СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ „СВ.

КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“

ФАКУЛТЕТ ПО КЛАСИЧЕСКИ И НОВИ ФИЛОЛОГИИ

КАТЕДРА ПО АРАБИСТИКА И СЕМИТОЛОГИЯ

Фахри Салеем Бсоул

АВТОРЕФЕРАТ
НА
ДИСЕРТАЦИОНЕН ТРУД
За присъждане на образователната и научна степен
„доктор“

НА ТЕМА:

Абу Бакр Ибн ал-Мунзир ан-Нишапури (поч. 930)

в ислямската интелектуална история: иджтихадът и третирането
на немюсюлманите в неговата юриспруденция

Научен ръководител:
Доц. д-р Симеон Евстатиев

София, 2013
 СЪДЪРЖАНИЕ

Първа част.
Ислямската юриспруденция
1. Въведение……………………….....................................................................4
2. Ислямската религия и Корана …………….....................………….….……6
2.1. Ислямските религиозноправни школи………................….…………….6
2.2. Ислямската юриспруденция.......................................................................8
2.3. Елементи на ислямската юриспруденция................................................10
3. Разбиране на текста.......................................................................................12
3.1. Разногласия между правоведите...............................................................12
3.2. Правилото, според което едно правно отсъждане не отменя друго......14
3.3. Терминология..............................................................................................15
3.3.1. Иджма‘.....................................................................................................15
3.3.2. Кийас.........................................................................................................16
3.3.3. Иджтихад................................................................................................17
3.4. Теорията за правен киас.............................................................................18

Втора част.
Ибн ал-Мунзир в ислямската юриспруденция
1. Исторически преглед..................................................................................19
1.1. Ибн ал-Мунзир като учен..........................................................................21
1.2. Ибн ал-Мунзир в ислямското право.........................................................23
2. Методът на Ибн ал-Мунзир при изследването на хадисите....................23
3. Политическите възгледи на Ибн ал-Мунзир........................……….........24

Трета част.
Зиммии
1. Етимология..................................................................................................27
2. Евреите.........................................................................................................28
3. Правата на зиммиите...................................................................................28
3.1. Разграничаване на зиммии от мюсюлмани..............................................30
3.2. Лична безопасност......................................................................................30

2
 3.3. Наказание за убийството на зиммии.........................................................32
3.4. Бракът между мюсюлмани и зиммии.......................................................32
3.5. Финансови транзакции със зиммии..........................................................32

Приноси на дисертацията.........................................................................................38

3
 Първа част

ИСЛЯМСКАТА ЮРИСПРУДЕНЦИЯ

1. Въведение

Мухаммад ибн Ибрахим ибн Джаруд Абу Бакр ан-Нишапури Ибн ал-
Мунзир (242/856-319/931), религиозен водач и ръководител на молитвата (имам ал-
харам), юрист от Мека, виден ислямски юрист (муджтахид), разказвач (мухаддис)
и тълкувател (муфассир), е един от водещите учени в областта на теорията за
правния конфликт (ихтилаф) през трети век по хиджра. Въпреки това и независимо
от факта, че е бил високо ценен от своите съвременници и биографи, в
съвременната наука не му е отделено особено внимание и той не е получил
специално признание за своите интелектуални приноси в ислямската история. Този
пренебрегнат учен всъщност има богато творчество, но до нас са достигнали само
няколко негови трактата: ал-Икна‘ („За убеждението“), ал-Иджма‘ („За
консенсуса“), ал-‘Улама’ („За религиозните учени“), ал-Аусат („Средна книга”) и
ал-Ишраф ала мазахиб ахл ал-‘илм („Преглед на мненията на учените“).
За живота на Ибн ал-Мунзир не е известно много, освен че е роден в
Нишапур, по това време столица на провинция Хорасан. Независимо, че не се
споменава нищо за обучението на Ибн ал-Мунзир в ранните му години, би могло
да се приеме, че той придобива добро първоначално образование, тъй като през
този период Нишапур е силно развит ислямски културен център. Животът на Ибн
ал- Мунзир завършва в неговия дом в Мека, вероятно през 930 г.сл.Хр.
Ибн ал-Мунзир пише съчинения най-вече в областта на естествените
науки. Той се интересува от области и теми като коментирането на Корана
(тафсир), науката за хадисите (‘илм ал-хадис), юриспруденцията (фикх), нейните
„корени“ (усул ал-фикх) и т.н., а на трудовете му впоследствие се позовават
редица тълкуватели на Корана, разказвачи на хадиси, правоведи и др. Този учен
проявява широк кръг от способности в разнообразни науки, съставяйки различни
трудове и класификации в по-голямата част от ислямските науките. Неговата
слава и репутацията му на независим муджтахид (религиозен учен, който
тълкува самостоятелно ислямските извори – Корана и Сунната, изказвайки

4
самостоятелни съждения по ключови религиозноправни казуси) произтичат
изключително от влиянието на неговите съчинения, някои от които са
публикувани.
Част от тези книги се използват от учените и юристите за справки при
разпространяването на известни съдебни практики и отсъждания чрез консенсус
по различни юридически проблеми. По-голямата част от книгите, занимаващи се
с тълкуванието (тафсир), разяснението (хадис), юриспруденцията,
религиозноправния консенсус и противоречията между учените използват за
справка именно трудовете на Ибн ал-Мунзир.
Ибн ал-Мунзир е велик религиозен учен (‘алим) и безусловен муджтахид.
Настоящото изследване разглежда неговия живот и науките, които той е овладял,
както и политическите, социалните и научните измерения на живота по негово
време. Тук също се разглежда и начина му на индуктивно и дедуктивно извеждане
на юридическа преценка въз основа на свещеното писание на Корана,
сунна/хадис, иджма‘, киас ал-маслаха ал-мурсала, истихсан. Ние достигнахме до
заключението, че Ибн ал-Мунзир, предвид всички тези източници, също е имал
особено мнение по отношение на иджма‘ и хабар ал-уахид и е споделял мнението
на Шафии' относно юридическото предпочитание истихсан. Има и примери от
юриспруденцията на Ибн ал-Мунзир по въпроси като поклонението, полигамията,
развода и различните санкции, политически възгледи и статута на не-
мюсюлманите в ислямската държава. Това е само една малка част от
юриспруденцията на Ибн ал-Мунзир, съдържаща се в книгите му.
От текстовете му също така става ясно, че той е имал познания по науките
използвани за оценка на автентичността на хадисите. Използването на понятия
като 'недоказан' (гайр сабит, слаб – да‘иф) и други като 'доказан' (сахха) и
'анонимен' (маджхул), показва, че той е бил напълно запознат с тези понятия,
въпреки че не използва специфичните термини, които днес са общоприети в това,
което се нарича хадисна терминология (мусталах ал-хадис). По този начин,
въпреки че тази конкретна дисциплина е напълно развита и описана на по-късен
етап, става ясно, че дори по времето на Ибн ал-Мунзир тези понятия са били
разбирани и че той е бил ерудит в използването им.
В това изследване се опитваме да изясним приноса на Ибн ал-Мунзир към
ислямската юриспруденция като същевременно предложим едно по-дълбоко

5
разбиране на научните му методи. Другата главна цел на изследването е да
открием причините, поради които до наши дни е достигнала такава незначителна
част от неговите текстове, въпреки сериозния им принос. За да изпълним тези
цели се опитахме да изследваме всички факти относно живота и трудовете на Ибн
ал-Мунзир, които са представени тук. Тази работа се фокусира върху влиянието,
което той оказва върху други учени, както и върху ислямското право като цяло.
Въпреки ограниченото количество източници, в тях успяхме да открием
достатъчно информация за този велик учен.
Разгледали сме и трудовете на съвременни учени, които изследват периода
на формиране на ислямското право и неговото развитие. Взети са под внимание
изследванията на учени като Кристофър Мелчърт, Уаел Халлак и Йозеф Шахт,
които работят в подобни области на ислямското право. Факт е обаче, че никой от
тях не изследва конкретно ролята на Ибн ал-Мунзир във формирането на
ислямското право, нито са изследвани неговите трудове. Така, настоящето
изследване има за цел да свърже работата на класическите и на съвременните
учени в тази област. Използваните източници са както в оригинал на арабски език,
така и вторични източници на западни, и не само, учени. Поради наличието на
ограничен брой източници много от въпросите зададени тук остават без отговор.
Предстои те да бъдат изследвани в бъдеще, както и да се локализират трудовре на
автора, които на този етап са останали неоткрити. Като цяло темата беше голямо
предизвикателство за нас, резултатите от които могат да бъдат проследени в
настоящето изследване.

2. Ислямската религия и Корана

Ислямската религия се основава на Корана, който представлява Божието

слово, изпратено на Мухаммад под формата на свещена книга, за да го предаде на
хората без изменения. Отделните части на Корана са низпослани на Мухаммад по
различно време за период от двадесет и две години, два месеца и двайсет и два
дни. Това се случва в Мека и Ал-Медина (Ясреб), а периодът е известен като
времето на божественото откровение (ал-уахи). Докато е жив пророка Мухаммад е
единствения тълкувател на откровението, което обаче той не събира в една
цялостна книга. Пророкът е бил неграмотен и поради тази причина неговите

6
сподвижници и последователи са записвали откровенията на отделни късове
хартия или са ги запаметявали. Един от основните приноси на Ибн ал-Мунзир е
тълкувание (тафсир) на Корана в неговата цялостност. За тази цел той използва
както текста на Корана, така и достоверни хадиси.

2.1. Ислямските религиозноправни школи

Развитието на правните школи (мазхаб) е уникален по рода си феномен

характерен само за ислямската религия. Като термин той се отнася до философска
школа или ислямската религиозна юриспруденция (фикх) в суннитския ислям.
Мазхабът е съвкупност от правни експерти, които принадлежат към дадената
школа и участват в разработването на доктрината, създадена от определен юрист.
Идентичността на определена школа се формира именно на базата на
способността на правни експерти да предложат свое лично тълкувание в рамките
на предварително възприет набор от принципи. Политическите, икономическите,
социалните, образователните и другите идентичности и роли на школите се
нареждат исторически и логически след правната им идентичност.
Четирите религиозноправни школи в сунитския ислям - маликити,
ханифити, шафиити и ханбалити обикновено не се разглеждат като отделни секти
на ислямската религия, тъй като между учените техни представители съществува
хармония през цялата история на исляма. Сунитите смятат, че и четирите школи
имат правилната ориентация, и разликите не лежат в основите на вярата, а в по-
фината преценка и съдебната практика, които са в резултат на независимите
разсъждения на четиримата имами: Абу Ханифа, Малик ибн Анас, аш-Шафии и
Ибн Ханбал, и учените, техни последователи. Поради различията в
индивидуалните им методи при тълкуванието на първичните източници, те
достигат до различни заключения по много въпроси. Много историци твърдят, че
четвърти/ десети век е период, през който тези школи мобилизират широк кръг от
последователи сред обикновеното население. До началото на единадесети век,
повечето правоведи мюсюлмани са били привърженици на една от четирите
религиозноправни школи. Не е възможно да се определи с точност кога е
създадена дадена школа, тъй като както за тях, така и за суфитските ордени и
другите институции в исляма, не разполагаме с подобна информация.

7
 Отличителната черта на дадена правна школа е съвкупността от юридически
становища. Школата се сформира, когато се съберат многобройни становища,
които се приписват на даден учител, това е механизмът, по който се основават и
четирите правни школи. Не по-малко на брой са и „подражателните” становища
(таклид), които се основават на друг авторитет. Йозеф Шахт забелязва, че това,
което е известно като класическа теория за ислямското право е в резултат на труда
на Шафии (поч.204/820), който обединява две течения на философското мислене в
ранната ислямска интелектуална история относно ролята на пророческата
традиция. Шахт твърди, че древните правни школи на първо място не правят
разлика между пророческата традиция и останалите традиции, и че техните членове
разбират сунната като житейска традиция на общността, която се формира на
базата на лични логически разсъждения и здрав разум. Възниква и друго течение,
което се опитва да дефинира закона единствено в рамките на пророческата
традиция без да остави място за лични разсъждения. По този начин Шахт
преформулира добре известното разграничение между „хора на мнението” (ахл ар-
ра'и) и „хора на преданието” (ахл ал-хадис) в ранната фаза на ислямското право.
Според западните историци, школите в ислямското право преминават през
няколко етапа:
1. Древните правни школи са географски, т.е. последователите на
дадена школа идват от един регион.
2. Превръщане на школите от регионални в персонални.
3. Късните религиозноправни школи се появяват в резултат на правни
противоречия.
Уаел Халлак установява, че тези школи възникват в края на трети и
началото на четвърти век по хиджра, факт, който бе потвърден в последствие от
проведено проучване. Интригуващо е описанието му на работата на ал-Халал
(поч.311/ 933), и други правоведи от това време, като измисляне на доктрина и
нейното обратно проектиране. Ибн Халдун (поч.809/1406) продължава с
обяснението, че правоведите престават с опитите да излязат със собствени
решения, когато подразделенията в техническата терминология нарастват
прекомерно; когато става трудно да се достигне ранга на иджтихад, и когато те
започват да се чувстват зависими от неквалифицирани правоведи. Това е

8
 обяснението на Йозеф Шахт защо някъде след 287 год. по хиджра престават да
възникват нови школи.
Съществували са и други школи, известни в различни региони.
Религиозните решения (фетви) и правните отсъждания на техните авторитетни
имами са представлявали образец. Това са били отсъжданията (ахкам), които са
имали определен брой последователи и които са действали за известен период от
време докато са били изоставени, превръщайки се в отживелица с кончината на
последователите им. Такъв е случаят и с Ибн ал-Мунзир.

2.2. Ислямската юриспруденция

Ислямското право се състои от основи и разклонения. Основите му се делят

на две:
1. Произход на юриспруденцията, която се състои в основни правила,
произтичащи от арабската терминология и които определят кое е
задължение и кое – табу.
2. Общи юридически правила: включват познаването на ислямското право и
неговите закони. Тук се включват и разклоненията на правните основи. Ас-
Суюти (поч. 911/1505) отбелязва по този повод, че умението да се използват
аналогии е много важна възможност, която спомага да се осъзнаят правните
казуси, техните слабости и скрити недостатъци. Това умение се отличава със
способността да се разберат и разпознаят необичайните от повтарящите се
казуси. Поради тази причина юриспруденцията се нарича “наука на
аналогиите”.
Ислямската юриспруденция се състои от създадени от хората трудове, в
резултат на техните научни и интелектуални усилия и способността им да разберат
текстовете на ислямското право, техния произход и цели, в допълнение към
привеждането на неговите разпоредби според определена методология.
Необходимо е правоведът да има опит в работата си с недостатъчните методи и да е
запознат със структурата на религиозноправните правила, теорията и нейното
формулиране. Ученият факих също трябва да бъде запознат с естеството на
правилото и съставните му елементи, както и с начините за извеждането му.
Необходимо е също така да бъде експерт в клоновете и дисциплините на правната
наука, да е запознат с метода и средствата за дедукция на ислямските правни норми
9
от техните източници. Тъй като съдебната практика е продукт на работата на
човека, основавайки се на мисълта, работата и юрисдикцията на правоведа, въз
основа на ислямското право и неговите фундаментални основи, представената
теория също е продукт на работата на хората и следователно е обект на промяна.
Така както учените имат разногласия при извеждане на частични правила, също
така имат разногласия и при формулирането на теорията.
Какви са научните основи и елементи, които един правовед следва да вземе
предвид при формулирането на една правна теория? За да отговорим на този
въпрос, следва да разгледаме следното определение за съдебно правило:
1. Ал-Тадж ас-Субки (поч. 1369/1949) дефинира правилото като
всеобхватна разпоредба, към която могат да се приложат много от
вторичните правила и чрез която правилата могат да бъдат разбрани.
2. Ал-Хамауи (поч.626/1226) дефинира правилото като главно, което
важи за всички подправила, които могат да бъдат разбрани чрез него.
3. Някои от правоведите се фокусират върху правилото, което се
прилага за вторичните правила, а някои от тях се фокусират върху
подправилата, които могат да бъдат разбрани чрез главното правило.
4. Дефиницията на елементите на главното правило трябва да включва
комплекс от подправила, които се прилагат към него директно.
5. Правоведът трябва да познава основите на правните закони, и
материалът, чрез който се обосновават, тъй като всяко правило следва
да бъде изведено от съществуващ закон в ислямското право; в
противен случай то няма да бъде разгледано и взето под внимание.
Теорията за науката юриспруденция се основава на ислямското право.
Правните отсъждания се възприемат като такива, тъй като се базират на
ислямското право, а доказателствата и основите на ислямското право имат за цел да
разкрият и конкретните правила, които произтичат от него. Теорията за
юриспруденцията обхваща правните отсъждания в ислямското право и тъй като не
изключва никакви вторични подправила, се приема за всеобхватна.

2.4. Елементи на ислямската юриспруденция

Те могат да бъдат определени като научните стълбове, които изграждат

теорията за юриспруденцията, за да придобие тя форма. Това са самостоятелни
10
дисциплини на правилата на юриспруденцията, чиято основна характеристика е да
са всеобхватни: правилото трябва да включва отсъждания от различни клонове на
правната наука, за да може да е представително.
Основната характеристика, която превръща ислямското законодателство в
това, което представлява и днес и гарантира единството на разнородните му
елементи е отношението към действията на всеки отделен човек, като включва на
следните концепции:
- задължително (уаджиб);
- желателно, но не задължително (мустахабб);
- забранено (мухаррам);
- неодобряемо, но не забранено (макрух);
- законно и позволено (халал).

Това означава, че правилото трябва да бъде всеобхватно и приложимо към

почти всички подправила. Например човек, чиято овца разваля реколтата на друго
лице е отговорен за това, а направената насила продажба се анулира и е
недействителна. Разводът по принуда се анулира и е недействителен, но когато
стигнем до израза "принудата анулира договора", следва да го разгледаме като
законодателна теория, защото включва абстрактен елемент. Какви са средствата и
методите, чрез които един правовед може да достигне до теоретичната рамка на
юриспруденцията?

3. Разбиране на текста

Основните несъгласия между правоведите се дължат на предаването на

текстовете на Корана и сунната, които са основните източници на ислямското
право и според които действа юриспруденцията. Разликата между сунната и
Корана е, че кораничният текст е разкрит изцяло и директно на Пророка, докато
сунната ни е предадена от лица, сподвижници на Мухаммад, и спорът за нейната
автентичност увеличава разногласията между правоведите и ги разделя в мнението
им дали тя трябва да се приеме или отхвърли.
Различните мнения относно начина, по който преданията са достигнали до
нас могат да бъдат илюстрирани по следния начин:

11
 I. Отхвърляне на автентичността на преданието (и‘тилал ал-‘иснад) -
юристът отхвърля преданието заради определен недостатък.
II. Прекъсване на връзката (‘адам ал-иттисал). Традицията може да
включва предания от последователите на последователите на пророка Мухаммад,
но може и да липсват някои от разказвачите и затова се нарича прекъснат. В
преданието може да е включена невярна информация, която да се основава на
лъжи и измама. Правоведите нямат проблем с предание, чиято линия от
разказвачи достига до пророка Мухаммад, а с тази, която може да включва
невярна информация.
Подменените и подправени предания са основната причина за различията
сред правоведите. По отношение на подменените прадния, има три основни
позиции: 1) абсолютно одобрени 2) напълно отвърлени 3) условно одобрени.
Посочените по-горе подходи са одобрени от някои правоведи и отхвърлени
от други. В преданията са използвани следните термини "аз чух", "той ни
предаде” „той ни информира" (сами‘ту, хадатна, ‘анба’ана). Ние забелязахме,
че източникът на разногласията са повествованията, които не идват от Хиджаз,
тъй като фундаменталистите ги отхвърлят, а учените ги приемат, ако отговарят на
условията за автентичност.

3.1. Разногласия между правоведите

Какво може да се използва като доказателство за легитимността на

разногласията между правоведите? По отношение на маловажните религиозни
въпроси задължително условие е несъгласието да е възникнало по времето на
последователите на Пророка, тъй като ако тогавашните правоведи не са били
легитимни, предабията нямаше да бъдат предавани от едно поколение на друго.
Разногласията между правоведите относно маловажни религиозни въпроси, в
резултат от религиозните тълкувания, се превръщат в богат законодателен
материал. Той разширява хоризонта на ислямската юриспруденция и изгражда
основите ѝ като оформя база за фундаментални научни изследвания, които водят
до ‘употребата’ на юриспруденцията на практика.
Когато броят на правоведите бързо нараства се въвеждат условия, едно от
които е така нареченото „да се вземе предвид разликата” (ал-‘ахз би ‘айн ал-и
‘тибар уа-л- ихтилаф), при което пред дискутиращите се привежда доказателство

12
необходимо за становището на другата страна. Също така се определят и
условията, по които се извършва отричане по общо одобрение. Това е ясно
доказателство за постигане на съгласие им при наличие на малки разногласия.
Юридическото богатство от противоречиви правни мнения е от голямо
значение за организиране на базата на правните различия. Книгите са изпълнени с
мненията, отсъжданията, религиозните съвети и изводи, които се различават в
зависимост от мястото, времето и човека. В своята същност това богатство
съдържа много от правилата и изяснените юридичеки становища, получени
практически от делата и въпросите, с които се сблъскват юристите. Това ясно се
вижда в книгите относно разногласията и противоречията между правоведите, в
допълнение към книгите за принципа на аналогият киас. Ние изследваме теорията
на Ибн ал-Мунзир, въз основа на неговите книги и спорни становища, които се
считат за част от правното богатство, затова следва да засегнем някои въпроси:
А) Кое е юридическото правило, което създава различия в мненията на
правоведит?
Б) Създава ли разногласието теория на юриспруденцията ?
В) Каква е ролята на разногласието в рамките на една и съща доктрина и
предание ?
Г) Каква е ролята на разногласието във връзка с останалите доктрини ?
Правилата на юриспруденцията, които намерихме, са сложни и са били
редактирани от правоведите.
Те са разделени на две части :
1. Първата част включва всеобхватните правила на юриспруденцията,
които са предмет на научни дисциплини. При работа с тези правила, юристът
зависи от произхода на ислямското право и разумните доказателства.
2. Втората част включва правила на юриспруденцията, съставени от правни
разсъждения с цел да се обобщят резултатите на съдебната практика и да се
събират в по-малък обем, което би улеснило достъпа до набор от правни въпроси.
Правилата на юриспруденцията от първата част са общите правила на ислямското
право, които се състоят от клонове и подраздели от една страна, и от друга от
матрицата, която обхваща подправилата в ислямското право. От тази гледна точка
това е едно философско изследване. Правилата на юриспруденцията във второто
им значение са съдебни технически подробности, които трябва да бъдат основен
материал за съставяне на ислямския закон. От научна гледна точка, теорията на
13
юриспруденцията означава дедукцията на общите правила от основите на
ислямското право, което се случва на две нива:
1. Извеждането на общите правила и това е правната теория.
2. Извеждането на частичните правила, които са част от познатата ни
съдебна практика.
Правоведите, които извеждат частичните правила имат разногласия както
относно тях, така и относно извеждането на общите правила и то по същите
причини. Това е основната причина за разногласия сред юристите. Разногласията
сред правоведите се базират върху това, което наричаме теорията на текста,
сравнение, дедукция и киа с. Причината за разногласията може да бъде:
A) Текстът по отношение на преданието, указанията и заобикалящите го
външни условия.
B) Текстът като разлики при извеждането на общите правила .
C) Текстът като разлики при извеждането на частичните правила.

Предание само от един източник (хабар ал-уахид).

Ако хадисът е предадено от един-единствен разказвач, но стига до група
разказвачи от времето на Пророка, то правоведите няма да го приемат. Някои от
тях ще го отхвърлят, съмнявайки се в автентичността на преданието, докато други
ще го приемат, защото те са възприели друго становище по. Това може да бъде
онагледено при Аиша (поч. 58/678), една от съпругите на Пророка, която казва, че
мъж от племето зурейк е омагьосал пратеника на Аллах до степен, когато той
започнал да си представя, че е направил нещо, което всъщност не е направил.
Това предание може да се проследи до времето на последователите на Пророка,
така че когато достига до Ибн ал-Мунзир само чрез един разказвач, той се
усъмнява в автентичността му.
Същата история лежи в основата на преданието свързано с Абдуллах Ибн
Масуд (поч. 32/652), който казал, че пророка Мохамед е разрешил използването
на вино за ритуално измиване. Той казал: „Една нощ аз бях в компанията на
Пророка и когато настъпи времето за утринната молитва, Пророкът ме попита:
имате ли вода за измиване? Отговорих: Пратеник на Аллах, имам една стомна
вино, тогава той изми тялото си и започна да се моли“.
Ибн ал-Мунзир твърди, че преданието на Ибн Масуд не може да бъде
доказано, и преданията за Пророка не може да се предават от неизвестни лица.

14
 Ибн ал-Мунзир отхвърля това и същото правят и аш-Шафии и Ахмад Ибн
Ханбал, но Абу Ханифа го приема, базирайки се на вярата и нравствеността на
разказвача.

3.2. Правилото, според което едно правно отсъждане не отменя друго

Решението, изречено от един съдия не може да бъде отхвърлено от друг

съдия, защото по този начин той подлага собственото си решение на опровержение
от трети съдия, и така нататък. Това би довело до положение на нестабилност.
Решението подлежи на изменение, тъй като то може да се различава от един съдия
на друг и от един период в друг, така както се е случило с аш-Шафии, когато той
издава две фетви по един и същ проблем, една в Египет и другата в Ирак. Вторият
праведен халиф Умар Ибн Хаттаб също отсъжда по начин, различен от този на
първия халиф Абу Бакр, но без да отхвърля решението му.
Когато съдиите не могат да отличат правилното от погрешното, техните
решения са едни и същи. Също така не е възможно да се опровергаят един друг,
тъй като отхвърленото решение може да е по-правилно от това, което е присъдено
на негово място. Това е причината, поради която е трудно да се направи
разграничение на правилното от погрешното. Тъй като съдиите следват същите
методи и начини на взимане на съдебно решение и се ангажират с неговите условия
като представят доказателства и аргументи, ние не можем да разграничим
правилното от погрешното. Ако един от тях се противопостави на текст или
юридически извод или правило, по което има консенсус, ние знаем, че това е
погрешно. Този консенсус е произвел много направления, които са се превърнали в
теории и някои от тях са следните: ако съдията отхвърли показанията на
неблагонадеждно лице и последният се покае и ги поднови, това не може да бъде
прието, тъй като може да се разглежда като опровержение на първото съдебно
решение. Ако съдията издаде решение по даден въпрос и след това промени
възгледите си за него, той не може да отмени първоначалното си решение, но може
да последва друго съдебно решение, докато издаде второ решение.

15
 3.3. Терминология

3.3.1. Иджма‘

Иджма‘ или консенсус, се приема за доказателство от някои правоведи,

дори и да не са съгласни по отношение на вида му и условията, по които е
достигнат. По този въпрос има написани множество трудове. Ибн ал-Мунзир е
сред първите, написали книга по този въпрос, със заглавие „Консенсус”.
Съгласието е обратното на несъгласието, затова когато правоведите се съгласят по
дадено правило от ислямското право отнасящо се до определен въпрос, то това
съгласие става обвързващо и задължително да се следва при бъдещи подобни
случаи.
Съгласието е подразделение на разногласието, така че липсата на
разногласие означава консенсус и е задължително юристите да имат едно мнение
по даден въпрос. Това единодушие би могло да бъде отхвърлено по следните
причини:
- противоречи на предишно правно отсъждане.
- може да доведе дотам, че правоведите да се принудят да приемат
единодушно грешен принцип.
- казус, който никога досега не е възниквал в ислямската юриспруденция.
Това показва, че разногласията са допустими и са част от консенсуса, тъй като и
двата са постигнати чрез правно отсъждане. Така че, ако юристите постигнат
единодушие, то ще бъде обвързващо, а ако имат различни виждания, всяко едно
от тях ще се разглежда различно доказателство за даден въпрос.

3.3.2. Кийас
Кийас – отсъждане по аналогия се използва от ислямските религиозни учени
за издаване на присъди и съдебни решения. Те са изведени съответно на базата на:
(a) Корана;
(б) Сунната;
(в) единодушно приети присъди на муджтахиди.
Подобно на консенсуса, но за разлика от Корана и Сунната, кийас не се
възприема като разкрит източник на правото и като производно на първичните
източници, той се нуждае от обосновка въз основа на тези източници. Ако даден

16
 правовед разбира теорията на юридическия извод и нейните стълбове, условия и
слаби места, той ще има възможността да упражнява правната професия в
допълнение към подход, въз основа на който би могъл да формулира една теория,
която да свърже целта с резултата. Правният извод е най-обширния източник на
информация, до който юристите прибягват.
Правният процес е дедуктивен, дотолкова доколкото процесът на
комбиниране между подобното и идентичното в правната материя се базира на
него. Така правоведите сравняват теорията с изводите. Произходът на този метод
може да се проследи до Умар ибн ал-Хаттаб, когато казва на съдията ал-Ашари
(поч.324/935) „сравнявай нещата и взимай под внимание примерите“.
Отхвърлянето на това идва от факта, че разпоредбите за правилата на
юриспруденцията не са напълно безусловни, а изводът изисква безусловна
последователност, тъй като причината, която е най-важния от стълбовете й, е
безусловна; в противен случай направеният извод би бил неверен. Тогава как
става така, че оригиналният текст, който се използва като отправна точка трябва
да бъде безусловен, а разклонението, от което произлиза трябва да бъде
податливо на промяна? Отговорът на това е: правните правила в повечето случаи
не са абсолютни, тъй като правоведът, който е проучвал направленията му, когато
е трябвало да формулира теория е предпочел да изключи едни правила и да
възприеме други. Предпочитанието в крайна сметка е един вид извод и
прибягването до него от страна на правоведите не ги извежда от сферата на
заключенията.

3.3.3. Иджтихад

Полагане на усилия да се определи правило в съответствие с божествения

закон по отношение на конкретен случай. Много малко са ислямските концепции,
които са преминали през толкова радикална семантична промяна за последните
няколко века. Този арабски термин, използван векове наред само в сложни
произведения на правната теория (усул ал-фикх), се трансформира в
произведенията на съвременните мюсюлмански реформисти по целия свят. Много
западни учени са изследвани или класическата правна страна на първата
дефиниция по-горе или съвременното използване на термина иджтихад сред
реформистите. Стойностни проучвания са публикувани на теми, вариращи от

17
връзката между иджтихад и издаването на фетви (ифта’), до така наречения
проблем за „затварянето на вратата на иджтихад”, и ролята на иджтихад в
реформистките движения от ХІХ и ХХ в. Накратко, този термин се среща на много
места в съвременните изследвания и формулировките на исляма. Иджтихад, така
както го възприемаме, означава тълкувание. В буквалния смисъл на думата това
означава полагането на усилия и технически е усилие за разкриване на правната
теория чрез нейните източници. Иджтихад е точно обратното на таклид
(„имитация“, т.е. следване на становищата на други без оглед на техните
източници). Това е и опит да се формира легитимно становище въз основа на
Корана и Сунната. Когато няма ясно решение относно конкретен проблем,
юристите използват подражанието, за да намерят подходящо мнение. Термин,
който е бил използван обикновено във връзка с думата ра’и под формата
иджтихад ар-ра’и с цел да се обозначи интелектуална дейност или мотивите на
учен юрист, чиито източници на знания са материали с религиозен авторитет.

3.4. Теорията за правен кийас

Правоведите взимат решение посредством обратна индукция или по метода

на киас. Правилото за част от неделимо цяло е същото като правилото за цялото.
Тази теория се отнася до записаните предания, резултатите от които са
задължителни, така че ако юристът се обвърже с нещо, което не може да раздели на
части, следователно той носи отговорност за цялото. Например, ако някой е
натоварен с изпълнението на различни завещания и не се справи с едно от тях,
трябва да се откаже и от останалите, тъй като предателството не може да бъде
разделено, практикуването на част от него е същото като практикуването на
цялото.Учените, които се придържат стриктно към източниците (усулийун) не са
съгласни с определението за изводите по дедукция, като твърдят, че това свързва
това което е известно с онова, което е известно само отчасти с цел да се докаже
дадено правило или да се отхвърли. Повечето от последователите на аш-Шафии са
съгласни по този въпрос. Разликата между частичните и всеобхватните правила се
дължи на интерпретацията.
Спорд суннитите Коранът отхвърля издаването на индуктивно правило на
базата на съмнението – „правото не може да лежи на съмнение“ (ал-хакку ла

18
йазуллу би ш-шакки). Те също така се обосновават с преданието за Пророка,
според което той казва "моят народ ще бъде разделен на седемдесет секти, но
само няколко секти ще оцелеят; най-вредната от които ще бъде тази, в която
решенията се взимат по пътя на разсъжденията; те позволяват това, което е
забранено и забраняват това, което е позволено от ислямския закон». Разумът
дава отговор на сходни въпроси, а тези, които са различни остават неразрешени
като законодателят разкрива идентичните и комбинира различните. Когато
правоведите престават да работят по аналогия и чрез другите методи на
разсъждение, ситуацията се усложнява и един от най-бележитите ислямски умове,
Ибн ал-Мунзир, приема съпоставянето, разсъждението по аналогия киас.

19
 Втора част

ИБН АЛ-МУНЗИР
В ИСЛЯМСКАТА ЮРИСПРУДЕНЦИЯ

1. Исторически сведения

Ибн ал-Мунзир е аскет, който търси само познанието и възможност да

напише трудовете си. Той пътува по света, посещава Египет в търсене на хадиси.
Там се среща с ал-Раби‘ ибн Сулайма (поч. 270/883), бил е колега и студент на аш-
Шафи‘и. Ибн ал-Мунзир израства в период на научен просперитет, когато започва
разпространението на правните доктрини и техните последователи многократно се
увеличават.
През втори и трети век по Хиджра се наблюдава безпрецедентно
разпространение на юридическите мнения и възникване на религиозноправни
школи. Въпреки това, не съществува механизъм, за справяне с разнообразните
мнения до постигането на консенсус между учените – иджма‘. Въпреки това тези
школи не постигат единодушие относно това какво представлява иджма‘. Ибн ал-
Мунзир е в центъра на този диспут, и четейки неговите трактати, бихме могли да
възпоизведем мнението му относно „ несъгласието“ ихтилаф и „общото съгласие“
иджма‘ сред религиозните учени улеми. По въпроса за „общото съгласие“, той
написва отделен трактат, в който илюстрира становищата на юристи от предишни
поколения, отнасящи се до случаи с разнообразни мнения. При разглеждането на
конкретен въпрос, той посочва и двете становища, т.е. това което е в полза и това,
което е срещу, и тогава заключава със собственото си обобщение.
Уникалното в трактатите на Ибн ал-Мунзир е, че той използва същия
метод и стил, като тези на разказвач на хадиси, събирайки и изучавайки хадисите
и разсъждавайки върху автентичността на онези, които предават хадисите. Той
изпълнява, както задачите на разказвача (мухаддис), така и ролята на практикуващ
правовед факих, учен запознат с ислямската юриспруденция фикх. Независмо, че
Ибн ал-Мунзир е бил бележит муджтахид, в наличната литература няма нищо,
което да се отнася конкретно за него като независим учен, освен от случайни
препратки от съвременните му биографи. Той е провъзгласен от школите на аш-

20
 Шафии и ал-Ханбали като един от тях, въпреки, че докато е бил жив, той не е бил
обвързан с тях. Останалите сунитски школи правят обширни препратки към
неговата работа. В трактатите си, Ибн ал-Мунзир цитира становищата на видни
юристи без пристрастна лоялност към която и да е философска школа;
независимостта му, както и способността за оценка на становищата на учените
според близостта до първичните текстове го превръщат в един от водещите учени
по ихтилаф на неговото време.
Ибн ал-Мунзир е роден в един от най-значимите исторически периоди от
гледна точка на развитието на ислямското учение. Той е роден в период, когато
юриспруденцията, неговата област на експертиза, е имала огромен напредък, до
появата на поредица от независими школи, всяка със своя изключителна научна
фигура. Въпреки това, всяка от тези школи е със своите недостатъци, поради
различни фактори, като например наличието на неавтентични хадиси и разликите
в методологичните подходи. Можем да предположим, че от гледна точка на Ибн
ал-Мунзир е било необходимо да се отстранят неточностите в тези школи, макар и
да изглежда, че има пряко противопоставяне на източниците на ислямското право
и неговите принципи.
Това е задачата, която е предприел Ибн ал Мунзир, въоръжен с
авторитетно владеене на хадисите, старателно аргументиран относно правилата
на правната методология на Аш-Шафии. Неговите трудове са значими,
независимо, че са писани веднага след формирането на основните правни школи
и преди появата на фанатичното придържане та‘ассуб към тези школи. По този
начин те ни предоставят сравнително безпристрастен поглед на ислямската
юриспруденция, дължащ се на опита на автора да се придържа към първичните
доказателства.
Той не е единственият учен на „ различието” (множественост на ислямското
правотворчество) ихтилаф през трети в.х. Има и други юристи от различни школи,
които пишат по въпроса, като ат-Табари (поч. 310/ 922), ат-Тахауи (поч. 321/932) и
Ибн ал-Мараузи (поч. 294/906). Техните трудове по конкретния проблем носят
едно и също заглавие Ихтилаф ал-фукаха (“Правни различия между юристите”).
Според наличната литература, на тези юристи е отдадено по-голямо внимание
отколкото на Ибн ал-Мунзир, до голяма степен поради тяхната принадлежност към
школа, който разпространява техните трудове. Много въпроси са зададени по
отношение на разпространението на учението на видни юристи и школи, както и
21
изчезването на други. Проблемът надхвърля въпросът за признание или слава. Той
се отнася до конкретните причини за самото съществуване на юристите в
класическия и съвременния период. Ето защо това изследване се фокусира върху
подчертаването на значението на трудовете на Ибн ал-Мунзир от трети век насам.

Представянето на мнението на Ибн ал-Мунзир за иджма‘ и ихтилаф

представлява значителна стъпка в развитието на суннитската законодателна
практика. Изглежда, той е бил един от първите учени, който включва мненията
на мнозинството от сподвижниците и последователите на Пророка, заедно със
становищата и на други юристи по значителен брой правни теми, но тъй като ибн
ал-Мунзир е бил срещу главното течение на суннитската законодателна традиция,
неговото творчество трябва да бъде поставено при малкото литература на правно
несъгласие ихтилаф.

1.1 Ибн ал-Мунзир като учен

Въпреки че Ибн ал-Мунзир е значим муджтахид в наличната литература

няма данни за него, особено в качеството му на независим муджтахид, освен
случайни препратки от неговите съвременни биографи. Шафиитската и
ханбалитската школа го обявяват за техен представител, въпреки, че докато е бил
жив, той не е бил свързан с тях. Останалите суннитски школи правят обширни
препратки към работата му. Той е над възможността да е последовател на един
единствен учен или да подражава на дадена школа (таклид), и старателно
изброява четирите си правни труда, които се състоят от съкращение на това, което
би трябвало да е огромен труд, изчезнал без следа.
Ибн ал-Мунзир е срещу силното течение на основната суннитска правна
традиция. Небходимо е неговата работа да се нареди сред малцинството на
традиционната литература за правното несъгласие. Основното заключение е, че в
действителност Ибн ал-Мунзир не е бил ръководител на религиозноправна школа
(мазхаб), като е имал съгласия и несъгласия с останалите учени фукаха’, които са
били основатели на школи като Абу Ханифа Нуаман ибн Сабит (поч.150/955),
Малик ибн Анас (поч. 179/796), Мухамад ибн Идрис аш-Шафии (поч. 204/820) и
Ахмад ибн Ханбал (поч. 855) както и мазхабите, които са били изоставени като
тези на Суфян ас-Саури (поч.161/777), ал-Хасан ал-Басри (поч.110/728), Ауза‘и
22
(поч.157/ 773), Мухамед ибн Джарир ат-Табари (поч.310/923) и Дауд аз-Захири
(поч.297/909).
Ибн ал-Мунзир е уникален с някои от аргументите си в ислямското право и
неговите принципи, както и в книгите си „Междинно изследване на закони,
консенсус и несъгласие“, „Преглед на мненията на учени“ и Икна‘ („Убедителен
аргумент“) – включва хиляди дела по ислямско право, които той е изследвал чрез
сравнително разглеждане на аргументите. Той е първият учен, който съставя
списък от въпроси, по които има пълно единодушие – със своята „Книга на
консенсуса“ (Китаб ал-иджма‘), в която изброява 765 въпроса относно ритуала
(‘ибада) и социалните аспекти на религията (му‘амалат).
Това, което е уникално в трактатите на Ибн ал-Мунзир е фактът, че той е
използвал същата методология и стил като тези на учените по хадис като събира и
разглежда казаното от пророците, разсъждавайки върху правомощията на тези,
които използват казаното или го съобщават и тълкуват. Той съставя своя
доктрина по много правни въпроси, по които има макар и не абсолютно, съгласие
сред по-голямата част от учените, което е достатъчно, за да има консенсус, според
определението на аш-Шафии и останалите като ат-Табари (поч.310) и Абу Бакр
ар-Рази (поч.370).
Цялостното изследване доведе до заключението, че всеки факих гради
методологията си въз основа на юриспруденцията, изградена от
предшествениците му, опитвайки се по най-добрия начин да допълни и/или
видоизмени тази структура, така че да служи на ислямското право. Ние открихме
също, че трудовете на Ибн ал-Мунзир не са оцелели независимо от факта, че
много от бележитите учени като Абу Бакр ал-Халил, (поч.311/923) и Ибн Кудама
(поч. 620/1223) го цитират, и тяхното творчество оцелява, а неговото - не. Ибн ал-
Мунзир оставя множество книги, които ние тепърва опознаваме; за съжаление
много от тях са изчезнали, поради невежество относно тяхната значимост.
Представянето на мнението на Ибн ал-Мунзир за иджма‘ и ихтилаф
представлява значителна стъпка в развитието на суннитската законодателна
практика. Изглежда, той е бил един от първите учени, който включва мненията
на мнозинството от сподвижниците и последователите на Пророка, заедно със
становищата и на други юристи по значителен брой правни теми. Въпреки
честото му несъгласие с правните позиции на “хората на мнението” (ахл ар-ра’и)

23
Ибн ал-Мунзир се счита за длъжен да цитира стриктно техните разсъждения и
най-вече показва случаите, в които те отказват да приемат консенсус по тема, в
която изразяват несъгласие с по-ранните авторитети. Фактът, че Ибн ал-Мунзир е
един от първите учени в ислямската история, който написва цял труд за темите,
по които е бил постигнат консенсус, показва загрижеността му за резултатите, до
които на практика води доктрината за иджма‘.

1.2. Ибн ал-Мунзир в ислямското право

Ислямско право
Много е важно да се спомене, че добре познатите учени (ихтилаф ал-
‘улама’), и главно по-късните правоведи, силно се позовават на произведенията на
Ибн ал-Мунзир. Тъй като предишни проучвания не са се фокусирали върху него
или неговите трудове, ние се постарахме да запълним тази празнина, предлагайки
оригинално изследване на тази тема. Ние твърдим, че настоящото изследване на
неговите трудове е изключително необходимо за историята на исляма и
ислямската юриспруденция, тъй като ни предоставя изчерпателно описание на
различните начини, по които учението му е оказало влияние на учение от времето
му в дадената област. По този начин, тезата цели също така да хвърли повече
светлина върху еволюцията на ислямската правна теория като неделима част от
историята на исляма.
Възприетата методологията на изследване е изготвена въз основа на
критичен анализ на доктрината на Ибн ал-Мунзир, както и на произведенията на
учени в областта на ислямското право, особено в трети, четвърти и пети век по
хиджра.Трактатите на Ибн ал-Мунзир са били разглеждани заедно с други
значителни класически научни трудове на ал-Табари (поч. 310/922) и Маруази
(поч.294/906), както и със становищата на юристите от по-късните периоди,
отнасящи се до подобни теми, като тези разглеждани от мен самия, като Ибн Хазм
(поч.456 /.1063) в книгата му Ал-Мухалла, Ибн Кудама (поч. 630/1232) в ал-Мугни
и Науауи (поч. 676 H.1268) в ал-Маджму‘.
Трудовете на Ибн ал-Мунзир са много важни за сформирането на
ислямската правна система от 3-ти, 4-ти и 5-ти век по хиджра. Те съдържат
материали за хадисите, метода иджма‘ и ихтилаф, които помагат на по-късните
юристи да разберат правните отсъждания на по-ранните автори. Въпросът за
24
правните школи, които вече не съществуват, както и за техните основатели, също
ще бъде разгледан.

2. Методът на Ибн ал-Мунзир при изследването на хадисите

Известен е като един от основните правоведи и като несравним учен в
научните доктрини. Притежавал е големи познания в науката на
юриспруденцията (фикх), която изисква пълно познаване на хадисите, мотивация,
методите на отричане и измененията в текста на преданията. Ал-Науауаи казва:
той е (Ибн ал-Мунзир), чиято известност е приета от всеки, неговите обширни
знания и способността му да интегрира двете науки – за юриспруденцията и
хадисите. Той получава голям брой запитвания, каквито никой друг не е, освен
това, той има способността наистина да владее познанието за хадисите». Ибн
Хаджар ал-Аскалани (поч.852/1448) използва хадисите, и науките в книгата си
(Фатх ал-барри), където се споменава името на Ибн ал-Мунзир повече от 590
пъти. Името му се споменава при цитиране на хадисите, тяхното коригиране или
разширяване.
Няма сфера или какъвто и да е законодателен въпрос, който да е споменат
без Ибн ал-Мунзир да е посочил хадиси, разсъждавайки над него. Тези са сред
автентичните хадиси (сахих). В случай, че не е можел да намери правилния или
неоходимия хадис, той казва, че автентичен хадис не съществува по този въпрос.
Имал е отличителен метод на посочване на хадиси - ако е правилен, е казвал:
“Беше доказано, че Пророка е имал навика да прави това или да казва това”, а
също и: “Беше доказано, че Умар или Али са направили така или са казали така".
Що се отнася до слабите хадиси, казва: "Ние разказваме от Пророка, на него му е
разказана за Пророка, ние предаваме от Умар ибн ал-Хаттаб, или Али; или за тях е
било разказано това и това". След това той класифицира хадиса по горепосочения
метод. Това се съобщава в книгите му “ал-аусат" и “ихтилаф ал-фукаха’”. Ал-
Науауи (поч. 676/1300) цитира и от двете книги на Ибн ал-Мунзир.

3. Политическите възгледи на Ибн ал-Мунзир

Ние можем да научим какви са били политическите възгледи на Ибн ал-

Мунзир от неговата книга „Борба с бунтовете“ (Китал ахл ал-баги), където той е в
съгласие с Абу Бакр и Али в тяхната борба срещу бунтовниците: (муртаддун),

25
 хауаридж и харура. В същата книга Ибн ал-Мунзир предоставя подробно
обсъждане на закона за бунтовете. По-голямата част от експозето му е
разглеждане на мненията на различните философски школи като в по-го;ямата
част от дискусията повтаря менението на аш-Шафии относно бунтовниците. Той
не използва израза "праведен юрист", нито се фокусира върху необходимостта от
подчинение на тези, които са на власт; по-скоро той се концентрира върху
обстоятелствата, при които мюсюлманите трябва да подкрепят даден владетел
срещу евентуални бунтовници.
Той заявява, че „мюсюлманите са дали своята клетва за вярност (бай‘а)
към един владетел, и този владетел е станал законният халиф“. Мюсюлманите
трябва да поддържат владетеля срещу бунтовници, но същевременно той казва, че
„това е така, само ако бунтовниците са измежду онези, които са дали на халифа
своята клетва за вярност, доброволно и без принуда“. Това, което се подразбира е,
че ако владетелят все още не е бил твърдо установен или ако хората са дали
своята клетва за вярност към владетеля по принуда, мюсюлманите не са
задължени да подкрепят владетеля и да го защитават от бунтовниците. И добавя,
че ако две еднакво могъщи страни воюват помежду си, тогава това е бунт (фитна)
и мюсюлманите следва да се въздържат от участие в разцепление и
междуособици. Ибн ал-Мунзир твърди, че правилата относно участието на
мюсюлманите в бунтове са ясно заложени още в текста на Корана и заключава, че
според Корана, пророческата сунна, спътници на Пророка (сахāбā), а също и
според консенсуса на юристите, борбата срещу бунтовници е позволена.
В един от неговите трудове, Ибн ал-Мунзир твърди, че след изчерпване на
изходите за възможно мирно разрешение на конфликта, настъпват
обстоятелствата, при които борбата с бунтовниците става или задължителна, или
допустима или или се превръща във въпрос, по който не може да се постигне
съгласие. Борбата с бунтовниците е допустима, но не задължителна, ако те не
спазват задълженията си спрямо държавата и владетеля или ако заговорничат и се
организират като проявяват бунтовнически намерения, но все още не са нарушили
закона.
Ибн ал-Мунзир прави разлика между ситуацията, в която една група от
хора приеме конкретна система от вярвания, живее в мирна изолация от
обществото и не проявява бунтовнически намерения или за стремеж да свали
владетеля. Той твърди, че тази група не може да бъде преследвана, дори и ако
26
изповядват убеждения противни на законоустановения режим. Също така те не
могат да бъдат принудени да се откажат от своята система от убеждения. Той
обръща специално внимание на правилата за поведение на война срещу
бунтовниците, макар и да повтаря много от позициите на аш-Шафии.
Ибн ал-Мунзир разглежда много и разнообразни въпроси. Една от
централните теми в неговите изследвания е тази за немюсюлманите в ислямските
общества. Взаимодействието между мюсюлмани и немюсюлмани, независимо от
религия, цвят на кожата, раса или език, се основават предимно на мирни
отношения.

27
 Трета част

ЗИММИИ

1. Етимология

Лексикалното значение на термина зимма означава ангажимент и оказване

на грижи като морално задължение, въпреки че в зависимост от обстоятелствата
може да означава ‘ахд (договор), аман (осигуряване на безопасност), кафала
(поръчителство) или хакк (право). В израза ахл ал-зимма терминът обозначава тези,
които участват в специално споразумение да изплащат данък на дар ал-ислам в
замяна на безопасността и сигурността на собствеността и живота си. По този
начин гаранцията за безопасност може да бъде част от временен или постоянен
договор за определен или неопределен период от време (‘акд ал-аман) или (‘акд
аз-зимма). Терминът зимма се използва в Корана със значение на договор,
споразумение, съюз, съглашение.
Според Филип К. Хитти, в книгата му „История на арабите“, целта на
нападенията (газу) е да се взимат данъци (джизйа). Тези нападения не са изцяло
нова ислямска инициатива или изобретение на пророка Мухаммад. Някои форми на
джизие съществуват сред племената на Северна Арабия в предислямските времена.
Набезите (гауз) с цел изхранване са универсален метод сред бедуинските племена
от онова време. Данъкът джизие е наложен на тези, които са въвлечени във война с
мюсюлманите или тези, които са силни и имат потенциал да се борят с
мюсюлманите. Тези, които са освободени от плащане на джизие са жените, децата,
старите хора, инвалидите, слепите, робите и недееспособните мъже, които не са в
състояние да се бият. Правният статут на ‘акд ал-зимма произтича от Корана,
преданията на пророка, делата на четиримата праведни халифи и консенсуса
(иджма‘) на учените по този въпрос, базирано на гореспоменатите източници.
Сунната дефинира също ‘акд ал-зимма като договор, който се сключва в
замяна на изплащане на данък. Зиммиите имат няколко специфични права. Веднага
щом държавата получи от тяхданъка джизие, задължително за всеки мюсюлманин
става да почита и защитава собствеността и достойнството на немюсюлманите.
Мюсюлманите могат да нападат само онези, които са срещу ислямската власт. С

28
приемането на данъка джизие неприкосновеността на блага и живота на
немюсюлманите са гарантирани и държавата или мюсюлманската общност нямат
право да ги нарушават.

2. Евреите

Евреите са най-малко засегнати от договора (зимма). Свикнали с

оцеляването при неблагоприятни обстоятелства, след векове на римски и
византийски гонения, за евреите ислямските завоевания водят просто до
поредната смяна на владетели, при това този път за добро. Доброволното
ислямизиране сред евреите е рядкост, и те успяват да запазят своята религия в
мюсюлманските земи. Немюсюлманите са морално задължени да се подчиняват
на ислямското право в смисъл, че според ислямската религия те вече са виновни
за това, че не се придържат към исляма. Договореното взаимно съгласие между
зимма и мюсюлманите е неприкосновено. То се нарушава само когато зимма
извършат сериозни престъпления срещу закона като напускането на ислямската
държава, за да се присъединят към врага, или предизвикват открит бунт срещу
държавата като се опитват да я унищожат.
Прилагането на ограниченията (худуд) над немюсюлманите е спорен
въпрос; някои като Малик освобождават немюсюлманите от ислямските
наказания за изневяра (хадд ал-зина) с основанието, че основната цел на това
наказание е покаянието, и съответно би било безсмислено то да се прилага към
човек, който не приема исляма. Други разрешават прилагането на наказанията за
прелюбодеяние над немюсюлмани като християни и евреи, с мотива, че
изневярата е забранена и според техните собствени религии.

3. Правата на зиммиите

Договорът зимма определя правата, на които зиммиите могат да разчитат

от страна на ислямската държава. Първото от тях е гаранцията на договора (‘ахд) и
изпълнението на предписанията и условията, договорени по време на сключването
му.

29
 Зиммиите имат няколко специфични права. Веднага щом държавата получи
от тях данъка джизие, за мюсюлманите става задължително да защитават тяхната
собственост и достойнство. С приемането на джизие неприкосновеността на
техните блага и живот са гарантирани, така че държавата или мюсюлманската
общност нямат право да нарушават правата и достойнството на немюсюлманите.
Ислямът дава свобода на немюсюлманите по отношение на личното
право. Същото важи и по отношение на религиозните обреди и места за
поклонение. Но те не могат да строят нови места на поклонение на територия,
където преобладава мюсюлманското население. Имало е също и предложения да
се забрани на зиммиите да излагат на показ техните религиозни символи и да
изпълняват публично ритуалитер си като шествия с кръст на обществени места
или биене на църковните камбани, в райони с преобладаващо мюсюлманско
население. На зиммите обаче не им е забранено да продават вино или свинско
месо.
Зиммиите имат право сами да изберат съда или юрисдикцията, според
която да бъдат съдени; ако те желаят да бъдат съдени в ислямски съд, те трябва да
заявят това свое желание по собствена воля. Решението ще бъде взето въз основа
на ислямските закони. Изпълнителен министър (уазир танфиз) може да бъде
избран от немюсюлманската общност. Правомощията на изпълнителния
министър са ограничени до решението на ръководителя на държавата (имāм).
Изпълнителният министър е посредник между имама и поданиците му като
следи за изпълнението на постановленията и указанията му и съобщава за
военната подготовка на армията. Изпълнителният министър е назначен, за да
изпълненява определени задачи, но не и да ги организира. Има за задача да
предава информация на управника, както и да предава неща от него към
поданиците му.
Религиозният плурализъм е съществувал в средновековното ислямско
право и етика. Религиозните закони и съдилища на другите религии като
християнство, юдаизъм и индуизъм, обикновено са включени в ислямската правна
рамка. Когато има случай, в който мюсюлманин е изправен на съд срещу зимми,
думата на мюсюлманските свидетели почти винаги тежи повече от тази на
зиммиите.
Макар че на зиммиите им е позволено да изпълняват религиозните си
ритуали, те трябв да го правят така, че да не предизвикват подозрение сред
30
 мюсюлманите. Ибн ал-Мунзир казва, че немюсюлманите нямат право да излагат
на показ немюсюлмански религиозни символи като кръстове и икони, а слагането
им по дрехите и на фасадите на сградите е забранено. Те обаче могат сами да
избират религиозните си лидери, макар и тези лидери официално трябва да бъдат
одобрени от мюсюлманските власти. Немюсюлманите също нямат право да
публикуват и продават немюсюлманска религиозна литература, нито да
преподават Корана.

3.1. Разграничаване на зиммии от мюсюлмани

Зиммиите трябвало да бъдат ясно различими от мюсюлманите на публични

места, така че мюсюлманските владетели често са забранявали на зиммиите
носенето на определени видове дрехи, принуждавайки ги да се обличат в
характерни облекла, обикновено в светъл цвят. Ибн ал-Мунзир и мюсюлманските
учени, цитират пакта на Умар, според който християните са задължени винаги да
се обличат по един и същ начин и да носят широк колан (зунар) около талията.
Ибн ал Мунзир е разработил тези правила, за да задължи зиммиите да носят
парче жълт плат като колан и метален пръстен в обществените бани. Имало е
консенсус, че на зиммите не се дава нищо от зекята. Много учени последователи на
Ибн ал-Мунзир посочват, че на немюсюлманите не трябва да се дава зекят.
Въпреки това категорично твърдение на Ибн ал-Мунзир преглед на литературата
относно зекят показва, че в действителност има различни мнения по този въпрос.
В своята бележита творба за консенсуса (ал-Иджма‘), Ибн ал-Мунзир
упоменава следното: „Всички се съгласиха, че на зимми не трябва да се дават
никакви пари от закята.”

3.2. Лична безопасност

Тъй като на немюсюлманите е било забранено да носят оръжие, те са

разчитали на мюсюлманските власти за осигуряване на личната им безопасност.
Обикновено властите са успявали да ги защитят от насилие, но тази защита често
се е проваляла при публични безредици. В някои мюсюлмански общества,
немюсюлманските момчета са били принуждавани да служат в робските армии на
мюсюлманските владетели, въпреки плащането на джизие.
31
 Очевидно е, че сборникът на Ибн ал-Мунзир от консенсусни решения,
отнасящи се до плащането на данъка джизие и ахл ал-зимма, е много по-полезен
за неговия иджтихад, отколкото дори Корана и пророческите хадиси. Ибн ал-
Мунзир също така без притеснение е наричал консенсус общоприето от
мнозинството юристи положение, а неговото нечесто цитиране на сподвижниците
и последователите на Пророка (тāби‘ун) е служело за потвърждение на
консенсуса иджма‘. Явната значимост на тези юристи в анализа на юридическия
консенсус на Ибн ал-Мунзир става дори още по-голяма в неговата заключителна
задача като муджтахид да отсъди в множеството от случаите на липса на
консенсус.

3.3.Наказание за убийство на зимми

Ако мюсюлманин убие зимми, в случая ще се процедира по същия начин,

както ако зимми убие мюсюлманин. Според ханафитската школа, представляваща
мнозинството, убийството на зимми трябва да бъде наказвано със смърт. Според
другите школи на ислямската юриспруденция максималното наказание за
убийство на зимми, ако е извършено от мюсюлмани, е заплащане на кръвнина; не
е било възможно смъртно наказание. Според правните школи на Малик и
Ханбали стойността на живота на един зимми е била половината от стойността на
мюсюлманския живот; в школата на Шафии, стойността на християнския и
еврейския живот е една трета от тази на мюсюлманския, докато на
зороастрийците например е на стойност само една петнадесета.

3.4.Брак между мюсюлмани и зиммии

Мъж мюсюлманин може по принцип да се ожени за жена зимми, които се

смятат за хора на книгата, но ислямските юристи отхвърлят възможността
немюсюлманин да се ожени за мюсюлманка. Традиционно, забраната за брак
между мюсюлманските жени и мъже зимми е наложена с най-голяма строгост
(каба’ир). Всички правнорелигиозни школи, с изключение на ханафитската,
третират зиммиите мъже женени за мюсюлманки, като прелюбодейци, за които
наказанието е смърт чрез убиване с камъни. Ако жена немюсюлманка приеме
исляма, а съпругът й немюсюлманин - не, то бракът им се анулира. На зиммите е

32
 било забранено да имат роби мюсюлмани. Обратно, мюсюлманските мъже са
били оставени да се оженят за жени зимми, защото поробването на
немюсюлманите от мюсюлманите е разрешено.

3.5.Финансови сделки със зимми

Ибн ал-Мунзир разглежда внимателно докладваните му финансови

дейности, за да прецени легитимността на подобни взаимоотношения между
мюсюлмани и зиммии. Ислямските юристи са съгласни, че на мюсюлманите е
позволено да продават, да дават под наем, да даряват, да завещават или да дават
назаем неща на немюсюлмани, които ще могат да бъдат използвани, за да
практикуват ритуалите си, да строят места за поклонение, или да приканват
другите да се присъединят към тяхната вяра.
Съгласието по този въпрос се споменава от не един ислямски учен юрист.
Ал-Камал казва: „Ислямските религиозни учени са единодушно съгласни, че не е
позволено да се строят синагоги или църкви, места за събиране за молитва и
манастири в градове, основани от мюсюлмани като Куфа, Басра, Багдад и Уазит. Те
(зиммиите) също така не могат да пият вино, да купуват прасета и да бият
камбаните си в тези градов.“
Това решение се споменава също и от ал-Нуджим в книгата му (ал-Бахр), и
от ал-Субаки в неговите фетви. Този консенсус се споменава също така и от Ибн
Таймия, който е цитиран от религиозните учени. Ибн Муфлих пише в книгата си
ал-Фуру‘ : „Те нямат право да строят синагоги и църкви, както е споменато от
нашия шейх като консенсус.“ А Таки ад-Дин ас-Субки казва просто „като
консенсус“. Споразумението между ислямските юристи е потвърдено чрез
сходството и единодушието на техните решения по въпроса.
Aл-Камал ибн ал-Хуммам казва в книгата си: „Това е договорено като
консенсус, че в градовете, завладени насилствено от мюсюлманите е забранено да
се изгражда каквото и да било. Но ако има съществуващи сгради в тези градове,
позволено ли е да се разрушат?“
Малик и аш-Шафии са цитирани да казват: „Трябва да се направи следното:
след като им се даде статут на зиммии, те трябва да превърнат църквите си в
жилищни сгради. Те не могат да се молят в тези сгради, но е забранено и да се

33
разрушат.“ Това е мнението на аш-Шафии, което също се споменава в една история
от Ахмед Ибн Ханбал. Това мнение споделя и Ибн ал-Мунзир.
Също така е забранено да продават своите свещени книги, тъй като според
исляма това са преиначени свещени текстове. Освен продажбата на тези книги,
забранено е също те да се дават като дарение или за благотворителност, не е
разрешено да се продава земя, на която биха могли да изградят църква или
публичен дом, както и да им се продава дървен материал за изработка на кръстове
или икони. На мюсюлманите е забранено да участват в строежа на неислямски
места за поклонение и в тяхното възстановяване, както и да произвеждат предмети,
които се използват там като кръстове и икони. Това е независимо от факта че
немюсюлманите имат право да извършват тези дейности в градовете, с които е
сключено мирно споразумение. Единственото нещо, по което религиозните учени
имат разногласия е относно фискалните транзакции, които представляват
търговски интерес за мюсюлманите, при условие че те не включват някои от по-
горе споменатите дейности.
Сделките със зиммии са вредни за мюсюлманите. Ако по принцип зиммиите
са се съгласили да пребивават в ислямските територии, те имат същите права,
които и мюсюлманите, както и същите задължения. Следователно, ако въпросните
финансови взаимоотношения със зиммиите не са вредни за мюсюлманите,
спомагат за предотвратяване на корупцията и поддържат интересите на ислямската
държава и мюсюлманите, е законно да се извършват такива сделки.
Търговията с оръжие между мюсюлмани и немюсюлмани е също
регулирана. Основният въпрос е дали е разрешено да се продават оръжия на
зиммии. Тук трябва да се разграничат два случая:
1. Продаване на оръжие на зиммии, които са лоялни на държавата.
2. Продажба на оръжие на зиммии, които не са лоялни на държавата.
В тази връзка Ибн ал-Мунзир казва: „Продажба на оръжие на зиммии, които
не са лоялни на държавата – най-вероятно немюсюлманите мразят да живееят в
ислямските територии, дори ако са се съгласили на това добороволно, и в такъв
случай правоведите са съгласни, че е забранено да им се продава оръжие“.
Мнението на Ибн ал-Мунзир по отношение на немюсюлманите не е по-
различно от мнението на онези, които го предхождат. Въпросът е защо?
Това може да се дължи на различни фактори, например:

34
 1. Той е достатъчно прогресивен и поради това се съобразява с мненията на
другите юристи по въпроси, които не го засягат пряко.
2. Вероятно просто изразява съгласие с предшествениците си без да даде
различно мнение.
3. Друго възможно обяснение е, че той не мисли, че темата за зиммии се
нуждае от допълнително усилие, и че всичко, което е необходимо да бъде
казано по този въпрос е вече казано.
4. Може би счита, че немюсюлманите не заслужават по-специално или
различно отношение.
Ибн ал-Мунзир е един от първите учени, които систематизират законите в
ислямското право и много от по-късните юристи разчитат на неговите трудове.
Понякога зад гениалните прозрения, на които разчитаме и до днес стои един
велик, но забравен учен. Целта на моята работа върху Ибн ал-Мунзир е да покажа,
че е необходимо едно по-задълбочено изследване на трудовете му.
Ибн ал-Мунзир изследва както различни хадиси, така и въпроси от
юриспруденцията. Той е известен по-скоро като юрист отколкото като разказвач
на хадиси; като такъв го определят и неговите биографи. Най-доброто
доказателство за неговото задълбочено познание на науката за хадисите, са
неговите трудове, в които той събира въпросите, по които учените не могат да
достигнат консенсус. Неговият анализ по различни въпроси, който показва
задълбоченост и сериозно познаване на правната материя, кара западните учени
да смятат, че тези трудове са написани през трети/четвърти век по хиджра.
Въпреки статута си на нетипичен за четвърти век муджтахид, правната
методология на Ибн ал-Мунзир е важна за разбирането на сунитската
юриспруденция. По-късните сунитски юристи наричат Ибн ал-Мунзир
“независим муджтахид”.
Според Ибн ал-Мунзир буквалното значение на Корана и хадисите може
да се определи само чрез консенсус. Въпреки предпочитанието си към буквалното
тълкувание на текстовете, Ибн ал-Мунзир уважава мнението на представителите
на ахл ар-ра’ий и ги цитира при различни случаи на правен ихтилаф като дори им
предоставя правото на вето при въпроси, за които се изисква постигане на
консенсус.
След като подробно разгледа доктрината на даден юрист, Ибн ал-Мунзир я
оценява в зависимост от това дали тя се базира на предишни автори, след което
35
прилага хадисите, цитирани от съответния автор като изказва мнение за тяхната
автентичност. Това мнение може да попадне в една от следните три категории:
А) той не вярва, че Пророка е казал подобно нещо;
Б) не мисли, че е възможно да се обвърже дадения въпрос с конкретния
хадис;
В) според него въпросното правно отсъждане е копирано.
Причините за това може да са следните – конкретният хадис не е достигнал
до човек, който го предава и съответно този човек не е задължен да познава
хадиса. Познанието на хадисите не е привилегия само на един представител на
мюсюлманската общност. Пророкът е говорел, изказвал мнения и извършвал
различни действия пред цялата мюсюлманска общност, като съответно е бил чут
и видян от много различни хора. Поради тази причина не е възможно да се
твърди, че един човек е запознат с всички думи и дела на Пророка. Това познание
се приписва единствено на праведните халифи, които са били най-запознати с
живота на пророка Мухаммад. Възможните грешки в правните отсъждания се
дължат на недостига на информация. Въпреки че различни учени изследват
ислямското право включително и по времето на Ибн ал-Мунзир, наличието на
огромно количество подобни изследвания в тази област не е причина писането на
такива трудове да спре.
Наследството на Ибн ал-Мунзир включва неговите предложения за
съвместимост на религиозноправната интерпретация според нуждите на
обществото и неговото развитие. Силата на креативното мислене на Ибн ал-
Мунзир, както и нежеланието му да се подчини на една конкретна
религиозноправна школа, е видно в неговите трудове.
Ибн ал-Мунзир е бил пионер, но все пак не принадлежи към главното
течение; неговото мислене не е било ограничено и поставено в рамката на дадена
школа. Въпреки това, поради характера си на велик учен, във всички свои трудове
той се стремял да съхрани религиозноправното наследство на предшествениците
му. Можем да заключим, че в действителност Ибн ал-Мунзир не е бил
ръководител на правна школа, имайки своите съгласия и разногласия с останалите
факихи, които са били основатели на школи като Абу Ханифа Нуаман бин Сабит,
Малик ибн Анас, Мухаммад ибн Идрис аш-Шафии и Ахмад ибн Ханбал.
Ибн ал-Мунзир оставя множество книги, които ние тепърва опознаваме; за
съжаление много от тях са изчезнали, поради липса на надзор, и невежество
36
относно тяхната значимост. За мен Ибн ал-Мунзир е бил и все още е учен, чиято
методология е трябвало да бъде посочена като правна школа, с не по-малко
значение от другите известни школи, а самият той трябва да се разглежда като
основател на ислямска религиозноправна школа, запълваща празнината между
двете течения на ахл ал-хадис и ахл ар-раʼи.
Ибн ал Мунзир е модел за подражание за всички ислямски учени, шейхове
и късни мюсюлмани мюфтии, който предлага различни тълкувания. Той е един от
първите учени, които прави кодификация на законите, така че много ислямски
юристи се позовават на книгите му. Можем да приемем, че Ибн ал Мунзир
обединява в своята методология тази на другите религиозноправни школи. И ако
това е така, остава открит въпросът защо следващите поколения се позовават на
четирите основни религиозноправни школи, но не и на Ибн ал-Мунзир.
Факт е, че ислямът се е променил или по-скоро мюсюлманите са се
променили, а религията е останала същата – промяната се случва в съзнанието на
хората и тяхното поведение. Колкото повече негативизъм е отправен към
ислямската религия, толкова повече мюсюлманите – в стремежа им да действат
правилно – се отклоняват от основите на исляма и предписанията на учени като
Ибн ал-Мунзир.
Въпросът, който бихме поставили в едно по-нататъшно изледване, е какво
реално се е случило с исляма, с политическите, правните и интелектуалните
течения в него след Ибн ал-Музир, който, макар и един от най-великите учени в
ислямската юриспруденция, по все още недостатъчно ясни причини отсъства от
колективното съзнание на съвременните мюсюлмани.

37
 ПРИНОСИ НА ДИСЕРТАЦИЯТА

 Основният принос на настоящото дисертационно изследване се състои в

представянето и анализирането на онези текстове на Ибн ал-Мунзир, в които
той засяга отношението на исляма към немюсюлманите.
 Дисертацията се отличава с това, че извежда на преден план иновативния
подход на Ибн ал-Мунзир, както и стремежа му да съхрани духовното и
интелектуалното наследство на своите предшественици.
 Ибн ал-Мунзир е разгледан като модел за подражание сред редица
мюсюлмански учени, шейхове и мюфтии.
 Разкрито е значението на Ибн ал-Мунзир като един от първите ислямски
учени (улеми), които извършват кодификация на шариатските норми, като
впоследствие неговите трудове се използват като източник от различни
мюсюлмански правоведи (факихи).
 Разгледани са уникалните теории на Ибн ал-Мунзир в областта на ислямската
юриспруденция (фикх) и правната теория (усул ал-фикх).
 Дисертацията е отправна точка за по-нататъшно изследване на труда и живота
на Ибн ал-Мунзир доколкото в нея е представен неговият личен подход в
областта на юриспруденцията, въз основа на което този учен е разгледан като
ключова фигура в ислямската интелектуална история.

38