Токораз Исто

ТАНГРА
Български исторически роман

първа част
ТОХОЛ

© автор: Токораз Исто

© издател: Стоян Цветкашки
редактори: Христина Шопова, Валерия Георгиева,
Алпер Мюмюн, Стоян Цветков
художник на корицата: Веселин Анков
предпечат: Христина Шопова
печат: студио “Пиксел” ООД

http://4eti.me ™
http://ekni.ga ™

ISBN 978-954-317-161-3

Пловдив, 7521-ва българска година

Издаването на тази книга се подпомага от www.dadao.org

2
 В романите си "Ятаган и Меч", "Тангра", "Артур" и "България"
авторът разказва живата българска история. Токораз Исто е
единственият български писател, който разкрива в дълбочина истината
за древната българска религия – тангризма. В книгите е описана
скритата, премълчавана и често манипулирана наша история, но не по
скучния и недостъпен начин, използван в училищата и от историческата
ни наука. Авторът ни отвежда във времена на слава и умело успява да ни
накара да се влюбим в историята ни.

Петлогията "Ятаган и Меч" е най-голямото изследване на еничарския

корпус правено досега. Еничарите, кои са те? Какви са били българите
еничари? Изследване на считаните за най-добри воини в света. Това е
книга за родовата памет на българите. Книга която, ако прочетете,
никога няма да забравите.

Романът "Тангра" на Токораз Исто е най-големият исторически

проект писан в България. Той е плод на многогодишни проучвания и
изследвания на автора не само върху българската, а и върху световната
история. Запознайте се с живота на първия български ювиги кан
Авитохол. Научете тайната, която се крие зад името на легендарния
владетел Атила, от когото са се страхували всички народи. Тайна, която
е била пазена толкова дълбоко, че никой не е посмял да произнесе и която
има връзка с българите.

В поредицата "Артур" приключението и животът на Авитохол този

път се пренасят в Британия, по земите на келтите-друиди. Ще научите
защо някои автори твърдят за Артур, че е крал на сарматите
(българите) от владетелския род Дуло, каква е връзката на рицарите на
кръглата маса с тиуните и "хранените хора" на българските кане. Кой е
мечът на всички владетели Ескалибур.

В сагата "България" е разказана историята за създаването на Златна

България (днешна България) от времето на Албури – бащата на Кубрат,
до последния кан на първата Дуло династия – Севар. Разказани са много
неизвестни факти за историята на България, които няма откъде
другаде да бъдат научени.

www.orendabooks.com

3
 Когато разтвориш страниците на тази книга, ще попаднеш в чудния
свят на Токораз Исто и ако се взреш внимателно, ще видиш, че от
картините, които той рисува, струи Светлина. Тази Светлина идва от
душите на българите, от вечния огън на България, от саракта. И само от
теб, скъпи читателю, зависи дали ще успееш да откраднеш една искрица
от Земята на Тангра и когато затвориш последната страница на
книгата, историята на България да продължи...
И сега, когато имаш светило, да осветяваш Пътя си, ще имаш ли
смелост да потеглиш на дългото и трудно пътешествие към Себе си!? Аз
вярвам, че ДА! Нека Орендата те води и Тангра бди над теб! И нека
историята на България започне отначало...

В годината докс, месец алем, 5916 българска година от създаването на

света, 407 година по Христа, моят учител багатур-багаинът Баяр, след като
надълго и нашироко ми обясни как да се държа като млад български воин и
какво трябва да правя, за да не петня честта на рода ни, ми връчи една
кожена торбичка и ми заръча да открия и събера една определена билка,
която трябваше да се намира в степта. Познавах тази билка, тя растеше
навсякъде около юртите и то в изобилие. Тя беше нужна за приготвянето на
мазило, с което да се налагат раните на бойците от нашето племе.

Багатур-багаинът водеше бойната група на нашия род, която трябваше да

вземе участие в двубоите, провеждани по време на големия събор на народа
ни. Всяка година разпръснатите родове и племена на народа ни се събираха
на едно място. Тук, освен всичко друго, воините от различните родове
премерваха сили помежду си. Мястото за празника се определяше от кана
ювиги и колобрите. Този празник трябваше да покаже на Тангра. Че сме
оцелели след зимата, че народът ни е силен и готов за битки. Това беше
начин да се преброи армията ни, воините от различните родове да се
опознаят, да се сплоти народът, а върховният владетел на българите да
затвърди властта си.

4
 На този празник народът се веселеше и се извършваха жертвоприношения
към бог Тангра. Провеждаха се ритуални борби, битки и игри, които също
се приемаха като жертвоприношения към нашия бог. Бях на седем години,
за пръв път имах право да присъствам на събора и да наблюдавам битките
отблизо. Докато слушах моя учител, преметнах кожената торбичка на рамо
и се заоглеждах като жребец, който са оседлали и тръпне да потегли на път,
но не знае накъде. Слушах думите на по-стария воин и гледах с широко
отворени очи. Всичко, което виждах, ме караше да тръпна от вълнение.
Ноздрите ми се свиваха като на чистокръвен жребец. Бях преизпълнен с
желание и енергия, бях толкова щастлив, че не ме свърташе на едно място,
исках да побягна, да препускам, да живея. Исках да се впусна в някакво
приключение, да ми се случи нещо интересно, нещо което тумир да
разказват вечер край огнищата. Копнеех някой ден името ми да остане
втъкано в легендите на моя народ, да бъда най-великият воин, да
побеждавам врагове, змейове, да воювам, да обикалям света...

– Хъмм... – прочисти гърлото си багатур-багаинът и с това ме върна към

реалността. Той се беше извисил над мен и ме гледаше със свъсени вежди,
явно изисквайки цялото ми внимание. Тъй като бях все още малък,
единствената работа, която имах, беше да се навъртам около бойците и да
помагам с каквото мога. Багатур-багаинът не би ме търпял, но тъй като
разбирах от билки и можех да масажирам и помагам при рани и натъртено,
бях високо ценен от него и от нашите бойци. Освен това чистех, готвех,
носех вода, грижех се за конете, не се оплаквах и вършех всичко с огромно
желание, само и само да имам възможност да бъда близо до хората, които
обожавах – бойците от нашия род.

Нямах баща и майка и бях израснал при своя дядо, който беше шаман на
нашия род. Благодарение на него знаех толкова много за билките и
лечението. Той ме беше научил да познавам всички билки, да мога да
разговарям с тях, да зная кога е най-добре да ги бера и как. Тъй като дядо
ми капо шаман следваше собствения си Път, който често се разминаваше с
Пътя на племето, през по-голямата част от времето, когато не бяхме в
поселението, багатур-багаинът ме държеше в шатрата си, където се
грижеше за мен като за собствен син.

5
 – Синко – повтори моят покровител, явно решил, че не съм го чул първият
път, – отиди в равнината около лагера и набери от билката, след което по
най-бързия начин ми я донеси! Побързай, защото бойците ни имат нужда от
нея!

После ме погледна втренчено и каза:

– Помни, изграждането ти като воин започва от изпълнени ето на най-

малките заръки! Не подценявай нито една задача, колкото и малка и
незначителна да ти се струва! Върши нещата бързо и безупречно и знай, че
от това зависи дали ще станеш велик воин, или ще си останеш най-
обикновен боец!

Нямах нужда от повече подканяне. Благодарих за оказаната ми чест,

сграбчих под мишница кожената торбичка и се втурнах да пресичам
огромния стан, който се беше разстлал над степта като разлив на река
напролет. Вървях към място извън стана, недалеч в степта, където бях
сигурен, че билката я има в изобилие. Бях забелязал това място още преди
да се настаним в лагера, когато пристигахме. Въпреки че бях видял билката,
не бях сигурен, че все още ще е там. От дядо си знаех, че билките са като
хората, не стоят на едно място. И като хората, те се движат, дишат,
боледуват, воюват помежду си.

Като дете много обичах да ходя в една широка долина, която се

простираше зад юртата на дядо ми. Там гледах как в различните сезони
различни билки и цветя провеждаха своите битки. Напролет поникваха
бели ситни цветчета, които властваха над долината твърде кратко, за
няколко дни само. Отначало те бяха като сняг, после засипваха долината, а
накрая като преспи оставаха само в слънчевите ѝ части. Цветчетата бяха
искрящи, толкова бели и нежни. После се появяваха жълти цветя, цветовете
им бяха силни и издръжливи. Те се разпростираха над долината като велика
армия, която превзема всичко по пътя си. Не, те не превземаха, а се
държаха така все едно тази територия е тяхна. После някаква лилава
"армия" се появяваше изпод земята и се опитваше да измести жълтите
цветчета. Създаваше огромна територия като петно върху жълтия цвят.
Битката продължаваше и през нощите, защото всяка сутрин границата
между двата цвята се променяше и ту този или онзи цвят вземаше

6
надмощие. Всеки ден наблюдавах това, което се случваше пред очите ми.
Дядо ми заставаше до мен и ми разказваше за билките и болестите, аз обаче
прехласнат наблюдавах битката между двете армии – жълтата и лилавата.
Това бяха минзухарите. Лилавата армия като болест създаваше малки петна
върху жълтата снага. След няколко дни отнякъде се появяваше синя армия,
тя много приличаше на лилавата, но цветовете ѝ бяха още по-големи.
Докато един ден цялата долина не беше превзета от червения цвят на мака.
Той беше висок, с крехко стебълце, но цветовете му се извисяваха над
сините, жълтите и лилавите "воини". За една вечер той разцъфваше и
застилаше долината с кървава пелена. Нежните цветчета на маковете се
вееха и ми приличаха на туг. Дори при най-лек повей на вятъра червеният
килим оживяваше. Той беше като червена китайска коприна. Всичко беше
толкова красиво, нежно и ефирно. Животът в долината можеше да се
оприличи на битка, но в същото време беше толкова крехък и красив. Всеки
път, когато наблюдавах маковете, изпадах във възхищение, защото си
представях, че маковете са копията с конски опашки на нашите туглу.

Още тогава разбрах, че дори когато воюват и се движат, цветята го правят

в границата на някаква територия. Долината беше тяхната Велика степ.

След маковете, долината биваше превземана от лалетата. Когато те се

изтегляха, се виждаше, че от минзухарите бяха останали само грозни
останки, които с нищо не напомняха, че тези цветя някога бяха властвали
над долината.

Аз наблюдавах всичко това внимателно и със страст. Първият път бях

като поразен и разказах за това на багатур-багаина. Той се замисли и каза,
че и с народите, населяващи Великата степ, се случва същото. Всеки народ
властва над степта и смята, че е по-силен от нея, че е вечен. Степта обаче е
мъдра. Тя не вярва на никой от народите. Тя помни много като тях. Тя е
древна и само се усмихва на техните детски викове, предизвикателства и
претенции. И никога никой не бива да мисли, че е единствен, най-силен и
вечен. Никой не е вечен. Вечна е степта, а степта е Тангра.

– Днес ние сме най-силните – ми беше казал учителят тогава, – но не бива

да забравяме, че това е временно. Ще оцелеем не защото сме силни и не
чрез силата си. Не може да бъдем по-силни от живота, кръговрата и

7
времето. В степта оцелява този, който е мъдър. Ние сме силни, но мъдри ли
сме? Ако сме мъдри, ще бъдем като степта, ще бъдем близо до Тангра и
тогава ще ни има винаги. Мъдрият не иска да бъде най-силен. Мъдрият
няма нужда да властва, той не се интересува от борби и битки. Мъдрият е
като долината, за която ми разказа. Всички останали са армиите от цветя,
които са привидно силни, но с времето силата им изтлява.

Всяка пролет ходех в долината и разбрах, че тази битка се повтаря година

след година. Долината имаше собствена душа, собствен живот; тя като че
ли дишаше чрез цветята и живееше чрез тези цикли.

Година след година наблюдавах битката между цветята, а дядо ми

продължаваше да ми разказва за билките и болестите. Така разбрах, че дори
когато хората живеят на едно и също място и гледат едно и също нещо,
могат да виждат различни неща, все едно се намират в различни светове.
Ето, в долината аз виждах армии, битки, различни народи, за мен тя беше
светът като бойно поле, за дядо ми тя беше долина на билките, за някоя
девойка тя би била най-прекрасната картина, а за конете просто паша.

Сега обаче аз бързах, за да изпълня поставената ми задача. Знаех, че

трябва да бъда внимателен, защото моят учител следи всяко мое действие.
Ако се представех добре, може би след няколко години той щеше да
започне да ме учи, а някой ден и да ми позволи да взема участие в битките.

Не беше проста работа да пресека лагера, който народът ни бе построил.

Българският народ беше многоброен и земите, които владеехме, бяха
необхватни. Цялата необятна степ беше наша. Никой друг народ не можеше
да се мери с нас по численост, територия или брой на воините. Лагерът ни
се беше прострял на огромна площ и заемаше почти цялата низина.
Отначало бързах и не обръщах внимание на шатрите, покрай които
минавах, но постепенно се уморих и забавих крачка. Това ми позволи да се
загледам във воините и хората, които минаваха покрай мен.

Изведнъж попаднах сред шатри, които не бяха български. Загледах се в

лицата на воините, те бяха обезобразени. Дълбоки дири разсичаха лицата
им и ги правеха да изглеждат уродливи и страшни. Само като ги гледах ме
побиваха тръпки, а коремът ми се стегна на буца. Тези мъже бяха груби,
силни и изглеждаха заплашително, но бяха някак недовършени. Косите им
8
висяха като проскубана козина на бик. Това не бяха прически и плитки като
нашите, а тук-там безразборно оставени да растат кичури. Скоро разбрах,
че все пак в техните прически имаше ред. Кичурите коса те оставяха отзад,
над челото и ушите си, а останалата коса бръснеха. Това караше главите им
да изглеждат сплескани и деформирани. Черепите и костите им изпъкваха
под тънката мургава кожа, заплашвайки да я пробият. Всички те бяха
облечени с тънки кожени дрехи, под които прозираха силните им тела. За
миг като че ли попаднах във вражески лагер. Забравих, че се намирам в
нашата степ и в лагера на българите. Тези мъже имаха грозен гърлен говор,
който ме караше да потръпвам.

Без да осъзнавам, настръхнах, превърнах се в звяр, който дебне, малко

зверче. Бях виждал как се държи невестулка, заобиколена от кучета. Макар
да беше дребна, тя беше силна и огъваше тялото си като лък, готова да се
бори за живота си. Разбира се, най-накрая кучетата успяваха да я разкъсат,
но... Забраних си да мисля за това какво се случваше с нея. Аз бях
българин, не трябваше дори да си помислям за поражение.

Скоро отминах юртите на чужденците и продължих нататък. В този

момент изпитах някаква лекота и въздъхнах с облекчение. Това, че хуните
бяха тук, беше интересно и се случваше за пръв път. Обикновено на събора
на българите не присъстваха други народи. Никой не биваше да знае колко
сме силни, с колко воини разполагаме и какво е състоянието на армията ни.
Бях толкова впечатлен от обезобразените, сурови и страшни лица на
хуните, че чак когато ги отминах, се запитах защо са тук.

Когато стигнах до центъра на стана, спрях и се загледах в това, което

правеха група воини. Те подготвяха игралното поле, върху което щяха да се
проведат двубоите между воините от различните български племена и
родове. Именно тук щяха да се проведат битките без коне. Игралното поле
представляваше кръг, който беше очертан с бели обли камъни. В средата му
беше забит дебел кол. На него беше закован кожен ремък, с който воините
очертаваха кръга. Когато всичко беше готово, един гигант се отдели от
воините, откова ремъка и го прибра. Знаех, че този ремък е специален и се
използва за изграждане на бойни полета от поколения. Твърдеше се, че
лично бог Тангра ни е изпратил знание за това колко дълъг трябва да бъде
ремъкът и ни е научил как да изграждаме бойни полета за битките. Някои

9
хора говореха, че този ремък не е от животно, а е от кожата на първия
български кан. Исках да се приближа и да видя дали е така, но не посмях.

След като свали ремъка, мъжът отиде някъде и се загуби от погледа ми, но
скоро се върна като носеше в ръката си туг. Изтръпнах. За мен вече нямаше
съмнение кой беше този мъж. Гигантът беше знаменосецът на българите,
най-достойният сред воините, този който носеше бойния ни флаг по време
на битка. Туглу внимателно постави маждрака с конската опашка върху
побития кол. Със страхопочитание погледнах дългото копие с блестящ връх
и бяла конска опашка. То беше като естествено продължение на побития
дървен кол. Върхът на копието се извисяваше нагоре и като че ли
пробождаше синевата на небето. Лекият повей на вятъра развяваше бялата
конска опашка, която, огрявана от слънцето, излъчваше светлина. Тази
гледка ме накара да настръхна. Знаех, че това копие е водило народа ни в
стотици битки, че под това знаме хиляди хора са загубили живота си, че то
е било пътека за душите им към Тангра и водопад, по който нашият бог ни
изпраща орендата си. Аз усетих орендата и тя ме накара да се почувствам
но този начин.

Почвата около кола с копието беше прилежно отъпкана, за да дава опора

на бойците и по време на битките те да не се подхлъзват, но в същото време
правеше така, че когато бойците паднеха на земята, това да бъде болезнено
и опасно. Така битката между воините, въпреки че беше без оръжие, щеше
да бъде много опасна и близка до истинската битка. Тези битки бяха
спомен от времето, когато народът ни е бил малоброен и за да не загиват
много воини, споровете между две армии са се решавали в отделни битки
между най-добрите.

До арената други воини приготвяха терен, върху който щеше да се

проведат състезания по стрелба с лък от гърба на кон и борба върху кон
(Този начин на борене се е запазил и до днес. При киргизите той се нарича оодариш, а
при казахите – аудароспак. Но все пак българската борба от кон е била най-близка до
бузкаши, чиито предтеча е тя. Бузкаши е национална игра на Афганистан. Означава
"коза". Играе се с трупа на агне или коза. При българите отначало козата е била
жива и се е движела. След това конниците са я стъпквали и умъртвявали. Двата
отбора се борят за нея и се опитват да си я отнемат. Битката развива качества
много близки до бойните. Има сведения, че тази игра е била практикувана от почти

10
всички номадски народи. Съществуват легенди, че в редки случаи българите са играли
тази игра с жив военнопленник, който в хода на играта бил умъртвяван и разкъсван.)

Стреснах се, от доста време се бях прехласнал и наблюдавах как воините

подготвят бойното поле. Те правеха това съсредоточено, като че
произнасяха молитва или извършваха жертвоприношение към нашия бог.
Знаех, че те наистина се молят за душите на воините, които утре можеха да
намерят смъртта си тук. В този момент, докато правеха това, те
свещенодействаха и само малка част от тях беше в този свят, по-голямата
им част се намираше в света на саракта и общуваше с Тангра. Те бяха
толкова съсредоточени, че бяха в единство с нашия бог и аз виждах това.

Гледах как мъжете набиваха земята с пети, без да пропускат нито педя.
Това беше нещо като боен танц и без да искам в главата ми "изплуваха"
думите на някаква бойна песен, която бях чувал да пеят нашите воини. Тя
обаче веднага се смеси с мрънкането и монотонното пеене на шаманите.

Мечтите, как някой ден ще участвам в тези битки като велик и непобедим
воин. Ме накараха да загубя представа за времето. Когато дойдох на себе
си, слънцето вече се беше вдигнало високо и напичаше с неумолима жар.
Без да забележа около мен се бяха скупчили доста хора, които наблюдаваха
действията на воините, разговаряха за изходите от миналите битки и
тръпнеха в очакване на зрелището, което предстоеше тази година. Повечето
от тези истории бях чувал неведнъж, те се разказваха често, особено през
дългите зимни вечери пред огнищата, но сега отново ми беше интересно да
ги слушам, защото се намирах на мястото, където се бяха случили. Тук и
сега тези истории звучаха по друг начин. Всички мъже около мен
осъзнаваха, че утре, освен да наблюдават битки, ще станат свидетели на
история, която воините ще сътворят пред очите им. А участници в тази
история ще бъдат не само воините, а и всички хора, които са тук.

До този момент от живота си аз бях подготвян от дядо си, но не за воин, а

за шаман. С прилежна упоритост запомнях всички думи, заклинания и
отвари от билки, които той ми разкриваше. Цялото ни племе възлагаше
надежди, че именно аз ще бъда следващият шаман. Шамани в племето и
народа ни се раждаха изключително рядко. Много народи от поколения
насам бяха загубили благодатта на Тангра да ги дари с шаман. При други
народи дори да се появеше шаман, той беше слаб, защото връзката с
11
предците шамани се беше загубила. Ние бяхме щастливи. Тангра ни
даряваше с това единият шаман да предаде знанията си на следващия.
Връзката при нас не беше прекъсвана от поколения. Шаманската връзка
при българи те не беше кръвна, а от избран към избран, това беше така.
Защото повечето шамани нямаха деца. Общуването с духовете и е великия
дух – орендата, ги обсебваше до такава степен, че в повечето случаи те
нямаха семейства. Шатрите им се поддържаха от цялото племе, а те само с
една малка част от себе си пребиваваха в света на хората.

Въпреки че бях подготвян за шаман, когато виждах воин или имах

възможност да се упражнявам с най-добрия воин от нашия род – багатур-
багаина, едва сдържах вълнението си. Всеки път, когато се докоснех до
оръжие, сърцето ми започваше да тупти толкова силно, че заплашваше да
изскочи от гърдите ми. Така беше и сега. Забравих поръчението и това, че
билката трябва да се набере рано сутрин. Забравих, че съм готвен за шаман
и се отдадох на мечти как някой ден ще бъда най-великият воин на света.

Както стоях в центъра на тълпата, паднах на коляно и помолих Тангра да

ме подкрепи и някой ден да ме направи велик воин. Не желаех да бъда
шаман. Не исках цял живот да се занимавам с духовете на предците, да
лекувам или да служа за връзка между българите и Тангра. Това беше
работа за стари хора, аз бях млад, буйната ми кръв бушуваше във вените
ми. След малко усетих, че бях стигнал твърде далеч в молитвата си и за да
не ядосам дядо си, реших да я прекъсна. Едва сега си дадох сметка за
дързостта си и се уплаших не толкова от Тангра, колкото от гнева на
багатур-багаина, затова реших по най-бързия начин да изпълня поставената
ми задача. С учудване установих, че тълпата около мен се беше сгъстила
още повече. Тя ме притискаше и ме водеше в друга посока. Опитах да спра,
но не можех. Всички вървяха към една огромна шатра. Досетих се, че това е
аулът на кана ювиги. Едва пред шатрата, когато движението на тълпата се
забави, започнах да си пробивам път сред телата. Доспехите и оръжията на
воините около мен ме нараняваха, защото бях толкова малък, че мъжете
въобще не ме забелязваха. На няколко пъти само бързината и гъвкавостта
ми ми помогнаха да се спася и да не бъда стъпкан и осакатен. Борейки се за
живота си, станах много по-активен и се ожесточих. Всички воини гледаха
нагоре. Натам погледнах и аз, за да видя какво привлича вниманието им.

12
Над главите на събраното множество видях дим. Отначало помислих, че
може би е станал пожар. Любопитството ми се изостри до край.

– Какво става? – извиках с всичка сила.

Не получих отговор. Воините бяха устремили погледи нагоре към дима и

явно не ме забелязваха. Отново извиках, но резултатът беше същият. След
това се запромъквах със сила между краката им, все по-напред. Голяма
борба падна, но накрая успях да застана най-отпред, пред първата редица на
тълпата. Излязох със сила и се оказах пред някакъв воин, облечен с ризница
и целият покрит с доспехи. Щитът, плочките на ризницата му и шлемът му
бяха така излъскани, че отразяващото се в тях слънце ме заслепи. Воинът
беше много едър, сравнен с мен беше като великан. Той стоеше напълно
неподвижен, като изсечен от камък, и беше толкова съсредоточен, че дори
не ме удостои с поглед. Най-много ме впечатли неговият меч. Той беше
голям колкото мен и веднага предизвика вниманието ми. Знаех, че всеки
воин според ръста и дължината на ръцете си има нужда от различен по
дължина меч. Воинът беше гигант. Явно беше един от тиуните – личната
гвардия на върховния български владетел. Това бяха най-добрите воини,
които охраняваха лично кана ювиги. Всеки тиун задължително трябваше да
бъде багатур и само те имаха право да сплитат трите си багатурски плитки
в една.

Въпреки величието на воина и впечатлението, което той предизвика в мен,

скоро вниманието ми беше привлечено от нещо друго. Там някъде пред
очите ми гореше голям огън. Зад буйните пламъци във величествена поза
беше застинал огромен воин с пълно въоръжение, отгоре наметнат с
пурпурна мантия. Той беше толкова внушителен и величествен, че съвсем
скоро забравих за тиуна. Ако тиунът беше луната, човекът, стоящ зад огъня,
беше слънцето и караше всичко наоколо да бледнее. Като омагьосан вперих
поглед напред и не можех да отделя взор от човека-слънце. Бях сигурен, че
такава осанка можеше да има само един човек на света и това можеше да
бъде само върховният владетел на българите. Освен това знаех, че
пурпурна наметка има право да носи само той, защото това беше цветът на
владетелите. Едва сега забелязах, че от едната му страна беше застанал
възрастен воин, чиято плитка на обръснатата му глава беше съвсем бяла и

13
излъчваше чудно сияние. Осанката на стария воин беше величествена и
изразяваше гордост и достолепие.

От другата страна на кана беше застанал човек, който се различаваше от

двамата велики воини не само по външен вид, но и по държанието си.
Докато старецът и канът ювиги бяха застинали като истукани, другият
човек се движеше. Неговите жестове ме впечатлиха, те бяха меки и
завършени, като танц. Личеше си, че всичко, което прави, е добре
премислено. Всяко негово движение беше много точно и координирано,
очевидно повтаряно хиляди пъти. По всичко си личеше, че именно този
човек владее в пълнота церемонията и познава нейната същност и дълбок
вътрешен смисъл. Човекът свещенодействаше с всяко свое движение и това
се виждаше.

След малко, когато другите двама се раздвижиха, се видя, че за разлика от

неговите, движенията им бяха остри и отсечени. Те по скоро наподобяваха
сечене с меч, докато движенията на човека, който явно беше колобър, бяха
съвършени като танц.

Въпреки че не разбирах и не осъзнавах на какво ставам свидетел, стоях и

прехласнат наблюдавах това представление. Знаех, че да видиш кана ювиги
със собствените си очи е чест, с която повечето българи не биваха
удостоявани през целия им живот. Канът ювиги беше свещен, сакрален
човек за нас българите. Той беше пряк потомък на бог Тангра и неговата
кръв идваше директно от него. Върховният владетел на българите беше
неприкосновен, никой не смееше да го заговаря, да го гледа в очите или да
се храни в негово присъствие. Единствените, които имаха право да правят
това, се наричаха "хранени хора" и те бяха елитът на нашия народ.
Българският воин трябваше да се стреми да отговаря на кана ювиги по най-
краткия, точен и ясен начин и никога да не се изправя пред него, ако канът
не поиска изрично това.

Кавканът беше не по-малко свещен от кана. Той беше водил войската ни в

стотици битки и всеки път беше излизал победител. Той беше воин, за него
се разказваха легенди. Кавканът беше с прическа като тиун. Дългите му
бели багатурски плитки бяха сплетени в една. Той беше стар, но всичко в
него говореше, че е човек на честта.

14
 Въпреки присъствието на кана и кавкана, за мое голямо учудване погледът
ми най-много беше привлечен от колобъра. Колобрите бяха най-мистичната
и загадъчна част от българския народ. Тях почти никой не ги виждаше. Те
бяха секта, която присъстваше навсякъде в българския живот, но никой
никога не ги забелязваше. Може би затова за тях се носеха толкова легенди.
Само в изключителни случаи и бедствия колобрите се намесваха в живота
на българите, но дори и тогава правеха това по деликатен и почти невидим
начин. Само при някаква официална церемония и то много рядко можеше
да се види колобър.

Той хвърляше в огъня треви и от тях цветът на дима, който се извиваше

нагоре, се променяше. Толкова се бях захласнал по това, което правеше
колобърът, че бях забравил кой съм и къде се намирам.

В този момент някой ме дръпна назад. Действието беше толкова силно и

изненадващо, че загубих равновесие. След това, докато падах, се ударих в
краката на воините. Те бяха твърди като изсечени от камък. В първия
момент загубих ориентация и почти припаднах от болка. Докато бях на
земята, почувствах силен удар и усетих как кожената торба изхвърча от
ръката ми. Нечия силна ръка посегна да свали златния ми медальон. Имах
го откакто се бях родил. Той представляваше сърна с извит назад врат.
Копитата бяха подгънати под тялото ѝ, а рогата се проточваха над гърба на
животното. Между краката на сърната се намираше знакът на рода ми. Най-
чудното беше, че родовата дамга, която беше поставена на златния ми
медальон, не съществуваше сред другите българи и не се намираше на
гърба на никой от българските коне, които бях виждал. Дядо не можеше да
ми обясни това, както и защо нямам други роднини.

Медальонът беше най-ценното нещо, което имах. Той беше закачен на

врата ми със здрава кожена връв. Ръката на моя нападател посегна да я
скъса. Бях готов да се боря, нямаше да допусна някой да ми го отнеме. За
мен той беше олицетворение на честта на моя род, чиито най-велик и
прославен воин исках да бъда.

Воините не обърнаха внимание на това, което се случваше в краката им.

Те леко се разместиха, но продължиха да гледат към кана ювиги и към
церемонията, която се провеждаше пред очите им. Така ние двамата се

15
биехме в нещо като каменна гора, стволовете бяха техните силни крака, а
телата им, като короните на дървета, скриваха слънцето. Бързо успях да се
окопитя от вероломното нападение и по най-бързия начин се изправих на
колене. След това, без никакво забавяне, се обърнах към своя нападател.
Той се оказа момче колкото мен. Огледах го и се опитах бързо да го
преценя. Беше голям колкото мен и с физика като моята. Лицето му беше
слабо и дълго, а ръцете и раменете, макар и даващи надежда някой ден да
се превърнат в мощни и силни, все още бяха слаби и кльощави.

Бях изненадан от внезапността на нападението и от това, че не бях дал

никакъв повод за него. Момчето, което ме нападна, явно беше хун, защото
беше със смешна хунска прическа. Главата му беше обръсната до голо, но
тук-там бяха оставени фъндъци от кичури коса на челото, над ушите и
отзад. Прическата беше много смешна и изглеждаше така все едно някой е
скубал косата на моя нападател. Когато тази прическа беше на главата на
някой суров хунски воин с обезобразено лице, тя още повече подчертаваше
уродливостта му и предизвикваше притеснение у всеки, който го
погледнеше. Сега обаче, на главата на моя нападател с тънкото вратле, тя
предизвика по-скоро насмешка у мен. Аз бях с традиционната за малките
българчета прическа с гладко обръсната глава. След седем години щях да
преживея изпитание, да получа истинското си бойно име и да бъда приет в
българската войска като пълноправен воин. От онзи момент щях да имам
право да нося българската прическа чамбас, която представляваше плитка
на темето и старателно избръсната глава. По-късно, ако се прославех в
битките и когато станех елитен воин, щях да имам право да си оставя три
плитки на тила отзад. Тази прическа се наричаше багатурска. Единствено
тиуните имаха право да сплитат трите си багатурски плитки в една мощна
плитка отзад. Прическите при нас българите имаха сакрално значение и
отразяваха мястото, което заемахме сред народа и армията ни. Единствено
канът имаше право да носи косата си свободно растяща, без да я бръсне.
Затова може би останалите народи ни наричаха "бръснатите глави".
Българите смятахме, че косата помага на воина да контактува с Тангра и
именно през нея преминава орендата, когато е насочена към нашия бог и
пак по нея се спуска низпослана ни от Тангра. Нашите воини смятаха, че
конската опашка и воинската коса са най-добрите проводници на орендата.

16
 Моят противник ме гледаше с кръвясали очи. Сега разбрах защо бях
нападнат. Българин никога не би ме нападнал без причина. Нашите хора
никога не крадяха. Това, че беше хун, обясняваше защо се опитваше да
открадне медальона ми. Хуните бяха крадци, такива бяха всички народи
освен нашият. Това научаваха всички българчета от съвсем малки. Това, че
противникът ми беше от друг народ, още повече ме задължаваше не само да
му окажа съпротива, но и да го победя. Щях да счупя носа на това проклето
хлапе! Трябваше да науча хуните, че от българин не бива да се краде!

Докато стояхме така и дишахме тежко, чувах хунския крадец да говори

нещо на езика си подобен на кучешки лай. От по-възрастните хора в
племето ни знаех, че езиците ни са близки, но сега не можех да повярвам на
това. Все пак успях да различа няколко думи, които момчето изричаше
срещу мен. В най-общ смисъл той, дишайки тежко, повтаряше:

– Крадец, върни ми медальона!

Що за наглост! Някакъв хун да ме обвинява и да ме нарича крадец. Кръвта

ми на бъдещ воин кипна. Винаги съм знаел, че ще бъда воин, а не шаман.
Скочих напред. Въпреки че бях само на седем години, вече от доста време
се занимавах тайно с бойни техники и скришно наблюдавах заниманията на
багатур-багаина. Затова в този момент имах идеята, че съм голям воин.

Ударих врага си с ритник в корема и докато той се превиваше, приближих

се и му нанесох удар с лакът в главата. Исках да го ударя в носа и да му го
счупя, но той се беше превил и не можех да го удрям никъде другаде освен
в тила. Освен това носът на моя противник беше смачкан и обезобразен,
може би вече беше чупен много пъти и това нямаше да ми помогне.
Продължавах да нанасям удари. Така се биеха бойците от моя народ –
просто, директно и ефективно. Крадецът изпита силата на българското
бойно изкуство. Прикрих се, защото все пак очаквах отговор от хуна, но
такъв не последва. Така ние продължихме да се въргаляме в краката на
воините. Отначало аз само го налагах с юмруци, лакти и колене, но после
той успя да хване краката ми и да ме събори. Двамата се затъркаляхме в
прахта. Моят противник беше малко по-тежък и силен от мен и успя да
седне върху гърдите ми. Опиташ да се изправя. Тъкмо когато той вдигна
юмрук и се канеше да го стовари върху носа ми, аз се огънах и успях да го

17
отхвърля от себе си. Превъртях го и с мъка се изправих. Той висеше по мен,
като някоя пантера, метнала се на гърба на бик. В този момент ме пусна,
опита се да поднови атаката си и да ме сграбчи, но аз отскочих встрани и го
ритнах с всичка сила в главата. Момчето явно не очакваше това, защото
изхълца, олюля се и се просна по гръб върху твърдата земя. Опипах
медальона си. Той висеше все още на врата ми. "Победих!"

– Това беше първата мисъл, която се появи в главата ми. Бях успял да
накажа наглия крадец и да му дам урок. Аз бях истински воин. Вече бях
тръгнал по Пътя на воина. Бях защитил честа на българските воини и на
целия български народ. Чак сега осъзнах колко съм уморен, едва стоях на
краката си и се олюлявах, но бях щастлив. Това беше първата ми истинска
битка и то срещу човек от друг народ, срещу истински враг.

Огледах се, исках да разкажа на всички какво бях направил, исках да

изкрещя името си и те да разберат, че сред българите се е родил още един
велик воин, достоен ученик на своя учител. Погледнах нагоре, но видях, че
нашата битка не беше предизвикала вниманието на никого от стоящите
около нас мъже. Всички те все така гледаха втренчено някъде напред.
Моята победа бе останала незабелязана. Едва сега осъзнах, че това съвсем
не беше "велика победа", а едно най-обикновено момчешко сборичкване.
Тъжно въздъхнах. Наведох глава и се заоглеждах наоколо, трябваше да
намеря кожената торба. Когато я открих и я преметнах през рамо, отново се
сетих за заръката на багатур-багаина и за това колко съм закъснял. Преди
малко си бях представил, как се прибирам и с гордост разказвам на моя
учител какво се беше случило. Не знам защо в първия момент си
представих, как той ме потупва по рамото като равен и ми се усмихва. Сега
това видението се пръсна като облак, гонен от вятъра. То се замени с
намръщената физиономия на моя учител. Той нямаше да е доволен, че
толкова съм се забавил, а заради битката с хуна сигурно щях да получа
наказание. Сърцето ми се сви. Трябваше да си мълча и да не казвам на
никого за победата си. Сега трябваше да бързам! Погледнах за последно
своя нападател. Той все още лежеше проснат на земята. Изглеждаше така
все едно лежи в някакъв дворец или храм, краката на воините бяха като
колони, а телата им бяха купол, сключен над него, и му правеха сянка.
Надвесих се над него. Нещо привлече вниманието ми и ме накара да
изтръпна. На врата на моя нападател имаше кожен ремък, като моя, а на
18
него закачен видях да се подава малка част от златен медальон. Дрехите на
момчето скриваха целия кръг, но това, което виждах, много приличаше на
моя медальон. Наведох се още малко, хванах кожената връв и я изтеглих.
На нея беше закачен медальон подобен на моя, но вместо сърна там беше
изобразен вълк. Стилът на рисунката беше същият. Гледах медальона и
можех да се закълна, че и двата са правени от ръката на един майстор.
Разгледах го внимателно, дори знакът между краката на вълка беше
същият. Хванах отново медальона си, приближих го до този на хуна и ги
сравних – нямаше грешка, медальоните ни бяха абсолютно еднакви –
масивни, кръгли и изящни. Надвесих се над лицето на момчето, исках да
върна неговия медальон на мястото му. В този момент медальонът ми
докосна лицето му. Може би това го накара да се размърда и да отвори очи.
Следващото откритие ме накара да се вцепеня и едва не извиках. Не че
някой щеше да чуе вика ми или да ми обърне внимание, но все пак
сподавих възклицанието си. Изненадата ми беше огромна. Досега никога не
се бях изненадвал толкова много. Не знаех, че на света може да има нещо,
което толкова да ме развълнува и да ме накара да се разтреперя. Няколко
пъти бях виждал лицето си в излъскано сребърно огледало, бях се оглеждал
и във водната повърхност на реки, поточета и извори и макар и бегло, имах
представа как изглеждам. Поглеждайки лицето и очите на легналия хун, все
едно, че гледах собственото си лице. Очите ни бяха еднакви – зелени като
степта и тревата напролет. Именно поради цвета на очите ми много от
моите съплеменници смятаха, че ще стана велик шаман. Знаеше се, че
очите на всички шамани са изумрудени. Гледах моя двойник и бях като
вкаменен. В този момент тълпата се раздвижи и един голям крак, обут в мек
кожен ботуш, стъпи върху гърдите на хуна. Посегнах да го предпазя, но
закъснях. След това се опитах по най-бързия начин да го вдигна, защото,
макар да опита да ме окраде, а след това и ме обиди, когато го видях
проснат на земята, ми стана жал за него. Опитах се да го изправя, като го
хванах за главата отзад, но видях, че цялата ми ръка се обагри в кръв. Явно
при падането си хунът се бе наранил. Напрегнах последни сили, за да го
вдигна. Знаех, че докато сме в краката на тълпата, и двамата сме уязвими.
След това, подкрепяйки го, с големи усилия се измъкнахме от тълпата. Това
отне много време, защото множеството хора беше неизброимо и всеки
българин се опитваше да мине напред, за да може да вижда по-добре кана,
кавкана ѝ колобъра.

19
 След като се измъкнахме от тълпата, двамата с моя нов познат се
проснахме на земята между две шатри. Краката ми не ме държаха. Чувствах
се като смазан, като че ли току-що излизам от много тежка битка. Болеше
ме всяка част от тялото. Лежах и дишах тежко. Задачата, поставена ми от
моя настойник, вече беше напълно провалена. Сега това, че можех да
загубя живота си и че открих свой двойник, който притежаваше медальон
като моя, ми се струваше много по-важно.

Когато отчасти възстанових силите си, любопитството ми се засили.

Обърнах се към момчето и започнах да го разпитвам. Разбирахме се трудно
и често се налагаше да повтарям думите си, онагледявайки ги със знаци с
ръцете. Криво-ляво разбрах следното. Момчето било син на брата на
хунския кан Руа. Баща му бил урус-таркан на хунския владетел и се казвал
Муенчак. Той бил главен съветник и сановник в аула на хуните, нещо като
нашия кавкан и затова участвал в делегацията на хуните. Момчето ме
видяло да се промъквам сред тълпата, в този момент забелязало моя
медальон и помислило, че съм го откраднал от него и веднага ме нападнало,
за да си го върне. Нямало време да провери своя, защото било сигурно, че
медальонът, който вижда, е неговият и че аз съм крадец.

Когато му показах двата медальона, той остана изумен. Двете фигури

наистина много си приличаха, но и се различаваха. Това обаче можеше да
се разбере отблизо, отдалеч те бяха като две капки вода. Знаците обаче бяха
еднакви, двамата много се чудихме и нямахме никакво обяснение за това.

Моят нов познат се казваше Ат. Докато разговаряхме, отново се сетих за

заръката на багатур-багаина Баяр и се притесних за последствията.

Докато говорехме усетих някаква странна симпатия към това момче.

Двамата много бързо се сближихме, вече въобще не му се сърдех. Явно той
също изпитваше симпатия към мен.

След това реших да му покажа нещо, което бях забелязал и което ми

правеше все по-силно впечатление. Хванах косата му в ръце, внимавах да
не докосвам раната на главата му. Той ме гледаше изумен. Така се опитвах
да скрия смешната му хунска прическа и той да изглежда все едно няма
коса. Опитах се да го направя да изглежда като българин, като че е с

20
бръсната глава. Когато го направих, все по-ясно започна да си личи
приликата помежду ни.

– Виж! – казах аз и обърнах медальона си. Задната му част беше гладка и

блестяща и послужи като огледало. Той се огледа в него, после
недоумяващо погледна мен.

– Ние много си приличаме! – каза изуменият хун.

– Виж! Виж! – продължавах аз и се опитвах все повече да прибера косата

му под пръстите си.

– Ние сме като братя, като двете крила на пеперуда сме. Ние сме еднакви.
Защо си приличаме толкова много? Как? ...

Докато се опитвах да "скрия" косата на хунчето, ръцете ми отново се

изцапаха с кръв. Явно ударът не беше сериозен, но кожата отзад на тила на
хунчето беше сцепена. Реших да му помогна. Все пак бях внук на шамана и
разбирах от лечение. Момчето се съгласи. Двамата се изправихме и
тръгнахме към края на лагера. Когато стигнахме последните юрти, спряхме
в една дълбока долчинка. Тук вече можех спокойно да се погрижа за раната
му. Набрах няколко билки и наложих удареното място, след като го
почистих. Казах му какво трябва да прави, за да зарасне по-бързо раната.

През цялото време двамата бяхме изумени от приликата ни и не знаехме

какво да мислим. Сега ми се струваше, че е добре че Ат има хунска
прическа, защото така по-малко щеше да си личи приликата помежду ни и
нямаше да предизвиква вниманието на хората, които биха ни срещнали.
Набързо се разбрахме привечер да се срещнем на същото място, на което се
намирахме, и се разделихме. Зачудих се накъде да поема, дали да се
прибера по най-бързия начин към юртата на багатур-багина Баяр, или
тепърва да тръгна да търся билката, което щеше да ме забави още повече.

Представих се на багатура Баяр, когато слънцето вече клонеше към заник.

Все пак в кожената торбичка имаше от билката, за която бях изпратен още
сутринта. Моят наставник беше видимо недоволен, но като мъдър човек
реши, че в момента не е необходимо да ме порицава. Освен това може би

21
виждаше разкаянието в очите ми и това, че осъзнавах голямата си вина.
След това се заех с приготвянето на лековитата смес.

Групата воини от нашия род се състоеше от няколко мъже, но Баяр беше

най-силният от тях. Той не само беше водач на рода ни, но от години
побеждаваше в тези битки. Битките, които се провеждаха, освен че бяха
проверка за бойното ниво и майсторството на всяко племе, род или
племенен съюз, участващ в българския народ, имаха и ритуално значение.
Всяка битка беше сакрална церемония пред лицето на бог Тангра, в която
двамата бойци предлагаха здравето и дори живота си, за да изкупят живота
на останалите воини. Това се правеше, за да не пожелава Тангра повече
жертви от българските воини през следващата година.

Целият народ, начело с нашия кан, беше дошъл да подкрепи бойците,

които щяха да вземат участие в ритуалните битки. Освен единоборствата,
щяха да се проведат надбягвания с коне и други игри, които да покажат на
водачите на отделните племена, че след зимата воините им са готови за
битка. Обикновено след този празник (Този начин на борене се е запазил и до
днес. При киргизите той се нарича оодариш, а при казахите – аудароспак. Но все пак
българската борба от кон е била най-близка до бузкаши, чиито предтеча е тя.
Бузкаши е национална игра на Афганистан. Означава "коза". Играе се с трупа на агне
или коза. При българите отначало козата е била жива и се е движела. След това
конниците са я стъпквали и умъртвявали. Двата отбора се борят за нея и се
опитват да си я отнемат. Битката развива качества много близки до бойните. Има
сведения, че тази игра е била практикувана от почти всички номадски народи.
Съществуват легенди, че в редки случаи българите са играли тази игра с жив
военнопленник, който в хода на играта бил умъртвяван и разкъсван.) отделните
водачи на родове се представяха пред кана ювиги, засвидетелствайки
своята почит и лоялност. Вземаха се решения кой род коя територия ще
владее и част от воините се отправяха, за да я защитават, а голямата войска,
ако имаше нужда, тръгваше на боен поход. Тя или беше наемана като
страна в някоя война, или сама водеше война с някои от неизброимите
врагове на народа ни.

Тази година българите бяха приели в стана си хуните – едно от племената,

които бяха много близки по език и нрави до нас. Те бяха наши съюзници от
години. Това беше смятано за голяма чест и доверие и не беше правено
досега. Може би затова всички български воини бяха превъзбудени, защото

22
на другата вечер битките щяха да започнат и нашите бойци щяха да се
изправят срещу най-добрите хунски воини. Повечето от нашите воини бяха
твърдо решени да защитят честта на народа и предците ни, те бяха готови
по-скоро да умрат, но да докажат, че сме най-добрите в света. Освен това
нашият народ беше най-многобройният и владееше най-големи територии в
степта. Отскоро хуните бяха дошли от изток с неизброим народ и войска и
бяха "залели" голяма част от степта. Народът и воините им бяха безчет като
тревата. Нима хуните бяха дошли тук, за да ни покажат своето
превъзходство?

Въпреки че хуните бяха многобройни, те не бяха единно племе, а сбор от

различни племена и родове. Всички те имаха различен начин на воюване,
бяха въоръжени по различен начин, дори говореха и изглеждаха различно.
Всички останали народи се страхуваха от тях. Те ги смятаха за рушители и
убийци. Всички номадски народи бяха воини, но хуните нападаха
безпричинно, те бяха като чакали, воюваха докрай и напълно унищожаваха
всичко след себе си. Българите бяха единствените, които не се страхуваха
от тях. От години именно воини от нашия народ учеха хуните как да
воюват. Говореше се, че гвардията на хуните е съставена от българи. Това
показваше високото мнение, което хуните имаха за нашите воини.

Това, че бяхме поканили на най-сакралния си празник, на събора на

народа, техния кан Руа, означаваше, че не се страхуваме от тях. Останалите
народи наричаха хуните "кучетата на степта". Всички се страхуваха от
тяхната стихийна и неконтролируема мощ. Българите казваха за тях:
"Българинът вол е, а хунът – заек!", намеквайки, че ние сме по-благородни,
по-съсредоточени и сериозни от хуните. Това показваше нашата сила и
това, че сме смели и упорити и като волове рием земята на едно място,
докато не постигнем целта си. Хуните според нас бяха бързи, спонтанни, но
и страхливи. Те се плодяха като зайци. Това обаче беше само наше мнение,
всички други се страхуваха от тях. Вечерта бойците от нашия род
проведоха последно занятие, тъй като битките щяха да се проведат на
другата вечер. Макар родът Дуло да беше владетелски, в последните
години нашият род Вокил всеки път го побеждаваше.

23
 Багатур-багаинът непрекъснато ми намираше работа, за да наваксам това,
че ме нямаше целия ден. Въпреки че бях обещал на Ат да се видим, това се
оказа невъзможно.

На другия ден още от ранни зори се включих в подготовката на нашите

бойци за предстоящото изпитание. На всеки един воин правех масаж, за да
се подготви тялото му за битката, мускулите да се загреят, сухожилията да
се отпуснат. Въпреки че всички бойци на българския народ се занимаваха с
българското бойно изкуство, всеки род беше развил различни техники за
ритане, хвърляне, удари с ръце, борба и битка на земята.

Освен това всяко племе си беше изработило тайни методи и упражнения

за изграждане на бойците. Обучението в бойни изкуства беше широко
застъпено в подготовката на цялата ни армия. Битките и бойните срещи
бяха основата, около която се градеше майсторството на българските
воини. Върху тази основа по-късно се изучаваха техники с оръжие, езда, а
като връх в подготовката беше обучението по тактика, но началото беше
боят с голи ръце и крака. Смяташе се, че това е най-безопасният и в същото
време най-близък до реалната битка начин за изграждане на качества като
смелост, доблест, издръжливост на болка, чест. Не беше рядкост да се видят
българчета, които се борят или водят битки помежду си. Макар и много
малки, те се отнасяха много сериозно с тези си занимания.

Една от тайните на нашия род беше специален масаж, на който самият

багатур-багаин ме беше научил. Той целеше да "напълни" с кръв
вътрешните органи на боеца, да ги направи еластични и да ги размести
така, че при удар да не могат да бъдат наранени. Освен това още от обяд
започнах да мажа воините с няколко вида лечебни мехлеми, които бяха
приготвени с различни билки. Видовете мазнина, съотношението между
тях, както и лечебните треви, които се използваха, знаеше само багатурът
Баяр. Целта на мехлема беше при удар ръката или кракът на противника да
се приплъзнат по тялото на боеца и да не го наранят. Някои от билките
служеха за това човекът да престане да изпитва болка, без да забавят
действията му.

Баяр беше легендарен воин на нашия народ. Това, че ми позволи да го

размачкам, да го намажа с мазило и да го подготвя за битката, беше голяма

24
чест за мен и показваше доверието, което най-добрият български воин ми
гласуваше. Неговата слава беше толкова голяма, че макар да бе още жив,
народът ни разказваше легенди за него. Той вече имаше място в историите,
разказвани от тумир. Досега не се беше случвало някой да го победи, а и в
истинска битка, по време на война, не беше губил.

Подготовката на бойците за предстоящите битки отнемаше изцяло

времето ми, затова през целия ден не се сетих за новия си приятел Ат. Едва
когато всички бойци бяха подготвени и се отправиха към центъра на
селището и кръга, който беше изграден за арена, се сетих за моя нов познат.
Незабелязано се измъкнах от нашия строй и се втурнах напред. Имах
представа как е устроен целият лагер, къде точно са изградени шатрите на
хуните и тичешком се отправих натам. Не исках някой хун да ме види, за да
не забележи колко приличам на Ат и да не ме сбърка с него, затова, когато
наближих лагера на хуните, който отвсякъде беше обграден от българския
стан, станах още по-внимателен.

Шатрите на хуните бяха много по-различни от нашите. Те целите бяха

накичени с кожи, по стените им висяха всякакви билки и оръжия. Докато се
приближавах, разбрах, че има още една пречка, която затрудняваше това да
се видим с Ат. Хуните също подготвяха своя отбор от бойци и криеха тези
приготовления от очите на българите, затова бяха поставили постове, които
охраняваха лагера им. Освен това бяха опънали кожи и килими между
шатрите си, така че да препречват погледа на евентуални съгледвачи или
случайни минувачи. Така между шатрите им се беше получило нещо като
вътрешен двор, в който дори не можех да надзърна. Пропълзях като се
прикривах и стигнах до една от преградите, намерих малка пролука и
погледнах вътре. Макар да вършех нещо нередно, не бях притеснен. Знаех,
че не шпионирам воините на хуните, а търся приятеля си, затова съвестта
ми беше чиста. Бях толкова малък, че хуните, дори да ме заловяха, едва ли
щяха да ми направят нещо, освен да ме прогонят. Както се оглеждах за моя
приятел, видях хунските воини, които се готвеха за предстоящите битки.
Загледах се в това, което те правеха. Веднага забелязах, че някои от
техниките им са доста близки до нашите, но имаше такива, които бяха
непознати за мен и предизвикаха вниманието ми. Там видях и моя нов
приятел, който наблюдаваше как хунските бойци се подготвят за битката.
Хуните бяха малко по-ниски от българите, но както при всички номадски
25
народи, воините им бяха сухи и жилави. Виждах Ат, но нямаше как да му
се обадя. Съжалих, че не сме си уговорили знак, с който да му
сигнализирам, че се намирам около лагера. След като полежах още
известно време и се примирих с мисълта, че няма да можем да се видим,
пропълзях внимателно назад. Бях изостанал доста от нашата група, затова
се наложи да тичам, докато ги настигна.

След това взех активно участие в подготовката на нашите бойци за

предстоящите битки. Всички родове и бойците им пристигаха едни след
други и се приветстваха взаимно. Скоро около туга се събра огромно
множество. Хората заставаха все по-близо едни до други и натискът между
тях ставаше все по-силен. Скоро кръгът, където щяха да се проведат
битките, беше обграден от народа, който копнееше да види своите бойци.
Голите, намазани с мазнина тела и огнените отблясъци превръщаха
картината на биещите се воини в магическа гледка и ѝ придаваха митичен и
легендарен вид.

Около кръга беше оставено свободно място за светилници, които

осветяваха равномерно бойното поле. Когато мракът се сгъсти достатъчно,
се запромъквах между хората, за да потърся отбора на хуните. След дълго
лутане най-после успях да ги открия. Те бяха от другата страна на кръга.
Успях да издебна Ат и го дръпнах в мрака. Той много се зарадва, че ме
вижда. Бързо се уговорихме как да си сигнализираме. Решихме да
имитираме звука, който издава улулицата. Нейната песен представляваше
остро, късо изсвирване, което щеше да се чува достатъчно далече. Освен
това птицата се срещаше рядко и нямаше да бъркаме нашия сигнал с вика
на истинска птица. Двамата издадохме няколко пъти птичето пищене, за да
се научим да го издокарваме, както и да запомним как звучи. След като се
получи добре, двамата решихме да гледаме битките, като се смесим с
тълпата и изоставим задълженията, които имахме. Ат се притесняваше
много повече от мен, защото като син на урус-таркана на хуните, който
беше брат на хунския кан, до него непрекъснато имаше човек, който да го
следи и пази. Освен това хунчето имаше по-голям брат, с когото не се
обичаха и който се отнасяше сурово към него, особено ако приятелят ми си
позволеше да направи някаква беля. Тъй като брат му Булут беше доста по-
едър от нас, Ат се страхуваше повече той да не ни открие.

26
 По думите на моя наставник аз бях пъргаво, жилаво и своенравно хлапе и
твърде често си позволявах да "изчезвам", затова багатурът Баяр вече беше
свикнал с тези мои отсъствия. Освен това тази вечер той щеше да се бие и
едва ли щеше да му бъде до мен. Двамата с Ат се провирахме сред
множеството български воини. Харесахме си едно място и седнахме най-
отпред. Понеже бяхме малки и не пречехме на никого, мъжете зад нас
въобще не ни обръщаха внимание. През цялото време си говорехме и
обсъждахме качествата на бойците. От разговора, който проведохме преди
да започнат битките, успях да разбера, че Ат не е истински син на урус-
таркана Муенчак. Той бил намерен в степта, където една вълчица го била
отгледала, но кои са родителите му, никой не знаел. Хората, които го
намерили, го занесли при кана на хуните. Тъй като кан на хуните бил Руа,
за да го задържи в рода, но и да не се намеси намереното дете в правата за
наследяване на хунския престол, той го дал на третия си брат. Муенчак се
възхитил на историята, която хората разказали и решил да задържи Ат, а
след това го осиновил, защото легендата твърдяла, че именно така синът на
Тангра ще бъде пратен при хуните. Муенчак, макар вече да имал син,
разчитал, че пророчеството ще се сбъдне и детето, отгледано от вълчица,
ще донесе слава и могъщество на хунския народ и на него. Той се надявал
именно то да обедини различните родове и племена и да ги поведе към
слава и успех. Ат знаеше всичко това и се гордееше, че именно той може да
се окаже толкова дълго чаканият от хуните обединител на народите. Мисля,
че това караше Булут, който беше негов по-голям брат и истински син на
Муенчак, да мрази Ат и надменното му държане. Ат ми разказа, че има
сестра, малко по-малка от нас. Нейното име било Лебед. Разказа ми и за
приятеля си Флавий Аеций, малко по-голям от нас. Миналата година той
пристигнал в двора на хуните и бил държан като заложник във връзка със
Стилихоновия мирен договор. Флавий бил римлянин и двамата с Ат ту се
разбирали, ту се карали. Според Ат Флавий бил по-голям и едър от него, но
той всеки път го побеждавал. Продължихме да си говорим с новия ми
приятел и от дума на дума разбрахме, че сме родени в една и съща година.

Българският кан излезе от шатрата си и застана пред народа си. В този

момент всички замлъкнаха. Като се движеше бавно и величествено, той се
отправи към бойното поле. Когато стигна до белите обли камъни, които го
ограждаха, канът спря и отправи поздрав към всички ни. След това

27
внимателно седна на специално поставен за него широк стол, отрупан със
скъпи и ценни кожи от различни диви животни. Това беше неговият трон.
От дясната му страна застана кавканът, а от лявата – колобърът.

След като канът даде знак, битките започнаха. Моят учител излизаше и
побеждаваше противниците си един след друг. Гледах съвършеното му
тяло и изпитвах възхищение, само един малък белег точно там, където се
намираше сърцето му, го загрозяваше. Много добре познавах този белег.
Той си стоеше там откакто познаваха багатур-багаина. Много исках да
разбера откъде е, в коя битка е получен, но не смеех да питам суровия си
учител. Като гледах Баяр и безизразното изражение на лицето му ми се
струваше, че преди години някой е изтръгнал сърцето на багатура и
оттогава му е останал този белег. Толкова силен беше Баяр! Той се
справяше с противниците си, без да се трогне, като че ли не участваше в
битките, а присъстваше на някакво богослужение. Държеше се така все
едно не забелязва хората пред себе си и това, което му се случваше по
време на битките. Познавах Баяр откакто се помнех и бях запознат с
бойното му изкуство, затова разбирах кога учителят ми използваше
традиционни похвати и кога прави нещо от себе си. Традиционното
българско бойно умение беше онази част от бойната ни традиция, която ни
беше завещана от Тангра още от времената на елбирите (елбири – добри
духове, покровители, изпратени от Тангра, за да помагат на българския народ) . По-
късно, след като бяхме обменили опит със съседните ни племена, нашето
бойно изкуство се беше променяло, но същността му се бе запазила. Сред
елитните български воини имаше спор дали това беше ставало за добро,
или за лошо, но така или иначе промяната беше факт. Баяр беше един от
малкото, които знаеха, всичко за българското бойно изкуство и за това как
то се беше променяло през вековете. По този начин той можеше да се
възползва от различни похвати и в цялост да използва нашите бойни
традиции. Освен това водачът на нашия отбор знаеше всичко за бойните
умения на останалите степни народи и сега това му беше от полза.

Сега, когато го гледах, съвсем ясно можех да различа в кой момент какъв
похват използва багатур-багаинът. Самият той наскоро ми беше разказвал
за това как кан Етей победил Балдиу Балбал (Филип Македонски), който
дошъл до тук чак от Макидан (Македония) и столицата си Балбал (Пела), те
били пеласги – тогава наричали българите скити или сармати.
28
 По-късно отново двата народа се срещнали на наша територия, вече като
съюзници. Българският кан Баламир и Алемир (Александър Македонски) се
съюзили, за да покорят Персия. Алемир бил силно впечатлен от бойните
умения на българите и от високото им ниво, което по нищо не отстъпвало
на елинския панкратион. Тъй като бях много заинтригуван от панкратиона,
за който не бях чувал нищо, аз любопитно бях започнал да разпитвам.
Оказа се, че панкратионът е антично умение на елините. Дошлите с
Александър Македонски воини се държали арогантно с нашите народи и
пиели много вино. Те твърдели, че панкратионът е тяхно изконно бойно
изкуство. Баяр обаче не смяташе така. "Някога върху цялата земя владеела
друга раса – каза моят учител, – те били с по-тъмен цвят на кожата, в Индия
се наричали дравиди, а в Елада – дорийци. Нашите предци живеели в
своята прародина, която се намирала на върха на света. Те били с по-светъл
цвят на кожата и се наричали арийци. Спуснали се сред хората и с времето
ги изтласкали." Слушах разказа на моя учител като омагьосан. От него
разбрах, че арийте или арийците носели със себе си светлина, култура и
цивилизация. Поради това бойното им умение било на много по-високо
ниво от по-старата раса. Днес от всички народи почти не е останал друг
народ освен арийте. Тези, които изтласкали дорийците, наричали себе си
йонийци. Докато българите били най-старите арий и представлявали ядрото
на всички арийски народи, индийците и персите били следващите след тях.
Йонийците били от най-младите арий и като такива били пътешественици и
моряци. Те били войнолюбив народ, но с времето придобили и мъдрост.
Именно там, в Елада, те създали това бойно изкуство и го нарекли
панкратион. На всеки четири години те провеждали нещо, което се
наричало Олимпийски игри. Твърдели, че тези игри им били завещани от
техните богове. Освен Олимпийски, имало и много други игри, например
Питийски. Тези игри били нещо подобно на събора, на който присъствахме
в момента. Тяхното провеждане било толкова важно, че били спирани
всички войни през този период, за да могат атлетите от различните градове
да се съберат на едно място и да излъчат най-добрия от тях. Това ставало
като всички участници се състезавали в пет дисциплини, надбягване,
надскачане, хвърляне на копие и диск. За да се определи най-добрият, като
последна дисциплина винаги се използвал панкратионът. Той много
приличал на нашите битки. Двамата бойци навивали кожени ремъци около
ръцете си, а после се биели и борели, докато единият не повалял другия.

29
 Според Баяр начинът за водене на бой на сегашните елини бил заимстван
от по-стари народи. Той твърдеше, че е виждал глинени съдове с
изрисувани битки между тракийци. Те се биели подобно на нас, дори имали
чамбас на главите си. Микенците се биели по различен начин, те също
имали чамбас, който сплитали на дълга плитка и с нея удряли противника
през очите. Около дясната си ръка навивали кожени ремъци, но лявата
оставяли свободна. С нея се опитвали да хванат плитката на своя
противник, а с дясната ръка му нанасяли удари. В тия си битки те
използвали както удари с ръце, така и ритници.

Според Баяр тракийците и микенците били наши ученици. А воините на

Алемир не ни бяха запознали с панкратиона, а го бяха върнали сред нашите
народи. Той обаче бил доста променен. От този момент нашето бойно
изкуство, поне това за водене на битки без оръжие, също се беше
променило. Алемир също бил впечатлен от българското бойно изкуство.
Поисках от Баяр да ми разкаже повече за този Алемир, а и за българския
владетел Баламир, но той каза, че ще направи това по-късно.

– А арийци ли са били траките и пеласгите, учителю?

– Да! – кратко отговори Баяр.

– А къде са Тракия и Елада?

– Те са далеч, много далеч от тук, там на юг. Тракия е най-красивата земя,

която съм виждал. Някога планините и низините били гъсто обрасли с
вековни дъбови гори. По-късно били изсечени и днес са плодородни ниви.
Елада и Тракия днес са сърцето на това, което наричаме Ромелия
(Византия). Цветовете на нивите... Там цветовете са толкова ярки, жълтото
се редува с лилаво, после бяло, червено, зелено... Мирисът на сухата земя,
слънцето, което там напича по различен начин...

Баяр беше притворил очи и си личеше, че е там, сред тучните поля на

Тракия. Не го прекъсвах, защото дядо ме бе научил да не прекъсвам човек,
който е в транс. Скоро Баяр се отърси от спомена си и продължи:

– За разлика от Тракия, Елада е по-суха, но пък в нея се събират планината

и морето. Там морето е най-красиво, а водата му е светлосиня и се слива с

30
цвета на лазурното синьо небе. Елада отвсякъде е оградена от острови и
морета.

Трудно разбирах какво говори моят учител, защото не знаех какво

означава море, нито остров. За да отклоня разговора, попитах:

– А кои народи още са арийци?

– Българите сме едни от най-древните арийци, но такива са и персите,

индийците, всички тюрки, саки, ромеи, римляни, елини, всички номадски
народи.

Не бих могъл да кажа дали заради панкратиона, или заради древното

българско бойно изкуство "Да", но Баяр излизаше и побеждаваше всеки,
който се изправеше пред него. Побеждаваше българите от другите родове,
но и двама хунски воини преклониха глава пред него. Срещу хуните много
добре се видя разликата между българското бойно изкуство и тяхното.

След края на битките не можах да скрия вълнението си. Приятелят ми

беше доста разочарован заради загубата на хунските воини. Преди да се
разделим с Ат се уговорихме на другата вечер по тъмно да се срещнем на
същото място извън лагера.

На другия ден нашият лагер празнуваше. Освен всичко останало бяхме

получили похвала от кана ювиги и това много радваше главата на нашия
род – кавкана. Багатур-багаинът Баяр, който беше трети човек след кавкана,
беше излязъл победител във всичките битки. Най-накрая отново беше
победил и най-добрия боец от владетелския род Дуло. По тъмно се метнах
на един неоседлан кон и отпратих към долчинката, където се бяхме
разбрали да се срещнем с Ат. Моят приятел вече ме чакаше там.
Поздравихме се и веднага започнахме да си говорим.

– Нашите владетели са гневни за загубата от вашите воини. Грот е

полудял. Той иска да се бие с Баяр, а нашите воини едва го удържат. Грот е
опасен, твърди, че ако се изправи срещу учителя ти, ще го убие.

Исках да се изсмея на думите на Ат, но не смеех, защото знаех, че ще го

обидя. Тази вечер не исках да се заяждам. Ние бяхме победили всички
хуни, по-точно беше да се каже, че Баяр ги беше победил. Сега каквото и да
31
се кажеше, каквото и да смяташе Ат и този Грот, нямаше значение.
Важното беше, че пред Тангра ние бяхме доказали, че сме по-добри воини
от хуните, а Баяр за пореден път беше доказал, че Вокил са по-силни от
Дуло, а той е най-добрият воин.

– Грот се кълне, че догодина ще се изправи срещу Баяр, ще го победи и

убие, заради накърнената ни чест.

Въпреки че се опитвах да се въздържа, казах:

– Баяр е най-добрият воин в света! Досега той няма загуба нито в двубой,
нито в битка!

– Грот е звяр, той може да победи всеки човек. Няма човек, който да му се
опре. Той може да повали бивол с един удар с юмрук само...

Скоро спряхме нашата препирня и се успокоихме. Двамата разбрахме

колко безсмислен и ненужен е този спор.

По някое време се сетих и се приближих до Ат. Наведох главата му

напред и огледах раната на тила му. Тя заздравяваше добре и скоро от нея
щеше да остане съвсем незабележим белег, затова нищо не казах.

Двамата с Ат бяхме много щастливи, че отново се виждаме. Цяла вечер

той ми разказваше истории за хуните, за себе си, за Булут и баща си
Муенчак, за кана на хуните Руа, за по-големия си чичо Октар и за другия си
чичо Ойбарс. От него разбрах, че предишният кан на хуните – Каратон, се
смятал за най-добър сред хунските воини и най-добър воин за всички
времена. Той бил надарен с огромна сила и най-много от всичко обичал да
се бори. Кан Каратон бил ревностен последовател на кодекса на воините и
сам бил създал закони и бойни правила, както и бойно изкуство, които били
приети от всички номадски народи. Тези правила или бойно изкуство били
наречени "Торе" и представлявали морален кодекс на всеки воин, но в
същото време закони, по които да се управлява държавата и според които
да се води политиката с другите държави. Освен това той бил създал висше
бойно изкуство, което включвало всички удари с ръце и ритници, познати
от Изтока. Каратон бил личен учител на чичото на моя приятел – Ойбарс,
но най-добрият му ученик бил Грот.

32
 Ат имал няколко учителя, по-малкият брат на Руа – Ойбарс, му бил личен
учител, но понякога го учил и баща му Муенчак. Самият Руа също го учил,
когато имал време. Този, към когото Ат изпитваше най-голям респект,
обаче беше Грот. Така моят приятел беше ученик на четирима учители във
воинските изкуства и както смяташе той, това били най-добрите воини в
степта. Личеше си, че той смята Грот за най-добър от тях. Той беше
впечатлен и от това, че четиримата бяха много различни като воини и
майстори на бойното изкуство. Слушах Ат и много се ядосвах на думите
му. За да го подразня, му казах, че искам да видя чичовците, баща му и този
Грот. Попитах го защо тогава тези "майстори" не вземат участие в битките
и там да се изправят лице в лице с багатур-багаина, пък тогава да се види
кой е най-добрият воин на степта.

– Това скоро ще стане – каза Ат. – Тогава ще стане лошо.

Не ми харесваше заплахата на Ат, но я оставих без отговор. В края на

краищата скоро Баяр щеше да се изправи срещу хуните и тогава щеше да се
реши всичко. Заплахите на Ат обаче все пак ме накараха да се разтревожа и
изпитах желание да предупредя Баяр за този Грот. Но какво да му кажа?
Как да го предупредя? Не можех да реша какво да кажа, затова реших да си
мълча.

Ат не спираше да говори. Имах чувството, че иска да ми разкаже веднага

всичко, което е преживял досега.

Легендата на хуните за създаването на света беше много по-различна от

нашата. Според това, което Ат ми разказа, начело на целия свят – както
видим, така и невидим, стои един бог и велик творец – Тенгри. Това въобще
не ме учуди, българите, а и всички народи, за които знаех, признаваха
Тангра за висш бог. Понеже сам се чувствал самотен, Тенгри решил да
създаде множество подчинени на него богове, наричани алпи. Всеки
създаден от Тенгри алп управлявал и отговарял за определена част от света.

Световете били три – небесен, земен и подземен, а през тях отдолу-нагоре

преминавало едно огромно дърво (Бой Терек). Това било Световното дърво.
Ат каза, че още не знае от какъв вид е дървото. То с корените си било
проникнало дълбоко в подземния свят, откъдето черпило черни сокове за
съществуването си. Стеблото му присъства в нашия свят, но е толкова
33
мощно и грубо, че ние хората го смятаме за планина, а короната му се
извисява в небесното царство. В короната на дървото властва пазачът на
небесното царство – Свещеният Сокол.

След като Тенгри създал подчинените му богове (алпове), между тях

настанала вражда. Тогава на помощ на боговете се притекъл друг бог, който
се наричал Хурса. Той започнал да кове за враждуващите страни изкусни
оръжия, с които те повели безкрайни битки.

Но великият Тенгри толкова много се отегчил от непрестанните вражди и

битки между боговете, че решил да замени вечността с тленното, а
безсмъртието със смъртното. За да стане това, накарал алповете да родят
смъртни хора, за да не може никоя вражда на земята да продължи вечно.
Освен това накарал Хурса да изкове един последен меч. Този меч можел да
посича не само хора, но и демони, и богове. Това било най-изкусното
творение на Хурса, защото го изковал последен. Владетелят, който
притежавал този меч, щял да властва над всички народи, а и над всички
светове. Тенгри вдъхнал живот на меча и го направил неунищожим. Хурса
вложил майсторството и злата си душа в меча, а Тенгри вложил Силата и
Светлината на света. Това, че мечът бил създаден, означавало, че Тенгри
избрал хората пред алповете и че на тях е съдено да оцелеят. Този меч щял
да сложи край на войната.

– Ние все пак излъгахме Тангра, като пренесохме враждите между

отделните народи и от поколения воюваме помежду си – казах аз.

– Така е! – съгласи се с мен Ат. – Ние излъгахме Тенгри и с нищо не сме

по-различни от алповете.

– А може би този дух на вражда и войни ни е завещан от алповете и те

чрез кръвта си са ни предали това непрекъснато да се избиваме? Може би
това противоречи на волята на Тангра! Може би чрез нас алповете са
излъгали Тангра! – разпалено казах аз.

– А може би те искат да накарат Тенгри да извърне поглед от нас и отново

да погледне тях – предположи също така пламенно Ат.

34
 Ат говореше със странен блясък в очите. Много от нещата, които
разказваше, ги бях чувал по друг начин, но сега беше безполезно да го
прекъсвам или да споря с него. Предпочитах да го слушам и да научавам
нови неща, освен това виждах как разказът го разпалва, затова го оставих да
продължи.

– Така според нашите легенди възникнали първите хора. Начинът, по

който станало това, бил следният: тяхна майка станала яребицата, а техен
баща – най-могъщият след бог Тенгри.

– Сродникът на лъва и тигъра – снежният леопард, който също бил алп и

се наричал Барс. Но създадените хора – продължи Ат, – били твърде
уродливи и тук на помощ се появил злият дух Шурале. Тъй като бил лош,
той решил да направи хората свои слуги и от тях да изгради армия, с която
да воюва срещу Тенгри. Шурале решил да подобри хората, за да може да ги
използва срещу Тенгри, да ги излъже, че той е техен създател, а след това
да ги настрои срещу бог.

Шурале смесил земя с мед и с тази смес започнал да поправя уродливите

тела на момченцата, за да станат стройни, красиви и силни. Но когато
дошло време да поправи телата на момиченцата, медът внезапно свършил и
той го заменил със слюнка. Именно затова жените се смятат за нечисти.

Така на света се появили много човешки родове, но пръв и най-славен от

тях бил родът Имен. Начело на този род не стоял смъртен човешки вожд, а
безсмъртният алп Боян, който слязъл от небето, за да се въплъти в човешки
образ. Този велик вожд имал трима сина: Тюрк, Жи-Учек и Лаиш. Тюрк
бил лош, затова се отделил и заживял отделно. Другите двама братя били
добри и живеели заедно, а синът на Жи-Учек

– Иджик, бил първият човек, водач на народа Хон. Най-малкият син Лаиш
започнал да нарича рода си Урми. Ние, българите, наричаме този род Ерми,
а те се наричат Кюнграт.

Най-древният владетелски род на българите се нарича Дуло. Моят род,

родът в който израснах, се нарича Вокил. Смята се, че от нашия род
произлизат българските кавкани.

35
 Разпитах Ат за първия род, както той го наричаше Имен. Той ми разказа,
че името на рода се превежда като свещен, велик, почитан, но също така
означава баща и родител. Днес този род носил името Дуло.

С учудване разбрах, че родът, който управлява хуните, също е Дуло. Дуло

бяха Руа и Муенчак, Октар и Ойбарс, както и Булут. Ат ми каза, че родът
Дуло управлявал сармати, алани, скити, масагети и много други племена и
народи. Повечето владетели на номадските народи били кръвни роднини и
произлизали от рода Дуло.

Нашата легенда беше съвсем различна от хунската и съм сигурен, че беше

вярна, но сега не желаех да споря с Ат. Освен това според него българите
произлизали от хуните, а всички знаехме, че нашият народ е древен и
съществува от времето на сътворението на света. За разлика от хуните ние
не сме създадени от алпове, а произлизаме направо от Тангра. Не само
нашият велик род Дуло води началото си от самия бог; а и всичките седем
свещени рода.

Разказах на Ат, че моят род Вокил също е създаден от Тангра, но един миг
по-късно от Дуло и именно този миг определяше върховенството на Дуло
над нас. Това означаваше, че ние никога не можем да бъдем кане –
върховни владетели, но пък нашите воини бяха най-издигнати и знаещи,
защото кавканът и голяма част от "хранените хора" произлизаха от нас.
Също така много от нас ставаха колобри (жреци) и табари (посланици,
водачи на мисии). Знаех всичко това и не исках да отнемам от времето ни с
безсмислени спорове, но все пак, още при тази наша първа среща, едва
успявахме да потушим искрите, които изскачаха от нас. Аз казах:

– Ние, българите, сме най-древният народ на тази земя! Нас лично Тангра
ни е създал!

Ат се изсмя и каза:

– Това са пълни глупости! Всички народи знаят, че хуните сме най-

древният и благороден народ под твърдта на бога Небе – Тенгри.

36
 – В кой бог вярвате, Ат? – попитах аз, като много добре знаех, че хуните,
тюрките и много други народи вярват в Тенгри, но си бях наумил как да го
уязвя, затова сега го питах.

– Като вас вярваме в Тенгри – убедено отвърна Ат. Това беше капанът.

– Ние не вярваме в Тенгри, а в Тангра. Нашият бог е истинският, вие сте

взели нашата вяра и сте я извратили. Ние имаме само един бог, вие, понеже
не сте могли да разбере това, сте си измислили много богове и сте
променили вярата в нашия Тангра – тези думи бях чул от дядо ми, когато
обясняваше на няколко насядали около огъня мъже каква е разликата
между Тангра и Тенгри.

Сега бях сигурен, че Ат няма да може да отговори. Той обаче не смяташе

така. Изгледа ме свирепо, все едно го бях излъгал, а след това каза:

– В свят, в който всеки ден се бориш за своето оцеляване, имаш нужда от

много богове. Един бог няма да ти бъде достатъчен, той няма да може да
обхване цялата ти борба и няма да може да ти помогне. Вие сте
облагодетелствани, затова не сте се нуждаели от повече богове. Ние не сме
галеници на съдбата като вас, ние живеем в суровата степ и сме истински
синове на Тенгри. Затова нашият Тенгри има много богове, които са му
подчинени, това, че вашият Тангра е сам, също е притеснително. Това
означава, че той властва единствено над себе си.

Тенгри е като кан Руа, властва над много хуни и над много различни
племена и народи, а вашият Тангра е като вашия кан – властва единствено
над българите.

Е и какво като нашият Тенгри има много подчинени, а вашият Тангра е

сам?

Пламенните отговори на хуна ме накараха да се стъписам и аз забравих

какво беше говорил дядо ми. Сега мълчах глупаво и се чудех какво да
отвърна. Ат почака още малко и като разбра, че няма да кажа нищо,
продължи:

37
 – Нашите корени се крият в най-дълбока древност, още в сътворението на
света. Ние сме първите, които са започнали да разпръсват божествена
светлина сред хората. Чувал ли си за хунорите?

Не бях чувал за никакви хунори, затова само повдигнах рамене. От одеве

се чувствах толкова обиден, но само стисках юмруци, мълчах и нищо не
казвах.

– За да ни покани да дойдем тук, преди време при нас дойде един от

вашите най-мъдри мъже. Беше сляп българин, каза, че е тумир, изпратен
лично от кана на българите. Той ни разказа историята на хуните, така както
самите ние не я знаехме.

Бях чувал за тумир, но не вярвах и на думичка от това, което Ат казваше.

– Той ни разказа, че първите сведения за нашия народ са отпреди три

хиляди и петстотин години в Месопотамия.

Сигурно съм гледал разсеяно, защото Ат ме попита:

– Знаеш ли къде се намира Месопотамия?

Не знаех какво означава Месопотамия, нито къде се намира. Ат разбра

това и продължи:

– Месопотамия означава Междуречие. Това е една от най-плодородните

земи, намира се между реките Тигър и Ефрат, точно от другата страна на
Персия. Някога там е бил раят.

– Мислих, че Тракия е най-плодородната земя – реших и аз да изпъкна със

знания. Ат обаче веднага отговори и така се почувствах още по-зле.

– Наскоро Руа, моят чичо, се върна от Тракия, Мизия и Мала Скития. Той
ми разказа за онези земи. Месопотамия обаче била началото на
цивилизацията. Та има сведения, че ние, хуните, сме живели отначало в
Месопотамия. Тогава ни наричали хунори, което означавало господари.
Във всички надписи обаче, които и до днес се намират в Междуречието,
освен хунори, отпред местните народи слагали още едно ху, за да означат
народа ни, което означавало могъщ. Може би затова днес се наричаме хуни.

38
И така, тогава ние сме били известни като ху хунори, което ще рече
Могъщите господари. Нашият народ бил предвождан от владетел, известен
като Зиези. Според тумира това бил първият хунски кан. Той също бил от
рода Дуло. Представяш ли си, родът на Каратон, Улдин и днес на Руа,
Октар, Муенчак, Ойбарс, както и на техните по-далечни предци кан
Каламбер и кан Алп Бий, е отпреди три хиляди и петстотин години? Според
вашия тумир Дуло означавал вечен, безсмъртен. Това била първата хунска
държава. Тогава вие, българите, също сте били с нас, но ние, хуните, сме
имали предимство. По-късно кан Ишка създал Втората хунска държава.

Седях, слушах хуна и се чувствах много зле. Не знаех какво да му

отговоря. Чак сега разбрах, че не знам историята на моя народ и не мога да
кажа нищо в наша защита. Затова реших да се заяждам:

– Вашите воини не са красиви. Историята, която ми разказа, очевидно се

отнася за българите. Тази държава в Месопотамия не може да е била
Първата хунска държава, сигурно е била Първата българска държава и не
ние, а вие сте ни били подчинени, както е и днес.

Нали ти каза, че Шурале смесил кал с мед и така направил телата на

момченцата да бъдат стройни, красиви и силни.

Вие не сте нито стройни, нито красиви, а не сте и силни.

Дошли сте тук, за да крадете коне, защото всички знаят, че сте

конекрадци, но нашият кан ще ви изрита и ще ви покаже, че не бива да
крадете от българите.

Ат скочи на крака. В очите му имаше блясък, а юмруците му бяха

стиснати до бяло. Това въобще не ме уплаши. Той цяла вечер беше
изтъквал хуните и ме беше обиждал, нека сега разбереше как се бях
чувствал аз. По никакъв начин не отговорих на предизвикателството на Ат,
знаех, че това ще го накара да се чувства още по-зле.

Въпреки че с Ат много си приличахме, бяхме и много различни. Моят нов

приятел беше много жизнен и не се спираше на едно място. Той
непрекъснато говореше, но докато правеше това, не преставаше да крачи,
жестикулира, да маха с ръце и да се премята. Когато разказваше за някаква

39
битка, той не само говореше, но изиграваше действията на двамата воини.
Заемаше бойни позиции, ръкомахаше все едно държи въображаеми мечове,
а в този момент очите му "горяха".

Наблюдавах го и бях сигурен, че някой ден Ат ще стане велик воин.

Понякога нескончаемата му енергия ме изморяваше, а спонтанните му
идеи, да направи това или онова, ме притесняваха и плашеха.

Както разказваше нещо, изведнъж Ат застиваше, спираше разказа си и

казваше:

– Хайде двамата да избягаме и да създадем отделен народ! Представяш ли

си, всички ще приличат само на нас?

Веднъж той спря по средата на разказа си и спокойно каза:

– Мислех много и реших, че приликата ни не може да бъде случайна!

Сигурен съм, че сме братя близнаци!

Въпреки че и аз си го бях мислил, изречена мисълта ме накара да се

стъписам. Не знаех какво да отговоря. След това Ат започна да ме разпитва
кои са майка ми и баща ми, кой ме е отгледал. Така разбрах, че нямам
отговор на повечето му въпроси. Освен това той непрекъснато ме
разпитваше за медальона ми. Вземаше в ръце двата кръгли златни
медальона и прехласнато се взираше в тях, все едно искаше да види
отговорите на въпросите си изписани върху им. След това казваше:

– Чакат ни велики дела! – а погледът му се рееше някъде далеч, но не в

пространството, а във времето. Все едно в този момент той виждаше и
живееше в бъдещето.

Името ми беше Тохол, което на нашия език означаваше "син". Като научи
това, Ат много се смя. "Що за име е това?"

– Питаше ме той. Отначало думите му ме дразнеха, но после признах пред

себе си, че има право и реших, когато се прибера, да разпитам дядо за
всички тези неща.

40
 Ат отново ми разказа за това как е бил намерен и отгледан от вълчица и
непрекъснато подчертаваше, че няма майка и баща. Според него той бил
син на някакъв алп и вълчицата и животът му е дар за хуните от бог Тенгри.
Когато говореше по този начин, Ат ме дразнеше, защото се изпълваше с
презрение към мен и останалите хора. Един ден той каза:

– Ако сме братя, значи и ти си откърмен и отгледан от вълчица, но може

би аз съм пропълзял към хуните, а ти – към българите. Може би сме имали
една и съща майка-вълчица, но на теб не е имало кой да ти разкаже. Някой
ден трябва да поведем тези два народа и да ги обединим!

За да го по дразня, казах:

– Това обаче означава, че не си от рода Дуло и дори не си хун.

Вътрешно се изсмях на разюзданото му въображение. Самата мисъл, че

мога да бъда водач на българите, ме накара да се притесня. Според мен това
бяха немислими фантазии дори за дете, което си е позволило прекалено
много да мечтае. Ние, българите, бяхме възпитавани в уважение към кана
ювиги и никога не можех да допусна мисълта, че в думите на Ат може да
има и зрънце истина.

– Кои народи да поведем? – попитах аз само за да поддържам разговора.

Ат се замисли не на шега и скоро каза:

– Вярно, че ако сме братя и двамата сме подхвърлени и намерени, не

знаем от кой народ произлизаме.

– Освен това – казах аз като се усмихнах, – макар и близнаци, един от

двама ни трябва да е по-голям и да има право на първенство – последното
казах само за да го накарам да млъкне. Така и стана, Ат замълча.

Въпреки явните глупости, фантазиите и високомерието, което понякога

излъчваше, Ат ми харесваше. Това беше първото дете от друг народ, с
което се запознавах. Всъщност досега аз нямах приятели и сред
българчетата. Безкрайната му енергичност ме караше да се поставя в
подчинено положение, но аз знаех, че съм много по-стабилен и разумен от
него. В Ат най-много ми харесваше това, че когато бяхме заедно, никога не

41
скучаех. Той винаги измисляше нещо, понякога идеите му граничеха с
безумие, но успяваше така да ме увлече, че винаги се съгласявах да
участвам в игрите му и дори се вживявах и ми ставаше интересно. Така
например една вечер ме накара да ходим на нощен лов за гущери, които,
както се оказа по-късно, въобще ги няма в тази степ.

Това, че по цели нощи си говорехме с Ат, а през деня бях на разположение

на багатур-багаина, ми пречеше да се наспя и през цялото време се чувствах
уморен и не бях достатъчно съсредоточен. Заради това често си навличах
смразяващия поглед на Баяр.

Една вечер Ат ми се стори по-омърлушен от друг път. Попитах го какво

става, а той ми каза, че баща му и кан Руа са решили да тръгнат на другия
ден. Ат ме гледаше тъжно и с тих глас каза, че може би се виждаме за
последен път.

Тази вест натъжи и мен. Ат ме накара да се закълна, че няма да го забравя.

Каза ми, че връзката между двама братя трябва да бъде най-силна. Отново
ме подсети, като стана водач на българския народ, да се обединим с хуните
и каза, че той също ще изпълни договорката ни.

– Искаш да властвате над нас, както сте властвали в Месопотамия ли? –

попитах го на шега.

– Двамата с теб ще покорим целия свят! – съвсем сериозно ми отговори

Ат.

В повечето случаи в думите на моя нов познат имаше неща, които ме

караха да се изсмея, но сега изражението на хуна беше толкова сериозно, че
разбрах колко много вярва в това, което казва. Стоях и правех това, което
той очакваше от мен, но нито за миг не повярвах в думите му. Дори и
номади, ние бяхме само на седем години и аз осъзнавах, че това е по-скоро
детска игра. И ако Ат все пак имаше някакви шансове някой ден да наследи
чичо си, това за мен беше напълно невъзможно. Аз бях внук на шаман, дори
не бях от владетелския род Дуло.

Най-накрая Ат свали своя медальон, хвана го с дясната си ръка. Аз

направих същото и като стояхме един срещу друг, изпънахме ръце и двата

42
медальона се докоснаха. След това той взе моя медальон и ми подаде своя.
Това си беше моят златен медальон, с който бях пораснал, не желаех да го
заменям с чужд. Погледнах Ат, но в погледа му имаше толкова сила и
блясък, че не можех да му откажа. Приех медальона му и се примирих.
Закачих го на врата си, но не го почувствах така добре както стария си
медальон. Определено не бях доволен от замяната.

Ат се държеше все едно, че свещенодейства пред Тангра. Поведението му

беше театрално, но и това явно беше едно от нещата, с които трябваше да
свиквам. Шумовете от степта се "изправиха" около нас като стена, а
тъмното небе беше като покрив на огромна юрта. Ат извади нож и поряза
долната част на стиснатата ми в юмрук длан. След това поряза и себе си.
Двамата докоснахме юмруците си, така че кръвта ни се смеси, а след това
аз паднах на коляно, допрях юмрука до сърцето си и така изпълних
българския боен поздрав.

Кръвта на българите беше свещена. Тя беше нещото, което съдържаше

орендата, докато тя се намираше в човешкото тяло. Българите се опитваха
никога да не проливат излишно кръв и дори когато биваха ранени или
порязани, внимаваха тя да не покапва по земята. Кръвта и орендата бяха
свещени и не биваше да се смесват със земята, която беше нечиста. Затова,
когато Ат посегна да ме пореже, аз леко дръпнах ръката си. Той се усмихна
снизходително, защото не разбра жеста ми и помисли, че се страхувам от
острието, болката и кръвта. Не исках да се оправдавам, затова нищо не
казах.

След всичко това Ат подчертано тържествено каза:

– Вече сме кръвни и духовни братя! Не ме забравяй! Помни мисията ни!

Докато размишлявах коя мисия има предвид, той се обърна и, гъвкав като
котка, изчезна в тъмнината. След малко чух изсвирване на улулица, това
беше неговият прощален поздрав. Аз също изсвирих и тъжният вик на
птицата се разнесе над степта.

След края на събора прибрахме юртите си и начело с багатур-багаина Баяр

тръгнахме да се връщаме към поселището на рода ни. Народът на българите
се разделяше като ръкавите на могъща река и всеки род поемаше по своят

43
си път, а там в неизвестното го чакаха болка, глад, победи, успехи, мъка
или щастие, живот или смърт. Гледах суровите лица на българските воини,
всеки един от тях беше замислен и съсредоточен пред това, което Тангра му
беше подготвил в следващата година.

Пътувахме дълго из степта, не бързахме. Когато видяхме юртите отдалеч,

сърцето ми ликуваше, а тялото ми копнееше за почивка.

Хората, които не бяха взели участие в празника, и най-вече жените, децата

и възрастните воини, вече бяха научили за славното представяне на нашите
бойци и ни очакваха. Всички бяха излезли да ни посрещнат. Цяла вечер се
веселихме и радвахме на курбана, който бяха приготвили в наша чест.
Смяташе се, че доброто представяне на бойците ни и победата на багатур-
багаина Баяр гарантират победоносно участие на нашите воини в битките и
бойните походи. Това означаваше, че през тази година щяхме да постигнем
победи и то без да дадем жертви. Освен това щяхме да имаме успех в лова,
да се радваме на здраве и обилна храна и не на последно място жените от
племето щяха да раждат здрави и силни деца.

Въпреки че цялото ни племе се отдаде на празнуване, аз хапнах набързо и

се отправих към юртата на дядо ми. Тя беше много по-различна от тези на
останалите семейства. Дядо живееше сам в юрта, в която иначе би живял
цял български род. Юртата му беше оградена със земен насип, по който
бяха засадени бодливи храсталаци. Той твърдеше, че те трябва да го пазят
от злите сили, но според мен бяха по-скоро, за да спират любопитните
хлапета от селището. Пред входа на юртата се намираше уродливо,
изсъхнало дръвче, по клоните на което дядо ми закачаше различни амулети,
муски, медальони и всякакви други неща. Всичко в двора и юртата беше
специално и аз още от съвсем малък се научих да не пипам нищо без
разрешение и да го правя само ако е наложително.

Юртата на дядо ми беше последна. Намираше се в единия край на

селището, в едно усамотено място. Шаманът беше личност, за която не
важаха правилата, валидни за останалите членове на племето. Той рядко
излизаше от юртата си, понякога хората не го виждаха със седмици и
месеци, а после внезапно предприемаше изненадващи пътешествия.

44
 Хората знаеха, че шаманът се движи по собствен Път, който се води от
правила, твърде различни от техните, затова никой не смееше да обсъжда
действията му и да му се меси. Духовете определяха как да живее шаманът,
къде да ходи и какво да прави. Всички знаеха, че главата на шамана е
непрекъснато в Небето, а душата му – при духовете на предците ни.

Основна задача на шамана беше да лекува. Той познаваше всички билки и

можеше да свари отвара за всяка болест. Общуваше непрекъснато с
духовете. Смяташе се, че шаманите владеят всякакви магии, могат да летят,
да се превъплъщават в различни животни, да изчезват или да се появяват на
различни отдалечени места, да се борят с болести и духове, като ги
преследват навсякъде, из всички светове.

Тъй като преди да тръгна за събора на нашия народ бях по-малък от седем
години, дядо ми не ме беше учил на това как да общувам с духовете, а само
да познавам билките. Той понякога ме караше да му помагам, но най-често
носех вода, дърва за огъня или търсех билки. Никога не ме беше допускал
до тайнствените ритуали на шаманите. Всичко, което знаех, бях
"откраднал" и наблюдавал отстрани, но това бяха знания как да се лекува,
но не и истински шамански практики.

Тичешком се появих в юртата на дядо. Той стоеше в центъра на шатрата.

Въпреки че беше пролет, времето не беше топло и пред него, в огнището,
гореше слаб огън, в който явно бяха сложени някакви билки, защото в
юртата се стелеше като мъгла лек омайващ дим. Много пъти бях виждал
дядо в такова състояние, той беше като вцепенен, а духът му явно скиташе
някъде из други земи. Приседнах тихо срещу него и зачаках. В палатката
цареше приятен сумрак, затова се отпуснах. Може би малко съм задрямал,
защото не усетих колко време беше минало, откакто бях седнал.

От вцепенението ми ме извади ясният и силен глас на стария шаман.

Въпреки че беше много стар, той имаше мощен и чист глас, като на млад
воин.

– Искаш ли да поговорим, Тохол?

Въпросът му ме изненада. Не очаквах да каже точно това. Знаех, че дядо

ми е много добре запознат с изхода от битките на събора. Тъй като

45
разговаряше с духовете, той знаеше всичко, което се случваше с рода ни,
дори неща, които нямаше как да знае, но това вече беше престанало да ме
учудва.

По въпроса му разбрах, че дядо вече знае за това, което искам да го

попитам, затова започнах директно.

– Дядо, разкажи ми кой съм аз и откъде съм дошъл! Знаеш ли кои са майка
ми и баща ми, към кой род принадлежа?

Старият шаман явно очакваше въпросите ми, защото с нищо не показа, че

е изненадан. След кратко мълчание, той каза:

– Досега беше малък, но вече е време да научиш истината. Време е да

започнеш да се подготвяш за шаман.

Следващият разказ на стареца ме накара да замълча и да се замисля

дълбоко.

– Нашият народ разказва една легенда, че някой ден Тангра ще изпрати на

българския народ своя син. Той ще възроди народа ни и ще го въздигне
сред останалите народи. Това ще стане, когато някой ден бъде намерено
едно подхвърлено дете.

Един ден, както ловувал, отряд от български воини те открил в нищото, в

средата на Великата степ. Те се учудили, защото наоколо нямало никакви
хора. Този отряд бил предвождан от багатур-багаина Баяр. Той те донесе
при мен. Ти беше много слаб и всички се опасявахме, че ще те загубим.
Воините твърдяха, че видели как за теб се грижи кошута. Понеже съм
шаман, те оставиха при мен. На врата ти висеше златният медальон, с който
си.

Поисках да кажа, че вече не съм с този медальон, но веднага се сетих, че

за да обясня цялата история, трябва да разкажа за новия си приятел Ат, а
двамата с него се бяхме разбрали всеки да пази в тайна съществуването на
другия, затова замълчах.

Дядо продължи:

46
 – Предполагам, че медальонът разкрива родовата ти принадлежност и
показва произхода ти.

– Значи не съм българин и не съм Вокил?! – попитах развълнувано. –

Въпреки че подозирах всичко това и в последно време често се замислях,

все пак бях много изненадан от думите на човека, когото доскоро смятах за
свой най-близък роднина. Сега започвах да си отговарям на много от
въпросите, на които бях търсил отговор. Разбрах защо нямам роднини,
защо никой от племето не говори за родителите ми и се държат така все
едно, че не ги познават.

– Тогава попитах духовете за теб – продължи да говори дядо ми – и те ти

предрекоха славно бъдеще. Духовете настояваха, че ще бъдеш славен воин
и могъщ владетел. Толкова велик, че дори надвишаваш тяхната сила и
възможност да го разкрият.

Тъй като не знаех колко време Тангра ще те остави при мен, реших да те
нарека Тохол, което означава просто син. Дадох ти това име само за да има
как да те наричаме. Знаех, че един ден името, с което ще останеш в
историята на народа ни, ще бъде друго. Нека Тангра посочи истинското ти
име и това ще стане в деня, в който навършиш бойна зрялост, точно след
седем години!

Откакто духовете ми разкриха какво ще бъде бъдещето ти, започнах

много да мисля за теб, но повече нищо не ми се разкриваше. Реших, че
духовете желаят да те оставя на Пътя ти. Колкото и да е странно, в
последно време получавам все повече знаци от Силата, че трябва да те
посветя в шаманството. Въпреки че видението ми каза, че ще бъдеш воин,
тези поличби стават все по-ясни и силни. Мисля, че е време да тръгнеш по
Пътя на шамана.

Стоях и слушах като омагьосан. Това, което чувах, беше много интересно,
но ми се струваше, че не се отнася за мен. Все едно слушах началото на
някаква безкрайна бойна сага, разказвана от тумир.

– Защо се мръщиш, Тохол? – попита по някое време старият шаман.

47
 – Не ми харесва това, което чух току-що – отвърнах аз. – Отначало ми се
струваше интересно, но сега си мисля, че може би щеше да е по-добре да си
бях най-обикновено момче, родено в нормално семейство, което си има
майка, баща, братя и сестри. Това винаги ми е липсвало. Знам, че това,
което ми разказа, дядо, означава, че може би ме очаква интересен живот.
Сега обаче си мисля дали искам този интересен живот. Сега си мисля, че
бих предпочел да съм нормален.

– Това е избор, който всеки човек някога прави в живота си. Да бъде
щастлив, да следва поривите на собствената си душа, да бъде свободен или
да бъде нормален. Всеки голям човек някога се е изправял пред този избор:
нормален или свободен. И трябва да знаеш, че всеки, за когото си чувал, е
избрал свободата. Тези, избрали да бъдат нормални, остават сиви, сврени в
юртите си за цял живот. Те имат нормален живот, който ги радва, но пък
живеят само за себе си и за семействата си, никой не чува за тях, защото не
са направили нищо значимо, нищо за другите хора и за човечеството.

В следващите дни започна обучението ми в Пътя на шамана. Цялото ми

чиракуване можеше да продължи много дълго, а можеше и никога да не
завърши. Имаше посветени, които никога не ставаха шамани. Шаманството
беше Пътят на духовете, в него не всичко зависеше от действията и волята
на човека, а голяма част беше благоволение на духовете. Всяко нещо в
света имаше собствен дух. Шаманът, освен очевидните неща, виждаше
отвъд и можеше да общува с духовете на различните предмети и животни.
Дух имаха животните, дръвчетата, храстите, дори определени места от
степта и тревата също имаха дух. Духът определяше силата на всяко нещо,
което ни обграждаше. Така например дървото, което е голямо и мощно,
въпреки размерите си, можеше да има по-малко сила и по-малък дух от
една билка, която е трева. Това е така, защото билката, макар и с по-
скромно присъствие в материалния свят, има много по-голямо влияние в
света на духовете и Силата. Шаманите твърдяха, че светът на духовете е
твърде различен от света, който обикновените хора познаваха.

Според шаманите животните освен дух имат и душа, но за разлика от

хората имат една обща, обединена душа. Тази душа се наричаше оренда.
Орендата, за която шаманите говореха, беше доста различна от това, което
колобрите наричаха оренда. От животните само кучето и конят имаха

48
лична, индивидуална душа и можеха да се свържат директно с Тангра.
Затова, ако българите искаха да изпратят послание към Тангра, разчекваха
куче или убиваха кон и тяхната душа отнасяше посланието лично към Бог.
Животното не биваше да се посича с острие, защото това щеше да наруши
духа и да прекъсне орендата. Легендата разказваше, че когато молбата или
посланието е твърде важно, в жертва може да бъде принесен и човек. Това
често беше военнопленник, но можеше да бъде и български воин, за да е
по-сигурно, че посланието ще бъде разбрано и оценено от Тангра. Много от
останалите народи ни смятаха за варвари заради жертвоприношенията, но
те не знаеха, че нашите воини са готови да се пожертват във всеки един
момент и то без никакъв страх или колебание. Да умре по този начин беше
най-желана смърт от всеки български воин и се смяташе за огромна чест.

Досега бях живял с дядо ми и бях запознат с повечето действия на

шамана, но откакто той започна да ми обяснява вътрешните ритуали,
започнах да разбирам всичко по нов начин. Разбрах, че всяко движение на
шамана, дори и най-незначителното, има важно значение и се проектира
във всички светове. Шаманът беше граница между обикновения свят и
света на духовете. Тези два свята бяха разделени от нещо като огромна
ципа, огромен рибен мехур. Повечето хора не можеха да преминават през
тази граница, обикновено те опираха в нея и само я разтягаха. Само
шаманът можеше да преминава в света на духовете, но това той правеше с
шаманското си тяло.

Земята на духовете беше подобна на безводна пустиня, там всички неща

бяха представени по един уродлив начин. Дръвчетата бяха изсъхнали, с
възлести преплетени клони, земята беше суха и пепелява.

Въпреки че дядо ми разкри, че не ми е роднина, аз все така продължавах

да го обичам. Досега не бях видял нищо лошо от него и много го уважавах.
Продължих да наричам стария шаман "дядо" и той нямаше нищо против
това.

Това, че започна моето обучение като шаман, зависеше не само от

решението на дядо, от волята на духовете, а и от това, че бях навършил
седмата си година. Българите деляха живота на всеки човек на периоди от
по седем години. Седмицата при нас беше свещено число.

49
 Първите седем години се смятаха за най-важни. Тогава детето не се
обучаваше на воински умения, но получаваше възпитание и се учеше да
бъде българин. Това беше времето, в което семейството се грижеше за него.
Смяташе се, че през първите седем години всеки има право на свобода и
волен живот и без да ги е преживял, не може да стане пълноценен воин и
човек. Това бяха години на волна игра и липса на отговорности. Знаехме, че
хуните, тюрките и други народи започват обучението на воините си от най-
ранно детство и подлагат децата на изнурителни натоварвания, карат ги да
се грижат за стадата и да работят. Българите оставяха децата да изживеят
детството си волно. В този период семейството предаваше родовата памет
на детето и съвсем внимателно започваше подготовката на момчетата за
воини, а на момичетата – за жени.

Мога да кажа, че не се бях възползвал много от първите си седем години,

защото юртата на шамана беше различна от останалите юрти. Животът ми
много се различаваше от този на останалите български деца, които имаха
големи семейства, много братя и сестри и родители, които ги възпитаваха.

Според българското деление вторите седем години трябваше да се

посветят на обучение в бойно изкуство. Детето започваше да се "кове" като
воин и ставаше наследник на традицията, а българската традиция беше
всеки човек да бъде елитен боец. От седем до четиринадесет години
подготовката на всеки воин беше свирепа и ежедневна. Освен воински
умения, момчетата започваха да "изковават" и характера си. На
четиринадесет години всяко българско момче трябваше да се превърне в
пълноценен, зрял, завършен воин, готов да се включи в българския боен
строй. В края на обучението семейството даваше курбан и младият воин
получаваше оръжие, доспехи, боен кон и колан.

До двадесет и една година воинът бе редови член на българската армия.

Той вземаше участие във всеки боен поход и битка. Въпреки крехката
възраст, момчетата не се щадяха и се смятаха за пълноценни воини. Те се
занимаваха непрекъснато, до пълно изтощение, с изграждането на бойни
умения, дори участваха в битки и бойни походи.

На двадесет и осем години се смяташе, че воинът трябва да постигне връх

във воинската си зрялост.

50
 Тъй като българските воини участваха непрекъснато в битки, малка част
от тях доживяваха тридесет и пет години, тогава те се считаха за ветерани.
Смяташе се, че след като са преживели толкова битки и са изминали такъв
дълъг боен път, това са много добри воини.

След четиридесет и две години воините заемаха ръководни длъжности във

войската. Това беше най-добрата възраст воинът да започне да предава
опита си и да бъде наставник на младите бойци. Това беше задължение на
българските командири.

Четиридесет и девет години беше възрастта, в която воинът се

освобождаваше от армията. След това на него му се забраняваше да участва
в битки. Тази възраст беше най-омразната за българите. След като цял
живот бяха воювали, много от тях предпочитаха да не доживеят този
момент. Всеки искаше да умре в битка, яздейки бойния си кон, с меч в ръка.
Много често воините, след като завършеха бойния си път, униваха и не
доживяваха петдесетата си зима. Въпреки това деленията продължаваха.
Един ден дядо ми разказа за деленията на годините според нашия календар.
Тъй като календарът ни беше животински, това деление ми се стори много
интересно.

– Първите седем години са маймунски, защото детето е любопитно и

подвижно като маймунче. През това време то трябва да бъде научено на
всичко, което после ще му потрябва в живота. Вторите седем години са
магарешки, детето трябва да бъде натоварвано, но то е инато и отхвърля
бремето на обучението. В края на магарешките години се получава
посвещаване във войнство и бъдещият мъж постига бойна зрялост.
Следващите седем години, до двадесет и една, са така наречените конски,
защото конят е по-благороден от магарето и се смята, че човекът от магаре
се е превърнал в кон. Той вече е готов да бъде воин. Тогава той постига
най-голяма свобода и сила в живота си. Следващите седем години се
наричат волски. В тях човекът трябва да тегли и да влачи себе си и
семейството, а ако е владетел – целия род или племе. След двадесет и
осмата година започват годините на овена. През тях мъжът е силен и
пробивен и може да воюва за всяко нещо, пред което се изправи. Следват
годините на барса (тигъра), които са разцветът на всеки мъж. Някои смятат,
че това става през следващите години, които са тези на верени (змеят,

51
драконът). После следват кучешките години, когато мъжът е повече
издръжлив, отколкото силен. След това са годините на петела. По време на
петелските седем години мъжът вече започва да се смята за стар. Когато
стане на шестдесет и три години, мъжът навлиза в знака на прасето (докс) –
това е умно и благородно животно, такъв трябва да бъде и той. Дотогава
човекът вече трябва да е надживял дребните страсти и ежедневието и да е
постигнал мъдрост. Следващите години са тези на змията, когато мъжът е
мъдър и все още има сили. Последните години, тези след седемдесет и
седмата, са така наречените костенурски. Те не продължават само до
осемдесет и четвъртата година, а и нататък. И всяка следваща година се
смята за подарък от Тангра. Костенурката е символ на безкрая. Тя
символизира това, че човекът вече е почти изпразнен от съдържание и от
него е останала само обвивката му, корубата. Той се влачи по корем и ходи
прегърбен като костенурка.

Делене според българския календар:

от 1 – до 7 – маймунски

от 7 – до 14 – магарешки

от 14 – до 21 – конски

от 21 – до 28 – волски

от 28 – до 35 – овен

от 35 – до 42 – барс (тигър)

от 42 – до 49 – верени (дракон)

от 49 – до 56 – куче

от 56 – до 63 – петел

от 63 – до 70 – прасе

от 70 – до 77 – змия

от 77 – до 84 и нагоре – костенурски

52
 Въпреки че много исках да ходя с моите връстници и заедно с тях да се
упражнявам в бойни изкуства, реших да се отнеса сериозно към желанието
на стария шаман, когото уважавах толкова много. Затова се отнасях с
голямо внимание към това, в което той ме посвещаваше.

Освен правенето на отвари, брането и грижата за билките, които изучавах

през деня, всяка вечер старият шаман хващаше в ръка дървеното си дайре,
което приличаше на широка тава, и започваше да го удря. Дайрето
издавеше леко приглушен, но дълбок звук, който караше вътрешностите ми
да треперят. Удряйки дайрето, всяка вечер шаманът ми разказваше някаква
безкрайна история, в която духовете бяха главни действащи лица. Аз го
гледах толкова внимателно, че изведнъж започваше да ми се привижда, че
дълбоките бръчки по лицето му се раздвижваха и пред очите ми приказката
оживяваше. Изпитвах усещането, че духът ми се отделя от мен и взема
участие в историята, която слушах.

Понякога разказът беше за знанията, които шаманът трябваше да

притежава. Така разбрах нещо, което Ат ми беше разказал наскоро.
Световете, които съществуват, са три: подземен, земен и небесен.
Шаманите могат да пътешестват из тях. Тези свои пътешествия те не
можеха да извършват свободно, а трябваше да се свържат с някоя от
свещените птици, а те са три.

Шаманите на Гарвана са най-слабите шамани. Те могат да се движат най-

вече в земния свят. Духът на Гарвана може да направи така, че те да се
появяват и да изчезват и да бъдат на отдалечени места, но трудно
преодоляват границата между световете. Освен това се смяташе, че
Гарванът много лесно пътува към подземния свят, но много трудно се
издига към Небето.

Шаманите на Орела бяха най-многобройни. Те викаха Орела, който

сграбчваше душите им с ноктите си и ги отнасяше където пожелаят. Всеки
шаман беше непрекъснато свързан с птицата си. Цената, която трябваше да
плати, беше личната му сила, която свещената птица отнемаше от него..

Дядо ми разказа за най-великия шаман, който натрупал много лична сила

и постигнал могъщество. Той решил да подчини птицата и да властва над
нея, спечелвайки безсмъртие. Неговата птица бил Орелът. Той дълго време
53
се преструвал на слаб пред Орела, но веднъж решил да действа и започнал
да се укрива от него. Изградил нещо като преграда от мъгла около себе си и
пътешествал сам с помощта на личната си сила. Легендата разказваше, че
Орелът, понеже дълго време не го бил виждал и всеки път, когато искал да
го навести, се оказвал в гъста мъгла, го помислил за мъртъв. Така шаманът,
ако можел да поддържа безупречното си поведение, щял да живее вечно.
Но това не се случило. Силата и могъществото му пораснали много и той
живял толкова дълго, че най-накрая си повярвал, че наистина е победил
Орела, че е безсмъртен. Той решил да мине покрай Орела, за да докаже
силата и превъзходството си, но тук се случило нещастие. Заради
самочувствието му мъглата около него се разсеяла, Орелът го видял, хванал
го, разкъсал го с нокти и получил цялата му сила.

Когато дойде моментът да ми разкаже за Свещения сокол, чертите на дядо

се изостриха. Личеше си, че докато говори, той не чува думите си и не
присъства в този свят.

– Само веднъж съм виждал духа на Свещения сокол. Той идва и си отива
толкова бързо, че шаманите почти не го виждат. Той е много опасен.
Шаманите на Сокола са много специални. Соколът не вози душите на
хората плавно и не се рее както Орела или Гарвана, а постоянно сменя
посоката и скоростта си. Ако не е твоя птица, но се опиташ да се покачиш
на гърба му, има опасност да бъдеш посечен. Соколът не се вижда, той
изниква от нищото и като мълния разсича небето. Повечето хора виждат
крилете му като острие на меч. Той ги разсича и погубва.

Опитът ми да се покача на гърба на Свещения сокол за малко не завърши

със смъртта ми – продължи разказа си шаманът. Чертите на лицето му бяха
станали още по-дълбоки. Личеше си, че докато разказва, той отново
преживява случката. – Соколът ме изпусна от ноктите си. Аз започнах да
падам, а той сви криле и като камък, като стрела се спусна към мен. Пищях
от страх пред страховитата гледка. Най-накрая отново ме сграбчи с ноктите
си. Така разбрах, че смъртта и полетът със Сокола са едно и също нещо.
Всеки полет със Сокола е вид смърт и всеки път губиш старата си същност.

Понеже почувствах, че старият шаман няма да продължи своя разказ,

реших да го попитам:

54
 – Дядо, коя е твоята свещена птица?

Той ме погледна така все едно ме няма и каза:

– Това за теб няма никакво значение. Важно е коя е твоята птица.

Шаманите пазят своята свещена птица в тайна от обикновените хора и от
останалите шамани.

След това старецът със странна пъргавост се изправи, започна да се движи

в кръг и да пее някаква монотонна песен. Приличаше на луд и движенията,
които правеше, изглеждаха глупави и някак незавършени. След малко той
направи знак да се изправя. Следващият му жест недвусмислено показваше,
че трябва да правя като него. Срамувах се и се притеснявах, но бях взел
решение да се подчинявам на стареца и на поличбите и да се отнасям
сериозно към Пътя на шамана. Може би шаманството щеше да бъде част от
Пътя ми на воин.

Докато мислех така, ми беше по-лесно да приема това, което се налагаше

да правя.

Цяла вечер двамата танцувахме. Старият шаман беше облякъл някакви

смешни дрехи, от които висяха ресни и всякакви кожени муски, амулетчета
и кожени връзки. Върху главата си беше сложил висока тривърха шапка.
Тази шапка беше свещена за българските шамани и се наричаше тудуло.
Дядо ми постоянно повтаряше някакви стъпки в определена
последователност и ги свързваше с определени напеви. Дайрето ритмично
отмерваше такта и ми помагаше по-лесно да следвам танца.

Тъй като цяла вечер ми се спеше, бях повтарял движенията напълно

механично, с отегчение и без никакво вдъхновение. На сутринта разбрах, че
старецът ми беше показал трите танца, които трябва да изиграя, според това
коя свещена птица ще срещна и с коя ще се съюзя. Затова сега се наложи
внимателно да си припомня всички танци. Този път танцувах трескаво,
защото старият шаман ме заплаши, че ако духът на свещената птица
забележи, че не изпълнявам някое движение достатъчно точно и
убедително, ще разбере, че съм съвсем млад шаман и на мига ще ме
разкъса. Това предупреждение ме стресна и вече с много по-голямо
внимание, по собствено желание повтарях танца и песните отново и отново.

55
 Един ден старецът ме изведе и ме накара да седна с кръстосани крака и
изправен гръб на върха на един невисок хълм. Той се намираше навътре в
степта, далеч от селището. Старецът настояваше, че трябва да седя, докато
не почувствам нещо, но сам не можа да ми обясни какво. Той твърдеше, че
трябва да продължа да стоя неподвижен и да гледам напред, без да се
обръщам и движа главата си.

– Дядо, защо трябва да продължавам, след като нищо не усещам? –

попитах аз.

Той започна да се движи в кръг около мен, удряйки ритмично по дайрето.

От това, че не биваше да движа главата си, а го следях само с очи, започна
да ми се вие свят. Понеже забеляза, че понякога леко завъртам глава и го
проследявам не само с поглед, той прекъсна за момент безсмисленото си
въртене, взе един плосък камък от земята и го постави върху темето ми.
След това настоя в никакъв случай да не движа главата си, камъкът не
трябваше да пада от нея. Така той продължи да удря дайрето и да се движи
в кръг около мен.

От неподвижното стоене и от това, че вече доста време не помръдвах,

вратът ми се схвана. След малко болката започна да се спуска надолу и
обхвана целия ми гръб. Продължих да упражнявам издръжливостта си и да
стоя съвсем неподвижно. Не след дълго цялото ми тяло беше напълно
схванато, а може би от това дишането ми стана плитко и насечено. Нямаше
да издържа още дълго така. От дишането, от пълното схващане или от
неподвижното стоене пред очите ми започнаха да се движат цветни петна.
Степта пред очите ми се разкриви, на моменти ми притъмняваше и
чувствах, че във всеки момент ще припадна. Имах чувството, че изведнъж
земята рязко се накланя и аз ще падна, после тя се огъваше и извиваше така,
че хълмът се превръщаше във висока планина. Помолих стареца за вода, но
вместо гласа си чух някакво смешно скимтене.

Изведнъж ясно и силно чух думите на шамана.

– Да издържаш на лишения е най-важното нещо за всеки шаман. Всяко

нещо, ако го правиш достатъчно дълго, може да се превърне в духовна
практика и да бъде изпитание за физическите ти и духовни сили. Тук се

56
сливат Пътят на воина и Пътят на шамана. Издръжливостта и това да си
устойчив към болката са Пътят за постигане на могъщество.

Трябва да издържаш, без да се оплакваш, без да гледаш другите и да

смяташ, че изпитанията се дават само на теб. Приемай изпитанията и
страданията като храна, от която се храни твоят дух, твоята воля и
решителност! Помни, духът трябва да води тялото! Той е могъщ и трябва да
осъществява непрекъснат контрол над него! Тялото трябва да бъде като
глина в ръцете на духа!

Думите на стареца ми вдъхнаха нови сили, помогнаха ми да забравя

болката и да възвърна чистотата и яснотата на мисълта си, но по никакъв
начин не ми помогнаха да постигна усещането, което очаквах.

Чак сега старецът ми разкри, че трябва да стоя, докато не почувствам

присъствие зад гърба си и как някой поставя ръце на раменете ми.

Бях сигурен, че наоколо, освен двама ни, няма други хора, затова думите
на шамана ми се сториха странни. Засега единственото нещо, което
постигнах, беше схванатият гръб и ужасните болки в цялото тяло.

Попитах обикалящия около мен старец докога смята да стоя така. Казах
му, че едва издържам. Това въобще не го смути и той продължи да танцува,
удряйки дайрето си, и явно нямаше никакво намерение да ми отговаря.

Помислих си, че сигурно по някое време ще остави дайрето и ще постави

ръце на раменете ми. Копнеех това да стане по-бързо.

След малко изпаднах в отчаяние. Толкова ме болеше тялото, че на

моменти чувствах, как съм на косъм от това да взема решение да се
изправя, да хвана камъка, който тежеше на главата ми, да го захвърля в
степта и завинаги да приключа с шаманството. Всъщност аз исках да бъда
воин, не виждах смисъл в тези безсмислени изпитания, в това кълчене,
пеене и танцуване. На няколко пъти се опитвах да се изправя, но
кръстосаните ми крака бяха толкова изтръпнали и останали съвсем без
кръв, че дори не можах да помръдна.

Бях поставен в безизходна ситуация. Исках да стана и да си тръгна, но

нямах сили да го направя, тялото ме болеше и всеки момент, от болка и
57
изтощение, можех да припадна. В същото време нямаше никакъв начин да
почувствам присъствие зад себе си, защото старецът беше спрял пред мен и
ме гледаше втренчено, продължавайки да удря дайрето си. Мисълта ми
изцяло бе обсебена от това, което ми се случваше, и не можех да мисля за
нищо друго. След малко пред очите ми блесна ослепителна светлина, появи
се нещо като светкавица, но сам не разбрах дали тя се случи в света на
хората, или само в съзнанието ми. Обзе ме кристална яснота и изходът се
появи пред мен. Всъщност единственият изход, за да престане цялото това
мъчение, беше да усетя това присъствие зад гърба си. Какво толкова?! Щом
се налагаше, щях да го направя. Престанах да мисля за тялото си. Това
решение ми помогна да се отпусна. Волята ми се стоманизира. Имах
чувството, че съм безсмъртен дух и мога да постигна всичко, което
пожелая. Съсредоточаването ми беше толкова силно, че станах едно с
мисълта си.

Изведнъж видях, как дядо ми спря да удря дайрето и го изпусна на земята,

сви колене и застана в най-почтителния боен поздрав на българите. Докато
правеше всичко това, той гледаше някъде над мен, зад гърба ми. Виждах, че
устните му се движат, но не можех да различа нито дума. Докато гледах
странното поведение на стария шаман, не бях забелязал, как нещо беше
застанало зад гърба ми. Сега стоях и го чувствах, присъствието му беше
много осезателно. От страх, от схващане или от нещо друго не можех да
обърна глава, но бях напълно сигурен, че зад мен стои някакво огромно
същество или животно. Имах чувството, че го "виждам" с гърба си. Това
може би беше огромен великан или един от онези, първите багатури,
елбирите, а може би самият Тангра беше слязъл в нашия свят и беше
застанал зад мен. Скоро почувствах, че това безспорно беше български
воин. Той беше облечен в искрящи доспехи и имаше огнен шлем. Чувствах
го като могъщо дърво, което подпира гърба ми и ми дава сили. Усещах
силата на воина, която се предаваше и на мен. Изведнъж съвсем ясно
почувствах, как някаква тежест падна на двете ми рамене. Тя беше толкова
голяма, че почти ме смаза. Докосванего ми подейства като удар, камъкът
изхвърча от главата ми, от изненада сърцето ми щеше да се пръсне. Този
контакт ме накара да се разтреперя, бях като есенен лист, духан от бурен
вятър. Продължавах да усещам могъщото присъствие зад себе си. То ме
изпълваше с възторг, но в същото време ме караше да се чувствам на ръба

58
на силите си. Треперех като куче излязло от ледена вода, толкова силно, че
ми се струваше, че ще се разпадна. За спасение погледнах коленичилия
пред мен шаман, но неговият образ се кривеше странно. В този момент
черна пелена се спусна пред очите ми...

Съвзех се от това, че дядо пръскаше лицето ми с вода. Станах, но не бях

на себе си. Чувствах се добре, но тялото ми не ми се подчиняваше.

Докато се прибирахме към юртата, не желаех да говоря. Отначало бях

сигурен, че си спомням всичко, което ми се беше случило, но колкото
повече време минаваше, толкова повече се разколебавах, че може би просто
съм припаднал и всичко, което бях усетил, е било само плод на
въображението ми. Затова думите на дядо много ме успокоиха. Те
потвърждаваха всичко, което мислих, че съм почувствал. Той каза:

– Всеки воин и шаман има възможност да опознае едно същество или част
от себе си, което може да се нарече Съюзник. Това е скритата част от всеки
човек. Това е твоят дух. Той винаги стои до теб и те съпровожда. Шаманът
и някои воини могат да общуват със своя Съюзник и го използват в битките
си, при лечение, пътешествие или когато се наложи. Да можеш да
използваш Съюзника си се смята за голямо предимство. Такъв воин става
непобедим. Без да използваш Съюзника си не можеш да бъдеш шаман.

В Съюзника, освен твоя дух, се намира и духът на целия ни народ. При

общуването с него двата Пътя, този на колобрите и на воините, се
доближават. Колобрите са жреците на Тангра, но те владеят по-висшите
нива на духовното учение. Те населяват земята на Тангра, а ние – света на
духовете.

Много хора не могат да ни различат, но ние сме различни и не можем да

се смесваме.

Най-важното нещо за колобрите е една територия, която се нарича саракт.

Това е земята на Тангра. В нея пребивават душите на всички предци, но там
могат да влизат и душите на живите днес воини. В тази земя всички
българи живеят в единство. Младите воини и тези, които живеят днес, се
съвещават с душите на предците си и знаят, че един ден ще пребивават
изцяло в саракта. Всичко това може да стане само чрез Съюзника ти.

59
Знаеш, че саракт се нарича и българският боен строй, защото се смята, че
при битка душите на нашите предци се спускат между воините. Всъщност
те през цялото време са сред нас, както и ние сме сред тях. Българите, за
разлика от много други народи, не делим световете на свят на живите и
свят на мъртвите. При нас смъртта не е граница и не е стена, преграда,
както е при останалите народи и религии.

Територията на шаманите се простира до саракта. Ние владеем по-грубите

същности и практики от познаването на света и Тангра. По-фините духовни
същности са привилегия и територия на колобрите. Светът на шаманите е
сарактът за колобрите, но нашият свят е по-груб. Това, което ние наричаме
оренда, е душата на света, колобрите наричат оренда чистата сила
еманираща от Тангра. Иначе и колобрите, и шаманите гледаме към едно и
също нещо, но виждаме различни неща.

Старецът ме погледна. Вървяхме един до друг и се приближавахме към

селището ни. Вече беше тъмно, но в погледа му не видях никаква ревност
или омраза към колобрите. Исках да го попитам не му ли е трудно с такава
лекота да признае превъзходството на колобрите, но не посмях да го
прекъсна и замълчах.

Той продължи:

– Днес ти трябваше да извикаш, да почувстваш и да се запознаеш със своя

Съюзник. Не биваше да се обръщаш и да го поглеждаш, защото можеше да
умреш или най-малко да полудееш, ако го направиш. Такова нещо досега
не бях виждал. Твоят Съюзник е най-големият, който съм виждал и дори
съм чувал. Но не е само това, има и още нещо – твоите Съюзници са двама.
Дори не знам как да си го обясня. Всяко нещо потвърждава това, че си
необикновен. Твоята сила и знаците, които получавам за теб, са
противоречиви и толкова разнопосочни, че ме плашат.

Духовете ми казват, че ще съградиш цял един нов свят, но в същото време

те определят като най-големия рушител на света. Те твърдят, че ще бъдеш
всепомитаща всичко по пътя си стихия, че ще бъдеш най-великият водач и
вожд, но в същото време показват, че ще си мислител и мъдрец. Описват те
като човекът, който ще създаде и издигне нашия народ до небивали висоти
и в същото време ме предупреждават, че ще унищожиш народа ни. Казват
60
ми, че името ти ще отекне във вековете, ще бъдеш по-известен от Алемир
(Александър Македонски) и много народи ще тръпнат само като
споменават името ти и то не само днес, а и в бъдеще. В същото време ми
казват, че никой няма да подозира за съществуването ти, че името ти ще
бъде една от най-строго пазените тайни и само посветени хора ще знаят за
съществуването ти. Не знам! – каза мъдрият човек, който в този момент
изглеждаше много стар и уморен. – Може би не биваше да те спасяваме!
Ще донесеш на народа ни по-скоро мъки, беди, печал и разруха, отколкото
нещо добро!

След това на себе си каза:

– Какво да правя с теб, Тохол?

Думите му много ме наскърбяваха, не знаех какво да мисля или да

отговоря. След такива разговори се чувствах объркан и несигурен. Въпреки
това продължавах обучението си. Всичко, за което старият шаман ме
обвиняваше, беше в бъдещето и можеше да се случи, а можеше и никога да
не стане реалност. Знаех, че ако се обучавам прилежно, ще бъда разумен и
няма да допусна това, което шаманът предсказваше.

Бях сигурен в това, щях да се преборя със страха, алчността, гордостта,

желанието да властвам, гнева.... щях да стана истински воин. Вече знаех,
някой ден щях да обединя воина и шамана и щях да стана най-великият
воин на света. Щях да обединя народите и да им донеса Светлина. Щях да
направя така, че дядо ми да се гордее с мен.

Думите за силата и мощта, които притежавам, много ме радваха и ми

помагаха да преодолея лошите мисли, които се загнездваха в главата ми,
след пророчествата на стария шаман.

Двамата с дядо ми вървяхме из степта. Чувствах се щастлив, защото се бях

запознал със своя Съюзник. Знаех, че мога да правя неща, които никой на
моята възраст не може. Аз бях различен. Дори велики воини никога не бяха
контактували със своя Съюзник, а аз вече го бях правил и то с двамата си
Съюзници. Всичко това караше душата ми да ликува.

61
 Следващите дни минаха безметежно. Бях щастлив и малко замаян от
успеха си. Вече се намирах на Пътя на шамана и малко по малко се
запознавах с магическия свят на духовете. Чувствах се завършен шаман.
Какво говоря? Чувствах се велик шаман.

Един ден, без да ми обяснява каквото и да е, дядо ми ме накара да стана и

да го последвам. Двамата тръгнахме из степта, движехме се пеша и някак
безцелно. Старият шаман изглеждаше така все едно не знаеше накъде ме
води и избираше пътя според това откъде е по-лесно да преминем. Малко
след това старецът се затича с лека като на степна антилопа крачка.
Последвах го. Тичахме из степта с лекотата на диви животни, израснали на
свобода. Доколкото видях, дядо ми не взе вода със себе си, което
означаваше, че няма да се отдалечаваме много от селището. Докато
тичахме, шаманът ми показваше как да дишам и ме караше да си напявам
един мотив, който според него щял да синхронизира крачката, дишането и
дори биенето на сърцето ми. След това ме накара да сведа погледа си.
Тичах, а мислите ми се рееха като птица в небето.

След време престанах да чувствам умората и като че ли се отделих от

тялото си. Мисълта ми се сви и от мен сякаш остана само напевът, който си
повтарях. За миг се превърнах в див звяр, тичах и чувствах сърцето, което
биеше в мен. Всичко в движенията ми беше подчинено на този ритъм.

Докато тичах и бях подчинен на ритъма на сърцето си, загубих представа

за времето. Когато спряхме, слънцето се беше издигнало високо в небето.
Спирането беше много по-трудно, отколкото тръгването. Краката ми като
че ли сами тичаха, а мотивът от песента така се беше "набил" в главата ми,
че не можех да го спра. Дълго време обикалях като уловен в капан звяр.
Мина много време преди да успея да седна и да се успокоя. Седях направо
върху земята, цял ден бях бягал, не бях пил вода, но не се чувствах
изморен. Шаманът ми даде да дъвча парченце сухо месо. Предупреди ме да
го ям много бавно, като го смуча, за да мога пълноценно и напълно да
извличам хранителните сокове от него и да приема Силата му. Суровото
месо не беше просто храна за българите, то ни осигуряваше Сила.

Дядо каза:

62
 – Хората се хранят и поемат много повече храна, отколкото им е нужна.
Тангра е определил колко храна е нужна на човек, за да може да се бори и
да живее. Когато ядеш малко и се съобразяваш какво и колко да ядеш,
започваш да усещаш колко фини са енергиите, които управляват човешкото
тяло и колко малко храна е нужна на човек, за да живее. Чувстваш се лек,
чист, прозрачен. Тогава започваш да разбираш, че останалите хора ядат
като прасета, поемайки огромни количества енергия. Когато изядеш
толкова много и толкова силна храна, тя те замърсява, задръства те и
насочва енергията ти от духовност към материални неща. Когато правиш
това, губиш себе си, отделяш се от природата и от естественото ти
състояние, не можеш да се самонаблюдаваш и опознаваш. Поемането на
повече храна е неуважение и обида към Великото Небе.

Всички живи същества в степта са плът от плътта на Тангра. Така ние не

просто съществуваме в степта, а живеем в лоното на Бог. Богът Небе е
определил колко от себе си да ни даде, за да можем да живеем. Той ни е
оценил според храната, която ни е определил и ни отстъпва от себе си.
Когато ние убиваме и ядем повече, отколкото ни е отредил, показваме
своето неуважение и не зачитаме мнението му. В такъв случай ние ръфаме
живата му плът. Така ние показваме, че се оценяваме по-високо, отколкото
той ни оценява. Това обижда и със сигурност гневи Тангра. Кой е прав и
кой греши? – попита дядо. Той ме гледаше хитро като че ли очакваше
отговор от мен. Аз обаче знаех, че не отговор очаква старият шаман, а
разбиране. – Повечето хора смятат, че са прави. Разбира се, тях ги е страх
да го произнесат, но след като продължават да ядат повече, отколкото им е
нужно, значи все пак го смятат. Степта е жива. Тангра е степта и животът в
нея. Когато унищожаваме Тангра, ние го правим заради своето
съществуване, не заради оцеляването, а заради благоденствието и
лакомията си. В такъв случай ние се отдалечаваме от Тангра. Ето защо
лакомията е обида към Тангра и показва, че сме егоистични, себични хора,
които не разбират Бог и са далеч от него. Лакомите хора губят Бог, те го
обиждат и убиват, те го изяждат.

Хората ядат седем-осем пъти повече храна, отколкото им е нужно. Те

правят това, защото ги е страх да не останат без сила. Те се опитват да
запълнят празнината в себе си с храна. Храната им дава сили да
съществуват, но в същото време тя им отнема възможността да усетят
63
орендата. Повечето хора познават само един начин да си набавят сила, той
е най-грубият и популярен, чрез храната. Когато хората получават сила по
този начин, те не могат да проникнат през него и да видят, че има много
други начини да се получи Сила, че има много по-фини същности на
Силата. Силата на храната е като пожар, който пречи да се погледне през
него и да се види Слънцето. Тя е груба и пречи да се види истинската Сила.
Отвъд силата, получавана при ядене, се намира силата на орендата. Тя е
много по-фина и незабележима. Когато намалиш храната, започваш да
оценяваш нейното усвояване и прозираш за съществуването ѝ. Тя ти дава
сила чрез по-малки на прав поглед енергии, но те всъщност са по-силни.
Орендата е по-близо до силата на дишането, силата на водата и слънцето,
до вътрешната сила. Когато намалиш храната, ще започнеш да откриваш
орендата чрез тези сили, но и тях трябва да овладееш и подчиниш, докато
най-накрая не остане чистата оренда, гази чиста Сила, изпращана ни от
Тангра.

Западните хора и особено римляните искат да изядат света. Римляните

ядат, след това повръщат, за да могат да се тъпчат и да продължават да ядат
отново, показвайки неуважението към света, Бог и храната. Те искат да
опознаят Бог, да го подчинят и унижат, като го изядат и го прекарат през
червата си. В тях няма смирение и респект. Те не уважават, не се стремят
към хармония и баланс, искат да притежават, да властват и това се отразява
в храненето и отношението им към храната.

Човек не бива да допуска да бъде роб на стомаха си. Не бива да допуска

гладът да го отклонява от Пътя. Ако цял живот живееш само за това да
натъпчеш търбуха си, ще се превърнеш в животно. Вярно, ще си нахранен,
но животът ги ще е загубил смисъла си. Ако Тангра е определил едно от
препятствията ти в Пътя ти да бъде гладът, трябва да го преодолееш! Ако
Тангра е решил Пътят ти на воин да се постигне с глад, не би ли го
направил?

Охолството и добрият живот карат воина да се успокои и отпусне.

Милиони са воините, отстъпили от Пътя си и отдали се на добър живот.

Помни, тези, които са на бойния път, за да постигнат власт, слава,

охолство и спокойствие, не са истински воини. Това са хора, които се

64
опитват да използват Пътя на воина, но не го следват. Те са крадци. Хора
продали възможността да постигнат Пътя. Има и такива, които се стремят
да постигнат величие и слава или са заменили истинската мъдрост, за да
постигнат знание. Всички те са измамници и хора, които не ценят и не
познават Пътя на воина.

Не търси слава, злато и изгода! Търси духа във всяка нещо, с което се
занимаваш!

Знаех, че воините смятат за най-голям срам, ако имат дори грам мазнина
по себе си. За българския конник, който цял живот трябва да бъде върху
седлото на бойния си кон, всеки грам беше важен и това, да си сух и жилав,
беше въпрос на чест.

Българският кан навсякъде се хвалеше, че ако претопи мазнината на

цялата българска армия, няма да може да изпълни двете си шепи. Много
бавно дъвчех сухото месо и усещах, как поемам Силата от него. В устата ми
се разливаше странна топлина. След като оставих месото много бавно да се
стопи, го сдъвках и глътнах. Направих това, когато то вече беше станало
напълно безвкусно. Странно, но от толкова малко храна се почувствах
заситен.

След това старият шаман ме накара да остана седнал и така да седя

абсолютно неподвижен. Останах в това положение до вечерта. Внушавах
си, че съм камък. Не правех това за пръв път. Още като дете дядо ме караше
да сядам, да спирам мислите си и да седя, докато не се вцепеня съвсем.
Това според него беше начин да се постигне голямата Сила. Според стария
шаман докато хората се движеха, те изразходваха Силата си и така я
пръскаха безцелно. Освен това по този начин те нарушаваха хармонията
между себе си и света. Истинска хармония и сливане с природата можеше
да се получи само когато изчезне всякакво движение и човекът остане
напълно неподвижен. Трябваше да си представям, че съм камък или дънер
на изсъхнало дърво, да стана част от степта, да се слея с нея, да се претопя,
да престана да бъда жив и нещо отделно, за да стана част от цялото.
Трябваше да престана да дишам и дори сърцето ми да спре да бие отделно и
само за мен, за да мога да се слея с общото сърце на степта, да почувствам
вселенския ритъм, сърцето на Тангра.

65
 Цяла вечер седях, без да се движа. Дядо беше заминал нанякъде и ме беше
изоставил сам. Нямах никакво оръжие. На няколко пъти почувствах, как
диви животни се приближаваха към мен. Знаех, че ако в мрака е стаен
хищник, мога да бъда разкъсан от него. Ако се движех, можех да притесня
хищниците и да ги предизвикам да ме нападнат. Затова, каквото и да се
случваше около мен, оставах неподвижен. Знаех, че това е моето оръжие.
Наистина се бях превърнал в камък.

На заранта старият шаман се появи отнякъде, а зад него се движеше див

кон. Бях сигурен, че това е български боен кон. Българите имаха два вида
коне. Едните яздеха и ползваха в мирно време, те се използваха за лов, при
преместване на стана и при бойна подготовка. Бойните си коне българите
държаха в отделни табуни. Тях не ги обяздваха, а ги държаха диви.
Наказанието за човек, който язди боен кон в мирно време, беше смърт.
Целта беше бойните коне да са отпочинали, силни, бързи и много
издръжливи както в сурово време, така и при поход и битка. Бойните коне
се обяздваха едва при тръгване в боен поход. Всеки от българските воини,
освен много добър ездач, беше човек, който можеше да обяздва и обучава
коне. Бойните коне се учеха на неща, които обикновените коне не правеха,
например да тъпчат паднали на земята воини, по дадена команда да ритат
със задните крака и да хапят. Учеха се на сигнали, при които да идват или
да се укриват. Обучаваха се да лягат, за да могат да се скрият в ниската
степна трева, както и да цвилят и пръхтят, ако надушат враг.

Бях сигурен, че конят, който старецът водеше, беше боен. Притесних се,
понеже знаех какво е наказанието за яздене на такъв кон в мирно време. Но
за моя изненада шаманът не ме накара да се покача на гърба му, а да
разговарям с него. Стоях като глупак и "разговарях" с коня.

Следващите дни много пъти тичахме из степта по специалния начин, на

който шаманът ме учеше. Постепенно започнах да тичам все по-бързо и
дори ми ставаше приятно да се нося из степта като млад жребец. Когато
дядо беше зает, излизах сам из степта и тичах. Тичах все по-бързо и
изминавах все по-големи разстояния. Понякога се състезавах с вятъра.
Представях си, че съм сърна. Аз бях отгледан от сърна. Аз бях Синът на
сърната. Спомнях си истинския си медальон, който сега се намираше в Ат.
Ако той беше откърмен от вълчица, както твърдеше, аз сигурно съм бил

66
откърмен от кошута. Тичах, а кръвта пулсираше в слепоочията ми. Аз бях
сърна и можех да изпреваря всяко животно. Тичах всеки ден, много бързо,
докато не паднех върху земята от изтощение. Тичането ми помогна и ставах
все по-силен и бърз. Дори започнах да се състезавам с конете и дивите
животни. Чувствах силата на шаманската птица, която се вселяваше в мен,
докато се носех като нейна сянка по земята. Наистина, като че ли ми
порастваха криле. За разнообразие започнах да ходя в гората. Там имаше
много повече диви животни и беше много по-интересно, отколкото в
степта. Освен това бързото тичане между дръвчетата беше зашеметяващо,
всеки миг невнимание можеше да коства живота ми. Така, освен да тичам,
се учех и бързо да променям посоката и скоростта си. Ставах все по-пъргав
и по-ловък. Дори да не знаех историята, че съм отгледан от кошута, щях да
повярвам в нея. Тичането стана моя втора същност. То ме караше да се
чувствам свободен, бърз, истински жив и щастлив. Чувствах биещото в
гърдите си сърце като на кошута и се изпълвах с гордост и удоволствие.
Вече почти не ходех, трябваше ли да отида някъде, аз тичах, тичах
постоянно.

Единствената ми храна в дните, в които се разхождах, тичайки, беше

сушеното месо.

Разговарянето с животни също ми се отдаваше. Установих, че имам

способността да се разбирам с тях. След разговора ми с коня, опитвах да
разговарям и с други животни. Някак си предчувствах от какво имат нужда
те и какво ще направят. Това ми помогна да изградя умението да се
приближавам до животното, без то да се страхува от мен. С конете беше по-
лесно, защото те все пак бяха свикнали с човешко присъствие. С дивите
животни беше много по-трудно. Общуването с тях изискваше голямо
търпение и отдаване изцяло. Понякога си мечтаех как ще изградя умение да
общувам с всички хищници и с един жест само ще мога да спра вълк или
барс. А дали можех да използвам същото си умение и да се науча да влияя и
на хората? Дали можех само с една мисъл да накарам най-свирепия воин да
бъде добър като агънце, да ми се подчини? Представях си как спирам своя
враг с един жест само, а след това отсичам главата му. Това беше голяма
сила.

67
 Дядо твърдеше, че за да ловува истински един воин, трябва да може да
разговаря с духа на животните. Преди да убиеш някое животно, трябва да
омилостивиш неговия дух. Ако просто го убиеш, без да му обясниш, че от
това зависи животът ти, се смяташе за недостойна за воина-ловец постъпка.
Затова, въпреки че много пъти ми се отдаде възможност, никога не си
позволих да убия животно. Освен това дядо настояваше, когато излизам,
никога да не нося със себе си оръжие. Той твърдеше, че шаманите, за
разлика от воините, не бива да излизат с оръжие при пътуванията си.
Според него оръжието поставя преграда между теб и света на духовете. То
те поставя в позицията на ловец и на местата, където ходиш, духовете и
животните не ти се доверяват, възприемат те като заплаха, като враг, и се
изправят срещу теб.

Дядо твърдеше, че ловецът-шаман не преследва животното както

останалите ловци. Той извиква неговия дух и му обяснява, че трябва да го
убие, че животното му е нужно. Духът довеждаше животното. Шаманът му
се извиняваше и го убиваше.

Може би поради това, че старият шаман всяка вечер ми разкриваше една

реалност, в която властваха духове, митовете и легендите добиваха все по-
голяма плътност. Светът, такъв какъвто мислех, че го познавам, се
променяше за мен. Изпитвах усещането, че живея в два свята – човешкия и
шаманския. Все по-често започвах да виждам поличби или знаци на
духовете, чрез които те общуваха с мен. Дядо продължаваше да ми описва
и изгражда другата реалност и отначало, ако се съмнявах в нейното
съществуване, все по-често се хващах, как тя става неразделна част от мен.

Един ден, когато реши, че съм напреднал достатъчно с разговарянето с

животните, дядо ми обясни, че все още не съм срещнал достатъчно силно
животно-шаман, с което да разговарям. Така разбрах, че и животните не са
еднакви. Старецът твърдеше, че и сред тях има обикновени животни,
животни-воини и животни-шамани. Той смяташе, че както на нас
животните ни изглеждат еднакви, така им изглеждаме и ние на тях. Аз
трябваше да търся. Духовете трябваше да ме отведат до дух на животно-
шаман, който търси човек-шаман. Въпреки всичките ми опити, търсенията
ми завършваха без резултат.

68
 Тъй като вече бях кандидат-шаман, дядо все по-често ме включваше в
шаманските си ритуали. Една част от тях се правеха за общуване и
омилостивяване на духовете, а друга част – за лекуване. Може би поради
суровата среда, в която живееха, българите бяха здрав и жилав народ. Те
рядко боледуваха. Тъй като бяха воини и бяха свикнали да издържат на
лишения и болка, те идваха при шамана само когато неговата намеса беше
неотложна.

Лечението, което шаманът прилагаше, беше старо колкото света. Най-

често се случваше зъл дух да обсеби душата на човека и тя да бъде уловена,
душата му да излезе и да тръгне към смъртта. Тогава старият шаман
слагаше високата си тривърха шапка – тудуло, и започваше да удря с
дървеното си дайре и да танцува около човека, който лежеше на земята,
завит с животински кожи. Той се отправяше на пътешествие след
скитащата или похитена душа. Опитваше се да я открие, да я настигне,
ловуваше я както се ловува животно. След като я откриеше, старият шаман
влизаше в битка със злия дух. Бореше се с него, опитвайки се да откопчи
душата на болния или умиращ човек от ноктите на болестта или злия дух и
да я върне па човека. Ако успееше, човекът оздравяваше и биваше спасен,
ако ли не, пътешествието му из света на духовете продължаваше завинаги.
Работата на шамана беше трудна и отговорна. От всяко негово движение,
дума, жест зависеше животът на човека. Всяко забавяне беше фатално,
всяко пестене на сила можеше да обрече душата на болния, всяка грешка
можеше да коства собствения му живот.

Моята роля във всичко това беше твърде незначителна, макар дядо ми да
твърдеше, че едва ли не от мен зависел до голяма степен изходът от
борбата. Аз трябваше да поддържам огъня, да давам на болния да пие вода
или някакви отвари. Понякога слагах топли камъни под животинските
кожи. Пеенето и танцуването на дядо ми продължаваше с дни. През това
време той не ядеше нищо. Сигурен съм, че ако не беше в транс, старецът
щеше да умре от преумора. Понякога, след такова лечение, дядо се
залежаваше с дни и не можеше да стане. Той като че ли приемаше върху
себе си болестите и немощта на човека, когото лекуваше.

Въпреки че обучението ми в шаманство вървеше добре, дори според дядо

ми бях много надарен в тази област, през цялото време ме влечеше към това

69
да бъда воин. Понякога се промъквах и наблюдавах заниманията на моите
връстници. Занятията им бяха водени лично от багатур-багаина Баяр. Той
се правеше, че не ме забелязва, но явно виждаше копнежа в очите ми.

Една вечер багатур-багаинът посети дядо ми. Двамата разговаряха

надълго и нашироко. Аз бях изгонен от юртата, за да не слушам разговора
им, но доколкото разбрах, Баяр настояваше да започна да посещавам
бойните занятия на племето ни и да се подложа на военно обучение заедно
със своите връстници. Дочух само това и се отдалечих, защото бях
щастлив.

Обучението на младите български воини беше много сериозно.

Продължих заниманията си с шаманство и в същото време посещавах
бойните занятия, независимо в какво състояние се намирах и как се
чувствах. Това ме научи на постоянство и дисциплина. От тичането и
шаманските практики тялото ми беше станало много силно. Бойната
подготовка обаче беше сурова и изискваше всеотдайност.

Когато се включих в заниманията на моите връстници, бях много

изостанал, затова се налагаше да се отдам изцяло, без да се щадя в
упражненията и да се занимавам допълнително. Повечето момчета в
групата бяха започнали своето обучение веднага след като се бяхме
върнали от събора. Тогава аз бях започнал да се занимавам с Пътя на
шамана. Техните бащи и братя обаче ги бяха подготвяли по-отрано, за да
може, когато се включат в групата, вече да имат основа и добра
предварителна подготовка.

Суровият живот в степите и бойната подготовка бяха направили от седем-

осем годишните момчета почти завършени воини. Те бяха като умалени
копия на истинските по-възрастни воини. Също като тях ходеха сериозни,
съсредоточени и намръщени. Така сериозно се отнасяха и с бойните си
занимания. Единственото нещо, което ги различаваше, беше това, че косите
им бяха бръснати и нямаха право да носят чамбас (плитка). След няколко
години, когато станехме на четиринадесет, щяхме да бъдем завършени
воини и тогава се очакваше да се включим в българската армия като
равностойни бойци. Тогава щяхме да си оставим и плитка. Всички
български воини-ветерани знаеха, че най-опасното време за всеки боец е,

70
когато за пръв път се включва в бойния строй. Затова всички бойци-
учители се опитваха да подготвят нас, младите българи, до нивото на
воините-ветерани. Дори за да наваксат липсата на боен опит, те се опитваха
да ни подготвят повече от тях.

Първият път, в който Баяр ме поведе към мястото, където щяхме да се

упражняваме, изпитах невероятно вълнение. Учителят ми ме заведе до един
пън и ме накара да седна върху него. Седнах и със затаен дъх наблюдавах
заниманията, а първото нещо, което видях, беше как едно от момчетата
стоеше, а други две се опитваха да го ударят с две дебели тежки тояги,
замахвайки с всичка сила. Момчето отначало понасяше ударите, а след това
се опитваше да ги избегне. Най-страшно стана, когато багатур-багаинът го
накара да се опита с ръце и крака да засреща тоягите. Особено болезнено
ми се струваше, когато младото момче засрещаше грубата тояга и силния ѝ
замах с ритник с гол крак. При всеки удар се чуваше страшен тътен и
пращене, във всеки момент очаквах кракът му да се счупи и да увисне
прекършен. На няколко пъти дори затварях очи, за да не видя грозната
гледка на счупения му крак. Останах учуден от това, че момчето не само не
спираше, но дори с едно трепване на мускулче по лицето си не показваше,
че изпитва болка.

След като упражнението завърши, очаквах, че младият боец ще приключи

заниманието и, куцайки, ще отиде да "ближе раните си", но не, багатурът
Баяр го изпрати да продължи заниманията си срещу един дълбоко забит
ствол на дърво, който беше с обелена кора. Момчето, с изключително
сериозно изражение на лицето, започна да нанася силни удари с крак по
него. Погледът му беше пронизващ и от него ме побиха тръпки. Не можех
да повярвам, че това момче е толкова добър воин. В моите очи то беше
равно на багатур-багаина Баяр.

Бях сериозно впечатлен от силата, смелостта и способността на момчето

да издържа на болка. Започнах да го следя по-внимателно. Битките, в които
то участваше, бяха много красиви, но видях, че някои от другите бойци го
превъзхождаха. Това момче ми стана симпатично от пръв поглед. Тъй като
започнах вътрешно да държа за него ми беше много чудно, когато виждах
как някои го превъзхождаха в сила, но то успяваше да ги победи. Към края
на занятието, което продължи почти целия ден, моят човек се срещна с

71
друго едно момче, което правеше впечатление не само с това, че е много
силно, но и че се отнасяше особено жестоко към загубилите. Когато се
изправиха един срещу друг се видя, че те се бият с нещо повече от боен
жар. Личеше си, че между тях има някаква стара вражда и омраза.

Вместо да се дебнат, да опитат да преценят разстоянието помежду им и да

се надиграят, двамата застанаха и откровено започнаха да се ритат и удрят с
всичка сила. Докато единият риташе, другия заставаше неподвижно, за да
покаже превъзходството си и пренебрежението си към силата на
противника. Те се държаха така все едно въобще не са впечатлени, не
обръщат внимание на ударите на противника и не се страхуват. Докато
понасящият демонстрираше пренебрежителното си отношение към силата
на противниковите удари, ритащият влагаше такава сила в тях, че се
опитваше не само да го повали, а ако може, да го прекърши. Тътенът,
ударите и шумът от битката на двете момчета кънтеше над цялото
поселение. Другите двойки спонтанно и без команда прекъснаха битките и
се загледаха в надбиването и откровената размяна на удари между двамата.
Аз също наблюдавах битката с нарастващо учудване и възхищение, но и с
притеснение. Не можех да повярвам, че човек може да е все още жив след
такива удари. Момчетата пред мен обаче като че ли бяха безчувствени към
болката. Това, да решат кой е по-силен, явно за тях беше по-важно от
някаква си болка.

Само като се сетих, че момчетата са на моята възраст, настръхнах. Не

можех да повярвам, че това, което наблюдавам, може да ми се случи и на
мен, че аз мога да го направя и понеса, че мога да стана такъв воин. Преди
си позволявах да си мечтая, как ще стана велик воин или как за нула време
ще напредна в бойните изкуства. Дори мечтаех, как ще стана шампион в
битките и ще бъда най-добрият воин. Представях си себе си на мястото на
Баяр. Сега си дадох сметка за болката и усилията, които щеше да ми струва
всичко това. Чувствах се приземен от това, което двете момчета показваха.
Осъзнавах, че бях мечтал като някой глупак, бях фантазирал като малко
дете. Проумях, че всичко това, за което бях мечтал, може би никога нямаше
да постигна. Наблюдавайки заниманията на връстниците си, и особено
битката между двете момчета, забравих всичките си фантазии и мечти. Ако
сега някой ме попиташе дали смятам, че ще стана велик воин, бих му
отговорил, че това едва ли някога ще се случи.
72
 Сигналът за приключване на заниманието остана нечут от двете момчета и
те продължиха да се ритат. Едва когато багатур-багаинът Баяр застана до
тях, изведнъж те спряха, респектирани от големината му и от суровия му
вид.

След това, без багатур-багаинът да каже и думичка, цялата група се строи.

Последва команда, при която клекнаха на колене и поставиха дясната си
ръка, свита в юмрук, на височината на сърцето. Така, с приведени глави, те
поздравиха едновременно багатура Баяр, кана ювиги и всички български
воини. С този жест те се поздравяваха взаимно и чувстваха подкрепата и
рамото на другаря до себе си. Така благодаряха взаимно един на друг, че са
заедно. В същото време това беше благодарност и поздрав към Тангра.
Воините смятаха, че Тангра присъства не само в битките, а и във всички
занимания, които българските воини провеждаха. Нашият бог беше там,
където имаше и един българин само.

Този ритуал се провеждаше в началото на всяко занятие и в края му. В

началото се правеше, за да може бойците за миг да превключат от
ежедневието и да преминат в една духовна територия, каквато
представляваше заниманието с бойни изкуства. Ритуалът показваше
отношението на бойците към това, което правеха. Те не се отнасяха към
него формално, а влагаха цялата си лична сила и желание. Заниманията с
бойни изкуства бяха съвсем истински и често по суровост не отстъпваха на
реалните битки. Често те бяха съпровождани с жестоки наранявания, а
понякога завършваха дори със смъртни случаи. Затова, встъпвайки в
занимания, в които се работеха бойни техники, по време на поздрава
бойците изчистваха съзнанието си и се подготвяха да приемат болката,
съдбата си и дори смъртта.

Церемонията при приключване на бойните занимания изразяваше

благодарност към Тангра, че нищо лошо не се е случило; благодарност пред
учителя за вниманието, което е оказал на бойците и за това, че е отделил от
скъпоценното си време. Освен това бе жест към приятелите, които са до теб
в бойния строй и са ти партнирали и помагали в бойното ти развитие.

73
 Гледката на българския боен строй, изграден от воини, които
представляваха умалени копия на български воини, ме изпълваше с гордост
и с горещо желание и аз, колкото се може по-скоро, да стана част от него.

След занятието се приближих до боеца, който си бях харесал и през

цялото време бях наблюдавал. Той се готвеше да си тръгва. Въпреки че
живеехме в едно селище, досега не го бях срещал. Сигурно юртата, в която
живееше, се намираше в другия край на поселението. Животът ми като
внук на шаман ме беше държал изолиран от останалите деца, а и от хората в
селището. На това отдавах факта, че не познавах почти никое от момчетата.

Приближих се до момчето и го попитах дали е изморено. То ми отговори,

че днешното занимание било много леко и не се чувствало особено
уморено. След това го помолих да ми покаже подбедрицата си. Там нямаше
нищо, нито следа от белег или нараняване. Момчето видя, че съм силно
впечатлен и ми каза, че с подготовката всеки боец свиква с болката и
престава да ѝ обръща внимание.

– И при теб ще стане така – каза ми то, усмихвайки се.

То явно виждаше невярващия ми поглед, защото продължи:

– Как се казваш?

Отговорих му, че името ми е Тохол. Новият ми познат се учуди на името

ми. След това се представи. Той се казваше Тарвил. Попитах го кой е
последният противник, с когото се беше бил така зверски. Той каза, че се
казва Арбат и е най-добрият боец в групата. Попитах го защо се мразят и се
бият така и в следващия момент от изражението му разбрах, че съм
сгрешил.

Така се породи едно ново приятелство. Тарвил ми помагаше да наваксам и

да настигна момчетата в бойната им подготовка. Той не само ми
партнираше по време на занятията и търпеливо ми обясняваше нещата
стотици пъти, но, особено в началото, търпеше незнанието и невежеството
ми по бойните въпроси. Освен това Тарвил се занимаваше и извънредно с
мен, като идваше до шатрата на дядо ми и там се упражнявахме само

74
двамата. Той ми обръщаше голямо внимание, благодарение на него до края
на лятото почти успях да достигна нивото на останалите.

Багатур-багаинът Баяр беше доволен от напредъка ми и не го скриваше.

Той се отнасяше доста сурово с мен и почти не изразяваше отношението си.
Баяр беше суров наставник и както се биеше, така и ни преподаваше
знанията за древното българско бойно умение. С чиста съвест мога да кажа,
че Тарвил ме научи на повече неща и ми показа повече упражнения от
учителя ни. Разбира се, всичко ставаше под зоркия поглед на багатур-
багаина.

Познанията ми върху човешкото тяло и билките ми помагаха много в

заниманията и упражненията. Аз по-добре от останалите момчета знаех
къде да ударя, помагах им при травми, изкълчено и счупено, а когато се
почувствах много изтощен, си правех отвари, които пиех с мед, и така на
сутринта се събуждах отпочинал и готов за нови битки и подвизи.

Освен че се упражнявахме заедно, двамата с Тарвил станахме много добри

приятели. Той ми разказваше за предците и рода си. Възхищавах се на
неговите славни деди и го слушах прехласнат, защото много от това, което
досега беше преживял, беше далечно и непознато за мен. Беше ми
интересно да слушам и за рода му, защото аз самият нямах род.

Не знам защо, но от самото начало не се харесахме с Арбат. По време на

занятията той ме дебнеше и когато се изправяхме в битка един срещу друг,
грубо ме нападаше и се опитваше да ме нарани. Не можех да си обясня
неговата агресия, освен с това, че се бях сприятелил с Тарвил. Отначало
"носех" много бой от Арбат, получавах удари и от другите момчета, но
неговите се различаваха от партниращите удари на другарите ми. Отначало
аз бях най-слабото момче в групата ни. Тъй като бях закъснял с обучението
си, а и бях расъл в шатрата на шамана, често изумявах моите нови приятели
с незнанието си за неща, които за тях бяха толкова ясни. Постепенно
започнах да навлизам в бойното изкуство и ако все още не можех дори да
си помисля да победя някое от момчетата, поне вече можех да се
защитавам, когато се изправях пред тях. Това, че бях на много ниско ниво в
сравнение с другите момчета, ме накара да изградя много добра защита, тъй

75
като дълго време бях принуден само да се браня и друго не можех да
направя.

След едно занятие двамата с Тарвил отивахме към юртата на шамана и си

мечтаехме как някой ден ще бъдем прославени воини. Почти след всяко
занятие той ме изпращаше и обсъждахме какво сме правили през деня.
Понякога разбирахме, че разговаряме на доста висок глас, от това, че от
юртите надничаха главите на старите воини, които ни се усмихваха и се
радваха на ентусиазма и младостта ни.

Веднъж, както се прибирахме и се бяхме отнесли в един такъв разговор,

отнякъде пред нас се появи Арбат. Същият ден за пръв път се бях опитал да
го победя. От месеците упражняване и от това, че се занимавах сам и с
Тарвил, се чувствах все по-силен. Освен всичко това, продължавах да
изучавам шаманството и да тичам из степта и гората. Това ми помагаше да
бъда по-концентриран. Понякога се опитвах да смесвам двете неща –
воинството и шаманството. Отначало правех това в упражненията, за които
не се изискваше особено внимание. По-късно се опитах да го направя и в
битка.

Заставах срещу човека и отделях своя дух от тялото си. Опитвах се да се

бия не само срещу човека в този свят, а и да го подмамя да проведем
битката в земята на духовете. Така дори да бях по-слаб воин, се опитвах да
победя, защото за сметка на това бях по-добър шаман. Светът на духовете
ми даваше много ценна информация за човека, срещу когото се изправях.
Можех да почувствам и най-малката проява на страх, колебание и
малодушие в човека отсреща. Ясно виждах кога той се възгордява и кога
губи концентрация, а с това и контрол над битката.

Досега с никого не бях споделял тези свои опити, но на всички им

правеше впечатление бързината, с която заучавах бойните практики и това,
че все по-често започвах да побеждавам момчетата и то с привидна лекота.

Общуването със света на духовете ми осигуряваше едно непонятно за

останалите предимство. Нещата, които един човек прави, преди да се
реализират в света на хората, се създаваха идейно в света на духовете. Аз
понякога си позволявах да погледна в бъдещето и предвиждах действията
на човека срещу мен. Въпреки че във всеки момент можех да изпреваря
76
противника, се опитвах да побеждавам така, че да не поставям човека в
неудобно положение и да не го правя за смях.

Арбат се появи от нищото и в първия момент ни изненада. Поведението

му беше заплашително. Без никакво предупреждение и без да каже нищо,
той се нахвърли върху мен. Успях да избегна удара и да го пропусна над
себе си. Тъй като Арбат беше решил с един удар да ме повали, голямата
сила, която вложи в него, ми помогна и успях бързо да клекна. Така моят
нападател се спъна в тялото ми и падна върху врата ми. Това очаквах, рязко
се изправих и го "изкорених". В тялото ми вече беше вкарана идеята как да
се боря и да хвърлям противник. В нашето бойно изкуство хвърлянията се
изпълняваха по най-реалистичния и силен начин. При останалите народи те
се използваха само за да се повали противникът. Българите бяха запазили
първичния смисъл на хвърлянията. Ние хвърляхме противниците, като ги
вдигахме над главите си, а след това ги удряхме с всичка сила в земята.
Този начин на хвърляне ни беше завещан от предците.

Така че, когато Арбат замахна, от инерцията той залитна към мен, аз леко
приклекнах и така го качих на врата си, след което се изправих. Сега вече
можех да го тръшна с всичка сила в земята. Все пак реших да му простя и
да не го хвърлям на врат или глава, а само да ударя тялото му в сухата
прашна земя. По този начин щях само да го нараня. В най-лошия случай
щях да му счупя някое ребро или ръка, ако я подложи.

Досега всички ми бяха казвали, че съм добро дете. Дядо, а и останалите

ми бяха внушавали, че съм добър и послушен. Като почувствах Арбат на
врата си, изведнъж бойният дух "изригна" в мен, отхвърлих всички идеи, че
съм добър и освирепях. Някакъв зъл демон се загнезди в душата ми. Дали
това не бяха моите духове-съюзници? Не желаех повече да се държа така,
както възрастните очакваха от мен. Напрегнах всички сили и вдигнах Арбат
на ръце, едва го държах над главата си. От тежкото занятие ръцете ми бяха
уморени и трепереха. След това, засилвайки тялото, го ударих с всичка сила
в земята. Ударът беше много силен, чу се страхотен тътен. Ударих толкова
силно Арбат, за да потвърдя моя избор, че желая и ще бъда воин, а не
шаман.

77
 Когато прахта слегна, видях, че Арбат се гърчи на земята. При удара той
силно и шумно беше издишал, след което на устните му беше застинал
беззвучен вик. Арбат продължаваше да се гърчи и се задушаваше. Въпреки
че много пъти бях наблюдавал дядо ми как лекува, никога досега не бях
виждал човек, който, поради удар, не може да вдиша и не знаех какво да
направя. Наведох се над Арбат и освен да изразя съчувствие, нищо друго не
можех да направя. Лицето му отначало пребледня, а след това се изпълни с
кръв, вените му се издуха, имах чувството, че във всеки момент главата му
ще се пръсне. Силно се притесних, чувствах се безсилен. Докато клечах и
гледах опитващия се да каже нещо и задушаващ се Арбат, Тарвил рязко се
наведе над него, обърна го по корем и силно изтегли раменете му нагоре.
Отначало помислих, че моят приятел се опитва да продължи битката и
напада беззащитния противник. Исках да го спра, но изведнъж Арбат силно
вдиша и дълбоко и жадно пое въздух. В този момент разбрах, че действията
на Тарвил са имали смисъл.

По-късно научих, че заедно с това как да нараняват, българските воини

още от малки се учат как да лекуват и да помагат на приятелите си по време
на битка. Тарвил ми призна, че е можел да се намеси и по-рано, но нарочно
оставил Арбат малко да се помъчи.

След като помогнахме на Арбат, накуцвайки, да се прибере, двамата с

Тарвил, ликувайки, се отправихме към юртата на дядо ми. Моят приятел
беше силно възбуден и сто пъти изигра как съм се гмурнал под удара и съм
вдигнал Арбат над главата си. Тарвил беше много по-вдъхновен от мен от
това, което се беше случило. Той жестикулираше и обясняваше на висок
глас.

Въпреки че предупредих Тарвил да не разказва на никого за случилото се

тази вечер, то скоро се разчу из целия лагер. Докато Арбат се
възстановяваше от битката, аз работих много и бях станал още по-силен и
добър. Честа му беше засегната и той, след като се появи и отново започна
да участва в занятията, постоянно се опитваше да ме нарани, но всеки път
чрез ловкост успявах да избегна атаките му. Един ден просто го ритнах в
бедрото и го повалих на земята. Той се "пречупи", разбра, че вече го
превъзхождам и започна да се държи много по-добре с мен и останалите
момчета.

78
 Така отношението на другите момчета и Тарвил към мен се промени.
Досега винаги бях чувствал тяхната добронамереност и желанието им да ми
помогнат да стана равен с тях в бойното изкуство, но това винаги беше
съпроводено с леко презрение като на воини към бъдещ шаман. След
случката те вече се отнасяха с респект и уважение към мен. Силата е най-
директният път за получаване на уважение при воините, явно бях засегнал
вярната струна в душите на моите нови приятели. Така, без да искам, те ме
признаха за свой водач.

Тарвил, въпреки че продължи да ми бъде приятел, също промени

отношението си към мен. Той вече не се отнасяше с мен като с равен, а
постоянно подчертаваше своето уважение. Отначало това ми се струваше
много смешно и се опитах да поговоря с него, но въпреки това той
продължи да се държи по този начин. Понякога моят приятел съвсем
очевидно преувеличаваше уменията и възможностите ми. Отначало се
дразнех и го поправях, но по-късно се отказах. Тарвил съвсем
чистосърдечно вярваше, че съм специален и избран и мога да се справя с
всяка ситуация. В стремежа си да не го разочаровам, аз се опитвах да се
държа безупречно и това ми помагаше да достигам до границите на
възможностите си. Така по-бързо започнах да приличам на истински воин.
По-късно това започна да ми тежи, но нищо не можех да променя.

Това, че момчетата се отнасяха към мен като към водач, с нищо не

промени отношението на багатур-багаина. Той по никакъв начин не показа,
че е разбрал, че в групата има нов водач и все така ме поставяше в края на
строя и ме пренебрегваше при обясненията и похвалите. Това ме накара да
охладнея към него. Не можех да разбера защо толкова беше настоявал да
започна да се занимавам с бойни практики, а сега ме пренебрегваше.
Очаквах той да има специално отношение към мен и когато това не стана,
се почувствах засегнат и разочарован и не знаех какво да мисля за човека,
на когото се бях възхищавал от дете.

Багатур-багаинът, макар и доста по-млад, беше приятел с дядо ми.

Струваше ми се дори, че Баяр е негов ученик. Мисля, че и той като мен
беше разбрал, че воинът може да бъде всесилен само ако разглежда битките
в цялост, във всички светове и нива.

79
 Вече от доста време се занимавах с бойни изкуства. Времето си минаваше,
един сезон сменяше друг, минаваха година след година. Всяка година
придружавах нашите бойци на събора, но повече не се видях със стария си
приятел Ат. Хуните повече не се появиха на нашия празник, така заканите
на Грот останаха без последствия. С всяка изминала година споменът ми за
Ат избледняваше все повече и повече. Стигнах до там, че вече не бях
сигурен дали срещата и запознанството ми с моя двойник не са били
халюцинация или сън. Тарвил зае мястото на Ат в сърцето ми. Понякога
вечер гледах златния медальон, който висеше на гърдите ми и се чудех
моят ли е, или наистина ги сменихме и дали Ат въобще съществува.

Безметежните ми дни продължаваха. Успявах да се подготвям и за воин, и

за шаман. Гледах тялото на Тарвил, който се беше източил и беше станал
широкоплещест. Аз бях по-висок, по-силен и тежък от него. Без да усетим,
от деца се бяхме превърнали в младежи и все повече заприличвахме на
български воини.

От всекидневните занимания се чувствах доста уморен и не ми оставаше

никакво свободно време. Все пак се разхождахме с Тарвил след бойните ни
занятия, които понякога приключваха по тъмно. Както в началото, докато
Тарвил ме изпращаше до юртата на дядо, вървяхме бавно и си мечтаехме.
За него беше много интересно да влезе в шатрата на истински шаман. Дядо
всеки път ни посрещаше с усмивка и ни гощаваше с вкусна храна. Освен
това понякога, когато беше в настроение, той ни разказваше за
пътешествията на шаманите в света на духовете. Аз бях чувал тези разкази
много пъти, но приятелят ми слушаше с огромен интерес и беше много
впечатлен. Той смяташе, че съм голям късметлия, че живея с толкова
интересен и мъдър човек.

Тарвил ми разказа, че всяка вечер, когато се приберял, сестра му чакала и

"поглъщала" всяка негова дума, когато той ѝ преразказвал това, което беше
чул от дядо ми. Според него тя много харесвала разказите на дядо ми.

Една вечер Тарвил каза, че семейството му желае да се запознае с мен и ме

канят да отида в тяхната юрта. Приех, след като предупредих дядо, че ще
закъснея. Двамата с Тарвил тръгнахме към тяхната шатра. Въпреки че знаех
колко е голямо селището, всеки път, когато го пресичах, се възхищавах от

80
размерите му. Като гледах юртите на отделните родове и многобройността
на народа ни, се изпълвах с гордост и чувствах нашата мощ. Гордеех се, че
след няколко години щях да бъда част от българския боен строй.
Представях си колко много поселища има пръснати из степта, колко много
воини са готови да се стекат под българския боен флаг – конската опашка, и
да се подчинят на десницата на най-могъщия владетел в света – кана ювиги.
Като си мислех за това, целият настръхвах.

Семейството на Тарвил ме прие много добре. Разпитваха ме за дядо ми и

за това как съм живял досега. Бяха искрено впечатлени, че съм посещавал
всички събори на народа ни и че съм наблюдавал битките на воините, че
лично познавам багатура Баяр от толкова много години. Няколко пъти ме
накараха да им разкажа последните битки на багатур-багаина. Възрастните
от семейството на Тарвил само слушаха, като че ли не се интересуваха от
това, което говорех, но знаех, че внимателно ме преценяват според всяка
дума, която казвам, и всеки мой отговор.

Тъй като не бях живял с воини и само от време на време бях спал в една
юрта с багатур-багаина, ми беше много интересно да наблюдавам бащата
на моя приятел. Това, че той беше воин, си личеше по всяко негово
движение. Говорът му съответстваше на движенията му; той беше къс,
остър и гърлен. Имах чувството, че всяка дума, която произнася, е заповед,
която трябва веднага да се изпълни.

Домакинът на юртата беше облечен в прости кожени дрехи. Тялото му

беше късо, набито, с големи обли мускули. Главата на воина беше кръгла,
увенчана с чамбас, а косата – тъмна, твърда и лъщяща.

Стана ми смешно, защото в бащата на Тарвил открих много жестове,

които моят приятел правеше. Явно Тарвил го имитираше, а може би това
бяха неща заложени в него по рождение. В началото това ме развесели,
защото, като гледах воина, си припомнях незавършените и смешни
движения на моя приятел. След време започнах да се притеснявам, защото
на няколко пъти се улових как и аз, поддавайки се на обаянието на
домакина, започвах да се държа като него и дори използвах жестове и думи,
подобни на неговите. Това ме притесни, защото означаваше, че все още не

81
съм пораснал и съм склонен към подражание. В същото време ме караше да
се чувствам като брат на Тарвил.

Майката на Тарвил беше невероятна красавица. Тя беше доста по-млада от

баща му. Имаше дълга гарвановочерна коса, блестяща и толкова силна, че
както седях, можех да виждам всеки косъм поотделно. Бях сигурен, че ако
от косата ѝ се направи въже, то ще издържи тежестта ми. Тялото ѝ беше
стройно, но най-много ме впечатлиха нейните ръце – нежни и изящни, с
дълги чувствени пръсти. Китката и пръстите ѝ бяха много тънки и нежни.
Не можех да повярвам, че с тези ръце тя се справя с тежката домакинска
работа и с тях е изгледала Тарвил и сестра му. Най-странното и красиво
нещо в нашата домакиня бяха очите ѝ, те бяха зелени, подобни на големия
скъпоценен камък, който дядо наричаше изумруд и висеше на кожена
каишка на врата му. Старият шаман хиляди пъти ми беше повтарял, че
зелените очи са очите на жените с прорицателски способности и че
шаманът трябва да се ожени за жена със зелени очи. Ако не срещна такава
жена, не бива въобще да се женя.

Наблюдавах жената и изпитах радост, че я има. Разбира се, знаех, че

никога няма да мога да се оженя за нея, но това, че въобще има жени като
нея, ме успокояваше и радваше.

Внимавах много, защото на няколко пъти се "улових", как се зазяпвам в

домакинята. Бях поразен от изразителността на лицето ѝ. Черната коса,
бялата кожа на лицето, красивите изписани вежди, с дълги и леко извити
черни мигли, които подчертаваха красотата на зелените очи с големи черни
зеници.

Красотата на лицето и тялото хармонираше с плавните, нежни и

деликатни движения на жената. Всяко движение на стопанката беше
красиво и завършено. Красотата ѝ беше толкова съвършена, че изцяло
обсеби мислите и фантазиите ми. Може би затова почти не обръщах
внимание на останалите хора в юртата и на сестрата на Тарвил, която се
казваше Баяра.

След края на вечерята, Тарвил отново ме изпрати до юртата на дядо ми.

Бях впечатлен от баща му и зашеметен от майка му и с половин ухо слушах
какво ми говори. Молех се никой да не е забелязал, как цяла вечер се
82
зазяпвах по майка му. Мислите за това, което изпитвах, ме смущаваха и ме
караха да се чувствам неудобно от самия мен. В същото време се опитвах
да се оправдая. Досега не бях живял с жена, бях виждал жени само отдалеч
и Баяр, и дядо ми нямаха жени и семейства. Може би затова се държах по
този начин и в очите на останалите хора изглеждах като недодялан дивак.
Дали Тарвил и неговото семейство бяха забелязали това?

Колкото и да се срамувах и да се опитвах да бъда въздържан, през

следващите месеци започнах все по-често да посещавам юртата на моя
приятел. Явно семейството му нямаше нищо против и всеки път бях добре
приет.

Всичко това се отрази много добре на практиката ми. Станах много по-
силен и концентриран. Исках час по-скоро да стана мъж и да мога да си
намеря жена като тази, която харесвах. Знаех, че колкото по-силен воин
съм, толкова по-лесно ще си намеря жена.

Една вечер се прибирахме и Тарвил ми обясни защо Арбат го беше мразил

толкова много и защо се беше опитвал да го нарани. Всичко било заради
сестра му. Арбат още от дете много я харесвал, но тя го отбягвала и той
решил, че Тарвил е виновен за това. Сетих се, че още в началото ми беше
направило впечатление, че в битките между двамата имаше някаква лична
неприязън.

Думите на моя приятел ме накараха да обърна внимание и на сестра му. Тя

беше малко по-малка от нас. Учудих се, как досега не я бях забелязал. Тя
беше свита и срамежлива. Когато влизах в юртата, тя обикновено излизаше.
На другия ден се вгледах в нея внимателно. Тя беше умалено копие на
майка си, но ѝ липсваше завършената грация на зрялата жена. Иначе очите
ѝ бяха още по-поразяващо зелени.

Всички младежи продължавахме заниманията си с бойни изкуства.

Шаманът, въпреки че виждаше вдъхновението ми при заниманията с бойни
изкуства и охладняването ми към заниманията в шаманството, настояваше
да продължа да уча различните начини за влизане в света на духовете и за
лекуване. Според мен вече знаех почти всичко, което и той знаеше. Разбира
се, той беше пребивавал много по-дълго в света на духовете от мен, но

83
външно знаех почти всички танци, ритуали и пропорции при правенето на
отвари. Когато го наблюдавах, във всеки момент знаех какво прави и защо.

Една вечер, когато се прибрах в юртата на дядо ми, за моя голяма

изненада там в центъра удобно, с кръстосани крака, седеше Баяр. Пред него
в огнището гореше слаб огън. Не можех да разбера кога Баяр ме беше
изпреварил, до съвсем скоро той ми беше правил забележки и за пръв път
беше отбелязал напредъка ми, като че ли едва сега го беше забелязал. Сетих
се, Баяр ме беше изпреварил и се беше настанил в юртата на дядо, докато
двамата с Тарвил се бяхме изпращали. Всичко в позата и изражението на
багатур-багаина подсказваше, че иска да седна срещу него. Той не каза
нищо, дори един пръст не помръдна, но аз разбрах всичко. Това, че ме
чакаше в юртата и че дядо ми го нямаше, беше достатъчно странно, за да се
налага да ми обяснява каквото и да е. Седнах срещу моя учител и разбрах,
че това, което иска да ми каже, е много важно и трябва да бъда
изключително внимателен.

– Тохол, дойде време да те запозная с Пътя на воина – някак тихо, но с

вътрешна сила и тържествено произнесе думите воинът пред мен. Огънят се
отразяваше в лицето на Баяр и то изглеждаше сурово и страшно, заради
черните сенки, които го разсичаха и го караха да изглежда някак далечно,
все едно не е на човек или на същество от този свят.

Баяр заговори тихо, но ясно.

– Най-важното нещо за всеки воин е да бъде безупречен! За да бъдеш

воин, трябва да знаеш към какво се стремиш и какво трябва да правиш.
Всички воини, независимо към коя армия принадлежат, се подчиняват на
едни и същи закони. Всички воини в света, макар често да се изправят в
битки един срещу друг, са едно голямо братство. Те са хора на честта и
честта ги води в Пътя им. За воина най-важни са достойнството, чувството
за дълг и чест. Воинът е човек, който има идеал, по-важен за него дори от
живота му. Този идеал може да бъде мисия, държава или служба на някой
господар – като каза това, Баяр замълча за известно време, като че ли да ми
даде време да осъзная всичко, което ми беше казал до тук. След това
продължи. Това време ми беше нужно, за да осъзная малко по-добре
нещата, които току-що бях чул.

84
 – Воинът е човек, който следва Пътя на войната. Неговият Път, оръжие и
живот са войната. Воинът е човек, който вдига своите оръжия и
предизвиква целия свят – докато казваше това, Баяр вдигна ръце все едно в
тях държеше невидими мечове. Настръхнах. Баяр изглеждаше
заплашителен и грозен и аз напълно вярвах на всяка казана от него дума.
Той беше като някакъв свиреп, зъл, кръвожаден бог на войната. За нас,
българите, Тангра беше бог и на войната и в този момент за мен Баяр беше
Тангра. Чрез устата на моя учител говореше богът на великото вечно небе.

– Воинът не се примирява със съдбата си, той предизвиква всичко и

всички, дори Бог. В същото време воинът е смирен, защото знае, че в
битките и при неговия Път съдбата му често е в ръцете на Бог.

Учителят ми отново замълча.

– Воинът е волеви и целенасочен – продължи той. – Неговото чувство за

чест го кара да предпочете смъртта пред това да не изпълни целта, която си
е поставил. Воинът винаги се опитва да бъде непоколебим в решенията си и
в Пътя и да върви напред. Воините се отнасят с презрение към всеки спрял
или непостигнал целта си човек.

Баяр като куче излайваше изреченията и след всяко едно от тях

замълчаваше. Така той подчертаваше важността на това, което казваше. По
този начин имах време да осмисля всяко едно от тях поотделно. Баяр обаче
продължаваше:

– Ние знаем, че на всеки му се живее, на нас също, но честта и страхът от

срама ни карат да вървим напред. Това често е път към нашата гибел.
Подготовката на воините е свързана с жестока дисциплина. Само
дисциплината може да накара воина да изгради толкова силна
самодисциплина, че да върви винаги напред, дори там да срещне смъртта
си.

Отначало не можех да разбера и да осъзная какво точно слушам.

Постепенно започнах да осъзнавам колко важно и ценно е това, което
чувах. "Воините имат силна воля, която подчинява всичко по пътя си" –
Баяр продължаваше да говори, а аз си мислех дали всичко това, което

85
чувах, го има записано някъде. Тези думи бяха безценно съкровище. Те се
отнасяха не само за българските воини.

– Воинът знае, че в този живот няма сигурни неща. Той осъзнава, че

участва в една безкрайна битка. Най-сигурното нещо в тоя свят е той
самият и той е единственото оръжие, с което разполага, уповава се само на
себе си и на изменчивостта на света. Това е най-сигурното нещо. Точно
това се опитва да владее воинът, затова Пътят му е толкова труден.

Всеки воин използва не само собствената си сила и всичко, което е научил

и постигнал в своя Път, а и силата на своя противник. Той знае, че за една
битка винаги трябват най-малко двама. Глупаво е да не използваш
противника в битката си. Противникът понякога сам показва пътя, по който
може да бъде победен. Затова воинът се опитва да превърне противника си
в книга, която чете. Опитва се да направи противника свой съюзник, свой
съгледвач.

Ако воинът е толкова самоуверен, че не вижда противника е почти

сигурно, че ще загуби битката.

С времето воинът разбира, че освен ентусиазъм, за да побеждава, в

битките му е нужен и опит. Опитът може да бъде приятел, но може да бъде
и враг.

Отначало воинът е преизпълнен с ентусиазъм; с вървенето по Пътя той

губи малко по малко този свой огън и все повече започва да се доверява на
рутината. Воинът трябва да поддържа в себе си идеята, че всяка следваща
битка е първа и не бива да се предоверява на опита си. И трябва да помни,
че първата битка, която ще загуби, е тази, към която подходи с рутина и без
достатъчно вдъхновение. Когато това стане, воинът се опитва да отвори
сърцето си и отново да получи вдъхновение и желание за борба.

Истинският воин никога не си служи с измама. Понеже е човек на честта и

има достойнство, той побеждава, защото Силата така повелява, затова
преди всяка битка воинът се допитва до Тангра. Той приема битката като
естествен Път на движение на Вселената. Приема победата като крачка, а
поражението – като естествено състояние. Воинът не позволява изходът от

86
битката да повлияе на преценката му. Той не влага чувства в битката, не се
радва на победите, както и не се разстройва от загубите и пораженията.

Слушах думите на Баяр и се зарекох някой ден да запиша всичко това. Не

знаех дали това, което чувах, е българска традиция и е измислено от всички
български воини, или беше лично достижение на моя учител, най-
прославения български воин в момента. Моят учител продължаваше:

– Воинът първо трябва да тренира предварително заучените си техники и

да се опитва за всяка битка да бъде подготвен на най-високо ниво. Той знае,
че от това зависи животът му.

Воинът знае, че не бива да показва чувствата си не само на враговете си,

но на всички, които са около него. Той се опитва да изгради стена около
себе си, зад която да скрие чувствата и намеренията си. В тази мъгла той
вкарва всеки, който тръгне към него и го принуждава да се загуби. Тя
действа не само на враговете, като защита, но и на тези, които искат да са
близо до него. Воинът знае, че неговият Път е самотен. Самотен е Пътят на
воина – като каза това, Баяр ме изгледа все едно ме виждаше за пръв път.
Той задържа погледа си върху мен все едно искаше да надзърне през очите
ми и да погледне в главата ми и там да види дали разбирам думите му.

– Воинът не бърка тактиката с измамата. Той никога не разкрива

намеренията си, не само в битка, но и в живота. Той знае, че за да
побеждава, трябва да изненадва враговете си.

Воинът, макар да е човек на честта, не се притеснява да се представи за

слаб, когато това може да му помогне да победи.

Воинът знае, че понеже предизвиква всички богове и воини, те му

отговарят по същия начин – като насочват своите оръжия към него. И щом
си воин, си уловен в този порочен кръг. Трябва да си готов за това, Тохол.

87
 Воинът обаче не спира до тук, а продължава, защото знае, че трябва да
намери начин да се помири и да постигне хармония със света.

Воинът се бори със своята самота и не бива да превръща силата си в

агресия и арогантност.

Воинът не позволява да бъде подведен от външната страна на нещата и на

хората. Той винаги анализира причините и навлиза в дълбочина във всяко
нещо, към което се насочи.

Воинът не си позволява да слуша думите и оправданията на хората, той

има яснота, която няма общо с това, което хората казват.

Слушах Баяр и изведнъж осъзнах, че съм загубил представа за времето.

Дори бях забравил, че се намирам в нашата юрта. В една от паузите се
възползвах да се огледам. В този момент юртата ми се стори непозната, все
едно за пръв път я виждам. Колко силни бяха тези думи, за да ме отделят от
действителността или може би думите на багатур-багаина бяха успели да
ме променят? Къде ли беше отишъл дядо ми? Дали Баяр го беше помолил
да ни остави насаме? Знаеше ли дядо ми какво ще ми говори Баяр? Защо
Баяр не ми беше говорил това пред останалите момчета или след някое
занимание, когато оставахме насаме? Всички тези въпроси ме заливаха, но
сега нямах време да търся отговор. Баяр продължаваше:

– Воинът се възползва от всяко нещо, за да се учи. Той знае, че никога не е

достатъчно подготвен и най-важното нещо от една битка не е нейният
изход, а това какво е успял да научи от нея.

Воинът се бори не само с лошите неща, но и с добрите. Той знае, че е

много по-лесно да победиш враг, отколкото човек, когото обичаш.

Воинът знае, че трябва да учи хората, но в същото време трябва да

внимава, защото най-често сред учениците му е този, който ще го победи и
иде го положи мъртъв.

Последните думи на Баяр ме накараха да сведа поглед. Не знаех дали

багатурът има предвид мен или това е нещо, което би казал на всеки от
своите ученици. Досега няколко пъти си бях представял, как се изправям

88
пред своя учител и го побеждавам. Притесних се. Изпитах усещането, че
Баяр може да надзърне в главата ми и да види тези светотатствени мисли.
Отдъхнах си, когато багатурът продължи.

– Воинът намира сили да се изправи и да продължи по Пътя, дори когато

хиляди хора се отказват и оттеглят. Това го прави воин и специален човек.

Воинът показва своето майсторство без излишно насилие. Той знае, че

насилието е проява на страх и слабост. Силният човек никога не прилага
повече сила, отколкото е нужно, за да наложи волята си. Трябва да се прави
разлика между воин и убиец. Воинът не е убиец, той убива само когато се
налага и когато следва Пътя на воина, и никога заради егото си.

Воинът знае, че битката е като разговор. Той участва в нея, но не говори

със собствената си уста, а с думите на Бог. Всеки голям воин действа не от
свое име, а от името на хармонията и Вселената.

Воинът знае, че с всяка битка научава много полезни неща и придобива

опит, но в същото време получава рани и носи белезите по себе си.

Воинът не може да остане безучастен към мъката на обикновените хора,

към техните сълзи, самота и неудовлетвореност. Той скърби за нещастните
хорица, но знае, че това е техният начин да живеят.

Мнозина, като гледат Пътя на воина, си мислят, че този Път е изпълнен

със страдание. Воинът обаче не вижда нещата така. За него това е просто
Път. Воинът знае, че в живота няма болка. Страданието е преценка на всеки
човек. Воинът, когато е тръгвал по Пътя, е смятал, че да защитава слабите е
Добро. По-късно разбира, че обикновените хора се нуждаят от това да
страдат. Те искат да се чувстват така и не бива да им се отнема тази
възможност. Така с времето той се научава да бъде безцеремонен към себе
си и безпощаден към враговете си.

Настръхнах. Душата ми ликуваше. Думите на Баяр бяха толкова силни, че

нещо в корема ми се разтрепери. Цял живот бях очаквал този миг. Винаги
си бях представял как ще тръгна по Пътя на воина, но сега всичко се беше
оказало много по-красиво и истинско. В този момент бях щастлив. Нищо

89
около мен не ме интересуваше, бяхме само ние двамата с моя учител и
неговите думи.

– Воинът знае, че неговата големина и значимостта на живота и мисията

му се определят от противниците, пред които се изправя. Затова воинът
избира своите врагове и не се нахвърля върху всяка сянка, и колкото по -
опитен става, толкова повече подбира своите противници.

Воинът никога не участва в битки, които не са негови.

След тези думи, Баяр замълча за малко по-дълго. Аз се възползвах от това.

Въздъхнах дълбоко. Баяр ме изгледа странно.

– Учителю, няма да мога да запомня всички тези неща! Те са толкова

много!

– Слушай! – строго каза Баяр. – Не само трябва да ги запомниш, но и да ги

спазваш и да живееш според тях!

– Учителю, всичко това вие ли се го измислили? Това е много ценно, то е

като съкровище! Това е нещо, с което всеки народ ще се гордее! Всичко,
което ми казвате, е толкова кратко, точно и ясно.

– Така е! Заради теб го казвам така, за да можеш по-лесно да го запомниш!

Сега ще те оставя, помисли върху всичко, което ти казах! Запомни го и се
опитай да живееш според него! – като каза това, Баяр стана с невъобразима
лекота и излезе от юртата все едно беше безплътно същество.

Аз стоях и не можех да повярвам, че всичко, което бях чул, е истина. Това

бяха най-умните думи, които бях чувал в живота си досега. Цял живот бях
копнял за този момент, Баяр да започне да ме учи. Мечтата ми се беше
сбъднала. Отпуснах се назад. Гледах към върха на юртата, където имаше
малък отвор и отгоре се виждаше небето. Чувствах се щастлив. Вече бях
голям, Баяр беше преценил, че съм достоен да ме учи. Това бяха най-
важните думи за всеки воин. Те описваха какъв трябва да бъде всеки воин и
какъв е Пътят на воина. От тази вечер можеше да се каже, че освен Пътя на
шамана, следвам и Пътя на воина. Всичко това ме преизпълваше с гордост
и доволство. Животът ми беше прекрасен. Всичко, което си бях пожелал,
ми се случваше. Затворих очи. Трябваше да запомня всичко, което Баяр ми
90
беше казал. Започнах да си повтарям някои от нещата, които бях чул.
Повечето от думите се бяха смесили в главата ми и не успях да повторя
точно нито едно от изреченията. Ядосах се. Напрегнах паметта си. Толкова
глупав ли бях? Опитах се отново да сглобя някое от изреченията.

На сутринта се събудих с усещането, че снощи се беше случило нещо

невероятно хубаво. Миг след това се сетих какво беше то и душата ми
отново започна да ликува.

Подскочих от земята. Бях заспал така както се бях отпуснал върху земята
до огнището. Дядо ми го нямаше. Явно шаманът беше на някое от своите
странни пътувания. Докато си приготвях нещо за хапване се опитах да си
спомня някое от нещата, които Баяр ми беше казал. Нищо не помнех. Имах
някакъв спомен, че бях чул много силни и ценни думи, но не можах да се
сетя за нищо конкретно.

С тази мисъл тръгнах към мястото, където се провеждаше нашето

обучение. Баяр лично ни водеше упражненията през деня. Той с нищо не
показа, че снощната ни среща е била истинска. Багатур-багаинът се
държеше така все едно нищо не се бе случило. Отначало се опитвах да го
накарам да задържи погледа си върху мен по-дълго, но скоро се отказах.
Опитах да забравя снощния разговор и да се отдам на това, което багатурът
Баяр се опитваше да ни научи. В този ден Баяр ни караше да заставаме
неподвижни, единият от нас се мяташе върху гърба на другия, за да го
изненада. Той ни показа как да преглътнем слюнката си, ако бъдем
нападнати. Преглъщането на слюнката според Баяр служеше успокояващо.
След това ние отвръщахме на нападението. Докато правех упражнението се
сетих за внезапното нападение и изненадата на Ат, когато ме беше атакувал
при първата ни среща.

В този момент не можах да разбера дали Баяр беше определил така или
Арбат сам пожела да бъде с мен в една двойка.

Аз застинах неподвижно, както Баяр ни беше обяснил. В този момент

Арбат се нахвърли върху мен. Той не просто ме стресна, а ме нападна не на
шега. Арбат ме риташе и удряше с всичка сила. Не можех да разбера дали
такива са указанията на Баяр, или Арбат се опитваше да ми отмъсти за това,
което му бях сторил.
91
 Опитвах се да преглътна, но в този момент Арбат ме удари с юмрук в
гърлото. Пред очите ми причерня. Ударът беше толкова силен и точен, че за
миг загубих съзнание. Залитнах и паднах. Най-странното беше, че докато
падах, виждах всичко, което ми се случва, но не изпитвах нито страх, нито
притеснение. Болката също беше изчезнала. Имах чувството, че някой
наблюдател е влязъл в главата ми и гледа това, което се случваше с тялото
ми, но между тях няма никаква връзка.

Както бях легнал на земята, видях Арбат, който се надвеси над мен и
започна да ме рита в корема. Не чувствах никаква болка. В този момент
видях, че зад гърба на Арбат се появи някой, който го възпираше. Затворих
очи...

...Силен шамар ме изведе от тежкото състояние, в което бях изпаднал.

Докато се намирах в безсъзнание, попаднах в един непознат за мен свят. В
него съществуваха всичките ми спомени и сънища, но някак накъсани.
Чувах отделни думи, образи изплуваха и "потъваха" в мрака, смях, плач,
музика, вятърът, носещ се над степта, тичащ кон...

Шамарът на Баяр беше наистина много корав. Той ме изтръгна от мрака.

– Тохол! Тохол! Преглъщай! – каза Баяр с нетърпящ възражение глас.

Както си лежах се опитах да преглътна, но болката беше непреодолима и

за малко отново щях да потъна в мрак.

– Ставай! – изкомандва Баяр и аз, олюлявайки се, се изправих на крака.

През цялото време се опитвах да преглътна. В главата ми бяха само тези
две заповеди: "Стани!" и "Преглътни!". Това и правех.

Стоях на краката си, а те се подгъваха под мен. В този момент видях

Арбат и се сетих за неговото подло нападение. Целият се изпълних с гняв.
Изведнъж в главата ми се появи една мисъл. Това беше едно от
изреченията, които Баяр ми беше казал предната вечер. Допреди малко не
можех да се сетя за него, но сега то се появи със странна яснота в главата
ми. Имах чувството, че цял живот съм го знаел. Повторих го няколко пъти
на ум: "Воинът е волеви и целенасочен. Неговото чувство за чест го кара да
предпочете смъртта пред това да не изпълни целта, която си е поставил.

92
Воинът винаги се опитва да бъде непоколебим и да върви напред. Воините
се отнасят с презрение към всеки спрял или непостигнал целта си човек."
Моята цел беше да изпълня упражнението. Аз бях спрян в моя път. Арбат
ме беше нападнал нечестно. Не исках обаче да се оплаквам. Стиснах
юмруци. Болката в гърлото ми все още беше голяма, но какво значение
имаше всичко това. Предпочитах да умра, отколкото да покажа на
момчетата и на Баяр, че мога да бъда спрян. Засилих се към Арбат. Баяр
явно предугади моите действия, защото се протегна и само с една ръка ме
задържа.

– Тохол, ей, Тохол, какво правиш?!

Опитах се да кажа нещо, но от гърлото ми не можа да излезе никакъв звук.

От напъна, от очите ми бликнаха сълзи. Чувствах се обиден и унизен.
Арбат ме беше обидил, беше ме изненадал, а сега Баяр не ми позволяваше
да отмъстя. Опитвах се да се откопча от "железния" хват на Баяр, но не
можех.

Унижението ми беше пълно. Когато се обърнах, видях, че всички момчета

ме гледат със съжаление. Предпочитах да бях видял в погледа им
презрение. Стисках юмруци, но нищо не можех да направя. Бях се изложил.
Баяр сигурно беше разочарован от мен и съжаляваше, за нещата, които ми
беше доверил предната вечер. Можех да считам своето обучение в Пътя на
воина за приключено. Всичко беше свършило толкова бързо. Мразех се. В
този момент мразех слабостта, нерешителността и неумението си. Аз
наистина не бях достоен да се нарека воин.

– Тохол, отиди и седни на пъна! Днес повече няма да се упражняваш!

Дори да ти мине гърлото, стой и гледай!

С наведена глава, кроящ грозни планове за отмъщение, тръгнах към пъна,

където бях стоял в началото, когато само наблюдавах заниманията на
момчетата. Вдигнах поглед и в този момент разбрах, че унижението ми е
било пълно. Там на пъна седеше Баяра и гледаше към мястото, където се
упражнявахме. Тя беше видяла всичко. Беше станала свидетел на моето
унижение. Приближих се до нея, тя обаче беше свела поглед. Видях
дългите извити ресници на очите ѝ. Колко красива беше Баяра! Тя не каза
нищо. Явно се срамуваше от мен. Без да кажа нито дума, седнах до нея.
93
Така, мълчаливи, двамата останахме дълго време един до друг. Всъщност за
мен така беше най-добре и без това не знаех дали мога да кажа нещо. От
одеве преглъщах, но гърлото все така ме болеше.

Момчетата подновиха заниманията си. Гледах Арбат, а юмруците ми се

стягаха все едно стисках нещо много ценно в тях.

Не усетих колко бързо мина денят. По някое време Баяра се обърна към
мен и каза:

– Тохол, днес измолих от татко и мама да дойда да гледам Тарвил и

заниманията на момчетата.

При тези думи на красивото момиче до мен сърцето ми трепна. Колко

нежно говореше зеленоокото момиче. Всъщност това, че беше дошла да ни
гледа, беше много добре, не ми харесваше само, че се бях провалил. От яд
прехапах устните си до кръв.

– Тохол, не си мисли, че съм дошла, за да гледам Тарвил...

Тези думи накараха сърцето ми да ликува. Баяра не беше дошла заради

брат си, заради мен беше дошла тя до тук. Сигурно беше усетила колко
много я харесвам.

– Исках да говоря с теб.

Прималях от удоволствие. Бях толкова щастлив. Чувствах сърцето си като

птиче, което пърха в гърдите ми като в клетка. Още миг и то щеше да
излети на свобода.

"Да!" – опитах се да кажа аз, но от устата ми не излезе нито звук. Баяра ме

погледна учудено.

– Тохол, искаш ли да поговорим?

Исках да изкрещя "Да!", но отново нищо не се чу. Задавих се. Закашлях се

силно. Гърлото ме заболя толкова много, че изстенах.

Добре че в този момент към нас се приближи Тарвил. Приятелят ми ме

спаси. Той поздрави Баяра. Заниманията на момчетата бяха завършили. За

94
мен беше ясно, че Баяр повече никога нямаше да ми говори за воините, така
че нямаше за къде да бързам, освен това дядо ми го нямаше в юртата. Бавно
се изправих. Баяра и Тарвил тръгнаха да се прибират към тяхната юрта.
Отначало вървях зад тях, но после Тарвил настоя да се изравня и да ходя до
тях. Той вървеше по средата, а аз и Баяра от двете му страни. Двамата си
говореха. Тарвил я питаше дали го е гледала, двамата се смееха и шегуваха.

Вървях до приятеля ми и се опитвах да кажа някоя дума. По някое време

спрях.

– Какво става, Тохол? – учудено ме попита Тарвил.

– Аз, таковата, ще се прибирам! – прошепнах аз беззвучно.

– Какво?! – изуми се приятелят ми.

– Тохол, нали няма да ни оставиш?! – всъщност големите зелени очи на

Баяра и нейните думи ме накараха да поклатя глава и така да обещая, че ще
ги изпратя.

Най-накрая пристигнахме до юртата на Тарвил. Той се изми в едно ведро

вода, Баяра му поливаше. След това приятелят ми влезе вътре, за да се
избърше и да смени дрехите си с чисти. Двамата с Баяра останахме отпред
пред юртата.

– Тохол, искам да говоря с теб – каза Баяра.

Трепнах.

– Знам, че твоят дядо е шаман. Искам да ме запознаеш с него. Аз имам

видения, искам да говоря с дядо ти.

Останах пред Баяра с отворена от изненада уста. Бях очаквал младото

момиче да ми каже съвсем друго нещо.

– Дядо ми – повторих аз.

– Да! Какво става? Тохол, чуваш ли ме?

– Да! – казах аз.

95
 – Винаги съм имала пророчески способности и искам да говоря с дядо ти.
Кога ще ме запознаеш с него?

– С кого? – като някакъв глупак попитах аз.

– Как с кого, с дядо ти – изуми се Баяра. – Ти чуваш ли ме въобще?!

– Да! Ама той дядо не е в юртата ни?

– Къде е?

– Замина някъде.

– Тохол, сигурен ли си?

От одеве бях като зашеметен. Чак сега малко се съвзех.

– Да! Да! Сигурен съм. Дядо ми снощи не спа в юртата ни.

– Може да се е прибрал – каза Баяра. – Може ли да дойда с теб, за да

говоря с него, ако се е прибрал?

– Да! Добре! – съгласих се аз.

Баяра се приближи до мен. Усетих мириса на суха степна трева, който се

носеше от косата ѝ. Исках да вдъхна този аромат. Той ме опияняваше.
Исках да докосна с устни дългия ѝ врат. Без да искам бях наклонил глава
към нея, когато тя се дръпна, хвана ме за ръка и игриво каза:

– Хайде да ходим!

– Мислех, че ще изчакаме Тарвил – казах аз.

– Защо ти е Тарвил? – изсмя се със звънък глас момичето.

– Не искаш ли да сме само двамата? – като каза това, Баяра ме дръпна и аз,
без повече да се съпротивлявам, я последвах.

Скоро стигнахме до нашата юрта. Баяра спря пред трънената ограда.

– За пръв път виждам такава шатра! – каза тя.

96
 – Хайде! – казах аз.

– Не мога да вляза! – каза Баяра. – Това тук е друг свят. Не мога да вляза,
без да бъда допусната.

– Аз те допускам – каза аз.

Баяра се усмихна.

– Дядо ми също не би имал нищо против – бях сигурен в това, което

казвах. Дядо ми никога не бе спирал някой да влезе в юртата ни.

– Повикай го! – каза Баяра.

Помислих, че е забравила какво ѝ бях казал, затова казах:

– Той не е в юртата. Нали ти казах, че снощи не беше тук.

– Повикай го! – повтори с твърд глас Баяра, като че беше сигурна, че дядо
ми е вътре.

Тъкмо се готвех да повторя това, което бях казал, когато кожата пред
юртата ни се отметна и дядо ми излезе отвътре.

– Я да видя кого си ми довел! – каза той с усмивка на лицето.

В този момент се сетих, че Баяра беше казала, че има пророчески

способности. Тя май не се шегуваше.

– Баяра! Баяра се казвам – отговори видимо притеснена моята спътница.

По лицето ѝ се разля руменина. Това я правеше още по-красива!

Дядо ми, както се усмихваше, тръгна право към нас. Той мина покрай
сухото дърво. След това застана пред Баяра, погледна я право в очите, все
едно искаше да види нещо там, и каза:

– Виждам!

Без да каже повече дума, той я хвана за ръката и я поведе към степта.
Двамата се държаха така все едно ме нямаше. Загадъчната и безмълвна степ
ги погълна. Всъщност защо да обръщам внимание на всичко това, аз и без

97
това не исках да следвам Пътя на шамана, мечтаех за Пътя на воина.
Сърцето ми се сви. За миг забравих Баяра и се сетих за моя учител. Колко
лошо се бях представил днес. Как само в един миг бях провалил всичко.
Мразех Арбат. Тъкмо бях тръгнал по Пътя на воина и всичко беше
приключило. Какво ли не бих дал някой ден Баяр отново да започне да ме
учи. Колко мъдри бяха думите му от предната вечер! Винаги бях знаел, че
багатур-багаинът не е обикновен човек и снощи той ми го доказа. Това,
което бях чул, светът, който се разкри пред очите ми, ме беше омагьосал.
Баяр беше отметнал за мен завесата на един непознат, но толкова чуден и
вълшебен свят.

Сега аз бях провалил всичко. Бях допуснал Арбат да ме изненада и

победи. Бях се държал като глупак. Не бях спазил нито едно от правилата,
за които Баяр ми беше разказал. Сега трябваше да седна и да се опитам да
си спомня всичко, което бях научил предната вечер. Явно бях запомнил
правилата, в това се бях убедил, когато днес се бях ядосал. Ако трябва,
нямаше да спя, щях да се ядосвам до смърт, но тази вечер щях да изтръгна
от себе си всички правила, които Баяр ми бе разкрил.

Това щяха да бъдат моите първи крачки по Пътя на воина.

Докато си мислех всичко това се отправих към входа на юртата. Отметнах

кожата и влязох, без да се замисля. Вътре беше тъмно, огънят гореше
съвсем слабо. Трябваше да го засиля малко, да хапна и да легна. Това беше
един от тези дни, които не исках да ми се бяха случвали. Утре гърлото вече
нямаше да ме боли и щях да отмъстя на Арбат. В този момент видях нещо
неподвижно, като черна сянка, което беше застанало до огъня. Сепнах се.
Застинах в бойна позиция. Какво беше това нещо? Човек ли беше, или
някакъв дух? Дядо ми беше излязъл от юртата, значи това нещо е било с
него преди това тук. В този момент в юрта се разнесе толкова познат глас.

– Спокойно, Тохол! Спокойно! Седни срещу мен!

Вътрешно ликувах. Това беше гласът на моя учител. Той беше тук! Това
беше добре!

Веднага седнах срещу Баяр.

98
 – Да, учителю! – казах смирено, но вътрешно исках да извикам, да пея, да
танцувам, толкова бях щастлив.

Баяр изчака да седна. Очаквах той да заговори, но багатур-багаинът не го

правеше. Той беше застинал. Дали не се бях зарадвал прекалено рано? Дали
радостта ми не е била напразна?

В този момент Баяр започна да говори, а мен ме обля вълна на облекчение.

– Воинът никога не разсъждава за това дали ще победи, или загуби. За

него няма обречени битки, ако застане зад една кауза, той я защитава, дори
да е сигурен, че е губеща. Воинът знае, че за победата и загубата мислят
търговците. Те не са воини, защото се опитват да пресметнат
предварително шансовете си и да участват само в битки, които биха
спечелили. Воинът знае, че това е Пътят на Мрака, а всеки воин е Воин на
Светлината.

Воинът трябва да знае, че без упоритост няма успех. Да може да издържа

на болка е основно нещо, което ще му е необходимо по неговия Път. Огъне
ли се, стъписа ли се, отстъпи ли пред болката, уплаши ли се, той е мъртъв.

Когато упорството продължи във времето, това е постоянството.

Постоянството е важно за воина не за да оцелява, а за да побеждава. Ако не
може да победи някого с упорство, ще трябва да го направи с постоянство.

Заради постоянството и чувството за чест воинът е предвидим и не

променя мнението си, не дезертира от бойното поле и не сменя армията си.

Воинът е готов да понесе горчилката на поражението и не напуска

армията си, дори тя да е губеща. Тази лоялност той дължи повече на
другарите си, отколкото на командирите си.

Воинът не почива след битка, защото знае, че в живота няма почивка.

Времето след битката е подготовка за следващата битка.

Воинът никога не върши нещата ей така. Той винаги се готви старателно

за своите битки и се опитва да влиза подготвен във всяка битка. Воинът не
спира войната след битка. Той знае, че вече се намира в следваща битка и
се опитва да се подготви така, че да превъзхожда врага.

99
 Воинът знае, че един противник никога не е победен напълно. Дори да го
унищожиш, той продължава да съществува в душата на своя унищожител.
Затова воинът не се изненадва, когато пред него отново се изправят отдавна
вече победени врагове. Той никога не се оплаква, че тази битка вече я е
водил. Тогава той трябва да разбере, че Пътят му предлага неща, които не
са съобразени с неговите желания. Всичко това е, за да го изпита и научи.

Воинът следва своя Път и не обръща внимание на хората, които говорят,

че той върши изключителни неща, че е надарен с необикновена сила.

Воинът никога не се притеснява. Понякога той се държи като шут.

Обикновените хора не го разбират, а и няма как да го разберат. Той знае
това и дори не се опитва да оправдае своето поведение.

Воинът никога не се оплаква. Той знае, че обикновените хора се хранят от

състраданието на останалите. Той обаче не се нуждае от това. Той не се
оплаква от нищо и никога. Воинът би умрял, но не би се оплакал.

Когато някакви малки хора му се оплакват за "големите си болки", воинът

слуша, усмихва се и е вежлив. Той знае какво е болка, но нищо не казва.

Воинът никога не си позволява да се оправдава. Той знае, че слабите

винаги могат да измислят оправдание, но това не помага работата да се
свърши. Силните вършат нещата така, че да не се налага да се оправдават.
Щом някой се оправдава, всичко е ясно.

Воинът мечтае за предизвикателства, но не бива да забравя своята мисия.

Воинът тръгва в битка, без да мисли как ще се върне. Той знае, че към
битката има хиляди пътища, но за връщане няма нито един. Той отива
натам не за да победи, а за да остави костите си на бойното поле. Да остави
себе си и своя дух в битката.

На няколко пъти не разбрах думите на моя учител и исках да го попитам,

но не смеех да го прекъсна. Сега обаче нищо не разбрах, затова си позволих
да го прекъсна.

– Това не го разбрах, учителю – шепнешком казах аз.

100
 – Мина ли ти гърлото? – попита ме Баяр и с това събуди болката в душата
ми.

Нищо не казах, а само кимнах. Баяр продължи:

– Воинът тръгва на битка и знае, че към битката има хиляди пътища, но за

връщане от там има само два, като победител или като победен. Понеже той
не може да преживее поражението, за него има само един път за връщане,
като победител, другият е смърт.

Воинът никога не спира да изследва душата си. За него най-важното нещо

е да знае защо е на този свят и каква е мисията му. Едва когато опознае себе
си, може да влиза в битки.

Воинът знае, че никога не е напълно готов за една битка.

Младият воин се стреми да бъде воин като своите събратя ветерани. Един
ден разбира, че вече е като тях, но не може да си спомни кога е станало
това.

Чрез вървенето по Пътя, воинът натрупва мъдрост. Той различава

знанието от мъдростта. Мъдростта е проверено знание, чрез което живее.

С годините воинът разбира, че в своя Път няма врагове и неприятели.

Единственият му враг е той самият. Той се бори със себе си като с враг, а с
останалите хора и с враговете си се отнася все едно са му приятели.

Воинът никога не участва в състезания. Той не иска да бъде "най-добър".

Воинът знае, че това са детски игри. Воините се бият не за да се сравняват и
съревновават. Те знаят, че всичко това е от егото. Воинът се бие, защото
знае, че това е негово призвание и молитва, но за него това не е игра и
развлечение. От това отношение се появява разликата в нивото между
обикновените хора и воините.

Воинът никога не дели хората на "по-добри" или "по-лоши". Той уважава

всеки човек и винаги е нащрек, защото знае, че всеки може да го победи.
Воинът знае, че ще бъде победен от първия, когото подцени.

101
 Воинът гледа с насмешка към хората, които се опитват да докажат, че са
по-добри от него. Той знае, че те са глупави малки деца.

Воинът знае, че няма такова вещо като "най-добър". – Този, който се

стреми към това, е глупак. "Най-добър" няма. Никой не може да победи
всички. Самият стремеж някой да направи това показва колко слаб, наранен
и страхлив е. Силният не се нуждае от това да бъде "най-добър". Воинът се
изправя пред противници и ги побеждава, но никога не си позволява да
мисли за себе си като за "най-добър", защото това е предизвикателство към
Бог. Ако днес си "най-добър", утре ще бъдеш губещ. Ако днес си на върха,
утре ще трябва да се спускаш надолу.

Воинът знае, че най-лошо губи този, който никога не е губил. Той е

подозрителен към хората, които твърдят, че никога не са губили. Воинът
знае, че поражението и загубата са част от вървенето по Пътя. Човек, който
не е губил, не е свикнал да жертва себе си, не е падал и ставал, не може да
бъде човек на Пътя. Той не знае как да се съвземе след загуба. Воинът знае,
че победител е този, който става всеки път, след като падне.

Воинът винаги сам избира Пътя си. Никой не може да го застави да бъде
воин. Ако той не иска това, никога не би могъл да стане воин. Затова той
никога не обвинява, не съжалява и не се оплаква, защото сам е направил
своя избор.

"Аз съм воин!" Това е единственото, което може да каже воинът и то е

достатъчно. В тези думи има много сила и за тези, които са ги казвали, има
много смисъл. На воините тези думи казват всичко, на обикновените хора –
нищо.

Багатур-багаинът говореше тихо, но много ясно, след всяка мисъл той

спираше и правеше пауза. Седях срещу него и щастлив, жадно "попивах"
всяка негова дума. Бях много радостен, защото Баяр явно не се беше
отказал да ме обучава. Слушах всичко, което моят учител казваше, но не се
замислях много върху него, нито се опитвах да го запомня. Вече знаех, че
запомням всичко и когато ми се наложи, ще мога да си го припомня.
Слушах всичко това като приказка. Думите му оживяваха пред мен като
образи и аз си представях един воин, всъщност това беше моят учител,

102
който вървеше из степта и го нападаха различни противници. Баяр
продължаваше:

– Воинът никога не се оплаква, че няма късмет. Той знае, че късметът е

нужен на слабите и надяващите се. Той върви по Пътя си, да бъде воин е
неговият късмет.

Воинът се изправя пред различни препятствия. Той знае, че няма

невъзможни победи и атакува всяко нещо, което се изправи пред него.

С напредването в Пътя воинът става все по-силен. В този момент трябва

да внимава, защото хората за него започват да губят значение и той може да
ги нарани, без дори да разбере това.

Воинът, освен силен, трябва да бъде тактичен и деликатен.

Воинът осъзнава, че е на тази земя с определена мисия. Тази мисия

осмисля живота му и заради нея той съществува. Той е отговорен за това
пред Бог. Воинът знае, че никой не може да измине неговия Път.

Воинът е безупречен във всяко нещо, с което се занимава. Той е философ,

пророк, любовник и човек на изкуството. Това идва от неговата душа.

Воинът знае защо му е нужна силата – за да бъде великодушен. Само

силният може да бъда великодушен, слабият е малодушен.

Воинът следва своя Път и знае, че Бог никога не изоставя чедата си. Той
се моли да е на светлата страна, но ще следва Пътя си дори да не е така.
Воинът знае, че е оръжие в ръцете на Силата.

Воинът никога не остава равнодушен към несправедливостта. Той се бори

срещу потисниците и налага справедливостта.

Воинът никога не бяга, той отстъпва. Да отстъпиш означава да се

изтеглиш, но в теб да няма страх и след това да се върнеш с още по-голяма
сила и решителност.

Воинът се опитва да предизвика респект във всички хора. Респект

означава уважение и малко страх, притеснение от силата и решимостта на
този пред вас.
103
 Воинът става герой не защото го иска, а защото следва своя Път. Без да
прави нищо специално, той става герой в очите на обикновените хора.

Баяр повдигна очи и ме изгледа.

– Запомняш ли? – попита ме той.

Кимнах, без да казвам нищо.

– Оставям те – каза Баяр.

– Не, учителю, искам още! Останете още малко при мен, дядо и без това
няма да се върне!

Баяр не каза нищо повече. Той стана и като сянка се плъзна към изхода.
Не можах да разбера кога точно бях останал сам в юртата.

Докато седях срещу огъня и си мислех какво да правя, как да запомня

всички тези мъдри мисли, се отпуснах назад.

Събудих се от някакъв шум. Станах. Бях се схванал. Отново бях спал

върху твърдата земя. Цялото тяло ме болеше. Протегнах се. Отидох до
кожата, която забулваше входа на юртата ни. Какво ставаше отвън? Какъв
беше този шум?

Отгърнах кожата...

Заслепи ме ярка светлина, затова присвих очи. Стоях и се опитвах да видя

нещо, каквото и да е, но чувах само тропот на конски копита. Какво беше
това? Откъде бяха дошли тези коне? Какво правеха пред юртата на шамана?
Как бяха влезли в дворчето? Опитвах се да кажа нещо, да попитам, да видя.
Нищо от това не можех да направя. Някаква сила притискаше клепачите ми
надолу. Болката беше много силна.

Отворих очи. Над мен се беше надвесил шаманът, но от другата страна

видях Баяра. Опитах да се изправя по най-бързия начин. Отново се бях
изложил пред красивото момиче. Какво ли щеше да си помисли за мен?
Единият ден видя да ме бият, а на другия ме вижда припаднал пред входа
на юртата.

104
 Изправих се. Исках да кажа нещо в свое оправдание, но дядо ме подхвана
и почти насила ме замъкна в юртата. Аз му говорех, че трябва да ме пусне,
че съм добре, че искам да говоря с Баяра, че ще закъснея за упражненията,
че Баяр ме чака.

Дядо ми почти насила ме бутна на земята. Въпреки топлината ме зави с

дебела топла кожа. Веднага започнах да се потя. Бях виждал старецът да
постъпва с други болни и умиращи по този начин. Така правеше преди да
започне да ги лекува. Исках да му кажа колко греши. Бях припаднал от
светлината. Тя ме беше заслепила, може би бързият преход от тъмното към
светло ми беше подействало по този начин. Аз обаче си бях здрав. Може би
бях само малко гладен.

Докато си мислех всичко това, чух дядо ми да бие дървеното дайре.

Всичко беше ясно. Вече не можех да го спра. Успокоих се, отпуснах се и се
оставих в ръцете на шамана. Знаех, че ако се съпротивлявам, само ще
забавя действията на шамана, затова се примирих и се отпуснах.

Дядо ми биеше дървеното дайре, въртеше с в кръг около мен и напяваше

монотонните си песни. Отначало много се ядосвах, но после се отпуснах от
безсилие. Днешният ден беше загубен. След това сам не усетих как съм се
унесъл.

Когато отворих очи, навън беше ден. Бях сигурен, че съм лежал дълго
време, защото цялото тяло ме болеше. Дядо ми го нямаше наоколо. Опитах
се да се изправя. Отметнах кожата, с която бях завит. Седнах. Странно, но
се чувствах много отпаднал. Трябваше да спя, за да събера сили. Тъкмо се
канех да се изправя на крака, когато дядо ми влезе при мен.

– Как си, Тохол? Виждам, че си по-добре.

– По-добре съм! – казах аз и се задъхах. Едва сега разбрах, че наистина не

съм много добре. Какво беше станало с мен? От какво се бях разболял?

– Този, който те е ударил в гърлото, го е направил много лошо. Той го е

направил с чувства, може би омраза и така беше наранил не само тялото ти,
но и твоята душа. Затова те лекувах. Освен това ти влезе в света на
духовете, но не го направи като шаман, за какъвто те готвя, а като воин.

105
Явно това, което Баяр ти говори, много повече те впечатлява – като каза
това, дядо ми се усмихна ехидно – днес влезе за пръв път в света на
духовете, затова сега се чувстваш толкова зле.

Не бях влизал в никакъв свят на духовете, бях припаднал. На всеки

можеше да се случи от глад, изтощение или болка да загуби съзнание, в
момента обаче не исках да споря със стария шаман.

– Добре! Добре! – съгласих се аз. – Сега трябва да отида при момчетата.

Останах седнал, но се замислих, че до Баяр сигурно е достигнала вестта,

че съм припаднал. Дали с това нямаше да загубя неговото доверие? Мислех,
че шаманът няма да ми разреши да стана, но за моя голяма изненада той
само каза:

– Преди да тръгнеш, хапни нещо!

В този момент разбрах, че наистина съм прегладнял. Тъкмо щях да

попитам какво да хапна, когато в ръцете ми "кацна" сухо месо, подхвърлено
ми от шамана. Засмуках месото и скоро силите ми се възвърнаха.

Станах и се отправих към гумното, където се упражнявахме. Баяр с нищо

не показа, че знае какво се е случило с мен. От Тарвил разбрах, че съм
лежал в юртата цял ден. Бях сигурен, че Баяра му беше казала какво ми се
беше случило. Той обаче с нищо не показа, че знае нещо. Бях благодарен на
приятеля ми за това.

Бях сигурен, че Баяр е забелязал, че ме няма и също много добре знае,

какво се беше случило с мен.

Поисках да се включа в заниманията на другарите си. Всички те ме

поздравяваха. Повечето смятаха, че не съм присъствал вчера, защото ме е
боляло гърлото и ме питаха как съм. Отговарях вяло и с нетърпение
очаквах да се включа в заниманията. В този момент обаче Баяр дойде до
мен и ме "попари".

– Ти седни там и гледай!

106
 Думите на багатур-багаина ми подействаха като шамар в лицето. Обидата
ме превзе за миг, както българските воини превземат неприятелски лагер.
Изпънах се като тетива на лък.

– Но аз съм добре!

– Сядай на пъна! – просъска багатур-багаинът.

Думите му ме стреснаха. Само за миг учителят ми се превърна от

обикновен добър човек в звяр. Това веднага ме накара да забравя за нощите,
в които ми говореше и за това, че съм привилегирован в сравнение с
останалите момчета. Сетих се пред кого стоя. Обърнах се и тръгнах към
пъна, който беше моят срамен стол.

Седнах. Отначало гледах Арбат с омраза. Исках да стана и да го нараня.

Да отмъстя за това, че ме беше унизил. После се заставих да гледам Тарвил.
Моят приятел се беше развихрил. Може би за да отмъстя на Баяр, че ме
беше заточил на пъна, скоро нарочно престанах да обръщам внимание на
това, което се случваше пред очите ми. Приятелите ми също бяха забравили
за мен.

Замислих се за това, че идеята за воин, която Баяр бе изградил у мен с

това, което ми беше разказвал, много се различаваше от общоприетата идея
за воин, която българите, а и останалите народи изповядваха.

Винаги бях знаел, че да бъдеш воин е сериозна работа, но никога не бях

допускал, че има толкова строга система, която да разкрива с такава яснота
какво представлява воинът и какъв трябва да бъде той.

В този момент се сетих, че Ат ми беше разказвал за бойното изкуство на

хуните. Как ли се казваше? Напрегнах паметта си. Опитах се да си спомня
как Ат го бе нарекъл. Скоро се сетих. Наричаше се "Торе". "Торе" –
произнесох аз на глас, В този момент обърнах внимание на бойното поле,
което беше отъпкано като гумно. Земеделските народи наричаха гумно
отъпкано място, в което вършееха пшеница и ечемик. То много приличаше
на бойното ни поле, защото в средата имаше побит кол. Около кола се
въртеше кон, който теглеше дъска с набити кремъци. Върху дъската
обикновено стоеше някой едър мъж, за да ѝ придаде тежест и тя да отдели

107
зърното от сламата. Това земеделските народи наричаха харман или гумно.
Бях виждал гумна в степта, в земите на покорени от нашия народ
територии. Сега се сетих, че бойното поле на българите, там където се
провеждаха битки и бойни занимания, много приличаше на гумно. Дали не
беше заимствано от гумното на земеделците? Веднага отхвърлих тази
мисъл.

Там на гумното, пред очите ми, ставаше нещо. Баяр беше поставил задачи
на момчетата и ги остави сами да се упражняват. За моя голяма изненада
той тръгна към мен. Когато приближи, аз се изправих на крака. Като видях
учителя ми да идва към мен ми стана съвестно. Исках да му се извиня. Той
обаче ми махна и каза просто.

– Седни!

Този път седнах като подкосен, без въобще да говоря.

Баяр приседна до мен. Погледна ме и попита:

– Тохол, готов ли си да слушаш за воина?

Ококорих се.

– Тук ли? – попитах аз.

– Трябва да си готов винаги и навсякъде да чуеш нещо ново, което да ти

бъде полезно.

– Така е, учителю – казах аз и се поклоних. Баяр беше прав. Ядосах се на

себе си. Какви глупости говорех? Та аз бях щастлив, че Баяр искаше отново
да ми говори. Нали точно това исках. – Готов съм, учителю!

Баяр ме гледаше в очите. Погледнах го и аз. Така светът като че ли се сви

и в него останахме само ние двамата. По-скоро нашите очи, които бяха
втренчени едни в други. Баяр заговори, а сърцето ми ликуваше.

– Воинът не изпитва омраза към враговете си. Той знае, че мразещите са

слаби хора, които не са доволни от себе си и живота си. Мразещите винаги
мразят, независимо какво. Те мразят, защото така им е по-лесно, защото
само това могат да правят, само това им е останало.
108
 Баяр замълча, аз помислих, че иска отговор и казах:

– Но аз не го мразя. Не мразя Арбат – знаех обаче, че лъжа.

Баяр ме изгледа и ми направи знак да мълча и продължи да говори:

– Воинът знае, че противникът му е изпратен като дар от Вселената. Той

се изправя пред него, за да докаже силата си и да се учи.

Воинът знае, че в неговия Път всяко нещо е важно. Той се упражнява

непрекъснато и разглежда подготовката си като стена. Всяко занимание е
каменен блок и когато пропусне някое, никога вече не може да го навакса.
Воинът се опитва да бъде обграден от стена без дупки. Той знае, че
пробитите стени са лесни за превземане от враговете.

Воинът знае, че всеки Път се състои от малки стъпчици. За да изминеш

дълъг Път, не бива да бягаш или скачаш. Дългият Път се изминава със
ситни стъпчици.

Великите цели са съставени от малки неща и този, който няма силата да

вникне в това, е обречен. Не можеш да си небрежен към малките неща, а
сериозен към големите. И всеки трябва да усъвършенства малките неща,
защото само така може да постигне велики цели. Много по-правилно е днес
да се заемеш с малките неща, отколкото да чакаш да пораснеш, за да
можеш утре да се захванеш с голямата цел.

Воинът винаги сам носи отговорност за постъпките си и никога не

обвинява хората около себе си.

Воинът никога не скучае, защото осъзнава колко дълъг е Пътят. И във

всеки един момент той се намира в битка.

Воинът е като храм. Той се моли в себе си, но най-често мълчи. Самотен и
тих е Пътят на воина. Тишината е негова привилегия. Само страхливите и
незначителни хора вдигат шум. Те го правят, защото само по този начин
могат да покажат, че ги има.

Докато другите говорят, живеят, правят деца, воинът бавно точи острието
на своя меч, усъвършенства умението си да борави с него и гледа към

109
хоризонта, живеейки своя живот и очаквайки враговете си. След години
хората питат: "Как да бъдем като теб? Защо не сме като теб?" Те питат, а
воинът продължава бавно да точи острието на своя меч. Те не разбират кога
пътищата им са се разделили.

Повечето воини не говорят много. Те са винаги честни пред себе си и

знаят, че след като кажат нещо, после трябва да го защитят с делата и
живота си. Твърде често воините са виждали колко трудно се отстояват
възгледи, затова предпочитат да мълчат, отколкото да лъжат или да говорят
неща, които после не могат да защитят. Затова воинът никога не се хвали.
Той предпочита да е скромен и честен, отколкото да е празнодумец и
самохвалко.

Воинът скоро разбира, че Съюзникът му е винаги до него и поддържа

ръката му в битката. Той обаче не бива да се доверява на този свой
Съюзник. Воинът не бива да се доверява на никого, защото знае, че някой
ден смъртта ще му се яви като Съюзник.

Като чух за Съюзника, за малко щях да подскоча. Баяр също знаеше за

Съюзниците. Исках да му кажа, че и аз знам, че вече съм се срещал със
своите Съюзници, че дядо ми вече ми е показал духовните ми двойници, да
се похваля, че имам цели два Съюзника, че те са огромни и много силни.
Баяр обаче продължаваше да говори и сигурно дори не забеляза моето
вълнение.

– С времето воинът разбира, че във всяко негово движение има оренда и

може да нарани околните, затова той внимава за всяка своя дума и всеки
жест, който прави. Да бъде деликатен е предизвикателство за всеки воин.

Воинът винаги се стреми към справедливост. Той никога не допуска да

бъде несправедлив или нечестен и не преследва победата на всяка цена. Да
бъде със светла и чиста душа за него е по-важно, отколкото да побеждава.

Воините едновременно са сериозни и малко наивни. Понеже цял живот

следват своя Път, те твърде малко живеят сред обикновените хора. Техният
Път изключва предателството, подлостта, това всяко нещо да се купува и
продава. Воинът е наивен и често изглежда смешен в очите на
обикновените хора.

110
 Воинът осъзнава, че личният му Път е в това да бъде безупречен в
малките неща, а не да се опитва да подчини света или Вселената. Той не
иска да става велик, него не го вълнува суетата и славата. Затова той е
велик, защото може да бъде, но не се стреми към това.

Воинът не се стреми към показност и да излиза на светло. Той предпочита

сянката. Той е истински себе си, когато вечер остане сам. Тогава остава
насаме със своите болки, колебания, съвест. Тези мигове са по-важни за
воина, отколкото моментите на слава и триумф.

Воинът знае, че най-важното нещо е да има реална представа за себе си и

случващото се около него. Той никога не се подценява и не се поставя в
подчинено положение, както и никога не се надценява. Да има реална
представа е предизвикателство за всеки воин.

Воинът помни, че бъдещата битка е най-важната за него. Той никога не се

задържа по-дълго, отколкото е нужно в една битка.

За да бъде безупречен, воинът никога не бива да допусне да бъде

изненадан. Ако е изненадан, това означава, че не е преценил правилно
ситуацията. Воинът трябва да вижда в бъдещето.

С времето воинът престава да общува с обикновени хора, защото те

започват да не го разбират и вече не са му интересни. Постепенно той
започва да се среща само с воини, но воините са самотници. Воините не
могат да имат приятели, всеки един от тях върви по собствения си Път.
Така накрая той остава сам и това е неминуемо.

Воинът няма мечти, той има Път и битки.

Войнът не се стреми към щастие. Той е щастлив, че го има, че е жив, че

участва в битки. Той знае, че щастието или го имаш, или не. Ако говориш и
се стремиш към него, това означава, че го нямаш и никога няма да го
постигнеш. Воинът живее в състояние на щастие и гледа с презрение към
хората, които искат да преживеят щастие.

Воинът често тръгва по път, без да осъзнава това, и това не е истински

Път. Той тръгва, за да се докаже, да накара баща си да се гордее с него,
заради дядо си, братята си, приятелите. Той воюва, за да докаже на своя
111
командир, че е достоен воин, но това не са достойни причини, да вървиш по
Пътя. За съжаление повечето воини тръгват така по Пътя. Не подобри от
тях са тези, които воюват, защото някой ги е обидил и се опитват да му
докажат нещо. Някои тръгват заради жена, други – поради накърнено
самочувствие, всички те воюват и понякога са им нужни години, а може и
цял живот, за да разберат, че сърцевината на техния Път е гнила. Воинът
трябва да мисли върху това защо върви по Пътя. От малкия си път той
трябва да създаде Път. Не бива дълго време да воюва, за да докаже на
някого това или онова. Воинът трябва да върви по Пътя заради поривите на
собствената си душа, поради това, че такава е същността му, а не от обида,
накърнено самолюбие или заради това, че любимата му го е напуснала.

Воинът приема болката като част от Пътя. Той знае, че днешната болка
утре ще се превърне в Сила и я приема в себе си с радост. Когато другите
пъшкат и се оплакват, душата на воина ликува, защото болката му доказва,
че все още е жив, че е на Пътя.

Воинът живее два живота. Твърде често той е принуден да лицемерничи

пред хората и да участва в техния обикновен живот. Често воинът се
прикрива като обикновен човек. Той обаче има и друг живот, който може
да се нарече Път. Път е, когато животът и философията са в единство,
когато воинът живее истински. Пътят прави човека воин. Той открива този
свой Път в миговете, в които сбъдва мечтите си, когато остане насаме със
себе си. С времето воинът прави така, че двата му живота да се доближат и
слеят.

Воинът има само един Път към духовното си израстване. Той внимателно
наблюдава себе си и следи всяко движение, дума или мисъл, която прави
неосъзнато и по инерция. Той обръща внимание на всяко нещо, което
прави, и се опитва дори когато диша, движи се, премигва, да осъзнава
случващото се. Той обръща внимание на всеки предмет, на всяка своя
мисъл, на всяко желание, на всяко чувство. Воинът не допуска в живота си
да има ритуали или неща, които да го мамят встрани от Пътя. Когато се
упражнява с меча, воинът отново постъпва по този начин. Това е изворът на
неговата Голяма Сила.

112
 Воинът знае, че трябва да бъде решителен. След поражение, той напряга
сетни сили, за да се изправи. Воинът знае, че ако не се покатери на гърба на
коня си, миг след като е паднал, никога вече няма да го направи. Страхът се
прокрадва в душата му именно в пролуката след поражението и слабостта и
колкото по-бързо стане, толкова по-добре. Воинът никога не допуска да
попадне в капана на самосъжалението.

Най-важното нещо за всеки воин е самоуважението. Без самоуважение

воинът не може да бъде воин. Той трябва да следва Пътя си така, че да
изпита уважение към себе си.

Когато Баяр свърши да говори, беше минало много време. Изведнъж

намерих сили да отклоня погледа си встрани и да се откопча от неговия
поглед. Погледнах встрани и в този момент я видях. С гърба си усетих, че
багатур-багаинът става. Исках да се обърна и да му благодаря, но погледът
ми беше "залепнал" за нея. Тя стоеше недалеч от нас. Когато видя, че я
гледам, ми се усмихна и се приближи към мен.

– Тохол, какво правиш? Още ли си болен?

– Не съм болен! – сопнах ѝ се аз.

– Защо тогава не си при тях? – каза тя и посочи с глава към гумното.

Не исках да ѝ обяснявам, че Баяр не ми разрешава, затова казах:

– Нашият учител, багатур-багаинът Баяр, искаше да ми каже някои много

важни неща – с тези думи си придадох тежест пред момичето.

Баяра като че ли не се интересуваше от това, какво мислех аз. Нежна като

пролетен цвят, тя нежно приседна до мен и погледна към площадката,
където момчетата изпълняваха нещата, показвани им от багатур-багаина,
който се бе присъединил към тях.

Аз седях до Баяра. Тя явно беше дошла да гледа Тарвил и аз не исках да ѝ

преча. Аз също се правех, че гледам това, което правят малките български
воини, но всъщност си мислех за Баяра. Учудих се колко бързо забравих за
учителя и неговите думи за Пътя на воина. Това беше нещо като
предателство.

113
 Добре осъзнавах това, но нищо не можех да направя. Явно бях още малък
и незрял и сега предпочитах Баяра да бъде до мен, пред мъдростта, която
багатур-багаинът ми разкриваше.

През цялото време исках скришом да погледна зеленооката хубавица, но

не смеех. Радвах се, че беше до мен и ми беше толкова хубаво. Исках,
разбира се, да съм на гумното и тя да гледа мен, и да ми се възхищава, но
нищо не можех да направя. В този момент някакво жило се заби в сърцето
ми. Дали момичето идваше тук заради Тарвил? Дали не идваше, за да гледа
Арбат? Спомних си, че Тарвил ми беше казал, че Арбат харесвал Баяра,
дали тя също не го харесваше? Жилото на ревността ме ужили и аз се
почувствах наистина зле. Още по-силно желаех да я погледна, за да видя
към кого точно гледа.

– Няма ли да ме попиташ защо съм тук? – попита Баяра, без да отклони

погледа си от гумното и момчетата.

Аз знаех, че е тук заради Тарвил, но не виждах защо трябва да говорим за

това.

– Знаеш ли заради кого съм дошла? – попита пак Баяра.

– Не знам – отвърнах аз.

– Заради теб съм тук – каза момичето.

– Знам. Искаш да те заведа до нас, за да се срещнеш с дядо ми.

– Не, глупчо – каза Баяра.

Не издържах. Обърнах се и погледнах огромните зелени като степта очи.

Малкото ѝ чипо носле, изпълнено с лунички, се беше намръщило толкова
сладко. Баяра беше толкова красива, че изпитах желание да я прегърна,
както бях виждал майки да гушкат малките си деца. Сега момичето
приличаше на малко нацупено хлапе, но не предизвикваше желание в мен
да я прогоня, а даже напротив, исках да я прегърна.

Исках да попитам Баяра какво беше станало снощи, какво бяха правили
двамата с дядо ми, дали той ѝ е разкрил света на духовете, дали не е

114
започнал да я посвещава? Жените шамани не бяха рядкост, но те много се
различаваха от мъжете шамани. Докато мъжете, освен лекуването, можеха
да бродят между световете, жените шамани основно лекуваха с билки,
помагаха при израждане на децата, лекуваха най-вече жените и децата.
Говореше се, че предимно те правят уроки, заклинания, любовни магии и
всичко, в което мъжете не вярваха и се смяташе за женска работа. Мъжете
предпочитаха да бъдат лекувани от мъже знахари и шамани.

– Заради теб съм дошла – продължи да говори Баяра. – Исках да те видя.

Притесних се, когато снощи те видях проснат на земята.

Седях, слушах Баяра и не можех да повярвам, че чувам правилно.

– Трябва ли да седиш тук, или може да се разходим из степта? – попита тя.

– Аз мога да стана, когато поискам – казах аз.

– Може ли тогава да походим един до друг малко двамата?

– Да! – казах аз. После замълчах. Всъщност не можех да стана и да ходя,

без да се обадя на Баяр. – Трябва да кажа на багатур-багаина – казах след
малко.

Баяра се усмихна.

Станах и отидох до багатур-багаина.

– Учителю, искам да се прибирам.

– Защо, лошо ли ти е, Тохол? – разтревожен ме попита Баяр. После

погледна към пъна, където седеше Баяра, усмихна се и каза:

– Върви! Върви!

Исках да попитам Баяр дали довечера да го очаквам, но той направи жест

да се махам, затова аз се обърнах и тръгнах.

Вървях до Баяра, но не се чувствах добре. Двамата минавахме покрай

различни шатри, жените и децата ни гледаха и ни се усмихваха
многозначително. Виждах как ни гледат и бях сигурен, че си мислят, че

115
двамата с нея сме женихи. Тези погледи ме притесняваха и ме караха да
ходя с наведена глава. Това, което хората си мислеха, не беше вярно. По-
срамно ми беше, че в момента, в който аз се разхождах с Баяра, моите
другари се упражняваха и се намираха на Пътя на воина. А аз какво правех?
Разхождах се.

Ето защо следващият път Арбат няма да ме удари, а ще ме пребие. Ходех

до Баяра, гледах ехидните погледи на хората и ме беше яд и срам. В този
момент разбрах. Това беше избор, който някой ден трябваше да направя.
Може би този ден не беше далечен. Може би този ден беше днес. Този
избор се състоеше в това да реша дали ще ставам велик воин, багатур и
легендарен боец, ще следвам ли мечтата си, или ще бъда женен мъж с жена
и деца. Представих си се как седя в голяма юрта, а около мен е Баяра и
много дечица. Аз държах в ръцете си един сополанко, който проплакваше.

Разтърсих глава. Това видение ме стресна. Не исках да проваля всичките

си мечти заради някаква жена, пък била тя и Баяра.

Докато мислех за това, не бях забелязал как двамата бяхме стигнали до

последните шатри. Баяра обаче не спря. Тя продължи да върви и да навлиза
в степта. Последвах я. Вървях бавно, бях спуснал ръцете си и милвах
свежата зелена трева. Днес тя ми се струваше много по-мека от друг път.

– Тохол, за какво мислиш?

Не исках да ѝ казвам, за да не я обидя.

– За нищо – казах аз.

– Кажи? Кажи? – засмя се Баяра, а звънкият ѝ глас се носеше над степта

като звън на удрящи се едно в друго остриета на мечове и саби.

Двамата вървяхме и навлизахме все по-навътре в степта. Вървяхме бавно,

говорехме за незначителни неща. Загубих представа за времето. Отначало
бяхме далеч един от друг. Баяра се шегуваше с мен. Тя ме разпитваше за
различни неща и се учудваше от отговорите ми. Колкото по-навътре
навлизахме, толкова повече Баяра се приближаваше до мен. Аз вървях и
гледах напред, но през цялото време я дебнех. Бях като барс, който дебне
антилопа. Тя беше антилопата. Движеше се с лека походка, все едно не
116
стъпваше по земята. Виждах малки те ѝ ходилца, които приличаха на
копитцата на степна антилопа.

Най-накрая тя застана съвсем близо до мен. Раменете ни се докосваха.

Беше ми неудобно, когато наоколо имаше толкова много шир, ние да сме
толкова близо един до друг. Понечих да се обърна, когато Баяра, бърза и
лека като вятъра, се обърна и застана пред мен. Тъй като не разбрах какво
става, се обърнах към нея и устните ни се докоснаха. Бях изненадан. Беше
ми много приятно. Чувствах топлите ѝ меки като... като... не мога да опиша
колко меки и сочни бяха устните ѝ. Всъщност досега никога не бях усещал
нещо толкова приятно и меко върху устните си. В момента, в който устните
ни се докоснаха, усетих как нежните ръце на момичето обгръщат раменете
ми. Стоях като дърво, но се чувствах така все едно нямам корени и във
всеки момент ще рухна. Никога досега не се бях чувствал така. Стана ми
топло. По-скоро ми стана горещо. Исках да направя нещо, но не можех.
Чувствах се виновен, уплашен, но в същото време ми беше и много
приятно. Нещо в корема ми трепереше. То се разнесе нагоре и скоро целият
се разтреперих, все едно бях излязъл гол сред ледена вихрушка. Вихрушка
обаче нямаше.

Момичето се притискаше все по-силно към мен. Устните ни се сляха.

Усещах прилепналото ѝ към мен тяло. Някаква странна топлина се разля
бавно по цялото ми тяло. Времето престана да съществува за нас. Нежно
прегърнах крехките рамене на Баяра. Помнех какво ми бяха казвали, че
когато двама души се прегърнат, всеки от тях запълва празнината на
другия. Слабите, наранени и незавършени хора се нуждаят от някой друг,
да попълни липсите им, да ги завърши. Знаех това и сега го изпитах. Знаех,
че човек трябва сам отвътре да попълва липсите си, да лекува наранената си
душа, но сега не можех да направя нищо. Толкова ми беше хубаво. Бях
потънал в блаженство, не исках да се отделям от Баяра. Бях сигурен, че
когато направим това, ще почувствам болка. Знаех, че след това ще искам
по най-бързия начин отново да я прегърна. Ето какво представлявала
любовта! Години наред се бях питал какво е, защо мъжете, дори велики
воини така изглупяват в присъствието на жени. Сега всичко ми ставаше
ясно. Бях потънал в блаженство. Можех да остана така цял живот. Двамата
с Баяра бяхме станали едно. Беше толкова хубаво! Изведнъж Баяра
повдигна очи и извика. Погледнах нагоре. Небето беше притъмняло. Колко
117
време бяхме останали така? Как така не бях забелязал кога беше
притъмняло? Без да каже нищо, Баяра се отскубна от прегръдката и побягна
към лагера. Тичах след нея. Чувствах се виновен. Скоро я настигнах.
Опитах да хвана ръката ѝ, но тя се дръпна. Без да разберем се бяхме
отдалечили доста от лагера. Двамата тичахме и аз виждах колко притеснена
е тя. Бях сгрешил, бях се държал като глупак. Какво щеше да каже Баяр, ако
ме види как тичам след момичето като някой глупак. А съвсем доскоро си
мислех за това, че съм безупречен. Безупречен!? Ядосах се на себе си.
Безупречен!?

Отдалеч видяхме светлините на огньовете на селището ни. Тичахме без да

спираме. "Прелитахме" между юртите, като внимавахме да не се блъснем в
нещо или някой. Какво да правя? Тичах след Баяра, която избираше най-
прекия път към тяхната юрта. Преди да се усетя, вече бяхме пред юртата
им. Отпред бяха само майката на Баяра и Тарвил.

Когато ни видя, майката на Баяра се шмугна веднага в юртата.

– Къде бяхте? – прошепна Тарвил. – Нашите ви търсиха.

Баяра беше застанала пред юртата с наведена глава. До нея бях застанал
аз, също с виновно наведена глава. Всъщност аз бях виновен. Притеснявах
се дали майка ѝ и баща ѝ допускаха това, което беше станало между нас.
Дали се досещаха, че се бяхме целунали.

Скоро се случи това, от което най-много се опасявах. На входа на юртата

се появи бандата на Баяра. Идеше ми да потъна в земята от срам. Не се
страхувах. В този момент въобще не мислих за това, че мъжът може да ме
нападне, но той нищо такова не направи.

– Влизай вътре! – просъска той. Баяра се приведе и като сянка се "хлъзна"

в юртата. Мъжът и жената я последваха. Отпред остана само Тарвил. Той
ме гледаше и нищо не каза.

– Тарвил, я бързо вътре! – отвътре се чу гласът на баща му. Тарвил на

мига се обърна и влезе в юртата.

Стоях пред юртата и не знаех какво да кажа или направя. Не знаех дали
трябваше да защитя Баяра? Какво трябваше да кажа? Всичко се беше
118
променило само за миг. До вчера бях желан тук, а сега... Аз си бях виновен.
Как не бях забелязал колко сме се отдалечили от селището? Защо не
обърнах внимание, колко време сме били в прегръдките си?

Обърнах се. Чувствах се много зле. Забравих, че преди това бях най-
щастливият човек на света. Спомних си как Баяра повдига кожата на входа
на юртата и влиза вътре и ми стана много тъжно за нея.

Тичах към юртата на дядо ми. Защо тичах? Още не бях разбрал какво се
беше случило, истина ли беше това, дето беше станало пред юртата на
Баяра? Беше ли се случило въобще? Мечтаех всичко това да не се беше
случвало, всичко това да е било сън.

Така както си тичах, влетях в юртата. Не се притеснявах, че съм закъснял,

знаех, че дядо ми няма да се притеснява за мен. Дори можеше да не
забележи, че ме няма. Не очаквах Баяр, днес той вече ми беше говорил, така
че "влетях" в юртата.

– Дядо! – извиках аз. Очите ми не можеха да различат нищо в мрака на

юртата.

– Дядо ти излезе – дочух нечий глас. Не можех да сбъркам.

– Учителю! – казах аз.

– Много се забави – каза Баяр.

Приближих се до багатур-багаина. Той отново беше седнал на същото

място. Този път видях лицето му. То ме гледаше все така сериозно, но
очите му се смееха.

Исках да кажа на багатура, че греши, да му разкажа колко лошо беше

приключило всичко, но се отказах. Нямаше смисъл да го занимавам с
дребните си преживявания.

След като се успокоих, седнах срещу Баяр.

– Не си ли гладен? – попита ме той.

– Не! – отвърнах аз, като излъгах.

119
 – Имаше ли време да мислиш върху нещата, които днес ти разказах?

Всъщност не бях имал време.

– Да, учителю! – отново излъгах.

– Разкажи ми какво мисли?

Тъй като не можех да се сетя нищо, реших да споделя това, което си бях
мислил сутринта.

– Мисля – произнесох дълбокомислено аз, – че това, което ми разказвате,

много прилича на "Торе".

Баяр ме погледна така втрещено, че веднага разбрах, че съм сгрешил.

– Ти откъде знаеш за "Торе"?! – попита ме моят учител.

Бях сгрешил. Наистина бях сгрешил. Откъде наистина можех да знам за

"Торе". Много добре знаех откъде знам. Ат ми беше разказал, но как да
кажа това на моя учител. Желанието ми да блесна и да смая Баяр със знания
отново ме беше вкарало в неприятна ситуация. Сега трябваше да замажа
грешката си.

– Ами аз, таковата – замънках аз, – преди време, когато хуните бяха
дошли в нашия лагер, на събора, веднъж пропълзях в лагера им и там
подслушах двама от техните да си говорят за "Торе" – с всяка следваща
дума ставах все по-уверен. Радвах се, че се бях сетил какво да излъжа.

Моите думи накараха Баяр да се усмихне.

– Какво още чу?

– Разбрах, че някакъв хунски владетел Каратон е създал закони, описал е

бойното изкуство на хуните и всичко това събрал в един закон.

– Ние, българите, също имаме такова бойно изкуство. То се нарича "Да".

Бях чувал за "Да", но не знаех какво означава точно. "Да" беше нещо, за
което всички говореха, но май никой не знаеше какво е. Колкото пъти бях

120
питал и се бях опитвал да разбера, толкова пъти стигах до стиснатите устни
на воините. Тайна ли беше "Да", не знаех.

– "Да" е знанието за цялата българска бойна слава. В него влизат описания

на всички битки, знанието за това кой кан или кавкан как е победил
враговете ни. Това знание е познато на тумир. В "Да" е вложено знанието за
силата, която помага на българите да побеждават; тази сила се нарича
оренда. Тази част от "Да" е най-добре позната на колобрите. Най-голямата
част, разбира се, е тази, която знаят воините. В нея е описано българското
бойно умение, какво трябва да се знае и прави, за да се следва Пътя на
воина, техниките на удари и борене без оръжие, как да се стреля с лък, как
да се язди, как да се бием с мечове, как да се обучат нашите воини, как да
яздим в боен строй. Всичко това е "Да".

– Това, което ми разказвате за Пътя на воина, от "Да" ли е, учителю?

– Да! Но в самото "Да" се говори за няколко типа воин. В по-ниските нива

е описан един по-директен, по-обикновен воин. Аз ти разказвам за воина
като духовно състояние. Това, до което съм достигнал през живота си по
Пътя на воина.

Аз самият бях забелязал, че воинът, за който Баяр ми говореше, е доста

по-различен от това, което останалите българи наричаха воин.

– Учителю, това, което ми казвате, е много ценно. Тези думи за мен са по-
скъпи от злато. Всичко това може ли да бъде записано някъде? Аз се
опитвам да го запомня, но не съм сигурен дали ще успея.

Това, което смятате за воина, учителю, е нещо, което може да се изпише

върху пергамент, но може да бъде изсечено и върху камък. Такова нещо
биха чели всички воини, независимо от кой народ произлизат. Това ще е
книга за всеки, който иска да бъде истински воин.

– Това, което ти говоря, не може да се разбере от книга и от мъртво слово.

Пътят на воина е толкова сложен, че може да бъде разкрит само от жив
учител. Слушащият трябва да попита, когато се наложи, за да може да му се
разкрие по-ясно знанието, вложено в думите. Тази традиция досега винаги
се е преподавала само под формата на разказ. Затова българските тумир

121
никога не записват думите. Думата трябва да бъде казана, за да знаеш как
точно звучи. В тайните учения всяка дума може да звучи по много
различни начини, но само когато я чуеш произнесена, можеш да си сигурен
как точно е била казана и какво точно е искала да каже.

Така, особено в началото, всички по-важни неща хората предавали чрез

разкази. Хората смятали, че ако напишеш тези слова, те могат да бъдат
разбрани неправилно. Освен това могат да попаднат в неподходящи ръце.

Това, което съм ти говорил досега, не може да се разбере от книги и

мъртви слова. Аз не само ти говоря и това не са само думи, но с живота си,
с всяко свое действие аз ти показвам как да направиш думите си дела.

Слушах Баяр, но бях сигурен, че той греши. Не можеше написаното да не

бъде разбрано. Беше ясно, че причината, да не иска да бъдат записани
думите му, е съвсем друга. На мен ми беше ясно, че така воините държат в
тайна своето учение. Един учител може да има няколко ученика, а книгата
може да бъде прочетена от хиляди. Така, като се препредаваха знанията
само устно, се гарантираше словата да останат в един определен, затворен
кръг. Според мен те трябваше да бъдат записани, защото това бяха най-
важните думи на света. Всички други книги нямаха значение, след като
тези думи не бяха записани. Това може би щеше да бъде моята мисия в
живота. Живият учител можеше да промени думите, можеше да загине,
книгата също можеше да бъде унищожена или изгорена, но пък беше много
по-лесно да се препише една книга, отколкото да се изгради нов учител.

– Този Път, който ти разкривам, е личен. Ако си разбрал това, което ти

казвам, ще разбереш колко ненужно е това, което предлагаш. Този Път е
неповторим, на него никой не може да те научи.

– Но, учителю, нали вие ме учите на това?

– Това, което ще ти предам, са всички правила. Това е опитът на целия ни

народ. Това са правилата и законите, според които ние живеем, а преди
това са живели нашите предци. Нашата цел, задачата на всички тумир е да
предават тези знания.

Учителят ме погледна и каза:

122
 – Всичко това, което ти казвам, е вярно, но е малко безсмислено, нали
знаеш?

– Защо? – глуповато попитах аз.

– Всяко момче, всеки млад воин иска сам да опознае света. Той не иска да
слуша разказите на по-старите от него. Никой воин не се доверява на опита
на своите предци. Той затова е воин, защото не иска да слуша другите, а се
доверява единствено на себе си и на собствения си опит. Той знае, че
опитът на учителя не е опит на ученика.

– Това означава, че наистина няма никакъв смисъл.

– Така е! – каза Баяр. – Не забравяй това! Ти си най-важният и никой не

може да ти бъде учител!

– Дори и вие ли, учителю?

– Дори и аз. Аз не те уча как да ми бъдеш ученик и не те наставлявам. Аз

те уча как самият ти да станеш учител. Как да вървиш из света като воин,
като учител, и да си даваш сметка за нещата.

Въпреки думите на Баяр, през цялото време си представях как ще

изглежда книгата за "Да". В нея щях да опиша цялото бойно изкуство на
българите, всички удари, защити, всичко което бях запомнил от думите на
Баяр, всичко за боилите и багатурите. Дори се замислих как да нарека тази
книга. "Да", така реших да я нарека.

В този момент се притесних, но не от това, че Баяр ми беше забранил да

направя това, което смятах, че е редно, а защото желанието ми беше много
близко до това, което тумир правеха. Не бях ли в себе си скрит тумир? Тази
мисъл ме порази и ме накара панически да започна да си обяснявам защо
нямам и не мога да имам нищо общо с тумир.

– Тохол, готов ли си да слушаш? – попита ме Баяр.

Бях готов. Бавно наклоних глава, за да покажа това.

Баяр заговори бавно.

123
 – Воинът не бива да пие кумис и вино. Той цял живот се бори да бъде
безупречен и с ясно съзнание, както и да има точна оценка за всеки миг от
живота си. Ако пие, означава, че не е воин.

Воинът не е подвластен на пороци. Ако не може да победи пороците си,

как ще се изправи срещу истинските си врагове? Как може да работи за
своето себепознание и самоусъвършенстване, което е много трудно, тежко,
мъчително, сложно и опасно, ако не може да се пребори с неосъзнатото в
себе си, с някакви си пороци?

Воинът понякога почива, но прави това без да шуми. Той почива в самота.
Мнозина смятат, че медитира, но той си почива. Почивката е част от
медитацията на воина, другата част е битката. Воинът знае, че е лък, когато
е в битка, е с натегната тетива. Когато почива, той отпуска тетивата, за да
може, щом настане време за битка, отново да натегне лъка и да изпраща
стрелите надалеч. Когато е отпуснал тетивата, той не прилича на воин, а на
най-обикновен човек, както лъкът без тетива прилича на най-обикновена
крива пръчка. Тези, които не разбират, грешат, като смятат, че този, когото
виждат, не може да бъде воин. В мирно време те с лекота могат да се
заблудят, че воинът е като тях; всичко обаче става ясно в битка и на война.
Воинът само за миг може да натегне своята тетива и отново да стане лък.
Той става багатур и повежда своята битка, а те само гледат с широко
отворени очи. Ето къде е разликата и това не бива да се забравя.

Воинът е безкомпромисен към собствената си подготовка и затова е

безцеремонен към врага.

Понякога воинът се обръща назад и му се струва, че тази или онази победа

е била лека. Това не е така. Той не бива да забравя за тежките моменти на
подготовка, когато е израствал и е ставал добър. Никога не бива да
омаловажава победата си, защото това означава да подцени битката. Това е
обида и към противника. Воинът знае, че за да победи днес, е преживял
множество малки победи, които са го довели до тук.

Воинът не бива да подценява победите на другите хора. Той трябва да

отдаде дължимото на всяко усилие и правилна постъпка.

124
 Воинът е човек, който говори едни и същи думи с устните и сърцето си. И
когато сърцето му казва "Не!", той не произнася с устните си "Да!"

Воинът не си позволява да се надява, че ще живее по-добре в друг живот.

Той знае, че животът е само един и трябва да се живее сега и в този момент,
и всичко, което иска да постигне, го прави веднага.

Воинът никога не си позволява да се забавлява. Той се отнася сериозно с

живота си и го превръща в Път.

Воинът не обръща внимание на интригите, клюките и ежедневните неща.

Той живее над тях и не ги забелязва. Ако им обърне внимание, значи не е
воин.

Воинът никога не допуска някой да издевателства над него. Той се бори за

своята чест и свобода. Той залага живота си, но не скланя глава пред
никого.

Воинът знае, че себе познанието не може да стане неосъзнато. То е плод

на постигане и неотстъпчиво преследване. Това става всеки ден и миг, с
всяко движение и мисъл. Човекът се завладява като непозната територия,
стъпка по стъпка. Същото нещо се отнася и за самоусъвършенстването.

Воинът знае, че всеки ден, всеки миг е една битка, в която той може да
върви напред или да отстъпва. На него не му е дадена привилегията да стои
на едно място. Спре ли, това означава, че върви назад, защото неговите
врагове – Неосъзнатото и Незнанието, в този момент го завладяват. Воинът
се бори всеки миг за себе си, до последния си дъх. В момента, в който спре,
той вече е мъртъв.

Воинът мрази несправедливостта и отстоява правдата не защото така иска,

а защото това е част от Пътя. Той обаче е над малката правда на този или
онзи, а следва Великия план.

Хората отстрани наблюдават воина и се учудват на лекотата, с която той

побеждава. Те изразяват своето възхищение и често смятат, че нещата се
получават от само себе си. Воинът знае цената на всяка победа. Той
осъзнава, че когато другите ликуват, почиват и изразяват своето
възхищение, той трябва да започне да "изковава" следващата си победа.
125
Затова често воинът изглежда като човек, който е невежлив и не се радва на
похвалите. Той обаче няма време за това.

Воинът знае, че не трябва да се опитва да се прави на такъв, какъвто не е и

да се отрича от корените си. Човекът, който е в короната на своето дърво и
бере плодовете му, не се срамува от корените си. Той цени и уважава всяка
педя от Пътя си, защото знае, че Пътят го е извел до тук.

Често, когато хората започнат да научават за Пътя на воина, се отдръпват,

защото той им се струва твърде груб, изискващ лишения и себеотрицание.
Те смятат, че ако Пътят на воина беше с по-човешко лице, малко по-лек и
неангажиращ, биха могли да го следват повече хора. Когато слушат някой
воин, те казват: "Защо е нужно да се изказва толкова остро? Защо взема
толкова категорична позиция? Защо е нужно това нещо да се прави с такова
себеотрицание? Не може ли малко по-спокойно?" Те не разбират, че Пътят
на воина е такъв не защото воинът иска така, а защото не може да има друг
Път на воина, освен този. Ако воинът стане по-мек, той вече няма да е воин.

Като каза последните думи, Баяр спря и остана така мълчалив за известно
време.

– Учителю, продължете! Искам да ми разкажете още!

Беше ми хубаво да слушам багатур-багаина. Докато го слушах се пренасях

в един друг свят, в който аз бях воин. Знаех, че ако остана насаме със себе
си, мислите ми ще се въртят около Баяра и това, което се беше случило тази
вечер. Много исках Баяр да остане и да ми говори, ако трябва цяла вечер.

– За днес стига! – твърдо каза багатурът. – Днес малко закъсняхме! Ще

тръгвам!

Като каза това, багатурът стана и отново ме остави сам в юртата. Всеки
път досега, когато Баяр си тръгваше, аз се чувствах много уморен и веднага
заспивах. Този път обаче не ми се спеше. Станах и започнах да се
разхождам из юртата. Бях като животно, уловено в капан. Чувствах се все
едно трябва да направя избор, но всъщност пред никакъв избор не бях
изправен.

126
 По някое време кожата на входа на юртата се отметна и вътре влезе
старият шаман. Не разбрах дали се връща от дълъг път, или се беше
навъртал около юртата, давайки време на Баяр да ми говори за Пътя на
воина.

Дядо ми се усмихна и каза:

– Я да видим какво имаме тук.

Погледнах го учудено.

– Някой се е сблъскал с любовта! Да!

Думите на стария шаман ме изненадаха. Бях подразнен, защото той

веднага позна. Той обаче нямаше откъде да знае за това, което се беше
случило между мен и Баяра, освен ако духовете не му бяха казали. Или
може би Баяр. Не! Бях сигурен, че багатур-багаинът никога не би говорил
такива неща на дядо ми.

– Добре! – каза най-накрая шаманът. – Знам, че любовта е съкровена и

никой не обича да му се месят. Ако искаш, мога да ти разкажа една притча.

Не знаех какво означава притча, а и сега не исках да слушам нищо, но не

можех да го кажа на стареца. Мълчах. Дядо прие това като знак, че слушам
и каза:

– Когато двама души се обичат, те са като снежинки, колкото по-горещо

се обичат, толкова по-бързо се стопяват, загубват се, изчезват и се
превръщат в падащи от небето сълзи. Превръщат се в дъжд, който дава
живот на техните деца. Участта на всички хора е от снежинки да се
превърнат в капчици дъжд, да променят същността си и да дадат живот.

Думите на дядо ми ме потресоха. Не очаквах старият шаман да каже точно

това. Очите му се смееха.

– Искам да ти кажа нещо, Тохол – изведнъж шаманът стана сериозен, а

погледът му за миг се промени. Бях виждал много пъти тази метаморфоза.
Макар да беше шаман, погледът на стареца ставаше толкова сив и железен,

127
че в ушите ми отекваше метален звън. Този поглед много повече
подхождаше на воин, отколкото на шаман.

Седнах там, където бях седял, докато слушах думите на Баяр. Бях готов.
Дядо ми се засмя. Той явно се сети, че така заставам, докато слушам
багатура. Той обаче не седна на мястото на Баяр, а остана прав.

– Някой ден ще ти разкажа за това, но сега не е моментът.

След това старецът направи драматична пауза, така правеше, когато

искаше да придаде тежест на думите си, и продължи:

– Тохол, знам, че обучението ти като воин върви много добре. Багатур-

багаинът Баяр е много доволен от теб и има големи планове за бъдещето ти.
Аз обаче постоянно получавам знаци от духовете, че обучението ти като
шаман не бива да спира. Такъв знак беше и последното ти пътуване.

– Кое пътуване? – учудено попитах аз.

– Онова пътуване – каза дядо и ме погледна така все едно се правя на

глупак, а не е нужно.

Едва сега разбрах, че дядо ми е приел моя припадък за пътуване. Не исках

да споря със стареца, затова нищо не казах.

За моя голяма изненада дядо ми не каза нищо повече. Бях принуден да си

легна, макар че не ми се спеше. Лежах цяла нощ и бях вперил взор в мрака,
а там през цялото време виждах лика на Баяра.

В следващите дни всичко вървеше постарому. Съборът приближаваше и

Баяр вече не водеше заниманията ни, той рядко идваше, само да ни
наблюдава. През по-голямата част от времето той явно се усамотяваше
някъде и се готвеше за предстоящите битки. Вече не идваше и вечер в
юртата на дядо ми.

Повече не видях Баяра, не смеех да попитам Тарвил, не смеех да попитам

и дядо ми за нея. Не знаех дали те двамата не правят шамански пътувания, а
и нямаше как да разбера.

128
 Странях от Тарвил, защото ме беше срам и всеки път щом го погледнех в
очите ми се струваше, че там виждам укор и дори подигравка. Дебнех
Арбат да му отмъстя, толкова го мразех! Обвинявах го за всичко, което
беше станало между мен и Баяра. Тарвил и останалите момчета обаче ми
пречеха да му отмъстя, а и багатур-багаинът ме дебнеше.

Времето напредваше и аз скоро започнах да се готвя само за събора, така

отложих отмъщението за по-късно.

Положението в лагера ни беше тревожно. Въпреки че воините се готвеха

за събора, всички внимателно следяха вестите, които се носеха над степта.

Това, което се чуваше за хуните, не беше добро. Новините бяха тревожни

за българите. Чу се, че техният кан Руа събирал голяма мощ и се е съюзил с
братските си племена авари и западните тюрки, а други племена покорявал
и избивал безпощадно, отнемайки земите им и всичко, което притежавали.
Помнех какво ми беше казал Ат, че хуните са най-добрите воини, живели
досега, и не го забравях. Засега те не закачаха българите и се отнасяха към
нас почтително, като към наставници. Въпреки това българските
военачалници бяха мнителни и внимателно следяха това, което хуните
предприемаха. Като орли българите се взираха в набиращите мощ хуни. Те
знаеха, че два могъщи народа в степта рано или късно ще се срещнат и ще
се изправят гърди в гърди, както два лъва се сблъскват и се сбиват за
плячката си.

Багатур-багаинът Баяр отново се появи на гумното. Един път той спря

заниманията, накара ни да седнем на земята, а след това ни разказа за
изминали битки и как тогава нашите воини са удържали победи. Според
този разказ нашите воини били силни, доблестни, никога не проявявали и
не показвали страх, гняв или дори колебание. Багатур-багаинът Баяр така
увлекателно ни разказваше за нашите предци, с такъв плам и страст, че
който и древен български кан или багатур да си представях, винаги беше с
неговото лице. Ние, младите бъдещи български воини, седяхме притихнали
и мечтаехме.

Баяр рядко говореше за това, което в този момент се случваше в степта, но

на няколко пъти изрази своята убеденост, че сблъсъкът между българи и
хуни е неизбежен.
129
 – Големите владетели все някога се срещат – казваше той.

– Няма как силните хуни и българите да не се сблъскат.

Един ден моят учител ме накара да оседлая коня си. Той вече беше
направил това със своя кон. Докато пристягах седлото и слагах юлара в
устата на коня си, огледах Баяр, който вече беше върху гърба на своя кон.
Забелязах, че той беше въоръжен само с кама, по себе си нямаше лък и
колчан със стрели, нито копие, дори меч нямаше закачен на бойния си
колан.

Понеже бях любопитен и исках да знам къде ще ходим, а и трябваше да

знам какви оръжия да взема, попитах направо.

– Учителю, къде ще ходим?

– В степта – кратко отвърна Баяр, а изражението на лицето му не се

промени.

– Какво ще правим там? – продължих с въпросите аз.

– Днес ще те науча как да побеждаваш всички врагове, които се изправят

пред теб, независимо в единоборство или в битка между две армии.

Това ми прозвуча много "надуто" и ако не знаех кой го казва, сигурно бих
се изсмял. Аз обаче знаех кой е багатур-багаинът, затова останах напълно
сериозен и попитах съвсем кратко.

– Какво оръжие да взема?

– Никакво! – също така кратко отвърна Баяр.

Метнах се върху гърба на своя кон и последвах Баяр. Отначало, докато

излезем от селището, той яздеше съвсем спокойно. Когато обаче излязохме
в степта, той пришпори своя кон. Виждах мощната задница на коня на
багатура и прахта, която излизаше изпод копитата му. За да не изостана, аз
също бях принуден да пришпоря коня си. Конят на Баяр се носеше над
степта. Той препускаше толкова бързо! В този момент видях, че Баяр ми
маха с дясната ръка. Той явно искаше да се изравня с него. Пришпорих моя
кон и усетих, че това е най-бързият му бяг. Въпреки това не успях да се
130
изравня с препускащия като вихър кон на учителя ми. В този момент видях
Баяр да прави нещо немислимо. Той пусна повода на коня си и разтвори
ръце. Освободеният кон, усетил се волен и независим от водача си, се
понесе със сетни сили напред, като че се бореше за своята свобода. Той
полетя като вятър, като изстреляна стрела. Това, което правеше багатур-
багаинът, беше много опасно. Степта беше неравна, а когато ездачът не е
приведен над врата на коня, когато не държи юздата, във всеки момент
може да "излети" от гърба на коня. Скоростта, с която препускахме, беше
такава, че всяко падане щеше да коства живота на ездача. Баяр обаче по
чудо оставаше като залепен за гърба на коня си. Виждах как конят му
прелита над цели долини, как докосва земята тук-там, вдигайки облачета
прах. Чувствах тласъците на коня под мен, те бяха толкова мощни, че ако
не притисках с всичка сила бедрата си, щях да "изхвърча" на мига. Конят
ми се носеше със сетни усилия и друсаше толкова силно, че заплашваше да
изтръгне ремъка на юздата, заедно с ноктите ми.

– Тохол! Тохол! – крещеше багатур-багаинът. Той викаше толкова силно,

че го чувах, въпреки тътена от препускащите ни коне и ударите на техните
копита по каменистата степ.

– Тохол, степта е жива! Степта е жива!

Не чувах добре думите на учителя, затова се опитвах да се наклоня още

малко напред, лягайки върху мощния врат на коня си.

– Направи като мен! Пусни юздите на коня си!

Не исках да го правя, защото щях да падна и да се пребия. Бях сигурен, че

миг след като пусна юздата, ще бъда мъртъв и ще лежа размазан и с
прекършен врат в степта, в същата тази степ.

– Не мога! – казах аз, но толкова тихо, че аз самият не се чух.

– Виж! – крещеше Баяр. – Виж, сянката ми е като сянката на орел!

Направи като мен!

Не исках да го правя, но въпреки страха си, леко отпуснах повода. После

още малко. Ако не го направех, щях да призная, че съм страхливец и човек

131
без чест. Това беше немислимо за мен. Предпочитах да умра, отколкото да
се покажа пред учителя си като малодушен човек.

– Хайде, Тохол! – отново ме подкани препускащият пред мен мъж.

Внимателно пуснах повода. Не паднах, това много ме учуди и зарадва.

Някаква сила ме придържаше към гърба на коня. Дали това не беше
орендата?

– Учителю! – извиках аз. Бях горд, че пуснах повода на коня си.

– Отпусни се! Довери се на Силата, Тохол! Виж сянката си!

Погледнах надолу. Там върху земята видях размазаната си сянка. От

бързината, с която препускахме, тя изглеждаше някак безформена.

– Виж крилете на орела!

132
 Сянката ми наистина приличаше на сянката на орел. Разтворените ми ръце
бяха като криле на птица.

– Степта е жива, Тохол! Всичко това е живо и ние сме част от него! Не се
възприемай като нещо отделно от степта! Степта и животът са едно!
Хората, като се раждат, започват да виждат степта като наблюдатели.
Възприемат себе си все едно са нещо отделно. Те наричат това "себе си".
Това "себе си" ги отделя от степта и от живота.

Докато говореше, багатур-багаинът само с крака накара коня си да намали

ход и така постепенно двата ни коня тръгнаха един до друг. По муцуните
им беше избила пяна. Личеше си, че животните са уморени и се радваха на
по-бавния ход. Ние стояхме върху гърбовете им все така, с разтворени
ръце, а Баяр продължаваше да говори.

– Виж колко е странно! Животът ти и чувството ти, че си ти те отделят от

степта! Всеки българин, който се ражда като човек, вече не може да бъде
българин, защото това го отделя от живата степ и от Тангра. Всеки от нас
губи степта и Бог в момента, в който се роди. След това трябва да застиваме
и цял живот да търсим начин отново да се слеем с тях. Това е божествено
състояние, докато си жив не можеш да разбереш, че степта е жива. Не става
въпрос за това, че всяко същество в нея е живо, а за това, че тя е едно
същество, част от която сме и ние. Степта и Тангра са едно и също нещо.
Човек е истински жив само когато е в едно с природата, само когато
забрави себе си и собствените си дребни желания и зад всяко негово
действие прозира желанието на природата, на степта. Човек е истински жив
само когато не е себе си, колкото по-малко себе си е, толкова повече е в
Бог. Всяко същество в степта, всяка тревичка, всеки храст, всяко дръвче и
животно в степта е живо. Хората са арогантни, те смятат, че са най-близо до
Бог, но с живота си доказват точно обратното. Те са далеч от природата и
Бог. Хората искат да властват и да налагат волята си над света и природата.
Те са загубили хармонията, отделили са се от природата и всъщност всеки
опит да властват е унищожение и самоунищожение. Тази тяхна арогантност
ги кара да рушат и унищожават. Те не разбират силата на деликатността.

Виж – като каза това, Баяр спря коня си и посочи една тревичка. – Виж! –
Баяр скочи от гърба на коня и се приближи до тревичката. Това беше една
133
самотна трева с жилаво стебълце, което се извисяваше над останалата
трева. Изненадах се. От одеве мислех, че Баяр ще иска да седнем и да ми
разкаже отново за воина и за неговия Път, това обаче не се случваше.

След това Баяр започна да върши неща, които ме смутиха. Той се

приближи до тревичката, коленичи пред нея и я поздрави с бойния поздрав
на българите. Това беше най-свещеният знак на почит, оказван от
българите. Този поздрав воините правеха само в специални случаи и винаги
с него се поздравяваше владетеля на всички българи и Тангра.

Бях учуден, че Баяр поздравява тревичката по този начин. Това беше

необичайно. Можех да го оправдая само с това, че се намирахме далеч от
нашия стан и от хората и затова той не се притесняваше да поздравява по
този начин. Може би Баяр не поздравяваше тревичката, а цялата степ.
Преди малко той беше казал, че степта е Тангра, това обаче аз бях възприел
като някаква философия. Разбирах я, но не толкова дословно.

Странното държане на багатур-багаина обаче не свърши до тук. След като

поздрави, той започна да си говори с тревичката. Разказваше ѝ за това кой
е, какво прави, представи и мен. Гледах Баяр и се чудех дали моят учител
не започва да полудява.

След това той накара и мен да направя същото. Скочих от гърба на коня.
Много трудно подвих крак, за да се правя на шут пред някаква тревичка. Аз
бях български воин, цял живот бях градил честта си и сега ми беше много
трудно да следвам моя учител. Ако не знаех, че Баяр е много по-знатен и
значим от мен, нямаше да го направя. Ако някой друг ме караше да направя
това, никога нямаше да го последвам. Сега обаче аз клекнах и поздравих
тревичката, след това започнах да ѝ говоря. През цялото време се чувствах
много глупаво.

– Говори ѝ! – каза ми съвсем сериозно Баяр.

– Какво да ѝ говоря? – троснато попитах аз.

– Разкажи ѝ за себе си.

– Какво? – изумих се аз.

134
 – Разкажи ѝ кой си.

– Това е много обидно – отвърнах аз.

– Защо да е обидно? – учудено попита Баяр.

– Защото аз съм човек, а тя е трева. Тревата е храна на конете, а аз съм

роден да яздя коне.

– Ти смяташ, че си повече от тревичката. Тревичката ти се струва

незначителна. Степта обаче е съставена от много такива тревички. Ако ти
не уважаваш една тревичка, ти не уважаваш и степта, а това означава, че не
уважаваш Тангра, защото Тангра е степта. Ти трудно подгъваш крак пред
тревичката и не намираш сили да ѝ поговориш. Трудно намираш думи за
себе си и не знаеш кой си. Ти иначе с лекота подгъваш крак пред един
Тангра, който си си измислил, но пред живия Тангра, пред природата, пред
степта не подгъваш крак. Този Бог, на който се молиш, не е истинският,
защото е измислен от теб, затова толкова лесно подгъваш крак пред него.
Пред твоя бог се покланяш, но не и пред истинския.

Все още стоях в боен поздрав. Коляното започна да ме наболява, но не

смеех да помръдна. Думите на багатур-багаина бяха толкова сериозни, че
не смеех да мръдна.

– Тохол, разбираш ли това, което ти казвам?

– Разбирам го, учителю!

– Не го разбираш – с твърд глас каза багатурът.

Не знам защо учителят ми смяташе така, аз наистина разбирах всичко.

– Седни! – каза Баяр.

Веднага се подчиних. Той седна пред мен и заговори, а аз слушах думите

му. Над нас небето ставаше все по-тъмно, а медният слънчев диск бавно
започна да се спуска под нивото на хоризонта. Ние с Баяр седяхме, а конете
ни пасяха свободно наоколо.

135
 – Тохол, степта е жива. Всяка мушица в нея, всяка тревица, плъх, кон,
куче, чакал, човек, всичко в нея е живо. В момента, в който се слееш със
степта, ще осъзнаеш, че тя е жива. Никога не бива да я гледаш като
наблюдател, да се възприемаш като нещо отделно от нея, като нещо повече.
Ако ти се отдръпнеш от степта, и тя ще се отдръпне от теб. Ако го
направиш, ставаш чужд, а чуждият на степта човек живее във враждебна
среда и не разбира нищо от това, което е около него и което му се случва,
защото не разбира степта. Ако осъзнаеш, че степта е жива, ще започнеш да
уважаваш и най-дребната мушица в нея. Мушицата с нищо не е по-малка от
теб. Както конят не е по-любим на Тангра, защото е по-голям от теб, така и
ти не си по-мил от мушицата, защото си по-голям от нея.

– Това го знам! – казах аз. – Дядо ми ме е учил, че тревичката и билката

могат да имат по-голяма сила от едно дърво.

– Точно така! – каза Баяр.

– Учителю, това, което ми казвате, го разбирам, но не очаквах да го чуя от

вас. По-естествено щеше да бъде, ако го бях чул от дядо ми.

– Не е важно от кого го научаваш, важно е дали вникваш в дълбочината

му.

– Учителю, вие ми казахте, че ще ме научите как да побеждавам в битки и

двубои, нали затова сме тук?

– Да, аз вече ти казах как да направиш това, но ти не си го разбрал. Нали

ти казах, че не ме разбираш?! Единственият начин да се научиш да
побеждаваш е да не се изправяш срещу хората и степта. Да не ги
предизвикваш и да се опитваш да ги победиш. Единственият начин да се
научиш да побеждаваш е като се съобразяваш с Тангра, с Великия замисъл,
с природата и степта. Това става като осъзнаеш, че степта е жива, като
станеш част от тази степ. Това означава, че враговете, срещу които се
изправяш, също са част от степта. Те са част от природата, част от Тангра.
Ако ти си едно със степта и природата, ставаш едно с армията или човека
срещу теб. Тогава ти не си в противоречие с него, а ставаш част от него,
както той става част от теб. Когато възприемем противника като част от
нас, ние се борим с него все едно той е наш вътрешен, а не външен враг и

136
точно така както се борим със страха, мързела и останалите си
"противници", така се борим и с външния противник. Когато противникът
стане едно с нас, ние можем да му въздействаме и да му заповядваме все
едно заповядваме на себе си. Помни, истинският воин прави външния си
враг вътрешен противник и така се бори с него! Това е единственият начин
да победиш някой, застанал пред теб, като го направиш част от теб! Това е
истинската победа! Всичко друго поражда безсмислено насилие!

Слушах Баяр, на няколко пъти ми се струваше, че разбирам думите му, но

по някое време губех концентрация и се разсейвах и думите му започваха
да ми звучат далечни и неразбираеми.

От одеве бях очаквал Баяр да ми заговори за Пътя на воина. С нетърпение

очаквах продължение на думите му, но той явно нямаше намерение да го
направи. След това реших, че Баяр ще стане и най-после ще си тръгнем,
когато той отново заговори със силен глас.

– Степта е жива, Тохол! Степта е жива! Природата е жива! Земята е жива!

Всяко нещо, което виждаш, до което се докосваш, е живо. Целият свят е
жив и е едно същество. Жив е камъкът, жива е пръстта, живи са тревите и
храстите. Те обаче живеят свой живот и имат различно време от нас. Ние
сме живи за себе си, но сме живи и в един по-голям организъм, наречен
Тангра. Тангра не е само Небето. Тангра е и всичко между Небето и земята.
Тангра е всичко. Тангра е животът. Духът на живота е орендата. Така както
нашите органи са живи, всеки един от тях за себе си, но в същото време са
част от нас. В нашия свят ние сме центърът, в света на Тангра той е
центърът. За да бъдеш българин, трябва да разбереш това. За да си
българин, трябва да си жив и като себе си, и като Тангра. Българите никога
не прекъсват живота си в Тангра. И така както никой орган не бива да
живее за себе си и да се опитва да бъде над другите, така трябва да бъде и с
българите. Ако някой се опитва да стане по-важен от другите, организмът
боледува. Всеки един от нас е важен и всеки има своето място в народа ни.
Не може да се каже главата ли е по-важна, или краката. Тангра се нуждае от
всеки един от нас.

Ние трябва да помним, че сме част от Тангра, че сме най-важната част за

него. Това, което ни обединява, е орендата, това е душата на Тангра. Всеки

137
един от нас е част от Тангра, но в същото време самият той е цялостният
Тангра.

Яхни коня, усети неговите кости и мускули, направи така, че кръвта ти да

се движи с неговата кръв! Нека сърцето ти забие в такт със сърцето на коня!
Усети влажния му дъх, който излиза от ноздрите му! Бъди едно с него!
Бъди него!

Скочих на крака и веднага се метнах върху гърба на коня. Този път летях
като орел. Не знам какъв беше този орел, воински или шамански, но аз се
носех над степта като дух. Конят стана част от мен и аз останах без крака.
Духът ми се сля с духа на степта и аз започнах да разбирам думите на Баяр.
В главата ми се въртяха само едни думи като шамански напев: "Степта е
жива! Степта е жива! Степта е жива! ..." Дали с воинска практика не бях
постигнал шаманско състояние? Не знаех, но сега това не ме интересуваше.
Повтарях: "Степта е жива!", и летях в същата тази степ.

Тази година на събора се случи едно събитие, което разбуни целия лагер.
Всички племена и родове на българите вече се бяха събрали, когато
изведнъж съгледвачите сигнализираха, че на хоризонта виждат армия,
която се задава от северна посока. Въпреки че съгледвачите предадоха
новината само на кана, след малко тя обиколи целия лагер. Без команда
българите започнаха да се готвят за битка и макар че се опитваха да
изглеждат необезпокоени, това още повече засилваше напрежението, което
витаеше във въздуха. Всички наши воини, начело с багатур-багаина, без да
кажат и дума, започнаха да обличат плетените си ризници, слагаха шлемове
на главите си и препасваха бойните си мечове. Изражението на лицата им
беше впечатляващо. Те бяха сериозни и съсредоточени, за пръв път ги
виждах такива. Знаех, че докато се приготвяха за битката, те отправяха
молитва към Тангра и изчистваха съзнанието си, за да се подготвят да
посрещнат смъртта. Наблюдавах българските воини и запомних това
изражение завинаги. По-късно, всеки път преди да вляза в битка, аз добивах
като тях същата тази съсредоточеност и изражение с огромно напрежение.

Бях щастлив, когато всичките ни воини яхнаха конете и се насочиха към

аула на кана ювиги. Въпреки че ми забраниха да ги следвам, аз подтичвах

138
след конете и нямаше сила, която да ме отдели от нашите воини или да ме
спре.

Канът ювиги излезе от шатрата и застана пред нея. Беше облечен в златни
доспехи, шлемът и щитът му блестяха толкова ярко, че ме заслепиха.
Тиуните се въртяха като лъвове около него, а някои от тях бяха застинали
като сфинксове и подчертаваха суматохата пред себе си. Личеше си, че
всички са готови за бой. Това беше най-страховитото нещо, което бях
виждал досега. Личните гвардейци на кана ювиги бяха около стотина души.
Те не бяха разгневени или притеснени, както останалите мъже, лицата им
бяха като изсечени от камък – застинали и безизразни. Във всеки техен
жест имаше напрежение и готовност да скочат, но всичко в тях беше някак
стаено и контролирано. Личеше си, че това са хора, които през цялото
време Са готови да действат и може би затова сега бяха толкова спокойни.
Те не се нуждаеха от време, за да постигнат бойна нагласа, както и от
повдигане на бойния си дух. Те бяха готови веднага да влязат в битка.
Времето, през което се провеждаше събора, беше свещено. В степите
имаше неписан закон, че по време на религиозни и церемониални празници
народите не се нападаха взаимно. Натрапниците, които и да бяха те, не бяха
канени и трябваше да бъдат наказани.

Канът сръга коня си и тръгна напред, без да каже нито дума, без по лицето
му да трепне нито едно мускулче. Сигурно и той както всички нас беше
учуден, възмутен и може би притеснен, но по никакъв начин не го
показваше. Без никакво колебание, той беше последван от своите тиуни, а
до него яздеха военачалниците на българите. От дясната му страна застана
ичургу-боилът, който водеше дясното крило на българската конница. Зад
ичургу-боила застанаха багатур-багаините, които му бяха подчинени. От
лявата страна на кана, тая която винаги беше по-силната, яздеше кавканът,
който водеше лявата страна на българския боен строй. До него яздеха
багатур-багаините, които му се подчиняваха. Баяр, като генерал, който
произлизаше от рода на кавкана и като негов втори заместник, застана от
лявата страна на кана, точно зад лявото рамо на кавкана. Това ме накара
още повече да се гордея с моя учител. Гордеех се, че познавам и някога съм
разговарял с човек, който стои точно зад кавкана и дори може би си говори
с кана ювиги. Освен военачалниците, до кана яздеше и канът колобър,
който отговаряше благодатта на Тангра да се спусне над българския боен
139
строй и воините. В първия ред на българския конен строй винаги се
оставаше място за Тангра. Смяташе се, че той, като огромен невидим
конник, ще се спусне от небето и ще заеме мястото си в българския боен
строй, сред воините на избрания от него народ.

Отрядът, който беше изненадал българите и се бе приближил към стана,

беше спрял недалеч в степта и чинно изчакваше българската войска да го
приближи. Числеността им беше много по-малка, отколкото ни се стори
отначало. Докато се движеха, конниците вдигаха прах, който вятърът
разнасяше из степта и така създаваше впечатление, че натрапниците са
много повече. Сега, когато бяха спрели, видяхме, че са много по-малко. Все
пак на натрапничеството им трябваше да се отговори, дори ако останехме
само с маневрата и демонстрацията на сила.

Колкото повече се приближавахме, толкова по-ясна ставаше картината.

Нашите конници напредваха със средно-бързо темпо и не пуснаха конете
си в галоп, затова не ми беше трудно да ги следвам пеша. Бягането като
шаман в степта сега много ми помагаше. Когато приближихме, видяхме, че
конниците натрапници бяха облечени в дебели кожени дрехи и носеха
високи кожени шапки от боброва кожа. На главите на конете им имаше
специални кожени начелници, каквито само хуните слагаха.

От насрещния отряд се отдели един воин. Имаше две възможности – да

бъде вестоносец или преговарящ – табар, или самият владетел на хуните
Руа. За да провери каква е ситуацията, канът ювиги даде знак и цялата
българска конница като един се "закова" на място. Българските коне бяха
обучени при команда да застиват като изсечени от камък. Това винаги
респектираше противниковите армии. Воините също стояха върху седлата
напълно неподвижни. Единственото движение в нашата армия беше на
гривите и опашките на конете, развявани от вятъра. Сега обаче и той, като
че ли осъзнавайки напрегнатостта на ситуацията, се скри и се загледа в
това, което ставаше. За миг ми се стори, че целият свят е спрял своето
движение и напрегнат следи това, което ставаше пред очите ни.

Като гледах нашите воини, се сетих за българските медальони. Върху тях

беше изобразен кон, а върху гърба му, без да се изобразява тялото на воина,
се поставяше само главата му. Така конят изглеждаше като слят с

140
българския воин. Като че двамата представляваха едно същество,
включващо в себе си кон и конник слети в едно. Сега българските воини
изглеждаха по този начин.

Когато се приближи на достатъчно разстояние, за да може да бъде

разпознат, препускащият човек спря. След като българският кан видя, че
това е канът на хуните Руа, тръгна към него и се приближи. Двамата
владетели стояха един срещу друг и известно време разговаряха. След
малко се обърнаха и всеки се отправи към армията си. Канът се обърна към
българските воини и извика само една дума, която предизвика страхотно
движение.

– Шпалир!

Конницата се разцепи, както монолитен ледник се пропуква и разтваря.

Всички воини се наредиха в две редици на доста голямо разстояние един от
друг. Те бяха толкова дълги, че достигнаха до нашия лагер. Редиците
гледаха една към друга. Хората на ичургу-боила бяха от едната страна, а от
другата страна срещу тях бяха воините на кавкана. Получи се широка алея,
по която хунските воини започнаха да минават. Когато стигнаха в средата
на шпалира, българите ги приветстваха като вдигнаха мечове и ги
развъртяха с викове над главите си. В първия миг помислих, че ще атакуват
и ще ги съсекат.

Въпреки че на пръв поглед приехме хуните като добри домакини, във

въздуха витаеше някакво скрито напрежение. Беше невъзможно българите
да обърнат гръб на армията на хуните, затова ние ги пуснахме в шпалир.
Имаше много рискове за хуните, но те сами се бяха поставили в това
положение и се бяха натрапили като наши гости. Затова ние като домакини
имахме право да определяме правилата. Хуните бяха принудени да се
подчинят и дори да се разкрият пред нас и да покажат уязвимостта си.

По-късно се понесе мълвата, че канът Руа дошъл непоканен и е помолил

българския владетел в името на старото приятелство да разреши на
неговата делегация да се включи в българския събор. По смирението, с
което хуните идваха, всички единодушно решихме, че канът име решил да
покани българите като съюзници в нещо, което е решил да предприеме.

141
 Вечерта, докато седях покрай огъня, изведнъж дочух острия звук на
извикването на улулица. Сърцето ми трепна и коленете ми омекнаха. Макар
да знаех, че към лагера ни се бяха присъединили хуните, не бях си
помислил дори, че в свитата им може да е моят стар приятел. Затова в
първия момент бях изненадан от вика на улулица. Все пак подскочих и
изчезнах в тъмното по посока на звука. Поздравихме се с Ат като много
добри стари приятели. Той се държеше така все едно, че не сме се виждали
едва от вчера, а от последната ни среща бяха минали пет години; с Ат вече
бяхме на дванадесет години. Неприкритото и безрезервно държане на Ат
помогна да продължим нашето приятелство от там, където бяхме спрели
предния път.

Ат беше много заякнал и се беше развил като силен млад воин. Двамата
бяхме еднакво високи и все така си приличахме. Явно дори когато се
променяхме, се променяхме в една посока и запазвахме еднаквостта си. Ат
извади своя медальон и го изгледа продължително.

– Липсваше ми медальонът ми – каза Ат.

На мен моят също ми липсваше и исках да предложа на Ат отново да си ги

сменим. Исках той да си ми върне моя медальон със сърната, аз също щях
да му върна неговия с вълка. В този момент той ме погледна, усмихна се и
каза:

– Ти също ми липсваше, Тохол! Така една част от мен винаги е с теб и

обратното.

Предложението ми да си разменим медальоните замръзна на устните ми и

разбрах, че скоро това няма да се случи.

Ат ме помоли и аз да извадя своя медальон. След това ми припомни в

какво се бяхме заклели. Той каза, че трябва да напредвам в йерархията на
българите. След това надълго и нашироко ми разказа за живота в хунския
двор. Накара ме да се закълна, че ще мълча и на никого няма да казвам,
каквото науча от него, а след това ми сподели, че неговият чичо Руа е
решил да покори целия свят. Той все повече се опирал на двама
военачалници – Булут и Грот, в бойните походи и при управлението на
ставащата все по-голяма територия на хуните. Булут приел бойното име

142
Бледа и вече беше познат с това име. Бледа бил интелигентен и се
очертавал като много добър управител и военачалник. Всички хуни го
харесвали и обичали и били готови да го последват навсякъде. Макар и
млад, той бил справедлив, преди да вземе решение, изслушвал съветниците
си, вслушвал се и в гласа на обикновените си воини. Единственото, което
според Ат пречело на Бледа да бъде велик водач и воин, била липсата на
хищност и свирепост. Това Грот имал дори в излишество. Той не скривал
презрението си към Бледа и го подигравал за това, че се опитвал да бъде
справедлив и понякога се отнасял мекушаво към пленниците. В очите на Ат
гореше огън и той вече не просто говореше, а викаше:

– Меч и кръв, това трябва да води хуните напред! Ние сме най-свирепите
воини, жестокостта е това, което ни спасява! Именно тя спира нашите
врагове! Силата е това, което ни осигурява живот! Ние сме принудени с
кръв и смърт да отвоюваме правото си на живот и съществуване! Не трябва
да проявяваме никаква милост към враговете си!

След тази пламенна реч, Ат ме гледаше вече много по-спокойно. Той ми

разказваше за чичо си Октар и неговите досадни синове Мамас и Атакам,
на които те с Бледа щели "да духнат под опашките", когато му дойде
времето. Разказваше ми и за добрия си чичо Ойбарс, който го учил и
защитавал. Попитах го защо чичо му Руа е пристигнал така изненадващо в
нашия лагер. Вътрешно желаех малко да потисна моя приятел, намеквайки,
че чичо му е дошъл да моли и да предлага на българите съюз. Вместо да го
уязвя обаче, той започна да се смее и ме гледаше отвисоко.

– И ти ли повярва на старата лисица?

След това той продължи да говори, но преди това ме закле да не казвам на

никого това, което ще ми каже, и продължи:

– Всъщност чичо не просто ви кани за съюзници. Той е дошъл на

разузнаване. Той много добре осъзнава, че вие няма да се съгласите на
условията, които ще ви постави, и рано или късно двата най-могъщи народа
на степта ще се изправят един срещу друг. Ние, хуните, знаем, че битката
ще бъде на живот и смърт. Руа знае, че скоро ще трябва да се изправи в
битка срещу българите. Ако някога вие бяхте много по-силни и владеехте
цялата степ, днес ние вече сме по-силните. Привлякохме като съюзници,
143
унищожихме или прогонихме всички съседни на вас народи. Днес вие сте
заобиколени от наши васални народи и съюзни племена. Чичо е дошъл на
разузнаване, да огледа бъдещите си земи. Той знае, че тъй като едва ли вие
ще ни нападнете, битките ще се водят на ваша територия и иска внимателно
да огледа терена. С нас, освен воини, сме взели специални хора, които
оглеждат земята ви и рисуват на карта всичко, което видят. Те са арменци и
ромеи.

Слушах като зашеметен думите на моя приятел. Вече дори бях забравил за
дребното заяждане, което бях започнал. Отначало думите му предизвикаха
яростта ми и аз изкрещях: "Всеки натрапник, който стъпи на свещената
българска земя, трябва да е готов да се раздели с живота си!", но след това
се успокоих. Нима вероломството на хуните беше толкова жестоко?! Не
можех да повярвам на това, което чувах. Изпитах желание да защитя честта
на българите. Така както си стоях, скочих към Ат. Те бяха дошли и искаха
да ни нападнат, аз трябваше да направя нещо, с нещо трябваше да помогна
на моя народ. Ат беше изненадан от внезапното ми нападение. В първия
момент той се оказа на земята под мен. Все пак побратимът ми беше малко
по-силен от мен. Сигурно беше хранен по-добре на софрата на хунския кан
или пък неговите четирима учители го бяха обучили по-добре във воински
умения. Скоро той се опита да спечели преимущество над мен и двамата се
затъркаляхме из тревата. Мина много време преди да се разтървем
изнемощели от борбата. Ядът ми премина така внезапно, както се бе
появил. Спорът остана нерешен. После Ат дълго ме увещава да мълча, да си
спомня, че се бях заклел на никого да не казвам това, което бях научил от
него. Знаех, че той не е виновен, но все пак ме беше яд на хуните и на него.
Ат ме увещаваше да си мълча и да мисля как да израсна в йерархията на
българите, за да можем един ден да обединим двата народа и да създадем
най-могъщата държава в света. Едва тези негови думи ме успокоиха.

– Руа иска да ви унищожи. Той иска хуните да живеят за сметка на

българите. Според него двата народа не могат да съществуват заедно и
животът и оцеляването на хуните преминава през гибелта на българите.

За разлика от Руа аз виждам нещата по друг начин. Според мен

единственият начин да се властва над степта е двата народа да се слеят.
Нашето бъдеще е общо. Представи си двата народа слети в обща армия!

144
Каква сила, каква мощ! Кой ще посмее да се изправи срещу нас? Дори
римляните ще отстъпят пред такава бойна сила.

Опитвах да си представя картината, която Ат така живописно ми

представяше. Наистина това щеше да бъде нещо огромно и велико, но как
двамата е Ат можехме да го направим. Аз и той бяхме никои. Какво
можехме да направим пред волята на кан Руа, на кана ювиги и на всички
тези воини?

Следващите дни минаха бързо за мен. През деня помагах на нашите бойци
в тренировките и при възстановяването, а по-голямата част от вечерта
прекарвах с моя приятел. Понякога с него се увличахме и оставахме да си
говорим до късно през нощта. През оставащата малка част от нощта се
опитвах да спя. Бях толкова вдъхновен от това, че българските воини вече
ми позволяваха да им партнирам, че не ми беше нужно много време за сън.
Вечер с Ат, освен разговори, започнахме да обменяме опит. Той твърдеше,
че вече е почти завършен боец в хунското бойно изкуство "Торе". Аз бях не
по-малко силен от него, но много по-бърз. Той все пак настояваше, че като
син на вълчица трябва да бъде много по-силен и борбен от мен. Когато го
изпреварех с някой удар, той, оправдавайки се, казваше:

– Сине на сърна, бързи са движенията ти! Дано не използваш тази бързина

за бягство!

След такава забележка, започвах да налагам Ат не на шега и той

"изяждаше" як пердах, но тъй като беше много упорит, продължаваше да ме
провокира. Ат беше голям инат, въпреки че целия го бях насинил, той
продължаваше да се шегува с мен.

Разбрахме се с Ат, че нашето споразумение и свещена клетва са много по-

важни от всички клетви, които сме дали досега и които ще дадем в бъдеще.

Въпреки че беше забранено, под страх от смъртно наказание, да се показва

каквато и да е част от българското бойно изкуство на хора от други народи,
прецених, че хуните, като наши съюзници, вече познават уменията ни.
Освен това, те вече бяха участвали в битки редом с българите, така че
предположих, че няма да покажа на Ат нещо, което не е виждал. Така с Ат
взаимно си показвахме техники и водехме битки без оръжие. Доколкото

145
разбрах, хунското бойно изкуство беше по-ограничено от нашето. Имах
чувството, че те са запознати само с някои части от нашето бойно изкуство.
Ат оцени по достойнство българската бойна система. Основно му
обяснявах техники и тактики по време на битките. Неговите удари и
ритници много наподобяваха нашите, но само на външен вид. Те нямаха
дълбокото разбиране на нашата техника. Ако човек, който не разбира, гледа
отстрани, би казал, че двамата с Ат правим едно и също нещо, но за мен
разликите и по-високото ниво на "Да" пред "Торе" бяха очевидни.

С дневните и нощните тренировки се получаваше така, че почти през

цялото време се занимавах с бойни изкуства. Вечер сънувах битки и
неведнъж се стрясках от силно стягане на всичките ми мускули, докато
сънувам, как се бия. От това, че през целия ден тренирах, постепенно
започнах да се чувствам все по-отпаднал и уморен.

Най-накрая денят на битките настъпи. Багатур-багаинът Баяр беше ставал

много пъти победител в битките. С всяка изминала година хората с все по-
нарастващо любопитство следяха кога най-накрая той ще бъде победен.
Всички искаха да станат свидетели, защото знаеха, че това ще бъде част от
българската история.

Тъй като никога досега моят учител не беше губил двубой, а и сражение,
от година на година ми се струваше, че в него нараства напрежението
заради предстоящата загуба. Нервността, макар и проявена при съвсем
незначителни поводи, беше очевидна за мен. Може би затова моят учител в
последно време, преди да дойдем тук на събора, все по-често след
занимания ме изпращаше до юртата на дядо, а след това се заседяваше до
късно, като разговаряше надълго и нашироко със стария шаман. Мен
обикновено ме караха да лягам да спя. Понякога до ушите ми достигаха
откъслечни реплики и разбирах, че Баяр търси всички методи, които могат
да помогнат на воина да победи. Баяр вече беше на тридесет и седем зими и
се смяташе за ветеран. В моите очи той изглеждаше стар. Това, че търсеше
помощ от стария шаман ме караше да се чувствам важен, значим и по-
голям в собствените си очи.

Въпреки че смятах багатур-багаина за стар, знаех, че всъщност той е в

страхотна бойна форма. Бях го виждал как се готви за битки и как тренира.

146
Бях сигурен, че в тоя свят не може да има по-добър воин от него. Всяко
негово движение беше страховито, премерено и вещаещо смърт. В битка и
най-малкото му помръдване предизвикваше болка. Баяр беше най-твърдият
и безкомпромисен към себе си воин, който бях виждал; тази
неотстъпчивост го караше да бъде безцеремонен и към противниците си.
Бях чувал, че той е такъв и като военачалник. Още се разказваше как в
битката срещу аланите, вместо да остави изход и да запази живота на
обсадената армия, като отнеме само честта им, Баяр ги затворил в кръг, без
да им предостави някакъв коридор за изход, и безпощадно ги избил. Това
беше направило името му известно сред народите. Другите народи го
презираха и мразеха, а българите се възхищаваха от него, но също
изпитваха притеснение от присъствието му. Макар и презряно, това
действие се бе оказало твърде ефективно и аланите повече никога не се
съвзеха след този удар и не навдигнаха глава. Те напуснаха степите и се
укриха в дебрите на Кавказ.

Баяр се готвеше с особена съсредоточеност и свирепост за битките най-

вече с хунските бойци. Виждах бойния блясък в очите му. Нямаше човек,
който да не се възхищава на силата му. Именно така щях да запомня Баяр
завинаги. Мускулите му бяха намазани с мазнина, в която са били киснати
специални билки. Огънят отблясваше и искрящите пламъци се отразяваха в
съвършеното тяло на багатур-багаина. Дори белегът на гърдите му като че
ли не се забелязваше толкова много. Когато се раздвижи, мускулите му
"затанцуваха" и тялото му заприлича на разтопен огнен метал. Тялото му
беше съвършено. Главата му беше избръсната безупречно, а черната му
коса бе сплетена в стегната тиунска плитка. По цялото си тяло, освен
плитката, Баяр нямаше нито едно косъмче. Беше облечен единствено с
кожена препаска. Препаската беше от мека кожа и въобще не пречеше на
движенията му. Над нея багатурът беше пуснал две къси парчета фина
кожа, която се спускаше отпред и отзад. Те имаха за цел допълнително да
предпазят слабините му, както и да прикриват движенията му, особено с
крака. Аз лично бях виждал как Баяр, чрез движението им, успяваше да
създаде лъжливо впечатление в противниците си и да ги изненада със силен
ритник в главата или тялото.

Баяр стоеше като вкаменен. Огнените факли го осветяваха от всички

страни и отблясъците им създаваха илюзията все едно, че воинът се движи.
147
Аз обаче знаех, че той стои неподвижен, защото в продължение на години
го бях виждал как застива така преди всяка битка. Той можеше да остане в
това състояние толкова дълго, колкото никой друг, до пълно изтощение.
Като контролираше безупречно всеки мускул от тялото си, той прикриваше
емоциите и мислите си. Освен това, чрез заставането преди битката,
българите се опитваха да спрат изразходването на свещената сила,
изпращана им от Тангра – орендата. Смяташе се, че когато човек престане
да се движи и да изразходва оренда, тя се натрупва в тялото му. Също така,
докато бяха застинали, българските воини общуваха с Тангра. По този
начин те пречистваха съзнанието си и се приготвяха да отидат в саракта
при него, ако ги призове.

Канът ювиги се изправи и всички мъже замлъкнаха. Той заговори бавно и

това подчертаваше величествеността и неповторимостта на това, на което
ставахме свидетели. Гледах благородните черти на нашия владетел и не
можех да скрия възхищението си. Той имаше красиво одухотворено лице.
То беше опасано от красива, тук-там посребрена брада, а под кожената му
шапка се подаваха гъстите му коси. Никога досега не бях виждал човек,
който да оставя цялата си коса да расте свободно и сега тя ми направи най-
силно впечатление.

Гледах владетеля на всички българи, най-великия владетел в света, този,

който властва над цялата степ и си представях, че съм на негово място.
Някакво странно усещане ме караше да не мога да откъсна погледа си от
него. Имах чувството, че този мъж ми е близък по някакъв странен начин.
Може би всички български воини се чувстваха така в присъствието на
нашия върховен владетел. Може би нас ни привличаше не само личното
излъчване и харизмата на кана, а орендата ни действаше по този начин.

Тъй като от одеве бях твърде зает да мисля за своите си неща, бях чул
думите на кана, но едва малко по-късно ги осмислих. Канът каза, че заради
присъствието на хуните, тази година няма да има битки между мъжете от
родовете. Може би нашият владетел не искаше да показва на натрапниците
повече от нашето бойно изкуство. Вероятно той подозираше и
предчувстваше това, което Ат ми бе разкрил, че хуните са дошли да ни
шпионират.

148
 Тази година битката щеше да бъде само една. Един български воин щеше
да се изправи срещу един хунски воин. Най-добрият български воин –
багатур-багаинът Баяр, щеше да се изправи срещу най-добрия хунски воин,
така както е било някога в древни времена.

Отново погледнах към Баяр, той стоеше все така застинал, все едно не го
интересуваше това, което се случваше около него. Двамата с Ат се бяхме
сврели сред краката на първите редици зрители и тръпнехме от вълнение.
Ат беше особено превъзбуден и целия се тресеше от вълнение, защото
боецът, който щеше да се изправи срещу Баяр, беше неговият учител в
хунските бойни изкуства. Това беше най-добрият воин на хуните, който
беше и учител на престолонаследниците. През годините хуните бяха
израснали много в бойно отношение.

В този момент видях хунския воин. В първия момент дъхът ми секна. Това
беше най-страховитият човек, когото бях виждал, ако въобще беше човек,
защото всъщност воинът не приличаше много на човек. Той беше огромен,
много по-едър от Баяр. Кожата му беше мургава и също беше намазана с
мазнина. Тя блестеше още по-силно от кожата на моя учител. Прическата
на хуните досега ми беше изглеждала нелепа и смешна, но сега за пръв път
тя ме накара да извърна поглед от страх и притеснение. Върху главата на
този мъж плитките, спускащи се над ушите и на тила, изглеждаха
заплашително, те още повече засилваха животинското му изражение.
Мъжът беше с плоска, като настъпана жаба, глава и прическата му още
повече подчертаваше това. Въпреки гротескния му вид, като го гледах, по
никакъв начин не можех да се изхиля. Дори не можех да се усмихна.
Мъжът беше страховит. За миг се притесних за живота на своя учител.
Сплесканата глава, прическата, грозните дълбоки белези по лицето му,
огромната долна челюст, издадена напред, широкият сплескан нос,
изпъкналите скули, малките очички, които бяха като на див звяр и се
въртяха като че ли дебнеха своята жертва, огромните гърди, които като два
щита прикриваха тялото му, късият и широк мощен торс и несъразмерно
дългите и силни ръце, погледът, поведението на мъжа, всичко това
вещаеше заплаха и ме караше да тръпна от ужас. Само слепец можеше да
не се притесни от вида на този човек. Мъжът излезе бавно и спокойно
прекрачи границата на бойното поле все едно е нищо. Всяко негово
движение излъчваше увереност и спокойствие. Хунът беше истински воин
149
и това си личеше по всеки негов жест. Мъжът спря и всички българи
замлъкнаха. Явно и те виждаха и мислеха това, което и аз.

Ат се размърда неспокойно. Той сигурно забеляза впечатлението, което

хунът направи не само на мен, а и на всички българи.

– Когато твоят Баяр загуби, ела при моите учители; Ойбарс, Руа, Муенчак
и Грот ще те учат на Торе – истинското бойно умение на победителите.
Така двамата ще станем най-силните бойци в света.

Не намерих за нужно да отговарям на Ат, а и напрежението дотолкова ме

бе обзело, че сковаваше движенията и мислите ми.

Мъжът обиколи бавно бойното поле, което приличаше на гумно. Той беше
накарал всички нас да замлъкнем. Над лагера се бе разстлала такава
тишина, че се чуваха конете, спънати извън лагера. Дори те като че ли
усещаха напрежението, което се бе нагнетило и след като изцвилиха един-
два пъти, също замлъкнаха и се заслушаха в тишината. Мъжът бавно
обиколи бойното поле. Той изгледа българите с огнен поглед, в който
отблясъците от факлите и огньовете се смесваха със злобата му. Този не
беше дошъл просто така тук. Той беше истински воин и бе дошъл да воюва,
да победи и да убие. Всички българи го гледаха и изпитаха респект. Сега
разбрах какво означава тази дума – уважение и притеснение, почти страх.
Този мъж изискваше респект от българите. Като хора на честта, те му го
отдадоха. Старите български воини знаеха колко е трудно да се държиш
като този мъж във вражески лагер. Той беше достоен противник, може би
скоро щеше да бъде техен враг и да се изправи срещу тях в битка. Може би
съвсем скоро същият този щеше да убие в битка всички тези хората, но сега
те му отдадоха почит и уважение.

Когато хунът мина покрай мен, успях да го огледам още по-добре. Не

само лицето, но и цялото тяло на хунския воин беше насечено от белези. Те
го пресичаха от едната до другата страна. Тялото му беше огромно, но
макар и без никаква тлъстинка по себе си, не беше красиво и хармонично, а
уродливо. То приличаше на кълцано месо, като че някой беше насякъл
няколко воина, след това беше избрал най-силните им части и от тях, без да
се интересува от това как ще изглежда творението му, ги беше съединил в

150
едно цяло. Мъжът, който ни изгледа, не беше съвсем човек, това беше
някакво същество – нещо между див звяр и бик.

Когато се приближи до нас двамата с Ат и ни погледна, изведнъж мъжът

спря, той ни изгледа, а в малките му очички се появи изненада или поне аз
видях това, освен това мъжът за миг трепна. Той гледаше мен и Ат.
Изтръпнах. Бяхме се издали. Ат осъзна твърде късно какво беше станало.
Мъжът не промени изражението на лицето си, но ние разбрахме, че той
вече знаеше, че сме братя. Хунът отмина, а Ат прошепна в ухото ми.

– Какво направихме!? Не биваше да стоим един до друг. Разпозна ни.

Какво да правим?

Не знаех какво да отговоря, затова мълчах.

Хунът беше свършил своята обиколка и се изправи от едната страна на

побитата в средата на игралното поле дървена колона. Той застана точно
срещу Баяр. В началото бях сигурен, че моят учител багатур-багаинът Баяр
ще победи хунския воин, това обаче беше преди да го видя. Сега, когато
видях мъжа отблизо, съвсем сериозно започнах да се притеснявам за
здравето и живота на багатур-багаина. Хунът беше истински воин.
Неподправено чисто зло в човешки облик. Имах чувството, че този не може
да е раждан от жена, дали не беше някакъв демон, окован от хуните в този
свят? Дори да беше така, нищо не можеше да се направи. Баяр трябваше да
се изправи срещу него и да го победи. Осъзнавах каква отговорност е
легнала върху плещите на моя учител.

От одеве обаче той си стоеше все така вкаменен и не помръдваше. Моят

учител още не знаеше пред какво се е изправил. Може би единствен Баяр не
се притесняваше за това, което след малко щеше да се случи. Това
вкаменяване засега го спасяваше. Сега разбрах защо се правеше, но в
същото време си дадох сметка колко е трудно да се отделиш от реалността,
когато твоят враг е очи в очи срещу теб, когато се разхожда наоколо като
разярен бик. Баяр можеше да го направи, аз обаче нямаше да мога и сега си
признах това. Едва сега разбрах, че досега, когато ме бяха карали да
застивам, ги бях лъгал, както дядо ми, така и багатур-багаина.

151
 В този момент осъзнах, че един срещу друг се изправяха двамата ни
учители. Битките, които се провеждаха всяка пролет на събора, имаха за
цел да умилостивят Тангра, да го подтикнат да изпрати нов живот на
природата и племето. Те бяха жертвоприношение, молитва за здраве и
успех. Чрез тях нашият бог изпращаше послание на народа си каква ще
бъде предстоящата година. Чрез битките колобрите гадаеха какво ще се
случи и добро или зло ще е то за народа на българите. Никой досега не
беше чувал в тези битки български воин да е бил побеждаван от боец от
друг народ. Хунът беше първият воин, който изглежда можеше да го
направи и той щеше да се изправи срещу най-добрия български воин –
Баяр. Името на хуна обикаляше тълпата и предизвикваше уважението на
българите.

– Грот! Грот! – повтаряха българските воини. Въпреки че беше от друг

народ, воините ветерани изразяваха своето уважение и оценяваха хуна по
достойнство.

Никой, включително и Баяр, не знаеше какво ще направи Тангра, ако воин

от друг народ стане победител в свещените битки. Всички около нас
смятаха, че или небето ще се продъни и ще ни приеме всичките, или най-
късно до есента хуните ще ни покорят. Именно поради това напрежението
беше изключително голямо. Това не беше просто битка между двама воини
или между два народа. Това беше битка за благоволението и милостта на
Тангра. Всички бяха убедени, че от изхода на тази битка ще зависи дали
въобще ще ни има нас българите. Тълпата все още беше вцепенена от
силата, която двамата бойци излъчваха. Никога досега залогът в една битка
не се беше вдигал толкова много. Всеки български воин се беше слял с
Баяр, те всички искаха да му помогнат и да участват в битката срещу хуна.

Без знак двамата мъже се раздвижиха и започнаха да се дебнат. Те се

движеха в кръг около дървената колона. Двамата ми заприличаха на опитни
ловци, които се опитват да се "уловят". Всеки искаше да превърне другия в
жертва. Изведнъж, без никакво предупреждение, Баяр скочи напред, хвана
се за колоната и, използвайки я за опора, повдигна така тялото си, че кракът
му се извиси и, разчитайки на изпреварващата си бързина, ритна главата на
хуна отстрани. Той направи това със свободно широко движение, като че ли
рита тиква. Всичко изглеждаше така все едно това беше най-лесното и

152
естествено нещо, което можеше да се направи. Ритникът уцели хунския
воин в слепоочието отстрани.

Знаех, че ние, българите, сме единствените, които в бойното поле имаме

колона, и беше ясно, че Баяр ще се възползва от това, че е провел много
битки по този начин. Само за миг, докато го ритна, погледнах нагоре.
Нощното небе ми се стори мрачно и черно, като че облаците на
притеснението не бяха затулили само моето вътрешно небе, а и природата.
Там, на фона на черното небе, видях белия туг, острието като че
пронизваше нощната небесна твърд, бялата конска опашка сияеше,
осветявана от отблясъците на огньовете и факлите.

След ритника, хунът беше зашеметен и за миг като че ли се разклати. Стон

се изтръгна от гърлата на хилядите български воини. Не можех да повярвам
на лекотата, с която Баяр бе успял да ритне хуна. Само за миг вярата ми в
неговите сили се върна обратно. Изсмях се на притеснението, което ме бе
сковало, след като бях видял хуна. Баяр беше истински воин и явно щеше
да победи с лекота поредния си противник. Ядосах се на себе си заради
лекотата, с която бях решил, че Грот е много добър и дори по-силен от
учителя ми. Изпитах възхищение и истинска гордост от това колко смел е
учителят ми. Не можех да повярвам, че аз си говоря съвсем спокойно с този
човек, че той ни посещава и си говори с дядо ми, че съм спал в неговата
походна юрта, че именно той е мой учител в Пътя на воина и "Да". Исках да
се обърна и да крещя в лицето на Ат, че българските воини са най-силните
на света, че сме по-добри от хуните, че "Да" е истинското бойно изкуство, а
не "Торе", но не го направих, защото битката продължаваше. Грот само за
миг се разклати, но веднага след това се окопити и атакува. Той подскочи
към Баяр като планински леопард. В миг видях колко дребен изглеждаше
Баяр в сравнение с хуна и изтръпнах. Не знам дали Баяр беше повярвал, че
е победил, или изненадата и бързината на Грот беше толкова голяма, но
хунът успя да сграбчи моя учител. Черните му ръце обгърнаха тялото на
Баяр. Той го привлече към себе си и го притисна в смъртна хватка. Виждах
огромните като щитове гърди на хуна, тялото му като буре, силните като
могъщи клони ръце и малката главичка, която караше тялото му да
изглежда още по-силно. От Баяр не се виждаше почти нищо. Хунът дишаше
тежко, но стискаше българския воин с унищожителна мощ. Знаех обаче, че
Баяр е намазан с мазнина специално за такива случаи. В този момент той
153
използва миг на слабост при опита на хуна да прихване ръцете си, за да
може още по-силно да го стисне, и се изплъзна. Грот беше задъхан и
гневен, гърдите му се повдигаха заплашително. Той атакува изплъзващия се
Баяр. Българинът искаше да излезе назад. Той не бягаше, а отстъпваше.
Ние, българите, знаехме, че когато се изтегляш от битка, без да бягаш, го
правиш, за да се върнеш още по-силен. Това ми беше казал Баяр. Сега той
се опитваше да направи точно това, но Грот не го оставяше. Хунът
продължи яростно да атакува учителя ми, който изглеждаше, че отстъпва.
Грот риташе и удряше, а Баяр се защитаваше, като опитваше да се изтегли,
за да се "събере". Всъщност виждах, че багатур-багаинът няма друг избор.
Грот беше огромен и много силен. Той се биеше енергично и пръскаше
силата си, от която имаше в изобилие. Отстрани все повече ми приличаше
на бик. Скоро свикнах с това Грот да атакува, а Баяр да се брани и с всеки
миг ставах все по-спокоен. Баяр се бранеше наистина перфектно, с чисти,
икономични, отмерени движения. Тъкмо когато мислех, че успя да успокои
хуна и се изплъзна от преследването му и вече се чудех каква ще бъде
следващата му атака, очаквах това отново да бъде някакъв ритник или удар,
не можех да си представя, че учителят ми може да надбори хуна, Грот
отново хвана Баяр. Този път го стисна с всичка сила. Баяр отново се опита
да се освободи. Бях сигурен, че отново ще успее. Този път обаче Грот
реагира мълниеносно. Той изпусна ръце, хвана глезена на Баяр, завъртя го с
такава сила, че Баяр се изправи като тояга и го удари в дървената колона.
Тътенът беше страхотен. Багатур-багаинът се огъна като тръстика ударена в
дърво. При удара се чу изпращяване. Бях сигурен, че хунът счупи кости и
ребра на учителя ми. Това беше краят. След удара, над българския стан се
разнесе дълбок стон. Баяр беше обречен. Може би беше мъртъв. Знаех, че
няма начин да победи, но дали нямаше да загуби живота си в тази вечер,
тук, под тези звезди и това небе? Така ли щеше да завърши животът на моя
учител? Натъжих се. Не бях очаквал, че това може да се случи и то толкова
внезапно. В този момент проумях колко тънка е границата между победата
и поражението, между живота и смъртта. Такава беше участта на воините.
При тях всичко беше на границата. Дадох си сметка, че сигурността, която
имах, че Баяр ще победи, беше само благодарение на огромната сила и
умения на моя учител. Всеки път досега той беше побеждавал и аз смятах
за съвсем нормално и този път да бъде така. Досега винаги се бях поставял
на мястото на победителя и не ми се беше налагало да виждам нещата от

154
страната на тези, които губят битката или живота си. Тази страна на
войнството не ми беше позната и не ми харесваше. В този момент, за един
миг само осъзнах за какво точно бях копнял толкова много години. Това ли
беше всичко? Заради това ли трябваше да воювам цял живот? За да се
доказвам във всяка битка и чрез всяка победа да отсрочвам смъртта си до
следващата битка. Това ли беше животът на воина? Не ми харесваше!

Докато си мислех всичко това, видях Баяр бавно да се изправя, личеше си,
че е сериозно наранен. Грот обаче не го оставяше. Той се спусна напред,
сграбчи го, стисна го и продължи да го блъска в колоната. Това, което
трябваше да бъде предимство за Баяр, сега се превърна в негова прокоба.
Най-накрая Баяр се предаде, той отпусна глава. Грот го стисна, но този път
обхвана с ръце колоната и така притискаше Баяр още по-силно, без да му
дава възможност да се изплъзне. Тишината над множеството беше такава,
че се чуваше пращенето от чупенето на костите на моя учител. Седях
безпомощно, нищо не можех да направя, освен да стискам юмруци в
безсилието си. Не можех да гледам как учителят ми бавно умира,
задушаван като в хватката на огромна змия. Не можех да гледам Баяр така
прикован към колоната с туга отгоре, исках да извърна поглед, но не можех.
В това имаше някакъв дълбок символ, Грот, който в свещеното бойно поле,
върху гумното с туга отгоре, бавно убиваше Баяр. Дали това не беше краят
на България? Не беше ли Грот като народа на хуните, които притискаха
българите и искаха да ги прогонят от степта? Колоната беше Тангра и може
би той беше решил да прехвърли благодатта си към народа на новите
господари на Великата степ. Тангра стоеше безучастен и наблюдаваше
всичко това. Гледах битката между двамата воини, но виждах тези образи.
Може би това виждаха и разбираха и останалите българи, защото всички
бяха ни живи, ни умрели.

Грот стискаше Баяр, но сигурно започна да се изморява или помисли, че

Баяр се предаде, защото леко отпусна хвата си. Баяр явно беше чакал този
миг. С невероятна бързина той се изплъзна, а в следващия момент реагира
инстинктивно. В него сработиха годините тренировки и обучение. Той
сграбчи хуна и с мощен вик на болка го вдигна над главата си. Грот беше
много по-тежък от Баяр, а и бях сигурен, че багатур-багаинът има счупени
кости и ребра, въпреки това той го вдигна над главата си все едно беше
перце. Баяр използва същата техника, която преди години аз бях използвал
155
срещу Арбат. За разлика от мен обаче, вместо след като го повдигна да го
тръшне на земята, той приложи разновидност на техниката, която не
познавах. Докато държеше още хуна над главата си в изпънатите си ръце,
Баяр бавно се завъртя и ни показа как е хванал хуна, като че ли се хвалеше
и искаше да ни убеди, че хунът е изцяло зависим от волята му. В погледа
му имаше блясък, но не беше свирепа жестокост или загуба на контрол,
личеше си, че действията му са ръководени от великата десница на
предопределението и силата на Тангра. Докато се въртеше и крещеше, Баяр
ме погледна. Този поглед беше отсъстващ и показваше, че великият воин е
в особено състояние на духа. Тези очи не виждаха в този свят. Техният взор
бе насочен отвъд, там където беше забранено за обикновените хора.

Грог беше стъписан. Той се опитваше да се освободи от срамното

положение, в което бе изпаднал. Хунът се бореше, но Баяр успяваше да го
задържи. Колко ли силен беше Баяр, за да задържи огромния воин така? Все
пак скоро Баяр сви ръце и го отпусна върху врата си.

След като обходи всички посоки, оглеждайки ни като орел, който стиска в
ноктите си своята жертва, изведнъж багатур-багаинът се обърна към
българския владетел. Канът беше седнал на трона си, върху който бяха
наметнати животински кожи. До него на малко по-нисък стол седеше
хунският владетел Руа. Баяр гледаше кана ювиги в очите, като че ли искаше
да изсече тази картина в неговата памет завинаги. А може би очакваше
знак, за да спре. Имах чувството, че Баяр продължи да гледа кана цяла
вечност. Канът обаче не помръдна, по лицето му не трепна нито едно
мускулче. Тогава, без да промени изражението и с нещо да подскаже какво
ще прави, Баяр внезапно повдигна нагоре тялото на започващия да се
окопитва хунски воин, а после силно го дръпна към земята, но вместо да го
удари в нея, той бързо подложи левия си крак напред и приклекна в дълбок
напад. Тялото на хуна се удари с всичка сила в бедрото и коляното, които
Баяр бе заложил. Чу се силно изпращяване, а гръбнакът на хуна грозно и
страшно се прекърши. Тялото му увисна като дрипа, само от време на време
то биваше разтърсвано от мощни конвулсии. Смъртта на хуна беше грозна
и страшна, но не дойде веднага. Хунът продължаваше да потрепва и да се
тресе, българинът го държеше, без да помръдва, а погледът му, все така
отсъстващ, продължаваше да гледа напред в небитието. Наблюдавах цялата
тази гледка отстрани, но имах усещането, че една част от мен гледа през
156
очите на моя учител. Бях сигурен, че Баяр не осъзнава ситуацията, той
сякаш не обръщаше внимание на никого, а и на тялото, което още
конвулсираше в ръцете му. В този момент насочих вниманието си върху
белега на гърдите му, който беше станал морав. След смъртта на хуна, Руа
се бе изправил на крака и се беше хванал за дръжката на меча си.
Изглеждаше, че във всеки момент ще скочи и ще съсече българския воин.
Знаех, че това нямаше да се случи, защото би било най-голямото безчестие
за един владетел. Това би покрило името на Руа с позор и всеки хун би се
срамувал заради спонтанността и емоцията, която техният владетел си е
позволил да покаже.

Въпреки действията на хунския владетел, Баяр не го удостои с поглед, той

продължаваше да гледа втренчено в очите на кана ювиги. В изражението на
Баяр нямаше омраза и страст, той се беше вцепенил и приличаше на статуя.
Всички българи седяха и не трепваха. Никой не издаваше и звук. Много
тихо и внимателно се огледах, исках да видя как изглежда моят народ в
този момент. Исках да запомня момента, да го съхраня в паметта си
неподправен, завинаги. Неведнъж се бях притеснявал, че може да се окаже,
че съм тумир. Сега тази мисъл нахлу в главата ми. Знаех, че това ми
желание е по-скоро на тумир, отколкото на воин, но това не ме притесни.
Въпреки това си помислих, че в тълпата сигурно има няколко тумир, които
да запомнят този исторически миг. Тихо се огледах, за да не преча на
сънародниците си да изживеят пълноценно мига. В очите на цялото
множество български воини се отразяваше блясъкът на факлите и очите им
страшно светеха. В изражението на всеки един от тях открих изражението
на Баяр. Тогава се сетих, че всички те бяха в земята на Тангра.

Може би в този момент и по този начин те отдаваха почит на великия и

достоен хунски воин – Грот, или благодаряха на Тангра, че беше избрал тях
пред хуните. Доколкото можех, опитах и аз да оттегля духа си.
Шаманството или това, че целият народ се беше устремил към Тангра ми
помогна много бързо да ги последвам с духа си. За миг като че ли ми
пораснаха криле. Отначало изпитах чувството, че летя и то не като реене, а
като стремглав полет на спускащ се сокол. Само че вместо да се спускам
надолу, аз летях нагоре. В миг си помислих, че съм сокол устремен нагоре
към небето, а моята жертва е самият бог Тангра. Докато траеше видението,

157
пред очите ми се разливаше изключително ярка светлина. Тя ме
заслепяваше и ми пречеше да видя каквото и да е.

Изведнъж видението прекъсна. Пред очите ми стана тъмно. Виждах нещо,

но не можех да определя какво. На помощ ми дойде носът ми. Въпреки
тъмнината, носът ми безпогрешно определи на какво мирише. Това беше
най-милата и любима миризма. Нищо друго не миришеше толкова хубаво.
Нямаше на света по-хубава миризма. Да, миришеше на леко влажна, току-
що разорана рохка земя. Миризмата на земя ме беше съпровождала през
целия ми живот. Земята беше това, на което живеехме, благодарение на нея
Тангра беше направил българите, тя беше най-ценното, с което
разполагахме, заради нея се биехме и умирахме, в нея лягахме за последен
път. Сега разбрах, че лежа по лице върху земята; бавно вдигнах глава... Но
изведнъж чух множество гласове и викове... Бях в земята на Тангра –
саракта, при българските воини... Виковете се усилваха, светлината се
връщаше отнякъде... Толкова много исках да погледам легендарните
български воини, които пребиваваха в земята на Тангра... Някой ме удряше
по лицето и викаше името ми. Усещах ударите като докосвания... Сепнах
се, разбрах, че скоро ще трябва да напусна земята на Тангра и да се върна в
земята на българите. Нещо трябваше да направя, но какво? ... Светлината
отново ме заслепи и ме застави да затворя очи... Явно гледах е някакво
вътрешно зрение, а беше толкова хубаво и спокойно тук, и така
притъмнено. Нещо трябваше да направя! ... Усещах, че във всеки миг ще
напусна саракта. Още миг. Изведнъж се сетих, трябваше да взема от
свещената българска земя. Свих шепата си и сграбчих колкото мога от
меката, ароматна земя... Почувствах още един шамар. Отворих очи, отблизо
видях загриженото лице на Ат... Всички българи се бяха изправили и
поздравяваха Баяр за победата. Според Ат бях припаднал, но аз знаех по-
добре от него какво се беше случило. Българите бяха вдигнали ръце и
поздравяваха победителя, никой от тях не беше забелязал какво бях
преживял. Добре че дядо ми го нямаше тук, иначе пак щеше да ми говори
за това, че трябва да избера и да продължа по Пътя на шамана.

Първото нещо, което направих, след като се съвзех достатъчно, беше да

погледна шепата си. Там още стисках от дъхавата, свещена българска земя.
Това ме накара да се почувствам щастлив. Бях успял да пренеса свещена
земя между световете. Това можеха да направят само българските жреци
158
 – Колобрите. Бях безкрайно удовлетворен и щастлив. Дали пък не бях
колобър?

Ат се чувстваше много зле заради смъртта на хунския воин. Той ми

разказа, че това бил най-силният от хуните, бащата на Едекон, с когото
били израснали заедно. Ат не знаеше дали да се радва, защото мразеше
Едекон, или да тъжи, защото Баяр беше доказал, че нашите воини са по-
силни и добри от хуните. Дали това нямаше да откаже хуните от
вероломните им планове? Дали силата на Баяр и неговите бойни умения
нямаше да накарат Руа да размисли? Или така моят учител беше успял да
извоюва само малка отсрочка? Знаех, че загиналият воин е бил личен
учител на Ат и подтисках радостта си, защото всяка проява на радост би
обидила него и паметта на учителя му. Освен това се поставих на мястото
на Ат и си представих колко зле щях да се чувствам, ако Баяр беше загинал,
въпреки че не бях сигурен дали тогава Ат щеше да ми спести подигравките.
Дори и сега, въпреки че се опитвах да го щадя, това не попречи на Ат да ме
подиграва, че като съм видял смъртта и кръвта, съм припаднал. Той
казваше:

– Какъв воин ще излезе от теб!? Ако станеш шаман, поне ще имаш

оправдание да припадаш непрекъснато!

Тези негови подигравки бяха защитна реакция, защото беше наранен и аз

му прощавах. Освен това не можех да реша какво да му отговоря, затова
пропусках думите му покрай ушите си.

Веднага след като се разделихме с Ат, отидох и поставих свещената

българска земя в кожена торбичка, тази муска закачих на кожена връв
около врата си. Така вече, освен медальона, на врата си носех и частица от
свещената земя на българите. Имах чувството, че близостта със саракта
влияе на живота ми.

Още същата вечер се срещнахме с Ат, по негово желание. Той беше много
притеснен какво ще предприеме чичо му Руа заради смъртта на хунския
воин и военачалник. Той каза, че Руа смята себе си за най-големия владетел
с най-много територии в степта, дори за равен на Рим и Рум (Рим – има се
предвид Западната Римска империя, която в този момент е разпокъсана и атакувана
от готите. Императорът има по-скоро символична власт. Рум – Румелия, Ромелия

159
(Византия) Източната Римска империя, най-мощната империя, най-богата и силна.).
Ат се притесняваше какво може да предприеме Руа вследствие на обидата.

– Руа и без това не беше дошъл да ви кани за съюзници

– Каза Ат. – Той желае вашето унищожение, сега му дадохте повод да ви

нападне.

Тук Ат се приближи до мен, хвана ме зад врата и каза:

– Братко, ако скоро се окажем във враждуващи лагери, помни за нашата

клетва! Ние можем да обединим народите и да властваме над света! Помни
това, не се поддавай на омраза и внушения и не ме забравяй!

Вече отдавна бях свикнал с патетизма на Ат и той не ми правеше такова

впечатление както в началото, но сега и аз се поддадох на силните думи на
приятеля ми. Тази вечер беше различна. Той ми призна, че утре си тръгва и
може никога повече да не се видим. След това си поговорихме още малко и
се разделихме. Този път раздялата беше много тежка за мен. Може би вече
бях приел мисълта, че с Ат може да сме двама братя близнаци. Наистина се
разделях така все едно, че се разделям с брат, какъвто никога не бях имал.

Тръгнах да се прибирам към юртата и в този момент се сетих за Грот. Бях

го видял отблизо, помнех дъха му, малките му животински очички. Той ни
беше разпознал. Какво щяхме да правим, ако не беше загинал? Може би
щеше да ни издаде на Руа, а той щеше да направи всичко възможно един от
нас да умре. Това сигурно щеше да бъде Ат. Вървях като отнесен и си
мислех. Дали Ат осъзнаваше, че Баяр го бе спасил, като беше убил Грот?

Със смъртта на хуна тайната ни беше запазена. Въпреки това осъзнах, че

трябва да бъдем много по-внимателни.

А не бяхме ли и ние двамата с Ат причината за това, че Баяр победи? Не

бяхме ли разсеяли Грот с това, че той ни бе разпознал? Това сигурно го бе
накарало да мисли за нас – за двамата братя, които ще съборят Руа от
престола. Сигурно бе мислил за това през цялото време, а то нямаше как да
не го разсее.

160
 Не усетих как стигнах до юртата, краката ми сами ме отнесоха до нея.
Очаквах Баяр да го няма, затова, без да се замислям, отметнах кожата на
входа и влязох вътре. Там, в средата на юртата, до огъня седеше някой.
Взрях се в тъмното и със страхопочитание погледнах натам. Това, което
видях, ме накара да настръхна. Баяр седеше до огъня, а отблясъците се
отразяваха в голото му тяло.

Останах като вкаменен до входа на юртата. Навън беше топло, а Баяр

беше напалил огъня доста силно. Дали багатур-багаинът не искаше да го
оставя насаме? За пръв път изпитах такова вълнение да се приближа до моя
учител. Едва сега осъзнавах колко силен е той, какъв живот живее и каква е
истинската цена на победата. Спомних си колко пъти тази вечер се мятах от
едната крайност в другата. Колко пъти бях мислил, че Баяр ще загуби и ще
бъде убит. Сега разбирах колко истински и реален е Пътят на воина.
Всичко, което Баяр ми беше разказал, за мен бяха просто думи, за него това
беше животът му. Сега разбрах какво е Път, когато започнеш да живееш
според своите философии, идеи, когато животът ти започне да зависи от
това, което изповядваш. Баяр ми показваше нагледно как за него Пътят на
воина е истински Път, а за мен това все още бяха приказки, думи и мечти.
Спомних си колко отчаян бях и веднага след това бях забравил усещането
да си губещ. Не ми стана смешно заради пораженческите ми мисли, ядосах
се на себе си и своята повърхностност. По време на битката на няколко
пъти се замислях за тъмната страна на битките и на Пътя на воина, но ето,
че Баяр беше успял да победи и веднага бях забравил всичко, все едно не е
било. Отново гледах на случилото се от страната на победителя. Докога
щеше да продължава това? До следващата битка?! Сега разбрах, че никога
няма да бъда подготвен за поражението. Никой воин не можеше да се
подготви за това. Ние бяхме обречени. Загубата щеше да ме изненада и
колкото и да си мислех, че съм готов, нямаше да бъда.

Бавно започнах да си спомням думите, които Баяр ми беше казвал и ги

разбирах по различен начин. Този воин пред мен беше легенда. Той беше
толкова добър, аз никога нямаше да го достигна.

– Влез, Тохол! – спокойно каза Баяр.

Подчиних се.

161
 – Ела! Седни!

Приближих се и седнах. Все още съжалявах, че не бях надзърнал в юртата.

Бях нахълтал в нея, защото бях сигурен, че Баяр няма да е вътре. Мислех,
че е при "хранените хора" на кана. Днес Баяр беше герой. Спомних си мъжа
с пречупен гръбнак, приличащ на дрипа в ръцете на Баяр. Потреперих.

Не можех да повярвам, че пред мен е същият този мъж, който беше

направил това. Струваше ми се, че онзи Баяр е бил някакъв митичен воин,
излязъл от саракта. Този тук беше моят учител, Баяр който толкова добре
познавах – човекът Баяр.

Седнах срещу моя учител, поне се надявах в момента да е той, а не онзи

звяр, когото днес бях гледал. Скришом следях отблясъците по тялото на
Баяр, наблюдавах белега на гърдите му и се питах: "Така ли изглежда човек
убил току-що друг човек?"

– Готов ли си, Тохол? – попита с безизразен глас Баяр.

– Какво да съм готов, учителю?

– Как какво! – каза Баяр. След това за мое голямо учудване той започна да
ми разказва за воина и за Пътя. Слушах го и не можех да повярвам, че в
такъв момент моят учител може да мисли за такова нещо. Той говореше все
едно беше в транс. Започнах да разбирам, че това да бъдеш воин е нещо
изключително. Тези думи бяха най-важните за Баяр. Това, да ми разказва за
Пътя на воина, за него беше по-важно от болката, по-важно от живота и
смъртта, по важно от това да отпразнува победата си при "хранените хора".
Бях сигурен, че дори да умира, той щеше да ми говори тези думи. Това
беше страхотна сила и целеустременост. Баяр беше най-силният воин в
света и в този момент отново го доказа. Неговата мисия беше по-силна от
него и от личните му триумфи, болки, дори от смъртта. Дори сега, когато
той трябваше да преживее своя миг на слава, Баяр отделяше времето си за
мен. Това беше той. Такъв беше Баяр, най-добрият воин в света. Той беше
тих, деликатен, скромен и толкова силен. После се сетих за нещата, които
моят учител ми беше казал за "най-добър", но нищо не можех да направя. В
този момент аз наистина смятах, че той е най-добрият воин в света, а за мен

162
беше привилегия да седя срещу него, да бъдем само двамата и да го
слушам.

Баяр заговори спокойно, все едно не бе участвал в битка през деня, все
едно не бе убил страховития хунски воин и командир Грот и не бе наранен
от него.

– Знам какво мислиш, Тохол.

– Какво, учителю? – попитах глупаво аз.

– Ти ме гледаш и се питаш: "Така ли изглежда човек, който току-що е

убил?" Ти ме смяташ за убиец.

– Не е така, учителю! – опитах да се защитя. Освен това наистина не

мислех това.

За моя голяма изненада Баяр каза:

– Воинът е в непрекъснато общение със смъртта. Всеки ден той се готви

да се раздели с този свят. Когато прави това, той е безупречен и върши
нещата така, все едно са за последно. Това също е част от Пътя на воина.

В живота има две неща, които никога не се срещат. Цял живот човекът се
стреми към смъртта, мисли за нея, преживява я, страхува се, вдъхновява се
и се учи от нея. И тя цял живот върви срещу нас, ръфа оставащото ни
време. Всички смятат, че един ден ние просто умираме, но това не е така.
Повечето хора никога не доживяват тази среща. Повечето умират миг
преди да срещнат смъртта. За да срещнеш смъртта, трябва да имаш силата
да го направиш. Можеш да преживееш смъртта само докато си жив. Ние,
българите, не само имаме силата да срещнем смъртта, а и да го направим,
докато сме още силни и имаме дни пред себе си. Ние живеем със смъртта и
събираме в себе си живота и смъртта – две несъвместимости, от това се
ражда нашата голяма сила. Душите ни, разкъсвани от тези две стихии, не
спират да страдат и да се борят. Така ние събираме в себе си тези две неща,
които при останалите хора никога не се срещат.

Смъртта е нещо, което идва, когато трябва, и нищо не можем да направим.

Можем да въздействаме на орендата, но не и на смъртта. Орендата, която

163
Тангра ни е изпратил, все някога ще ни бъде отнета. Живеем живот на заем
и имаме право да се борим за живота. Тангра ни отстъпва част от себе си и
после си я взема обратно. Трябва да оценим този жест. Тази част от Тангра,
която присъства в нас, някои наричат дух, душа, но най-точно нашите
предци са я нарекли оренда.

Трябва да живеем според орендата и да не забравяме, че ни е дадена и ще

ни бъде отнета. Днес орендата ми позволи да победя Грот, утре ще позволи
на друг да победи мен и може би да ме убие. Всичко това обаче решава
Тангра, а не ние.

След като каза това, Баяр промени изражението си и заговори вече с много
по-равен глас:

– Воинът знае, че е по-добре да загуби живота си в битка, отколкото да се

опитва да възвърне поруганата си чест след битка или да живее с гузната си
съвест. Преди да отстъпи, той е премислил всичко това, затова не може да
се обърне и да побегне.

Воинът не се нуждае от отмъщение. Да отмъщаваш означава да се взираш

в миналото, когато си бил слаб. Днешната сила няма да намали вчерашната
ти слабост. Ако преследваш отмъщение, това означава, че днес
продължаваш да си слаб. Такъв човек е обречен отново да загуби. Воинът
живее в настоящето. Дори когато се изправи пред враг, от когото е загубил
или е получил обида и несправедливост, той няма да го направи, за да
отмъсти. Той би изчистил съзнанието си и би влязъл в битка все едно за
пръв път вижда този противник. Направи ли това, той ще победи.
Преглътне ли обидата, забрави ли отмъщението, той вече е победил
вчерашния си враг, онзи който е живял в главата му, и му остава да победи
днешния, който е пред него.

Често врагът не може да осъзнае, че пред него не застава противникът,

когото вчера е победил, а един нов противник. Така врагът си мисли, че
след като веднъж го е победил, ще го направи отново. В такъв случай той е
загубил още преди битката да е започнала.

164
 Воинът е искрен. Той не играе роли и не се нуждае от маски. Той следва
Пътя на воина с открито сърце и без преструвки. Това той прави не защото
не може да се преструва, а защото не му е нужно.

Воинът никога не се оплаква. Той знае, че никой не може да му помогне,

нито да го разбере. Дори когато не е ял, той се прави, че между зъбите му
има заседнало парченце месо. Когато го боли, се усмихва, когато му се
плаче, се усмихва, когато загуби някого, когото е обичал, се усмихва,
когато е притеснен и уплашен, също се усмихва. Хората смятат, че той е
щастлив и весел и казват: "Животът му е прекрасен, винаги се усмихва." Те
са прави. Той наистина е щастлив, но го показва сдържано, а не като се
хили като глупак.

Макар да е твърд отвън, отвътре воинът е мек и съобразителен, той е

внимателен и тактичен. Мнозина, като го гледат в битка, смятат, че той е
остър и безпощаден и в юртата си, но грешат. В дома си воинът е спокоен,
уверен и сигурен. Той не създава конфликти, не крещи, не се кара. Воинът
знае къде е бойното поле. Само малките, обикновени хора бъркат бойното
поле със своя дом и воюват навсякъде. Това те правят, защото са
неудовлетворени и незавършени.

Като възвишен човек, воинът опростява живота си. Малките, объркани

хора усложняват всяко нещо, до което се докоснат. Най-накрая те винаги се
оказват заплетени във възел от проблеми, неизказаност, комплекси, страх и
неяснота. Всичко това през цялото време ги стиска за гърлото. И колкото
повече мърдат, толкова повече затягат възела около шията си. Воинът
разсича този възел и слага нещата и живота си в ред. Той подтиска
чувствата си и така нарежда света около себе си. Колкото по-добър е един
воин, толкова по-подреден и съвършен е неговият живот и свят.

В този момент, като се опитваше да помръдне, Баяр изохка. Чак сега се

сетих, че учителят ми е лошо наранен. Скочих на крака. Помогнах му да се
отпусне на одъра. Той полегна внимателно. Погрижих се за него. Наложих
удареното място с билки, които бях набрал предния ден. Всъщност почти
нямаше място в тялото на Баяр, което да не е ударено и затова ми отне
доста време, да се погрижа за него. Завих Баяр с топли кожи. Той беше
много силен и бях сигурен, че скоро ще се оправи. Не можех да повярвам,

165
че човекът, победил и убил Грот, може да лежи болен. За мен Баяр беше по-
близо до боговете и много далеч от хората. След като го положих да легне,
исках да оставя учителя си да почива. Той обаче ме задържа и продължи да
говори. Тази сцена се отпечата в паметта ми завинаги. Изтощеният до
крайност Баяр, който приличаше на смъртник, лежащ върху одъра, завит с
кожи и говорещ с равен, тих глас и аз, неговият наследник, който слушаше
мъдрите му слова с жадни очи. Това всъщност наистина беше заветът на
багатур-багаина.

– Воинът не говори за пари, печалба, вещи. Той знае, че това са разговори,

които водят търговците. Днес търговците управляват света, но воинът се
опитва да живее колкото се може по-малко в техния свят. В света на
търговците не съществуват понятия като чест, страдание, саможертва,
справедливост, съчувствие, Път, доблест, достойнство. Там в основата на
всичко стоят парите, интересите, властта, изгодата. Този свят обаче рано
или късно се изчерпва и не носи удовлетворение на душата. Тогава
търговците посягат към света на воина, в него те търсят спокойствие,
упование, осмисляне на живота си. Те се опитват да се завърнат към
изконните категории, но не могат.

Воинът не почита традицията, защото знае, че тя е ритуал, неосъзнато

следване на нещо. Той подлага всяка традиция на критика, разсича я с меча
на своя дух и огън и я унищожава. Дори когато създава традиции, той знае,
че някой ден трябва да ги разсече и унищожи.

Воинът никога не казва: "Аз имам принципи!" Принципите са мъртви

правила, които си приел за свои истини. Воинът е жив, той има Път. Когато
имаш Път, не можеш да имаш принципи. Принципите са винаги в
миналото. Те са нещо удобно, което да следваш, без да мислиш; това
означава, че са неосъзнати. Воинът никога не следва нещо неосъзнато.

Воинът е човек, чиито мисли са специални. Той мисли много повече за

Пътя, отколкото за глупави неща. Той знае, че човек е това, за което мисли.

Воинът никога не говори глупости, не казва безсмислени думи, не псува,

не обижда. Неговото съзнание е чисто и ясно. Това за него е въпрос на чест.
Той не допуска мръсни мисли да петнят душата му на воин.

166
 Воинът никога не подражава. Да подражаваш означава да нямаш собствен
облик. Човекът, който подражава, следва волята на чужда ръка и няма
собствена идея. Докато повтаряш направеното от друг, ти си в неговата
сянка и не следваш собствената си душа, дори не знаеш кой си. Когато
правиш това, ти си неосъзнат.

Разбира се, в началото на живота си хората винаги подражават и се влияят

от различни примери. Тогава те все още не са воини. Когато стъпиш на
Пътя на воина, вече трябва да си престанал с подражанието и да си готов да
запишеш собствените си редове в голямата Книга на живота, да заявиш на
Бог, че те има, че съществуваш, че искаш да живееш.

Много е важно, когато подражаваш, да го правиш с достойни примери.

Още от тук може да се познае кой накъде се е прицелил. Малкият, слабият
дори не може да избере достойни за подражание примери. Този, който има
шанс да стане воин, следва достойни примери, силни и светли хора.

Такъв човек трябва да внимава, защото много по-лесно се подражава на

лошите неща и много по-трудно се следват добрите, светлите примери.
Затова не е чудно, че днес светът е изпълнен с много повече лоши хора,
отколкото добри и достойни за подражание воини.

Воинът знае, че неговият Път е свързан с тишината, усамотението и

концентрацията.

Воинът не бива да бърка доброто възпитание и маниери с искреността и

почтеността. Той трябва да презира превзетото надуто поведение на
празните хора. Доброто възпитание и примирението не могат да запълнят
изпразнената от съдържание душа.

Воинът знае, че не бива да бъде "майстор по всичко". За да има

дълбочина, той навлиза в изкуството от един Път и винаги се стреми към
Същността. Когато се запознае и овладее Принципите, той става майстор.
Когато стане майстор, той е майстор във всяко нещо не защото по този
начин е постигнал майсторството, а защото притежава и поддържа
Принципа.

167
 Воинът трябва да бъде като бик, който рие на едно място, докато не
пробие земята и не достигне до недрата на същността. Той е привлечен от
дълбочината, от истинските стойности. Обикновените хора са като
персийски птици (кокошки), които са привлечени от блещукането на
стъкълца. Те никога няма да открият елмаз, а като персийски птици на
бунище ще ровят ту тук, ту там. Воините и майсторите се стремят към
дълбочината и същността, те разбират всичко, ако не в детайли, поне
принципите му. Тези, които разбират от много неща, всъщност нищо не
разбират и не могат да вникнат в дълбочина.

Воинът никога не се отнася грубо към хората. Той е възпитан и тактичен,

защото такава е същността му. Себепознанието го е направило такъв; за да
бъде груб и жесток, той трябва да положи специално усилие, да измени на
природата си. Само слабите, страхливи хора трупат своето самочувствие за
сметка на останалите.

Воинът се опитва никога да не прибягва до помощ от други хора. Той

знае, че всяка помощ се заплаща и обвързва човека, правейки го зависим.
Воинът се стреми към абсолютна свобода и се опитва да зависи единствено
от себе си.

Скришом наблюдавах Баяр. Той наистина изповядваше това, на което ме

учеше. Гледах лежащия пред мен човек и изпитвах уважение към него,
дори когато беше в невъзможност да се грижи за себе си, той пазеше своето
достойнство.

– Учителю, може ли да ви попитам нещо?

– Кажи, Тохол! – промълви тихо Баяр. В този момент въобще не помислих

колко уморен и наранен е багатур-багаинът.

– Учителю, разкажете ми за битките! Искам да знам нещо повече за тях!

Защо се провеждат?

– Всяка битка може да се представи по най-различни начини. Сакрално

битката между двама бойци представлява победата на добрите сили над
силите на злото. Победителят побеждава себе си и недостатъците си, като
ги стъпква, за да пречисти и добие душата си на триумфатор. Той

168
побеждава противника си, защото е успял по-добре от него да победи себе
си. Всеки победител в битка побеждава двама наведнъж

– Себе си и противника.

Всяка битка е пречистване на душата на воина. Тя е огън, в който всеки

воин изгаря, изпепелява същността си и променя себе си. Няма по-силно
пречистване на същността на един човек от това.

Тъй като не разбрах много от това, което Баяр каза, реших да попитам за
друго нещо, което от много време ме интересуваше. Тази вечер Баяр беше
настроен много добре и може би това ми даде сила да го попитам.

– Учителю, от какво е белегът на гърдите ви?

Баяр ме погледна тъжно, в очите му се четеше разочарование. Той сигурно

си даваше сметка колко малко разбирам това, което се опитва да ми обясни,
и какви неща занимават мислите ми, затова ме гледаше така. Багатурът
замълча и сигурно повече нямаше да ми проговори през тази вечер, ако в
този момент кожата на шатрата не се отметна и вътре не влезе български
воин, облечен в пълно бойно снаряжение, с ризница и броня, с щит и дълъг
меч. Този мъж беше висок и много силен, той се извиси над мен и над
лежащия багатур. Върху главата му имаше шлем и заради това не можах да
го позная, но пък виждах много добре бойния му колан, украсен със сребро,
което означаваше, че мъжът е един от висшите български командири.
Мечът му също беше украсен със сребро. След него влязоха двама огромни
воини. Веднага ги познах. Това бяха тиуни. Докато техният командир
влизаше и се отправи към нас, аз отстъпих и поздравих с българския
поздрав, който по най-почтителен начин показваше уважение, като
подгънах коляно и поставих дясната ръка на гърдите си. Макар главата ми
да беше наведена, успях да забележа, че косите и на тримата мъже са
сплетени в тиунски плитки. Всичко беше ясно, това бяха тиуни.
Подозренията ми се оправдаха.

– Багатуре – каза мъжът. – Канът ювиги те вика при себе си.

169
 Усмихнах се. Още като влизах в юртата си мислех, че тази вечер Баяр
сигурно ще е при кана. Явно всичко щеше да се случи така, както бях
очаквал, но с малко закъснение.

Баяр се опита да се изправи и простена. Втурнах се напред, да му помогна

да се изправи. Знаех, че мъжът много трудно може да го подкрепи с цялото
това желязо по себе си, а и той не реагира по никакъв начин на това, че
Баяр е ранен. Тиунът ме изгледа и каза:

– Имам още нещо, което трябва да ти предам лично.

– Тохол, остави ни – пъшкайки, каза Баяр.

Бавно и с нежелание се насочих към изхода на юртата. Много исках да

остана и да чуя какво щяха да си говорят мъжете. Минах покрай двамата
мъже, които като истукани стояха от двете страни на входа. Те се бяха
прегърбили и изглеждаха така все едно поддържат свода на юртата на
плещите си. Мъжете всъщност бяха приведени, защото отстрани юртата
беше по-ниска. За миг, докато минавах покрай тях, си представих, че тези
мъже не са тиуни, а са елбири и държат на раменете си небесния свод.

Излязох навън. Мъжете бяха дошли без коне, защото не виждах коне
наоколо, освен това отвън нямаше други воини. Стоях пред входа на юртата
и се чудех какво да правя, накъде да поема. Разговорът сигурно щеше да
бъде кратък, защото Баяр нямаше много сили. Гледах лунното небе. В
юртата стана по-светло, явно мъжете бяха запалили факла или бяха
засилили огъня. Исках да се приближа до кожата, която покриваше входа, и
да надзърна през нея. Тези кожи никога не прикриваха съвсем плътно входа
на юртите. В същото време знаех, че това е постъпка на дете, но не и на
човек, който след две години щеше да бъде приет в българския саракт като
пълноправен воин. Гордостта не ми позволяваше да се навеждам и да
надзъртам през дупки, за да разбера какво си говорят хората. Постоях още
малко, а после срам не срам се приближих до входа, клекнах, открих една
дупка и надзърнах в юртата. Двамата воини явно не бяха помръднали и все
още стояха до изхода, защото не ги виждах. Много добре виждах обаче
техния командир, който се бе надвесил над Баяр. Над лагера цареше
тишина. Българите явно изтощени от дългия ден, вечерта бяха изговорили
думите си, всеки много пъти беше разказал и съпреживял битка между Баяр
170
и Грот, а след това, щастливи и доволни, бяха легнали да спят. В тишината,
която се стелеше над лагера, имаше нещо особено, нещо мъртвешко. Тази
тишина ми позволяваше да чувам всичко, което мъжете говореха. Стоях с
прилепено към процепа око и имах чувството, че светът е нашата юрта и
ние петимата сме единствените живи същества в него.

Командирът, така както си беше надвесен, заговори тихо, но достатъчно

силно, за да го чувам съвсем спокойно.

– Багатуре, щастлив съм, че победихте! Вие наистина сте най-добрият

воин!

Като продължаваше да се опитва да се изправи, докато седне, Баяр се

усмихна, но някак тъжно. Изпитите му страни подчертаваха това.

– Защо, ти съмняваше ли се, багатуре?

– Не! – каза мъжът и си личеше, че се опитва да поправи неправилното

впечатление, което беше създал. – Аз смятам, че сте най-добрият воин в
целия свят. Вие сте най-добрият воин, за когото съм чувал. Откакто съм
жив съм сигурен, че вие сте най-добрият воин. Може би сте най-добрият
воин, който някога се е раждал сред българите.

Баяр се усмихна тъжно и каза:

– Благодаря, багатуре Урвитал, това обаче не намалява болката.

– Така е, учителю. Ние ще ви помогнем.

След това мъжът се втурна да помага на Баяр, но понеже беше облечен с

толкова много желязо или пък желанието му го накара да стисне по-силно
Баяр, който изохка. Докато помагаше на багатур-багаина, мъжът
продължаваше да говори:

– Багатуре Баяр, едно от нещата, което ни прави да сме щастливи, мен и

всички български воини и тиуни, е, че сме живели с вас по едно и също
време, че с вас дишаме един и същ въздух. За нас това е огромно щастие и
привилегия. Някой ден ние ще разказваме, че сме ви виждали в битка, ще

171
разказваме как сте победили хуна Грот. Това, че сте ни командир, че можем
да ви виждаме, да ви се подчиняваме... това за нас е огромна чест.

– Добре, добре... – някак уморено каза Баяр и започна бавно да облича

доспехите си. Върху лицето му се изписа страдание, болка, но не виждах
отегчение или досада. Знаех, че на Баяр му е неприятно. Той вече се беше
изтощил с мен докрай и се готвеше за сън. Бях сигурен, че това посещение
му иде свръх силите, но той с нищо не показа, че му е неприятно.

– Канът има молба, да вземеш със себе си и своя ученик.

– Кой ученик? – някак между другото попита Баяр.

Наострих уши. Кой беше този ученик, когото канът искаше Баяр да вземе
със себе си при посещението в аула? Нима Баяр имаше ученик, за когото не
подозирах? За миг ме обзе странна ревност. Това, че мъжете разговаряха
тихо и съвсем спокойно, ме накара чак след няколко мига да осъзная какво
си говореха. Баяр имаше друг ученик. Знаех, че той учи всички нас, но
изведнъж осъзнах, че ние сме още деца. Сигурно той имаше други ученици,
по-големи от нас.

– Някой си Тохол – каза мъжът, което ме накара съвсем да притихна и да

стая дъха си, за да съм сигурен, че чувам добре. Това беше моето име.
Можеше ли да има друг Тохол? Не бях чувал.

Не можех да повярвам, че българският кан, великият владетел на всички

българи иска да отида при него. Всъщност искаше Баяр да отиде при него, а
аз да го придружавам. Може би канът знаеше, че Баяр е лошо ударен и
затова беше изискал да го придружа. Дори да беше така, се развълнувах. Аз
щях да вляза в чертозите на кана, да видя отблизо тиуните, дори може би да
вляза в аула. Сърцето блъскаше в гърдите ми все едно след миг щях да се
впусна във вихрена атака. Нещо ме стисна за гърлото и то така, че вече не
можех да чувам какво си говорят двамата мъже вътре. Това вече не ме
интересуваше. Аз бях разбрал най-важното. Тази вечер щях да видя отблизо
най-сакралния човек на света – българския кан ювиги.

Отдалечих се от изхода на юртата, за да не попадна в нелепата ситуация,

когато мъжете отвътре излязат, да ме заварят, как подслушвам като малко

172
дете. Стоях далеч от входа, за да покажа, че не съм подслушвал и нищо не
знам. Може би затова чух съвсем тихо това, което Баяр извика към мен. Все
пак чух, че моят учител изрече името ми. За да не вдигаме излишно шум, се
насочих към проснатата над входа кожа. Точно в този момент тя се отметна
със замах и пред мен застана единият от тиуните. Въпреки тежкото
въоръжение, той беше безшумен и много бърз, а движенията му бяха някак
премерени като на барс, който дебне своята жертва.

– Багатур-багаинът Баяр те вика – каза мъжът. Той говореше тихо и някак

приглушено. Знаех, че тиуните могат да говорят, но сега, когато с мъжа
стояхме изправени гърди в гърди, думите му ме накараха да потръпна. В
тях имаше много сила.

Мъжът се отмести от входа и остана отвън, а аз влязох вътре. Светлината

в шатрата ме накара да присвия очи.

– Тохол, облечи се с пълно бойно въоръжение! – каза Баяр.

Не чаках повече подканяне. Залутах се и се чудех какво да облека. Баяр ме

накара да сложа някаква ризница, която ми беше много голяма. Бях
забелязал тази ризница, тя висеше над одъра ми. Понеже нямах боен колан,
моят учител ми посочи един от тези, които висяха на стената на юртата и
ми препаса някакъв акинак. Това не беше български, а скитски къс меч, но
пък беше по-лек и къс и ми беше по-лесно да го нося. Докато навличах
всичко това върху себе си, Баяр също се приготвяше за тръгване. Скоро
петимата вървяхме бавно, като прекосявахме българския лагер. Движехме
се към центъра на поселението ни. Акинакът ме блъскаше в краката и ми
пречеше да се движа свободно. Вървях, поддържах Баяр, който ходеше
внимателно, и оглеждах лагера ни. Той беше като бойно поле след битка.
Всичко беше окъпано в призрачно лунно сияние. Юртите бяха като
мъртвите тела на воини, някои от тях "дишаха", подухвани от лекия повей
на степния вятър, коловете над откритите огнища стърчаха като костите на
изгнили, оглозгани трупове. Тук-там някое огнище извиваше тънка струйка
дим към ясното небе. Нещо в тази картина ме караше да настръхвам. Дали
това не беше знак, че българите са много близо до своята гибел? Веднага
отхвърлих тази нелепа мисъл от главата си. Явно късният час, битката,
разговорът с Ат, след това думите на Баяр за Пътя на воина, всичко това ме

173
беше уморило доста. Как можех да мисля за това, че българите са пред
погром, когато току-що бяхме преживели такава велика победа! Не на шега
се разгневих на себе си и на собственото си черногледство. Какво ми
ставаше? Стиснах Баяр, да се махнем по-бързо от това място. Направих го
като че ли да избягам от мислите си. Баяр изохка. Извиних се на учителя си.

174
 Скоро минахме покрай бойното поле, което ми се стори изоставено и
ненужно. Допреди няколко часа то беше център на света, тук беше оста на
света; то вече бе изпълнило предназначението си. Погледнах кола, който се
извисяваше някак самотен. Без да искам сигурно съм се извърнал. Формата
на съвършения кръг ме привличаше. Загледах се в него. Колко красиво
беше бойното поле! Пред очите ми отново се разкри битката отпреди
няколко часа. Опитвах, но не можех да откъсна поглед от това поле,
гумното, както го бях нарекъл. Сигурно отново стиснах по-силно Баяр,
защото той отново изстена.

Мъжът, който ни водеше, може би чу този вопъл, защото се обърна и каза:

– Да поспрем тук за малко, багатур-багаине, и да се при-, готвим за

посещението при кана. Да си починеш малко.

Баяр се отпусна на земята, явно беше на предела на силите си, аз се опитах

да го задържа, но не успях и така Баяр седна доста тежко на земята.
Почувствах, как му премаля, въпреки това остана седнал, а аз все така бях
клекнал до него.

– Седни, Тохол! – каза Баяр. Може би болката го караше да говори, за да

се отвлече от нея и да насочи вниманието си в друга посока.

– Това, което виждаш, Тохол, е символ на България. Това бойно поле е

мястото, където всички българи се сливат в едно. Това всъщност е
България. Канът е оста, колът, който виждаш. Това е канът, той се извисява
над народа. Канът е оста на България, всички ние се въртим около него. Той
е Центърът. Той е нашата най-висока планина. Той е оста на духовната
България, на саракта, на тумир и на воините, дори на шаманите. Канът е
оста на света, защото България е в центъра на света. Точно през него
орендата слиза сред нас. Затова именно върху него е поставен българският
туг. Всички българи са еднакво далеч от кана. Всички ние сме равни пред
него. Ние сме като тези камъни.
Това бойно поле, което виждаш, олицетворява точно това. То е свещено,
него винаги го пазят. Ако вражи воини прекършат нашия туг или ако
изтръгнат кола, ние сме обречени. Това, което виждаш, е България. Ти не
виждаш, но всеки един от нас в момента се проектира в това бойно поле.
Това поле е било изграждано на много места. Легендата разказва, че някой
175
ден българите ще спрат своето пътуване и скиталчество сред народите,
може би Тангра така ще пожелае, може би ще изчерпат мисията си. Там,
където спре народът ни, ще изгради седем такива бойни полета. Те като
духовни бойни кули ще се извисяват и ще пазят народа ни (Тук авторът има
предвид народните вярвания и това, което широко е застъпено в народното ни
творчество (песни и митове), в които България е представена като медно гумно със
златен стожер. В други песни се пее за медно гумно със седем златни стожера.
Авторът е посветил много години на изследване на този въпрос. Местата и броят на
медните гумна не е случаен. Те са седем и са пръснати в различните части на
България. Със сигурност може да се твърди, че тези гумна изразяват разделянето на
двата най-големи български рода – Дуло и Вокил, или олицетворяват седемте
свещени рода или племена. Те са особено популярни по времето на комитопулите,
които прехвърлят властта от централните български родове, начело с Дуло, към
периферните, федерални родове, тези, от които по-късно произлизат родовете на
войниците, които населяват яката Софийско, Пернишко, Кюстендилско,
Македонско, Родопско, Странджанско-Сакарско. В своята книга "Ятаган и Меч"
Токораз Исто описва борбата и съперничеството именно на два такива рода –
Бимбелови, които пряко произлизат от Момчил и от родовете, някога възглавявани
от комит Никола и синовете му, и Болярови, които са наследници на рода Дуло и
които идват от Търновско и Шуменско.
Със сигурност може да се твърди, че едно от медните гумна се е намирало в
Софийско, там където днес се намира квартал Овча купел. Друго се е намирало в
днешните земи на Македония.
Днес има само едно медно гумно в България и то се намира в Пловдив. Авторът на
тази книга изповядва идеята за изграждане на капище, саракт и център, който да
възроди древното българско бойно учение "Да" (Да Дао) и тангризма.). Днес обаче
ние сме тук. Където и да отидем, ние носим със себе си туг. Туг
олицетворява това бойно поле, но той го съдържа в себе си. Където е
българският туг, там е България, там веднага може да се създаде бойно
поле. Там веднага Тангра може да слезе сред българите.

Слушах Баяр и за миг се "изключих" от този свят. Забравих къде се

намираме. Забравих, че сме в степта. Думите на багатур-багаина ме
накараха да погледна на българите някак отгоре. Светът стана малък.
Степта се сви до такава степен, че можех да я побера в дланта си. Изведнъж
като че ли проследих пътя на българите през вековете. Схванах мисията ни,
всичко ми се струваше разбираемо, всичко ми беше ясно. Дори времето
престана да съществува, представих си онази бъдеща България. Това щеше
да бъде най-хубавото място в света. То беше отредено за нас от нашия бог.
Сигурно това място щеше да бъде наградата на народа ни за годините
скитане и изпълняване на мисията, поставена ни от Тангра. Каква щеше да
бъде тази земя? Представях си я като огромна степ, вместо вода в реките
щеше да тече мляко, а от небето щеше да валят капчици мед, хората щяха
176
да ядат месо всеки ден, да яздят великолепни коне. Нямаше да има болести
и войни. Тя щеше да бъде кръгла, а по периферията на кръга щеше да има
изградени седем бойни полета. В центъра, там където щеше да бъде аулът
на кана, щеше да има едно огромно поселение и в средата му, там където
беше канската юрта, щеше да бъде центърът на света и Вселената.
Отначало си представих центъра като кол, може би огромна каменна
колона, защо не планина. Сетих се за думите на Ат за световното дърво Бой
Терек. Ние, българите, също имахме митове за това дърво. Нашите шамани
и колобри го считаха за свое и непрекъснато извършваха пътувания по
него. Те смятаха, че то свързва световете, че пронизва различните нива на
света. Знаех, че сухото дърво на дядо ми всъщност е копие на това дърво.
Всъщност защо да е копие, в света на духовете нищо не е такова, каквото
изглежда в нашия свят.

Сега обаче си представих това световно дърво толкова огромно, че

короната и могъщите му клони се извисяваха над света, така както колоната
се извисяваше над гумното. Това щеше да бъде България.

Не знам колко време бях останал така, но нетърпеливото подрънкване на

каниите в железните доспехи на воините ме накара да се сепна.

Баяр се опитваше сам да се изправи. Веднага скочих и подкрепих учителя

си. Съжалявах, че не бях по-силен, ако можех, бих носил този човек на ръце
като малко бебе.

Нашият водач се отправи с бавна и величествена крачка към аула на кана,

който се намираше съвсем близо до бойното поле. Ние с Баяр го следвахме,
след нас се движеха двамата тиуни. Когато приближихме, никой не ни спря
и не ни провери. Явно мъжът, който ни водеше, беше командир, защото
всички го поздравяваха най-почтително. Когато наближихме шатрата, Баяр
се поизправи. Въпреки болката, той опитваше сам да ходи. Гордеех се със
своя учител. Знаех, че за него болката е по-малкото зло. В момента много
повече го измъчваше това, че трябваше да покаже пред другите своята
слабост и болката, която се изписваше на лицето му. За миг се поспряхме
пред входа на една огромна шатра. Това беше най-голямата юрта, която бях
виждал. Тя беше украсена със знаците на Тангра, отпред имаше поставени
позлатени щитове. Тиуните, стоящи пред входа ѝ, бяха напети, въпреки

177
късния час. Стражите отметнаха красива завеса. Юртата на ювиги не беше
затулена с кожа, а с червена завеса, на която имаше изтъкан грифон. Бях
виждал отдалече тази завеса, но сега, когато застанах толкова близо до нея,
можех да разгледам чудното животно с грива на лъв, с тяло на бик или на
лъв, криле и глава на орел, с хищно извита човка. Бях чувал Баяр да казва,
че грифонът е животното на всички боили.

Преминах през завесата и все едно прекрачих в един друг свят. За моя
голяма изненада не попаднахме в юртата на кана, а в празно пространство.
Вътре в тази юрта имаше друга юрта, която беше с големината на голяма
българска юрта, колкото тази на Баяр. По-малката юрта се намираше в по-
голямата, беше разпъната вътре в нея. Всъщност не знам дали по-малката
беше разпъната в по-голямата или по-голямата беше разпъната над по-
малката. Канът живееше във вътрешната юрта. Между двете се образуваше
нещо като коридор. Там имаше много тиуни и всякакви други хора. Като
омагьосан наблюдавах всичко около мен. Това беше приказка. Ето как
изглеждаше аулът на кана ювиги. Ние продължихме към входа на
вътрешната юрта. Той, както всички български юрти, беше затулен с
животинска кожа. Но в случая животното не беше обикновено. Входът на
канската юрта беше закрит с огромната кожа на снежен леопард. Това беше
най-скъпата кожа в света. Снежните леопарди не живееха в степта, а в
далечните планини. Малцина български воини успяваха да убият барс. Тази
кожа беше най-голямата, която бях виждал. Мъжът, който ни водеше,
отметна скъпата кожа и влезе в юртата. След малко излезе и ни направи
знак да го последваме. Не се стърпях и, когато минах покрай кожата, я
помилвах. Тя беше светла, с много нежни жълточерни петънца, които се
виждаха някак в дълбочина. Все едно горният слой на кожата на барса беше
прозрачен. Помилвах кожата, това беше най-нежният и приятен допир,
който бях усещал в живота си.

След като влязох, веднага насочих вниманието си към вътрешността на

юртата. Баяр вече съвсем се бе изправил, все едно не изпитваше болка и не
се нуждаеше от подкрепата ми, затова можех съвсем спокойно и
необезпокояван да огледам всичко наоколо. Аз стоях малко назад от своя
учител, така повеляваше бойният закон на българите. Така прикрит зад
широкия гръб на Баяр, знаех, че канът дори нямаше да забележи
присъствието ми, затова се оглеждах съвсем спокойно. А когато разговорът
178
започнеше, ако не ме изгонеха, щях да имам достатъчно време да огледам
всички подробности на канските покои.

Точно срещу мен се намираше владетелският трон, целият наметнат с

кожи. Върху трона беше седнал огромен величествен мъж. Той беше без
шапка. Косата му беше буйна, дълга и чуплива, брадата му беше мощна и
стърчаща във всички посоки. Все пак си личеше, че човекът е положил
усилия да внесе ред в нея, но опитът му можеше да се счете за неуспешен.
В главата той приличаше на лъв с буйна грива. Главата му беше огромна,
но подхождаше на могъщото му тяло. Той беше облечен в красиви кожени
дрехи, наметнат с червена наметка, а на гърдите си имаше пришит златен
щит, на който беше изкован знакът на Тангра. Дрехите на владетеля едва
побираха огромното му тяло. Дори и седнал, той изглеждаше огромен,
освен това беше седнал така, че се беше навел напред, като че ли се готвеше
във всеки момент да скочи. Така седнал ми заприлича на огромен лъв, готов
за скок. Стоях като зашеметен и бях забравил за всичко останало. Бях си
мислил, че ще огледам всичко, но сега този мъж ме накара да прикова
погледа си върху него и да не мога да отместя очи. Да, той беше
въплъщение на всичките ми представи за власт и сила. Точно така си бях
представял нашия владетел. Той беше владетел на всички боили, багатури и
тиуни, само такъв човек, който превъзхождаше всички тези, можеше да им
бъде владетел. Не, всъщност така си бях представял бог Тангра, но явно
канът беше живото въплъщение на Тангра на земята. Не можеше да има
грешка, човекът пред мен беше син на Тангра. Брадата и косата му бяха
прошарени и странно контрастираха с бялото му лице. Белите косми стояха
като отделни от гарвановочерната му коса и брада, без ни най-малко да
загрозяват и състаряват владетеля. Те показваха опита, който той
притежава, и мъдростта, която е натрупал, но в същото време не бяха
толкова много, което означаваше, че владетелят не е стар, а е в разцвета на
силите си. Те го караха да изглежда още по-благороден и мъдър. Сила и
мъдрост в едно. Чертите на лицето на мъжа бяха одухотворени. Този мъж
беше силен, но и мъдър, суров, добър и справедлив. Виждах мекия блясък в
острия му орлов поглед. В този момент се сетих, че седящият в трона мъж
много ми прилича на грифона, покрай който бяхме минали. Лъв, орел и бик
в едно. Могъщ и свиреп като лъва, роден, за да властва, като истински лъв.
Хищен и жив като орел. Крилете му даваха сили да лети над хората и да се

179
спуска над враговете ни като могъщата птица. В същото време стабилен,
силен, мощен и невъзмутим като някой бик. Този човек носеше в себе си
всички тези качества.

Въпреки че гледах като омагьосан кана ювиги в очите, успях да забележа,

че малката шатра, която беше разположена в голяма шатра, беше нещо като
тронна зала, от тук се управляваше цялата ни държава. Тя беше уютна,
цялата покрита с кожи, но не претрупана. По стените нямаше никаква
украса, всичко вътре беше чисто и без никакво излишество. Единствената
"украса" се намираше зад гърба на кана. Това беше един сребърен боен
български щит, върху който беше изкован знакът на бог Тангра, зад него от
двете страни бяха кръстосани меч и сабя, а най-отзад по средата изправено
стоеше бойното знаме на българите – туг. То представляваше копие с
конска опашка на върха си. Всичко това беше поставено зад гърба на кана и
внушаваше, че канската власт е поверена на кана лично от Тангра. Щитът
олицетворяваше защитата на народа и на нашата религия. Мечът
символизираше личните воински и доблестни качества на всеки български
воин. Мечът е лично оръжие и най-често се използваше в единични двубои,
затова той олицетворяваше личните бойни качества на всеки българин.
Сабята бе оръжие, което се използваше в конна битка при вихрена атака, тя
символизира единството, тактическите качества на българите и показваше
българските воини в общите действия като армия и войска.

Докато щитът символизираше отбраната и защитата, мечът и сабята

показваха нашата мощ и силата ни и в нападение. Копието с конската
опашка символизираше връзката на нашия народ с Тангра. То показваше
оста на орендата и върхът му като молитва бе насочен към нашия бог.
Освен това долният край на копието идваше от земята, средната част беше
скрита зад щита и оръжията, а горният край сочеше към небето. В този
смисъл долният край показваше, че народът ни идва от древността и носи
със себе си миналото. Днес силата е вложена в народа и дори да не се
вижда, е скрита в народа. Народът е щита, а силата е туга, който народът
брани. В бъдеще силата пак ще ни води към Тангра.

Винаги бях мечтал да видя тройната зала, но сега нямах време да ѝ се

насладя.

180
 Канът стоеше пред нас все така готов във всеки момент да скочи и си
личеше колко много е развълнуван от това, че пред него се е изправил най-
великият български воин. Виждах гърдите му, които се повдигаха
конвулсивно, като на ранено животно. Така се вдигаха моите гърди миг
преди да заплача. Нима канът се беше разчувствал дотолкова? Сега
разбирах колко важна и съдбоносна е била победата на Баяр над Грот.
Може би бъдещето на степта и това кой ще властва над пея зависеше от
тази битка. Ние бяхме победили и в следващите години щяхме да властваме
над хуните. Те щяха да се свият. Бъдещето и оцеляването на народа ни бяха
решени. Победата на Баяр щеше да отекне над всички племена, населяващи
великата степ. Всички те щяха да затвърдят това, което вече трябваше да
знаят, че българите са най-силните воини, че те властват над степта и
всички са длъжни да се съобразяват с тях. Тази победа на Баяр даваше
огромна власт в ръцете на кана ювиги. Може би затова той беше толкова
развълнуван.

Все по-ясно виждах влагата в очите на кана. Баяр спря доста далеч от
трона, аз направих същото.

– Приближи се, багатур-багаине! – каза канът.

Баяр пристъпи няколко крачки към трона, но аз останах на място. Много

ясно чух, че канът говореше само на Баяр и бях сигурен, че думите не се
отнасят за мен. Освен това трябва да си призная, че целият треперех, не
знам дали беше от притеснение, или от страх. Всъщност нямаше от какво да
ме е страх, защото бях българин, но нещо в корема ми трепереше
неудържимо.

– Това ли е той? – попита канът и аз вече не можех да разбера за какво си

говорят. Освен това, понеже моят учител беше с гръб към мен, а и говореше
тихо, почти не чувах какво отговаря.

– Тохол – прогърмя гласът на кана. – Приближи се!

Стреснах се, за малко щях да подскоча. Канът се беше обърнал към мен по
име. Той знаеше името ми! Бавно, с наведена глава, тръгнах напред, но
коленете ми се огъваха така предателски, че застрашаваха във всеки момент
да рухна. Щях да стана за резил, ако се спънех и проснех по очи пред

181
нашия владетел. Щях да изложа на присмех целия ни род Вокил, дядо ми,
моя учител, всички млади български воини, които ми бяха връстници и с
които се упражнявахме заедно. Какво щеше да си помисли канът: "Тези се
спъват в шатрата ми, на равното, какви воини могат да станат? Как ще
участват в битка?" После сигурно щяха да ме разкъсат от подигравки.
Сигурно щях да остана в паметта на съплеменниците си като "онзи, дето се
спънал и пльоснал по очи пред кана".

Опитвах се да стегна коленете си, но те се кривяха във всички посоки.

Сигурно изглеждах смешно, не можех да повярвам, че не си личи това,
което ми се случваше.

– Ела! – каза канът, но този път гърлото му заклокочи. Канът беше

развълнуван и това си личеше. Стоях притеснен до Баяр. Знаех, че всеки
български воин се опитва да не показва на останалите чувствата, които
изпитва. Това, което изпитва или вълнува воина, е нещо лично. Той знае, че
нито може да обясни на другите какво става в душата му, нито някой може
да му помогне, дори да го разбере не може. Затова всеки от нас беше
обучен да прикрива чувствата си. Гледах кана и не можех да повярвам, че
този толкова знатен мъж така открито изразява чувствата си.

И предния път, когато бях видял кана, и сега усещах някакво приятно
чувство. Имах усещането, че този човек ми е някак близък. Исках да скоча
и да изтичам при трона, да седна при нозете му. Нещо в този мъж; ме
караше да се чувствам спокоен и сигурен. Предният път го бях отдал на
орендата, сега направих същото. Защо да не съм сигурен, та тук се намирах
в центъра на българския саракт, в средата на България, тук беше оста на
Вселената. Това тук беше най-строго пазеното място на света.

Погледнах кана в очите, той също ме гледаше. Това ме изненада. Защо

нашият велик владетел ме гледаше? През цялото време, докато бяхме
пътували насам, си бях мислил, че дори няма да бъда забелязан от
владетеля, че вероятно даже няма да ме пуснат в покоите му. Представях си
огромна софра, около която са насядали всички най-знатни хора сред
българите – "хранените хора". Мислех, че те празнуват великата победа на
Баяр над Грот, на българите над хуните и няма как да празнуват победата
без победителя, затова канът го вика при себе си. Това очаквах. През ум не

182
ми беше минало, че ще заварим кана в това настроение, седящ самотен в
трона си и само неговите верни тиуни наоколо. Канът ме следеше като
орел, но погледът му не беше остър и пронизващ, а ставаше все по-мек и
кадифен.

Устоях на погледа му и аз се взрях в очите му. Исках да покажа на

владетеля, че вече съм голям, че след две години ще навляза в годините на
коня и вече няма да бъда в магарешките години, когато всеки се отнася към
нас все едно сме много пораснали деца.

В този момент, за моя голяма изненада, канът каза:

– И казваш след две години, ще стане на четиринадесет и ще стане воин?

Канът явно говореше на Баяр, но все така ме гледаше в очите. Имах

чувството, че главата му се разшири, аз стоях като пред главата на някакъв
огромен змей, така виждах в момента нашия владетел. Владетелят
говореше така все едно продължава стар разговор с Баяр. Аз лично не си
спомнях тази вечер моят учител да бе споменавал на каква възраст съм.

Канът ме гледаше все така втренчено. Стори ми се, че в очите му

забелязах издайнически сълзи. Отблясъците на факлите не можеха да ме
подведат. Канът плачеше и то пред хора. Той проливаше сълзите си пред
един велик воин, какъвто беше Баяр, и пред едно дете. Сигурно се
срамуваше, защото махна с ръка с неопределен жест, стана и като котка
побягна встрани, а след това към изхода. Той явно не искаше да ставаме
свидетели на това как плаче. Исках да му кажа да не се притеснява от мен.
Аз самият често плачех и не виждах нищо срамно в това, но пред мен
стоеше Баяр и беше ясно, че от него се притесняваше канът.

След като канът скочи от престола, десетина тиуни веднага го последваха.

Те се движеха от двете му страни, с телата и щитовете си го скриваха от
погледите ни. Ценни бяха канските сълзи. Личеше си, че тиуните бяха
стъписани, не знам дали от бързото и спонтанно движение на нашия
владетел, или от сълзите му. Те го отделиха от нас със стена от живи тела.
Владетелят мина покрай завесата и излезе навън. Така аз и Баяр останахме
сами. Всъщност не бяхме сами, защото пред трона, като сфинксове
изсечени от камък, все още стояха двама тиуни, облечени с красивите си

183
униформи, на входа също стояха двама стражи. Останахме дълго време
така. Бях дълбоко развълнуван от това, което се случваше и се отдадох на
мислите си. Баяр явно беше направил същото, защото двамата нито
помръднахме, нито продумахме. Стоях и знаех само едно, че не бива много
да се движим. Посещението при кана още не беше приключило. За да
напуснем, трябваше да получим разрешение от нашия владетел; след като
него го нямаше, нямаше как да получим такова, затова трябваше да останем
тук. Аз се чувствах малко уморен. Когато не се движех, краката ми не се
огъваха. Днешният ден беше безкрайно дълъг. Всъщност какъв ден беше
това? Навън сигурно вече се развиделяваше. Вече не бях сигурен дали
всичко, което си спомнях, се беше случило през този ден, сутринта, битката
на Баяр с Грот, разговорът ни с Ат, разговорът ни с Баяр. Имах чувството,
че повечето от тези неща са се случили преди много време. Аз нямах
проблем да остана тук още дълго и единственото, което ме притесняваше,
беше да не заспя прав и да тупна на земята. За Баяр съвсем не беше толкова
просто да остане така дълго време. Знаех колко уморен е учителят ми. Бях
сигурен, че много от костите и ребрата му са счупени. И ако аз бях готвил
моя учител за битка, той се беше бил, после ми беше говорил за Пътя на
воина, а аз само бях слушал. Сигурно Баяр беше много по-уморен от мен. И
за него беше цяло изпитание да остане дълго време така, в очакване на
кана.

Може би за да се разсее или защото гледахме напред, където имаше само

две неща – тронът и щитът с меча, сабята и тугът, Баяр ме попита:

– Знаеш ли какво означават тези неща пред нас?

– Кои, учителю? – попитах аз.

– Мечът, сабята, щитът и тугът.

Много пъти бях чувал за тези инсигнии, ако бях малък, щях да поискам да
покажа колко знам и да изпъкна, сега обаче се чувствах уморен, вече бях
голям, освен това Баяр беше изтощен и едва ли ме питаше, за да му говоря
аз. Моят учител искаше да ми каже нещо и аз се заставих да слушам.

184
 – Кажете, учителю – примирен, тихо казах аз. В края на краищата щях за
пореден път да изслушам това, че мечът символизира самотния Път на
воина, сабята – груповата ни нагласа, а щитът – защитата.

– Виж ги, на какво ти приличат?

– На нищо – отвърнах аз, но дори не ги погледнах, защото бях много

уморен, а и сега не ми се гледаха оръжията и щита. По-скоро исках да
огледам на спокойствие юртата отвътре. Баяр обаче настояваше.

– Виж, виж ги! На какво ти приличат?

Погледнах ги.

– На нищо – отново отвърнах аз.

– Виж, не ти ли приличат на човек? Щитът са гърдите му, мечът и сабята

са лявата и дясната ръка. Дръжката на туга са краката, виж, тя се подава под
щита, а горната част на туга прилича на главата. Конската опашка е като
чамбас. Всъщност тугът е гръбнакът на този воин. Той осигурява връзката
на народа с Тангра. Този символ олицетворява народа на българите. Туг е
средата, той е оста, центърът, той е гръбначният стълб. Орендата протича
през него. При всеки българин трябва да стане така, енергията да протича
през нашия туг – гръбнака ни. Главата на българите трябва да бъде най-
близо до орендата, чрез нашата коса и чамбаса ние получаваме силата си.
Тугът е нашата същност, нашият гръбнак, той държи народа ни изправен и
в правилна посока към Тангра. Това е нашата твърд. Щитът са гърдите на
народа ни, двете оръжия са лявата и дясната ръка. Би трябвало двете
оръжия да са еднакви. Има легенда, че някой ден, когато двете оръжия
станат напълно еднакви, народът ни ще заживее в хармония и
съвършенство.

Гледах към щита, копието, което минаваше зад него, и двата меча, които
се кръстосваха отзад, и сега наистина цялата тази подредба много ми
заприлича на човек. Учудвах се, как досега не бях забелязал това. Това
беше българският народ. Върху щита беше изкован знакът на Тангра.

185
 След малко от входа на юртата се дочу шум. Обърнах се натам. Канът се
връщаше. Той беше придружаван от тиуните, които се движеха като вятър
около него. Развяващите им се наметала засилваха това усещане.

Канът седна върху трона. Този път той изглеждаше много по-спокоен.

– Всичко наред ли е с него, багатуре? – попита канът, все едно не беше

прекъсвал разговора.

– Всичко е наред, Ваше величество!

– Ще стане ли добър воин от него?

– Ще стане, Ваше величество!

– Аз ще присъствам на празника след две години и ще го гледам.

– Да, Ваше величество!

– Той избра ли си истинско име? Предприе ли вече пътуването?

– Тепърва му предстои, кане ювиги.

– Радвам се, че е жив – каза канът.

– Ела, Тохол! – като каза това, великият ни владетел се обърна към мен.
Допреди малко се бях чувствал много спокоен и вече мислех, че нищо не
може да ме изведе от равновесие. Коленете ми бяха спрели да се огъват.
Вече бях приел мисълта, че се намирам в сърцето на България, че стоя пред
трона на кана ювиги. Сега обаче, когато той ми каза това и отново ме
погледна с меките си влажни очи, краката ми отново затрепериха.

С плаха стъпка се приближих до престола на нашия владетел. Спрях, но

той ми направи знак да се приближа още. Отново пристъпих. Десният ми
крак се подгъваше, а левият се тресеше. Спрях отново, но канът
продължаваше да стои с протегната към мен ръка. Приближих се толкова,
че вече можех да го докосна. Близкото присъствие на кана ме задушаваше.
Той беше толкова велик и могъщ, че аз едва си поемах дъх.

186
 – Ела! – каза той още веднъж. След като каза това, той като че осъзна
какво прави. Сигурно виждаше моето стъписване.

– Вие излезте! – с променен глас каза той. Думите му бяха силни и строги,
нямаше човек, който да не им се подчини.

– Но, ваше величество, как да излезем?! Съвсем ли?

– Всички вън! – извика канът.

Воините не бяха доволни, но напуснаха. В юртата остана само мъжът,

който ни бе довел. Вече бях сигурен, че точно той е командирът на всички
тиуни.

– Ваше величество, това досега не е правено – каза той. – Може ли да

остана само аз?

– Веднага вън! – крещеше канът и се беше изправил на трона така все

едно е лъв, който във всеки миг ще се впусне над невинно магаре, което се е
заинатило нещо. Гръмовният му глас беше като лъвски рев и сигурно
отекна над цялото смълчано, утихнало и спящо поселение.

– Ваше величество... – изхлипа командирът на тиуните.

– Вън, Урвитал!

Тъй като се намирах много близо до кана, виковете му ме разтърсиха.

Струваше ми се, че аз нещо съм виновен. Освен това ми беше много
неприятно, че пред мен нашият владетел си позволяваше да се държи така с
българските воини. Първо го бях видял да плаче, сега пък крещеше, всичко
това ме объркваше и не знаех какво да мисля. Може би канът се
различаваше от нашите воини. Кой бях аз, че да съдя кана? Какво разбирах
аз за това, което вълнуваше нашия владетел? Освен това, колкото и
разочарован да бях, все още усещах онова приятно чувство, че съм близо до
кана, че имам някаква близост с него. Той се държеше много добре с мен,
защото след като се развика на командира на тиуните, се обърна към мен и
със спокоен и приласкаващ глас каза:

– Ела, Тохол! Ела, момчето ми!

187
 Погледнах към Баяр, който стоеше все така. От одеве той не беше
помръднал. Явно думите на кана не се отнасяха за него. Веднага разбрах,
Баяр беше застинал и вече не се намираше сред нас. Не знаех дали
българските воини имат право да застиват в присъствие на великия ни
владетел, но щом Баяр си го беше позволил и канът не каза нищо, значи
можеше.

Канът хвана ръката ми и я стисна със своята огромна, суха и топла длан.
Чувствах топлината, която ръката на владетеля излъчваше и се преливаше в
мен. В него гореше вътрешен огън и аз усещах това. След това мъжът ме
придърпа към себе си. Дръпнах се, но силната му длан ме задържа меко, но
настойчиво. Всичко това ми се струваше страшно. Защо Баяр не ме
поглеждаше? Исках с очи да го попитам какво да правя. Сега се чувствах
изоставен и предаден.

Канът ме дръпна към себе си, опипа мускулите ми. Очите му се смееха,
след това той ме повдигна с лекота и ме постави на дясното си коляно. Сега
аз седях върху крака на кана и гледах шатрата от там, откъдето я гледаше
той – великият ни владетел. Бях омагьосан от гледката, която се разкриваше
пред очите ми. Канът милваше главата ми. Чувствах се неловко. Бях
виждал така бащите да милват синовете си, но това ставаше, докато те са
по-малки. Аз нямах баща и това никога не ми се беше случвало. От допира
на топлата корава длан на владетеля усетих, че косата ми беше пораснала, а
я бях избръснал тази сутрин. В този ден се бяха случили толкова много
неща, че все едно бях живял цяла седмица, косата ми също като че ли
знаеше това.

– Ваше величество – каза изведнъж Баяр, който се размърда. – Трябва да

тръгваме, скоро ще се разсъмне.

– Да! Да! – сепна се мъжът. След това ме свали от крака си и за последен

път ме помилва. Бръкна и с безпогрешно движение извади медальона ми.
Сигурно беше видял кожената ми връв. Канът обърна медальона в ръката
си и видях как изражението на лицето му се промени. От развълнувано,
миловидно то стана стъписано. Очите му станаха огромни и ме гледаха
така, сякаш в мое лице вижда убиеца си.

– Ти!? Ти!? – запелтечи нашият владетел. – Ти!? Кога!?

188
 Баяр не разбра това, защото канът се беше навел към главата ми и аз го
скривах от очите на багатур-багаина.

– Тохол, хайде да тръгваме!

Отскубнах се от ръцете на владетеля и тръгнах към Баяр, който вече се

беше обърнал. Настигнах учителя си и без да поглеждаме назад, двамата се
насочихме към изхода.

След няколко дни нашата делегация напусна стана и тръгнахме да се

прибираме в поселението. През цялото време не знаех какво да мисля за
срещата ни с кана. С времето започна да ми се струва, че тя не се е
случвала.

Нашите съплеменници отново ни посрещнаха като герои. Вече се беше

разчуло за славната победа на багатур-багаина. Народната мълва вече я
беше изкривила, украсила и преувеличила до неузнаваемост. Някои от
разказите за това как Баяр победил Грот бяха толкова невероятни, че си
личеше, че ги е измислял човек, който въобще не е бил там. Въпреки
радостта на хората, си личеше, че воините са в онова напрежение, което ги
обземаше преди битка. Всеки от тях си даваше сметка, че скоро може да се
очаква война с хуните. Те виждаха как от година на година хунските клещи
се затягат все повече и повече около българите и с тревога очакваха
момента на развръзката. Повечето от тях знаеха, че със смъртта на хунския
воин войната може да се смята за обявена. Според тях реалното обявяване
на война беше само формалност.

Багатур-багаинът Баяр знаеше всичко това, той издаде заповед всички

мъже от нашия род, годни да носят оръжие, да се готвят за поход, да
приготвят въоръжението и доспехите си, да проверят седлата си и назначи
ден за проверка на въоръжението.

Баяр все още не можеше да става от одъра си. До поселението го бяхме

пренесли на носилка, теглена от кон. Багатурът страдаше, но нито веднъж
не го чух да издаде стон. Когато пристигнахме, той се премести направо в
нашата юрта и дядо ми се зае да се грижи за него. Баяр имаше счупени
кости и ребра. Цялото му тяло беше оцветено във всички цветове на дъгата.
Гледах премазаното му, натрошено тяло и не можех да разбера как бе

189
победил Грот. Как с толкова счупени кости и ребра бе успял да повдигне
огромния хун над главата си, а после бе намерил сили да ми разказва за
воина?

Докато лежеше в юрта на дядо ми, завит с топла кожа, Баяр повика всеки
един от нас, по-младите воини, и на всеки направи лични забележки как да
се готвим и упражняваме и върху какви елементи да наблегнем. Освен това
ни накара да посещаваме занятията на големите и да ги наблюдаваме. Дори
без нашия командир, ние се подготвяхме като обезумели. Бойният дух беше
обхванал всички българи и нас включително. Баяр смяташе, че за да
направим някога нещо и то да бъде правилно, първоначално трябва
многократно да сме го наблюдавали.

Когато се приберях в края на деня, присядах до неговия одър и двамата

обсъждахме това, което бях наблюдавал или правил през деня. Понякога
той беше доволен, друг път не, а понякога ми обясняваше какво воинът не
прави както трябва. Баяр се отнасяше твърде критично и строго към нашите
воини. Той беше багатур-багаин и отговаряше за военната подготовка, а в
битка, когато канът и кавканът не участваха, когато го нямаше другият
командир, Баяр водеше армията на нашето племе. Когато нашето племе се
включваше в българската армия, то се включваше в лявото крило и Баяр
минаваше в подчинение директно на кавкана и на другия багатур-багаин,
който беше по-старши от него. Той се наричаше Иратаис. Те бяха двамата
генерали на кавкана. По-късно разбрах, че някога Баяр е бил ученик на
Иратаис, точно така както сега ние бяхме негови ученици. Може би затова,
когато заговаряше за него, в думите му се появяваше някаква топлина,
респект и дълбоко уважение.

След това Баяр ми разказваше за воина, а аз слушах.

– Воинът знае, че превъзходството в битка не се получава от това да знаеш

някаква тайна техника – казваше той. – За воините на високо ниво няма
тайни в битката. За да победиш такъв воин, трябва да се упражняваш до
себеотрицание.

Макар да знае, че никога не може да бъде "най-добър", воинът се опитва

да бъде "най-добрият". Той знае, че това е единственият начин да се
презастрахова и да остане жив в една битка.
190
 Воинът не развива само силната си страна. Когато му е по-лесно да върти
меча с дясна ръка, той отделя много повече време и внимание на лявата си
страна. По този начин се опитва да развие всичките си възможности,
оръжия и сетива. Воинът знае, че при подготовката си трябва да стига във
всяко нещо до край.

Воинът мисли за тактическото си развитие, а не гради само стратегически

Пътя си.

Воинът се опитва да не допуска грешки, но ако го направи, трябва да

намери сили да признае грешката си и по най-бързия начин да я поправи.
Колкото по-бързо направи това, толкова по-бързо ще бъде забравена
грешката му и по-лесно ще му бъде простено.

Ако се опита да замаже грешката си, тя става още по-видима и голяма.

Воинът не избира приятелите си, когато е победил и всички искат да бъдат

близо до него. Когато иска да си избере другар, той ляга болен, за да види
кой ще остане до него, до одъра му. Така разбира, че когато е слаб, наранен
и в затруднено положение, повечето му "приятели" се пръсват и се
проявяват като мерзавци и егоисти.

Мъртвият духовно човек се отличава от живия по апатията, която е

обхванала неговия дух.

Воинът трябва да живее така, че ако му се отдаде възможност, отново да

се роди, да поиска да изживее живота, който в момента живее. Ако той
направи този избор, значи е щастлив и удовлетворен от себе си и живота си.
Само такъв човек може да има голяма Сила.

В битка силата на воина се определя от силата на мъжете, които са рамо

до рамо с него. Колкото и да е добър той, ако те са слаби, и той е слаб, ако
са силни, и той е силен. Всяка войска е толкова силна, колкото е силен най-
слабият ѝ воин.

Воинът трябва да бъде толкова концентриран, че с мислите си да движи

земята и небето. Дали ще прави това, е въпрос на концентрация.

191
 Младият воин трябва да вложи цялата си сила в своя Път, защото, ако не
се прояви като велик воин, докато е млад, като стар нищо няма да постигне.
Ако неговият характер и заложбите му не съзреят до тридесетата му година,
това означава, че не са кой знае колко стойностни.

Воинът не бива да иска повече, отколкото му трябва, за да живее. Ако

иска повече, той ще се превърне в търговец, ще иска да задоволява
страстите си, а който живее по този начин, никога не може да спре да иска.

Воинът трябва да живее с малко дори в силни години. Ако се разпусне в

силни години, какво ще прави в лошите години? Тогава той ще се окаже
неподготвен за мизерията, болката, лишенията и това да се бори.

Воините са активни и дейни. Те са смели и се хвърлят в битки, не

отстъпват пред предизвикателствата. Те са хора на постигането и точно
затова при тях осъзнаването е толкова ценно. Няма воин, който да не е
философ и мъдрец, да не е човек на знанието.

Воинът никога не спори. Той знае, че спорът е най-безсмисленото нещо ѝ

е загуба на време. В спора двама души се опитват да се убедят взаимно в
нещо свое си, но никой от тях не иска да приеме чужда гледна точка.

Воинът поглежда с презрение хората, които имат излишно време за губене

и вършат нещо толкова безсмислено, каквото е един спор. Той е разбрал, че
никога няма да може да убеди другите в своята гледна точка и правота. Той
знае, че ако те могат да разберат това, което той прави, вече ще са го
направили. Щом не го правят, значи не могат да го разберат. Щом не го
разбират, няма как да ги убеди или да ги стимулира да го направят. Така че
спорът е напълно безсмислен.

Обикновените хора, тези, които ги е страх от смъртта, живеят така все

едно никога няма да умрат. Те изграждат способността да живеят, без да
мислят за неизбежния край. Когато се огледат, те смятат, че всички техни
познати ще умрат преди тях. Това те правят от страх и по този начин
опитват да се успокоят. Такива хора обаче не мислят дали е хубаво да
преживеят смъртта на всички свои близки и приятели.

192
 Воинът живее така все едно ще умре пръв. Той се стреми към смъртта и
иска да напусне този живот без миг забавяне.

Воинът не полага усилие, за да разбере характера на човека пред себе си.

Той знае, че човек винаги изговаря себе си и сам казва всичко, което воинът
иска да разбере. Воинът не се намесва в живота на другите, той само слуша
и разбира.

Воинът никога не клюкарства, не одумва и не обсъжда другите. Тъй като

неговият живот му е много по-интересен от живота на другите, той
предпочита да живее собствения си живот. Хората, които клюкарстват и
обсъждат другите, са хора, които са неудовлетворени от живота си. Като се
занимават с живота на другите, те се опитват да осмислят своя, нещо което
е обречено на провал от самото начало. Такива хора живеят чрез живота на
другите. Те се опитват да живеят безопасно, преживявайки житейските
ситуации чрез живота на околните.

Воинът никога не клюкарства, както и не се вслушва в клюки, говорени за

него. Животът на воина, понеже е неразбираем за околните, е интересен и
често е обект на обсъждане и осъждане. Воинът обаче не допуска думите на
хората около него да намалят неговата решителност.

Тези, които клюкарстват, са същите като онези, които живеят чрез живота
на своите близки и деца.

Понеже сам е допускал много грешки, които след това е поправял, воинът
е великодушен към грешките на другите. Когато разбере, че те грешат, той
не им прави забележки, а деликатно ги оставя да поправят всичко сами.
Така той им помага в техния Път.

Истинският воин никога не се оправдава защо не е постъпил като воин в

тази или онази ситуация. Тези, които правят това, позорят името "воин" и
трябва да направят всичко възможно повече да не се оплакват и да не
отстъпват от Пътя на воина.

Воинът не бива да си позволява да охка и да се оплаква пред други хора.

Воинът е толкова решителен, че може да бъде убит, но не и победен.

193
 Умният воин различава това да се обърнеш да бягаш и да отскочиш
встрани. Едното е бягство, а другото – тактика. Едното засяга чувството ти
за чест, а другото запазва идеята ти да се бориш.

Воинът трябва да благодари за трудностите, защото те са изпитание, което

Тангра му изпраща.

Никой български воин не бива да бъде небрежен. Ако само един е

мързелив и неконцентриран, той ще предаде това на останалите като
прозявка. Прозявката е заразна, ако един си я позволи, скоро всички ще
започнат да се прозяват. Небрежността и мързелът са такива, те се
разпространяват като пожар и изпепеляват духа на безупречност, нужен на
воина.

Дори когато си направил всичко както трябва, за да победиш, пак може да

не се получи. Всеки воин трябва да мисли върху това.

Армията няма как да се готви винаги заедно, затова всеки воин се

подготвя, чувствайки рамото на отсъстващия другар до себе си. Всеки воин
осъзнава, че колкото по-сериозно и повече тренира, толкова по-добра ще
бъде армията, в която ще се включи.

Техниките и упражненията каляват тялото, философията и духа. Има хора,

които са технични и чевръсти, но нямат дух и са кухи отвътре. Те
побеждават тези, които са по-слаби от тях, но по-силните не могат. Те са
добри, но не са безупречни, защото им липсва дълбочина и разбиране. Този,
който тренира своя дух заедно с тялото си, който се излага на лишения и
изпитания, е непобедим. Той разчита на външното и вътрешното и ще
победи един и сто, защото не зависи от противниците си. Той може да
победи човек, който на пръв поглед изглежда много по-техничен,
атрактивен и добър от него.

Най-накрая настъпи денят, в който Баяр започна да сяда, след това

започна да се изправя и да ходи. Една вечер, когато се прибирах от
занятията на нашите воини, го заварих да седи отпред пред юртата, точно
под дървото. След няколко дни той ни напусна и се премести в юртата си.
Дядо ми твърдеше, че Баяр имал най-здравия организъм, който е виждал,
затова се излекувал толкова бързо.

194
 Докато багатур-багаинът лежеше в нашата юрта, всяка вечер дядо ми
викаше духовете и с дайрето водеше душата на Баяр на пътешествия в света
на духовете.

– Дядо, защо лекуваш багатура Баяр с дайрето? – попитах аз и той веднага

разбра какво питам.

– Баяр не е обикновен воин. Голяма част от неговата същност е в други

светове. Хунът е наранил не само тялото му, но и неговата душа. Затова
трябва да го лекувам във всички светове. Битката между двамата не е била
обикновена. Баяр и хунът са се били във всички светове, голяма част от
нараняванията му са били направени в другите светове и там трябва да се
лекуват.

Тохол, искам да ти разкажа още нещо. Ние, шаманите, сме на тази земя с
определена задача, освен да лекуваме хората, ние издирваме Злото. Търсим
го и го откриваме навсякъде и цял живот се занимаваме с него. Всичко,
което правим, е свързано със Злото, болката и страданието. Ние сме тук да
се борим с Шурале, да намалим Злото на света. Ние сме изпратени сред
хората, за да им помагаме. Нашата задача е да отнемаме лошотията от света
и да я пречистваме през себе си. Така светът би трябвало да стане по-добър
и в него да има по-малко болка.

В света има много малко хора, които в същността си са зли. Такива, които
в себе си имат повече от духа на Шурале. Злият дух им пречи да приемат
орендата и да познават Тангра. Това ги кара никога да не виждат красотата
на света, да не се радват на живота и да не виждат добрината в себе си и
другите. Такива хора обаче не са слаби и не бива да ги подценяваме. Те са
силни и се хранят от собствения си егоизъм, черпят от силата, произтичаща
от черната им душа. Тези хора правят света лош. Някои от тях дори не
знаят, че са слуги на Шурале.

Повечето хора само изглеждат лоши, но всъщност самите те са жертви на

Злото. В същността си те са добри, но са обсебени от различни духове,
които ги правят да изглеждат лоши. Такива духове са: властта, похотта,
омразата, отмъщението, завистта.

195
 Ние, шаманите, цял живот издирваме хора, обсебени от тези духове, и им
помагаме. Всъщност ние им помагаме да разберат, че единственият начин е
те сами да си помогнат и да се преборят със злите си духове.

Истински лошите хора са единици, но са неизгребими. Те определят

живота на хората. Опитвали сме да се преборим с тях, но не можем нито да
ги преборим, нито да ги победим. Така ние разбрахме, че единственият
начин да се борим с наистина лошите е като ги изтребваме. Ако ги убиваме
обаче, означава да станем като тях. Злото и насилието са лоши независимо
с какви намерения ги използваш. Няма такова нещо като "добра" или
"справедлива война". Войната е зло! Убийството е зло! Поробителите са
зли! Ако ние убиваме лошите, ще станем като тях.

– Дядо, сега разбирам защо кавканът и канът те държат далеч от войската.

– Така трябва! – съгласи се дядо ми. – Животът е такъв. Ние с боилите

(воините) нямаме нищо общо, живеем в различни светове, вярваме в
различни неща, нашето Добро е тяхно Зло и обратното. Аз съм толкова
далеч от българските воини, колкото от хунските, а хунските шамани са ми
по-близки от всички българи.

Но ето, че ние имаме нужда от тях. Срещу злите хора, слугите на Шурале,
ние изпращаме боилите. Аз използвам най-добрия воин, който съм срещал
досега – багатур-багаина Баяр. Аз му помагам в неговия Път. Помагам му
да се пребори с враговете на воина. Той знае, че всеки воин трябва да има
духовен наставник, който отстрани като наблюдател да му помага да
осъзнава нещата, които му се случват. Воините са огнени и резки, ако нямат
наставник или наблюдател, те много лесно могат да преминат на страната
на Злото.

Има една легенда, че един ден ще се роди човек, който ще бъде воин и
шаман едновременно. Той ще бъде идеалният воин, той ще победи Злото и
ще владее всички светове. Той ще бъде Воинът на Светлината.

Знаех, че Баяр и дядо ми неслучайно се срещат толкова често, но сега

започнах да разбирам какво правят всъщност. Баяр явно живееше и
воюваше във всички светове с помощта на стария шаман. От този момент

196
започнах да изпитвам още по-голямо уважение към моя учител. Не можех
да определя обаче дали Баяр беше Воинът на Светлината?

– Ти досега срещал ли си зли хора? – попита ме шаманът.

– Не знам! – отговорих веднага, но едва след това се замислих. – Дядо,

мисля, че съм срещал истински зъл човек – казах след малко.

– Така ли? Кой беше той? – учуди се старият шаман.

– Това беше хунът, с когото се би Баяр – Грот.

– Грот – повтори шаманът.

– Той изглеждаше като животно, като див звяр. Имаше белези по цялото
тяло, с малките си зли очички ни пронизваше и беше толкова страшен.

– Не, моето момче. Грот беше воин на Светлината. Той не беше лош. Беше
противник и враг; но не и лош. В очите на хуните ние изглеждаме по същия
начин. Това е така от страха. Не бива да бъркаш страха и притеснението,
което си изпитал, със Злото. Когато човек е малък, той се плаши от всичко,
което е по-голямо и силно от него. Грот имаше чиста душа. Видя ли го да
направи нещо лошо, непозволено, да наруши воинските закони, да
прекрачи границата на честта, да се подиграва или злорадства?

– Не, той се биеше с Баяр. Биеше се с гордост и достойнство. Нищо от

нещата, за които говориш, не направи.

– Виждаш ли?! Грот не е бил лош. Той се е изправил с достойнство и чест

и е загубил битката. Уплашил е всички по-слаби, но не е направил нищо
лошо.

Много често, за да оправдаят собствената си жестокост или безсмислието

на битките си, воините наричат своите врагове лоши и зли. Това те правят
напълно преднамерено. Тези, които най-много крещят, че тези или онези са
лоши и зли, са всъщност лошите.

Ти чувал ли си такова нещо?

197
 – Да! – потвърдих аз. – Чувал съм, че хуните са крадци, че изяждат
българчетата и се хранят с тях, че пият човешка кръв и затова плачат с
кървави сълзи, че не са хора, а са направени от кал.

– Да, да, всичко това си го чувал. Това го говорят българите, но не сме

само ние. Ромеите го говорят същото. Те измислиха това, че хуните са от
кал, че не са хора, че не са сътворени от Бог в дните на Сътворението, че не
са синове на Адам и Ева, а са правени по-късно от техния Шурале –
Сатаната. Те обаче говорят това и за нас. Наричат ни варвари, твърдят, че
сме хора без чест, че нямаме души, че не сме хора. Те правят това, за да
може воините им, когато ни избиват, да не се чувстват виновни. Да си
мислят, че са убили животно, а не човек. Ромеите не ни смятат за хора, но
не са само те. Хуните говорят същото за нас. Ето къде е Злото! Виждаш ли
го?!

Не Грот е злото и не хуните, а лъжата. Грот с нищо не беше по-различен

от Баяр, не беше нито по-добър, нито по-лош от него. Страхът те кара да го
привиждаш като Зло. Именно страхът кара хората да виждат всички около
тях като лоши и да се боят от тях.

– Това не е вярно! Аз не се страхувах от Грот! – като казах това, за миг

спрях, защото май не беше съвсем вярно. – И не съм лъгал! – продължих по
инерция и в този момент разбрах, че току-що бях излъгал. – Баяр е
българин, той е много добър. Ти самият каза, че си го ползвал да убива
лошите.

– Така е, но аз трябва да му казвам кои са лошите. Ако не бях аз, той щеше
да убива добри хора, които са негови врагове и той смята за лоши. Едно от
най-важните неща, които хората, които уж се борят със Злото, не могат, е
да отличат кое е Зло. Те бъркат това, което на тях не им харесва и от което
се страхуват със Злото. Това е много трудно нещо.

– Дядо, не мога да повярвам, че сравняваш Грот с Баяр и твърдиш, че

двамата са еднакво лоши! Всички знаят, че Баяр е добър, а Грот беше
лошият.

198
 – Тези всички са българите. Хуните твърдят обратното. Но нито едните,
нито другите са прави. Отговори си на един въпрос: "Защо Грот е лош, а
Баяр добър?"

– Защото е хун – победоносно заявих аз.

– Човек не е лош заради това, което е, а заради това, което прави или не
прави. Това определя добрината и лошотията. Ако ти не разбираш това, с
нищо няма да се различаваш нито от Баяр, нито от Грот. Ти няма да бъдеш
с нищо повече от Грот или от Баяр.

Хората, които се определят като лоши поради това, което са, обикновено
просто са различни. Малките хора привиждат различните като лоши. Това е
голяма заблуда. Това пречи на хората да видят истинското Зло.

Опиши ми как според теб изглежда лошият човек.

Замислих се сериозно. Какъв беше лошият човек, ако не трябваше да

изброявам неща, които човекът е, а които е направил?

– Лошият човек е мързелив, без чест, отмъстителен, страхлив,

непоследователен, зъл, дребнав.

– Тохол, искам да те питам нещо – каза дядо ми и се приближи до мен.

Вгледах се в дълбоките му бръчки. – Кажи ми, ти някога проявявал ли си
мързел?

Отначало се стреснах, защото шаманът ме гледаше от твърде близко

разстояние. Той ме "пронизваше" с погледа си. Това поведение беше
непривично за него. Разбира се, бях го виждал да гледа така други хора, но
никога не го беше правил с мен.

Замислих се. Всъщност не ми беше нужно дълго да се замислям и веднага

отговорих:

– Случвало се е понякога да си спестя някое усилие.

– Случвало ли ти се е да искаш да отмъстиш на някого, който те е

засегнал? – продължаваше дядо ми.

199
 Веднага се сетих за Арбат и отговорих:

– Да, случвало ми се е!

– Дори няма смисъл да те питам дали ти се е случвало страхът да се

процежда в душата ти и като червей да те яде отвътре! Затова ще те
попитам: Случвало ли ти се е да решиш нещо, но после да промениш
мнението си?

Кимнах два пъти, за да покажа, че ми са се случвали и двете неща.

– Случвало ли ти се е да се заядеш за нещо малко, а да не отчетеш нещо

голямо и важно, което някой човек е направил за теб?

Кимнах. Мога да кажа, че дядо ми беше най-потърпевш от това.

Старият шаман продължи да ме гледа все така отблизо, но май вече

нямаше намерение да говори. Стоях и се чудех какво да кажа или направя.
Можеше ли дядо ми да завърши така разговора ни, без да съм разбрал
нищо? Нямаше ли да каже още нещо?

– Защо ме питаш всичко това? – попитах аз.

– Не разбра ли за какво те питам от одеве?

– Не! – чистосърдечно си признах аз.

– Ти ми каза какъв според теб е лошият човек. После ми призна, че си

проявявал всички тези качества. Ти описа себе си като лош. Ти как мислиш,
лош ли си, или добър?

– Добър съм! – казах аз.

– Всеки лош човек би казал, че е добър. Освен всички тези неща, ти си и

егоист. Лошият човек винаги смята, че е добър и даже няма да се замисли
върху това какъв е. Той смята, че е добър, но не е.

Добрият би се замислил и никога не би бил толкова сигурен, че е добър.

Ето защо, когато някой ти каже, че е добър, знай, че е лош, а ако не ти

200
отговори или ако ти каже, че е лош, това означава, че е самокритичен и по
скоро е обратното.

Прав ли беше дядо ми? Това означаваше, че всичко, което досега бях
смятал за себе си, е невярно, че трябва да се изчистя от тези идеи, че трябва
да се опитвам в бъдеще да не ги допускам.

– Виждам, че се притесни. Всеки един от нас е лош, Тохол. Всички ние

сме лоши. Не сме лоши, защото сме зли, а защото живеем неосъзнато, а
когато си такъв, малко по малко ставаш лош и дори не го осъзнаваш.
Единственият начин да станем добри е чрез осъзнаването ни. Само ако
живееш осъзнато, можеш да бъдеш добър. Трябва да внимаваш за всяко
нещо, което правиш, всяко нещо трябва да бъде обмислено и осъзнато.

Не е толкова лесно да се направи това. Един велик шаман на Запад се е

опитал да покаже това на хората. Днес те са направили цяла религия, но не
почитат това, което той им е разкрил, а се кланят на него. Това е все едно
някой да ти покаже пътя към вкъщи, а ти да останеш при него и да
твърдиш, че той е твоят дом. Това правят днес тези, които се наричат
християни.

Някога преди години Христос, техният днешен бог, им дал пример чрез
живота си как да станат добри хора. Той ги учил на смирение и добрина, но
те, понеже били страхливи егоисти, виждали само саможертвата, която той
направил за тях. Днес те го почитат заради саможертвата. Това видели и
разбрали от него. Само това, което се отнасяло за тях, защото те не искат да
направят нищо със себе си, не искат да се променят.

Той им посочил Път, а те виждали врата, която държал отворена заради

тях.

– Дядо, кой е този Христос?

– Това не е важно. Важно е добър човек ли е бил, или лош?

– Добър ли е бил, дядо?

– Не! Христос е бил лош човек както всички нас, но е видял Бог в себе си.
Същото трябва да направиш и ти.

201
 След тези думи на стареца, на талази започнаха да ме заливат една след
друга мисли. Вече не можех да говоря, нито да слушам, защото цялата ми
мисъл беше обърната навътре. Върнах се в детството си и се замислих за
всички неща, които досега смятах, че са ми ясни, за всичко, което приемах
за истина, в което вярвах. Всичко това, което доскоро бях смятал, че
определя моето верую. Това, което смятах, че е моята основа в живота,
това, заради което се борих и дори бях готов да жертвам живота си.
Започнах да осмислям принципите си. Това, което досега ми се беше
струвало като мое предимство, сега виждах и оценявах като слабост.
Разбрах колко нелепи и смешни са нещата, в които бях вярвал. Това, което
бях смятал, че съм аз се разпадна пред очите ми. За миг загубих устоите си.
Разпаднах се на съставните си части. В този момент изпитах страх, защото
не бях сигурен, че ще мога да се събера отново. Опитвах, но не успявах.
Скоро разбрах защо. През цялото време аз се опитвах да върна стария
Тохол, но това вече не беше възможно. Старият шаман ме бе разгромил и
вече никога нямаше да бъда същият. Онзи Тохол отпреди няколко мига
беше мъртъв. Аз трябваше да бъда нов човек. Трябваше да смеля душата си
и отново да се събера, но вече като човек на ново ниво. Като човек без вяра,
преживял катарзис и очистване. Нов човек. Помислих за омразата, откъде
идеше тя, сетих се за някои уж незначителни думи, жестове, знаци.

След като разбрах колко жалък съм бил досега, осъзнах, че от тук нататък
вече не мога да допусна това. Новият Тохол трябваше да внимава за всяко
нещо. От този момент вече не трябваше да има нещо, което да приемам на
доверие. Аз трябваше да бъда осъзнат човек и да мисля за всяко нещо,
което ми се случва. Трябваше да се събудя. Чак сега разбрах какво означава
да си буден духовно, нещо което дядо ми повтаряше много пъти. Разбрах
какво означава да вземеш очите си. Той всеки път казваше, че шаманът
трябва да носи очите си със себе си. Сега разбирах какво означава това. Аз
току-що бях прогледнал и вече не можех, а и не исках да бъда сляп. Аз вече
щях да нося навсякъде очите си със себе си.

След няколко дни отново седнах срещу стария шаман. Исках да го

попитам за толкова много неща.

– Дядо, може ли да има воин, който да бъде добър човек?

202
 – Попитах аз. Откакто бяхме водили предишния разговор с шамана, през
цялото време бях мислил за това. – Животът на воина е жертвоприношение,
но доброволно. Той сам предоставя живота си в ръцете на Бог. Може ли да
има жертвоприношение, което да не е свързано с насилие?

Най-много от всичко искам да бъда воин, но в същото време искам да

бъда добър човек! Не искам да преживея живота си в омраза! Искам да
обичам и да виждам красотата на света!

След твоите думи, аз се замислих и разбрах, че хората живеят в свят от

битки и войни. Те предизвикват света, затова светът им отговаря със
същото. Воинът изважда своите мечове и предизвиква Бог, съдбата си и
целия свят. В този момент всички вадят своите оръжия срещу него. Така
той цял живот воюва. Питах се обаче дали тази битка е истинска? Не е ли
предизвикана от поведението на воина? Не е ли светът такъв според очите,
които го гледат? Наистина ли светът е толкова лош и враждебен, или е
такъв само за воините? Аз обаче не искам да живея така. Душата ми копнее
да бъда воин, но в същото време искам да бъда добър човек. Ти спомена за
някакъв воин, който трябва да се появи и той ще бъде едновременно воин и
добър човек. Искам това да бъда аз. Би ли ме научил, дядо, да разбирам
дали съм добър?

– Ако на един човек му е хубаво, ако се чувства щастлив, това означава, че

е добър човек. На лошите хора им е отнета възможността да бъдат
щастливи. Те могат да бъдат наядени, да имат много неща в юртата си,
много жени, коне, злато или сребро, но не могат да бъдат щастливи, защото
нямат души.

Само добрите хора могат да бъдат щастливи. Такъв човек се чувства

запълнен. Той никога не прави злини, защото се чувства цялостен. Злините
идват от липси, а не от излишества, не защото човек е лош, а защото няма.
Тези липси обаче не са от този свят, а са в душата му.

Канът не тръгва да завладява нови земи, защото тия, дето ги има, са му

малко. Той има много земя и не му е нужна повече. Той тръгва на война,
защото в душата му зее дупка. Така цял живот опитва да я запълни, но не
осъзнава това. Всички злини в тоя свят са заради празните места в душите
на хората, но те не го разбират. Ако можеха да го разберат, щяха да
203
осъзнаят, че светът, в който живеем, е отражение на нашата душа и не бива
нищо да се върши навън, ако не е направено вътре в нас. И ако искаш много
да имаш нещо, не се опитвай да го придобиеш в тоя свят, а погледни дали
нуждата ти не е в душата ти и там се опитай да я запълниш!

Всеки човек има две очи, с лявото гледа в душата си, в отвъдния свят, а с
дясното в настоящето, в тоя свят. На повечето хора не дясното им око е
гладно, а лявото, но те не разбират това. Ето защо човек трябва да раздели
себе си и да се научи да вижда и с лявото, и с дясното око, и чак тогава ще
разбере кой глад откъде идва. И ще разбере, че повечето чревоугодници
хранят левия глад, и войните са от лявата страна, желанието да властваш
също е от там, горделивостта, дребнавостта, отмъстителността, любовта,
властта, всички тези са от лявата страна.

Настъпи денят за проверка на оръжието и въоръжението. Всички

български воини се строиха в боен строй. Не подозирах колко много воини
живеят в нашето племе. Тази година канът беше решил да посети нашия
род. Това беше голямо събитие за нас. Той обаче не се намесваше, а само
наблюдаваше отстрани приготовленията на воините ни. Всичко по
организацията ръководеше багатур-багаинът Баяр. Той минаваше и лично
проверяваше въоръжението на всеки воин. Гледах го и не можех да
повярвам, че този мъж допреди няколко дни беше лежал като жив труп в
юртата ни. Сега той беше онзи воин, когото познавах от дете. Преди него на
проверка минаваха по-младшите командири, които също проверяваха
воините и се опитваха да отстранят недостатък или да попълнят, ако има
някаква липса. Във всяко поселище се намираше землянка, в която се
съхраняваха в резерв оръжия, ризници, щитове и шлемове, както и конски
сбруи. Така нашите воини попълваха липсата и в края на деня всеки боил
беше напълно въоръжен, а оръжията бяха подготвени за битка и война.

На другия ден воините уловиха и оседлаха бойни коне. През следващия

месец, когато ни допускаха с Тарвил, ходехме и гледахме заниманията на
българската армия. Воините се упражняваха през целия ден. Обикновено
сутрин упражняваха техники на борба, ритане и хвърляне. Като хора, които
вече разбират, с Тарвил ни беше много интересно да наблюдаваме някои
техники в разновидности, които не ни бяха показвани и не знаехме. Някои
неща пробвахме направо на място. Повечето техники бяха доста трудни и

204
се въртяхме като пумпали. Друг път нещата се получаваха доста по-лесно.
Веднъж, докато се опитвахме да повторим едно поредно движение, видях,
че багатур-багаинът ни наблюдава. Очаквах да ни се скара, че се
промъкваме така, но той благосклонно се усмихна. Това ни насърчи и ние
продължихме да посещаваме и наблюдаваме заниманията.

Преди обяд, във второто занимание за деня, воините се упражняваха в

работа на техника с меч и битки с меч. Понякога те се биеха, като държаха
в едната си ръка щит, а в другата

– Меч. С щита се защитаваха, а с меча се опитваха да съсекат врага. За да

обезопасят мечовете си, в повечето случаи воините не сваляха каниите, а
много често използваха дървени тояги. Това беше добре, защото понякога
битките бяха доста ожесточени.

Освен мечове, българите задължително използваха и се обучаваха в

стрелба с лък. Отначало стреляха от земя, бавно и за точност. Целта беше
стрелата да попадне колкото се може по-близо до центъра на един кръг от
изплетена на венец суха степна трева. Като опитни ловци за българите това
не беше особено трудно.

– Лъкът е страшно оръжие – казваше нашият учител. – Няма значение

дали си багатур, кавкан, или най-славният кан. Всеки най-обикновен воин
може да те достигне и убие, дори да не е по-силен или добър воин с копие
или сабя от теб. Научете се да стреляте, защото така ще можете да убиете
воин, който е много по-добър от вас. Така всеки един от вас може да
простреля кана на враговете. Понякога с една стрела можете да решите
изхода на битката.

Българският лък беше произведение на изкуството. Той се правеше много

трудно и направата му отнемаше много време, понякога един лък се
правеше половин година. Българите го ценяха наравно с меча. Той беше
подобен на скитския, но по-къс и направен да се стреля по-удобно от гърба
на препускащ кон. Лъкът беше двойно извит, така че ръкохватката беше
много близо до тетивата. Така с по-малко разтягане се получаваше силен
изстрел. Освен това по този начин стрелите се изстрелваха много по-бързо
една след друга. Другото предимство на двойноизвития лък беше, че когато
си на препускащ кон и седиш на седло, дългото разтягане на тетивата и
205
прицелването те изважда от равновесие и е почти невъзможно да се
прицелиш, а така изстрелването на стрелата ставаше по-бързо и точно.
Българският лък беше сложно съставен, той се правеше от кост на животно
и специални видове дърво, които трябваше да се свържат така, че никога да
не се разрушат. Лепилото беше специално и се правеше от разтопени
рибешки кости. Тетивата се правеше от сухожилията на степна антилопа.
Всеки воин сам трябваше да улови животното за тетивата на лъка си.
Смяташе се, че колкото по-бърза и с по-голям отскок е антилопата, толкова
тетивата е по-гъвкава и се разтяга по-лесно, но в същото време изстрелва
стрелата с по-голяма скорост и ѝ придава по-голяма пробивна сила.

206
 Друго нещо, което даваше страшна разрушителна сила на българската
стрела, бяха конете. Българите знаеха, че колкото по-бърз е конят и колкото
по-бързо препуска, толкова по-силен се получава изстрелът. Затова
българите се учеха да стрелят от гърба на бясно препускащи коне. Това
беше най-трудно, но и най-смъртоносно.

Стрелянето с български лък изискваше не само голямо майсторство, но и

сила, затова воините изстрелваха най-много до петдесет стрели на ден.
След това се заемаха с усъвършенстване на друг вид оръжие.

Освен стрелбата с лък, българите се упражняваха и с копия. Това бяха

къси копия, които бяха удобни за конниците. Те можеха да се хвърлят и с
тях да се пронизва. От земя воините тренираха и хвърляне на пика. Въпреки
че беше къса и лека, хвърлянето ѝ изискваше голяма сила. На ден всеки
воин хвърляше най-много двадесет пъти пика.

Освен тези оръжия, българите масово използваха и аркан. Това бяха две
или три каменни или метални топки, завързани помежду си с въже. Те се
хвърляха и при попадение се увиваха около краката или врата на коня или
животното, което беше преследвано. Със същия успех арканът се
използваше и срещу човек. За хвърлянето на аркан в земята бяха набити
дървени колове, които воините целеха. На аркана още му казваха бойно
ласо. Когато аркан беше хвърлен по човек, каменните му или железни
топки го удряха доста силно и можеха да го наранят и дори да го убият.

Българите използваха аркан при лов и когато се грижеха за хергелетата от

коне, така че те сами поддържаха уменията си и сега по-скоро се
съревноваваха помежду си. Всичко, разбира се, беше свързано със смях и
закачки.

След двете сутрешни занятия, воините се хранеха за обяд. Обикновено

ядяха супа от някакво животно и хапваха сушено месо. След кратка
почивка ставаха и продължаваха занятията.

Първата следобедна тренировка се състоеше в команди, строяване и

преминаване от един строй в друг. В нашата бойна теория деляхме
воинските изкуства на два вида: парадни и приложни. Парадни бяха

207
армиите, които обикновено воюваха пеша. Те бяха изградени от голям брой
хора. Тези маси обикновено трябваше да заемат определени фигури, които
представляваха бойния им строй. Знаехме за строевете на персийци, елини,
римляни и ромеи, изучавахме техните престроявания и тактики. Нашите
предци бяха воювали с персийци, асирийци. Бяхме се изправяли срещу
страховитата фаланга на македонците. Нашите съгледвачи ни донасяха
информация за бойните строеве на римляни и ромеи.

Тези армии се смятаха за по-висши от нас, но те наблягаха повече на

парадната страна и по-малко на практическата. Тяхната тактика беше по-
малко гъвкава от нашата. Те се впечатляваха повече от това как изглеждат
армиите, отколкото от тяхната ефективност.

Ние, номадските народи, бяхме от втория тип армии. При нас воините не
бяха като отлети по калъп. Ние не брояхме хората като бройка. При нас
всеки воин беше личност. Ние разглеждахме всеки воин като отделна бойна
единица и всеки можеше да запази образа и индивидуалността си. Воините
не бяха принудени да са облечени съвсем еднакво. Всеки човек имаше
различни предразположения, затова опитвахме да извадим и
усъвършенстваме силните страни на всеки наш воин. Освен
задължителните оръжия, всеки усъвършенстваше допълнителни оръжия, в
които ставаше експерт.

В началото нашите воини атакуваха само във вихрена атака, но днес ние
също имахме различни бойни строеве, макар и на кон.

Строяванията и прегрупиранията от земя се изучаваха само колкото

армията да може да се строи или ако в битката конят на воина бъде убит,
българският воин да може да продължи битката като пешак.

Второто занятие следобед беше свързано с яздене на кон. Българите се

смятаха за едни от най-добрите ездачи в света. Връзката ни с коня беше от
хилядолетия и беше много силна и легендарна. Още като деца ние
пораствахме на гърба на коня и цял живот оставахме свързани с това
животно. Нашите воини атакуваха в боен строй. Изучаваха се различни
команди, които багатур-багаинът подаваше, а воините изпълняваха. След
това всеки сам тренираше езда. Много интересно ми беше да наблюдавам
обяздването и джигитовката (джигитовка – военно-приложно акробатично
208
яздене, превъртане, премятане, обръщане на гърба на коня, увисване под корема на
коня). Българските воини се учеха, както яздят, рязко да увисват под корема
на коня, за да се предпазят от вражите стрели. Любима тактика на
българите, а и на номадските народи, беше конницата да подмами
враговете, а след това да ги вкара в засада. Докато правеха това, българите
се обръщаха назад и стреляха със стрели по нищо неподозиращите врагове.

След язденето идваше ред на последното занятие. Конниците се събираха

и се дуелираха от седлата на конете с дървени мечове и се мушкаха с пики,
на върха на които имаше кожени калъфи, които да притъпяват върховете
им. Това беше измислено от багатур-багаина Баяр. Преди време битките се
водели с истински оръжия и често се давали жертви. Така се разиграваха
цели битки. Това занятие беше най-приятното за наблюдение от нас.
Отблизо виждахме действията на нашата армия и бойното майсторство на
отделните ни воини. Понякога с Тарвил се вживявахме и се приближавахме
толкова близо, че се разминавахме на косъм от тежките копита на конете.

Това беше занятието, в което багатур-багаинът се намесваше най-много.

Той непрекъснато беше недоволен от нещо и постоянно викаше на този или
на онзи воин. Постоянно прекъсваше битките и правеше корекции в
действията и прегрупирането на воините. За месец наблюдение върху
действията на българската конница започнах да разбирам почти всички
тактики и действия. Наблюдавах знаците на багатур-багаина и вкъщи махах
като луд, представяйки си, че командвам половината от лявото крило на
българската армия.

В този месец, през който наблюдавах подготовката на българската армия

за война, аз много трудно намирах време да се упражнявам. Тарвил не
издържаше по цели дни да наблюдаваме занятията и все по-често оставах
сам. Затова вечер ползвах приятеля си да се готвим и отработвахме
техники, които бях наблюдавал, но още не ни бяха показвани. Въпреки
съпротивата на Тарвил, си изработихме дървени мечове, с които се биехме
и тренирахме. Малко по-дълги тояги ни служеха като пики. В гората извън
селището открихме два клона, които бяха достатъчно дебели и на добро
разстояние един от друг. Тях ги яхахме, представяйки си, че сме на гърба на
коне и ожесточено разменяхме удари с дървените мечове и се мушкахме с
пиките. Много често ударите ни нараняваха другия и непрекъснато се

209
случваше да паднем и двамата на земята. Ударът в земята беше много
болезнен и ни караше да се бием още по-свирепо.

Бях толкова зает, че с дядо почти не можехме да се видим. Понеже

виждаше желанието, с което наблюдавах заниманията на армията, багатур-
багаинът се смили над мен и ми разреши да се храня с останалите воини.
Така бях зачислен за храна към армията. Към края на месеца дори ми
позволи да партнирам на някой воин, ако той останеше сам. Така аз можех
да се сравнявам с воините. Разбира се, те бяха много по-силни от мен и аз
се учех много бързо, в същото време това ми костваше много удари и
травми.

Една вечер, след като се прибрах от занятия, видях Баяр, който беше
седнал в мрака в палатката на дядо ми. В последно време това се случваше
все по-рядко. Без да казвам нищо, седнах срещу него. Не исках да го
притеснявам, затова просто седях, а и дядо ми го нямаше, така че ми се
стори, че ще се представя като добър домакин, ако поговоря с него. Вече
бях разбрал, че думите, които Баяр ми беше казвал за Пътя на воина, бяха
приключили и съжалявах, че той не желаеше да ми ги повтори.

– Какво има, Тохол? Какво те притеснява? – попита със задгробен глас

багатур-багаинът.

Багатурът беше прав. От одеве наистина исках да го питам нещо, но не

знаех дали да го направя. Ту исках да го питам за нещо, което бях
наблюдавал в последно време, ту ми се струваше, че то е изключително
глупаво.

– Кажи! – насърчи ме Баяр.

Реших да му разкажа:

– Учителю, докато се прибирах към юртата, а и в последно време,

наблюдавам нещо, което ме накара да се замисля.

– Кажи! – каза Баяр, явно заинтригуван от думите ми.

210
 – Всички момчета и мъже, които срещам по пътя си, ме гледат лошо и
предизвикателно. Всеки, който ме срещне и е по-млад, като ме види, издува
гърди все едно иска да ми покаже, че е по-силен от мен.

– Това дразни ли те? – попита ме Баяр.

– Да! Но не толкова ме дразни, колкото ми се струва смешно и

неестествено.

– Ако те дразни, това е защото си като тях. Те правят това, защото искат
да са други, да не са това, което са. Когато те срещнат, те се издуват, за да
те заплашат. Те са като едни глупави птици, дето се надуват като се
срещнат мъжките и в този момент стават като глухи и всеки, който мине
покрай тях, може да ги залови с голи ръце. Тези мъже са глупави и
елементарни.

Всъщност като издуват гърди те слагат маски пред себе си. Такива маски
те слагат и пред другите хора. Когато се сравняват с теб, защото ти си силен
и ги заплашваш, те се опитват да се направят на по-силни и заплашителни,
отколкото са. Когато отидат до умни хора, те се опитват да сложат маските
на умни хора. Когато отидат при своя владетел, те се правят на възпитани.
Когато са пред майките и бащите си, те се правят на почтителни. Когато са
пред жените си, те се правят на добри. Всъщност не са нито силни, нито
умни, нито добри, нито възпитани, нито почтителни.

Всичко това, което си наблюдавал, води до там, че без да знаеш нищо за

един човек, можеш да разбереш всичко за него и то без да правиш кой знае
какво. Всеки такъв е като петел, дето се хвърля срещу всяка сянка. Ако
застанеш пред него и го предизвикаш, той веднага ще ти отвърне. Такива
хора, ако бъдат оставени, веднага се опитват уж да прикрият слабите си
страни и така всъщност се издават. И ако някой от тях има слаби гърди –
ще ги издуе напред, ако са слаби ръцете му – ще ги покаже и ще се опита да
ги стегне, ако е страхлив – ще се държи предизвикателно, ако е несигурен –
ще се държи арогантно. Воинът трябва да владее тези знания и правилно да
"разчете" знаците, които хората срещу него му дават. В един миг само той
трябва да проникне в душата на своя противник, а и не само. Истинският
воин постъпва по този начин с всички хора. И не е нужно да прави каквото
и да е. Трябва да остави всеки сам да разкрие собствените си слабости. Той
211
трябва само да наблюдава, да вижда и да знае. И всеки подчертава и
показва точно това, в което е слаб и от което се страхува.

Човек винаги се изразява и прави това не само с думите си, но и с делата

си. Разбира се, той няма да ти каже направо аз съм еди кой си, но с
постъпките и думите си той ще ти говори. Той ще каже: "Страхът е най-
големият противник на воина!", а ти, ако си умен, ще чуеш: "Страх ме е!".
Той ще каже: "Страхувам се, защото...", но ти дори няма да чуеш, защото
оправданията въобще няма да ги чуваш. И после винаги ще знаеш, че този
човек го е страх, че има нещо в себе си, което не може да преодолее. Така
ти ще се научиш да чуваш едни неща, но ще разбираш други и ще имаш
силата и прозрението да вникваш в душите на хората.

Тези воини изпълват гърди, когато те срещнат, защото се сравняват с

всеки воин, който мине покрай тях. Те така са научени. Те смятат, че това е
доблест, но всъщност показва тяхната несигурност, че наистина са добри.
Когато човек се нуждае от външен фактор, за да се самооцени, това
означава, че той зависи от хорското мнение повече, отколкото от
собствената си преценка. Такива хора са с насочено навън внимание и са
повърхностни и слаби. Понеже "скачат" срещу всяко нещо, което се
изправи пред тях, с това те доказват, че са млади воини, несигурни и
притеснени.

Ти се дразниш от младите воини, които се "надуват" пред теб, но трябва

да ти кажа, че българите и въобще номадите са едни от най-естествените
хора на света. Тук степта е сурова и още от малки българите се учим да сме
естествени, а не превзети. Някой ден, ако опознаеш ромеите и особено
елините, ще разбереш какво означава лицемерие. Какво ли ще кажеш
тогава?

В моите битки винаги са ме притеснявали не тези, които са крещели,

държали са се шумно и арогантно, обиждали са ме или са ме
предизвиквали. Зад това винаги съм виждал тяхната несигурност и страх.
Притеснявах се от тези, дето мълчаха и с нищо не издаваха емоциите си,
онези с каменните лица. Те винаги са ме притеснявали. Ако човек има
силата да овладее емоциите си преди битката, ако не се нуждае да се прави
на лош или смъртоносен, то значи, че той е такъв.

212
 Всички други ми напомнят за един разказ, който моят дядо ми разказваше,
докато бях още малко дете. Това станало в огромната империя, оградена от
света с огромна стена. Тази страна се намира далеч на изток. Тамошните
хора имат светла жълта кожа и вместо очи, имат цепки. Макар да не са
добри воини, те са народ от мъдреци. Ето какво съм запомнил:

Един майстор на меча учил боен петел за техния кан. Понеже бил майстор
на битките, канът поискал от него да възпита боен петел. Там на изток
хората обичат да залагат злато на всякакви битки. Чувал съм за битки не
само между хора, но и между кучета, петли и дори за такива между щурци.
Хората от източната империя обожават битките, но най-вече хазарта.

– Какво е хазарт, учителю? – реших да попитам аз.

– Няма значение – прекъсна ме Баяр и търпеливо продължи. – Та техният

кан дал на майстора да обучи един боен петел за битки.

– Той като теб ли е бил, учителю Баяр? – продължих да питам аз, но

всъщност вече си представях тази далечна страна, обградена отвсякъде със
стена. Сигурно е много малка. Представих си степта, как можеше народ да
прекара стена през нея?

– След десет дни канът попитал: "Готов ли е за бой петелът?"

"Още не – отвърнал воинът. – Все още е самонадеян и се перчи."

След десет дни канът пак задал същия въпрос.

"Засега не. Все още се нахвърля срещу всяка сянка, отзовава се на всеки
звук."

След десет дни канът пак попитал.

"Засега не. Погледът му още е изпълнен с ненавист, силата му блика

неудържимо."

След десет дни канът отново задал същия въпрос.

"Почти е готов. Няма да се разтревожи дори ако чуе друг петел. Погледни
го – сякаш е изрязан от дърво. Пълнотата на качествата му е съвършена.

213
Ако той призове на бой, друг петел не ще посмее да отговори – ще се
обърне и ще избяга."

Ти не трябва да си като петела в началото. Такива са тези, дето издуват

гърди. Не отговаряй на всеки боен призив! Не скачай срещу всяка сянка!
Воинът трябва да избира своите врагове! Това колко голям воин си се
определя от това колко големи са враговете и противниците, срещу които
се изправяш.

Истинският воин следва собствения си Път. Той е воин и затова не му е

нужно да се прави на такъв. Той се приема такъв какъвто е, не се сравнява и
съревновава, той знае, че Пътят му е безкраен, а животът е твърде кратък и
няма време да се занимава с незначителни хора и събития. Истинският воин
никога не участва в битки и войни, които не са негови.

Тревожни вести се носеха от аула на кана ювиги. Чуваше се, че хуните

като вълци обграждали българите и войната щяла да започне преди
началото на лятото. Водачът на нашето племе и на рода Вокил – кавканът,
беше болен и много стар, затова багатур-багаинът Иратаис подготвяше
цялата армия за бран, а Баяр отговаряше за по-младите мъже.

Един ден конник вестоносец долетя от степта и веднага тревожната вест

обиколи поселището – хуните бяха тръгнали на война срещу българите.
Българската армия веднага се събра. Всички отдавна бяха готови за война.
Чу се, че канът, въпреки че бил болен още от времето на събора, се готвел
да поведе войската. Тази новина ме учуди. Нима канът беше болен? Аз го
бях видял няколко дни преди да отпътуваме от игрите, тогава той се
чувстваше добре. Спомних си как се беше разстроил и беше напуснал
юртата, как от очите му течаха сълзи. Може би това обясняваше странното
му поведение. В този момент си спомних погледа му, когато видя
медальона. Едва сега се замислих защо канът беше бръкнал и беше извадил
медальона ми. Дали той знаеше, че имам медальон? Сега разбрах, че беше
така. Канът наистина беше направил движението много целенасочено. Сега
започнах да разбирам, че всъщност той е очаквал да види моя медальон със
сърната. Откъде е знаел, че имам медальон?

Ето защо ме беше погледнал така, защото беше видял медальона с вълка,
този, който принадлежеше на Ат. Нямаше как канът да знае за Ат. Младият
214
хун не беше израснал при нас и беше идвал на събора едва два пъти. Дали
канът знаеше за Ат? Откъде можеше да знае? Дали беше разбрал, че
двамата с Ат се познаваме? Това ли го беше стреснало толкова?

Кавканът беше вече много стар, багатур-багаинът Иратаис и Баяр го бяха

молили да остане, но старият воин, предчувствайки близкия си край,
пожелал да умре в битка, затова, въпреки воплите на близките си и молбите
на Иратаис и Баяр, решил да поведе войските на нашия род в битка. Чу се,
че кавканът казал на Иратаис и Баяр, че той знае, че канът е болен, затова
трябва да тръгне, за да поведе войската и целия ни народ. Кавканът беше
казал: "Хуните ни нападнаха с цялата си мощ. Днес всеки жив българин
трябва да застане в бойния ни строй. Аз съм стар, но канът е болен. Ще
бъда където трябва и ако трябва, ще умра в тази битка, но няма да оставя
народа си и кана сам."

Вечерта преди да тръгнат на поход Баяр дойде в юртата ни. Отначало

помислих, че иска да се види с дядо ми, но после разбрах, че беше дошъл да
ме предупреди, че дядо ми няма да се прибере тази вечер. Багатур-багаинът
влезе в юртата шумно. Вече бе толкова късно, че едва държах очите си
отворени. След като свали доспехите си, багатур-багаинът се отпусна до
огъня. Виждах колко уморен е Баяр. Бях сигурен, че до последно е бил при
кавкана и двамата с Иратаис са се опитвали да го разубедят да не участва в
похода.

– Багатуре – обадих се плахо аз.

– Кажи, Тохол – каза Баяр.

– Искам да ви попитам!

– Питай!

– Какво става, учителю?

– За какво питаш? – сериозно ме попита Баяр. – Виж, Тохол, ако искаш да

знаеш нещо, питай!

Исках да попитам толкова много неща, но не бях решил какви въпроси

точно да задам. Сега се замислих за това.

215
 – Какво става с кавкана?

– Кавканът е болен и стар. Багатур-багаинът Иратаис е готов да го

замести, но старият воин иска да умре в битка.

– Вярно ли е, че канът е болен? – продължих да питам аз. Всъщност през

цялото време исках да разбера най-вече това. За кавкана аз и без това знаех
всичко.

– Да! След нашата среща канът се разболя. Тиуните казват, че канът не се

чувствал добре още от нощта, в която ние бяхме при него. Поболял се,
легнал и оттогава не бил ставал. Бълнувал нещо, но никой не го разбирал.
Много лечители се изредили при него, но никой не успял да му донесе
облекчение. Той обаче също се готви да вземе участие в похода и битката.
Точно в този момент кавканът трябваше да го възпре и да му говори, но и
той не е добре. До днес говорихме с кавкана, от утре аз и Иратаис ще се
опитаме да говорим с кана ювиги.

Не това е най-лошото. От много години, може би откакто аз съм жив,

родът Дуло става все по-слаб. Много от воините Дуло починаха в битки и
от болести. Канете нямаха деца и ако се раждаха въобще, те бяха момичета.
Така родът се топеше, в последните години стана все по-лошо. Нещо лошо
става с Дуло. Нашият кан остана последният Дуло. Ако с него стане нещо,
тази славна династия ще изчезне напълно.

Не знаех това.

– Аз съм Вокил, но винаги съм знаел, че България без Дуло няма да е

същата, тя няма да е силна. В последните години ставам шампион, но не
съм щастлив, Аз искам да се изправям срещу достойни Дуло, това ще
направи България силна.

На другия ден се разбра, че кавканът въобще не можел да стане и да

тръгне в похода. Дядо ми беше при него, но и той не можа да помогне.
Кавканът остана легнал на одър в шатрата си. Гледах с тъга как воините ни
се отдалечават в степта и тя ги поглъща като гладен хищен звяр. Иратаис и
Баяр водеха армията на рода ни. Двамата с Тарвил стояхме един до друг и
съжалявахме, че не сме се родили две години по-рано.

216
 След това племето се притаи и тревожно зачака вестите, идващи от полето
на войната.

Дядо ми изчезна нанякъде и аз останах съвсем сам. Добре че до мен беше

Тарвил, с когото бяхме заедно по цели дни. Занятия не провеждахме,
защото мъжете ги нямаше и на порасналите момчета, каквито бяхме ние, ни
се налагаше да ги заместваме. Жените бяха нервни и тревожни очакваха
вести от армията ни.

Един ден, както си ходех, изведнъж "отлетях" назад. Стори ми се, че

някаква сила ме грабна, дръпна ме и ме запокити назад. В първия момент не
можах да разбера какво става. Стори ми се, че някакъв нападател ме дръпна
така. Бях виждал конници, когато са ударени с аркан, така да отлитат.
Точно така се бях чувствал преди години, когато Ат се бе нахвърлил върху
мен. Огледах се, този път около мен нямаше никого. Аз обаче лежах и имах
чувството, че някой продължава да ме тегли надолу, като че искаше да ме
завлече под земята. Продължавах да пропадам. Какво беше това? Веднага
се сетих, бях изпаднал в някакво странно шаманско състояние. Чувствах се
много изтощен и обезсилен. Нямах сили да се боря. Какво ставаше? Какво
трябваше да направя? Опитах се да вляза в земята на духовете, но това не
беше възможно. Чувствах се зле и се гърчех на земята. Добре че бях сам и
наоколо нямаше никого. Опитах се да се изправя. Едва сега започнах да
разбирам, това не беше шаманско състояние, това беше някакъв могъщ
срив на Силата. Нещо ставаше с орендата. Чувах милиони гласове, стонове
и писъци, които отекваха в главата ми. Всичко това много ме притесни.

Едва се изправих. Реших да потърся дядо ми, за да го питам какво става,

но после се сетих, че той е на пътуване. Пристъпите обаче не спираха.

На другия ден при нас пристигна вестоносец, той донесе тъжната новина,
че първата жертва, която сме дали в тази война, бил нашият кан. Той не
издържал и починал от свръхусилието да язди. Това го убило. Така той не
можал да изпълни мечтата си да умре в битка и паднал мъртъв от коня, така
както си яздел. Не умрял в битка, но все пак се отправил към саракта,
докато яздел бойния си кон.

Цяла вечер се опитвах да мисля за нещо друго, но не можех. Българският

кан беше починал. Династията Дуло беше прекъсната. Сега вече бях
217
сигурен, че това, което вчера бях почувствал, е било срив на Силата.
Орендата на българския народ от векове се беше предавала чрез кана, който
досега винаги беше от рода Дуло. Сега всичко това изведнъж се бе
променило. Ако можех да вярвам на думите на Баяр, сред българите вече
нямаше Дуло. Знаех, че хунските владетели са от този род. Можеше ли това
да означава, че Тангра е решил да пренесе своята благодат от българите към
хуните? Случайно ли беше, че това бе станало точно преди войната и
битката?

През цялото време си спомнях онази нощ. Дали аз нещо не бях обидил и
разстроил кана на българите? Какво толкова видя в моя медальон?

Войната срещу хуните продължи цяло лято. Всеки ден идваха тревожни
вести. Отначало обединените степни войски, предвождани от хуните,
маневрираха и се опитваха да обградят нашата войска. Така двете армии
дълго време се дебнеха, но до голямо сражение не се стигна. На страната на
хуните бяха най-близките ни племена – аварите и тюркутите (тюркут или
тюркют е условно наименование на първите тюрки, с цел да се разграничат от
останалите народи, които впоследствие започват да се наричат тюрки.) . Тяхната
армия беше по-голяма от нашата и може би това, че не се проведе
генерално сражение, беше добре за нас. Така ние се спасихме от загуба и
може би от разгром.

Въпреки че ежедневно бяхме в очакване, животът в нашето селище не

секна. Аз се занимавах усилено с бойни изкуства и посвещавах повече
време на дядо, който няколко дни след като канът почина, се върна при нас.
Досещах се къде е бил старецът, но така и не посмях да попитам.

Оставаха по-малко от две години до най-важната дата в моя живот –

когато щях да завърша детството си и да започна бойна зрелост (Бойна
зрялост при българите била на 14 години. Правел се курбан и тържество, на което за
последен път косата била подстригвана ритуално от колобър, а след това върху
темето била оставяна плитка – чамбас.). Тогава щях да получа бойното си име
и да стана пълноправен български воин. Щях да получа и посвещение в
шаманство.

Народът ни си имаше нов кан. Тъй като вече нямаше живи Дуло, за пръв
път в историята на народа ни владетелският род беше заменен от рода на

218
кавканите и, както си личеше, повече никога нямаше да има владетели от
този род, създаден от Тангра. Както и се очакваше, за следващ кан беше
избран досегашният кавкан, който беше от нашия род и така Вокил замени
Дуло. Кавканът, макар да беше стар, беше най-естественият и единствено
възможният наследник на мъртвия вече кан. Макар твърде стар и изтощен,
той застана начело на народа, защото не бива народ по време на война да
остава без водач. За кавкан на негово място беше избран Иратаис, а тъй
като Баяр беше негов личен ученик, безупречен воин и безкомпромисен
водач, единодушно беше избран за пръв багатур-багаин след кавкана. Бях
щастлив – моят учител беше израснал до втори човек в рода ни. Вокил
взеха повечето ръководни постове в народа ни.

Прекарах лятото в усилени упражнения. Баяр, който се бе върнал в лагера

ни, ме запознаваше с най-висшите нива на българското бойно умение.
Макар вече да бе станал първи багатур-багаин, той не промени с нищо
отношението си към мен и към всички нас. Ние обаче вече изпитвахме
много по-голям респект към него. Всеки ден се биех с най-различни бойци.
Оставах след общите занимания и продължавах да се упражнявам. Правех
това до пълно изтощение. Опитвах се да постигна изключителна сила на
удара си. Упражнявах се много, понякога до пълно изтощение. Мечтата ми,
че ще стана най-силният и непобедим воин от нашия род, ме крепеше.

Освен това исках да взема участие в битките. Внушавах си, че ако съм
много добре подготвен догодина, макар да съм на тринадесет, може да ме
вземат във войската.

Колкото и да е странно, упражнявах специални удари, които ми трябваха,

за да бъда шаман. Понякога шаманите трябваше да извършват
жертвоприношения, но не биваше да посичат и порязват жертвеното
животно, защото така се пресичаше орендата и жертвоприношението не
беше пълноценно. Едно от най-важните неща в българската традиция беше
умението да се нанесе толкова силен юмручен удар или ритник, че само с
един удар жертвеното животно да се повали и да се убие. Когато това е
жертвено куче, е много трудно, защото кучето е жилаво и в него има много
живот и оренда. Кон също беше изключително трудно да се убие с един
удар. Готвех ударите за това, ако някога стана шаман, да мога да извърша

219
жертвоприношение по древния начин. Смяташе се, че ако се наложи
жрецът да повтори удара, това не е на добре и е лоша поличба.

Въпреки че се готвех най-вече за жертвопреносен удар, знаех, че ударът

мигновено ще убие човек, като може да счупи врата или главата му.

Всички много се радваха на усърдието ми. Особено старите воини явно се

гордееха с мен и дори идваха да наблюдават заниманията ми. Когато
изпълнех някой сложен удар, това предизвикваше бурни възклицания сред
наблюдаващите ме. Понякога някой по-разпален воин се впускаше и ми
показваше как трябва да изпълня удара. Тази тяхна разпаленост ме
радваше, защото означаваше, че те ме смятат за завършен воин и искат по-
бързо да получа майсторство. Това, че идваха да ме наблюдават, беше
признание, че в мен има нещо изключително като боец. Така постепенно,
без да съм убил нито един враг или да съм участвал в нито една битка, за
мен се говореше като за надежден бъдещ воин.

Омразата ми към Арбат не беше стихнала. Помнех думите на Баяр за

отмъщението и се борех с това си желание. Двамата се упражнявахме
много. Освен основните занимания, правехме това и самостоятелно. Във
всеки миг, в който можех да почивам, се сещах за това, че Арбат в момента
учи своите удари или упражнява тялото си. Знаех упоритото изражение,
което се изписва на лицето му, представях си го много ясно и не можех да
почивам, а веднага ставах и започвах да се упражнявам.

Нашият учител Баяр твърдеше, че това наше съперничество дава много

добри резултати. Той се гордееше с нас двамата и не го криеше,
предричайки ни добро бойно бъдеще.

През известно време с Арбат си организирахме битки, в които

уточнявахме бойното си ниво. Понякога те завършваха с тежки поражения
за някого от нас, а често и за двамата.

Така минаваше времето ми и месеците се нижеха един след друг. Вечер,

когато не беше възможно да се упражнявам в бойни техники, разговарях с
дядо. Той продължи да ме обучава за шаман. Светът на духовете се
разкриваше пред мен все по-ясно и аз започвах да свързвам шаманските

220
практики в обща система, започвайки да чувствам все по-ясно общите неща
и да се опитвам да ги обединя в съзнанието си.

Обучението ми в шаманство изграждаше у мен усещане за нещо важно,

което предстои и скоро трябва да се случи. Не знаех какво е, но чувството,
че е неизбежно, се засилваше у мен с всеки изминал ден.

Една вечер, след усилени бойни занимания, се прибрах в шатрата си. Дядо
ме чакаше, накара ме да седна на пода до огъня и каза:

– Мисля, че вече е време.

Въпреки че никога не бяхме разговаряли, разбрах, че той знае за моите

мисли. Без да знам какво да правя, поех меха и торбата, които той ми
подаде, след това седнах до огъня. Дядо започна да пее някаква монотонна
песен, да танцува, въртейки се около мен и огъня. Никога не бях чувал тази
песен. В нея се разказваше за пътя, който всеки млад шаман трябва да
поеме, за магическото пътешествие. Слушах песента и се унасях. Изпитвах
усещането, че в тази песен се разказва за мен. Постепенно се отпуснах и
може да съм задрямал. Чувствах танцуващата топлина от огъня по лицето
си. Всичко беше толкова приятно, а аз бях толкова уморен...

Събудих се рязко от това, че един клон с листата си ме шибна право в

лицето. Осъзнах, че бягам доста бързо в някаква гора. Сърцето ми биеше и
чувствах болезнено всеки негов удар. Белите ми дробове горяха и това,
което усещах, не беше дишане, а болезнен спазъм – страх. Чувствах силен
страх. Осъзнах, че тичам и се спасявам от нещо. Нещо страшно. Нещо
ужасно ме преследваше. Притихнах доколкото мога, опитах се да успокоя
дишането си и да заглуша тропота на табун диви коне в гърдите си.
Сърцето ми блъскаше в гърдите ми като копитата на кон в сухата степ.
Гърдите ми свиреха като прокъсан мях. Сниших се в храстите. Отсреща в
тъмнината нещо се раздвижи. Изпитах ужас. Някакъв първичен, вроден,
животински ужас. Не знаех какво се спотайва там, но чувствах, че то ме
дебне и се опитва да ме убие. Дори не можех да определя какво животно е.
Бързо осъзнах, че трябва да бягам. Трябваше колкото се може по-бързо да
избягам по-далеч. Обърнах се и се затичах. Гората беше гъста и тъмна, но
очите ми бяха свикнали с тъмното и навреме успявах да различа
появяващите се пред мен препятствия. Опитах се да бягам още по-бързо, но
221
не можех. Ужасът ме преследваше по петите. Имах чувството, че всеки
момент преследващото ме животно, а може би човек, ще ме захапе. Затова
продължавах да тичам на ръба на възможностите си. Оттласквах се от
дръвчетата, прескачах паднали дънери, стъпвах върху обли камъни покрити
с мъх. Няколко пъти падах, но веднага ставах и продължавах. Веднъж се
подхлъзнах на един камък и тъй като ръцете ми бяха протегнати надолу, от
инерцията продължих да се подхлъзвам и се ударих в ствола на някакво
дърво. Продължих да тичам. Не мислех за това, че мога да се пребия и по
този начин да направя безсмислено бягството си. Почувствах нещо топло и
лепкаво, като смола да се стича по главата ми. Усетих мириса на кръв.
Нямах силна болка, но явно при удара в дървото бях наранил главата си.
По-скоро имах болка във врата. Не спирах да тичам, клоните на храстите и
по-малки дръвчета ме шибаха в лицето, гърдите и краката. Те се опитваха
да ме забавят, а трънките, с извитите си бодли, се опитваха да ме задържат.
Тичах, продължавах да тичам. Трънките раздираха и разкъсваха кожата ми.
Постепенно започнах да се осъзнавам. Започнах да разсъждавам. Опитах се
да се ориентирам. Не можех да определя къде съм. Гората и местността ми
бяха напълно непознати. От одеве бягах много бързо, но постепенно
забавих крачка. Започнах да се изморявам. Знаех, че ако продължа да тичам
с тази скорост, съвсем скоро ще рухна. Реших да спра. С оставащите ми
сили по-добре бих могъл да организирам защитата си. Спирането също не
беше лесно. Вече от доста време бягах и беше много трудно да спра краката
си, които, като че ли отделно от мен, продължаваха да тичат.

Сега най-важно беше да мисля и да се ориентирам. Сниших се до един

храст и се прикрих в клоните му. Цветът на всички растения беше кафяв.
Тук нищо не беше цветно и нямаше ярки цветове. Нямаше други цветове
освен кафявозелен. Каквото и да беше животното, което ме преследваше, то
беше изостанало; ако беше по-бързо от мен, вече щеше да ме е настигнало и
да ме е нападнало. Щом беше изостанало, това означаваше, че вече не ме
вижда и единственият начин да ме проследи е като се движи по следите ми
и по миризмата, която оставях след себе си. Осъзнах, че трябва по най-
бързия начин да премахна миризмата си. Грабнах мокра земя и започнах да
натривам цялото си тяло. Натрих дрехите си. Те бяха в окаяно състояние, от
тях висяха съдрани парчета. Натрих ръцете и главата си. В тъмното главата
трябваше много добре да се прикрие, иначе тя щеше да "свети" в тъмната

222
гора. Докато я намазвах с кал, изпитах силна болка в главата и си
припомних удара в дървото.

Сега беше ред да се придвижвам внимателно. Трябваше да се стремя да

оставям колкото се може по-незабележими следи. Тъй като бях замърсил
раната на главата си, се нуждаех от вода, с която да я измия, но и от поток,
в който да прикрия следите си. Внимавах много при придвижването си,
защото знаех, че при бързото си движение бях събудил и други хищници и
сега те също дебнеха някъде наоколо. Както се движех приведен и се
опитвах да избирам по-твърд път за придвижване, изведнъж кракът ми
попадна в нещо меко и неприятно. По миризмата, която веднага се разнесе,
разбрах, че беше изпражнение на голямо животно. Въпреки неприятното
усещане, бръкнах в още меката купчина и се намазах внимателно. Сега вече
окончателно загубих собствената си миризма. Вонята беше много остра и
неприятна и отначало ме давеше, но с времето свикнах с нея.

Вървях напосоки, не можех да видя звездите, за да се ориентирам по тях.

Въпреки това смятах, че скоро ще стигна края на гората, защото според мен
се движех по права. Търсех поляна или поток. Скоро я открих. Поляната не
беше голяма, всъщност търсех поляна, за да мога да погледна към небето и
да видя звездите. Застанах в средата на поляната. Знаех, че по този начин
ще се открия, но така щях да имам време да се защитя и да видя нещото,
което ме преследваше. Вече бях успял да отчупя един здрав клон и смятах с
него да се защитавам. Клонът беше жив и доста тежък, а аз можех да го
използвам като копие или меч. Бях благодарен на моя учител за добрата си
бойна подготовка. Сега тя щеше да ми помогне. И така, застанал в центъра
на поляната, се взрях в безоблачното небе.

Всеки българин от малък се учи да познава звездите. Така ние умеем да

свързваме звездите помежду им и те започват да ни говорят. Вечер през
върха на шатрата ние наблюдаваме движещите се свързани звезди и така
разбираме колко време е минало от нощта и колко още остава да почиваме.
Да се ориентира по звездите и да ги свърже, беше детска игра за всеки
българин.

Стоях в центъра на поляната, гледах към небето, а гледката, която се

разкри пред мен, ме накара да се вцепеня от ужас. Целият ми гръб

223
настръхна, а краката ми като че ли бяха пуснали корени и не можех да
помръдна. Стоях като дърво и недоумяващо продължавах да гледам небето.
Не, не беше лъжа. Не беше и моя грешка. Колкото повече го гледах,
толкова повече се изумявах. Небето и звездите, които гледах, ми бяха
непознати. Никога преди това не бях виждал това небе. Това беше
непознато за мен небе. Не познавах нито една звезда и не можех да я
свържа с друга. Аз бях някъде далеч извън България или се намирах в друг
свят.

Много бавно излязох от вцепенението си и, размишлявайки, поех в

някаква посока. Бях толкова объркан и отчаян, че не знаех какво да правя и
накъде да вървя. Не знаех дали въобще има смисъл да ходя някъде. Не
знаех дали си заслужава да се боря и да оцелявам.

Вървях така и не знаех жив ли съм, или умрял. Умората започна да ме

смазва. Изтощението ми беше толкова голямо, че имах чувството, че ако
спра, ще умра. На няколко пъти се улавях, как заспивам, докато ходя и се
стреснах от яд и от собствената си слабост. Въпреки че продължавах да се
движа, не знаех накъде вървя. Може би се бях изплъзнал от преследващия
ме звяр, но всъщност сега дори това вече ми беше безразлично. Към
изтощението ми се прибави и много силен глад. Малко по малко осъзнах
колко съм гладен. Коремът ми гореше, а с всяка измината крачка
положението ставаше все по-нетърпимо. Трябваше нещо да уловя. Гората
все някога трябваше да свърши. Трябваше да спра... Бях толкова уморен.
Изведнъж се сринах и се свих на земята. Стана ми топло и толкова приятно.
За миг се отпуснах. Може би сънувах и като заспях, щях да се върна назад и
да се събудя в юртата на дядо ми.

Събудих се. По-скоро се стреснах от силното пращене на счупен огромен

клон. Не знам колко време бях спал, но около мен се бе просмукал влажен
студен мрак. Опитах бавно да се изправя. От студа мускулите ми се бяха
вкочанили и отказваха да ми се подчиняват, а коленете ми пукаха ужасно.
Уплаших се да не се издам, но звукът от чупене на клони продължаваше,
макар да беше доста далеч от мен. Огледах се. Мястото, на което бях
заспал, беше между две отвесни скали. Бях спал клекнал, облегнат на
стената. Може би затова краката ми бяха така. Изтръпнали и не ги чувствах.
Явно съм спал дълбоко, защото не си спомнях нищо. Нито бях сънувал,

224
нито помнех да се беше случвало нещо около мен. А като всеки български
воин бях обучен да спя много тихо и докато спя, да усещам всичко, което се
случва около мен. Ако бях почувствал някаква опасност, със сигурност щях
да се събудя.

Сега чувах някъде далеч от мен чупенето на клони, но знаех, че трябва да

продължа. Не бях сигурен, но имах някакво силно предчувствие, че шума,
който чувах, е от същото животно, което ме беше преследвало. Взех
решение. Животното явно беше много голямо. Бях сигурен в това, защото
чувах колко дебели клони чупеше и какъв шум вдигаше, освен това веднъж
вече му бях избягал. Реших, че вместо пак да бягам, по-добре ще бъде да се
покатеря по скалите, които вече бях използвал за подслон. Много
внимателно и тихо започнах да се катеря по тях. Те бяха много стръмни и
това ме радваше. Така шансът на преследващото ме животно беше по-
малък. Намерих една цепнатина и, подпирайки се на ръце и крака, се
закатерих почти вертикално по нея. Не след дълго почувствах умора в
краката и ръцете. Въпреки това продължавах да се катеря нагоре.

Нашият народ, макар че сега живееше в степите, някога беше населявал

Великата планина. В паметта на нашите ветерани имаше много съвети за
оцеляване в планината и ние, младите воини, също бяхме обучавани да се
катерим. Когато наоколо нямаше скали, ние се обучавахме, като се
катерехме по дървета. Аз лично от много малък се бях катерил по сухото
шаманско дърво пред юртата на дядо ми. Сега тези умения много ми
помогнаха.

Скалата се оказа по-висока, отколкото очаквах. Ръцете ми толкова се

измориха, че се притеснявах да не се изпусна. На няколко пъти едва се
задържах, когато ръката ми попадаше в някоя цепнатина или дупка. При
това ръцете ми се израниха ужасно и трепереха толкова, че едва смогвах да
ги стегна. Отново почувствах глад, отначало като парене в стомаха, а след
това като силен спазъм. При всяко по-рязко движение или при по-голямо
усилие пред очите ми причерняваше. Имах усещането, че се катеря от цяла
вечност. Краят на изкачването така и не идваше. Започнах да се изморявам
толкова много, че вече не заех дали въобще се държа за скалата.
Изтощението ми беше пълно. Опасявах се, че ако се изпусна, няма да
намеря сили в себе си да се заловя и мога да се пребия. Обаче нямах избор,

225
затова продължавах нагоре. Докато се катерех, започнах да усещам лек
повей на вятъра. Притеснявах се някой порив да не ме запокити надолу.
Затова се напрегнах с последни сили и продължих колкото се може по-
нагоре.

Откакто се намирах тук ми правеше впечатление, че е мрачно и е нощ.

Чудно, но не се развиделяваше. Много мислих, но не можех да реша къде се
намирам и какво е това място.

Най-накрая се изкачих най-отгоре. Оказа се, че съм на върха на малко

плато. Скалата отгоре беше равна. Тя се извисяваше над всичко останало.
Горе духаше силен вятър, чиито пориви ми пречеха да се изправя на крака.
Дълго време не успях да се изправя и затова се огледах така, както си бях
седнал. Небето беше мрачно, не се виждаха никакви звезди, но беше доста
тъмно. Това ми пречеше да се огледам надалеч. Доколкото можех да видя,
платото беше най-високата част, а наоколо всичко беше оградено от
равнина и гъста вековна гора.

Огледах ръба на платото във всички посоки и разбрах, че съм влязъл в

ужасен капан. Стените отвсякъде бяха стръмни и отвесно се спускаха
надолу, не беше възможно да се слезе отникъде. Докато нагоре движението
ми беше улеснено, сега разбрах, че без въже не бих могъл да се спусна
долу. Вятърът духаше на мощни тласъци и поривите му застрашаваха да ме
запратят надолу. Нямаше нито пещера, нито заслон, в които да се подслоня.
Горе нямаше никакво дърво или храст, а и какво би правил той тук и как би
оцелял? Най-накрая, въпреки отчаянието, изтощението и глада, изкопах
малка дупка в обветрените скали, свих се на топка като куче и заспах. Спах
безпаметно. Бях спокоен, че никой не може да ме достигне и това ми
помогна да се отпусна. Въпреки че духът ми беше спокоен, тялото ми през
цялото време беше напрегнато. Бях изтощен и гладен. Непрекъснато
треперех и чувствах поривите на вятъра. Заспиванията ми бяха по-скоро
като припадъци, кратки и силни спазми ме разбуждаха само за миг, за да
потъна отново в мрака на безпаметността.

Събудих се, но въобще не бях възстановил силите си, не се чувствах

отпочинал и наспан. От това, че бях спал свит, за да пазя топлината си, едва
се изправих. Цялото тяло ме болеше. От ноктите ми течеше кръв, а главата

226
ми там, където беше ударена, ме болеше ужасно и се бе подула. Чувствах се
ужасно отпаднал. Към останалите ми болезнени усещания се прибави и
силна изгаряща жажда. Краката ми трепереха. Всеки по-силен порив на
вятъра заплашваше да ме запрати в пропастта. Трябваше да открия някакъв
изход, иначе щях да си умра тук горе. Чувствах как силите ми ме напускат.
Беше ме страх, но се приближих до ръба на пропастта. Стоях и гледах
надолу като омагьосан. Знаех, че нямам сили да се спусна по отвесната
скала. Бях се качил до тук, но нямаше начин да сляза. Изведнъж ми се
стори, че не се намирам толкова на високо. Изпитах усещането, че ако
скоча, мога да се приземя долу и да оцелея. Стоях така като омагьосан и
гледах надолу. Бях толкова уморен, че изгубих интерес към живота.
Престанах да изпитвам какъвто и да е страх. Спомних си живота си и не
изпитах никакво съжаление. Мислех трескаво, но не можех да намеря
изход. Аз бях български воин и шаман. Открих себе си, отхвърлих умората,
глада, жаждата и болката. Присмях се на себе си и на своите страхове.
Погледнах нагоре към мрачното небе, едва сега почувствах истинската
същност на бога ни. Както гледах нагоре към непознатото небе, изведнъж
изпитах желание и извиках силно името на Бог.

– Тангра!!! Тангра!!! Тангра!!!

Виках с цяло гърло, но вятърът отвяваше думите ми и нищо не чувах.

Въпреки това продължавах да крещя името на Бог. Накрая разперих ръце,
почувствах се лек като перце. Вятърът като че ли преминаваше през мен.
Бавно и внимателно се наклоних напред и се отпуснах. Вятърът подпря
тялото ми и за миг застинах над пропастта. Почувствах опит в душата ми да
се прокрадне страх, но аз го спрях. Оставих се на предчувствието си. В края
на краищата, ако това бяха последните ми мигове на земята, щях да им се
наситя с пълно съзнание, нямаше да допусна страхът да ми ги отнеме.

Изведнъж се случи нещо странно, усещах как тялото ми падаше, а очите

ми, погледът ми продължи напред и литна над гората. Гледах отгоре как
тялото ми пада. Някак си се бях отделил от тялото си. След миг то се удари
в земята и застана в причудлива поза. Аз продължавах да летя над
долината. Имах усещането, че очите ми са поставени в тялото на орел или
сокол. Отначало само се реех, но постепенно разбрах, че това накъде да
летя зависи от мен самия, от моята мисъл и желание. Чувството, че съм

227
птица, беше шокиращо, но и опияняващо. Отначало просто се носех над
местността. После се върнах към скалите и платото. В основата им открих
тялото си, но не изпитах никаква жал. По-скоро ми беше любопитно да го
огледам. Явно тялото ми беше мъртво. Избягвах да се замислям какво бях
аз тогава, просто литнах отново. Вятърът все така се опитваше да ме отнесе
и ми се налагаше да се съобразявам с неговите пориви. Сетих се, че сега
мога да открия животното, което ме беше преследвало. Извисих се и
обиколих платото, търсейки мястото, откъдето се бях покатерил. След като
го открих, се ориентирах и се отправих към мястото, където последно бях
чул животното да кърши клони. За моя голяма изненада там имаше голяма
черна дупка, а от нея тръгваше широка следа от съборени дръвчета,
разровена земя и липса на каквато и да е растителност. Следата се беше
простряла из цялата гора, а началото ѝ се губеше някъде в далечината. Така
и не успях да разбера какво е било животното, което ме бе преследвало.
Никъде не го видях, въпреки че вече можех да виждам много надалеч.
Виждах само някаква сянка, която се беше изтеглила в протежение по
целия път на преследвача ми. Като видях пораженията, изпитах усещането,
че ме е преследвало цяло стадо разярени диви бикове. Тъй като местността
ми беше напълно непозната, реших да се върна към скалите по-близо до
мъртвото си тяло. Докато летях отгоре между дръвчетата, открих движение.
Това беше единственото животно, което досега бях забелязал. Беше
подобно на лалугер, който се криеше страхливо в коренището на едно
дърво. Докато се спусках към лежащото тяло, някъде в далечината
забелязах тънка бронзова линия. Това явно беше река или поток...

Събудих се. Тялото ми беше изтръпнало. Намирах се в подножието на

скалите. Явно бях паднал отгоре. Цяло чудо беше, че съм още жив. Много
бавно се изправих. Проверих дали имам нещо счупено по себе си. Всичко
ме болеше, целият треперех, не успях да се изправя на крака. Започнах да
пълзя. Краката ми се влачеха безпомощно все едно бяха прекършени. Бях
гладен, а очите ми горяха от жажда. Не пълзях безцелно. Бях се насочил
към едно коренище, където имах усещане, че ще открия нещо за ядене.
Довлякох се до там, легнах и зачаках. Изведнъж го видях, нещо средно
между хомяк и плъх. Бях освирепял от глад. Търпеливо наблюдавах
животинчето и го изчаках да се приближи достатъчно. Целият бях намазан
с животински изпражнения и това не му позволи да ме усети. Изведнъж

228
рязко се набрах с ръце и скочих напред. Животинчето ме усети и бързо
отскочи встрани, но това не го спаси. Нанесох няколко удара. Един го
улучи, макар и ударено, то се опита да се спаси, но аз удрях, докато не го
смачках и не го набих в меките коренища и пръстта. Извадих го от земята.
Беше мъртво. От вълнение и от усилието целият треперех, а от устата ми
течаха лиги. Бях благодарен на бойната подготовка, която бях получил, и на
учителя си Баяр. Всички усилия, които бях положил, сега ме спасиха. Ако
някога имах възможност пак да въртя меч или да се бия с голи ръце, щях да
бъда още по-настоятелен и всеотдаен в подготовката си.

С помощта на някакъв остър камък одрах кожата на животинчето и жадно

поглъщах още топлото му телце. Не изхвърлих нищо от него. Изядох и
стомаха, и дори костите му. В стомаха ми се разгоря огън и почти веднага
почувствах живителните сили да се просмукват от тялото на малкото
животинче в мен. Аз не просто изядох месото му, а поглъщах неговия
живот. Съвзех се бързо и мисълта ми се проясни. Изведнъж почувствах
движение вдясно от мен. Смътно усетих нечие присъствие и чувство за
опасност. Някакъв вътрешен глас крещеше в мен, че там има някой, че
трябва да бягам. Бързо запълзях, по скоро се влачех по земята. Гората беше
стара, нападалите дървета бяха обрасли с мек мъх и това ми помагаше да
пълзя по-бързо, без да се наранявам. Тъй като не можех да се придвижвам
бързо, трябваше да измисля начин да заблудя звяра, който ме преследваше.
Не знам откъде, но знаех, бях сигурен, че някъде там се намира река или
поне поток. Пълзях все по-бързо. Звукът на преследващото ме животно все
по-бързо ме застигаше. Бързах все повече и повече. Опасявах се, че силите
няма да ми стигнат и ще бъда убит нелепо. Вече чувствах дъха на звяра във
врата си. Нямах време да се обърна, затова все по-бързо драпах с нокти по
земята. Водата трябваше вече да се появи пред мен, иначе щях да бъда
загубен. Най-накрая това се случи. Сега трябваше да бъда още по-бърз.
Добрах се до брега и без никакво колебание, скочих във водата. Тя беше
леденостудена и веднага ме втресе. Спуснах се по течението. Трябваше да
плувам, но краката ми не се движеха и безпомощно се влачеха зад мен.
Беше ми много трудно. Все пак се задържах над водата и енергично махах с
ръце. Трябваше да се изплъзна от преследвача си. След това щях да изляза
на брега и да прикрия следите си. За пръв път бях жертвата, която някой
преследва, и от това се чувствах много зле. С всяко загребване усещах, как

229
силите ми ме напускат все повече и повече. На едно широко място, където
водата се забави и течението се успокои, реших да доплувам до
противоположния бряг. Изведнъж усетих, как нещо ме хваща за крака и ме
повлича надолу. Не можех да видя какво е, но забелязах, че около главата
ми водата се наклони. Веднага разбрах, бях попаднал във водовъртеж и той
ме теглеше към дъното. Краката ми висяха безпомощно надолу и,
подхванати от водния вихър, ме отнасяха в бездната. Опитвах се да се
измъкна. Махах колкото мога по-бързо с ръце, но не можех да помръдна.
Явно щях да завърша живота си по този начин. Не съжалявах, все някога
щях да умра. Като всеки българин мечтаех това да стане по време на битка,
но явно Тангра не беше благосклонен към мен. Потъвах, борех се за всяка
глътка въздух. Студената вода караше дробовете ми да спазмират и
спомагаше за по-бързото ми задушаване. Със сетни сили се борех и вече
махах панически. На няколко пъти гълтах вода. Давех се. Напрегнах се за
последен път, но вече почти нямах сили. В този момент започнах да
осъзнавам края си и се предадох. Последната ми мисъл, докато потъвах в
дълбокия вир, застинал в конвулсия, беше гази, че българите смятаха
удавените, затрупаните от лавина, падналите от скали и дърво и ударените
от гръм за недостойно загинали и тяхната памет не се ценеше особено.
Изпитах съжаление за себе си и за това, че бях живял достойно и не
заслужавах такъв край, но съдбата ми не беше в моите ръце. Щях да се
удавя, тази смърт беше толкова рядка сред българите. Ние живеехме в
степта и много рядко се случваше някой от нас да се удави.

Изведнъж погледът ми се раздвои, една част остана в потъващото тяло, но

другата изплува с мощен замах към светлината. Бях нещо като риба.
Излязох на повърхността на водата и с мощен замах заплувах към брега.
Камъните бяха мокри и хлъзгави и това спомогна да се примъкна по тях.
Накрая, дишайки истерично, се проснах на влажната скала. Дробовете ми
горяха, жадно поемах всяка глътка въздух. Не знам колко време съм лежал
така, но когато се съвзех, се огледах и видях, че съм облечен в някакви сиви
кожи. Още не се бях огледал добре, когато вниманието ми беше привлечено
от леко почукване. Наострих слух и погледнах по посока на звука. Беше
странно видение, нежно, грациозно и много красиво. Една сърна стоеше на
няколко метра и почукваше с копитото си по един камък. Погледнах я, това
беше знак от съдбата. Това беше поличба. Трябваше да последвам тази

230
магическа сърна. Бях сигурен, че тя не е обикновена, а е дошла за мен и ме
подканя да я последвам.

В един момент се улових, че гледам на сърната по странен, различен

начин. Гледах я, но като че ли с очите на хищник. Чувствах как кръвта
пулсира във вените ми, чувах глухото биене на сърцето си. За миг
почувствах, че сърната е вцепенена. Изведнъж, изненадващо и за мен,
скочих напред и с няколко скока стигнах до нея. Опитах се да впия острите
си зъби във врата ѝ. Нападението ми беше мълниеносно. Миг преди да
прекърша врата на красивото животно, то скочи и се изплъзна от атаката
ми. Зъбите ми силно изтракаха. Нападението ми не беше успяло. Скоростта,
с която се движех, ме изненада. Сърната се беше обърнала и забелязвах тук-
там белеещата ѝ се сред гората задница. Съвзех се от неуспешния опит да я
убия и тичешком я последвах. Тя бягаше много бързо, но аз успявах да я
следвам, без да я изпускам от очи. В мен имаше нещо странно. Тичах бързо,
а кръвта като че ли вреше в жилите ми. Тя блъскаше в слепоочията ми, а
дишането ми беше подобно на кучешко. Не виждах нищо друго освен
мяркащата се тук-там задница на сърната. Въпреки това бях сигурен, че я
следвам от широката цветна следа от миризма, която оставаше след себе си
при движението из гората. Не виждах цветно, но гората и без това беше
тъмна и гъста. Откакто бях попаднал тук, не бях виждал слънце, навред
цареше сумрак, влага и студ. Тичах като хрътка и преследвах сърната. По
земята имаше нападала влажна шума. Въпреки това краката ми не се
хлъзгаха.

Изведнъж нещо се промени, почувствах силна миризма на дим, пращене и

пукот. Знаех, че това беше огън. Гората гореше. След миг се изправих пред
огнена стена. Ясно видях как сърната скочи в огъня и изчезна. Виждах как
огънят се движи бързо към мен. Двете му страни се огънаха и като че ли се
опитваха да ме уловят. Бързо се обърнах и побягнах. Връщах се по
познатия вече път и не бях особено предпазлив. Връщането винаги е по-
бързо от отиването, а и чувството, че огънят ме настига, ме накара да
измина разстоянието много по-бързо. Най-накрая стигнах до брега и скочих
във вира.

Събудих се, бавно осъзнах, че лежа на мокрите камъни. Явно течението ме

беше изхвърлило на брега. Сигурно се бях нагълтал с вода, защото се давех

231
и повръщах вода и слуз. Цялото ми тяло беше като начупено. Без да знам
откъде, знаех, че пред мен има някаква опасност. Явно звярът ме е
преследвал и като е изгубил следите ми, е тръгнал по брега да ме търси.
Опипах главата си там, където я бях ударил в дървото. Мястото беше
надуто и ужасно ме болеше. Измих го хубаво, въпреки болката. Опасявах
се, че изпражненията, с които доскоро бях намазан, могат да възпалят
раната. Студената вода ми подейства така, все едно някой заби нож в
главата ми. Болката беше ужасна. За малко щях да загубя съзнание. След
като измих раната, бързо запълзях към гората, за да се скрия. Краката ми се
влачеха безпомощно, но ръцете ми все още ме държаха. Навлязох в гората и
тръгнах по една отъпкана пътека, която, без да знам откъде, знаех къде се
намира. Пълзях бързо. Скоро чух пращене и чупене на клони. Тъй като
пълзях, не бях обърнал внимание, но пред мен гореше голям пожар.
Вятърът духаше към мен и огънят се приближаваше по-бързо, отколкото
очаквах. За съжаление, когато го забелязах, вече беше късно и аз бях твърде
близо до огъня. Опитах се да се обърна и да избягам обратно към реката, но
бях бавен, а огънят почти ме беше обградил. Когато запълзях обратно,
видях, че пътят ми е отсечен от по-бързо горящи храсти около пътеката.
Каквото и да правех, се чувствах уловен от горещите пламъци. Бях чувал за
едни животни, които, попаднали в огън, се зариват и оцеляват. Имах още
малко време. Опитах се да се заровя под мократа шума, но огненият ад се
приближаваше бързо и заплашваше да ме погълне преди да съм се зарил
напълно. Знаех, че няма да оцелея. Почувствах как се затоплям. Устата ми
беше пресъхнала. Вятърът духна по-силно, свали гъстия остър дим от
горящите дръвчета надолу. Това може би беше утеха. Така нямаше да
изгоря жив, преди това щях да се задуша. Димът беше лют и гъст. Захлупих
се по лице върху земята. Исках да вдишам за последен път. Разбира се, това
не ми помогна особено. Последното нещо, което видях, бяха горящите над
мен върхове на дърветата. Знаех, че огънят скоро ще се спусне надолу по
стволовете и ще изпепели тялото ми. Добре че тогава вече нямаше да бъда
жив.

Изведнъж погледът ми се раздвои. Погледнах и видях тялото си, което

шумно като риба се опитваше да вдиша от живителния въздух, то се беше
свило подобно на тялото на саламандър. Очите ми обаче бяха поставени на
жизнено и силно тяло. Кръвта ми беше като огън. Сърцето пърхаше в

232
гърдите ми. Скочих и прелетях над огнената стена. След това побягнах по
горящата под краката ми земя. Всичко около мен беше в черна пепел. Само
тук-там дърветата стояха като изправени хора и тлееха. Краката ми ме
носеха като вятър. Тичах бързо, без да знам накъде. Тичах с големи
подскоци, на моменти сякаш летях. Колкото по-далеч отивах, толкова по-
студена ставаше земята. Изпепелена земя. Бях виждал пожар в степта, но
толкова много изгоряла земя никога не бях виждал.

През цялото време, откакто се намирах на това странно място, чувах

някакъв монотонен странен глас. Той като че ли разказваше всичко това,
което ми се случваше. Сега бях по-спокоен и имах възможност да се
вслушам в гласа. Този глас ми беше познат, но не можех да се сетя откъде.
Продължавах да тичам. Скоро достигнах до нещо, което приличаше на
камък, подаващ се от земята. Едва когато се приближих, разбрах, че това
беше дърво. Намирах се в основата на огромно коренище. Продължих
напред по него. Изведнъж от плътната пелена от мъгла изплува нещо
огромно, което накара дъхът ми да спре. Пред мен се извисяваше някакво
дърво. То беше толкова високо и величествено, че се простираше докъдето
поглед стига. Цялото беше обвито в гъста мъгла. Корените му бяха огромни
и бяха проболи земята, стискайки я с огромните си силни "пръсти". От
гласа разбрах, че това е Световното дърво. Дървото, което свързва всички
светове. Това беше дървото на живота, дървото, чийто умален модел всеки
шаман имаше пред юртата си. Бях изумен от величествената гледка. Бях
като мравка в основата на вековен дъб. Чувствах се малък и незначителен.
Дървото ме потискаше. Не бях сигурен, но мислех, че духът ми е вселен в
тялото на сърна. Не знаех защо бях дошъл до тук, нито какво да
предприема по-нататък. Стоях в основата на дървото и не знаех как да
продължа пътешествието. Явно трябваше да се покатеря по него, но не
знаех как ще направя това като сърна. Докато мислех, почувствах как нещо
около мен се променя. Над мен надвисна някаква опасност. Изведнъж
наоколо стана тъмно. Инстинктивно погледнах нагоре. Това, което видях,
ме накара да се вцепеня. От небето, някъде от дървото се спускаше огромен
орел. Той беше толкова голям, че се вкамених. Сърната в мен поиска да се
спусне и да опита да избяга, но аз я задържах. Гледах като омагьосан и
чаках смъртта. Орелът ме гледаше втренчено в очите и не откъсваше поглед
от мен. Той като че ли ме хипнотизираше. Стоях неподвижно, но не защото

233
исках да остана незабелязан, просто очаквах смъртта. Тя дойде
светкавично, като гръм. Последното, което видях, бяха огромните орлови
нокти. Всеки един от тях беше по-голям от мен. Огромните разперени
криле на орела закриха небето и стана тъмно като в най-мрачната нощ.
Побиха ме ледени тръпки. Последното, което чух, беше пращенето на
счупените ми кости. Изведнъж видях тялото на нещастната сърна смазано и
пробито от ноктите на крака ми. Размахах мощните си криле и набрах
височина. Тялото ми беше много тежко и летенето нагоре ми костваше
огромни усилия. Летях почти отвесно нагоре. Изпитвах опияняващо
чувство на мощ и величие. Размерите ми бяха огромни. Движех се така, че
се изкачвах покрай Вечното дърво. То беше внушително и огромно, но аз
съвсем не бях по-малък. Чувствах се като господар на света. Аз бях най-
силният, аз бях Орелът. Докато се движех нагоре, виждах много орли,
соколи и гарвани, но аз бях най-великият, аз бях Световният Орел. Знаех, че
летящите около мен птици са душите на шаманите, но аз бях най-висшият
шаман, шаманът на Орела. Тази мисъл ме зарадва и ме накара да се гордея.

Докато възлизах нагоре, видях множество души да се катерят нагоре по

дървото. Всъщност те изграждаха неговия ствол. Да, цялото дърво беше
изградено от хора, много души, безбройно множество. Отначало те ми
приличаха на мравки, но после осъзнах, че те изграждат ствола на дървото,
а не пълзят по него. И аз знаех, че те никога няма да завършат своя път
нагоре. Когато стигнах до короната, видях, че всяко листо беше човек.

Най-накрая кацнах на самия връх на дървото. Това беше върхът на света.

Винаги бях мечтал да се кача на върха на Световното дърво. Бой Терек –
така го беше нарекъл Ат. Легендата твърдеше, че това е единственото
място, откъдето можеше да се види Тангра. Така аз вдигнах глава, но в
момента, в който направих това, над мен прогърмя силен гръм. Разбрах, че
това беше предупреждение от Тангра към мен да не гледам нагоре.

През цялото време чувах този познат напевен глас. Сега изведнъж го чух
да казва: "Трябва да откриеш пътя за връщане! Трябва да откриеш пътя
назад!" Стоях, впил нокти в клона, и се чудех какво ли означава всичко
това. Изведнъж погледът ми се насочи надолу. Колкото и да беше странно,
можех да видя която си поискам точка от земята, простираща се под мен.
След като установих това, от любопитство насочих погледа си към нашето

234
поселище. Без проблем погледнах към юртите на българите. Виждах хората
да се движат и да си говорят. Отначало ги наблюдавах отгоре, но след това
слязох сред тях и ги слушах за какво си говорят. Открих и приятеля си
Тарвил. Той разговаряше с Баяра и ѝ обясняваше, че не съм мъртъв. Тя не
вярваше на обясненията му и ронеше горчиви сълзи. Когато открих Тарвил,
поисках да му се похваля, да види същността ми на Орел, но сълзите на
красивата му сестра толкова ме разчувстваха, че се трогнах до дъното на
душата си. Разбрах, че Баяра държи на мен и исках да я успокоя. Намесих
се в разговора на брата и сестрата, започнах да обяснявам, че съм се върнал.
Дори започнах да разказвам какво ми се е случило, но след малко разбрах,
че думите ми не достигат до тях. По някое време дори Тарвил мина през
мен, като по никакъв начин не показа, че е усетил присъствието ми. Аз бях
станал дух. Трябваше да намеря начин да се върна сред приятелите си, но
като истински човек. Уплаших се, че може да остана завинаги прикован в
това странно съществуване. Всъщност кой знае кое съществуване е по-
странно? Стоях така и мислех: "Какъв беше пътят за връщане?" Опитвах се
да се сетя за някакво предсказание, но нищо не ми идваше наум. Реших да
поскитам още малко, дано нещо ме подсети за отговора. Сега ми се беше
отдала такава възможност. Кой знае кога пак щях да имам такава. Обиколих
целия стан на българите. Надзърнах и в най-скритите места. Видях хора,
които бях забравил. Беше ми много приятно пак да си спомня за тях.
Открих учителя Баяр, който се упражняваше в яздене и бой със сабя. Видях
Арбат, опитах се да му навредя по някакъв начин, но не успях. Най-накрая
се насочих към шатрата на дядо ми. Вървях, а никой не ме забелязваше,
беше толкова интересно. Пред входа видях старото дърво и се сетих за
Световното дърво. Надникнах в шатрата. Вътре беше сумрачно и задимено.
Погледнах тялото си. Лежах изпънат, гол, дядо ми беше намазал цялото ми
тяло с жълта глина и явно беше ориентирал тялото ми според посоките на
света. Той танцуваше някакъв странен танц около изпруженото ми тяло. На
земята около мен бяха изрисувани някакви странни знаци. Когато се
вгледах по-внимателно, открих, че това бяха знаците на българската
свещена писменост. Знаците се бяха врязали дълбоко в глината и бяха
останали така. Дядо, освен че танцуваше и пееше, удряше своето дървено
дайре. Звукът беше приглушен, но отекваше дълбоко в мен. Ударът по
дайрето не издаваше толкова звук, колкото вибрация, която резонираше и
ме разтърсваше. Продължих да наблюдавам танцуващия шаман. Видях, че

235
освен че танцува, в определени моменти стъпва върху точно определените
свещени знаци. Опитах се да разчета какво иска да изпише, но едно ново
откритие ме разтърси. През цялото време на изпитанието бях чувал някакъв
глас, сега разбрах, че това е бил гласът на дядо ми. Той продължаваше да
пее и може би говореше за това, което се случваше с мен. Не знаех дали е
така, опитах се да разбера какво пее, но не успявах да различа думите му.
Въпреки това в мен вече бе назряла една идея. Струваше ми се, че вече
знаех как мога да се върна.

Изтеглих се. След миг отново бях върху дървото. Изпитах удоволствие от
това, че отново бях Орел. Отделих се и размахах криле, след това ги свих и
като камък се спуснах надолу. Усещането беше страхотно. За миг
почувствах страх, но после изпитах удоволствие, никога досега не се бях
движил толкова бързо. Усещането беше страхотно...

Събудих се. Тялото ми се гърчеше и имах остри спазми. Освен това за

малко щях да се задуша. Дядо се втурна, захвърли дайрето и ми помогна да
се съвзема. Явно бях много болен. Той дойде до мен с радост, все едно ме
посрещаше след дълъг път, започна да ми дава някакви горчиви отвари.
Говореше ми, смееше се, радваше се, че съм жив. След като се съвзех
достатъчно, с помощта на стария шаман се изправих, докато не седнах. Той
ми помогна да отмия от себе си някаква жълта глина и едва след това ме
остави да легна.

Следващите дни само лежах и се хранех. Поемах по малко храна и вода.

Тарвил често идваше да ме види. Веднъж ми се стори, че до главата ми
седеше и Баяра, но не бях сигурен. След време, когато започнах да се
възстановявам, започнах да говоря със стария шаман. Разказах му всичко,
което ми се беше случило. Усетих как отношението на дядо към мен се
променя. Той вече ме смяташе за шаман. Бях горд.

Един ден бях излязъл да се напека на слънце пред шатрата. Старецът

седеше до мен. Гледах сухото дърво пред нас и му казах, че осъзнавам
колко е важно и за какво служи. Дядо се усмихна и каза:

– Това е дървото, на което ние връзваме шаманските коне, нашите души.

От тук поемаме и пак тук се връщаме от нашите пътешествия.

236
 – Колко пъти си се отправял на пътешествия в земите на шаманите? –
попитах аз.

– Колкото пъти съм в транс, толкова пъти попадам в шаманската земя. Но

знай, че тя всеки път е различна и изпитанието е различно!

Исках да го попитам толкова много неща.

– А какво беше животното, което ме преследваше? Истинско ли беше?

– Това, което те преследваше, не беше животно, а твоят страх. Ти сам

трябва да решиш голям ли е, или малък. Със страха трябва да се бориш
навсякъде, независимо в кой свят се намираш.

Страхът ти беше истински и можеше да те убие, ако те беше застигнал.

Имаш ли страх в себе си, това означава, че си уязвим и в долната земя той
ще те преследва и ще те кара да бягаш.

Бягаш ли от страха си обаче, не можеш да се спасиш от него, защото щом

бягаш, това означава, че си по-слаб от него и те е страх от страха ти.

– Разбираш ли това, което ти казвам?

Кимнах.

– Но мен не ме е страх от страха. Това не го разбирам – казах аз.

– Ти не се боиш от страха си, а от мощта си и колкото по-силен си,

толкова по-големи са страховете ти.

Единственият начин да се защитиш от страха е като престанеш да бягаш

от него.

– Но ако не тичах, той щеше да ме застигне и да ме разкъса.

– Ако си слаб и не тичаш, страхът ще те застигне и наистина ще те

разкъса, но ако си силен, ако имаш самоконтрол и познаваш и най-
мрачните кътчета на душата си, тогава страхът не може да те нарани и
нищо не може да ти направи. Страхът престава да има значение за теб и
спира да ти въздейства.

237
 Следващият път, когато се върнеш в земята на шаманите, страхът пак ще
бъде там и ще те чака.

– А какво беше огънят?

– Огънят е твоето желание да постигаш нещата. Това е твоята страст. Тя

изпепелява душата ти, ако не успееш да я овладееш, може да те накара да
рискуваш и да те погуби.

Огънят не е толкова присъщ за шаманите – продължи дядо, той е много

типичен за воините. Повечето шамани въобще не срещат огън при
пътуванията си. Това е нещо изключително. Ти явно съчетаваш в себе си
душата на воин и шаман.

– А защо не умирах? – припряно попитах аз.

– Доколкото разбрах си се въплътил в пет животни – сокол, вълк, риба,

саламандър и сърна. Това също рядко се случва. Повечето шамани могат да
се въплъщават само в едно животно и то е техният дух-пазител. Това
животно е и тотемният знак на тези шамани. Понякога едно животно
покровителства цели родове. Може би това за теб е сърната.

Сега ще ти разкажа малко по-подробно за твоите животни-съюзници. Те

ще ти помагат и ти ще можеш да вселяваш душата си в някое от тези
животни. Те отговарят на четирите стихии. Първата стихия за теб е бил
въздухът, когато си се изправил на ръба на пропастта, соколът те е взел в
себе си, покачил те е на крилете си. По-късно в реката рибата ти е
помогнала да се спасиш от опасностите на втората стихия – водата. Твоят
дух, след като е бил в сокола, влязъл в риба и така тя те е спасила от
въртопа. След това си тичал по земята, преследвайки сърната като вълк.
Тази стихия е земята, а вълкът и мечката са най-силните шамански
животни, свързани със земята. Най-накрая си бил саламандър и така си се
спасил от огъня. Огънят е бил последната стихия, която твоят дух е
преодолял.

Стоях и слушах като онемял. Не можех да повярвам колко много неща е

"прочел" старият шаман от разказа ми и колко много поличби вижда в
несвързани според мен неща. В края на краищата това беше само едно

238
видение, един сън. Ако не бях обучаван, сигурно нямаше да им обърна
никакво внимание. Едва сега започвах да разбирам тяхното значение.

После поговорихме за Световното дърво и за Орела. Старият шаман беше

впечатлен от това, че бях шаман на Орела, но не просто на Орела, а на
Световния Орел. Това според него беше нещо изключително. Самият той не
знаеше как да тълкува това. Той беше шаман на гарвана и моят разказ
очевидно го впечатли. Дядо твърдеше, че аз съм шаман на сокола, но ме
бил виждал и като гарван. Самият шаман не знаеше какъв съм точно, но
беше изумен. Твърдеше, че не е чувал досега шаман да може да ползва и
трите вида шамански птици.

Най-накрая поговорихме за пътуването ми из нашия лагер. Казах му, че

бях подслушал разговора на Тарвил и Баяра. След това му казах, че съм се
замислял каква възможност дава това да можеш да пътуваш където си
искаш и да подслушваш хората. Дядо се засмя и каза:

– Не е трудно да подслушаш някой разговор. Не е трудно и да научиш

нещо тайно за някого. Най-трудното за един шаман е да се научи да живее с
тайните на хората. Тази тежест е непоносима за повечето от нас. Именно
затова никой шаман не е особено любопитен и в никакъв случай не споделя
това, което е научил при своите пътешествия. Съществува кодекс и ние го
спазваме, никога не любопитстваме и не клюкарстваме. А ако някой
владетел използва шамани или жреци за разузнаване, то неговите врагове
също използват шамани или жреци за защита. Така че всяка война се води и
на шаманско ниво.

Думите на стария шаман ме учудваха с дълбоката си мъдрост. Знаех, че

дядо е особен човек, но едва сега осъзнах колко знаещ е и с какви странни
неща се занимава, колко важен е животът му.

Признах на дядо, че съм оценил всички неща, които преди смятах за

малки и незначителни, и че ще променя отношението си към тях. Смятах да
се заема много по-сериозно както с шаманството, така и с бойните си
занимания.

Старецът спокойно ме изслуша и не отговори, а само загадъчно се

усмихна.

239
 Продължих да разговарям с дядо всеки ден, докато се възстанових
напълно. Тарвил често идваше да ме посети, но той не се ограничаваше
само с това да ме види, а всеки път разговаряше и с дядо. Желанието на
Тарвил да бъде шаман беше много голямо и искрено радваше стария
шаман. Понякога той го разпитваше за Баяра, къде е и какво прави, а аз
наострях слух. Дядо ми все още смяташе момичето за своя ученичка.
Майката и бащата на Баяра обаче отказваха да я пуснат в юртата ни.

Не знам защо това, че вече бях шаман не радваше особено дядо ми. Един
ден той сподели с мен, че "вижда" пътя ми напред, но той не бил свързан с
шаманството. Дядо беше сигурен, че не аз ще го наследя. Може би затова
той толкова много се радваше на вниманието, проявено от Тарвил. Не знам
дали го каза, но ми намекна, че духовете са му подсказали, че неговият
наследник ще е от семейството на Тарвил. Искрено се радвах за своя
приятел.

Почти цялата зима мина, докато се съвземах от това, което бях преживял в
света на духовете. Раната на главата ми зарасна съвсем. Когато се върнах
към заниманията си с бойни изкуства, навън вече беше пролет. Съборът на
племето ни мина и за пръв път от толкова години не можах да бъда до Баяр,
когато той победи за пореден път.

Двамата с Тарвил се упражнявахме в борба, юмручен бой, а по-късно и с

мечове. Вече бяхме на тринадесет години и до заветния момент ни
оставаше само една година. Знаех, че в тази година трябва да бъдем
безупречни и да не пестим усилията си, защото от това зависеше дали ще
станем истински воини.

Тъй като бях преживял смъртта си и бях лежал ни жив, ни умрял много
дни и нощи, тялото ми беше отпаднало. Под грижите на стария шаман и
добрата храна бързо се възстановявах. Много по-бързо, отколкото всички
очакваха. Тарвил, освен посещенията си при мен, посещаваше и
заниманията при Баяр. Той постоянно се оплакваше от Арбат, който беше
станал много едър и силен, и сега, когато мен ме нямаше, той отново
тероризирал останалите млади бойци.

Една вечер, когато се почувствах по-добре, отидох на гости у Тарвил и за

мое голямо учудване техните ме приеха добре. Бях облякъл нови дрехи и
240
вървях с неприкрита гордост. Изпитвах усещането, че всички ме гледат.
Като че ли всички бяха длъжни да знаят, че вече съм шаман.

Като не се брои видението ми, не бях виждал Баяра, откакто за последен

път бяхме излизали в степта и се бяхме целунали. Опитвах се да не я
поглеждам, но забелязах, че тя ме наблюдава с голямо любопитство. По
някое време се приближи до мен и започна да ме разпитва. Стори ми се, че
тя не се притеснява от майка си и баща си и се отнася подчертано мило и
закачливо с мен. Може би защото знаех за нейния интерес към мен,
непрекъснато и във всеки неин жест виждах потвърждение на
привързаността ѝ. Всички в семейството на Тарвил се отнасяха много мило
към мен. Баща му не беше много щастлив, че синът и дъщеря му проявяват
интерес към шаманството и знаеше, че това им решение има нещо общо с
мен. Въпреки това и случката с Баяра, той по никакъв начин не показваше
лошо отношение към мен. Навън вече се стъмваше, денят ставаше все по-
малък и все по-рано притъмняваше. Цялото семейство се прибра, работата
за деня беше привършила и сега, седейки около огъня, всички се отпуснаха.
Бащата на Тарвил беше в центъра на суетнята. Българите отново се готвеха
за война с хуните. Никой не можеше да повярва, че те няма да подновят
нападенията си от миналата година. Баяра помагаше на майка си и на баба
си. Аз и Тарвил бяхме седнали далеч от баща му и си говорехме. Чувствах
се толкова щастлив. Това ми напомняше преди време, когато отново бях
гост на тази юрта. Колко много ми беше липсвало всичко това! Тарвил
отново ми разказваше за бойните си занимания през деня и за сблъсъка си с
Арбат. Следите от "сблъсъка" още си личаха по лицето на приятеля ми.
Вече се чувствах достатъчно добре и смятах от утре да се включа в
заниманията на моите другари. Тарвил ме подготвяше и ми разказваше за
всичко, което се беше случило, докато бях отсъствал.

Най-накрая храната беше поставена върху ниската дървена софра и

всички седнаха около нея. Семейството си говореше за различни неща,
които се бяха случили през деня. Почти всеки разказваше какво е преживял
или какво му е направило най-силно впечатление. Бях се отпуснал и ги
наблюдавах. Всичко беше толкова спокойно. Изпитах приятно чувство на
стабилност и сигурност. Винаги така си бях представял семейството, което
не бях имал. Беше толкова задушевно, приятно и топло. Вареното месо

241
ухаеше толкова вкусно! Храната беше прекрасна. Не бях свикнал на
толкова богата трапеза.

После ни поднесоха много различни ястия. Имаше мляко, каша и много

неща, от които не успях да вкуся.

Опитвах се да не се зазяпвам по Баяра и с нищо да не показвам колко ми

харесва, но едва ли успявах. Тя беше много красива, с дълга права черна
коса, малко личице с остро носле и красиви големи зелени очи. Стори ми се
много пораснала и разхубавена. Беше разцъфнала като цвят. Красива, мека,
ароматна, женствена, такава беше Баяра. Беше толкова красива, че когато я
погледнех, сърцето ми спираше да бие за миг.

На няколко пъти щях да се разкрия, че знам за чувствата, които тя изпитва

към мен, и исках да ѝ благодаря за искреното съчувствие, което беше
проявила, докогато бях на шаманското си пътешествие. Въобще не се
съмнявах, че това, което бях видял по време на транса, е истина.

Баяра, освен че ме наблюдаваше, постоянно се опитваше да ме заговори и

с това ме притесняваше, защото насочваше вниманието на останалите към
мен, а сега не желаех да се превръщам в център на внимание и да отговарям
на въпроси. Още помнех изражението на майка ѝ и баща ѝ в онази вечер.
Сега исках спокойно да си седя и да наблюдавам сътрапезниците си.

Наситих се напълно на вечерта. Не знам дали не останах малко повече,

отколкото позволяваше приличието, но ми беше толкова спокойно и
приятно. В този момент обаче бащата на Баяра се обърна към мен. Като чух
думите му, вътрешно се стегнах.

– Тохол, ей, Тохол – каза българският воин. – Ти някога мислил ли си да

си вземеш жена, да имаш деца – като каза това, мъжът ме гледаше, а очите
му се смееха. Слушах мъжа, но не се подвеждах по усмивката му, а си
спомнях как ме беше гледал през онази вечер, когато двамата с Баяра бяхме
закъснели, и не можех да го забравя.

– Виждам, че се навърташ около нашата Баяра – продължи мъжът.

Тъкмо се канех да отрека, когато той все още с благо изражение каза:

242
 – Ела да чуеш какво ще ти кажа, ако някой ден решиш да си имаш деца.

Малките българчета трябва да се възпитават, като в тях се изграждат

качества, които по-късно ще ги направят прославени воини. Те трябва да се
учат на смелост, да имат чест и да я отстояват. Родителите трябва да са
хората, които дават добър пример на децата си.

Майката и бащата трябва да бъдат като юмрук и винаги да застават един

до друг. Те никога не бива да разкриват своите противоречия пред децата.
Българката трябва да забрави, че обича децата си най-много от всичко на
света и не бива да застава между детето и баща му, когато той му се кара
или изисква от него безупречност. Ако тя се опитва да предпази синовете
си, те ще растат слаби, несамостоятелни и страхливи. Така трябва да
постъпва и към командирите и да не застава между тях и своя син. Ако
някой ден той не се завърне от битка, българката трябва да преглътне
горчивите си сълзи и по никакъв начин да не покаже съжаление за това,
което се е случило. Тя трябва да е сигурна, че това е било най-доброто за
нейното дете.

Децата не бива да се плашат, както и не бива да се дразнят. Не бива да се

насърчават да плачат.

Родителите не бива да наказват децата си строго и да ги държат прекалено

изкъсо, за да не израснат децата плахи. Децата трябва да имат свободата да
грешат и да се чувстват самостоятелни. Но когато допускат грешки, трябва
да бъдат наказвани, както им е било обещавано преди това.

Ако детето е изнервено, то става лошо, дребнаво и никога не може да

стане добър воин.

Детето трябва да се учи да бъде любознателно, възпитано, да уважава по-

възрастните и труда на другите, то трябва да се учи да разчита на своите
другари и да бъде верен другар. То трябва да цени човешкия живот, за да
може някой ден да го отнема с уважение.

Ако не се прави това, детето ще израсне непокорно, грубо и себично.

Трябва да се внимава, защото грешките, които се правят при възпитанието

на децата, оставят у тях белези за цял живот. Ако се греши във
243
възпитанието им, още от най-ранна възраст се отнема възможността те да
станат воини.

Безчестието на бащата се предава на сина. Безчестието на сина е безчестие

за бащата и всички роднини. Така българският воин никога не отстъпва от
Пътя на воина, защото през цялото време чувства около себе си
присъствието на своите роднини и предци, на целия саракт. Той знае, че не
може да си позволи да се държи недостойно, защото така ще опозори името
на целия си род, не само на живите днес, но и на всички живели някога.

Младият воин не бива да бъде хвален напразно, защото в него се поражда

високо самочувствие и представа, която няма нищо общо с реалността.
Този, който хвали без причина, обрича младия воин на явна смърт при
първата истинска битка.

Родителите не бива да изграждат у своето дете идеята, че са му длъжни за

каквото и да е. То трябва да знае, че за да получи нещо, преди това трябва
да го заслужи.

Аз така възпитавам Тарвил и съм сигурен, че някой ден той ще стане воин,
с който ще се гордея.

Като чу тези думи, Тарвил не се изпъчи, както бях очаквал, а се сви все
едно го ритнаха. Аз обаче исках да попитам за Баяра. Как трябваше да се
възпитават момичетата? Каква беше Баяра?

Когато се прибирах към нашата юрта, се замислих. Чак сега започнах да

прозирам това, което искаше да ми подскаже бащата на Баяра. С думите си
той ме беше подготвял за съпруг на Баяра. Нима това беше правил старият
воин през цялата нощ? Затова ли беше благоволил да ме покани на гости?
Сега, когато се бях отдалечил от тяхната юрта, когато напрежението ми
беше спаднало, виждах нещата по този начин. Сърцето ми ликуваше, но в
същото време в мен се появи онази мисъл, онзи избор, който все още не бях
направил: как да изживея живота си, да следвам ли собствената си мечта, да
се оставя ли на поривите на вятъра, на свободата, или да изживея живота си
като обикновен човек?

244
 На другия ден се присъединих към заниманията на връстниците си. Те
всички бяха много заети. Кипеше буйна работа, всички бяха превъзбудени.
Беше ясно, че войната с хуните не е свършила и през късната пролет или
лятото ще бъде възобновена отново. Всички ние искахме да сме готови и
ако се наложи, догодина да бъдем допуснати до битката.

Веднага се включих в заниманията на приятелите си. Баяр се държеше

изключително строго към нас. Той знаеше, че ако не сме добре подготвени,
има голяма опасност да бъдем убити още в първата битка.

Това беше критичен момент в нашето бойно развитие. Примерите за

убити още в първата битка млади воини бяха много. Това беше наложило
младите български воини да се обучават няколко години в обща група. Тя
обикновено се поверяваше в ръцете на опитен воин ветеран. Някога всяко
семейство само беше обучавало младите воини, но вече това се вършеше от
избрани опитни воини и беше много по-добре, както за младежите, така и
за старите воини. Именно затова Баяр беше безцеремонен към нас и не
правеше никакви компромиси. Той постоянно повтаряше, че ако сега
допусне компромис, това означава да ни убие, а той не искал никой от нас
да пострада. Освен това смъртта на всеки един от нас щеше да бъде петно
върху майсторските и командирски качества на нашия учител. Само в
негово име ние бяхме готови да се готвим денонощно. Освен заради името
на учителя си и в името на нашите бащи и деди, трябваше да се представим
добре, така че да защитим честта на всички български воини. От това
съвсем скоро щеше да зависи дали ще живеем.

За да се представим добре, ние бяхме готови да се упражняваме

непрекъснато и до пълно изтощение. За пръв път в живота си почувствах
какво означава да си част от едно цяло. Всички ни беше обзел някакъв
скрепяващ, обединителен дух. Дори Арбат се беше отдал на него. Нашето
съперничество беше останало на заден план. Баяр непрекъснато ни
внушаваше, че за да се превърнем в достойни воини, трябва да сме готови
да пожертваме себе си в името на другарите и народа си. Нашият учител
притежаваше умението всяко общо правило да го обяснява конкретно и да
дава такива описания, че ние чувствахме всяка дума като нещо лично, както
възприемахме и всяко предизвикателство. Така вместо да опише общо
какво ще се случи, ако сме небрежни, той ни рисуваше картината за това

245
как враговете, след като ни разбият, ще нахлуят сред нашите шатри и ще
избият всичките ни близки и любими същества. Той рисуваше така
живописно картината на нашия погром и унищожението ни, че ние не
допускахме, че можем да проявим и капчица небрежност. А когато ходехме
сред шатрите и племето и срещахме очите на жените, децата и старците,
ние свеждахме виновно поглед и се чувствахме гузни, че дори в мислите си
сме ги предали. Баяр правеше така, че се чувствахме лично отговорни за
всяко нещо, с което се занимавахме. Може би затова влагахме в
подготовката цялата си душа и сърце.

Бързо възвърнах предишното си място на водач в нашата група. Вече

почти не се занимавахме с ръкопашни битки. Приемаше се, че този вид бой
вече сме го овладели. На всеки от нас вече му беше раздаден истински
железен боен меч и основното нещо, което правехме, беше да се
упражняваме да го въртим и да се дуелираме. Когато водехме битки един
срещу друг, в ръцете си държахме дървени мечове и за да не се нараним, се
биехме с тях.

Българите, в тяхното бойно изкуство, бяха разделили битките на четири

различни етапа. Отначало ние ги изучавахме и усъвършенствахме отделно
и едва накрая щяхме да ги слеем в едно и да бъдем готови за реална битка.

Първият етап беше вихрената конна атака. Така започваше всяка битка на
българите и въобще на номадските народи.

Ние не практикувахме постепенно нападение, маньоври или други

тактики. Дори да се налагаше да издебнем врага, най-накрая винаги се
стигаше до вихрена конна атака. Тя изискваше от бойците много добра
езда, умение да се препуска в галоп, да се води коня с голяма скорост.
Освен това всеки трябваше да може при тази скорост да стреля точно с лък,
да се изправи на стремената и да посече врага със сабята си.

При този вид атака българите имаха голямо предимство пред останалите
народи. Нашите предци бяха измислили твърдото, високо седло. Всяко
наше седло се правеше от дърво и кожа. То беше удобно и позволяваше на
хората да яздят много по-дълго. На него можеше да се закрепи стреме.
Стремето позволяваше на ездача с помощта на краката да управлява коня, а
при галоп да се изправи и да стои отделен от него. Това помагаше да види
246
враговете и правилно да прецени ситуацията. Такова "седене" във въздуха
изискваше да имаме силни крака, да пазим равновесие и ни костваше
големи усилия и много часове езда. Всички ние като българи бяхме яздили
откакто се помнехме, но като деца нас ни слагаха на гърбовете на малки
кончета и яздехме без стремена и седла. Този тип бойно галопиращо
препускане беше съвсем различно и искаше много големи усилия от наша
страна.

Другите степни народи бяха харесали нашето седло и днес всички, без
изключение, яздеха с "български" седла. За разлика от нас воините на Рум и
Рим не бяха добри ездачи. Те поставяха парче плат върху гърба на коня и
така яздеха. При галоп те подскачаха върху коня като мяхове с вода и им
беше много трудно да направят каквато и да е конна атака. Освен това
техните конници бяха въоръжени с къси римски мечове гладиус, с които
бяха въоръжени и легионите им, а нашите народи бяха измислили
специално оръжие за конната атака – сабята. Сабята беше по-дълга от меча,
извита и остра само от едната страна. Нейната дължина и тежест помагаха
да се завърти и тя добиваше такава скорост, че при удар можеше да отсече
главата на човек без усилие. Ако сабята се заклещеше в тялото на човек,
можеше лесно да се извади, именно затова тя беше крива.

В конна битка римляните и ромеите бяха безпомощни с техните къси

мечове. Дори да удареха човек, остриетата им се заклинваха и
принуждаваха воина да падне, защото той не можеше навреме да извади
меча за следващ удар, а конят продължаваше движението си и също не
можеше да бъде спрян. Нашите воини се изправяха на стремената с цял
ръст и отгоре с мощен диагонален удар посичаха враговете си.

Така че за първия етап от битката – вихрената атака, ние се упражнявахме

в две неща: яздене в галоп и въртене и нанасяне на удари със сабя. Когато
се качвахме на гърбовете на конете и с бойни викове се втурвахме напред,
не беше никак трудно да си представим, че сме истински български воини
ветерани, обвеяни от много битки, и че участваме в истинска война. Това
занимание ни беше любимо. Когато се завръщахме от атаката, погледът ни
се променяше. Имахме чувството, че се връщаме от истинско нападение, че
сме победители и истински мъже. В такъв момент винаги имах усещането,
че съм пораснал малко повече и съм с няколко пръста по-висок.

247
 Вторият етап в българското разделение на битката беше конният бой.
Битката със саби или мечове от гърба на коня се смяташе за главен и много
важен етап от сражението. Това беше същинската, истинската битка. В по-
голямата си част битките се водеха по този начин. Вихрената атака беше
само началото на сраженията. След първия сблъсък конната битка
продължаваше по този начин.

Баяр настояваше да се научим да маневрираме с коня с изключителна

точност. да преценяваме дистанцията до врага и да нанасяме удари наляво
и надясно. Отначало се упражнявахме с дървени мечове без щитове и
просто сипехме удари към "враговете" – това беше другата част на нашата
група. Понасяхме и нанасяхме толкова много удари, че ако беше истинска
битка и бяхме въоръжени с истинските си оръжия, щяхме да бъдем
накълцани на хиляди малки парченца и мъртви стотици пъти. Удряха ме и
аз удрях. Често не можех да различа чужди от свои и сипех удари навред.
Дървените мечове се засрещаха, а понякога удряха и главите ни, а шумът
беше невъобразим. Те често се чупеха на парчета и трески от тях хвърчаха
във всички посоки. Конят ми се плашеше, рязко потегляше и нерядко аз се
оказвах на земята сред стотици тъпчещи копита.

Отначало "битките" бяха толкова хаотични и объркани, че продължаваха с

часове. Баяр се въртеше с коня си около нас и се опитваше да въведе ред, но
попаднали в битката, ние се увличахме и не чувахме нищо и единственото,
което се опитвахме да направим, беше да убием колкото може повече
"врагове".

Тези ни занимания често завършваха с масови посещения при дядо ми,

който налагаше натъртените ни тела е билки. Въпреки болката от ударите,
нашата бойна жар не стихваше и окажехме ли се в епицентъра на битката,
забравяхме за болежките си и освирепявахме.

Отначало Баяр беше отчаян от хаоса и от това, че не го слушахме и не се

подчинявахме, но в същото време се радваше на бойния ни плам. Той
искрено се радваше и ни се смееше, когато след битка, въпреки болката,
ние се опитвахме да го убедим, че сме здрави и ни няма нищо. Правехме
това, за да ни присъди победата. Понякога по време на битката го чувахме

248
да се смее високо. Нашият учител явно искрено се забавляваше от това как
изглеждаме по време на тези схватки.

Баяр познаваше много добре бащите и дядовците на всички момчета в

групата и често казваше, че вижда в наше лице достойни наследници на
бащите ни. Това не се отнасяше единствено за мен, защото никой не знаеше
кой е баща ми. След такива думи момчетата ставаха още по-дръзки и
храбри, а аз трябваше да търся още по-дълбоко в себе си това, което ме
караше да бъда воин. Понякога мислех, че това не е за мен. "Та аз съм внук
на шаман. Вече самият аз съм шаман, защо трябва да се подлагам на всичко
това?" Но след това забравях тези мисли. Желанието ми да бъда воин беше
толкова голямо, че ме караше да забравям всичко.

Двамата с Арбат водехме различните групи една срещу друга. Това още
повече изостряше нашето съперничество, но вече на ниво командващи. За
свой помощник бях избрал Тарвил. "Воините" бяха еднакво вдъхновени,
независимо под чие командване попадаха.

249
 Сега, когато през целия ден двамата с Арбат командвахме приятелите си,
Баяр често ни викаше след упражненията и започваше да ни говори.
Сядаше направо на земята, кръстосваше крака под себе си и ни говореше за
това какъв трябва да бъде всеки командир на войската. Така ние с Арбат
започнахме да се сближаваме, защото нещата се отнасяха и за двама ни.
Според Баяр най-важното за нас беше да не се възгордеем.

– Щом един боец е скромен, това означава, че той може да осъществи

самоконтрол над себе си и високото си самочувствие, което означава, че е
по-опасен от друг, който се хвали и постепенно започва да вярва на
похвалите, които сам изрича за себе си.

Така ни говореше Баяр, като ни гледаше в очите. Аз се чудех накъде да

извърна поглед, защото нерядко ми се случваше да мечтая, че предвождам
племето към славни битки и дори че съм начело на цялата българска бран.
Така че думите на нашия учител идваха точно навреме и попадаха право в
целта.

Баяр беше станал пръв помощник на кавкана, който беше втори човек след
кана. Знаеше се, че кавканът е най-мъдрият съветник на кана, съчетаващ в
себе си мъдрост и боен дух. Кавканът трябваше да бъде превъзходен воин и
най-добър военачалник след кана, защото той водеше лявото крило на
българския боен строй. И защото беше най-мъдър, точно той трябваше да
проведе обучението на канартикина – българският престолонаследник.
Новият ни кан не само че беше стар, но и нямаше деца. Кавкан беше
Иратаис – учителят на Баяр, но той нямаше кого да обучава. Някога той
беше учил Баяр. Неговият най-близък човек беше Баяр, а той обучаваше нас
двамата с Арбат. Можеше ли това да е поличба и да означаваше, че някой
ден един от нас двамата може да стане кавкан и дори кан и да води
българската войска? Знаех, че отговорът е "Не!", но това не ми пречеше да
мечтая.

Третият етап от битката според българското деление беше битката на

земя. Българите и въобще номадите, за разлика от другите армии – римски,
персийски и ромейски, бяха само конници. В нашата армия нямаше
пехотинци. В другите армии конницата беше само малка елитна част от
войската, докато цялата наша армия беше изградена само от конница. Така
250
беше, защото владеехме огромни територии. Целият ни живот преминаваше
върху седлото на коня. Конницата беше много подвижна и изискваше
голямо майсторство, за да бъде ръководена.

Въпреки че всеки българин имаше боен кон, ние се учехме да се бием и от

земя, защото по време на битката можеше всичко да се случи. Така ако
българският воин бъде съборен, конят му падне или бъде убит, за него
битката не свършваше, а с още по-голям хъс трябваше да се хвърли в
сражението, за да оцелее и да победи.

Битка от земята не можеше да се води със сабя, защото тя беше дълга и

тежка. Това означава, че с нея много трудно се сражава. Тя беше направена
за конна атака и за въртене, но не и за сражаване. Затова от земя
обикновено се сражавахме с меч. Той беше по-лек, прав, обикновено по-къс
и остър от двете страни. Мечът позволяваше да се маневрира по време на
битката и да се води пълноценно сражение.

Когато упражнявахме този елемент от битката, обикновено правехме три

съвсем различни неща.

Първото упражнение се състоеше в това да се научим от земя, след като

сме повалени от коня си, да се бием с бойци на коне. Когато бяхме отдолу,
бяхме въоръжени с дървени мечове, а отгоре ни атакуваха с дървени саби.
Битката беше неравностойна. Конниците винаги побеждаваха. Така всеки
от нас още от сега си правеше извода, че никога не биваше да допуска да се
окаже в това неизгодно положение.

Второто упражнение трябваше да ни подготви за момента, в който сме

повалени на земята и срещнем врагове също като нас повалени от конете си
или ако се бием срещу армия и срещнем техните пехотинци. Тъй като ние
никога не се биехме като пехота, Баяр много настояваше да наблягаме на
този вид битка. Иначе според него ние щяхме да бъдем обречени. Той не
прикриваше неприязънта си към пехотата, която смяташе за по-малко
важна от елитните конни бойци, но все пак много държеше да се научим да
се бием от земя като тях. Багатур-багаинът постоянно повтаряше, че не
бива да се чувстваме на земята не на мястото си. Баяр ни учеше, че за да
побеждаваме, трябва да разбираме врага и да го превъзхождаме във всеки

251
един компонент от битката. За нас бе по-приятна конната битка, но се
подчинявахме на багатур-багаина и изпълнявахме всяка негова заповед.

Тези битки провеждахме като се разделяхме на две групи и се втурвахме в

мощни атаки едни срещу други. През това време конете ни си почиваха, а
ние с яростна решителност си разменяхме удари. Баяр беше участвал в
битки срещу народи, които се бият само от земя и твърдеше, че имаме още
много да учим.

Третото и любимо мое упражнение от битката на земя беше дуелирането.

Това бяха битки с меч по двойки. Целта на това упражнение беше да
покаже кой борави по-добре е оръжието си. Тъй като бях най-добрият боец
в битките без оръжие, положих големи усилия да овладея техниката на меча
и бързо станах най-добър и в двубоите с меч.

Тези битки също водехме с дървени мечове. Двубоят, освен че върши

работа по време на битка, когато понякога се оформят сражаващи се
двойки, е метод, чрез който в мирно време може да се определи кой боец е
по-добър. Баяр твърдеше, че при другите народи се използвал за доказване
на нивото на бойците, затова те често се биели по този начин. Самият той
беше участвал в множество битки с различни оръжия и беше побеждавал.
Баяр не обичаше да разказва, но бащите на децата, с които тренирахме,
знаеха истории за него и ги разказваха на децата си, а те веднага ги
разказваха на всички нас.

Така ние разбрахме, че Баяр преди години, при едно нападение към Рим,
попаднал в римски плен. Той се бил включил в армията на готите. След
това прекарал в плен няколко години. Тъй като бързо разбрали за бойните
му умения, бил изпратен в школа за гладиатори. Там станал най-добрият
гладиатор. Слуховете твърдяха, че със собствените си ръце е убил стотици
от най-добрите воини в света. След няколко години битки и след като
донесъл слава и много злато на господаря си, му била дадена свободата.
Някои твърдяха, че като спомен от този момент той още пазел дървен
римски меч – рудиус, на който било изписано неговото име.

Баяр, разбира се, отказваше да отговори на нашите любопитни въпроси и

по лицето му се изписваше нещо средно между обида и някаква мрачна
решителност. Когато видехме това изражение, веднага спирахме да
252
разпитваме и се разпръсвахме. Въпреки тези разкази, Баяр лично не
потвърди нито една дума, но в същото време знанията му за методите на
бой в чуждите армии бяха безспорни. Той ни показваше техники, които
използвали бойците от различни народи. Разказваше ни за устройството на
римските легиони и византийската армия. Понякога донасяше различни
доспехи и оръжия, позволяваше ни да ги разгледаме и дори да опитаме как
се използват. Така ние се бяхме били с тракийски ромфей, скитски акинак,
махейра, бяхме изпробвали антски топор и келтска брадва. Един ден ни
запозна с въоръжението на единствената конна армия, която можеше да ни
даде отпор – персийската тежка елитна конница. Баяр се беше въоръжил и
облякъл като персиец. В ръката си държеше страховито копие, два пъти по-
дълго от неговия ръст, а Баяр беше доста висок. Тези доспехи, както
разбрахме, бяха трофей, който Баяр беше взел от битката си с персите. Едва
по-късно щях да разбера каква е историята около тези доспехи. Те бяха
много красиви. Явно бяха изковани от изкусни майстори ковачи. Под
шлема имаше фина плетена маска, която се спускаше надолу и изцяло
прикриваше лицето и врата на Баяр. Другото чудо, което не бяхме виждали,
беше това, че цялата глава и предницата на коня бяха прикрити с метална
броня от здрави пластини, а между тях висяха малки червени панделки.
Бронята лъщеше и предаваше заплашителен вид на багатур-багаина.

Последната част от битката според българите беше ръкопашната битка.

Това беше първото нещо, което изучаваха българските деца. Изучаваха се
ритници, удари с ръце и борба. Всеки български воин имаше феноменален
удар, освен това умееше да се бори много добре. Според Баяр българите,
тюрките и персите бяха най-добрите бойци с голи ръце. Учителят ни
твърдеше, че народите с по-леко въоръжение били по-добри в битките с
голи ръце от тези, които разчитали повече на броните, защото от това
страдала подвижността им. Тъй като трябваше да ликвидираме по най-
бързия начин боеца, ние се опитвахме да имаме толкова силен удар с ръка
или крак, че да можем да убием врага с един удар. Други удари имаха за
цел да счупят ръката, крака или врата и да обезвредят врага. Освен това
така се учехме да участваме в двубой. По този начин се биехме в
ритуалните боеве на гумното. Нашите бойци всеки път се представяха
много добре в ръкопашните битки. Баяр ни учеше как да се бием с меч, но в
същото време да използваме ритници и юмручни удари. Така ставаше

253
постепенен преходът от ръкопашните битки към боя с оръжие. Понеже
багатурът беше много добър боец с голи ръце и крака, той продължаваше
да настоява да се борим и да се бием и по този начин.

Аз също с удоволствие продължавах да работя ритници и борба.

Упражнявах се извънредно, като използвах всеки свободен миг. Тъй като
бях отсъствал, когато момчетата бяха изучавали комбинирания бой с меч и
юмруци и ритници, аз се упражнявах специално. Тарвил много ми
помагаше. Все пак се молех на Тангра никога в битка да не изпадна в такава
ситуация и да остана без кон.

Въпреки че се упражнявах много с меч, не забравях изказването на Баяр,

което беше направил пред всички нас: "Във вашия живот вие ще научите,
че мъжът е в постоянен контакт с меча. Каквото и да правите, каквото и да
говорите, каквото и да мислите, нещата са прости и ясни, вие винаги сте в
някой от неговите краища. Или здраво ще го държите за ръкохватката и ще
бъдете смели багатури, или острието му ще сочи към вас и вие ще сте
жертвите на тези, които здраво стискат ръкохватката. Това са вашите два
избора. Решете какви искате да бъдете – жертви или свободни, силни и
доблестни мъже. Ние, българите, сме направили своя избор като народ.
Ваш ред е да изберете дали искате да бъдете българи и да сте част от нашия
народ. Това трябва да покажете, докато не станете от магаренца коне." Друг
път насаме той ми беше казал: "Не забравяй, мечът и въобще оръжието
само по себе си е безвредно. Мечът е само парче метал, без воин той е
нищо. Воинът! Воинът е най-важен! Той може да направи от парчето метал
нещо опасно и смъртоносно. Зад доброто оръжие винаги трябва да стои
добър воин". Освен това Баяр казваше: "Не разчитайте прекалено много на
оръжието! Помнете, то може да ви предаде, да се счупи в битка, да ви бъде
отнето или просто да го нямате! Това, на което трябва да разчитате, е
собственото ви тяло, бойните ви умения и дух! Това са нещата, които
никога няма да ви предадат и изоставят!"

След едно занимание Баяр ни накара да седнем направо върху земята. Ние
бяхме запъхтени, потни, целите изранени и със синини от ударите. Баяр
стоеше пред нас, в ръката си държеше двуостър дълъг меч. Той ни гледаше
с огнените си очи и каза:

254
 – Мечът за нас струва повече от хиляди книги. Това е свещеният знак на
всички воини, нашият кръст, както е при християните. Това са нашите
книги, нашите свещени знаци, за нас мечът е всичко. Той е нашата храна,
той е нашият Път и в същото време е нашата порта към смъртта. Ние се
молим някой ден един меч да ни изпрати в саракта при Тангра. Мечът е
нашият Път към Тангра. Ние се надяваме нечий меч да бъде параклисът,
където ще се молим за душата си.

С времето воинът разбира, че мечът е жив. Той е като човек. Мечът има
характер и сила, мечът обича и мрази. Има мечове, които обичат да убиват,
има такива, които обичат да пеят и свирят, но има и такива, които ги е
страх. Воинът избира меч, който да му подхожда. Той трябва да се научи да
разбира своя меч и да се съобразява с него, така както мечът се съобразява с
воина и не бива да допуска мечът му да властва над него.

Мечовете са живи, те чувстват, дишат, мислят и боледуват. Никой меч не

обича да го вадят напразно и не харесва, когато воинът, който го държи,
говори повече, отколкото го върти. Мечовете обичат мълчаливците. Те се
срамуват от тези, които само се правят на воини.

Истинският воин, дори когато държи в ръката си дървен меч, е много

опасен. Фалшивият воин и с истински меч е достоен само за присмех и
презрение.

Воинът тренира така, че да бъде по-силен от своя меч. Той се сравнява с

него и се опитва да е по-твърд и силен от него. Воинът знае, че волята му е
стоманизираната сърцевина на неговия меч и се опитва да кали и себе си
така, както калява в битките своя меч.

Воинът никога не отстъпва своя меч на друг воин, защото мечът е

неговата душа. Без меч воинът е незавършен.

Слушахме като омагьосани думите на багатура. Гледах неговия меч и

мечтаех за времето, когато и аз ще имам меч, изкован от велик майстор
ковач. Меч, за който ще се разказват легенди. Исках да се отпусна и да
мечтая, но не можех да го направя пред останалите.

255
 Стори ми се, че Баяр свърши със своето изказване и вече мислех за
времето, когато ще хапна и ще полегна в шатрата на дядо. Учителят ни
обаче стоеше пред нас, без да помръдва. Скоро той продължи:

– Всеки удар с меч е нещо неописуемо. В един жест само е събрана

мъдростта на хиляди години и силата на милиони воини. Този удар е бил
единственото средство за общуване в хиляди битки и войни. Този жест
може да сложи край на цял един човешки живот. Преди да направите този
удар в битка, трябва да сте го правили милиони пъти в тренировки. Преди
да убиете наистина, трябва да сте убивали милиони пъти в съзнанието си.
Сега трябва да удряте така, все едно наистина посичате хора. Не просто да
движите меча, а да убивате с всеки удар. Трябва да сте тренирали до такава
степен, че да сте изпепелили душата си предварително.

От одеве седях и чувствах, как вадички пот се стичат под кожената ми

дреха и ме гъделичкат. Прахта беше полепнала по телата ни и се чувствах
мокър и мръсен. Копнеех да се прибера в юртата на дядо и да излея ведрото
с вода върху себе си.

– Защо трябва да изпепелим душата си, учителю? – не се стърпях и

попитах аз. Баяр не се разсърди, а продължи да говори:

– Воинът не е обикновен човек. По това той се различава от обикновените

хора. Това му помага да продължава да живее, когато е причинил толкова
много мъка, болка и смърт. Това обаче го обрича да бъде неразбран и
самотен. Ако не изпепели душата си, е обречен рано или късно да умре или
най-малкото да полудее.

Сега вие ще станете и ще продължите да се упражнявате. Когато влизате в

битка, никога не сте отпочинали. Още преди началото на битката, от
напрежението, притеснението и страха, вие вече сте уморени. Скачайте!
Нека всеки вземе истинския меч и да продължи! Упражнявайте се до пълно
изтощение!

Скочих на крака, грабнах един истински железен меч и го развъртях. В

този момент ми се струваше, че това е най-добрият меч, а аз съм легендарен
воин. По-късно разбрах, че бях махал грозно, хаотично, безразборно и без
никаква техника.

256
 Това обаче разбрах по-късно, когато се замислих. В този момент бях
толкова вдъхновен от думите на Баяр, че не си давах сметка за това.
Наистина убивах с всеки удар. Представях си хуни и ги сечах, сечах,
сечах...

Така продължаваше нашата подготовка. От ден на ден ставахме все по-

добри и заприличвахме на истински воини, на истинска армия. С времето
подготовката ни ставаше все по-сложна, а нещата, които правехме, все
повече наподобяваха истинска битка.

Един ден Баяр повика мен и Арбат при себе си и започна да ни учи на това
как трябва да се подават команди на армията и какво означава всеки знак.
Той ни връчи по един дълъг кол, на върха на който имаше завързани
червени парцали. Това трябваше да наподобява българското бойно знаме –
туг, а ние с Арбат трябваше да бъдем знаменосци (туглу). След това ни
показваше знаците, които трябваше да правим. Освен в тези занимания,
участвахме и в занятията, които провеждаше на всички за това как да
следват знаците на туга, а самият той беше туглу.

Да бъдеш туглу в българската армия беше голяма чест. За знаменосци

бяха определени най-смелите и доблестни и воини-ветерани. Дори само
това, че изучавахме знаците на туглу, за нас беше голяма чест. Туг –
българският боен флаг, беше дълго копие, на върха на което беше
поставена конска опашка. Смяташе се, че туг е магическо оръжие, чрез
което Тангра контактува със своята армия и я направлява. Туглу трябваше
да бъде духовно чист и свят човек. Останалите български оръжия също
притежаваха божествена сила – оренда, но в туг тя беше най-голяма. Скоро
разбрахме, че нашият учител, преди да стане багатур-багаин и
главнокомандващ, е бил туглу.

Когато се почувствахме готови и различавахме без грешка знаците на

туглу, ние се строихме в боен строй близо до поселището. Баяр носеше
лъжливия туг и ни направляваше.

Той заповядваше вихрена атака и ние се втурнахме презглава срещу една

близка горичка. Тя беше от ниски дръвчета с начупена бяла кора –
наричахме ги халандж (бреза).

257
 Всеки от нас се състезаваше и като че ли беше въпрос на живот и смърт,
се опитваше да достигне пръв до горичката. Докато препускахме, за първи
път въртяхме истински саби. Тежестта на сабята ме караше да се чувствам
истински воин, а това, което предстоеше, щеше да бъде като истинска
битка. Всички знаехме, че едно погрешно движение на коня или ръката ни
може да коства живота на някой от приятелите ни. Освен това трябваше
много да внимавам да не падна на земята и да не се самонараня.

С трясък навлязохме в горичката. Конете ни трошаха с гърдите си по-

ниските клони, а ние сечахме по-горните, махайки свирепо наляво и
надясно. Тъй като при въртенето на сабя беше по-лесно да се атакува от
страната, от която я държиш, затова въобще не помислих да сека от другата
страна.

Останах без дъх от голямото усилие. Изведнъж почувствах, че хората

около мен започват да се движат странно настрани. Погледнах към Тарвил,
който се намираше от лявата ми страна и малко зад мен. Под шлема успях
да видя притеснения му поглед. Само с очи той ми посочи към високото
копие с червените ресни, което се виждаше пред нас. Знакът беше ясен
"движение в кръг наляво". Беше ясно, че Тарвил не е разпознал знака и се
чувства объркан. Както яздех моя кон, започнах да избутвам приятеля си
наляво, като "отсичах" пътя му. Така го предпазих от идващите от дясно
наши приятели. След миг с Тарвил вече се намирахме в потока от воини и с
бясно препускане се въртяхме в кръг около горичката. Бяхме виждали
нашите стари воини да правят това упражнение. То имаше за цел да
дезориентира враговете, да им отсече пътя за отстъпление и да ги избият до
крак. Българите, за разлика от останалите народи, не позволяваха на врага
да отстъпи и не му предлагаха изход, след като го обградят. Така
постъпваха народите, които гледаха на войната като на търговия. Те
изчисляваха колко жертви ще дадат и знаеха, че отчаяната съпротива на
враговете ще им коства много загуби и жертви и няма да могат да вземат
пленници, които да превърнат после в роби. Ние бяхме българи, смятахме,
че свободният човек не може да прави други хора роби и за разлика от
ромеи, римляни и перси, нямахме роби. Предпочитахме да убием воина в
битка и по този начин да изразим уважението си към него, и да направим
жест за него пред бог, за да може той да постигне безсмъртие, а не да го
превръщаме в роб. Освен това ние живеехме в изключително суровата степ.
258
Нашите народи се биеха на живот и смърт. За нас, да победиш или не в една
битка, беше въпрос на оцеляване на народа или неговата гибел. Докато за
ромеите и римляните войната беше въпрос на търговия и печалба. Загубата
за тях беше загуба на територия, престиж или злато, за нас всяка загуба
можеше да означава смъртта на целия ни народ. Затова при победа ние не
познавахме пощада, а избивахме врага до крак. Както и при загуба не
молехме за милост, а чакахме с открити гърди смъртта. Нашите врагове
трябваше да знаят, че за нас битката беше начин на живот, това беше най-
сигурният начин да се слееш с бог Тангра и да отидеш в свещената духовна
земя на българите – саракта. Сарактът беше мястото, където пребиваваха
душите на всички най-велики български воини и на нашите предци.
Българите бяха родени воини, всеки български воин се отнасяше с
пренебрежение към всяко друго начинание освен войната.

Така ние се въртяхме в кръг и доунищожавахме "враговете" си. Когато

Баяр даде знак за отстъпление, едва се държахме по седлата. На няколко
пъти чувствах, как ръката ми е толкова изморена, че ще изпусна сабята си.
Дървото беше твърдо и когато не успеех да отсека клона, сабята се
заклинваше и само бързата ми реакция и доброто управление на коня ми
помагаха да не падна и да бъда стъпкан. Докато се "биех", почувствах в
устата си солен вкус. Мислех, че е от потта, която се стичаше обилно от
мен. Когато се връщахме от битката, Тарвил ми обърна внимание, че
цялото ми лице е в кръв. Опитах се, но не можах да определя от какво е.
Едва когато свалих шлема си, разбрах, че наносникът и начелникъг ме бяха
разкървавили и през цялото време по лицето ми се бе стичала кръв.

Тарвил продължи да идва у нас да разговаря с дядо за духовете, аз също

ходех у тях. Двамата се упражнявахме много. Всеки свободен миг вземахме
мечовете и се дуелирахме или се ритахме и борехме. Обикновено всичко
започваше на шега, а свършваше със сериозна битка и тежки поражения и
за двама ни. Все по-често Тарвил не се предаваше, а ми оказваше отчаяна
съпротива, така ме принуждаваше да използвам цялата си сила и понякога
доста грубо да му се налагам.

Когато се занимавах с ръкопашни техники, вече бях достигнал голяма

сила на удара с ръка и ритник. Въпреки че бях висок и кльощав, можех да
ударя доста силно, защото не разчитах на тежестта си, а на бързината. Баяр

259
смяташе, че силата и бързината ми са добри, но трябва да наблегна на
контрола на движенията си. Той ме караше, докато се бия, в свитите си
юмруци да държа яйца. Трябваше да удрям толкова бързо и контролируемо,
че да не се счупят яйцата. Беше ми много трудно и отначало счупих доста
яйца. С крака ритах в една кожена торба пълна с пръст. Ритах и удрях
зверски до пълно изтощение. След яйцата и торбата се чувствах като
развързан. Тарвил беше малко по-нисък от мен, а тежахме еднакво. Често
се случваше да го ритна толкова силно, че да го поваля на земята. За да се
защитаваме от ритници, правехме следното упражнение. Тарвил вземаше
един дървен кол и ме удряше в краката, аз вдигах коляно и с гола
подбедрица пресрещах удара. За да издържа на болката, при всеки удар
издавах вик, така като че ли забравях за болката, за това, че съм човек и
оставаше само ритъмът. Тарвил удряше, а аз виках и така докато
подбедриците ми съвсем не се нацепеха и от тях не започнеше да тече кръв.
Спомних си, че точно това упражнение бях наблюдавал да прави за пръв
път Тарвил преди толкова много години.

За да тренирам силата и пробивността на юмруците си, заемах положение

е лице към земята, като в нея подпирах само юмруците и върха на пръстите
на краката си. Така стоях с изпънато тяло като дърво. Постепенно
юмруците ми започнаха да загрубяват и ставаха все по-безчувствени и
силни. След като постигнах това да мога да задържам дълго време,
продължих да развивам пробивната сила на ръцете си. От това положение
първо вдигах единия юмрук и го удрях в земята, а след това правех същото
и с другия юмрук. Така удрях, без да се отказвам, докато под юмруците ми
не се образуваше дупка в земята.

Постепенно чувствах, как тялото ми се превръща в бойна машина.

Коремът и гърдите ми бяха толкова силни, че ме защитаваха като щит.
Ръцете, юмруците и пръстите ми бяха като мечове, а краката ми пронизваха
като копия и покосяваха враговете ми като бойни брадви. Чувствах се
силен и неуязвим. Хвърлях се смело и в най-опасното и трудно
упражнение, защото знаех, че колкото и жестоко да се нараня, бързо ще ми
мине. Затова разчитах, разбира се, на стария шаман. За увеличаване на
силата допринесе това, че непрекъснато носех върху себе си бойната
ризница, плетена от метални халки. Тя беше много тежка, наричаше се
естрьогни-кюпе и беше измислена от българите, а след това заимствана от
260
всички останали степни народи. Тази ризница беше много добра, защото
защитаваше тялото, а не ограничаваше движенията на конника. Това беше
много важно за нас. Баяр ни беше показвал римски и ромейски доспехи, те
бяха изковани от големи парчета метал и бяха много неудобни, освен това
бяха много по-тежки от ризницата и силно ограничаваха движенията на
боеца.

Нашата плетена ризница защитаваше много добре от удар със сабя или
меч. Тя спираше удара и воинът не можеше да бъде посечен, но все пак
често се случваше да има счупени кости. Освен това еднопластовата
плетена ризница не спираше съвсем стрелите и удар с копие. Тя все пак
спираше техните остри върхове да пронижат дълбоко боеца и по този начин
го предпазваше от смърт, но не можеше да го предпази от нараняване.

Българите бяха измислили и по-съвършена защита. Върху ризницата се

пришиваха плочки от дебела твърда кожа. Така защитата се подсилваше и
вече беше трудно копие или стрела да пробие. Освен това тези кожени
парчета предпазваха костите от счупване при удар с меч. Тази броня беше
многопластова и се наричаше хумс-хи-кюпе.

Леката конница беше облечена е естрьогни-кюпе, а тежката конница,

която се състоеше от изпитани воини ветерани, носеше хумс-хи-кюпе.
Всички млади воини бяха причислявани към леката конница. Въпреки че
при изготвянето на многопластовата подсилена кожена броня стремежът
беше да е колкото се може по-лека, все пак тя беше доста по-тежка от
плетената желязна ризница. Аз облякох веднъж доспехите на Баяр, с които
той участва в битки, и разбрах защо на по-младите воини се дава по-лека
ризница. Отначало мислех, че е нечестно и нелогично старите опитни
бойци да са по-добре защитени, но след като поносих малко тежката
метална ризница с пришити кожени парчета отгоре, разбрах, че тя щеше да
ни направи безпомощни скоро след като я сложим. Не можех да си
представя как с такава ризница мога да се кача на кон. Както я носех,
изведнъж краката ми започнаха да треперят и да се подкосяват.

И така аз се задоволявах с моята плетена метална ризница, която също

тежеше доста. Виждах с каква неохота останалите мои другари я слагат
върху себе си. При първа възможност те гледаха да я свалят и да се спасят

261
от тежестта ѝ. Аз напротив се опитвах да стоя колкото се може по-дълго с
естрьогни-кюпе. С нея провеждах всички занимания, носех я докато се
биехме и борехме. Дори в шатрата се опитвах да не я свалям. Тежеше ми
ужасно, но чувствах, че това е най-добрият начин за увеличаване на силата
ми. Вечер, когато свалях ризницата, имах чувство, че ще литна. Чак тогава
усещах колко много ми бе тежала през целия ден.

Един ден, за да опитам бързината на удара си с ръка, с Тарвил запалихме

един огън. След като остана само жарава, наведох се над тлеещите още
въглени и започнах да нанасям удари в тях. Опитвах се да удрям бързо, без
да изгоря ръцете си. Въпреки това понякога някой жив въглен залепваше за
юмрука ми. Болката беше силна и много неприятна.

Баяр явно ни беше видял отнякъде, защото на другия ден ме повика и каза:

– Справяш се много добре, Тохол. Допускаш все по-малко грешки в

битките. Виждам, че си готов да заложиш много, но все пак внимавай, не
допускай мечтата ти за слава и сила да помрачи разсъдъка ти!

Сега ще ти кажа нещо лично. Внимавай и ако можеш, се опитай да

вникнеш в думите ми! Ще го кажа на теб, макар то да се отнася за всички
млади воини! Чуй!

Днес от висотата на своите години и многото битки, които водех, знам, че

тялото и духът са две различни неща. Разбрах, че докато тялото е слабо,
остарява и се променя, духът остава неизменно същият по време на целия
ни живот. Чувствам как понякога тялото ми не издържа на напора и
стремежите на моя дух. А духът е нетленен, той съществува в саракта при
Тангра. И духът ти винаги ще мечтае да бъдеш най-силният, най-могъщият,
да бъдеш най-добрият. Но не бива да го допускаш да стане твой господар, а
се съобразявай и с тялото си, защото иначе духът ще се превърне в лъв и ще
изяде коня, който е тялото и всъщност носи тежестта на съществуването ти
и ти служи!

Аз знам, че някой ден ще загубя тялото си, но духът ще остане завинаги е

мен, защото аз съм духът. И всеки човек избира дали да бъде кон, или лъв.
И колкото по-добре се грижиш за коня, толкова по-дълго ще живее и лъвът

262
ти. И дръж лъва далеч от коня, за да не го изяде и нека конят да си умре от
старост!

Мисля, че разбрах думите на Баяр, но нямах време да се замислям за тях.

Все пак малко се успокоих и си давах малко по-големи почивки. В
свободното време продължих да изучавам шаманството. Много пъти
"ходех" в земята на шаманите и се опитвах да се науча да управлявам и
шаманското си тяло. Тарвил също непрекъснато получаваше зов да стане
шаман.

Чувствах, че наближава времето на моето още по-дълбоко посвещаване в

тайните на шамана. Въпреки че продължавах да посещавам заниманията
при багатура Баяр, ставаше ми все по-трудно да следвам и двата пътя: Пътя
на воина и Пътя на шамана. Дядо ме подготвяше за някакво предстоящо
изпитание, което било важно за всички шамани. Всяка вечер започна да ми
дава да пия някаква гъста отвара, която имаше отвратителен вкус. Понякога
не можех да изтърпя и я повръщах. След като я изпиех, имах силни колики
и гадене. Не знам дали от отварата, но ден след ден започнах да се чувствам
все по-зле, отпадах физически, започна да ми се спи непрекъснато.
Сънищата ми се "сгъстиха" и станаха толкова реални, все едно бяха истина,
ту сънувах битки и кръвопролития, ту насън пътувах в страната на
шаманите. С всяко мое пътешествие там нещата ставаха все по-ясни и
виждах все повече хора и шамани около себе си. През деня се чувствах все
по-отпаднал, мрачен и дълго време седях и размишлявах върху структурата
на световете. "Виждах" несигурността на това, което другите наричат
реалност. Не се нуждаех от други хора, имах усещането, че ако още малко
се съсредоточа, ще разбера докрай тайните на световете и ще прозра
истината през цялата тази стена от "реалност". Затова докато не спях, седях,
разсъждавах и "виждах".

Един ден мислите ми отново бяха объркани, докато седях и се опитвах да

ги пренаредя, видях два крака на човек, изправил се пред мен. Погледнах
нагоре и видях моя учител Баяр. Опитах се бързо да се изправя, за да го
поздравя с българския боен поздрав, но ме обзе сковаваща слабост.
Залитнах и ако не беше неговата бърза намеса, сигурно щях да падна и
лошо да се ударя. След това Баяр внимателно ме постави да легна на
земята. В този момент се появиха кривите крака на дядо. Чак сега си дадох

263
сметка колко болен и отпаднал съм. Слушах разговора между двамата
мъже, но тук-там съм губил съзнание, защото го помнех съвсем откъслечно.

Баяр питаше защо не ходя при останалите воини. "Лятото наближава –

беше казал Баяр. – Сега е важно да бъде сред другарите си и да не изпуска
занятия. Има по-малко от една последна година до зрялост." Дядо
отговаряше нещо от рода, че съм "избраният", чух думата "посвещение".
Нищо не разбрах, но от тона на двамата разговарящи разбрах, че Баяр се
успокои и че мога да си лежа спокойно на земята. Различих само думите на
дядо ми, че през тази зима трябва да отида да потърся името си. След това
ме обзе мрак.

...Събудих се, лежейки на пода на шаманската ни юрта. Дядо ми отново

беше взел дървеното дайре и го удряше с бавен ритъм. Предчувствах, че
тази вечер ще се случи нещо важно. Той пееше и танцуваше в кръг, както
предния път, когато бях посетил земята, в която никога не огряваше слънце.
Опитах се да разпозная танца и песента, които старецът изпълняваше. Вече
знаех и внимателно бях изучавал стъпките и думите на почти всички
шамански танци. Сега, както си лежах и тъй като знаех, че песента и танцът
са за мен, се опитах по това, което старият шаман правеше, да позная каква
е болестта ми. Лежах и слушах, беше ми много приятно и се чувствах
сигурен в ръцете на опитен шаман като дядо ми. Освен това знаех, че
болестта ми е причинена от неговите билки и той я контролира, така че бях
спокоен. Съсредоточих се върху танца и песента. Те ми бяха познати.
Изведнъж се стреснах. Осъзнах, че вече виждам шатрата и танцуващия
шаман от моето тяло, но някак отгоре, а това, което старият шаман
правеше, се наричаше Танцът на смъртта. Да! Той танцуваше танца, който
се изпълнява само при смъртта на някой човек. Заоглеждах се трескаво, но
в шатрата освен мен нямаше никой друг. Значи може би бях умрял. Не
можех да повярвам. Аз; мъртъв! Загадъчните действия на дядо ми не
спираха до тук. Нямах време да осъзная какво се случва пред очите ми, а
само го отбелязвах. Както танцуваше, изведнъж дядо се отправи към изхода
на шатрата и излезе. Остави тялото ми проснато на пода, без пазач и
закрила. Знаех, че това е нарушение на ритуалите при смърт на българин.
Опитах се да изляза от палатката, но това беше невъзможно. Все така
отгоре гледах едва-едва горящия огън в центъра на палатката и проснатото

264
си върху пода мъртво тяло. Исках да направя нещо, да си помогна, но нищо
не съумях да сторя.

Изведнъж осъзнах, че пред входа на палатката се случва нещо и там се

намира някаква древна, магична сила. Сетих се, че може би тази вечер пред
палатката при мен бе дошъл Баяр. Защо сега го усещах така? Какво
означаваше това? Чувствах присъствието на Силата и се спотаих горе,
почти до изхода за дим на палатката. Изпитах страх и неудобство. Исках да
остана скрит.

Кожата на вратата се размърда и в палатката влезе огненочервен воин. Той

беше по-висок от обикновен човек и много силен. Беше облечен в пълно
бойно снаряжение. Вече познавах много добре въоръжението и разбрах, че
той беше облечен като български воин. Ако беше човек, това може би беше
най-великият воин на света. Очите му бяха навъсени, а погледът му
можеше да смрази кръвта на всеки воин. За миг си го представих в битка
срещу най-могъщия воин, когото познавах – Баяр. Това щеше да бъде най-
грандиозната битка в света. Този беше по-страховит и от Грот. Познавах
Баяр и знаех, че той едва ли ще се предаде. Досега багатур-багаинът никога
не бе отстъпвал в бой. Новият ми познат обаче също изглеждаше страшно и
се държеше като че ли е най-силният човек на света.

Разсъжденията и мечтите ми обаче бяха прекъснати, защото непознатият

започна да върши разни неща, които ми се струваше, че е правил хиляди
пъти. Той остави до входа на палатката малкия си кръгъл щит и калъфа с
лъка и стрелите си. След това се надвеси над тялото ми. Въпреки че бях
мъртъв, потръпнах от ужас. Мъжът извади красив, богато украсен със злато
и скъпоценни камъни, меч, който светеше с чудна жълта светлина. Докато
се бях прехласнал по красотата на оръжието и се опитвах да запомня
чудните орнаменти, с които то бе украсено, се случи нещо странно, което
осъзнах с известно закъснение. Воинът рязко спусна меча си и с един замах
само отсече главата ми. Стреснах се! Видът на обезглавеното ми тяло и
търкалящата се глава ме накара да изпищя от страх. Какво се случваше?
Какво означаваше всичко това? Кой беше този алп?

Гледах отсечената си глава и бледите мъртвешки полупритворени очи и

това ме ужасяваше. Но ужасът ми не приключи с това. Червеният воин се

265
наведе над тялото ми и с невероятна ловкост започна да ме разчленява с
меча си. Първо отсече ръцете ми, след това краката и бедрата. Всичко
отсечено грижливо поставяше покрай тялото ми. Най-накрая изкорми
вътрешностите ми и тях също ги отдели и постави до тялото.

Притихнал наблюдавах действията на алпа и не знаех какво ще последва.

Ако можех, щях да изкрещя. След като свърши всичко това, той взе отново
главата ми. Вдигна я на нивото на очите си, а след това, както я държеше, с
палците извади и двете ми очи. Като рохки яйца те паднаха на пръстения
под. След това алпът извади от тялото си два кристала и ги постави в
празните ми очни кухини, отнякъде извади една остра кост, може би игла, и
прободе и двете ми уши. След това с върха на меча прободе челото ми
точно по средата между двете очи. Крещях. Аз обаче бях останал без глас и
сам не чувах вика си, който бе застинал на вкаменените ми от ужас устни.
След като приключи с главата ми, алпът се върна към разчлененото ми
тяло. Със завидно майсторство, само за няколко мига обезкости тялото ми,
като внимателно поставяше на една страна костите, а мускулите и
сухожилията – на друга.

Мислех, че вече всичко е свършено, когато алпът се наведе и започна да

свързва костите както са си били, но с железни гвоздеи...

Събудих се от силен шум. Старият шаман танцуваше около мен и удряше

своето дървено дайре. Чувах го много силно, всеки удар отекваше като
гръм в главата ми. Отворих очи и "видях" шаманското тяло на дядо, то
беше пъстроцветно като пеперуда.

Седнах. Старият шаман също седна срещу мен. След това му разказах за
видението си. Той бавно ми обясни, че това не е било видение, а "реалност".
Като каза "реалност", той произнесе бавно думата, като кривеше иронично
устата си. Явно с това искаше да ме уязви, защото аз винаги наричах
нещата "видения" или "реалност" и постоянно настоявах пред него да ми
каже едно нещо реално ли е било, или е било видение. Шаманът всеки път
ми обясняваше, че всичко е реалност и сънищата, и виденията, а моята
реалност с нищо не е по-истинска от едно шаманско преживяване. Сега
като каза, че това е било "реалност" той се захили, явно забавлявайки се с
глупавото ми изражение, което беше "кацнало" на лицето ми. След това

266
изведнъж дядо ми стана сериозен и каза, че съм преживял едно от най-
важните шамански изпитания и съм получил истинското си шаманско тяло.

– То е много по-силно и издръжливо от обикновеното човешко тяло – каза

той. – Освен това с него свободно ще можеш да пътуваш между световете, а
когато се наложи, ще можеш да танцуваш с дни, без да се изморяваш. Всеки
истински шаман трябва да получи своето истинско тяло. Това е основната
процедура, през която трябва да премине всеки шаман. И само след като
преживее това, човек може да се смята за истински шаман. Мнозина
шамани въобще не преживяват този ритуал и губят живота си по време на
него.

– А ще мога ли да го използвам в битка? – веднага се поинтересувах аз.

Старият шаман каза, че досега това не се е случвало, защото не е имало

друг воин-шаман освен мен. Той каза, че аз сам трябва да си отговоря на
този въпрос.

Когато му разказах какво беше направил с очите и ушите ми алпът, той

каза:

– Той е сменил очите ти с кристали, за да можеш да виждаш и то не само в

този свят, а е пробил ушите ти, за да "чуваш" растенията и животните.
Дупката в средата на челото ще ти позволи да виждаш в бъдещето.

– Алпът, който направи това с теб, се казва Ерлик кан. Той е най-
могъщият алп. Привилегия е, че точно той слезе да ти даде новото
шаманско тяло. Той прави това изключително рядко. Аз не съм чувал това
да се е случвало последните стотина години. Това, което не знаеш е, че
когато те е сглобявал, Ерлик е оставил до теб една кост. Смята се, че
обикновените хора имат една кост по-малко от шаманите и така тяхното
тяло не може да бъде сглобено наново, но досега не съм чувал за случай,
когато някой да има повече кости. Ако обикновен човек се подложи на този
ритуал, той задължително ще умре, защото неговият алп не може да го
сглоби, след като го е разчленил, и така той остава незавършен и мъртъв.
Когато човекът, подложил се на този ритуал, е шаман, неговият алп, след
като го е разчленил, го сглобява отново. Това той прави като пренарежда
костите, мускулите и сухожилията му по нов начин. Така човекът пак е

267
съставен от същите части, които са го. Изграждали преди това, но новата
наредба му дава изключителна сила. От сол алпът му го пренарежда в
планински кристал. Знае се, че Ерлик придава на хората, наредени от него,
най-завършената структура, която е неунищожима, това е така наречената
елмазена същност. Чувал съм, че Ерлик е нареждал най-силните и
легендарни шамани. За пръв път чувам обаче някой да има повече кости.
Това ми каза и Ерлик. Той каза, че това е работа на Тангра, но самият той
беше в недоумение. Ерлик беше притеснен от това, което беше видял в теб.

Той смята, че ти си изключителен човек и ще имаш специален Път, но

нищо повече не ми каза. Всички нормални хора имат една кост по-малко,
това обикновените хора наричат нормално, защото те не знаят с какво
шаманите се различават от тях. Шаманите смятат себе си за нормални и
твърдят, че обикновените хора имат една кост по-малко. Тъй като са
шамани, те смятат, че е нормално всеки човек да може да бъде сглобен с
ново шаманско тяло. Така ги си следващото ниво след човек и шаман. Дори
не знам как да те нарека. Би трябвало според теб нормалните шамани да не
са шамани. Ние, всички шамани, и дори Ерлик, не знаем как да сглобим
тялото ти с една кост повече и къде е нейното място. Само един човек в
света може да разбере това. Това си ти. Някой ден трябва да намериш
мястото на своята кост и сам да сглобиш новото си тяло. Тогава ще
разбереш какво ще бъде то и какво същество си ти. Тохол, ти явно наистина
си различен, защото до теб намерих ето тази кост. Това явно е била
излишната ти кост.

– Защо да е излишна, дядо? Може би тя ме прави изключителен и като я е

махнал, Ерлик ме е направил обикновен шаман?

Старият шаман наистина ми подаде една кост. Той ми заръча да я нося

винаги със себе си. Взех кокалчето и го мушнах в кожената торбичка, в
която държах земята от саракта. Така медальонът и торбичката висяха един
до друг на врата ми. От този момент нататък носех целостта си винаги със
себе си. Отначало се питах коя кост точно беше тази? Коя е костта, която е
била излишна за един шаман? Къде е била тази кост в мен? Опитвах се да
почувствам липсата ѝ. Питах се дали Я бях усещал.

268
 – Сигурен съм, че моментът, в който ще се наложи да ти предам и най-
тайното знание на шаманите, е съвсем близо. Ти си особен и белязан.

От думите на стареца разбрах, че това, което бях видял за няколко мига, бе

продължило три денонощия и че Ерлик ме е сглобил толкова бавно. След
като се опитах да раздвижа отделните части на тялото си, открих, че
наистина се чувствам като разглобяван и сглобяван. Едва се движех,
чувствах се отпаднал. Дядо също беше изтощен, защото цели три
денонощия беше пял и танцувал Танца на смъртта.

От този момент станах истински шаман. След като постепенно се

възстанових, отново започнах да посещавам заниманията на групата от
воини, ръководени от багатур-багаина Баяр. Бях приет в групата без
никакви обяснения. Когато се включих, същия ден Баяр беше донесъл един
български лък. След това той ни запозна с това опасно оръжие. Отначало
Баяр ни показа един лък, който беше по-голям от нашия.

– Това е скитски лък – каза той.

Ние всички знаехме, че скитите бяха народ, живял по нашите земи. Те

първи преди много години бяха открили правилните материали и идеалната
форма на лъка. Той трябваше да бъде двойно извит и рефлексивен.
Двойната извивка помагаше ръката, която държи лъка, да е по-близо до
тетивата. Така с по-малко разпъване стрелата можеше да се изстреля по-
далеч. Това беше много важно, особено при ездачи, когато трябва да са
стреля бързо. Ако се стреля с обикновен лък, ръцете трябва да се раздалечат
много и е невъзможно да се стреля точно. Освен това тогава стрелата
трябва да е по-дълга и се стреля по-бавно. Лъкът е рефлексивен, защото,
когато се отпусне, двете му рамене отиват напред. Лъкът трябва да се
съхранява в това положение и само когато се стреля с него, той се натяга.

Българският лък беше малко по-къс от скитския, но с по-дебели и здрави

рамене. Той също се правеше от два вида кост и дърво и беше най-силното
оръжие на света. Изстрелът с български лък можеше да пробие всякаква
броня. Изстреляната от него стрела можеше да премине дори през римски
пехотински щит, ако се изстреля от по-близко разстояние. А римският
пехотински щит се смяташе за най-доброто защитно оръжие.

269
 Стрелите, с които стреляше нашият лък, бяха много по-къси от стрелите
на другите народи. Това позволяваше да ги правим по-дебели и с по-голяма
тежест. Така те ставаха поздрави от другите стрели и при удар нанасяха
тежки поражения. Нашите стрели нанасяха поражение по скоро като леки
копия, отколкото като стрела.

Баяр беше донесъл лъкове от почти всички народи. Видяхме дълъг

ромейски лък, с който можеше да стреля само пехотинец, скитски,
сарматски, персийски, индийски и български. Ние сами се убедихме, че
нашият лък е най-добър от всички. С него можеше да се стреля по-бързо,
по-точно и по-силно.

Баяр ни попита дали искаме да опитаме да натегнем един лък. Всички

едновременно поискахме да опитаме. Той избра най-силните от нас, така
застанах редом с Тарвил и Арбат. Баяр беше избрал петима от нас. Въпреки
съвместните ни напъни, не успяхме да натегнем лъка. Точно когато
мислехме, че вече сме го "надборили", той изведнъж се измяташе или
завърташе. Понякога не на шега раменете му удряха някого от нас. Така,
въпреки големите усилия, които полагахме, не успяхме да поставим
опънатата тетива на лъка и той да добие формата си. Не само това, но
толкова се изморихме, че след третия опит нещата ставаха все по-зле.
Добре че Баяр ни прекъсна, иначе щяхме да се изложим съвсем.

Най-накрая той внимателно ни показа как да натегнем лъка. Обикновено

българският лък се натягаше от двама български воини, но ако не бяха
българи, бяха нужни трима души. Никога досега не бяхме чували сам човек
да натегне лък.

Баяр ни накара да седнем и започна да ни показва как ще натегне лъка

сам. Той седна, хвана лъка с крака, а след това натегна страните. Не
можехме да разберем какво пращи, мускулите на Баяр, тетивата или
дървените рамене на лъка. След дълга борба и множество специални
прихвати, най-накрая Баяр успя да постави тетивата. Това беше нещо, което
щяхме да разказваме винаги. Така Баяр направи още нещо, с което да
остане като легенда сред българските воини.

Следващите дни през цялото време правехме само това.

270
 Отначало по четворки, а после по тройки се опитвахме да натегнем лъка.
Това беше по-трудно дори от силова тренировка и упражнения. Когато
успявахме, извиквахме Баяр, който проверяваше натегнатостта на тетивата,
след това откачаше тетивата и ние започвахме отначало.

Българският лък беше с най-твърда тетива от всички други оръжия. Той

беше толкова натегнат, че с най-малки усилия дори дете можеше да
изстреля стрела с него. Трудно ставаше когато трябваше да се изпъне много
тетивата за силен изстрел. И все пак с нашия лък се стреляше по-лесно,
отколкото с другите лъкове, защото не беше нужно голямо натягане и дълго
задържане преди стрелба.

След като се научихме да подготвяме лъка за стрелба, започнахме да

стреляме. Учехме се на две неща – на точност и бърза стрелба, запазвайки
точността си. Докато стреляхме, все пак помнехме, че това е само
подготовка и истинската стрелба ще започне, когато се качим върху
гърбовете на конете.

Скоро този ден настъпи, качихме се по конете, взехме лъковете, а в

колчана имахме по десет стрели. Отпред застана Баяр и ръководеше цялата
стрелба на конницата. Неговите стрели бяха кухи, със специални раковини
вместо връх, които, след като се изстреляха, издаваха силен свирещ звук.
Ние слушахме и се опитвахме по най-бързия начин да стреляме в посоката,
в която стреляше нашият водач.

Следващите дни правехме само това. Засилвахме се към горичката и

стреляхме в посоките, в които стреляше нашият водач, а той водеше
стрелбата ни ту напред, ту наляво или дясно. Едва по-късно разбрах защо се
правеше всичко това.

Понякога Баяр даваше на мен и на Арбат да водим нападението, като ни

подаваше колчана със свирещите стрели. Така, освен всичко друго, се
научихме и да управляваме стрелбата. Много важно беше конницата да се
води с такава скорост и да се стреля толкова бързо, че пред нас да се
получава поле, в което да не остане незасегната педя. Следващият изстрел
трябваше да се застъпи с предния и така пред нас не биваше да остава
ивица, "незасадена" със стрели.

271
 Всичко това беше доста трудно. Ние трябваше да определяме скоростта на
движение на конете си и на стрелба. След това с багатур-багаина ходехме и
проверявахме как сме провели стрелбата.

Все повече време отделяхме на стрелбата с лък от кон и битката със сабя,
яздейки. Въпреки това имах някакво предчувствие, че трябва да продължа
усъвършенстването на бойните техники с меч от земя и ударите с ръце и
ритници. Затова в свободното си време оставах в лагера и се занимавах с
това. Понякога ставах много рано, още по тъмно, и отивах в гумното,
където се обучаваха по-младите от нас бойци. Направи ми впечатление, че
и някой друг се упражняваше усърдно. С неприятно чувство помислих, че
това може би е Арбат и започнах да тренирам, без да му се обадя. Това
продължи няколко дни. Един ден реших да се обадя на Арбат. Бях сигурен,
че той също е чул моите упражнения и ударите с дървения ми меч.
Подозирах дори, че Арбат може би тайно ме наблюдава, докато се
упражнявам. Моята гордост никога не би ми позволила да шпионирам и да
се възползвам от този нечестен начин.

Отидох и застанах зад динамично махащия с меча мой съперник.

Поздравих го. Когато спря да върти меча и се обърна към мен, бях силно
изненадан. Вместо Арбат срещу мен стоеше Тарвил.

– Защо не ми каза, че се упражняваш? – попитах го аз учуден.

– Защото не смятах, че те интересува. Освен това не съм се крил от теб,

през цялото време мислех, че заедно с мен самостоятелно се подготвя
Арбат.

Аз му казах, че също съм го взел за Арбат и двамата много се смяхме.

Все пак попитах Тарвил защо толкова усърдно се упражнява. Той ми

отговори така.

– Аз искам да бъда и съм сред най-добрите в нашата бойна група, но това

постигам с цената на много повече усилия. И ти, и Арбат сте надарени, над
вас Тангра е изпратил благословията си. Каквото и да правите, то се
получава добре и много бързо. Ние, останалите, трябва да постигаме
нещата по трудния начин. За да бъда добър поне колкото вас, аз трябва да

272
се упражнявам много повече и по-усърдно от вас. Въпреки че е трудно, съм
решен да не се отказвам.

– Но защо не ми каза и аз да идвам с теб? – попитах аз.

– Защото, ако ти се упражняваш колкото мен, пак ще бъдеш много напред.

Бойният Път е личен. Ние с теб сме приятели, но в бойния Път всеки един
от нас е сам. На всеки от нас му предстоят различни изпитания, дори да сме
заедно, никой от нас няма да може да помогне на другия.

Аз не ти завиждам, защото знам, че след като ти е дадено, в определен

момент ще ти бъде поискано. Защо да ти завиждам? Мога да се възхищавам
от това, което правиш или как го правиш, но знам, че Пътят ти ще бъде
много по-труден от моя. Единственото, което искам да направя за теб,
Тохол, е да ти помагам, ако мога.

След думите на моя приятел, започнах да осъзнавам колко по-лесно

постигам нещата в сравнение е останалите момчета. Виждах усилията,
които моите приятели полагат, за да бъдат добри поне колкото мен.
Замислих се сериозно. Престанах да ги притискам и да гледам с насмешка
на хората, които не се справяха толкова добре в бойното си обучение.
Разбрах, че не е толкова важно нивото ти, а Пътят, който си изминал, и
препятствията, които си преодолял в този Път.

Арбат обаче не споделяше моите дълбокомислени размишления. Той

мачкаше по-слабите и им се подиграваше. Непрекъснато подчертаваше
колко по-добър е от останалите. Като го наблюдавах си дадох сметка, че
доскоро и аз се бях държал подобно на него.

Арбат изтълкува новия ми начин на поведение като слабост и мекушавост,

затова няколко пъти изпита силата на яростта ми. Чудно, но към него не
изпитвах никаква милост и пощада.

Така минаваше времето, вечер "сънувах" шамански сънища, а през деня се

подготвях за воин. Стрелбата ми с лък ставаше все по-точна. От въртенето
на меча и стрелбата с лък ръцете ми укрепнаха.

Една вечер, както седях в юртата и хапвах за вечеря малко сухо месо и
отпивах вода от мяха, на посещение ни дойде багатур-багаинът Баяр.
273
Двамата с дядо стояха прави до огъня и след задължителните поздрави,
подеха разговор. Доскоро биха ме изгонили, но тъй като вече бях голям и
бях воин, ме оставиха да слушам разговора им.

– Високоуважаеми кам (шаман), момчето е готово да поеме по своя Път и

да преследва мисията си. Мисля, че той ще стане велик воин. Засега има
много данни за това.

– Но, багатур-багаине Баяр, той има заложби да стане шаман – отвърна

дядо.

Тъй като и двамата разговарящи не се славеха с голяма разговорливост,

след тези реплики те замълчаха за дълго време. Поглеждах скришом и
двамата отдолу. Ако ме бяха попитал и, и аз не знаех какво бих предпочел.

– Все пак настоявам Тохол да дойде да живее при мен.

Старецът помълча дълго и най-накрая се съгласи.

Без да ми обясняват нищо, ме накараха да взема нещата си и аз тръгнах с

Баяр. Отначало ми беше мъчно за стария шаман, но така, вървейки след
могъщата фигура на Баяр и като виждах как хората го поздравяват и
уважават, изпитах усещането, че с всяка крачка аз също ставам все по-
могъщ и значим. Фигурата ми се изправяше все повече и повече и като че
ли ставах все по-висок. Така оцених колко е важно да имаш могъщ
благодетел и зад теб да стои могъщ род.

Най-накрая стигнахме до юртата на багатур-багаина. Когато бях дете, аз

бях живял в шатрата на Баяр, но онова беше походната му шатра. Юртата,
пред която сега се изправихме, беше най-голямата от всички в поселението.
Отвън беше обрисувана с красиви бои, а над самия вход беше изрисуван
родовият знак на Баяр, който удостоверяваше, че е воин и водач от рода
Вокил.

Въпреки че юртата беше голяма, моят домакин беше воин и живееше като
аскет. Той нямаше семейство и живееше напълно сам. Така аз от шатрата на
един самотник се преместих в шатрата на друг. Никога не посмях да
попитам Баяр дали някога е имал семейство.

274
 Шатрата, в която влязохме, беше най-чудната от всички, в които досега
бях влизал. Вътре Баяр държеше въоръжения и доспехи от всички народи.
Изведнъж като че ли попаднах в някакъв храм на Бога на войната, в който
пребиваваха душите на воини от всички народи. Всичко бе закачено по
стените и бе много красиво. Наблюдавах всичко това като омагьосан.
Мисля, че само от това, да разгледа закаченото на стените, всеки човек
щеше да започне да разбира от въоръжение и да разбере каква е разликата
във въоръжението на различните армии. А когато това беше съпроводено с
разказ на Баяр, започвах да разбирам всичко. По-голяма част от оръжието
беше трофейно, тоест беше взето от Баяр след битки или двубои, но голяма
част бяха подаръци от воини от други племена. Така Баяр беше събрал
голямата си колекция. Учителят ни знаеше всичко за въоръжението и
тактиката на другите народи, освен това помнеше по какъв начин е
придобил всяко едно оръжие.

Точно над одъра, на който спеше багатур-багаинът, беше поставил кръгъл

български щит, зад който бяха кръстосани два меча. Това, което предизвика
вниманието ми, беше, че единият меч беше тесен двуостър български меч, а
другият широк, къс, двуостър меч – гладиус, но той не беше железен, а
дървен. Когато след време попитах учителя какво прави тук гладиуса, той
отвърна:

– Това са двата меча, на които дължа това, което съм. Първият меч е мечът
на моя учител, най-добрият воин, който съм виждал досега. Той се казва
Иратаис и сега е кавкан на народа ни.

Без да желая от мен се изтръгна силно възклицание.

– Иратаис?!

Баяр ме погледна изпитателно.

– Да, той е мой учител. Такъв, какъвто съм аз за теб. Когато стана кавкан,
той ми завеща меча си. С този меч той е участвал в много битки, с него е
извоювал свобода за себе си и нашия народ. Това е свободата, която бог
Тангра е дал на всеки българин по рождение.

275
 Вторият меч е дървен гладиус, който се нарича рудиус. Това е мечът, с
който господарят на гладиаторската школа ми дари свободата. Горкият
човек смяташе, че като ме държи затворен в клетка, е отнел свободата ми.
Държа дървения гладиус само за да ми напомня колко смешни и заблудени
могат да бъдат хората и никога да не се възгордявам и да не се правя на бог.
Тези мечове ми напомнят за божествената и човешката свобода. Мечът на
Иратаис символизира свободата, дадена ни от Тангра, а рудиуса –
свободата уж подарена ми от един римлянин.

Разбра ли?

Вече отдавна бях съжалил, че съм задал въпроса си. Сетих се, че като дете
бях чувал тази история, но я бях позабравил. Не можех да вникна в
разсъжденията му за свободата, а той категорично отказваше да ми разкаже
за това, което ми беше интересно – какво е да си гладиатор. Само за това го
разпитвах – за рудиуса, не исках да слушам размишленията му за
свободата.

Въпреки това Баяр каза:

– Воинът знае, че свободата не е химера и цел, към която да се стреми.

Ако не си свободен вътрешно, си в капан. Ако постоянно говориш за нея,
това означава, че я нямаш. Ако си свободен, дори не подозираш за нейното
съществуване. Тогава тя ти се струва като въздуха, който дишаш. Не го
забелязваш, докато някой не ти го отнеме и не започне да те души. Чак
тогава разбираш колко важен е бил той за теб. Воинът знае, че свободата,
любовта и щастието са такива, за тях говорят само хората, които не ги
притежават. И милиони са тези, който търсят "смисъла на живота" и това е
така, защото животът им е безсмислен. Воинът не разбира такива хора.
Понякога той поспира да ги чуе какво говорят, но понеже разбира малко от
това, което казват, продължава напред.

Воинът знае, че човек трябва да бъде първо свободен вътрешно, за да

може да бъде свободен и външно. И ако не си свободен вътрешно, никой не
може да те освободи. Воинът знае, че мнозина имат окови в душите си, те
са оковани по рождение в това, в което вярват и което обичат и никога не
разбират откъде идва робството им. И това да разбереш е първата крачка
към свободата.
276
 Хората, които не са свободни вътрешно, стават зли. Тези окови, макар да
остават незабележими за тях, ги угнетяват цял живот и ги карат да избиват
това свое напрежение в други посоки.

Ако ти е отнета свободата отвън, всичко е ясно. Този, който е свободен

отвътре, не се нуждае от външна свобода. Светът е препълнен от свободни
затворници и от оковани затворничари. И често хората, които оковават
другите, го правят, защото самите те са затворници.

Воинът знае, че преди да се бори за каквото и да е, трябва да го нарече.

Преди да се бори за свобода, воинът сяда и размишлява: "Какво е
свободата? Защо не се чувствам свободен? Мога ли да постигна истинска
свобода, или се стремя към химера? Имам ли вътрешна свобода и яснота, за
да тръгна по Пътя на свободата?"

Така той постъпва с всяко нещо, към което се стреми. И едва когато си
изясни нещата, тръгва да ги постига. Често това въобще не се случва,
защото разбира, че причината да иска това или онова въобще не е в липсата
му. Воинът нарича това Път без Път.

Мен все пак ме интересуваше откъде беше рудиусът. От одеве слушах

думите за свободата, но си представях Баяр с истински гладиус как излиза
на арената, изправя се срещу гладиатори и ги побеждава. Баяр беше най-
добрият, той не можеше да загуби, иначе сега нямаше да бъде тук и да ми
разказва. Представях си го, но нито за миг не можех да разбера какво
означава да си роб. Затова може би не разбирах думите му и защо рудиусът
го предизвикваше да говори за свободата.

– Какво беше, когато бяхте гладиатор, учителю? Харесваше ли ви, тълпата

да скандира името ви?

– Никога не съм се замислял за това. Вярно, че едни от най-могъщите хора

на Рим и в света скандираха името ми, но аз не чувствах нищо. Аз бях роб,
а душата ми беше изпепелена. Когато си роб, нищо друго няма значение.
Тогава мислиш, че степта е била само сън. Нещо, което не ги се е случвало
наистина, а си си го измислил.

Можеш ли да познаеш кой е символът на нашата свобода?

277
 – Изведнъж, изненадващо за мен, попита Баяр.

– Не знам, учителю – просто отвърнах аз. Наистина не можех да преценя

кой може да бъде символът на свободата.

– За мен символът на свободата е чамбасът. Когато ме направиха роб,

римляните искаха да подстрижат чамбаса ми. Аз не разреших, защото
знаех, че силата на българите се намира в косата. Заплашвах ги, че ще умра,
че ще престана да побеждавам. Крещях, че чрез косата ние получаваме
орендата от Тангра. Когато разбраха колко държа на косата и на плитката
си, римляните започнаха непрекъснато да ме заплашват. Така те ме
държаха. Аз обаче знаех, че ако отрежат чамбаса ми, вече няма да бъда
българин, вече няма да бъда себе си.

Моят инат и воля дразнеха господарите ми и най-накрая те ме уловиха и

отрязаха чамбаса ми. Направиха го, за да ме унижат, за да си докажат, че са
по-силни от мен, че аз завися от тях. Тогава разбрах, че бях разбирал
думите дословно. Дотогава бях мислил, че ако ми отрежат чамбаса ще
умра, тогава разбрах, че смъртта, за която е ставало въпрос, е духовна и аз
щях да продължа да живея като обикновен човек, без чест, без свобода, а не
като българин. Тангра не ме спаси, смъртта щеше да бъде награда за мен, а
ме наказа като ме остави жив и ме принуди да видя какво е да съществувам
като обикновен човек, като небългарин, без достойнство.

Никога досега не се бях замислял, че чамбасът на българите може да бъде

толкова важен. Косата за нас наистина беше специална, винаги го бях
знаел, но сега го разбирах по друг начин. Сега разбрах, че силата на
българите се намира в косата, че прическата е много важна за нас. Чак сега
осъзнах, че колкото повече символи на честта, достойнството и свобода
имаш по себе си, толкова по-обвързан си и трябва да браниш дори с живота
си тези символи. Това беше по скоро отговорност и слабост, отколкото
привилегия.

Когато си роб, душата ти копнее за самоубийство, но вместо да убиваш

себе си, убиваш другите.

– Защо не сложихте край на живота си? – попитах аз.

278
 – В християнския свят самоубийството е забранено. Всички внимаваха да
не го направя.

Това, което чух, ми се стори обидно. Кой можеше да ограничи воина да не

посегне на живота си, ако прецени, че е нужно.

– Как ще ме спрат? Кой ще ме спре? – разпалих се аз. – Никой не може да

окове душата на воина! Никой не може да казва на воина какво да прави!
Това дали да е жив, или мъртъв е нещо, което воинът решава сам за себе си!

– Аз не исках да се самоубивам, а да се принеса в жертва, но там нямаше

за кого. Самоубийството е за страхливите, за тези, които искат да избягат от
живота, които не могат да признаят пред себе си, че не се справят. Аз исках
да се принеса в жертва. Християните ми отнеха възможността да мога да
загубя живота си с достойнство. Тохол, разбираш ли какво искам да ти
кажа?

– Да! – някак глухо казах аз. – Не може да умре този, който не е готов за
това. Този, който се надява и очаква смъртта, не я иска. Докато искаш да
изминеш и една крачка на тази земя, докато Тангра смята, че можеш да
изминеш гази крачка и има смисъл от това да живееш, ти ще живееш. Сам
никой не разполага с живота си. Никой не може да го прекъсне самоволно,
защото не ни принадлежи, а е в ръцете на Тангра, даден ни е от него и само
той може да ни го отнеме. Затова самоубийството е вредно и обижда
Тангра, а саможертвата е богоугодна, защото поставя живота на воина в
ръцете на Тангра, като в същото време спасява наши другари или носи
победа и вечна слава в саракта.

– Българите смятаме така – съгласи се с мен Баяр, – християните също

смятат, че всеки миг на тая земя ти е отреден от Бог и е неуважение човекът
сам да решава и да напусне тоя свят. Те обаче смятат, че Бог не може да те
повика при себе си. Според тях, когато човек загуби по свое желание
живота си, няма да изпълни своето предопределение и така ще наруши
божията воля. Византийците като вярващи, последователи и християни
защитават предначертанието, а българите като силни хора и воини –
свободната воля.

279
 – Да, но ако човекът е много болен, ако страда, ако болката го гнети
непрекъснато, защо да живее? Защо да страда? Не е ли това безсмислено?

– Християните смятат, че страданието също е част от божия промисъл.

Щом е съдено на някой да страда, той трябва да изпие горчилката от чашата
на живота си до дъно.

– Това не е така! – не се стърпях аз. – Виждал съм много достойни хора да

страдат безсмислено.

– Християните смятат, че това само на теб ти се струва безсмислено. Щом

един човек страда, значи така трябва. Според тях преценката на Бог е по-
важна от човешката преценка.

– Слаби хора са християните, учителю – казах аз. – Дали всичко това и

тази престорена добрина и смиреност не е от страх пред смъртта? Има ли
право човек, който не е страдал, да осъжда другия на мъка, като оправдава
това с Бог?

– Прав си! – каза Баяр. – Прав си! Това обаче е спор, който се води в света.
Никой не го е решил. Ние смятаме, че воинът има свободна воля и сам
трябва да прецени дали да живее, или да умре. Ние дори насърчаваме
саможертвата. Когато наш владетел започне да се усеща слаб, сам решава
да сложи край на живота си и да се подложи на ритуал но убийство, като
остави двама тиуни да го задушат с копринено въже, така че кръвта му да
не покапе по земята.

Слушах всичко това, но най-много ме интересуваше какво представляват

гладиаторските битки.

– Учителю, кажете какво са гладиаторските битки! Кое е по-добро, нашето

бойно изкуство "Да" или гладиаторските борби?

– Гладиаторските борби на първо време не са бойно изкуство. Те са битка,

бой, игра, но не и бойно изкуство. Боят само външно прилича на "Да", но е
само мъртвата коруба на бойното изкуство. Тези борби имитират битка, но
в тях няма Път на усъвършенстване. Те са кухи, изпразнени от съдържание.
В тях боецът няма развитие, той няма подготовката, каквато я има боецът в
"Да". Ние знаем, че от "Да" и от нивото на нашите воини зависи това дали
280
ще я има България, затова се готвим по този начин и имаме специално
отношение към нашето бойно изкуство. Гладиаторите нямат такова
обучение. Те се готвят, за да побеждават и оцеляват; те се занимават само и
единствено заради себе си, заради собственото си его. "Да" се тренира
заради себе си, но и заради останалите, заради народа. В гладиаторските
борби се покланяш на хора и водещият на игрите, обикновено най-знатният
римлянин, е най-важният човек, а римската тълпа, която е воняща, тъпа,
отвратителна, жалка и безпросветна е като Бог. Тя живее е илюзията, че
контролира и владее съдбата на бойците, все едно наистина е така. Хората
смятат, че с едно посочване на пръст нагоре или надолу могат да решат
съдбата на гладиаторите. Каква илюзия? Тези плебеи смятат, че са
богоравни, че наистина от тях зависи. Но те грешат. Те никога не могат да
владеят съдбата на бойците. Тази тълпа, плебеите, това е народът на Рим.
Империята Рим не се управлява от императори, както всички смятат и
вярват. Истината, която разбрах, докато бях принуден да остана на Запад, е,
че всъщност тази империя се управлява от тълпата. Тя е господарят, затова
римляните я наричат суверен. Тази тълпа обаче е техният народ, но те дори
не се замислят върху това. Тази мръсна градска оскотяла тълпа, която
мисли само за хляб, вино и зрелища, няма нищо общо с нашия народ. Ние в
сравнение с тях сме духовни, ние сме невинни и чисти. Нашият народ е с
чисти цели и стремежи, ние водим обикновен живот, без усложнения и
колкото се може по-близо до природата и свободата, живот в лоното на
Тангра. И ето разликата, бойците гладиатори общуват с хора, колкото и да
са знатни, дори да са императори, но не могат да се отделят от плебеите,
ние, българите, общуваме преди всичко с Тангра.

Гладиаторските борби са имитация на нашето бойно изкуство. Жалко

подобие. Бойците са повърхностни атлети, те побеждават от страх пред
смъртта. Те се подчиняват на принципа "Убий, за да не бъдеш убит!" Те
пият, следват своята похот и низки страсти.

Нито за миг не мога да направя съпоставка между българите и мръсната

градска тълпа, между бойната духовна традиция на българите и
гладиаторските боеве, за мен всичко е ясно – като каза това, Баяр замълча.
С това той искаше да покаже, че смята разговора ни за приключен.
Осъзнавах, че тази вечер бях прекалил с въпросите си, но понеже бях за
пръв път на ново място и бях превъзбуден, си бях позволил да питам за
281
толкова много неща. Не можех да се успокоя и да се настроя да спя.
Наистина не бях задал най-важните според мен въпроси, но осъзнах, че
трябва да спра.

Баяр седеше и си личеше колко е развълнуван. В този момент разбрах, че

не бива да питам багатур-багаина за времето, когато е бил гладиатор. Ако
искаше, той сам щеше да ми разказва, когато е готов за това.

Одърът, на който трябваше да спя, се намираше точно под персийските

доспехи. Моето въоръжение беше стандартното българско и отстъпваше по
качество и красота на изложеното в юртата, затова го държах под завивките
си. Леглото ми беше покрито с дебела мечешка кожа. Никога не бях спал
върху меча кожа, но оцених колко приятно се спи върху нея. Не знам дали
от кожата, или от това, че спях под персийското снаряжение, откакто бях
при багатур-багаина непрекъснато сънувах сънища за битки, двубои, които
бяха толкова реални, като че ли се случваха в действителност.

Все пак, въпреки многото оръжие и интереса ми към него, най-много от

всичко при Баяр бях обсебен от един гигантски черен звяр, който чинно
стоеше пред входа и пазеше. Той не приличаше много на останалите
кучета, които бях виждал досега. Беше с дълга гъста черна козина, огромна
глава и дълги бели зъби. Името му беше Бьор. Всички говореха, че това е
бойно куче, обучено в битка да следва господаря Баяр и да бъде част от
него. Бьор имаше мощна фигура и може би тежеше повече от мен. Той
беше наследник на българските кучета, които слезли от планините заедно с
народа ни. Затова имаше толкова гъста козина и можеше да оцелява навън
и в най-лютия студ. Легендите твърдяха, че българските кучета са по-силни
от мечка, по-бързи от газела, по-издръжливи от вълк и по-умни от кон.
Смяташе се, че кучето трябва да може само да се грижи за себе си, да може
да ловува и да изхранва както себе си, така и господаря си. Бойните кучета
се обучаваха да не лаят, но с определени знаци да предупреждават
стопаните си при приближаване на врагове. Бойните кучета се учеха да
разпознават в конна атака българските от чуждите коне, да ги плашат и
нападат по време на битка. Без чужда помощ, Бьор можеше да убие който и
да е воин. Той беше научен да се пази от копие или меч и дори да не
захапеше врага, отнемаше изцяло вниманието му. Единствената опасност за
атакуващото бойно куче беше стрелата. Въпреки че беше свирепо животно,

282
наследило бойния нрав на своите предци, оцелели при изключително
сурови условия, Бьор беше обучен на подчинение. Обикновено той ходеше
кротко от лявата страна на Баяр. Това не беше случайно. Мечът на Баяр се
намираше отляво и така никой не можеше да посегне и да му го отнеме, а
когато го извадеше, той го държеше с дясната си ръка и беше защитен от
дясната страна. Така Бьор пазеше оръжието, докато е в канията, а при
изваден меч пазеше незащитената от меч страна и в същото време нямаше
опасност да бъде наранен. Когато Баяр беше на кон, нещата стояха по
същия начин.

Бьор беше обучен да атакува само по команда. При най-малък знак от

страна на Баяр той можеше да спре атаката си, колкото и да не му се
искаше това. Огромният пес беше обучен да се подчинява само на Баяр и
беше хранен само от него. От друг човек бойното куче не вземаше храна.
Мен ме прие по заповед на Баяр и постепенно се опознахме, но все пак в
началото отказваше да изпълни каквато и да е моя команда. Това се случи
точно когато се хвалех на Тарвил и исках да го запозная с Бьор.

Любима игра на мен и Бьор беше той да се изправи на задните си лапи и

да постави предните си лапи на раменете ми. Едва тогава добивах реална
представа за размерите на кучето и за неговата тежест. Освен че беше по-
високо от мен, главата му беше много по-голяма от моята. Не исках да си
представя какво ще се случи, ако някой ден звярът реши, че нещо не му
харесвам. Това чувство остана в мен завинаги. Въпреки че с времето
започнах да свиквам със своенравния характер на кучето, много се
сближихме и дори станахме приятели, в мен завинаги остана този лек страх
от огромната сила на това бойно куче. Никога по-късно, където и да ходех,
не срещнах по-силно и по-предано същество от Бьор.

Една сутрин аз казах на Баяр.

– Ще се върна от гумното малко по-късно.

Багатурът се усмихна и каза:

– Какво каза? Как го нарече?

– Гумно – казах аз. Нашето бойното поле много ми прилича на гумно.

283
 Баяр се засмя.

– Наистина прилича на гумно, но за пръв път чувам да го наричат така.

Гумно имат земеделските народи, тези, дето ровят земята като червеи.
Нашето бойно поле се нарича алай.

Тъй като живеех в центъра на поселението ни, вече ми беше много по-
лесно да отида до която си искам шатра в лагера. Освен това юртата на Баяр
беше съвсем близо до алая. Така имах много повече време да се
упражнявам. Когато беше свободен, след ръководенето на нашата войска, и
не беше в аула на кана, Баяр се занимаваше с мен. За съжаление това се
случваше рядко. Баяр беше много търсен при решаването на всякакви
спорове, той лично правеше проверка на останалата войска и решаваше
всякакви въпроси. Все пак, когато беше свободен, Баяр се занимаваше с
мен. Така той започна да ме запознава с нещата, с които лично бе обогатил
нашето българско бойно изкуство. Още като млад багатур, Баяр беше
дръзнал да направи нововъведения в българското бойно изкуство.
Доколкото знаех, той беше единственият съвременник направил това. Да си
позволиш да промениш или допълниш уменията на нашите предци, се
считаше за голямо предизвикателство и беше чест да оставиш и най-малък
отпечатък в древното ни бойно умение. Това, че Баяр ми разкриваше
всичко това, беше голям жест към мен и означаваше, че съм избран от него
за негов наследник. Това беше жест, който всеки баща правеше към сина
си. Аз явно бях избран от Баяр да бъда негов син.

Въпреки че се упражнявах много и до пълно изтощение, имах достатъчно

време, за да почивам, да се занимавам с каквото си искам и да ходя на
посещения при дядо.

Личните тренировки е Баяр не бяха много тежки, но се налагаше да влагам

всичко от себе си в тях. Баяр ме учеше на техника и майсторство при
боравенето с оръжие и при ударите с голи ръце и ритниците. Понякога си
мислех, че затруднявам учителя си и че го принуждавам да се притеснява,
но след това Баяр правеше някакво движение с меча или ме удряше и
разбирах колко много ме превъзхожда.

Баяр беше открил, че при вихрената конна атака боецът върти сабя само
от страната, от която държи оръжието. При опит да се замахва от другата
284
страна ръката много се изморяваше и имаше опасност сабята да посече
главата на коня. Кучето беше едното решение на въпроса, но другото, което
беше измислил Баяр, беше воинът да закачи повода на гърдите си, да
постави шита пред себе си и в лявата ръка да държи меча, а с другата,
силната – сабята. Баяр ми показа как го прави. Изправен и стъпил върху
стремената, той въртеше двете оръжия едновременно. Пред него се създаде
стена от въртящите се оръжия. Бях потресен от това, което виждах. Колкото
и да опитвах, не можех да се справя с това упражнение. Беше ми трудно
само да се задържа прав върху стремената на коня. Мисля, че на света това
можеше да го направи само един човек – Баяр.

За да свикна, на земята Баяр ме караше да се дуелирам с меч в слабата

ръка и със сабя в силната. Той полагаше големи усилия да се науча да
боравя еднакво добре и с двете си ръце. Едновременното дуелиране с две
ръце беше много трудно и изискваше голяма концентрация и много сложна
координация. Беше ми толкова трудно, че бях сигурен, че никога няма да се
науча.

Другото тайно оръжие, на което Баяр ме учеше, беше как да изстрелвам с

едно изпъване на тетивата едновременно две стрели, като при това
трябваше да стрелям далеч колкото с една стрела и в същото време да бъда
точен.

Българите изстрелват стрелите с така наречения "български захват". Той

се различава от захватите, с които стрелят другите народи. За да мога да
изстрелям едновременно две стрели, те трябваше да се държат със
специален захват, освен това трябваше да се изстрелят, като върховете им
са леко раздалечени. Така стрелите нямаше да се забият в един човек. Баяр
ми поставяше две дървени цели и искаше да ги уцеля едновременно.

Колкото и да е чудно все пак мисля, че в този момент най-много се учех

на бойни изкуства от една странна игра, на която ме научи Баяр и която
играехме всяка вечер, след като вечеряхме и преди да се приготвим за сън.
Направо на пода начертавахме решетка, след това багатур-багаинът
изваждаше една кожена торбичка, в която държеше множество бели и
черни камъчета. Те бяха обли и лъснати така, че приличаха на скъпоценни
камъчета. Беше ми много приятно да ги държа в ръка.

285
 Играта се състоеше в това да наредиш пет камъчета по диагонал, вертикал
или хоризонтал (Играта, която е описана, е позната още като дама или триот.
Решетки за нея са открити изписани върху керемиди и каменни блокове в най -
старите български градежи.) Баяр беше много добър на тази игра. Отначало
губех без въобще да разбера какво става, Баяр ми залагаше капани и аз
попадах в тях. Едва по-късно започнах да давам отпор на моя учител.
Колкото повече играех, толкова повече разбирах, че играта, на която
играем, страшно много наподобява битката между двама воини. Имаше
атака, поемане и предоставяне на инициативата, защитите бяха като с меч,
имаше отвличащи вниманието маневри и изненади. Когато играехме с Баяр,
все едно, че водехме битка с меч, така ние продължавахме нашите битки, но
вече на мисловно ниво. Той искрено се радваше на моите успешни ходове и
понякога правеше анализ на изминалата игра. Така аз разбрах, че багатурът
беше добронамерен към мен и не само беше много добър, смел и
издръжлив воин, но и много умен човек. Самият той твърдеше, че човек,
който не е умен, не може да стане велик воин.

С всяка изминала вечер играта ми ставаше все по-интересна. Понякога

така се заигравахме, че "битките" ни продължаваха до късно посред нощ.
Накрая аз настоявах да продължим играта, защото имах усещането, че
следващата игра вече ще победя, но Баяр казваше, че е време да спим,
защото утре ни чака тежък ден и аз безропотно отивах до одъра си, лягах и
заспивах.

Баяр ме учеше да се къпя няколко пъти на ден. През деня, след всяко
занимание, той ме учеше да обливам цялото си тяло с кожен мях със
студена вода, а след това да обтривам тялото си с груба ленена кърпа. Баяр
твърдеше, че къпането със студена вода, а след това и изтриването с кърпа,
ще помогне тялото ми да бъде силно и да бъда здрав, без да боледувам.

Така животът ми продължаваше своя ход. По цял ден се занимавах с

воински дела, дори вечер сънувах битки и двубои. Постоянното общуване с
багатур-багаина помагаше да живея с непрекъснатото усещане, че съм
воин. Самото общуване с Баяр беше достатъчно, за да стана знаещ,
разбиращ и можеш воин. Дори да не се бяхме занимавали извънредно
двамата, пак щях да стана майстор във войната и бойното изкуство.

286
 Чувствах се страхотно в новото си шаманско тяло. Постоянно се
наблюдавах и бях сигурен, че откакто бях преживял това изпитание и се бях
сдобил с новото си тяло, вече не бях същият. Тялото ми като че наистина
беше ново. То беше много по-силно и издръжливо. Ерлик кан наистина ме
беше направил с елмазена същност. На никого не бях казал какво ми се
беше случило. Дори на Баяр и на Тарвил не казах. Вече не бях дете, което
да се хвали и веднага да изприпкам и да кажа на Баяр "Учителю, знаете ли,
че лично Ерлик кан сглоби новото ми шаманско тяло?" Преди години бих
го направил, но сега не виждах какво можеше да ми помогне това, че
Тарвил, Баяр или някой друг щяха да знаят какво изпитание съм преживял.
Всъщност те нямаше как да разберат за какво става дума, това можеше да
разбере само друг шаман. Въпреки че и Баяр и Тарвил имаха влечение към
шаманството, те едва ли щяха да разберат какво точно им говоря.

Понякога вечер, когато моят учител започнеше да диша ритмично, аз

отвързвах пунгията си, докосвах земята от саракта и вземах костта, която
беше останала от мен. Това, че бях имал повече кости, означаваше, че имам
възможност да бъда завършено човешко същество. Според дядо ми и Баяр
най-важното нещо за всеки един човек беше да бъде завършен и ненараним.
Реших някой ден да попитам дядо за това.

Лятото напредваше, но от хуните нямаше никаква вест. Тревожността ни

нарастваше. Впереният взор на съгледвачите се уморяваше по цял ден да
очакват армията им. Те се сменяха, но все още нямаше никакъв резултат.

Ние знаехме, че все още нямаме право да участваме в битката, но с трепет

следяхме всички новини, които се носеха над земята ни. Копнеехме войната
между българите и хуните да продължи. Нашите воини да удържат победа,
а догодина и ние, младите воини, да се включим в нея. А може би беше по-
добре тази година да няма война и тя да започне догодина, когато ние
щяхме да имаме право да се включим в бойния строй. Един ден се
замислих, че ако това стане, можем двамата с Ат да се изправим гърди
срещу гърди.

Баяр и Иратаис се срещаха непрекъснато. Ако някой знаеше дали скоро

ще има война, това безспорно беше кавканът на българите. Засега обаче
Баяр не даваше никакви знаци, че има някаква възможност това да се случи.

287
"Къде бяха хуните? Какво се случваше с тях?" – това бяха въпросите, които
вълнуваха всички нас. Друго нещо също ни вълнуваше. Преди да навършим
четиринадесет, трябваше да се отправим на духовно пътешествие и всеки
един от нас да се върне от това изпитание с истинското си бойно име, което
Тангра и духовете щяха да му нашепнат. След това семейството трябваше
да даде гощавка, като се принесе в жертва някакво животно. На младия
воин му се обръсваше за последно косата и от този момент вече имаше
право да носи кичур на темето, който се наричаше чамбас. Всички чакахме
знак от нашия командир, но такъв не идваше. Баяр като че ли беше
забравил за този ритуал. На няколко пъти се чудех дали да не го подсетя, но
всеки път се сещах за металния блясък, който се появяваше в погледа на
Баяр, когато му кажех нещо, което не му харесваше, затова си мълчах.

Едни горещ ден обаче, докато се упражнявах самоотвержено, до пълна

загуба на сила, не издържах. Както нанасях удари срещу един от нашите
млади воини, без команда или знак спрях. Приближих се до Баяр. Той
седеше отстрани и наблюдаваше това, което правехме. Не осъзнавах, но в
мен "избухна" това, което беше стаявано толкова дълго. Тъй като това,
което правех, беше непривично за мен, а и за всеки един от нас, момчетата
и двойките, които ме видяха, също спряха да работят и ме последваха, явно
мислейки, че е имало команда за събиране, която те не бяха чули. Така,
когато застанах пред Баяр, всички момчета вече бяха спрели да изпълняват
упражнението. Не исках да стане така, исках да попитам Баяр лично, но
вече нищо не можех да направя.

– Какво има? – попита багатур-багаинът.

– Учителю – казах аз достатъчно силно, за да могат всички да ме чуват. –

Учителю, правим това вече много години. Упражняваме се упорито.
Опитваме се да не се разсейваме. В последно време обаче все по-често
забелязвам, че не съм съсредоточен. Започнах да губя смисъла на всичко
това. Искам, всички ние искаме да има война или битка. Поне някакво
сражение, в което да се отличим, да покажем какво сме научили, да се
изправим срещу истински враг.

288
 Докато говорех, през цялото време чувствах подкрепата на моите
приятели. Всички те клатеха глави и с тихи одобрителни възгласи
изразяваха съгласието си с това, което моята уста изричаше.

Баяр стоеше като истукан и не помръдваше. Той като че не чуваше това,

което му казвах. Мина време преди да заговори:

– Знам, че ви омръзна да се готвите за нещо, което все не се случва и не се

случва. Знам, че сте млади, виждам, че кръвта кипи в жилите ви. Знам
всичко това. Не си мислете обаче, че сте първите, на които това им се
случва. Досега не е имало български воин, който да не се е чувствал така
преди първата си битка. Всички, които познавате, някога са се чувствали
така. Попитайте ги! Щом можете да го направите, значи са преминали
успешно този период и са оцелели. На вас тепърва ви предстои да оцелеете
в първата си битка.

Знам, че сте нетърпеливи, че искате да кръстосате истински оръжия с

враговете. Искате да усетите солената кръв на враговете между устните си,
пръските от техните рани да оросят лицата ви. Знам, че тръпнете от
нетърпение. Искам да ви кажа обаче, че за повечето от вас изходът от тази
битка няма да бъде добър. Мнозина от вас няма да се върнат от този бой.
Това за много от вас ще бъде последната и единствена битка в живота им.

Сега ме слушате и смятате, че това няма да ви се случи. Всеки един от вас

се надява на това. Не, всъщност всеки един от вас е уверен в това. Виждам
го в очите ви. В момента вие сте преизпълнени с презрение към смъртта.
Това е добре и ме радва. По-добре да водиш армия от самонадеяни глупаци,
каквито сте вие, отколкото от страхливци. Аз се гордея с вас, но в същото
време ме боли, защото знам, че след първата битка с някои от вас повече
няма да се видим. Какво ще ви се случи обаче е в ръцете на Тангра и аз
нямам право да ви говоря тези думи. Искам обаче да ви кажа нещо друго,
което трябва добре да запомните.

Трудът на воина е неблагодарен. Резултатът от труда на всички останали

хора се вижда веднага. Земеделците сеят, орат, жънат и веднага се вижда
какво правят, добре ли го правят, по нивите им си личи всичко. Техният
труд се вижда. Няколко месеца след като са положили труда, те вече берат
плодовете му. При скотовъдците също е така. Те се грижат за стадата си и
289
веднага се вижда колко жребчета имат, мършави ли са конете им.
Търговците чрез златото, което притежават, могат да разберат дали са
добри, върви ли търговията им и въобще справят ли се.

Трудът на воина е неблагодарен, за да участваме в една битка и да

победим в един единствен ден, понякога ние се готвим в продължение на
много години. Децата ни гледат как се връщаме от битка, те са заслепени от
блясъка на нашите доспехи и мечове и копнеят да яхнат бойните си коне
редом до нас. Те обаче не знаят колко трудно е по време на битка. Колко е
уморително да въртиш меча, да те удрят, да загубиш приятелите си, да те
прободат. Битката е нещо много трудно, тя ще изисква от вас цялата ви
сила, вяра и надежда. Да оцелеете не означава само да останете живи.
Много е важно как ще се промените след битката. И много от вас, дори да
останат живи, ще се уплашат, други ще се отвратят, на трети ще им стане
безразлично и ще изпаднат в апатия. Колкото по-добре подготвени сте,
толкова по-малко вероятно е това да се случи.

290
 Знам, че сте млади и копнеете за битки. Знам, че си представяте как ще
победите. Всеки воин трябва да изработи предварително три неща за
първата си битка. На първо време той се готви да оцелее. Това се прави в
началото на вашето обучение, когато ви учим преди всичко как да се пазите
и защитавате. Това ниво вие овладяхте много отдавна. След това се учихте
как да победите. Вие вече овладяхте и това ниво. Сега трябва да
продължите да се готвите с не по-малко прилежание. Дойде моментът,
когато вече работите за себе си, за времето след битката. От усърдието ви
сега ще зависи как ще живеете, какво ще правите след края на битката. Това
е вашето оцеляване като хора, не като тяло. Така че за всяка битка вие
трябва да готвите тези три неща: да оцелеете, да победите и да продължите.

Един ден стоях пред юртата. Беше привечер, времето беше станало
студено. На народа ни му предстоеше зима. Хуните така и не се появиха
цяло лято. Те или се бяха уплашили, или бяха насочили взора си в друга
посока, или събираха още по-голяма мощ за догодина. Седях и мислех за
това. Предпочитах да е третото и догодина да се изправят пред нас с още
по-голяма сила, а ние да бъдем в редовете на българската армия. Ами ако
бяха претърпели поражение от друг народ?

Тази мисъл ме разочарова само за миг. После се успокоих. Дори да беше

така и хуните да бяха разбити, народът, който ги беше победил, щеше да се
изправи срещу нас.

В този момент от степта подухна вятър, който ме прониза и ме накара да

потреперя. Всички поличби според колобрите вещаеха сурова и студена
дълга зима. Народът се вслушваше в тях и се беше наежил, очаквайки
лютата зима. Всички бяха сериозни и намръщени, защото знаеха колко
неща могат да се случат през дългата зима. Хората се готвеха за
оцеляването си. Ние с Баяр също трупахме зад юртата суха трева за конете.
Баяр беше довлякъл един дънер, който бях насякъл на цепеници и щеше да
ни изкара почти през цялата зима. До сеното бяхме натрупали купчина от
сухи конски фъшкии. Храна имахме. След като багатурът се увери, че
оцеляването ни е сигурно, започна да се грижи за останалите юрти в
поселението ни. Обикаляше селището, питаше главите на семействата дали

291
имат храна, здрави ли са. Този ден Баяр се приближи към мен. Приседна на
дънера, където сечах дърва и забивах брадвите и ножовете, и каза:

– Какво правиш, "Сине на сърна"?

Баяр ме нарече с това странно име. Откъде го измисли? Знаеше ли нещо

Баяр, или ме нарече така, защото точно той беше човекът, открил ме като
бебе в степта. Той беше човекът, видял сърната, която се беше грижила за
мен. Това обясняваше всичко.

Нищо не отговорих и учителят ми продължи:

– Обиколих цялото селище. Питах главите на семействата дали всичко е

наред. Само една юрта не съм посетил още. Тохол, искаш ли да отидем да
видим дядо ти?

Съгласих се веднага и с радост. Досега винаги бях смятал, че бяхме

оцелявали просто ей така, сега разбрах, че Баяр през цялото време е бдял
над нас. Може би затова толкова често ни беше посещавал. Много се
зарадвах, че българите са такива, знаех, че силният ни водач Баяр няма да
изостави дядо ми.

– Учителю, много ще се радвам да посетя дядо ми, разговорите с него

много ми липсват.

Баяр се усмихна. Двамата тръгнахме към юртата на стария шаман.

– Знаеш ли защо?

Повдигнах рамене.

– Разговорите между хората най-общо могат да се разделят на четири

типа. Това деление е напълно условно, но ще ти помогне да се ориентираш.

Първият тип разговори са тези, които се водят най-често. Това са

разговорите за глупости. В повечето случаи хората говорят за това или
онова, оплакват се от болежки, от това кой какво им е направил, какво се е
случило през деня, най-много говорят за храна. Те се отнасят към нея все
едно най-важното нещо на света е да се наядат. Хората говорят преди
всичко за храна, когато им дойдат гости, пак това е най-важното, храна,
292
храна, толкова много мислят и говорят за храна, че не им остава време да
мислят и говорят за друго. За тях всичко се върти около яденето и храната.
За тези, които пият, понякога виното или кумисът са по-важни дори от
храната. Тези разговори са от клюкарски тип.

Когато слушаш тези разговори, не бива да се подвеждаш и да се вслушаш

какво говорят хората. В този момент трябва да знаеш следното: когато
хората говорят по този начин, изразяват неудовлетвореността си от живота
си. Често те дори не разбират това. На тях им се струва, че животът е
несправедлив, болестите ги преследват, зимата е студена, децата им не ги
слушат, възрастните са глупави, храната не е вкусна, разказват си какво са
пили или яли. Спомнят си някакви неща, случили се преди време. Понякога
се смеят и се шегуват, забавлявайки се. Тези разговори са тъжни и никога
не изразяват това, което хората искат да кажат. Истината е следната,
понеже тези хора са незавършени и нямат цялост, те се чувстват наранени и
неудовлетворени. На тях все нещо им пречи, "убива ги обувката", но те не
съзират, че всичко това е, защото са незавършени и наранени.

Докато слушах, се сетих, че преди време исках да попитам някого какво

означава човек да е незавършен и наранен. Дали не беше настъпил
моментът?

– Учителю, какво означава един човек да е незавършен и наранен?

– Това най-добре ще ти обясни дядо ти, когато отидем в юртата, го

попитай! На мен също ще ми бъде интересно да чуя как ще ти го обясни!
Сега слушай за типовете разговори!

Този тип се нарича разговор или живот, отношения между хората тип
"овца". Нали знаеш какво е овца?

Бях виждал овце. Българите, макар да се срамяха да отглеждат овце, ги

купуваха от по-презрените от тях съседи и ги ядяха. През зимата това беше
единственото месо, което ядяхме.

– Знам какво е овца – отвърнах аз.

– Разбираш ли защо наричам този тип разговори и живот "овца"? – попита

ме Баяр.
293
 Не можех да разбера какво иска да ми каже учителят.

– Овцете са стадни животни, те са тревопасни. За да оцеляват, те

непрекъснато се врат една в друга, притискат се, като по този начин
ограничават личната си свобода. Тяхната тактика е такава, да се притискат
и хищникът да избере тяхната сестра вместо тях. Това предопределя те да
са слаби, беззащитни, предателски настроени и лицемерни. Овцете са
глупави и единственото, което по цял ден правят, е да блеят. Те имат
дебело руно, с което се отделят от околния свят, за да не бъдат наранени.
Обикновените хора са като тях. И те така се врат един в друг, зависят от
мнението на стадото и се нуждаят от неговата подкрепа. Стадото обаче не
може да се управлява, ако няма куче или овчар.

Затова нарекох този тип разговори "овца", защото тези хора са като овце и
блеят като тях. Тези разговори са блеене. Най-важното нещо, което трябва
да знаеш за овцете, е, че те винаги гледат една от друга. Ако една глупава
овца се хвърли в пропастта, другите, без да мислят, ще я последват. Овцете
са последователи. Те следват една и съща религия, обличат се една като
друга, учат се да харесват едни и същи неща, блеят по един начин, мислят
по един начин. Това животно най-пълно разкрива начина на живот и
разговорите между повечето хора.

Има обаче и втори тип разговори, които хората водят. Този тип е много
по-рядко срещан от разговорите на овцете. Той представлява разговори уж
за "дълбоки" теми. Хората говорят дълбокомислено, уж споделят мъдрост,
но всъщност само говорят. Правят си вятър на устата. Тези разговори
приличат на духовни, но не са. Това са просто приказки за развлечение.
Понеже не ги удовлетворяват разговорите на овцете, те често имат нужда
да водят някакви по-сложни разговори, да оцветят живота си в някакви по-
специални цветове. Тогава идват тези разговори и този тип живот. Към него
спада и религията. Този тип разговори или отношения между хората могат
да се нарекат "разговори на магарето". Нарекъл съм ги на това животно,
защото то не е благородно, силно и издръжливо е, но обикновено се прави
на такова, каквото не е. Овцете са класически жертви, магаретата уж са
свободни, уж са красиви, уж са силни, уж са умни, уж са коне, но не са.
Такива са и тези разговори, уж са умни, уж са за изкуства, уж покриват
потребности от духовност, но не могат да го направят.

294
 Третият тип разговори са за работа. Ние обикновено говорим за две неща
– за битки и за коне. Това са разговорите на българите. Всеки народ има
свои такива разговори според това, което основно правят. Отделните
съсловия в другите държави също имат свои професионални разговори.
Търговците говорят за търговия, воините – за битки, селяните – за времето
и реколтите, занаятчиите – за цените и за техни си неща, матроните – за
червила, лакове, помади. Тези разговори са благородни, когато се водят,
хората изведнъж стават сериозни и задълбочени, защото това е тяхната
работа, от това зависи да живеят и оцеляват. За мнозина това е по-важно от
техния живот. Те осъзнават, че зависят от тези разговори и са много
сериозни по време на провеждането им. Понякога, когато слушаш такива
разговори, може да се подведеш, че хората са зрели, с голяма духовна
възраст, след това ги чуваш как говорят помежду си като овце и разбираш,
че си се лъгал много сериозно, че хората са си "деца" и "овце".

Този тип разговори, понеже са за работа и са по-благородни от останалите

два типа, нарекох разговори от типа на "конете". Конете са по-благородни
животни, те вършат основната работа и осигуряват лова, оцеляването при
битки; в някои от другите държави дори ги впрягат. Понеже конете са
основна тема на разговор за българите, наравно с битките, нарекох тези
разговори, този тип отношения и начин за водене на живота от "типа на
коня".

Магарешките разговори всъщност искат да бъдат като конските.

Има и един последен тип разговори, това са най-ценните и редки

разговори. Това са разговорите между зрели духовни хора с голяма духовна
възраст. Тези разговори са задълбочени и сериозни. В тях става въпрос за
живота на хората. Това са разговори, в които не се говорят пословици и
поговорки, а хората открито и без заобикалки говорят за себе си, за живота
си. Този тип разговори са най-благородни. Всъщност това са истинските
разговори, които оказват влияние на човешкия живот. Всъщност човешкият
живот е изграден само от времето, в което си водил такъв тип разговори
или си живял живота си по такъв начин. Така се оказва, че някои хора са
живели истински само няколко мига, а някои и по-малко. Аз винаги съм
казвал, че човек е това, за което мисли. Сега бих допълнил: Само мислите,

295
които не си водил като овца, магаре и кон имат значение, всичко друго е
преходно и не е истински живот.

Ти, Тохол, някога замислял ли си се колко време всъщност си живял

истински?

Такъв тип разговори могат да се водят от истински мъдреци и воини. Само

самостоятелни хора, хищници, такива, които винаги са безупречни и в
адекватност, са способни да живеят и да говорят така. Затова нарекох този
тип разговори и начин на живот на "барса". Всички хора искат разговорите
им да бъдат като барските и се стремят към тях, но не могат. Повечето
никога не могат да постигнат състоянието на барса. За тях това е
недостижимо. Те ги имитират и подражават и тогава разговорите им стават
тип "магаре", но не могат да живеят и говорят така, защото са изпразнени
от съдържание. И магарешките, и конските се опитват да ги наподобят, но
не могат. Овчите въобще не знаят за тяхното съществуване. И често овцете,
като се уплашат, се опитват да водят само магарешки разговори, защото
барски не могат. А има хора, които цял живот се опитват да работят и да
водят разговори от типа на "коня". Останалите хора ги ценят, но ти трябва
да знаеш, че това те правят от страх и защото не искат да водят овчи
разговори.

Но ти, Тохол, трябва да знаеш, че само един тип разговори и отношения

между хората имат значение, само един тип мисли могат да осмислят
живота ти и това е поведението на барса.

Последните думи Баяр произнесе, като се спря. Без да се усетя бяхме

сигнали до юртата на дядо ми. Като застана под сухото дърво, той каза:

– Сега разбираш ли защо разговорите със стария шаман ти липсват?

– Разговорите с вас, учителю, също ми липсват – без да лъжа, казах аз.

– Знам. Това е така, защото и двамата с дядо ти водим предимно разговори

от типа на "барса". Ние сме хищници, живеем твърде различно от
останалите хора. За повечето хора, дори тези, които са овце, е примамливо
да говорят, общуват и да живеят до нас. Ние винаги излъчваме това
усещане, че сме барс. Всички около нас усещат нашата оренда и се хранят

296
от нас. Ние, хората-барс, сме огнени. Нашият огън запалва сърцата дори на
хората-овце. Ако ли не, поне топли ръцете и краката им в мразовити дни.
Ние сме вкусна хапка, която всеки един от тях иска да налапа, само като ни
видят, лигите им започват да текат. Тези хора ни харесват, те са примамени
от нас, както мушица от пламъка на огън.

Затова на теб ти липсват разговорите със стария шаман, защото той говори
и живее като барс.

Тъй като се почувствах обиден, попитах:

– Учителю, а аз овца ли съм?

– Това трябва да кажеш ти, Тохол. То изцяло зависи от теб, но не от това,

което ще кажеш, а от това как ще живееш, за какво ще мислиш, като зрял
или незрял човек ще се държиш, каква енергия ще отделиш на това да се
опознаеш. Всичко това са неща, които трябва да правиш сам и от това
зависи какъв си. Дори да ти кажа, че си барс, ако ти мислиш и говориш за
глупости, а светът ти е беден и нищожен, ти ще си овца. Никой не може да
ти помогне. Тези типове са според нивото ти на отдаденост, осъзнатост и
посветеност в Пътя на българина.

Някои от нещата, които Баяр ми говореше, разбирах много добре, други

не можех да схвана, но сега осъзнах защо ми липсваха разговорите с дядо
ми и това ми се стори много интересно. Тъкмо се канехме да влезем в юрта,
когато кожата пред нея се отметна и отвътре излезе старият шаман. Той се
усмихваше като че досега ни беше подслушвал и това, което беше чул Баяр
да ми обяснява, му беше харесало. Може би беше точно така, защото като
ни видя, дядо се облиза.

Вместо ние да отидем при него, той дойде до нас и ни направи жест да
седнем върху земята. Времето вече беше започнало да се захлажда и аз се
учудих, че старецът не ни покани вътре в шатрата. Знаех обаче колко
странен е шаманът, затова, без да кажа думичка, седнах направо върху
голата ледена земя. Баяр направи същото и така скоро ние тримата седяхме
неподвижни като три камъка под сухото дърво.

297
 Въпреки че бяхме седнали, без да имаме застлана и една кожа под себе си,
не усещах студ, а топлина отдолу. Ако не се намирах пред юртата на
шамана и не бях седнал под шаманското му дръвче, това би ме учудило, но
аз самият знаех колко странен и различен е светът на духовете и как всичко,
което виждаш, може да се окаже нещо съвсем различно.

Като знаех всичко това, аз бях съвсем внимателен. Скоро си помислих, че

може би в юртата има някого, може би лежеше някой смъртник, чиято душа
скита из света на духовете и затова старецът не иска да ни пусне вътре.

От одеве тримата седяхме и мълчахме. Като млад български воин бях

научен, че когато се съберат няколко по-възрастни мъже, по-младите трябва
да мълчат и да не им пречат да си кажат думата. Чак когато по-възрастните
направеха знак, по-младите можеха да се намесват. Сега аз стоях и не знаех
дали двамата по-възрастни мъже въобще ще заговорят. Останах така още
известно време и чаках да разбера какво става. Наистина, засега не ми беше
студено, но мракът започваше да ни обгръща отвсякъде и скоро вечерта
щеше да доведе със себе си смразяващия дъх на степта. Знаех, че съвсем
скоро ще ни стане студено и ще бъде невъзможно да останем седнали дълго
време. Затова реших да питам, докато е време. Като познавах двамата мъже,
знаех, че е възможно както си седим, Баяр да каже: "Е, хайде!", да станем и
без никаква подготовка, да си тръгнем. За да прекъсна мълчанието, а и за да
съм сигурен, че като заговоря от устата ми ще излезе разбираема дума, аз се
изкашлях, след това казах:

– Дядо, искам да попитам нещо.

– Кажи, Тохол! – спокойно се обърна дядо ми към мен.

– Защо не ни поканиш вътре? Защо седнахме отвън, направо на земята?

– Тази вечер духовете ми разкриха, че ти предстои най-важният ритуал в

живота ти като шаман.

– Най-важният ритуал?! Нали вече го преживях? Не беше ли най-важният

ритуал придобиването ми на ново шаманско тяло?

Като казах това, се сетих, че Баяр не знаеше за моето изпитание, но той не

реагира по никакъв начин и аз се запитах дали всъщност не знаеше.
298
 – Така е! Това е най-важният ритуал, но преди това трябва да ти се случи
изцяло.

Това, че не разбирах нищо, не беше ново за мен. Това често се случваше,

докато говорех със стареца. Затова не продължих да разпитвам, а насочих
разговора в насоката, в която ми беше интересно.

– Дядо, от много време и ти и багатур-багаинът Баяр, когато ми

обяснявате нещо, ми казвате, че трябва да бъда цялостен, завършен и
ненаранен човек, какво означава това?

Като чу въпроса ми, старецът се замисли, поглади дългата си рядка бяла

брадичка и някак се сви, все едно ни напусна.

Гордеех се. Явно му бях задал сериозен въпрос и това, че един толкова
мъдър човек, какъвто беше дядо ми, се замисли ме накара да изпитам
задоволство. Изведнъж за мое учудване старецът заговори със силния си
дълбок глас, който като че извираше от недрата на земята и каза нещо,
което отново не разбрах.

– Тази нощ е важна за теб. Когато ти направя знак и вдигна двете си ръце
нагоре, това ще означава да го направиш. Сега слушай, но не забравяй
знака! Разбра ли, Тохол?

Всъщност нищо не разбирах, но в този момент това ми се стори, че е

някаква приумица на дядо ми, затова поклатих глава. Откъде да знам какво
означава "да го направиш"?

– Вдигна ли ръце, правиш го! – повтори дядо, като че ли да се увери, че

съм разбрал. Без нищо да разбирам, аз отново кимнах. След това погледнах
към Баяр, за да видя дали той не е разбрал нещо повече от мен, но моят
учител седеше без въобще да издава, че е тук и че участва в разговора.

– Когато аз и Баяр ти говорим за това, че не трябва да бъдеш наранен

имаме предвид следното. Всеки човек, когато се роди, понеже е малък,
безпомощен и не може сам да оцелее, търси подкрепа. В лицето на своите
родители той намира хора, които да се грижат за него, да го хранят, да го
защитават, да го учат. Всичко това остава в хората като спомен, често като
смътно чувство, като нагласа за цял живот, че те са малки, слаби и
299
безпомощни. Веднага след това идва и това, че за тях трябва да се грижи
някой, някой трябва да им дава храната, да ги защитава, да им помага. Тази
рана, този спомен остава за цял живот. Дори най-силните и смели боили
имат в себе си спомена за онова слабо безпомощно същество, за което
някой трябва да се грижи. Цял живот воините се опитват да прикрият това
малко дете, което е незавършено, слабо, мънкащо, ревливо, сополиво, но в
същото време се опитва да командва и да определя живота му. Това е
малкото дете във всеки един от нас.

Повечето хора грешат като се опитват да скрият това дете. Други се борят
с него, но никога не надрастват неговата наранена същност. Истинският път
на воина е да се опитва не да крие детето и не да го затваря в дълбините на
своята душа, а да го накара да порасне. Да го изважда на показ и да мисли
върху всяко негово действие. Воинът е човек, който се опитва да накара
малкото дете в себе си да порасне. Той се опитва да взема колкото се може
по-малко решения с тази си своя същност. Когато малкото дете порасне,
споменът за това, че си слаб, че не можеш да живееш сам, че си накърним,
нескопосан, незавършен, изчезва. Няма как майстор в "Да", боил или воин
да има малко дете в себе си, защото то ще бъде неговото слабо звено. Тази
негова същност ще му пречи да бъде силен, смел и свободен. Тя ще го кара
да се държи като непохватно дете.

И така човек през целия си живот, ако не се бори с малката си същност,

запомня това нещо, което разбира като първо нещо в своя живот – че той е
слаб, несъвършен и че сам не може да се справи с живота. Това разбиране
го съпътства винаги и навсякъде. И понеже знае, че е несъвършен, през
цялото време той се стреми към съвършенство.

Такова съвършенство обаче, постигнато, за да компенсираш

незавършеността си, е обречено, защото човекът, който се стреми към него,
го прави от нараненост и не може да види правилно кръга, към който се
стреми. Не е възможно да постигнеш съвършенство, когато си наранен,
защото тогава ти не се стремиш към съвършенството, а към това да
запълниш празнините си. В този момент от болка, страх и липса
разбирането ти за това какъв трябва да бъдеш е извратено. Същото се
отнася и за хора, които тръгват по Пътя си след като им се случи някакво
тежко изпитание или тези, които тръгват по Пътя, защото са се уплашили,

300
че краят на дните им наближава. Ако тръгнеш по Пътя поради тези три
причини, Пътят ти не е истински. За това обаче ще ти говоря друг път.

Представи си сега, че човекът трябва да бъде кръг – като каза това,

старецът начерта съвършен кръг върху земята пред себе си. Погледнах
кръга и се възхитих на това колко точен е кръгът, нарисуван с един замах от
шамана.

– Това обаче е само едната цел, която човек преследва. Докато иска да
бъде съвършен и завършен обаче, той не прави нищо за това, а само мечтае.
През това време той осъзнава, че има проблем, че душата му е незавършена
– като каза това, старецът изтри една част от дъгата на кръга и я начупи,
така че кръгчето вече не беше правилно. – Това – каза дядо и посочи
начупената част – са несъвършенствата на човека, неговата наранена,
незавършена част. Това е болката на всеки човек, неговата слабост,
неговият страх.

От този първичен страх (Днес в психологията този страх е наречен комплекс.) се

пораждат всички следващи страхове в човека. Страхът да не останеш сам,
да не бъдеш отхвърлен от приятелите, семейството и племето. Повечето
хора затова така неистово се стремят към това да имат семейство, защото в
тях постоянно е жив оня първичен страх, че сами няма да се справят, няма
да оцелеят. Те цял живот робуват на него.

– Това е женски страх, дядо – казах аз.

– Напротив. Това е колкото женски, толкова и мъжки страх. Затова през

една част от живота им за мъжете се грижат майките и бабите им, а след
това си избират жена, която да замести майка им. Съвсем не е само женски
този страх.

Това, хората да бъдат оценявани, също идва от там. Всички страхове,

които човек има, са от този първичен страх. Те са продиктувани от този
спомен, от този страх, който ние носим дълбоко стаен в душите си.

Често, когато някой воин намери сила в себе си и се обърне и иска да види
доколко този страх се е просмукал в същността му, той открива страшни
неща. Мнозина откриват, че през цялото време, през целия си живот са

301
действали под влияние на този страх. И всички борби, които са водили, не
са били техни и това, към което са се стремили да станат, не е било тяхно
желание, а е било нашепвано от страха. Когато се обърнеш, изведнъж
разбираш, че той е толкова дълбоко втъкан в твоята личност, че всъщност
това, което смяташ, че си ти, което си бил до вчера, не си ти. Зад теб е стоял
озъбен твоят страх, този ужас и той е отнел същността ти. Всъщност в Пътя
на воина, за който ти разказва Баяр, целта е да се пребори този страх и
всеки воин да откопчи себе си от лапите на това чудовище. Този процес се
нарича себепознание. Ако един човек не отвоюва себе си от тази своя
неосъзната същност, не може да бъде воин и да бъде истински жив. Това
всъщност е основата на всеки Път. Най-важното нещо в живота на всеки
човек не са децата, не е победата, не са парите, не е властта. Най-важното
нещо за всеки човек е да разбере кой е и когато направи това, да върши
нещата според същността си. Едва тогава човек може да постигне свобода и
животът му да се превърне в Път, едва тогава може да живее, без да
наранява околните, да се смята за истински жив човек и да живее в
състояние на щастие.

Всичко това – нараняването, обучението, кара хората да се стремят да

живеят като овце, да се притискат едни в други, да се защитават, да си
изискат това или онова, да си го дават, след като са си го изискали. Всичко
това кара хората да живеят по определен начин. Племето изисква от хората
да живеят като останалите.

Всичко това, а и още много повече, се нарича матрица. Знаеш ли какво е

матрица?

– Не знам какво е. Тази дума я чувам за пръв път.

– Матрицата е щампа, която ковачите и рисувачите използват. Тя се

налага и под нея всички рисунки или знаци и чертежи стават еднакви. Това
е матрица. Племето, родителите действат като матрица. Те налагат своето
обучение, което има за цел да направи децата, хората еднакви. Колкото по-
малък и наранен си, колкото по-неосъзнат си, толкова по-матричен си.
Толкова матричното в теб е повече за сметка на личното. Човек, за да живее
в матрицата, трябва да загуби индивидуалността си.

302
 Всички хора представляват малки клетки, които са подчинени на
матрицата. Най-важното нещо за матрицата е, че там си значим, но не
живееш истинския си живот, понеже не знаеш кой си, а си част от цялото.
Освен това в матрицата не се живее, там се върши нещо далеч по-
безопасно, там се преживява. Хората в матрицата са вперили поглед в един
огромен тумир, който им разказва за живота и всички те прехласнати
слушат тази приказка, но никой от тях не се сеща, че ако има силата, ако
иска да плати цената, може да участва в живота си, да го изживее истински.

Най-важното нещо за всеки човек е да разбере, че трябва да живее живота

си осъзнато! Това е най-важното нещо! Да не преживееш живота си като
приказка, да не живееш все едно живееш живота на друг, никога да не си
позволяваш да вършиш неща, защото така трябва или защото този ти е
казал това или онова. Всяко нещо, което правиш, трябва да идва от теб, да
си го проверил. Не бива да си подвластен на чужди правила и закони! В
твоя живот законите и правилата трябва да произтичат от теб. Това е най-
важното нещо! Животът да се живее осъзнато! Във всеки миг, винаги,
постоянно, осъзнато! Човек трябва да е буден през цялото време, в което
живее. Това състояние, което се опитваме да постигнем, се нарича духовна
будност. Човекът на Пътя, самоосъзнаващият се и самоопознаващ се се
намира в състояние на постоянна духовна будност.

От одеве слушах думите на дядо ми, малко от тях разбирах и вече почти
бях забравил какво всъщност бях попитал. Исках да разбера дали старецът
въобще беше отговорил на въпроса ми.

Сетих се, бях го попитал какво означава човек да е наранен.

– Това ли означава човек да е наранен?

– Да?! Когато е незавършен. Той никога не може да забрави това усещане,

че не е завършен. Този човек идва от саракта, от земята на Тангра. Всеки
един от нас, преди да се появи на този свят, е бил частица от света на Бог.
Когато Тангра ни изпрати на тази земя, на това пътешествие, каквото
представлява нашият живот, той ни отделя от себе си. Всички ние сме деца
на Тангра, отделени от неговата същност. Нашият живот от раждането е
повторение на този акт. В живота си ние продължаваме да преживяваме
това, но чрез своите родители. Затова изпитваме страх да се отделим от тях
303
и от семействата си, защото помним ужаса да бъдем отделени от Бог. Всеки
един от нас дълбоко в себе си, толкова дълбоко, че чак ни е трудно да го
определим, си спомня времето, когато сме били част от огромния огън на
Тангра. Когато се родим, ние сме като искричка отделена от този огън. Ние
едновременно притежаваме огнената, божествената природа на Тангра, но в
същото време сме тленни, смъртни. Тази наша двойна същност поражда
раздвоение, което хората непрекъснато изпитват. Докато сме живи, в нас
остава усещането, че не сме завършени, че трябва да се върнем към Бог.
Целият човешки живот всъщност е едно живеене в отделност и
преживяване за сливане с Бог. Това е причината хората да се чувстват
незавършени и наранени и да поддържат в себе си идеята за съвършенство.
Това, да се стремиш към завършения кръг, се нарича самоусъвършенстване.
Ако човек се стреми само към самоусъвършенстване, без да навлиза в себе
си и да опознава душата си, не може да стигне далеч. Той ще си остане
завинаги взиращ се в някакъв идеал, който не разбира. Такива хора цял
живот се борят да направят нещо, но никога не могат да стигнат до нещата,
за които ти разказвам. Те никога не могат да навлязат в дълбочината на
своите желания, да ги изследват, да разберат защо искат това или онова,
защо преследват определена цел. Такива хора цял живот преследват
химери. Истинският Път на воина е да се изследва душата, причините, да се
"удря" този първичен страх, да караш малкото себично дете в теб да
порасне и в същото време да се стремиш към Бог и съвършенството. Само
ако този кръг бъде натискан отвътре, чрез все по-дълбок самоанализ и
себепознание, и бъде теглен навън, чрез стремежа към
самоусъвършенстване, човек може наистина да постигне съвършената си,
завършена форма – като каза това, старият шаман изтри наранената част на
кръга и отново начерта съвършен кръг.

Всички хора, религии, учения, всички хора, които ни обичат, в нашия

живот ни учат единствено на това как да бъдем матрични. В света обаче
понякога се появяват хора, които са извънматрични. Те са странници,
самотници. Те рушат системата. Тях обикновено ги убиват, а най-малкото е
да не ги разберат и да ги обвинят, че са луди.

Ние с Баяр сме извънматрични. Всички извънматрични хора са чудаци,

защото се опитват да живеят извън законите на племето. Те са надраснали
обществото и не са зависими от него.
304
 Замислих се. Наистина дядо ми живееше живот, който твърде много се
различаваше от живота на останалите воини от племето. Баяр също водеше
странен живот. И двамата не бяха женени, нямаха семейства и деца. И
двамата бяха подвластни на своите светове и закони и следваха собствения
си Път. Баяр беше подчинен на Тангра и орендата, той следваше Пътя на
воина, дядо ми живееше в света на духовете и следваше Пътя на шамана.

– Ние двамата с Баяр сме извънматрични. В света има единици като нас.
Често в света на хората не е имало нито един човек, който да е
извънматричен. Мнозина искат да бъдат като нас, но единици са тези, които
имат силата да го направят, да заложат живота си и да го изживеят
осъзнато.

– Българите, учителю, матрични ли са?

– Да! Всяко племе, всеки народ е устроен така, че матрицата му позволява

да оцелява. Народът до такава степен се идентифицира с матрицата, че
престава да я чувства като отделна от себе си. Тя не е и отделна, защото
чрез нея народът се поддържа многоброен, силен и жив. Във всеки народ,
във всяко племе има хора на ниско ниво, които живеят един неосъзнат,
натрапен им от матрицата живот. Не е важно дали българите са матрични, а
дали имат възможност някой ден да разкъсат оковите на матрицата. Това е
важното. Иначе и при нас, както и във всички народи, има хора на ниско
ниво, хора, които се опитват да определят как да живеят другите според
собствените си закони, хора, които се чувстват подтиснати и страдат, хора,
които се опитват да не се замислят за всичко това. Всички тези са уловени и
матрични. Някога нашите предци са искали да ни завещаят да бъдем народ
от нематрични хора. Всеки българин да бъде просветен човек, човек на
Пътя, духовно буден и извисен. Според нашите предци това е означавало
българин – светъл, просветен, духовен човек.

Според колобрите българите имат най-голяма възможност да станат

истински хора, защото още при Сътворението били създадени така. Накрая,
за да им вдъхне живот, Тангра им дал от дъха си, който бил оренда, и им
казал: "Създадох ви воини на Тангра, най-добрите воини в света. Отличих
ви сред останалите народи и ви избрах. Оставих българите да властват
както в този свят, така и на Небето. Дадох ви "Да" – най-доброто бойно

305
умение. Орисах ви да побеждавате. Вие трябва да сте господари на себе си
и на света. Така че не бива от нищо да се боите!"

Тези думи дават сила на нашите багатури, на колобрите, те са най-често

повтаряните от тумир. Всички българи смятат, че това е тяхното
предимство пред останалите народи.

Това обаче според мен е химера. Не може да има народ от просветени

хора. Такъв народ не може да оцелее. Освен това духовното израстване е
личен Път, личен избор. Никой не може да те накара да следваш Пътя или
да си духовен. Това или го имаш и го правиш, или не. Днес не може да се
каже, че българите са "светли хора", но е важно, че сред нас винаги е имало
хора на духа. Всички те са оставили духовна следа. Всичко това е намерило
отражение в това, което смятаме за наш племенен духовен Път. Това, което
изповядваме, не е вяра и не е религия, така както го разбират другите
народи. Тангризмът не е религия. Тангризмът не е вяра. Ние не вярваме в
Тангра. Може да се каже, че в Тангра и в Бог вярват другите народи. На тях,
понеже не са част от него и не следват неговия истински Път, им се налага
да вярват. да вярваш означава да приемеш нещо, което не можеш да си
обясниш, нещо, което не ти е ясно. Да вярваш означава да не докосваш това
нещо, да не го подлагаш на съмнение, да не се взираш в него, да го пазиш
като под похлупак, за теб то да бъде свещено. Ние не вярваме в Тангра.
Понеже непрекъснато общуваме с него, понеже го чувстваме като част от
нас, понеже сме негови продължения, понеже живеем в него, чрез него и
като част от него, ние не вярваме в него. Ние живеем с Тангра. Останалите
народи, понеже не притежават нашето учение, понеже не са
облагодетелствани да получават оренда като нас, понеже Тангра не се
спуска в техния боен строй и не воюва рамо до рамо с воините им, понеже
на тях светът на алповете не им е познат, са принудени да вярват.

Нашето духовно учение – Път на българите, ни помага в това, за което

досега ти говорех. Няма как да изследваш себе си и Бог, няма как да
разбираш Пътя на себепознанието и самоусъвършенстването, ако не знаеш
какво е Тангра, ако не си усещал орендата, ако не си посещавал саракта.
Всичко това при българите е в тяхна помощ и е нормално сред нас да има
повече духовно будни хора, защото на нас не ни се налага да вярваме, да
следваме някакви измислени религии. Нашият Път е облагодетелстван, но

306
не бих казал, че е по-лек. Аз смятам, че някой ден сред нас ще има много
хора като мен и Баяр. Смятам, че ти, Тохол, можеш да бъдеш един от тези
хора. Затова ти разказвам всичко това – като каза това, старецът ме
погледна по странен начин и каза:

– Сега! – и посочи с двете си ръце нагоре. – Направи го!

Не разбрах какво точно ми казва старият шаман. Тези последните думи

нямаха нищо общо с това, което досега ми беше говорил. Какво означаваше
това? Нещо смътно си спомнях, но не можех ясно да си спомня какво ми
беше казал дядо. Трябваше да направя нещо, когато той посочи с две ръце
нагоре, но какво? Беше ми казал "Направи го!", "Направи го!", но какво?

Седях изумен и не знаех какво да правя.

Дядо остана като вкаменен с две ръце сочещи нагоре и повече не

помръдна. Седях изненадан. Чувствах се неудобно, сигурно в очите на
двамата мъже изглеждах като кръгъл глупак. Какво щях да обяснявам
после?

В този момент проследих ръцете на стария шаман. Сигурно въобще не му

беше леко и приятно да сочи нагоре с тях.

Погледът ми се плъзна по ръцете му нагоре, в този момент те ми

заприличаха на следи, оставени от носилка, влачена от кон. Коловозите на
този път сочеха към Вечното небе – Тангра. Там някъде беше нашият Бог.
Всъщност така смятаха повечето хора. Тангра беше навсякъде около нас.
Аз обаче разбирах ли това? Живеех ли според това разбиране, или само
когато разговарях с някой мъдър мъж си го казвах, а след това живеех все
едно съм отделен от Бог. През тази нощ бях научил толкова много нови
неща, а всичко започна от предложението на Баяр да посетим дядо ми, от
въпроса, който бях задал на него и на един невинен въпрос, който зададох
на дядо ми. Дали Баяр не се беше вкочанил съвсем? Не чувствах студ, но
може би това беше, защото тялото ми вече бе изстинало. Опитах се да се
размърдам, но тялото ми не ми се подчиняваше, то беше изтръпнало
цялото. Една част от мен обаче ми се подчини. Тя се устреми нагоре към
Тангра, към замръзналото изцъклено небе. Това беше шаманската ми птица,
веднага го разбрах. Друг път бих се притеснил, но сега бях спокоен. В

307
следващия момент се погледнах отгоре. Макар да се намирах в шаманската
си птица, не бях изцяло в света на духовете и не бях напуснал изцяло този
свят. Това също го бях правел вече и бях обикалял стана ни в такова
състояние. Сега виждах трима ни седнали под дървото, виждах юртата на
дядо ми отгоре.

Тъй като бях опитал да се раздвижа, една част от мен се подчини на това
желание. Станах, но за моя голяма изненада тялото ми остана все така
седнало. Такова нещо досега не бях изпитвал. Едната част от мен се рееше
високо в небето, другата част остана и бавно тръгна към входа на юртата на
дядо ми, а тялото ми все така седеше под шаманското дърво. Когато се
приближих до входа на юртата, разбрах, че този, който се опитва да влезе
през входа, е много по-едър от мен. Отметнах кожата на юртата и влязох
вътре. Там цареше приглушен от огъня мрак. В юртата беше топло. Огледах
се. До огъня лежеше изпънато, като на смъртник, тяло. Знаех си. Затова
дядо ми не ни беше поканил да влезем вътре. Това обясняваше много неща.
Обзе ме любопитство. Кой беше този човек? Жив ли беше, или вече се беше
отправил към саракта на Тангра? Душата му бродеше ли още из света на
духовете?

Приближих се още малко и целият настръхнах. Може би причината,

поради която старецът не ни беше поканил в юртата, беше много по-
сериозна, отколкото си бях мислил. Погледнах към бледото лице на
изпружения мъж. Познавах това лице смътно отнякъде. Този човек ми беше
познат. Някой мой близък познат беше умрял и аз дори не можех да разбера
кой е той. Взирах се в лицето на мъжа и започнах да го разпознавам. Това,
което разбирах, ме накара да настръхна, всичко това вече го бях гледал.
Бавно извадих своя меч. Този човек пред мен! Този! Този...

Не се учудих, че имам меч. Надвесих се още малко над мъжа, всъщност

това не беше точно мъж, а момче, яко и силно, с дълго обточено тяло, но
още младо. Личеше си, че това момче тепърва ще "налива" и ще стане
завършен воин, а може би не. Може би смъртта го беше изпреварила?
Приближих се до момчето. Наблюдавах го втренчено. И изведнъж, без
предупреждение, с един удар само отсякох главата му. Вътре в себе си
осъзнавах, че ако този човек не бъде унищожен, ако не бъде премлян и
трансформиран, моят живот не би имал никакъв смисъл. Човек може да

308
тръгне истински по Пътя само ако се прероди като нов човек. Това
разбирах. Главата на момчето се търкаляше пред краката ми. Аз
продължих. Отрязах ръцете и краката му, китките, лактите. Разпрах корема
на трупа пред мен. След това бавно започнах да го разделям на части.
Започнах да отделям костите, мускулите и сухожилията му. Костите слагах
на една страна, останалите части – на друга. В този момент, докато вършех
всичко това, като в унес започнах да се сещам откъде познавам този човек.
Отново се вгледах в лицето му. Да! Това лице ми беше познато, тези ясни
очи, хлътналите очни ябълки. Да! Не можеше да има грешка! Това бях аз.
Или Ат беше дошъл в лагера на българите, или това тяло, което лежеше на
пода на шаманската палатка, беше моето. Постепенно започнах да се
сещам, че всичко това вече го бях гледал, но тогава аз се намирах някъде
отгоре. Този, който разделяше тялото ми тогава, беше Ерлик кан. Да! Точно
така. Аз бях Ерлик кан, а това, което правех, беше да дам на лежащия пред
мен, като купчина кости и месо, Тохол ново шаманско тяло.

В този момент се сетих нещо интересно. Тъй като в момента бях Ерлик,
трябваше да запомня откъде е липсващата кост. Исках да разбера.

Съсредоточих се в това, което правех. Много нощи бях държал малката

костичка в ръка. Ако я видех сега, щях да я разпозная. Така както държах
главата и се взирах в мъртвите очи, ги натиснах с палците си. Те потънаха в
нещо пихтиесто и меко. Скоро двете очи паднаха на земята и празните очни
кухини се изцъклиха срещу мен. На тяхно място поставих два скъпоценни
камъка. Пробих ушите с костна игла и направих дупка в средата на челото.
Там беше разположено третото око на всеки човек и всеки, който може да
вижда с това око, ще може да надзърта в бъдещето. Продължих да кълцам
на части мъртвото тяло на Тохол и да отделям костите от месото.

Тъкмо привършвах, когато отгоре, от дупката в отвора за дим, влетя

някаква птица. Тя се втурна към месото. Тази птица бях аз, моят отлетял
дух. Коя ли беше същността ми, която гледаше отгоре, откъдето бях гледал
предишния път? Моята шаманска птица отнякъде носеше в ноктите си една
кост. Тя пусна костта, която стискаше между хищните си нокти, и се
приземи към месото, което бях аз. Прогоних нахалната птица, защото тя
ръфаше от месото ми и това много ме ядоса. Сега разбрах защо костите ми
бях с една повече. Откъде проклетата птица донесе тази кост, чия беше – на

309
човек или животно, не можах да разбера. Не успях и да я разпозная сред
останалите кости. А дали това не беше пратеник на Тангра, който ми донесе
кост, дар изпратен от Тангра? Това беше шаманска птица, нямаше как тя да
ми донесе кост от земята на хората. Ако не беше дар от Тангра, тази кост
сигурно беше от някой велик воин от саракта. Не можеше гарванът просто
така да ми носи някаква кост, тя очевидно беше важна и ми беше изпратена
специално. А може би тази кост си беше моя и птицата, която можеше да
преодолява световете, я бе пренесла за мен от друг свят?

След като прогоних птицата от юртата и тя излетя през дупката, аз се заех

и отново сглобих тялото си. Правех това внимателно. Поставях правилно
всяка кост, след което я заковавах с железни гвоздеи. Вече знаех как е
сглобено тялото ми и не ми беше трудно да го направя. Най-накрая остана
една кост. Почистих я добре и я оставих там, където дядо ми я беше
намерил. Тръгнах да излизам и в този момент духът на стария шаман се
приближи до мен и започна да ме разпитва за Тохол. Аз обаче прикрих
лице и отвърнах само две-три думи. Сетих се, че точно това му беше казал
Ерлик и бързо се отдалечих от стария шаман...

Отворих очи, лежах в шатрата на дядо ми. Над мен се бяха надвесили Баяр
и старецът.

– Върна ли се? – попита дядо ми.

Нищо не казах. Нямах сили да отговоря. Това, да отделя костите си и

отново да ги пренаредя, ме беше уморило много.

– От колко време лежа? – попитах аз.

– Три денонощия – отвърна Баяр.

В следващите дни се съвземах при дядо ми. През цялото време исках да го
попитам какво е трябвало да направя, когато ми каза "Направи го!", но така
и не посмях да попитам. Не можех да посещавам заниманията на Баяр.
Дядо ми не ме питаше нищо, нито говореше с мен. Бях благодарен на
стария мъж за това. След няколко дни, когато се почувствах достатъчно
силен, за да водя разговор, издебнах дядо, когато една вечер той се прибра
и уморен седна до огъня с кръстосани крака. Тази вечер с него беше и Баяр.

310
 – Дядо, какво означава духовна възраст? – попитах аз.

– Всеки човек освен възраст, изразена в изживян живот, има и духовна

възраст. Тази възраст, както и житейската, си има своите белези. Така както
в житейската възраст всяко дете е малко, реве или се смее, не носи
отговорност и иска да си играе, така е и в духовната възраст. И тя има
етапи, както житейската възраст. Духовната възраст почти точно повтаря
житейската възраст. Отначало хората са съвсем беззащитни. Те са като
малки новородени. Могат единствено да реват и да се хранят, не разбират
нищо от заобикалящия ги свят. След това порастват, стават пълни егоисти,
гледат само себе си. Искат всичко. Искат да ядат, да бъдат големи, искат
играчки и дрънкулки. В този етап те смятат, че всички са длъжни да им
дават всичко, което поискат.

По-късно те стават по-големи. Започват да искат да изглеждат големи.

Искат да привлекат вниманието на момичетата. Те са надути. Опитват се да
създадат впечатление, че са по-големи и зрели, отколкото са. В този етап те
са отвратителни със своите претенции и маниерничене. Те не са естествени
и това е много дразнещо.

Момчетата в тази житейска възраст се опитват да изглеждат добре, да

имат силни тела.

– Ти един път ми разказа за онези, дето те гледали. Те са били в тази

духовна възраст – Баяр се намеси в разговора ни.

Много добре си спомнях за какво говореше багатур-багаинът. Сега, когато

слушах думите на дядо ми, и аз се бях сетил за онези момчета. Думите на
стария шаман много добре обясняваха всичко това, за което тогава бях
питал багатур-багаина.

– След този период хората порастват още малко – продължи дядо ми. –
Освен силно тяло, те се опитват да добият и качества зад телата си. В този
момент момчетата са готови да започнат да се готвят за воини. В този
период малките играчки се сменят с по-големи. Децата искат сила и власт.

Това са духовните възрасти. След това вече човекът може да тръгне по

Пътя на осъзнаване и себепознание. Това са етапите на духовната възраст.

311
Повечето хора, заедно с телата си, порастват и със своя опит и така
достигат до етапа на своята зрялост, но много малко от тях прекрачват
границите на неосъзнатите си духовни възрасти. Все пак е добре, когато
духовната възраст се движи с житейската. Тъжно е когато хората остаряват,
побеляват, започват да изглеждат достолепно, а във вътрешния си свят са
деца и са на духовна възраст три, пет или седем години. Тогава е много
тъжно. Много хора смятат, че старите хора са мъдри. Няма такова нещо.
Сред старите хора има умни, има мъдри, но има и много глупави и жалки.
Те с нищо не са по-умни от по-младите. Възрастта успокоява хората и ги
кара по-добре да се прикриват. Иначе глупавият човек си е глупав и като
млад, и като стар. Понеже е глупав като млад, няма как той да стане умен
само защото живее по-дълго като глупак. Нашите стари мъдри хора казват:
"От млад глупак, стар мъдрец няма да стане!" и имат пълно право.

Мъдър може да стане само умен човек. Само човек, който е на голяма
духовна възраст, само този, който е накарал малкото човече в него да
порасне, може да стане духовно буден, духовна личност, воин, майстор и
мъдрец. Точно за това ти е разказал багатур-багаинът Баяр. След няколко
дни се прибрах в юртата на Баяр и се върнах към обикновения си ритъм на
живот. Отново посещавах заниманията на моите връсници. Времето
ставаше все по-студено, но ние не спирахме заниманията си.

За разлика от останалите народи, българите смятаха жените за равни на

мъжете. Затова всички те се обучаваха да се бият, но не само за защита, а и
за участие в бойните походи и в битки. Отначало като малки момичета
участваха в бойните занятия наравно с мъжете, но после се отделяха в
отделна група.

Наближаваше моментът, в който момичетата трябваше да демонстрират

уменията си и да прекратят с бойните занимания. Въпреки бойната си
подготовка, българските жени не вземаха участие в бойните походи и във
войните. Те се включваха в битките само когато беше наложително или
когато се налагаше да се отблъсне противник, многократно превишаващ
силите на българите и то само в защита.

Баяра беше разцъфтяла като цвете. Косата ѝ беше дълга и черна, грацията
в походката, държанието и крехкостта ѝ странно ме вълнуваха. Можех да я

312
наблюдавам по цели вечери и това ми доставяше някакво странно
удоволствие. Забелязах, че тя също беше започнала да променя
отношението си към мен. Доскоро тя се шегуваше и открито се закачаше с
мен, а сега, когато я погледнех, само свенливо навеждаше очи и странна
руменина се разливаше по лицето ѝ.

Една вечер отново седях на софрата у Тарвил и с удоволствие наблюдавах

Баяра. Разговорът ни с бащата на Тарвил за нашата сватба с Баяра като че
ли беше забравен. Опитвах се да не демонстрирам прекалена близост с нея,
но пък всеки път ми беше изключително приятно да я наблюдавам. Не бях
вземал решение какво да правя с Баяра, но според мен аз се бях отдал на
Пътя на воина и сега нямах време за жени. Иначе Баяра ми харесваше
много и вътре в себе си бях решил, че това ще е моята жена. Всичко това ме
беше успокоило много и затова във вечерите, когато бивах поканен в
юртата на Баяра, се наслаждавах на топлината, спокойствието и красивата
гледка, която момичето представляваше. Тази вечер по някое време Тарвил
ми каза, че тя се притеснява, но иска да говори с мен.

– За какво става въпрос? – попитах аз.

Тарвил явно знаеше, но не одобряваше това, което тя иска да ми каже.

Затова пренебрежително повдигна рамене и каза:

– Разберете се с нея.

След това Баяра седна срещу мен и започна много отдалеч да ме разпитва
за бойната ди подготовка.

– Много искам да се справя добре при представянето пред старите бойци –

каза тя. Можеш ли да ми помогнеш да се подготвя?

Тя говореше умолително и ме гледаше с големите си зелени очи, в които

моята твърдост "се удави".

– Но защо искаш аз да ти помагам? Тарвил е един от най-добрите млади

воини. Защо не искаш той да те подготви?

Баяра не каза нищо, но продължи да ме гледа с омайните си очи. Така

нашият разговор завърши.

313
 На другия ден разказах на Тарвил за разговора със сестра му. Попитах го
какво мисли, защо тя иска аз да я обучавам.

Той махна пренебрежително и каза:

– Не ме занимавай! Никога не съм разбирал какво искат и защо постъпват

по един или друг начин! Жени!

Решила е, че те харесва. Въпреки че ѝ говорих, тя не иска да се откаже от

тези си мисли.

Мисълта, че Баяра ме харесва, ме накара да се чувствам щастлив. Аз си го

знаех, но потвърждението много ме радваше. Спомнях си онзи злополучен
ден, в който се бяхме прегърнали и целунали за пръв път. Тогава времето
беше спряло. Колкото пъти се сетех за това, толкова пъти се усмихвах.
Самата мисъл ме караше да се чувствам много приятно. Някаква странна
топлина се разливаше из корема ми.

Следващите дни се чувствах много особено. Аз обучавах Баяра, но

мисълта, че знам нейната тайна, ме караше да се чувствам неудобно. Така
следях и за най-малките знаци от нейна страна, които да потвърдят думите
на Тарвил.

Времето, прекарано с Баяра, беше много приятно за мен. Постепенно тя

започна да ме вълнува все повече и повече. Понякога вечер, когато си лягах
и не ми се спеше, стоях с отворени очи в мрака и си я представях. Най-
приятно ми беше да си представям грациозните ѝ жестове, големите зелени
очи и ръцете ѝ. Да, тя имаше най-красивите и нежни ръце, които бях
виждал, с дълги чувствени пръсти, те толкова много приличаха на ръцете
на майка ѝ.

Иначе като боец Баяра се справяше много добре. Тя толкова сериозно се

отнасяше към бойните занимания, че понякога се разколебавах дали заради
това, че ме харесва поиска да се занимаваме заедно, или наистина се стреми
да научи от мен всичко, което знам за бойните изкуства. Заради нея ходех
да наблюдавам заниманията на момичетата. Съвсем скоро тя стана най-
добрата от тях и видимо ги превъзхождаше във всичко. Изпитах гордост
заради това, че и аз имам принос за нейния възход. Нейният напредък,

314
освен че ме караше да се гордея, ме амбицираше още повече. Осъзнавах, че
има смисъл да се занимавам с Баяра, защото тя показваше реален напредък
и веднага материализираше всяко мое усилие като учител.

Баяра демонстрираше благодарност и уважение към мен. Така за пръв път

в живота си се почувствах учител. Беше ми много приятно и се чувствах
уважаван и значим. Тъй като понякога не знаех как да постъпвам с Баяра,
ми се налагаше да се допитвам до знанията и опита на Баяр. Отначало
правех това плахо, защото не бях сигурен как ще реагира учителят ми. Той
обаче ме насърчи и така аз. Започнах да се допитвам до неговото мнение
все по-смело. Дори ми се струваше, че му е приятно да го питам за
различни работи.

Една нощ монотонното ни съществуване беше грубо прекъснато. Беше

късно през нощта, когато почувствах, че пред входа на юртата има някого.
Съвсем осезателно усещах това присъствие. Събудих се не от нещо
конкретно, а от напрежението и тишината, които царяха около нас. Както
всеки български воин бях научен да спя тихо и да не издавам никакви звуци
насън. Освен това ни учеха когато се събудим, с нищо да не се разкриваме,
а известно време да останем неподвижни и със затворени очи. Именно по
този начин се събуждах всяка сутрин. Времето, в което оставахме със
затворени очи, ни беше нужно, за да се ориентираме и да преценим
ситуацията около нас. Освен всичко друго, докато спяхме, българите бяхме
научени да чуваме всякакви шумове и да възприемаме и най-
незабележимото движение. Една част от нас никога не спеше, а беше
нащрек.

Почувствах човешкото присъствие пред входа на юртата. Много тихо се

изправих, докато не седнах, в ръката си стисках хладната ръкохватка на
един акинак – скитски къс меч, който винаги се намираше близо до ръката
ми. Докосването на студената ръкохватка ме успокои и вля увереност в още
съненото ми тяло. Дори да имаше нападение, поне нямаше да бъда
изненадан, така че бях спокоен. Докато седях така с широко отворени очи,
за да се приспособя по-бързо към непрогледния мрак, почувствах нечие
мощно присъствие отвътре. Изтръпнах! Нима врагът, който и да беше той,
вече се бе промъкнал в палатката ни? Продължих да държа очите си
широко отворени, но не гледах директно към входа на шатрата, а малко

315
встрани. Българите често провеждахме нападения през нощта. За разлика от
другите народи, ние харесвахме нощните битки. Те ги мразеха, защото се
бояха. Знаеше се, че при нощните битки умират три пъти повече воини,
отколкото в дневните сражения. Всички ние бяхме учени как да виждаме
по-добре в тъмното. Никога не бива да гледаш към човека, защото така
няма да можеш да видиш движението. Правият поглед помага да се гледа с
по-големи подробности, но по-трудно хваща движението. Тъй като в
тъмното е безсмислено да се гледат подробностите, а е важно да се "хване"
движението, затова трябва да се гледа със страничен поглед. Страничният
поглед разпознава по-добре движенията. Така аз стоях неподвижно и
гледах встрани от вратата, за да мога да наблюдавам входа със страничния
си поглед.

Постепенно свикнах с тъмнината. Пред очите ми се разкри следната

картина. Баяр беше клекнал на едно коляно близо до входа на юртата, а в
ръцете си държеше меч. Явно учителят ми много преди мен бе усетил
чуждото присъствие и дебнеше на входа. До него лежеше голяма черна
сянка. Чак сега ми стана ясно къде е Бьор. От одеве и този неизречен
въпрос беше застинал в главата ми, като висулка лед. Баяр му беше дал знак
да мълчи и Бьор дебнеше тихо, без да издава никакъв звук. В тъмното
различавах само огромните му, оголени бели зъби.

Въпреки тревогата ми, това, че Баяр и Бьор са нащрек и контролираха

ситуацията, ме успокои. Щом Баяр очакваше нападението, каквото и да се
случеше, не можеше да бъдем изненадани. Веднага застанах решително от
другата страна на входа. Бях тих, за да не покажа на хората отвън, че сме
будни и готови за действие.

Баяр, доколкото можах да различа в мрака, ми направи знак да остана на

място и да не се намесвам. Не разбрах знака за мен ли беше, или за Бьор, но
прецених, че е и за двамата.

Баяр рязко се изправи и, претъркулвайки се през входа на юртата, изчезна

навън. Очаквах да чуя шума от битката, но нищо такова не чувах. Въпреки
заповедта на багатур-багаина, реших да се изправя и да отида да проверя
какво става.

316
 Излязох, с мен от лявата ми страна вървеше и Бьор, който издаваше тих,
но дълбок и заплашителен ръмжащ звук. Картината, на която в следващия
момент станах свидетел, ме накара да се стъписам. Навън всичко беше
спокойно. Далеч от палатката беше разпрегнат някакъв кон, около него се
навъртаха няколко въоръжени български воини. Седлото на коня и купчина
от оръжия и доспехи бяха струпани едни върху други. Те явно
принадлежаха на мъжа, който седеше срещу багатур-багаина Баяр. Двамата
бяха седнали с кръстосани крака направо на земята. Баяр беше поставил
меча в скута си. Човекът срещу Баяр, среднощният ни посетител, беше
облечен в черни дрехи от тънка кожа, към дрехите на гърдите си имаше
пришит малък метален щит. На главата си непознатият носеше чудна
шапка. Доколкото можах да се ориентирам по дрехите и поведението му,
човекът беше от народа, който се намираше далеч на изток – тюрките.
Мъжът или беше тюрк, или беше облечен като такъв.

Приближих се към двамата мъже. Баяр ми направи знак да седна и да

слушам. След като се "заковах" на място и седнах, Бьор направи същото и
седна до мен. Разстоянието беше такова, че ми позволяваше спокойно да
чувам всичко, което двамата воини си говореха.

– Господарю, аз съм Сиджими, тюркски воин. Майстор съм на бойните

изкуства и съм тръгнал на обиколка, за да търся учител. Пътят ми ме доведе
до вас, учителю Баяр – каза тюркът и се поклони.

За пръв път в живота си виждах скитащ майстор на бойните изкуства.

Това бяха хора, посветили себе си и живота си на изучаване и
усъвършенстване на бойните изкуства. Те се опитваха да постигнат
съвършенство и връх в развитието си. След постигане на майсторството, те
предприемаха дълго пътешествие, обикаляха из различните народи и
събираха знанията, до които всеки народ е достигнал. Всъщност никога
досега не бях посмял да го изрека, но аз мечтаех, след като победя в
няколко битки, след като победя в битките на народа ни, да предприема
обиколка и да обиколя света като скитащ майстор на битките. Моята мечта
беше да бъда като този Сиджими. Затова в последно време бях охладнял
към Баяра. Сега, като чух и видях мъжа, се замислих дали да не разкрия
плановете си на Баяра. Младата жена нямаше да бъде щастлива да чуе, че

317
смятам да предпочета "Да" пред нея, но пък така сигурно щеше да бъде по-
честно тя да знае какво да очаква.

– Каква е целта на посещението ви? – попита Баяр.

Двамата разговаряха на български език. Сиджими говореше доста сносен

български.

– Моля да бъда ваш ученик, учителю!

Обикалящите майстори на бойните изкуства бяха много добри бойци. Те

задължително владееха меча и битките с голи ръце, бяха майстори и в
оръжията, които бяха характерни за техните народи, но освен това
непрекъснато обогатяваха арсенала си с оръжия от народите, които
посещаваха.

По време на война кодексът на честта повеляваше майсторите на бойните

изкуства да бъдат пленявани и да не вземат участие в битките, ако те се
водеха срещу техния народ. След войната воинът можеше да се чувства
свободен. Той се освобождаваше независимо дали неговият народ е загубил
битката. Имената на скитащите майстори ставаха легенда и се носеха от
уста на уста. Всички говореха за тях и ги знаеха. Иратаис от утигурите,
Аларих от вестготите, вандала Гайзерих (Стилихол)... – това бяха имената
само на известните, живите майстори. Имената на древните воини се носеха
като легенди.

Разговорът между двамата мъже, седящи пред мен, продължаваше. Това

ми позволи внимателно да разгледам тюрка. Той беше доста по-нисък от
Баяр, по-слаб и сух. Кожата му беше много по-мургава от нашата. Тялото
му, въпреки че беше сухо, си личеше, че е много силно. Движенията му
бяха остри и отсечени. Дрехите му бяха от толкова тънка и фина кожа, че
под тях прозираха възлестите му мускули.

– Ще те взема за мой ученик – каза Баяр, – но да знаеш, че има вероятност

другата пролет да има война между нас и хуните, ако това стане и ти си при
мен, ще трябва да те задържим. Ако искаш, може да се учиш при мен през
есента и зимата, да присъстваш на битките на народа ни на нашия събор, а

318
после преди лятото, преди войната да си тръгнеш. Длъжен съм да те
предупредя.

Тюркът се съгласи, без да казва нищо.

– Тази есен и зимата ще остана при вас, учителю Баяр, напролет ще мисля.

От разговора, който двамата бойци водеха, разбрах, че Сиджими ще

остане като ученик на Баяр. Багатур-багаинът се съгласи да учи тюрка. Не
разбрах защо багатурът се съгласи, след като ние не дължахме нищо на
тюрките, а един ден те можеха да се изправят срещу нас като наши врагове.
Тогава не разбрах поведението на учителя, но вече знаех, че сред воините
съществува един неписан кодекс на честта, на който всички те се
подчиняват, без значение от кой род са и всичко останало. Този кодекс
беше по-силен дори от страха от смъртта, защото виждах воини на
границата на смъртта да му се подчиняват. Така те обменяха опит и
споделяха достиженията си в бойните умения, независимо от това, че по
този начин изграждаха силен боец, който някога би могъл да се изправи
срещу тях самите. Този кодекс беше приет и дълбоко осъзнат от всеки
елитен воин. Той беше вложен като част от духа и нагласата и на най-
ревностните привърженици на кодекса на честта.

Този кодекс беше част от това, което Баяр ми беше разкрил от Пътя на
воина. Неговите принципи бяха намерили отражение в нашето "Да".

Сурова беше степта и тежък беше животът в нея. Българите живеехме

скромно и не златото, славата или охолството ни правеха воини. Ние бяхме
хора на честта. Тя ни крепеше, ние живеехме заради честта, името си и
името на нашите предци. Заради това ние всички бяхме воини. Така Баяр
прие Сиджими и той заживя при нас в нашата юрта.

Сиджими не ни пречеше по никакъв начин, той се движеше като сянка.

Въпреки че се смяташе за ученик на Баяр, всъщност багатурът почти не се
занимаваше с него. Аз бях човекът, който през цялото време се занимаваше
със Сиджими и бях близо до него. Баяр ни поставяше задачи и ние двамата
се упражнявахме, докато не преценим, че сме постигнали нужното ниво.

319
 Сиджими беше няколко години по-голям от мен, около двадесет и една-
две годишен. Той многократно ме превъзхождаше в сила. Колкото и да бях
силен, все още бях едно много пораснало дете и не можех да се меря по
сила и твърдост с голям мъж.

Това, че всеки ден се изправях срещу Сиджими, ми помогна да постигна

нивото на възрастните воини. Когато се сравнявах с връстниците си,
виждах, че благодарение на тюрка вече бях много по-близо до зрелите
воини, отколкото до момчетата.

Въпреки че никога не съм харесвал да се запознавам с нови хора,

постепенно приех тюрка и започнах да го чувствам близък. Той се държеше
много добре с мен, не ме потискаше и не се натрапваше с по-голямата си
сила. Беше много спокоен, чист и явно също ме харесваше. Постепенно той
стана за мен това, което за другите беше по-големият им брат.

Въпреки че разбираше всичко, което говорех и можеше сносно да

отговаря на български, отначало от любопитство го питах за думите на
тюркски. По-късно интересът ми да се науча да говоря с тюрка на тюркски
се събуди. Освен това разбрах, че някои от думите в българския и тюркския
език са много близки. И четирите езика – българският, хазарският,
тюркският и хунският, бяха много подобни. Това ми помогна по-бързо да
науча тюркския, освен това си припомнях хунския.

Когато Баяр отделяше от времето си на Сиджими, заниманията им бяха

като учебник по бойни изкуства. Моят учител, макар и по-стар, беше много
по-знаещ и можещ в бойните изкуства от по-младия воин. Когато
наблюдавах двамата воини отстрани, имах много повече време да осъзная
общите принципи на бойните изкуства и по-добре виждах и разбирах
всичко, отколкото когато Баяр ми обясняваше срещу мен. Много добре
виждах разликата между българското и тюркското бойно изкуство.
Сиджими също имаше принос за зрелището, в което се превръщаха
заниманията на двамата воини. По това, че Баяр продължи да се занимава
със Сиджими, разбрах, че той е доволен от нивото и уменията на младия
тюрк. Сиджими показваше всички прийоми, до които беше достигнал в
обучението си при тюрките и при последващата си обиколка. Баяр не се
притесняваше и признаваше, когато не знаеше нещо или преценеше, че е

320
ново и интересно за него. Той се интересуваше и разпитваше без никаква
следа от високомерие или демонстриране на превъзходство. Виждах как
той също се учеше от тюрка, без да се притеснява да признае това. Личеше
си, че заниманията със Сиджими са интересни за Баяр. След като тюрка
заживя при нас, той се оживи и в погледа му се появи някакъв блясък.

Въпреки че обучаваше честно Сиджими, все пак бях сигурен, че Баяр

никога няма да предаде на един тюрк в пълнота бойното ни изкуство, тъй
като то беше нашето оръжие за оцеляване. Техниките, нивото и опита в
бойното ни изкуство бяха плод на много жертви, хиляди български воини
бяха посветили и дали живота си, за да ни завещаят най-добрата бойна
система "Да". Така например Баяр и Сиджими никога не говореха за
пълководчество и водене на войски и армия. Багатурът го учеше само на
техники за битка между двама бойци, но дори и в това той не достигаше
докрай. Дори българите имаха различно ниво, до което ни се разкриваше
нашето бойно изкуство. Като млад воин аз трябваше да съм в най-ниско
ниво на достъп, но с това, което Баяр ми беше споделил, докато ми беше
разкривал "Да" и Пътя на воина, той ме беше посветил в едно от най-
високите нива. Затова можех да видя и да определя докъде учителят ни си
позволява да въвежда Сиджими.

За най-добър учител сред българите се смяташе кавканът – първият

помощник и заместник на кана ювиги – великия водач на българите.
Смяташе се, че кавканът е най-добрият учител, имащ познания и разбиране
на най-високите нива на бойното ни изкуство. Българският кавкан винаги
се избираше от рода Вокил, именно това беше родът, от който произлизаше
цялото ни поселение. Дядо ми беше Вокил, от този род бяха сегашният
кавкан Иратаис, Баяр, Тарвил и Арбат. Това означаваше, че именно
учениците на Баяр и Вокил трябваше да са най-добрите и посветени воини
от останалите родове.

Единствено Бьор не прие добре Сиджими. Той се държеше мнително и

внимателно следеше всяко действие и жест на тюрка. Бьор явно не
харесваше Сиджими и не го прие като един от нас. Това си личеше и по
това, че нито веднъж не позволи на Сиджими да го приближи.

321
 Другият, който не беше особено щастлив от присъствието на Сиджими,
беше приятелят ми Тарвил. Вече нямах почти никакво свободно време и
почти не се срещахме с Тарвил. С Баяра също нямах време да се виждам.

Най-интересната част от обучението на Сиджими и това, от което научих

най-много, бяха разговорите между двамата воини вечер край огъня. И
двамата бяха обикаляли из света, разбира се, учителят Баяр беше ходил
много по-далеч и беше останал в онези земи много по-дълго. Вечер те
седяха и си разказваха за различните армии и за техните воини. Така
разбрах за номадските народи, за персите, ромеите и римляните. Научих
какво представлява македонската фаланга, как построяват войската си
римляните и персите, и как готите, каква е разликата между хуните,
българите, сарматите и тюрките. Научих толкова интересни неща от
обичаите на воюване на хазари, кумани и сармати. Всяка вечер лежах с
отворени очи и слушах разговорите на воините. Научих за съществуването
на вандали, готи, анти и всякакви други народи. Разбрах каква е разликата в
строенето на крепостите на арменци, ромеи и перси. Тюркът ни разказваше
за далечната империя на изток – Чан. Баяр вече ми беше разказвал за нея.
Вече знаех, че този народ издигнал стена по-дълга от степта, която можела
да опаше цялата Велика степ. Тази стена се наричала Великата китайска
стена. На мен това ми се сториха пълни глупости. Никой не можеше да
опаше Великата степ, то е все едно да опашеш Тангра, да го овържеш, да го
оковеш. Баяр, разбира се, знаеше всичко това, но не прекъсна тюрка, а
накрая попита:

– А знаеш ли заради кого дребният народ построи стената? Това беше

заради нас и хуните.

– Да, тя е била построена заради хуни и динлин.

– Когато сме живели там, са ни наричали динлин, а китайците ни

наричали тинг линг или бу гу.

– Може и да е така – съгласи се тюркът, – макар да не знам вие да сте

живели по нашите земи. Защото днес всички тези земи са наши, на нас и на
татарите.

322
 – Българите и хуните сме учителите на воините от Източната империя –
Чан.

Сиджими беше потресен от думите на Баяр. Аз също исках да разпитам,

но всяко обаждане би показало, че слушам и би прекъснало разговорите им,
затова, въпреки голямото си желание да се намеся в разговора, мълчах.

Така минаваше нашето време. Бях зает почти непрекъснато и нямах

никакво свободно време.

Времето захладня и когато всички очаквахме зимата, с времето стана

нещо и като че ли настъпи второ закъсняло лято. Над степта стана топло,
природата за последен път се разбуди и ние се възползвахме, за да
продължим обучението си.

Тъй като Сиджими като тюрк се притесняваше да ходи свободно из

нашето поселение, винаги, когато излизаше някъде, той ме молеше да го
придружа. Аз също използвах случая, за да упражнявам тюркския си и да го
разпитвам за тюркското бойно изкуство и въобще за живота на тюрките.
Също така се интересувах от всички места, които той беше посетил. Когато
станах достатъчно добър в тюркския, Сиджими ме помоли и започнах,
доколкото зная, да го уча на хунски. Той пък ми обясняваше хазарския
език. Беше ни лесно, защото хунският е много близък език до тюркския, а
хазарският е по-близък до българския.

Един ден Сиджими ме помоли да отидем да наблюдаваме бойните

занимания на нашата войска. Въпреки че можеше да ходи където си поиска,
Сиджими сам се ограничаваше. Той много се опасяваше някой да не го
обяви за шпионин, затова беше много внимателен и всеки път, преди да
посети бойните занимания, искаше разрешение от багатур-багаина Баяр.
Този ден по-рано той беше поискал разрешение и сега ме помоли да отидем
двамата.

Седяхме и наблюдавахме действията на българските воини от рода Вокил.

Гледката беше впечатляваща, седях и бях като зашеметен. Явно се
очакваше предстояща битка, защото всички български мъже, от моите
връстници до суровите ветерани, се упражняваха и се готвеха усилено.
Всеки беше съсредоточен в собствената си практика, концентриран и

323
сериозен. Мисълта за предстоящата, през следващото лято, битка беше
оставила отпечатък върху лицата и жестовете на воините. Всеки воин
осъзнаваше, че това е последната възможност преди зимата да натрупа
умения и да научи нещо ново. Всеки осъзнаваше, че от това можеше да
зависи животът му и оцеляването на народа ни.

Воините вече се бяха борили и били без оръжия. Когато пристигнахме, те

отриваха телата си с влажни ленени кърпи и се почистваха от полепналата
по тях прах. След това си сложиха ризници и шлемове, взеха железните
мечове и отначало се упражняваха, като разсичаха въздуха с мощните си
удари. Всичко това беше съпроводено със силни викове. След това всеки се
биеше срещу противник, който си измисляше. Погледнато отстрани
изглеждаше като че ли наистина имаше битка, във въздуха се вдигаше
страхотен прах. Това, което се разкриваше пред погледа ни, беше много
красиво. Гледах движенията на воините и си представях истинската битка.
Чак след първата си битка щях да разбера, че тогава съм имал нереална и
романтична представа за битката. Това, което гледах, беше повече танц,
отколкото битка, защото ги нямаше най-важните неща за една битка –
насилието, болката и смъртта. Сега обаче бях обсебен и наблюдавах
динамичните действия на съплеменниците ми.

Най-накрая те взеха щитовете си и по двойки започнаха да провеждат

двубои, но не както се провеждат двубои между елитни воини, а битка с
ограничени движения, както се провеждат по време на битки. Оръжията на
бойците звънтяха и от тях летяха искри. Грохотът беше ужасен. Чуваха се
удари на острие в острие, меч в щит и щит в щит. Всичко беше съпроводено
с виковете на воините. Сега вече добих по-пълна представа за една битка.
Бях сигурен, че това, което наблюдавахме, прави впечатление и на мъжа до
мен. Едва ли досега тюркът беше виждал такова нещо.

След като битките приключиха, Баяр даде команда и всички свалиха

ризниците си и се отдадоха на почивка. Фигурата на багатур-багаина се
открояваше на бойното поле и във всеки момент можех да видя къде е той.
Въпреки че оглеждах всички воини, с едно око винаги следях нашия
командир. Когато го видех с гордо изправена стойка и препасания на
колана меч, със сребърна украса, не можех да не изпитам гордост. Бях горд,
че живеех в юртата и бях ученик на такъв славен воин. По това как ходеше,

324
как командваше, дори без да се наблюдават знаците на колана, които
разкриваха, че това е багатур-багаин, се разбираше, че това е водач на
славен род, че е воин-ветеран с богат опит и опитен военачалник.

Докато всички почиваха, видях как Баяр се упражняваше сам. Той извади
меч и сабя и започна да ги върти с такава скорост около себе си, че като че
ли тялото му се прикри зад огромен сребърен щит. Ефектът се засилваше от
оръжията, които отразяваха слънцето. Неведнъж бях виждал Баяр да върти
две оръжия едновременно и знаех колко е трудно това.

В този момент видях, че багатурът се приближава до центъра на алая, там

до дебелото дърво имаше привързан огромен вакъл коч. Рогата на
животното бяха огромни и извити като охлюв. Баяр се приближи до
животното. Като все още въртеше оръжията си, се наведе над него, след
това светкавично отсече главата му само с един удар, а след това прониза
мъртвия труп едновременно със сабята и меча и със сила, която граничеше
със свръхестественото, повдигна тялото на обезглавения коч над главата си.
Животното, което току-що беше обезглавено, беше огромно. Кръвта от
отсечената му глава обля българския воин. Нямаше на света човек, който да
може да вдигне по този начин такава тежест над главата си. За мен тази
гледка не беше нова. Често бях виждал българските воини да вършат такива
юначества. Баяр обръщаше особено внимание на свещената божествена
сила. Той смяташе, че това е най-важното нещо за една битка. Българите
смятаха, че всички воини получават сила лично от бог Тангра. Отгоре
Тангра лично изпращаше оренда на всеки български воин. Според това
колко е самопожертвователен един воин и колко е мил на Тангра, той
получаваше оренда, която го превръщаше в могъщ и непобедим воин.
Българският воин ставаше най-силният боец в света, когато знаеше, че
лично бог Тангра е зад гърба му и му изпраща своята оренда. Орендата
позволяваше на българския воин да бъде силен, смел, да предвижда
действията на врага, да го изпреварва и унищожава. Орендата се намираше
навсякъде около нас. Всеки предмет притежаваше оренда, но най-много
оренда имаха воините, особено военачалниците. Дори владетелите и
водачите на другите народи имаха оренда. Всеки от тях събираше в себе си
орендата на целия си народ. Именно от тук идваше обичаят при българите,
когато победят някой народ, за да отнемат неговата оренда, да обезглавят
главатаря на другото племе и да пият от обкования му със сребро череп.
325
Така те смятаха, че неговата лична сила и тази на народа му се прелива
непрекъснато във вените на българите и те запазват божествената оренда,
отредена за победеното племе.

Българите смятаха, че има начин, чрез определени упражнения, да съберат

по-голяма сила. Най-добрият начин да натрупаш много оренда беше чрез
битки. Именно в битките Тангра спускаше цялата си благодат над воините.
Бях виждал Баяр да се упражнява така все едно участва в истинска битка.
Според него това беше начинът да се получи оренда. Именно поради това
упражненията на българите приличаха на истински битки.

След тези занимания бойците се насочиха към конете си, които бяха
оседлани, и ги яхнаха. След като се качиха на конете, армията изведнъж
стана истинска българска войска. Сега мъжете вече изглеждаха много
повече. Воините показаха, че са в стихията си. Конете започнаха да
танцуват на място и показваха огнената си кръв и нетърпение да се носят
като вятъра. Иначе претоварените от ризници, шлемове и оръжия воини,
сега върху гърба на коня, ставаха бързи, подвижни и свободни,
демонстрирайки прекрасен контрол и водене на коня.

Тъй като нямахме готовност да последваме воините, а Сиджими

настояваше да намерим коне и да ги последваме, аз се втурнах към нашата
шатра. Стигнах бързо и се метнах на гърба на коня. Взех повода и на още
един кон. Тъй като нямах време да ги оседлая, яхнах коня направо на голо.
Като дете бях яздил винаги само по този начин и затова не изпитвах
особени трудности. За разлика от мен Сиджими страдаше, той беше доста
по-тежък от мен и явно отдавна не беше яздил без седло и стремена, защото
смешно подскачаше на гърба на коня и лицето му изразяваше болката и
неприятните усещания, които изпитваше.

Българските воини пред нас галопираха. Войската пред нас се движеше

като огнена лава и се преливаше, тя ту се разтваряше, ту се свиваше все
едно беше жив организъм. За съжаление след препускащите воини се
вдигаше много прах и ние се движихме в тази следа.

Всички опити да ги настигнем завършваха с неуспех. Воините пред нас

яздеха оседлани коне и препускаха много бързо. Баяр явно командваше
конницата, защото виждах как тя се прегрупира. Знаех, че тюркът нищо не
326
разбира, но макар да бях ръководил само конницата на младите воини, аз
знаех всеки знак и жест, който Баяр използваше. Дори ми се струваше, че
знам как мисли той в момента, толкова близък и познат ми беше станал
багатур-багаинът. Изпитах усещането, че наблюдавам Баяр как играе игра
срещу някакъв въображаем враг, но всичко беше много по-грандиозно,
защото вместо камъчета из степта се преместваха огромни маси от
конници. Това продължи доста дълго. Явно бяхме изминали голямо
разстояние и вече се намирахме доста далеч от лагера. Това можех да
разбера от болезненото изражение, което се бе изписало на лицето на моя
спътник. Сиджими очевидно страдаше. С облекчение той прие спирането
на цялата конница. Когато ги достигнахме, разбрахме, че те бяха спрели,
защото бяха стигнали до брега на широка река. Конниците бяха слезли и
пояха и миеха конете си, други вече бяха свършили тази работа и сега
почиваха. Мъжете явно бяха превъзбудени от бойните занимания и ездата.
Те седяха на групи и се веселяха, разказвайки какво се беше случило или
припомняйки си смешните случки от предишни битки. Човешката памет е
странна, тя има склонност да забравя лошото и болката и остава само
приятните спомени. Освен това и в най-жестоката битка воините можеха да
открият нещо смешно. Сега, когато битките и лишенията предстояха, но
пък цяла зима ги делеше от тях, смехът и веселбата ги спасяваха от болката
и тревожното очакване.

Ние със Сиджими също се погрижихме за конете си, въпреки че те бяха

много по-отпочинали от носилите се във вихрена атака бойни коне на
другите мъже. След това седнахме отстрани, така че да наблюдаваме
мъжете, но да не се смесваме с тях. Тъй като бях със Сиджими, не можех да
се включа към никоя група воини. Българите явно нямаха доверие на тюрка
и ми показваха ясно, че не желаят да бъдат близо до него.

Така ние седяхме отстрани и наблюдавахме шумното множество.

Единствено по-сдържан от нашата войска си оставаше Баяр. Той не си
позволяваше да се държи като обикновените воини. Не ги ограничаваше,
защото осъзнаваше, че те имат нужда от шума, веселбата и шегите, че това
е техният начин да се заредят със сила, да си починат и да се настроят за
предстоящата битка. Въпреки това Баяр беше сдържан и съсредоточен. Той
знаеше, че именно тази нагласа е нужна на всеки водач. Когато воините се
втурнат в битката и са опиянени от сечта, той ще трябва да запази
327
спокойствие и да не се поддава на емоциите. Баяр разбираше воините, но
ясно показваше, че веселбата и смехът не са му нужни и не иска по такъв
начин да почива. Това още повече подчертаваше изключителността и
благородството на багатур-багаина. Разбирах това, защото се сещах за
думите, които ми беше казал за Пътя на воина.

Може би, за да му подражавам, аз също се отпуснах и полегнах върху

тревата. Погледът ми прегърна синьото небе. На устните ми сами дойдоха
някакви думи. Зашепнах ги тихо и сам с учудване слушах какво мълвят
устните ми.

– Ооо, Тангра, – шепнех аз, – обръщам се към теб сега, когато съм здрав, в
разцвета на силите си и се чувствам щастлив. Сега искам да си с мен и те
каня до себе си като мой най-добър приятел. Сподели макар и миг с моя
живот в този момент. Не искам да бъда като хората, които единствено
молят и просят от своя Бог. Такива са християните. Те се сещат за своя Бог
само когато искат нещо от него. Аз те призовавам сега, когато съм здрав и
съм добре, когато съм сит и щастлив, сега, когато съм най-силен. Бъди мой
гост в този момент. Бъди до мен, за да почувствам орендата ти.

Знам, че за да съм тук и да произнасям в този момент тези думи, ти много

пъти си заставал зад мен, защитавал си ме, избирал си мен пред хора много
по-достойни и заслужили от мен. Аз ти благодаря, Господарю, и ти
обещавам, че ще бъда достоен за твоето доверие и подкрепа! Моля те да си
до мен, когато ще имам нужда от теб и тогава не ме изоставяй!

Мястото, на което бяхме спрели, явно не беше избрано случайно. Това

беше един широк брод, по който хората пресичаха реката. Бродът беше
много широк и на най-дълбокото място достигаше до коремите на конете.
Още докато воините почиваха, Баяр и един от старите воини на рода –
човек с бръсната глава и дълги бели увиснали мустаци, станаха и започнаха
да оглеждат брега. Мъжът до Баяр беше достолепен старец, доколкото знам
имаше седем сина и много внуци. Някои от внуците му ми бяха връстници
и приятели от учебните занимания. Този човек беше един от помощник-
командирите на Баяр. Двамата огледаха дъното, то беше песъчливо и явно
ги задоволи. Знаех, че проверяват и за това дали няма подводни дупки.
Течението на реката беше бавно и величествено и също нямаше да пречи.

328
 След това Баяр прекоси реката и застана на срещуположния бряг. Старият
воин застана на брега от нашата страна. По определен знак българите, вече
отпочинали, бързо яхнаха конете. Сами се разделиха на две равни части.
Сиджими понечи и ние да се качим на конете, но го възпрях. Така, седейки,
ние продължихме да наблюдаваме действията на българите. Двете групи се
оттеглиха. Начело на едната застана Баяр, на другата

– Старият воин. Двете войски се оттеглиха назад, а след това с диви

викове се впуснаха една към друга. Водата закипя. Пръски се вдигаха до
небето. Този път грохотът се извиси до Тангра. Почти нищо не виждах и
нищо не се разбираше, като се наблюдаваше отстрани. Воините се биеха
като наистина, само че не се удряха, а се опитваха с ръце да се повалят от
гърбовете на конете. Съвсем скоро голяма част от воините се оказаха във
водите на реката. Сега разбрах защо битката се провеждаше именно в
брода. Така водата омекотяваше падането на воините, а конете и воините се
охлаждаха. Времето беше топло и меко за толкова късна есен, но бях
сигурен, че водата е студена.

Докато наблюдавах битката, въпреки пръските, следях действията на Баяр.

Доста по-висок от останалите воини, той се открояваше, освен това
постоянно се намираше в епицентъра на битката. На няколко пъти воините
на Баяр се опитваха да обкръжат противниците си. Действията на
противниковия командир обаче бяха не по-малко ловки от тези на Баяр.
Наблюдавайки действията на воините, скоро разбрах и за още една
функция, която изпълняваше водата. Тя създаваше съпротива и
принуждаваше конниците да влагат много големи усилия в това, което
правеха. Така умората настъпи доста бързо и действията на воините и
особено на конете видимо се забавиха. Водата охлаждаше и хората, и
животните и им помагаше да понесат голямото натоварване и усилие, но
пък мокрите дрехи тежаха много и смачкваха воините. Съвсем скоро някои
от воините започнаха да се свличат от гърбовете на конете си без видима
причина. Те се намираха на предела на своите сили и се изсулваха от
седлата от изтощение. Пръските вода и резките поврати и движения ставаха
все по-редки. В центъра на битката оставаха все по-малко воини. Беше
явно, че двете войски са равностойни и никоя не може чрез маневри да
победи противниковата. Не след дълго за всички беше ясно, че победата ще
зависи от издръжливостта на воините. Всички паднали във водата воини
329
извеждаха животните си от водата. Пускаха ги да почиват, а самите те
рухваха на брега, дишайки шумно и дълбоко. След малко, вече малко
поуспокоени, продължаваха да наблюдават сражаващите се.

Понякога с къси сухи подвиквания се опитваха да ги насърчат и да им

помогнат.

Понеже бях вдъхновен от това, което се разиграваше пред очите ни, аз

крещях. Грохотът от битката беше толкова силен, че за да ме чуе тюркът и
за да чуя сам думите си, ми се налагаше да крещя. Исках да обясня на
Сиджими колко силни са българите. Исках тюркът да разбере, че сме най-
добрите воини. Знаех, че той сам вижда и оценява нивото и жизнеността на
нашата войска, но ми се стори, че ще е хубаво и аз да му го кажа.

330
 – Ние, българите, сме като вятъра. Волни и свободни ходим, където си
искаме. Да свалиш българин от седлото е все едно да отнемеш честа на
персиец, да обереш евреин или да покажеш на грък, че си по-умен от него.

Най-накрая върху седлата на конете си останаха само трима воини.

Съвсем естествено това бяха двамата водачи и един от най-добрите воини
на човека с дългите бели мустаци. Без никакво притеснение, Баяр се
изправи срещу тях. Той се изправи върху стремената. Застана така, без да
помръдва, и като орел наблюдаваше двамата си противници. След това
извади меча и сабята си и ги вдигна предизвикателно над главата си, като
ги кръстоса. Отстрани изглеждаше като че ли багатур-багаинът
предизвиква двамата воини, но всъщност знаех, че в този момент той дава
почивка на коня си. Конят беше прекрасно силно животно, но тъй като Баяр
беше доста едър и тежък, се беше изморил. Бьор подскачаше наоколо и
лаеше, но никой като че ли не го чуваше и не му обръщаше внимание.
Гледката на воина, вдигнал двете си ръце и държащ в тях сабя и меч и
стичащата се по него вода, се запечати в съзнанието ми завинаги. Баяр беше
насочил оръжието си към Тангра, той като че ли се молеше на нашия бог и
в същото време го предизвикваше. Картината беше толкова красива и
впечатляваща. Конят пръхтеше с чувствителните си ноздри и като че ли
издишаше пара. Само след миг той започна да танцува и показва
нетърпението си да атакува. Гледах като хипнотизиран. Да, това беше най-
добрият воин в света. Бях сигурен, че в момента Баяр е в единение с бог
Тангра. Изведнъж започнах да разбирам българите, които разказваха
легенди за багатур-багаина и смятаха, че той е алп.

Не можех да разбера какво означава това, че багатур-багаинът е извадил

своите оръжия. Дали не искаше битката да продължи наистина, с бойни
оръжия, или така просто общуваше по-добре с Тангра?

Както и очаквах, бойният дух на Баяр не издържа и той предприе пръв

действие. Пришпори коня си и се втурна напред с две вдигнати ръце, с
оръжие във всяка. Досега не бях виждал такова нещо. Той беше захапал
повода в зъбите си и с глава направляваше коня, а с краката си,
притискайки го силно, го караше да завива наляво и надясно. По
възклицанията, които се носеха от всички воини, разбрах, че и останалите

331
воини не бяха виждали такова нещо. Баяр успяваше с крака и глава да
направлява коня си и в същото време се сражаваше едновременно и с
двамата воини. Те също бяха извадили своите саби и вече всичко ми беше
ясно. Въпреки че искрено желаех моят учител да победи, знаех, че това ще
бъде невъзможно, защото и двамата противници на Баяр бяха воини
ветерани. Те умело обграждаха багатур-багаина и се опитваха да го
издебнат в гръб. Баяр се сражаваше храбро и с изключителна ловкост.
Погледнах очите на Сиджими и там видях един особен блясък на
възхищение. Той явно оценяваше много високо нещата, които виждаше и
като опитен боец можеше да прецени по достойнство действията на
воините. Той също подкрепяше багатур-багаина и правеше това с не по-
малко ентусиазъм от останалите воини. По всичко си личеше, че и той не е
виждал такова майсторство. Още докато наблюдаваше, той се опитваше с
въображаем меч да повтори някои от действията на багатур-багаина.

Битката свърши скоро и съвсем неочаквано. Баяр издебна само един миг
разконцентриране на противниците и скочи върху им, като им нанесе удар с
двете оръжия едновременно от двете страни. Ветеранът с дългите мустаци
се стъписа за миг, опита да се прикрие с щита, но тласъкът беше толкова
мощен, че го повали във водата. Развръзката за другия воин беше също
толкова бърза и неочаквана. Баяр се изправи пред него и го засипа с удари
отляво и отдясно, като въртеше коня си ту с левия, ту с десния хълбок към
него. Мъжът накрая само се бранеше и постепенно се изсули във водата.

Така воините на Баяр удържаха победа в тази учебна битка и то най-вече

благодарение на самия багатур-багаин. След това победените вкараха
всички коне във водата и започнаха да ги къпят и разчесват със специални
костени гребени. Победителите се препичаха на брега и на майтап даваха
указания, като се шегуваха с другарите си във водата.

След като починахме и силите ни се възвърнаха, се прибрахме обратно в

поселението. Денят завърши с приятелски шеги и преразказване на
случилото се. Докато бяхме отсъствали, кочът, който Баяр беше заклал,
беше направен на курбан и всички с удоволствие ядоха, напичайки се на
огньовете.

332
 Животът ни със Сиджими продължаваше по този начин. Беше ми много
приятно да бъда с него. Сега си дадох сметка колко много ми беше
липсвало семейството досега. Обучението на тюрка вървеше много добре.
Той беше много възприемчив и се учеше бързо. След като възприе
отделните техники и постановки на бойното ни изкуство, той започна да
пита съвсем целенасочено за някои неща. По-късно разбрах, че Сиджими е
изпратен на запад с определена мисия, тъй като татаро-монголите събирали
мощ и като вълна се изправили срещу тюрките. Сиджими не беше дошъл
безцелно при българите. Него го беше привлякла нашата слава на малък
народ, който успява да устоява и да побеждава по-големи от него народи.
Ние бяхме смятани за експерти, именно затова Сиджими беше дошъл при
нас. Той искаше да се поучи от опита на нашето бойно изкуство.

Другото нещо, от което се интересуваше Сиджими, беше въоръжението и

бойните тактики на римляните. Римската империя се беше разцепила и след
управлението на Константин, се беше разделила на две части. Източната се
наричаше Рум или Ромелия, те се наричаха така, защото смятаха себе си за
римляни. Другите народи обаче я наричаха Византия, на столицата ѝ
Константинопол, която преди се беше наричала Византион. Столицата на
Западната Римска империя беше град Рим. Рим беше загубил своето
водещо значение и блясък. Сега той беше слаб и беден град, раздиран от
набезите на номадските племена. Днес Западната Римската империя беше
отслабена от непрекъснатите нападения на гали, вандали и вестготи.

Държавата със столица Константинопол беше богата, там се намираха

най-богатите провинции. Византийските императори властваха над света
със силата на своята армия, наука и култура. Всичко това научих от
разказите на Баяр.

Всяка вечер двамата майстори водеха безкрайни разговори. Баяр бавно и

много подробно обясняваше всичко, от което младият тюрк се
интересуваше.

Сиджими определено се интересуваше само от западната част на бившата

велика империя. Една вечер, както разговаряха, Баяр прозря намеренията на
тюрка и каза:

333
 – Решили сте да направите нещо много рисковано. Смятате, ако
монголите ви разбият или ви притиснат, да предприемете поход на запад и
да търсите нова родина в пределите на Римската империя. Така ли е?

Сиджими беше учуден и изненадан. Може би се чудеше с какво се бе

издал. Аз подслушвах тайно тези разговори и отдавна трябваше да съм
заспал, но почувствах, че думите на моя учител свариха неподготвен тюрка.
Затова любопитството в мен надделя и аз се изправих, за да виждам по-
добре израженията на лицата на двамата воини. По-късно осъзнах, че съм
се разкрил, но двамата се бяха вкопчили в такъв разговор-битка, че никой
не ми обърна внимание.

Баяр продължи. Изражението на Сиджими явно показваше, че всичко,

което българският воин му каза, е вярно.

– Ако тръгнете на запад, това означава да минете през земите на

българите, през обширните територии на дивите и войнствени хуни и да
стигнете до готите.

– Ако ни пропуснете?! – произнесе като въпрос тюркът, прекъсвайки по-

възрастния от себе си мъж.

– Дори ние да ви пропуснем, хуните са голям и много силен народ. Те ще

се изправят пред вас като стена и няма да допуснат да минете през земите
им. Днес, в този момент, кан Руа е най-великият владетел в степта.
Неговата земя е по-голяма от Рим или Рум. Неговата армия е най-
многобройна. Всеки народ, който има дързостта да му се опълчи, го грози
опасността да бъде унищожен. Не просто победен, а унищожен. Ако ви
пропуснем, вие ще се окажете заклещени между нас и тях. Ако решите, че
не можете да преминете, ще се обърнете срещу нас.

След като багатурът каза това, двамата дълго замълчаха. После Баяр реши
да продължи с разясненията си.

– Мисля, че всеки поход на тюрките на запад би означавал гибел и пълно

унищожение. Ще донесе нещастие и на останалите по-слаби народи.

– Но ако вие ни помогнете? – продължи да настоява тюркът.

334
 Досега никога не бях виждал Сиджими в такава светлина. Погледът му
блестеше. Всякакво примирение и подчинение пред по-стария от него воин
беше изчезнало. Той като че ли обвиняваше Баяр за отговорите, които
получаваше. Явно това, което българският военачалник му казваше, не му
харесваше. Държанието на тюрка ми се стори обидно и недопустимо. Чудех
се защо Баяр не вземаше мерки спрямо поведението на по-младия от него
тюрк.

Трябваше да минат много години, за да разбера, че грубостта на тюрка не

е била породена от надменност или от липса на уважение, а от страх.
Именно страхът и безизходната ситуация, в която тюрките бяха поставени,
беше накарала Сиджими да се чувства като обграден отвсякъде звяр. Така
той е бил готов да се обърне и срещу гласа на разума, който само му
съобщава, че греши. Едва тогава разбрах защо Баяр беше проявил такова
разбиране към грубото отношение на тюрка и го бе отминал без дори да му
направи забележка. Както казах, разбрах това в последствие, но в момента,
в който ставах свидетел на този разговор, бях изумен, че чувам всичко това.
Това още повече възбуди любопитството ми и аз се заслушах все повече и
повече.

Въпреки предупреждението на багатур-багаина дори да не си помисля за

преселение на запад, Сиджими упорито продължаваше да разпитва за
структурата, числеността и тактиката на водене на бой на римската армия.
Аз лежах, слушах и мечтаех с широко отворени очи. Вечер в сънищата си
разигравах битки, в които винаги излизах победител или сам разгромявах
цял римски легион. България беше най-западната точка, до която беше
достигнал Сиджими, и той също като мен понякога по цели вечери
слушаше притихнал и замечтан. Разбирах, че сме еднакво прехласнати по
това, че Сиджими се намесваше в разказите на Баяр точно там, където аз
бих попитал нещо и молеше за разяснение точно така, както аз бих
помолил. Така че за мен оставаше само да лежа, да слушам и да мечтая.

До този момент само бегло знаех, че Баяр като млад е живял в Рим и се е
бил на арена. Но той сам никога не ми беше разказвал за това време. Сега
лежах и слушах от неговата уста всичко, което разказваше.

335
 Една вечер, след многократни увещания от страна на Сиджими, той явно
склони да му разкрие тайната на римската армия. Първо бегло ни разказа
как се е бил като гладиатор на арената на един град, намиращ се близо до
Рим. После спомена, че се е бил на много арени из империята. За живота си
като боец на арената почти не ни разказа. Започна разказа си от там, че след
като доста дълго време живял като роб-боец и след като спечелил много
победи, носейки на господаря си много злато и уважение, той имал късмет.
Много от загубите на арената означавали смърт. Баяр каза, че толкова
много хора бил победил и толкова човешки животи на арената бил отнел,
че претръпнал съвсем. Животът му бил отвоювания живот между две
битки. Въпреки че гладиаторите се ползвали с много по-голяма свобода и
привилегия от останалите роби, той не можел да им се наслади, а и така и
не успял да се научи да пие вино и да ходи в бардаци с проститутки.

Тъкмо се канех да попитам какво е вино, бардак и проститутки, когато

Баяр продължи своя разказ.

Така животът му загубил смисъл и точно когато младият гладиатор се

чудел кога Тангра ще го повика при себе си, защото знаел, че смъртта идва
в такива моменти, се случило чудо. Като многократен победител Баяр бил
закупен от някакъв римски патриций, който държал да има "скита" в
гладиаторската си школа.

– "Скита", така ми беше името. Римляните не ни различаваха и всички от

изток ни наричаха варвари или скити. Някой ден чрез бойната си мощ ще ги
научим да ни различават и да знаят имената ни – каза багатурът.

– Ще ги научим да помнят имената ни – повторих много тихо на себе си

аз. След това си представих как римляните, някакви дебели, разплути и
плешиви хора, увити с бял плат, които никога не са се качвали на гърба на
кон, повтарят: "Тохол, Тохол..." Това не ми донесе никакво удовлетворение.
Какво като някакви плужеци знаят името ми, а и името ми значеше "дете".
Не разбирах защо Баяр толкова много държеше римляните да различават и
помнят имената ни. Аз предпочитах българите да знаят моето име и то да се
носи като легенда от уста на уста. Предпочитах името ми да бъде
произнасяно от тумир. Разбира се, когато получа истинско име, а не да се
казвам "дете".

336
 Баяр започнал да се бие на най-голямата арена в света, а тя се наричала
Колизеум и била висока като кула, но куха отвътре. Това била най-голямата
гладиаторска арена в света и била построена в Рим.

– Въпреки победите, очаквах смъртта да дойде всеки момент. Не виждах

смисъл от такъв живот. Битка след битка. Убивам един, втори, пети,
десети... Вече бях загубил интерес от това да се бия, да побеждавам и да
живея... Биех се по инстинкт. Правех го, защото от дете бях обучаван в
това, но като български воин бях учен и да размишлявам за смисъла на
нещата. От този живот ми идваше при следващата битка да отпусна
нарочно оръжието си и да се отправя при Тангра.

– Но, учителю – попита Сиджими, – нашият живот в степите не

представлява ли същото нещо? Битки, победи, оцеляване и отново битки,
каква е разликата?

– Много съм мислил за това. Всяка вечер имах тази възможност. Но ето
какво разбрах, разликата в това да си гладиатор и степен воин не е в това
как живееш или какво правиш. Животът на повечето български воини е по-
труден и суров от живота на гладиаторите, но все пак има разлика. Има
нещо малко, заради което си заслужава да живееш и да се бориш като воин,
и това е свободата.

Ние воюваме и умираме, за да бъдем свободни. Именно свободата води

нашия дух и предопределя действията ни. Ние се бием яростно, защото
знаем, че колкото сме по-силни, толкова по-свободни ще бъдем. Ние знаем,
че свободата е на върха на нашите мечове.

Като гладиатор аз се биех, но не знаех защо. Биех се заради самите битки,

за да измоля още малко живот. Воинът в мен се бунтуваше срещу такова
живуркане. Никога страхът да не умра не ме е водил в битките и в живота.
Много пъти мислех просто да поставя край, но знаех древния закон на
българите, че човек няма право сам да решава кога да сложи край на живота
си. Никой няма право да прекъсва орендата, която бог Тангра му изпраща.
Аз побеждавах, защото Тангра искаше така. Дори животът ми на роб по
този начин също беше нужен на Тангра. Не можех да разбера защо, но явно
Тангра изпраща изпитанията като част от живота на воините и не е наша
работа да разбираме и разсъждаваме, както и да прекъсваме това, което
337
Тангра ни е отредил. С времето спрях да разсъждавам върху живота си, но
във всяка битка влизах с идеята, че може да ми бъде последна и бях готов
да посрещна смъртта веднага, без никакво съжаление и тъга, по скоро като
изкупление.

Това продължи дълго време. Ето сега образи, събития и смърт вече се
смесват в спомените ми и имам усещането, че онзи живот не е бил мой. Все
едно, че съм живял живота на друг човек и съм откраднал спомените му.
Все едно онзи човек не бях аз.

Баяр се загледа с поглед вперен някъде отвъд времето и извън нашия свят.
След това като че ли се стресна и продължи:

– Този човек и до днес живее някъде в мен. Не го закачам, много рядко си

позволявам да наруша спокойствието му и да възвръщам спомените му.

Сиджими осъзна жеста, които учителят Баяр правеше за него, поклони се

почтително и тихо каза:

– Благодарен съм от цялото си сърце, учителю! Благодаря за жеста и за

честта, която ми оказвате!

Баяр като че ли не чу всичко това. Без да спира, той продължи разказа си,
а очите му все така бяха вперени в някаква точка отвъд времето. Той сякаш
отново виждаше всичко, което ни разказваше.

Така разбрах връзката в разказа на Баяр между времето, в което е бил

гладиатор, и римската армия.

– Един ден Тангра реши, че достатъчно съм бил роб и съм проливал кръв
напразно. Най-висшите гладиатори в римската империя бяха използвани
като военни инструктори. Един ден, по заповед лично на римския
император, бях един от дванадесетте избрани да бъдат военни инструктори
на легионите. Тъй като бях обучаван само в българското бойно изкуство,
отначало се наложи да прочета военното ръководство за римската армия на
военния стратег Венеций. Това е главното пособие, по което се водят
битките и се формират римските легиони. Освен това започнах да обикалям
кръчмите и да научавам оттук-оттам за римската армия. Никак не беше
трудно да извлека каквато си искам информация от подпийналите войници.
338
Така между часовете разкази за подвизите им, на които се наслушах, добих
много ясна представа за римската армия.

Разбрах, че армиите биват два вида. Римската армия, освен чисто бойна,
беше и представителна. Римляните държаха не само да имат армия, но тя да
изглежда така, че да респектира враговете и да ги кара да се съобразяват с
нейната мощ още преди да са решили да се срещнат с нея.

Така според трактата на Венеций обучението на легионерите трябва да

започне с маршируване. То продължава с различни военни маневри.
Римската армия се състои преди всичко от пешаци. Римляните са разбрали,
че бойният строй и маневрите на армията по време на битката са гаранция
за това да постигнеш победа. За това са нужни много упражнения и строга
дисциплина.

За разлика от римската армия, българската армия е обучена в съвсем друг

дух. При нас не се държи толкова на парадната, външна страна. Ние също
се отнасяме с голямо внимание към снаряжението си, но причината, поради
която правим това, е различна. Така например при нас за недобро
поддържане на ризницата, доспехите, сбруята или оръжието наказанието е
смърт. Но ние не лъскаме оръжието и доспехите си, за да заслепим с
блясъка им хората, които ни наблюдават. Ние поддържахме оръжието и
доспехите си, за да ни служат по време на битка и да не ни предадат.
Нашите воини се обучават, за да бъдат много добри воини, да могат в
двубой или битка да побеждават всеки враг. Но всичко, което правим, е
подчинено на битката и на това да бъдем все по-силни и по-силни. И ние
също както и римската армия сме дисциплинирани, но произходът на
дисциплината при нас и при тях е различен.

Римляните са дисциплинирани по принуда. Те са такива, защото

командирите им го изискват и за да не се разпадне римската армия. Иначе
тя е сбирщина от различни народи. Всеки легионер вярва в различен бог и
само парите, печалбата и страхът карат воините да воюват. За да се
управлява една такава армия, е нужна строга дисциплина и военен устав, на
който всички да са подчинени.

Българската армия също се слави със строга дисциплина и точни правила,

на които всички се подчиняваме, но това не става по принуда, а по
339
убеждение. Нашата армия е съставена само от българи и всеки един от нас
знае, че Тангра и нашите предци са ни завещали да бъдем дисциплинирани.
Ние знаем, че дисциплината сплотява нашия народ и ни превръща в
монолитен, стегнат юмрук и само това е начинът да оцелеем. Не само да
победим, а да побеждаваме и да оцелеем.

При римляните всичко е някак външно, то се изисква, прави се по

принуда, не е вътрешно убеждение на воините. При нас нещата идват
отвътре.

След това Баяр разказа, как е бил военен инструктор в един от римските
легиони. Гладиаторите били смятани за най-добрите бойци в двубои. Така
Баяр подготвял воините само в техники на двубои. За маневрите и бойните
техники и тактиките по време на битка те имали други инструктори.
Инструкторът по маневри на легиона, в който Баяр бил зачислен, бил един
стар воин-ветеран, който бил германец и вместо да се пенсионира, решил да
стане инструктор. Той бил воин и служил в легион повече от тридесет
години. Германецът се възхищавал от бойните умения на Баяр! Той бил
участвал в много войни и бойни походи, но бил впечатлен от това, че Баяр
бил убил три пъти повече хора в живота си, отколкото той. Така той приел
Баяр да му стане учител. Двамата много харесвали да се дуелират с
рудиуси. Именно от него Баяр възприел идеята заниманията с оръжие при
българите да се провеждат с дървени мечове и саби. И пренесъл тази
практика и сред българите, които дотогава използвали и в битки, и в
упражнения истинските си оръжия и много често се наранявали. Дървеният
рудиус, въпреки че не можел да реже, бил по-тежък от железния римски
гладиус и нанасял тежки поражения. Освен това така укрепвал ръката на
воина, че после в битка той използвал истинския гладиус с лекота.

Баяр откачи дървения си рудиус от стената и разказа на Сиджими как това

бойно оръжие, заимствано от древните гърци под влияние на испанския
(иберийския) широк къс меч, се е превърнало в гладиус.

– Колкото по-близък става боят, толкова по-къс трябва да е и мечът. Така

той става по-силен, по-трудно е да бъде счупен, по-бързо и лесно се върти.
Днес битките между западните армии се водят почти гърди в гърди.

340
 – Учителю, но ние не воюваме така? Коя тактика за водене на бой е по-
добра? – попита тюркът.

– Смятам, че нашата тактика ще бъде печеливша, но все пак докато не се

стигне до битка, нищо не се знае. Освен това зависи кой ще застане начело
на двете армии. Мисля, че хуните ще бъдат първият народ, които ще
потвърдят думите ми или ще ме опровергаят. Ще изчакаме да видим как ще
се справи кан Руа.

Друга една вечер Баяр разкри на Сиджими структурата на войската на

римляните. В миналото, когато Империята била единна, разполагала най-
много с десет-единадесет легиона. Всеки легион се състоял от бойна част и
от голяма армия, която го обслужвала и отговаряла за продоволствието, за
предвижването и всякакви други дейности. Легионите се разполагали само
в провинциите. В Италия се избягвало вкарването на легиони или ако
имало, те били два-три, а в самата метрополия Рим това било забранено.
Всеки легион имал име, златен орел и фашии. Златният орел в римската
армия бил смятан за знаме. Освен това всеки римски легион носил със себе
си фашии (По-късно именно на тях било наречено фашисткото движение, от
фашии.) Това е сноп пръчки, към които е превързана една брадва.

– Дълго не можех да разбера смисъла на фашията – каза Баяр. – Чак след

време разбрах, че тя като че ли казва: "Империята е съставена от много
народи (пръчки), но вие, легионът, сте нашето оръжие (брадва) и трябва да
ни браните". Легионът беше брадва сред пръчки и трябваше да сече, ако се
наложи. Легионерите смятаха, че фашията им дава право да властват над
останалите народи.

– Римляните – продължи Баяр, – въпреки че се смятат за много по-

цивилизовани от нас, всъщност са много суеверни. Тяхната древна вяра е
объркана и неясна. Не напразно някаква нова религия я е изместила.
Въпреки че и новата религия не ми е много ясна и не е воинска. Най-
чудното е, че древната им религия е заимствана от гърците, а новата – от
евреите.

Та основната единица на всеки легион е контуберниумът, който се състои

от осем човека. Десет контуберниума сформират бойна част – центурий. Тя
се командва от центурион и има осемдесет човека.
341
 Изведнъж слухът на Сиджими се изостри. Усетих колко много го
интересува това, което Баяр започна да обяснява.

– Шест центурия сформират по-голяма бойна част – кохорта, а легионът

се състои от десет кохорти.

Сиджими мълчеше. След малко каза:

– Значи легионът е с обща численост четири хиляди и осемстотин души?

– Не, не е точно така. В римската армия нещата никога не са прости и

ясни. Не знам защо, но първата кохорта на всеки легион е по-голяма и се
състои от осемстотин човека. Така че легионът се състои от около 5 500
човека.

Тази вечер Сиджими беше щастлив. Явно беше научил това, към което се
беше стремил.

Нещата между Баяр и Сиджими не се ограничаваха само във вечерни

разговори. Обикновено след такъв разговор на другия ден Баяр ни
показваше на живо за какво е говорил предната вечер. Така след разговора
за легиона, на другия ден трябваше да облека римски дрехи и бойни
доспехи и да бъда римски воин. При което отнесох голяма порция лашкане,
бой и поваляния. Въпреки че бях мечтал за момента, в който ще облека
римски или персийски доспехи, сега не бях щастлив и не се радвах особено.
Баяр не само ни даваше дрехите и доспехите, той ги наричаше с
оригиналните им имена, а ние ги повтаряхме. Така малко по малко
започнах да се запознавам с римския език, който той. Не знам защо,
наричаше латински.

За да почувстваме по-добре духа на римската армия и да разберем как се

чувстват легионерите, Баяр ни караше да се обличаме като римски войници.
Отначало двамата със Сиджими се съблякохме съвсем голи. След това
облякохме бели ленени ризи. Ризите и панталоните бяха измислени от
номадските народи, а хуните бяха запознали с тях западния свят. Вълнените
гащи, които римляните носеха, бяха по-къси от нашите и се наричаха
феминалия. Българските гащи бяха подобни, но по-фини и понякога ние
носехме кожени дрехи. Коженият панталон беше по-тежък, но пазеше по-

342
добре от вятър и пречеше краката ни да се протриват. След няколко дни с
феминалия краката ми останаха гладки, без нито един косъм по тях. След
като се облякохме така, Баяр ни предложи по един дълъг вълнен червен
шал. Той ни показа как да го навием около врата си, а след това да го
оставим свободно да пада. Тъй като в юртата беше топло, аз отказах да се
омотая с шала. След малко разбрах колко бях сгрешил.

Римляните бяха обути с кожени сандали, които бяха подковани отдолу с

железни кабари. Те се наричаха каличи. Отдолу подметката се състоеше от
два-три слоя кожа. Тъй като сандалите не бяха носени отдавна, те бяха сухи
и много убиваха.

След това Баяр ни обясни, че римските легионери са два типа – римски

граждани оформят основния легион, а наемните войници оформят
допълнителни бойни съединения. Редовните легионери носеха кираса –
боен доспех изграден от метални пластини. Допълнителните отряди носеха
плетени метални ризници, които се наричаха хамата. Такава ризница вече
много пъти бях носил, затова помолих багатур-багаина да ми позволи аз да
облека доспехите на редовните легионери. Българската ризница естрьогни-
кюпе беше точно като римската хамата. Баяр обясни, че това защитно
облекло е създадено от степните народи и чрез българите и хуните е
станало достояние на западните народи и много бързо е било възприето от
тях.

Така аз взех металната броня, а Сиджими беше принуден да сложи хамата.

Отначало бронята не ми тежеше много. Освен това вече бях свикнал да
нося българска броня. Трябва да отбележа, че българските брони бяха по-
леки от римските и в нищо не им отстъпваха. Освен това нашата ризница
позволяваше много по-голяма свобода на движение. Моята броня беше
много неудобна и когато се опитвах да вдигна ръка или двете ръце
едновременно, металните плочки се впиваха във врата ми. Сега разбрах
защо ми беше нужен червеният шал, който Баяр ми беше подал и
настояваше да увия около врата си. Оцених и това, че римската броня не
можеше да се използва от конници.

Много трудно ми беше да свикна с римския шлем. Той се състоеше от

желязна каска, на върха на която имаше красиви червени пера. Под каската

343
от двете ми страни се спускаха подвижни надскулници. Каската имаше по-
дълга козирка, която стоеше отзад. Ние, българите, бяхме свикнали да
воюваме без шлемове, а на главите си носехме висока кожена шапка. Така
че шлемът ми тежеше, надскулниците ограничаваха погледа ми и ме
принуждаваха още повече да движа главата си. Този шлем се наричаше
касис и може би можеше да предпази при удар е късия римски меч, но ми
се струваше, че нямаше да успее да спре удар на дълъг български меч или
сабя.

Попитах Баяр как касисът пази римляните.

– В битка те са толкова близо, че не могат да нанесат силен разрязващ

удар. Освен това мечът им е по-лек, а и са защитени зад щитовете си. – като
каза това, багатурът ни показа един огромен щит. Той беше полукръгъл и
доста голям. Вече бях виждал този щит, когато Баяр ни беше запознавал с
въоръжението на другите армии. Той беше боядисан в червено, с
изрисувани златни крилца. За мен този щит беше много тежък. Българите
носехме малки кръгли щитове.

Последното нещо от въоръжението на римските легионери, което

завършваше цялостното ни въоръжение, се наричаше кинчило милитори.
Това означаваше боен колан, на него се закачаше огниво, манерка с вода,
ножница за меча и куп други полезни неща. Направих забележка, че това
съоръжение много ми прилича на българските бойни колани.

Баяр ми обясни, че бойният колан е измислен и първоначално е носен

само от българите, но след това от нас са го заимствали всички останали
народи.

– Дори днес във византийската армия той продължава да се нарича

"български колан".

Това обяснение ме накара да се гордея.

Така екипирани ние седяхме по цели дни и Баяр ни показваше техниките

на римляните. Бях виждал багатура да се бие само като българин и въобще
не бях предполагал колко много и различни методи владее. Струваше ми се,
че не е човек, а боен алп. Всичко това не можеше да се научи само в един

344
живот. Дори командите, които Баяр подаваше, не бяха на български. Той
постоянно викаше: "Тай! Тай! Тай!"

Сигурно двамата със Сиджими сме били интересна гледка, защото на

всяко наше занимание се събираше голяма тълпа зрители. Те искрено се
забавляваха с нашата непохватност, а когато някой от нас успееше, от
гърдите им се отронваше стон на възхищение. Аз също се бях забавлявал,
наблюдавайки упражненията на останалите българи. Сега разбрах, че
когато гледаш отстрани, нещата изглеждат много лесни, но когато си вътре
в упражненията или в бронята, е много трудно и едва тогава можеше да
оцениш истинската стойност на това, което се прави. Така например в
началото сандалите много ми убиваха и обелиха кожата на краката ми. Това
ме караше да страдам и всяка крачка предизвикваше ужасна болка и
неприятно усещане у мен.

Като виждах как ни гледат, радват ни се и се смеят останалите воини,

съжалих за случаите, в които аз вътрешно се бях присмивал на бойците,
които бях наблюдавал.

Баяр ни учеше как да вървим напред, да се бутаме с щитовете и да

нанасяме удари с късия меч. Той отряза два дървени меча от тези, с които
се упражнявахме, и те се превърнаха в дървени гладиуси.

Усещането да си римски пехотинец не беше никак приятно. Щитът беше

много тежък, шлемът тежеше на главата ми, а ризницата ограничаваше
движенията ми. Ужасът настъпи, когато един ден Баяр ни натовари с пълно
бойно снаряжение и двамата със Сиджими трябваше да изминем
разстоянието, което всеки римски пехотинец трябва да измине за един ден.
Сандалите ми убиваха. Беше кошмарно. Баяр се движеше, яздейки кон, и
само ни насърчаваше. На другия ден със Сиджими не можехме да
помръднем. Благодарих на Тангра, че съм се родил в конен народ и съм
конен воин. Изпитвах съчувствие към всички народи, които воюват като
пешаци.

Въпреки че времето ми беше заето почти изцяло от заниманията със

Сиджими и Баяр, опитвах се да обръщам внимание и на Тарвил. Все пак
чувствах как Тарвил ревнува от Сиджими и се отнася с неприязън към него.
Трябва да призная, че посещавах Тарвил и неговото семейство не толкова
345
заради своя стар приятел, колкото за това да се намирам по-близо до Баяра.
Тя ставаше все по-красива и женствена. Понякога двамата с нея искахме
разрешение от родителите ѝ и се разхождахме. Обикаляхме из степта,
гледахме звездите. Понякога палехме огън, Баяра говореше за себе си; тя
мечтаеше да стане най-известната жена воин в света. Понякога ме
разпитваше за някои бойни техники, интересуваше се от Сиджими и от
всичко най-ново, което бях научил от Баяр.

Мечтите на Баяра не бяха нещо изключително. Българките винаги се бяха

отличавали с голяма свобода и самостоятелност. В древността гърците,
които се славели с това, че са създали демокрацията, когато видели с каква
свобода разполагат българките (скитките), създали легенда за амазонките.
Въпреки демокрацията, гърците не смятали своите жени за равноправни
същества и те нямали право да участват при вземането на решения на
тяхното народно събрание (демос). Така "цивилизованите" гърци били
впечатлени от свободата, е която разполагали номадските жени.

Баяра беше достойна наследница на древните номадски амазонки. Все пак

българките, въпреки че минаваха бойно обучение, много рядко се
включваха в редовете на армията. Това ставаше само когато мъжете
липсваха и поселението беше нападнато или в изключителни случаи. За
разлика от българките, хунските жени вземаха участие и в бойните походи
на хуните, Баяра мечтаеше именно за това. Тя искаше да предприеме
пътешествие по света и да покрие името си със слава като непобедима жена
воин. Именно затова тя толкова подробно ме разпитваше за Сиджими,
когото тя смяташе за свой пример. Всеки път, когато оставахме насаме с
Баяра, мечтаех за това да заговорим за нас двамата и да разкрия чувствата
си. Очаквах тя да разкрие тайната си и да сподели с мен, че ме харесва, но
това така и не се случваше. Баяра беше обсебена от мечтата да стане
прославена жена воин. Това ме накара едва ли не да мразя разговорите за
битки и война, които водехме, и още повече да се влюбя в нея. Въпреки
това понякога виждах как докато говорим, тя мечтаеше с широко отворени
очи и дори не обръщаше внимание на това, че съм до нея. А беше толкова
красива, нежна, чувствена и в същото време решителна и пламенна.
Влюбвах се все повече и повече. Колкото по-малко ме забелязваше тя,
толкова повече се влюбвах в нея. Във всеки свободен миг вече мислех и
мечтаех само за нея. С нетърпение очаквах нашите разходки и вечерите, в
346
които ще гостувам на приятеля си. Той беше все по-недоволен от мен и не
скриваше презрението си към мен, че мога пред него да предпочета
чужденец или жена. Знаех за отношението на Тарвил, но нищо не можех да
направя.

Баяра вече нищо не споменаваше за дядо ми, за пророческите си сънища и

видения и за това, че иска да стане шаман. Не знаех какво ставаше. Дали
шаманството не е било за нея само етап от живота ѝ?

Това, че бях влюбен се отрази и на бойната ми подготовка. Когато Баяра

ми обърнеше внимание или когато предстоеше скоро да се видим, аз
вършех всичко с желание и ентусиазъм, но през останалото време изпадах в
нещо като дупка. Тези колебания в желанието, с което се занимавах с
бойното изкуство, ме изненадаха. Отначало не знаех какво става, по-късно
не можех да измисля как да го променя.

Сиджими също беше забелязал непостоянството ми, защото непрекъснато

ме хокаше, че съм разсеян, че не съм безупречен. Въпреки това учителят ми
явно разбираше какво преживявам, защото нито веднъж не се намеси
строго, а ме остави на мира.

Тъй като бях настроен на вълна снаряжение и въоръжение, започнах да

подпитвам Баяр за ризницата, която висеше над моя одър. Отначало бавно и
с нежелание, но той започна да ни разказва за Персия и персийското
въоръжение. Персия била другата голяма империя след Римската. Тя била
много по-древна и не по-малко могъща и силна.

Усетих как интересът на Сиджими към разказа на Баяр намаля, но пък на

мен ми беше много по-интересно да слушам за Персия, отколкото за Рим.
Освен това този разказ не белеше краката ми, не ме натъртваше и не
оставеше тялото ми без косми.

Отначало тя се наричала Патрия, на едно от царствата, които днес са в

нейния състав. После патрийските владетели започнали чрез победи и
съюзи да присъединяват към себе си останалите царства и така се получила
Персия. Всъщност народът се наричаше иран, но гърците ги наричали
перси и така те станали известни на света. Огромна империя, в състава на
която влизали много държави и подчинени народи. Те владеели целия

347
среден свят – от дива Европа до Изтока. Персийският владетел се наричал
шах, а първия владетелски род, Баяр го нарече династия, се наричал
Ахемениди. Та този род бил не по-малко велик от нашия свещен род Дуло
или от тюркския Дулче и Кюнграт. Тези Кюнграт сред българите били
известни като Ерми.

Като чу имената на тюркските владетелски родове, Сиджими се изпъчи и

изпълни с гордост. Той като че ли стана два пъти по-едър. Освен това
самият Сиджими произлизаше от рода Дулче и както разбрах, беше един от
синовете на тюркския хан. Искрено се учудих. Наистина не знаех, че
Сиджими е един от владетелските синове на кана на тюрките. Кой беше
той? Дали не беше техният канартикин – първи син и престолонаследник на
кана, или беше боил таркан – втори син. Можеше ли някой ден тюрките да
бъдат предвождани от мъжа, е когото бях живял толкова време в една
юрта?

За да го подразня, аз казах:

– Дулче и Дуло не са ли един и същ род?

Като чу това, Сиджими много се възмути, но не посмя да каже нищо за

рода на българските владетели. Аз не знаех дали двата рода нямат нещо
общо, но наистина ми звучаха много сходно.

– Все пак, учителю, кой род е по-могъщ – нашият род Дуло или
персийските Ахемениди?

Баяр се намръщи, с което ясно показа, че сега не е времето да уточняваме

това и дори не ме удостои с отговор. После започна да сравнява Рим с
Персия и римското въоръжение и тактики и персийските. Беше ми скучно и
реших да попитам за това, което ме интересуваше.

– Учителю, разкажете ми пак за персийските доспехи, които са над одъра

ми.

Баяр не скри недоволството си от това, че го прекъсвам и вече няколко

дни настоявам да ги облека, но все пак ни разказа следното.

348
 – Тази ризница е принадлежала на персийски благородник. Тя е специална
и досега винаги ми е служила вярно в битките. За разлика от римската
ризница, тя не е изплетена от един слой метални пръстени, а от три в
специална плетка. Освен това, за разлика от римските халкички, които са
закалени, персийските са меки и от специална сплав. Така персийската
ризница е три пъти по-дебела и при удар не предава удара в тялото, а поема
и омекотява силата му. Въпреки че е по-дебела, тя е много по-лека и
гъвкава.

Баяр прекъсна разказа си и каза:

– Тохол, донеси я!

Точно това бях чакал толкова време, затичах се и веднага се върнах с

ризницата в ръце. Баяр продължи:

– При попадане на удар в ризницата тя се деформира и след това трябва

отново да се изплете на онова място. Много пъти досега ризницата ме е
спасявала и мога да кажа, че благодарение на нея съм жив.

Баяр знаеше желанието ми да облека бойната му ризница и затова ми

разреши да я сложа. Веднага оцених колко полека е тя от българската и
римската. За съжаление ризницата ми беше много голяма и следващите дни
много се измъчих с нея. Въпреки това настоявах и я обличах всеки път,
когато упражненията ни го налагаха.

Една вечер Баяр ми обясни, че е настъпило времето, в което да

предприема пътешествие, да очаквам поличба, която Тангра ще ми изпрати
и ще ме насочи към това какъв ще бъде Пътят ми – на воин, на колобър,
шаман или някакъв друг. Освен това трябваше да получа просветление и да
науча истинското си мъжко бойно име. Пътуването ми щеше да бъде
направлявано от великия дух на степта и Силата щеше да реши къде да ме
отведе. Аз не биваше да нося оръжие или да се съпротивлявам на орендата.
Следващите дни, седмици, а може би, и месеци трябваше да се слея с
орендата и да стана духовен воин на Тангра. Трябваше да се отрека от себе
си и живота си, за да разбера какъв живот е избрал за мен нашият Бог.

349
 Това пътешествие беше различно за всеки воин и всеки го преживяваше
по различен начин. Каквото и да се случеше в това магическо пътуване,
всеки го запазваше за себе си и никой не споделяше какво точно е преживял
или видял. Знаех, че всеки воин се е срещал очи в очи с Тангра и по
мълчанието им разбрах, че наистина е така. Смяташе се, че всеки воин,
отправил се в такова пътешествие, открива най-дълбоките същности на себе
си и душата си. Много от тях не харесваха това, което разбираха за себе си,
затова мълчаха и в никакъв случай нямаше да споделят това, което са
преживели.

Думите на Баяр ме учудиха не заради това, което чувах, аз цял живот бях
очаквал това да се случи, а защото тези пътувания винаги се предприемаха
през пролетта или ранното лято. Тогава природата беше жива и нямаше
опасност младежите да измръзнат или да пострадат. Аз бях очаквал да
проведа това пътуване през другата пролет. Според Баяр обаче дядо ми
настоявал да тръгна веднага. Така му били казали духовете.

На другата сутрин се облякох и излязох от шатрата. Сиджими още спеше

и не успях да се сбогувам с него, но отвън ме чакаше старият шаман.
Застанах пред дядо и пред Баяр и очаквах да ми дадат някакви напътствия,
но вместо това двамата просто ме потупаха по рамото и ми пожелаха успех.
Стоях и се чудех какво да правя и накъде да поема. Гледах въпросително
към двамата по-възрастни от мен мъже, но те – се правеха, че не ме
забелязват. Така разбрах, че ще трябва сам да се справя с това, което ми
предстоеше. Постоях, постоях и тръгнах просто ей така, без да знам накъде.
Двамата не искаха да се намесват в моя избор. Затова тръгнах накъдето ми
видят очите. Доверих се на Тангра и така започнах пътешествието си.

До такава степен бях решил да вървя без да мисля накъде отивам, че дори
не можех да си спомня в каква посока съм напуснал селището. Вървях
бавно, защото очаквах пътуването да бъде дълго и изтощително. Знаех, че
във всеки момент може да ми се наложи да разчитам на всичките си сили и
колкото повече са те, толкова по-добре.

Вървях дни наред. Вечерите спях под открито небе. Степта беше
безкрайна. Еднообразният релеф не се нарушаваше от нищо. Вече наистина
не знаех къде се намирам, в българска територия ли съм, а може би вече

350
скитах из земите на хуните или на друг народ. Ден след ден, събуждах се,
ставах и ходех. Вече толкова дълго правех това, че забравих, че някога съм
имал друг живот. Имах чувството, че цял живот така съм се скитал.
Вечерите ставаха все по-студени, което ми напомняше, че зимата
наближаваше неумолимо. Една тънка мисъл на притеснение и страх се
прокрадваше в душата ми. Щях ли да оцелея сам в степта, след като
народът ни едва оцеляваше в ледените сурови зими? Как щях да удържа на
свирепия студ? Какво да правя?

Отблъсквах тези мисли и се опитвах да не мисля за оцеляването си. Сега

трябваше да насоча мислите си към Тангра и да се опитам да оставя
орендата да ме води.

Зимата настъпи без да я усетя. Една вечер както винаги се загърнах с

наметалото си и мислех, че ще заспя, но съвсем скоро се разбудих. Над
степта ръмеше лек дъжд. Опитах се да се покрия с наметалото, за
съжаление то беше много късо. Дъждът постепенно започна да се усилва.
Капките ставаха все по-големи и бяха ледени, дъждът се засилваше. Съвсем
скоро той започна да плющи като удари на бич по гърба ми. Тъй като бях
легнал под открито небе, наложи се да се преместя и да потърся подслон.
Вървях в тъмното, но още не бях съвсем разсънен. Почувствах как
постепенно се изкачвам по някакъв склон. Вървях на сляпо, ту изкачвайки
се, ту слизайки надолу. Явно степта беше преминала в леки хълмове. Не
можех да видя това, защото облаците затулваха луната и ми беше
невъзможно да се ориентирам или да виждам накъде вървя. Изведнъж се
спънах в някакъв камък, тревата беше мокра и хлъзгава. Опитът ми да
остана на крака и да запазя равновесие завърши с това, че направих няколко
кълба и не спрях, докато не достигнах основата на хълма. При падането бях
наранил глезена си, защото той силно ме болеше и доколкото можех да го
опипам, се беше надул. Въпреки болката, вниманието ми беше привлечено
от това, в което се бях препънал. Запълзях нагоре и въпреки хлъзгавата
трева, скоро се намирах там, където исках. Доколкото успях да опипам, бях
се спънал в камък, който препречваше входа към много плитка пещера.
Дори не беше пещера, това по-скоро беше плитко леговище, а входът му
почти напълно бе препречен от плоската каменна плоча, в която се бях
препънал. Изтупах наметката си от дъжда, застлах я и внимателно легнах

351
вътре. Тъй като не можех да се изтегна, цяла вечер спах свит на кълбо като
животно.

Сутринта бях схванат, едва възвърнах нормалната си форма. Дъждът беше

станал по-силен и цяла вечер бях треперил. Понеже бях легнал мокър, все
още не бях изсъхнал, а нямаше никакъв начин да запаля огън. Още докато
лежах, реших повече да не посрещам вечерите неподготвен и навън, освен
това почувствах глад и жажда.

Изправих се пред входа на леговището си и се огледах, за да се

ориентирам или да видя дърво. Докъдето погледът ми стигаше, се беше
ширнала степта и само тук-там се издигаха леки възвишения, върху които
обаче не се виждаше и следа от дръвчета или храсти. Гледах, за да видя
някакво животно, но не се забелязваше такова. Въпреки това се заех да
пригодя по-добре мястото за спане. Исках да го направя толкова дълбоко,
че да мога да спя протегнат. Доколкото можах да видя, никъде наоколо не
се виждаше място, което да обещава да е по-добро от това, което вече бях
намерил. Така реших, че Тангра ме е насочил именно към това място.
Намерих малък плосък камък и започнах да дълбая пръстта и да
разширявам бърлогата си. Пръстта беше мека и отначало всичко вървеше
добре. Проблем имах с изхвърлянето на пръстта навън, защото трябваше да
я греба е шепи и ръцете ми скоро се израниха. Въпреки това продължавах
да дълбая. От работата започнах да ожаднявам, затова навън, малко встрани
от входа на убежището си, издълбах яма и прокопах улейчета, така че
стичащата се по склона вода да се събира в нея. Водата беше мътна и кална.
След като се напих, започнах все по-отчетливо да чувствам глад, но това
беше преодолимо и реших да продължа работата си, без прекъсване и
забавяне.

Докато работех, пред очите ми се разкриваше странна картина. Това, в

което бях попаднал, беше нещо като жилище, то беше с четири каменни
стени и каменна плоча за покрив. Едната стена беше по-тясна от другите и
служеше за вход. Именно в нея се бях препънал. Така че след като разкрих
и четирите стени, единствената посока, в която можех да дълбая, беше
надолу. Колкото повече се спусках, толкова по-високо ставаше убежището
ми и все по-трудно беше да се работи. Входът беше доста тесен и все по-
дълъг път се налагаше да изминавам, за да мога да изхвърля пръстта навън.

352
Така ме завари втората нощ. Камъкът беше влажен и студен. Почти не спах,
цяла вечер треперех и търсех някаква по-топла част в мен, от която да се
стопля. Глезенът ми все още ме болеше и през целия ден се съобразявах с
него. Цяла вечер ту седях, ту лежах и се опитвах да дишам в дрехите си, за
да се стопля. Отвън обаче ставаше все по-студено. По едно време започнах
да се разтривам енергично с длани, за да се стопля, но скоро се изтощих и
разбрах колко отдавна не се бях хранил и колко бях изморен.

Сутринта я посрещнах свит като спящо в снега куче. Сетих се за Бьор и

тази мисъл ме зарадва. "Какво ли прави моят приятел, дали му липсвах?"
Сещайки се за Бьор, се сетих и за дома, тази мисъл стопли корема ми.
Знаех, че някои от пътуванията на младите воини продължаваха няколко
седмици, някои три-четири дни, но аз бях в безизходица, с този надут
глезен не можех да се върна бързо. Въобще не знаех дали ще успея да се
прибера в стана ни. Знаех, че по някакъв начин трябваше да докажа
мъжеството си и воинското си ниво и да получа поличба за воинското си
име, но не виждах как щеше да стане това. Не виждах особен смисъл и в
това да се вра в тази дупка. В нея нито ми беше топло, нито можех да си
почина добре, а и ставах все по-гладен и по-гладен. Една част в мен
настояваше да се предам и да поема обратния път към дома, друга ми
шепнеше, че това ще е позорно завръщане и проява на малодушие. "Нима
за това се бях готвил толкова през целия си живот, при първия сблъсък с
трудностите да се откажа и да се върна обратно!" Тогава опипвах
медальона, пунгията с пръст от саракта, която сам бях пренесъл през
световете и костичката си. Това ми даваше нови сили, припомняше ми кой
съм.

Въпреки тези мисли, инстинктът ми за оцеляване надделя и след като се

събудих, бавно се изправих, събрах целия си багаж, завих се с наметката,
отидох до локвата, пих от нея и поех по обратния път. Дъждът беше доста
силен и ми пречеше да виждам накъде вървя. Тръгнах в посоката, от която
смятах, че бях дошъл. Тъй като куцах и се движех доста бавно, реших, че
ще ми трябват много дни и седмици, докато срещна човек. Скоро всичките
ми дрехи бяха мокри, натежаха, лепнеха по тялото ми и правеха
придвижването ми още по-мъчително. По пътя търсех да видя някакъв
клон, който да използвам като тояга, на която да се подпирам и по този
начин да облекча бол-, ката в наранения си глезен. Нищо такова не виждах.
353
Въобще не виждах дърво, цялата степ беше равна като тепсия, а най-
високото нещо в нея беше изсъхнала трева, която самотно се извисяваше
тук-там. Докато вървях, за да не обръщам внимание на трудностите и да
минава по-бързо времето, си говорех сам. Представях си как обяснявам на
Баяр защо съм прекъснал пътуването си, но така, че да не звучи като
оправдание. Говорех за болката, за безсмислеността на мисията си, за това,
че съм гладен и дори обещавах след като се оправя, веднага да тръгна
отново на пътуване и тогава да го доведа до успешен край. Не знаех какво
означава "успешен край", но продължавах да си говоря и като че ли думите
от собствената ми уста ми даваха сили и увереност да продължа.

Докато говорех, си представях лицето на багатур-багаина и се опитвах да

разбера как ли ще реагира той на постъпката и думите ми. Дори когато си
го представях, лицето на Баяр си оставаше безизразно и непроницаемо. И
така аз вървях и продължавах да го увещавам в правотата на взетото от мен
решение да се върна. Случваше се обаче нещо странно, колкото повече
слушах думите, които изговарях, толкова по-неубедителни и смехотворни
ми се струваха те. Това си беше чист страх! Предавах се! Пречупих се!
Изведнъж, вместо да се оправдавам, започнах да се самообвинявам: "Да,
наистина, аз се предавах и никакви оправдания нямаше да ме спасят от
презрението на Баяр и останалите ми другари и командири, а и от моето
собствено презрение!"

"Преспал на открито няколко вечери, валяло дъжд, било му студено и бил

гладен, болял го глезенът и се отказал" – така щяха да говорят воините.
Произнесох тези думи на глас и чух колко тежко звучат. Те бяха като
присъда издадена над страхливец. Като чувах нещата, като че ли по-добре
ги осъзнавах. Изведнъж взех категоричното решение да се върна обратно
назад в степта и дори с цената на живота си да продължа "пътуването" си
докрай. Знаех, че решението ми можеше да коства живота ми, но не можех
да си представя как ще живея цял живот с петното на безчестието.
Предпочитах да съм мъртъв, отколкото цял живот да виждам презрението
или съжалението в очите на съплеменниците си, когато се сетеха за първата
ми воинска постъпка и за първата ми битка със Силата.

– Не, аз няма да се предам! Ще издържа докрай! – извиках силно,

гледайки нагоре.

354
 Думите изкрещях към Тангра. Дъждът плющеше по вдигнатото ми лице и
заглушаваше гласа ми. Но аз не Спрях до тук. Мозъкът ми трескаво
продължаваше да работи. Чувствах, че трябва да кажа още нещо на Тангра.

След малко продължих да викам:

– Дори и мъртъв, аз пак ще победя!

След това нещо стисна силно гърлото ми. Като че ли огромна ръка
прекъсна виковете ми. Задавих се и силно се разплаках. Сълзите ми се
сливаха с дъжда, а воплите ми ставаха част от плющенето на водните
капки. Коленете ми се подгънаха и така, протегнал ръце към Тангра, на
колене и с лице насочено към Бог, се почувствах най-незначителното
същество в света. Кой бях аз? Какъв бях аз? Аз бях нищо! Останах така
дълго време. Продължавах да плача, а дъждът отмиваше сълзите ми. Не
чувствах студ или неудобство. Чувствах се предаден. Да, Тангра ме беше
предал. Беше ме затворил в някакъв капан между страха и оцеляването и
смелостта и чувството за чест. Аз вече бях избрал, по-добре смърт,
отколкото безчестие. Въпреки това смятах, че не заслужавам такава участ.
Досега бях правил всичко както Тангра беше поискал от мен. Защо той ми
отвръщаше по този начин? В този момент се почувствах уловен и предаден.
Мина доста време докато осъзная къде съм и какво се случва е мен. Знаех,
че ако остана още малко така, ще умра тук и па място, но смъртта вече бе
престанала да ме плаши. Аз бях в общение с Тангра и бог ми каза, че иска
да умра. Какво толкова? Щом Тангра иска, така да бъде.

Докато разсъждавах така, се сетих за думите на Баяр, че воинът трябва да

се бори докрай.

"Дори когато всичко показва, че битката е безсмислена и ще бъде

загубена, пак трябва да се бориш! Трябва да се бориш! Никога не бива да
спираш! Това е нашата душа, това е нашето сърце, това е орендата! Никога
не бива да го забравяш! Каквото и да каже Тангра, ти трябва да помниш, че
си воин от рода на българите, че си боец на бойното изкуство "Да"! Ние
никога не спираме, не се отказваме и никога няма да се предадем!

Помни, Тангра има нужда от воини, които биха имали смелостта да се

преборят и с Бог, ако се наложи! Тангра обича смелите и всеки, който се

355
изправи срещу Бог, ще му бъде най-мил! И никога не спирай, дори Тангра
да пожелае това, не спирай! Така ще се превърнеш във Воин на светлината,
в Човек на светлината – българин!"

Спомняйки си думите на своя учител, разбрах, че всъщност Тангра не

искаше от мен да спра и да се откажа, а да умра. Той може би не ми
поставяше изпитание, а искаше да ме убие, но аз щях да продължа. Така
повеляваше моят дух. Аз щях да продължа да се боря, дори напук на
Тангра. Моята воля беше по-силна дори от повелята му. Разбира се, нашият
всемогъщ Бог щеше да ме унищожи, щом е решил така, но аз щях да се
боря до последно. Щях да ритам и да се съпротивлявам, докато мога. Аз
затова бях българин, защото бях такъв. Дори сега Тангра да не ме искаше,
досега ме беше избирал и харесвал, защото бях такъв. Щях да продължа да
бъда себе си и нямаше да изневеря на природата си, дори това да ме водеше
към гибел. Мислите ми ставаха все по-хаотични и объркани. Въпреки това
разбрах, че всяко нещо, което преодоляваме по нашия Път, ни прави още
по-силни. След като се успокоих, благодарих на Тангра за големите
изпитания, които ми изпраща, и за това, че ми дава шанса да преодолея
истински препятствия и да стана голям воин.

Обърнах се и поех обратно към мястото, където бях прекарал няколко

нощи, всъщност накъдето ми видят очите. Докато вървях, постоянно ме
заливаха мощни вълни от противоположни чувства. От самосъжаление и
страх, до твърда решимост и дори желание да се самонараня, за да докажа
колко съм категоричен в решението си. Вървях като обезумял. Страхът, че
не съм взел правилното решение и скоро ще умра се бе загнездил някъде
дълбоко в душата ми. С всяка измината крачка знаех, че връщане назад вече
е невъзможно. Осъзнавах, че всяка следваща крачка все повече ме
доближава до смъртта и така аз непрекъснато се сбогувах с живота.

Движех се без никаква представа накъде вървя. Дъждът ме ограждаше

като със стена и единственото, което виждах, беше меката пръст и тревата,
които мачках. Калта беше мека и това смекчаваше донякъде болката в
глезена, но пък изключително много затрудняваше ходенето ми. Всичките
ми мисли, болката, усещанията, спомените се смесиха в едно. За момент
като че ли се откъснах от шума, болката и изтощението и попадах в черна
дупка. След това болката, шумът на плющящия по гърба ми дъжд и

356
страданието се връщаха в съзнанието ми като писък. Аз се събуждах и
разбирах, че съм спал, докато съм ходил. Знаех само едно: "Аз съм
български воин и не трябва да спирам! За нищо на света няма да спра!" Не
трябваше да спирам не защото ме беше страх от смъртта, а защото знаех, че
имам по-голям страх в себе си – страхът да не се проваля, да не отстъпя, да
не би да не стана воин. Ако бях спрял, това щеше да означава, че не съм
воин, че не съм оправдал очакванията на Тангра, на моя учител Баяр, на
приятеля ми Тарвил, на Баяра... Баяра – толкова красива и нежна.... на
всички българи. Затова продължавах! Дори и мъртъв, щях да продължавам
да вървя напред. Сега разбрах какво е дух. Чувствах се така все едно не
ходех с краката си или с тялото си, а духът ми ме водеше напред. Толкова
пъти в упражненията си с Баяр, той се беше опитвал да ни покаже какво е
воински дух и как да го използваме в битка. Тогава бях мислил, че някое
сложно въртене на меча ще разкрие пред мен разбирането за това какво е
духът на воина, но съдбата ме беше подвела. Разбрах какво е дух сега,
докато ходех в някакъв си дъжд из степта, когато бях мокър, кален и зъзнех
от студ. Миг преди да умра бях разбрал какво се беше опитвал да ме научи
багатур-багаинът. Тангра явно се подиграваше с мен и желанието ми да
бъда воин.

Въпреки тези размишления, не спирах да вървя напред. Знаех, че вече

никога няма да открия убежището, което си бях приготвил, но все пак се
движех напред и не мислех за това къде ще ме отведе духът ми.

От изтощение или от болка съм паднал и съм заспал. Събудих се от

плющенето на дъжда в малко гьолче. Беше се развиделило. Изправих се
бавно. След снощи не вярвах, че въобще ще доживея да видя заранта.
Гьолчето, до което се бях събудил, ми беше познато. "Да това езерце го бях
изкопал лично аз, за да задържа вода. Това означаваше, че... Да, наистина
някак си краката ми ме бяха върнали там, откъдето бях тръгнал." Открих
входа на леговището и се свих вътре. Бях щастлив, сякаш се бях завърнал у
дома. Чувствах се все едно съм се спасил, като че ли съм удържал някаква
голяма победа.

Глезенът ме болеше толкова силно, че беше немислимо да продължа

накъдето и да е, затова се заех да оправя още повече леговището си. Когато
то стана достатъчно просторно, спрях да ровя пода. Освен това стигнах до

357
ниво, при което отстрани в камъка, там където бяха стените, имаше много
изсечени руни. Някои от тях ми бяха познати. Така разбрах, че това
образувание не е естествено, а е построено от хора. Това явно беше
девташлар, но древен, защото от многото векове, откакто беше построен, се
беше вкопал в земята. Някога той сигурно е стоял на върха на кургана
(могилата). Легендите на българите разказваха, че девташларите бяха
построени от велики колобри, които можели да заповядват на огромни
великани, които ние наричахме жидове или елбири, а те на гръб носели
огромните камъни, от които е построен всеки девташлар. Жидовете
персийците наричаха деви (дев), може би затова ги наричаха девташлари.
Радвах се, че съм запомнил нещо от това, което ми беше разказал Баяр за
персийския език, явно това, че го бях слушал внимателно, си беше
струвало.

Един тумир пък ни беше разказал, че колобрите можели с помощта на

орендата да преместват големите скали. Те правели така, че орендата им да
може да става като меч или копие и да убива или да отблъсква
неприятелите като щит. Пренасяли камъните с ръцете си от разстояние,
като ги повдигали над земята. Тези колобри били велики, те били живи и
днес. Тогава бях слушал тези разкази с широко отворени очи. Оттогава
изпитвах притеснение, когато срещнех колобър. Не можех да повярвам, че
един жрец на Тангра може да бъде по-добър от боилите, тези, които цял
живот се бяха учили да се бият в бойното изкуство. Сега се сетих и за това.
Всъщност нямаше значение как бе построен девташлара, от жид или от
силата на колобъра, бях благодарен, че е тук и благодарение на него можех
да оцелея.

Въпреки че дъждът не спираше, следващите дни работех по цял ден.

Намирах се в състояние на крайно изтощение и постоянна трескавост, но не
се отказвах. Отначало накъсах трева, която изсуших и постлах в дъното на
девташлара.

Няколко пъти запалих огън с трева, за съжаление тя беше влажна и трудно

гореше, а когато изсъхнеше, изгаряше бързо. Разбрах, че с трева няма да
мога да поддържам огъня. Един ден, когато пак обикалях за трева, направих
чудно откритие. Намерих конски или някакви други животински
изпражнения, които се бяха намокрили, но не ми беше трудно да ги пренеса

358
в убежището си. Явно хълмовете наоколо бяха служили дълго време за
пасище на табун коне или стадо степни антилопи, защото следващите дни
облицовах целия девташлар отвътре с конските фъшкии. Сега вече имах
огън. Въпреки че димеше и миришеше много, конският тор беше много
добро гориво. Отвътре убежището се затопли и изсъхна. Вечер вече спях
много по-спокойно. Дори намерих и храна. Дядо ме беше научил да
разпознавам билките. Така открих една трева, която имаше голям грудков
сладък корен. Отначало го ядях суров, но бързо ми омръзна. След това го
печах и така го поглъщах. С времето дори започна да ми харесва на вкус.
Накрая го стържех с два камъка и изсуших получения прах (брашно),
направих си запас за няколко дни. Тъй като топлината излизаше от входа на
девташлара, една вечер, за да го закрия, препречих входа с наметалото си;
сега то ми служеше като завеса. В новото ми жилище стана съвсем топло и
уютно. Постепенно глезенът ми спадна и вече не ме болеше толкова, затова
вече си позволявах да се отдалечавам все повече от убежището си. От
дрехите си свалих всички върви и направих няколко капана за дребни
гризачи. Освен това улових пет лалугера. Тези малки животинки бяха
затрупали входовете на дупките си. Техните проходи на жилището им долу
образуваха лабиринт. Разкрих входовете на жилището им и насочих водата
да тече вътре. След като жилището им се наводни, лалугерите изскочиха от
няколко входа. Аз ги причаквах и със съвсем лек удар зад врата ги убивах.
След това ги одрах, изпекох и изядох. Разнообразието и месото ми се
отрази много добре. От много време не бях хапвал месо и сега почувствах
прилив на сили, които месото ми даде. Така започнах всеки ден да си ловя
лалугери, увеличих запасите си от сладък корен.

Не знаех от колко време се намирам в девташлара, бях изгубил сметка на

дните и нощите. Понякога след изморителните дни седях и гледах огъня и
се чувствах доволен от това, че имам все повече храна и ми е топло и
уютно, но в същото време се чувствах зле, защото не бях направил нищо за
това, заради което всъщност се намирах тук. Бях толкова изморен, че нямах
сили да общувам с Тангра и не бях получил никаква поличба за това какво
ще бъде името ми като воин. Ако това, в което сега живеех, беше
девташлар, то могилата, върху която бе построен, е курган – могила-гроб на
древен велик владетел. Знаех, че това са свещени места. В началото бях
толкова уморен, че даже нямах време да мисля за това, но постепенно ми

359
оставаше все повече време и все повече мислех за името си, за това по
какъв начин да покажа героизма си, но нищо не успявах да измисля. Много
пъти се чудех докога ще стоя като зазидан тук и какво да направя. Скоро
щеше да започне зимата, очаквах нещо да се случи, но и аз не знаех какво
точно.

Една вечер, докато огънят гореше в каменното помещение, погледът ми се

насочи към знаците, изсечени в стената. Това бяха някакви древни
български руни. Изведнъж от умората или от отблясъците на огъня стената
"оживя". Тя започна да се огъва и дипли и като че ли ми заговори.
Символите, изсечени в каменните блокове, "оживяха" и започнаха да
"шепнат". Аз стоях като истукан и наблюдавах тази чудна гледка.
Символите разкриваха своята тайна пред мен и аз вече можех да разбера
какъв е смисълът им. Освен това си представих себе си, как се движа по
една пътека. Беше ранна сутрин, по нежните паяжинки, които паячетата
бяха изплели през нощта, беше полепнала мъгла, а сега слънцето ги
осветяваше и те светеха като магически килим. Слънцето се отразяваше в
тях и ги оцветяваше в златно и медно. Този килим обаче не беше поставен
на земята, а беше мек и пухкав. Той беше в краката ми като разтопена лава.
Аз вървях по него, но следвах пътеката. Изживявах всяка крачка. Ходех и
се оглеждах в мислите си точно така, както, ако бих ходил по тази пътека
наистина. Не можех да разбера какво означава това. Съвсем бях забравил,
че не съм навън, а седя в девташлара. Когато се изтръгнах от това
бленуване, разбрах, че все още седя в девташлара и съзерцавам стената. Не
знаех колко време бе минало. Дълго мислих върху това, което ми се беше
случило. Бях вървял по някаква пътека, но това не беше спомен. Бях
изминал пътеката за същото време, за което бих я изминал наяве. Каква
беше тази пътека? Защо бях вървял точно по нея? Какво имаше в нея,
накъде водеше? Бях изминал тази пътека с духа си, но защо? От този
момент всяка вечер сядах и съзерцавах стената. Всяка вечер се случваше
все едно и също. Винаги вървях все по една и съща пътека. Това може би
беше някаква шаманска практика. Бях чувал за всевиждащото око на Айа и
не знаех дали не съм постигнал нещо такова.

Всеки ден излизах все по-далеч от убежището си. Един ден открих може
би единственото дърво в тази част на степта. От този момент всеки ден
отделях време и ходех до него. От него чупех клони, които оставях да
360
изсъхнат за зимата. Един ден бях направил голям наръч, който бях метнал
на гръб, и се прибирах, когато изведнъж в една долчинка видях нечия
седнала фигура. През нощта за пръв път беше валял сняг и човекът беше
леко затрупан. Отначало трудно го различих, но колкото повече се
приближавах, толкова по-ясно виждах фигурата на седналия човек. По
наметалото се ориентирах, че е мъж и то доста висок. Когато се приближих,
видях, че е старец и се беше вкочанил. Студът го беше изненадал и дори не
се беше опитал да си запали огън. Въпреки че беше мъртъв, реших да
проверя все пак дали има някакъв шанс да го съживя. Дядо ме беше учил,
че човек може да изглежда мъртъв, но да е жив. Хвърлих наръча е дърва и
се наведох над превърналия се в кочан мъж. Положих го да легне, а след
това се заех енергично да го мачкам. В първия момент се чудех дали да го
съживя като воин и да го мачкам, или да започна да танцувам около него
Танца на смъртта и да го спася като шаман. Наведох се над него и го
мачках, а в същото време се опитах да се отделя от тялото си и да премина в
света, където душата на мъжа може би все още се скиташе в търсене на
вечността. Това продължи дълго време и когато вече мислех, че нямам
повече сили, за да продължа да се боря за живота на човека и вече се питах
дали има смисъл да се боря, старецът оживя. Отначало той леко трепна, а
цветът на лицето му бавно започна да се връща по изпитите му страни.
Това ми вля нови сили и ме обзе надежда, че ще успея. След това започнах
да го разтривам все по-енергично и той наистина показа, че е жив. Нямах
никакво време за губене. Дори не се замислих дали да спася клетника.
Метнах стареца на гърба си и се затичах съм убежището си. Глезенът
отново ме заболя, но сега нямах време да мисля за него. Въпреки че вътре в
девташлара беше топло, старецът се нуждаеше от няколко дни, за да се
съвземе. На следващия ден се върнах на мястото, където го бях открил.

Освен че взех наръча си с дърва, внимателно огледах мястото. Исках да

открия някакви следи, които да ме насочат какво беше станало с човека, как
така той се беше оказал сам сред нищото в това лошо време. Предполагах,
че на това място се беше разиграла някаква трагедия и исках да разбера
каква. Този човек спеше твърде близо до мен и исках да знам кой е и какъв
е. До мястото, където открих стареца, намерих малък насип от рохко
насипана пръст. Наблизо открих нож, няколко мяха с вода и други неща,
които взех с удоволствие. Въпреки че земята беше замръзнала, с ножа

361
разкопах рохкия пясък. В него наистина лежеше мъртво, прясно погребано
момче, на около седем-осем години. Тялото все още не беше започнало да
се разлага, защото студът го бе вкочанил, но си личеше, че е умряло и
погребано скоро. Внимателно огледах трупа, но не успях да разбера от
какво е починало детето и дали е убито. Така постепенно започнах да
сглобявам картината на това, което се беше случило. По разликата във
възрастта предположих, че починалото дете е внуче на стареца, явно се
беше случило нещо ужасно и старецът не е могъл да превъзмогне загубата.
Все пак в мен се появи и мисълта, че е възможно старецът да е убил детето,
затова, когато се прибрах, скрих ножа и започнах да внимавам повече с
него. Той се съвземаше все по-бързо, за това помагаха знанията ми за
билките и канчето, което намерих в багажа му. Въпреки че се съвземаше,
няколко дни старецът само лежеше и нито говореше, нито отваряше очи.
Въпреки това продължавах да се грижа за него и бях нащрек като се събуди
да не му попада каквото и да е, което може да му послужи като оръжие.
Когато най-накрая старецът се съвзе достатъчно и вече можеше да седи и да
разговаряме, разбрах истината. Старецът беше напълно сляп. Той държеше
главата си насочена нагоре, като че ли постоянно гледаше към тавана.
Въпреки изтощението и голямата трагедия, която бе преживял, гласът му
беше ясен, силен, а начинът му на изразяване и думите, които използваше,
ми направиха силно впечатление. Това беше много начетен и свят човек.
Веднага разбрах, старецът беше тумир. Това беше специална секта сред
българите, която се състоеше от седем разказвачи. Канът ювиги –
върховният владетел на българския народ, беше глава на сектата на
тумирите. Те бяха специални хора, тях ги посочваше лично бог Тангра, те
помнеха цялата история на българите от най-древните времена до днес.
Обикаляха из българската земя и разказваха приказки и истински истории,
които се бяха превърнали в легенди и митове. За да не може историята на
българите да бъде научена и използвана срещу нас от враговете ни, тя беше
разделена на седем и всеки тумир знаеше само своята част. Това се
правеше, защото в нашата история беше кодирана тайната за успехите на
нашия народ и за битките, които сме спечелили. Единствено на големия
празник на народа ни, който се провеждаше на седем години, седмината се
събираха и последователно разказваха цялата история на народа ни.
Племето притихваше и по цели дни слушаше историите на тумир.

362
 Легендите разказваха, че някога сред тумирите е имало толкова добри
разказвачи, че лично бог Тангра е слизал да ги слуша. Смяташе се, че да
слушаш разказите на тумир е като да общуваш с Тангра, защото Бог
присъстваше постоянно в разказите им. И всяка тяхна дума е като
произнасяне на божието име и като молитва.

През останалото време тумир обикаляха из българските земи и носеха

своите истории и в най-затънтените юрти. Да те посети тумир се считаше за
голяма чест и той се приемаше като най-скъп гост. Всяка юрта, в която
пожелаеше да отседне тумир, беше длъжна да се грижи за него.
Домакините бяха длъжни да осигурят храна, подслон и сигурност на
разказвача. Той можеше да остане при тях колкото пожелаеше. Колкото по-
дълго останеше тумир, толкова повече истории щяха да чуят хората от
юртата и толкова повече благодат щеше да излее Тангра над хората чрез
него. Смяташе се, че лично бог Тангра направлява стъпките и действията на
тумир. Те бяха постоянно обсебени от Бог. Тумир никога не ловуваха, не
воюваха, не биваше да носят оръжие и ако те не заговореха първи, никой
нямаше право да ги заговаря. Хората смятаха, че тумир непрекъснато
повтарят наум историите, които трябваше да знаят, докато вършат каквото
и да е. Смисълът на живота на всеки тумир беше да не забравя и да не
промени историята, която трябва да разказва. Всеки тумир според дядо ми
се отличавал с голяма памет и ясен силен глас. Старият шаман твърдеше, че
е чувал всичките живи днес седем тумири.

Освен че беше чест да бъдеш тумир, беше голяма отговорност и тежко

бреме, защото, за да не забравят да са винаги съсредоточени и за да останат
винаги тумир, на младите разказвачи, когато достигаха бойна зрялост, им се
избождаха очите. Така тумирите цял живот обикаляха със своите дълги
черни власеници с качулки и се взираха с невиждащите си очи към
върховния Бог на българите.

Всеки тумир имаше ученик, който помагаше на разказвача, водеше го и

ходеше винаги и навсякъде с него и така научаваше и запомняше от малък
всичките истории на тумира. Един ден, когато старият тумир почине,
веднага имаше млад тумир, който да го замести. Тогава него го ослепяваха
и той си намираше млад тумир, който да го води. Всъщност не знаех, може
би тумир се самоослепяваха, а не ги ослепяваха.

363
 Досега в поселението на нашия род Вокил беше идвал само няколко пъти
тумир и той беше отсядал или у нас с дядо, или у Баяр. Всяка вечер слушах
историите, които умелият разказвач описваше пред широко отворените ни
очи. Слушах и мечтаех. Вечерите минаваха много бързо и всеки път бях
разочарован, защото исках да слушам цяла нощ. Все пак най-много
харесвах историите за битките и живота на великите древни български
воини. Мечтаех някой ден да бъда като тях. Тази мечта се бе засилила след
срещата ми с тумир.

Така, без дори да го попитам, си съставих представа за това, което се беше

случило. По някаква причина помощникът на тумир бе починал и сега
старецът бе изпаднал в безпомощно състояние. Тъй като не се беше съвзел
съвсем, реших да не припомням на болния човек какво се беше случило.

Откритието, че старецът е тумир, ме успокои. Това ми обясни много неща.

На първо време престанах да се притеснявам и страхувам. Мъжът беше
сляп, освен това тумир никога не хващаха оръжие, това се знаеше от всички
българи. Те дори не се докосваха до дръжката на меч, правеха това по
религиозна причина. Някакво правило в тяхната секта им забраняваше това.
Така че можех да бъда съвсем спокоен, старецът никога не би ме наранил.
Това, че старецът е тумир, веднага ме накара да отхвърля мисълта, че може
той да е убил момчето. Знаех, че не би го направил, но и защо да го прави,
след като момчето го е водило. Това, че е тумир и е безпомощен, обаче
събуди в мен някакъв дълг. Знаех, че българите трябва да се грижат за
тумирите. Наистина аз нямах юрта и това не беше поселение, но така или
иначе Тангра беше направил така, че аз да открия полуживия старец и сега
бях единствената му възможност за оцеляване. Аз трябваше да се погрижа
за слепия човек. Тази мисъл ме зарадва. Много по-добре се чувствах, когато
имах заради кого да се боря, когато трябваше да се грижа за някого
другиго. Така моето оцеляване не беше чисто егоистично, а беше свързано
с една по-висша цел, на която трябваше да се посветя. Като българин аз бях
учен винаги да се боря и да заставам зад някаква кауза и сега това ми
хареса. Тази мисъл ми даде допълнителна сила и дързост. Аз щях да остана
тук, ако трябваше цяла зима, но щях да спася тумира. Това, че нямаше да
открия истинското си бойно име, вече ми се струваше незначително нещо.
Важното беше, че ще спася тумира. Тази мисъл ме успокои и ме накара да
се почувствам много по-добре.
364
 Знаех, че тумир никога не напускат пределите на България. Бях се скитал
толкова дълго из степта, че вече не знаех къде се намирам. Това, че бях
открил тумир, който със сигурност беше българин, означаваше, че колкото
и да се бях отдалечил от поселението на Вокил, все още се намирах в
земите на българите. Тази мисъл ме успокои. Това означаваше, че поне не
съм застрашен от воините на друг народ.

Грижите за оцеляването ни с тумир отнемаха почти цялото ми време през

деня. Зимата настъпваше, а аз трябваше да се погрижа за прехраната ни.
Лалугерите бяха твърде малки, за да изхранят и двамата ни. Освен това,
откакто снегът беше навалял, те се бяха скрили някъде дълбоко в
безкрайните си лабиринти и ми беше все по-трудно да откривам дупките им
и да ги разравям. Запасите ни от стърготините на сладкия корен също бързо
намаляваха. Освен това знаех, че за да се съвземе по-бързо човек, трябва да
се храни със силна храна. Месото беше най-добро за случая.

Вече бях достатъчно укрепнал и вече не чувствах болката в глезена си.

Тъй като от доста време не бях ял, реших да се опитам да уловя някакво
животно. Много пъти бях наблюдавал как българите ловят животни или
спъват диви коне с едно оръжие, което се наричаше аркан. То
представляваше две каменни или метални топки, които бяха превързани е
въже помежду си. Когато се хвърлеха, те се замотаваха около краката или
врата на преследваното животно. Ако се хвърлеха към врата, трябваше да
има въже, което оставаше в ръката на хвърлящия го. Съществуваше и
разновидност на аркана с три топки.

Реших да си направя аркан и да се опитам да ловувам с него. Хубавото

беше, че можех да го направя от подръчни материали. Използвах връзките
и кожените ремъци, с които наскоро бях направил капани и в които не се
беше хванало нито едно животно. Така си осигурих ремъците, но не можех
да реша какво да използвам за топки. След дълго мислене и търсене открих
два обли камъка. От връзките направих торбички, в които поставих камъни.
Опитвах да ги хвърля двата, но не успявах. Досега не бях хвърлял аркан, а
само бях наблюдавал как правят това старите и опитни воини. Тогава
всичко ми беше изглеждало много лесно, сега разбрах колко много се бях
лъгал.

365
 С цената на много бреме и упоритост успях да пробия дупки в меките
камъни. Само че този път използвах три камъка. Завързах ги с връвчицата.
Резултатът беше много добър. Сега, когато беше с три топки, арканът се
разтваряше много добре и летеше правилно. За съжаление, за да пробия
дупките, ми се наложи много да изтъпя ножа, който бях открил до
полумъртвото тяло на тумира. След като си направих аркан, отделих почти
цял ден, за да наточа отново острието на ножа.

След като направих оръжието, излязох навън и започнах да се

упражнявам. Бях виждал как се ловува е аркан. Баяр ни беше запознал с
аркана като бойно оръжие, но никога не го бях използвал, защото в
подготовката ни не бе останало време за него. Отначало беше много трудно
да хвърля оръжието, а да уцеля камъка, който ми служеше като мишена,
беше немислимо. Постоянно се лашках от убеденост, че ще уцеля и ще
успея да уловя някакво по-едро животно, към пълно отчаяние и мисълта, че
няма да се справя. Давах си сметка, че не мога да уцеля неподвижна цел, а
какво остава за тичащо животно. Затова продължавах да се упражнявам все
така упорито. Правех това докато ръцете ми съвсем не се вкочаниха.

Една сутрин взех ножа, който бях открил до погребаното момче, взех и
аркана и тръгнах на лов. Докато бях обикалял из района, за да събирам
изпражнения и дърва и за да ловувам лалугери, бях наблюдавал едно стадо
от диви степни антилопи. Те пасяха спокойно и не ми обръщаха внимание,
явно осъзнавайки, че не представлявам опасност за тях. Реших да се
възползвам от тази тяхна доверчивост. Клекнах и започнах да дебна
стадото, застанах така, че вятърът да духа в лицето ми и да не отнася
миризмата ми към животните и те да се уплашат. Така, пълзейки, бавно се
приближих до стадото. Изведнъж нещо подплаши страхливите животни и
те побягнаха, отдалечавайки се от мен. Подтиснах нетърпението си и
отново бавно запълзях към стадото, опитвайки се да бъда тих и
незабележим. Разбрах, че успехът ми ще зависи много повече от
търпението ми, отколкото от това колко съм силен.. Въпреки това не можех
да не забележа колко съм отслабнал. Тялото ми не се подчиняваше, то беше
немощно и вдървено. Движенията ми бяха незавършени, коленете ми
пращяха като на стар дядо, а арканът натежаваше в ръката ми.

366
 Дебненето продължи безкрайно дълго, неуспешните опити станаха доста,
а с всеки нов опит все по-трудно се приближавах до стадото. Явно то беше
обезпокоено от нещо или ме беше открило. Въпреки усилията си все още не
бях метнал аркана нито веднъж. Когато метнах аркана за пръв път, то беше
повече от отчаяние, отколкото от преценка, че мога да успея. Беше ми
много трудно, защото трябваше да го направя от легнало положение. Тъй
като разбрах, че повече може да не ми се отдаде да хвърля аркана, аз го
засилих с всичка сила към най-близкото животно. Бях решил да ударя
животното в краката и да го поваля, но от легналото положение, в което се
намирах, това не беше възможно. Въпреки всичко завъртях оръжието с
всичка сила и го метнах, напрягайки цялото си тяло до крайност.
Проследих с поглед полета на аркана, той беше хвърлен с такава сила, че не
успя да падне към краката, а се движеше твърде високо и попадна на
височината на главата на животното. От инерцията трите топки бързо се
завъртяха около дългия врат на антилопата, която в този момент, явно
предчувствайки нападението, беше вдигнала тревожно глава и се
оглеждаше. Трите топки се въртях бързо и се ускориха със скъсяване на
въжето между тях. Те нанесоха силен удар в главата на горкото животно,
което падна като подкосено и безпомощно започна да маха с крака. Скочих
и бързо се приближих към жертвата, не исках да ѝ давам време да се
съвземе и да побегне, отнасяйки оръжието ми, а и не желаех да я измъчвам
излишно. Почти в движение прерязах врата на животното и се загледах по
отдалечаващото се стадо.

Душата ми ликуваше. Бях успял. Бях осигурил храна за много дни напред.
Бях спасил стареца и себе си. Благодарих на Тангра. Знаех, че оренда, освен
сила, означава и късмет, и успех. В това се измерваше орендата от
обикновените хора. Често те не можеха да разпознаят Силата и гледаха
дали човекът има успех и късмет. Аз бях имал и късмет, и успех, явно
Тангра все още бдеше над мен и ми беше изпратил от своята оренда, която
в този случай не се прояви като прилив на сили, а като късмет и успех в
лова. В тази зима може би щях да се нуждая много повече от търпение и
късмет, отколкото от Сила.

Не беше лесна работа да дотътря антилопата до леговището ни. Според

мен беше достатъчно да държа убитото животно навън в снега и то щеше да
се запази за дълго. Единственото, което направих, беше да го изкормя.
367
Оставих изкорменото животно навън през първата вечер. Мислех така
дълго време да ядем прясно печено месо, но още на първата нощ чух отвън
вълчи вой. Глутницата сигурно беше привлечена от миризмата на прясно
месо. Наложи се да прибера месото вътре при нас.

В следващите дни се отядохме на печено месо. От конските фъшкии

всичко миришеше на тях, но ядях месото с настървение. За няколко дни
изпекох цялата антилопа.

Силната храна се отрази и на двама ни много добре. След седем дни

отново излязох на лов.

Добрата храна, това, че девташларът беше топъл и уютен и в същото

време достатъчно тесен, ме накара да започна да се упражнявам. Всеки ден
се събличах гол до кръста, излизах навън в студа и упражнявах техники и
бой с въображаем противник, с голи ръце и с меч. Вместо меч използвах
тояга. Това, което бях разбрал по време на първия ми лов, не ми хареса. Бях
разбрал, че нямаше да мога да се презапася за зимата, затова предпочетох
да се поддържам в добра бойна и ловна форма. Така, за да поддържам
формата си, всеки ден правех упражнения за сила, бързина и издръжливост.
Започнах всеки ден да бягам из степта и постепенно увеличавах
разстоянието. Въпреки студения въздух, който пронизваше гърдите ми
докато бягах, упражнението ми се отразяваше много добре. Благодарение
на него бях здрав и преизпълнен с жизнени сили.

След като започнах да се занимавам отново с бойни изкуства, постигнах

равновесие на духа и вече можех да отделям внимание и на шаманските си
практики, защото човек, ако не е спокоен и няма време да се занимава със
себе си, не може да върши нищо друго. Така една вечер, докато пеех
монотонна песен, почувствах могъществото на духовете, обитаващи
могилата. Както си стоях и пеех, изведнъж почувствах нечие могъщо
присъствие съвсем близо до мен. Бързо отделих духа от тялото си. Видях
как тялото ми пада и поляга на земята, обърнах се и видях духа. Той беше
огромен в сравнение с мен, аз стигах едва до коляното му. Никога досега не
бях виждал толкова голямо същество. То беше облечено в пълно българско
въоръжение, но всичко по неговото облекло и снаряжение беше много
красиво и светеше като злато. Бях сигурен, че това е елбир (дух

368
покровител) или духът на велик древен български владетел, или може би...
самият Ерлик кан, а може би беше някой от съюзниците ми или може би...
самият Тангра. Стоях пред него онемял. Опитах се да му кажа нещо, но от
устата ми не излезе нито дума, само някакво странно мучене. Изведнъж
духът започна да прави някакво движение с ръцете, от което почувствах
огромен прилив на сила.

Събудих се легнал на земята. Започнах да разказвам на тумира какво ми се

беше случило. Той беше умен и мъдър човек и знаеше много, не само
истории. След като ме изслуша, той помълча известно време, а след това
каза, че това бил моят дух пазител – съюзник. Много добре знаех за
съюзниците, двамата с дядо ми вече бяхме срещали двамата ми съюзници.
Въпреки това замълчах.

– Съюзникът – каза тумирът – ще бъде твой учител, водач и приятел. Той

дава сили на воина, пази го и го предупреждава.

След като дълго мълча, старецът като че ли събра сили и ме попита:

– Кой си ти? Съюзници имат само велики воини и шамани. Кой си ти?

Личеше си, че старецът е искрено учуден от това къде е попаднал и кой

съм аз.

Не знаех какво да му обясня. И аз самият не знаех какъв бях, воин или

шаман. Освен това не знаех как да се представя. Отговорът ми се забави
доста. Когато мъжът сигурно вече беше забравил, че ме е попитал, аз казах:

– Аз съм Тохол от рода Вокил.

– От владетелското семейство на рода Вокил ли си? – попита старецът.

– Не – казах аз.

Исках да му обясня, че живея при един от владетелите на рода, но ми се

стори много сложно, затова предпочетох да замълча.

– Не знам тогава защо получаваш такива видения и защо бог Тангра ти е

определил съюзник, но това не е случайно. Не знам кой си и нищо не съм
чувал за теб, но явно не си случаен човек и те чакат велики дела.
369
 Така започнахме да разговаряме със стареца. През деня обикновено бях
зает с някаква работа или ходех на лов, но всяка вечер водехме дълги
разговори. През деня горяхме конска тор, а вечер, за да е по-топло и светло,
поддържахме огъня с дърва. Отначало старецът започна да ми разказва за
славата на нашия народ. Разказваше ми за първите дни, за Сътворението, за
това как на Тангра му било скучно сам и решил да създаде българите, но ги
направил смели и силни, за да може да общуват с него и да не се страхуват.
Дарил ги с толкова сила и такива възможности, че дори да могат да го
побеждават. Те били седем братя и всеки един поставил началото на един
от свещените български родове. А най-голям и любим на Тангра бил най-
големият му син, който поставил началото на българския владетелски род
Дуло. От тогава родът Дуло е кански род и властва над българите.

– Аз "виждам" че това е твоят род – каза тумирът.

Думите на тумир ме стреснаха. Аз наистина не бях Вокил, както бях

разбрал преди седем години. Все пак бях израснал сред Вокил, всичките ми
приятели и учители, дядо ми, всички бяха Вокил.

– Не знам... или ти е писано да станеш глава на рода Вокил, или дори да

бъдеш кавкан, не знам, но щом имаш съюзник, явно те чакат велики дела –
продължаваше да говори старецът.

– А не мога ли да стана кан? – попитах съвсем тихо, като се опитвах, ако

може, въпросът ми да остане незабелязан. Спомнях си разговорите ни с Ат.
Попитах съвсем на шега, просто ей така. И без това ми беше достатъчно
приятна мисълта, че някой ден мога да стана водач на рода Вокил и дори
кавкан. Досега никога не се бях замислял върху това, но ми беше приятна
убедеността на тумир, че това ще се случи.

– Ако наистина си Вокил, трябва да знаеш, че Вокил никога не могат да

станат кане. Тангра е отредил върховните владетели на българите да бъдат
от рода Дуло.

– Да, но родът Дуло днес вече не властва над българите. Сегашният кан е
от нашия род. Той беше предишният кавкан и водач на Вокил.

370
 – Така е! – каза тумир и лицето му посърна, а той се сви и някак още
повече се прегърби. Явно той знаеше това, което знаех и аз и не успях да го
изненадам. – Лоши неща стават днес. Това вещае голяма опасност за народа
ни. Дуло са мъртви! Последният Дуло е мъртъв! Всички тумир сме
притеснени. Бях тръгнал към събратята си. Трябва да решим какво да
правим. Всички ние смятаме, че трябва да се направи нещо изключително.
Тангра може би е оттеглил орендата си от нас. Това може би вещае гибел. И
в този момент спътникът ми водач умря. Това също е знак. Мрачни облаци
са надвиснали над българската земя и ни пречат да виждаме нашия бог –
Вечното небе. Лоши неща! Лоши сили! Разрушение и смърт ни чакат!

Въпреки уважението, което имах към по-възрастния от мен мъж, младата

ми воинска кръв кипна. Не харесвах хората, които виждаха света в мрачни
краски. Не обичах хората, които се жалват и оплакват, а сега думите на
тумир ми прозвучаха така, затова реших да му отговоря по-дръзко.

– Може би просто родът Дуло е трябвало да изчезне и от днес българите

вече ще се управляват от Вокил?

Думите ми подействаха като шамар на тумира.

– Не, едва ли е така. Дуло бяха древни колкото света.

Не знам какъв демон ме беше обсебил в този момент, но аз се засегнах от

думите на тумира и се почувствах длъжен да защитя честата на Вокил, при
условие, че дори не бях от този род.

– Вокил също са древни и може да управляват дори по-добре от Дуло.

Никой не знае.

Старецът замълча, но след това каза:

– Не! Това, че Дуло вече не властват, е знак, че Тангра оттегля орендата

си. България е създадена така: Дуло властват, канът винаги е от този род,
Вокил управляват политиката и знанието, останалите родове дават армията.
Разбира се, Дуло и Вокил също дават войска.

Обидата в мен явно още не беше отшумяла, защото реших да отговаря на

тумир. За мен беше важно, че сегашният кан ювиги е от рода Вокил, че

371
Иратаис е кавкан, а Баяр е ученик на кавкана и следващ човек след него.
Това издигаше и мен в йерархията на българите. Не ми харесваха думите на
тумир, че това е катастрофа за българите. Струваше ми се, че този човек
иска да направи нещо срещу рода и това аз да съм толкова важен човек,
почти сред първите хора на българите.

– Може би това, че родът Дуло вече го няма, не е толкова лошо. Вие го

разглеждате като катастрофа, като край, а може това да е едно нужно ново
начало. Може би това ще прероди народа на българите, ще влее нова кръв и
още по-мощен поток оренда на българите. Една древна кръв ще бъде
заменена от нова. Това не е преврат. Вокил не изместиха Дуло. Те не
ламтяха за власт. Това всичко го пожела Тангра. Може би кръвта на Дуло
се е била изтощила?

Замълчах. Сам усетих, че бях стигнал твърде далеч в момчешките си

празнословия и предположения. Дори се бях опитал да предскажа каква е
волята на Тангра. Не исках да обидя никого, нито исках да разгневя нашия
Бог, затова замълчах.

Старецът мълча дълго, по някое време вдигна поглед към тавана и каза:

– Волята на Тангра е необхватна, неговите действия и желания са

непредсказуеми, неговите замисли са недостижими за нас, съвсем скоро ще
разберем какво точно означава всичко това. Знам обаче, че нещата никога
не стават случайно.

С тумир говорехме всяка вечер. Беше ми много интересно да беседвам с

него. За съжаление имах някакъв вътрешен огън, който ме подбуждаше да
превръщам всеки наш разговор в спор. Думите му ме караха да бъда
нащрек и да се съпротивлявам. Нямах лоша нагласа към него, дори
напротив, бях изпълнен с уважение и респект, но сам не знам защо, когато
заговорехме, се оказвахме от двете страни на пропаст и аз се чувствах
длъжен да оказвам съпротива на почти всеки негов възглед.

Така една вечер тумир каза:

– Човек, който не знае историята си, тази на своя род и родината си, не е
човек, а зеленчук. Той не живее, а вегетира. Той се ползва от всички

372
придобивки, постигнати от хората, живели преди него, но не е благодарен
за това и не ги оценява. Вместо да познаят историята си и да я използват
като фундамент, върху който да стъпят, върху който да градят, от мързел,
страх и незаинтересованост такива хора оставят историята като мрачни
непознати коридори в своята основа. И върху всичко това се опитват да
живуркат. За тях историята им и техните предци се превръщат в черна
сянка, в следа, която остава винаги зад гърба им и ги тегли назад. Там са
техните неосъзнати неща и историята става част от тях.

Такива хора се смятат за много умни и хитри, защото не се ангажират с

нищо, те само използват постигнатото от хората, живели преди тях, но не го
разбират и не искат да признаят колко много са получили даром и какво
точно. Така те не могат да разберат какво трябва да постигнат сами. Те са
пълни егоисти и смятат, че светът започва и свършва с тях. Такива хора
живеят само в настоящето, ден за ден. Защото не познават историята си и
миналото, те не знаят какво трябва да бъде бъдещето им. Не осъзнават
какво притежават, кои са, какви са възможностите им. Това размиване им е
нужно, за да не си дават сметка, че самите те нищо не са постигнали. Тези
хора няма да допринесат с нищо нито за България, нито ще оставят следа
след себе си. Извинявам се, те не са зеленчук, а бурен. Такива хора не
оставят след себе си нищо и няма с какво да бъдат запомнени. Те са като
троскот и само изтощават плодородната нива, наречена България.

Всеки българин трябва да уважава предците си, да обича историята си, за

да може да се нарече човек. За да живее пълноценно днес, човек трябва да
знае кой е и откъде са корените му. За да се изправи днес на крака, трябва
да знае къде са стъпили те, а това е миналото, историята. Предците са
краката на всеки един от нас. И само така ще можеш да се почувстваш
свободен и да бъдеш пълноценен днес, като познаваш миналото си и като
не спираш да мечтаеш. И само когато си в миналото, настоящето ти ще има
бъдеще и ще имаш право да се наречеш човек.

Слушах всичко това, но не бях съвсем съгласен с него.

– Учителю, миналото си е минало. То не може да ни донесе нищо реално

днес. Какво като познавам миналото? Някога нашият народ побеждавал
хуните, били сме най-силните и добри. Днес вече може да не е така. Може

373
хуните да са повече и по-силни от нас и никакво познаване на историята не
може да ни помогне. Не е ли по-важно днес да бъдем в реалността? Не е ли
по-правилно да познаваме настоящето, дори ако се наложи да забравим
нашата история? Всеки народ е подвеждан непрекъснато от своята история.
Всички историци разказват, че всеки народ е по-добър от съседите си.
Всеки един от тях е властвал над другите. Това не е ли грозно подвеждане
от страна на историята? Намекът е, щом си властвал, трябва пак да го
направиш, но много народи вече отдавна не са това, което са били и се
опитват да направят нещо, което не е по силите им.

Всеки народ, който днес е слаб, бяга в своята история и се опитва да

докаже, че някога е бил велик. Велик, но някога, а и всъщност не се знае
колко велик е бил и дали това не е поредната лъжа и самоизмама. Дори да е
бил велик, днес хората са други. Понеже днес нямат с какво да се похвалят,
започват да говорят за миналото.

– Традицията е това, което ни прави българи. Ако не спазваме традицията,

губим същността си, защото само две неща ни правят българи – традицията
и кръвта – каза тумир.

– Не! – казах аз. – Не традицията и кръвта, а Пътят и Духът! Това, което

сме изградили и сме постигнали като будност и осъзнаване. Това ни прави
българи, а не кръвта и традицията! Нали българин означава просветен
човек?!

– Ти, Тохол, говориш много мъдро, личи си, че си умен мъж и много си
мислил, но в думите ти долавям някаква нараненост. Откъде иде тя?

374
 Сам бях учуден от това, което говорех. Досега никога не се бях замислял
по тези въпроси и за мен беше учудващо с каква лекота изказвах мнението
си и колко категорично бе становището ми, все едно го бях мислил с
години. Наистина бях малко рязък, защо беше това?

Замислих се и скоро започнах да разбирам. През цялото време, докато

беше вървяло моето обучение в Пътя на воина и на шамана, в мен беше
нараствало някакво притеснение, че много от нещата, които ме
интересуват, че знанията, които придобивам, ме приближават до Пътя на
тумир. Най-големият ужас за мен беше да не се окаже някой ден, че съм
тумир. Тумир ги ослепяваха. Не можех да си представя да съм сляп. За мен
това беше най-големият страх. Не! За мен това беше ужас! За всеки
български воин нямаше по-лошо от това да бъде сляп или сакат. Волната му
душа да бъде окована в тяло-затвор. Може би затова подсъзнателно се бях
съпротивлявал на тумир, не заради това, което говореше, а за това, което
беше. Чак сега, когато разтворих сърцето си, си дадох сметка за всичко
това. Тумир не беше прав, не бях наранен, а уплашен от това да не се
окаже, че съм тумир.

– Ние, тумир – продължи той, – отговаряме българите да знаят, разбират и

помнят своята история. Този народ, за да съществува, трябва да има тумир
и само ако знаят историята си, българите могат да бъдат българи.

Историята е най-важната наука за всеки народ, а за нашия народ, който е с

мисия, тя е особено важна.

– Науките, доколкото знам, са обективни учения, те се опитват да опишат

света и да дадат знания на хората. Разбира се, всяка наука е обективна само
като изследване, във всяка наука има изследващ и така може да се каже, че
наука всъщност в чист вид няма, защото във всяка наука има субект, човек,
който изследва това или онова. И ако може да се каже, че наука няма, това в
най-голяма степен се отнася до историята. Историята не може да се нарече
наука. Дори написана на книга, тя си е написана от някого.

Човешката памет е много странно нещо. Моят дядо казваше, че паметта е

очарователна измамница. Тя те кара да си спомняш нещата не точно така
както са се случили. Хората не си спомнят какво е станало, дори да са били

375
там. Те най-често си спомнят какво са преживявали в този момент, какво са
чувствали. Всички спомени са емоционално украсени и по такъв начин
изкривени. Много от хората си спомнят това, което искат, а не което е било.
Тумирите и историците са най-големите измамници! – като казах това, се
спрях. Това вече беше прекалено и според мен. Не можех да гледам в очите
или поне там, където трябваше да са, и да говоря така на човек по-
възрастен, умен и знаещ от мен. Въпреки това може би страхът ме караше
да бъда толкова дързък.

– Кой си ти, че говориш такива неща?! – каза с хриптящ глас старецът.

Личеше си, че моите думи го вълнуваха дълбоко и го караха да се дави от
възмущение. За един миг само мъжът се състари пред очите ми. – Ти не си
българин! Кой си ти? Какъв си? Откъде са дошли тези мисли в главата ти?

Аз обаче не можех да се спра. Исках да кажа на тумира още много неща и

в този момент нямаше сила на света, която да ме спре.

– Различните народи са много различни и много еднакви. Всеки един

народ прилича на различен човек и те както хората си имат характер, някои
са сериозни и мрачни, други са весели и усмихнати, някои са добри бойци,
други по-слаби, някои се шегуват, други не обичат да се веселят. Както при
хората има по-големи и силни и по-слаби, понякога големите народи са
слаби и служат за роби на по-малки, но силни народи. Това са народите.
Историята показва на народите не какви са и не посочва обединяващите
неща, които могат да помогнат на народите да живеят в мир, да се познават
и да знаят себе си, а ги разделя. Историята постоянно говори кой народ по
какво се различава от останалите. Тя вдъхва фалшиво самочувствие и
невярна самоличност. Мнозина хора смятат, че са по-добри от останалите,
защото принадлежат на този или онзи народ. Това е най-лошото в
историята, че хората започват да мислят, че са по-добри не заради това,
което са постигнали със себе си, не поради това, което са изградили като
ниво, а заради това, което са, това, което им е дадено. Само защото си роден
грък или римлянин си по-добър от останалите, нищо, че живееш като прасе.
Така най-жалкият грък, който живее като просяк под някой
константинополски мост, се смята за по-висш от всички останали хора и би
нарекъл мен, а и вас тумир с пренебрежителното име "варварин". Тази
свиня се смята за повече от мен и от вас, а и от всеки българин, хун и дори

376
персиец само защото принадлежи на народа на василевсите. Това е смешно,
защото той е мръсен и жалък, защото живее като куче, но се отнася
презрително и пренебрежително към целия свят. Той е сляп и заблуден и за
това най-голяма вина има историята, която му е вдъхнала това
самочувствие. И така всеки народ е изграден от такива жалки подобия на
хора, които се смятат за повече от останалите народи и това става
благодарение на историята и нейните лъжи. Хората престават да си дават
сметка какво представляват и започват да живеят в приказка, често
подклаждана от историята. Други хора смятат, че са велики, защото
предците им са били велики. Първо е спорно доколко велики са били
предците им. Дори да е било така, това се е отнасяло за предците им, днес
обаче хората не са велики, те са жалки. Историята лъже и разделя народите,
тя не е наука, това са разкази на този или онзи и то обикновено направени
много по-късно. Историята е субективна, винаги се е пишела от определени
хора и е обслужвала техните виждания и нужди. Днес в света нас ни смятат
за какви ли не. Християните говорят за нас лоши работи, такива неща
говорят и за хуните, а вие ни казвате, че сме народ от избрани, че имаме
мисия. Евреите твърдят, че Бог говори на тях. Те казват, че сред тях се е
родил Синът Божи. Нашите колобри ни казват, че българите са синове на
Тангра, че ние сме богоизбраният народ, че нашите родове произлизат
пряко от Тангра. Кои са прави и кои грешат? Кой лъже? Аз като българин
съм учен да смятам, че вие, учителю, че тумир сте правите, колобрите
също. Другите народи вярват на своите историци, на своите духовници и
жреци. Какво тогава е обективното в историята?

Разбира се, българите не са по-добри от гърците и римляните, а и от

хуните. Те смятат, че само защото са родени българи и носят името Баяр, че
са от рода Вокил, вече имат право да се смятат за българи.

Като чу името на моя учител Баяр от Вокил, тумир трепна, но се опита да

не се издаде, че знае кой е Баяр от Вокил. Аз използвах името на своя
учител съвсем произволно, нищо лошо не исках да кажа за този, когото
толкова много обичах, от когото се бях учил цял живот и който толкова
много ми липсваше.

– Този Баяр смята, че е повече от останалите народи и хора само защото

носи името Баяр. Той смята, че е българин, че има мисия, че му е дадено

377
правото да властва над останалите народи, без обаче да си дава сметка, че
живее като най-обикновен човек, като всеки от тези, които презира. Той
смята, че е като славния багатур-багаин Баяр от Вокил само защото носи
неговото име и е от неговия народ. Той обаче се лъже. Истинският Баяр е
воин, духовен човек и българин, а другият Баяр е никой, най-обикновен
човек, който с нищо не се различава от всеки друг – хун, римлянин или
грък. Това, че си роден българин, че носиш българско име, че в твоя народ
живее Баяр, не те прави воин и българин. Това нищо не означава. Баяр от
Вокил е толкова далеч от теб, колкото от всеки хун или грък.

Ти би станал истински българин, ако живееш живота на багатур-багаина

Баяр, ако си постигнал свобода на своя дух и притежаваш свобода и
духовна будност. Тогава вече има с какво да се гордееш. Но тогава ти ще се
гордееш със себе си, с това, което си постигнал, а не с това, че си българин.

Много хора гледат българите и виждат, че те са "големи хора". Държат се

зряло, отговорни са, но това може да не е съвсем вярно. Понякога "малките
хора", когато са притиснати и изправени пред някое изпитание, се
обединяват и се държат като големи, зрели хора. В такива случай те обаче
само имитират такова поведение, притиснати от обстоятелствата, това
обаче е напълно механично, а не е въпрос на изминат Път, зрелост или
духовно израстване. Това те правят пред лицето на страха и от страх.

Същото става и когато "малките хора" са обединени около някаква кауза.

Докато са вперили поглед в каузата или общата цел, те изглеждат големи и
сериозни, когато обаче каузата изчезне или целта е постигната, те отново
стават деца. Това става покрай войните и битките. Ако такива хора се
заемат да създадат държава, те ще са обединени, докато го направят, но
след като я създадат, те самите ще я разрушат, защото отново ще се
превърната в "малки хора", егото ще ги води и те ще теглят нещата към
себе си, разрушавайки общото дело. Такива хора ще се скарат и ще доведат
до нейното разпадане.

Когато имат вяра, "малките хора" изглеждат големи, но това не е истина.

Вярата не помага на хората да пораснат, а точно обратното. Тя ги подтиска
и ги държи в състояние на "малки хора", все пак, изграждайки в тях

378
усещането, че са големи и значими, че са твърди и им помага да са уверени
в силите си.

– Тези думи са опасни – каза тумир.

Знаех, че е така и самият аз бях ужасен от това, което казвах.

– Говориш като колобър – каза тумир, а на лицето му се изписа нещо като

усмивка. Сега обаче тя ми се стори уродлива. Дадох си сметка, че най-
много в лицето на човек се смеят неговите очи и сега, когато гледах тази
гримаса, но не виждах очите, не можех да различа добре какво означава
това. Изчаках малко стареца, но той не каза нищо повече, затова
продължих:

– Всеки народ, който победи, пише, че правдата е била на негова страна,

че Бог му е отредил победата. Значи историята не зависи от някаква истина,
а от остриетата на воините. Ромеите биха казали, че историята се пише от
остриетата на мечовете и писалките. Когато си победител, пишеш
историята и я разказваш така, както ти е изгодно. Как тогава може да се
каже, че историята е наука?

От това да си българин много по-важно и изначално е да си човек. Това,

че си българин, може да ти послужи по-скоро за оправдание или да ти
попречи и да те отвлече от същността.

Тумир мълчеше. Бях го наранил дълбоко и самият аз чувствах това. Какво

ми беше станало? Защо не се бях спрял? Какво исках да докажа? Какво
очаквах да стане? Тумир да признае, че животът му е бил напразно
пропилян, че от него няма никакъв смисъл? Сам не знаех защо бях
наговорил всички тези неща.

След малко тумир каза:

– Ти говориш така все едно ние и историците сме едно. Това обаче не е
така. Ние нарочно помним думите, а не ги записваме, защото всеки четящ
не чува правилно думите и ги чете както иска.

Ние сме много различни от писателите историци.

379
 – Знам, че е така, учителю – казах аз.

Бях стигал твърде далеч в обвиненията си към клетия старец и сега исках
да го успокоя, освен това беше станало доста късно през нощта. Сега исках
да поговорим за нещо друго и да успокоя стареца, да го оставя той да ми
поговори, затова реших да попитам нещо, което ме интересуваше.

– Учителю, защо българите изписват своите знаци върху камъни, а не

върху пергамент, както правят другите народи?

Изведнъж тумир впери в мен невиждащите си очи и каза:

– Ние, тумир, също знаем немалко за воините и българите.

Бях сигурен, че знанието за "Да" е разпределено между колобрите,

багатурите и тумир, затова исках да чуя по какъв начин старецът ще ми
говори за воините и за българите. Наистина, аз го бях попитал за
българските букви (знаци), изсичани върху камък, но и за воините бих
послушал. Тумир заговори с тих, но много ясен глас.

– Всеки българин и воин трябва да бъде като камък. Ти ми казваш, че ние

вървим към гибел, че водим народа към разединение и гибел. Вие, воините,
презирате тумир, защото се самонараняваме, ние знаем това, усещаме го
във всяка ваша дума, във всеки жест. Вие ни уважавате, но и се страхувате
от нас. Да не мислиш, че не знам защо ме нападаш така злостно. Уважавате
ни, защото ние ви даваме основание да се борите и да пожертвате дори
живота си, но в същото време се страхувате, притеснявате се от нас и ни
презирате. Това е така, защото всеки един от вас освен воин е колобър, но
има и тумир в себе си. Въпреки това вие ни смятате за глупави фанатици.
Според вас ние безпричинно сме се осакатили. Вие също можете да бъдете
ослепени или осакатени, може дори живота си да загубите, но това смятате
за нормално, защото то ще е направено от друг, няма да бъде доброволно и
ще бъде в битка. Вие не виждате нашата битка, не я разбирате. Смятате ни
за глупави фанатици, за хора, които безсмислено са си пожертвали живота.
Мислите, че сте по-умни от нас и знаете всичко. Аз знам, че вървя към
гибел, но през живота си научих това, че българинът трябва да бъде като
камък, защото камъкът е истинен и съществува от самото създаване на
света. И за разлика от метала той не се променя, защото не може да се кове

380
или излива. Когато се изсече нещо от камък, то завинаги си остава такова и
повече не може да се променя и поправя. Направиш ли дупка в него, тя
остава така завинаги. Другите неща, върху които пишат хората, са тленни,
папирусът гние и става на прах, пергаментът също старее и става трошлив и
крехък. Металите също са вечни, но могат да се променят. Те не са такива,
каквито са създадени от Бог, а съществуват под различна форма, според
нуждите на хората. И много малко хора знаят, че рудата е истинската
форма на метала. Камъкът е много по-истинен, защото се обветря от вятъра,
руши се от водата и студа. Времето оставя своя отпечатък върху него. Той е
вечен, но и тленен. Той е най-близо до Бог.

Казвам, че камъкът е истинен, защото, когато изсечеш нещо в него, то

остава така завинаги. Затова името на Тангра трябва да се изсича в камък. А
най-лъжовно е знакът на Тангра да бъде изписан върху злато и сребро,
защото златото и среброто са вечни, но са най-лъжовни, всички ги ценят, но
ги претопяват и правят на монети.

Ние сме камъкът, върху който трябва да бъде изсечено името на Тангра. С
живота и битките си българите, не само като воини, но и като хора, трябва
да се опитат да бъдат достойни за честта, върху тях да бъде изсечено името
на Тангра. Това ние трябва да направим с живота си.

Ние, българите, сме открили два начина да пренесем знанието за Бог в

този тленен свят. В камъка изсичаме своите знаци, а това, което не можем
да предадем с тези руни, оставаме на думите. Ти ще кажеш, че думите са
най-тленни и че от тях не остава дори следа, че те изчезват, че се стопяват,
че са като повей. Аз ще ти кажа, че думите, изказани от тумир, се подемат
от вятъра и са носени над цялата земя. Думите са по-искрени и живи от
буквите и знаците. Освен това най-силното и издръжливо нещо в този свят,
което в същото време е най-слабо, това е човешката плът. Българите
оставяме своите знаци върху камъка и върху единственото нещо, което е
по-дълговечно от камъка – човекът.

Много от историите, които тумир разказваше, ми бяха познати, но имаше

и много, които чувах за пръв път. Въпреки възрастта, болестта и слабостта
му той беше човек с големи познания и задълбочена, ясна мисъл. С него
можеше да се говори на всяка тема. Отначало мислех, че той знае само

381
своите истории, по-късно разбрах, че мъжът до мен е много умен и знаещ
човек. Една вечер го попитах най-умния въпрос, който според мен човек
можеше да си зададе – за смисъла на човешкия живот.

– Повечето хора смятат, че животът им има смисъл. Цялата ни култура е

устроена така. Не! Цялата ни човешка същност е устроена по този начин.
Човек като логично, рационално същество иска всичко да бъде логично и
наредено. Това той нарича Бог. За повечето хора редът, логиката е Бог.

За да докажат своята значимост, хората са принудени да мислят, че

животът им има смисъл. Това е нужно на хората. Животът трябва да има
смисъл. За да бъде така, хората са измислили много митове. Най-важният
от тях е, че Бог е създал човечеството и че той ни наблюдава, а ние, хората,
сме натоварени с мисия. Всичко това е създадено, за да могат хората да се
чувстват удобно и да знаят, че животът им има смисъл. И всеки, който
търси смисъла и пита за него, е човек, който не може да го постигне, да го
разбере и очевидно не е открил смисъла на своя живот.

Много често хората питат за смисъла на "човешкия живот", а е много

ясно, че това не трябва да ги интересува и всеки трябва да пита преди
всичко и единствено за смисъла на своя живот. Това е големият въпрос,
който има смисъл да бъде задаван. "Какъв е смисълът на моя живот?" Тези
обаче не смеят да питат за себе си, а питат за "човешкия живот", като за
нещо отделно от тях. Все едно те знаят за своя живот, но питат за
"човешкия".

Въпросът за "човешкия" живот и щастието и любовта са свързани – за мое

учудване каза тумир. – При тях е много важно да знаеш следното: За
повечето хора щастието е вид изживяване. Изживяването е като
настроението и да изживее човек нещо, означава в даден момент да му се
случи нещо, което той очаква. Хората имат някаква представа за това как
трябва да изглежда щастливият човек, влюбеният или такъв, чиито живот
им смисъл. Това са дълбоко погрешни представи, вкоренени във всеки един
от нас от най-ранно детство. Тези представи са ни дадени като част от
нашето възпитание.

– Дядо ми наричаше това матрица – казах аз.

382
 Тумир не реагира по никакъв начин. Той или не ме чу, или не разбра какво
казах. Аз бях изумен от това, което от одеве слепият мъж говореше. Винаги
досега бях чувал такива думи само от дядо ми и от Баяр. Очаквах, че тумир
ще са най-ревностните пазители на реда, паметта и всъщност на матрицата
в племето и сега това, което тумир говореше, доста ме изненадваше.

– Тази представа е завещана на хората от техните предци, но непрекъснато

им е излъчвана и потвърждавана от всички, от най-близките хора до
непознати, от приятелите и враговете. Хората знаят, че щастливият човек е
усмихнат, влюбеният – щастлив, онзи със смисъл на живота си –
задълбочен и щастлив. Няма значение дали тази представа е вярна. Хората
не се интересуват от това откъде знаят как трябва да се държи и да
изглежда щастливият човек, след като те според тях никога не са били
щастливи. Тогава някой умен от тях измислил, че не е възможно да има
щастие в настоящето. Че човек едва след като се върне назад и си спомни
как се е чувствал, може да прецени щастлив ли е бил тогава. Това е доста
вярно. Много често хората чак след като се върнат към младостта си и
миналото, след като са загубили нещо, започват да го оценяват. Хората
обаче грешат, защото не познават природата на щастието. Според тях
щастието идва и си отива, но те го разглеждат само като емоция. Те най-
често го бъркат с еуфорията. В сегашния момент ще изживееш щастие, но в
следващия момент ще изживееш нещо друго. Този, който преследва
изживяването, винаги ще търси щастието и любовта и ще се влюбва при
всеки следващ път и отново ще изживява болки, тъги, изневери,
разочарования, нещастия и страдание. Тези хора се нуждаят от изживяване,
дори не ги интересува какви ще бъдат те – положителни или отрицателни.
Всъщност дори отрицателните преживявания могат да доставят
удоволствие на хората. Те не могат да разберат, че колкото и да се
влюбваш, няма да откриеш любовта, колкото и да се опитваш да бъдеш
щастлив, няма да постигнеш щастие.

Това е така, защото зад една и съща дума съществуват две съвсем
различни неща. Едното е щастие като преживяване, за това ти говорих
досега. Повечето хора искат да преживеят щастие, защото то ще ги накара
да се чувстват добре. Това е най-приятното преживяване според тях.
Според други любовта е най-приятното, според трети – това да живееш
разумно и животът ти да има смисъл. Всички тези всъщност са едно и също
383
нещо. Те са породени от липсата, която хората имат в себе си. И колкото и
да искаш да постигнеш нещо като преживяване, то няма да засити нуждата
ти от него. Много често тези, които са имали много жени и са преживели
много любови, продължават да търсят любов и "мъдрите" продължават да
питат за смисъла на човешкия живот, а тези, които имат всичко: дом,
семейство, много коне, злато, силни деца и внуци, питат за щастието. Това
е така, защото преживяването на щастие, любов и мъдрост не може да
засити човек. То е като отражение във вода, виждаш го, красиво е, но не
можеш да го задържиш в ръце, не те храни.

Освен щастието като преживяване има друго щастие, това е щастието като
състояние. Да бъдеш в състояние на щастие означава да не можеш да
замениш едно щастие с друго. Да не можеш да бъдеш нещастен, щастлив и
още по-щастлив. Този, който е щастлив като състояние, не се стреми към
щастие като преживяване. Той е спокоен, уверен и уравновесен. Всъщност
това е единственият начин човек да се докосне до щастието. Щастие като
преживяване няма. Това е химера на слабите, малки хора. Да бъдеш
щастлив е възможно само ако си такъв като състояние на духа. Тогава си
запълнен, завършен, няма нещо, което да трябва да компенсираш, нямаш
празнина или нараненост в себе си.

Щастливият човек не е зависим. Той не се нуждае от друг човек, който да

му достави щастие, любов или мъдрост. Само този, който се занимава със
себе си, е щастлив и завършен. Единственият начин да бъдеш щастлив,
влюбен, животът ти да има смисъл, да можеш да познаеш Тангра, е като се
самоопознаваш. Себепознанието е единственият път към щастието.
Щастието не може да бъде постигнато, защото то не може да бъде
преследвано като цел. Единственият начин е да откриеш щастието в себе
си, да уловиш хармонията и баланса, ти самият да станеш точката на
равновесие на света, Вселената и Бог, и когато откриеш това, разбираш, че
си щастлив, защото притежаваш себе си, а така притежаваш и света около
теб. Такъв човек е запълнен и завършен, той не се нуждае от нищо, той е
щастлив. Другите, които искат да преживеят щастие, питат: "Какво
означава да си щастлив? Не е ли малко намръщен, за да е щастлив? Това ли
е истинската любов? Има ли истинска, вечна любов? Какъв е смисълът на
човешкия живот?"

384
 Разбиращият знае, че щом човек пита, това означава, че той няма
разбиране, яснота и не притежава нещата, за които пита. На него тези неща
му липсват. Това означава, че той иска да го преживее като изживяване, но
не може да постигне тези неща като състояние, защото малцина имат
силата да постигнат това.

Изживяването може да бъде на всичко, както на щастие, така и на

нещастие, на любов и омраза, на спокойствие и нервност; докато
състоянието няма своя противоположност. В състоянието на щастие
човекът е единен. Този, който обича, който е щастлив, който изследва себе
си, не пита за щастие, не се стреми към това да се влюби, не разпитва за
смисъла на човешкия живот.

Не разбрах много от думите на стареца, въпреки това усещах, че в тях има

някаква неумолима логика. После го попитах за безсмъртието на душата.
Бях чувал дядо ми и Баяр да говорят за това. Баяр говореше за
християнството, сравняваше го със зороастризма и тогава ми беше станало
много интересно. Сега аз питах не защото смятах, че старият тумир ще ми
каже нещо интересно, а защото исках да го впечатля, да покажа колко
много знам и за колко важни неща се замислям. Тумир обаче подходи
съвсем сериозно към въпроса ми. Той сигурно още не беше разбрал колко
съм млад и глупав. Бях сигурен, че ако можеше да ме зърне и ако видеше
моята младост, щеше да се откаже да отговаря на въпросите ми.

– Безсмъртие няма. Всички тези неща, разказващи се в религиите, са

създадени за малките страхливи "деца", които не могат да надзърнат в
недрата на Вселената. Понеже ги е страх, те предпочитат да вярват, че са
значими, че лично познават Бог и че ще живеят вечно, за да могат да го
опознават.

Всъщност живеят така, че не познават нищо повече от собственото си его.

Целият им живот се върти около собствения им пъп. Затова те отказват да
повярват, че са малки и смъртни, защото гледат на света с онази своя
същност, която ще загубят и ще изчезне. Тази превръзка на всичките им
същности, която ще изчезне при смъртта, е егото. Най-смешното е, че егото
всъщност никога не е съществувало. Нас, така както се самовъзприемаме,
никога не ни е имало. Това е само едно наше хрумване. Само ние

385
привиждаме себе си по този начин. Готови сме да заложим всичко, за да
отстояваме и воюваме за това наше съществуване. Това е нашият живот.
Ние го наричаме живот и сме готови да убиваме, за да ни има. Всъщност
това е най-голямата илюзия и самоизмама на всеки един от нас. Егото е
фикция и никога не е съществувало, ние самите сме само едни сенки, които
преминават през живота и Бог и не можем да оставим дори и най-малка
следичка в този свят. Дори с нокът не можем да надраскаме нещо в този
свят.

Когато обаче решим, че съществуваме и когато загубим всички останали

"устои", които сами сме си създали, и ни остане единствено и най-
сигурното нещо, което имаме – смъртта, ние се вкопчваме в нея, започваме
да я наричаме съветник, съдник, съюзник и твърдим, че тя е всичко. Тогава
грешим точно толкова, колкото сме грешали и преди това, когато сме се
правили, че не я забелязваме, че тя за нас не съществува. Както няма
безсмъртие, така няма и смърт. Както не е правилно да се вкопчваме в
безсмъртието, така не е правилно да използваме по този начин и смъртта.
Смъртта е нещо, което не ни касае. Когато нас ни има и където сме ние, там
смърт няма. Това е така, защото ние сме живи, а когато си жив, ти не знаеш
нищо за смъртта и всичко, което си мислиш за нея, е само фантазия.
Смъртта ще се появи за нас, когато вече няма да ни има. Тогава тя вече
нищо не може да ни направи и по никакъв начин не може да ни влияе.
Смъртта е нещо, в което ние искаме да надзърнем и което никога няма да
опознаем. Тя е най-голямата тайна за нас. Толкова близка, но и толкова
недостижима. От това се поражда целият този интерес към нея.

Това, че сме смъртни, прави живота ни уникален. Това прави времето да

съществува, защото винаги е едно, в този момент сме само ние. Така че
смъртта и тленността фактически създават времето, създават уникалността
на света. Това, че сме смъртни, ни прави хора. Безсмъртието няма да ни
направи хора, няма да ни направи и богове, а ще ни направи просто едни
призраци, които ще стоят тук и за тях нищо няма да има смисъл. Представи
си, че хората са безсмъртни, тогава за тях няма да има значение какво
правят, няма да имат цели, няма да имат страх от смъртта и притеснение.
Това ще бъдат съвсем други същества и няма да бъдат хора. Но в същото
време няма да имат никаква страст и Бог не би ги харесал. Те биха били
безстрастни, биха съществували и не биха имали никакви стремежи към
386
осъзнаване, към себепознаване, биха съществували просто ей така. Бог не
харесва това, защото той е това. Бог не харесва себе си. Бог харесва хората
и затова ни е създал различни от себе си. И времето, и животът, и
уникалността на света са такива само благодарение на това, че сме смъртни.
Това е цената, която плащаме, макар повечето хора никога да не се
замислят за това. Повечето хора живеят като безсмъртни и никога не си
спомнят за смъртта. Но ако ние сме осъзнати, би трябвало да осъзнаваме
всичко това и да платим нашия дан в живота си. Затова не трябва да има
никакъв страх от смъртта. Да умреш е цената, която плащаш, за да го има
човечеството, да има смисъл съществуването ти пред Бог.

– Но дядо ми и моят учител в "Да" са ми казвали, че има народи, които

знаят, че душите им се прераждат, че сме вечни, че ще ни има винаги –
казах аз. – Може ли да попитам? Всеки народ е такъв според това, в което
вярва. Това означава ли, че индийците могат да се прераждат, а ние не?
Може би техните учители знаят нещо, което вие не знаете?

Спрях за миг. Без да искам отново бях обидил тумир. Той обаче не реагира
по никакъв начин.

– Хората са еднакви. Ако имаше прераждане, българите щяхме да можем

да се прераждаме и да знаем за това, бъди сигурен.

– Да, но вярата на всеки народ е различна. Това какво означава?

– Означава, че всеки народ е разбрал различна част от света и от Тангра,

че го е погледнал през собствените си очи. Във вярата на всеки народ, а и
на човек можеш да разбереш неговите страхове, мечтите му, това, което
иска и си пожелава. Всички смъртни народи мечтаят за безсмъртие.
Българите сме единствените, които знаем, а не вярваме, изповядваме, а не
се надяваме. Ние не говорим за безсмъртие, за рай, за прераждане, не се
опитваме да останем в света и да запазим тленната си форма. Ние знаем, че
сме част от Тангра, искричка отделена за миг от големия огън и знаем, че
пак ще се върнем там, но не с егото си. Ние постоянно поддържаме в себе
си усещането за тази светлина и топлина (оренда), това е нашият аз, тази
част, която идва от Тангра и пак ще се върне при него. Тази част е в
общение с него дори когато сме отделени, дори докато живеем в този свят.
Ето защо ние говорим за орендата.
387
 Чуй сега какво ще ти кажа! Това, от което хората ги е страх най-много,
най-големият им ужас е да не се окаже, че животът е нещо толкова
уникално, че повече никога няма да им се случи, че никога повече няма да
ни има на този свят. Това е най-дълбоко стаеният страх във всеки един от
нас. Усещането, че сме тук само веднъж, за малко. Веднъж имаме шанса да
се родим и да изживеем живота си. Ние се раждаме на това място и идваме
неподготвени, тук сме за толкова малко време, че не успяваме да се
огледаме, камо ли да се наситим на живота. В същото време сме толкова
дълго тук, че намираме време да натрупаме толкова много грехове, да се
наситим, отегчим и да умрем, докато сме живи. Да! Виждам учудването ти.
Не си ли си задавал въпроса защо хората толкова много държат да обяснят
смисъла на живота си, да вложат някакъв допълнителен смисъл в него. Те
са слаби и искат той да има смисъл. Хората неистово се нуждаят от това. Те
искат да вярват, че отново ще ги има, че отново ще бъдат, затова са
измислили всички религии, философии и легенди, идеята за прераждането.
Аз обаче знам, че няма такова нещо като прераждане, няма рай и ад. Хората
съществуват само веднъж, те се появяват неподготвени, случайно и никога
не могат да осъзнаят какво се случва с тях и къде са попаднали. Понеже
дълбоко в себе си знаят това, затова се нуждаят от вяра. Вярата и надеждата
са като кал върху стъкло, кал, която спасява хората от истината. Тази
истина обаче би парализирала всеки живот, би отнела силите и на най-
волевите хора, би отнела смисъла и логиката, мирозданието би загубило
смисъл. Тази истина е непосилна за хората и понеже е така, те са измислили
всички тези неща, за да запълнят тази празнина.

– Но как ще живеят хората, ако разберат всичко това?

– Няма да живеят. Хората обаче са спасени от това. В главите си всеки

един от тях има защита. Дори да научи всичко това, той ще си го обясни по
някакъв начин, ще го опакова с философия, религия, ще го повтори като
нещо далечно и непонятно, което не се отнася за него. Иначе всеки, който
чуе тези думи, би трябвало да умре. Би трябвало да се промени толкова, че
на мига да стане нов човек. Това обаче няма да стане. Хората ще научават
тази истина и ще я забравят. Дори да я проумеят, това ще стане само за миг,
след това тя ще се смеси с ежедневните им мисли, ще се разтвори в тях и
ще стане много по-приемлива и така ще се разтопи. Хората са уникални, те
не могат да живеят с истината. Могат да я научат, да я следват, да спорят
388
истина ли е, или не, да я разтягат или да я манипулират, но не и да живеят с
нея. Хората никога няма да разберат къде са попаднали и какво трябва да
правят тук. Те са далеч от това да живеят. Те съществуват, но не живеят. да
живееш означава да си жив, а повечето хора дори не могат да осъзнаят, че
са живи. Те предпочитат да се оттеглят в някаква своя приказка, да очакват
рая, да мислят, че има много други животи, да очакват прераждания и това
да съществуват дори след смъртта си. Хората се страхуват от истината, те
не я харесват и предпочитат измислената си приказка пред истината. Аз ги
разбирам. Когато си слаб, така е много по-лесно. Всъщност така е
единствено възможно да живееш и да мислиш, но това не променя нещата.
Хиляди, милиони, милиарди хора да поддържат една лъжа хиляди години,
това няма да я превърне в истина. Ако ще всички те да я наричат "истина",
да я издигнат в своя парадигма, това няма да промени нещата. Истината е
тази, която ти казах. Много "учени" хора казаха: "Нека хората мечтаят, нека
вярват, нека живеят с тези заблуди, така ще им бъде по-лесно!" Добре! Нека
бъде така! Това обаче няма да промени нищо. Това не означава, че истината
е друга. Тук човешката истина няма нищо общо. Тази истина е много
повече от човешка. Пред истината всички сме равни. Дори Бог не е повече
от истината.

Понеже питаш за смисъла на живота, нека те попитам нещо – каза тумир.

– Може ли?

– Да! – съгласих се аз.

– Какво е най-важното нещо за теб на света? – попита тумир.

– Най-важното нещо на света са родителите, семейството, приятелите.

– Не!

– Най-важното нещо е родината.

– Не!

– Най-важните неща са тези, от които имам нужда.

– Не!

389
 – Най-важен е животът!

– Не! Само да живееш, означава да живуркаш, има и нещо друго!

– Най-важното нещо за всеки човек е свободата.

– Не, дори това не е. За да постигнеш свобода, трябва да имаш нещо много

по-важно.

– Какво е то?

– Трябва да имаш себе си. Повечето хора са нещастни не защото не могат

да постигнат нещо или защото нещо им липсва, а защото не познават себе
си. Те не знаят кои са, от какво имат нужда и какво желаят, в това е тяхното
нещастие и от това произлизат всичките им други мъки. Дори когато
постигнат целите си, те са нещастни, защото разбират, че тези цели не са им
били нужни, не са били техни. Те не ги удовлетворяват. Такива хора се
намират далеч от Тангра.

– Защо смятате така, учителю? – попитах аз.

– Всеки трябва да освободи душата си от себе си, за да може да приеме в

нея Тангра.

Един ден попитах тумир какво е името му и как да го наричам. Той

отговори, че с посвещаването за тумир човек, освен очите си, губи и името
си. Тъй като на хората не е разрешено да се обръщат към тумир, те не се
нуждаят от име. Така се оказа, че моят съжител няма име. Както той каза,
неговото име беше "тумир".

Един ден той започна да ми разказва за мястото, на което бяхме

попаднали. Учудих се откъде знае толкова много за това място. Бях
сигурен, че не е излизал и няма откъде да знае къде се намираме.

Освен това от известно време, въпреки че не смятах да се прибирам към

поселението (аула) преди да получа воинското си име и да извърша поне
едно героично дело, се опитвах да открия посоката, в която са юртите ни и
да се ориентирам. Мисля, че правех това по скоро за да се успокоя, но все
пак нито веднъж не успях да открия и следа откъде бях пристигнал.

390
 Сега, когато тумирът ми предложи да ми разкаже за девташлара, се
зарадвах. Според него могилата, в която се намираше девташларът, била на
някакъв древен скитски цар, но по-интересно било това, което било
изписано със знаци в основата на камъните на девташлара. Едва сега
разбрах откъде тумир знае толкова много за това място. Докато бях
отсъствал, той бе опипвал изсечените в стените знаци. Може би моите думи
за каменните знаци го бяха навели на тази мисъл.

Така старецът ми разказа, че в основата на каменните плочи, които ние

използвахме като стени, пишело, че това свещено убежище е построено, за
да бъде някой ден дом на един от най-великите владетели на света и че
именно на това място той ще познае истинската си същност и тази на Бог.

Съобщението не ми помогна особено да се ориентирам. Слабо се

интересувах дали тук някой ден ще пребивава който и да е владетел. А
може би това вече се беше случило.

Следващите дни освен историите, които слушах, и разговорите, които

водихме, тумирът започна да ме учи на различни езици. По това, че беше
разчел йероглифите, се сетих, че може да продължа да се уча да говоря на
езиците на други народи и така времето в дългите зимни вечери да минава
по-бързо.

Тумирите бяха най-начетените хора, които можеше да има. Всеки един от

тях знаеше много езици и можеха да разговарят с хора от всички народи.
Едно от задълженията, които имаха, беше при посещение на чужда
делегация да превеждат думите им на кана и обратно. Освен това те
разпитваха пленниците и се опитваха да научат нещо от тях. Освен че
знаеха българските истории, тумир знаеха и истории на много други
народи, но тях не ги разказваха. Тези истории им бяха нужни, за да могат да
сверяват нашите истории с чуждите.

Тумирът знаеше много повече думи от багатур-багаина както на

български, така и на хунски и тюркски. Така научих повече думи и в
същото време се учех да ги използвам правилно. Все пак един въпрос ме
мъчеше през цялото време.

391
 – Учителю, защо на тумирите им избождат очите? Така не се ли
самоограничават и не ограничават ли знанията, които могат да постигнат?

– Защо смяташ така? – учудено ме "погледна" старецът с невиждащите си

очи.

– Защото, ако вие можехте да виждате, щяхте да можете да четете и да

пишете. А писаното остава. Всички народи на Изток и на Запад пишат и
записват своите истории на пергамент, дърво или папирус. Дори ние пишем
своите знаци върху камъните.

– Написаното слово не е истинско слово – засегна се тумир. – Когато

никой жив човек не помни това, което е написано, то може да се промени.
Само думите остават и като с каменно длето прорязват паметта на хората,
които ги слушат. Нашата история е свещена и не трябва да се записва,
Тангра е завещал да се предава от уста на уста.

Аз поисках да изтъкна, че това не е достатъчно практично, но все пак най-

неприятен ми беше фактът, че тумирите са се самоосакатили или са били
осакатени, за да бъдат разказвачи. Не можех да приема мисълта, че най-
умните хора на света са недъгави. Защо мъдростта трябваше да бъде за
сметка на здравето и нормалния живот? Тази мисъл ме отблъскваше и аз
негодувах срещу нея.

– Хората, които мислят като теб, са много опасни – продължи тумир, без
да ми разреши да го прекъсна. – За съжаление в последно време все по-
често чувам такива мнения. Разбери, написаните думи могат да изчезнат, да
се изтрият, да се загубят, да изгорят, да се препишат неправилно. Те са
мъртви и не могат да предадат нашата жива история.

Когато напишеш едни думи, ти ги откъсваш от живото слово. Написани те

звучат твърдо, категорично и като абсолютна истина. Много хора
предпочитат нещата да звучат така, но всъщност така те са мъртви. Ние,
тумирите, знаем, че нищо казано и написано не е истина и дори не се
приближава до реалността. Но когато разказваш, ти винаги можеш да се
съобразиш с това, че пречупваш истината през себе си и да изправиш това
пречупване. Това е работа на тумирите.

392
 Това е нашият Път. Напротив, когато нещата са написани, те са пречупени
при написването от пишещия, а след това всеки читател отново ги
пречупва, без да осъзнава това. Понеже са написани, той ги приема като
обективни, не се отнася към тях критично и не се замисля как да ги изправи
при четенето, а още повече ги изкривява.

Ето затова казвам, че колкото и да е странно, написаното слово се

отклонява повече от истината, от изреченото слово.

Слушах много внимателно това, което старецът говореше, и веднага

схванах противоречието, затова попитах:

– Премъдри старче, това, което казваш, не е вярно. Ако четящият

пречупва написаното слово, по същия начин слушащият също пречупва
разказа на тумира, така че къде е разликата?

– Ти си прав – каза старецът и явно беше впечатлен от моите думи, защото

се "взря" в мен, като че ли искаше да ме види и да изрази изумлението си. –
Наистина, на пръв поглед изглежда така, но не е съвсем вярно. Когато
искаш да разкажеш или запишеш една история или мит, ти ги имаш във
въображението си. Когато ги записваш, се опитваш да го впишеш в
материята. Един обемен разказ го правиш плосък и двуизмерен, за да
можеш да го запишеш. Принуден си обемната картина да я превърнеш в
линейно описание от букви и думи. Читателят, когато чете, върви по тези
линейни редове и отново се опитва да си изгради обема на разказа. Той
събира съчките, които ти си разхвърлил, и се опитва да ги събере в огън. Но
всеки читател е различен. Например когато един писател е описал юрта,
всеки читател прочита и си изгражда в главата образа на различна юрта.
Разбира се, юртата, която всеки читател чете, е най-близка до юртата, в
която живее.

Когато чете линеен текст, всеки читател твори до голяма степен това,
което чете. Аз съм имал много спорове с ромейски писатели и те винаги са
се съгласявали, че всеки читател е и писател на текстовете, които чете. Той
трябва да бъде активен и да участва с цялото си въображение в повторното
изграждане на картината. Така постъпват писателите, които записват своите
думи. Ние не правим така. Ние разказваме същата онази история, която
първоначално е била в главата ни и не я преобразуваме в символи и
393
линейни редове. Ние, тумирите, се опитваме да не отнемаме обема, цвета и
вкуса на това, което описваме, за да не се промени той. Да не отдалечаваме
разказа от първоразказа. Писателите са принудени да натрошат историята
на дребни парчета, за да я пренесат до читателя и така да я набутат през
тясната цепка под вратата. Това е листът папирус или пергамент и това
представлява писането, ние напротив, вместо да прекарваме историята под
затворената врата на юртата, отваряме вратата и така цялата, непокътната я
внасяме в домовете на слушателите.

Ето, представи си, че някой писач на слова някога се опита да опише този
наш разговор. Ти мислиш ли, че ще има човек, който да прочете редовете и
да разбере това, което сме си говорили. Не! Сигурен съм, че хората, които
ще го прочетат, ще се отегчат, ще се разсеят, ще се затрупат от толкова
много думи и нищо няма да разберат. Сигурен съм.

– Да, но ако не могат да го разберат от първия път и е написано, винаги

могат отново да го прочетат. После някой ден, когато се присетят и им се
прииска, отново могат да го прочетат и да се опитат да вникнат. Докато
вашите думи са казани сега, аз ги чувам, но съм сам. След като ги изречете,
те изчезват и вече ги няма. В най-добрия случай аз ще ги помня, докато съм
жив, според това какво съм чул и разбрал. След това те ще изчезнат с мен, а
с тях ще изчезнете и вие, и споменът за вас. Ако не бъдат записани, след
две, пет, сто, хиляда години хората как ще могат да ги чуят и разберат?

– Тумири винаги ще има! – каза старецът.

Не можех да споря с тумир. Това беше толкова невероятно, че даже

нямаше смисъл да споря, затова казах:

– Но така слушателите не стават ли по-мързеливи? Не им ли доставяте

така в устите предъвквана храна? По този начин те слушат вашия разказ, но
не участват в него. Тогава не зависи ли разказът твърде много от
разказвача?

– Така е! – за моя голяма изненада се съгласи разказвачът.

– Ние не сме против писателите, но искам да ти кажа, че всеки писател

задължително трябва да бъде много добър разказвач и човек, който има

394
дълбок поглед върху света, за да има какво да каже на хората. След това
вече трябва да знае всичко това, което си говорим.

Ти разсъждаваш много и то с голяма дълбочина. Много ли си мислил по

тези въпроси?

В интерес на истината никога не се бях замислял, но всичко, което казах

на тумира, ми се струваше много логично. Въпреки думите на тумира, аз
отказвах да се съглася с него. Най-вече ме отблъскваше идеята за
ослепяването.

– Това е цената на мъдростта – каза старецът.

– Но така не можете да воювате и да се защитавате – продължавах аз. –

Ето, ако не ви бях спасил, вие щяхте да умрете, а така с вас щеше да умре и
вашата част от българската история.

– Тангра няма да допусне това. Орендата ще ме пази – отвърна старецът.

Бях възмутен. Виждах, че това, което старецът защитаваше, не е правилно

и се ядосвах, че един толкова умен човек не може "да види" очевидно по-
правилното решение. За да го убедя докрай, аз продължих:

– Ето, въпреки че вече сте добре и се оправяте, ако се случи нещо с вас,
историите, които знаете, и тази част от българската история, ще изчезнат.
Ако са записани, това няма да се случи.

Старецът се замисли. Усетих, че съм стигнал твърде далеч в доводите си,

но вече нищо не можех да направя. Докато той мълчеше, аз си дадох
сметка, че се дразня толкова и за това че, ослепявайки се, тумирът лишава
българската армия от един умен и способен воин. Аз винаги бях искал да
бъда именно такъв воин, но никога не бих заплатил такава цена за това.
Някога смятах, че няма цена, която не бих могъл да платя, за да стана някой
ден най-великият воин на света. Бях готов да се упражнявам до пълно
изтощение, дори да пожертвам живота си, ако трябва, но това да бъда сляп
и безпомощен цял живот ми се струваше по-лошо и от смъртта.

Знаех, че животът на тумирите е свещен, воините бяха длъжни да ги пазят

и с цената на живота си ги бранеха. Досега не знаех за случай, в който

395
тумир да е бил убит, заловен или да не е успял да предаде знанието си на
ученика си. Едва сега осъзнах в колко критично състояние се е намирало
знанието и историята на българите в онзи момент, когато намерих
вкочанения старец до гроба на своя ученик. С неговата смърт завинаги
щеше да изчезне една част от историята на българите и голяма част от
мъдростта ни. Вътрешно отново се възмутих. Без да усетя пак произнесох
мислите си на глас.

– Ако бяхте умрели или ако сега изведнъж ви стане нещо, какво ще
правим?

Тумирът като че ли изплува от някакъв дълбок размисъл, в който бе

потънал. След това напълно неподходящо за случая се усмихна с една
лукава усмивка и каза уверено.

– Не се притеснявай, Тангра е помислил за всичко!

Тези думи още повече ме ядосаха. Какво общо имаше Тангра, а и тумирът
ги каза така като че ли имаше някакъв изход. За да не се дразня, престанах
да мисля за това. Учех думите на другите народи и занимавах ума си с това.

Все по-често обаче започнах да се замислям за тези народи. Тумир ми

разказваше за това кой народ как се управлява. Така аз разбрах, че има
народи, които се управляват от кане и владетели. Те се наричат сатрапии
или монархии, те били като нас. Един владетел властвал над народа си, той
решавал съдбините му. Ако бил добър – народът бил добре, ако ли не –
народът страдал. Тези народи бяха най-много на света. Имало обаче
народи, управлявани от жреците. Такива общества се наричали теокрации.
Българите не бяхме чиста монархия, а и теокрация. При нас жреците не
управляваха, но все пак те поддържаха саракта и земята на Тангра. Освен
това канът беше колобър и посветен човек. Той извършваше някои от
свещените ритуали и носеше свещената оренда в себе си.

Тумир ми обясни, че различните народи могат да заемат определена

територия, такива бяха нашите народи. Според него България не била
държава, а саракт. Така било най-правилно да се нарече България. В света
нямало друга държава като нашата. Държава било, когато има структура на
управление, пътища, граница. В държавата можело да живее един народ

396
или ако има други, те били по-малко от водещия народ. Народите, освен да
си имат държава, много често им се налагало да участват и в империи.
Империя било когато в една държава се включвали много народи. Това
ставало доброволно, когато няколко народа се обединят или най-често
принудително, когато един народ подчини другите народи. В империята
винаги властвал един народ, това обикновено бил най-силният. Тумир
обаче ми каза, че на нас ни се е случвало да участваме в империи и да
властваме над останалите народи, без да сме нито най-силните, нито най-
многобройните, според него нашата сила била в мисията, която Тангра ни
завещал. Затова народите в тези империи се подчинявали на нашата воля.
Тумир ми разказа за империята на Алемир (Александър Македонски),
империята на Персите през различните епохи, за Римската империя – най-
голямата и дълговечна империя в света, за Индийската и Китайската
империи.

Разказа ми, че в древността гърците измислили как народът да властва и

това нарекли демокрация, от демос – народ.

Слушах всички тези неща, повечето от тях вече ги бях чувал, но тумир ги
разказваше с дълбочина, която помагаше всичко, което ме интересуваше, да
се разясни пред очите ми. Исках да знам повече подробности, но старецът
не ми позволяваше да се задълбочавам много по един въпрос. Той като че
ли бе решил да ми каже едни неща и продължаваше да го прави, без да
обръща внимание на желанието ми по-подробно да разискваме този или
онзи въпрос.

– Всяка цивилизация рано или късно умира – каза тумир.

– Всяка цивилизация изчезва, когато изчерпи ресурсите си.

– Но нашият ресурс е безкраен – разпалено казах аз. – Ние непрекъснато

се движим и сменяме мястото си. Нашият ресурс са пасищата, свободната
безкрайна волна степ и ние винаги ще побеждаваме и ще печелим все нови
и нови пасища. А степта е необятна и безкрайна. Така че ние никога няма
да умрем от глад.

Тумир обърна глава към мен, той като че искаше да се увери, че добре
чува думите ми. Явно за пореден път успях да впечатля стария мъж.

397
 – Не ти говоря за това, а за ресурса, за правото на съществуване. За това
дали народът има смисъл да съществува. И когато един народ загуби
смисъла си да съществува, той изчезва. И само тук-там камъните напомнят
за предишни народи и цивилизации. Народът трябва да има мисия, за да
има право да съществува. Всеки един народ непрекъснато е изправен пред
Тангра и ако има мисия, продължава да живее, ако ли не Тангра го изтрива
от лицето на земята и на всички светове с едно махване на ръката си само.

Всяка цивилизация трябва да преживее генезис и да се промени

драстично, иначе няма да оцелее. Тя трябва да поеме много мисии. Ако
българите не проумеят това, са обречени. Тангра ни е изпратил много ясен
знак как можем, да го направим. Без да разчитаме на този свят, без да се
улавяме за оцеляването като за спасителна сламка, без да смятаме, че в
твърдостта ще е нашето спасение, без да се хващаме за привидно най-
категоричните решения. Превеликият Тангра ни е завещал своята оренда.
Тя не е като земя или територия, тя не е твърда и неизменна, тя не е като
закон и изсечено в камъка слово. Тангра ни е завещал орендата си. Той е
направил така, че ние да не сме привързани към определена земя, към
определени знаци в тоя свят. Той е направил българите гъвкави, подвижни,
променливи. Животът, младостта са такива. Най-сигурното нещо в този
свят е неговата несигурност, неговата изменчивост. Тангра ни е завещал
това. Този, който се движи, трудно може да бъде уцелен от стрела, дървото,
което се огъва пред вятъра, не може да бъде прекършено, а стария дъб
вятърът изкоренява заедно с привидно могъщите му корени. Това обаче е
трудно да бъде разбрано и осмислено. Българите често губят концентрация,
веднага слизат на по-ниско ниво и се опитват да се захванат за неща, които
им се струват сигурни и неизменни. Колкото по-сигурно ти се струва нещо
и колкото повече си убеден, че то е дълговечно, толкова по-лесно и бързо се
руши то. Камъкът ти изглежда вечен, а водата – неуловима и мека. Всеки
би се страхувал да не го удари камък, който пада от небето, и никой не
обръща внимание на капката. Но камъкът се руши, превръща се в пясък и
пръст, изветря се, а неизменната капка го пробива, руши, отмива и винаги
си остава една и съща. Всеки път е различна и съставена от различна вода,
но винаги неизменна. Орендата е като капката.

Всяка империя досега се е градила върху материята, върху властта, върху

това да бъде вечна. Тя е грешала и рано или късно е настъпвал нейният
398
предопределен край. Ние, българите, трябва да изградим държавата си
върху принципа на водата. Това обаче е трудно. Трудно е да се проумее, да
се задържи разбирането и да се направи. И всеки път, в който загубим
концентрация, веднага тръгваме да правим нещо тежко, масивно, статично,
вечно и без да подозираме, обречено на разруха.

Ето, преди малко аз ти казах, че винаги ще има тумир. Дали всъщност не

греша?

Завещано ни е от Тангра народът ни да няма определена земя и да не се

привързва към никое място на тази земя, а да измине своите стъпки, седем
или повече, няма значение. Нашата свещена земя не се намира в този свят,
както е при повечето народи. Ние нямаме родина, към която да се стремим,
не сме като евреите, които, докато са били в плен във Вавилон,
непрекъснато плачели за своята Обетована земя. Ние сме скитници, номади
от най-чист вид. Където сме ние, там е куполът на света и върхът на
небесната твърд и винаги ние сме в средата на света. Тангра винаги е над
нас. Ние сме си самодостатъчни. Ние сме като голям, силен воин, който
може да отиде, където си поиска. Имаме силата и свободата да го направим.
Другите уж номади, които имат своя прародина, са като малки деца, които
искат да бъдат самостоятелни, но в същото време не могат да се пуснат от
крака на майка си и непрекъснато плачат и копнеят да се върнат там. Това
твърде често е невъзможно, защото земята, която те са изоставили, вече не
съществува, тя се намира само в спомените им и в техните глави, често
доукрасена и измислена. Тя е останала там в миналото.

Всички тези са взели нашата идея за духовната ни земя – саракта, но

понеже не са я разбрали добре, са я опростили. Гърците са го разбрали като
Олимп, египтяните като техните храмове, шумерите като Неру, персите
като Парадиз, северните народи като Валхала, християните като Рай,
евреите като Едем. Всички те са опростили нашата идея, защото са
осъзнали, че е трудно да накараш народа да пътува до духовната земя на
Тангра. Много по-лесно е да заградиш парче земя тук на земята или да
разкажеш една приказка и да кажеш, че там е раят, там е Бог.

399
 Тангра е завещал на нас, българите, където и да отидем, където и да се
преместим, свещената ни земя да бъде с нас. Тангра ни е научил как да
пренасяме нашия свещен храм със себе си.

– За какво говорите, учителю? – не се стърпях и попитах аз.

– За това друг път – каза тумир и повече не се върна към тези си думи.

Орендата е винаги с нас. Тангра ни е показал, че ние трябва да бъдем като

водата. Да сме гъвкави, да сме преливащи се, заемащи формата на
народите, сред които живеем. Тангра е велик и могъщ, той е заложил в нас
силата на гъвкавостта, променливостта и живота. Това обаче е много
трудно да се разбере, прозре и осъзнае. Затова тумирите и колобрите се
опитваме да поддържаме това знание. Ние сме срещу воините багатури,
които живеят и воюват в този свят. Те искат да изградят българска империя
тук на земята, която с нищо няма да се различава от империите на Рим,
Персия или Алемир. Те искат да я изсекат от камък. Те се заблуждават като
смятат, че ще успеят, защото ще я изсекат от най-твърдия гранит. Ние се
борим империята ни да бъде империя на духа, орендата, променливата да
властва. Ние трябва винаги да се променяме, макар че сме най-древната
цивилизация.

Иначе всяка империя се изчерпва и рано или късно престава да

съществува и се разпада.

Тумир помълча малко. После с много по-спокоен глас продължи:

– Ето защо нашата работа е толкова трудна. Ние, тумир, не бива просто да
помним историята и фактите. Ние се различаваме от историците. Ние сме
противоположни на тях, защото помним живата, променящата се история.
Затова тази история не може да се запише и предаде чрез книги, не може да
бъде записана на пергамент. Историята на орендата може да се предаде
само от тумир, само в живо слово. И сред българите винаги трябва да има
един разказвач, един тумир, този, който разказва истории, който да предаде
тази история. Да разказва за орендата, за саракта, за живото слово, да
"буди" народа (Тук авторът явно има предвид псевдонима си, който е ТОзи, КОйто
РАЗказва ИСТОрии и който може да се преведе и като тумир.).

400
 Разбираш ли сега защо е толкова важно да има тумир? Без тумир не може
да има България. Без тумир България би станала най-обикновена държава
от този свят, територия и не би могла да бъде империя на духа.

Много от чуждите историци твърдят, че ние сме самозванци и не вярват

на нашите думи. Те смятат, че тумир лъжат, защото те вярват на написаните
слова. Да вярваш на написаните слова е толкова нелепо и смешно, все едно
да смяташ, че като си видял паметник на някого, изсечен от камък, си
познавал живия човек. Въобще да вярваш е нелепо. Те не разбират силата
на орендата, не вярват на тумир, не разбират Тангра и саракта. Те разбират
Тангра като Бог, орендата наричат с различни имена, като Свети Дух, Сила,
пневма, хварно, чи. Те са опростили всяка наша идея, ако мога да кажа така,
те са я приземили, направили са я достъпна за обикновените хора. Вместо
да се грижат хората да бъдат духовни и да разбират "тънкото" значение на
тези думи, те са извратили думите и понятията. Така управляват хората, но
не им осигуряват възможност за растеж и духовност. Всички управници
правят това. Нашата мисия е да водим народа на просветените и всеки
българин трябва да бъде посветен и просветен. Тогава ще я има България,
тогава Тангра ще бъде спокоен, защото един народ ще поддържа истинното
знание за него, силата и земята му.

Поради тези идеи за орендата, за промяната, за империята на духа е

толкова трудно на другите народи и на историците да открият и опознаят
нашата история. Тя всеки път прекъсва и ние започваме като нов,
несъществувал досега народ. Все едно, че не ни е имало. Сега сме познати
като българи, но преди не е било така.

Слушах тумир и едва се сдържах да не извикам и да не го прекъсна. Тук

обаче не издържах.

– Как сме били познати, учителю? С кои имена? Как са ни наричали в

миналото? Кой е нашият народ? Как е истинското ни, свещеното,
сакралното ни име?

– Ето дори сега ти питаш като багатур – каза тумир.

Веднага след като тумир заговори, разбрах, че наистина бях допуснал

грешка. Бях оставил любопитството да ме подведе. Нали тумир току-що

401
обясняваше точно това, че няма значение как сме били известни, че това не
е от значение. Аз обаче се бях подвел, защото в главата ми непрекъснато
изникваха картини. Представях си, че ние сме този народ, който всички
народи смятат за свещен, който е баща на народите. Копнеех да чуя, че ние
сме свещеният народ. Всъщност аз го знаех, но исках да получа
потвърждение от тумир, той да ми разкаже какви сме били, за да знам какви
трябва да бъдем. Струваше ми се, че ще е много добре, ако знам истинското
име на българите, че тогава пред очите ми ще се изясни цялата ни история.
Аз търсех стабилността и ми беше трудно да задържа идеята за орендата.
Исках да наредя знанията си стабилно, материално. Ето, дори в това си
желание мислех като историк, като човек от Запада, а не като българин и
тумир.

В този момент разбрах защо питах с такъв плам. Спомних си как Ат ми бе

разказал за хунорите, а аз не бях успял да му разкажа за българите.

– Затова е трудно да се намерят корените ни – продължаваше да говори

тумир. – Ние не държим на външната част. За нас не е проблем да се
наречем с друго име, защото ние сме си българи и произлизаме от седемте
свещени рода. Не е проблем да приемем друга вяра или религия, защото
ние сме деца на Тангра и всеки един от нас притежава орендата, дори да
станем християни или зороастрийци, ще продължим да притежаваме оренда
и да сме българи. Орендата е много по-силна от това, в което вярваш, това,
което си приел в живота си. Орендата е нашата същност, това, което ни е
заложено. Орендата поражда у нас убеденост, която идва отвътре.
Останалите народи смятат, че това е вяра и наричат нашата сила фанатизъм.
Те обаче грешат, произходът на фанатизма е вярата, а орендата поражда
Сила и твърдост. Багатуре, сега разбираш ли колко различна е твоята сила
от тази на воините на останалите народи? Разбираш ли какво означава това,
което си чувал, а може би и повтарял много пъти, че орендата ти дава Сила?
Орендата ти дава Сила! Орендата прави българските воини най-добрите в
света! Не вярата, а орендата!

Затова останалите народи се притесняват от нас. Затова ни обвиняват, че

измисляме, съчиняваме и променяме историята си, защото не могат да
разберат нашата идея, идеята на орендата, това, което Тангра ни е завещал.

402
 Знам, че сигурно ти е трудно да осъзнаеш това, което ти говоря, но ние не
бързаме за никъде.

Седях и се бях замислил дълбоко. За пръв път в живота ми думите на

тумир докоснаха нещо в душата ми и то сега трептеше и резонираше
дълбоко в същността ми. Двамата със стареца отстрани сигурно
изглеждахме смешно и нелепо. Той седеше с вдигнато лице, вперил взор с
невиждащите си очи към тавана на девташлара. Тумир изглеждаше така все
едно призоваваше Тангра за свидетел на думите си. А може би в този
момент те наистина му бяха прошепнати от Тангра. Старецът изглеждаше
боговдъхновен, неговата мисъл, душата му се рееше сред облаците на Бога-
Небе. Лицето му беше озарено от светлина. Аз напротив бях навел глава,
гърбът ми беше извит, все едно върху раменете ми лежеше неистова
тежест. Без да се усетя се бях огънал като лък и бях насочил поглед надолу.
Думите на тумир бяха много силни, но и много деликатни. Бях свел глава,
за да не се разсейвам, да се концентрирам и да "уловя" техния смисъл,
който ту се разясняваше пред очите ми, ту се губеше.

Стоях така и мислех как наистина българите можеха да оцелеят. Думите

на тумир звучаха много правдиво, но в същото време бяха много трудни за
разбиране и осъзнаване. Вече обаче бях сигурен в едно, българите трябваше
да наложат своята идея над целия свят. Ние трябваше да пренесем и
разпрострем светлината на Тангра, тази Сила и дълбочина над света. Това
всъщност беше нашата мисия. Ние трябваше да направим така, че народите
да постигнат духовност и да разберат, че техните вери и религии не са
нищо повече от недостатъчно добре разбрани и опростени идеи на
българите. Ние трябваше да създадем един нов вид империя, империя на
водата, на орендата и да пометем, пробием, да отмием старите гнили
империи на света – Римската и Персийската. Това беше мисията на
българите – Империята на духа. Това сега ми беше толкова ясно. Тумир
явно умееха да обясняват добре.

Бях щастлив. След миг обаче се замислих. Ето, че пак се бях поддал на
твърдото, на камъка. Веднага като боил бях решил да налагам едно твърдо
над друго. Нали точно срещу това трябваше да се боря? Всичко беше
толкова деликатно. Усмихнах се. Преди да поведа някого в тази борба,
първо трябваше да я проведа в себе си. Първо трябваше да си изясня идеята

403
на тумир, да я задържа в себе си по-дълго време, без да я изкривявам и
тогава да я "налагам" над другите. Това обаче никак не беше лесно, за да
задържа в себе си идеите за орендата, за Тангра, за саракта, за българите и
тяхната мисия, изискваше и предизвикваше в мен състояние подобно на
медитация.

Тези думи ми помогнаха по-добре да разбера орендата. Сега разбрах защо

орендата дава силата на българите да оцелеят. Не защото прави воините ни
по-силни и смели и не защото нашата земна държава не може да рухне. Не!
Държавата ни можеше да рухне както всяка друга държава, но ние ще
оцелеем, ще продължим да съществуваме, докато има дори един от нас.
Докато има оренда, България ще я има. Един ден може вече да не се
наричаме така, може да изповядваме друга вяра, но докато кръвта на Тангра
съществува, докато неговите чада са на земята и докато има оренда в един
човек само, България ще я има. Тази мисъл не ме уплаши и притесни, а ме
зарадва. Доскоро това много би ме притеснило, но сега аз разбирах, че
държавата на материята в този свят не е България. България е нещо много
повече. България е във всички светове и когато България я има там, тя не
може да бъде унищожена тук. Когато има български дух, когато орендата я
има, България ще е жива.

Може обаче след години да има народ, в който хората да се наричат

българи, да има държава, която да носи името България, дори хората може
да са наши потомци, но ако те не запазят тези деликатни знания на
колобрите и тумир, ако станат обикновени хора, ако престанат да разбират
и общуват с Тангра и загубят мисията си, ако се превърнат в свине, в
материални хора, които само ядат и серат, това ще бъде гибел за България.
Тогава България ще бъде мъртва. Дали ще се намери тогава някой, в който
орендата да "избухне", дали той ще има силата да събуди народа, да се
опита да обясни деликатността на това, което Тангра ни е завещал? Дали
"българите" няма да го разпнат, така както евреите са разпнали своя бог? ...

Зимата беше в своя разгар. Времето ставаше все по-студено. Бях се

погрижил много добре за нашата прехрана, имахме и достатъчно тор и
дърва. Понякога, когато беше много студено и не можех да се упражнявам,
по цели дни не излизах от девташлара. Наметката ми се беше прокъсала от
влизането и излизането, но аз я кърпех всеки път и така тя продължаваше

404
да ни пази от студа и вятъра. Каменните стени се бяха напекли от огъня и
излъчваха топлина. В убежището беше по-топло, отколкото в нормална
юрта. Когато намалявах отвора, от който димът излизаше, ставаше по-
топло, но пък много лютеше на очите ни, затова просто слагах повече
клонки, които горяха силно, без да димят. Когато искахме вода, гребвахме
сняг и го разтопявахме. Стремяхме се огънят да гори постоянно, без да
гасне, но дори и това да станеше, се събуждахме и отново го запалвахме.
Вътре беше завет и огънят отново лумваше, дори и в най-голямата виелица.

Тумирът спеше като български воин, тихо и леко. Това много ми

помагаше да спя спокойно и да се чувствам добре. Бях чувал, че други
народи, докато спят, ръмжат като животни и са шумни.

На четири-пет дни двамата с тумир излизахме навън, събличахме се и

натривахме телата си със сняг, а после се обливахме със затоплена на огъня
вода. Старецът приемаше всичко това стоически. Той много добре знаеше,
че чистотата е задължителна, за да бъдем здрави. Един ден, докато се
къпехме, се загледах в тялото на тумир. Очаквах, че то ще бъде слабо и
мършаво, но останах силно изненадан. Той имаше силно и като че ли
изсушено от вятъра тяло. Мускулите му, макар и не много големи, си
личеше, че са силни и стегнати като камък. Явно животът на скиталец,
дългите обиколки и изпитанията го бяха направили такъв.

Докато се къпехме, тумирът каза:

– Разбрах, че много се интересуваш от мястото, в което сме. Вчера, докато

оправях сламата, върху която лежим, напипах нов ред йероглифи. Разкрих
ги и разбрах какво пише.

Според надписа девташларът, в който спим, според древните е центърът

на света, това е оста, около която се движи цялата Вселена. Тук според тях
е мястото, в което се сливат трите свята: подземният (Ерлик), средният
(Умай) и върховният свят (Улчен).

Като чух името Ерлик, подскочих от изненада. След тези думи започнах
все по-често да изпълнявам шаманските си ритуали. Очаквах, че след като
мястото, в което сме, е специално, по-лесно ще се получават шаманските
практики. За съжаление не беше така. Напротив, престанах да мога да правя

405
дори шаманската си разходка. Нямаше никаква надежда и за това да получа
бойното си мъжко име. Единственото, което се получаваше, когато се
опитвах да направя някаква шаманска практика, беше, че виждах някакво
огромно огнено око, което пръскаше огнени лъчи навсякъде. Тъй като нищо
не разбрах, това ми се струваше глупаво и безсмислено.

Един ден попитах тумир.

– Учителю, кои са били древните, построили този девташлар?

Старецът каза:

– Древните са били много по-знаещи от нас. Те са познавали задълбочено

законите на света, природата и Тангра.

– Може би защото са били по-близо до Създателя? – попитах аз.

Не бях съгласен със стареца, но не исках да споря. За мен беше очевидно,

че днес сме много по-мъдри и знаещи от хората, живели преди нас.
Нормално е, ако народът наследява традицията на предците си, да наследи
и техния опит. Така всяко следващо поколение ставаше по-знаещо и
можещо от предишното. Затова беше нормално ние, съвременните българи,
да сме най-добри. Изложих накратко тези мои разсъждения пред тумира.

– Не е точно така, ние днес в някои отношения наистина сме по-добри и

знаещи от предците си, но в други не сме помръднали въобще. Наистина
усъвършенстваме оръжието си, но като идеи, като представа за Бог, дори
сме по-назад. Хората не са се променили от времето на сътворението на
света. Каквото е вълнувало нашите предци, каквото са правили те, каквото
са мислили и чувствали, днес същото правим и ние.

– Аз помня воините в моята младост – продължи тумир. – Те бяха

истински воини и българи. Те бяха истински духовни същества. Техният
поглед беше вперен в миналото, те гледаха Тангра право в очите, без страх
и колебание; поддържаха корените на нашия дух и знаеха защо сме на тази
земя, каква е мисията ни. Когато възникваше някакъв проблем, те се
съвещаваха с Тангра.

406
 Днес хората са загубили своя център. Младите воини нямат души, не
познават корените си. Вие няма да отидете в бъдещето, какво ще пренесете
там?

Чувствах, че въпросите на тумир не са зададени към мен, затова мълчах, а

той продължи:

– Днес вие постоянно се оглеждате в другите народи. Заимствате от тях

различни неща, но така всъщност губите себе си. Така губите и нас, това,
което сме ви предали. Вие бавно се превръщате в хора, които държите на
света, това означава, че постепенно ще започнете да губите воинските си
добродетели. Защото държиш ли прекалено на храната и на вещите, в
твоята душа започва да се прокрадва страхът. Привържеш ли се към
средния свят Умай (света на хората), губиш връзка с Бог и започваш да се
страхуваш от смъртта, защото със смъртта ще загубиш и това, на което си
държал.

Именно затова древните са казали: "Почитай и се стреми към

непреходното" и "с едното си око винаги гледай Бог".

Осъзнавах, че старецът не е прав, но той говореше много по-добре от мен

и не можех да го надговоря.

Въпреки че обиждаше мен и цялото ни поколение, не му се разсърдих,

само казах:

– Учителю, а не става ли така с всички поколения?

Тумирът замлъкна и не след дълго каза:

– Прав си, тези същите думи съм ги слушал, когато бях млад. Не мога да
повярвам, че аз ги казах! Не исках да те обидя! Спомням си колко много се
ядосвах, когато ги чувах казани за мен и за всички нас!

Така разговорът ни приключи.

Повечето от историите, които старецът разказваше, не ги бях чувал

никога, а и се съмнявам, че обикновените българи ги знаеха. В едната от

407
историите се разказваше за пътя, който българите са изминали и за това как
са достигнали до тук.

– Някога в самото начало на сътворението на света, още по времето,

когато и Тангра бил млад, ние, българите, сме живели навръх най-високите
планини. Но Тангра – продължаваше своя разказ тумирът, – пожелал
любимият му народ да направи така, че другите народи, които по това
време били диви и изостанали, да бъдат озарени от светлина. Той нарекъл
българите светли, просветени хора и им завещал, и ги натоварил с тази
мисия: където и да отидат, да просвещават народите.

Така народът ни започнал своето пътешествие, напуснал свещената земя

на Тангра и поел тежестта на мисията си. Където отивали българите,
навсякъде оставали своята следа и повдигали нивото на останалите народи.
Това не винаги било съпроводено с благодарност и често народите, като се
почувствали по-силни, се обръщали срещу своите учители. Това обаче
никога не ни е спирало, дори когато сме срещали неблагодарност, сме
отивали на ново място, сред нови народи и отново сме започвали
просветителската си мисия.

Първото място, за което се знае, че сме създали държава, било между две
велики реки. Останалите народи и историята учи, че по това време в
Междуречието живеели два народа: шумери и акади, но това не била цялата
истина. Тъй като Тангра забранил използването на истинското име,
българите се наричали – ути и кути. В Междуречието българите общували с
народа, който се наричал акади. Те били от семейството на така наречените
семитски племена, наречени на Сем или Сим, един от синовете на Ной. В
държавата, която създали, българите (шумерите, самарите) били висшата
класа, те заемали всички ръководни постове, акадите не били роби, но били
по-нисша класа, както знаеш ние, българите, никога не вземаме роби. Ние
смятаме свободата за най-ценното нещо, което всеки човек притежава, по-
ценно дори от живота. А свободният човек не може да има роби.
Свободният човек живее сред свободни хора.

В Междуречието всички жреци, висшите воини и учените били шумери

или самари. Религията, която се изповядвала, била нашата, но във всяко

408
едно от местата, в които българите спирали, за да изпълнят мисията си,
откривали само различни части от висшето духовно учение на Тангра.

Тъй като много исках да знам по-конкретни неща, прекъснах тумир и се

приготвих да разпитвам, но той ме пресече, като каза:

– Ако искаш да знаеш повече, попитай колобрите, те знаят в пълнота

всичко това, което искаш да научиш!

Така моето желание да науча всичко за вярата в Тангра беше пресечено в

зародиш. Тумирът или не знаеше, или не желаеше прекалено да удължава
разказа си. Така той продължи разказа си.

– В храмовете се служело само на шумерски, в тях влизали само шумери,

на акадите било забранено да влизат там. Шумерите нямали писменост и
постепенно приели акадската писменост. А акадите пишели върху камък
или глинени плочки със странни знаци, които приличали на гвоздеи. Това
била първата писменост на земята.

Ние не сме имали писменост и сега нямаме, защото Тангра ни е завещал

да пренасяме знанието за него от сърце в сърце, чрез орендата, и от уста на
уста. Затова където и да отидем, заимстваме писмеността на народа, чиито
гости сме.

Шумерите пазели своя език в тайна. Те разговаряли на него помежду си

само когато около тях нямало акади, имало ли акади, разговаряли на
акадски. Шумерите смятали езика си за свещен и не го използвали в
ежедневието. За да наричат обикновените неща, те използвали акадския
език. Техният език им бил даден от Бог, за да изговарят божиите думи, а не
за ежедневно общуване.

Българите предали на семитите своите легенди и митове, разказали им за

саракта, мястото, където живели преди Тангра да ги изпрати на мисия, и за
потопа, който били преживели. Разказали им за българското посвещение
във воин и за един от българските багатури. По-късно едно от племената на
семитите преразказало тези истории и описало нашата вяра в една книга.
Хората в това племе се наричали юдеи, което означава "хората отвъд
реката". Тези хора били северната част на акадите. Те също били семитски

409
народ. Наричали ги така, защото се имало предвид, че живеят отвъд река
Ефрат – една от реките на Междуречието. Та юдеите "прегърнали" част от
нашите идеи и тръгнали да търсят Обетованата земя. Семитите я наричали
Едем, а българския герой нарекли Гилгамеш.

Една вечер българите продължили своето пътешествие и според другите

народи изчезнали. Всъщност, когато всичките управляващи решили, че
семитите са готови ѝ могат да продължат сами, си тръгнали, като оставили
всичко, което съвместно били построили. Народите никога не разбрали, че
всъщност това сме били ние. Това и до днес се смята за една от най-
големите загадки на човечеството. Шумерите много пъти предупреждавали,
че един ден просто ще изчезнат и така и станало. Те така мистериозно
изчезнали, както се и били появили сред акадите в земята на
Междуречието.

Слушах този разказ с огромен интерес, тъй като преди много години Ат
ми беше разказал съвсем други неща и сега аз се питах дали тумир нарочно
бяха разказали едно нещо на хуните, а съвсем друго на българите.
Случайно ли беше това? Много ясно си спомнях, че тогава Ат ми беше
разказал, че тяхната история им е разказана от един български тумир. Това
никак не беше случайно, но защо историята, която сега чувах, беше толкова
различна от това, което Ат ми бе разказал? В следващия момент друга
мисъл ме порази. Тумирите бяха само седем, можеше ли историята,
разказана ми от хуна, да е била разказана от същия този тумир, който сега
стоеше пред мен? Това щеше да бъде страшно съвпадение. И все пак, защо
историята беше различна? Тумир явно лъжеха или нас, или хуните. Най-
нормално беше да си помисля, че лъжат хуните, защото тумир все пак бяха
българи, но от това, което бях чул тогава и сега, не виждах нещо, което да е
било разказано в наша полза и да можеше да ни помогне. По скоро от
техните думи се разбираше или поне Ат беше разбрал, че хуните имат
право да властват над нас. Това не го разбирах. Смътно усещах, че се
докосвам до някаква голяма игра, в която участваха тумир. По това, което
чувах, те се опитваха да скарат двата народа, да ги изправят един срещу
друг. Не можех да разбера защо го правеха.

410
 – За много от хората по света ние сме изчезнали, но ние знаем следващите
крачки на предците ни, защото ние сме техните очи и памет –
продължаваше да обяснява тумир.

Всичко, което тумир каза, беше много тъжно, защото той нарече сектата
на тумирите "очите на българите". Гротескното беше, че те всъщност бяха
слепи. Старецът обаче продължаваше:

– След като сме изчезнали от Междуречието, нашият народ е бил призван

от Тангра и предприел дълго пътешествие на Изток, прекосил цяла Персия
и се настанил сред група племена, които наричали себе си сармати.

Чувал ли си за седемте стъпки? – попита старецът.

Не бях чувал нищо за никакви стъпки, затова само поклатих глава.

– Тангра ни е завещал, че българите трябва да изминат седем стъпки в

света на хората. Това са седем места в света, в които ще бъдем и ще
оставим следи. На някои места ще останем стотици години, на други
хиляди. Но чак когато изминем тези седем стъпки, ще може да се каже, че
сме изпълнили своята мисия. И чак след това Тангра ще ни прибере при
себе си или ще ни освободи от прокобата да бъдем специални и вечни и да
притежаваме оренда, като ни направи обикновени хора. Аз смятам, че след
седемте стъпки ние ще се върнем там, откъдето сме тръгнали (Има спор дали
тези седем стъпки са завършили, или на българите тепърва им предстои да изминат
последната си стъпка. Смята се, че пътуването на българите е започнало от
нашите земи (днешната територия на България), които са били най -древната
цивилизована земя, че ние сме повлияли на пеласгите, а те от своя страна – на
гърците. По-късно сме били в Египет, Месопотамия, Персия, Индия, Тарим, степта и
днес отново сме се върнали там, откъдето сме тръгнали.)

Тумирът завърши своя разказ за тази вечер. Така всяка вечер той ми
разказваше за едно от местата, в които е спирал нашият народ. Старецът ми
разказа, че навсякъде, където сме се установявали, сме приемали езика и
писмеността на народите. Чак сега разбрах защо сарматският език ми беше
толкова близък. Древните българи били майстори в маскировката, те се
сливали с околните племена и упорито, ненатрапчиво започвали да ги
просвещават.

411
 Според стареца сега българите се намирали в четвъртия или петия етап от
своята мисия. Според него тя трябвало да бъде сред тюрките в Туран. Не
знаех, но той ми обясни, че хуните, аварите, уйгурите, тюрките и хазарите
били племена от едно семейство. Българите научили туранците на една
голяма част от учението на Тангра, но тези народи смесили това учение със
старите си вярвания и започнали да го наричат Тенгри или Тенгриха.,
Знаех, че старецът е най-мъдрият и умен човек на света, но много от
нещата, които ми казваше, не можех да ги приема и ми се струваше, че
нещо се е увредил от смъртта, която беше преживял, и от болката по
загубата на помощника си.

– Именно затова българите не сме известни и останалите народи не ни

сочат с пръст, защото Тангра заповядал да забравим името си и да бъдем
известни сред народите с различни имена – продължаваше разказа си
тумирът. – Един ден ще се появи велик владетел, който ще застане начело
на българите и ще нарече народа ни с истинското му име. Но скъпа ще бъде
цената, която трябва да се заплати за това.

Не разбирах думите на стареца, но слушах внимателно. Някои от нещата

ми се струваха прекалени, но въпреки това бях съсредоточен и клатех глава
от уважение. Вътре в себе си обаче изгарях от желание да разбера кое е
истинското име на българите. Как ли ни наричаше Тангра?

412
 – Учителю, не разбрах добре каква е нашата мисия? – попитах аз.

– Никой не знае в пълнота мисията, с която ни е натоварил Тангра. Той

направил така, че всяко едно от съсловията да знае своята истина. На никой
човек не е дадено да научи мисията на българите. Това означава той да се
изправи очи в очи срещу Тангра. Това никой човек не може да понесе.

Все пак най-общо знаем, че нашата мисия е да просвещаваме останалите

народи и да носим Светлина на света. Тангра иска да ги учим, но без да им
даваме в пълнота познанието за него. За разлика от другите, ние не бива да
заробваме духовно народите, да им натрапваме нашия Бог или
разбиранията си. Това е нашата мисия.

– А каква е мисията на воините ни, учителю? – попитах аз, защото като

млад воин това беше по-важно за мен. – да побеждаваме ли?

– Не, ние притежаваме най-доброто бойно изкуство и бойна наука, но

мисията ни не е да побеждаваме, а да учим. Нашите воини са хората, които
бдят и пазят българския народ. Те трябва да направят така, че народът да
оцелее. Освен това са призвани да предават и на другите народи бойното ни
изкуство и достиженията, които Тангра ни изпраща.

Едва сега разбрах защо учителят Баяр с такава готовност предаваше

знанията си и на бойци от други народи, като Сиджими. Когато си
помислих всичко това, се сетих за учителя Баяр и за дядо и ми стана мъчно
за тях и за приятелите ми. Прииска ми се отново да съм сред любимите си
хора, но веднага се сетих за изпитанието и колко важно е то сега.

– Нашата мисия е да не сме егоисти и надменни. Нашият народ трябва да

споделя и да е състрадателен към останалите народи.

Освен това мисията на тумирите – продължаваше старецът и се опитваше

да насочва разговора към нещата, които искаше да ми каже – е да запазим
мъдростта и знанията на цялото човечество. Ние трябва да обикаляме из
света и да събираме най-ценното от знанията на различните народи.

Слепецът продължаваше с плам да ми разказва за мисията на тумирите, но

на мен тази тема ми беше безинтересна и ме отегчаваше. Затова от

413
уважение към стареца се правех, че го слушам, но всъщност мечтаех за
времето, когато като млад воин ще доказвам на всички останали воини, че
ние сме най-добрите, че именно българите сме воините на Тангра. Старецът
продължаваше да говори, но аз вече не го слушах, той беше направил най-
силното нещо за мен, думите му ме бяха накарали да започна да мечтая.

– Тумир знаят най-добре нещата свързани със знанието и историята.

Колобрите знаят най-добре същността на Тангра, а воините познават най-
добре бойното изкуство – продължаваше тумир. – Знанието е най-важно!
То е голяма Сила! Само сила без знание поражда жестокост и безсмислена
борба. За да постигнеш целта и да бъдеш справедлив, ти трябва знание. Без
знание никога няма да станеш завършена личност.

Наближаваше краят на зимата и вече се усещаше топлият полъх на

пролетта, който понякога подухваше над степта. Той топеше снега и
събуждаше вкочанената земя за живот. Ставаше все по-лесно да ловувам и
отделях все по-малко време за това. Степта се разсъни и вече много повече
животни скитаха из нея. Все повече време имах за шаманските си
занимания. Концентрацията ми при ходенето по шаманската пътека беше
все по-голяма и все по-лесно виждах и запомнях детайли от ходенето си по
нея. Тъй като времето беше все още студено и след топенето на снега се
бяха получили огромни локви, пълни със студена вода и кал, не можех да се
упражнявам. Затова реших да комбинирам шаманската с бойната практика.
Освен всичко така ми беше много по-интересно, а и чувствах, че върша
нещо полезно за бойното си ниво.

Като сядах на пода на нашето убежище, подпирах гръб в каменната стена

на девташлара и пред очите ми се разиграваше някаква битка. Опитвах се
да водя битката с въображаемия противник и тя да бъде колкото се може
по-реална. Опитвах се да вложа толкова сила от духа си, че да я направя
истинска. Един ден открих, че всъщност се бия срещу своя съюзник.
Отначало всичко в това видение беше в мъгла, но с времето се проясняваше
и ставаше все по-реално. С времето всичко стана толкова реално, че можех
да усещам мириса на искрите при удара на двата меча, тревата, когато я
смачквахме под краката си или вкуса на капката пот, която се стича по
устните ми. Всичко ставаше толкова реално и истинско, все едно участвах в
истинска битка. Чувствах как сърцето ми ускорява ударите си, изпотявах се

414
и дори започвах да дишам учестено. След като дълго се взирах и биех по
този начин, рухвах на пода напълно изтощен.

С времето започнах да водя все по-дълги битки срещу "съюзника" си.

Дори започнах да го побеждавам с лекота. И един ден в битката се включи
още един "съюзник". От отдавна бях очаквал това да се случи. Никога не
бях забравял изумлението на дядо ми от това, че имам двама "съюзници".
Сега те се изправиха пред мен и страховито започнаха да въртят своите
оръжия. Веднага, без миг забавяне, аз също извадих своите два меча. Колко
лесно ставаше това, когато оръжията бяха въображаеми! Между нас се
"завърза" люта битка. Това дето Баяр ми беше показвал, как да се бия със
сабя и меч едновременно, много ми помагаше. Така битката беше
равностойна. Знаех, че ако в ръцете си не държа два меча, нямам шанс
срещу двамата огромни воини.

Времето минаваше, а тумирът не се възстанови до такава степен, че да

може да излиза навън без мен. Когато правеше това, той се нуждаеше от
помощта и подкрепата ми. През по-голямата част от деня той лежеше и
като че ли събираше сили само колкото да говори с мен. В началото това не
ме притесняваше, но с времето започнах малко по малко да се тревожа.
Обяснявах си това с възрастта на тумира. Явно на неговата възраст
възстановяването на силите беше доста трудно и бавно.

Един ден, без никакъв повод, тумирът заговори:

– Съществуват три вида народи в света. Първият тип са земеделците. Те

обикновено са закрепостени към земята и са роби на същата тая земя. Те са
хората създали първи държавата. В тези държави хората изцяло зависят от
земята и от това, което тя ражда. Аз знам, че си млад и не разбираш, че не
си пътувал никъде и не знаеш нищо повече от собственото си племе, но
слушай какво ще ти разкажа.

Въпреки че беше прав, отношението на стареца ме обиждаше. Сега се

замислих, че всъщност никога не бях напускал собственото си племе.
Разказите на Баяр, на дядо ми, на Сиджими, а и на самия тумир толкова
пъти ме бяха карали да мечтая, че имах вътрешното усещане като че ли съм
обиколил света и всичко съм видял със собствените си очи.

415
 – Народите в тази държава са като животни (роби) – старецът
продължаваше разказа си, – те се ровят в земята от сутрин до здрач. Дори и
свободни, те са роби на господарите си, на земята, на дълговете си и на
глада. Повечето от хората в такива държави през целия си живот не излизат
от аулите, в които живеят. Някои от аулите са по-малки и се наричат села, а
други са по-големи, наричат ги полиси или градове.

Такива държави обикновено са със строго определена територия и имат

граници. Те обграждат селището си с ров и стена. По този начин те се пазят
и зад стените крият жилищата си. Няколко големи града са оградени с
крепостни стени. В Източния Рим те са много повече, отколкото в
Западния, където голяма част от стените са разрушени от народи като
нашите. Има цели държави, които се опасват с крепости, така те определят
границите си.

Вече знаех за народа Чан, които бяха построили великата си стена заради
нас и хуните.

– Колкото по-слаб е народът, който живее в една държава, толкова повече

крепости изгражда. Но високите каменни стени означават и богата реколта,
затова предизвиква нас и народите като нас да ги нападаме.

Народите на земеделските държави са слаби и страхливи. Те са като

работни животни, от малки ги тъпчат и унижават, учат ги на послушание и
покорство, държат ги оковани и гладни. Така мъжете им стават страхливи и
слаби. Нашите мъже са свободни и силни, те се носят на воля в степта. Те
са като бикове, семето им е силно и ражда свободни хора. Нашите мъже са
воини, те препускат върху гърбовете на своите волни коне и гледат към
Тангра. Земеделците са като скопени, те не са свободни, ходят превити,
като червеи ровят земята и зависят от нея. Преди години един наш много
известен воин, може да си го чувал, живял в един град. Там бил роб,
гладиатор. Та един ден той се изправил срещу някакъв великан от
северните народи. Онзи бил пиян и му говорил несвързано, боботил нещо
срещу него, вонял на прокиснало вино.

– Кой е бил този воин, учителю? – попитах аз.

416
 – Той е жив и днес. Баяр се нарича, Баяр от Вокил, и е багатур-багаин от
лявото, по-почитаното крило на българския саракт. Ти май го познаваш,
защото наскоро използва името му, но него всички го знаят. Името му още
приживе е станало легенда.

Споменаването на името на моя учител ме накара да подскоча от

изненада. Добре че човекът беше сляп и не можа да забележи това.
Спомних си за Баяр и ми стана толкова хубаво, че ще науча нещо ново за
него, нещо, което не знаех и не бях чувал.

– Та онзи пиян мъж поискал да се бие с Баяр и го предизвикал. Там в

онези земи Баяр бил известен като "Скита". Баяр се разгневил, но не искал
да предизвиква вниманието на хората, приближил се до мъжа, стиснал
двете му топки толкова силно, че оня примрял и го попитал с пронизващ
поглед: "Ти бик ли си, или вол?" Оня се уплашил и повече не казал нищо,
нито искал вече да се бие със "Скита". Баяр попитал това, за да разбере
дали човекът е от степните народи, или от земеделските. Оня помислил, че
иска да го скопи и затова толкова се уплашил.

Виждаш как понякога неразбирането поражда страх и ужас, онзи просто

не разбрал Баяр.

– А може би Баяр е искал да го скопи, учителю?

– Никой не знае – отвърна тумир.

Тумир ми разказа за това, че мъжете на земеделските народи не са воини,

а само работят на нивите и хващат оръжие само за да бранят реколтата и
земята си.

Не можех да повярвам на това, което чувах. "Нима можеше да има такива

мъже, нима мъж можеше да е мъж, без да е воин?"

– Поради това мъжете в тези държави не могат да се бият.

Не можех да издържа:

– Но, учителю, нима може да има такива мъже? Те мъже ли са въобще?!

– Знам, че не вярваш, боиле, но повярвай ми, има и такива народи!

417
 Тумирът за пръв път ме нарече с титлата боил, което означаваше, че съм
воин. Въпреки че все още не бях боил, поне не и докато не завършех
посвещенческото си пътуване, това обръщение ме зарадва и ме накара да се
почувствам по-голям и значим. Той често ме наричаше и "багатур", но аз
знаех, че прави това само за да ме зарадва.

– Поради слабостта на народите си – продължи старецът,

– Техните кане се опитват да поддържат специални бойни дружини, с

които да пазят границите на държавата си. Това са доброволци и наемници
и само те носят оръжие. Те пазят крепостите, складираните реколти и
богатствата им.

– Значи земеделските народи си имат кучета пазачи, както ние пазим

нашите стада от коне с кучета? – попитах аз, за да си изясня картината.

– Да, точно така! Много добре си разбрал, ученико!

Почувствах се щастлив от похвалите на мъдрия човек, но той не спря, за

да мога да се насладя на похвалата му. Направи ми впечатление, че за пръв
път той ме нарече "ученико". Досега никой не ме беше наричал така.

Вторият тип са народите, които могат да се нарекат пастири. Те

обикновено са ездачи. Това са воини, които са се "пречупили" и са
започнали да отглеждат животни на стада. Те нямат точно определена
държава, защото се движат в огромна територия, изцяло са зависими от
пашата за животните си.

За да бранят стадата, територията и аулите си, такива народи са създали

силно бойно изкуство. Те имат агресивен и нападателен стил на водене на
битки, за разлика от земеделските народи, които обикновено се бранят и са
развили пасивни стратегии на защита.

– Българите към този тип народи ли спадаме, учителю? Защото ние сме
конници, но не отглеждаме стада?

– Не, ние не сме пастири! – каза старецът. – Ние сме от третия тип народи.
Ние сме най-войнствени. Ние не отглеждаме добитък. Конят е
единственото животно, което отглеждаме. Той е всичко за нас. Най-много

418
да имаме по някое куче. Нашият народ преживява само от лов и война. При
нас всеки мъж е воин и така е от хилядолетия. Смешни са напъните на
някои земеделци или пастири да се противопоставят на нас – най-добрите
воини на света, воините номади.

Българите смятаме за унизително да преговаряме или да се съюзяваме с

други неномадски народи. Ние се смятаме за най-добрите воини в света,
защото в бойния ни строй слиза самият бог Тангра. Битките и войната са
нашият живот. Честта, волята и Силата, както и волята на Тангра, ни
движат в Пътя ни.

Много често другите народи ни обвиняват, че живеем от обири и

нападения. Те говорят така, защото са слаби и колкото пъти се изправят
срещу нас с оръжие в ръка, толкова пъти ги побеждаваме.

Нашите мъже се занимават единствено и само с бойни изкуства, при нас

воини са и колобрите, и владетелите, и жените.

В миг старецът спря да говори, но и аз като него продължих мисълта му.

Замислих се, наистина ние бяхме народ от воини. Кои ли от българите не
бяха воини?

Отговорът сам изплува в съзнанието ми. Наистина тумирите бяха

единствените, които не можеха да бъдат наречени воини. Може би това
тежеше и на стария разказвач. Доколкото знаех, неговият дух беше на воин,
колко ли е било трудно да го ослепят и да осакатят воинската му душа?
Старецът явно още преживяваше това, защото лицето му беше застинало в
изражение на съжаление. На мен също ми стана жал за него. Всичко беше
толкова тъжно, че очите ми започнаха да парят. Спомних си какви глупости
му бях наговорил в началото и колко лошо се бях държал с него. Досега
никога не бях плакал, смятах, че както всички български воини съм
неспособен на това. Ако можех, бих го направил сега. Старецът и без това
беше сляп и не би забелязал.

– Ние, номадите, сме най-добрите воини сред народите. Нашата тактика

на бой е изключително агресивна. Ние имаме най-силното, богато и
побеждаващо бойно изкуство. Останалите народи съществуват, за да можем

419
да си вземаме от тях това, което ни е необходимо. Ние сме най-добрите
воини, ние сме воините на Тангра!

Другите ни наричат разбойници, убийци и варвари. Те плашат с нас

непослушните си деца, но правят това, защото ги е страх. Те ненавиждат
нашето превъзходство и боен дух. Те се страхуват от нашата мощ и от
липсата на страх пред лицето на смъртта. Те завиждат на свободата ни и на
любовта и благостта, с която Тангра ни обсипва.

Дори чувам, че започват да използват имената на някои от нашите

племена като обиди и по този начин се опитват да изразят отношението си
към нас. Цивилизованите ромеи и римляни се наричат помежду си хуни,
скити, вандали и варвари. Разбира се, те са много далеч от нас и никога
няма да достигнат нашата свобода и воинските ни качества. Те се опитват
да създадат военна наука – стратегия, но тя е толкова смешна, че всеки път,
когато се изправят пред воините-номади, се стъписват. Тъй като са
надменни, те не искат да приемат нашето бойно учение и воинската ни
наука. В най-висшите нива на ромейската стратегия се изучават неща,
които всяко българско дете знае.

Трагични са опитите на западните учени да достигнат до някакво

познание за света, Вселената и бог Тангра.

Знаех, че щом тумирът казва това, има основание. Той беше най-ученият и
мъдър човек на света. Той продължаваше, а аз слушах, но все още ми беше
жал за стареца, за това, че е сляп, че преди много години устремът на
воинската му душа е бил "пречупен".

– Тези учени се наричат философи. Елините се смятат за най-учените и

умни хора, но това, което те знаят за света, е отделено от живота. Те като че
ли тепърва откриват света и се възхищават от откритията си. В сравнение с
тях нашето знание и мъдрост са древни. Ние, тумирите, сравнени с
елинските философи сме като мъдри старци. Те са деца, учудващи се и
гледащи на света с широко отворените си очи. Понякога са шумни,
понякога се карат и плачат. Гърците се смятат за много умни, римляните са
техни наследници, но това не е съвсем вярно. Още шумерите, по-късно и
египетските жреци също могат да се похвалят със знанията, които са дали
на света. Китайците също имат големи философи. Ние винаги сме търпели
420
по-младите от нас народи и сме им помагали без те да забележат. Ние,
тумирите, винаги сме стояли в сянка, но сме търсели умните хора и сме им
помагали, за да могат по-бързо да минават през трудните си периоди.
Винаги сме се опитвали да учим хората на добро. Но нашите знания
многократно превъзхождат знанията на другите тумири.

Не издържах и грубо прекъснах стареца.

– А има ли място, където да се съхраняват тези знания?

– Да, в главите на всеки един от седмината тумири – отговори той.

– А има ли място на земята, в което да става това? – продължих аз.

– Да има една пещера, в която се събират всички знания на света. Тя се

намира високо, в най-високата, Златната планина.

– А вие били ли сте някога там? – продължих да настоявам аз с

любопитството си.

– Говори се, че там има много книги, керамични и каменни плочи, има
папируси, брезова кора, върху която се е пишело.

Старецът като че ли се сепна от унеса си и сякаш моят въпрос едва сега

достигна до съзнанието му.

– Да, бил съм в тази пещера, но знаеш, че там могат да влизат само
колобрите и ние, тумирите, а ние сме слепи. Тези знания ние не ги
събираме за себе си, това са знания, които събираме за хората. Ние знаем
много повече от това, което е затворено в пещерата.

Тези думи събудиха интереса ми и аз продължих да се интересувам:

– А кой знае къде се намира тази пещера? Ако стигна там, кой ще реши
дали да вляза? Кой живее там?

Старецът се изненада от страстта, с която питах. Той като че ли се

притесни от това да не ми е казал нещо повече и се сви. Продължи да ми
отговаря кратко сякаш се уплаши, че целта на въпросите ми може да бъде

421
да потърся и да похитя нещо от пещерата. Затова вече много по-сухо той
каза:

– Само най-старшият колобър, водачът на всички колобри – канът

колобър, може да те допусне в пещерата, но той има определени знаци, по
които се добира до нея. Когато в тази пещера ходи тумир, той оставя своя
водач отвън и следва някой колобър. Досега никога в пещерата не е влизал
зрящ човек. Ние, тумирите, сме слепи в тоя свят, а колобрите виждат в този
свят, но истинският им взор всъщност е насочен към другите светове. Ето
защо ти казвам, че в пещерата не е влизал зрящ човек.

– А какво ли ще види, ако в пещерата влезе човек с очи, учителю? –

попитах аз и усетих в последния момент, че въпросът ми може да обиди
стареца.

Той като че ли не обърна внимание на грубия начин, по който се бях

изразил, а натъжавайки се, отново каза:

– Не знам. Нямам представа, всъщност никой не знае какво има в

Пещерата на знанието.

Старецът замълча и се замисли за нещо свое си, а аз дадох свобода на

фантазията си и започнах да си представям огромна пещера отрупана с
книги, плочки, рула пергаменти и всякакви странни предмети. А може би
вътре в пещерата живееха духове и затова ослепяваха тумирите, за да не им
пречат и да не ги виждат. Така се бях отплеснал, когато изведнъж гласът на
тумир ме върна към действителността и разказа му.

– Жреците на останалите народи са далеч от нашите колобри. Всяко едно

учение изразява само малка част от Бог. Но истинското знание за
същността на Бог, за това как трябва да се живее според Тангра, знаят само
нашите жреци – колобрите.

Очаквах да чуя нещо повече за колобрите. Не че ми беше интересно, но и

за воините, и за тумирите старецът беше говорил много повече, а сега
изведнъж спря. Може би старецът се беше изтощил напълно и затова
замълча. Неговите сили като че ли го напуснаха съвсем и той, без повече
обяснения, се смъкна, зави се с наметката, притихна и веднага заспа.

422
 Аз не можех и да си помисля за сън, в главата ми се блъскаха различни
мисли. Представях си Пещерата на знанието, "виждах" как наши тумири
посещават тайно мъдреци от други народи и всички знаят, че те са най-
мъдрите и се вслушват в думите им, отдавайки им почит. Представях си
български воини, които само с един удар на меча си повалят цели армии и
различни владетели се прекланят пред тях...

Изведнъж осъзнах, че вече не фантазирам, а съм в шаманско състояние.

Въпреки че очаквах отново да участвам в битка, този път това не се случи.
Вместо това пред мен се появи една огромна огнена топка, която излъчваше
светлина и топлина. Това нещо започна да се повтаря всеки път, в който
пребивавах в шаманско състояние. Попитах тумир какво означава това, но
той не знаеше.

На другия ден попитах тумира не съжалява ли, че цял живот е бил

безпомощен и сляп. Това, че тумирите ги ослепяват, предизвикваше моето
възмущение и въпреки че не се отнасяше за мен, не можех да се стърпя и да
не изразя мнението си. Знаех, че това не зависи от тумира и че самият той е
жертва, но въпреки това той беше единственият човек, на когото можех да
изразя възмущението си. Тогава не си давах сметка, че може би с тези си
въпроси го засягам и наранявам.

Всеки път, когато го питах, тумир се наскърбяваше и замълчаваше за

дълго. Този път обаче той не реагира по този начин, рязко се изправи и
каза:

– Нима смяташ, че съм беззащитен? Опитай да видиш?!

Не можех да повярвам на очите си, нима старецът имаше глупостта да ме

предизвика. Та той едва стоеше на краката си. Кръвта нахлу в главата ми.
Такава наглост и неблагоразумие не бях очаквал от един толкова мъдър
човек. Та аз го бях спасил и толкова се бях грижил за него, смятах го за
един от най-умните хора, а той как се отнасяше към мен.

Докато стоях така стъписан пред стареца, той някак си усети къде се
намирам и ме блъсна силно в гърдите. Полетях и паднах назад, удряйки
силно главата си в каменната стена на девташлара. Пред очите ми запламтя
пламък. Кръвта ми кипеше. Не ме интересуваше кой беше срещу мен.

423
Поведението му беше обидно и предизвикателно. Нямах намерение да
оставя някакъв старец, при това сляп, да ме унижава и да подронва
авторитета ми на воин. Въпреки че още не бях воин, аз бях любимец на
най-великия воин, багатур-багаина Баяр...

Така, изправяйки се, и с името на багатур-багаина в главата си, нанесох

силен удар към стареца. Стремях се да го ударя в корема, така че да го
заболи, но не и да го нараня сериозно. Въпреки гнева си все пак се
контролирах и все още чувствах уважение към тумира, а и знаех, че ако го
нараня сериозно, после ще трябва да го лекувам и да се грижа за него. Така
аз реших да го ударя в корема само колкото да му покажа, че е прекалил.

Изведнъж обаче старецът с рязко движение скочи към мен и сам удари
юмрука ми с корема си. Коремът на стареца беше твърд като стена,
юмрукът ми се размаза в него. Бях изненадан. Това беше защита от най-
висш ранг. Само най-силните и смели български воини знаеха за този тип
защита чрез пресрещане. Всеки друг човек имаше идеята да избегне удара,
затова инстинктивно се изтегляше назад, но така освобождаваше място, за
да се нанесе още по-силен удар. Старецът обаче ме изненада, не очаквах, че
той ще посмее да пресрещне удара ми. Още като се къпехме бях забелязал
стегнатото, силно тяло на тумира, но не очаквах, че може да понесе с
лекота такъв удар.

Следващите действия на стареца ме стъписаха още повече. Използвайки

изненадата ми и това, че не бях решил какво да правя, той вдигна ръката си
и ми нанесе силен удар в главата. Ударът беше много силен и попадна
точно в носа ми. Чух изхрущяване и за миг пред очите ми причерня. Очите
ми се напълниха Със сълзи. Побеснях. Такова унижение не бях преживявал.
Старецът беше счупил носа ми! Станах и започнах да нанасям удари към
тумира. Трябваше да мине доста време преди да усетя, че от всичките ми
удари нито един не попада в целта. Старецът някак си предчувстваше
ударите и ги отбягваше. Той като че ли имаше вътрешно зрение и
"виждаше" ударите ми предварително и не ми позволяваше да го досегна.
Това откритие ме накара да застина за миг, в този момент видях втория
удар на тумира, той беше насочен право към болезнено счупения ми нос.
Пред очите ми се спусна пелена и тя ме спаси от болката.

424
 Съвзех се, лежах завит и нищо не си спомнях. След миг се появи болката и
тя започна да ми припомня какво се беше случило. Старецът седеше до
огъня и го поддържаше, като хвърляше тънки съчки една след друга. Той
явно се беше погрижил за мен, защото върху носа ми имаше голяма буца
лед. Явно слепият мъж беше излизал навън и беше открил някаква
нестопила се още буца лед. Със спомените и болката се появи и срамът.

Вечерта разговаряхме с тумира. Отначало му се сърдех, но той с ясен и

спокоен глас започна да ми обяснява:

– Въпреки че съм сляп, винаги съм се упражнявал в бойни изкуства и

никога не съм преставал да го правя. Знам, че се смяташ за воин, но още не
си станал такъв, така вчера реших да ти дам малък урок. Исках да ти
покажа, че знанието също е оръжие и то не само в преносен смисъл.

Равният глас на стареца ме успокояваше и аз вече почти не му се сърдех.

Главата обаче ме болеше много силно. Всеки път щом раздвижех очи,
силна болка пробождаше главата ми и ме караше да простенвам. Носът ми
беше огромна рана. Той се беше подул и кървеше.

– Знаех, че си млад воин, бях сигурен, че ме подценяваш и смяташ, че съм

слаб, защото съм сляп. Така аз се възползвах от това и те предизвиках, след
това те блъснах, за да те накарам да се ядосаш. Знам, че гневът е най-
опасният съветник и той ще замъгли съзнанието ти и ще те подведе. Знаех,
че бурното ми поведение ще предизвика твоето възмущение. Освен това
знаех, че ти ме уважаваш, всичко това щеше да подейства като твоя
спирачка. Така аз се възползвах от всичко това и реших да ти дам малък
урок.

Чак сега разбрах колко умен и гениален е човекът, за който се бях грижил
толкова време и когото бях смятал за беззащитен. Заклех се никога повече
да не подценявам никого.

Старецът продължаваше:

– Когато един човек има очи, той се осланя на тях много повече от
останалите си сетива. Когато се премахне зрението, човек започва да
развива останалите си сетива. Така всеки тумир развива много силно

425
обонянието, осезанието и слуха си. Освен това така се развива
предчувствието и човек може да усеща много по-добре божествената сила –
орендата. Ние, българите, чрез орендата и острия си слух можем да усетим
движението на всеки един човек около нас. Така аз разбирах за всяко
движение, което ти правеше, и имах време да реагирам. За това ми
помагаше окото, което имам вътре в своята глава. То ме е предупреждавало
много пъти при опасност.

За това око вече знаех. Спомних си как Ерлик кан беше пробил дупка в
средата на челото ми и дядо ми ми беше обяснил, че това е заради "третото
око". Старецът явно имаше такова око, беше ми интересно дали аз имах
такова.

– Освен това аз мога да чувствам силата, която всяко тяло излъчва.

Чувствата ти аз виждам в цветове. Когато си спокоен, си обвит в зелен цвят,
когато си ядосан ставаш червен, а при страх ставаш ледено син. Така аз,
докато се биех с теб, виждах цвета на чувствата ти и като че ли четях
мислите ти.

Всичко това, което тумир каза, ми се стори много интересно. Когато носът
ми се оправи достатъчно, го помолих и двамата се упражнявахме. Той ме
учеше на това как чрез тялото и мускулите да усещам движението на
противника само по докосването. За да сме равностойни, аз си завързах на
очите плътна превръзка и така партнирах на тумира.

От тези занимания наистина чувствах как се повиши бързината ми.

Сетивата ми се изостриха и имах чувството, че в главата ми се е появило
едно ново око, чрез което "виждах" движенията на противника.

Упражняването по този начин беше мъчително и трудно, но постепенно

ми ставаше все по-лесно. Когато вече без проблем се ориентирах и справях
с битките, тумирът ми показа най-трудното според него упражнение. Той
ме караше да завързвам превръзка на очите си и така оставах по цял ден.
Така аз се учех да бъда внимателен, съобразявах се с всичко, с което можех
да се сблъскам, в главата си поддържах пространственото разположение на
всичко, което ме заобикаляше.

426
 – Това е така нареченото канартикинско изпитание – каза тумирът. –
Преди да стане кан, всеки канартикин трябва да живее известно време по
този начин. Това понижава неговото самочувствие и го учи да се
съобразява с народа и с всеки отделен човек. Така бъдещият кан се учи да
поддържа в главата си цялостната представа за държавата, но в същото
време най-старият от тумирите го учи на едни неща.

Един ден канартикинът ще стане кан и ще бъде глава на всички тумир.

Затова той трябва да знае какво е да си сляп. Това упражнение развива у
канартикина прозрението и го учи да управлява така, че да е една крачка
преди случващите се събития. Така, когато стане кан, той ще е научен с
едното око да гледа в настоящето, а с другото – в бъдещето.

Канартикинското изпитание ми беше много трудно, въпреки това се

чувствах поласкан, че тумирът ми го показва, затова упорито продължавах
да се упражнявам по този начин. Не чувствах никакъв напредък, но
тумирът ме уверяваше да не прекратявам заниманията си. Така аз
проявявах упоритост и воля.

Без да усетя, така зает с толкова интересни неща, една утрин излязох и
осъзнах, че над степта вече властва пролетта.

Една вечер тумирът ме помоли да му обърна специално внимание и явно

искаше да ми разкаже нещо важно. Той седна до огъня и насочи слепия си
взор нагоре – към Тангра. Вече познавах този "поглед" много добре и се бях
научил да го различавам, затова седнах до огъня и зачаках думите му.
Тумирът започна:

– През цялото време ти разказах почти всичко, което знам.

Знаех, че в такъв момент не бива да прекъсвам думите на тумира, но в

последните дни и с всичко, което научавах в последните месеци, един
въпрос все по-натрапчиво се въртеше в главата ми. Така аз реших да
прекъсна мисълта на разказвача и го попитах:

– Учителю, какво ще стане с вас? Ще имате ли време да предадете

знанията си и да обучите нов свой ученик?

427
 Старецът спря да говори, той явно разбра, че не го слушам и че ме
вълнува друга мисъл. Затова помълча известно време, след това загадъчно
се усмихна и каза:

– Може вече да съм го направил. Знаеш, че ние, тумирите, имаме

привилегията да знаем какво мисли Тангра. Аз знам, че Тангра не ми е
определил време да обуча нов ученик – като каза това, старецът замълча.
След малко продължи: – Престани да питаш и слушай внимателно, защото
е малко времето, в което ще бъдем заедно!

Тумир помълча още малко, давайки ми време да започна да го слушам по-

внимателно. Когато усети, че съм готов, той продължи:

– Съществува едно древно българско сказание. Тангра изпратил на

българите най-голямата сила – орендата, тя трябвало непрекъснато да
напомня на българите за Тангра. Тази сила е в основата на голямата сила на
българите. Орендата е чудна сила, тя няма нищо общо със силата на
другите народи. Те също познават вътрешната сила, но при тях тя не е с
божествен произход. Личната сила те смятат, че е някаква човешка сила, но
Тангра не им е разкрил божествената връзка, както е направил с нас,
българите. На нас Тангра ни е разкрил как вътрешната ни сила да се слее с
вътрешната сила на Бог, а неговата вътрешна сила е орендата. Орендата е
част от нашия Път на извисяване, нашия Път на придвижване напред, тя е
нашият духовен Път. Но орендата в същото време е и нещо повече, тя
определя Пътя на движение на всеки един българин. Орендата
предопределя съдбата на всеки български воин. Орендата не е само божия
воля, тя дава свобода на всеки воин да има свободна воля. Тя дава свобода
и не задължава българите, давайки им достатъчна свобода и свободен
избор.

Орендата води българските воини по бойния и духовен Път. Това дали

воинът ще допуснете тя да го води в живота му зависи изцяло от него. Тази
сила е върхът в търсенето и проявите на така наречената "свободна воля".
Само воините притежават свободна воля и могат да се докоснат до
орендата. Повечето хора нямат сила да приемат съдбата си и се страхуват
от орендата, за тях е по-лесно да я отрекат. Това, че някой не признава

428
Силата или се прави, че тя не съществува, не намалява съкрушителната ѝ
безмилостност.

Орендата е наложила своя отпечатък върху цялостното българско духовно

учение. Така например, докато другите религии се борят за повече души,
които да вървят по техните пътища, ние никога не сме се борили за
човешки души. Тангра не се нуждае от слепи последователи, които не знаят
в какво вярват и какъв е пътят на спасение.

Орендата води българите от седемте свещени рода и всеки, който е

българин, има оренда. Щом човекът е роден българин, той завинаги остава
такъв. Все пак има два вида българи – изявени и неизявени. Неизявените
българи са тези, които имат оренда и тя ги води, но те дори не подозират за
това. Дори да вярват в друг бог, да се нарекат с друго име или да се отрекат
от себе си, те си остават българи и орендата продължава да ги води. Такива
хора, ако приемат друга вяра, когато почувстват, орендата, смятат, че ги
води друг бог, но всъщност това е Тангра.

Източните народи наричат вътрешната сила – чи или ки, персите я

наричат хварно, индусите – прана, християните – Свети Дух, а елините –
пневма. Но всички тези народи преразказват за истинската сила или
познават само някаква част от нея. И това кой и доколко да владее
познанието за божествената сила зависи от колобрите – българските жреци
на Тангра.

Тумирът като че ли се беше сетил нещо и вметна последните думи, но

след това се върна към предишните си думи.

– Българите имат вярата, че орендата е толкова силна, че никога не

изчезва. Ние смятаме, че каквото и да прави човек, каквато и вяра да
приеме, както и да се нарича, с който и народ да се смеси, той запазва
своята оренда. А орендата има следното свойство, тя може да стои скрита в
продължение на поколения, но рано или късно се активира и избухва. А с
това тя връща отново у човека познанието за истинското духовно учение на
българите и истинския български бог – Тангра.

Има хора, които чрез делата си привличат орендата в себе си и ѝ дават

водещо място в живота си. Това са истинските българи. Те веднъж са

429
българи, родени и притежаващи оренда, а после са хора на духа и на
орендата – българи по Път и призвание.

Старецът спря и се усмихна. Личеше си, че дългото обяснение го е

уморило, но усмивката показваше, че е доволен. Помислих, че разговорът
за тази вечер е привършил. Все пак останах малко разочарован. Тумир беше
казал, че ще ми съобщи нещо важно, но нещата, които ми каза, не ме
впечатлиха особено, аз в общи линии ги знаех. Не ги бях чувал толкова
добре обяснени, но не ми бяха съвсем непознати.

Докато чаках да приключим, старецът заговори и аз разбрах, че се бях

лъгал. Истинският разговор явно тепърва престоеше.

– Най-съкровеното знание за орендата е, че тя може да се скрие, но не и да

изчезне. Нашата мисия, мисията на всеки българин е България да се запази,
да оцелее и да пребъде. Както в началото, така и в края на света цялата земя
трябва да бъде само българска и ние ще бъдем хората, които ще се
изправим пред нашия бог Тангра и ще му покажем какво сме успели да
направим на земята и на какво сме научили останалите народи. И ако
Тангра хареса това, ще ни остави, ако ли не, ще ни унищожи и ще направи
друг народ свои любимци, но за да стане всичко това най-важното е да се
запази България и българите да оцелеят. Няма значение къде в
пространството ще се намира България, по-важно е да я има като духовна
територия. Това сътворение на света може да се нарече българско. Това е
епохата на българите и така ще бъде, докато животът не бъде унищожен.

Нещо като че ли изпълни гърдите ми. Сега бях сигурен, тумирът наистина
беше най-умният човек на земята и беше посветен в най-дълбоките тайни
на Вселената. Много пъти бях чувал българите да говорят за мисията, с
която Тангра ги е натоварил, но мисля, че в повечето случаи и те самите не
бяха наясно с тази мисия. Едва сега разбрах, че старецът ми разкрива
именно тази мисия. Едва сега осъзнах колко са дълбоки познанията на
човека, седящ пред мен.

– За да се запазим и оцелеем, орендата позволява целият ни български

народ да съществува в спадове и възходи за дълъг период от време. Тя
позволява целият народ да се покръства и дори да приема други богове, но
орендата винаги остава. Тя понякога излиза и разбужда целия ни народ и
430
така знанието за Тангра и българското се събуждат отново. Това досега
винаги е спасявало нашия народ и го е предпазвало и в най-суровите му
изпитания. Дори когато другите народи около нас са изчезвали и са били
претопявани или изтривани от лицето на Земята, ние сме оцелявали. В
такива тежки моменти ни е спасявала орендата, която ни е позволявала да
бъдем силни и едновременно с това гъвкави и устойчиви. Орендата ни учи
да бъдем търпеливи, да издържаме и да се опираме на Силата.

Но сега слушай най-важното нещо, защото няма откъде да чуеш тази

история и няма кой друг да ти я каже. За да бъде създадена отново
България, орендата действа по един определен начин. Тя се събужда в
душите на трима души. Единият от тях е боил (воин) и неговата задача е да
възроди българското бойно изкуство. Той обикновено се чувства воин от
момента, в който се роди, и е волеви, силен и търпелив. Освен всичко друго
той има задача да брани останалите хора, у които се събужда орендата.
Другият човек, у когото се събужда орендата, е тумир. У него се събужда
интерес към историята на българите, той бива насочван и открива всички
знания, които са нужни на българския род. След време той открива, че
"знае" всичко, което е нужно. Това е човекът на знанието. Третият човек, у
когото се събужда орендата, е колобър. Той открива истините за древната
религия на българите и е в единение с Тангра. Ако се налага, Тангра ще му
донесе знамение за осъвременяване на собственото му духовно учение.

Така България може да съществува отново само ако тези трима българи се
съберат. И е казано, те ще се познаят и по магическия Път ще призоват и
четвъртия човек, у когото се е събудила орендата, а той е владетелят –
канът. Защото е казано – един трябва да властва над българския народ и той
ще бъде от рода Дуло.

Когато се съберат четиримата, могат да създадат отново България, защото

носят в пълнота познание за нея.

Знам, че съществува един знак, в който е закодирано всичко това. В него е

вписано всичко това, но както разбираш, никога не съм го виждал. Само
веднъж ми беше разрешено да го опипам, но не можах добре да го различа.
Този знак се нарича "тангристки кръст" и в него е закодирано знанието за
тази най-съкровена тайна.

431
 – А какво представлява тангристкият кръст, учителю? – поинтересувах се
аз. Беше ми толкова интересно това, което тумир разказваше, че не бях
усетил как вече бяхме говорили почти цяла нощ. Въпреки дългия разговор,
старецът изглеждаше свеж и очите му блестяха със страст. Той като че ли
се зареждаше от силата, за която говореше. Очаквах той да се опита да ми
нарисува тангристки кръст. Вместо това каза:

– Само върховният колобър може да ти покаже тангристкия кръст, той го

носи като медальон около врата си. Медальонът и канският пръстен
показват, че зад него застава канът и цяла България или канът колобър и
цялото съсловие на колобрите.

Старецът замълча и си помислих, че дългата нощ вече приключва. Едва

сега почувствах колко съм уморен. Бях едновременно превъзбуден и много
ми се спеше. Приготвих се за лягане, но старецът като че ли не обръщаше
внимание на моя намек. Той попита:

– Кой си ти, разкажи ми нещо повече за себе си?

Спрях, старецът явно не желаеше да си лягаме. Хвана ме яд, че така грубо

ме принуждаваше да продължим разговора и ме отдалечаваше от така
желания сън. Все пак реших от уважение пред белите му коси да му се
подчиня. Стоях застинал и се чудех какво да му кажа и как да го направя
по-кратко.

Най-накрая реших да започна разказа. Първото нещо, което реших да му

разкажа, бе за това как съм намерен и за медальона. Когато му казах за
медальона, той изведнъж се оживи. Заинтригуван, той ме попита за него.
Казах му, че е в мен и винаги го нося със себе си. Като чу това, той се
разтрепери от вълнение.

– Може ли да го пипна? – попита той.

Свалих медальона и го поставих в протегнатата към мен ръка. Старецът

хвана парчето злато и внимателно го опипа с другата си ръка. Докато
правеше това, беше много съсредоточен. Главата му бе обърната нагоре и
той като че ли бе вперил невиждащия си взор в каменния таван. Като го

432
гледах се сетих за това, което бях чувал да казват възрастните ми
съплеменници: "Незрящите виждат в отвъдното."

След като го опипа внимателно, тумир като че ли се вцепени. Той остана

така и притихна. Изведнъж произнесе силно едно име, което означаваше
"Баща на народите". След като произнесе гази дума, той стана, наведе се
пред мен и каза:

– Господарю!

Изпитах страшно неудобство от този жест на тумира. Не знаех какво става

и как да се държа. Явно медальонът развълнува стария разказвач.

Тъкмо се чудех как да продължа разказа за себе си, когато изненадващо

тумирът каза:

– Време е за лягане!

Погледнах през завесата и видях, че навън вече се развиделяваше. Легнах

си. Чувствах се много изморен, но пък сънят бягаше от очите ми. Така,
докато заспивах, отново свалих от врата си медальона и пунгията и ги
подържах в ръка. Освен това се подсетих в следващите дни да разпитам
тумира за странното му поведение и за името, с което ме нарече. Не се
стърпях:

– Учителю, какво означава "Баща на народите"? – попитах аз с надеждата,

че старецът още не е заспал и ще ми отговори. Не се излъгах, след малко
той каза:

– Това е най-великият владетел на всички народи. Така ще се нарича канът

на канете. Най-великият владетел, който ще обедини всички народи и ще ги
поведе по пътя на Тангра.

Отговорът много ме учуди, но не задоволи любопитството ми, по-скоро

още повече го разпали.

– Какво общо имам аз с "Бащата на народите"?! Нима мислите, че това

съм аз?!

Отговор не последва. Старецът явно спеше или не желаеше да отговори.

433
 Събудих се от някакво странно напрежение, което изпълваше мястото, в
което спяхме. Навън вече беше съвсем светло, това ми помогна да видя
силуета на стареца, който беше седнал до огъня. Учудих се, че тумирът не
спеше. Очаквах след безсънната нощ да спим до късно. Както всеки
българин се събудих и с нищо не показах, че вече съм буден.

Изведнъж действията на стареца привлякоха вниманието ми. Той седеше и

държеше в ръка ножа, който бях открил у него и който бях скрил. Старецът
го беше открил. Но какво правеше той? Виждах как внимателно обгаря
острието на ножа на пламъците на огъня. Това, че се опитваше да върши
нещата по най-тихия начин, ме накара да бъда нащрек и да внимавам за
действията му.

След като обгори острието на ножа, той внимателно го избърса, така че да

премахне черния нагар. Не знаех, че старецът знае за ножа. Не можех да си
представя за какво му е той. В никакъв случай не можех да си представя, че
смята да го използва, а и защо го обгаряше. От това, което наблюдавах,
започнах да се тревожа все повече и повече. Старецът сигурно имаше
някаква тайна, която нямах нищо против да науча, така че продължавах да
следя внимателно действията на тумира. С всяко негово действие оставах
все по-изненадан.

След малко тумирът се приближи и се надвеси над мен. Беше ясно, че

намеренията му са да ме нападне. Внимателно и скрито, през премрежените
си ресници, следях това, което той правеше, особено внимание отделях на
ръката с ножа. Изчаках до момента, в който тумирът замахна и насочи
удара си към главата ми. "Нима ме напада? Защо?" – тези мисли се въртяха
в главата ми. Не можех да проумея какво беше предизвикало действията на
тумира. Защо ме нападаше? Защо искаше да ме убие? Нищо не разбирах, но
знаех, че намеренията му са сериозни и трябваше да съхраня живота си.

Малко преди ударът да попадне в главата ми, рязко се претърколих и

усетих ножа, който удари постелята там, където допреди малко бях лежал и
бях положил главата си. Сега вече бях съвсем сигурен в намеренията на
тумира. Бързо се опитах да се изправя, но старецът безпогрешно ме хвана за
гърлото. Стискаше ме с желязна хватка. Вътрешно чувах как гърлото ми
пращи. Главата ми се изпълни с кръв, ушите ми бучаха. Все пак успях да

434
чуя как старецът ми казва нещо като "Стой, потърпи! Не мърдай, за да не те
нараня!" Думите му още повече ме объркаха. Разбрах, че не иска да ме
убива, защото в свободната си ръка все още държеше ножа и ако имаше
намерение да го направи, отдавна щеше да ме е пробол или заклал. Скоро
разбрах и истинското му намерение. Докато бях прикован така към пода,
той бавно започна да приближава върха на ножа към лицето ми. В този
момент ме обзе паника. Върхът на острието беше насочено право към окото
ми. Вътрешно крещях от ужас. Всичко беше ясно, тумирът искаше да ме
ослепи. Искаше да ме направи като себе си, сляп и безпомощен. Скоро
щеше да се случи най-лошото, това, от което се страхувах най-много. Скоро
светлината щеше да изчезне за мен и пред очите ми щеше да се спусне
вечен мрак. Аз махах безпомощно е ръце и се опитвах да задържа ръката е
ножа. Въпреки това усещах как той насочва внимателно ножа към очите
ми. Старецът приличаше на човек, обсебен от зъл дух. Трябваше да го
махна от себе си! Трябваше да го спра! Дълго нямаше да мога да издържа
така. Мисълта, че мога да бъда ослепен вля нови сили в ръцете ми и успях
да отблъсна стареца. Докато го изблъсквах, изведнъж времето като че ли се
забави. Душата ми се отдели от тялото и видях стареца в гръб и много ясно
виждах ножа. Той посегна към лицето ми, но моите движения бяха много
по-бързи от неговите. Сграбчих ножа с две ръце, тумирът скочи и странно
се превъртя във въздуха. Всичко се завъртя пред очите ми. Сетих се, че
всяко движение на воина, и най-незначителното има огромно значение,
защото се проектира във всички светове. За миг само се пренесох в света на
шаманите. Този път щях да се възползвам от това, че бях шаман. Много
добре помнех как старецът ме беше победил предния път, той беше много
силен и опасен противник. Но той ме беше учил, беше ме тренирал, за да
бъда бърз и да мога да виждам в бъдещето ударите на своите противници.
Сега се мобилизирах и използвах всичко, което бях научил от него.
Обединих всичките си същности, затворих очи, видях тялото на тумир,
предчувствах неговите движения. "Виждах" тялото му оцветено в различни
цветове. Виждах тумир или поне неговите цветове, скочих срещу него,
усетих някакъв вятър и плющене, учудено погледнах. Какво беше това
платно? Откъде се беше взело? Погледнах нагоре, това бяха някакви
огромни криле, които бяха покарали от гърба ми. Крилете бяха мои...

435
 Съвзех се. Явно бях припаднал. Помнех, че старецът се беше опитал да ме
убие. Отначало мислех, че съм мъртъв. Чувствах някаква странна тежест
върху себе си. Опитвах се да усетя дали ме болят очите. Нищо не чувствах.
Сега беше ред на най-важното, бавно отворих очи. Виждах! Идеше ми да
крещя от щастие. Бях жив и виждах. Нещо обаче тежеше на гърдите ми и
ме задушаваше. Какво беше то? Чак когато се съвзех, осъзнах, че това бе
тялото на стария тумир. Той се беше проснал върху мен и ме притискаше с
цялата си тежест. Отблъснах го. Не можех да си обясня нищо от това, което
се беше случило. Едва когато го обърнах, разбрах каква беше причината да
лежи върху мен. От гърдите му стърчеше дръжката на ножа.

Трябваше ми време, докато възстановя в паметта си това, което се беше

случило. Явно в боричкането бях успял да убия стареца. Това беше станало
без да искам. Ако зависеше от мен, бих предпочел да го обезвредя, без да го
убивам. Явно обаче нещата не бяха станали по този начин.

Нуждаех се от доста време преди да приема факта, че бях убил тумира.

Едва по-късно започнах да осъзнавам какъв грях бях извършил. Не само бях
прекрачил забраната, но не бях изпълнил една от най-важните повели на
българския воин, а тя беше да брани тумирите. Бях убил един от седмината
тумири, а с това бях направил така, че да се изгуби една част от историята и
знанията на българите. Бях сторил голяма глупост. Като размислих, толкова
съжалих, че ако сега се борехме, сигурно щях да го оставя да ме убие, но в
никакъв случай не бих го убил. Бях прекрачил една от най-свещените
български забрани, бях убил тумир. Такова нещо никой никога не беше
правил. Бях изцапал името, което още не бях получил, за вечни времена.
Мисълта за това, което бях извършил щеше да ме премаже. Ако не бях
български воин, щях да извадя ножа от тялото на тумира и да сложа край на
срама и греха. Нима така щях да започна воинския си път?! Едва ли можех
да живея с такова петно цял живот.

Така в самосъжаление премина целият ми ден. Чак привечер започнах да

се оправдавам и си припомних, че все пак старецът ме беше нападнал без
никаква причина. Той беше като обсебен, като полудял. Явно Тангра е
водил ръката ми, когато съм го убил. Споменаването на Тангра и
поглеждане към изпънатото тяло не ми подейства добре и отново започнах
да се обвинявам.

436
 Предната нощ бях прекарал в слушане на историите на тумира, а тази – в
бдение около мъртвото му тяло. Цяла нощ мислих и си спомнях разказите
на стареца. По някое време се сетих, че старецът всъщност не се беше
опитал да ме убие, а да ме ослепи. Спомних си разказите му последните дни
и започнах да разбирам. Съвсем скоро аз щях да стана на четиринадесет
години – точно възрастта, от която младите тумир могат да бъдат
ослепявани. Той ми беше разказал всичките си истории, за да ме направи
свой ученик. Чак сега ми станаха ясни някои думи, които старият тумир ми
беше казал и защо ме беше нарекъл "ученико". Вече бях сигурен, той е
искал да ме направи тумир. Знаел е, че никога няма да позволя да бъда
ослепен доброволно. Докато си мислех това, целият настръхнах. Не знаех
дали от ужаса, който бях преживял, или заради чувството на отчаяние, с
което беше действал тумир. Сега се замислих за това как бяха изглеждали
нещата от неговата гледна точка. Той се е чувствал слаб, обречен, усещал е,
че смъртта му наближава. Цяла зима беше затворен с мен в девташлара и
ми разказа всичките си истории. Ето защо така доброволно и изчерпателно
ми бе разказал всичко. Ето защо беше търпял лошото ми отношение. Чудех
се само кога го беше решил. В кой момент беше решил, че ще ме ослепи и
ще ме направи свой ученик? Дали още в началото го е решил, или когато му
казах за медальона, или пък докато бяхме разговаряли? Тези мисли ме
накараха да настръхна, не беше ли това волята на Тангра? Когато намерих
тумир, той беше мъртъв, не го ли беше съживил Тангра, за да ме направи
свои ученик? Тази мисъл ме потресе. Едва намерих сили да я отхвърля.

Замислих се. Колко ли са му били смешни страхът и възгледите ми от това

да не бъда ослепен? Дали ги е "виждал"? Тумирът сигурно е знаел, че няма
да напусне могилата и затова ме е готвил за свой наследник. Ако ме беше
ослепил обаче, не знаех дали аз също нямаше да бъда обречен на гибел,
скитащ се сам из суровата степ.

Сетих се и още нещо. Ако тумир искаше да ме убие, той нямаше да ме

лекува, когато ме беше победил в битка и беше счупил носа ми. Той се бе
погрижил за мен, за да може да ми предаде всичките си знания. Вече бях
сигурен, че това е бил предварително измислен и търпеливо прилаган от
стария тумир план.

437
 Седях и мислех, премислях всичко, което се бе случило през изминалата
зима. Все още не бях научил името си. Всъщност сега това не ме
притесняваше. Много по-страшно бе, че за малко щях да получа най-
страшното име според мен – "тумир". Много мислих и за вчерашния ден,
сега го виждах от две страни. Това, което виждах, когато вече знаех какво е
искал тумир и в същото време "виждах" със слепия поглед на тумир.
Всичко това насищаше спомените ми с огромна сила и напрежение. Това
беше оренда и в този момент я усещах по един изключителен начин. Може
би за пръв път в живота си усещах толкова ясно какво е орендата. Дали
това не беше заради мъртвото тяло на тумир? Може би тази оренда се
излъчваше от него.

Сега всичко беше свършило. Тангра ми беше показал, че трябва да бъда

воин, а не тумир. Той беше водил ръката ми в този избор. Някак трябваше
да продължа живота си. Аз наистина нямаше да бъда сляп тумир, но все пак
знаех всичко, което тумир ми беше разказал. Дори да не бях сляп, това не
ме ли правеше тумир? Може би аз трябваше да бъда първият несляп тумир?
Той ме беше научил на всичко, което знаеше. Имаше два варианта да
направи това. Или аз бях канартикин, или бях определен от него за тумир.
За мен беше ясно, че нямаше как да бъда канартикин – наследник на
българския кан, и така всичко ми се изясни. Старият тумир ме беше
определил за свой наследник, но аз бях объркал всичко. Може би след
време тумирите вече нямаше да се осакатяват, като избождат очите си?
През цялата нощ мислех върху всичко това.

На другия ден погребах тялото на тумира. Бях взел решение да се връщам

в аула, затова затрупах тялото в девташлара. Реших, че девташларът е
достойно място за погребение на един български тумир. Може би това беше
владетелят, който девташларът очакваше? Може би това трябваше да бъде
владетелят на духа?

На другия ден напуснах девташлара. Простих се с тумир и тръгнах на път.

Пролетта беше в разгара си. Времето беше топло, но вечерите ставаше
студено. Вървях бавно. Не знаех накъде се намира нашият аул, затова не
бързах. Не познах нито едно място, през което бях минал през есента.
Скитах се толкова дълго, че започнах да се притеснявам, че вече съм извън
България. Не бях щастлив, че се връщам без име, но нищо не можех да

438
направя. В същото време отначало си мислех да се прибера преди воините
ни да тръгнат за събора. С времето обаче започна да ми става ясно, че се
скитам толкова дълго, че вече бях изпуснал събора. Какво ли беше станало
тази година в битките? Бях сигурен, че Баяр за пореден път е станал
победител. Какво ли ставаше с хуните? Дали нямаше да нападнат скоро?
Бързах. Не исках войната да ме завари в степта. Бързах, защото исках да се
прибера преди моите връстници да бъдат приети за пълноправни воини.
Цял живот бях копнял за този ден, а сега се скитах из степта и имаше
опасност да пропусна този толкова дълго мечтан ден.

Един ден, когато вече се бях отчаял съвсем, в далечината видях нечии
юрти. Забравил всякаква предпазливост, се затичах натам. Чак когато
нахълтах сред юртите в лагера, се замислих какво щеше да стане, ако
лагерът беше на друг народ или племе. За моя голяма радост това беше
нашият лагер, но бях влязъл от съвсем друго място в него.

Когато ме видяха, всички много ми се зарадваха. Вместо да се прибера в

юртата на дядо ми, отидох при Баяр. Аз се чувствах зле, бях принуден да
отстъпя, никой не ми казваше нищо, но аз знаех, че съм отстъпил и съм се
предал. Връщах се без име. След процеса на посвещаване трябваше да
изоставя детското си име, защото така нямаше да порасна. За да ме наричат
все пак по някакъв начин, ме наричаха Стоян. Това име означаваше "Устоял
на изпитанието", "Стоящ на едно място и издържащ на изпитанието". То се
даваше на всеки млад воин, който се е завърнал след изпитание, но не е
получил воинското си име. Името Стоян беше запазено само за такива
случаи и беше забранено е него да се наричат хора при други случаи.
Въпреки опитите си, не успях да свикна с това име.

Най-много от всички ми се радваше, разбира се, Бьор. Той непрекъснато

подскачаше около мен, скимтеше, отъркваше се около мен и ме буташе с
огромния си влажен и винаги студен нос. Любовта на големия рунтав пес
страшно много ме зарадва. Всеки свободен миг, в който бях в шатрата, с
Бьор изразявахме привързаността си.

Най-много се зарадвах на посещението на дядо и Тарвил. Баяр ме прие

привидно хладно, но бях сигурен, че вътрешно се радва, че съм се върнал
жив и здрав. Първата нощ почти не спахме и Баяр настояваше да му

439
разкажа всичко, като не скриваше интереса си към моя разказ. Аз му
разказах почти всичко, но бях взел решение да не казвам нищо за тумира.
Опасявах се, че ако българите разберат, че съм убил тумир, каквото и да им
кажех, щяха да ме накажат сурово. Ако им кажех, че съм срещал тумир,
можеха да го търсят и когато един ден го намереха с дупка от нож в
гърдите, отново щяха да ме обвинят. Аз бях намерил тумир почти
премръзнал, спасих го, защото бях упорит. Какво щеше да стане, ако не го
бях открил в степта? Сигурно още щеше да си седи там. Опитах се да си
представя, че не съм го срещал, че не сме били заедно през цялата зима.
Въпреки това често се сещах за него и се натъжавах, нещо в сърцето ми
натежаваше. Всъщност непрекъснато мислех за смъртта на тумира. През
цялото време една част от мисъл ми бе насочена към това, каквото и друго
да вършех, винаги мислех и за това.

С нетърпение очаквах да разбера какво беше станало тази година на

събора. Баяр не казваше нищо, все едно не беше участвал в битките. Тарвил
обаче ми разказа всичко. Той беше ходил за пръв път на събора и беше
видял победата на Баяр. Приятелят ми беше вдъхновен и ми разказваше
битките една след друга. Баяр отново беше станал победител, но дори не
спомена за това пред мен. Аз стоях и слушах Тарвил и мечтаех догодина да
се изправя срещу моя учител. Догодина вече щях да имам право да
участвам в битките и мислех да го направя. Знаех, че Баяр ще ме победи и
мечтаех в последната битка да се изправя срещу него. Дори да не беше в
последната, пак щях да бъда доволен, ако бъда победен само от него. Исках
един ден да победя Баяр и да поема факлата на победите лично от ръцете на
моя учител. Бях сигурен, че един ден моето име ще бъде редом до неговото,
като многократен победител в тези битки.

Сиджими беше напуснал дома на Баяр и беше продължил своето бойно

пътуване. Той също беше гледал битките и веднага след това си беше
тръгнал. Явно тюркът не желаеше да бъде задържан при война между
българите и хуните, затова беше избрал да продължи бойното си пътуване
на запад. Попитах Тарвил за Баяра. Сега, когато се завърнах, осъзнах колко
много искам да я видя. Бях ѝ благодарен най-малко за това, че ме беше
накарала да се надявам и по този начин да се боря и да оцелея. Спомних си
всички вечери, в които си бях мислил за нея. Сега исках да ѝ благодаря и да

440
ѝ разкажа колко близо съм я държал до себе си. Тарвил не ми отговори
конкретно, а смотолеви нещо.

В следващите дни постепенно се връщах към нормалния си ритъм на

живот. След като си починах добре, започнах усилено да подготвям
въоръжението си за предстоящия боен преглед. Радвах се, че не бях
пропуснал толкова важния ден. Освен упражняване и лъскане на оръжието
по цял ден, не правех нищо друго.

Баяр беше доволен от нещата, които му разказах за изпитанието си.

Въпреки това всеки път, когато ме наричаха Стоян, като че ли ме
пробождаха с нож. Всъщност бях ли устоял наистина? Цяла зима се бях
врял в една дупка и бях убил един сляп човек. Мислех, че не заслужавам
това име. Чувствах се гузен, безчестен и като че ли бях прокълнат.

Изпитвах голямо желание да видя Баяра. Една вечер незабелязано се

промъкнах до тяхната шатра. Копнеех да я зърна поне за миг. Съдбата ми се
усмихна. Тя много пъти излизаше навън, най-накрая излезе и тръгна
нанякъде, отдалечавайки се от шатрата на родителите си. Прикривах се и
исках да я изненадам. Тя продължаваше да върви без да спира и накрая
излезе в степта. Сега придвижването ми ставаше по-трудно. Нямаше шатри,
зад които да се прикривам. Почти пълзях. Скоро съжалявах, че въобще я
последвах. Баяра, прелестната и нежна Баяра, имаше среща с друг мъж.
Отначало не го виждах добре, но след това го разпознах, не толкова по
чертите на лицето, двамата бяха доста далеч, а по начина, по който се
движеше и по силуета. Хиляди пъти бях заставал срещу него. До болка
познавах всяко негова движение. Да, това беше вечният ми съперник –
Арбат. Баяра беше с Арбат. Мисълта ме накара да потреперя. Та това беше
предателство и то не само към мен. Как ли се чувстваше Тарвил, който
имаше пълно основание да мрази Арбат?

Мисълта, че Баяра е с Арбат се заби като нож в сърцето ми. Болката беше
силна и непрекъсната. През цялото време бях мислил, че Баяра ще бъде
моя. Сега, когато откривах истината, се чувствах отхвърлен и предаден.
Тежеше ми и че беше направила това, докато ме нямаше. Нейният избор не
е бил честен. Тя просто ме бе заменила с Арбат. Скоро осъзнах, че Арбат с
нищо не е виновен. Прозрях, че всичко това идва от силното желание на

441
Баяра да успее. Явно тази амбиция, която бе довела Баяра при мен, по-
късно я бе отвела при Арбат. Той наистина беше добър воин и явно ѝ беше
помогнал.

Дълги вечери седях и мислих за това, което беше довело отношенията ни

със сестрата на Тарвил до тук. Тези мисли ме унищожаваха и ме изяждаха
отвътре. Заклех се повече никога да не видя Баяра. Освен това реших, вътре
в себе си, повече никога да не бъда с жена, която се стреми към власт или
слава и за която аз не съм най-важното нещо. След като взех тези решения
като че ли се успокоих, върнах се към бойната подготовка и се опитвах
повече да не мисля за нея.

След няколко дни Баяра пожела да се видим, тя ми предаде това чрез

Тарвил, но аз не пожелах. Предполагах, че ще ми каже, че вече не е с мен.
Аз това вече го знаех и не исках да го чувам.

Баяр беше щастлив, че се посветих с такава страст на бойното изкуство.

Едва сега видях смисъла от заниманията си с тумира. Баяр веднага забеляза
новите методи, които бях научил. Той също ги виждаше за пръв път и беше
искрено учуден. Каза, че тези упражнения не са му познати и поиска да му
ги покажа. Въпреки че внимавах да не се издавам, не успях да издържа на
ласкателството на Баяр и на честта, която ми оказваше, като поиска да го
уча. Така аз му разказах за зрението, за излъчванията на човек и цветовете.
Повторих почти всичко, което тумирът ми беше казал. Баяр много се учуди
откъде знам тези неща, но реши, че духовете са ми донесли това знание.
Призна, че работата със завързани очи е много интересен метод и каза, че
според него това знание ми е било изпратено от елбирите. Той беше
сигурен, че докато съм бил на изпитание, съм бил в досег с елбири.

Това негово твърдение още повече ме огорчи, защото виждах колко

искрено вярва Баяр на това, че съм общувал с елбири и че именно те са ми
показали упражненията. Така освен всичко друго станах и лъжец и то
излъгах човека, когото най-много уважавах.

Така продължаваше животът ми. Един ден попитах Баяр.

– Учителю, кога ще спра да раста на височина?

442
 Попитах това Баяр, защото вече се извисявах с една глава над всичките си
съплеменници, бях станал по-висок дори от багатур-багаина. Това ме
притесняваше, защото винаги се откроявах над всички останали. Освен това
щеше да ме затруднява, докато яздя. Всички ме забелязваха и се шегуваха с
мен. Струваше ми се, че съм несъразмерен. Един ден се разсмях като се
сетих, че ако аз съм смешен сред българите, как ли изглеждаше Ат сред
хуните, които бяха доста по-ниски от моите съплеменници.

– Ела да те погледна! – каза Баяр и ме привлече към себе си.

След това ме накара да събуя обувките си и разгледа внимателно ходилата

и дланите ми. Ходилата ми бяха много по-големи от неговите. Това го бях
забелязал отдавна, а той беше най-едрият и висок българин, когото бях
виждал. Дланта ми беше много голяма, а когато я свиех в юмрук, той
ставаше голям и внушителен. Разбира се, въпреки ръста си, бях по-скоро
кльощав, отколкото едър и внушителен. Баяр всеки път можеше да ме
повали на земята и то с една ръка.

След като ме огледа внимателно, Баяр каза:

– Ще растеш още. Ще станеш най-високият човек, когото съм виждал. Не

знам, мисля, че ще бъдеш висок колкото Тангра пожелае. Нищо не може да
се направи. Тримата най-високи и едри мъже в нашето племе бяхме аз,
старият кан и един тиун Орию, на кой си се метнал ти, Стояне?

– Учителю, аз искам да обиколя света, да стана велик воин и да покоря

чужди земи! Искам да бъда като Сиджими! Защо Сиджими да може, а аз
не?

Баяр се усмихна и каза:

– Защо искаш да обикаляш света? Светът навсякъде е еднакъв! Защо

искаш да пътешестваш?

Погледнах Баяр с възмущение. "Какво говореше той?" Ако беше млад

като мен, той също щеше да иска да пътешества, бях сигурен в това. Аз
исках да извърша своето пътешествие. Исках да обиколя света. Да бъда
навсякъде, да видя странни народи, животни, да се срещна с воини с
различни умения. Разказите на тумир, тези на Баяр и Сиджими бяха
443
запалили в мен огъня на приключението. Сега Баяр ми казваше това,
защото беше уморен. Той вече беше завършил своето пътешествие. Сега
беше стар, беше се върнал тук, където беше неговият народ. Той очакваше
своя край, затова ми казваше това. Моето пътешествие обаче тепърва
предстоеше и аз тръпнех от нетърпение. Наистина, първото ми
приключение беше завършило безславно, но това само още повече ме
караше да копнея за своето пътешествие. Вече нямаше да допусна да се
проваля по този начин.

Аз знаех, че хората навсякъде са еднакви. Знаех, че те навсякъде живеят в

юрти, но ми беше интересно какво представлява един толкова голям град
като Рим и колко юрти има в него.

– Хората, които искат да пътешестват, не са доволни от това, което са.

Така те се опитват да избягат от себе си, но всъщност само се преместват от
едно място на друго.

– Срам ме е, учителю! Нищо не направих, Тангра не ми посочи името, зад

което да застана! Всеки от моите другари вече си има бойно име. Само аз
останах с това никакво име Стоян. Искам отново да тръгна на пътуване!
Няма да се върна, докато Тангра не ми даде име! Ще се върна само като
истински воин!

– Това не е вярно. Повечето от момчетата си останаха със старите имена,

губиха се ден-два и казаха, че духовете им казали старите им имена. Ние
знаем за какво става въпрос и нищо не казваме. Ето например Тарвил си
остана Тарвил.

Това, което казваше Баяр, беше истина. Повечето момчета дори не се

опитваха да получат нови имена. Те явно харесваха старите си имена и
просто се разхождаха няколко дни из степта и после се връщаха.

– Помисли, Стояне, защо толкова отчайващо искаш да смениш името си?

Може би не си доволен от това, което си бил досега?

Не исках да слушам повече думите на Баяр. Разбира се, исках ново име, за
да стана истински воин, но сега не смятах за нужно да му отговарям,

444
 – Помисли – продължаваше да говори моят учител, – това пътешествие, за
което мечтаеш, не е пътуване, а бягство. Преди да предприемеш истинско
пътешествие, трябва да си отговориш на няколко въпроса и те са много
важни: Какво искаш да постигнеш? Как си го представяш? Каква празнина
ще запълни това в теб? Стремежът ти откъде идва? Дали това не е
поредната цел, която твоето его ти поставя? Каква цена си готов да платиш?
Какво си готов да загубиш? Готов ли си да промениш живота си? Едва след
като отговориш на тези въпроси, можеш да извършиш пътешествие. Ако
това, което те кара да тръгнеш, е твоята незавършеност, пътуването ти е
обречено.

– Аз не търся толкова пътешествието, а предизвикателството. Знам, че

всяко духовно пътуване е свързано с изпитание и е изпитание за този, който
го предприема. Мен това ме привлича.

Големият ден наближаваше и аз се чувствах наистина щастлив. Винаги

бях мислил как ли ще изглежда той? Какво ще правя, как ще се чувствам в
дните преди приемането ми като български воин? Това според мен беше
най-важният ден в живота ми. От този момент нататък щях да се смятам за
истински български воин. Оръжието и снаряжението ми бяха в безупречен
вид.

Ето, че денят най-накрая настъпи. Събудих се с усещането, че ще се случи

нещо изключително. Всичко ми се струваше различно. Светлината беше
някак приглушена, слънцето светеше по друг начин, миризмите, цветовете,
всичко беше различно. Тази сутрин съвсем ясно осъзнах, че голяма част от
живота ми, всичко, което бях правил досега, беше подчинено именно на
този ден. В него като във фокус се събираше целият ми досегашен живот.
Имах чувството, че не се намирам в юртата на Баяр, а на някакво друго,
специално място.

След като облякох блестящите си доспехи и препасах меча, бях готов.

Цялата армия на нашето племе беше строена. Всички воини бяха дошли,
облечени в най-новите си дрехи и в пълно бойно снаряжение. Всички бяхме
превъзбудени, готови за битка. Знаехме, че хуните през това лято ще
възобновят атаката си срещу нас, в това всички бяхме сигурни. Баяр сега
беше водач на племето ни и направи проверка на оръжието на бойците, а

445
след това новите попълнения бяхме представени на останалата армия. Те
много добре ни познаваха, но ни поздравяваха все едно ни виждат за пръв
път. Тази церемония имаше за цел да се почувстваме част от армията и
старите воини да ни приемат сред тях като равни. На всеки един от нас се
полагаха по два коня. Бойният се държеше свободен и в специален табун
само от бойни коне. Тези коне бяха полудиви и много издръжливи и силни
– наричахме ги теку (диви, неопитомени коне). Те се обяздваха
непосредствено преди боен поход. Тях ги учеха да правят неща, които
другите коне не можеха. Бойният кон се учеше да не се страхува от викове,
грохот и от дрънчене на оръжия и щитове. Тези коне не биваше да се
влияят от други коне, виковете на враговете, но освен това те се обучаваха
така, че самите те да могат да участват в битката. Българските бойни коне
бяха обучавани да тъпчат падналите на земята врагове. Те безпогрешно
разпознаваха българите от чуждите, можеха да нанасят удари с копитата си
и дори да хапят. А ритникът и ухапванията на коня бяха много опасни.

Всеки един от нас беше получил бойна желязна сабя и железен меч, те бях
различни от тези, с които се бяхме упражнявали в последно време.
Оръжията бяха много добри. Бяхме облечени с плетени ризници, на главите
си имахме шлем тоуле и ни бяха дали малък кръгъл щит. Всеки от нас беше
облечен с лични дрехи, ботушите също си бяха наши. Това беше
въоръжението, с което щяхме да влезем в първата си битка. Така щяхме да
изглеждаме при първото си сражение. За мнозина това щяха да бъдат
дрехите, с които ще посрещнат смъртта.

Изглеждахме напети и страховити в новите си бойни доспехи. Всички ги

бяхме лъснали до блясък и сега в тях се отразяваше слънцето. Поглеждах в
лицето на всеки един от моите приятели и виждах някаква нова черта, щрих
изписан там. Тези лица вече не бяха на момчета, това бяха млади, силни и
смели мъже. След като бяха готови да загубят живота си в битка, те вече не
бяха деца. За няколко дни всеки един от нас като че ли бе пораснал с
години. Всеки беше отпечатал воина върху лицето си.

Когато се строихме, почувствахме как от гърдите на хората, дошли да

наблюдават церемонията, се отрони въздишка на възхищение. Всички,
които можеха да стоят на краката си, бяха тук. Особено активни бяха
майките и по-малките братя и сестри, които се опитваха да разпознаят

446
техния брат или син в бойния ни строй. Старите воини и ветераните
запазваха самообладание и не си позволяваха да изразят чувствата си, пък
били те и на одобрение.

След това пред събралото се множество и воините аз и връстниците ми

демонстрирахме вихрена атака и въртене срещу горичката. Упражнението
вече го бяхме правили много пъти и горката гора изглеждаше трагично. Но
ние вече се справяхме много по-добре. След това Баяр ни раздели на две
"армии", раздаде ни дървените оръжия. Едната "армия" завърза на дясната
си ръка бял ленен парцал, а на другата "армия" парцалчето беше с червен
цвят.

Баяр представи мен и Арбат, съобщи от кои родове произлизаме, каза, че

се справяме най-добре и ни назначи за командири на новите "армии".
Неговото решение не изненада никого и всички го приеха без възражение.
На мен се падна бялата "армия". За пръв път Тарвил беше от страната на
Арбат.

По даден от Баяр знак започнахме битката. Дадох знак за вихрената атака.

Бях сигурен, че Арбат командва същото. Докато препусках напред, с
разтуптяно от вълнение сърце се опитвах да видя врага и да измисля
някакъв хитър начин да го победя. Знаех, че с Арбат сме обучени по един и
същи начин. При него бяха попаднали по-будните и силни момчета, така че
аз трябваше да компенсирам по някакъв начина това. Без хитрост нямаше
да мога да победя. Осъзнавах това и започнах да мисля бързо. Арбат беше
разположил хората си по класическия начин. В центъра бе събрал най-
добрите си бойци. Фланговете му бяха по-слаби, като, разбира се, беше дал
превес на левия. Дясното крило се ръководеше от Тарвил, защото двамата
не се харесваха особено. Изведнъж, както се приближавахме, реших да
изненадам враговете. Подадох знак на моята армия да се насочи с всички
сили към дясното (по-слабото) крило на червените, командвано от Тарвил.
Моите воини отначало се стъписаха, защото тази команда беше нова за тях.
Това беше нещо, което не беше характерно за нашата стратегия. След това
се опитаха колкото се може по-бързо да изпълнят заповедта ми. Чу се
грохот и ние се сблъскахме с "врага" гърди в гърди. Нанасях удари като
бесен. Опитвах се с личната си сила да обърна надмощието на наша страна.
След като ударихме дясната част на противниковия саракт, стана така, че

447
центърът на Арбат и левият му фланг се опита да ни огради в гръб. Ние
също се опитвахме да минем в гръб на арбатовата войска. Така се получи
едно хаотично въртене. Докато сипех удари наляво и надясно, все пак се
опитвах да следя къде се намира Арбат. Знаех, че само аз можех да го
победя и бях длъжен да го сторя. Това беше единственият начин да
победим. Трябваше да пазя себе си, да открия и победя Арбат. Най-накрая
го забелязах. Това не беше никак лесно в хаоса на битката. Насочих коня си
към него и очаквах личния ни двубой. Докато достигна до Арбат и точно
преди да нанеса удара си, един воин от тези на Арбат скочи между нас и
така ми попречи да "убия" Арбат, но той пое удара ми. След миг с учудване
видях, че това е моят приятел Тарвил. Стъписването ми от тази постъпка
трая само миг, но беше достатъчно, за да може Арбат да скочи към мен и да
ме "прониже" със сабята право в сърцето. Така безславно бях "убит" още в
началото на битката. Въпреки че не исках, трябваше да се изтегля. Бях
обиден и унизен, сърдех се на Тарвил и смятах, че беше постъпил
предателски, като бе помогнал на Арбат срещу мен. Той също беше "убит"
от мен и така двамата стояхме отстрани и наблюдавахме битката, а кръвта
ми кипеше. Не погледнах към Тарвил и не му продумах. Двамата бяхме
едни от първите "убити". След това трябваше да изпия чашата на
унижението докрай и да видя как моята войска, останала без
главнокомандващ, беше методично "избита" от червените. Един по един
белите напускаха битката и с наведени глави се събираха около мен,
откъдето наблюдавахме битката. Те не казваха нищо, но в очите на всеки
един от тях беше застанал въпрос: "Какво стана? Защо загубихме?" За пръв
път почувствах отговорността на това да водя хора. Чувствах упрека им и
ми се струваше, че всяко едно от момчетата ме питаше: "Къде беше? Защо
ни изостави? Беше длъжен да направиш така, че да победим!" Момчетата се
чувстваха много зле, защото това ставаше пред погледите на цялото племе
и на всичките им близки. До края на деня мислех само за това, че ако това
беше истинска битка, по моя вина щеше да бъде избита цялата ми войска.

Червените обратно на нас бяха щастливи. След битката Арбат вдигна

двете си ръце и нададе силен боен вик. Тарвил и останалите момчета се
бяха скупчили около него и също викаха името на нашия Бог. Видях как
изглежда българската войска след победа и то, когато си от страната на
загубилите.

448
 Колкото пъти следващите дни срещнех погледа на някои от червените,
толкова пъти ми се струваше, че в очите им се появява едно ехидно
пламъче и те ми нашепват: "Победихме ви! Победихме ви! Победихме
ви!"...

След като битката свърши ни строиха и багатур-багаинът ни поздрави за

първата ни "битка". Каза, че сме издържали изпитанието, че вече сме готови
и обяви, че от този момент сме истински воини. Всички ликуваха и се
радваха, но в мен си остана горчилката. След това всички българи
преминахме пред погледите на жените и децата все едно тръгвахме в битка.
Ние заехме мястото си в бойния ни строй.

След битката дядо не каза нищо и с нищо не показа, че е разочарован от

мен. Затова пък следващите дни Баяр се занимаваше основно с мен.
Направи ми разбор на всяко действие, похвали оригиналността на
мисленето ми, но не спести нито една моя грешка.

Въпреки че вече бяхме признати официално за воини, ние продължихме

обучението си. Почти всички бяхме допуснали грешки в този ден и
разбрахме, че при истинска битка вече щяхме да сме мъртви. Затова всеки
един от нас започна да се упражнява още по-усърдно. Аз осъзнах колко
много грешки бях допуснал и полагах два пъти повече усилия от другите.
Винаги досега бях показвал на своите учители упоритост и безупречно
поведение. След това само за един ден можах да проваля всичко и да загубя
доверието им. Така направих следния извод за себе си: "Доверието се гради
бавно, мъчително и с цената на постоянни усилия, а може да се загуби за
един миг само." Знаех, че ако беше реална ситуацията, само веднъж да
загубеха доверие хората в мен, повече никога нямаше да мога да си го
възвърна. Разбрах, че е нужно да бъда много по-отговорен, винаги
безупречен, за всяко изпитание оттук нататък да съм много по-добре
подготвен и никога да не се възгордявам. Самокритиката ми беше
унищожителна, но само така можех да продължа напред.

Замислих се за канартикинското изпитание, дали да не опитам да правя

това, което ми беше казал тумир? Единственото нещо, от което се
притеснявах, беше това, че няма как да обясня откъде знам за това
упражнение.
449
 Постепенно чувството, че Тарвил ме е предал, изчезна. Когато се
успокоих, се замислих, че всъщност приятелят ми беше действал много
правилно и разбрах, че в армията си бих искал да имам именно такива
воини, готови на саможертва. Знаех, че някой ден той ще скочи и по същия
начин ще предпази в истинска битка мен. Това ме накара да оценя още по-
високо качествата на моя приятел. Аз бих направил същото за него.
Въпреки че още ми беше "криво", след няколко дни се усмихнах на Тарвил,
той също ми се усмихна и така се сдобрихме.

След като вече бяхме воини, трябваше да имаме въоръжение като

останалите воини. По заръка на Баяр бях отишъл до ковача и му бях
поръчал да ми изкове сто върха на стрели. Българските стрели, за разлика
от стрелите на останалите народи, бяха трипери. Острието им беше като
тристенна пирамида. Те оставяха грозни рани, които трудно заздравяваха.
Бяха по-здрави и можеха да пробият броня. Аз по цели дни обикалях из
близката до аула гора и търсех, и сечах подходящи за стрели клони. Те
трябваше да са прави, здрави и в същото време гъвкави. За пръв път правех
сам стрелите си и Баяр ме учеше как да ги избирам. Моят настойник беше
най-добрият майстор на стрели. Той ми показа как да отсичам клона с един
удар и то така, че соковете да си останат в него. Баяр вършеше това все
едно клонът е жив. Той се разхождаше безцелно около дървото, а после
изведнъж с един удар отсичаше правия клон, който явно предварително си
бе набелязал. Времето за избор на стрели беше много добро, тъй като през
пролетта соковете на растенията се връщаха към клоните, по тях още
нямаше листа и цветове и формата на клона се виждаше прекрасно.

Не бях единственият, който събираше дървени части за стрели. Най-

накрая доста далеч от поселението намерих едно младо дърво и от него
насякох по голямата част от клоните за стрелите си. Избрах ги много по-
дълги отколкото другите българи избираха за себе си. За да изстрелям
стрела, аз трябваше да разпъна лъка много повече от тях, защото ръцете ми
бяха много по-дълги от техните.

След като отсякох клоните, трябваше веднага да отида в шатрата. Там ги

изпичах на огъня, така че соковете им да излязат навън. След това обелвах
кората и отново ги изпичах. Баяр ме учеше как да правя всичко и до каква
степен трябва да се пече дървото. Много от момчетата на моята възраст

450
бяха помагали на бащите си и вече знаеха как се правят стрели. Тъй като
дядо ми дори нямаше лък, на мен това ми беше за пръв път.

Държах стрелите в огъня и непрекъснато проверявах гъвкавостта на

стволовете. След това стрелите се оставяха в колчан и трябваше дълго
време да се сушат, без повече да се нагряват. Изпитанието на стрелите беше
като закаляване на острието при коването на меч.

Докато ми помагаше и ме наблюдаваше как подготвям стрелите си, Баяр

ми разказваше всичко за тях. Колкото по-тежка била стрелата, толкова по-
близо падала тя. Младите стрели били тежки и нанасяли сериозни
поражения, но пък се изстрелвали по-трудно и летели по-малко. Старите
стрели били по-леки и летели по-далеч. Баяр каза:

– Ако се грижиш добре за тях, можеш да ги използваш с години и да ти

служат вярно. Ето, аз имам стрели, които съм ги правил още когато бях
като теб.

Знаех, че Баяр стреля със специални стрели.

– Учителю, защо казват, че вашите стрели са различни от стрелите на

останалите воини? – попитах аз.

– Стрелата е много важна за точната стрелба. Дори с най-добрия лък, без

добри стрели не ще можеш да стреляш точно и да уцелиш врага.

Слушах Баяр, но той не ми казваше нищо за собствените си стрели. Чаках

търпеливо. След малко той стана, отиде до колчана си със стрели, извади
една и ми я показа. Тя наистина беше различна. Точно зад стоманеното
острие имаше нещо, което не можех да определя какво е.

– Ги с въпросите си изпревари това, което смятах да ви говоря утре на

сбирката.

След това той ми каза, че утре е определена среща на младите воини и

всеки трябва да носи по десет стрели, които сам е направил.

– Ще проверя стрелите, как сте ги направили! Ела! – каза багатур-

багаинът, взе лъка и се отправи към изхода на шатрата. Аз го последвах.

451
След това, без да казва нищо, огъна лъка и силно изстреля стрелата нагоре.
Уплаших се, защото знаех, че стрелата ще падне някъде в поселението и
може да удари някой човек. Тук веднага разбрах разликата между
обикновените стрели и тези на Баяр. Тя свиреше. Стрелата издаваше остър
свирещ звук. Явно българите познаваха този звук и той означаваше нещо за
тях, защото веднага от околните юрти наизскачаха воини, които държаха
мечовете в ръцете си.

– Какво има? – питаха се те разтревожени. – Какво има, багатуре? – най-

близките питаха Баяр.

Баяр им направи знак и те успокоени се прибраха обратно в юртите си.

– Моите стрели са свирещи – каза той. – Това, което виждаш, е раковина,

изтрита по специален начин, така че да свири. Тази раковина е от специален
вид, който се намира само в Българско море (Каспийско море). Аз лично си
изтривам раковините, така че да свирят по един и същи начин. С такива
свирещи стрели е въоръжен всеки български багатур-багаин и на всеки
стрелите трябва да свирят по определен начин, за да могат воините да се
ориентират в битката и да не се бъркат. Утре ще учим именно това, а сега
лягай да спиш.

На другата сутрин всички момчета, които бяхме новото попълнение и

доскоро се бяхме занимавали под ръководството на Баяр, се събрахме на
алая. Това беше първото ни занимание, откакто бяхме станали пълноправни
воини. Да ни погледат бяха дошли много роднини, но имаше и случайни
хора, дошли да ни видят и да ни се порадват.

Зарадвах се много като видях приятелите си. Всички се усмихваха, дори

белите, които бяха загубили заради мен, ми бяха простили. Открих, че
всички те ми бяха липсвали много през тези няколко дни, но най-много се
зарадвах на Тарвил. Срещата ми с един от старите ми познайници не мина
толкова приятно. Нещо се запали в корема ми, кръвта се качи нагоре в
главата ми и ако не беше голямата ми воля, щях да го ударя. Сега като го
видях, се сетих за Баяра. Кипнах, чувството на омраза веднага се завърна.
Не знам защо, но изпитвах силна неприязън към Арбат. Опитвах се да си
обясня, че той не е виновен за Баяра, но въпреки това го мразех.

452
 След малко Баяр ни извика и започна да ни говори с ясен и висок глас.

– Вече сте воини, но обучението ви не е завършило. На вас ви предстои

най-голямото изпитание в живота ви – първата битка. Преди тази битка е
много важно вашето обучение да продължи. Сега трябва да бъдете много
съсредоточени. От днес започваме бойното обучение в стрелба с лък.

Първото нещо, което Баяр направи, беше да провери стрелите на всеки

един от нас. На някои направи сериозни забележки и дори им показа как да
оправят стрелите си. Когато се изправи пред мен, той просто се усмихна и
каза:

– Ти си знаеш.

След като провери стрелите на всички и направи забележките си, Баяр

нареди и всички за миг се озовахме на конете. Първото упражнение, което
правехме, се състоеше в следното: Всички галопирахме срещу горичката.
Когато чуехме, изстреляна от багатура, стрела, ние трябваше веднага да
изстреляме наша. Така се учехме да стреляме едновременно. Отначало
изстрелвахме по една-две стрели, а после той ни караше да правим това все
по-бързо и по-бързо. Баяр ни обясни, че трябва да се научим да стреляме
едновременно, за да не позволим на противниците да се изплъзнат при
стрелба. Ако стрелите падат една след друга, враговете ще видят това и ще
се спасят. Затова нашите стрели трябваше да падат едновременно и да не
позволяват на враговете да се защитят. Най-добре при галоп беше да се
стреля директно напред, но тъй като на кон воинът трябваше да държи в
ръка сабята или меча си, затова с лък трябваше да се стреля по-отдалече. За
да се стреля толкова надалеч, стрелите трябваше да се изстрелват нагоре,
освен това, като се стреляше нагоре, можехме да стреляме всички
едновременно, иначе можеше да стреля само първата редица.

Бързата стрелба беше нужна, за да можем да направим пелена пред нас и

да не остане нито един жив враг. Колкото по-бързо се движехме напред,
толкова по-бързо трябваше да се изстрелват стрелите, иначе можехме да
оставим живи войници.

453
 При всяка атака Баяр ни спираше, обясняваше ни каква е идеята на
следващата атака, отговаряше на въпросите ни и дори чертаеше схеми на
земята, а ние, направо от гърбовете на конете, внимателно наблюдавахме.

След като се научихме горе-долу да стреляме едновременно, Баяр ни

раздели на две групи, едната я предвождаше Арбат, а другата – аз. Багатур-
багаинът ни начерта схемата как да водим отрядите си. Идеята беше да
изстрелваме една стрела напред и една напред и встрани към отряда на
Арбат. Техният отряд трябваше да прави същото. Отначало не разбирах
нищо, но Баяр ни обясни много добре защо е всичко това. Целта беше да
обстрелваме врага отстрани. Така една част от стрелите идваха срещу тях и
те се защитаваха с щитовете си от тях, но другите стрели им идваха
изненадващо отстрани, без те въобще да могат да ги видят. Двата отряда
трябваше да стрелят в различен такт диагоналните изстрели, така че те да
не се засрещнат във въздуха и да се обезвредят. Така се получаваше, че по
единия фланг на врага ние стреляхме едновременно. Ако нашите стрели
удряха врага насреща, в този момент стрелите на Арбатовия отряд ги
удряше отстрани или ако те стреляха напред, ние удряхме техния фланг по
диагонал. Този начин изискваше два пъти по-бърза стрелба.

Това бяха двата начина за използване на лъковете при бърза вихрена

атака. Първият беше традиционен и се наричаше "вал от стрели" или
"облак", защото стрелите като облак в миг закриваха слънцето. Вторият
начин беше съвсем нов, още не беше изпробван в битка и беше измислен от
багатур-багаина. Той го беше нарекъл "кръстосани стрели".

Когато разбрах, че настойникът ми е измислил този начин за стрелба с лък

при вихрена атака, изпитах силна гордост. И досега го бях уважавал много
и го бях смятал за най-големия боец и воин, но сега си дадох сметка с какъв
човек живея. Той беше истински военачалник, теоретик и тактик на
битките. Едва сега си обясних защо никога досега Баяр не беше губил
битка. Още по-силно започнах да се гордея с него. С радост бих влязъл в
битка под предводителството на такъв командир. Бях сигурен, че той ще ни
поведе само в победен бой. Щях да се упражнявам до пълно изтощение.
Трябваше да сме на висота и да можем да изпълним тактическите задачи,
които нашият учител и военачалник ни поставяше. Ние бяхме длъжни да
можем да претворим военния гений на нашия командир в битка. Знаех, че

454
за да победим, трябва да бъдем всеотдайни в подготовката. Всеки един от
нас искаше да бъде герой, а тези, които не го искаха, се бореха, за да
оцелеят. Затова ние бяхме благодарни, че точно Баяр е наш командир и
знаехме, че животът и славата ни са в неговите ръце и му имахме пълно
доверие.

След това Баяр раздаде на Арбат и на мен от специалните си свирещи

стрели. Едва сега разбрах какво е да стреляш със стрели, направени от
майстор, и колко по-хубави са неговите стрели от моите.

– Освен всичко останало – каза учителят, – свирещите стрели могат да

водят стрелбата и в тъмното. В такъв случай те са много по-добри от
светещите стрели, които издават откъде стреляш и се вижда накъде летят,
но бавно се изстрелват и ангажират погледа на воина.

С такава нагласа следващите дни отработвахме бойните тактики, до пълно

изтощение. Един ден Баяр ни извика двамата с Арбат и каза:

– Доволен съм!

Потреперих от удоволствие. Знаех, че това е една от най-високите оценки,

които Баяр можеше да ни даде. Той и без това беше пестелив на похвали.
Това означаваше, че наистина сме се представили добре.

– Отрядът е готов, но сега той се нуждае от командир.

След тези думи, багатура ни изгледа продължително. Зачудих се дали не

очаква да се самопредложим, тъкмо се канех да го направя, когато го
погледнах и веднага разбрах за какво става въпрос. Въпросът аз или Арбат
се изправи пред нас. Трябваше веднъж завинаги той да се разреши.
Трябваше най-накрая да наложа превъзходството си над вечния си
противник.

Баяр каза:

– Някой от вас двамата ще стане командир. Гответе се за изпитание! Аз –

каза багатура – няма да се намесвам в подготовката!

– Аз го победих в битка – каза Арбат и изпъчи гърди.

455
 Стиснах юмруци, исках да го ударя, но знаех, че това ще е проява на
слабост.

Тези думи на Баяр ми бяха достатъчни. Най-много от всичко желаех да

командвам нашия отряд. Вече си представях как ще стана юк-боил, ще
предвождам отряда под ръководството на багатур-багаина и той ще ми
гласува доверие и ще ми дава най-тежките задачи. Всички щяха да ме
уважават...

Вечерта Баяр ме повика при себе си. Учудих се, защото багатурът беше
казал, че няма да се намесва в подготовката ни, а ме викаше. Разбира се,
нямаше да се дърпам и щях да приема всеки съвет или помощ. Влязох в
юртата, която толкова добре познавах. Багатурът стоеше изправен. Най-
почтително подгънах коляно и го поздравих. Знаех, че Баяр иска да ми каже
нещо важно. Той обаче не заговори. Приближи се до мен, докосна двете ми
рамене, подхвана ме и направи знак да се изправя, след това ме накара да
облека пълното си бойно снаряжение. Аз го направих. След това с особена
тържественост той ми подаде меча си. Много добре познавах оръжието на
багатур-багаина, много пъти бях заставал срещу него и се бях възхищавал
на качеството на изработката на острието и ръкохватката. Това беше
изключително оръжие, много по-леко от останалите мечове. Въпреки че
беше по-тънко от всички остриета, които бях виждал, беше много по-силно
от тях. Освен всичко то беше изковано от две части. Вътрешната беше
гъвкава и позволяваше то да се огъва и да не се чупи и също така поемаше
силата на чуждите удари, а външната беше закалена и всеки път
нащърбяваше острието, с което се срещнеше. Често след като се
упражнявахме двамата с моя учител, острието ми заприличваше на трион и
ми се налагаше да нося меча си за поправка на ковач, за да направи
острието ми отново гладко.

Освен острието, ръкохватката и ефесът (защитата) бяха с изключително

красива сребърна инкрустация. Познавах всеки и най-малък детайл в
украсата, затова веднага ми направи впечатление, че ръкохватката и цялата
украса на меча са сменени. Погледнах отново острието, не можех да го
объркам. Това беше острието на Баяровия меч, изкован в далечния град
Дамаск и станал притежание на моя учител от воини от Великата източна
християнска империя – Византия. Острието не беше гладко както при

456
останалите мечове, а имаше шарки, които се бяха получили от хилядите
пъти прегъване и изковаване на метала, от който острието бе изковано. Бях
чувал, че такъв меч е по-скъп от цял табун с коне. Държах меча и го гледах
с благоговение. Въпреки че украсата беше много по-проста и беше
направена от мед, той си беше все така красив и стойностен. Никога не бях
виждал толкова красив меч.

Самият Баяр носеше на бойния си колан меча на кавкана Иратаис, който

той му беше подарил. Така всеки един от нас щеше да бъде с меча на своя
учител.

Бях сигурен, че мечът е за мен. Българските мечове, освен по всичко

останало, се различаваха и по регалиите. Само канът имаше право да носи
меч украсен със злато. Обикновено това бяха изключителни оръжия, при
нас те не се предаваха от един владетел на друг, както беше при някои
народи, а бойното оръжие се погребваше заедно с него. Сребърни регалии
можеха да носят само "хранените хора" на кана. Това бяха най-висшите
владетели на българите. Всички останали българи бяхме длъжни да носим
мечове украсени само с желязо и мед. Така че Баяр беше приготвил личния
си меч за мен.

Друг жест, който ме потресе изключително много, беше това, че Баяр ми

подаде един красив български колан. Всеки български воин имаше такъв.
На него се закачаше торбичка с огниво, малък мех с вода, нож, меч и други
неща. Всеки колан беше съставен от метални плочки, богато украсени със
сребро, мед и злато. На всеки колан задължително имаше отбелязан
родовият знак на воина. На колана ми най-отпред от злато беше апликиран
знакът на рода Вокил. Тъй като сегашният кавкан Иратаис и Баяр бяха
главите на рода, коланът показваше, че аз произлизам от най-висшите
владетелски кръгове на рода Вокил.

На всеки български колан се отбелязваше длъжността, която воинът

заемаше, описваше се бойното му ниво и дори се отбелязваха всички битки,
в които е участвал. Коланът беше свещен предмет. Ние смятахме, че в него
е заключена душата на българския воин и когато българинът го препаше,
той се слива с бойната си душа и добива единство. От момента, в който
получим бойния си колан, трябва винаги да го носим, никога да не се

457
разделяме с него и да внимаваме да не го загубим. Върху колана се
отбелязвате целият живот на воина. Да притежаваш бойния колан на велик
воин се смяташе за голяма чест. Въпреки че коланът се погребваше заедно с
починалия воин, някои колани се предаваха в родовете като семейна
реликва.

Наказанието за загубен колан беше много тежко. Смяташе се, че така

Тангра показва, че е оттеглил благоволението и орендата си от воина и той,
независимо до какъв ранг е израснал и какво място в саракта заема, трябва
да започне бойния си път отначало.

Поех бойния си колан и в същото време погледнах колана на човека,

който ми го подаваше. Коланът на Баяр беше най-красивият и отрупан
колан, който бях виждал. Личеше си, че принадлежи на велик воин.

Баяр забеляза погледа ми и докато ми подаваше колана, сухо каза:

– Нека Тангра ти даде сила и оренда и ти предначертае Път, в края на

който коланът, който ти давам, да бъде по-красив от този, който гледаш!
Знай, че всеки орнамент по колана, освен красива и блестяща страна, има и
друга, а тя се състои в това да търпиш лишения, да страдаш, да те раняват и
тъпчат и всеки път трябва да ставаш, да продължаваш и побеждаваш! Ти
гледаш колана ми и смяташ, че съм велик воин, но аз не нося тези
украшения, за да се хваля и да показвам на останалите кой съм и какъв е
бойният ми Път, а за да си напомням откъде съм тръгнал, колко Път съм
изминал, колко пъти съм се изправял и какво съм преживял! Нося колана,
за да ми напомня, че съм велик воин и че нямам право да отстъпвам дори
стъпка назад от бойния си Път, както това не съм правил никога досега!

Стоях срещу Баяр и тръпнех от вълнение да получа колана си. Почти не

чувах какво ми говореше. Когато свърши и ми постави колана, бях
истински щастлив.

Най-накрая традицията беше спазена докрай и получих истински боен

кон. Върху коня си видях дамгата на Баяр и рода Вокил. Бях щастлив,
чувствах се завършен воин. Някога бях мислел, че дамгата върху конете ми
може би трябва да бъде като знака на медальона ми, но знаех, че ако това се
случи, ще бъде много по-късно. Почти през цялото време докосвах

458
ръкохватката на меча си или гладката хладна повърхност на колана си и
това ме изпълваше с гордост. Аз бях щастлив!

В края на деня се случи още нещо важно. Вечерта почувствах нечие силно
присъствие. Сърцето ми трепна, помислих си, че кавканът или дори кана
ювиги са дошли тайно да присъстват на празника на нашия род. Отидох до
Баяр и го попитах има ли такова нещо? Той отговори, че се е случвало, но
днес случаят едва ли е такъв. Все пак каза, че скоро ще се запознаем е един
човек. Хвана ме за ръка и ме поведе към един непознат за мен човек. Той
беше млад, малко по-голям от мен на години, но когато срещнахме
погледите си, разбрах, че беше много по-различен от всички хора, които
досега бях срещал. Веднага разбрах, че пред мен стои човек свикнал да
властва. Дрехите, с които беше облечен, също бяха странни.

Всички български воини се обличаха с кожени дрехи от животно с къса

козина. Дрехите ни бяха леки, здрави и удобни. Горната част на дрехите си
пристягахме към тялото с бойния си колан. Носехме и дълги кожени
панталони с кожени ботуши на краката. Бяхме чували за народи, които
носят дрехи от плат, но кожата предпазваше най-добре тялото от праха,
който се вдигаше при цял ден яздене, а и от студа. Бяхме виждали народи,
които живееха на север като хуните. Те носеха дрехи от кожата на животни
с дълга козина. При хуните например дрехите от мечка бяха най-ценени.
Зимата те обръщаха козината навътре и за да не ги прежулва отдолу,
слагаха ленена дреха, която наричаха риза. Защото горната им дреха беше
много тежка, на краката си носеха гащи, които наричаха панталони.
Именно хуните бяха научили гърците и римляните да носят ризи и
панталони. Преди това те се обличали само с едно дълго парче плат, което
увивали около себе си и мъжете и жените им се обличали по един и същ
начин. Баяр ми беше показвал туника, не можех да си представя как
гърците и римляните яздеха с такава дреха.

Все пак най-странно облечения човек, който бях виждал досега, беше
тумирът. Той ми беше казал, че всички тумири ходят с дълга власеница от
груб плат. Тя беше толкова дълга, че понякога се влачеше по земята и
имаше качулка, с която тумирите криеха невиждащите си очи. Тъй като не
яздеха, тази дреха може би ги предпазваше най-добре от суровото време.
Тумирите често преспиваха на открито в степта.

459
 Като си спомних за стария тумир, сърцето ми се сви. Грях, голям грях бях
сложил на душата си не само с това, че го бях убил, но и че премълчах за
това. От известно време се чудех дали да не си призная и да поема и изкупя
вината си. Сега вече бях воин, но горчилката от това, че бях убил човек и то
не в битка, а невинен, ме тровеше. Освен това сигурно всички тумири вече
знаеха, че един от тях липсва и го търсеха. Канът ювиги беше водачът на
сектата на тумир. Той беше седмият тумир, този, който знаеше цялата
история на народа ни. Дали вече търсеха тумира? Дали бяха разбрали, че е
мъртъв? Ако беше така, те може би се притесняваха, че една част от
историята на българите е загубена. Дали не трябваше да се представя пред
кана и да разкажа какво се беше случило, да разкажа всичко, на което
тумир ме бе научил и каквото ми беше разказал за българската история?
Канът, разбира се, щеше да нареди да ме убият. Бях сигурен в това, поне
щях да умра спокоен. В определени моменти бях готов да го направя. После
обаче се сещах, че вместо да ме убие, канът можеше да нареди да ме
ослепят. Защо да ме убива? Аз бях тумир и така или иначе знаех това, което
знаеше мъртвия вече тумир. Мисълта, че могат да ме ослепят и да стана
тумир, ме караше да се откажа от намерението си.

Една вечер ми хрумна щастливата мисъл, че след като канът така или
иначе знае цялата история, той може да намери нов млад тумир и да му
разкаже тази част, която знаех и аз. Значи тумир все пак бяха предвидили и
тази възможност. Тези мисли ме караха да се лашкам от една крайност до
друга. Каквото и да правех през деня, една част от мен мислеше и за това.

Този, пред когото багатур-багаинът ме накара да застана, беше облечен в

много тънка бяла кожена дреха. Главата му беше безупречно избръсната.
Но най-много ме впечатли лицето на младия човек. То като че ли сияеше.
Лицата на хората, които досега бях виждал, бяха строги и сурови,
постоянно намръщени, върху тях животът на воини бе оставил своите
следи. Именно това сурово изражение се отпечатваше на лицето на всеки
български воин. Усмивката беше непривичен гостенин на техните лица.
Дори бях забелязал, че когато воин се опиташе да се усмихне, на лицето му
се появяваше по скоро учудено изражение. Като че ли те самите се
учудваха от това, че се усмихват.

460
 Баяр посочи към младия мъж и ми каза, че това е колобър. Това
предизвика моя искрен интерес. Колобрите бяха жреци на Тангра, те бяха
свети хора и бяха посветили живота си на постигане на единение с Бог. От
тумира бях разбрал, че това бяха просветителите на света, които поддържат
вярата в Тангра чиста. От дядо ми знаех, че колобрите са по-висши духовни
същества от шаманите. Всеки колобър беше и много силен шаман. Винаги
бях мечтал да срещна колобър. Когато се приближих до него, почувствах
вълна на сила, която ме заля. Усмихнах се. Никога досега не бях усещал
толкова сила да струи от човек. Дойде ми много добра идея, реших по
метода на тумира да проверя "пашкула" – излъчването на сила на колобъра.
Затворих очи и се опитах да "видя" излъчването му с вътрешния си поглед.
За миг нещо ме заслепи. След малко пак погледнах и видях чудно красива
гледка. От тялото на целия колобър се излъчваха дълги златни нишки,
чиито краища не виждах. Те се движеха, а светлината, която духовният
човек излъчваше, беше ярка като слънце. Това, което най-много ме
впечатли, беше цветът.

Досега бях виждал излъчвания само в три цвята. Червен, когато човекът е
здрав, силен и готов за бой. Когато човек беше спокоен, цветът на пашкула
(аурата му) беше зелен, а когато беше уплашен, страхлив или болен, беше
син. При червена светлина чувствах топлина, а при синя – лек хлад.

Сега виждах нещо съвсем различно. Светлината, излъчвана от колобъра,

беше златна. Тя сияеше и осветяваше всичко със златните си лъчи. Тя беше
толкова силна, че се стелеше над цялата степ. Бях сигурен, че този човек е
толкова силен, че силата му обхваща целия свят. Пред мен стоеше тялото
на колобъра, което приличаше на огромна златна пеперуда, която леко
потрепва с крила и разпръсква златен прашец наоколо.

Когато погледнах към колобъра, видях, че той ми се усмихва. Той беше

разбрал, че съм го "видял". След това ми кимна да седна. Пред него се
намираше ниско дървено столче. Колобрите, освен останалите си духовни
занимания, бяха длъжни да подстригват главите на всички български мъже,
защото българските мъже ходеха винаги с безупречно обръснати глави и с
плитка. Затова другите народи ни наричаха "бръснати глави". Така
ритуалното обръсване беше повторение на акта на сътворение на света и на
раждането. Днес колобърът щеше да ме обръсне за последен път и от този

461
момент щях да си пусна чамбас и да започна новия си живот. Така както
бебето се появява на този свят без коса, така аз от този момент щях да бъда
като новороден, но не бебе, а новороден воин.

Колобърът бавно насапуниса цялата ми глава, а след това с един

изключително остър, тънък нож бавно ме обръсна. Накрая той се усмихна,
излъска хубаво главата ми и ме плесна по темето, това беше знак да ставам.

– Сега вече трябва да започнеш да си оставяш чамбас. Това беше

последното ти избръсване нацяло.

Станах и тръгнах като зашеметен. В главата ми се въртеше само една

мисъл: "Сега вече съм истински воин!"

Упражнявах се непрекъснато, ден след ден се готвех за изпитанието.

Всеки път изпитвах силно вълнение и копнеех за момента, в който ще хвана
ръкохватката на меча, който моят учител Баяр ми бе подарил. Медната му
украса ми се струваше най-красивата на света. Не бих я заменил и за златна,
защото в моите очи тя блестеше по-силно от злато. Не знаех какво ще е
изпитанието, на което Баяр ще ни подложи, но знаех, че трябва да победя.
Бях длъжен заради дядо си, заради Баяр, дори заради тумира. Не на
последно място бях длъжен да победя заради себе си и приятелите си,
които ми вярваха. Такива мисли вливаха сили в измореното ми тяло и аз
продължавах тренировките. Бързо възвърнах формата си и дори станах по-
силен и добър от началото на есента. Бях сигурен, че многократно
превъзхождам Арбат във всяко отношение. Исках да го победя и за да
докажа на Баяра, че е направила неправилен избор, като ме е пренебрегнала
и е избрала него. Понякога със сладка злоба си представях как след
победата ми Баяра иска да се върне при мен, но аз щях да бъда горд и
непреклонен. Отмъщението ми носеше наслада дори само в мислите ми.
Бързо се съвземах и продължавах заниманията си още по-упорито.

Въпреки че беше казал, че няма да ми помага, Баяр продължаваше да се

занимава с мен. Един ден той ми каза да подготвя коня си за езда. Много се
зарадвах, защото мислех, че все пак багатур-багаинът ще прояви
пристрастието си към мен и ще ми помогне. Нищо такова не се случи. Този
ден той ме учи как да яздя и едновременно с това да водя куче. Ловуването
и воюването с кучета беше стара българска традиция. От най-дълбока
462
древност нашите воини бяха ловували с бойни кучета. Освен това
използвахме кучета и в битки. Знаех например, че Бьор неведнъж в битки
бе спасявал живота на багатур-багаина. Нашата порода кучета бяха здрави,
силни и много издръжливи. Те бяха непретенциозни. Легендата разказваше,
че в древността е имало толкова силни кучета, че са можели да повалят кон
с ездача му на земята. Не знам дали това беше реално, но като погледнех
могъщата глава на Бьор, бях сигурен, че може да убие човек само с едно
ухапване.

Баяр отначало ми показа как да направлявам коня само с крака, а повода

го държах само с малките пръсти на ръцете. Конят се управляваше много
по-лесно от кучето. Въпреки че не носехме шпори, ние бяхме обучили така
нашите коне, че при най-лекото побутване с пети да се подчиняват. За
българите, да мушкаш хълбоците на коня със заострен метален шиш, беше
обида както за коня, така и за човека, който по този начин изразяваше
безсилието си.

– Конят е подчинителен, затова държиш повода му с малките си

пръстчета. Затова те се наричат кончета. Това трябва да ти напомня, че
конят трябва да се води деликатно и да си в единение с него. Трябва да се
сраснеш с коня си, да станеш едно с него.

Кучето е много по-самостоятелно от коня, то се контролира по-трудно и

изисква по-голяма подвижност. Кучето трябва да се води с палеца. Затова и
този пръст се нарича така – палец, от пале – куче.

Докато говореше това, Баяр завърза един тънък кожен ремък на палеца на
дясната ми ръка. Бьор беше отлично обучен и се подчиняваше и на най-
леките ми команди. Така се научих на умението да водя в битка бойно куче.

Така изминаха няколко дни. Един ден почувствах някакво раздвижване из

цялото селище. Случваше се нещо, но не можех да разбера какво. Никога не
бих попитал. "Дали не бяха хуните? – мярна се тази мисъл в главата ми. –
Война!!!" Вечерта обаче мина спокойно, Баяр с нищо не показваше, че е в
течение с това, което се случваше, или че дори подозира за него. Все пак не
бяха хуните. Ако имаше война, хората нямаше да са толкова спокойни.
Какво беше? След като вечеряхме, взех меча си и излязох да се
упражнявам. Не знаех в какво точно ще се състои изпитанието ми срещу
463
Арбат, затова се подготвях за всичко. Обикновено се занимавах в тъмното,
защото така можех да упражнявам метода на тумира, без да слагам
превръзка на очите си.

На другия ден усещането, че се готви нещо, се засили. Към обед Баяр

изпрати да ме повикат. Не знаех какво става, но веднага се явих пред него.
Той стоеше и наблюдаваше как група воини издигат нова шатра. Тя беше
много голяма и украсена в ярки цветове. По-голяма шатра, която бях
виждал, беше само канската. Такива големи шатри бях виждал на празника,
в който се събираше целият ни народ. До багатур-багаина беше застанал
огромен внушителен човек. Те двамата внимателно наблюдаваха
издигането на шатрата. Когато се приближих до багатур-багаина, гигантът
незабележимо се отдалечи и не успях да го разгледам. Застанах до Баяр, но
той явно не желаеше още да говори с мен. След малко, за мое голямо
учудване, пред Баяр дойде и се представи Арбат. За миг отново ме заля
вълна на омраза. Чак сега разбрах, може би днес щеше да бъде денят на
изпитанието. Двамата с Арбат стояхме от двете страни на Баяр и се
гледахме с нескрита злоба.

– Вече сте истински воини – каза багатур-багаинът, – сега трябва да се

реши още нещо, кой от вас ще бъде командир на новата част. Реших,
вместо да се изправяте един срещу друг, да застанете един до друг в
битката.

Двамата с Арбат стояхме и явно учудването се бе изписало на лицата ни,

защото, когато Баяр ни изгледа, започна искрено да се смее. След това каза,
че му приличаме на две настръхнали едно срещу друго палета.

– След няколко дни двамата като партньори трябва да се изправите срещу

други двама достойни противници.

Стана ми ясно. Трябваше с Арбат да се бием рамо до рамо. Не можех да

разбера защо се е наложило такава промяна в плановете, освен това не
знаех как ще ни оценят, като се бием един до друг. Тъкмо щях да кажа
нещо, когато багатур-багаинът, с нетърпящ възражение жест, се обърна и
каза:

– Действайте!

464
 Двамата с Арбат се отдалечихме. Спогледахме се и ми беше ясно, че с
него не мога да се уговоря. Знаех, че трябва да се уговорим по някакъв
начин, защото иначе можеше и двамата да загубим. Но неприязънта ми към
Арбат беше толкова голяма, че бях готов да загубя, но не и да му подам
ръка. Тази мисъл ме стресна. Следващите дни мислех дълго върху това.
Самият аз бях шокиран от мисълта, че бях готов да загубя, но не и да
направя компромис със себе си. Не можех да разбера кога съм станал такъв
и защо съм такъв. Бях обучаван да се приспособявам към всякаква
ситуация, да търпя всякакви лишения и да мога да живея и да се разбирам с
всеки друг българин. Не знаех защо постъпвах така. Опитвах се да променя
решението си и отношението си към Арбат, но не можех да преодолея
омразата си към него.

Следващите дни се упражнявах много. Знаех как се бие Арбат и си

представях, че е до мен и се бием двамата. Въпреки това се опитвах да
направя така, че да се възползвам от Арбат и да бъда по-добър от него. "Кои
щяха да бъдат воините, срещу които щяхме да се изправим? – се питах
непрекъснато. – Дали щяха да бъдат от нашата група?"

Един ден изненадващо за нас в лагера ни пристигна канът, който дълги

години беше кавкан и глава на племето ни. Той беше Вокил и поиска лично
да провери въоръжението и народа си. Ние бяхме най-големият род, канът
явно искаше да види колко сме готови за войната, която предстоеше. Това
още повече засилваше усещането ни, че ще има война срещу хуните. Баяр
назначи втора проверка на въоръжението и бойната ни форма.

Канът беше много възрастен и с големи трудности направи проверката.

През цялото време около него бяха Баяр и онзи едър мъж, който бях видял.
Сега успях да го разгледам много по-добре.

С кана в лагера се появи и Урвитал, така се наричаше водачът на тиуните.

Той беше по-нисък от мен, но много помощен. Това беше същият онзи
човек, който веднъж вече ме беше водил при кана, но при стария кан –
Дуло. Спомних си с какво уважение тогава той беше говорил за Баяр. От
Тарвил разбрах, че именно Урвитал беше останал втори в битките. Той го
разпозна и веднага ме сръчка. Той се беше изправил в последната битка
срещу Баяр. Тази година Урвитал бил много добър. Двамата с Баяр се бяха

465
били жестоко, почти равностойно. Гледах мъжа, той явно беше много
добър воин, но бях сигурен, че осъзнава превъзходството на Баяр.

Наблюдавах уважението, с което всички следваха движенията на

престарелия кан. След като прегледът на въоръжението и на войската
приключи, целият народ се събра пред канската шатра и се образува нещо
като естествена арена – алай. Веднага разбрах, че това щеше да бъде
мястото на нашата битка. Всички българи от Вокил седнаха и притихнаха.
Тогава се изправи Баяр и заговори:

– Българи, днес канът на всички българи, да го дари Тангра със сто лета,
ни оказа честта да бъде сред нас! Той е дошъл тук, за да бъде сред хората,
от които произлиза, и да види любимите си деца! Той води със себе си
двама от най-добрите български воини!

След това багатур-багаинът посочи към човека планина и извика:

– Това е Орию, един от най-силните мъже сред българите

– Тълпата одобрително се разшумя. – До него ще бъде командирът на

тиуните и втори на битките на събора тази година – ичургу-боилът
Урвитал. – Хората отново одобрително се разшумяха.

Вече знаех, че командирът на тиуните притежава длъжността ичургубоил.

Това означаваше, че той е трети човек след кана и кавкана. При битка той
водеше дясното, по-слабото крило на българския саракт и всички багатур-
багаини от това крило му бяха подчинени.

Едва сега си дадох сметка, че всъщност Урвитал е по-старши от Баяр. Но

от поведението на водача на тиуните не се разбираше това, той се държеше
почтително с Баяр и изпълняваше всяка негова заповед.

– Багатуре, багатуре – нечий чист глас се извиси над множеството. Той не

беше на стар воин, а на младо момче. – Багатуре, кажи кой стана победител
в битките на събора? Кой беше победител, кажи?

Хората се разсмяха. Те бяха горди и доволни. Те имаха нужда да се казва

кой е най-добрият воин сред българите. Българите се гордееха с багатур-

466
багаина Баяр. Всички знаеха, че Баяр е победил и сега се шегуваха с
неговата скромност. Баяр нищо не каза, но и не се ядоса. Той продължи:

– В нашите редици се вляха новите воини, които през тази година ще

преминат от магарешките в конските си години. Избрах двама, които са
най-добрите измежду тях. Те са съперници от деца и са изключителни
воини. Днес трябва да реша кой от тях ще стане водач на новата конница.
Българи, днес едни срещу други ще застанат: Урвитал и Орию срещу Тохол
и Арбат.

Бях благодарен на Баяр, че не ме нарече "Стоян". Хората мълчаливо ни

изгледаха. Понеже ни познаваха добре, тяхното внимание беше насочено
към двамата багатури на кана. Сега разбрах, че гигантът, който бях
забелязал до Баяр, е бил точно този Орию. Аз също разгледах мъжете, този
път вече много по-внимателно. Досега ги бях гледал като български воини
и им се бях възхищавал, сега ги оглеждах като врагове. Орию беше мощен
и огромен, въпреки това движенията му бяха меки, плавни и премерени.
Той се движеше като дебнещ хищник. Ако не бях твърде уплашен, щях да
съм възхитен от това, което виждах. Ако бях само зрител, щях да изпитвам
истинска наслада, че ще наблюдавам битка с такъв майстор на бойното
изкуство. Другият воин беше Урвитал. Той беше малко по-дребен от Орию.
Лицето му беше постоянно намръщено, а погледът му като на сокол като че
ли пронизваше всичко, към което се насочеше.

По стар български обичай преди битката не съобщиха титлите и званията

на бойците. Това се правеше, защото ние смятахме всяка битка за първа и
така боецът преди битка залагаше всичко, което е постигнал, и се биеше
като че ли за пръв път. Това беше един от начините да се преборим с
високото самочувствие.

Чувствах се малък, слаб и незначителен. Дълго време не можех да

помръдна. Битката щеше да се води без оръжие и трябваше да свалим
всички метални части от дрехите си. Докато Урвитал и Орию сваляха
пръстени и медальони и се приготвяха за битката, погледнах към Арбат. В
погледа му видях страх, ужас и паника. "Бяхме загубени!" В него ми беше
надеждата да направим нещо срещу двамата багатури. Сетих се, че винаги
се бях смятал за много по-добър от Арбат и сега се засрамих от себе си, че

467
бях потърсил подкрепа от него. "Не! Трябва да се справям сам" – помислих
си аз. Спомних си кой съм. Спомних си дядо си, моя учител Баяр, спомних
си приятеля си Тарвил, дори си спомних стария тумир, сетих се и за
Сиджими. Търсех подкрепа във всичко, което имах. Посегнах и докоснах
медальона, пунгията с пръст от саракта, почувствах и твърдата костичка
вътре. Започнах да подскачам и да загрявам, за да се подготвя за битката.
Това като че ли ме накара да се отпусна и отново да открия себе си.
Страхът и вцепенението ме напуснаха и на тяхно място се появи желанието
да се боря.

Вече бях готов за битката, чувствах се цял и решен да победя. Арбат до

мен също загряваше, но не се интересувах какво правеше той. След това по
знак на багатур-багаина четиримата воини, както бяхме по двойки,
застанахме един. Срещу друг. За съжаление въпреки опитите ми аз се
случих срещу великана. Орию ме пронизваше с поглед. По знак от кана
четиримата се поздравихме с българския боен поздрав.

Канът наблюдаваше всички наши действия полегнал на дървен одър и

завит с дебели кожи. Явно му беше студено и се чувстваше изтощен от
дългия ден, защото много рядко и едва забележимо помръдваше. Баяр
щеше да ръководи битката. Накрая той изчака за миг и извика силно. Това
беше знак битката да започне.

Тъй като не исках да се изправя срещу огромния воин, реших да атакувам

първо Урвитал. Така хем щях да помогна на Арбат и ако можехме да го
победим бързо, после щяхме да мислим какво да правим срещу Орию. Бях
видял пъргавите движения на Урвитал, но все пак не вярвах, че толкова
едър и тежък воин може до бъде по-бърз от мен. Насочих вниманието си
към него. В този момент почувствах препъване в краката си, политнах
напред и със сила паднах на земята. Защото се бях засилил, при падането не
успях да се свия и да омекотя удара в земята, а се проснах по лице. Явно
Арбат също се беше насочил към Урвитал и двамата се бяхме препънали
един в друг. Първото нещо, което осъзнах след падането, беше викът на
възмущение и обида, който чух да се изтръгва от гърдите на всичките ни
съплеменници. Те започнаха възмутено да викат по нас. Явно не харесваха
представянето ни. Знаех, че българите държат на честта и желаят, ако не
могат да победят, поне да се представят по достоен начин и да извоюват

468
уважението на своите противници. Явно двамата с Арбат не успявахме,
защото виковете, които дочувах, бяха гневни и възмутени. Подскочих бързо
на крака. Идеята ми да атакувам изненадващо Урвитал беше пропаднала.
Сега стоях пред него, а той ме наблюдаваше със спокойно изражение.
Събрах цялата си мощ и кураж и замахнах с всичка сила. Знаех, че мота да
победя тази скала от мускули само ако го изненадам. Реших да го атакувам
пръв. Вложих в удара всичко, на което бях учен, докато удрях, изревах с
всичка сила. Никога досега не се бях чувствал толкова концентриран,
никога не бях постигал по-силен удар. Изведнъж времето като че ли се
забави. Виждах ръката си, която летеше към главата на Урвитал, но имах
време да мисля. За да нанеса по-силен удар, бях замахнал назад и няколко
мига не виждах ръката си. Знаех, че това е грешно и че мога да бъда
контраатакувай, но бях сигурен, че съм изненадал багатура и той няма да
успее да се възползва от това. Отначало наблюдавах изражението на лицето
на Урвитал, а след това вече започнах да виждам и ръката си. До последния
момент лицето на човека срещу мен беше безизразно. Очаквах удара и бях
готов да вложа цялата си сила в натиска, когато изведнъж с движение,
което многократно превъзхождаше моето по бързина, той защити удара ми.
След това в главата ми нещо се обърна. Не виждах ръцете и краката на моя
противник. Той като че ли беше изчезнал. Нещо ставаше. Имаше нещо
нередно...

Съвзех се от пръски студена вода. Лежах проснат по гръб. Първото нещо,

което забелязах, беше лицето на приятеля ми Тарвил. Опитах се да се
изправя, но отново паднах и останах така – седнал на земята. Малко
встрани от мен, проснато на земята, лежеше друго тяло. Над него се беше
надвесил най-прекрасният ангел – Баяра. Едва сега се сетих кой съм и какво
правя проснат в средата на този кръг. Спомних си битката. Чувствах се
толкова чист и лек, като новороден. Явно все пак бях победил Арбат,
защото аз вече се бях свестил, а той още лежеше проснат на земята и
усилията на Баяра да го събуди бяха напразни. А може би беше мъртъв?
Тази мисъл успя дори да ме накара да се зарадвам. След това се засрамих от
себе си. Стори ми се, че всички хора наоколо са чули мисълта ми. Огледах
се. Вниманието на всички съвсем не беше насочено към мен. Хората
наоколо гледаха към двамата воини, които стояха изправени пред багатур-
багаина. Гледах тиунските плитки на двамата мъже и никак не можех да

469
свържа, че те току-що ни бяха победили и проснали на земята. Тарвил
проследи моя поглед и също се загледа като омагьосан в случващото се.
Двамата воини, изпълнени с величие и гордост, се извисяваха над
залязващото слънце, вятърът развяваше леко косите и кожените им дрехи.
Те стояха изпънати като тетива на лък. Багатур-багаинът беше не по-малко
величествен от тях. Изведнъж двамата едновременно подгънаха коляно и
застанаха пред Баяр.

– Учителю! – казаха воините едновременно.

Последната дума ме накара да се стъписам. Те наричаха Баяр точно така,

както го наричахме и ние. Нима Баяр наистина беше техен учител? От
гърдите на всички воини, които наблюдаваха сцената, се изтръгна дълбок
стон на възхищение и умиление. Те приемаха Урвитал и Орию като двама
от нас, като достойни синове, които са се завърнали при баща си. Дали
наистина не беше така? Дали Урвитал и Орию наистина не бяха Вокил?

Баяр им направи знак да се изправят. След това за мое учудване се

приближи до мен и ми помогна да се изправя на крака. Стоях до багатур-
багаина и се чувствах толкова щастлив. Макар да бях загубил толкова
срамно, той сигурно щеше да ме обяви за командир на младата армия, на
моите приятели. Все пак аз стоях на краката си, а Арбат още беше в
несвяст. Баяр се обърна към мен. Усетих как погледите на всички воини от
рода са приковани към мен.

– Тохол, днес ти преодоля един от най-големите врагове на всеки воин –

високото самочувствие.

След това Баяр каза, че съм бил много смешен с идеята си, че съм най-
добрият. Сега вече съм приличал на воин.

– Животът на воина – каза Баяр – е изпълнен с победи и поражения.

Трябва да си губил много, за да имаш право да победиш. Погледни тези
воини, всеки един от тях е залагал живота си хиляди пъти и те постоянно са
в общение със смъртта. Те чувстват, че всеки миг могат да загубят и да им
се наложи да напуснат този свят. Всяка сутрин те се събуждат и заживяват с
мисълта, че могат да не видят залеза. Те живеят така, че когато и да дойде
смъртта, да са готови за нея и да напуснат този свят, без съжаление и без

470
тъга за пропуснатото или неизживяното. Това ги кара да бъдат винаги
безупречни и концентрирани. Но те не правят това, защото им е професия,
защото искат да се усъвършенстват или за злато и да живеят по-добре. Те го
правят, защото най-малката загуба на внимание и най-малката грешка може
да струва живота им. Те не се готвят за някаква битка. Всеки един техен ден
е битка за оцеляване. Живеейки така, нашите воини нямат време да
разсъждават кой е по и най-добър. В техния свят такива категории въобще
не съществуват. Наивни са хората, които смятат, че са най-добри.

След като каза това Баяр замълча. Тръпнех от нетърпение багатурът да ме

обяви за юк-боил, но той така и не го направи. Скоро хората се разотидоха.
Тиуните прибраха одъра с кана, а аз и Тарвил останахме сами. Прибрах се в
юртата с наведена глава.

Следващите дни Баяр посвети цялото си време на кана. Той дори не се

прибираше да спи в шатрата ни, а оставаше да нощува в шатрата на великия
владетел. Поискахме разрешение и Тарвил оставаше вечерите при мен.
Арбат повече не го видях. Явно беше наранен и не можеше да посещава
бойните ни занятия през деня. Може би от падането брадичката ми беше
сцепена и много ме болеше.

Занятията ни през целия ден водеше Орию. Този иначе толкова голям
воин се оказа много добър човек. Той с нищо не показа някакво лошо
отношение към мен, а дори с по-голямо внимание ми обясняваше всичко,
което искаше от мен в занятията. Орию водеше така заниманията ни, че
това, което правим, да не противоречи на това, което доскоро сме правили с
багатур-багаина. Дори бях сигурен, че Баяр му казва някои от нещата,
които да правим, защото понякога си личеше намесата на суровите му
методи. Орию беше много добър учител, той не беше строг и толкова остър
като Баяр, но успя спокойно и много добре да ни обясни много неща. Сега
се осмелих и зададох много въпроси, които беше немислимо дори да си
представя, че мога да задам на стария ни учител. Юк-боилът, защото Орию
беше юк-боил, спираше и внимателно ни обясняваше всичко, което го
попитахме. Той отговаряше дори на най-глупавите ни въпроси. Докато,
когато Баяр решеше, че му задаваме въпроси, с които му губим времето, ни
изглеждаше с такъв поглед, че ние разбирахме, че следващият път трябва да

471
внимаваме много какво питаме и най-вече да се замислим дали въобще да
попитаме.

Докато ние се чувствахме много добре с юк-боила, Урвитал водеше

подготовката на останалите български воини. Тъй като те се упражняваха
близо до нас, по цял ден ги виждахме как препускат и чувахме дрънченето
на оръжията им. Из поселението тръгна мълвата, че Урвитал води по-тежка
подготовка дори от Баяр. Това предизвика интереса на целия народ и
всички старци, жени и деца се стичаха да наблюдават това чудо, а вечер
основно се говореше за това какво е казал Урвитал и кой воин как се е
справил. Понякога завиждах на сериозната бойна подготовка, която
воините ветерани провеждаха, а ние пропускахме. Но когато видех
изтощените изпити лица как вечер се прибират едва-едва към шатрите и
влачат въоръжението след себе си, си казвах, че може би е по-добре, че сме
при Орию. Имаше толкова много неща, които исках да науча и които юк-
боилът на драго сърце ми обясняваше. Чувствах се много доволен от това.
Останалите български воини, въпреки голямото изтощение, също бяха
много доволни от подготовката, която Урвитал им провеждаше. Сред
воините се носеше мълвата, че тази подготовка не е случайна. "Война!
Война! Война с хуните!" – това бяха най-честите мисли, които навестяваха
нашите глави.

Вечер с Тарвил непрекъснато разговаряхме за последната ми битка срещу

Урвитал. Той ми описа една нерадостна картина. Отначало единственото
нещо, което ме крепеше, беше, че съм се представил поне малко по-добре
от Арбат, но това, което Тарвил ми разказа, отне и тази ми вяра.

Битката според Тарвил беше протекла драматично за нас. Отначало

двамата се бяхме втурнали към Урвитал. Вместо да заемем защитна
конфигурация и да се браним, ние се бяхме втурнали неблагоразумно
напред. Това според Тарвил отстрани изглеждало като акт на пълно
отчаяние. И докато двамата ни противници се движели, съобразявайки се
един с друг и се прикривали, ние бяхме действали поотделно. Отстрани
изглеждало, че аз избягвам Орию и уплашен влизам в коридора на Арбат.
Тарвил смяташе, че аз съм по-виновният за това, че се бяхме препънали.
Арбат, който също бил много притеснен, не ме видял и ме препънал, а след
това и сам паднал до мене. След като се бяхме изправили, Тарвил каза, че

472
се видяло как замахвам бавно и тромаво, а Урвитал бил много по-бърз от
мен. Той ме оставил почти до момента, в който ръката ми докоснала бузата
му, а след това бързо се защитил с ръце и ми нанесъл силен ритник под
брадата. Тя и без това вече ми била сцепена от падането. Тогава ритникът
ме разтърсил и ме накарал да се строполя безжизнено на земята. Приятелят
ми с особено удоволствие и артистизъм ми демонстрираше как съм се
строполил. От защитата и удара на Урвитал не си спомнях нищо, те бяха
като бяло петно в паметта ми, но Тарвил го изигра толкова добре, че си го
представих сякаш го бях видял.

След като Арбат останал сам срещу двамата воини, Орию се отказал от
битката и оставил Урвитал сам срещу моя партньор. Скоро Арбат също бил
победен и понеже оказал по-голяма съпротива, ичургу-боилът се принудил
да го удари доста силно, за да го повали. Според Тарвил Арбат се бил
представил далеч по-достойно от мен. Аз не бях успял да направя
абсолютно нищо. Разказите на моя приятел ме отчаяха. Чувствах се много
зле, никой не ми казваше нищо, но аз като че ли прозирах мълчаливия
упрек в очите на по-старите воини, когато ме погледнеха. Този срам ми
вдъхна нови сили и принуждавах Тарвил да се упражняваме почти по цели
нощи. Срещу него бях много смел и разработвах множество варианти как
да действам, но знаех, че ако сменя приятеля си с Урвитал, отново ще
остана без ума и дума. Все някак трябваше да преодолея този респект,
затова продължавах да се упражнявам.

След няколко дни Баяр ме повика при себе си. Той обаче се намираше в
канската юрта. Когато отидох там, той ме чакаше отпред. Скоро до мен
застана Арбат и така ние двамата стояхме пред нашия учител. За пръв път
виждах "партньора" си от деня на злополучната битка. Той куцаше, а
лицето му беше все още подуто, със синини и сцепвания навсякъде. Като
видях как изглеждаше дългогодишният ми противник, за миг изпитах вина
и съчувствие. Явно моето безотговорно поведение се бе отразило върху
здравето на Арбат.

– Взех решение – каза Баяр, – за командир на младите воини назначавам

Арбат. От днес нататък вече си юк-боил, носи отговорността с чест! И нека
Тангра закриля теб и воините, които ще командваш!

473
 Арбат с нищо не изрази радостта си от назначението. Той ме изгледа
безизразно, обърна се и се отдалечи.

С наведена глава аз тръгнах към юртата на Баяр, в която все по-често

живеех сам. Чувствах се много зле. Това, което бях градил цял живот, бях
загубил за един миг само. Арбат щеше да командва другарите ми.
Всъщност преди седем години той беше водач на момчетата и сега отново
щеше да бъде. Цялата ми борба да бъда по-добър и силен от него беше
провалена.

Една вечер Баяр изненадващо се прибра в юртата. Усетих приближаването

му по това, че Бьор започна радостно да маха с опашка. Багатур-багаинът
ни завари как доста късно се упражнявахме с Тарвил. Усмихна се на нашето
усърдие, но си личеше, че нещо притеснява стария воин. Тарвил като видя,
че Баяр се прибира, се извини и веднага си тръгна. Моят приятел се
притесняваше от присъствието на багатур-багаина и не желаеше да остава
да спи при нас, когато Баяр си е в юртата. Той всеки път се извиняваше и
колкото и да беше късно, се прибираше. Баяр се изми, а след това веднага
си легна. Аз обаче исках да го питам толкова много неща.

– Учителю – казах аз, – може ли да попитам нещо?

– Питай! – мрачно отвърна Баяр, така както си лежеше.

– Учителю, може ли да ви попитам, каква е разликата между обикновен

воин и багатур?

– Да! Добре – аз се приближих, а Баяр заговори с онзи глас, който толкова

добре познавах. Точно с този глас багатур-багаинът ми беше разказал
всичко за Пътя на воина.

– Това, което различава багатура от обикновените воини, е, че той през

цялото време е подкрепян от орендата, затова неговият Път не е просто
личен Път, а мисия. Тоест неговият живот е Път, който има значение и за
останалите воини и хора. И той никога не бива да забравя, че е десницата на
Бога на земята. Но това не е нещо ново. Всеки воин, всички хора смятат
себе си за воини и се опитват непрекъснато да поддържат своя Бог в себе
си. Воинът е в положение, когато моли Бог за подкрепа, а багатурът се

474
съветва с Бог, за да разбере дали не греши и правилно ли насочва неговата
мощ и воля.

Багатурът не бива да забравя, че в ръката си не държи сабя, чието острие

да насочва насам или натам, а двуостър меч. И колкото повече натиска
едното острие към гърдите на отсрещния, толкова повече трябва да вкарва
другото в себе си. За да има право да носи смърт на другите, той трябва да
убива егото си и собствената си плът.

Багатурът никога не забравя, че за да преследва дадена цел, трябва

непрекъснато да открива себе си, защото, ако не познава себе си, преследва
химера. И мнозина са хората, тичащи след химери, преследващи сенки. И
Пътят им на самоусъвършенстване е Път, който ги вкарва все по-навътре в
тресавището на собствената им обърканост.

Багатурът никога не забравя кой е и не пропуска да благодари. Той знае,

че е стигнал до тук, защото някой му е помагал по Пътя и това е Силата.
Той благодари на Силата и помни, че колкото и да е силен днес, утре ще
загуби всичките си битки. Той благодари и на хората около себе си и
помни, че в своя Път винаги е бил до някого или срещу някого. Багатурът
знае, че кръвта му непрекъснато се смесва с кръвта на другарите и
враговете му. И те живеят чрез него и в него. Той никога не забравя, че е
само една капка кръв от общата кръв на огромния воин, който представлява
цялото човечество.

Багатурът никога не се възгордява, той помни, че тежкото в Пътя му

тепърва предстои.

Багатурът е толкова посветен, силен и живее в орендата, че с времето

животът му престава да бъде обикновен. Скоро той започва да усеща
орендата във всяко нещо, с което се занимава. Другите казват, че той е
светец, защото започват да виждат как покрай него се случват чудеса, но
той не забелязва това, защото за него това е нормално. Той продължава да
следва своя Път, предопределение и мисия.

Багатурът се бори цял живот. Когато остарее, той седи върху одър,
облегнал се на меча си, а спомените като стрели летят покрай него.
Младите воини го гледат с вдъхновение, но багатурът не забелязва това.

475
Той знае, че не бива да се отдава на спомени, не бива да мисли за себе си, а
трябва да продължи напред, винаги напред, иначе стрелите ще го прободат.

Багатурът никога не губи желанието да бъде все по-добър и по-добър. Той

не спира да се усъвършенства, но не го прави, за да стане най-добър, а за да
бъде себе си. Той осъзнава, че да се самоусъвършенства е част от неговата
същност.

Багатурът никога не бива да допуска званието "багатур" да бъде

принизено. Той трябва да защитава достойнството на това да се нарича
"багатур."

Багатурът е воин с толкова твърда решимост да участва в битката, че това

граничи до безразсъдство. Той следва с такава решителност своя Път, че
десет обикновени воина не могат да го спрат. Ако багатурът се замисли
прекалено, ако прояви и най-малка нерешителност и дори за мит се
разколебае, той вече не е багатур.

Това е разликата между боил и багатур.

Като свърши, Баяр притихна. Усетих, че учителят ми е уморен и иска да

спи и съвсем тихо, за да не го притеснявам, си легнах и аз.

На сутринта се разнесе новината, което обясняваше лошото настроение на

Баяр снощи. Канът снощи беше починал. В последно време той беше
пренесъл шатрата си сред нас, сред любимия му род и живееше тук.
Всъщност той почти не излизаше от шатрата си. Цялото племе се събра
около нея. Всички искаха да се сбогуват за последен път с нашия най-висок
представител в българското командване. Това беше кан от рода Вокил.
Хората бяха тъжни, но и малко притеснени. Старият мъж дълго време беше
водач на нашия род, винаги е бил справедлив и добър към всички. Сега
всички искрено тъгуваха за него. Баяр също се сбогува дълго с кана. После
със специална церемония канът беше поставен в земята, а с него и
въоръжението, и доспехите му. Това беше най-богатото погребение, което
бях виждал. Над гроба на кана поставиха каменна фигура, която
представляваше кана, изсечен от камък. Въпреки че беше с бръсната глава,
на скалата той беше с дълга коса, която отзад беше сплетена на три
багатурски плитки. Канът беше изсечен в пълно бойно снаряжение.

476
 Следващите дни Баяр идваше редовно до гроба на кана и понякога
оставаше по половин ден превил коляно пред каменната скулптура. Баяр
като че ли разговаряше с вече мъртвия кан. Личеше си, че скръбта по
мъртвия кан е искрена, освен това се виждаше, че Баяр сякаш не приема
смъртта и я отхвърля с такава решителност, все едно за него канът
продължава да съществува. Мълвата донесе до нас двамата с Тарвил вестта,
че Иратаис някога е бил ученик на кана, точно както Баяр беше негов
ученик, а аз бях ученик на Баяр. Така канът също не бе имал семейство и
деца и беше осиновил тогава малкото сираче Иратаис. Всички твърдяха, че
именно канът бил виновен, за да стане Иратаис толкова добър, а той да
направи Баяр толкова прославен воин и пълководец. Всички виждаха в мен
следващия Баяр. Тази мисъл много ме ласкаеше, но в същото време ме
притесни. Нима Баяр беше видял в мен себе си? Това ме смути. Нима и аз
щях да прекарам живота си без семейство и деца, отдавайки го на бойните
изкуства? Нима цял живот щях да бъда самотник? Тези мисли започнаха да
ме плашат. Почти не можех да спя вечер. Въпросите се изправяха пред мен
и не можех да им дам отговор. Едва сега осъзнавах цената, която се налага
да плащат всички воини, за да са това, което са. И аз се питах: "Имам ли
сили? Мога ли цял живот да следвам този Път? Ще издържа ли?" Въпроси!
Въпроси! Всички те се блъскаха в главата ми.

Лятото беше започнало да преминава преди да се случи каквото и да е.

Хуните, за наша голяма изненада, не повториха нападението си от по-
миналата година. България беше слаба. Отново бяхме останали без кан.
Народът ни беше притеснен и дори уплашен. Защо хуните не нападаха?
Сега ние бяхме най-слаби. Никой не знаеше, но това засилваше усещането
ни, че съседните народи готвят някакъв зловещ заговор.

Ние се готвихме самоотвержено през цялото лято, но скоро започнахме да

разбираме, че е било напразно. Есента вече наближаваше. Един ден
издебнах Баяр. Той се готвеше да замине за централния аул на кана, за да се
избере нов кан. Приближих се до него и казах:

– Учителю, искам да говоря с вас.

– Кажи, Тохол, Стояне – поправи се багатур-багаинът.

477
 – За това искам да говоря с вас. Искам отново да се отправя на
пътешествие! Нека Тангра ме води! Искам да получа истинско име! Искам
да стана воин! Ще се отдам изцяло на Тангра, ще следвам орендата и
предопределението си и нека Бог ми посочи какво да направя и къде да
отида! Ако трябва, нека загубя живота си, но не мога да живея вече така в
безчестие!

– Искаш да тръгнеш на пътешествие, така ли?

– Да, учителю, най-горещо моля да ме освободите!

– Това ще те направи ли щастлив? – попита Баяр. Усетих как багатур-

багаинът тръгна да изговаря новото ми име, но се спря. Спомни си, че не
харесвах това име.

– Да! – казах убедено аз.

– Добре тогава – каза Баяр.

– Преди да тръгна ще се видя само с дядо ми – казах аз.

Баяр продължи своя път, без повече да ми обърне внимание. Той сигурно
отново се замисли за кана и аз изчезнах от неговия свят.

Обърнах се, бях облекчен. Отидох и разговарях с Тарвил, разказах му

какво смятах да направя. Той се опитваше да ме разубеди. Моят приятел ми
каза, че Баяра искала да ме види. Това жегна сърцето ми. Тя ме беше
предала, беше ми изневерила, защо можеше да иска да говорим?

Казах му, че ще говоря с нея след като се върна от пътешествието си. След
това се сбогувах с Тарвил и тръгнах към юртата на стария шаман. Него
обаче го нямаше. Вечерта спах в юртата с надеждата, че той ще се върне и
ще му разкажа какво смятам да предприема и че ще се сбогуваме. Бях
сигурен, че това ще зарадва стария мъж. Той щеше да е щастлив да ме види
отново на Пътя на шамана. Старецът обаче не се появи, не се появи и на
сутринта. Аз седях в юртата и чаках знак от Тангра или от духовете. Седях
и очаквах да разчета всеки знак, който се появеше край мен, колкото и
незначителен да беше. Бях толкова съсредоточен, че щях да изтълкувам
правилно всяка поличба. Седях в мрачната юрта няколко денонощия, но

478
поличба не получих. Можеше ли новото ми "пътешествие" да протече тук,
в юртата на шамана? Бях разочарован, а сърцето ми се свиваше от
притеснение. Поне старият шаман да беше тук, за да ми даде правилно
тълкувание или да си поговорим, за да ме насърчи. Стоях в шатрата и не
излизах навън, а може би пътуването ми нямаше да бъде в този свят, може
би щях да получа името си в света на духовете. Колко ли щяха да ми се
смеят Тарвил и Баяр, когато след няколко дни се върнех и кажех, че съм
"пътешествал" из юртата на дядо ми. Те щяха да ме подиграват за големите
думи, дето бях казал пред багатур-багаина.

Дните и нощите се нижеха, а аз все не тръгвах. Запасите от сухо месо на

шамана приключиха. Водата също започна да свършва. Чудех се какво да
правя. Напрягах се, взирах се в тъмното, но там не разчитах никакъв знак.
Ако не направех нещо, трябваше да се появя сред приятелите си и да бъда
изложен на подигравки. И Тарвил, и Баяр сигурно смятаха, че отдавна съм
потеглил на пътешествието си. Спомнях си миналата зима, не исках да
тръгвам през зимата. Исках да се върна, докато завали снега, но в същото
време не исках да вървя напразно, исках пътят ми да бъде воден от
духовете и Тангра. Затова бях останал толкова дълго в юртта сам. Най-
накрая, през една тъмна нощ, излязох от юртата. Може да се каже, че
жаждата и гладът ме извадиха навън. Чувствах се засрамен и жалък. Аз не
бях специален и избран, както бях мислил през по-голямата част от живота
си. Бях най-обикновено момче, страхливо, объркано и нещастно. Бях
излъгал Баяр, че общувам с елбири, дядо ми се беше заблудил, като беше
видял двамата ми съюзници, понякога припадах и имах видения, но това
беше единственото странно нещо, което ми се беше случвало досега в
живота.

Вървях през степта, но залитах от жажда и изтощение. Срамът не ми

позволяваше да вляза в поселението и да потърся вода. Затова навлизах все
по-навътре в степта. Бях готов да умра, но не и да се върна. Още едно
завръщане без име нямаше да мога да понеса. Степта сега не ми
изглеждаше като майка, а беше студена, отчуждена и зла. Вървях пеша,
защото знаех, че такова пътешествия трябва да се предприеме без никакви
помощници и дори без оръжие. Ето ме сега сам, залитащ в безводната степ,
без кон и оръжие, без храна.

479
 Вървях цяла нощ. Вървях, но не се чувствах добре. Имах чувството, че
спя, вървях, препъвах се в сухите треви, а в главата ми звучеше само едно
изречение: "Степта е жива! Степта е жива! Степта е жива! ..." Сега обаче аз
разбирах тези думи по различен начин. Сега се намирах в толкова различно
състояние на духа от онзи ден, в който бях летял из степта и се бях носил
като сянка на орел. Тогава аз бях властвал над степта, сега бях неин
пленник и зависех от нея. Всеки български багатур трябваше да скита като
мен из безводната степ, за да разбере каква е тя. Не да я гледа като приятел,
а да види озъбеното ѝ като побелял череп лице.

Сега вървях и преплитах краката си. Най-накрая настъпи сутринта.

Отначало всичко около мен посивя, а после изведнъж трептящият меден
слънчев диск малко по-малко започна да се появява над хоризонта.
Продължих да вървя, нямах никакъв стимул да бързам, защото сам не знаех
накъде вървя. Откъде да знам къде щеше да ме настигне прозрението и
името ми? Вървях безцелно, това беше толкова неестествено за български
воин. Сам се учудвах колко променен бях отпреди няколко дни. Тогава бях
воин, а сега някакъв скитник, безродник, нито воин, нито шаман.
Слънчевият диск се издигаше над гладката като тепсия степ. Вървях и
почти осезателно усещах силата, която правеше това. Чувствах небето и
орендата. Защо не бях получил поличба? Нито духовете, нито Тангра ми
бяха подсказали кога да тръгна на пътуване, нито сега ми даваха знак
накъде да вървя. Дали това не означаваше, че не бива да предприемам това
пътуване? Слънцето вече жулеше главата ми. Потях се обилно, устата ми
пресъхна съвсем. Не знаех какво се беше случило с мен, защо бях тръгнал.
Сетих се, бях жаден и гладен. Сега, като вървях все по-надалеч от лагера
ни, си дадох сметка, че влизам в капан, от който може би нямаше да мога да
се спася. Какво бях направил? Дали да не се върна? Там далеч зад мен беше
моето спасение, знаех това много добре. Пред мен беше гибелта. Скоро
степта се нажежи до бяло. Гъста мараня се стелеше пред мен и ми пречеше
да виждам накъде вървя. Гледах топлия въздух, някога Баяр ми беше казал,
че така изглежда морето. Само че вместо топъл въздух, то било цялото от
вода. Толкова много вода никога досега не бях виждал.

Въпреки че знаех, че вървя към сигурната си гибел, продължавах да се

влача напред. Напред ме движеше чувството ми за чест. Знаех, че не мога
да се върна. Бих предпочел да съм мъртъв, но този път вече нямаше да се
480
откажа. Щях да се върна или с име, или мъртъв. Тайно в себе си се надявах
да загубя свяст и така от изтощение, глад и жега да получа видение. Засега
обаче това не ставаше и аз продължавах да вървя.

Вървях, вървях, докато слънцето не започна да залязва; продължих да

вървя и в сумрака, и в тъмната нощ. През нощта над степта се спусна мрак.
Не можех да повярвам, че през целия ден жегата ме беше мъчила толкова
много. Вървях и проклинах себе си. Какво бях направил? Защо бях
тръгнал? Краката ми се преплитаха от умора и изтощение и често започнах
да падам. Падах, ставах и не знаех вече какво се случваше с мен. Скоро
загубих представа за времето, не знаех къде се намирам, забравих накъде
бях тръгнал. В главата ми все още звучаха злокобно думите: "Степта е
жива!" Какво означаваше? Жива ли беше степта? Това, че е жива,
означаваше ли, че тя можеше да бъде мой убиец. Трябваше ли да се
страхувам от нея? Преди я бях смятал за приятел и учител, така бях
разбирал думите на моя учител. Сега обаче виждах нещата по нов начин.

Всъщност скоро започнах да не виждам нищо. Вървях, вървях...

Следващият път, в който осъзнах кой съм и че съм жив, вървях отново сред
нажежената до бяло степ. После пред очите ми отново причерня...

Събудих се от студа, който сковаваше тялото ми. Лежах в някаква кална

локва. Над мен се беше озъбило звездното нощно небе. Подухваше лек
ветрец, който ме караше да треперя целият. Явно студът ме беше разбудил,
но не знаех къде се намирам и не помнех как се бях озовал лежащ на земята
в тази локва. Постепенно паметта ми се възвърна, но не можех да си спомня
непосредствените събития преди да се окажа на земята. Цялото ми тяло
беше в рани. Десният ми крак и глезен бяха наранени, ребрата също ме
боляха. Бях паднал някъде. Къде се намирах? В света на хората ли се
намирах, или в света на духовете, а може би това беше сарактът? Можеше
ли да изпитвам болка в другите светове? Не знаех. Опитах се да се изправя,
но не можах. Силна болка в гърдите накара дъхът ми да излезе шумно през
устата ми под формата на стон. За малко щях да се задуша. Завъртях се
много внимателно и бавно. Мина много време преди да се изправя. Едва
след това успях да огледам къде се намирах. Докъдето мракът позволяваше
да видя, земята беше осеяна с изсъхнали туфи трева. Бях в степта, наоколо
не виждах жива душа. Дълго време останах на огъващите се под мен крака

481
и се опитвах да се ориентирам, да се насоча към нещо познато. Едва се
движех, а всяка крачка ме караше да страдам. Поех в някаква посока, без да
знам къде ще ме отведе тя. Молех се да не срещна патрул от враговете ни,
защото бях толкова зле, че не можех да им окажа никаква съпротива.
Докато вървях, непрекъснато се препъвах в тревата и камъните. Вървях и
вървях, но пейзажът около мен не се променяше. Звездната светлина ми
помагаше да огледам степта, която беше осветена от бледата луна и това я
караше да изглежда призрачна.

Целият бях мокър. Водата се бе просмукала в дрехите ми и сега те тежаха,

като ме теглеха надолу. Това още повече затрудняваше движението ми.
Стана ми много студено и ме втрисаше. Усетих топла струйка кръв, която
се стичаше по устните ми. В същото време вътрешностите ми изгаряха. Бях
жаден. Треперех от изтощение. Скоро видях голяма кална локва. Звездите
се отразяваха в нейната гладка, мътна повърхност. Не можех да клекна или
да се наведа, затова се проснах по очи направо в нея. Пих от водата, която
имаше вкус на кал и фъшкии. Въпреки това смуках, докато не ми стана
толкова тежко, че изстенах от болката в корема. Исках да пия още, кал да
беше, кал щях да ям. В първия момент ми стана толкова лошо, че останах
легнал в локвата. Разтреперих се още по-силно. Мина доста време преди да
се почувствам по-добре. Изправих се. Вече се чувствах много по-добре.

Отново тръгнах. Придвижвах се бавно, а болката в гърдите, ребрата и

крака се увеличаваше.

Когато слънцето изгря, паметта ми започна да се изяснява. Сетих се, че

бях тръгнал да получа име. Явно бях припаднал в степта, а дъждът, валял
през нощта, ме беше спасил. Радвах се на това, че дъждът беше охладил
степта и в този ден тя въобще не приличаше на онази пещ от предните дни.
Вървях бавно в посоката към залеза на слънцето. Сутринта ме завари в
движение. Скоро разбрах, че няма да мога да вървя през цялото време.
Реших да почивам. Стремях се вечерта да се придвижвам, а през деня,
когато времето ставаше по-топло, опитвах да поспя. През цялото време,
докато се движех, не срещнах нито един човек, нито едно животно. Вървях
бавно. Отначало мислех, че ако срещна животно, ще мога да го уловя,
скоро обаче разбрах, че съм толкова уморен и наранен, че нищо нямаше да

482
мога да направя. Болката в гърдите ми бавно отшумяваше, глезенът ми от
ден на ден ставаше все по-зле и се надуваше все повече.

С времето започнах да усещам ужасен глад. Много пъти ми причерняваше

пред очите и едва се задържах на краката си. Мечтаех да хапна малко месо.
Понякога през деня ставах и принуден от глада и жаждата започвах да
търся място, където да се напия с вода. С времето бедрото ми заздравя
съвсем, глезенът ми също се пооправи. Въпреки това положението ми
ставаше все по-тежко. От глада бях отслабнал страшно много. Косата ми
растеше и бях брадясал. Чувствах се много мръсен и сигурно изглеждах
страшно, като някой окаяник.

Постепенно ме обзе отчаяние, то растеше с всяка измината крачка.

Прокрадваше се в съзнанието ми и заглушаваше останалите ми мисли. Като
български воин бях обучаван да не се поддавам на отчаянието и винаги да
се боря, каквото и да ми струваше това, колкото и безнадеждно да
изглеждаше всичко. Всичките ни врагове се отчайваха от това, че винаги се
борехме до край, че не се отказвахме, че сме устойчиви и психически
стабилни във всяка ситуация. Борех се за живота си не толкова, за да живея,
а по навик и благодарение на обучението си. Всъщност аз отдавна вече не
се опитвах да получа име, а бях попаднал в една толкова тежка ситуация, в
която единствената ми мисъл, която бе останала, беше как да оцелея.
Докато обикалях из степта, времето се оправи и стана топло. Сега отново
ме измъчваше горещината и жаждата. Една вечер изскубнах корените на
някаква трева и ги ядох. Те бяха горчиви и отвратителни, но ги тъпчех в
устата си и гълтах. Не знаех дали не са отровни, но сега и това вече не ме
интересуваше. Бях толкова кослясал, че в мое лице никой не можеше да
разпознае елитен български воин. Чамбасът ми сигурно вече не се
различаваше. Много луни не бях говорил с никого. Една сутрин се опитах
да си кажа нещо на глас и разбрах, че съм отвикнал да говоря. Гласът ми
звучеше някак глух и далечен. Започнах всеки ден да си говоря сам, за да не
загубя съвсем способността да говоря. От корените на тревата, която бях
изял, се опитах да повърна, но не успях, защото нямаше какво. Въпреки
това отново ядох от тези корени. Все нещо трябваше да ям.

483
 Вече бях напълно излекуван от раните и травмите. Движех се много по-
бързо. Можех, да ловя животни, да се храня с тях и да се съпротивлявам,
ако се наложеше.

Скитането ми продължи доста дълго. През това време не срещнах жива

душа. Отдавна вече не знаех къде са намирам. В нито един момент не
получих нито намек за видение.

Един ден по пладне видях нещо като ниска постройка. Доколкото можех
да различа, не беше юрта. Маранята така кривеше образа, че дълго време на
знаех дали това не е някакво видение. Когато се приближих, видях, че
постройката е много ниска и схлупена и едва разпознах, че е направена от
човешка ръка. Около нея бяха засадени ниски бодливи храсти, които явно
трябваше да я пазят от животни и нежелани посетители. Те бяха избуяли
толкова, че съвсем скриваха къщата от погледа на хората. Приближих се
бавно. Не знаех какво да очаквам, но бях готов на всичко. Наоколо нямаше
никаква вода, не знаех как живееха хората тук, сами сред степта. Не знаех
към кой народ принадлежат. Не смеех да се зарадвам, защото бях почти
сигурен, че калената постройка е необитаема. Бавно и внимателно се
приближих. За моя голяма изненада пред къщата бяха насядали няколко
дечица. Като ме видяха, те бързо се прибраха в къщата. Заприличаха ми на
пилета, дето се крият под крилете на майка си. Малко след това от там
излезе възрастен човек, който държеше в ръката си меч. Аз бях спрял на
известно разстояние. Опитвах се да не изглеждам заплашително. Бях
изтощен и невъоръжен. Той тръгна към мен, приближи се, спря и ме
поздрави с български поздрав. Отдъхнах си, беше българин. Аз също го
поздравих. Обясних му кой съм и откъде идвам. Помолих го да ме
подслони.

Човекът ме прие с отворени обятия. Веднага ме настани в това, което

трябваше да бъде къща. Мъжът живееше с жена си и с трите си деца. Всеки
българин можеше да има колкото жени иска, но трябваше да може да ги
изхранва, да се грижи за тях и да осигури храна за децата си. Семейството
явно беше бедно, щом мъжът имаше само една жена. Така всичко беше в
нейните ръце. Цялата къща се състоеше от една стая. Тя беше построена от
тухли, кал и слама. След време открих как успяваше да съществува
семейството в тази пустош. На едно място в пода на къщата се намираше

484
капандура, която водеше под къщата, а там се намираше дълбок кладенец.
Водата се изтегляше от много дълбоко и напояването на добитъка,
набавянето на вода за пиене, готвене и къпане ставаше много бавно и с
цената на големи усилия. Тъй като отначало нямах какво да върша, а се
чувствах задължен да помагам на хората и по цели дни вадех вода от
подводното изворче. Те бяха много доволни от това.

Няколко дни хората ме хранеха. Обръснах главата си и скоро започнах да

се чувствам все по-добре. Когато се пооправих, мъжът започна всяка вечер
да си говори с мен. Той беше много доволен, че има с кого да говори. Явно
това тук, в дълбоката степ, беше голяма рядкост. Мъжът говореше повече
от мен. Аз и без това нямах какво толкова да му разкажа. Срамувах се да
призная как съм попаднал в степта, затова излъгах, че като млад български
воин при едни упражнения съм паднал от гърба на коня и съм се наранил, а
след това съм се загубил. Мъжът ми повярва. Той ми разказваше, че някога
е бил воин и много пъти е заставал под флага с конската опашка и че ако се
наложи, пак ще го направи. Разпитваше ме какво става с войната между
българите и хуните, чувал ли съм нещо. Каза, че очаквал да го повикат и се
притесняваше да не са го пропуснали. Успокоих го.

– Тази година война няма да има. Може би догодина – казах аз.

Семейството имаше двама малки синове и една дъщеря.

То водеше обикновен, прост начин на живот. От сутрин до вечер работеха

и се грижеха за конете си. Попитах Баръс, така се наричаше мъжът, къде се
намирам. Той се усмихна и каза:

– Как къде, в степта.

– Къде в степта? – попитах аз.

– Какво значение има. Степта навсякъде е една, в същото време всяка

сутрин тя е различна. Където и да се намираме, ще е различна, затова и
няма никакво значение къде сме.

Баръс беше прав. Той беше твърд човек. Говореше малко, все едно, че
сече със сабя. Въпреки възрастта си, стойката му беше изправена и с нищо
не разкриваше годините му. В походката и в това как яздеше си личеше
485
младежка жизненост. Той беше много деен и пъргав. Работата не го
плашеше. Не беше трудно да си представя какъв воин е бил. Той не
говореше много, но разбирах, че е корав воин. Почти не виждах белези или
рани по главата и тялото му, което означаваше, че наистина е добър боец.

Една вечер го попитах какво означава името му. Той ми отговори, че е

наречен на името на снежния леопард. Това беше най-красивото и силно
животно, което властваше над високите планини, които се извисяваха над
степта. Това беше най-големият хищник, който българите познаваха.
Кожата на това великолепно животно, с красива, пухкава, дълга опашка бях
виждал да виси на канската шатра. Кожите на барса бяха много скъпи и
само канът можеше да ги носи.

– Името ми е Баръс (Баръс – име, наречено на снежния леопард – барс, по-късно

това име се произнася като Борис) , макар че тотемното животно на моя род е
вълкът. Ние тук така и живеем сред вълците. Те са нашият най-голям враг,
но и приятел.

Видях, че ти имаш много красив медальон, на който е изобразен вълк.

– Така е – казах аз.

Извадих медальона и го показах на Баръс. Възхитен той го пое в ръцете си

и го огледа бавно, като му се възхищаваше.

– Не е мой – признах си аз. Баръс обаче не обърна внимание на думите ми.

– Защо живеете толкова далеч от останалите българи? Нямате ли нужда да
бъдете сред тях?

– Самотник съм аз и обичам самотата. Ако не беше жена ми, готова да ме

последва, цял живот щях да прекарам в самота. Така искам да живея.
Мнозина смятат, че съм луд, защото тук в степта зимата е много зла и люта.

За няколко дни почивка и малко работа на кладенеца успях напълно да се

възстановя. Отново избръснах главата си. Чувствах се толкова мръсен, че
молих домакинята всеки ден да ми топли вода, за да се измивам. Въпреки
че не исках да подяждам моите домакини, защото се бях натрапил и
чувствах, че нямат много храна, се хранех лакомо. Макар да изяждах
храната на децата им, Баръс и жена му искрено ми се радваха и ме
486
насърчаваха да ям, за да се възстановя по-бързо. Първият път, в който се
къпех, се бях огледал в един меч и видях, че почти нищо не беше останало
от осанката и фигурата ми на воин. Един ден се почувствах толкова добре,
че пожелах да яздя с Баръс. Той много се зарадва на това. Още един мъж в
семейството явно щеше да помогне. Аз също бях доволен, защото се
чувствах длъжен към хората. Така започнах да яздя всеки ден и да помагам
на мъжа за табуна. Язденето ме върна към живота. Отново усещах как летя.
Явно едно от нещата, които ме караха да се чувствам нещастен, беше това,
че се бях придвижвал пеша. Ние, българите, бяхме създадени, за да яздим и
да летим, а не да ходим и да пълзим. "Летях" до Баръс и си повтарях:
"Степта е жива!", бях разтворил ръце и опиянен виждах сянката на орела.

– Кой си ти? – попита ме внимателно Баръс. Отново беше вечер и ние

седяхме в къщичката.

– Тохол – казах аз. – Името ми е Тохол.

– Какво е това име? Това е детско име! Как е истинското ти, бойното ти
име?

– Стоян – казах аз.

– Стоян означава, че си издържал, но името ти как е? От кой род си?

– Нямам воинско име – признах си аз. – Тръгнал съм да си търся воинско

име.

– Че ти си най-добрият воин, който съм виждал досега! Не съм виждал

друг воин да язди толкова добре! Ти караш конете да летят. А така да язди
без ръце съм чувал, че може само багатур-багаинът Баяр. За друг не съм
чувал. Да си Баяр, не си. Много по-млад си от него. Кой си ти?

– Не мога да ти кажа.

– От кой род си? – попита пак Баръс, като ме гледаше изпитателно.

– Вокил съм – отвърнах аз.

– Вокил – повтори домакинът. – Вокил е и Баяр.

487
 – Той е мой учител – признах си аз.

Това явно задоволи любопитството на Баръс, защото той разбиращо

заклати глава.

– Багатур ли си?

– Млад воин съм, но съм готвен за багатур. Мечтата мие някой ден да
стана тиун и да пазя лично кана ювиги.

– Всеки млад български воин мечтае да бъде багатур и да стане тиун, но

малцина са удостоени с такава чест. Въпреки че ти наистина започна да
изглеждаш като багатур. Отначало беше само висок, но сега плешките ти се
изпълниха и започна да изглеждаш заплашително.

Кажи ми тогава, защо ме излъга?

488
 Настръхнах.

– Каза ми, че си паднал от седлото. Ти не можеш да паднеш от седлото на

кон! Излъга ме!

– Така е! – признах си аз. – Излъгах те, Баръс, защото ме е срам, че съм

тръгнал да си търся име. Първият път Тангра не ми посочи име. Реших да
вляза в степта и тук да получа името си.

– Това обяснява защо беше без кон и оръжие.

– Искам да продължа своето пътуване.

– Остани още няколко дни – примоли ми се стопанинът на схлупената

къщурка. – Помогни ми още малко.

Знаех, че трябва да платя дълга си към бедните, но добри хора. Бях изял
доста храна от скромните им припаси, не можех да си тръгна и да обрека
децата им на глад през зимата. Затова реших да остана още няколко дни и
да помагам на Баръс. Помолих го да ми даде оръжие, с което да се
упражнявам и да възвърна формата си. Той не разполагаше с друг меч,
затова великодушно ми отстъпи своя. Вечер, след като се прибирахме, аз
започвах да въртя меча му. Припомнях си всички техники. Опитвах се да
изградя бързина и непрекъснато се упражнявах в бой с въображаеми
противници. Заниманията ми с меч много радваха Баръс. Почти всеки път
той присъстваше на тях и явно беше впечатлен от това, което виждаше,
защото поклащаше одобрително глава. Малко по малко си възвръщах
всички умения.

Няколко пъти през нощта бях чувал вълци да вият в степта. Една нощ
станах и излязох навън. Студеният въздух ме накара да потреперя. Нямах
оръжие, затова взех една сопа и бавно тръгнах към мястото, откъдето се
чуваше вълчият вой.

Луната осветяваше с бледа светлина степта и беше толкова светло, все

едно беше ден. В този момент дочух вълчия вой съвсем близо до мен.
Приклекнах и се прикрих зад един сноп от по-висока изсъхнала трева.

489
Какво правех тук? Защо предприех тази разходка? Бях решил да помогна на
Баръс и да прогоня вълците далеч от неговата къща и коне.

Надзърнах иззад тревите и видях нещо, което ме накара да потръпна.

Вместо вълци там видях Баръс. Той беше облечен във вълча кожа, върху
главата му беше поставена вълчата глава. Луната осветяваше големите бели
зъби на вълчата глава и те блестяха страховито. Баръс беше вдигнал ръце и
виеше страшно. Веднага се скрих. Не можах да разбера дали Баръс вика
своите братя вълците, или така ги отблъсква. Каквото и да бе, това, което
наблюдавах, ме потресе. Свих се и вече не посмях да погледна иззад туфата
трева. На прибежки се прибрах към къщата, хвърлих сопата пред входа,
тихо се добрах до леглото си и легнах. През тази нощ не можах да заспя и
мислих за това, което бях видял. Най-интересното беше, че когато зората се
сипна, видях, че Баръс спеше на одъра си все едно никога не е бил навън.
Аз бях български воин и бях научен да спя тихо и с постоянно будни
сетива. Не можех да си обясня как домакинът се беше прибрал, без да го
усетя и чуя.

Това, че нямах близки, ми помогна по-лесно да приема семейството на

Баръс като свое. Те също ме приеха много добре. Децата си играеха е мен и
ме караха да ги уча на бой с мечове. Те много се радваха на това, че им
показвах някои движения. Най-малкият син на Баръс се наричаше Осхун и
беше изключително будно дете. Братчето му се наричаше Айяр и беше
много силно и жизнено дете. То най-много ме преследваше и с него се
сприятелихме най-много. Бях се превърнал в негов кумир и то
непрекъснато ме преследваше и много смешно ми подражаваше. Често
момчето до такава степен преиграваше, че всички искрено се смеехме. Аз
също се смеех, но и се притеснявах, защото виждах как изглеждам в
неговите очи. То смешно имитираше острите ми жестове, как рязко въртя
главата си, когато се оглеждам, и как се бия с меч с няколко въображаеми
противници. Айяр беше много жизнен и не се спираше на едно място. Бях
сигурен, че някой ден ще стане много добър воин. Дъщерята на Баръс се
казваше Ия. Тя винаги вървеше с братята си. Беше мъжко момиче. Имаше
твърда походка, като момче. Беше още дете, но много ми напомняше за
амазонките.

490
 Айяр непрекъснато вървеше след мен, особено обичаше да се бори с
ръката ми вечер, докато стояхме до огнището, а домакините си говореха за
това какво са свършили през деня и обсъждаха какво трябва да се свърши
на другия ден. Една вечер Айяр, с присъщата за децата прямота и без
никаква подготовка, ме попита:

– Тохол, убивал ли си някога човек?

В първия момент се стъписах. За миг пред очите ми мина целият ми

живот. Годините на изтощителна подготовка, за да стана боец, хилядите
удари и битки, часовете труд със сабя и меч в ръка. Докато бях дете,
постоянно бях мечтал да стана воин. През целия си живот бях живял така,
че да стана най-великият воин. Никога не бях отстъпвал пред
предизвикателство. Винаги бях вземал участие в битки и сражения.

Баръс усети, че въпросът на Айяр ме притесни и се скара на детето повече

да не ми задава такива въпроси. Аз спрях любезния си домакин, да не се
кара на детето, но нищо не можех да отговоря. Така си замълчах, но се
замислих много сериозно. Бях благодарен на малкия си приятел за това, че
ме накара да се замисля и да прозра по-дълбоко в душата си. Всъщност
досега бях убил само един човек и това беше тумир. Този спомен ми
подейства като удар в корема. Ако около мен нямаше хора, сигурно щях да
извикам и да се свия, но сега се опитах да се овладея.

След няколко дни се случи нещо много неприятно. Зимата наближаваше и

ставаше все по-студено. Един ден Айяр се разболя. Жизненото дете се
топеше пред очите ни с дни. Не можехме да разчитаме на помощ отникъде.
Стояхме и гледахме как детето страда. То се тресеше цялото и
непрекъснато се потеше. Баръс вече беше загубил две деца и беше много
притеснен. Айяр се мяташе, стенеше и бълнувайте, особено вечер, и беше в
непрекъснат унес. Тъй като се бях привързал много към него, се грижех за
малкия герой. Щом усетеше, че съм до него, момчето се опитваше да се
поизправи и да седне, като подпираше гръбчето си на възглавницата, и да
се държи като истински воин, без да показва, че чувства болка. Възхищавах
се на малкия си приятел. В това малко и крехко телце се криеше душата на
велик воин. Въпреки всички мои грижи, нещата се развиваха зле за детето.

491
От няколко дни то въобще отказваше да се храни и да пие вода. Когато го
вдигнах на ръце, разбрах колко е отслабнало.

Напрегнах паметта си, за да си спомня всичко, което бях научил от дядо

ми. Опитах се да събера някакви билки, за да го лекувам. За съжалени
нищо, което опитах, не помогна. Една вечер се притесних сериозно, Айяр
отслабваше все повече и повече. Беше останал само кожа и кости и вече
нямаше сили да се изправи от одъра си. Виждах сянката на смъртта да
обикаля около малкото легло на юначето. За миг ми дойде на ума да взема
кон от конете на Баръс и да го пришпоря към нашето селище. Щях да
открия дядо ми и да го доведа. Той сигурно щеше да спаси детето.

Чудех се дали да споделя желанието си с мъжа. Бях тръгнал на

пътешествие, за да открия името си. Можех ли пак да се върна без име?
Сигурно щях да стана за посмешище на целия ни род. Завинаги сигурно
щеше да ми остане името Стоян. Не исках това. Кое беше по-важно, името
ми или животът на Айяр? Душата ми се разкъсваше от желанието ми да
помогна на Айяр и в същото време да запазя честта си. По някое време ме
хвана яд, че след толкова изпитания не бях постигнал никакво прозрение за
истинското ми име. Дали не трябваше да се нарека Айяр или Баръс? Не
знаех какво да предприема. Дали всъщност това ми пътешествие нямаше да
докаже окончателно, че трябваше да бъда шаман и опитите ми да бъда боил
са напразни и не се подкрепят от Тангра.

Толкова много съжалявах, че не знаех какво трябва да се направи, за да се

излекува момчето. Бих направил всичко, ако можех да го спася. Едва сега
осъзнах, че Айяр умираше. Той като че ли вече го знаеше и понякога ме
гледаше с големите си тъмни очи, но там не се четеше зов за помощ. В тях
имаше някаква мъдрост и лека ирония, че още не мога да разбера накъде е
тръгнал той. И никакъв страх нямаше в очите му. Въпреки че умираше,
моят малък приятел ми показваше колко ме обича и че ме смята за най-
великия воин на света. Това страшно много ме задължаваше. Малко преди
да умре Айяр се опита да се изправи. Ръчичките и крачетата му бяха
толкова слаби, че смешно се огънаха и го предадоха. Той падна, но беше
толкова лек, че дори не се удари. Чудех се какво искаше и се втурнах да му
помогна. Той явно чувстваше последния си миг. Цялото семейство стоеше
и тъжно го гледаше. Те бяха безпомощни, а сълзите бяха застинали в

492
пресъхналите им очи. Майка му беше много разстроена и с мъка гледаше
към сина си. В очите ѝ се четеше тъга и безнадеждната горест на майката,
която чувства, че губи сина си и нищо не може да направи. Айяр разбута
предложените от майка си и баща си ръце и се довери на мен. Отначало не
можех да разбера какво иска да направи и мислех, че това е някакво
предсмъртно хрумване. След малко обаче разбрах всичко. Айяр беше в ясно
съзнание. Той застана на едно коляно, направи българския поздрав към мен
и всички нас. След това погледна с невиждащите си очи нагоре и с много
тих глас каза: "Тангра!". Името на българския бог прозвуча като въздишка
и в нея беше скрита тъгата на цял един неизживян живот на воин. Ако
имаше глас, който Тангра чува, това беше този детски тих гласец, който
прозвуча в това последно издихание. Сигурен съм, че в ушите на нашия бог
този глас отекна по-силно от виковете на хиляди воини преди битка. Както
гледаше нагоре, Айяр се отпусна и падна назад. Бързо се впуснах, за да го
подхвана. Помислих, че е загубил равновесие и е паднал, но не, той беше
мъртъв. Умря със смъртта на голям воин.

След като видях, че е бездиханен, аз поставих изпруженото телце върху

пода и започнах да танцувам в кръг около него. Нямах дайре, затова
плясках с ръце. Не знаех дали можеше така. Знаех, че не съм посветен в
Танца на смъртта, но много исках да помогна. Исках Тангра да направи
чудо и да върне душата на малкия ми приятел от Земята на сенките.

Смъртта на малкото момче много ме разстрои. Няколко дни не можах да

се упражнявам и нямах настроение дори да се храня. Понякога се "улавях"
как стоя и наблюдавам някаква точка и нямам спомен откога съм така.
Обвинявах дори Бог, че без време беше прибрал тази чиста, невинна душа.

Навън беше топло. След застудяването, отново беше станало малко по-
топло. Баръс и жена му бяха съкрушени от гибелта на малкия Айяр. На
другата сутрин положихме телцето на Айяр в степта. Аз лично изкопах
коравата като скала земя. Майката на малкия герой се сви и като че ли
стана още по-малка. През следващите дни Баръс не искаше да излиза с
конете. За да помогна на домакините, започнах сам да се грижа за тях.
Много се притеснявах за здравето на моите домакини. През нощите
вълчият вой беше все по-силен и близък и раздираше душата ми. Знаех
защо този вой е толкова зловещ и тъжен.

493
 Преди бях мислил дали Баръс неправи някакви магии, дали не е обсебен
от духа на вълците, дали не е някакъв странен шаман, но сега това вече не
ме интересуваше. Ясно беше, че Баръс имаше нещо общо с вълците, но
какво точно, сега не можех да преценя.

Един ден се случи това, което бях очаквал. На сутринта жената на Баръс
не стана от леглото. Погребахме я след два дни.

В къщата стана още по-тъжно. Смъртта витаеше сред полумрака на

схлупените ѝ стени. Баръс стана още по-тъжен. Той прегръщаше двете си
деца и плачеше със сухи сълзи. Ако не беше български воин или ако не
беше мъж, сигурно щеше да рони истински сълзи. Тъгата в очите му ме
сломяваше. Исках вече да продължа пътуването си, но помнех добрината,
която хората ми бяха оказали. Исках да тръгна, но сърцето ми не го
позволяваше. Когато бях в тежко положение, тези хора ми бяха помогнали
и ми бяха подали ръка, сега беше мой ред да отвърна на добрината им.
Продължих да се грижа сам за хергелето. Излизах в степта, пасях
животните, водех ги на водопой до къщата, грижех се за тях като за свои.
Понеже никога не бях гледал коне, вечер питах Баръс и той с неохота ми
обясняваше какво трябва да правя.

Язденето, упражненията и степта ми подействаха много добре. Поне ми

помагаха да забравя за малко смъртта на Айяр и настроението, което
цареше в къщата.

Продължих пътуването си, когато дъждовете започнаха да се изливат

безкрай над степта. Баръс ме умоляваше да остана при него и през зимата,
но аз копнеех да продължа своето пътуване и по-скоро да се върна в
поселението при дядо ми, Тарвил и Баяр. Понякога мислех и за Баяра.
Исках да проведа пътешествието си най-късно през есента, но ето, че
отново бях окъснял.

Така една утрин, като издебнах дъждовете да поспрат за малко, тръгнах на

път. Баръс настояваше да ми даде кон, но аз отказах. Трябваше да продължа
пътуването си, като сам стъпвам по земята и така да посрещна участта си.
Не биваше в момента на срещата до мен да има кон. Като шаман знаех, че
всеки кон има собствен дух и след като се знае, че изпитанието трябва да се

494
посрещне лично, това означаваше, че трябва да си сам, само с твоя дух, а не
с духа на кон-шаман до себе си.

След няколко седмици се намирах в подножието на Българските планини,

тук някъде трябваше да се намира връх, който се наричаше връх Тангра или
Кан Тенгри. Навлязох в планините. Движех се бавно и безцелно. Не знаех
накъде да вървя, не знаех и защо се отправих точно към планините. Може
би защото това беше единственото нещо, което се отличаваше от степта. От
много дни очаквах да получа знак или поличба, но нищо такова не виждах.
Толкова много се взирах в нещата около мен, че понякога ми се струваше,
че сетивата ми ще ме подведат и ще ми покажат нещото, което толкова
много мечтаех да видя.

С натежала от такива мисли глава се скитах из чукарите. Падах, ставах,

ръцете ми бяха надрани от острите камъни и от бодливите храсти, в които
се закачах. Вървях и драпах нагоре. От ден на ден ставаше все по-студено.
Там в степта сигурно още беше сезонът на дъжда, тук вече започваше
зимата. Не знам защо, но имах някакъв стремеж да се изкачвам нагоре. Това
сигурно не беше случайно. Може би беше някакъв неразбираем за мен знак.
Продължавах да се катеря все по-нагоре и по-нагоре и през цялото време
мислех какво ли ще бъде името ми. От известно време се движех из някакво
дефиле. То беше много красиво. Тревата беше зелена, листата на
дръвчетата бяха украсени във всички цветове на дъгата. Вятърът тук
духаше като дъх и оживяваше в листата на дръвчетата и в тревичките. Като
застанех и погледнех нагоре, към грамадата на планината, можех да видя
вятъра, виждах неговия повей, талазите му. Сетих се, че сигурно, като са
гледали вятъра, Дуло бяха решили да се наричат така. Аз обожавах този
вятър, разтварях ръце и го оставях да милва бузите ми, които бяха станали
като мишин (мишин – дебела кожа, кожен ремък). Чувствах се все едно съм
птица в полет. Говорех си с вятъра. Той стана мой приятел. Всяка сутрин се
събуждах и започвах да се упражнявам. Правех упражнения за битка без
оръжие. После вземах една суха пръчка, с която понякога се подпирах и се
упражнявах, все едно в ръката си държа меч. Понякога заставах до някое
дърво и дълго нанасях удари с жилавата пръчка по неговото стебло. Правех
това докато от ударите ръката ми съвсем не изтръпнеше. Така упражнявах
удара си с меч. Не знаех дали тези ми упражнения ще ми помогнат да
открия името си, но понеже бях воин, не можех да бездействам. Освен това
495
помнех, че другарите ми в лагера също не бездействат. Не можех да си
позволя да се прибера в поселението и да бъда изостанал. Това нямаше да
мога да си простя. Освен това бях сигурен, че войната с хуните предстоеше
и исках да съм готов.

Времето се развали изведнъж, небето все едно се продъни вдън земя.

Няколко дни вилня буря. През нощите ставаше най-страшно. Сега вече
името на Дуло звучеше по съвсем друг начин. От известно време мислех
все за името на най-славния род – Дуло. Дали това не беше някакъв знак на
духовете, че съм от рода Дуло? Веднага отхвърлих тази мисъл. Цял живот
бях свикнал да смятам, че съм Вокил, сега мисълта, че може би съм Дуло не
ми се понрави. Спомних си обаче как веднъж тумир ми беше казал съвсем
мимоходом, че съм от Дуло. Откъде слепият човек можеше да знае това?
Поривите на вятъра бяха толкова силни, че скоро забравих тези си мисли.
Те бучаха и ревяха и изведнъж силните пориви на вятъра изтръгнаха
няколко дръвчета с корените им съвсем близо до мен. За да не ме вдигне
вятърът и да не ме запокити някъде из деретата, се бях вкопчил в едно
огромно дърво и се молех Тангра да не изтръгне и него. Ако това станеше,
щях да бъда премазан и погубен. През цялото време си мислех, че тази буря
сигурно е изпратена заради мен, за да ми покаже, че не ми е тук мястото.
Какво толкова? Може би беше по-добре да се примиря с името Стоян и
смирен да се върна при другарите си? Не бях ли проявил горделивост, не
бях ли предизвикал Тангра, като бях дошъл тук? Защо бях повярвал в това,
че съм специален и трябва да имам специално име? Може би не, беше така.
Може би трябваше да приема името Стоян, а не да настоявам и като магаре
да вървя срещу Тангра и съдбата си.

Докато бурята вилнееше в котловината, не можех да спя и да си почина.

Стоях вкопчен в коренището на дървото и гледах всичко, което ставаше
около мен. Целият бях мокър, беше ми толкова студено, че пръстите ми
изтръпнаха и едва се държах. Когато бурята отмина, облаците бяха
раздрани и между тях проби слънцето. То освети дефилето и видях
пораженията, които бурята бе оставила след себе си. Нямах сили да гледам
каквото ѝ да е. Пропълзях към една по-широка поляна, за да не ми правят
сянка короните на дръвчетата. Проснах се върху мократа трева. Бях гладен,
но изтощението ми беше толкова голямо, че повече от всичко исках да спя.

496
Обърнах се с лице към слънцето, за да ме топли, разтворих ръце и се
отпуснах.

В този момент до мен достигна някакъв шум и пръхтене. Изтощен

повдигнах глава. "Какво беше това?" Бях толкова уморен, че дори не можех
да мисля. Пред очите ми се разкри чудна картина. Там сред разрушението,
изтръгнатите дръвчета, отчупените клони, обърнатите камъни и тревата,
която на места беше изтръгната и поляната изглеждаше като остригана до
голо, видях чудно животно. Сърна. Тя стоеше там, сред цялото това
разрушение, на тънките си грациозни крачета. Чудно видение, все едно не
беше от този свят. Сърната се разхождаше все едно беше господарката на
това дефиле и планина. Видение ли беше това, или истинско животно?
Опитах се да се навдигна, за да я разгледам по-добре.

Сърната потропа с малкото си изящно копитце по твърдата земя. Тя

правеше това някак нетърпеливо. Точно там, където удряше, не беше
останала и една тревичка. Отпуснах се назад. Нищо не ме интересуваше
сега. Ако това беше барс, сигурно щях да се мобилизирам, но сърната не ме
впечатли. Затворих очи. – Пръхтенето обаче и тропотът от копитото на
сърната ставаха все по-силни и настойчиви. Какво ставаше? Отново
повдигнах глава. Знаех, че тези животни са много плашливи и когато
сърната ме забележи, ще побегне. Едва сега се замислих, какво правеше
това животно тук, толкова високо в планината? Как се беше появила
толкова бързо след бурята? Слънчевите лъчи осветяваха нежната козина на
сърната и тя блестеше чиста и искряща. Погледнах я и вече бях сигурен, че
това пред мен беше видение. Спомних си, че легендата твърдеше, че самият
аз съм бил отгледан от сърна. Не беше ли сърната мое тотемно животно?
Спомних си сърната от моето първо пътуване в света на духовете. Тогава
сърната шаман ми беше посочила път през огъня. Тя също така беше
потропвала нетърпеливо с копито. Дали сега нямаше да бъде така? В света
на хората ли се намирах, или без да осъзнавам бях попаднал в света на
духовете? Спомних си, че на медальона ми имаше изобразена сърна. На моя
враг обаче висеше друг медальон, на който беше изобразен вълк.

Сърната не се уплаши, дори не трепна. Тя ме погледна с огромните си

красиви очи, като че ме подканваше да я последвам. Не можех да повярвам
в това, което ставаше пред очите ми. Можеше ли тази сърна да е поличба –

497
знак, изпратен ми от Тангра? Трябваше да я последвам! Опитах се да се
изправя, но бях напълно изтощен. Въпреки това с мъка успях да се изправя
на крака. Ако това беше знак от Тангра, той ми беше пратен в най-
неподходящия момент. Сърната ме видя в целия ми ръст, но въобще не се
притесни от мен. Може би дивото животно осъзнаваше колко съм уморен и
не се страхуваше от мен. След като се изправих, тя стана още по-
нетърпелива. Отново потропа с копитце и се обърна. Държеше се точно
така все едно очакваше да я последвам. Като се олюлявах и се препъвах в
мокрите крачоли на панталона си, я последвах. Тя изприпкваше пред мен и
всеки път, когато се усетеше, че е избързала, се обръщаше и ме изчакваше.
Ако се забавех повече, започваше нетърпеливо да потропва с копитце.
Чувствах се така все едно имаме план, а аз закъснявах; сърната беше моят
водач и нетърпеливо ме водеше към някаква важна среща. Дали пък това не
беше точно така? Дали не ставах герой на някой от митовете, които много
добре знаех? Дали някой ден това мое пътешествие нямаше да се разказва
като легенда от тумир? Дали наистина нямах среща със съдбата си? Опитах
се да бъда по-бърз, но силите ми ме бяха напуснали съвсем.

Сърната ме водеше все по близо до една висока, отвесна каменна стена.

Не разбрах защо ме водеше натам. Какво щях да правя в подножието на
стената? Какво имаше там?

Вървях след сърната. Най-накрая стигнах до място, където в стената пред

мен имаше пътечка, която беше толкова тясна, че беше трудно двата крака
да се поставят един до друг. Когато стигна до пътеката, сърната потропа с
копитце върху нея и побягна, като се скри в гората. Сърната бе горско
животно, бях сигурен, че не можеше да се изкачи по гази пътека. Това
можеше да направи само някоя планинска коза или овца. Знакът на моя
водач беше ясен. Бавно тръгнах нагоре по пътеката. Движех се внимателно.
Бях толкова изморен, че не знаех дали ще имам сили да се изкача по нея. С
всяка крачка все по-упорито се опитвах да си представя какво трябваше да
очаквам на края на пътечката. Какво имаше там? Вървях бавно и
предпазливо. Внимавах да не се подхлъзна, защото знаех, че всяка
непредпазливост от моя страна можеше да ми коства живота. В това
състояние нямах сили да се боря за спасението си.

498
 Напредвах бавно нагоре. Обърнах се с лице към стената и се опитвах да не
поглеждам надолу. Скоро се извисих над дефилето. Изведнъж се замислих,
че ако в момента отново се появи някой порив на вятъра, ще ме запокити
надолу и нищо нямаше да мога да направя. Не можех и да бързам, така че
се оставих в ръцете и на милостта на Тангра.

Движих се така много дълго. Бях се изкачил толкова високо, че не можех

да различа отделните дръвчета долу в дефилето. Тук започнах да чувствам
все по-силно вятъра, който се опитваше да ме отдели от стената. Едва се
придържах към нея. Никога досега не се бях качвал на толкова високо.
Краката ми все по-силно се вдървяваха и ми се струваше, че във всеки
момент ще се огънат от слабост и изтощение и ще полетя надолу. Чувствах
се много зле. За пръв път разбрах, че не се чувствам добре, докато се
катерех по тази пътека. Мразех високото. Това не беше моята стихия.
Налагах си да продължа да се движа напред, повтарях си, че съм български
воин. Чувството ми за чест ме тласкаше напред, бях готов да умра, но не
можех да си представя, че ще се "огъна" и предам. Дори тук, когато бях сам
в сърцето на планината, не можех да отстъпя назад. Аз имах чест и не
можех да отстъпя, защото това щеше да означава да загубя чувството си за
самоуважение. А това беше нещото, на което най-много държаха
българските воини. Без самоуважение, те не биха могли за живеят и ден. Аз
също не можех. За мен нямаше значение дали около мен имаше хора, или
не. За самоуважението е важно ти да знаеш, че си безупречен и дори никой
да не е видял проявата ти на малодушие и слабост, щом ти я знаеш, това е
достатъчно. Смелите боили ни бяха учили, че хора без чест, без никакво
угризение на съвестта прекрачват тази граница. Едни от тях свикват да
живеят с гузната си съвест или започват да вярват, че не са направили
отстъпление, докато други удобно забравят. Знаех всичко това от
обучението си, но за себе си бях сигурен, че така нямаше да мога да живея,
затова продължавах да "пълзя" нагоре. Бях загубил представа колко време
пъплех по тази пътека. Приличах на кърлеж, който пълзи по козината на
див бик. Така се и чувствах, дребен, незначителен, прилепен до тази
огромна стена. Вървях и не смеех да погледна надолу. Около мен обаче
природата беше жива. Слънцето се движеше към заник и от това място, на
което се намирах, можех да го виждам и се чувствах все едно съм на
неговата височина. За миг се вкопчих с изранените си пръсти в стената и

499
погледнах природата. Дъхът ми секна от красотата и величествеността на
гледката, която се разкриваше пред очите ми. Изпитах усещането, че се
намирам на върха на света. Оттук бях толкова близо до небесната твърд на
Тангра. Това беше лоното на Тангра. Облаците, иначе бели и пухкави, сега
бяха оцветени в бакърено от залязващото слънце. Небето беше светлосиньо
от едната страна, а от другата преливаше от тъмносиньо до черно. Светлина
и мрак в едно небе, облаците като вълнена покривка, слънцето, тишината и
много леките пориви на вятъра, Всичко тук беше неземно, красиво и
толкова близо до Тангра... и тишината... Изпитах усещането, че огромните
всевиждащи очи на Тангра са взрени в мен.

Дълго време останах така с поглед вперен към залеза, планината, облаците
и всичко наоколо. Без да искам по едно време се увлякох толкова, че
погледнах надолу. За миг само ми се стори, че се накланям напред и ще
падна. В този момент изведнъж всичко в мен се преобърна. За миг само си
представих, че летя надолу. Празният ми корем се стегна толкова силно, че
ме заболя. Всичко ме болеше, ноктите на ръцете ми се бяха разкървавили.
Ако в края на пътеката нямаше нищо, а се окажех на някакъв планински
връх, това щеше да бъде гибел за мен. Чувствах, че трябва да си почина.
Скоро трябваше да отпусна тялото си. Тази сърна ме беше вкарала в
смъртоносен капан. Не беше ли това същата онази сърна, която ме беше
отгледала? Не беше ли това моята майка? Не се ли появяваше тя сега, за да
ме отведе към смъртта? Може би тя, която ме беше отгледала и ми беше
подарила живота, сега беше дошла, за да ми го отнеме. Може би такава
беше волята на Тангра.

Вкопчих се отново в стената. Продължих да пъпля нагоре. Не можех да

разбера защо, ако Тангра ми е отредил такава участ, преди това ме
измъчваше така. С какво го бях заслужил?

Проклинах участта си, целият треперех като есенен лист и като него още
миг и щях да се отроня и да падна. Болката в ръцете и краката ми беше
ужасна. Краката ми се бяха подули, главата ме болеше, всеки мускул в
тялото ми пищеше от болка. Скоро слънцето залезе и стана студено и
тъмно. Бях изтощен и гладен. Какво бях направил? Защо бях последвал
сърната? Сега вече ясно виждах, че това не е било знак от Тангра, а

500
подмамване от злите сили. Те не ме бяха подложили на изпитание, а искаха
да ме унищожат.

Макар да се намирах толкова високо, мракът ме обгръщаше от всички

страни и нищо не виждах. Треперещите ми ръце опипваха пътя пред мен,
вече не знаех кой съм, буден ли съм, движа ли се въобще, не е ли това
някакъв кошмар. Ако пътеката пред мен прекъснеше, щях да полетя надолу
към бездната. Всъщност аз вече не знаех къде се намирам. Не бях сигурен
дали вече не "летях" надолу. Може би отдавна вече не бях жив и само
някакъв дух, някаква воля, желание за оцеляване ме караше да се движа
напред. Всъщност не бях сигурен дали въобще се движех... Може би, ако
можех да избирам накъде да тръгна или ако можех да спра, щях да го
направя, аз обаче нямах избор, затова пълзях напред. Единственият начин
да изразя волята си, да покажа, че съм жив, беше да пълзя, да направя още
една крачка напред.

Отворих очи. Пред погледа ми имаше някакви начупени скали. Намирах

се в нещо като пещера, малка колкото един човек да се побере в нея. Бях
гладен. Изпитвах неистово желание да захапя нещо и да се нахраня. Не
знаех сън ли беше всичко това. Опивах да помръдна, но не можех. Дълго
време лежах така безпомощен и се опитвах да помръдна някоя част от
тялото си. Лежах и мислех. Къде ли се намирах? Отначало не си спомнях
нищо. После някакъв кошмар се появи в главата ми как ходя по някаква
безкрайна тясна пътека, която се извисяваше към върха на някаква огромна
скала. Истина ли бе това? Не можех да определя. Къде можеше да съм? В
степта не можеше да има такава пещера. Вече бях съвсем сигурен, че
наблюдавам тавана на пещера. Това не можеше да е юрта. Гладът отново ме
атакува. Той беше толкова силен, че ме накара да изстена. Това движение
вля нови сили в тялото ми. Започнах бавно да се движа. Тялото ме болеше,
но все по-лесно започнах да го движа. То беше изтръпнало цялото и се бе
вкочанило като дърво. Дълго време се движех така преди да добия
увереност, че съм жив, че спомените ми са истински. Спомних си, че се
намирам в Българските планини. Бях тръгнал да си търся име, но една
сърна ме бе довела до пътеката. Като си повтарях това, започнах да се смея
на себе си. Всичко това звучеше смешно и нелепо, толкова, че чак аз не
можех да повярвам.

501
 Мина много време в борба да се изправя и да седна. Вече чувствах тялото
си, бавно започнах да се затоплям. В този момент се появи болката. Тя
бавно превзе тялото ми. Болеше ме цялото тяло. Все по-ясно си спомнях
страшното изпитание, на което се бях. Подложил, катерейки се нагоре по
пътеката. Докато се опитвах да се изправя на крака, вече си спомнях много
по-ясно всичко и бях уверен в това къде съм и как бях стигнал до тук.
Костите ми пукаха страховито. Всичко ме болеше, но поне бях жив.
Пещерата беше толкова ниска, че не можех да се изправя напълно, а в
момента чувствах болезнена нужда да се протегна. Имах чувството, че така
кръвта ще затопли цялото ми тяло и болката ще намалее. Бавно, като ходех
приведен и опипвах твърдите остри ръбове на скалите, които не знам защо,
но предизвикаха радост в мен, се насочих към изхода на пещерата. Скоро
излязох навън и се стреснах. Не виждах нищо. Пред мен в ниското се
стелеше пелена от бели пухкави облачета. Такова чудо за пръв път виждах.
Никога досега не бях чувал, че човек може да гледа облаците отгоре, а аз
правех точно това. Това ли беше сарактът – земята на Тангра? Прекрачих
напред, светлината бе приглушена. Слънцето не се виждаше. Пред входа на
пещерата имаше много тясна тераска. Това всъщност беше пътечката, по
която бях дошъл. Знаех, че спасението ми зависеше от това бързо да
измисля какво да правя. Бях гладен и треперех от изтощение и студ. Ако
останех тук, щях да бъда обречен. Какво да правя? В този момент се събуди
воинът в мен. Той имаше кристална яснота на мисълта. Все още бях силен.
Колкото по-бързо тръгнех надолу, толкова по-големи шансове щях да имам
да оцелея. Обърнах се, огледах пещерата, тя беше малка, с гладък под. До
входа ѝ имаше натрупани големи камъни. Сега, когато отново погледнах
пещерата, разбрах, че в нея някога е живял човек. Не знаех как точно е
оцелял тук на върха на тази скала. Обърнах се и тръгнах надолу. Слизането
по тясната пътечка беше дори по-трудно от изкачването. То ми отне повече
време. През цялото време се опитвах да не допусна страхът, ужасът и
гладът да ме завладеят. Знаех, че тези трите са лоши съветници. Успокоявах
се и се опитвах да мисля крачка за крачка. Слизах, но се опитвах да не
гледам надолу, за да не ми се завие свят. Докато вървях, си мислех. Какво
ли искаше да ми покаже сърната, като ме насочи към пътечката? Отначало
си мислех, че сърната неслучайно ме бе довела до нея. Тогава бях сигурен,
че тя ми предлага помощ. Сега вече знаех, че не е било така. Сърната не ми
беше помагала, нито ме беше насочвала. Пратеник ли беше тя, или всичко,

502
което се беше случило, е било някакво стечение на обстоятелствата?
Колкото повече се спусках надолу, толкова по-ясно ми ставаше, че сърната
може би ми е показала пътя, по който трябваше да стигна до просветление
и да получа воинското си име. Скоро се замислих толкова, че забравих да
внимавам по пътечката и се подхлъзнах. Това ме стресна. Спрях. Дали
сърната не ми беше показала, че трябва да се отделя в пещерата и там, в
общуване с Тангра, да постигна това, заради което бях дошъл до тук? Вече
бях сигурен, че е така. Там горе обаче страхът, гладът и болката не ми бяха
позволили да мисля трезво и да видя това, което сега разбирах толкова
ясно.

Продължих да се спускам. Вече ми беше по-лесно. Бях преминал облаците

и се спусках все по-ниско. Сега пътечката ми се струваше дори по-широка.
Когато пътечката свърши, все още не бях решил какво да правя.
Почувствах се по-добре. Отпуснах за миг изнуреното си тяло, но сега
гладът не ме остави на мира, а ме нападна още по-яростно от преди. Може
би трябваше да уловя някакво животно и да го изям. Болката в корема беше
толкова силна, че през известно време се превивах от поривите на глада.
Пред очите ми се движеха цветни кръгове. Трябваше бързо да сложа нещо в
устата си. Нямаше смисъл да проверявам, в себе си нямах никаква храна,
оръжие също нямах. Нямах и въже, с което да направя капан. Какво да
правя? В този момент се изправих и видях сърната. Тя стоеше пред мен.
Това животно сигурно беше свикнало с човешкото присъствие или пък не
беше виждало хора, защото не се боеше от мен. Тя стоеше и ме гледаше с
красивите си кафяви очи. Може би ме чакаше, за да чуе какво съм видял,
може би в очите ѝ имаше упрек защо съм се върнал. Може би трябваше да
остана горе и да моля Тангра и духовете за името си. Сега разбирах, че
може би е трябвало да направя точно това. Защо сърната беше тук? Гледах
животното, но този път въобще не разсъждавах дали тя не беше сърна
шаман. В момента тя беше нещо, което, ако хванех, можех да изям и така да
спася живота си или може би да удължа агонията си. Не мислех за това.
Направих няколко бързи крачки към сърната. В този момент исках да я
убия и изям и нищо повече не ме интересуваше. Тя ме беше излъгала. Беше
ме накарала да се покатеря по стръмната пътека. Там горе за малко щях да
умра. Сега не исках мъст, исках само да я уловя.

503
 Животното може би усети какви са намеренията ми и отскочи пъргаво
встрани. Тя се отдалечи от мен. Опитах се да я доближа, но силите ми бяха
толкова малко, че не успях. Така започнахме да се гоним със сърната.
Преследвах я, падах, понякога пълзях, но не можех да се приближа до нея.
Наоколо започна малко по малко да се стъмва. В този момент усетих, че ако
не хвана сърната в най-близко време, ще си умра от глад. Докато я
преследвах, се оглеждах настрани. Ако видех някакво животно, плод или
каквото и да е, което ставаше за ядене, веднага щях да му се нахвърля. Ако
беше някакво по-слабо животно, щях да скоча върху него и да впия зъби в
гърлото му. Дори срещу звяр щях да се изправя, толкова отчаян и гладен
бях.

Сърната бягаше от мен и дори не ме остави да я наближа. В един момент,

макар съзнанието ми да бе размътено, се сетих какво мога да направя.
Вместо да преследвам сърната с такова отчаяние, събрах мислите си. Аз не
бях само воин, в последно време бях забравил това. Когато бях поставен в
ъгъла, когато трябваше да оцелявам, аз забравях всичко останало. Сега
обаче си припомних. Освен воин, аз бях шаман. Вече ми стана ясно, че
нямам сила, нито оръжие, за да уловя бързоногата сърна. Като не можех да
уловя сърната като воин, щях да я хвана като шаман. Седнах върху
полегналата от снощната буря трева. Всъщност въобще не знаех дали
бурята беше снощи. Не знаех колко време съм лежал горе в пещерата.

Седях върху земята, опитвах да се успокоя и да събера мислите си. В този

момент се сетих за всички думи, които някога старият шаман ми беше
казвал.

Вятърът разрошваше перата на крилете ми. Остър вик раздра небето. Той
беше толкова силен и внезапен, че се стреснах. Този крясък прозвуча от
толкова близо, че ме накара да се наведа. Този писък бе като гръмотевица,
която раздра мрачното небе. Писъкът накара собствената ми душа да се
вцепени. Едва сега разбрах кой издаваше този звук. Досега го чувах като
нещо извън мен, но сега осъзнах, че това бях аз. Щом издавах звука, това
означаваше, че мога да контролирам полета на птицата. Размахах криле,
след това се преобърнах. Напрегнах сили, извисих се към слънцето. После
свих криле и като камък се спуснах надолу. Гърдите ми пореха въздуха.
Опитах да дишам, но не можех. Сега разбрах как се чувства стрелата. Да!

504
Аз бях стрела. Виждах камъните долу по земята. Приближавах се към тях,
трябваше да направя нещо, още миг и щях да се разбия в твърдата земя.
Ако не направех нещо, това щеше да се случи всеки миг. Отначало само се
притесних, но колкото повече приближавах земята, толкова повече изпадах
в паника. В последния момент птицата разтвори криле и спря, тя зависна
над земята и много плавно се приземи. Спусна дългите си силни крака,
чиито извити нокти, остри като ками, се забиха в сухата сива земя и я
разсякоха, като се впиха в смъртна хватка. В този момент видях сърната.
Тази сърна познавах отнякъде, но не можех да се сетя откъде. Обърнах се
към нея, а тя стоеше пред мен като вцепенена. Опитах се да говоря с нея.
Знаех, че трябва да ѝ говоря, за да я успокоя. Да я уверя, че нейната смърт
ще ми даде сила и живот. Гледах сърната, а пред очите ми тя растеше и се
превръщаше в изтъкана от светлина. Сърната ставаше все по-голяма. Това
вече не беше обикновена сърна, а Сърната майка. Тя потропа по сухата
безводна земя, изпод копитата ѝ започнаха да летят златни късове. Това
обаче не ме разсея. Приближавах се, ходейки бавно, клатейки се смешно.
Сърната отскочи назад и се опита да избяга. Скокът ми обаче беше
премерен прекрасно. Вече не бях сокол, а барс. Разтегнах тялото си и
виждах ноктите, насочени към дългото изящно гърло на животното. Тя се
огъна, изви се, опита да се изплъзне. Аз обаче размахах лапи и ѝ нанесох
удар. После пред очите ми стана черно и червено. Ударите "валяха" един
след друг. Зъбите ми потъваха в меката ѝ плът. Сърната риташе и пищеше.
Тя плачеше като малко дете. Не изпитвах жал.

Солената кръв се стичаше в устата ми. Гризях гърлото на бедното

животно, а то се опитваше да се изплъзне от хвата ми. Аз обаче я стисках
толкова силно, че чувах как костите ѝ пращяха, стисках толкова силно с
пръстите си, че те се бяха впили в козината на сърната. Пръстите ме боляха,
издраскани и наранени от драпането нагоре. Сега обаче от това да
преодолея болката зависеше животът ми. Стисках животното и знаех, че
това е моят живот, моето оцеляване. Солената му кръв се стичаше в гърлото
ми и ме давеше, но аз пиех на огромни глътки и жадно поемах неговия
живот. Отхапах парче горещо месо и го сдъвках с наслада. В този момент
виждах красивите очи на сърната. Тя беше толкова красива, приличаше на
красива българка. Имах чувството, че това е Баяра, но вместо зелени, очите
ѝ бяха меки, топли и кафяви.

505
 – Сестрице, сестрице, дай ми живота си, сестрице – мълвях аз, а от
брадичката ми се стичаха струйки съсирваща се кръв.

Ако можех да се погледна отстрани, сигурно щях да видя, че приличам

повече на звяр, отколкото на човек и българин.

Животното беше още живо и агонизираше в ръцете ми. Продължавах да

стискам, за да не изпусна това, което щеше да ме спаси. Това продължи
дълго. Бавно отхапвах парчета от врата на мъртвата вече сърна и стисках
топлия ѝ още труп. Съжалявах, че нямах нож, за да отрежа по-голямо парче
месо. Нямах и огън. Чак когато се заситих, поисках да запаля огън и да си
изпека месо от сърната. Огън обаче нямах. Скоро отпуснах сърната. След
това бързо се вдигнах, изправих се на крака и се отдалечих. Повърнах.
Това, което повръщах, беше отвратително, кръв и несмлени парчета месо.
Напъните бяха толкова силни, че дълго време останах наведен към земята и
нямах сили да се изправя. От напъването съзнанието ми се проясни. Отново
се изправих. Всичко, което бях изял, бях повърнал. Приближих се до
животното. Потърсих някакъв остър камък. След това завлачих тежкия труп
до един голям камък и като сечах с камъка, разпорих животното, изчистих
вътрешностите му. Всичко това ставаше до един малък каменист поток.
Намерих няколко сухи дръвчета и с камъка се опитах да запаля огън. След
огромни усилия успях. След това вече всичко беше много по-вкусно.
Отделих двата бута на животното. Изчистих месото и отделих кожата на
сърната. Когато огънят се разгоря, метнах едната предна плешка на сърната
в него. През това време продължих да се грижа за месото. Не знаех колко
време щях да остана тук, затова се опитвах да запазя колкото се може
повече месо. Все още помнех глада. Тук горе в планината вече се
чувстваше леденият дъх на зимата. Трябваше да напусна по-бързо това
място. Ако нямах огън, щеше да ми бъде много студено. Седнах. Понеже
помнех повръщането, отхапвах бавно от сочното печено месо. Напичах
изнуреното си тяло на огъня и се чувствах прекрасно. Трудното беше
останало зад гърба ми. Месото ми даде сила. Скоро, изпитах остра жажда.
Отидох и отпих от студената вода. Коремът ме прободе, но като седнах и
отново започнах да ям от месото, всичко ми мина. Тази вечер ядох до
късно. Огънят ми пречеше да видя небето, но ме и пазеше от дивите
животни. Без оръжие бях беззащитен, не знаех какви животни можеше да
има на това място. Цяла вечер чувах шумове от планината. Месото, огънят
506
или вътрешностите на сърната привлякоха дивите зверове. През цялата нощ
поддържах огъня. По някое време усетих шумовете толкова близо, че се
принудих да запаля още един огън, а аз защитен легнах между тях. Бях
виждал така да правят старците от нашия народ. Те казваха, че един огън не
може да те стопли истински в степта. Когато запалиш два огъня, ще се
стоплиш и ще спиш много спокойно. Спеше ми се много, защото топлото
месо не само ме нахрани, но и ме затопли вътрешно.

В съня ми случката със сърната отново се разигра пред очите ми. Чак сега
разбрах, че бях убил сърната с един удар само. Този удар беше шамански.
Бях го тренирал много време. Това беше същият този удар, с който
шаманите, без да проливат кръв, убиваха жертвеното животно. Не беше ли
сърната моето жертвено животно? Не беше ли ми изпратена от Тангра, за да
ме спаси?

На сутринта, макар да не бях спал много, се чувствах истински щастлив.

Отново ядох печено месо. Сега вече имах много повече сили. Отхапвах
големи залъци от месото и кроях планове какво да правя. Дали да остана
тук, или да тръгна да се връщам? След това се изкъпах в ледената вода и се
изсуших на огъня. Времето беше студено. Духаше вятър, който като че ли
ме подсещаше, че съм натрапник в планината. Какво да правя? Когато се
изсуших и отново облякох дрехите си, се замислих накъде да тръгна.
Докъде бях стигнал в своето пътуване? До тук, до планината, но всъщност
до никъде. Не бях получил нито един знак какво да бъде името ми. Докато
си мислех това, силен шум от близкия храст ме изведе от размишлението
ми. Какво беше това? Погледнах натам и видях нещо страшно. Два огромни
звяра като огромни котки вървяха към мен. Отстъпих бавно. Никога досега
не бях виждал такива животни, но веднага ги познах. Бях ги виждал
изрисувани, изобразени върху стотици чаши и медальони. Бях виждал
кожите им проснати в канската шатра и на входа ѝ. Това бяха снежни
леопарди – барсове. Двете животни приближаваха към огъня. Виждах
набръчканите им муцуни и острите, бели като сняг зъби. Знаех, че нямам
оръжие и съм напълно беззащитен. Животните бяха дошли или за живота
ми, или да отнемат месото ми. Докато пълзях назад, грабнах двата задни
бута и кожата. Единият от зверовете изфуча и скочи към мен. Изпищях и
побягнах назад. Животното обаче не ме последва, спря и заедно с другия
звяр се нахвърлиха върху вътрешностите на изкормената от мен сърна.
507
Виждах колко силни и свирепи са. Движенията им бяха хищни, бързи и
грациозни, в същото време знаех, че нямам никакъв шанс да се изправя
срещу тях. В момента, в който изядяха месото, те щяха да се обърнат срещу
мен. Чувствах се като жертва, преследвана от хищник. Виждах планинските
лъвове и знаех, че ако ме погнат, няма да мога да избягам. Какво да
направя? Докато ядяха месото, те ме следяха с очи. Явно бяха сигурни, че
ще ме хванат, когато си поискат. В този момент осъзнах, че гибелта ми е
близка. Дали бутовете, които бях грабнал, щяха да ме спасят, или само
щяха да ме забавят и да привлекат барсовете? Ако не бях толкова уплашен,
сигурно бих се изсмял, но не можех. Исках да се изсмея, защото се сетих,
как преди време, когато дядо ме беше учил да говоря с диви животни, си
бях мечтал да се науча да говоря с барс и да го подчинявам на волята си.
Сега, когато виждаха хищността и яростта на зверовете, си дадох сметка
колко голямо дете съм бил тогава. Сега разбирах колко трудно е да
подчиниш на волята си тези хищници. Знаех, че трябваше да се успокоя, но
не успявах. На мое място Баяр сигурно би застинал. Бях сигурен, че моят
учител нямаше да трепне пред двата барса. Той по скоро щеше да ги
подгони, а не те него. Докато мислех всичко това, аз се обърнах и побягнах.
За миг само осъзнах, че колкото по-бързо бягам, толкова по-дълго ще
живея. Бягах, без да знам накъде, но скоро разбрах, краката ми сами ме
водеха към пътеката. Тялото ми може би знаеше, че там на пътеката имам
шанс за спасение. Там щях да бъда в най-голяма безопасност. Бутовете,
които носех, сигурно оставяха следа, която хищниците щяха да проследят
безпогрешно, но сега аз не мислех за това. Все още помнех глада. Нямаше
да ги оставя, тях и кожата, каквото и да ставаше. Те за мен бяха дар от
Тангра. Без тях много скоро щях да бъда мъртъв. Докато се усетя, вече се
катерех по пътеката. Отначало бързах толкова много, че краката ми се
подхлъзнаха на няколко пъти. Сега ми беше много трудно да се качвам
нагоре. Двете ми ръце бяха заети и беше наистина трудно. Освен това
непрекъснато се оглеждах назад, очаквах всеки момент барсовете да ме
настигнат. Катерех се нагоре. Изкачването ми се струваше безкрайно. По
някое време се успокоих, тук, далеч от земята, вече не вярвах, че барсовете
ще ме проследят. Като че ли се спасих. Катерех се нагоре. Когато стигнах
до пещерата, бях напълно изтощен. Изкачването беше толкова трудно, че
на няколко пъти се изкушавах да се отърва от товара си, като го метна в
пропастта. Радвах се обаче, че устоях. Сега, когато се намирах на върха, в

508
безопасност, се радвах, че не бях хвърлил нито месото, нито кожата. Навън
беше започнало да мръква. До входа на пещерата имаше няколко камъка.
Огледах ги, приготвих няколко от тях и седнах до входа на пещерата. Вече
бях сигурен, че барсовете нямаше да дойдат, но все пак не смеех да се
прибера. Очаквах ги, бях сигурен, че ако се появят, ще ги избия с камъните.
На пътеката те щяха да са безпомощни. Чаках, чаках, но нищо не се случи.
Вече започна да се стъмва. Затова, за да се защитя, взех камъните и ги
натрупах на входа.

Така, като затрупах входа на пещерата, вътре настъпи пълен мрак. Метнах
кожата на сърната върху студения и твърд каменен под и седнах върху нея.
Хапнах малко сурово месо и останах с поглед вперен в мрака. В този
момент пред очите ми затанцуваха някакви светлини. Сега, когато бях
нахранен и защитен, започнах да мисля. Какво бях направил?! Бях убил
сърната! Сега вече бях сигурен, че това не беше обикновена сърна, това
беше сърна шаман. Дори повече. Бях сигурен, че тази сърна е била пратена
при мен от духовете или от самия Тангра. В мен се изгради някаква
вътрешна убеденост, че именно тази сърна е била онази, която ме беше
отгледала в степта. Това беше моята Сърна майка. Не бях ли убил майка си?
Не я ли ядях в момента? След това изтощеното ми съзнание се луташе във
видения, сънища и отделни думи и фрази. Тъмнината в пещерата
способстваше това. Навън отново се разрази буря. През процепите на
натрупаните камъни слушах виещия вятър, който ме караше да потръпвам.
Сега вече бях сигурен, че барсовете няма как да стигнат до пещерата. Ако
бурята ги беше застигнала на пътеката, те вече бяха мъртви. Аз обаче не
мислих много върху това. Виденията се редуваха едно след друго. Виждах
сърна – огромна и сияеща, която ме водеше. Тя говореше с мен. Това беше
същата тази сърна, с чието месо се бях нахранил. Не можех да разбера дали
това беше духът на убитата от мен сърна, или духът на някаква прадревна
Сърна майка. Не знаех това истински видения ли са, или са плод на гузната
ми съвест. Стоях, а през цялото време пред очите ми бяха големите тъжни
очи на сърната. Взирах се в тях, за да видя има ли там ужас. Сърната
опитваше ли се да се отскубне от смъртната ми хватка и острите ми зъби,
или сама се беше предложила като жертва, за да мога аз да живея? Сам не
знаех колко време останах в това състояние. Треперех непрекъснато,

509
чувствах се трескав и слаб. Не знаех болен ли съм, жив ли съм, или вече
съм в Земята на духовете?

Сам не знам колко останах там. По някое време усетих, че навън настъпи
зима. Сняг затрупа камъните на входа на пещерата и така ме запечата вътре.
Бях като зазидан в пещерата. Освен това бях сигурен, че пътеката е
заледена и натрупана със сняг и не е възможно да се спусна по нея. Аз бях
защитен, но в същото време бях затворник, заложник в тази малка пещера.

Бутовете на сърната бяха доста големи. Всеки ден ядях съвсем по малко.
Разделих си ги на дни. Спомних си това, което знаех за яденето, че хората
ядат много повече, отколкото им е необходимо. Разместих един камък и
извадих бутовете навън, където те замръзнаха. Така щях да ги съхраня за
по-дълго време.

Един ден осъзнах, че не само сърната е била пратеник на Тангра,

барсовете също бяха такива. Те ме бяха прогонили от котловината и ме
бяха насочили към пещерата, точно когато се чудех накъде да поема. Явно
сърната е била пратеникът, водачът ми, а барсовете бяха воини, които ме
бяха заплашили. След като Тангра се беше убедил, че имам храна, ме беше
насочил чрез големите котки. Вече бях напълно сигурен, че съм тук сам,
затворен в тази пещера, изолиран от света, по волята на Тангра. Той беше
поискал да остана с толкова месо и да убия сърната.

Тъй като нямаше какво да правя, по цели дни седях и размишлявах.

Опитвах се да осъзная целия си живот, да застина като камък и да общувам
с Тангра. Загубих представа за времето. Сам не знаех от колко време съм
затворен в пещерата. Струваше ми се, че е от цяла вечност. Размишлявах.
Отначало бях внук на шамана и самият аз бях шаман, по-късно бях мечтал
и бях станал български воин, после бях общувал с тумир и си мислех, че
може би трябва да стана такъв, сега пък прекарвах в пещерата като
колобър. Чувствах орендата, която Тангра ми пращаше, и самият аз се бях
превърнал в колобър. Какво означаваше всичко това?

След това изпаднах в мрачни видения. Все сърната беше пред очите ми и
ми говореше. По някое време едно име започна да звучи в главата ми. То се
появи като че от нищото. Зазвуча отначало в главата ми, после го чух с

510
ушите си и чак най-накрая устните ми започнаха да го мълвят. Това име
беше "Авитохол".

– Авитохол. Авитохол. Авитохол... – шепнеха устните ми. Сърцето ми

ликуваше, веднага разбрах какво беше това име, защо го бях чул и кой ми
го изпрати. Това беше моето име. Авитохол означаваше "Синът на
Сърната". Аз наистина бях син на сърна. Духът на сърната ме водеше, в
себе си бях сигурен, че това е моето истинско име.

– Авитохол – казах аз. Произнесох го бавно, за да чуя как звучи

истинското ми бойно име. Досега се бях наричал Тохол, което означаваше
"син", "рожба". Сега пред старото си име трябваше да сложа само "Ави". За
това "Ави" ли беше цялото това пътуване, целият този глад, мизерия и зор?
Изпитах разочарование, но в същото време бях много щастлив. Пътуването
ми достигна до своя край, до своята цел. Аз вече бях завършен български
воин, Тангра ми беше изпратил име. От този момент това име щеше да ме
представя. Каквото и да направех отсега нататък, щеше да бъде зад това
име. Аз бях щастлив. Понякога се усмихвах и казвах на себе си.

– Как си Авитохол? Добре ли спа? Гладен ли си? Ти ли си най-добрият

воин, Авитохол?

След време се сетих, че това име ми беше познато. Преди години, когато
стоях пред юртата на Баяр, той ме беше нарекъл по този начин. Откъде
Баяр е можел да знае, че това ще бъде истинското ми име? Не можех да си
отговоря, но някаква сила ме накара да настръхна и стегна гърлото ми.
Можех да отдам това на някакъв заговор, в който Баяр влизаше в съюз с
духовете, които даваха имена на воините, но аз предпочетох да си го обясня
със съвпадение. Баяр ме беше открил в степта и беше видял сърната, може
би затова тогава ме бе нарекъл така. Това обяснение ми хареса, то не ме
притесняваше и аз скоро го приех. Отначало мислех, като се върна, да
питам Баяр, но после дори от това се отказах. Не исках да притеснявам
багатур-багаина. Самият той сигурно отдавна беше забравил тази случка.

Сетих се и това, че аз самият се бях нарекъл "Синът на сърната", там в

степта, докато препусках като млад шаман; сам, без изпитание, се бях
нарекъл така. Спомних си и това, което ми беше казал дядо ми, след като
му бях разказал за първото си шаманско пътешествие. Тогава той ми беше
511
казал, че сърната е моето тотемно животно. Нима цялото това изпитание е
било предопределено и напразно? Нима орендата е знаела какво ще бъде
името ми предварително и ми го е подсказвала, но аз не съм разбирал
знаците? Или заслепен от желанието си да имам име не съм разбирал, че то
вече ми е било дадено? Иначе как и аз, и Баяр знаехме името Авитохол още
преди духовете да ми го посочат? Може би духовете са ми сочили името
много по-рано, но аз не съм могъл да "прочета" правилно поличбите и
знаците. Напразно ли беше всичко, на което се бях подложил през миналата
зима в кургана и сега тук в планината?

Замислих се. Миналата зима бях прекарал в девташлара с тумир, а ето сега
къде ме беше отвел Тангра. Явно целият ми живот щеше да се състои от
изпитания. Разсъждавах върху това, но скоро реших, че едва ли всичко,
което ми се беше случило, е било напразно. Всичко това бяха крачки от моя
Път и аз се нуждаех от всяко такова изпитание, от което излизах още по-
силен и уверен в силата и мисията си.

В пещерата не стана много студено, защото аз я топлех с дъха и топлината

на собственото си тяло. Кожата на сърната също ми помагаше. Тя ме
топлеше и когато си лягах, се завивах с нея. Така прекарах много дни. Вече
сам не знаех колко, но бях сигурен, че долу зимата вече беше тръгнала да
си ходи. Все по-често ме обземаше нетърпение. Исках да стана, да се
изпъна и да напусна тясната мрачна пещера, чийто заложник бях.

Един ден през камъните видях да пробива слънчев лъч. От известно време
месото беше свършило и аз бях оглозгал костите на двата бута до блясък.
Зарадвах се. Гладувах, страдах и очаквах първата възможност, при която ще
се спусна долу. Сега реших, че е настъпило времето за това. С треперещи
ръце разрових камъните, които затулваха входа на пещерата. Когато
разчистих и последния камък, се отдръпнах назад. Слънцето ме заслепи.
Вдишах чистия топъл въздух с пълни гърди. Чувствах се щастлив и
истински жив.

След това трескаво започнах да се приготвям за тръгване. Бях се качил тук

само за малко, а бях останал цяла зима. Исках да се махна от тук, да видя
хора, да поговоря с някого, да бъда сред българите. Копнеех да се върна по -
бързо сред своите другари и да им кажа новото си име.

512
 Обърнах се към пещерата. Чудех се дали да взема кожата на сърната със
себе си. Отказах се, защото щеше да ми пречи в пътя ми надолу. Освен това
тя вече беше изпълнила своята задача, беше ми помогнала да оцелея през
зимата. Исках да имам нещо за спомен от сърната, но не знаех какво.
Костта не ставаше за нищо. Тогава реших, когато сляза, да потърся рог или
нещо друго от сърната и да си го запазя за спомен. Тръгнах да се спускам
по пътеката. Тя беше мокра и хлъзгава. Движех се много внимателно. Не
исках след всичко, което бях преживял, да се подхлъзна и да умра нелепо,
сега, когато вече имах воинско име. Знаех, че ако се случеше такова нещо
на българин, всички смятаха, че Тангра е оттеглил благодатта и орендата си
от него и затова той е умрял. Българите не почитаха хората, починали
вследствие на нелепи инциденти, подхлъзнали се и паднали от пропаст,
ударени от гръм, измръзнали, умрели от пек или жажда. Нашият народ
почиташе най-много хората, намерили смъртта си в битка. Затова аз бях
изключително внимателен.

Движех се внимателно надолу и изведнъж изтръпнах. Пътеката

свършваше току под краката ми. През зимата, от студа, вятъра или дъжда,
пътеката се беше разрушила и сега пред краката ми зееше пропаст. Всичко
това беше на голяма височина. Какво да правя? Гледах огромното
разстояние и искрено се притесних. Нима наистина се бях оказал заложник
в пещерата? Можеше ли барсовете, като са видели, че не могат да ме
докопат, да са разрушили пътеката? Или може би бяха отлетели с нея
надолу в бездната? Скоро отхвърлих тези мисли, сега това нямаше
значение. Стоях пред пропастта и осъзнавах, че мисля всичко това само за
да забравя за безизходната ситуация, в която бях попаднал. Скоро осъзнах,
че трябва да насоча мислите си към това да измисля нещо. Ако не,
трябваше да се върна и да умра от глад, като се стопя бавно. Ако останех на
пътечката, скоро щях да се обездвижа съвсем. Единственото ми спасение
беше напред. Отново погледнах мястото, където пътеката липсваше. То
беше гладко и нямаше нито цепнатина, в която да се вкопча или да стъпя.
Не знаех какво да правя. Стоях така, а отчаянието ме превземаше. Нима
щях да умра по толкова нелеп начин? За това ли беше всичко? Спомних си
колко щастлив бях през сутринта. Сега бях най-нещастният човек на света.
Бях жив, но вече започвах да прозирам, че съм мъртъв, че от тук няма как
да се измъкна жив. "Можех ли да се спася?" – този въпрос се беше заковал в

513
главата ми като с гвоздей и беше прогонил всички останали мисли, които
сега ми се струваха незначителни. "Как да се спася?" – това беше най-
важното нещо за мен. Стоях, гледах тъжно надолу и не знаех какво да
предприема. На няколко пъти си помислих дали мога да прескоча, но скоро
си признавах, че това е невъзможно. Нямаше човек, който можеше да
прескочи такова разстояние. На вълни ме обземаха отчаяние и надежда. На
няколко пъти отчаянието ми беше толкова голямо, че бях на косъм да
скоча. Скоро обаче разбирах, че това е сигурна гибел. Настроенията ми се
сменяха рязко, ту се хилех истерично, ту ми идеше да заплача.
Положението, в което бях изпаднал, беше най-тежкото нещо, което ми се
беше случвало. Бях прикован тук към тази пътека, връщането ми щеше да
означава гибел, разбирах, че трябва да скоча сега или никога. В същото
време осъзнавах, че това е сигурна гибел. По някое време се замислих. Не
беше ли рухването на пътеката изпитание, изпратено ми от Тангра? Тази
мисъл ме накара да се стегна. Какво да измисля? В този момент си
припомних, че аз бях шаман, воин, а може би и тумир, и колобър в едно. От
одеве бях мислил като воин, като човек, познаващ само видимия, средния,
света на хората. Вече бях разбрал, че ако не се откъсна от това си
разбиране, няма да мога да се справя с тежкото положение, в което бях
изпаднал, с изпитанието, изпратено ми от Тангра.

Затворих очи. Досега си мислех да скоча от отчаяние, сега за пръв път

реших, че трябва да скоча с надежда. Досега шаманското състояние ми
беше помагало много пъти, очаквах след като скоча, да се метна на гърба на
орела. Стоях така дълго време, но нищо не се случваше. Явно нямаше да
мога да преодолея това препятствие, без да скоча, и орелът нямаше да
дойде да ме вземе, докато съм вкопчил нокти в скалата. Застанах на ръба и
се наведох напред. Опитвах се да не мисля за последиците. Трябваше да
рискувам, или щях да успея, или щях да загубя живота си, какво толкова
можех да загубя? Навеждах тялото си все повече напред. Ако Тангра ме
обичаше, ако бях нужен на него и народа ни, щеше да ме спаси. Вече висях
над пропастта и нямаше сила, която да ме върне назад. Затворих очи и
скочих напред. Протегнах ръце. Усещах вятъра, но не отварях очи. Може
би вече летях към пропастта. Не отварях очи не защото ме беше страх, а
защото не исках да развалям съсредоточаването си. Летях. За миг усетих
плясъка от удара на криле. Протегнах ръце и в този момент дойде ударът.

514
Пръстите ми конвулсивно стиснаха някаква твърд. Какво ставаше? Отворих
очи. Краката ми висяха над бездната. Сам не знаех как, но бях прескочил
рухналата пътека и се бях вкопчил в скалите от другата страна. Сега
трябваше да се покатеря на пътеката. Скалите обаче бяха ронливи. Впивах
нокти в тях, забивах пръстите си, докато не стигнаха до твърда скала. Сега
всичко зависеше от собствените ми сили. Бях изтощен, но през цялото
време бях копнял да стигна до тук, оцеляването ми да зависи от
собствените ми сили и воля. Бях щастлив, вътрешно ликувах. След това
внимателно се набрах и се покатерих на пътеката. Когато го направих,
въздъхнах. Погледнах назад. Как бях успял да прескоча, сам не знаех. Това
беше някакво чудо. Разстоянието, което бях "прелетял", беше толкова
голямо, че все още не можех да повярвам, че се бях справил. Нямах
обяснение как бе станало това.

Погледнах назад и разбрах, че след мен вече никой нямаше да може да се

добере до пещерата. Нямаше как някой да прескочи и да стигне до мястото,
където бях прекарал тази зима. Това сега ми се стори странно. Все едно
Тангра беше отредил тази пещера за мен.

Щастлив се обърнах и продължих да слизам надолу. В този момент

осъзнах, че още е много рано да се радвам. След като пътеката се беше
срутила, като нищо това можеше да се случи пак. Какво щях да правя, ако
беше така? Знаех, че вече нямах сили да прескоча.

Бързо заслизах надолу, все едно исках да изпреваря друго свличане. Скоро
обаче стъпих на твърда земя. Дефилето беше коренно променено. Като
разкъсан бял чул то беше наметнато със сняг, който на различни места се
беше разтопил. Това място нямаше нищо общо с онова, което бях оставил
предната есен. Все още обаче се виждаха полегнали стволове на огромни
вековни дървета, изтръгнати от бурята. Направих няколко крачки и с всяка
следваща краката ми добиваха все по-голяма увереност. Цяла зима не бях
ходил, дори не се бях изправял и сега се чувствах все едно прохождам за
пръв път. В този момент се сетих за двата барса. Побързах да се отдалеча от
това място. Не исках да се срещам с двете диви, хищни животни.

Бързах колкото можех. Толкова бързах, че забравих за намерението си да

потърся част от копитце или рог от сърната. Отдалечавах се от това място

515
все едно беше заразено със смъртоносна болест. Движех се по дефилето
надолу. Колкото и да беше странно, спомнях си всяка крачка, която бях
изминал. Връщах се назад. Вървях, без да почивам, не спирах. Вървях цял
ден, когато започна да се стъмва, спрях. Все още беше много студено.
Опитах да си запаля огън, но не успях, затова продължих. Вървях цяла нощ.
Спъвах се, падах и все повече започвах да усещам изтощението. Животни
не виждах. На другия ден успях да уловя няколко катерици. Вечерта
запалих огън и ги изпекох. Изядох ги и се почувствах по-добре. След това
пътешествието ми продължи. Движех се по същия път, по който бях
стигнал до тук. Колкото повече слизах от планината, толкова по-топло
ставаше и аз се успокоявах все повече. Когато стигнах до степта, тя се беше
раззеленила. Вървях и не срещах нито един човек. Навлизах все повече в
степта. От това, че цяла зима почти не бях ял, бях отслабнал. Ребрата ми се
брояха. Отначало ловях само по-дребни лалугери и мишки, след това
започнах да опитвам да хвана и по-големи, които да заситят глада ми. От
ден на ден ставах все по-силен и ми беше по-лесно да си ловя различни
животинки.

Един ден стигнах до къщичката на Баръс. Още като слязох от планината,

бях решил да мина през къщата на човека, който ми бе помогнал. Исках да
се сбогувам и с приятеля си Айяр. Приближавах се към къщата, но не
забелязвах никакво движение. Коне също не виждах. Какво беше станало с
Баръс? Живееше ли все още тук, или я бе напуснал? Приближавах къщата,
но тя изглеждаше обезлюдена. Влязох вътре и мнението ми се потвърди.
Къщата беше изоставена, явно Баръс беше напуснал дома си. Сигурно се
опитваше да избяга от спомените си.

Реших да остана да пренощувам в къщата. Тук не се чувствах добре и

нямаше да ми бъде приятно да остана сам, но все пак щях да имам покрив
над главата си. Вече беше късно и скоро щеше да падне мрак, затова
тръгнах към гробовете на Айяр и майка му. Все още помнех двата по-
пресни гроба, от гробовете на преди починалите му деца. Приближавах
бавно, а краката ми се подгъваха от това, което виждах. Там вместо два
имаше шест гроба. Четирите по-късно изкопани. Колкото повече
приближавах, толкова по-ясно ми ставаше какво се беше случило.
Гробовете не бяха големи, това означаваше, че Баръс беше жив. Това "ми
разказаха" гробовете. Преди да напусне или да умре, той беше видял как и
516
трите му деца и жена му бяха умрели пред очите му. Всичко това много ме
натъжи. Застанах пред гробчетата на децата и произнесох имената им над
степта, без да знам кое точно дете къде беше погребано.

Осъзнах къде се намирам чак когато около мен стана тъмно. След това се
обърнах и се прибрах в къщата. Запалих огън в огнището и за пръв път от
много време спах на одър. Докато бях буден, ми беше много тъжно, а след
това сънувах кошмари.

На другия ден тръгнах рано. Преходът през степта ми се стори безкраен.

Предният път, когато бях изминал това разстояние, не съм бил много на
себе си и сега имах очакването, че ще се върна по-бързо. Не беше така.
Вървях в пустинята ден след ден. По някое време вече бях сигурен, че съм
се заблудил и се скитам безцелно.

Когато зърнах юртата на дядо ми, вече бях толкова изтощен, че не можах
да се зарадвам. Освен това не бях сигурен, че това не е видение. Съкрушен
влязох в двора на дядо ми. Всичко тук изглеждаше постарому. Дядо ми или
го нямаше, или не беше излизал от много време, защото дворът и дървото
изглеждаха изоставени. Бавно пристъпих към кожата пред входа на юртата.
Навън вече беше започнало да се смрачава. Влязох в шатрата. Миризмата
ме накара да вдишам дълбоко с пълни гърди. Първото нещо, което щях да
направя, беше да потърся от сухото месо на дядо ми и да си хапна добре. Не
бях ял истинска човешка храна от много време. В юртата беше много тъмно
и докато свикнат очите ми, опипом потърсих мястото, където знаех, че дядо
ми оставя сушеното месо. В този момент до мен достигна гласът на
шамана:

– Е, Тохол, казвай какво стана!? Къде беше?

В първия момент се стреснах, а после се засрамих, че се бях стреснал.

Опитах се веднага да се успокоя и да наложа контрол над действията си.

– Дядо, ти ли си? – попитах аз.

– Сядай! – каза дядо ми със спокоен, дълбок и силен глас.

517
 Подчиних се. Седнах и в този момент видях, че около огнището в средата
на юртата бяха насядали няколко мъже. Това ме накара да се стъписам,
защото смятах, че в юртата сме само двамата с дядо ми.

– Какво? – казах аз, като се чудех какво да кажа. Питах се кои са тези
мъже и какво правеха тук толкова късно.

– Разказвай! – отново повтори дядо ми. В този момент започнах да

различавам лицата на хората, насядали около огнището, което сега беше
затрупано с пепел.

– Учителю Баяр! – казах аз и се опитах да се изправя, но с един жест само

водачът на нашия клан ми направи знак да остана седнал.

Скоро разпознах и другия, това беше Орию, до него седеше ичургу-боилът

Урвитал. А там почти срещу мен разпознах чертите на милия ми Тарвил.
Тези мъже тук бяха най-близките ми хора. Липсваше само Баяра. С надежда
потърсих силуета на момичето, но скоро се уверих, че сестрата на Тарвил
не се намираше в юртата, а и как можеше да бъде тук?

Опитвах се да разбера какво правеха всички те тук. Заради мен ли се бяха

събрали? Как бяха разбрали, че ще се прибера точно в този момент?
Старият шаман ли ги бе предупредил? Не можех да повярвам, че са се
събрали случайно.

След като се успокоих, заговорих. Не беше вежливо да забавя отговора,

след като по-стари хора са ми задали въпрос.

– Най-важното е, че имам ново име – казах развълнуван аз. Копнеех по-

бързо да споделя с всички тези мъже новото си име. За мое голямо
учудване обаче Баяр каза:

– Целта никога не може да бъде по-важна от пътуването. Всяка крачка от

Пътя е по-важна от Пътя и от това къде води той. Най-важното нещо е, че
си възмъжал! Това си личи и в тъмното! Разкажи за пътуването!

Това желание на Баяр ме завари неподготвен. Вече бях готов да се похваля

с новото си име, но сега се спрях. След това започнах да разказвам за
лутането си из степта. Когато споменах за Баръс, Баяр каза, че го познава и

518
че той е много добър воин. Освен това разбрах, че Баръс не само че е воин,
но е и командир – юк-боил.

– Показа ли ти някои от своите "вълчи техники"? – попита ме той.

Изумих се. Не бях очаквал, че Баръс може да е добър воин.

Там в степта, в средата на нищото не можех да повярвам, че можеше да

има майстор на меча.

– Подценил си го, нали? – попита ме Баяр.

Така беше. Продължих своя разказ. Като научи за гибелта на семейството

на Баръс, Баяр се натъжи.

След това разказах за сърната, за двата барса. Най-накрая се изправих на

крака и казах:

– Тангра ми изпрати истинското ми име и то е Авитохол (Синът на

Сърната)!

– Авитохол – повториха всички в един глас, все едно бяха един човек.
Това означаваше, че от този момент това вече беше моето име. Дядо ми
трябваше да даде угощение и това беше краят на моето пътуване.

– Пожелавам ти да вложиш много смелост, чест и достойнство зад това

име – каза Баяр. – Нека един ден това име стане най-славното българско
име и всички да го знаят, и поколения след теб, когато отдавна вече няма да
те има на тази земя!

При тези думи се засрамих. Името на Баяр наистина щеше да бъде живо
столетия след като моят учител нямаше да го има, но аз едва ли щях да
стана добър воин колкото него.

Още си спомнях страха и вцепенението, които ме бяха обзели, докато

висях над пропастта и се катерех по козята пътека. Аз не бях добър воин.
Тепърва трябваше да се доказвам в Пътя на воина.

519
 Свърших разказа си, спестих си подробностите как точно бях получил
името, спестих си как улових сърната и как бях прескочил рухналата
пътека. Накрая казах:

– Учителю Баяр. Знам, че скоро ще се проведат битките на събора на

народа ни. Искам да се готвя и да участвам в игрите. Искам някой ден да
стана толкова добър, че да ви наследя и да стана като вас. Искам от вас
лично да приема огъня на победите.

Знаех, че искането ми е нахално и нескромно, но аз наистина го мислех.

Вярно, отдавна не се бях упражнявал, но лишенията, спането под открито
небе, мизерията, стоенето зазидан в пещерата, ходенето, катеренето, това,
че се бях сблъскал с толкова болка, мъка и мизерия, бяха направили
същността ми, сърцевината ми желязна. Нямаше да съм добър в битките, но
се чувствах много по-пораснал от есента и бях сигурен, че ще съм много
по-силен от своите връстници.

– За да направиш това, трябва да ме победиш – каза Баяр.

Всъщност наистина беше така, едва сега го осъзнах.

– Ще реша – каза бавно Баяр.

– Искам сега да решите, учителю! Искам да се бия тази година на събора!

Искам да ме подготвите! – като казах това, видях как очите на най-добрия
воин, който познавах, се разшириха от учудване.

– Да те подготвя да ме победиш!? – каза Баяр и се учуди.

– Кажи ми защо трябва да избера теб?! Покажи ми нивото на твоето бойно

умение!

Самонадеян се изправих на крака.

– Ще се бия с всеки, който ми посочите!

В стаята бяха насядали много добри воини. Тук бяха Тарвил, който в
момента може би беше по-добър от мен. Урвитал и Орию също бяха добри
бойци, беше ясно, че Баяр нямаше да посочи дядо ми. Чак когато се

520
изправих на краката си и усетих умората и болката, осъзнах колко глупаво
бях постъпил.

– Ние сме ти дошли на гости – спокойно каза Баяр. – Тези хора са тук да
те поздравят, не да ги предизвикваш! Седни си! – думите на Баяр бяха
благи, но сега те ми подействаха като обида. Аз вече бях голям, нямаше да
го оставя да ми говори като на малко дете. Аз вече не бях оня Тохол, който
той познаваше. Аз бях воин. Аз бях Авитохол.

– Няма да седна! – твърдо казах аз.

– От дългото стоене сам в пещерата си подивял, Авитохол

– Благо продължаваше да говори Баяр. – Седни! Остави ни да ти се

порадваме!

– Не! – казах аз. – Аз искам да ме учите и да ме подготвите да се бия с вас!

– Ти каза, че искаш да ме наследиш. Това може да стане само по един

начин, като се изправиш срещу мен в директна схватка. Няма да ти посоча
никого от тези мъже, макар всеки един от тях да може да те победи. Като те
гледам колко си гневен и неуравновесен, мисля, че може да те победи и
малко дете. Ето! – като каза това, Баяр подскочи и с котешка пъргавина
застана пред мен. Отдавна не бях виждал своя учител и сега, макар и в
тъмното, не можах да сдържа възхищението си от него. Какво щях да
правя? Баяр явно възприе думите ми като предизвикателство. Не знам защо,
но пред очите ми се появи отпуснатото тяло на Грот с прекършен гръбнак.
Спомних си силните ръце на Баяр и тялото му като излято от бронз.
Страхът бавно ме завладя. В корема ми се появи буца, която ме накара да
потреперя. Не външно, но вътрешно се тресях целия. Какво бях направил?
Чак сега си дадох сметка за това. Какво щях да правя? Очаквах във всеки
момент Баяр да се усмихне и да се окаже, че всичко това е било някаква
шега. Следях изпитателно лицето на воина пред мен, но то не трепваше.
Мускулите му изпъкваха, а погледът му беше все така суров. Нямах
съмнение, че Баяр се готвеше за истинска битка. Много пъти го бях виждал
в такова състояние, познавах го добре. По някое време поисках да обясня,
че не ме е разбрал добре, че се е заблудил, но знаех, че това в очите на
мъжете ще изглежда като оправдание. Аз бях български воин, вече имах

521
име, което да опозоря. В този момент разбрах защо всеки воин трябваше да
има име. Това беше както гордост, така и отговорност. Тези хора тук бяха
най-близките ми, тези, на които държах най-много. Никога не бих си
позволил пред тях да се унижа и да загубя честата си. Знаех, че съм
направил грешка, знаех, че ще загубя, но нищо не можех да направя. Молих
се само Баяр да ме убие по-бързо и да не ме оставя да се мъча. В този
момент осъзнах, че съм готов да умра, но не и да отстъпя. Всичко беше
решено. Сега трябваше да се готвя за битка. Опитах се да се раздвижа.
Отдавна не се бях изправял в битка и сега го разбрах.

Баяр се раздвижваше бавно. Много пъти го бях виждал да прави това, но

за пръв път се вълнувах толкова много, защото яростта и уменията на
багатура щяха да бъдат насочени срещу мен.

В този момент ичургу-боилът Урвитал стана и започна да говори в моя

защита.

– Кавкане Баяр, Авитохол не искаше да те предизвиква. Той те уважава

много и иска да бъде като теб. Сега се връща от дълго пътешествие,
изморен е, съзнанието му е замъглено. Прекарал е цялата зима зазидан. Ти
не би искал да го победиш в този вид, кавкане.

– Ичургубоиле Урвитал, ако иска да бъде като мен, трябва да ме победи!

Щом иска да бъде, нека бъде!

Като слушах думите на Урвитал, ликувах вътрешно. Бях му благодарен за

всяка дума, която той произнесе. С очакване погледнах лицето на Баяр.
Очаквах да видя как чертите на лицето му се смекчават. Това обаче не
стана. Той ме гледаше все така и каза:

– Давай, готви се!

В този момент проумях нещо важно. Урвитал беше нарекъл Баяр "кавкан".
Не можех да повярвам, Баяр беше станал кавкан на всички българи. Той
беше станал втори човек след кана. Кой беше кан тогава? Щом Баяр беше
кавкан, това можеше да бъде само един човек – Иратаис. Учителят на Баяр
или беше починал през зимата, или беше станал кан на българите и беше
избран за върховен владетел след като старият кан беше починал.

522
 Като втори човек след кана, Баяр отново беше станал старши на ичургу-
боила Урвитал, затова водачът на тиуните нямаше как да го отклони от
намеренията му.

Баяр беше кавкан! Аз щях да се изправя срещу кавкана на българите!

Опитах се сега да не мисля за това. Опитах да се раздвижа, но не се
получаваше. Чувствах се много зле. Не знам какво ми стана та изговорих
тези глупости на Баяр. Явно бях забравил кой е моят учител и колко суров и
безкомпромисен е. От стоенето в планината бях подивял. Явно новото ми
име ме беше подвело да кажа тези неща. Скоро сигурно сред българите
щеше да се носи разказа за младия глупав ученик, който най-кратко носил
бойното си име.

Докато се опитвах да загрея тялото си, се замислих. Спомних си как стоях

на пътеката преди да скоча. Какво ме беше спасявало толкова много пъти
при пътуването ми. Веднага разбрах. Не трябваше да мисля само като воин.
Осъзнах, че не можех да победя Баяр само като воин. Бях наясно с неговото
и моето ниво. Трябваше да измисля нещо друго и в този момент ми се
стори, че го измислих. Аз трябваше да се бия срещу Баяр с всичките си
същности. Трябваше да обединя себе си, цялостното си същество и да се
изправя срещу Баяр. Трябваше да го победя с това, в което бях по-силен. Аз
със сигурност бях по-добър шаман от него и трябваше да го победя като
шаман. Може би бях колобър, тумир, багатур и шаман в едно. Това беше
моето предимство. Това беше добра идея, но сам не знаех как да го въплътя
в битката.

Баяр се беше изправил, беше се обърнал с гръб към мен и аз като

омагьосан наблюдавах как дрехите му бавно се свличаха от раменете му.
След като се съблече гол до кръста, той смъкна и кожените си гащи. Отдолу
той беше облечен с късите гащи, с които се биеше. Толкова пъти бях
виждал Баяр да се готви за битка, сега това не ми направи особено
впечатление. Най-накрая той се обърна.

– Да запалим огън! – каза Урвитал. – Тук е много тъмно. Двамата трябва

да се бият в светлина.

523
 Мъжете се заеха за разпалят огъня. Аз се опитвах да се съблека, но тялото
ми не ми се подчиняваше. Имах чувството, че се боря със себе си. Беше ме
обзело някакво странно вцепенение и не можех да го "разчупя".

– Трябва да защитиш името, честта и това, че вече си истински воин! –

каза Баяр, а гласът му отекна в малката юрта. Този глас сега ми звучеше
далечен и чужд, все едно го чувах произнесен в гърне.

– Никога не съм си мислел, че ще се изправя срещу вас, учителю – казах

аз, а гласът ми трепереше така, все едно във всеки момент ще се разплача.
Дали останалите мъже долавяха това треперене? Не можех да разбера, но се
засрамих да не би с нещо да издам колко притеснен и уплашен съм.

Дядо ми поднесе към мен ведро с вода. Старият шаман сигурно беше
усетил моето притеснение и се опитваше да ми помогне. Поблагодарих му
и се наведох над ведрото и там отразено от бледата светлина на току-що
разгорелия се огън видях своето отражение. Това лице беше изпито,
изстрадало. Представлявах жалка гледка. Как този, когото гледах, щеше да
победи Баяр? Това самият аз не разбирах. Само някакво чудо можеше да ме
спаси. Все пак очаквах в последния момент Баяр да се усмихне и всичко
това да се окаже една шега. Засега обаче не се случваше нищо токова. Баяр
се беше обърнал. В юртата беше станало топло. То навън времето и без това
си беше топло, а сега огънят беше направил топлината в юртата нетърпима.
Баяр се беше изпотил и сега досущ приличаше на онзи Баяр, когото бях
виждал в битките на съборите. Виждах отблясъците на огъня в потното
тяло на багатур-багаина. Виждах белега на гърдите му.

Нещо трябваше да се случи. Урвитал и Орию се опитаха да ме защитят и

започнаха да умоляват Баяр да размисли и да не се изправя пред мен.
Предлагаха да ме заместят и те да поемат гнева му, но той отказваше и да
чуе.

– Той трябва да защити името си! Какво общо имате вие с това?

Бях благодарен на мъжете. Очаквах дядо ми да ме защити, но старият

шаман не произнесе и думичка.

524
 И тогава стана чудо. Молитвите ми към Тангра бяха чути. Кожата пред
входа на юртата се размести и там застана някакъв мъж. Само двама души
реагираха. Баяр падна на коляно и поздрави, а дядо ми се поклони ниско.
Мъжът, който влезе, се задържа само за миг в юртата и веднага излезе
навън. Не успях да го разгледам, но почувствах нечие могъщо присъствие.
Ако не бях забелязал реакцията на Баяр, щях да си помисля, че не съм
видял мъжа с качулката, че това е била само една сянка, привидение, повей
на вятъра, раздвижил кожата. Баяр последва мъжа и излезе след него. Скоро
след това влезе, Баяр беше сериозен и дори намръщен.

– Ако някой иска, може да ме замести – каза той. – Авитохол обаче не

може да се откаже! Кой иска да ме замести?

Мъжете бяха стъписани от това, което чуваха. Урвитал и Орию, които

доскоро искаха да ми помогнат, сега се стъписаха, неразбирайки какво
точно им предлагаше багатурът. Това беше използвано от Тарвил, който се
изправи и каза:

– Аз искам да ви сменя, учителю! Аз ще се изправя срещу Авитохол!

Разбирах какъв жест направи за мен приятелят ми. От умиление или от

дима очите ми се изпълниха със сълзи. Знаех, че Тарвил е мой истински
приятел. Сега той ме спасяваше.

Бях сигурен, че мъжът, който така изненадващо се беше появил, беше

наложил промяната в Баяр. Кой беше мъжът, който така загадъчно се бе
появил и ме бе спасил?

– За да бъде по-интересно, двамата ще се биете до смърт!

– Каза Баяр. – Знам, че сте много добри приятели, но сега ще трябва да се

изправите един срещу друг в смъртоносен двубой!

Двамата с Тарвил извикахме от изненада.

– Но, учителю! – простенах аз.

– Смъртоносен двубой! – каза бавно Баяр, а погледът му беше такъв, че

показваше, че няма да се отметне от решението си.

525
 Тарвил се беше изправил и се подготвяше за битка. Не можех да повярвам,
че ще се изправя срещу Тарвил по този.

начин. Спомних си думите му, когато бях разбрал, че се упражнява

отделно от мен. Преди малко си мислех, че двамата с Тарвил ще се
изправим един срещу друг и лекичко ще се поборим и ще разменим
няколко приятелски удара. Такава промяна не бях очаквал. Тарвил
приемаше условията на Баяр много по-спокойно от мен. Приятелят ми
винаги е бил много добър боец и си дадох сметка, че срещу него ще ми
бъде много трудно да се изправя. Освен това не исках да го наранявам.

– Учителю, не искам да наранявам Тарвил! – казах аз.

– Стегни се! – почти извика Баяр, който беше започнал да се облича. – Не

срами честта на българските воини! Неведнъж ще ви се налага да избирате
себе си или своите приятели! Трябва да сте готови за това, иначе какви
воини сте?!

Засрамих се от думите на своя учител. Започнах да се приготвям за битка.

Не знаех какво да мисля и какво да правя. Не исках да убивам Тарвил, но и
не исках да загубя живота си.

За моя голяма изненада нищо не се случваше. Скришом поглеждах към

кожата на вратата, но там нямаше никакво движение. Явно чудесата се
случваха само веднъж.

По някое време кожата се размести и за моя голяма изненада от там

надзърна лицето на някакво момченце. Никога не бях виждал това дете, но
искрено се зарадвах. Кое беше то? Откъде се беше появило? Какво правеше
на прага ни точно в тази нощ? Дядо ми и Баяр го видяха и веднага се
втурнаха към входа на юртата. Гледах с недоумение това, което се
случваше. Тази вечер и без това се случваха доста странни неща, но не
знаех как да тълкувам това. Баяр и дядо ми поканиха момчето по най-
вежливия начин. Кое беше това дете? Защо двамата мъже го каниха толкова
настойчиво?

Чак когато през ниския отвор на юртата приведен влезе висок мъж,
облечен с платнено зебло и висока качулка на главата си, разбрах. В нашата

526
юрта беше дошъл тумир. Момчето беше водач на слепия разказвач. Ако
това се беше случило всяка друга вечер и ако не се намирах в това
състояние, сигурно краката ми щяха да се подкосят от изненада. Тази вечер
обаче беше странна, магическа. Не се учудих много. Може би мъжът, моят
спасител, беше пратил тумир, защото бях сигурен, че мъжът, който преди
малко влезе, не беше сляп. Сега не се запитах какво прави тумир тук.

Най-накрая двамата с Тарвил бяхме готови за битка. Всъщност аз не бях

готов. На вълни чувствах прилив на сила и слабост, която се проявяваше
като отчаяние. Баяр обаче реши, че е чакал достатъчно.

Докато се приготвях, разбрах, че тумир неслучайно беше тук. Това беше

една от онези вечери, онези битки, които щяха да останат в разказите на
този разказвач, а и на всички след него. Тази вечер беше важна за нашия
народ. Бях горд, че участвам в нея. Може би тумир беше тук, защото Баяр
вече беше кавкан, не знаех. В началото се бях чудил как да се откопча от
битката. По едно време мислех да падна на колене и със сълзи на очи да
моля Баяр за прошка и за това да не се бия с приятеля си. Сега
присъствието на тумир ме принуди да разбера, че битка ще има. Тумир,
като някой лешояд, беше надушил миризмата на това, което щеше да се
случи. Баяр и никой от присъстващите нямаше да се съгласи битката да се
размине. Тази история беше по-важна от нашия живот. Много от мъжете
може би щяха да останат в паметта на българите точно с тази вечер и тази
история. Осъзнавах колко важно е присъствието на тумир и колко много
променя нещата то. През слепите очи на тумир ни гледаха безброй очи на
българите. Тумир и момчето седнаха в единия тъмен ъгъл на шатрата и
опряха гръб в кожата.

– Двамата са един срещу друг. Тарвил срещу Авитохол – каза момчето.

В първия момент се учудих откъде то знаеше името ми. Аз току-що го бях

споделил на мъжете в юртата и само Баяр беше излязъл за миг. Кога
новината за връщането ми се бе разнесла над поселението? Дали мъжете
вече не чакаха пред нашата юрта? Не знаех, сега нямах време да мисля за
това.

Баяр направи знак да се изправим един срещу друг. Момчето говореше и

разказваше на тумир всичко, което виждаше. Слушах неговите думи и се
527
чувствах странно, защото едновременно участвах в разказа и в същото
време чувах и разбирах как изглеждах отстрани, през погледа на
наблюдател. Всичко това беше много странно.

Баяр даде знак за начало на битката. Отначало двамата с Тарвил бяхме

много предпазливи, ако мога да използвам думите на момчето "така
започнаха битката, без никакъв плам". Това разгневи Баяр и той ни спря.

– Това е срам! – каза той. – Така ли искате да останете в историята, като

малодушни страхливци! Вие сте мои ученици, бийте се мъжки! Авитохол,
ти искаше да ме заместиш! Тарвил, Арбат и ти сте най-добрите от младите
воини! Докажи, че ти си воинът, който е достоен да представя народа ни!
Тарвил, ти си много добър, но само като преминеш през истински
противници, можеш да докажеш силата си!

Битка!

Тези думи накараха Тарвил да ме удари силно. Аз бях слаб и изтощен от

скитането из степта. Сега усетих това. Тарвил ме удряше и не на шега се
опитваше да ме събори. В един момент осъзнах, че трябва да се боря за
живота си. Реших да не наранявам своя приятел, но да се опитам да го
победя, докато имам сили. "Шаман, колобър, багатур в едно!" – прошепнах
си аз. След това се опитах да се "изключа" от битката и да вляза в земята на
Тангра или на духовете. Не знаех какво ще стане. Така бях решил да се бия
срещу Баяр, така реших да продължа и срещу Тарвил. Опитвах се да се
пренеса в друга земя, но не успявах. Тарвил ме нападаше смело. Той беше
много различен от Баяр като боец. Осъзнавах, че Баяр отдавана вече щеше
да ме е проснал на земята. Спомних си потръпващото тяло на Грот в
мощните ръце на моя учител и настръхнах от ужас. Тарвил беше много по-
слаб като боец, но и него не можех да победя. Опитите ми да премина в
друг свят или да изпадна в особено състояние завършиха трагично. Тарвил
ме биеше, а аз страдах и ми ставаше все по-трудно да се задържа на крака.
Думите на момчето също ме дразнеха. Струваше ми се, че то не наблюдава
нашата битка, а нарочно говори лоши неща за мен. Разбирах, че в този
разказ ще остана като по-слабият, плах, нерешителен, като жертва, като
победения, като човек, който участва в разказа за Пътя на Тарвил към това
да стане велик багатур. Една част от мен искаше да скочи и да пренареди

528
разказа, но слабостта ми беше много голяма. Може би все пак към всичките
си същности трябваше да прибавя и тумир. Сетих се за това, че без да искам
аз бях един от тумирите. Спомних си как бях убил стареца и гузната ми
съвест ме смачка още повече.

В този момент силният ритник на Тарвил ме разклати и ме накара да се

превия. Той ме ритна в корема. Болката беше много силна. Пред очите ми
стана черно. Опитвах се да вдишам, но не можех. След миг щях да се
просна на пода. В този момент цветът пред очите ми от черен стана червен.
"Кръв!" аз бях български воин, нямаше да се оставя така. Побеснях.
Превърнах се в хищен звяр. Опитвах се да не срещам погледа на своя
приятел. Трябваше да се опитам да го убия, пък после щях да влача срама и
гузната си съвест цял живот. Тогава щях да измисля какво да правя. Сега
трябваше да победя, да оцелея. Скочих срещу Тарвил и се вкопчихме в
смъртна хватка. Това завари моя приятел неподготвен. Повалих го на
земята. След това скочих върху гърдите му. От носа ми рукна кръв върху
него. В кръвта ми имаше толкова много оренда, че смятах, че ако някой
поднесе огън към нея, тя ще лумне. Започнах да го удрям и след малко го
превърнах в кървава пихтия. Удрях Тарвил с всичката сила, на която бях
способен, яростта и сълзите бяха премрежили очите ми и вече не виждах
нищо. Тези мъже искаха смърт, моята или неговата. Ето им смърт! Тарвил,
Тарвил не беше виновен за нищо. Аз обаче трябваше да оцелея.

Някъде отдалеч отстрани чувах гласа на Баяр. Баяр, когото доскоро бях
обичал, но сега мразех. Какво искаше от мен? Нали искаше смърт? Ето му
смърт! Ето на всички тях! Не разбирах думите на кавкана, а и сега те не ме
интересуваха. В този момент усетих как нечии силни ръце ме сграбчиха,
вдигнаха ме във въздуха и ме понесоха. Аз се борех и удрях, продължавах
да нанасям удари. В този момент дойде мракът. Бях сигурен, че някой ме е
ударил. Жив ли бях, или умирах? Кой ме беше ударил? Дали Баяр ме беше
вдигнал във въздуха, или това беше Тарвил? Дали в момента Тарвил не ме
убиваше с удари? В земята на Тангра ли бях, или това бяха усещания и
мисли от юртата? Дали вече не бях мъртъв и това не беше душата ми, която
пътуваше към саракта? Тази мисъл ме зарадва. Какво ли щеше да разказва
тумир за последните ми мигове в света на хората? Дали щях да бъда
запомнен като герой, или като глупак? Щеше ли дядо ми да се втурне да
върне душата ми?
529
 Щях да умра тук, в юртата на дядо ми. Бях живял тук и тук щях да умра.
Защо беше всичко останало, всичките терзания, всички тези пътувания,
битките, лишенията, тренировките, копнежът по това да бъда боил,
болката? Защо беше всичко? Това ли беше животът? Мъката между
раждането и смъртта?

Когато отворих очи, видях светлината. Аз лежах пред юртата на дядо ми.
Бях жив или поне така ми се стори, защото слънцето напичаше бузата ми и
чувствах топлина. Лежах под сухото уродливо дърво с клони като възлести
старчески пръсти. Жив ли бях, или мъртъв? Това светът на хората ли беше,
или шаманският свят на духовете?

Бавно се изправях, цялото тяло ме болеше. Спомените бавно се връщаха в

паметта ми. Започнах да се сещам за разни неща, които ми се бяха случили
през изминалата нощ. Сетих се, че в юртата на дядо ми изненадващо ме
бяха чакали най-важните за мен хора. Казах името си, после Баяр ме
предизвика или по-скоро аз го предизвиках, някакъв мъж влезе, после
дойде тумир, после се бих с Тарвил. Истина ли беше всичко това, или
кошмар? Къде беше Тарвил? Добре ли беше? Ако аз бях жив, това
означаваше, че той е мъртъв. Трябваше да вляза в юртата, а може би той
беше жив, а аз се намирах в нечие чуждо тяло или бях останал в света на
духовете под шаманското дърво. Бавно тръгнах към входа на юртата, а
краката ми се огъваха при всяка крачка. Скоро стигнах до кожата, поспрях
за миг, исках да се подготвя за това, което можеше да видя вътре. Не ми
беше лесно да приема, че скоро можех да открия, че съм мъртъв и се
нуждаех от време, за да свикна с това. В този момент почувствах нечие
докосване по рамото. Рязко се обърнах, беше Урвитал.

– Трябва да тръгваме! – благо каза той.

– Как? Какво? – смънках аз. – Как е Тарвил? – попитах.

– Добре е! Дядо ти се грижи за него. Кавканът Баяр даде заповеди

свързани с теб. Трябва да тръгнем веднага. Добре ли си?

Исках да си призная, че никак не съм добре, но не можех. Все пак бях

български воин.

530
 – Какво стана снощи? – попитах аз.

– Не е моя работа. Скоро ще чуеш от разказите на тумир – отвърна

Урвитал и аз се изчервих от срам.

Помолих Урвитал да ми позволи да видя дядо ми. Той повика стареца от

юртата и скоро старият шаман дойде при мен. Без да каже нищо, той ме
натисна да седна. Помислих, че иска да си говорим нещо. Знаех, че дядо ми
кара всички хора да седят така. Мен също много пъти ме беше карал да го
правя. Подвих крака и седнах с крака кръстосани под мен. За моя голяма
изненада той не седна срещу мен, нито взе дайрето и започна да танцува.
Внимателно, но настойчиво той задържа главата ми в посоката, в която
искаше да гледам. "Нима щеше в този последен момент да ми покаже нещо
от света на духовете?" Бях готов. За моя голяма изненада скоро усетих как
главата ми се облива от топла вода. Не след дълго дойде и миризмата на
сапун. Почувствах острието на бръснач по главата си.

– Много си кослясъл – каза шаманът. – Ще те подстрижа. Скоро може да

се изправиш пред кана, няма да се разбере кой е кана и кой тиуна.

Не разбрах защо старецът намеси тиуните, но той беше прав, цяла зима не
бях бръснал главата си, защото нямах възможност и косата ми смешно и
грозно растеше във всички посоки. Ако ме срещнеше човек от друг народ,
нямаше да може да разбере, че съм българин, чамбасът ми беше сраснал с
останалата коса.

Седях и изпитвах удоволствие от сръчните движения на шамана. Той ме

бръснеше бавно и аз изпитвах облекчение. В същото време шаманът ми
говореше:

– Трябва да продължиш да посещаваш земята на духовете! Помни, щом

духовете те желаят и допускат, ти си длъжен да им благодариш и да им
отговориш! Ти си надарен шаман! – каза дядо. – Това, което на теб ти е
дадено, други шамани постигат след много години труд. Не бъди
неблагодарен, оцени нещата, които са ти дадени! Продължи да се развиваш
и никога не спирай духовното си развитие! Помни, войнството е външната,
видимата част на Пътя, но всеки Път има нужда от сърцевина!
Шаманството и колобърството са същността на всеки българин!

531
 Знаех много добре нещата, за които старецът говореше, от разговорите ми
с тумира, но нямаше как да му кажа, а и не беше вежливо да го прекъсвам.
Шаманът ме посъветва заедно с воинските си качества да развивам и
духовността си.

– Ако колобрите пожелават да се включиш в редиците им, не им отказвай!

– каза накрая старецът.

Нямах никакво намерение да общувам с колобри, така че въобще не

разбрах за какво говореше той.

Най-накрая той ме плесна по току-що обръсната глава, което беше знак, че

съм готов и може да ставам и да тръгвам. Станах, това явно беше
сбогуването с шамана. Урвитал ми помогна да се покача върху гърба на
един кон и скоро двамата навлязохме в степта. Обърнах се, в този момент
се сбогувах с родния аул, сбогувах се с детството си, беше ми тъжно, но в
същото време кръвта ми кипеше и тръпнех от вълнение пред предстоящите
приключения. Обърнах се и повече не погледнах назад. Урвитал ме водеше
към поселението на кана и аз скоро разбрах това.

На следващия ден започнах да разбирам какво се беше случило през

зимата, докато бях извършвал духовното си пътешествие. За кан на
българите беше избран Иратаис. Негов пръв заместник и съветник беше
станал моят учител Баяр.

Въпреки интереса си, досега бях виждал тиуните само отдалеч. Те през
цялото време охраняваха кана, не се включваха в заниманията, които
водеше техният командир ичургу-боилът Урвитал. Сега, докато яздехме с
Урвитал, около нас имаше няколко тиуни, които можех да огледам на
спокойствие. Движехме се много бързо, но не препускахме, за да не уморим
конете. По някое време Урвитал каза:

– Авитохол, знаеш ли как се нарича този ход на коня?

Зарадвах се, че командирът на тиуните ме беше нарекъл с воинското ми

име. Знаех няколко хода на коня: бавен ход, тръс, алюр, галоп, но за този
ход не можех да се сетя.

– Не! – признах си аз.

532
 – С този ход конят може да измине най-дълго разстояние през деня. Ако
не сменяш конете, това е ходът, който ти трябва. Този ход татарите-тюрки
наричат аян или "вълчи ход". Вълците са много издръжливи на дълги
преходи. Те ловуват в огромни територии и трябва да се придвижват из тях,
без да се изтощават. Затова вълците са измислили начин как да издържат на
много дълго ходене и в същото време да бъде бързо. За разлика от кучетата,
те не движат гърба си и не го огъват. Те ходят и подтичват само с краката
си, като държат гърба и големите си мускули неподвижни. Вълкът е много
по-издръжлив от кучето и е довел икономичността на движенията си до
съвършенство. Ритъмът и начинът им е подчинен на икономичността.
Вълкът трябва да измине огромно разстояние, без да изразходва много
сила. Този начин българите видели от вълците. Ние учим нашите коне да
галопират като кучета, когато атакуваме, но когато се придвижваме, ги
учим да се движат в аян като вълци. Монголите довели нашето умение до
съвършенство. Те имат дребни кончета, които се движат в аян най-добре от
всички коне, които съм виждал, по-добре дори от нашите.

Докато вървяхме, Урвитал все намираше да ми разкаже нещо интересно за

тиуните и въобще за българите. Беше ми интересно и приятно и по този
начин времето минаваше по-бързо. Още през първия ден настигнахме
основната група. Чак сега разбрах, че през цялото време се бяхме стремили
да ги настигнем. Затова Урвитал ни беше карал да поддържаме аян.

Най-отпред в нашия строй яздеше кавканът Баяр. Той беше облечен в

персийската ризница и броня. Движехме се стегнато и с бързо темпо и след
няколко дни навлязохме в най-голямото българско поселение. С нас
носехме шатрата на кавкана. Докато помагах за разпъването на кавканската
шатра, Баяр и Урвитал отидоха да се представят пред върховния владетел
на българите. Шатрата беше много голяма и отне много време, докато я
разпънем. Тиуните мълчаливо ми помагаха. Въпреки че се забави доста,
когато Баяр се върна, още не бяхме готови.

Баяр се прибра, след което веднага отново излезе. Кавканът беше поканен
на вечерно пиршество при кана ювиги. Ядох сам и понеже бях уморен,
легнах да спя. Бьор беше с нас и верния ни приятел пазеше входа на
шатрата. Явно съм бил много уморен от целия ден яздене и от това, че

533
предните нощи не бях спал, защото не съм усетил кога кавканът се е
прибрал.

На другия ден пред вратата на шатрата ни бяха наредени в колони най-

висшите ни командири. Всички те бяха дошли да поздравят Баяр с
избирането му за кавкан на българите. Сега разбрах, че това беше станало
преди няколко дни само. Традицията се запазваше – главата на рода Вокил
наследяваше своя учител и водач на рода Вокил. Така се съхраняваше
приемствеността и равновесието в родовете.

Чувствах се много горд от Баяр. Седях в единия ъгъл на шатрата и се

опитвах да запомня имената, лицата и длъжностите на всичките знатни
мъже, които ни посетиха в този ден. Баяр вече щеше да бъде много по-зает
с държавни дела. Той вече беше лявата ръка на кана и щеше да заеме
втората длъжност след него. Кавканът отговаряше за посрещането на
чуждите посланици. Ако канът желаеше, той проверяваше войската,
подписваше договори, дори можеше да води войската, ако се наложеше.
Кавканът отговаряше за обучението на канските деца, особено на
канартикина и за децата на останалата знат. В същото време
представляваше народа си пред кана. Предстоеше Баяр да стане най-
довереният човек на кана, то и досега си беше така, но сега това щеше да
бъде официално.

Освен всички задължения, Баяр наследи и цялото останало имущество на

стария кавкан и част от това на Иратаис по времето, когато той беше
кавкан. То включваше шатрата, големи стада от коне и целия ни род.

534
 Всъщност сега разбрах, че Баяр беше отишъл в поселението на Вокил
само за да вземе нещата от юртата си.

Привечер на посещение при нас дойде Урвитал. Той поговори малко с

кавкана, а след това дойде и разменихме няколко думи. Той ми разказа, че
българите, за разлика от другите народи, имат няколко нива на посвещение
и специализация на своята войска. Всички български воини се наричаха
боили и вземаха участие в битките на народа ни. Всеки българин беше
боил. Но имаше едни воини, които се подлагаха на по-сериозна подготовка.
Те били избирани от целия народ и се събирали в специални лагери.
Тяхната подготовка била безкомпромисна. Тези мъже се отличавали с
огромна сила и притежавали всички воински качества. Наричали се
багатури. Бях чувал за тях; когато ми беше разкрил Пътя на воина, Баяр ми
беше разказвал и за багатурите. Урвитал обаче ми разказа с какво всъщност
се занимават воините от този корпус. Те били специализирани във войната.
Прониквали дълбоко във вражеска територия и разузнавали врага.
Извършвали засадни операции и нощни нападения и ако се наложело,
убивали някой вражески стратег или таркан. Това бил елитът на
българската армия. Точно от него била избирана гвардията на кана и
личните телохранители – тиуните. Във войните багатурите отваряли път на
основната армия. Те били невероятно смели и ловки воини.

Не разбрах защо Урвитал ми говореше всичко това. Дали това не беше

знак, че скоро можех да се окажа в корпуса на багатурите? Тази мисъл ме
накара да мечтая, но не си го позволих пред командира на тиуните.

– По-късно – продължаваше да говори Урвитал – от уважение българите

започнали да се наричат помежду си "багатур", макар повечето от тях да са
обикновени боили. То обикновен боил всъщност няма. Всеки боил може да
стане багатур.

Тази нощ спах спокойно, бях щастлив, сънувах битки, потоци, водопади
да се спускат и капчици роса да напояват тучни ливади и поляни и коне,
коне, които спокойно пасяха по тях...

На другия ден научих вест, която много ме зарадва. Вече бях зачислен в
корпуса на най-елитните български воини

535
 – Багатурите. Така на следващия ден вече бях подчинен на ичургу-боила
Урвитал. Той лично обръсна чамбаса ми и остави на тила ми коса. Знаех, че
вече съм един от избраните. От този момент вече бях посветен в по-високо
ниво от боилите и имах право да оставя косата си да расте отзад на тила ми.
След време, когато косата ми пораснеше, трябваше да я оформя в три
багатурски плитки. Ако някой ден имах късмет да бъда избран за тиун, щях
да събера трите си багатурски плитки в една голяма тиунска. Радвах се,
защото съвсем скоро бях подстриган от колобър за боил. Чамбасът ми така
и не успя да порасне и вече беше отсечен от ичургу-боила.

В следващите дни разбрах какво означава дисциплина и сурова, свирепа

подготовка. Натоварването беше неистово. Непрекъснато се упражнявахме
с оръжия. Урвитал смяташе, че ние трябва да сме най-добрите бойци в
битка очи в очи. Освен това разработвахме различни тактики, които много
се различаваха от обикновената войскова Подготовка. Учехме се как да
предпазим даден командир, как да го спасим и да го изведем от центъра на
битката, как да придружаваме табари (дипломати). Освен тези неща се
упражнявахме и във водене на битка, но с тази разлика, че в битката ние
винаги стояхме в средата и багатурите, и тиуните трябваше да
представляваме най-силната част на нашата войска. Ако българската армия
беше меч, ние трябваше да бъдем острието на този меч. Ако тя можеше да
се представи като орел, лявото крило се водеше от кавкана, дясното – от
ичургу-боила, а багатурите и тиуните винаги се намираха в средата. Ние
бяхме центърът, ние бяхме най-елитната част, ние бяхме клюнът и
трябваше да кълвем и да късаме жива плът от врага. Както разбрах, много
често битките зависеха от бързината, смелостта и нивото на подготовката
именно на багатурите. Целият изход на битките много често се
разрешаваше като двамата владетели се изправеха в открит двубой, всеки
опитваше да надвие другия. Нашата цел беше да сме като щит пред гърдите
на кана, кавкана или ичургу-боила и да запазим живота им. Освен това
трябваше в разгара на битката да открием вражеския военачалник, като
клин да се вклиним във вражеската армия, да разкъсаме обкръжението му и
да го убием. От решителността и бързината, с която щяхме да действаме,
зависеше животът на стотици български воини. Нас ни учеха, че
саможертвата ни ще спаси живота на много воини и ще предпази
семействата и децата ни от гибел.

536
 Със свито сърце разбрах още едно от задълженията на корпуса на
багатурите. Макар от разстояние, ние трябваше да следим движението на
тумирите и във всеки един момент да знаем къде се намират. Не биваше да
им пречим и да се натрапваме, но трябваше да следим за живота им. Това
ме накара да изтръпна. Аз самият бях единственият човек в историята на
българите, убил тумир. Никой воин от друг народ не беше дръзвал да
направи това, аз бях единственият воин в целия свят дръзнал да убие сляп,
свят човек, а сега служех в корпуса на тези, които отговаряха за техния
живот. Чудех се дали багатурите бяха разбрали, че единият от тумирите не
е сред живите? Какво ли щяха да направят, ако разберат, че аз съм го убил?
Всички тези мисли много ме притесняваха.

Освен за тумирите, багатурите отговаряха и за живота и здравето и на

колобрите.

В корпуса ни учеха да използваме всякакви оръжия. Урвитал смяташе, че

трябва да сме запознати с всички оръжия, които използват останалите
народи. Някои от оръжията бяха много специализирани и се отнасяха само
за конкретна бойна задача.

Камата (Камите, с които били въоръжени българските елитни воини в корпуса на

багатурите, са най-близки до камите тип кавказки. Нашата българска кама била
приета сред номадските народи и станала известна като "кавказка". Именно с
такива ками били въоръжени в много по-късни времена нашите хайдути. Българите
от най-древни времена са се заклевали върху меч. Тази традиция била характерна за
скитите. По-късно по турско време това ставало върху Библия, револвер и кама,
същата гази кавказка кама.) беше любимото оръжие на багатурите. Нашите
ками бяха дълги, тънки и остри като жила. Те произлизаха от скитския
акинак. Камите бяха оръжия, с които много бързо можеше да се порази
врага, особено ако се намираш в юрта и си ограничен в движенията си. В
близка дистанция камата беше много по-добро оръжие от меча. Тиуните
знаеха това и ние отделяхме много време за отработване на удари и защити
с кама.

Урвитал обръщаше голямо внимание и на бойната ни подготовка без

оръжие. Всеки ден ритахме, удряхме и се борехме. Аз винаги се стремях да
бъда партньор на Орию, защото знаех, че е много силен, но и много
спокоен и ще ми обясни много добре нещата.

537
 Понякога се опитвах да направя сравнение между Баяр и Урвитал, но те
бяха толкова различни, както като бойци, така и като учители. Баяр беше
много по-универсален майстор във всяка насока. Той знаеше всяка тайна и
нямаше скрити неща за него в бойните изкуства. Като инструктор беше
много разнообразен. Баяр притежаваше колосална сила, той беше развил
всичките си качества докрай, а това, което Урвитал ценеше най-много,
беше бързината. Ичургу-боилът Урвитал смяташе, че бързината е най-
важното и решаващо качество за това дали ще живееш, или ще умреш.

– Бързината – казваше Урвитал – е всичко. Трябва да тренираш толкова,

че да постигнеш бързина, недостижима за обикновените хора – божествена
бързина. Бързината на Тангра.

Веднъж присъствах на впечатляваща демонстрация. Докато ние се

упражнявахме, Урвитал седеше със затворени очи, изпаднал във
вцепенение и транс. Той често седеше и се уединяваше, като успокояваше
дишането. Този път вместо да е отпуснат, Урвитал явно се беше
мобилизирал, защото стана и направи няколко удара, в които мога да се
закълна, че наистина имаше нещо божествено. Бях впечатлен, защото едно
е да слушаш, съвсем друго да видиш божествената бързина. Сега разбрах
как точно ме беше проснал на земята. Срещу такива ритници, изпълнени с
такава бързина, не бих успял да направя нищо.

Урвитал продължаваше нашето обучение. Той казваше:

– Бързина! Единственият начин да развиете бързина е като удряте бързо!

Трябва да достигнете границата на бързината си и да я преодолеете! Трябва
да бъдете по-бързи от собствената си мисъл! Не се привързвайте към себе
си, не разчитайте на себе си и мисълта си! Повярвайте, оставете Тангра и
орендата да ви водят в битката!

Така говореше Урвитал с гръмотевичния си глас, докато минаваше сред

редиците ни, а ние, без да спираме, продължавахме заниманията, стремейки
се да изпълним думите му и да бъдем все по-бързи и по-бързи.

После Урвитал казваше:

538
 – Чувал съм, че в далечната източна империя Чан имало бойци, които
твърдят, че правейки бавни движения, постигат бързина. Не съм се срещал
с такъв човек, но знам, че срещна ли го, веднага ще го предизвикам на
битка, защото според мен това са пълни глупости. Не вярвам, че това е
възможно. Сигурен съм, че в света, който познавам, бързината се постига
по моя начин. Досега никой не е успял да отрази атаката ми. Освен един
човек, който вие много добре познавате.

Никой не каза нищо, но всички знаехме, че говореше за Баяр. Аз вече

знаех, че преди много години Урвитал също като мен беше живял и е бил
обучаван от Баяр. Погледнах ичургу-боила, той беше много добър боец. В
момента той беше втори човек в битките сред българите, а може би и в
света. Тази година сигурно отново щеше да се изправи срещу Баяр. Сетих
се какви глупости бях говорил през онази нощ в юртата на дядо ми и се
засрамих. Тогава аз бях обидил Урвитал, като бях казал, че искам да се
изправя срещу Баяр и че от неговите ръце искам да взема огъня на
победите. С тези думи бях пренебрегнал напълно Урвитал и го бях унижил.
Може би и заради него тогава кавканът беше реагирал толкова остро. Сега
виждах нещата по нов начин. Урвитал беше завършен воин, той беше
ученик на Баяр, но вече научен, изграден, а аз бях на петнадесет години,
бях млад, кръвта ми кипеше. Все още нищо не бях постигнал, не бях
участвал в нито една битка на събора или с армията. Баяр може би виждаше
Урвитал като своя наследник, а не мен. Дори да беше така, Баяр имаше
право, кой бях аз, че да казвам кой кого ще наследи!? Ичургу-боилът
Урвитал с нищо не показваше, че е обиден. Той се отнасяше с мен много
добре и си личеше, че иска да ме научи. Аз бях най-младият и неопитен
сред багатурите и всички те, особено той и Орию, искаха да ми помогнат.

– Не напразно народът на Чан от толкова години е под хунска и тюркска

власт. Не може да има добър боец, който да смята, че чрез плавни движения
може да изгради бързина, а без бързина и сила всяко бойно движение е
безсмислено.

Разбира се, разбираемо е, когато южните народи проповядват някакви

такива идеи. Чувал съм, че в Индия е толкова топло и задушно, че не е
възможно да се воюва. Дори най-малкото движение те кара да се изпотиш и
бойците там трябва да се борят с пясъка, сухия въздух и слънцето. Някои

539
наши воини, които са воювали с араби, казват, че те воюват само вечер и
затова се обличат в бели дрехи, за да се разпознават в тъмното.

– А през деня какво правят, учителю? – попитах аз.

– През деня спят и не воюват. Освен това се знае, че в най-далечната. Земя

на юг, където хората са черни и прегорели от слънцето, е толкова горещо,
че воините, вместо да се бият, танцуват и така определят победителя.

Всички тези народи обаче са слаби бойци, тях биха ги победили всички
народи – хуни, тюрки, жужани, алани или римляни, дори ромеите биха ги
победили.

Бях сигурен, че багатур-багаинът е прав. Това го потвърждаваше и моето

ниво. От ден на ден ставах все по-бърз. Вече изпреварвах повечето от
багатурите, с които се упражнявах. Наистина наблюдавах как хората, които
се упражняват с по-голямо желание и концентрация, изпреварваха другите
и ставаха много по-бързи. Според мен аз имах най-голям възход, не исках
да се възгордявам, но това означаваше, че може би изпълнявам всичко с
най-голямо напрежение и концентрация.

Така веднъж, когато останахме насаме с ичургу-боила, аз се възползвах от

възможността и го попитах:

– Учителю, разкажете ми още малко за така наречената "божествена

бързина"!

По реакцията на учителя разбрах, че моят въпрос и интересът ми достави

удоволствие на Урвитал.

– Времето, в което съществуваме, не е едно цяло. Всичко около нас се

разполага във времето миг след миг. Така всеки миг е като отделно
застинало пространство. Ако изпълниш удар, той преминава в тези
застинали мигове. Колкото по-бавен е ударът, през толкова повече
пространства или застинали мигове той преминава.

Това време, в което ние живеем и познаваме, се нарича човешко време.

Нашият живот протича като обикновено движение в това време.

540
 Бог не съществува само в нашето време. Разбира се, той съществува и в
нашето време и пространство, но по същия начин той съществува във
всички времена и пространства.

Урвитал осъзна, че обяснението става доста дълго, затова замълча и

изпитателно ме погледна, за да се убеди, че успявам да проследя мислите
му.

Аз следях думите му с голямо внимание и дотук разбирах всичко. За да му

покажа, че всичко е наред и за да не загубя концентрацията си, аз само
кимнах. Този знак беше достатъчен на ичургу-боила и той продължи:

– Представи си, че нашето време е коридор – каза внимателно Урвитал и

ме гледаше изпитателно, за да разбере дали знам какво е коридор. Като
видя, че не реагирам, той продължи: – Нашият коридор отстрани има
прегради и с всяка преграда отделя един от нашите мигове. И когато ние се
движим само по нашия коридор, всички останали ни се струват като
прегради, но всъщност това са врати и ако можеш да ги отвориш, ще
видиш, че зад всяка врата се намира коридор настрани. Това е напречното
(перпендикулярно) време. Нашият живот се състои от безкрайно много
напречни времена, които ние пресичаме. Един наш миг за съществата,
живеещи в напречните коридори, е цял живот. Ние обаче също не живеем в
централния коридор, както ни се струва. Нашият живот, нашето време също
се намира в един напречен коридор и целият наш живот, всичките ни
съществувания са само миг от живота на Бог.

За да бъдеш бърз, трябва да направиш така, че да навлезеш в коридора на

Бог. да прекъснеш живота си и посоката, в която цял живот си се движил и
да свиеш настрани. Така ти ще влезеш в напречния коридор и ще разбереш
"божественото време". Когато се биеш с някого, трябва да влезеш в
напречен коридор, после в следващ, в следващ и така ще го изпревариш.
Твоят свят трябва да стане перпендикулярен свят за човека, срещу когото
се изправиш. За него твоето време трябва да стане "божествено".

Обяснението на Урвитал ме накара да потръпна. Бях искрено впечатлен от

дълбочината на мисълта и философията, която стоеше зад неговата
бързина. Бях очаквал, че той ще започне да ми говори за това, че трябва да
работя върху ударите, как да се движа по-бързо, как да загрявам, но в
541
никакъв случай не очаквах да чуя за перпендикулярните светове и за
напречното време. Дадох си сметка как зад привидно простите постижения
винаги стоят много сложни методи, дълъг път и много философия. Реших,
че Урвитал е свършил обяснението си, затова попитах:

– Учителю, има ли някакво специално движение или магия, с която да

мога да премина в напречното време?

Урвитал се усмихна:

– Знам за какво говориш. Не очаквай някаква магия! И аз като бях млад

очаквах да има пряк, директен начин за постигане на божествената бързина.
Много пъти, когато се просвах на земята от изтощение или когато губех
вяра, започвах да мечтая, но всъщност методът е много прост и аз сега ще
го разкрия пред теб!

Целият настръхнах.

– Всъщност не трябва да правиш нищо по-различно от това, което правиш

на всяка подготовка, но трябва да правиш нещата колкото се може по-
бързо. Когато оръжието ти или ръката ти навлизат в божественото време,
изведнъж ще почувстваш тласък и движението ти ще стане по-бързо, като
че ли някой ти помага, някой те бута или подпира. Все едно Тангра тегли
ръката ти напред. Това е така наречената божествена помощ. Моят учител
Баяр твърди, че това е помощ от Тангра и той лично повежда и направлява
ръката ти. Аз смятам, че това е налучкване на коридора и понеже не
пресичаш времевите прегради, движението ти става по-бързо и без
съпротива.

Има и още нещо, но за него ще ти разказвам по-късно – каза Урвитал, –

когато постигнеш божественото време и божествения удар.

Тази вечер бях щастлив. Този разговор коренно промени нагласата ми към
бойното изкуство. Имах чувството, че вече знам защо върша нещата, които
преди бях правил по задължение и просто ей така. Сега вече знаех как да се
упражнявам.

542
 Урвитал, освен че ръководеше занятията, много често въртеше меча,
риташе или блъскаше като един от нас. Аз обикновено имах честта да се
упражнявам с втория в групата ни

– Орию, но когато Урвитал вземаше участие в упражненията, той си

партнираше с някого от нас двамата. Това първо ме издигна в очите на
останалите и второ, като ми партнираха най-добрите, постепенно станах по-
добър от останалите.

Да се упражнявам с Орию беше голямо изпитание. Той притежаваше

колосална сила и понякога я прилагаше върху мен. Често се случваше да се
измъкна само със счупено ребро, ключица или ръка, но понякога нямах
този късмет и бях прикован към одъра за по-дълго време.

Урвитал преливаше от сила и ентусиазъм и като че ли не умееше да ги

контролира. За разлика от него Орию беше въздържан и много добре
владееше това, което правеше. Той всеки път много точно преценяваше
кога и колко усилие да вложи. Орию също често ставаше потърпевш от
буйния нрав на Урвитал. Аз отначало бях силно впечатлен от сраста и
силата на кавкана Баяр и го смятах за безспорно най-добрия действащ воин.
Постепенно споменът ми за него избледня и бях подвластен на магията и
очарованието на новия си кумир. С времето обаче започнах да си давам
сметка, че Орию, без да е толкова атрактивен и впечатляващ, е не по-лош
воин от Урвитал. Започнах да виждам с какво търпение, упорство и
постоянство той преследва целите си в бойните изкуства и как повишава
уменията си, ставайки все по-добър и по-добър. Трябваше ми време, докато
започна да оценявам юк-боила. След време започнах да проумявам, че
неговият Път, без да блести, е много по-сигурен и надежден и може да
изведе вървящия по него по-високо и по-далеч дори от пътя на Урвитал.
Сега, когато започнах да оценявам Орию, ми ставаше интересно, когато
видех как всички от групата се прехласваха по ичургу-боила Урвитал и го
следваха като омагьосани. Аз, разбира се, продължих да се уча от него, но
основно партнирах на юк-боила. По-късно разбрах, че именно това ми
решение ме е изхвърлило толкова напред в бойния път.

Така Урвитал ме учеше как да яздя коня с разни тласъци в атаката, за да не

ме ударят вражески стрели, показваше ми как да спирам рязко,

543
принуждавайки коня едва ли не да падне на задни крака, учеше ме как да
накарам коня да се движи наляво и надясно, за да избягам от вражеските
стрели и за да мога в същото време да се бия едновременно с двама-трима
врагове. Урвитал управляваше коня си само със стискане с бедрата си. Той
беше толкова силен и стискаше така животното под себе си, че имах
чувството, че ще чуя прашенето на ребрата на нещастното животно и то
няма да издържи. Не беше рядкост понякога конят да рухне под силата и
импулсите, които багатурът му прилагаше. Урвитал яздеше точно по този
начин, по който и се биеше.

За разлика от него Орию имаше фина и деликатна езда, той се

придвижваше напред като змия, а конят му следваше извивките на земята
като сянка. Юк-боилът се движеше прецизно и като че ли без усилие.
Трябваше ми време, за да разбера, че неговата езда е не по-малко гениална
от атрактивното яздене на Урвитал. Разбира се, тя не беше така
впечатляваща. Докато яздеше, Урвитал обикновено се вдигаше голям облак
прах, под копитата на коня навсякъде летяха малки камъчета. Вятърът
развяваше дългата тиунска плитка на ичургу-боила, а той гледаше
величествено със строг поглед.

Орию обратно като че ли се сливаше с коня. Ездач и кон ставаха едно

цяло. За него конят беше заместник на краката му и той се отнасяше с него
както със собственото си тяло. Познаваше всичките си коне, грижеше се за
тях и знаеше, че всеки от тях има различен нрав. Когато яздеше, се
опитваше да се съобразява с нрава на животното и така още по-пълно
използваше неговите възможности. Едва след време си дадох сметка, че
Орию е много по-близо до идеала на българите за пълна хармония и
единство между кон и ездач от Урвитал. Тогава обаче Урвитал ме
привличаше повече.

В бойните изкуства двамата бяха също толкова различни, колкото и в

ездата. Като се учех от двамата, аз се изграждах много по-пълноценно. Така
всеки от тях попълваше пропуските на другия. Двамата бяха толкова
различни, а бяха толкова добри другари. Отначало това ме изненадваше, но
по-късно започнах да ги разбирам. Те се допълваха във всяко нещо. Едва
сега осъзнавах срещу каква съвършена бойна машина сме били изправени
двамата с Арбат. Проумях, че не сме имали никакъв шанс. Отначало

544
мислех, че е имало начин да ги преодолеем, но сега трябваше да призная
превъзходството на двамата тиуни над нас. Дори бях сигурен, че ако аз се
бях изправил срещу Орию, а той срещу Урвитал, нещата щяха да протекат
по друг начин и вече щях да бъда командир. Но колкото повече време
минаваше, толкова по-ясно си давах сметка за силата на юк-боила и
постепенно престанах да мисля така.

Различието между двамата си личеше и в преподаването им. Веднъж

отработвах удар с меч отгоре и все не успявах и не успявах да направя
правилно движението. Горното сечене с меч изглежда много просто, но
всъщност на мен ми беше много трудно да го изпълня така, че мечът ми да
се движи отвесно надолу. Двамата учители много пъти ни правеха
забележки, че мечът ни се движи надолу с леко треперене. Те обясняваха,
че това е от въртенето на тялото, от ръката или от неправилен ъгъл, под
който спускаме меча. Аз удрях и имах усещането, че изпълнявам удара
добре, но всеки път един от учителите заставаше срещу мен и кимаше с
глава, което значеше: "Не! Още не го правиш добре"! Така продължавах да
опитвам, но не можех да разбера къде е проблемът. Един ден Орию донесе
голямо обло медно огледало и ни накара да видим как удряме отгоре. Сега
вече видях как острието на меча при спускането си не се движеше отвесно
отгоре-надолу, а някак змиевидно. Едва сега се убедих, че наистина беше
така. Погледнах останалите си другари и видях, че и те се наблюдават с
широко отворени очи. Помолих Урвитал и Орию да ми покажат как те
правят този удар и тогава видях, че при тях мечът наистина се движеше в
съвършена права, без острието да мръдне и на косъм наляво или надясно.

Упражнявах се дълго и упорито, но всеки път ръката ми трепваше при

спускането. Говорех и с другите багатури, но и при тях нещата ставаха по
този начин. Изпаднах в безизходица, отидох при Урвитал и го попитах
защо ръката ми трепва при спускането и движението на острието на меча
ми става змиевидно, при условие, че не искам да става така. Урвитал ме
изгледа дълго, като че ли се чудеше как да ми го обясни. Той може би се
чудеше по какъв начин най-добре бих го разбрал. Накрая каза:

– Спомняш ли си, когато ти обяснявах за перпендикулярното време и за

божествената бързина? Накрая ти казах, че ще ти кажа още нещо, когато му
дойде времето. Сега това време дойде.

545
 Докато Урвитал ми обясняваше, аз се опитвах да си припомня всичко за
божествената бързина.

– Когато почувстваш перпендикулярните светове – говореше Урвитал, –

трябва да почувстваш как те са разположени в нашия свят. Така в нашия
свят на определени места се намират пролуки за много останали светове,
които са напречни на нашия. За мен майстор на меча е този, който успява с
всеки удар да отваря по един коридор в перпендикулярните светове. И не
бива да разсичаш напряко тези светове, а да откриваш техните коридори.
Както при дървото не бива да го удряш напряко на дървесните кръгове, а да
вкараш острието по дължината им.

Стоях и слушах това обяснение на Урвитал и разбирах колко малка част

от света, в който живея, ми е позната. Слушах, но не успявах да свържа
думите на учителя с това, което трябваше да направя.

– Когато се научиш да усещаш тези коридори в нашия свят, ще можеш да

се биеш не само с хора, а и с духове. Така аз мога да предизвикам и
същества от други измерения и когато се изправят срещу мен, мога да ги
ударя в техния коридор. Това са портите към други светове.

Съществуват легенди как старите багатури – прославените български

воини великани, са пътували в различни светове и са се биели и
побеждавали всякакви същества. Именно за това, което ти разкривам, става
въпрос в легендите.

Наистина бях слушал много легенди за великите наши предци воини –

багатурите. В тях се разказваше за това, че те са побеждавали всякакви
животни, демони, духове, дори алпове и само багатур можел да победи друг
багатур, толкова силни и вещи били те в битките. Дори в някои легенди се
казваше, че някои багатури били толкова силни, че се изправяли срещу
самия Тангра и го предизвиквали.

Слушах всички тези думи, но от това техниката ми не се променяше и не

ставаше по-добра. Един ден реших да помоля Орию да каже своето мнение.
Той помълча за известно време, а след това рече:

546
 – Мисля, че силата, която влагаш в удара, ти пречи, за да постигнеш
прецизна техника. Силата е необходима за всеки удар, но когато още не
владееш техниката в достатъчна степен, тя ти пречи. Като разчиташ на
силата, по този начин подценяваш правилното нанасяне на удара. Силата
трябва да се приложи едва след като вече си изградил много добра и чиста
техника.

Повечето хора бъркат силата на удара със силата, която влагат, за да

изпълнят удара. Така грубата физическата сила унищожава по-фините
същности на Силата. Физическата сила, която се влага в удара, е най-
грубата и слаба от същностите на Силата. За съжаление повечето воини
познават само нея. И вместо да се вслушат в Тангра, в Принципа, те
натискат с мишниците си.

Това обяснение ме обезпокои. То ме хвърли в съвсем друга посока. Освен

това досега винаги бях разчитал на предимствата, които имах в ръст и сила.
Не можех да си представя, че има начин да побеждавам и да стана добър
воин, лишавайки се от силата си.

– За да почувстваш правилната техника, отначало трябва да премахнеш

силата си. Не бива да разчиташ на физическата си сила.

– Но как ще стане това? – нетърпеливо го прекъснах аз.

Съжалявах, че съм го прекъснал, защото Орию ме изгледа втренчено.

След това той ми обясни, че има два начина да направя това. Или сам да
усетя как да спра да влагам прекалено голяма сила, или да направя така, че
да се изморя До степен, докато я загубя.

Той ме накара да взема меча в дясната си ръка и след това започнах да

махам с него във въздуха като изпълнявах все този удар. Отначало махах и
не виждах особен смисъл от всичко това, а техниката ми беше все така
лоша. Постепенно започнах да чувствам умора, казах на Орию, че съм се
уморил. Той ми заповяда да продължа да работя и да разсичам въздуха.
Времето минаваше, аз продължавах да нанасям удари по един и същ начин,
но нещата ставаха все по-зле. Острието на меча ми се отклоняваше все по-
отчетливо. Въпреки това продължавах да изпълнявам ударите. Ръката ми се
схвана съвсем, с всеки удар имаше опасност да изпусна меча. Спешно се

547
нуждаех да спра. Ръката ми беше страшно уморена и се усещах като
безчувствено дърво. На няколко пъти заплашвах наблюдаващия ме
втренчено учител, че не издържам повече и ще спра. Въпреки това той ме
заставяше да продължавам. И така аз махах и мислех. Никога досега ръката
ми не е била толкова изтощена. Не виждах никакъв смисъл в това, което
правех. Всичко ми беше толкова изтръпнало, че въобще не знаех как
нанасям ударите, правилно или не. По-скоро като някакъв страничен
наблюдател гледах как за пореден път вдигам меча и нанасям удар. Като че
ли човекът, който удряше, не бях аз и ударите не ги изпълняваше моето
тяло. Не проумявах как можех да постигна правилна техника на удара,
когато не бях на себе си и въобще не контролирах ръката си. Какъв беше
смисълът да правя всичко това? Махах с оръжието си и мислех за това, че в
метода на Урвитал имаше поне някаква логика, за разлика от този на Орию,
и че трябва да продължа да мисля и да се упражнявам и явно ще трябва да
забравя, че Орию може да ми помогне. Докато си мислех това и
продължавах да махам, без да забележа Орию се беше отдалечил нанякъде.
Изведнъж той се появи пред мен, като държеше голямото медно огледало и
ми каза да погледна. Погледнах в огледалото, виждах себе си, но това,
което ми направи най-силно впечатление, беше, че ударът, който виждах да
изпълнявам, беше перфектен. Той се спускаше, без острието и за миг да се
отклони от отвесната траектория. Развълнувах се. Нима толкова лесно бях
преодолял тази преграда? Как бях постигнал това с вдървената си, издута
като коренище, изтръпнала и безчувствена ръка? Вътрешно ликувах.
Идваше ми да скоча и да падна на колене пред юк-боила. Неговият леден
глас обаче ме застави да продължа да удрям. През това време той говореше
високо, за да мога спокойно, без да се напрягам, да го слушам:

– Тялото на всеки един български воин е мъдро. То "знае" всяка техника

от бойното ни изкуство "Да". Нашите мъдри предци и велики багатури така
са извели "Да", като са изучавали естествените движения. Това, което пречи
на тялото да изпълни техниката, са нашата сила и нашите идеи. Един от
методите, за да се научи правилно техниката и да станеш велик воин, е да
се довериш на мъдростта на тялото си. Отначало ти удряше много само за
да се измориш до такава степен, че да загубиш силата и да изчезнат разните
ти там идеи за удара. Така достигна до степента, когато тялото ти беше
толкова уморено, че то започна да те води по най-икономичните

548
траектории, а именно това е най-доброто изпълнение на техниката. Когато
си много изморен, започваш да вършиш нещата така, че да пестиш сила и
да бъдеш прецизен и икономичен. Ако следваш същите траектории, когато
си отпочинал, и дори вложиш сила в тях, тогава ударите ти ще добият
страшна сила и никой не ще може да те победи.

Помни, всеки удар трябва да се постигне, като работиш осъзнато и в

същото време се връщаш към заложените в теб инстинкти на воин. Това е
най-важното: осъзнаване и инстинкт.

Продължавах да удрям, но тъй като вече бях в еуфория, острието ми

отново "затанцува".

– Не се радвай! Емоцията е враг на техниката!

Успокоих се, сега вече всеки път ударът ми се получаваше перфектен.

Почти не можех да видя разлика между моя удар и тези на Урвитал и
Орию. Юк-боилът продължаваше да държи огледалото пред мен и
говореше:

– Сега те карам да удряш само за да запомниш чувството при правилното

движение. Веднъж запомниш ли го, винаги по най-бързия начин ще можеш
да го извикаш при себе си.

Така аз постигнах този удар. После използвах този метод за много други
техники и разбрах, че той е универсален и може да се приложи за всяка
техника. Бях щастлив и благодарен на юк-боила за това, на което ме научи.
Разбира се, дадох си сметка, че имам късмета едновременно да се обучавам
от двама много добри учители и реших да се възползвам от това. Урвитал
ме учеше на бързина и сила, а Орию – на издръжливост. Именно
издръжливостта, устойчивостта на болка и търпението бяха най-важните
качества според Орию, които осигуряват победата.

– Преодоляването на себе си е първата крачка към победата – каза веднъж

той. Едва преодолял себе си и собствените си недостатъци, можеш да
преодолееш и врага.

Преодолееш ли себе си, задължително ще преодолееш врага, защото той

ще се бори срещу себе си и срещу теб. Знаеш ли кои са недостатъците ти?
549
 Не отговорих, а само повдигнах рамене, но достатъчно ясно показах, че не
знам.

– Недостатъците на всеки един от нас в същото време са противници на

воина по неговия Път. Първият противник това е мързелът. Той е най-
опасният противник. Много хора никога не тръгват по Пътя, заради него.
Този враг е положил най-много мъртви воини по Пътя. И ако усетиш, че
нещо не ти се прави, ако започнеш да си задаваш въпроси, ако се чудиш да
направиш ли това, или да не го направиш, ако се питаш заслужава ли си,
какво ще спечеля, това значи, че вече си победен от мързела.

Мързелът, когато човекът е в Пътя, поражда колебание и нерешителност.

Ако още не е тръгнал, той не му позволява въобще да отвори очите си. И
светът е пълен с милиони хора, който дори не осъзнават, че са живи, които
са като попови лъжички в блато. Чувстват се щастливи в топлото си мръсно
блато и дори не искат да разберат, че могат да станат жаби, а какво остава
за хора.

Мързелът е опасен и велик противник. Мнозина от тези, които са го

преодолели, започват да не го оценяват и не успяват да обяснят колко
важен противник е той. А в началото той е най-страшният враг по Пътя на
воина.

Страхът за мнозина е най-големият им враг. Повечето хора не разбират, че

всеки противник, срещу когото се изправят, е опасен и голям. Страхът
впечатлява толкова много хората, защото ги "удря" директно в егото.
Страхът е този, който кара човека, тръгнал по Пътя, да се принизи.
Мнозина са измислили начини да го заобиколят. Те са измислили понятия
като "полезен страх". Такова нещо обаче няма. Страхът кара човека да спре
или въобще да не тръгне. Той не е само привидният страх, когато човекът
се изплаши от нещо. Този страх, за който говоря, е древен и първичен. Той
е заложен във всеки човек от времето на неговото съществуване, а може би
и преди още да го има като човек. Имаш ли страх, ти си обречен. Говориш
ли за страх, независимо как го наричаш, ти си уплашен. За човека,
преодолял страха, страх няма.

В този момент се сетих за това, което Баяр ми беше разказал за щастието,

и разбрах, че двете много си приличат. Тогава Баяр ми беше обяснил, че
550
човек, ако не притежава състояние на щастие, не може да постигне
преживяване на щастие, колкото и да се стреми към него, и че единственият
начин да имаш щастие е като го поддържаш като състояние, а не като се
стремиш да го преживееш. Със страха беше същото. Този, който се бори
със страховете си, няма страхове. Всички останали смятат, че "всички се
страхуваме", страховете са присъщи на човека", "всички имаме страхове".
Това не е вярно. Всички, които правят такива обобщения, ги правят само и
единствено върху собствения си опит и понеже те се страхуват, смятат, че
"всички се страхуваме".

Разбирах думите на Орию много добре и в дълбочина, защото бях водил

много разговори с Баяр, дядо ми и с тумира. Благодарих мислено и на
тримата. Орию продължаваше да говори:

– Повечето хора въобще не тръгват по Пътя, защото ги е страх от всичко,

което може да им се случи (от неизвестното), тях ги е страх от величието на
Пътя, от собствената им незначителност, от това, в което могат да се
превърнат или могат да разберат за себе си по време на движението си по
Пътя.

Страхът е нещо велико. Той както е велик противник, така е и велик

учител. Единственият начин да се борим с него (не и да го победим) е като
го предизвикваме. Човек не бива да бърка страха и това, към което той се е
прилепил. Мнозина хора изпитват панически страх от смъртта или болката.
Ясно е, че болката и смъртта не могат да бъдат победени, поне не по
начина, по който страхуващите се смятат. Тези наистина не могат да се
победят, но страхът от тях може.

Човек живее в собствения си свят, който е изградил в главата си, и често

голяма част от него е зает от страха. Страхът е в основата на
нерешителността, страданието, на голяма част от болестите, страхът ни
кара да грешим, да отстъпваме, да се връщаме, да спираме. Страхът може
да се пребори, като го изучаваме и понеже той ни изгражда, това става като
изучаваме себе си, като се себеопознаваме. Когато се себеопознаваш, ти
няма смисъл да говориш за страха, защото той става част от Пътя ти. Ето
защо хората на Пътя не говорят за страха и страховете си.

551
 Високомерие. Това е един от противниците, с които воинът непрекъснато
трябва да се бори. Той се появява, когато човекът воин вече се движи по
Пътя. Тогава пред неговите очи се появява яснотата, той придобива Сила и
започва да вижда света по начин, недостъпен за останалите хора. Добива
Сила, която му позволява да – пронизва материята. Тогава той наистина
усеща, че е над хората и е повече от тях. В този момент трябва да внимава,
защото е обзет от чувството за превъзходство и високомерие. Воинът не
бива да се сравнява с обикновените хора и да гледа назад. Той трябва да се
движи по Пътя и да възприема това като мисия и дар, а не като привилегия.
Пътят не понася високомерие и всеки, който е такъв, не е в Пътя. Воинът е
скромен и колкото повече навлиза в себе си, толкова повече се покланя
пред Бог. Защото той само отвън е егов и арогантен и смята, че знае всичко
за света. Колкото повече навлиза в себе си, толкова по-ясно му става, че
вътре в себе си той не е изпълнен с его, а с Бог. И това поражда смирение в
него. Не някакво престорено смирение, с което да предизвика вниманието
на околните и да покаже колко страда, а истинското смирение на силен и
могъщ човек. По това смирението на воина се различава от смирението на
монасите.

Гняв. Гневът е опасен за хората. Той се поражда, когато човекът не е

уравновесен. Гневът е характерен за "малките хора", за страхливите и
незавършените. Воинът е в хармония и това унищожава гнева и такива
бурни реакции. Истинският воин, дори когато убива, не се гневи, той
винаги успява да запази своето равновесие. Воинът е равновесие,
спокойствие, баланс, хармония. Неговият свят излъчва симетрия, красота и
изкуство. Светът на воина е изкуство, животът на воина е изкуство.
Красотата е силата, която движи воина в неговия Път.

Знам, че смяташ тези думи за отвлечени. Това е така, защото още не си

постигнал това разбиране. Слушай и мисли!

Истинският воин е в хармония със света, природата и хората около него.

Без дори да знаят това, те се доверяват на тази хармония и тя ги привлича.
Това се излъчва от същността на воина, предава се във всяко негово
движение, което е завършено, цялостно и хармонично. Не бива да се бърка
спокойствието и хармонията с нерешителността. Спокойствието на
движенията и живота започват със спокойствие на мислите. Всеки воин се

552
стреми към самовглъбяване. Той постига всичко това не с механични
упражнения или методи, които на Изток наричат медитация, а с осъзнаване
на своя живот. Без осъзнаване медитацията е невъзможна. Или поне това,
което повечето хора наричат с тази дума. Твърде често зад нея те влагат
една напълно механична, неосъзната практика. Колкото и да имитира една
практика духовност, когато тя е неосъзната, не може да доведе до
пробуждане и осъзнаване.

Най-важната практика в живота на всеки един воин е осъзнаването и

неговият стремеж към самонаблюдение, самоанализ и самоконтрол.
Стремежът да изминава Път в себе си и все по-навътре и да се
самоусъвършенства.

Битката с противниците по Пътя се води непрекъснато и неотстъпно.

Повечето от тях не могат да бъдат победени и постоянно се завръщат, други
са пред воина непрекъснато и той трябва ежедневно да ги атакува. Това, че
противниците не могат да бъдат победени, не означава, че воинът трябва да
се отчайва. Битката със страха, мързела, гнева и високомерието не могат да
бъдат спечелени. Ако някой ви каже, че е победил някой от тези
противници, това означава, че той току-що е паднал под тяхна власт. С тях
всъщност не бива да се воюва. Единственото, което може да ни умиротвори
с тях, е хармонията и балансът.

Има битки с противниците, за които се знае, че ще бъдат загубени от

воина. Тези противници са по-слаби в началото на Пътя на воина, но с
всяка крачка стават все по-силни и значими. Едни от тези противници е
умората. Колкото повече вървите в Пътя, толкова по-силна става тя. И е
ясно, че накрая тя ще ни превземе. Колкото по-силно се борите и вървите,
толкова по-далеч е тя от вас. Умората е като лешояд, който търпеливо чака
да преодолеете и този, и онзи противник, да проведете тази или онази своя
борба. Тя чака малодушно зад гърба на някой друг противник, но не е сама.
Там до умората дебне още един противник-лешояд – смъртта. И когато сте
удържали още една битка, вие се доближавате до тези двама противници.
След това вие преодолявате още един свой противник и още повече се
доближавате до тези двама ваши противници. С всяка изминала победа все
повече и повече изпадате под властта на тези двамата. Много от воините
дори не ги разграничават. Аз смятам, че те са малко различни, но това не е

553
толкова важно. Ясно е, че с умората и смъртта никой няма да може да се
пребори, защото борбата е тяхното оръжие и колкото повече се бориш с
тях, толкова повече губиш.

Това са някои от противниците по Пътя на воина.

През цялото време, докато се готвех за багатур, се ослушвах. Знаех, че

времето за събора на народа ни наближава. Виждах Урвитал и Орию, които
все по-често се уединяваха и започнаха да се подготвят за битките. Те
правеха това поотделно. Чудех се дали Баяр се готви за битките на събора.
Дали на кавкана му оставаше време за бойна подготовка? Можеше ли тази
година той да не е много добре подготвен и Урвитал да успее да го победи?
Тръснах глава и отблъснах тази мисъл. Баяр беше легендарен воин, знаех,
че той е безупречен и никога няма да допусне такова нещо. Бях сигурен, че
щом ще участва, ще е много добре подготвен.

Така аз се отказах да си мечтая, че кавканът няма да е добре подготвен и

си забраних да фантазирам как го побеждавам поради това. Освен това дори
това да се случеше, което знаех, че няма как да стане, по пътя си щях да се
изправя срещу достатъчно достойни противници, които можеха да ме
победят. Такива бяха и Урвитал, и Орию.

За себе си аз бях сигурен, че ще участвам в битките и вечер, когато

оставах сам в юртата на кавкана, се упражнявах.

Един път, както всички по-младши багатури стояхме, Орию започна да

говори:

– В своя Път воинът се изправя срещу много противници, но не забравя,

че непрекъснато трябва да се изправя срещу най-големия си противник –
себе си. И всеки воин трябва да се изправи срещу инстинктите си, а те са
нещо, което той смята за свои оръжия. Двата най-важни инстинкта са:
инстинктът за самосъхранение и инстинктът за продължение на рода.
Воинът трябва да бъде толкова силен, че в основата на неговото вървене по
Пътя да не бъде инстинктът да оцелява. Той трябва да е готов сам да отнеме
живота си, да не превръща Пътя си в бойно поле от трупове.

554
 Воинът не бива да мисли, че в основата на неговия Път е стремежът да
оцелява и да остави наследство от деца. Той не трябва да се пъчи като паун,
а да разбере, че един от противниците е това да няма деца и да може във
всеки един момент да се раздели с живота си.

Всеки воин е безсмъртен и се подкрепя от една Сила. Тази Сила прави

воина специален.

Ние, всички багатури, слушахме като омагьосани. В този момент нечий

друг глас заговори. Веднага го познах. Погледнах встрани и там видях
кавкана Баяр. Стана ми много мило, защото от много време не бях чувал и
думичка от новия кавкан на българите. Сега само за миг спомените ме
затрупаха като лавина. Баяр говореше високо и ясно и всички багатури с
въздишка на възхищение се обърнаха към него.

– Правилно говори юк-боилът Орию, воинът не може без Път. Пътят е

животът на воина. Обикновените хора живеят, надяват се, страдат, вярват,
борят се, а воинът прави всичко това едновременно и това се нарича Път.
Пътят не е абстракция. Да имаш Път означава да си в хармония със себе си,
да си събрал всичките си същности. Човек, който успее да живее чрез
философията си, който се стреми към хармония и разбирателство със себе
си, който се опитва да се слее с Вселенските принципи (Бог) – това е Път.

Пътят може само да се живее, но не и да се следва. Пътят не съществува

сам за себе си. Той не идва отникъде и не води наникъде. Пътят не е за
вървене и преместване. Той не може да бъде изминат.

Път сам за себе си няма. Път без Пътуващ няма. Много хора спорят кой е
по-важен – Пътят или Пътуващият. Те двете са едно. Хората, които се питат
тези неща, не познават Пътя и питат, защото искат да научат нещо, но без
да са там.

Има ли Пътуващ, веднага се появява Път. Пътят винаги е личен и никой

не може да измине или да върви по чужд Път. Дори някой да върви напред,
той е по собствен Път и никой не може да го следва. Пътят не търпи
вярващи и последователи. Вярата убива Пътя. Страхът и стремежът да
следваш някого също убиват Пътя.

555
 Пътят може да се измине, но не и да се изживее като преживяване. В Пътя
трябва да присъстваш, не можеш да изминеш Пътя с разкази и
въображение. Пътят не може да се сънува, не може да се прескача и
заобикаля. Той не търпи никаква неискреност, притворство и щадене.

Пътят не понася спиране. Може би затова го наричам Път и тази алюзия е

толкова близка до това нещо. Защото Пътят е нещо, което не търпи спиране
и сигурност. Пътят отрича всички принципи, закони и всичко доказано и
проверено. Той иска постоянно движение, енергия и промяна. Пътят иска
всяко нещо отново и отново да се доказва, да се подлага на съмнение и
преценка, да се проверява. Пътят е враг на спирането и застоя. И спреш ли,
веднага губиш Пътя. В Пътя спиране няма, всяко спиране е вървене назад и
те извежда извън Пътя. Не можеш да излезеш от Пътя и да си починеш.
Загубиш ли Пътя, губиш го завинаги.

Някои казват: "Нали после пак можеш да го откриеш и да се върнеш?"

В Пътя няма после. Загубиш ли Пътя, е завинаги. Щом си в Пътя, значи си

изцяло в него – искрено, докрай, без резерви и уговорки – с цялата си
същност. Дори да можеше да се върнеш, това ще е друг Път.

Пътят не е нещо сигурно и на никой не е гарантирано, че ще го постигне.

Да се задържиш на Пътя, изисква непрекъснато усилие. Пътят изисква
пълно отдаване и не понася отлагане и очакване.

Мнозина воини смятат, че трябва да се борят, за да задържат Пътя в себе

си. Те са прави, но това е само част от нещата.

Пътят е това, което обикновените хора наричат религия. Воинът не се

моли и не вярва, затова неговата религия и Бог се наричат Път. Пътят е
душата на воина.

Всеки воин има различен Път. Това означава, че има различна лична
религия и различен Бог. Това е Пътят на воина.

Тук Баяр спря за малко. Виждах колко трудно беше на багатурите да

следят мисълта му, която беше стегната, кратка, изпълнена с много Сила и
смисъл. Знаех, че всяко изречение, което кавканът произнасяше, е
специално, има толкова смисъл в себе си, че може върху всяко едно от тях
556
да разсъждаваш с месеци. Аз много пъти бях слушал Баяр и сега това не ме
впечатли толкова. Бях застинал, защото ми беше много приятно да
сравнявам думите, изречени от Орию, и начина, по който Баяр говореше.
Баяр беше истински учител. Той беше водил много мъже по Пътя на воина
и това сега много ясно си пролича. Багатурите също го усетиха, защото
гледаха към Баяр като омагьосани.

Кавканът явно реши, че е дал достатъчно време на багатурите да запомнят

или помислят над думите му и продължи:

– Обикновените хора не могат да осъзнаят идеята за Пътя, затова те

разглеждат потребността на своята душа като религия. Те нямат силата да
осъзнаят могъщото движение и затова разглеждат нещата схематично,
стилизирано, статично и опростено. Тези хора смятат, че има религия и Бог,
защото не са способни да възприемат идеята за Път.

Ако някои от идеите, които ви разказвам, не ви харесат и ви се сторят

неясни, не обвинявайте мен. Знайте, че вината е у вас (ако въобще има
вина) и вашето ниво ви пречи да ги разберете. Не търсете вина у мен. Аз ви
говоря тези слова вярно. Думите ми са прави. Тези думи са повече от
Тангра. Тези думи са Тангра, ако не можете да възприемете идеята за Път.
Ако сте разбрали какво е Път, трябва да знаете, че тези думи са Път.

Всеки невежа би търсил вината извън себе си. Ако сте воини, се обърнете
към себе си. Слушайте думите ми внимателно, ако нещо не разберете или
не ви хареса, трябва да знаете, че това е заради вашето ниско ниво. Не
обвинявайте и не се самообвинявайте, това няма да ви помогне. Обърнете
се към себе си! Замислете се за живота си! Помислете кой сте! В какво
вярвате? Какво искате? Към какво се стремите? За какво мечтаете?
Останете насаме със себе си. Огледайте се! Помислете, важно ли ви е да
научите нещата, които ви говоря? Воин ли сте? Какво бихте жертвали, за да
станете?

Размислите върху тези въпроси, те ще ви доближат до Пътя. Не търсете

отговори. Повечето от тези въпроси не искат отговор, а да си ги задавате
непрекъснато. Ако правите това, ще осмислите думите ми по нов начин.
След това отново се замислете и пак, и пак.

557
 Не забравяйте обаче, че освен думите, слушани от мъдреци, трябва да
следвате своя Път и никога да не спирате да въртите меча. Трябва да знаете,
че движението по Пътя се нарича ходене. Вече виждам тънките усмивки по
устните ви. Не бързайте да се смеете и не си мислете, че старият кавкан е
изкуфял.

Понеже Баяр никак не беше стар и всички багатури бяха убедени, че той
може да ги победи с една ръка само, те се засмяха на забележката му.
Всички те знаеха, че Баяр обича да повтаря колко е стар и немощен, а после
в битка ги размазваше. Те неведнъж се бяха "хващали" на тази уловка и
затова сега нервно се изсмяха и пропуснаха тези думи покрай ушите си.

– Двата крака при духовното ходене по Пътя се наричат постигане и

осъзнаване. И винаги постигането е плод на някакво осъзнаване и обратно.
За да се движите по Пътя, трябва да имате непрекъснато постигане. Да
живеете, да се бори те и осъзнавате. В живота повечето хора само
философстват. Те се опитват да разберат всичко, да вникнат в дълбочина,
но ги мързи и ги е страх да тръгнат по Пътя. Такива хора цял живот седят и
размишляват, но никога не намират сили да тръгнат по Пътя.

Воините са активни и дейни. Те са смели и се хвърлят в битки, не

отстъпват пред предизвикателствата. Те са хора на постигането и точно
затова при тях осъзнаването е толкова ценно. Няма воин, който да не е
философ и мъдрец и да не е човек на знанието.

Багатурите бяха най-добрите приятели и воини, които можех да си

представя. Те се подкрепяха във всяка ситуация. Всеки един от тях
осъзнаваше, че трябва да е много добър, за да е достоен да влезе в строя и
за да има възможност да помага на останалите. Те имаха специална
униформа, по която се отличаваха от останалите български воини. Ако
между отделните български бойни отряди имаше благородно
съперничество, багатурите винаги бяха смятани за пример на останалите,
във всяко едно отношение.

С нетърпение очаквах момента, в който ще завърша обучението си като

багатур и може би ще бъда избран за тиун и ще започна да пазя канската
шатра. Мечтаех да видя кана и най-прославените български воини накуп.

558
Смятах, че гледката как охранявам "сърцето" на нашия народ ще накара
кавкана Баяр да се гордее с мен.

Откакто беше избран за кавкан, Баяр беше зает по цели дни, а понякога
липсваше и през нощта. Може да се каже, че живеех сам в кавканската
шатра. Когато успеехме да се видим, ставаше много весело. Старият ми
учител ме караше да разказвам случки, които ми са се случили, и искрено
се смееше и радваше на тях. Въпреки това той ставаше все по-вглъбен и
сериозен. Чертите на лицето му бяха безизразни и не можех да проникна
зад тях, за да разбера какво го тревожи. Тогава почувствах колко е тежка
участта да ръководиш един народ и да поемаш отговорността на всички
останали. Именно тази отговорност легна като тъмна сянка върху лицето на
Баяр и остави своя отпечатък върху него.

Все по-често мислех за събора. Единственият човек, който ми липсваше,

беше Тарвил. Бях оставил приятеля си в тежко състояние в юртата на дядо
ми. След няколко дни попитах Баяр какво става с него, как е. Кавканът каза,
че Тарвил бил много по-добре и скоро щял да се присъедини към нас в
корпуса на багатурите. Тази вест много ме зарадва.

– Преди да дойде при нас обаче Тарвил тръгна да търси Баяра.

– Какво?! – не се стърпях аз. – Какво е станало с Баяра? Къде е тя?

– Още преди зимата, малко след теб тя тръгна на своето шаманско

пътуване. Според мен тя тръгна след теб. Двамата с дядо ти я изпратихме,
гледахме я как като сърна се отдалечаваше в степта. Тя беше много добър
воин, но и шаман.

Замина и от тогава не се е върнала. Тарвил и Арбат тръгнаха да я търсят.

Като чух името на Арбат, сърцето ми се сви болезнено. Какво беше

станало с Баяра? Аз трябваше да я открия! Може би, ако успеех да я намеря
преди Арбат, тя ще бъде моя.

– Аз трябва да тръгвам – казах припряно, а Баяр ме гледаше сериозно.

– Къде ще ходиш?! – попита той.

559
 – Трябва да намеря Баяра!

Баяр се усмихна.

– Никъде няма да ходиш! – каза строго той. – Ти си ни нужен тук! Трябва

да избереш дали да бъдеш с Баяра и да тръгнеш след нея, или да бъдеш
багатур!

– Трябва да тръгна, учителю! Вие не разбирате! Ние с Баяра сме приятели,

а българите не изостават своите приятели!

– Така е, но ти едва ли ще помогнеш много.

– Да, учителю, осъзнавам, че е така, но дори да не помогна много, поне ще

знам, че съм направил всичко възможно.

Говорихме дълго с Баяр и той най-накрая успя да ме убеди да остана.

Обеща ми, че когато научи нещо за Баяра или Тарвил, веднага ще ми
съобщи.

Един ден реших, да попитам Баяр за това, което ме интересуваше толкова

много.

– Учителю, кога ще се проведе съборът на народа ни тази година?

В първия момент Баяр ме погледна все едно отсъствах и чак сега откри, че
съм в юртата.

– Както обикновено. Има още няколко седмици – като каза това, той
"тънко" се усмихна. – Ти готов ли си, Авитохол? – попита той и аз с болка
усетих насмешката в думите му.

За готов, разбира се, че не бях готов. Когато си помислех само, че ще

участвам, целият започвах да се треса от напрежение. Както се упражнявах
с Орию и изведнъж се сещах, че ще участвам в битките тази година,
започвах да го удрям толкова силно, че той се принуждаваше да ми направи
забележка. Един ден той ме попита: "Ще участваш ли в битките на събора,
Авитохол?" Нищо не казах, но неговите очи, също като тези на Баяр, се
смееха.

560
 Сега нищо не казах, но реших да изкопча това, което ме интересуваше, без
да питам направо.

– Урвитал и Орию се готвят сериозно.

Знаех, че като кажа това, ако Баяр се готви, ще реагира по някакъв начин.
Кавканът обаче нищо не каза. Дори мускулче не трепна по лицето му. След
малко отново реших да опитам:

– Не знам, учителю, дали кавканът на българите има право да участва в

битките?

Баяр явно разбираше много добре какво целя и каза спокойно.

– Знам, че искаш да разбереш дали ще участвам в битките. Вече си ми

разказвал за мечтата си да поемеш от мен "огъня на победите".

– С това не искам да подценявам ичургу-боила Урвитал или пък юк-боила

Орию. Винаги съм мечтал и съм си представял обаче как се изправям пред
вас. Разбира се, отначало вие ще ме побеждавате много години, но някой
ден аз ще приема орендата направо от вашите ръце и ще продължа да я нося
с достойнство.

Баяр се усмихна.

– Добре! Добре! – каза той.

– Това какво означава, учителю? Ще участвате ли в битките тази година?

– Само Тангра може да каже – отвлечено и загадъчно отвърна Баяр, а аз се

ядосах много, защото не разбрах това какво означава. Повече обаче не
посмях да питам, защото много добре си спомнях онази вечер, когато се
прибрах от пътуването си в юртата на дядо ми, когато се разминах на косъм
със смъртта.

След няколко дни чух вестта, която беше накарала Баяр да ми отговори по
този начин, и разбрах думите му. Едва сега си дадох сметка, че може би
това бе помрачило лицето на кавкана и проумях защо обикаляше из юртата
с отсъстващ поглед.

561
 Щеше да има война! Всички ние трябваше да се готвим за битка!

Кръвта ми кипеше. Толкова дълго бях очаквал този момент. Можеше да се

каже, че цял живот се бях надявал на това. Битка! Нямаше значение с кого и
срещу кого. Всъщност бях сигурен, че ще е срещу хуните. Те неслучайно
бяха използвали за нападение точно времето преди събора на българите. Те
се бяха върнали, за да отмъстят за смъртта на Грот, бях сигурен в това.
Нашият събор се беше провеждал в продължение на хиляди години и
досега тази традиция не беше прекъсвана, каквото и да се беше случило.
Можеше ли първият път, в който аз трябваше да участвам в битките, да се
случеше нещо такова? В този момент мразех хуните повече от всичко на
света, но в същото време им бях благодарен, защото ми даваха възможност
да участвам в първата си битка. А може би щяхме да ги сразим за ден-два,
после щяхме да се от дадем на празненства по случай победата и на събора
аз отново щях да се бия. Представих си се с вдигнати ръце пред ликуващите
българи. Стана ми топло и толкова хубаво. Преди да стане това обаче
трябваше да оцелея в първата битка.

Сега най-важното беше, че и аз щях да участвам в битката. Започнах да се

приготвям за сражението, смеех се непрекъснато, бях в приповдигнато
състояние и щастлив. Чак по-късно си дадох сметка колко смахнато,
неестествено и смешно съм се държал тогава. Докато останалите багатури
целенасочено се готвеха за битката и с мрачна решителност се приготвяха,
аз подскачах между тях и се шегувах, те ме подиграваха, леко и
благосклонно търпяха шумното ми поведение. По-късно много пъти сам
наблюдавах тази гледка как младите воини се държат преди битка и сега си
давам сметка, че и аз тогава се държах глупаво и разсеяно. Толкова пъти
съм виждал това, че безпогрешно мога да позная на всеки един воин коя на
брой е битката, която му предстои.

Вечерта Баяр с нищо не показа, че знае нещо за предстоящата война.

Разпитвах го, но той предпочиташе да говори за други неща. Така или
иначе сред нас се говореше, че ще се изправим срещу главната част от
хунската армия, предвождана лично от Руа.

Урвитал се беше променил до неузнаваемост. Той ходеше като буреносен

облак и вечно беше недоволен от нещо. Орию също стана мрачен и

562
съсредоточен. Тъй като не знаехме кога ще тръгнем на поход, всяка сутрин
ставахме, колобрите обръсваха главите ни, а ние през това време се
приготвяхме да посрещнем смъртта. Това можеше да стане всеки ден и ние
трябваше да сме готови за това. В момента на смъртта трябваше да сме с
избръснати глави, чисти и готови да се срещнем с Тангра, така че всеки ден
се подготвяхме за тази среща.

По напрежението, което започваше да изпълва целия лагер, беше

очевидно, че моментът на битката наближава. Всички се готвеха трескаво
за нея. Тъй като битката наближавате и можеше да се очакват всякакви
диверсии, охраната на кана трябваше да се засили. Урвитал избра няколко
от багатурите, които да преминат в корпуса на тиуните. Това вече беше
най-елитната част от българската войска. Това бяха избрани от избраните.
Аз бях горд, че съм един от тях, че съм избран. Тиуните бяха личната
гвардия на кана, личните му охранители. Те отговаряха пред Тангра за
живота на нашия владетел. Те бяха в непрекъснат досег с орендата и с
великия български владетел и общуваха на равна нога дори с хората от
Съвета на Великите боили. Тиуните виждаха кана всеки ден и охраняваха
най-съкровеното място на света – личните му покои – и тройната юрта.

Така ние започнахме да даваме наряди и да охраняваме покоите на кана.

По този начин се сбъдна още една моя мечта. От дете мечтаех да бъда тиун.
Стоях гордо изправен с лъснати доспехи и се чувствах така все едно, че съм
най-важният човек в държавата. Имах усещането, че не съм само
охраняващ, а че всичко наоколо ми принадлежи. Бях горд със себе си.
Докато стоях на пост, дълго размишлявах, най-накрая разбрах, че ако се
наложи, съм в състояние да пожертвам живота си в името на кана ювиги.
Явно вече и психически бях готов за това да бъда тиун. Често виждах Баяр
и когато се случеше той да мине покрай мен, се изпълвах с още по-голяма
гордост и допълнително се изпъчвах, за да се гордее с мен и той. Кавканът
явно забелязваше това мое усърдие и всеки път леко се усмихваше.
Понякога той изчезваше за няколко дни и не го виждах нито при кана, нито
в нашата юрта. Явно изпълняваше тайни мисии. Когато се върнеше,
изглеждаше така все едно никъде не бе ходил, все едно току-що сме се
разделили.

563
 Дните ми минаваха в охраняваме чертозите на кана и упражняване с
Урвитал и Орию. Вече дори бях спрял да мечтая за битките и за събора.
Беше ясно, че докато войната с хуните не свърши, събор няма да има.
Понякога си мислех дали не беше по-добре съборът да се проведе, за да
може народът ни да изпълни жертвоприношението си към Тангра и ако
може да изкупи живота на воините, които по-късно ще вземат участие в
битките, чрез живота и кръвта на бойците, които ще се бият в алая.

При мен не се случваше нищо ново и аз скоро свикнах с толкова

натоварения режим. Накрая настъпи денят, в който щях да охранявам
самата врата на покоите на кана. Като млад воин тиун обикновено ми
поверяваха да охранявам по-външни части на чертога. Така, въпреки че
охранявах кана, нито веднъж досега не бях зървал великия владетел на
българите, който сега беше кан Иратаис. Един ден покрай нас мина някакъв
мъж, който беше висок колкото мен и беше с качулка на главата. Той
носеше дълго зебло като тумир, но е него нямаше придружител, който да го
води, което означаваше, че не е сляп. Докато минаваше покрай мен, мъжът
забави крачка и продължително ме изгледа. Не виждах очите и лицето му,
защото бяха скрити в дълбоката качулка, която беше наметната върху
главата му, но усетих погледа му, който ме накара да изтръпна; той като че
ли премина през моите очи, в душата ми и ме разголи, прониквайки в най-
закътаните места. Това той направи без да се взира в мен и без да ме гледа
втренчено. Просто насочи към мен един бърз поглед, който ме накара да се
чувствам кух и изпразнен. Изтръпнах. В погледа на човека долових намек
за това, че той знае най-добре пазената ми тайна – че бях убил тумира.
Въпреки това човекът дори за миг не спря, той като че ли прие тайната ми и
отмина. След него остана празнина. Изведнъж пристъпих напред като че ли
досега невидима могъща сила беше притиснала тялото ми назад и сега,
когато я нямаше, разбрах, че за да стоя изправен съм се бил натиснал
напред. Човекът, който ме разтърси само с погледа си, подмина и влезе в
покоите на кана. Едва сега си спомних как беше облечен. Той беше облечен
като тумир, но не беше. По него нямаше никакви знаци на властта, които да
указват кой е и какво място заема в йерархията на народа ни. Кой беше този
човек? Колкото повече време минаваше и мислех за човека, толкова по-
чудно ми ставаше. Сега се сетих, че той премина покрай нас без никакво
разрешение, без да спре и да се представи. Реших да попитам тиуна, с който

564
стоях на пост, кой е човекът, минал покрай нас. За моя най-голяма изненада
той твърдеше, че не си спомня някой да е минавал покрай нас в последно
време. Това ме накара да се замисля, отново си припомних дрехите и цялата
фигура на преминаващия покрай мен, която леко сияеше с бяла призрачна
светлина. Нима наистина не се беше случвало? Нима е било плод на
шаманско видение? Продължих да настоявам пред другаря ми да си спомни
странния посетител, но той твърдеше, че си внушавам. Стоях и не знаех
какво да предприема, сетивата ми ме бяха подвели или не. Въпреки това
много ясно си спомнях натиска и могъщото присъствие на сила, което се
излъчваше от човека. Двамата с моя другар бяхме озадачени. Той не
приемаше идеята, че в покоите на кана е влязъл човек, когото не сме
забелязали и твърдеше, че съм имал видение. Аз настоявах, че при кана има
някого. Седяхме и чакахме с нарастващо нетърпение, но нищо не се
случваше. Аз настоявах, че посещението на "светещия" мъж може би е
тайно и срещата е на четири очи. Моят другар твърдеше, че в момента
канът е сам. Не можех да си обясня защо бях пуснал мъжа да мине покрай
мен, защо не го бях спрял. Колкото повече време минаваше, толкова по-
напрегнат ставах, очаквах старецът да излезе и да натрия носа на своя
приятел. За съжаление времето минаваше, но нищо не се случваше. Докато
стояхме и чакахме, изведнъж пред нас застана един човек, когото бях
забравил. Той ме накара за миг да забравя за страшната загадка. Пред мен
стоеше Арбат.

Старият ми познайник се беше изпънал като струна пред мен. Беше

облечен в красиво, изрядно въоръжение, а мечът му беше сребърен. Това,
че беше станал юк-боил, го караше да се държи гордо. Почувствах, че се
напъва, за да ме накара да се чувствам подтиснат. Все пак аз бях само воин
тиун, а той беше командир. Според мен, разбира се, тиуните и багатурите
стояха много по-високо дори от командирите на боилите, но сега нямаше
как да водя този спор, освен да изпъча гърди и да накарам стария ми познат
да изпита завист. Спомените за всичко между нас се завърнаха със страшна
сила и ме удариха като чук в главата. Инстинктивно стиснах дръжката на
меча си. Докато правех това, Арбат погледна към ръката ми и се усмихна.
Явно осъзнаваше безсилието ми или ми се подиграваше заради медната
украса на меча ми. Кръвта ми кипна, не можех да понасям ехидната му
усмивка. Въпреки това не направих нищо, само продължих да стискам

565
ръкохватката. Арбат отново победи. Той беше прав, аз бях безсилен. Нищо
не можех да направя срещу крадеца на титлата ми.

– Канът ювиги ме очаква – каза стоящият пред мен млад мъж с глас, който
не познавах. Той звучеше плътно и спокойно.

Подготовката при багатурите и при тиуните беше толкова добра, че бях

сигурен, че ще поваля стария си противник на земята с един удар само, но
сега, като чух променения му глас, осъзнах, че докато аз съм израствал като
воин, той също не беше останал на едно място. Въпреки това бях сигурен,
че съм много по-добър от него.

Арбат стоеше пред мен и може би очакваше като стар познайник да го

заговоря, но бях толкова гневен, че не можех да обеля и дума. Освен това
бях стъписан, понеже очаквах, че той и Тарвил са някъде далеч в издирване
на Баяра. Какво ли се беше случило? Щом Арбат беше тук, това
означаваше, че или двамата са открили Баяра, или тя се е върнала сама и
всичко е наред. Но можеше да означава и най-лошото. Исках да попитам
Арбат, но нищо не успях да кажа.

– Влез! – каза човекът, който стоеше до мен.

Докато преминаваше покрай мен, почувствах как Арбат ехидно се

усмихва, явно му хареса ефекта, който предизвика върху мен. Знам, че не
бях успял да прикрия изненадата си. В погледа му се четеше
пренебрежение за това, че дори нямам право да говоря, та другарят ми се е
наложило да му отговори.

– Познавате ли се? – попита стоящият от другата страна на вратата мой

другар. Бях разтърсен от неочакваните срещи, затова язвително отговорих:

– Поне го видя, нали?

Тиунът осъзна, че съм в лошо настроение и замълча.

Знаех, че канът вика при себе си командирите на различните военни части

и им поставя задачи във връзка с предстоящата битка, така че посещението
на Арбат беше съвсем нормално. След малко той излезе. Докато излизаше,
той явно мислеше върху нещата, които бяха говорили с кана. Тъй като

566
излизаше с гръб към изхода и с лице към владетеля, когато напусна
помещението, той все още беше с лице към нас. Знаех, че ще изпия чашата
на унижението до дъно, но бях решил да разнищя случая докрай. Така,
когато се оказахме лице в лице, заговорих, прекъсвайки мисълта на Арбат.
Аз казах:

– Юк-боиле, при кана ювиги имаше ли друг посетител?

Арбат се сепна сякаш сега откриваше, че съм там и ме виждаше за пръв

път. Явно не очакваше въпрос от мен или поне не точно този. Той се
замисли и каза:

– Не, нямаше никой. Бяхме само двамата.

Това вече преля чашата. Миг-два мислех какво да правя. Бях сигурен, че в
залата трябва да се намира тайнственият посетител. А може би той беше
шпионин или имаше заговор. Нещо се случваше. Кръвта ми кипна. Твърде
много странни неща се случваха в този ден. Реших да действам. Трябваше
да се уверя със собствените си очи. Докато Арбат ме гледаше учуден заради
въпроса, който му бях задал, аз извадих меча, обърнах се и рязко нахлух в
покоите на кана. Трябваше да се действа изненадващо.

Докато се завъртах и влизах вътре, забелязах стъписаните изражения и на

двамата воини. Така аз нахлух в помещението, което много добре ми беше
познато. Тук всичко си беше същото. Влязох в голямата шатра, но сега
въобще не се изненадах, като вятър обиколих голямата шатра. Движех се в
коридора между двете шатри. Тук нямаше никого. След това застанах пред
вътрешната шатра, двамата тиуни ме гледаха все едно бях загубил разума
си. Не исках да се бавя и да ги питам дали са виждали човека. Знаех, че ако
го направя, те ще ме задържат, за да не им давам време, реших да действам.
Явно никой освен мен не го беше забелязал. Може би този беше някакъв
елбир или дух и само аз имах сетива да го видя. Без никакво забавяне, с
рязко движение без предупреждение отметнах барсовата кожа на входа на
тройната юрта и влязох вътре. Тук всичко си беше по старому, така както го
помнех отпреди години.

Докато влизах в помещението, почувствах, че двамата воини ме

последваха. Чух ги да изваждат оръжията си. Не знаех какво да очаквам, те

567
ме бяха последвали, защото ми се довериха, че нещо се е случило, но в
същото време знаех, че са нащрек, защото такова навлизане с изваден меч в
канските покои можеше да означава много неща. С гърба си почувствах, че
ако Арбат и другарите ми дори за миг се усъмнят, че мога да насоча
оръжието си към владетеля ни, веднага ще ме прободат. Разстоянието беше
твърде малко, бях сигурен, че те осъзнаваха опасността и си дадох сметка,
че и аз на тяхно място бих действал по същия начин. Чак сега проумях
каква поредна голяма глупост бях направил. В такава критична и спорна
ситуация бях оставил най-големия си враг с изваден меч зад гърба ми.
Донякъде, за да се прикрия, а и заради церемонията, паднах на коляно пред
нашия владетел. Трябваше да съм бърз, иначе щях да дам повод на Арбат
да ме убие.

Само за миг огледах помещението, но този миг ми беше достатъчен. Най-

голямата разлика в тази юрта преди и сега беше канът. Иратаис беше силен
и достоен човек. Той беше на почти същата възраст, па която беше старият
кан Дуло, онзи, когато бях видял преди повече от две години. Но косата на
Иратаис, явно свикнала да бъде подстригвана, не растеше и не беше така
буйна, силна и впечатляваща като на кана Дуло. Онази коса беше расла на
воля по рождение, тя беше като лъвска грива. По всички жестове личеше,
че онзи кан беше роден да властва, той цял живот беше властвал, той беше
роден лъв. Този мъж пред мен беше достоен воин. Той беше учител на
Баяр, но някак не изглеждаше на мястото си. Той беше тук, но не по
призвание и по рождение, а защото се налагаше и всяко негово движение и
самата му фигура "говореше" това. Този кан беше по-скоро вълк, водач на
глутница, силен, мощен.... единак, водач. Всичко в него казваше, че той е
водач, че ще се справи отлично с всяка задача. Водач, но вълк, а онзи беше
лъв. Той беше сам и единствен. Спомних си го. Той носеше цялото племе в
себе си.

Това, което си помислих, не ми хареса. Не исках да обсъждам новия кан

Иратаис. Освен това аз много го уважавах. Знаех, че е много по-добре да ни
управлява той. Предишният кан от Вокил беше стар и немощен. Иратаис
беше в разцвета на силите си. Той щеше да даде достоен отпор на хуните.
Знаех, че те двамата с Баяр ще запазят силата, славата и целостта на народа
ни. Те двамата бяха най-добрият избор за България. Намръщих се на себе
си. Аз трябваше да изразя уважението си към кана, независимо какво
568
мислех. Бавно и още по-почтително сведох глава и поставих меча на земята
пред себе си. Не бях се замислил какво да кажа, но думите сами идваха:

– Владетелю, кане ювиги! Заговор!

Бях задъхан от вълнението и от сложността и отговорността на това да

бъда тиун, а и от тичането. Съвсем не беше проста работа да обиколиш
тройната юрта на кана, тичайки с пълно бойно снаряжение. Очаквах канът
да се стъписа и бързо да се прикрие. Докато падах на коляно, чух как и
моите спътници, с известно закъснение, застават също на коляно. Все още
задъхан и развълнуван не можех да измисля нищо друго, а само повтарях:

– Заговор! Заговор! ...

Докато говорех, нищо не се случваше. Канът си седеше все така спокойно

на трона. Погледнах го. В изражението и очите му нищо не се беше
променило. Изпитах усещането, че моите думи въобще не достигат до него.
Стоях така и се чувствах като пълен глупак. След малко се окопитих и
помолих кана за разрешение да проверим тройната зала и покоите му. Казах
му, че съм забелязал някакъв човек с качулка да се промъква в покоите му.
Канът даде разрешението си, но с нищо не показа, че е обезпокоен от нещо.
Той продължаваше да седи все така невъзмутимо на престола си.

Бях сигурен, че човекът все още беше тук, че не се е измъкнал. Нямаше

откъде, ние бяхме нащрек. Започнах да претърсвам цялото помещение.
Упорито повдигнах всяка кожена постеля, проверих всеки ъгъл, надникнах
на всяко място, където можеше да се скрие човек. Надзърнах дори там,
където човек не можеше да се побере, но нищо не открих. След малко в
главата ми изплува следната мисъл. Канът не можеше да не е видял
стареца, тъй като той влезе при него. Или го криеше, или... наистина ми се
беше привидяло. Разколебах се. Възможно ли беше? Погледнах към кана.
Успокояващото беше, че той поне видимо не ми се сърдеше. Седеше
спокоен и дори с леко любопитство следеше действията на трима ни. В този
момент в залата нахлу Урвитал с цял отряд тиуни. Направи ми впечатление
бързината и точността, с която те действаха. Четирима-петима от тях
тичешком скочиха и оградиха кана отвсякъде. Те го прикриваха с щитовете
и телата си. Другите завардиха изхода, а няколко от тях се втурнаха да ни
помагат в търсенето ни. Урвитал се изправи пред мен и сухо каза:
569
 – Докладвай!

По най-бързия и стегнат начин му разказах за непознатия. Командирът на

тиуните ме изслуша внимателно. Каза ми да прекратя търсенето и да остана
на място. След това се обърна, застана пред кана, коленичи, след което
двамата поговориха. Говорът им беше тих и ние нищо не можахме да чуем.
След това Урвитал се изправи и заповяда на всички тиуни да напуснат
залата. Бях учуден от бързината, с която ичургу-боилът прекрати търсенето.
Уплаших се. Явно Урвитал беше разрешил случая и предусещах какво се
беше случило. Беше очевидно, заговор нямаше. Бях се заблудил. Сетивата
ми, толкова тренирани, ме бяха подвели. Наведох глава. Чувствах се разбит,
нещастен и жалък. Бях се изложил пред най-великия владетел на света, бях
злепоставил учителите си Урвитал, Орию, а и кавкана Баяр, бях се изложил
пред най-омразния ми човек – Арбат. За да е пълно унижението, след миг в
залата влетя и Баяр, с гол меч в ръката си.

Стоях прав и чувствах как светът около мен се срива. Не чувах нищо, само
ушите ми бучаха. Виждах Урвитал изправен пред себе си, по устните му
разбирах, че ми говори нещо, но не го чувах и не разбирах нито думичка.
Трябваше да мине известно време, докато думите му пробият до съзнанието
ми.

– Канът заповяда да останеш.

Сега вече щях да бъда наказан. Стоях и се разкайвах.

Каква грешка!? Бях допуснал най-голямата грешка в живота си.

Заслужавах всякакво наказание. Толкова млад, а вече бях лепнал петното на
позора върху името си. Как ли щеше да реагира кавканът? Бях сигурен, че
канът ще ме накаже, кавканът също, ичургу-боилът също щеше да ме
накаже отделно. Освен това ме болеше, защото приятелите ми тиуни щяха
да разказват винаги тази случка и тя щеше да ме съпътства до края на дните
ми. Каквото и да направех отсега нататък всички, винаги щяха да разказват
тази случка. Освен това бях дал основателен повод на Арбат да злорадства
и той със сигурност щеше да разкаже случката в родния аул. Всички тези
мисли се блъскаха в главата ми, докато тиуните напускаха помещението и в
шатрата останахме само аз и канът. Последни напуснаха Баяр и Урвитал.
Канът ми направи знак да се приближа към него. Сломен тръгнах напред,
570
едва ходех, като че ли тежестта па постъпката, която бях извършил, ме
смазваше. Паднах на коляно, чувствах се толкова зле, че ми причерняваше
пред очите. Може да се каже, че рухнах на коляно по скоро за да не
припадна, отколкото за да изразя уважението си. Напълно осъзнавах
грешката, която бях допуснал. Стоях така с наведена глава и чаках
справедливата присъда на кана ювиги.

Канът заговори, а гласът му напълно съответстваше на неговата осанка.

Той беше силен, плътен и дълбок. Дори когато говореше тихо, думите му
звучаха властно и със сила. Бях сигурен, че след малко ще чуя вика му,
който със сигурност ще бъде като гръм, като рев на лъв.

– Чувал съм много за теб – каза канът.

Не можех да повярвам на това, което чувах, но следващите му думи ме

изумяваха още повече. Той каза:

– Първо, да ти кажа, че не си луд, нито си имал видение и не са те подвели

очите ти. Това, което си видял, могат да видят само колобрите.

Нищо не разбирах от думите на кана, но може би това беше нормално,

когато слушаш владетел, който пребивава непрекъснато в саракта и който
носи орендата на целия народ в себе си. Кан Иратаис продължаваше да
говори:

– Двамата с кавкана решихме да те осиновя. Аз нямам деца и семейство,

защото целия си живот посветих на народа си. Баяр също няма деца. Време
е да определя човек, който да ме наследи на престола и това ще бъдеш ти.

Чувах думите на кана ювиги, но не ги разбирах. Имах усещането, че зад

мен се е изправил някакъв друг воин и канът говори на него. Не, тези думи
не можеха да са казани на мен! Това беше невъзможно! Въпреки
неудобното положение, в което се намирах, ми беше неудобно да се
оглеждам и да видя за кого се отнасят думите на великия ни владетел.

– Свободен си! – каза канът ювиги.

571
 Аз останах все така коленичил, без да помръдвам, за да покажа, че съм
разбрал, че думите не се отнасят за мен. Владетелят ни обаче повтори
заповедта си:

– Върви си!

Сега вече се огледах. Не можеше да бъде, в помещението все още бяхме

само двамата. Продължих да се оглеждам глупаво. Реших, че нещо съм се
объркал и не съм чул или разбрал добре думите на кана ювиги. Реших да
говоря, за да имам време да помисля.

– Защо нямате деца кане ювиги? Нямате ли жени?

– Това е нещо, което няма да обсъждам с теб, но всички ми говорят за

това, че си особен, затова аз ще ти кажа.

Всеки кан трябва да осигури потомство, но в същото време аз съм воин и

верени (змей). Ние нямаме деца, защото така огънят остава в нас. Когато
един човек има дете, той предава божествения огън и орендата напред и той
вече престава да има смисъл за Тангра. Като нямаме деца, ние оставяме
огъня, орендата по-дълго време в нас. Не е лесно да останеш без деца,
когато повечето хора около теб смятат, че това е най-важното нещо в
живота, защото децата са тези, които стоплят душите и сърцата им. Трудно
е да го направиш. Истинските воини нямат деца. Те не могат да имат. Всеки
човек е клонка в дървото на рода си. Повечето хора са просто продължение
и никога не разцъфват и не дават плод. Воинът трябва да направи така, че
неговата клонка да разцъфти и да даде плод. Тогава той ще осмисли цялото
дърво.

Истинският българин не трябва да има деца!

– Но, кане ювиги, това означава, че народът ни е обречен?!

– Знам. Затова стана това с Дуло, а сега май и Вокил вървим по техния
път! Много добре знам това! . Това го знаеше и предишният кан Вокил, и
Баяр го зае. Когато следваме личния си Път, няма как да мислим за народа!
Там в Пътя народ няма!

572
 След обяснението, канът застина. Това беше сигурен знак, че разговорът
ни беше приключил. Оттеглих се заднишком и тръгнах. Щях да изляза, а
после щях да мисля. Днес беше много тежък ден за мен. Случиха ми се
много неща, сетивата ми много пъти ме предадоха. Сега слухът ме беше
подвел. Бях чул неща, които нямаше как да чуя. По някое време ми дойде
чудната идея, че може би всичко това е само сън. Опитвах се да измисля
какво да направя, за да се измъкна от ноктите на този кошмар, но нищо не
идваше в главата ми.

Когато вече бях пред шатрата, бях като зашеметен. За моя голяма
изненада отвън не ме чакаше нито Урвитал, нито Баяр, за да ме накажат.
Поради това, че се забавих при кана или понеже вече изглеждах
неблагонадежден, командирите ми бяха поставили нов часови. Все пак
реших да се представя на прекия си началник. Отидох в корпуса, но
Урвитал, без дори да ме погледне, ми каза да се прибирам. Той не
произнесе нито една дума срещу мен.

Така аз, размишлявайки, тръгнах да се връщам към кавканската шатра.

Баяр беше в шатрата и ме чакаше. Бях толкова объркан и уморен, че не
желаех да водя никакви разговори. Кавканът обаче не се съобрази с това
мое желание. Той заговори:

– Както много добре знаеш, ти си специален човек. Съществува една

легенда. Нея я знаят само някои от хората, които ние наричаме тумири. В
нея се говори, че някога начело на нашия народ ще застане владетел, който
ще бъде отгледан от сърна и той ще постави новото начало за нашия народ.
С кана ювиги смятаме, че ти си този човек.

Докато багатур-багаинът говореше, аз се опитвах да си спомня чувал ли

съм подобна история от тумира. Докато мислех за това, Баяр продължи да
говори:

– Легендата твърди, че този наш водач ще стане най-великият водач,

който се е раждал някога на земята.

Това беше прекалено. Не можех да повярвам, че го чувам. Разбира се, то

обясняваше поведението на кана, но все още не можех да повярвам, че
всичко това се отнася за мен.

573
 – Учителю, чувам това, което казвате, но сега то не ме интересува. Днес
ми се случиха много неща, които не мога да определя верни ли са, или не.
Може би съм болен нещо?

Тъкмо щях да се опитам да му разкажа какво ми се беше случило, когато

Баяр ме прекъсна с жест и каза:

– Знам!

Помолих го да ми каже, ако знае нещо. Баяр явно знаеше нещо, което не
желаеше да каже.

– Учителю, искам само да ми кажете: Истина ли е това, което видях?

Баяр дълго мълча и най-накрая каза:

– Всичко е наред. Наистина си видял някой да влиза при кана ювиги. Това
е бил върховният жрец на Тангра – кана колобър. Той ти се е разкрил,
показал ти е облика, който приема, когато е сред българите. Той явно също
смята, че ти си човекът.

– А защо никой друг не го видя? – попитах аз.

– Защото върховният жрец притежава способността да бъде невидим.

Почти никой досега не е виждал и не се е изправял лице в лице срещу кана
колобър.

– Учителю, вярно ли е това, което каза кана, правилно ли съм го разбрал,

че ме е избрал за негов наследник – канартикин?

Сега, като разбрах, че съм бил прав и че не ми се е привидяло, доста се

успокоих и започнах да мисля малко по-трезво.

– Имам поръчение от кана да започна да те обучавам. Знаеш, че аз като

кавкан отговарям за обучението на канартикина. Трябва веднага да
започнем обучението. Трябва да бъдем много бързи, защото съвсем скоро
голямо изпитание чака нашия народ, а Иратаис няма деца. Аз не искам да
го наследявам и така двамата с него решихме, ако се случи нещо и Тангра
прибере Иратаис при себе си, ти да поведеш народа ни.

574
 Стоях и слушах всичко това като зашеметен.

– Аз да водя българите?! Цялата знат?! Цялата войска?!

Такова нещо не бях очаквал. Думите на Ат може би щяха да се сбъднат.

Само за миг си представих, че Руа рухва от седлото на коня си и не Бледа, а
Ат, който е най-близо до него, повежда хуните, аз пък водя българите.
Двамата събираме армиите на двата народа и се изправяме срещу света. Раз
търсих главата си, за да се отърва от тези мисли. За да се разсея, реших да
питам нещо друго.

– Учителю, може ли да ми разкажете повече за кана колобър?

Усещах нежеланието на кавкана да ми обяснява за кана колобър, но той

виждаше голямото ми желание, затова започна да говори:

– Колобрите са специална секта, която осъществява постоянна връзка с

Тангра. Колобрите са хора, посветили целия си живот на единение с нашия
Бог. Всички те са духовни същества и съхраняват тайните знания на народа
ни. Те са уважавани от всички българи, без тях бихме загубили формалната
и духовна част на нашата религия. Колобрите са неуловими, по-голямата
част от живота си те прекарват в общуване със света на Тангра. Освен
всичко останало колобрите символично бръснат главите на нашите воини,
показвайки по този начин, че се грижат за нашето духовно просветление.

Повечето от нещата, които кавканът ми разказваше, ги бях чувал от

тумира и затова слушах малко разсеяно. Всъщност ме интересуваше
личността на кана колобър, затова прекъснах думите му.

– Кажете ми малко повече за кана колобър! Как се казва? Какви са тези

магии, които владее?

– Канът колобър е върховен жрец на Тангра, той ръководи всички елитни

духовни церемонии. Той ръководи земния живот на всички колобри. Канът
колобър се грижи за това народът ни да живее така, че божествената сила
винаги да се спуска над нас и да тече с пълната си мощ към нашия народ.
Той отговаря за това ние винаги да живеем според законите на Тангра.

– Учителю, как се казва канът колобър? – прекъснах го аз.

575
 – Всички български кане колобри се наричат по един и същ начин. Когато
застанат начело на сектата на колобрите, те се отричат от името си и
приемат името Баян. Баян е име, което означава, че човекът, който го носи,
е определен да развива изкуствата и е духовна личност. Първият жрец на
Тангра някога се е наричал Баян и от тогава се смята, че той се преселва в
душата на всеки свой наследник, затова той приема името му.

Тези обяснения донякъде задоволиха любознателността ми. Сега вече бях

много по-спокоен, дори се чувствах щастлив, че бях видял очи в очи такава
легендарна фигура на нашия народ, каквато беше канът колобър. Всъщност
бях видял само наметката и качулката му.

– Сега нека ти поговоря малко за кана – каза Баяр.

Докато слушах за кана колобър, малко се бях успокоил и вече бях готов да
слушам за кана.

– Канът е върховният владетел на българите. Кан означава "стълб",

"стожер", гръбнак". Помниш ли това, което стои зад гърба на кана?

Много добре си го спомнях. Това беше щит, на който имаше знак на

Тангра, меч и сабя кръстосани отзад и копие с конска опашка. Помня, че
предния път, когато се намирахме в аула на кана, Баяр ми беше говорил за
това.

– Това вече го знам, учителю!

– Копието с конската опашка – тугът, е канът, затова се нарича стожер.

Стожер означава побито копие, което пази (В по-късни времена така се нарича
бойна кула.). Когато се прави алай, ти дето му викаше гумно, затова се
побива туг в средата му. Този туг е канът. Алаят е духовната България. Аз
ти разказах, че този знак на щита, двата меча и тугът, може да бъде
представен като човек, затова канът е гръбнак. Той е това, около което
българите живеят, заради което съществуват. Канът и народът са едно.
Канът не води народа, а е воден от него.

За да бъдеш канартикин, трябва да знаеш всички тези неща. Авитохол,

готви се сериозно, защото един ден може да властваш над тези хора! За да
си добър владетел, трябва да знаеш скритата, сакрална част на властта!
576
Властта не е самоцел. Не бива да я използваш, за да властваш или да се
облагодетелстваш; ако направиш това, ще си жалък! Ако има български
владетел, който прави това, той трябва да бъде незабавно умъртвен. Ти
трябва за знаеш, че Тангра дава властта в ръцете на канете само за да могат
те да водят народа при изпълнение на мисията му.

Следващите дни бяха много тежки за мен. Бях освободен от занятия с

тиуните и от дежурства. По цели дни и нощи правехме само едно, Баяр ми
преподаваше древното знание, което българските владетели трябва да
знаят. Тези знания бяха от най-различен характер. Българите се
управляваха от върховния владетел – кана ювиги, но той не вземаше всички
решения сам. Преди всяко решение той се съветваше със Съвета на
Великите боили, така наречените "хранени хора". Това беше един съвет на
седмината най-знатни хора в държавата. В него влизаха: върховният
владетел – кана ювиги, неговият пръв помощник – кавканът, тумир, който в
момента е в аула на кана (този тумир, който стои цяла година при кана),
канът колобър, старшият военачалник на армията и началникът на тиуните

– Ичургу-боилът и вторият син на кана, чиято длъжност бе боил-таркан.

Може би, за да може, ако се наложи един ден веднага да замести
канартикина, ако с него се случи нещо, като последен човек в съвета
участваше и бъдещият наследник на върховния владетел – канартикинът.
Смяташе се, че канартикинът трябва да присъства на съветите от малък, за
да се учи на поведение и да вижда как се вземат решения.

Освен това канът ювиги не само беше върховен владетел, той беше и
старши жрец, това означава, че трябва да е запознат с всички тайни на
жречеството и на връзката с Тангра. Той беше тумир и то най-важният
тумир, защото, ако всеки тумир знаеше само част от българските легенди и
нашата история, канът знаеше всичко. Той беше единственият човек, който
знаеше и помнеше всички седем части, които знаеха тумирите. Той знаеше
всичко за военното дело, познаваше битките и цялата бойна история на
народа ни. Отделно канът трябваше да бъде много добър воин.

Всички тези неща принуждаваха обучението на бъдещия кан да започне от

най-ранно детство. Той се подлагаше на неистово обучение и не се
ползваше от никакви привилегии. Сега на мен ми се налагаше за много

577
кратко време да мина цялото обучение, което преминаваше канартикинът
през детството и юношеството си. Баяр прецени, че бойното ми ниво е
добро и наблегна на теорията и обясненията. По цели дни слушах, но за да е
сигурен, че запомням, той ме караше и да повтарям. Освен това трябваше
да запомня имената на всеки български военачалник командвал народа ни в
тази или онази битка. Запомнях годината на битката, къде се е провела и
тактиката чрез, която сме спечелили победата. Сега, когато научавах цялата
тази тайна информация, започнах да вярвам, че може би наистина съм
определен за канартикин, колкото и чудно да беше това. Това, че вече бях
боил, багатур, тиун и тумир много ми помагаше. Това последното си го
знаех само аз.

Една нощ за малко щях да се издам. Кавканът започна да ми разказва

някои от нещата, които тумирът ми беше разказвал. Когато започна да ми
разказва за българите, аз го прекъснах и казах, че това го знам и понеже
сега нямаме време, искам да продължи да ми разказва за битките. Той ме
погледна учудено. След това дълго мълча и най-накрая каза:

– Кога си разговарял с най-старшия от тумирите? Кога си го виждал за

последен път и къде?

Изтръпнах. Без да искам се бях издал.

– Знаеш ли, че тумирът е изчезнал? Какво знаеш за него?

Не знаех какво да кажа. Кавканът ме гледаше втренчено, като ме

пронизваше с поглед. Не знаех какво да кажа или да направя. Така двамата
дълго време стояхме без да помръднем дори. Знаех, че всеки миг мълчание
доказваше моята вина, усещах, че трябва да се защитя и да кажа нещо, но
не знаех какво.

След доста време Баяр направи някакви изводи за себе си и реши, че няма
смисъл да се губи повече време. Той се наведе към земята и започна да
чертае схемата на следващата битка, която трябваше да запомня. Аз обаче
бях сигурен, че той запомни това и в него се навдигнаха много подозрения.

Дните и нощите за мен се сляха. Не бяхме излизали от кавканската юрта

от много време. Явно Баяр също беше освободен от останалите си задачи и

578
се беше посветил изцяло на моето обучение. Имах чувството, че се
състезавам с някакъв невидим противник. Все едно, че пришпорвах коня на
познанието. Баяр постоянно ми внушаваше, че от това колко и какво ще
запомня, зависи дали въобще ще има България. Аз, разбира се, смятах, че
по този начин се опитва допълнително да ме стимулира. Не можех да
повярвам, че моето обучение можеше да бъде въпрос на живот и смърт.

"Дори един българин да бъде жив, трябва да запази българския дух и да

постави началото! И един българин е достатъчен да има България! Помни!
Българин означава светъл, просветен човек! Българи трябва да има винаги,
независимо дали знаят, че са такива! Светът има нужда от българите и
България!" – така говореше Баяр.

Една вечер той заговори за "Да".

– Войната е начинът един народ да оцелява и побеждава.

Няма битка, в която да не се използва измама. Този командир, който

разчита само на измама, е обречен. Една армия трябва да се готви да победи
чрез силата и уменията си, а канът или кавканът трябва да мислят за това
как да победят, използвайки всички знания, дадености и дори измама – това
се нарича тактика.

Преди да влезете в битка е желателно да сте сигурни, че справедливостта

и правдата са на ваша страна.

Война, която се води безсмислено, заради неправилните решения на този

или онзи владетел, е престъпление. Война трябва да се води само когато
животът на народа е застрашен.

Силният народ побеждава в битките и войните, които води, слабият губи.

Ако един народ покаже, че е слаб, той предизвиква съседите си да го

нападнат.

Когато народът е уплашен или разединен, той е обречен.

В битката винаги побеждават по-дисциплинираните.

579
 Когато започне война, колобър и тумир не трябва да се намесват, а да
оставят битката в ръцете на багатурите. Багатурите трябва да се допитват
до тумир, за да знаят всички начини, по които са воювали техните предци.
Трябва да отправят молитви към Тангра, заедно с колобрите, но когато
стане време за битка, те трябва сами да я водят. Тумир нека гледат битката,
за да я разказват после на потомците, а колобрите нека се отправят към
саракта, за да измолят от Тангра благоволение.

Мнозина смятат, че победата е най-важната цел в една битка. Мъдрият

командир знае, че това не е така, за него най-важното нещо е преди всичко
да не загуби, както и да не рискува безсмислено живота на своите воини.

Победата е част от войната. Ако армията дълго време не побеждава,

воините започват да изпитват несигурност и страх.

Когато победиш, не ставай надменен, защото в този момент може да

бъдеш победен.

Тази армия, която се строи първа на бойното поле, показва на противника,

че е решителна и има истинско желание да победи. За да се направи това, тя
трябва да е дисциплинирана. Така армията изчаква противника, който
трябва да се строи и веднага да влезе в битка или да направи това от
движение. Така втората армия е по-неподготвена и по-уморена от другата и
е обречена.

Мъдрият командир се опитва да използва терена в своя полза.

Когато една държава е на пътя на останалите народи, то тя е в опасност.

Когато една армия воюва, за да брани държавата си и води битката на своя

територия, то тя е по-силна и подготвена от врага.

Владетелят на противниковата армия е главна цел на нападението. Ако го

убиете, оставяте вражеската армия без глава.

Това трябва да знае и българският владетел и да се пази, защото той ще

бъде главна цел на противника.

580
 Да познаваш врага е много важно, но ако не познаваш собствените си
воини и армия – си обречен.

Има пет неща, от които трябва да се пази всеки командир. Да не бъде

безразсъден. Така може да вкара армията си в неизгодна ситуация. Да не
бъде страхлив, защото така ще обрече на загуба своята войска. Да не бъде
избухлив, защото така ще рискува живота на своите подчинени. Да не е
обидчив, защото тогава при най-малка обида може да тръгне в необмислена
ситуация. Да не бъде милостив, защото тогава ще бъде мек както към
своите воини, така и към врага и скоро ще бъде победен от някой от тези
врагове.

Когато искаш да разплетеш някоя заплетена бойна ситуация, трябва да

постъпваш така все едно в ръката си държиш кълбо с прежда. В такива
случаи не бива да вземаш цялото кълбо, а да търсиш края на преждата и
така да разплетеш оплетеното кълбо или възел. Търси първата битка, но
нека тя бъде малка и след това влез в друга малка битка, докато ситуацията
не се проясни. Ако от първия момент влезеш в голямо сражение, си обречен
на загуба.

Когато си по-силен от врага и го обградиш, не го оставяй, защото някой

ден той ще се върне по-силен и ще те обгради. Българите са хора на честта
и не могат да преживеят това. Затова, когато обградиш врага, го унищожи,
изтреби го до крак!

Друг път Баяр ми разказа за това какъв трябва да бъде канът.

– Канът не бива да допуска неудачите му да бъдат приписвани на

държавата или да прехвърля своята отговорност. Той трябва да носи лична
отговорност за всичко, което се случва с България. Той не трябва да
допуска честта на българите да бъде засегната заради негови неудачи.
Когато има загуба, канът трябва да поеме отговорност. Той не трябва да си
позволи да преживее безчестие или голямо поражение на своя народ. Ако
народът умира, той трябва да умре преди него.

Досега кланът Дуло не е имал нито един недостоен владетел, нито един
човек, който да е слабоволев, мързелив, небрежен, страхлив или луд.
Всички Дуло са били предани на народа и народът ги е обичал, откакто

581
държавата се управлява от Вокил е същото. И старият кан, и Иратаис са
достойни хора, мъже на честа. Народът е заставал зад тях, както те са
заставали пред него и са го предвождали. Цялото това доверие е
блаженство за всеки българин. Така има една абсолютна яснота и всеки
българин знае кой е неговият владетел и откъде минава Пътят към Тангра и
орендата.

Канът никога не бива да започва война, защото е гневен или обиден.

Владетелят не е просто глава на армията. Той самият е олицетворение на

армията. Ако канът е смел, решителен и силен, и армията на българите е
такава. Ако канът има волята да победи, народът ще победи.

Канът трябва да наложи такава връзка между себе си и народа, че

българите да го следват както в живота, така и в смъртта.

Владетелят на българите трябва да бъде честен, великодушен и

справедлив към народа. Той трябва да се доверява на думата на народа и да
се допитва до него.

Ако в мирно време народът вярва на своя кан, той ще го последва и във
война. Канът трябва да знае, че победата във война трябва да се "кове" по
време на управлението в мир.

Всеки български кан или кавкан, този, който води войската, трябва да
бъде спокоен, мъдър, честен, смел, строг и човечен. Ако няма някое от тези
качества, той не може да бъде добър командир.

Българите обожават своя кан само защото е от рода Дуло или Вокил и е
наследник на стария кан, но той не трябва да се успокоява от това. Ти,
Авитохол, не бива да разчиташ на това. Ти трябва да знаеш, че трябва да се
обучаваш още от времето, в което си канартикин. От този момент ти трябва
да бъдеш уважаван заради това, че си справедлив и мъдър владетел и смел
и решителен командир. За това, което си постигнал, а не за правото да
управляваш , което сме ти предоставили.

Добрият и мъдър владетел е по-ценен от злато за своя народ.

582
 Владетелят не бива да се вслушва в съветници, които казват, че има по-
силен народ от българския. Те грешат, защото изчисляват колко конника
има врагът и колко българите, но не могат да надзърнат в сърцата на
българите. Канът, щом предвожда българите, трябва да знае и вижда
всичко. Ако той откаже бит ка, когато народът копнее да победи, иде
нанесе щета, която трудно ще бъде преодоляна.

Канът трябва да знае, че българите влизат в битка, дори когато врагът ги

превъзхожда многократно по численост. Те побеждават, защото вярват в
себе си и знаят, че са избрани от Тангра. Единственият начин да загубят е
да ги накараш да се почувстват като обикновени хора, да не им вярваш.
Канът не бива да допуска такава грешка.

Командирът никога не бива да възлага на своите войници задачи, които не

могат да изпълнят. Така ще ги накара да си мислят, че са слаби и ще
прекърши техния дух. Командирът трябва да познава своите воини и да ги
използва по най-добрия начин.

Ако канът наказва прекалено често воините си, това означава, че

доверието помежду им е изчерпано.

Канът трябва да знае, че ако командирите му са смели и решителни, а

войската е слабо подготвена, народът е в опасност. Ако войската е готова за
битка, а командирите са плахи и нерешителни, армията няма да ги уважава
и следва.

Българските командири трябва да живеят като войниците си. Те никога не

бива да забравят пътя, който са изминали като войници, преди да станат
командири. Ти също не бива да забравяш, че си бил воин! Дори да станеш
някой ден кан, не то забравяй!

Ако канът иска да победи врага, трябва да се постави на негово място и да

започне да мисли като него. Така той ще може да предвиди действията на
вражеската армия.

До такава степен се бяхме изолирали от останалия живот, че не знаехме за

нищо, което се случваше навън. Един ден при нас дойде ичургу-боилът
Урвитал и каза, че канът вика при себе си Баяр. Така за пръв път от много

583
време имах малко свободно време. Опитах се да легна да поспя, но бях
толкова преуморен, в главата ми се блъскаха дати, събития, битки, разбира
се, и мечти, и фантазии. Отначало си представих, как участвам в някоя от
битките, за които кавканът ми беше разказвал. След малко в мечтите си
вече предвождах българската конница (саракт). Сега за пръв път си дадох
сметка, че съм избран за канартикин. Нима беше истина? Това означаваше,
че някой ден можех да стана следващия кан ювиги. Как беше станало това?
Защо точно аз? Досега имах да върша толкова много работа, че нямах време
да осъзная всичко, което се случваше около мен. Сега за пръв път се
зарадвах истински. Баяр се прибра мрачен и изтощен. Явно беше участвал в
тежък Съвет на великите боили. Не знам дали от светлината на огъня, но
лицето му изглеждаше изпито и бледо. Едва сега видях колко е остарял за
тези няколко месеца. Аз вече се бях успокоил от радостта си и се чувствах
затоплен и уморен. Многото безсънни нощи натежаха на клепачите ми и
съм заспал. По някое време Баяр ме разтърси.

– Авитохол, ей, Авитохол – шепнеше той. – Ставай!

– Какво има, учителю? – попитах аз. Това, че Баяр шепнеше и ме будеше

посреднощ, означаваше, че се случва нещо извънредно.

– Ставай! Облечи се! Тръгваме!

Веднага скочих на крака. Бьор подскочи заедно с мен и развъртя опашка.

Облякох ризницата си, сложих бойния си колан и препасах меча, подарен
ми от Баяр. Сложих шлема на главата си и вече бях готов.

Баяр заповяда на огромния пес да пази юртата и да остане на място, а ние

двамата излязохме. Мракът беше непрогледен. Вятърът ни полъхна и ми
помогна да се разсъня. Баяр ходеше бързо и за да го настигна, ми се
налагаше да подтичвам след него.

Стигнахме до аула на кана, видях тиуните, стоящи отпред, но дори нямах

време да ги поздравя. Без никакво забавяне влязохме вътре. Изправихме се
пред вътрешната юрта. Между двете юрти прави, в пълно бойно
снаряжение, бяха застанали всички тиуни. Баяр отметна барсовата кожа,
която толкова добре познавах.

584
 Помещението беше ярко осветено от факли и огньове, които горяха в
широки съдове, като големи чинии, поставени върху три кръстосани
железни крака. Юртата беше много добре осветена, но поради това, че се
намираше в друга юрта, това отвън не се виждаше.

Канът Иратаис беше облечен в обикновени бойни дрехи, наметнат с

пурпурна мантия. Единствената разлика между него и обикновения
български боил беше мантията и това, че неговите регалии бяха украсени в
злато. Така облечен той беше седнал върху престола. Пред него в нозете му
беше поставена дълга ниска маса. На ниски трикраки столчета бяха
насядали няколко мъже. Веднага ги познах. Това бяха "хранените хора",
наричаха се така, защото само те имаха привилегията да се хранят в
присъствието на българския владетел. В този късен час обаче, те не бяха
дошли, за да се хранят. Личеше си, че за война са се събрали. Това беше
Съветът на Великите боили. Това бяха най-главните и важни хора сред
българите. Това беше нашата знат.

От лявата страна на трона, пръв до кана беше седнал ичургу-боилът

Урвитал. Той водеше дясното крило на българската армия. Сега разбрах
защо не беше седнал от другата страна. Българската армия преди битка
наподобяваше орел. Когато напада враговете, тя е обърната напред.
Всъщност, ако канът обърнеше престола си и той погледнеше към знака с
щита, меча, сабята и туга, щеше да изглежда както в битка.

По тази схема никак не се учудих, когато кавканът Баяр отиде и седна на

оставеното му място точно срещу Урвитал, от дясната страна на кана. В
битка Баяр щеше да предвожда лявото крило, затова седна на първото
място отдясно на кана. Така кавканът и ичургу-боилът седяха един срещу
друг. Точно до Урвитал седеше човек, чието присъствие ме изведе от
равновесие. Притворих очи да не би да ми се привиждаше, но не. Там до
ичургу-боила Урвитал седеше Арбат. Да! Това беше Арбат. Какво правеше
той тук? Какво общо имаше със Съвета на Великите боили? Знаех, че тук
не можеше да присъства случаен човек. Арбат седеше облечен като за
парад. Той се беше изпъчил и ме изгледа високомерно. За разлика от мен
той като че ли не беше стъписан от присъствието ми.

585
 Моето място беше точно срещу неговото. Седнах, но не се чувствах добре.
Не можех да скрия омразата си към Арбат. Не знаех накъде да насоча
погледа си. Заех се да огледам останалите мъже, насядали около масата. До
мен седеше Орию. Зарадвах се, че виждам юк-боила, но не можех да си
обясня какво прави той тук. До Арбат седеше тумир, това беше ясно, но все
още не можех да разбера какво правеше тук моят противник.

Канът прекъсна размишленията ми. Той се прокашля, може би за да

привлече вниманието ни. Макар че май аз бях единственият, който се беше
разсеял.

– Наш много доверен воин. Командир. Юк-боил е видял как огромна

хунска войска е навлязла в наша територия и се е насочила към нас. Мъжът
е препускал, докато не е уморил коня си, а след това е тичал, за да ни
предупреди. Според него армията на хуните се е разделила на три, веднага
след като е нахлула в земите ни.

– Юк-боиле, говорете! – като каза това, Иратаис посочи с лявата си ръка.

Пред нас застана сух, изпит мъж. Лицето му беше с дълбоки бръчки и
състарено. Веднага го познах. Това беше Баръс. Сигурно след като беше
погребал цялото си семейство, той беше скитал из степта, където беше
станал свидетел на хунското нахлуване.

Бях щастлив ла видя мъжа, с когото се бях сближил и бях преживял

толкова тежки моменти. Радвах се да видя, че е жив и здрав.

– Армията на хуните се раздели на три. Основната група се води от техния

кан, който е начело на армията им. Този отряд е най-многоброен. Той се
разля като черна река над нашата степ. Те са неизброими като мравки.
Движат се бързо насам. Едва успях да ги изпреваря. Зад кан Руа като млад
лъв язди престолонаследникът Бледа. Дясното крило, отрядът, който тръгна
към залеза на слънцето, се води от някакъв страховит мъж. Чух да го
наричат Едекон.

– Кой е този Едекон? – попита Иратаис. – Някой знае ли за него?

Сърцето ми прескочи. Аз знаех кой е Едекон. Ат много пъти ми беше

говорил за него.
586
 – Аз знам! – почти извиках аз. След това замълчах, защото не знаех дали е
прието да говоря в присъствието на тези воини.

– Говори, Авитохол! – прошепна ми Баяр.

– Едекон е син на Грот.

Великите боили и тиуните, които се намираха в шатрата, зашумяха.

– Дошли са да търсят мъст, заради смъртта на Грот – каза Баяр. Лицето му,
осветено от един от светилниците, доби такова изражение, че кръвта се
смрази в жилите ми.

– Другият отряд, този, който тръгна към изгрева, се води от едно слабо
момче. Много прилича на канартикина. Не е по-голям на години от
канартикина и от боила таркан – като каза това, Баръс посочи към мен и
Арбат. Не знаех дали ме позна, но дори да беше, с нищо не го издаде.

Аз обаче бях разбрал какво правеше тук Арбат. Канът Иратаис и Баяр
нямаха деца, затова бяха определили двамата най-добри от младите
български воини за канартикин, тоест първороден син. Престолонаследник
и за втори син – боил таркан.

Арбат, макар да нямаше кръвна връзка с кана, беше поканен да участва в

Съвета на Великите боили като боил таркан. Боил тарканът беше вторият
син на кана. Той обикновено беше съдия на народа. Присъствайте на
съвета, за да се учи и ако станеше нещо с канартикина, веднага да заеме
мястото му.

Ето кои бяхме седемте. Кан беше Иратаис. Той беше върховен владетел.
Беше колобър, защото носеше основната оренда на народа. Канът беше най-
главният и важен тумир, защото знаеше цялата история на рода. Канът
беше главата, гръбнакът. Кавкан беше Баяр. Той отговаряше за външната
политика, за армията, за обучението на канартикина. Кавканът ръководеше
сектата на боилите. Той отговаряше за цялата армия.

Аз бях тук като канартикин. Аз бях определеният от владетеля човек,

който някой ден да го наследи на престола. Арбат беше поканен като боил
таркан. Той щеше да ме замести, ако с мен се случеше нещо. Бях сигурен,

587
че това много щеше да го зарадва. До Арбат седеше тумир. До мен
трябваше да седи канът колобър, но понеже него го нямаше, мястото му не
се заемаше от друг колобър, а от туглу. Явно Орию беше туглу на
българите. Туглу беше най-добрият воин, на когото се падаше честта да
носи българския флаг – копието е конската опашка – стожера. Този символ
служеше за връзка на народа с Тангра, затова вместо колобър, именно туглу
вземаше участие в Съвета на Великите боили, когато водачът на сектата на
колобрите го нямаше.

Огледах мъжете. Всичко вече ми беше ясно. Туглу Орию представляваше

сектата на колобрите, тумир – сектата на тумирите, а кавканът – сектата на
боилите. Всички съсловия на българския народ бяха представени в Съвета.
Тези мъже представляваха елита на българския народ. Това тук беше
България. Канът събираше в себе си всички тези секти и в същото време
беше владетел на всички българи. Това представляваше Съветът на
Великите боили.

Баръс продължаваше да описва предводителя на третото крило на

хунската войска. Аз отдавна вече знаех кой е той, по нищо не казах. Не
исках да предавам Ат и да го обричам на гибел.

Канът застана пред нас и каза:

– Хуните препускат към нас. В най-скоро време ще се изправим срещу тях

в битка. Веднага изпратих отряд от багатури, които да ги разузнаят. Какво
да правим? Да разделим ли войската си на три, или да се съсредоточим и да
ударим централната им част?

– Нямаме време да делим армията си, нито за каквито и да е обходни

маневри! Да ги ударим и да ги унищожим! Когато направим това, аз с един
отряд ще се изправя пред Едекон – каза Баяр.

– Аз ще се изправя срещу този, слабичкия, дето тръгнал на изток – каза

Урвитал.

– Защо все слабичките търсиш, ичургу-боиле? – каза на шега Орию, като

се усмихваше. – Ето, кавканът ще се изправи срещу този Едекон, а вие,
ичургу-боиле , срещу слабичкия!

588
 Виждах усмивката на Орию, Урвитал, който винаги изглеждаше
намръщен, също се разсмя. Знаех, че двамата са много добри приятели.

– Не исках това да кажа – започна да обяснява той. Но така на всички ни

стана още по-смешно и всички прихнаха. Толкова дълго стаяваното
напрежение избухна в смях.

– Да дадем слабичкия на канартикина Авитохол или на боила таркан

Арбат – през сълзи говореше Орию, а всички българи с изключение на
Баяр, кана и тумир се хилеха. Дори тиуните, които се намираха в юртата, се
смееха.

Като гледах Урвитал, започнах да се притеснявам за Ат. Знаех колко

добър воин е ичургу-боилът, бях чувал, че е безкомпромисен водач, а
воините му са винаги добре подготвени. Ат нямаше такъв опит. Не на шега
започнах да се притеснявам за кръвния ми побратим.

– Така ще направим! – каза Иратаис с твърд глас. – Прибирайте се по

юртите и почивайте! Гответе се за голяма битка!

Когато хуните се изправят пред нас, обединени ще им дадем голямо

сражение!

Канът стана и напусна шатрата. Ние също го последвахме. Двамата с Баяр

се прибирахме към шатрата си. Докато вървяхме, си спомнях това, което
Баяр ми беше казал, че ако по време на война не е ясно нещо, не бива да се
дава голямо, генерално сражение. Че трябва да си представим войната като
оплетено кълбо. Не бива да вземаме кълбото в ръце, а да търсим края и така
малко по малко с малки сражения да търсим разплитане на ситуацията и
победа. Тогава защо кавканът и канаът бяха решили да дадат генерално
сражение? Не знаех. Предложението беше дошло от Баяр, а моят учител
имаше много повече опит от мен. Кой бях аз, че да подлагам на съмнение
техните избори.

Понеже бях видял Арбат, се сетих и за Тарвил.

– Учителю, къде е Тарвил? – попитах аз.

589
 – Още не се е завърнал – каза Баяр. По изражението му разбрах, че няма
смисъл да питам за Баяра, но все пак опитах. Имах надежда, че може би
Арбат я е върнал, след което се е присъединил към нас.

– Къде е Баяра?

– И нея я няма. Ако не знаех, че е толкова добър боец, щях да си помисля,

че вече е мъртва.

– Тогава Арбат защо е тук?

– Скарали са се с Тарвил и той го е върнал.

Тази новина ме накара да се усмихна. Радвах се, че Тарвил не е приел

Арбат да му помага. Верният ми приятел явно не ми се сърдеше, макар че
имаше за какво. Спомних си последната ни среща и това в какво положение
го бях оставил. Стана ми гузно. При първа възможност, може би веднага
след битката, трябваше да открия Тарвил и да му се извиня. После се
замислих, дано Тарвил или Баяра не са били в степта, когато хуните са
нападнали България. Ако хуните ги бяха открили самотни, скитащи се из
степта, сигурно и двамата вече бяха мъртви.

След като се прибрахме, без да си кажем нито дума, двамата се

съблякохме и веднага легнахме. Опитах се да заспя, но сънят бягаше от
клепките ми. Стоях в тъмното и мислех. Седях на масата на кана и бях един
от "хранените хора". Истина ли беше това, или сън? Най-много досега бях
мечтал да стана водач на рода Вокил. Но да стана канартикин, а някой ден и
кан, дори не си бях позволявал да мечтая, а ето, че то беше започнало да се
случва.

Не знам кога бях заспал и колко съм спал, но навън още беше тъмно като в
рог, когато ме събуди звукът на изстреляна към небето свиреща стрела.
Скочих на крака. Бях спал дълбоко и за пръв път от много време се
чувствах отпочинал и готов за битка.

След малко в юртата влезе Баяр. Разбрах, че именно звукът на неговата

стрела ме беше разбудил. Въпреки известната припряност, движенията му
бяха овладени и уверени. Наблюдавах го с недоумяващ поглед. Без да
обменим нито дума, знаех, че ставаше нещо изключително. Съвсем скоро
590
разбрах какво беше то. Кавканът не се готвеше за обикновен ден. Той се
подготвяше за битка. Нима времето беше настъпило? От мисълта като че ли
ми пораснаха криле. Обзе ме трескаво вълнение. Започнах бързо и
припряно да се обличам и подготвям. Нямаше да допусна старият воин да
ме изпревари и да ме чака. Исках да покажа желанието си за битка. Баяр
беше спрял и ме гледаше. Вниманието му може би беше привлечено от
дрънченето на желязото. Точно когато се готвех да сложа металната си
ризница, той ме спря с властен жест. Дойде до мен и взе моята ризница,
след което я сложи на себе си. Тъй като двамата с него бяхме на еднаква
височина, тя му пасна като че ли беше негова. След това кавканът отиде,
откачи собствената си ризница – персийската, и ми помогна да си я поставя.
Мечтата ми се сбъдна. Върху тялото ми беше най-красивата и добра
ризница в света. Дълго време бях мечтал да я наследя и да се бия с нея и
това се случваше още при първата ми битка. Много исках да попитам
учителя си завинаги ли ми я подарява, но знаех, че това ще прозвучи много
нахално. Егоизмът и съмнението ми пречеха да се зарадвам напълно. В този
момент си представих как кавканът ще си я поиска след битката и ми стана
неприятно. Много добре усетих егоизма си и желанието да притежавам
ризницата да се прокрадват в главата ми. Въпреки това радостта ми бе
голяма. Бях забелязал, че когато много желаеш нещо да ти се случи или да
го притежаваш, когато вече го постигнеш, то не те радва толкова. Това е
защото след години усилия, чакане и високо платена цена, с времето си
свикнал с мисълта, че то ще бъде твое, знаеш какво си изстрадал и какво си
платил, за да го получиш. Същото ставаше и ако пожелаеш нещо и то
веднага ти се случи. Тогава не можеш да се зарадваш, защото не си имал
достатъчно време да мечтаеш за него и никога не можеш напълно да го
оцениш. Ризницата идваше при мен в най-подходящия момент. Бях мечтал
достатъчно за нея, но не бях прегорял. Ако не беше егоизмът ми, щях да
съм най-щастливият човек на света.

Не попитах кавкана за ризницата и поради още нещо. Българите никога не

правехме планове за след битката, защото се смяташе, че с увереността, че
иде преживеят битката, могат да обидят Тангра. Затова преди битка ние
бяхме съсредоточени и затворени. Обличането и приготвянето за битка при
нас беше като ритуал, като общение с нашия Бог. Но ние не се молехме да
оцелеем и да победим. В края на краищата това решаваше само и

591
единствено Тангра. И никой от нас не желаеше да живее на тази земя и
секунда повече, отколкото Бог му е отредил. Ние не се страхувахме от
смъртта, защото за нас тя беше само врата, през която щяхме да преминем в
саракта.

Докато се приготвяхме за сражение, не просехме живот или победа и

слава и в никакъв случай не показвахме привързаност към света, в който
живеем. В този момент се смяташе, че орендата, която се. Спуска над
българския народ и воините, ни е най-силна и дори можеше лично бог
Тангра да слезе сред нас. Затова ние се наслаждавахме на общуването с Бог
и е божествената сила преди битката.

Сега, докато се приготвях за битката, аз също усещах всичко това.

Желанието за битка, радостта от подаръка, който кавканът ми беше
направил и божествената сила се просмукваха в тялото ми и ме караха да се
чувствам непобедим, безсмъртен и като че ли много по-голям и силен,
отколкото бях.

Бях облечен, снаряжен и готов за предстоящата битка. Бързо и със замах

извадих няколко пъти меча си от ножницата, за да проверя колко леко
излиза и да се подготвя, ако се наложи да разчитам на бързото вадене. След
това проверих острието, за да няма никакво петънце и да се убедя, че е
достатъчно остро и готово да убива. Отблясъкът му ме накара още по-силно
да пожелая битката. Когато хванах удобната ръкохватка на прекрасното
оръжие, което кавканът ми беше подарил, почувствах някакво успокоение и
сигурност. Представих си колко ли бойци се бяха прекланяли пред този
меч. Писъкът на тяхната кръв желаеше час по-скоро да се слее с кръвта на
следващите преклонени. Мечът като че ли беше хищник, който бе
освирепял и гладен и сега надушва наблизо прясна кръв, той сякаш беше
жив и имаше собствен живот. Проверих ризницата си, бойният ми колан
беше стабилно закопчан. Наместих шлема си. Раздвижих се и се наведох
във всички посоки. Всичко беше наред. Прекрасната ризница не само
защитаваше много добре, но ми позволяваше свобода на действие във
всички посоки.

Жестът на това, че кавканът ми даде собствената си бойна ризница,

осъзнах постепенно, а с това се увеличи и уважението ми към него. Разбрах,

592
че, подарявайки ми ризницата си, той ставаше много по-уязвим, но пък аз
така щях да бъда много добре защитен. Чудех се дали ми даде ризницата,
защото бях канартикин, или защото бях онзи Тохол, който беше отраснал
покрай него и който го боготвореше.

По някое време аз попитах:

– Тази коя битка ви е, учителю?

– Не знам! Не ги броя! – просто отвърна кавканът.

– Какво е най-важното нещо, което трябва да знам в една битка?

– Ние, воините, по време на битка не принадлежим на себе си. Оживей

днес, за да можеш да се биеш и утре! Това е най-важното нещо, което
трябва да знаеш за днес!

– Докога така?! – попитах аз.

– Завинаги!

– Защо?!

– Не знам! Такава е участта на воина!

– Тогава по-добре да умра днес! А, учителю, какво ще стане, ако днес

загубим?

– Трябва да имаш сила на характера и да приемеш загубите е достойнство!

– По никакъв начин не мога да приема загубата!

– Млад си още, Авитохол! Млад си! Тепърва ще се учиш да преглъщаш

загубите. Тази битка не може да я загубим – каза кавканът.

– Но, учителю Баяр, нима не усещате и не разбирате, че тази битка може

да я загубим? Никога ли не сте имали усещането, че такова нещо може да
се случи? Много хора смятат, че нямаме шанс да победим и със сигурност
ще бъдем разбити. Всички мълчат, но аз усещам, че всички осъзнават, че
хуните може би са по-силни от нас.

593
 – Запомни, можеш да загубиш само битка, която можеш да спечелиш. Ти
казваш, че няма начин да спечелим битката, как тогава можем да я загубим?
Ние сме я загубили предварително, поне така смяташ ти. Тогава да се
втурнем в битката не заради победата и загубата. Нека влезем в гази битка с
мисълта за това, че такава е съдбата ни. Наистина, не можем да победим и
да отвоюваме победа, но можем да спечелим себе си, защото ще участваме
в нашата битка е цялото си същество. От такива битки можем да станем
само по-силни, да бъдем себе си и всъщност да победим. Така че се готви за
победа, а не за поражение.

Сега започнах да разбирам защо Баяр беше избрал да се даде генерално

сражение на хуните. Малко по малко разбирах неговата логика, която силно
се различаваше от всички разсъждения на обикновените хора, които бях
чувал.

– Какво е войната, учителю?

– Войната ли? Романтична представа за войната имат само хора, които

никога не са воювали и разбират за нея от разкази или от книги. Ние,
българите, не можем да имаме романтична представа за войната, тъй като
цял живот воюваме. За нас войната не е театър, в който да си сложим
маските за известно време. Аз знам, че това е най-голямото зло на света,
зло, в което умират приятели, зло, в което хората губят същността си, зло,
което разделя майки от деца, бащи от синове, зло, което кара да става така,
че децата ти да умрат пред очите ти и то не по реда си. Войната е най-
голямото зло и никога не ми я хвали. Аз съм воин и цял живот съм воювал.
Жертвал съм живота си, откакто се познавам, убивал съм стотици воини и
знам, че войната е най-голямото зло.

– Това, което чувам от устата ви, е много интересно. Цял живот съм
мечтал да бъда с вас в една юрта и да видя как се готвите за битка. Днес
виждам, че сте много скромен. Винаги съм мислил, че вие се държите
много героично. Съвсем други неща очаквах да чуя от вашите уста. Вие сте
много известен! Вие сте най-известният българин в света! Вие сте легенда!

– Е и какво? Не съм направил нищо, за да бъда известен. Никога не съм се

интересувал от властта и известността. Винаги съм правил всичко
единствено заради Тангра. Човек трябва да се бори за безсмъртната си
594
душа! Само това, което прави за нея, в този преходен свят, има смисъл!
Винаги съм знаел, че да загубиш живота си не е най-страшното, много по-
лошо е да загубиш смисъла на живота си!

Знаех, че кавканът бърза, но в същото време, може би притеснен от

предстоящата битка, ми се появи желание да питам.

– А какво мислите за страха? – попитах аз.

Баяр се усмихна и каза:

– Духовно будните осъзнават, че смъртта не е в този живот. В този живот

е само болката, която можеш да изпиташ в пълна мярка. Именно затова
страхът от болката е по-голям от страха от смъртта. И най-големият страх е
страхът от самия страх. Страхът действа само в този свят, аз обаче живея
много повече в саракта. Не виждам защо да се страхувам. Вече и да искам
не мога да го направя. Един воин може да се страхува само ако не е
завършил делата си на този свят. Само ако има още неща за вършене. Аз
съм на чисто с този свят и имам готовност да се преселя в саракта завинаги.
Това е духовната практика на всеки воин. Това трябва да прави всеки воин
преди битка. Всеки ден трябва да се събуждаш и да си готов да посрещнеш
смъртта като приятел. Трябва да живееш така, че да си готов във всеки
момент да напуснеш този свят. да възприемаш себе си като пътник, а не
като завоевател, който ще живее вечно в този свят. Това усещане отнема
силата и смелостта на много хора.

Затова българите сме добри воини. Ние не се привързваме нито към

земята, нито към територията, нито към този свят. Ние живеем върху гърба
на коня и сме готови да тръгнем веднага на своето пътешествие. Във всеки
миг, в който Тангра ни призове, сме готови да напуснем този свят.

Докато говореше това, Баяр продължаваше да пристяга доспехите си. Най-

накрая сложи нов шлем, който го караше да изглежда страшен и намръщен.
След като бяхме напълно готови за битка, двамата излязохме от шатрата.

Навън, макар все още да беше тъмно, цареше оживление. Колко дълга
беше тази нощ? През нея бях заспивал два пъти, бях участвал в Съвет на
Великите боили. В началото на нощта си бях легнал успокоен от това, че

595
Урвитал извика Баяр при кана и нищо не знаех, нито подозирах за някаква
война, а сега се събуждах и вече се намирахме пред битка е хуните. Всички
българи се готвеха за битка. С нескрито любопитство наблюдавах
действията на воините. Всичко, случващо се, се отпечатваше в съзнанието
ми. Бях тръгнал да оседлая моя боен кон и един от бойните коне на кавкана.
Докато ходех, усещах как от едната страна на персийския ми шлем виси
правоъгълно парче от много фина плетена стомана. Това беше забрало,
което се закачаше и от другата страна на шлема, така че да прикрива изцяло
лицето и врата ми по време на битка. Парчето беше толкова голямо, че се
спускаше чак до гърдите ми, а когато го закачах от другата страна на
шлема, от цялото ми лице се виждаха само очите. При сеченето сигурно
щеше да предпази врата ми. Макар да се спускаше под шлема ми, то беше
толкова фино изплетено, че чувствах допира до него като най-фин плат.
Никога досега не бях участвал в битка така забраден, затова реших да
опитам да го сложа и да походя малко така. Без усилие закачих забралото,
то беше направено да се слага само е едно движение. Въобще не пречеше
на погледа ми, през него се дишаше съвсем спокойно, само трябваше с
устните си да насочвам издишания въздух навън. Докосването на
финоплетената ризница до лицето ми беше съвсем нормално, не ме
дразнеше и бях сигурен, че няма да ме нарани. И без това от слънчевия пек,
от студа и вятъра лицето ми беше станало твърдо и обвеяно като камък.

Така се движех и си представях, че се бия, за да открия, ако има някакъв

дефект в снаряжението ми. Докато съм вървял може би съм правел някакви
движения, защото забелязах как останалите бойци се стъписваха, докато се
разминавахме. Явно Баяр никога досега не беше носил плетеното забрало и
досега те не бяха виждали човек е прикрито лице. Тъй като не знаеха кой
съм, всички те ме гледаха страшно и предизвикателно. За да не ги дразня
повече, смъкнах забралото. Като видяха кой съм, всички се усмихнаха и
успокоиха.

Подготвих конете за езда. Изчистих ги, оседлах ги и ги поведох в кръг

малко да се разтъпчат. След това тръгнах с поводите на единия кон в ръка,
яздейки другия. Следвах общия поток на хората. Скоро към мен се
приближи кавканът Баяр, който яздеше един от канските коне. Показах му
коня, който му бях приготвил. Той ми направи знак, че всичко е наред,
усмихна ми се, пое поводите на коня и ме поздрави с българския боен
596
поздрав, като постави десния си юмрук пред сърцето и по този начин ми
пожела успех в битката. Аз също го поздравих и така в гъстия прах и мрака
се разделихме.

Както се движехме напред, виждах, по-скоро чувствах как се

престроявахме. Като тиун аз трябваше да застана в центъра на бойния ни
строй, затова се взирах в мрака, за да видя българския боен флаг – туг. Той
винаги се движеше до кана, а това означаваше, че там е центърът на бойния
ни строй. Накрая го видях, намираше се вдясно от мен. Знаех, че в лявата
част на българския боен строй се намират воините от рода Вокил, които в
битката обикновено са водени от кавкана, а ако той не можеше, водеше ги
техният багатур-багаин. Докато мислех всичко това, започнах да се
оглеждам, за да видя някакво познато лице. Най-накрая го открих. Беше
най-нежеланият и неочакван от мен човек. Както се движех диагонално
напред и надясно, изведнъж до мен застана юк-боилът или след тази нощ
беше по-правилно да го наричам боил тарканът Арбат. Въпреки
неприязънта си, го поздравих. Той също отговори на поздрава ми. Без да
разменим нито дума, пътищата ни се разминаха.

Всички българи очаквахме часа на битката с хуните и знаехме, че той рано

или късно ще настъпи. В това сражение ние нямаше да се срещнем като два
равнопоставени народа, защото те ни бяха нападнали и искаха да ни
победят, за да ни включат в могъщата си империя. Преди много време Баяр
беше казал, че хуните никога няма да се примирят българите да
съществуват редом до тях като свободен народ. Някога ние бяхме
съществували в мир с хуните, но това било преди хилядолетия, когато те
все още са се наричали хунну и са живеели редом с нашия народ по
границата с Поднебесната (така китайците наричали своята държава). По-
късно също бяхме живели в мир и в близост до хуните. Днес обаче хуните
бяха огромен народ, а техни съюзници бяха почти всички племена в степта.
Тяхното време беше настъпило и те знаеха това. Когато си най-силен,
трябва да го покажеш. Когато Тангра ти е дал сила, той те е предопределил
да властваш. Хуните се чувстваха все по-силни и сега бяха посегнали към
българите не от омраза, а само за да узаконят реда, който Тангра беше
наложил. Сега той искаше те да властват над света и хуните трябваше да му
се подчинят. И след всяко погълнато и победено племе, апетитът на хуните
за още победи растеше. България трябваше да се чувства все по-
597
застрашена. Баяр знаеше, че сблъсъкът с хуните можеше да бъде фатален за
нас, защото те бяха едни от най-войнолюбивите и корави номадски народи,
но в същото време му беше ясно, че сблъсъкът е неизбежен. Каквото и да
правехме, те щяха да посегнат на земята и народа ни.

Сега вече бях готов за битка. Бях готов да се бия до смърт, но да защитя
народа ни. Знаех, че това не е просто една битка от някаква война, битката
щеше да бъде на живот и смърт за българите.

Най-накрая попаднах на мястото, на което трябваше да се намирам.

Открих корпуса на тиуните. Всички те бяха в пълно бойно снаряжение и
вече бяха наредени в центъра, точно зад свитата на кана ювиги. Ичургу-
боилът Урвитал и кавканът Баяр стояха от двете страни на кана Иратаис. Те
бяха застанали точно така, както щяха да водят армията след малко. До тях
беше застанал юк-боилът Орию, който в ръката си държеше туга. След
няколко мига тиуните бяхме строени и готови за битка. Тъй като бяхме най-
елитната българска част, беше нормално да сме първи във всяко нещо,
както и в строяването. Урвитал ни погледна и като че ли ни прониза с
поглед. Нито за миг той не ни изпускаше от поглед. В този момент ми
приличаше на огромен могъщ сокол, набелязал плячката си. Силуетите на
четиримата ясно се открояваха на фона на развиделяващото се небе. Този
образ се запечати завинаги в съзнанието ми.

Изведнъж се стреснах. Вместо да се възхищавам на най-висшите ни

командири, трябваше да си припомня най-важните неща за битката. Имах
чувството, че съм забравил всичко и нищо не си спомнях. За миг в сърцето
ми се прокрадна страхът. Веднага го отхвърлих. Бях сигурен, че съм добре
подготвен, щях да се справя добре. Само да оцелея щеше да бъде
недостатъчно. Трябваше да продължа да трупам слава на името на меча на
кавкана Баяр. Сетих се и за това, че бях с най-добрата ризница на света,
която щеше да ми осигури достатъчно добра защита. Исках да извадя
медальона, пунгията със свещената земя на Тангра и костта, но не можех.
Въпреки това, когато се сетих за медальона, си спомнях и за Ат. Пожелах
на моя приятел да оцелее в битката.

Докато се случваше всичко това, един от командирите ни – тиун,

минаваше сред нас, за последен път ни оглеждаше и ни даваше последни

598
указания и като че ли се сбогуваше с нас. Всъщност аз бях по-старши от
него, вече бях канартикин и участвах в Съвета на Великите боили, но с
нищо не показах, че е така. Знаех, че дори истинските канартикини
участваха в битките наравно с останалите воини. Нали за да властват някой
ден, трябваше да натрупат опит. И то не опит като командири, а отначало
опит като най-обикновени воини. И аз исках да участвам в битката като
най-обикновен воин. Докато чаках мъжът да стигне до мен, ми стана
интересно и се опитах да видя нашите врагове. Изправих се на стремената,
но мракът все още не се бе разсеял достатъчно, а и воините пред мен бяха
толкова много, че не успях да видя нищо. Много добре виждах само нашите
командири.

Изведнъж вниманието ми беше привлечено от действията на върховния

владетел. Той се отдели напред и се обърна с лице към армията ни. Всички
започнахме да шумим от вълнение. Явно часът на битката наближаваше.
Моят кон също почувства вълната от напрежение и започна да тъпче
нетърпеливо на място. Канът стоеше пред нас като изсечен от камък.
Изведнъж рязко вдигна дясната си ръка нагоре с разтворени пръсти. Това
беше жест да спрем всякакво движение и да пазим тишина. Макар че все
още беше тъмно, ясно виждах огромната му длан и разтворените му пръсти.
В желязната си ръка той като че ли държеше нашето сърце. Действията му
бяха толкова властни, че всички се заковахме на място. Конете също като
че ли разбраха жеста на кана и не помръдваха. Настъпи пълна тишина.
Степта, притеснена от нашето присъствие, отново остана сама. Всички
погледи бяха насочени в кана. Въпреки тишината, във въздуха се чувстваше
някакво неистово напрежение. Това не беше обикновена тишина,
предвещаваща покой, а тишина като пред гръм. Този гръм щеше да бъде
битката и ние копнеехме за нея. С цялото си тяло чувствах желанието на
воините около мен час по-скоро да се втурнат в атака. Въпреки това те се
наслаждаваха на всяко преживяване преди битка, както се наслаждаваха на
тишината, на пълния контрол, който нашият върховен владетел имаше над
армията ни. Този контрол ме изпълваше с гордост, че и аз съм част от
всичко това. Сега много ясно усетих в какво се състоеше удоволствието да
се подчиняваш и да бъдеш част от цялото. Едва сега разбрах как
свободолюбивите, силни и храбри българи се чувстват, като влизат в общ
строй.

599
 И така, аз седях абсолютно неподвижно върху коня и се наслаждавах на
величествената гледка, която представляваше армията ни. Бяхме като
каменна войска от конници, изсечени от ръката на опитен ваятел. Умното
животно под мен също усещаше значимостта и величието на мига, защото
стоеше напълно неподвижно.

Изведнъж над нас прогърмя величественият и силен глас на нашия

върховен владетел. Той изговаряше думите бавно, а гласът му се носеше
над нас толкова ясен, че бихме чули и шепота му. Във всяка негова дума се
съдържаше много оренда. Гласът му беше някак дълбок, канът като че ли
говореше с корема си. Думите "извираха" от него като от някаква
дълбочина. Изпитах усещането, че небето се е спуснало над главите ни като
похлупак и гласът изпълваше цялото разстояние между небето и земята.
Затова ние чувахме всичко толкова ясно. Внушението и силата на гласа
бяха толкова големи, че в един момент ми се стори, че гласът излиза от
устата на самия бог Тангра и се спуска от небето.

– Смъртта е тук беззъба, тя стои зад раменете ви! На Тангра му омръзна от

старци и от болни, днес той иска жертвоприношение! Да! Днес ние няма да
участваме само в битка, а в жертвоприношение, което бог иска от народа
си. Всяка година по това време Тангра иска своя дан от кръв. Понеже няма
да има събор, ние сме тук, пред лицето на Тангра, за да предложим себе си,
собствения си живот. Нашата млада воинска кръв ще се влее в неговите
жили, още от сега ние държим кръвта на Бог в себе си. Почувствайте
Тангра, той ви даде кръвта си на заем и сега си я иска! Хвърлете се напред,
орли мои, за да се слеем по-бързо с нашия Бог! Умрете като воини и преди
да предложите себе си и саможертвата си, положете достатъчно мъртви
врагове като жертвоприношение към Тангра!

край на първа част

600
 Токораз Исто

ТАНГРА
Български исторически роман

първа част
ТОХОЛ

поредица ТАНГРА,
книга първа - ТОХОЛ
© автор; Токораз Исто
© издател: Стоян Цветкашки
редактори: Христина Шопова, Валерия Георгиева
Алпер Мюмюн, Стоян Цветков
художник на корицата: Веселин Анков
предпечат: Христина Шопова
печат: студио “Пиксел” ООД

http://4eti.me ™
http://ekni.ga ™

ISBN 978-954-317-161-3

Издаването на тази книга се подпомага от www.dadao.org

Можете да поръчате тангристки кръст и книгите на Токораз Исто

на телефоните на издателство "Оренда": 0895515115, 032/ 245524

Издателство "Оренда"
Пловдив
7521-ва българска година
(2012)