Николов, А. „Великият между царете“. Изграждане и утвърждаване на българската царска институция през управлението на Симеон I. - В: Българският Златен век. Сборник в чест на цар Симеон Велики (893–927). Съст. В. Гюзелев, Ил. Г. Илиев, К. Ненов. Пловдив, 2015, 149-188

БЪЛГАРСКИЯТ
ЗЛАТЕН ВЕК
СБОРНИК В ЧЕСТ НА
Ц АР СИМЕОН ВЕЛИКИ
(893–927)
съставители
Васил Гюзелев, Илия Г. Илиев и Кирил Ненов
Пловдив · 2015
фондация · българско историческо наследство ·
Фондация · Българско историческо наследство ·
Пловдив, България
www.bhhfoundation.org
isbn 978–954–8536–18–9
Aвторски права © 2015 Петър Ангелов, Аделина Ангушева,

Иван Божилов, Станчо Ваклинов, Нина Гагова, Васил Гюзелев,
Илия Γ. Илиев, Мария Йовчева, Иван Йорданов, Милияна Каймакамова,
Красимир С. Кръстев, Анисава Милтенова, Десислава Найденова,
Ангел Николов, Лиляна Симеонова, Татяна Славова, Ана Стойкова
Всички права запазени.

Нито една част от тази книга не може да бъде
размножавана или предавана под никаква
форма или начин: електронен или механичен,
без писменото разрешение на автора и издателя.
На корицата
печат на цар Симеон Велики като василевс на ромеите
Съдържание
Уводни думи xi
Изследвания 1
Иван Божилов
Цар Симеон Велики: от „варварската“ държава
до християнското царство 3
† Станчо Ваклинов
Втората българска столица Преслав 49
Иван Йорданов
Печатите на цар Симеон І Велики 77
Васил Гюзелев
Кавханите и ичиргу боилите при цар Симеон Велики 115
Илия Γ. Илиев
Свети Климент Охридски и цар Симеон Велики 131
Ангел Николов
„Великият между царете“. Изграждане и утвърждаване
на българската царска институция през управлението на Симеон I 149
Десислава Найденова
Правни текстове в средновековна България (IX–X в.) 189
Аделина Ангушева–Нина Гагова–Анисава Милтенова–
Татяна Славова–Ана Стойкова
Книжовността по времето на цар Симеон 213
Мария Йовчева
Златният век на старобългарската химнография 277
Милияна Каймакамова
Световната история в пропагандната политика
на цар Симеон Велики и развитието на българската хронография 301
Петър Ангелов
Образът на цар Симеон във византийската книжнина 331
vi Съдържание
Лиляна Симеонова
Българо-византийската търговия в навечерието на 913 г. 347
Красимир С. Кръстев
България, Византия и Арабският свят при царуването
на Симеон І Велики 361
Извори 379
А. Документи и съчинения от цар Симеон Велики
и негови съвременници 381
I. Симеонови надписи и прилог 381
1. Надписи към княжеските му печати (893–913) 381
2. Надписи към царските му печати (913–927) 381
3. Наръшки надпис от 904 г. 381
4. Прибавка от самия христолюбив цар Симеон
в сборника „Златоструй“ 381
II. Кореспонденция с византийския управленчески елит
от 895 до 926 г. 382
1. Писмата му с магистър Лъв Хиросфакт от 895–896 г. и други 382
2. Писма на цариградския патриарх Николай Мистик
до цар Симеон Велики от 912–925 г. 388
3. Писма на византийския император Роман I Лакапин (920–944)
до цар Симеон Велики от 924–926 г. 461
III. Кратки текстове от Симеоново време 472
1. Приписки към Чивидалското евангелие от 867–869 г. 472
2. Приписка на Черноризец Тудор Доксов от 907 г. 472
3. Надпис на хартофилакс Павел от Златната Симеонова църква 472
4. Надслов на презвитет и монах Григорий, писан преди 913 г. 472
5. Надпис на прабългарски език с гръцки букви от Велики Преслав
(IX–X в.) 473
Съдържание vii
6. Надгробен надпис на Симеоновата сестра Анна (ок. 915 г.) 473

7. Надпис на Симеоновия син Йоан от 928 г. 473
8. Надпис на Алцег от 931 г. 473
9. Надгробен надпис на Симеоновия чъргубилия Мостич 473
10. Послесловие на презвитер Йоан към превода
на Житието на св. Антоний от началото на X в. 474
IV. Симеоновият книжовен кръг – представители и съчинения 474
1. Похвала в чест на цар Симеон Велики от неизвестен поет
в Първия Симеонов сборник (Изборник от 1073 г.) 474
2. Из Първи Симеонов сборник – „Немесий, епископ Емески –
За естеството на човека“ 475
3. Климент Охридски – „Похвала за нашия блажен отец
и славянски учител Кирил Философ“ 477
4. Константин Преславски – „Пролог за Христа,
отмерен за тълкуванието на Светото евангелие,
написан от Константин“ (Азбучна молитва) 479
5. Константин Преславски – „Учително евангелие“
(предисловие, беседи 12, 42 и 43) 481
6. Константин Преславски – „Историкии за Бога,
съдържащи накратко годините от Адам до пришестивето Христово
и пак от Христос до сегашния 12-и индикт“ от 896 г. 484
7. Черноризец Храбър – „За буквите“ (края на IX в.) 489
8. „Пролог, съчинен от Йоан презвитер, екзарх български,
който е превел Богословието на Йоан Дамаскин“
(края на IX–началото X в.) 491
9. Приписка на презвитер Григорий към превода му
на Стария завет (началото на X в.) 492
10. Послесловие към превода на Житието на Антоний Велики,
извършен от презвитер Йоан (началото на X в.) 492
11. Йоан Екзарх – „Шестоднев“ (преди 913 г.) 493
viii Съдържание
12. Кратко житие на св. Наум Мизийски († 910 г.) 501

13. Монах Христодул – „Сказание за железния кръст“ 502
Б. Историческият спомен за цар Симеон Велики
през втората половина на X–XIV в. 518
V. Старобългарски свидетелства 518
1. Старобългарски превод на хрониката на Георги Амартол (Грешник),
направен през X в. 518
2. Българска апокрифна летопис от XI в. 525
3. Писмо на цар Калоян до папа Инокентий III от 1203 г. 526
4. Приписка към среднобългарски ръкопис от XIV в. 526
5. Среднобългарски превод на хрониката на Константин Манасий
от 1345 г. с добавки 527
6. Синодик на Българската църква под редакцията
на патриарх Евтимий (1375–1394) 533
7. Среднобългарски превод от XIV в. на хрониката
на Симеон Метафраст и Логотет 534
VI. Цар Симеон Велики във византийската книжнина от X–XII в. 537
1. Житие на св. Мария Нова (първата третина на X в.) 537
2. Константин VII Багренородни – „За темите“ (30-те години на X в.) 541
3. Константин VII Багренородни – „За управлението на империята“
(948–952 г.) 541
4. Продължител на Теофан – „Хронография“ (813–961) 543
5. Житийни текстове за св. Лука Нови (втората половина на X в.) 551
6. Лъв Дякон – „История“ (края на X в.) 553
7. Пространно житие на св. Климент Охридски († 916 г.)
от архиепископ Теофилакт (XII в.) 554
Съдържание ix
VII. Деянията на цар Симеон Велики според западни автори

от X–XII в. 562
1. Регино – „Хроника“ (906 г.) 562
2. Лиутпранд, епоскоп Кремонски – „Възмездие“ (958–962 г.) 563
3. Зигеберт – „Хроника“ (1106 г.) 564
4. Пархийски летопис (1148 г.) 564
5. Саксонски аналист (1158 г.) 564
VIII. Източни автори (арабски и сирийски) за цар Симеон Велики
и неговото време 565
1. Ал-Табари (839–923) – „Хроника“ 565
2. Ал-Масуди († 957 г.) – „Златни ливади“ 565
3. Арабски аноним от X в. – „Известия от времето“ 566
4. Сведения на арабския пратеник Ибрахим ибн-Якуб от 973 г. 567
5. Патриарх Михаил Сирийски (1166–1199) – „Хроника“ 568
6. Григорий Абул-Фарадж (1226–1286) – „Сирийска хроника“ 568
Съкращения 571
Публикациите в настоящия том 573
„Великият между царете“.
Изграждане и утвърждаване на българската царска
институция през управлението на Симеон I
Ангел Николов
1. Църковно-народният събор от 893 г. и проблемът за легитимирането

на Симеон I като законен наследник на българския престол
През 893 г. в България се разиграват събития с ключово значение за по-нататъш-
ното политическо и културно развитие на страната. Според Регино от Прюм
(† 915 г.), Борис I-Михаил свалил монашеското си одеяние, отново препасал
военния пояс, детронирал, ослепил и хвърлил в затвор своя първороден син и
наследник Владимир-Расате (889–893), който бил „почнал да върши грабежи,
да прекарва времето си в пиршества и разврат и с всички средства да възвръща
новопокръстения народ към езическите обреди“.1
Твърде общото изложение на немския хронист не позволява да се даде ед-
нозначна оценка на ситуацията в България през този период. Според В. Златар-
ски, възпитаният в езически дух Владимир се заел „да събужда умиращото ези-
чество в държавата, защото само чрез него българското болярство е могло да си
възвърне изгубеното политическо значение и да се противопостави на славян-
ската Борисова политика“; под влияние на „антиславянската болярска партия“
новият княз сключил с немския крал Арнулф мирен договор, насочен срещу Ве-
ликоморавия, с което била подготвена почва за „ново отцепване на българите
от Византия и в църковно отношение“.2
Опитът на Владимир да освободи България от нейната обвързаност с Кон-
стантинопол, като преориентира външната си политика към съюз с Немското
кралство, не подлежи на съмнение.3 Възможно е това да е довело до открита из-
ява на подтисканите през управлението на княза покръстител антивизантийски
настроения, а успоредно с това – до надигане на езическата опозиция и дори до
размирици. Едва ли обаче Владимир е провеждал официална антихристиянска
политика4, а неговото „езичество“ вероятно се е свеждало до една недостойна за
1
Regino abbas Prumiensis, Chronicon cum cotinuatione Treverensi. Recognovit Fr. Kurze.
Hannoverae, 1890, p. 96, s. a. 868 (ЛИБИ II, с. 307).
2
В. Златарски, История на българската държава през средните векове. Т. I. Първо българско
царство. Ч. 2. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство. София
1971, 250–253.
3
В. Гюзелев, Княз Борис Първи. България през втората половина на IX век. София 1969, 460–
461; И. Божилов–В. Гюзелев, История на средновековна България VII–XIV век. София
1999, с. 222. Вж. също напоследък M. Leszka, Symeon I Wielki a Bizancjum. Z dziejów stosunków
bułgarsko-bizantyńskich w latach 893–927 (Byzantina Lodzienzia XV). Łódź 2013, 52–55.
4
И. Дуйчев, Избрани произведения. Т. I. София 1998, с. 69; И. Божилов, Цар Симеон Вели-
150 Българският Златен век
истински християнски владетел морална разпуснатост и липса на държавниче-

ски умения.5
Така или иначе, развитието на събитията подсказва, че политиката и лично-
то поведение на Владимир не отговарят на високите отговорности, които по-
ставят пред него назряващите в България след 886 г. религиозно-политически
и културни преобразования. Ситуацията, създала се в страната след оттеглянето
от престола на Борис I-Михаил, прославен не само със своята ловка диплома-
ция, но и със стриктното си благочестие, отново поставя въпроса за изключи-
телната роля на княза в живота на неукрепналото в християнската вяра българ-
ско общество.
Някои изследователи откриват отглас от съществуването на конфликт меж-
ду установилите се в България Методиеви ученици и княз Владимир в известна-
та анонимна хомилия, поместена в глаголическия Клоцов сборник.6 Дори това
произведение да е съставено в Моравия от самия Методий7, разкритият в него
ки (893–927): Златният век на средновековна България. София 1983., 38–39; И. Божилов,
Владимир (Расате), в КМЕ, Т. I. София 1985, 449–450; И. Божилов, Седем етюда по Сред-
новековна история. София 1995, с. 93; И. Илиев, Управлeнието на княз Расате (Владимир)
(889–893). Един неуспешен опит за европейска преориентация във външната политика на
България, в Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общу-
ване. София 2002, 407–410.
5
Трябва да се отчете, че разказът на Регино представлява един типичен за средновековната ли-
тература exemplum, в който твърде стилизирано се разкрива трагичен сблъсък между благо-
честив крал, отказал се от властта, за да стане монах, и неговия нечестив син и наследник.
Съвсем закономерно този кратък поучителен разказ добива широка популярност в Западна
Европа. Обзор на основите извори: Glossar zur frühmittelalterlichen Geschichte im östlichen Eu-
ropa. Hrsg. J. Ferluga–M. Hellmann–H. Ludat. Ser. A. Bd. II. Wiesbaden 1983, 107–120;
С. Бърлиева–С. Баталова. Покръстването на българите в хронографията на западното
средновековие, в Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции,
общуване. София 2002, 418–432; В. Гюзелев. Покръстване и християнизация на българите.
Извороведческо изследване с приложение. София 2006, с. 188 сл.; С. Баталова, Покръстването
на българите в няколко латиноезични съчинения XIII–XVI век, в Средновековният българин
и „другите“. Сборник в чест на 60-годишнината на проф. дин Петър Ангелов. Съст. А. Нико-
лов, Г. Н. Николов. София 2013, 112–114 сл.
6
И. Добрев, Кирило-Методиевите ученици през първите години след пристигането им в
България (886–893), в Изследвания по кирилометодиевистика. София 1985, 153–155; М.
Каймакамова, Културно-просветната дейност на Кирило-Методиевите ученици в Бълга-
рия (886 г.–началото на Х в.), ИПр, 1986, № 10, с. 30; Слова на светлината. Творби на ста-
робългарски писатели от епохата на св. княз Борис, цар Симеон и св. цар Петър. Съст. и прев.
И. Добрев, Т. Славова. София 1995, 169–172 (превод); И. Добрев, Цар и вяра в средно-
вековна България, в Бог и цар в българската история. Пловдив 1996, 8–9; И. Божилов–В.
Гюзелев, История на средновековна България, с. 223.
7
A. Vaillant, Une homélie de Méthode, Revue des Études Slaves, 23 (1947), 34–47; B. Zástěrová,
Un témoinage inaperçu, relatif à la diffusion de l’idéologie politique byzantine dans le milieu slave,
au 9e siècle, Harvard Ukrainian Studies, VII (1983), 691–701; С. Смядовски, Анонимна хо-
милия в Клоцовия сборник, в КМЕ, Т. I. С., 1985, 80–82; C. Papastathis, The Procedural
Principles of Methodius’ Anonymous Homily, КМС, 4 (1987), 272–273; C. Gallagher, Church
Law and Church Order in Rome and Byzantium. A Comparative Study (Birmingham Byzantine and
Ottoman Monographs 8). Aldershot 2002, 107–109. Вж. също L. Simeonova, Diplomacy of the
Сборник в чест на цар Симеон Велики (893–927) 151
възглед за „идеалния образ“ и обществените функции на владетеля на един но-

вопокръстен народ несъмнено е адекватен на създалата се в България към 893 г.
сложна обстановка.
Анонимният автор сочи, че отговорност на „приелите власт от Бога“ е да
осигурят на своите поданици безпристрастно правораздаване8 и изтъква, че
християнският княз следва да упътва своя народ към верските истини: „всеки
княз е длъжен да е безпристрастен спрямо всички, които са му подвластни, и да
ги учи на Божия Христов Закон, на пророците, апостолите и блажените отци.“9
Наред с това, от владетеля се изисква да скъса с езическите практики и да води
благочестив и достоен за подражание живот: „да не спазва никакъв погански
обичай, нито да дава езическа клетва или пък да изпада в друга заблуда“10, да не
прелюбодейства, да спазва постите, да зачита неразрушимата връзка на брака.11
Острите предупреждения към княза, че може да бъде отлъчен от Църквата и да
сподели участта на цар Саул12 подсказват, че той е оставил ненаказани или дори
сам е извършил подобни прегрешения.13
След разправата с Владимир, Борис I-Михаил „свикал цялото си кралство и по-

ставил за крал по-малкия си син, като го заплашил пред всички, че ще претърпи
същото наказание, ако в нещо отстъпи от истинското християнство. След като
Letter and the Cross. Photios, Bulgaria and the Papacy, 860s–880s. Amsterdam, 1998, p. 105 (“Al-
though this is not a catechetical homily in the strictest sense, it gives us an idea of what actually
made up the instruction, which Byzantine missionaries gave to Slavic princes”).
8
A. Vaillant, Une homélie, p. 35. 12–16 („Преди всичко смятам, че онези, които са приели
власт от Бога, трябва внимателно и търпеливо да се запознаят със съдебните дела на своите
собствени люде, те са длъжни всеки ден да ги решават след разследване, без някой от под-
властните им да е с предимство пред Божия Закон, ни брат, ни чедо, ни приятел, ни някой
друг“).
9
A. Vaillant, Une homélie, p. 36. 22–24.
10
A. Vaillant, Une homélie, p. 36. 25–26.
11
A. Vaillant, Une homélie, p. 36. 36–37.59.
12
A. Vaillant, Une homélie, p. 36. 30–33; p. 37.65–67.
13
Според В. Златарски, през 893 г. княз Владимир започва „открито гонение против предста-
вителите на българската църква“, което предизвиква сред българите „разколебание в новата
вяра“ (В. Златарски, История на българската държава, 253–254). Ср. В. Гюзелев, Княз Бо-
рис Първи, с. 464; И. Добрев, Кирило-Методиевите ученици, 152–153; И. Божилов–В. Гю-
зелев, История на средновековна България, с. 223. Привежданият в подкрепа на това станови-
ще пасаж от Учителното евангелие (слово 43) на Константин Преславски обаче не може да се
тълкува еднозначно като отражение на някаква реална политическа ситуация. Старобългар-
ският книжовник излага притчата за слепеца, прогледнал благодарение на вярата си в Христос
(Лук. 18:35–43), и допълва: „Затова нека и ние да му се помолим да прозрем с душевни очи,
за да изпълняваме заповедите му и да го славим боголепно, без страх от цар, без срам от князе
и велможи. Дори и ако настане гонение, ако предстоят мъки, ако ни сполети принуда, да не се
боим, нито да се отлъчваме от неговата любов, но с дръзновение да проповядваме и да му се
молим“ (архим. Антоний, Из истории древне-болгарской церковной проповеди. Константин
епископ Болгарский и его Учительное Евангелие. Казань 1885, с. 114; Тържество на словото, с.
88).
уредил това по този начин, той си свалил пояса, отново надянал светата мона-
шеска дреха и като отишъл в манастир, прекарал останалото време от сегашния
си живот в светото подвижничество.“14
Повечето изследователи от XIX и началото на ХХ в. се отнасят към уни-
калните сведения на Регино с подчертано съмнение и дори с пренебрежение,
тъй като тяхната достоверност е практически невъзможно да бъде проверена.15
През 1925 г. В. Златарски обаче предлага едно ново тълкувание на тези събития.
Според него изразът на Регино „свикал цялото си кралство“ (“convocato omni
regno suo”) означава, че извършената през 893 г. политическа промяна била
утвърдена от народен събор – институция, която в езическа България играела
ролята на върховна власт, а след приемането на християнството вече представ-
лявала един съвещателен орган, свикван само в извънредни случаи. „Ако Борис
намерил за нужно да свика в 893 г. народен събор от цялото царство, в чийто
състав са влизали по византийски образец наред с духовенството и болярството
– мало и велико още и представители от всички области на държавата, то това
показва, че и въпросите, които трябало да бъдат предложени на тоя събор, са
били от първостепенна важност, засягали са целия държавен живот, и затова се
нуждаели от всенародно одобрение.“16
Ученият смята, че този събор е бил проведен в Преслав, където според
Българския апокрифен летопис Симеон „прие царството“.17 Съгласно тази кон-
цепция, по време на събора новият княз (по замисъла на своя баща) „всенарод-
но обявил“, че столицата се пренася от Плиска, където „са се държали все още
14
Regino abbas Prumiensis, Chronicon, p. 96 (ЛИБИ II, с. 307). По-различно представя ста-
налото авторът на старобългарското Чудо на св. Георги с българина, който приписва на Симеон
много по-действена роля в тези събития. „И докато [Борис] още беше монах, и вместо него
княз беше първият му син Владимир, биде благословията на Бога и на Михаил върху Симеон.
И той зае престола, като прогони брат си“ (Х. Кодов, Опис на славянските ръкописи в библи-
отеката на Българската академия на науките. София 1969, с. 143).
15
P. Šafařjk, Slowanské starožitnosti. Oddjl děgepisný. Praha 1837, s. 593; С. Палаузов, Век бол-
гарского царя Симеона. Санкт-Петербург 1852, 27–28; К. Иречек, История болгар. Одесса
1878, 196–197; М. Соколов, Из древней истории болгар. Санкт-Петербург 1879, 126–127,
220–222. Характерно е, че някои историци през този период изобщо не споменават за Реги-
но (М. Дринов, Южные славяне и Византия в Х веке, Чтения в Императорском Обществе
Истории и Древностей Российских при Московском Университете, 1875, № 3, с. 5; М. Дри-
нов, Избрани съчинения. Т. I. Трудове по българска и славянска история. София 1971, с. 439).
С подчертано недоверие се отнася към сведенията на Регино Е. Е. Голубинский (Е. Голубин-
ский, Краткий очерк истории православных церквей Болгарской, Сербской и Румынской или
Молдо-Валашской. Москва 1871, с. 254). Вж. също Ю. Трифонов, Достоверен ли е разказът
за ослепяването на Борисовия син Владимир?, Училищен преглед 26/5-6 (1927) 10 (отделен
отпечатък).
16
В. Златарски, Страници из старата културна история на българите, в Сборник в чест и в па-
мет на Луи Леже 1843–1923. София 1925, 285–286.
17
В. Златарски, Страници из старата културна история, с. 286. Вж. текста на Българския апок-
рифен летопис у В. Тъпкова-Заимова–А. Милтенова, Историко-апокалиптичната кни-
жнина във Византия и в средновековна България. София 1996, с. 196.
упорито езическите обичаи и нрави“, в Преслав, където Симеон можел да се

обкръжи с личности, „които са били напълно предани на новата религия, ис-
крено усвоили словенската [т.е. славянизаторската – бел. А. Н.] политика на Бо-
риса и се примирили с идеята за абсолютното самодържавие.“18
Като се основава на късните и неясни руски известия за някакво преложение
книг, станало 30 години след покръстването на българите, 77 години след Сед-
мия вселенски събор и 6406 г. след Адам, ученият твърди, че през 893 г. учени-
ците на св. Методий в България завършили превода на богослужебните книги,
в резултат на което на народния събор в Преслав „бил отхвърлен гръцкия език
и тържествено бил обявен народният словено-български език за официален в
държавата, а в църквата било решено да се въведат словено-българските книги и
богослужение.“19
Следва да се подчертае, че предложената от В. Златарски реконструкция на
събитията в България през 893 г. се основава предимно на косвени свидетелства
и допускания и представлява само една находчива хипотеза. Целта на учения
очевидно е да обвърже с един легитимен държавен акт онези дълбоки промени в
живота на българското общество, замислени от Борис I-Михаил и реализирани
през управлението на неговия син Симеон I: издигането на Преслав като столи-
чен център20, налагането на старобългарския като официален език в държавната
практика и в богослужението21 и постепенното попълване на доминираната от
византийци църковна йерархия с духовници от славянобългарски произход.22
18
В. Златарски, Страници из старата културна история, 286–287.
19
В. Златарски, Страници из старата културна история, с. 288.
20
В. Гюзелев, Столици, резиденции и дворцова култура в средновековна България (От номад-
ския стан към царския двор), Известия на Националния исторически музей, Х (1994), 44–47;
Р. Панова, Столичният град в културата на средновековна България. София 1995, 90–140.
21
Напълно основателно Г. Литаврин допуска, че за окончателна славянизация на литургични-
те практики в България може да се говори едва към средата на Х в. (Г. Литаврин, Христи-
анство в Болгарии в 927–1018 гг., в Христианство в странах Восточной, Юго-Восточной и
Центральной Европы на пороге второго тысячелетия. Москва 2002, 151–155). Впрочем, на-
последък А. Алексеев (А. Алексеев, Текстология славянской Библии (Bausteine zur slavischen
Philologie und Kulturgeschichte. Neue Folge. Reihe A: Slavistische Forschungen 24). Санкт-Петер-
бург 1999, 160–161) отново лансира съмнителната теза на Г. Илински, че Преславския събор
е постановил не само въвеждането на славянската литургия, но и замяната на глаголицата с
кирилицата (Г. Ильинский, Где, когда, кем и с какой целью глаголица была заменена „ки-
риллицей“?, BSl, III (1931), №1, 79–88). Против възгледа на Г. Илински се изказва Т. Славова,
която привежда редица свидетелства за продължилата дълго след 893 г. употреба на глаголи-
цата в Източна България (Т. Славова, Глаголическата традиция и Преславската книжнина,
PBg, XXIII (1999), № 1, 35–46). Една нова хипотеза относно създаването на кирилицата от
Константин-Кирил Философ и нейното разпространение в България между 864–886 г. вж. у
H. Lunt, Thoughts, Suggestions, and Questions about the Earliest Slavic Writing Systems, Wiener
Slavistisches Jahrbuch, 46 (2000), 271–286.
22
Изложената за пръв път през 1925 г. хипотеза на В. Златарски е отразена практически в същия
вид в публикуваната две години по-късно част втора от първия том на неговата монументална
история на средновековната българска държава (В. Златарски, История на българската дър-
Макар и недоказуема, хипотезата на В. Златарски за решенията на събора от

893 г. е възприета в множество трудове върху историята и литературата на сред-
новековна България, за да се превърне в своеобразна аксиома.23 Това е отбеляза-
но още от П. Мутафчиев, който предупреждава относно произволния характер
на „много разпространеното у нас мнение“, че на този събор е било решено сла-
вянобългарският да бъде обявен за официален език на държавата и църквата.24
Едва през последните десетилетия някои авторитетни изследователи ревизира-
ха гледището на В. Златарски и в техните трудове дори не се споменава за такъв
събор.25 Сред трудовете, посветени на интересуващата ни проблематика напо-
следък следва да откроим статиите на А. Бояджиев26 и К. Попконстантинов27,
в които аргументирано се отхвърля изкуствено прокараната от В. Златарски
връзка между събора от 893 г. и загадъчното преложение книг. Заслужава вни-
мание и коментарът на Д. Поливянни относно приписваните на събора реше-
жава, 256–265).
23
S. Bobčev, Bulgaria under Tsar Simeon – II, The Slavonic and East European Review 8 (1929),
№ 22, p. 106; S. Runciman, A History of the First Bulgarian Empire. London 1930, 134–136; D.
Obolensky, The Bogomils. A Study in Balkan Neo-Manichaeism. Cambridge 1948, p. 87; G. Sou-
lis, The Legacy of Cyril and Methodius to the Southern Slavs, DOP, 19 (1965), p. 25; В. Гюзелев,
Княз Борис Първи, 470–476; A. Vlasto, The Entry of the Slavs into Christendom. An Introduc-
tion to the Medieval History of the Slavs. Cambridge 1970, p. 168; D. Obolensky, The Byzantine
Commonwealth. Eastern Europe, 500–1453. London 1971, p. 97; R. Browning, Byzantium and
Bulgaria. A comparative study across the early medieval frontier. Berkeley–Los Angeles 1975, p. 57; F.
Milkova, Les réunions du peuple en tant qu’institution de l’État bulgare medieval, Études balka-
niques, 1978, № 4, 115–122; История на България. Т. II. Първа българска държава. София 1981,
237–238, 270; J. V. A. Fine, Jr. The Early Medieval Balkans. A Critical Survey from the Sixth to the
Late Twelfth Century. Ann Arbor 1983, 130–131; И. Добрев, Кирило-методиевите ученици
през първите години след пристигането им в България (886–893), в Изследвания по кирило-
методиевистика. София 1985, 155–159; Е. Александров, Интронизирането на княз Симе-
он – 893 г., PBg, XV (1991), № 3, 10–17; Н. Кочев, Имало ли е Народен събор в Преслав през
893–894 г., Духовна култура, 1993, № 4, с. 27; Н. Кочев, Народният събор в Преслав през
893/4 г., в 1100 години Велики Преслав. Т. 1. Отг. ред. Т. Тотев. Шумен 1995, с. 52. И. Бо-
жилов–В. Гюзелев, История на средновековна България, 224–225; F. Curta, Southeastern
Europe in the Middle Ages (Cambridge Medieval Textbooks, 39). Cambridge 2006, p. 177.
24
П. Мутафчиев, История на българския народ (681–1323). Под ред. на В. Гюзелев. София
1986, с. 177.
25
И. Божилов, И., Цар Симеон Велики; И. Божилов, Владимир (Расате), 449–450; J. Shepa-
rd, Symeon of Bulgaria – Peacemaker, ГСУ. ЦСВП 3 (1989), 9–48; И. Божилов, Седем етюда
по Средновековна история. София 1995; J. Shepard, Slavs and Bulgars, in The New Cambridge
Medieval History. Vol. II. Ed. by R. McKitterick. Cambridge, 1995, 228–248; J. Shepard,
Bulgaria: the other Balkan ‘empire’, in The New Cambridge Medieval History. Vol. III. Ed. by T.
Reuter. Cambridge, 1999, 567–585; А. Турилов, Борис, в Православная энциклопедия. Т. VI.
Москва 2003, 30–32.
26
А. Бояджиев, Св. Климент Охридски и кирилицата, в Климент Охридски – живот и дело
(Кирило-Методиевски студии 13). София 2000, 86–111.
27
К. Попконстантинов, Прѣложение кънигъ и гръцкият език в средновековна България
(по епиграфски данни), във Византия–Балканите–Европа. Изследвания в чест на проф. В.
Тъпкова-Заимова (Studia balcanica, 25). София 2006, 413–422.
ния: „От различни гледни точки би могла да бъде оспорена достоверността на

практически всяко от уж взетите от Симеон решения, но от наша гледна точка,
следва да бъде безусловно отхвърлена представата за тяхното приемане едновре-
менно и в един и същ момент.“28
Може ли обаче да бъде оспорена напълно историческата стойност на све-
дението за събора, свикан след преврата през 893 г.? Един по-подробен анализ
върху текста на Регино показва, че според немския летописец Борис-Михаил
наистина е свикал един събор, макар да остава неясно какъв е произходът на
тази информация1 и до каква степен тя е била приспособена към целите на хро-
никата и към вкусовете на нейните първи читатели в началото на Х в.29
Нека се спрем първо върху епизода с ослепяването на детронирания българ-
ски владетел, който неведнъж е привличал вниманието на изследователите.
Трябва да отбележим, че за франките през IX в. наказанието с ослепяване не
е било варварски акт на произвол, а специфичен прерогатив и ярка проява на
легитимната императорска власт, почерпана най-вероятно от византийската
практика.30 Не е изключено именно ослепяването на нечестивия владетел на
българите от неговия баща монах да е привлякло вниманието на Регино към
ситуацията в България през 893 г. В историята на Франкската империя има ня-
колко случая на лишаване от зрение на представители на властващата династия
на Каролингите, най-впечатляващият от които е ослепяването през 873 г. на
Карломан, най-малкия син на краля на западните франки Карл Плешиви (840–
877), който пренебрегнал своя дяконски чин, избягал от манастира и влязъл
във въоръжен конфликт със своя баща. Навремето Ю. Трифонов предположи,
че Регино умишлено е изфабрикувал своя разказ за ослепяването на Владимир
от баща му и го е поставил малко преди епизода с ослепяването на Карломан,
28
Д. Полывянный, Культурное своеобразие средневековой Болгарии в контексте византийско-
славянской общности IX–XIV веков. Иваново 2000, с. 45. Вж. също G. Podskalsky, Theologische
Literatur des Mittelalters in Bulgarien und Serbien 865–1459. München 2000, 125–126; Г. Нико-
лов, Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България (края на VII–началото на
XI век). София 2005, с. 112.
29
Правдоподобна, но недоказуема е догадката на И. Дуйчев, че сведенията на Регино за недо-
стойното поведение и езичеството на Владимир отразяват тенденциозни слухове, разпростра-
нили се на Запад чрез византийско посредничество след детронирането на този български
владетел (И. Дуйчев, Българско средновековие. Проучвания върху политическата и културна-
та история на средновековна България. София 1972, с. 360).
30
G. Bührer-Thierry, “Just Anger” or “Vengeful Anger”? The Punishment of Blinding in the Early
Medieval West”, in Anger’s Past. The Social Uses of an Emotion in the Middle Ages. Ed. by B. Rosen-
wein. Ithaca, 1998, p. 87, 89, 91. Според Дж. Херин, само вестготите съзнателно са имитира-
ли византийския обичай за ослепяване на политическите съперници, а владетелите от дина-
стията на Каролингите, като отчитали спецификата на франкската система на наследствено
право, започнали целенасочено (макар и рядко) да практикуват това наказание по отношение
на разбунтували се синове и племеници, които оспорвали тяхнта власт ( J. Herrin, Blinding
in Byzantium, in ΠΟΛΥΠΛΕΥΡΟΣ ΝΟΥΣ. Miscellanea für Peter Schreiner zu seinem 60. Geburts-
tag. Hrsg. von C. Scholz und G. Makris (Byzantinisches Archiv 19). München–Leipzig 2000,
56–68).
за да укрепи у своите читатели мисълта за справедливостта на това жестоко

наказание.31 Макар тази теза да е съмнителна и недоказуема, логиката на учения
първоначално го е повела в правилната посока: за да разберем българския сю-
жет на Регино, ние трябва да се вгледаме в неговата хроника.
Оказва се, че немският хронист е имал свои лични причини да прояви
внимание към съдбата на Владимир – като игумен на Прюмския манастир той
приема под свое попечителство и постригва за монах ослепения през 885 г. от
император Карл III Дебелия (881–888) единствен (извънбрачен) син на крал
Лотар II (855–869), Хуго, който със сила се опитал да завладее някогашните
владения на своя баща. Макар Регино да е доста лаконичен в своята хроника,
той без съмнение пределно добре е познавал съдбата на своя подопечен постри-
женик, съдът и присъдата над който били произнесени от самия император през
септември 885 г. на събор във Франкфурт, свикан специално по този повод.32
Практиката императорите често да свикват събори (Reichsversammlungen,
Hoftagen) с участието на по-влиятелните светски и църковни велможи била
важен елемент на франкската държавна традиция. Съставът на участниците в
съборите обаче не е бил строго определен и до голяма степен е зависел от харак-
тера на обсъжданите въпроси. Съответно, в широки рамки и доста хаотично са
варирали и термините, с които са били обозначавани тези събори в достигнали-
те до нас извори: conventus, placitum, concilium, colloquium, synodus.33
Ако се вгледаме в сведението на Регино относно ослепяването на Влади-
мир, можем да се убедим, че изразът “convocato omni regno suo” спада именно
към терминологията, с която франкските историци са описвали свикването на
държавни събори от техните императори. Особено впечатляващо сходство с
текста на Регино демонстрира Моасакската хроника, в която под 813 г. се опис-
ва съборът, свикан от Карл Велики във връзка с коронацията на наследника му
Людовик Благочестиви за съимператор: „През същата година, месец септември,
гореспоменатият император Карл направи при двореца в Аахен голям събор на
народа от цялото си кралство или империя. И се събраха на него епископите,
абатите, графовете и Сенатът на франките – при императора в Аахен.“34
31
Ю. Трифонов, Достоверен ли е разказът, 26–28.
32
Annales Fuldenses sive Annales Regni Francorum Orientalis. Post editionem G. Pertzii recognovit
F. Kurze. Hannoverae, 1891, p. 103 (s. a. 885): “Imperator cum suis apud Francofurt colloquium
habuit”. Подробности виж у: S. Maclean, Kingship and politics in the late ninth century. Charles
the Fat and the end of the Carolingian Empire. Cambridge 2003, 149–150.
33
D. Eichler, Frankische Reichsversammlungen unter Lüdwig dem Frommen (Monumenta Germa-
niae Historica. Studien und Texte 45). Hannover 2007, 7–28; R. McKitterick, Charlemagne. The
Formation of a European Identity. Cambridge, 2008, 28, 40, 222–233.
34
P. Buc, Ritual and interpretation: the early medieval case, Early Medieval Europe 9 (2000), № 2,
p. 20: “Et in ipso anno mense septimbrio iamdictus imperator Karolus fecit conventum magnum
populi apud Aquis palatium de omni regno vel imperio suo. Et convenerunt ad eum episcopi ab-
bates comites et senatus Francorum ad imperatorem in Aquis.” Вж. също R. McKitterick, Char-
lemagne, p. 102. Заслужава отбелязване и описанието на събора в Аахен, свикан от Людовик
Като се отчита изложеното, можем да се допусне, че Регино отнякъде е уз-

нал за събитията от 893 г. и е бил впечатлен от видимото сходство между осле-
пяването на провинилия се български княз и въдворяването на справедливост
и „чисто“ християнство на държавен събор с подобни практики при франките.
Не може докрай да се отхвърли и възможността за една алтернативна интерпре-
тация – западният хронист да е украсил и дообработил в съответствие с вку-
совете и очакванията на своите читатели първоначално достигналата до него
бедна информация за ослепяването на Владимир, като я е допълнил със смътно
загатнатия образ на събор, символизиращ легитимната власт и хармонията меж-
ду владетел и поданици.
Насилственото отстраняване на княз Владимир поставя редица проблеми око-

ло легитимирането на Симеон I като законен наследник на българския престол.
Косвено свидетелство за нееднозначното отношение на съвременниците спря-
мо избора на новия княз представлява обстоятелството, че историческите из-
вори са твърде пестеливи на подробности и изпълнени с недомлъвки относно
разигралите се в Плиска събития.35
Издигането на бившия монах Симеон на българския престол най-вероятно
е било разглеждано в църковните кръгове като неморално и осъдително деяние.
Така например, във Византия замонашването се разглежда като своеобразна
„гражданска“ смърт, за което подсказва обстоятелството, че единствен начин
императорът да бъде лишен от властта приживе е той да бъде изпратен в мана-
стир.36 Не е случайно, че повече от две десетилетия след смъртта на Симеон I в
Константинопол все още се разпространявали разкази за потъпкания от него
в името на властта обет към Бога. Свидетелство за популярността на някакви
устно предавани истории за великия български владетел е оставил епископът
на Кремона Лиутпранд в своя труд Антаподосис, който отразява впечатления от
неговото първо пребиваване във византийската столица през 949–950 г.: „Но
Благочестиви през декември 818 г.: “Qua hieme imperator in eodem palatio conventum populi
sui celebravit publicum et renuntiantes sibi missos de omni regno suo quos pro statu sanctae eccles-
siae, restaurando deiecta vel confirmando stantia, miserat, audivit” (Vita Hludowici imperatoris, in
Monumenta Germaniae Historica. Scriptores. T. II. Hannoverae, 1829, p. 624. 18–21). Детайли за
този събор вж. у: É. Lesne, Les ordonnances monastiques de Louis le Pieux et la Notitia de servi-
tio monasteriorum, Revue d’histoire de l’Église de France, 6 (1920), № 32, 321–338.
35
Като се има предвид сложната ситуация в България по това време, това е напълно естествено.
Дори византийските автори си дават сметка, че третият син на княза покръстител поема влас-
тта в момент, когато страната е изправена пред опасността в хода на започналите брожения
част от българите да отхвърлят християнската вяра. Наред с това, роля за премълчаването на
истината около тези събития несъмнено изиграва изключителната почит към личността на
княз Борис I-Михаил не само в България, но и във Византия. Ср. В. Златарски, История
на българската държава, с. 283; В. Гюзелев, Княз Борис Първи, 466–468; И. Божилов–В.
36
P. Yannopoulos, Le coronnement de l’empereur à Byzance: rituel et fond institutionnel, Byz,
LXI (1991), № 1, p. 81.
не след дълго, подлъган от силното желание да стане цар, той преминал от тихия
манастирски покой в бурния светски живот и предпочел да следва по-скоро от-
стъпника Юлиан, отколкото преблажения Петър – ключеносеца на небесното
царство.“37
Този озадачаващ паралел между Симеон I и императора езичник Юлиан
(361–363) несъмнено отразява дълбоката враждебност на византийците спря-
мо някогашния цар на българите и не би могъл да се разглежда като свидетел-
ство за някаква негова измяна към християнската вяра. Съпоставката между
Юлиан и Симеон обаче не е случайна: и двамата като младежи са увлечени от
философски занимания, впоследствие се посвещават на духовна кариера38, след
което внезапно съдбата ги издига до върховната власт. Враждебността на бив-
шия църковен четец Юлиан към християнството поразява съзнанието на съв-
ременниците му и го превръща през следващите векове в пример за пагубното
въздействие на властта върху човешката душа. Израз на принципния църковен
възглед по въпроса дава йерусалимският патриарх Йоан Мосх († 619/634 г.) в
популярния сборник с разкази за живота на светите отци – монаси и подвижни-
ци „Лимонарион“, преведен на старобългарски още в края на IX или началото
на Х в.39: „Имайте ми вяра, чеда, като ви казвам, че е велика хвала и велика слава
за царя, който се отрече [от властта] и стане монах, понеже по-ценни са духов-
ните, отколкото чувствените [неща]. Така и велик срам е и безчестие за монаха,
изоставил монашеския чин и станал цар“.40
37
Liutprandus Cremonensis, Antapodosis, III. 29, in Liutprand von Kremona. Werke.
Hrsg. von J. Becker. Hannover–Leipzig, 1915, p. 87. 25–28 (ЛИБИ II, с. 323). Някои наблю-
дения върху същността на това сравнение на Симеон с император Юлиан вж. у М. Войнов,
Промяната на българо-византийските отношения при цар Симеон, ИИИ, 18 (1967), 167–
170; И. Божилов, Цар Симеон Велики, 160–162. Впрочем, този пасаж от труда на Лиутпранд
следва да се разглежда и като едно косвено свидетелство за отразената в трудовете на този
император дълбока ненавист на Константин VII към Симеон Велики.
38
Според църковния историк Сократ, по време на своето заточение в Никомидия Юлиан „като
се подстригал до голо, преструвал се, че води живот на монах. И тайно се занимавал с филосо-
фия, а явно четял свещеното писание на християните, и бил поставен за четец (ἀναγνώστης) на
църквата в Никомидия.“ – Socratis Hist. eccles. III, 1 (PG LXVII, 368–372). Cf. Theodoreti
Cyrensis Hist. eccles. III, 1 (PG LXXXII, col. 1085 A–B). Виж също някои обобщения у T.
Lindsey, The Triumph of Christianity, in The Cambridge Medieval History. Vol. I. Cambridge
1936, p. 98.
39
За източнобългарския произход на превода вж. А. Минчева, За синтаксиса на Синайския
патерик, Slovo, 28 (1978), 89–104. Ср. С. Николова, Патеричните разкази в българската
средновековна литература. София 1980, 19–20.
40
Joannis Moschi Pratum spirituale, cap. 152, PG LXXXVII, col. 3020 B–C. Старобългарски
текст: Синайский Патерик. Изд. подг. В. С. Голышенко–В. Ф. Дубровина. Москва 1967,
с. 250. Сравнението между гръцкия текст и старобългарския превод показва безпочвеността
на направеното от Б. Яновски предположение, че интересуващият ни пасаж от Синайския
патерик представлява някаква интерполация на анонимния преводач (Б. Яновски, Съотно-
шенето между царската власт и монашеския сан по време на българското средновековие, ГСУ
ЮФ, 85 (1992), с. 9).
С основание се предполага, че една от целите на църковно-народния събор

през 893 г. вероятно е била да освободи Симеон от неговия монашески обет.41
Подобен акт обаче няма прецедент в дотогавашната история на взаимоотно-
шенията между светската и църковната власт, което изправя през следващите
години преславските дворцови идеолози и писатели пред задачата да изградят
и наложат в общественото съзнание идеята за ненакърнимото и съвършено бла-
гочестие на новия български владетел.
Според някои изследователи42, съборът от 893 г. узаконява, във връзка с из-
дигането на Симеон I за княз, възможността властта да преминава не само от
баща към син, но и от брат към брат – една практика, засвидетелствана в Шес-
тоднев на Йоан Екзарх:
„В много страни владетелите – царе, князе и крале43, биват поставяни по
наследство, според закона, реда на потомството и роднинството. Синът идва на
мястото на бащата и братът – [на мястото] на своя брат, както това е било и при
Давид. Започвайки от него, родът му продължи [да управлява] в Юдея непре-
къснато чак до Зоровавел. Същото е било и при персите, и при лидийците. При
първите, [започвайки] от Кир и Дарий, родът се задържал чак до последните, а
при лидийците – от Кандавъл, та чак до Гуг. И отново от Гуг, та до Крис, при
когото царската власт се задържала в един и същ род.
И при българите отначало князете били по наследство – синът на мястото на
бащата, и братът на мястото на брата. Научаваме, че така било и при хазарите.“44
Така, в контекста на полемичното си изложение срещу античната астроло-
гия, чийто гръцки източник засега остава неидентифициран, Йоан Екзарх пре-
работва един пасаж от Шестоднев на Василий Велики45 и представя българската
41
В. Златарски, История на българската държава, с. 257; В. Гюзелев, Княз Борис Първи, с.
470; Й. Андреев, Йоан Екзарх и някои въпроси във връзка с наследяването на царската власт
в средновековна България, Преславска книжовна школа, Т. 1. София 1995, 311–312.
42
Й. Андреев. Народните събори в политическия живот на Първата българска държава, ИПр,
1971, № 4, 100–101; Й. Андреев, Йоан Екзарх и някои въпроси, с. 313; И. Божилов–В.
43
Според Х. Лънт, упоменаването на крале не е фигурирало в първоначалния текст на Шес-
тоднев, а представлява по-късна интерполация (H. Lunt, Old Curch Slavonic >*kraljь<?, in
Orbis Scriptus. Dmitrij Tschizewskij zum 70. Geburtstag. München 1966, 483–489).
44
R. Aitzetmüller, Das Hexameron des Exarchen Johannes. Bd. IV. Graz 1966, 241.14–245.1
(140a–140c); Йоан Екзарх. Шестоднев. Превод от старобългарски, послеслов и комен-
тар Н. Кочев. София 1981, с. 163. Върху това сведение съществува богата литература: Ю.
Трифонов, Сведения из старобългарския живот в Шестоднева на Иоана Екзарха, СпБАН,
XXXV. Клон историко-филологичен и философско-обществен, 19 (1926), 13–16; В. Беше-
влиев, Първобългарите. Бит и култура. София 1981, 44–45; Ц. Чолова, Върховната власт
и управлението в средновековната българска държава по времето на Симеон, отразени в
„Шестоднева“ на Йоан Екзарх, ИИИ, 28 (1985), 226–229; Й. Андреев, Йоан Екзарх и някои
въпроси, 308–316; Г. Николов, Прабългарската традиция в християнския двор на средно-
вековна България (IX–XI в.), в Бог и цар в българската история. Пловдив 1996, 124–130; Л.
Горина, Българският хронограф, Историческо бъдеще, 2002, № 1–2, 167–168.
45
Превод на оригиналния пасаж на Василий Велики е поместен в Шестоднев на Йоан Екзарх:
традиция за изключителното право върху властта на представителите на упра-

вляващия род, като престолът може да премине било от баща към син, било от
брат към брат.46
Упоменаването на хазарите в този контекст трябва да се свърже с Простран-
ното житие на Константин-Кирил Философ, където е предаден разговор на
светеца с един от приближените на хазарския хаган, като се отстоява тезата, че
властта над ромеите може да премине от един към друг род по волята на Бога, в
зависимост от личното благочестие на съответния император47: по този начин
съставителят на житието се опитва да снеме противоречието между съществу-
ващите паралелно във византийската политическа мисъл концепции за наслед-
ственото право върху императорското достойнство и за императора като избра-
ник на Бога.48
Макар да познава приведения житиен текст, Йоан Екзарх предпочита да
представи българите като следовници на политически традиции, които възхож-
дат към богоизбрания юдейски цар Давид и към древните царства на Лидия и
Персия, без дори да спомене за Византия.49 В този смисъл, сведението за бъл-
гарската практика властта да се предава в рамките на управляващия род не само
R. Aitzetmüller, Das Hexameron des Exarchen Johannes, 131.12–333.12 (152a–b); Йоан Ек-
зарх. Шестоднев, с. 174.
46
Като подчертава актуалността на тази проблематика около края на IX в. във връзка със съ-
битията от 893 г., Ю. Трифонов смята, че стойността на приведеното сведение не бива да се
преувеличава, доколкото не се знае нищо за условията, при които властта преминава от брат
към брат и доколко това наследяване е ограничавало преминаването на престола от баща към
син (Ю. Трифонов, Сведения из старобългарския живот, с. 14, 16). Изказвани са и пред-
положения, че с поместването на този пасаж в Шестоднев Йоан Екзарх се противопоставя
на съществуващи през управлението на Симеон настроения срещу легитимния характер на
неговата власт (Ц. Чолова, Върховната власт, с. 228; Й. Андреев, Йоан Екзарх и някои въ-
проси, 312–314).
47
Пространно житие на Константин-Кирил Философ – Климент Охридски. Съчинения. Т.
III. Подг. за печат Б. Ангелов–Хр. Кодов. София 1973, с. 96 (текст), 127 (превод): „Хазари-
те изпратиха да го изпрати един опитен и хитър мъж, който влезе в разговор с него и му рече:
„Защо вие имате лошия обичай да поставяте на мястото на един цар друг цар, от друг род?
Ние правим това според рода.“ Философът му отговори: „И бог на мястото на Саула, който не
вършеше нищо богоугодно, избра Давида, който угаждаше богу, и неговия род“. Ю. Трифонов
смята това житие за старобългарско произведение и свързва поставения от хазарския велмо-
жа въпрос с дълбокото впечатление, което произвело в България убийството на император
Михаил III и възкачването на „простолюдина“ Василий I (Ю. Трифонов, Сведения из ста-
робългарския живот, с. 15). За евентуалното влияние на този пасаж от Пространното житие
на Константин-Кирил Философ върху киевския митрополит Иларион, който назовава около
средата на XI в. покръстителя на Русия княз Владимир с титлата „каган“ вж. J.-P. Arrignon,
Remarques sur le titre de kagan attribué aux prines russes d’après les soures occidentales et russes
des IXe–XIe s., ЗРВИ, 23 (1984), 67–68.
48
I. Anastasiu, Conceptions Concerning the Emperors in the Vitae of St. Constantine-Cyril and
Methodius, Byzantina, 3 (1971), 5–6.
49
A. Kazhdan–G. Constable. People and Power in Byzantium. An Introduction to Modern Byzan-
tine Studies. Washington 1982, p. 146.
от баща към син, но и от брат към брат, може и да е свързано с провъзгласен от

събора в 893 г. „нов наследствен принцип“. Ала същинската цел на Йоан Ек-
зарх в случая е да покаже съвпадението на българската политическа практика с
династическите традиции на някои велики народи от древността, с което под-
чертава легитимността на Симеон I като владетел на българите в контекста на
обтегнатите взаимоотношения между България и Византия от края на IX–нача-
лото на Х в.50
2. Развитие и характер на взаимоотношенията между България

и Византия (893–927)
Когато поема властта, прекаралият част от младостта си в Константинопол Си-
меон I вероятно усеща наложителната необходимост да покаже на своите пода-
ници, че не е „византийски кандидат“ за българския престол, а независим владе-
тел, готов да се изправи срещу Византия, ако тя наруши интересите на неговия
народ или посегне на собствения му политически статут.51 Такава възможност
Симеон I получава само няколко месеца по-късно, когато император Лъв VI ед-
ностранно ревизира някои икономически клаузи на българо-византийския до-
говор от 864 г., чийто срок на действие изтичал през 894 г.52
Византийските хронисти прехвърлят отговорността за преместването на
пазара на българските стоки от Константинопол в Солун върху василеопатора
Зауца, който действал в полза на някои „търговци от Елада“.53 Логиката на съби-
50
Въпросът за спазването на определен ред на престолонаследие и запазването на властта в ръ-
цете на управляващия род у българите е засегнат доста по-късно от Николай Мистик, който
пише на Симеон I през лятото на 913 г., че ден и нощ се молел, „та да не престане твоят род
никога да властвува над българския народ, нито твоите чеда да загубят наследието на твоите
успехи“ (Nicholas I Patriarch of Constantinople. Letters. Greek text and English trans-
lation by R. J. H. Jenkins and L. G. Westerink (CFHB VI). Washington, 1973, № 5. 39–43, p.
28; ГИБИ IV, с. 192). През лятото на 920 г. патриархът отново се връща към този проблем,
като „деликатно“ съпоставя претенциите на Симеон I да поеме властта над ромеите със съм-
нителните обстоятелства около възкачването му на българския престол през 893 г.: „Ние те
питаме и отговори. Ако някой – или брат, или по-големият от синовете ти – би направил
всичко, за да вземе твоето господство и властта над народа и после би казал „Всичко това пра-
вя и се старая да живея с тебе в съгласие и мир“, то ще одобриш ли такова желание, или пък
всякак ще го прогониш от цялата страна като зломишленик и враг?“ (Nicholas I Patriarch
of Constantinople. Letters, № 21. 94–99, p. 146; ГИБИ IV, с. 260).
51
J. Shepard, Symeon of Bulgaria, p. 16; J. Shepard, Emergent Elites and Byzantium in the Balkans
and East-Central Europe (Variorum Collected Studies Series; cs 953). Farnham 2011, III, p. 15.
52
За възприетата от Византия практика да сключва 30-годишни мирни договори с България и
с други свои съседи вж. И. Дуйчев, Одна из особенностей ранневизантийских мирных дого-
воров, ВBр, 15 (1959), 64–70; В. Бешевлиев, Първобългарски надписи. София 1992, 164–165,
167.
53
Обзор на изворите, литературата и развитието на военните действия вж. у И. Божилов, Цар
Симеон Велики, 87–94; J. Shepard, Symeon of Bulgaria, 16–19; И. Божилов–В. Гюзелев,
История на средновековна България, 247–248, 266–267; J. Shepard, Emergent Elites and By-
zantium, III, 14–21.
тията обаче подсказва, че този ход е следствие от намерението на Лъв VI да пре-

оцени (възползвайки се от временната дестабилизация на България през 893 г.)
завещаната му от неговия баща Василий I относително мека политика спрямо
новопокръстените българи.
За пръв път от тридесет години българската държава е изправена пред подо-
бен акт на незачитане от страна на империята. Като се ръководи от необходи-
мостта да укрепи своя владетелски авторитет, Симеон I не се поколебава да за-
щити българските интереси със силата на оръжието. Избраната от княза поли-
тика на твърдост добре хармонира с традиционната за българите враждебност
спрямо Византия и допринася за бързата консолидация на обществото около
новия владетел. По всичко личи, че нахлуването на Симеон I на византийска те-
ритория цели единствено чрез демонстрация на сила да бъде подновено дейст-
вието на съществувалите до 894 г. договорни отношения. Неотстъпчивостта на
Лъв VI и добре планираното от византийската дипломация въвличане в кон-
фликта на унгарците езичници, довежда до избухването на един неочакван по
своето ожесточение и мащаби военен сблъсък, приключил през есента на 896 г.
с успех на българските войски в сражението при Булгарофигон.
Войната от 894–896 г. оказва дълбоко въздействие върху цялостния харак-
тер на българо-византийските отношения: оттук насетне в тях ще доминира не
чувството за близост и взаимно зачитане, култивирано от княз Борис I-Миха-
ил, патриарх Фотий и император Василий I, а променливият баланс на воен-
ната сила и политическия интерес. Наистина, в своя трактат Тактика Лъв VI
прехвърля отговорността за избухването на войната върху българите, нарушили
скрепения с клетви мирен договор, и издига принципа „ромеи християни да не
се опетняват доброволно с кръвта на българи християни“54, а нататък допълва:
„понеже българите възприеха мира в Христа и в негово име приеха една и съща
вяра с ромеите, след стълкновението поради нарушаване на клетвата ние вече
не мислим да се въоръжаваме срещу тях, тъй като против Бога вече бихме пред-
приели военните действия против тях. Затова сега не желаем да описваме нито
техния строй срещу нас, нито нашия срещу тях, понеже те са наши братя пора-
ди еднаква вяра и обещават да слушат нашите съвети.“55 Моралната стойност на
тази декларация обаче е твърде съмнителна поради направената веднага уговор-
ка: „Сега ще говорим за уредбата и строя на турките, който малко или никак не
се отличава от този на българите.“56
Противно на някои съвременни автори57, ние сме склонни да свържем изчез-
54
The Taktika of Leo VI. Text, Translation, and Commentary by G. Dennis (= Dumbarton Oaks
Texts, 12; CFHB, 49). Washington 2010, 452 (ГИБИ IV, 167–168).
55
The Taktika of Leo VI, 452 (ГИБИ IV, с. 168).
56
The Taktika of Leo VI, 452, 454 (ГИБИ IV, с. 168).
57
F. Wozniak, The Metaphysics of Byzantine Diplomacy in the Relations of the Byzantines and
Bulgarians: 880’s–920’s., The Greek Orthodox Theological Review, 21 (1976), № 3, 289–297. Авто-
рът смята, че идеята за особената близост между новопокръстените българи и ромеите е била
ването на крехката илюзия, че общата вяра е гаранция за дълбок и ненакърним

мир между българи и ромеи именно с войната от 894–896 г. Оттогава насетне
възгледът за специалната връзка между новопокръстения народ и неговите „ду-
ховни отци“ безвъзвратно девалвира и се превръща от ръководен политически
принцип в абстрактна (макар и все по-често употребявана) пропагандна фор-
мула, която не може нито да прикрие, нито да възпре постепенно разгарящото
се между двете християнски държави съперничество. В този контекст е добре
да имаме предвид и дълбоката лична неприязън на Симеон I спрямо Лъв VI,
която проличава в едно от неговите „мъдрошеговити и остроумни“ писма, из-
пратени през 895–896 г. в отговор на постоянно отправяните от византийския
пратеник Лъв Магистър призиви да върне на „своя баща пророк“ – императора,
пленените през 894 г. ромеи: „твоят цар прочее, който се занимава с небесните
движения, никак не знае бъдещето“.58
Към края на 896–началото на 897 г. Византия и България сключват мирен
договор, с който българското търговско присъствие в Константинопол е въз-
становено, а империята се задължава да изплаща ежегоден данък.59 Ако се съди
от съставения през септември 899 г. Клеторологион на Филотей, пратениците
на българския княз („приятелите българи“) са удостоени да сътрапезничат с им-
ператора по време на тържествените дворцови приеми в дните около Коледа и
Великден.60
През следващите години мирът между двете държави нееднократно е по-
ставян на изпитания: през 901–902 г. избухва конфликт относно владеенето
на 30 крепости в околностите на Дирахиум, а през август 904 г. е осуетен опит
действен (макар и не винаги първостепенен) фактор при формирането на византийската по-

литика спрямо България чак до периода на самостоятелното управление на Константин VII
Багрeнородни.
58
G. Kolias, Léon Choerosphactès, magistre, proconsul et patrice. Biographie – Correspondance.
Athènes 1939, p. 79 (ГИБИ IV, с. 177). Можем да припомним също, че Симеон I връща пле-
нените от българите през 894 г. хазарски бойци от личната гвардия на императора с отрязани
носове – както бе отбелязано напоследък, този жест би могъл да се разглежда като подиграв-
ка с византийските претенции за влияние в Северночерноморските степи ( J. Shepard, The
Khazars’ Formal Adoption of Judaism and Byzantium’s Northern Policy, Oxford Slavonic Papers, N.
S., XXXI (1998), p. 28).
59
J. Shepard, Symeon of Bulgaria, 18–19; J. Shepard, Emergent Elites and Byzantium, III, 18–21;
J. Shepard, Bulgaria: the other Balkan ‘empire’, 570–571. Ср. също: J. Fine, The Early Medieval
Balkans. A Critical Survey from the Sixth to the Late Twelfth Century. Ann Arbor, 1993, 139–140.
Друг възглед за хронологията и развоя на събитията вж. у I. Božilov, A propos des rapports
bulgaro-byzantins sous le tzar Syméon, BBg, VI (1980), 73–81; И. Божилов, Цар Симеон Вели-
ки, 93–94.
60
N. Oikonomidès, Les listes de préséance byzantines de IXe et Xe siècles. Paris 1972, 163. 19–165. 4;
167. 10–14; 169. 8–9, 13–14; 177. 26; 181. 14–15; 203. 10, 14–15, 18–31; 207. 32–209. 11; 211.
9–11 (ГИБИ IV, 124–128). По въпроса: I. Božilov, A propos des rapports bulgaro-byzantins,
77–79; J. Shepard, Symeon of Bulgaria, 18–19; J. Shepard, Emergent Elites and Byzantium, III,
18–22; Л. Симеонова, Разшифроване на езика на символите: „реформите“ на Лъв VI Мъд-
ри в дворцовия и публичния церемониал, ИПр, 1999, № 5–6, 3–20.
на българите да завземат Солун, току-що опустошен от арабската флота на Лъв

Триполит. Както изглежда обаче, нито един от разигралите се по югозападните
граници на България локални сблъсъци с империята не прераства в истинска
война.61
Условията за нарушаване на мирните отношения между Византия и Бъл-
гария назряват едва в месеците след смъртта на Лъв VI (†11. V. 912 г.), когато
властта преминава в ръцете на неговия брат Александър. При новия император
се явяват български пратеници, които известяват, че Симеон ще спазва мира,
ако византийците „се отнасят към самия него с благосклонност и почит, както
е било при император Лъв.“ Василевсът обаче отправя заплахи към Симеон I и
отпраща позорно неговото пратеничество.62
Демонстративното пренебрежение на Александър към българските прате-
ници и отказът му да изплати дължимия според договора от 896–897 г. данък
подтикват княза на българите да започне подготовка за война срещу империята.
Обстановката в Константинопол благоприятства намеренията на Симеон. Им-
ператорът е тежко и неизлечимо болен, а към края на своето тринадесетмесечно
управление изпада в задълбочаващо се умопомрачение. По съвета на някакви
„магьосници“ той дори организира загадъчни и кощунствени обреди пред ста-
туите на столичния Хиподрум.63 За византийското обществено мнение не оста-
ват скрити подозрителната симпатия и разточителната щедрост на императора
към неговия приближен от славянски произход паракимомен Василица. В Кон-
стантинопол се разпространява слух, че бездетният и смъртно болен Алексан-
дър възнамерява да кастрира своя невръстен племеник – законния император
61
J. Shepard, Bulgaria, p. 571. Ср. D. Obolensky, The Byzantine Commonwealth. Eastern Eu-
rope, 500–1453. London 1971, 106–107; J. Fine, The Early Medieval Balkans, 139–140; P.
Stephenson, Byzantium’s Balkan Frontier. A Political Study of the Northern Balkans, 900–1204.
Cambridge 2001, p. 21. Друг възглед вж. у I. Božilov, A propos des rapports bulgaro-byzantins,
73–81; И. Божилов, Цар Симеон Велики, 94–97.
62
Theophanes Continuatus, Chronographia, in Theophanes Continuatus, Ioannes Ca-
meniata, Symeon Magister, Georgius Monachus. Ex recognitione I. Bekkeri. Bonnae
1838, p. 380. 5–11 (ГИБИ V, с. 125). Ср. Leo Grammaticus, Chronographia. Ex recognitione I.
Bekkeri. Bonnae 1842, p. 287 (ГИБИ V, с. 160); Symeon Magister, Annales a Leone Armen-
io ad Nicephorum Phocam, in Theophanes Continuatus, Ioannes Cameniata, Symeon
Magister, Georgius Monachus. Ex recognitione I. Bekkeri. Bonnae 1838, p. 717. 13–18
(ГИБИ V, с. 176); Georgius Monachus, Vitae imperatorum recentiorum, in Theophanes
Continuatus, Ioannes Cameniata, Symeon Magister, Georgius Monachus. Ex reco-
gnitione I. Bekkeri. Bonnae 1838, p. 873. 13–18 (ГИБИ VI, с. 141); Theodosii Meliteni qui
fertur Chronographia. E codice graeco Regiae Bibliothecae Monacensis edidit et reformavit Th. L.
F. Tafel. Monachii 1859, p. 201; Ioannis Scylitzae Synopsis Historiarum. Recensuit I. Thurn
(CFHB 5). Berolini–Novi Eboraci 1973, p. 195. 1–4 (ГИБИ VI, 246–247); В. Истрин, Хроника
Георгия Амартола в древнем славянорусском переводе. Текст, изследование и словарь. Т. I. Текст.
Петроград 1920, 541. 25–542. 1; Летописец Еллинский и Римский. Т. I. Текст. Санкт-Петер-
бург 1999, с. 482; В. Срезневский, Славянский перевод хроники Симеона Логофета с дополне-
ниями. Санкт-Петербург 1905, с. 124.
63
P. Karlin-Hayter, The Emperor Alexander’s Bad Name, Speculum, 44 (1969), 587–591, 593.
Константин VII – и да предаде империята на Василица.64 Броени дни след мъчи-

телната смърт на Александър († 6.VI.913 г.) доместикът на схолите Константин
Дука се опитва да заеме насилствено престола, което свидетелства за дълбоката
нестабилност, обхванала Византия в този критичен момент.65
Всичко това дава на Симеон I възможност да предприеме поход срещу Кон-
стантинопол под благовидния претекст да осигури спазването на българо-ви-
зантийския договор от 896–897 г. от страна на поелото властта над империя-
та регентство. Истинската цел на българския владетел обаче е да получи от
империята официално признание за своето ново титуларно достойнство като
василевс (цар) на българите. Намеренията на Симеон I не остават тайна за ви-
зантийското правителство. В писмото си до него от юли 913 г. патриарх Ни-
колай Мистик, оглавил междувременно регентството на малолетния император
Константин VII, въз основа на слухове и предположения представя започващия
български поход към Константинопол като недостоен опит за отстраняване на
законния император и узурпиране на византийския престол: „желаеш да тръг-
неш и тиранически да нападнеш детето сираче и царски син, без да помислиш,
че тиранията и пред Бога, и пред хората се смята за гнусно дело Колко по-добре
е да се наричаш княз по милост божия, отколкото тиранин? Но във всеки случай
не се съмнявай, че отхвърлянето на договорите и клетвите, а тъй също и желани-
ето да заграбиш царската власт, която няма никакво отношение към твоя род,
е отхвърляне на великото име. На основание на всичко казано аз като духовен
баща те задължавам с това, щото ти, ако имаш някое подобно намерение и как-
то донесе мълвата, се стремиш да се отправиш към столицата като тиранин, да
усмириш своя устрем и да се ограничиш в своята власт, да спазваш първоначал-
ния мир и да не се осмеляваш да извършиш някаква промяна. Знай, че ако ти
извършиш това, ще бъдеш навеки свързан с нерушимите връзки на светия дух
и отлъчен от светите и пречисти тайнства.“66 В следващото си писмо от юли–ав-
густ с. г. патриархът категорично отхвърля искането на Симеон I пратеници на
императора да дойдат при него и да му се поклонят. Николай Мистик подчер-
тава, че единственият приемлив за Византия изход от създалата се ситуация е
подновяването на мира в рамките на договора от 896–897 г.67
64
P. Karlin-Hayter, The Emperor Alexander’s Bad Name, p. 587, 591–592.
65
Общо за управлението на Александър и за настъпилите след смъртта му размирици: S.
Runciman, The Emperor Romanus Lacapenus and his Reign. A Study of Tenth Century Byzantium.
Cambridge 1929, 45–50; А. Каждан, К вопросу о начале второй болгаро-византийской вой-
ны при Симеоне, в Славянский архив [Вып. II]. Москва 1959, с. 24. Напоследък бе изказана
хипотеза, че пратениците на Симеон били прогонени позорно от Константинопол през 912
г., понеже до император Александър бил достигнал слух за претенциите на българския владе-
тел към византийския престол (р. рашев, Княз Симеон и император Александър, История,
1998, № 2–3, 63–69). Подобно гледище обаче не намира засега директна подкрепа в писмени-
те извори.
66
Nicholas I Patriarch of Constantinople. Letters, № 5. 16–21, 100–101, 185–199, p. 26,
32, 36 (ГИБИ IV, с. 191, 194, 197).
67
Nicholas I Patriarch of Constantinople. Letters, № 6. 27–33, p. 38–40 (ГИБИ IV, с.
През август 913 г. Симеон I обсажда Константинопол, установява се на

Хебдомон и уведомява византийското правителство, че желае да започне офи-
циални преговори.68 Обнадежден от развитието на събитията, Николай Мис-
тик се обръща към българския владетел с ново послание, в което миролюбиво
отбелязва: „и ти пишем, та и ти, ако преди си се оскърбил от нашето отеческо
порицание, да забравиш това оскърбление, още повече като знаеш, че това по-
рицание бе извикано не от омраза, а от голяма любов към тебе и не само голяма,
но и истински бащинска.“69
В Константинопол са допуснати двамата синове на Симеон, които обядват
заедно с император Константин VII във Влахернския дворец. След това патри-
арх Николай Мистик излиза от града и се среща с българския владетел в него-
вия лагер на Хебдомон.70
199): „да се даде клетвено уверение, че няма да се предприема нищо вредно от страна на бъл-
гарите, да съществува, както и по-напред, тъй нареченият комвентон, да ти се изпраща това,
което ти се праща по обичая на Ромейската империя до Дебелт и оттам чрез вашите хора да се
донася до твое господство и ти да се задоволяваш от тия неща и да не искаш нищо повече“.
68
Theophanes Continuatus, Chronographia, p. 385. 5–24 (ГИБИ V, с. 126); Leo
Grammaticus, Chronographia, p. 291. 15–292. 13 (ГИБИ V, с. 160); Symeon Magister,
Annales, p. 721.10–18; (ГИБИ V, с. 177); Georgius Monachus, Vitae imperatorum, p. 877.
12–878. 9 (ГИБИ VI, 141–142); Theodosii Meliteni Chronographia, p. 204–205; Ioannis
Scylitzae Synopsis Historiarum, p. 200. 12–29 (ГИБИ VI, с. 247); В. Истрин, Хроника Геор-
гия Амартола, с. 545. 2–6; Летописец Еллинский и Римский, с. 485; В. Срезневский, Сла-
вянский перевод хроники Симеона Логофета, с. 126.
69
Nicholas I Patriarch of Constantinople. Letters, № 7. 14–17, p. 44 (ГИБИ IV, с. 201).
70
Според Продължителя на Теофан, Лъв Граматик, Продължителя на Георги Монах и Теодосий
Мелитински, срещата между Симеон I и Николай Мистик става извън Константинопол, най-
вероятно в лагера на българския владетел на Хебдомон: R. Jenkins, The Peace with Bulgaria
(927) Celebrated by Theodore Daphnopates, in Polychronion. Festschrift F. Dölger zum 75. Geburt-
stag. Heidelberg, 1966, p. 300; K. Karlin-Hayter, The Homily on the Peace with Bulgaria of
927 and the Coronation of 913, JÖBG, 18 (1968), 32–35; Nicholas I Patriarch of Con-
stantinople. Letters, p. XXII; E. Chrysos, Die “Krönung” Symeons in Hebdomon, Cyrillom-
ethodianum, III (1975), 169–173; J. Shepard, Symeon of Bulgaria, 21–22, 39 – n. 103; J. Shep-
ard, Emergent Elites and Byzantium, III, p. 26, n. 103; В. Гюзелев, Византийската империя и
Българското царство в бран и мир, в Архив за средновековна философия и култура. II. София
1995, с. 73; J. Shepard, Bulgaria, p. 574 (“in the Hebdomon palace complex”); P. Stephenson,
Byzantium’s Balkan Frontier, p. 21; J. Shepard. Otto III, Boleslaw Chrobry and the “happening”
at Gniezno, p. 44. Според Йоан Скилица, срещата на Симеон I с Николай Мистик става във
Влахернския дворец, т.е. в самия Константинопол (Ioannis Scylitzae Synopsis Historiarum,
p. 200. 21–27; ГИБИ VI, с. 247). В. Златарски допуска, че именно разказът на Скилица „стои
по-близо до историческата истина“ (В. Златарски, История на българската държава, 360–
361, 772–776). Този възглед споделят Г. Острогорски, Автократор и самодржац, Глас Српс-
ке Краљевске Академиjе, CLXIV, Други разред 84 (1935), с. 122, 126; G. Ostrogorsky, Die
Krönung Symeons von Bulgarien durch den Patriarchen Nikolaos Mystikos, ИБАИ, IX (1935), S.
275, 279; Ф. Дьолгер, Средновековното „семейство на владетелите и народите“ и български-
ят владетел, СпБАНИ, Кн. LXVI. Клон историко-филологичен, 32 (1943), с. 206; И. Дуйчев,
Избрани произведения. Т. I. София 1998, с. 50; R. Browning, Byzantium and Bulgaria. A com-
parative study across the early medieval frontier. Berkeley–Los Angeles, 1975, p. 62; И. Божилов,
Цар Симеон Велики, 104–108; Г. Бакалов, Средновековният български владетел (Титулату-
Византийският възглед за същността на постигнатото в хода на преговорите

споразумение е сумиран лаконично в писмо на патриарха до Симеон I от 914 г.:
„ти ми обеща пълен мир и искрена дружба и ме уверяваше, че от сега нататък се
премахват всякаква разпра, всякакъв повод за съблазън, че ще престане всяко
разединение и ще се установи с божия помощ между ромеите и българите наис-
тина здрав мир, какъвто преди не е имало и какъвто не са знаели ония, които са
живели преди нас.“71
Веднага трябва да подчертаем, че цитираното писмо на Николай Мистик
подсказва за изключителния характер на постигнатите през 913 г. договоре-
ности. Патриархът обаче не споменава нищо за условията на този „невиждан
мир“ и за отстъпките, които византийската страна е принудена да направи при
неговото уреждане. Едва ли този „пропуск“ е случаен, като се има предвид мал-
ко по-щедрото на подробности описание на срещата между Николай Мистик и
Симеон I в трудовете на по-късните византийски хронисти.
„Патриарх Николай излязъл при Симеон и Симеон преклонил глава пред
него. Патриархът прочее, след като прочел молитва, поставил на главата му, как-
то казват, вместо корона, собствения си епириптарий. Удостоени с безбройни
преголеми дарове, Симеон и синовете му се завърнали в собствената си страна,
като се разделили, без да постигнат съгласие по въпросния мир.“72
Твърде общото описание на тези събития (да не забравяме, че всички сведе-
ния относно отношенията между Симеон I и империята, с които разполагаме,
са старателно редактирани и цензурирани през управленията на Роман Лака-
пин и Константин VII) става основа за редица твърде противоречиви и взаим-
но изключващи се интерпретации за характера на това събитие в съвременната
историография. Според В. Златарски, извършеният от Николай Мистик обред
представлява въвеждане на Симеон I в кесарско достойнство.73 Други автори
предполагат, че тук става дума за ритуал на „духовно осиновяване“ на българ-
ския владетел от трана на малолетния император Константин VII74 или за „архи-
ра и инсигнии). София 1995, с. 153; П. Ангелов, Българската средновековна дипломация. Со-
фия 1988, с. 150; И. Божилов–В. Гюзелев, История на средновековна България, с. 252 (И.
Божилов).
71
72
Theophanes Continuatus, Chronographia, p. 385.18–24 (ГИБИ V, с. 126). Ср. Leo
Grammaticus, Chronographia, p. 292. 7–13 (ГИБИ V, с. 160); Georgius Monachus, Vitae
imperatorum, p. 878.3–9 (ГИБИ VI, 141–142); Theodosii Meliteni Chronographia, 204–
205; В. Истрин, Хроника Георгия Амартола, с. 545. 2–6; Летописец Еллинский и Римский, с.
485; В. Срезневский, Славянский перевод хроники Симеона Логофета, с. 126.
73
В. Златарски, История на българската държава, 361–366; Златарски, В. Държавно-полити-
ческите идеи, 200–201.
74
F. Dölger, Bulgarisches Cartum und byzantinisches Kaisertum, ИБАИ, IX (1935), 61–62; F.
Dölger, Der Bulgarenherrscher als geistlicher Sohn des byzantinischen Kaisers, ИБИД, XVI–
XVII (1940), 230–231; Ф. Дьолгер, Средновековното „семейство на владетелите и народи-
те“, 206–207; K. Karlin-Hayter, The Homily on the Peace with Bulgaria of 927, 29–39; L.
Havlíkova, L’influence de la théorie politique byzantine sur la tradition étatique des Bulgares.
пастирска благословия“.75 Анализът и съпоставката на достъпните исторически

извори обаче навеждат мнозина изследователи на мисълта, че обещанията на
Симеон I за „невиждан мир“ произтичат от неговата интерпретация за извър-
шения от патриарха ритуал като една своеобразна коронационна церемония.
Впрочем, енигматичното описание на срещата между Симеон I и Николай
Мистик очевидно е впечатлило и предизвикало известно противодействие у ня-
кои по-късни български средновековни книжовници. Така например, превода-
чът, изготвил (най-вероятно през XIV в.) старобългарския превод на хрониката
на Симеон Логотет, системно се придържа към текста на своя гръцки източник
и назовава Симеон с титлата „княз на българите“ при описанието на събитията
до 913 г. Когато предава известието за началото на Симеоновия поход през тази
година обаче, книжовникът за пръв път обозначава българския владетел като
„български цар“: „През месец август Симеон, българският цар, като воюваше
срещу гърците с големи войски, дойде срещу Константин град.“76 Авторът на
известните добавки към старобългарския превод на хрониката на Константин
Манасий (също изготвен през XIV в.), като следва интерпретацията на Йоан
Скилица, пише: „При този цар Константин Симеон, царят български, влезе
мирно в Цариград, и бе благословен от патриарха, и обядва с царя и с него.“77
Без да абсолютизираме стойността на тези сведения, те засвидетелстват убеж-
дението на анонимните български книжовници, че от 913 г. насетне Симеон I
възприема царско достойство.78
За амбицията на българския княз да получи признание за една нова вла-
детелска титла свидетелстват изказаните още в началото на българската кам-
пания от Николай Мистик съмнения относно същността на похода като опит
да бъде узурпиран византийският престол – едно предположение, свързано с
разпространилия се в Константинопол слух, че Симеон I употребява титлата
„василевс“.79 Без да има ясна информация по въпроса, патриархът представя
Contribution au problème des titres et des symboles de souverains, BSl, LX (1999), № 2, 419–420.
75
И. Снегаров, Коронясан ли е бил княз Симеон в Цариград през 913 г.?, ГСУ БФ, 24 (1946–
1947), 86–88; М. Войнов, Промяната на българо-византийските отношения, 186–187; α.
σταυριδου-ζαφρακα, Η συνάντηση Συμεών και Νικολάου Μυστικού (Αύγουστος 913) στα πλαίσια
Βυζαντινοβουλγαρικού ανταγωνισμού. Θεσσαλονίκη 1972, 112–113, 117–118; Г. Бакалов, Сред-
новековният български владетел, 150–155; В. Тыпкова-Заимова, Структура болгарского
государства (конец IХ–начало XI в.) и проблема гегемонии на Балканах, в Раннефеодальные
государства и народности (южные и западные славяне VI–XII вв.). Москва 1991, с. 140. Към
авторите, които се съмняват в извършената коронация на Симеон се присъединява и П. Ан-
гелов, Българската средновековна дипломация, с. 181, бел. 7.
76
В. Срезневский, Славянский перевод хроники Симеона Логофета, с. 126.
77
Среднеболгарский перевод хроники Константина Манассии в славянских литературах. София
1988, с. 201, 232, 237.
78
М. Каймакамова, Българска средновековна историопис (от края на VII–до първата чет-
върт на XV в.). София 1990, с. 187.
79
Според В. Златарски, достигналите през юли 913 г. до Николай Мистик слухове за намере-
нията на Симеон да заграби византийския престол идвали от България и „имали за цел да
действията на българския владетел като опит за отстраняване на Константин

VII, подобен на току-що потушения метеж на Константин Дука.80
Провъзгласяването на Симеон I за василевс в навечерието на неговия поход
срещу Константинопол е описано в анонимното византийско Слово за мира с
българите от есента на 927 г. Съставителят на словото хвърля вината за влоша-
ването на българо-византийските отношения върху обхванатия от „реката на
славолюбието“ и „вихъра на амбицията“ архонт (Симеон) и сумира твърде ениг-
матично по-нататъшното развитие на събитията: „Веднага венецът и престолът
бяха отвлечени – венецът, който развенча Европа и повали на земята главите
на мнозина. После следваше въстанието, и по-точно измяната: защото послед-
ва провъзгласяването и другите неща, с които оскверни печата си, и злото се
роди“81
Друго свидетелство за претенциите на Симеон I по това време представлява
неговото искане (отхвърлено от Николай Мистик във второто му писмо от ля-
тото на 913 г.) византийски пратеници да извършат пред него проскинесис – т.е.
да се преклонят пред него като пред император.82 Тонът на следващото послание
на Николай Мистик от август 913 г. обаче е много по-спокоен – явно отправени-
те от Симеон I (който вече е обсадил Константинопол!) официални искания не
оправдават най-лошите очаквания на византийското регентство. Без да оспор-
ва властта на Константин VII, Симеон I търси – и явно получава! – от Визан-
тия признание за новото си достойнство като василевс (на българите) – βασιλεὺς
(Βουλγάρων).83 Не случайно царската титла на българския владетел към 925 г. не
подготвят почва за по-лесно постигане желанието на Симеон – да бъде признато неговото

царско достойнство, което да се равнява и по значение, и по власт на императорското“ (В.
Златарски, История на българската държава, с. 365). Изказвано е и предположение, че Си-
меон предприема похода през лятото на 913 г. с цел да заеме византийския престол, което му
било внушено от някакви византийски бегълци в България и дори от самия патриарх Нико-
лай (М. Войнов, Промяната на българо-византийските отношения, 179–184).
80
Nicholas I Patriarch of Constantinople. Letters, № 5. 109–115, p. 32 (ГИБИ IV, 194–
195).
81
I. Dujčev, On the Treaty of 927 with the Bulgarians, DOP, 32 (1978), p. 274. 307–314; p. 275
(английски превод на Р. Дженкинс). Българският превод на И. Дуйчев (ГИБИ V, 93–94) e
доста по-различен.
82
83
И. Дуйчев, Избрани произведения, с. 53; D. Obolensky, The Byzantine Commonwealth, 108–
109; И. Божилов, Цар Симеон Велики, 107–108; J. Fine, The Early Medieval Balkans, p. 155 f.;
R.-J. Lilie, Byzanz, S. 123. В научната литература не съществува единодушие по въпроса в как-
ва форма византийското регентство признава през 913 г. царската титла на Симеон. Според
Г. Острогорски, тя е аналогична с титлата на цар Петър („βασιλεὺς Βουλγαρίας“), засвидетел-
ствана от Константин Багрянородни (Г. Острогорски, Автократор и самодржац, с. 129; G.
Ostrogorsky, Die Krönung Symeons von Bulgarien, S. 282). Към този възглед се придържат и
редица по-късни изследователи (R. Jenkins, The Peace with Bulgaria (927), p. 299; D. Nicol,
Byzantine Political Thought, in The Cambridge History of Medieval Political Thought c. 350–c.
1450. Ed. by J. H. Burns. Cambridge, 1991, p. 58). Други автори приемат, че византийското
правителство (по аналогия с направената на Карл Велики през 812 г. отстъпка) признава на
буди особени тревоги у император Роман Лакапин, който в писмо до Симеон I

отхвърля не царското му достойнство (макар да е скептичен относно неговото
реално съдържание), а правото да носи титлата „василевс на ромеите“.84
Очевидно е впрочем, че при срещата си с българския владетел Николай
Мистик извършва един уникален религиозно-политически акт, който няма па-
ралел в дотогавашната (а и в по-късната) политическа и дипломатическа прак-
тика на империята. Що се отнася до конкретните детайли на тази своеобразна
„коронация“, особен интерес и продължителни дискусии в историографията
предизвиква твърде съмнителното твърдение на византийските хронисти, че па-
триархът положил върху главата на Симеон I собствения си епириптарий.
Както неведнъж е отбелязвано, подобно действие не би могло да се разглеж-
да като императорска коронация в контекста на византийската церемониална
практика.85 Но това не изключва автоматично тезата, че Николай Мистик –
принуден от обстоятелствата – e извършил безпрецедентния акт по коронация-
та на един български император. Самият Симеон I очевидно е настоявал на гла-
Симеон правото да носи простата титла „βασιλεύς“ (R. Browning, Byzantium and Bulgaria,
p. 62; В. Бешевлиев, Първобългарски надписи, с. 81; J. Shepard, Symeon of Bulgaria, 22–23; J.
Shepard, Emergent Elites and Byzantium, III, 26–32 – с известно колебание); напоследък към
този възглед изглежда се придържа и И. Божилов (И. Божилов–В. Гюзелев, История на
средновековна България, 252–253). Вж. също една специфична хипотеза у П. Георгиев, Ко-
ронацията на Симеон през 913 г., ИПр, 2001, № 1–2, с. 10. За употреба на титлата „βασιλεὺς
Βουλγάρων“ от страна на Симеон биха могли да свидетелстват публикуваните от И. Йорданов
молидовули с неуточнена хронология и с легенда „[N.] βαγατουρ βασιλ(έως) βουλγάρων“ (И.
Йорданов, Средновековни български печати с титлата багатур, в Проблеми на прабългарска-
та история и култура. Т. 3. Шумен 1997, 358–359, 362; И. Йорданов, Корпус на печатите
на средновековна България. София 2001, 75–76).
84
Théodore Daphnopatès. Correspondance. Éditée et traduite par J. Darrouzès et L. G. Wes-
terink. Paris 1978, № 6. 69–71, p. 73 (ГИБИ IV, с. 307). Указание за царската титла на Симеон
дава Николай Мистик в свое писмо до него от лятото на 921, където имплицитно визира дос-
тойнството „δεσπότης Βουλγάρων“ (Nicholas I Patriarch of Constantinople. Letters, №
20. 150–151, p. 138: „ὁ δὲ τῶν Βουλγάρων δεσπόζων“; ГИБИ IV, с. 255). Ср. L. Simeonova, Pow-
er in Nicholas Mysticus’ Letters to Symeon of Bulgaria. Notes on the political vocabulary of a tenth
century Byzantine statesman, BSl, LIV (1993), № 1, p. 93. Интерес представлява упоменаването
на византийските хронисти, че внучката на Роман Лакапин Мария-Ирина, след сключването
на брака си с българския цар Петър през 927 г., e провъзгласена за „господарка на българи-
те“ – „καὶ δέσποινα Βουλγάρων προσηγορεύϑη“ (Theophanes Continuatus, Chronographia, p.
415. 7–8; ГИБИ V, с. 137). Ср. В. Истрин, Хроника Георгия Амартола, с. 562. 18: „и влады-
чица Блъгаро(м) наре(ч)на“ (ср. Летописец Еллинский и Римский, с. 498); В. Срезневский,
Славянский перевод хроники Симеона Логофета, с. 124: „царица Блъгаромь наречесϋ“. Откри-
тият край гр. Завет молидовул свидетелства, че титлата „δεσπότης“ е употребявана от цар Пе-
тър (Р. Василев, Нов тип печат на цар Петър, в Бог и цар в българската история. Пловдив
1996, 105–108). Според И. Дуйчев, употребеният спрямо Симеон I в приписката на Тудор
Доксов от 907 г. израз „госпо(д) нашъ“ представлява съответствие на „δεσπότης“, а в похвалата
за същия владетел, поместена в Изборника от 1073 г., той е назован „дръждаливыи владыка“,
което отговаря на „κράτιστος κράτωρ“ или „δεσπότης” (И. Дуйчев, Из старата българска кни-
жнина. Т. I. София 1943, 207–208; И. Билярски, Публично- и канонично-правна лексика в
българското средновековно пространство. Варна 2011, с. 233).
85
Г. Бакалов, Средновековният български владетел, 153–155.
вата му да бъде положена императорска стема, ала вместо нея („ἀντὶ στέμματος“)
е принуден да се задоволи с патриаршеския епириптарий.
Дали обаче сведението на византийските хронисти е напълно достоверно?
Както изглежда, те застъпват по-късната официална византийска интерпрета-
ция на това събитие.86 За тяхната тенденциозност свидетелства и твърдението
им, че Симеон I снема обсадата на Константинопол през септември 913 г. без да
сключи мирно споразумение с империята. Но такова споразумение, както по-
казват други извори, е постигнато. Премълчаването на този факт несъмнено е
свързано с пренебрегването и официалното отхвърляне (през 917 г.) на постиг-
натите през август 913 г. споразумения от страна на дошлото на власт в Кон-
стантинопол в началото на 914 г. ново регентство, оглавено от императрица Зоя
Карбонопсина – майката на малолетния Константин VII.
Всичко това позволява да се мисли, че Симеон I най-вероятно е получил в
потвърждение на новото си владетелско достойнство като василевс на българи-
те не черен патриаршески, а пурпурен („императорски“) епириптарий. Трябва
да припомним, че през Х в. във Византия съществува практика да бъдат давани
епириптарии на варварските съюзници на империята. Както отбелязва Кон-
стантин VII, при отправянето си на военен поход императорът трябва да вземе
със себе си, наред със скарамангиите и другите луксозни одежди, произведени в
царските работилници, също и „пурпурни епириптарии от първо, второ и тре-
то [качество]“, като нататък добавя: „и тези неща са предназначени да се дават
на изтъкнати бегълци и да се изпращат на видни и могъщи владетели.“87
Според Клеторологион на Филотей, на новоудостоените със сана на про-
тоспатарий василевсът връчва „императорски епириптарий“.88 Дали това сви-
86
Според Г. Острогорски, разказът за увенчаването на Симеон с епириптария на Николай Мис-
тик е съставен със задна дата и цели да омаловажи и прикрие царската коронация на българ-
ския владетел. (Г. Острогорски, Автократор и самодржац, 125–127; G. Ostrogorsky, Die
Krönung Symeons von Bulgarien, 278–280). Като възприема този въглед, Д. Оболенски допъл-
ва, че „този нагъл опит да се оправдае, вероятно с мълчаливото съгласие на самия патриарх,
решението на правителството на Зоя да отхвърли споразумението със Симеон, представлява
интересно допълнение към арсенала на византийската политическа митология.“ (D. Obolen-
sky, The Byzantine Commonwealth, p. 109). Според И. Дуйчев, съставителят на анонимното
слово от 927 г. и някои други византийски автори се опитват да представят post factum като
фарс извършената от Николай Мистик церемония, за да омаловажат нейното реално значе-
ние (I. Dujčev, On the Treaty of 927 with the Bulgarians, p. 248).
87
Constantine Porphyrogenitus, Three Treatises on Imperial Military Expeditions. Intro-
duction, edition, translation and commentary by J. F. Haldon (CFHB 28). Viena, 1990, p. 110
(текст), 220–225 (коментар, в който е отчетено и описанието на срещата между Симеон и
Николай Мистик у Продължителя на Теофан и Скилица). Интерес представлява и обстоя-
телството, че на друнгария на византийския флот, изпратен срещу о. Крит през 949 г., са пове-
рени епириптарии от няколко различни вида: 6 червени, 40 от първи, 200 от втори и 100 от
трети вид (Constantinus Porphyrogenitus imperator, De cerimoniis aulae Byzantinae. E
recensione I. I. Reiskii. Vol. I. Bonnae, 1829, p. 677. 17, 678. 5–7).
88
Constantinus Porphyrogenitus imperator, De cerimoniis aulae Byzantinae, p. 723. 9–11
(= N. Oikonomidès, Les listes de préséance byzantines, p. 129. 18–19): „Ἡ δὲ τῶν πρωτοσπαϑαρίων
детелство означава, както предполага Дж. Лауд89, че през Х в. при определени

обстоятелства епириптарий е носен и от самият император, не би могло да се
твърди със сигурност.
Като имаме предвид сведението на Константин Багренородни обаче, можем
да допуснем, че епириптарии са изпращани на венецианските дожове в знак
на тяхната васалната зависимост и преданост към империята: през 840 г. дож
Петър (836–864) получава званието имперски спатарий, а неговият приемник
Урсус (864–881) е провъзгласен през 879 г. от пратеници на Василий I за про-
тоспатарий.90 Към пролетта на 912 г. синът на новоизбрания дож Урсус Патри-
циак (912–932) Петър е приет с почести в Константинопол и е направен прото-
спатарий от император Лъв VI. Според хрониката на Йоан Дякон, на връщане
към Венеция Петър е пленен от захълмския княз Михаил, който го препраща на
българския крал (Vulgarico regi) Симеон.91
Както изглежда, копринен епириптарий и диадема по византийски образец
са носени от Карл Плешиви (823–877) след неговата императорска коронация,
извършена от папа Йоан VIII на 25. XII. 875 г. в Рим.92 Този прецедент заслу-
жава особено внимание като свидетелство за това, че един западен император,
който не признава върховенството на ромейския василевс и сам носи титлата
„imperator Romanorum“, употребява като символ на своето висше владетелско
достойнство корона, поставена върху копринен епириптарий.
Така или иначе, ако е вярно, че Симеон I предварително е настоявал да бъде
венчан със стема, то възлагането на пурпурен копринен епириптарий на главата
му е един сравнително приемлив и за двете страни компромис – така патриарх
Николай Мистик отстоява изключителното право на византийските императо-
ри да носят стемата като регалия и символ на тяхната власт93; от друга страна,
българският владетел все пак получава епириптарий в знак на византийското
ἀξία διὰ βασιλικλῆς χειρὸς μετὰ ἐπιρριπταρίου βασιλικοῦ ἐπισυγκλείεται“.
89
G. Loud, A Re-examination of the ‘Coronation’ of Symeon of Bulgaria in 913, Journal of Theologi-
cal Studies, N. S., XXIX (1978), № 1, p. 112.
90
T. Lounghis, Les ambassades byzantines en Occident depuis la fondation des États barbares jusqu’aux
Croisades (407–1096). Athènes, 1980, 168–169, 194.
91
Iohannes Diaconus, Chronicon Venetum et Gradense, MGH Scriptores. VII. Hannoverae 1846,
p. 22. 50–53 (ЛИБИ III, 348–349).
92
E. Kantorowicz, Laudes Regiae. A Study in Liturgical Acclamations and Medieval Ruler Worship.
Berkeley–Los Angeles, 1946, p. 93; G. Loud, A Re-examination of the ‘Coronation’ of Symeon,
113–116.
93
Поучен от горчивия опит от взаимоотношенията на империята с българите, Константин VII
препоръчва в адресирания към сина му Роман трактат За управлението на империята да бъде
отговаряно с категоричен отказ „ако някога поискат или помолят било хазарите, било турки-
те, било и русите или който и да било от северните и скитски народи, – което се случва чес-
то, – да им бъде изпратено нещо от императорските одежди, или венци, или мантии заради
някаква тяхна служба и услуга“ (Constantine Porphyrogenitus. De administrando imperio.
Greek text ed. by G. Moravcsik. English translation by R. J. H. Jenkins. Budapest 1949, 13.
24–27, p. 66).
признание за неговото достойнство като василевс на българите, както и мълча-

ливото съгласие да употребява в своята страна някаква владетелска корона, из-
работена по подобие на императорската стема.94
За церемонията, извършена от Николай Мистик, се загатва и в един труден
за интерпретация пасаж на анонимното слово за сключването на мира през 927
г. Все пак, от този текст може да бъде извлечена известна информация за българ-
ските претенции и отношението на византийската страна към тях:
1) Искането на Симеон I византийски сенатори да присъстват на акта, из-
вършен над него от Николай Мистик, е отхвърлено.
2) Българският владетел настоява за сключване на споразумение с Визан-
тия.
3) Симеон I изисква (както вече е направил в свое писмо до Николай Мис-
тик), ромеите да се покланят пред него като пред император. Византийският
отговор отново е категоричен отказ, понеже „е противно за ромеите да се по-
кланят на един император, ако не е ромейски“. Вместо това, на Симеон I е пред-
ложено, надянал своята „въображаема стема“ да приема поклонението на своите
„сътрапезници“, т.е. на своите поданици.95
94
Ср. J. Shepard, Symeon of Bulgaria, p. 40, n. 110; J. Shepard, Emergent Elites and Byzantium,
III, p. 28, n. 110. Напоследък авторът категорично приема, че Николай Мистик е положил
върху главата на Симеон стема ( J. Shepard. Otto III, Boleslaw Chrobry and the “happening”
at Gniezno, A.D. 1000: some possible implications of professor Poppe’s thesis concerning the off-
spring of Anna Porphyrogenita, in Byzantium and East Central Europe. Ed. by G. Prinzing–M.
Salamon (Byzantina et Slavica Cracoviensia III). Cracow 2001, p. 44; J. Shepard, Emergent Elit-
es and Byzantium, X, p. 44). Заслужава да се отбележи, че в изготвения през втората половина
на Х в. старобългарски превод на хрониката на Георги Амартол като съответствие на „епи-
риптарион“ в описанието на събитията от 913 г. е употребена думата „ушьвьць“ (В. Истрин,
Хроника Георгия Амартола, с. 545. 4; Летописец Еллинский и Римский, с. 485). В българския
превод на хрониката на Симеон Логотет от XIV в., както и във втория български превод на
хрониката на Георги Амартол думата е оставена непреведена (В. Срезневский, Славянский
перевод хроники Симеона Логофета, с. 126: „епириптарь“; M. Weingart, Byzantské kroniky v
literatuře církevněslovanské. II. Bratislava 1923, s. 256: „риптарь“). В славянската средновековна
литературна традиция така е назоваван висоненият кидар (тюрбан), носен при тържествени
богослужения от еврейските първосвещеници. Върху кидара е прикрепвана златна плочка с
надпис „Светиня Господня“, описвана и като златен венец („стефанос“). От друга страна оба-
че, в славянския превод на Ест. 8:15 „ушьвь шелковъ“ представлява елемент от царското об-
лекло, дарено от персийския цар Ксеркс (486–465 г. пр.н.е.) на еврейския първенец Мардохей
(Православная богословская энциклопедия. IX, Санкт-Петербург 1908, 577–579; И. Срезнев-
ский, Материалы для словаря древнерусскаго языка. Т. III. Санкт-Петербург, 1903, с. 1345;
Словарь древнерусского языка (XI–XIV вв.) в десяти томах. Т. IV. Москва 1991, с. 210: „Кидарь
же наглавныи ушьвъ“). В Синайски патерик, старобългарски превод на Лимонарион от Йоан
Мосх, плетеният от тръстика монашески епириптарий е назован „възвьржениέ“ (PG LXXX-
VII. 3, col. 2950 C; Синайский патерик, с. 163.15–16). Вж. също: П. Георгиев, Коронацията
на Симеон, 6–7.
95
I. Dujčev, On the Treaty of 927 with the Bulgarians, p. 274. 317–324 (ГИБИ V, с. 94). Тук
се придържам към схващането, че в разглеждания пасаж става дума за срещата на Николай
Мистик със Симеон през 913 г. (R. Jenkins, The Peace with Bulgaria (927), p. 295, 299–300; I.
Dujčev, On the Treaty of 927 with the Bulgarians, 247–248; И. Божилов, Цар Симеон Велики,
Иносказателното изложение на анонимния автор още веднъж потвърждава

тезата, че Симеон I е получил от Николай Мистик признание за титлата „васи-
левс (на българите)“. Наред с това, добре личи стремежът на византийското пра-
вителство да отхвърли всяко съмнение, че новият владетелски статут на Симеон
I му дава правото да изисква от византийските поданици почести, дължими на
един василевс на ромеите.
Съставителят на словото подчертава единствено противоречията между
Симеон I и византийското регентство. Но тези противоречия явно са изгладе-
ни с цената на взаимни компромиси, за да се стигне до подписването на мирен
договор, чието съществуване византийските хронисти тенденциозно отхвърлят,
а авторът на анонимното слово само загатва. Прекият участник в събитията Ни-
колай Мистик обаче свидетелства, че такова мирно споразумение е сключено.96
Що се отнася до неговото съдържание, то най-вероятно е потвърждавало клау-
зите на договора от 896–897 г., допълнени с признание за новото царско дос-
тойнство на българския владетел и обещание за брак на император Константин
VII с дъщеря на Симеон.97
Именно перспективата василевсът на ромеите да стане зет на един новопро-
възгласен български цар е най-опасна и неприемлива с оглед вековните тради-
ции и текущите политически интереси на империята. Затова не е чудно, че отно-
шенията между България и Византия се влошават рязко след дворцовия преврат
от февруари 914 г. – за Симеон I бързо става ясно, че оглавилата регентството
императрица Зоя Карбонопсина няма намерение да спази клаузите на сключе-
ното с Николай Мистик споразумение.98
През септември 914 г. двете държави са пред прага на война поради измяна-
та на византийския управител на Адрианопол, арменеца Панкратука, който пре-
дава града на българите.99 Макар този инцидент да е уреден по дипломатически
с. 107; J. Shepard, Symeon of Bulgaria, 21–23, 40–41; J. Shepard, Emergent Elites and Byzan-
tium, III, 25–30; И. Божилов–В. Гюзелев, История на средновековна България, 252–253).
Съществува и хипотеза, че тук става въпрос за контакти между Лъв VI и Симеон (K. Karlin-
Hayter, The Homily on the Peace with Bulgaria of 927, 30–31, 38).
96
Nicholas I Patriarch of Constantinople. Letters, № 8. 111–112, p. 52 (ГИБИ IV, с.
206): „и не нарушаваш договорите и клетвите, които са утвърдили твоите отци още преди и
по-преди и които ти сам неотдавна потвърди“.
97
К. Иречек, История на българите. С поправки и добавки от самия автор. София 1978, с. 187;
Г. Острогорски, Автократор и самодржац, с. 127; D. Obolensky, The Byzantine Common-
wealth, p. 108; И. Божилов, Цар Симеон Велики, 108–113; J. Shepard, Symeon of Bulgaria,
21–22; J. Shepard, Emergent Elites and Byzantium, III, 25–30; И. Божилов, Българите във
Византийската империя. София 1995, 78–79; J. Shepard, Bulgaria, p. 574; И. Божилов–В.
Гюзелев, История на средновековна България, 252–253; P. Stephenson, Byzantium’s Balkan
Frontier, p. 21. Според В. Златарски, проектът за сродяването между Симеон и Константин
VII няма отношение към събитията от 913 г., а е издигнат от българския владетел скоро след
преврата на Зоя Карбонопсина през февруари 914 г. (В. Златарски, История на българска-
та държава, 368–369, 777–782).
98
И. Божилов, Цар Симеон Велики, 118–119.
99
Според Дж. Шепард ( J. Shepard, Symeon of Bulgaria, 24–25; J. Shepard, Emergent Elites and
път, Николай Мистик не пропуска (както вече видяхме) да призове българския

владетел към спазване на сключеното предната година мирно споразумение и
го предупреждава да се задоволи с получените вече от страна на Византия от-
стъпки.100 В своето изложение патриархът се позовава на Мат. 18:6 и изтъква, че
християнски дълг на българите е да бъдат смирени към империята на ромеите,
„която стои по-горе от всяка власт и при това е едничката, която е установил на
земята Царят на вселената.“101
Регентството на Зоя Карбонопсина се нуждае от време, за да подготви от-
критото отхвърляне на споразуменията от 913 г. Условията за това назряват през
пролетта на 917 г., когато византийското правителство се опитва да привлече на
своя страна печенегите, сърбите и унгарците.
Сключеният през лятото мир с Багдадския халифат позволява на регент-
ството да прехвърли основните византийски военни сили от Мала Азия на Бал-
каните.102
Според Николай Мистик, византийските управници изтъкват като претекст
за започване на войната „ежедневните донесения“ на стратезите на Македония
и Тракия, че българите на желаят вече да се придържат към сключените преди
договори и възнамеряват „да разграбят и разорят изцяло нашата страна.“ Наред
с това, стратегът на Херсонес Йоан Богас информира регентстството за опитите
на българите да привлекат на своя страна срещу Византия печенегите.103
Всичко това подсказва, че към пролетта на 917 г. Симеон I не води военни
действия срещу империята, а твърденията на византийските регенти за неговите
враждебни намерения са инструмент за оправдаване на подготвяното нашест-
вие срещу България. Този факт многократно е признаван от Николай Мистик
в неговите писма до Симеон I; дори в последното си писмо до българския цар,
писано цели седем години по-късно, патриархът характеризира действията на
византийското правителство от лятото на 917 г. като „ненадейно и несправед-
ливо нападение“.104 Истинската цел на този поход е разкрита ясно, макар и тен-
Byzantium, III, 33–36) това събитие представлява само един граничен инцидент. В историог-
рафията е разпространен възгледът, че през 914 г. Симеон започва нова война с Византия и
епизодът с преминаването на Адрианопол под временния контрол на българите се тълкува
като елемент от бойните действия (И. Божилов, Цар Симеон Велики, 119–121).
100
Nicholas I Patriarch of Constantinople. Letters, № 8. 65–70, p. 48 (ГИБИ IV, с. 204):
„Бог е дал на всеки един народ както място, тъй и почести и звания и ония, които се задово-
ляват с дадените от Бога почести, те се запазват, а онези, които пренебрегват Божиите дарове
и почести и упорито сами настояват да придобият нещо повече, те, ако и да им се струва, че за
малко време са се възвеличили, обаче не след дълго време пада сред всички.“
101
102
И. Божилов, Цар Симеон Велики, 121–124; J. Shepard, Symeon of Bulgaria, 25–26; J. Shep-
ard, Emergent Elites and Byzantium, III, 36–40 (общо върху подготовката на похода през 917
г.).
103
Nicholas I Patriarch of Constantinople. Letters, № 9. 89–141, p. 58–60 (ГИБИ IV,
210–211).
104
денциозно, от византийските хронисти: „Императрица Зоя, като гледала нав-

дигането на Симеон и нашествието му против християните“ взема решение „да
води война със Симеон и да го унищожи“.105
В писмото си до Симеон от края на август–септември 917 г. патриархът на
практика отхвърля като нелогичен и един друг аргумент на регентството: „Те
казаха впрочем, че тъй като българите нахлули враждебно в ромейските обла-
сти, Драчката и Солунската, това вече беше повод за ромейските войски да на-
влязат в българската земя“106 Очевидно тук става дума за граничните конфликти
между България и Византия от 901–902 и 904 г., а не за някакви военни сблъсъ-
ци, станали след есента на 913 г. Фактът, че регентството на Зоя Карбонопсина
сочи тези отдавнашни събития като достатъчно основание за война срещу бъл-
гарите още веднъж потвърждава факта, че договорът от 896–897 г. е потвърден
(и допълнен с нови споразумения за титлата на Симеон I и планирания брак
на Константин VII за българска принцеса) през 913 г. и остава база на бълга-
ро-византийските отношения до 917 г., когато действието му е прекратено от
започналата война.107
Катастрофалният разгром на византийската армия при Ахелой на 20. VIII.
917 г.108 поставя началото на нов период в развитието на българо-византий-
ските отношения. Както личи от писмата на Николай Мистик от есента на 917
г., по това време Симеон I вече смята, че е избран Бога да заеме византийския
престол: „Не мисли, че станалото поражение е произлязло за изпълнение на
твоите суетни помисли Постъпваш зле и необмислено, като приписваш победа-
та на собственото си желание и като предполагаш, че станалото поражение, ко-
ето постигна ромейския народ, е станало за това, щото ти да завладееш властта
над ромеите Остави заблудата на ония, които те заблуждават, отхвърли суетните
надежди, задоволи се с властта, която си наследил от предците си, не пожелавай
да господаруваш над ония, от които ти си се научил да познаваш господаря на
„Когато ония, които по онова време държаха властта, предприеха неочаквано поход срещу
тебе, тогава ти се удостои с висше благоволение. Ненадейното и несправедливо нападение на
ония, които бяха се вдигнали тогава, се отклони от тебе . . .“. Ср. Théodore Daphnopatès.
Correspondance, № 7. 64–67, p. 83–85 (ГИБИ IV, с. 313): „Знай, премили ми брате, че след като
други са започнали войната и справедливо са изтребени от бога, то несправедливо е, щото
целият народ, който не е направил нищо лошо, да се избива.“
105
Theophanes Continuatus, Chronographia, p. 388. 13–17 (ГИБИ V, с. 128). Вж. също:
Georgius Monachus, Vitae imperatorum, p. 880. 18–22 (ГИБИ VI, 142–143); Ioannis
Scylitzae Synopsis Historiarum, p. 202. 71–76 (ГИБИ VI, с. 248); В. Истрин, Хроника Ге-
оргия Амартола, 546. 24–547. 1; Летописец Еллинский и Римский, с. 486); В. Срезневский,
Славянский перевод хроники Симеона Логофета, с. 127; Symeon Magister, Annales, p. 723.
13–16; (ГИБИ V, с. 177); Theodosii Meliteni Chronographia, 206–207.
106
213).
107
J. Shepard, Bulgaria, 574–575 сл.
108
Подробности вж. у И. Божилов, Цар Симеон Велики, 124–126.
всичко!“109
Непоколебимата увереност на Симеон I, че с победата на българите при Ахе-
лой Бог е предал нему грижата за умиротворението на своето земно царство, а
заедно с това – и властта над империята на ромеите – намира отражение в оф-
ормлението на една група печати с легенда на гръцки „На миротворния васи-
левс многая лета“ (лице) и „На Симеон василевс многая, многая лета“ (гръб).110
В стремежа си да създаде условия за реализирането на своята нова полити-
ческа програма, през следващите месеци Симеон I усмирява сърбите и опусто-
шава голяма част от континентална Гърция. Като подлага империята на посто-
янна военна заплаха, царят на българите се надява да подтикне регентството
на императрица Зоя към сключване на нов мирен договор, който да създаде
предпоставки за превръщането му в настойник и съуправител на малолетния
Константин VII чрез потвърждаване на брачното споразумение от 913 г. Меж-
дувременно обаче в Константинопол е извършен нов държавен преврат, който
довежда на власт друнгария на флота Роман Лакапин, провъзгласен през май
919 г. за василеопатор. Наред с това, Роман оженва Константин VII за своята
дъщеря Елена, което прави невъзможно уреждането на българо-византийските
отношения в рамките на споразуменията от 913 г. и до голяма степен обезсмис-
ля продължаването на войната.111
Изправен пред тази радикална промяна на политическата ситуация в импе-
рията, през първата половина на 920 г. Симеон I отново излага пред Николай
Мистик своите претенции да поеме властта над ромеите, което изпълва неговия
кореспондент с възмущение: „Това писмо, чедо мое, съдържа много неясноти и
тегли ту насам, ту нататък. Целта на дявола е една: той иска твоето стремление
да се не ограничава със собствените ти владения, нито да останеш с онова, ко-
ето ти е дадено отначало, но да навлезеш в чужди владения – и при това в чии
владения? – във владенията на бащи, които са ви родили, и да се стремиш към
109
Nicholas I Patriarch of Constantinople. Letters, № 10. 20–21, 25–28, 48–51, p. 70–72
(ГИБИ IV, 216–218). Ср. В. Златарски, История на българската държава, 386–389; П. Ан-
гелов, Българската средновековна дипломация, 92–93.
110
И. Йорданов, Корпус на печатите на средновековна България, с. 46: „† Εἰρινοποιὸς βασιλεὺς
πολὰ τὰ ἔτη“ // „† Συμεὼν βασιλεὺς πολὰ αὔξι τὰ ἔτη“. Вж. също: V. Beševliev, Die protobulgari-
schen Inschriften. Berlin, 1963, 331–332 (Nr. 90); И. Йорданов, Печатите на преславските
владетели (893–971). София 1993, с. 9, 27–28; И. Йорданов, Възникване и утвърждаване
на царската институция в средновековна България (Според данните на владетелските печа-
ти), в Етническият проблем и националният въпрос на българите. Пловдив 1994, с. 105; К.
Тотев, За една група печати на цар Симеон, в Общото и специфичното в балканските кул-
тури до края на XIX век. Сборник в чест на 70-годишнината на проф. В. Тъпкова-Заимова.
София 1997, 107–112; К. Тотев, За иконографията на анонимните печати на цар Симеон
(893–927), PBg, XXIV (2000), № 4, с. 40, 43 (обр. 5:1); Т. Тотев, Моливдовул царя Симеона
(893–927) из Северо-Восточной Болгарии, ВВр, 65 /90/ (2006), 218–222. Предполага се, че
Симеон I започва да употребява този печат веднага след срещата си с Николай Мистик през
913 г. (Shepard, Bulgaria, p. 574; P. Stephenson, Byzantium’s Balkan Frontier, p. 21).
111
И. Божилов, Цар Симеон Велики, 126–132.
привилегиите на онази царска власт, която е поставяла всеки народ под краката
си. Прочее ни един народ, откакто се знае ромейската държава, не може да се
похвали, че не е преклонил врат пред нея Ако пък захванеш да говориш, че ис-
каш да подчиниш под властта си бащите, които подир Бога са ви освободили от
робството на тъмнината, нима това е мир? Но ти казваш, чедо мое, че Бог така
желае „Да, – казваш ти – но Божия воля е аз да взема властта над ромеите.“112
Патриархът остро отхвърля исканията на българския владетел и ясно де-
финира византийските условия за сключване на мирен договор: „да прекратиш
войната, да спреш кръвопролитията, да се задоволяваш от властта и честта, ко-
ито са ти дадени от Бога изначално и са ти оставени от прадедите, да не преми-
наваш границите, които са установени от твоите отци, и да спазваш мира между
ромеи и българи, сключен, когато вие познахте Христа и Бога.“113
През лятото на 920 г. Николай Мистик осведомява българския владетел за
преодоляването на църковната схизма в империята и му отправя предложение
за лична среща.114 За изненада на патриарха, тези предложения са приети по
принцип. Преговорите обаче са обезсмислени от искането на патриарха Симе-
он I да декларира, че вече не претендира за византийския престол.115 Последва-
лото само броени дни или седмици след това провъзгласяване на Роман Лака-
пин за кесар (24. IX. 920 г.) ясно разкрива неговите планове за присвояване на
императорското достойнство. Затова Симеон I решава да продължи военните
112
Nicholas I Patriarch of Constantinople. Letters, № 21. 39–46, 58–60, 62, 128–129, p.
142–144, 148 (ГИБИ IV, 258–259, 261).
113
Nicholas I Patriarch of Constantinople. Letters, № 21. 120–125, p. 148 (ГИБИ IV,
260–261). Традиционната датировка на това писмо (лятото на 921–края на 922 г.) e непри-
емлива – в него се говори за решенията „на нашия боговенчан цар и на Сената“, т.е. става дума
за времето преди коронацията на Роман Лакапин за съимператор на Константин VII в края
на 920. Това ни изправя пред въпроса за хронологията на цялата кореспонденция на Николай
Мистик със Симеон от периода 919–921 г. (ср. И. Дуйчев, Българско средновековие, с. 150,
бел. 8). Направеният преди време опит за пълно преразглеждане на проблема (А. Каждан,
Болгаро-византийские отношения в 912–925 гг. По переписке Николая Мистика (Опыт пе-
ресмотра хронологии писем), EB, 1976, № 3, 92–107) съдържа доста противоречия и негови-
те резултати бяха поставени под съмнение ( J. Shepard, Emergent Elites and Byzantium, III, p.
37, n. 144). Така или иначе, последователността на писмата от „българското досие“ на Нико-
лай Мистик наистина не винаги отговаря на последователността на тяхното написване. Без
да навлизам в подробности, тук приемам за логично и оправдано предатирането на някои от
писмата, като предлагам следната хронология: № 21 (първата половина на 920 г.); № 14 (ско-
ро след 9. VII. 920 г.); № 15 (август–началото на септември 920 г.). След известно прекъсване,
кореспонденцията се подновява и протича през януари–пролетта (?) на 921 г. в следния ред:
№ 16; № 17; № 19; № 18; № 20.
114
Nicholas I Patriarch of Constantinople. Letters, № 14, p. 92–100 (ГИБИ IV, 229–
234).
115
Nicholas I Patriarch of Constantinople. Letters, № 15. 36–44 f., p. 102 (ГИБИ IV, 235–
236): „Но ако – дано не е така – предишните съблазни се таят още в душата ти, което да не
допуска бог, а тъй също и ония желания и стремления, които направиха нещастни ромеите и
българите; ако още носиш в себе си първоначалните помисли за ромейското царство, то при-
зоваваме за посредник самия известител на волята на Бога-Отца“.
действия срещу империята.116

Подновяването на войната ускорява развитието на събитията в Константи-
нопол – изправен пред лицето на българската опасност, Роман Лакапин приема
императорската титла (17. XII. 920 г.) и организира в началото на 921 г. неус-
пешна офанзива срещу войските на Симеон I в Тракия.117
Засилената военна активност на българския владетел през следващите месе-
ци води до ускорена размяна на писма между него и Николай Мистик. Особен
интерес представлява посланието, в което патриархът „загрижено“ предупреж-
дава за приготовленията на византийската армия да предприеме поход срещу
българите, „между другото“ споменава за провъзгласяването на Роман за съупра-
вител на Константин VII и бърза да смекчи недоволството на Симеон, като из-
лага план за сродяване на новия василевс и българския владетел.118
В отговор на тези „ласкателни“ предложения Симеон I отново издига сво-
ите претенции за византийския престол и отхвърля коронацията на Роман Ла-
капин. Затова Николай Мистик му пише: „Не казвай „нека остави царството
онзи, който вече се е възкачил на царския престол“, понеже това е невъзможно.
Недей писа управителите на Ромейското царство и народът да те признаят
за император и господар („βασιλέα καὶ κύριον“), защото това не може да стане и
никой няма да се съгласи даже да изслуша подобна реч.“119 Независимо от това
увещание, Симеон I повтаря своето искане, като открито се подиграва на патри-
арха: „Обаче ти, чедо наше, написал си, като се надсмиваш на старостта ми, че
не искаш нещо невъзможно. Защото не искаш възкресяването на умрелите бъл-
гари, но искаш неща, изпълнението на които било възможно. Като казваш това,
по-нататък даваш да се разбере, че онзи, който вече е от Бога възведен на прес-
тола на империята, трябва да слезе оттам. А какво може да бъде, чедо мое,
по-невъзможно от това?“120
В едно от своите писма от този период патриархът се опитва да склони бъл-
гарския владетел към прекратяване на разгорялата се отново война, като допъл-
ва към традиционните си морални наставления една интересна историческа
аналогия между своята среща със Симеон I през 913 г. и състоялата се през 400
г. легендарна среща на неговия предшественик патриарх Йоан Златоуст (398–
116
През есента на 920 г. българските войски проникват в Източна Тракия и правят опит да пре-
вземат малоазийския град Лампсак, което би поставил под техен контрол Проливите. Раз-
тревожен от тази новина, Николай Мистик строго изисква от кесаря Роман да вземе необ-
ходимите мерки за недопускане занапред на подобни събития (Nicholas I Patriarch of
Constantinople. Letters, № 95. 1–13, p. 362).
117
И. Божилов, Цар Симеон Велики, с. 137.
118
Nicholas I Patriarch of Constantinople. Letters, № 16, p. 104–110 (ГИБИ IV, 236–
240).
119
249).
120
246).
404; † 407) с предводителя на готите Гайна, който се разбунтувал срещу ромей-

ската власт и се опитал да превеземе Константинопол:
„Аз желая, щото ти, любими сине, да вникнеш в тази реч и както ти би слу-
шал внимателно тези думи от нас лично, тъй да съблюдаваш тяхната разумност.
Освен това ние мислим, че ти отлично знаеш за какво ще пишем, дори нещо
повече, ние предполагаме, че всичко това ти е известно и без нашите думи, тъй
като предполагаме, че ти, като си усърден, спасил си това усърдие и в четенето
на старата история.
Обаче ако и да знаеш това прекрасно, все пак аз прилагам следното за на-
помняне на знаещия. Аркадий владеел ромейския скиптър. Известният Гайна
с многобройна войска опустошавал с огън тая страна и пленявал, както и вие.
Всяко място, гдето той нападал, покорявал със своята войска и не било възмож-
но да му се противопостави някой, както на ударите на мълнията, изпращана от
небето. И тъй, когато при такива обстоятелства се явили при него пратеници на
императора, той си запушил ушите и отказвал на всяко предложение. Той бил
грубо неумолим, понеже страстта, от която бил подбуждан, се противяла, и не
могъл да се въздържа от убийства и изтребление, както и вие. За това скърбял
архиереят божи и се терзаел душевно, както и ние, ненужният и смирен [архи-
ерей]. Името му било Йоан Златоуст. И тъй в скръбта си той се решил на един
подвиг, на който се подсмивали мнозина. Той решил да пожертвува себе си за
всички, като отиде при Гайна, за да убеди неговата сурова душа и да се опита
да угаси неугасимия огън на гнева му с кротките си речи. Тъй бил разсъдил ар-
хиереят. Мнозина пък, както казах, му се смеели, понеже кой се надявал, че по-
ходът на Гайна и движението на неговата хилядна тълпа ще бъдат спрени един
беззащитен човек, невъоръжен с нищо друго освен със словесно увещание. При
все това той се явил при този човек, като не мислел за нищо друго, освен да го
прегърне и да му каже: „Задоволи се, човече, с досегашните ужаси! Защо напа-
даш чужда страна? Задоволи се с тази, която ти е дал Бог! Защо се стремиш да
увеличиш това, което може би ти няма да владееш безопасно? Остави земята
на ромеите и като бъдеш почетен с достойна награда, върни се в своята!“ Гайна
видял архиерея, чул думите му. Той веднага се уплашил, изоставил суровостта и
безчовечието, придобил човешка кротост, прекратил кръвопролитието, като се
задоволил с дотогавашните злини, склонил да се помири с императора, прегър-
нал нозете на архиерея и приет радушно, доколкото и заслужавал, се завърнал в
земята си.
Аз зная, че всичко това ти е известно и тъжа, като говоря това на човек, кой-
то знае и е способен да научи на добро другите.“121
Като оставим настрана конкретния повод за изпращането на това посла-
ние, появата на паралела „Симеон – Гайна“ свидетелства, че Николай Мистик е
опознал добре владетеля на българите и се опитва да използва неговата дълбока
121
253–255).
почит към св. Йоан Златоуст. На първо място, едва ли е вярно, че патриархът
„тактично ласкае“ Симеон, като му приписва познаване на тази „далеч не попу-
лярна история.“122 Житието на св. Йоан Златоуст от Георги Александрийски,
което съдържа едно от двете съществуващи описания на срещата между светеца
и Гайна, е преведено на старобългарски език около края на IX–началото на Х в.
и става едно от най-четените житийни произведения в България през следва-
щите десетилетия.123
На второ място, според църковния историк Созомен124, Гайна събира своите
съобщници на Хебдомон, където се моли в църквата на св. Йоан Предтеча, след
което безуспешно се опитва да превземе Константинопол. Не е изключено това
обстоятелство да е впечатлило Николай Мистик, който е принуден от обстоя-
телствата през 913 г. да „короняса“ Симеон I за василевс (на българите) имен-
но на Хебдомон. И накрая, не можем да не отбележим, че Николай Мистик от
учтивост спестява на своя кореспондент края на тази нравоучителна история:
скоро след срещата си с Йоан Златоуст Гайна решава да поднови войната, но
някъде в Тракия се натъква на ромейска войска и загива заедно със съпровожда-
щите го варвари в завързалото се сражение.125
Междувременно, през март 921 г. българите достигат до предградията на
Константинопол и ги опустошават. Българското настъпление е възпряно от
размирици в Сърбия, но през 922 г. войските на Симеон I отново навлизат в
Източна Тракия, превземат Адрианопол и Виза и опожаряват околностите на
византийската столица.126 Що се отнася до характера на неговите претенции по
това време, царят на българите изисква да бъде приет в Цариград и да бъде офи-
циално призната властта му над Балкански полуостров. Както отбелязва Нико-
лай Мистик, „Нито влизането ти в столицата е приемливо, нито другото, за
което ти говориш, тъй като целият Запад се намира под ромейската власт.“127
В отговор на тази неотстъпчивост, Симеон изразява пренебрежението си към
„узурпатора“ Роман Лакапин и дори към законния император Константин VII,
като се обръща с писмо не към тях, а към византийския Сенат.128
През лятото на 924 г. Симеон I прави последен опит да наложи със сила на
византийското правителство желаните от него отстъпки: докато част от негови-
122
B. Baldwin, Nicholas Mysticus on Roman History, Byz, LVIII (1988), № 1, p. 175, n. 6.
123
За срещата на Йоан Златоуст с Гайна: E. Hansack, Die Vita des Johannes Chrysostomos des
Georgios von Alexandrien in kirchenslavischer Übersetzung. Bd. 3. Freiburg i. Br. 1984, 44–48 (в
справочния апарат са посочени основните извори).
124
Sozomeni Hist. eccles. VIII. 4, col. 1525 A–B.
125
E. Hansack, Die Vita des Johannes Chrysostomos, S. 48.
126
За кампаниите на Симеон I през 921–922 г.: И. Божилов, Цар Симеон Велики, 137–139.
127
283).
128
286–287).
те войски опустошават континентална Гърция, българският владетел се устано-

вява край стените на Константинопол при Влахерните и, след предварителни
разговори „относно мира“ с патриарх Николай Мистик, се среща със самия Ро-
ман Лакапин.
Преговорите между византийския император и българския цар, които про-
тичат на кораб край брега на Златния рог и са наблюдавани от градските стени
от целия византийски Сенат, стават ярко свидетелство за силата и непримири-
мостта на идеологическия сблъсък между двете държави. Симеон I пристига на
мястото на срещата, съпровождан от многобройна, облечена в желязо войска,
разделена на отреди, „едни въоръжени със златни щитове и златни копия, други
със сребърни щитове и сребърни копия, трети с всякакъв цвят оръжие“. Импе-
ратор Роман става свидетел на невиждана и унизителна за неговото достойнство
гледка: българските войски, „като поставили помежду си Симеон, приветству-
вали го на езика на ромеите като цар“.129
Двамата владетели се прегръщат, след което българинът произнася на раз-
вален гръцки език дълга тирада, чието конкретно съдържание се премълчава
от византийските извори.130 Между другото, Симеон I отправя груби упреци,
обиди и подигравки срещу присъстващия на срещата патриарх Николай Мис-
тик заради неговото двулично поведение при избухването на войната през 917
г. След това българският цар изслушва Роман Лакапин и се прощава с него. На
другия ден Симеон I си тръгва, като обещава (за пореден път!) да сключи мир с
ромеите.131
Сключването на мирен договор обаче става невъзможно след последвалото
наскоро самопровъзгласяване на Симеон I за „василевс на българите и ромеите“
– в писмо до Роман Лакапин той употребява тази титла, като подчертава, че ви-
зантийците са му нанесли оскърбление през 917 г. с нарушаването на взаимните
129
Theophanes Continuatus, Chronographia, p. 407. 10–16 (ГИБИ V, 133–134). Ср. Leo
Grammaticus, Chronographia, p. 311. 18–23 (ГИБИ V, с. 165); Symeon Magister, Annales,
p. 736. 21–737.3 (ГИБИ V, с. 180); Georgius Monachus, Vitae imperatorum, p. 899.20–900.2
(ГИБИ VI, с. 148); Theodosii Meliteni Chronographia, p. 221; Ioannis Scylitzae Synopsis
Historiarum, p. 219. 36–220.41 (ГИБИ VI, с. 254); В. Истрин, Хроника Георгия Амартола,
557.14–559.13; Летописец Еллинский и Римский, 494–496; В. Срезневский, Славянский пе-
ревод хроники Симеона Логофета, 134–135.
130
I. Dujčev, On the Treaty of 927 with the Bulgarians, p. 276. 362–278. 371 (ГИБИ V, с. 95):
„а другият, както научаваме, пристига със самохвалство, предхождан от войски, пристъпва
за приятелство, приказва много на варварски, а още повече на развален гръцки език, после
изслушва това, що бе потребно, скланя да преговаря на следния ден и се отдалечава“; Théo-
dore Daphnopatès. Correspondance, No. 5. 89–91, p. 63 (ГИБИ IV, с. 302): „и най-после се
срещнахме един с друг, каквото никой никога не е виждал да става; ние се разговаряхме за
богоугодни неща, ако и да не намерихме в действителност нищо от тях у тебе.“ Ср. Théodore
Daphnopatès. Correspondance, № 7. 49–50, p. 83 (ГИБИ IV, с. 312).
131
Nicholas I Patriarch of Constantinople. Letters, № 30. 10–12, 14–17, p. 204; № 31. 11–
22, 36–46, p. 206–208 (ГИБИ IV, с. 291; 293–294). В никой от достигналите до нас извори
не намира потвърждение тезата, че при тази среща на двамата владетели “Symeon received the
recognition of is imperial title by Romanus” (P. Stephenson, Byzantium’s Balkan Frontier, p. 23).
съглашения и затова следва да му се покорят „съгласно с божествената заповед“

и да успокоят наранената му душа.132 За самочувствието на българския владетел
през последните години от живота му свидетелства група печати, на които той е
изобразен в пълен ръст с инсигниите на византийски император, а съпроводи-
телната легенда го характеризира като василевс на ромеите и василевс победител
(един отглас от подчинението на Сърбия през 924 г.?133): „Победотворен васи-
левс, на многая лета“ (лице) и „Симеон в Христа василевс на ромеите“ (гръб).134
Като порицава и отхвърля всички претенции на българския владетел, Роман
Лакапин го предупреждава, че в стремежа си да стане ромейски василевс може
да се лиши и от властта си над българите. Наред с това, императорът уведомява
своя „духовен брат“, че няма да му направи никакви отстъпки и не възнамерява
да сключи мирен договор, различен от подписания през 896–897 г.: „ние нико-
га няма да ти дадем нито една педя земя, нито крепост, нито пък някое друго
пространство, а само това, че към условията, сключени от кир император Лъв,
ние ще прибавим още известните ти сто скарамангии, понеже и той, когато вие
двамата сте произнасяли страшни клетви за мир, не приел нищо такова, което
би причинило гибел и позор на ромейската държава.“135 В края на писмото си
императорът изразява увереност, че българите са изчерпали своя военен потен-
циал и вече не им остава друго, освен да приемат условията на империята: „ти
сам решавай и постъпвай тъй, както искаш, понеже не ще бъдеш в състояние
нищо по-лошо да направиш от това, което си направил, или пък да нанесеш ня-
коя друга вреда, освен тази, що сме претърпели.“136
Въпреки намерението да прекрати своята кореспонденция със Симеон,
императорът отново му пише, за да отхвърли повдигнатите за пореден път към
него от страна на българския владетел обвинения в узурпация. Роман Лакапин
подчертава своята вярност към Константин VII, който лично му наредил да
прогони регентството на императрица Зоя от двореца, избрал го за свой тъст и
132
Théodore Daphnopatès. Correspondance, № 5. 20–21, 64–67, p. 59 (ГИБИ IV, с. 299, 301).
133
И. Божилов, Цар Симеон Велики, с. 143. Ср. В. Тыпкова-Заимова, Владетельская идеоло-
гия на Балканах (Опыт сравнительного изучения), Studia Balcanica, 20 (1991), с. 14.
134
Следвам реконструкцията на легендата върху обратната страна на печата, предложена у И.
Йорданов, Печатите на преславските владетели, с. 10, 28–29: „† Νικοπυοὺς βασιλέος πολὰ
τὰ ἔτη“ // „† Συμεὼν βασιλεὺς ἐν Χριστῷ βασιλεὺς Ῥομέων“ Ср. V. Beševliev, Die protobulgari-
schen Inschriften, 330–331 (Nr. 89a–b); И. Йорданов, Печатите на преславските владетели
(893–971). Addenda et corrigenda, в Преслав, Т. 5. София 1993, 201–203; И. Йорданов, Въз-
никване и утвърждаване на царската институция, 107–108. Предложените от И. Йорданов в
някои негови по-нови публикации два различни варианта за разчитане на легендата върху ли-
цевата страна на тази група печати имат твърде хипотетичен характер (И. Йорданов, Корпус
на печатите на средновековна България, с. 48 сл.; И. Йорданов. Печати на Симеон, василевс
на ромеите (?–927), Bulgaria Mediaevalis, 2 (2011), 87–98). Тъй като не съм имал възможност
да работя с печатите de visu, тук ще се въздържа да изразя някакво становище по този твърде
неясен въпрос.
135
Théodore Daphnopatès. Correspondance, № 5. 138–143, p. 67 (ГИБИ IV, с. 304).
136
Théodore Daphnopatès. Correspondance, № 5. 158–159, p. 67 (ГИБИ IV, с. 305).
споделил с него царската власт.137

След като защитава своята легитимност, императорът двусмислено загатва,
че не толкова царското достойнство на Симеон I (само по себе си лишено от
стойност без признанието на Византия), а присвоената от него титла „василевс
на ромеите“ е пречка за сключването на мира: „ние писахме не за това изобщо
да не се наричаш цар, а за това, че се пишеш цар на ромеите, тъй като ти в своето
отечество можеш да правиш каквото искаш. Обаче ако трябва право да гово-
рим, то и там не [можеш]. Понеже откъде би ти се дало такова име? Па и как
може да има двама царе, както ти напразно се силиш, които се различават по
род, различни са по нрави и се надпреварват по царско достойнство? „138
Последвалият наскоро катастрофален провал на българския поход срещу
Хърватското кралство, чиято първоначална цел най-вероятно е била да бъдат
завладени някои относително слабо защитени византийски крепости в Далма-
ция139, потвърждава мнението на Роман Лакапин, че България вече не предста-
влява сериозна военна заплаха за империята. Смъртта на Симеон I († 27.V.927
г.) бележи края на провежданата от него експанзионистична политика и създава
предпоставки за мирно уреждане на българо-византийските отношения.
3. Имперската идея на Симеон I в контекста на старобългарските

оригинални и преводни книжовни паметници от епохата на Златния век
Направените наблюдения върху развитието на взаимоотношенията между Си-
меон I и Византия свидетелства за това, че след 893 г. в България постепенно
съзрява една специфична имперска доктрина, чието утвърждаване от 913 г. на-
сетне става основна цел на българската външна политика. Тук ще се постараем
да разгледаме източниците и дълбоката същност на тази доктрина в контекста
на проблема как първият цар на българите копира, „трансплантира“ или тран-
сформира на българска основа библейските и византийските идеологически об-
разци и модели.
Отговорът на тези въпроси следва да се търси в оригиналната и преводна-
та старобългарска литература от епохата на Златния век, доколкото мащабната
творческа и преводаческа дейност на писателите от Преславския книжовен кръг
(Йоан Екзарх, Константин Преславски, Тудор Доксов, презвитер Григорий и
др.), е вдъхновявана, организирана и направлявана от самия Симеон I (разбира
се, отчитаме и факта, че оттеглилият се от светския живот Борис I-Михаил не-
съмнено е оказвал определено въздействие върху развитието на културно-поли-
тическия живот на страната до своята смърт през 907 г.).
Ако пренебрегнем дълбоко идеологизираната културна политика, високите
интелектуални качества и дълбокото лично благочестие на Симеон I, ние лесно
137
Théodore Daphnopatès. Correspondance, № 6. 35–54, p. 71–73 (ГИБИ IV, 306–307).
138
Théodore Daphnopatès. Correspondance, № 6. 69–72, 78–79, p. 73 (ГИБИ IV, 307–308).
139
I. Goldstein. Hrvatski rani srednji vijek. Zagreb 1995, 290.
бихме се съгласили с ироничната забележка, отправена към него от Роман I Ла-

капин по повод неговото царско достойнство:
„Понеже откъде би ти се дало такова име? От прадедите ли? Но ти сам всич-
ко знаеш. А [може би] от узурпация или завладяване на земя и от нарушение на
клетвени задължения? Това не е царско достойнство, а алчност. Знай и това, че
извършеното със сила не остава завинаги. Така не може, не може, дори и да се
стремиш и силиш, да се накичиш като гарван с чужди пера, които, след като из-
паднат подир малко, ще покажат наяве званието, което по род ти принадлежи, и
съвършенно ще покажат изкуствеността на твоите замисли.“140
Като оставим настрана реториката и претенциите за изключителност на ви-
зантийския василевс, това послание поставя някои въпроси, които наистина за-
служават внимание. Преди всичко, трябва да имаме предвид, че формирането на
политическата програма на Симеон I става в контекста на един продължителен
и противоречив процес по преосмислянето на въпроса за ролята и мястото на
българския народ и неговата държава в световната история, а заедно с това – и
на проблема за международно-правния статут, титуларното достойнство и ми-
сията на българския владетел в християнския свят.
Както се постарахме да покажем, възкачването на Симеон I на българския
престол става при твърде специфични обстоятелства, които поставят под съм-
нение както легитимността, така и личното благочестие на новия владетел. От
една страна, детронирането на Владимир-Расате изглежда влиза в противоречие
с българските традиции за наследяване на властта „от баща към син“. От друга
страна, Симеон е принуден да отхвърли своя монашески обет, което го компро-
метира в очите на Църквата.
Събитията обаче се развиват така, че новият княз успява бързо да се утвър-
ди на престола. След като умиротворява България, създава условия за оконча-
телното налагане на славянския език в богослужебната практика на Българска-
та църква, разправя се с нашествието на унгарците и приключва победоносно
първата си войната с Византия, Симеон I е считан от своите поданици за божи
избраник и за най-велик от владетелите на българския род.
Старобългарският автор, съставил около началото на Х в. известния цикъл
от сказания за чудесата на св. Георги, представя детронирането на Владимир-
Расате като дело, извършено от Симеон с благословията на Бога и на княз Бо-
рис-Михаил.141 Издиреният напоследък неизвестен фрагмент от текста на това
произведение показва, че анонимният автор придава изключително значение
на Симеоновия триумф над унгарците (подразбира се – и над Византия), като
адресира към българския владетел един месианистично обагрен псаломен текст
(Пс. 109:1):
„Чуй, Клименте, след това княз Симеон ще победи враговете си със силата
Христова, <и ще ги стъпче под нозете си, и толкова ще го прослави Бог, както
140
Théodore Daphnopatès. Correspondance, № 6. 71–78, p. 73 (ГИБИ IV, 307–308).
141
Х. Кодов, Опис на славянските ръкописи, с. 143.
никого [другиго] от българския род>“.142

Очевидно е, че така реконструираният текст съдържа не само възхвала на
военните победи на Симеон I, но утвърждава и неговата специална връзка с
Бога в плоскостта на идеята за царя свещенослужител по чина на Мелхиседек.143
Посредством изпълнената с месианистични внушения възхвала на княза, ано-
нимният автор възвеличава и подвластния му народ, удостоен от Бога с владе-
тел, по-велик от всички негови предшественици.
Направените през последните години открития в областта на ранната ста-
робългарска химнография свидетелстват, че в редица свои произведения Кли-
мент Охридски отправя молитви за военните победи на българския владетел и
за разгром на неговите врагове. Ето някои примери: „Висок и страшен е царят
в Сион. И по цялата земя спасителят наш Христос сам възсия на земните като
незалязваща светлина, Боже, и дава могъща победа на верния наш княз“; „Нека
всички верни да подемем молитвена песен, защото като възкръсна, с божията
сила унищожи властта на смъртта, като погуби врага, на твоя поборник като да-
ваш победатата срещу враговете – на нашия княз“; „Утвърди верния наш княз,
като му даваш победи срещу варварите, бидейки всемогъщ, Владико“; „Изпепе-
ли, чиста, замислите на противните [ни] врагове, които безбожно нападат твое-
то стадо, господарке, като дадеш победа на нашия верен в Бога цар“; „Приеми,
господарке, молитвената песен, като покоряваш видимите и невидимите враго-
ве, господарке, под нозете на нашия цар“и др.144 В този контекст представлява
интерес и поместената в едно анонимно Похвално слово за Козма и Дамян (счи-
тано от някои изследователи за произведение на Климент) молба към Христос
за победа на „правоверния в Бога самовластен цар наш.“145
Налагането на идеята за царското достойнство на Симеон I следва да се
разглежда в непосредствена връзка с тенденцията към осмисляне на мащабните
промени в страната от края на IX в. като проява на божието благоразположе-
ние към наскоро приелия християнската вяра български народ. Впрочем, прин-
ципният възглед, че Бог поставя достойни или недостойни владетели в зависи-
мост от достойнствата или греховете на народа, е отразен ясно в Симеоновия
сборник:
142
Б. Ангелов, Из старата българска, руска и сръбска литература. Т. III. София 1978, с. 94; А.
Турилов, Византийский и славянский пласты в „Сказании инока Христодула“, в Славяне и
их соседи. Т. 6. Греческий и славянский мир в средние века и раннее новое время. Сборник статей
к 70-летию академика Г. Г. Литаврина. Москва 1996, с. 96 (публикация на неизвестния фраг-
мент, който тук привеждам в скоби след издадения от Б. Ангелов текст).
143
D. Rook, Jesus as Royal Priest: Reflections on the Interpretation of the Mеlchizedek Tradition in
Heb 7, Biblica, 81 (2000), 81–94.
144
О. Крашенникова, Три канона из Октоиха Климента Охридского (Неизвестные страницы
древнеславянской гимнографии), Славяноведение, 2000, № 2, 32–34, 36, 38.
145
Климент Охридски. Съчинения. Т. II. Обработили Б. Ангелов, К. Куев, Хр. Кодов, Кл.
Иванова. София 1977, с. 61.
„Бог казва в Закона „ще ви дам князе според вашите сърца“146, за да се знае
добре, че едни от князете и царете – като достойни за тази чест – са поставяни
от Бога; други обаче, бидейки недостойни, са поставяни по божие позволение
или по негова воля, според недостойнствата на недостойния народ.“147
Идеята за харизматичната власт на Симеон I над богоизбрания български
народ намира отражение и в неговата кореспонденция с Николай Мистик –
българският владетел се сравнява с Моисей148, което подсказва за стремежа му да
прокара паралел между българо-византийските отношения от началото на Х в.
и конфликта на „божия народ“ (Израил) с неговите дотогавашни господари, не-
честивите египтяни, чиято войска e погубена от Господ. Да не забравяме също,
че, според старозаветната традиция, Моисей прекарва детството и младостта си
в двора на египетския фараон (Изх. 2:1–15), ала се завръща при израилтяните,
за да ги избави от египетското робство и да ги поведе към обетованата земя.
Поставено в плоскостта на парадигматичния конфликт „Израил“ – „Египет“,
учението на Симеон в Константинопол, завръщането му в родната страна и из-
дигането му за владетел на българите добива дълбок провиденциален смисъл.149
Възгледът за богоизбраната власт на мъдрия и благочестив княз Симеон I,
съзрял в контекста на неговото военно и идеологическо единоборство с визан-
тийските василевси, намира израз в съпоставката между българския владетел и
царя псалмопевец Давид. Характерен пример в тази насока представлява едно
изброяване на мъдрите царе, чийто старобългарски произход неоснователно се
поставя под съмнение: „а това са мнозината царе, които бяха мъдри и написаха
много книги а българският цар Симеон написа много книги и като цар Давид
свиреше на златни струни, и повече от всичко обичаше книгите.“150
146
Ср. Иер. 3:15.
147
Симеонов сборник (по Светославовия препис от 1073 г.). Т. 1. Изследвания и текст. София
1991, с. 386 (95в7–21); ср. Anastasius Sinaita, Quaestiones (Interrogationes et responsiones de
diversis capitibus a diversis propositae), in PG LXXXIX, col. 475 B–C.
148
„Писмото ти, богочтими ми сине, споменава за великия Моисей и това, което си написал, е
написано в спомен за него. Но какво общо има твоето дело с Мойсея? Какви предсказания ти
си получил от бога? Где си ти видял божата слава, която ти заповядва да правиш такива дела,
каквито ти правиш? От какво робство, от какво зло си избавил божия народ?“
149
Интересното тълкуване на този сюжет е поместено в Симеоновия Златоструй: Моисей може
да наследи царската власт на Египет, но я отхвърля и отива при „онези, които бяха в калта“, за
да им служи като на господари (Великиe минеи-четии, собранныe всероссийским митрополи-
том Макарием. Ноябрь. Дни 13–15. Санкт-Петербург 1899, 1550–1551; ср. PG LXI, col. 15).
150
А. Яцимирский, Из истории славянской письменности в Молдавии и Валахии XV–XVII вв.
(Памятники древней письменности и искусства CLXII). Санкт-Петербург 1906, с. CIV. Вж.
също М. Рождественская, Царь Давид, царь Симеон и вещий Боян, в Преславска книжов-
на школа. Т. 2. Шумен 1997, 65–72 (поддържа тезата за руски произход на текста).
Макар на преден план тук да са изведени мъдростта и книголюбието на

българския цар, мотивът за „златните струи (струни)“ напомня как изгубили-
ят божието благоволение цар Саул преставал да буйства, щом чуел музиката на
Давид – новия божи избранник, помазан вече от Самуил, към когото впослед-
ствие преминала царската власт над Израил (1 Царств. 13:23).
Приведените примери подсказват за живия интерес на Симеон I и на ста-
робългарските книжовници от епохата на Златния век към фундаменталните
въпроси за теорията на властта и управлението, образа на идеалния владетел и
неговите библейски и римо-византийски парадигми – интерес, напълно обяс-
ним в контекста на културно-политическия възход на България от началото на
Х в., позволил на българския владетел да търси признание за своето ново дос-
тойнство като „василевс на българите“, а впоследствие – да претендира дори за
титлата „василевс на ромеите“.

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

БЪЛГАРСКИЯТ

Aвторски права © 2015 Петър Ангелов, Аделина Ангушева,

Всички права запазени.

6. Надгробен надпис на Симеоновата сестра Анна (ок. 915 г.) 473

12. Кратко житие на св. Наум Мизийски († 910 г.) 501

VII. Деянията на цар Симеон Велики според западни автори

1. Църковно-народният събор от 893 г. и проблемът за легитимирането

истински християнски владетел морална разпуснатост и липса на държавниче-

възглед за „идеалния образ“ и обществените функции на владетеля на един но-

След разправата с Владимир, Борис I-Михаил „свикал цялото си кралство и по-

упорито езическите обичаи и нрави“, в Преслав, където Симеон можел да се

Макар и недоказуема, хипотезата на В. Златарски за решенията на събора от

ния: „От различни гледни точки би могла да бъде оспорена достоверността на

за да укрепи у своите читатели мисълта за справедливостта на това жестоко

Като се отчита изложеното, можем да се допусне, че Регино отнякъде е уз-

Насилственото отстраняване на княз Владимир поставя редица проблеми око-

С основание се предполага, че една от целите на църковно-народния събор

традиция за изключителното право върху властта на представителите на упра-

от баща към син, но и от брат към брат, може и да е свързано с провъзгласен от

2. Развитие и характер на взаимоотношенията между България

тията обаче подсказва, че този ход е следствие от намерението на Лъв VI да пре-

ването на крехката илюзия, че общата вяра е гаранция за дълбок и ненакърним

действен (макар и не винаги първостепенен) фактор при формирането на византийската по-

на българите да завземат Солун, току-що опустошен от арабската флота на Лъв

Константин VII – и да предаде империята на Василица.64 Броени дни след мъчи-

През август 913 г. Симеон I обсажда Константинопол, установява се на

Византийският възглед за същността на постигнатото в хода на преговорите

пастирска благословия“.75 Анализът и съпоставката на достъпните исторически

действията на българския владетел като опит за отстраняване на Константин

подготвят почва за по-лесно постигане желанието на Симеон – да бъде признато неговото

буди особени тревоги у император Роман Лакапин, който в писмо до Симеон I

детелство означава, както предполага Дж. Лауд89, че през Х в. при определени

признание за неговото достойнство като василевс на българите, както и мълча-

Иносказателното изложение на анонимния автор още веднъж потвърждава

път, Николай Мистик не пропуска (както вече видяхме) да призове българския

денциозно, от византийските хронисти: „Императрица Зоя, като гледала нав-

действия срещу империята.116

404; † 407) с предводителя на готите Гайна, който се разбунтувал срещу ромей-

те войски опустошават континентална Гърция, българският владетел се устано-

съглашения и затова следва да му се покорят „съгласно с божествената заповед“

споделил с него царската власт.137

3. Имперската идея на Симеон I в контекста на старобългарските

бихме се съгласили с ироничната забележка, отправена към него от Роман I Ла-

никого [другиго] от българския род>“.142

Макар на преден план тук да са изведени мъдростта и книголюбието на

You might also like