Иван Чалъков

МОДЕРНАТА НАУКА И БЪЛГАРСКИТЕ МОДЕРНИЗАЦИИ

(публикувано в “Пловдив по пътя към модерния свят”, сборник с доклади от национална
научна конференция, 20-21 май 1998 г., Пловдив, изд. Исторически музей – Пловдив и ПУ
“Паисий Хилендарски”, с.139-146)

І. Фактите
Съгласно решенията на Берлинския конгрес Южна България със столица Пловдив
се връща на Турция със статут на автономна провинция под името Източна Румелия.
Според тези решения областта ще ке управлява от главен управител и шестима министри,
наричани директори. Изготвения Органически устав, т.е. конституцията на областта
предвижда да се създаде законодателен орган в лицето на областно събрание от 56
депутати. Този орган заседава 2 месеца в годината и приема основните закони на областта.
Реалната власт обаче принадежи на т.нар. Постоянен комитет в състав от 10 души, които
се избират измежду 56-те депутата и който заседава през останалите 10 месеца.
Постоянният комитет например е имал правото да приема т.нар. “публични
административни правилници”, особени законови и подзаконови актове, които влизат в
действие веднага след одобряването им от главния управител на областта, без да е
необходимо предварителното съгласие със султана. Постоянният комитет назначава
съдиите, одобрява договорите със чуждите поданици, кандидатстващи за гражданска и
военна служба в Източна Румелия.
Тези изключителни права на Постоянния комитет го превръщат в един от
освновните фактори, които през следващите години ще определят националния характер
на областта. Знае се, че въпреки преобладаващото българско население, Великите сили
вземат всички мерки Източна Румелия да не придобие чисто български облик и една от
тези мерки е съставът на постоянния комитет. Процедурата предвижда при избора на
комитета всеки депутат да гласува не за 10, а най-много за 6 кандидати. По този начин
експертите на великите сили, подготвили Органическия устав, са възнамерявали да
гарантират участието на поне четирима представители на не-българското – турско и
гръцко – население в постоянния комитет.
Решаващият избор е трябвало да се състои през октомври 1879 г. Угрижени от
очертаващата се перспектива, 30-те български депутати де събират на съвещание в деня
преди избора – ако малцинствата успеят да поркарат своите 4 представители, то и при
най-малкото разцепление между оставащите 6-ма български членове на Постоянния
комитет те ще имат решаващо влияние върху управлението на областта. В Българската
митрополиия в Пловдив, където се провеждало съвещанието, царяло униние, защото било
ясно, че ще бъде невъзможно да се изберат само българи в Постоянния комитет –
небългарските представители са могли да дадат на всеки от своите 6 кандидати по 17
гласа, при което за да победят, българските представители е трябвало да имат поне по 18
гласа. След дълги обсъждания на различните варианти съвещанието стига до
предложението да се проведат преговори с представители на някоя не-българска фракция
като й отстъпят 2 гласа в бъдещия постоянен комитет, при условие че техните
представители гласуват заедно с българите.
В този момент думата взема Иван Салабашев – един млад, 26 годишен и никому
неизвестен до тогава депутат, който заявява, че е намерил начин в Постоянния комитет да
се изберат само българи без да се прибягва до услугите на която и да е друга фракция.
Неговото решение е смайващо просто: 30-те български депутати просто трябва
предварително да се споразумеят да гласуват само за 10 души, в резултат на което всеки
български депутат ще получи точно 18 гласа: 30 бюлетина х 6 имена = 180 гласа за 10
души.
Така всички български депутати биха били избрани, тъй като никой представител
на останалите фракции не би могъл да получи повече от 17 гласа. Това, което трябвало да
се направи, било българските депутати да си разпределят ролите и да се споразумеят
точно кой за кого ще гласува, защото ако някой от техните представители получи повече
от 18 гласа, то това ще бъде за сметка на друг български кандидат. Така, решавайки една
типична комбинаторна задача, Иван Салабашев намира изхода от ситуацията.
Двама от депутатите Григор Караджов (директор на Пловдивската гимназия) и
Димитър Наумов (председател на Старозагорския окръжен съд) изтъкват, че Иван
Салабашев е учил математика и със своите знания действително може да помогне. Така се
стига до компромисното решение същата вечер в Митрополията да се проведе пробно
гласуване и се провери предложението.
Самият Салабашев описва последвалите събития така: “За временните кандидати,
които трябваше да се изберат за опит, ми посочиха 10 депутати и ми дадоха 30 парчета
хартия, за да напиша техните имена, по 6 на всяка книжка. За кратко време приготвих
бюлетините, като вписвах във всеки следващ бюлетин 4 от имената на предишния, а
другите 2 имена замествах с нови. Всеки от присъстващите 30 депутати взе един бюлетин
и гласуването започна... Извърши се четене на бюлетините, събраха се гласовете и се
констатира, че всеки от 10-те кандидати е получил точно по 18 гласа. Повечето депутати
бяха смаяни. След това всички ме заобиколиха, внезапно ме грабнаха, вдигнаха ме на ръце
и дълго време ме носиха, като викаха силно “Да живеят българите, да живее Салабашев!”
На следващия ден при действителните избори българите действат по предложения
от Салабашев начин и постигат пълна изборна победа. През следващата 1980 година
изборите за постоянния комитет отново се провеждат по същия начин и пак завършват с
победа за българската фракция. Каузата на българската идея в Източна Румелия е спасена.
По-късно Антон Страшимиров ще вземе тази случка за основа на разказа си “Малко
аритметика”.
Това наистина е само пример – за находчивостта на един млад човек, за
приложението на комбинаторната математика и т.н. Но какво означава през есента на 1879
година твърдението, че Салабашев е “учил математика”? До лятото на 1879 г. сериозна
математика в българските земи се учи единствено в няколкото гимназии, съществували до
тогава – в Габрово, Болград, Свищов, колежите в Цариград. Но в тези “енциклопедически”
училища математиката е просто един от предметите в програмата. Математиката на Иван
Салабашев обаче е друга. За какво става дума?
Роден през 1853 г. в Стара Загора, той завършва извесното старозагорско училище
през 1869 г., а на следващата година заминава в Чехия, в гр. Табор, където завършва с
отличие четвърти и пети клас на тамошната гимназия. През 1872 г. се премества в
Пражката гимназия и със специално разрешение на австрийското министерство на
просветата взема там два класа за една година. През есента на 1873 г. постъпва редовен
студент по специалност математика в Пражката политехника, слуша лекции поматематика
и в Карловия университет. През май 1875 г. той прави научно съобщение на заседание на
Чешката академия на науките “За кривите линии, описани от върха на двжещ се
триъгълник”. Това е може би първият оригинален български научен труд по математика.
Дипломира се с отличие през 1876 г. с писмена теза “За декартовата крива линия”.
 ІІ. Новото европейско знание.
Първото заключение – уменията на Иван Салабашев са “чужди”, “привнесени” в
света на българите от “Европа”. Йоаким Груев го назначава за главен секретар в
Пловдивската дирекция по образованието и той се захваща да организира първите четири
гимназии в областта “по чешки образец”. Какво означава “чешки образец”? Същият
образец, по който неговият колега Константин Иречек организира образованието от
другата страна на Балкана. По това време “чешкият образец” е име на една от най-
крупните социални иновации в модерното общество и съчетава най-доброто от
традицията новия германски университет за масово преподаване на естествени науки и
наследството на класическото образование. Това са тъкмо десетилетията, когато се
подготвя втората промишлена революция. Тогава естествената наука на Новото време
излиза от аристократическите салони и затворените общности на кралските академии и
започва да се преподава. Преди това висшата наука е била престижно занимание,
използвано в политиката, търговията, мореплаването, но остава встрани от останалите
сфери на живота.
Няколко примера. Едва днес историците на науката откриха, че Нютон не е само
новият Мойсей, открил законите на мирозданието и автор на “Началата...”, но и началник
на кралския монетен двор, който след като получама експериментални потвърждения, че
открития от него закон за гравитацията е валиден не само в Лондон, но и в Европа,
Африка и Новия свят, запобва безжалостна разправа с фалшификаторите на монети из
всички кътчета на империята. По същия начин една от първите задачи на граф Робърт
Бойл е да постави открия от него хидрометър в главните кралски митници и да установи
строг контрол върху качеството на внасяното португалско вино. С други думи, връзката
между нарастващата военно-имперска сила на Англия и метрологията, основана върху
току-що откритите “универсални закони на природата” и прилагащата ги дисциплинирана
армия от кралски чиновници-меторолози е пряка, непосредствена. Налагат се единни
мерки и стандарти на цялата територия на империята, осигуряващи прозрачност и
контрол. С това на хилядолетната търговска практика например да имаш по-тежки мерки
при покупка на стоката и по-леки при продажбата й, е сложен край. Впрочем такива
двойни теглилки за вълна може и днес да се видят в музея в Боженци, използвани от
тамошните търговци допреди стотина години.
Как раждащата се модерна българска държава изгражда своя “метрологичен
контрол” – т.е. мрежата от митници, статистика и картография, как ги осигурява с кадри,
стандарти, инструменти, какви чужди модели следва държавата в това начинание, дали е
оставена от великите сили да избира свободно най-оптималния вариант, какви са
спецификите на този процес – всичко това си остава едно бяло поле в българската
социология.
С какво за нас, като социолози, е интересно това “изкуство на метрологията”? Нека
разгледаме отново изчисленията на Салабашев. Какво прави той? – Най-напред той
установява серия от замествания – можем да ги наречем още размествания, размени.
Първо, замества истинските депутати с техните имена. Умение познато от зората на
историята и добре владяно от неговите колеги. Но докато за тях депутатът и името му са
нещо почти неразделимо, второ, той прави следващата стъпка – взема имената отделно
от депутатите, и ги подлага на още една замяна – този път ги замества с букви. Едно
умение, дошло от алгебрата, по това време доста сложна наука и достъпна на малцина
българи. Трето, с така получените букви той започва серия от манипулации – може лесно
да ги групира, събира и изважда . Тъкмо в хода на тези манипулации, превърнал
депутатите в прости единични букви, написани на хартия и намиращи се напълно под
негов контрол, той моделира “външната”, “реалната” ситуация на гласуването и намира
решение. Следват други стъпки, нова серия от размени – заместване навече
“обработените” букви със съответните имена, заместването на обработеното име с живото
тяло на гласуващия депутат и неговото “дисциплиниране” – той трябва след като цялата
процедура за него е останала скрита, тайна, “черна кутия”, просто да се превърне в
„изписващо устройство”, поставящо точно определените имена в своята бюлетина.
Нека си припомним, че модерната метрология, изкуството на “измерването,
изчисляването и осчетоводяването”, се ражда в експерименталните лаборатории на
натурфилософите. Направеното от Иван Салабашев по безкрайно опростен начин
възпроизвежда тъкмо същността на лабораторния опит. При него е необходимо строгото
спазване на правилата на лабораторната работа (т.е. поредността на изчисленията,
процедурите и т.н.). Ако те са спазани правилно резултатите са налице, но това с нищо не
гарантира успеха на тяхното прилагане “на практика”. Другите трябва да бъдат убедени,
че тъкмо тези правила са довели до успеха. Подкрепата на приятелите, експерименталното
гласуване в пловдивската митрополия е пример тъкмо за такова ефективно “убеждаване”,
за установяване на еквивалентност между “направеното върху книжките с имената и
буквите” и реалното гласуване. И че в експериментирането върпу листчетата е скрита
истината за събитията в реалния живот. Науката става практическа сила.
Сигурно това е така. Но ако спрем до тук, едва ли с нещо сме надскочили едни
общоизвестни истини и представи. Нека се запитаме обаче, как изобщо става тази
ситуация, в която “чуждоземната” математика на Иван Салабашев се оказва тъкмо на
място? Дали тя би била възможна при друга “технология” на гласуване – например чрез
надвикване, както е било в древността? И изобщо откъде се взема самото гласуване,
правилата на избора – точния брой депутати, това че всеки гласува не за един и не за 10, а
за 6 депутати? – Тънки сметки, тънки правила, които много напомнят на това, което е
правил самият Салабашев! Дали някои други преди това не са разиграли в кабинетите си
ситуацията, използвали са същата комбинаторна математика, извършили са същите
“замествания”, трансформации – заместили са живите българи, турци, гърци и т.н.,
населяващи областта със цифрите, които ги означават, заместили са истинската Румелия
със картата на тази Румелия и там, най-напред на картата са я манипулирали и
преначертали, отделили са източната и част и са и дали ново име. След това отново са
изчислили цифрите на българите, турците и гърците от новоочертаната област, започнали
са да ги съпоставят, делят, да установяват пропорции, да установяват еквивалентности –
на толкова жители един депутат, на толкова депутати един член на Постоянния комитет.
Модерната политическа технология е всъщност една невероятна сплав от власт,
изчисления, структури и отношения. Великите сили вече са експериментирали с тази
политическа технология поне две столетия, добили са опит и умения, изпробвали са я
многократно по своите земи. За да могат да я прилагат и извън метрополиите, са
изпратили армии от картографи, етнографи, статистици, емисари – твърде различни от
пътешествениците и авантюристите, кръстосвали света преди тях. Тъкмо тези “полеви
работници” са извършили първоначалната размяна, първоначалното трансформиране и са
направили възможни експериментите и манипулациите в столиците на Великите сили,
дали са им властта да “действат” от разстояние (залите на конкреса в Берлин от лятото на
1879 г.) също толкова ефективно, колкото руските войски са действали на бойното поле
няколко месеца преди това.
В опита си да обясним случилото се, ще направим още една методологическо
пояснение. В съвременните изследвания на научната лаборатория - най-важната
институция на модерната наука – с основание я характеризират като “център на
акумулация”. В свои предишни публикации съм посочил в какво социологията на науката
вижда същността на този процес на акумулиране – системата от еквивалентности които
установява, промяната на мащаба улесняваща контрола върху изучаваните агенти и
преопръщата “съотношението на силите” между тези агенти и хората, възможността при
тези условия да се извлече качествено различен тип опит, който в крайна сметка води до
“лабораторизирането” на самият социален живот (чрез промяната на старите, наследени
от традицията практики). Всичко това е така. Но както посочва един от големите
изследователи в тази област, Мишел Калон, “ако лабораторията е център на акумулация,
то тя е само надстройка над една примитивна акумулация, която е налице още преди
самата лаборатория да се е появила”. Давайки пример с изследваните от него
експерименти за “опитомяване” на мидите Свети Жак” (чийто интензивен лов е почти е
довел до изчезването им), той посочва че “...за да бъдат произведени в морските
лаборатории първите научни знания за тези миди, трябва преди това вече да е създадена
една минимална инфраструктура и за нейното създаване вече са били направени
многобройни инвестиции – цялото онова локално общество по крайбрежието, цялата
морска фауна вече са били оформени така, че в крайна сметка е станало възможно да се
основе новата морска лаборатория, учените да работят и научните факти да се
произвеждат. Тъкмо тази примитивна аукумулация е дала на науката нейната изумителна
ефикасност!” (Callon 198…: стр)
Е, не ли тъкмо такъв случаят и със “блестящото” решение на Салабашев, решил
сложния казус на етническите отношения в автономната провинция? Преди той да се
окаже със своята математика на точното място и в точния момент, самото това място до
голяма степен вече е било “математизирано”, трансформирано, „околичествено” в
значителна степен. Тъкмо на тази предварително създадена “минимална инфраструктура”
методите на комбинаторната математика “работят”. Всъщност Иван Салабашев просто е
продължил “комбинаторните експерименти”, правени преди това от съветниците на
Великите сили в Берлин, открил е грешка в тях и се е възползвал от тази грешка с оглед на
своите собствени цели. По този начин той не е допуснал “веригата от превеждания” на
политическия процес в Източна Румелия, наложената от Великите сили, да протече по
предварително набелязания план, “отклонил” е нейния ход. Вместо великите сили да
“мобилизират” българските депутати в легитимирането на едно ново мултиедническо
статукво в областта, депутатите успяват да “мобилизират” Великите сили н
легитимирането на нейния български характер. Разбира се, депутатите надали са си
напълно давали сметка за същността на станалото, но бурните им възглади “Да живей
България, да живее Салабашев!” са красноречиви сами по себе си.
Ще завърша с твърдението, че току-що показания механизъм на взаимодействие
между математиката и политическата технология без особени трудности може да бъде
експлициран и върху други науки и други области на социалния живот – такава е връзката
между развитието на българската балистика и българската артилерия около второто
десетилетие на миналия век; между развитието на физиката на твърдото тяло и
микроелектрониката в България; между селскостопанската наука и индустриализацията на
селското стопанство и т.н. Навсякъде в тези случаи развитието на един или друг отрасъл
на модерната наука се оказва едно от ключовите условия за автономно, самостоятелно
развитие, което не просто копира, но генерира свои собствени модели. И същевременно
науката във всеки от тези случаи се е оказвала далеч не “единственото и решаващо”
условие, както понякога са считали нейните най-разпалени привърженици.
Използвана литература
Гъров, К. (1981) Иван Салабашев, в: сп. Обучението по математика, кн.3, с.16-20
Латур, Б. (1994) Никога не сме били модерни, изд. Критика и хуманизъм, Sofia
Shapin, S. and Schaffer, S. (1985) Leviatan and the Air Pump, Princeton Univ. Press, Princeton