които - както

и при Хитлер - важна роля била отредена на радиото. Но
черната пропаганда и черният пиар влязоха в действие
и през 2003 г. в Ирак, когато бившият диктатор Саддам
Хюсеин умишлено държеше в информационно затъмне
ние 20 милиона иракчани. С ъщ ото се случва и през
2006 г. - например в Сирия и в Северна Корея. Манипу
лацията обаче е напълно възможна и в демократичните
държави, например когато определени факти закъсня
ват да се появят на бял свят - факти, които впоследствие
ни карат да виждаме събитията в съвсем различна свет
лина. Всичко това никак не е ново. Н овото е разкритие
то, че върховното изкуство на пъблик рилейшънс е било
практикувано ш ироко още в далечното минало. Пиарът,
връзките с общ ествеността и изкуството на пропаганда
та имат богати традиции.
Теоретично пирамидите - гигантските египетски стро
ежи - биха могли да се разглеждат и в пиарски аспект:
като огромни, внушителни паметници, чиято цел на пър
во място е да впечатляват, да накарат индивида да се по
чувства нищожен и да възвисят владетелите (или еписко
пите, или папата, какъвто е случаят с църквите и катед
ралите). Но пиар е бил практикуван и в Древния Рим.
Подобия на вестници е имало още по времето на Цезар.
На публични места излагали обяви, които да бъдат про
четени от всички, но които далеч не винаги съобщавали
истини. Всяка пищна проява, всяка шумна прогласа, от
вестителя на пазарния площад до летописците с техните
героизиращи и идеализиращи хроники, познати ни още
от времето на Александър Велики, представляват чиста
проба пиар.
Не може да се отрече, че пъблик рилейшънс успя да
се превърне в дисциплина, чието значение днес трябва
напълно да преоценим. Важността й прозира иззад мал
ко прекаленото определение като изкуство на безсрам
7
Ха. А. МЕЛЕР_________________________________________________________________
ната лъжа в големи и свръхголеми мащаби. Но тя съ

държа стотици отделни техники и днес е в състояние да
смути дори най-модерно мислещия историк. Запознал
се веднъж с технологията на пиара, той още по-малко
ще бъде готов да се д оверява на и сто р и я та такава,
каквато ни се предава по традиция. Дори към „си гу р
ните и з т о ч н и ц и “ и с т о р и к ъ т ще за п оч н е да питае
съмнения, ще се превърне едва ли не в детектив, който
първо преценява всичко през призмата на методите на
пи ара, преди да си п озв ол и ок о н ч а те л н а п р и съ д а .
Дисциплината пъблик рилейшънс ще промени истори
ческата наука м ного п о-д рам ати ч н о, о тк о л к о то го е
правила досега която и да било помощна наука, и така
ще даде въ зм ож н ост да се направят абсол ю тн о нови
оценки на историческите събития.
Вторият момент, до голяма степен пренебрегван, ала с
все повече растящо значение, е оценката на източника сам
по себе си. С други думи: как стои въпросът с надеждността
на лицето, послужило за източник на дадена информация?
Ако в днешно време обиграният адвокат иска да разбие на
пух и прах надеждността на противниковия свидетел, той
ще извади пред съда факти от миналото, които на пръв
поглед нямат нищо общо с делото, но ще принудят съдебните
заседатели да оценяват свидетеля именно в светлината на
тези отминали деяния.
Едва ли съдебните заседатели биха се вслушали в думите
на професионален крадец, разбойник, заклет лъжец или на
поръчител на убийства. По съвсем различен начин обаче те
ще се отнесат към свидетелствата на човек с безупречна
репутация.
Но нека се запитаме колко от „големите“ исторически
свидетели са били точно такива - крадци, разбойници,
заклети лъжци и убийци, в чиито очи човешкият живот не е
струвал пукната пара? Защо тогава да се вслушваме в
подобни източници?
8
Този въпрос придобива все по-голяма тежест, още пове

че че в криминалистиката например вече се практикува
анализ на характера и се прави профил на престъпника.
Оценяването на източника сам по себе си не е ново, но
досега източниците прекалено рядко се изследваха систе
матично по отношение на тяхната добросъвестност. Наред
с това в тази книга разглеждаме „историята“ от различни,
често противополож ни гледни точки, ъгли и позиции.
Историческата наука частично все още страда от това, че я
оценяват само от национален ъгъл. Това за съжаление се
отнася и за демокрациите, които съвсем не са пощадени от
високо самомнение и мания за превъзходство и затова
понякога достигат до авантюристично погрешни оценки за
една или друга историческа личност. Но и християнската
историческа наука, която все пак господства от почти 1800
години (!), съвсем не е пощадена от този недостатък. За
славата на бога се е лъгало, истината е изопачавана,
изкривявана и захаросвана, скривани са факти, добавяни
са информации, и то с размах!
Същото може да се каже и за религиозно мотивираната
историография в други страни. Досега малко се обръщаше
внимание на ролята на религиите, независимо дали става
дума за египетската или древногръцката религия, за
християнската вяра или за исляма.
Дотук посочихме само няколко аспекта, които могат да
хвърлят изцяло нова светлина върху събитията от вчераш
ния ден. А това наистина е необходимо, защото прекалено
много неща са били изкривявани или потулвани. Истината
прекалено често е била принизявана до блудница, с която е
можел да преспи всеки, който разполага с достатъчно умели
и добре платени професионални лъжци.
Историята е основата на нашето съществуване. Без ис
тория е немислимо нашето себеразбиране. Без история
човек ще си остане дете, което никога няма да порасне - е
казал великият Цицерон. Историята е земята, върху коя
9
то сме стъпили. А ко тази земя е наторена с лъжи, полуис

тини и неистини, цялата ни цивилизация се крепи на гли
нени крака. Затова е наш дълг да тръгнем на поход към
истината, въоръжени с новите „сечива“ , с които разпола
гаме днес.
Точно такъв опит предприемаме в тази книга, като изс
ледваме, осветяваме и представяме историческите източни
ци и събития от напълно нов ъгъл. В този смисъл читате
лят трябва да очаква радикално преформулиране на
историческите събития, в хода на което са проучени биог
рафиите на някои от най-великите сред великите личности.
На прицел са взети най-прочутите, най-свещените и най-
недосегаемите образи, но без лицемерното, притворно
уваж ение, което п он якога им се засвидетелства, без
лъжливата пропаганда, просъществувала в някои случаи
цели две хилядолетия!
Нека подходим към историята с нови „сечива“ . Нека
извадим на дневна светлина истинските дела. Да съблечем
новите дрехи на кралете. В резултат ще получим напълно
нови гледища, които из основи ще разтърсят представите
ни за много „исторически факти“ .
10
1 . ЛЕГЕНДАТА МОЙСЕЙ
Историята на евреите, наричани още юдеи и синове на

Израил, е вероятно една от най-вълнуващите в света.
Никой друг народ не може да твърди, че е оказал подобно
влияние върху духовния живот на хората, и то в почти
всички държави на тази земя. Айнщайн, Фройд, Спиноза,
И сус, Маркс - всички те са евреи. С разсъжденията си
синовете на Израел полагат началото на цели научни
дисциплини. И днес евреи заемат върхови позиции във
всички части на света.
Евреите са народ, способен да мисли и да действа в меж
дународен мащаб. Уникална е способността им да оцеля
ват сред най-различни култури. Всъщност истинските тай
ни на успеха на този удивителен народ никога не са проуче
ни систематично, но дори повърхностното наблюдение
разкрива, че евреите притежават извънмерна способност
за комуникация и владеят най-разнообразни мисловни ме
тоди. Те са способни да възприемат, да всмукват и да аси
милират културните достижения на други цивилизации и
притежават умението да се учат като никой друг народ,
като наред с това са изключително надарени в областта на
сделките.
Всички тези особени способности и таланти със сигурност
са школувани чрез преданията и религията. Дори да не е
последовател на юдаизма, човек трябва да признае, че мис
ловните школи на равините и техният гъвкав и тълкуващ
11
интелект са допринесли в голяма степен за това интелекту

ално ниво.
В рамките на тази религия са съществували и същ ест
вуват стотици течения и насрещни течения, възгледи, ш ко
ли и тайни учения, и всички те е трябвало да бъдат обсъде
ни и коментирани. Свещените писания на евреите съдър
жат най-дълбоките мъдрости, които човек може да си пред
стави, но и мнения, които днес предизвикват усмивки. И
все пак е удивително как преди три хиляди години е било
възможно да се натрупат подобни мъдрости, и то в почти
всички области на човешкия живот. Един от най-големите
мъдреци и учени на еврейския народ, с решителен принос
във формирането на еврейската култура, е някой си М ой
сей . Неговото учение - Десетте Божи заповеди - е повлияло
на практика върху целия цивилизован Запад. Християнс
твото възприема учението му и по-късно го провъзгласява
за свое собствено откритие.
Никой философ, роден по-късно, не е могъл да подми
не Мойсей и десетте заповеди, които поставят най-високи
изисквания към човешката етика. Поради тази причина
до наши дни за въпросния легендарен Мойсей са публику
вани хиляди книги, коментари, трактати и интерпрета
ции и ако наистина искате да разберете историята, тряб
ва да се занимаете по-сериозно с него. Когато се изброя
ват великите личности, Мойсей се класира преди А лек
сандър, Цезар, Павел, Исус, Мохамед, Лутер или Напо
леон. Художествените му изображения едва ли имат чет.
Истинският или митичен Мойсей е герой на многобройни
филми. Той е нашият праотец, независимо дали ни се иска
или не. Константин Велики възхвалява безкрайната му
мъдрост, Августин се прекланя пред него, а Мартин Лу
тер буквално се задъхва: „Защ ото не е имало друг тъй
превъзходен, възвишен човек, който да проповядва сло
вото Божие, като Мойсей. Другите пророци до един са
негови ученици, а Мойсей е учителят на учителите, той е
12
изворът и източникът, от който са произлезли останалите

пророци!“
Хердер се изказва похвално за „благородния Мойсей“ и
обръща внимание, че е по-трудно да си основател на държа
ва (какъвто е М ойсей), откол к ото да пишеш сти хове.
Фридрих Шилер се прекланя пред него, Гьоте му се възхи
щава, такова е отношението и на Хайнрих Хайне.
„(Той) изгради човешки пирамиди, издигна човешки
обелиски, избра едно бедно пастирско племе и извая от него
народ, призван (...) да даде отпор на вековете - велик, вечен,
свещен народ, божи народ, който да послужи за пример на
всички други народи, дори за прототип на цялото
човечество. Той сътвори Израел!“ - ликува Хайне.
Посветени на Мойсей са безчет литературни и научни
творби. И в наши дни продължават да излизат стотици
философски съчинения, основаващи се на неговото учение.
Представят го като пътеводна звезда за младежта*, и то не
само във вторичната и третичната литература.
Оригиналното произведение - петте Книги М ойсееви,
приписвани на Мойсей - са преведени, представете си само,
на повече от хиляда езици. Никоя друга книга не е постига
ла подобен рекорд. Можете само да подозирате какво е
влиянието им, броят на изданията отдавна се е изгубил.
Милиарди хора са чели тези книги. Всяка година се прода
ват около сто милиона екземпляра от Библията!
Ето кое предопределя безмерното влияние на тази книга,
и то не само в ортодоксалното еврейско пространство, но и
във всички стотици християнски секти и групировки, които
са предлагали собствени нови формулировки, преработки и
интерпретации. Мойсей е предмет на дискусии и извън
еврейския и християнския периметър.
Защото нима е възможно да се формулират по-добри
заповеди от:
* Н ап р и м е р C harles R . S w in d o ll, The Man o f S e lfle s s D e d ic a t io n , M oses,
N a s h v i lle , 1 9 7 1.
13
НЕ УБИВАЙ!
ПОЧИТАЙ БАЩ А СИ И МАЙКА СИ!
НЕ ПОЖЕЛАВАЙ ЖЕНАТА НА БЛИЖНИЯ СИ!
Нима те не са първото изражение на вечните закони?
Закони, които ще бъдат валидни хилядолетия? Закони, по
които ще се ориентират безбройни юридически кодекси в
повече от сто държави?
Какво влияние само! Какво постижение! Какъв цивили-
зационен шок!
Но нека преди всичко да се запитаме кой е бил въпросни
ят Мойсей. Според преданията (трябва да се отбележи, че са
теологически) вълнуващият уникален житейски път на
Мойсей се е развил по следния начин.
БИБЛЕЙСКИЯТ МОЙСЕЙ
В Египет властва всемогъщият фараон. По онова време

Египет е безспорната световна сила, съществуваща от хи
ляди години. Фараонът е син на Амон Ра - върховния бог,
а следователно син божи! Пирамидите, видимите отдалеч
знаци на могъществото на египтяните, са гробниците на
фараоните, чрез които те се свързват с отвъдното. Евреите
- един усърден, но поробен народ, служат на богоравния
фараон и помагат в строежа на пирамидите. Но те са и
бунтовен народ, който притежава собствена религиозна
традиция и вярва, че от неговите редици ще се издигне
водач, който един ден ще ги освободи от непосилния гнет.
Затова фараонът заповядва да удавят в Нил всички ново
родени еврейски момченца, за да сломи съпротивата на
непокорния народ. Каква невъобразима жестокост! Мой
сей обаче, един от новородените младенци, е спасен от
коварния удар. Едва навършил три месеца, майка му го
полага в тръстиков кош и го пуска по река Нил. Хатшеп-
сут - дъщерята на фараона - открива детето и сърцето й се
14
изпълва с безкрайна жалост. Тя изважда бебето от реката

и го поверява на грижите на дойка, а по-късно го осиновя
ва. Всичко това става при най-строга тайна. Мойсей може
да расте спокойно, богът на евреите простира закрилни-
чески десницата си над него.
Мойсей (името на иврит буквално означава „изваден от
водата“ , а на египетски „сине мой“ ) израства в двора на
фараона. Тук научава тайните на египтяните и вдъхва
опасния аромат на висшата политика. Все още никой не знае
кой е той в действителност. Дори служи на фараона в опасен
военен поход срещу нубийците, които заплашват северните
провинции.
Но един ден съдбата се намесва: Мойсей убива някакъв
египтянин, защото го вижда да бие евреин. И макар че
трескаво зарива трупа в пясъците, деянието му не остава
скрито. Докладват за това убийство на фараона, който неза
бавно насъсква копоите си. Мойсей се спасява с бягство.
Намира подслон и скривалище в южната част на Арабския
полуостров. Там спасява ж ивота на дъщерята на един
свещеник. За благодарност баща й му я дава за жена. Името й
е Сепфора - „Птичето“ . Раждат му се двама сина.
Едва сега обаче започва истинската история, защото един
ден лично господ бог му се разкрива в образа на горящ
къпинов храст! И му заповядва да освободи еврейския народ
от египетско иго. Мойсей незабавно се завръща, за да се
подчини на божията заповед. Развълнувано, разказва на
евреите за видението си. Искрата пламва, народът се
разбужда. Древното религиозно предание сякаш най-сетне
се сбъдва, сякаш столетната мечта е на път да се осъществи!
Целта е ясна: изход от Египет, въвод в обетованата земя.
Вестта обикаля от уста на уста - господ, техният бог, който
е говорил още на праотеца им Авраам, се е смилил над
народа си.
Но тепърва предстои да се преодолеят огромни препятст
вия. Евреите все още са в позорна зависимост от египтяни
15
те. Фараонът е силен и м огъщ , ж реците му обладават

магически сили. Въпреки това евреите излагат исканията
си пред трона. Божественият владетел обаче отговаря с
брутално насилие и гнетът става още по-безмилостен. Тога
ва Мойсей лично се явява пред фараона. Пред очите му
превръща тоягата си в змия и доказва магическите си сили,
като обсипва египтяните с беди. Реките потичат кървави,
всякакви гадини - скакалци, мухи, жаби, насекоми - и
градушка опустошават земята. Магическите сили на Мойсей
се оказват по-голем и от тези на фараоновите ж реци,
неговият бог е по-велик и по-могъщ от фараона и дори от
самия Амон Ра. Скърцайки със зъби, накрая фараонът
разрешава на евреите да си тръгнат. Обхванати от буйно
веселие, те обръщат гръб на Египет. Възторжено поемат
през пустинята, докато техният бог твори чудо след чудо.
М орето се разделя на две, за да го п р ек ося т су х и , а
преследвалите ги египтяни се удавят във вълните. Нищо,
нищо не може да ги възпре! Настроението е неописуемо,
господ е с тях. Той помага дори когато народът умира от
жажда и открива само горчива вода, която е негодна за
пиене. Мойсей хвърля парче дърво във водата и тя веднага
става сладка и чиста. Когато глад спохож да народа му,
господ прави така, че от небето започва да вали манна.
Думата означава „чудодейна храна“ , „небесен хляб“ , а на
иврит буквално - „подарък“ .
Господ е с тях! Народът танцува и яде до насита. Бог
праща манната всеки ден, в събота дори в двойна доза,
само в неделя не пада манна, защото неделята е ден за
почивка. Чувал ли е някой някога господ да проявява към
народа си подобна милост? В продължение на четирий-
сет години манната се превръщ а в основна храна на
евреите. Ден след ден тя вали от небето. Народът се изба
вя и от гнета на мъчителната жажда, която го преследва
отколе. Мойсей удря с тоягата си о една скала и от нея
бликва вода.
16
Те са избраният народ, господ е с тях! Никой не може да

се изправи срещ у евреите, защ ото техният бог е най-
могъщият!
Така народът продължава похода си, от време на време
го нападат други племена, ала евреите неизменно побеж
дават, докато най-сетне един ден достигат планината Си
най. Мойсей се усамотява на Синай планина и остава там
40 дни без храна и вода. Когато се завръща, е друг човек.
Господ отново е говорил с него и му е поверил Десетте
заповеди, които са изсечени на каменна плоча. Ето какво
става: „На третия ден утринта имаше много гръмове и
светкавици и гъст облак над планината Синайска и много
силен тръбен глас... А планината Синай беше цялата в дим,
защото Господ бе слязъл върху нея в огън; и се издигаше
от нея дим като дим от пещ, и цялата планина силно се
тресеш е...“ *
Възторгът е неописуем. Лично господ им е дал закон,
избрал е малкият им, незначителен народец да изиграе най-
важната роля в човешката история.
Следват още откровения, докато не бъде създаден цял
законов канон - сбирка от наказателни и религиозни пове
ли, изрядни и подробни, каквито не е притежавал нито един
народ дотогава. Все още обаче има и малцина неверници.
Неколцина евреи започват да се молят на Златния телец и
да танцуват окол о идола. М ойсей незабавно наказва
идолопоклонниците и за първи път въздига свещеници.
Освен това повторно се изкачва на Синай и измолва
опрощение за неразумните евреи. Господ прощава. Въвеж
да се постът (кипур), огласяват се нови закони, предимно
свързани с приготвянето на ястия и предписания за чистота
и очищение. Евреите възторжено благодарят на водача си
Мойсей. Ражда се религия, каквато другите народи не
познават. Властва един-единствен бог, по-могъщ от всички
други богове.
* И з х. 19: 1 6 -1 9 . - Б. пр.
2. Н ай-големите л ъ ж и в истор ия та
17
Мойсей все още ръководи лично народа си и все още гори

пламъкът на надеждата. Обетованата земя ги чака. Евреите
продължават похода си. Напускат Синай, но бог е с тях.
Въпреки това трудностите изглеждат непреодолими. Прека
лено много врагове населяват крайбрежните територии, които
са идентични с днешен Израел и части на Сирия и Ливан. Част
от евреите вдигат въстание, вече не са съгласни да ги води
Мойсей, неколцина дори призовават да се върнат обратно в
Египет. Тогава господ бог отново се явява на Мойсей: виновните
трябва да умрат! Останалите са осъдени да обикалят из
пустинята още четирийсет години. Народът изстрадва
неописуемо тежки изпитания, ала образът на обетованата земя
е винаги пред очите му. Той кара евреите да продължат, да
издържат и да устоят на всички опасности, да губят, но и да
печелят битки. И отново с тях е господ, техният единствен бог,
който никога не изоставя народа си, макар да го наказва за
проявеното малодушие.
Откровенията на Мойсей също помагат. Все нови и нови
закони и предписания се явяват на бял свят. От време на
време господ праща изпитания на своя народ. Изпитва
морала му и го наказва, ако се отдава на разгул. Мойсей вече
е на сто и двайсет години и държи последната си реч. Предава
на народа си още свещени книги и определя Иисус Навин за
свой наследник.
Мойсей умира, но визията му остава жива. Мойсей вече
не е жив, но потомците му един ден наистина достигат
обетованата земя. Предвождани от царете Соломон и Да
вид, те изграждат могъщо царство, каквото светът не е
виждал.
НАУКА ЗА РЕЛИГИИТЕ
Така би могъл да бъде преразказан вълнуващият, въз

хитителен и бурен живот на Мойсей и точно така го разказ
18
ват до днес, както вече казахме, по сто милиона пъти, отново

и отново всяка година, защото, нека повторим, такъв е броят
на библиите, продавани годишно.
При това сравнителната наука за религиите отдавна е
извадила на бял свят факти и данни, които ни представят
части от тази история в съвсем различна светлина; защото
науката пита, разследва, интересува се от автора и от
времето на създаването на определено предание. Ако изпол
зваме този подход, не след дълго ще ни налегнат съмнения.
Нека извадим няколко случайни примера:
• Според преданието фараонът наредил да бъдат удавени в

Нил всички новородени момчета, за да пречупи съпроти
вата на евреите. Ученият, специалист по религиите,
веднага ще наостри уши. Тази история е използвана и в
по-късни епохи като доказателство за безкрайна жесто
кост и за да събуди симпатии за жертвите. Достатъчно е
да напомним, че в Новия завет ще прочетем как всички
еврейски младенци били умъртвени, за да бъде предотв
ратена появата на Исус!
• Не може да не предизвика съмнения и спасението на

Мойсей точно от дъщерята на фараона. Не можеше ли да
се мине с нещо по-скромно? Имаме всички основания за
този ироничен въпрос. Дори само фактът, че героинята е
царска дъщеря, фатално напомня за многобройните при
казки, в които на принца или на принцесата е отредена
ролята на двигател на събитията. Защо? Е, високопоста
вените личности са по-интересни и могат благодатно да
се експлоатират от пишещите.
• Същевременно подмолно и изкусно се опъва струната на

съж алението. Кой е способен да устои на напора на
чувствата, докато си представя тръстиковото кошче с но
вороденото да плува по водите на Нил? Да, чувствата ви-
19
наги са били примамката, с която вниманието на слуша

телската аудитория се привлича към съответната исто
рия. Днешните писатели го знаят толкова добре, колко
то и едновремешните жреци и свещеници.
• Съмнителни най-сетне са и ужасните бедствия, с които

Мойсей или господ уж наказват Египет. (Скакалци,
гадини, болести, градушка и други подобни опустошават
страната.) Задължителен елемент при всяко суеверно об
щество е да се обясняват природните явления с намесата
на един или на много богове. Бедствията, нещастията и
болестите винаги се пишели на сметката на боговете или
на злите духове, независимо дали се случват при елините,
римляните или китайците. Земната борба между два на
рода в древността винаги се водела и в селенията на тех
ните богове. Печелившата страна вярвала, че нейният бог
е по-силният. Тази вяра се задържа до времената на ран-
ното християнство: европейските владетели лесно прие
мали християнския бог, защото вярвали, че той ще им
донесе успех в битките.
• За да се онагледи могъществото на собствения бог, били

измисляни безброй възможни и невъзможни истории.
Свещениците се надпреварвали да изобретяват небивали
ци, само за да покажат, че тяхното божество може да твори
по-големите чудеса (или магии). Това е обичаен метод на
свещенослужителите на дадено племе или народ. Затова и
надпреварата между египетските жреци и Мойсей по всяка
вероятност не е нищо повече от поредната любопитна
измислица с предизвестен край: разбира се, еврейският
господ ще надвие египетските жреци.
• Чудесата, ако ги разгледаме по-отблизо, също не са тол

кова ново явление. Фактът, че морето се разделя, та
евреите да могат да го прекосят сухи, докато солените
20
талази поглъщат преследващите ги египтяни, с други

думи, митът за властта над водата, е изцяло в духа на
литературно-религиозната традиция. По-късно и в жи-
вотоописанията на Александър Велики ще намерим
притчата как морето се подчинява на човек, когото
смятат за полубог или бог. Исус Христос също демонст
рира властта си над водата, като ходи по нея и дори вика
при себе си един от апостолите си, когото сподобява със
същ ите сили. Даже фараонът заповядвал на Нил и
управлявал разливите на реката, тоест притежавал е
власт над водата много преди евреите!
• Фактът, че бог се грижи да достави храна (манната),

също е древен. Яденето и пиенето са сред основните пот
ребности на хората. А ко се гарантират, пък било и само
в рамките на религиозните митове, религиозният водач
винаги ще спечели. П о-къ сн о И сус Х р и сто с ще се
погриж и чудодейно да умнож и хляба и да нахрани
тълпите. „Чудеса“ от рода на тези, които фараонът из
вършва в Египет, също не се срещат рядко. Фараонът
единствен заповядвал на разлива на реката, единствено
той извършвал това „чудо“ . За целта принасял многоб
ройни ж ертви , молел се на боговете и извърш вал
церемонии. Препълнените житници на фараона, осигу
рявани от разлива на Нил, се сочели като доказателство
за неговата б ож еств ен ост. Той съ щ о се гриж ел да
осигурява храна.
• Ето защо историите за манната, която валяла от небето,

са вероятно откраднати от египтяните, най-малкото са
вдъхновени от тях. Едва ли ще можем да се въздържим
да не се усмихнем иронично, като четем, че в събота па
дало двойно количество манна, понеже в неделя (почив
ния ден) небето оставало сухо. Очевидно въпросният гос
под се проявява като педантичен стопанин.
21
• Нататък: В Първа книга Мойсеева се разказва, между

другото, и историята на сътворението. За съжаление сме
принудени да добавим, че подобни разкази съществува
ли и съществуват в почти всички религии. Те имат по-
добна структура и са еднакво нелогични - религиозни при
казки, в които днес никой не вярва сериозно. Представ
ляват опити да се обясни създаването на света, които оба
че могат да задоволят даден народ само на определено
ниво на развитие. Нека цитираме: „В начало Бог сътвори
небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмни
на се разстилаше над бездната (...) И създаде Бог двете
големи светила: по-голямото светило да управлява деня,
а по-малкото да управлява нощта; създаде и звездите.“ *
(Всъщност поради многобройните християнски изпове
дания и секти съ щ ествуват безброй варианти на
текстовете от Библията. Поне една трета от немския
превод на Мартин Лутер е бил изцяло прередактиран в
по-късни епохи, което всъщ ност означава, че е бил
преработен от други „специалисти“ . Оцелели са в най-
добрия случай две трети от оригинала.)
Днес с необорима категоричност знаем, че Слънцето не

се върти около Земята и че небесните светила не са създаде
ни да осветяват Земята. Знанията на Коперник и Галилео
Галилей вече са всеобщо интелектуално достояние, което
никой не оспорва. Но по-важното е, че съществуват купища
„истории за сътворението“ —у японците, у китайците, у
елините и у германците.
Японците също се смятат за потомци на божества. Спо
ред преданията двама богове - братът и сестрата Изанаги и
Изанами - са създали Япония.
„И те застанали на висящия небесен мост, потопили
украсено със скъпоценни камъни копие в океана и го издиг
нали до висините. От падащите капки възникнали свеще
* Бит. 1:1, 16. - Б. пр.
22
ните острови. Изанаги и Изанами се съвокупили и родили

японския народ. От лявото око на Изанаги изскочила
богинята на слънцето, родоначалничка на императорската
династия. 4223 капки се отронили от украсеното със
скъпоценни камъни копие, защото толкова са днес японс
ките острови.“ Така Уил Дюран предава легендата в „Да
лечният изток и възхода на Япония“ .*
В съвременна Япония вече не вярват на тази история на

сътворението - прекалено точни са научните изследвания
на вулканите и земетресенията. Бихме могли да продължим
в същия дух и да приведем двайсетина други истории за
сътворението, и все ще стигаме до един и същ извод - че не
са верни.
• Същото може да се каже и за рая. Представите за рая

се срещат много преди да възникне юдаизмът, и то в
многобройни вариации. Райските градини не са нито
юдейско, нито християнско откритие. Описват ги раз-
лично, в зависимост от особеностите на съответната
страна и онова, което й липсва. В страна с изобилно
слънце и пясък и недостиг на вода раят винаги е гра
дина, в която има изобилие от вода за пиене. В дж унг
лата обаче раят изглежда различно. Рай има при ин
дийците (нирвана), египтяните, китайците и етруски-
те ... Следователно - нищо ново. Раят обобщава сп о
мените за великолепното минало и надеждите за злат-
но бъдеще.
• Втора книга Мойсеева разказва между другото за Десетте

заповеди, които Бог предава на Мойсей на върха на
планината Синай. Тук също откриваме множество заем-
ки. От персийската религия ни е позната схемата божес
• W i l l D u r a n t , D er F e r n e O s te n u n d d e r A u f s t i e g G r i e c h e n l a n d s , Miinch en ,
1981. Б. авт.
23
твените закони да се предават на хората на планински

връх. Защо точно там? Тъй като небесата често били
отъждествявани с бога, на високия планински връх хо
рата просто смятали, че се намират по-близо до него. Пла
нините отколе са обиталища на боговете - както Хима-
лаите, така и конусът на вулкана Фуджи. Предаването
на заповеди от бог на върха на планина е популярен рели
гиозен мотив, много пластичен и внушителен, но опреде
лено недостоверен!
• Третата, Четвъртата и Петата книга Мойсеева гъмжат от

правила, закони и напътствия. Срещат се невероятно
подробни предписания, които засягат едва ли не всяка
област от човешкото битие. Десетте заповеди са само осно
вата за всички тези закони, нищо повече. Тук те се
конкретизират много по-подробно. Установени са дори
наказанията. (Скотоложците например се наказват със
смърт!) Дефинират се правила за поведение, постановява
се процедурата за пречистване, излагат се дори медицинс
ки предписания, както и закони за унаследяване. Става
дума до голяма степен за юридическо съчинение, което
определя правилата за обичайното всекидневно съжител
ство. Отчасти става дума за изключително интелигентно
съставени закони, но друга част са безнадеждно остарели.
По всяка вероятност това законодателство е било систе
матично разширявано столетия наред.
За да се придаде на правилата за поведение достойнство и

тежест, естествено е трябвало да се прибегне до помощта на
бог, и то на най-могъщия, какъвто можем да си представим!
Само бог би могъл да придаде необходимата святост на зако
ните. Но подобен подход се среща и в други религии.
• За да се бетонира легитимацията на разказаната исто

рия, към нея са добавени и многобройни чудеса. Морета
24
се разделят, къпинови храсти пламтят, дървени тояги

се превръщат в извиващи се змии (стар трик на египетс
ките жреци!). По-късно някои учени отчаяно се опитват
да открият естествено обяснение за всички тези чудеса.
Но дори и да съществува такова, дори комета временно
да е променила земното притегляне така, че морските
води да са се оттеглили, тези обяснения просто хабят
напразни у си л и я. От древни времена задачата на
чудесата е била единствено да легитимират нечия власт
и да впечатляват хората, като ги карат да онемеят.
Народът е трябвало да изгуби ума и дума! В индийските
религии откриваме стотици „чудеса“ , които с нищо не
отстъпват на тези в Библията. Чудесата, обикновено
съчинени впоследствие и обвързани с определен герой,
му придават свръхестествената аура, необходима, за да
порази хората, да ги накара да застинат в ст р а х о
почитание.
Със същата цел Мойсей превръща водата в кръв и се явява

като повелител на жабите, комарите, чумата по животните,
градушката, шарката и скакалците. Подобни приказки
срещаме на всяка крачка в религиозните предания и на
други народи. На Мохамед, който публично признавал, че
никога не е творил чудеса, няколко столетия след смъртта
му били приписани многобройни чудотворни действия,
въпреки изричните му уверения, че няма подобни
способности!
Но народът обичал тези истории. И търсел обяснения за

напастта от скакалци, шарка и градушка. Жреците пък
обичали чудесата още по-силно. Ето защо не се колебаели
да викат на помощ боговете или злите духове.
25
ПОЛИТИЧЕСКИЯТ КОНТРОЛ
Колкото и многобройни паралели с други религии да

цитираме, колкото и десетки и стотици страници да изпъл
ним с описания на приликите и странните съвпадения,
изводът ни ще бъде един: петте Книги Мойсееви не са нищо
друго, освен религиозни легенди, наистина умело измислени
и разказани, но с определена цел!
Когато започнем да се съмняваме в истинността на исто
риите (а основанията за това са безспорни), ще започнем да
се питаме каква е целта.
Разберем ли целта обаче, цялата книга, наречена Биб
лия, се изпарява като дим.
Целта, разбира се, е хората да бъдат контролирани, и то
политически контролирани. Няма по-подходящо средство
за това от религиозните приказки.
С тези истории свещенослужителите чудесно са успява
ли да манипулират хората. Всичките многобройни чудеса,
но и не по-м алобройните проклятия, служ ели за
упражняване на контрол.
Историите за сътворението открай време са били използ
вани за целите на политическия контрол, с тяхна помощ се
бетонират позициите на водача. Обикновено се твърди, че
водачът има божествен произход (например при елините,
римляните, египтяните и персийците); в други случаи
някаква особена връзка с бога легитимира водача (както при
Мойсей).
Днес историите за сътворението ни изглеждат нереални,
сю рреалистични и неистинни, но както казахм е, са
преследвали политическа цел. Представянето на достовер
на връзка със самия създател на света означавало легити
мация на властта.
26
Методът да се изброяват генеалогично цели родове се

използвал в подкрепа на достоверността. Още древногръц
ките царе обичали да проследяват родословието си до самия
Зевс.
Идеята за същ ествуването на рай същ о била чудесно
средство за упражняване на контрол. Който не се подчиня
вал, проигравал бъдещето си - не само на този свят, но и на
онзи.
Контролни функции изпълнявали и ужасните наказания,
които заплашвали евреите, ако дръзнели да протестират.
Борбата срещу Златния телец (конкурентен бог, който се
налагало да бъде отстранен по най-бързия начин) била водена
точно толкова ож есточено, кол кото и борбата срещ у
невярващите евреи. Налагали им отлъчване или ги наказвали
по друг начин. Наказанията наистина били драконовски.
След като избраният народ изпаднал в колебание и понечил
да се завърне в Египет, го задължили да обикаля из пустинята
още четирийсет години. Това са чиста проба религиозни
техники за контрол, чиято цел е да се овладее мисленето на
хората чрез насаждане на ст рах. Четири хилядолетия
история на религиите ни учат, че подобни техники са били
използвани многократно.
Многобройните откровения и видения, които има Мой
сей, също трябва да се разглеждат в тази връзка. Мойсей
постоянно разговаря с бога! Виденията наистина са резул
татно средство, което никой не може да обори. Те открай
време се използват успеш но, за да се въвеждат с тяхна
помощ правила и да се упражнява контрол. Виденията
доказвали всичко и нищо. Затова четем постоянно повта
рящия се рефрен: „И рече Господ на Мойсея, думайки...“
Въстанията срещу Мойсей били потушавани с помощта
на разказите за неговите видения. Войните, които трябвало
да се водят, се обяснявали с тях. Виденията идвали на помощ
дори когато (колко удобно!) трябвало да се разпределя
плячката. Десятъкът се оказал божия заповед.
27
Виденията помагали и срещу фалшивите пророци. С

тяхна помощ конкурентните политически водачи, които
застрашавали властта на големия лидер, били отстранява
ни по-лесно.
Накратко, виденията от древни времена са изключително
практично средство, за да се налагат закони, да се предявя
ват собственически претенции и да се укрепва политическа
та власт. Контрол, контрол, контрол над всичко!
Думата „бог“ звучала магически. Във всички възможни
култури и цивилизации „б о г “ бил използван, за да се
обосновават законите и да се управляват хората.
„Бог“ и религията по целия свят служели, за да се доказ
ват всевъзможни тези, да се легитимират управленски
претенции, да се утвърждават правила, които иначе никога
не биха били възприети.
С една дума, иде реч за бруталната власт.
Ето че повдигнахме булото, закриващо тайната на Биб
лията.
Щом разкрием целта, магията губи своята сила. Но по-
наивните читатели точно на това място биха попитали:
„Ами тогава как е било в действителност?“
Има ли истина в историята на евреите и каква е тя? Какви
необорими факти са известни на историците? Какво се е
случило наистина в онези времена?
ИСТИНАТА, САМО ИСТИНАТА И ЦЯЛАТА ИСТИНА
В началото евреите вероятно са били пътуващи търгов

ци. Дълги кервани с мулета и магарета, натоварени с все
възможни товари, пътували с господарите си от едно място
към друго. Тъй като копитата на магаретата вдигали прах,
който полепвал по търговците, ги нарекли с името абиру,
което в превод означава „прашните“ . По-късно думата се
видоизменила в „евреи“ .
28
„Прашните“ купували и продавали злато, сребро, мед,

скъпоценни камъни, слонова кост и други стоки. Произхож
дали най-вероятно от районите около Тигър и Ефрат в
днешен Иран, но и от територии в днешна Турция. Около
1900 г.пр.Хр. евреите се заселили в Ханаан (най-общо - в
днешните територии на Израел, Сирия и Ливан). Но когато
страната била споходена от суша и избухнал глад, възмож
но е евреите да са се изселили в Египет. Там ги поробили,
както разказва преданието, докато не се появил легендарен
водач, който ги освободил от гнета и (възможно е) ги отвел
отново в „обетованата земя, където тече мед и масло“ , тоест
обратно в Ханаан. Ала нищо не е сигурно.
Сигурно е обаче следното: народът на евреите, състоящ
се от 12 племена, през XIII или XIV век пр. Хр. окупирал
части от Ханаан. След известно време дванадесетте племе
на се обединили и започнали да почитат единия Бог Я хве
или Йехова - строг, отмъстителен и ревнив. На многобожи-
ето бил сложен край. Според специалистите по древни
религии Яхве-Йехова бил „съставен“ от няколко предишни
бож ества. Едно от тях представлявало сем итски бог с
огромен член, другите били животински или природни
божества (според Дешнер). Но с Йехова се възцарил един-
единствен бог. Впоследствие израилтяните воювали с
многобройни градове-държави и изградили свое царство,
вдъхновявани постоянно от своя войнствен всемогъщ бог.
Те унищожавали значими империи, изгаряли градове,
убивали мъже, жени и деца, опустошавали и умъртвявали,
и всичко това в името божие, в името на Йехова, и то с
неописуем а ж е сто к о ст, ако трябва да вярваме на
собственото им „свещено писание“ .
Такива са фактите, ни повече, ни по-малко. Освободена
от блясъка на легендите, истинската история на евреите е
доста по-скромна и съвсем не толкова сензационна. Нека
обаче да разгледаме и друг любопитен въпрос - как всъщ
ност стоят нещата с източника. Оценката на източника,
29
истинността на източника, оригиналността на източника -

това са окончателните критерии, по които се съди за
историята и нейните различни истории. Да се запитаме
тогава: кой е бил Мойсей? Съществувал ли е изобщо? И ако
не е - в такъв случай кой е авторът на петте Книги Мойсееви,
поставени в началото на Библията?
И ЗТО Ч Н И Ц И ТЕ
Истината е, че те са, меко казано, оскъдни. Ако използ

ваме строго научни критерии, то Мойсей просто не е същес
твувал.* (Той е легендарна фигура, създадена от свещени
ците, абсолютно неисторическа.)
Нека не забравяме, че „светото писание“ на евреите е
записано окончателно едва в 90-100 г. след Христа! Съз
даването му отнело около 1200 години. Кой би дръзнал да
говори за „историческа истина“ на фона на такъв период
от време?
„Светото писание“ на евреите отначало обхващало 24 кни
ги, а по-късни еврейски библии от XV век съдържат 39
книги.
Не съществува обективен, всеобщо признат Стар завет.
Католиците смятат едни истории за свещени и вдъхновени
от бога, протестантите - други, различни са текстовете,
които почитат православната църква и елинистичното
юдейство. Но въпреки това почти всички християнски секти
и църкви, както и евреите, признават почти без изключение
* За н а ш е и н е г о в о у л е с н е н и е щ е с п е с т и м на ч и т а т е л я р а з л и ч н и т е е т а п и ,
през к о и т о е п р е м и н а л а к р и т и к а т а на б и б л е й с к и т е т е к с т о в е . О щ е С пи н оза
е и зр а зя ва л с ъ м н е н и я т а си , след н его Ри ч а р д С а й м ън и Ж а н С т р у к , к а к т о
и м н о г о б р о й н и и с т о р и ц и , сп е ц и а л и с т и по ра з чи та н е на т е к с т о в е и те о л о з и ,
п и с а т е л и , л и т е р а т о р и и у ч е н и . Т о в а , е с т е с т в е н о , сл а га н а ч а л о т о на б е з к
ра й н а д и с к у с и я , в к о я т о в я р в а щ и т е д о н а ш и д н и з а с т ъ п в а т к о р е н н о р а з
ли ч н и п о з и ц и и о т те з и на у ч е н и т е . Н о д о р и в ста н а на в я р в а щ и т е се м н о
ж а т к р и т и ч н и т е г л а с о в е , з а щ о т о т о ч н и т е а н ал и зи на в ъ з р а с т т а на т е к с т о
вете са н е о б о р и м и . - Б. авт.
30
петте Книги Мойсееви, наричани на гръцки Пентатойкос,

или Петокнижие. Днес учените знаят, че Петокнижието
съвсем не съдърж а най-старите текстове от „С ветото
писание“ , както се е предполагало първоначално. По-важно
обаче е, че още през X IX век смятали Мойсей за автор на
Книгите Мойсееви, макар че внимателният читател би се
запитал как е успял авторът да опише собствената си смърт
например. Н о, от друга страна, М ойсей описва и
сътворението на света, което от хронологична гледна точка
е още по-смело начинание.
Как обаче са създадени тези книги? Отначало имало само
устни предания и следователно много различни версии.
Някои от версиите били по-къси, други по-обстойни, в едни
съществували пасажи, които ги нямало в други. Не липсва
ли и противоречащи си варианти. Днес дори теолозите без
увъртания признават, че авторите на Петокнижието трябва
да са били неколцина. Доста отдавна е установено, че под
името Мойсей са се подвизавали поне трима различни автори.
С годините започнали да ги различават като J-автор, Е-автор
и Р-автор. J - защото този автор обича често да използва
имената Йехова и Яхве, когато говори за „господ“ ; Е-авторът
за разлика от него използва думата „елохим“ , а Р-авторът е
съкращение от priest - свещеник. През X IX век теолозите
допуснали възм ож ността и за четвърти автор, когото
нарекли „D -автор“ - от деутерономист. Гръцката дума
„д еутер ос“ означава втори, „н о м о с“ значи закон,
предписание. Тъй като в Стария завет Мойсеевите закони се
споменават два пъти (втория път в Пета книга Мойсеева),
експертите наричат петата книга и „Деутерономиум“ .
Виждаме, че дори официалните теолози били принудени
да допуснат съществуването на най-малко четирима автори.
Струва си да повторим: дори по признания на вярващи
християни Петте Книги Мойсееви са написани от поне
четирима автори! А според нас има основание да се приеме
съществуването и на други автори.
31
Но какво станало с устните предания? С различните

вариации? С по-късните добавки? Наред с неоспоримия
факт, че Мойсей не е автор на Петокнижието, вероятно е
следното:
Много поколения писатели, свещеници, равини, учите
ли и пророци са съставяли тези книги, които всъщност са
невзаимосвързана, нелогична и произволна сбирка от
митове и героични легенди, които частично си противоре
чат и често се повтарят. Без съмнение много пасажи са
добавени по-късно, а други са съкратени. Всички тези
подробности и детайли днес учените могат да установят с
положителност с помощта на стилистичните текстови ана
лизи. Извършвани са дописвания, промени, корекции и
интерполации (допълнително вмъкване на думи и изрече
ния). Десетте заповеди вероятно произхождат от царската
епоха (Соломон и Давид), други части - от XIII и XIV век. В
„Криминална история на хри сти ян ството“ Карлхайнц
Дешнер посочва, че „не по-малко от 60 глави“ датират от V
век!* С вещ еницит е са имали гриж ата да извърш ат
поправките и окончателната редакция. Да припомним:
всички добавки, дописвания, промени, варианти и
паралелни версии са създавани в продължение на 1200
години, представете си само! Това е безспорно доказано от
историческия научен анализ.
Съществуват многобройни издания, версии и варианти
на Петокнижието. Даровитият изследовател Дешнер гово
ри за общо 250 000 варианта на текста на цялата Библия -
четвърт милион различни прочита! Следователно няма
нищо сигурно.
По-важното обаче - не можем да не признаем факта, че
Книгите Мойсееви са писани от многобройни свещеници. За
историческия Мойсей липсват каквито и да било археоло
гически данни. Нито един текст на вавилонците, египтяни
* K a r lh e in z D e s c h n e r , K r i m i n a l g e s c h i c h t e des C h r is t e n t u m s , B d . 3 , R e in b e c k
bei H a m b u r g , 1 9 9 6 . - В. авт.
32
те или елините не потвърждава същ ествуването му. От

историческа гледна точка въпросният Мойсей е абсолютно
безплътен. Извън Библията не съ щ ествуват никакви
свидетелства за Мойсей. Египетските фараонски летописи,
обикновено много подробни, не го споменават. В Библията
също няма точни хронологични данни. Няма документи,
няма гробници, няма истори ч ески паметници.
Следователно историкът не познава никакъв Мойсей, знае
само за съществуването на митове и легенди за подобен
герой, както и че лъжливо му се приписва авторството на
пет книги.
Но личността на Мойсей, която не е исторически дока
зана (факт, който в наши дни признават дори католиците,
п р отеста н ти те, хри сти ян и те и евреите) с течение на
времето била разкрасявана все повече. Измисляли се нови
легенди, съчинявали се нови приказки, а съвременниците
ни дори снимат филми за него. Гримьорите му залепват
внуш ителна брада, а тон техн и ц и те го сп од обява т с
гръмовит глас.
Митологичният герой, религиозната приказка придоби
непоколебима конкретност, подобно на измислен герой на
роман, когото авторът описва особено живо.
Киното възроди Мойсей след хиляди години, въпреки че
никога не е съществувал.
ИЗВОДИ
Остава ни да направим следния извод: Петте книги

Мойсееви никога не са били писани от Мойсей. Най-вероят
ните създатели на Петокнижието, съчинявано в продълже
ние на 1200 години, са неколцина свещеници, най-малко
четирима различни автори.
За съществуването на Мойсей няма никакви обективни
доказателства. Въпреки това „идеята за Мойсей“ , както
3. Н ай-големите л ъ ж и в истор ия та 33
предпазливо би трябвало да се изразяваме, вдъхновява

милиони, дори милиарди хора.
Тя се е превърнала в една от най-големите лъжи в исто
рията на човечеството, съществуваща вече 3200 години и
възприета буквално от милиарди „вярващ и“ . Пълчища
свещеници от различни изповедания продължават да я
повтарят.
Но какво в крайна сметка остава от Мойсей? Живял ли е
или не?
Историкът може да отговори с чиста съвест: възможно е.
Възможно е еврейският народ да се е изселил от Египет,
макар това да не е документирано в древноегипетските
писмени източници. Логическа необходимост е един водач
да оглави този изход, доколкото е бил осъществен. И защо
да не се е наричал Мойсей?
Остава следователно легендарен водач на преклонна
възраст (сто и двайсет годишен), комуто впоследствие са
приписани множество чудеса. Но Мойсей, какъвто го поз
наваме от Петокнижието, със сигурност не е съществувал.
Х арактерът М ойсей, типаж ът Мойсей е измислица на
свещениците, наистина невъобразимо умела измислица,
защото изключително ловко кореспондира с изконните
болки, страхове и надежди на хората.
Никой не знае как този евентуален Мойсей е изглеждал в
действителност, как е постъпвал и какво наистина е сторил,
ако изобщо е съществувал. Истината е отнесена от вихъра и
завинаги погребана в пустинните пясъци на Египет и
Израел.
34
АЛЕКСАНДЪР ВЕЛИКИ-
2 • ИЗМИСЛИЦА И ИСТИНА
Делото, което Александър Велики превръща в задача на

своя живот, е най-внушителното, което е дръзвал да захване
някой елин. То го нарежда сред най-смелите, най-силните и
най-славни герои от миналото, като с Херакъл - сина на
Зевс, който убил лъва, унищожил многоглавата хидра,
уловил дивия глиган, изчистил Авгиевите обори, убил
харпиите и почти изтребил амазонките. Александър се
съизмерва и с Ахил - несравнимия троянски герой, който
подгонил непобедимия Хектор като куче около стените на
Т роя, преди да го прониж е и да го изпрати в Х адес.
Постигнатото издига Александър сред боговете и полубого-
вете. С подобно дело дръзвали да се заемат само веднъж на
няколко столетия: завладяване на целия свят!
Какъвто и да е бил Александър, не може да се каже, че
се е занимавал с дреболии. Намерението му било - ни пове
че, ни по-малко - да достигне края на света и да покори
цялата земна шир. Никакви болки, никакви опасности и
никакви беди не можели да го откажат от дръзкото му
начинание. Хиляди пъти той гледал в очите смъртта, и то
съвсем млад...
Възходът му наистина спира дъха. Още на шестнайсет
години, при първата възможност, той се хвърля презглава
във висшата политика. Не се страхува нито от демони, нито
35
от богове, и може би с основание. Принц по рождение, той

притежава великолепна физика, силен е като мечка, добре
сложен, има класически гръцки профил и коси, които се
разделят на кичури над челото и му придават лъвски вид.*
Д окато баща му заминава да воюва с враговете извън
пределите на владенията си, А лександър организира
първия си собствен поход - срещу едно тракийско племе, и
то още като юноша! С тази победа спечелва първите си
лаври.
Ш естнайсетгодиш ен, през 340 г.п р .Х р . Александър
влиза в историята. Победата му е необходима, защото гос
подството на македонците (както се нарича неговото племе)
над останалата Гърция съвсем не е утвърдено. Александър
трябва да побърза.
За щастие принцът се радва на най-доброто образование,
за което мож е да мечтае човек. Личният му учител е
Аристотел - прочутият философ, който ще властва над света
на мислителите повече от хиляда години по-късно. Освен
това се упражнява в редица физически дисциплини. Още не
навършил осемнайсет години, той командва конницата.
Тогава се появява нов политически проблем и младежът
отново заминава на война. И отново побеждава в битка, като
преди това е изучил всички тънкости и тактики на военното
дело. На двайсет години се изправя пред въпроса кой ще
наследи трона. Баща му Филип е станал ж ертва на
покушение. Макар да има силни конкуренти, Александър
посяга да вземе короната, сякаш няма съперници. И успява.
П ротивниците му са неутрализирани. За броени дни
Александър става не само македонски цар, но и господар на
цяла Гърция.
Започнал е легендарният му възход.
Но младежът си поставя по-висока и по-амбициозна цел.
Не иска по-малко от целия свят! Е, да уточним, че става дума
* G e r h a r d W i r t h , A l e x a n d e r d e r G ro fle , R e i n b e c k b e i H a m b u r g , 2 0 0 2 . -
Б. а вт.
36
за опознатата по онова време част от света, която той желае

да заграби.
Още от първия ден на царстването му започва най-неверо-
ятният победен поход, който може да си представи човек.
В началото обаче няколко непокорни гръцки градове
опитват да използват смъртта на баща му, за да отхвъ р
лят хегемонията на македонците над свободолюбивата
Елада. Навсякъде пламват въстания, но Александър не
забавно се появява на мястото. Повежда войските си на
изнурителни походи навред, където се издигат пламъ
ците на съпротивата. И побеждава - където и да се появи.
Същевременно успява да обедини гърците за борба срещу
персийците. Умее да увлича, умее да убеждава. Алексан
дър е харизматична личност. Сякаш у него бушува бо
жествен огън, а и неизменно го спохож да успехът на по
бедител.
И така, той съумява да придвижи границите на една
държава в посока Азия!
Срещу него се изправя огромната войска на великолепно
въоръжените перси, далеч превъзхождащи го в числено и в
материално отношение. Двете войски се сблъскват в 334
г.пр.Х р. Александър непоколебимо напада най-силната
точка на своя враг, противно на всички обичайни стратегии
и тактики. Лично оглавява атаката срещ у центъра на
вражеската армия, рискува главата си, препуска на коня
си като непобедим гръцки бог и докато стрелите свирят
покрай главата му, копията се забиват около тялото му, а
мечовете диво звънтят около него и все срещат въздуха. Той
отблъсква врага. И отново жъне победа.
Митът за непобедимостта на персийците е разбит, звез
дата на Александър изгрява.
Плъзват легенди за чудеса. Мнозина смятат Александър
за свръхестествено същество. Разказват, че веднъж дори
морето се отдръпнало да му стори път. И отново и отново
повтарят историята за Гордиевия възел.
37
Да си я припомним: яремът на древна бойна колесница,

митична останка от времето на фригийците (владели някога
части от днешна Турция), е привързан към процепа с възел,
който е невъзм ож но да се развърж е. П ророците и
гадателите, жреците и божиите служители си шепнат, че
човекът, който развърже този възел, ще стане господар на
Азия! Александър решава проблема с Гордиевия възел по
свой начин. Разсича го с един удар на меча си.
И така привлича жреците, религията, свещенослужите
лите на своя страна!
Но все още е спечелил само една-единствена битка, в която
великият цар Дарий е изпратил един от своите пълководци.
Персийците едва сега започват да се готвят истински за война.
Дарий, свещеният, помазан цар на персите, лично застава
начело на най-голямата войска до това време. Ясно е
отнапред, че в годината 333 пр.Х р. ще се разрази най-
страшната битка в историята. Изходът й ще реши кой ще
владее „А зи я“ - името, с което древните гърци наричат
всички територии източно от Елада. От тази Азия към
Гърция се движат невиждани пълчища, решени да сломят
съпротивата на провинциалното елинско царче Александър.
Намерението им е да го наврат в миша дупка!
Дарий изглежда непобедим - прекалено огромни са вла
денията му, прекалено опитни в боевете са воините му.
Армията му залива земите по пътя си като гигантска въл
на. Великият цар води в обоза целия си двор. Всички от
домакинството му са с него, дори харемът и личните му роби,
великолепието е безмерно. Дарий е уверен в победата си: три
пъти превъзхожда по численост гърците. Той залага на
карта съдбата си, като тръгва лично на война. Кавалерията
му е от 20 000 конници, пехотата - от 30 000 войници.
Самият велик цар е охраняван от елитни части - личната
му гвардия, наброяваща две хиляди души.
Но от другата страна го очаква млад гръцки полубог.
Бойците му не са толкова многобройни, ала са изключител
38
но мотивирани. И така, неравните войски се сблъскват.

Битката се разразява близо до Исос, град в южната част на
днешна Турция.
Дарий следва детайлно обмислен боен план. Но с инс
тинкта на роден пълководец Александър с един поглед
прозира вражеската стратегия и реагира светкавично.
Отбива първата атака и незабавно връхлита центъра,
където се намира самият велик цар Дарий, който се чув
ства абсолютно сигурен, обграден от елитните си части.
Тактиката на Александър е да удари в сърцето на про
тивника и лично предвожда атаката. Великият цар, из
правен в блестящата си бойна колесница, нагизден като
хетера със сребърни и златни церемониални украшения,
реагира прекалено късно. Александър успява да се приб
лижи към него откъм фланга. Обкръжава елитната гвар
дия и поставя Дарий натясно. Великият цар се паникьос-
ва. И дава знак за отбой, въпреки че войските му вече
печелят надмощие по всички други флангове! Но Дарий
се страхува за живота си, докато Александър напълно
съзнателно залага своя.
И така великият цар презглава се хвърля в позорно
бягство. Персийската конница и пехотата се огъват, ре
диците им се разкъсват. Дарий бяга, за да спаси жалкия
си живот. Александър и неговите войни се впускат да го
преследват. Победата, която е била почти сигурна за пер
сийците, вече неумолимо клони към гърците. Алексан
дър се разбеснява като адско изчадие. Мечът му обезгла
вява персийците със светкавична бързина, той се прев
ръща в обляна от светлина героична фигура. Пленява
дори съпругите на великия цар - поражението на Дарий
не може да бъде по-унищожително. По-важна е обаче пре
тъпканата персийска армейска хазна. Гърците вият и
пеят от радост, никога не са си представяли толкова пълна
бойна сполука! Пред очите им една световна сила бяга като
уплашено зайче.
39
Всички ще помнят годината 333 пр.Хр., до днес тази дата

е символ на исторически обрат.
Победата е толкова изненадваща, че много от доскорош
ните съюзници на Дарий побързват да сменят страните.
Стремежът им е да си уредят отношенията с победителя.
Към непобедимия Александър се присъединяват цели
флоти. Очевидно боговете го закрилят и хората все по-често
го сравняват с Ахил и Херакъл.
Дарий е унизен, но все още не е окончателно разбит. Въпре
ки това, пред лицето на сериозното поражение, той предлага
на Александър да поделят огромната му империя. Предлага
му равностоен сан и ръката на своята дъщеря.
Един от най-близките приятели на Александър - храбри
ят воин Парменион, възкликва: „Ако аз бях Александър,
бих приел предложението!“
Отговорът на Александър гласи: „Също и аз, ако бях
Парменион.“
Той обаче е Александър. Ето защо отказва. Така показва
на великия цар, че смята да завладее и да управлява цялата
му империя.
Преди това обаче обръща взор към загадъчния Египет.
Няколко града, разположени по пътя му към страната на
фараоните, минават на негова страна и го приветстват с
фанфари. Останалите, дръзнали да се съпротивляват, биват
изравнени със земята. Египет е персийска провинция, но
някога персийците са допуснали съдбоносна грешка: не са
отдали дължимата почит на религията, боговете и свещените
предания на египтяните. Александър обаче не е само смел, а и
разсъдлив. Първото нещо, което прави в земите на Египет, е
да принесе жертва на местните богове. И така завладява
страната с едно щракване на пръстите си. По-късно заповядва
да възстановят стародавните светилища, в отговор на което
египетската аристокрация го приема като свой фараон. Оставя
жреците на постовете им и се договаря с благородническата
каста. Настоява само финансовите чиновници и войниците в
40
гарнизоните да бъдат гърци. Впоследствие основава град

Александрия, като избира мястото му край устието на Нил.
До края на живота си ще основе повече от осемдесет (!) града
със своето име.
Следващият му политически фокус е толкова изпипан,
че респектира и в наши дни. Александър се отправя към
оазиса Сива, седалището на прочутия Либийски оракул. И
там върховните жреци на Амон Ра - върховния бог на
египтяните, го провъзгласяват за син на Амон Ра. Вече е
син на бог. Спектакълът е представен пред внушителни
кулиси като впечатляващо шоу. Как по-точно? Статуята на
бога кимва, за да потвърди съответния въпрос на жреците.
Първосвещениците са задействали таен механизъм.*
Наред с Делфийския оракул, Либийският се смята за един
от най-важните в света. Прорицанията му се ползват с
авторитет дори в Гърция. Там идентифицират Амон Ра със
Зевс. След като оракулът тържествено и с великолепна
церемония е посочил Александър за син на върховния
египетски бог, вече го смятат и за син на Зевс.
Изключително ловък пиарски ход!
Макар и обикновен религиозен фокус, този номер неимо
верно впечатлява съвременниците на Александър и има
сериозни политически последици.
В лицето на Александър вече виждат бог, не просто
обикновен човек. Фантастичното, чудодейното, свръхестес
твеното става неизменна част от мита за младия герой.
Във всички важни походи Александър бива придружа
ван от някой си Калистен - историк, чиято задача е да
записва най-точно всичките му дела. По този начин в обра-
щение се пускат все повече истории за приключенията на
пълководеца. Нима не е роден от самия върховен бог? Нима
не стои над всички земни закони? Нима не черпи силата си
направо от небесата?
* H a n s -J o a ch im G e h r k e, A l e x a n d e r der GroBe, Miinchen, 2 0 0 0 . - Б. авт.
41
Какво по-добро доказателство за това от завладяването

на Египет, който пада в скута му като зряла ябълка.
Все още обаче го има и проклетия Дарий, високомерния
персиец, високом ерни я велик цар, к ой то, макар и
претърпял ужасно поражение в Исос, продължава да влас
тва над огромна империя. И ето че през 331 г.пр.Хр. Алек
сандър отново потегля към „Азия“ , още повече че и Дарий
отново е стегнал войските си. Великият цар си е набавил
дори индийски бойни слонове и бойни колесници с остри
шипове на колелата. Командва конници, които майсторски
владеят боя със саби, а пехотинците му са многочислени
като мравуняк - Дарий е успял да събере близо
двестахилядна армия! Александър се изправя пред него с
безкрайно по-малобройна войска. И отново побеждава със
същата тактика: врязва се право в центъра. А Дарий отно
во се впуска в бягство. Какъв позор! Александър тържест
вува. Кръвта още не е засъхнала по труповете, когато
Александър се провъзгласява за „цар на Азия“ .
Устремът му става неудържим. Хората му напредват.
Покоряват и побеждават където и да се появят. Легендар
ният Вавилон с неговите внушителни храмове, колосал
ни стени и удивителна мрежа от пътища и канали пада в
ръцете на Александър. Доброволно отваря вратите си за
новия бог.
И отново Александър проявява достатъчно разум, хит
рост и ловкост - принася жертва на вавилонските богове. И
тук потвърждава сановете и постовете на жреците и запазва
пряко влияние само върху финансите и военните.
Суза - същинската столица на персийската империя, пада
малко по-късно. И там се предават без бой. Александър се
оказва собственик на невъобразими богатства, злато и пари,
които незабавно влага във финансирането на нови походи.
Победите валят като дъжд. Напредвайки към Персепол,
младият герой се забавя заради ож есточени битки с
планинските племена, но в крайна сметка отново надделява
42
и третият важен персийски град се предава. Боговете

наистина са с него!
Но Дарий все още е жив. Великият цар обаче отдавна е
изгубил уважението на собствените си люде. Нищо чудно,
че един ден го свалят и хвърлят в тъмница самите персийс
ки велможи. За цар се провъзгласява някой си Бес и тъй
като се опасява, че Дарий отново може да предложи на
Александър част от империята, заповядва да го убият.
Александър обаче е разочарован, тъй като това го лишава
от триумфа на окончателната победа над персийския ве
лик цар. Когато му докарват трупа на Дарий, той го пог
ребва с всички дължими почести и решава да отмъсти по
най-жесток начин за смъртта на бившия си противник. Той
действа все по-често с персийски военни части, които се
присъединяват към него на тълпи. Вече се смята за цар на
Гърция и на Азия. Затова носи церемониалните одежди на
победения п ер си й ск и велик цар и използва неговия
пръстен с печат. Опитва се да въведе и падането по очи,
което е обичайно за п ер си й ски я двор, но тук срещ а
съпротивата тъкмо на собствения си летописец Калистен,
който иначе възпява делата му по-коленопреклонно от
всеки друг.
Това обаче са подробности. Отдавна на хоризонта се е
задавал нов проблем. Несъгласни с чуждото владичество,
Дариевите наследници се стягат за съпротива. Александър
се заема да ги гони и преследва. В крайна сметка новият
персийски цар Бес е заловен, изтезаван и ум ъртвен.
Бунтовните персийски аристократи са избити, градове са
разрушени, населението им - изтребено до крак. Гръцкият
бог не търпи друг до себе си. До 327 г.пр.Хр. се захваща да
създаде нов световен ред. Накрая А лександър се
утвърждава като безспорен владетел на Египет, Гърция и
Персия. Все едно му е дали го наричат фараон, син на Зевс
или брат на персийски бог, стига всички да го признават за
абсолютен владетел.
43
Обикновено прощава на градовете, които го посрещат

покорно. Винаги проявява достатъчно интелигентност, за
да запази на постовете й старата управляваща клика, при
условие че му сътрудничи. И неизменно привлича жреците
и първосвещениците на своя страна.
Ала все още не е постигнал голямата си цел. Не е завла
дял Индия, която за него символизира световното господст
во. И през пролетта на 326 г.пр.Хр. той пресича река Инд.
В пуска се в м ногобройни би тки , преодолява безчет
опасности. И винаги побеждава. Александър без съмнение
е най-интелигентният стратег на своята епоха.
Същевременно е невероятно смел и притежава наглед
безкрайна сила. Достига Индийския океан и неволно извър
шва научен подвиг: разширява географския хоризонт на
целия цивилизован свят. И след като е победил всички и
всичко, поема по обратния път.
Александър е постигнал целта си. Той е господар на света.
Тържествува. Останалото е детска игра.
Въпреки това подготвя последния си поход, който тряб
ва да го отведе в Арабия. Но когато тръбите свирят за сбор,
когато войските са построени и чакат знака за тръгване,
Александър е принуден да разбере, че дори боговете са
смъртни. Заболява, вероятно от малария, и умира през 323
г.пр.Хр., в разцвета на младостта си - на 32 години.
ЕДИН СЪВСЕМ РАЗЛИЧЕН АЛЕКСАНДЪР
Така би могло да гласи едно от възможните животоопи-

сания на забележ ителния, вълнуващ , кипящ от сила
Александър Велики. Какво ни пречи да се присъединим към
храбрите гърци в хвалебствията за неговите подвизи? Защо
да не цитираме Наполеон, който се възхищавал от „добре
уредената му чудовищ но огромна им перия“ и от
„политическия му подвиг“ ?
44
Големият германски историк Якоб Буркхард нарича

Александър „велик покорител на света“ и подчертава, че
„винаги е щастливо обстоятелство, когато една висша кул
тура побеждава по-низша, когато един по-надарен народ
надвива по-малко надарените“ . Съвременникът на Гьоте,
философът Йохан Фридрих фон Хердер, се възхищавал от
силата, необходима, „за да управляваш света от Вавилон“ .
Легенди обгръщат личността на Александър, възникват
митове. В епохата на Римската империя възхвалите стават
направо истерични. И м ператорите, особен о Ц езар,
коленичат пред гения на Александър.
А нима постиженията му не са действително зашеметя
ващи? Гръцкият става световен език. Елинизмът се разп
ростира навред. Търговията се интернационализира. Въз
никва истинско световно стопанство. Александър получа
ва безсмъртие.
Помпей, Крас, Нерон и много други го обичат, тачат и
боготворят. До ден-днешен хората изпадат в умилително
преклонение само при звука на името му, към което римля
ните прибавили прозвището „Велики“ . Френската, герман
ската и английската историография преливат от възхище
ние от този най-силен, най-храбър, най-интелигентен
представител на древногръцката воинска каста.
И така, както и в първата част на тази глава, бихме могли
да продължаваме с възхвалите и химните за Александър
Велики, чиято личност вълнува умовете вече близо две и
половина хилядолетия.
Факт е обаче, че все още не сме съобщили дори и полови
ната истина. Спестихме множество грозни подробности, за
да онагледим как е възможно хората да се увличат толкова
силно по Александър.
Първата стъпка към реалната оценка на дадена лич
ност е да се поставят на масата всички факти. Половина
та работа на манипулацията е свършена с помощта на уме
лото спестяване, съкращаване и „забравяне“ на данни, с
45
разкрасяването, балансирането и изглаждането на повес

твованието.
Та, както казахме, представените дотук редове не съдър
жат и половината от прехвалената историческа истина.
Затова ще трябва да добавим няколко нелицеприятни
подробности към животоописанието на Александър, наре
чен Велики.
Да започнем с външния му вид.
Много монети, статуи и ф рески, които изобразяват
лика му, ни показват едър безформен нос, ниско чело и
и зп ъ кн ал и едни ск у л и , н ак р а тк о - брутал ната
физиономия на бияч, суровия израз на войник. Това лице
излъчва ж естокост. Нека не позволяваме да ни заблудят
идеализираните изображения на шепа купени скулптори
и художници.
Нататък: едва ли има човек, който би мечтал за пред
ци, с каквито бил „благословен“ Александър. Баща му
Филип бил алкохолик, майка му Олимпиада станала пос-
ловична с разгулните си пиршества. Не друг, а римският
философ Сенека разкрива как Филип присъединява гръц
ките градове-държави с най-брутално насилие или просто
ги купува, с други думи - побеждава чрез рушвети. По-
важното обаче е, че по всяка вероятност Александър е
погубил собствения си баща, когато се повдигнал въпро
сът кой да бъде обявен за престолонаследник. Със сигур
ност се знае, че Филип изгонил съпругата си Олимпиада,
майката на Александър, за да си вземе друга жена, което
поставило на карта бъдещето на сина. Това представлява
достатъчен мотив за македонския принц. Безскрупулни
ят му характер е още един довод в полза на версията за
отцеубийството. Във всеки случай Александър умело из
ползва смъртта на Филип, за да обезвреди възможните си
конкуренти и претенденти за трона. Заповядва да екзеку
тират обвинените от самия него „съучастници“ в покуш е
нието, а един от най-опасните му съперници умира от
46
ръката на наемен убиец. Едва се е позадържал на царско

то седло обаче, и в цяла Гърция пламват бунтове.
Разбира се, Александър потушава въстанията до едно,
но на каква цена! Устройва кървава баня в славната Тива,
която му се противопоставя. Заповядва да избият шест
хиляди граждани, не пощадява дори жените и децата.
Продава в робство 50 000 души, а самия град изравнява със
земята.
Звучи по-различно от летописите за безкрайните му
победи, нали? Дори славната битка срещу персийците през
334 г.пр.Хр. изглежда по-различно, ако допълним някол
ко съществени подробности.
Да припомним, че Дарий си е осигурил гръцки наемници,
които се бият на негова страна. След победата си Алексан
дър, без много да му мисли, заповядва да ги изтребят брутално
и безмилостно. Решителната битка от 333 г.пр.Хр. също
подлежи на различен прочит. Когато отдавна е ясно, че
победата е негова и персийската армия е обърната в бягство,
той изпраща потери след отстъпващите персийци и съвсем
ненужно устройва ужасно клане.
В битките Александър се възбужда и се опива от кръвта
превръща се в освирепял звяр. Доказателства намираме в
хрониките за всичките му походи, дори за египетската му
авантюра. Повечето градове в Нилското царство се предават
без борба, но гордият Тир (на територията на днешен Ливан),
който никога не бил покоряван, се противопоставил. Градът е
разположен на остров и пазен от морето, затова Александър
заповядва да блокират достъпа до него. Обсадата трае осем
месеца. След като Тир пада, Александър нарежда да изколят
осем хиляди жители, 30 000 са продадени в робство, две хиляди
мъже са разпънати на кръст.
Това ли е героят Александър?
Подобно е отношението му към други непокорни градо
ве, то се повтаря отново и отново. Прекрасните му героични
победи, представящи го като лъчезарен бог на войната и
47
високоинтелигентен стратег, губят блясъка си, когато ги

разгледаме по-отблизо. Достатъчно е само да споменем
великолепния Персепол, третия по значение град в Персийс
ката империя, който Александър заповядва да плячкосат и
да опожарят в 330 г.пр.Хр. Истината е, че лично младият
пълководец, подпомаган от един свой другар, подпалва
града, замаян от виното и „подтикван от наложницата на
един от младите генерали“ (според Герке).
Това ли е интелигентният военачалник Александър?
При това е обещал мир на първенците на Персепол.
Многобройни са варварските жестокости на Александър,
от които косите ни настръхват и днес. В Гърция, Персия и
Индия срещаме не само славния победител, но и Алексан
дър касапина, масовия убиец, звяра, постоянно обсебен от
манията да завладее света. Уж великата му империя се
разпада буквално часове след неговата смърт.
Ужасяващи са всички подробности за кланетата, бит
ките и кървавите бани, устроени от кръволока и роботър-
говец Александър. Хората не са глупаци и знаят как изг
лежда войната в действителност, затова не е нужно да
навлизаме в детайли. Навсякъде завоевателят влече след
себе си злочестие, мизерия и смърт. Но Александър нико
га не се насища на войната. Едва спечелил една битка, той
с ожесточение се впуска в подготовката на следващата. Ако
този път е изклал десет хиляди врагове, следващия трябва
да са двайсет хиля ди . П окорил е де що м ож е, но
продължава, подобно на навита механична кукла, която
пее една и съща мелодия и изпълнява все един и същи танц.
Единственото, което прави, е да убива, да убива, да убива;
накъдето и да се обърне, вижда само врагове, врагове,
врагове. Войната е неговият занаят, тя е неговата стихия,
в която се развихря, зарежда с енергия и примира от
д ов ол ств о. Дори н ай -бл и зкото му обк р ъ ж ен и е не е
защитено от изблиците му. Показателен е инцидентът с
Филот и Парменион от 330 г.пр.Х р., по време на кампани
48
ята в Персия. Филот, един от най-близките му приятели,

водач на конен отряд, е обвинен, че не е докладвал навреме
за някакъв заговор. Александър незабавно заповядва да
го изтезават и да го ек зек ути р а т. Същ о тол кова
светкавично изпраща убийци да премахнат бащата на
Филот - Парменион, въпреки че е от най-близките му приб
лижени и ги свързва дори роднинство. Бес - персиецът,
обявил се за наследник на великия цар Дарий, е заловен и
бичуван, после му отрязват носа и ушите преди Алексан
дър да го осъди на смърт.
Това ли е Александър - елинът, който разпространява
гръцката цивилизация във варварските страни?
Списъкът на греховете му няма край. След дребнава свада
пияният Александър саморъчно убива Клит, един от най-
близките си приятели, който в миналото му е спасил живота.
Без много да му мисли, заповядва да премахнат и Калистен
- домашния придворен летописец, който си позволил да го
критикува.
В Индия Александър упражнява насилие и бруталност
не само сред местното население, но се отнася извънредно
безмилостно и със собствената си армия. След дълги ме
сеци на изтощителни походи, останали без сили, войните
му отказват да продължат. Александър привидно скло
нява да изпълни желанието им и поема по обратния път.
Но не пропуска да си отмъсти ж естоко. През 325 г.пр.Х р.
насочва разбунтувалите се части през пустиня, която не е
била пресичана от никоя войска преди това. В резултат
подвижните пясъци, гладът и жаждата изтребват собст
вените му бойни другари. От 60 000 душ и оцеляват
15 000. Който протестира, бива екзекутиран по бързата
процедура.
Виждаме как - без да се колебае - изпраща на смърт
собствените си хора, ако посмеят да изразят собствено
мнение или да поставят под въпрос действията, породени
от манията му за величие.
4. Н ай-големите л ъ ж и в и стор ия та 49
Примерите биха могли да се продължат до безкрай, но ще

ни дотегне да описваме всички кланета на този кръвопиец,
който убивал собствените си приятели само защото са на
различно мнение или опож арявал градове поради
единствената причина, че по време на поредния запой някак
ва малка уличница е сметнала това за великолепна идея.
Образът на насилника Александър придобива все по-ясни
черти. Разбираеми стават и унищожителните оценки, които
(поне някои) историци са изказвали за него.
К.В. фон Ротек например посочва маниакалната му
самовлюбеност, високомерие и гордост. Сенека оставя от
ворен въпроса за душевното му здраве. Други направо го
наричат разрушителен психопат.
Това обаче ни поставя пред една изключително интересна
задача. Защото каква - принудени сме да се запитаме -
всъщност е историческата истина? Как трябва да оценяваме
Александър? Нима и неговият животопис е една от големите
лъжи в историята? И ако е така, как изобщо е била създадена?
Как може историята за този човек да успее в продължение на
две хиляди години да води за носа цялото човечество, с някои
незначителни изключения? По какъв начин този доказан
пияница, касапин, вероятен отцеубиец, сигурен убиец на
приятелите си и бич за своите войници и до днес остава с
неопетнена репутация? Ето въпроса, който наистина има
значение.
ВЛАСТ И МОГЪЩЕСТВО НА ПИАРА
По въпроса за Александър Велики повечето съвремен

ници продължават да пренебрегват проблема с достовер
ността на историческите източници. Да не забравяме, че
споменатият Калистен - племенник на Аристотел и набеден
историк - усърдно, дори подозрително усърдно играе ролята
на пропагандатор на Александровото дело. Придружава го
50
в почти всички походи, докато самият Александър не го

премахва. Преди това обаче му сл уж и , и то толкова
верноподанически. Той, Калистен, е отговорен за всичките
м итове, плъзнали за А лександър. Той вдъхновява
възникването на легендата. Той разпространява първите
лъжи. Виждаме какви поражения може да предизвика едно
продажно и купено перо. Цялата фантасмагория, всички
митове, целият шум и красивите лъжи до една произлизат
от писанията на един-единствен „историк“ , който не е нищо
друго, освен жалък придворен драскач на заплата при
Александър и следователно задължен да произвежда само
добри новини. Епохата, която е жадна за всякакви чудеса,
разбира се, с готовн ост поглъщ а всякакви възмож ни
небивалици: за водните талази, които се отдръпват при
появата на Александър, и за други подобни фокуси. Няма
да е преувеличено да предполож им , че около 20% от
хрониките на въпросния Калистен са истина, 50% са
украсени и 30% са чистопробни лъжи, защото Александър
плаща добри пари. А който плаща музиката, както знаем,
поръчва мелодията. До ден-днешен науката продължава да
подминава опустош ител ното въздействие на неговото
продаж но перо, чийто притеж ател, ако се бе осмелил
напише истината, щеше да бъде скъсен с една глава много
по-рано.
Налага се изводът, че от първия час Александър само-
лично е своят най-добър съветник по въпросите на пиара.
Но не от неговите уста излизат лъжите, в никакъв случай!
Той принуждава другите да лъжат, и то професионално,
високопрофесионално. Ако вземем предвид характера на
Александър, за който красноречиво говорят варварските
му постъпки, става ясно като бял ден, че лъготенето е
достигало чудовищ ни размери. А изследователите на
миналото и историографите се позовават именно на тези
лъжи. Така станало възможно да се изгради образът на
Александър като възвишен бляскав герой.
51
До днес историците не са оценили по достойнство пропа

гандните техники в Античността, и то поради простата
причина, че цели тълпи техни колеги продължават да се
позовават на древните лъжи и да ги допълват с нови. По този
начин времето е изваяло кичозния, сладникав и романти
чен образ на Александър, при което фактите са напълно
изкривени.
Но уж „великият“ Александър използва и друг непобе
дим метод, за да превърне лъжата в свой съюзник. Купу
ва най-професионалните лъжци на своето време, чиято
каста от хиляди години се е специализирала да извърта
истината - жреците, свещенослужителите. Ето няколко
факта.
След като се прехвърля по море от Гърция в Азия и стъпва
на територията на днешна Турция, първата му работа е да
издигне светилища на гръцките богове. Започват усърдни
ж ертвопринош ения на Зевс, Атина и Херакъл (когото
Александър сочи за свой прародител). До края на живота
си той никога не пропуска възможността да демонстрира
привързаността си към елинските божества и полубожес-
тва. След първата си победа в Мала А зия изпраща на
атиняните триста трофейни ризници, за да ги изложат в
своя храм! Н еизменно парадира с почитта си към
обитателите на Олимп и по този начин ловко привлича на
своя страна жреческата каста. Във всеки храм обаче гъмжи
от благочестиви разказвачи на приказки, наричащи себе си
прорицатели или оракули, които плещят предсказания и
повлияват на голямата политика.
Не по-различен е подходът на Александър към египтяни
те. Вече описахме как се договаря с египетските жреци и се
оставя да го провъзгласят за син на Зевс-Амон, тоест за фараон!
Запазили привилегиите си, египетските свещеници го
подкрепят с панаирджийските си номера, като карат статуи
те в светилищата си да кимат и да се движат по „вълшебен
начин“ . Александър им оставя тлъстите доходи и жреците се
52
реваншират, като разпространяват за него всякакви

небивалици и го идеализират в разказите си.
Не по-различно хитрата лисица Александър, този първи
ловък експерт в пиара, постъпва и във Вавилон - заповядва
да възстановят разрушените храмове на местните божества,
отдава почит на бога Мардук и се съюзява с вавилонските
жреци.
За да отдаде дължимото на династичното мислене, Алек
сандър дори взима за жена персийка. Провъзгласил се за
новия велик цар на персите, той автоматично придобива
ореол на божественост и по този начин отново се озовава в
близост до свещенослужителите. А въпросните измамници
в един глас разтръбяват, че родословното му дърво можело
да се проследи назад чак до боговете, независимо дали са
гръцки, египетски или персийски.
Истината е, че лукавият Александър изключително
умело използва свещенослужителите. Във всяка част от
света той постъпва така, че го почитат като син на Зевс или
на съответния местен бог отец...
Ако отдадем дължимото на характерните за онази епоха
ориенталско лековерие, бъбривост, склонност към преуве
личение, кипящо сплетничество и влечение към чудесата,
които на всяка крачка се подхранвали и подкрепяли от
жреци и свещеници, тутакси ще разберем защо толкова са
възхвалявали Александър. Чисто и просто цялата клика
на професионалните лъжци - жреците, били наети да бъдат
негови клакьори. Оказва се, че Александър с един замах си
осигурил хиляди пропагандисти, които разтръбяват
славата му по цял свят! И неуморно измислят красивите
приказки, в които той е главен герой. Всяка случка, била тя
полуистина, четвърт истина или пълна неистина, се
украсява, раздува и преувеличава.
Затова е напълно разбираемо как е било възможно да
възникнат всичките легенди около личността на Алексан
дър. По същ ата схем а в последващ ите векове се раз
53
множават всякакви притчи и историйки за него. Много от

тях се въртят около точно определена тематика. Ето незна
чителна част от примерите:
Александър и Олимпиада (майката). Александър и
Антипатър (сановник на баща му Филип II). Александър и
приятелите му. Зачеването на Александър. Раждането на
Александър (знак за свръхчовеш ките му способности).
Александър и Буцефал (любимият му кон). Александър и
Пития (върховната жрица на Делфийския оракул). Алек
сандър и Гордиевия възел. Александър в Индия. Алексан
дър и персийските царици. Александър и Дарий. Алексан
дър и царицата на амазонките. Александър и индийските
мъдреци. Александър благородният (който уж отказал
предложената му вода в пустинята, защото щяла да стигне
само за него). Смъртта на Александър.
Всички тези предания, приказки и легенди, лъжливи
от първата до последната буква, залели света. Едва ли е
останало що-годе опитно перо, което да не се е упражня
вало по темата и да не е добавило нови лъжи. Впоследст
вие всяко поколение наново разказвало, видоизменяло и
разкрасявало историите. Така накрая се утвърдила ле
гендата за Александър, който „не може да бъде измерван
с мерилото на обикновените хора“ ! Забравени били голите
факти. Забавно ще бъде да ги посочим.
1. Александър е виновен за смъртта на стотици хиляди хора.

2. Александър заповядва да изтребят до крак цели градове,
а жителите на други да бъдат продадени в робство.
3. В последните години от живота му го измъчва паничес-
ки страх от наемни убийци. Нарежда да изтезават дори
гърци, за да узнае дали не заговорничат зад гърба му.
Всички треперят пред него. У някои страхът стигал до
там, че се разтрисали само като зървали статуите му.
Александър убива неколцина от най-близките си при
ятели.
54
Такива са фактите. С чиста съвест можем да твърдим, че

по съвременните ни критерии Александър е чисто и просто
антисоциален елемент.
БОЖ ЕСТВЕНИЯТ АЛЕКСАНДЪР
Ето колко е лесна за разгадаване загадката „Александър

Велики“ . Какъв нещастник! Обикновен масов убиец, видял
сметката на приятелите си, причинил гибелта на войниците
си и не оставил след себе си нищо друго, освен широка кървава
диря. Бил е кръвопиец, пред когото масово пълзели, защото
се надявали да докопат по някой къшей.
В същото време обаче по ирония на съдбата Алексан
дър се самоубива, макар и прикрито! Защото в манията
си за величие стига дотам, че започва да вярва в собстве
ната си пропаганда! Феноменът е безкрайно интересен. В
края на живота си Александър наистина смятал себе си
за бог! Пропагандата, която толкова дълго е подклаждал,
си отмъщава.
Нека си припомним най-любопитното. Вече казахме,
че му отдават почести като син на Зевс и го поставят на
едно стъпало с Ахил и Херакъл, чиито дела се опитвал да
надскочи. В Египет го почитат като Зевс Амон, фараон и
бездруго божествен. В Персия и Индия също търси начи
ни да утвърди бож ествения си произход. В добавка се
провъзгласява за велик цар. А царете по право произхож
дат от боговете. Освен това Александър е цар на македон
ците, архонт (владетел) на тесалийците и хегемон (водач)
на Коринтския съюз. Да не забравяме, че заповядал да
основат най-малко 80 града, носещи неговото име - А лек
сандрия. Един индийски град пък нарекъл на коня си
Буцефал.
По негова заповед се издигат гробници с мегаломански
размери, но най-често нарежда да го изобразяват на моне
55
ти, бюстове, олтари и картини. Повечето гръцки градове-

държави още приживе го почитат като бог. В светилищата
му се молят и му принасят жертви. Александър възприема
циркаджийските ритуали от двора на персийските царе,
падането ничком, което свободолюбивите гърци мразят до
смърт, и използва дворцовия церемониал, за да се издигне
над тях. Пред шатрата му стоят на пост индийски бойни
слонове, воини от персийската гвардия и най-отличилите
се гръцки войници.
Всичко това му завърта главата. Не може със сигурност
да се определи точно кога, но няма съмнение, че в крайна
см етка А лександър става ж ертва на собствен ата си
пропаганда. Започва да вярва, че наистина е бог. Изпада в
мегаломанско умопомрачение. Славата е дрогата, с която
се опива, и която впоследствие му отнема чувството за
реалност. Почестите и почитта замъгляват разума му.
Защото един бог винаги е прав. Може да взима и да дава
ж и вот, както му ским не. М ож е да съ творява и да
разрушава. Човешките закони не важат за бога, той стои
над тях, всъщност той формулира законите. Ето как Алек
сандър се озовава в царството на нереалното, където вече не
могат да го последват верните му бойни другари, придру
жавали го от първия час - поради което той ги избива.
Защото един бог не търпи да се съмняват в него. Манията
му за величие става причина да изпадне в пълно физическо
и духовно изтощение. Убийствата на приятелите, безмер
ното пиянство и разгулните пиршества същ о си казват
думата. Накрая клетникът наистина започва да вярва, че е
божествен, заблуден от набожното ломотене на жреците и
измамните прорицателства на оракулите, които сам е
подкупил.
Ранната смърт на Александър не е учудваща. След нея
мигом се явяват лешоядите, които се опитват да докопат
каквото сполучат. Империята му се разпада в мига, в кой
то той издъхва. И от „великия“ Александър не остава нищо
56
друго освен лъжливи легенди, невероятни истории и фан-

тасмагорични приказки - една изкривена история, докато
самият той се отправя към един от многобройните адове,
измислени от собствените му жреци. Всичко се разпада.
Наполеон е абсолютно неправ в съждението си, че А лек
сандър оставил уредена световна империя. Нищо не е по-
далеч от истината. Генералите и сподвижниците му започ
ват да се боричкат за жалките остатъци от плячката,
империята е разкъсана на части, всеки се опитва да изчоп-
ли стафидите от козунака.
Започват така наречените диадохически борби (диадохи
означава „наследници“ ). Птолемей взима Египет, Антипа-
тър - Гърция (м акедонската държ ава), а А нтигон -
източните провинции... Имената им почти са непознати на
съвременниците. Майката Олимпиада и съпругата Рокса-
на биват убити.
Така династията на Александър е изтрита от лицето на
земята, сякаш никога не я е имало. Но остават свещенослу
жителите - професионалните разказвачи на измислени
истории, платените лъжци. Легендите им заживяват собст
вен живот и се разказват отново и отново, разкрасявани с
гирлянди и гарнирани с неистинни подробности. И тъй като
човекът има вкус към необичайното, а свещениците не
могат да примамят вярващите, без да разказват за чудеса,
образът на Александър се утвърждава с времето.
Затова до днес в училище учим приказката за „Алексан
дър Велики“ .
57
ГОСПОДАРЯТ
3 • ГАЙ ЮЛИЙ ЦЕЗАР -
В ЦЕЛИЯ М У БЛЯСЪК
Няма съмнение, че този човек е истинско явление. Едва
ли има известна личност, която да не е оставила коментар
или оценка за този най-значим и могъщ мъж на своето време
- от краля на поетите Йохан Волфганг фон Гьоте до
пълководеца Наполеон.
Истина е, че Гай Юлий Цезар бил господар на света,
макар с налагащото се уточнение - на познатия в онази епоха
свят: от Британия до Галия, от Северна Африка до Сирия,
от Испания до днешна Турция. Той е даровит, гениален
стратег, който се впуска в битките с нечувана храброст и
същ еврем енно проявява най-висока интел иген тност;
политик, умело дърпащ конците на Древния Рим, опитен
оратор, който със словото си постига дори по-голям ефект,
отколкото с меча. Наред с това е писател, способен да
пронизва както с тънкия стилет на иронията, така и с
острата кама на сарказма, и книгите му продължават да
вълнуват света.
Истинско явление!
Цезар е увлечен по властта. Самият той дотолкова
изпада в плен на нейната магия, че й посвещава целия си
живот. Става по-могъщ и по-влиятелен от всички аристок
58
рати на своето време, които разполагат с богатства от

милиони сестерции и на теория биха могли да го отстранят
без особени усилия. Успява да измести най-властните мъже
на епохата си, за да заеме първото място. Съумява ловко да
неутрализира републиканците в Древния Рим, които
притежават завидно влияние в плетеницата от интриги и
козни, както и умело да жонглира с кликите на старите
аристократи, на новобогаташите и със Сената.
СТОПРОЦЕНТОВ ХОМ О ПОЛИТИКУС
Цезар притежава усет и влечение към властта, несреща-

ни нито преди, нито след него. Оставя отпечатъка си върху
целия свят, който не е вече същият, след като в него е живял
Гай Юлий Цезар.
Като пълководец побеждава многобройни германски
племена, стига чак до Британия, побеждава в Египет,
побеждава в Испания, побеждава в Галия и разбира се, в
Рим. Veni, vidi, vici - „дойдох, видях, победих“ , гласят
крилатите думи, които предшестват появата му и които сам
той изрича. Истинността им се доказва всеки ден. Той
побеждава дори свръхмогъщия Помпей - безкрайно богат,
с безброй политически връзки. За известно време е господар
на света.
Изводът е, че Гай Юлий Цезар безспорно е уникална
историческа личност, за която - и това е най-забележител-
ното! - в продължение на две хиляди години, до ден-днешен,
не е казана истината. До ден-днешен истинският Цезар
ни е практически непознат.
Но нека първо да изложим колкото е възмож но по-
неутрално, делово и обективно изключителните събития
от неговия живот, наситен с рядко изобилие от приклю
чения.
59
СМАЙВАЩАТА БИОГРАФИЯ НА ЮЛИЙ ЦЕЗАР
Да преразказваш живота на Цезар е истинско удоволст

вие, още повече че той изобилства с необичайни случки.
Цезар е роден точно 100 години преди Христа - кръгло,
лесно запомнящо се число, което крие символика. Още
отрано се впуска в политическия живот в Рим, като отнача
ло изпълнява жречески функции - издига се като жрец на
Юпитер, както римляните нарекли гръцкия бог Зевс. С този
пост са свързани определени привилегии и възможности за
влияние, които Цезар съумява ловко да използва, тъй като
му дават въ зм ож н ост да изплете ш ирока мрежа от
познанства. П о-късно ще се издигне дори до върховен
понтифекс - най-високия жречески сан, и то тъкмо той,
който през целия си живот не дава пукната пара за вярата и
за религиите. Но епохата му е суеверна както всяка друга и
едва ли ще сме прекалено смели в предположението, че
поради жреческия си пост Цезар получава възможността
да проучи дълбините на човешката душа, което по-късно
ще му позволи да упражнява необяснимото си въздействие
върху хората. Самият той никак не се вълнува от божествата
или боговете и п о-къ сн о ще използва ш ирещ ите се
религиозни вярвания и представи единствено за да бетонира
властта си. Както и да е, добре е да не забравяме, че силовият
политик Цезар е започнал кариерата си като свещеник!
Отначало съдбата не му се усмихва. Сула, по онова време
неограничен владетел на Рим, генерал, пълководец и
диктатор, се опитва да го премахне, така че още на младини
Цезар се научава да се крие, да бяга и да се страхува за
живота си. И така го виждаме постоянно да сменя местоп
ребиваването си, докато един ден го срещаме в двора на
Никомед I от Витиния (на територията на днешна Турция),
с когото го свързва не само голямо приятелство, но и
60
хомоеротична афера, както по-късно ще свидетелстват

подигравателните песнички на легионерите. Така или
иначе, Цезар отрано овладява умението да се съюзява с
властимащите и никога не прекъсва изцяло връзката си с
Рим, защото Рим е пъпът на света. Още тогава всички
пътища водят към Рим.
След смъртта на Сула през 78 г.пр.Хр. Цезар, щастлив и
доволен, се завръща във вечния град. В началото не изпъква
с нищо особено сред хилядите жадуващи за кариера,
изпълнени с надежди за издигане граждани, но все повече
съумява да проникне през плетеницата на властта.
Н еобичайно е пътуването му до Р одос от 75 до 74
г.п р.Х р., където ненадейно попада в плен на пирати. Този
епизод си струва да бъде разказан, защото Цезар е смел,
нагъл и самоуверен като никой друг пленник. Пиратите,
обладани от желанието да изтъргуват свободата му, оп
ределят откуп от 20 таланта - доста прилична сума, коя
то не е лесно да бъде събрана. Цезар само се разсмива и
заявява, че струва поне 50 таланта. Морските разбойни
ци не чакат да им повторят и така неколцина довереници
на Цезар тръгват да събират откупа. Римлянинът остава
да чака, но всъщност съвсем не се мае, защото неусетно
поема ръководството на пиратския лагер. Ако някоя нощ
иска да си легне рано, а разбойниците вдигат прекалено
силен шум, той смело изпраща робите си, за да ги скаст-
рят. В състезанията между пиратите се намесва със запо
веди и указания за подходящо поведение. Дори им държи
речи и упражнява реторика. А ако пиратите не го гледат
с достатъчно страхопочитание и не отварят достатъчно
широко осеяните си с дупки от липсващи зъби усти, той
ги гълчи и ги нарича варвари. Накратко, държи се, ся
каш му принадлежи светът, специално създаден да удов
летворява личните му прищевки.
Шегува се и се забавлява с кръвожадните пирати, дори
през смях ги заплашва, че ако някога се освободи от плен,
61
Ха. А . МЕЛЕР
ще се постарае да им види сметката. Пиратите решават, че

това е голям майтап, и от удоволствие се пляскат по
бедрата, докато наричат Цезар самохвалко и надут пуяк.
Най-накрая откупът пристига и докато морските разбой
ници броят талантите с мръсните си лапи, Цезар се сбогу
ва. Едва освободил се и без да иска финансова подкрепа и
заповеди от всемогъщия Рим, той на своя глава въоръжа
ва малка флотилия - очевидно е, че не му липсват необхо
димите връзки - и се впуска по петите на пиратите. Стига
се до решителна битка, в която Цезар побеждава наглите
морски разбойници, които твърде късно осъзнават, че най-
добре се смее онзи, който се смее последен. Само няколко
пиратски кораба се спасяват, други са пленени, много
потъват. Пленниците биват обезглавени по бързата про
цедура.
И така, Цезар се окичва с първите лаври. Извършил е
първия си подвиг, който допринася немалко за появата на
легендите около личността му.
Има обаче един човек, който не е доволен от Цезар -
самият Цезар. Той горещо завижда на Александър Велики,
комуто още на млади години е дадено да извърши военни
геройства. Цезар жадува слава, признание, величие. След
като е участвал в една незначителна война срещу враговете
на Рим, той се завръща във Вечния град, където най-сетне
мож е да продълж и кариерата си. П ървоначално
продължава да се издига в жреческата йерархия. Но не след
дълго го виж даме да се прехвърля във военното и
политическото поприще.
В 72 и 71 г.пр.Хр. той вече е военен трибун, а малко по-
късн о - квестор (висш административен сл уж и тел).
Сключва успешен, дори твърде успешен брак, като се сро
дява едновременно с властта и с парите. През 65 г.пр.Хр.ста
ва едил (в твърде свободна интерпретация - висш
полицейски служител), а през 63 г. го избират за понтифекс
максимус.
62
Все по-уверено Цезар навлиза в голямата политика.

Наблюдава как се дърпат конците зад кулисите и се издига
до опитен, ловък, но и недолюбван хомо политикус.
Следва безпогрешния си нюх, заема страната на народа и
се възпротивява на закостенялата аристокрация и на
могъщите сенатори, но не занемарява връзките си и не
забравя да си остави вратички и при тях.
Двойствена е ролята му в прочутия заговор на Кати-
лина. Някои източници сочат, че може да бъде определен
поне като симпатизант, ако не и нещо повече. Но каквато
и да е истината, безспорно е, че в случая той с безпогреш
ния инстинкт на родения политик за първи път долавя,
че държавното образувание, наречено Римска империя,
е к о л о с на гл инен и к р а к а . Д ол а вя , че е напълно
възможно един мъж, решен да заложи всичко на карта,
да д ок оп а целия този вечен Р им . А ла К атилина се
проваля, заговорът срещ у държавата е разкрит. Като
умен политик Цезар в крайна сметка застава на страната
на победителите.
Човекът, който след години ще стане господар на света,
отрано развива особено отношение към „народа“ , чиито
интереси често „защитава“ . Безспорно безпогрешен е нюхът
му към властта, властовите конструкции и властовите
съотношения, към подмолните течения и настроения сред
народа. Той не само със сигурен инстинкт предусеща всеки
изгоден случай, а целенасочено и активно предизвиква
подходящите ситуации. При това никога не изпуска от очи
истинската си цел, неизменно устремен към абсолютната
власт. Иска да бъде първият, най-добрият, не само пръв сред
равни. И така систематично, усърдно и хладнокръвно
подготвя следващия си удар.
Цезар успява да се съюзи с двамата най-влиятелни мъже
на своето време - Крас и Помпей, между които ловко пос
редничи, поел ролята на езичето на везната. Ето как през
60 г.пр.Хр. Рим вече е управляван от трима мъже - така
63
наречения триумвират. Казват му още и „триглавото чу

довище“ . Този момент несъмнено бележи началото на без
граничната власт на Гай Юлий Цезар.
Помпей, който го превъзхожда по отношение на връзки
те, бойната слава и влиянието си и в най-затънтените
провинции, управлява редом с Крас, който е натрупал
несметни богатства, между другото и със спекулации с
недвижими имоти; заедно с Цезар тримата властват над
световната империя, на практика те са Рим.
Същевременно обаче Цезар неуморно се старае да се
хареса на народа. Устройва пищни гладиаторски борби.
Дори основава собствени гладиаторски школи. В публич
ните си речи защитава правата на народа. Но не само се
подмазва на простолюдието, а изключително умело посред
ничи между Крас и Помпей, които взаимно се мразят, защото
си завиждат за политическото влияние.
Цезар - съвършеният политически стратег с несравним
усет за възможности, шахматни ходове и интриги - отново
и отново успява да постигне баланс между двамата съпер
ници. За награда трупа санове и постове. Наред с това
извлича изгода и от гениалните женитби, които устройва.
Помпей се венчава за дъщерята на Цезар - Юлия, а след
бързия си развод самият Цезар взема за жена Калпурния,
чийто баща предстои да стане консул. Машината за брачно
посредничество работи на пълни обороти. Пари, власт,
влияние и връзки - всичко се постига с разводи и женитби, с
бившите, настоящите и бъдещите съпруги, с дъщерите и
любовниците. За какво друго са жените?
Триумвиратът между другото му служи като трамплин
към още по-високи почести и санове, към още по-големи
приходи и влиятелни позиции. И въпреки това, скърцайки
със зъби, Цезар е принуден да осъзнае, че обожаван герой,
възпяван от всички храбрец, любимец на боговете може да
стане само човек, прославил се като изклю чителен,
триумфиращ пълководец. Щ астието на бойното поле,
64
завладяването на нови територии, покоряването на чужди

„варварски“ народи - само това наистина ще го направи
безсмъртен.
Когато наред с другите постове му поверяват и управ
лението на галските провинции, той веднага вижда своя
шанс - сериозна възмож ност да се прояви в различна об
ласт.
Така започва прословутата Галска война - helium
gallicum - която се води предимно на територията на днеш
на Франция и чиито хроники учениците в съвременните
класически гимназии все още са принудени да зубрят до
втръсване. Храбрият дързък Цезар сам описва различните
походи, засади и битки и точно неговите записки доприна
сят да се умножи славата му. Много неща в тях обаче май не
отговарят на историческата истина. Но е безспорно, че
Цезар побеж дава племената, срещ у к ои то воюва - с
невиждана лукавост, извънредно съвършенство и несрав
нима смелост.
Знаем и че отношението му към войниците е умно - държи
се като техен баща, храни се с блудкавите им дажби, способен
е да издържи на най-сурови лишения, почти няма нужда от
сън, умее да действа светкавично и да придвижва невероятно
бързо огромни войски и многобройни легиони на големи
разстояния.
Докато трае походът, яздейки, той диктува описанието
на своите битки, тактики и стратегии, и то на няколко
писари едновременно. Накратко - дееспособността му във
военното дело и в политиката е невероятна. В наше време
можем само да й се учудваме и възхищаваме.
Направо легендарен е и личният му принос във войните.
Не се бои сам да разузнава позициите на врага. Предрешен
се прокрадва сред противниковите редици, рискува главата
си и е най-добрият разузнавач в своята войска. Това му
помага да осъществява атаките си с хирургическа точност.
Съумява да води враговете си за носа дори преоблечен като
5. Н ай-големите лъ ж и в истор ия та 65
гал. Той е любопитна, уникална, необичайна комбинация

от хладнокръвие, наглост, храброст и надменност. Преди
войниците му да са отпочинали от поредния убийствен,
продължителен и бърз преход, има навика да заповядва най-
см елите, сам оубийствен и, изненадващ и атаки, които
поразяват враговете му. Цезар е бърз. Цезар нанася
неочаквани удари. Цезар е непредвидим. В най-ужасното
време, в най-невъзможните часове на деня и нощта той се
нахвърля срещ у врага със своите легиони и му вижда
сметката.
Същевременно е извънредно хитър, проучва не само
позициите, тактиките и разположението на противника, но
с най-буден интерес изучава обичаите и социалните му
структури, както бихме се изразили днес. Анализира. По-
добър е от всеки друг познавач на германските племена. И
използва всяка информация. Неведнъж успява да посее
раздор сред племената и изкусно да обърне в своя полза
някое вътрешно разногласие.
Divide et impera - разделяй и владей! Цезар владее до
съвършенство тази древна рецепта за власт.
Той е не само умен, но и крайно хитър. Не е само начетен,
но и изклю чително информиран. Не е само сърцат, а
неописуемо безскрупулен. И смел. По време на една битка,
когато редиците започват да се огъват и войниците му
показват признаци на страх, той се насочва към онези, които
вече са обърнали гръб на врага. Увлича ги с личния си
пример и така ги принуждава отново да се обърнат с лице
към противника. Успява да поведе обратно в боя няколко
редици и ги отвежда до победа. Цезар е навсякъде. Лично
обучава легионите си. Лично преговаря с враговете. Лично
подкупва вож довете им. К огато е н еобходим о, прави
краткосрочни отстъпки, за да не се наложи да изостави
напълно позициите си. Безсрамно експлоатира тлеещите
противоречия между германската племенна аристокрация
и народа и използва всяко средство. Мами с моркова, но
66
НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ЛЪЖ И В ИСТОРИЯТА
държи готова тоягата. Поставя капани. Дава обещания.

Бори се. Лъже. Преувеличава. Лицемерничи. И побеждава
и побеждава...
Скучно би било да проследяваме в подробности всичките
му битки, макар че описанията им възторгват сърцето на
стратега - такъв е случаят с великия Наполеон, който близо
две хиляди години по-късно фанатично разучава всяка
отделна битка на Ц езар, извлича уроци и си вади
заключения.
През 58 г.пр.Хр. Цезар тръгва на война срещу хелвети-
те, а малко по-късно - срещу германците. Паметно е пора
жението на храбрия германски вожд Ариовист.
През 57 г.пр.Хр. повежда поход срещу белгите и покоря
ва племената им. На следващата година подновява тройния
съю з с Крас и П омпей. Малко след това воюва срещ у
алпийските племена. „Между другото“ печели набързо и
една морска битка на съвсем друг фронт.
През 55 г.пр.Хр. покорява усипетрите и тенктените -
напълно неизвестни днес племена. Същата година се прех
върля в Британия за първия си поход там. Славата го спо-
хожда отново и отново. През 54 г.пр.Хр. побеждава един от
най-важните британски вождове. Една година по-късно
потегля срещу нервийците, канутите, сеноните, треверите и
менапите и печели унищожителна победа срещу ебуроните -
все имена, които историята е забравила. По същото време
надвива и легендарния Версенжеторикс. През 52 г.пр.Хр.
продължава да завладява нови територии. Победният му
поход в Галия продължава и през 51 г.пр.Хр.
Името му вече се е превърнало в легенда. Отдавна звезда
та му е изгряла на небосклона на пълководците, сравняват
го с Ахил и Александър Велики. Цезар е станал бог - бог на
войната, пред когото може само да се коленичи.
Жъне победи на суша и по море, войниците му се кълнат
в него, защото ги награждава с богата и пребогата плячка,
не без да изпуска от мислите си Рим, защото най-голямото
67
предизвикателство, най-сложната му задача, най-тежкото

изпитание тепърва предстои.
Но преди това той вкусва сладостта на победата. Черпи с
пълни шепи от живота, който го глези, предлага му пари,
съкровища и влияние и всякакви други благини.
Цезар вече не е обикновен човек. Войниците му го виж
дат, озарен от лъчист ореол. Смелостта, хитроумието и
разсъдливостта му са безгранични.
В Рим посрещат успехите му със смесени чувства. Наисти
на новите провинции и тлъстата плячка са благословия за
империята. Народът ликува и танцува из тесните улички,
потоци от стоки и товари потичат към обетования Рим, но
Помпей, който до неотдавна е бил неоспоримият водач в
триумвирата, се разкъсва от неописуема завист, макар да
дава вид, че все още държи здраво всички юзди.
Неизбежният сблъсък между двамата велики настъпва
неумолимо. Крас вече не е в играта, загинал е в битка.
Започва най-напрегнатата и най-интересната част от живо
та на Цезар. Началото на раздора с Помпей отбелязва и
избухването на най-унищожителната гражданска война,
която някога е виждал Рим. Без да описваме отделните й
етапи, ще се задоволим само със следното: тази война бушу
ва в почти цялата световна империя - в Испания, Галилея,
северноафриканските провинции, Египет, Гърция, Сирия,
П алестина, И лирия. И се проточва изклю чително
продължително, защото Цезар се бие не само срещу Пом
пей, а впоследствие и срещу синовете му и извънредно
могъщите им съюзници. Помпей наистина си е свършил
работата. Осигурил си е най-широката мрежа от връзки,
която може да си представи човек. За него е дреболия да
мобилизира и да поддържа армия и да я насъска срещу
„врага“ Цезар. Обаче след като Цезар пресича Рубикон,
тоест решава окончателно и безвъзвратно да се опълчи
срещу Помпей, след като различни опити за посредничест
во между двамата се провалят, Помпей извършва съдбонос-
68
на грешка. Когато Цезар се изправя пред стените на Рим с

войските си, които възнаграждава богато и които го почитат
като бог, Помпей отказва да защ ити града, както
самохвално е обещавал, а бяга презглава от средището на
световната империя. Под закрилата на нощта, дегизиран,
пресича южна Италия и отплава за Гърция, където
възнамерява да събере „непобедима войска“ . Цезар се
впуска по петите му. Преследва го от място на място, от
битка на битка. Победи и поражения спохождат и двамата,
но общо взето надделява Цезар. Старият бог на войната вече
е станал прекалено опитен, научил е урока си в битките в
Галия и Британия, прекалено лукав е, прекалено е
интелигентен. Помпей е принуден постоянно да бяга. Цезар
го гони от една държ ава в друга и един ден дори
първокласните връзки на Помпей вече не са му от полза.
Редуват се битки по суша и по море - наизустяването им е
изклю чително п од ход я щ о, за да бъдат торм озени и
съвременните гимназисти, макар че то с нищо няма да
допринесе за разбирането им за историята.
През 49 г.пр.Хр. Цезар дори е провъзгласен за диктатор,
а пълномощията му се разширяват още повече. Най-сетне
вечният Рим го подкрепя изцяло. И той отново търси
решителната битка. Но мисли и стратегически, достатъчно
е разумен, за да не я иска на всяка цена. Затова отново се
заема да преследва и да гони смъртния си враг, сякаш е
дивеч.
Флотилии се сблъскват, градове се подлагат на обсада,
устройват се засади. Обширни територии биват опустоше
ни. Братоубийствената война достига Азия и Египет, кога
то се случва нещо напълно непредвидимо - Помпей е убит в
еги п етск ото пристанищ е А лексан дри я. Л икуващ и
пратеници отнасят главата му на Цезар. Така гражданска
та война изглежда приключила, но съвсем не е така, защото
привърж ениците на П омпей, и най-вече синовете му,
продължават ожесточената борба.
69
Цезар се озовава във вихъра на политическите интриги и

заговори в Александрия, където се слага началото на една
истинска политическа приказка - връзката му с Клеопатра.
Тази любовна афера е възпята в безброй драми, филми и
пиеси, безкрайно интерпретирана и историзирана, но почти
никога в съзвучие с историческата истина. Защото е факт, че
Клеопатра, заедно с много по-младия си брат Птолемей, е
просто едно извънмерно надарено в интригите змийче, което
иска да си осигури египетския трон и прави всичко, ама
наистина всичко възможно, за да оплете Цезар - могъщия
римлянин, господаря на света.
Вярно е, че тя изкусно се хвърля на врата на легендарния
пълководец. В този момент Цезар се намира в доста
деликатно положение, тъй като партията на Птолемей
никак не държи да си сътрудничи с римлянина. За разлика
от тях Клеопатра инстинктивно разпознава шанса си да се
наложи и му изпраща сладникавото послание, че повече не
може да се доверява на собствените си приятели и се нуждае
от неговата помощ. Завита в килим, тайно я отнасят в
двореца на Цезар и зрелищно го разгъват пред очите му. От
рулото се измъква млада, изкусителна, красива като греха
царица. Благодарна сцена, която е вдъхновила стотици
писатели, стихоплетци и сценаристи. Абсолютно ненужно
е да си блъскаме главите кой кого прелъстява: египетската
красавица - римския военачалник или обратното. Важното
е, че започва дива, страстна афера, въпреки че и двете
страни си правят тънки, хладнокръвни политически
сметки. От тази връзка по-късно се ражда син, получил
името Цезарион (малкият Цезар).
Но нека не прибързваме. Междувременно привържени
ците на Птолемей полагат всички усилия да вгорчат живота
на Цезар, а като не успяват, се опитват поне да го отстранят
от А лександрия и да му нанесат пораж ение. Цезар е
принуден да се окопае в двореца си в града. Един от
генералите на Птолемей предприема няколко нападения
70
срещ у палата, като същевременно се опитва да потопи

Цезаровата флота, закотвена край пристанището на града.
Цезар обаче нарежда да обстрелват вражеските кораби с
горящи факли. Контраатаката успява, египетската флота
избухва в пламъци и е принудена да се оттегли, защото
огънят се прехвърля в квартала на пристанищ ето и се
налага да бъде потушен. Въпреки това привържениците на
Птолемей не се отказват от намерението да унищожат Цезар
и дори отравят водопровода със солена морска вода. Още
малко, и римските войници ще се предадат, защото жадната
смърт е прекалено жесток начин да се разделиш с живота,
но военният гений Цезар им заповядва да започнат да
копаят нови кладенци. И ето че вечно успяващ ият
завоевател отново печели. Намират вода-прясна, питейна,
чиста изворна вода. С един удар лукавството и козните на
враговете са разбити.
Освен това Цезар отдавна се е погрижил да изпрати
вестоносец с призив към съюзниците си да му се притекат
на помощ. Така бойната сполука отново му се усмихва.
Вятърът окончателно се обръща, когато няколко местни
водачи му засвидетелстват подкрепата си, както и евреите,
чието партньорство по-късно Цезар възнаграждава царски.
Стига се до последен решителен сблъсък между армиите на
Птолемей и на Цезар, подкрепен от съюзнически войски. В
тази битка братът на Клеопатра, пременен в златната си
ризница, се удавя във водите на свещената река Нил.
Помпозната му броня му се оказва прекалено теж ка!
Войната свършва.
Цезар заповядва да отдадат дължимите почести на мър
твото момче, после на бърза ръка окончателно урежда
политическите отношения в Египет и за пореден път се
оттегля като победител.
Омайваща история, трогателна трагедия, вълнуващ
романс, съвършено съчетание на любов и война - няма
какво повече да желаят авторите от индустрията за ма
71
сово забавление. Всички съставки са в изобилие, предложе

ни от самия живот.
Цезар отново е на върха на славата. През 44 г.пр.Хр.
става император, консул и за пети път диктатор. Малко по-
късно римляните му гласуват диктатурата до живот.
Цезар е звезда, която никога няма да залезе, чийто блясък
не ще пом ръкне. Името му звучи м агически. Цезар е
собствената си статуя, личност, която вече не може да бъде
докосната с ръка, не може да бъде обхваната в мисли, отдав
на е надраснал нормалните човешки стандарти. В негова чест
се устройват триумфални шествия с неописуемо великолепие,
като знак за несравнимия му успех. Цезар е гарант, символ,
първожрец на световната сила Рим.
Но нима е забравил, че е смъртен? Че щастието е крехко?
И че боговете са ревниви? Той, който е предизвикал съдбата,
неограниченият владетел, най-могъщ ият на земята, е
осъден да узнае какво е да притежаваш неограничена власт.
Отдавна вече са се образували групички срещу него. Отдавна
има хиляди римляни, които желаят смъртта му. Привър
жениците на Помпей никога няма да му простят. Римските
майки няма да забравят убийствената гражданска война.
Нито пък изиграните, отстранените, сенаторите и аристо
крацията ще успеят да се примирят със загубата на властта.
До днес не е изяснено кой стои зад заговора срещу Цезар, но
твърде вероятно за покушението са знаели не само великият
Цицерон - най-прочутият римски оратор, но и соченият за
наследник осиновен Цезаров син, а - разбира се! - и Брут, за
когото говорят, че му е незаконен син, защото в миналото
Цезар имал връзка с майка му.
Ето как една сутрин през мартенските иди на 44 г.пр.Хр.
Цезар се явява в Сената и заговорниците се нахвърлят
върху него.
Историкът Плутарх описва смъртта на Цезар по след
ния начин: „Заговорниците извадили мечове и наобиколи
ли жертвата си. Накъдето и да се обръщал Цезар, отвся
72
къде се сипели удари, пред очите му бляскали остриета.

Проболи го като диво ж ивотно, гърчещо се в ръцете на
убийците си. Защото се били зарекли всеки да прониже
жертвата и да пие от кръвта й. Тъй замахнал и Брут и го
ранил в корема.“ *
Така умира Цезар - нападнат в гръб. Смъртта му е жес
тока, от ръката на заговорници, които смята за най-близки
довереници. Би могъл да предусети покушението с блестя
щата си интелигентност, с добитото в толкова битки про
никновение и с политическия си гений, още повече че го били
предупредили, но Цезар вече не живее на този свят. Най-
могъщият човек на земята умира напълно изненадващо. За
няколко секунди престава да диша, престава да играе ролята
си и толкова внезапно изчезва от п ол и ти ческото
всекидневие, сякаш никога не е съществувал.
БЕЗ МАСКА
Ето как бихме могли да опишем изключителния, уника

лен и наситен с емоции живот на великия Гай Юлий Цезар,
но в действителност това не е и половината истина. Не е дори
и една стотна от истината, въпреки че точно по този начин
биографията му се преразказва в училища и университети
до ден-днешен, а учители и професори смирено се прекланят
пред героя. Можем обаче да предадем живота на Цезар и по
съвсем различен начин. Именно такава е целта на този
разказ, защото в действителност така нареченият „велик“
Цезар притежавал катраненочерна душа, която и до днес не
е напълно осветена. Нека безкомпромисно да насочим лъча
на прож ектора към няколко конкретни факта, които
обикновено се премълчават.
* Ц и т а т ъ т о т П л у т а р х е взет о т L u c ia n o C a n f o r a , Casar, d e r d e m o k r a t is c h e
D ik t a t o r , Miinchen, 2 0 0 1 . - Б. авт.
73
ПЪРВИ ФАКТ
По наше мнение досега сексуалният живот на Цезар не е

бил анализиран достатъчно задълбочено. Не е поставян
въпросът какво е било отношението му към жените. Е, нищо
не е било по-безразлично на ди ктатора, както сочат
безбройните му безразборни връзки, които са безспорно
доказани. Използвал високопоставени матрони, за да бето
нира властта си, да кове политически съюзи и да умножава
влиянието си. Жените от низшите класи му били абсолютно
безразлични и ги употребявал като ориенталски деспот.
Дори съпругите си сменял като бельо, винаги когато го
налагали политическите съображения. Ако на хоризонта
се явявала по-добра партия, той без колебание изхвърлял
съпругата и се развеждал. Освен това изпитвал едва ли не
болезнена необходимост да преспи с всяка жена, която
прекоси пътя му и до която успее да се докопа. Но всички те
не означавали нищо за него, включително и Клеопатра,
която му родила син - но това съвсем не го развълнувало.
Сякаш между другото Цезар прелъстил безброй жени, все
едно че си похапвал бучки захар от буркана, без каквито и
да било чувства, без отговорност и без впоследствие да
прахосва по тях излишни мисли. Със сексуалността си като
средство увеличавал властовия си периметър и това било
всичко, което го интересувало в половия акт, ако изключим
временното задоволяване на либидото.
В тази светлина лесно могат да се разберат и многоброй
ните му хомосексуални връзки. Преспивал с еднакво щение
с мъже и с жени, бил напълно безскрупулен бисексуален
маниак. Както вече споменахме, в началото на кариерата
си успял да избегне гоненията на Сула само защото имал
хомосексуална връзка с Никомед от Витиния, един от най-
могъщите царе на своето време - обстоятелство, което 35
74
години по-късно войниците му в Галия възпели в подигра

вателните си песнички. Н амеците в литературата за
хомосексуалността му са прекалено многобройни, за да ги
отхвърлим като евтина клевета.
Говорело се, че лично отнел девствеността на осиновения
си син, когото обявил за свой наследник, може би именно
поради тази причина. И зползвал сексуал н остта като
политическо средство - пресметливо, хладнокръвно и
брутално, и макар и нашето време да проявява известно
свободолюбив по отношение на секса, то дори днес подобно
нехуманно поведение в „любовта“ не би могло да разчита на
одобрение или защита. Цезар щеше да бъде окачествен като
обикновен кариерист и негодник, за когото няма нищо
свято, който не се спира пред нищо, когато става дума за
собствената изгода, влияние и власт.
Оказва се, че в личния си живот Цезар е чисто и просто
лумпен, мъжка проститутка, дребен продажник с подигра
вателно отношение към всичко и всеки, който винаги държи
в готовност по някой ироничен отговор, но не притежава
достойнство и свян.
ВТОРИ ФАКТ
Цезар подчинявал всичко, наистина всичко, на амбици

озните си политически цели. Вече чухм е, че разкрил
гладиаторски школи и устройвал празненства, за да прив
лече народа на своя страна. Трябва да добавим и че органи
зирал най-кървави борби с хора и животни, за да угоди на
плебса.
И всичко това с една-единствена цел - политическото
влияние.
Гладиаторските борби на римските арени били също
толкова жестоки и антихуманни, колкото и мъченията, на
които подлагали животните, но нали народът трябвало да
75
бъде спечелен, по-точно - подкупен. Какво означава в

сравнение с това животът на неколцина души или живот
ни? В добавка преди избори Цезар усърдно „пазарувал“
гласове, за него римските граждани представлявали прос
то продажна сбирщина, електорален добитък. Същевремен
но той постоянно и публично продавал и себе си, само и само
да не изгуби благоволението на народа. Изсипвал кошове с
пари, пари и още пари над тълпата и водел неописуемо
разточителен начин на живот. Но по този начин още в
ранната фаза на кариерата си натрупал чудовищни дългове.
Всъщност дълговете на Цезар са една от основните причини,
която му налага да поеме военното поприще - той никога не
би успял да изплати задълженията си по почтен начин. В
гражданската война, отнела стотици хиляди животи, Цезар
видял средство да се спаси от дълговете си. Още като млад
той обичал да празнодумства и да парадира. Днес биха го
изпратили за дълго зад реш етките заради корупция и
нечисти сделки. Той е прахосник, словоблудец и самохвалко,
дърдорко, но опасен дърдорко, който подпалва световен
пожар. В началото все още е било възможно да възпрат
непоносимата му мания за величие, но никой не се осмелил
да действа. Прекалено много хора се възхищавали от този
наперен фукльо, който с пълни шепи пръскал сестерции и
злато, сякаш вече бил владетел на Рим.
Баснословните дългове накрая го принудили да тръг
не на война. Нищо друго не му оставало. И там Цезар за
почнал да се държи като обикновен разбойник и крадец.
Грабел наред като крадлива сврака. Не зачитал чуждата
собственост, обирал свещените храмове, навсякъде с ци-
нична усмивка на тънките си устни. В повечето случаи
това наистина ставало с одобрението на Рим, но съвсем не
винаги. Истината е, че по онова време римското право е
развито както никое друго. Съвременните европейски
правни системи до голяма степен се опират на практи
ката на римските ю ристи. Но точно това право Цезар
76
потъпквал отново и отново. Върховната му цел била да

плячкоса целия свят и той я преследвал без задръжки,
без да спира и без всякакви угризения. Той е най-великият
крадец на своя век.
Затова и завладяването на Британия, което - между
другото - никога не му се удава напълно, в никакъв случай
не бива да се разглежда като израз на държавна политика,
както по-късно самият Цезар се стреми да го представи.
Пълководецът просто се домогвал до възмож ността да
сложи ръка върху приходите от добива на перлени миди
край британските брегове, за който се носели легенди.
Интересували го само плячката и парите. Има безспорни
данни, че като военачалник безсрамно е плячкосвал и
градове, които прекратявали съпротивата и се предавали,
за да изплаща с откраднатото астрономическите си дългове.
В Галия окрал всички храмове и светилища. В Рим според
историка Светоний откраднал от Капитолия 3000 фунта
злато и го заменил с позлатена мед. Измамил и Птолемей -
брата на нещастната Клеопатра, с 6000 таланта. По време
на гражданската война нагло ограбил римската държавна
хазна. П ротивозаконно си осигурил достъп до aerium
sanctum, като разбил ключалките и с цялото си нахалство
поискал 45 000 златни кюлчета и 30 милиона сестерции
(срв. описанието у Канфора). Накратко - крал, ограбвал и
изнудвал колкото могъл да докопа с алчните си, изпръскани
с кръв ръце.
И това ми било герой! В действителност Цезар е най-

обикновен разбойник, може би най-безскрупулният и най-
наглият от всички взломаджии, защото предпочита да
действа под мантията на държавното одобрение, макар и не
винаги да успява. Правото според него съществува, за да
бъде нарушавано и пренебрегвано, защото Цезар стои над
правото. Не е по-добър от презрените крадци, негови жертви
стават дори хора от най-близкото му обкръжение, макар че
77
краде в мащаби, заради които мнозина забравят, че е дребен

жалък мошеник.
ТРЕТИ ФАКТ
Но простъпките, изброени дотук, са нищо в сравнение с

другите му ужасни престъпления. Почти никой историк не
се осмелява да изрече на висок глас обстоятелството, че
Цезар извършил мащабен геноцид.
На съвестта му тежат около един милион убити. Един
милион! Без да се смятат осакатените, останалите без дом и
бегълците.
И в същ ото време Цезар бил достатъчно ловък, за да
разкраси действията си в Галия с най-сладките, изтънчени
и обиграни слова. Наистина е гений в пиара. Пъблик рилей-
шънс е занаят, който владее до съвършенство. Голямата
лъжа, професионалната лъжа, е неговата стихия. Защото
многобройните походи в Галия и другите римски провин
ции са свързани с невъобразими ж естокости. Измамите,
предателствата, кланетата и търговията с роби били все
кидневно занимание за Гай Юлий Цезар. И докато възпя
вал собствените си „геройства“ , призвани да впечатлят рим
ляните у дома, избивал цели народности, изтребвал племе
след племе в Галия, газел в кръв до колене и на всичко отгоре
приемал поздравления за това.
Триумфите му съвсем не са героични победи, спечелени в
честна борба. Ето няколко нелицеприятни факта.
1. Споменахме, че Цезар не се стряска от никакви по

литически номера, когато реши да покорява, да поробва
и да тъпче покорените. Безсрамно насъсква няколко гер
мански племена едно срещу друго. Опитва се да посее раз
дор между висшите и низшите прослойки на обществото.
Подмамва вождовете на племената с изкусителни оферти.
78
Привлича готовите да му съдействат. Не пропуска да опи

та нито един от най-мръсните номера под слънцето.
Веднъж поканил няколко германски князе, за да водят
преговори на неутрална територия, но едва пристигнали, те
попаднали в устроената от Цезар засада и били убити.
Веднага след това той избил до крак останалите без вождове
племена, включително старците и кърмачетата.
Цезар е примитивен, суров убиец.
2. Някои войни разпалва напълно целенасочено и съзна

телно, както и напълно ненужно. В добавка проявява жес
токост към пленниците - заповядва преди екзекуцията им
да бичуват водачите на победените племена сонени и карну-
ти, за да ги унижи.
Цезар е обикновен противен садист.
3. За да сее раздор между германските племена, Цезар си

служил със стар примитивен метод. По най-варварски начин
опустошавал поселищата им, избивал и насичал на парчета
обитателите им, оставял след себе си неописуем о
опустошение - с цел племената да обвинят собствените си
водачи, че не са преговаряли достатъчно настойчиво с Рим
и че не са свели глави пред завоевателите.
Цезар е първокласен войнолюбец и подпалвач на войни.
4. Когато храбрият Версенжеторикс осъзнал, че няма да

има сили да победи Цезар, той се предал на римляните, за да
спаси от унищожение своите привърженици. Шест години
Цезар държал „варварския“ вожд в плен при най-нехуманни
условия, за да го „пази“ за едно от триумфалните си шествия.
Едва след това го екзекутирал. С което проявил пълна липса
на характер и величие.
5. Факт е, че ни най-малко не го било грижа за Галия

или за нейното „освобож дение“ , както подигравателно
79
пише в съчиненията си. Всичките му действия се ръково

дели от стремежа да си изгради добър образ в Рим. Иска да
се покаж е като несравним триум ф атор, победоносен
пълководец, единствен, богоравен генерал, с когото никой
не може да се мери. Немалко историци признават, че
кървавите битки в Британия се водят единствено за да
задоволят алчността му и да впечатлят Рим. Пропаганда
та е неговият метод, славата - средство, всичко е в името
на фалшивия имидж.
Цезар успява да оправдае и най-жестоките войни, изпол
звайки изтънчени манипулационни техники. Неизменно
убеждава в правотата си Сената, аристокрацията и народа.
Владее всички тънкости на риториката и безсрамно поставя
в центъра собствената си личност. Пропуск на господа
историците е, че не са представили подробен анализ на
текстовете му от гледна точка на методологията на неговите
лъжи, на пропагандните му техники, на авторските му
манипулации. По този начин бихме разобличили и
модерните политици от неговия сорт и калибър и бихме ги
свалили от троновете им, завладени с помощта на пиара.
Липсват докторати за лъжите на Цезар. Самите лъжи обаче
са в изобилие. Сякаш неволно, Цезар винаги играе главната
роля в текстовете си. Трупа клишета като родина, народ и
вяра. Демагогията му няма граници.
6. Да се обърнем към неподкупните числа. Плиний твър

ди, че Цезар е изтребил милион и двеста хиляди души, без
да се смятат кланетата по време на гражданската война.
Велей Патеркул (историк, симпатизиращ на Цезар) говори
за 400 000 убити в Галия и още толкова пленени. Плутарх
сочи числото един милион убити и един милион пленени и
говори за 300 000 избити германци. Апиан докладва за
400 000 убити само в една-единствена битка с германците.
К ол кото и неточни да са данните, сигурн о е, че
предположението за един милион убити, които се пишат на
80
сметката на Цезар, никак не е преувеличено и ще е доста

безнравствено да се спори дали са били „сам о“ половин
милион или „цели“ два милиона. Дори не споменаваме за
доживотните мъки на осакатените, за отсечените ръце,
избодените очи и изсъхналите нозе на оцелелите.
След един определен момент Цезар на практика постоян-
но води война. Обича войната, обож ава я. Войната е
смисълът на неговия живот. Ето, това е истинският, непод
правеният Цезар. Всичките му действия целят да впечат
лят Рим и да укрепят властта му. С тази цел той издига
колосалните си стр оеж и , вдига възнаграж дението на
наемниците и подарява на войниците си роби.
Почти не обърнахме внимание на Цезар в ролята на ро
бовладелец и роботърговец, който натрупва милиони от
продажбата на хора. Едва споменахме и безбожната граж
данска война срещу Помпей, в която загиват безброй си
нове на Рим, когато римски легиони се хвърлят в битки
срещу други римски легиони. Греховете на Цезар и без
това са достатъчно. Когато става дума за неговата власт,
той е готов да ощети народа си и да му навлече всякакви
беди.
Този кръвожаден масов убиец, този алчен ненаситник е
най-голямото нещастие в цялата древноримска история.
Ала той ловко е успял да се прикрие - не само приживе, но и
до днес! Скрива се зад хрониката на няколко войни, които
описва лъжливо, с пропуски и отявлено тенденциозно.
А ко питаем и най-малкото уважение към човешките
права, ако вярваме, че войната е най-страшният бич за
човечеството и ако притежаваме дори само искрица разум,
присъдата ни за този узурпатор би трябвало да е
унищожителна.
Защото историята недвусмислено показва, че алчният
ненаситен разбойник Цезар е най-големият масов убиец на
своето време, кръвопиец, касапин, садист, предател и
двуличник. Защо тогава да се възхищаваме от него?
6. Н ай-голем ите л ъ ж и в истор ия та 81

ВЪПРОСЪТ НА ВСИЧКИ ВЪПРОСИ
Подобно на случая с Александър Велики, и тук възниква

въпросът как е било възм ож но Цезар да излъж е
човечеството за цели две хиляди години? Как е успял да
заблуди хората за своя характер и да поддържа славния си
ореол?
Това е въпросът на всички въпроси. Ще се опитаме да
отговорим точно, подробно и достоверно и това ще е интере
сен разказ, защото ще ни покаже как професионално се
изкривява истината на най-високо равнище.
За целта обаче трябва да разкажем живота на Цицерон -
великия противник на Цезар, защото неговата биография
ще ни помогне да разберем още по-добре какъв е Цезар.
82
ЦИЦЕРОН И ЦЕЗАР:
4 • ИСТОРИЧЕСКИЯТ ДУЕЛ
Систематичният анализ на историята на Древния Рим
показва, че общо взето се фаворизират две политически
течения. От една страна е републиката, синоним за сво
бода, законност и правосъдие, от друга - диктатурата,
господството на един владетел - цар или военачалник.
Тези две течения предизвикват най-бурните борби на по
литическата арена в Рим; представителите им се проти
в о п о ст а в я т н еп р и м и р и м о. Д овод и те в п ол за на
републиката - res publica, господството на общ еството,
се защ итават от най-изтънчените ум ове, ф илософи и
оратори, които вярват в доброто у човека, в силата на
убеждението и в справедливостта. Най-благородният им
представител е Цицерон.
Противниковата страна - диктатурата, също има убеди
телни защитници. Мнозинството от тях са войнолюбци и
военачалници, представители на военните структури. Най-
профилираният им представител е Цезар.
Човекът с меча се изправя срещу човека на словото,
подпалвачът на войни - срещу миротвореца, противникът
на свободата - срещу защитника на свободата.
Личност като Цицерон се ражда веднъж на столетия.
Макар че е автор на най-значимите философски трудове
на своето време, той не е от мислителите, които се оттеглят
на върха на своите кули от слонова кост. Не е и обикновен
83
писател, владеещ изкуството да формулира красиви слова,

макар че текстовете му са увлекателни. И не е сух теоретик,
лутащ се из заплетените ходници на разсъжденията си,
макар че притежава остра мисъл. Той е преди всичко
практик. Активно участва в политическия живот. Не се
бои да действа, когато трябва да защитава идеалите си.
Бори се с вси чки ср ед ства , с к ои то разполага.
Непоколебимо воюва на страната на републиката, която
за него означава свобода - свобода на словото, свобода на
мисълта, политическа свобода. Бори се като лъв, с невиж
дана смелост.
Но се изправя срещу най-опасния опонент от своята епоха
- Цезар. Паднал му се е най-способният и най-лукавият
противник, който може да си представи човек. Преди да
разкажем кой от двамата спечелил накрая, нека разкрием
предварително, че отговорът коренно ще се различава от
официалните учебници по история.
Но да се върнем на живота на Цицерон. Както казахме,
той е свободолюбив дух. Смятан е за най-великия римски
оратор, в добавка познава в подробности всички значими
ф илософски ш коли. Белей Патеркул го оценява така:
„Цицерон живее и ще живее в паметта на всички епохи и
докато същ ествува този св я т... който единствен той от
римляните прозря в духа си, обхвана с разума си и осветли с
ораторската си дарба, и Цицероновата слава ще придружа
ва света в пътя му към вечността.“
Еразъм Ротердамски, най-големият хуманист на своето
време, се възхищ ава от Ц ицерон, и то в епоха, когато
всъщност не са били позволени други хвалебствия, освен по
адрес на Библията, докато на всички „езически“ автори се
гледало най-м алкото подозрител но. Ето какво пише
Еразъм: „Светото писание наистина заслужава първенст-
вуващо място, но въпреки това често у древните езичници,
дори у поетите, откривам мисли, които са изказани или
написани тъй чисто, тъй свято, тъй божествено, та не мога
84
да се отърся от убеждението, че ги е вдъхновявала божест

вена сила. И кой знае, може би духът Христов се разпростира
по-надалеч, отколкото смятаме. Така например има много
светци, които не са вписани в календарите. Няма да скрия
тежненията си от своите приятели: не мога да чета съчине
нията на Цицерон за старостта, за приятелството, за дълга,
нито тускуланските диалози, без навремени да целуна
пергамента и да се преклоня пред това свято, изпълнено с
божествен дъх сърце.“
Кой и какъв е бил този човек, пред когото най-велики
те духове ще се прекланят хиляда и петстотин години
след смъртта му и дори ще рискуват живота си, като го
възхваляват? Каква е била тази личност, движила се на
политическата сцена със същата виртуозност, както и
на писателското поприще? Какъв е бил ж ивотът на може
би най-великия оратор на всички времена, който умеел
да си служ и със словото като с кинж ал, по-опасен от
хиляди римски войници? Кой е бил този мислител и
борец?
Животът му е вълнуващ, бурен и необикновен.
CURRICULUM VITAE
Марк Тулий Цицерон идва на бял свят на 3 януари 106

г.п р .Х р ., шест години преди да се роди Цезар, в малко
провинциално градче на стотина километра южно от Рим,
като син на аристократ. Израснал в заможно, но лишено от
политическо влияние семейство, което означавало, че ще
бъде принуден с огромни усилия да воюва за всяко по-високо
стъпало от своята кариера. Все пак имал щастието да го
обучават най-добрите учители на епохата, които развили
дарбите му. Самият той се отличавал с извънредно усърдие
и отрано възприел Омировата максима: „Винаги бъди пръв
и се отличавай сред другите.“
85
Учил отначало при оратора Крас, после при юриста

Сцевола, който му преподавал частно и публично право и
който го въвел в съкровищницата на гръцката философска
мисъл. Чрез Сцевола още в младеж ките си години се
запознал с водещите мъже на епохата. Сред тях са филосо
фът Панаиций и и стори к ъ т П олибий. Не след дълго
Цицерон вече се движел свободно в кръговете на най-голе
мите интелектуалци и същевременно наблюдавал отблизо
най-влиятелните политици. В тази атмосфера на интелект
и власт той бързо осъзнал убедителната сила на словото и
въздействието на умело съставената реч. Издигането му на
политическото поприще било предизвестено. Ето етапите
на светкавичната му кариера.
След като отбива военната си служба в съюзническата
война с италийците, Цицерон се установява като адвокат в
Рим. Още „с жълто около устата“ , той води сензационен
процес, който отведнъж го поставя в центъра на обществе
ното внимание. Двадесет и шест годишният Цицерон се
осмелява да се изправи като защитник на Секст Росций -
дребен провинциален благородник, обвинен, че е убил собс
твения си баща. Всъщност процесът е политически фарс.
Истинските подбуди са съвсем други. Сула, по онова време
диктатор на Рим, е позволил на Хризогон, един от своите
приближени, да заграби имуществото на убития. Убиецът
със сигурност не е синът.
Налага се да припомним, че един от обичайните по онова
време методи за „рефинансиране“ на диктаторите бил да
поставят в „черни списъци“ имената на заможни, но неудобни
личности, да ги обвинят в държавна измяна и впоследствие да
конфискуват имуществото им. Поводи винаги се намирали.
Обикновено обвиненият умирал по един или друг начин.
Точно така бил ограбен и старият Росций от въпросния
Хризогон, който и преди бил вършил мръсни поръчки за
диктатора Сула. Имотите на обвинения „изменник“ били
изнесени на търг и Хризогон ги купил на нищожна цена. А
86
за да отстранят законния наследник - сина Секст Росций, го

обвинили, че е убил собствения си баща.
Накиснат с подправени доказателства, Росций седи на
обвинителната скамейка и се намира в твърде незавидно
положение. Процесът е фарс, нагласена игра.
Цицерон, адвокатът на младежа, е изправен пред серио
зен проблем: политическата ситуация не му позволява да
атакува пряко диктатора Сула. Но той не може и не иска да
потъпче истината. Затова прибягва до цял арсенал от
юридически трикове. Като начало държи името на Сула
настрана от процеса. Дори възхвалява диктатора, но
същевременно изтъква, че всичките победи на Сула биха се
обезценили, ако не бъдат обезвредени негодници като
Хризогон. Просто набива клин между двамата.
На второ място - трябвало да прозвучи убедително за
аристократите, по-голямата част от които не виждали
нищо лошо в подобни методи на обогатяване. За целта
Цицерон изнася изкусна лекция. Напомня, че истинско
то благородство - nobilitas - се придобива не по рождение,
а с дела. И предупреждава могъщата аристократическа
клика, че ако прекалено често си затваря очите пред не
правдите, ще застраши собствената си позиция. В добавка
си играе и с чувствата на съдиите. Призовава ги към ми
лосърдие и им припомня, че древните римски добродетели
продължават да бъдат от съдбоносно значение, че Рим със
сигурност ще рухне, ако продължи да позволява подобни
н есп р а в ед л и вости . А пелира и към ч о в е ч н о стта на
магистратите.
Половин Рим настръхнал следи процеса. Противниците
опитват всичко, за да провалят Цицерон. Но младият
адвокат не е само смел, а и брилянтен професионалист. И
така, след разгорещени словесни двубои, процесът завърш
ва с пълно оправдаване за подзащ итния на Ц ицерон.
Въпреки всички подводни камъни младият адвокат успява
да го спаси от сигурна смърт.
87
Но тази блестяща победа е само начало за начинаещия

юрист, който междувременно се радва на живо обществено
внимание. Малко след зрелищния процес Цицерон замина
ва да продължи учението си в Гърция, където школува
ораторските си способности. Шлифова стила си и се учи да
доказва тезата си с остри като нож доводи, разучава как се
овладяват и насочват човеш ките ем оции, упраж нява
логиката си. В тези умения се крие истинската тайна на
успеха на Цицерон.
ТАЙНАТА НА УСПЕХА
Цицерон бил роден оратор, майстор на говореното сло

во, гений на стилистиката. Години по-късно той разкри
ва някои от тайните си, като умело отклонява внимание
то от собствената си личност. Ето какво пише Цицерон за
Цицерон: „Не за мен искам да говоря, а желая да разкажа
за останалите. Сред тях нямаше нито един, който да се бе
посветил на по-задълбочено от повърхностното изучава
не на науките, които обаче са извор на словесността;
нямаше никой, който да плува като в свои води във фило
софията, която е майка на доброто говорене и на добрите
дела; никой, изучил гражданското право, главната пред
поставка за частните дела и за съдната способност на ора
тора; никой, сведущ в римската история, за да призове
при случай с нейна помощ най-значимите свидетели от
подземния свят. Нямаше човек, способен с трезви и ост
роум ни доводи да п ритисне противн ика в ъ гъла, да
разведри н а стр оен и ето на съ д и и те и за н я к ол к о
мигновения да ги накара да забравят строгата сериозност
и да се развеселят, дори да се разсмеят; никой, способен
да разш ири речта си и от к о н к р е тн о то о б съ ж д а н е,
приковано към определени люде и обстоятелства, да пре
мине към общозначими въпроси. Нямаше и такъв, който
88
умее да разсее слушателите, като се отклони за малко от

темата, нито пък някой, способен да разгневи магистра
тите или да ги трогне до сълзи, нито човек с умения да
повлиява на настроението на съдията според изискване
то на ситуацията, а това е основното, което трябва да умее
ораторът!“ *
Нима е възможно по-умело да възпееш себе си?
Заниманията с гръцката философия научили Цицерон
да аргументира диалектически, той усвоил висшата школа
на представянето на доказателства, научил се как да пита и
как да убеждава.
Истинската тайна на неговия успех е пълната му отдаде-
ност на науката риторика.
Можем да разберем Цицерон само ако се опитаме да
вникнем в пълното му фокусиране върху изкуството на
говореното слово. С неуморно усърдие той изглаждал
езика си, никакви усилия не му се стрували прекалено
големи в името на усъвърш ен стването на стила. Бил
кон сул на грам атик ата и им ператор на си н та к си са .
Още съ в се м млад си и зв о ю в а н е в е р о я те н у сп е х и
позицията на homo novus - нов човек, както старите
аристократи презрително наричали издигналите се от
по-ниските слоеве, но всъщ ност какъв по-голям ком п
лимент? Вече нищо не можело да попречи на ш еметна
та му кариера.
П ОЛИТИКЪТ
През 75-76 г.пр.Хр. Цицерон получава квестура - пър

вото стъпало в римската административна стълбица.
В ранния Древен Рим квесторите били люде, натоварени
да разследват престъпления. Но имало и квестори, които
управлявали флота и внасяли в Рим сребро, кораби и военно
* В и ж M a rio n G ie b e l, C ic e r o , R e in b e ck bei H a m b u r g , 2 0 0 0 . - Б. авт.
89
снаряжение. По-късно задачите на квестора се променили.

По времето на Цицерон някои квестори изпълнявали
финансови и административни функции в Рим, а други
съдействали като заместници на римския управител на
някоя от провинциите.
На Цицерон възлагат да управлява западната част на
провинция Сицилия. На острова той се отличава с абсо-
лютна неподкупност и славата му накрая достига Рим.
През целия си живот ще се застъпва да не се експлоати
рат безмилостно римските провинции, а напротив - да им
се оказва помощ.
Малко по-късно виждаме Цицерон отново като правник
в Рим. И отново се посвещава на любимото си занимание -
усъвършенства ораторските си способности. Впоследствие
получава сенаторско място. Печели няколко важни победи
на обществената арена. Прославя се и като се изправя срещу
Гай Верий - римски чиновник, опоскал до шушка Сицилия,
кой то си служ и с най-м ръсните номера, за да смаж е
Цицерон. Верий протака процеса, раздава подкупи, дори
проваля избора на Ц ицерон за висш а длъ ж н ост. Но
правникът успеш но отбива всички атаки. Почтеността
побеждава престъпността, добродетелта надвива порока.
Славата на Цицерон расте. Избират го за едил.
Задачите на едилите били многообразни. Те надзиравали
архивите, устройвали игрите, отговаряли за продоволстви
ята на града и действали като градска полиция. Цицерон се
изкачва още едно стъпало в кариерата. През 66 г.пр.Хр.
дори става претор - една от най-високите общ ествени
длъжности в Рим.
Но се е изкачил опасно високо. Устоял срещу големи
те пари, закостенелите аристократи и корумпираните
политици. Малко му остава до консулство - върховната
длъжност в републиката. Цицерон е на път да стане пър
вият човек в държавата! Тук обаче се намесва Гай Юлий
Цезар.
90
ЦЕЗАР В ЕСТЕСТВЕН РЪСТ
Противно на Цицерон, Цезар е хазартен тип. Бисексуа

лен епилептик, корумпиран и задлъжнял до гуша. Ако е от
полза за кариерата му, не се свени да си послужи с интрига и
убийство. Както видяхме, възпяваният от историците Цезар
в действителност е крадец и разбойник, човек, който
престъпва думата си, предава приятелите си и не уважава
закона. Той рано осъзнава, че властта е у тези, които
притежават способността безскрупулно да проливат кръв.
Неговата кариера също върви светкавично нагоре. Избират
го за понтифекс, после се издига до квестор, жени се изгодно
и по този начин си осигурява напредъка в обществото. През
65 г.пр.Хр. е едил като Цицерон, а през 63 г.пр.Хр. става
понтифекс максимус - върховен жрец с огромна власт.
По отношение на характера, възгледите и методите да
прави кариера Цезар е пълната противополож ност на
Цицерон. Обича корупцията, войната и интригите. Не може
да има двама по-различни мъже. Двубоят им е предначер
тан. Всъщност борбата им ще бъде решена окончателно едва
две хиляди години по-късно.
ЗАГОВОРЪТ НА КАТИЛ И НА
Но нека останем верни на хронологията.

Цицерон се сблъсква с Цезар за първи път около загово
ра на Катилина. Въпросният Катилина е бандит, негодник,
новоиздигнал се демагог и държавен престъпник. Събира
около себе си глутница крадци, гангстери, задлъжнели
сподвижници и отчаяни типове, за да извърши преврат и да
вземе властта. Подкрепят го несметно богатият Крас - акула
в търговията с недвижимости, натрупал съкровищ а от
91
спекулации с къщи и земи, както и Цезар, чиито качества

вече описахме. Двамата обаче ловко остават в сянка със
сметката, че ако превратът успее, ще застанат в първата
редица. А к о ли не, същ о няма лош о - пред очите на
обществото те не се числят към приятелите на Катилина.
Всичко е подготвено до последната подробност. Наети са
още тъмни персони, лумпени и всякаква сган, която няма
какво да загуби и само може да спечели. Организират
финансова помощ, натрупват оръжия и планират преврата
като военна операция.
Под повърхността бушува стихия. Враговете на репуб
ликата дебнат нащрек и очакват сигнала.
Междувременно Цицерон, последно убежище на свобо
дата и единственият искрен застъпник на републиката, се
устремява още по-високо. През 63 г.пр.Хр. кандидатства
за най-високата държавна длъжност - консул. Крас и Це
зар правят всичко възможно, за да го провалят.
Няма номер, достатъчно мръсен, за да се откаже от него
Цезар в борбата срещу съперника си, от когото се страхува,
защото знае колко опасни ценности защитава. Всичко у него
възроптавало при вида на неподкупния Ц ицерон. Но
Цицерон все още не е избран за консул. Официалният му
съперник на ринга е Катилина, който преди преврата за
последен път се опитва да вземе властта с легални средства.
И макар закостенялата аристократична клика да не обича
Цицерон, той й изглежда по-малкото зло в сравнение с
бандита Катилина. Ето защо в крайна сметка издигат
Ц ицерон на н ай -ви сокия пост в римската държ ава.
Катилина губи избора. И веднага възобновява старите си
планове да вземе властта с насилие. Продължава да се
обгражда с мошеници и авантюристи, да наема разбойници,
да пълни нови складове с оръжие.
Но информацията за заговора изтича чрез любовницата
на един от съзаклятниците, която тайно осведомява Цицерон.
Макар да е шокиран, той действа незабавно. Докладва на
92
Сената, който му гласува съответните правомощ ия.

Изпраща войски срещу бандите на Катилина и задържа
привържениците му в Рим. А Цезар? Цезар се усеща и в
последната секунда написва донос срещу Катилина, за да
опровергае слуха, че е негов съюзник. И докато привидно
великият и благороден Цезар изменя на приятелите си,
Цицерон разбива заговора. Повечето от съзаклятниците са
арестувани. Въпросът е дали да бъдат осъдени на смърт.
Цицерон използва най-мощното си оръжие - словото - и
засипва Сената с обвиненията си срещ у държавните
изменници. Цезар възразява. Двамата най-влиятелни мъже
на епохата се сблъскват в първия си двубой - словесен
наистина, но ож есточен и драматичен. На страната на
Цицерон са правото, почтеността и свободолюбието. В лице
то на Цезар им се противопоставя масов убиец, подлец и
безскрупулен силов политик. Накрая побеждава Цицерон.
Гръмовитите му речи до днес са крайъгълен камък в истори
ята на риторичното изкуство и словесността.
Цезар е принуден да подвие опашка. Заговорниците на
Катилина са екзекутирани. Самият Каталина не след дълго
загива в битка. Цицерон се завръща триумфално в Рим.
Тълпата го приветства и възхвалява. Присъждат му почет
ната титла pater patriae - баща на отечеството. Цицерон е
на върха на славата и властта.
Цезар обаче скърца със зъби и очаква своя час. Знае, че
той ще настъпи.
ПОХОД КЪМ ВЛАСТТА
Решен да управлява съдбините на Рим, Цезар избира път,

различен от този на Цицерон. Вярно, че и той се изкачва по
стълбицата на предначертаната административна кариера,
истина е, че също изучава риторика, понякога при същите
учители, които обучават и Цицерон. Изплита мрежа от
93
връзки, осигурява си подкрепата на добре „см азан и “

приятелски кръгове.
Но в добавка Цезар никога не изпуска от очи няколко други
властови фактора. Неизменно търси близост с парите, с
големите, много големите пари. Грижи се да се прослави като
пълководец. И трето, Цезар е истински хомо политикус,
който умело купува народа, осигурява си с подкупи
благосклонността на висши служители и не се плаши да
сключва съюзи с откровени престъпници. Никакви скрупули
не го тревожат, когато става дума за властта. Цицерон е
неизменно загрижен да запази чисти ръцете си, издигането
му протича изцяло в рамките на закона. За разлика от него
Цезар е смазал множество ръце, направил е десетки тайни
договорки и е достигнал високото си положение с измама. В
61 г.пр.Хр. е проконсул в Испания, където отново проявява
военния си талант. Една година по-късно най-сетне успява да
нанесе решаващия си удар.
Заедно с баснословния богаташ Крас и с победния воена
чалник Помпей той съставя триумвирата. Тримата си
поделят властта. Крас се грижи за финансите и представля
ва големите пари, Помпей олицетворява военната сила, а
Цезар дърпа конците на политиката. Избират го за консул,
най-високата длъжност в държавата.
Не след дълго успява да получи още една длъжност - става
проконсул на провинция Галия, където води многобройни
войни, от които извлича максимален пропагандистки
ефект, трупа пари и огромна плячка. Освен това привлича
на своя страна римската военна каста.
Цезар се е превърнал във властови фактор, който не
можеш да пренебрегнеш, без да се обречеш на политическо
самоубийство. Да се опълчиш на Цезар, означавало да се
простиш с живота. Легионите го подкрепят заради безброй
ните войни. Провъзгласяват го за най-великия пълководец
на всички времена. Но Цезар иска още повече. А на пътя му
се е изпречил само един човек - Цицерон.
94
ДВУБОЯТ
Отначало Цезар се опитва да се сближи с Цицерон, като

се преструва, че е приятелски настроен. Но Цицерон не се
поддава на ласкателствата му. Двамата разменят няколко
любезни писма, но знаят, че между тях не може да се изгра
ди мост. И когато Цицерон дава показания в процеса срещу
Колодий - една от креатурите на Цезар, войната е обявена.
Цезар отвръща на удара. С решаващата му помощ Колодий,
който е изпечен мошеник и престъпник, получава висша
държавна длъжност. В това си качество Колодий издава
закон, насочен срещу Цицерон. Той е виновникът за екзе
кутирането на другарите на Катилина, което Цезар никога
няма да му прости.
Точно в това го обвиняват: прибързал е с наказанието,
екзекуциите не били правомерни. За да спаси главата си,
Цицерон е принуден да бяга под закрилата на нощта. Зами
нава в изгнание през 58 г.пр.Хр., домът му е ограбен и раз
рушен от сганта, имуществото му е конфискувано, а оста
налото му в Рим семейство - подложено на репресии. От най-
високия връх Цицерон се срива в най-дълбоката пропаст.
Възхваляваният приветстван оратор, бившият консул е
принуден да търси закрила в чужбина, сякаш е дребен прес
тъпник.
С Цицерон е свършено.
ГРЕШКАТА
Не е лесно за историка да посочва със задна дата грешки

те на предишни епохи. Но все пак не можем да не откроим
една-единствена, решителна и непоправима грешка на
Цицерон. Грешка, която в нравствено отношение пречупи
95
ла гръбнака му. Грешка, която по всяка вероятност е отнела

себеуважението му.
Все пак да не избързваме.
В Рим нещата се променят. Колодий, който междувре
менно е започнал да тероризира населението със своите
банди, все повече губи подкрепа. Вече масово съжаляват за
прогонването на Цицерон. Настроенията се обръщат. И един
ден позволяват на Цицерон да се завърне у дома.
Влизането му в Рим е като триумфално шествие. Улици
те са пълни с приветстващи го хора, посрещат го делега
ции. Редят се на опашка, за да го поздравят. Цицерон се
завръща като пълководец след победна битка. Държи
вълнуващи благодарствени речи към Сената и народа на
Рим. И се заблуждава, че в негово лице свободата и справед
ливостта ще надделеят.
Но надеждите му са попарени, когато настъпва време за
поредния властови покер. Тримата големи - Крас, Помпей
и Цезар - най-спокойно се договарят Крас и Помпей да бъдат
избрани за консули, а Цезар да продължи да плячкосва
провинция Галия.
Когато Цицерон разбира за това, остава поразен. Никой
не си е помислил да проведе истински избори! Триумвира-
тът абсолютно самоволно разпределя властта. Същевре
менно Цезар увеличава натиска срещу Цицерон. Дотолко
ва, че ораторът отново започва да се страхува за живота
си. Можем само да подозираме каква вътрешна борба е
трябвало да преживее. Но резултатът е, че Цицерон се
примирява, отстъпва и коленичи пред Цезар. Дори пуб-
лично защитава Цезар и се унижава. Изменя на праволи-
нейността си в името на своята сигурност. Предава собст
вения си морал.
По-късно признава, че по онова време не е бил на себе си,
не можел да владее „дори омразата си“ . И така пред нас се
изправя един Цицерон, поел към вътрешна емиграция. Той
напуска хлъзгавия политически живот, барикадира се зад
96
своите книги и потъва в изящната словесност. Съсипан и

съкрушен.
Извършил е най-голямата грешка, която може да напра
ви човек - изменил е на своята почтеност.
ГРАЖДАНСКА ВОЙНА
Настава време да се назначават нови проконсули, които

да управляват римските провинции. Законовите разпоредби
повеляват постовете да се възлагат само на стари, опитни
консули. Така през 51 г.пр.Хр. Цицерон заминава за Мала
Азия като управител на провинция, макар че с мъка напуска
любимия си Рим. Както някога в Сицилия, не след дълго се
разнася славата му на неподкупен, високоефективен и
справедлив управител. Смята благополучието на повереното
му население за своя най-висша задача и хората го обичат.
Отново се бори срещу потисничеството, експлоатацията и
насилието. Изпълнява дори военни задачи, макар че те
съвсем не са неговата специалност: отблъсква партите и
техните съюзници, след което войниците му го титулуват с
почетното звание император. Но сърцето му си остава в Рим.
Затова, без много да мисли, се прибира при първа
възможност, като не подозира, че ще попадне в политическо
врящо гърне, достигнало точката на кипене. Точно тогава
Цезар е поставил въпроса за властта. Спречкал се е не само с
Помпей, но и със Сената. И един ден Цезар и войниците му
пресичат Рубикон и се насочват към Рим. Не след дълго
цялата страна е потопена в най-кървавата гражданска война,
бушувала някога. Цицерон с всички средства се опитва да
предотврати тази война, но напразно. Помпей, който про
форма е на страната на закона, бяга от Рим. Малко по-късно
Цезар влиза в града начело на войските си.
Колкото и настойчиво Цезар да се опитва да привлече на
своя страна Цицерон, колкото и любезни писма да разме-
7. Н ай-голем ите л ъ ж и в истор ия та 97

нят двамата, колкото благовъзпитани разговори да водят и

благосклонни жестове да си разменят, дълбоко в себе си
Цицерон знае, че Цезар е символ на всичко онова, от което
той като честен човек дълбоко се отвращава и срещу което
се бори. Затова не му остава избор, освен да се бие на страната
на Помпей. Братоубийствената война се развихря с цялата
си ж естокост, достига до най-отдалечените провинции и
взима безброй жертви.
А Цезар сякаш е абониран за победата. Макар да се
обкръжава с престъпни банди и да е безсъвестен негодник,
той безспорно е гениален пълководец и изключителен талант
да владее. Помпей е подложен на преследване, гонят го като
диво животно. Губи битка след битка, докато един ден става
жертва на наемни убийци. Но привърж ениците му са
могъщи управители на провинции, синовете му са опитни
воини. Дори след смъртта на Помпей гражданската война
продължава да бушува, военните действия не спират в
Египет, Мала Азия, Италия и Испания. И Цезар отново
побеж дава, бие се срещ у последните остатъци на
републиканските войски, надвива синовете на Помпей,
овладява интригите и армиите в Египет.
Цезар побеждава всички и за войските си отдавна вече не
е обикновен пълководец, а бог.
Междувременно великодушно е позволил на Цицерон да
се завърне в Рим, където ораторът, изпаднал в дълбоко
отчаяние, очаква развитието на нещата.
Известно време Цицерон не смее да издигне глас срещу
Цезар, който за него е символ на насилник и закононаруши
тел, потъпкал принципите на свободната република. Само
веднъж излива мислите си в некролога за един от победените
противници на Цезар, без да го е грижа какво ще последва.
Цезар кипва. Но отново подарява живота на Цицерон. Лесно е
да си великодушен, когато притежаваш света.
Властовите отношения вече са ясно определени, зарове
те - хвърлени. Цицерон отново се оттегля в личния си живот,
98
със съкруш ен дух, роптае срещу съдбата и ненавижда

политическата действителност.
Цезар се издига до дож ивотен диктатор. Борбата на
Цицерон изглежда безсмислена. Цезар управлява с железен
юмрук. Изглежда, че нищо не може да му отнеме властта.
Цезар е стъпкал в прахта Цицерон и всичките си вра
гове. Триумфирал е срещ у всичките си противници. В
цялата Римска империя няма човек, който да дръзне да
се изправи срещу него.
Цицерон - поне така изглежда - е загубил борбата.
ПОКУШ ЕНИЕТО
Но Цезар същ о допуска грешка - забравя, че е смър

тен. Подобна грешка отново и отново са допускали най-
великите, най-мъдрите, най-силните и най-могъщи влас
тници и ще продължат да я допускат и занапред. Цезар
наистина е запушил устата на опозицията, но тя продъл
жава да скърца със зъби. Вярно, притежава абсолютната
власт в Р им . В ъ зхвал яват го , и зди гат му ста ту и и
триумфални арки, отрупват го с почести. Но под повърх
ността бушува вулкан.
През мартенските иди на 44 г.п р .Х р . Цезар, макар
че го били предупредили, отива в Сената, където го очак
ват противниците му. Без нито дума те се нахвърлят
срещ у него.
До ден-днешен историците гадаят дали Цицерон е бил
замесен в покушението срещу Цезар.
Каквато и да е истината, сигурно е, че Цезар няма по-
последователен противник от Цицерон. Сигурно е и че Брут,
когато потопил камата си в кръвта на Цезар и я издигнал
нагоре, извикал: „Цицерон!“ Сигурно е, че няма по-голяма
интелектуална и нравствена противоположност на Цезар
от Цицерон.
99
Твърдят, че когато Цезар съзрял Брут сред нападатели

те, престанал да се съпротивлява.
Всемогъщият, непобедимият Цезар е мъртъв. Римската
република е свободна от най-ужасния тиранин, който я е
управлявал н якога. Раж да се надеждата за свободно
управление. Часът на Цицерон настъпва.
БОРБАТА ПРОДЪЛЖАВА
Каква грешка - да се смята, че убийството на един човек

м ож е да реши всички проблеми! Цезар отдавна се е
превърнал в нагласа, в определено отношение към държа
вата, в идея. Олицетворява диктатурата.
Така е и след смъртта му - привържениците на Цезар се
събират и се опитват да използват благоприятните обстоя
телства. Проклинат страхливото убийство и призовават
народа към бунт. Цезар е оставил завещание. За негов
наследник се провъзгласява Антоний, който иска да стане
едноличен владетел. В негово лице се възражда един нов
Цезар, убийството на диктатора се оказва безполезно.
Отново с неумолима сила е поставен въпросът за властта.
Да, Цицерон губи първия рунд, а Цезар - втория. Но
третият тепърва започва. Антоний заявява, че иска гла
вата на Ц ицерон, когото смята за истинския убиец на
Цезар.
Сега Цицерон има за противник Антоний, у когото виж
да възродения Цезар. Изправен пред Сената, той държи
вдъхновени речи. Те влизат в историята под името филипи-
ки - в памет на големия гръцки оратор Демостен, който
някога насочил убийственото си слово срещу цар Филип II,
бащата на Александър Велики.
Узнал за позицията на Цицерон, Марк Антоний побесня
ва. Всеки от двамата знае, че ще това ще бъде борба на живот
и смърт. Първият ход на Антоний е да навлезе в провинция
100
Галия Ц итеро (Горна И талия), която има клю чово

стратегическо значение.
В отговор Цицерон подкрепя Октавиан.
Октавиан Август, племенник и осиновен син на Цезар, се
появява на политическата сцена за една нощ. Едва осемнай
сетгодишен, той се намесва в политическата игра с опасна
вещина. Събира около себе си поддръжници и легиони,
които го следват като послуш ни палета. Октавиан
притежава харизма, кураж и воля.
Цицерон застава зад младежа с цялата си политическа
тежест и дори гарантира пред Сената за неговата почтеност.
Третият човек, който поема важна роля в това ново
раздаване на политическия покер, е някой си Лепид, кой
то същ о разполага с подкрепата на многобройни легио
ни. Между тези трима мъже стои белокосият Цицерон -
без войски , но владее огромната сила на словото и се
опитва да спаси каквото може от републиката. Октавиан
като че ли го подкрепя в този стремеж. Известно време
бурята на политическите интриги и на интелектуалната
война бушува безрезултатно. Подготвя се нова игра на
шахматната дъска на световната история и отново зало
гът е свободата.
Но за пореден път Цицерон е принуден да осъзнае болезне
но, че властта се диктува от войските, че острите оръжия са
по-м огъщ и от острите думи. Зад гърба на Цицерон
военачалниците се събират и решават да си поделят огром
ната Римска империя. Тримата пълководци сключват един
от най-противните пактове в световната история. Срещат се
на неутрална територия, след като са се уверили, че няма
засади и платени убийци, и хладнокръвно си разпределят
плячката, като разделят Рим на три части.
Октавиан получава Африка и Нумения, Антоний - Га
лия, а Лепид - Испания. Римската империя е разделена като
баница. Н ай-голям ото м ош еничество обаче предстои.
Лепид, Антоний и Октавиан имат един и същ проблем -
101
разполагат с твърде малко пари, за да поддържат легиони

те си. А който не може да плаща на войниците, той не може
и да ги кара да умират за него.
Затова тримата най-нагло съставят така наречените
проскрипции - списъци с имената на всички по-богати люде
в Италия, чието имущество може да се конфискува. Да
попаднеш в проскрипциите означава публично да те обявят
извън закона, тоест равносилно на смъртна присъда.
В края на краищата мръсната сделка трябва да бъде
финансирана по някакъв начин. Антоний настоява в спи
съка да бъде включено името на Цицерон. Октавиан, който
довчера е подкрепян от Цицерон, се възпротивява. Отнача
ло твърдо, после все по-плахо, докато накрая отстъпва. И
тримата разбойници се договарят.
Цицерон е включен в списъка на смъртниците.
След тридневни преговори тримата бандити излизат от
шатрата. Доволни са. Светът е поделен. Осигурени са и
достатъчно финанси. Поздравяват се с кимане и премина
ват към действие.
Животът на Цицерон вече не струва пукната пара.
ПОСЛЕДНАТА БИТКА
Когато узнава за срамната сделка, Цицерон разбира, че

последният му шанс е бягството. Напуска Рим заедно с най-
верните си роби. Знае, че Антоний жадува да пролее кръвта
м у. Но Ц ицерон е уморен. Големият оратор, чиито
разсъждения за смъртта се отличават с ненадмината задъл-
боченост, е преситен на битки. На борда на кораб той
заповядва на робите си да обърнат посоката. Иска още
веднъж, само още веднъж, да целуне земята на любимата
си Италия и за последен път да вдъхне родния въздух.
Завръща се в селското си имение, където първо ляга да си
отдъхне. Един роб се втурва при него и съобщава, че стражите
102
наближават. Близките му се опитват да го придумат да се

скрие. Но умората го сковава. Накрая робите му насила го
натикват в една носилка и го понасят през гората. Но
войниците, които вече надушват кръвта, ги настигат.
Нахъсени са като ловджийски кучета. Обявената награда е
висока. Знаят, че А нтоний няма да се скъпи. Накрая
обкръж ават бегълците. Робите вдигат оръж ия, за да
защитават господаря си, но Цицерон уморено махва с ръка.
Готов е да умре. Последните му думи са „Non ignoravi me
mortalem genuisse“ . Винаги съм знаел, че съм смъртен.
После навежда старческата си глава и я поднася на
убийците. С един удар те я отделят от тялото му.
Но който смята, че действието не може да стане по-
драматично, греши. Алчни за злато и скъпоценности, убий
ците отрязват и ръцете на Цицерон. Натикват ги в чувал
заедно с главата му и отнасят всичко в Рим. Тържествува
що ги показват на кръвожадния Антоний. Той се засмива и
изплаща на убийците невъобразимата сума от един милион
сестерции. После заповядва да изложат пред народа главата
и ръцете на Цицерон от трибуната, пред която той някога е
държал своите речи.
Стефан Цвайг описва сцената по следния начин: „Грозен
ръждив пирон е пронизал челото, което някога е мислило
хиляди м исли, бледи и горчиво стиснати са устн ите,
оформени по-красиво от всичките метални думи на латинс
кия език, синкавите клепачи покриват очите, които шейсет
години са бдели над републиката, безсилно са разперени
ръцете, написали най-великолепните писма на своето
време.“ *
Антоний, който смята себе си за най-великия, възнамеря
ва да изложи Цицерон на публично осмиване. Толкова голяма
е омразата му, че иска да го унижи и в смъртта, да стъпче
трупа му в праха. Но римляните, които винаги са почитали
* S t e fa n Z w e i g , M e n sc h e n u nd S c h ic k s a le , F r a n k f u r t , 1 9 9 8 . - Б. авт.
103
Цицерон, които са виждали в него символ и гарант на

справедливостта, честността и свободата, мълком отвръщат
глави. Антоний, заблуждавал се, че публично ще изживее
своето тържество, не разбира, че опозорява сам себе си. И не
знае, че все още не е решена борбата между Цезар и Цицерон,
между тиранията и свободата.
БЕЗСМЪРТИЕ
Историята отдавна е описала борбата между двата лаге

ра, между двете големи идеи, отдавна е произнесла своята
неумолима присъда. Както знаем, впоследствие Антоний е
победен от Октавиан. Самият Октавиан, нарекъл се по-късно
Август, управлява Рим в течение на десетилетия. Не чрез
Антоний, но при самодържеца А вгуст умира идеята за
републиката. Цицерон губи борбата си и в следващите
десетилетия. Сменят се един след друг императори, но
малцина от тях управляват световна империя като Адриан,
Траян или Марк Аврелий - благородни души, доказали, че
господството на един човек може и да носи предимства,
когато е интелигентен, достоен , почтен и достатъчно
скромен.
От друга страна, властници като Нерон и Калигула,
пропаднали негодници, повече животни, отколкото хора,
доказват колко лесно властта отравя човешката душа и че
нищо не е по-опасно от господството на отделната личност,
д ок ол к ото сам одърж ецът не е задълбочен философ и
хуманист.
Излиза, че дори в измерението на вековете Цицерон
губи. Идеята за res publica и за свободата е загробена от
многобройните римски императори, последвали Цезар
и Октавиан.
Но накрая столетията отнасят на вълните си цялата
Римска империя, която рухва и всъщност умира от собстве
104
ните си грехове. Нови кралства израстват, процъфтяват и

умират. Минават векове и хилядолетия, идват и си отиват
световни империи. Но Ц ицерон и до днес се чете,
съчиненията му надделяват и необузданият му стремеж към
свободата обхваща духовете. Той вдъхновява многобройни
мислители, които от своя страна понасят напред името му,
а с него и факлата на свободата. Днес идеята за свободата е
нещо разбиращо се от само себе си в големите демокрации,
в Съединените щати и Англия, във Франция и Япония, в
Германия и дори в Русия. Идея, която се е наложила. Идея,
която вече не се поставя под въпрос. Идея, която е изличила
всички великолепни ум озаклю чения в полза на
самодържавието. Идея, която е по-силна от всеки тиранин.
И така, можем да заключим, че Цицерон бил победен в
собствения си живот и дори от гледна точка на няколко века.
Но побеждава пред лицето на хилядолетията.
Което ни показва, че на почтеността, любовта към свобо
дата, нравствеността и справедливостта понякога са нужни
хиляди години, за да се налож ат. И сторията, тази
безмилостна и неподкупна съдийка, отсъжда в полза на
Цицерон победата в битка, в която той проявява нечувана
смелост. При всичките си тактически и политически греш
ки и въпреки провалите, в борбата срещу Цезар венецът на
победителя принадлежи на Цицерон.
105
ГРАНИЦИТЕ НА
5 • ИСТОРИЧЕСКАТА Н АУКА
Нека се върнем на въпроса на всички въпроси! Дори само

представените дотук биографии (а колко още бихме могли
да приведем!) доказват от колко различни гледни точки
може да бъде оценявана историята. Това изправя читателя
пред една голяма въпросителна: кое в крайна сметка е
„наистина вярно“ ?
Възможно е, и това би бил прекрасен експеримент, да
опишем една и съща историческа епоха дори в десет версии
- от перспективата на римски занаятчия, от гледната точка
на римски войник, от името на спекуланта с недвижимости
Крас, през очите на П ом пей, през устата на римска
домакиня от долните слоеве, дори гледана от галски воин -
и всеки път бихме стигали до различни оценки. Историята,
следователно, е всичко друго, ала не и обективна. Дори
гледната точка, от която бива разказана, представлява по
същество заемане на страна.
През последните векове историческата наука си постави
за задача да дефинира нови гледни точки - изключително
похвално начинание. Икономическата история бе напълно
преоценена, също и социалната. В историческата наука
бяха включени позициите на хората на труда, на
обикновените хора.
Всъщност всяка гледна точка представлява индивидуал-
на истина. Колкото повече гледни точки са ни познати,
106
толкова по-широк е нашият кръгозор, толкова по-близо сме

до истината. Да се наблюдава историята през очите на една-
единствена личност е едноизмерен подход, който не е
защитим в наше време.
Въпреки това е логично да се отделя повече внимание на
личностите, извършили или допринесли за историческите
преломи, просто защото техните решения и действия са
повлияли върху съдбините на милиони. Историческата
наука ще продължи да се занимава с отделните личности,
които са „творили история“ . Но дори да вземем на прицел
само великите, извисяващи се над масите исторически
личности, историческата наука често стига до напълно
различни оценки. Затова ще се опитаме да разкрием една
истинска тайна - историческата истина. Защото как е
възможно да бъде възхваляван един Цезар, и то напълно
безкритично?
Как е станало възможно да се стигне до стопроцентово
погрешна оценка за тиранина? При това след като вече не
държал Рим в лапите си? Как е станало възможно някои от
най-уважаваните историци до ден-днешен да продължават
да оценяват Цезар абсолютно невярно?
Предлагаме шест отговора.
1. АВТОПРОПАГАНДА
Образът на Цезар и в днешно време продължава да бъде

формиран преди всичко от самия Цезар! Но нали безспорно
доказахме, че е бил разбойник и масов убиец. Как може да
се вярва на подобен човек?
Азиний Полион, който също е писал исторически съ
чинения за Цезар и е бил очевидец на някои събития (нап
ример в Африканската война), е прозрял съвсем различ
ни истини за „великия пълководец“ . Според Полион Це
зар дори сам признавал, че текстовете му изкривяват ис
107
тината. Полион нарича Цезаровите трактати „дълбоко

лъжливи“ и пръв посочва, че не бива да му се вярва.
Съчиненията на Полион не са запазени, но уважавани
автори от по-късни епохи се позовават на тях, така че
свидетелствата му поне частично са достигнали до нас. Но
дори да не взимаме под внимание Полион, пак е сигурно, че
писанията на Цезар не бива да се приемат за достоверен
източник. Трактатите му са чист пиарски фойерверк.
В лицето на Цезар сме изправени пред най-великия
пъблик рилейшънс гений на своето време. Този човек умеел
да лъже толкова ловко, че и днес заблуждава хората със
своя чар, с приключенските си романи и със своите измис
лици. Може да е бил по-добър оратор дори от Цицерон, ако
съдим по това кой е съумял да привлече повече хора на своя
страна. Цезар си служ и с цял репертоар от пиарски
техники:
• Винаги напомня за „величието“ на римския народ.

• Никога не пропуска да изтъкне собствените си качества.
Ловко украсява делата си, разказва за приключения и
шпионаж, за непознати страни, чуждоземни обичаи и
опасни битки, за да предизвика възторга на слушателите
и читателите си.
• Представя се за единствения искрен патриот.
• Безсрамно използва религията като аргумент.
• Служи си с метода да изпуска важни факти или да добавя
неистини.
• Преувеличава значението на фактите.
С други думи - професионалната лъжа си има свои собс

твени техники! Само ако ги разбираме, можем да я разоб
личим.
Излиза, че бихме ощетили Цезар, ако го оценим само
като надарен пропагандист или специалист в пиара. И с
каме ли наистина да го проумеем, трябва да му отдадем
108
дължимото като изключително даровит технолог на лъ

жата.
Но тъй като образът на Цезар, достигнал до наши дни, е
създаден до голяма степен от самия него, не е чудно защо
въпреки фактите, с които вече разполагаме, с някои редки
изключения, оценките за Цезар продължават да бъдат
положителни.
Всеки източник следователно притежава равнище на
надеждност, достоверност и почтеност. Всеки автор в раз-
лична степен питае „любов към истината“ . Негодникът и
безсъвестният масов убиец не го е грижа за нея. Свидетелс
твата на Цезар, нека го кажем възможно най-остро, нямат
абсолютно никаква стойност.
Човек с нрав като неговия без всякакви угризения би
извъртял всяка историческа истина, само и само да си
послужи с нея за собствените си цели.
Следователно първопричината за неистинния историчес
ки образ на Цезар е самият Цезар.
2. ЛИЧНИТЕ ИНТЕРЕСИ
Действително за Цезар са писали и други автори, напри

мер Салуст, така че теоретично погледнато, би трябвало да
сме в състояние да си съставим доста добра картина. Но
много от тези автори трябва да се четат предпазливо. Защо?
Защото точно те са били оплетени в текущата политика!
Салуст е бил симпатизант на Ц езар. Какво мож ем да
очакваме от един партиен другар?
Личната обвързаност следователно дисквалифицира
историографа. Нека в тази връзка да припомним един от
най-великите римски поети - Вергилий, създал национал
ния епос на римляните, който обаче бил наемник на Август.
Възможно ли е един платен историограф да пише истината?
В ъзм ож но ли е да смятаме за достоверен А йнхард -
109
платения биограф на Карл Велики? Всички тези наети

писачи можели, не, били задължавани, да пеят единствено
дитирамби!
Както знаем, след Цезар на власт идва А вгуст, който
педантично внимава на дневна светлина да излизат само
такива „истини“ за Цезар, които да не навредят на неговия
имидж . Нали в крайна см етка А вгуст е наследил от
предшественика си цяла световна империя. Ето още една
причина образът на Цезар, който всъщност би могъл да
бъде коригиран много бързо след убийството на тирана, до
днес да запазва героичните си черти. Всемогъщият Август
преследвал собствените си интереси. Допускал на бял свят
само истини, които му били удобни.
Нека припомним как се развила политическата ситуация
след Цезар. Смъртта му не разрешила въпроса за властта.
Цезар имал многобройни поддръжници и симпатизанти. Те
повели ожесточена борба, за да може Цезар да пребъде като
образ и като идеал - и сторили всичко по силите си, за да го
идеализират в очите на обществеността.
Кой обаче притежавал политическата власт след Цезар?
Малко по-късно се възцарил Август. Който ревниво следял
какво се публикува за Цезар. Нареждал какво да се мисли
за Цезар. Криел информация и допускал само специални
източници.
А вгуст прекалено много дължал на Цезар (макар за
кратко да воювал на страната на Цицерон), за да си позволи
да го покаже такъв, какъвто е бил в действителност. Така
образът на Цезар бил освежен с пъстри бои, украсен, вчесан,
изгладен и лъснат.
В сичко това станало в интерес на политическото ста
тукво. А вгуст използвал лъж ливия пиар на Цезар за
собствената си пропаганда, за да излъска собствения си
образ.
Така се утвърдил образът на Цезар като воин с лъвска
храброст, обичащ народа, неизменно победоносен пълково-
110
дец, и се превърнал в легенда, с която всеки римлянин да се

идентифицира.
3. ФАЛШИФИКАЦИИ
Не закъснели да се появят и фалшификации. Изведнъж

били „о т к р и т и “ съчинения, творби , тек стов е, кои то,
твърдяло се, излезли изпод перото на Цезар.
Малко известно е, че древните ръкописи често се фал
шифицирали. Фалшификаторите не пощадили и Цезар.
В действителност след смъртта му възникнали цели фал-
шификаторски работилници! Кантора, един от най-доб
рите познавачи на Цезар, разказва, че тези работилници
развили „направо трескава дейност“ . Обособила се особе^
на форма на литературното изкуство. Извънредно наче
тени умели професионалисти приписвали на Цезар пом
позни речи, които той никога не бил държал. Светоний,
който имал достъп до литературното наследство на Цезар,
сухо установява, че той е оставил след себе си „малоброй
ни речи“ .
Днес не можем със сигурност да определим кому служе
ли въпросните фалшификации, но определено няма да
сбъркаме с предположението, че са били използвани за
целите на текущата политика. Проблемът с фалшификаци
ите в древността не е достатъчно проучен.
4. ОТДАЛЕЧЕНОСТ ОТ ЕПОХАТА
Писателите, историографите и авторите след Цезар били

принудени да се задоволяват със съществуващите източни
ци, а м ного често и само с онези от тя х , които били
официално разрешени, тоест фалшификациите. Макар че
за Цезар са писали достойни и добросъвестни автори като
111
Светоний, Плутарх и Апиан, на тях им е липсвала близост

та до епохата на източника.
Тези автори не са очевидци на събитията и поради това
съжденията им в известен смисъл губят стойността си,
като се абстрахираме от факта, че всички те са чели текс
товете на Полион. Техните трудове обаче утвърждават
образа на Цезар. Римляните започнали да обичат своя
Цезар така, както всички народи обичат героите си. Мър
твите не могат да говорят. Литераторите и писачите се
развихрили по темата Цезар и окончателно циментира-
ли легендата.
5. ПИСАТЕЛСКАТА ТРАДИЦИЯ
Любопитно е да се отбележи, че Салуст например нау

чил много неща от гръцкия историк Тукидид. Направило
му впечатление колко умело предшественикът му проти
вопоставя противниците с техните изказвания. Салуст се
запитал: как Тукидид постига изострянето на действие
то, с други думи - напрежението? Как забавлява читате
лите си? За Тукидид не може да се каже, че е суховат фак-
тописец, но същ ото важи и за Салуст. Защото Салуст въз
приел повечето от писателските техники на своя предшес
твеник.
Историците до голяма степен са и писатели; отричането
на това обстоятелство говори за непознаване на занаята. Но
писателите разполагат със собствени техники. Знаят как да
увлекат читателя. Знаят как систем атичн о се гради
напрежение. Известни са поне петдесетина техники за
постигане на напрежение, използвани още от античните
автори. Те също знаели как да „подправиш“ четивото, така
че да улучиш вкуса на читателя, който да не може да се
откъсне от него. Най-добрите владеели всички риторични
тънкости. Знаели как да изграждат образи на герои, как със
112
словесни похвати да създадат пълнокръвен човек от

нищото, как да осветяват подходящо големите премеждия,
които да преодолява героят. Съзнавали каква мощ
притежава техниката на загадъчността, която тласка
читателя жадно да обръщ а страниците независимо от
волята си. В книгата си „За оратора“ Цицерон описва най-
малко шейсет ораторски похвата, поне половината от кои
то може да бъдат приложени и в писаното слово. Разбира
се, „истината“ е потърпевшата от използването на тези
техники. „Явлението“ Цезар било украсявано със сочни
прилагателни, обвили го с героичния ореол на гения.
Погледнат от този ъгъл, възхитителният ж ивот на
Цицерон не може да се сравнява с този на Цезар. Несравни
мата дързост на диктатора, м ногобройните му афери,
приключенията му в чужди земи, любовните премеждия с
Клеопатра - това е материя, която идеално се поддава на
роман(т)изиране.
Оценен по писателските критерии, Ц ицерон, макар
нравствено да се извисява високо над Цезар, макар да е
истински светъл образ, бледнее пред авантюриста. Це
зар е по-богат първоизточник, лъжите му са по-роман-
тични, а кървавата диря, която е оставил, може да се
избърше, да се скрие, да се оправдае. Ето как талантли
вите автори се заели със задна дата да обогатят биогра
фията на Цезар с изкуствени обрати на действието, само
и само да държ ат в напреж ение чи тателя. Д ревните
писатели били не по-малко ловки и успешни, отколкото
днешните. Твърде добре знаели какво се продава. Така
образът на Цезар отново се променил, все повече изпък
вал бляскавият герой.
Гледан в историческото огледало за обратно виждане,
Цезар ставал все по-велик, по-смел, по-хитър и по-могъщ.
Цинизмът му и пълното презрение, което изпитвал към
човечеството, били сметени под килима - те не се вписвали
в картинката.
113
Цезар бил идеализиран и възпят като бог. За целта

вкарали в употреба всички методи, с които се създава образ
на герой. Възвеличили го и го издигнали в селения, където
никога не му било мястото.
6. БЕЛЕЖИТИ СЪДИИ
В следващите столетия напудреният и излъскан образ на

Цезар отново и отново бил тиражиран, копиран и рецикли
ран, докато най-сетне се оказал изсечен от мрамор и излят
от желязо, без никаква възможност да бъде променен или
коригиран. В тази връзка особено опасна роля изиграли
бележитите му коментатори от по-късни епохи. Именитите
личности със своето влияние, популярност и власт са
способни да формират оценката за определена историческа
фигура за вечни времена.
Вече споменахме, че Наполеон почитал Цезар. Но дори
един от най-уважаваните немски историци - Теодор Мом-
зен, не е проявил достатъчно проницателност, за да го оцени
по заслуга. Защо ли? Лъжите вече били повтаряни милиони
пъти.
Френски, английски, американски и италиански истори
ци продължавали да рециклират стария образ на Цезар.
Многобройни политици, особено ако самите те притежава
ли влечение към войната, го величаели. Цезар ставал все
по-велик и по-велик.
Ето защо днес виждаме образа на един Цезар, който няма
нищо общо с действителността. Само малцина дръзват да
се вгледат по-точно, да се взрат с непредубеден поглед,
осмеляват се без снизхождение да мерят този циничен тип
съобразно собствените му дела.
Следователно, когато оценяваме историята, е важна не
само различната гледна точка. Трябва да съзнаваме, че
„историческата истина“ е подвластна на историческия
114
процес. Колкото по-голямо е разстоянието във времето,

толкова по-трудно е да разкрием тази истина.
Най-обективни (въпреки всички подозрения, които ни
вдъхва превъзходната степен на тази дума) са делата. Голи
те факти. Неподкупните резултати.
Какви са резултатите от делата на Цезар?
Един милион убити, безкрайни страдания във всички
провинции на Рим, особено в Британия и Галия, но и в
Испания, Мала Азия и Египет, гражданска война, разбой
нически набези в огромни размери, диктатура.
Каква би трябвало да бъде присъдата?
115
АПОСТОЛ ПАВЕЛ
6 • ЗА НАПРЕДНАЛИ
Най-важната фигура в цялото християнство без съмнение

е апостол Павел. За това има поне две значими причини.
Първата е, че християнството в днешната му форма със
сигурност не би съществувало, ако не бе съществувал Павел
- изключително даровит м исионер, ораторски гений,
неуморен кръстител на езичници, обиколил почти целия
познат тогава свят, за да проповядва възгледите си и да основе
общини, които занапред да се грижат за разпространението
на вярата. С впечатляващи резултати и завидна ефективност,
казано на езика на модерните мениджъри, Павел е обиколил
днешна Сирия и Саудитска Арабия. Чувствал се у дома в
Палестина, както и в Гърция. Проповядвал в Мала Азия и в
Италия. Вероятно стигнал дори до Испания. Няма друг
толкова деен, толкова усърден, толкова неуморим, толкова
упорит и толкова успешен апостол. Да припомним, че в онази
епоха пътуванията били трудни, изтощ ителни и
изключително опасни. Необходимо било да притежаваш
смелост, авантюристичен дух, едва ли не обсебеност, за да
поемеш този кръст и да тръгнеш да проповядваш Христовото
учение в напълно непознати земи - учение, разказващо за
никому неизвестен месия, напук на всякакви препятствия и
врагове.
Павел се проявил като гений в пиара, връзките с общест
веността и рекламата. Умеел да увлича, да печели
116
привърженици, да кара очите си да искрят с божия плам.

Владеел словото до съвършенство. Виртуозно свирел на
клавиатурата на душите. Нямал съперници във висшето
изкуство на изящната словесност.
Този пламенен оратор бил изключително значим и защо
то бил най-важният свидетел за съществуването на Исус
Христос, описан в Новия завет. Необходимо е обаче преди
всичко да отбележим, че не съществува оригинал на Новия
завет. До наши дни са достигнали преписи от копия на
преписи, но никакъв писмен източник, годен да убеди
историците. Положението с историческите източници е
направо окаяно. В часовете по вероучение преподават, че
евангелистите Матей, Марко, Лука и Йоан записали свиде
телствата си за Исус, същото сторил и Павел. Но каква е
истината за тези свидетелства?
Е, днес, когато разполагаме с извънредно модерни кри
тически анализи на текста и на източниците, знаем със
сигурност, че Марко не е бил апостол! Той не е познавал Исус,
не е бил непосредствен свидетел на живота и смъртта му.
Свидетелствата (сред които и това на епископ Папий от
Йерапол) сочат, че Марко, който е най-старият евангелист,
е живял най-рано през второто столетие след Х риста.
Според м ного учени евангелските разкази нямат
историческа стойност. Марко сам признава между другото,
че не е познавал Господа.
Не е доказана и тезата, че Лука е бил ученик на някой от
апостолите (а също и - както се предполагало в миналото -
спътник на Павел); тя е чисто и просто предположение и
благочестиво пожелание.
Матей, колкото и тъжно да е, също не може да твърди, че
е познавал Исус. Той дори не е автор на така нареченото
Евангелие от Матея, и това е научно доказано! Въпросното
название датира от началото на III век и е поставено
допълнително! Поради тази причина немалко учени смятат,
че евангелието е фалшификация. Дори католически теолози
117
все по-често предпочитат да мълчат по тази тема, което

говори повече от каквито и да било аргументи.
Ето как споменатите трима „свидетели“ отпадат от глед
на точка на историческия критически анализ. Вярно е, че
разказите им съществуват, но само толкова. Може да се
разкаже какво ли не. Нещо повече - един от най-разпрост
ранените обичаи по онова време бил да се съчиняват най-
чудновати приказки за всеки и всичко.
Евангелието от Йоана е не по-малко съмнителен източник.
То е създадено най-рано сто години след смъртта на Христос.
По онова време апостол Йоан отдавна е бил мъртъв.
Следователно става дума за някой Йоанов съименник. Който
и да е бил въпросният Йоан, сигурно е, че и той не е бил
очевидец на събитията, описани в Евангелието.
В действителност Новият завет е оформен в днешния му
вид едва в периода трети-шести век сл. Хр. Целта ни не е да
се задълбочаваме в критика на текстовете му, но нека
отбележим няколко момента.
Никое от четирите евангелия, които съставят почти
целия Нов завет, не е излязло изпод перото на някой от
същинските апостоли. Никое!
Тези писания съдържат предположения, преразкази,
масови фантазии, благочестиви легенди и недоказани твър
дения. Ако сме честни, трябва да признаем, че не знаем нищо
сигурно за личността на Исус Христос. Нищо не остава, ако
погледнем с очите на неподкупни (дори и не мотивирани от
атеизъм) историци. Нищо!
С изключение на Павел. Слава на Бога, съществуват и
писмата на Павел! Защото Павел е роден около 3 г.сл.Хр. И
умира около 60 г.
Павел е единственият съвременник на господ Исус
Х р и стос. Следователно личността му е от неизмеримо
значение. Той е двигателят на разпространението на
Х ристовите идеи. Той е единственият съвременник на
тайнствения пророк И сус, оставил свидетелства. М но
118
зина смятат Павел за същ инския основател на хри сти

я н ството.
Защото загадъчният Исус не е оставил на света нито един
саморъчно написан ред.
От историческа гледна точка личността на Павел е изк
лючително важна, защ ото четиримата евангелисти не
издържат на обективна критика. Всичко, всичко се крепи
на Павел.
Да вървим по следите му означава да се опитаме да
разкрием една от най-големите тайни на историята, защото
този човек е оказал неповторимо влияние върху западния
свят и неговата култура. Можем да разберем световната
религия номер едно, завладяла половината планета, само
ако прочетем текстовете на Павел. Да разберем Павел,
означава да разберем хиляди свещ еници и милиони,
милиарди вярващи. Означава да разберем две хилядолетия.
Означава да прозрем религиозната култура в повече от
двеста държави на земното кълбо.
Струва си, следователно, да подложим Павел на извън
редно подробно проучване, да изваем образа му и да про
никнем в ума му. Струва си да видим света през неговите
очи, да го подложим на рентгенов анализ, да проучим всеки
негов орган.
Защо само ако се опитаме да разберем Павел, ще можем да
получим знания и разбиране за нашата култура, за един от
най-съществените властови фактори на планетата Земя с
милиарди вярващи. В известен смисъл сме интелектуално
задължени да направим рентгенова снимка на този човек,
ако сме заинтересовани да излезе наяве истината.
БИОГРАФИЯТА НА ПАВЕЛ
Нека опитаме да проследим живота на този апостол и

да проникнем в най-тайните кътчета на неговия разум.
119
Ала не от позицията на католически теолог, протестан

тски пастор или на обикновен християнин. Не от пози
цията на човек, изповядващ юдаизма, или на атеист, про
тивник на религиите. Не, нека бъдем максимално неут
рални, възможно най-честни, обективни наблюдатели,
нека възприемем подхода на историк, чиято върховна
ценност е истината, каквато и да се окаж е тя. Какво
знаем за Павел?
Апостол Павел, тази ключова фигура в западната кул
тура, е роден в еврейско семейство в Tape - малък град,
който се намира на територията на сегашна Турция. За
произхода му не е известно нищо повече, но в онази епоха
Tape приличал на врящо гърне - обикаляли всякакви раз
кази, митове, устни и писмени предания, изповядвали се
най-различни религии, процъфтявали суеверия. Идеите
на юдаизма, разбира се, преобладавали, но възгледите на
Павел били „оплодени“ и от гръцките мислители, които,
образно казано, живеели току зад ъгъла, и дори от еги
петските философии, защото земята на фараоните била
на няколко дни път. В Tape последователно властвали
семитите, персите, гърците и римляните. Вследствие на
това се развила пъстра смесица от култури и религии, от
което Павел трябва да е извлякъл само предимства, за
щото отрано бил заставен да общува с различни езици и
култури.
Няма съмнение, че семейството му е било строго орто-
доксална юдейска фамилия, чиито членове от най-ранна
възраст били запознавани с еврейските учения и писа
ния. Подобно на всички вярващи юдеи, Павел ден след
ден наизустявал части от Библията, усърдно развивал
пергаментовите свитъци и още като дете навлязъл дъл
боко в загадката, наречена религия. Наравно с духовни
те занимания изучавал и занаят. По професия бил майс
тор на шатри, много е вероятно да е бил вещ и в тъкачес
твото.
120
По-важна от всичко обаче била Библията. В такта на

ритмични движения на тялото и на особените хилядолетни
напеви той научавал наизуст свещените думи на пророците
- метод, граничещ, ако не с хипноза, то със сигурност с
автосугестия, и напълно способен да пресъздаде близост с
божественото. Евреите напевно рецитирали псалмите си с
ритмично полюляване, така божествените думи се сливали
с движенията на тялото.
„Не гласи ли учението, че когато движиш двеста четирий-
сет и осемте стави на тялото си, резултатът на учението ти
се запечатва в паметта, докато иначе се изгубва?“
В тази традиция израснал Павел. Младежките му години
отлетели, той станал мъж, чийто портрет обаче не е запазен.
Разполагаме с описанието му в един апокриф, който го рисува
като „нисък на ръст, с плешива глава и криви нозе... със
сключени вежди и малко изпъкнал нос“ .* Според собствените
му свидетелства Павел бил „верен следовник на юдейските
закони“ . В посланието си до Галатяни той казва: „Слушали
сте за някогаш ното мое поведение в иудейството, че аз
прекомерно гонех Божията църква (...) и преуспявах в
иудейството повече от мнозина мои връстници в рода ми,
понеже бях голям ревнител за отеческите ми предания.“
На друго място Павел разказва, че е бил „обрязан в осмия
ден, от Израилев род, от Вениаминово коляно, евреин от
евреите, по закон - фарисеин.“ Знае се, че още като младеж
бил обзет от фанатично религиозно усърдие и бил
непримирим враг на всичко нееврейско. Дори правоверни
те християнски теолози отсъждат за него: „Стремежът на
Павел не бил да промени мисленето на своите противници,
а да ги изтреби.“ ** Сигурно е и че първоначално Павел
принадлежал към фарисеите, тоест към консервативната
еврейска партия, чиито поддръжници строго спазвали
* О п и са н и е т о е ц и ти р а н о по W . S c h e e m e lc h e r, N e u te s ta m e n tlich e
A p o k r y p h e n in d e u t s c h e r U b erse tzun g - Б. авт.
* * W a l t e r L u geh etm an , P a u lu s fur E in s te ig e r , P a d e r b o r n , 1 9 9 8 . - Б. авт.
121
еврейските закони. Понятието „фарисей“ става синоним за

лицемерен човек едва в п о-к ъ сн ото хр и сти я н ство.
Първоначалното му значение е особено последователен,
ортодоксален евреин, кой то извънредно точно спазва
повелите на своята вяра.
По собствените му думи нашият Павел още на младини се
специализирал в преследването на християните. Положи
телно е развил ораторската си дарба още през този ранен
период на живота си. И използвал таланта си, за да изтребва
друговерците. Павел преследвал еретиците!
Но веднъж, разказва той, му се явило видение. Открове
нието го споходило в 34 г. Това преживяване го превръща в
най-фанатичния привърженик на християнството, какъвто
можем да си представим.
Днес не е възможно да определим със сигурност какъв
е бил характерът на въпросното видение. Самият Павел
разказва, че му се явил възкръсналият Х ристос, но по
добни явления са популярен стилов похват в онази епоха,
призван да увеличи достоверността на авторовите думи.
Историята ни е оставила стотици разкази за видения, нав
сякъде по света, във всички възможни култури и рели
гии. Явления на лица наяве и насън се срещат у Омир,
Софокъл и Вергилий. Мохамед, основателят на исляма,
също имал видения, подобно на многобройни епископи,
светци, папи и църковни отци. Да имаш видения и откро
вения не било нищо необичайно в онази жадна за чудеса
епоха, в която кипели религиозната ревност и религиоз
ният фанатизъм.
Виденията били подходящо средство да се легитимираш
като пророк и апостол. Те допринасяли за благонадеждност
та на свидетелството. Ревностният пост, гладът и телесните
самонаказания имали за следствие „видения“ , „явления“ и
„отк р ов ен и я “ - най-вероятно ф изически обусловени
състояния на бълнуване, оставящи спомени за образи и
преживявания. В добавка, вече казахме, разказите за
122
виденията били и популярен стилов похват в литературата

на онази епоха. Виденията доказвали, че авторът е във
връзка с бога, че е „и збр ан “ , и увеличавали неговата
надеждност в очите на читателите. В по-късните си съчине
ния Павел неуморно повтаря колко уникални, важни и
значими са тези откровения: „А когато Бог, Който ме избра
от утробата на майка ми и ме призва чрез благодатта Си,
благоволи да открие в мене Своя Син, за да благовестя за
Него между езичниците, аз се не съветвах с плът и кръв...“
(Гал., 1:15)
Тъй като обаче многобройните видения в различните
културни общности носят противоречиви послания, те,
естествено, не са годни като исторически аргумент. М о
жем с чиста съвест да смятаме, че виденията не са нищо
повече от трик, с който да се повлияе върху суеверието
на хората.
Бил ли е Павел лъж ец? Със сигурност е бил опитен
оратор. Хилядократно повтарял разказа за своите видения
и всеки път впечатлявал удивените си ококорени слушате
ли. Знаел, че народът може да бъде увлечен от разказ,
изпълнен със страст и емоции, с чудеса и видения. Сигурно
е същ о, че Павел никога не е бил рационалист, хладно-
кръвно мислещ и разсъждаващ човек. От първата минута
на съзнателния си ж ивот се посветил на борбата с
„неверниците“ . В тази борба според него било позволено
всичко, наистина всичко.
Знаем още, че Павел е бил обладан от пламенна амбиция.
Знаем, че обичал саморъчно да събира волните пожертво
вания за църквата. Значи е обичал парите! И знаем с
абсолютна сигурност, че не се е щадил, когато трябвало да
впечатли, да убеди и да „просветли“ хората. За да остави
неизличимо впечатление, той оправдавал всякакви
похвати. Всяка аргументация. Всеки риторичен трик.
Когато стоял изправен сред пазарния площад или на
ораторската трибуна, заобиколен от тълпа езичници или
123
Ха. A . MEJIEP
юдеи, се възползвал от всяко средство, с което разполагал.

Видението било най-малкото, което можело да се предло
жи. При това виденията не могат да бъдат опровергани.
Обикновено истинността им била подкрепяна с израза: „Бог
знае, че не лъжа.“
Какво по-добро доказателство от позоваването на все
вишния?
Видението, което вероятно не е било нищо повече от
ораторски номер, маркира повратния момент във възгле
дите на дотогавашния антихрист Павел. От фанатичен
преследвач на християните той се превръща в невъобрази
мо ревностен християнски мисионер. Започва да проповяд
ва благата вест със същото усърдие, с което до неотдавна е
вгорчавал живота на християни и друговерци.
Сякаш като търговец на пазара той започва да въ зх
валява християнството и да го продава като стока. При
това напълно съзнава влиянието и властта си. Не търпи
други мисионери да го превъзхождат. Сравнява се с тях
и като критикува конкуренцията, разкрива и нещо за
себе си: „Евреи ли са? И аз съм. Израилтяни ли са? И аз.
Семе Авраамово ли са? И аз. Служители Х ристови ли са,
аз съм повече. Аз съм бил много повече в трудове, без
мерно в рани, повече в тъмници и много пъти на умира
не. (...) Бил съм в опасност от реки, в опасност от разбой
ници, в опасност от сънародници, в опасност по пусти
ни, в опасност по море, в опасност от лъжебратя, в труд
и мъка, често в бдение, в глад и в жажда, често в пост, на
студ и в голота. Освен външните злополуки, прибавяха
се всекидневните против мене нападения и грижата за
всички църкви. Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз?
Кой се съблазнява, та аз не се разпалям? А ко трябва да
се хваля, с немощ та си ще се похваля. Бог и отец на
Г осп ода наш его И исуса Х р и ста знае, че не лъж а. В
Дамаск областният управител на цар Арета пазеше със
стража град Дамаск, искайки да ме хване; и аз с кош бях
124
спуснат през прозореца по стената и избягах от ръцете

м у .“ (2 Кор., 11:22)
Както се вижда, и най-интересният приключенски роман
бледнее в сравнение с живота на Павел. От собствените му
признания става ясно, че усърдно проповядва учението си,
но и постоянно влиза в конфликт със закона. С готовността
да рискува живота си печели симпатии, по-малко обаче с
това, че постоянно търси и намира раздори, че е откровен
смутител на реда, постоянен бунтар и фанатик. Няма ли тук
нещо подозрително?
Проучим ли Новия завет от тази гледна точка, ще уста
новим наличието на много откъси, в които потайно и сякаш
срам еж ливо се споменава за проблемите на Павел.
Постоянно прозира чувството му за малоценност, съмнени
ето, че го онеправдават, изтласкват назад, поти скат,
недооценяват. Въпреки това обаче не свива знамена. Той е
прототип на истинския водач, завършен демагог. Неумор
но обикаля света, пътува из Сирия, Арабия, Гърция, Турция
и Италия. Случват му се всякакви приклю чения,
преодолява безброй премеждия. И разпространява христи
янството, помагайки си с всички риторични номера, които
човек може да си представи.
Неверниците заплашва с грозящия ги адски огън. На
вярващите обещава рая, където текат мед и масло. Владее
всички тънкости на езика, при това не само на един език.
Говори свободно арамейски (както и иврит), по всяка
вероятност владее латински и със сигурност - простонарод
ния гръцки. Изказът му е твърд, ясен, силен и директен.
Помага му секретар. Не след дълго Павел вече управлява
м ногобройни верски общ н ости . Гениално умее да
организира и да планира. Обгражда се с ядро от верни
последователи, които после изпраща като посланици във
всички посоки на света. Проявява изключителен админис
тративен талант. В добавка притежава рядката дарба да си
прави успешна самореклама, постоянно тръби за заслугите
125
Х а.А .М Е Л Е Р
си. Виждаме нисичкия кривокрак Павел да обикаля

неуморно от град на град, от една страна в друга, подложен
на постоянни гонения, преследван, сполетяван от злополуки
и беди, ала и посрещан с разточителни възхвали и
изключителна почит. Славата му расте, а с нея и значението
му за християнството. Той се превръща в същински баща на
движ ението. Думите му стават закон. Разпространява
християнското учение със светкавична бързина и вещина.
Размахва юмруци по агорите на гръцките градове. Говори
вдъхновено от римските ораторски трибуни. Омайва
слушатели пред арабските шатри. По пазарните площади
открито спори с елинските философи, разисква въпросите на
вярата в синагогите с еврейските свещеници. Служи си с
всички възможни средства. Образован е и разказва за най-
невероятните чудеса. Познава цялата юдейска теология,
както и най-новите християнски сентенции. Знае как да
направи впечатление, как се предизвикват ефекти, към кого
да се обърне, за да спечели аудиторията си за най-кратко
време. Умее да стряска, да заплашва и да ласкае. Умилква се
например на езичниците, че не са проклети като евреите. Не
след дълго обръщ а смисъла и ласкае евреите, че не са
езичници. Усеща накъде духа вятърът. Днес бихме казали,
че много точно приспособява изявленията си към целевата
си аудитория. Движи се свободно на всяка сцена и във вся
какво обкръжение.
За времето си Павел е истинска сензация. И то в такива
измерения, че политическите сили тутакси стават подозри
телни, щом се появи в техния периметър. Различни наглед
управници полагат задружни усилия да се отърват от този
смутител на духовете. Никой не желае неприятностите,
които Павел вещае, масите и без това са възбудени от
религиозните разпри, нервите са опънати до скъсване,
думата „бог“ е взривоопасна.
Славата на Павел се разпространява като пожар. Собст
вените му братя започват да се боят от него. Преди да посети
126
поредната верска община, той диктува и изпраща писма,

които да възвестят идването, теологията и възгледите му.
Отдавна е прозрял, че играта, която играе, се нарича власт.
Залогът е - кой да бъде водач на ранните християни, които
изведнъж са се превърнали в движение? Едва ли някой може
да се конкурира с Павел, единствено братята в Ерусалим
като че ли създават проблеми. Затова Павел дълго време
заобикаля града, сякаш е хищ ник, който кръжи около
плячката си, докато един ден най-сетне се престрашава да
влезе през древните порти.
Той знае, че в Ерусалим е седалището на най-върлите му
съперници. За него градът е несравнимо предизвикателст
во, центърът на света. Дори дръзкият Павел изпитва
опасения и трепет, когато си помисли за Ерусалим.
Сюжетът се развива по следния начин. Павел през целия
си живот е повтарял, че Страшният съд предстои, което се
оказва пълна заблуда. Вместо да се изправи пред бога, той
поема по пътя на плътта. Разногласията му с ерусалимските
християни се оказват бомба със закъснител. Ето как
професорът по религии Е. П. Зандерс описва последните дни
на Павел: „М еж дуврем енно другите му противници,
неверниците от Юдея (Рим., 15:31) устройват атака, която
се оказва успеш на. Обвиняват Павел, че е допуснал
християнски неверник да престъпи отвъд първия двор на
Е русалимския храм. И збухват безредици, намесва се
римската страж а, Павел е арестуван и затворен в
крайбреж ния град Ц езарея, седалищ ето на римската
прокуратура в Юдея. Тук го задържат няколко години,
докато накрая го изпращат в Рим, където се гледа делото
му. (Деян. 21:28). В Рим прекарва в затвора най-малко две
години. (Деян. 28:30)“ *
Господ вече не го закриля. Павел е затворник в Рим, лишен
от възможността да проповядва. Гръмотевичният му глас
* Е. P. S a n d ers , P a u lu s , S t u t t g a r t , 1 9 9 5 . - Б. авт.
127
заглъхва. Рим е на върха на могъществото си, империята

владее света и съвсем няма намерението да търпи някакъв
си дребен еврейски свещ ени к, който прави активни
промоции на новата си секта и смущава реда - нищо че
евреите някога са подкрепили Цезар във войната срещу
Египет. Религиозните конф ликти само вредят на
империята, такова е мнението на администрацията. Ето
защо римските власти пристъпват към действие.
Останалото е обект на предположения. Вероятно римс
ките стражи просто са отнели живота на усърдния Павел.
Разпънали са го на кръст или са го хвърлили на арената,
загърнат в животинска кожа, да го разкъсат дивите зверо
ве. Възможно е и да са го изгорили на клада. Каквото и да се
е случило, римските управници сигурно са били доволни,
че са успели да му запушат устата. Но Библията мълчи за
смъртта на Павел. Нито един римски или християнски
източник не разказва как се е простил с живота.
Мълчат упорито и собствените му „братя во Христа“ ,
защото и за тях Павел станал неудобен в стремежа си да им
отнеме ръководството на собствените им общини. Местни
те водачи се били спогодили с римските власти. Смутите-
лят Павел не им бил нужен, въпреки цялата му дарба да
вдъхновява тълпите.
И така, тишина, историческа, подозрителна тишина
обгръща смъртта на апостол Павел - може би най-големия
мисионер на всички времена. И зглеж да всички си
отдъхнали, след като замълчал.
УЧЕНИЕТО
Теологията на свети Павел е била изучавана от поколе

ния благочестиви отци. Те не пропускат да отбележат кол
ко благороден и просветлен е бил той. Проповядвал да се
обичаме едни други. Да подкрепяме слабите. Да живеем в
128
мир. Да възпитаваме у себе си добродетели като честност,

почтеност, вярност, смирение, благочестие, милост, само
обладание. Порицавал ревността и избухливостта, завист
та, раздора и самохвалството.
Заедно с това обаче Павел създава, меко казано, странни
правила и закони. Смята например, че е безсрамно мъжът
да се моли и да пророкува с покрита глава, и обратното -
жената да се моли и пророкува гологлава. (1 Кор., 11).
Заклеймява похотта и забранява да общуваш в сластно
желание и удоволствие дори със собствената си жена.
Толкова ожесточено се противопоставя на дребни от днешна
гледна точка сексуални простъпки, че не може да не ни
провокира да се замислим. Според него е най-добре, ако
мъж ът изобщ о не е женен. Обявява се за потискане на
сексуалността. Но още повече от секса мрази езичниците и
евреите, макар че понякога ги ласкае.
Трън в очите му са най-вече евреите, и нищо чудно - те са
замислили няколко покушения срещу Павел. Изхвърлили
го от синагогите си, сякаш бил „чумав или прокажен“ ,
ударили му „пет пъти по четирийсет удара без един“ и
разкъсали месото му, та се показали „голите кости“ . Но
Павел си отмъщава. Обвинява евреите, че носят вината за
смъртта на Исус Христос, и по този начин отваря пътя към
двехилядолетните гонения на евреи. Напада обобщено целия
им род - твърди, че прелюбодействат, ограбват храмове и
крадат. Религиозното и духовното им наследство нарича
„смет“ . В Посланието до Евреите ги заклеймява като хора,
„с камъни избивали, с трион рязали, на мъки подлагали, с
меч убивали“ .*
Друг обект на гнева на Павел е апостол Петър. Доста по-
късно църквата се чувства задължена да изрисува сладни
кавата картина на съгласието между двамата апостоли -
пълна фалшификация.
* В и ж K a r l h e i n z D e s c h n e r , K r i m i n a l g e s c h i c h t e d e s C h r i s t e n t u m s , D ie
Friihzeit, R e in b e c k bei H a m b u r g , 1 9 9 9. - Б. авт.
9. Н ай-големите л ъ ж и в ист орията

129
Павел иронизира ерусалимските духовни водачи, като

ги нарича архиапостоли и свръхапостоли. Замеря ги с
обидни прозвища като „кучета“ и „окаяници“ . Обвиня
ва ги в зловидене, завист, подбуждане на размирици,
фалшификации и изкривяване на вярата. И неведнъж ги
проклина.
Враговете му от своя страна му търсят сметка за точно
същите грехове. Вменяват му алчност и финансови измами.
Двете страни се замерват с обиди: лицемер, празнодумец,
измамник.*
С други думи - в теологията на светеца Павел се срещат и
прояви, и призиви към завист, омраза и злост. Няма
достатъчно грозна обида, няма достатъчно остро ругателс-
тво, когато трябва да се клеймят враговете в собствените
редици.
Истината е, че Павел неуморно злослови. Доказателст
вото намираме в собствените му послания, не е нужно да
прибягваме към клеветите на враговете му.
Павел е въплъщение на нетолерантността. Убеден е, че
той и само той притежава монопола върху просветляваща-
та истина. Твърди, че никой друг апостол, нито един друг
духовен водач не е дотол кова осенен от бож ествен о
просветление.
Посланията му преливат от заплахи какво очаква не
верника или грешника, ако не спазва поведението, което
Павел смята за правилно. Осеяни са с обиди и закани.
Същевременно той проповядва и любов към ближния,
без обаче да се придържа към собствените си благочес
тиви слова. Учението му, ако изберем да го наричаме
т а к а , е съ ст а в е н о от 20 п р оц ен та д р е в н о гр ъ ц к а
философия, 5 процента египетска теология, 50 процен
та еврейски закони и 25 процента идеи от далекоизточ
ните индийски религии.
* В и ж К а р л х а й н ц Д е ш н е р . - Б. авт.
130
Няма нищо оригинално в мъдростите на Павел. Пропо

ведите му са грубо скован конгломерат от съждения, които
доказано не са негови собствени, а възприети от по-ранни
източници. Оригинални са единствено грубите нападки,
заканите и някои непрактични правила.
Опирайки се на двехилядолетния исторически опит,
трябва да признаем, че Павел със сигурност нито е пропо
вядвал, нито е създал някакъв нов, по-добър морал, макар
тук и там между редовете му да просветват загубени перли
на мъдростта, които е заел от по-стари автори.
Каква да бъде тогава окончателната ни присъда за
Павел?
ИСТИНАТА И САМО ИСТИНАТА
Още Шпенглер и Волтер установяват, че Павел насърча

ва повече омразата, отколкото любовта. Дешнер го нарича
„кл а си чески представител на н етолерантността“ и
„тесногръд самовлюбен агитатор“ .
Така е - „Христовият поборник“ (според Августин) е бил
опортюнист, фанатик и дори лъжец.
„Н о ако истината Господня става по-великолепна от
лъжата ми в Негова възхвала, защо да ме съдят като
измамник?“ * Това казва Павел за Павел. Ето как светецът
Павел сам се уличава в лъжа! Нападките му срещу евреите
подготвят почвата за хилядолетни гонения. Езичниците
нарича невежи, непримирими, носители на неправда,
блудство, лукавство, користолюбие, злоба, пълни със за
вист, убийство, разпри, измама, злонравие, бидейки клю-
кари, клеветници, горделивци, самохвалци, изобретатели
на зло, пияници и п ох отл и вц и , зли зверове, лениви
търбуси. Каква омраза към хората!
* Ц и т и р а н о сп о р е д Д е ш н е р - Б. авт.
131
Според Порфирий Павел се отличавал и с безкрайна

алчност. С най-голямо удоволствие изръсвал до шушка
лековерни богати жени. За целта нагаждал божия образ
според обстоятелствата, както го правели жреците веко
ве преди него и както щяла да постъпва и християнската
църква впоследствие. А ко му потрябвал свидетел, при
бягвал до помощта на поредното „откровение“ . Извънред
но удобно.
„Бог знае, че не лъжа.“
Светът едва ли е виждал друг фанатик като Павел. Вярно
е, бил смел като лъв и лукав като змия. Борел се със зъби и
с нотки, но нито веднъж не приложил учението си за любовта
към ближния в собствения си живот. И тази съмнителна
личност е единственият ни свидетел за съществуването на
Исус Христос!
Единственият човек, който може да ни предаде истината
за лъчезарния образ на Исус, е отявлен лъжец, подстрека-
тел, човекомразец и фанатик. Но върхът е, че този човек
всъщност никога не се е срещал лично с Христос. Просто имал
откровение. Х ристос му се явил. И с това се изчерпват
доказателствата за съществуването на Месията.
Целият Нов завет, който бил окончателно оформен едва
през III-VI век, се крепи на показанията на един съмните
лен свидетел.
Не стига, че текстовете на Новия завет били постоянно
подлагани на промени и редакции, преформулирани, фал
шифицирани, подменяни, съкращавани и допълняни как
то скимнело на отците. Не стига, че триста или четиристо
тин години могат да променят всичко. Отгоре на това, за
да докаже съществуването на Христос, на свидетелската
скамейка сяда личност като Павел, който не издържа на
никаква критика.
Оценени от гледна точка на логиката, текстовете на Новия
завет сами се дисквалифицират.
Какво остава?
132
Остава най-чудовищната интелектуална машинация,

която можем да си представим.
Остава налагащият се извод, че Новият завет е изфаб
рикуван от тесен кръжец даровити свещеници и изкусни
писачи. Тези автори владеели до съвършенство изказа,
образния език, стила и метафорите на класическата ев
рейска литература. Те създали фалшификацията, която
до ден-днешен се пласира под името „Нов завет“ . Очевид
но Павел е бил един от тях. Каква истина тогава търсим в
Новия завет?
Днес дори теолози като Лютгехетман признават: „В древ
ността често се опитвали да се възползват от доброто име и
уважението на някой известен човек, като се престрували, че
собствените им творби са създадени от него. За да се постигне
това впечатление, се ползвали различни средства. Една от
възможностите била да „привържеш“ собствената творба
към общ оизвестна ситуация от ж ивота на въпросната
личност, друга - да се наподоби стилът й, а трета - просто
директно да се посочи името на известната личност като автор
на творбата. Тези възможности, разбира се, можели и да се
ком бинират, така че никак не е лесно да определим
оригинален ли е даден ръкопис или не.“
Колко безобидно може да се обясни всичко.
Но погледнат отблизо, случаят е чудовищен. Става дума
за гигантска измама! Истината е, че са съществували цели
фалшификаторски работилници, посветили се на постоян-
ната „преработка“ на Новия завет. Те подменяли писмата на
Павел и нагласявали, както им било угодно, „божието слово“ .
Лъжели и измисляли на провала. За да изглеждат
достоверно, фалшификаторите цитирали точни дати и исто
рически събития. Наподобявали стила на известни автори.
Вмъквали допълнително „пророчества“ за събития, за които
знаели, че вече са се случили. Представяли фалшификации
те като документи, открити в тайни сбирки и библиотеки. И
се позовавали на бога като свидетел.
133
„Бог знае, че не лъжа!“

Повечето от авторите получавали откровения и явления.
Светците. Църковните отци. Папите. Свети Павел. Явявали
им се Исус, Дева Мария и всичко и всеки, за когото се сетите.
Възползвали се от всякакви безсрамни трикове, за да
придадат на писанията си божествен авторитет. И това го
вършели свещеници!
Божественият произход, личната връзка с бога - прас
тар номер, прилаган още от египтяните и древните гърци,
за да легитимират претенциите си към властта.
Най-старият религиозен номер в света.
Излиза, че Павел бил изпечен измамник.
Ето как от човека, който разтърсил света, увлякъл като
свои последователи хиляди и стотици хиляди свещеници,
вдъхновили от своя страна милиони и милиарди вярващи,
накрая не остава нищо. Само един кривокрак плешив
едронос фанатик, който с ловките си лъжи улучил пулса
на св оето врем е. Само кл аси ческ и п редставител на
нетолерантността и антисемит, лъгал наляво и надясно „за
славата на господа“ . Което обаче означава, че основите на
християнството са положени от един човек с изключител
но съм нителна н равствен ост. От човек, проповядвал
любов, ала живял в омраза. От еврейски фарисей, който
със сигурност не може да бъде надежден източник в исто
рически смисъл.
Защото Бог знае, че е лъгал.
134
ИЗМИСЛИЦИ, ИЗМАМИ,
7 • БАСНИ: СЛУЧАЯТ
ИСУС ХРИСТОС
Няма личност в световната история, която да е толкова
почитана и същевременно толкова спорна. Никой не е нап
равил толкова много от любов към ближния, докато в негово
име са пролети реки от кръв. Исус Х ри стос безспорно
съчетава всичко благородно, милосърдно и култивирано.
Няма велик мислител от последните две хилядолетия, който
да не ни е оставил мнението си за Христос. Съществуват
хиляди интерпретации. Но малко хора се замислят за дейст
вителната история и за доказуемата истина.
Повечето водещи съвременни нации са формирани от
християнството, независимо от сектантските течения и
разклонения. Сигурно това е причината да съществуват и
безброй вариации на тема Христос - ако подберем 20 произ
волни теолози от различните течения на християнството,
със си гур н ост ще станем свидетели на 21 различни
интерпретации на неговата личност.
Затова нека в името на доказуемата истина се опитаме
да се доберем до голите факти, без да забравяме и инстру
ментариума на новата историческа помощна наука - пиа-
ра. Ще съберем историческите си знания за онзи период,
за да скицираме документалното ядро трезво, без фльон-
гите на религиозната украса.
135
ЖИВОТЪТ НА ИСУС
За съжаление за действителния живот на Исус могат

да се открият твърде малко сигурни факти. Конкретните
биографични данни са толкова оскъдни и недостатъчни,
че личността му просто се размива. Източниците са ис
тинска катастрофа. Специалистите ож есточено спорят.
Възможно е да предадем накратко само легендата, не и
истината.
Исус Х ристос е роден в 1, 2, 3 или 7 година пр. Хр.
(официалната нова ера). Родителите му дали името Йе-
шуа или Йосуа, което означава „Я хве помага“ . Римля
ните го назовали И сус. Родното му място е Витлеем -
градче на осем километра южно от Ерусалим, майка му
се казвала Мария, а баща му - Йосиф. П о-късно сем ейст
вото се преместило в Назарет (в северната част на дне
шен Израел).
Мария била известена от ангел за раждането на Исус.
Следователно баща му всъщност не бил Йосиф, а бог. Деви
цата Мария родила младенеца Исус в обор и въпреки това
тримата влъхви (царе) дошли да му се поклонят.
Както всички евреи, и Исус бил обрязан. Макар да бил
син на прост дърводелец, още отрано се отличил с интели
гентността си. Някой си Йоан (Кръстител) го кръстил с вода
(възможно е гръцката дума „кръстител“ да идва от глагола
къпя се). По-късно Ирод хвърлил въпросния Йоан в тъмница
и го убил, а Исус продължил делото му.
Вече млад мъж , Исус тръгнал да проповядва. Често
разказвал притчи, предупреждавал хората, че наближа
ва краят на света, описвал адските мъчения и вечния огън
и проклинал богатите. В същ ото време благославял и ле
кувал болни и помагал на слепците да проглеждат, а на
сакатите - да прохож дат. Според Новия завет умеел да
136
възкресява мъртъвци, да превръща водата във вино, а

камъните - в хлябове. Можел дори да ходи по вода. Нак
рая събрал дванайсет апостоли, които да проповядват не
говото евангелие (буквално благата вест). Исус пропо
вядвал с извънредно живи образи, кратко, ясно и с израз-
на сила, която говори за изключителна ораторска дарба.
Основно заклеймявал фарисеите, лицемерите и самодо
волните хора. Проповядвал смирение, миролюбив и лю
бов към ближния.
Повтарящ се мотив в проповедите му било царството
божие, което скоро щяло да настъпи. Най-сетне разкрил
тайната си и се провъзгласил за дългоочаквания месия, за
спасителя, когото евреите очаквали от столетия. Така
окончателно скъсал с ортодоксалния юдаизъм. Наричал се
син божи. Бог отец, Бог син и Светият дух в по-късните
догми ще се съчетаят в Светата троица.
Тъй като Исус говорел за новото царство, което може
ло да бъде изтълкувано двояко, римските власти веднага
подушили революционна и подривна дейност и започна
ли да го следят. Накрая примката се затегнала около вра
та му. Когато бил около трийсетгодиш ен, Исус събрал
апостолите си на пасхална вечеря.* Говорил им за жерт
ва, вина, жертвен агнец и за предател в собствените им
редици (оказало се, че е Юда Искариотски). Въпреки това
благословил виното, което нарекъл своя кръв, и хляба -
своята плът.
Малко след това бил предаден и заловен.
Първоначално го предали за разпит на първосвещеници-
те Ана и Кайафа. Показания срещ у него дали и други
свидетели. Исус отново се нарекъл „син божи“ . След това го
изправили пред римския прокуратор (управител) Понтий
* П а с х а т а е о се м д н е в е н е в р е й с к и п р а з н и к , о тб е л я з в а н през март. Стар п а с

т и р с к и о б и ч а й , при к о й т о п р и н а с я л и в ж е р т в а п ъ р в о р о д н и т е ж и в о т н и на
б о г а на л у н а т а , а п о - к ъ с н о з н а ч е н и е т о м у б и л о в и д о и з м е н е н о в п а м е т на
и з х о д а на е в р е и т е о т Е ги п е т . - Б. авт.
137
Пилат. Обвинението гласяло, че се е представял за цар на

юдеите. Осъдили го да бъде разпънат на кръст. Малко преди
края си извикал: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“
Така поне твърди един от източниците. Павел обаче
възразява: „Отче, в твоите ръце предавам духа си.“
Така или иначе, смъртта му била ужасна. Римските
войници разиграли вещите му на зарове. Погребали го, но
малко по-късно сподвижниците му намерили гроба празен.
Ликували! Христос очевидно бил възкръснал от мъртвите
и се възнесъл на небето. Впоследствие това предположение
се потвърдило, тъй като Исус се явил на неколцина от
последователите си.
Така гласи официалната християнска версия, която,
разбира се, е украсена с редица подробности. Ден след ден
тя се повтаря милиони, стотици милиони пъти. Вълнувала
е духовете и е накарала милиарди хора да променят живота
си. Породила е най-мощ ното, най-масовото религиозно
движение, което някога е виждал светът, защото повечето
хора на планетата ни днес са християни. Тази история има
колосални последици.
HISTORIA NON FACIT SALTUS
В тази история обаче има нещо гнило. И това е, че няма

нито една подробност от предаденото току-щ о сказание,
която да не се среща и в по-ранни предания. Нито една! В
целия Нов завет няма нищо оригинално.
Съществуват поне пет културни общности, където по
добни истории са пускани в обращение в значително по-
ранни епохи. Легенди с аналогично съдържание се сре
щат в персийския и индийския регион, в Древна Гърция,
в Египет и в юдаизма. Historia non facit saltus. История
та не прави скокове.
С други думи - от гледна точка на историческия анализ
Новият завет е умело забъркан коктейл от легенди, пре
138
дания, приказки, религиозни представи, философски

идеи, сказания и поучения от по-ранни исторически пе
риоди. Нищо не е ново.
Доказателства за това има в изобилие. Да ги потърсим в
индийската митология.
И тук срещаме бож ественото триединство. Н яколко
хиляди години преди Христос в хиндуизма съществуват
боговете Брахма, Шива и Вишну. В индийските предания
те често приемат човешки образ. Кришна например е чо
вешкото олицетворение на Вишну. Светата троица от бога
отец, бога син и духа следователно не е християнско отк
ритие, нито това, че богът може да се явява в човешки
образ.
Много преди Христос разказват, че Кришна бил разпъ
нат на кръст. После се спуснал в ада, а оттам се възнесъл в
небесата. В легендите се твърди, че в последния ден на света
Кришна ще се завърне, за да съди и живите, и мъртвите за
делата им. Съществуват безброй хиндуистки предания за
чудеса, върш ени от богове или от хора, в които са се
вселили богове.
• За Буда (ок. 563-460 г.п р .Х р .) се разказвало, че при
раждането му на небето се явило огромно сияние. Глу
хите започнали да чуват, слепите прогледнали, сака
тите проходили. Боговете се навели от облаците, за да
го подкрепят. От далечни страни пристигнали царе, за
да му се поклонят. (Поздрави от тримата влъхви!)
• И при Буда се говори за непорочно зачатие. Това като
цяло е стар трик в религиозната литература, с помощта
на който дадена личност се издига особено високо.
• Подобно на християнството, и в будизма имало (и про
дължава да има) светци. В будизма същ о са познати
почитта към реликви и свети мощи, употребата на све
тена вода, свещи и тамян, молитвената броеница, духов
ните церемониални одежди, литургичният мъртъв език,
монаси и монахини, монашеската тонзура и безбрачието
139
- целибата. В будизма присъстват още изповедта, дните

на пост, канонизирането, чистилището и заупокойните
служби.
• Описанието на способността да ходиш по вода също се
среща в хиндуистката литература. Там намираме и раз
кази за овладяването на морските бури.
• Дори притчата за чудотворното умножаване на хляба не
е оригинално християнска. Подобна случка е описана и
в хиндуизма много преди Христос.
• Буда също проповядвал да не се вършат неправди, да
не се убива, да не се краде, да не се нарушава брачният
обет и т.н. Всичко това и много повече се съдържа в
каноническата литература на езика пали. От будизма
е позната дори изричната заповед да обичаме ближ
ния си.*
• Както Исус, и Буда предупреждавал да не се изпада в
плен на изкушенията на парите и на „плътските“ ж е
лания. Разликата е, че е живял няколко столетия по-
рано.
• Буда също проповядвал учението си за житейските нор
ми с помощта на многобройни притчи, легенди, басни и
поучения. Те са толкова изобилни, че покриват почти
всяка област на човешкото съществуване и твърде сил-
но напомнят притчите от Новия завет.
Бихме могли да продължим до безкрай. Проява на пъл
но заслепление би било да отречем очевидното влияние
на индийското културно пространство върху Новия за
вет. Няколко века преди Христа са съществували търгов
ски пътища, свързващи Европа с Индия и Близкия изток,
по които пътували сърцати търговци. Не на Александър
принадлежи откритието на Индия. Има исторически све
дения, че още преди него индийският цар Аш ока е изпра
тил в Египет будистки монаси. Но търговците може би са
• В и ж D ie v i e r e d le n W a h r h e i t e n . T e x t e d e s u r s p r b n g l i c h e n B u d d h i s m u s ,
A u g s b u r g , 2 0 0 0 . - Б. авт.
140
били по-важни. Стоките им стигали до Индия и Близкия

изток, имало и обратен поток. А търговията винаги носи
взаимно обогатяване и размяна на идеи. Чужденците си
разказват истории, излагат възгледите си. Оттук е въз
никнала и теорията, че Исус Христос всъщност е бил ин
дийски проповедник, когото странстванията му отвели в
Юдея. Други специалисти по история на религиите см я
тат, че не личността, а само идейният материал е бил
прехвърлен от Индия. Както и да е, съществуването на
удивителни прилики е очевидно (без да отричаме разли
ките, разбира се). Но не е невероятно „възнесението Х ри с
тово“ да е просто видоизменяне на изначално индийски
религиозни идеи. В Индия идеята за възраждането и пре
раждането - реинкарнацията - е неотменима съставна
част на религиозната догма както в будизма, така и в хин-
дуизм а. В ранното х р и сти я н ство същ о имало м н ого
бройни секти и течения, които проповядвали учението за
прераждането. То станало толкова популярно, че офици
алните църковни власти се видели принудени да го забра
нят. Вярата в прераждането била заклеймена като ерес.
Това обаче само доказва, че възнесението на Христос пър-
воначално е било интерпретирано различно, както и въз
кресението в деня на Страшния съд - идея, която също
може да се разглежда като произлязла от теориите за пре
раждането. Дори бегли забележки като тези показват кол
ко тясно преплетени са индийските религии с християнс
твото. Паралелите са толкова удивителни, че случай
ността е изключена.
ГРЪЦКИТЕ ИЗВОРИ
Ако са нужни още факти, доказващи липсата на ориги

нални идея в християнството, достатъчно е да обозрем
религиозните възгледи в Древна Гърция.
141
Накратко:
• „Светата литургия“ подозрително напомня на древног
ръцкия театър. Там също има хорови псалми, солови
певци, тамян (още в Критската култура!), огън и водещи
изпълнители.
• Преданията за героя Херкулес разказват не само как
разполовява планини и прочиства горите от опасни хищ
ни зверове, но и как „любимият син на бога страда за
човечеството, събужда мъртвите за живот, спуска се в
Хадес и се възнася на небето“ .*
• Още древногръцките философи проповядвали, че краят
на света наближава, например стоиците (от стоа - гръц
кото название на украсена с фрески колонна зала, където
се събирали философите и техните ученици), които били
известни с душевното си равновесие и стремежа да не ре
агират емоционално.
• Гърците свършили подготвителната работа и за идеята,
че бог или боговете ще спасят хората. Дионис - разюзда
ният бог, символ на удоволствията с вино, песни и жени и
отговарящ за веселието и пировете, започнал „кариера
та“ си като бог на плодородието. По-късно бил видоизме
нен в бог на опиянението, но свършва като бог, който
умира за човечеството, за да го спаси.
• По време на Дионисиите хората се отдавали на разюз
дано и разточително веселие. „Пиели и ядели, докато
изпаднат в транс, докато всички задръжки паднат. Вър
ховият момент на церемонията настъпвал, когато тъл
пите се нахвърляли върху козел, а понякога и върху
човек (живи същества, отъждествявани с материали
зирания бог), разкъсвали ги на парчета като спомен за
разчленяването на Дионис и после извършвали свето
причастие, като пиели кръвта и ядели месото с вярата,
че по този начин богът се вселява в душите им .“ (Цити
• В и ж W il l D u r a n t, D er F erne O sten und d er A u f s t i e g G r ie c h e n la n d s ,
F r a n k f u r t , B erlin , W i e n , 1 9 8 1 . - Б. авт.
142
рано по Дюран.) Да не забравяме, че понятието „енту

сиазъм “ отпървом означавало „обладан от бога“ , от
гръцкото ентеос. Съединението с бога се символизи
рало от пиенето от неговата кръв и поглъщането на
негова плът. Става дума следователно за древен гръц
ки обичай. (Поздрави от Тайната вечеря и светото при
частие!)
• Много преди Христос гърците познавали и чистилище
то. То, както и адът, също не е откритие на Новия завет.
Да си припомним Орфей, за когото разправяли, че е син
на Аполон. Митичният певец и поет дал името си на
религиозно-философското тайно учение орфизъм, което
учи, че след смъртта ще трябва да отговаряме за делата
си. Ще бъдем изправени пред вечния съдия, който ще
претегли добрите и лошите ни постъпки. Ж ивотът ни
ще бъде детайлно проучен и измерен. Ако ни сметнат за
виновни, ще последва строго наказание. Първоначално
се вярвало, че наказанието ще се изтърпява в следващ
живот, но впоследствие това вярване мутирало до тео
логията за ада. Имало и разклонение на тази линия,
според което чрез покаяние в пургаториума - тоест в
чистилището, можем да се пречистим от лошите си дела.
По-късно оттук се развила идеята за изкуплението и
опрощ ението на греховете. Лутер не е бил първият,
к ой то разобличавал ин дустрията на покаян ието и
изродената тъ р гови я с ин дулген ции , с к ои то се
„отк у п у в а л и “ греш ниците. Още Платон е осъж дал
просещите духовници, които продавали изкуплението
и очи щ ен и ето, сяк аш са сам ун хл яб. От орфизма
познаваме понятието за греха, представата за грешната
плът и божествената душа, потискането на сексуалност
та, ада, ч и сти л и щ ето и рая. В сички хри сти я н ск и
религиозни представи са събрани в това учение някол
костотин години преди Христос. Не липсва и възкресе
нието на божия син.
143
• Не е нова и идеята, че синът на бога поема върху себе си

всичките грехове на света, за да изкупи вината на всич
ки ни. Тя се повтаря многократно в историите за козел
отпущения - животното или човека, върху когото сто
варват цялата вина. Хората по природа са склонни да
търсят причината за всяка беда. Старите гърци смята
ли, че боговете изискват жертва, ако ветровете не ду
хат откъм правилната посока, та корабите да пристиг
нат по живо по здраво; били уверени, че болестите са
божие наказание, и т.н. За да се предпазят от беди и
злини и да измолят благосклонността на бога, хората
стоварвали всички „грехове“ , всички злини на плещи
те на един-единствен човек, когото убивали. Когато по-
късно се цивилизовали, продължили да принасят жер-
твени животни. „В Масалия по време на чумни епиде
мии охранвали някого от по-бедните граждани на дър
жавни разноски, обличали го в осветени одежди, на-
кичвали го с осветени клони и след молитви да отнесе
всичките грехове на народа, го хвърляли от висока ска
ла“ - разказва Дюран.
• В древногръцкото културно пространство гъмжи от опи
сания на чудеса. Оттам чисто и просто са преписани много
от чудесата в Новия завет. Дионис, великолепният бог на
сладострастието, умеел да превръща водата във вино. За
гръцките богове се разказват такива басни, че в сравне
ние с тях чудесата на Христос изглеждат направо пост
ни. Когато ставало дума да възпяват боговете си, древни
те гърци не си поплювали и лъжели колкото им държат
устите. Писателите им - или може би е по-добре да кажем
жреците им? - били най-даровитите лъжци в историята.
• От преданията са ни известни няколко древногръцки
лечители, които показват удивителна прилика с Исус
Христос. На Асклепий или Ескулап например - древног
ръцкия бог на лечителското изкуство, когото изобразя
вали с жезъл и увита около него змия, се приписват вся
144
какви невероятни умения. П одобно на Х р и сто с, и

Ескулап, когото същ о наричали Спасител, възкресил
шестима мъртъвци. Подробностите на възкресенията са
същите като при възкресенията на Христос*. От само себе
си се разбира, че след намесата му слепците проглежда
ли, а сакатите прохождали. Имаме дълбокото основание
да смятаме, че чудесата Исусови са до едно плагиатства,
тоест писателски краж би. Те са чи сто и просто
стандартните чудеса на световните религии!
• Дори Дева Мария си има своите предтечи. Праобраза
на „чи ста та “ , „неопетнената“ , „овладялата нагона“
дева откриваме още при гръцката богиня Атина, която
същ о била девица (и според легендата се родила от
главата на Зевс).
• Древните гърци също вярвали в божественото триедин-
ство (числото три от вечни времена е свещено число).
Имало дори разклонения на учението за триединството
- на Апис и на Сарапис, и дори винопиещият пакостник
Дионис бил представян понякога разтроен. В Древния
Рим пък същ ествувало капитолийското триединство
Юпитер, Юнона и Минерва.
Новозаветните чудеса следователно просто са открадна

ти. Всички те са имали развитие в историята и често са
буквално преписани от първоизточниците.
ЗАЕМКИ ОТ ЮДАИЗМА
Макар „кражба“ да е твърде силна дума, тя вероятно е

по-подходяща за начина, по който идеите на юдаизма са
преминали в християнството.
* В и ж K a r l h e i n z D e s c h n e r , K r i m i n a l g e s c h i c h t e des C h r i s t e n t u m s , R e in b e c k
b ei H a m b u rg , 1 9 9 9. - Б. авт.

145
• Цялата базисна идея на Новия завет е от юдейски произ

ход. Евреите от столетия очаквали месията (на иврит
„машиах“ означава „помазан“ ), с други думи - спасите
ля, който ще ги отърве от бедите. Не е ново следовател
но съсредоточаването на надеждите върху една личност
- символ и на надеждата, и на свършека на света. Тази
идея е възприета едно към едно. В Стария завет се
срещат безброй пророчества, предсказания, гадателст-
ва и видения, които предсказват идването на въпросния
месия.
• Едно от предсказанията гласи, че месията ще произ
хожда от рода на Давид. За да бъде то потвърдено, в
Новия завет неколкократно се споменава, че Исус (рес
пективно баща му Йосиф) е от коляното на Давид. Из
ползван е старият свещенически номер: за дадена лич
ност със задна дата се добавя детайл, споменат в по-
ранен източник.
• Същото може да се каже за Витлеем - рожденото място на
Исус. Много критици предполагат, че предполагаемият
роден град е избран впоследствие от съставителите на
Новия завет, защото там било седалището на рода Дави-
дов. Християнските писачи следователно се опитвали
детайлно да следват еврейските предания.
• Много от притчите, които са поставени в устата на Хрис
тос, са взети от еврейското културно пространство. В тях
се говори за стада, лозя, митари, първосвещ еници,
еврейски секти (като фарисеите), маслинови гори. Мето
дът е познат и от други „свещени писания“ - посланието
става по-образно, по-лесно за възприемане и за следване,
по-близко до реалността, ако бъде „потопено“ в съответ
ното културно пространство. В свещените папируси на
древните египтяни например срещаме бога на Нил, све
щени крокодили и свещени бикове.
• Разпъването на кръст е заемка от римската култура,
макар че самият кръст не е патент нито на римляните,
146
нито на евреите, нито на християните. Тази форма на

смъртно наказание широко се използвала в Римската им
перия. Да си припомним въстанието на робите под вода
чеството на Спартак, след чието потуш аване били
разпънати хиляди бунтовници. Наказанието било наис
тина варварско. По този начин наказвали углавни
престъпления. „Завързвали ръцете и краката на осъде
ния за кръста (много рядко го приковавали), като за
опора на нозете служела леко издадена греда. Ако не я
удостоели с милосърдно пробождане с копие, което да
отнеме живота й веднага, жертвата висяла на кръста в
продължение на два или три дни, без да може да помръд
не, за да прогони насекомите, които нападали голото
тяло, а в това време силите бавно я напускали, докато
сърцето не издържало и не настъпвал краят.“ (Дюран)
На кръста били приковавани извърш илите теж ки
криминални престъпления, но също и роби, вдигнали
ръка срещу господарите си. Разпъването вероятно е
избрано от авторите на Новия завет, защото е заредено с
емоционалност, съдържа болка, предизвиква съчувствие
и е реален акт.
• Доста от подробностите, съпътстващи описанието на
разпъването, са изплагиатствани. Още в 22-рия псалм
срещаме описанието как войниците хвърлят жребий за
дрехата на осъ д ен и я , същ о и въ згл аса: „Г о сп о д и ,
Господи, защо ме изостави?“ Алтернативата на Павел
пък „Господи, в твоите ръце предавам духа си“ се бази
ра на псалм 31. За историците това са „подозрителни“
съвпадения.
• Възнесението на небето се среща не само при древните
гърци, но и в еврейския епос. Мойсей, Енох, Илия и Иесая
- всички те са се възнесли на небесата! Подобна форма на
изход е еврейска и не е нова.
• Предстоящият край на света също е пророкуван от пам-
тивека. Подобни апокалиптични представи били в обра-
147
щение в Персия, Вавилония, Асирия и Египет и естестве

но, съществували и в еврейското пространство.
• Съвременните християнски учени се опират не само на
Новия, но и на части от Стария завет. И тамошните
истории обаче не са нови. Повечето са легенди и преда
ния, възприети от други народи.
ДРУГИ И ЗТОЧ Н И ЦИ
Ще се задоволим само с няколко примера:
• Потопът съществува и в митологията на други народи.

Можем да го проследим до месопотамските предания
отпреди пет хиляди години. Евреите вероятно са възпри
ели идеята оттам. Възможно е обаче да са ползвали също
семитски и шумерски извори. Много древни азиатски на
роди разказват за световния потоп. Почти всички високи
върхове в Азия са сочени като място, където се подсло
нил някой от оцелелите.
• Не е нов и начинът, по който бог предава законите си на
хората - в случая чрез Мойсей. Древните народи вина
ги са възприемали тезата, че законите им имат бож ес
твен произход. Египтяните вярвали, че богът Тот е о с
новоположник на юрисдикцията. Законникът на вави
лонския цар Хамурапи се смятал за дар от бога на слън
цето Шамаш. Цар Минос от Крит получил законите на
острова в планината Викте от ръката на бож ество.
Д ревн огръцки изображ ен ия показват бог Д ионис,
наричан и „законотворец“ , държащ две плочи с изсе
чени върху тях повели. Зороастър също не написал сам
предписанията за народа си, а разказал, че когато вед
нъж се намирал на върха на една планина, богът Аху-
ра Мазда му предал кодекса си сред гръмотевици и свет
кавици.
148
• В повечето от историите за сътворението жената изпъква

като изкусителния зъл инструмент на змията или на
дявола, било като Ева, Пандора или Поси от китайските
легенди: „Изначално всички неща били на подчинението
на мъжа, но една жена ни донесе робството. Бедите ни
дошли не от небето, а от жена, която се превърнала в злия
гений на човешкия род..
• Агнето като символично животно срещаме още в древ
ния Вавилон. За него се говори като за заместител на
човека, който откупвал живота си с едно агне. Жертвоп
риношението се извършвало по определен ритуал. И
тази библейска картина следователно е просто преко
пирана.
• Представи за ада и за чистилището има в редица култу
ри. Една от отличителните черти на етруската теоло
гия е вярата в ада. Изображенията в етруските гробни
ци показват как душите на покойниците биват отвеж
дани пред подземен трибунал, където получават въз
мож ност да защитят постъпките си. А ко не успеели,
осъждали ги на всевъзможни мъчения. Всички подоб
ни легенди оставят отпечатък в раннохристиянските
представи за пъкъла.
ЛОГИКАТА НА ИСТОРИКА
Излиза, че историкът чете Новия завет със съвсем други

очи. Той тутакси улавя историческите зависимости и вижда
кога и колко е „заемано“ (да се изразим културно) от други
източници. Не е възможно добросъвестният историк да
открие някакъв „божествен“ произход. Волю-неволю той
ще разчлени целия Нов завет на отделни части и дори да
цени хр и сти я н ск ото учение, ще стигне до извода, че
новозаветните „свидетелства“ не могат да се смятат за
особено читави. Ако е готов да не загърбва здравия разум,
149
ще бъде принуден да признае, че Новият завет е обикновено

плагиатство и че всички чудеса, притчи и проповеди просто
са приписани на действително съществувалия или измислен
Исус Христос.
Ще разбере, че Исус Христос е само изкуствено създа
ден герой, съшит и слепен от всякакви възможни и невъз
можни митове и легенди. Ще се усъмни съществувал ли е
някога този Христос, защото няма нито една новозаветна
м исъл, която да не м ож е да се проследи до по-ранни
източници; ще открие съмнителни съвпадения с писмени
паметници от предишни епохи и няма как да не стигне до
извода, че цялото удоволствие трябва да е дело на група
автори. Тези (трябва да им се признае - извънредно
интелигентни!) писатели старателно са изваяли един
изкуствен, често сладникав герой, служейки си със смеси
ца от еврейски, персийски, етруски, египетски и индийски
легенди.
Но ако автентичността, оригиналността и уникалността
на Новия завет са поставени под съмнение - а какво друго
направихме в последните страници? - то това разклаща
цялата конструкция на твърдението, че става дума за
„божието слово“ .
ОТ РАБОТИЛНИЦАТА НА ФАЛШИФИКАТОРИТЕ
Ако обаче Новият завет не е „словото божие“ , то какво,

за бога, представлява той? Е, това е най-изкусната, изрядна
и умела фалшификация, създавана някога. Гениално
литературно постижение. Най-фантастичната, достойна за
възхищение, изпипана манипулация.
Трябва да признаем, че фалшификациите били в реда на
нещата още преди да се появи Новият завет. Съществувала
цяла традиция на ф алш ифицирането. И зк уството на
подмяната било високоразвито. Известно ни е, че още при
150
древните гърци и римляни били пускани в разпростране

ние ръкописи под фалшиво (разбирай известно) име с цел да
се придаде повече тежест на дадена идея. Не всички текстове,
подписани с името на Платон - установил по-късният
критически анализ - наистина били написани от Платон.
Наложило се да се окастри и наследството на създателя на
медицината и основателя на лекарската етика Хипократ.
От 130 предполагаеми негови съчинения днес учените не
признават и половината. Жертва на фалшификаторите
станали Аристотел и Питагор; на Цицерон и Цезар били
приписвани със задна дата текстове, които те никога не били
написали или произнесли. Знае се със сигурност, че петте
Книги Мойсееви не са написани от Мойсей. И на Давид, и на
Соломон впоследствие били приписвани текстове.
Съвременната наука вече не приема безкритично всяко
съчинение, което в миналото минавало като излязло изпод
перото на Платон, Аристотел или Мойсей. Тя сравнява и
проучва. Знае как да определи възрастта на ръкописите.
Научната литературна критика разполага с безкрайно
прецизни м етоди, кои то могат да определят или да
отхвъ рл ят авторството на определен тек ст. Но и
фалшификаторът още в древността разполагал с цял репер
тоар от техники. Защото фалшифицирането се смятало за
необходимо. Трябвало да задържиш овчиците в обора.
Налагало се да се разграничиш от богохулниците, еретици
те и неверниците. Необходимо било да се бориш с враговете
и да ги заклеймиш. Нужно било да разпространяваш словото
Б ож ие, да утвърж даваш властовите претенции, да
циментираш собствен остта. Ето защо „бл агочестиви
измами“ се вършели всекидневно.
Да посетим подобна фалшификаторска работилница и да
проследим репертоара на надарените измамни пера. Най-
общо казано, новозаветният фалшификатор разполагал с
цял арсенал от средства.
151
ТРИНАЙСЕТТЕ ФАЛШИФИКАТОРСКИ ТЕ Х Н И К И
Монахът се почесва по главата и поглажда редките коси

около тонзурата си. Свещите са почти изгорели. Навсякъде
са разпръснати папируси и пож ълтели пергаменти за
сравнение. Монахът се колебае. Къде трябва да внимава най-
много?
Техника 1
Важна е възрастта на материала, който ще използва за

писане. През трети век още не съществуват научни методи
като физически или химически анализ, затова проблемът
не предизвиква особено големи тревоги. Но въпреки това
трябва да внимава какъв писец да избере, и мастилото, и
основата. Монахът е превил гръб над ръкописа и се поти.
Трябва да използва точните материали. Дали гърците през
втори или трети век са писали на подобен пергамент?
Вероятно. Набавил си е ръкописи от онова време. Но му
трябват повече знания.
Техника 2
Необходимо е да наподоби точно калиграфията, езика и

буквите. Трябва да усвои и техниките за писане и украсява
не. Упражнявал се е седмици наред, вече е готов. Потопил се
е в науката за езика. Не чак тол кова, за да заблуди
изследователите 17 века по-късно, но достатъчно, за да
копира текстове на древни езици.
Нашият монах е извънредно начетен. Познава гръц
ките и еврейските съчинения. Знае дори преданията и
легендите от Индия. Ч овекът е вещ в науките, с най-
висока литературна квалификация. За което получава
152
княж еско възнаграждение. С една дума, той е най-доб

рият в своята област.
Техника 3
Но само видът на писанието и знанието на древни езици

не стигат. Нашият монах отново се задълбочава в древните
р ъкописи . А втори те им култивират определен стил,
определена форма. Трябва да копира точно техния архаи
чен слог. Трябва да говори с басни и притчи. Трябва да
наподобява старинната граматика, да оформя ясни, убеди
телни, сякаш кънтящи изречения. Какво предизвикателс
тво! Трябва да бъде точен в избора на думи. Трябва да владее
риторичните техники. Да знае как се композира градация.
Как убедително да подреди думите в изречение, та да оставят
най-добро впечатление. Нашият монах знае как са писали
Цицерон и великият Платон. Наред с фалшификациите
обучава ученици по риторика.
Техника 4
Монахът препрочита текста - звучи му добре. Сега оба

че трябва да добави малко автентичност. Тонзурата го
сърби. Новият ръкопис, призван да утвърди господство
то на християнството, трябва от пръв поглед да отхвър
ля всякакви съмнения по отношение на оригиналността
си. Как да го постигне? С помощта на точни факти. Мона
хът се старае да вплете в текста автентични подробности
за епохата.
Колкото по-точно е свидетелството, толкова по-достовер-
но звучи. Не бива да пише „Той получи десет чувала зърно“ , а
„Дадоха му единайсет и половина чувала и три крини зър
но“ . Това звучи по-достоверно. Веднага си проличава, че
авторът иска да бъде верен на истината. Извънредно точни
те данни са важна част от фалшификаторската му техника.
153
Нашият монах изведнъж започва да се поти по-малко.

Точност и незначителни подробности. Това е!
Убедително звучат също точните сведения за мястото
и времето. Кога е било последното преброяване в Древния
Рим? За учен човек като него е лесно да провери. Този факт
ще убеди всекиго. Мястото, времето, а после? Необходи
мо е да спом ен е н якои о б щ ои зв естн и и сто р и ч е ск и
събития. Преброяването при император А вгуст! Много
добре. Така читателят по-лесно ще глътне изфабрикува
ната история. Общоизвестните имена повишават нивото
на достоверност.
Техника 5
Документът изглежда все по-добре. О, никой друг автор

не би могъл да се справи по-успешно. Възможно ли е да
увеличи надеж дността м у? Разбира се! Като създава
паралели. Монахът хвърля поглед към Стария завет. Той
гъмжи от пророчества. Какво е казано за месията? Че ще
произхожда от Давидовото коляно? Прекрасно. Значи още
древните са говорели за НЕГО. Следователно Йосиф трябва
да стане потомък на Давид. Нека да нахвърлим родословно-
то му дърво чак до еврейския цар Давид. О! С тази работа
монахът със сигурност ще си заслужи царството небесно.
Тя ще бъде звучен шамар за проклетите евреи, но и за
гърците, които все още не са съвсем уверени, че Христос
наистина е месията, и които понякога открито изказват
съмнения в съществуването му.
Изведнъж монахът усеща, че го осенява светият дух. Да,
древните прорицателства ще се сбъднат! Това е. Може би
ще трябва да се преработят и части от еврейските писания,
като се припишат на определени герои предсказания, за
които после ще се окаже, че са се сбъднали. Това би било
изключително постижение. Предсказанието се сбъдва днес,
а старозаветн ият паралел, древното предсказание, е
154
открито месеци по-късно. Гениално! Еврейската литература

е създавана в течение на цяло хилядолетие. Благоприятна
почва за добавки и фалшификации. Накрая в по-новия
ръкопис ще бъде описано изпълнението на предсказание,
което впоследствие ще бъде открито в много по-древен
текст. Монахът е във възторг.
Техника 6
Какво ощ е? Трябва да представи автора като свиде

тел. Например като цитира редки имена. Странно, мис
ли си монахът. Има случаи, когато общоизвестните име
на и факти увеличават достоверността, и други - когато
така става с неизвестните. И двата метода действат. След
като не е сам свидетел на събитията, „авторът“ на въп
росния ръкопис поне трябва да твърди, че е разговарял
със свидетели.
Техника 7
Монахът отново прелиства старинните ръкописи, създа

дени от древните майстори фалшификатори. Да, още нещо
важно. Заплахите. Неверниците трябва да бъдат заплашени
с най-ужасните адски мъчения. Монахът добавя съответния
параграф. Описва цветисто пъклените мъки и завършва с
няколко проклятия по адрес на неверниците - това винаги е
от полза!
Техника 8
Нова идея осенява монаха. Ще обвини други във фал

шификация! Колко е лесно да препродадеш автентичност
та и оригиналността! Монахът вдъхновено предупрежда
ва читателите си да не вярват на лъжците, измамниците
и на адската пасмина. Така съчинението изглежда още
155
по-достоверно. Каква наслада е да записваш гръмовните

слова!
Техника 9
В името на равновесието монахът обещава царството

небесно на онези, които не подлагат на съмнение истинност
та на писанието му. Там няма да има болка. Болестите ще се
излекуват. Ще добиете вечен живот! Играта с болестите и
болката винаги действа - от хилядолетия насам с тяхна
помощ може да продадеш всякакви идеи. Мечтата за вечен
живот също е ефективна.
Техника 10
Остава да се измайстори версията как и къде е намерен

ръкописът. Гробовете са изключително подходящ и за
целта, също и задънените рафтове в прочутите библиоте
ки, старинните архиви, възможно е да се прибегне и до
скалисти пещери, в които са закопани глинени стомни със
скрити в тях свитъци. Може би ще трябва да наеме някое
пастирче, което „случайно“ да открие въпросния доку
мент. Момчето ще има болна майка и с един удар ще стане
богато и известн о. П исателската фантазия на нашия
монах се развихря. О, история, оплетена около самата
история!
Техника 11
Все пак би трябвало да се позове и на трети лица. Този

писателски трик е прастар и също много надежден. Истори
ята веднага добива широта и става по-достоверна. Да, ще
цитира свидетелства на трети лица, които го подкрепят.
Сега историята му ще се разиграва пред повече свидетели.
Кого да избере? Нека бъде жена. И жените трябва да бъдат
156
спечелени за вярата. Също и хора от народа, с които

читателят да се идентифицира. Удостоверяването от трети
лица е златна идея.
Техника 12
А дали да не включи някакво свръхестествено явление?

Защо не. Видение! М онахът знае, че всичките му
литературни учители успешно са използвали виденията и
откровенията.
Техника 13
Липсва само завършекът, който ще увенчае историята.

Свещите догарят, но короната липсва. Опитва да се подпи
ше. Неуспешно. Упражнява подписа отново и отново, докато
видът го задоволи. Не би било лошо да сложи и печат. За
съжаление по онова време не са използвали печати. Но защо
да не завърши с клетва? Да, свещената клетва ще добави
последния ефект.
Нашият монах е доволен, а и тонзурата вече не го сърби.

Ръкописът изглежда по-автентичен от истински. Авторът
се е наредил в редицата на големите фалшификатори. Но не
се смята за грешник, а за божи слуга.
ТРАДИЦИЯТА НА ФАЛШИФИКАЦИИТЕ
Който си мисли, че горните редове съдържат и най-

малкото преувеличение, жестоко се лъже. Истината е, че
още в древността е съществувала цяла традиция на фалши
фикациите. Много популярно било да се фалшифицират
прочути автори. Живите автори отпадали, защото лесно
можели да разобличат подправените ръкописи. Но имена
157
та на знаменити покойници придавали тежест на текстове

те. П овечето от ф алш ификаторите били ж реци или
свещеници. Заслуга на Карлхайнц Дешнер е, че разкрива
точно тази традиция на фалшификациите.
Днес редица документи и съчинения се определят като
несъмнени фалшификации. Дори теолозите признават, че
най-малко шест от посланията на Павел са подправени.
Всички т.нар. католически послания от Новия завет са
фалшиви. Особено популярни били фалшификациите около
Дева Мария. Съществуват обаче и фалшификации от името
на всички апостоли, от името на Исус, подправени апостолски
послания и писма, многобройни фалшификации от името на
църковните отци. Особено популярни били призваните да
удостоверят историческата автентичност на Исус Христос и
да издигнат учението в очите на гърците и на други езичници.
Повечето от мъченическите свидетелства също са доказано
фалшифицирани. Подправени са и почти всички списъци на
епископи, които трябвало да послужат за утвърждаване на
апостолическата традиция.
Фалшификаторите не се спирали пред нищо. Случва се
по-нови фалшификации да се позовават на по-стари. Допъл
вали, смесвали, разбърквали и подправяли писмените
източници като гърне със супа.
Традицията на фалшификациите в християнските църк
ви е толкова заплашителна, че само можем да се дивим на
конгломерата от неверни твърдения, лъжи, преиначени
факти, фалшиви клетви, неистини и полуистини.
КАК Е БИЛО В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ
Почтената задача на историята е да ни разкаже „как е

било в действителност“ - една колкото сериозна, толкова и
наивна задача, защото няма как да се върнем две хиляди
години назад във времето. В най-добрия случай можем да
158
постигнем само приблизителна представа, въпреки всички

те налични източници, или може би точно заради въпрос
ните източници, които са твърде съмнителни. Да се опитаме
напук на хилядите препятствия да отговорим на въпроса
как стоят нещата с Новия завет.
Наистина ли някой монах е съчинил цялата история?
Измислен образ ли е Христос?
Вярно е, че монахът от предходните страници е плод на
фикция, но е напълно възможно да е съществувал. Най-
близо до истината вероятно е следният механизъм на
възникване на Новия завет:
1. Новият завет е дело на десетки автори (определено не

само на Марко, Матей, Лука и Йоан), писали в течение на
столетия. Възможно е в основата му да стои автентичната
фигура на един П раисус - грък или евреин, лечител и
спасител, който притежавал изключителни способности,
каквито обаче се срещат у хора от всички епохи. Възмож
но е към личността му да са притурени и онези идеи за
свършека на света, които съществували и клокочели по
онова време в юдаизма. Родена е легендата в първия си,
най-важен етап.
2. В последствие личността на този П раисус е била
фризирана и накипрена, както бихме се изразили днес.
В началото може и да са му приписали само няколко ле
генди, за да направят героя по-жизнен, по-наситен, по-
значим и по-убедителен. Очевидно авторите не ги е било
грижа, че същите истории са известни с други герои в
други страни. Завършен е вторият етап на легендата.
Това със сигурност не било дело само на един автор. С
врем ето м ного хора се вклю чили в и зтъ каван ето на
гъстата мрежа от предания. В началото може да е бил
см ъ тн и я т сп ом ен за н я к а к ъ в л еч и тел , св ъ р за н с
еврейските религиозни представи за края на света. Но
впоследствие „легендата И сус“ добила плът и кръв. Раз
159
\
Ха. А . МЕЛЕР_____________________________________________________________________
красили я с откраднати митове и предания за чудеса и

изцеления.
3. Потребен бил и драматичен край! В Новия завет ще
намерите всички елементи, съставящи успешния роман:
завръзка, развитие, предвиждане за предстоящо напреже
ние, предателство, ретроспекции, свръхестествени явления,
борба срещу потисничество, линии на действието, движещи
се възходящо и низходящо, както и финална кулминация
(разпъван ето), надмината само от въ зкресен ието и
възнесението, нищо че и двете явления са ни известни от
гръцката и индийската митология. Защо и до днес никой не
вижда колко старателно е композирана тази история? Тук
са се трудили истински майстори на словото, надарени
свещеници поети!
4. Най-накрая на сцената се появили и свещениците с
литературно образование. В този период е и мястото на
нашия монах фалшификатор. Но по-вероятно е с работата
да се е заела цяла група високообразовани духовници.
Трябвало да бъдат създадени паралели със Стария завет.
Необходима била и единна версия.
Кой поел грижата да се създаде единна версия на Новия

завет? Византийският император Константин. Воден от
политически съображения, през IV век той заповядал да
бъде изработена единна версия на Новия завет.
За целта създателите отново прибегнали до лъжи и

фалшификации, защ ото същ ествуващ ите версии били
прекалено противоречиви. Цяла група от начетени свеще
ници се заела да обедини и уеднакви наличните писмени
„свидетелства“ , по-точно легенди. Защото първоначално
Новият завет не е съществувал в сегашния си вид. Имало
безброй ръкописи и съчинения, които едва по-късно били
разделени на канонични (тоест признати за истински) и
апокрифни (неистински, привнесени допълнително). Нак
160
рая подбрали няколко текста, които съставляват сборни

ка, познат днес като Нов завет. Всъщност размисляли в
продължение на 400 години, докато от легенди, забавни
басни и предания бил съставен въпросният сборник, между
другото преливащ от пропаганда, апологетика и полемика.
Всъщ ност пропагандата, разпространението на вярата,
била същинската цел на Новия завет.
На финала църковните отци постигнали съгласие и
избрали няколко „канонични“ писания, в които „словото
божие“ разбира се, не било „истинно“ , а само определено като
такова.
Въпреки това изглаждането, хармонизирането и прера
ботката на текстовете продължили. Стотици автори са
опитвали перата си в Новия завет. Някои от тях са надаре
ни писатели, но всичките вкупом са в плен на собствените
си предположения, спекулации и предпочитания.
Същественото е, че за съществуването на Исус Христос
няма нито един свидетел!
Нито един негов съвременник, с изключение на Павел,
когото вече обсъдихме (а и той имал само „видение“ ), не ни
съобщава за Исус!*
Не съществува и нито един нехристиянски източник.
От Христос остава само една голяма въпросителна.
КРИТИЦИТЕ НА НОВИЯ ЗАВЕТ
Векове наред хората, които дръзвали да тълкуват Новия

завет, поставяли ж ивота си на карта. О тносително
свободното му обсъждане е възможно едва от около 250
години. Преди това всякакви съмнения били забранени.
Човек задължително трябвало да вярва, иначе рискувал
пъкъла в онзи и главата си в този живот.
* В п о с л а н и я т а на св е т и П е т ъ р , ак о т ой е т е х н и я т а в т о р , се пази п о д о з р и
т е л н о м ъ л ч а н и е за п о д р о б н о с т и о т ж и в о т а на И с у с Х р и с т о с . - Б. авт.

Въпреки това смели личности отрано посочват несъот

ветствията в Новия завет. Професорът по ориенталски
езици Херман Раймарус, починал в Хамбург през 1768 г.,
написал огромен труд на тази гореща тема, но никога не
посмял да го публикува. По-късно Готхолд Ефраим Лесинг
издава части от него в своите „Волфенбютелски фрагмен
ти“ . Според Раймарус, който се позовава на еврейски
източници, Христос не е основоположник на християнство
то. Хердер също се съмнявал в Новия завет, подобна е и
позицията на Давид Фридрих Щраус, водил героична борба
срещу митовете му през 1836 г.; в тази връзка трябва да
бъдат споменати и имената на Фердинанд Кристиян Баур,
Бруно Бауер, Ернест Ренан и абат Лоази. Французи, герман
ци и холандци се опитват да проследят и да разобличат
лъжите за Исус в Новия завет: Пирсон, Набер, Матас, Древс,
Бултман, Дибельо, Кеземан, Решке, Алберт Швайцер и
Карлхайнц Дешнер. Всички те старателно изследват текста
дума по дума и проследяват противоречията и
несъответствията. Вследствие на техния труд можем да
кажем, че Новият завет е всичко друго, но не и историческо
свидетелство в смисъл на „истината задължава“ . Той е
свещенически опит, наистина много умел, да се докаже
същ ествуването на Исус с помощта на няколко текста,
обявени за канонични.
КАКВО ОСТАВА?
Какво остава след всичко това? Живял ли е Исус Хрис

тос? Според нашето мнение, „заемките“ , тоест кражбите от
други култури, са прекалено очевидни. Новият завет е
плагиатство, пъстра смесица от истории, твърдения и при
казки. Личността на Христос на много места е прекалено
сладникава, прекалено съвършена, за да не ни обхванат
съмнения. Имаме работа с бог, създаден от човешка ръка.
162
Етичните му тези са подкупващи и убедителни, но нито една

не е нова, нито оригинална. Прекалено често страховете на
хората се използват манипулативно.
Възможно е да е съществувал прототип на Исус. Въз-
можно е това да е бил някой като лечителя Ескулап. Ня
кой от безбройните еврейски пророци също може да е бил
първообразът на онзи Праисус - приликите между ново-
заветния Х ристос и старозаветните пророци са порази
телни. Разказите за чудесата са взети от поне пет култур
ни общности. Те били смесени с образа на Праисус и наго
дени към него. Постепенно изпъкнал образът на новоза-
ветния Исус.
Грубата версия на историята била съставена от един-
двама пишещи свещеници. Възможно е в основата й да е
имало действителна драма, защото римляните наистина
разпъвали на кръст еврейски смутители, и то по бързата
процедура, ако сметнели за необходимо. Може би първооб
разът за другата половина на Исус е бил някой еврейски
закононаруш ител или бун товн ик. Н еговата личност
обогатила образа на лечителя Исус. Но времето минавало и
вариациите на Исус се размножили прекомерно. Затова
император Константин наредил занапред да остане само
една-единствена версия на историята. Усърдните пера на
свещениците се подчинили и създали окончателен вариант,
всички съмнения в който били запретени.
Така възникнал образът на Исус Христос - наполовина
спасител, лечител и пророк и наполовина закононаруши
тел и бунтар. Извършена била най-голямата литературна
измама в историята.
Исус, какъвто ни го представят днес, с благочестиво
то си отнесено изражение, което виждаме по икони и кар
тини, със сигурност не е съществувал. Образът му от пре
данията, тоест от фалшификациите, определено е худо
жествена измислица - синтетичен герой, литературно съ
битие.
163
Съществувал ли е Исус Христос?

Със сигурност не такъв, какъвто ни го продават през
последните две хиляди години.
Съществувал ли е друг, различен Исус?
Не знаем, всичко е възможно.
Кой би могъл да ни осведоми?
Със сигурност не и една особена порода хора - свещени
ците!
164
• ПО СЛЕДИТЕ НА МОХАМЕД
През 622 г. Мохамед се преселил от Мека в Медина,

където умрял през 632 г. Това са единствените факти, които
знаем за него със сигурност. Така би трябвало да изчерпим
статията за Мохамед, ако решим да се придържаме към
историческата истина.
Всички останали събития от живота му са най-малкото
съмнителни, с изключение на някои моменти от периода в
Медина. Колкото до годината на рождението му, младост
та, зрялата му въ зраст, да не говорим за виденията,
откровенията и явленията - кой би се осмелил да говори за
тях като за историческа истина?
Въпреки това хиляди мечтатели, теолози, фантасти,
вярващи, молители, разказвачи на приказки, поети, хали-
фи и имами, проповедници и свещ еници са правили
нескончаеми опити да запишат окончателната истина за
онова, което се е случило. Резултатът е една извънредно
авантюристична биография. И все пак този ж ивотопис
окрилял мисленето и делата на милиарди хора и ако за един
кратък миг си спом ним , че цялата работа е само
благочестива измишльотина, не можем да не се учудим на
лековерието на човешкия род.
Както в случая с повечето биографии на „великите“
личности с течение на времето и Мохамед се е превърнал
165
в нещо като сянка, смътен образ, представящ една „в е

роятна истина“ (колко разобличаващ и едновременно и
точен израз!), подкрепян и до днес както от поддръжни
ци, така и от врагове, както от почитатели, така и от за
вистници.
КАКВО ПИШЕ В УЧЕБНИЦИТЕ ПО ИСТОРИЯ
Целта е амбициозна и далечна като необятния хоризонт

- несравнима гледка в арабските пустини с вечния им пясък
и с мъгливите талази, където трептящият въздух рисува
измамни образи, които могат да заблудят и най-
рационалния човек. Целта: нова, възвишена вяра, която да
обхване всички арабски страни, нова, възвишена етика,
един-единствен бог, комуто служат всички хора - Аллах,
име, което да се произнася единствено със страхопочитание.
Аллах обаче е избрал един човек, за да постигне тази цел.
Сподобил го е с особени дарби. М ъжът е умел оратор,
изключително интелигентен, умее да печели сърцата и да
убеждава умовете, смел е като лъв. Това е Мохамед.
Името му означава „Възхваляваният“ . Ражда се в Мека
през 567, 568, 569, 570 или 571 година. Там се кръстос
ват търговските пътища, по които се движат керваните.
Хората се прехранват от търговия и от чужденците, кои
то идват на поклонение пред Кааба - каменната построй
ка, в която е вграден черен метеорит. В Мека се тълпят
авантюристи и спекуланти, пътуващи музиканти и тан
цьорки, кръчмари и водачи на кервани, бедуини и усед-
нали, богаташи и бедняци, християни и евреи. Върти се
търговия със зехтин, фурми, тамян, скъпоценни камъ
ни, коприна, платове, оръж ия и пшеница. В Мека се
молят на много богове, а в добавка почти няма човек,
който да не вярва в духове - джиновете беснеят наоколо, а
ясновидците и заклинателите на духове печелят нелошо.
166
Мохамед израства в тази пъстра, наситена с тамянов дим

атмосфера. Пасе стадата, първоначално го възпитава дядо му,
по-късно - чичо му. Когато възмъжава, постъпва на служба
при богата вдовица, по чиято поръка пътува, търгува и
сключва сделки. Тя е петнайсет години по-възрастна от него,
но той проявява достатъчно разум, за да поиска ръката й.
Едва когато става на четирийсет години, Мохамед попа
да в полезрението на обществото. Ето как: „И книгата се
потопи в сърцето му.“
Книгата ли? Става дума за Корана.
Пред Мохамед се разкриват вечните истини. Отначало
ги приема насън, после в състояние на транс. Архангел
Гавраил му известява волята на Аллах. Богът започва да
предава на своя пророк морални правила и политически
повели, но и хули, насочени срещу враговете му, диктува
предписания, засягащи любовния ж ивот, и призиви за
свещена война. Мохамед научава истини за ада и за рая.
До края на живота си той ще продължи да получава
видения, отново и отново. Мохамед е възхитен. Отначало се
доверява само на най-близките, на семейството си. Но когато
получава заповедта да изнесе истината на бял свят, е
принуден да се подчини на волята на Аллах.
Така започва мащабната му мисионерска дейност. Но
при цялата си активна намеса Мохамед никога не изгубва
от очи своята голяма цел: обръщането на неверниците в
правата вяра, единението с Аллах, под което се разбира и
политическо обединение. Начинанието е толкова амбици-
озно, че обикновеният смъртен едва ли е способен да мис
ли в подобни измерения. Но целта е поставена от Аллах, а
той е всемогъщ. Затова Мохамед поема на път и започва
да проповядва.
Опитите му да обърне неверниците в правата вяра не
винаги успяват. Слушат го с готовност само бедните и
робите, особено когато им описва райските градини. Арис
тократите и богатите търговци се страхуват да не изгубят
167
влиянието си в Мека и го мразят, особено когато ги заклей

мява, че не даряват достатъчно за безимотните. Затова
Мохамед и първите мохамедани неведнъж стават обект на
преследване.
„Дори мюсюлманите да се молят на отдалечено място,
прокуж дат ги. Когато Мохамед поиска да проповядва,
заглушават гласа му с крясъци и с неприлични песни.
Един ден Абу Джал заповядва да замерят пророка с овча
плацента, докато той се моли на площада пред Каабата.
Мохамед не позволява да го предизвикат и призовава дъ
щеря си да го измие. Укба плюе в лицето му, а Мохамед
напълно спокойно се изтрива, но после изпада в екстаз,
докато рецитира стиха за грешника, който един ден ще
отхапе пръста с и ...“ Така описва ситуацията Емил Дър-
мингам.
Мохамед все по-често вижда лица и получава всякакви
други видения, всъщност винаги, когато това е необходимо.
Той проповядва и учи, хули и насъсква, и все за слава
та на Аллах. По-късно проповедите и разказите му са за
писани под формата на стихове, или сури, в Корана и
мюсюлманите са задължени да ги учат наизуст още от
деца. Откровенията често го спохож дат в подозрителна
обстановка. П ророкът трепери и се тресе, въздиша, за
дъхва се и се поти. Често виденията му са придружени с
главоболие. Понякога шумни звуци му пречат да чуе све
щените думи, понякога му се явява ангел. Последовате
лите му отдавна го смятат за светец. Историите, които
разказва, потвърждават, че е пророк на Аллах, който му
разкрива, че един ден ще се възнесе в небесата, възседнал
кобила, водена от архангел Гавраил. Следовниците се
множат.
Обитателите на няколко оазиса приемат новото учение.
Но жителите на Мека продължават да го гледат подозри
телно. Затова един ден той се преселва в град, който ще
получи името Медина („мадинат ан-наби“ означава „гра
168
дът на пророка“ ). Мохамед емигрира от Мека. Датата на

хиджрата - неговото бягство, слага началото на новото
мохамеданско летоброене. Жителите на Медина се увли
чат по него и го посрещат гостоприемно, не на последно
място защото мразят обитателите на Мека, чието първен-
ствуващо положение е трън в очите им. Но дори симпати-
зиращите мединци не са в състояние вечно да изхранват
бегълците от Мека. Затова Мохамед и последователите му
решават, че трябва да се погрижат за други източници на
приходи.
Създадено е учението за свещената война. То разреша
ва да се извършват грабежи и нападения, да се организи
рат походи за плячка, най-вече срещу омразната Мека.
Мохамед насъсква хората си с цялата власт на ораторс
кото си майсторство: „В сянката на вашите саби се таи
раят!“ Накрая мохамеданите печелят, макар че врагът
има чи сл ен о п р е в ъ з х о д ст в о . Н ебесн и те отр я д и ги
окрилят. Плячката е богата. Аллах се явява отново и
нарежда на воините всеки път да отдават по една пета от
плячката си на пророка.
Ислямът (думата буквално означава „да се предадеш“ , „да
сключиш мир“ ) става все по-доминиращ, новата религия
укрепва. Мюсюлманите - онези, които са се предали и са
сключили мир с бога —стават по-могъщи и по-могъщи.
Расте броят на разбойническите набези и грабежи, все в
името на Аллах, разбира се. Ако смъртта настигне някого
от грабителите, той мигом отива в рая. Мохамед се превръ
ща в политик, става държавен глава. Виденията му са
впрегнати в служба на новата му задача. Но жителите на
Мека са гневни, защото мединците начело с Мохамед им
отнемат господството в района. И един ден нанасят ответен
удар. Победата е тяхна. Пророкът обаче не може да се
примири с подобен провал. Планира над шейсет и пет похода
и нападения, двайсет и седем от които оглавява лично.
Евреите и различни племена от съседните поселища също
169
минават под ножа. А после Мохамед подготвя коронния си

удар. След двегодишно примирие той отново поема срещу
най-големия си враг - Мека, начело на десет хиляди души.
Пред лицето на подобна военна мощ жителите на града са
принудени да преклонят глави.
Мохамед проявява достатъчно далновидност да запази
Каабата с Черния камък и занапред като светилище. Хората
му разрушават само идолите. Оттук нататък влиза в сила
следната верска формула: „Аллаху акбар!“ Бог е велик. Няма
друг бог, освен Аллах. И Мохамед е неговият пророк.
Мохамед обявява Мека за свещен град и по-късно издава
предписание всеки вярващ мюсюлманин поне веднъж в
живота си да отиде там на поклонение.
Триумфите следват един подир друг. Мохамед потушава
бунт след бунт, покорява племе след племе. Накрая го
признава цяла Арабия! Вече съществува само една религия,
един бог и един пророк. Мохамед се превръща в хомо
политикус, става неоспорим водач.
А ко на хоризонта се появят проблеми, поредното виде
ние или откровение ги разрешава тутакси. Мохамед нат
рупва безкрайна власт и несметни богатства. Самонаг-
раждава се с много жени, сред тях е и седемгодишната дъ
щеря на Абу Бакр - Айша. Многобройният му харем го
следва навсякъде. Пророкът вкусва райските наслади още
на земята.
Един ден похотливият му поглед се спира върху красива
та съпруга на сина му Саид. Теоретично постъпката му
противоречи на добрите нрави, ала Мохамед въпреки това
я взима за жена. Оправдава се с обичайното откровение: в
извънредно послание Аллах му разкрил, че изричната му
воля е да включи красавицата в своя харем.
Но дори пророците не са безсмъртни. Любовните радос
ти и военните трудности накрая взимат своето.
През 630 г. Мохамед превзема Мека. През 632 г. вече е на
смъртно легло. Айша, дъщеря на Абу Бакр и съпруга на
170
Пророка, описва смъртта му по следния начин: „Когато

Изпратеният от Бога се завръща от гробището, където се е
молил за покой н и ц и те, страдам от силен главобол и
започвам да се вайкам: Олеле, главата ми! Но той ми отвръ
ща: Не, А йш а. Олеле, моята гл а в а ...“ * Така издъхва
Пророкът. Но едва преминал в отвъдното, Мохамед възся-
да крилат кон и се отправя към райските двери.
ДОБРИТЕ СТРАНИ НА ПРОРОКА
Описаният дотук Мохамед притежава доста положител

ни черти. Спечелва сърцата с чувството си за хумор, около
което се въртят най-различни истории. Отношението му
към жените е човешко - дори прекалено човешко, та чак
предизвиква усмивки. Да злоупотреби с виденията си и с
божиите думи, за да легализира един по принцип невъзмо
жен брак и да го вкара в нравствените норми - този номер
днес ни изглежда забавен. Но Мохамед наистина се отнасял
добре с ж ените си, а закон одателството му издига
социалното положение на жената в неговата епоха.
В добавка се проявява като умел търговец и в това отно
шение доста по-практичен от Исус. Знаел, че търговията,
сделките и парите не бива да бъдат заклеймявани, защото
те вдъхват сили на стопанския ж ивот и допринасят за
всеобщ ия разцвет. К оронният му номер е бракът със
заможната вдовица, който му разкрива пътя към върха.
Ако вярваме на източниците, той на всичко отгоре наистина
я обичал.
Мохамед въвел нова етика, по-възвишена, и то в общест
вена среда, където грабителството и измамите били нещо
обичайно. Помагал на изпаднали в беда вдовици и бил
изключително щедър към последователите си.
* J o h n A l d e n W i l l i a m s , D e r Is la m , S u t t g a r t , 1 9 7 2 . - Б. авт.
171
Историкът Уил Дюран пише за него: „Според описание

то на приятелите си той се държал учтиво с великите,
общително с обикновените, достолепно с горделивите, ве
ликодушно с поддръжниците си и любезно с всички оста
нали, с изключение на враговете си. Посещавал болните и
се присъединявал към всяко погребално шествие, което
срещ ал. О тхвърлял всякакви отличителни белези на
властта, не допускал да му оказват церемониални почести,
не отказвал, когато обикновени хора, дори роби, го канели
да сподели трапезата им, и не изисквал от робите да свър
шат работата, за която му стигали собствените сили и
време.“ *
Мохамед често проявявал милост, издавал интелигент
ни и справедливи присъди и уреждал спорове.
Думата „араб“ означава „мърш ав“ . Мохамед обаче пос
тавил основите на едно несметно богатство, победите му
донесли изобилие и ситост и обърнали значението на ду
мата „араб“ . Пророкът имал обичая да откупва роби, при
ели неговата вяра, проявявал скромност, често призна
вал невежеството си и на всеослушание обявявал, че не е
способен да извършва чудеса. Противопоставял се на лих-
варството, монополизма и спекулата - иконом ически
идеи, доказали значението си за всяка епоха и запазили
валидността си до днес. Защитавал бедните и хората на
труда и приканвал богатите да изплащат надниците на
работниците си „преди още да е изсъхнала потта по чела
та им“ .
Постоянно призовавал да се правят дарения и да се дава
милостиня.
Мохамед прекратил обичая да се убиват деца и наре
дил жената да бъде поставена на една плоскост с мъжа
по всякакви въпроси и да може свободно да разполага
със собствеността си.
* W ill Durant, W elt reic h e des Glaubens, Fr an kf urt , Berlin, W ien , 1981. - Б. авт.
172
Негово дело са и много правила за лична хигиена.

Ако съдим за Мохамед по целенасочеността и ефекта от
делата му, той изпълнил задачата си: низвергнал старите
богове и издигнал на трона Аллах. Обединил Арабия, дал
на народа нова религия и морални закони, вдъхнал му
амбиция, гор д ост и см елост. Столетия след това
мюсюлманите продължили завоевателните си походи, по
корили половината свят и днес продължават да бъдат една
от най-могъщите сили на планетата.
През 635 г. бил завладян Дамаск, през 636 г. - Антиохия,
през 648 г. - Ерусалим, а малко по-късно - Египет. Ислямът
започнал победния си ход из А рабия, Египет, Китай,
Индонезия, Индия, Мароко, Персия, Сирия и Испания.
Нелош резултат за един-единствен живот!
ПОЛИТИКЪТ МОХАМЕД
В известен смисъл Мохамед може да се разглежда пове

че като политик, отколкото като религиозен водач. Във
всеки случай той твърде често поставял религията в служ
ба на политиката. Бил опитен в изкуството, наричано днес
пъблик рилейшънс, и то векове преди да го дефинират като
наука.
Ето няколко примера:
• И зползвал всеобщ ото очакване да се яви м есията,
к о е т о преди н его п о сл у ж и л о то л к о в а д обр е на
християните, за да убеди сънародниците си, че самият
той е лелеяният пророк. И като резултат станал водач
без конкуренти.
• Проявил достатъчно разум, за да не разруши светилище
то Кааба в Мека, защото прекалено отдавна било обект
на обожание от страна на арабите. В противен случай би
рискувал бунт. Предпочел да се приспособи към утвър
дената митология.
173
• Жонглирал виртуозно с представите за рая и ада, не по-

лошо от християните, евреите и жреците от Двуречието,
и така придобил контрол над умовете на хората.
• Мъдро привличал на своя страна мощните водачи на
общественото мнение, което и днес е един от най-важните
елементи на всеки политически пиар.
• Владеел перфектно изкуството да говори. Преданията
гласят, че упражнявал едва ли не хипнотично въздейст
вие върху слушателите си. Проповядвал по улиците, под
открито небе, и не пропускал възможност да изрази мне
нието си.
• Когато сред собствените му привърженици избухнал
спорът между Мека и Медина, той разпоредил всеки жи
тел на единия град да се побратими с жител на другия.
• Стриктно следял за външния си вид - едно от основните
изисквания на пиара. Бил суетен, парфюмирал се, изпис
вал очите си и боядисвал косата си.
Всички тези методи и качества би ползвал и днес всеки

опитен в пиара политик. Многобройните военни походи,
които пророкът планирал до последната подробност, също
са политически, не религиозни подвизи. Делото на Моха
мед всъщност се състои в това, че е създал държава! Това би
трябвало да се има предвид в опита да го оценим справедли
во. Но какъв е отговорът на въпроса на въпросите - каква е
историческата истина?
МОХАМЕД И ИСТОРИЧЕСКАТА ИСТИНА
Едва ли е нужно да подчертаваме изрично, че цялото

литературно образувание, наречено Коран, е изградено на
базата на видения и откровения. Мохамед използва своите
видения, за да придобие влияние. Води за носа цялото си
обкръжение, засипва хората с разкази за откровенията си.
174
Заслуж ава да бъде определен като най-грандиозния

ориенталски разказвач на приказки. Тъй като виденията
му често били придружени с физиологични прояви като
гърчове и силно изпотяване, редица учени предполагат, че
е бил епилептик, макар че по-къ сн и изследвания не
потвърждават тази версия.
Виденията му обаче били извънредно точно пресмет
нати. Не се свенял да прибягва до най-крещящите рито
рични финтифлюшки, ако трябвало да прикове внимани
ето на слушателите си. Мохамед бил и безспорно надарен
п оет. А арабите обож авал и св ои те сти х о п л е тц и ,
възпяващи в рими войната и любовта. За арабите поетът
бил „летописец, биограф, сатирик, моралист, вестник,
оракул и боен вик ведно“ (Дюран). А Мохамед бил най-
изкусният от всички.
Не се боял да злоупотребява с откровенията си, за да
стане господар на хубавиците, които си набелязвал. Доб
ре че арабите не последвали примера му, защото в проти
вен случай днес щяха да имат масови видения. Не е лош и
ходът, с който бил впрегнат лично Аллах, за да осигури
на пророка си по една пета от плячката на всеки негов
воин. Сполучлив образ е и финалното му възшествие в рая
на крилат кон . Н а род ъ т, к ой то така обичал свои те
разказвачи на приказки, вярвал на всяка дума. Тук му е
мястото да припомним, че за да има лъжа, са необходими
поне двама - лъжецът и онзи, който с готовност се оставя
да бъде излъган.
Нека се взрем по-внимателно в прословутите видения
на Мохамед. Както вече казахме, откровенията му често
го спохождали в съчетание с определени физически съ с
тояния. Понякога „били съпроводени със звук, който той
описвал като биене на камбани“ (Дюран). Възмож но е
п о ст ъ т и ж ега та да са п р ед и зв и к в а л и в ъ п р о сн и те
видения. И действително, в началото, когато още не била
утв ъ р д ен а сл авата му на п р о р о к , п р и ятел и го
175
посъветвали да потърси услугите на лекар, който „да

изгони от него лудостта“ (Дюран). Днес, разбира се, не
можем със сигурност да твърдим вярвал ли е Мохамед в
своите видения, но политическият разум диктува по-
скоро отрицателен отговор.
Предположението ни е, че използвал „божествените“ си
откровения с твърде земната цел да постигне набелязаните
задачи.
Написани са хиляди трудове, които разнищват открове
нията на Мохамед и ги разпространяват из целия свят. Но
преди това те били събрани в Корана. С течение на вековете
и свещената книга на мюсюлманите многократно била
допълвана, разкрасявана, интерпретирана и съкращавана.
Манипулациите с ислямските текстове не отстъпват на тези,
чийто плод са Старият и Новият завет.
Трябва да признаем, че Мохамедовите приказки са из
вънредно изкусителни. Та кой не би искал да влезе в рая,
където текат мед и масло, където в изобилие блика вода (за
разлика от пустинята), където кръглооки хурии прислуж-
ват на вярващите и където оргазмът (сериозно!) траел по
осемстотин години. Представите за рая са успявали да
вземат ума на всеки народ, точно както идеите за ада
потапяли хората в ужас и кошмари.
Мохамед ни се представя като един от великите разказ
вачи на приказки. Пред него бледнеят и най-даровитите
поети. Бил велик като Омир, който измислил цялото елин
ско небе с обитателите му, и находчив като Вергилий, чиято
поезия е светилището на римската култура. Наистина,
враговете му го наричали самохвалко, лъжец и празноду-
мец, но приятелите му не преставали да възхваляват
мъдростта и остроумието, качествата му на ръководител
и харизмата му.
Ясно е, че когато препредал на слушателите си думите на
архангел Гавраил, Мохамед може и да не се е придържал
стриктно към чистата истина, но със сигурност е подхра
176
нил и развихрил въображението им. В крайна сметка успял

да създаде световна империя с пом ощ та на няколко
призрака.
Както и да квалифицираме виденията и откровенията на
Мохамед, те, естествено, нямат нищо общо с историческата
истина.
Защото ако сравним безбройните откровения, видения и
явления, за които са ни оставили свидетелствата си някол
костотин свети люде, отшелници и пророци, ще видим, че
те си противоречат капитално. В случай че въпросните
взаимноизключващи се внушения идват от бога, той би
трябвало да е голям глупак.
КОНТРОЛ ВЪ РХУ УМОВЕТЕ
„Виденията“ са просто средство, с което се упражнява

контрол. Сърцевината на всеки религиозен контрол пък са
представите за рая и ада. Те са прекрасно оръдие, осигуря
ващо послушанието на вярващите, независимо дали са
хри сти ян и , мю сюлмани или последователи на други
религии.
В християнството съществувала (и продължава да съ
ществува) цяла теология на ада, която е толкова простран-
на, че може да запълни томове. В описанията на пъкъла
присъстват най-отвратителните мъчения, най-нечовешки-
те болки и най-перверзните изтезания.
В това отношение ислямът се опитал да не отстъпва. В
мохамеданския ад за някои простъпки жените се наказват с
провисване за гърдите. И в ислямския ад има огън, който е
толкова силен, че по-обикновените грешници са принудени
да носят обувки, за да не изгорят веднага. П ъкълът е
разделен на седем кръга, които стават все по-ужасни според
прегрешенията. Питиетата в ислямския ад са кипяща вода
и нечистотии.

В замяна на това раят, с който залъгват правоверните,

си го бива. Подобно на християнското, и мохамеданското
небе е прекрасна градина, истински Едем, както и трябва да
се очаква от рай на народ, к ой то ж ивее в пустинни
местности. Разбира се, той изобилства с всякакви лакомст
ва и съкровища, които са рядкост в земния живот на арабите
- преди всичко вода колкото пожелаеш, вино (което на
земята е забранено!), мляко и плодове, каквито ти душа
иска. На всеки мъж прислужват по 72 девици с напъпили
гърди, прекрасни очи и сладки устни като разчупени
смокини. Те остават вечно млади, телата им са съвършени,
те са духове, способни да извършат всякаква услуга, и
винаги са на разположение.
Истински мъжки блян!
С чиято помощ се постига перфектният контрол върху
умовете. Правоверните били държани в подчинение с мето
да на моркова и тоягата. Златното бъдеще - раят, който
всеки можел да заслужи - упражнявало непреодолима
привлекателна сила. По-късно ислямските секти допълни
телно усъвършенствали този метод за контрол.
Особено зловеща е славата на Стареца от планината -
Хасан ибн ал Сабах, водач на персийско-ислямска секта,
който през 1090 г. завладява една планинска крепост в
северна Персия и привлича вниманието с грабежи, убийст
ва и насилие. Той основава тайно ислямско братство с
ритуали на посвещение, велик магистър (самият Хасан) и
йерархична стълбица, по която подчинените му да се изкач
ват в кариерата. На първото стъпало кандидатът трябвало
да изпълни незабавно и безпрекословно всяка заповед на
великия магистър. Зад стените на крепостта му Стареца
заповядал да засадят градина, която напомняла ислямските
представи за рая - с потоци и ш адравани, дървета и
цъфтящи храсти, и с волнооки стройни девици, наречени
хурии. На кандидата да постъпи в братството първо давали
хаш иш . Н овакът изпадал в упоение. Събуждал се в
178
градината, обграден от най-прекрасните хубавици, които

можел да си представи. Разкривали му, че се намира в рая.
В скута на Аллах! Глезели го с отбрани ястия и питиета,
красавиците изпълнявали всяко негово желание. След пет
дни отново го упоявали с хашиш и когато се събуждал в
реалния свят, му обяснявали, че наистина е бил в рая и че
може по всяко време да се върне там, стига само да премахне
няколко душ и, кои то са врагове на го сп о д а р я ... И
новоприетият правоверен с готовност рискувал живота си и
в най-опасната задача. Убивал с желание и с удоволствие,
защото знаел, че и да изгуби живота си, ще се озове в рая.
Наричали тези заблудени младежи хашишин - от името
на опиата хашиш - и от това название по-късно произлязла
думата за наемен убиец в някои европейски езици - assassin.
Ето как идеята за рая м ож е да се превърне в своята
противоположност. И в каква степен хората позволяват да
ги мотивират заблуди, обещания и утопии. Мохамед не се
възползвал от подобни крайни методи, но не пропускал да
жонглира с идеите за рая и за ада.
ИСЛЯМЪТ
Самата религия на исляма не е оригинални. Големи части

от нея се основават на еврейските предания, без които
изобщо не би била възможни. Освен това ислямът стъпва
върху християнската традиция и върху зороастрийски
извори. Архангел Гавраил, който уж просветлил Мохамед,
е чисто старозаветна фигура.
Фигури като Мойсей и Авраам, които присъстват и в
исляма, са от еврейски произход, И сус, когото ислямът
признава за пророк - от християнски. Всички те били
интегрирани в мохамеданската религия като надеждни,
доказали се митове. От юдаизма бил възприет монотеиз
мът, тоест вярата в един бог, както и представите за рая
179
и ада, Страшния съд, понятията за грях, изкупление и

разкаяние.
На стотици места в Корана откриваме отзвука от древните
еврейски писания. Историкът Уил Дюран смята, че поне една
четвърт от Корана се основава на еврейските религиозни
предания, без да смятаме м ногобройните му ритуали,
церемонии, обреди за пречистване и молитви. Дори основната
молитва на исляма е с преобладаващо еврейски произход. Но
представите за ангели, дяволи, Сатаната и Страшния съд
(които евреите от своя страна възприели от персите) също са
адаптирани в исляма. Типично арабски са само демоните -
синовете на пустинята си представят света, населен от
м ногобройни дж инове, тоест духове. Задължителното
поклонение в Мека (в светилището Кааба) също се гради на
древни религиозни представи. От християните Мохамед
открадва идеята за възкресението и възнесението (разбира
се, арабинът не може да не се издигне към небето върху
арабски жребец!) и идеята за Дева Мария, която обаче
обърква с Мариам - сестрата на Мойсей.
Така се ражда ислямът.
Ако го определим като оригинал на религия, това просто
няма да отговаря на истината.
ПО ВЪПРОСА ЗА ТРАДИЦИЯТА
Да повторим: за Мохамед не ни е известно нищо друго,

освен изречението: „През 622 година Мохамед се преселил в
Медина, където починал през 632 г.“
Като се прибавят няколко битки и свещени войни, това е
всичко, което знаем със сигурност за него, защото самият
пророк не ни е оставил нито ред. За целта имал секретар и
неколцина верни приятели, които се стараели да записват
черно на бяло всяка дума, излязла от устата му, за да я
спасят от забвение.
180
Но надеждните исторически източници са повече от

оскъдни.
Трябва да отбележ им, че Коранът (думата буквално
означава „лекция“ или „доклад“ ) бил диктуван от М оха
мед в течение на двайсет и три години. Всяка негова част
била записвана върху животински кож и, пергамент, пал
мови листа и дори върху кост и се съхранявала в раз
лични съсъди, които обаче не са се запазили. Тъй като
явленията и откровенията не били системни, а продик
тувани от текущ ите събития, Коранът не описва съби
тия в логическата им последователност. В него открива
ме молитви, закони, хули, описания на пъкъла и на рая,
пророчества, призиви да се дарява милостиня, поучения
какво да е отношението към жените, ритуали, забележ
ки за различните занаяти и други занимания, призиви
към свещена война, разкази за исторически събития,
описания на съдебни процеси - и всичко това в пъстра
см есиц а. В добавка при съ стват правила за хигиен а,
брачни консултации и правила за развода, поучения за
отношението към децата, животните и робите, отметки
за лихварството и даването на заеми, финансови препо
ръки.
В прав текст или между редовете се срещат и бегли
намеци за живота на Мохамед, но нищо повече.
Тълкувателите на Корана обаче още в самото начало
не се задоволили само с интерпретацията му, а се заели да
го променят, допълват, съкращават и редактират. Вре
мената се променяли, необходимо било да се запази него
вата актуалност. Скоро се появили различни варианти на
свещената ислямска книга. Затова правоверните отдава
ли голямо значение на хадитите - устните предания.
През сл едващ и те год и н и , д есети л ети я и стол ети я
разказите за живота на Мохамед никнели като гъби след
дъжд. Дълбоко вярващи ислямски владетели се старае
ли да съберат тези животоописания и да съставят сбор
181
ници с анекдотите и мъдростите на Пророка, което умно

жило различните варианти.
Нерядко хадитите били използвани в служба на опреде
лен политически интерес или за затвърждаване на властта
на някоя общ ествена група. Възникнали многобройни
легенди, приказки и фалшификации, които нямали нищо
общо с историческата истина.
„Преданията“ били тотално дискредитирани от така
наречени летописци, които били на светлинни години от
призванието на професионалния историк да се стреми към
документалност и истинност, със съвременното изискване
за добросъвестно изследване на източниците и използване
то на физико-химични методи или литературно-критичес-
ки анализ за установяването на автентичността. Тези
ислямски „историци“ (подобно на каноничните християнс
ки летописци) били изцяло религиозно мотивирани и
служели на определено ислямско течение или пряко на
някой владетел. Постоянните им опити да „възстановят“ в
подробности живота на Пророка и да добавят различни
детайли окончателно фалшифицирали образа на Мохамед,
и това не е учудващо за страна, която издига на почит
разказвачите на приказки.
От оригиналния Коран едва ли е останало много, но
голяма част е допълнена и видоизменена под формата на
хадити.
За обикновения мюсюлманин въпросното „предание“
било също толкова обвързващо, колкото и Коранът. Текс
товете обаче постоянно били редактирани, доизкусурява-
ни, разширявани и съкращавани, подобно на редакциите
на Новия завет - нововъзникналите проблеми изисквали
съответните решения, налагало се да се въвеждат нови
ритуали, нови обичаи, нови закони, да не говорим, че през
различните истори чески периоди трябвало да бъдат
оборвани различни секти и течения. В много градове
възникнали училища с претенциите, че преподават „истин
182
ските хадити“ . През 870 г. вече съществували 600 000

различни версии на мюсюлманското „предание“ . От Египет
до Туркестан, от Сирия до Мароко се разпространявали най-
различни версии. Ж ивотът на Мохамед бил представян
захаросано и украсен с фантасмагории, които радвали
сърцата на разказвачите на приказки по пазарите.
Приписвали на Пророка всякакви възможни и невъзмож
ни умения, на първо място чудотворството, въпреки че
самият той винаги отричал да притежава такава способност.
Но само двеста години след смъртта си Мохамед вече можел
да създава храна от нищото, като утолявал глада на цели
народи, и успеш но прогонвал от хората обладалите ги
духове. Описвали как изпращал молитва към синьото небе,
което се разтваряло и изпращало дъжд, след което посевите
избуявали и носели богата реколта. Способен бил само с едно
докосване до виметата на козите да ги кара да дават мляко в
изобилие. Изцелявал болни, като полагал ръката си върху
тях, вършел много други чудеса. (Всяка прилика с Новия
завет не е случайна.)
С две думи, образът на Мохамед коренно се променил.
От първоначалния Пророк не останало нищо. Мутирал
до сладникав герой, напомнящ Исус, започнали да го обо-
жествяват и да го подплатяват с легенди. Фалшификаци
ите се трупали една след друга. Само един пример: през
772 г. някой си Ибн Аби ал-Авдж признал, че е измислил
(тоест фалшифицирал) повече от 4000 хадити за живота
на Пророка. Четири хиляди! Измислени от един-единст
вен човек! За каква историческа истина може да става
дума?
Независимо от това обаче ислямът се разпространявал
във всички посоки на света и накрая доста държави започ
нали да се конкурират като единствено истинния извор на
вярата. Мохамед ставал главен герой на все повече истории,
които от своя страна ставали все по-наивни и детински.
Сравнен с него, барон Мюнхаузен би изглеждал като най-
183
честният човек на света. В течение на този процес ислямът

се смесил с идеите на елинските мислители и станал по-
философски. Възприети, всмукани, преработени и втъкани
били и други идеи. Ислямът станал интернационален.
Ислямските теолози се заели да пишат хиляди трудове,
повечето от к ои то имали претенцията да съдърж ат
абсолютната, необорима и единствена истина. Който не се й
се подчинявал, се оказвал с една глава по-къс. Константи-
нополските библиотеки преливали от ислямска литерату
ра, купища трактати се трупали в Кайро, Дамаск, Багдад,
Делхи, Мадрид. Ислямът в Африка се различавал от този в
Средиземноморието, който от своя страна бил различен от
испанския или черном орския. И въпреки постоянния
процес на добавяне и привнасяне на украси „правоверните“
твърдят, че Коранът е чист и оригинален.
Какво обаче ни остава от истинския Мохамед?
Само относително сигурните сведения за няколко въоръ
жени сблъсъка между жителите на Мека и Медина. И още:
през 622 г. Мохамед се преселил в Медина, където починал
през 632 г.
184
ХРИСТОФОР КОЛУМБ,
9 • ИЛИ МИТЪТ ЗА ОТКРИВАНЕТО
НА АМЕРИКА
Зад името Христофор Колумб се крие една от най-вълну
ващите биографии в световната история.
Наричан „Адмирала“ , Кристобал Колон, както се произ
нася името му на испански, или Кристофоро Коломбо, както
звучи на италиански, е мореплавател от Генуа, който
проявил достатъчно находчивост и убедил испанската
кралица да му повери три кораба, за да търси легендарния
морски път за Индия, но по погрешка открил Америка.
Абсолютно неволно се натъкнал на цял един нов континент,
но до края на живота си смятал, че е открил морския път за
Индия, поради което и побързал да нарече коренното
население „индианци“ .
С откритието си Колумб наистина революционизирал
виждането за света. Наложило се цели науки да бъдат
написани наново, а господа историците започнали да гово
рят за нова ера, настъпила след откриването на Америка.
Колумб драматично променил и икономиката, разкрил нови
хоризонти в ботаниката, астрономията и географията.
Цялата планета била преобърната с главата надолу - заради
смелостта, любознателността и вкуса към приключенията
на един мъж.
По пътя си Адмирала трябвало да преодолява безброй
препятствия. Крале се опитвали да го смажат с присмех -
185
по-смъртоносно оръжие от стоманените остриета, - като

изложили идеите му на публично осмиване. Епископи и
свещеници го оковавали в пранги. Аристократите от цяла
Испания интригантствали срещу него. Но въпреки това
Колумб отнесъл финалната победа!
Легендарни са лишенията, които изтърпял, оцелявайки
сред опасности, болести, бунтове, бури и урагани. Целият
му живот е верига от убийствени, смъртоносни обстоятелс
тва. Но Колумб винаги побеж давал. Н ай-много му се
възхищ аваме обаче заради силата да се издигне над
суеверието на своето време.
РЕТРОСПЕКЦИЯ
Да си припомним, че през XV век не било необоримо

доказано, че Земята е кръгла. Много, прекалено много хора
все още вярвали в теорията за плоската тепсия. Разпрост
ранявали невежи глупости, доказвали ги с цитати от Стария
и от Новия завет. Набожните свещеници задушавали всеки
стрем еж към и сти н ско знание в пламъците на
инквизицията. В замяна на това се придържали към
абсурдни представи. Давели се в интелектуално безсилие,
ожесточено суеверие и теологическа надменност, които днес
ни изглеждат направо невъзможни.
За да се издигнеш над подобно блато от суеверия, трябва
ло да си мъж като Колумб - той не се страхувал нито от
смъртта, нито от лукавия, проявил дързостта да надмогне
рационалните и ирационалните страхове и просто да
прекрачи отвъд безумните догми.
За да проумеем делото му, трябва да си припомним какви
били онези времена. Разпространявали се най-ужасяващи-
те легенди за онова, което дебнело „отвъд морето“ . Вярва
ли, че в края на света зеела огромна бездна. Спорело се къде
точно пропадат нейните жертви - в безименните дълбини
186
или може би направо в ада? Подозирали, че я обитават

кош марни призраци, грозни чудовищ а и огнедишащи
дракони. Страховитото безбрежно море гъмжало от приви
дения, дяволи и зли духове. Вярвало се, че съществуват
морски демони и многоглави чудовища, които със сигурност
поглъщали всеки, осмелил се да наруши спокойствието им.
Хората си въобразявали най-големите ужаси, които може
да си представи боязливият разум. Един цитат от съчинение
на свети Лактанций онагледява тогавашните представи:
„Нима някой би проявил такова безумие, че да повярва в
съществуването на антиподи, чиито нозе опират в нашите
стъпала, хора, които ходят с щръкнали нагоре крака и
висящи надолу в пространството глави? Че съществува
място на земята, където нещата са обърнати с главата
надолу, където дърветата растат на обратно, а дъждът,
градушката и снегът валят от долу на горе? Причина за тази
скудоумна представа за антиподите, които ходели с краката
нагоре, е празнодумната басня, че земята е кръгла. Така в
несмислиците си людете затъват от една заблуда в друга и
обосновават една неистина с предишната.“ *
С една дума - цялата попска клика въстанала срещу
Колумб. Свещениците обявявали, че предположението за
съществуването на други земи на обратната страна на зем
ното кълбо е несъвместимо с тяхната вяра, защото оспор
вало произхода на хората от Адам и Ева. Подобна теза,
твърдели те, поставя под съмнение Библията и съществу
ването на бога. Не, не можели да допуснат „обратнокраки“
хора или „антиподи“ , обитаващи обратната страна на
земята. Всяка различна теза свещениците разкъсвали с
острото оръжие на своя присмех.
Днес би могъл да бъде зададен наивният въпрос защо
хората с черни раса толкова държали на наивните си тео
рии. Просто защото се тревожели да не изгубят властта си!
* Ц и ти р ан о по Jakob W a sserm a n n , C h ristop h C olu m b u s,ein e B iog rap h ie,
Mu nchen, 1 9 9 2. - Б. авт.
187
Ха. A . MEJIEP
Векове наред държали народа в подчинение с измислици

те си за ада и рая. Спекулирали със скритите страхове на
хората, държали ги в подчинение и си играели с тях като с
пионки.
Христофор Колумб обаче се издигнал над всичко това.
Той не вярвал в бабешките приказки за чудовищата отвъд
седемте морета. Надмогнал всички слухове и суеверия,
религиозното усърдие и инквизицията. Не вярвал, че светът
има край. Резултатът е шеметната история за най-великите
открития в историята на човечеството.
МЕЧТАТА
Възхитителен е подходът, с който Колумб осъществил

мечтите си. Искал, жадувал, принуден бил да открие Индия
(както се оказало впоследствие - Америка) и в името на това
заложил всичко на карта. Като си припомним, че нямал
нито поддръжници, нито връзки и всъщност не владеел
никаква наука, ни се струва направо невероятно с каква
см елост, дързост и съ рцатост атакувал европейските
кралски дворове, за да събере средства за своята авантюра.
Известни са поне шест опита, които предприел, за да
осъществи начинанието си.
1. През 1484 г. Колумб отправил предложение на порту

галския крал Хуан II да замине на експедиция отвъд
Атлантика. Описал намеренията си в обширно експозе и го
представил пред комисия от учени, които старателно го
претеглили, но в крайна сметка го отхвърлили.
2. Колумб се обърнал към родния си град Генуа, но и
оттам му отказали.
3. Разбира се, Адмирала се отнесъл и към Венеция -
прочутата република, която някога владеела цивилизова
ния свят. Напразно.
188
4. Опитал се да спечели за каузата си и френския крал

Шарл IX. Напразно.
5. Накрая успял да спечели благосклонното отношение
на испанския кралски двор, макар и не от първия опит.
Отначало отхвърлили плана му.
Да си представим само за миг десетилетните му надеж

ди, дългогодишните мечти, упоритостта му! Какво ли уни
жение е години наред да те отпращат презрително като
просяк! Да те обсипват с присмех и да те посрещат в най-
добрия случай снизходително. Колумб обаче не се отказ
вал. Заедно с отхвърлянето на суеверията, тази негова
последователност е второто му качество, което заслужава
нашето възхищение.
Най-сетне той успява да спечели подкрепата на испанс
кия кралски двор и на ковчежника му. Експедицията му
била одобрена и ковчежникът бръкнал в собствената си
кесия, за да я финансира. През 1492 г. кралят поставил
печата си върху съответните документи. Колумб получил
три кораба - легендарната каравела „Санта Мария“ , адми
ралския кораб „Ниня“ и „Пинта“ . Приключението може
ло да започне.
Подготовката се превърнала в почти толкова голяма
авантюра, колкото и самото плаване. „Пинта“ и „Н иня“
били тримачтови и почти негодни за подобен преход. Пъл
ноценен кораб бил само „Санта Мария“ . Невероятен бил
и екипажът, който Адмирала събрал. Трудно било да на
мери смелчаци, защото в цяла Европа се страхували от
пътуването към неизвестното. Какво му оставало? Мно
го просто - мошеници, крадци, бивши каторжници, прес
тъпници, пирати, пладнешки разбойници, убийци и фал
шификатори на пари - накратко, най-голямата пасмина,
която можете да си представите. С тази банда Адмирала
се отправил в открито море. И извършил невероятно пъ
тешествие.
189
ОТКРИТИЯ
До нас са достигнали сведения за общо четири Колумбо-

ви експедиции. Първото плаване преминало без инциденти
до трийсет и третия ден. После екипажът се разбунтувал.
Дори капитаните на „П и н та“ и „Н и н я “ помолили за
разреш ение да поемат обратно. Накрая Колумб бил
принуден да обещае, че ще се върнат, ако до три дни не видят
земя. Нека се опитаме да си представим - собствените ти
капитани недоволстват! Екипажът се бунтува. Страхът те е
сковал, а наоколо се простира само безбрежният океан. Не
разполагаш с уреди за определяне на курса. Случват се
загадъчни неща: температурата на въздуха се променила,
без Колумб да е в състояние да си го обясни. Не можел да
разбере на какво се дължат разликите в показанията на
ком паса. Мъгла обгръщ ала вси ч ко. Разкъсвало го
болезнено разочарование, че не е открил очакваната земя.
Започнал да се съмнява в себе си.
Но на 11 октомври 1492 г. моряците извадили от водата
зелен клон. Настроението започнало да се променя. На 12
октомври вахтеният на „Ниня“ изкрещял: „Tierra! Tierra!“
- „Земя! Земя!“ . Америка била открита.
Колумб нарекъл острова, на който слязъл, Сан Салвадор
- Спасителя, обявил го за собствен ост на испанските
кралски величества и влязъл в негово владение като техен
пълномощник. Бил постигнал целта си.
Всъщност не съвсем. Новите земи трябвало да бъдат
покорени. „Диваците“ , тоест индианците, посрещнали
испанските авантюристи, убийци и каторжници извънред
но дружелюбно. Испанците заменили мъниста срещу злато
и сключили добри сделки.
С това обаче приключението далеч не свършва. След Сан
Салвадор Колумб отново отплава и открива втори остров,
190
който назовава Санта Мария де ла Консепсион, после трети

- Ф ердинанда, и четвъ рти - И забела, по им ето на
испанската кралица. На 28 октомври акостира в днешна
Куба. Както и на първите открити острови, търси предим
но злато, за да установи в разгара на треската, че един от
капитаните му - Мартин Алонсо Пинзон, е избягал с кораба
си и е започнал да трупа съ крови щ а са м остоя тел н о.
Колумб игнорира дезертьора и продължава за Хаити, но
там го очаква ново нещ астие. К орабът му засяда и се
разбива в скалите. Успява да спаси екипажа си и голяма
част от товара и се качва на по-малката „Ниня“ . За щастие
на 16 януари 1493 г. Пинзон отново се присъединява към
него и се разкайва за дезертьорството. Всичко изглежда
наред, сключено е помирение, макар и про форма, решено
е да поемат по обратния път към родината. Но докато
плаването към А м ери ка е преминало сравнително
спокойно, връщането е истинска битка за оцеляване. Раз
разяват се страховити бури. Пинзон дезертира втори път.
И тъй като компасите не са като съвременните, Колумб
акостира в Португалия, вместо в Испания. Португалците
веднага арестуват пътешествениците и ги хвърлят в зат
вора, с изключение на Колумб, който остава на борда. С
мъка откупва екипажа си и когато най-сетне вдига платна
по посока на Испания, го връхлита нова буря. Моряците
отново се молят за живота си. Обещават да сторят каквото
е угодно на църквата, само и само бурята да утихне! Най-
сетне, след „безкрайни ужаси и беди“ , както пише Колумб,
пристигат в Испания. Дезертьорът Пинзон вече се е опитал
първи да отнесе радостната вест на краля, но не е бил приет.
Според преданието след това той ляга болен и умира. За
разлика от К олум б. А дм ирала влиза триум ф ално в
Испания.
Приемът, който му устройват, е мехлем за душата. В
сравнение с него триумфалните шествия на римските импе
ратори изглеждат окаяно. Разказите за чудните открития
191
се разпространяват като пожар. Народът му оказва най-

дълбока почит. У лиците кипят от въ зторг. Х ората
танцуват. За да засили въздействието на тържественото си
пристигане, Адмирала натоварва екзотичната плячка на
мулета и коне, така че да я виждат всички. Начело на
шествието вървят въоръжени матроси. Фалшиви „индиан
ци“ с боядисани в крещящи бои лица, украсени с пера и
накичени със златни украшения, вървят с накацали по
раменете им папагали и предизвикват всеобща почуда.
Излага се на показ всичко, което Колумб е успял да вземе
със себе си - непознати растения, препарирани животни,
куриозни предмети. Четиринайсет мулета едва мъкнат
тежките сандъци, в които, твърди се, са скрити съкрови
щата на Индия, тоест на Америка. Кралят оказва на Адми
рала милостта да го провъзгласи за себеподобен - удостоява
го с титлата вицекрал!
Авантюристът наистина има какво да покаже на дво
ра. Отваря капаците на сандъците и изважда редки коре
ни, алое, ямайски пипер, тикви, индианска царевица,
нови непозн ати со р то в е зел ен ч уц и , банан и, м ан го,
кокосови орехи и други плодове, памук, тютюн, палмово
олио, неизвестна порода кучета, непознат вид питомни
зай ц и , едри гр и за чи , к ои то ту зем ц и те см я та т за
деликатес, гущери с вид на дракони, всякакви птици и
риби. Най-важно от всичко обаче е златото. Пред очите
на целия двор Колумб изважда злато на прах, злато на
слитъци и златна руда, златни украш ен ия, м аски и
съ д ов е. К ралят и кралицата са м ор ъ ч н о п роверяват
качеството на благородния метал и ненаситно слушат
разказите на Адмирала.* Колумб е на върха на властта
си, желанието му е изпълнено.
От само себе си се разбира, че след подобно завръщане
испанският кралски двор ще е заинтересован да снабди
* В и ж J a k o b W a s s e r m a n n , C h r i s t o p h C o l u m b u s , ein e B i o g r a p h i e , M u nch en,
1992. - Б. авт.
192
Колумб както с разширени правомощия, така и с по-хуба

ва флотилия. Подготвя се второ пътешествие, кралят на-
душва много злато. На 25 септември 1493 г. потегля цяла
флота от 17 кораба с 1200 души екипаж. Този път са се
записали не само престъпници и съмнителни личности.
Всичко върви като по вода. Само след 39 дни виждат земя
- при първата експедиция са прекарали 70 дни в открито
море. Колумб открива Доминика, Малките Антили и днеш
ните Вирджински острови. Акостира в Пуерто Рико, Ха-
вай и отново на Куба. На 10 март 1496 г. вдига платната за
обратния път към И спания. Но тъй като испанските
величества са очаквали по-богата реколта, съоръжават
нова флота и през май 1498 г. Колумб се отправя на третото
си плаване.
Този път Адмирала открива южноамериканската суша.
Основава многобройни селища. Стратегически погледна
то, завладява половината континент. И става полубог. Но
докато е на върха на могъществото си, безсъвестният ис
пански крал му изпраща за началник един испански гранд,
именуван Франсиско де Бобадиля, когото удостоява с не
ограничени пълномощия. Враговете му, чийто брой е на
раснал както в Испания, така и в Америка, ликуват. Ко
лумб е детрониран. Бобадиля стига дотам, че го изпраща
обратно в Испания, окован във вериги! Там Колумб, раз
бира се, веднага се оплаква на величествата, но изминават
още шест седмици, преди да бъде освободен.
Властта му е пропиляна. И въпреки това Адмирала за
пореден път успява да убеди испанската кралска двойка да
му повери нова флота. На 9 май 1502 г. той за четвърти и
последен път отплава начело на четири кораба и 640 души
екипаж, отново в западна посока, за да продължи „индийс
ките“ си проучвания. И отново е принуден да се бори с
ужасни бури. Ураганът помита цялата му флота с изключе
ние на един кораб. Колумб разказва: „Девет дни се смятах
за изгубен и бях изоставил всякаква надежда да спася

живота си. Никога преди човешки очи не са виждали толко

ва кипящо и кошмарно море. Вятърът не позволяваше да
напредваме, не можехме да помръднем от мястото си и
затова оставахме в открито море. Морето приличаше на
кръв и кипеше като врящ казан върху гигантски огън.
Никога преди не бях виждал подобно ужасяващо небе. Дни
и нощи то бе нажежено като пещ и плюеше огнени светкави
ци, та постоянно проверявах дали не са отнесли мачтите или
платната. Гръмотевиците поразяваха с такава сила, че
всички се плашеха да не подпалят корабите. През цялото
време от небето непрестанно се лееше вода, не бих могъл да
кажа, че валеше, по-скоро ни заливаше потоп. Хората бяха
толкова изтощени, че призоваваха смъртта, за да сложи
край на страданията им.“ *
Резултатът на експедицията: петстотин удавени. Но нищо
не може да спре Адмирала. Нито бурите, нито пороите, нито
гръмотевиците и светкавиците могат да му попречат да
открие още части на „Новия свят“ . Този път наред са Ямайка
и многобройни други острови. Но бедите го преследват.
Корабът му става негоден за плаване. Екипажът с мъка се
спасява на сушата. Накрая корабокруш енецът Колумб
попада в плен на туземците. Убеден в сигурната си смърт,
той опитва последна хитрина: „Т ъй като знае, че в
понеделник, 29 февруари, трябва да има лунно затъмнение,
той събира вождовете на туземците и им заявява, че Бог се е
разсърдил, защ ото са осъдили на гладна смърт него и
спътниците му, и за наказание ще загаси луната. Те му се
присмиват, но в този миг луната наистина започва да
притъмнява. Туземците веднага донасят на корабите храна.
Колумб се съгласява да се помоли на Бога да им върне
луната и тя възвръща блясъка си.“ (Дюран)
Но трябва да поправи кораба. Помощ пристига едва след
месеци. Накрая Колумб се завръща в Испания на почти
* В и ж W i l l D u r a n t, Das Z e ita lt e r de r R e f o r m a t i o n , F r a n k f u r t , B e rlin , W ie n .
- Б. авт.
194
потъващ съд, изтощен и съсипан до смърт. Адмирала умира

петдесет и осем годишен, разочарован от своя крал, наранен
от интригите на испанските грандове и предаден от
инквизицията.
Целият му живот е нестихваща борба срещу неизвестни

болести, срещу корабни бунтове, срещу глад, жажда и ос
къдица. Срещу интриги и козни. Адмирала буквално вою
вал с екипажа си от каторжници, крадци и бандити. Тряб
вало да озаптява подпалвачи, разбойници, содомити и фал
шификатори. На някои от моряците си, освободени от зат
вора, свалил веригите, с които били оковани, чак в откри
то море. Това ни подсказва доколко можел да разчита на
„лоялността“ на екипажа. Борил се с предводителите на
бунтове и размирици - както по море, така и на суша. Ин
дианците подпалвали селищата, които основавал, и прев
ръщали плантациите в бойни полета. Испанските еписко
пи пращали шпиони по следите му, защото му завиждали
за влиянието в двора. Войниците на Бобадиля го оковали
във вериги - него, повелителя на моретата, откривателя
на Новия свят. Конфискували златото му, записките му и
цялото му имущество. Борил се с гадините в испанските
тъмници и със собственото си високомерие. Противопос
тавял се на непостоянството на краля. Съпротивлявал се
със зъби и нокти срещу опасността отново да потъне в бед
ността, от която се бил измъкнал с цената на хиляди опас
ности. Борил се с лош отията, завистта, подигравките.
Борил се с предателството на своите приятели. Борил се с
безбройни бури, корабокрушения и със самия ад.
ОЦЕНКА ОТ ПРЪВ ПОГЛЕД
Как би трябвало да оценим Адмирала? Можем ли изоб

що да съдим подобна личност? Как да определим неопре-
195
делимия? С какво да сравним този бурен, възхитителен,

несравним живот?
Оценките на авторитетни личности за делата на Колумб
се различават диаметрално. Малко след смъртта му били
създадени цели епоси и поредица от драматургични
произведения, които го идеализират и романтизират. За
герой на своите произведения го избират както френският
писател Жан Жак Русо, така и испанецът Лопе де Вега.
Адмиралът става герой дори на религиозни творби. Рису
ват го в розови романтични благочестиви цветове. През X X
век се опитват да го „ проблематизират“ като герой, защото
такава е литературната мода. Писатели като Васерман,
Хазенклевер и Тухолски го представят в нова и съвсем
различна светлина. Каква обаче да бъде днешната ни
присъда за тази енергична личност? Какво е движело
Колумб? С какъв аршин можем да го измерим?
Заслугите на Христофор Колумб са прекалено големи,
за да ги пренебрегнем с лека ръка. Дори на съвестта му да
тежат няколко човешки живота, дава работа и хляб на
много други. Застрашава една култура, но открива Новия
свят. Тласка индианците в нищета, но в същ ото време
дава тласък на световната икономика. Макар да е напра
вил стотици грешки, постъпил е правилно в хиляди дру
ги случаи. Няма съмнение следователно, че оценката ни
за него трябва да е положителна. А ко трябва да говорим
за провали, то те засягат повече личния му живот, защо
то в служба на човечеството не се е провалил - постигнал
целта си.
При това е цяло чудо, че Адмирала успял да го стори с
помощта на шепа каторжници, лъжесвещеници и нелоял
ни офицери. Невероятно постижение!
Следователно, ако изобщо проявим дързостта да поже
лаем да съдим този мъж, без съмнение ще стигнем до извода,
че той заслужава да му издигнем паметник. Защото под
чертата следните негови дела остават в колонката с
196
положителен знак: Колумб преодолява суеверието на своята

епоха, разширява границите на човешките знания и слага
началото на нова епоха.
БИОГРАФИЯ НОМЕР ДВЕ: ИСТИНСКИЯТ КОЛУМБ
Такава е оценката ни за Колумб от пръв поглед. Но нека

разкажем ж ивота на този човек за втори път, като се
опитаме да надзърнем и зад кули сите. И да доловим
верните тонове сред какофонията, създадена от стотици
те величаещи го биографии. Само тогава ще стане ясно,
че Христофор Колумб е бил гений на черния пиар. Нека
проследим житието му извън романтичния план, в който
го представят учебниците по история. За да изпъкнат ис
тината и лъжата в живота на Кристобал Колон, изчисте
ни от фалшивата позлата на имиджмейкърските номера.
Започваме!
Всяко дете е слушало как богобоязливият, честен и умен
Христофор Колумб открил Америка и доказал, че Земята
е кръгла. Или не е точно така? Всъщност истината е съв
сем друга.
Малко известно е, че в онази епоха практически на
всеки интелигентен човек било ясно, че Земята е кръгла.
Просто не е вярно, че всички хора смятали, че Земята е
плоска. Дори папата го потвърдил в своя була. През 1481
г. папа Пий II провъзгласил: „Mundi fromam omnes fere
con sentinut rotundam esse.'' В превод: „В действителност
почти всички са единодушни, че Земята е кръгла.“ Уче
ните и пътуващите по моретата търговци отдавна вече не
се заблуждавали, че живеят върху плосък воденичен ка
мък. Почти всички познавали възторжените пътеписи на
Марко Поло.
С положителност може да се твърди, че Колумб не е
блестял с особен ум и разум. Но е един от най-големите
197
блъфьори, живели някога. Заблуждавал другите, че раз

полага с опит и ноухау, които никога не е притежавал. В
книгата си Болито („12 Against the Gods“ ) установява,
че Колумб не умеел дори да определя меридиана и пара
лела, да не говорим за точното положение и курса на
кораба. Това предопределяло абсолютната му зависи
мост от опитни мореплаватели. Но Колумб бил талант
лив оратор. И така умело завъртял главата на испанс
кия крал и кралицата, че можем само да му се възхищ а
ваме. Старателно се подготвял за всяка нова аудиенция
в м адридския двор, като четял книги и наизустявал
легенди и разкази за приключения. Зубрел и рецитирал
цитати на класиците. Впечатлявал с набожни откъси от
Светото писание. Винаги се обличал подходящ о. С две
думи, правел всичко възможно, за да остави „невероят
но впечатление“ . Проявил пълно неумение да ръководи
моряците си, но с лекота взел ума на краля и кралицата.
Отново и отново - и това е тайната на неговия успех - се
явявал в двора на испанските величества, за да излага
безсрамните си искания.
Лицемерната му набожност нямала равна. Една от най-
нахалните му прояви: тъй като постоянно развявал зна
мето на християнството, за една от аудиенциите си при
Филип и Изабела дори облякъл монашеското расо на све
ти Франциск! Като резултат си спечелил масираната под
крепа на поповете.
В тази връзка е добре да напомним какво било положени
ето на испанската държавна хазна по онова време.
Испанските величества Фердинанд и Изабела воюват с
маврите, така наречените „езичници“ . Съкровищницата е
празна. Липсват пари, пари и пак пари. Които в онова време
се обезпечават със злато. Колумб самохвално обещава да
разреши точно този проблем.
Но в мига, когато решава, че е омаял испанската крал
ска двойка, Колумб поставя най-нахалните искания, к о
198
ито човек може да си представи. Той си пожелавал при

успех на мисията:
• Поста на вицекрал и генерал-губернатор на всички ост
рови и цялата суш а, които ще открие и завладее за
Испания.
• Титлата Адмирал на Световния океан.
• Една десета от всички богатства: перли, диаманти, злато,
сребро, подправки, плодове и всякакви други изделия,
които се намират в областите, поставени под негово
разпореждане.
• Една осма от всичките приходи от тези области.
• Наследствени права върху всички тези титли и привиле
гии за потомците му, предавани на първородния син.
Не е зле, нали? Колумб определено не е страдал от излиш-
на скромност.
С други думи, целите, които преследва, са пари, имоти и
власт.
Испанските величества се усмихнали. Смигнали си не
забележимо. Вероятно решили, че имат пред себе си на
лудничав тип. Но финансовите им притеснения в крайна
сметка ги накарали да го изпратят на път. Колумб се про
дал успешно.
Както вече казахме, той поел в открито море начело на
банда престъпници, разбойници, крадци и убийци. Целта
му била да спечели богатство и почести. Испанските вели
чества по всяка вероятност още от самото начало решили
да го измамят. Защ ото кой бил всъщ ност Х ри стоф ор
Колумб? Авантюрист, явил се незнайно откъде, напълно
непознат чужденец, дръзнал да поиска най-високи дър
жавни постове, дори кралски сан! Ж еланията му били
толкова нереални, безсрамни и нагли, че реакцията на
двора можела да бъде само една. И въпреки това кралят и
кралицата се съгласили. Приели условията на Колумб, без
да се пазарят. Което би трябвало да събуди подозренията
на всеки търговец. Д оговорът с Колумб завършвал със
199
следното изречение: „Изготвен и сключен в град Санта Ф е...

Гранада, 17 април 1492 година. А з, кралят. А з,
кралицата.“
Колумб бил формално провъзгласен за адмирал, вицек-
рал и губернатор на земите, които щял да открие. Като
особена милост го удостоявали с титлата „дон“ . След това
той поел в открито море.
ПЪРВОТО ПЛАВАНЕ
И така, авантюристът Колумб си получил трите кора

ба и на 12 октомври 1492 година напълно случайно отк
рил Америка. От това пътешествие се завърнал с некол
цина туземци и няколко папагала, както и с незначител
но количество злато. Повечето биографи на Колумб пред
почитат да премълчат какво било отношението му към
„диваците“ . Когато акостирал на остров Гуанахани от Ба-
хамския архипелаг, първата му работа била да събере до
верчивите местни жители и да ги изпрати като стадо
говеда за клане в Куба, където ги принуждавали да се
гмуркат и да вадят перли. Друга част били изпратени да
работят принудително в мините. И повечето измрели. Още
през 1520 г. испански мореплаватели, последвали К о
лумб, установили, че повечето от островите са обезлюде
ни. Но нали едно от стремленията на испанския адмирал
уж било да обърне езичниците в „светата вяра“ ? Да чуем
самия Колумб:
„М ъж ете и жените ходят чисто голи. Имат красиви
снаги. Крайниците и лицата им са добре оформени. Дви
женията им са изящни, от тях сигурно ще излязат добри
прислужници, добродушни са. Мисля, че лесно могат да
бъдат покръстени.“ (Цитирано по Дюран.)
Ето го истинския характер на господин Колумб. Да се
насладим на още един разобличаващ цитат.
200
„Наистина са красива раса. Косите им не се къдрят, а

падат прави и са жилави като конски косъм. Очите им са
много красиви и в никакъв случай не са малки... Внимател
но ги разпитах, за да науча имат ли злато...“
С други думи, единственият интерес на Колумб е злато,
злато и нищо друго, освен злато. Миролюбивите острови
тяни го обсипват с подаръци - плодове и зеленчуци, но в
ума му е единствено златото. Удивен установява, че ту
земците не ценят метала. Тогава Колумб ги поробва и ги
впряга да търсят злато. Напълно е сигурен, че в новите
земи има, и то много. В главата му се върти една-единст
вена мисъл: как да докопам златото? Истината е, че Х ри с
тофор Колумб бил изключително алчен. Ден и нощ бъл
нувал за златни съкровища, повечето от които изобщо не
съществували. Биографи, които са се поровили малко по-
надълбоко, определят поведението му към индианците
ощ е отн ачало ка то „ст р а х л и в о , п р ед ател ск о и
ненадеж дно“ (Я коб Васерман). Р ъководел се само от
мисълта как да извлече възможно най-голяма изгода от
коренното население. Гледал на туземците като на лично
имущество. Постоянно се опитвал да ги сплаши, за да му
разкрият златните си находища. Бил обсебен от истинс
ка л уд ост, преследвайки въображ аем и тайни златни
съкровищ а. Златото било единственото измерение на
мечтите му. Златото било неговото вдъхновение, негова
та дрога. Златото отново и отново се появява в бордовия
му дневник и в бележките му за пътешествието. Като в
следните изречения, писани от ръката на Х ристоф ор
Колумб:
„Проявих голямо внимание и положих всички усилия да
науча дали се намира злато...“
„Д очух, че на юг имало владетел, който притежавал
големи съдове от злато...“
„Дано Всевишният ме подкрепи с милостта си да наме
ря мините, в които се добива това зл а т о ...“ (След като
201
съобщава как един туземец му донесъл буца злато, голя

ма колкото юмрук.)
И така нататък, и така нататък.
Колумб продавал на индианците барабани - срещу зла
то. Давал им сладък сироп - срещу злато. „Подарявал“ на
децата на природата пиринчени звънци - срещу злато. На
воднил с тези дрънкулки Бахамския архипелаг, Куба и
Еспаньола, както и много други острови и крайбрежието на
континента - срещу злато. Ето още няколко цитата от
Адмирала:
„Щ е се срещна с краля на този остров, чиито одежди,
както чувам, са обсипани със злато.“
„Отказвам се да посетя остров Куба, (...) защото вярвам,
че там няма златни мини.“
„Придружаващите ме индианци казват, че на острова
имало (...) толкова злато, че можело да се види под тънкия
земен пласт, който го покрива.“
Христофор Колумб бил обсебен от златото, жадувал го.
Не мислел за нищо друго. Златото го преследвало насън и
наяве. Той съвсем не бил благороден и самоотвержен отк
ривател. Най-малко го било грижа за развитието на нау
ките. Никак не се тревожел дали откритията му ще доне
сат полза на Стария свят. Преследвал само златото - и
нищо друго.
ЗАВРЪЩАНЕТО
Но да се придържаме към хронологията. Колумб се

завръща в Испания. Тук устройва тържествено триумфал-
но шествие. Може да се похвали с всякакви куриози - плене
ни индианци, странни животни, непознати плодове. Лето
писци като испанеца Муньос са описали събитието в най-
големи подробности.
Но всъщ ност цялата работа е чиста мистификация.
202
Колумб инсценира бляскаво пиар шоу. След като на 15 март

1493 г. след седеммесечно отсъствие акостира в испанското
пристанище Палос, той слиза на сушата като император след
спечелена битка. „Процесията тръгнала от доковете в Палос
и пресякла цяла Испания чак до Барселона, където се
намирал дворецът. Начело крачел снаж ният посивял
Колумб, заобиколен от брадясали въоръжени моряци,
мълчалив и хладнокръвен. Свитата му носела дебели
бамбукови пръти и кожи на алигатори. Следвала го група
индианци, кои то усм ихнато се кръстели и носели на
гърбовете си клетки с крещ ящ и папагали. Ш ествието
влизало във всяка църква по пътя и спирало да се моли пред
всяко разпятие на кръстопътищата. Така стигнало в двора,
където Изабела и Фердинанд позволили на Колумб да седне
от дясната им страна, а могъщите благородници започнали
да измолват за стъ п н и чеството му за своите си н о в е .“
(Болито)
Гнилото в цялата работа било, че строго погледнато
Колумб всъщност не донесъл чак толкова много за показ
ване. „Несметните богатства“ , с които уж се завърнал от
първото си плаване, всъщност се изчерпвали с 40 зелени
папагала, шепа златни обеци за нос, неколцина доверчиви
туземци, няколко топа златотъкан плат, но по-некачест
вен от всяка тъкан, слязла от становете в кралството на
Изабела, сбирка зле препарирани ж ивотни и няколко
чувала неизвестни растения. Въпреки това легендата за
съкровищата, донесени от Новия свят, обиколила и смая
ла цяла Европа.
Най-важно от всичко се оказало златото. Придворните
го гледали като хипнотизирани. Целият двор слушал оне
мял разказите на Колумб - известно било, че испанската
корона изпитва сериозни финансови затруднения. И извед
нъж се явявала възможност да финансират победни войни
и да станат най-могъщата държава в Европа. Един дребен
авантюрист обещавал да осъществи всичките им мечти!
203
Нищо чудно че Колумб получил задачата да замине с втора

експедиция. Прекалено голяма била плячката, по-точно,
потенциалната плячка. Разбира се, начинанието било
благословено и от поповете. Жестоката експлоатация на
хора лесно мож ела да се прикрие под мантията на
християнското мисионерство. Колумб писал на испанската
кралица: „З латото е най-прекрасното нещ о; който го
притежава, има всичко, което може да си пожелае на този
свят, и ще може да изпраща душите в рая.“
ТЪРГОВЕЦ НА РОБИ
Думите разкриват огромната пристрастеност на не

щастника към жълтия лъскав метал и са разобличаващо
сви д етел ство за неговия харак тер . Вярно е, че тази
мания е присъщ а и за госп одари те му от испан ски я
кралски двор, както на целия век. Но това не извинява
ж естокостта, с която Колумб злоупотребява с туземците,
за да се отдаде на своята обсебен ост. На индианците
гледал като на своя собственост, като на законна плячка.
По израза на Якоб Васерман - постъпвал с тях като ловец
с преследван дивеч. Продавал в робство мъже, жени и
младежи. Не се трогвал, когато разбойниците под негова
ком ан д а м а сово изн аси л вал и ж ен и те от м естн и те
плем ена. В тъ р се н е то на злато х л а д н ок р ъ в н о били
посичани хиляди индианци. Манията му взимала все по-
големи размери с всяка следваща експедиция. Колумб
изпадал в екстаз при всеки разказ на някой от своите
главорези, че е открил злато в реките или долините на
новите земи. Не се усъмнил нито веднъж в легендите за
планини от злато и сляпо тръгвал да ги търси след всеки
си гн а л , въ п рек и че н ито веднъ ж п р и к а зк и те не се
потвърдили. Не се спирал пред нищ о, за да завладее
намерените съкровищ а.
204
Но натрупал богатството си не само с плячкосаните

златни украш ения, а и с търговия на роби. Хората му
залавяли индианците, оковавали ги и ги товарели на к о
рабите. За оправдание му служели всякакви йезуитски
увъртания. Превърнал туземците в стока, за да служат
с телата си на Испания. Ето какво пише самият Колумб:
„С право Ваши величества желаят да разкрием на инди
анците ученията на светата ни вяра. Но ние не познава
ме езика им. Затова изпращ ам известен брой м ъж е,
жени, момчета и малки момичета в Испания, та Ваши
величества да ги поверите на подходящи хора, които да
ги обучат най-добре в извършването на всякакви работи.
Съобразно представянето си някои роби биха могли да
бъдат издигнати в сравнение с останалите и така да се
насърчават взаимно за по-добри пости ж ен и я...“ (Цитат
по Васерман.)
Коренните индианци за Колумб са просто човешки ма
териал, подходящи единствено да пълнят хазната на ис
панския кралски двор, респективно личната хазна на гос
подаря Христоф ор. Друга стойност тези хора нямали в
неговите очи. Всъщност става дума за държавно конце-
сионирана индустрия за отвличане на хора, ни повече, ни
по-малко. Товарели индианците на корабите като ж ивот
ни. После ги излагали по тържищата и клиентите надда
вали за тях като на робските пазари в древността. Заради
непривичния климат, жестокостите и нечовешките усло
вия робите измирали като мухи. Адмирала обаче не давал
пукната пара - важното било, че открил нова златна мина
- търговията с роби. Затова изпращал в Испания кораб
след кораб с индиански роби, предназначени да служат
на величествата.
Нека илюстрираме Колумбовата „дейност“ с конкретни
цифри. Когато бил открит, остров Еспаньола имал около
3,5 милиона ж ители. Десет години по-късно останали
34 000. Както се казва, без коментар.
205
Историкът, който се заеме да опише присъствието на

Христофор Колумб в Западните Индии, все едно ще топи
пачето си перо в кръв. С пристигането си испанците първо
снемали златните украш ения от вратовете и ушите на
коренното население, ограбвали всичко по-ценно. Непосред
ствено след това отвличали и насилвали жените и дъщерите.
Ако „диваците“ се осмелели да отвърнат на удара, Адмирала
заповядвал да отрежат ушите и носовете им или просто да
ги изколят.
Истината е, че Колумб устроил невиждана кървава баня.
Служел си с най-различни методи, включително с обучени
кръвожадни кучета. Специално била внесена прочутата
испанска порода перо корсо. Тези песове успешно преслед
вали и разкъсвали туземците. Няколко от копоите направо
се прочули със заслугите и бързината си.
Години по-късно, когато Колумб вече бил утвърдил
властта си, възникнал нов проблем. Жестоко експлоатира
ни и избивани, индианците останали толкова малобройни,
че се усетил недостиг на работна ръка за златните мини.
Тогава адмиралът измислил нов план: изпратил прошение
да му разрешат да внася в своите земи негри от Африка.
Вследствие на това всеки испански колонист получил
разрешение да си внесе по двама негри и две негърки.
Започнала оживена търговия.
ЗЛАТО И ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗЛАТО
И въпреки това търговията с роби не можела да се срав

ни със златната треска на Адмирала. Достатъчно било
само някой от обесниците му да съобщи (или да излъже),
че е попаднал на злато, и Колумб съоръжавал експедици
онен отряд, за да провери разказа, колкото и съмнителен
да бил. Алчността го окриляла, но и буквално го разяж
дала. С времето попаднал в плен на истинска лудост. С
206
фанатична увереност поддържал тезата, че отвъд Атлан-

тика е открил митичните златни мини на цар Соломон.
Ожесточеността на това твърдение навежда съмнението
за душевна болест.
Манията се оказала заразителна - остров Еспаньола,
наречен по-късно Санто Доминго, станал магнит за зла-
тотърсачите. От цяла Европа, но най-вече от Испания, се
изсипала всякаква сган, която си обещавала да натрупа
бързо богатство. В страната дошли престъпници, убий
ци, крадци, всичките обзети от неудържимо влечение да
натрупат злато, злато, още злато. В името тази цел били
готови на всякакви престъпления. Във всички описания
на експедициите на Колумб алчността за злато е червена
та нишка.
ЗАВРЪЩАНЕ В ИСПАНИЯ
Но както вече спом енахм е, величествата измамили

Адмирала. Въпреки това той не се предава. Надига глас и
започва да се оплаква. Смята като бакалин и описва заслу
гите си. Изчислява какви точно суми е изгубил и на колко
възлизат пропуснатите му ползи. П остоянно обвинява
двора, че не му е изплатил хиляди и десетки хиляди песос,
които му се полагали. Говори за загуби в размер на милиони,
дори на десетки милиони, които испанският кралски двор
му дължи. Изисква от величествата да наложат строг
контрол над всички испански пристанища, та никой да не
заминава за „Индия“ без неговото съгласие, защото го е
страх да не би да загуби дяловете си. Съвсем сериозно се
опитва лично да събира данъците на цяла Америка. Заради
претенциите си губи разсъдък. Отдавна се е превърнал в
налудничав старец, на когото не обръщат внимание. И
въпреки това след смъртта на кралица Изабела „разкрива“
на малцината си останали приятели, че на смъртното си
207
ложе тя изразила желание той отново да си възвърне властта

над цяла „Индия“ . Потъва във все по-голяма бедност, но
постоянн о описва богатствата, които му отнемат.
Роботърговецът, причинил неизмерими мъки, се оплаква
от несправедливостта, на която става жертва.
Колумб остарява и заболява. Обикаля Испания като
истински Рицар на печалния образ. Жалбите и вайкани-
ята му предизвикват всеобщи подигравки. Властите се
опитват да го залъжат с няколко кухи благодарности и
признания за заслугите му, но не му връщат нито посто
вете, нито богатствата. Нито дума за обещаната осмина
от печалбата, която би го направила най-богатия човек
на света.
Колумб и кралският двор се надлъгват като последните
лихвари. Недостойният пазарлък не прави чест на нито една
от страните. Дворът се опитва да изиграе Адмирала с
всякакви ю ридически финтове. Днес се съгласява на
отстъпка, за която на следващия ден вече е забравил. За
разлика от Колумб, кралските юристи плуват в свои води и
разполагат с цялото време на света. И така, Христофор
Колумб приключва жалкия си земен път, неизменно лам-
тящ за злато, пари и за нищо друго.
Малко преди смъртта си пише завещание, чиято налуд-
ничавост и липса на чувство за реалност едва ли могат да
бъдат надминати. Д окум ентът започва така: „К огато
доброволно подарих Индия на краля и кралицата...“
Мисълта за златото и имането не напуска Колумб до
самия край. Нещастникът умира, изоставен от всички, без
пукнато песо, на 20 май 1498 г. Никой не го изпраща в
последния му път. Мнозина са облекчени, че досадникът
най-сетне е гушнал букетчето. Никакви приятели не са му
останали, единствено алчни родственици, които се надяват
да извлекат изгода от прочутото име след смъртта му.
Накрая лихварят е заобиколен единствено от лихвари.
208
ИСТИНАТА
Сравнението на двете биографии оставя открит въпро

са каква всъщност е истината. Не е възможно Колумб да
бъде възхваляван до небето и едновременно с това - прок
линай. Коя тогава е истинската му история? И ако същ ес
твува такава, как е било възмож но да бъде извъртяна
така?
Нека да обобщим как стоят нещата с конкретните източ
ници за живота и делото на Колумб. Ето какво знаем:
• Докато Колумб е жив, са издадени писмени описания
само на първото му пътешествие. Между 1493 г. и 1500
г. излизат деветнайсет издания на четири езика, но
всички те представят откриването на Новия свят от
европейска гледна точка. Второто му пътеш ествие е
описано в тънко томче през 1494 г. и е публикувано в
Павия, Италия. Lettera Rarissima - описание на четвър
тото му пътуване, същ о излиза в едно издание на
италиански през 1505 г. Известни са няколко апокриф-
ни препечатки, но те остават без значение.
• През 1526 г., две десетилетия след смъртта на Колумб,
един историк се заема старателно да проучи историята
му. Името му е Гонзало Фердинандес де Овиедо, испанец.
В труда си той възхвалява Адмирала в най-светли краски
и твърди, че Колумб задължително трябва да бъде смятан
за велик човек, а който не постъпва така, не е добър
испанец.
• През XVI век са публикувани около 140 съчинения,
съставени от 118 автори на девет езика (испански, порту
галски, италиански, френски, английски, холандски, не
мски, полски и латински)*. Те продължават да възхва
ляват Колумб до небесата, но постепенно на повърхност
• В и ж K i r k p a t r i c k S a le , T h e C o n q u e s t o f a P a r a d i s e , N ew Y o r k , 1 9 9 0 . - Б.
авт.

та проникват все повече съмнителни подробности. Същев

ременно в книгите за него се вплитат митове, предания и
измислици. Най-значимата публикация за Колумб става
„Three Decades “ на Питър Мартир, която претърпява 19
издания и дълго време се смята за най-достоверния източ
ник за живота му. Мартир обаче е „флегматичен историк“
(според определението на Къркпатрик Сейл), който
изтъква най-вече героичните черти в характера на Адми
рала и не се главоболи особено с действителните факти.
Може да се споменат и редица други автори, например
Франканзано де Монталбодо, но всички те са испанци или
най-малкото европейци.
• Франсиско Лопес де Гомара (отново испанец!) през 1552 г.
пише „Historia general de las Indias“ - „Обща история на
И ндиите“ . Тази книга претърпява 23 издания и се
превръща в най-популярната творба за Колумб. Авторът
е малко по-критичен от предшествениците си, но и за него
Адмирала си остава възвишен герой.
• Между 1544 г. и 1576 г. „Cosmographia“ на Себастиан
Мюнстер достига 55 издания, но изтъква преди всичко
заслугите на Колумб за географските новооткрития.
• Няколко години по-късно „Navigationi et viaggi" на
Джовани Батиста Расмусио окончателно затвърждава
историографския образ на смелия откривател Колумб.
• След това се случва обичайното: един историк преписва от
предшественика си. Основният образ не се променя.
Копистите копират от копистите и с времето образът на
Колумб става непоклатим.
По този начин възниква героичният ореол около личност

та на Христофор Колумб. Двете причини за продължилата
векове наред гавра с истината са очевидни:
• Нека не забравяме, времената били „християнски“ ! Кой

то не вярвал, трябвало да очаква среща със свещения
210
огън на инквизицията. Покръстването на езичници, как

вито били индианците, се смятало за добро дело, с което
можеш да си отвориш райските двери. В испанския крал
ски двор поповете били най-влиятелната и могъща каста!
Тъй като Колумб подкрепял разпространението на хрис
тиянството, векове по-късно го славели като поборник за
правата вяра.
• Повечето автори, писали за Колумб, били пълнокръв-
ни, заклети испанци. Пишели историите си от испанс
ка гледна точка, от позицията на победителите. Тя не
винаги е коректна и просто отразява едно от мнения
та, гледната точка на по-силния, не и истината. По-
късно с Адмирала се заели и италиански, френски,
германски и английски автори, създала се европейс
ка историография. Цяла Европа се възхищавала като
омагьосана от открити ята на К олумб. Н овият свят
допринесъл за безбрежно разширяване на кръгозора.
Затова името Колумб продължавало да вдъхва поло
жителни чувства. Много по-късно САЩ слагат ръка
на този герой и изцяло го присвояват. Оценката за него
остава положителна. И наистина - нима е възможно
да разобличаваш човека, осигурил цял континент за
новите заселници?
Историческият образ на Колумб се променя много по-

късно. Постепенно си пробили път и гледища, различни от
християнското и испанското. Някои американски истори
ци разработили тематиката за греховете на Колумб спрямо
индианците, които се оказали най-големите губещи от
откриването на Новия свят, и хората се замислили. Днес
повечето бели американци в САЩ съзнават греховете на
предците си срещу индианците, които били затваряни в
резервати и изтребвани, а земите им били отнети.
В САЩ днес индианците не плащат данъци. Толкова
силни са угризенията на съвестта на белите управници.
211
Различни гледни точки за дейността на Колумб били

публикувани и в Ямайка, Хаити и М ексико. Все по-ш и
роко ставал известен образът на търговеца на роби К о
лумб.
Историците разкриват, че той въртял тази търговия в
много случаи и без разрешението на испанската корона
(Къркпатрик Сейл). Става известно как Колумб старателно
оценявал различната степен на интелигентност на робите,
тоест тяхната стойност, за да постигне най-добра цена.
Истината за роботърговеца Колумб след петстотин години
най-после изплува на повърхността!
Днес тя за Колумб е следната.
В Латинска Америка личността му е повече от спорна.
Тук не възхваляват Колумб като откривател, а го смятат за
нашественик, нападател и потисник. „В Еквадор, Гватема
ла, Боливия и големи части от Мексико съвсем не гледат на
откривателя като на герой.“ *
В тази част на света образът на великия Адмирал е
твърде мрачен. Тук го смятат за масов убиец, търговец
на роби, крадец. Мексико е раздвоено - бялата управля
ваща класа все още го почита, особено чистокръвните
потомци на испанците. Но индианците и метисите се
държат резервирано. На тържества и годишнини в памет
на Колумб потиснатата цветнокожа класа гледа отстра
ни и се пита как е възможно хората да честват подобен
„герой“ ? Потомците на туземните жители на западноин-
дийските острови, Мексико и САЩ мразят Колумб и го
презират, за тях той е прототип на кон кистадора, на
завоевателя и потисника. Бялата северноамериканска
литература обаче - дело на потомците на извлеклите пол
за от откритията - прелива от хвалебствени химни за А д
мирала. Избитите, които според Цви Дор-Нер достигат
милиони, се споменават срамежливо някъде накрая. Ж ес
* В и ж Z v i D o r - N e r , C o lu m b u s and th e A g e o f D i s c o v e r y , N e w Y o r k , 1 9 9 1 . -
Б. авт.
212
токостите му се оправдават с тезата, че донесъл на корен

ното население и много добрини, сред които и християнс
твото!
Петстотин години по-късно литературата за Колумб е
раздвоена. Мнозина отминават греховете му с довода, че
трябва да бъде разбиран от гледна точка на своето време.
Това е любимият аргумент, с който пристрастните автори
обичат да опрощават греховете му. Но на дневна светлина
точно той не издържа.
Варварства и кланета е имало както през XIV, XV и XVI
век, така и през XIX и X X век (Хитлер, Сталин). Прадедите
ни не са били по-малко варвари от нас. Да оправдаваш
убийствата с епохата е примамлив, но слаб интелектуален
аргумент. И въпреки това в по-голямата част от „бялата“
литература Колумб продължава да бъде възхваляван като
герой. В Северна Америка, от Северна Дакота до Охайо, има
повече от 30 града и хиляди улици, които гордо носят
неговото име. На него бе наречена дори една от космическите
совалки.
Виждаме, че истината за Колумб все още не се е нало
жила.
ОКОНЧАТЕЛНАТА ПРИСЪДА
Каква да е тя? Негодник? Търговец на роби, обсебен от

мисълта за злато и имане, алчен ненаситник, продал ду
шата си на дявола? В негова защита може да се изтъкне, че
господарите му са били не по-малко алчни и ж естоки.
Испанските величества също били дотам подвластни на
блясъка на жълтия метал и на собствените си маниакални
идеи за власт и величие, че отдавна не били способни да
проявят човечност.
Но мъж, избрал да служи на погрешните господари, не е
способен да се издигне до истинско величие. Може само да се
213
провали. Не е възм ож но да служ иш на измамници и

престъпници и да запазиш благородството си.
Извън това обстоятелство обаче вината на Колумб оста
ва. Оказал се неспособен дори да задържи богатството, което
временно бил натрупал. Обикновено такава съдба постига
разбойниците и крадците.
Независимо от това Колумб проявява гениални пиар
способности. Не толкова вещ се оказал обаче в управление
то и администрацията на новите земи. В замяна успял да
заслепи кралските величества и заедно с тях цяла епоха! Бил
даровит режисьор, умеел да впечатлява хората, проявил се
като истински магьосник.
Безспорно е, че Колумб е измамник и закононарушител,
търговец на роби, на чиято съвест тежи смъртта на безброй
хора. Но заедно с това не бива да го отричаме изцяло.
Притежавал е смелост - невероятна сърцатост, може би
подхранвана от алчността му, но все едно. Дръзнал да поеме
в неизвестността на Атлантическия океан в епоха, когато
мореплаването и м орск ите съдове едва прохож дали.
Изстрадал всякакви лишения и макар да го интересувало
само златото, допринесъл кръгозорът на човечеството да
се разшири.
Под чертата той остава мошеник и гений на пиара, който
неволно направил услуга на човечеството. Но да идеализи
раме подобни личности като двигатели на човеш кия
прогрес, би означавало да сбъркаме причината със следст
вието. И други са разширявали пространствения хоризонт
на човечеството, без да вършат неговите грехове - например
Марко Поло или Америго Веспучи.
Колумб олицетворява една от големите лъжи в истори
ята, която продължава да се повтаря и преразказва до днес
в училища и университети, в различни страни отсам и
отвъд Атлантика, с изключение единствено на няколко
острова като Куба, Хаити и Ямайка, където се помни как е
вилнял.
214
Времената обаче се менят. Учените, слава богу, вече

не са на служба и на заплата в кралски дворове. А мери
канци с различен цвят на кожата заемат все по-високи
длъж ности. И така, махалото започва да се връща об
ратно, а образът на Колумб бавно се променя. Факт, за
който би трябвало да се поздравим - 500 години лъжи са
достатъчни.
215
-j Г | НИКОЛО МАКИАВЕЛИ-
JL vJ# ВЪВ ВЛАСТТА
НА ЧЕЗАРЕ БОРДЖИЯ
В някои отношения значението на Макиавели не може да
бъде оценено достатъчно високо. С една-единствена книга той
оказал огромно влияние върху поведението на князе и
епископи, на крале и папи. След излизането й светът вече не
бил същ ият. За една нощ политиката получила нова
дефиниция. Тази книга била четена с упование, заклеймява
на, анализирана, разкъсвана, цитирана, обичана и мразена
като чумата. Тя оправдава полож ителния отговор на
любимия риторичен въпрос на посредствените журналисти
и писатели - способно ли е словото да промени света? Книга
та, написана от Макиавели, е съчинението с може би най-
мощното въздействие в политическото пространство.
ЗАКОНОМЕРНОСТИТЕ В ИСТОРИЯТА
Далеч преди Макиавели големите умове, значимите

философи и блестящите политици се опитвали да разгадаят
закономерностите в историята.
Платон, Аристотел, Jiao Дзъ и Августин - всички те са
правили опити да подслушат историята, да шпионират бога
и да открият зависимостите в движението на световните
дела. След Макиавели в тази област се упражняват Хегел,
216
М аркс, Тойнби и Ш пенглер. В сички те предприемат

изкусителния опит да разкрият вечните общовалидни
закони на историята, да очертаят взаимните обусловености
и да изведат поуките. Тези мислители се ръководят от
стремежа да подобрят положението на хората - законно,
благородно и морално начинание! Големият френски
теоретик на държавата Монтескьо, остроумният английс
ки автор Уилям Голдуин, големият американски политик
Томас Джеферсън също се опитват да извлекат прозрения
от хода на историята, за да създадат по-справедливо, по-
работещо и по-добро общество в интерес на всички негови
членове. Невероятно интелектуално предизвикателство!
Този път обаче отвежда много философи в лабиринта на
заблудата, не на последно м ясто поради липсата на
автентични данни. Нищо не е по-смъртоносно от полуисти
ните в историята, защото те автоматично водят до авантю-
ристично грешни изводи. Така историята бързо се превръ
ща в магазин на самообслужване, където всеки си избира
каквото му е изгодно, за да подкрепя, аргументира и
оправдава всякакви грешни и съдбовни решения в текуща
та политика. Същевременно нищо не е по-конструктивно,
ефективно и важно, отколкото да се използват уроците на
историята, за да се създаде по-добра държавна машина.
Модерната ни демокрация с всичките й постижения би била
немислима без хилядите мислители, изградили нейните
основи.
Начинанието да се формулират закономерностите в ис
торията поставя мислителите, историците и философите в
близост до бога, защото с резултатите от тяхната работа би
могло не само да се оценяват процесите, но и да се предвижда
развоят на събитията. А ко притежаваш способността да
обобщ аваш вековете и хилядолетията, мож еш да се
издигнеш над времето и да постигнеш нещо като
универсална мъдрост. Предполага се, че съществуват около
200 учения за „закономерностите в историята“ , напълно
217
способни да издържат едно по-обстойно изследване и ако се

радваха на всеобщ а и звестн ост, те биха повлияли
положително световното развитие. Но заедно с това са в
обращение и около десет пъти повече, тоест 2000 погрешни
оценки, с други думи лъ ж езаконом ерности, които не
издържат на по-прецизен анализ.
В най-известната заблуда между другото се забъркал
споменатият Jiao Дзъ (буквално „Стария учител“ ), чието
историческо съществуване не е стопроцентово доказано.
Според легендата един ден той се преситил от лъжите и
интригите в политиката и решил да напусне страната. На
границата срещнал митничар, когото помолил да запише
неговите мъдрости, с което била създадена „Дао дъ Дзин“ -
Свещената книга за пътя на добродетелта. В тази книжка
гъмжи както от вярна, така и от невярна информация.
Например: „Съвършеният владетел постоянно се грижи
народът му да бъде без знание и без желания.“ Значи наро
дът трябва да бъде държан в неведение и невежество, всичко
друго вреди на държавата. Е, очевидно това е неистина.
Jiao Дзъ обаче учи, че прекаленото изобилие от закони е
вредно - което е пример, че Стария учител често има право.
Августин (345-430 г.), може би най-значимият от всич
ки църковни отци, учи, че Исус Христос е цел на всяко
историческо развитие (подобна теза по-късно застъпва Теяр
дьо Шарден, както и почти всички християнски историци,
кои то поставят точката на човеш кото развитие със
Страшния съд). За съжаление тази теза не може да се докаже
с исторически примери. Даже напротив - краят на света е
бил предсказван стотици, хиляди пъти, но досега не е
настъпвал.
Георг Фридрих Вилхелм Хегел (1770-1831 г.), роялистът
либерал, разбунтувал многобройните германски универси
тети, в които се подвизавал, вярвал, че историята се движи
напред по принципа на тезата, антитезата и синтеза.
Историята обаче отказва да потвърди тази примамлива
218
теория. Карл Маркс редуцира историята до поредица от

класови борби, но също остава да дължи историческото
доказателство. Маркс и Енгелс вярват в единствено благос
ловената функция на революцията, макар историята стоти
ци пъти да е доказвала колко са безполезни кървавите
революции. Известният английски историк Едуард Тойнби*
през XIX век установява, че цивилизациите преминават през
стадиите на рождение, възход, кулминация и упадък.
Извънредно правилно, разумно заключение, подкрепено от
многобройни примери. По мнението на Освалд Шпенглер
съществува автоматика на упадъка** - становище, с което
трудно бихме могли да се съгласим.
В интерес на критичната достоверност трябва да отбеле
жим, че описаните „закономерности“ никога не са подлага
ни на естественоисторически метод на изследване, според
който тезата се потвърждава, ако хиляди опити покажат
еднакъв резултат. Историческата наука изпитва болезнена
необходимост от систематизация на примерите, която да
обхване дълги хилядолетия и много общества, и едва тогава
истинските закономерности биха могли да бъдат изведени,
без да са застрашени от изкривяване. Но въпреки всички
греш ки в разсъж денията опитът да се изведат
закономерностите в историята е напълно обоснован, защото
дава щедри плодове. Философите, формулирали подобни
закономерности, са успели да променят лицето на цели
епохи. Идеята на Монтескьо за разделение на властите
например днес се смята за едно от безспорно най-големите
достижения на държавнополитическата, историческата и
обществената мисъл.
Една от най-интересните личности, опитали да формули
рат закономерностите в историята, тоест божия промисъл
и стратегия, е легендарният Николо Макиавели, който
* A r n o l d T o y n b e e , S t u d i e z u r W e l t g e s c h i c h t e , W a c h s t u m u n d v e r f a l l der
Z i v i l i s a t i o n e n , W i e n , 1 9 4 9 . - Б. авт.
** Oswald Spengle r, D er U n te rga n g des A b e nd la nd es, M bnchen, 1988. - Б. авт.
219
продължава да властва над умовете на политиците. И то

само с една-единствена книга!
ЖИВОТЪТ НА МАКИАВЕЛИ
Но да се съсредоточим върху биографията на автора.

Всъщност за живота му няма какво особено да се разказ
ва. Роден през 1469 г., Макиавели произхожда от флорен
тинско семейство. Баща му бил нотариус - административ-
ната кариера е традиционна за мъж ете от фамилията
Макиавели.
Николо изучава хуманитарни науки и се влюбва в рим
ската история - наклонност, която не го напуска до края
на живота му. През 1498 г., когато е на двайсет и девет, го
назначават за секретар на Съвета на десетте на републи
ка Флоренция. Съветът на десетте отговаря за военните
въпроси и за външ ната политика на града държ ава.
Секретарският пост на Николо съвсем не е маловажен.
Той служи на Съвета цели петнайсет години. Често пъту
ва на дипломатически мисии, например при графинята
на Имола и Форли и в двора на френския крал Луи XII.
Когато заболява главният флорентински посланик, Ма
киавели оглавява флорентинската дипломатическа ми
сия. От Париж той пряко осведомява правителството на
родния си град за насоките на френската политика. През
1502 г. среща за първи път личността, която ще изиграе
решаваща роля в живота му - Чезаре Борджия, също като
него на дипломатическа мисия. Младият Макиавели е зап
ленен от „б л е ст я щ о т о ч у д о в и щ е “ * Б орд ж и я и
невъзвратимо попада във властта на неговия чар. По
онова време Борджия се намира на върха на военната си
кариера. Тук се извършва духовният поврат у Макиавели,
за който ще говорим пак.
* W i l l D u r a n t , G la n z u n d Z e r f a l l d e r i t a l i e n i s c h e n R e n a i s s a n c e , M u n ch en ,
1 9 8 1. - Б. авт.
220
Флорентинците изпращат Макиавели на три нови после

дователни мисии във Франция (1504, 1510 и 1511 г.). Там
отново се среща с Чезаре Борджия, когото почита толкова
дълбоко, че членовете на Съвета на десетте във Флоренция
се опасяват окончателно да не изгуби ума си по
пълководеца. Но Макиавели успява да си възвърне
доверието на Съвета, дори му възлагат да организира наци-
онално опълчение и да оглави поход срещу Пиза. Макиаве
ли е в свои води. Теорията му, че гражданското опълчение,
което нарича м илиция, ще е п о-сил н о, отк ол к ото
наемническа войска, се потвърждава. Той побеждава Пиза,
отнася победата за Флоренция и за кратко вкусва от слад
кото вино на военната слава. Звездата на Макиавели заб-
лестява по-ясно отвсякога на небето на родния му град.
Междувременно историческите закономерности, които
смята, че е открил, се оформят все по-ясно. Той отново и
отново се среща с идола си Чезаре Борджия, който все още
го впечатлява толкова силно, че накрая скроява по негово
подобие цялата книга, с която по-късно му е съдено да
постигне толкова силно въздействие. Но кой всъщност е
въпросният Чезаре Борджия?
ЧЕЗАРЕ БОРДЖИЯ
Бляскавото чудовище е син на папа Александър, който с

търпение, пари и интриги успял да се докопа до престола на
свети Петър. Папа Александър изстисква паството си като
лимон, за него няма нищо свято. В необузданата си радост
от живота създава няколко деца. Чезаре е един от синовете
му, когото успешно впримчва за целите на своята политика.
Целта на Александър е да завоюва обратно църковната
държ ава, тоест зем ите, к р еп ости те, градовете и
херц огствата, разполож ени окол о Рим, к ои то, както
твърди, му се падат по право. Този папа се опитва да наложи
221
I
Ха. А . МЕЛЕР_____________________________________________________________________
духовната си власт със светски методи и не се спира пред

нищо.
Синът му Чезаре имал руси коси, руса брада и бил кра
сив като картина. Бил снажен, умел ездач и подобно на
Леонардо да Винчи можел да разтвори конска подкова с
голи ръце. Веднъж само с един удар отсякъл главата на
бик. Не се страхувал от нищо, най-малко от дявола, бил
надарен с остър интелект, безупречни обноски и притежа
вал опасен чар.
Съдбата била благосклонна към Чезаре, който лесно
печелел сърцата на хората. Първоначално баща му, папа
та, му осигурил доходоносен епископски сан, впоследствие
набързо го провъзгласил за кардинал и така му осигурил
богатство. За целта се наложило да се фалшифицират
няколко документа, за да представят Чезаре за син на друг
човек. Но не след дълго синът започнал да умолява баща си
да го освободи от кардиналските задълж ения. Тогава
Александър публично признал, че Чезаре му е син, в
резултат на което му отнели кардиналския сан. Това
отворило на Чезаре пътя към голямата политика.
Възможността се открила, когато френският крал Луи XII
помолил папата да анулира брака му, за да може да си вземе
друга красавица. Чезаре получил всички необходими
пълномощия и заминал за Франция, където предал на краля
грамотата за анулирането на брака му в замяна на 200 000
дуката като нищожен израз на кралската благодарност,
заедно с ръката на кралската сестра, придружена с херцогска
титла и съответното имение. Нелоша сделка.
Следващата задача, която папа Александър възложил
на сина си Чезаре, била да възвърне могъществото и тери
ториите на църковната държава. За да финансира начина
нието, се наложило да бръкне дълбоко в папското ковчеже,
за да даде възм ож ност на Чезаре да въоръж и войска.
Френският крал също го подкрепил. Драмата била изиграна
с всички средства на дипломацията, интригите, духовния и
222
материалния авторитет на папската власт, подкрепени с

откровено насилие. Чезаре оглавил папската войска от
наемници. Провел редица военни операции толкова
бляскаво и интелигентно, че спечелил безрезервното
възхищение на Макиавели, който буквално се задъхвал,
когато говорел за младия богочовек с меча. Но и чарът му
подкупвал: имало случаи, когато градовете сами отваряли
врати пред Чезаре, понякога му се покорявали цели области,
без дори да е вдигнал меча си. Град Форли например го
посрещнал с приветствени възгласи.
За да финансира втория поход обаче, се наложило татко
то папа Александър да продаде няколко кардиналски шапки
и да заложи предварително приходите от търговията с
индулгенции. Когато хазната отново се напълнила, Чезаре
пак потеглил на война. През цялата 1500 г. папският син
покорявал крепостите една подир друга. Господарите им
масово капитулирали, някои дори се присъединили към
армията на Чезаре, какъвто бил случаят с някой си Асторе
М анфредис, което обаче не попречило по-къ сн о да го
затворят в тъмница в Рим. Не след дълго река Тибър
изхвърлила трупа му на брега.
Но всичко това били маловажни интермедии. Чезаре
грабел, разрушавал и плячкосвал на воля и с упование,
завладявал огромни територии. В рамките на третия си
поход през 1502 г. покорил град Урбино въпреки справед
ливото управление на владетелската двойка. Град Камери-
но пък бил превзет с позорно предателство - водели се
преговори с папа Александър да бъде оказана подкрепа за
Чезаре, а той в това време коварно нападнал града. Градове
и крепости били сривани със стенобойни машини или падали
в ж ертва на изтънчени диплом атически лъж и. Със
заграбените съкровища финансирали войските на Чезаре.
Но тогава един от неговите генерали на име Вителоцо Вители
без знанието му завзел градчето Арецо, което принадлежало
към Флоренция. Флорентинците се оплакали и Чезаре
223
обещал да озапти генерала си и да върне града на Флорен

ция. Вителоцо Вители побеснял.
Така се зародил заговор срещу Чезаре Борджия. Наглост
та и дръзките му завоевания, естествено, му били създали
не само приятели. Венеция, Флоренция и Болоня отдавна
били започнали да се страхуват от възмогващата се папска
държ ава. Създадена била тайна коалиция срещ у
Борджиите. Планирали да заловят и да хвърлят в тъмница
Чезаре и да възвърнат на власт свалените регенти на
градовете. Отначало заговорниците жънели успехи. Чезаре
се оказал притиснат до стената. Папските войски били
прогонени от Урбино и Камерино, офицерите отказали да се
подчиняват, войниците се бунтували.
Все пак синът можел да разчита на подкрепата на баща
си, папата. С негова и с божията помощ била въоръжена
нова армия. Същевременно Светият отец лично се заел да
преговаря с бунтовниците. Александър се съгласил на
редица отстъпки и съзаклятниците се завърнали под коман
дването (тоест в лапите) на Чезаре.
Той обаче не бил склонен нито да забрави, нито да прос
ти. При първия удобен случай Вителоцо Вители бил аресту
ван и удушен, а заедно с него и трима други видни водачи на
заговора. Макиавели ликувал от разстояние. Ето така
трябвало да се води война! Определил уби й ството на
заговорниците, повярвали на папските обещания, че ще
бъдат в безопасност, като „хубава измама“ и обсипал Чезаре
с овации.
Александър от своя страна арестувал в Рим още некол
цина заподозрени в подготовка на убийството на Чезаре.
Конфискувал имущ еството им и ги хвърлил в затвора,
където малко по-късно всички измрели загадъчно.
Особено неприятен трън в очите на Борджиите били
семейство Орсини - стар благороднически род, дал някол
ко римски папи, който бил натрупал невъобразими съкро
вищ а. Под предлог че слага ред в държ авата Чезаре
224
обсадил, превзел и разрушил крепостите на Орсини, а

папата заграбил владенията им.
Едва двайсет и осем годишен, Чезаре Борджия бил на
върха на славата и могъществото си. Смятали го за най-
могъщия човек в Италия. Звездата му блестяла ярко чак до
Флоренция, откъдето му се възхищавал Николо Макиаве
ли, който от възторг едва не забравил дълга да служи на
родния си град.
Бляскавото чудовище се било изкатерило на върха с меча
и чара си, с помощта на измяна и убийства.
Примерът на Чезаре убедил Николо Макиавели, че отк

ровеното насилие е най-печелившата карта в политиката.
Но тук се лъж ел, поне по отнош ение на актуалното
политическо положение. Французите отдавна мятали алч
ни погледи към Италия, предвкусвайки богатата плячка.
Под прицела им попаднал и наследникът на Александър -
папа Юлий II. В отчаянието си той се обърнал към
Флоренция да го подкрепи срещу Франция. Но Флоренция
отказала. В отговор Юлий II изпратил армията си и тя
победила флорентинските милиции. Тогава папата заповя
дал властта да бъде предадена отн ово на М едичите -
старинния аристократичен род, прогонен от гражданите.
Съветът на десетте бил разпуснат, старите управници се
завърнали. Макиавели бил обявен за персона нон грата и
загубил работата си.
Лошият му късмет обаче не спрял дотук.
Николо не се посвенил да се предложи като служител и на
Медичите, но новите господари не пожелали услугите му. В
същото време бил разкрит заговор срещу тях. Оказало се,
че името на Макиавели фигурира в някакъв списък на
враговете им. Оковали го и четири пъти го подложили на

225
изтезания. Освободили го едва след време в рамките на обща

амнистия, но го прогонили от Флоренция. Огорчен, той се
оттеглил в бащиното си имение на десетина километра от
града.
Ако Макиавели не бил толкова жестоко наказан от съд
бата, светът може би никога нямало да узнае за него, защо
то точно в този период той написал книгата, която щяла да
даде тласък на огромни преломи в политиката.
ВЛАДЕТЕЛЯТ
Тази книга на книгите е една от най-прочутите творби в

политическото пространство. Тя развълнувала света и
донесла на своя автор дълбока почит и още по-дълбока
омраза. Преведена е на много езици и остава бестселър и до
днес, въпреки че лично папата я включил в списъка на
забранените произведения, англиканските епископи я
анатемосвали от амвоните, а един германски крал (Фрид
рих Велики) я запокитил в огъня, докато в същото време
други хора на други места я превъзнасяли до небето и
възхвалявали честността и смелостта на нейния автор.
Книгата носела заглавието „II principe" - „Владете
лят“ *, и представлявала нещо като традиционните за
онова време наръчници за управление. Съдържала поу
чения и съвети как да постъпва в идеалния случай управ
никът, тоест князът.
Но докато по-ранните наръчници призовавали управ
ниците да проявяват вярност, лоялност, честност и поч
теност, Макиавели съветвал принца да се постави над мо
рала и нравствеността, особено в периода на укрепването
на властта.
Това било равносилно на революция!
* Б ъ л г а р с к и т е п р е в од и на к н и г ат а н о с я т з а гл а в и я т а „ К н я з ъ т “ и „ В л а д е т е
л я т “ . - Б. пр.
226
Нека сега се върнем една крачка назад. Подобно на

Аристотел, и Макиавели отначало се опитал да проследи
закономерностите в историята, защото - както и древног
ръцкият философ - смятал, че историята се развива в опре
делен кръговрат.
Аристотел различавал шест форми на управление. Из
вестни са монархията, аристокрацията и демокрацията.
Когато те се изродят, се получават тирания, олигархия
(буквално „власт на малцина“ ) и охлокрация (власт на
тълпата). Според Аристотел рано или късно формите мо
нархия, аристокрация и демокрация неминуемо се израж
дат, така че след известен период едната задължително
сменя другата. Тезата на Макиавели е, че политическото
общество се намира или в период на упадък, или в разцвет.
Според него политическите формации циклично премина
ват от упадък към разцвет.
В период на упадък, разсъждава флорентинецът, трябва
преди всичко да се изгради силна власт. След това властта
трябва да се укрепи (с конституция или закони) и да бъде
възстановен общественият ред. Едва тогава е възможно да
настъпи период, в който граж даните да могат да се
идентифицират с държ авата, тоест да бъде създадена
република. Когато републиката се разпадне, възниква
заплаха за реда. Следва неминуемата криза и цикълът
започва отначало.
Във фазата на упадъка, твърди Макиавели, е необходим
силен владетел, диктатор, който да възстанови реда. Този
човек - князът - не бива да се придържа към моралните
принципи. Тъй като човекът по природа е лош и в плен на
злото, въпросният диктатор е принуден да укрепи властта си
с неморални средства. Ето защо Макиавели освобождава
владетеля от задължението да държи на думата си, още
повече че хората бездруго са лъжливи, свадливи и жестоки.
Човекът според Макиавели е тласкан от порочни желания,
движен е от нагона и притежава безмерни амбиции,
227
„ненаситен е, високомерен, лукав, слабохарактерен, извън

редно зъл, несправедлив, необуздан и гневлив“ . За да го
въздигне от тези низини, принцът е принуден да управлява с
твърда ръка. Тъй като по време на анархичния период
владетелят още не е утвърдил своята власт, позволено му е
да лъже и да мами, да отстранява враговете си с всякакви
средства, да тъпче противниците си, да не държи на думата
си, да използва военна сила и да прилага насилие. Не е нужно
да дава истински свободи на народа, но трябва да го държи на
каишка, като му отпуска привидни свободи. Позволено е вла
детелят да се възползва дори от религията. Може да се пред
ставя за благочестив и набожен, тоест да се кичи с мантията
на религиозната етика по тактически съображения, но
истинската почтеност не е важна и може да бъде пожертвана
в името на политическата цел. От по-голямо значение са
лукавството и коварството.*
„Трябва да разберем, че един новосдобил се с власт уп
равник не може да следва всичко онова, заради което смя
тат хората за добри, понеже често е принуждаван - за да
затвърди властта си - да нарушава верността, милосърдие
то, човечността и религията“ - пише Макиавели. Той отно
во и отново повтаря колко са необходими лукавството,
притворството и лъжата: „ ... трябва да изглеждаш благ,
верен, човечен, откровен, както и благочестив“ .
Добродетелността според Макиавели „намалява свобода
та на действие“ (по израза на Кестинг), което ще рече, че
според него изцяло добрият човек е по-слаб от злия. Затова
интелигентният владетел трябва да притежава лисича при
рода (тоест да е лукав) и лъвски характер (тоест да е насил
ник).
Като идеал за съвършения владетел Макиавели сочи
Чезаре Борджия, на чиито успехи е свидетел. Описва „ум
ните убийства“ (Кестинг) на Чезаре. Порочното семейство
на Борджиите за него е идол и вдъхновение.
* W o l f g a n g K e r s t i n g , N i c c o l o M a c h ia v e lli, M u nch en, 1 9 9 8 . - Б. авт.
228
„Не бих могъл да предложа по-добър урок за новия

владетел от примера на неговите дела“ - пише Макиавели,
имайки предвид Чезаре.
Междувременно отдава дължимото и на успехите на ба
щата папа Александър VI, който също не се спирал пред
нищо в безсъвестната си политика. Като показател как един
владетел може да си служи с религията флорентинецът при
вежда и „чудесните лъжи“ на Фердинанд Испански. Сипе и
възхвали по адрес на рода Сфорца, който със сила е завладял
миланския трон.
Вик на възмущение прокънтял първо в Италия, а после
и в цяла Европа. За първи път някой открито заставал на
страната на безнравствеността, насилието, лукавството и
коварството. Въпреки това политиците, князете и кралете
алчно поглъщ али редовете на М акиавели. Карл V го
изучавал също толкова старателно, колкото и Катерина
Медичи, Хенри III и Анри IV. Кардинал Ришельо безгранич
но се възхищавал от Макиавели, старателно го проучили
Вилхелм Орански и дори Фридрих Велики. Последният дори
съчинил полемичния трактат „АнтиМакиавели“ , един от
м ногото подобни всъ щ н ост. Името на М акиавели се
превърнало в синоним за насилие, злина, коварство и
измяна. Той благословил и оправдал цялото зло на света.
Изведнъж злините станали добри, а добрините —глупави.
Макиавели разпалил най-голямата интелектуална
революция след Библията.
КРИТИКА
Можем само да гадаем за мащабите на вредата, нанесена

от Макиавели. Той благословил мечовете на масовите
убийци и военните касапи. Изведнъж безкрайни злини и
жестокости изглеждали оправдани. Всеки тиранин можел
да оправдае всяко от ужасните си дела с думите на флорен-
229
тинеца. Безброй са греховете, които натоварил на съвестта

си. Диктаторите и кръволоците си намерили знаменосец.
Стремежът към властта с всички средства станал морален,
избиването на хора се превърнало в политически коректна
дейност. Няма да преувеличим, ако кажем, че Макиавели е
най-големият престъпник сред авторите на политическа
литература. Книгата му пожънала успех, защото съумял
да създаде впечатлението, че използва логически методи,
че благословията, която дава на злото и на безнравс
твеността, е интелектуално доказуема. Той изкуш ава
читателите си да поемат по пътеките на лъжелогиката.
Макиавели е класически пример как е възм ож но от
историята изкуствено да се дестилират лъжливи законо
мерности. Защото фактите са други.
1. Недоказана е още първата макиавелистка аксиома -
„Човекът е лош “ . Това просто е предположение. Вярно е,
че определени с езика на цветовете, част от хората са „чер
ни“ , тоест зли, жестоки и брутални, но далеч повече са
почтени, конструктивни и добри. По-голямата част от
хората са в зоната на „сивото“ . Когато е поставял своята
аксиома, Макиавели вероятно се е водил от собствената
си черна душа.
2. Теорията за автоматичния възход и упадък на монар
хиите, аристокрациите и демокрациите също не е доказана.
Съществували са и продължават да съществуват примери,
при които в продълж ение на хилядолетия държ ави с
еднаква форма на управление преживяват нови периоди на
разцвет. Да си спомним фараоните в Египет - най-
стабилната форма на управление, която познава известна
та история на тази планета, задържала се в течение на
няколко хиляди години. Следователно възмож ни са и
обновления в рамките на една и съща форма на управление.
Въпреки това трябва да признаем, че в историята формите
монархия, аристокрация и демокрация се сменят очебийно
често. Наблюдението на Макиавели следователно е с висока
230
степен на вероятност, но в никакъв случай не притежава

неизм енността на истори чески закон. И сторическата
закон ом ерн ост би трябвало да бъде формулирана по-
различно. По отношение на демокрациите тя например би
трябвало да гласи, че прекалено високи те данъци,
раздутият чиновнически апарат и израждащата се извън
границите на норм алното благотворителна държ ава
застрашават демокрацията в самото й съществуване. Бихме
м огли да формулираме и закон ом ерн остта, че
наследствената монархия носи в себе си зародиша на своето
разруш ение, защ ото последователността на телесно-
физическата линия съвсем не гарантира изключителните
управлен ски качества на владетелската дин астия.
Допустимо е да предположим и че аристокрацията сама
ще си отнеме основанието за съществуване, ако престане
да бъде общественополезна и започне единствено да живее
на гърба на народа. В ъ зм ож н о е да се ф орм улират
критерии за разпадането на държавността и това ще бъде
по-близо до историческите закономерности, в сравнение с
прекалено опростенческата теза за автоматичния упадък.
В историята никога не е имало пълен автоматизъм. Тя
просто не се развива по предварително определена форму
ла, колкото и изкусително да е на теория откриването на
такава формула. Следователно Аристотел не е бил прав,
което с двойна сила се отнася до Макиавели, въпреки че
наблюденията на Аристотел съдържат относителна исти
на и са ценни.
3. Основният недостатък на Макиавели като философ е,
че се аргументира в рамките на прекалено тесен историчес
ки хоризонт. Опира се само на римската история и отчасти
на съвремието си - прекалено ограничен кръгозор. Днес ни
е по-лесно. Можем да черпим от опита на двеста различни
култури и много хиляди години човеш ко развитие. А
откъслечни познания за римската история и повърхностно
понятие от Полибий и Ливий - това е твърде малко.
231
Макиавели просто не е разполагал с достатъчно данни,

които да сравни. В противен случай не би му било трудно да
осъзнае, че един Перикъл в Гърция или един Ашока в Индия
до голяма степен са се справили без насилие, коварство,
предателство и интриги. Но материалът, върху който опира
прибързаните си изводи Макиавели, е оскъден. В добавка
той сякаш е сляп за плодотворното съперничество на
северноиталианските градове в собствената си епоха, не
вижда културата, която изживява небивал разцвет, и си
затваря очите за резултатите от кошмарните жестокости
на Б ордж иите. Той наблюдава п овъ рхн остн о и вади
погрешни изводи. Лековерен е, приема за чиста монета
исторически митове и не умее да различава измислицата от
истината.
4. Всъщност Макиавели е напълно подвластен на очаро
ванието на Чезаре Борджия. Единствено него обожествява,
пред него коленичи. В мечтите си сам става Чезаре.
Присвоява интелектуално неговата безскрупулност и му
става изцяло подвластен. Без Борджия Макиавели сигурно
никога нямало да напише „Владетелят“ . Зависим е от
Борджия като наркоман от дрогата.
5. Макиавели не изследва последиците от измяната,
коварството и насилието. Историята на насилническите
държави обаче винаги се развива по модела „К ойто сее
омраза, жъне омраза“ . Който управлява с меч, загива от меч.
Застъпникът на лукавството, който издига измяната в
политическа максима, ще свърши в страх, че е заобиколен
от предатели и наемни убийци.
Съвременната история също е пълна с примери на на
бързо сковани империи, които се разпадат удивително
бързо, повечето за не по-дълго от столетие. Последиците от
предателството, коварството и насилието обикновено са
катастрофални. Но Макиавели е сляп за този извод.
За доказателство може да бъде приведена собствена
та му съдба. Ето как завършил ж ивотът на мислителя,
232
който смятал, че е разкрил тайната на историческата за

коном ерност.
С една дума, Макиавели завършил живота си окаяно.

Когато Медичите отново поели държавното кормило,
отнели на Макиавели всички постове. Той направил някол
ко отчаяни опита да се пласира при новите владетели и дори
замислял да посвети книга на един от тях. Влачил се по
корем и се унижавал, само и само да му позволят да се
завърне в политическия живот на Флоренция.
Но новите властници не забравяли, че Макиавели на
прекалено висок глас подкрепял противниковата партия.
Посрещнали с подозрителност внезапно променилия се
ласкател. И така, Макиавели прекарал последните си го
дини в позорно висене из кръчмите или на лов за птици из
гор и те. Книгата му „В л а д етел я т“ не била издадена,
докато бил жив.
Позволили му да изпълнява незначителни писарски
поръчки, но макар че през 1521 г. официално го реабилити
рали, той не се съвзел. Гаснел, бездеен, ненужен и огорчен,
в малката си къща в околностите на Флоренция.
По-късно родният му град отново отхвърлил владичест
вото на Медичите и Макиавели повярвал, че е ударил
големият му час. Презглава се завърнал в града и отново
предложил услугите си. Но бившите му покровители много
добре били забелязали угодн ическото му поведение и
опитите да се хареса на Медичите. И те го отхвърлили като
неблагонадеж ден и така М акиавели сам провалил
завръщането си на политическата сцена.
Съвременниците му се отнасяли към него с основателно
подозрение, защото той не криел гордостта си, че владее
изкуството на притворството. Постоянно сменял възгледи
233
те си. Не познавал политическа лоялност. Но изкуството на

лъжата, което възхвалявал в творбата си, не му послужило,
а му донесло само презрение. Когато Медичите били на върха
на своята власт, Макиавели плетял козни зад гърба им, като
същевременно ги обсипвал с ласкателства. Проявил се като
дребен зъл интригант и никак не успял да се възползва от
собствените си прозрения. Бил известен с болезнения си
нагон да посещава заведенията за платена любов, постоянно
тласкан от либидото си, с което се хвалел и в напреднала
възраст. Някои от писмата му са толкова непристойни, че
дори малкото му искрени почитатели не посмели да ги
публикуват след смъртта му.
Двойният провал на политическата му кариера го погу
бил. След като и бившите му покровители се отказали от
услугите му, Макиавели заболял и няколко дни по-късно
издъхнал.
КРАЯТ НА ЧЕЗАРЕ БОРДЖИЯ
Съдбата не се показала за дълго благосклонна и към

бляскавото чудовищ е. На върха на славата си, Чезаре
прекарвал доста време с метресите си, но въпреки това бил
прекалено обсебен от властта, за да позволи на някоя жена
да задържи вниманието му по-продължително. Използвал
всякакви изкусни и брутални маневри, за да се укрепи на
върха. Историческите източници разказват за купища
престъпления, например как с изфабрикувани обвинения
хвърлял в тъмница богати църковни сановници и
конф искувал им ущ еството им. Слуховете обвиняват
Борджиите, че систематично използвали прочутата отрова
кантарела, за да отстраняват кардинали и други свои
противници. Основната съставка на кантарелата била ар
сеник. Отровата можела да се добавя незабележимо към
храни и питиета и не оставяла следи. Упорито се говорело,
234
че Борджиите не се страхували да използват за целта дори

виното за светото причастие.
В обращение били безброй истории за безмерната жесто
кост на Борджиите. Чезаре например се забавлявал да се
упражнява в стрелба с лък, използвайки пленници за живи
мишени. Рим се тресял от описанията на разюзданите му
пиршества с танцуващи голи куртизанки и на жестоките
убийства. Същевременно поданиците систематично били
обирани до последния грош. Таткото папа пълнел кесията
си с търговия на индулгенции и по хиляди други начини. И
частица да е вярна от чудовищ ните сл ухове (к ои то,
естествено, били раздувани от враговете им - рода Орсини),
Борджиите пак си остават най-отмъстителната, коварна и
кръвожадна фамилия на своето време. Безспорен е фактът,
че Чезаре убил съпруга на сестра си Лукреция, защото уж
той подготвял заговор срещу него. По-точно, заповядал да
го убият - един от хората му го задушил с възглавница.
Един ден през 1503 г. папа Александър и Чезаре пирува
ли в градината на една вила в компанията на кардинали,
приятели и привърженици, когато на следната сутрин
половината от гостите заболели мистериозно. Незабавно
плъзнали слухове. Нима Борджиите отново са прибегнали
до прословутата кантарела? Според историците обаче
виновна за смъртта на повечето от гостите била маларията,
пренасяна от околните блата. Нейна жертва станал и папа
Александър. Чезаре оцелял.
Народът избухнал в ликуване при вида на трупа на
папата. Мнозина разказвали, че видели как лично дяволът
си направил труда да прибере душата му. Синът му се
възстановявал твърде бавно и изведнъж се оказал изправен
пред опозицията на могъщите Орсини. Побързал да изпрати
хората си във Ватикана, където събрали сто хиляди дуката
в брой, както и злато и накити на стойност триста хиляди
дуката, с които финансирал нова армия. Така Чезаре в
последния момент успял да попречи на п отом ъ к на
235
фамилията Орсини да седне на папския престол. Но

компромисно избраният папа умрял твърде скоро, след
което Чезаре бил безсилен да предотврати издигането на
папа от рода Орсини.
Веднага след това му отнели командването на папската
армия. Чезаре вече нямал поддръжници в Рим. Опитал се
да се спогоди с новия папа, но напразно. Хвърлили го в
затвора, но успял да се откупи и избягал в Неапол.
Там, по израза на Дюран, смелостта му се възвърнала по-
бързо, откол кото разумът. Чезаре набързо въоръж ил
малка армия и тъкмо се канел да се върне в Рим с огън и
меч, когато отново го арестували. Прехвърлили го в Испа
ния и там прекарал две години в тъмница. После сполучил
да избяга. Предложил се като наемен пълководец на краля
на Навара, бил нает, вдигнал на крака нова войска и поел на
поход срещу новите противници. Победата почти била в
ръцете му, когато щ астливата звезда му изневерила.
Армията му била разбита, самият Чезаре бил смъртоносно
ранен. Умрял през 1507 г., на 31 години.
Така Чезаре опровергал Макиавели, който винаги сочел

бляскавото чудовище като доказателство за своите теории.
За Чезаре Борджия не проронили сълза нито в Италия, нито
в Испания. След смъртта му бляскавият род на Борджиите
изчезнал от лицето на историята тъй бързо, както някога
бил изгрял.
236
РЕФОРМИРАНИ МИСЛИ
П • ЗА МАРТИН ЛУТЕР
Примамливо би било да разкажем живота на Мартин

Лутер в два варианта. Първият - от гледна точна на католи
ците, а вторият - от перспективата на протестантите. Ще
бъде истински урок на тема „историческа истина“ .
Протестантите биха говорили с упование за неуморните
усилия на Мартин Л утер, за ж ивота му, изпълнен с
лишения, за борбата му в името на истината. Биха наблег
нали на това, колко задълбочен и високоинтелигентен учен
е бил, на докторската му степен и професурата му, как нямал
равни в тълкуването и познанието на словото божие, на
Светото писание, на Библията. Биха допълнили как научил
гръцки и иврит, за да се застрахова срещ у греш ки,
допуснати в латинския превод на Библията, как месеци
наред се борил с изкушенията в тясната си килия, поднасяни
му понякога лично от дявола, срещу когото дори хвърлил
мастилницата си! П ротестантите биха напомнили за
разюздания порочен Рим, затънал в блудство, за купуването
на църковните п остове, за продаж н остта на висш ето
духовенство и за почтеността на Лутер. Биха споменали
неговата речови тост, познанията му по реторика и
диалектика, логика и философия. Не биха пропуснали да
припомнят, че през 1504 г. получава с отличие магистърс
ка степен, че дори пише църковни химни, че обича музиката
237
повече от всичко и я използва в прослава на господа, че се

противопоставя на всички възм ож ни кн язе, крале,
императори и епископи, когато става дума за СЛОВОТО
БОЖИЕ, и че издига християнството на по-високо ниво.
Биха изразили искрената си лю бов към Лутер и
възхищ ението си пред ж и тей ск ото дело на човека,
преобразил цяла Германия, повлиял върху развитието на
цяла Европа и запазил това влияние и до днес - 500 години
след смъртта си.
Католиците обаче биха се заели с въпросния Лутер, за

да го разкъсат и опекат на бавен огън. Не биха прескочи
ли обстоятелството, че баща му бил невеж селянин, по-
късно миньор, който не пропускал да насини задницата
на синчето си с върбова пръчка - този възпитателен
метод по-късно и други прилагали спрямо Лутер. Което
е самата истина: „Заради сгрешеното значение на някое
същ ествително момчето опитвало якостта на пръчката
до петнайсет пъти на ден.“ * Всичко това би подкрепило
извода, че такъв човек не е бил способен да мисли иначе,
освен в наказателни категории. Католиците биха разни
щили еротичните му фантазии, неговата теология на
страха, виденията му за ада и обсебеността му от дявола,
не биха престанали да натякват как е дал клетва за бед
ност, целомъдрие и послушание (1506 г.), но по-късно я
престъпил. С тънка усмивка биха съобщили как взел за
жена една избягала монахиня, с която народили шест
деца, и какъв сластолюбец бил този отрекъл се монах.
Биха напомнили как по-късно одобрил кървавото поту
шаване на селските въстания, как проклинал евреите,
използвал всякакви средства в борбата със сектите и зак
леймил големия хуманист Еразъм Ротердамски. Накрат
ко, биха се опитали всячески да подкопаят моралния му
образ. Не биха забравили как двуличникът Лутер, тлас
* W i l l D u r a n t, Das Z e it a lt e r de r R e f o r m a t i o n , Miinchen, 1 9 8 1 . - Б. авт.
238
кан от политически съображения, издал на Филип Хе-

сенски грамота, с която му разрешавал двуж енство, и го
обяснил като „случай на извънредна необходимост“ , как
често пиел или по-скоро лочел като смок. С наслада биха
цитирали и легендите около смъртта му, според една от
които е умрял като предателя Юда, обесвайки се на к о
лоната на леглото, друга гласи, че го е удушил сатаната
със собствените си ръце, а трета - че издъхнал от удар,
докато мърсувал с избягалата монахиня Кете. Легенди,
легенди, легенди!
Колкото и да са фантастични всички тези разкази, сами
те обстоятелства в живота на Лутер ни принуждават да
проявим пристрастност, като заемем страната на неговите
противници или привърженици.
За историка биографията на Лутер е примамливо предиз
викателство. Добросъвестният учен ще трябва да постави
на везните аргументите и на двете страни, да изслуша всички
доводи, да спазва надпартийност и да внимава да не изпадне
в жалката, уж научна позиция, която оставя края отворен,
само за да спаси главата си от брадвата на академичните
палачи.
Сигурно е, че Лутер още векове ще остане обект на
спорове. Един от най-големите борци в историята сам ще
продължи да бъде ябълка на раздора между двете големи
християнски изповедания.
А ко обаче сме свободни от симпатии към протестантс
твото или католицизма, можем да подходим към личност
та му по-неутрално, по-обективно, макар че и друговере
цът винаги би могъл да бъде обвинен именно в друговерс-
тво, атеистът - че отрича бога, а скептикът - че е превър
нал скептицизма си в абсолютната истина. Все пак безп
ристрастният историк, който не застъпва нито католи
ческата, нито протестантската теза, би могъл да обобщи
нещата по-хладнокръвно, по-дистанцирано и по-малко
емоционално, защото няма да е принуден нито да отрича,
239
нито да възпява, а ще може да разнищи нещата непреду-

бедено като дете.
Преди всичко обаче трябва да разгледаме фактите. И да
осветлим обстоятелствата на епохата, защ ото Лутер се
движи в конкретно историческо пространство, в което е
задължително да вникнем.
ЦЪРКВАТА НА ПОДСЪДИМАТА СКАМЕЙКА
Църквата, която така обича да заплашва своите вяр

ващи със Страшния съд, трябва да изтърпи да бъде съ
дена, защото не можем да проследим историческата и с
тина по друг начин. Какво е било състоянието на римс
ката църква преди появяването на Лутер? А ко го харак
тер и зи р а м е к а то н е тъ р п и м о , би х м е си п озвол и л и
безсрамен евф емизъм. Дори историци с католически
теж нения категорично признават, че църквата преди
Лутер била достигнала абсолютното дъно. Не само па
пата, но и кардиналите, еп и скоп и те, свещ ениците и
монасите ламтели за пари, както дяволът - за душите на
грешниците. Всичко, което можем да си представим, се
п р евр ъ щ ал о в ч и ста м он ета . П родавали се са н о в е ,
църковните съдилища излагали на търг присъдите си,
вярващите били изстисквани на всяка литургия и при
всеки ритуал, върху всичко се налагали данъци. Същев
ременно високопоставените църковни отци се опитвали
да и зв л ек а т от ж и в о та в си ч к и в ъ зм ож н и н аслади.
Д уховниците поддържали отряди от куртизанки, а те
лесата им красноречиво говорели за размера на тяхната
лакомия. Обличали се в най-изискани дрехи, ходели на
лов. Н акратко, поведението на цъ рковн ите князе по
нищо не ги различавало от светските.
Тъй като тази игра продължавала от столетия, църк
вата била натрупала несметни богатства. Уил Дюран ци
240
тира католически учен, който изчислява дела на църква

та в националното богатство на Германия на една трета, а
във Франция - на една пета.*
В много страни полож ението не било по-различно.
Църквата трупала земи, продавала санове и търгувала с
индулгенции. Корупцията, данъците и продажбата на ре
ликви пълнели касите й. Кардиналската шапка струвала
цяло състояние. Дори по-ниските санове живеели в изо
билие. Отдавали се на пиянство, лакомия и разгул, ма
настирите малко се различавали от публичните домове,
което признават дори католически автори. Но най-поро-
чен бил Рим.
Всеки римски свещеник разполагал с по една наложни
ца, по правило и с повече. При население от 100 000 души в
Рим имало повече от 6000 проститутки. Всичко това обаче
трябвало да бъде заплащано. За тази цел налагали все нови
и нови данъци, било за походите срещу турците (парите,
които доказано станали обект на злоупотреби) или за
великолепни сгради, предназначени уж да служ ат
единствено на славата господня.
Особено катастрофално било положението по върхо
вете на християнската църква. Ето само няколко дреб
ни детайла:
• Папа Бенедикт VII, управлявал от 1012 до 1024 г., уст
ройвал оргия след оргия и накрая продал папската си
титла на Григорий VI за хиляда златни фунта.**
• Кръстоносните походи били голям източник на приходи
за папската хазна. Особени заслуги за тях имали папа
Урбан II (1088-1097 г.), папа Евгений III (1145-1153 г.),
папа Григорий VIII, заемал престола на Свети Петър през
1187 г., и по-късно Инокентий III.
* В и ж W i l l D uran t, Das Z e ita lt e r der R e f o r m a t i o n , Miinchen, 1981. - Б. авт.

** В и ж W i l l D u r a n t , Das Frbh e M i t t e la lt e r , F r a n k f u r t , 1981 и W i l l D u r a n t,
G la nz u nd Z e r f a l l d e r it a l ie n is c h e n R e n a i s s a n c e , F r a n k f u r t , 1 9 8 1 . - Б. авт.
16. Н ай-големите л ъ ж и в и сто р ия та

241
• Същият този Инокентий III (1198-1216 г.), един от най-

могъщите папи в историята, описал себе си като по
средата между бога и човека, по-малък от бога, по-голям
от човека“ , фалшифицирал, лъгал, приемал и раздавал
подкупи и през 1212 г. благословил Детския кръстоно
сен поход, документиран в повече от петдесет историчес
ки източника. Невъоръжени деца от бедни и бедстващи
семейства били изпратени през морето да търсят божия
кръст и попаднали в лапите на търговци на роби, които
продали момчетата като работни животни, а момичета
та за проститутки.
• Кръстоносни походи били организирани и срещу датча
ните, норвежците, латвийците, балтите и прусите, а на
участниците в тях опрощавали греховете. Членовете на
многобройните секти също минали под ножа, като кла
нето било обявено за кръстоносен поход срещу еретици
те. Събраните средства за финансирането на кръстонос
ните походи често били отклонявани в джобовете на
папите.
• Бонифаций VIII (1294-1303 г.), прочул се с извънредната
си алчност, чревоугодничество, кръвожадност и жесто
кост, заделил една четвърт от всички приходи на курията
за собственото си сем ейство. Издигнал петима свои
роднини за кардинали, сред тях един лихвар, пожънал
особени успехи като негов сводник, за който се твърди,
че „задоволявал Бонифаций както лично, така посредст
вом сина си и дъщеря си, и то със сигурност не само за
спасението на душата си“ .*
• Папският престол бил постоянна ябълка на раздора. През
XII и XIII век папите и антипапите се явявали в законо
мерна последователност. Накрая побеждавал най-бру-
талният, най-лукавият и най-обръгналият кандидат. В
битките за папската тиара било обичайно конкурентите
• K a r lh e in z D e s ch n e r, K r im in a lg e s c lii c h t e des C h r is t e n t u m s , B d . 7 , R e in b e ck
bei H a m b u r g , 2 0 0 3 . - В. авт.
242
взаимно да се обвиняват в ерес и да се отлъчват от църк

вата. Църковните събори се опитвали да спасят каквото
можели, но без особен успех. Имало периоди с по трима
папи едновременно, например през 1409 г.
• За да се докопа до пари, папа Йоан X X III обложил с
данъци дори проституцията, лихварството и хазарта.
При това самият той разполагал с истински харем от
около 200 държанки и наред с това редовно прелъстя
вал монахини и девици, поне така твърди секретарят
му. Поддържал и лична армия от наемници. По-късно
му отправили обвинения в четирийсет и пет точки, сред
които ерес, търговия с църковни постове, измяна, содо-
мия и кражба.
• Папа Инокентий VIII публично празнувал сватбите на
децата си във ватиканския дворец.
• Папа Александър VI (1492-1503 г.), както вече чухме,
имал поне четири, а може би и доста повече деца. Папата
Борджия назначил сина си Чезаре за генерал на папската
войска и той с невъобразими ж есток ости завладял
обширни територии за папския престол.
• Наследникът му папа Юлий II дори лично предвождал
армията си и нямал по-голямо забавление от това, да си
играе на войник. Той също изсмуквал от поданиците си
пари, пари и още пари.
Един от най-сигурните източници на доходи била тър
говията с индулгенции, тоест опрощаването на греховете.
Обяснявали на набожния християнин, че с откупа може да
извини всякакви свои грехове, естествено, ако е готов да си
развърже достатъчно кесията. Убеждавали го как ще си
спести хиляди, десетки хиляди, дори стотици хиляди
години в ада или чистилището, стига да плати достатъчно
на земята. Звъннат ли жълтиците в торбата, към рая се
отправя душата - гласяла една популярна по онова време
песн ичка. И ху! Т ъ ргови ята с индулгенции била
извънредно доходен гешефт. Църковните отци опростите-
243
ли надминавали себе си в усърдието да освобож дават

вярващите от греховете им.
Размерът на цената на индулгенциите обикновено се
определял от продължителността на адското наказание,
което щяло да бъде спестено на грешника. Но тъй като от
най-бедните сред най-бедните нямало какво особено да се
измъкне, им давали опрощение дори за два гроша. Случва
ло се да бъде издадена индулгенция и в замяна на кърчаг с
вино или халба бира. П р ости тутк и те си изкарвали
опрощението с услуги в натура.
Църквата дебелеела. Далаверата с греха и изкуплението
процъфтявала. „Накрая търговията с индулгенции стигна
ла дотам, че си ги купували предварително и ги складирали
за всеки случай - като ценни книжа, а после ги препродавали
според случая.“ *
Наред с така наречените изповедални индулгенции за по-
тежките грехове съществували и „блажните“ индулгенции,
кои то опрощ авали по-дребните простъ п ки , например
неспазването на постите. Докато беднякът бил принуден да
се въздържа, богаташът плащал и се тъпчел с месо, сирене
и риба без значение дали е ден за пост или за блажене.
Разреш ението пазел в дж оба си, благословено от най-
високото църковно място.
Индулгенциите освобождавали от дадената дума с обяс
нението, че е измъкната по принуда. А ко си купиш ин
дулгенция, можело да запазиш за себе си откраднатото
имущ ество.
При това индулгенциите не били продавани тайно и скри
шом, а шумно и пищно. Прочутият търговец на индулгенции
Тецел например разгласявал влизането си в поредния град,
като заповядвал да бият църковните камбани. Камбаната
всъщ ност е средновековното радио. Въпросният Тецел
пътувал, придружаван от цяла свита. В негова чест
устройвали пищни приеми. Той обикалял германските гра
* В и ж H o r s t H e rm a n n , M a r t in L u th e r , B e r lin , 2 0 0 3 . - Б. авт.
244
дове и държал впечатляващи речи, в които така живо опис

вал ужасите на пъкъла, че слушателите му започвали да
усещат как ги пърлят адските пламъци. Помощниците на
Тецел веели знамена и носели хоругви, устройвали истински
пиар спектакъл. В обоза на търговеца го следвали цели
каруци, натоварени с опростителни грамоти и други красиво
изографисани документи, които обещавали възможното и
невъзможното. Проповедите на Тецел разтърсвали душите:
„Не чувате ли мъртвите си родители да пищят и да викат:
Смилете се над нас! Тежко ни наказват и терзаят, но вие
мож ете да ни изтръгнете от болката с незначително
подаяние!“ (Цитирано по X. Херман)
Стига да имаш достатъчно пари, възможно било да отку
пиш и любимите си покойни близки и роднини. Каква
великолепна сделка! Човекът не може да живее, без да
прегреши, и така несметни потоци пари се вливали в дълбо
ките джобове на Рим, където ги пръскали за ядене, пиене,
блудства или съмнителни начинания.
Религиозната вяра се оказала гениално изобретение.
Докато народът изнемогвал в лишения, тлъстите лакоми
монаси си облизвали мазните пръсти, свещениците влаче
ли в домовете си поредната п рости тутка, епископите
предпочитали лова пред литургията. Но първенци в състе
занието били римските папи. Епохата приличала на буре с
барут, особено в Германия, откъдето националното богатс
тво изтичало по посока на Рим. И в тази ситуация с гръм и
трясък се явява някакъв монах, който публично заявява,
че цялата работа е невъобразимо свинство и безобразие.
Името му е Мартин Лутер.
КОНКРЕТНАТА БИОГРАФИЯ
Но нека се върнем една крачка назад. Кой е този Лутер,

разтърсил изневиделица ада и рая? Кой е м онахът,
245
неочаквано издигнал гръмовния си глас и влязъл в светов

ната история със своите деветдесет и пет тезиса*, които с
кънтящ и удари заковал на вратата на църквата в
незначителното германско градче Витенберг?
Мартин Лутер (освен Luther в писмените източници го
срещаме и като Lueder, Luder, Loder, L otter, Lutter и
Lauther; точността на изписването по онова време не била
особено на почит, както и спазването на религиозните
предписания), когото по-късно Рим провъзгласява за архи-
еретик, и който ще предизвика лично римския папа,
„Божия шут“ , както сам се нарича, е син на миньор, а не
копеле на сатаната, както твърдели по-късно католиците.
Идва на бял свят през 1483 г. (някои историци посочват и
годините 1482 и 1484) в Айслебен - селище в сърцето на
Германия, което едва се открива на картата. У дома и в
училище го възпитават изключително строго. Изпъква с
изключителни духовни дарби. Младият Лутер учи писане,
четене, пеене и латински. През 1501 г. баща му го изпраща
в университета в Ерфурт - столицата на днешна Тюрингия,
на 200 километра от Франкфурт на Майн. Тук направо
поглъща теологията и философията и през 1505 г. получава
док тор ск а титла. И тъ км о решава да се посвети на
изучаването на правните науки, когато се случва нещо,
което обръща живота му. Лутер попада в гръмотевична
буря, от небесните шлюзове се изсипва порой, в блясъка на
светкавиците сякаш вилнеят всички адски бесове.
Младежът започва да се страхува за живота си, около него
падат гръмотевици. Повярвал, че е ударил последният му час,
той дава обет да се замонаши, ако господ го остави жив,
защото не иска да се изправи пред съдния му престол без
облекчаващ ото вината обстоятелство, че е служ ил на
църквата. Бурята утихва, Лутер оцелява. Той удържа обета
си и наистина постъпва в манастир.
* Т е з и с и т е на Л у т е р са н а п и с а н и на л а т и н с к и . Т р а к т а т ъ т е о з а г л а в е н
D i s p u t a t i o p r o d e c l a r a t i o n e v i r t u t i s i n d u l g e n t i a r u m (За и з я с н я в а н е на в ъ з
д е й с т в и е т о на и н д у л г е н ц и и т е ). - Б. авт.
246
В Августинския манастир пости, подлага се на изтезания

и накрая полага трите монаш ески обета за бедност,
целомъдрие и послушание. През 1507 г. става свещеник.
Тъй като е схватлив, бързо се изкачва по стълбицата на
църковната кариера. През 1508 г. го изпращ ат във
Витенберг да преподава в тамошния университет, където
по-късно оглавява катедрата по теология. До нас са достиг
нали сведения за едно пътуване до Рим, но след това Лутер с
радост се завръщ а в лю бимия си В итенберг. Там
продължава да се изкачва стъпало по стъпало в кариерата
и накрая става главен областен викарий на ордена, като
продължава да преподава и да проповядва. Но колкото по-
усилено се задълбочава в Библията, толкова повече се
отдалечава от официалната църковна доктрина. Трън в
очите му са най-вече продавачите на опрощения. Когато
един от тях (споменатият Тецел) се появява, за да издои
стадото в района на Витенберг, чашата прелива.
С деветдесет и петте си тези Лутер разпалва война, к о
ято ще трае повече от половин хилядолетие. Монахът се
изправя не само срещу самия папа, но и срещу всички,
които заемат неговата страна. Оттук нататък Лутер не се
спира пред най-голямата грубост и пред най-долните
хули, стига да са насочени срещу папистите. В началото
все още се сдържа, но по-късно ги обругава като „свини“ ,
„дяволи“ и „п р ъ д н и “ .
При това се движи върху опасно тънък лед. Тецел, звез
дата сред търговците на индулгенции, му отговаря със сто и
шест антитези. Един кьолнски инквизитор заплашва да го
качи на кладата. В ицеканцлерът на университета в
Инголщат Йоханес Ек същ о се включва гръмогласно в
скандала. В Рим стягат папските щурмоваци. Става напе
чено - нареждат на Лутер да се яви в Рим. Но той много добре
помни как са постъпвали папите с еретиците - обещавали
да запазят свободата им, но ги залавяли и ги изпращали на
кладата. Затова не влиза в капана, а остава в сигурния
247
Витенберг. Папата се вижда принуден да предприеме нещо.

Но тъй като не иска раздор с германските князе, налага се
да действа внимателно. М еж дувременно и Лутер се е
погрижил да изтъче широка мрежа от познанства. Папата
се съгласява на компромис, но заповядва Лутер да се яви в
Аугсбург.
Опитният теолог Каетан, смятан за гърмян заек в бор
бата с еретиците, получава задачата да се изправи срещу
Лутер.
Лутер все още се колебае. Едва когато самият император
го уверява, че няма да посегнат на свободата му, тръгва за
Аугсбург. Там се среща с Каетан, който устройва грандиозен
спектакъл и го призовава тържествено да се отрече от тезите
си. Но Лутер е твърд като скала. Така Аугсбургският диспут
се проваля.
Фронтовете се втвърдяват. Лутер се завръща във Ви
тенберг. Светият престол е бесен. Но върховният понти-
фекс знае, че трябва да действа предпазливо, да изчаква,
да се въздържа. Германските князе са прекалено важни.
Освен това твърде много светски и църковни сановници
вече са заели страната на Лутер, който започва да бълва
истински порой от трактати. В тях вече не осъжда само
търговията с индулгенции, но и всички нередности в църк
вата.
Тогава папата кипва. И прибягва до най-страшното оръ
жие, с което разполага - заплашва да отлъчи непокорния
монах. През 1520 г. папа Лъв X издава була със съответно
то съдържание, нарежда да бъдат изгорени всички съчи
нения на Лутер и за последен път го призовава да се завърне
в лоното на правата вяра и единствената църква. Но
Мартин Лутер вече не го е грижа за призивите на „римс
кия пръдльо“ . Точно обратното - той обсипва папата с
порой от ругатни. Пише трактата „Към християнските
благородници от германски произход, за подобрението на
християнската класа“ . И то не на латински, а на немски,
248
което е равносилно на революция. Възмущава се от зави

симостта на князете от Рим. Ругае и заклеймява просеш-
ките ордени. Критикува целибата (безбрачието), монашес
ките обети, поклонничеството и литургиите.
Папата е бесен и през септември 1520 г. разгласява в цяла
Германия булата, с която отлъчва Лутер от църквата.
Реакцията на Лутер не закъснява. Той отвръща на удара
с удар - трактата „За вавилонската зависимост на църква
та“ . В него излива възмущението си от църковните тайнства
и причастието, които обявява за фокусничество.
Двете страни продължават да си разменят удари. Лу
тер публикува „За свободата на християнина“ . Не добри
те дела, а единствено вярата, провъзгласява той, предпаз
ва християнина от вечния огън. Скъсването е окончател
но, това не е римската доктрина. Съчиненията на Лутер
се продават като топъл хляб. Изпод перото му излизат
трактати, памфлети и есета, които се превеждат на много
езици, набират се, печатат се и се разпространяват в цяла
Европа.
Бунтът е разпален. Един монах се е опълчил срещу
папата. Но всемогъщият Рим не стои със скръстени ръце.
Конфискуват и изгарят съчиненията на Лутер. Обявяват
го извън закона. В Кьолн, Майнц и в други градове плам
ват клади. Но в Лайпциг, и не само там, тъпчат с крака
папската була, разкъсват я и я хвърлят в огъня. Мона
хът отлъчва папата!
Публикуват се м нож ество позиви. Лутер става най-
четеният германски автор. Създава нов език. Не иска и не
може да се подчини. СЛОВОТО БОЖИЕ е всичко, жалки
ят папа - нищо. Лутер заклеймява и критикува, посочва
все повече съмнителни моменти в доктрината, протести
ра срещу правила, норми, църковни закони и обичаи. Със
собствената си ръка хвърля в пламъците един препис на
папската була. Студентите му във Витенберг ликуват и
ръкопляскат.
249
Папата няма мира. И подготвя нова атака. Призовават

Лутер да се яви пред райхстага във Вормс! Този път срещу
него ще се изправи императорът Карл V, най-висшият пред
ставител на светската власт, призван да вкара в правия път
еретика Лутер. Но положението е по-деликатно, отколкото
изглежда на пръв поглед, защото мнозина от германските
князе недолюбват както папата, така и императора. Въпреки
това Карл решава да използва цялата си власт. Макар че
доброжелатели предупреждават Лутер, през 1521 г. той се
явява пред райхстага във Вормс. Императорът обаче е
сбъркал в преценката си за монаха - той не само че не проси
милост, паднал на колене, тъкмо обратното - влиза във
Вормс, посрещнат и възхваляван от народа. Хората го
приветстват, Лутер става народен герой. По-популярен е от
императора, който се смята за господар на света. Карл попада
в задънена улица. Лутер отказва да се отрече от тезите си.
Всичко завършва с непочтен компромис. В същото време
донасят на Лутер, че папистите кроят планове да го отвлекат
насила в Рим, където да го изгорят като еретик. Той се
отправя към сигурния си Витенберг, но по пътя го нападат
разбойници.
Бандитите го връзват и го оставят да тича до конете им
като куче. Разкриват истинската си самоличност едва когато
са оставили придружителите на Лутер далеч назад. Вдигат
доктора на седлото и часове наред препускат из околността,
за да заличат всички следи. Посред нощ най-сетне стигат до
тайнствена отдалечена крепост.
Цялата история е пълна постановка. С негово знание
покровителите на Лутер са организирали мнимо нападение
и са го „отвлекли“ , за да го спасят от лапите на императора
и на папата. Тайно настаняват Лутер в крепостта Вартбург,
на по-малко от два километра от градчето Айзенах. Папа
Лъв X беснее. Н ападението срещ у Лутер отново се е
провалило. Той повтаря заповедта си да изгарят
съчиненията му навсякъде.
250
Лутер прекарва дните си във Вартбург, пазен от наем

ници. Хвърля расото и си пуска брада. Същевременно
пише. И пише. И пише. Нахвърля се ревностно върху
Библията, която дотогава е само на латински език, и я
превежда на немски. Работи като роб. Най-големият му
враг - папата - на първо време е неутрализиран, защото
размирният монах е потънал вдън земя. А Лутер пише
ли, пише и се измъчва със СЛОВОТО. Води двубой със
самия дявол, срещ у когото запраща мастилницата си.
Следите от нея могат да се видят и днес на стената на
килията, която е обитавал във Вартбург. Макар да са
избледнели, усърдни протестанти не пропускат да ги о с
вежат.
Изглежда, че Лутер е спечелил борбата. Привържени
ците му ликуват. Събират се, нападат и разрушават къ
щите на свещениците, палят библиотеките, вдигат бунто
ве и освиркват папата. Писанията на Лутер се разпростра
няват като пожар. Особено популярни са критиките му
срещу безбрачието. Някои монашески ордени оредяват
наполовина. Монасите се хвърлят да си търсят жени, кои
то нерядко са монахини. Германците са в опиянение. Най-
накрая са показали какво мислят за проклетия Рим! А
Лутер продължава да превежда, сякаш гонен от хиляди
фурии. Дава напълно нова оценка на Библията. Отхвърля
някои части, други одобрява и оставя. Не подозира, че след
него биха могли да дойдат още хиляди, които със същото
право м огат да п р овъ згл а ся т части от Б иблията за
фалшифицирани или за истински. Така се създава цяла
нова теология.
Междувременно папата жълтее от яд, а народът поглъ
ща бунтовните есета и памфлети на Лутер. Дори потиска
ните от столетия селяни цитират думите му. Чувстват, че
мислите на Лутер ги призовават да отхвърлят вековния
гнет. Бедният народ е на негова страна. Не и високопоставе
ните църковни сановници. Те се сдружават и го нападат.
251
Лутер им отговаря също толкова войнствено. Заглавието

на памфлета му е „Срещу лъжливата така наречена духовна
класа на папата и епископите“ . В него призовава „вълците“
да бъдат прогонени със сила. „По-добре би било всички
епископи да бъдат избити, всички манастири и метохи да се
изкоренят“ - беснее той.
Селяните виждат в Лутер човек, който подкрепя каузата
им. В трактата си „За светските властници и доколко да им
се подчиняваме“ той издига тезата, че властта на държавата
свършва там, където започва религията.
Селяните стават все по-непокорни. Лутер е техният идол.
СЛОВОТО БОЖИЕ се превръщ а в новия им боен вик.
Насочен е срещу Рим, но и срещу всички висши църковни
сановници, манастири и абатства, които смучат силите на
народа. Надигат се призиви за въстание срещ у всички
попове. Започват да се разпространяват памфлети и
еретични съчинения, наречени „хулни книги“.
Събитията се развиват главоломно. Изведнъж на много
места избухват селски въстания. Почти из цяла Германия и
Австрия пламват бунтове. Селяците отказват да плащат
светските налози и църковните данъци. Действат с насилие.
Тръгват срещу потисниците си с вили и сопи. Начело на
движението застават нови фигури, като Томас Мюнцер, но
в редиците на водачите се срещат и бивши кръчмари или
обеднели рицари (като Гьоц фон Берлинхинген с желязната
ръка), кои то се сприятеляват с побеснелите тълпи.
Размирниците нападат манастирите и крепостите, първата
им работа е да излочат съдържанието на избите, напиват се
като талпи и за забавление окачват на въжето няколко
благородници или църковни отц и. П рогонват от
резиденциите им епископи, абати и князе. Папата злорадс
тва. Селяните извършват безкрайни жестокости. Но нима
не ги насъсква сам ият Мартин Л утер? Германската
аристокрация, част от която е поддържала Лутер, извед
нъж се оказва обект на гнева на селяците.
252
Така Мартин Лутер се озовава между двата фронта. Нима

в трактатите си не е обещавал на селяните, че за тях ще
настъпи раят на земята? И той започва да се дистанцира от
селяните. Набързо скалъпва и публикува призиви към
умереност. Когато въстанията стават все по-кървави, дори
излиза да се бие на страната на германските князе. Папата в
Рим наблюдава развоя на събитията и потрива ръце. Лутер
е в капан, а сганта продълж ава да беснее. Изнудват
манастирите за откуп и тероризират онези, които отказват
да се отрекат от Рим. Германия е в пламъци. Тогава
герм анските феодали нанасят кървав ответен удар.
Съчинението на Лутер „С рещ у сел ските банди от
разбойници и убийци“ (1525 г.) благославя действията им.
Уговорен от Лутер, курфюрстът на Витенберг се съюзява с
херцога на Брауншвайг и ландграфа Филип Х есенски.
Наемниците на коалицията нападат размирниците, водени
от Томас М юнцер. Е стествено, обучените войници
побеждават безредните тълпи на селяците. Пет хиляди
селяни са изклани. Пленниците увисват на бесилото. В
Германия започват преследвания и изтезания, страната е
удавена в кръв. Навсякъде разпъват селяните на колелата
за мъчения, пекат бунтовниците на бавен огън, обезглавя
ват ги, бесят ги, разкъсват ги на четири части.
Въпреки че земята се оцветява в червено от пролятата
кръв, Лутер пише: „Смятам, че е по-добре всички селяни да
бъдат заклани, отколкото князете и магистратите, защото
селяните извадиха меч без разрешението господн е.“ И
насъсква: „Властниците най-сетне да ги насметат заедно, да
удрят и да бесят.“ Накрая продължилите няколко години
селски бунтове в Германия и А встри я биват ж есток о
потушени. Убити са общо 130 000 селяни - на бойното поле
и на ешафодите. До наши дни са достигнали документирани
хвалбите на един от палачите, че е отсякъл сам над 1200
глави. Много от селяните изгубват домовете си и търсят
закрила в горите.
253
Докато Лутер издава един след друг антиселски манифес

ти, папата тържествува. Смята, че е настанал неговият час.
Отмъщението не трябва да закъснява. Селяните мислят, че
Лутер ги е предал. Нима не са тръгнали да осъщ ествят
неговите идеи? А той се съю зява с благородниците!
Обикновените хора прекръщават доктор Лутер на доктор
Л югнер*. Лутер се превръща в една от най-мразените
личности на своето време и вече не се осмелява да си подаде
носа навън от Витенберг.
При това отначало е приветствал въстаниците, в най-
черния им час ги предава. Семето, което е посял, покълва,
но не така, както е мечтал.
А страната не се усмирява. Навсякъде изведнъж се поя
вяват самозвани пророци. Създават се нови движения. В
Швейцария започват да говорят за Цвингли, чието учение
доста се различава от Л утеровото. Лутерани, хусити и
цвинглианци се нахвърлят един срещу друг. Евангелистко-
то движение се разпространява във Франция и далеч на
север. Цяла Европа ври, дори Англия и Полша. Евангелиз-
мът, вдъхновен от Лутер, се разклонява, видоизменя,
оглавяват го нови водачи и теоретици, които съвсем не
следват витенбергската интерпретация на СЛОВОТО и дори
в някои случаи се борят срещу нея.
Въпреки разликите всички тези движения са по-близо до
Лутер, отколкото до папата. Рим отново вижда как потъват
гемиите му, още повече че с навременната смяна на
позициите и подкрепата за князете Лутер отново печели
почва в Германия. Папата пак е в отбранителна позиция. В
това време Лутер се готви да изиграе нов номер „на дявола и
на папата“ . В разгара на най-големите размирици бившият
монах решава да встъпи в брак.
Историята се развива през 1523 г. Един ден до Лутер
достига зов за помощ. На дванайсет монахини от манастир
на ордена на систерсианките им е дошло до гуша от благочес
* Liigner (н е м .) - л ъ ж е ц . - Б. пр.
254
тивите молитви и лишеното от мъже съществувание. Всички

са потомки на благородни семейства и желаят да зарежат
манастира. Лутер се заема с делото. Успява да наеме
помагачи. Намира търговец, който редовно снабдява
манастира с делви бира и качета солена риба, натоварени в
покрити със зебло каруци. Дванайсетте монахини се скриват
в една каруца малко преди керванът да потегли обратно от
манастира, може би дори се напъхват в празните каци.
Бягството е сполучливо, отвличането успява.
Лутер се забавлява прекрасно и полага доста усилия да
задоми монахините. Но една от тях, на име Катарина, не
съумява да докопа патриция, когото си е харесала. Лутер
отчаяно започва да й търси подходящ жених. Предлага й да
се омъжи за някой си доктор Глац. Но Кете дръзко заявява,
че щом ще е доктор, предпочита да е доктор Лутер, защото
Глац не й е по сърце.
Лутер е потресен. Дни наред се колебае и се допитва до
съвестта или разума си, пъхнал ръце в джобовете. Защо
то ученият господин доктор Лутер е всичко, но не и прив
лекателен - груб, с едри кокали и тлъсто туловище, а ето
че го е пожелала жена от плът и кръв. Накрая добрият
Лутер решава, че няма какво да му мисли. Бившият мо
нах се оженва за избягалата монахиня. По-късно тя ще
му роди шест деца.
Това, естествено, налива вода във воденицата на про
тивниците му. Папата в Рим заклеймява безбожния разв
рат, мнозина бивши съратници се отвръщат от „разгоне
ния“ Лутер.
Рим изважда най-тежката си артилерия срещу жените и
плътските желания. Лутер и този път не се предава. В
отговора си нарича папата „сатанинска издънка“ , „намест
ник на дявола“ и „антихрист“ . Епископите са „безбожни
лицемери“ , монасите са „паразити, убийци и палачи“ .
В гнева си Лутер настоява всички епископи и игумени да
бъдат удавени в Рейн, хулите му нямат равни.
255
Но макар да не го нападат пряко, Лутер е следен на

всяка стъпка и знае това. В едно от писмата си се оплак
ва, че когато пръдне във Витенберг, в Рим веднага го по-
мирисват.
Борбата му с папизма обаче продължава (имената на
папите се менят, но институцията си остава). Селските
въстания и женитбата му са само съпътстващи обстоя
телства в същинската му война - войната за вярващите,
защото лутеранските идеи се разпространяват неудържи
мо. П оявяват се обаче и м н огобр ой н и „п а р а л ел н и “
пророци и Лутер се заема да формулира по-точно учение
то си, така да се каже - да го изсече от камък. Старите
съратници му помагат. Но той, който в миналото е пропо
вядвал толерантност, се превръща в догматик. Папата в
Рим го напада с ново обвинение - Лутер е станал родона
чалник на цял куп различни християнски изповедания.
Тази критика е вярна и затова боли, ето защо Лутер полага
всички усилия да извае единна „евангелистка“ вяра, която
се опира само на светите писания, тоест на евангелието.
Същ евременно той спори с витенбергианците, цвинг-
л и ан ц и те, п р ек р ъ сти те л и те и вси ч к и въ зм ож н и и
невъзможни секти. Дори си служи с цензура (в Саксония
и Бранденбург през 1525 г.). Пет години по-късно вече
съ ветва да се прилага см ъ р тн о наказание ср ещ у
носителите на еретични идеи!
Съратниците му, за разлика от него, настояват отстъп
ниците да се вразумяват само с физически наказания.
Повечето правителства са съгласни с тезата му, че за дър
жавата е добре да има единно религиозно вероизповедание
(правотата на този възглед не е доказана в исторически
план). Вследствие на това протестантските владетели
конфискуват имуществото на католическата църква, всъщ
ност заграбват е може би по-точен израз.
Лутер продължава да раздава удари като пощ урял.
Нахвърля се дори срещу уважавания хуманист Еразъм
256
Ротердамски. Проклина евреите, защото не са християни,

и то с език, способен да накара кръвта да замръзне във
вените. Конкурира папата, защото вече има претенцията,
че единствен той проповядва абсолютната истина.
Необикновеният успех на неговото учение сякаш потвър
ждава правотата му.
През 1527 г. лутеранското изповедание вече е станало
„ортодоксално“ на територията на половината Германия.
На католиците им се иска да се скрият в миша дупка.
Гражданите повсеместно преминават към лутеранството -
в Аугсбург, Магдебург, Страсбург, Нюрнберг, Брауншвайг
и много други германски градове. Хамбург, Бремен, Рощок,
Л юбек, Данциг (днешен Гданск), Рига, както и много
ш вабски градове стават протестантски. Князете същ о
заемат страната на Лутер, защото не искат да изпуснат
възможността да се облажат с имуществото на църквите и
манастирите.
Източна Фризия, Силезия, Шлезвиг-Холщайн, части на
южна и на западна Германия се отделят от католическата
църква. Католицизмът с мъка успява да се задържи в
Майнц, Трир, Кьолн и в Бавария, но едва след като папата е
принуден да направи огромни отстъпки. Възлагат на новия
райхстаг да разреши проблема, но всички кроежи с цел да
бъде орязана властта на лутераните се провалят, дори
когато император Карл отново оказва подкрепа на Рим.
М асово се подписват протестни писма, от които води
произхода си понятието „протестант“ .
Лутер, който официално все още се води под имперска
опека, наблюдава събитията отдалеч. Император Карл се
проваля отново и отново, докато евангелистите (лутера
ните наричат себе си така, защото приемат евангелията
за единствено валидната основа на своята вяра) преуспя
ват. Карл заплашва, размахва юмрук и подготвя война.
Но и протестантите въоръжават армии. Добрите новини
за тях се множат. Англия и Скандинавия се отделят от

Рим. Дори католическа Франция сключва споразумения

и съзаклятничи с лутеранските имперски князе, за да не
позволи да се разрасне неудържимо властта на Хабсбур-
гите, олицетворявана от император Карл.
На заден план Лутер продължава да злорадства, докато
поредният папа беснее. Започва да съчинява химни и да
ком позира църковна музика и половин Германия му
приглася, докато папата все не успява да улучи верния тон.
Големият еретик отдавна се е споразумял с лутеранските
владетели. Религията се е превърнала в политика, въпросът
за вярата е отстъпил на втори план, първостепенен е
въпросът за властта.
Неимоверно практично за протестантите се оказва обс
тоятелството, че в лицето на Лутер си имат нещо като свой
папа. Когато Филип Хесенски попада в плен на „нагона“
(всъщност той е женен, съпругата му е жива и го е дарила
със сюрия деца, но негово височество е хвърлил око на нова
невеста), той отправя запитване към Лутер да му разреши
двуженство.
Лутер тихомълком се съгласява, дава благословията
си, но с искането всичко да си остане скрито-покрито.
Скандалчето обаче се разчува и папата получава още един
повод да разобличава двойния морал на Лутер. Това оба
че не пречи на бившия монах да се издигне до неограни
чен владетел на протестантите. В тази си функция през
1545 г. той още веднъж напада с невъобразима ярост на
местника на свети Петър. Публикуван е трактатът му,
озаглавен „Срещ у папизма в Рим, основан от дявола“ .
Лутер неистово обругава папата, нарича го содомит и не
додялано магаре, проклина го - дано го тресне гръм и да
го изгори светкавица, да го уморят чумата, френската
болест и проказата.
Недооценявайки силата си, Лутер дори настоява папска
та държава да бъде разтурена и да се включи в империята.
Рим и папистите трябва да бъдат изтрити веднъж завинаги
258
от лицето на земята. Лутер призовава да бъде изтръгнат

езикът на папата еретик, в краен случай да го приковат за
езика към бесилото.
Успехът сякаш потвърждава правотата му. Протестантс
твото продължава победния си поход. В Скандинавия нова
та вяра покорява народа с щурм. В Шотландия, Англия и в
Америка католицизмът окончателно бива изтласкан с
помощта на Калвин (а Калвин е немислим без идеите на
Лутер). Лутеранските идеи се разпространяват и в източна-
та част на Европа. Католическият император Карл, след като
се е освободил от натиска на турците и Франция, отчаяно се
опитва да възвърне Германия към правата вяра. Решава в
своя полза няколко важни битки, но по ирония на съдбата се
препъва в самия папа, който завижда на Хабсбурга за
победите и не желае да позволи ватиканската държава да бъде
изцяло обкръжена от неговата империя. В точния момент
папата оттегля войските си, така че накрая се постига патова
ситуация с протестантската армия.
Cuius regio, eius religio - който управлява, той определя
религията. Върху този принцип се споразумяват накрая
враждуващите страни.
Въпреки това врящият котел не се успокоява. Протес
тантското движение набира сили дори във Франция. Еван
гелистите укрепват особено в северна Европа, Англия,
Шотландия и Нидерландия. Макар че някои държави,
например твърдо католическата Испания, им се опират,
протестантството продължава несравнимия си победен ход.
Десетилетия, столетия по-късно битките продължават,
а протестантството запазва наркотичната си привлекател
ност, на която малцина са способни да устоят.
Борбата наистина трае векове - от Трийсетгодишната
война в Германия до кървавите сблъсъци на католици и
протестанти в Ирландия.
Междувременно Лутер отдавна е завършил земния си
път. След като весело пирувал с приятели, той се оплакал
259
от стомашни болки. Силите му бързо се стопили, повален

бил на легло. Мозъчен удар парализирал езика, произне
съл толкова хулни думи. Издъхнал на 18 февруари 1546 г.
Пренесли трупа му във Витенберг, където го погребали в
дворцовата църква.
Най-великият от всички еретици е мъртъв, но създате
лят на нова религия е безсмъртен.
ЧЕТИРИТЕ ТАЙНИ
НА УСПЕХА НА МАРТИН ЛУТЕР
Наивно бихме могли да се запитаме защо и как този

първоначално абсолютно незначителен монах в абсолют-
но незначителното градче Витенберг е успял да постигне
подобен поразителен ефект? Нито е притежавал подходя
щи физически дадености, нито е бил благословен с богатс
тво, камо ли да разполага с необходимите връзки, които
да направят възможен възхода му. Напротив, бил пълен
бедняк, произхождал от - меко казано - скромно семейст
во и поради монашеския си обет трябвало да се покорява
във всичко на вишестоящите. Снагата му била груба, тро
мава и набита, шкембето му - тлъсто, лицето му издавало
селяка, бил умопомрачително грозен. Всъщност не прите
жавал нищо изключително - и въпреки това обърнал све
та наопаки, разцепил християнството, създал нова рели
гия и предизвикал чудовищно разместване на властовите
пластове.
Още от ранна възраст започнали да го тормозят различни
болежки, въпреки тях обаче той пишел, пишел и продължа
вал да пише. Идеите му вълнуват умовете, повлияват на князе,
крале и императори, противопоставят се на папата - най-
властната институция на епохата. Лутер буквално показал
голия си задник на светия отец, обсипал с най-груби хули
епископите и кардиналите и въпреки това се отървал, докато
260
други, по-незначителни еретици били изпържени на кладата,

какъвто бил обичаят по онова време.
Какви тогава са тайните на огромното му влияние?
Можем да разграничим четири фактора, подпомогнали
успеха на Лутер, които го издигат далеч над съвременници
те му. Да ги разгледаме в обратен ред.
Фактор номер 4
Няма значение дали харесваме, или не харесваме Лу

тер, дали сме съгласни с тезите му или не. Можем да го
наричаме подлец, еретик, безбожник или дявол. Въпреки
всичко не можем да му отречем едно - смелостта. Куражът
му едва ли има равен в и стор и я та . Той плюел на
властниците и имал дързостта да се противопостави на
институция, която не само можела да разруши кариерата
му и да го убие, но (поне теоретично) притежавала властта
да го лиши от безсмъртие, тоест да му отнеме вечността.
Какъв човек! С перото си низвергнал най-м огъщ ата
институция на своето време, сякаш притежавал сто ръце,
с несравним гняв, с ярост, сила и страст, която не може да
не предизвика възхищение, независимо дали го проклина
ме, или го смятаме за светец.
Лутер бил по-смел от хиляди воини, истински интелек
туален Херкулес, сърцат до невъзможност. Понякога иск
рено желаел да свърш и на кладата, та борбата му да
приключи. Не го плашела една от най-мъчителните смърти
- изгарянето.
Не се страхувал и от дявола, с когото много пъти влизал в
двубой, например когато го замерил с мастилницата - това
може и да е само красива легенда, но все пак илюстрира
нагласата му. Притежавал дарбата напълно да презира
авторитетите, независимо дали ставало дума за всевластния
и най-християнски император, или за наследника на свети
Петър. Трябва да го обичаме заради смелостта му, независи
261
мо дали искаме или не. Но тази смелост се разгърнала само

благодарение на една друга негова дарба.
Мартин Лутер бил несравним гений на комуникацията.

Независимо дали се изявявал като оратор в ролята на
проповедник от амвона или като писател, епохата му не
познава толкова продуктивен автор. Изпод перото му са
излезли безброй трактати, очерци, преводи, стихове, пес
ни, памфлети и още много други съчинения.
Той пишел и проповядвал, проповядвал и пишел със
скорост, която оставяла враговете му далеч назад. Литера
турната му продукция наброява 600 заглавия. Приживе
публикувал около 350, някои многократно.
Въздействието им било огромно.
През 1520 г. името Лутер оглавявало списъка на най-
търсените книги, дори във Франция. В Италия, Испания,
Холандия и Англия също се биели за книгите му. Още докато
бил ж ив, във Витенберг били отпечатани сто хиляди
екземпляра на превода на Новия завет. Неоторизирани
печатари направили състояния с пиратски издания. Новият
завет станал най-четената книга в Германия. До смъртта
му изданията на неговата Библия достигнали 430 на брой.
Продадени били над половин милион екземпляра. Книгите
му се харчели като топъл хляб, също и кратките позиви,
които представлявали взривоопасна сензация. Издателите
му натрупали огромни богатства. Само между 1517 г. и 1520
г. се продали 250 000 екземпляра от трактатите му. Към
1520 г. позивът „К ъм хри сти ян ската а ри стокр а ц и я“
претърпял 13 издания.
Дори когато боледувал, Лутер точел перото си като
нож. Проповедите му са безбройни и едва ли могат да
бъдат обхванати. Човекът пишел, говорел и публикувал
със смайващ а ск ор ост и невероятно к ачество. Сякаш
262
между другото създал нов език, така наречения ранен нов

висок немски, и подарил на „германската нация“ нейна
та култура! Докато останалите учени още се въргаляли в
латинския, той се заслушал в приказките на обикнове
ния народ и пишел и говорел, говорел и пишел, без да го е
грижа, че езикът му е брутален, просташ ки, циничен,
простоват, краен, селяшки или груб - важното било да го
разбират! Нямал равен в изкуството на комуникацията.
Владеел всички трикове на реториката. Умеел да прок
лина и да ругае като най-закоравелия безбожник и да пее
„осанн а“ като най-нежната и богобоязлива монахиня.
Умеел да завладява слуш ателите си, познавал всички
словесни акробатики, граматически тайни и възмож нос
тите на градацията. В умението да използва палитрата
на реторичните тънкости се приближавал до Цицерон,
когото надминал по ударна сила. Езикът му е несравни
мо образен и пиперлив. Лутер комуникира - понякога
прекалено солено, но комуникира. Което означава, че
сти га до ауди тори ята си , за разлика от кл етни ците
драскачи, които се криели зад безкръвния си език. Гово
рел с притчи и алегории, които можели да се мерят с онези
в Библията и улучвали точно в целта. Умело изваждал
действителни случки от всекидневния живот на хората и
използвал познатите неща от обкръ ж ен и ето им като
ракета н оси тел , с к о я т о да изпрати към тях св оето
послание. Не се стряскал от никаква свинщина, когато
ставало дума да придаде пластичност на езика си. Бил
недостигнат майстор на образния език. Заради грубости
те и цинизмите народът се чувствал свързан с него и така
Лутер създавал афинитет към себе си. Помагало му и
това, че знаел Библията наизуст отпред назад и обратно
и бил в състояние да обори с цитати всеки противник.
Умеел да формулира афористично, остро, бодливо, точно
и целенасочено. Когато било необходимо, измислял нови
думи и изрази.
263
Лутер никога не се проявил като уравновесен автор,

никога не се показал предпазлив или боязлив. Напротив.
Удрял с думите като с чук по наковалня. Обичал провока
циите, дисонансите и партийността.
Когато се спускал в опасните бездни на циничния език,
това му носело предимството, че привличал внимание, както
и че винаги предизвиквал смях. Никой не можел да сдържи
усм ивката си, никой не мож ел да се въздърж и да не
преразкаже анекдотите му. Х ум орът - увлечението на
боговете, бил съкровеният му занаят, макар да бил груб
хумор, където пръдните миришели особено силно и лайната
се изсирали с всякакви възможни цветове. Лутер престъпил
най-свещените табута и измислил най-богохулните ругатни,
воден от целта да шокира - изключително съвременна пиар
техника.
Предпочитанието му към сегашното време (Лутер се
отвращава от миналото просто време) прави речта му ди
ректна, непосредствена, по-лесно разбираема, впечатлява
ща, въздействаща. Подкупващи са яснотата му, силата,
словесните картини, подправени с примери, впечатляваща
е стегнатостта. „Казвай много с малко, кратки, точни думи“
- към това се стремял винаги.
Словото му е апелативно, запомнящо се и изпъкващо.
Лутер съумява да постигне с едно изречение ефекта на
тромпетен зов, на удар върху тъпан, можел да срине цяла
сграда. Способен бил да произвежда лозунги, както бихме
се изразили днес, да създава кратки, ясни сентенции, с
които да замахва като с меч и да оставя неизличимо
впечатление.
Винаги се стараел да бъде ясен, разбираем, понятен и
лесен. Отказът му от латинския не е единственият гениа
лен ход. Проява на изключителна интелигентност е изпол
зването на речта на обикновените хора. Съветвал да се
вслушваме в говора на майката у дома, на децата из улич
ките и на продавача на пазара - рецепта, която е златна за
264
всеки писател. Синтаксисът му е ясен, лишен от сложност,

праволинеен.
Лутер създава и нови думи, наложили се в съвремен
ния н ем ск и , като B lu tg eld , K a in sm a l, М a c h t w o r t ,
Sundenbock, Feuereifer*. Те светкавично предават посла
нието си, дори и никога да не си ги чувал, и така подпома
гат разбираемостта.
Неволно, и вероятно без да го осъзнава, Лутер оформя
цяла една култура, защ ото хиляди писатели след него
плагиатстват и го копират. Същинската му тайна е не
преклонната воля да транспортира посланието си. Този
напън, този нагон, този натиск да разпространява СЛО
ВОТО БОЖИЕ в най-чистата му форма го окриля и го
издига до висините. Той стои зад всичките усилни годи
ни, прекарани в стаичката, пиш ейки, готов във всеки
момент да използва перото като кама, за да убие врага си
със словото. Същевременно този човек е обсебен от неве
роятен гняв, от свещена ярост. Те го мотивират да литне
до небесата и ни отвеждат до следващата тайна на него
вия успех.
Надълго и нашироко се разсъждава дали Лутер е бил

черна или бяла фигура, дали има заслуги за историята на
човечеството или обратното. Дали е бил дявол или пророк?
Различните вероизповедания до самия си край ще отговарят
различно на този въпрос, но едно не можем да му отречем -
този човек се бори за по-възвишена етика.
Ето изходната му точка, основата. Макар тази етика да е
напълно субективно дефинирана, трябва да признаем на
кресливия свадливец, че е бил напълно убеден в правотата
си и в призванието си да проповядва един по-възвишен
* С л о ж н и т е с ъ с т а в н и с ъ щ е с т в и т е л н и озн а ч а ва т к р ъ в н а дан, К а и н о в белег,
в л а ст н а д у м а , к о з е л о т п у щ е н и я , п л а м е н н о у с ъ р д и е . - Б. пр.
265
морал. Това убеждение му дава сили и му помага да забрави

страховете, които го измъчват, защото целта била да се
създаде по-добър човек, да бъде защитен истинският бог.
Макар сам оволно очертана, в произволно определена
рамка, тази етика му позволява да се издигне до небесата.
Затова той смело повежда борба срещу пороците на Рим,
срещу продажбата на санове и злоупотребата с опрощава
нето на греховете, срещу продажността, алчността и лъжов-
ността на своето време, като си служи с всички средства, с
които разполага. Нищо не е в състояние да окрили човека
повече от борбата за една по-висока чест, за почтеност и
етика, колкото и субективно да са дефинирани.
Лутер се чувствал проникнат от целта, която преследвал,
тя му придавала свръхм орални сили и неизчерпаема
енергия. Позволявала му да изтърпи страданията, преслед
ването, изм яната, болките и болеж ките. Дали тази
субективна етика наистина служела на общото благо, ще
разгледаме по-късно. Тук е важно да кажем, че тя безкрай
но силно мотивирала Лутер и го тласкала напред.
Има една причина, заради която доктор Лутер бил спосо

бен да привлече човешките сърца, независимо дали принад
лежали на крале и князе, на свещеници, монаси или на
селяни.
Една е причината, поради която незначителният пропо
ведник предизвиквал толкова масирано въздействие, че
понякога сам се учудвал.
Говорим за свободата.
Нищо не окриля хората повече от дъха на свободата -
религиозна, философска, икономическа, финансова, поли
тическа или социална свобода. Индивидуална свобода,
свобода от опекунство, свобода от авторитети - точно тази
точка улучва Мартин Лутер.
266
Безмерното му въздействие можем да проумеем само ако

си дадем сметка, че донесъл на хората свобода. Освободил ги
от опеката на папата. Изведнъж писанието станало по-важно
от всеки папа, епископ или свещеник. Вярващият сам можел
да види кое е СЛОВОТО БОЖИЕ, сам да го прочете. С едно
драсване на перото си, с няколко петна мастило Лутер
заличил най-големия авторитет на своето време - папата.
Хората изведнъж осъзнали, че столетия са ги държали
вързани на каишка. Че са се хванали в мрежите на самозван
авторитет, който необосновано се опитвал да се легитимира с
Библията. Отхвърляйки го, те вече можели да отхвърлят и
финансовите окови. Точно това целяла борбата с търговията
на индулгенции. Невъобразимите страхове от адския огън,
кошмара, че ще прекараш хилядолетия в пъкъла, където ще
те варят, пекат и задушават - Лутер ги премахва, като
заявява, че не парите, а само вярата в Бога може да изкупи
греховете. Изведнъж хората виждат възм ож ност да
постигнат свобода - свобода от духовния и от материалния
гнет. Необходимо е само да поместиш с един пръст похлупака
на гърненцето, в което държат свободата, и народът сам ще
те последва!
Лутер възвърнал на хората свободата да мислят собстве
ните си мисли - свобода, основана на Библията, но все пак!
Князете също си отдъхнали, вече не се изисквало от тях да
целуват краката на Рим и можели да се отделят от папата
изнудвач. Разхлабили се юридическите, политическите и
теологическите окови. Изкусителният повей на свободата
повял из всички градове и села на Германия и опиянил
всички.
Дори селяните повярвали за известно време, че с Лутер е
настъпил златният им век, докато не ги върнали твърде
жестоко в действителността и не били принудени да осъзна
ят, че и свободата си има своите граници.
Такива били тайните на успеха на Мартин Лутер, дал
ход на движение, което променило света. В този ред на
267
мисли бихме могли да го възхваляваме и да го боготво

рим до края на света, ако не бяхме изпуснали нещо твър
де важно.
ГРЕХОВЕТЕ НА ЛУТЕР
Големите грехове на Лутер съвсем не са, че взел за жена

монахиня или че се отдавал на сексуални фантазии. Всъщ
ност в това отношение той проявил повече честност, бла
гоприличие и праволинейност от много свои съвременни
ци, които вършели всичко скришом под юргана, но пред
хората се представяли за по-големи католици от папата.
Не, греховете на Лутер са от съвсем различен характер.
Да вземем на прицел една от най-горещ ите теми -
дискриминацията на евреите.
През XVI век религиозният антисемитизъм възприема
нови своеобразни форми. На Мартин Лутер принадлежи
основна заслуга за това. Важна роля тук играят също „ре
формираните“ , „евангелистките“ и „протестантските“ рели
гиозни групи. Извънредно интересно в тази връзка е, че
старият Лутер, така го назовали неговите изследователи,
се представя за по-непогрешим от папата. Той нееднократ
но се увлича в най-дивашки нападки и словесни изблици на
омраза срещу евреите.*
Изблиците на Лутер срещу евреите не могат да бъдат
оправдани само с грижата за душевното спасение на не
говото паство, както се опитват да направят днес някои
* Наред с а н т и с е м и т с к и т е и зя ви на Л уте р м о ж е м да с п ом е н е м тези на Йозеф
П ф еф еркорн , Еразъм Р отер д а м ск и и Й охан ес Р ой хл и н г. П ф еф еркорн
п у б л и к у в а през 1 5 0 7 г. в Н ю р н б е р г и К ь о л н та к а н а р е ч е н о т о си „ Е в р е й с к о
о г л е д а л о “ на н е м с к и и л а т и н с к и е з и к . С л е д в а т т р а к т а т и к а т о „ В р а г на
е в р еи т е“ о т 1509 г. с я р о с т н и а н т и с е м и т с к и и зб л и ц и . Еразъм о т с в о я стр ана
в е д н о п и с м о о к о л о 1 5 1 5 г. у с т а н о в я в а , ч е „ Ф р а н ц и я е н а й - ч и с т а т а и п р о
ц ъ ф т я в а щ а т е р и т о р и я на х р и с т и я н с т в о т о , з а щ о т о е д и н с т в е н о Ф р а н ц и я не
е заразена с ер е т и ц и , б о х е м с к и с х и з м а т и ц и , ев реи и п о л у е в р е й ск и м а р а н о с и .“
С п о р е д Е р а з ъ м д о р и п о к р ъ с т е н и я т е в р е и н н и к о г а не с т а в а с т о п р о ц е н т о в
х р и с т и я н и н , а си о с т а в а п о л у е в р е и н . - Б. авт.
268
негови защитници. Признаваме, че ако Лутер се бе задо

волил с няколко странични удара срещу евреите, напри
мер в „Предговор към Ветхия завет“ , където ни съобщ а
ва, че „евреите се заблуждават“ и не разбират правилно
библейските закони, това би било сравнително безобид
но. Същото се отнася за твърдението му, че „всички ев
реи и езичници са грешници“ . Подобна позиция е прос-
тима и разбираема при наличието на богоугодна ревност.
Но по еврейския въпрос старият Лутер изважда тежката
артилерия. Още в съчиненията си от трийсетте и чети-
рийсетте години той обсипва евреите с хули и обидни
прозвища заради „упоритата им слепота“ . В четирите
антиеврейски трактата обаче отношението му към евре
ите изпъква в съвсем различна светлина - „Срещу саба-
тяните до един добър приятел“ (1538 г.), „За евреите и
техните лъж и“ (1543 г.), „За Хамфор и рода Х ри стов“
(1543 г.), „За последните думи Давидови“ (1543 г.). В тях
м айсторът на словото Лутер предупреждава за „о п а с
ността от еврейската зараза“ , възпротивява се на „л ъ
жите на равините“ и обвинява евреите, че изопачават и
погреш но тълкуват светото писание. И не само това.
Лутер изнася истински тиради на омразата. Ето какво
пише „реформаторът“ в оригинал: „Всичко обаче е вярно
в присъдата Христова, че те (евреите) са отровни, зли,
отмъстителни, злоради змии, наемни убийци и дяволски
изчадия, които тайно вредят и забиват нож в гърба, за
щ ото не могат да го сторят явно. Освен дявола, христия
нинът няма по-зъл и по-заклет враг от евреина. (...) Ев
реите да се покръстят, а които не пожелаят, то да не ги
търпим край нас!“
Лутер така яростно се нахвърля върху „турците, езич
ниците, евреите и еретиците“ , че думите му направо зада
вят и читателят се пита дали това е същият Лутер, който в
ранните си години толкова пламенно заклеймява антиере-
тическите безобразия на римокатолическите паписти и
269
защитава честта на съвестта. Евреите, турците и папистите

за него не са вкупом „щурмоваците на дяволската армия“ .
Три дни преди смъртта си Лутер отново обругава евреите:
„Евреите са ни открити врагове и не престават да хулят
нашия Господ Х р и стос, наричат Дева Мария курва, а
Христос - копеле, и ако можеха, с радост биха ни затрили
всичките. А и често го правят.“ *
Безспорен и исторически доказуем факт (признат как
то от католическия, така и от протестантския лагер) е, че
Лутер наричал синагогите „училища на лъжата“ и съвет
вал властите да ги изгарят, да конфискуват еврейските
книги и да прокуждат самите евреи. Историците отбеляз
ват същ о нетърпимостта му към еврейските банкери и
омразата му към лихварството. През последната година
от ж ивота си Лутер изпада в истинска антисем итска
я р ост и обви н ява евреи те, че са у п о р и т, неверен,
надменен, порочен и достоен за отвращение народ, чиито
училища и храмове трябва да бъдат изличени с огън от
лицето на земята.
„П ърво, да се изгори с огън синагогата им и който
може, да добави към него сяра и катран, пък ако се яви
някой, способен да им хвърли и адския огън, също ще
бъде полезно... Така да се постъпва за честта и славата
на Господа наш и на християнството, та да види Бог, че
сме християни... Освен туй, да се разбиват и рушат също
и къщите и м ... Освен туй, да им се отнемат книгите, м о
литвениците, талмудите и цялата Библия и да не им се
остави нито ли ст... Четвърто, да се забрани на равините
им под смъртна заплаха да преподават оттук нататък...
П ето, да се вдигн е за к р и л а та над п ъ ту в а щ и те по
пътищата евреи... Ш есто, да им се забрани изцяло ли х
ва р ството... и да им се отнемат всички пари в брой и
накити от сребро и злато и да се заделят да се пазят. А ко
* Ц и т и р а н о по H e i k o A . O b e r m a n n , W u r z e l n d e s A n t i s e m i t i s m u s , B e r l i n ,
1 9 8 1 . - Б. авт.
270
това не помогне, то трябва да ги прогоним като бесни

к учета.“ *
Ирония на съдбата е, че най-големият от всички еретици
накрая сам се превръща в гонител на еретиците. Към края
на живота си Лутер призовава да се организират истински
кръстоносни походи срещу друговерците - не само срещу
евреите, но и срещу други секти.**
Макар че религиозният антисемитизъм на Лутер не
може да се сравнява с расистки обоснования антисеми
тизъм, той най-малкото съставлява оправдание и изход-
на основа за изключително тежките изстъпления срещу
евреите в протестантска Европа през XV I, XVII, XVIII и
X IX век.
Но нека да продължим изследването си. Един от грехове
те на Лутер е отношението му към селяните. Той благосла
вя похода на князете срещ у въстаниците. Одобрява
употребата на сила, макар и само в отделни случаи, незави
симо че често се опитва да призовава към мирно уреждане
на споровете. Поведението му по време на селските бунтове
обаче е всичко друго, но не и християнско. Тук той напълно
се проваля.
Обладан от „свещен гняв“ , както сигурно сам би се оп
равдал, Лутер клейми многобройните си врагове, тоест
онези, които не споделят неговото разбиране за истина
та. Така Лутер ни се представя като обикновен фанатизи-
ран поп, проводник на пороците, срещу които довчера се
е борил.
Равносметката, която остава да се направи за личността
на Мартин Лутер, за сетен път ще потвърди, че историята
показва несравнимо чувство за хумор.
* Ц и т и р а н о п о W i l l D u r a n t , D as Z e i t a l t e r d e r R e f o r m a t i o n , F r a n k f u r t ,
B e rlin , W i e n , 1 9 8 2 . - Б. авт.
* * П рез 1 5 2 5 г. Л у т е р в ъ в е ж д а ц е н зу р а т а в С а к с о н и я и Б р а н д е н б у р г, за да
н е у т р а л и з и р а с е к т и т е на к р ъ с т и т е л и т е и ц в и н г л и а н ц и т е . Д ор и п р е п о р ъ ч в а
да се при л ага с м ъ р т н о т о н а к а з а н и е . С рв . У ил Д ю р а н . - Б. авт.
271
ИЗЛЪГАНИЯТ ЛЪЖЕЦ
Лутер с цялото си същ ество бил съсредоточен върху

СВЕТОТО ПИСАНИЕ. С негова помощ фанатично защи
тавал обичайния теологически светоглед, според който
(само един пример) Слънцето се върти около Земята, а не
обратното. Аргументът на Лутер: „Защото Исаия спрял
Слънцето, а не Земята.“
Лутер проявява върховна консервативност и поради
буквоядството си е далеч по-старомоден от мнозина съвре
менни теолози. За това сигурно са допринесли монашеското
образование с непрестанните м олитви, изкупления,
п остове, сам оизтезан ия, принудителното смирение и
страхът от ада. У Лутер личи особен ужас от свети Павел и
неговите видения за пъкъла и Страшния съд. В известен
смисъл Павел го е улучил право в сърцето със способността
си (твърде подобна на Лутеровата) да мрази и да беснее.
Лутер постоянн о е преследван от видения на дявола,
всъщност поддържа едва ли не съкровени отношения със
сатаната. Вярно е, че освобождава хората от зависимостта
им от папата, но в замяна на това ги приковава към една
книга. Допринася да продължи съществуването тъкмо на
най-жестоките догми в тази книга, което е равносилно на
регрес в интелектуално и хум ан исти чн о отнош ение.
Проявява нетолерантност като всеки инквизитор и без
съмнение е отговорен за религиозно мотивираната омраза,
разяж дала Германия и други страни векове наред.
Последното определено е най-големият му грях. Още докато
е жив, са избити 130 000 селяни, което не го разстройва
особено, защото обича хората по-малко от господ, в пълно
неведение за факта, че можем да обичаме бога истински едва
след като истински сме обикнали хората.
Как тогава да оценим Мартин Лутер?
272
Всъщност той е бил от глава до пети монах, свещеник,

човек на расото. Не бил способен да мисли в категории,
различни от библейските, категориите на рая и на ада. С
цялото си същество бил един от онези фанатични попове,
които самият той хули толкова невъздържано. Насъсквал
народа. Постоянно разпалвал бунтове и размирици, подтик
ван от вечния си гняв, заради който бил способен да избълва
всякакви богохулни ругатни и най-грозни цинизми.
П роклятията му са насочени най-вече към папската
институция, която му отвръща с отлъчване. Негова заслуга
е, че християнската общност започва да мисли малко по-
самостоятелно, тъй като Лутер й отнема върховния автори
тет, само че не след дълго самият той се опитва да заеме
опразненото място. Лутер далеч не утвърждава свободата, а
само илюзията за нея. Поне отчасти носи и отговорността за
последвалите верски войни, особено за Трийсетгодишната
война, в която загива една трета от населението на Германия!
Но не е изцяло невинен и за изстъпленията във Франция, за
Хугенотските войни, за верските конфликти в Англия, север
на и източна Европа. Езикът му кънти като дрънкане на
оръжия и изобилства от провокации. С лозунгите си той шиба
слушателите си като с камшик, докато кръвта им кипне и те
вдигнат оръжие.
Подобно на много свещеници преди и след него, Лутер
благославя верските войни, позовавайки се на бога. Дет
ронира папата, но на мястото му веднага поставя нов папа
- себе си. В края на живота си се смята за непогрешим.
Всеки, който му противоречи, автоматично става еретик и
враг, дори хуманистът Еразъм.
Най-лошите грешки на Лутер са призивите към насилие,
нетолерантността му и чудовищната самомнителност.
През целия си живот той не осъзнава, че е жертва на една
безкрайна ирония. Свещената книга, Библията, за чиято
обща и единствена валидност се бори, всъщност е сбирка от
лъжи, слухове, приказки, откраднати истории, анекдоти,

273
масови фантазии и хаотично струпани идеи, заети от поне

пет културни общности. Така Лутер се превръща в излъган
лъж ец, добавил нови лъж и към старите. Притежавал
достатъчно интелект, за да разбере, че папите и църковните
отци векове наред са мамили народа, но не достатъчно, за
да осъзнае, че преданията на древните свещеници са не по-
малко съмнителни.
Засипал народа с лъж и, основани на лъж и. Научно
казано, базирал се на източник, който не издържа научно-
историческия анализ и не може да бъде класифициран като
исторически достоверен. Този извод издърпва килимчето
изпод краката на Лутер. К огато осъзнаем, че Десетте
заповеди, Старият и Новият завет са плод на непрестанни
фалшификации, редакции, промени, изопачавания и допъл
нения, че са вдъхновени от съмнителни „я вл ен и я “ и
видения, от Лутер не остава особено много. Това определя и
присъдата за свещеника Лутер, макар да ни е симпатичен с
някои от дарбите си. Но ако е вярна библейската пословица,
че хората се познават по плодовете на делата им, тук трябва
да припомним милионите ж ертви на верските войни.
Оправдава ли този кървав данък, предизвикан не на
последно м ясто и от гръм отевичните думи на Л утер,
резултата, че години след това н яколко стотици
„просветлени“ вече имат възможността да тълкуват СВЕ
ТОТО ПИСАНИЕ както им е угодно? Със сигурност не.
Библията, която днес разглеждаме с други очи - по-критич-
ни, по-подозрителни, по-дистанцирани, е основата за всички
действия на Лутер.
Но ако тази основа всъщност няма нищо общо със СЛО
ВОТО БОЖИЕ, то тогава, уважаеми Мартин Лутер, ва
шата присъда би трябвало коренно да се различава от
тази, която ви даваха досега теолозите. В такъв случай
вие сте бил просто един фанатизиран монах, захвърлил
расото, за да основе нова религия, и в този си опит причи
нил смъртта на милиони.
274
-j f ) ОБЕКТИВНОТО ВЕЛИЧИЕ
JL& . НА ПЕТЪР в е л и к и
На пръв поглед изглежда невъзможно еднозначно да

бъде определен Петър Велики - най-прочутият потомък
на рода Романови, живял от 1654 до 1725 г. Прекалено
различни са оценките за него. Епископът на Солсбъри
споменава лабилния характер и извънмерното п ри ст
растие към алкохола на царя, който според него би се
справял значително по-добре като корабен дърводелец.
Ф. К. Вебер го възхвалява като „велик монарх“ и възпя
ва „славното му царуване“ . Не друг, а големият Волтер
го определя като варварин, влюбен във войната, макар
да му призн ава за сл у ги те за о сн о в а в а н е то на нови
градове и за прокарването на канали към морето. Ста
лин го критикува, че смъквал и последната риза от гър
ба на бедните селяни, а Жан Ж ак Русо го нарича „гений
на и м и т а ц и я т а “ . П р оти в н и ц и те му и зт ъ к в а т , че е
наредил да бичуват и да убият собствения му син. При
вържениците му повтарят, че Петър I насърчавал тър
говците, създал новата буржоазна средна класа и извел
Русия от Средновековието.
Как тогава да отсъдим за може би най-великия руски
цар, ако трябва да се съобразим с изискването на Тацит
sine ira et studio - без гняв и страст, без емоции, делово,
обективно?
275
Една от причините за толкова различните оценки за

Петър Велики е, че историческата наука и до днес не е
дефинирала обективни критерии.
Историците, съвременници на Петър, се влачели по корем
пред него - човекът бил прекалено могъщ. По-късно учените
се опитват да отсъдят малко по-обективно, но повечето
отново преписват от своите предшественици или се опират
на гледната точка на царя и на неговите писмени
свидетелства, които, разбира се, са пристрастни. Трети пък
гледат само през очилата на монархизма, което същ о
допринася за помрачаването на съдната им способност.
Така с времето се е утвърдил един официален образ на
Петър Велики, узаконен и циментиран от усърдните и с
торици, в който никой не смее да се взре с по-свеж, непре-
дубеден поглед.
При това в историческата наука отдавна е утвърден един
обективен принцип, който би могъл да разреши дилемата.
Един несравним интелект отдавна е дефинирал по-висока
летва, определил е твърда опорна точка в пространството.
Още през 1789 г. английският философ и юрист Джеръми
Бентам (1 7 4 8 -1 8 3 2 г.) поставя разумното искане при
оценката на дадена историческа личност да се използва
„принципът на най-голям ото щ астие за най-голямото
мнозинство“ .*
Ето ви великолепен неутрален критерий за оценка на
историческите фигури. Ако искаме да дадем безпристраст
на оценка на съответния държавник, като запазим обектив
ност, трябва само да се запитаме дали дейността му е
* В и м е т о на сп р а в е д л и в о с т т а тр я б в а да н а зовем и д р у г и ф и л о с о ф и , н а п р и
мер У и л я м Г уд уи н ( 1 7 5 6 - 1 8 3 6 г .) , к о й т о деф и н и р а и з и с к в а н е т о „ п о в е д е н и
е т о ни да е т а к о в а , че да д о п р и н а с я за н а й - в и с о к о т о б л а г о на н а й - м н о г о
х о р а “ . П о - р а н ш н и и з т о ч н и ц и на п о д о б н и в ъ з г л е д и са Д ж о у з е ф П р и с т л и
(„ E s s a y on th e F ir st P r in c ip le s o f g o v e r n m e n t “ , 1 7 6 8 r . ) , Ф р а н с и с Х ъ ч и с ъ н
( „ E n q u i r y C o n c e r n i n g M o r e G o o d and E v il“ , 1725 г .) , к о й т о о п ре д ел я д о б р и я
г р а ж д а н и н к а т о с ъ в р е м е н н и к , д о п р и н а с я щ н а й - г о л я м а п о л з а за н а й - г о
лям б рой х о р а “ , и Б ек а р и а („L a massim a f e lic it a divis a nel m a g g io r n u m e r o “ ).
- Б. авт.
276
допринесла полза за максималния брой, с други думи, за

мнозинството от неговите поданици, за мнозинството от
хората изобщо. Приложението на този обективен критерий
улеснява оценката.
Да огледаме тогава някогашната Русия с нейните класи и

съсловия, за да проявим възможно най-голяма обективност
към царя. В страната могат да се дефинират следните
обществени слоеве:
1. крепостни и свободни селяни, които съставляват по-
голямата част от населението;
2. буржоазната средна класа, към която се числят и
търговците;
3. свещеническото съсловие;
4. военните;
5. аристокрацията.
Но за да разберем напълно характера на Петър Вели

ки, трябва да разгледаме отблизо и личното му обкръ
жение. Трябва освен това да добием и усет за руската ис
тория.
Нека припомним, че през 988 г. киевският княз Влади
мир Светославович приел светото кръщ ение и въвел
християнството в Киевска Рус. Трябва да знаем също, че
към края на XIII век Москва била завзета от татарите и че
същите татари (наричани още монголи) покорили накрая
цяла Русия и владичеството им траяло почти четвърт
хилядолетие! Не можем да разберем Русия, ако не припом
ним падането на Константинопол, завладян от турците
(мюсюлмани) през 1453 г., които помели християнството.
Москва - новият център на руската държава, изведнъж се
почувствала наследник на Константинопол, пазител на
единствено правата християнска вяра.
Великите князе Иван III и Василий II установили тира
ния, благословена от руската православна църква. Москва
277
вече се смятала за третия Рим. (Вторият изчезнал от лицето

на земята с падането на Константинопол). Великият княз
Иван IV се коронясал като първия руски цар - титла, сродна
на византийския кесар и рим ския цезар, на
западноевропейския кайзер, тоест император, и призвана
да обозначи могъществото на владетеля. Ето съдържание
то на тогавашната дума „Русия“ :
• бруталното татарско иго, продължило столетия;
• самостоятелна руска православна църква;
• владетел самодържец - цар, който управлявал с желязна
неумолимост;
• аристократична клика, главно от едри земевладелци,
които не били съгласни да им орежат правата.
Да прибавим към това безкрайните разстояния на рус
ките степи, оскъдицата, недохранването, борбата за оцеля
ване и крепостничеството.
И въпреки всичко жителите й до полуда обичали тази
страна - земята, полята, горите. Чудовищни емоции, не
сравнима любов към отечеството бушувала в душата на
всеки руснак. По способността си да понася страдания този
народ няма равен в историята.
Петър е роден в това обкръжение. Още в детска възраст

вижда как наоколо се водят борби за царския престол. Две
партии в двора се гледат подозрително и мечтаят взаимно
да си избодат очи те. Накрая се споразум яват върху
компромиса Иван V и Петър I да седнат на престола еднов
ременно. Но Иван е в окаяно състояние - както физически,
така и душевно, полусляп е и ще умре рано, докато Петър
може да сплеска метален бокал с голи ръце. По-късно ще
израсне до 2,04 м - истински богатир!
От най-ранна възраст Петър се увлича по войнишките
забавления. В добавка се интересува от техника, особено
когато е свързана с корабостроенето. Но истинската му
страст си остават войниците. На тази любов той ще подчи
278
ни дори техническите си интереси. Тази любов ще се окаже

полезна, к огато се стига до реш аващ ия конф ликт с
противниковата придворна партия. Два от най-добрите
московски полкове се поставят на негово разположение и
той успява да озапти партията на Иван, въпреки че Стрел
ците* са на негова страна. Някои от размирниците биват
изтезавани и обезглавени - Петър не страда от скрупули.
В следващият момент младият Петър посяга към абсо-
лютната власт. Двама царе са прекалено много. След това
обаче извършва сериозна политическа грешка, поне от
гледна точка на пиара. Едва останал сам на престола, ор
ганизира прословутите шутовски съвети, които не са
нищо друго, освен пиянски гуляи, където се подиграват със
светските и църковните сановници. Водката се лее като
река, участниците се напиват до козирката и се забавля
ват, като избират псевдопапа и лъж епатриарх. После
провеждат заседание на синода. Тръгват из уличките на
Москва в пиянско шествие, крещят и се лигавят, вдигат
бутилките и обиждат поповете. Това предизвиква всеобщо
възмущение сред народа, аристокрацията и църквата.
Само че Петър изобщо не го е грижа. Той е царят, може да
си позволи всичко.
Не след дълго младият цар се посвещава на истинската
си страст - войната. Първо губи една малка война срещу
турците. Но се учи от поражението. Започва да създава
флота, заповядва да се започне строеж на кораби, като за
целта изпращат на принудителен труд дори занаятчиите.
После отново потегля срещу турците. Този път съдбата му
се усмихва и той се опиянява от победата. Харесал е вкуса
на кръвта и на славата.
Тъй като целта му е да умножи славата си и да направи
Русия „велика“ , Петър решава да се посвети на изучаването
на военното изкуство. Осъзнава, че Русия едва крета,
* С тр е л ц и те са е ли тн а ч а ст, съ зд а д е н а о т Иван IV. - Б. авт.
279
изостанала далеч зад другите европейски страни. Горещо

завижда на холандците за търговските им кораби, на
германците - за инж енерите им, на англичаните - за
изкуството на навигацията и на венецианците - за умения
та им в корабостроенето.
Заедно с отбран екипаж Петър се отправя на пътешест
вие. Отначало изучава на теория как да печели войни и
успеш но да побеждава вражески флоти. Но докато, е в
чужбина, неуморната опозиционна партия в Москва нади
га глава и се стига до заговор.
Царят стремглаво се завръща в столицата си. Действа
светкавично. В стаите за мъчение изтръгват признания,
дългите по метър кожени бичове разкъсват гърбовете на
съзаклятниците. Ударите понякога чупят кости. Повече от
25 удара са равносилни на смърт. Такава е съдбата на
мнозина московчани.
Петър заповядва да изровят трупа на един от заговорни-
ците, който да символизира опозиционната партия, и на
теглена от свине шейна да го доставят до ешафода, където
да го залива кръвта на изтезаваните и екзекутираните. Така
задушава опозицията в зародиш.
И отново се отправя на път, сякаш нищо не се е случи
ло. Продължава да изучава тайните на военното изкуст
во. Научава всичко за строежа на укрепления, за различ
ните смески барут, за калибрите и балистиката, за кора
бостроенето, за флотските маневри, за тактиката. Но от
холандците се учи и как се създава богатство. В онази
епоха високоинтелигентните холандци развиват оживена
търговска дейност, възможна благодарение на корабоп
лаването. Петър посещава, все с учебна цел, Англия и
Швеция, Италия и Полша. Там го застига вестта за ново
въстание.
През 1698 г. той без предизвестие се завръща в Москва.
О тмъщ ението му отн ово е уж асн о. Буквално удавя
неприятелите си в кръв и отпразнува с истинска оргия на
280
омразата и мъстта. Стрелците - въстаналият военен елит

на Москва - са избити до крак. По заповед на Петър изтеза
ват, бесят и колят. С помощта на бича и огъня са изтръгна
ти всички необходим и признания. В М осква вилнее
насилието. Сам Петър взима брадвата, за да се превърне в
палач. Беснее като истински Чингиз хан, чиято единствена
техника на управление била с невъобразима жестокост да
задушава в зародиш всяка опозиция.
След като изтребва напълно противниците си, Петър се
захваща с болярите. Те са потомци на князете, които ня
кога са управлявали големи части на Русия, издънки на
могъщи благороднически родове. Тъй като се е заел да
модернизира Русия на всяка цена и да я направи конку
рентоспособна, царят на бърза ръка заповядва да отрежат
болярските бради. Втора пиар грешка, защото брадата се
възприемала като свещен символ на мъжествеността. Дру
гата заповед на Петър е да се подкъсят широките ръкави
на болярските кафтани. Населението на Москва пък е за
дължено да носи унгарска, респективно германска премя
на - невъобразима обида за отдаден на традициите народ
като руския.
И този народ започва да мрази Петър, да го мрази като
смъртта. Царят не осъзнава, че напредъкът не може да бъде
въведен с модерните дрехи. И отново се заема с любимото си
занимание - войната. На първо време потегля срещу Швеция,
напук на съществуващия мирен договор, който Петър с лека
ръка нарушава. Шведският крал обаче разполага с опитна и
чудесно поддържана армия. Войските на двете държави се
сблъскват. Петър осъзнава неизбежното поражение и още
по време на битката дезертира пред очите на собствените си
войници. Това поражение едва не го смазва. В отговор той
превръща цялата страна във военна машина. Повсеместно
се набират войници, въведена е жестока система за военна
повинност. Земевладелците са принудени да предоставят
крепостните си селяни, не са пожалени дори придворните
281
чиновници, търговците и занаятчиите. След това взимат на

прицел църквата - топят камбаните, за да отлеят топовни
гюллета.
Въоръжаването напредва с бясна скорост. Най-сетне
Петър отново тръгва срещу омразната Швеция. През 1702
г. завладява първо Ливония и Естония. Руските полкове
напредват безмилостно, покорените земи систематично се
опустошават, руски войници, показали и намек за страх,
биват обесени или наказвани с камшик. Петър подлага на
клане както населението на вражеските земи, така и собст
вените си хора. Когато шведският крал отвръща на удара,
намира само изгоряла земя. И така, победоносният в
миналото шведски крал Карл XII започва да губи битките
си срещу Петър I. Царят започва да печели в играта на покер
за властта в Европа, въпреки че Швеция далеч не е поставена
на колене.
Опиянен от победата, Петър решава, че вече всичко му е
позволено, и извършва нова грешка. Премества столицата
на Русия от Москва в Петербург, който обаче преди това
трябва да бъде основан и построен. Руснаците негодуват, не
на последно място защото мнозина са принудени да се бъхтят
ден и нощ далеч от родната Москва. Днешният великолепен
Санкт Петербург, може би най-важният интелектуален
център на Русия, бива издигнат едва ли не за една нощ. Но на
каква цена! Хиляди работници и селяни принудително се
трудят на строежите в блатистия район. Хиляди, десетки
хиляди умират. Върлуват блатна треска и дизентерия, които
покосяват руснаците като мухи. Наводненията превръщат
живота на дърводелците в ад.
Коментарът на Петър: „Беше забавно да се наблюдават
хората, не само селяците, но и жените им, които се бяха
скупчили по покривите на къщите или в короните на дърве
тата, сякаш е настанал потопът.“ *
* Ц и т и р а н о п о R e i n h o l d N e u m a n n - H o d i t z , P e t e r d e r GroGe, R e i n b e c k bei
H a m b u r g , 2 0 0 0 . - Б. авт.
282
Омразата срещу царя няма равна. Отношението на Пе

тър е следното: „Знам, че хората не обичат Санкт Петербург
и ще запалят града и флотата, щом предам Богу дух, но
докато съм жив, ще ги държа тук, да почувстват, че царят
съм аз, Петър Алексеевич.“ *
В Петербург се издигат църкви и катедрали до небесата,
адмиралтейството получава най-великолепната сграда. Но
Петър не осъзнава кол ко мимолетни са плановете да
превърнеш държавата си във велика сила. Никога не е
изучавал историята, пълна с примери за завоевания, за
които днес никой не се сеща.
В разгара на петербургската си мания царят изненадва
що е нападнат от турците. В другия край на империята ври
и кипи. Руската армия, начело с Петър, който вече се смята
за непобедим, набързо се отправя на юг.
Царят обаче за пореден път е сбъркал в сметките. Тур
ците са силни и когато през 1710 г. се сблъсква с тях,
руската армия с мъка се спасява от пълно унищожение.
Петър буквално се откупва и изглежда едва сега осъзна
ва напълно предимс1
твата на дипломацията. Оттук нататък започва умело
да кове съюзи и коалиции. След това отново се обръща
на сев ер , реш ен напълно да у н и щ ож и ш в е д ск о то
кралство. Накрая, след двайсет и една години във война,
двете държ ави ск л ю чва т м ир, но при у сл ов и я та на
Петър. Царят ликува и се самонаграждава с цели три
нови титли. Вече могат да се обръщ ат към него като
Баща на отечеството, Всерусийски император и П е
тър Велики.
В същ ото време и хората в Русия страдат по-лошо от
кучета. Никой не е доволен. Нито духовенството, нито
крепостните, нито селяните и най-малко аристокрацията.
Дори търговците (съсловие, което отначало царят насър
* Из д о к л а д а на а н г л и й с к и я р ез и д е н т Д ж е й м с Д ж е ф р и с , ц и ти ра н о т Райн-
х о л д Н о й м а н - Х о д и ц . - Б. авт.
283
чава), биват изцеждани като лимони. Всичко и всеки е

длъжен да се подчини на мечтите му за могъщество и на
скъпоструващите му войни. За него няма нищо свято.
И не е чудно, че изнемогващият народ не след дълго се
надига срещу царя, чието величие просто не може да по
несе. Но едва усетил дъха на непокорството, Петър отно
во нанася безмилостни удари. Няколко въстания са уда
вени в кръв. Отново прибягват до изпитаните средства на
изтезанията и екзекуциите. Двеста бунтовници са окаче
ни на бесилки и оставени да се люлеят на вятъра, за нази-
дание.
Хората вече мразят царя като чумата, защото когато не
ги принуждава да си играят на войници, ги съсипва от
данъци. Всички налози се изливат в корабостроителниците
и оръжейниците. Царската администрация експлоатира
населението и изпива кръвта му. Недоволен от приходите
от данъка върху неотрязаните бради, Петър налага данък
върху хранителните продукти. Данък се дължи дори при
посещение на обществена баня или за да погребеш близките
си. С данък се облагат и клиентите на точиларите, дошли да
подострят ножовете си. Няма нещо, върху което Петър да
не наложи данък - въпреки че историята хилядократно е
доказала колко кон трапродуктивн и са преком ерните
данъци. Но царят е принуден да финансира своите войни.
Те са неговата страст и дори омразата на поданиците не му
пречи да й се отдава.
Равносметката ще бъде унищожителна. През трийсет и
петте години на неговото господство народът преживява
само една година мир, който всъщност е предпоставката за
процъфтяване и развитие на всяка страна.
Военната служба става задължителна за всички класи и
съсловия. Войниците в руската армия служат до живот,
войската поглъща невъобразими суми.
С цел да се печели още повече понятието за крепостни-
чество бива разширено. На господарите на манифактури-
284
те е позволено да държат работниците си от долните сло

еве като роби. Руският народ е експлоатиран както нико
га дотогава. Фабрикантите получават правото да купуват
цели села, да поробват цели родове. През 1725 г. същ ест
вуват 240 манифактури с крепостни селяни - понятие,
което говори само за себе си. Ударението разбира се, пада
върху производството на оръжия и военни пособия. Пе
тър не само не променя стародавното класово общество,
но го бетонира с таблицата на чиновете, която въвежда
през 1722 г.
Все повече хора биват насилствено насочвани към во
енна или държавна служба. Въвежда се поглавният или
подушевен данък, който трябва да бъде плащан дори за
кърмачета и старци. За относителните свободи, които да
рява на някои съсловия, царят получава отплата в чисто
злато.
Истина е, че Петър разделя църквата от държавата, но
това отново става единствено в името на собствената му
изгода. Истина е същ о, че основава училищ а, но нека
погледнем какво се изучава в тях - предимно математика,
навигация, хирургия, инженерно изкуство и картография,
все дисциплини, които са важни за войната и военните.
Петър не може да се откаже от войната. През 1722 г.
напада персите.
Образът на Петър Велики постепенно се изяснява, но

както обещахме, трябва да огледаме и личното му прост
ранство, семейните му отношения, които открояват харак
тера. Важна информация ще ни даде и отговорът на въпроса
какво е било отношението му към жените?
А ко искаме да бъдем обективни, трябва да признаем,
че Петър се отнася към красавиците като към шоколадо
ви бонбони - излапва ги. Женитбите му се извършват с
цел да осигурят престолонаследник. Първата съпруга му
е наложена, но изкупва вината си с безкрайните страда-
285
ния, които той й причинява. В края на живота си тя го

мрази безгранично, и то не само защото я прогонва. Един
женевски бонвиван на име Франц Лефор му служи като
сводник.
Втората съпруга ражда на Петър жадувания царевич,
престолонаследника. Въпреки това след години той я при
нуждава да влезе в манастир като монахиня Елена. Синът
му Алексей е толкова възмутен от ж естокостта на баща
си, че се опитва да се дистанцира от него. Отвращава се от
войната, огромните данъци и страданията на народа.
Затова руснаците започват да виждат в него символ на
надеждата. А Петър отново надушва измяна. Но преди това
се опитва да възпита сина си като войник, какъвто е той
сам и ят. Н еуспеш но. В последстви е толкова засилва
натиска си, че царевичът избягва от него и търси закрила
та на чужди дворове. Петър обаче изпраща хора след него,
умилква се, лъже и заплашва едновременно, за да го убеди
да се върне. Алексей се полъгва по коварството на баща си
и през 1718 г. се завръща в Русия. Веднага го оковават във
вериги, разпитват го, изтезават го. Алексей назовава имена
и хората са екзекутирани, нищо че са роднини. Набиват на
кол един от любовниците на бившата му съпруга. Самият
царски син е бит с камшик, първо му отреждат 25 удара,
после още 15, за да изтръгнат нови „признания“ . Накрая
царевичът умира, вследствие на мъченията. Петър I е убил
собствения си син.
Но това не е достатъчно. Съвременните историци са
единодушни, че Петър е поддържал хомофилни връзки.
Например с Пьотр Шафиров и Александър Меншиков -
личности, които безсъвестно грабели руския народ, което
обаче царят прощавал на любимците си. Наред с това Петър
винаги разполагал с група проститутки...
Подобен живот, разбира се, не остава безнаказан. П ос
тоянните запои, преяждането, сексуалните изстъпления,
безкрайните убийства, вечните войни - дори когато си ве
286
ликан, всичко това не може да те отмине, без да остави

следа. Народът и цялото му обкръжение най-сетне си от
дъхват, когато на 28 януари 1725 г. Петър Велики си отива
от този свят.
РАВНОСМЕ ТКА ТА
Конкретната биография ясно очертава образа на Петър

Велики и улеснява оценката - везните очевидно се накла
нят на едната страна. Да видим какво спечелили от управ
лението му отделните класи и съсловия, които съставлява
ли държавата.
1. Крепостните и селяните се оказали най-големите губе
щи. Общественият им статут не само че не бил променен, но
бил бетониран с таблицата на чиновете. Работниците в
манифактурите били държани като роби.
2. Средното съсловие без съмнение се ползвало с подкре
па и било насърчавано, защ ото П етър се нуждаел от
търговци, за да финансира войните си. Но това довело до
невъобразимо грабителство. Да си припомним варварски
те данъци, засенчили всичко, което дотогава била изтърпя
ла Русия.
3. Духовенството воювало с Петър.
4. На пръв поглед военните - любимите играчки на царя
- изглеждат печелившото съсловие. Но не и на втори. Ако
не проявявали достатъчно смелост, ги обесвали или ги
наказвали с камшик. Въведена била всеобща военна повин
ност и никое съсловие не било пощадено, защото имало
постоянна нужда от пушечно месо.
5. Загубила и аристокрацията - както висшата, така и
дребната. Тъй като Петър ревниво внимавал да не се появи
и намек за опозиция, той систематично орязвал правата на
аристократите.
Излиза, че всички по времето на Петър Велики се оказа
287
ли губещ и. Оправданията му са м ногобройн и. Русия

трябвало да се модернизира, да се отвори прозорец на за
пад, и още куп подобни красиви, но лъжливи формулиров
ки. В крайна сметка спечелил само един - самият Петър,
който смятал себе си за въплъщение на Русия. Изгубили
дори най-близките му - съпругите и синът, който платил с
живота си „привилегията“ да бъде царевич.
Модерната историография отдавна е установила начини

те да се възмогне една държава, да се осигури нейният възход
и разцвет. Десет принципа могат да гарантират „златния
век“ . Ето най-важните три:
1. Държавата трябва усилено да насърчава икономика
та - на първо място чрез ниски данъци и добре организира
на здрава финансова система. Точно тук администрацията
на Петър I се проваля. Разпоредителните канали не били
дефинирани правилно, администрацията на управляваща
та класа не била ефективна. Всичко се вършело на „ура“ ,
стихийно.
2. Справедливост е вторият принцип, характеризи
ращ величието на една държава. Тук спадат осигурява
нето на относително равенство, премахването на дра
коновските наказания и спазването на човеш ките пра
ва. И в това отношение Петър се проваля по всички п о
казатели.
3. Третият принцип гласи, че трябва да са налице уси
лия за постигане на мир, че войните трябва да бъдат пре
дотвратени с всички средства, ако искаме една страна да
процъфтява. Петър воювал през 34 от общо 35-те си го
дини на управление. Бил истински цар на войната, който
нарушавал договорите както и когато му било угодно. Из
стисквал народа, за да финансира ненужните си войни, и
превръщал войниците си в пушечно месо. С какъв резул
тат? Постоянни финансови кризи, непрестанно страдащ
народ, гнет и страх. А спечелените територии? Е, след раз
288
падането на Съветския съюз в края на второто хилядоле

тие ясно се видя какъв е резултатът от подобни завоева
ния - империите, набързо и грубо сковани чрез завоева
телни войни, където големи части от населението не са
съгласни с чуждото владичество, рано или късно винаги
се разпадат. С кръв, потисничество и робство не е възмож-
но да се създаде държава. Днес Литва е самостоятелна,
както и Латвия. Бивш ият Съветски съю з сам отряза
клона, на който седеше, когато се включи в надпреварата
във въоръжаването със САЩ . Извърши същата грешка
като Петър, уж „велик“ цар, триста години по-рано - и се
провали толкова закономерно, колкото и всички големи
империи, чиято цялост се крепи само със силата на оръ
ж ието.
Ето как нищо не остана от Петър Велики, особено от

величието му. А ко заемем малко по-дистанцирана пози
ция и погледнем този цар отвисоко, тоест ако вземем пред
вид и съдбата на околните държави, ще остане дори по-
малко от нищо. Днес знаем, че една държава не може да
добрува, ако съседите й са зле. Съвременната политика
култивира гледна точка, включващ а цялата планета.
Умните управници като Ашока, Август, Адриан или Тра
ян са знаели това преди хилядолетия. Приложен към
Петър, този принцип звучи по следния начин: негова е
отговорността, че латвийците, литовците и поляците, чи
ито земи били опустош ени, да не говорим за шведите,
турците и персите, и до днес мразят руснаците. В тези
страни продължава да гори омразата, която, разбира се,
е неоснователна, защото не руснаците са жестоки - таки
ва са били само някои от водачите им. Самите руснаци са
високоинтелигентен, великолепен народ, почти неразга
даеми в безкрайната си способност да страдат, обладани
от невероятен патриотизъм. Но когато на върха попад
нат неподходящите личности, дори подобен народ може
19. Н ай-големите лъж и в истор ия та 289

Ха. A . MEJIEP
да бъде заблуден.
Затова днес все повече интелигентни руснаци, които
познават историята си, се дистанцират от извращенията
на миналото, без значение дали се наричат Сталин или
Петър I.
В играта на оцеляване съседите на руснаците също из
губили. Следователно и по този въпрос не можем да пишем
червена точка на Петър Велики. В известен смисъл той
дори проправил пътя на по-късните тирани и диктатори.
Може би комунизмът, отнел живота на около 100 милиона
души, е могъл да бъде избегнат, ако го нямаше Петър I,
защото крещящите несправедливости, които крепостни
те, селяните и работниците били принудени да понасят
столетия наред, в известен смисъл налагат възприемане
то на нова политическа философия. Нищо не можело да
бъде по-ужасно отколкото ужасния цар!
Затова присъдата ни за Петър, който се самопровъзг-
ласил за велик, не може да не е унищожителна. Да го
наричат „велик“ е една от най-големите пиарски лъжи на
нашето време. Може да бъде измислена само от хора,
заслепени от любов към отечеството си, което може би е
разбираемо и понятно, но едва ли е коректно. Не, Петър,
самоназовал се Велики, бил варварин, който завличал в
бездната всичко, до което се докосвал, вярвал единствено
в собственото си право и в манията си за величие се отъж
дествявал с Русия. Бил хилядократен убиец и палач, под
палвач на войни. Безсрамно използвал любовта към ро
дината и религиозните чувства на народа си в името на
престъпните си цели. Бил подлец, негодник, суетен паун,
военнопрестъпник. Сравнен с Екатерина Велика, която
поне в първата половина на царуването си действала не
вероятно разумно, той се оказва пълен неудачник. В дъ
ното на душата си остава дребен войник, който обожест-
вявал войната и станал жертва на собствената си мания
за величие. Интересът му към занаятите и корабострое
290
н ето е сам о м аргин ален , за щ ото п остави л тези

добродетели изцяло в служба на истинския си мотив - да
води война и да трупа слава. Но славата винаги е съмни
телна, когато е завоювана с меч, а когато е платена със
стотици хиляди жертви, е направо отвратителна.
Време е следователно да се пренапишат учебниците по
история и да се отнемат на Петър I трите титли, които той
някога си присвоил в безкрайното си сам одовол ство;
защото самият народ никога нямало да му даде прозви
щето Велики.
291
-j Q ГАЛИЛЕО ГАЛИЛЕЙ:
J - O # „И ВСЕ ПАК
ТЯ СЕ ВЪРТИ!“
Най-известното изречение на този световноизвестен аст
роном и физик е легенда. Eppur si muove! И все пак тя се
върти! Уви, тези думи само се приписват на Галилео Гали
лей. Разправят, че ги измърморил напук на инквизиторите
в Рим, които поискали от него да се откаже от „лъжливото“
си учение, че Земята се върти около Слънцето. Да
припом ним , че тогава смятали Земята за център на
Вселената и за неподвижна. Всеки, който дръзнел да се
възпротиви на тази истина, неминуемо се сблъсквал със
светата инквизиция, с Рим, с доминиканците, с йезуитите и
с папата, тоест с най-могъщата институция в света!
В действителност животът на Галилео Галилей е съвър
шен пример за боравенето с истината - ф изическата,
астрономическата, естествоизпитателската истина - но и за
боравенето с историческата и личната истина. От живота
на прочутия учен можем да си извадим поне три поуки. Но
нека преди това го разкажем.
Да си припомним времето, в което живее Галилей. Нас

тъпила е нова епоха. Николай Коперник, Галилео Галилей,
Тихо Брахе и Йоханес Кеплер доста се потрудили да извадят
на бял свят истината. Всъщност те открили цял куп нови
292
истини, допълващ и библейските - истината на

наблюденията, истината на числата, истината на естестве
ните науки. Но никой не го е формулирал по-точно от
Галилео Галилей: „Който иска да решава въпроси от естест
вените науки без помощта на математиката, се опитва да
направи невъзможното. Трябва да измерваме измеримото
и да правим измеримо онова, което не е.“ *
Изведнъж авторитетът на църквата отново се оказал под
въпрос, да не говорим за авторитета на Библията. И то в
епоха, в която „еретици“ като Лутер, Калвин и Цвингли
разтърсили Рим до основи. Сега, оказвало се, с война
заплашвали и господа естествоизпитателите - война за
истинския източник на познанието. Тези типове се осмеля
вали напълно сериозно да си служат със собствения си разум!
Осмелявали се да провъзгласяват сетивното възприятие за
върховна инстанция. Наблюдавали нещата с
новоизнамерените си далекогледи, виждали на небето явле
ния, които никой преди тях не бил забелязал, и на всичко
отгоре си вадели собствени изводи! Проявявали невъобра
зимата дързост да мислят!
Галилей например наблюдавал маховите движения на
полилея в катедралата в Пиза и според преданията се уди
вил на тяхната последователност. „Забелязал, че откло
ненията постепенно ставали все по-малки, но времето на
маха, сравнено с биенето на сърцето му, оставало същ о
т о .“ **
Всъщност откритието на Галилей било, че с помощта на
махалото можем да измерваме времето. Какъв интелект!
К олко м ай стор ско наблюдение! Точно този талант
отличавал Галилей от всички останали, но той умеел също
да извлича изводи и да мисли абстрактно, да извежда общо
то от частното и от частното —общото. Освен това притежа
* G e rh ard S z ce sn z, Das Leben des G allilei und de r Fall B e rto lt B re ch t, ц и т и
ран n o J o h a n n e s H e m le b e n , G a lile o G a lile i, R e in b e c k b ei H a m b u r g , 2 0 0 2 . -
В. а вт.
* * Johan nes H em le ben, Galile o G alilei, R e in b eck bei H am b u rg , 2 0 0 2 . - В. авт.
293
вал и смелостта да не зачита стародавните твърдения,

приемани за общовалидни - смелост, която отличава всички
велики духове. Умеел да разчупва интелектуалните вериги
и да диша въздуха на свободата - поне в мислите си, което
винаги е предпоставка за необичайни постижения. С тази
своя способност Галилей поел по съвършено нов път на
познанието.
Когато с помощта на наблюденията, измерванията и
неортодоксалните си изводи Галилей направил сензацион
ното откритие, че Земята се върти около Слънцето (и
същевременно около собствената си ос), се разразила истин
ска буря. При това още Коперник бил изчислил и доказал
същото. Николай Коперник, от германско-полски произход,
който изучавал м атематика, физика и астроном ия в
Болонския университет и още цял век по-рано бил оборил
Птолемеевата система. Клавдий Птолемей бил александ
рийски учен и 159 години след Х ри ста създал така
наречената геоцентрична теория, в която твърдял, че Зе
мята е център на света. Но Коперник застъпил възгледа, че
това е невъзможно, защото различните природни явления
се обяснявали по-добре с помощта на хелиоцентрична
система. В резултат започнал спор, продължил столетия:
кое е в центъра на Вселената - Земята или Слънцето?
Коперник записал своите наблюдения в една тъничка
книж ка. Ето кратък откъс: „Ц ентърът на Земята не е
център на Вселената (...) Каквито и движения да виждаме
на небосклона, те не водят произхода си от движения на
самия небосклон, а от движението на Земята. Земята, заедно
със заобикалящ ите я елементи, извършва едно пълно
завъртане около себе си във всекидневно движение (...)
Онова, което ни се струва движение на Слънцето, не е
породено от самото Слънце, а от движението на Земята...
заедно с която ние се движим около Слънцето.“ *
* Ц и т и р а н о по W il l D u r a n t, G e g e n r e fo r m a tio n und E lis a b e th a n is ch e s

Z e it a lt e r , F r a n k f u r t , 1 9 8 2 . - Б. авт.
294
С тези редове Коперник разпалил революция, по-велика

от въстанието на Лутер и на всички останали „еретици“ , обаче
проявил достатъчно разум, за да се погриж и подобни
прозрения да бъдат отпечатани едва след смъртта му и изп
ратил по един екземпляр само на неколцина приятели.
Книжлето му било публикувано едва през 1543 г. под загла
вието „Revolutionum liber primus“ - „Първа книга за върте
нето“ . Авторът получил първия екземпляр с още неизсъхна-
ло мастило на смъртното си ложе. Усмихнал се блажено,
доволен, че е приключил делото на живота си, и издъхнал,
преди да го връхлетят инквизиторите, йезуитите и другите
копои на папата. Умна постъпка!
Книжлето обаче започнало да се предава като ценно
съкровище в средите на учените естественици и така попад
нало в ръцете на Галилей. Наблюденията, вродената му
интелигентност и точните изчисления не след дълго го
убедили в правотата на Коперник. Знаел, че е открил нова
истина. Онова, което не знаел, било как Рим се отнася към
неудобните истини.
Въпреки че истината на Галилей била очевидна и доказа
на с наблюдения чрез телескоп, достъпни за всеки състоя
телен човек, следователно и за римските клерикали, и макар
че всеки със собствените си очи вече можел да види, че
Земята се върти около Слънцето, поповете намразили
Галилей като смъртта. Побояли се, че авторитетът им,
който бездруго бил разклатен, е в опасност. Така се разра
зила една от най-невероятните, интригуващи и подли ин
телектуални войни, която можем да си представим.
КОНКРЕТНАТА БИОГРАФИЯ
Ще си спестим подробното изреждане на научните отк

рития на Галилео Галилей. Всички знаем, че е открил
законите на движението и положил основите на съвремен
295
ната механика. Откривател е и на хидростатичните везни,

с к ои то м ож е да се изм ерва сп ец и ф и чн ото тегл о на
металите в определена сплав. Експериментирал с подем
ник и правил опити с наклонени плоскости. Изчислил
скоростта на падащите тела и разработил телескопа. Ф ор
мулирал законите за ускорението, конструирал термоме
тър, открил три луни на Юпитер, открил фазите на Вене
ра и - вече на смъртно легло - проектирал часовниковото
махало.
Нелош резултат за един живот! Галилей разширил кръ
гозора на човечеството до безкрайност - всъщност до астро
номическа безкрайност.
Кариерата му се развивала твърде обезпокоително за
враговете му. Едва двайсет и пет годишен, през 1589 г., той
вече оглавявал катедрата по математика в университета в
Пиза. По-късно спечелил катедра и в университета на Падуа.
След това се преместил във Флоренция (1609 г.), където
получавал внуш ителната годиш на заплата от 1000
флорина. Провеждал научни опити, правел открития и се
прочул като най-знаменития астроном и физик на своето
време; общувал с князе, прелати и папи и през 1628 г.
получил ф лорентинско граж данство; възхвалявали го
много влиятелни фигури в Европа, още приживе признавали
гениалността му. Сравнително рано се проявили и
противоречията му с църквата.
НАУКА И РЕЛИГИЯ
Галилео Галилей от самото начало е убеден в правил

ността на Коперниковата система. Включва я в своите
лекции и я обсъжда пространно. През 1613 г. прави пър
вото си опасно за живота признание: „Тъй като Библията
изисква тълкуване, което се отклонява от непосредствения
смисъл на думите (например когато се говори за Божия
296
гняв, за омразата, разкаянието, за нозе и ръце), тя не ми

изглежда особено валиден авторитет в математическите
спорове...“
Свещенослужителите наострят уши. Свикват се тайни
съвети, които разискват дали Галилей поставя под съмне
ние авторитета на Библията и на църквата.
През 1614 г. един доминикански свещеник обявява в
проповедта си, че Коперниковата система е несъвмести
ма с Библията. Галилей обаче държи на твърденията си.
Накрая през 1615 г. доминиканецът Лорин денонсира
Галилей пред светата Инквизиция. Нареждат на учения
да се яви в Рим. Там астрономът, първоначално в лични
разговори, се старае да убеди важните църковни санов-
ници, че възгледите му са истинни. Където и да се появи
в Рим, Галилей излага своите тези, мисли и идеи, подк
репени от конкретни наблюдения. Всички във Вечния
град започват да говорят за него. Но Инквизицията въз
лага на кардинал Белармин да възпре учения. Кардина
лът недвусмислено дава на Галилей да разбере, че идеи
те му са еретични. Настоява да се отрече от тях, в проти
вен случай заплашва с тъмница. Накрая Галилей про
възгласява: „Възгледът, че Слънцето стои неподвижно
в центъра на Вселената, е налудничав, философски лъж
лив и абсолютно погрешен, защото противоречи на Све
тото писание. Възгледът, че Земята не е център на Все
лената и дори веднъж на ден се върти около оста си, е
философски погрешен и най-малкото заблуда.“ (Цитат
по Уил Дюран.)
Галилей е претърпял първия си публичен провал. Опа
рил се е на огъня от кладите на инквизицията, или поне е
подушил дима.
Но в душата си той не се отказва от своите убеждения.
Разбира се, не вярва на църковните тези, но просто не иска
да се изправя срещу най-могъщата институция на своето
време. Само н ай -бл изки те му приятели узнават, че
297
неизменно смята за вярна теорията на Коперник. Извест

но време Галилей се спотайва.
През 1632 г. отново се появява публично с едно съчине
ние, в което осмива възгледите на папата и на Инквизици
ята. Не е нужно да търсим иронията му между редовете.
Той пише: „Преди няколко години в Рим бе публикуван
един спасителен едикт, който - с цел да ни предпази от
опасните наклонности на епохата - обложи с разбираемо
мълчание стан ови щ ето, че Земята се движ и. Имаше
няколко души, които проявиха безсрамието да твърдят,
че въ п росн и ят едикт се основава не въ рху разумни
изследвания, а върху не особено добре информирани прис
трасти я...“
Така Галилей се опитва чрез литературна еквилибристи
ка да разобличи и да измами Инквизицията. Папата и
съратниците му кипват. Представени са като глупаци,
невежи и духовни евнуси. Във въображението им кладата
за Галилей вече е запалена.
И отмъщението им не закъснява. На сцената излиза
флорентинският инквизитор и заповядва на Галилей да
се яви в Рим. Галилео се разболява, прибягва към вся
какви оправдания и отлага заминаването си. В отговор
папата нарежда да го принудят. През октомври 1632 г.
Галилей против волята си пристига в Рим. Там го раз
питват различни църковни отци. Но не само това - зап
лашват го с изтезания, докато го държат като затвор
ник в тъм ниците на светата И нквизиция. Накрая го
принуждават публично да се отрече от възгледите си.
Той се подчинява.
Преписи от присъдата срещу Галилей и отричането му
биват разпратени из целия свят. Черните раса обаче ис
кат веднъж завинаги да изкоренят заблудата му. Забра
няват на Галилей да се движи свободно. Първо го задър
жат във Ватикана, впоследствие му разрешават да обита
ва вилата си, където обаче остава като затворник. Не му
298
позволяват да влиза във Флоренция. Следят го всяка ми

нута от денонощието.
През 1638 г. Галилей ослепява. Моли папата и инквизи
цията за разрешение да посети Флоренция. Лекар, изпра
тен от инквизицията, го преглежда, за да удостовери, че
Галилей не сим улира. П озволяват му да посети една
флорентинска църква и лекар по свой избор. В следващите
години Галилей изгубва и слуха си. Накрая страда все повече
и рухва. Смъртта го застига през 1642 г.
ТРИ ПОУКИ
Това са най-известните факти за Галилей. Как да ги оце

ним? Три поуки се налагат от тях. Първата е, че в света
съществуват неумолими хора с черни души, които не могат
да бъдат убедени с никакви средства. Дълго бихме могли да
разсъждаваме за греховете на йезуитите и доминиканците,
на светата църква и на Инквизицията, но по-важното е да
знаем, че във всяка епоха се срещат хора, които са убедени,
че са призвани да унищожават другите.
Да си припомним широко разпространения възглед, че
човек може да бъде еретик само в мислите си. Разпитите се
допълвали с изтезания, така че разпитваният винаги мо
жел да бъде уличен във връзки с дявола. Често преди това
жертвите били държани в тъмница в продължение на месе
ци, понякога години - ефикасно средство за пречупване на
осъдения. Грешникът бил подготвян за разкаянието си на
хляб и вода, потънал в нечистотии, тормозен от плъхове.
Изтезанията били находчиви, защото човешкият дух е без
граничен не само в интелигентността, но и в злината си.
Стягали прасците в „испански ботуши“ , разпъвали тялото,
докато сухожилията се късали. Наливали толкова вода в
отворената уста на жертвата, че тя подпухвала и изгубвала
сетивата си.
299
Особено обичали мъченията с огън. Късали плътта на

еретика с нажежени клещи, избождали очите му, изтръгва
ли ноктите му - истинско удоволствие за садиста. Жертви
те крещели и признавали всичко, което мъчителите им
пожелавали: сватби с дявола, полети с вещици на метли,
мърсуване с животни.
Особено перфидна била постановката за изваждане ная
ве на „греховни пом исли“ . Затворникът системно бил
подлаган на разпити, между които не му давали нито хра
на, нито вода и го лишавали от сън. Крещели му, после се
умилквали, заплашвали го с единствената с цел го сломят.
Дни наред го държали като животно, докато се пречупел
телом и духом.
Галилео Галилей се оказал изправен пред подобен кош
мар. Точно в тази връзка е първата ни поука. Налага се
отново да подчертаем, че типът на човека инквизитор се
среща често - доносник, изменник, клеветник, враг на
свободната мисъл, демагог, лицемер, мъчител, палач! Този
човешки типаж заразява цялата човешка история. Макар
да обича да се крие зад свещеническо расо, той в никакъв
случай не се ограничава само с тази професия.
Такива хора не са отворени за никаква аргументация, не са
подвластни на интелекта. Никаква логика не е в състояние да
ги убеди. Те не се интересуват от фактите. Дори звездите пред
собствените им очи не са способни да им покажат истината. Те
не познават думата етика, макар вечно да я повтарят и
предъвкват. Става дума за зъл, долен, низък сорт хора, които
изпитват възторг, ако успеят да се вкопчат в някоя догма.
Догмата им дава опора. В нейно име те са готови да изтезават.
Да изгарят. Да убиват. Безразлично е дали се наричат нацисти,
сталинисти или инквизитори. Винаги и без изключение това
са хора с черни души.
Нищо не е интелектуално по-примамливо, отколкото да

се опитаме да пренапишем историята. Какво би станало, ако
300
Галилео Галилей бе постъпил различно? Ако даровитият

учен бе успял да прозре черните души на лицемерните
свещеници? Важното е, че надеждата на Галилей да срещне
добър папа, възприемчиви кардинали и разумни свещеници
била ирационална.
Един от най-проникновените мислители в историята на

човешкия род не успял да стигне до прозрението, че подобен
тип хора никога не се поддават на убеждение. Не осъзнал, че е
невъзможно да накараш инквизитора да види новата бляскава
планета. Защото колчем изпитвал съмнение, попът веднага
стискал очи, и то здраво! Отказвал да вижда.
Досега никой не е опитал да анализира безпристрастно
грешките на Галилей. Първата му грешка: просто не дооце-
нил на какво са способни един особен вид хора.
О, да! Записките му доказват, че много добре му били
известни завистта, омразата и интригите в Рим. Но не знаел
с какви хора си има работа. Не знаел, че ще се изправи срещу
чистокръвни дяволи, изпод чиито черни раса се показва
конското копито. Не знаел, че дяволът се крие преди всичко
под расата на онези, които смятат, че му се противопоставят.
Не знаел, че същ ествува злина, по-дълбока от бездна.
Галилео Галилей направил греш ката да се опитва да
убеждава. Вярвал в доводите си, кои то били ясни и
разбираеми за всеки. Всъщност не! Подобни хора не искат
да разбират. Те не искат нови познания. Те се страхуват от
истината като от чума. Толкова за първата грешка на
Галилей.
Втората му грешка: Галилей трябвало просто да опакова

книгите, телескопите и другите си уреди и да бяга, когато
още било възможно. Трябвало да обърне гръб на пасмината,
която измъчвала свободните духом хора. Прекалено много
са примерите в историята, в които велики умове са се
заблуждавали, че могат да се опълчат срещу държавната
301
власт, олицетворявана от черните души. Тази заблуда

погубила както един от най-голем ите руски поети
Александър Пушкин, опълчил се на царските доносници,
така и безброй други нещастници, изгорени на кладата.
Много благородни сърца в Третия райх станали жертви на
тази заблуда, също като почтените хора при режима на
Сталин.
Единствен Волтер проявил достатъчно мъдрост, разум
и хитрост, за да обърне гръб на френския гнет. Просто се
спасил - отначало в Англия, после в Прусия, откъдето
също избягал, след като се противопоставил на Фридрих
Велики, докато накрая се установил в Швейцария и там
най-сетне го оставили на мира.
И така, великият Волтер изживял пълноценно живота
си. Плезил се на властниците и спокойно си живеел живо
та, както материално, така и духовно. Умрял богат като
Крез, възпяван и възхваляван от целия свят, и то само
защото проявил достатъчно разум овреме да си вземе тор
бичката и да се омете. О, да, на млади години се бил запоз
нал отблизо с удоволствията, предлагани от Бастилията.
И си направил съответните изводи.
При все че смелото и хитро измъкване от гонителите
говори за авантюристичен характер, Волтер не отстъпил
нито йота от етическите си постулати. Просто съумял да се
наслади приживе на плодовете на своя труд и накрая
спечелил уважението на крале, императори и папи.
Защото в точния момент взел правилното решение: из
бягал!
Господи, колко много почтени исторически фигури, за
които скърбим днес, щяха да имат възможността да извър
шат далеч по-велики дела, ако не си бяха губили времето да
поучават глупци! Ако не се бяха опитвали да убеждават
фанатичните качулати двулични монаси и празноглавите
папи, нахлупили тиарата - островърхата папска корона,
призвана да покаже колко високо се извисява носителят й
302
над обикновените хора, която между другото просто е

открадната от древн оперси йските царе. К олко гении
м ож еха да бъдат спасени, ако си даваха см етка, че
съществува един вид хора, в сравнение с които Велзевул е
мекосърдечен приятел! Ако се бяха спасили навреме, осъз
навайки, че няма друг изход, когато армиите на дявола те
превъзхождат по численост.
Точно това е трябвало да стори и Галилей. Би могъл да
избере Венеция, която му предлагала университетска ка
тедра и където властвал духът на свободолюбието. Във
Венеция не обичали религиозния фанатизъм. Добра ал
тернатива биха били и протестантските държави, преди
всичко Англия.
Галилей имал предостатъчно предложения, но отхвър
лил всички.
Така стигаме и до третата му грешка. Принуден от църк
вата, той се отказал от своето учение. Публично признал, че
греши и че е разпространявал еретични идеи. Излъгал.
Лъжесвидетелствал, за да спаси живота си. Напразно.
„Аз, Галилео Галилей от Флоренция, седемдесетгодишен,
лично бях изправен пред съда и коленича пред ваши
преосвещенства, които сте инквизитори на цялото христи
янство срещ у богохулната ерес. Д окосвам свещ ените
евангелия с ръка и се заклевам, че винаги съм вярвал,
вярвам и сега и с Божията помощ и занапред ще вярвам в
онова, което светата католическа и апостолическа църква
смята за истинно, проповядва и учи. Напълно правомерно
този свети съвет ми възлож и да се откаж а от изцяло
погрешното мнение, че Слънцето е център на света и че то
не се движи, а че Земята не е център на света и че тя се движи.
Заповядано ми бе повече да не излагам това лъжливо учение,
да не го защитавам и по никакъв начин да не го проповядвам
нито сл овом , нито писмено. Беше ми обяснено, че то
противоречи на Светото писание. Въпреки това аз написах
и отпечатах книга, в която разглеждам онова учение и в
303
която изкусно поднасям доводи в негова подкрепа, без обаче

да стигна до някакво решение. Поради това ме заподозряха
в тежко проявление на ерес, застъпвах и вярвах в мнението,
че Слънцето е център на света и е неподвижно, а че Земята
не е център на света и се движи. Бих желал сега тук, пред
ваши преосвещенства и пред всеки вярващ християнин, да
се изчистя от тежкото подозрение. Поради това честно и без
лицемерие се отричам, отхвърлям и проклинам въпросните
заблуди и ереси, както и всяка друга заблуда, ерес или
сектантство, противоречащи на светата църква. Заклевам
се в бъдеще да не прогласявам нито устно, нито писмено
нищ о, което би м огло отн ово да ми навлече подобно
подозрение. Ако ли пък познавам еретик или подозирам
някого в ерес, то ще го известя на този свят съвет или пред
инквизитора или църковните власти в мястото, където се
намирам.
Заклевам се също, че най-точно ще изпълнявам и спаз
вам всяко покаяние, възложено ми сега или в бъдеще от
светия съвет. Ако престъпя някоя от клетвите или обеща
нията, от което моля Господ да ме опази, то ще се подложа
на всички наказания, които каноничното право и други
общи и специални разпоредби предвиждат срещу подобни
грешници. Да ми помага Господ и светите Му евангелия,
които докосвам с ръце.
Аз, Галилео Галилей, се отрекох, заклех се, обещах и се
задължих, както подробно обясних с настоящето. Като
свидетелство за истинността саморъчно подписах този
документ на моето отричане и го изчетох дума по дума в Рим,
в манастира Минерва, на 22 юни 1633 г. А з, Галилео
Галилей, се отрекох и саморъчно подписах.“ *
Какво повече да коментираме? Галилей бил сломен. След
това признание, което било разпратено из целия свят, той
вътрешно умрял. Макар че успял да се съвземе и да намери
* Ц и т и р а н о п о L u d w i g B i e b e r b a c h , G a lile i u n d d ie I n q u i s i t i o n , y J o h a n n e s
H em leb e n , G a lile o G a lilei, R e in b e c k b ei H a m b u r g , 2 0 0 2 . - Б. авт.
304
неколцина издатели в чужбина, които отпечатали творбите

му, той просто рухнал. Ослепявал бавно и безвъзвратно.
Губел слуха си. Измъчвали го безброй болести. Страдал от
най-ужасните болки. Бил унищожен.
Защо?
Галилео Галилей изменил на почтеността си и изгубил
своята последователност. Вярно, успял да спаси живота
си. Нима било по-добре да избере смъртта на кладата?
Нима не било по-мъдро да заблуди черните раса? Не. За
щ ото завърш ил като затворник. Следели го на всяка
крачка, не му позволявали да се движи свободно, дамго-
сали го с клеймото на позора. Всичко това можел да из
държи. Но човек трудно може да се справи със загубата
на своята почтеност.
Не казваме, че Галилей е трябвало да позволи да го
изгорят като толкова много хора преди него. В никакъв
случай! Казваме: трябвало е да избяга, да си стегне багажа
и да обърне гръб на инквизиторите. Но отричайки се от
себе си , той издал собствен ата си см ъртна присъда.
Почтеността е константа, с която не можем да се шегува
ме. В противен случай няма да можем да си простим.
Защото най-жестокият, най-безмилостният и най-сурови-
ят съдия сме ние самите!
Тук не става дума за вина. Виновни, ако решим да раз
съждаваме с помощта на тази съмнителна категория, били
инквизиторите. Но вината не е продуктивна категория. Тя
е остарял безнравствен религиозен критерий, с който
позорно е злоупотребявано през вековете.
ИСТИНАТА И САМО ИСТИНАТА
Как стоят нещата с историческата истина? И в случая с

Галилей ли са я украсявали и нагаждали? Да, разбира се.
„И все пак тя се върти!“ По-късно легендата му приписва
20. Н ай -голем и те лъ ж и в и стор и я та

305
тези никога неизречени думи. Повторени милиони пъти, те

се превърнали в „истина“ .
Впоследствие инквизиторите се заели да си измият ръце
те. Не били постъпили толкова жестоко, оправдавали се. Та
нали Галилей нито бил подложен на изтезания, нито изгорен.
Дори му позволили да приема посетители, какво толкова
искате?
Векове наред инквизиторите отричали отговорността си.
Едва през 1992 г. папа Йоан Павел II реабилитира Галилей.
Три века и половина по-късно цялата афера бе призната за
грешка на църквата.
„Истинската“ история на Галилео Галилей продължава
да е фалшификат. Първият лъжец във веригата обаче е той
самият. Галилео постоянно подчертавал, че е вярващ
християнин и верен син на църквата. След смъртта му
започват да се разказват легенди. Намесват се и църковни
те идеолози. От Галилей остава само онова, което
съответният автор иска да види.
Останали са и истините, които открил. Макар че и те били
относителни. Спорът кое се върти и около кое се разгорял с
пълна сила. Галилей застъпвал мнението, че Слънцето е в
покой, а Земята обикаля около него. Днес знаем, че и
Слънцето не стои на едно място. Цялата планетна система
се върти, галактиките се движат по невидими орбити. Нищо
не е в покой във Вселената.
Откривайки една относителна астрономическа истина,
Галилей обаче загърбил друга - истината за себе си. Сред
„обективните“ истини тази е най-възвишената.
306
-j А НОВИТЕ ДРЕХИ
± * ± . НА ИМПЕРАТОРА:
НАПОЛЕОН БОНАПАРТ
Сложна е задачата да оценим делото на Бонапарт. Той
поставил началото на големи преломи, характерът му бил
непроницаем.
Наполеон кодифицира нови закони, започва модерниза
ция в почти всички области, подпомага промишлеността,
насърчава индустриалните предприемачи, подобрява
администрацията, подкрепя науката. Военният му гений е
възхваляван до небето. Още в началото на главоломната си
кариера, превърнала го от никой в император, той побеж
дава австрийците в Италия, и то с малка армия от 30 000
войници, срещу която е изправена сила от 260 000 души.
Наполеон идва, вижда и побеждава като Цезар. Предвожда
войниците си в битка след битка, преценява възможностите
по-добре от всеки друг, побеждава дори в безизходни
ситуации, излага се на градушка от куршуми, но никога не е
раняван. Същ евременно притеж ава ненадминат чар,
способен е буквално да разтопи хората, които го заобикалят.
На излъчването и харизмата му се поддават най-великите
поети и най-властните мъже на неговата епоха, да не
говорим за жените.
Но когато Наполеон прекосявал на кон една земя, тя
почервенявала от кръв.
307
Мненията за феномена Наполеон са раздвоени. За да го

оценим справедливо, трябва да се опитаме да си отгово
рим на въпроса кой е бил в действителност Наполеон Бо
напарт.
ВОИНЪТ НАПОЛЕОН
Днес бихме казали, че животът му е голям екшън. Роден

е на остров Корсика през 1769 г., точно двайсет години преди
избухването на Френската революция, която ще отхвърли
прогнилата монархия и ленивата аристокрация, ще потопи
страната в кръв, но и ще издигне идеали като свобода,
равенство и братство. Все още обаче не е настъпил нейният
час, въпреки че под повърхността Франция прилича на
клокочещо гърне.
Бащата на Наполеон е адвокат. В дома му има цяла
сюрия деца - по-късно Наполеон ще постави някои от бра
тята си на ев р оп ей ск и те тр он ов е. П реди това обаче
трябва да покори света. Бащата успява да издейства на
десетгодиш ния си син държавна стипендия, по-късно
младият Наполеон продължава образованието си в крал
ската военна академия.
Когато семейството е принудено да напусне Корсика зара
ди политическите междуособици, то се премества в Тулон.
По това време вечните врагове на французите - англичаните
- окупират града и младият артилерийски офицер Наполеон
разработва план за тяхното прогонване. Планът му успява,
Тулон е освободен. Едва двайсет и четири годишен, Наполеон
е произведен в бригаден генерал.
Още на този етап от кариерата си той започва да хвърля
погледи към Париж. Междувременно Френската револю
ция е помела стария реж им, останали са неколцина
революционери, но накрая дори Дантон, Марат и Робеспи-
ер свършват на гилотината.
308
Наполеон надушва благоприятна възмож ност. Освен

даровит военен стратег, той е и талантлив хомо политикус.
С инстинкта на родения политик той вижда създалия се
властови вакуум. Хората вече жадуват ред, стабилност и
сигурност. Наполеон се умилква около Бар - новия силен
човек във Франция, за когото потушава едно роялистко
въстание. Като благодарност го произвеждат в дивизионен
генерал и му поверяват командването на френската армия
в Италия.
Какъв скок към върха!
В Италия австрийците плячкосват почти необезпокоя
вани. Начело на 63 000 души, половината от които са
небоеспособни, Наполеон се изправя срещу четвърт мили
он противници. И побеждава. Славата му засиява, поставе
но е началото на легендата Наполеон.
Новата му задача е да прекъсне сухопътната връзка на
вечния френски враг Англия с колонията й Индия. Това
трябва да стане в Египет. С едва 36 000 души Наполеон с
качва на платноходите, като взима със себе си неколцина
известни учени. Противно на всяка логика, побеждава и
в Египет, докато го настигат новини от Франция: авст
рийците отново са се раздвижили, в Париж е избухнала
сум атоха. Наполеон предава командването на генерал
Клебер и се връща във Франция, за да потуши пожара.
Тук вижда историческия си шанс. И през 1799 г. грабва
властта. Не без съпротива. Докато държи реч пред пар
ламента, се обърква, започва да заеква и стражите го про
гонват от залата с байонети. Собствените му войници едва
го спасяват.
Но когато думите не помагат, войската е мощно средст
во за убеждение. Наполеон успява да въдвори ред в Париж
и плебисцитът през 1800 г. го утвърждава като първи
консул. Той започва реформи, сякаш между другото отново
надделява над надигналите глава австрийци, убеждава
Англия да сключи мир и по този начин усмирява най-
309
сериозните врагове на Франция. Французите ликуват и го

възхваляват.
Наполеон ловко използва общ ествените настроения.
Изолира якобинците - вечно размирните революционе
ри, които заплашват да му вгорчат ж ивота. Същ евре
менно влага необузданата си енергия в развитието на
икономиката. Въвежда нови платежни средства, рефор
мира данъчната систем а, намалява бю дж етния деф и
цит, прилага програма за увеличаване на работните
места, справя се с безработицата. Проектира се мрежа
от пътища и канали, строят се нови пристанища. Т екс
тилната промиш леност и селското стопанство се разви
ват, икономиката оздравява. Настъпват ред и сп ок ой с
твие. Народът започва да обича Наполеон. И генералът
отн ово се възползва от бл а гоп р и ятн и те общ ествен и
н агл а си . Залага на п л е б и сц и т , к о й т о го и зби р а за
дож ивотен консул.
Наполеон вече е най-силният мъж във Франция. Вече е
сигурен. Започва законодателна реформа и създава граж
данския кодекс, наречен по-късно Наполеонов кодекс.
Дребният корсиканец кипи от енергия. Старателно подгот
вя разширяването на властта си и през 1804 г. се коронясва
за император.
Но на хоризонта се задава буря. Вечният враг Великоб
ритания е оглавила антифренската коалиция. Британците,
австрийците, руснаците и шведите смятат да дадат урок на
французите.
Първа обявява войната Австрия. Наполеон хвърля всич
ките си сили срещу австрийците. През 1805 г. австрийско-
руската армия претърпява унищожително поражение при
Аустерлиц.
Германските княжества, които са подкрепили Наполеон
срещ у австрийците, получават награда. Бавария и
Вюртемберг стават кралства, Ваден - велико херцогство.
Германският съюз се разпада. Братята на Наполеон стават
310
крале на Неапол, Холандия и Вестфален. Едно семейство

започва да управлява света.
Прусия обаче все още се колебае между Франция и Русия.
И в крайна см етка се п р оти вопоставя на Н аполеон.
Корсиканецът не закъснява. Прусаците са победени при
Йена и Ауерщед през 1806 г.
Наполеон се обкръжава с аурата на непобедим пълково-
дец. Обявяват го за бог на войната. И отново побеждава
руснаците, заели страната на Прусия. Не след дълго поту
шава въстание в Хесен и се насочва към Испания, която
британците възнам еряват да използват като база за
стъпването си на европейския континент. Победата е него
ва и в Испания. Славата му няма равна. Отново надделява
над австрийците и дори взема за жена Мария Луиза -
дъщ ерята на австрийския император, с цел да слож и
началото на законна кралска династия. По всичко личи, че
е унищожил враговете си. От тази връзка се ражда син, който
получава титлата „крал на Рим“ .
Наполеон е на върха. Франция е опиянена, привържени
ците му ликуват, той е най-могъщият човек в Европа.
Тогава настъпва обратът.
Императорът отдавна е убеден, че не може да бъде съ
ден като обикновен см ъ ртен. В ж аж дата си за власт
става все по алчен, все по-брутален, все по-безогледен.
Неоправдано нахлува в Испания с многохилядна армия,
заповядва дори да арестуват папата, който отказва да
признае френското върховенство над Ватикана, и анек
сира редица германски херцогства и градове. Същевре
менно подготвя наш ествие срещ у Р усия, с което губи
всякаква мярка.
През 1812 г. той повежда на изток многонационална
армия, наброяваща 650 000 души. В Русия губи важни
битки, но успява да окупира Москва, която обаче е опожа
рена от отстъпващите руснаци. Въпреки това е принуден да
предприеме позорно отстъпление. По осеяния с премеждия
311
обратен път армията му почти измира, само една трета се

завръщ ат на френска земя. Това обаче не го спира да
продълж и войната. През 1813 г. побеж дава пруско-
австрийската войска, но губи други важни битки. Междув
ременно срещу него се е обединила цяла Европа: Австрия,
Швеция, Испания, Прусия и естествено, Англия.
Битката на народите при Лайпциг през 1813 г. бележи
окончателния обрат. 120 000 френски войници са изправе
ни срещу 350 000 съюзници. Наполеон губи войната. Париж
е окупиран. През 1814 г. им ператорът подписва
безусловната капитулация.
Следва заточение на остров Елба. През 1815 г. Наполеон
успява да избяга. Отново събира армия, но прусаците и
англичаните го превъзхождат. Този път поражението му е
окончателно. Наполеон абдикира за втори път и бива
заточен на остров Света Елена. През 1821 г. умира, и до днес
не е ясно дали от отрова или от тумор в стомаха.
ФЕН ОМ ЕН Ъ Т
Фактите, които припомнихме накратко, са познати на

всички. За живота на Наполеон са издадени около поло
вин милион кн иги. Този мъж излъчва необикновена
привлекателна сила и тя не може да бъде обяснена със
су х и те биограф ични бел еж ки , к ои то м огат да бъдат
сведени до следното изречение: един дребен корсиканец
извоюва няколко невъзможни победи, заграбва властта
в следреволюционна Франция, успява да излъже съна
родниците си да го коронясат за император, първоначал-
но побеждава всичките си врагове, но после се изхвърля
и тръгва срещу Испания и Русия, губи важни битки, бива
заточен, умира.
Сухите факти обаче не предават и една стотна от истинс
ката история.
312
Истинският въпрос е как е било възможно този чуждест

ранен ф ъ стъ к, този дребен кор си кан ски генерал със
смешната букла, зализана на челото му, да заграби властта
на Ф ранция? И нтересно е какви техники и методи е
използвал, за да се издигне над всичко и да помете враговете
си. Истинският проблем, интелектуалното предизвикател
ство, е да разберем защо и как Наполеон, който всъщност е
един необикновено дързък кариерист, успява да разтърси
цяла Европа?
Струва си да разгледаме неговия инструментариум.
Военните му победи просто са надценени. Вярно е, че
победите му в Италия и Египет предизвикват сензация, но
всъщност той не довършва египетската си авантюра, дори
накрая дезертира. Вярно е също, че печели многобройни
битки, но историците го упрекват, че допуска и решаващи
военностратегически грешки:
• Не обръща достатъчно внимание на флота и превъзходс
твото на Англия по море накрая го препъва.
• Бие се на прекалено много фронтове едновременно - един
от първите уроци във военните училища гласи, че това
задължително трябва да се избягва.
• Походите в Испания и Русия са грешки, които не би
допуснал и начинаещ военачалник.
• Не обръща достатъчно внимание на новостите във воен
ното дело. Английската армия е значително по-модерна
и използва въоръжение, на което Наполеон се подигра
ва. Накрая англичаните се смеят последни.
• Напълно подценява противниците си и редовно отказва да
сключи мир, което впоследствие се обръща срещу него.
Няма съмнение, че Наполеон е даровит пълководец, но
недостатъците му са повече от талантите. Военният му
гений далеч не е толкова велик, колкото се стараят да ни
убедят почитателите му.
По мъдрост в областта на военното дело Наполеон не може
да се сравни със съперниците си Уелингтън, Нелсън и
313
Ха. A. MEJIEP
Блюхер. Превъзхожда ги обаче в друга дисциплина - в

областта на пиара.
Пъблик рилейшънс - тук е истинската му сила и истинс
кият му талант.
П И АР ГЕНИЯТ НАПОЛЕОН
Нисичкият мъж безспорно умеел да впечатлява. Запис

вайки мемоарите си, той никога не забравя да напомни какво
чудо е, че като син на незначителния адвокат Бонапарт е
съумял да се издигне толкова високо. От нищото съдбата го
изстрелва до смайващи висини. Всъщност самият Наполеон
създава легендата за себе си. В последствие става
литературен герой и писателите започват да украсяват
детството му с най-различни трогателни и поучителни
случки. Но онзи, който най-сполучливо възпява Наполеон,
е самият Наполеон.
Фактът, че взима със себе си група учени в Египет е
първокачествен пиарски удар. По този начин се представя
като култивиран почитател на науката и печели подкрепа
та на интелектуалците. Египет е страната на вълшебства
та, изпълнен е с тайни, примамлив със загадките на
пирамидите и фараоните. Още Александър и Цезар (идоли
те на Наполеон) са си спечелили слава сред египетските
пясъци. Хитрият Наполеон решава да последва примера им
във всяко отношение. Явява се пред местното население с
Корана в ръка! Подобно на Александър, който накарал
египетските жреци да го обож ествят, Наполеон същ о
използва религията, чуждата религия, за да го харесат.
Точно като Александър обещава да пази народа и неговата
вяра. Зарича се да не пипа чуждите светилища. И като
К олум б, кой то се изправил пред испанския двор в
свещеническо расо, Наполеон се явява на обществени мес
та, облечен в местна носия.
314
Същевременно облъчва египтяните с пропаганда, каква

то като никой завоевател преди него не е сънувал. От
Франция носи със себе си печатарски преси, които използ
ва, за да разпространява позиви на арабски, латински и
гръцки. Наполеон знае, че войните трябва да се печелят и в
умовете на хората. Египтяните са подложени на истински
пропагандистки огън. Същевременно Наполеон не пропуска
да хвърли пясък и в очите на собствените си сънародници.
От дъжд на вятър минава покрай лазаретите, където
войниците му измират като мухи от бубонна чума, но тези
редки посещения се описват най-разточително и се раздуват
до небесата. Освен това Наполеон се старае да създаде
впечатление, че е недосегаем за заразни болести и вражески
куршуми. Умението му да се поставя в центъра на събитията
и да кара хората да говорят за него е ненадминато. Но
тем атиката, с к оято хората трябва да го свързват, е
старателно подбрана. Никой не бива да узнае, че генералът
е уязвим като простосмъртен. Той крие и отрича, когато
боледува. Курш ум пронизва крака му, но Наполеон
прикрива раната.
Виртуозно овладява изкуството да се кичи с чужди пера,
тоест да използва чуждия авторитет. Създава си лична
гвардия от пленени мамелюци (които всъщност са вражес
ката страна), облечени в пъстрите си пищни носии. Така се
харесва на местното население, а във Франция привлича
вниманието с екзотичния им вид. Когато арабите се оказват
недостатъчни, той ги замества с преоблечени французи. И
номерът минава. Защото Наполеон знае, че тълпите се
печелят с блясък, екзотика и пъстрота.
Една от постоянните му грижи е да впечатлява собстве
ните си войници. За целта той прилага цял репертоар от пиар
техники. Вдъхновяващите му речи целят да внушат, че
славата - la gloire - е над всичко, че тя е върховната човешка
ценност. Разбира се, подкрепя словата си с обещанието за
материален израз на славата, тоест богата плячка, пари и
315
впоследствие лесен ж и вот. Наполеон се умилква на

войниците си, възхвалява тяхната смелост, постоянно
изтъква бляскавите качества на френския национален
характер, френската смелост, френския разум, френската
дързост, мотивира ги с всички риторични средства. Докарва
хората си до опиянение, до патриотична ярост. Войниците
го слушат с блеснали очи и с радост тръгват на смърт.
Ораторът ги е хипнотизирал.
Из лагерите обикалят обичайните войнишки легенди -
как в разгара на битката Наполеон смело грабнал знамето
от ръцете на смъртно ранен войник и как повел хората си в
щурм, докато около него свирели куршуми. Приказки,
които вършели своята работа.
Наполеон мъдро и целенасочено си градял образ, който
го издигал над нормалните човешки измерения.
Войниците му се кълнели в него. Френската армия при
тежавала най-красивите униформи и най-бляскавите отли
чия в цяла Европа. Никой не бил по-напет от френските
завоеватели. Всичко било внимателно преценено, прицеле
но, за да завърти главите и да заслепи очите.
„Униформите на офицерите, генералите и маршалите
стрували малко състояние. Били покрити с изкусни златни
и сребърни бродерии. Х усарите носели скъпи кож ени
наметки и елегантни жълти, червени или зелени кожени
ботуши, чуловете на конете били обточени с тигрова или
леопардова кож а.“ *
Навсякъде се виждали националните цветове синьо,
червено и бяло. Гвардейците се подбирали по високия им
ръст - трик, възприет по-късно от Фридрих Велики. Висо
ките шапки от меча кожа ги превръщали в гиганти.
Заобиколен от накипрените си войници, самият Наполе
он съзнателно се обличал семпло, с което се отличавал от
всички и внушавал мита за скромния генерал.
* E k h art KleBm an, N a p o le o n , M iinchen, 2 0 0 2 . - Б. авт.
316
Двеста години преди съвременния разцвет на отличител

ните знаци като значки, ордени, бадж ове, маркови
обозначения върху облекла, чанти и обувки, Наполеон
въвел отличията. Особено желан бил бронзовият орел,
който се поставял върху знамето на наградената част.
Императорът държал лично да връчва отличията на свои
те войници. За целта предварително наизустявал имената
им, така че да създаде впечатление, че помни дори обикно
вените гренадири: „Франсоа, ти беше с мен в Италия... Защо
не са те повишили?“
Как да не се почувства поласкан обикновеният войник?
Пълководецът му го помни! Обръща се към него по име! За
такъв генерал е лесно да се умре.
На френските войници било постоянно внушавано, че са
много специални, че са призвани да донесат свободата на
другите нации. Освен това Наполеон не бил стиснат.
Френската армия била далеч по-добре платена от други
европейски войски.
Изключителни пиар резултати се постигали и с помощта
на музиката. Всеки полк имал собствен марш. Музиката
заобикаля разума, атакува чувствата, изключва мислене
то, вдъхновява. Точно от това се нуждаел Наполеон. Най-
надарените, най-известните композитори били наемани да
създават звуци, които да придружават войниците в марша
им към смъртта.
„Само оркестърът на пешите гвардейци наброявал 48
музиканти под ръководството на Мишел-Жозеф Гебоер,
композирал повече от 200 марша за армията на Наполеон,
преди да се прости с живота си по време на похода в Русия“ -
съобщава Клесман. В чест на военните набези на Наполеон
били създадени цели опери.
Победите редовно се празнували с паради. Хиляди, десет
ки хиляди зяпачи опасвали улиците, защото гледката си
струвала. Б ляскавото ш оу събуж дало ж еланието на
мнозина да станат част от него. Разказвали се легенди за
317
Ха. A. MEJIEP
успехите на войниците сред нежния пол. Кой би устоял на

подобно изкушение? Ето защо на Наполеон не му липсвали
нови попълнения от кандидати да облекат униформата.
Д окато противниците му събирали своите войници с
камшици, лисицата Наполеон масово превръщал селяните
в герои и мързеливите негодници в офицери.
Та кой не би го последвал в победните походи?
Едно от най-бляскавите му представления станала ко-
ронацията му за император. Тя била толкова старателно
реж исирана, кол кото и големите исторически филми
днес. Пищният дворцов церемониал бил старателно ре
петиран. За да не събуди асоциации с неотдавна обезгла
вения последен ф ренски крал, Н аполеон избрал да е
им ператор. Титлата напомняла за велики мъж е като
А в гу ст, Ц езар, Карл В елики. А даптирал символа на
Меровингите - пчелата, която служила добре и на египет
ските фараони. Тя станала новият френски символ на
мястото на лилията. На всичко отгоре Наполеон докарал
в П ариж и р и м ск и я папа. Г р охн а л и я т п он ти ф екс
послушно се явил и Наполеон бил помазан за владетел
лично от бож ия нам естник. Н овият император много
добре знаел кое ще впечатли хората.
Показателен е и жестът, с който взел короната от ръцете
на папата и си я поставил сам. Посланието е еднозначно:
Наполеон сам е заслужил императорското достойнство,
коронясват го делата му.
Най-добрите художници били наети, за да остане пищна-
та церемония запечатана за бъдните поколения. Придвор
ният худож ник Ж ак-Л уи Давид сътворил сладникаво
монументално платно срещу баснословната сума от 77 000
франка. Поръчана била специална музика за коронацията.
К ом п ози торъ т Д жовани П аизиело, 300 певци и 400
инструменталисти участвали в представлението.
Легендата Наполеон се раздувала с помощта на наети и
привлечени музиканти, художници и писатели. С непогре
318
шимия си инстинкт за политика и пиар корсиканецът

знаел, че никой не е способен да събужда масовите емоции
п о-у сп еш н о, о т к о л к о то хората на и зк у ст в о т о . Дори
тайният съветник Йохан Волфганг фон Гьоте се хванал в
мрежите му. Вместо да прозре фалша на целия спектакъл,
князът на поетите от Ваймар, иначе надарен с остър ум,
бил покорен от чара на малкия корсиканец, който му
завъртял главата с винаги действащия при писателите
комплимент: изказал възхищение от творбите му. Чел бил
„Страданията на младия Вертер“ цели седем пъти, излъ
гал Наполеон, а сърцето на Гьоте било податливо на ласка
телства. (След което Гьоте написал: „Ж ивотът му бе като
ш ествие на полубог от битка на битка и от победа на
победа.“ )
Наполеон награждавал поети и писатели с кръста на
Почетния легион и участвал в литературните им дебати, но
неизменно от висотата на властта. И така си спечелил име
на начетен, непосредствен, паметлив и културен мъж.
Постоянна част от пропагандистките му действия била да
си осигурява благоразположението на писачите. Същевре
менно обаче строго следял репертоара на театралните
сцени. В Париж било позволено да се играят само пиесите,
които му допадали.
Особено държал мнимото му благородство да бъде изоб
разявано, за да го видят повече хора. Лицемерните му
постъпки ставали тема на художествени произведения и
така бетонирали легендата за милостивия великодушен
владетел, например в случая с помилването на княз Хац-
фелд в Берлин през 1806 г. По заповед на Наполеон исто
рията била пресъздадена в картина, показваща велико
душния император, който прощава на вражеския шпио
нин, защото съпругата му, в напреднала бременност, ко
леничи, за да измоли живота му. Целта, разбира се, е пиар
акцията да стане достояние на обществеността, както и
се получило.
319
Ха. A. MEJIEP
Дори когато съзнавал, че му предстои неизбежен провал,

Наполеон не се отказвал от фалшивия блясък. Режисирал
церемонията на сбогуването си, преди да замине на
заточение на остров Елба, като последното действие на
сълзлива мелодрама. Произнесъл сърцераздирателно сло
во към войниците си (които всъщност смятал за пушечно
месо) и целунал генералите си и съратниците си, които се
разплакали като деца.(Клесман)
Завърнал се от Елба с няколко кораба, той отново започ
нал да черпи с пълни шепи от извора на пиарските похвати.
Едва акостирал на ф ренския бряг, залял страната с
прокламации (погрижил се бил да си осигури печатарски
преси), като с обичайните си лозунги отново спечелил
сърцата на французите. Малкият отряд, насочил се към
П ариж , ставал все по-м ноголю ден . В ъзгласът Vive
I'empereurl - Да живее императорът! - отеквал навсякъде.
Цели полкове преминавали на негова страна, войниците
отказвали да стрелят срещу него. Избухвали в сълзи и го
понасяли на ръце. Градовете се предавали без нито един
изстрел, Париж изпаднал в ликуващо опиянение. Което
обаче не помогнало. Враговете му били прекалено силни и
Наполеон изгубил решаващата битка.
На остров Света Елена се решила окончателната му съдба.
Но дори и тук не преставал да гради легендата си. Не
изпитвал разкаяние, изтреблението на цели народи не го
засягало. В мемоарите си изразява съжаление единствено
за военните си грешки.
П И АР, ПИАР, П И АР!
Едва Наполеон издъхнал, и легендата му започнала да

живее свой живот. Светът бил наводнен от приказки, фан
тастични разкази и героични предания, каквито не били
способни да създадат дори братя Грим или великият пи
320
сател Гьоте. Сравнявали го с Х ри стос, представяли го

като пророк, чието явяване било предсказано в Библията
- естествено, като фалшифицирали съответните пасажи
със задна дата, както постъпвали и църковните отци, за
да легитимират Исус.
Харизмата на Наполеон покорила дори присмехулника
Хайнрих Хайне. Възниква митът за „уникалния му ум“ ,
интелектуалните му способности започват безсрамно да се
преувеличават. П одхранена от собствен ите му лъж и,
легендата Наполеон неудържимо се раздува.
От 1821 до 1840 г. Европа е наводнена от тайнствени
очерци, в които се съобщава, че Наполеон не е мъртъв, а
продължава да живее, очаквайки часа на завръщането си.
(П одобни лъжи са били разпространявани и за други
тирани.) През 1840 г. ексхумират тялото му, което като по
чудо (колко подходящо!) не било разложено, и го пренасят в
П ариж, където го полагат за вечен покой в Дома на
инвалидите. Слага се началото на нов култ към Наполеон,
не на последно място защото династията на Бурбоните
продължава старата му политика, но никак не е популяр
ни. Накрая един племенник на императора - Наполеон III,
сяда на престола след кървав преврат. И разбира се,
продължава да поддържа легендата за Наполеон. В средата
на XIX век се създава цяла сувенирна индустрия с образа на
Наполеон върху порцеланови чинии, чаши, лъжици. Ликът
на императора краси шишенца за парфюм, календари,
обувалки, бакалски фирми, кутийки за тютюн, джобни
нож чета, мастилници, трапезни гон гове, часовници.
Започват да продават камамбер „Н ап олеон“ , шоколад
„Наполеон“ и пури „Света Елена“ .
Митът процъфтява и през следващия век. През 1930 г. е
премиерата на една пиеса за Наполеон, чийто автор е не друг,
а архифашистът Бенито Мусолини. Тя шества по сцените в
Италия, Германия, Франция, Англия, Австрия и Унгария.
После и киното посяга към феномена Наполеон и на тази
21. Н ай -голем и те лъж и в и стор и я та 321

тема се създава огромна филмография. Изпод усърдните

пера на всякакви автори излизат половин милион романи,
биографии и есета. Наполеон е взривил пиар лавина, която
затрупва цяла Европа, и особено Франция, където до днес
се кълнат във „великия син“ и твърдят, че онези, които не
го обичат, са изменници.
Истината обаче - цялата истина - е, че Наполеон е хлад
нокръвен, безсъвестен и кръвожаден масов убиец, обзет от
мания за величие. Това е и отговорът на въпроса кой е бил
исти н ски ят Н аполеон, ако го освободи м от пъстрата
перушина на пиара.
НОВИТЕ ДРЕХИ НА ИМПЕРАТОРА
Повече от две столетия няма отговор на загадката ка

къв е бил човекът, който се криел зад маската на Напо
леон. При това същ ествуват достатъчно безспорни фак
ти. Очевидци (познавали го през младостта му и години
те във военната академия) описват затворен, мрачен и
недостъпен характер. Обичал да всява страх у околни
те. Подчинените му се бояли от него (Наполеон никога
не д оп уск а л да бъде обк р ъ ж ен от р а в н оп оста в ен и ).
Генерал Вандам признава, че самият той, който не се
боял нито от бога, нито от дявола, в присъствието на
Наполеон започвал да трепери като дете. Н якои дори
слагали очила, за да се предпазят от хипнотичния му
поглед.* Вдъхвал страх и на секретарите си, които тряб
вало да бъдат готови да работят по всяко време на деня и
нощта. Самият Наполеон веднъж казва, че са щастливи
онези, кои то са успели да се скр и я т от погледа му в
отдалечените провинции.
Наполеон нямал приятели. Подобна интимност смятал
за немислима. Императорът за себе си: „Приятелството не
* В и ж W ill D u ra n t, T he A g e o f N a p oleon , N ew Y o r k , 1 9 7 5 . - Б. авт.
322
е нищо повече от дума. Аз не обичам никого. Не обичам

дори братята си... Оставете чувствителността на жените,
тя е тяхна р а б о та .“ * След корон ац и ята окон чател но
прекъснал личните си контакти и прекратил близостта с
„нормалните“ хора, отдръпнал се дори от бойните си дру
гари. Възползвал се от дворцовия етикет, за да ги държи
на разстояние.
Наполеон проявявал и садистични черти. Обичал да
дърпа уши, понякога до кръв. Трупат се описания на напъл
но непредсказуемите му гневни изблици. Веднъж уловил
един от генералите си и блъснал главата му в стената. През
1807 г. в Полша опитал да се метне на коня си, но полетял и
паднал от другата му страна, защ ото, противно на
пиарските лъжи и на сладникавите героични портрети, бил
лош ездач. Тъй като това се случило пред очите на много
хора, кипнал и ударил с камшика си пажа, който държал
коня му. (Клесман)
Показателно е и отношението му към нежния пол. Каква
е истината за Наполеон и жените? Да надникнем набързо
през ключалката на спалнята му.
Известна е една египетска авантюра на дребния корсика-
нец. Решен да прелъсти съпругата на един лейтенант, той се
освободил от присъствието му, изпращайки го със заповед
на някаква мисия. По-късно започнал напълно безразборно
да преспива с всяка фуста, до която успявал да се докопа. Не
знаел какво е романтика. Половият му акт бил бърз, студен,
без емоции, делови, без никакво въображение. Думата
„л ю б о в “ му била позната единствено от речника.
Непрестанно мамел съпругата си с актриси, танцьорки и
певици. Имал незаконен син от една млада полякиня и
законен от дъщерята на австрийския император, но тези
обстоятелства го засягали единствено от политическа
гледна точка. Общото му отношение към жените било
* L o u is -A n t o in e F a u v e le t de B o rie n n e , M em oirs o f N a p oleon B o n a p a rte , N ew

Y o r k , 1 8 9 0 , ц и ти р а н о по Д ю р а н . - Б. авт.
323
презрително - смятал ги за треторазредни, в най-добрия

случай - второразредни създания, абсолю тно нерав
ностойни на мъжа, нещо като получовеци. „Отнасяме се към
тях благосклонно“ - казвал. И: „С бъркахм е напълно.
Грешка беше да ги издигнем до нашето ниво.“ (Цитирано по
Уил Дюран.)
Жените му служели за задоволяване на нагона, след което
ги изхвърлял. Ако бил в добро настроение, мятал им по някой
франк. Със знаменитата Жозефина, с която уж го свързвала
вълнуваща любовна история (сълзлива кичозна мелодрама,
в която всички факти са изопачени!), си послужил също
толкова безскрупулно, колкото и с всички други жени.
Самата Жозефина била метреса, зарязана от Бар (последният
водач на Френската революция), и също се намесила във
властовия покер, освен това никога не оставала без други
връзки. За любовните й авантюри говорела цяла Европа.
Никой от двамата не умеел да бъде верен. Каквото и да ги
свързвало, определено не е било любов.
Действията на Наполеон в политиката също хвърлят
светлина върху характера му. Докато разполагал с неогра
ничена власт, хладнокръвно и методично изтребвал якобин
ци и аристократи, обвинени в измяна. Противниците му
ставали жертва на отрова и на наемни убийци. Без да се
замисли, възстановил робството в принадлежащата на
Франция колония Санто Доминго, което току-що било заб
ранено. Подмамил Испания с предложение за съюз, а когато
войските му нахлули в страната, прогонил кралската
династия. Нарушавал всеки договор както и когато му било
изгодно, следвайки стриктно съветите на Макиавели, чиято
книга „Владетелят“ винаги носел със себе си.
Успял да заблуди германците с мъгляви обещания и те
дълго време му симпатизирали, защото били експлоатира
ни от собствените си князе. Но когато нещата станали
сериозни, той изменил на надеждите им. Не по-различно
постъпил с поляците.
324
Струва си да се отбележи, че Наполеон извършил и един

от най-големите културни грабежи на своята епоха.
Всичко това обаче е нищо в сравнение с диктатурата,
която изградил. Системата от доносници наистина няма
равна. В това отношение го подпомогнала една политичес
ка креатура, която по противност мож ем да сравним
единствено с шефовете на тайните служби от X X век, някой
си Жозеф Фуше. Едва ли има достатъчно талантливо перо,
за да опише този връх на лицемерието, коварството и
интригантството. Фуше бил повратлив политик, който
първо служил на кралската династия, после на революция
та, след нея на император Наполеон, а после отново на
Бурбоните - следователно човек, лишен от всякакви
принципи. Но бил изключително надарен шпионин. Обика
лял вертепите и събирал проститутки, крадци, дребни
престъпници и убийци. Те съставлявали гръбнака на систе
мата му от доносници. Имал шпиони във всеки публичен
дом и във всеки затвор, които му донасяли какво се говори и
така му давали огромна власт - причината, поради която се
обърнал към него и Наполеон. Така армията от съгледвачи
и доносници била разширена и поставена в служба на
императора. Фуше вършел всякакви поръчки - заничал в
спалнята на Жозефина и знаел най-интимни подробности
за случващото се под юрганите на императорските врагове.
Разказвал му в детайли за любовните афери на братята му,
както и за аферите на Талейран - външния министър, когото
наричал „боклук с копринени чорапи“ . Нямало поръчка,
от която да се погнуси. За службата си бил награден с
няколко милиона и с титлата херцог на Отранто. Стефан
Цвайг описва Фуше като „интригант, хлъзгаво влечуго,
професионален дезертьор, низка полицейска душа, жалък
човек без морал“ .*
Всъщност Цвайг е твърде мек към Фуше.
* S te fa n Z w e ig , J o se p h F ou ch e, B ild n is ein es p o litis ch e n M en sch en , F r a n k fu rt,
2 0 0 0 . - Б. авт.
325
От този Ф уш е Наполеон се нуждаел отчаяно. През

1800 г. отново била въведена цензурата върху печата.
Вестниците един след друг били принудени да прекра
тят излизането си. Забранени били 60 от общо 73 изда
ния - естествено, съобразно критерия дали казват исти
ната за Наполеон. Останалите 13 били подлож ени на
строг контрол. С А ргусови очи Фуше и цензорите му
гледали всяка буква. И не търпели никакво различно
мнение.
Контролът се простирал и върху личната кореспон
денция. Отваряли писма, копирали съмнителни пасажи,
после отново запечатвали писмата и ги доставяли на по
лучателите им. Фуше бил факир в мръсния занаят на
тайните служ би. Хората, осмелили се да издигнат кри
тичен глас, били поставяни под наблюдение, обвинява
ни, осъж дани и отстранявани. Франция треперела от
страх. Позволени били само хвалебствени химни за На
полеон. По заповед на Фуше следели и новите издания на
книжния пазар, защото с право се страхували от остри
те пера на писателите. В миналото точно писателите
изричали истината, затова ги смятали за опасни. Започ
нали да цензурират литературни произведения, други
били направо забранявани, а тиражите им - унищ ож а
вани. По желание на Наполеон Фуше се намесил и в ре
пертоарните планове - определял кои пиеси и кои опери
е позволено да се играят. В новата Франция всичко се
подчинявало на „вкуса“ , тоест на политическия контрол
на Наполеон. Повечето литературни салони били прину
дени да затворят врати, ако не желаели да пречупят
кръст пред Бонапарт.
Страхът контролирал общ ественото мнение. Автор на
пиеса с антимонархична насоченост веднага си навли
чал политически подозрения. Всеки печатар трябвало
да получава позволение за продукцията си. Нищо не
ставало без благословията на Фуше. Започнали да уни
326
щ ожават цели книж ни сбирки. Д уховният ж ивот във

Франция замрял. Най-разпалената противничка на На
полеон, сърцатата Мадам дьо Стал, която му се проти
вопоставяла в литературните си произведения, била
принудена да бяга надлъж и нашир из цяла Европа.
Наполеон заповядал да унищожат тиража на творбата й
,,De l'A llem agne“ .
Ужасът от доносническата армия се разпространил из
Франция и плъзнал из Италия, Холандия, Прусия и И с
пания - навсякъде, където беснеел Наполеон. Д етекти
вите, шпионите и полицаите взели властта. Наполеоно-
вата армия, но не истинската, а тази от доносници, се
превърнала в най-добрата армия в света. Поставено било
началото на полицейската държ ава. И зградени били
нови бастилии - нови затвори, в които да бъдат затворени
отстъпниците. Една-единствена погрешна дума се наказ
вала с дългогодишна каторга. Европа треперела пред ти
ранина.
Ето тук пиарската мантия се смъква от раменете на
Наполеон и ни разкрива истинското му лице на дикта
тор, който потиска свободата, тероризира хората на из
куството, унищожава творбите им и не им оставя въз
дух за дишане. Истинските му грехове могат да бъдат из
мерени само в световноисторически мащаб. Според изк
лючително предпазливи предположения на съвестта на
Наполеон тежат около три милиона ж ертви. По време
на управлението си той причинява см ъ ртта на един
милион френски войници и на два милиона вражески (в
П русия, Холандия, Италия, Испания, Полша, Дания,
Норвегия, А встрия, Русия, колониите и т.н .) Навсякъде
п ъ тя т му е осея н с тр у п о в е . За броя на ранените и
осакатените по негова вина можем само да предполага
ме. Пет милиона? Ш ест?
Н ай-отблъскващ о обаче е отнош ението на Наполеон
към собствените му войници: „Не ме е грижа за живота и
327
на един милион души!“ - възкликнал той. Гледал на Фран

ция като на голямо блато, от което изваждал войничета-
та си като риби. Страдали обаче не само те. Селяните
били принудени да изхранват огромната му войска с
доставки на смешни цени. „Армиите се създават, за да
бъдат избивани“ - казвал Наполеон. (Цитирано по Уил
Д ю ран.) От 2 613 000 ф ренски войници умират един
милион. По време на похода в Русия в състава на Напо-
леоновата армия влизат и съю знически войски. И тук
войниците умират като м ухи. У дома се връщ ат само
една трета.
ЗАГАДКАТА НАПОЛЕОН
Напълно невъзможно е да нарисуваме „балансиран“

образ на човек с толкова очевидно тиранични черти. Напо
леон бил първокласен касапин и кръвопиец, не по-добър от
Цезар и Александър. На съвестта му тежат милиони. Какво
значение има в сравнение с това, че написал няколко
галантни писма, че завъртял главите на няколко красавици
и успял да заблуди с ласкателства неколцина творци, които
не забелязали, че ги използват?
Какво значение има пред лицето на тези тежки факти
цялата пропагандистка дандания, пъстрите знаменца,
лъскавите униформи, бронзовите орли и маршовата му
зика, чиято цел била единствено по-ефикасно да хвърля
войниците в битка?
Всъщност опитът да постигнем „балансиран“ образ на
този масов убиец граничи с престъпление. От друга стра
на, опитите да се прехвърли отговорността за делата му
върху епохата свидетелстват за безгранична глупост. Ни
кога не е виновна „епохата“ . Личности както Александър,
Цезар, Наполеон, Сталин и Хитлер са съществували във
всички еп охи , същ о като благородните им антиподи
328
Сократ, Платон, Цицерон, Ш експир, Джеферсън, Пуш-

кин, Ерхард, Ганди или Мандела. Не епохата носи отго
ворност! Кога историците най-сетне ще се научат да пре
небрегват пиарските спектакли, фойерверките и балони
те, да разобличават фалшивите представления и да изх
върлят на сметището най-гнилия от всички аргументи -
съобразяването с епохата?
Не издърж ат и други доводи, с които някои се оп и т

ват да оправдаят Наполеон като продукт на м асите*,
като необходимо или закономерно и стори ч еско явле
ние. Те п росто водят до напълно погреш ен анализ и
което е по-важ ното - не спомагат с нищо да извлечем
поука, за да предотвратим за в бъдещ е издигането на
подобни фигури. Казано с езика на фактите, Наполеон
бил самовлюбен мрачен тип, който сеел уж ас и страх и
оставял зад себе си кървава диря, човек със сади сти ч
ни черти, маниакално пром искуитивен, който смятал
ж ените за непълноценни хора, хладнокръвен убиец и
нарушител на договори , угнетител и цензор. К олкото
до любимите му войници - смятал ги за пуш ечно месо
и безсъвестно ги хвърлял в пламъците на см ъртоносни
би тки . Същ еврем енно проявявал гениално умение в
областта на пиара и пропагандата и използвал хи п н о
тичния си чар, което до днес пречи да бъде разобличен
истинският му характер. Успял да заблуди хората к а к
то в своята епоха, така и двата века след себе си, и то
защ ото никой не дръзнал да анализира пропагандни
те му техники.
Вярно е, че големи френски историци, като Мишле,
Ланфрей, Тен и Льофевр, го наричат узурпатор и тира
нин и че немски историци като Клесман го обвиняват в
„наднормена криминална енергия“ , но всичко това не е
достатъчно. Защото споменатите автори никога не про
* В и ж G e o rg e L e fe v r e , N a p o le o n , S tu tg a r t, 2 0 0 3 . - Б. авт.
329
пускат да наблегнат и на „добрите“ страни на Наполеон.

По същия начин бихме могли да изтъкнем, че Гьобелс пък
обичал да свири на цигулка!
Не, не и не! Наполеон бил масов убиец, потисник, цен
зор, разрушител на културата, шпионин, сексуален ма
ниак, женомразец и военнопрестъпник. Това са фактите,
които не могат да се изкривят.
Всичко останало е прах в очите.
330
-1 к ПОГЛЕД ПРЕЗ
1- 0 . УВЕЛИЧИТЕЛНО СТЪКЛО:
КНЯЗ ОТО ФОН БИСМАРК
Приближаваме се към съвременността, за да разгле
даме една от най-интересните личности в германската
и стори я - кн яз Ото фон Б и см арк, ч ов ек а , възпяван
като основател на Германския райх, на когото в края
на бурния му ж ивот гледали със страхопочитание и к о
м уто герм ан ци те са издигнали стоти ц и пам етни ци.
В същ ност след смъртта му се развихрил истински култ
към Бисмарк. Славели го в страната и в чуж бина, името
м у се п р евъ р н а л о в л е ге н д а , за щ о то Б и см а р к
о съ щ е ст в и л к о п н е ж и т е на ге р м а н ц и те - съ зд а л
Германския райх и победил отколеш ния враг Франция.
Без съмнение той е най-важната личност в германска
та и стор и я през X IX век. П ъ рво изд и га П р уси я до
триумфални висини, после създава нова германска им
перия, полага началото на социалната държ ава и се
радва на по-голяма възхита и възхвала от самия кайзер,
който веднъж направил следното признание: „Не е лесно
да си кайзер при управлението на Б исм арк!“ Самият
Б и см а р к н аград и л себ е си съ с сл ед н а та о ц е н к а :
„Важ ното е, че победих всички. В сички!“
При това препятствията, с които се сблъскал в нача
лото на пътя си, изглеждали почти непреодолими. П ър
331
вото било самият крал, по-късно кайзер, когото се на

ложило да атакува с всякакви средства - от изнудване
до подмазване и ласкателства, - за да го убеждава кой е
верният път, по който да насочи държавата. Кайзерът
се инатял като магаре на мост, когато ставало дума за
правилната (според Бисмарк) политика, не по-малко от
камарилата си - най-близкото обкръжение, наред с влас
толюбивата си съпруга и всезнаещия си син. Бисмарк
бил принуден да държи в шах цялото императорско се
мейство плюс самозваните му съветници, постоянно да
ги манипулира и да ги въвлича във взаимни разпри.
Наред с това трябвало да се бори с един все по-укрепващ
парламент, който постоянно пъхал пръти в колелата на
каляската му, осмивал го, ругаел го и опитвал с всички
средства да подкопае авторитета му и да го свали. Не на
последно място го занимавала и борбата със световните
сили на епохата - А встрия, Франция, Англия и Русия.
Принуден бил да лавира, да пази крехкото равновесие
на силите, за да не бъде смазана Прусия, а впоследствие
и Германският райх. В началото дори не съществувала
единна „Г ер м ан и я“ . От едната страна било кралство
П р уси я - гер м а н ск а та св етов н а си л а, от д р уга та -
А встрия, а между тях - многобройни германски държ а
вици. Картата била разпокъсана на безброй парчета,
имало Бавария и Вюртемберг, Ш лезвиг и Холщайн (към
кои то Дания предявявала териториални претенции),
както и още много незначителни княжества - истински
хаос.
Съпротивата била толкова огромна, че би сломила все
ки по-слаб човек. Австрия настоявала, че е първата по
могъщество германска сила. Франция била изключител
но опасна, а и основен враг след Наполеоновите войни.
Англия владеела моретата. На изток руската мечка мя
тала алчни погледи към континентална Европа, за да от
късне колкото може по-големи парчета.
332
Същевременно парламентът се бунтувал. Либерални

ят дух на Френската революция не можел да бъде възп-
рян. В самата Ф ранция Наполеон III, племенник на
малкия корсиканец, се бил докопал до трона, но това
щяло да остане интермецо, кратко прекъсване, защото
идеите на свободата и равенството вече нямало как да
бъдат пометени. Най-свободно било обществото в Англия.
Но и в А встри я н ед овол ството к л ок очел о, както и в
Прусия. Гражданите, работниците и народът вече не ис
кали да се задоволят с обяснението, че кралят управлява
по божията воля.
Бисмарк имал предостатъчно врагове и в Германия, и в
чужбина. И все пак накрая могъл да каже: „Важното е, че
победих всички. Всички!“
Той - незначителният померански юнкер.
Как съумял да извоюва победите си?
БИОГРАФИЯТА НА БИСМАРК
Бисмарк произхожда от стара аристократични фами

лия в Бранденбург. Идва на бял свят през 1815 г. Учи в
берлински интернат, после в гимназия, следва право в
Гьотинген и в Берлин и полага държавния си изпит през
1835 г. Но професията на юрист не го привлича. На двай
сет и четири години поема управлението на собствените
си владения и се жени за Йохана Путкамер. Дотук нищо
особено. През 1849 г. го избират в пруското парламентар
но събрание, през 1851 г. става депутат в бундестага във
Франкфурт.
През 1861 г. Вилхелм I сяда на пруския престол и из
праща Бисмарк на служба в Санкт Петербург. По-късно
служи като дипломат и в Париж. Все още не виждаме
нищо особено. Не след дълго обаче удря часът на Б ис
марк.
333
Ха. A. MEJ1EP
Парламентът се изправя срещу краля. След изборите

либералите разполагат с мнозинство от две трети. Иска
нето на парламента е да контролира държавните разхо
ди, тоест да упражнява реална власт. Кралят беснее. В
този час на върховна опасност Бисмарк е назначен за ми
нистър-председател, защ ото си е спечелил славата на
верен на краля консервативен ястреб. Възлагат му зада
чата да поведе борбата с либералите. И Бисмарк извърш
ва един от най-изкусните фокуси в германската полити
ка. Започва с няколко гръмогласни речи срещу парламен
та. После, вече спечелил си прозвището „човекът от кръв
и ж елязо“ , отклонява вниманието си от депутатското
събрание и се фокусира върху тема, която е надушил с
непогрешимия си политически инстинкт. Заклинанията
му се въртят около „герм ан ското един ство“ - лозунг,
който са изписали на знамената си и либералите. Така
Б и см арк отк л он я ва вн и м ан и ето на народа и на
парламента от истинските проблеми и за да е траен този
ефект, разпалва война.
Изведнъж всички престават да говорят за правата на
парламента, в устата им е само проблемът с Ш лезвиг и
Холщ айн - територии, за които датчаните и германци
те се бият от векове. В тайни преговори Бисмарк успява
да привлече А встрия на своя страна. През 1864 г. авст
рийските и пруските войски окупират Холщ айн. Съю з
ниците печелят битки. Дания се отказва от всичките си
права в Ш лезвиг и Холщ айн. В Прусия националният
възторг избухва като вулкан. Бисмарк става мъж на
годината.
За една нощ от мразен политик Бисмарк се превръща
във възхваляван военен герой. Прошепва в ушенцето на
своя крал, че тази победа ще му запази вечно място в
списъка на най-великите пруски крале. Благодарността
на монарха се изразява в графска титла и сандък със зла
то. Но за Бисмарк това е само началото. Следващата му
334
стъпка е да преметне А встрия, която възнамерява да по

иска правата си върху Ш лезвиг и Холщ айн. Бисмарк
обаче играе с подправени карти. През 1866 г. набързо
склю чва съю з с Италия и напада австрийците. Освен
това сякаш между другото разгромява баварски, вюр-
тембергски и баденски армии, но най-унищожителна си
остава победата му срещу австрийците. Бисмарк отново
е гер оя т на ден я. П р уск а та та к ти к а на блицкриг -
светкавична война - принуждава Австрия окончателно
и веднъж завинаги да се оттегли от Германия. Прусия
вече може да овеществи претенциите си към Ш лезвиг-
Холщ айн, както и към кралство Хановер, Франкфурт
на Майн, Хесен и Насау.
Прусия вече е безспорната първа германска сила, Авст
рия е изтласкана назад. И вторият удар на Бисмарк е
успешен.
За тази победа кайзерът награждава Бисмарк с 400 000
талера (равностойни днес на около четири милиона евро) и
го произвежда в генерал.
Бисмарк става архитект на Северногерманския съюз,

за който бива изработена и конституция. Южногерманс-
ките държави са примамени с митнически съюз (и следо
вателно с икономически изгоди) и освен това са включени
в тайно военно споразумение, което да ги държи на каиш
ка. Стародавни княжества и династии се изличават с едно
драсване на перото, например Хановер. Прусия печели
н евер оятн а те ж е ст в е в р оп ей ск и я п окер за вл аст.
Д аровити администратори са натоварени да създадат
общ а правна си стем а съ с за к он и , наредби, м ерки и
теглилки, както и единна валута.
Н о“ Германия“ още не е наистина обединена. Същ ев
ременно Франция започва все по-подозрително да о г
лежда новата велика сила, надминала А встри я. Б и с
марк нанася следващия си удар, когато в свадата, раз
335
горяла се окол о н аследството на испанския престол,

съзира възм ож ност да наложи интересите на Германия.
П овод ъ т е, че И спания въ зн ам ер ява да изди гн е на
овакантения престол монарх от рода на Хоенцолерни-
те. Прусия ликува (Вилхелм I същ о е Хоенцолерн), но
Ф р а н ц и я е в ъ зм у т е н а . Д и п л о м а т и ч е ск и т е и гр и и
интриги се изострят, накрая Франция се чувства про
вокирана и обявява война. За Бисмарк тя е повече от
добре дошла. И той мигом се нахвърля срещ у омразния
„наследствен враг“ . Резултатът е, че Германия печели
победа след победа. Император Наполеон III попада в
плен; правителството в Париж е свалено, провъзгласе
на е република. Но още по-важ ното е, че всички говорят
за военните успехи на Германия и преди всичко на този
дяволски тип Бисмарк.
Германия е опиянена от победата. Въпреки че Фран
ция успява да събере нова армия, Бисмарк, тоест Прусия,
тоест Германия, отново побеждава. Накрая Франция е
принудена да отстъпи дори Елзас и Лотарингия - „закле
тият враг“ никога не е претърпявал толкова горчиво уни
жение. В добавка й възлагат да плати пет милиарда фран
ка репарации - невъобразима сума за онова време. Герма
ния не е на себе си.
В този подходящ момент Бисмарк предлага крал Вил
хелм I да бъде провъзгласен за император. Народът ли
кува и крещи хвалебствия. Вилхелм се съгласява, коро
нясват го за император, родена е новата германска дър
жава. Камбаните бият, хората танцуват по улиците. Праз
ненствата траят две седмици, през които германците не
изтрезняват. Изработена е конституция на райха, всичко
се слага в ред - ф ин ан си те, ж ел езн и ц и те, ф лотата.
Бисмарк е удостоен с херцогска титла, кайзерът го обсип
ва с милиони талери.
„Важното е, че победих всички! Всички!“ - мисли си
той.
336
Никой не може да се мери с него. Възвърнал е в райха

Шлезвиг и Холщайн, показал е на австрийците къде зиму-
ват раците, победил е и е унижил всемогъщата Франция,
отнел й е територии. Спечелил си е херц огска титла.
Банкерът му Блайхенрьодер купува от негово име акции на
едро и тъй като Бисмарк познава политиката като джоба на
жилетката си, той превръща информацията си на инсай-
дер, както бихме казали днес, в твърда валута и бляскаво
злато. Вече е един от най-голем ите земевладелци в
Германия. Той е новият силен човек.
В следващите години Бисмарк режисира най-изкусната
политика на съюзи, която е виждала Европа. Жонглира
както му е угодно между Русия, Англия, Франция и Австрия.
Сключва договори, тайни споразумения, спогодби „за
осигуряване на гърба“ , тройното императорско споразуме
ние (между руския, австрийския и германския император),
създава Двойния съюз (с Австро-Унгария), който после
става Троен (присъединява се Италия). И винаги е в центъра
на тайния покер за властта.
Наред с това осъщ ествява социална политика, дори
въвежда пенсиите! Работниците също са доволни.
За жалост обаче цялата вътрешна политика се крепи
върху сложните отношения между кайзера и неговия кан
цлер. Когато през 1888 г. Вилхелм I умира, негов наслед
ник става Вилхелм II. След разногласия с Бисмарк през
1890 г. новият император го уволнява. Набързо го изди
гат в ранг фелдмаршал, което привидно е почест, но в
действителност е просто начин да го отстранят с похвала.
Цялото обществено мнение обаче е на негова страна. Този
човек е велик, той е постигнал толкова много за Герма
ния! Ята от почитатели го обграждат, печатът се задъхва
от възхвали. И дори на смъртното си легло Бисмарк може
удовлетворен да прошепне: „Важното е, че победих всич
ки! Всички!“
22. Н ай -голем и те лъ ж и в и стор и я та 337

НАПЪЛНО РАЗЛИЧНИЯТ БИСМАРК
Така (повърхностно) би могло да звучи животоописани-

ето на Бисмарк, по подобен начин е предаван животът му
хилядократно. Гледан с невъоръжено око, този ж ивот
изглежда толкова велик, царствен и забележителен, че
човек е изкушен да превие коляно в страхопочитание.
Нима не е осъществил мечтите на всеки истински герма
нец? Нима не е издигнал Германия и не й е възвърнал
позицията на световна сила? Нима не е помел всички пре
пятствия, парламента, европейските велики сили, дори
самия кайзер?
О, това обаче не е и една стотна от истината! По-голямата
част от истината за Бисмарк и до днес се премълчава. Да се
опитаме да я извадим наяве.
ПОРТРЕТ
Бисмарк, който дълбоко мразел майка си и по собствени

те му думи я мамел „с умело лицемерие и у сп е х “ *, в
студентските си години изпъквал преди всичко с това, че
пиянствал като казак, играел комар, мързелувал, правел
огромни дългове и постоянно се забърквал в свади и побои-
ща. Точно документирано е и младежкото му отвращение
към евреите и французите. Великолепният биограф Кроков
пише: „Бисмарк умеел да мрази фанатично. Хората, които
заставали на пътя му, той неумолимо нападал, изтласквал
и стъпквал.“
В сексуално отношение се отличавал с „брутална чувст
веност“ , както веднъж сам признал. Истинската му любов
принадлежала на огромните кучета, за предпочитане
* В и ж C h ristia n G ra f v on K r o c k o w , M iinchen, 2 0 0 3 . - Б. авт.
338
догове, и на стари дървета. Изпитвал откровено отвраще

ние към жени, които умеели да мислят самостоятелно и се
осмелявали да имат собствено мнение по политическите
въпроси. Но не по-малко мразел католиците и социалде
мократите.
От най-ранна възраст бил обладан от удивително много-
лика омраза. Обичал обаче високопарните речи, войната,
военните, насилието и властта, която обожавал, пред която
се прекланял и която му изглеждала non plus ultra на всяка
политическа интелигентност.
Едва стъпил на политическата арена, той си създал
съмнителна слава с гръмогласни грубиянски изяви. Не се
провалил и успял да оцелее, защото започнал да се подмаз-
ва на краля. Но дори самият крал отбелязал в тефтерчето
си за младия Бисмарк: „М оже да се използва само там,
където без уговорки властва байонетът.“
Бисмарк следователно изпъква като милитарист, разяж
дан от дълбока омраза. Обичал свадите, побоищ ата и
войнишките самохвалства. Бил дървена глава и освен това
всезнайко. Тук няма никакво преувеличение. Всичко е
документирано от историците, които между другото Бис
марк също мразел отчаяно. Освен това ядял и се наливал
без мярка, поради което страдал от латентен алкохолизъм.
И звестно е каква вреда упраж нява прекомерната
консумация на алкохол върху разума и характера.
Един от секретарите му (по време на дипломатическа
та му мисия в Санкт Петербург) отсъдил: „Новият ми на
чалник е безогледен, човек на насилието, който се стреми
към театрални удари, който иска да направи впечатле
ние, който познава всичко, без да го е виждал, и знае
всичко, макар да не подозира за толкова много нещ а.“
(Цитирано по Кроков)
Когато парламентът станал прекалено могъщ и предиз
викал краля, ударил големият час на Бисмарк. Кралят
имал нужда от желязна глава и го изпратил на арената.
339
Бисмарк знаел с непоколебима сигурност, че това ще бъде

единственият му шанс. Знаел и че първо трябва да запуши
устата на парламента.
Ако не успеел, щял безславно да изчезне от политическа
та сцена. От едната страна на барикадата следователно
имаме хора, които се борели за повече свобода и демокра
ция, а от другата - кралската власт по божия воля, която
искала да запази старото и която отчаяно се опитвала да се
задържи и да завърти назад колелото на историята.
Тук Бисмарк действа с невероятна политическа гъвка
вост и проявява невероятен политически нюх - разбира, че
„народът“ има ахилесова пета. Това е мечтата за национал-
но единство, за силна нация, за м огъ щ ество. За това
бленуват дори либералите и демократите. С непогрешимия
си инстинкт Бисмарк залага именно на тези надежди,
разпалва война и печели бляскава победа.
Заради тези вековни мечти и заради предизвикателст
вата на войната по-важни цели като свобода, равнопоста
веност и равен старт били изтласкани на заден план. Как
то при фокус, представян от илюзионист, общественото
внимание изкусно било отклонено. Темата на деня била
подменена. Бисмарк манипулира настроенията в цялата
държава, като ги насочва първо към Шлезвиг и Холщайн
(всъщност срещу Дания и по-късно срещу Австрия). Ви
ковете „ура“ заглушили всякаква критика, демократич
ният процес бил стъпкан по най-брутален начин, внима
нието на възхитените, ужасени и същевременно задово
лени хора се приковало в нов „жизненоважен“ въпрос -
войната.
Бисмарк успял в на пръв поглед невъзможно начинание
- възродил една остаряла, закостеняла монархия.
Канцлерът водил войните си - срещу Дания, Австрия, а
по-късно и срещу Франция - с пълна безскрупулност. Вдиг
нал се и срещу Полша, която отдавна бил включил в поли
тическия си дневен ред. Ето оценката му: „Бийте поляци
340
те, докато животът им дойде до гуша! (...) Ако искаме ние

да пребъдем, нямаме друг избор, освен да ги изтребим - та
нали и вълкът не е виновен, че такъв го е създал Господ...“
(Цитат по Кроков)
Тирадите на омраза, насъскващите речи, злокачествена
та реторика били поставени в служба на целта да се спаси
монархията и да се предотврати демокрацията. Целият
външнополитически цирк на Бисмарк бил чисто замазване
на очите, умело използване на подмолни настроения, на
дремещите националистически блянове за германското
м огъ щ ество, чест и слава, на подходящ и алюзии с
„подвизите“ на Фридрих Велики (който по груби изчисле
ния е отговорен за смъртта на един милион души), талант
ливо изпълнение на пианото на емоциите, ненадминато по
демагогия и лукавство представление.
Бисмарк бил кръволок.
В изгоден момент той просто разпуснал депутатското
събрание и управлявал с извънредни актове, приложил
строг контрол върху печата и въвел цензурата, когато
трябвало да наложи своя курс. Свободата останала зах
върлена в канавката. Конфискувал и забранил много вес
тници. Да оценяваме тези действия като „успех“ би било
чиста подигравка.
Неизброими са и закононарушенията, които съпътст
ват политическата му кариера. Отстранявал противни
ците си с откровено насилие. Заличавал от картата цели
държави с лукавство, интриги, престъпвайки валидни
договори. Преди войната за Шлезвиг и Холщайн, А вст
рия например била заблудена по всички правила на из
куството. В изгодния момент обаче Бисмарк прекъснал
съюза и се отплатил за доверието на австрийците с рит
ник в задника. По-късно „братският народ“ бил награден
с война, подпалена от самия Бисмарк. Но дори Вилхелм I
се поколебал да нападне Австрия. Наложило се Бисмарк
„всяка сутрин да влиза в ролята на часовникар, който
341
навива пружината на часовника“ (цитирано по Кроков),

хвали се той в мемоарите си.
Бисмарк бил неуморим пропагандатор на войната. До
като подготвял нападението срещу Австрия, която имала
главоболия с Унгария, той скришом се съюзил с унгарските
револю ционери и ги финансирал, за да предизвика
въстание, въпреки че неизменно се противопоставял на
революционните и антимонархични настроения.
Когато ставало въпрос за успеха, той мигновено бил готов
да продаде възгледите си. Този „успех“ струвал живота на
200 000 души. Но за да получим истинския резултат, трябва
да добавим и още 200 000 осакатени. Бисмарк бил масов
убиец.
Подходът му към Франция обаче е тържество на глупост
та. Какво върховно късогледство - да превърнеш в свой враг
тази м огъщ а държава! В деня на пораж ението си
французите, дали много повече от един милион убити и
принудени да отстъпят Елзас и Лотарингия, както и да
платят пет милиарда франка репарации, се заклели да от
мъстят. Така на хоризонта изплувала Първата световна
война. Военният конфликт на Бисмарк превръща Франция
за десетилетия в най-лютия враг на Германия - изключи
телно тъпа, дори опасна за ж ивота постъпка, особено
предвид положението на пруска Германия в рамките на
континентална Европа.
Бисмарк обаче чудовищно мразел французите. И не се
поколебал да доведе нещата до война.
И м ператорската корон ац и я, последвала войната с
Франция, била пищно представление, редица задкулис
ни моменти от което не се знаят и до днес. Относително
слабо известно е дори обстоятелството, че Вилхелм I не
желаел нито войната срещу Франция, нито императорс
ката титла.
Но черната душа Бисмарк задействал всичките си въз
м ож ности. Подкупил Лудвиг II Баварски да предложи
342
официално Вилхелм да бъде провъзгласен за император.

Цената била пет милиона златни марки, тайно изплатени
на Лудвиг II. Баварският крал, който вечно страдал от
недостиг на пари, не чакал да го помолят втори път.
Пътят към германския райх следователно бил открит
с кралски подкуп. Самата коронация била и стин ски
фарс, драматургична постановка, не по-различна от тази
на Бонапарт, чиято цел била да произведе впечатление,
да порази зяпачите, да изпълни душите им с фалшив въз
торг от блясъка и славата - подход, който по-късно при
управлението на Вилхелм II довел право до Първата све
товна война. На Германия не можело да се случи нищо
по-страш но от този бандитски пиар. И мператорската
титла накарала Вилхелм I да си повярва, че е велик. По-
късно наследникът му Вилхелм II наистина изгубил вся
каква мярка.
Това обаче позволило на Бисмарк да продължи злокоб-
ната си борба във вътрешнополитически план. Навън всич
ко потъвало във фалшивия блясък на славата. След 1872
г. той взел на мушка центристите (предшественици на
днешните християндемократи) и започнал да ги преследва
с неумолима омраза. От всички страни завалели закони
срещу католическата църква. Бисмарк потискал религи
ята като никой преди него в Германия.
Толерантните думи на Стария Фриц*, приканващи „все
ки да търси блаженство и спасение на душата си по собст
вен фасон“ - философия, която залегнала в основата на
разцвета на Прусия, и една от най-разумните управленски
линии в историята, били презрително и високом ерно
пренебрегнати. Бисмарк започнал да заплашва духовни
лица и свещеници, които се осмелявали да го критикуват,
забранил ордена на й езуи ти те, прокарал „за к он а за
панерчето с хляб“ (който обвързвал възможността на све
* П р у ск и я т к рал Ф р и д р и х II (1 7 1 2 -1 7 8 6 ), въвел св об од а на вер ои зп овед а н и
я та . - Б. а вт.
343
Ха. A. MEJIEP
щениците да печелят издръжката си с послушно полити

ческо поведение) и през 1875 г. издал закон за манастири
те, по силата на който повечето манастирски общности
били разпуснати с декрети. Епископите и другите санов-
ници били свалени от постовете си, завалели парични гло
би и присъди за затвор. Ето ТОВА представлявал Бисмарк.
Потисник на свободата на вероизповеданията и на религи
озните възгледи. „За продълж ителен период всички
пруски епископства и една четвърт от епархиите останали
без предстоятели“ - пише Кроков.
Не по-различна била съдбата на социалдемокрация
та. Бисмарк отчаяно се нуждаел от врагове, още от мла
достта си изпитвал болезнена необходим ост да се борич
ка с н якого. След две покуш ения срещ у кайзера той
представил всичко като акция на левицата и натопил
социалдем ократите. Е стествено, лъж ел. През 1878 г.
обаче новоизбраният райхстаг приел закон срещу „об-
щ ественоопасните начинания“ на социалдемократите.
Бисмарк започнал систематично да разпалва истерия.
Подгрявал емоциите и подкокоросвал страховете. П о
лицията започнала да разгонва мирни събрания. К он
фискували социалдем ократически книги, вестници и
банкови см етки, всеки ден се извършвали масови арес
ти и експулсации.
Диктаторът Бисмарк се мазнел на виш естоящ ите, но
раздавал ритници на хората под него. „Червената опас
ност“ станал ключов лозунг, социалистите били преслед
вани същ о като католическата църква. Злобните комен
тари на Бисмарк по този повод могат да изпълнят цели
томове. Почти на смъртно легло, през 1897 г., той про
дължава да се надсмива над социалдемократите: „Те са
като плъхове и би трябвало да бъдат изтребени.“ И: „В
миналото социалният въпрос можеше да бъде решен с
полицейски средства, сега ще трябва да се приложат во
енни.“
344
Мнимото социално законодателство, погледнато отбли

зо, се оказва измама, виц, но осъществен с хладнокръвна
пресметливост.
Тъй или иначе, Бисмарк успял да сломи работническото
движение. Особено много мразел социалистите. Наричал ги
„врагове на райха“ и „безотечественици“ , обсипвал ги с най-
вулгарни хули и ги обвинявал в държавна измяна само
защото изразявали различно мнение.
Погледнати на дневна светлина, възхваляваните му
като „постижения на дипломацията“ договори се оказват
пълен провал. Бисмарк систематично мамел всеки от съ
юзниците си с помощта на прословутите „тайни договори“ .
Когато те неминуемо станали известни, навсякъде се на
дигнало възмущение. Бисмарк изгубил името си на на
дежден съюзник и бил разобличен като постоянен измен
ник. Кой би пожелал да демонстрира близост с подобен
държавник? „Дипломатическите постижения“ се оказали
бомба със закъснител. В по-далечен исторически план те
представляват политическо самоубийство, защото наст
роили срещу Германия почти целия свят.
Този прочит на Бисмарк е по-справедливият и по-близ
кият до действителността.
ПЕНСИОННАТА ЛЪЖА
Всеки знае, че при управлението на Бисмарк били въ

ведени пенсионните и различни други осигуровки, поста
вили началото на „социалната държава“ . Правилно ли е
това? Е, поне не е пълна лъжа. Но цялата истина е малко
по-различна.
През 1863 г. Бисмарк е изправен пред вътрешнополити
ческия проблем как да сложи юзди на работническото
движение. Същата година работническият водач Ферди
нанд Ласал основава Всеобщия германски работнически
345
съюз и от името на това движение иска политическа власт

за работническото съсловие. През 1869 г. той вече е в
парламента със Социалдемократическата работническа
партия. В програмата си германската социалдемокрация
си поставя задачата да се бори „с цялата възможна енергия
срещу днешното политическо и социално положение“ .
Реакцията на канцлера е направо престъпна. Като нача
ло той прехвърля на Социалдемократическата партия
отговорността за две покушения срещу кайзера, макар
много добре да знае, че това не е истина. Намерението му е
да прокара извънреден закон „срещу общественоопасните
начинания на социалдемокрацията“ . И интригата успява.
Законът отнема правата на социалдемократите, разбива
организациите им и прогонва водачите от домовете им. В
крайна сметка обаче и този закон се оказва погрешен. Той
радикализира работниците и създава мъченици. Хората на
труда започват да мразят държавата. Социалдемократите
се радват на все по-широка подкрепа. Бисмарк отново се
вижда принуден да действа. Обществените настроения
достигат точката на кипене. Канцлерът съзнава, че трябва
на всяка цена да се справи с работниците. И в този момент
прави пълен завой. Пресметливо разработва плана да
подпомогне социално работниците, за да ги деполитизира.
Сметката му е следната - ситият със сигурност ще си мълчи.
Целта е на всяка цена да се потисне стрем еж ъ т към
политическа справедливост. Устата на работниците трябва
да бъде запушена.
И така, през 1881 г. хората на наемния труд са изненада
ни. „Имераторско послание“ възвестява, че предстои да
бъдат взети държавни мерки за защита и осигуряване в
случай на злополука, болест, старост и инвалидност. Бис
марк чисто и просто се опитва да купи работниците. Внуша
ва им, че занапред държавата ще се грижи за тях. „Отвър
нете се от социалдемократите! Зарежете социалдемократи
ческите си водачи! Не вярвайте на Маркс, Ласал, Бебел и
346
Либкнехт. Вярвайте на държавата! Вярвайте на кайзера!

Защото ние ще се погрижим за вас!“
През март 1844 г. Бисмарк казва: „Работникът, каквото
и да стане, няма да се откаже да тича при социалистически
те шарлатани, въпреки че му обещават неща, които няма
да изпълнят. Затова вярвам, че застраховането, което
подготвяме, когато разпростре действието си напълно в
цялото селско стопанство, в строителството и във всички
отрасли, което е и целта ни, ще см екчи гриж ите и
злонравните настроения на работническата класа. Вярно е
обаче, че болестта не е напълно лечима...“
Коментарът му от май 1844 г. гласи:
„Дайте на работника право на работа, докато е здрав,
осигурете му грижа, когато се разболее, гарантирайте му
осигуровка за старост - ако направите това и не се плашите
от жертвите и не започвате да се жалвате от „държавния
социализъм“ , щом някой заговори за „осигуровка за стари
ни“ , ако държавата покаже малко повече християнска
загриженост за работниците, то вярвам, че въпросните гос
пода (социалистите) напразно ще излагат примамките си и
че привържениците им ще намалеят осезателно...“
Такава е нагласата на Бисмарк. Така е приет законът за
болничното осигуряване. За носители на осигуряването се
определят болничните каси, в които впоследствие предпри
емачите внасят една трета, а работниците - две трети от
вноската. Болничните каси се управляват самостоятелно,
минималните услуги се предписват от държавата.
През 1884 г. излиза законът за застраховката при зло
полука. Той изисква плащания само от предприемачите.
Поемат се разходите на лечението и пенсията за времето
на нетрудоспособност. През 1889 г. е създаден законът за
старост и инвалидност. Държавата поема част от въпрос-
ната застраховка.
Разбира се, Социалдемократическата партия прозира
каква игра се играе. Тя разобличава държавните помощи
347
като оскъдна милостиня, която не бива да отклонява работ

ниците от мисълта за класовата борба. В далечен план
Бисмарк наистина не постига целите си, защото работни
ците остават скептично, дори вражески настроени срещу
държавата. Но важното е, че причина за въвеждането на
пенсионното осигуряване всъщност е безмилостната борба
за политическата власт.
То е резултат от политическа пресметливост, отстъпка,
направена против волята на управляващите. Но номерът
не успял. Кастовата държава не съумяла да залъже работ
ниците с подхвърлената милостиня.
ВОЕННАТА ЛЪЖА
Германско-френската война често се описва от възтор

жени историци, които се прехласват как под ръководството
на Бисмарк и военачалника му М олтке германците
обкръжили французите, които капитулирали на 2 септемв
ри 1870 г. Военноисторически изкушени изследователи с
особен о удовол ствие се посвещ ават на разказите как
френският император Наполеон III бил заловен от Бисмарк
и съратниците му. Въпреки това Франция била решена да
не отстъпи нито педя от своята земя. Французите искали да
водят войната до последна капка кръв. Новите им водачи
светкавично организирали м асово опълчение.
Националната отбранителна война първоначално изправи
ла германската армия пред сложна задача. Започнала
втората фаза на войната. Въпросните възхитени историци
и тук изтъкват военния гений на Бисмарк. Имперският
канцлер поискал масиран обстрел на обкръжената столица
Париж, за да приключи колкото е възможно по-бързо.
Франция се съпротивлявала с всички сили. Напразно.
Усилията да бъде спасен Париж се провалили. Когато на 27
декември започнал обстрелът, в столицата царувал глад.
348
Париж бил принуден да се предаде. Последвало примирие.

На 10 май 1871 г. окончателно бил сключен мир. Германия
победила.
Последиците от това били сериозни. Малко след Герман-
ско-френската война бил сключен държавният договор за
основаването на Германската им перия. Германците
победили заедно. И се намирали в подем. Гениалният
Бисмарк преговарял неуморно. Бързо постигнал съгласие
с Баден и Хесен. Бавария и Вюртемберг се оставили да бъдат
убедени, но п о-трудно. П олучили специални права в
данъчната, военната, транспортната и съобщ ителната
област. На Бавария направили и една специална отстъпка,
която станала известна едва през 1917 г. Във всички бъдещи
мирни преговори и договори трябвало задължително да
участват баварски представители. По-важното обаче било,
че пруският крал бил издигнат за император на Германския
райх. Прокламацията се състояла на 18 януари 1871 г. във
Версай. Най-сетне била създадена Германия, възторгват се
историците.
Всъщност Бисмарк постигнал всичко това с измама.
Наистина ли германската победа над французите през 1870/
71 г. е толкова велика? Да си припомним, че напрежението
м еж ду германци и французи ескалирало, когато се
овакантил испанският престол. През 1868 г. революция
прогонила династията на Бурбоните от Испания. Короната
била предложена на съпруга на една от португалските
принцеси, Леополд Хоенцолерн-Зигмаринген. Но ако на
испанския трон седнел Хоенцолерн, какъвто бил и Вилхелм
I, авторитетът на Наполеон III щял да пострада сериозно.
Франция би попаднала в клопката м еж ду Испания и
Германия. Бисмарк направил всичко, за да вкара Наполеон
III точно в това безизходно положение. За целта действал
тайно, стремял се да постави Франция пред свършени
факти. Обществеността обаче научила за плановете му. В
резултат Наполеон III се разгневил. Твърдо бил решен да не
349
позволи възш ествието на един Хоенцолерн в Испания.

Френското правителство провъзгласило, че „без колебание
и слабост ще изпълни дълга си“ . Вилхелм I се разколебал и
поискал да отстъпи. Бисмарк побеснял. Но пруският крал
не желаел войната с Франция.
Наложило се Бисмарк упорито да убеждава краля. За
почнал да го ласкае. Описвал пламенно и в най-ярки баг
ри с какви почести и слава ще се покрие. Припомнил му
император Карл V, който владял цяла Европа. Повтарял,
че династията на Хоенцолерните, за разлика от тази на
Хабсбургите, прекалено дълго е свирила втора цигулка и
е време да поеме нещата в свои ръце. Описвал колко го
лям ще бъде възторгът на германския народ. Изтъквал
търговските и икономическите предимства за Германия.
Пророкувал, че враговете на Германия ще се укротят, а
германците никога повече няма да поставят под съмнение
ръководната роля на монархията. Дори Франция - каква
гениална лъжа! - щяла да бъде усмирена веднъж завина
ги. Не престанал да натяква, докато най-сетне кралят от
стъпил.
Бисмарк искал тази война. Подпалвачът й бил Бисмарк!
Вилхелм все още се колебаел и уговорил Наполеон III да
се споразумеят. Но френският император се нуждаел от
пиарски удар, от нещо, което да представи като успех.
Затова на среща с краля в Бад Емз поискал чрез посланика
си Бенедети окончателна гаранция - уверение, че за в
бъдеще никой член на династията Хоенцолерн няма да
проявява претенции към испанския престол! Вилхелм не
бил съгласен и отказал повторна среща с френския посла
ник, след което телеграфически изпратил до Бисмарк така
наречената „депеша от Емз“ и го инструктирал да публику
ва „съобщението в подходяща форма“ . Канцлерът обаче
съкратил телеграмата, придал й по-остра форма, нахвър
лил оскърбителен отговор по адрес на Франция и още
същата вечер ги предоставил на пресата. По този начин
350
изобличил правителството на Наполеон III, прекрасно

съзнавайки, че Франция може да си позволи един-единст
вен отговор: война!
Наполеон, естествено, не приел да бъде унижаван пред
целия свят.
Без да се бави, на 19 юли Франция обявила война. В очите
на света тя вече била агресор, въпреки че Бисмарк стоял в
дъното на интригите около испанското престолонаследст-
во, той лично променил телеграмата на краля и я
публикувал.
Описахме подробно този пример с цел да илюстрираме
характера на Бисмарк. Той се стремял към войната, тя
влизала в сметките му, била в негов интерес. Въпреки че не
разполагал с одобрението на краля, той съзнателно я
провокирал. И въпреки че впоследствие спечелил войната,
резултатите й останали вечен трън в сърцето на французи
те. Те никога не се примирили с отстъпването на Елзас и
Л отарингия, никога не преглътнали пораж ението и
националния позор. Войната от 1870/71 г. води направо
към Първата световна война, която по-късно разпалва
Втората. Бисмарк с право може да бъде държан отговорен
за няколко опустошителни европейски и световни войни.
ЛЕГЕНДАТА
Макар да са известни на историците, тези факти и до

днес не се представят в учебниците по начин, който да води
до подобни изводи. А вторите неизменно се стараят да
дадат „балансирана“ оценка, като забравят, че „балан
сът“ може да бъде съдбоносна грешка, поне в случаите,
когато за черните души не се говори ясно. Ето как госпо
дин Бисмарк все още шества из германските учебници
като държ авник, който - признаваме - е извършвал и
грешки, но е „създал Германския райх“ , „въвел работни
351
ческата пенсия“ и т.н. От което следва, че тази „интересна

личност“ не може да е била толкова отрицателна.
Нещо повече - въпреки очевидно позорните му дела, в
края на XIX и началото на X X век оценките за Бисмарк били
неизменно положителни. Как е възможно? Един поглед към
пиар репертоара му ще ни отговори.
• Бисмарк изцяло диктувал общественото мнение на свои
те съвременници. Владеел всички канали на комуника
цията и бил абсолютен господар на печата. Който не се
подчинявал, бил смазван. Поради тази причина в източ
ниците от онази епоха не можем да намерим и една десета
от истината. Хората, които дръзвали да надигнат глава,
като свещениците и социалдемократите, били преслед
вани, цензурирани, нахлузвали им намордници, унижа
вали ги, хвърляли ги в затвора. Общественото мнение
било манипулирано и цензурирано. Каква истина да очак
ваме тогава от прочита на въпросните източници?
• Още по-бурно се разраснала легендата, след като Бис
марк бил свален от поста си. Самият той съвсем не се
оттеглил мирно и тихо в частния ж ивот, а започнал
да нанася удари ср ещ у н асл ед н и ц и те си , и то с
безмерна злоба и ненавист. Ловко се съюзил с пресата,
която винаги може да бъде спечелена, щом става дума
за хули и помия, и започнал да обругава когото му
попадне, дори бившите си сътрудници. Изградил си
истинска пропагандистка мреж а. Назначил н екол
цина пиари (М ориц Буш , Хайнрих фон П ош ингер,
Х орст Кол) и постоянно захранвал „общ ествеността с
политически декларации, исторически ретроспекции,
всякакъв род очерци за придворния ж и в от“ *. Тази
неуморна пропагандна дейност се развивала с цел
хората да продължат да говорят за него, да укрепи
положителното мнение за политиката си, да неутра
* В и ж L o th a r G a ll, B ism a rk , M iln chen , 2 0 0 2 . - В. авт.
352
лизира противоположните мнения и да оклевети про

тивниците си.
• Получил се истински феномен. Постоянно набъбващ
поток от почитатели, поклонници, посетители и фенове
се проточил към „старата саксонска гора“ , както я на
ричала легендата, за да седят в нозете му и да слушат
мъдростите му. Кайзер Вилхелм II на няколко пъти се
изкушавал да го обвини в държавна измяна и да го пъхне
в затвора. Но великият грубиян, злобният старец не
млъквал. Знаел всичко и най-вече - по-добре. Стигнал
дотам, че след като националлиберален инициативен
ком и тет издигнал кандидатурата му за деп утат,
спечелил с незначително мнозинство, макар че никога
не се възползвал от мандата си. Въпреки това с тази
стъпка изменил на всички свои дотогавашни убеждения,
защ ото изведнъж все пак открил п ол езн остта на
парламента, след като кайзерът, когото вече наричал
„интригантски плъх“ , го отритнал. От този момент
Бисмарк не спрял да обижда, да хули и да ругае като
последния от своите коняри.
• Нахвърлял се грубиянски срещу кайзера, естествено,
срещу социалдемократите („грабливи разбойници и убий
ци“ ), срещу центристите („врагове на райха и рушители“ ).
Вечните критики наливали масло в огъня на недоволст
вото и разгаряли носталгия по миналото, а той самият
бил представян с небесен ореол.
• До последния си ден Бисмарк работил върху спомените
си. Двата тома били публикувани непосредствено след
смъртта му. Предизвикали огромен интерес и се превър
нали в един от най-големите литературни успехи на века.
Само за първите два месеца били продадени 300 000 ек
земпляра. До днес ги четат милиони. Разбира се, и ме
моарите му преливат от злонамереност, изкривено пред
ставени факти, голословни обвинения и клевети. Удари
срещ у враговете са опаковани като и стор и ч еск а
23. Н ай -голем и те лъ ж и в и стор и я та 353

Ха. A. MEJIEP
хронология. Бисмарк отново се проявява като майстор

на интригата, намеците и лицемерието. Отличният би
ограф Гал отсъжда, че мемоарите му „в никакъв случай
не ни откриват възможността да стигнем до историчес
ки справедлива присъда“ . Но с тяхна помощ Бисмарк
дооформил легендата за себе си и продължил да извърта
и стор и ч еск а та истина дори след см ъ ртта си.
Ж урналистите, които приживе мразел като смъртта
(кого ли всъщност не мразел?) и заради които специал
но бил създал така наречения фонд „Влечуго“ (сравня
вал журналистите с влечуги, чиито усти трябвало да се
запушват с пари), с готовност попили неговите „прозре
ния“ и така подпомогнали историците да популяризи
рат фалшивия му образ.
• Не бива да забравяме, че до 1918 г. в Германия управля
вал император. Реакционните възгледи на Бисмарк,
въпреки изстъпленията му срещу Вилхелм II, съответс
твали на духа на времето. Независимо от личната враж
да Бисмарк представлявал идеална поддръжка на монар
хията. Бил най-талантливият й защ итник, защ ото
въпреки критиките си към императора хулел още по-
шумно враговете на империята.
• Когато райхът начело с Вилхелм II се хвърлил в злокоб-
ната Първа световна война и след това императорът бил
принуден да абдикира, легендата Бисмарк вече отдавна
била бетонирана. Дори в епохата на Ваймарската
република от 1918 до 1933 г. все още имало достатъчно
защитници на монархията, макар че милитаристите били
повече. Всички те смятали Бисмарк за свой патрон и ни
кой не посмял да срути паметниците му.
• „Хилядолетният райх“ , просъществувал само от 1933 до
1945 г., също не довел до пиарската смърт на Бисмарк.
Приликите били прекалено очебийни. Фразеологията си
приличала поразително („желязо и кръв“ ). Политичес
ката аргументация на моменти подозрително се покри
354
вала. Същите лъжи, същата мания за величие, същото

надменно дрънкане на оръжие. Бисмарк продължавал
да стои на трона си.
• След 1945 г. Германия имала съвсем различни грижи от
тези да се постарае да създаде по-точен исторически образ
на железния канцлер. Все пак бавно и твърде плахо
образът на Бисмарк претърпял някои промени.
Легендата обаче е утвърдена, живее собствен живот.
Никой не се осмелява да зададе въпроса какво е донесъл на
страната си този подпалвач на войни. Историческата наука
отдавна е възприела една общ оприета теза. А вторите
старателно преписват едни от други.
НЕТЕН РЕЗУЛТАТ
Да обобщим трезво резултатите: Бисмарк отстранявал

всяка политическа опозиция, преследвал социалдемокра
тите и центристите, бил срещу свободата, равния шанс и
справедливостта.
С различен ръководител германците биха имали шанса
постепенно да се научат на демокрация (както станало в
САЩ , Франция или А нглия). Вместо това в прусашка
Германия се развило изкуството на верноподаничеството.
Опозицията била брутално смазвана. Покълналите тук-там
нежни филизи на свободата били стъ п кани , което
отхвърлило Германия поне с един век назад.
Войните на Бисмарк отнели живота на 200-250 хиляди
души. Франция се превърнала в заклет враг. Англия и
Русия гледали на Германия само с крайна подозрителност.
Цялата мрежа на уж интелигентно изплетени дипломати
чески връзки не издържала и едно десетилетие. Тя се
разпаднала малко след смъртта на канцлера, защото била
доказала единствено ненадеж дността на Германия и
интригантството на нейния канцлер.
355
Всъщност Бисмарк се провалил както във вътрешнопо

литически, така и във външнополитически план. Успехът
му бил нетраен; райхът, който изградил, бил отнесен от
вихрите на историята, старателно оплетената мрежа на
политическите му връзки - разскъсана. Десетилетия по-
късно се поставя въпросът дали с действията си Бисмарк е
подготвил условията за Първата световна война и така е
разкрил пътя пред Хитлер. Отговорът е еднозначен - ДА.
Лозунгите и набиването на идеята за величието на Германия
подлъгват не особено интелигентния Вилхелм II да влезе в
надпревара във въоръжаването с Англия. Вилхелм искал
да има по-голямата и по-добрата флота. Англия, която от
няколко столетия била господар на моретата, естествено,
не желаела да го допусне. В резултат избухнала Първата
световна война. „Н овото мислене“ на Бисмарк родило
първите си плодове. Истина е, че Бисмарк никога не се
противопоставил директно, защото винаги се страхувал от
Англия, но нагласата му, методът на политическото му
аргументиране, новата великогерманска мания свършили
своето. Той носи част от вината. Historia non facit saltus.
Историята не прави скокове.
Паралелите с Хитлер също са налице. Разбира се, между
двамата има огромна разлика, но и удивителни прилики,
които не могат да се подминат с лека ръка.
В известен смисъл Бисмарк неусетно тласнал Герма
ния право към Първата световна война, чиито последи
ци логично предизвикват Втората, най-варварската от
всички войни, отнела живота на 60 милиона души. Без
Бисмарк всичко това може би щеше да бъде спестено на
Германия и на света - ако защитниците на свободата бяха
защитавали позициите си по-упорито и ако по-рано бяха
отхвърлени авторитарното мислене и авторитарните ре
жими.
Така обаче Германия дълго, прекалено дълго остава в плен
на верноподаническия дух, описан толкова сполучливо от
356
Х айнрих Ман. В пом ощ на Бисмарк идват пруската

традиция, преклонението към Ф ридрих Велики -
историческа епоха, която също заслужава да бъде описана,
защото възхода си като велика сила Прусия плаща с цената
на един милион убити. Бисмарк стъпва върху тази пруска
легенда, но това не го извинява.
Той е човек на миналото, един от хората, които жадуват
да завъртят обратно колелото на историята, да увековечат
монархията и авторитарната политическа структура. Това
му се удава, защ ото възхвалява войната и чрез нея
отклонява общ ественото внимание. Войните обаче се
подготвят, разпалват, инсценират. Прикриват се с всички
възможни гримове, украсяват се с военна музика, паради,
ритуали, биене на камбани и викове ура. Пиарът е над
всичко. Точно с тези методи си служи и Бисмарк. Криел се
зад патриотарски речи, разпръсквал национални и
религиозни предразсъдъци и систематично разпалвал
омраза. Така стават възможни войните. Никога не бива да
забравяме истинското им грозно лице.
Винаги съществува една водеща личност, която оправ
дава, заклина и защитава определена война, разбира се,
подкрепяна от политически авантюристи и опортюнисти,
милитаристи и индустриалци, които се надяват да спечелят.
Те се крият зад звучни лозунги и се опитват да представят
логически омразата си. Бисмарк е един от най-видните
представители на бандата подпалвачи на война. Броят на
ж ертвите и безприм ерното въ треш н ополи тическо
потисничество по негово време ни позволяват само една
оценка - най-унищожителната. Насочим ли поглед напред
към по-съвременната история на Германия, просто няма
какво да добавим.
Крайно време е да преосмислим историята.
357
В ИСТОРИЯТА (2)
Представените в тази книга биографии не противоре
чат на мнението, че историографията всъщност е огром-
на измама и печели онзи, който умее най-силно да бие ба
рабана. Затова американският индустриалец Хенри Форд
нарича историята „п р осто дърдорене“ . Н ай-голем ият
френски философ Волтер я вижда като „порой от лъж и“ .
Американският професор по история Уил Дюран изказва
опасението, че историята се състои само от „онова, за
к оето е п ости гн а то съ гл а ш ен и е“ . Н якои о тх в ъ р л я т
историята като сборник от басни. Никой сериозен учен не
пропуска да отбележ и , че историограф ията винаги е
неточна и непълна, повлияна от лични нагласи, оцветена
от патриотични, религиозни и философски влияния. Но
дори и ст о р и к ъ т , к ой то се старае да се изди гне над
партийни групи, отечество и религия, защитава опреде
лена позиция. Дори изборът на източниците накланя
везните към определена оценка. С акцентирането върху
определени факти може да се подчертае един или друг
предразсъдък. Възможно е да се цитират слухове или
обратното. Може да се прибавят и пропускат факти, да се
променя техният ред, да се влияе върху мнението на
читателя, а той винаги вярва повече на това, което ще
прочете на последните страници.
358
Дори едно-единствено изречение може да послужи за

манипулация. „Наполеон е бил високоинтелигентен ад
министратор, но и подпалвач на войни“ звучи по-различ-
но от „Наполеон бил подпалвач на войни, но и високоин
телигентен администратор!“ Тайната на техниката е, че
краят на изречението винаги се запомня по-силно от на
чалото.
На манипулацията помага и внимателният избор на
прилагателни. Различните методи за създаване на нап
режение в текста могат да обърнат смисъла в полза или
в ущърб на героя. Не бива да забравяме, че авторите на
историческите съчинения са и писатели. А писателите
винаги си служат с определен рецептурник. Те умеят да
разпалват емоции, да произнесат унищожителна присъ
да и да изрекат небесни възхвали, съвсем както им е
угодно.
Заемането на страна на първо място става, като се фа
воризира определено становище и се пише от тази позиция.
Ако например разкажем живота на Бисмарк през очите на
германофил патриот, ще трябва да го засипем с похвали.
Оценен от гледна точка на германското работническо
движение, той ще изглежда съвсем различно. Становище
то и позицията са най-големите изкусители.
Способността на историка да обхваща с поглед благото
на всички партии и групи и да представя възможно най-
голям брой становища е най-важната предпоставка за обек
тивната историография.
ОПОРНАТА ТОЧКА В ПРОСТРАНСТВОТО
В този смисъл има една-единствена гледна точка, к о

ято е общ овалидна. Трябва да разглеждаме делата на
личността. Доколко те са донесли предимство или са об
лагодетелствали определени групи и слоеве? Стигнали
359
дотук обаче, трябва да се осмелим и да дадем оценка. Не

бива да о ста в я м е д ок а за н и те м асови у би й ц и да се
измъкнат. Не бива да продължаваме да ги възпяваме и
да обкичвам е с цветя паметниците им само защ ото е
трудно да бъдем обективни. В такъв случай те ще про
дълж ат да бъдат примери за нови м асови убийци от
бъдещето! Точно тази своя отговорност историците ви
наги трябва да помнят. Погрешно е да се оттегляме в така
наречената „научна“ позиция, която не допуска оценка.
Погрешно е да отстъпваме от морала и да се въздържаме
от оценка. Няма история без оценка. Дори обективността
е оценка, защ ото и въздърж ането от оценка пак дава
оценка. Трябва постоянно да повтаряме колко важни са
оценките. Защото какво ще се случи, ако наречем Цезар
масов убиец? Бихме могли да предотвратим появата на
друг масов убиец в бъдеще.
Затова всички платени клакьори и хим нописци не
струват пукната пара. Нещо повече - ако не наричат вче
рашните престъпления с истинското им име, те стават
съучастници в утреш ни престъпления. К ойто нарича
Цезар „велик“ , поема вината за убийствата, които ще се
извършват в бъдеще. Кървави са ръцете на историците,
които издават оправдателни присъди на Цезар, Петър
В елики и на други ган гстер и , изм ам ници, лъж ци и
м асови убийци , а като добавка им рисуват ореол на
величие.
„Обективната“ история, която в началото е била ин
телигентен и разумен постулат, си има своите граници.
Границата трябва да бъде прокарана там, където става
дума за човешки ж ивоти, където се появява възм ож ност
та да се извършат подобрения, да се създаде по-умна и
по-приветлива държавна машина, да се насърчат почте
ността и неподкупността. Практикувана по този начин,
и ст о р и я т а има п отен ц и ал да стан е кр а л и ц ата на
науките.
360
Опорната точка в пространството следователно може

да бъде само най-голямото благо за най-големия брой за
сегнати - критерий, който дефинира нова етика и поставя
нови мащаби. Така може да се преодолее интелектуална
та бездна, която се разтваря в твърдението, че не същ ест
вува обективност. Така може да се постигне нещо подобно
на неутралност, поне приблизителна.
ПОСТУЛАТИ
В тази книга се опитахме да издигнем няколко иска

ния по отношение на една нова, по-обективна и по-неут-
рална историческа наука.
Най-важното искане се състои в това, да загърбим ця
лата пиарска глъчка, защото майсторите на извъртане
то винаги са били и факири в изкуството да скриват лъ
жите си с шумотевица.
Първото гражданско задължение на историка е да ана
лизира методите на пиара и да ги определи като арсенал
от оръжия, като порочно ноу-хау. А ко не може да над
никне зад външния блясък на фактите, резултатите и
плодовете, той не става за нищо.
Поради факта, че днес историята е все по-добре доку
ментирана, възможността тя да поеме в правилната по
сока е голяма. Но дори модерната историография, която
се занимава със съвременността, е осакатена от факта, че
„истината“ излиза на бял свят обикновено едва след 50
години. В днешно време голям дял от историческата нау
ка е дело на тайните служби. ЦРУ например на своя глава
е разпалвало цели войни, КГБ е организирало революции
в чужди страни, а истината, че именно тези организации
стоят зад кървавите събития, става известна с половин
век закъснение.
361
Анализът и проучването на режима на Хитлер също

отне повече от пет десетилетия. Много източници бяха
анализирани твърде късно. Фактът, че психиатри са ръ
ководели националсоциалистическите концентрационни
лагери, бе потулван петдесет години.
О б ст о я те л ств о то , че би вш и ят федерален канцлер
Хелмут Кол бил на заплата при Лео Кирх - един от най-
големите медийни магнати в Германия, проникна в пре
сата едва след канцлерството на Кол. П одозренията, че
Херберт Венер, влиятелният председател на Социалде
м ократическата партия в Германия, е съзаклятничил
със Съветския съю з, бяха потвърдени едва след см ъ рт
та му.
„Истината“ в политиката се явява на бял свят винаги
с известно закъснение. А в цялата история истината е
охлюв.
Рано или късно фактите стават известни и макар че
истината за един Сталин например излезе наяве прекале
но късно, важното е, че все пак се появи.
А ко говорим за относителната ни съвременност през
последния век, наясно сме, че историческият образ на
събитията в него се променя и уточнява. Но колкото по
вече се отдалечаваме в миналото, толкова по-големи из
ненади ни очакват.
С тази книга се опитахме да поставим едно скромно
начало в такава насока.
ПО ВЪПРОСА ЗА РЕЛИГИЯТА
Ужасите си остават ужаси и убийствата си остават убийс

тва, независимо дали са извършени преди три хиляди годи
ни или днес. Това ни води до интересния въпрос дали
религията трябва да се проклина, осъж да и отхвърля,
362
защ ото, както видяхме, на нея дължим голяма част от

разпространените днес лъжи.
Не можем да отречем разкритите лъжи. Истина е, че
религиите са били използвани, за да оправдаят най-вар-
варски ж естокости, дори ги благославяли или организи
рали. Струва си само да припомним опустош ителните
кръстоносни походи. Инквизицията, изиграла толкова
мръсна и кървава роля. Преследването на евреите и изоб
що преследването на друговерците. Да си припомним и
Трийсетгодишната война в Германия, както и войните
между католици и протестанти.
Християнството, а с него религията изобщо, през пос
ледните векове губи почва. Достоверността му е разкла
тена още от Галилей. Хората започнали да се съмняват в
божественото начало. Лутер сериозно подкопал автори
тета на църквата. Създадени били многобройни нови сек
ти и вероизповедания. Всяка от тях настоявала, че при
тежава единствената душеспасителна истина. Критика
та на Библията била допълнителен удар срещу христи
янството. В исляма и юдаизма същ о се надигнали кри
тични гласове. Когато хората опознали и далекоизточни
те учения, това допълнително разтърсило вярата им.
Съзрели историческите зависимости, общите черти и об
щите рекламни стратегии. Много свръхестествени явле
ния изведнъж били обяснени с обикновени научни зако
номерности, доколкото не били плод на измислица.
Чудесата същ о изгубили уникалността си, защото са
еднакви или подобни в почти всички религии. Митовете
подозрително си приличат. Скептичните гласове на фи
лософите ставали все по-високи. Явили се Спиноза, Вол-
тер, Дидро и Френската революция. Трупали се открития
в естествените науки и се множели опитите да бъде нанесен
последният смъртоносен удар срещу християнството. Мо
жем ли тогава да кажем, че религията е излишна, лъжли
ва, погрешна, остатък от суеверните времена? Повратна
363
точка ли сме достигнали? Ще изчезне ли един ден религи

ята от лицето на земята, разобличена като пиар инстру
мент на лукавите свещеници?
Едва ли.
При цялата критика не бива да забравяме същ о, че
религията е създала много положителни неща. Будиз
мът е цивилизовал половин А зия, християнството - Ев
ропа. Религиите дават на хората основания да се стре
мят към по-добър ж ивот, да вършат добро и да избягват
„греховете“ . Да пренебрегнем усилията на многобройни
те монаси или на йезуитите би означавало, че не позна
ваме историята. Цялата система на възпитание е била
дело на монаси и свещеници, не бива да забравяме и този
факт. Повелята да обичаме ближните си е мотивирала
безкрайно м ного хора в д обровол н и те им усил ия да
помогнат. Въпреки извращенията религията е в основа
та на безброй добри дела и ако се твърди друго, значи се
отрича истината.
Най-високите истини и най-благородните прозрения са
формулирани в рамките на религиозни учения. Религии
те са утешавали бедните и слабите, представителите им
са се грижили за вдовици и сираци, помагали са на мили
арди хора.
Наполеон казвал, че религията пречи на бедните да
избият богатите. Цинично изказване, ала какво друго
можем да очакваме от него! Но религията настина е пре
дотвратявала убийства. Помагала е на родителите да
възпитават децата. А и кой м ож е да оцени примера,
който светците са давали на вярващ ите? М ногократно
н ападаната к а т о л и ч е ск а ц ъ р к в а на н я к ои м еста е
допринесла да се премахне р о бств о то , да се облекчи
съдбата на бедните и да се въдвори мир. Йоан Павел II бе
политически папа. Комунизмът в Полша никога нямаше
да рухне без този църковен отец, който материално и
м оралн о п од к р еп я ш е п р оф съ ю за „С о л и д а р н о ст “ .
364
Религиозни водачи са съумявали да смекчат или отменят

варварски наказания и ако, от една страна, само можем
да поклащаме безмълвно глави пред лицето на лъжите и
кланетата, от друга - не бихме могли да отречем истори
ческата истина, която гласи, че религията е помогнала
на много хора.
Тази книга няма за цел тоталното отричане на религи
ите. Толерантността спрямо всички религии е основно
изискване в нашата съвременност. А ко изобщо може да
се извлече поука от историята, тя е, че е необходима толе
рантност.
МИНАЛО И БЪДЕЩЕ
Това обаче в никакъв случай не означава, че трябва

да отстъпим и на йота от историческите изводи, които
направихме. Не означава, че трябва безрезервно да вяр
ваме в „светите писания“ . Мойсей, апостол Павел, све
щениците, измислили И сус, М охамед, Лутер - нека им
се наслаждаваме предпазливо. Същ ото важи за техни
те наследници, п ропаган дисти и п осл ед овател и . Не
всичко, написано черно на бяло, е истина - точно об-
р атн ото.
Крайно време е и да отнемем лавровите венци на фи
гури като Александър Велики, Цезар, Петър Велики,
Наполеон и Бисмарк. Те са се задържали на върха с п о
мощта на прекалено много лъжи и извъртане на и сти
ната. Не можем още дълго да си позволим да градим
върху лъжи две хиляди години от нашето минало. Ко-
лумб, Макиавели и Галилео Галилей същ о могат да бъ
дат разгледани в съвсем различна светлина. И зкривя
ването на истината може да сътвори неизмерима вре
да, защ ото ни дава лъжлива информация, която проек
тираме върху бъдещето!
365
Миналото винаги влияе на бъдещето. Съзнателно или

не, ние прилагаме поуките от миналото към бъдещето
и п р оекти р ам е п р озр ен и я та от вчера в ъ р х у наш ето
утре. Затова е толкова важно да съдим за миналото п о
открито, по-честно, по-истинно, по-обективно и по-не-
утрално.
Нали точно тази е разумната цел на истинската исто
риография - да събира коректни, полезни данни и фак
ти, с чиято помощ да създадем по-добро бъдеще.
За какво ни е иначе историята?
366
СЪДЪРЖАНИЕ
Най-големите лъжи в историята ( 1 ) ................................ 5

1. Легендата М ойсей............................................................ 11
2. Александър Велики - измислица и и сти н а 35
3. Господарят Гай Юлий Цезар -
в целия му блясък ......................................................... 58
4. Цицерон и Цезар: историческият дуел ................ 83
5. Границите на историческата наука....................... 106
6. Апостол Павел за напреднали..................................116
7. Измислици, измами, басни:
случаят Исус Х р и с т о с ............................................... 135
8. По следите на М охам ед............................................... 165
9. Христофор Колумб, или митът
за откриването на А м е р и к а .....................................185
10. Николо Макиавели -
във властта на Чезаре Борджия ............................216
11. Реформирани мисли за Мартин Л утер ............... 237
12. Обективното величие на Петър Велики ............ 275
13. Галилео Гал илей:
„И все пак тя се върти!“ ............................................ 292
14. Новите дрехи на императора:
Наполеон Бонапарт..................................................... 307
15. Поглед през увеличително стъкло:
княз Ото фон Б исм арк............................................... 331
Най-големите лъжи в историята ( 2 ) ............................358
367

Ha. A. Meler - Nay-Golemite Lazhi V Istoriyata 01 PDF

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Ha. A. Meler - Nay-Golemite Lazhi V Istoriyata 01 PDF

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

НАИ-ГОЛЕМИТЕ

За поръчки се обадете на телефон

Copyright © 2006 by Ha. A. Mehler

Превод Яна Кожухарова

му я припишат. С подобни техники потайно и със задна дата

репертоар от манипулационни техники, в които - както

ната лъжа в големи и свръхголеми мащаби. Но тя съ ­

Този въпрос придобива все по-голяма тежест, още пове­

то сме стъпили. А ко тази земя е наторена с лъжи, полуис­

Историята на евреите, наричани още юдеи и синове на

интелект са допринесли в голяма степен за това интелекту­

изворът и източникът, от който са произлезли останалите

В Египет властва всемогъщият фараон. По онова време

изпълва с безкрайна жалост. Тя изважда бебето от реката

те. Фараонът е силен и м огъщ , ж реците му обладават

Те са избраният народ, господ е с тях! Никой не може да

Мойсей все още ръководи лично народа си и все още гори

Така би могъл да бъде преразказан вълнуващият, въз­

ват до днес, както вече казахме, по сто милиона пъти, отново

• Според преданието фараонът наредил да бъдат удавени в

• Не може да не предизвика съмнения и спасението на

• Същевременно подмолно и изкусно се опъва струната на

наги са били примамката, с която вниманието на слуша­

• Съмнителни най-сетне са и ужасните бедствия, с които

• За да се онагледи могъществото на собствения бог, били

• Чудесата, ако ги разгледаме по-отблизо, също не са тол­

талази поглъщат преследващите ги египтяни, с други

• Фактът, че бог се грижи да достави храна (манната),

• Ето защо историите за манната, която валяла от небето,

• Нататък: В Първа книга Мойсеева се разказва, между

Днес с необорима категоричност знаем, че Слънцето не

ните острови. Изанаги и Изанами се съвокупили и родили

В съвременна Япония вече не вярват на тази история на

• Същото може да се каже и за рая. Представите за рая

• Втора книга Мойсеева разказва между другото за Десетте

твените закони да се предават на хората на планински

• Третата, Четвъртата и Петата книга Мойсеева гъмжат от

За да се придаде на правилата за поведение достойнство и

• За да се бетонира легитимацията на разказаната исто­

се разделят, къпинови храсти пламтят, дървени тояги

Със същата цел Мойсей превръща водата в кръв и се явява

Но народът обичал тези истории. И търсел обяснения за

Колкото и многобройни паралели с други религии да

Методът да се изброяват генеалогично цели родове се

Виденията помагали и срещу фалшивите пророци. С

ИСТИНАТА, САМО ИСТИНАТА И ЦЯЛАТА ИСТИНА

В началото евреите вероятно са били пътуващи търгов­

„Прашните“ купували и продавали злато, сребро, мед,

истинността на източника, оригиналността на източника -

Истината е, че те са, меко казано, оскъдни. Ако използ­

петте Книги Мойсееви, наричани на гръцки Пентатойкос,

Но какво станало с устните предания? С различните

те или елините не потвърждава същ ествуването му. От

Остава ни да направим следния извод: Петте книги

предпазливо би трябвало да се изразяваме, вдъхновява

Делото, което Александър Велики превръща в задача на

от богове, и може би с основание. Принц по рождение, той

за опознатата по онова време част от света, която той желае

Да си я припомним: яремът на древна бойна колесница,

но мотивирани. И така, неравните войски се сблъскват.

Всички ще помнят годината 333 пр.Хр., до днес тази дата

гарнизоните да бъдат гърци. Впоследствие основава град

* H a n s -J o a ch im G e h r k e, A l e x a n d e r der GroBe, Miinchen, 2 0 0 0 . - Б. авт.

ната лъжа в големи и свръхголеми мащаби. Но тя съ

Този въпрос придобива все по-голяма тежест, още пове

то сме стъпили. А ко тази земя е наторена с лъжи, полуис

интелект са допринесли в голяма степен за това интелекту

Така би могъл да бъде преразказан вълнуващият, въз

наги са били примамката, с която вниманието на слуша

• Чудесата, ако ги разгледаме по-отблизо, също не са тол

• За да се бетонира легитимацията на разказаната исто

В началото евреите вероятно са били пътуващи търгов

Истината е, че те са, меко казано, оскъдни. Ако използ

разкрасяването, балансирането и изглаждането на повес

ръката на наемен убиец. Едва се е позадържал на царско

По въпроса за Александър Велики повечето съвремен

До днес историците не са оценили по достойнство пропа

Да преразказваш живота на Цезар е истинско удоволст

наречения триумвират. Казват му още и „триглавото чу

сово забавление. Всички съставки са в изобилие, предложе

Ето как бихме могли да опишем изключителния, уника

години по-късно войниците му в Галия възпели в подигра

Цезар подчинявал всичко, наистина всичко, на амбици

1. Споменахме, че Цезар не се стряска от никакви по

Привлича готовите да му съдействат. Не пропуска да опи

2. Някои войни разпалва напълно целенасочено и съзна

пише в съчиненията си. Всичките му действия се ръково

6. Да се обърнем към неподкупните числа. Плиний твър

да се отърся от убеждението, че ги е вдъхновявала божест

Цицерон бил роден оратор, майстор на говореното сло