СИМЕОНОВА БЪЛГАРИЯ

В ИСТОРИЯТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ЮГОИЗТОК:

1100 ГОДИНИ ОТ БИТКАТА ПРИ АХЕЛОЙ

EMPEROR SYMEON’S BULGARIA

IN THE HISTORY OF EUROPE’S SOUTH-EAST:
1100 YEARS FROM THE BATTLE OF ACHELOUS
 EMPEROR SYMEON’S BULGARIA
IN THE HISTORY OF EUROPE’S SOUTH-EAST:
1100 YEARS FROM THE BATTLE OF ACHELOUS

Edited by
Angel Nikolov
Nikolay Kanev

St Kliment Ohridski University Press

Sofia • 2018
 СИМЕОНОВА БЪЛГАРИЯ
В ИСТОРИЯТА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ЮГОИЗТОК:
1100 ГОДИНИ ОТ БИТКАТА ПРИ АХЕЛОЙ

Съставители
Ангел Николов
Николай Кънев

Университетско издателство „Св. Климент Охридски“

София • 2018
 Първият том от материалите на Международната научна конференция
„Симеонова България в историята на европейския Югоизток: 1100 години
от битката при Ахелой“ (Поморие, 25-28 октомври 2017 г.) се издава с
финансиране от Историческия факултет на Софийския университет
„Св. Климент Охридски“, договор по НИС № 80-10-86 от 20. 04. 2017 г.

Редакционна колегия:

Ангел Николов
Антон Карабашев
Георги Николов
Милен Николов
Николай Кънев
Пламен Павлов

© 2018 Ангел Николов, Николай Кънев, съставителство

© 2018 Анастасия Добычина, Ангел Николов, Владимир Ангелов, Десислава
Найденова, Дмитрий Полывянный, Женя Жекова, Иван Йорданов, Ивелин
Иванов, Камен Станев, Красимир Кръстев, Лиляна Симеонова, Павел
Георгиев, Петър Ангелов, Сашка Георгиева, Тома Томов, Aleksandar Uzelac,
Daniel Ziemann, Jonathan Shepard, Milica Radišić, Mirosław Leszka, автори
© 2018 Университетско издателство „Св. Климент Охридски“
ISBN 978-954-07-
 СЪДЪРЖАНИЕ
CONTENTS

ПЛЕНАРНИ ДОКЛАДИ
PLENARY PAPERS
Jonathan Shepard Symeon’s confrontation with Byzantium c. 917: diplomatic
ripples across Eurasia / 11
Дмитрий Полывянный Деяния царя Симеона в истории и исторической памяти
болгар / 22
Иван Йорданов Битката при Ахелой през 917 г.: Численост и състав на
византийската армия. Просопография на участниците
(Приносът на сфрагистиката) / 33

БИТКАТА ПРИ АХЕЛОЙ

THE BATTLE OF ACHELOUS
РАННОСРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ (IX–X В.)
EARLY MEDIEVAL BULGARIA (9–10 C.)
Тома Томов Няколко щрихи към Ахелойската битка / 63
Павел Георгиев Битката при Ахелой: „Константиновият кръст“ и/против
„тоягата на Мойсей“ (За библейските и исторически
префигурации на цар Симеон) / 80
Мирослав Й. Лешка Почему Симеон победил в битве при Ахелое (917)? Точка
зрения побежденных (Версия Льва Диакона) / 97
Женя Жекова Парични плащания на Византия, свързани с битката
при Ахелой / 107
Ивелин А. Иванов Реките и големите битки на българите
през Средновековието / 118
Milica Radišić Archaeological testimonies of Bulgarian presence in
the Central Balkans during the ninth and tenth centuries / 134
Лиляна Симеонова Пътят на младия Симеон от „спокойната тишина на
манастира“ до възкачването му на българския трон / 155
Камен Станев Българската експанзия в района на Солун по времето
на цар Симеон / 164
Daniel Ziemann Liberation, Submission or Destruction – Bulgarians
and the Conquered Territories in the Time of Tsar Symeon / 172

5
Владимир Ангелов Някои наблюдения върху съдбата на политическите
бегълци при управлението на цар Симеон / 184
Десислава Найденова Защо плачат царете (Средновековна България IX–X в.) / 194
Петър Ангелов Религиозни аргументи в кореспонденцията
на цар Симеон / 206
Ангел Николов Проблемът за канонизацията на княз Борис-Михаил / 214
Сашка Георгиева Брачната дипломация на българския владетел
Симеон Велики / 222
Aleksandar Uzelac Prince Michael of Zahumlje – a Serbian ally
of tsar Symeon / 236
Красимир Кръстев Цар Симеон и арабите / 246
Анастасия Добычина «Золотой век» царя Симеона I Великого (864‒927)
в советской и современной российской
историографии / 253

СЪКРАЩЕНИЯ / 270
ABBREVIATIONS

СПИСЪК НА АВТОРИТЕ / 271

LIST OF AUTHORS
 От съставителите

Читателят държи в ръцете си първия том от материалите на Меж-

дународната научна конференция „Симеонова България в историята на
европейския Югоизток: 1100 години от битката при Ахелой“ (Поморие,
25–28 октомври 2017 г.), организирана от Община Поморие, Историче-
ския факултет и Центъра за медиевистични изследвания на Великотър-
новския университет „Св. св. Кирил и Методий“, Историческия факул-
тет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Регионален
исторически музей – гр. Бургас и Исторически музей – гр. Поморие.
Поместените тук 20 доклада на учени от България, Великобритания,
Германия, Полша, Русия и Сърбия разкриват различни аспекти от съд-
бата на България, Византия и Балканите през епохата на цар Симеон
Велики.
Конкретен повод за провеждането на този голям научен форум ста-
на отбелязването на 1100-годишнината от Ахелойската битка, състоя-
ла се на 20 август 917 г. край град Анхиало, дн. Поморие, но един от
главните стремежи на организаторите и участниците беше да поставят
това важно събитие в по-широк исторически контекст и да погледнат
към него от перспективата на съвременната интердисциплинарна меди-
евистика, която съчетава инструментариума на класическото историче-
ско дирене, филологията, археологията, нумизматиката, сфрагистика-
та, историческата география и др.
Публикуването на този том се реализира с финансовата подкрепа
на Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент
Охридски“, за което изказваме нашата благодарност.

7
ПЛЕНАРНИ ДОКЛАДИ
PLENARY PAPERS
 Symeon’s confrontation with Byzantium c. 917:
diplomatic ripples across Eurasia

Jonathan Shepard

Some of the ‘diplomatic ripples’ that I shall be mentioning are hypothetical

– merely possible side-effects that may have been set in motion by the events
at Achelous and its aftermath. But it seems worth drawing attention to the
sheer number of long-range diplomatic embassies occurring in various parts
of Eurasia including North Africa around the year 917: I suggest that they may
be a by-product of the demarches made not only by Byzantium but also by
Symeon and, further, that one may count among them one set of embassies
exchanged within the Muslim world. Underlying my suggestion is a kind of
tripod of reasonably well-known facts and dates: firstly, in preparation for the
surprise-attack on Symeon, Byzantium made elaborate diplomatic preparations
to ensure a degree of stability on other fronts and, in particular, to maximise its
presence in the Pontic steppes; secondly, Symeon himself undertook a series
of demarches before Achelous but also in its aftermath, approaching Muslim
powers capable of supplying the naval capability needed for an assault on
Constantinople, an operation beyond his own resources; and thirdly, in the
summer of 921 Caliph al-Muqtadir sent an embassy that included Ibn-Fadlan to
the ruler of the Volga Bulgars, in response to his request for a religious mission
and assistance against foreign ‘kings’. The historicity of the three sets of events
is not in dispute. Rather more contestable is what I am proposing: that there
may have been a connection between them, and that Ibn-Fadlan’s mission to the
Middle Volga may have been a kind of ‘spinoff’ – albeit only an indirect one –
from the diplomatic flurries before and after Achelous, including the demarches
made by Symeon himself.
Firstly, let us glance at Byzantium’s diplomatic preparations for invading
Bulgaria. The surprise-attack launched ‘to overcome and annihilate’ Symeon
(in the words of a Byzantine chronicle)1 consisted largely of troops withdrawn
from the eastern provinces and, unsurprisingly, care was taken to negotiate a
truce with the Abbasid government beforehand. The embassy sent in the spring
of 917 received an elaborate reception in Baghdad. The envoys’ bewilderment
at the number of palaces and their readiness to prostrate themselves before

1
‘katapolemesai kai aphanisai’: Theophanes Continuatus, ed. I. Bekker, Bonn 1838, 388.

11
the Caliph as a mark of respect is emphasised in the Arabic sources.2 The
Byzantines’ true reason for seeking tranquillity on their eastern front will
have become obvious to the well-informed Abbasid authorities soon after the
invasion of Bulgaria, if not beforehand. They hardly needed reminding of
the wide range of the Byzantine geopolitical calculus, or of its capacity for
concealing its ultimate purposes. But the episode will have served to illustrate
to the Abbasids not only the obvious strategic significance of Symeon but also,
more generally, the desirability of taking advantage of such long-distance
alliances as might become available to them.
Meanwhile, Byzantine diplomatic agents were hard at work in the northern
steppes. Their most famous demarche is the engagement of Pecheneg hordes
by the governor of Cherson, John Bogas, to serve as the counterpart to the
Byzantine eastern army in a pincer-movement against Symeon. The Pechenegs
were clearly the vital element in this strategy, but the imperial government is
unlikely to have confined its overtures to them, given its bitter experience of
Symeon’s resourcefulness in forging alliances. The Pechenegs’ very presence
in the Black Sea steppes was, after all, a consequence of Symeon’s dexterity
in countering a Hungarian invasion instigated by the Byzantines some twenty
years earlier; this instance of his long diplomatic reach was recorded in the
imperial archives.3 And so, in preparing its surprise attack on Symeon, the
government will have sought to ensure at least the neutrality of other warlike
peoples living on or near the steppes. In other words, embassies were most
probably sent to the Hungarians, Alans, Rus and all the ‘other Scythian nations’
who were, according to Nicholas Mystikos, lined up to attack Symeon and
bring about the ‘final destruction of the race of the Bulgarians’.4 If by around
922, the likely date of this threatening message of Nicholas to Symeon, these
steppe-peoples were expected to campaign actively against Symeon, it will have
seemed worthwhile to try and at least secure their forbearance from disrupting
the planned pincer-movement against Symeon in 917. Such precautions will
have entailed the despatch of several embassies bearing gifts, and it may not
be wholly coincidental that, a few years earlier, generous trading privileges had

2
A. A. Vasiliev, Byzance et les Arabes 2.1, tr. and rev. M. Canard, Brussels 1968, 239–
243. See, for the fullest account, dating from the mid-eleventh century but drawing on earlier
Baghdad sources, A. A. Vasiliev, Byzance et les Arabes 2.2, tr. and rev. M. Canard, Brussels
1950, 73–79 (al-Hatib al-Bagdadi). Renderings of other accounts may be found ibid., e.g. 66–
69 (ibn Miskawaih); 146–147 (ibn al-Atir).
3
Constantine VII Porphyrogenitus, De Administrando imperio, ed. and tr. G. Moravcsik
and R. J. H. Jenkins, Washington DC 1967, ch. 40, 176–177.13–21.
4
Nicholas I, Patriarch of Constantinople, Letters, ed. and tr. L. G. Westerink and R. J.
H. Jenkins, Washington DC 1973, no. 23, 158–159.18–21, 160–161.67–70.

12
been granted to the only northern people capable of disrupting Byzantine naval
operations in the Black Sea, the Rus.5
This flurry of Byzantine diplomatic activity cannot have escaped Symeon’s
notice and that he, too, should have sought alliances with steppe-peoples is
wholly understandable. In fact, his bids to tighten links with his old allies, the
Pechenegs were reported by the governor of Cherson and treated as a sign of
hostile intent against the empire. The Bulgarians’ incessant overtures to the
Pechenegs and their proposal of marriage-alliances involving an unspecified
number of their respective children were taken by the imperial government to
be preparations for war, and members of the Regency Council cited them to
Patriarch Nicholas Mystikos in justification of their own plans for a pre-emptive
strike against Symeon.6 Nor did these demarches stop at the Pechenegs, if we
follow Nicholas’ account of what the Regency Council told him, word for word:
‘the Bulgarians’ – which can only mean Symeon and his counsellors – had been
‘making every effort to get the Pechenegs and other nations in those parts’ to join
in their expedition against ‘the Romans’.7 One might speculate as to which ‘other
nations’ received envoys from Symeon – presumably the ‘Scythian’ line-up
mentioned in Nicholas’ letter to Symeon of c.922, but perhaps also the Khazars,
a nation conspicuous by its absence from Nicholas’ list of the peoples allegedly
ready for joint-action against Symeon; indeed, Khazaria was itself liable to be
the target of alliances of steppe-peoples fomented by Byzantium, according to
the Schechter Letter.8 Tempting as it is to suppose that Symeon’s messengers
even went beyond the Khazars to his distant Bulgar cousins on the Middle Volga,
this would be taking speculation too far. Besides, it diverts attention away from a
fact no less important for being basic and fairly uncontroversial: that the peaceful
yet untrusting relationship between Byzantium and Bulgaria in the years before
Achelous gave rise to numerous embassies crisscrossing the Pontic steppes.
Another point worthy of consideration has less obvious relevance to
Byzantium’s diplomatic offensive against Symeon but it may, I suggest, have
had a certain bearing on the decision of Almish ibn Yiltawar, ruler of the Volga

5
Povest’ Vremennykh Let, ed. V. P. Adrianova-Peretts and D. S. Likhachev, rev. ed. M. B.
Sverdlov, St Petersburg 1996, 17, 18–20; S. Franklin and J. Shepard, The Emergence of Rus,
750–1200, London 1996, 103–107.
6
Nicholas I, Patriarch of Constantinople, Letters, no. 9, 58–61.100–120.
7
Nicholas I, Patriarch of Constantinople, Letters, no. 9, 58–59.102–104. On Symeon’s
multifarious diplomatic initiatives, see also P. Angelov, B’lgarskata srednovekovna diplomat-
siia, Sofia 1988, 58–59, 82, 134–136.
8
N. Evans, Mountains, Steppes and Empires: Approaches to the North Caucasus in the
Early Middle Ages, unpublished DPhil thesis Oxford 2016, 231–232; Khazar Hebrew Docu-
ments of the Tenth Century, ed. and tr. N. Golb and O. Pritsak, Ithaca NY 1982, 112–115.

13
Bulgars, to seek religious instruction from the Abbasid Caliphate in 920 or very
early 921. This is the abundance of evidence for Byzantine religious mission-
work among northern peoples around this time, particularly among the Alans.
Admittedly, this ‘abundance’ could be illusory, mirroring the chance-survival
of the manuscript containing the full collection of Nicholas Mystikos’ letters,
several of which mention missionaries. And, one should note, mission work of
some sort had long been undertaken by churchmen at Cherson, while monasteries
and Christian devotions were already flourishing in Abasgia, to judge from the
Life of a ninth-century Georgian saint and various Greek-language inscriptions
at places like Novyi Afon (near Anacopia) on the northeast Black Sea coast.9
Nonetheless, there are grounds for supposing that Byzantium’s lengthy
confrontation with Symeon gave a fillip to mission work among the Alans and
elsewhere. We have evidence of such a connection in the letter Patriarch Nicholas
wrote to the Abasgian ruler George II in 924/25. Answering George’s enquiry
‘about the Bulgarians’, he reports that the war goes on and urges George to ‘be
constant in your readiness to fight with us’ and ‘do what is asked of you’, clearly
with an eye to military operations.10 It is probable this has something to do with
George’s contacts with the Alans. The patriarch had already written letters in
praise of George and his predecessor for taking much care to furthering the
mission in Alania and giving support to the Byzantine prelate there.11 This was
partly a matter of reinforcing Byzantine links with one of the most formidable
and organised of all the steppe-peoples. But a broader consideration, of exalting
the empire’s moral authority and, by implication, detracting from that of any
opponent, lay behind the missionary drive.
This seems to me clear from the background of the envoy chosen to deliver the
letter which Nicholas Mystikos wrote to Symeon just after Achelous, apologising
for his failure to warn him about the great expedition and pleading with him
not to counterattack. The bearer was none other than the monk Euthymios, who
had earlier conducted a mission among the Alans and was also hegoumenos
of the ascetics on Mount Olympos. The information is provided by Nicholas’
letter, which puts Euthymios’ work in the league of the ‘holy apostles’.12 In other
words, Byzantine propaganda made great play of what was being done among
the Alans and, presumably, the mission will have involved the construction of
stone churches, activity attested by firm archaeological data for a slightly later

9
Evans, Mountains, Steppes and Empires, 193–194.
10
Nicholas I, Patriarch of Constantinople, Letters, no. 162, 486–487.13–14, 17–18.
11
Nicholas I, Patriarch of Constantinople, Letters, no. 51, 278–281; no. 46, 266–267.
See also Evans, Mountains, Steppes and Empires, 209.
12
Nicholas I, Patriarch of Constantinople, Letters, no. 9, 68–69.264–273.

14
stage in the mission. This is not to ascribe the missionary enterprise in Alania
wholly to Byzantium’s confrontation with Symeon and a desire for additional
culturo-religious ties with a key member in the coalition against him. The empire
had other, strategic, reasons for developing such ties, not least the Alans’ close
proximity to the Khazars.13 But that the Byzantines saw an interconnection
between the two theatres, Bulgaria and the Pontic steppes, emerges clearly from
Nicholas’ letters. The likely chronology of his letters dealing with missionary
activity, Abasgia and the northern Caucasus is worth noting. They seem to
fall mostly within two ‘peak-periods’: 912/913 (while Symeon was seeking
renegotiation of his relationship with Byzantium from a position of strength); and
the battle of Achelous and its long aftermath. This apparent correlation is highly
suggestive, for all our chronology’s inevitable uncertainties.14
To propose that the apparent upsurge in mission work also entailed a Byz-
antine demarche to the Bulgars on the Middle Volga would be somewhat bold,
although it gains some plausibility from Patriarch Nicholas’ letter congratulating
the archbishop of Cherson for his efforts to further the Faith among the Khazars,
‘that deluded nation’.15 This letter, too, was written in the aftermath of Achelous,
most probably in the second half of 920. What does seem likely is that this up-
surge in Byzantine activities was known to the Volga Bulgar ruler, Almish. The
Bulgar elite had only converted to Islam a couple of decades or so earlier at most,
and it would not be at all surprising if reports of well-equipped Byzantine mis-
sions to the Alans, conferring spiritual and material benefits on the ruler, aroused
expectations of comparable favours from the Abbasid caliph. Almish is said to
have asked for someone who could instruct him and his people in Islam, build a
mosque where prayers could be said for the caliph, and see to the construction
of a fortress to protect him from his foes.16 So far as I am aware, enterprises of
this sort, combining religious and politico-military functions, had not featured
much in the diplomacy of the Abbasids, in contrast to the multi-faceted missions
that emperors and patriarchs had been despatching to northern peoples since the
mid-ninth century. In making his request, Almish may well, then, have drawn
inspiration from what he saw going on around him.

13
On the Alans’ ability to disrupt and economically debilitate the Khazars, see Constan-
tineVII Porphyrogenitus, De administrando imperio, chs. 10, 11, 62–65.
14
B. Martin-Hisard, Constantinople et les archontes du monde caucasien dans le Livre
des Cérémonies, II, 48, Travaux et Mémoires 13 (2000) 460–464, 470–473; Evans, Mountains,
Steppes and Empires, 202–210 (On 210 is a useful table: ‘Proposed Dating of the Alan Dossier’).
15
Nicholas I, Patriarch of Constantinople, Letters, no. 106, 390–391.14, 26–30.
16
Ibn Fadlan, Risala, tr. P. Lunde and C. Stone, Ibn Fadlān and the Land of Darkness. Arab
Travellers in the Far North, London 2012, 3; ed. and tr. J. E. Montgomery, in Two Arabic Travel
Books, ed. and tr. T. Mackintosh-Smith and J. E. Montgomery, New York 2014, 190–191.

15
 This is, admittedly, speculation, but reasonably confident speculation. I would
like to turn from considering what might have prompted the Volga Bulgar ruler’s
request to another question: why did Caliph al-Muqtadir accede to Almish’s re-
quest as generously as he did – or rather, intended to do? Judging by Ibn-Fadlan,
the embassy was laden with gifts for the Bulgar leadership. The caliph also sent
off teachers, jurists and bodyguards,17 and he arranged for the construction-work
to be funded with 4,000 gold dinars, a sizable sum due to be raised en route from
the estate-revenues of a disgraced vizier. A number of considerations may have
lain behind al-Muqtadir’s response. Besides sheer piety and a desire to advance
the faith, there could well have been politico-military calculations. According to
Ibn-Fadlan, Almish wanted a fortress to be built ‘for defence against the kings
who were his enemies’, by which he most probably meant the Khazars. The Vol-
ga Bulgars’ apprehensions about the Khazars and the length of their reach into
the steppes between the Caspian and the Aral Sea emerge from Ibn-Fadlan’s ac-
count.18 Moreover, the Abbasids’ own relations with the Khazars were not free
from tensions, given the Khazars’ political and military weight in the Caspian
region, a situation that was further complicated by their leadership’s adoption of
Judaism and by outbreaks of sectarian strife. In 922/23 the Khazar ruler retaliated
for the destruction of a synagogue somewhere in the Islamic lands by demolishing
the minaret in his capital at Itil and having the muezzin killed.19 Even so, as Nich-
olas Evans points out in a forthcoming book devoted to Ibn Fadlan’s world, there
was quite a high degree of commercial and sociocultural interdependence between
the central lands of the Caliphate and Khazaria, and this probably made for a
certain amount of cooperativeness on the political plane. Indeed, the hostility of
the Ghuzz tribesmen whom Ibn Fadlan’s party encountered on their journey arose
partly from the suspicion that the Abbasids were mobilising the Khazars against
them!20 So al-Muqtadir’s despatch of an embassy-cum-mission to the northern
steppes – the like of which the Ghuzz said they had never seen – may not have
sprung wholly from hostile schemes against the Khazars.21 If this is the case, one
may ask what was the caliph’s reason for sending off a mission that was well-
staffed with teachers and jurists and at least intended to be well-funded?
17
On what can be inferred about the components of the mission at its outset, see Two Ar-
abic Travel Books, 168–170 (introduction to Ibn Fadlan’s Risala).
18
Ibn Fadlan, Risala, 44–45, 56–57; ed. and tr. Montgomery, 238–241, 256–259.
19
Ibn Fadlan, Risala, 58; ed. and tr. Montgomery, 256–259.
20
Ibn Fadlan, Risala, 21; ed. and tr. Montgomery, 212–213. See N. Evans, The Hidden
Centre: Ibn Fadlan and the Khazars, in J. Shepard and L. Treadwell (eds), Muslims on the
Volga in the Viking Age: Diplomacy and Islam in the world of Ibn Fadlan, London forthcoming.
21
A Ghuzz commander declared: ‘“Never in our whole lives, nor in the lifetimes of our
fathers, has an envoy of the caliph come to us”’: Ibn Fadlan, Risala, 21; ed. and tr. Montgome-
ry, 210–213.

16
 A possible answer may lead us back to Symeon of Bulgaria. One should take
into account not only his confrontation with the empire and the repercussions
outlined above, but also the difficulties the Abbasid government was then having
with independent-minded emirs and with rising powers that were propounding a
different version of Islam. The repercussions of Symeon’s confrontation – espe-
cially the flurry of Byzantine missionary activity in the northern Caucasus and
Khazaria – could in themselves have inspired in Abbasid ruling circles thoughts
of enhancing the caliph’s own authority through active spiritual leadership, the
sponsorship of a long-range religious mission. That such a connection may exist
between Symeon’s confrontation – including his sundry diplomatic initiatives –
and the mission to the Middle Volga of Ibn Fadlan gains in plausibility from a
passage in Mas’udi’s Golden Meadows. The passage is muddled, since the author
conflates the Bulgars of the Middle Volga with their homonyms on the Danube.
After introducing the former, he proceeds to make an allusion to the mounted
expeditions of a ruler who can only be Tsar Symeon, as if Symeon were in charge
of the Volga Bulgars, too. Clearly a distinction should be drawn between, on
the one hand, Mas’udi’s ‘king (malīk) of the Bulgars’ who adopted Islam after a
dream and, on the other, the ruler who was capable of campaigning in the region
of Constantinople. A military unit of the latter ruler, according to Mas’udi, met
up with an Arab raiding-fleet somewhere on the Mediterranean coast and told
them that their ‘king’ was nearby. The implication would seem to be that this feat
of liaison had been pre-arranged. Then, according to Mas’udi, several Bulgarian
emissaries accompanied the Arab fleet back to Tarsus.22
Scholars have long noted Mas’udi’s conflation but no one has, to my knowl-
edge, allowed for a certain connectedness implicit in the confusion. In his merg-
ing of the two groups of Bulgars, Mas’udi was clearly in error and his mistake
reflects a number of geographical ‘hobby-horses’. He cites the episode partly to
show that the formidable Bulgars, whom he supposed to live ‘no less than two
months travel across inhabited countries and deserts from Constantinople’ – a
fair enough representation of the Volga Bulgars’ remoteness – could nonetheless
invade imperial territories on horseback and establish contact with a Muslim fleet
operating out of Tarsus; the fleet was led by the eunuch Thamal ad-Dulafi who,
being ‘commander of the frontiers’ (amīr al-thugūr), was an appointee of the
caliph and, very probably, in frequent communication with him.23 An additional

22
Mas’udi, Les prairies d’or 1, tr. C. Pellat, Beirut 1962, 164–165; tr. in Vasiliev, By-
zance et les Arabes 2.2, 32. See also Vasiliev, Byzance et les Arabes 2.1, 253–254.
23
Mas’udi, Les prairies d’or, 164; tr. Vasiliev, 32. On Mas’udi’s confusion, see A. M.
H. Shboul, Al-Mas’udi and His World: A Muslim Humanist and his Interest in Non-Muslims,
London 1979, 189, 255. See also C. E. Bosworth, The City of Tarsus and the Arab-Byzantine

17
preoccupation of Mas’udi was the nexus of canals, gulfs and riverways joining
inland seas like the Mediterranean and the Caspian with, ultimately, the Atlan-
tic Ocean. Thus he observes that, before meeting up with a Bulgarian military
unit, the Arab fleet passed by the mouths of two ‘channels’ or ‘gulfs’ (khalīj).24
In other words, Mas’udi seized upon scraps of information about negotiations
between Symeon’s emissaries and the Tarsus authorities to illustrate his geopolit-
ical theses. One might, accordingly, treat his report as merely of curiosity value
rather than of any historical worth, a case of jumping to false conclusions from
the existence of two peoples bearing the same name.
Yet Mas’udi’s fusing of the Volga and Danubian Bulgars along with his
notion of them both being in diplomatic contact with the Muslim world deserves
further consideration. Most obviously, one may note the apparent chronological
bunching of three diplomatic episodes. Two involve Symeon himself: the
forementioned Bulgarian embassy to Tarsus, and Symeon’s demarche to the
Fatimids in North Africa with the aim, reportedly, of enlisting their fleet for a
naval assault on Constantinople. The third is the Volga Bulgar ruler’s request for
a religious mission and al-Muqtadir’s response. The caliph sent off Ibn Fadlan’s
mission from Baghdad on 21 June 921, and at first sight this appears to predate
the diplomatic demarches of Symeon towards Muslim powers. The Bulgarians’
overtures to the Fatimids and to the Arab raiding-fleet have been dated by Vasiliev
and Canard to 923/924, and this dating has widespread scholarly currency, albeit
not amongst all Bulgarian scholars.25 The prevailing chronology cannot, however,
Frontiers in Early and Middle ‘Abbasid times, Oriens 33 (1992) 277; repr. in his The Arabs,
Byzantium and Iran, Aldershot 1996, no. 14.
24
Mas’udi, Les prairies d’or, 164–165; tr. Vasiliev, 32; Shboul, World of Masudi, 177–
178, 243–244; A. Miquel, La géographie humaine du monde musulman jusqu’au milieu de 11e
siècle 3, Paris 1980, 239–240.
25
For Symeon’s demarche to the Fatimids see, e.g. (besides Vasiliev, Byzance et les
Arabes 2.1, 251–253), Y. Lev, The Fatimid Navy, Byzantium and the Mediterranean Sea
909–1036 C.E./297–427 A.H., Byzantion 54 (1984) 231; J. Shepard, Aspects of Byzan-
tine Attitudes and Policy Towards the West in the Tenth and Eleventh Centuries, in J. D.
Howard-Johnston (ed.), Byzantium and the West c.800–c.1200, Amsterdam 1988, 84; F.
Dölger, Regesten der Kaiserurkunden des oströmischen Reiches, rev. ed. A. E. Müller
and A. Beihammer, Munich 2003, no. 603 (‘ca. 924’, but with due recognition of our reli-
ance on Skylitzes for knowledge of this episode). However, an earlier dating for Symeon’s
demarche – ‘no later than 922, and not before the middle of that year’ – was proposed by
V. Zlatarsky, Istoriia na B’lgarskata d’rzhava prez srednite vekove 1.2, repr. Sofia 2007,
431–432 and n. 1, 448–449. His dating is followed by Angelov, B’lgarskata srednove-
kovna diplomatsiia, 59 and n.18 on 76, 136. The divergent scholarly datings of Symeon’s
demarches towards the Fatimids and the Tarsus authorities are set out by K. S. Kr’stev,
B’lgariia, Vizantiia i Arabskiiat sviat pri tsaruvaneto na Simeon I Veliki (893–927), BM 3
(2012) 313–317, and he gives grounds for assigning the Bulgarians’ exchanges with Thamal
ad-Dulafi to as early as 923.

18
be deemed precise or wholly secure, seeing that each demarche features in only
a single source. Our sources are:- John Skylitzes, for Symeon’s embassy to the
Fatimid caliph proposing joint-operations to capture Constantinople, and the
subsequent interception of the embassy by the Byzantines while it was returning
home together with Fatimid envoys;26 and Mas’udi, for the encounter between
the Bulgarian military unit and the Arab fleet led by the eunuch Thamal ad-Dulafi,
which he dates to A.H. 312 (9 April 924-28 March 925).27 The chronological
indications in both texts are open to question. Skylitzes does not offer any date
at all and, anyway, his sequencing and chronology can go awry even for events
closer to his own time.28 And Mas’udi, although a contemporary, is palpably
wrong in dating the formal ‘conversion’ of the Volga Bulgar ruler sometime after
the year 310 (1 May 922-20 April 923). This contradicts what is shown by a
leading participant in the mission to the Middle Volga, Ibn Fadlan: by the time
of his visit Almish was already a practising Muslim. The date given by Mas’udi
for the conversion could bear rather on an episode he mentions immediately after
reporting the conversion. According to Mas’udi, one of the Volga Bulgar ruler’s
sons carried out the hajj and was received by al-Muqtadir: the caliph is said
to have bestowed on him ‘a flag, black robes of honour, and money’.29 At any
rate, Mas’udi’s date for the meeting-up of Symeon’s emissaries with the caliph’s
‘commander of the frontiers’, Thamal ad-Dulafi, could likewise be erroneous.
It emerges from these considerations that neither Skylitzes nor Mas’udi
provides a watertight chronology for the very first approaches made by Symeon
towards Muslim powerholders. Even if one accepts Mas’udi’s date of A.H. 312
for the actual meeting-up of Symeon’s emissaries with the Abbasid ‘commander
of the frontiers’, this act of liaison would seem to have been pre-arranged,
implying prior diplomatic contacts. And Symeon’s demarche to the Fatimid

26
John Skylitzes, Synopsis Historion, ed. H. Thurn, Berlin-New York 1973, 264. The fer-
vent apocalyptic expectations fanned by the first Fatimid caliph, ‘Abdallah al-Mahdi, are note-
worthy: J. A. Velji, An Apocalyptic History of the Early Fatimid Empire, Edinburgh 2016, 72,
75–81. If, as is possible, Symeon was aware of these, he could well have reckoned that the fall
of Constantinople would enhance al-Mahdi’s claims to be guiding believers towards the End-
Time, and thus be of serious interest to him. One wonders whether the appearance of Slavonic
slaves (saqāliba) in the military employment of al-Mahdi and the prominence of some of them
does not have some sort of connection with the initially fruitful exchanges between Symeon and
the Fatimids: S. Jiwa, From Slaves to Supporters: The Role of the Slavs in the Fatimid Mediter-
ranean Empire in the Fourth/Tenth Century, Mediaeval Studies 77 (2015) 112–115.
27
Mas’udi, Les prairies d’or, 164; tr. Vasiliev, 32. See also Vasiliev, Byzance et les Ar-
abes 2.1, 253.
28
See C. Holmes, Basil II and the Governance of Empire, Oxford 2005, 113–119, 162–
170, 221–230.
29
Mas’udi, Les prairies d’or, 164; tr. Vasiliev, 32.

19
caliph and the latter’s positive response could have predated all this by as much
as two years or so.30 After all, Symeon’s first full-scale expedition up to the
walls of Constantinople (after his show of force in the immediate aftermath of
Achelous) most probably occurred in 921, when he was vehemently demanding
the departure from the imperial throne of Romanus I Lekapenos.31 That he was
already contemplating an assault on the City with the assistance of substantial
naval forces is very possible. He would have known that in the absence of a
fleet he had little chance of intimidating the imperial government sufficiently to
bring about Romanos’ deposition, or of actually storming the City’s defences.
The availability of such a fleet was, in effect, axiomatic to his application of
sustained pressure on the capital from 921 onwards. So it is not inconceivable
that Bulgarian diplomatic feelers – and maybe not just the ones signalled by
Skylitzes and Mas’udi – had been reaching out across the Muslim world by the
first half of 921, or that they were known to Baghdad, which will have followed
its Fatimid rivals’ doings closely. Late winter or spring of the year 921 is the
likely arrival time of Almish’s envoy conveying his request for a fortress to be
built ‘against the kings who were his enemies’. In that case, one might conceive
of the caliphal government’s responsiveness to the Volga Bulgars as having had
something to do with the other strategic opportunities – and challenges – that
Symeon’s ventures were now opening up.
Such a hypothesis of direct ‘cause-and-effect’ is, admittedly, fragile. The
chronology of the various embassies is uncertain. It is safer to allow for uncertainty
over the precise sequence of events and merely to read into the forementioned
three diplomatic episodes and Mas’udi’s association of the Danubian with the
Volga Bulgars rather more general echoes of discussions going on in Abbasid
circles and known to Mas’udi. The diplomatic exchanges driven by Symeon
were, on the one hand, a reminder of what joint-operations with fellow-Muslims
from distant homelands might yet achieve against the Byzantine empire and,
on the other, a ‘wakeup call’ demonstrating the diplomatic capability of new
sects like the Shi’ite Fatimids. Well-aware of Byzantium’s preoccupation with
Symeon, himself under challenge on several fronts, including the Fatimids’

30
According to Zlatarsky (Istoriia na B’lgarskata d’rzhava 1.2, 379–380), Symeon
would already have known of the Fatimids’ agreement to a truce with the Byzantines in return
for annual tribute-payments to them, from the time of his occupation of Adrianople in 914.
31
There is no firm evidence of an expedition of Symeon as far as the walls of Constantino-
ple between the immediate aftermath of Achelous and 921. See Theophanes Continuatus, ed.
Bekker, 400–402; S. Runciman, The Emperor Romanos Lekapenos and His Reign, Cambridge
1929, 86–88; Zlatarsky, Istoriia na B’lgarskata d’rzhava 1.2, 405–407, 412–413, 419–426;
Angelov, B’lgarskata srednovekovna diplomatsiia, 93. See other contributors to this volume,
e.g. D. Ziemann.

20
advance across North Africa, the Abbasid caliph could well have seized upon
the Volga Bulgar request for a mission as a chance to display his piety and win
a new ally. That the new axis with the north was well-publicised and its possible
politico-military benefits understood seems to be implied by the forementioned
passage in Mas’udi’s Golden Meadows. In almost the next sentence following the
Volga Bulgars’ conversion come details about the Bulgarians’ formidable attacks
on the region of Constantinople along with the vignette about Thamal ad-Dulafi’s
negotiations with these supposedly Volga-based co-religionists.
Herein, perhaps, lies the true significance of Mas’udi’s conflation of the two
groups of Bulgars, whether or not Symeon’s first overtures to Muslim powers
preceded the arrival in Baghdad of Almish’s message requesting a mission.
The Abbasids’ lasting interest in a Muslim Volga Bulgaria is registered in the
details given by Mas’udi concerning the reception for Almish’s son by Caliph
al-Muqtadir. This would seem to have occurred sometime after the year 310
A.H., that is, well after 20 April 923. By then Symeon had certainly been in
contact with the Fatimids and most probably also with the Abbasid caliph’s
own ‘commander of the frontiers’, Thamal ad-Dulafi. So the caliph kept up his
cordial relations with Almish and his son against a background of exchanges with
Symeon through Thamal ad-Dulafi. One might surmise that Symeon’s emissaries
were forwarded from Tarsus to Baghdad, although we do not, unfortunately, have
any further information on them. At any rate, Mas’udi’s conflation of the two sets
of Bulgars should not, I suggest, be dismissed as sheer muddle. Rather, it signals
new lines of geopolitical thinking, of the feasibility of far-reaching diplomatic
axes, which Symeon’s demarches fostered in Abbasid governmental circles in the
long aftermath of Achelous.32 And now for a final, fairly confident suggestion,
recapitulating the contents of the first part of this paper. The flurry of activity
on the eve of Achelous, especially the Byzantine religious mission to the Alans,
was most probably known to the ruler of the Volga Bulgars. And if, as seems to
me quite likely, this prompted his request to the Abbasid caliph for a comparable
mission, the ‘diplomatic ripples’ were far-reaching and are, in a sense, rolling on
to the present day.

32
Although peripatetic, and with Shi’ite rather than Sunni leanings, Mas’udi kept up links
with his hometown of Baghdad until c. 941 and drew on a wide range of oral as well as written
sources. He spent the period from 918 until 928 mainly in Iraq and Syria, meeting a variety
of leading officials; among his scholarly informants was al-Suli, a prominent man of letters in
Baghdad and ‘boon-companion … of several Abbasid caliphs’: Shboul, Al-Mas’udi and His
World, 32. See also ibid., 8–9; Encyclopaedia of Islam 6, Leiden 21991, 784–785 (C. Pellat);
A. Miquel, La géographie humaine du monde musulman jusqu’au milieu de 11e siècle 1, Paris
2
1973, 202–205, 209–212.

21
 Деяния царя Симеона в истории и исторической
памяти болгар*

Дмитрий И. Полывянный

Почти сорок лет назад один из глубоких знатоков болгарского Золотого

века Иван Божилов, начиная свою книгу о Симеоне, процитировал слова
выдающегося британского художественного критика Джона Рёскина из его
«Венецианских заметок» (1875): «Великие народы пишут свои автобиогра-
фии в трех рукописях (у Рескина «manuscripts», у Божилова – «в книгах»)
– книге их деяний, книге их слов и книге их искусств. Ни одна из этих книг
не может быть понята без двух других»1.
Заметка Рёскина имеет отношение к выбору темы данного доклада. В
нашем случае, «деяния» (gesta et acta), поступки и дела относятся к «реаль-
ному прошлому», хронологическая привязка которого отдаляет от него уже
тех, кто жил поколение или два спустя. Под «историей» в средневековых
нарративах понимаются описания «деяний» на основе близких к ним или
отдаленных свидетельств, а также основанные на таких описаниях труды
историков. Историческая память занимает параллельное по отношению к
историческим текстам пространство, представляя не тождественный им по
содержанию комплекс метанарративов. В основном такие метанарративы
принадлежат внеписьменной традиции – от устного рассказа, нередко со-
пряженного с музыкальным творчеством, до непосредственного или сим-
волического выражения изобразительными средствами. Не будучи резко
отграничена от письменного нарратива, историческая память присутствует
в целостном культурном дискурсе каждой эпохи, выражаясь в воспоми-
наниях, устных преданиях, именах людей и мест, визуальных и простран-
ственных образах.
В истории средневековой Болгарии, где были нередки трагические
разрывы государственной преемственности, в исторической памяти ожи-
даемо доминируют те лица и события пережитой болгарами истории, ко-

* Исследование выполнено при финансовой поддержке РФФИ, проект „Историзм,

историческая культура и историописание в болгарской книжности Средневековья и ран-
него Нового времени“, № 17-01-00302.
1
И. Божилов, Цар Симеон Велики (893–927): Златният век на средновековна Бълга-
рия, София 1983, 10; J. Ruskin, St. Mark’s rest. The history of Venice, written for the help of the
few travellers who still care for her monuments, Orpington, Kent 1884, N. 24, 203.

22
торые наряду с высшими достижениями отмечают начальные и конечные
вехи отдельных исторических периодов. Среди таковых – точки отсчета
фаз государственности и христианизации, перерывы и возобновление ди-
настической преемственности, установление чуждой власти и ее ниспро-
вержение и пр.
Главная сложность изучения исторической памяти – еще большая, чем
в случае с писаной историей, скудость свидетельств, лишь малая часть ко-
торых приобретала письменный или изобразительный характер. Устные
выражения – поговорки, прозвища, устойчивые сравнения, метафоры, слу-
хи, поверья и другие формы ее внеписьменного бытования, не зафиксиро-
ванные текстом или изображением, недоступны исследователю. Но сохра-
нившиеся в той или иной форме фрагменты исторической памяти могут
быть восприняты исследователем как непосредственное и достоверное сви-
детельство. Так, например, константинопольские слухи полувековой дав-
ности о пребывании в столице болгарского княжича, через посредство Ли-
утпранда Кремонского перешедшие в западноевропейские хроники, стано-
вятся основой для фактографических выводов, хотя более уместно ставить
вопрос об обстоятельствах и причинах их актуализации спустя несколько
десятилетий после смерти болгарского царя.
В случае Симеона (893–927) речь идет о деяниях государя, самостоя-
тельно и непосредственно формировавшего письменный нарратив исто-
рии, который отражен в сравнительно многочисленных текстах, прямо
связанных с его двором и окружением. И сами эти деяния, и перешедшие
потомкам от окружения Симеона воспоминания и тексты формировали и
укрепляли метанарративы болгарской исторической памяти, в которой Си-
меон не только принадлежал своему времени, но и продолжал ряд своих
предков. Иные акценты доминировали в исторической памяти ромеев, где
болгарский государь фигурировал одновременно как беспощадный про-
тивник Византии и ее неблагодарный пасынок, смерть которого зависела
от посвященной ему в Константинополе статуи (или колонны). Подмечен-
ное Хр.  Трендафиловым2, триязычие Симеона как болгарского предводи-
теля, византийского воспитанника и славянского книжника совмещало в
его собственном видении предыдущих и происходящих событий элементы
трех картин мира и, соответственно, трех картин истории и трех пластов
исторической памяти.
Не лишне напомнить, что и письменный исторический нарратив, и
неписьменный метанарратив (например, зафиксированный визуально) спо-
2
Хp. Трендафилов, Цар и век. Времето на Симеона. Четири инсталации, Шумен
2017, 39.

23
собны существовать только в актуализирующих их взаимодействиях с чи-
тателями, слушателями, зрителями. При этом последние могут пытаться от-
корректировать или опровергнуть те или иные их элементы. Историческая
память может пересекать несколько культурных традиций, и каждая из них
способна актуализировать различные фрагменты и придавать им соответ-
ствующие коннотации. В этом плане особенно интересны аберрации, под-
становки, объединение и дробление личностей и событий и пр., которыми
изобилует историческая память о Симеоне, как в общих для ромеев и бол-
гар областях, так и в их специфических доменах3.
Наконец, историческая память помещается в рамках оппозиции «пом-
нить-забыть», причем и та, и другая интенции подвержены как действию
естественных факторов, так и «исторической политике», которая сопут-
ствует истории и исторической памяти со времен их появления.
Установленных фактов деяний Симеона (кстати, факт и деяние – си-
нонимы в раннем западном средневековом историописании) достаточно
для сравнительно полного жизнеописания болгарского царя4. Симеон был
третьим сыном крестителя Болгарии князя Бориса-Михаила и потомком ос-
нователя династии – язычника Крума в пятом колене. Он принадлежал к
первому поколению болгар, родившихся уже в христианской среде и воцер-
ковленных с раннего возраста. Сообщение в Еллинском и Римском летопис-
це, опирающемся на хронику Георгия Амартола, приписывает крещение и
имянаречение Симеона Михаилу III: «И от святаго крещения приат и сына,
и нарече име ему Семеон»5.
В молодости Симеон был отправлен отцом в Константинополь и про-
вел там достаточно долгое (около десяти лет) время, чтобы получить обра-
зование и завести знакомства среди столичной элиты. Борис-Михаил, ве-
роятно, видел в младшем сыне будущего предстоятеля болгарской церкви
и поощрял его вступление на стезю служения Христу. Княжеского сына в
византийской столице должна была сопровождать небольшая свита, от-
дельные представители которой могли составить впоследствии его окру-
жение. Некоторые исследователи предполагают, что в их числе мог быть
будущий экзарх Иоанн, позднее воодушевленно обращавшийся к Симео-
3
Так, образованность Симеона или его военная доблесть остались в памяти и бол-
гар, и греков, но приобрели различные коннотации. См.: П. Ангелов, Образът на цар
Симеон във византийската книжнина, Българският Златен век. Сборник в чест на цар
Симеон Велики (893–927), Пловдив 2015, 331–346.
4
Новейшая биография Симеона в контексте его отношений с Византией написана
польским историком М.  Лешкой и переведена на болгарский язык. М. Лешка, Симеон
Велики и Византия, София 2017.
5
Летописец Еллинский и Римский 1. Тексты, Москва 1999. 453.

24
ну «Господи мой славный княже, Симеоне-христолюбче!» и желавший
ему «рая дойти с преподобными мужи всеми»6, т.  е. достичь жизни веч-
ной вместе со святыми, прославленными в монашеском чине. В окруже-
нии Симеона в годы жизни в Константинополе также могли формироваться
представления, впоследствии ставшие содержанием исторической памяти
о книжных занятиях Симеона, которым его последовавшая деятельность
не могла оставлять слишком много времени. Сам же факт отправки госуда-
рем соседней христианской страны сына в имперскую столицу в терминах
политики Средневековья означал залог прочного и долгого мира. Хорошо
знавший это и, возможно, знакомый с Симеоном с его царьградских времен
константинопольский патриарх Николай Мистик (901–907 и 912–925) на-
зывал Симеона «сыном мира» как рожденного во время длительного мира
между Болгарией и Византией. В то же время прозвище актуализировало и
«мирный» элемент исторической памяти ромеев.
Возвращение Симеона на родину и в мирскую жизнь, по-видимому,
было ускорено конфликтом между Борисом-Михаилом и сменившим его
на престоле старшим сыном Владимиром-Расате. Не будучи изначально на-
следником, Симеон взошел на престол, «согнав брата», по выражению из
«Сказания о железном кресте»7. Хотя Борис-Михаил был жив еще около
четырнадцати лет, правление Симеона запомнилось и болгарам, и грекам
как единоличное. В то же время, временное совпадение жизненных тра-
екторий отца и сына от дворца к монастырю и обратно могло отразиться в
представлении их братьями8. Последующая жизнь болгарского правителя в
промежутках между частыми войнами была сосредоточена в его стольном
граде и ведущем культурном центре Преславе, во всех отношениях создан-
ном его усилиями9.

6
Шестоднев Иоанна экзарха Болгарского в ранней русской редакции, Санкт-Петер-
бург 2001, 301, 308.
7
А. Калоянов, М. Спасова, Т. Моллов, Сказание за железния кръст и епохата на
Симеон, Велико Търново 2007. 178. В некоторых списках Сказания этот текст опущен.
Характерно, что в исторической памяти современников запечатлелась только нетрадици-
онно произошедшая смена правителя, а не связанные с ней перипетии.
8
Братом Бориса-Михаила Симеон назван в Сказании Исаии пророка, более извест-
ном как Болгарская апокрифическая летопись (Потом же пакы прѣе црство Бл’гар’ское).
Текст сохранился в единственном списке XVII в. В.  Тъпкова-Заимова, А.  Милтенова,
Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и средновековна България, София
1996. 196.
9
Р. Панова видела в Преславе «культурный знак перемены», которая произошла в
болгарском обществе с принятием христианства и привела к становлению самобытной
культурной модели, равнопоставленной византийской, но не тождественной ей. Р. Пано-
ва, Столичният град в културата на средновековна България, София 1995, 90 сл.

25
 Важен для Симеона был и Дрыстр – резиденция болгарского архиепис-
копа и refugium, где князь укрылся после неудачной войны с венграми в
начале своего правления10. В дальнейшем направлении военной деятель-
ности Симеона обозначили основные векторы формирования территории
Болгарского государства – разграничение с Византией на юге и с Венгрией
на севере, а также расширение в направлении Адриатики. Усилиями Симео-
на средневековая Болгария обрела весь комплекс черт европейской политии
– территорию, статус, престиж, а достижения государя и его окружения в
книжной деятельности развили новый сегмент христианской письменной
культуры – Slavia Orthodoxa. Даже для длительного тридцатичетырехлетне-
го правления Симеона эти деяния были величественны и уникальны, соста-
вив основу и задав тренды развития Болгарии в еще более продолжитель-
ное правление его наследника Петра (927–969).
Обширная и многоязычная научная литература о Симеоне по сей день
опирается в основном на византийские оценки его правления, предста-
вляя болгарского государя как последовательного и жестокого противни-
ка Константинополя. Книжные опыты Симеона предстают на этом фоне
едва ли не плодами его редких мирных досугов и следствием выдающей-
ся образованности и личного благочестия болгарского князя. На фоне
многочисленных противоречивых оценок правления Симеона особняком
стоит мнение первого болгарского историка, посвятившего эпохе Си-
меона отдельное исследование – Спиридона Палаузова (1852): «Долгое
и славное царствование царя Симеона – единственная эпоха в истории
болгар, в которую можно было отдохнуть от непрерывных войн и опус-
тошений, характеризующих предшествующие и большую часть последу-
ющих царствований». Историк лишь мельком упомянул войны Симеона
и сосредоточил внимание на немногих известных в его время книжных
памятниках, связываемых с его правлением. Его правомерный вывод, что
«литературная деятельность в Болгарии в эпоху Симеона была на такой
высокой степени развития, на какой не могла быть в то время литера-
тура какого-либо из новых народов Европы»11, вошел и в современную
историографию. По мнению академика Васила Гюзелева, который в свое
время вернул болгарской исторической науке имя и заслуги Палаузова,

10
Г.  Атанасов, Durostorum – Dorostol(os) – Drastar/Dristra – Silistra. The Danubian
fortress from the beginning of the 4th to the beginning of the 19th c., in Corpus of Ancient and
Medieval Settlements in Bulgaria 2, Thracian, Greek, Roman and Medieval Cities, Residences
and Fortresses, Sofia 2014, 546–559.
11
С. Н. Палаузов, Векът на българския цар Симеон, Избрани трудове 1. Изследвания
по история на България и европейския Югоизток, София 1974, 112.

26
Симеон, придав Болгарии исключительную для окружающего Византию
мира культуру и духовность, мог претендовать на трон и властные пол-
номочия василевса ромеев первым из европейских государей после Карла
Великого12.
Современные исследователи оправданно видят в правлении Симеона
не отдельную эпоху, а часть цельной истории средневекового Болгарского
государства после принятия христианства, продолжение правления Бори-
са-Михаила и пролог царствования Петра. Уместно напомнить краткую, но
емкую характеристику правления Симеона, данную Феофилактом Охрид-
ским: «Наследником всему стал… Симеон, который был первым провозгла-
шен царем болгар (βασιλεύς πρώτος ἀνεκύρεχθη Βουλγάρων). Михаил родил
его по своему образу и подобию…, и поэтому он дополнил то, что от-
сутствовало у его отца, усилив божественную проповедь и несокрушимо
утвердил правоверие в построенных везде церквах и дал Божьему закону
широкую и нестесненную дорогу»13.
Историографическая репутация Симеона, однако, следовала и другим,
современным ему византийским нарративам. Как отметил П.  Ангелов, в
них он представал «непримиримым врагом, злодеем и безбожником, по-
ставившим своей целью уничтожить Византийскую империю»14. Г.  Ата-
насов прослеживает, как войны Симеона с Византией вели к повышению
монаршего статуса болгарского государя, добивавшегося шаг за шагом всей
полноты императорских полномочий и соответствующих им инсигний15.
Вместе с тем, М. Лешка видит в войнах Симеона 913–917 и 917–923 гг. два
этапа «трудной дороги к миру» между Болгарией и Византией, который и
был заключен при воцарении его Петра в 927 г.16 Репрезентацией именно
такого понимания своей собственной политики считается известный тип
печатей Симеона с надписями: «Миротворец василевс на многая лета»17.
И. Божилов первым обратил внимание на использование эпитета «великий
император-миротворец» Карлом Великим18, а истолкование этих печатей в
12
Мнение высказано в заключительной части 11-серийного документального
фильма о Симеоне «Великият между царете», размещенном в сети (41-я минута и да-
лее). Адрес ресурса https://www.facebook.com/pg/symeonmovie/posts/?ref=page_internal
Последнее посещение 10.11.2017.
13
ГИБИ IX/2, 33.
14
П. Ангелов, България и българите в представите на византийците, София 1999,
199.
15
Г. Атанасов, Инсигниите на средновековните български владетели. Корони,
скиптри, сфери, оръжия, костюми, накити, Плевен,1999. 62–96.
16
М. Лешка, Симеон Велики. 209–253; 258–270.
17
И. Йорданов, Печатите на цар Симеон I Велики, в Българският Златен век, 93–96.
18
И. Божилов, Цар Симеон Велики, 113.

27
плане политического сознания самого Симеона сделано в специальном ис-
следовании Дж. Шепарда19.
Альтернативой силового миротворчества, стоявшего за античным об-
разом «Рac[ific]ator orbi», могло быть сбалансированное сосуществование
двух царств – Болгарского и Греческого. Ее реплику можно видеть во вст-
рече Симеона и Романа Лакапина под стенами Константинополя 9 ноября
923 г.20. Однако если болгарская сторона баланса была полностью отстро-
ена Симеоном в сочетании болгарских и византийских традиций, то Роман
Лакапин, видимо, понял замысел болгарского царя и намеренно снизил це-
ремониальный уровень своего участия во встрече, таким образом нарушив
выстраиваемое равновесие, а с ним – и возможность заключения долговре-
менного мира21. Метафора двух орлов, разлетевшихся после встречи в раз-
ные стороны, которая приводится Продолжателем Амартола, однако, могла
иметь и иное прочтение, подтверждаемое в последующих письмах Романа
Лакапина и Николая Мистика к Симеону – передышка в тридцатилетней
войне, не подразумевавшая ее дальнейшего обострения. Прервавшая пере-
мирие смерть Симеона открыла дорогу компромиссу, который и был реали-
зован в 927 г. браком его сына Петра и внучки Романа Ирины, заключением
мира и признанием патриаршего статуса болгарской церкви22.
На наш взгляд, с учетом духовного образования Симеона, топос «ми-
ротворца» в его сознании мог скорее восходить к «заповедям блаженства» в
Нагорной проповеди («Блажени съмиряющие, яко тии сынове Божии нарекут
ся» – Мф. 5:7), где в греческом тексте употреблен тот же термин εἰρηνοποιοί,
что и на печати Симеона. Вторую параллель мог составить евангельский

19
Дж. Шепард, Неспокойни съседи. Българо-византийска конфронтация, обмен и
съжителство през средните векове, София 2007, 89–139.
20
См. М. Лешка, Симеон Велики, 228 (дата встречи) и Хр. Трендафилов, Цар и век,
123–134 (интерпретация встречи).
21
Похожая по организации встреча между Генрихом I Птицеловом и Карлом III
Простоватым, происшедшая в 921 г., фактически уравняла в правах не принадлежавшего
к Каролингам могущественного германского короля и потомка Карла Великого, вскоре
свергнутого своими вассалами. См.: B. Todorov. The value of empire: tenth-century Bul-
garia between Magyars, Pechenegs and Byzantium, Journal of Medieval History, 36 (2010),
no. 4, 312–326. События 923 г. находят аналогии и в происшедшей почти девятьсот лет
спустя встрече двух других императоров – Наполеона и Александра I в Тильзите (24
июня 1807 г.). Александр, до этой встречи именовавший императора французов узурпа-
тором, после серии военных неудач признал в Наполеоне партнера по созданию нового
варианта мироустройства. Наполеон позднее, уже на острове св. Елены, вспоминал, что
Александр в Тильзите показался ему «настоящим греком Восточной империи» (un vrai
Grec du Bas-Empire): Collection nouvelle de documents historiques sur Napoleon. 1-er Livrai-
son. Paris, 1822, 86.
22
Дж. Шепард, Неспокойни съседи, 140–162.

28
рассказ о Христе, «умирившем» воды Галилейского озера («И востав, запре-
ти ветру, и рече морю: молчи, престани; и улеже ветр, и бысть тишина ве-
лия» (Мк. 4:39), имеющий параллели в Псалтыри: «Ты владычествуеши дер-
жавою морскою, возмущение же волн его укрощаеши» (Пс. 88: 10-11). Еще
один текст Псалтыри: «Положу враги твоя подножие ног твоих» (Пс.109:1),
– перекликается с современным эпохе Симеона пророчеством в «Сказании
инока Христодула о чудесах св. Георгия»: «По семъ оуже оудолеет Семионъ
князь врагомъ своимъ силою Христовою. И попрет я подножие ногама свои-
ма, и тако его Бог прославит, яко никого ж в роде Болгарстем»23.
Этот ряд отводит к «словесной иконе» Симеона как «нового Давида»,
которая представлена как в похвалах его современников, так и в историчес-
кой памяти, отраженной в более поздних текстах24. На наш взгляд, именно в
образе царя Давида Симеон мог видеть тот присущий его эпохе и отвечаю-
щий его представлениям прототип, который направлял его политическое
поведение. Пространный разбор Ж. Дагроном особой роли царя Давида в
византийской имперской идеологии избавляет от необходимости повторять
основные черты этого прототипа, но наиболее существенной из них пред-
стает необходимость самого царя склониться перед Господом в мольбе о
прощении совершенных грехов25.
В современной Симеону Византии отождествление императора с царем
Давидом становится основополагающим политическим топосом, визуали-
зированным в изображении императора в проскинезе перед Христом в нар-
тексе св. Софии. В иллюминированной греческой Парижской псалтыри, ко-
торую отделяет от времени Симеона всего одно поколение, эта «словесная
икона» также отражена в нескольких миниатюрах. На одной из них Давид
представлен в момент миропомазания, на другой – одновременно на троне
и в проскинезе перед Христом, на третьей – в момент аккламации импера-
тором через поднятие на щите и одновременной коронации. На четвертой
– возвышение Давида, где по обе стороны стоящего в красных сапогах, пур-
пурных одеждах и короне царя изображены персонификации Мудрости и
Пророчества (Σοφία, Προθητία), а сам он держит Псалтирь, раскрытую на

23
А. Калоянов, М.Спасова, Т. Моллов, Сказание за железния кръст, 187. Полный
текст пророчества см. А. Турилов, Studia Cyrillomethodiana. Источниковедение истории
и культуры южных славян и Древней Руси, Москва 2010. 161.
24
Как и в случае с прозвищем «миротворец» можно провести параллели с запад-
ноевропейскими государями IX века ‑ Карлом Великим, его внуком Карлом II Лысым и
королем Уэссекса Альфредом Великим, также избравшими своим alter ego царя Давида.
A Companion to Alfred the Great. Ed. By N. Discenza and P. Szarmach, Leiden, 2015. 75; 189.
25
G. Dagron, Emperor and Priest. The Imperial Office in Byzantium, Cambridge 2003.
58 sq.

29
начале 71-го псалма («Боже, суд Твой цареви даждь и правду твою сыну ца-
реву»)26, читающегося в нашем случае как мольба о справедливом Божьем
суде над монаршим сыном, совершившим тяжкие грехи. Прямые отсылки
к образу Давида имеются как в византийских, так и в болгарских источни-
ках Симеоновой эпохи. На этом фоне не выглядит противоречивым и отме-
ченное Р. Рашевым сравнение Симеона с Моисеем27 – в череде библейских
прототипов христианского государя и вождь избранного народа, и его пер-
вый богопомазанный царь предшествовали Христу, а Спаситель представал
«иконой» императоров-христиан начиная с Константина Великого.
Если растиражированная учеными картина гонки за имперской короной
более соотносима с нарративом большинства византийских источников,
представляющих болгарского государя варваром, едва ли не маниакально
стремящимся к чужому достоянию, то подведенный самим Симеоном про-
межуточный итог своей деятельности характеризует ее как направленную
на достижение мира как состояния тишины и равновесия в универсальном
смысле. Историческая память, зафиксированная в Сказании Исаии проро-
ка (Болгарской апокрифической летописи), наделила Симеона библейским
долголетием (130 лет), а его правлению придала облик «века изобилия и
благоденствия». Однако именем Симеона были также заполнены две ла-
куны в повествовании, причем на четырехлетнее правление «Симеона Пре-
мудрого» приходились бедствия и погибель Болгарского царства28.
Военные победы Симеона, в свою очередь, приписывались другим бол-
гарским государям. Так, неизвестный книжник конца X или начала XI вв.
последовательно заменял имя Симеона на имя Самуила в сведениях по бол-
гарской истории 894-913 гг. в перешедшем на Русь в конце X или начале XI
вв. списке Хроники Георгия Амартола (точнее, его продолжателя), который
отразился в Еллинском летописце первого и второго видов. Весь «княже-
ский» период войн Симеона до 913 г. за редкими исключениям оказался
«переписанным» на Самуила29. Как считает Д. Пеев, такая правка была воз-
можной в Болгарии между 971 г. (падение Преслава) и 976 г. (выступление
Комитопулов против Византии)30. Если принять это мнение, можно видеть

26
Cм. электронную копию на портале Национальной библиотеки Франции: Psau-
tier de Paris. URL: http://gallica.bnf.fr/ark:/12148/btv1b10515446x/ Последнее посещение
10.11.2017.
27
Р. Рашев, Цар Симеон Велики (893–927). Щрихи към личността и делото му. Со-
фия 2016, 98–114.
28
В. Тъпкова-Заимова, А. Милтенова Историко-апокрифна книжнина, 196–197.
29
Летописец Еллинский и Римский 1, 471–473, 484–485.
30
Д. Пеев, Новые данные о времени и месте перевода Хроники Георгия Амартола Ле-
тописи и хроники. Новые исследования. 2011–2012, Москва – Санкт-Петербург 2012, 13–29.

30
в этой правке опыт преодоления дефицита исторической памяти болгар, где
отсутствовали или были недостаточны представления о прошлом Самуила
и его предков. Внесение изменений в доставшийся Самуилу список пере-
вода Хроники Георгия Амартола может считаться грубым, но соответство-
вавшим кризисному моменту болгарской истории приемом. Во всяком слу-
чае, «вспоминая» своих предшественников в переписке с папой Иннокен-
тием III, Калоян вначале упомянет Самуила и Петра, и только впоследствии
дополнит этот минимальный перечень именем Симеона31.
Как уже отмечено выше, наиболее весомые плоды царствования Симе-
она находились в сфере книжности. Почти тридцать лет назад Пейо Дими-
тров, рассмотрев пять сборников Симеонова времени, предложил модель
„двухуровневого сознания“ самого Симеона, воспринимавшего ценности
византийской культуры на „рецептивно-универсалистском“ уровне, но
строившего новую болгарскую христианскую культуру в „конститутив-
но-этническом“ ключе32. Сравнив Симеона с Птоломеем (как обобщен-
ным образом двух царей – создателя Александрийской библиотеки и по-
кровителя греческого перевода Св. Писания), анонимный автор похвалы,
помещенной в Изборнике 1073 г., создал литературный топос для других
государей-покровителей письменности: «Являя ся им новыи Птолемеи,
не верою, но желанием, паче и събора деля многочестныих книг всех, ими
же полаты испълън, вечную си память сътвори»33. Этот текст, как отметил
Хр. Трендафилов, мог быть доступен автору похвалы тверскому князю
Борису Александровичу (1425–1461) – иноку Фоме («Но что нареку сего
самодержавнаго и любимейшаго ми государя Бориса Александровича? Но
Семиона ли его нареку златоструйнаго и любокьнижнаго или Птоломию
Книголюбца? (курсив мой – Д.  П.)»)34. Известен и другой текст в руко-
писи XVII в., воспроизводящей утраченный среднеболгарский оригинал.
Здесь среди «многы цари мудри книгы многы написашу»... (перечислены
Соломон, Ориген-еретик, Исидор Пелусиотский, Птоломей-книголюбец)
упомянут и «Симеон, царь болгарский», который «исписа многы книгы и
яко Давид царь на златы струи (так!) играаше и книгы паче всех любѣа-

31
ЛИБИ. Т. III. Cофия 1965. 310, 334, 338.
32
П. Димитров, Изборниците на цар Симеон, Преславска книжовна школа 1, София
1995, 115-130.
33
F. Thomson The Symeonic Florilegium – Problems of Its Origin, Content, Textology and
Edition. Together with an English Translation of the Eulogy of Tzar Symeon, Paleobulgarica,
17 (1993), № 1, 50–53.
34
Библиотека литературы Древней Руси. Т. 7. URL: http://lib.pushkinskijdom.ru/
Default.aspx?tabid=5060 Последнее посещение 10.11.2017.

31
ше»35. Комментарии М. В. Рождественской к «игре на золотых струях» не
учитывают текст Фомы, ограничиваясь указанием, что «Десятиструйной»
называется в книге Псалмов Давидовых сама Псалтирь (Пс. 143).
Симеону принадлежит и заслуга соединения традиции славянского бо-
гослужения, принадлежавшей ученикам Кирилла и Мефодия, с кругом не-
служебной книжности, создававшейся при его прямом участии в Преславе36.
Древнеболгарская традиция, отраженная в греческом житии св.  Климен-
та, которое устами Симеона неразрывно связывает их деятельность: «А
царь [Симеон], который был поражен услышанной новостью [о желании
Климента оставить кафедру «епископа славянского языка»], сказал: „Отче-
го говоришь ты так, отче? Как бы я вынес, если бы увидел кого-либо друго-
го сидящим на твоем престоле, пока жив ты? Как бы лишил я свое царство
от твоих архиерейских благословений. Твой уход с епископского престола
для меня – зловещее предсказание смещения меня с моего трона“»37.
В этом предании, где соседствуют агиографический топос отноше-
ний царя и святителя и историческая память о тесной взаимосвязи меж-
ду центральными фигурами средневекового Болгарского государства и его
христианской культуры, отражена неразрывность и цельность историчес-
кого наследия царя Симеона и исторической памяти о нем, сохранявшейся
многие столетия после его кончины. Наша конференция – дань этому насле-
дию и новый шаг не только в историографической интерпретации деятель-
ности Симеона, но и в сохранении исторической памяти о нем и в сознании
современных болгар, и среди других народов – наследников культурных
богатств «Золотого века» славянской письменности и культуры, ставших их
достоянием благодаря деяниям «великого среди царей».

35
А. Яцимирский, Мелкие тексты и заметки по старинной славянской литературе
1, Санкт-Петербург 1908. 4. М. Рождественская, Царь Давид, царь Симеон и вещий Боян,
ТОДРЛ 50, 1996, 104–109.
36
А. Ангушева, Н. Гагова, А. Милтенова, Т. Славова, А. Стойкова. Книжовността
по времето на цар Симеон, в Българският Златен век, 213–261. См. также С.  Темчи-
нас. Развитиe письменной культуры Восточной Болгарии до 971 года – Исследования по
кирилло-мефодиевистике и палеославистике (Krakowsko-Wileńskie studia slawistyczne 5),
Краков, 2010, 53–70.
37
ГИБИ IX/2, 38.

32
 Битката при Ахелой през 917 г.:
Численост и състав на византийската армия.
Просопография на участниците (Приносът
на сфрагистиката)

Иван Йорданов

Битката при Ахелой е безспорно едно от най-значимите сражения в ис-

торията на средновековна България. Тя има своя отглас столетия по-късно и
до наши дни. Въпреки това съществуват редица проблеми, свързани с нея.
Византийските автори са доста лаконични, а български въобще липсват.
Един от проблемите е относно числеността на армиите. Цифрите, които
се предлагат, не се основават върху сигурни източници. Най-общо се посоч-
ват 63 000 за ромеите и 60 000 за българите. Това са огромни армии и тези
бройки трябва да бъдат аргументирани.
В настоящето изследване предлагам един друг подход: установяване,
доколкото е възможно, на военните формирования, участвували в битката,
и привличане на макар и косвена информация за техния състав и численост.
Накрая ще бъде предложена просопография на участниците. И за да напра-
вим нещата по-близки, ще анализираме и печатите на някои от участници-
те, достигнали до нас.
Като въведение ще започна със сведенията на византийските хронисти:
Продължителят на Теофан, Лъв Граматик, Псевдо-Симеон, Продължителят
на Георги Монах, Йоан Скилица и др. Ползувани са техните преводи в по-
редицата „Гръцки извори за българската история“1.
Най-близко по време е сведението, залегнало в книга VІ от историче-
ския свод, известен днес като Продължител на Теофан. Това е основният
текст, който по-късните автори повтарят без съществени различия в съкра-
тен или цялостен вариант2.

1
Theophanis Continuati Chronographia, ГИБИ V, 127–129, 160–162, 177–178; Georgii
Cedreni – Ioannis Scylitzae Historiarum compendium, ГИБИ VІ, 248–250.
2
При ползуването на преведените на български текстове се натъкваме на някои
неточности. Като коректив е ползуван превода на Любарски, който на места е по-близък
до оригинала: Продолжатель Феофана, Жизнеописания византийских царей. Издание
подготовил Я. Любарский, Санкт-Петербург, 1992.

33
 Въведение и подготовка.
„Тъй като българинът Симеон отново опустошавал Тракия, то импера-
трицата и управниците били загрижени как да възпрат неговата дързост.
Тогава Йоан Вогас поискал да го направят патриций, като обещал, че ще
доведе против него пéченегите. Молбата му била задоволена. Той взел даро-
ве и заминал за земята на печенегите. Тъй като печенегите се съгласили да
преминат Дунава и да започнат война срещу Симеон, Йоан Вогас сключил
договор с тях, взел от там заложници и ги довел в столицата, като печенеги-
те се съгласили да преминат отсам и да се бият със Симеон“3.
„Императрица Зоя... взела решение заедно с управниците да направи
размяна на пленниците и да сключат мир с агаряните и да прекара цялата
войска от Изток4 за да води война със Симеон и да го унищожи. Изпрате-
ни бяха в Сирия патриций Йоан Радин и Михаил Токсара, за да извършат
размяната. След като станало това5, раздадена била обичайната заплата на
отредите6, после те били вдигнати7 заедно с темите и прекарани на тракий-
ска земя8.
Доместик на схолите бил магистър Лъв Фока, който се отличавал пове-
че с храброст, отколкото качества на военачалник.
Дворцовият протопоп Константин, назован Кефала, и Константин Ма-
лелий9, изкарали в Тракия светия и животворен дървен кръст, всички се
поклонили и се заклели да умрат един за другиго, след което цялата войска
се устремила срещу българите.

3
Theophanis Continuati Chronographia, 127.
4
Любарски превежда „цялата източна войска“: Продолжатель Феофана, Жизне-
описания, 161.10. Все пак какво се подразбира в посоченото по-горе понятие цялата вой-
ска от Изток или източна армия, дали тагма на гарнизон оттатък Босфор, всички източни
теми или дефанзивна армия съставена от определено количество войници от източните
теми. Холдан предпочита последното, че на Изток след средата на Х в. е била формирана
дефанзивна армия във войната с арабите и тя наброява 6 000-7 000 човека, вж. J. Haldon,
Theory and Practice in Tenth-Century Military Administration, Travaux et mémoires 13, 2000,
312. Все пак битката е в 917 г. и картината е различна от тази през 949 г.
5
Това струвало на империята около 180 000 арабски дирхема, които са приблизително
равни на византийските номизми.
6
Букв. „раздадена била рогата на тагмата“.
7
Интересно е да се знае къде се е намирала тази тагма, може би дотогава да са били
на Изток срещу арабите, или да е резидирала оттатък Босфор, където я намираме в 949 г.
(вж. коментара по-долу).
8
Букв. „в Тракия“.
9
В ГИБИ е възприето погрешното четене „Валелиас“.

34
 Началник на отреда на екскувитите10 бил Йоан Грапсон, на хиканатите
– синът на Марул11. Военачалник бил12 Роман Аргир с брат си Лъв и Варда
Фока. Заедно с тях бил и Мелий с арменците и всички останали стратези
на темите. В едно с другите участвувал патрицият Константин Липс, който
бил при доместика Лъв и му служел за съветник съветник във всички дела,
които го засягали.
На 20 август, пети индикт, при река Ахело се състояла битката между
българи и ромеи… Цялата войска на ромеите била обърната в бягство…
Настъпило кръвопролитие, каквото от векове не е имало. Доместикът Лъв
Фока се спасил с бягство в Месемврия, а Константин Липс, Йоан Грапсон и
мнозина други архонти били избити13...
Патрицият Роман, друнгарий на флотата, бил изпратен заедно с цялата
флота в река Дунав, за да помага на Лъв Фока, а също и Йоан Вогас, за да
доведе печенегите, както се каза“.14

Численост и състав на византийската армия.

Числеността на армиите участвуващи в едно или друг сражение е про-
блем. За това е необходима сигурна информация за количествените харак-
теристики на отделните формирования, участвували в сражението. Що се
касае до участниците в битката при Ахелой няма преки сведения, но както
е видно от цитирания текст, все пак е налице, въпреки краткия и лаконичен,
почти телеграфен текст, информация за отделните подразделения, която из-
глежда като официално – донесение, вероятно използвано от автора на кни-
га VІ от Продължителя на Теофан.
За установяването на числеността на отделните контингенти на визан-
тийската армия може да се ползува и информацията, идваща от арабските
хронисти, а също така и от византийски източници, за експедиции и сраже-
ния, преди и след тази дата.
От арабските автори най-близък по време е Qudama Ibn Jaafar, а от ви-
зантийските, експедициите срещу арабите на о-в Крит през 911 и 949 г.,
детайлно описани в глава 44 и 45 на „За церемониите“ от Константин Ба-
10
Букв. „тагмата на екскувитите“.
11
У Скилица неизвестно от къде се появява и личното име на този пълководец –
Georgii Cedreni – Ioannis Scylitzae Historiarum compendium, 249: „А Олвиан Марул, мъж
изпитан в битките – начело на хиканатите“.
12
Букв. „стратези били“.
13
Скилица е по-обстоятелствен: паднали много люде, не само обикновени войници,
но и твърде голям брой стратези и тагматарси. Убити били също Константин Липс и
началника на екскувитите магистър Йоан Грапсон.
14
Theophanis Continuati Chronographia, 128–129.

35
гренородни и коментирани от Уорън Тредголд15 и Джон Холдън16. Най-об-
що за тези двамата изследователи е, че първия приема доста безрезервно
сведенията на арабските хронисти, докато Холдън изразява силен скепти-
цизъм, тъй като те не съобщават своите източници. Той дава предимство на
информацията от „За церемониите“, в резултат на което неговите цифри са
значително намалени сравнени с тези на арабските хронисти.
В експедицията на византийците срещу България през 917 г. участвуват
сухопътна армия и флот.

Сухопътна армия:

Византийската сухопътна армия е съставена от тагма (професионална

войска) и темна войска, рекрутирана от стратиоти.
Тагмата се състои от четири корпуса – схоли, хиканати, екскувити и
аритми. В битката при Ахелой участват трите корпуса. Този на схолите не
е изрично съобщен, но се подразбира, тъй като върховен командуващ е ма-
гистър Лъв Фока – доместик на схолите, което автоматично включва и кор-
пуса на схолите. Другите две тагми екскувити и хиканати изрично са посо-
чени, а така също и техните командващи. Аритмите навярно са оставени в
столицата за да охраняват Двореца.
Накратко за тези подразделения:

Схоли
Схолите отначало са били натоварени със служба в императорския дво-
рец, където пребивавали през деня и нощта. Имали специална зала в която
давали караул. Носели блестяща униформа и службата им е била по-скоро
парадна. Но с течение на времето се превърнали в основна войскова едини-
ца, като по традиция са изпращали в Двореца почетен караул. Командир на
тази тагма е доместикът на схолите (δομέστικος τῶν σχολῶν).
Длъжността доместик на схолите има своята еволюция през вековете17.
15
W. Treadgold, The Army in the Works of Constantine Porphyrogenitus, Rivista di Studi
Bizantini e Neoellenici, N.S. 29 (1992), 77–162
16
J. Haldon, Theory and Practice, 201–352.
17
J. Bury, The Imperial Administrative System in the Ninth Century, with a Revised Text
of the Kletorologien of Philotheos, London 1911, 49–57; L. Bréhier, Le Monde byzantin II.
Les Institutions de l‘Empire byzantin. Paris 1949, 295–297; R. Guilland, Études sur l›histoire
administrative de Byzance : Le Domestique des Scholes, REB, 8, 1950, 1–13; H. Glykatzi-
Ahrweiler, Recherches sur l‘administration de l‘Empire byzantin aux IXe-XIe siècles, Bulletin
de Correspondance Hellénique 84, 1960, 24–36; N. Oikonomidès, Les listes de préséance byz-
antines de IXe et Xe siècles. Paris 1972, 329–330; H.-J. Kühn, Die byzantinische Armee in 10.
und 11.Jahrhundert. Studien zur Organisation der Tagmata, Wien 1991, 135–146; J. Nesbitt,

36
Висшите цивилни чиновници или военоначалници имали навика, извън
официалния персонал да назначават и едно доверено лице, на което можели
да прехвърлят част от тежките си задължения, и което е могло при нужда
да ги замества. На Запад този доверен човек е бил наречен domesticus, т.е.
прислужник или домашен. Под същото наименование той е бил приет и
на Изток и получил широко разпространение във Византия още през VI в.
Отначало той е бил частно лице, частен съветник на съответния сановник,
но поради доверието с което е бил натоварен, често оказвал влияние върху
служебните дела на своя патрон.
Така и командирът на схолите е имал своя доместик, без да е военен,
за когото могло да се предполага, че най-много е предавал на командирите
на съответните подразделения на схолите заповедите на командуващия. Но
от времето на Константин V (740–775) го срещаме вече като командуващ
корпуса на схолите и приближен на императора.
До средата на Х в. той е главнокомандуващ на армията при отсъстви-
ето на императора. Въобще той е висш офицер в чието подчинение е един
от основните корпуси на столичната кавалерия. От времето на император
Роман ІІ (959–963) корпусът е разделен на две части – източен и западен, и
съответно има двама доместици: на Изтока (τῆς Ἀνατολῆς) и на Запада (τῆς
Δύσεως)18.
Пръв помощник на доместика на схолите е топотиритът.
В тактикона на Филотей (899) са посочени следните негови подчинени
офицери19:
τοποτηρητής
κόμητες τῶν σχολῶν
χαρτουλάριος
δομέστικοι
προέξημος
προτίκτορες
εὐτυχοφόροι
σκηπτροφόροι
ἀξιωματικοί
μανδάτωρες

N. Oikonomides, Catalogue of Byzantine Seals at Dumbarton Oaks and in the Fogg Museum of
Art 1. Italy, North of the Balkans, North of the Black Sea, Washington DC 1991, 1–2; A. Kazh-
dan, Domestikos ton scholon, ODB I, 647–648.
18
От текста на Константин Багренородни, коментиран по-долу, би могло да се
предположи, че подобно разделение е съществувало още през 949 г.
19
N. Oikonomidès, Les listes de préséance, 111.6–17

37
 Състав на тагмата на схолите през периода 840-949 г. според Тредголд20:
840–899 г. 902–911 г. 949 г.
доместик на схолите 1 1 1 4 000 човека
топотирит 2 2 2
хартуларий 1 1 1
друнгарии – 4 10 400 човека
комес 20 20 20 200 човека
кентарх (стотник) 100 40 40 100 човека
трибуни – 80 80 50 човека
протомандатор 1 1 1
протобандофорос – – 1
бандофори 40 40 40 100 човека
мандатори 40 40 40 100 човека
общо офицери 205 229 237
войници 3920 3920 3920
общо 4125 4249 4257

Екскувити
Тагма от кавалерията, втора по значение след схолите. Техният коман-
дир е доместик на екскувитите (δομέστικος τῶν ἐξκουβίτων). Под това име
е засвидетелствуван за пръв път в 765 г., а преди това командирът на тази
войскова единица, учредена от императора Лъв I (457–474), се е наричал
κόμης21.
Пръв помощник на доместика на екскувитите е топотиритът. Според
текста на Константин Багренородни, коментиран по-долу, през 949 г. съ-
ществува тагма от екскувите „оттатък“, т. е. на Изток, и – логично – „отсам“,
т. е. на Запад.
В тактикона на Филотей (899 г.) са изброени подчинените на доместика
на екскувитите22:
τοποτηρητής
χαρτουλάριος
σκριβώνας
20
Тези таблици са изработени от Тредголд (р. 148) и са обобщение на информацията
за близо век, цифрите, които той предлага са повлияни от арабските автори, които
приемат, че всяка тагма е съставена от 4 000 кавалериста.
21
J. Bury, The Imperial Administrative System, 57–60; H. Glykatzi-Ahrweiler,
Recherches, 29–30; N. Oikonomidès, Les listes de préséance, 330; H.-J. Kühn, Die byzantinische
Armee, 93–95.
22
N. Oikonomidès, Les listes de préséance, 111–113. 24–8.

38
 πρωτομανδάτωρ
δρακονάριοι
σκευοφόροι
σιγνοφόροι
σινάτορες
μανδάτορες

В битката при р. Ахелой е убит техният доместик, а корпусът навярно

е унищожен, тъй като в последвалата битка при Катасирти те не участвуват.

Хиканати
Корпус от императорската гвардия, създаден от Никифор I Геник (802–
811) през 809 г. като лична охрана на неговия син и съимператор Ставракий.
Отначало в него влизали само членовете на най-благородните семейства.
По време на похода на Никифор I и Ставракий в България корпусът на хи-
канатите бил напълно изтребен. Името му е засвидетелствувано и в по-къс-
ните извори, което дава основание да се приеме, че вече е бил обикновен
кавалерийски корпус от тагмата23.
Командир на корпуса е δομέστικος τῶν ἱκανάτων. Според Джон Холдън
пръв заел тази длъжност Петър патриций, който поел поста доместик на
схолите през управлението на императрица Ирина (797–802)24. Същият бил
пленен от българите25.
Според текста на Константин Багренородни, коментиран по-долу, през
949 г. има тагма от хиканати „оттатък“, т. е. на Изток, а също и „отсам“, т. е.
на Запад. Известни са печати на Лъв Саракинопул, протоспатарий и домес-
тик на западните хиканати, които се датират след 971 г.26.
В тактикона на Филотей (899 г.) са изброени неговите подчинени27:
τοποτηρητής
χαρτουλάριος
κόμητες
23
J. Bury, The Imperial Administrative System, 63–64; N. Oikonomidès, Les listes de
préséance, 332; H.-J. Kühn, Die byzantinische Armee, 116–119.
24
J. Haldon, Byzantine Praetorians. Bonn 1984, 245, 246, 611, nr. 1028; H.-J. Kühn, Die
byzantinische Armee, 116, 117.
25
I. Dujčev, La chronique byzantine de l’an 811, Travaux et Mémoires 1, 1965, 21470-74.
26
И. Йорданов, Печатите от стратегията Преслав 971-1088, София 1993, № 168–
174; I. Jordanov, Corpus of Byzantine Seals from Bulgaria, Vol. 2. Seals with Family Names,
Sofia 2006, № 631–637; I. Jordanov, Corpus of the Byzantine Seals from Bulgaria, 3, pt. 1–2,
Sofia 2009, № 1031–1037.
27
N. Oikonomidès, Les listes de préséance, 119. 1–12.

39
 πρωτομανδάτωρ
κένταρχοι
βανδοφόροι
δουκινιάτορες
σημειοφόροι
μανδάτορες

За числеността на тези корпуси в разглеждания период няма сигурни

източници. Според арабските хронисти, и най-вече Кудама, всеки един от
корпусите наброява по 4000 конника, което е прието безрезервно от Тред-
голд, докато Холдън се въздържа и отбелязва, че няма сведение за източни-
ците на Кудама28.
В „За церемониите“ на Константин Багренородни (II. 45), се съобщава
за конкретни цифри относно състава на тези тагми по повод експедицията
срещу арабите на о. Крит през 949 г.:
„От тема Тракия – топотиритът и офицерите от четирите тагми, 139
човека; войници от четирите тагми, 354 човека. Общо офицери и войници
от четирите тагми, 493 човека.
От тема Македония – топотиритът и офицерите от четирите тагми,
83 човека; войниците от четирите тагми, 293 човека. Общо офицери и вой-
ници от четирите тагми 869 човека“29.
Чий топотирит? На всяка тагма или общо за четирите – един топотирит.
Въобще прави впечатление големия брой офицери – на всеки 2.5 или 3.5
войника се пада по един офицер.
И, съответно, в Азия (ἀπὸ τῶν περατικῶν ταγμάτων), където резидират
други части от тагмата: екскувиторът с неговия топотирит и тяхната цяла
тагма офицери и войници, взети заедно 700 човека30. Ако се вземе за съот-
ношение горната информация, то тази тагма има 200 или 280 офицера.
Хиканатът с неговия топотирит и тяхната цяла тагма офицери и войни-
ци, взети заедно 456 човека31.

Обобщение относно кавалерията

Според тази информация, части от тагмата резидират в провинцията

– Тракия и Македония – 869 човека. По колко са от съответната тагма, а
28
J. Haldon, Theory and Practice, 220
29
Constantini Porhyrogeniti De cerimoniis aulae Byzantinae libri duo, e recensione I. I.
Reiskii I, Bonnae 1840, 666. 1–8.
30
Constantini Porhyrogeniti De cerimoniis, 666. 8–11.
31
Constantini Porhyrogeniti De cerimoniis, 666. 11–13.

40
и каква е връзката им с по-долната информация, няма указания. Може би
става дума за временно военно формирование, комплектувано от четирите
тагми.
Що се отнася до екскувитите и хиканатите, това според Тредголд не
означава, че е целия състав на тези тагми, а само на тези, които ще участву-
ват в експедицията за Крит и които са на гарнизон оттатък Босфора32. Те са
командувани от своя топотирит, а не от доместик.
Колко е пълният състав на тези корпуси? Според Холдън – на изток те
са 700 екскувити и 456 хиканати, съответно толкова ще да са и на запад,
плюс представителна част с доместика в двореца. Дотук той никъде не се
споменава, а само топотиритът. Навярно доместиците са в столицата с ос-
таналата представителна част, която дежури в двореца. Тези разсъждения
дават основание на Джон Холдън да предположи, че в 949 г. тагмата е имала
следният състав и численост: схоли 1500 човека разпределени в 30 банди;
хиканатите 900–1020; екскувити 1400-150033 и аритми 1000 воина. Ако тези
изчисления са верни в битката при Ахелой са участвували около 4000 ка-
валеристи от трите тагми. Въпроса който възниква е това ли е бил състава
на тагмата и в 917 г. Вероятно картината ще е по-близка до тази от 911 г.,
отколкото до 949 г.
Все пак какъв е бил състава на трите тагми участвували в битката при
Ахелой? Цифрата 4 000 е съвсем скромна в сравнение с останалите контин-
генти от 911 г., например мардаитите, които са своеобразна тагма – 508734.
Не може да се пренебрегне и констатацията на Тредголд, че цифрите съоб-
щени от Константин Багренородни се отнасят само до контингента участ-
вуващ в експедицията, но не и за цялата тагма, което ни дава основание (на
този етап) да предпочетем количествените характеристики, предложени от
Тредголд, които са близки до тези на арабските хронисти.
Според него всяка тагма наброява 4 000 човека, по 2000 в Азия и 2000
в Европа. Той допуска, че екскувитите и хиканатите са били на гарни-
зон на Изток, схолите в Тракия и Македония, а аритмите в столицата35.
В битката при р. Ахелой са участвали трите тагми – схоли, екскувити и
хиканати. Но дали в пълния си състав ? Ако отговора е положителен, ще
трябва да приемем, че в сражението са участвували 12 000 професионални
кавалеристи.

32
W. Treadgold, The Army, 131.
33
J. Haldon, Theory and Practice, 332–333
34
W. Treadgold, The Army, 115–121; J. HALDON, Theory and Practice, 204
35
W. Treadgold, The Army, 132–133

41
 Темна армия
Рекрутирана е от стратиотите в съответната тема и е подчинена на стра-
тега. В битката при Ахелой участвува и темна войска Ето случаите, когато
се съобщава:
„Императрица Зоя... взела решение заедно с управниците да направи
размяна на пленниците и да сключат мир с агаряните и да прекара цялата
войска от Изток36, за да води война със Симеон и да го унищожи... След
като станало това, раздадена била рогата на тагмата, после те били вдигнати
заедно с темите и прекарани на тракийска земя“37.
В следващото съобщение при изреждането на участието на отделните
теми за прави впечатление, че има разминаване между авторите.
Според Продължителя на Тефан, стратези били „Роман Аргир с брат си
Лъв и Варда Фока. Заедно с тях бил и Мелий с арменците и всички останали
стратези на темите“38. Йоан Скилица отбелязва: „както и синовете на Аргир
Роман и Лъв и Варда Фока, командували друга тагма“39.
Какви длъжности имат те? Ако приемем сведението на Скилица въз-
никва въпроса каква е тази друга тагма извън четирите – схоли, екскувити,
хиканати и аритми. В просопографското изследване на фамилията Фока,
разглеждайки личността на Варда Фока, Ж.-К. Шейне отдава предпочита-
ние на Продължителят но Теофан, като най-близък до събитията и допуска,
че изброените военноначалници са били начело на източната темна войска,
от темите Анатолик; Кападокия и Харсианон, или може би Севастия40.
Това е интересно предположение, още повече, че за един от тях Лъв Ар-
гир знаем от други източници, че в 911 г. е стратег на Севастия41. За Варда
Фока можем да допуснем че е стратег на Анатолик. Традиционно домес-
тиците на схолите преди това са били стратези на най-голямата тема Ана-
36
Любарски превежда „цялата източна войска“: Продолжатель Феофана, Жизне-
описания, 161.10. Все пак какво се подразбира в посоченото по-горе понятие цялата вой-
ска от Изток или източна армия, дали тагма на гарнизон оттатък Босфор, всички източни
теми или дефанзивна армия съставена от определено количество войници от източните
теми. Холдан предпочита последното, че на Изток след средата на Х в. е била формирана
дефанзивна армия във войната с арабите и тя наброява 6 000-7 000 човека, вж. J. Haldon,
Theory and Practice in Tenth-Century Military Administration, Travaux et mémoires 13, 2000,
312. Все пак битката е в 917 г. и картината е различна от тази през 949 г.
37
Theophanis Continuati Chronographia, 128.
38
Продолжатель Феофана, Жизнеописания, 162.
39
Jean Scylitzes, Empereurs de Constantinople. Texte traduit par B. Flusin, et annoté par
J.-C. Cheynet (Réalités Byzantines 8), Paris 2003, 172.
40
J.-C. Cheynet, La société byzantine. L’apport des sceaux 1–2, Paris 2008, 482, n. 32
41
J.-F. Vannier, Familles byzantines : les Argyroi (IXe–XIIe siècles). Paris 1975, no. 4,
25–27.

42
толик, а Варда Фока е назначен за доместик на схолите след катастрофата
при Ахелой. На Роман Аргир му остава Кападокия. Мелий е стратег на Ли-
кандос, но също така той би могъл да е командир на самостоятелна военна
единица на арменци от 1000 човека, резидиращи в Севастия42.
Какво се крие под понятието всички останали темни стратези? Вероят-
но тези на Балканите.
Каква численост имат тези теми на Изтока и Запада?
Търсейки критерии за установяване на броя на темната войска Холдън
привежда сведенията на арабските хронисти Кудама и ал Факих за източ-
ните теми, които съставляват окръг Константинопол43. Тук ще представим
само интересуващите ни.
Тракия 5000 5 000
Македония 5000 -
Анатолик 15 000 15 000
Кападокия 4 000 4 000
Подобни са в таблиците на Тредголд. Очевидно някои от тези цифри са
завишени, но което е по-важно, не се знае техният източник.
По-близки до реалностите са сведенията на Khurradadhbin, сравнени с
византийските източници:
Патрикият (стратега на Анатолик) командува 10 000 мъже, той има под
командата си два турмарха, които командват 5 000 всеки един от тях; всеки
турмарх има под свое подчинение 5 друнгарии всеки един от тях командува
1 000 човека; под командата на всеки друнгарий са 5 комеса всеки с 200
човека; всеки комес командува 5 кентарха с 40 мъже всеки един и всеки
кентарх има подчинени 4 декарха със по 10 човека44.
В „Тактика“ на Лъв VІ, написана след 902 г.,45 императорът препоръчва
във войната срещу арабите стратезите на стандартните теми да имат под ко-
мандата си 4000 човека.Той описва следните офицери за тези 4 000 войника
от темите:
2 турмарха – всеки един от тях начело на турма от 2 000 човека;
4 друнгарии или хилиарси, начело на една друнга от 1 000 човека;
20 комеса – Всеки един от тях начело на банда от 200 човека;
40 кентарха (стотник) – всеки един от тях начело на 100 човека;

42
W. Treadgold, The Army, 107–108.
43
J. Haldon, Theory and Practice, 314–315.
44
J. Haldon, Theory and Practice, 322.
45
J. Haldon, Theory and Practice, 322; W. Treadgold, The Army, 89.

43
80 трибуна (пентокентарха-петдестника) – всеки един от тях начело на 50
човека;
4 00 декарха – всеки един от тях начело на 10 човека;
800 пентарха – всеки един от тях начело на 5 човека;
Общо 346 офицери.46

И така, стигаме до въпроса кои източни теми участвуват в битката

при р. Ахелой и какъв е техният състав?

При търсенето на бройката следва да се има в предвид, че тенденцията

е в намаляване на числеността на византийската армия за сметка на нейната
мобилност и ефективност. Това се реализира най-вече от средата на Х в.,
когато армията се командува от представителите на фамилията – Фока. В
тази връзка Холдън констатира, че дефанзивните операции в Мала Азия
за периода преди 950 г. включват местни сили от не повече от 5000–6000
човека47. Граничните темни армии са „големи“ и наброяват до 3000 човека,
разпределени в три турми48.
Прехвърлянето на източни войски на Балканите, не означавало тотално
оголване на източната част на империята. Вероятно става дума за оператив-
на армия комплектована от някои от източните теми (Анатолик, Кападокия,
Свастия и Ликандос).
Рекапитулацията относно участието на източните теми ни дава следна-
та картина:
Анатолик. Тя е първата по значение и ранг тема. Нейния стратег е пред-
ставен в ранговите листите на първо място преди всички стратези, дори и
преди доместика на схолите. Арабските източници и дават състав от 15 000.
Очевидно тази цифра е завишена. Тя не е стандартна тема, а от първи ранг
и 10 000 е по-приемлива цифра. От нея в експедицията ще са участвували
5 000 – стратег Варда Фока.
Кападокия. Общ състав 4 00049. От тях участват 2 000 войника – стра-
тег Роман Аргир.
Севастия. Общ състав 4 000 човека, включително 1000 кавалериста50.
От тях участват 2 000 – стратег Лъв Аргир.

46
Срв. Лев VI Мудрый, Тактика Льва. Leonis imperatoris Tactica. Издание подготовил
В. В. Кучма, Санкт-Петербург 2012, 288–292.
47
J. Haldon, Theory and Practice, 312.
48
J. Haldon, Theory and Practice, 312
49
W. Treadgold, The Army, 94–95.
50
W. Treadgold, The Army, 99, 109.

44
 Ликандос (преди това клисура). Общ състав 1 000. От тях участвуват
1 000 – стратег Мелий.
Общото за тези теми е, че не са гранични и заемат централната част на
Мала Азия.
Кои са останалите теми само можем да гадаем, както и дали въобще е
имало други такива.
След изброяването на византийската армия (предимно тагма) Продъл-
жителят на Теофан добавя, че стратези били „Роман Аргир с брат си Лъв
и Варда Фока. Заедно с тях бил и Мелий с арменците и всички останали
стратези на темите“ 51.
Кои са тези теми? Освен източните, които изброихме, ще са участвували
и тези на Балканите. На първо място от Тракия и Македония. Каква е тяхната
численост? От една страна като „големи“ гранични теми те имат по три тур-
ми и максимум по три хиляди войника. Но това се отнася към средата на Х в.
Вече посочихме, че състава на армията в 917 г. е по-близък до този на експе-
дицията в 911 г., когато размерът на темите е над 4 000. Заедно с това следва
да се има предвид, че войниците за ново учредените клисури Месемврия и
Стримон са за сметка на състава на Тракия и Македония, следователно ци-
фрата 4 000 е приемлива за нашия случай. Кои други теми има на Балканите?
В тактиконите на Филотей (899) и Бенешевич (934-944) са посочени: Елада,
Солун, Стримон, Дирахион и Никопол. Дали са участвували в експедицията.
Някои може би, но други, не. Те си имат своите стратегически и тактически
задачи да пазят империята от нейните съседи, включително и от България.
Тракия и Македония са взели участие в пълен обем (2 х 4 00052), тъй
като военните действия се разиграват на тяхна територия и предназначе-
нието им е да възпират българската агресия. Техните стратези се съобщават
в писмо на патриарх Николай Мистик до Симеон след битката при Ахелой.
Същото се отнася и до клисурата Месемврия53. Тя е по-голяма от турма и
има поне 1000 войника.
В крайна сметка рекапитулацията относно състава и числеността на су-
хопътната византийска армия, взела участие в битката при р. Ахелой има
следният вид:
51
Продолжатель Феофана, Жизнеописания, 162.
52
W. Treadgold, The Army, 87–88, приема, че числеността на Македония е била
редуцирана с 1 000 човека след създаването на клисурата Стримон.
53
Съществуването на клисурата Месемврия е засвидетелствувано единствено
чрез сфрагистични паметници – 4 печата на клисурарси, датирани най-общо в ІХ–Х в.
Клисурата Месемврия е съществувала най-общо между 864 и 917 година. През втората
половина на Х в., тя прераснала в стратегия: I. Jordanov, Corpus I, nos. 47.1–4; I. Jordan-
ov, Corpus III, nos. 1340–1343. По време на битката при Ахелой клисурарх на Месемврия
бил протоспатарият Панкратий.

45
 От Изтока идват тагмата на екскувити и хиканати – 8 000, стратиотите
от тема Анатолик – 5 000, от тема Севастия – 2 000, Мелий с арменците – 1
000; тема Кападокия – 2 000. Общо – 18 000 човека.
На Балканите към тях се присъединяват тагмата на схолите – 4 000;
темната армия на Тракия и Македония в размер на 8 000 човека плюс 1000
от клисура Месемврия. Така общия брой на сухопътната византийска армия
възлиза на 31 000 човека.
Към тях трябва да добавим императорския флот, макар че на практика
той не участвува в сражението, но включването му е било планирано. В тази
връзка Продължителя на Теофан ни дава следната информация: „Патрицият
Роман, друнгарий на флотата, бил изпратен заедно с цялата флота54 в река
Дунав, за да помага на Лъв Фока, а също и Йоан Вогас, за да доведе печене-
гите, както се каза“.55
Очевидно става дума за императорския флот, който резидира в столица-
та и чийто началник е патрицият Роман Лакапин. Флотът има спомагател-
на функция, да помага на сухопътната армия и да пренесе печенегите през
Дунава. За какво количество кораби става дума и за какъв екипаж? Липсват
преки данни, но има косвенна информация.
Тредголд приема, че флота е своеобразна тагма и би трябвало да на-
броява 4 000 човека56, но цифрите от „За церемониите“ (II. 44), където се
описва съставът на експедицията на о. Крит през 911 г., опровергават това.
В началото се посочва числеността на императорския флот без морските
теми, който наброява 12 000 войника. Следва броят и качеството на всички
съдове и екипажи на императорския флот:
60 дромона всеки с по 230 гребци и 70 войника или общо – 18 000;
40 памфюлона, от които 20 имат по 160 човека всеки, а други 20 имат по
130 човека или общо – 5 800.
Общ брой – 23 800, но реално са били използувани: 32 дромона, всеки
с 230 гребци и 70 войника – 9600 човека; 10 памфюлиона с 160 човека – 1
600 човека; 10 памфюлона с 130 човека – 1 300 човека. Общо – 52 съда с
екипаж 12 500 човека.57
Какъв ще е бил състава на императорския флот през 917 г.? Дали се е
възстановил след поражението в 911 г.? Целият флот ли е участвувал или

54
Не целия императорски флот, а с всички кораби, те са били подготвени да
транспортират възможно тагма от Константинопол директно в Анхиало, и със сигурност
печенеги.
55
Theophanis Continuati Chronographia, 129.
56
W. Treadgold, The Army, 112.
57
Constantini Porhyrogeniti De cerimoniis, 651–653.

46
част от него? В Продължителят на Теофан изрично е посочено заедно с
цялата флота 58. Следователно ще трябва да приемем ситуацията от 911 г.
Все пак има ли някаква разлика? Експедицията през 911 г. е морска.
Освен императорския флот в нея участвуват и четири морски теми със 77
кораба и близо 20 000 човека (17540 + 2000 резервиста)59. Освен екипажа
на корабите при тях е предвидено и войници (морски пехотинци!) по 70 на
дромон, т. е. 4200 войника. Сега в 917 г. флотът има спомагателна функция,
да помага на сухопътната армия и да пренесе печенегите през Дунава, при
което тези 4 200 войника нямат място на корабите. Вместо тях се пред-
вижда да бъдат качени печенеги, така че приблизителният брой на състава,
участвувал в експедицията през 917 г., ще някъде около 19 600 човека,
качени на 60 дромона и 40 памфюлона.

В резултат на направените до тук изчисления общия брой на византий-

ската армия в експедицията срещу българите през 917 г. е 31  000 човека
сухопътна армия и 19 600 човека флот, или общо 50 600 човека60.

Вместо заключение

Битката при Ахелой завършва катастрофално за империята. Тя има своя

отглас през вековете. Петдесет години по-късно, когато византийската ар-
мия на път за Преслав преминава оттук византийският хронист Лъв Дякон
с прискърбие отбелязва: „И сега могат да се видят купища от кости при Ан-
хиало, гдето тогава позорно била посечена бягащата войска на ромеите“61.
Причините за това поражение са комплексни – превъзходството на бъл-
гарската войска и нейното единно командуване и пр., но все пак към това би
могло да се добави, че във военната кампания участвуват двама претенден-
ти за престола и целта на единия е да не позволи на другия да победи. Цел
били не българите, а властта. Победителят е печелел трона. С това може да
се обясни липсата на координация между двете войски – сухопътна армия и
флот, за неразбирателството между Йоан Вогас и Роман Лакапин.
Сухопътната армия на Лъв Фока е разбита при Ахелой и довърше-
на при Катасирти. Роман Лакапин е съхранил флота си. Няма нито един
58
Тази категоричност навярно ще е повод за известен скептицизъм. Било ли е
необходимо всички кораби на имперския флот да участвуват в тази експедиция. Вж и
коментара по-долу за приликите и различията между 911 и 917 г.
59
J. Haldon, Theory and Practice, 204–205.
60
Разбира се тази цифра е относителна и в резултат на немалко предположения, но
в изследването е демонстриран един по рационален подход, който ни приближава към
реалностите.
61
Лъв Дякон, История, ГИБИ V, 258.

47
убит, нещо повече, той не взел нито един войник от бягащата армия на
Лъв Фока. И именно от тази позиция той предявява претенциите си към
властта.
Под предлог, че иска да защити малолетния император от готвещия се
за бунт Лъв Фока, той преминава в настъпление и на 4 април 919 г., в деня
на Благовещение, се явява в пълно въоръжение с целия си флот62 във Вуко-
леон – дворцовото пристанище.
И така в бит ката при Ахелой Лъв Фока участвува с повече от тридесет
хиляди войника. Той е лишен от близо двадесет хилядния императорски
флот и от неопределено количество (най-малко 10 000) съюзници печенеги.
На Симеон това не може да не му е било известно. Той се възползувал
максимално от обстоятелствата, а други сам създал. За да може в решител-
ния момент да има един разколебан и разединен противник.
Не случайно след битката той издава свой печат със следните изобра-
жения и легенди:
Лице: В средата Христос Пантократор с нимб, хитон и химатион, седнал
върху трон с високо облегало с лировидна форма. С представената встрани
десница благославя, а в лявата държи евангелие. Около изображението има
надпис:
„На победотворния василевс многая лета“
Опако: В средата владетелят е представен в цял ръст, прав, в тържест-
вена поза върху супендиум. На главата си носи ниска корона (стема), увен-
чана на върха с кръст и спускащи се покрай ушите пропендули. Облечен е
в дивитисион, препасан с лорос, чийто край е прехвърлен през лявата ръка,
държаща кълбото с кръста. В дясната си ръка Симеон държи голям про-
цесионален кръст, завършващ в долния си край с малка сфера, а в горния
– с равнораменен кръст, чиито рамене са пресечени с Христовия монограм.
Кръгов надпис, започващ долу вляво: „Симеон в Христа василевс на ромеи-
те“ (Фиг. 1–2)63.
По този начин той дава своята заявка за византийския престол и из-
ображението му е на истински всилевс, легитимен приемник на Македон-
ската династия.

62
Това според направените по-горе изчисления са повече от 100 кораба с над 20 000
моряка.
63
Издание на този екзепляр: И. Йорданов, Корпус на средновековните български
печати, София 2016, 78, № 107.

48

Фиг. 1. Печат на Симеон Велики, лице Фиг. 2. Печат на Симеон Велики, опако

Просопография на участнците

Тя включва поименно лицата, взели пряко или косвено участие в бит-

ката. Както всяка друга просопография лицата ще бъдат подредени, според
азбучния списък на личните им имена.

Варда Фока64
„Стратези били Роман Аргир и неговият брат Лъв и Варда Фока. При
тях бил и Мелий с арменците и всички останали темни стратези“65.
Кой е Варда Фока?
Брат е на командуващия Лъв Фока и баща на бъдещия император Ники-
фор ІІ Фока (963–969). Роден е около 879 г. Бил е стратег на Кападокия и Ана-
толик преди 919 и след 910 г. В какво качество е участвувал в битката при Ахе-
лой не е много ясно. По-горе допуснахме, че той е бил стратег на Анатолик.
С идването на власт на Роман Лакапин след 919 г. Варда е назначен за
доместик на схолите и участвува в различни военни операции. След възца-
ряването на сина си Никифор ІІ Фока през 963 г. е удостоен с титлата кесар.
Умира в началото на 969 г.

64
J.-C. Cheynet, La société byzantine, 480–483
65
Продолжатель Феофана, Жизнеописания, 162. Срв. Theophanis Continuati
Chronographia, 128.

49
 Йоан Вогас66
„Тъй като българинът Симеон отново опустошавал Тракия, то импера-
трицата и управниците били загрижени как да възпрат неговата дързост.
Тогава Йоан Вогас поискал да го направят патриций, като обещал, че ще
доведе против него пéченегите. Молбата му била задоволена. Той взел даро-
ве и заминал за земята на печенегите. Тъй като печенегите се съгласили да
преминат Дунава и да започнат война срещу Симеон, Йоан Вогас сключил
договор с тях, взел от там заложници и ги довел в столицата, като печенеги-
те се съгласили да преминат отсам и да се бият със Симеон“67.
За да поиска титула, патрикий Йоан Вогас ще да е бил протоспатарий.
В колекцията на Ермитажа (М 11909), в Дъмбъртън оукс (DO 58 106 4036;
Fogg A. M. 583) и във Виенския нумизматичен кабинет (MK 189) се съхра-
няват печати на стратези на Херсон с името Йоан и титлата императорски
протоспатарий, които се датират в края на ІХ – началото на Х в68. Приемли-
во е някой от тях да се идентифицират с Йоан Вогас, императорски протос-
патарий и стратег на Херсон преди 914 г.
По-нататък името на Йоан Вогас се съобщава във връзка с действията
на византийците срещу българите: „Патрицият Роман, друнгарий на флота-
та, бил изпратен заедно с цялата флота в река Дунав, за да помага на Лъв
Фока, а също и Йоан Вогас, за да доведе печенегите, както се каза. Когато
друнгарият Роман заповядал на печенегите да преминат Дунава, между Ро-
ман и Йоан избухнали караници и спорове. Когато ги видели, че се карат и
враждуват помежду си, печенегите се завърнали в земята си“.69
След като свършила войната и Роман и Вогас се завърнали н столи-
цата, срещу тях било повдигнато обвинение. На Роман му се разминало,
каква е била съдбата на Вогас нямаме информация. Скоро звездата на Ро-
ман Лакапин изгряла и го довела до престола. Навярно тази на Йоан Вогас
– залязла.
В писмо на патриарх Николай Мистик до Симеон, датирано август-сеп-
тември 917 г., след разгрома на византийците, се споменава и Йоан Вогас.
В писмото си патриархът предава разказа на стратезите на Тракия и Маке-
дония: „Ти добре знаеш и Вогас по това, че той беше назначен за стратег на
Херсон70. Тоя херсонски стратег… ни донася, че българите прилагат всич-
66
PMBZ ІІ, no. 22911.
67
Theophanis Continuati Chronographia, 127.
68
Тяхната докуменация вж. у: A.-K. Wassiliou, W. Seibt, Die Byzantinischen Bleisiegel
in Österreich 2, Wien 2004, № 336.
69
Theophanis Continuati Chronographia, 129.
70
В. Златарски допуска, че Йоан Вогас бил назначен за стратег на Херсон през
регентството на Николай Мистик (913–914); когато новото регентство начело със Зоя

50
кото си старание, за да привлекат на своя страна печенегите, а ако е възмож-
но и другите народи, които живеят по ония места, за война и нападения на
ромеите“ 71.

Йоан Грапсон72
„Началник на тагмата на екскувитите бил Йоан Грапсон, на иканатите
– синът на Марул“73.
В хрониката на Псевдо-Симеон преводът променя смисъла: „Йоан
Грапсон син на иканата Марул, предвождал отреда на екскувитите“ (Τῶν
ἐξκουβίτων Ἰωάννης ὁ Γράψων, τοῦ δε ἱκανάτου ὁ τοῦ Μαρούλη υἱός74).
„Йоан Грапсон, който бил войнствен мъж и често се отличавал в битки-
те със своята храброст, стоял начело на тагмата на екскувитите“75.
Не се знае нищо друго за този пълководец освен, че е бил убит в бит-
ката при Ахелой: „Паднали много люде, не само обикновени войници, но
и твърде голям брой стратези и тагматарси. Убит бил и Константин Липс и
началника на екскувитите магистър Йоан Грапсон“76. Не е ясно това прозви-
ще ли е или бащино име.

Йоан Радин77
Представител на аристократичната фамилия Радини, която играе важна
роля в живота на империята през следващите векове. Нейният произход се
свързва със селището Радино в Анатолик. Това е най-ранното упоменаване
на член на тази фамилия.
През юни 917 г. е изпратен в Багдад да сключи мир с арабите. Мисията
е успешна сключено е примирие. Около 5 000 пленника са откупени, за
което империята заплаща 170 000 арабски динара, приблизително равни на
византийската номизма, един динар = 4.55 гр. злато.
Навярно същият, но вече в качеството му на друнгарий на флота (на
тази длъжност той наследява Роман Лакапин), през 921–922 г. е изпратен

(914–917) търсело ресурси за войната срещу Симеон, той предложил да уреди съюз с
печенегите: В. Златарски, История на българската държава през средните векове I/2,
София 1971, 786.
71
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters. Greek Text and English Translation
by R. J. H. Jenkins and L. G. Westerink (CFHB 6). Washington DC 1973, №. 9. 99–100.
72
PMBZ ІІ, no. 22915.
73
Theophanis Continuati Chronographia, 128.
74
Pseudo-Symeonis Chronographia, ГИБИ V, 177.
75
Georgii Cedreni – Ioannis Scylitzae Historiarum compendium, 249.
76
Ibidem.
77
PMBZ ІІ, no. 22914.

51
срещу поредната инвазия на арабска пиратска флотилия на Лъв Триполит.
При о. Лемнос арабите са разбити78, Лъв успял да се спаси, но това е по-
следната му кампания.

Константин Липс79
„В едно с другите участвувал патрицият Константин Липс, който бил
при доместика Лъв и му служел за съветник във всички дела“80. „Паднали
много люде, не само обикновени войници, но и твърде голям брой стратези
и тагматарси. Убит бил и Константин Липс и началника на екскувитите ма-
гистър Йоан Грапсон“81.
Личността на патриций Константин Липс поражда някои неясноти по-
ради факта, че персона с тези имена се подвизава и след гибелта му при
Ахелой. В „За управлението на империята“ Константин VІІ съобщава, че
във връзка с арменско-византийските отношения при княза на Тарон е бил
изпратен на два пъти (898–900 и между 906–912) като василик (пратеник на
императора) протоспатарият Константин, доместик на ипургията, син на
Липс, днес (952 г.) антипат, патрикий и велик хетериарх82.
Според Продължителя на Теофан през юни 907 г. императорът (Лъв VІ)
извикал Констатин Липс в своя манастир намиращ се в близост до св. Апос-
толи за освещение и закуска83. В какво качество обаче? Дали като доместик
на ипургията, отговарящ за императорската трапеза? Появил се вятър, кой-
то се наричал липс (прави ли се някаква алюзия с фамилното име на Кон-
стантин?), и задухал така силно, че разрушил домове и църкви. Хората така
се изплашили, че говорели, че е дошъл краят на света.
По-нататък името на Константин Липс се съобщава във връзка с мете-
жа на Константин Дука през 913 г. След потушаването му мнозина от при-
вържениците на Дука са заловени и наказани. Константин Липс бил дълго
време търсен от властите, но изглежда той бил избягал84.
И така достигаме до нашия случай, когато той е представен като съ-
ветник на доместика по всички дела. Представената до тук информация го
определя като опитен човек на когото са възлагани мисии както от импе-
78
Ioannis Scylitzae Synopsis historiarum, ed. I. Thurn (CFHB 5), Berlin – New York,
1973, 218.
79
PMBZ ІІ, no. 23818; 23815
80
Theophanis Continuati Chronographia, 128. Сравни: Продолжатель Феофана, Жиз-
неописания, 162
81
Georgii Cedreni – Ioannis Scylitzae Historiarum compendium, 249.
82
Константин Багрянородный, Об управлении империей. Москва 1991,148–150, 408,
бел. 20.
83
Продолжатель Феофана, Жизнеописания, 154. 25.
84
Продолжатель Феофана, Жизнеописания, 160.4.

52
ратора, така и от претенденти за престола. Дали хронистите не загатват за
намеренията на Лъв Фока.
И накрая, факт е, че патрикият Константин Липс е убит при Ахелой.
Факт е също така, че Константин VІІ през 952 г. отбелязва: „Константин син
на Липс, днес антипат, патрикий и велик хетериарх“85.
Очевидно, ще трябва да приемем, че сведенията се отнасят до две пер-
сони с името Константин Липс. Може би баща и син, или дядо и внук. На
единия кариерата е протекла между 898 и 917 г. с титли от протоспатарий
до патрикий и длъжност в Двореца доместик на ипургията (не е ли евнух?),
а на другия – ок. 952 г. като антипат-патриций и велик хетериарх – началник
на дворцовата гвардия.

Константин Кефала86
„Дворцовият протопоп87 Константин, назован Кефала, и Константин
Малелий, изкарали в Тракия светия и животворен дървен кръст, всички се
поклонили и се заклели да умрат един за другиго, след което цялата войска
се устремила срещу българите“88. Не знаем нищо повече за този клирик.

Константин Малелий89
„Дворцовият протопоп90 Константин, назован Кефала, и Константин
Малелий, изкарали в Тракия светия и животворен дървен кръст, всички се
поклонили и се заклели да умрат един за другиго, след което цялата войска
се устремила срещу българите“91. За Константин Кефала е обяснимо, но Кон-
стантин Малелий в какво качество? През 908 г. като протоспатарий и прото-
асикрит той участвува в императорска комисия по спорни въпроси между
манастирите на Атон92. Едно от писмата на патриарх Николай Мистик, дати-
рано във втората половина на 913 г., е адресирано до Константин протоаси-
крит93. Изследователите приемат, че това е същият Константин Малелий94.

85
Константин Багрянородный, Об управлении империей, 148–150, 408, бел. 20.
86
PMBZ ІІ, no. 23824
87
Много странна длъжност. Дали не става дума за протопапия на Двореца, т. е. за
първия портиер на главната дворцова порта?
88
Theophanis Continuati Chronographia, 128.
89
PMBZ ІІ, no. 23818
90
Много странна длъжност. Дали не става дума за протопапия на Двореца, т. е. за
първия портиер на главната дворцова порта?
91
Theophanis Continuati Chronographia, 128.
92
PMBZ ІІ, no. 23818
93
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, № 146.
94
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, 581.

53
 През 917 г. участието му в религиозната церемония е в качеството му
именно на протоасикрит. През 919 г. протоасикрит Константин Малелий
е съобщен като един от сподвижниците на Лъв Фока. След потушаване на
метежа е изпратен на заточение95.
В комеркиарията Девелт са намерени два моливдовула на примикирий и
протоасикрит Константин. Датират се в началото на Х в. и е възможно те да
са принадлежали на същия Константин Малелий преди 908 г., когато е носил
евнушеската титла примикирий. По-късно е повишен в протоспатарий96.

Лъв Аргир97
Син на Евстатий Аргир магистър и друнгарий на виглата. За пръв път
името му се съобщава през 910 г. във връзка със смъртта на баща си. Спо-
ред Продължителя на Теофан той бил манглавит98 (може би καὶ ἐπὶ τοῦ
μαγλαβίτου).
Следващото сведение за него е в 911 г., когато е назначен за стратег на
Севастия, по-късно магистър и доместик99.
През 917 г. името му е сред участниците в битката при Ахелои. Не е
ясно каква точно част е командувал . по-горе допуснахме, че е стратег на
някоя източна тема. Дали все още е стратег на Севастия?
Изглежда, че се е спасил, защото го срещаме отново през 922 г., когато
заедно с брат си Пот Аргир, доместик на схолите, са изпратени да спрат по-
редното настъпление на българите и предотвратят опожаряването на двор-
ците Пиге и Стенон. Братята разполагали с голям брой войска включваща
хетерията и тагма. За командуващият Пот Аргир е ясно. Той е доместик на
схолите и главнокомандуващ, но какви са били позициите на Лъв, началник
на някой от корпусите, съставляващи тагмата или на хетерията. Не става
ясно. Може би длъжността му ще е извън йерархията. Неговото име е изпи-
сано преди това на брат му. Може би поради факта, че през 921 г. неговият
син Роман се жени за дъщерята на императора – Агата и той се сродява с
императора100
Ромеите претърпяват поредното си поражение и се разбягали, братята
се спасили укривайки се в крепостта Манглава, а Пиги и Стенон били опо-
95
Продолжатель Феофана, Жизнеописания, 164.
96
И. Йорданов, Печатите на комеркиарията Девелт, София 1992, № 10–11.
97
J.-F. Vannier, Familles byzantines, no. 4, 25–27.
98
Продолжатель Феофана, Жизнеописания, 155.
99
Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, Greek text ed. by Gy. Mora-
vcsik. English translation by R. J. Jenkins, Washington DC 1967, 150–151.
100
Продолжатель Феофана, Жизнеописания, 166; J.-F. Vannier, Familles byzantines,
no. 7–8.

54
жарени101. Шлюмберже102 и Ванние103 му приписват печат на Лъв Аргир
имп. протоспатарий и стратег. Липсва негова илюстрация, но фамилните
имена се появяват върху печатите в последните десетилетия на Х в. Следо-
вателно въпросният моливдовул навярно се датира в периода Х–ХІ в.

Лъв Фока104
„Доместик на схолите бил магистър Лъв Фока, който се отличавал по-
вече с храброст, отколкото с качества на военачалник“ 105.
Лъв Фока е син на основателя на фамилията Фока – Никифор. Роден е
към 875 г. има военна кариера, подобна на баща си.
Женен е за сестрата на Константин от Пафлагония, висш сановник и
паракимомен при двора на Лъв VI Мъдри. Впоследствие, благодарение на
роднинските си връзки, се през 913–914 г. се издига до длъжността домес-
тик на схолите и остава на този пост до 918 г., въпреки катастрофалното
поражение при Ахелой и Катасирти. Прави опит да завладее престола, но е
изпреварен от Роман Лакапин, отстранен и ослепен през 919 г.
Предполага се, че преди назначението си за доместик е бил стратег на
Анатолик. За това свидетелствува и достигналият до нас печат на Лъв им-
ператорски протоспатарий и стратег на Анатолик. Датира се в края на ІХ
– началото на Х в106.
Отново в колекцията на Закос (№ ІІІ) се съхранява печат на Лъв магис-
тър, антипат, патриций, императорски протоспатарий и доместик на схо-
лите, който се датира в началото на Х в.107 Той с по-голяма вероятност би
могъл да се идентифицира с Лъв Фока, командуващия византийската армия
в битката при Ахелой.

Мелий108
Мелий на гръцки Млех е арменски аристократ преминал на служба във
Византия между 886 и 896 г.109 Името му се свързва с това на друг арменец,
101
Продолжатель Феофана, Жизнеописания, 167. 8.
102
G. Schlumberger, Sigillographie de l’empire byzanin, Paris 1884, 620–621.
103
J.-F. Vannier, Familles byzantines, no. 4, 25–27.
104
PMBZ ІІ, no. 24408; J.-C. Cheynet, La société byzantine, 480–483.
105
Theophanis Continuati Chronographia, 128.
106
G. Zacos, Byzantine Lead Seals II, Berne 1984, no. 217. При отсъствието на фа-
милно име ( по това време изпиването му върху печатите е повече, като изключение,
отколкото практика) свързването му с Лъв Фока е една от възможностите.
107
J.-C. Cheynet, La société byzantine 501–502.
108
PMBZ ІІ, no. 25041.
109
Основни източници на информация за дейността му са: Constantine Porphyrogeni-
tus, De administrando imperio, 226–227; Costantino Porfirogenito. De thematibus. Introduzi-

55
Ашот Макрохеир, който бил назначен от император Лъв за екзарх на тагма-
та на екскувитите (най-вероятно се отнася до доместик) към 896 г. Мелий
и Ашот участвуват в битката при Булгарофигион, където византийците са
разбити, а Ашот е убит. Мелий се завърнал в Армения.
По-нататък името му е намесено в заговора на Андроник Дука през
904–906 г., поради което изпаднал в немилост и избягал при арабите от Ме-
литена. Няколко години по-късно (907–908) Лъв VI разрешил със специален
хрисовел на него и на четирма други арменски военоначалници да се върнат
в империята.
Мелий получил длъжността турмарх на Еуфратия в тема Трипии (която
дотогава е била турма на темата Севастия). През 908–912 г. според Констан-
тин Багренородни Мелий завладял старата крепост Ликандос, възстановил
я и я укрепил. Тя била провъзгласена от императора за клисура, а Мелий –
за клисурарх. От Ликандос той продължил на север и достигнал до плани-
ната Цамандос, където построил крепост която стои и до днес (952 г.) и се
наричала клисура. Изследователите са склонни да приемат че първоначално
тя е била турма на клисурата Ликандос.
При първото царуване на Константин VІІ, когато с него управлявала
майка му Зоя (914–919 г.), Ликандос станал стратегия и за първи неин стра-
тег бил назначен патрикият Мелий. Този Мелий, добавя императорът, бла-
годарение на проявената от него вярност към василевса на ромеите и заради
многото му подвизи срещу арабите, бил впоследствие удостоен с титлата
магистър.
Каква е била позицията му през 917 г.
„Военачалник бил Роман Аргир с брат си Лъв и Варда Фока. Заедно с
тях бил и Мелий с арменците и всички останали стратези на темите“110. Ос-
таналите споменати лица са стратези на теми от Изтока и Запада. Логично е
и той да е бил стратег на тема Ликандос, в която служат предимно арменци,
но също така той би могъл да е командир на самостоятелна военна единица
на арменци от 1000 човека, резидиращи в Севастия111.
Последният участвува в битката при Ахелой и изглежда се е спасил,
както и отряда му, защото името му и отряда арменци се споменават сред
участниците в превземането на Мелитена на 19 май 934 г. Византийската

one, testo critico, commento a curá di A. Pertusi (Studi e testi 160). Cittá del Vaticano 1952, XII,
6-9-16, както и съобщенията на византийските, арабските, сирийските и пр. хронисти, ка-
саещи периода. Обобщен коментар за личността му вж. G. Dedeyan, Mleh le Grand, stratège
de Lykandos, Revue des études arméniennes 15, 1981, 73–102; PMBZ ІІ, no. 25041.
110
Theophanis Continuati Chronographia, 128.
111
W. Treadgold, The Army, 107–108.

56
армия била командвана от един друг арменец – Йоан Куркуа, доместик на
схолите112. Дали все още е бил стратег на Ликандос?
Има продължителна военна кариера между 896–934 г. По всичко личи, че
е опитен войн. Участвува в две сражения срещу българите, като и двата пъти
византийците търпят поражения, но той и неговите арменци се спасяват.

Марул113
„Началник на тагмата на екскувитите бил Йоан Грапсон, на иканатите
– синът на Марул“ (τοῦ τάγματος τῶν ἐξκουβίτων Ἰωάννης ὁ Γράψων, τοῦ δε
ἱκανάτου ὁ τοῦ Μαρούλη υἱός)114.
В хрониката на Псевдо-Симеон преводът променя смисъла: „Йоан
Грапсон син на иканата Марул, предвождал отреда на екскувитите“ (τῶν
ἐξκουβίτων Ἰωάννης ὁ Γράψων, τοῦ δε ἱκανάτου ὁ τοῦ Μαρούλη υἱός115).
У Скилица неизвестно откъде се появява и личното име на този пълко-
водец: „а Олвиан Марул, мъж изпитан в битките – начело на хиканатите“
(τοῦ δε ἱκανάτου, Ὀλβιάνος ὁ Μαρούλης ἀνὴρ δεδοκιμασμένος)116.
Етимологията на името Марулис е неясна. В. Лоран изброява предста-
вителите на тази фамилия и търси връзка с латинското amarula.

Панкратий
Засвидетелствуван единствено чрез печат в качеството му на β̓
πρωτοσπαϑάριος ἐπὶ τῆς μεγάλης ἑταιρείας καὶ κλεισουριάρχης Μεσημβρίας, на-
мерен при разкопки в стратегията Преслав117. Датира се най-общо в първата
половина на Х в., което предполага че той е бил клисурарх на Месемврия
по време на битката. Определението ἐπὶ τῆς μεγάλης ἑταιρείας, обикновено
означава, че съответната персона е член на тази елитна гвардия и това е едно
почетно звание. В случая с Панкратий може би се отнася до ефективна длъж-
ност – командир на гвардията, изпратена от Константинопол да подсили гар-
низона в Месемврия и той съчетава двете си длъжности – клисурарх и хете-
риарх. В противен случай той е с твърде висок ранг в сравнение с останалите
титуляри. Нищо не се знае за личността му, може би е арменец.
112
Продолжатель Феофана, Жизнеописания, 172.
113
PMBZ ІІ, no. 26184; 25010. Авторите отбелязват двете форми – Марулис или
Варулис, като не е много ясно дали става дума за фамилно име.
114
Theophanis Continuati Chronographia, 128.
115
Pseudo-Symeonis Chronographia, 177.
116
Georgii Cedreni – Ioannis Scylitzae Historiarum compendium, 249; Ioannis Scylit-
zae Synopsis historiarum, 203. 88; Jean Scylitzes, Empereurs de Constantinople, 172.
117
И. Йорданов, Печатите от стратегията Преслав, № 281; I. Jordanov, Corpus 1,
no. 47.1–4

57
 Роман Аргир118
Син на Евстатий Аргир и брат на Лъв. С битката при Ахелой е свързано
единственото сведение за него. По-горе допуснахме възможността той да е
участвал в качеството си стратег на Кападокия. Фактът, че по-нататък името
му липсва в хрониките може да е свързан с неговата гибел.

„Паднали много люде, не само обикновени войници, но и твърде голям

брой стратези и тагматарси. Убит бил и Константин Липс и началника на
екскувитите магистър Йоан Грапсон“119.
Би могло да се допусне, че един от тези стратези ще да е Роман Аргир.
Роман Лакапин120
Като за всеки основател на фамилия, която управлява империята, све-
денията за неговият произход са оскъдни и донякъде легендарни. Арменец
по произход, син на някой си Теофилакт с прозвището „Непоносимият“
(Ἀβάστακτος), за който се говори, че бил селянин121. Спасил живота на им-
ператор Василий І (867–886) в битката при Тефрике, след което е бил назна-
чен за член на гвардията (може би Tрp ф\т TфбйсеЯбт 122).
Фамилното име на Роман идва от името на градчето Лакапе (Laqabin),
където е роден някъде към 70-те г. на ІХ в. То се намира в тема Ликандос
между Мелитена и Самосата. Кариерата му преди да се възцари е изцяло
свързана с флота, започвайки като протокарабос (капитан на кораб).
Най-рано името му се съобщава в хрониките през октомври 911 г. като
стратег на морската тема Самос. Участвува във военната експедиция под
командуването на логотета Имерий срещу арабския флот начело с Дамян и
Лъв Триполит, дислоциран на о. Крит. Византийския флот претърпява пора-
жение и загинали много воини.123
В „За церемониите“ (II. 44), където се е представена информация за
тази експедиция, в която участвува и Роман Лакапин, се съобщават данни за
военните ресурси на темата, която той управлява 124:

118
J.-F. Vannier, Familles byzantines, no. 6.
119
Ibidem.
120
PMBZ ІІ, no. 26833
121
Константин VІІ Багренородни неведнъж отбелязва,че Роман бил необразован.
122
S. Runciman, The Emperor Romanus Lecapenus and his Reign: A Study of Tenth-Cen-
tury Byzantium. Cambridge 1988, 63.
123
Продолжатель Феофана, Жизнеописания, 156. 31; Ioannis Scylitzae Synopsis
historiarum, 191. 33.
124
J. Haldon, Theory and Practice, 204–206.

58
 • стратегът на Самос предоставя 4 000 човека и 1 000 резерви125;
• относно тема Самос: 10 дромона, които имат по 230 гребци и 70
войника всеки един от тях, или общо 3000; 12 памфюли – 4 със 160
гребци и 8 със 130 човека, или общо 1680; или общо за тема Самос
4 680 човека мобилизационно заплащане126;
• относно тема Самос: войници и офицери 4 680 и 1 000 резерви, пла-
щане (ῥόγα) 2 кентинария, 1 либра и 11 номизми127.
201 либри =14 442 номизми, или по 2.5 номизми на човек.

На базата на тази информация и сведения за други морски теми, би мог-

ло да се предположи следният команден и редови състав на тема Самос128:

1 стратег – Роман Лакапин, резидира в Смирна129

2 турмарси – единият в Адрамитион, а другия в Ефес130.
1 комес на шатрата на стратега
1 хартуларий на темата
1 доместик на темата
1 друнгарий
3 комес
1 протоканцеларий
1 протомандатор
22 кентарси (стотници) на корабите
44 протокараби (капитани)
6 кентарси на войниците (морски пехотинци)
12 трибуна (пентеконтархес – петдесетници)
600 войника декарси (десетници)
3980 гребци
4675 човека в списъка на темата
4680 изпратени от темата
1000 резервисти
5680 общо
заплатени мобилизационни 14 483 номизми
125
Constantini Porhyrogeniti De cerimoniis, 651. 8–9.
126
Constantini Porhyrogeniti De cerimoniis, 653. 4–8.
127
Constantini Porhyrogeniti De cerimoniis, 654. 16–18.
128
W. Treadgold, The Army, 113.
129
J. Nesbitt, N. Oikonomides, Catalogue of Byzantine Seals at Dumbarton Oaks and in
the Fogg Museum of Art 2. South of the Balkans, the Islands, South of Asia Minor. Washington
DC 1994, no. 44, 130–131.
130
Ibidem.

59
 И така, във воената експедиця срещу арабите на о. Крит протоспатари-
ят Роман Лакапин е имал под командата си 4680 човека и 1000 резервисти,
натоварени на 10 дромона и 12 панфюлона, и са им били заплатени 2 кенти-
нария и 1 либра, или 14 442 номизми в злато.
Следващото сведение за Роман Лакапин е от 917 г.:
„Патрицият Роман, друнгарий на флотата, бил изпратен заедно с цялата
флота в река Дунав, за да помага на Лъв Фока, а също и Йоан Вогас, за да
доведе печенегите, както се каза“131.

Очевидно става дума за императорския флот, който резидира в столица-

та и чийто началник е патрицият Роман Лакапин. Флотът има спомагателна
функция, да подпомага сухопътната армия и да пренесе печенегите през
Дунава. Кога точно Роман е назначен за друнгарий на флота няма сведения.
Едни автори допускат, че това било направено през 912 г. от Лъв VІ след
неуспеха на Имерий, докато други автори предполагат, че това е станало
през 914 г.
Продължаваме с думите на хрониста.
„Между Роман и Йоан избухнали караници и спорове. Когато ги виде-
ли, че се карат и враждуват помежду си, печенегите се завърнали в земята
си“132. След като свършила войната и Роман и Вогас се завърнали в столи-
цата, срещу тях било повдигнато обвинение. На Роман му се разминало,
каква е била съдбата на Вогас нямаме информация. Скоро звездата на Роман
Лакапин изгряла и го довела до престола. Навярно тази на Йоан Вогас – за-
лязла. От този период на кариерата на Роман Лакапин до нас е достигнал
негов печат в качеството му на патриций, импeраторски протоспатарий и
друнгарий на императорския флот133.

131
Theophanis Continuati Chronographia, 128–129.
132
Theophanis Continuati Chronographia, 129.
133
V. Laurent, Le Corpus des sceaux de l’empire byzantin II. L’administration centrale,
Paris 1981, no. 958.

60
 БИТКАТА ПРИ АХЕЛОЙ
THE BATTLE OF ACHELOS

РАННОСРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ (ix–x в.)

EARLY MEDIEVAL BULGARIA (9–10 c.)
 Няколко щрихи към Ахелойската битка

Тома Томов

Ахелойската битка, 20 август 917 г., е кулминацията на един от най-ост-

рите сблъсъци между българи и ромеи в началото на Х в. завършил с голяма
българска победа. Тази битка обаче не води до решване на въпроси от поли-
тическо и стратегическо значение.
През 914 г. Зоя, четвъртата жена на Лъв VІ (886-912) и майка на мало-
летния тогава Константин VІІ, успяла да вземе управлението на империята
в свои ръце и се отказала от отстъпките дадени на българския владетел Си-
меон от патриарх Николай Мистик1. Това провокирало Симеон да започне
подготовката за широкомащабна война, а ромеите пък побързали да сключат
мир с арабите2, събрали всички налични сили край столицата Константино-
пол и се опитали, макар и неуспешно, да настроят сърби, маджари и пече-
неги за война срещу българите3. Свиканият от императрицата-майка съвет
имал за цел да реши как да спрат завоевателните стремежи на българския
владетел и да го принудят да сключи мир4. Приетата стратегия предвиждала
нанасяне едновеременно на военен удар по суша и по море5 срещу българите
чрез настъпление в посока проходите през Стара планина: Айтоски, Дюлин-
ски към българската столица Преслав и резерви през Анхиало и Месемврия

1
Г. Острогорский, История на византийската държава, София 1983, 350–351.
2
A. A. Vasiliev, Byzance et les Arabes II. La Dynastie Macédonienne (867–959), 2e
partie, extraits des sources traduits par M. Canard, Bruxelles 1950, 238–243.
3
Ромеите се опитали да изградят антибългарска коалиция, като дипломацията е по-
верена на стратезите от граничните теми. Стратегът на Дирахий Лъв Равдух се свързва
със сръбския княз Петър Гойникович и с маджарите, а стратегът на Херсон, патрикия
Йоан Вогас преговаря с печенегите. За това у Константин Багрянородный, Об управле-
нии империей, текст, перевод и комментарий, издание второе исправленное под редак-
цией Г. Литаврина, А. Новосельцева, Москва 1991, 32.80–86; Theophanes Continuatus,
Chronographia, in Theophanes Continuatus, Ioannes Cameniata, Symeon Magister, Georgius
Monachus, ed. I. Bekker (CSHB 45), Bonn 1838, 386.23–387.13, 389.20–390.21, 882.3–20;
Nicolaus Mysticus Patriarcha Epistolae, PG 111, ep. 7, col. 72D – 74D; Leonis Grammati-
ci Chronographia, ed. I. Bekker, Bonn 1842, 293.5–13, 295.18–296.2; Ioannes Scylitzes,
Synopsis historiarum, Rec. I. Thurn, (CFHB 5), Berolini et Novi Eboraci 1973, 201.51–202.55,
204.21–25.
4
В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове 1/2, Со-
фия 1927, 383.
5
Той е ясно очертан у Лъв Дякон: Leo Diaconus, Historia, еd. B. Niebuhr (CSHB),
Bonn 1828, 123.16 “τὸν μὲν ἐκ γῆς, ἐκ ϑαλάσσης”.

63
– Поморийски и от североизток, откъм Дунавската делта, чрез привличане
на съюзници. На практика се повтаря приложеният и успешно изпълнен сре-
щу Симеон план от 895 г., според който едновременно с ромейския флот,
изпратен към устието на Дунав, за да прехвърли маджарите на десния бряг
на реката, действала и сухопътна войска срещу българите6.
При Зоя все по-голямо влияние придобива фамилията Фока на потом-
ствени военни в лицето на великия доместик, магистър Лъв и неговият брат
Варда (баща на бъдещия император Никифор ІІ Фока) – синове на Ники-
фор Фока Стари7. Оттук няма нищо странно в това, че командването на по-
левата армия е поверено в ръцете на Лъв Фока, подкрепян от своя брат,
както и редица други представители на видни ромейски родове8. Може да
се предположи, че щабът на Лъв Фока включва неговия брат Варда, Роман
и Лъв Аргири9 – стратезите на Анатоликон, Харсианон и Кападокия или
най-ефективните източни войски, Млех10, стратег на Ликандос, известен
с успехите срещу арабите, и патрикия Константин Липс – бивш друнга-
рий на флота и личен съветник на главнокомандващия11. От тях единствено
Липс и Роман Аргир са загинали на бойното поле през 917 г. Отбелязвам
това, защото трябва да бъдем по-предпазливи в твърденията си за избиване
6
Тактика Льва, изд. подготовил В. В. Кучма, Санкт-Петербург 2012, XVIII, 274.42.
Срв. Ив. Божилов, В. Гюзелев, История на Средновековна България VІІ–ХІV век, София
1999, 247–248.
7
Срв. Leon Phokas, in R.-J. Lilie, Cl. Ludwig, B. Zielke, Th. Pratsch, Prosopographie
der mittelbyzantinischen Zeit Online at https://www.degruyter.com/view/db/pmbz, #24408;
Bardas Phokas (der Ältere), in Lilie, Ludwig, Zielke, Pratsch, Prosopographie (#20769). Лъв
и Варда Фока не загиват при Ахелой. Срв. A. Kazhdan, Phokas, in ODB 3, 1665–1666,
J.-C. Cheynet, La société byzantine. L’apport des sceaux, (Bilans de recherches 3), Paris 2008,
480–482.
8
Theophanes Continuatus, Chronographia, 389. 5–10; Ioannes Scylitzes, Synopsis
historiarum, 203.86–93.
9
Синове на Евстатий Аргир, стратег на Анатоликон, след това на Харсианон, осно-
вател на фамилията. Срв. Cheynet, Vannier, Les Argyroi, ЗРВИ 40 (2003), 59–60. Аргирите
са предимно стратези и от двамата братя оцелява само Лъв, защото го виждаме по-късно
победен от българите при Константинопол през 922 г., но за неговия брат Роман не се
знае нищо извън участието му при Ахелой, където най-вероятно е намерил смъртта си.
Срв. A. Kazhdan, Argyros, in ODB 1, 165; J.-C. Cheynet, J. -F. Vannier, Les Argyroi, 61–62;
Leon Argyros, in Lilie, Ludwig, Zielke, Pratsch, Prosopographie, #24399; Romanos Argyros,
in Lilie, Ludwig, Zielke, Pratsch, Prosopographie, #26838.
10
Арменският принц и генерал Млех (Мелий) Велики, основател и първи стратег
на клисурата Ликандос (началото на Х в.), който не загива при Ахелой, тъй като ок. 930
г. превзема временно Мелитена от арабите. Срв. A. Kazhdan, A. Cutler, Melias, in ODB 2,
1304; J.-C. Cheynet, Les Arméniens dans l’Armée byzantine au Xe siècle, Travaux et Mémoires
18 (2014) 176–177; Melias, in Lilie, Ludwig, Zielke, Pratsch, Prosopographie, #25041.
11
Армнец по произход, за него виж Konstantinos Lips, in Lilie, Ludwig, Zielke,
Pratsch, Prosopographie, #23817.

64
на цялото висше командване – не става дума за по-низшия команден със-
тав, голяма част от който загива. Често пъти се набляга и на участието на
гвардейските столични тагми в битката, но спекулациите с техния брой не
са редки, макар изворите да са категорични, че участват само тагмите на
„ескувитите“12 и „иканатите“13. Четирите тагми били елитната гвардия на
императора, а не столичен гарнизон, обикновено го придружавали по време
на поход (или изпращани от него да действат самостоятелно) и служели за
ядро на експедиционна полева армия14. Очевидно само „нумера“ и тази „на
стените“, придадени към основните четири тагми и защитаващи предимно
двореца, изглежда се намирали постоянно в Константинопол15. Разходите
за тяхната издръжка през Х и ХІ в. идват директно от хазната и винаги се
търсел баланс между ефективността и броя от една страна, и разходите от
друга16. Данните, с които разполагаме, показват, че през Х в. елитните тагми
наброявали не повече от 4000 души17. Следователно в битката при Ахелой
вземат участие две тагми или около 2000 гвардейци.
Начело на флота застанал амбициозният Роман Лакапин, арменски
селянин, произхождащ от Лакабин в тема Ликандос, незнатен и необра-
зован човек, започнал своята кариера във флота от най-ниското стъпало18.
12
Командван от Йоан Грапсон (загинал в битката). За него виж Ioannes Grapson, in
Lilie, Ludwig, Zielke, Pratsch, Prosopographie, #22915.
13
Командван от Олвиан, по прякор Марул, първият известен представител от фами-
лията Марул (“маруля“). Не е споменат сред загиналите, но смъртта му не се изключва,
тъй като от пролетта на 919 г. тагмата е с друг командир. За него виж A. Kazhdan, Ma-
roules, in ODB 2, 1304; Olbianos, in Lilie, Ludwig, Zielke, Pratsch, Prosopographie, #26184.
14
J. Haldon, Strategies of defence, problems of security: the garrisons of Constantinople
in the middle Byzantine period, in Constantinople and its Hinterland, Papers from the Twenty-
seventh Spring Symposium of Byzantine Studies, Oxford, April 1993. Ed. by C. Mango and G.
Dagron, Aldershot 1995, 149.
15
J. Haldon, Byzantine Praetorians: An Administrative, Institutional and Social Survey
of the Opsikion and Tagmata, c. 580–900 (Poikila Byzantina 3), Bonn 1984, 245–256 с посо-
чените извори и литература.
16
За заплатите и разходите на тагмите през Х в. виж Haldon, Byzantine Praetorians,
308, а за разходите на армията – M. Hendy, Studies in the Byzantine Monetary Economy c.
300–1453, Cambridge 1985, 158–159, 221. Срв. също C. Morrisson, Monnaie et finances
dans l’empire byzantin: Xe – XIVe siècle, in Hommes et richesses dans l‘Empire byzantin, t.
II, VIIIe – XVe siècle, édité par V. Kravari, J. Lefort et C. Morrisson, Paris 1991, 291–315; N.
Oikonomidès, L’evolution de l’organisation administrative de l’empire byzantine au XIe siècle,
Travaux et Mémoires 6 (1976) 125–152.
17
Haldon, Strategies of defence, 152.
18
Ioannes Scylitzes, Synopsis historiarum, 204.18–19; Liutprandi Antapodosis, in Die
werke Liutprands von Cremona, ed. J. Becker (MGH SS rer. Germ. 41), Hannover und Leipzig,
1915, 85, Lib. III, XXVI, 25–27. Той бил син на арменския селянин Теофилакт Абастакт,
който спасил живота на император Василй І по време на поход срещу павликяните. При
императорите Лъв VІ и Александър І се издигнал до поста друнгарий на флота. За него

65
Той трябвало да се примири с аристократичния произход на своя съперник
Фока. Всеки от двамата предводители, разполагащи със свои поддръжници
при двора – с единия била полевата армия, с другия – флота, имал амбиция-
та да се домогне до трона19. В резултат на това глухо съперничество помеж-
ду им всеки се опитвал да дискредитира другия.
Войските, които трябва да вземат участие в похода, две от гвардейски-
те столични тагми и темните войски със своите стратези от малоазийските
теми, били „вдигнати и прекарани в Тракия“20, а за да се повдигане духа на
войниците, освен изплащане на обичайната заплата, бил изпратен и „чест-
ния и животворен кръст“, на който всички се поклонили и се заклели да
умрат21. Всичко казано дотук показва висок морален дух на войската, която
не е събирана оттук и оттам набързо, а са свикани войници с опит от източ-
ния фронт на империята. За съжаление в изворите липсват данни за прид-
вижването на армията, нейната численост, временни лагери и евентуални
сблъсъци с врага.
Войската, предвождана от Лъв Фока, се движи в походен марш по
най-прекия път22, без изненади за поход, покрай морския бряг, или Кон-
стантинопол – Мидия с ориентир Анхиало (Агатопол, Созопол, Дебелт са
в ръцете на ромеити до 927 г.23), откъдето през Дюлински, Айтоски или
виж A. Kazhdan, Lekapenos, in ODB 2, 1203–1204; A. Kazhdan, Romanus I Lekapenos, in
ODB 3, 1806.
19
Liutprandi Antapodosis, 87, Lib. III, XXVII, 3–6, XXVIII, 13–15. Срв. също П. Му-
тафчиев, Лекции по история на Византия, София 1995, 135; Cheynet, La société byzantine,
480–482.
20
Виж, например, Theophanes Continuatus, Chronographia, 388. 20–12; Leonis Gram-
matici Chronographia, 294.13–14; Georgii Monachi Vitae imperatorum recentiorum, 881.2–
3; Ioannes Scylitzes, Synopsis historiarum, 202.773–74; Georgii Monachi dicti Hamartoli
Chronicon, Ученыя записки Второго отделения Императорской академии наук 6 (1861),
806.11–12. Според Ж. Дагрон темната армия възлиза между минимално 3000 и макси-
мално 5000–6000 души. За това вж. Le traité sur la guérilla (De velitatione) de l’empereur
Nicephore Phocas (963–969), texte établi par G. Dagron et H. Mihăescu, traduction et
commentaire par G. Dagron, appendice par J.-C. Cheynet, Paris 1986, 155, 182; Тактика
Льва, XVIII. 149, 291 (4000 души); Three Byzantine Military Treatises, ed. G. Dennis (CFHB
Series Washingtoniensis 25), Washington DC 1985, 1. p. 246.12–13. Срв. и J. Haldon, H.
Kennedy, The Arab-Byzantine Frontier in the Eight and Ninth Centuries. Military Organisation
and Society in the Border Land, ЗРВИ 19 (1980), 101–102. Впрочем, по същия начин ро-
меите постъпили и преди битката при Българофигон, събирайки „всички източни теми и
тагми“. Виж, например, Theophanes Continuatus, Chronographia, 360.11–12; Leonis Gram-
matici Chronographia, 269.10; Ioannes Scylitzes, Synopsis historiarum, 178.48–49.
21
Theophanes Continuatus, Chronographia, 389. 1–4.
22
Традиционен за военни кампании срещу българите. Срв. третият поход на Кон-
стантин V Копроним срещу българите у Д.Ангелов, Ст. Кашев, Б. Чолпанов, Българска
военна история. От античността до втората четвърт на Х век, София 1983, 206.
23
Златарски, История, 322, 525.

66
Поморийски проход към Преслав. Очакванията са вероятно за по-малка съ-
протива отколкото по други направления, бързо прегрупиране на частите
за евентуално сражение като препятствие на походния марш към проходи-
те. Предполагаема защита на Дюлинския проход, както и малките крепост-
ни селища преди Айтоския проход (Приселци, Козница, Голица, Козично,
Гюловица, Топчийско) или тези (Аетос, Термопол, Александрово, Рудина,
Габерово, Дъбник, Брястовец, Дряновец, Съдиево) в южните крайни хълмо-
ви разклонения на Айтоска планина биха могли само да забавят придвиж-
ването на армията24.
От другата страна стои също армия с опит в битките, предвождана от
владетел, който няма намерение да се отбранява. Тук неизбежно възниква
въпросът за евентуалните съюзници на българи и ромеи. След изостряне на
българо-ромейските отношения през 914 г. от Константинопол правят опит
да привлекат сърбите към изграждащата се коалиция срещу българите. За
тази цел стратегът на Дирахий Лъв Равдух се среща с княз Петър Гойнико-
вич и го уговорил да нападне българите заедно с маджарите25. За поведе-
нието на сръбския владетел Симеон научил от захумския княз Михаил Ви-
шевич26. Въпреки че няма данни за сръбски действия срещу българите, въз
основа на известие от „Чудото“ на вмчк. Георги (Х в.) Ив. Дуйчев допуска
възможно участие на маджарите на страната на Симеон в битката при Ахе-
лой27, които според него се крият зад етнонимите „угри, турки и скити“28.
Твърде често се допуска, че печенегите също били на страната на българите
и взели участие в битката29, но според изворите свързани с нея, този път те
24
За тези малки крепостни селища вж. Д. Ангелов, Б. Чолпанов, Българска военна
история. От втората четвърт на Х до втората половина на ХV в., София 1989, 238.
25
Константин Багрянородный, Об управлении империей, 144.81–86. За Лъв Равдух и
неговата мисия виж Византийски извори за историу народа Jугославиjе ІІ, Београд 1959
(Б. Ферjанчић), 54, бел. 178.
26
Константин Багрянородный, Об управлении империей, 144.86–90. Срв. Също Х.
Матанов, Средновековните Балкани. Исторически очерци, София 2002, 85.
27
И. Дуйчев, Разказ за „Чудото“ на великомъченик Георги със сина на Лъв Пафла-
гонски – пленник у българите, в Ив. Дуйчев, Българско средновековие. Проучвания върху
политическата и културната история на средновековна България, 514–517. Срв. също
ГИБИ V, 61, бел. 6. Впрочем в простонародната версия на „Чудото“ във връзка с битката
се споменава името на ромейския „император Фока“ в което може да се съзре тогавашния
военачалник Лъв Фока. За това у Дуйчев, Разказ за „Чудото“, 517.
28
Miraculum S. Georgii, ГИБИ V, 61 „надигна се преголяма сила срещу нас, христия-
ните, народите на Запада, сиреч българите, угрите, мидите, скитите и турките“.
29
На това мнение е И. Божилов, България и печенезите (896–1018), ИПр 1973, № 2,
47–52, който смята, че маджарите и печенегите са участвали на страната на българите.
Според него сведенията на ромейските автори (Продължителя на Теофан, Лъв Грама-
тик, Псевдо Симеон и Йоан Скилица) за печенегите, трябва да се отхвърлят и да бъда
предпочетени тези на ал Масуди – края на ІХ в. – 956/7 г. Без да навлизам в детайли е

67
са на страната на ромеите. Друг е въпросът, че така и не се стига до тяхното
действително участие в битката. Стратегът на Херсон Йоан Вогас (вер. с
печенегски произход30) успял да сключи договор с печенегите, вероятно от
намиращите се по-близо до Крим, според който те се съгласили да воюват
с българите отвъд р. Дунав31. Изпълнявайки договореното, той довел пече-
негите при реката, но в резултат на неговите разпри и спорове с друнгария
на флота Роман Лакапин, те така и не били прехвърлени през нея32. Обяс-
нението, това да се дължи на факта, че техни сънародници били на страна-
та на Симеон е неубедително33. Не може да се отрече, че според Николай
Мистик, българите „се стараят да свържат децата си с бракове и по този
начин да сключат съюз с печенегите“34, но това по-скоро се отнася само до

необходимо да се посочи, че още П. Мутафчиев, Маджарите и българо-византийските

отношения през третата четвърт на Х в., ГСУ ИФФ 31 (1935) 10–11, 14–15, бел. 2, смята
сведенията на ал Масуди за неубедителни и пълни с легендарни мотиви, а Ив. Дуйчев,
Разказ за „Чудото“, 516, твърди, че „отъждествяването на „скитите“ или турките с пече-
негите е недопустимо, защото е известно, че самата Византия тогава е направила опит да
ги използува като съюзници против Симеон, без обаче да постигне това.“ Срв. също L.
Balogh, A New Source on the Hungarian Raids against Byzantium in the Middle of the Tenth
Century, Chronicon 7–8 (2007–2008) 25. През Х в. ромейските извори наричат маджарите
„хуни“ (Продължител на Георги Монах и Лъв Дякон) и „скити“ (Продължител на Георги
Монах, трудовете на Лъв VІ Мъдри и Константин VII Багрянородни, писмата на патриарх
Николай Мистик и Житие на Атанасий, всички от Х в.).
30
Gy. Moravcsik, Byzantinoturcica. Die byzantinischen Quellen der Geschichte de
Türkenvölker, Bd. ІI (Berliner byzantinische Arbeiten 10), Berlin 1958, 92.
31
Theophanes Continuatus, Chronographia, 387.2–7; Leonis Grammatici Chronograph-
ia, 293.6–13; Georgii Monachi Vitae imperatorum recentiorum, 882.3–11; (Pseudo-)Symeonis
Magistri Annales, in Theophanes Continuatus, Ioannes Cameniata, Symeon Magister, Georgi-
us Monachus, ed. I. Bekker (CSHB 45), Bonn 1838, 722.15–18; Ioannes Scylitzes, Synopsis
historiarum, 201.50–202.56; Ioannis Zonarae Epitome historiarum, ed. Th. Büttner-Wobst,
3, Bonn 1897, 464.10–15; Georgii Monachi dicti Hamartoli Chronicon, 807.20–808.3. За от-
ношенията между печенегите и ромеите виж Константин Багрянородный, Об управлении
империей, 37.16–20; 38.8–40–2; 44.18–21; 40.5–9. Мисията на Вогас се датира във време
близко до Ахелойското сражение. За това вж. у Божилов, България и печенезите, 46: „из-
вършил само едно пътуване при печенезите, и то в навечерието на битката“.
32
Theophanes Continuatus, Chronographia, 390.1–5; (Pseudo-)Symeonis Magistri
Annales, 724.12–18; Leonis Grammatici Chronographia, 295.20–296.2; Ioannes Scylitzes,
Synopsis historiarum, 204.17–25; Ioannis Zonarae Epitome historiarum, 464.16–465.5. Спи-
райки се на прехвърлянето на маджарите през р. Дунав през 895 г. К. Грот, Моравия и
мадьяры с половины IX до начала Х века, Санкт-Петербург 1881, 296, бел. 1, посочва като
място на прехвърляне т.нар. „маджарски брод“ около Галац.
33
Божилов, България и печенезите, 53. Срв. също Златарски, История, 382; J. Fine,
The Early Medieval Balkans. A Critical Survey from the Sixth to the Late Twelfth Century, Ann
Arbor, Michigan 1983, 148–149.
34
Nicolaus Mysticus Patriarcha Epistolae, ep. 9, col. 72D. Срв. също Константин Ба-
грянородный, Об управлении империей, 40.10–13 (“българите проявяват постоянно стара-
ние и грижа за мира и съгласието с печенегите“).

68
онези, които се намирали пò на запад, а не за всички осем рода35. Според
ромейските извори причина за проваленото непрехвърляне на печенегите
са избухналите пререкания между Вогас и друнгария на флота Роман Ла-
капин, натоварен с тази задача. Впрочем обяснението е посочено у същите
автори, които съобщават, че след краха при Ахелой Роман Лакапин бил
заподозрян в намерение да се добере до върховната власт на империята и
заради това злоумишлено, заедно с Йоан Вогас, не прехвърлил печенегите
през реката. Ако се върнем няколко години назад, ще открием колко слож-
но и несигурно е положението на малолетния Константин VІІ36, а опитът
за узурпация на известния Константин Дука, доместик на схолите, през
913 г. показва за сетен път, че тронът е примамлива цел за всеки амбицио-
зен военачалник37. В нашия случай те са двама – Лъв Фока (отявлен неин
поддръжник на Зоя) от динатска фамилия на потомствени военни и твърде
амбициозният Роман Лакапин с незавиден произход, което не предвещава
нищо добро. Лиудпранд описва първия като твърде честолюбив, домог-
ващ се към властта в Константинопол чрез сила38, а втория определя като
„твърде хитър човек“ и „змия“, стремяща се да влезе в двореца39. Тяхната
неприязън един към друг достига своя връх на бойното поле – докато еди-
ният води битка с неприятеля, другият бездейства в устието на р. Дунав40.
С действията си Роман Лакапин елиминира участието на печенегите, кое-
то нанася вреда най-вече на неговия съперник Фока41. В крайна сметка
35
Константин Багрянородный, Об управлении империей, 37.15.
36
Осъждайки четвъртия брак на Лъв VІ, църквата поставила под съмнение закон-
ността на малолетния император – положение, от което всеки амбициозен претендент би
могъл да се възползва.
37
A. Kazhdan, A. Cutler, Doukas, Constantine, in ODB 1, 657; Konstantinos Dukas, in
Lilie, Ludwig, Zielke, Pratsch, Prosopographie, #23817.
38
Liutprandi Antapodosis, 87, Lib. III, XXVIII, 15.
39
Liutprandi Antapodosis, 86, Lib. III, XXVI, 2–3, 20.
40
Мутафчиев, Лекции, 134–135 казва „съперничеството, а оттук и омразата между
византийските пълководци обаче провалила целия план [за нападение от две страни –
ромеи от юг и печенеги от север]“.
41
St. Runciman, The emperor Romanus Lecapenus and his reign (919–944). A study
on tenth-Century Byzantium, Cambridge 1963, 56; Ст. Рънсиман, История на първото
българско царство, София 1993, 130 дори допуска че „Симеоновото злато“ е повлияло
върху действията на „амбициозния и безкруполен друнгарий“. Мутафчиев, Лекции, 135
отбелязва, че „Лъв Фока ненавиждал Лакапин, а от своя страна Лакапин и стратегът Во-
гас ... също питаели взаимна неприязън“. Процесът срещу него завършил с наказание
– ослепяване, но то не влязло в сила поради ходатайството на кубикулария Констан-
тин Гонгила и магистър Стефан пред августата. За него виж Theophanes Continuatus,
Chronographia, 390.5–15; Leonis Grammatici Chronographia, 293.2–12; (Pseudo-)Syme-
onis Magistri Annales, 724.18–725.3; Georgii Monachi Vitae imperatorum recentiorum,
in Theophanes Continuatus, Ioannes Cameniata, Symeon Magister, Georgius Monachus,

69
само Симеон е могъл да разчита на подкрепа от чужди наемници в лицето
на маджарите.
Войската на Симеон вероятно е разположена при последните хълмове
на Айтоска планина, готова да пресрещне Лъв Фока според военните пра-
вила на ромейските военни трактати. Рубежът е умело избран, ако отстъпят,
отварят макар и труден, път на противника към столицата си. И тук отново
се стига до въпроса за числеността на войската. Във връзка с това си поз-
волявам да припомня, че цялата войска на Тервел през 705 г. наброявала
15 000 души42, а по-късно, тази на Телец – до 20 000 души43. Подобни дан-
ни, особено за българите, не се откриват често в изворите и може би стоят
най-близо до реалността. Като цяло войските през средновековието били в
действителност доста по-малки в сравнение с предходните и последващите
периоди. За това си има основателни причини, но тук няма да навлизам в
този проблем, а българската войска не прави изключение.
Ако се вярва на Йоан Скилица, Симеон е отделил резерв и е разпола-
гал с наблюдателен пункт на „една височина“44. Тук може да се спори, раз-
бира се, относно нейната идентификация, но са налични няколко възмож-
ности: Биберна с височина 360.8 м между селата Брястовец и Дъбник45;
кота 297.7 м, южно от с. Медово. По линията (днес път) с. Брястовец –
с. Каблешково има коти с височина 285 м, Каялъбаир 310 м, Калебаир
269.1 м, североизточно до с. Каблешково кота 262.5 м. Ако се приеме, че
няма голямо числено превъзходство в силите, то полупланинският и пла-
нински район е в полза за Симеон. Основната тежест би паднала върху
действията на пехотата. Но тук трябва да се отбележи, че южно от тази
кота, ако там е челната линия на българската войска, са налични няколко
коти, които биха могли да затруднят командването. „Биберна“ (360.8 м)
е отбелязана само на Австро-унгарската карта от 1910 г. „Биберна“, или
по-добре „Голяма Биберна“ (262.5 м) северно от с. Каблешково, е отбе-
лязана на топографските карти, но в текстовете същата е изписана като
„Каблешкова височина“. От друга страна войската би трябвало да се на-

ed. I. Bekker (CSHB 45), Bonn 1838, 882.11–20, Ioannis Zonarae Epitome historiarum,
465.17–21; Ioannes Scylitzes, Synopsis historiarum, 204.37–205.45; Georgii Monachi dicti
Hamartoli Chronicon, 808.4–14.
42
Nicephorus archiepiscopus Constantinopolitanus, Opuscula historica, ed. C. de Boor,
Lipsiae 1880, 42; Scriptores originum constantinopolitanarum II, ed. Th. Preger, Lipsiae 1907,
224.9.
43
Theophanis Chronographia, ed. C. de Boor, 1, Lipsiae 1883, 433. 1–4.
44
Ioannes Scylitzes, Synopsis historiarum, 203.8–9.
45
Виж интерактивната австро-унгарска карта от 1910 г. в мащаб 1:200000, http://
lazarus.elte.hu/hun/digkonyv/topo/200e/41–41.jpg

70
мира съвсем близо до противника, щом очаква предстоящ сблъсък. Това
означава – до пътя, който Лъв Фока следва: Мидия – Пиргос – кръстопътя
за Айтоски или Дюлински проход при с. Александрово или през Анхиало,
Месемврия и към Преслав.
Очевидно българите, които не реагират в последния момент на ро-
мейските действия, са били наясно с числеността на противника и са
били готови за нанасяне на удар по него в подходящ момент. Всъщност
място за този удар е избрано от Симеон, а най-добро разположение е при
последните височини северно от с. Каблешково 220.1 м, 219.7 м и отляво
на пътя, по който ще се появи походната ромейска колона. Така команд-
ният пункт на Симеон е т.нар. „Голяма Биберна“ до с. Каблешково (262.5
м); от нея на северозапад до кота 220.1 м вероятно се е намирал резервът.
От военна гледна точка разположението е добро, тъй като на юг от нея
следва лек праг от 100 м до коти 122.2 м, 120.5 м и 123.6 м. с 20 м наклон.
От „Голяма Биберна“ има видимост във всички посоки, на юг към Анхи-
ало, на югозапад към пътя, по който са очаквани ромеите, а на изток към
Месемврия.
Разстоянието от Константинопол до Анхиало е 350 км по бреговия чер-
номорски път, предлагащ добър терен, свободен от противник до Дебелт и
Пиргос46. В походен марш, при средна скорост от 3.6 км в час, пехотна част
или с конница, движеща се по добър терен с 3.0 км/ч. изминават 48 км47.
Ако походната колона изминава средно по 25 км на ден, то за 14 дена ще
стигне ориентировачно до Анхиало48. Това се отнася за войска от 17 000
души, с леко- и тежковъоръжени пехота и конница, движеща се средно по 8
часа на ден и с по 5 войника в редица. Дължината на колоната в този случай
ще бъде 6.8 км или 3400 редици по 2 м всяка. Според „Тактика“ на Лъв VІ
Мъдри за 5 летни часа (месец август), войска в поход (пехота и кавалерия)
изминава на преход 20 римски мили (1 миля има 1.48 км), т.е. 29.6 км49.
Вземайки под внимание казаното дотук, то 350 км биха могли да се изминат
за 12 дни. Според В. Златарски е възможно посочените в изворите дати за

46
Константинопол-Деркос-Подима-Мидия-Тиниа-Агатопол-Анхиало и оттук към
Одесос. Път западно от вододела на Странджа и през планината (дн. Малко Търново)
не е безопасен. Границата е Мидия – вр. Демир капъ (348 м). Срв. Златарски, История,
322.
47
J. Haldon, Roads and Communications in the Byzantine Empire: Wagons, Horses,
and Supplies, in Logistics of Warfare in the Age of the Crusades, ed. J. H. Pryor, Ashgate
2000, 148.
48
Воените трактати препоръчват преходите да се извършват само по светло, а нощ-
ните преходи се допускат само при изключителни случаи. Виж Тактика Льва, IХ. 40, 171.
49
Тактика Льва, IХ, 165.23.

71
сражението 6 и 20 август да маркират едната – тръгването от Константино-
пол, другата – датата на самото сражение50.
Около Анхиало, ориентир за край на преход би се оказал стар римски
мост, който съществува на топографските карти при отклонението на пътя
за с. Банево (за Термопол), вляво от пътя следван от Лъв Фока за проходите.
Целта на ромеите са именно проходите, а не е крепостта Анхиало. Те се раз-
полагат до пътя на временен укрепен лагер (само с ров и вал) в Анхиалското
поле, за който споменава Скилица51. От запад е ез. Терми, от юг малки висо-
чини 52.7 м, 66.9 м при днешната местност „Армутар“, ограничаващи лозята
и овощните градини52. Пространството е достатъчно по площ, вероятно от-
дясно на реката (Джурджулата) и пътя към Каблешково. След този временен
лагер ромейската войска в боен походен строй започва следващия си преход.
Маршът на главните ромейски сили, според „Тактика“ на Лъв VІ, би следвало
да бъде подсигурен срещу евентуални неприятелски действия53. Накратко,
предвиден е авангард с конни патрули, странични отряди и ариергард, както и
немногобройна лека пехота за охрана на тила. Отново е необходимо да се на-
правят няколко бързи изчисления предвид на разстоянието от 11 км от стария
римски мост до с. Каблешково. Много трудно е да се определи числеността
на ромейската армия с някаква степен на точност – много данни в хроники-
те и историите са или неправдоподобни, или, ако са правдоподобни, трудни
за потвърждаване, докато съвременните историци имат различна преценка
за това, кое е правдоподобно и кое не, тъй че са направени много различни
предположения. Това, което ми се струва близо до истината е, че ромейските
армии никога не били големи. Участващите в кампания сили рядко надхвър-
лят 25 000 души54 и вероятно това бил максимумът на тяхната военна сила.
50
Златарски, История, 385 бел. 3.
51
Ioannes Scylitzes, Synopsis historiarum, 203.98–99.
52
Виж описанието на Анна Коминина, Алексиада, перевод с греческого Я. Н. Лю-
барского, Санкт-Петербург 1996, 269 „вляво [от Анхиало] камениста, труднопроходима
местност, покрита с лозя, непроходима за конници“. Срв. също К. Иречек, Княжество
България. Ч. II. Пътувания по България, Пловдив 1899, 856.
53
В. Кучма, Обеспечение безопасности византийской армии в военных кампаниях
конца X века, ВВ 58 (1999), 27.
54
По принцип ромейските армии са относително малки в сравнение с тези от къс-
ното средновековие и модерните времена, а всички данни за числеността на ромейските
военни части от изворите потвърждават подобно твърдение. За това вж. J.-C. Cheynet,
Les effectifs de l’armée byzantine aux Xe–XIe siècles, Cahiers de civilisation médiévale, Xe–
XIIe siècles 38/4 (1995), 319–335; и дискусията у W. Treadgold, Byzantium and Its Army
284-1081, Stanford 1995, 43ff. За примери от изворите през Х в. вж. Haldon, Byzantine
Praetorians, 629–633. Полеви армии от 3 000 до 8000 конници, заедно с пехота, може
би дават абсолютния максимум от най-много 25 000 войника, може да се извлече от
данните на военните трактати от втората половина на Х в. Срв. също полезните комен-

72
Военна част с численост 3-4000 души се смятала за добре комплектована,
докато на повече от 12 000 души се гледало като на много голяма и предназна-
чена за мащабни походи55. Впрочем известна подкрепа тази бройка получава
и от самия терен, на който се разиграва битката – всичко над тази цифра би
довело до недостиг на място. Оттук цялата маршова ромейска колона, до 25
000 души, е разтеглена на около 11.2 км.
Отново трябва да отбележа, че нито един извор не навлиза в детай-
ли по повод на битката – разположение, движение, засади. За сражението
при Анхиало изворите се разделят на две групи: едните (Продължителят
на Теофан, Лъв Граматик, Псевдо Симеон, Георги монах, Продължителят
на Георги монах) се ограничават само до общи данни, изтъквайки един-
ствено пълното поражение на ромейската войска, а в другите (Лъв Дякон,
Луитпранд, Йоан Скилица и Йоан Зонара), които представят случилото
с по-благоприятна светлина за Лъв Фока, се откриват и детайли. Съвсем
очевидно е, че последните използват чужди сведения, което е показано
чрез въвеждането им в изложението с употребата на „казват“, „говорят“,
„както казват“, „както разказват“, „други казват“ и т.н. Информацията им
за битката се уповава на някакъв специален, незапазен исторически труд56,
определян като разказ от първа ръка от фамилията Параскутени, члено-
ве на фамилията Фока57, устни разкази или „официалните документи“58

тари на M. Whittow, The Making of Orthodox Byzantium 600–1025, London 1996, 181–193,
възразяващ с основание срещу раздутите бройки за ромейските сили в разказите на
арабските географи. Срв. Също F. Winkelmann, Probleme der Informationen des al-Garmî
über die byzantinischen Provinzen, Byzantinoslavica 43 (1982), 18–29 и J. Haldon, Kudâma
Ibn Djacfar and the Garrison of Constantinople, Byzantion 48 (1978), 78–90; W. Treadgold,
A History of the Byzantine State and Society, Stanford 1997, 949 n. 18; P. Strässle, Krieg
und Kriegführung in Byzanz. Die Kriege Kaiser Basileos’ II gegen die Bulgaren (976–1019),
Köln 2006, 253; J. Haldon, A Critical Commentary on the Taktika of Leo VI, Washington DC
2014, 105.
55
В. Кучма, Из истории византийского военного искусства на рубеже IX–X вв.
(Структура и численность армейских подразделений), Античная древность и средние
века 12 (1975), 80.
56
М. Сюзюмов, Об источниках Льва Диакона и Скилицы, Византийское обозрение,
1916, 106–166; А. Каждан, Из истории византийской хронографии X в. 2. Источники
Льва Диакона и Скилицы для истории третьей четверти Х столетия, ВВ 20 (1961), 116–
128 смята, че те възхождат към някакви устни или писмени предания, които са станали
достояние на авторите.
57
J.-C. Cheynet, Les Phocas, in Le traité sur la guérilla, 303, n. 43.
58
H. Hunger, Die hochsprachliche profane Literatur der Byzantiner, Bd. 1, München
1978, 369. A. Kazhdan, Polis and Kastron in Theophanes and Some Other Historical Writers, in
ΕΥΨΥΧΙΑ. Mélanges offerts à Hélène Ahrweiler II, Paris 1998, 358 отбелязва, че характерът
на този извор все още не е известeн, „но във всеки случай, той не би могъл да бъде много
по-стар от самия Лъв [Дякон], който описва събитията между 959–976 г.“.

73
използвани от Лъв Дякон59, Лиудпранд60 и Скилица61 (и следващия го
Зонара).
Какво се случва на 20 август 917 г. на бойното поле? Картината, която мо-
жем да възстановим въз основа на сведенията от изворите е следната: според
разказа на ромейските летописци, първоначално превесът бил на страната на
ромеите, но впоследствие в редовете им се появило разколебаване, започнали
да остъпват и българите се възползвали от това и ги разгромили.
В хронологичен порядък, вероятно действията при Ахелой се разви-
ват така: Симеон, намиращ се отляво на пътя (по посока на движението на
Лъв Фока), връхлита движещата се походна колона на ромеите в левия ѝ
край. С други думи, това не са стоящи една срещу друга войски на бойното
поле. (виж приложената карта) Най-добър вариант в синхрон с движенията
на ромейската походна колона и причакващият я в боен ред Симеон е на
едните в линия при коти 122.2 м, 120.5 м и 123.8 м, срещу тях на послед-
ните височини 220.1 м, 219.7 м – българите. Изненадващият удар е нанесен
най-вероятно с конница и ако навлезем в полето на хипотезите може да я
определим като маджарска. Удар, който съответства на начина на водене
на бойни действия от българите62. По думите на френския кавалерийски
генерал Ф. де Брак, „ако атаката има страшен вид и възможност за успех,
то три четвърти от него се пада на това нравствено впечатление, което тази
атака произвежда на неприятеля“63. При нападението на походната колона
в бой влиза само нападната част, останалите продължават марша с маневри
за обхват или обкръжение на противника. Ако това не е възможно, тогава
войската спира и приема сражението64.

59
The History of Leo the Deacon. Byzantine Military Expansion in the Tenth Century,
Introduction, translation, and annotations by A.-M. Talbot and D. Sullivan (Dumbarton Oaks
Studies 41), Washington DC 2005, 14–15.
60
За използването на ромейски извори от Лиудпранд виж F. Köhler, Beitrage zur
Textkritik Liudprands, Neues Archiv der Geselschaft für ältere deutsche Geschichtskunde 8
(1883) 76–77; C. Dändliker, I. Müller, Liudprand von Cremona und seine Quellen, Leipzig
1871, 43–44, 147–152, 168–169. 283–288; W. Wattenbach, Deutschlands Geschichtsquellen
im Mittelalter. I. Berlin 1893, 424–425.
61
По този въпрос виж John Scylitzes, A Synopsis of Byzantine History 811–1057, Transl.
by J. Wortley, with Introductions by J.-C. Cheynet, B. Flusin and notes by J.-C. Cheynet,
Cambridge 2010, ХХ-ХХІ.
62
Тактика Льва, ХVІІІ, 274.48: „те избират благоприятни моменти и се стараят да
надделеят над врага, не толкова със сила и мощ, колкото с лъжа, внезапност и лишаване
от необходимите средства“.
63
Ф. де Брак, Аванпосты легкой кавалерии, пер. с фр. С. Домогацкого. Санкт-Петер-
бург 1872, 341.
64
Тактика Льва, 54.

74
75
 В случая обаче има време само за бързо престрояване и сражение с
всички части, което е проведено успешно и показва мощта на ромейската
армия в „завързалото се сражение“, при което Симеон изпаднал в „страш-
но затруднение“65. Лъв Фока обърнал „Симеон в бягство и го преследвал“66
държейки „в ръцете си победата над неприятелите“67. В съответствие с
това може да се приведе казаното у „Тактика“ на Лъв VІ, че българите се
затрудняват от „равната и открита местност, както и от бойния строй на ка-
валерията“68, както и от „ръкопашната схватка, с използване на оръжия за
близък бой“69. Косвено потвърждение за това се открива в едно от писмата
на Николай Мистик, където Симеон го обвинява за гибелта на неговия кон
по време на битката, а реалността сам да загине е напълно възможна70.
Самият Симеон трудно би могъл да бъде обвинен в пристрастие и този факт
потвърждава разказа на ромейските автори. Въпросът обаче е защо този на-
чален успех се обръща рязко в друга посока и се превръща в „неочаквано и
странно бягство“ за ромеите71. Отново е необходимо да приведа посоченото
в „Тактика“ на Лъв VІ, този път за водене на бой от ромейската войска. Там
се казва, че „ако видиш отстъпление и бягство на врага, не се хвърляй с
плам в преследване, защото, както се случва, това може да е уловка“72, след
това „ако в ръкопашна схватка, в хода на боя, на враговете бъде даден отпор
и той се устреми внезапно в бягство, следва особено да се опасяваш, дали
той не е предприел неочакван обратен удар срещу своите преследвачи“73.
Привеждам горното дословно, тъй като главнокомандващият Лъв Фока оче-
видно не спазва нито една от тези препоръки. Никак не е случаен фактът,
че според ромейските извори той бил храбър войн, но нямал качества на
военачалник74. Това е напълно достатъчно, за да превърне очертаващият
се победител в победен. Отстъпващите с бой българи се насочили към р.
Ахелой, където са били разположени техни части или, както казва Лъв VІ

65
Leo Diaconus, Historia, 123.19–21.
66
Ioannes Scylitzes, Synopsis historiarum, 203.96.
67
Liutprandi Antapodosis, 87, Lib. III, XXVII, 3–12.
68
Тактика Льва, ХVІІІ, 276.64. Срв. също П. Мутафчиев, Книга за българите, София
1992, 104.
69
Тактика Льва, ХVІІІ, 276.65.
70
Nicolaus Mysticus Patriarcha Epistolae, ep. 31, col. 189D: „ударът от меч бил нане-
сен на коня, а ти си останал невредим ... защо не на тебе, а на жиотното ти бил нанесен
ударът“. Ударът с меч пък ни насочва към ръкопашен бой.
71
Leo Diaconus, Historia, 124.7.
72
Тактика Льва, ХІV, 212.7.
73
Тактика Льва, ХVІІІ, 273.31.
74
Theophanes Continuatus, Chronographia, 388. 21–23; (Pseudo-)Symeonis Magistri
Annales, 723.20–21.

76
в своята тактика, „макар и разгромени в първата схватка, те не прекратяват
по-нататъшната борба, както другите народи, но се стремят с всички спо-
соби да атакуват враговете си, докато не бъдат окончателно усмирени чрез
сила“75. Може да се допусне, това да е част от първоначален план, тъй като
за българите са присъщи „сражения на дистанция, засади, обкръжаване на
неприятеля, лъжливи отстъпления и обратни удари, разсъсредоточаване на
строя“76, освен това „те избират благоприятни моменти и се стараят да над-
делеят над врага, не толкова със сила и мощ, колкото с лъжа, внезапност
и лишаване от необходимите средства“77. В крайна сметка, увлечените в
преследването ромеи разтеглят прекомерно своите редици, а при р. Ахелой
се натъкват на доста по-организиран отпор в лицето на намиращите се там
части, както и пристигналите след отстъплението, което е очевидно доста
кръвопролитно.
Във втората група извори обяснението за внезапното разколебаване,
което обхванало ромеите е напускане на бойното поле от техния предво-
дител поради слух, че неговият съперник е отплавал за Константинопол78.
Подбно нещо не е ново за ромеите, такъв е случаят с Михаил І Рангаве и Лъв
Арменец в битката при Версиникия (22. 06. 813 г.), където ромеите търпят
голямо поражение заради Лъв79. Всъщност слухът е чисто престъпление,
извършено от подставени лица, защото той не оставя следи, извършва се
без оръжие, без доказателства. Източникът е някой разтърстващ факт, който
приковава вниманието на адресата и колкото повече основни части липсват,
толкова повече поддържането му ще взема връх над тълкуването. Тъкмо по
тази причина Продължителят на Теофан посочва, че Лъв нямал качества на
военачалник80. Това е достатъчно, за да превърне очертаващият се победи-
тел в победен. Паниката е едно необяснимо чувство, което главоломно за-
владява войниците и със светкавична бързина се разнася из техните редици.
Най-голямата опасност в едно сражение е да не се преобърне индивидуал-
ния страх у боеца в колективен, защото последният води към паника, което
е твърде опасно за войската явление. Тя идва, когато лично участващият в

75
Тактика Льва, ХVІІІ, 278.74.
76
Тактика Льва, ХVІІІ, 276.58.
77
Тактика Льва, ХVІІІ, 274.48.
78
Leo Diaconus, Historia, 123.24 – 124.2. Тук следва да се припомни случая с Кон-
стантин ІV Погонат, който напуснал бойното поле при Онгъла заради предстоящия VІ
Вселенски събор в Константинопол. Срв. Божилов, Гюзелев, История, 89.
79
Ignatius diaconus, Vita Nicephori, in Nicephorus archiepiscopus Constantinoplitanus,
Opuscula, ed. C. de Boor, Lipsiae 1880, 163.17–22. Срв. също Божилов, Гюзелев, История,
135.
80
Theophanes Continuatus, Chronographia, 388. 21–23.

77
сражението пълководец вече не е сред своите войници – тъкмо това станало
с ромеите, които „паднали духом“, „забравили храбростта“81, а българите
„... насърчени от Симеон, се съвзели и сега успешно преследвали тези, пред
които по-рано бягали победени“82. Доколко може да се доверим на изнесе-
ното в изворите? От гледна точка на съперничеството между Лъв Фока и
Роман Лакапин, както и пасивните действия на последния при устието на
р. Дунав, но най-вече поради последвалия процес срещу него е възможно
да се разсъждава и в тази посока. Във връзка с това, не толкова гледката
на неговия кон без ездач, колкото слухът за неговото напускане на бойното
поле е напълно достатъчен, за да обърне нещата. Тук още веднъж трябва да
се подчертае, че храбрият, но честолюбив Лъв нe притежавал качествата на
военачалник и няма да е странно, ако се е поддал на слуха, че неговият гла-
вен съперник го е изпреварил за трона. Разбира се трябва да държим сметка
и за това, че първоизточникът на тези сведения е свързан по някакъв начин
с фамилията Фока. Накрая ще си послужа с думите на Йоан Скилица „все
едно дали единият или другият разказ е верен, ромеите са били обърнати в
бягство и казаното по-горе е станало [т.е те са разгромени]“83.
Дори наистина такова разколебаване да е обхванало ромеите, това по
никой начин не омаловажава постигнатото от Симеон като краен резултат.
Напротив, тъкмо защото е опитен пълководец, той го долавя, преценява, че
не военна хитрост, а това е достатъчно, за да обърне нещата в своя полза.
Неговите войски се оттгелят на изток, към р. Ахелой. От с. Каблешково до
реката са 6 км през равната сега местност „Давалиите“, по пътя, вероятно,
от Каблешково за Месемврия (могилата Таушан кайряк, кота 96.1 м и по
топографска карта няма връзка с българското оттегляне, нито с действията
на ромеите). Там е долното течение на реката, която там е по-тинеста. Днес
обаче районът е напълно променен, с няколко малки водоема от местно зна-
чение. Отвъд реката Симеон прави следващия си маньовър с престроени
части като извършва обратен насрещен удар, едновеременно с удар в тила84.
С други думи ромеите се оказват в капан – пред тях, при реката е българска-
та пехота, а зад тях – резервът на Симеон, българската конница. (виж при-
ложената карта) Така първоначалният победоносен до този момент ромей-
ски развой се превръща в пагубно за тях сражение85, в което освен редови

81
Ioannes Scylitzes, Synopsis historiarum, 203. 6–7.
82
Liutprandi Antapodosis, 87, Lib. III, XXVII, 9–10.
83
Ioannes Scylitzes, Synopsis historiarum, 204.36–37.
84
Тактика Льва, 64–65.
85
Theophanes Continuatus, Chronographia, 389. 15–16; Leonis Grammatici Chrono-
graphia, 295.14–15.

78
войници загинали „твърде голям брой стратези и тагмарси“86. Ромейският
предводител Лъв Фока с малка част успява да си пробие път и да се спаси
в Месемврия.
Каква е равносметката? За българите остава единствено категоричната
военна победа над ромеите в битката при Ахелой, тъй като, колкото и да е
парадоксално, в политически план резултатът е по-скоро в полза за ромеи-
те. След пораженията при Ахелой и Катасирти политиката на императри-
цата-майка Зоя (и рода Фока) претърпява пълен крах и разклаща сериозно
нейните позиции. Изпадналата в отчайващо положение империя се нужда-
ела спешно от силно и целеустремено военно управление, а единственият,
дорасъл за тази задача, се оказва друнгарият на флота с незавиден произход
Роман Лакапин, който застава начело на империята. С неговото възкачване
на трона идва и краят на надеждата на Симеон да установи контрол в Кон-
стантинопол чрез брачен съюз87.

86
Ioannes Scylitzes, Synopsis historiarum, 204. 15–16. Theophanes Continuatus,
Chronographia, 389.17–19; Leonis Grammatici Chronographia, 295.12–15; (Pseudo-)Symeo-
nis Magistri Annales, 724.10–2; Ioannis Zonarae Epitome historiarum, 464.8–9. Тук следва
да бъдем по-предпазливи относно пасажа за „купищата кости при Анхиало“ у Лъв Дякон
(Leo Diaconus, Historia, 124.10–12, срещан и при Луитпранд – Liutprandi Antapodosis, 87,
Lib. III, XXVII, 9–12), тъй като в книга ІІ Лъв го използа за разгрома на Сейф-ал-Даула.
87
И. Божилов, Цар Симеон Велики (893–927): Златният век на Средновековна Бъл-
гария, София 1983, 130.

79
 Битката при Ахелой:
„Константиновият кръст“ и/против „тоягата на
Мойсей“
(За библейските и исторически префигурации
на цар Симеон)

Павел Георгиев

Българо-византийският политически и военен конфликт след 913 г.

има за безспорна кулминация битката при Ахелой през август 917 г. Сра-
жението е резултат от необичайна война, причинена от аспирациите на
цар Симеон (893–927) за доминация в установения окончателно през
ІХ век източнохристиянски политически модел, наричан Pax Byzantina.1
По тази причина конфликтът между двете съседни страни е до голяма сте-
пен въпрос на усвояване, но и на противопоставяне на идентични религи-
озни символи.
По думите на френския византолог Ж. Дагрон, императорската титла
във Византия „се смята за някакво Божие благоволение, за символично
помазване, което свързва щастливия избраник с потомството от ста-
розаветни суверени и което се пренася върху цялото му семейство“.2 „За
Византия – изтъква Ж. Дагрон – Ветхият завет има конституционна (ос-
новополагаща – П. Г.) стойност. Той съставлява нормата в областта на
политиката“. В този смисъл още Константин Велики е в ролята на David
redivivus и всеки наследник на престола е „нов Давид“, а също и „нов Кон-
стантин“. При Василий І и неговите приемници императорът се сравнява с
първия християнски суверен, но също и със старозаветни царе и водачи на
„божия народ“ като Давид и Мойсей.3
Тезата за първенството на византийския император в християнския свят
е била добре позната в България, особено след покръстването. В Простран-
ното житие на Константин-Кирил Философ анонимният ученик на Мето-

1
В. Златарски, История на българската държава през средните векове І/2, София
1971, 351 и сл.; И. Божилов, Цар Симеон Велики (893–927): Златният век на средновеков-
на България, София 1983, 112–113.
2
Ж. Дагрон, Императорът и свещеникът. Етюд върху византийския „цезаропапи-
зъм“, София 2006, 56, бел. 65 и още 77–78.
3
К. Жоливе-Леви, Образ власти в искусстве эпохи Македонской династии (867–
1056), ВВр 49 1988, 152.

80
дий е вложил разбирането за Божията предопределеност на византийската
василейа в думите на хазарските пратеници до император Михаил ІІІ: „вие
сте велик народ и владеете царството от бога“.4 В тази връзка Ж. Дагрон
изтъкна: „Константин-Кирил (или по-точно агиографът, който говори
от негово име)“, напомня пред представителя на хазарския хаган5 старо-
заветния случай с наследяването на Саул от Давид, без родствена връзка
между тях, за да внуши, че „Божественият избор чрез помазване дава въз-
можност за избор извън царуващото семейство, без обаче да изключва
династическото наследство“.6 Славяноезичният текст изглежда е придо-
бил програмно значение за Преславските писатели7, а и за самия Симеон,
прозирайки неговата стойност на санкциониран от Св. писание аргумент за
овладяване на царската власт в Константинопол от амбициозния български
владетел8.
Преди десетина години Р. Рашев, обърна повторно внимание върху
префигурацията на Симеон като „нов Мойсей“.9 Там той постави под съм-
нение лансираното от нас преди това мнение, че са налице данни, в т. ч.
и археологически, които сочат, че първият български цар се е представял
и за „нов Давид“.10 Ние не приемаме алтернативния подход по въпроса:
като какъв се е представял Симеон пред своите съвременици: „нов Давид“,

4
Пространно житие на Константин-Кирил, В: Стара българска литература 4. Жи-
тиеписни творби. Съст. и ред. Кл. Иванова, София 1986, 45.
5
На въпроса-упрек на хазарския представител: „Защо вие имате лошия обичай да
поставяте на мястото на един цар друг цар, от друг род? Ние правим това според
рода“, Кирил Философ отговорил: „И бог на мястото на Саула, който не вършеше
нищо богоугодно, избра Давида, който угаждаше богу, и неговия род“. Срв. Простран-
но житие, 46.
6
Ж. Дагрон, Императорът и свещеникът, 77–79.
7
Тях изглежда Роман Лакапин нарича в първото си писмо до Симеон: „лъжепроро-
ци и гадатели, които, облащавайки и измамвайки твоя разсъдък, изобличени са и ще се
изобличават като лъжци“, срв. Romani Lacapeni Epistolae, ГИБИ IV, 300-301. Патриарх
Николай Мистик на свой ред, доста преди императора, пита по повод на твърдение на
Симеон, че „бог желае“ той да застане на престола на византийските василевси“: „До-
кога ти, разумни човече, ше слушаш празнословията на измамниците?“ Срв. Nicolai
Constantinopolotani archiepiscopi Epistolae, ГИБИ IV, 259.
8
За ранни амбиции у Симеон свидетелстват думите на патриарх Николай Мистик до
него през 919 или 920 г.: „Иде ми на ум, че ти още от детинство желаеше добро име,
почетен и славен спомен“ – Nicolai Constantinopolotani archiepiscopi Epistolae, ГИБИ
IV, 222.
9
Р. Рашев, Цар Симеон – „нов Мойсей“ или „нов Давид“, Преславска книжовна
школа 7, 2004, 380–390; Р. Рашев, Цар Симеон, пророк Мойсей и българският Златен век,
в 1100 години Велики Преслав 1, Шумен 1995, 55–73.
10
П. Георгиев, Богоспасеният град Велики Преслав, в 1100 години Велики Преслав
1, Шумен 1995, 94–97.

81
„нов Мойсей“ или „нов Птолемей“. Значимостта на библейския Мойсей
за Симеон е с водещо значение в неговата политическа програма, но това
не изключва и ролята на цар Давид в нея.11 Опитът да се отхвърля, която
и да е от съпоставките на Симеон с библейски и исторически фигури е
неприемлив, тъй като, взети заедно, те изграждат пълноценния образ на
нашия пръв цар в неговата борба за първенство в източнохристиянския
свят. Ценно свидетелство за това дава авторът на „Слово за мира с бъл-
гарите“, като нарича Симеон „многоликият“ (ὁ πολύτροπος), т.е. влизащ
в много роли.12 Това доказва и представеният с упрек и насмешка призив
на Роман Лакапин към Симеон: „Заличи в сърцето си най-после старите
и неузнаваеми образи (примери ? – бел. П. Г.), за да се впише вместо тях
свещеното име на чистия мир“.13 „Многоликостта“ в превъплъщенията
на българския цар не е плод на негова приумица или болна амбиция. „Ис-
торическите“, а и библейските, „образи“, в които той се е претворявал, са
заети от съвременната му византийска политическа идеология и за своето
време те са конвертируеми типажи при обосноваване на неговия стремеж
към първенство в Pax Byzantina.14
Пророк Давид – първият цар на Израил, е пример за последование от
страна на Симеон в годините на неговото утвърждаване в титул на „цар“
на българския престол още преди 913 г. В това отношение той е следвал
примера на Лъв VІ, когото неговият официален представител Лъв Магистър
Хиросфакт изтъква пред Симеон като „баща-пророк“, намеквайки за въз-
11
На това напоследък обърна внимание Хр. Трендафилов, изтъквайки, че тази пред-
става се основава на византийската политическа теория „Византия – новият Израил“ на
патриарх Фотий, изтъквайки някои литературни свидетелства за интереса на преславски-
те книжовници, а и в апокрифната книжнина, към темата Симеон – „Мойсей на българи-
те“. Срв. Хр. Трендафилов, Младостта на цар Симеон, София 2010, 60–61.
12
De pace cum Bulgaris homilia, ГИБИ V, 95. Срв. цитирания от Константин Багрено-
родни израз от ямб на някой си поет Евтимий – „многолик пославянчен образ“, с който той
осмял тъста на Константиновия съперник император Христофор, защото изтъквал своето
благородство, но всъщност бил с „долен произход“. Срв. Constantini Porphyrogeniti De
Thematibus, ГИБИ V, 198. Този пример показва отношението на управляващите в Кон-
стантинопол към „многоликостта“, т.е. превъплъщенията на личност с невизантийски,
в случая славянски, произход. Той е важен още с това, че демонстрира отношението на
Константин VІІ към произхода на българската царица Мария-Ирина, внучка на импера-
тор Христофор Лакапин, и така обосновава „неромейския“ произход на българското цар-
ско семейство. Срв. за това Константин Багрянородный, Об управлении империей, Москва
1989, гл. 13, 60/63, 343–346. Коронованият автор, макар и неточно, изрично подчертава,
че цар Петровата съпруга „не била дъщеря на самодържец“, вероятно, за да се разгра-
ничи от това, че самият той имал брак с дъщерята на Роман Лакапин, когото единствено
признавал за законен василевс.
13
Константин Багрянородный, Об управлении империей, 304.
14
К. Жоливе-Леви, Образ власти, 152–156.

82
приемането на императора като „нов Давид“, който оглавява „семейството“
на християнските владетели, където на българския княз е отредена роля на
негов духовен син.
Нашият анализ на често дискутираната церемония, която патриарх Ни-
колай Мистик извършил над главата на Симеон във Влахернския дворец
през 913 г. показа, че той го е благословил за владетел на българите, посред-
ством своя епириптарий, т. е. специфичната част от своята патриаршеска
шапка – аналог на старозаветния първосвещенически кидарий.15 Актът е
символичен жест на въвеждане в царство от старозаветен тип, тъй като епи-
риптарият е инструмент, чрез който първосвещеникът показва символиче-
ски съшествие на Св. Дух над онзи, който е избран от Бога.
Потвърждение за това, че през 913 г. над Симеон е била извършена ко-
ронация от типа на „повторно утвърждаване“ в царски сан, а титлата му е
била дословно като на библейския Давид („цар и архонт на своя народ“)
намираме в „Слово за мира с българите“, чийто автор описва иронично
и иносказателно действията на българският цар така: „А този (Симеон –
П. Г.), който наистина предварително знае (преди церемонията във Влахер-
ните – П. Г.), се осведомява, отстранява между това сенаторите, оказва
почит към царската власт и онзи, който е обдарен с нея (малолетният
син на Лъв VІ, Константин – П. Г.)“. И продължава: „от друга страна, като
се крие под шапка-невидимка (τοῦ ᾅδου κυνέῃ), кани сътрапезници, предла-
га насила договор или пък се противопоставя, като заявява ясно да му бъде
оказвано поклонениe, въпреки че не е позволено неромеец да управлява ро-
меи“.16 В този пасаж авторът описва ефективно ползване на царски регалии
и почести от Симеон още през 913 г. Невероятно е обаче Симеон още тогава
да е претендирал за титлата „василевс на ромеите“. Във Влахернския дворец
на него било признато царско звание, но трябвало да се задоволи да остане
„архонт на българите“. Короната, с която влязъл за церемонията авторът на
„Словото“ нарича иронично-презрителното „шапка-невидимка“, но можем
да изтълкуваме същинското значение на израза като „скъпоценен шлем“, по
всичко личи този, с който е представен на своите печати без надписи.17

15
П. Георгиев, Коронацията на Симеон през 913 г., ИПр 2001, № 1–2, 3 и сл.
16
De pace cum Bulgaris homilia, ГИБИ V, 94. Вж. бел. 12 тук и по-специално раз-
поредбата на Константин VІІ до неговия син да не се сродява чрез брак с „неверните
и нечестиви северни племена“, на основата на мнима заповед на Константин Велики:
Константин Багрянородный, Об управлении империей, 58/59, бел. 42 и 44, както и 54/55,
бел. 19. Специално внимание тук заслужава окачествяването на християнски български
владетел като „неромеец“.
17
Г. Атанасов, Към въпроса за короните на цар Симеон (893–927), в 1100 години
Велики Преслав 1, Шумен, 1995, 74; П. Георгиев, Коронацията, 10–12. Срв. И. Йорданов,

83
 Примерът на библейския пророк и цар е бил изключително привлека-
телен за Симеон в неговата сложна игра да се утвърди отначало като „цар
на своя народ“, след това за „василиопатор“, а от там и за „василевс на ро-
меите“. Това доказва нашето ново разчитане и интерпретация на остана-
лите Симеонови моливдовули,18 а също и някои изображения от Преслав и
Плиска, на които тук няма да се спираме.19 Подобно на Божия помазаник
цар Давид, Симеон е трябвало първоначално да скрива или да не изтъква
на преден план своя царски титул. Това е вероятно причината да издава
свои анонимни моливдовули. В този смисъл алюзията „Симеон-новият
Давид“ е била силно въздействаща и крайно опасна за „ромейския“ поли-
тически модел българска идеологема. За това Роман Лакапин пише през
пролетта на 925 г. до Симеон с назидателен тон: „Отвърни се от злото и
стори добро. Давид ти казва, заедно с нас: Потърси мира и го послед-
вай“.20 А преди това напомня, че след своите предшественици Михаил ІІІ,
Василий І и Лъв VІ той именно е „новият Давид“ и така се стреми да обез-
сили Симеоновите претенции в тази насока. В същото писмо императорът
посочва: „ти провъзгласи себе си не само за цар на собствения си народ
(sic! – П. Г.), но и на самите ония ... (lacuna, вероятно със споменаване на
ромеите като народ, който покръстил българите – П. Г.) и като често те
наставлявахме духовно да се откажеш от такова лошо прозвище, ние
не само не се удостоихме с никаква похвала от тебе, но, напротив, бяхме
зачетени за (lacuna, съдържаща вероятно Симеоново обвинение в тира-
ния към Роман Лакапин – П. Г.) относно приписаното на тебе царско
име ... Как твоят най-възвишен и проницателен разум не е обсъдил, че
ние писахме не за това изобщо да не се наричаш цар, а за това, че се
наричаш цар на ромеите“.21
В основата на Симеоновата амбиция да бъде приет в Константинопол за
„василевс на ромеите“ лежи неговият план да овладее по законен и мирен на-
чин властта там, като стане „василиопатор“ на невръстния Константин VІІ.22

Корпус на средновековните български печати, София 2016 (Плиска-Преслав 12), 123 и

сл., №№ 261–286.
18
П. Георгиев, Цар Симеон Лабас (893-927) – войнолюбец и/или миротворец, До-
клад на Национална конференция „Войната и мира в Симеонова България“, 9–10 ноем-
ври 2017 г., под печат в Преслав 8 (2018).
19
Вж. по-долу бел. 56.
20
Romani Lacapeni Epistolae, ГИБИ IV, 313.
21
Romani Lacapeni Epistolae, ГИБИ IV, 307.
22
И. Божилов, Цар Симеон Велики, 98 и сл. Напоследък това се оспорва, вж. Н.
Кънев, Стремял ли се е българският владетел Симеон І Велики (893–927) към ранга на
византийски император?, В: България, българите и Европа – мит, история, съвремие,

84
В името на тази цел той е трябвало да се афишира особено настойчиво и мак-
симално обосновано като „богоугоден владетел“още на българския си прес-
тол, какъвто е бил и библейският Давид за своя народ. Поради това Симеон
се изтъква пред Николай Мистик като подражател на „Божието смирение“.23
А. Николов прие основателно, че това негово старание има „дълбок полити-
чески смисъл“, тъй като следва действащата в самата Византия „концепция за
богоподражанието и богоподобието на християнския император“.24
Реални претенции към трона в Константинопол българският княз за-
явил непосредствено след смъртта на своя духовен „баща“ Лъв VІ (886–
912), но изглежда малко преди това е изразил пред него желание за царски
титул и корона по примера на библейския Давид. Това именно трябва да
е съдържало неговото искане до император Александър (912–913) „да се
отнасят към него с благосклонност и почит, както е било при импера-
тор Лъв“.25 Александър, както е известно отхвърлил това изглеждащо ре-
зонно искане на Симеон не, поради „безумие и безразсъдство“, а заради
това, че съзрял в него опасност не само за своята власт, но и за престо-
лонаследието след неговата смърт. Оспорвана между двамата владетели
е била, по всяка вероятност, формулата, с която се е определяло мястото
на Симеон във „фамилията“ на византийския василевс. При Лъв VІ той е
бил приеман за „духовен син“26 и това го превръщало, поне в собствени-
те му представи, в потенциален претендент за престола. Особено с орео-
ла на богопокровителстван „владетел на своя народ“. Свидетелствата на
Лъв Хиросфакт от 894–895 г. дават основания да се мисли, че още тогава
българският княз е възлагал големи надежди на своя „синовен“ статус в

2. В. Търново 2008, 61–67; М. Лешка, Симеон Велики и Византия. Из историята на бълга-

ро-византийските отношения 893–927 г., София 2017, 161–162. Конкретни доводи про-
тив това в нашия доклад на научна конференция във Велики Преслав 9–10 ноември 2017 г.
Срв. П. Георгиев, Цар Симеон Лабас, под печат.
23
Nicolai Constantinopolotani archiepiscopi Epistolae, ГИБИ IV, 257–258, 260.
24
А. Николов, Царят-богоподражател. Един пренебрегнат аспект от политическата
концепция на Симеон І, ГСУ ЦСВП 91 (10), 2001, 109–122.
25
Theophanis Continuati Chronographia, ГИБИ V, 125. Интерес в това отношение
представлява обяснението на Ив. Божилов, че Лъв VІ е водел по отношение на своя „ду-
ховен син“ в България политика на „несъпротивление“. Срв. И. Божилов, Цар Симеон
Велики, 97 и 102.
26
Вж. например в писмата на Лъв Магистър Хиросфакт до младия княз опитният
дипломат нарича Лъв VІ „баща-пророк“ (τῷ προφήτῃ πατρὶ) и „отец и цар“ (πατρὶ τε καὶ
βασιλεῖ): Leonis Choerosphactis Epistolae, ГИБИ ІV, 178 (бел. 2), 182 (бел. 1). Напротив,
Роман Лакапин признава Симеон за свой „духовен брат“, а не за „духовен син“. Това ще
да е отстоявал и Александър, съзирайки опасността Симеон, като „духовен син“ на Лъв
VІ, да заяви претенции за политическо наследие в Константинопол след неговата смърт
и смъртта на малкия Константин.

85
„семейството“ на Лъв VІ. Тогава у него изглежда се е зародила амбицията
да превърне „духовното“ си членство в семейството на византийския им-
ператор във фактическо.
Тази възможност се открила пред Симеон през последните години от
живота на Лъв VІ, във връзка с кризата около признаването на неговия син
за наследник и особено след смъртта на неговия брат Александър, в ус-
ловията на оспорвана борба за опекунство над малолетния Константин. В
писмото си от началото на м. юли 913 г. патриарх Николай Мистик обвинява
българския княз в организиране на „богуненавистен поход“ и „желание“
„тиранически да нападнеш детето-сираче, и царски син“.27
Намек за сравнение на Симеон с библейски пророци прозира в писмо
на патриарха близо година по-късно. В него той заявява: „Аз не съм пророк
и не съм от тези, които са получили дарба да предвиждат бъдещето,
но като служител, ако и недостоен, на пречистия жертвеник... предпаз-
вам те и предсказвам. Остави настрани причините за съблазни; отстъпи
от своя помисъл, с който се разрушава строителството на светия дух“.28
В случая се има предвид планът, предложен от българския цар на новото
регентство за брак на Константин VІІ с негова дъщеря, който има право да
застане начело на Империята като „василиопатор“.29 Патриаршеското опре-
деление σκανδάλων αἰτίαν обаче може да се преведе по-скоро като „искано
(=търсено) изкушение“ и вероятно е предизвикано от самоизтъкване на Си-
меон като протежиран от Месията владетел.
Наскоро след битката при Ахелой патриархът изтъква: „Не мисля, че
станалото поражение е произлязло от твоите суетни помисли, не
предполагай така, а ако пък предполагаш така, отхвърли това предполо-
жение, като празнословие“. Тези думи са в отговор на нестигнало до нас
твърдение на Симеон, че неговата победа се дължи на нещо, което патри-
архът квалифицира като „суетни помисли“. „Постъпваш зле и необмислено,
– пише той – като приписваш победата на собственото си желание и
като предполагаш, че станалото поражение, което постигна ромейския
народ, е станало за това, щото ти да завладееш властта над ромеи-
те“.30 Тези думи подсказват вече за оприличаване на Симеон с фигурата на
27
Nicolai Constantinopolotani archiepiscopi Epistolae, ГИБИ IV, 191, бел. 1 и 3.
28
Nicolai Constantinopolotani archiepiscopi Epistolae, ГИБИ IV, 206-207.
29
Вж. още сведенията на Евтихий, патриарх на Александрия (933–940), за неосъ-
ществения проект на Симеон и патриарх Николай Мистик, най-напред у С. Рънсиман,
История на Първото българско царство, София 1993, 200, 222–223; История на Бъл-
гария 2, София 1981, 285 (автор Ив. Божилов). Срв. Eutychii Patriarchae Alexandrini
Annales, PGr CXI, col. 1151A.
30
Romani Lacapeni Epistolae, ГИБИ IV, 217. В първото писмо на Роман Лакапин до

86
пророк Мойсей като най-привлекателен библейски пример за протежирано
от Бога водачество и победа на един народ по неговия път към т. нар. Обе-
тована земя. Това, както посочи пръв Р. Рашев, е заявено изрично в писмо
на Николай Мистик малко след средата на 923 г.: „Писмото ти, богочтими
сине, споменава за великия Мойсей и това, което си написал, е написано в
спомен за него. Но какво общо има нашето дело с Мойсея? Какви предска-
зания ти си получил от бога? Где ти си видял божията слава, която да
заповядва такива дела, каквито ти правиш? От какво робство, от какво
зло, си избавил божия народ?31
Образът на пророк Мойсей придобива приоритетно значение в цар
Симеоновата идейно-политическа програма по време на неговите военни
акции, преди и особено след битката при Ахелой. Директно свидетелство
за това дава авторът на „Слово за мира с българите“, който наскоро след
927 г. възкликва: „Хайде и чрез молитвите да го укрепим още повече,
като сам Мойсей предвожда и по чина, установен срещу Амалик, уми-
лостивява този, който е готов на помирение“.32 С последното се има
предвид приелия византийската доктрина Симеонов наследник. В титул
ХV на „Слово“, авторът говори отново за Мойсей, изтъквайки неговата
роля в потушаване огъня на „наследието“, сиреч Симеоновата „васили-
опаторска“ претенция. Има се предвид царстващия по това време импе-
ратор, чието име – „Роман“ фигурира в маргинална бележка.33 Очевидно,
чрез оприличаването на Роман Лакапин за същински Мойсей, авторът се
старае да обезсили широко известната сред своите съвременици инкар-
нация на българския цар в ролята на библейския водач и да се проти-
востои на тезата на Симеоновите поддръжници за Божие покровителство
над него.
Идеологическият и политически сблъсък на цар Симеон с управлява-
щите в Константинопол се разразил през лятото на 917 г. в конфликт, който

Симеон също се се намеква за старозаветните превъплъщения на българския владетел:

„нашата от бога царска власт се е убедила, че ваше духовно братство, като се отда-
ва винаги на непристойни и празни размишления, преднамерено пречи на чудното дело
на мира и никога искрено и без хитрост нито нещо е помислило, нито е написало“.
Пак там императорът директно призовава Симеон: „Заличи в сърцето си най-после
старите и неузнаваеми образи (παλαιοὺς καὶ ἀδιαγνώστους τύπους), за да се впише
вместо тях свещеното име на чистия мир“ Срв. Romani Lacapeni Epistolae, ГИБИ IV,
298–299 и 304.
31
Romani Lacapeni Epistolae, ГИБИ IV, 276; Р. Рашев, Цар Симеон, пророк Мойсей, 66.
32
De pace cum Bulgaris homilia ХХІІІ, ГИБИ V, 101, бел. 2. Изразът Μωσέως
ἡγουμένου следва да се преведе: „Мойсeево предводителство“.
33
De pace cum Bulgaris homilia ХХІІІ, ГИБИ V, 95, бел. 3.

87
трябвало да доведе до военно решение на проблема.34 Византийската армия
била съсредоточена край столицата, където всички се заклели35 „да умрат
един за друг“, но да „унищожат“ Симеон.36 За целта от Двореца бил изнесен
„светия и животворен дървен [кръст]“.37 Церемонията била изпълнена с
идейно-политически заряд. По редица признаци тя може да бъде таксувана
като клетва преди „верска война“, въпреки че противникът е християнски
владетел – „духовен син“ на Империята. Очевидно Симеоновите претенции
били възприемани като опасност, по-голяма или поне равна, на най-голе-
мите „варварски“ заплахи против нея.
Константиновият кръст бил считан за pignor imperii.38 Евсевий Кеса-
рийски (Vita Constantini, III, 49) го определя като φυλακτήριον τῆς βασιλείας,
т.е. главен талисман на империята. Церемонията с него през 917 г. била из-
вършена в името на легитимизма на малолетния Константин VІІ,39 който по
име и многовековна традиция бил последният „нов Константин“, но също

34
И. Божилов, Цар Симеон Велики, 118 и сл.
35
Изглежда, че тя е била извършена във връзка с ежегодното изнасяне на Кръста от
Двореца за обиколка на целия град и благослов на всичко в него. Според De cerim. ІІ.8,
това ставало между 28 и 30 юли, а след това реликвата се изнася извън крепостните сте-
ни, за да се благословят и околностите, което трае до завръщането на кръста в Двореца
на 13 август. Срв. M.-F. Auzepy, Les déplacements de l’empereur dans la ville et ses environs
(VIIIe-Xe siècles), in Constantinople and its Hinterland, ed. by C. Mango and G. Dagron,
Aldershot 1995, 361–362. Празникът „Изнасяне честното дърво на животворящия кръст
Господен“ днес Църквата чества на 1 август. Срв. Жития на светиите, София 1991, 364.
На тази основа можем да приемем посочената от Й. Скилица дата 6 август не за дата на
битката, а за церемонията по клетва на войските в равнината Диабазис. Датата не е била
избрана случайно, тъй като на 7 август се чества поражението на Аварите в близост до
Влахерните през 626 г. Срв. M.-F. Auzepy, Les déplacements de l’empereur, 362–363, n. 29
et 30. Приема се, че процесията с Кръста е извършвана във връзка с тази победа. Тогава
Кръстът, като typos на Христос, е бил носен от патриарх Сергий около стените на Кон-
стантинопол, имитирайки именно Мойсей. Ако приемем, че церемонията през 917 г. е
извършена наистина на 6 или 7 август трябва да приемем, че войските са се придвижили
до Анхиалското поле наистина с пределно голяма скорост. Още повече, че не може да се
изключва възможността битката да е била насрочена от византийска страна на 15 или 16
август, която е друга паметна за тях дата – тази през 718 г., когато е била снета арабската
обсада на Константинопол.
36
Theophanis Continuati Chronographia, ГИБИ V, 128; Georgii Cedreni – Ioannis
Scylitzae, Historiarum compendium, ГИБИ VI, 249.
37
Theophanis Continuati Chronographia, ГИБИ V, 128. За τίμια καὶ ζῳοποιὰ ξύλα като
название не само за кръста, но и на ut res magnae apud Graecos venerationis, вж. I. Reiskii
Commentarii ad Constantinum Porphyrogenitum De cerimoniis aulae Byzantinae, in Constan-
tini Porphyrogeniti De cerimoniis aulae Byzantinae libri duo, e recensione I. Reiskii, II, Bon-
nae 1830, 570.
38
Ж. Дагрон, Императорът и свещеникът, 240.
39
G. DAGRON, Constantinople imaginaire, 87–88, n. 90.

88
така и „нов Мойсей“, и поради това – законен притежател на техните релик-
ви: Кръста на победата от виденията на Константин Велики и тоягата-скип-
тър на библейския предводител. В Константинопол те били схващани за
главни реликви от времето на Новия и Стария Завет40 и се съхранявали за-
едно в храм в Свещения дворец. Преди това обаче Константин Велики бил
оставил Мойсеевия жезъл за известно време в църквата „св. Богородица“,
до тогавашната крепостна стена, и по тази причина хълмът, както и разпо-
ложения там храм, получили епитета ἡ Ῥάβδος.41
Тоягата (жезълът) на Мойсей се приемала по-специално за символ на
подкрепяно от Бога командване по време на походи и битки, така че нейно-
то присъствие, заедно с Константиновия кръст на клетвата през август 917 г.
е напълно естествено. Може би поради това Продължителят на Теофан и
Йоан Скилица пишат за τὰ σεβάσμια καὶ ζῳοποιὰ ξύλα, т.е. „свещеното и
живоносно дърво“, имайки предвид и двете светини.
След церемонията, византийската войска, по думите на Скилица,
„се устремила“ („се втурнала“) „срещу българите“. Това подсеща, че
техните позиции са били вече известни и ромеите се отправили с мак-
симална скорост срещу тях. Патриарх Николай Мистик признава, че во-
енните действия на ромеите се развили на българска територия, т. е. от-
въд договорената граница, която е минавала непосредствено пред вала
„Еркесия“.42
Битката се състояла43 изглежда в близост до предварително заетите от
българите позиции, отвъд Анхиалското поле с преминаващата през негова-
та северна част река Ахелой (р. Чимоска). Мястото е добре познато от ис-
40
Ж. Дагрон, Императорът и свещеникът, 115, бел. 3, 123–124, бел. 30 и 233.
41
R. Janin, Constantinople byzantin. Developpement urbain et Repertoire topographique,
Paris 1964, 27, n, 2 и 419–420.
42
Последно у П. Георгиев, Дебелт и валът „Еркесия“ в светлината на писмени, то-
понимични и археологически данни“, Известия на Бургаския музей V (В памет на Цоня
Дражева), Бургас 2015, 145–160; П. Георгиев, „Милеоните в Тракия“. Нова идентифи-
кация и локализация, в Проф. Борис Борисов, ученици и приятели (ВТУ и българската
археология 2), Велико Търново 2016, 539–548.
43
Към сочената единодушно от византийските хронисти дата на сражението – 20-
ти август следва да се отнасяме критично, тъй като изглежда съобразена със църковния
календар. Двадесети август е денят, в който се чества боговдъхновеният пророк Самуил,
който много след злополучната за израилтяните битка със филистимците, при която до-
несеният на място Ковчег със Завета бил пленен, успял да изведе Божия народ от него-
вите прегрешения и да измоли протекция от Йехова (името Самуил означава „измолен от
Бога“) победа над неговите врагове. Срв. Жития на светиите, София 1991, 385–390. В
такъв случай датата, заедно с изложените от хронистите причини (битова и политическа)
за поражението (срв. тук с доклада на М. Лешка) са част от византийската дезинформа-
ция по събитието.

89
торията на българо-византийските военни конфликти, а и преди тях.44 Там,
някъде близо до долното течение или при устието на река Ахелой в морето,
е имало малко укрепление, носещо гръцкото название Ахело или Тутхон, а
в края на ХІV в. и Чимона (очевидно по името на реката).45 Изглежда него
има предвид Йоан Скилица като пише, че битката се е състояла при „кре-
постта Ахело“ (πρὸς τῷ Ἀχελόῳ φρουρίῳ).46 Възможно е там да е бил устроен
и станът на Лъв Фока. В този смисъл изглежда правдоподобно техният раз-
гром да се е състоял на север от долното течение на едноименната река и в
близост до крайбрежието, югозападно от Месемврия и недалече от дн. село
Равда.47 При описанието си на битката Лъв Граматик определя Ахелой като
συνεκρότητο ποταμῷ и така, според нас, уточнява, че става въпрос за място
където речните води „се смесвали“ с тези на морето. На югозапад от Месем-
врия, в лозята на града, братя Шкорпил отбелязват наличие на останки от
строежи, които са склонни да отъждествят с месемврийския извънградски
манастир – τῆς Ἁγιοσορειτίσσης,48 от който вероятно са запазените тогава
късове от мраморни колони и загубен днес „полукръглест камък с надпис“:
+(E)NETH A(X)IOANEKENHCO(TH)(P)OC.49 Преписът на надписа не е ко-

44
Щ. Атанасов, И. Дуйчев, Д. Ангелов, Г. Цанкова-Петкова, Д. Христов, Б. Чолпанов,
Българското военно изкуство през феодализма, София 1958, 179 и сл., схема 23; Р. Ра-
шев, Обхождания в района на Ахелой, в Археологически открития и разкопки през 1995 г.
София 1996, 94; Р. Рашев, Цар Симеон. Военоначалникът, Варна 2007, 260 и сл.; П. Ге-
оргиев, Тутхон – кампусът-„град“ на река Ахелой, в Сборник в памет на проф. Велизар
Велков, София 2008, 498 и сл.
45
Връзката на името Тутхон с Ахелой, а не с Анхиало, се доказва от това, че същото
название носи и реката, която може да се отъждестви единствено с Чимоска, дн. Ахелой,
докато при Анхиало липсва изобщо река, вж. П. Георгиев, Тутхон – кампусът-„град“ на
река Ахелой, 502 и сл.
46
Georgii Cedreni – Ioannis Scylitzae Historiarum compendium, ГИБИ VI, 249.
47
В плана на Бургаския залив на Е. Тетбу дьо Марини от 1830 г. дн. с. Ахелой е
обозначено като village Chimos (=Чимос) на левия бряг на едноименната река и непо-
средствено над морската ивица, а на север от него е платото с малкия нос в морето – cap
Reveda. Срв. Атлас на българските земи в европейската картграфска традиция (ІІІ–
ХІХ в.), София 2008, 221–222, ІІ. 43а. Другаде въпросният нос е означен с гръцкото по
произход – Акротирия.
48
К. Иречек, Пътувания из България, София 1974, 869, бел. 42 нарича манасти-
ра τῆς Ἁγιοσορειτίσσης „непознатият по-отблизо“, имайки предвид вероятно, че ос-
тава нелокализиран, но посочва, че е един от четирите „патриаршески“, споменати в
грамота на Константинополската патриаршия от 1382 г. Срв. още П. Мутафчиев, Към
историята на месемврийските манастири, в П. Мутафчиев, Избрани произведения І,
София 1973, 658–659; В. Гюзелев, Несебър, в Български градове и крепости 1, Варна
1981, 349.
49
К. Шкорпил, Х. Шкорпил, Черноморското крайбрежие и съседните подбалкански
страни в Южна България. Археологически изследвания, СбНУНК ІV, 1891, 107–108. В

90
ментиран. Въпреки неговата откъслечност, можем да доловим, че съобщава
за освещаване на храм, както и частично запазеното име A(X)IO, което из-
глежда близко до названието на споменатото укрепление Ахелос(н) или на
едноименния хидроним.50 Надписът, а вероятно и останките от манастир,
за който пишат братя Шкорпил, се намират на няколко километра северно
от устието на река Ахелой, близо до село Равда и в южното подножие на
платото Raveda.
Към извода, че битката се състояла в близост до място (укрепление, се-
лище или река) с име близко до споменаваното от гръкоезичните хронисти
Ахело навежда и даденото му от Лиудпранд Кремонски описание (ІІІ, 28).
Като познавач и почитател на гръцката древност той е „скрил“ наученото
в Константинопол название на въпросното място в сходно звучащото оп-
ределение за победената византийска армия – Achivorum strages („Ахейско
поражение/клане“), правейки намек за легендарно-гръцкия произход на
името на река Ахелой.51 Лиудпранд пише още за „покрито с кости поле“,
но това е литературен топос, усвоен и от Лъв Дякон, който дори говори, че
по негово време (70-те години на Х в.) на полесражението все още можели
„да се видят купища кости на посечената бягаща войска на ромеите“.52
В това сведение на Лъв Дякон именно е налице косвена информация за
мястото на полесражението, тъй като за „купища кости“ употребява израза
σωρείας ὀστῶν. По-правдоподобно изглежда обаче Лъв Дякон, а преди него
и Лиутпранд Кремонски, да са преиначили информацията, от която са чер-
пили, тъй като изглежда невероятно тя да е сочела, че около 50 години след
битката костите на убитите да са стояли непогребани, било от византийска,
било от българска страна. Наличието в съседство с мястото на битката на
данни за по-късен (?!) средновековен манастир на името на Св. Богородица
Агиосоритиса подсеща, че е възможно твърдението за „купища кости“ да е
резултат от грешка, тъй като гр. дума σωρός „куп“ е близка до σορός „урна,
ковчег“, може би от посвещение на евентуален Богородичния храм от Х в.,
недалече от дн. с. Равда.53 Към локализация на манастира „Агиосоритис“

съседство, в рушащия се морски бряг са отбелязани още „откъснати основи (от събаря-
нето на брега) основи на някаква стара сграда“.
50
Tabula Imperii Bizantini 6. Thrakien, hrsg. von P. Soustal, Wien 1991, 160. Вж. цит.
там по П. Делирадев местности „Царев връх“ и „Кокала“ в околността на с. Ахелой
(Чимос).
51
Liudprandi Antapodosis, ЛИБИ ІІ, 322.
52
Leonis Diaconi Historiae, ГИБИ V, 258.
53
Селото е споменато от Венцел Бронияр още в 1787 г. на 3 мили от Анхиало и
6 мили от Месемврия, но разстоянията са разменени. Срв. П. Ников, Едно неизвестно
описане на българския черноморски бряг от ХVІІІ век., ГСУ ИФФ ХХVІІІ, 3, 1931, 16.

91
от втората половина на ХІV в. „в днешните месемврийски лозя, около мор-
ския бряг и пътя за Анхиало“ се присъединява и П. Мутафчиев. Така че е
допустимо името на храм или манастир в близост до него да са дали повод
мястото на сражението при река Ахелой да се описва погрешно като „куп-
чина кости“.
Изнесените данни позволяват да посочим, че в деня на битката визан-
тийската армия изглежда да е заела позиции по левия бряг на река Ахелой
(Чимовска) и от там да е атакувала българските войски, които са изчаква-
ли под склоновете на близките от север височини или пък са тръгнали за
насрещен бой към платото Реведа. На една от близките височини ще да е
бил разположен и командният пункт на цар Симеон. Според Скилица той
наблюдавал неблагоприятния отначало за българите ход на сражението „от
една височина“ (ἐξ ὑπερδεξιῶν), която определя още като „удобно място“
(ἐν εὐκαίρῳ τόπῳ).54 И двете определения се отнасят, според гръко-римските
представи, за „благоприятно, носещо щастлива развръзка място“. Стълк-
новението изглежда да е станало именно на платото Реведа и в долината
на река Ахелой, тъй като при очерталия се след българската контраатака
разгром на византийската армия, нейният главнокомандващ успял да избяга
към близката Месемврия.
В тази връзка Лиудпранд Кремонски (ІІІ, 28) пише, че при своето бяг-
ство там Лъв Фока „захвърлил победоносното знаме“.55 Възможно е авторът
да е изолзвал този израз в преносен смисъл, но не можем да изключваме да
е имал предвид и главния символ на византийската войска – Константино-
вия кръст и тоягата на Мойсей, които византийските съвременици сочат за
символи на армията и е напълно оправдано да са били изобразени върху
нейните флагове.
Това със сигурност може да се твърди за знамето на българските вой-
ски, въпреки че липсват липсват директни сведения. На първо място не
трябва да забравяме, че за българския цар битката е била възможност да
защити своето реноме на „нов Мойсей“ и истински покровител на законния
„нов Константин“, сиреч младия император Константин VІІ. В този сми-
съл и двата главни символа на византийската държава и армия са били с
валидна стойност и за самия Симеон. Рисунка-графит от Преслав показва
Мойсей с ръце разперени встрани като в неговото описание при битката с
Амалкитците (Изх. 17:10–13).56 С този си молитвен жест, той осигурявал

54
Georgii Cedreni – Ioannis Scylitzae Historiarum compendium, ГИБИ VI, 249–250.
55
Liudprandi Antapodosis, ЛИБИ ІІ, 322.
56
П. Георгиев, Две рисунки от Велики Преслав и представите за цар Симеон през
Х век, в Професор Тотю Тотев и столицата Велики Преслав, София 2006, 35–43.

92
подкрепата се за сражаващия се народ на Израил и него са се стараели да
копират редица християнски владетели, представящи се за богоизбрани по-
следователи на библейския вожд.57 Това ще да е причината за изрязването
на графита с изображение на двурогия Мойсей с тояга-скиптър пред Черве-
но море върху блок от строящата се по Симеоново време крепостна стена
на царския град в Преслав. В своя отговор по въпроса на княз Борис І за
знамето на покръстените българи папа Никоай І пише: „Какво друго, освен
знака на светия кръст? Защото именно с него Мойсей раздели морето и
уби Амалик“.58 От това става ясно, че българското военно знаме следва да
съчетава старозаветния символ на Мойсеевите пълководчески и военни ус-
пехи – неговата virga или ῥάβδος – със същинския кръст – знакът на победа-
та на Константин Велики. Тъй че имаме сериозно основание да мислим, че
при Ахелой цар Симеон е използвал знаме, което съчетава Константиновия
кръст с тоягата на Мойсей.
В пълното припокриване на символа на военната победа на българска-
та армия с този на византийската няма нищо необичайно, тъй като това са
войските на християнски държави, чиито властели си оспорват първенство-
то в една и съща религиозно-политическа доктрина.59 Съчетание на двата
символа виждаме в скиптъра на византийските императори от това време.
Подобен скиптър държи в своята десница и цар Симеон върху своите мо-
ливдовули на „василеопатор“ и „василевс“.60 „Византийският“, а и „българ-
ският“, скиптър е с два завършека: отдолу с малка сферична топка, която е
изображение на ἡ Μουσέως ῥάβδος (virgа, clava Mosis), а горе с победонос-
ния кръст на Константин.
За това, че по време на битката при Ахелой българският цар е положил
нарочни усилия да се представи като истински „нов Мойсей“, говори и
нещо друго. Първо, че е наблюдавал сражението от височина, която хро-
нистите сигурно неслучайно определят като носещо благоприятен изход
място. Така те като че ли скриват от нас онова, което българският цар е
следвал като идеологическа нишка по пътя към трона в Константинопол.
Поради това сме склонни да приемем, че на въпросната височина Симеон

57
Р. Рашев, Цар Симеон – „нов Мойсей“, 386–388.
58
Responsa Nicolai I papae ad consulta Bulgarorum, ЛИБИ II, 87.
59
Като военно знаме те най-вероятно са били извезани или пришити към двоен къс
от червен плат с квадратна форма, т. нар. vexillum в римската армия. Знакът на кръста е
бил вероятно в кръгъл венец, labarum. Срв. I. Reiskii Commentarii ad Constantinum Porphy-
rogenitum De cerimoniis, 410.
60
И. Йорданов, Корпус на средновековните български печати, 73–85, №№ 80–107 и
108–109; П. Георгиев, Цар Симеон Лабас, под печат.

93
е копирал своя библейски прототип буквално61 и така е внушавал на свои-
те подчинени, че следват делото на избраника на Йехова и, че успехът на
битката е за Симеоновите войски.
Не можем тогава да пренебрегваме тогава възможността преди сра-
жението Симеоновите войски да са извършили реципрочна церемония на
клетва. Най-вероятно това е станало на Анхиалското поле, където на бъл-
гарския цар е станало известно за церемонията край Константинопол. Там,
изглежда съвсем планирано, е било взето и решението да се даде сражение
на „втурналия“ се към тях противник. Не само защото това е било обвеяно
с български военни победи поле,62 а защото, според нас, то е предлага-
ло на цар Симеон непосредствен повод да се афишира през свои и чуж-
ди отново като същинският „нов Мойсей“. Това подсказва запазеното и до
днес название на разположеното най-близо до мястото на битката селище
– Равда.63 За него К. Иречек посочи, че е дадено от местните жители-гър-
ци, които пазели способностите си на корабостроители чак до началото
на ХІХ в.64 Така че изглежда правдоподобно да допуснем, че селищното
име е било произнасяно „Равдасъ“, както го регистрират в края на същото
столетие Братя Шкорпил, но може би с тази разлика, че на гръцки е зву-
чало „Рабдос“, „пръчка, прът, тояга, жезъл“. Така то се припокрива по
значение с названието на главната реликва на библейския Мойсей, а и на
неговия адепт – Симеон.
Доказателство за подобно осмисляне на селищното название, а и на
близкия топоним „Реведа“, е аналогичното име на хълма Ῥάβδος във визан-
тийската столица.65 Той е разположен над хълма Ксиролоф, върху който се
смята, че се е издигала статуя, за която суеверните граждани на Константи-
нопол вярвали, че „била въплъщение на Симеон“.66 Така, че съществува
61
Такива примери са отбелязани и за други средновековни владетели. Срв. Р. Рашев,
Цар Симеон – „нов Мойсей“, 387–388. За жеста с вдигнатите встрани ръце, вж. П. Геор-
гиев, Цар Симеон Лабас, Обр. 1.
62
К. Иречек, Пътувания из България, София 1974, 854–855; История на Поморие,
Поморие 2000, 44-47 (автор В. Гюзелев).
63
Вж. по-горе бел. 47 и 49.
64
К. Иречек, Пътувания, 860–861.
65
R. Janin, Constantinople byzantin, 419–420.
66
Според Йоан Скилица (ГИБИ VI, 255), „статуята била поставена над арката
на (хълма – П. Г.) Ксиролоф и обърната на запад“. Продължителят на Теофан (ГИБИ
V, 135) изтъква също, че астрономът Йоан предсказал на Роман Лакапин за връзката
на въпросната статуя със смъртта на българския владетел, но пояснява, че се е нами-
рала „над арката над Ксиролоф е поставена статуя, която гледа на запад: това е
статуята на Симеон. Ако отсечеш главата ѝ, в същия час Симеон ще умре“. От-
ъждествяването на въпросната статуя като Симеонова трябва да се дължи на нещо,
което я асоциирало с българския цар. Най-лесно изглежда да допуснем, че това е било

94
реална възможност тазоименното название на селището близо до устието
на река Ахелой да е дало на цар Симеон възможност да го свърже с „тоягата
(жезъла) на Мойсей“ да го превърне във внушение за предстояща победа
на своите войски и на самия него.67 Това изглежда е накарало българският
Мойсей да избере своите позиции, а и мястото на полесражението в съсед-
ство с дн. село Равда.68
Не можем да сме сигурни, но изглежда резонно, на мястото на кръ-
вопролитното сражение по-късно да е бил построен манастир с патронаж
като този, за който пишат Братя Шкорпил, но и за който може би загатва
в средата на Х в. Лиудпранд Кремонски. Възможен инициатор ще да са
били лица близки до загиналите, сред които, знаем, е имало и много видни
византийски аристократи, като например съветника на Лъв Фока Констан-
тин Липс, който преживе бил построил в самата столица забележителен
по своята архитектура и украса храм. Допустимо е също цар Симеон, още
преди това, да е отбелязал своята победа на място. Не само защото тя е
била от голямо значение за неговото усилие да овладее трона на византий-
ските василевси, а и заради това, че подобен мемориален знак би изглеж-

изображение на библейския Мойсей, издигнато на хълма, наречен „Рабдос“ именно

защото е бил свързван с неговия атрибут – „тоягата-жезъл“. Ако съдим обаче от това,
че във византийската и българска апокрифна литература образът на средновековния
българин се асоциира с образа на бик (срв. В. Тъпкова-Заимова, А. Милтенова, Исто-
рико-апокалиптичната книжнина във Византия и в средновековна България, София
1996, 103–104) можем да приемем за по-обосновано, че статуята над хълма Ксиролоф е
представлявала бик. По тази причина във византийската книжнина се говори „за ревящ
Ксиролоф“, т. е. бик от хълма Ксиролоф. Според поверието у жителите на византийска-
та столица в деня на Апокалипсиса „вол възгласи и Ксиролоф ще възридае“. Във „Виде-
ние Данилово“ е представен български вариант на това поверие за „ревящ Ксиролоф“.
Л. Симеонова счита, чрез това поверие и изработената въз основа на него образност на
българина е приписвана особена разрушителна сила спрямо Константинопол: Л. Симе-
онова, Ta Patria: Градските талисмани на Константинопол през Х век, в Средновековни-
те Балкани. Политика, религия, култура, София 1999, 61. Според нас, представата за
цар Симеон като двурогия „нов Мойсей“ и Alexander redivivus са именно в основата на
народностния зооморфен образ на българина и от нея именно през Х век е произлязло
убеждението, че в този образ се крие голямата опасност за византийската столица и
поверието, че ликвидирането на „ревящия Ксиролоф“ ще доведе до магическо ликви-
диране на заплахата.
67
Кварталът Ῥάβδος в Константинопол, според Лъв Граматик (ГИБИ V, 159), бил
местожителство на победения от Симеон в битката при Булгарофигон доместик на схо-
лите Лъв Катакалон, така че е било още едно щастливо предзнаменование за българския
владетел през 917 г.
68
Друго мнение по въпроса у М. Николов, 20. VІІІ. 927 година. Една хипотеза по
въпроса защо най-жестоката битка между България и Византия се е състояла на Анхиал-
ското поле, Историкии 4 (2012), 326–332.

95
дал издържан в духа на библейския текст (Изх. 17: 15) като норма за един
„нов Мойсей“. Там именно се казва, че след победното сражение срещу
Амаликците: „Мойсей създаде жертвеник (Господу) и го нарече по име
Йехова Ниси (=Господ е мое знаме)“.69 Всичко това, разбира се, са само
догадки, които се базират изключително на на общата ситуация около бъл-
гаро-византийския конфликт по времето на цар Симеон.

69
Във връзка с това е редно да припомним, че документираният от Г. Георгиев през
1907 г. местен изговор на името на Месемврия (дн. Несебър) е Нисебар, което К. Иречек,
Пътувания, 869, бел. 38 извежда от среднобългарски изговор. Срв. И. Гълъбов, Избрани
трудове по езикознание, София 1986, 464.

96
 Почему Симеон победил в битве при Ахелое (917)?
Точка зрения побежденных (Версия Льва Диакона)

Мирослав Й. Лешка

Битва при Ахелое у реки Ахелой, разыгравшаяся между византийскими

и болгарскими войсками 20 августа 917 года, несомненно, является одним
из важнейших событий в отношениях Болгарского государства и Византий-
ской империи в X веке. Болгар возглавлял сам царь Симеон, битва закончи-
лась для них большим успехом. Сражение знаменует собой начало почти
десятилетнего периода господства болгар на Балканах1. Несомненно, это
событие было позорным эпизодом для византийцев, особенно если приня-
ть во внимание, что именно они были ответственны за начало новой фазы
конфликта с Болгарским государством.
Византийские нарративные источники снимают ответственность за на-
чало военных действий в 917 г. с империи и перекладывают ее на Симеона.
Согласно одному из них: Императрица Зоя не могла терпеть регулярные
набеги Симеона и желала остановить их2. Развитие этого, с одной сто-
роны, лаконичного, а с другой, пропагандистки содержательного, замеча-
ния мы находим в 9 письме Николая Мистика, адресованном Симеону. Из
его содержания следует, что болгарский правитель обвинял патриарха Кон-
стантинополя в том, что тот ничего не сделал для того, чтобы не допустить
византийскую агрессию против Болгарии. Защищаясь против обвинений,
патриарх указывал на официальную позицию регентского совета по этому

1
На тему хода и значения битвы смотри – В.Н. Златарски, История на българска-
та държава през средните векове, 1/2, Първо българско Царство. От славянизацията
на държавата до падането на Първото царство (852–1018), София 1927, 380–388; Д.
Ангелов, С. Кашев, Б. Чолпанов, Българска военна история от античността до втора-
та четвърт на X в., София 1983, 268–272; И. Божилов, Цар Симеон Велики (893–927).
Златният век на средновековна България, София 1983, 121–126; И. Божилов, B. Гюзелев,
История на средновековна България VII–XIV в., София 2006, 255–256; J. Shepard, Symeon
of Bulgaria-Peacemaker, in Emergent of Elites and Byzantium in the Balkans and East-Central
Europe, Burlington 2011, III, 37–46; M.J. Leszka, Symeon I Wielki a Bizancjum. Z dziejów
stosunków bułgarsko-bizantyńskich w latach 893–927, Łódź 2013, 177–180 [= М.Й. Лешка,
Симеон Велики и Византия. Из историята на българо-византийските отношения през
893–927, София 2017, 198-201].
2
Ioannis Scylitzae Synopsis historiarum, ed. I. Thurn, Berolini – Novi Eboraci 1973,
202; cf. Leonis Grammatici Chronographia, ed. I. Bekker, Bonnae 1842, 294; Leonis Diaconi
Caloensis Historiae, VII 6, ed. C.B. Hase, Bonnae 1828.

97
вопросу. Она была представлена ему, когда, после получения информации
о подготовке большого войска против болгар, взволнованный патриарх от-
правился на императорский двор. Согласно изложению Николая Мистика,
мобилизация армии регентским советом была не актом вражды, направлен-
ным против южного соседа, а попыткой предотвратить войну и защитить
византийские интересы. То есть это были превентивные меры. Этот шаг
был спровоцирован самими болгарами, которые в предшествующий собы-
тиям период, вели деятельность враждебную империи. По сведениям, ко-
торые доходили до Константинополя при посредничестве стратегов фем
Македонии и Фракии, болгары планировали обобрать и ограбить нашу
страну3, и разорвать заключенное ранее соглашение. В свою очередь от Ио-
анна Богаса, стратега фемы Херсонес, поступала информация, касающаяся
попыток болгар создать коалицию против Византии, в которую вступили
бы, в т.ч. печенеги. Показательно, что последние должны были прислать в
Константинополь шестнадцать послов. Они и сообщили об этом регентско-
му совету. Ромеи пытались нейтрализовать враждебную деятельность бол-
гар. Они стремились любой ценой сохранить мир. Только после того, как
все возможности были исчерпаны, византийцы решили предпринять шаги
военного характера – они мобилизовали армию, но не для того, чтобы про-
лить болгарскую христианскую кровь, а для того чтобы, с одной стороны,
обеспечить себе безопасность, с другой, задержать ваш удар4. Предва-
ряя вопрос Симеона – почему византийцы с оружием в руках пришли в
болгарские земли? – патриарх сообщает, что сам его задавал. Он получил
ответ, что было это последствием атак войск Симеона на территории вблизи
Диррахия и Фессалоники. Важно, что даже после вторжения на болгарскую
территорию византийские войска проявляли сдержанность и старались не
проливать христианскую кровь. Представленные выше аргументы, которые
должен был выслушать Николай Мистик, сводились к выводу, что вина за
развязывание войны ложится на болгар, а регентский совет сделал все, что
только было можно для того, чтобы избежать конфликта. В этом контексте
показателен комментарий самого патриарха: Но (…) их объяснения, какими
бы они ни были, я не считаю правдоподобными5. Можно усомниться в его
искренности. В письме он защищал свое доброе имя и пытался склонить
3
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, 9, Greek text and English transl.
R.J.H. Jenkins, L.G. Westerink, Washington DC 1973, 58.
4
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, 9, 60.
5
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, 9, 64. К вопросу ответственности
регентского совета за начало войны патриарх возвращался и в более поздних письмах,
включая 31, последное из болгарского досье, в нем читаем: поскольку державше в это
время власть в государстве неожиданно совершили нападение на тебя (p. 210).

98
Симеона к отказу от военных действий. Представляя таким, а не иным об-
разом обстоятельства разрастания вооруженного конфликта между Болга-
рией и Византией, он должен был, тем не менее использовать приемлемые
для Симеона аргументы. Иными словами, патриарх пытался сохранить до-
верие болгарского правителя, который, конечно, как никто другой знал об
обстоятельствах дела. Хотя часть современных ученых бескритично при-
нимает изложенную Николаем Мистиком позицию совета об ответствен-
ности болгарской стороны за начало войны6, представляется, что правда на
стороне таких исследователей как Джонатан Шепард7 и Ангел Николов8.
Они в Византии видят агрессора и указывают на невозможность обосно-
вать точку зрения, согласно которой Болгария проводила враждебную по-
литику по отношению к Византии в период, предшествующий кампании
917 года 9.
Весной 917, после успехов в борьбе с арабами и укрепления своей по-
зиции, регентский совет развернул активную деятельность по подготовке
к военному походу против Болгарии. Коснулась она не только военных во-
просов, но и дипломатических усилий. Совет позаботился о нейтрализации
угрозы со стороны арабов и хотел добиться создания широкой антиболгар-
ской коалиции, в состав которой должны были войти: печенеги, сербы и
венгры10. Лишь успешное противодействие со стороны Симеона сделало
невозможным реализацию этих планов11.
Факт, что именно византийцы развязали конфликт с Болгарией в 917,
приведший к жестокому уроку при Ахелое, может хотя бы в какой-то сте-
пени объяснить их стремление к обоснованию для себя причин поражения.

6
На пример: В.Н. Златарски, История на българската държава, 382; S. Runciman,
The History of the First Bulgarian Empire, London 1930, 159; И. Божилов, Цар Симеон Ве-
лики, 120–125; J.V.A. Fine, Early Medieval Balkans: a Critical Survey from the Sixth to the
Late Twelfth Century, Ann Arbor 1983, 148; W. Treadgold, A History of the Byzantine State
and Society, Stanford 1997, 474.
7
J. Shepard, Symeon of Bulgaria-Peacemaker, 37–46.
8
А. Николов, Политическа мисъл в ранносредновековна България (средата на IX-
края на X в.), София 2006, 140–141.
9
Особенно важным для подобного мнения является тот факт, что Николай Мистик,
защищающийся от обвинений со стороны Симеона, не напомнил ему о военной активно-
сти, направленной против Византии перед 917 годом.
10
И. Божилов, България и печензите (896–1018 г.), ИПр 29.2, 1973, 44–47; И. Божи-
лов, Цар Симеон Велики, 122­–123.
11
И. Божилов, Цар Симеон Велики, 123; Х. Димитров, Българо-унгарски отноше-
ния през средножековието, София 1998, 59–63; M.J. Leszka, Symeon I Wielki a Bizancjum,
171–173 [=М.Й. Лешка, Симеон Велики и Византия, 192–194]; A. Paroń. Pieczyngowie.
Koczownicy w krajobrazie politycznym i kulturowym średniowiecznej Europy, Wrocław 2015,
304–308.

99
 Одну из таких попыток предпринял в конце X века Лев Диакон, автор
труда под заглавием История, который представляет хронику империи меж-
ду 959 и 976 гг.12 В связи с вопросами, затронутыми мной, важно отметить,
что он участвовал в походе Василия II против болгар в 986 году13. Закончил-
ся поход для византийской стороны полной неудачей у Траяновых ворот.
Лев, как, впрочем, и сам император едва избежал пленения, а возможно и
гибели. Уверенно можно сказать, что это событие повлияло на восприятие
историком византийско-болгарских отношений, тем более если, как считает
часть исследователей, свой труд он начал писать спустя непродолжитель-
ное время после него14.
Как следует из представленной выше периодизации труда Льва Диакона,
битва при Ахелое в 917 году была включена в него не в силу необходимости
соблюдения хронологического порядка, но по той причине, что Лев, исходя
из определенных представлений, посчитал важным напомнить читателю о
сражении. Сделал он это в контексте размышлений, касающихся способа

12
На тему жизни и творчества Льва Диакона см: С.А. Иванов, Полемическая на-
правленност «Истории» Лва Диакона, ВВр 43, 1982, 74–80; O. Jurewicz, Historia literatury
bizantyńskiej, Wrocław 1982, 181–182; М.Я. Сюзюмов, Лев Диакон и его время, в Лев Ди-
акон, История, перевод М.М. Копыленко, Комментарии М.Я. Сюзюмов, С.А. Иванов,
Москва 1988, 137–165; The History of Leo the Deacon. Byzantine Military Expansion in the
Tenth Century, introd., transl., annot. A-M. Talbot, D. F. Sulivan, with assistance G. T. Dennis,
S. McGrath, Washington DC 2006, 9–52; A. Kazhdan, History of Byzantine Literature (850–
1000), ed. Ch. Angelidi, Athens 2006, 278–286.
13
Описание похода Василия II против болгар – Leonis Diaconi Caloensis Historiae,
X, 8.
14
М.Я. Сюзюмов, Лев Диакон и его время, 149. Независимо от того, когда после кам-
пании 986 года Лев Диакон начал работу над своим трудом, уверенно можно сказать, что
память об этом драматическом событии была еще для него жива. Вероятно, до окончания
работы над Историей византийцы так и не добились уверенного преимущества в войне с
Самуилом и не достигли успехов, которые помогли бы смыть позор поражения у Трояно-
вых ворот. В этом контексте работа над Историей могла быть закончена как перед 991 г.
(как считает М.Я. Сюзюмов, Лев Диакон и его время, 149–150), так и после 995 года, как
убеждает, напр., К. Холмс (C. Holmes, Political Elites in the Reign of Basil II, in Byzantium in
the Year 1000, ed. P. Magdalino, Leiden 2003, 38). Подробнее на тему противостояния Ва-
силия II с болгарами писал в последнее время С. Пириватрић, Самуилова држава. Обим и
карактер, Београд 1997, 73–132; C. Holmes, Basil II and Governance of Empire (976–1025),
Oxford 2005, 487–502; P. M. Strässle, Krieg und Kriegführung in Byzanz. Die Kriege Kaiser
Basileios’ II. gegen die Bulgarien 976–1019, Köln–Weimar–Wien 2006; П. Павлов, Векът на
цар Самуил, София 2014, 112–228; Европейскиият югоизток през втората половина на
X – началото на XI век. История и култура, със. В. Гюзелев, Г.Н. Николов, София 2015; Т.
Томов, Ключ 1014, София 2015; K. Маринов, Разузнавачи, шпиони, предатели. Значение
на разузнаването при действията на византийските войски в планинска местност (VI–XI
в.), ВМ 7, 2016, 353.

100
называния мест, в которых произошло некое трагическое событие15. Битва
при Ахелое была частью повествования о судьбе Льва Фоки16. За попытку
узурпации власти, предпринятую после битвы, он был наказан ослеплени-
ем, а место в котором это случилось получило название Оилеон.
Как следует из вышесказанного, упоминание о битве при Ахелое оказа-
лось в Истории Льва Диакона только благодаря повествованию о Льве Фоке.
Полагаю, впрочем, что выбор этого примера не был случайным17. Упор делал-
ся на описание сражения, исход и последствия которого историк мог сравни-
ть с битвой у Траяновых ворот, не только по причине неудачного финала, но
и принимая во внимание тот факт, что оба события принесли в Византийскую
империю внутренний разлад. После битвы при Ахелое, это была длившаяся
несколько месяцев борьба за трон Льва Фоки и Романа Лакапина, разыгрыва-
емая за счет малолетнего Константина VII и его матери Зои; после сражения
у Трояновых ворот, это были попытки узурпации власти со стороны Варды
Склира и Варды Фоки, направленные против, начинающего самостоятельное
правление, Василия II18. Если прибавим к этому эмоциональный подход Льва
Диакона к болгарам19, то выбор примера Льва Фоки с включением сюжета
Ахелоя становится абсолютно очевидным. Необходимо подчеркнуть, что по-
вествование об этом событии прекрасно подходило для, можно сказать, дида-
ктических целей, которые в своем труде реализовывал историк20.

15
Leonis Diaconi Caloensis Historiae, VII, 6.
16
Лев родился ок. 875–880 гг. Он был сыном Никифора II Фоки Старшего. На эту
тему смотри И. Ђурић, Породица Фока, ЗРВИ 17, 1976, 240–246; J.-C. Cheynet, Les Pho-
cas, in Le Traité sur la guérilla (De velitatione) de l’empereur Nicephore Phocas (963–969), ed.
G. Dagron, H. Mihaescu, Paris 1986, 296–297; Prosopographie der mittelbyzantinischen Zeit.
Zweite Abteilung (867–1025), Bd 4, ed. F. Winkelmann et al. Berlin–Boston 2013, 101–104.
17
Не говоря о том, что Лев Диакон целую часть VII книги, предшествовавшую опи-
санию битвы, посвятил судьбе Варды Фоки, племянника императора Никифора Фоки и
пример из истории их семьи напрашивался сам собой.
18
На тему узурпации Варды Склира и Варды Фоки – J.-C. Cheynet, Pouvoir et
contestations à Byzance (963–1210), Paris 1990, 331sq.
19
В отрывке, посвященном походу Василия II в 986 г. Лев однозначно и эмоцио-
нально представил свое отношение к болгарам: „Это дикое, жестокое племя (αὐθάδεια,
ἀπήνεια) помышляло только об убийствах“ (Leonis Diaconi Caloensis Historiae, X, 8; пе-
рев. – Лев Диакон, История, 89). Подробнее на тему отношения Льва к болгарам и о
способе их представления – Н.П. Благоев, Критичен поглед върху известията на Лъв
Диакон за българите, MПр 6, 1930, 1, 25–48; 2, 23–40; П. Ангелов, България и българите
в представите на византийците (VII–XIV век), София 1999, 99–100.
20
The History of Leo the Deacon, 11–13; M.J. Leszka, Dlaczego Bizantyńczycy przegrali
bitwę pod Anchialos (917). Wersja Leona Diakona, in In tempore belli et pacis. Ludzie – miej-
sca – przedmioty. Księga pamiątkowa dedykowana prof. dr hab. Janowi Szymczakowi w 65
–lecie urodzin i 40–lecie pracy nakowo–dydaktycznej, red. T. Grabarczyk, A. Kowalska–Pie-
trzak, T. Nowak, Warszawa 2011, 410–411.

101
 Как представляет Лев Диакон кампанию 917 года? Прежде всего исто-
рик описал причины византийско-болгарского конфликта21. Он пишет, что
после смерти Александра власть перешла в руки малолетнего сына Льва
VI и его матери Зои. Слабость их власти использовал Симеон, «архегос
мисян», которого историк называет эпитетом «муж отважный (τολμητίας)
и яростный в битве (θερμουργὸς)»22. Давно он размышлял о начале войны
против ромеев. Опустошал Македонию и Фракию, более того, он потребо-
вал от ромеев, чтобы те провозгласили его своим правителем. Последнее
историк назвал безумством, что, по его мнению, было характерной чертой
мисов. Требование Симеона стало причиной войны. Ромеи не могли стер-
петь его наглость и надменность и решили организовать военный поход
против Симеона. Во главе сухопутных сил был поставлен Лев Фока, до-
местик схол, а флотом командовал друнгарий Роман Лакапин. Лев Фока
после вторжения на территорию мисов нанес им удар, вызвал большие
потери и вынудил их отступить. Симеон, видя происходящее, не знал, как
остановить смелого и непобежденного вождя византийцев. Когда уже ка-
залось, что окончательная победа Льва будет делом времени, произошло
событие, которое диаметрально изменило исход битвы. Византийский во-
еначальник получил известие, что Роман, командующий флотом, отплыл в
Константинополь с целью захватить императорскую власть. Эта страшная
информация, как определил ее историк, потрясла Льва Фоку. Он развер-
нул войска, встал спиной к болгарам и с максимальной скоростью дви-
нулся к Константинополю. Лев Фока надеялся, что ему удастся быстрее
Романа достичь столицы и самому получить императорский трон. Увидев
отступление византийцев, Симеон вначале подумал, что его хотят замани-
ть в ловушку. Впрочем, он быстро пришел к выводу, что такой угрозы не
21
Описание битвы при Ахелое и судьбы Льва Фоки – Leonis Diaconi Caloensis
Historiae, VII, 7. Cf. два важнейших кроме Лъвa Диаконa византийских текста – Theo-
phanes Continuatus, ed. B.G. Niebuhr, rec. I. Bekker, Bonnae 1838, 405; Ioannis Scylitzae
Synopsis historiarum, 202–204; на тему этих отношений – Н.П. Благоев, Критичен поглед,
1, 47–48 (это относится также к повествованиям Льва Грамматика и Иоанна Зонары); J.
Bonarek, Romajowie i obcy w Kronice Jana Skylitzesa. Identyfikacja etniczna Bizantyńczyków
i ich stosunek do obcych w świetle Kroniki Jana Skylitzesa, Toruń 2003, 65–67.
22
Leonis Diaconi Caloensis Historiae, VII, 7, перев. – Лев Диакон, История, 65. Под-
робнее на тему образа Симеона в византийских источниках смотри – П. Ангелов, Бълга-
рия и българите, 182–199; П. Ангелов, Образът на цар Симеон в византийската книжни-
на, в Българският Златен век. Сборник в чест на цар Симеон Велики (893–927), съст. В.
Гюзелев, И. Илиев и К. Ненов, Пловдив 2015, 331–346; M.J. Leszka, Wizerunek włаdców
pierwszego państwa bułgarskiego w bizantyńskich źródłach pisanych (VIII – pierwsza połowa
XII wieku), Łódź 2003, 89–123; M.J. Leszka, Symeon I Wielki Bizancjum, 259–275 [283–299];
К. Marinow, In the Shackles of the Evil One: The Portrayal of Tsar Symeon I the Great (893–
927) in the Oration „On the Treaty with the Bulgarians“, SCer 1, 2011, 157–190.

102
существует и ринулся в погоню за своими врагами, нанося византийцам
большой ущерб. Лев Диакон заканчивает повествование о битве словами
о том, что еще и сегодня на месте, где было разбито войско ромеев можно
увидеть груды костей. В заключение этого пассажа историк возвращается
к судьбе Льва Фоки. Ему не удалось опередить Романа, который захватил
императорский дворец и был провозглашен василеопатором. Лев Фока пе-
реправился в Азию, где начал мятеж, создавая много неприятностей Рома-
ну и нанося большой ущерб государству. В конце концов он был побежден
и безжалостно ослеплен.
Позволю себе на несколько замечаний на полях данного описания.
Лев Диакон ясно указывает, что ромеи были стороной, начавшей войну.
Их выступление, впрочем, было вполне обосновано действиями Симеона.
Он не только совершал набеги на Македонию и Фракию, но потребовал
передать ему власть над империей23. Такое поведение Симеона не могло
остаться без решительной реакции со стороны ромеев, которые должны
были наказать его спесь. К этому нужно добавить, что болгарский правите-
ль хотел использовать ситуацию, при которой в империи правили женщина
и мальчик. Так нельзя делать. Подобные действия не достойны правителя
и наносят вред24.
Ромеи хорошо подготовили поход. Были собраны необходимые силы
как сухопутныйе, так и морские (характерно, Лев Диакон подчеркивает, что
корабли были вооружены греческим огнем). Важно, что во главе византий-
ских войск были поставлены опытные военачальники – Лев Фока и Роман
Лакапин. Лев Диакон пишет о Фоке, что тот выделялся среди других воена-
чальников мужеством и тем, что одерживал победы во многих кампаниях.
Хотя историк не вспоминает о способностях Романа, но у читателя могло
сложиться впечатление, что и он должен был быть подходящим кандида-
том, если уж ему доверили столь высокий и ответственный пост.
О хорошей подготовке к походу говорит тот факт, что византийцы в
первой фазе битвы добились успеха. Мисы /Болгары понесли значите-

23
Нужно отметить, что источники не дают никаких оснований утверждать, что в
период, предшествовавший кампании 917 года, Симеон выступал с таким требованием.
Лев Диакон указывает на невероятные амбиции Симеона, дабы полностью снять с визан-
тийцев ответственность за начало войны. Таким же образом он оправдывает выступле-
ние Иоанна Цимисхия против князя Руси Святослава, который собирался потребовать от
византийского императора, дабы тот отдал ему во владение европейскую часть империи,
а сам бы отправился в Азию (Leonis Diaconi Caloensis Historiae, VI, 10; cf. J. Bonarek,
Romajowie i obcy, 159–160).
24
В этом обвинял Симеона еще Николай Мистик – M. J. Leszka, Obraz wojny w Li-
stach Mikołaja Mistyka do Symeona, władcy bułgarskiego, Sla 47, 2006, 10, прим. 7.

103
льные потери и были вынуждены отступать. О близкой, окончательной
победе византийской стороны свидетельствовать должен был факт, что
Симеон, отважный муж, бесстрашный в битве, как ранее его назвал Лев
Диакон, не знал, как поступить, каким образом спасти свое войско от
окончательного поражения? Он точно не нашел бы положительного ре-
шения. Византийцы победили бы в битве и разгромили войска того, кто
посмел потребовать сделать себя их правителем. Его спесь была бы на-
казана. Впрочем, этого не случилось. Это византийцы в конечном счете
проиграли битву при Ахелое. Случилось то, что не должно было случи-
ться. Мисы, которые были на волосок от поражения, разбили армию ро-
меев, кости которых, еще во времена Льва Диакона, можно было увидеть
на поле битвы25. Почему это случилось? Историк нашел простое объяс-
нение, хотя и не обратился к самому простому: что именно такова была
воля Бога26, который хотел покарать ромеев за их грехи, или что за этим
стояла Тюхе, богиня судьбы, которая очень часто появляется у нашего
христианского, кстати, автора27. Историк указал, однако, что в византий-
ском лагере не было единства и согласия. Причиной поражения ромеев
было предательство Романа Лакапина28, который, вместо того чтобы вс-
тать со своими кораблями на определенных позициях, решил отступить.
Примечательно, что возвращение флота было связано не с какой-либо уг-
розой с болгарской стороны, а с желанием византийского военачальника
вернуться в Константинополь и захватить власть в государстве. Именно
жажда власти толкнула Романа на предательство. Впрочем, те же амби-
ции лежали в основе решения Льва Фоки. Вместо того чтобы добиться
окончательного поражения болгарского войска, а для этого даже после
ухода флота, который непосредственно не участвовал в битвах, были все
возможности, Лев Фока решил, что должен расстроить планы Романа. От-
ступление Льва Фоки не было спровоцировано желанием защитить ма-
лолетнего императора и его мать от происков друнгария флота, но стало
результатом собственных амбиций и надежды получить власть для самого
25
Тема костей – A. Kazhdan, History of Byzantine Literature, 286.
26
Так объясняет поражение при Ахелое Продолжатель Феофана (Theophanes Conti-
nuatus, 405); смотри также J. Bonarek, Romajowie i obcy, 66, прим. 113.
27
О Тюхе в трудах Льва Диакона – М.Я. Сюзюмов, Лев Диакон и его время, 150; The
History of Leo the Deacon, 17.
28
Об участии Романа в битве при Ахелое смотри S. Runciman, The Emperor Romanus
Lecapenus and his Reign. A Study of Tenth-Century Byzantium, Cambridge 1969, 55–56. Под-
робнее об участии византийского флота в войнах с болгарами K. Marinow, Zadania floty
cesarskiej w wojnach bizantyńsko-bułgarskich (VII–XI w., in Byzantina Europea. Księga ju-
bileuszowa ofiarowana Profesorowi Waldemarowi Ceranowi, red. M. Kokoszko, M. J. Leszka,
Łódź 2007, 381–392 (о битве при Ахелое – p. 384, 389).

104
себя. Решение повернуть назад, не было вызвано преимуществом против-
ника, оно диктовалось своекорыстием Льва Фоки29. В итоге это привело к
страшному разгрому ромеев.
Как следует из представленных выше размышлений, Лев Диакон указал
своим читателям, на то, что битва при Ахелое была проиграна византийца-
ми только по их вине30. Если бы было сохранено согласие между Львом
Фокой и Романом Лакапином, победа оказалась бы в руках ромеев, которые
не хотели войны, но были спровоцированы на нее действиями Симеона.
Подобное объяснение византийцами своих неудач не является исключите-
льным случаем. Они не допускали, по крайней мере в сфере пропаганды,
мысли, что могли быть кем-то побеждены, и уж точно не варварскими ми-
сами болгарами. Если такие ситуации имели место, то являлись они резу-
льтатом Божественного вмешательства, условно «в ответ на собственную
просьбу» (напр. предательство, отсутствие сотрудничества между коман-
дирами, низкий моральный уровень армии), но точно не были результатом
мужества или умений военачальников противной стороны31.
Можно немного цинично заметить, что Лев Диакон, представляя про-
игранную ромеями битву и объясняя причины этого, хотел упростить сво-
ему читателю, и конечно, себе самому претерпевание этой неудачи. Таким
29
Хотя Лев Диакон весьма положительно представляет семейство полководца, в от-
ношении Льва Фоки он сохраняет критический подход.
30
Cf. сообщение Скилицы (Ioannis Scylitzae Synopsis historiarum, 203). Согласно
этому автору, поражение при Ахелое было следствием несчастного случая. У Льва Фоки
во время битвы убежал конь. Вид, мчащейся без наездника лошади командующего вы-
звал замешательство в византийских рядах, что мастерски использовал Симеон. Скилица
вспоминает и о другой причине отступления византийцев – уход Романа Лакапина, что
повлекло за собой отход войск под командованием Льва Фоки. Скилица подчерпнул эту
информацию, либо у Льва Диакона, либо непосредственно из утерянной хроники Фок,
которая, по мнению части ученых, была источником для одного и второго, (A.П. Каждан,
Из истории византийской хронографии X в. 2: Источники Лва Диакона и Скилицы дла
истории третией четверти X столетия, ВВр 20, 1961, 117); на тему повествования Скили-
цы– J. Bonarek, Romajowie i obcy, 66–67.
31
Здесь можно привести пример поражения Никифора в в 811 г. (Божье наказание
за злодеяния этого императора: на эту тему смотри: M.J. Leszka, Chan Krum i basileus
Nikefor I w świetle Περι Νικηφόρου του βασιλέως και πως αφίησιν τα κωλα εν Βουλγαρία, Sla
43, 2002, 35–43; P. Stephenson, About the emperor Nikephoros and how he leaves his bones in
Bulgaria. A context for the controversial chronicle of 811, DOP 60, 2006, 87–109; P. Sophoulis,
Byzantium and Bulgaria, 775–831, Leiden 2012, 208–216) или поражения в битве при Вер-
синикии 813 года, которое часть византийских авторов объясняла предательством Льва,
стратега фемы Анатолик, будущего василевса (о битве при Версиникии – T. Wasilewski,
Bizancjum i Słowianie w IX wieku. Studia z dziejów stosunków politycznych i kulturalnych,
Warszawa 1972, 51–52; Д. Ангелов, С. Кашев, Б. Чолпанов, Българска военна история
234–237; D. Turner, The Origins and Accession of Leo V (813–820), JÖB 40, 1990, 189–195;
M.J. Leszka, Wizerunek, 39; P. Sophoulis, Byzantium and Bulgaria, 234–245.

105
образом, он хотел поднять дух, ослабленный поражением 986 года у Тро-
яновых ворот. Он отчетливо говорил, что византийцы в состоянии победить
болгар, если только сохранят единство в своем лагере и хорошо подгото-
вятся к противостоянию с ними. Если к этому добавить, что читатели Льва
Диакона точно знали о финале противостояния империи и Симеона (как
известно, болгарский правитель не стал василевсом ромеев и не захватил
Константинополь), то это послание (намеренно или нет) приобретало опти-
мистический характер, оно позволяло верить, что византийцы под руковод-
ством Василия II победят царя Самуила.

Перевел с польского Ян Моравицки

106
 Парични плащания на Византия, свързани
с битката при Ахелой

Женя Жекова

Византия е бюрократична империя с много строга фискална практи-

ка. В нея стриктно се следят всички приходи и разходи, като всеки разход
подлежи на предварително финансово планиране. Едно от важните пера в
бюджета касае отношенията със съседите, контрибуциите които Импери-
ята ежегодно изплаща, и най-вече финансовият аспект на войната и мира.
Съществува мнението, че преди всяка по-мащабна военна операция, пред-
варително се калкулират разходите по самата война, както и тези за предо-
твратяването на такава. С други думи казано – разходите за закупуване на
мира.
Ето защо наред с другите мерки по подготовката на империята за вой-
ната с българите през 917 г. могат да бъдат откроени и финансови. Това са
плащания от различен характер, които имат за цел да премахнат заплахите
за империята от Изток и да мотивират боеспособността на византийската
армия на Запад, както и да осигурят съюзници на ромеите от Север.

Мирен договор с арабите

В Багдад били изпратени двама дипломати патриций Йоан Радин и Ми-
хаил Токсара, които трябвало да сключат мир с арабите за да може Импери-
ята да концентрира всичките си ресурси във войната с българите. Мисията
била успешна, били откупени около 5 000 пленника. Това струвало на им-
перията 170 000 арабски динара, което е равно на почти същото количество
номизми, или осчетоводено – 23 кентинария 61 литри и 11 номизми, или
около 750 кг злато1.

Цената на съюза с печенегите

„Тогава Йоан Вогас (стратег на Херсон) поискал да го направят патри-
ций, като обещал, че ще доведе против него печенегите. Молбата му била
задоволена. Той взел дарове и заминал за земята на печенегите. Тъй като
печенегите се съгласили да преминат Дунава и да започнат война срещу
Симеон, Йоан Вогас сключил договор с тях, взел от там заложници и ги
1
Prosopographie der mittelbyzantinischen Zeit 4, Berlin 2009, 474, #25167.

107
довел в столицата, като печенегите се съгласили да преминат отсам и да се
бият със Симеон“2.
Веднага възниква питането какви са тези дарове, които стратегът на
Херсон занесъл на печенегите? Най-често византийските дарове за варвар-
ските народи били в злато. Подобна е ситуацията петдесет години по-късно,
когато Никифор ІІ Фока наема русите, водени от княз Светослав, за да напад-
нат България. „След това произвел Калокира (Херсонски стратег) в достойн-
ство патрикий и го отправил при тавроскитите, които обикновено наричат
руси, със заповед да разпредели между тях връченото му злато в количество
15 кентинария и да ги доведе до Мизия, за да завладеят тази страна“3.
Ако допуснем, че процедурата с печенегите е същата, Византия е раз-
читала на близо 10 000 печенежки съюзници. Основание за подобно пред-
положение е информацията в „Книгата за церемониите“, че по време на
експедицията в Крит през 911 г. е изплатена рога (годишната заплата) на 700
руси в размер на 1 кентинарий = 100 либри = 7 200 номизми4. На човек се
пада по 10 номизми, а за предводителя им 200.
През 969 г. сумата е 15 кентинария = 1500 литри = 108 000 номизми5.
По 10 на човек – 10 800 наемника. Тази сума е годишната рога (заплата) на
10 800 руски наемника във Византия, или 475 кг злато, което е една добра
армия за съюзници на империята срещу българите.

Заплати и възнаграждения на войниците от византийската армия

Сведения за заплащани възнаграждения на византийската армия през Х
в. намираме в глава 44 и 45 на „Книгата за церемониите“ на Константин VІІ
Багренородни (913 – 959)6. Те са във връзка с две военни експедиции срещу
арабите на остров Крит през 911 и 949 г. Като се има предвид състава на
византийската армия през 917 г. могат да се предложат някои изчисления и
определи размера на получените суми сред част от участниците в битката
при Ахелой. Една от целите на това изследване е да се приближим към еже-
дневието на войниците участвали в битката.
Съществуват два вида възнаграждения на състава на византийската ар-
мия: рога – това е годишната заплата на войниците и офицерите от профе-
сионалната армия (тагма) и прохреон – суми, които се изплащат на някои

2
THEOPHANIS CONTINUATI Chronographia, ГИБИ V, 127.
3
LEONIS DIACONI Historiae, ГИБИ V, 247.
4
J. HALDON, Theory and Practice in tenth-century military administration: Chapters II,
44 and 45 of the Book of Ceremonies, Travaux et Mémoires 13 (2000), 302–303.
5
LEONIS DIACONI Historiae, 247.
6
J. HALDON, Theory and Practice, 302.

108
категории войници от тагмата и темната войска, във връзка с участието им
в експедициите. Най-често това са новобранци, които за пръв път взимат
участие във военна експедиция и тази сума е нещо като стипендия, за да
могат те да се оборудват.

Плащания на армията във връзка с битката при Ахелой от 917 г.

За плащане на армията се говори в предварителните мерки на правител-
ството начело с майката императрица Зоя. Императрицата взема решение да
сключат мир с агаряните и да прекарат цялата войска от Изток, за да се води
война срещу Симеон и да го унищожи. „Изпратени бяха в Сирия патриций
Йоан Радин и Михаил Токсара за да извършат размяната…след като това
станало раздадена била рогата на тагмата, после те били вдигнати заедно с
темите и прекарани в Тракия“7.
От този пасаж става ясно, че е било заплатено само на професионалната
армия, докато на войниците от темите, не! Те са стратиоти и за службата си
получават имущество в определен размер. В битката при Ахелой участват
три от четирите тагми: схоли, екскувити и хиканати.
На въпроса каква сума е била заплатена можем да отговорим след като
знаем какъв е съставът на отделните тагми, което веднага ни изправя пред
проблема за числеността на тагмата. В отделните изследвания се посочва
различен брой, което се дължи на използваните източници.
Един от изследователите на темата е Уорън Тредголд, който се доверя-
ва на арабските източници и приема, че всяка тагма има по 4 000 конника.
Тук е направен опит да се представят сумите, които са били изплатени на
тагмата през 917 г. като за основа е използвана разработка на Тредголд за
1037 кавалериста от Тракия и Македония, които участват в експедицията за
освобождаването на о-в Крит8.
1 доместик на схолите 1 х 144 = 144 номизми
1 топотирит или друнгарий 1 х 72 = 72 номизми
20 комеса 20 х 36 = 720 номизми
40 кентарха 40 х 24 = 960 номизми
80 пентакентарха 80 х 24 = 1920 номизми
40 бандофори 40 х 12 = 480 номизми
40 мандатори 40 х 12 = 480 номизми
3920 войници 3920 х 9 = 35 280 номизми

7
THEOPHANIS CONTINUATI Chronographia, 128.
8
W. TREADGOLD, The Army in the Works of Constantine Porphyrogenetus, Rivista di
Studi Byzantini e Neoellenici 29 (1993), 106.

109
 Общо – 4149 човека. На офицерите са платени 4776 номизми и още
35 280 на войниците = 40 056 номизми.
Сумата от 40 056 номизми е получена от една тагма. Трите тагми участ-
ващи в битката трябва да са получили 120 168 номизми.
Но тази численост не е потвърдена от никакъв документален източник.
Византийските, макар и недостатъчни, предлагат друг размер на състава на
тагмите.
Според друг изследовател на проблема Джон Халдон, съответните
тагми участващи в сражението имат следния състав. Схоли – 1500 човека
разпределени в 30 банди; ескувити – между 1400 – 1500; хиканати – 900 –
10009. Тогава заплатените суми биха били следните:
Схоли
На схолите е било платено както следва. Доместик на схолите е магис-
тър Лъв Фока. Той получава 144 номизми в злато. Тук не включваме 16 или
20 либри в злато – 1 152 или 1 440 номизми, които той получава за титлата
си магистър
1 топотирит на доместика (адютант или помощник) – 72 номизми
8 комеса, които командват по 200 войника – 8 х 36 номизми = 288 номизми
15 кентарха (стотник) – те са 15 х 24 номизми = 360 номизми
30 пентакентарха (петдесятник) – те са 30 х 24 номизми = 720 номизми
15 бандофори – те са 15 х 12 номизми = 180 номизми
15 мандатори – те са 15 х 12 номизми = 180 номизми
Общ брой на офицерите – 85 получават 1 944 номизми.
Войници 1415 х 9 номизми = 12 735 номизми.
Общо 14 679 номизми, които се равняват на 203 либри и 87 номизми.
Ескувити
Доместика на екскувитите е патриций Йоан Грапсон, който получава
144 номизми в злато. Тук не включваме 2 либри в злато – 288 номизми, кои-
то той получава за титлата си патрикий.
1 доместик – 1 х 144 номизми
1 топотирит на доместика = 72 номизми
7 комеса – 7 х 36 = 252 номизми
14 кентарха – те са 14 х 24 = 336 номизми
28 пентакентарха – 28 х 24 = 672 номизми
14 бандофори – 14 х 12 = 168 номизми

9
J. HALDON, Theory and Practice, 316–317.

110
 Общ брой на офицерите 65, които получават 1 644 номизми.
Войници 1335 х 9 номизми = 12 015 номизми.
Общо 13 659 номизми, или 189 либри и 70 номизми.

Хиканати
Доместика на хиканатите патриций Олбиан Мурул получава 144 но-
мизми в злато. Тук не включваме 2 либри в злато = 288 номизми, които той
получава за титлата си патрикий.
1 топотирит на доместика – 72 номизми
5 комеса – 5 х 36 номизми = 180 номизми
10 кентарха – 10 х 24 номизми = 240 номизми
20 пентакентарха – 20 х 24 номизми = 480 номизми
10 бандофори – 10 х 12 = 120 номизми
Общо брой на офицерите 47, които получават 1236 номизми.
Войници 953 х 9 номизми = 8577 номизми.
Общо офицери и войници – 1236 + 8 577 = 9 823 номизми
Общо за трите тагми получената сума е: 9 823 + 13 659 + 14 679 = 38 161
номизми, докато сумата при проучването на Тредголд е 120 168 номизми.

Плащания на други контингенти

На стратиотите от темната войска не би трябвало да им се заплаща. Те
имат друг вид взаимоотношения с администрацията. Източната войска е
рекрутирана от източните теми, но не от всичките. Според изчисленията
на Иван Йорданов от изток пристигат около 7000 войника при което те би
трябвало да получат издръжката си по време на похода – 7000 х 5 номизми=
35 000 номизми10.
Във войната срещу българите участва и целия императорски флот. Няма
преки сведения за сумите, които е получил. Косвена информация идва от
сведението на Константин Багренородни за експедицията в 911 г.
В нея реално участват:
32 дромона всеки с 230 гребци и 70 войника – 9600 човека
10 памфилиона с 160 човека – 1 600 човека
10 памфилиона с 130 човека – 1 300 човека
Общо 52 съда с екипаж 12500 човека.

10
И. ЙОРДАНОВ, Битката при Ахелой 917 г.: Численост и състав на византийската
армия. Просопография на участниците (Приносът на сфрагистиката), в Симеонова Бъл-
гария в историята на европейския Югоизток: 1100 години от битката при Ахелой, 917
– 2017 г. София 2017 (под печат).

111
 Плащания на императорския флот
На армията с офицерите 12 502 човека, следва да се плати 15 кентина-
рия 90 либри и 10 номизми. Тяхната добавка от 1 000 по 5 номизми на човек
прави 69 либри и 44 номизми. Общо за флота и русите 17 кентинария 59
либри и 42 номизми. Приблизително такъв ще е бил състава на император-
ския флот в 917 г. и такава ще е била изплатената сума – 114 480 номизми.
До тук установените плащания имат следния вид:
На арабите – 179 000 номизми.
На тагмата – 120 168 (ако приемем числеността според арабските източници).
На тагмата – 38 161 (ако приемем числеността според византийските източ-
ници).
На източните войски – 35 000 номизми.
На флота – 114 480 номизми.
На печенегите, ако им е заплатено предварително – 108 000 номизми.
Разбира се това съвсем не са всички разходи, но включват изчисления-
та, които беше възможно да бъдат направени.

Византийската монетна система в навечерието на битката при

Ахелой
Говорейки за пари и плащания, е редно да се направи бърз преглед на
монетната система в Империята през първата половина на десетия век. По
това време във Византия е все още в сила монетната система положена от
Константин Велики в началото на IV в. Тя се основава на либрата, откъдето
получава и наименованието си – либрална. Проведената от Константин I
парична реформа има реален характер. С нея се въвежда редовно сечене
на златни монети, наречени солид с тегло 1/72 от либрата – 4.50 – 4.55 г11.
По-късно са въведени и негови подразделения – семис (половин солид) и
тремис (една трета солид). Среброто също се сече по твърд курс, а номи-
налите са милиаренсия и силиква. Медната монета фолис, въведена още от
император Диоклетиан, получава нов курс след мащабната финансова ре-
форма на император Анастасий I от 498 г. В началото на десетото столетие
от тези номинали в циркулация остават единствено солидът, милиаренси-
ята и фолисът. Разбира се през годините те често променят както своята
визия, така и паричния си курс.
Византия влиза в десетото столетие със стабилна финансова система.
Икономиката ѝ е във видим растеж, който рефлектира и върху монетната
политика. Продуцирането на монети в началото на десетия век е в гра-
11
P. BRUUN, The Roman Imperial Coinage VII, London 1966, 2–3.

112
дация, с оглед на документираните до момента находки от територията
както на самата Византия, така и на съседните ѝ държави – най-вече Бъл-
гария. Стабилната монетна политика обезпечава финансово самата подго-
товка и провеждане на войната с българите. Както и няколко дипломати-
чески мисии. В изготвената таблица могат да бъдат проследени докумен-
тираните от разглеждания период монети от Североизточните български
територии12, а също и от проучените до момента византийски градове
(Таблица 1). Количествата монетни емисии от Пелопонес са сравними с
тези от българските центрове13. Данните от столичните центрове Плиска и
Велики Преслав и районите около тях дори ги надминават. Коринт е най-
добре проучения откъм нумизматичен аспект гръцки град, което се вижда
и от високия процент на монетните находки, документирани през години-
те14. След епохата на „тъмните векове“, Византия е излязла от дълбоката
икономическа криза и развитието в икономическия, селскостопанския и
финансов сектор е във възход. Въпреки „безмонетното стопанство“ в бъл-
гарското царство, там византийските парични знаци също бележат висок
ръст на присъствие.
С какви пари разполага в хазната си Византия, които обслужват пла-
щанията преди войната с българите от 917 г.? На първо място разбира се,
отсечените от Константин VII преди 917 г. Но на практика в този период,
той почти не сече монети. За времето от 914 до 919 г., поради малолети-
ето на Константин, Византия е управлявана от регенство начело с патри-
арх Николай Мистик, в което първостепенно място заема императрицата
майка Зоя. Към този период са датирани само 5 монетни типа, от общо
37, емитирани през близо 40-годишното управление на Константин от 914
до 959 г15. Става въпрос за два типа златни солиди (II, Фиг. 1), един тип
милиаренсия и два типа фолиси, единият от които е произведен в монетар-
ницата в Херсонес.

12
Данните за монетните находки са предоставени от колегите Георги Атанасов
(РИМ – Силистра), Игор Лазаренко (РИМ – Варна), Веселин Парушев (РИМ – Добрич),
Георги Дзанев (РИМ – Разград), за което им благодаря.
13
V. Penna, Life in Byzantine Peloponnese: the numismatic evidence (8th-12th century),
in Mνήμη Martin J. Price, Athens 1996, 195–288.
14
G. SANDERS, Corinth, in The Economic History of Byzantium 1, Washington DC
2002, 641.
15
P. GRIERSON, Catalogue of the Byzantine Coins in the Dumbarton Oaks Collection
and in the Whittemore Collection III/2. Basil I to Nicephorus III (867–1081), Washington DC
1973, 533–540.

113
 Фиг. 1. Константин VII и Зоя. Солид, II тип (914 – 919) (www.doaks.org)

Монетосеченето на Константин VII се отличава както с голямата си

продължителност, така и с изключителната нерегулярност. Монетите от
периода (914 – 919) са редки, докато тези от управлението на Роман I и
Христофор (921 – 931) са едни от най-многобройните и често срещани
византийски емисии. Тогава с какво е платено на войската, наемниците и
всички останали финансови пера по време на войната от 917 г. Единствена-
та възможност е в хазната да са се намирали емисиите на Константиновия
предшественик – баща му Лъв VI (886 – 912)16. Анализът на неговото моне-
тосечене води до още по-интересни констатации.
Проблемът при Лъв VI (както и при останалите императори от Маке-
донската династия) се корени в семейството и линията на унаследяване.
Самият той се е смятал за син на Михаил III, поради което правото му да
управлява е било поставено под въпрос. Вероятно това е една, ако не и
основната причина, през по-голямата част от управлението си да не про-
дуцира златни монети17 (Фиг. 2, 3). Което отново поставя на преден план
въпроса за наличните златни монети във византийската хазна към 917 г.
Отговорът може да бъде намерен в предшественика на Лъв VI и основател
на Македонската династия Василий I (867 – 886). Възходът, който изживява
Империята при управлението на този бележит император рефлектира и вър-
ху неговото монетосечене.

16
Монетосеченето на управлявалия близо една година Александър (912-913) – брат
на Лъв VI и чичо на Константин VII, е изключително оскъдно. За времето, в което е на
трона отсича два класа солиди, единият от които е „образцов“, а документираните до
момента емисии от втория са по-малко от 10. Единствените медни монети са фолисите,
продуцирани по време на управлението на брат му, върху които са представени двамата
като съвладетели.
17
P. GRIERSON, Op. cit., 508–509.

114
 Фиг. 2. Лъв VI. Солид, I тип (886 – 908) (www.doaks.org)

Фиг. 3. Лъв VI. Солид, II тип (908 – 912) (www.icollector.com)

При Василий I са извършени няколко нововъведения, които стават ос-

новополагащи за следващите сто години от финансовата история на Ви-
зантия. Най-важното е изобразяването на Христос на трон – иконографски
похват, който става доминиращ през следващите петдесет години (Фиг. 4).
Друг иконографски сюжет, който въвежда е правата императорска фигура
(Фиг. 5) – последно срещана при монетите на Юстиниан II. При медните
монети сюжетът е също реминисценция на забравен стар тип – две фигури,
седнали на лировиден трон – похват, последно използван върху хексагра-
мите на император Ираклий. Появява се и сама фигура върху лировиден
трон – за пръв път върху негова медна емисия18. Всички тези нововъведения
макар и само иконографски, оставят траен отпечатък върху емитирането на
византийските монети през десети век. Въпреки че Василий не извършва
парична реформа, нито променя монетния тип, успява да въздейства чрез
18
P. GRIERSON, Op. cit., 476–477.

115
метода на пропагандата. Той налага своя отпечатък не само като владетел,
но и като умел прокламатор на идеи и символи, така характерни за епохата,
в която управлява.

Фиг. 4. Василий I. Солид, II тип (868 – 879) (www.forumancientcoin.com)

Фиг. 5. Василий I. Солид, I тип (868 г.) (www.doaks.org)

Като цяло монетосеченето на Василий I е обилно, разнообразно и ино-

вативно откъм сюжети. След преждевременната смърт на сина му – престо-
лонаследника Константин през 879 г., то рязко намалява обема си. И въпре-
ки градацията в находките както от България, така и от днешна Гърция, со-
чещи постепенно нарастване на количествата намирани монети от импера-
торите от македонската династия, вероятно именно емисиите на основателя
на династията ще да са били в основата на разплащателните операции през
917 г. Както се вижда от извършените от Византия плащания, те са изцяло

116
в златни номизми. Новоотсечени в държавното съкровище към 917 г. няма.
С оглед на наличните златни ресурси допускам, че плащанията трябва да са
били именно в номизми на Василий I Македонец. За съжаление никъде в
изворите не се споменава с какви точно пари е било платено на войската и
наемниците. Но те със сигурност са били в злато.
На този етап опитът да се изчисли финансовият ресурс, който Импе-
рията влага във войната от 917 г. не даде особено големи резултати. Като
основна причина за това трябва да се посочи недостатъчната информация в
изворите за точния състав на войските, разнопосочните данни в арабските
и византийски документи и липсата на финансов разчет за конкретните раз-
плащания. Обединяването на всички налични извори е крачка напред към
изучаването на финансовата страна на всяка една война или експедиция в
епохата на нашето средновековието, което ни прави съпричастни както към
самото събитие, така и към ежедневието на участниците в него.

Таблица 1.

Район Василий I Лъв VI Константин VII (913 – 959)

(879 – 886) (886 – 912) и съвладетели
Плиска 5 (2 AV) 17 12 (2 AV)
Велики Преслав 8 (6 AV) 97 90
Шумен и регион 10 (7 AV) 21 (2 AR) 27 (3 AV)
Силистра и регион - 12 12 (1 AV)
Добрич и регион 6 (3 AV) 19 (1 AR) 12 (1 AV; 1 AR)
Варна и регион 7 (4 AV) 25 (3 AR) 31 (9 AV)
Разград и регион 4 (1 AV; 1 AR) 19 9 (1 AV)
Пелопонес 5 7 22
Коринт 278 972 2 285

117
 Реките и големите битки на българите
през Средновековието

Ивелин А. Иванов

Ролята на географския фактор в историята на българите вълнува отдав-

на изследователите-медиевисти. Традиционно, в центъра на тези изслед-
вания се поставя Старопланинския масив и неговата роля в историята на
средновековна България.1 Без да омаловажаваме постиженията на големи
български медиевисти в тази насока, трябва да отбележим, че тезата за ре-
шаващата роля на Балкана в средновековната ни история носи характерни-
те белези на късната романтична историопис. Някои съвременни опити за
количествен анализ на военните кампании, сражения и обсади в средно-
вековната ни история водят до извода, че Старопланинският масив играел
без съмнение важна, но не винаги решаваща роля във военните кампании
в разглеждания период.2 Поставянето на Балкана в центъра на въпросните
изследвания оставя на заден план интереса към други географски фактори
в средновековната ни история. Въпреки това, редица иследователи обръщат
внимание на ролята на Черно море (черноморското крайбрежие) и р. Дунав
в политическите и военни действия на средновековна България.3
1
Ив. Гюзелев, Значението на Балкана за историческото развитие на България, в
Юбилеен сборник по случай 25-годишнината от първия випуск на Габровската Априлов-
ска гимназия, Пловдив 1900, 224–226; П. Мутафчиев, Книга за българите, София 1998,
55–56. Петър Мутафчиев формулира ясно и категорично тезата за решаващата роля на
Балкана (Старопланинския масив) в средновековната история на Българите в трета глава
от своя труд „Книга за българите“. Според Мутафчиев: „Без Балкана старата българска
държава би останала само един мимолетен и отдавна забравен епизод. Без Балкана,
а след това и изобщо без планините на нашата земя тук на Европейския югоизток не
само че не би оцеляло, но не би и се явило на свят това, което живее вече от толкова
векове под името български народ.“
2
И. ИВАНОВ, Ролята на Старопланинската област във военните кампании през
Средновековието: опит за критичен количествен анализ, в Известия на регионален исто-
рически музей Габрово II, Велико Търново 2015, 90–111.
3
Виж още: Ст. Недев, Бойното минало на нашето Черноморие. в Известия на воен-
ноисторическото научно дружество 5 (1968) 132–143; Ст. Недев, Походът на Савойския
граф Амедей VI до Цариград и нашето черно море през 1366–1367 г., Военноисторически
сборник, 1971, № 5, 45–61; В. ТЪПКОВА-ЗАИМОВА, Долни Дунав – гранична зона на
византийския Запад. Към историята на северните и североизточните български земи,
края на X–XII в. [http://www.promacedonia.org/vtz2/vtz_predv.htm, 25.08. 2017]; М. БАРЪ-
МОВА, Европа, Дунав и османците (1396–1541), София 2014; Р. РАШЕВ, Старобългар-
ски валове по Черноморието, София 1982, 52; Р. РАШЕВ, Първото българско царство и

118
 Без съмнение, водните пространства, пътища и артерии като морета,
езера и реки не са сред акцентите в изследванията, посветени на българска-
та военна история през средновековието. Като изключим някои публикации
върху ролята на морето и флота в средновековна България, то ролята на
езерата и реките остава слабо проучена. И ако р. Дунав все пак присъства,
то мястото и ролята на средните и по-малки реки и водни басейни в средно-
вековната българска история, включително и в изследванията на военното
дело, е на практика неразработено поле. И тъй като реките присъстват често
в писмени известия, представящи военни конфликти, сражения и обсади, то
настоящата статия е опит за анализ на тяхната роля във войните на българи-
те през Средновековието.
Редица исторически факти свидетелстват за важната и на моменти ре-
шаваща роля на водните граници и прегради във военните и политическите
действия. Мощни крепости като Видин, Никопол, Дръстър, Карвуна, Кали-
акра, Варна, Анхиало, Месембрия, Преспа4, Охрид и др. имали стратеги-
ческа роля в ключови моменти от средновековната ни история. Също така,
едни от най-големите и знакови сражения в средновековното ни минало се
разиграли край реки и по черноморското крайбрежие. Сред тях можем да по-
сочим тези при Дръстър през 895 г. и 971 г., битката при р. Ахелой през 917 г.,
битката при р. Сперхей през 996 г., битката при Черномен на р. Марица от
1371 г., Никополската битка от 1396 г. и редица други военни действия, свър-
зани с по-големи и по-малки реки, от р. Тиса на северозапад до р. Ахелой на
югоизток, и от р. Днестър на североизток до р. Сперхей на югозапад.
Спирайки се на ранните сведения за тактиката и стратегията на бълга-
ри и славяни, свързана с реки, трябва да отбележим тяхната оскъдност и
полулегендарен характер. Според Маврикий, същите били особено умели
в преминаването на реки и умеели да са държат над водата по-дълго и по-

морето, в Средновековна България и Черноморието, Варна 1982, 47–57; В. ГЮЗЕЛЕВ,

Черноморската област в политическата история на Средновековна България (VII–XIV
в.), в Чиракман, София 1982, 76–82; В. ГЮЗЕЛЕВ, Очерци по историята на Българ-
ския североизток и Черноморието. Края на XII – началото на XV век, София 1995; Е.
TODOROVA, The Black Sea interests of the Italians and the Bulgarian ports (XIIIth–XVth
centuries), Byzantinobulgarica 7 (1981), 229–237.
4
Средновековната крепост Преспа (Констанция) се намира на остров „Св. Ахил“.
Островът е разположен на северния край на езерото Малка Преспа, близо до канала, през
който водата на езерото преминава в голямото езеро (оттук и името Преспа). Централ-
ната част на острова заедно с височините „Кале“ и „Кулата“ изглежда е била укрепена.
Може да се предположи, че и външният град е разполагал със защитна система. Градът
придобива голямо политическо значение след 971 г., когато българската столица Велики
Преслав е завладяна от византийците. Преспа е също сред средищата на въстанието на
комитопулите, които отхвърлят византийската власт от западните български земи.

119
добре от останалите хора, т.е. да плуват5. С легендарен или по-скоро твърде
лаконичен характер са и сведенията за преминаването на водни прегради,
основно реки, от древните българи. Както при слявяните, така и при бъл-
гарите това едва ли е ставало само и единствено благодарение на плуване,
самостоятелно или с помощта на конете, а най-вероятно с плавателни сред-
ства като лодки и салове. На базата на тези крайно оскъдни сведения, както
и на сравнително ясното описание на традиционната тактика, най-вече на
българите, можем да обобщим, че основните тактически прийоми за водене
на война не включвали активно плаване и флот. Въпреки това, реките игра-
ели често важна роля във войните на средновековните българи.

Река Дунав
Пристъпвайки към конкретната тема, ще насоча анализа в няколко на-
правления. На първо място бих поставил ролята на големите реки в битките
и военните действия на средновековните българи – р. Дунав, р. Днепър, р.
Драва и р. Тиса. Връщайки се към началото на Дунавска България и след-
вайки хронологическия принцип, на първо място ще се спра на войната с
Византия от 680 г. и знаковите за българската история военни действия в
областта Онгъл. Без да се спираме на мненията и споровете за местонахож-
дението и точните очертания на Онгъла, без съмнение р. Дунав и нейната
делта изиграли важна роля в стратегическите планове на хан Аспарух и
водените от него българи. Сведенията за преминаването на реката от бълга-
рите и за пренасянето на военните действия на юг от Дунав свидетелствуват
ярко за уменията на българите за мащабно и бързо прекосяване на големи
реки, както и за контрол над двата бряга в определен участък, което да оси-
гури свободни комуникации със земите и населението на север от реката,
въпреки активните действия на византийския флот.6
На следващо място, Фулденски анали от Айнхард свидетелстват,
че през 827 г. българите пратили войска на кораби по р. Драва, опус-
тошили с огън и меч земята на славяните, населяващи Панония, изго-
нили техните князе и им назначили български управители. Според съ-
5
Mauricii Artis militaris libri, ГИБИ II, 281–282. „Опитни са повече от всички хора и
в преминаването на реките и мъжествено издържат във водите. Така че често, когато
някои от тях, прекарвайки в своите места, бъдат изненадани от някаква опасност,
те се потапят в дълбочината на водата, като държат в устата си дълги тръстики,
приготвени за тази цел, напълно пробити, които стигат до повърхността на водата.
Те лежат по гръб в дълбочината, дишат през тръстиките, и издържат много часове,
така че да не се появи никакво подозрение за тях.“; Maurice‘s Strategikon: Handbook of
Byzantine Military Strategy. Transl. by G. T. Dennis, Philadelphia 2001, 120–121.
6
Theophanis Confessoris Chronographia, ГИБИ III, 263.

120
щия извор, през 829 г. българите отново изпратили войски с кораби
по р. Драва, като опожарили някои селища, разположени край реката.7
Красноречиво свидетелства за ролята и мястото на големите реки при упра-
влението на Симеон е обсадата на Дръстър от маджарите от 895 г. Без съм-
нение, тя е показателна за важната роля на крепостите по р. Дунав, нещо
което отбелязват редица изследователи.8 Поддържането на такава мрежа от
укрепления по голямата река е изисквало и наличието на надеждни плава-
телни съдове, което може да свържем с известията за действията на Омуртаг
по Дунав, Драва и Тиса. Въпреки това, както пряко и косвено свидетелстват
изворите, често противниците (в случая маджарите), успявали да преминат
реката и да опустошат териториите на юг от Дунав. Предполагаме, че това

7
Annales regni Francorum, inde ab a. 741 usque ad a. 829, qui dicuntur Annales Lauris-
senses maiores et Einhardi. Post editionem G. H. Pertzii. Recognovit F. Kurze, Hannoverae
1891, 24: “DCCCXXVII …Interea Bulgari Sclavos in Pannonia sedentes misso per Dravum
navali exercitu ferro et igni vastaverunt et expulses eorum ducibus Bulgaricus super eos rec-
tores constituerumnt. DCCCXXVIIII. Bulgari navibus per Dravum fluvium venientes quasdam
villas nostrorum flumini vicinas incenderunt.“ Според К. Порожанов, крепостта-пристани-
ще на днешния румънски остров Пъкуюл луй Соаре и Дръстърската крепост поддържа-
ли и охранявали връзката на столиците Плиска и Преслав с териториите отвъд Дунав.
Според същия автор, в двете крепости бил базиран българския речен флот, но също така
съществувала и пасивна система на отбрана и преграждане на реката с дълги въжета,
спуснати във водата. Подобна роля в периода VII–XI век, според Порожанов, е играела и
черноморската кпрепост-пристанище Калиакра. Виж: К. ПОРОЖАНОВ, Морето в поли-
тиката и културата на Средновековна България, Будител, 2006, № 3, 36–44.
8
Leonis Grammatici Chronographia, ГИБИ V, 159. Constantini Porphyrogeniti De
administrando imperio, ГИБИ V, 219–220; Constantine Porphyrogenitus, De administrando
imperio, Greek text edited by Gy. Moravcsik. English translation by R. J. Jenkins, Budapest
1949, 248–251. Сведенията на Константин Багренородни за преграждане на реката с пле-
тена преграда (може би въжета), които се оказали съществена пречка за византийската
флота в транспортирането на маждарите от северния на южния бряг на реката, е също
неопровержимо свидетелство за повторно преминаване на реката от маджарите. Според
извора, Михаил Баркалас и двама моряци взели своите щитове и с мечовете си разсекли
тази плетена преграда, за да отворят проход. Как точно е била изградена, остава неяс-
но. Смятам, че едва ли е била просто едно опънато, макар и здраво и дебело въже. Най
вероятно конструкцията е била сложна и била защитавана от стрелци, които са били на
южния бряг или на салове и лодки в реката. Възможно е също тази система да е била
нещо подобно на съвременните антидесантни съоръжения, т.е. целта и да е била спиране
на неприятеля, неговите лодки, салове и кораби на известно разстояние от южния бряг,
при което той ставал уязвим за обстрел от брега и вероятно давало ценно време на защит-
ниците да се концентрират към мястото на дебаркиране на неприятеля. Въобще, общата
логика и система на защита явно е била част от цялостната отбранителна система на
българите по черноморското крайбрежие и по големите реки – ровове, валове, палисади
и други препятствия пред противника. Ако се върнем към известието в De administrando
imperio, то свидетелства за изключително важната роля на р. Дунав във военната система
на средновековна България.

121
е ставало с помощта и съдействието на византийския флот, който навлизал
през устието срещу течението на реката. Защо българската охрана и пре-
граждането на реката не са успявали да противодействат, можем само да га-
даем. Изводът е, че Дунав била важна, стратегическа, но не и непреодолима
военна преграда за нападатели от север и североизток.
Важната роля на р. Дунав, ключовото място на крепостите Дръстър при
Пъкул луй Соаре, и контрола над речния трафик чрез мощен флот са особено
ясни и отчетливи при обсадата на крепостта от византийските войски през
пролетта и лятото на 971 г.9 Всъщност, именно 65-дневната обсада на войски-
те и корабите на Светослав в Дръстър, а не превземането на българската сто-
лица Преслав от император Йоан Цимисхи на 14 април 971 г., решила изхода
на войната. Въпреки наличието на флот, варяжкият княз Светослав не успял
да реализира своето предимство – мобилността по водни пътища. Навлиза-
нето на византийския флот в р. Дунав предопределило изхода от обсадата,
превръщайки я в пълна блокада. Изходът на военната кампания на практика
предопределил окупирането на Източна България от Византия. Ето защо об-
садата на крепостта Дръстър от 971 г. може да бъде причислена сред най-зна-
чимите и съдбоносни военни кампании в средновековната ни история.
Ролята на важните крепости по р. Дунав във военните действия се раз-
крива и в осем-месечната обсада на Видин от византийските войски през
1003 г.10 Най-вероятно, опитният военен стратег Василий II е използвал и
9
Leonis Diaconi Historiae, ГИБИ V, 267: „Тъкмо по това време, плувайки в Истър,
се показали огненосните триери на ромеите заедно с корабите, които носели храна. Ро-
меите, като ги видели, се изпълнили с неизказана радост, а скитите били обзети от страх,
понеже се боели от донесения срещу тях течен огън. Те били чули от по-стари хора от
своето племе, че ромеите с този мидийски огън били изгорили в Евксин многобройната
флота на Игор, бащата на Светослав. Затова бързо събрали своите лодки и ги довели
пред градската стена, дето река Истър протича и мие едната стена на Доростол. Огне-
носните кораби ги обсадили от всички страни, за да не могат скитите да се качат на тях
и да се завърнат в страната си.“ Тук много отчетливо и ясно изпъква ролята на речните
комуникации и на флота в контрола над корабоплаването по река Дунав. Също така е
ясна и ролята на речния трафик в логистиката на войските, в случая осигуряване с храна
и вероятно военни запаси. Водният транспорт и логистика бил ефективен, включително
и по-евтин от транспорта и логистиката по суша. Вж. също: Ioannes Scylitzes, Synopsis
historiarum, ГИБИ VI, 267–270; Jean Scylitzes, Empereurs de Constantinople. Texte traduit
par B. Flusin, et annoté par J.-C. Cheynet (Réalités Byzantines 8), Paris  2003, 252.; John
Skylitzes, A Synopsis of Byzantine History 811-1057. Transl. by J. Mortley, Cambridge 2010,
286.; Д. Ангелов, Б. Чолпанов, Българска военна история през Средновековието (X–XV
в.), София 1994, 25–32; J. Haldon, The Byzantine Wars, Stroud 2001, 149; W. Treadgold, A
History of the Byzantine State and Society, Stanford 1997, 509.
10
Ioannes Scylitzes, Synopsis historiarum, ГИБИ VI, 268–270; Jean Scylitzes, Empereurs
de Constantinople, 288–289; John Skylitzes, A Synopsis of Byzantine History, 328; В. ЗЛАТАР-
СКИ, История на българската държава през средните векове I/2, София 1971, 683–684.

122
кораби за пълното блокиране на българите в крепостта. Също така трябва
да отбележим и факта, че превземането на Видин и установяването на кон-
трол по долното течение на р. Дунав било ключов момент в продължителна-
та византийска офанзива от 1001–1009 г. По този начин император Василий
II установил контрол над долното течение на голямата река, отнел възмож-
ността на българите за контраудари, и заплашил североизточните граници
на орязаните Самуилови владения.
В непосредствена близост до южния бряг на р. Дунав е и битката при
Никопол между християнските войски, предвождани от Сигизмуд Люксем-
бургски и османските сили на Баязид I от 25 септември 1396 г.11 Въпреки,
че основното сражение не се разиграло непосредствено до бреговете на ре-
ката, то тя изиграла важна роля за разгрома на кръстоносната армия и за
успеха на Баязид. Самият Сигизмунд намерил спасение с бягство с венеци-
ански кораб по Дунав, а влашката конница се изтеглила на северния бряг на
реката. В същото време османската победа при Никопол и настъплението
по реката на запад довело до подчиняване на Видинското царство на Йоан
Срацимир и утвърдило османската власт между Балкана и р. Дунав. Но ако
ролята на Дунав като голяма комуникационна артерия е безспорна и обшир-
но изследвана, то други водни артерии като Драва, Тиса и Днепър остават
встрани от вниманието и интереса на медиевистите.

Реките Драва, Тиса и Днепър

На следващо място в анализа на ролята на големите реки във военните
действия можем да поставим експедициите на кан Омуртаг по Драва, Тиса и
Днепър. В продължение на три години (824–826) Омуртаг изпращал пратени-
ци при франкския владетел Людовик Благочестиви. След провала на дипло-
матическите усилия, българският владетел изпратил войски по поречието на
р. Драва и покорил славяните в земите на Долна Панония. Според Айнхард,
българската войска навлязла с лодки по р. Драва, като разорила панонските
славяни.12 Последвала ответна реакция от страна на франките, но без да се
стига до сериозни сражения. Впоследствие отношенията между двете държа-
ви били възстановени, а славянските князе по долината на р. Драва били за-

Johannes de Thurosz, Chronica Hungarorum, ЛИБИ V/1, 112–113; Antonius de Bon-

11

finis,Rerum Hungaricarum Decades V, ЛИБИ V/1, 143–144; Мехмед Нешри, Огледало на

света, Превод и коментари: М. Калицин, София 1984; D. Nicolle, Constantinople 1453:
The End of Byzantium, Oxford 2000, 19, 37; Ив. Тютюнджиев, Пл. Павлов, Българската
държава и османската експанзия (1369–1422), Велико Търново 1992.
12
Annales regni Francorum, 25; Prosopographie der mittelbyzantinischen Zeit. Erste
Abteilung (641 – 867), Bd. 3, Berlin 2000, 484–486.

123
менени с български управители. Според Айнхард, през 829 г. българите отно-
во проникнали с лодки по Драва във франкска територия, като опожарили ре-
дица селища.13 Вероятно в пряка връзка с тези походи, осъществени по воден
път, е възпоменателния надпис в чест на зера таркана Онегавон, който се уда-
вил в р. Тиса.14 Макар и оскъдни, тези сведения са изключително интересни
от гледна точка на настоящото изследване, тъй като свидетелстват за важната
роля на големи реки като Драва и Тиса във военните действия на българите.
Сведенията на Айнхард са единствените, свидетелстващи за използване на
воден (речен) транспорт за придвижване на българските войски в тази епоха.
Според някои изследователи като Димитър Ангелов, Стефан Кашев и Борис
Чолпанов, свидетелството на Айнхард се отнася само до придвижването на
пехотата, докато конницата настъпвала по суша в непосредствена близост до
реките.15 Дали или в каква степен това отговаря на историческата истина, мо-
жем единствено да гадаем, но определено можем да приемем, че българите,
или поне част от тях, се придвижвали с лодки по р. Драва.
За военни действия по голяма река косвено свидетества още един въз-
поменателен надпис, според който копан Окорис се удавил в р. Днепър:
„Кан сюбиги Омуртаг: Корсис, копанът, беше мой храненик. Като отиде
във войската, удави се в река Днепър. Той беше от рода Чакарар.“16 Веро-
ятно този надпис свидетелства за военни действия по р. Днепър преди 824 г.
срещу маджари или хазари. Можем да предположим, че и в двата случая
удавянето е станало при преминаването на реките плувайки с коне, или вър-
ху плаващо съоръжение, сал. Не е изключен, разбира се, и нещастен случай,
който да не е свързан пряко с военни действия.17 Прословутото удавяне на

13
Annales regni Francorum, 25; HARIMANNI AUGIENSIS, Chronicon, ЛИБИ II, 365.;
В. ЗЛАТАРСКИ, История на българската държава, 316; Н. ОВЧАРОВ, Омортаг Кана
Сюбиги от Бога владетел на българите, София 2002.
14
В. БЕШЕВЛИЕВ, Първобългарски надписи, София 1992, 229–230: „Кан сюбиги
Омуртаг: Негавонаис, зера таркан беше мой храненик. Като отиде във войската, той
се удави в река Тиса. Той беше от рода Кубаир.“
15
Д. АНГЕЛОВ, С. КАШЕВ, Б. ЧОЛПАНОВ, Българска военна история от Антич-
ността до втората четвърт на X в., София 1983, 246: „Несъмнено с лодки по теченията
на реките в този район се е изнасяла пехотата, а по двата им бряга са настъпвали елитни
конни отреди, които са действали съвместно с тях.“
16
В. БЕШЕВЛИЕВ, Първобългарски надписи, София 1992, 227–228. Надписът е
единственият писмен извор, който съобщава за български военни действия в областта
на р. Днепър. Васил Златарски датира надписа между 818 и 820 или 823 г. и приема, че е
свързан с военни действия срещу маджарите. Противоположно е мнението на Георги Ба-
ласчев, който смята, че копан Окорсис се е удавил при военни действия срещу славяните.
Според Иван Божилов пък, въпросният поход бил насочен срещу хазарите.
17
Тук бих посочил прословутия пример с удавянето на император Фридрих I Барба-
роса в река в Киликия в хода на Третия кръстоносен поход през 1190 г.

124
император Фридрих Барбароса на 10 юни 1190 по време на Третия кръсто-
носен поход е показателно в това отношение.

Реките Сперхей, Вардар и Марица

На следващо място бих се спрял на военни действия (сражения и обса-
ди), свързани с речни артерии като Сперхей, Вардар и Марица. Ярък при-
мер за ролята на средно голяма и непълноводна река е сражението при р.
Сперхей от 996 г. между българските войски, предвождани от Самуил и
византийските войски, командвани от Никифор Уран.18 След като победил
византийците в няколко сражения през 995–996 г. Самуил навлязъл дълбоко
в същинска Гърция, достигайки полуостров Пелопонес. На връщане от този
рейд, малко след преминаването на прохода Термопили, българските войски
били пресрещнати от Никифор Уран, който стигнал до Лариса, където ос-
тавил обоза си, и само с лековъоръжените си части прекосил с ускорен ход
Тесалия, преминал Фарсалската равнина и р. Апидан, и разположил лагера
си на брега на р. Сперхей. По този начин Никифор Уран искал да изпревари
Самуил и да не му позволи да се разгърне на север, да навлезе в долината
на Фарсала, и да напредне на север към Лариса и Тесалия. Най-вероятно
ромеите изградили лагер близо до северния бряг и наблюдавали основния
път и моста над реката, докато войските на Самуил били разположени в
равнината на юг от Сперхей, като тилът им е бил защитен от височините
зад тях (вероятно българският лагер е бил в района на днешните селища
Moschocori и Neo Krikello).19

18
GEORGII CEDRENI – IOANNIS SCYLITZAE Historiarum compendium, ГИБИ VI,
278–279.; JEAN Skylitzès, Empereurs de Constantinople. Texte traduit par B. Flusin, et an-
noté par J.-C. Cheynet (Réalités Byzantines 8), Paris 2003, 285. 23.; JOHN SKYLITZES, A
Synopsis of Byzantine History 811–1057, Transl. by J. Mortley, Cambridge 2010, 324; В.
ЗЛАТАРСКИ, История на българската държава през средните векове I/2, София 1971,
662–663.; Д. АНГЕЛОВ, Б. ЧОЛПАНОВ, Българска военна история през Средновекови-
ето (X–XV в.), София 1994, 45–49.
19
Разположението на Самуил явно е било предварително обмислено, тъй като реката
защитавала от север, а височините от югоизток, юк и югзапад. Факторът обилни дъждове
и наводнение обаче едва ли е бил предвиден. Според Скилица, придошлата от дъждовете
река разделяла двете войски, но византийците успели да преминат през брод и нападнали
българския лагер. Съвсем логично е при такова наводнение мостът на главния път да е
бил отнесен или потопен, което също е затруднило българите при неочакваното нападе-
ние на ромеите. Погледът към съвременния ландшафт и реката в предполагаемото място
на сражението показва равнина, затворена от височини на запад и северозапад и залив на
изток. Самата р. Сперхей в днешния си вид е маловодна, с обрасли с тръстика брегове, с
широки разливни терени във вид на плитки блата в равнинните местности в най-долното
си течение, непосредствено преди вливането си в залива Maliakos. Вероятно Самуил е ла-
герувал недалеч от вливането на Сперхей в морето и от основния път, като пълноводието

125
 Голямата и фатална изненада обаче дошла от появилите се през нощта
войски на Никифор Уран, които осъществили нощен преход и преминали
реката нагоре по течението (при дн. селищe Kompotades), т.е. на североза-
пад от лагера на българите. След като били нападнати от запад-северозапад,
вероятно преди или при разсъмване, войските на Самуил били поставени в
чувал между придошлата река и разливите на север, залива Maliakos на изток
и височините на юг-югозапад. Така, сравнително малката, но в случая пъл-
новодна поради обилните дъждове р. Сперхей се оказала решаващ фактор за
византийската победа и разгрома на българите.20 Поражението било пълно
и българският владетел едва успял да се спаси, съпровождан от своя син Га-
врил Радомир. Ако се доверим на летописеца Яхъя Антиохийски, Никифор
Уран се завърнал в Константинопол с 1000 български глави и 12000 пленни-
ци. Макар и преувеличени, тези цифри свидетелстват за тежкото поражение
на българите.21
Друг пример е битката при р. Вардар между Василий II и Самуил от
1003 г. (или 1004 г.) Според изворите, българските войски били разположе-
ни на десния бряг на реката и разчитали на нейното пълноводие, но визан-
тийците успели да открият брод, преминали реката и нападнали изненадва-
що Самуил. Българите претърпели поражение и отстъпили.22
на реката е давало защита и сигурност, и много вероятно контролирайки основния път по
моста над реката. Поради наводнението обаче, българите навярно са оставили моста и са
се оттеглили изцяло на юг от реката, което е било най-разумното решение.
20
Хидрологични и ландшафтни изследвания показват, че р. Сперхей е предизвиквала
тежки наводнения в долното си течение в миналото. Ето какво посочва Yves Béquignon
в едно свое изследване от 1937 г.: “A notre époque les inondations les plus sérieuses furent
celles d’octobre 1919. Le 20 octobre, le sol était détrempe par le pluies tombées d’une maniére
ininterronapue pendant pluseurs jours. Le 20 et 21 survinrent d’autres pluies plus violentes encore
qui emenérent l’élévation des eaux. Le village de Komma se trouva submergé, ainsi que la route
de Lamia à Amphissa sur une longueur dún kilomètre, la région qu Nord de Moschochori, fut
transformée en un vaste étang et Imir-bey émergeait sur un veritable cap. Dans l’antiquite, des
débordements analogues sont attestés. Cédrénus nous raporte que NicéphoreUranus ayant quitté la
Thessalie arriva dans la vallée du Sperheios, me qu’il ne put livrer bataille à Samuel, comme il le
cherchait, car pendant la nuit les pluies provoquérent une crue de fleuve.” (Y. Béquignon, La vallée
du Spercheios. De origines au IVe siècle, Etudes d’archeologie et de topographie, Paris 1937, 56).
Макар че трактовката на автора не е точна, тъй като обилните дъждове и наводнението не
спрели Никифор Уран, а напротив – оказали се подходящи за вкарване на българските войски
в чувал между наводнените участъци и морския бряг, сведението за 1919 г. е показателно за
мащабите и последствията от наводнениято в долното течение на р. Сперхей.
21
GEORGII CEDRENI – IOANNIS SCYLITZAE Historiarum compendium, ГИБИ VI,
278–279; JEAN SKYLITZES, Empereurs de Constantinople, 285; JOHN SKYLITZES, A
Synopsis of Byzantine History, 324; В. ЗЛАТАРСКИ, История, 662–663.
22
GEORGII CEDRENI – IOANNIS SCYLITZAE. Historiarum compendium, ГИБИ VI,
282: „А императорът, след като укрепил много добре Видин, върнал се в столицата, като
опустошил и разрушил всички български крепости по пътя си. Но когато наблишил град

126
 На следващо място сред военните действия, свързани със средно голе-
ми реки можем да поставим битката при Черномен от 26 септември 1371 г.
Според сведенията на монах Исая, деспот Урош събрал около 60000-на
войска23 а според Димитър Кантакузин християнските сили наброявали
70000 обучени и въоръжени мъже24. Други източници като Анонимна бъл-
гарска хроника и Садедин посочват голямо множество християнски войни,
включително от Далмация, Требине, кралете на Босна, Унгария и влашкия
владетел.25 Според изворите, християнските войски се разположили край
р. Марица разчитайки на своята численост, като не взели достатъчно пре-
дохранителни мерки. Призори на 26 септември отрядът на Хаджъ Илбе-
ги нападнал християнския лагер от четири посоки и скоро сражението се
превърнало в хаотично отстъпление и поражение. Така, вместо защита от
нападение, р. Марица се превърнала в пречка за прегрупиране и бързо от-
стъпление, което довело до голям брой жертви сред християните. Според
някои османски извори голяма част от християнските войни били буквал-
но изтласкани в реката, където били избити или се удавили.

Малките реки и големите битки на българите:

Ахелой, Скафида, Русокастренска река и Луда река.
Анализирайки ролята на реките във военната история на средновеков-
ните българи, в една трета група можем да поставим сраженията и обсади-
те, свързани с къси и маловодни реки с регионално значение. Тук с особена
сила се откроява голямата битка при малката река Ахелой от 20 август 917 г.
Византийските автори не дават сведения за числеността и състава на бъл-
гарската армия, но косвени такива откриваме в някои домашни писмени
извори като Чудото на св. Георги.26  Други автори като ал-Масуди посочват

Скопие, намерил отвъд реката Аксиос – която сега се нарича Вардар, Самуил да станува
безгрижно. Тъй като се уповавал на пълноводието на реката, която по това време не мо-
жела да се преброди, той небрежно бил разположил лагера си. Но един войник намерил
брод и превел през него императора. Поразен от внезапното му появяване, Самуил уда-
рил на безредно бягство, а шатрата му и целият лагер били взети.“ Вж. също: JEAN SKY-
LITZES, Empereurs de Constantinople, 289; Г. НИКОЛОВ, Централизъм и регионализъм в
ранносредновековна България (края на VII – началото на XI в.), София 2005, 179, 205;  В.
ЗЛАТАРСКИ, История, 684–685, 687; S. Runciman, A History of the First Bulgarian Empire,
London 1930, 238; Хр. ДИМИТРОВ, Българо-унгарски отношения през средновековието,
София 1998, 82–83, 91–92.
23
Й. ИВАНОВ, Български старини из Македония, София 1970, 226–227.
24
ДИМИТЪР КАНТАКУЗИН, Събрани съчинения, София 1989, 37–38.
25
И. Тютюнджиев, Българска анонимна хроника от XV в., Велико Търново 1992, 88;
САДЕДИН, Корона на историите, прев. М. Калицин, София 2000, 173–177.
26
Miraculum S. Georgii, ГИБИ V, 60–67.

127
цифри, които са явно преувеличени – че византийската армия наброявала 62
000 души, от които 12 000 конници. Според някои съвременни медиевисти,
на страната на Симеон воювали маджарски и печенежки отряди.27
Благодарение на мира с арабите, Византия прехвърлила на Балкани-
те войски от Мала Азия. Според Йоан Скилица императрица Зоя решила,
че трябва да сключи мир със сарацините и да прехвърли на Запад цялата
източна войска, за да обедини източните и западните войски и да унищо-
жи българите.28 От изброяването на някои от военачалниците става ясно,
че в битката освен основните сили, които били съставени от войските на
военно-административните области (теми)  участвали също минимум три
от четирите конни гвардейски тагми – тези на схолите, на ескувитите и
на иканатите, както и арменски части от най-източните области на Визан-
тия. Многобройната армия се придвижила на север покрай морския бряг.
Изворите свидетелстват категорично, че решителната и голяма битка се ра-
зиграла в Анхиалското поле, през което протича малката р. Ахелой.
Съществуват различни мнения за точното място на битката, тъй като
изворите не са ясни. Според някои, те се разиграла край крепост, а според
други – край река на име Ахело.29 Освен това, околният ландшафт, близки-
те възвишения и реката вероятно са изглеждали доста по-различно от днес.
На първо място, теренът и най-вече близките възвишения на североизток
са били гористи, а реката – по-пълноводна. Последното, естествено, трябва
да се приеме условно пред вид датата на сражението – 20 август, което на
практика е в най-сухия и маловоден сезон по тези географски ширини. Въ-
преки това, както днес, така и през IX в., поради бавното течение на реката
преди вливането ѝ на изток в морето, бреговете вероятно са били тинести и
обрасли с тръстика. Въпреки споровете за точното място на битката – дали е
североизточно от устието на реката и близо до Месемврия, или югозападно

27
Благодарение на мира с арабите, Византия прехвърлила на Балканите малоазий-
ски военни части. В последвалата битка при Ахелой освен войските от темите участвали
също три от четирите конни тагми - тези на схолите, на ескувитите и на иканатите, а
вероятно и арменски отряд.
28
GEORGII CEDRENI – IOANNIS SCYLITZAE. Historiarum compendium, ГИБИ VI,
250; JOHN SKYLITZES, A Synopsis of Byzantine History, 197–198. Всъщност, Скилица не
свързва битката с река, а с крепостта Анхиало. Неговият разказ е отдалечен от въпрос-
ните събития, и e определено тенденциозен. Theophanis Continuati Chronographia, ГИБИ
V, 128.
29
В. ЗЛАТАРСКИ, История, 385; П. МУТАФЧИЕВ, История на българския народ
I, София 1943, 303. В. Златарски смята, че локалиризането на битката е трудно, а Мутаф-
чиев приема, че в изворите става дума за малката Чимовска река, която протича недалеч
от Анхиало (дн. Поморие) – според него тя била по-пълноводна, тъй като по това време
околните райони все още не били толкова обезлесени.

128
от Ахелой, т.е. в полето между Анхиало и Ахелой, то без съмнение, реката
изиграла важна роля в извоюването на победата от българите.30
Твърде вероятно е сражението да е било планирано с първоначално от-
стъпление, което да увлече лявото ромейско крило твърде напред, след кое-
то да последва контраудар от страна на българите. Със замисъл или просто
в хода на битката, източната част от византийската армия е била отрязана от
пътя към Анхиало. Най-логичният и пряк път за отстъпление и сигурност е
бил на североизток, към Месемврия, но отстъпващите части са били атаку-
вани и разбити при преминаването на река Анхиало близо до вливането ѝ в
морето. Трудно е да си обясним такова тежко поражение при такава малка
река и то при маловодието през август, но вероятно трудността при преми-
наването е била свързана с тинести брегове и струпване на отстъпващите в
определен участък и място, вероятно по и около мост. В този случай една
малка река изиграла твърде решаваща роля за една от най-големите българ-
ски победи през Средновековието31.
Друг известен пример за военни действия, свързани с малка река, е об-
садата на крепостта Димотика32 от войските на цар Калоян през пролетта

30
Д. Ангелов, С. Кашев, Б. Чолпанов, Българска военна история, 269–271. Според
авторите, резервът бил насочен към тила на главните ромейски сили, а не към ромейския
стан, тъй като византийците побегнали към Месемврия, а не към Анхиало. Тъй като е
известно, че след поражението много от византийците се издавили в морето и реката
от една страна, а от друга, военачалникът Лъв се спасил като избягал в Месемврия, то
съществува вероятност битката да е станала на източния бряг. Ако сражението се е раз-
играло на югозапад от Ахелой, магистър Лъв Фока трудно би стигнал до Месемврия, а
обикновените войници, които не били осведомени като командния състав за района, биха
побягнали по обратния път и нямаше да има толкова удавени ромеи.
Според някои изследователи, ромейската армия никога не би се построила за сраже-
ние с гръб към морето, което отхвърля тезата, че битката протекла на изток от Ахелой.
Подобно разположение противоречи на всички стратегикони. В случай на неудачно раз-
витие на дадено сражение, същите тези стратегикони препоръчвали между армията и ла-
гера да има достатъчно разстояние за отстъпление, маневриране и прегрупиране. Както
знаем, ромейският лагер бил построен в близост до Анхиало, а не до Месемврия. Сам по
себе си, този факт потвърждава общоприетото мнение, че битката наистина е проведена в
Анхиалското поле. Големият брой удавени ромеи в Ахелой се обяснява със самия развой
на сражението.
31
Според ромейската хронография и агиография, не цялата армия била избита –
имало голям брой пленени, а също така и много бегълци, които по-късно взели участие
в сражението при Катасирти. Самият Лъв Фока успял да пробие в северна посока и да се
спаси в Месемврия, намиращ се само на 8 км от р. Ахелой. На бойното поле намерили
смъртта си Константин Липс и Йоан Грапсон. Покосени били и мнозина от висшите ро-
мейски офицери.
32
Крепостта Димотика била разположена на скалисто възвишение до р. Луда река,
на около 1.8 км преди вливането ѝ в р. Марица.

129
на 1206 г.33 В този случай става въпрос за река, която може да бъде срав-
нена по-скоро с река Ахелой и с река Скафида. Въпреки сравнително мал-
кия водосборен басейн на Луда река ѝ съвременното и състояние, можем
да предположим, че при въпросните обсадни действия тя е затруднявала
българските и куманските войски, още повече, че началото на тези дейст-
вия било в сезона на пролетното пълноводие. Най-вероятно отклоняването
на коритото на реката през пролетта на 1206 г. е целяло прекъсване на
водоснабдяването чрез укрепени стени и кули, свързани с основната кре-
пост. Тъй като реката протича в подножието на западните и югозападните
стени на крепостта, българите вероятно са изградили временни диги и са
прокопали канал, по който реката е била отдалечена от места за водоснаб-
дяване на крепостта. По този начин, прякото черпене на вода от реката е
било прекратено, а нивото в съществуващите кладенци за водоснабдяване
е спаднало бързо.
Спирайки се на писмените извори за въпросната обсада, трябва да отбе-
лежим тяхната лаконичност и ненадеждност. От една страна, Вилардуен не
предоставя подробни сведения по обясними причини, а от друга сведенията
на Никита Хониат, макар и сравнително детайлни, не могат да бъдат приети
като надеждни. В подкрепа на последното бих посочил, че според Хониат
крепостта Димотика била разположена на река Марица!34 Анализирайки
наличните писмени сведения и отделяйки единствено надеждните, можем
да обобщим, че обсадата продължила от Великден до средата на юни 1206 г.
Можем да обобщим, че в случая военните действия и техния резултат били
свързани пряко с контрола над водите на Луда река като основен източник
на питейна вода за населението на Димотика. 35
Пример за военни действия край малка река с местно, регионално зна-
чение, е и битката при Скафида между българския владетел Теодор Све-
тослав и византийския император Михаил ІХ от 1304 г. Хронистът Георги
Пахимер отбелязва следното: „Все пак, когато българите се появиха около
Созопол, императорът изпрати заедно с мнозина други българина Войсил,
който е най-малкият брат на Смилец и Радослав. Той нападна бързо и

33
ЖОФРОА дьо ВИЛАРДУЕН, Завладяването на Константинопол, София 1985,
119–120.
34
NICETAE CHONIATAE Historia, ГИБИ X, 88.
35
Отчитайки, че Рождество Христово било на 2 април 1206 г., стигаме до извода, че
обсадата продължила около два месеца и половина. Вероятно, отклоняването на реката
довело до търсения ефект не веднага, а постепенно, което потвърждава предположение-
то, че с това най-вероятно е паднало нивото на водата в кладенците за водоснабдяване и
е започало черпене на резервите. В обсадената крепост започнал недостиг на вода, който
в крайна сметка трябвало да доведе до капитулация.

130
като внуши голям страх у враговете, веднага обърна в бягство настъпва-
щите [българи]. Когато преминаваха така безредно през реката Скафида,
сполетя ги нещастие – мостът се срути и така реката и мечът си разде-
лиха нещастниците, както настъпи необикновено избиване.“36 Всъщност,
в началото на сражението предимството било на страната на византийци-
те, които успели да притиснат българите към протока. В преследването на
моста се струпали голям брой войни и в резултат от това мостът се срутил.
В случая може да бъде направено сравнение с р. Ахелой, тъй като в наши
дни Факийска река е маловодна и скромна като размери, макар че преди
вливането си в Меандренското езеро е заблатена и дълбока. Според някои
предположения, мястото на въпросния мост и на битката е било при съвре-
менното с. Димчево, в непосредствена близост до устието на р. Факийска.
Можем да предположим, че както и в битката при р. Ахелой от 917 г., забла-
тените и тинести брегове близо до устието изиграли важна роля за изхода
на сражението, но разбира се, мащабите на сблъсъка и загубите в двете сра-
жения са коренно различни.
Подобен пример за сражение при малка река е битката при Русокастро
от 18 юли 1331 г. През лятото на 1331 г. в българските земи избухнал бунт,
ръководен от Белаур, брат на цар Михаил III. Възползвайки се от размири-
ците, византийският император Андроник III нахлул в България и в кратко
време успал да превземе редица крепости с изключение на Анхиало. Пър-
воначално българският цар бил зает с вътрешния бунт, но впоследствие се
отправил на югоизток, достигайки до крепостта Русокастрон (при днешно-
то с. Русокастро, Бургаска област), край която били разположени и войските
на император Андроник. Започнали преговори, но през нощта на 17 юли в
българския лагер пристигнали наемници-татари. Българският цар решил да
се възползва от създалото се предимство.37
Според писмените данни, битката се разиграла в подножието на кре-
постта Русокастрон, т.е в близост до самата река. Най-вероятно, византий-
ската армия била построена в дъговидна формация с гръб към крепостта и
била защитена от реката от северозапад, север и изток. Според Йоан Канта-
кузин битката започнала след разсъмване от българите и скитите (татарите),
а общия брой на сражаващите се бил няколко хиляди мъже. Също според
Кантакузин, ромеите отблъсквали успешно противника до появата на та-

36
GEORGII PACHYMERIS, Michael Paleologus, ГИБИ X, 205; GEORGII PACHYM-
ERIS De Michaele et Andronico Paleologis libri tredecim, recongnovit I. Bekkerus, Bonnae
1835, 622–623.
37
Ioannis Cantacuzeni imperatoris Historiarum libri IV, ГИБИ X, 270–271; Ioannis
Cantacuzeni eximperatoris Historiarum libri IV, cura L. Schopeni, I, Bonnae 1828, 466.

131
тарски отряд в техния тил.38 Следвайки логиката на това описание, можем
да приемем, че ромеите са отблъсквали българите успешно, прикрити от
реката, но татарите, които явно са пресекли реката, или от изток (от посока
днешното с. Русокастро), или от запад (от посока на днешното с. Желязово),
се появили от източната и южната страна на крепостта, заплашвайки флан-
га на Кантакузин. В края на краищата, тази ситуация принудила византий-
ците, които били силно притиснати върху ограничено пространство, да се
оттеглят от позициите си срещу българите, и да се укрият зад крепостните
стени. Българската армия се разположила край крепостта, а още по обед на
същия ден новият цар Йоан Александър изпратил пратеници за възобновя-
ване на преговорите.
Всичко гореизложено свидетелства за присъствието на реките като ре-
шаващ, основен или съпътстващ фактор в някои от големите сражения и
обсади в средновековната история на българите. Ето защо, на първо място
можем да обособим въпросните военни действия в зависимост от това,
дали въпросната река играе основна и решаваща роля за крайния изход,
или е просто съпътстващ елемент от терена и бойното поле. Следвайки
тази логика, стигаме до извода, че повечето от посочените по-горе при-
мери попадат в първата група, т.е. реката играе важна, съществена или
решаваща роля в хода и изхода на кампанията, битката, обсадата. Извън
тази група можем да поставим само надписите за удавянето на Онегавон в
р. Тиса и на Окорсис в р. Днепър при управлението на хан Омуртаг, както
и битката при Русокастро, при която реката най-вероятно е била част от
тактиката на ромеите, но не и решаваш фактор за изхода на сражението.
Това свидетелства убедително за съществената и понякога решаваща роля
на реките във военните действия. В някои oт посочените по-горе примери
реките били основен, или важен фактор за победа или поражение – Ахе-
лой (917), Дръстър (971), Сперхей (996/997), Скопие (1003) и др. В други
случаи реките били важен елемент в логистиката на военните действия –
походите на Омуртаг по Драва (827 и 829), Дръстър (971), Видин (1003),
Никопол (1396) и др. На следващо място можем да поставим въпроса за
количественото съотношение между победите и пораженията, свързани

Ioannis Cantacuzeni imperatoris Historiarum libri, ГИБИ X, 271: „Когато бяха толко-
38

ва близо че да нападнат скитите отбугнаха императора [т.е. челните отряди], а нападнаха

тила, който след малка съпротива бе обърнат в бягство и бе преследван чак до Росо-
кастро. А ромеите се струпаха там и се защитаваха от варварите извън стените.“ Явно
тилната охрана била изтласкана към предните части и ромеите се струпали с гръб към
северната стена и с лице към реката. Вж. също: Ioannis Cantacuzeni eximperatoris Histori-
arum libri, 467.

132
със сражения и обсади при реки? Спирайки се на посочените в статията
примери, можем да обобщим, че съотношението е почти равностойно, т.е.
има своеобразен паритет.
Съществува ли пряка и обоснована връзка между мащаба на реките
(големи, средни и малки) – от една страна, и мащабите, последиците от
описаните сражения и обсади – от друга? Отговорът, разбира се, не може
да претендира за категоричност и изчерпателност, но определено интри-
гува с факта, че някои от големите сражения са свързани с малки или сред-
ни реки, които изиграли решаваща роля – Ахелой (917), Сперхей (996/997)
и Скафида (1304). Всички те, макар и особени случаи, свързани понякога
с природни бедствия (наводнението в долното течение на р. Сперхей) по-
казват, че размера на реките не предопределя безусловно мащаба и зна-
чимостта на сраженията и обсадите. Въпреки, че повечето от големите
битки и обсади са свързани с големи реки, то средните и малки реки също
имат своето място и понякога играят значителна роля в средновековната
ни военна история.

133
 Archaeological testimonies of Bulgarian presence
in the Central Balkans during the ninth
and tenth centuries*

Milica Radišić

With the arival of the Bulgarians in the Lower Danube region around the
year 680 a new chapter of the history of Southeast Europe was opened. A militant
alliance, they formed a state which was to become the main rival to the Byzantine
Empire and the other newly-formed states in the region for three hundred years.
In addition to the core area where the capitals of Pliska and Preslav were founded,
Early Mediaeval Bulgaria extended over much wider territories, including those
of present-day Romania, Serbia and FYR Macedonia. In contrast to the relatively
abundant data from the written sources, archaeological markers of Bulgarian
presence and influences on these lands remain insufficiently studied. However, in
recent years one may observe a growing interest in this topic, especially among
students of the Early Middle Ages in the Carpathian Basin.1 To summarise the
evidence of expansion of the Bulgarian Khanate (the First Bulgarian State, an
Empire since 917), that is to better understand the character and the ‘intensity’
of Bulgarian rule in the Central Balkans,2 I shall try to confront the existing
archaeological record from these parts with historical knowledge.
In broader terms, the archaeological record from between the late eighth
and the tenth centuries testifies to a certain uniformisation of material culture
* The text stems from the project ‘Urbanization processes and development of medieval
society’ (No. 177021), funded by the Ministry of Education, Science and Technological
Development of the Republic of Serbia.
1
e.g. V. YOTOV, Bulgarian control over the Salt Road in Transylvania during the 9th
century: The archaeological evidence, in Salt and Gold: The Role of Salt in Prehistoric Europe,
eds. V. Nikolov, K. Bacvarov, Provadia-Veliko Trnovo 2012, 323–331; P. LANGÓ,
Bulgarian Connections of the Find-horizon of the 10th century in the Carpathian Basin: a Case
Study, in Avars, Bulgars and Magyars on the Middle and Lower Danube, eds. L. Doncheva-
Petkova, Cs. Balogh, A. Türk, София-Piliscsaba 2014, 157–164; M. TAKÁCS, The
Ninth-Century Carpathian Basin on the North-Western Edge of the First Bulgarian State. An
Overview of Some Hypotheses and Remarks and Their Evaluation, in Between Byzantium and
the Steppe. Archaeological and Historical Studies in Honour of Csanád Bálint on the Occasion
of His 70th Birthday, eds. Á. Bollók, G. Csiky, T. Vida, Budapest 2016, 502–518.
2
In the more recent archaeological literature, primarily Serbian, the label ‘Central Balkans’
usually refers to the territory of present-day Serbia south of the Sava and the Danube: cf. П.
ШПЕХАР, Централни Балкан од 7. до 11. века. Археолошка сведочанства, Београд 2017,
12. It is used in the same meaning in this paper.

134
in Southeastern and, to some extent, Central Europe. In view of their common
characteristics and the low level of research, settlements and architecture within them
will not be discussed in more detail here. Some groups of finds, like certain types
of pottery and jewellery, were also widely distributed among the Early Mediaeval
populations. It is therefore very hard to judge, before detailed analyses have been
performed, which particular (types of) products came from the Bulgarian Danube
region, and whether they could testify to migrations, trade, or some other kind
of contacts with the Central Balkans. At any rate, the Bulgarian state, developing
in the immediate vicinity of the Byzantine centres on the Black Sea coast and in
Thrace, should be seen as transferring these patterns to the Balkan hinterlands and
the Carpathian Basin.3 Leaving aside general phenomena, in what follows I will
focus on more illustrative evidence, i.e. the finds clearly attributable to the Early
Bulgarian heritage. Most of them are of nomadic origin; thus one can assume with
more certainty that they reached these remote areas with the Bulgarians themselves.
The Early Bulgarians lived in the area framed by the Lower Danube, the
Balkan Mountains and the Black Sea; from there they undertook expeditions and
controlled the populations of captured lands. Many sites have been explored in the
core areas, first of all bi-ritual cemeteries of the pagan period displaying nomadic
customs and material culture of the tribesmen,4 and south of the Balkan Mountains
and in Transylvania the clusters of finds indicative of an eighth-ninth century
Bulgarian expansion have been recorded.5 Yet, although there are historical data
on their incursions into the Central Balkans, we still lack more solid archaeological
evidence of Bulgarian presence there prior to the second half of the ninth century.
After their state was formed, the Bulgarians resettled Slavic tribes toward
the west, imposing on them tributes and a role in defence from the Avars. In the
3
cf. V. BIKIĆ, Vizantijski nakit u Srbiji. Мodeli i nasleđe, Beograd 2010, 41, 145–147;
В. ГРИГОРОВ, Накити в България и Великоморавия от IX–X в. (византийски културни
влияния), Bulgarian e-Journal of Archaeology 3 (2013) 99–119; I. BUGARSKI, M. RADIŠIĆ,
The Central Balkans in the the Early Middle Ages: Archaeological Testimonies to Change, in
Byzantine heritage and Serbian art I. Processes of Byzantinisation and Serbian archaeology,
ed. V. Bikić, Belgrade 2016, 99.
4
cf. Ж. Н. ВЪЖАРОВА, Славяни и прабългари (по данни на некрополите от VI–XI в.
на територията на България), София 1976, 83–265; U. FIEDLER, Studien zu Gräberfeldern
des 6. bis 9. Jahr­hunderts an der unteren Donau 1–2, Bonn 1992; U. FIEDLER, Bulgars in
the Lower Danube region. A survey of the archaeological evidence and of the state of current
research, in The Other Europe in the Middle Ages. Avars, Bulgars, Khazars and Cumans, ed. F.
Curta, Leiden-Boston 2008, 154–162; Р. РАШЕВ, Бьлгарската езическа култура VII–IX
век, София 2008, 194–200.
5
Б. БОРИСОВ, Археологические свидетельства праболгарского присутствия на
территории Южной Болгарии, Поволжская археология 2 (2012) 50 –65; I. TOPALILOV,
K. STANEV, Two Bulgar Pagan Burials from Plovdiv, in Avars, Bulgars and Magyars on
the Middle and Lower Danube, eds. L. Doncheva-Petkova, Cs. Balogh, A. Türk,
София-Piliscsaba 2014, 83–92; V. YOTOV, Bulgarian control, 324–329.

135
early ninth century, Khan Krum’s army permanently occupied the lands along
the Danube – all the way to the Syrmia region in the west – and by the middle of
that century the Bulgarians captured the Great Morava valley too.6 As these were
border areas between these two powers, one should count with certain influences
from both Bulgaria and the Avar Khaganate.7 Several finds could testify to that
effect, most of them without archaeological contexts.
In addition to certain jewellery types, such as crescent-shaped earrings with star
pendants8 with parallels from both Late Avar and Bulgarian bi-ritual necropolises,9
and crescent-shaped earrings with triangular attachments,10 the majority of them
coming from the Bulgarian Danube region and Southern Romania,11 two specific
ceramic finds which so far have not been studied more closely could belong to
the same horizon. One of them is a fragmented, mildly burnished amphora-like
jug decorated with irregular horizontal lines, most likely from present-day Central
Serbia (Fig. 1),12 with very close parallels from the Early Bulgarian cemeteries at
Varna, Topola and Devnya. These are the earliest specimens of the type, dated to
the end of the eighth and the early ninth century.13 The second vessel is completely

6
ЛИБИ II, 34–35; С.ЋИРКОВИЋ, Образовање српске државе, у Историја српског
народа I, ур. С. Ћирковић, Београд 1981, 147–148; P. KOMATINA, The Slavs of the
Mid-Danube basin and the Bulgarian expansion in the first half of the 9th century, ЗРВИ 47
(2010) 55–78.
7
At this point it is not necessary to comment the finds of Late Avar belt pieces which were,
with due caution, attributed to Krum’s Avar mercenaries: I. BUGARSKI, Early Mediaeval Finds
from Veliko Gradište and the Appearance of Late Avar Belt Elements along the Southern Bank
of the Middle Danube, Archaeologia Bulgarica 12/1 (2008) 87–96, or to the movement of their
refugees after the fall of the Khaganate: I. BUGARSKI, N. MILADINOVIĆ-RADMILOVIĆ,
I. POPADIĆ, M. MARJANOVIĆ, Early Mediaeval Burial at Stubline Near Obrenovac:
Spatial, Anthropological and Archaeological Analyses of the Southernmost Avar Grave, Acta
Archaeologica Carpathica 48 (2013) 285–305.
8
М. БАЈАЛОВИЋ-ХАЏИ-ПЕШИЋ, Накит VIII–XVIII века у Музеју града Београда,
Београд 1984, кат. бр. 3, Т. III/3; П. ШПЕХАР, Средњовековни налази из области
Браничева, Гласник Српског археолошког друштва 23 (2007) 366, сл. 2/7–8.
9
É. GАRAM, Das awarenzeitliche Gräberfeld von Tiszafüred, Budapest 1995, 278, Abb.
149/1–12, 254; В. ГРИГОРОВ, Метални накити от средновековна България (VII–XI век),
София 2007, 35, 39, Обр. 18, 29.
10
M. ЈАНКОВИЋ, Неки подаци о изради предмета од обојених метала на Кључу
Дунава у IX–XI веку, Зборник народног музеја 11 (1983) 101, T. II/6, V/4–5.
11
В. ГРИГОРОВ, Метални накити, 35, Обр. 19/1–2, Обр. 53.
12
The find-place is unknown. As it is housed at the National Museum in Kragujevac
(without inventory number), it can be assumed that it came from the wider area of this town. I
wish to express my gratitude to the curator, Igor Djurović, for providing me with the photographs
of this vessel and another one, to be discussed below.
13
М. ХРИСТОВА, Амфоровидните съдове като хронологичен показател (по данни
от биритуалните некрополи), in ЕURIKA. In honorem Ludmilae Doncevae-Petkovae, eds.
V. Grigorov, M. Daskalov, E. Komatarova, София 2009, 232–233, Таб. I; М.

136
preserved, 16 cm high, with a roughly finished handle and notches on the body. It
comes from an unrecorded grave in Botunja near Kragujevac (Fig. 2)14 and cannot
be linked directly to pottery from Bulgarian bi-ritual necropolises.15 On the other
hand, this jug can perhaps be dated prior to the Christianisation of Bulgaria, as very
similar forms were part of the repertoire of so-called yellow pottery. Characteristic
of the Late Avar period,16 it was also present in Bulgarian settlements.17 Although
the Botunja find cannot be interpreted with certainty, it should still be mentioned
here as it illustrates a form of material culture typical of both the above-mentioned
cultural circles.

Fig. 1. Amphora-like jug of an earlier type, Fig. 2. Ninth-century jug, Botunje

central Serbia (National Museum in Kragujevac) (National Museum in Kragujevac)

ХРИСТОВА, Керамика из биритуальныx могильников нижнего Дуная и вопросы ее

хронологии, Поволжская археология 1 (11) (2015) 103, 118, Taб. III/I, Рис. 6/1–2 (type I).
14
М. БОГДАНОВИЋ, Старе културе на тлу централне Србије. Каталог изложбе,
Крагујевац 1981, 58–59, кат. бр. 86. The find was dated roughly to the ninth-tenth centuries.
We do not know if the Botunja grave produced more finds. The catalogue states that the jug was
burnished, which could not be concluded from the photograph (see note 12).
15
I would like to thank Maria Hristova for her useful comments on both vessels.
16
D. BIALEKOVÁ, Žltá keramika z pohrebísk obdobia avarskej ríše v Karpatskej
kotline, Slovenská archeológia 15-1 (1967) 5–76. The jug from Botunja is very similar to
the one from Čelarevo: Р. БУНАРЏИЋ, Извештај са заштитног археолошког ископавања
раносредњовековне некрополе на локалитету „Циглана“ код Челарева, Грађа за
проучавање споменика културе Војводине 8-9 (1978) 48, Т. IX/1.
17
V. PETROVA, The еarly medieval yellow pottery from Pliska, Bulgaria: the question
of its provenance and the problem of its origin, in Post-Roman Towns, Trade and Settlement
in Europe and Byzantium, ed. J. Henning, Berlin-New York 2006, 315–340; Т. VIDA, Zur
Frage des gelben Tafelgeschirrs der frühmittelalterlichen Eliten im mittleren Donauraum,
in „Castellum, civitas, urbs“. Zentren und Eliten im frühmittelalterlichen Ostmitteleuropa,
Hrsg. O. Heinrich-Tamáska, H. Herold, P. Straub, T. Vida, Budapest, Leipzig,
Keszthely, Rahden/Westf. 2015, 313– 327.

137
 Single inhumation graves from the vicinity of Obrenovac and Belgrade and
from the Djerdap region have been dated roughly to the ninth century; given
their uncharacteristic pots and other general pagan burial features, such as north-
south orientation of the graves, they cannot be specifically ascribed to Slavs,
Bulgarians or Avars.18 That pagan customs outlived the Christianisation of the
Bulgarian state19 is testified to at the Ravna cemetery by Knjaževac, which also
produced ceramic grave-gifts.20 This necropolis has become the best-studied Early
Mediaeval cemetery in Serbia south of the Sava and the Danube; it was dated from
the last decades of the ninth to the first half of the eleventh century. Some Bulgarian
features have also been encountered at the site, a matter to be discussed below.
The picture provided by later archaeological material is much clearer. In
stratigraphically excavated sites the objects of Bulgarian origin were more
frequently found in contexts from the second half of the ninth and the tenth century.
Particularly illustrative are two characteristic groups of finds – amphora-like jugs
and belt pieces. The fact that they were usually found in fortified settlements is
especially important for our analysis.
Unlike common kitchenware which was widely distributed across the area of
the so-called Balkan-Danube culture, which also includes present-day Serbia,21
amphora-like jugs were mostly used at the time of expansion of the First Bulgarian
State in what is now Northern Bulgaria. Rarely found outside the core areas,22
they are fairly indicative for our study. Completely or mildly burnished, they
often bear incised magical-symbolic runes or letters and are sometimes decorated
with incised parallel lines.23
18
Д. МИНИЋ, Посуде као гробни прилози на средњовековним некрополама у
Србији, Годишњак града Београда 25 (1978) 88, 92; M. ЈАНКОВИЋ, Ђ. ЈАНКОВИЋ,
Словени у југословенском Подунављу, Београд 1990, 50, 91 (кат. 49), 110 (кат. 101); Винча у
праисторији и средњем веку. Каталог изложбе, ур. С. ЋЕЛИЋ, Београд 1984, 91–92,131–
132; D. RADIČEVIĆ, Medieval Necropoles of 9th–11th Century in the Lower Serbian Danube
River Basin, Istros 19 (2013) 499–502; А. ПРЕМК, П. ПОПОВИЋ, Љ. БЈЕЛАЈАЦ, Вајуга-
Песак. Извештај о сондажним ископавањима у 1980. години, у Ђердапске свеске 2, ур. В.
Кондић, Београд 1984, 115.
19
In English-language literature a distinction is often made between the Bulgars (before
their baptism in 864/5) and the Bulgarians (after the christening): cf. U. FIEDLER, Bulgars,
152, n. 1. As most of the finds discussed in this article can be dated to the later period, I use the
term ‘Bulgarians’.
20
S. JOVANOVIĆ, M. VUKSAN, Medieval Necropolis, in S. PETKOVIĆ, M. RUŽIĆ,
S. JOVANOVIĆ, M. VUKSAN, Zs. K. ZOFFMANN, Roman and Medieval Necropolis in
Ravna Near Knjaževac, Belgrade 2005, 223–229; П. ШПЕХАР, Централни Балкан, 115.
21
В. БИКИЋ, Средњовековна керамика Београда, Београд 1994, 43–44, 112–113,
with further references.
22
V. YOTOV, Bulgarian control, fig. 9.
23
е. g. Л. ДОНЧЕВА-ПЕТКОВА, Българска битова керамика през ранното средно-
вековие (втората половина на VI–края на X в.), София 1977, 77–85; Л. ДОНЧЕВА-

138
 With the exception of the already-mentioned single find of an earlier date
(Fig. 1), pottery study has so far revealed that amphora-like jugs occurred in the
Central Balkans between the ninth century and the end of the twelfth or beginning
of the thirteenth, and that they therefore cannot be exclusively connected with
the First Bulgarian State. The fact that they were more significantly represented
in the eleventh and twelfth-century layers speaks in favour of their extended
production period, reaching the times of Byzantine ‘reconquista’;24 thus one
should be cautious when dating unstratified finds.
What follows will focus on finds from the localities where the Bulgarian
occupation horizon was reliably confirmed. These objects cluster mostly in
the Raška valley, in the southwestern part of today’s Serbia, with the greatest
concentration in two systematically excavated sites, the Ras Fortress and Gradina
– Postenje (Map/32, 33). While the first locality produced several dozen shards,
sixteen of them bearing characteristic marks, chiefly on handles (Fig. 3), there
is no precise information about the latter site.25 Single shards of amphora-like
jugs have also been noted in nearby forts and in other parts of Serbia’s interior.
Particularly characteristic is the handle bearing the ‘labrys’ rune from Sokolica
(Map/25, 29, 31, 34; Fig. 4).26

ПЕТКОВА, Знаци вьрху археологически паметници от средновековна Бьлгария VII–X век,

София 1980, Обр. 16; V. GRIGOROV, J. DIMITROV, New Data about Pottery Production in
the 9th–10th centuries in Pliska (Capital of the First Bulgarian Kingdom), Bulgarian e-Journal
of Archaeology 3 (2013) 121–125.
24
LJ. BJELAJAC, Byzantine Amphorae in the Serbian Danubian Area in the 11th-12th
Centuries, in Recherches sur la céramique byzantine, Bulletin de correspondance Hellénique,
suppl. 18, eds. V. Déroche, J.-M. Spieser, Paris-Athénes 1989, 115–118; В. БИКИЋ,
Средњовековна керамика из Гамзиграда: порекло и радионице, у Археологија источне
Србије, ур. М. Лазић, Београд 1997, 321, with further references.
25
Ras: M. POPOVIĆ, Tvrđava Ras, Beograd 1999, 155–159, 297–298, kat. br. 217–220,
sl. 105–106; В. БИКИЋ, Прилог проучавању знакова урезаних на амфороидним крчазима
из Тврђаве Рас, Новопазарски зборник 23 (1999) 17–26; Gradina-Postenje: Г. ТОМОВИЋ,
Глагољски натпис са Чечана, Историјски часопис 37 (1991) сл. 2; Д. МРКОБРАД, Рас-
Постење: фазе развоја утврђења, ЗРВИ 36 (1997) 213; M. POPOVIĆ, Tvrđava Ras, 156 (nap.
622), 298.
26
Vrsenice: M. POPOVIĆ, V. BIKIĆ, Vrsenice – kasnoantičko i srpsko ranosrednjovekovno
utvrđenje, Beograd 2009, 113, kat. br. 104, sl. 95/3–4; Končulić: Д. БУЛИЋ, Утврђење
Градина – Кончулић код Рашке, Историјски часопис 57 (2008) 38, Т. 9/10, 13/2. A shard
from this site cannot be more narrowly determined precisely due to a lack of stratigraphic
information. Judging by other pottery finds, this locality was also settled during the time of
Bulgarian rule; Sokolica: Д. РАДИЧЕВИЋ, Археолошка налазишта X–XI века у Чачку
и околини, Гласник Српског археолошког друштва 19 (2003) 234–235, сл. 5/7; Ukosa:
Д. РАШКОВИЋ, Налази из рановизантијског и средњовековног периода на налазишту
Укоса у граду Сталаћу, Гласник Српског археолошког друштва 32 (2016) 292, сл. 4, Т. V/3.

139
 Маp. Bulgarian finds and Byzantine coins from the second half of the ninth and the
tenth century in the Cental Balkans
1.Mačvanska Mitrovica; 2. Bogatić; 3. Ub; 4. Belgrade; 5. Vinča; 6. Grocka; 7. Brestovik;
8. Seone; 9. Morava; 10. Braničevo; 11. Ram; 12. Veliko Gradište; 13. Veliki Gradac;
14. Kostol; 15. Ušće Slatinske Reke; 16. Prahovo; 17. Negotin; 18. Zaječar; 19. Gamzigrad;
20. Ravna; 21. Despotovac; 22. Jagodina; 23. Ćuprija; 24. Stalać; 25. Ukosa; 26. Aleksinac;
27. Niš; 28. Svrljig; 29. Sokolica; 30. Velika Drenova; 31. Vrsenice; 32. Ras; 33. Postenje;
34. Končulić; 35. Rudnica; 36. Ljubinci; 37. Šudikova; 38. Rujkovac; 39. Prizren

140
Fig. 3. Amphora-like jugs with Bulgarian signs, Ras Fortress (after M. POPOVIĆ, Tvrđava
Ras, sl. 105–106)

Although generally better researched, the sites from the Danube region very
seldom produced finds of this pottery type. Moreover, it should be stressed that
amphora-like jugs from the more carefully excavated localities like the Belgrade
Fortress and Veliki Gradac came exclusively from later archaeological contexts,
i.e. from the time of Byzantine rule.27 Only a few finds from Mediaeval settlements
in the wider area of Belgrade and Eastern Serbia could be approximately dated
27
В. БИКИЋ, Средњовековна керамика, 60; М. ЈАНКОВИЋ, Средњовековно насеље
на Великом Градцу у X–XI веку, Београд 1981, 54; cf. V. BIKIĆ, Context, Character and
Typology of Pottery from the Eleventh and Twelfth Century Danube Fortresses: Case Studies
from Morava and Braničevo, in Actas do X Congresso Internacional a Cerâmica no Mediterâneo
– Silves 2012, eds. M. J. Gonçalves, S. Gómez-Martínez, Silves 2015, 130.

141
to the tenth century (Map/5, 15, 19),28 and a single amphora-like jug came from
a grave at the Ravna cemetery in Eastern Serbia. Its body is decorated with ribs
(Map/20; Fig. 5),29 just like the analogous find from the nearby settlement at
Gamzigrad.30 As many as 140 graves have been excavated at Ravna; thus this
single jug should not be taken as conclusive evidence of the presence of Bulgarian
population there.

Fig. 4. ‘Labrys’ rune, Sokolica Fig. 5. Amphora-like jug, grave no. 46,
(National Museum in Čačak) Ravna (after S. JOVANOVIĆ,
M. VUKSAN, Medieval Necropolis, Pl. 8/5)

Perhaps the most common characteristic shared by Bulgarian cemeteries and

those from the Serbian Danube region is the presence of certain jewellery types,
such as grape-like pendant earrings, earrings with four beads, or finger-rings

28
Vinča-Reka: М. ЈАНКОВИЋ, Ђ. ЈАНКОВИЋ, Словени, 83–84, кат. 29 (бр. 41);
М. ЈАNKOVIĆ, Belgrade from the 5th to the 16th centuries. The Medieval Millennium,
in The Belgrade City Museum 1903–2003, ed. N. Seferović, Belgrade 2005, 66,
fig. 56; Ušće Slatinske Reke: A. ЈOVANOVIĆ, M. KORAĆ, Đ. JANKOVIĆ, L`embouchure
de la riviere Slatinska reka, у Ђердапске свеске 3, ур. В. КОНДИЋ, Београд 1986, 386,
fig. 19/7; М. ЈАНКОВИЋ, Ђ. ЈАНКОВИЋ, Словени, 110–111, кат. 101, сл. 60; Gamzigrad:
Ђ. ЈАНКОВИЋ,Словенски град, у Гамзиград. Касноантички царски дворац, ур. С. Ћелић,
Београд 1983, 149, кат. бр. 249; В. БИКИЋ, Средњовековна керамика из Гамзиграда, 322,
сл. 1/6.
29
S. JOVANOVIĆ, M. VUKSAN, Medieval Necropolis, 228–229, fig. 27, Pl. 8/5.
30
See note 28.

142
decorated with a star and eagle. On the other hand, the Ravna grave inventories
display some similarities with those from Moravia in Central Europe as well,31
which is altogether highly illustrative of the cultural complexity and interaction
in the Early Middle Ages. The attribution of this cemetery to the Slavic tribe
of Timočani, mentioned in historical sources in connection with Bulgarian
expansion toward the west, appears to be acceptable.32
The other group of objects which can with greater certainty be assigned to the
Bulgarians comprises belt fittings and strap-ends decorated with floral ornaments.
Under the Byzantine influence these pieces, nomadic in origin, featured a specific
decoration dominated by the palmette motif. The most characteristic are the heart-
shaped and leaf-shaped fittings, the bulk of which come from Northern Bulgaria,
where they have been dated between the end of the ninth and the first half of
the eleventh century, or, apparently, predominantly to the tenth. Not known in
cemeteries, almost all the finds of an earlier date came from settlements; several
production workshops have been located in these parts.33
Such fittings were also found at eleventh-century sites in Bulgaria, now
including cemeteries,34 but it seems that at that time they were not frequently
used. These finds could have been in prolonged use, or they may witness a short-
lived continuation of production after the Byzantines imposed their rule over the
Bulgarians. At any rate, they are not known from twelfth-century contexts. Such
pieces have also been observed, in more significant numbers, in the neighbouring
territories – for example, northeastern Thrace and southeastern Romania – and

31
S. JOVANOVIĆ, M. VUKSAN, Medieval Necropolis, 204–219.
32
P. ŠPEHAR, Remarks to Christianisation  and Realms in the Central Balkans in the
Light of Archaeological Finds (7 th–11 th c.), in „Castellum, civitas, urbs“.  Zentren und
Eliten im frühmittelalterlichen Ostmitteleuropa, Hrsg. O. Heinrich-Tamáska, H.
Herold, P. Straub, T. Vida, Budapest, Leipzig, Keszthely, Rahden/Westf. 2015, 86–87;
P. KOMATINA,Thе Slavs, 55–59.
33
e.g. С. СТАНИЛОВ, Старобългарски ремъчни украси от Националния Архео-
логически музей, Разкопки и проучвания 22 (1991) 5–70; В. ПЛЕТНЪОВ, В. ПAВЛОВА,
Ранносредновековни ремъчни накрайници във Варненския археологически музей, ИНМВ
28-43 (1992) 158–223, Т. IV–XI; В. ПЛЕТНЪОВ, В. ПAВЛОВА, Ранносредновековни
ремъчни апликации във Варненския археологически музей, ИНМВ 30-31 (1994-1995) 24–
239, T. VII–XLVII; С. БОHЕВ, С. ДОНЧЕВА, Старобьлгарски производствен център за
художествен метал при с. Новосел, Шуменско, Велико Търново 2011, 104–127, Т. XXXII–
XLIX; M. INKOVA, A contribution to the problem of producing the Old Bulgarian belt-fittings
from the 10th century, in Die Archäologie der frühen Ungarn. Chronologie, Technologie und
Methodik (RGZM – Tagungen 17), Hrsg. B. Tobias, Mainz 2012, 277–293; S. DONCHEVA,
Metal Art Production in Medieval Bulgaria. Jewelry craftsmanship in Bulgaria at the Middle
Ages, Saarbrücken 2012, 2–20, 57–68.
34
Л. ДOНЧЕВА-ПЕТКОВА, Одърци. Некрополи от ХІ в, София 2005, 145–147,
Обр. 22, T. XLII.

143
interpreted in a Bulgarian context.35 The finds from Macedonia have not been
discussed in more detail. 36
In Serbia, heart- and leaf-shaped fittings are evenly distributed throughout
different regions; they are somewhat more numerous along the Sava and the
Danube (Map/1, 7, 8, 10, 12–14, 16),37 in eastern (Map/19, 28; Fig. 6)38 and
southwestern Serbia (Map/32, 35).39 These are either stray finds or they come
from settlements. The group of eight cast fittings, found by chance at Rudnica by
the Ibar river (Fig. 7),40 is unique in these parts as it most probably belonged to
a single belt-set.41 It comprises four narrow and wide appliqués each, belonging
to the same type and ornamented with trefoil palmettes consisting of a central
rhomboid and two oval side leaves. In the reference typology the fittings of
35
Д. МОМЧИЛОВ, Старобългарски апликации от Маркели, в Плиска–Преслав 11,
ред. П. Георгиев, Я. Димитров, София 2015, 401–418; C. PARASCHIV-TALMAŢCHI,
G. TALMAŢCHI, C. ŞOVA, Repere arheologice medieval-timpurii în zona Adamclisi (jud.
Constanța), Revista Bistriței 28 (2014) 170–179, 183, Pls. VI–VII.
36
К. RISTOV, Gradishte Taor. Late Antique Settlement and Fortress, Folia Archaeologica
Balkanica III (2015), 382, 385, fig. 26.
37
Mačvanska Mitrovica: D. MINIĆ, Le site d’habitation médiéval de Mačvanska Mitrovica,
Sirmium 11, Belgrade 1980, 55–56, Pl. XVIII/5–7, 17–18, 20, 22, XXVIII/2–4; Brestovik and
Seone: CS. BÁLINT, Südungarn im 10. Jahrhundert, Budapest 1991, 105, Taf. XXXIIIa/2–7,
9–18, 20–21 (The two find-places of most of the fittings published by Csanád Bálint are localised
on the basis of information obtained from Nataša Cerović, curator of the National Museum in
Belgrade); Braničevo: М. ЈАНКОВИЋ, Ђ. ЈАНКОВИЋ, Словени, 98, кат. 64 (бр. 23, 25,
26); Veliko Gradište: I. BUGARSKI, Early Mediaeval Finds, 92–93, fig. 7; Veliki Gradac: М.
ЈАНКОВИЋ, Средњовековно насеље, 61, сл. 28, Т. IX/14; Kostol: CS. BÁLINT, Südungarn,
Taf. XXXIIIa/1; Prahovo: М. ЈАНКОВИЋ, Неки подаци, 108–109, Т. IV/11–12, VI/8.
38
Gamzigrad: Ђ. ЈАНКОВИЋ, Словенски град, 142, 159, кат. бр. 279; Svrljig: М.
РАДИШИЋ, Раносредњовековне апликације из Сврљиг-града и осврт на сличне налазе
на нашем тлу: о функцији, хронологији и културној припадности, у: Етнокултуролошки
зборник за проучавање културе источне Србије и суседних области 19, ур. С. Петровић,
Сврљиг 2015, 21–28, сл. 1.
39
Ras: М. POPOVIĆ, Tvrđava Ras, 160, 297, kat. br. 224, sl. 99/3.
40
V. IVANIŠEVIĆ, I. BUGARSKI, Post-Antique Settlement Matrices in the Central
Balkans: Use of Justinianic Landscape in the Early Middle Ages, forthcoming. I would like
to thank Vujadin Ivanišević of the Institute of Archaeology, Belgrade, for the information
(Documentation of the Institute of Archaeology, Belgrade).
41
For the reconstruction of Early Mediaeval belts see e.g.: G. GOMOLKA-FUCHS,
Eine Gürtelgarnitur vom ungarischen Typ aus der frühmittelalterlichen Siedlung von Krivina,
Bezirk Ruse, Bulgarien, Eurasia antiqua 8 (2002) Abb. 1, 7; С. ДОНЧЕВА, Реконструкция
на коланни гарнитури по материали от ранносредновековния център за металопластика
при с. Златар, Преславско, в Преслав 7, ред. С. Бонев, Велико Търново 2013, 152–170.
Good examples are also belts with narrow and wide fittings from the area of the rivers Dnestr
and Prut in present-day Moldova: С. РЯБЦЕВА, О балканских связах населения Пруто-
Днестровского региона, По материалам находок предметов цветной металлообработки,
в Преслав 7, ред. С. Бонев, Велико Търново 2013, 171 –172, Рис. 1/9–12, 14–16, 18–20,
24–26.

144
Fig. 6. Heart- and leaf-shaped fittings, Svrljig (after M. РАДИШИЋ, Раносредњовековне
апликације, сл. 1)

this type are dated to the end of the ninth and the tenth century.42 On the other
hand, finds of almost the same shape and decoration, but made out of gilded
silver, are known from Hungarian cemeteries.43 The analysis of metal fittings
from Bulgarian collections has shown that these were most usually made from
copper alloys, while pieces from the Early Hungarian necropolises were mostly
made from more precious materials and in more luxurious techniques.44

42
В. ПЛЕТНЪОВ, В. ПAВЛОВА, Ранносредновековни ремъчни апликации, 64, T.
XXVI/457–462 (type CX8).
43
L. RÉVÉSZ, Tarcal-Veréb-árok (Borsod-Abaúj-Zemplén county), in The Ancient
Hungarians. Exhibition Catalogue, ed. I. Fodor, Budapest 1996, 122.
44
M. INKOVA, A contribution, 281–286; cf. L. RÉVÉSZ, I. M. NEPPER, The
Archaeological Heritage of the Ancient Hungarians, in The Ancient Hungarians. Exhibition
Catalogue, ed. I. Fodor, Budapest 1996, 48.

145
 For the time being, the smallest concentration is observed along the Great
Morava river (Map/22, 23). Yet, precisely in this region, in Ćuprija, a fitting of
this type has been found in a grave. Placed by the feet of the deceased, it was
probably in secondary use. 45 Only a single fitting comes from an unknown site
in the Middle Morava valley, likewise dating from the end of the ninth and the
tenth century.46 Other belt elements of Bulgarian origin from this date have also
been found in the Central Balkans, though in relatively small numbers, like strap-
ends decorated in the same style (Map/13, 19, 26, 36).47 The bronze strap-end
from Aleksinac illustrated here (Fig. 8), at first dated to the Late Antiquity,48
resembles the finds from Bulgaria which are usually dated later, between the
ninth and eleventh centuries. Apart from a palmette, particularly characteristic is
an almond-shaped ornament, typical of Bulgarian finds.49 While having parallels
in Bulgaria, two round belt appliqués from the Ras Fortress are unique in this
region (Fig. 9).50

45
М. ВАСИЋ, С. ПЕТКОВИЋ, В. МАНОЈЛОВИЋ-НИКОЛИЋ, М. КРИЖАНАЦ,
Резултати истраживања вишеслојног налазишта Horreum Margi-Равно-Ћуприја у 1989.
години, Весник Војног музеја 39 (2009) 141; cf. М. РАДИШИЋ, Раносредњовековне
апликације, 28.
46
This unpublished find is housed in the Regional Museum in Jagodina. I wish to
thank the curator, Smiljana Dodić, for the information. Cf. В. ПЛЕТНЪОВ, В. ПAВЛОВА,
Ранносредновековни ремъчни апликации, 54, T. XXI/348–352 (type CVIII2).
47
Veliki Gradac: М. ЈАНКОВИЋ, Средњовековно насеље, 61, сл. 28, 30; Gamzigrad:
Ђ. ЈАНКОВИЋ, Словенски град, 125; Ђ. ЈАНКОВИЋ, Гамзиград у средњем веку, у Felix
Romuliana–Гамзиград, ур. И. Поповић, Београд 2010, 211, сл. 187. The strap-end from
Gamzigrad was dated to the eleventh century. However, due to a lack of stratigraphic data
and because finds from the end of the ninth and the tenth century also occur at the site, we
should not discard the possibility that the find came from the time of Bulgarian rule; Aleksinac:
Д. РАШКОВИЋ, Римско насеље Praesidium Pompei – Римљани у Алексиначкој котлини,
у Ниш и Византија 5, ур. М. Ракоција, Ниш 2007, 224, сл. 18/2, 2а; Ljubinci: Д.
РАШКОВИЋ, Н. ДИМОВСКИ, С. ЦРНОБРЊА, Рановизантијско утврђење Градиште у
Љубинцима – Жупа александровачка,  Жупски зборник 5 (2010) Т. 9/3.
48
See note 47.
49
В. ПЛЕТНЪОВ, В. ПAВЛОВА, Ранносредновековни ремъчни накрайници, 186,
Т. XI/88; П. ДИМИТРОВ, Метални украси от Велики Преслав, Bulgarian e-Journal of
Archaeology 2 (2012) 109, Т. 5/3.
50
М. POPOVIĆ, Tvrđava Ras, 160, 297, kat. br. 225–226, sl. 93/4–5.

146
Fig. 7. Heart- and leaf-shaped fittings, Rudnica (Documentation of the Institute of Archaeology,
Belgrade)

Fig. 8. Strap-end, Aleksinac Fig. 9. Round belt appliqués,
(after Д. РАШКОВИЋ, Римско насеље, Ras Fortress (after M. POPOVIĆ,
сл. 18/2, 2а) Tvrđava Ras, sl. 93/4–5)

In addition to Bulgaria, belt-sets decorated in the ‘palmette style’ were

widely used in Early Mediaeval Hungary as well. Elements of a widespread
nomadic fashion style, these belts from Bulgaria and Hungary are very much
alike,51 which created problems in the interpretation of such finds in present-
day Serbia, a territory subjected to the influence of both states. It is particularly
51
cf. P. LANGÓ, Bulgarian Connections,157–164; P. LANGÓ, A. PATAY-HORVÁT,
Hungarian Belt – Bulgarian Belt? Some Notes on the Distribution of Ribbed Belt Mounts,
in Between Byzantium and the Steppe. Archaeological and Historical Studies in Honour of
Csanád Bálint on the Occasion of His 70th Birthday, eds. Á. Bollók, G. Csiky, T. Vida,
Budapest 2016, 567–589.

147
difficult to interpret numerous appliqués from the right bank of the Danube –
from Brestovik and Seonе – which are similar to both Bulgarian and Hungarian
finds.52 These finds have been connected with the Bjelo Brdo culture and the
Hungarian expeditions to the Middle Danube region.53 Yet, as in the course of the
tenth century this area was part of Bulgaria, 54 one should not exclude a second
possibility – that they were of Bulgarian origin.
This was already pointed out in the case of the find from Veliko Gradište,
which had originally been interpreted in a Hungarian context.55 To try to resolve this
issue, it would be necessary to conduct more detailed analyses – a topic for future
study, which is also going to include an as yet unpublished two-piece appliqué from
Brestovik. It consists of a heart-shaped part and a ring attached to it by a hinge
(Fig. 10).56 In comparison with single-piece appliqués, such elements were very
rarely attached to Early Mediaeval belts. Even after surveying the abundant related
literature, I could not find direct parallels for this find; typologically most similar is
an element of the well-known belt-set from Iatrus in Northern Bulgaria, dated to the
first half of the tenth century.57 The open-work heart-shaped part alone was made in
a way very similar to that used for certain single-piece appliqués from Bulgaria.58
In contrast to those, the finds from the Serbian hinterlands can be attributed more
reliably to the Bulgarians, as they have direct parallels in their material culture.59

Fig. 10. Two-piece appliqué, Brestovik

(National Museum in Belgrade)

52
See note 37.
53
cf. CS. BÁLINT, Südungarn, 105.
54
Ј. КАЛИЋ-МИЈУШКОВИЋ, Београд у средњем веку, Београд 1967, 32–33.
55
P. ŠPEHAR, Remarks, 86; See note 37.
56
The find is kept at the National Museum in Belgrade (The Archaeological Collection of the
Early Middle Ages, inv. no 499). For the photograph I am indebted to the curator, Nataša Cerović.
57
G. GOMOLKA-FUCHS, Eine Gürtelgarnitur, 493–508, Аbb. 1; 2/5; 3/1–2; cf. P.
LANGÓ, A. PATAY-HORVÁT, Hungarian Belt – Bulgarian Belt?, 568– 572, 579.
58
В. ПЛЕТНЪОВ, В. ПAВЛОВА, Ранносредновековни ремъчни апликации, 42–43,
Т. XI/197–199.
59
М. РАДИШИЋ, Раносредњовековне апликације, 30–31; П. ШПЕХАР, Централни
Балкан, 171.

148
 Finally, Byzantine coins may perhaps also be seen as circumstantial
evidence for the presence of the Bulgarian state in the Central Balkans. Their
return into circulation in these parts has been marked by those minted by emperor
Theophilos (829–842), but market monetisation saw a moderate increase only
from the tenth century onwards. A little more than one hundred gold, silver
and bronze coin-finds from the period between the reigns of Theophilos and
John Tsimiskes (829–976) have been collected so far.60 These finds are usually
understood as reflecting Byzantine influences, which were on the rise after the
Christianisation of Bulgarians and Serbs from the time of Basil I (867–886).
However, one should leave the possibility open that part of these coins came to
the Central Balkans with the Bulgarians, who had themselves used Byzantine
money. Spatial distribution of the coin-finds partially overlaps that of the above-
surveyed objects, covering the valleys of the Sava, Danube, Morava, Timok, and
Nišava rivers. In contrast to this, it must be pointed out that no Byzantine coins
are known from southwestern Serbia, where objects of Bulgarian provenance are
somewhat more numerous (Map).
***
That the Bulgarians ruled the territories of present-day Serbia south of the
Sava and the Danube between the early ninth century and the year 971, when
they suffered defeat by the Byzantines, or the beginning of the eleventh century,
when so-called Samuel’s Empire was terminated, is a well-established historical
framework.61 At first, the direction of Bulgarian expansion was towards the
Serbian Danube region,62 and from the later ninth century its focus shifted to the
Danube hinterlands and the clashes with Serbia, which had finally been captured
– after several failures – by the end of Simeon’s reign (893–927).63 In the former
Serbian possessions Bulgarian bishoprics were founded, in Belgrade, Morava,
Niš, and Ras, and perhaps also in Prizren and Lipljan. These bishoprics were later
on incorporated into the Byzantine Archbishopric of Ohrid.64
60
В. РАДИЋ, В. ИВАНИШЕВИЋ, Византијски новац из Народног музеја у Београду,
Београд 2006, 27–28, 31.
61
С. ЋИРКОВИЋ, Образовање српске државе, 146–148; С. ЋИРКОВИЋ, Србија
између Византијског царства и Бугарске, у Историја српског народа I, ур. С. Ћирковић,
Београд 1981, 156–169; Г. ОСТРОГОРСКИ, Историја Византије, Београд 1998, 272–296.
62
P. KOMATINA, The Slavs, 55–74.
63
П. КОМАТИНА, О српско-бугарској граници у IX и X веку, ЗРВИ 52 (2015)
32–35, with further references.
64
В. ПОПОВИЋ, Епископска седишта у Србији од IX до XI века, Годишњак града
Београда 25 (1978) 33–38; И. СНЕГАРОВ, История на Охридската архиепископия 1,
София 1995, 56–60; П. КОМАТИНА, Црквена политика Византије од краја иконоборства
до смрти Василија I, Београд 2014, 350–351.

149
 Some views from recent historical literature on the expansion of the First
Bulgarian State can be reconsidered on the basis of the presented archaeological
data. It has been claimed that new possessions were not integrated by the
Bulgarians in their administrative system or controlled by setting up garrisons
there, but were rather ravaged, while the population was kept subdued and
occasionally resettled en masse in Bulgarian core lands.65 However, it is not
easy to assume that the Bulgarians would conquer a region without an ambition
to actually control it, at least to a certain extent, and the finds surveyed here
seem to speak in favour of that option. On the other hand, one should underscore
that no Bulgarian imperial seal has been found to testify to the presence of an
administrative center in the western parts of their state.
Written sources mention Belgrade as an important stronghold, but the
archaeological excavations conducted so far have failed to provide a picture
of that settlement.66 Especially important is the often-quoted information from
the Life of St Clement of Ohrid, stating that the disciples of St Methodius, passing
through Belgrade on their way from Moravia to Bulgaria, gained the impression
of it as ‘the most glorious city on the Danube’. At that time, Belgrade was the
seat of the Bulgarian commander Boritakan (Voritakan).67 That one of the first
bishoprics of Christianised Bulgaria was set up in Belgrade also speaks for the
importance of the city to the state, primarily due to its strategic position against
the Franks and the Hungarians on the other side of the Danube.68
Much as in the case of Belgrade, we know very little about the architecture
of the bishopric towns in Morava and Niš. As regards church architecture, we can
ascribe only the well-known Church of the Holy Apostles Peter and Paul near
Novi Pazar to this period. The church features Pre-Romanesque influences from
the Adriatic coast, a region with which Bulgaria had no intense contacts at that
time.69 It became the center of the bishopric of Ras, founded probably during the
reign of Peter (927–969) and reflecting the Bulgarian aspirations to subdue their
neighbours not only politically, but also spiritually.70

65
П. КОМАТИНА, О српско-бугарској граници, 35–37.
66
М. ПОПОВИЋ, Београдска тврђава, Београд 2006, 51 –54.
67
Византијски извори за историју народа Југославије 1, ур. Г. Острогорски, Ф.
Баришић, Београд 1955, 299; Ј. КАЛИЋ-МИЈУШКОВИЋ, Београд, 31–32.
68
М. ПОПОВИЋ, Београдска тврђава, 54.
69
С. ПОПОВИЋ, Преиспитивање цркве Св. Петра у Расу, у Стефан Немања –
Свети Симеон Мироточиви. Историја и предање, ур. Ј. КАЛИЋ, Београд 2000, 209–229;
cf. П. ШПЕХАР, Централни Балкан, 145, 147.
70
М. POPOVIĆ, Tvrđava Ras, 298. For a new interpretation of the church and the
references see: P. MARKOVIĆ, Beginnings of artistic activity in the Serbian lands (9th–11th
century), in Byzantine heritage and Serbian art II. Sacral art of the Serbian lands in the Middle
ages, eds. D. Vojvodić, D. Popović, Belgrade 2016, 147–149.

150
 It cannot be determined how far Bulgarian rule could influence settlement
development in the Balkan interior. The formation of fortified settlements in the
locations of Late Roman forts, intense throughout the ninth and tenth centuries,
should be explained in the context of demographic recovery and settlement
strategy of the time, and it was apparently caused by turbulent events and clashes
between Bulgaria, Byzantium and Serbia.71 The reoccupation of the Early
Byzantine fortification at Ras is dated to the second half of the ninth century
at the latest. The Early Mediaeval fortification reused the existing ramparts,
while the dry-stone constructions and palisades were added at the turn of the
ninth and tenth centuries, or somewhat later. It has been suggested that this type
of fortification was not characteristic of the Bulgarian core areas in the Lower
Danube region, but that it could have been used at Ras in accordance with the
local topographical conditions.72
A recent study has shown that in Bulgaria fortifications were started to get
built out of stone instead of earth precisely since the early tenth century, and
that from that time, in parallel to the reoccupation of the existing fortifications,
entirely new ones started to be constructed. The Ras Fortress is listed among the
fortifications from the southwestern parts of the Bulgarian state of that time;73 yet,
it is still not clear to what extent the dry-stone constructions can be assigned to the
Bulgarians. Traces of Early Mediaeval building activity have been observed at
Veliki Gradac as well, where a Late Roman tower was reconstructed and a large
settlement was formed in the course of the tenth-eleventh centuries. Although
it was explicitly connected with the Bulgarians,74 the obtained stratigraphic
information does not allow for a more precise dating within this span. Thus, we
cannot assign it with confidence either to the times of Bulgarian or Byzantine rule
in the Serbian Danube region.75
It is necessary to mention yet another find which could indirectly point
to Bulgarian construction activity and is apparently their westernmost find in
the Balkans. It is a rectangular stone block with incised runes – in the form
of the letter ‘Y’ between two vertical hastae and others – which was later on
used as spolia in the Šudikova Monastery church by Berane in Montenegro
(Map/37; Fig. 11a, b).76 As marks on building materials were documented
71
I. BUGARSKI, M. RADIŠIĆ, The Central Balkans, 97; П. ШПЕХАР, Централни
Балкан, 70, 230; V. IVANIŠEVIĆ, I. BUGARSKI, Post-Antique.
72
М. POPOVIĆ, Tvrđava Ras, 141–142, 297.
73
Д. РАБОВЯНОВ, Извьнстоличните каменни крепости на Първото Бьлгарско
царство (IX – началото XI в.), София 2011, 41–42, кат. бр. 99.
74
Д. РАБОВЯНОВ, Извьнстоличните каменни крепости, 41, кат. бр. 97.
75
М. ЈАНКОВИЋ, Средњовековно насеље,18–21.
76
I. PUDIĆ, Šudikovski znaci, u Godišnjak. Centar za balkanološka ispitivanja Akademije
nauka i umjetnosti BiH 3/1, ur. A. BENAC, Sarajevo 1965, 179–185; A. ЛОМА, Шудиковски

151
 а

b
Fig. 11. Bulgarian runes, Šudikova (a – after I. PUDIĆ, Šudikovski znaci, T. I, Ia, II;
b – present state of the stone block, Museum of Polimlje in Berane: http://espona.me/
index.php/kultura/1271-naisli-su-bolji-dani-za-sudikovski-kvadar-luzacku-plocu-i-ostale-
kamene-nalaze, accessed 16 October 2017)

камен: досадашња тумачења, смернице за даља размишљања, Милешевски записи 7 (2007)

89–97; М. ИНКОВА, За християнската символика на знака „ипсилон“ в старобългарската
култура, Проблеми на изкуството 3 (2014) 8, Обр. VII/3.

152
in the capitals of Pliska and Preslav,77 their appearance in a remote area is quite
enigmatic. The Šudikova stone was recently interpreted in the light of Bulgarian
presence in the region before their baptism in 864/5, or shortly afterwards, at
the time when ‘residues of paganism’ were still encountered in their state.78
However, the ‘Y’ sign, also seen as a runic cryptogram for the name of Jesus,
was widely present in northeastern Bulgaria until the middle or the end of the
eleventh century, and documented not only on building materials, but also on
ceramic vessels, seals, coins, etc.79 A handle bearing this sign comes from a
tenth-century layer at the Ras Fortress (Fig. 3/a);80 therefore the Šudikova find
could perhaps be connected with the Bulgarian conquest of Serbia, to which the
area around Berane had belonged.81 Yet, only future finds from this region could
support this suggestion.
By summarising the presented data, some conclusions can be drawn. The
period of Bulgarian political influence over the Central Balkans, which lasted
for some two hundred years, did not leave much material evidence for their
presence there. The indicative finds are widely distributed, but still few in
relation to the size of this territory. In contrast to the Middle Danube region,
where a ‘Bulgarian’ interpretation is in many cases not reliable, with a striking
discrepancy between historical and archaeological data on Belgrade, the sample
from present-day southwestern Serbia provides more solid grounds for analysis.
A larger concentration of characteristic finds has been observed there, apparently
indicating how far west Bulgarian rule may have reached (Map).
That these objects did not come to those distant areas through trade or some
other contacts of a similar nature is suggested by their statistical representation
at different sites. More significant quantities of amphora-like jugs at Ras and
Postenje indicate that these fortifications were in Bulgarian possession. By
way of contrast, Velika Gradina at Vrsenice, another systematically excavated
locality, produced only two such shards; it has therefore been assumed that
this fort was situated within the borders of ‘Baptised Serbia’. In this case, the
archaeological analysis confirmed the existing historical interpretation of the
border between the two states in the Raška valley from the second half of the
ninth century.82
77
Ж. АЛАДЖОВ, Проучвания върху староблгарските знаци (в търсене на законо-
мерности), Разкопки и проучвания 22 (1991) 86– 87.
78
A. ЛОМА, Шудиковски камен, 94–96.
79
cf. М. ИНКОВА, За християнската символика, 3–8.
80
M. POPOVIĆ, Tvrđava Ras, 157, kat. br. 220/4, sl. 106/4.
81
M. POPOVIĆ, Tvrđava Ras, 157.
82
M. POPOVIĆ, Tvrđava Ras, 297–298, with further references; М. POPOVIĆ, V.
BIKIĆ, Vrsenice, 131–134.

153
 Along their frontiers the Bulgarians established certain control mechanisms
that included forging some kind of alliances with the local population,83 which
was the main actor in the reoccupation of the Late Roman hinterland fortifications.
A model of gaining control over the captured lands would probably involve
a limited presence of Bulgarian troops in particularly important strongholds.
This might explain the absence of a more significant corpus of Early Bulgarian
finds in Serbia and other remote regions of the Bulgarian state of that time, such
as Macedonia.

On the concept of alliances with the Slavs as part of their conquest strategy see:
83

P. KOMATINA, The Slavs, 78.

154
 Пътят на младия Симеон от „спокойната тишина
на манастира“ до възкачването му на българския трон

Лиляна Симеонова

За детството на цар Симеон (893–927) няма никакви сведения, а за мла-

дежките му години отпреди възкачването му на трона се знае твърде малко, и
то от чужди източници. По тази причина за ранния етап от живота на бъдещия
владетел са изказани различни хипотези. Наличният изворов материал обаче
е толкова оскъден, че не позволява на нито една от тях да бъде потвърдена.
За първи път срещаме името на Симеон в една приписка в т.нар. Чиви-
далско евангелие, което днес се пази в гр. Чивидале дел Фриули, откъдето
произлиза и името му1. През Средните векове обаче това евангелие принад-
лежало на манастира в градчето Сан Канциан д’Изонцо (дн. Сан Канциано),
който бил подчинен на патриаршията в Аквилея. Затова в науката въпрос-
ното евангелие е известно и като Codex Aquileiensis. Смятало се, че това е
ръкописът, който е излязъл изпод перото на самия Евангелист Марко, т.е.
това е оригиналът на Евангелието от Марко2. Тази „светиня“ още през Ран-
ното средновековие станала обект на засилено поклонничество: в манастира
в Сан Канциано заприиждали пилигрими от Аламания и Бавария, Моравия,
Карантания и Панония. Разположен на морския бряг в Триестския залив,
Сан Канциано бил и естествена спирка за дипломатическите пратеничества
от крайдунавските земи по пътя им за или от Рим. Отсядайки в манастира,
поклонниците и дипломатическите пратеници гледали на неговото еванге-
лие не само като на свещен предмет, но и като на liber memorialis: в полетата
на неговия текст откриваме като маргинални бележки над 1 500 имена, дати-
ращи от края на VIII до края на Х в.3 Сред тях обаче не се срещат италиански
или лангобардски имена; според издателя на приписките в Чивидалското
евангелие Конрад Бетман имената са предимно германски и славянски4.
1
Cividale del Friuli, Museo Archeologico Nazionale, Archivi e Biblioteca, codice CXXX-
VIII: http://www.librideipatriarchi.it/evangeliario-forogiuliese <11.8.2017>
2
В действителност ръкописът е ранносредновековен – най-вероятно от VI в.
3
C.L. Bethmann, Die Evangelienhandschrift zu Cividale, Neues Archiv der Gesellschaft
für ältere deutsche Geschichtskunde, Bd. 2, Hannover 1877. Според по-нови изследвания
независимо, че някои листа от ръкописа липсват, броят на имената в приписките пак
надвишава 1 600. Вж. U. Ludwig, Transalpine Beziehungen der Karolingerzeit im Spiegel der
Memorialüberlieferung, MGH Studien und Texte 25, Hannover 1999, 175–236.
4
C.L. Bethmann, Die Evangelienhandschrift zu Cividale, 115. Срв. A. CRONIA. Revi-

155
 Приписките, в които се споменават българи, са две: едната съдър-
жа имената на българския „крал Михахел“ и неговите близки (двама бра-
тя, съпруга, четирима сина и две дъщери)5, а другата – имената на група
български пратеници, повечето от които са роднини помежду си и са били
предвождани от Сондоке6. В изследването си върху маргиналните бележки
в Чивидалското евангелие Бетман отбелязва, че двете приписки, в които
се споменават българи, са дело на една и съща ръка и се явяват на две по-
следователни, огледално разположени страници, като по всяка вероятност
не става дума за хора от едно и също българско пратеничество: по-напред
в манастира пристигнала групата на Сондоке и затова нейните имена са
записани на по-голямо пространство в горния край на втората страница, а
групата на „краля на българите“ дошла по-късно и затова нейните имена са
вместени в малкото свободно пространство в долния край на предишната
страница и дори името „Михахел“ е изписано сбито и с по-дребни букви
под друго, по-ранно записано име „Георгиус“7.
Едва ли княз Борис и неговото семейство са пътували до Рим. За такова
пътуване не откриваме сведения в нито един друг извор от епохата. Не се
знае обаче кой, кога и – не на последно място – защо е поискал от някой
местен писар-монах да впише имената им в евангелието в Сан Канциано. В
нито една от двете приписки с имена на българи не се споменават дати, няма
име на писаря, който е записал тези имена в евангелието, не са назовани и
поръчителите на приписките. В случая е важно, че в едната приписка са
споменати поименно синовете на българския крал: Rasate, Gabriel, Simeon,
Jacob. За втория и четвъртия син на краля (Гавраил и Яков) няма по-сетнеш-
ни известия в изворите. Може те да са починали млади. Що се отнася до
„Расате“, това може да е по-скоро прякор, а не лично име на първородния
Борисов син, когото добре осведоменият Константин Порфирогенет нарича
Владимир или който, според аналите на абатствата в Айнсиделн и Фулда, се

sioni dei nomi slavi nell’antico Codex Aquileiensis, in Studi aquileiesi offerti il 7 ottobre 1953
a Giovanni Brusin nel suo 70. compleanno. Aquileia 1953, 357–371.
5
C.L. Bethmann, Die Evangelienhandschrift zu Cividale, 119: hic sunt nomine de bolgaria.
inprimus rex illorum michahel et frater eius dox et alius frater gabriel et uxor eius maria et filius
eius rasate. et alius gabriel. et tertius filius simeon. et quartus filus jacob. et filia eius dei ancella
praxi. et alia filia eius anna.
6
Пак там, 120: De bolgaria qui primus venit in isto monasterio. nomen eius sondoke et
uxor eius anna. et pater eius johannes. et mater eius maria. et filius… mihael. et alius filis eius
uuelecneo. et filia eius bogomilla. et alia kalia. et tertia mar… elena et quinta maria. et alia uxor
eius sogesclaua. et alius homo bonus. petrus... et georgius.
7
Пак там, 117. Вж. и Й. Иванов, Българските имена в Чивидалското евангелие, в
Сборник в чест на проф. Л. Милетич, София 1933, 626–638.

156
наричал Laodemur или Laodomur8. Той е наречен Владимир и в един старо-
български паметник – „Чудото на св. Георги с българина“, за който ще стане
дума по-нататък.
В своя трактат-ръководство по управление на империята, посветен на
неговия син и престолонаследник Роман, Константин Порфирогенет отбе-
лязва, че в една българо-сръбска война сърбите успели да вземат в плен
Владимир, сина на българския архонт Михаил-Борис, заедно с дванайсет
велики боили. Притеснен за сина си, Борис против волята си сключил мир
със сърбите; след това, за да се гарантира безопасността им на сръбска те-
ритория, българите били придружени от синовете на сръбския княз Мути-
мир чак до пограничната крепост Рас9. Възможно е пристигането на Влади-
мир в тази крепост да е било събитието, ознаменувало освобождението му
от сръбски плен и затова той да се е сдобил с прякора ‘Расате’10.
В трактата „За управлението на империята“ не са посочени конкретни
дати за тази българо-сръбска война11, не се споменават и по-сетнешните
войни на Симеон с Византия. По всяка вероятност Константин VII е възна-
мерявал да напише отделен труд, в който да разгледа отношенията на Ви-
зантия с нейните основни съперници – арабите и българите, та затова и
едните, и другите не са застъпени в DAI12.
Точно в двора на Константин Порфирогенет обаче един чужденец мо-
жел да научи куп интересни неща от биографията на Симеон – някои от
тях верни, а други изопачени от имперската пропаганда. Пратеникът на се-
верноиталианския крал Лиудпранд, по това време дякон в Павия, прекарал
една чудесна година в императорския двор (вероятно през 948–949 г.). Така
например Лиудпранд научил, че по времето на император Лъв Мъдри „наче-
ло на българите стоял силният войн Симеон – християнин, но непримирим

8
Annales Einsidlenses, а. 866, ed. G. Pertz, in MGH SS III, 140; Annales Fuldenses, a.
892, in ed. G. Pertz, MGH SS I, 408.
9
Const. Porphyr., DAI, cap. 32. 44–53, в Константин Багрянородный, Об управлении
империей, ред. и прев. Г.Г. Литаврин и А.П. Новосельцев, Москва 1989, 142.
10
За произхода и етимологията на името ‘Расате’са изказани различни хипотези: вж.
Й. Иванов, Българските имена, 633 сл.; И. Дуйчев, Българско средновековие. Проучвания
върху политическата и културната история на средновековна България, София 1972,
100–101 и цит. лит. Стивън Рънсиман поддържа по-старата теза, според която ‘Расате’
е езическото име на Владимир: вж. S. Runciman, A History of the First Bulgarian Empire,
London 1930, 133, note 1.
11
Петър Мутафчиев смята, че тази българо-сръбска война може да се датира в 870 г.:
вж. П. Мутафчиев, История на българския народ (681–1323), София2 1986, 152, бел. 2.
12
Предполага се, че Константин Порфирогенет е написал трактата си „За управле-
нието на империята“ в периода 948–952 г. Вж. Введение – В: Константин Багрянородный,
Об управлении империей, ред. и прев. Литаврин, Новосельцев, 5.

157
враг на съседните гърци“13; че „след като великият император Лъв се бил
преселил при Христа, споменатият доместик [Лъв] Фока, главнокомандващ
сухопътните войски, излязъл с армия срещу краля на българите Симеон,
който искал да стигне до Константинопол, и със сила го отблъснал“14; и че
„като дал дъщерята на сина си Христофор за жена на неговия син Петър,
който и сега царува, Роман [Лакапин] прекратил наченатия тормоз и го уми-
ротворил, като го обвързал с договор за приятелство“15.
За младежките години и образованието на Симеон Лиудпранд съобща-
ва следното: „за техния Симеон казват, че бил emiargon16, понеже още като
момче бил обучаван във Византион [т.е. Константинопол] на риториката на
Демостен и логиката на Аристотел. Казват, че след като изоставил изучава-
нето на изкуствата, той надянал монашеското расо. Но по-късно, подмамен
от жаждата да управлява, преминал от спокойната тишина на манастира
към бурния светски живот, като следвал завета по-скоро на Юлиан Отстъп-
ник, отколкото на св. Петър, ключаря на Небесното царство“17. Във визан-
тийската столица Симеон по всяка вероятност е изучавал (или завършил?)
тривиума, т.е. долния курс на обучението по т.нар. свободни изкуства18,
който включвал изучаването на граматика, риторика и логика. Не се знае
кога и на каква възраст младият Симеон е пристигнал в Константинопол,
така че по този въпрос отново навлизаме в сферата на хипотезите.
Запазено е едно писмо на Фотий до „монаха-исихаст Арсений“, което
издателите на Фотиевата кореспонденция – Василиос Лаурдас и Леендерт
Вестеринк – датират в периода 873/75 г.: това е времето, когато Фотий, вече
завърнал се от изгнание, е бил учител на децата на император Василий I в
двореца Магнаура19. В писмото си до Арсений бившият патриарх споме-
13
Liudprand., Antapod., I.5, в Лиудпранд Кремонски, Разплата, История на Отон,
Пратеничество в Константинопол. Предговор, превод от латински и коментар Л. Симе-
онова, София 2015, 47.
14
Liudprand., Antapod., III.26, в Лиудпранд Кремонски, Разплата, 139. В действи-
телност през 917 г. великият доместик Лъв Фока претърпял тежко поражение от Симеон
на два пъти: най-напред при Анхиало, а малко след това – и при Катасирти, близо до
Константинопол.
15
Liudprand., Antapod., III.38, в Лиудпранд Кремонски, Разплата, 146.
16
Еmiargon (гр.), във вин. падеж – полуаргосец, т.е. полугрък. На места в текста Ли-
удпранд проявява склонност към архаизиране на топонимите и етнонимите. Затова той
нарича гърците ‘аргосци’.
17
Liudprand., Antapod., III.29, в Лиудпранд Кремонски, Разплата, 141.
18
Свободни изкуства (лат. аrtes liberales; гр. ἐλευθέριες τέχνες) – знанията, които през
Античността се смятали за необходими на свободния човек. Изучаването на „изкуствата“
било разделено на долен и горен курс: тривиум (граматика, риторика и логика) и квадри-
виум (аритметика, геометрия, музика и астрономия).
19
L. Simeonova, Diplomacy of the Letter and the Cross. Photios, Bulgaria and the Papacy,
860s – 880s, Amsterdam 1998, 288.

158
нава за някакви българи, които били пристигнали във Византия и искали
да станат монаси20. По-нататък в това писмо не се споменава нищо повече
за тези българи, не се знае и в кой манастир – в столицата или другаде – са
щели да постъпят те, най-вероятно като послушници. Възможно е препоръ-
ка за тях да е дал Фотий по молба на гръцкото духовенство, намиращо се по
това време в България. За това, че – макар и свален от патриаршеската кате-
дра – Фотий е продължавал да поддържа контакти с тези духовници, науча-
ваме от едно ядовито писмо на папа Йоан VIII, писано между декември 872
и май 873 г. В него папата заплашва с отлъчване от Църквата и последваща
анатема всички онези гръцки духовници в България, които продължавали
да поддържат контакти с Фотий и да му симпатизират21.
Кой е изпратил тези българи във Византия и дали младият Симеон е бил
един от тях? Може те да са били изпратени там по препоръка на гръцкото
духовенство в България, но със сигурност – и по заповед на княза. Макар
да нямаме изрични сведения за това, можем да допуснем, че Борис е постъ-
пил така, както век и нещо по-късно е постъпил киевският княз Владимир с
младежи, които трябвало да се образоват. Ето какво съобщава по този повод
т. нар. Лаврентиевска летопис (т.е. най-ранната версия на „Повест за изми-
налите години“): Владимир събрал момчетата от най-добрите семейства и
ги изпратил да се учат на четмо и писмо; младежите били още неукрепнали
във вярата и майките им ги оплаквали сякаш те са мъртви, но князът останал
непреклонен22.
Българите, пристигнали във Византия най-вероятно по Борисово нареж-
дане, също ще да са били младежи. Само можем да се догаждаме кой е бил
„монахът исихаст Арсений“, към когото те са били насочени. Твърде веро-
ятно е Арсений да е бил игумен на влиятелен манастир, за което може да се
съди по следните податки в изворите. Така например едно писмо на патриарх
Николай Мистик, датирано от Ромили Дженкинс и Леендерт Вестеринк в пе-
риода 914/18 г., е адресирано до монах със същото име Арсений23. Николай
Мистик почтително назовава този Арсений „пресвети“ и споменава, че Арсе-
20
Photii patriarchae constantinopolitanae Epistulae et amphilochia, eds. B. Laourdas, L.
G. Westerink, II, Leipzig 1984, 159–160: Ep. 236. Митр. Симеон датира това писмо по-късно
– през втория патриархат на Фотий: вж. Митрополит Симеон, Посланието на цариградския
патриарх Фотий до българския княз Борис, Български старини V (1917), 22–24.
21
Johannis viii papae Epistolae passim collectae, Fr. 7, eds. E. Caspar, G. Laehr, in MGH
Epistolae VII. Berlin 1928, 277.30–39.
22
The Russian Primary Chronicle. Laurentian Text, ed., trans. S.H. Cross, O.P. Sherbowitz-
Wetzor. Cambridge, Mass. 1953, 117. В тази най-ранна версия на руската хроника не се
казва къде са били изпратени да се обучават тези момчета – в Константинопол или другаде.
23
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, ed. L.G. Westerink, trans. R.J.H.
Jenkins, Washington DC 1973, 264: Ep. 45.

159
ниевият манастир е получавал щедри дарения още при кесаря Варда, а след
това – и при покойните императори Лъв VI и брат му Александър24. Не знаем
за кой манастир става дума, но ако адресатът на двете писма – това на Фотий
и другото на Николай Мистик – е един и същи „монах Арсений“, може да се
заключи, че този манастир е бил влиятелен и богат още през 60-те години
на IX в., по времето на Варда25 и оставал такъв близо половин век по-късно.
Затова едва ли е случайно, че българите, изпратени от Борис, са били препра-
тени – може би и с препоръката на Фотий – именно към този, а не към някой
друг византийски манастир.
Дали обаче младият Симеон е бил един от тези бъдещи български мона-
си, за които споменава Фотий? Ако приемем датировката на Лаурдас-Весте-
ринк, че Фотиевото писмо до Арсений е писано около 873/75 г., тогава няма
как Симеон да е бил един от тези българи, защото по това време той едва ли
е бил на повече от 10–12 години. Обикновено се приема, че Симеон е роден
около или малко след годината на покръстването на българите. Като аргумен-
ти в подкрепа на тази хипотеза се изтъкват думи на Николай Мистик. В едно
от късните си писма до Симеон26 патриархът казва: „ти си син на мира, тъй
като беше роден на светия си баща по време на мир“27, т.е. по време, когато
между България и Византия вече е царял мир28. В друго писмо на Николай
Мистик, датирано в 923/24 г., пък се казва, че по това време Симеон вече е
към 60 годишен29, от което следва, че той ще да е бил роден някъде около 864
или 865 г. Като се има предвид, че в Източното православие практиката е да
се приемат за послушници младежи на възраст между 14 и 20 години, едва ли
е било възможно десет-дванайсет годишният Симеон да е бил сред българи-
те, които били изпратени при Арсений в случай, че тяхното пристигане във
Византия се датира в 873/75 г. Ако приемем обаче хипотезата на митрополит
Симеон, а именно, че Фотий е писал писмото си до Арсений през втория си

24
Пак там, 547: Дженкинс и Вестеринк предполагат, че Арсений е бил игумен, тъй
като „монасите“, до които патриарх Николай Мистик пише, никога не са хора на по-ниско
ниво. Освен това, един „игумен Арсений“ се споменава и в друг документ от това време –
Никита Пафлагон му бил писал писмо според сведение на Арета Кесарийски: вж. Arethae
archiepiscopi Caesariensis Scripta minora, ed. L.G. Westerink, II, Leipzig 1972, 175–177.
25
Според Продължителя на Теофан кесарят бил убит на 21 април 866 г.: вж. Про-
должатель Феофана, Жизнеописания византийских царей, пeрев. Я.Н. Любарский.
Санкт-Петербург 1992, 102.
26
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, 186–190: Ep. 27. Предполага се, че
това писмо е писано през 922/23 г.
27
Пак там, 188.174-176.
28
Такава хипотеза изказва и Божилов: вж. И. Божилов, Цар Симеон  Велики (893–
927): Златният век на Средновековна България, София 1983, 33.
29
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, 200.45-47.

160
патриархат, т.е в периода 877–886 г.30, тогава можем да допуснем, че Симеон
е бил един от насочените към монаха Арсений българи, тъй като той вече ще
да е бил във възрастта за послушник. Възможна е, разбира се, и трета хипоте-
за: младият Симеон да е бил изпратен в Константинопол индивидуално и по
някое друго време, а не със споменатата от Фотий група българи. Тук можем
да споменем и хипотезата на Джонатан Шепард: като изхожда от факта, че
тривиумът се е изучвал от младежи на възраст между 15 и 19 години, той
също смята, че е най-вероятно роденият малко след покръстването Симеон да
се е обучавал в Константинопол в края на 70-те и началото на 80-те години на
IX в.31 Няма обаче сведения за това Симеон да е учил в Магнаура.
Трябва да се отбележи и един друг интересен факт: по времето, когато
Симеон е бил във византийската столица, там започвал да се възражда инте-
ресът към Античността и класическата литература и се полагало началото
на т.нар. енциклопедизъм във византийската книжнина32. Най-видни пред-
ставители на това възраждане, условно наречено ‘Македонски ренесанс’,
са както самият патриарх Фотий, така и неговият ученик – император Лъв
VI Мъдри, a през следващия Х в. – Константин Порфирогенет и негови-
ят интелектуален кръг, Арета Кесарийски и др. Очевидно това културно
възраждане, от чийто дух младият Симеон е бил обладан още по време на
обучението си в имперската столица, е породило у него трайна любов към
книгите, изкуството и архитектурата.
Защо в даден момент Симеон е решил да изостави изучаването на „из-
куствата“ и да надене монашеското расо? Какво го е накарало да прекъсне
образованието си? Кога е станало това? В кой манастир се е замонашил той
– може би в манастира в Равна, който се намирал недалеч от Плиска и вече
е съществувал през третата четвърт на IX в.33? Историята не дава отговори
на нито един от тези въпроси.
Не се знае и колко дълго е продължило Симеоновото пребиваване в ма-
настира. Нека се върнем отново към Лиудпрандовия разказ: „по-късно, под-
30
Митрополит Симеон, Посланието, 22–24.
31
J. Shepard, Manners Maketh Romans? Young Barbarians at the Emperor’s Court,
in Byzantine Style, Religion and Civilization. In Honour of Sir Steven Runciman, ed. E.M.
Jeffreys, Cambridge 2006, 135–158, по-спец. с. 141.
32
P. Lemerle, Le premier humanisme byzantin. Notes et remarques sur enseignement et
culture à Byzance des origines au Xe siècle, Paris 1971; N.G. Wilson, Scholars of Byzantium,
London2 1996.
33
Гръцки надпис свидетелства, че храмът в манастира в Равна е осветен в 889 г., а
самият манастир вероятно е основан в третата четвърт на IX в.: вж. К. Попконстантинов,
Скрипторият в Равненския манастир: още веднъж за украсата на старобългарските ръко-
писи от IX–X в., в Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, тра-
диции, общуване, съст. В. Гюзелев, А. Милтенова, София 2002, 719–725, по-спец. с. 720.

161
мамен от жаждата да управлява, [Симеон] преминал от спокойната тишина
на манастира към бурния светски живот“. В историографията преобладава
тезата, че старият княз Борис е свалил от престола първородния си син и
поставил на негово място по-младия си син Симеон, защото Владимир се
опитал да възстанови езичеството в България. Но внимателният прочит на
наличните извори показва, че има редица неясноти в историята с възкачва-
нето на Симеон на трона.
За опита на Владимир да върне новопокръстения български народ към
обичаите на gentilitas – едно понятие с няколко значения34 – ни съобщават
само два латински извора: аналите на манастира в Айнсиделн, които отнасят
събитията по детронирането на Владимир от баща му към 866 г.35, и „Хро-
никата“ на Регинон Прюмски, която е написана в началото на Х в. и отнася
въпросните събития към 868 г.36 Не може да се каже дали Регинон е ползвал
Айнсиделнските анали като свой извор, или не. Така или иначе, това сведение
е повторено и в два по-късни латински текста: хрониката на Зигиберт от Жам-
блу от началото на XII в.37 и т.нар. Саксонски аналист от четвъртото десети-
летие на същия XII в.38 Изглежда, че през дванайстото столетие историята за
детронирането на първородния Борисов син вече се е била превърнала в ли-
тературен топос (или мигриращ сюжет) в западноевропейската хронография
и аналистика. Някои български учени се съмняват в достоверността на исто-
рията с ослепяването на Владимир39, докато други я приемат за достоверна40.
Ако обаче действително е имало опит за отказване от византийското
християнство при Владимир, нямаше ли първи византийците да реагират
на това и византийските автори незабавно да отбележат този факт? Как-
то посочва В.Н. Златарски, разполагаме само с два византийски текста,
които споменават царуването на Владимир, като и двата са излезли изпод
перото на по-късен византийски автор – Теофилакт Охридски. Това са:
„Житие на Тивериуполските мъченици“ и „Пространно житие на Климент“
(гл. XIX)41. И в двете Теофилактови съчинения се казва, че Владимир цару-
вал четири години, след което си отишъл от този свят и управлението пре-
Вж. Й.Х. Дворецкий, Латинско-русский словарь, Мoсква 1976, 454: gentilitas.
34

Annales Einsidlenses, a. 866, ed. G. Pertz, MGH SS III, 140.

35
36
Reginonis Chronicon, a. 868, ed. G. Pertz, MGH SS I, 580.
37
Sigeberti Gemblacensis Chronographia, а. 865, ed. C. Bethman, MGH SS VI, 341.
38
Annalista Saxo, а. 841, ed. G. Waitz, MGH SS VI, 575.
39
Ю. Трифонов, Достоверен ли е разказът за ослепяването на Борисовия син
Владимир?, Училищен преглед XXVI/5-6 (1927), 864–890.
40
В. Гюзелев, Княз Борис Първи. България през втората половина на IX в., София
1969, 466–468.
41
В.Н. Златарски, История на българската държава през Средните векове I/2,
София 1971, 254, бел. 106.

162
минало в ръцете на брат му Симеон. В нито един от двата текста не се дават
подробности за това по какъв начин Владимир си е „отишъл от този свят“.
В друг средновековен извор – т.нар. „Чудо на св. Георги с българина“42
– се казва следното: „и докато [Михаил] беше още жив в монашество и
вместо него владееше Владимир, първият негов син, по Божие благослове-
ние и Михаилово, Симеон свали брата си и се покачи на престола“. Как и
най-вече защо Симеон е детронирал брат си с Божията помощ и с помощта
на баща си в „чудото“ не се казва.
По-логична изглежда хипотезата, че Владимир се е опитал да върне ста-
рата външнополитическа ориентация на страната като поднови съюза с из-
точните франки43 и именно това е накарало баща му – със съдействието може
би и на Симеон – да го свали от трона. След 870 г. България била въвлечена
плътно в сферата на византийското християнство. Но през септември 892 г. в
България пристигнали пратеници на Арнулф Каринтийски. Той не можел да
вземе надмощие в борбата си с моравския княз Светополк, който продължа-
вал да разширява територията си за сметка на Източнофранкското кралство,
в т.ч. и в Панония. Затова Арнулф се нуждаел от възобновяване на някогаш-
ния съюз с българите, с което да подсили позициите си срещу моравците.
Неговите пратеници останали в България през есента и зимата и си заминали
през май на следващата 893 г.44 По всяка вероятност свалянето на Владимир
от престола и изпращането му в затвора е станало малко след това. Борис
сложил на трона по-малкия си син, за когото бил сигурен, че ще остане верен
на провизантийската ориентация на България. Така Симеон бил принуден
да напусне „спокойната тишина на манастира“ и да се впусне в бурите на
светския живот. Не след дълго българо-византийските отношения щели да се
влошат дотолкова, че някогашният монах, книголюбецът Симеон щял да се
превърне в „страшен войн и непримирим враг на съседните гърци“.

42
„Чудото“ е част от сборник с анонимни творби, известен като „Сказание за желез-
ния кръст“: вж. А. Калоянов, М. Спасова, Т. Моллов, „Сказание за железния кръст“ и
епохата на цар Симеон, В. Търново 2007. В българската историография се е наложило
мнението, че „Чудо на свети Георги с българина“ съдържа достоверни данни за историята
на Първата българската държава: вж. В.Н. Златарски, История, 283–284; И. Снегаров,
Старобългарският разказ „Чудо на свети Георги с българина“ като исторически извор,
ГДА IV/2 (1955), 217–240.
43
Такава хипотеза е изказана и от И. Божилов, Цар Симеон Велики, 38.
44
Annales Fuldenses, a. 892, ed. G. Pertz, MGH SS I, 408.24–39.

163
 Българската експанзия в района на Солун по времето
на цар Симеон

Камен Станев

През 894 г., малко след като Симеон седнал на трона, между българи и
ромеи избухнала война. Причината за нея е била преместването на тържи-
щето на българските стоки от Константинопол в Солун. Войната се прото-
чила няколко години и приключила с победа на българите1, но в изворите
не са дадени детайли около мирния договор, включително и относно тери-
ториалните промени. Няколко години по-късно, през 901–902 г., при неясни
обстоятелства българите овладели 30 крепости в района на Драч (без самия
град), но след преговори ги върнали, без да е ясно какво са получили в
замяна2.
Две години по-късно, през 904 г., арабският флот начело с Лъв Трипо-
лит, превзел и опустошил Солун, след което нашествениците се оттеглили.
От едно писмо на византийския дипломат Лъв Хиросфакт научаваме, че цар
Симеон решил да се възползва от случая и заплашил, че ще завземе ограбе-
ния и изоставен от арабите град, но след проведените преговори, се отка-
зал3. Лъв Хиросфакт уточнява какво е получил Симеон в замяна на отказа
си, но откритият при с. Наръш (дн. Неа Филаделфия) надпис позволява да
узнаем онова, което византийският дипломат е спестил. Селото се намира
на по-малко от 20 км северно от крепостите стени на Солун (по права ли-
ния) и надписът маркира българо-византийската граница – „Лето 6412 от
създаването на света, индиктион 7, граница на ромеи и българи при Симе-
он, архонт от бога на българите, при Теодор олгу таркана и при Дристра
комита“4. Съществуват данни за още два идентични надписа, които днес
са изгубени – втори от с. Наръш и един от с. Вардаровци (дн. Аксиохори)5.
Село Вардаровци е разположено на р. Вардар, на 20 км северозападно от

1
И. Божилов, В. Гюзелев, История на средновековна България VII–XIV в., София
2006, 247–249.
2
И. Божилов, В. Гюзелев, История, 249.
3
Romani Lacapeni Epistolae, ГИБИ IV, 183–184.
4
В. Бешевлиев, Първобългарски надписи, София 1992, 183.
5
В. Бешевлиев, Първобългарски надписи, 184; А. Николов, Свидетелства за издирва-
нето и проучването на трите Симеонови надписа край Солун през 1897–1898 г., в Сред-
новековният човек и неговият свят. Сборник в чест на 70-та годишнина на проф. д.и.н.
Казимир Попконстантинов, Велико Търново 2014, 825–836.

164
Наръш и на 36 км по права линия от крепостните стени на Солун. Съвпа-
дението на годината, посочена в тези надписи и изнудването, което княз
Симеон направил във връзка с превземането на града от арабите, напълно
логично дават основание да се приеме, че в замяна на отказа си да овладее
Солун той е получил териториална отстъпка в непосредствената околност
на града. Това е теза, намерила широко разпространение в българската и
чуждата историография6, но срещу нея са изказани сериозни аргументи.
През 1964 г. П. Готие, в изследването си, посветено на локализацията
на епископията на Климент Охридски, достига до извода, че тя обхващала
част от земите, обитавани от славянското племе драгувити. Това е терито-
рията непосредствено западно от г. Солун, и според него тя била завладяна
от българите през 894 г.7 В подкрепа на предложената от него датировка той
привлича и описанието на полето между Солун и Верея, направено от Йоан
Камениат, който казва, че част от живеещите тук драгувити били подчинени
на Солун, а другата част на българите8. В изследването си ученият се спира
на кратко и на надписа от Наръш, като отбелязва съвпадението на разполо-
жението му с данните на Камениат, че българите още преди завладяването
на Солун от арабите са владеели непосредствените околности на града9.
Срещу обвързването на надписа от Наръш и (а, съответно, и промяната
на границата) с българо-византийските преговори, породени от заявеното
желание на Симеон да окупира изоставения от арабите Солун, се изказва Д.
Шепард10. Той се спира на факта, че 6412 година е започнала на 01.09.903
г. и приключила на 31.08.904 г., а Солун е превзет от арабите на 31.07.904
г., т.е. само в рамките на месец Симеон е разбрал за превземането на града,
били проведени преговори и били поставени колоните с надписите. Като
се има предвид това, той допуска, че надписът от Наръш отразява събития,
станали преди завладяването на Солун и, следователно, промяната на гра-

6
Част от застъпниците на тази теза са указани от Д. Шепард, Неспокойни съседи.
Българо-византийска конфронтация, обмен и съжителство през средните векове. Прев.
Л. Генова, София 2007, 94, бел. 26 и М. Лешка, Политиката на княз Симеон спрямо ограб-
ването на Солун от арабите през 904 г., BM, 2 (2011), 418, бел. 6. Към споменатите от тях
могат да се добавят също, без разбира се, с претенции за библиографска изчерпателност
П. Мутафчиев, История на българския народ 1, София 1943, 284; П. Коледаров, Полити-
ческа география на средновековната българска държава 1, София 1979, 46; И. Божилов,
В. Гюзелев, История, 249; И. Илиев, Св. Климент Охридски. Живот и дело, Пловдив
2010, 101.
7
Р. Gautier, Clément d`Ohrid, évèque de Dragvista, REB, 22 (1964), 199–214.
8
Р. Gautier, Clément d`Ohrid, 207–208.
9
Р. Gautier, Clément d`Ohrid, 207.
10
J. Shepard, Symeon of Bulgaria – peacemaker, ГСУ НЦСВП 3 (1989), 12–13;
Д. Шепард, Неспокойни съседи, 93–94.

165
ницата не е свързана с това събитие. До същия извод, независимо от него
стига и П. Георгиев11, а наскоро тази теза е доразвита от полския историк М.
Лешка. Той обръща внимание на два факта. Първият, е че писмото на Лъв
Хиросфакт е писано в момент, в който той е изпаднал в немилост и е съвсем
логично да преувеличава заслугите си към империята с цел да смекчи гнева
на император Лъв VI. Вторият е споменатата по-горе хронология на събити-
ята, т.е. твърде краткото време – един месец. Това при тогавашните комуни-
кационни средства, практически е невъзможно да стане. В момента, в който
арабите превзели Солун, Лъв Хиросфакт е бил в Преслав, където провеждал
преговори с неясен характер. Не е изключено Симеон, наистина да е изнуд-
вал ромеите, но също така не е изключено години по-късно, когато Лъв Хи-
росфакт писал писмото си до император Лъв VI, да е доукрасил събитията12.
Аргументът, че времето между превземането на Солун и края на 6412 г.
е твърде кратко (точно един месец) и за този период, физически е невъзмож-
но княз Симеон да научи за превземането, да заплаши, че ще окупира града,
император Лъв VI да прати Лъв Хиросфакт в Преслав, да се проведат пре-
говорите, да се стигне до споразумение за корекция на границата и да бъдат
сложени граничните надписи, е много сериозен и практически е невъзмож-
но да бъде оборен предвид тогавашните средства за комуникация. Тази теза
обаче има две слаби страни. Първата е, че появата на арабите пред Солун
съвсем не е изненадваща. Това събитие е описано в един изключително це-
нен извор – За превземането на град Солун, от Йоан Камениат, виден со-
лунчанин, участник в събитията, самият той пленен от арабите. Съгласно
него, солунчани са знаели предварително за планираното нападение, като
като данните, които дава, позволяват да се приеме, че вестта за очакваното
нападение е пристигнала поне няколко седмици преди появата на арабите.
Вестта за подготвяното нападение е донесена от императорския пратеник
Петрона13. Солунчани решили да надградят крепостната стена край море-
то, тъй като е била ниска и лесна за преодоляване, но Петрона предложил
вместо това да поставят в залива антични саркофази и така да блокират дос-

11
П. Георгиев, За граничните колони в района на Солун по времето на княз Симеон,
в Общото и специфичното в балканските народи до края на ХIХ век. Сборник в чест на
70-годишнината на проф. Василка Тъпкова-Заимова, София 1999, 102–103.
12
М. Лешка, Политиката на княз Симеон спрямо ограбването на Солун от арабите
през 904 г., BM 2 (2011), 417–423. По време на конференцията, докладите от която се
публикуват в настоящия сборник, излезна от печат книгата на М. Лешка, Симеон Велики
и Византия, София 2017. В нея на с. 122–131 подробно се спира на проблема. Поради
изключително краткото време между излизането на книгата и предаването на докладите
за печат, тази книга не беше възможно да се използва тук.
13
Ioannis Cameniatae De excidio Thessalonicensi, ГИБИ V, 25–26.

166
тъпа на корабите. Започнала работа по изпълнение на този план и половина-
та залив е бил блокиран, но Петрона е бил отзован и заменен с Лъв, назна-
чен за стратег на темата. Той прекратил работата по поставяне на саркофази
в залива и започнал да надгражда крайморската стена14. Между временно
дошъл още един стратег – Никита и при среща на двамата, Лъв паднал от
коня и си счупил бедрената става. Никита мобилизирал подчинените на Со-
лун славяни и пратил „две, три и повече“ писма на стримонския стратег да
прати подчинените на него славяни15, които обаче така и недошли. Всичко
това се случило преди появата на арабите, която станала на 29.07. 904 г. За
да се случат всички тези събития определено е нужно немалко време. Нещо
повече, повреме на обсадата, стратегът Лъв, въпреки че преди това бил пад-
нал от коня и си счупил бедрената става, обикалял стените и то не носен
на носилка, а яхнал муле (макар и седнал странично)16. Това показва, че
между нараняването му и този момент, е имало достатъчно дълго време за
да може една толкова тежка рана да оздравее поне до така степен, че да стои
върху мулето. Като се имат предвид тези данни, можем да приемем, че за
предстоящата атака се е знаело дълго преди появата на арабите. Българите
от своя страна много бързо научили за нея, тъй като често посещавали града
и не само са имали контакти с местните, но и са видели притовленията за
отбраната. Другият начин, по който е могло да научат, било на драгувитите,
част от които били под властта на ромеите, а друга част – под контрола на
българите. Както се каза по-горе, ромейските драгувити били мобилизира-
ни, което няма как да не е било разбрано от техните роднини и съседи от
другата страна на границата. Така, че княз Симеон е имал достатъчно време
да разбере и да обмисли как да се възползва от ситуацията.
Второто нещо, на което не е обърнато внимание, е че не е задължително
българският владетел да прекарва цялото време в двореца си в Преслав.
Свидетелство за това са оловните печати на Симеон, които са открити в
Преслав17. Те са от писма, които той е изпращал до различни лица в Пре-
слав в моментите, когато е бил далеч от града. Така може да се допусне, че
по това време той е бил някъде в южните предели на държавата, т.е. много
по-бързо научавал какво става в Солун, а и комуникацията с Константино-
пол е била по-бърза.
14
Ioannis Cameniatae De excidio Thessalonicensi, 26–27.
15
Ioannis Cameniatae De excidio Thessalonicensi, 29–30.
16
Ioannis Cameniatae De excidio Thessalonicensi, 34.
17
И. Йорданов, Корпус на средновековните български печати (Плиска – Преслав 12),
София 2016, 64-78, печати №№ 45а, 46, 47, 60, 61, 62, 65, 68, 69, 70, 74, 75, 76, 77, 78, 79,
81, 89, 91, 94, 96, 101, 102, 104, 105, 106 и 107. Една част са случайни находки с пред-
полагаема местонамиране Преслав, но други са открити при археологически разкопки.

167
 Въпреки посочените слабости, теорията, че надписите от Наръш и
Вардаровци отразяват промени станали преди завладяването на Солун от
арабите, се потвърждава по категоричен начин именно от Йоан Камениат.
Авторът, като солунчанин, и то произхождащ от елита, дава детайлно опи-
сание околностите на града. То започва с планината, която се издига непо-
средствено северно от Солун и която се „разпростира надалече и се възви-
шава, набраздена с ридове и долове, като отива право на изток“18. Това е
планината Хортач. След това казва, че южно и северно от нея има полета.
Първо описва полето южно от нея – „От тези полета най-хубаво и привле-
кателно е това на юг от планината и на изток от града“. След това гово-
ри за полето северно от нея – „Но и полето по левия склон на планината се
разпростира много надълго и се шири чак до други планини. В средата му
се разливат две широки езера, които заемат по-голяма част от полето“.
Това описание е изключително точно, като двете езера са съответно Волви
и Лъгадинско (Корония), а планините северно от полето е Богданска плани-
на (дн. планини Вертискос, Кердилио и Ори Волвис). Камениат споменава
тези планини само веднъж като граница на полето, без въобще да ги описва,
за разлика от планината Хортач. Най-вероятно причината за това е, че те
спадали не към тема Солун, а към Стримон. На края описва полето, което
започва от Солун и се простира на запад. За него казва – „То стига до дясна-
та страна на планината, а отлявата си граничи с морето“19. Планината
в случая е тази до Солун, т.е. Хортач и след това продължава – „върви на
запад и се простира до други високи и големи планини, където се намира
градът Верея“. Планината, ограждаща от запад полето е Каракамен (дн.
Вермио) и Шапка (дн. Пиерия). Като говори за полето между Солун и Ве-
рия, Камениат обаче не споменава ограждащата го от север планина Паяк
(дн. Пайко). Също не споменава намиращото се в него Ениджевардарско
езеро (днес пресушено, до град Енидже Вардар, дн. Яница). Това езеро е
било не по-малко от Волви и много богато на риба (рибното богатство на
езерата Волви и Лъгадинско Камениат изрично отбелязва). Причината за
това в описанието на Йоан Камениат да не се споменава северната част на
Солунското поле, е посочена изрично – тя е била под властта на българи-
те „В средата на това поле има някои размесени селища: едните плащат
данък на града – това са така наречените другувити и сагудати, други
селища плащат данък на съседния скитски народ, който се намира набли-
зо.“20. Това ще трябва да е и причината, поради която обширната равнината,
18
Ioannis Cameniatae De excidio Thessalonicensi, 21.
19
Ioannis Cameniatae De excidio Thessalonicensi, 22.
20
Ioannis Cameniatae De excidio Thessalonicensi, 22.

168
постираща се между най-северозападната част на планината Хортач и Дой-
ранското езеро, въобще да не се и споменава. Същото се отнася и за самото
Дойранско езерото, което по права линия е точно толкова отдалечено от
Солун, колкото и Верия.
Картирането на данните на Йоан Камениат ни позволяват точно да оч-
ертаем кои територии към момента на превземането на Солун от арабите
през 904 г. са били под византийска власт. На първо място това са земите,
влизащи в състава на тема Солун, на които той прави детайлно описание
на разположението, релефа, растителността и животинския свят, реките и
езерата, като споменава и за намиращите се в тях села и манастири. Това
са планината Хортач с двете полета северно и южно от нея и най-южната
част на Солунското поле. На североизток се простирала тема Стримон, като
Богданска планина е била в нейния обхват и затова той само я отбелязва, без
въобще да я коментира. Територията северно и северозападно от Солун са
били под българска власт, най-вероятно включително и пресушеното днес
Ениджевардарско езеро.
Така очертаните от Йоан Камениат граници напълно съвпадат с место-
положението на селата Наръш и Вардаровци, край които са открити споме-
натите по-горе гранични надписи. Това е безспорно свидетелство, че грани-
цата, която те маркират, е била поставена преди превземането на Солун от
арабите.
Кога и при какви обстоятелства обаче българите овладели северната
част на Солунското поле? Според Йоан Камениат българите и ромеите дъл-
го време враждували, но след покръстването тази вражда секнала21, а в дру-
гите извори няма данни за военни действия в този район по това време. Това
означава, че районът бил завладял по времето на Пресиян или първите годи-
ни от управлението на Борис. Княз Борис обаче трябва да отпадне, тъй като,
както е добре известно, той не само не се отличавал с пълководчески талант,
но малко преди покръстването е изгубил войната с Византия, в резултат
на което империята завладяла част от българските територии в източната
част на Горнотракийската равнина22. Но това означава, че по същото време
империята би си възстановила и властта в хинтерланда на Солун, ако прие-
мем, че интерисуващите ни територии са били завладени още по времето на
кана сюбиги Пресиян. Така остава да приемем, че завладяването на райна
е станало в първите години на Симеон, в периода 893–31.08.904 г. Както се
видя, това събитие трудно може да се свърже със завладяването на Солун от
арабите, а го е предхождало. Според П. Георгиев, в края на 903 или първата
21
Ioannis Cameniatae De excidio Thessalonicensi, 24.
22
К. Станев, Тракия през ранното средновековие, Велико Търново 2012, 142–155.

169
половина на 904 г., между България и Византия бил сключен мирен дого-
вор, съгласно който, българите върнали 30-те окупирани крепости в района
на Драч, а в замяна получили териториите в непосредствената околност на
Солун23. Тази интерпретация обаче влиза в противоречие с данните от пис-
мото на Лъв Фиросфакт, че тези две събития са станали по различно време,
съответно връщането на крепостите в района на Драч е станало при втората
му мисия при българите, а отказът на Симеон да окупира Солун при трета-
та24. Според Д. Шепард и М. Лешка, през лятото на 904 г. Лъв Хиросфакт е
бил в Преслав и провеждал преговори за сключване на мирен договор, съ-
гласно който ромеите признали овладяването на района от българите. Това
като момент съвпаднало с превземането на Солун. Години по-късно, когато
той е писал писмото си до император Лъв VI, с цел да изтъкне приноса си,
е добавил и заплахата на Симеон25. Те обаче не се наемат да кажат, кога
точно българите са завладели района. Трябва да се има предвид, че не е
задължително завладяването на дадена територия веднага да е последва-
но от сключването на мирен договор, който да утвърди това завоевание.
Като се има предвид, че интерисуващата ни територия е в непосредствената
околност на втория по значимост балкански град на Византия, то можем да
приемем, че между завладяването на района от българите и подписването
на договор, с който империята признава българската власт тук, може да е
минало значително време. Предвид това считам, че П. Готие с основание
приема, че районът е завладян от Симеон още в самото начало на войната
през 894-896 г.26. Най-вероятно българската експанзия тук не е срещнала
сериозна съпротива, като в завладените земи не е имало важни крепости27.
Поради тази причина завладяването не е отразено в изворите. Може би това
е причината Йоан Камениат говори за дълги години мир между българите
и солунчани, настъпили след покръстването. Не трябва да се забравя, че
целта на неговото произведение е да опише трагедията, сполетяла Солун и
самия него през 904 г. Предвид това, може да се очаква, че ще идеализира
миналото за да придаде по-голяма драматичност на разказа си.
Въпреки че нямаме конкретни данни в изворите, с голяма степен на си-
гурност, можем да приемем, че българите са завладели земите непосредстве-
но северно и западно от Солун още в самото начало на българо-византий-
П. Георгиев, За граничните колони, 103.
23

Romani Lacapeni Epistolae, 183–184.

24
25
Д. Шепард, Неспокойни съседи, 93–95; М. Лешка, Политиката на княз Симеон,
421–422.
26
Р. Gautier, Clément d`Ohrid, 215.
27
Единствената крепост в този район, която се споменава в изворите за VII–IX в. е
Воден, дн. Едеса.

170
ската война през 894 г. Категорично свидетелство за това е обстоятелството,
че е че този район липсва в детайлното описание на околностите на Солун,
направено от Йоан Камениат, което представя реалностите непосредсвено
преди завладяването на града от арабите през 904 г. Тази територия е била
населена с част от славянското племе драгувити, а през нея минава най-до-
лното течение на р. Вардар, чието славянско име е Велика. След завладява-
нето ѝ, тук била обособена епископия Дрависта и Велика, а за неин епископ
цар Симеон назначил Климент Охридски28. Това е теза изказана П. Готие29 и
считам, че е напълно основателна. Византия трудно можела да приеме загу-
бата на тази малка, но разположена в непосредствената околност на Солун
територия и за това отлагала подписването на договор, с който да признае
българската власт тук. Арабската заплаха обаче променила ситуацията. Как-
то отбелязва М. Лешка, в България в този момент се намирал Лъв Хирос-
факт, който водил преговори с неясен характер30. Това позволило към темата
на преговорите да бъде добавен и въпросът за признаване на българските
завоевания в района, още повече, както се видя, българите най-вероятно са
разбрали за предстоящата обсада още преди появата на арабите, т.е. имало е
достатъчно време да се възползват от ситуацията. Всъщност, от византийска
гледна точка признаването на българската власт в земите непосредствено
северно и северозападно от Солун би могло да е от полза. Тази територия
е била завладяна от българите преди десетина години, а империята не раз-
полага с механизъм, с който да принуди Симеон да ги върне, нито имало
изгледи в бъдеще това да стане, т.е. това е било така или иначе загубена
територия. В замяна ромеите получавали българския неутралитет при оч-
акваната арабска обсада на Солун. В случай на продължителна обсада, ара-
бите неизбежно би трябвало да преминат към снабдяване с провизии чрез
ограбване на околностите. При положение, че непосредствените околности
на Солун в северна и северозападна посока, са гъсто населени плодородни
равнини, то е логично те да бъдат обект на грабителските походи. Тези земи
обаче били български и в случай, че обсадата на града се проточела във вре-
мето, империята би могла да получи един неочакван съюзник.
28
Един от най-дискутираните въпроси свързани с учениците на Кирил и Методий в
България е за локализацията на епископията на Климент, част от мненията – П. Коледаров,
Епархията на Климент Охридски, в Кирилометодиевска енциклопедия 1, София 1985,
655–662; В. Тъпкова-Заимова, Дюканжов списък, в Palaeobulgarica 2000, № 3, 38–39;
И. Илиев, Св. Климент Охридски, 96-103; Б. Николова, Устройство и управление на
Българската православна църква (IX–XIV век), София 2017, 98–105; Н. Ганчева, Климент
Охридски. Библиография 1980-2015, София 2016, 16–29.
29
Р. Gautier, Clément d`Ohrid, 214. И. Илиев приема тази локализация, но счита, че
района е бил български още от 864 г. – И. Илиев, Св. Климент Охридски, 101–103.
30
М. Лешка, Симеон Велики и Византия, 127.

171
 Liberation, Submission or Destruction – Bulgarians
and the Conquered Territories in the Time of Tsar Symeon

Daniel Ziemann

1. Introduction

This paper explores the available information about conquered territories

in the Balkans, territories which were occupied for a shorter or longer time or
even incorporated into the Bulgarian Empire. This includes regions which were
part of a military campaign or that the Bulgarian armies merely passed through.
The available written sources do not provide much information. In most cases,
military campaigns are typically described as an army devastating a certain
region burning down villages, besieging towns, killing inhabitants or taking
them captive. Although this might be a usual and often repeated description of an
invasion, it does not mean that there should be any doubt concerning the degree
of personal suffering and material loss that the inhabitants of a region endured
when a hostile army passed through their territory or occupied it. The chroniclers
and their audience knew well what a war meant for people; they did not need to
know the details for each case to imagine what was going on. This might be one
reason for the repeated accounts and the similarities of the descriptions. As in the
case of Tsar Symeon’s Bulgarians, however, there seem to be differences among
particular campaigns and regions. Different strategies and goals were reflected
in how the Bulgarians acted during a military campaign. A closer look reveals
that the Bulgarians clearly took various approaches for in particular regions
depending on the function the region played in the current course of events as
well as in Symeon’s plans for the future.
Different types of behavior can be gathered from the source material; the
categories are loose and in many cases they overlap. Furthermore, the sources,
mainly Byzantine chronicles, intentionally use certain ways to describe situations
of war and occupation in order to convey a certain message, such as the injustice
of a military attack, the cruelty of the Bulgarian ruler, the mistakes of the military
leaders or the military achievements of the emperor, to name just a few. Even
keeping these points in mind, certain patterns are apparent that reflect specific
attitudes.

172
 2. Cruelty and atrocities
A first example of how Symeon and his troops behaved in the regions they
marched through is the display of cruelty and atrocities. Symeon’s first military
campaign, in 894, which followed a conflict about switching the trade from
Constantinople to Thessalonica, clearly came as a surprise to the Byzantines.1
The Byzantine Emperor Leo VI (886 – 912) sent Prokopios Krinites with a
quickly gathered army against Symeon. The following battle, somewhere in
the thema of Makedonia, ended with a complete defeat of the Byzantines. The
Bulgarians captured many Byzantine soldiers and Symeon ordered that their
noses be cut off the members of the hetaireia, a corps of bodyguards of the
emperor, probably mostly Khazars.2 The chroniclers assert that they were sent
back to Constantinople “to the shame of the Romans.”3 Instead of continuing the
campaign, Symeon returned to Bulgaria. Historians have wondered why he did
not use his advantage to continue the campaign towards Constantinople.4
Cutting off noses is a striking example of the use of cruelty and atrocities; the
goal is clearly to humiliate and shock the adversary. Severing the noses attracted
the attention of chroniclers as a noteworthy behavior. This was, if the story is true,
probably exactly the effect Symeon wanted to achieve. His intention might have
been to convince the Byzantine emperor to return to the previous regulations for
the Bulgarian trade and to earn tribute and ransom for the captives. He may have
had no intention to proceed to Constantinople.

1
N. Oikonomides, Le kommerkion dʼAbydos, Thessalonique et le commerce bulgare au
IXe siècle, in V. Kravari/J. Lefort/C. Morrisson (ed.), Hommes et richesses dans lʼEmpire
Byzantin, Vol. 2: VIIe-XIe siècle. Paris 1991, 241–248.
2
P. Karlin-Hayter, L’hétériarque. L’évolution de son rôle du «De Cerimoniis» au
«Traité des Offices», JÖB 23 (1974) 101–143  ; W. T. Treadgold: Byzantium and its army,
284–1081, Stanford, Calif. 1998, 110; N. Oikonomides, Some Byzantine State Annuitants: Epi
tes (Megales) Hetaireias and Epi ton Barbaron, Byzantina Symmeikta 14 (2001) 9–28.
3
Theophanes Continuatus, Ioannes Cameniata, Symeon magister, Georgios monachus,
ed. I. Bekker, Bonn 1838, 357–358; Leonis Grammatici Chronographia, ed. I. Bekker, Bonn
1842 (Corpus scriptorum historiae Byzantinae), 266–267; Georgii Monachi dicti Hamartoli
Chronicon. ab orbe condito ad annum p. Chr. n. 842 et a diversis scriptoribus usque ad a.
1143 continuatum, ed. E. de Muralt, Petropoli 1859, 771–772; Ioannis Scylitzae Synopsis
Historiarum, ed. I. Thurn, Berlin, New York 1973 (CFHB. Series Berolinensis 5), 176; Symeonis
Magistri et Logothetae Chronicon, ed. by S. Wahlgren, Berlin, New York 2006 (CFHB 44),
275–276; В. Н. Златарски, История на българската държава през средните векове 1.
Първото българско царство. Ч. 2. От славянизацията на държавата до падането на
първото царство (852–1018), София 2002, 288–289; И. Божилов, Цар Симеон Велики
(893–927). Златният век на средновековна България, София 1983, 89; И. Божилов, В.
Гюзелев, История на средновековна България VII–XIV век, София 11999 (История на
България в три тома 1), 247.
4
Божилов, Цар Симеон Велики, 205, fn. 6 and 7.

173
 The result was different from what Symeon might have hoped to achieve,
however; the following events are well known. The Byzantine emperor incited
the Hungarians to attack Bulgaria. The Bulgarians were overwhelmed and
Symeon had to hide in Silistra or, according to Constantine Porphyrogennetos,
Mundraga.5
If the Byzantine chroniclers are right, Symeon displayed fierce cruelty on
several occasions. In 924, when Adrianople was taken after a long siege, the
inhabitants were starving and felt compelled to hand over the city. The commander,
patrikios Leon, was tortured and killed under horrible circumstances.6 The
chronicles explain these actions as retribution for the pain that the commander
had inflicted on the Bulgarians earlier. The torture might also be seen as a means
to spread fear and the message that besieged towns should surrender quickly in
the future.

3. Captives and enslavement

The next point is more general, the issue of captives and enslavement. One
of the main goals of warfare was taking captives who could be sold as slaves or
offered for ransom. The captives taken by the Bulgarians in 894 played a major
role in the negotiations between Symeon and the Byzantines. In the negotiations
with Leon Choirosphaktes7 captives were one of the major topics as Symeon held
them and used them as pawns to maintain his position in front of the Byzantines.
The number of captives Leon Choerosphaktes mentions, 120 000, seems to be
quite high and significant if the source can be believed. The importance of these
5
Theophanes Continuatus, Bekker (ed.), 358–359; Ioannis Scylitzae Synopsis
Historiarum, Thurn (ed.), 177; Leonis Grammatici Chronographia, Bekker (ed.), 267–269;
Symeonis Magistri et Logothetae Chronicon, Wahlgren (ed.), 276–277; Constantine
Porphyrogenitus, De administrando imperio, Greek text edited by Gy. Moravcsik. English
translation by R. J. Jenkins, Washington DC 1967 (DOT 1), cap. 40, 174–176; Златарски,
История на българската държава, 293–313; Божилов, Цар Симеон Велики 893–927,
90–91, Божилов and Гюзелев, История на средновековна България, 247–248; J. Shepard,
Bulgaria: the other Balkan’empire’, in The New Cambridge Medieval History III. c. 900 – c.
1024. Ed. by T. Reuter. Cambridge 1999, 567–585, here 570.
6
Theophanes Continuatus, Bekker (ed.), 404–405; Leonis Grammatici Chronographia,
Bekker (ed.), 309; Georgii Monachi dicti Hamartoli Chronicon, Muralt (ed.), 823; Ioannis
Scylitzae Synopsis Historiarum, Thurn (ed.), 218; Златарски, История на българската
държава, 425, 430; Божилов, Цар Симеон Велики 893–927, 142; Божилов and Гюзелев,
История на средновековна България, 259.
7
Leon Choirosphaktes (#4527), in Prosopographie der mittelbyzantinischen Zeit I. Abt.
(641–867), ed. F. Winkelmann, R.-J. Lilie, C. Ludwig, T. Pratsch, I. Rochow, B. Zielke,
vol. 3: Leon (#4271) – Placentius (#6265), Berlin, New York 2000, 72–73; G. Kolias, Léon
Choerosphactès, magistre, proconsul et patrice: biographie, correspondance, text et traduction
(Texte und Forschungen zur byzantinisch-neugriechischen Philologie 31), Athens 1939.

174
captives in the negotiations demonstrates the value of such a large number of
people for pre-modern societies. In the end, an exchange of captives seems to
have taken place and an arrangement for peace was put in place.8
Captives were certainly the most important booty from campaigns that were
not planned as a military confrontation but as raids in order to weaken an adversary,
destroy economic resources, collect booty, and spread fear among the inhabitants.
These raids reached regions that were – at least for the time being – far from the
borders and probably not considered as having been conquered and incorporated
into the Bulgarian Empire. In 918 and 919 the Bulgarians invaded Hellas and
captured the city of Thiva in Boeotia. A number of the inhabitants were captured
while others had to take refuge in the Peloponnese or on the islands. According
to the Life of St. Luke, the saint and his followers were even chased with boats
when they fled to the town of Corinth.9 In a letter to Romanos Lakapenos dated
to the period between September 24 and December 17, 920, Nikolaos Mystikos
mentions a probable Bulgarian raid on Lampsacus (today Lapseki), which means
that the Bulgarians even crossed the Dardanelles to reach the coast of Asia Minor.10

4. Destruction and depopulation

The borderline between enslavement, burning down settlements, and

destroying the economic substance of a region or a particular population is, of
course, fluid. Nevertheless, in some cases, the sources mention actions that might
reflect the intention of conscious depopulation.
After the devastating raid of the Hungarians, Symeon succeeded in concluding
an alliance with the Pechenegs and devastated the so-called Etelköz, the dwelling
place of the Hungarians, probably in 896. The campaign to the Hungarian
territory resulted in the migration of the Hungarians – called Turks in the account
of Constantine Porphyrogennetos – to the Carpathian Basin. It is described as
a purely destructive campaign. Constantine Porphyrogennetos says that the
Bulgarians and their allies “destroyed their families and miserably expelled
thence the Turks who were guarding their country. When the Turks came back
8
Kolias, Léon Choerosphactès, No. 1, 72; Златарски, История на българската
държава, 313–316; Божилов, Цар Симеон Велики 893–927, 92–93; for prisoners of war
in early medieval Bulgaria see: Y. Hristov, Prisoners of War in Early Medieval Bulgaria
(Preliminary Remarks), SCer 5 (2015), 73–105.
9
D. Z. Sophianos, Ὁσιος Λουκᾶς. Ὁ βίος τοῦ Λουκᾶ τοῦ Στειριώτου, Athens 1989; Vita S.
Lucae junioris, PG, 111, cols. 441–80, col. 449E-452A; Златарски, История на българската
държава, 406; Божилов, Цар Симеон Велики 893–927, 126; Божилов and Гюзелев, История
на средновековна България, 257.
10
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters. Greek Text and English Translation
by R. J. H. Jenkins and L. G. Westerink (CFHB 6; DOT 2), Washington DC 1973, 362–363.

175
and found their country thus desolate and utterly ruined, they settled in the land
where they live today…”11 Other Byzantine chroniclers use similar expressions,
speaking about flooding the country and expelling the Hungarians.12 The goal
seems to have been to destroy the settlements and the economic substance as
completely as possible, but territorial expansion was clearly not the goal.
The destruction of settlements and villages was a recurrent feature of
military campaigns. In 896, the Bulgarians once again invaded Byzantium in the
direction of Constantinople. Emperor Leon VI tried to mobilize forces from all
the provinces. At Bulgarophygon the Bulgarians defeated the Byzantine army,
but the sources are silent about the next steps.13 Only al-Ṭabarī mentions the
destruction of many villages:
In this year, a dispatch reportedly arrived at Baghdad from Tarsus stating that a
large number of Slavs had raided the Byzantines. They had killed some of them,
and, laying waste many villages, they had eventually reached Constantinople,
where the Byzantines sought refuge and locked the gates of their capital.14

In this case, depopulation was certainly not the goal of the Bulgarians. Here
it was clearly more about the destruction of economic and human resources.
The campaign against the Serbs in 924, however, might have envisaged a
systematic depopulation. Constantine Porphyrogennetos gives an account of
Symeon’s campaign to Serbia against Prince Zacharias in 924. He mentions
that:

11
Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, Moravcsik/ Jenkins (ed.),
cap. 40, 176–177.
12
Theophanes Continuatus, Bekker (ed.), 359; Leonis Grammatici Chronographia, Bekker
(ed.), 268; Ioannis Scylitzae Synopsis Historiarum, Thurn (ed.), 177; Symeonis Magistri et
Logothetae Chronicon, Wahlgren (ed.), 277; Златарски, История на българската държава,
313; Божилов, Цар Симеон Велики 893–927, 92, Божилов and Гюзелев, История на
средновековна България, 248; Shepard, Bulgaria: the other Balkan ‘empire’, 570; Х. Димитров,
Българо-унгарски отношения през Средновековието, Sofia 1998, 29–37.
13
Theophanes Continuatus, Bekker (ed.), 360; Leonis Grammatici Chronographia, Bekker
(ed.), 269; Ioannis Scylitzae Synopsis Historiarum, Thurn (ed.), 178; Symeonis Magistri
et Logothetae Chronicon, Wahlgren (ed.), 277; Златарски, История на българската
държава, 317–319; Божилов, Цар Симеон Велики 893–927, 93–94; Божилов and Гюзелев,
История на средновековна България, 248–249.
14
F. Rosenthal, History of al-Tabari 38. The Return of the Caliphate to Baghdad: The
Caliphates of al-Mu’tadid, al-Muktafi and al-Muqtadir A.D. 892–915/A.H. 279–302, Albany
1985 (SUNY Series in Near Eastern Studies), 31; A. A. Vasiliev, Byzance et les Arabes. T.
II: La Dynastie Macédonienne (867–959), 2e partie. Extraits des sources arabes traduits par
M. Canard, Bruxelles 1950 (Corpus Bruxellense Historiae Byzantinae 2,2), 120; Златарски,
История на българската държава, 319-320; Божилов, Цар Симеон Велики 893–927, 93–
94; Божилов and Гюзелев, История на средновековна България, 248–249.

176
 the Bulgarians sent a message to the ‘zupans’ that they should come to them and
should receive Tzeëslav for their prince; and, having tricked them by an oath and
brought them out as far as the first village, they instantly bound them, and entered
Serbia and took away with them the entire folk, both old and young, and carried
them into Bulgaria, though a few escaped and entered Croatia; and the country was
left deserted.15

Whether this meant that these territories were incorporated into the
Bulgarian Empire is not entirely clear, at least from the account by Constantine
Porphyrogennetos.16 The passage speaks primarily about a large number of
people enslaved. In this case, a strategy to consciously depopulate a region might
have been deliberately pursued.
It is not clear whether Constantine Porphyrogennetos gives a correct
account, since in his De Administrando Imperio the expulsion of a whole people
is mentioned quite often. Furthermore, the Serbs continued to exist as a relevant
political entity. It is, nevertheless, not impossible that Symeon’s strategy in 924
showed more radical features in the northwest and northeast of his empire than
toward the south and east, where conquest and incorporation were the main
aspects of his military activity.

5. Destruction of buildings
In Thrace and Macedonia, the evidence does not show a conscious
depopulation apart from taking captives. The systematic destruction not only of
settlements but of buildings with political significance, however, seems to have
played a role as a symbolic gesture. The year 921 saw a large-scale campaign
by the Bulgarians. Skylitzes first emphasizes that Symeon ordered his troops
to reach Constantinople as quickly as possible. He also mentions that Emperor
Romanos Lakapenos was afraid of the Bulgarians burning the beautiful palaces
and buildings near the imperial city. Therefore, he sent out the Rhaiktor John,
Pothos, and Leon Argyros and many from the hetaireia and tagmata together
with a fleet under Alexios Mosele. The Bulgarians defeated them on the plain of
Pegai, then burnt the palace of Pegai and the whole Stenon.17
15
Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, Moravcsik/ Jenkins (ed.),
cap. 32, 158–159.
16
An incorporation is assumed by Божилов and Гюзелев, История на средновековна
България, 259.
17
Theophanes Continuatus, Bekker (ed.), 401–402; Leonis Grammatici Chronographia,
Bekker (ed.), 306–307; Georgii Monachi dicti Hamartoli Chronicon, Muralt (ed.), 819–
820; Ioannis Scylitzae Synopsis Historiarum, Thurn (ed.), 215; Златарски, История на
българската държава, 422; Божилов, Цар Симеон Велики 893–927, 137–138; Божилов
and Гюзелев, История на средновековна България, 258.

177
 In 922 the Bulgarians moved towards Constantinople and burned the palace
of the Empress Theodora.18 The Byzantine chronicles mention how the Bulgarians
dispersed throughout the area looking for booty.19 The destruction of the palaces
that had been foreseen by Romanos might have been a conscious act to damage
the emperor himself, his family, and the higher ranks of the Byzantine Empire.
Perhaps the symbolic value played a major role in this case. For 924, before
the meeting with Romanos Lakapenós, the chroniclers mention how Symeon
plundered Macedonia, burnt settlements and trees in Thrace, and devastated
everything in the areas he passed through.20

6. Incorporation of territories
The destruction of a whole region in principle contradicts any attempts to
expand one’s own territory and to exert power over more people and lands since a
land without any people and without income is useless. Some regions might have
been candidates for territorial expansion.
Several peace treaties and agreements mention territorial changes. As a result
of the Bulgarian campaign of 896, with the victorious battle at Bulgarophygon, a
peace treaty must have been concluded between the Bulgarians and Byzantines
either soon after or at least within the following years. Although none of the sources
specifically mention a treaty immediately after the campaign of 896, some sort of
agreement can be deduced from the letters of Leon Choerosphaktes. It could have
entailed territorial gains along the Blаck Sea coast, as Vasil Zlatarski has suggested.21
Other authors like, e.g., Peter Koledarov, do not support this assumption.22
18
Theophanes Continuatus, Bekker (ed.), 402–403; Leonis Grammatici Chronographia,
Bekker (ed.), 307; Georgii Monachi dicti Hamartoli Chronicon, Muralt (ed.), 821; Ioannis
Scylitzae Synopsis Historiarum, Thurn (ed.), 216; Златарски, История на българската
държава, 434; Божилов, Цар Симеон Велики 893–927, 138; Божилов and Гюзелев, История
на средновековна България, 258.
19
Theophanes Continuatus, Bekker (ed.), 403; Leonis Grammatici Chronographia,
Bekker (ed.), 307-308; Georgii Monachi dicti Hamartoli Chronicon, Muralt (ed.), 821–822;
Ioannis Scylitzae Synopsis Historiarum, Thurn (ed.), 216.
20
Theophanes Continuatus, Bekker (ed.), 405; Leonis Grammatici Chronographia,
Bekker (ed.), 310; Georgii Monachi dicti Hamartoli Chronicon, Muralt (ed.), 824; Ioannis
Scylitzae Synopsis Historiarum, Thurn (ed.), 218–219; Златарски, История на българската
държава, 480–481; Божилов, Цар Симеон Велики 893–927, 142; Божилов and Гюзелев,
История на средновековна България, 259, for the political ideology of Symeon see А.
Николов, Политическа мисъл в ранносредновековна България (средата на IX – края на
X в.), София 2006, 124–151.
21
Златарски, История на българската държава, 320–323.
22
P. Koledarov, Политическа география на средновековната българска държава
1. От 681 дo 1081, Sofia 1979, 46 with a discussion and literature about the peace treaty in
fn. 5; Божилов, Цар Симеон Велики 893-927, 94–95; Божилов and Гюзелев, История на
средновековна България, 249.

178
 In some regions, the main concern seems to have been to incorporate territory.
The letters of Leon Choerosphaktes tell of expansion to the region of Dyrrachium
(Drač/Durrës). He claims that he dissuaded Symeon from seizing “the thirty forts
of Dyrrachium” in 901–902;23 it is quite likely that these forts had already been
conquered by the Bulgarians. In order to conclude a treaty with Symeon, the
Byzantine emperor had to compensate Symeon with something else, about which
no information is known.24 It is difficult to judge whether Symeon intended to
expand into the region or whether he just took possession of some forts in order
to get decent compensation later on. But the later developments seem to suggest
that the southwestern Balkans were important for Symeon; this might therefore
have been an intentional move to expand into this region.
Another area of special interest were the surroundings of Thessalonica. On
his third embassy to Bulgaria, Leon Choerosphaktes claimed to have succeeded
in preventing the Bulgarians from occupying Thessalonica after Leo of Tripoli
sacked it in 904.25 In the case of Thessalonica, Leo Choerosphaktes mentions
that the Bulgarians wanted to settle in Thessalonica; he uses the word κατοικῆσαι
(from κατοικέω, meaning “settle in”, “colonize”). This seems to have been a
completely different approach than in other regions, maybe including, apart from
garrisons, resettlement of inhabitants from the central part of Symeon’s realm.
Both issues were resolved by concluding some sort of peace treaty, although the
exact contents of such a treaty remain unknown. An inscription from Narăš (Nea
Philadelpheia), 22 km north of Thessalonica, reveals some interesting elements.
It mentions the year 6412 (904) and the borders between the Romans and
Bulgarians, “at the time of Symeon by the grace of God arkhon of the Bulgarians,
Oglu-Tarkan Theodor and the Komites Drăstăr.”26 The inscription shows that the
23
Kolias, Léon Choerosphactès (fn. 7), 113: τοῦτο δέ, τὰ τοῦ Δυρραχίου τριάκοντα φρούρια
σὺν αὐτῶ πλούτω καὶ αὐτοῖς οἰκήτορσι τῇ βασιλεία σου δῶρον προσήνεγκα, «ἀποσπάσας»,
προφητικῶς εἰπεῖν «ὡσ λοβὸν ἐκ λέοντος στόματος» ταῦτα; Златарски, История на
българската държава, 324–325; I. Božilov, A propos des rapports bulgaro-byzantins sous le
tzar Syméon (893–912), Byzantinobulgarica 6 (1980) (Hommage à D. Angelov), 73–81, here
77, 80; Божилов, Цар Симеон Велики 893-927, 94–95; Божилов and Гюзелев, История на
средновековна България, 249.
24
About the war and the following agreement see: G. Cankova-Petkova, Der
erste Krieg zwischen Bulgarien und Byzanz unter Simeon und die Wiederaufnahme der
Handelsbeziehungen zwischen Bulgarien und Konstantinopel, Byzantinische Forschungen 3
(Polychordia. Festschrift F. Dölger zum 75. Geburtstag) (1968), 80–113.
25
Kolias, Léon Choerosphactès (fn. 7), 113: καὶ τρίτη πρεσβείᾳ τὴν ἁλωθεῖσαν ὑπ‘
Ἀγαρηνῶν Θεσσαλονίκην κατοικῆσαι βουληθέντων Βουλγάρων πείσας και διώξας ἀπέλαβον;
Leon Magistros Choirosphaktes, Chiliostichos Theologia. Editio princeps, ed. by I. Vassis,
Berlin/ New York 2002 (Supplementa Byzantina 6), 6.
26
Й. Иванов, Български старини из Македония, София 1908, 9; В. Бешевлиев, Пър-
вобългарски надписи, София 21992, No. 46, 170–172, Златарски, История на българската

179
frontiers in this region mattered and that Symeon was interested in territorial
expansion.
A letter from Patriarch Nikolaos, written shortly after the battle of Achelous
in 917, mentions that the patriarch had received information about Bulgarians
invading the territories of Dyrrhachium and Thessalonica.27 This shows that
Symeon was still interested in these regions 13 years later.

7. Conquest and possession of cities

Urban settlements are a specific case in the process of warfare and conquest.
They are difficult to take and difficult to defend after the withdrawal of the
army, but they offer rich pickings. A passage in the Strategikon by Cecaumenos
describes the complex process of conquering an unknown town in Hellas by
using weak parts of the defense system that had been explored secretly by an
embassy.28
In 914 Adrianople was besieged and – following John Skylitzes – taken by
bribing the Armenian, Pankratukas, who had been in charge of defending the city.
Soon afterwards the city was retaken by the Byzantines using the same means
and spending a great deal of money.29 Whether Symeon received the money for
surrendering the city or whether the commanders of the Bulgarian garrison were
bribed remains unclear. It seems, however, that at that time possession of the city
was not envisaged with a long-term perspective in mind.
The life of Saint Mary the Younger provides some interesting information
on the way the siege and the governance of a city were conducted, in this case
Vizye (Bizye) in Thrace. It might refer to a period between 921 and 925. The life
mentions the settlement of Bulgarian civilians and the establishment of garrisons.30
An interesting passage refers to the destruction of the city: “Symeon, having

държава, 340-342; Божилов, Цар Симеон Велики 893–927, 96; Божилов and Гюзелев,
История на средновековна България, 249.
27
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, Jenkins/ Westerink (ed.), No. 9, 58/59.
28
Cecaumeni Strategicon et incerti scriptoris De officiis regiis libellus, ed. B.
Wassiliewsky and V. Jernstedt, St. Petersburg 1896 (repr. Amsterdam 1965) 32–33;
Kekaumenos, Raccomandazioni e consigli di un galantuomo. Stratēgikon, ed. by Maria D.
Spadaro, Alessandria impr. 2007, cop. 1998 (Hellenica 2); P. Odorico, Kekaumenos. Conseils
et récits d’un gentilhomme byzantin, Toulouse 2015; Златарски, История на българската
държава, 406, fn. 2.
29
Theophanes Continuatus, Bekker (ed.), 386-387; Leonis Grammatici Chronographia,
Bekker (ed.), 293; Ioannis Scylitzae Synopsis Historiarum, Thurn (ed.), 202; Symeonis
Magistri et Logothetae Chronicon, Wahlgren (ed.),  303; Златарски, История на
българската държава, 376–379; Божилов, Цар Симеон Велики 893–927, 121; Божилов
and Гюзелев, История на средновековна България, 255.
30
AASS, Nov. 4, 692–705

180
meanwhile seized Vizye and found it empty of people and buildings, ordered the
remaining walls, which had not been consumed by fire, to be razed to the ground,
and the earth to be plowed and sown. This was done, since it was the right season.”31
This passage shows that even a conquered city was still considered dangerous since
the city could easily be re-fortified after an army withdrew.
Another passage refers to garrisons and how Symeon dealt with them:
The above-mentioned Symeon used to change the heads of garrisons of the
conquered cities after a while, recalling them to himself and replacing them with
others. So he also recalled Voulias from Vizye, sending in his place another man to
guard the city. Those who quit the garrison considered that it was a right of war to
return home laden with spoils; so they overran what remained [of the territory] of
the Romans, and, having amassed much plunder, they took the road home.32

Again, this behavior demonstrates that the city was considered only a
temporary gain and that a future withdrawal is envisaged. This source gives
interesting insights into Symeon’s policy concerning the commander of the
garrison. The commander of the garrison was changed frequently, probably a
means of keeping control.
The question of garrisons and their liabilities also occurs in other contexts.
After the fall of Adrianople, probably in 924, Symeon left a garrison in the town.
After they heard that a Byzantine army was approaching, they fled and left
Adrianople to the Byzantines again.33

8. Overlordship

A more modest way of imposing dominion, a somewhat soft way of wielding

power, was exacting payment. In his description of the conquest of Thessalonica
in 904, John Kaminiates mentions certain groups who had to pay tribute to the
town of Thessalonica and not to the Scythians, by whom he means the Bulgarians,
like all the others:34

31
A.-M. Talbot, Holy women of Byzantium. Ten saints’ lives in English translation,
Washington DC 1996 (Byzantine saints’ lives in translation 1), cap. 24, 277.
32
Talbot, Holy women (fn. 31), cap. 25, 279.
33
Theophanes Continuatus, Bekker (ed.), 404–405; Leonis Grammatici Chronographia,
Bekker (ed.), 309; Georgii Monachi dicti Hamartoli Chronicon, Muralt (ed.), 823; Ioannis
Scylitzae Synopsis Historiarum, Thurn (ed.), 218; Златарски, История на българската
държава, 425, 430; Божилов, Цар Симеон Велики 893–927, 142; Божилов and Гюзелев,
История на средновековна България, 259.
34
Ioannis Caminiatae De expugnatione Thessalonicae, ed.. G. Böhlig, Berlin 1973
(CFHB.. Series Berolinensis 4), cap. 6, 8.

181
 In its central portion this plain also contains a mixture of villages, some of whose
inhabitants, the Drougoubitai and the Sagoudatoi as they are called, pay their taxes
to the city, while others pay tribute to the Scythians who live not far from the border.
Yet the villages and their inhabitants live very close to one another, and the close
commercial relations that are maintained with the Scythians are a considerable
asset to the citizens of Thessaloniki as well, especially when both parties stay on
friendly terms with each other and refrain from any violent measures that lead to
confrontation and armed conflict. They share a common lifestyle and exchange
commodities in perfect peace and harmony, and this has been their policy for some
not inconsiderable time past.35

A similar situation obtained in Serbia. The campaign to Serbia against

Peter Gojniković (892–917) in 917, which resulted in the capture of the Serbian
ruler and his replacement by Paul Branović, demonstrated that Symeon was not
interested in changing the hegemonic structure of the country.36 Instead, Symon
was satisfied with the recognition of his overlordship, probably accompanied by
some sort of tribute. No territorial gains were intended. It was just replacing the
ruler by one who was loyal to Symeon. Nevertheless, it is quite likely that some
sort of military entourage from Bulgaria served Paul Branović in order insure his
survival from revenge by his fellow Serbs.

9. Conclusion

These examples demonstrate that Symeon acted quite differently in different

regions during times of war. With all justified reservations concerning the source
material, one can, nevertheless, see that there were different wartime strategies
for different regions in different time periods. While in Thrace and Macedonia,
the main battlefields with the Byzantine Empire, the systematic destruction of
the economic resources and the capture of people were the dominant practices; in
other regions, like Serbia before 924 and the surroundings of Thessalonica, some
sort of soft domination was sought, where paying tribute seems to have sufficed.
Especially in the south and southeast of the Balkan Peninsula, the establishment
of the exact border seems to have mattered, which included aspirations for
territorial expansion. For the Byzantine provinces in general, the systematic
destruction of palaces might in some cases be considered a conscious symbolic
35
D. Frendo, A. Fotiou, John Kaminiates, The capture of Thessaloniki, Perth 2000
(Byzantina Australiensia 12), 13.
36
Constantine Porhyrogenitus DAI, Moravcsik/ Jenkins (ed.), cap. 32, 156–159;
Златарски, История на българската държава, 388, 392-395; Божилов, Цар Симеон
Велики 893–927, 123, 126; Божилов and Гюзелев, История на средновековна България,
256–257.

182
act. Fortified cities especially are problematic cases, as they offer both booty and
captives, but their conquest requires a large amounts of energy and resources
and they are difficult to keep after the withdrawal of the army. Symeon tried
to use particular strategies to accomplish the complete destruction of fortified
cities and to ensure himself of the loyalty of the commanders of the garrisons
by changing them frequently. In some cases, as can be shown by the example of
the Hungarians in 896 and the Serbs in 924, the depopulation of a certain region
might have been pursued intentionally. In other cases, the display of cruelty was
used as a means to spread fear among the adversaries as well as the ruler’s own
people. The examples of such behavior during Symeon’s reign come mainly from
Byzantine provinces.
Symeon seems to have used particular strategies for specific regions because
he had different goals in each case. The common feature of all these strategies
was, however, the suffering of the inhabitants who had to endure the presence
of military forces in their region. In this respect, there was not much difference
among Symeon’s Bulgarians, the Byzantines or any other people.

183
 Някои наблюдения върху съдбата на политическите
бегълци при управлението на цар Симеон

Владимир Ангелов

Бегълците през Средновековието са специфична група, която едва ли би

могла да се разглежда като еквивалент на съвременните понятия емигран-
ти и бежанци. За съжаление липсата на достатъчно изворови данни прави
невъзможно изчерпателното изграждане на образа на тази категория хора.
Трябва да се отчита непълнотата и несигурността на преписите, достигна-
ли до нас, специфичният характер на средновековното законодателство, в
която най-познатите разпоредби, известни на всички, не се записват, както
и несигурното приложение на писменото законодателство в Средновековна
България.
Информацията за бегълци от и в Средновековна България черпим глав-
но от византийските извори, а характеристиката и предаването на бягството
се определя както от жанровата специфика на произведенията, така и от при-
надлежността им към различни епохи. Създаването на по-пълна представа
за бегълците е затруднено от едностранчивостта на гледната точка, с която се
отличават голяма част от византийските съчинения. Другите чужди извори
– сръбски и латински (унгарски, германски, дубровнишки) разширяват глед-
ната точка, но не променят центъра ѝ, поради което могат да се използват
по-скоро като коректив. За съжаление домашни извори липсват, с изключе-
ние на някои сведения, предадени на латински (в Отговорите на папа Нико-
лай), в Житието на св. Наум, както и в някои от правните паметници.
Определение, или по-скоро пояснение на понятията беглец и бягство в
гръцкия му вариант, откриваме в енциклопедичния справочник Свидас от Х
в., където са посочени и примери за употребата на думите в някои произве-
дения. Според дефинициите за бегълците в Юстиниановите дигести, които
следва Свидас, за беглец бива определян този, който прибягва при враговете
по време на война, а също и този, който бяга по време на примирие в стра-
на, с която няма съюзнически договор, но има обещание за сключването на
такъв. Трябва да се отбележи, че определението за бегълците в Юстиниа-
новото законодателство не се среща във византийските правни компилации
Еклога и Прохирос номос от ІХ в. Това не изключва приемственост в кри-
териите и понятията, още повече, че постановки за наказанията на бегълци
са приети от Юстиниановия корпус.

184
 От прегледа на сведенията, с които разполагаме, може да се заключи,
че те изравняват бягството с предателството, дезертьорството и измяната,
без да търсят причините за тази постъпка. Любопитно е, че в един сбор-
ник с правни дефиниции от римско време като причини за бягството се со-
чат изгоди и лично облагодетелстване. Това определение не е включено в
Юстиниановия кодекс, а и по-късните византийски компилации не търсят
причините, за да степенуват наказанията на бегълците. Мотивът за облаго-
детелстването, обаче, е често срещан при теоретизирането върху въпроса за
бягството от византийците.
От наказателните разпоредби на византийските закони, а после на бъл-
гарските и сръбските, става ясно, че бегълците са група, подлежаща на на-
казание. Само по себе си назоваването на някого беглец означава определен
вид престъпление. Така например, няколко от разпоредбите за бегълци в
Юстиниановия кодекс, възприети впоследствие от византийски, а след това
и от славянски законодателни паметници, гласят, че бегълците, където и да
се срещнат, трябвало да се „убиват като врагове“. В Еклогата, титул ХVІІ,
озаглавен „За наказанията“, присъства и член за бегълците, т.е. тези, които се
присъединяват към враговете, като за тях се предвижда „наказание с меч“1.
Изобщо, от всички достигнали до нас законови разпоредби на византийско-
то, българското и сръбското право, става ясно, че бегълците се възприемат
като изменници и предатели, които трябва да бъдат наказани със смърт.
Основната форма за индивидуално проникване на представители на
чужди етнически групи в Средновековна България е политическата еми-
грация. Има редица примери, от които се вижда, че по различни причини
отделни лица или групи хора напускат своята страна, за да търсят убежище
в съседната държава. Неведнъж, като бегълци, напускат своята родина ко-
роновани глави, свалени от престола, или заплашени от заговор, които са
заставени да преминат границата с надежда, че ще спасят живота си или ще
намерят подкрепа, за да си върнат отново изгубената власт. Такива бегълци
са например хановете Сабин и Телериг, които вследствие на вътрешните
размирици са принудени да напуснат България (първият през 766, а вторият
през 777 г.) и да търсят спасение във византийската столица. Политически
емигрант е сваленият византийски император Анастасий ІІ, който през 718 г.
бяга при българите, надявайки се, че с тяхна помощ ще бъде възстановен на
престола. Освен короновани глави от родината си бягат понякога и предста-
вители на аристокрацията, а също така и обикновени хора поради различни
причини (политически гонения, религиозен гнет, социални неправди и пр.).

1
Н.П. Благоев, Еклога (текст и коментар), София 1932.

185
Емигрант от средите на византийската аристокрация например е спатарият
Евматий, който намира убежище в Сердика, след като хан Крум превзема
града през 809 г. В началото на ІХ в. страната си напускат и български по-
даници. Такъв е случаят с един знатен сановник на име Теодор, който бяга
в Константинопол, тъй като е недоволен от предприетите при управлението
на хан Омуртаг гонения срещу привържениците на християнството.
Със сигурност проблемът с бегълците и особено за тези, които напускат
страната си по политически причини, предизвиква сериозно безпокойство
сред управляващите кръгове. И това е напълно обяснимо. Бегълците обик-
новено са противници на установилата се в дадения момент власт и са в
състояние със своето поведение и действия да ѝ създадат сериозни затруд-
нения. Особено опасни като политически емигранти са бившите владетели
или техни близки и роднини, които при подходящи условия са в състояние,
снабдени с военна сила, да бъдат насочени срещу сънародниците си за раз-
палване на вътрешни размирици и на граждански войни. С други думи, с
използването на подобни емигранти може да се оказва натиск върху държа-
вата, откъдето те са избягали, и да се създават предпоставки за застрашава-
не на нейната цялост и сигурност.
Ръководейки се от тези съображения, една от основните цели на управ-
ниците е да се ограничи по възможност самоволното напускане на страната
и да се вземат мерки за охраняване на държавните граници. Интересни дан-
ни в това отношение се съдържат в един текст от добре познатите „Отго-
вори“ на папа Николай І по запитванията на българския княз Борис. От тях
се вижда, че границите на българската държава били пазени грижливо и не
се позволявало без разрешение някой да ги преминава и да отива в съседна
страна. Съответният текст гласи: „Вие заявявате, че е по обичая на отечест-
вото ви всякога пазачи да бдят на границата между вашето отечество и това
на другите. И ако роб или свободен избяга по някакъв начин през тази съща-
та стража, то незабавно вместо него да се избият и пазачите“.
Разбира се, предвидените строги мерки за опазване на границите не
може да са достатъчни за предотвратяване на политическата емиграция. По-
явява се нуждата да се създадат международни норми, които да ограничават
възможността да се оказва политическо убежище и да се предвижда връща-
не на бегълците обратно в собствената им страна. В духа на това схващане е
сключеният през 716 г. договор между България и Византия. В него, както е
известно, се съдържа специална клауза, която твърдо регламентира този въ-
прос2. Съответният текст гласи следното: „Освен това бегълците от едната
Подробно за договора вж. В. Кутиков, Българо-византийският договор от 716 г.,
2

ГСУ ЮФ, LXV, 1974, 72–116.

186
и другата страна да бъдат връщани взаимно, дори ако се случи да заговор-
ничат срещу властта“. Формулировката на текста говори недвусмислено, че
в случая се имат предвид политическите емигранти, т.е. такива лица, които
напускат страната си поради недоволство от съществуващата в дадения мо-
мент власт и които поради това са склонни да „заговорничат срещу нея“, т.е.
да се борят за свалянето ѝ. Възприемайки клаузата за взаимното предаване
на бегълците в договора от 716 г. и византийските и българските управни-
ци вярват, че ще бъде пресечена възможността политическите бегълци да
бъдат използвани за подкопаването на вътрешната сигурност на държавата
и че в такъв смисъл тяхното експулсиране се явява от взаимен интерес и за
двете страни.
Както изглежда именно в изпълнение на клаузата от 716 г. българите
предават на византийската власт избягалия при тях бивш византийски импе-
ратор Анастасий ІІ, който е претендент за престола и се опитва да отстрани
управляващия тогава Лъв ІІІ. По-нататъшният ход на отношенията между
България и Византия обаче показва, че валидността на договора се поставя
под съмнение и че започва да се пренебрегва задължението за взаимното
връщане на политическите бегълци. Така например Византия не предава на
българската държава бегълците Сабин и Телериг. Очевидно византийците
предпочитат да задържат при себе си тези бивши владетели с цел, ако им се
удаде възможност, да ги използват за предизвикване на размирици в Бълга-
рия. Не е предаден и споменатият вече висш сановник Теодор, който напус-
ка страната по времето на хан Омуртаг. По всичко изглежда, че и българите
престават да се съобразяват с въпросната клауза и не връщат намерилите
убежище при тях бегълци от Византия. Като доказателство можем да посо-
чим случая с византийския сановник Евматий.
Разбира се, макар и да са най-многобройни, бегълците от българската
държава и Византия не са единствените. На първо място трябва да споменем
поредицата политически емигранти, които напускат сръбското княжество и
намират убежище в България от средата на ІХ в. нататък. Интересни сведе-
ния за събитията, които се разиграват в сръбските земи през този период и
отношението на средновековната българска държава към тях ни дава съчи-
нението на император Константин VІІ Багренородни „ За управлението на
империята“. Разглеждайки историята на сърбите, авторът споменава, че след
смъртта на княз Властимир, властта била разделена между тримата му сина
– Мутимир, Стоимир и Гойник. Това събитие може да се отнесе към 850 г3.
Скоро след това между тримата братя започнали противоречия, които пре-
3
В. Златарски, История на българската държава през средните векове І/2, София
2007, 9.

187
раснали в междуособна война4. Вероятно причината за тези противоречия
бил стремежът на Мутимир да наложи властта си над всички сръбски земи.
В крайна сметка, както отбелязва Константин VІІ, Мутимир успял да над-
делее. Според В. Златарски тази междуособица избухнала непосредствено
след несполучливия опит на княз Борис І за военна експанзия в сръбските
земи5. От по-нататъшното описание на събитията научаваме, че Мутимир
заловил двамата си братя и ги изпратил в България. Интересен е въпросът в
качеството си на какви Мутимир изпраща Стоимир и Гойник в българската
държава. Тази постъпка, според В. Златарски, говори за това, че върху съ-
битията в Сърбия влияние оказва и българският владетел, на съюза с когото
разчита княз Мутимир. Този съюз е насочен срещу Византия и предизвиква
недоволството на двамата му братя. Изпращайки Стоимир и Гойник в из-
гнание, сръбският княз е можел да разчита, че те ще бъдат под контрола на
една приятелски настроена страна, която няма да допусне те да предприемат
действия срещу властта му. За съжаление Константин Багренородни не дава
никакви други сведения за живота на двамата сръбски князе.
Отново в съчинението на Константин Багренородни откриваме инте-
ресни сведения за още един представител на сръбската аристокрация, чиито
живот отчасти е свързан с българската държава. Научаваме, че Клонимир
бил син на Стоимир и заедно с баща си бил принуден да напусне сръбското
княжество, след като Мутимир завзел властта6. В по-нататъшния си разказ
Константин VІІ дава други много интересни сведения. Той споменава, че
княз Клонимир бил оженен за една българка. От този брак му се родил син
на име Чеслав. К. Грот обяснява женитбата на сръбския княз със стреме-
жа на българския владетел да подготви претендент за сръбския престол,
който от една страна да има законни права върху него, а от друга – да бъде
наполовина българин, който напълно да служи на българските държавни
интереси7. Действително, с течение на времето в Средновековна България
се оформя кръг от представители на висшата сръбска аристокрация, който
4
Constantini Porphyrogeniti De administrando imperio, еd. G. Moravcsik, Washington
DC 1967, 154 (= ГИБИ V, 209)
5
В. Златарски, История, 12. Авторът отнася това събитие непосредствено след
българо-сръбската война, датирана от него между 854-860 г. По-различно е становището
на К. Иречек, който смята, че изпращането на Стоимир и Гойник в българската държава е
станало към 872 г., като счита, че те сами са потърсили убежище там. От хронологическа
гледна точка това становище изглежда по-правдоподобно. Вж. К. Jиречек, Историjа
Срба, Београд 1978, 112, бел. 46.
6
Според В. Златарски княз Клонимир се ражда след идването на баща си в България.
Вж. В. Златарски, История, 13.
7
К. Грот, Известия Константина Багрянородного о сербах и хорватах, Санкт-
Петербург 1880, 191.

188
често бива използван за уреждането на двустранните отношения и налага-
нето на българско влияние в Сърбия.
Името на княз Клонимир се появява отново в съчинението на Констан-
тин Багренородни във връзка с бурните събития от историята на сръбското
княжество от 90-те години на ІХ в. След смъртта си княз Мутимир е насле-
ден от първородния си син Прибислав, но управлението му не продължава
дълго. През 892 г. синът на Гойник- Петър се завръща в сръбските земи след
изгнаничество в Хърватско и с помощта на Византия успява да се възкачи
на престола и да прогони Прибислав и братята му Бран и Стефан в Хърват-
ско. Първите години от управлението на новия княз се оказват доста бурни,
тъй като се появяват претенденти за престола. През 895 г. Петър Гойнико-
вич предотвратява опита на Бран да му отнеме властта. Не изминават и две
години и княза трябва да се справя и с опита на Клонимир да завземе прес-
тола. Константин VІІ споменава, че „Клонимир, бащата на Чеслав, избягал
от България и пристигнал с войската си и влязъл в една крепост в Сърбия
– Достиника, за да завземе властта“. Думите на византийският автор едва ли
могат да бъдат приети буквално. Трудно е да си представим как сръбският
княз е могъл да премине границата със Сърбия начело на войска без знание-
то и най-малко позволението на българския владетел. Според В. Златарски
Клонимир, който прекарва по-голямата част от живота си в България, едва
ли е бил особено популярен в Сръбското княжество, за да събере около себе
си военна сила, която да му позволи да се изправи срещу сръбския княз8. От
друга страна, отстраняването на Петър Гойникович, който идва на власт с
помощта на Византия и заемането на престола от Клонимир, който е свър-
зан с България чрез брака си, би било изключително изгодно за цар Симеон.
Затова не бива да се изключва възможността този опит да е бил предприет и
с помощта на българския владетел. В крайна сметка Клонимир претърпява
поражение и, както споменава Константин VІІ, бил убит.
В съчинението на Константин Багренородни откриваме единствени-
те сведения и за съдбата на Чеслав, сина на Клонимир, роден от брака му
с българска аристократка. Фактът, че неговият баща е сръбски княз, а и
по-сетнешната му съдба, дават основание той да бъде включен в групата
на политическите бегълци от Сръбското княжество, намерили убежище в
българската държава през втората половина на ІХ и началото на Х в. Сре-
щаме името му във връзка с преплитането на събитията в Сръбското кня-
жество и конфликта между България и Византия през 20-те години на Х в.
Византийският император отбелязва, че след като княз Захарий се отметнал

8
В. Златарски, История, 393.

189
от съюзните си отношения с българската държава и отново се ориентирал
съм империята, той успял първоначално да разбие изпратената срещу него
българска войска, начело с Теодор Сигрица и Мармаис. Това принудило цар
Симеон да изпрати нова войска в Сърбия, която водела със себе си и княз
Чеслав. Научавайки за това, княз Захарий потърсил убежище в Хърватското
княжество. Княз Чеслав обаче не бил поставен за сръбски княз. Той изиграл
ролята на примамка за сръбските жупани. Те били извикани от командва-
щите българската войска, за да изберат за княз Чеслав, каквато била честата
практика на българската държава. Независимо от обещанията, сръбските
първенци били заловени и отведени като пленници. Както е известно, впо-
следствие сръбските земи са присъединени към България.
Княз Чеслав се появява отново на историческата сцена едва след смър-
тта на цар Симеон, когато българската държава е разклатена от сериозни
вътрешни сътресения. Вътрешнополитическата криза дава възможност на
Чеслав да избяга от Преслав и да се завърне в Сърбия. Тук той успява да
организира откъсването на присъединените от цар Симеон сръбски земи
отново като самостоятелно политическо формирование на Балканите.
Въпросът за съдбата на политическите бегълци се поставя отново в от-
ношенията между България и Византия във връзка с един епизод от начало-
то на Х в. Става дума за един беглец от българската държава, който намира
убежище в Константинопол и то в самия катедрален храм „Св. София“. Не
можем да кажем кой е бил този беглец, но от думите на патриарх Николай
Мистик, който ни разказва за тази случка, би могло да се заключи, че бегле-
цът е напуснал България поради недоволство от властта и страх, че ще бъде
преследван9. Търсейки убежище в храма, този човек разчита очевидно на
приложението на т.нар. азилно прави, което съществува в империята още от
най-ранния период и което не позволява да се предава на преследвачите по-
ставилия се под закрилата на църковните власти човек. Прочее това „азилно
право“ по същество обезсилва всяка международна клауза за взаимно пре-
даване на бегълците и по-специално – посочената вече клауза от договора
от 716 г. Би могло да се очаква, че константинополските управници ще се
съобразят с това обстоятелство и ще откажат да предадат на Симеон при-
бягналият в храма човек. В случая обаче това не става. Въпреки надеждите
на беглеца, че църквата ще му даде закрила, той бил, както отбелязва Ни-
колай Мистик „безжалостно измъкнат от храма“, макар че „многократно
призоваваше светия олтар и почитанието дължимо изобщо от всички хрис-
тияни към божествените светилища и неприкосновеността за ония, които

9
Nicolai Constantinopolotani archiepiscopi Epistolae, ГИБИ ІV, 186.

190
прибягват при тях“. Защо принципите на „азилното право“ в случая не са
спазени и защо беглецът е предаден съобразно исканията на цар Симеон,
Николай Мистик не ни съобщава. Трябва да се предположи, че от решава-
що значение е политическата обстановка и по-специално голямата заплаха,
която тегне над Византия от страна на нейния съсед. Очевидно византий-
ските управници считат за по-разумно да не дразнят опасния и войнствено
настроен български владетел и предпочитат, пренебрегвайки този път рели-
гиозните принципи и църковните правила, да спазят международното си за-
дължение за връщане на бегълците в собствената им страна. Единственото,
което патриархът, като глава на църквата и блюстител на нейните закони,
се осмелява да направи, е да посъветва Симеон да не върши нищо лошо на
предадения на българските власти човек.
Интересни сведения за чужденец, който е принуден да търси убежище
в българската държава откриваме във връзка с втората Симеонова война с
Византия. От редица извори, чието описание на събитията в общи линии се
повтаря, научаваме, че през 914 г. арменецът Панкратука предал Адриано-
пол на българите, след като войските на цар Симеон се явили пред града10.
Според разказа на Йоан Скилица българският цар подкупил арменеца, за да
предприеме тези действия11. Адрианопол остава за кратко време в българ-
ски ръце. Изворите съобщават, че императрица Зоя изпратила Василий и
протоспатария Никита Еладик с много дарове и те успели да върнат града.
Трудно е да се каже дали е бил постигнат мир между България и Византия
поради липсата на достатъчно сведения. Според В. Златарски цар Симеон
вероятно е приел подаръците и в замяна е предал града на империята12. Из-
ворите не ни дават сведения каква е била съдбата на Панкратука. Ако при-
емем сведението на Йоан Скилица, че е предал града срещу подкуп, едва
ли оставането му във Византия е било безопасно. Другите извори, макар че
не споменават за подкуп, също говорят, че градът е бил предаден. По всяка
вероятност, предавайки Адрианопол, Панкратука си е осигурил убежището
в България, но това е само една догадка, тъй като в наличните извори не
откриваме други подробности.

10
Leonis Grammatici, Chronographia, ed. I. Bekker, Bonn 1842, 293 (= ГИБИ V,
161); (Pseudo-)Symeonis Magistri Annales, in Theophanes Continuatus, Ioannes Cameniata,
Symeon Magister, Georgius Monachus, ed. I. Bekker (CSHB 45), Bonn 1838, 721 (= ГИБИ V,
177); Georgii Monachi Vitae imperatorum recentiorum, in Theophanes Continuatus, Ioannes
Cameniata, Symeon Magister, Georgius Monachus, ed. I. Bekker (CSHB 45), Bonn 1838, 805
(= ГИБИ VІ, 142).
11
Georgii Cedreni Historiarum compendium, Joannis Scylitae ope ab I. Bekkero
suppletum et emendatum, Bonnae 1838, 284 (= ГИБИ VІ, 248).
12
В. Златарски, История, 379.

191
 Въз основа на сведенията, с които разполагаме, можем да се откро-
им още една група хора, които вероятно са търсили убежище в Първата
българска държава под формата на политически бегълци. Вероятно са съ-
ществували случаи, в които извършители на криминални престъпления
са попаднали под ударите на закона и са се опитвали да избегнат нака-
занието, търсейки убежище и закрила в други страни. Интересна в това
отношение е историята, свързана с Рендакий. Според Продължителя на
Теофан13, той замислил да убие баща си, но последният успял да се спаси,
а пък според Псевдо-Симеон, Рендакий успял да изпълни намерението
си14. И двамата автори посочват, че той потърсил убежище в Константино-
пол, във „Великата божия църква“ (т.е. храмът „Св. София“). Интересното
в случая е, че подобно на потърсилия закрила в храма беглец от България,
за когото споменахме по-горе, Роман Лакапин не се съобразил с азилно-
то право, а решил да накаже Рендакий, след като бъде извлечен от „Св.
София“. Научаваме, че Рендакий решил да потърси спасение, като избяга
при българите. В крайна сметка той не успял да стори това, тъй като бил
заловен, изобличен и лишен от звание. Според разказа на Псевдо-Симеон
обаче, беглецът успял да се добере до България. Дали наистина в тези
сведения става дума за криминално престъпление или този Рендакий е
бил преследван заради родствените си връзки с патриций Никита Ренда-
кий, обвинен в заговор срещу император Роман Лакапин е трудно да се
каже със сигурност. Все пак те достатъчно добре очертават възможността
лица, извършили или заподозрени в извършването на криминални деяния
в страната си, за да избегнат правосъдието, да са търсели убежище в бъл-
гарската държава.
Когато говорим за бегълци при управлението на цар Симеон, трябва да
споменем и добре известното писмо на Роман Лакапин до българския вла-
детел, от което научаваме за 20 000 души, които напуснали страната си и на-
мерили убежище във Византия. Според Роман Лакапин, хората предприели
тази стъпка, тъй като били намразили „войнолюбивия устрем“ и „неприми-
рими замисли“ на Симеон15. Сведението само по себе си е интересно, но за
съжаление не се пояснява нищо повече. Не можем да кажем със сигурност
защо са избягали тези хора, от коя част на държавата са, къде са се наста-
нили във Византия, нито дали въобще става въпрос за етнически българи

13
Theophanes Continuatus, Chronographia, in Theophanes Continuatus, Ioannes
Cameniata, Symeon Magister, Georgius Monachus, ed. I. Bekker (CSHB 45), Bonn 1838, 399
(= ГИБИ V, 129);
14
(Pseudo-)Symeonis Magistri Annales, 732 (= ГИБИ V, 178);
15
Romani Lacapeni Epistolae, ГИБИ ІV, 300.

192
или за поданици с друг произход. Възможно е да става дума и за ромеи от
завладените от Симеон земи. Очевидно намерението на Роман Лакапин е да
въздейства психологически върху българския владетел, обвинявайки го за
тежкото положение в държавата в резултат от действията му.
Разгледаните дотук случаи на бегълци очертават една пъстра картина
от различни личности, които са принудени да търсят убежище извън роди-
ната си. Както видяхме, причините поради които даден човек се е решавал
да поеме пътя на бягството са били от различен характер – несъгласие с
управлението, заради религиозни различия или пък поради извършването
на престъпление. Преобладаващи като брой са политическите емигранти,
някои от които успяват да проникнат в средите на управляващата прослойка
на българското общество и започват да играят определена роля във външно
и вътрешнополитическата му дейност.
В заключение можем да кажем, че въпреки трудностите, заплахите и
различните други проблеми движението в средновековното общество не
спира. Бегълците са част от това движение – понякога хаотично като посо-
ки, стихийно и невинаги уредено като практика, с всички рискове и сблъсъ-
ци, които го съпътстват и му дават нов тласък.

193
 Защо плачат царете
(Средновековна България IX–X в.)

Десислава Найденова

Напоследък в медиевистиката особено модерна стана темата за емоци-

ите. Неизменна част от нея е въпросът за това защо плачат царете. Владе-
телските сълзи се разглеждат като част от една сложна ритуална система и
се свързват с няколко ситуации: а) царят плаче за загубата на своите дове-
реници и роднини; б) плаче със сълзи на покаяние; в) когато иска да измоли
нещо от поданиците си; г) за да докаже своите християнски добродетели и
д) тогава, когато се сбогува с довереници и приятели1. На въпроса в какви
моменти византийският император се представя като проливащ сълзи суве-
рен е посветено изследването на М. Грюнбарт2. В настоящето съобщение
бих искала да обърна внимание на няколко случая от историята на Първото
българско царство, които имат отношение към темата за проливащия сълзи
владетел, владетелското покаяние и неговото отношение към легитимната
власт.
Добре известно е, че старозаветната традиция стои в основата на по-
литическата идеология на новите християнски държави3. Същността на
царуването, неговите корени и неговата природа са сред големите теми на
Стария завет и по тази причина го превръщат в основен източник, който
обяснява при какви условия суверенът, следвайки определени модели на
поведение, ще получи или ще загуби легитимността си. Един от тези дълго
живели образци на подържание е цар Давид. Неговият живот е богат извор
за различни аналогии. Той е първият владетел на избрания народ, угоден на
Бог, основател на нова династия, отличен военачалник, но същевременно с
1
G. Althoff, Der König weint. Rituelle Tränen in öffentlicher Kommunikation, in
„Aufführung“ und „Schrift“ in Mittelalter und Früher Neuzeit, Hg. v. J.-D. Müller, Stuttgart
– Weimar 1996, 239–252.
2
M. Grünbart, Der Kaiser weint. Anmerkungen zur imperialen Inszenierung von
Emotionen in Byzanz, Frühmittelalterliche Studien 42 (2008), 89–108.
3
Този проблем е разглеждан неколкократно в научната литература. Вж. напр. M.
Garrison, The Franks as the New Israel? Education for an Identity from Pippin to Charlemagne,
in The Uses of the Past in the Early Middle Ages, ed. by Y. Hen and M. Innes, Cambridge 2000,
114–161; G. Dagron, Еmperor and Priest. The Imperial Office in Byzantium, Cambridge, 2003.
По-специално за историята на средновековна България през разглеждания период вж.
напр. I. Biliarsky, Old Testament Models and the Early Mediaeval Bulgaria, in Old Testament
in Byzantium, ed. P. Magdalino and R. Nelson, Washington DC 2010, 255–278.

194
това прокълнат, покаял се и опростен грешник, носител на всички присъщи
на царската институция недостатъци4. С оглед на настоящето изложение от
особен интерес е мотивът за каещия се владетел, чиито първообраз е цар
Давид. Ето и самата история. След като изпратил на сигурна смърт своя на-
чалник Урия, за да се ожени за жена му, красивата Вирсавия, царят бил спо-
летян от нещастие: първото дете от този брак умряло седем дни след раж-
дането си. Второто обаче, Соломон, било спасено благодарение на намесата
на пророк Натан и покаянието на Давид. Този епизод има две страни: от
една страна поставя управляващия като всеки извършил грях под властта
на духовенството, от друга образът на каещия се Давид служи за вярващите
като потвърждение на това, че чрез покаяние може да се възвърне Божията
милост. Тук ще ни интересува най-вече значението на покаянието за иден-
тичността на държавата и народа, за владетелското достойнство, неговото
значение за легитимиране и ограничаване на властта в държавата в онези
случаи от българската история през ІХ–Х в., свидетелстващи за съществу-
ването на практика на налагане на покаяние и извършването на такова от
владетеля.
Утвърждаването на християнството като официална религия в българ-
ското общество през 864–870 г. води до коренна промяна в тенденциите на
политическото и културното развитие на средновековна България. Въз ос-
нова на византийския държавно-политически и културен модел се създава
една нова държава от имперски тип с нейните особени структури, инсти-
туции и практики5. Няма да разисквам подробно идеите, пренесени в сред-

4
G. Dagron, Еmperor and Priest, 114–124; Д. Шепард, Владетелят като учител,
свещеник и мъдрец: византийският император Лъв VI и българският цар Симеон, в Д.
Шепард, Неспокойни съседи. Българо-византийска конфронтация, обмен и съжителство
през средните векове, София 2007, 67–88; М. Kuyumdzhieva, David Rex Penitent: Some
Notes on the Interpretation of King David in Byzantine and Post-Byzantine Art, in The Biblical
Models of Power and Law/ Les modèles bibliques du pouvoir et du droit (Actes du colloque
international, Bucarest, New Europe College, Institute for Advanced Study. 19 janvier 2005),
ed. By I. Biliarsky and R. Păun, Frankfurt am Main 2008, 133–151; C. Rapp, Old Testament
Models for Emperors in Early Byzantium, in Old Testament in Byzantium, 175–198.
5
В. Гюзелев, Българската средновековна държава (VІІ–ХІV в.), ИПр 1981, № 3-4,
178–202; И. Божилов, Цар Симеон Велики (893–927). Златният век на Средновековна
България, София 1983; В. Гюзелев, Столици, резиденции и дворцова култура в сред-
новековна България (От номадския стан към царския двор) Известия на Националния
исторически музей 10 (1994), 39–66; И. Божилов, Раждането на средновековна България.
(Нова интерпретация), в И. Божилов, Седем етюда по Средновековна история, София
1995, 11–72; И. Божилов, От варварската държава до царството, в И. Божилов, Седем
етюда, 73–130; Р. Панова, Столичният град в културата на средновековна България,
София 1995; Б. Николова, Устройство и управление на Българската православна църк-
ва (ІХ–ХІV в.), София 1997; И. Божилов, В. Гюзелев, История на средновековна Бълга-

195
новековна България в готов вид чрез преводната литература6, за Империя-
та като отражение на Небесното царство, за характера на императорската
власт и царското свещенство, тъй като по тези проблеми е писано много7.
Ще припомня само няколко основни момента, които са важни с оглед ос-
мислянето на покаянието8:

рия. VІІ–ХІV в., София 1999, 254 сл.; И. Билярски, Средновековна България: царство и
народ, в ΠΟΛΥΧΡΟΝΙΑ. Сборник в чест на проф. Иван Божилов, София 2002, 25–40;
И. Билярски, От мифа к истории или от степи к Израилю, ЗРВИ 42 (2005) 7–22; А. Ни-
колов, Политическа мисъл в ранносредновековна България (средата на ІХ – края на
Х в.), София 2006.
6
Принципите, на които се основава легитимното управление, както и отношенията
между двете власти, са основни теми на „владетелските огледала“ и на сборниците със
сентенции (H. Hunger, Die Hochsprachliche profane Literatur der Byzantiner I. Philosophie,
Rhetorik, Epistolographie, Geschichtsschreibung, Geographie, München 1978, 157–169;
G. Dagron, Еmperor and Priest, 16–18). По-специално относно темата за законност-
та, отразена в наставленията към владетелите вж. Hrsg. v. D. Nörr, D. Simon, Princeps
legibus solutus, in Gedächtnisschrift für Wolfgang Kunkel, Frankfurt am Main 1984, 449–492;
I. Čičurov, Gezetz und Gerichtigkeit in den byzantinischen Fürstenspiegeln des 6.–9. Jahunderts,
in Cupido legum I. Hrsg. v. L. Burgmann, M. Fögen, A. Schminck, Frankfurt am Main 1985,
33–45; G. Prinzig, Beobachtungen zu „integrierten“ Fürstenspiegeln, JÖB 38 (1988) 1–31. За
старобългарския превод на някои византийски „владетелски огледала“ през Х в., както и
за политическите концепции, отразени в старобългарските оригинални и преводни кни-
жовни паметници от епохата на Златния век вж. А. Николов, Старобългарският превод
на „Изложение на поучителните глави към император Юстиниан“ от дякон Агапит и раз-
витието на идеята за достойнството на българския владетел в края на ІХ– началото на
Х век“, Palaeobulgarica 24 (2000) № 3, 76–105; А. Николов, Политическа мисъл, 151–230;
А. Николов, Средневековый славянский перевод „Учительных глав“ императора Василия
І: проблемы изучения рукописной традиции и ранних печатных изданий, в ХІХ Ежегод-
ная богословская конференция Православного Свято-Тихоновского гуманитарного уни-
верситета 1, Москва 2009, 41–47.
7
P. Pieler, Zum Problem der byzantinischen Verfassung, Jahrbuch der Österreichischen
byzantinistik 19 (1970) 51–59; P. Pieler, Verfassung und Rechtsgrundlagen des byzantinischen
Staates, Jahrbuch der Österreichischen byzantinistik 30 (1981), 213–231; H.-G. Beck, Nomos,
Kanon und Staatsraison in Byzanz, Wien 1981; G. Dagron, Lawful Society and Legitimate
Power: Ἔννομος πολιτεία, ἔννομος ἀρχή, in Law and Society in Byzantium: Ninth – Twelfth
Centuries, ed. by A. Laiou and D. Simon, Washington DC 1994; D. Simon, Legislation as Both
a World Order and a Legal Order, in Law and Society in Byzantium, 1–25; R. Meens, Politics,
Mirrors of Princes and the Bible: Sins, Kings and the well-being of the Realm, Early Medieval
Europe 7 (1998) № 3, 345–357; Х. Хунгер, Империя на ново средище. Християнският
дух на византийската култура, София 2000; D. Karamboula, Der Byzantinische Kaiser
als Politiker, Philosopher und Gesetzgeber (Politikos – Philosophos – Nomothetes), JÖB 50
(2000), 5–50; G. Dagron, Еmperor and Priest.
8
Известни са няколко случая, превърнали се в христоматийни, в които владетелят е
подложен на покаяние и му е отказан достъп до църковния храм. Така в 390 г. Теодосий
І (379–395) не е допуснат в Миланската епископска църква, след като в момент на гняв
дал заповед разбунтувалото се население на Солун да бъде избито. След като подписва
декрет, който предвижда 30дневна отсрочка на смъртните присъди императорът влязъл

196
 1. Императорът управлява по примера на „небесния василевс“. Негова-
та власт обаче е ограничена в два аспекта: спрямо Бог, тъй като управление-
то на страната трябва да се възприема като служба на Бога, а действията на
владетеля трябва да са богоугодни и насочени към следването на християн-
ския морал; спрямо своите поданици, тъй като князът трябва да управлява
според закона, в името на щастието и благоденствието на поданиците си.
Императорът стои над закона по смисъл на това, че той променя и създа-
ва закони, но същевременно с това е подчинен на закона, тъй като всяко
управление, което не е основано на спазването на законите, се превръща в
тирания и губи своята легитимност;
2. Императорът е сакрална фигура, но и мирянин. Императорът е бо-
жествен образ по силата на титлата, която временно е получил, но по своето
тяло и произход той само е образ от кал. Грехът на царете е в природата
на властта им. Империята се завладява и запазва чрез насилие. Властта е
свещена, но който и да я упражнява никога не е напълно невинен и във
всеки момент може да се окаже правонарушител, а според средновековното
разбиране Висшият закон е Божият и изкупването на греховете става чрез
извършването на покаяние;
3. Патриархът9 (духовенството) е този, който налага съответната форма
на покаяние;
4. Владетелят персонифицира държавата до такава степен, че от него-
вите лични качества зависи благото или нещастието на народа, възхода или
гибелта на държавата. В повечето случаи тъй като неговото поведението се
отразява на цялото общество (неспазването на Божия закон може да доведе

в храма, молил се на Бог прострян на земята и като си скубел косите, удрял чело в зе-
мята и проливал сълзи, той молел за прошка. През 833 г. Людовик Благочестиви (814–
840) публично сваля своята роба, облича власеница и изповядва своите грехове. Заради
сключването на четвърти брак патриарх Николай Мистик (901–907; 912–925) на два пъти
забранява на Лъв VІ (887–912) да влезе във Великата църква през 906 г. и през 907 г. През
969 г. патриарх Полиевкт (956–970) отказва достъп до Света София на Йоан Цимисхий
(969–976), убил своя предшественик и роднина Никифор II Фока (963–969): R. Schieffer,
Von Mailand nach Canossa. Ein Beitrag zur Geschichte der christlichen Herrscherbusse von
Theodosius d. Gr. bis zu Heinrich IV, Deutsches Archiv 28 (1972) 333–370; М. De Jong, What
was public about public penance? Paenitentia publica and justice in the Carolingian world, Sett
44/2 (1997), 863–902; G. Dagron, Еmperor and Priest, 105–114.
9
Чрез миропомазването (I. Biliarsky, Mutaberis in virum alium. Observations sur
problèmes juridiques, lies à l´onction royale, in Ius and ritus. Rechtschistorische Abhandlungen
über Ritus, Macht und Recht, hrsg. v. I. Biliarsky, Sofia 2006, 83–125) и коронацията
франкските владетели стават подвластни на каноническото право дотолкова, доколкото
този ритуал ги прави равностойни по ранг на епископите и следователно могат да бъдат
съдени от епископския съд (J. Nelson, Kingship, Law and Liturgy in the Political Thought
of Hincmar of Rheims, The English Historical Review Vol. 92, No 363 (Apr., 1977), 241–279).

197
до загубата на Божията благодат, което да има метеорологични и политиче-
ски последици) той би следвало да се подложи на публично покаяние.
Трябва изрично да се подчертае обаче, че налагането на публично пока-
яние на владетеля не може да се разбира като юридическа репресия спрямо
неговата институция и функции. То има отношение само спрямо неговата
личност и се обосновава като cura animarum. Това се дължи на самата спе-
цифика на покаянието, което е форма на наказание, но няма юридическа
сила на санкция. Целта на епитимията е да даде опрощение, помирение10.
Християнската Църква познава както публичното, така и тайното покаяние.
Първото предвижда недопускане до светата литургия, носене на определе-
ни дрехи или остригване на косата за даден период от време. Налагането
на публично покаяние е прерогатив на епископа. В Източната църква ка-
ещият се преминава през четири последователно сменящи се степени, за
всяка от които има определен от каноните срок. В периода V–VІ в. тайното
покаяние постепенно започва да измества публичното. Негови отличителни
черти са основната роля, която играе свещеникът, тайният, неприкосновен
характер на изповедта и получаването на опрощение след извършването на
даден вид санкция – пост, рецитиране на псалми, бдения, молитви, разда-
ване на милостиня и др. В повечето случаи обаче за един дълъг период от
време продължават да съществуват смесените форми на публично и тайно
покаяние11. В законовите текстове, битували в Българската държава през
разглеждания период (Синагогата от 50 Титула на Йоан Схоластик (Мето-
диев номоканон), Номоканона от ХІV Титула, Канонария на Йоан Постник,
Законът за съдене на хората и Заповеди на светите отци, се срещат както
едната, така и другата форма на покаяние12.
10
R. Kottje, Studien zum Einfluss des Alten Testament auf Recht und Liturgie des frühen
Mittelalters (6.–8. Jahrhundert), Bonn 1964; R. Kottje „Buße oder Strafe?“ zur „Iustitia“ in den
„Libri paenitentiales“, Sett 42/1 (1995) 443–474; R. Meens, The uses of the Old Testament in
early medieval canon law, in The Uses of the Past, 67–77; R. Meens, Die Bußbücher und das
Recht im 9. und 10. Jahrundert. Kontinuität und Wandel, in in Recht und Gericht in Kirche und
Welt um 900, hrsg. v. W. Hartmann (Schriften des Historischen Kollegs 69), München 2007,
217–234; L. Körntgen, Bußbuch und Bußpraxis in der zweiten Hälfte des 9. Jahrhundert, in
Recht und Gericht, 197–216.
11
R. Kottje, Busspraxis und Bussritus, in Segni e riti nella chiesa altomedievale (Sett 33)
Vol. 1, Spoleto 1987, 369–403; R. Meens, Pollution in the early middle ages: the case of the
food regulation in penitentials, Early Medieval Europe 4 (1995), № 1, 3–19; R. Meens, Politics,
Mirrors of Princes and the Bible: Sins, Kings and the well-being of the Realm, Early Medieval
Europe 7 (1998) № 3, 345–357.
12
Д. Найденова, Правните паметници в Първото българско царство, Историческо
бъдеще 9 (2005) № 1–2, 136–163; М. Цибранска-Костова, Покайната книжнина на Бъл-
гарското средновековие ІХ – ХVІІІ век, София 2011; Д. Найденова, Правните текстове
в средновековна България (IX-X в.), в Българският Златен век. Сборник в чест на Цар

198
 С оглед на настоящето изследване от особен интерес сред текстове-
те с правен характер са „Отговорите на папа Николай“. Ще припомня, че
папските предписания са част от западноевропейското канонично право и
от края на ІV в. се възприемат като равностойни на съборните решения13.
За покаянието се говори на няколко места в „Отговорите“, като някои се
отнасят до покаянието на владетеля и случаите, в които папа Николай І
(858–867) му препоръчва да се подложи на такова. В отговор 83 се казва,
че „...не ви е позволено да съдите духовници, тъй като повече подхожда вие
да бъдете съдени от тях“. (Non autem vobis licet clericos iudicare, cum vos
magis ad ipsis conveniat iudicari14. От отговор 16 става ясно, че княз Борис I
(852–889) иска да знае дали трябва да се подложи на покаяние, тъй като е
осъдил един грък, представил се като презвитер и го е наказал с отрязване
на ушите и носа15. В отговор 17 по повод убийството на въстаналите сре-
щу покръстването боляри и техните родове папата съобщава на българския
владетел, че може да получи за постъпката си опрощение и милост само ако
се покае16. Най-вероятно княз Борис наистина е извършил покаяние, как-
то свидетелства Хрониката на прюмския абат Регино. Там се казва, че той
проявявал такова съвършенство, че денем се явявал пред народа с царски
одежди, а нощем, облечен в груба дреха, влизал тайно в църква и прострян
върху пода на самия храм, прекарвал в молитва, като си постилал отдолу
само власеница17. На още едно място в изворите се споменава конкретно за
извършване на покаяние от владетеля. В едно от писмата на константино-
полския патриарх Николай Мистик до цар Симеон (893–927) се говори за

Симеон Велики (893–927), Пловдив 2015, 189–212. Обединяващи законите на Империята

и каноните на Църквата, църковно-юридическите сборници се превръщат в един от ос-
новните изразители на концепцията за „симфонията“ между светската и духовната власт.
Същевременно с това в тях е разгледана подробно системата на публичното покаяние,
регламентирано от решенията на вселенските и поместните събори, от каноните на св. Ва-
силий Велики, Григорий Богослов и Григорий Ниски. Като самостоятелен текст четирите
степени на публично покаяние се поместват в някои късни преписи на Номоканона с ХІV
Титула (К. А. Максимович, Византийская практика публичного покаяния в Древней Руси:
терминология и проблемы рецепции, Russica Romana, II, Roma 1995, 7–24.). По отношение
на тайното покаяние най-голяма значение добива Канонарият на Йоан Постник. В Закона
за съдене на хората за някои правонарушения не само че се предвижда наред със светско
наказание, налагане на покаяние, но се забелязва смесване на двете покаянни практики – в
два от случаите (чл. 4 и 7) публичното покаяние е придружено с пост на хляб и вода.
13
S. Freehof, The Responsa Literature, Philadelphia 1955; D. Jasper, H. Fuhrmann,
Papal Letters in the Early Middle Ages, Washington DC 2001.
14
Nicolai I papae Epistolae, ЛИБИ ІІ, 115.
15
Nicolai I papae Epistolae, ЛИБИ ІІ, 79–80.
16
Nicolai I papae Epistolae, ЛИБИ ІІ, 80–82.
17
Reginonis abbatis Prumensis Chronicon cum cotinuatione Treverensi, ЛИБИ ІІ, 307.

199
това, че той (Симеон) денем и нощем молил Бог за прошка за предишния
му поход срещу византийците и по всякакъв начин, с пост, със сълзи, със
съкрушение на сърцето, се старае да очисти от себе си греха18.
Част от практиката на публичното покаяние и полагането на такова от
владетеля, е организирането на литии (молебни шествия) в критични за
държавата моменти – заплаха от природни бедствия (глад, суша, земетръс),
варварски нашествия, както и в началото на военни кампании. В Типика
на Великата Църква не са определени специални дни за литии, но на Запад
те се провеждат обикновено в сряда и петък – дните, в които се извършва
публично покаяние. Епископът, босоног, носи литийните реликви, а учас-
тниците в процесията си посипват главата с пепел и молят Бога за прошка.
Тридневният пост (от понеделник до сряда) е задължителен и обичаен. В
Константинопол реликвите се носят от патриарха или императора, който
върви заедно с всички останали участници в процесията и не носи никакво
отличително облекло19.
За това, че подобен обичай20 не е бил чужд на българите, съдим от „От-
говорите на папа Николай“, където се говори за това, че българският княз
се интересува дали на светските власти е позволено във време на суша да
налагат пост и да устройват молебен21. Това сведение се допълва от ново-
откритите листове на глаголическия Синайския евхологий, които съдържат
молитви срещу вражеско нашествие, дъжд и земетресение22. За налагането
18
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters. Greek Text and English Translation
by R. J. H. Jenkins and L. G. Westerink (CFHB 6). Washington DC 1973, № 5, 34–35.
19
A. Cameron, Images of Authority: Elits and Icons in Late Sixth Century Byzantium,
Past and Present 84 (1979) 3–35; M. McCormick, The Liturgy of War in the Early Middle
Ages: Crisis, Litanies and the Carolingian Monarchy, Viator 15 (1984) 1–23; M. McCormick,
Eternal Victory. Triumphal Rulership in Late Antiquity, Byzantium, and the Early Mediaeval
West, Cambridge 1986; J. Baldovin, The Urban Character of Christian Worship. The Origins,
Development, and Meaning of Stational Liturgy (Orientalia Christiana Analecta 228), Rome
1987, 28–129, 134, 158–166, 183; M. De Jong, What was public about public penance, 863–902.
20
С организирането на литийни шествия се свързва установеният от А. Турилов
факт, че победата над езическата реакция в страната е отбелязана много рано в календара
на Българската църква под датата 28 март като християнски празник, което напомня
донякъде на ежегодно отбелязваните в Константинопол църковни тържества по повод
чудодейното избавление на византийската столица от аварските нападения: А. А.
Турилов, Две забытые даты болгарской церковно-политической истории ІХ в. (К вопросу
формирования болгарского варианта церковного месяцеслова в эпоху Первого царства),
Palaeobulgarica 18 (1999), № 1, 14–34; A. Николов, Политическа мисъл, 48, бел. 2.
21
Nicolai I papae Epistolae, ЛИБИ ІІ, 101–102.
22
Г. Минчев, Дяконската ектения и свещеническите молитви срещу природни бед-
ствия в новите листове на Синайския евхологий, в Медиевистика и културна антропо-
логия. Сборник в чест на 40-годишната творческа дейност на проф. Донка Петканова,
София 1998, 111–153; М. Шнитер, Молитвите против природни бедствия в новооткритата

200
на всеобщо покаяние от владетеля съобщават Фулденските анали, разказ-
ващи за събитията около унгарското нашествие в България през 895–896 г.
Според съдържащото се в тях известие, след като претърпели две големи
поражения българите се обърнали към стария си владетел (Борис) и го мо-
лели да ги посъветва как да излязат от надвисналата опасност. Той наредил
тридневен пост, напомнил им да се покаят и след това да потърсят помощ
от Бога23.
Прави впечатление, че подобни молебни шествия обикновено се инспи-
рират от владетеля. Този факт може да се обясни с идеята за императорското
благочестие и царското свещенство, чиято основна задача е общото благо,
което се разбира като спасение на душата. Всъщност пенитенциалните так-
тове се занимават с греховете на отделния индивид и тяхното изкупление.
Това, че в нито един от тях не се говори директно за колективно покаяние, не
означава, че те не застъпват подобна идея. Достатъчно е само да се споме-
нат част от забраните, които са свързани с яденето на нечисти животни или
влизането на жените в църквата веднага след раждане, по време на цикъл
и др. Нарушаването на тези забрани може да се отрази негативно на цялата
общност и да доведат до лишаване от Божията подкрепа24. В този смисъл
още по-важно е покаянието на владетеля. Той персонифицира държавата до
такава степен, че от неговите лични качества зависи благото или нещасти-
ето на народа, възхода или гибелта на държавата25. Покаянието, което има
публичен характер, е резултат от разбирането за това, че личните грехове се
отразяват на всички и следователно колективно трябва де се измоли Божи-
ята прошка и подкрепа26.
Макар и да не е споменато пряко в каноническите сборници, поради не-
говата природа някои канонисти разглеждат влизането в манастир като част
от извършването на покаяние27. В тази връзка бих искала да обърна внимание
върху събитията от династическата криза, последвала възкачването на прес-
тола на цар Петър (927–976). Неясно защо цар Симеон поставил за владетел

част на Euch. Sin. и техните късни славянски съответствия, в Пѣти достоитъ. Сборник
в памет на Стефан Кожухаров, София 2003, 112–124.
23
Annales Fuldenses sive Annales regni Francorum orientalis, ЛИБИ ІІ, 48.
24
M. McCormick, The Liturgy of War; R. Meens, Pollution in the early; R. Meens, The
uses of the Old Testament
25
J. Nelson, Kingship, law and liturgy; R. Meens, Politics, Mirrors of Princes
26
Прави впечатление също така, че идеята за значението на покаянието на
владетеля в контекста на молитвеното му общение с Бога като фактор за благополучието
и спасението на неговия народ е застъпена в много ранни старобългарски преводни
съчинения като Златоструй и Огласителните поучения от Кирил Йерусалимски: А.
Николов, Политическа мисъл, 179–180.
27
J. Dallen, The Reconciling Community. The Rite of Penance, New York, 1986.

201
сина си Петър, когото имал от втората си жена, а Михаил, роден от първата
му жена, подстригал за монах28. Запазени са няколко бронзови печата, наме-
рени в с. Равна (Варненска област), които свидетелстват за това, че поне за
известно време Михаил е бил наследник на престола и притежател на тит-
лата канартикин. Защо е бил принуден да постъпи в манастир не може да се
каже29. Решението на Симеон да постави на власт най-малкия си син предве-
щава бъдещи размирици. Още през 928 или 929 г. срещу брат си се разбунту-
вал Симеоновият син Иван. Опитът му да узурпира престола не успял. Той
бил заловен, затворен и замонашен. Император Роман І Лакапин (920–944)
обаче успял да издейства неговото освобождаване и установяване в Констан-
тинопол30. През 930 г. избухнал нов бунт, начело на който застанал Михаил.
Наскоро след това той умрял и привържениците му избягали във Византия31.
Особен интерес представлява сведението за въдворяването в манастир
на свалените от престола владетели като мярка срещу евентуалните пре-
тенденти за престола. Макар и да оставя известна възможност за промяна
на наказанието по решение на императора, византийската Еклога отрежда
уличеният в бунт срещу владетеля или подготовката на заговор да се накаже
със смърт. Изпращането в манастир няма определен юридически характер.
Това е един добре изпитан метод, алтернатива спрямо тежкото предписание
на закона, управляващите да се освободят от претендентите за престола,
сигурна гаранция за елиминирането на кандидата. През ранния девети век
тази мярка се превръща в основно оръжие срещу политическите опонен-
ти32. Франкските владетели дори използват своите манастири като своеоб-
разни затвори33. Възможно е практиката на принудително замонашване да
се свърже с изпълняването на покаяние. За средновековната владетелска
идеология е важно да се представят политическите опоненти като иска-

28
Theophanes Continuatus, Chronographia, ГИБИ V, 137–138.
29
И. Божилов, В. Гюзелев, История, 271–272.
30
Theophanes Continuatus, Chronographia, ГИБИ V, 137–138; И. Божилов, В. Гюзелев,
История, 278–279; Л. Симеонова, Щрихи към историята на тайната дипломация, разуз-
наването и контраразузнаването в средновековния свят (VІІІ–Х в.), в Тангра. Сборник в
чест на 70-годишнината на акад. Васил Гюзелев, София 2006, 499–530.
31
Theophanes Continuatus, Chronographia, ГИБИ V, 137–138; И. Божилов, В. Гюзе-
лев, История, 278–279.
32
K. Sprigade, Die Einweiseung ins Kloster und in den geistlichen Stand als politische
Masnahme im Frühen Mittelalter, Heidelberg 1964; K. Noetlichs, Das Kloster als „Strafanstalt“
im kirchlichen und weltlichen Recht der Spätantike, Zeitschrift der Savigny-Stiftung für
Rechtsgeschichte. Kanonistische Abteilung 80 (1994), 18–40; I. Wood, The Merovingian
Kingdoms 450–751, London 1994, 184, 224.
33
M. De Jong, Carolingian monasticism: the power of prayer, in The New Cambridge
Medieval History II. Ed. by R. McKitterick, Cambridge 1995, 252–266.

202
щи покаяние – молещи за прошка грешници. Нарушаването на клетвата за
вярност към владетеля е нарушаване и на клетвата към Бог, тъй като всяко
управление идва от Бог34. Управляващите са поставени от Него и всеки,
който въстава срещу тях, въстава срещу Божието решение и като такова
неговото престъпление трябва да бъде наказано.
Когато се разглежда въпросът за легитимирането на властта и владе-
телското разкаяние, макар и да нямат пряка връзка с практиката на налагане
на покаяние, не може да не се обърне внимание на известията на Регино
за съдбата на Борисовия син Владимир–Расате (889–893), който през ес-
ента на 893 г. след като почнал да върши грабежи, да прекарва времето си
в пиршества и разврат и с всички средства да възвръща новопокръстения
народ към езическите обреди, бил свален от престола, ослепен и хвърлен
в затвора35. Тук няма да коментирам специално сведението за антихристи-
янското му поведение, тъй като този въпрос е разглеждан неколкократно.
Най-вероятно опитът му да преориентира външната си политика към съюз
с Немското кралство да е довел до размирици в страната и отстраняването
му от престола36. Това, което ни интересува в случая, е наказателната мяр-
ка37. Фактът, че подобна санкция не е засвидетелствана в Закона за съдене
на хората38 и за други случаи от българската история, не означава непре-
34
Интересни наблюдения в тази насока прави M. De Jong, What was public about
public penance, 863–902. Авторът обръща специално внимание на факта, че от средата на
VІІ в. вестготските и франкските манастири, като част от публичното пространство, за-
почват да изпълняват ролята на място, където може да се изпълни наложеното покаяние.
Изпращането в манастир е свързано със загуба на обществения авторитет и се превръща
в кралско наказание за политически престъпници по пътя на постепенното изместване на
публичното от тайното покаяние.
35
Reginonis abbatis Prumensis Chronicon cum cotinuatione Treverensi, ЛИБИ ІІ, 307.
36
И. Илиев, Управлението на княз Расате (Владимир) (889–893). Един неуспешен
опит за европейска преориентация във външната политика на България, в Средновековна
християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване, София 2002,
407–410.
37
Приемайки, че разказът на прюмския абат за недостойното поведение на княза
представлява един типичен топос в средновековната литература и отчитайки това, че све-
дението за ослепяването на Владимир – Расате не се потвърждава от други извори, някои
автори подлагат на съмнение и достоверността на наложеното наказание. Вж. Ю. Трифо-
нов, Достоверен ли е разказът за ослепяването на Борисовия син Владимир? Училищен
преглед, ХХVІ (1927), № 5–6, 864–890. Ученият приема, че информацията за наложеното
на българския княз наказание е прибавена от Регино, под влияние на ослепяването на
четвъртия син на Карл Плешиви – Карломан. Вж. също и Г. Владимиров, Управлението
на Владимир-Расате (889–893) – опит за критически коментар, История, V (1997) № 3–4,
87–93. Техните аргументи обаче не могат да се приемат за убедителни. Срв. И. Божилов,
В. Гюзелев, История, 224.
38
Според Ю. Трифонов би било нелогично да се приеме сведението на Регино за
достоверно при условие, че в съставения по инициатива на княз Борис І – Михаил, ЗСЛ

203
менно, че сведението трябва да бъде отхвърлено. Ослепяването е обичайно
прилагана мярка спрямо управляващи, насилствено свалени от престола,
хора, които са загубили своите позиции пред властващите и такива, участ-
вали в политически заговори. На него се гледа като проява на милосърдие,
тъй като е по-леко наказание в сравнение със смъртното. В повечето случаи
то е последвано от изпращане в манастир и покаяние. Дотолкова, доколко-
то ослепяването се използва особено систематично спрямо политическите
противници през цялото Средновековие, не може да се каже със сигурност
под влияния на източната или западната традиция тази мярка става позната
в българската държава. Като наказателна санкция то е споменато в Еклога-
та39 и Земеделския закон – чл. 42-ри, 68-ми и 69-ти40. Запазени са различни
свидетелства за прилагането му във Византия спрямо бивши императори и
участници в държавни заговори41. Трябва да се отбележи, че в Западна Ев-
ропа ослепяването има по-силно изразен юридически характер. Като нака-
зателна мярка то се налага от кралски или епископски съд. От гледна точка
предвиденото от Еклогата ослепяване за кражба от църковния олтар е заменено с про-
дажба в робство и изобщо подобна санкция не се предвижда за нито едно друго престъ-
пление (Ю. Трифонов, Достоверен ли е разказът, 864–890). Като оставим настрана това,
че ЗСЛ изобщо не разглежда казуси, свързани с престъпления срещу владетеля, трябва
да се отбележи, че проучванията върху историята, езика и текстологията на този па-
метник убедително показват, че той не е плод на личната инициатива на българския
владетел
39
Ecloga. Das Gesetzbuch Leons III. und Konstantinos V (Forschungen zur byzantinischen
Rechtsgeschichte 10), hrsg. v. L. Burgmann, Frankfurt am Main 1983, 228.
40
Византийский земледельческий закон. Текст, исследование, коментарии Е. Липшиц,
И. Медведев, Е. Пиотровская, Ленинград 1984, 112–113, 121.
41
Този проблем е разгледан подробно от Дж. Херин (J. Herrin, Blinding in
Byzantium, in Polypleuros nous: Miscellanea für Peter Schreiner zu seinem 60. Geburtstag,
hrsg. v. C. Scholz und G. Makris, München–Leipzig 2000, 56–68). Това наказание е не-
познато за римското право. То остава мярка за несвободните. Според авторката като
санкция ослепяването е институционализирано във Византия по персийски модел и
се прилага предимно спрямо високопоставени особи. Има свидетелства, че специално
са се обучавали хора за това. Франките не възприемат юридическия смисъл на осле-
пяването и по-често въдворяват своите политически противници в манастир, което се
дължи на възприемането на римското право във варварските правди. Изключение в
това отношение е Вестготското кралство, което в много по-голяма степен се опитва да
подражава на Империята.
Напоследък на въпроса за ослепяването и използването му като вид „политическо
наказание“ се спря П. Шрайнер. Вж.: P. Schreiner, Die vermeintliche Blendung. Zu den
Ereignissen von Kleidion im Jahr 1014, в Европийският Югоизток през втората половина
на X – началото на XI век: история и култура. Съставители В. Гюзелев, Г. Н. Николов.
София 2015, 170–190. Някои по-късни свидетелства за ослепяването са разглеадни от
Г. Николов. Вж. G. Nikolov, Historical notes about a Bulgarian princess in Constantinople
in the 14 th century, Еtudes Вalkaniques 33 (1997) № 1–2183–199; Г. Николов, Българска
принцеса в цариградска тъмница, Palaeobulgarica, 29 (2005) № 2, 65–84.

204
на политическата идеология ослепяването има публична функция и важно
символично значение. Подложените на тази санкция имат високо обществе-
но положение, което прави тяхното престъпление много по-опасно за обще-
ството. Това изисква и публично наказание, което е свързано не на последно
място и със загуба на престиж и авторитет.

***
Наблюденията ми относно въпроса за владетелските сълзи като част от
практиракат на публично покаяние се изчерпват с периода ІХ–Х в. Това се
дължи не само на спецификата на изворовия материал и на политическата
история на България в последвалия период, но най-вече на промените във
византийските политическите идеи42 относно императорската власт, чиито
модел следва Българската държава. Между 1170 и 1178 г. на канониста Те-
одор Валсамон е възложено да обясни неясните моменти и евентуалните
противоречия в Номоканона. Мнението, което той приема е, че императо-
рът не е подчинен нито на законите, нито на каноните. Най-голямото ново-
въведение обаче е по отношение на встъпването във власт, което се превръ-
ща в тайнство. В коментара си към 12 канон на Анкирския събор Валсамон
отбелязва, че миропомазването в царство при ръкополагането има същата
сила (като кръщението) за заличаване на греховете, с което на практика се
изземват функциите на покаянието.

42
G. Dagron, Еmperor and Priest; D. Angelov, Imperial Ideology and Political Thought
in Byzantium, 1204–1330, Cambridge 2007.

205
 Религиозни аргументи в кореспонденцията
на цар Симеон

Петър Ангелов

Темата на настоящето изложение е свързана с изследването на различ-

ни аспекти свързани с мястото на религията в историята на българската
средновековна дипломация. Добре известно е, че значителна част от нейни-
те прояви от средата на ІХ нататък са насочени към решаването на такива
важни въпроси като приемането на християнството за официална религия,
утвърждаване статута и мястото на българската църква в духовната йерар-
хия на европейския свят и т.н. Друг интересен аспект е свързан със съдър-
жанието и смисъла на дипломатическия церемониал при сключването на
един или друг договор. Този церемониал предвиждал традиционно не само
размяната на подаръци с религиозно предназначение като богослужебни
книги, църковна утвар, или свещени реликви, но и полагането на съответ-
ните клетви от двете страни, които отразяват техните вярвания. Не по-малко
съществена е ролята на религиозния мироглед при размяната на специфич-
ни аргументи в дипломатическия диалог, който предшества сключването на
даден договор. Става въпрос за честото позоваване на различни текстове
от Светото писание, чрез които се подкрепяла определена позиция или се
обосновавали различни претенции.
За пръв път по-осезателно аргументи от такова естество били употре-
бени в дипломацията на цар Симеон. За това свидетелстват запазените до
него писма на патриарх Николай Мистик и император Роман Лакапин. От
тях личи, че готвеният на младини за духовна цар Симеон си служел умело
с разнообразни религиозни аргументи. Това се налагало до голяма степен
поради поведението на патриарх Николай Мистик, който не веднъж и два
пъти се опитвал да въздейства върху религиозните чувства на българския
владетел и да му внуши, че не управлява според християнските канони.
Същевременно една от главните цели на патриарха била да го убеди колко
„нехристиянски“ по своя дух са честолюбивите му амбиции да завладее
Константинопол и се провъзгласи за ромейски император. Цар Симеон бил
упрекван на първо място за това, че проявявал неблагодарност към ромеите,
които покръстили българите и са ги освободили от „злите сили“. Патри-
архът нееднократно осъждал поведението му и го съветвал, че като един
истински „духовен син“ на императора е длъжен да се вслушва в съветите

206
на своя „отец“, а не да воюва срещу него.1 Прави впечатление също, че като
основна нишка в кореспонденцията преминава идеята за общата вяра на
българи и ромеи. Според Николай Мистик това било същественото обстоя-
телство, което задължавало двата народа да живеят в мир помежду си. Ето
защо след похода на цар Симеон от август 913 патриархът писал следното:
„Било е време, когато ромеи и българи не са живеели в съгласие, когато с
оръжие са се нападали помежду си, тъй като тях ги е разделяла преградата
на враждата, издигната от нечестието, което господствало над нас“ Изра-
зява се и убеждението, че това време, когато българите са били езичници,
вече е отминало и съвсем редно е „разединението да се замени с любов,
единение и взаимно общуване“.
Основна идея на писмото е опитът конфликтът между двете държави да
се представи като противоестествено явление предизвикано от изкушени-
ята на самия дявол. Умолителният и назидателен тон преминава понякога
и в открито предупреждение, че Симеон е голям грешник и го чака сурово-
то възмездие на „страшния съд“. Изобщо Николай Мистик с всички сили
се опитвал да докаже, че нищо от гледна точка на християнските догми и
Светото писание не е в състояние да оправдае враждебното поведение на
българите спрямо Византия.
За нас е интересно да видим как българският цар е реагирал на тази ла-
вина от религиозни аргументи. Ако се съди от факта, че в повечето писма до
него под различна форма често се повтарят едни и същи доводи и непрекъс-
нато се намеква че не постъпва като християнин, става ясно, че той не бил
особено повлиян от красноречието на патриарха. И това е съвсем естест-
вено, тъй използваните религиозни аргументи защитавали единствено по-
зициите на империята и същевременно намеквали за „греховния„ характер
на българските претенции. От своя страна цар Симеон рядко се отдавал на
изкушението да изпада в излишни богословски спорове или непременно да
мотивира всички свои постъпки със Светото писание. Реакциите и възприе-
тият тон в отговорите са най-често в тясна връзка с конкретната обстановка
и съотношение на силите.
Преобладаващата част от тази кореспонденция протекла в непрекъснати
военни стълкновения, в които българите се стремели да вземат решително
1
За естеството на аргументи, с които си е служел патриарх Николай Мистик, вж. по-
подробно: Д. Ангелов, Методы византийской дипломатии в отношениях с Болгарией по
данным писем константинопольского патриарха Николая Мистика, в Вопроcы истории
славян. Воронеж 1963, 60–69, препечатано и у: Д. Ангелов, Проучвания по византийска
история, София 2007, 551–561; Fr. Wozniak The Metaphysics of Byzantine Diplomacy in
the Relations of the Byzantines and Bulgarians, 880’s–920’s, The Greek Orthodox Theolo­gical
Review, 21, 1976, No 3, 2 sq.

207
надмощие. При това положение разбираемо е,че в някои от своите отговори
цар Симеон е твърд и неотстъпчив, готов да заплашва, а в други – склонен
да се подаде на увещанията на отсрещната страна и започне преговори за
мир. Той вероятно добре съзнавал, че съществуват много по-действени и
убедителни аргументи в дипломацията, отколкото религиозните. Независи-
мо от това в редица случаи полагал усилия да отхвърли тежките обвинения
отправени към него за липсата на християнско милосърдие и на страх от
Бога. Всичко това правил с убеждението, че зад благовидната фасада на
византийската дипломация, която призовавала за мир в отношенията между
българи и ромеи, се криели постъпки, които влизали в ярко противоречие
със християнския морал. Показателни да това са разменените писма след
битката при Ахелой. Николай Мистик се нагърбил с неблагодарната задача
по всякакъв начин да разсее убеждението на цар Симеон, че ромеите първи
са започнали подготовката за война срещу България. Това навежда на ми-
сълта, че в Преслав са имали всички основания да обвинят империята, че
не постъпва по християнски, след като тайно замисля враждебни действия
и привлича на своя страна езическото племе на печенегите.
Патриархът, който не намира път да върви срещу фактите, признава,
че ромеите имат вина за случилото се и възкликна: ,,А грешната страна на
нашия народ – уви, сила на лукави люде – не мога да кажа как точно е про-
излязла.“2 По-нататък „нехристиянските“ действия на своите сънародници
той се опитва да оправдае с факта, че бил отстранен от управлението, както
и с някакви донесения на провинциалните стратези, че българите се готвели
за война. Тези не особено убедителни доводи, явно раздразнили Симеон,
който направо обвинил Николай Мистик, че е оглупял, ако смята, че с по-
добни твърдения може да оправдае ромейското коварство. Българският цар
намерил удобен повод да уязви противниците си и да покаже, че всъщност
техните действия преди битката при Ахелой влизат в пълно противоречие с
божиите закони. След като отправя тези обвинения и без да прояви особено
„християнско“ смирение, той представя последвалата победа като своя за-
слуга, а не като подарена му от бога. В своя отговор Николай Мистик пише,
че ромеите всъщност са претърпели поражение по „неизречената присъда
на оногова, който изважда от съкровените хранилища своите присъди“, т.
е. по волята на бога. По-надолу следва и упрекът: „Постъпваш зле и необ-
мислено, като приписваш победата си на собственото си желание и като
предполагаш, че станалото поражение, което постигна ромейския народ, е

2
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters. Greek Text and English Translation
by R. J. H. Jenkins and L. G. Westerink (CFHB 6), Washington DC 1973, 56; ГИБИ IV, 209.

208
станало затова, щото ти да завладееш властта на ромеите.“3 Цар Симеон
обаче не му остава длъжен и за пореден път прехвърля вината за започна-
лата война върху ромеите, настоявайки, че те първи са нарушили христи-
янските закони. За тези негови обвинения съдим от две писма на патриарха
от 921 и 923 г. В първото от тях между другото той отбелязва: „В писмото
си ти /т.е. Симеон бел. авт./ споменаваш още и за евнусите като причина
за нещастията“4, а във второто: „Аз зная, че ти снемаш от себе си вината
и казваш, че други са турили началото на тези толкова големи бедствия.“5
С други думи става ясно, че в започналия спор цар Симеон не пропускал
случая да напомня, че именно помощниците на императрица Зоя, наричани
от него подигравателно ,,евнуси“, са грешни, тъй като са предизвикали про-
ливането на християнска кръв
Между другото, цар Симеон вкарва в употреба религиозни доводи и
за да обоснове претенциите си върху императорската корона. Разбираме,
че в неговите очи Роман Лакапин никога не е бил „поставен от Бога“, а си
оставал най-обикновен узурпатор. Нещо повече, нееднократно изразява и
убеждението, че божията воля изисква именно той да отстрани „незакон-
ния“ император от престола и заеме мястото му..Това негово желание се
подразбира и от едно писмо на патриарха писано през 921 г. малко преди
поредния поход срещу Константинопол. Става ясно, че цар Симеон опра-
вдава започналата война единствено с желанието cи да снеме от престола
узурпатора Роман Лакапин и се провъзгласи за ромейски император. Уверен
в своето надмощие той пише, че „на Бога е угодно“ да действа така.6 Съ-
щата идея, че Бог управлява постъпките му, се подразбира и от едно друго
писмо, писано след поражение на българите в близост до Константинопол
станало през 922 г. След това събитие цар Симеон не пропуснал за сетен
път да представи поведението си в благочестива светлина. Николай Мистик
цитира думите му, според които доказателство за „божие смирение“, било
обстоятелството, че не върнал назад един обикновен човек, a го допуснал
до себе си, за да разговаря с него. С други думи, българският владwетел
държал на всяка цена да се разбере, че не се е възгордял, а спазва христи-
янските добродетели след като оказал нужното гостоприемство на този чо-
век – вероятно монах, натоварен да пренася дипломатическата поща между
България и Византия.7

3
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, 122–124; ГИБИ IV, 247.
4
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, 122–124; ГИБИ IV, 247.
5
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, 170; ГИБИ IV, 272.
6
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, 126; ГИБИ IV, 248.
7
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, 142; ГИБИ IV, 257.

209
 В този епизод можем да съзрем и опита на цар Симон да направи оп-
ределена алюзия между своето поведение и действията на самия Христос,
Известно е, че според евангелския разказ Божият син съвсем не се свенил
да разговаря и помага на най-бедните и онеправдани люде.
От разглежданото писмо става ясно, че друга идея защитавана от цар
Симеон била, че именно Бог е пожелал той да стане ромейски император.
Ето защо неслучайно Николай Мистик реагира така остро: „Но ти казваш,
че Бог желае да заемете властта над ромеите. Погрешни съждения, неблаго-
пристойни мисли! Неизвестен е краят, до който ще се стигне!“8
Убеждението, че божията промисъл тласка цар Симеон към трона в
Константинопол, се съдържа и в друго негово писмо от 922/923 г. To е адре-
сирано до патриарха в отговор на едно императорско послание, изпълнено
със закани и сурови упреци. Българският цар не само подчертава богоуг-
одността на започнатото дело, но прави алюзия и с библейския разказ за
Мойсей. Представя се за спасител на ромеите от действията на един узур-
патор, така както Мойсей избавил еврейския народ от тиранията на фара-
оните9. Разбира се, едва ли е съществувала някаква вътрешна убеденост у
цар Симеон във възможността да се сравняват подобни събития. Според
нас той искал по-скоро да демонстрира своята богословска начетеност и да
подразни патриарха, който изпълвал непрекъснато посланията си с цитати
и примери от Светото писание.
Желанието на българския владетел да покаже, че не стои по-долу в уме-
нието да си служи с религиозни аргументи, проличава н в едно друго пис-
мо от 921 г. To било изпратено в отговор на отправената към него покана
от страна на патриарха да се срещнат лично. В предложението за мир на
ромеите се съдържа искането царят да се откаже от претенциите си вър-
ху императорския престол, а вместо това да се задоволи или с пари, или с
известно количество земя. По този повод в писмото се казва : „Недей писа
управителите на ромейското царство и народът да те признаят за император
и господар, защото това не може да стане и никой няма да се съгласи да
изслуша подобна реч. Но пиши да получиш известно количество злато и
одежди и да ти бъде отстъпена част земя...“ По-надолу патриархът завърш-
ва с думите: „И тъй като има в тебе мисъл за спасителния мир, чедо наше,
8
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, 149; ГИБИ IV, 261.
9
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, 177; ГИБИ IV, 276. Николай
Мистик пише следното: „Писмото ти богочтими сине, споменава за великия Мойсей и
това, което си написал, е написано в спомен за него. Но какво общо има нашето дело с
Мойсей? Какви предсказания ти си получил от бога? Где си видял божията слава, която
да запопядва да правиш такива дела, каквито ти правиш? От какво робство, от какво зло
си избавил божия народ?“

210
напиши ни просто и недвусмислено. И ако, разбира се, е нужно, аз сам ще
дойда при вас именно когато пристигнеш в Хераклея или Силимврия.“10
Както се вижда, Николай Мистик поставя условие да се срещне със цар
Симеон само ако получи уверения в благоприятния изход на преговорите.
От следващото писмо писано през същата година, научваме какъв е отго-
ворът на българският владетел. Преди всичко прави впечатление острият му
тон, предизвикан по всяка вероятност от задкулисните действия на византий-
ската дипломация, която междувременно успяла да настрои срещу България
сръбския княз Павел Бранович.11 Цар Симеон дава да се разбере, че съвсем
не е склонен да приеме поставените от патриарха предварителните условия.
Освен това се опитва да го убеди, че би трябвало да предприеме пътуване до
България даже и предварително да не знае какво ще постигне, защото „апос-
толите, ако и да са отивали в неизвестност и да не са знаели за резултата на
своето дело, все пак са ходили и страдали заради „мъздовъздаяние свише“.
Тези иронични думи очевидно намекват, че ако иска да подражава по
всеотдайност на светите апостоли Николай Мистик, следва да страда и да не
се интересува толкова от това, какво ще постигне. Освен това му се напом-
ня, че „на апостолите бог е дал награда за трудовете им, макар и понякога те
да не са могли да убедят ония, при които са отивали“.12 По този умел начин,
служейки си с религиозни аргументи, българският владетел фактически се
измъкнал от необходимостта да даде ясно и недвусмислено обещание за
мир при условията, предлагани от ромеите .
От своя страна Николай Мистик бил доста затруднен да се противопос-
тави на тези аргументи и отговорил по следния начин: „Мене ми се нрави
този съвет, любезно ми чедо, защото с тези думи ти признаваш, че и ние по
волята божия, както и апостолите, искаме да се мъчим.“ По-надолу развил
и тезата, че след като бог уважава труда на апостолите, то следва и Симеон
да уважи неговия труд, а не да го връща обратно, без да дава съгласие за
мира.13 Религиозното красноречие в това писмо, примесено с аргументи от
историческо естество не дали обаче желания резултат. Може да се допусне,
че патриархът не схванал напълно иронията, която се криела зад сравнение-
то, което се правело между него и светите апостоли.
Подобна ирония е налице и в разговора, който двамата провели провел
през 923 г., в близост до стените на Константинопол. Българският владетел
заявил, че смъртта на коня му в битката при Ахелой била причинена от мо-
10
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, 128; ГИБИ IV, 249–250.
11
В. ЗЛАТАРСКИ, История на българската държава през средните векове І/2,
София 1971, 415.
12
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, 132; ГИБИ IV, 252.
13
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, 132; ГИБИ IV, 252.

211
литвите на патриарха изречени преди сражението. Упрекнал го също, че не
използвал позицията си, на духовен предстоятел, за да отлъчи тези, които не
са послушали неговите съвети, а започнали война срещу България14. Както
се вижда, в този случай религиозните доводи били насочени пряко срещу
личността на Николай Мистик и целели да уязвят неговото благочестие и
авторитет. Целта била да се покаже, че съществува разминаване между ду-
мите в неговите писма и действителните му дела.
В кореспонденцията си с Роман Лакапин цар Симеон също се опитва не-
еднократно да представи своите желания и постъпки в съгласие със Светото
писание. Запазени са три императорски писма, от които до известна степен
може да се възстановят религиозните аргументи, с които си служел българ-
ския владетел. Вижда се, че той станал далеч по-умерен в своите искания и
вече не поставял въпроса за сваляне на императора и за триумфално влиза-
не в Константинопол, а преди всичко претендирал империята да отстъпи на
българите завзетите от тях градове и земи. Освен това застъпвал за пореден
път и тезата, че е онеправдан и следователно всички завладени от него земи
трябва да се считат дар от Бога. Това личи от следния пасаж в първото писмо:
„Предявеното в писмото на твое братство е справедливо да бъде споменато и
да се покаже самата истина, а именно не че ти сам си бил по-рано оскърбен
от нас или пръв си пострадал поради нарушението на взаимните съгласия,
та да ти се покорим съгласно с божествената заповед и успокоим уязвената
ти душа, но че ти сам по-напред ни огорчи и пръв наруши съглашенията и
клетвите...“15 От същото писмо се разбира, че за да оправдае своите иска-
ния, цар Симеон използвал като аргумент и известното евангелско изречение
„Ако някой ти вземе дрехата, дай му и ризата.“ Императорът възприел без
колебание тези думи за подигравка и обвинил своя опонент в поругание на
Христовото учение, защото поради „порочното си и неуместно желание“ пре-
връщал Христовите „душеполезни думи“ във „вредни за душата“.16 Изглежда
обаче, че Симеон съвсем не бил склонен да се съгласи с подобни обвинения.
Той вярвал, че желанията му са в съответствие с божията воля и не случайно
припомнил на императора, че „с даровете се увеличава и усилва любовта“17.
От второто писмо на Роман Лакапин се вижда, че българският владетел
продължил да си служи с религиозни аргументи, за да хвърли нови упреци
14
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, 208; ГИБИ IV, 294.
15
Romanus Lacapenus. Epistolae – ГИБИ IV, 301. Вж. още: И. Кузнецов, Писмата на
Лъва Магистра и Романа Лакапина и словото “Ἐπὶ τῇ τῶν Βουλγάρων συμβάσει“ като извор
за историята на Симеонова България, СбНУНК, 16-17, 1900, 179–245: В. ЗЛАТАРСКИ,
История, 468 сл.
16
Romanus Lacapenus. Epistolae, ГИБИ IV, 303.
17
Romanus Lacapenus. Epistolae, ГИБИ IV, 310.

212
срещу ромеите. Най-вече се учудвал как ромейската империя толкова на-
стойчиво иска земите си от българите, a e престанала да принуждава араби-
те да върнат заграбените от тях земи и крепости. С други думи, изхождайки
от аргумента за „общата вяра“, цар Симеон смятал за нередно ромеите да
проявяват такава търпимост към неверниците, а да упорстват и заплашват
българите, които са християни. На свой ред Роман Лакапин отхвърлил това
обвинение, което поставяло под съмнение собственото му религиозно бла-
гочестие със следните думи: „Кой здравомислещ човек ще се захване да
укорява врага и при това неверника, който се ръководи по други закони и
обичаи... По кое Свето писание ще ги наставяме? От кои пророци ще им
привеждаме укорни думи?“18 Същевременно последвало и едно дълго оп-
равдание за начина, по който той станал император и настойник на малолет-
ния Константин VII. Роман. Лакапин почувствал нуждата да стори това, тъй
като бил обвиняван, че „държал чуждото“.19 Честите позовавания на Све-
тото писание от страна на императора и използването на библейски цитати
показват, че в лицето на Симеон срещнал един опитен противник, който
умеел да си служи с религиозни доводи и оправдания за своите постъпки.
Прави впечатление също, че българският владетел бил склонен понякога
да влиза в самоцелни спорове със своите опоненти и даже да се подигра-
ва с религиозното им благочестие. С това се постигали едновременно две
неща. Първо, доказвал, че не по-зле е запознат от тях със Светото писание
и може да си служи с него, когато потрябва, и, второ, подобно богословско
„надлъгване“ било удобен начин да се протакат преговорите и се изчаква
по-благоприятна обстановка за сключване на мирен договор.
Направеният дотук анализ на дипломатическия език на Симеон още
веднъж ни убеждава, че той бил един трезвомислещ политик, за когото дър-
жавните интереси винаги стояли на първо място, a принципите на христи-
янството и божиите предписания имали значение за него дотолкова, докол-
кото могли да служат за защита на тези интереси. Това е и причината във
Византия да бъде изградена една негативна представа за него като владетел,
който останал чужд на християнските добродетели, независимо от неговото
високо образование и богословска начетеност.20

18
Romanus Lacapenus. Epistolae, ГИБИ IV, 306.
19
Romanus Lacapenus. Epistolae, ГИБИ IV, 306–307. По всичко изглежда, че
Симеон укорявал императора в нарушаване на божията заповед „чуждо не пожелавай“,
припомнена от апостол Павел в посланието му до римляните. – Библия. Нов завет. Cофия
1925, 1381.
20
П. Ангелов, България и българите в представиоте на византийците, София 2011,
182 сл.

213
 Проблемът за канонизацията на княз Борис-Михаил

Ангел Николов

Проблемът за канонизацията на княз Борис-Михаил и за почитането

му като светец в Средновековна България изправя съвременните изследо-
ватели пред редица трудно разрешими въпроси, обусловени от характера
и съдържанието на достигналите до нас исторически извори. Отправна
точка на нашите наблюдения ще стане едно проучване на Д. Чешмеджиев,
в което е направен подробен анализ на всички достъпни към края на ХХ в.
сведения за наличието на средновековна църковна почит към покръстите-
ля на българите. Изследователят остава твърде предпазлив в своите изво-
ди, доколкото изворите за съществуването на този култ са от индиректен
характер – не са запазени жития на Борис-Михаил, нито служби, канони
и похвални слова за него, а името му не се среща в нито един миней или
синаксар. Въпреки всичко, Д. Чешмеджиев е склонен да приеме с редица
уговорки, че този култ може би е възникнал скоро след смъртта на бившия
княз на 2 май 907 г., но е просъществувал кратко време, бил е слаб и е по-
лучил ограничено разпространение, а накрая заглъхнал, за да бъде измес-
тен и погълнат от други по-силно развити култове – на архангел Михаил,
на Кирил и Методий и на Борис и Глеб.1
Още по-скептичен относно съществуването на средновековен църко-
вен култ към Борис-Михаил е И. Билярски, който в редица свои трудове
от последните години неизменно подчертава, че цар Петър е единственият
средновековен български владетел, който е бил официално канонизиран.2
Всичко това ме подтикна да разгледам проблема наново, и то не само-
целно, а в светлината на някои нови свидетелства, които ни позволяват с
по-голяма увереност да интерпретираме култа към Борис-Михаил като една
историческа реалност, а не като някаква историографска фикция.
Най-ранните свидетелства за този култ произхождат от две писма на
патриарха на Константинопол Николай Мистик до цар Симеон. Макар и да
1
Д. Чежмеджиев, Към въпроса за култа на княз Борис – Михаил в средновековна
България, ИПр, 1999, № 3–4, 158–176. Вж. също обзорната статия на: Я. Христов, Култът
към покръстителя в Средновековна България през Х век: аспекти на утвърждаването,
признанието и съществуването, ИПр, 2008, № 5–6, 28–50.
2
И. Билярски, Небесните покровители: св. Цар Петър, Историческо бъдеще, 2001,
№ 2, с. 33; I. Biliarsky, St. Peter (927–969), Tsar of the Bulgarians, in State and Church: Studies
in Medieval Bulgaria and Byzantium. Ed. by V. Gjuzelev and K. Petkov, Sofia 2011, 175.

214
не са точно датирани, те са писани в разгара на военния конфликт между
българи и византийци през 922–923 г. и със сигурност преди срещата между
двамата владетели на 9 септември 923 г.
Първото писмо (№ 25), което ще разгледаме, представлява отговор на
послание на Симеон, в което българският владетел се сравнявал с Моис-
ей (на този фон неговият византийски кореспондент очевидно трябвало да
изглежда като слуга на злите египетски фараони), отправял груби обиди
към император Роман (когото смятал за узурпатор и тиранин) и за пореден
път изисквал да бъде признат за император на ромеите, което накарало Ни-
колай да напише в отговор: „Но да се съперничи изобщо, за да се заграби
чужда власт – да станеш господар на цял народ и държава, – това е едно от
най-тежките дела, а спрямо ромейското царство е и съвсем невъзможно“.3
Но Николай Мистик не се впуска директно във възражения и проте-
сти срещу дързостите на Симеон. Като взима повод от мисълта на българ-
ския владетел, че „ние след подвизите на праотците и отците се ползваме от
трудовете им“, патриархът възвеличава Борис-Михаил като светец (ἅγιος),
отдаден на стремежа да установи мир между християнските народи на бъл-
гарите и ромеите, и добавя: „Но в такъв случай, следвало би, чедо наше, тъй
като твоят свети отец много се е трудил за мира между ромеи и българи, и
вие да се ползувате съответно от неговите трудове“.4
Другаде в същото писмо Николай Мистик отбелязва, че Симеон е вто-
рият владетел на българите, получил властта след тяхното покръстване:
„И справедливо е, както си станал наследник на властта на блажения ти
баща, така да бъдеш наследник и на неговата миролюбива душа и на други-
те християнски качества. Той с божия помощ положи основата, на тебе пък
подобава да градиш... Питам те, чедо мое, и ти ми отговори, както е при-
лично на твоята кротост и доброта: ако беше жив още онзи, който сега се
намира при светиите на небето, и те види, че действуваш така и вършиш
убийства и войни, с какви думи би се обърал той към тебе? ... Нима той, като
скубе с двете си ръце космите от побелялата си глава и брада, с ридание на
би възкликнал: „Какво правиш, чедо мое!“... Но той сега се намира със све-
тиите и стои пред бога, удостоен с голяма похвала за делото, което с помо-
щта на бога е направил за българите, а и менно за това, че е турил основата

3
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters. Greek Text and English Translation
by R. J. H. Jenkins and L. G. Westerink (CFHB 6). Washington DC 1973, 178; ГИБИ IV, 277;
Българският Златен век. Сборник в чест на цар Симеон велики (893–927). Съставители
В. Гюзелев, И. Илиев, К. Ненов, Пловдив 2015, 448.
4
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, 176; ГИБИ IV, 276; Българският
Златен век, 447.

215
на вярата, заради което и справедливо се почита. Той чувствува сегашните
противни дела (разбира се, ти не се съмняваш, чедо мое, че живеещите там
светии чувствуват всичко, което става в света). Нима той, ако и животът на
светиите да е по-горе от всяка печал, не ще скърби много повече и не ще ли
се яви сред онова неизказано сияние мрачен, първо, за собственото си дело,
за което той сам е положил душата си, въпреки че поради божествената
сила той надделя над онези, които щяха да го убият5; второ, за собственото
си чедо, за което моли бога да му дарува всяко благо“.6
В друго свое писмо (№ 27), написано малко по-късно, патриарх Нико-
лай трябвало да отговори на поредните претенции на Симеон и той отново
призовава българския владетел да възстанови „оня първоначален свещен
мир, който чрез светия ти отец бог, бащата на всичко, установи между
българи и ромеи... Тъй и ти, любими сине, като син на мира, – и наистина,
ти си син на мира, понеже си се родил от светия си баща във време на мир,
– като си получил властта над своя народ от Христа, който е дал мир на све-
та, като искаш мирни отношения, предложи условия за мир, и ще получиш
удовлетварение за загубите, които ромеите са ти нанесли... Нито влизането
ти в столицата е приемливо, нито другото, за което ти говориш, тъй като
целият запад се намира под ромейската власт“.7
Възпроизвеждам тези дълги пасажи, тъй като те, от една страна са
много симптоматични за това как в Константинопол са възприемали ли-
чността на покойния Борис-Михаил почти 60 години след неговото главно
деяние: покръстването на българския народ. Във византийскат памет този
владетел е оставил един твърде положителен спомен, обусловен най-вече
от неговата дълбока набожност и на политиката му на мирно съжителство
с империята.8
Разбира се, изтъкването на примера на Борис-Михаил в писмата на
Николай Мистик има конкретна цел – да внуши на Симеон чувство на
вина спрямо собствения му родител. Прокарването на контраст между
миролюбивия баща и неговия войнствен син наистина е удобен ретори-
чен похват, но едва ли този ход на Николай е бил достатъчно ефикасен в
психологически план, тъй като Симеон по-добре от всеки друг е познавал
5
Тук коригираме неясния български превод в ГИБИ, като следваме интерпретацията
на G. Westerink: „he triumphed over those who would have murdered him“.
6
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, 172, 174; ГИБИ IV, 274–275;
Българският Златен век, 446–447.
7
Nicholas I Patriarch of Constantinople, Letters, 186, 188, 190; ГИБИ IV, 282–283;
Българският Златен век, 452.
8
П. Ангелов, България и българите в представите на византийците (VII–XIV век),
София 1999, 179–181.

216
мислите и делата на своя баща, по волята на когото той самият получил
властта. В този смисъл, хрумването на патриарха да „призове“ духа на по-
койния княз-светц и да го накара да скубе побелелите си коси и да каже на
своя син всичко, което имал да му каже самият Николай, изглежда твърде
мелодраматично и абсурдно.
Трябва да подчертаем, че начинът, по който Николай приема и одобря-
ва зародилия се в България култ към Борис-Михаил най-вероятно се дъл-
жи на достигналите вече до Константинопол сведения за канонизацията
на този нов светец. Но има и нещо друго, което сякаш е убягнало на досе-
гашните коментатори на тези писма. Едва ли е случайност, че патриархът
споменава в този контекст именно за триумфа на княза-покръстител „над
онези, които щяха да го убият“.
Очевидно тук става дума антихристиянския бунт в България, потушен
от Борис-Михаил с немалка жестокост през ранната пролет на 866 г. Из-
глежда, че съвременниците разглеждали това събитие като знак за божието
покровителство и благоразположение спрямо българския владетел. Свиде-
телство за това е публикуваната от А. Турилов памет под датата 28 март,
която свидетелства, че през Х в. Българската църква отбелязвала на този
ден като празник „победата на българския княз Михаил, когато стана бунт
срещу него заради покръстването“.9
И така, кървавата разправа с организаторите на езическия бунт и техни-
те близки, заради която папа Николай I разпоредил на Борис-Михаил да се
покае10, по-късно била представяна като истинско чудо (достатъчно симп-

9
А. Турилов, Две забытые даты болгарской церковно-политической истории IХ в.
(К вопросу формирования болгарского варианта церковного месяцослова в эпоху Первого
царства), Palaeobulgarica, ХХIII (1999), № 1, 19; А. Турилов, Slavica Cyrillomethodiana.
Источниковедение истории и культуры южных славян и Древней Руси. Межславянские
культурные связи эпохи средневековья, Москва 2010, 120.
10
„Но това във всеки случай не е извършено без грях и не е могло да стане без вина
от ваша страна, щом поколението, което не е участвувало в замисъла на своите роди-
тели и не е било изобличено, че е дигнало оръжие против вас, е било изклано невинно
заедно с виновните… Пък и спрямо родителите, които са били заловени, е трябвало да
постъпите по-благо, разбира се, като им запазите живота от любов към бога, който ги е
предал в ръцете ви… Обаче защото вие сте сгрешили по-скоро от ревност към христи-
янската вяра и от незнание, отколкото от друг порок, вие добивате за това опрощение и
милост по благоволението на Христа, щом последва от ваша страна покаяние“: Nicolai
I papae Epistolae. Ed. E. Perels, MGH. Epistolae VI (Epistolae Karolini Aevi IV). Berolini
1925, 577 (ep. 99, cap. 17); ЛИБИ II, 81–82. Подробен коментар върху този пасаж вж.
у: D. Naydenova, King David and Royal Penanace in Medieval Bulgaria During the Ninth
and Tenth Centuries, in The Bible in Slavic Tradition Ed. by A. Kulik, C. M. MacRobert,
S. Nikolova, M. Taube, C. Vakareliyska (Studia Judaeoslavica 9). Leiden-Boston 2016,
533–546.

217
томатичен за това е разказът в Бертинските анали!11), достойно за ежегодно
упоменание и литургична възхвала.
Друга памет от същия „преславски“ месецослов отразява още едно съ-
битие, пряко свързано с личността на княза-покръстител – под датата 28 ап-
рил там откриваме запис за „освещаването на църквата на апостол Петър
сред българите“. Едва ли може да има съмнение, че този празник следва да
бъде свързан с освещаването на най-монументалната църковна сграда в ран-
носредновековна България – т. нар. Голяма базилика във Външния град на
българската столица Плиска, чието строителство започнало към 867-868 г.
По всичко личи, че канонизацията на Борис-Михаил скоро след смър-
тта му през 907 г. по същество била подготвена и силно улеснена от бъл-
гарската държавна и църковна пропаганда, в резултат на която мълвата за
изключителното благочестие и богоизбраността на княза постепенно се
разпространила не само във Византия, но и на Запад.12
11
„Кралят на българите приел светото кръщение… Недоволни от това, неговите
приближени разбунтували народа на кралството му. И тъй, колкото били в десетте коми-
тата, те се събрали около двореца му. Но той, като призовал името Христово, потеглил
срещу цялото множество само с четиридесет и осем души, които били останали при него
поради предаността си към Христовата вяра. И веднага, щом излязъл от градските врати,
нему и на тия, които би с него, се явили седем духовни лица и всяко едно от тях държа-
ло в ръката си запалена свещ. И така, те вървели пред краля и пред онези, които били с
него. А на тези, които били въстанали против него, се сторило, че върху тях пада огромна
пламнала сграда. А конете на онези, които били с краля, както се сторило на противни-
ците, вървели изправени и ги поразявали с предните си крака. И такъв страх ги обзел, че
те не могли да се приготвят нито за бягство, нито за отбрана, но, прострени на земята,
не могли да се движат“: Annales Bertiniani. Ed. G. Pertz, MGH SS I. Hannoverae 1826,
473–474 (s. a. 866); ЛИБИ II, 287–288 (цитирам този превод с някои мои корекции). Заслу-
жават внимание наблюденията върху символичното значение на този пасаж у: Д. Чеш-
меджиев, Към въпроса за култа на св. Архангел Михаил в средновековна България,
Palaeobulgarica, ХХ (1996), №. 1, 52–61. Общо по въпроса за образа на Борис-Михаил в
средновековната латинска хронография вж.: С. Бърлиева, Ст. Баталова, Покръстването на
българите в хронографията на западното средновековие, в Средновековна християнска
Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване, София 2002, 418–432; В. Гюзе-
лев, Покръстване и християнизация на българите. Извороведческо изследване с прило-
жение, София 2006; Ст. Баталова, Покръстването на българите в няколко латиноезични
съчинения от XIII–XVI в., в Средновековният българин и „другите“. Сборник в чест
на 60-годишнината на проф. дин П. Ангелов. Съст. А. Николов, Г. Николов, София 2013,
109–125; Ст. Баталова, Ролята на доминиканските автори за рецепцията и разпростра-
нението на мотива за Rex Bulgarorum в западноевропейската историография, Годишник
на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Център за славяно-византийски
проучвания „Проф. Иван Дуйчев“ 98 (17), 2013, 151–166.
12
Наред с вече споменатото сведение на Бертинските анали за потушаването на бун-
та през 866 г., тук следва да припомним и известието на Фулденските анали относно
действията на Борис-Михаил по време на опустошителното унгарско нашествие в Бъл-
гария през 895–896 г. С след като претърпели две големи поражения от унгарците, бъл-

218
 Интересно е да се отбележи, че както Борис, така и синът му Симеон има-
ли афинитет към издирването, събирането и пренасянето на мощи на светци
и мъченици. Добре известен е случаят с откритите (преди 889 г.) в гр. Стру-
мица мощи на 15-те Тивериупополски мъченици. По заповед на княз Борис
в гр. Брегалница (важен административен център и седалище на епископия
в дн. Югоизточна Македония) бил изграден храм на тези светци, а местният
български управител Таридин бил натоварен да издири мощите им сред раз-
валините на техния храм в Струмица и да ги пренесе в новопостроения храм.
„Като събрал архиереи, свещеници, велможи, и голямо множество на-
род, пристигнал с химни и кадене на тамян в Тивериупол... Като копали
дълго време, най-после попаднали на ковчезите на светиите. Те били по-
крити с издялани от мрамор плочи, а отгоре било написано името на всеки,
външният му вид, образът на живота му, чинът му и чертите на лицето му“.13
Впечатлено от изцелението на един онемял църковен анагност (четец),
местното население се струпало и позволило на управителя да отнесе в Бре-
галница мощите само на трима от 15-те мъченици, като по пътя чудотоврно
изцеление получил и един сакат човек.14
По-късно, през първите години от управлението на Симеон, упра-
вителят Дръстър пренесъл от Тивериупол в Брегалница мощите на още
двама от 15-те мъченици и ги положил също в построения по волята на
Борис-Михаил храм: „Затова оттогава той станал по-пълноводен извор на
чудеса, които, разгласявани навсякъде, подканяли всички да се ползуват
от Божиите дарове“.15 Изглежда, че организираното от Симеон театрално
пренасяне на мощи (съпътствано с изцеления и други чудеса) в една зона,
прилежаща към твърде невралгичния участък на българо-византийската
граница откъм Солун, предизвикало сериозен отзвук в империята и – както
допуска Дж. Шепард – Лъв VI организирал около 901 г. именно в отговор
на това българско предизвикателство тържественото пренасяне на мощите
на св. Лазар от Ларнака в Константинопол.16

гарите „прибегнали до стария си владетел Михаил, който пръв ги обърнал в истината на

християнската вяра, и го молели да ги посъветва как да излязат от надвисналата опасност.
Той наредил тридневен пост, напомнил им да се покаят заради неправдата, която причи-
нили на християните [визира се походът на Симеон I срещу Византия през 894 г. – бел.
А. Н.], и след това да просят помощ от Бога“: Annales Fuldenses. Ed. G. Pertz, MGH SS I.
Hannoverae 1826, 412–413 (s. a. 896); ЛИБИ II, 48.
13
Теофилакт Охридски, Мъченичество на 15-те тивериуполски мъченици, ГИБИ
IX/2, 69.
14
Теофилакт Охридски, Мъченичество, 70-72.
15
Теофилакт Охридски, Мъченичество, 75.
16
Дж. Шепард, Неспокойни съседи. Българо-византийска конфронтация, обмен и
съжителство през средните векове. Превод от английски Л. Генова. София 2007, 84.

219
 В Симеоновата столица Преслав също били събрани мощи на много
светци, за което можем да съдим донякъде по откритите в една църква в
южния край на Външния град набор от 8 парчета от керемиди, върху вся-
ко от които е надраскано името на светец: Йона, Варвара, Симеон Стилит,
Поликарп Стари, Евстратий, Киприан (Анагност?), Кир и Йоан, Мария Ан-
тиохийска. Тъй като в един от случаите изрично се говори за „глава и ръка
на Мария Антиохийска“, очевидно става дума за своеобразни етикети към
мощи, съхранявани (постоянно или само при необходимост) в иззидана под
нивото на пода камера в стените на храма.17
Ако съдим по цитираните писма на Николай Мистик, в годините след
смъртта на Борис-Михаил името му е било прибавен по волята на сина му
Симеон към списъка на най-почитаните в Преслав светци, чиито мощи се
съхранявали в българската столица. Както в случая с мощите на Тивери-
уполските мъченици, така и сега около гроба на новопровъзгласения све-
тец започнали да се случват чудеса. Според Теофилакт Охридски, Борис
„като проживял немалко години в монашество, преминал в безконечния
живот и бил прославен от Господа с чудеса и изцеления, които боголепно
се извършвали чрез костите му.“18
Напоследък при разчистването на останките от внушителната Владе-
телска църква във Вътрешния град на Преслав (разположена само на 35 м
източно от Тронната палата на Симеон) беше открит правоъгълен параклис,
долепен до южната фасада на храма. Почти в центъра на това помещение
беше разкрита правоъгълна хоросанова подложка с размери 2.30 х 0.96 м,
която се интерпретира като постамент на саркофаг. До югозападния ъгъл на
постамента е открита и празна касетка от късове мрамор и парчета от тухли,
в която е бил съхраняван реликварий. Като отчита размерите на постамен-
та, М. Ваклинова допуска, че върху него първоначално е стоял каменният
саркофаг, открит неизвестно къде преди повече от 80 години и съхраняван
днес в градината на археологическата база в Преслав. Издълбаните върху
този саркофаг букви МН дават основание да се допусне, че в него са били
положени тленните останки на Борис-Михаил при погребението му в доле-
пения до Владетелската църква параклис през 907 г.19
17
В. Иванова, Надписът на Мостич и преславският епиграфски материал, в С. Стан-
чев,В. Иванова, М. Балан, П. Боев, Надписът на чъргубиля Мостич, София 1955, 50, 89–
97, 138–142; М. Петрова, Бележки върху преславските керамични „етикети“ към мощи
на светци (св. Мария / св. Марина Антиохийска), Старобългарска литература, 35–36
(2006), 75–96.
18
Теофилакт Охридски, Мъченичество, 69.
19
М. Ваклинова, И. Щерева, Княз Борис І и Владетелската църква на Велики Преслав,
в Християнската култура в Средновековна България. Материали от национална научна

220
 Ако това е така, то описаните от Теофилакт чудеса около мощите на
Борис-Михаил (сведения за които той вероятно е почерпил от изгубен днес
български източник) са ставали в най-вътрешната, добре охранявана и труд-
но достъпна част на дворцовия комплекс във Вътрешния град на Преслав.
Това едва ли подсказва за някакъв стремеж на Симеон да придаде голяма
публичност на новия култ и вероятно е допринесло за неговото заглъхване
след разгрома и плячкосването на българската столица от византийските
войски през 971 г. Не бива обаче да подценяваме значението, което Симеон
вероятно е придавал на църковната почит към своя родител. Разбира се, на-
ред с чисто християнските мотиви синът е имал и сантиментални причини
да превърне своя покоен баща в светец. Но установяването на този култ без
съмнение имало и сериозни политически аспекти. На първо място, канони-
зацията на княза-покръстител допринасяла за укрепването на властваща-
та династия и подхранвала традиционното преклонение на българите към
представителите на техния владетелски род. Наред с това, обаче, тя изди-
гала авторитета на Симеон в очите на собствените му поданици, тъй като
неговият режим водел началото си от преврата срещу брат му Владимир,
вдъхновен и организиран през 893 г. от Борис-Михаил. Ореолът на светец
около главата на оттеглилия се в манастира княз сякаш лягала и върху него-
вия трети син и избраник Симеон, който напуснал манастира, за да поеме
властта – една метаморфоза, която белязала по много специфичен начин
неговото управление и го преследвала като сянка до края на живота му.

конференция, Шумен 2–4 май 2007 година по случай 1100 години от смъртта на св. княз
Борис-Михаил (ок. 835–907 г.), Велико Търново 2008, 185–194. Владетелската църква
била силно повредена и напълно изоставена след заселването на печенежки групи в
Преслав през втората половина на XI в.: И. Щерева, Владетелският център на Велики
Преслав в следстоличния период, Приноси към българската археология 6, София 2009,
68, 71, 74.

221
 Брачната дипломация на българския владетел
Симеон Велики

Сашка Георгиева

От дълбока древност отношенията между държавите са били регули-

рани чрез дипломация, макар този термин да се е появил много по-късно.
Съвременните речници определят като дипломация всяка политическа ак-
тивност, насочена към осъществяване на целите и задачите на външната по-
литика на държавата чрез използване на преговори и други мирни средства.
Такава активност без съмнение е съществувала и през Средновековието, въ-
преки че терминът дипломация не е бил познат тогава. Същото се отнася и
до термина брачна дипломация. Макар и плод на модерно словотворчество
той е много подходящ за обозначаване на един особено разпространен през
Средновековието метод в дипломатическата дейност, а именно сключването
на бракове между видни представители на управляващите среди за постига-
не на външнополитически цели. През Средните векове владетелските бра-
кове били смятани за мощно дипломатическо оръжие и затова неслучайно
в историята на Европа има стотици междудинастични брачни съюзи. Бра-
ковете заемали значително място във външната политика и на българските
средновековни владетели. Сродяването между династиите било твърде чес-
то използвано средство в политиката поради вярата в неговата ефективност.
Значението на този метод на дипломацията произлиза от теологично-па-
тримониалното схващане за властта на монарха като върховен сюзерен на
държавата, който владеел, ползвал и имал право да се разпорежда с всичко,
което се намирало на територията на страната. Владетелите не правели раз-
лика между лична и обществена собственост и се отнасяли към делата на
държавата си като към семейни дела1. Така междудържавните отношения на
практика се превръщали в междуличностни отношения – отношения между
личностите, които стояли начело на държавите, влизащи в общение. Христи-
янската религия придавала допълнителна тежест на връзките, които брачното
венчание2 създавало между сродяващите се родове на двамата новобрачни.

1
J. Adams, The Rule of the Father: Patriarchy and Patrimonialism in Early Modern Eu-
rope, in Max Weber’s Economy and Society: A Critical Companion, ed. C. Camic, P. S. Gorski
and D. M. Trubek, Stanford 2005, 237–266.
2
И. Билярски, Публично-правна и канонично-правна лексика в българското средно-
вековно пространство, Варна 2011, 239.

222
Християнският брак повтаря свещения съюз между Господ Иисус Христос и
Църквата и се превръща в единение на съпрузите, което се разпростира и вър-
ху техните семейства. Владетелите в цяла Европа се надявали, че доверието,
особеният вид лоялност и субординацията, които характеризирали според
тях семейните връзки, можели да бъдат използвани, за да се противодейства
на владетелите извън новосъздадената семейна общност. Така умелото съз-
даване на междудинастични роднински връзки станало един от ключовите
елементи в политиката на средновековните владетели в Европа и в частност
на Балканите. През седемте века на съществуване на средновековната бъл-
гарска държавност браковете, годежите и планираните, но неосъществени
брачни съюзи, които служели на целите на външната политика, надвишават
петдесет, а това е близо половината от всички известни ни договори, сключ-
вани между български и чужди владетели. Тази статистика показва изключи-
телното значение, което управляващите в България придавали на брачните
споразумения като специфично средство на средновековната дипломация.
Симеон (893-927) е първият български владетел, който оценява възмож-
ностите на междудинастичния брак и се опитва да се възползва от тях за
осъществяване на своите амбиции, наричани в съвременната историческа
наука pax Simeonica. Два са политическите субекти в брачната дипломация
на Симеон – Византия и печенегите.
За цялото съществуване на средновековната българска държава Визан-
тия най-често е била контрагент в договарянето на дипломатически бра-
кове. Българо-византийските политически бракове и проекти за бракове
съставляват близо половината от всички известни осъществени и само про-
ектирани брачни съюзи с политически характер, изпъстрили многовеков-
ните взаимоотношения между средновековна България и нейните съседи.
Историята на българо-византийските междудинастични бракове по време
на съществуването на Първото българско царство е сравнително кратка –
включва 5 проекта и само 1 реално сключен брак. От тези 6 случая само два
са по инициатива на българския владетел, останалите 4 са плод на визан-
тийската дипломация.
България не била единствената страна, в която Византия намирала съ-
прузи за своите принцеси. Законни и незаконни императорски дъщери, се-
стри, племенници и братовчедки били давани на владетели или дори само
благородници из цяла Европа и даже в Азия.3 Парадоксално е, че голяма

3
R. Kerbl, Byzantinische Princessinen in Ungarn zwischen 1050–1200 und ihr Einflüss
auf das Arpadenkönigreich, Wien 1979; M. Maclagan, A Byzantine Princess in Portugal, in
Studies in Memory of David T. Rice, ed. G. Robertson and G. Henderson, Edinburgh 1975,
284–293; М. Ласкарис, Византиске принцезе у Средновековноj Србjи, Београд 1926.

223
част от тези бракове били осъществявани в разрез с идеологическата сис-
тема, създадена и отстоявана от някои византийски императори. Според
твърденията на Константин VII Багренородни (913–959) съществувала
„страшна клетва и ненарушима заповед на великия и свят Константин“,
т.е. Константин I Велики (303–337). Тази заповед според интерпретацията
на Константин VII изисквала „никога василевсът на ромеите да не се сро-
дява с народ, предан на обичаи, различни и чужди на ромейските, особено
пък друговерен и некръстен, с изключение само на франките…, заради
древната слава на тези краища и благородството на тези племена“.4 Кон-
стантин VII имал свои собствени причини да представя франките като
народ достоен да се сродява с ромейските василевси5, но се опитва да
представи своето гледище като плод на утвърдена идеологическа доктри-
на за благородството на народите6, която ги разграничава съобразно ста-
ринността на тяхната култура и връзките им с Рим и Константинопол. При
такъв критерий някои народи като франкския били възприемани като бла-
городни, а други като лишени от всякакво благородство като славянските
и тюркските племена например.7 Факт е, че византийците продължили да
презират своите северни съседи векове след като някогашните езичници
приели християнството. Това може да се обясни със самочувствието на
византийците, което се дължало на факта, че Византия е наследник на
Римската империя – най-могъщата държава в европейската цивилизация,
разпростряла се на три континента – както и на ромейската култура, ос-
танала ненадмината до самия край на съществуването на Византийската
империя. Изграждайки православната общност, Византия успяла да нало-
жи в съзнанието на редица народи в Европа мисълта за превъзходството
на ромеите, за недостижимостта и светостта на техния император, който

4
Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, Greek text edited by Gy.
Moravcsik. English translation by R. J. Jenkins, Budapest 1949, 70–72, 115–122.
5
Собственият първороден син на Константин VII бил женен за Берта, дъщеря на
Хуго от Арл, а освен това по времето, когато пише „За управлението на империята“,
императорът се стремял да се сдобие с още една снаха от франкски произход – Хадвиг,
дъщеря на херцог Хайнрих Баварски: Дж. Шепард, Един необичаен брак? Мария Лака-
пина и българският цар Петър, в Дж. Шепард, Неспокойни съседи. Българо-византийска
конфронтация, обмен и съжителство през средните векове, София 2007, 141, бел. 4.
6
H. Ahrweiler, L’idéologie politique de l’Empire byzantin, Paris 1975, 50–51; И. Бо-
жилов, Цар Симеон Велики (893–927). Златният век на средновековна България, София
1983, 24.
7
Това твърдение може да се подкрепи с редица аргументи, но е достатъчно да се
посочи отношението на Константин VII към споменатите народи: Constantine Porphyro-
genitus, De administrando imperio, 70, 106–114.

224
стоял на върха на йерархичната пирамида на владетелите.8 Така за всеки
православен владетел9 сродяването с василевса означавало приближаване
до недостижимия връх. Бракът с византийска принцеса издигал автори-
тета на съпруга ѝ и му осигурявал благосклонното отношение на импе-
рията, която била смятана от съседните държави за важен политически
фактор дори в периода на необратимия ѝ упадък. Стремежът на чуждите
владетели към родство с императора е лесно разбираем. По-трудно е да се
обясни брачната дипломация на Византия при наличието на „ненарушима
заповед на великия и свят Константин“ срещу осъществяването на между-
династични бракове с повечето чужди владетели.
Трактатът на Константин VII създава впечатлението, че до средата на
десети век никой от „благородните и мъдри ромейски василевси“10 не е на-
рушавал закона на Константин Велики с две единствени изключения. Пър-
вото според Константин Багренородни било допуснато от Леон IV Хазарски
(775–780), който взел за съпруга дъщеря на хазарския хаган и по този начин
опозорил ромейската империя и себе си11, но, както обяснява Константин
VII, той бил еретик и иконоборец.12 Вторият случай е бракът между Мария
Лакапина и българския владетел цар Петър (927–969), за който Константин
VII също има обяснение. А то е, че императорът, който разрешил сватбата,
а именно Роман Лакапин, бил „прост и неук човек“13, който не познавал

8
F. Dölger, Die “Familie der Könige” im Mittelalter, Historisches Jahrbuch 60 (1940),
397–420; Ф. Дьолгер, Средновековното семейство на народите и българския владетел,
Списание на Българската академия на науките и изкуствата LXVI. Клон историко-фи-
лологичен 32 (1943), 181–221; G. Ostrogorsky, Byzantine Еmperor and the Hierarchical
World Order, The Slavonic and East European Review 35 (1956), 1–14.
9
Идеологическата доктрина на Константинопол, изградена въз основа на христи-
янската религия, едва ли е оказвала съществено влияние върху владетели, които не са
изповядвали християнството. Тяхното отношение към брака с византийска принцеса на-
вярно се е определяло от политическата мощ на империята и най-вече от блясъка на
византийската култура.
10
Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, 72145-146.
11
Всъщност Константин Багренородни обвинява византийския император Леон IV
Хазарски (775–780) в един “мним” грях, а именно, че сключил брак с хазарска прин-
цеса. Всъщност тези обвинения би трябвало да бъдат отправени не към Леон IV, а към
неговия дядо Леон III (717–741), на когото принадлежи инициативата за сключване на
брак през 733 г. между сина му Константин ( бъдещия император Константин V ) и дъ-
щерята на хазарския хаган – вж. Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio,
II, 67–68. Относно брачната политика на империята до 927 г. и династичните бракове с
чужди владетелски домове вж. R. Macrides, Dynastic marriages and political kinship, in
Byzantine Diplomacy. Papers from the Twenty-fourth Spring Symposium of Byzantine Studies,
Cambridge, March 1990. Cambridge 1992, 267–268.
12
Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, 72126-137.
13
Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, 72147-164.

225
ромейските обичаи, и освен това не бил дал собствена дъщеря за съпруга
на българския владетел, а внучка, при това дъщеря на третия василевс, а не
на самия самодържец.14 Днес обаче разполагаме със сведения за същест-
вуването и на други подобни бракове, което означава, че законът, за който
пише Константин VII, или не е бил спазван толкова строго, колкото твърди
той, или изобщо не е съществувал15. Не бива да се забравя, че византийска
принцеса била дадена за съпруга на варварин още през 631 г. от император
Ираклий.16
Няколко извора17 свидетелстват, че никакъв закон или традиция не въз-
прял Юстиниан II (685–695 и 705–711) да обещае през 705 г. собствената си
дъщеря на владетеля на езическа България хан Тервел.
Юстиниан изпълнил обещанията си към хана: той не само го удосто-
ил с титлата кесар, най-високата след тази на василевса, но и възобновил
плащането на ежегодния данък, който Империята дължала на България по
договора от 681 г., и освен това отстъпил областта Загоре, в резултат на кое-
то границите на българската държава за първи път се разпростирали на юг
от Стара планина в Тракия.18 На фона на тези отстъпки от дотогавашната
политика на Византия спрямо Ханството едва ли бихме могли да допуснем,
че Юстиниан би отказал да изпълни доброволно даденото обещание за брак
между дъщеря му и Тервел, ако ханът бе настоял за това. Заключението,
което се налага от само себе си, е че Тервел не е държал да се ожени за им-
ператорската дъщеря. Това показва, че по онова време бракът с византийска
принцеса не е имал онази стойност, която са му придавали по-късни българ-
ски владетели, най-вече от Второто българско царство.
В периода на Първата българска държава Симеон Велики (893–927) е
първият владетел, който настоявал за осъществяването на българо-визан-
тийски дипломатически брак. Целта му обаче не била да сключи брак с ви-
зантийска принцеса, който щял да го превърне в «син» на византийския
император. Целта на Симеон била точно обратната – той самият да стане
баща на византийския император, като го ожени за своя дъщеря.
14
Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, 70104–76200.
15
Други аргументи, подкрепящи тези съмнения, дава Т. Тодоров. Константин Ба-
гренородни и династичният брак между владетелските домове на Преслав и Константи-
нопол от 927 г., Преславска книжовна школа 7. Изследвания в памет на професор Иван
Гълъбов, София 2003, 396.
16
Nicephori Archiepiscopi Constantinopolitani Opuscula Historica. Lipsiae 1880, 1621-22.
17
Theophanis Chronographia. Ed. C. de Boor, 1, New York 1980, 3741-4; Anastasius Bi-
bliothecarius, Chronographia Tripertita. Rec. C. de Boor, 2, New York, 1980, 23820-22; Scrip-
tores Originum Constantinopolitanarum 2. Ed. T. Preger, Lipsiae 1907, 244 и др.
18
И. Божилов, В. Гюзелев, История на Средновековна България VII – XIV в., София
1999, 106.

226
 Това станало през 913 г., когато Симеон принудил Византия да се съ-
гласи на годежа на самия Константин VII, тогава малолетен, с неизвестна
по име българска принцеса, дъщеря на царя. В сравнение с общоприетия
движещ мотив зад всеки опит на чужд владетел да се сроди с византий-
ския император Симеон имал далеч по-амбициозен политически план. Той
предвиждал не просто доближаване до върха на йерархичната пирамида на
владетелите, а заемане на върховната позиция или с други думи промяна на
установения от ромеите ред в универса като българският владетел измести
византийския император. Ако Симеон станел тъст на малолетния Констан-
тин VII, можел да бъде провъзгласен за василеопатор, което в превод от
старогръцки означава „баща на василевса“, а оттам бил само на крачка от
титлата василевс.19 Наистина василеопатор е ранг, който е свързан с админи-
стративната система на империята и представлява персонална длъжност20.
От формална гледна точка един самостоятелен владетел не би трябвало да
се стреми да стане служител на друг владетел, пък било то и заемайки една
от най-високите длъжности в чуждата администрация21. Не бива обаче да
се забравя, че през Средновековието междудържавните отношения носе-
ли формата на междуличностни отношения. Един брак между дъщеря на
Симеон и малолетния император Константин VII превръщал формалната
длъжност василеопатор в реално родство по сватовство, а родството се под-
чинявало на друг вид субординация, която нямала нищо общо с админи-
стративната. Симеон като тъст на осиротелия и малолетен Константин се
превръщал в негов опекун по силата на семейните традиции независимо от
историята и съдържанието на ранга „василеопатор“. Във всеки случай този
ранг щял да му даде възможност за използване на лично влияние за бързо
изкачване в йерархията до самия ѝ връх – императорския трон. Не би тряб-
вало да поставяме под съмнение желанието на Симеон да се възползва от
тази възможност още повече, че той е доказал готовността и способността
си да тълкува ритуали, титли, а защо не и длъжности, в пълен унисон със
своите амбиции за изграждане на Pax Symeonica.

19
М. Дринов, Южные славяне и Византия в Х в., в М. Дринов, Избрани съчинения
1, София 1971, 447; Ф. Дьолгер, Царската власт в България и императорската власт във
Византия, Родина 1938, № 3, 67–68; И. Божилов. Цар Симеон Велики, 108-109, 111–113;
И. Божилов, В. Гюзелев, История, 253.
20
N. Oikonomidès, Les listes de préséance byzantines des IXe et Xe siècles, Paris 1972,
98–101, 108–109, 134–137, 242–245, 262–263; Н. Кънев, Стремял ли се е Симеон I Велики
(893–927 г.) към ранга на византийски василеопатор?, в Н. Кънев, Византинобългарски
студии, Велико Търново 2013, 111–119.
21
Както с пълно право твърди Н. Кънев в статията си: Н. Кънев, Стремял ли се е
Симеон I Велики, 117–118.

227
 За съжаление плановете на Симеон били осуетени – пътят от василео-
патор до император бил изминат от друг. През 919 г. Роман Лакапин успял
да накара малолетния император да се ожени за дъщеря му Елена Лакапина
и така постигнал онова, към което се стремял Симеон – станал василео-
патор, след това кесар и накрая император. Няколко години след опита на
Симеон да ожени своя дъщеря за Константин VII Николай Мистик – самият
Константинополски патриарх (901–907; 912–925), когото никой не би могъл
да нарече „прост и неук човек“ – щедро предлага на българския владетел
да се сроди с новия император Роман Лакапин (920–944). Ала Симеон от-
казва. Това е ясно доказателство, че целта му е била далеч по-висока. За
него сродяването с византийския император не било самоцел, а крачка пре-
ди изкачването на последното стъпало на вселенската йерархична стълба.
По времето, когато Николай Мистик отправя своето предложение (след 17
декември 920 г.), царят вече не можел да се надява да омъжи своя дъщеря за
Константин VII, а децата на Роман нямали царствен произход и българският
владетел, който тогава се чувствал по-могъщ от империята и искал сам да
оглави универса, не виждал смисъл в сродяването с Роман Лакапин22.
Амбициите на цар Петър, когато се оженил за Мария Лакапина няколко
месеца след смъртта на баща си, изглеждат нищожни в сравнение с плано-
вете на цар Симеон. Ала това е така само защото великият български владе-
тел се е целел твърде високо.
Историята на брачната дипломация на цар Симеон е белязана с още
един прецедент, останал уникален до края на съществуването на среднове-
ковната българска държава. Той е свързан с ранносредновековното сръбско
княжество.
Сръбските племена се заселват в западните части на Балканския полу-
остров през VII в. със съгласието на византийските императори, с които на
първо време поддържали съюзни отношения. Името на едно от тях се пре-
връща в събирателно за всичките племена, които се установяват в бившата
римска провинция Далмация с разрешението на император Ираклий (610–
641). Постепенно се оформили няколко сръбски княжества Сърбия, Траву-
ния, Конавлье23, Захумлье, Дукля и Пагания. Още първите опити за държав-
но строителство, насочено към обединение на този огромен племенен агло-
мерат, предизвикали тревога в съседната на сръбските племена българска
държава. Израз на това е неуспешният опит на хан Пресиян (836–852) да

И. Божилов, Цар Симеон Велики, 108–109, 111–113, 135.

22

Т. Живковић, Портрети српских владара раног средњег века. Од Властимира до

23

Борићa, Београд 2006, 28–29.

228
завладее Сърбия, оглавявана тогава от княз Властимир (ок. 830 – ок. 851)24
най-видния представител на първата сръбска владетелска династия25, който
се утвърждава като водеща фигура сред останалите сръбски князе26. Непри-
язнените отношения продължили и при приемниците на двамата владетели.
Властимир бил наследен от тримата си сина: Мутимир, Гойник и Строимир,
които поделили помежду си земите на баща си, а Пресиян бил наследен от
Борис (852–889, 893). Новият български хан се опитал да отмъсти за по-
ражението на баща си. Сърбите обаче не само разбили изпратената срещу
тях войска, но и пленили сина на Борис Владимир и още дванайсет велики
боляри. Борис се притекъл на помощ и след преговори със сръбските кня-
зе бил сключен мир. Скоро след това между тримата братя, управляващи
сръбските земи, избухнала междуособна война, в която се наложил Мути-
мир (860–891/892). Най-вероятно това станало с българска подкрепа27, ако
съдим по сведението на Константин Багренородни в съчинението му „За
управлението на империята“, че Мутимир заловил двамата си братя и ги
изпратил в България28. Не е известно каква е съдбата на Гойник, но се знае,
че третият брат Строимир заживял в България, където синът му Клонимир
по желание на хан Борис се оженил за българка. Единственото, което се
знае за тази жена е, че от брака си с Клонимир родила момче на име Чеслав.
Това е единственото сведение за българо-сръбски брак, осъществен
с участието на български владетел от периода на ранното средновековие.
Според В. Златарски Борис замислил този брак, гледайки едно поколение
напред, когато от брака на Клонимир и българката, щял да се роди сръбски
княз с пълни права над сръбския престол и същевременно наполовина бъл-
гарин. Това щяло да го направи претендент за властта в Сърбия и удобен
повод за намеса на ханството във вътрешните работи на западния съсед,
а същевременно като полубългарин, роденият от българка княз можел да
бъде проводник на интересите на българския владетел. Никой не може да
каже дали Борис е гледал толкова на далеч в плановете си и дали е възлагал
сериозно такива надежди на брака, осъществен по негова воля.
Нямаше да има съмнение в сериозността на политическите намерения
на Борис, свързани с този брак, ако избраната за невеста на княз Клони-
мир българка, беше дъщеря на хана. А тя по всяка вероятност не е била,
защото подобен факт едва ли щеше да остане неотбелязан от Константин
24
Пак там, 24.
25
В. Златарски, Българо-сръбските отношения в миналото, Българска историческа
библиотека III (1930), № 2, 64–65; Т. Живковић, Портрети, 22–33.
26
Т. Живковић, Портрети, 31.
27
И. Божилов, В. Гюзелев, История, 187.
28
Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, § 32, 154; ГИБИ V, 209.

229
Багренородни. За съжаление нищо не се знае за произхода ѝ, но е напълно
възможно да е принадлежала ако не към владетелската фамилия, то поне
към друг род от висшата българска аристокрация. Има предположение, ос-
новано на практиката внукът да носи името на дядо си, че съпругата на
Клонимир била дъщеря на болярина Чеслав29, споменат в житието на св.
Климент Охридски сред най-доверените хора на българския владетел вече
с титлата княз и с двойното име Борис-Михаил след покръстването30. Факт
е, че името Чеслав или Часлав не се среща сред по-ранните представители
на сръбската княжеска династия.31
При всички положения този брак е плод на брачна дипломация, чиято
цел е да приобщи Строимир, сина му Клонимир или неговите наследни-
ци към интересите на България, за да може някой от този сръбски княже-
ски клон да бъде използван за намеса във вътрешните работи на Сърбия и
за налагане на българското влияние там. В началото на пребиваването на
Строимир и неговото семейство в България обаче подобни дипломатически
ходове не били необходими, защото наложилият се в Сърбия брат Мутимир
подържал добри отношения с Борис. В началото на 90-те години на X в.
започнали нови междуособици в Сърбия и разклатили сръбския престол.
В тях се намесил Клонимир Строимирович, когото Борис направил българ-
ски зет. Според Константин Багренородни Клонимир избягал от България
и дошъл в Сърбия с войска с намерението да завземе властта. Трудно е да
си представим откъде ще я вземе тази войска, ако не е действал в съгласие
с българския владетел – по това време вече управлявал Симеон (893–927)
– затова в историографията с право се предполага, че акцията на Клонимир
всъщност е опит за намеса на България в работите на съседното княже-
ство.32 Княз Симеон изглежда се опитал да използва плодовете на брачна-
та дипломация на баща си като подпомогнал Клонимир в стремежа му да
седне на трона на дядо си Властимир. Българското протеже обаче загубило
живота си в битка с другия претендент – братовчед му Петър Гойникович,
който се утвърдил като новия сръбски владетел. Петър поканил33 княз Си-
меон да му стане кум34, с което демонстрирал не само желание да устано-

29
П. Павлов, Сърбия в политиката на княз Борис-Михаил (852–889) и цар Симеон
Велики (893–927), Електронно списание LiterNet, 24.05.2009, № 5 (114), http://liternet.bg/
publish13/p_pavlov/syrbia.htm
30
А. Милев, Гръцките жития на Климент Охридски, София 1966, 122–123.
31
П. Павлов, Сърбия.
32
В. Златарски, Българо-сръбските отношения, 66–67.
33
Според В. Златарски, Българо-сръбските отношения, 68 това станало някъде след
904 г.
34
Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, 156–157; ГИБИ V, 210.

230
ви мирни отношения с България, но и уважение и покорство пред Симеон,
защото такива били отношенията между кум и кумец според повелите на
този вид духовно родство. Това е първият и единствен известен случай на
сродяване между двама владетели, основано на духовно родство.
Мирът между Сърбия и България продължил до 917 г., когато Симе-
он предприел голяма офанзива срещу западните владения на Византия –
Драчката и Солунската области. Империята се опитала да противодейства
на неговата мощ като обедини останалите балкански народи срещу него.
Симеон бил известен, че византийците обсипват с подаръци княз Петър, за
да го накарат да нападне България в коалиция с унгарците.35 След като се
разправил с византийската войска при р. Ахелой на 20 август 917 г., Симеон
изпратил в Сърбия военачалниците Теодор Сигрица и Мармаис да накажат
неговия кумец за измяната. Петър бил пленен, откаран в България и хвър-
лен в тъмница, където не след дълго умрял.36
Така приключили първите опити за сродяване между българските вла-
детели и сръбските князе – било по сватовство, било чрез духовно род-
ство. Симеон, както и баща му, разчитали повече на силата на оръжието
за уреждане на отношенията със Сърбия. Показателно е как бил използван
през 924 г. Чеслав, синът на Клонимир от брака му с българката. Цар Си-
меон вместо да използва Чеслав като претендент за сръбския престол и
да упражнява влиянието си чрез него, решил да заличи Сърбия от картата
на Балканите, като я присъедини към земите си. За целта той само раз-
вял името на Чеслав като знаме, което да привика сръбските първенци в
смъртоносен капан. Така Симеон обезглавил сръбския народ и го покорил.
Брачната дипломация нямала място там, където поставените цели можели
да се постигнат само със силата на оръжието.
Цар Симеон е пионер и в друго отношение. Той именно открива севе-
роизтока като направление за развитие на брачната дипломация на средно-
вековна България, но примерът му остава непоследван от други български
владетели през онази епоха. Симеон е единственият, който използва бракове
с политически цели по отношение на народи, които живеели на североизток
от българските земи. Този епизод от историята на брачната дипломация да-
тира от Х в. и е свързан с печенегите. Те, както е известно, са тюркоезичен
народ. Част от тях през втората половина на IX в. се установили в Север-
ното Причерноморие. Тук те били непосредствени съседи с Киевска Рус на
север, с маджарите на запад, с Първото българско царство на югозапад и

Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, 156.

35

Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, 156–158; И. Божилов, Цар

36

Симеон Велики, 126.

231
на юг с Византия, която владеела Кримския полуостров с център Херсонес
на северното черноморско крайбрежие. Сведенията за печенегите, влезли в
политически взаимоотношения с Българското царство, основно дължим на
съчинението на византийския император Константин VII Багренородни, пи-
сано в средата на X в. и озаглавено „Съвети към моя син Роман“, но по-по-
пулярно с името „За управлението на империята“, в което авторът споделя
своите знания и опит във воденето на вътрешната и външната политика на
държавата, за да въведе сина си в изкуството на управлението.
Първото конкретно сведение за взаимодействие между дунавските бъл-
гари и печенегите е свързано с военните действия на княз Симеон (893-927)
срещу маджарите от 896 г. Константин Багренородни описва победата на
Симеон по следния начин: „След като Симеон отново сключил мир с васи-
левса на ромеите и се почувствал в безопасност, проводил пратеничество
при печенегите и се споразумял с тях да воюва с турките [маджарите] и
да ги унищожи. И когато турките отишли на поход, печенегите със Симе-
он настъпили срещу турките, унищожили съвършено техните семейства и
безмилостно прогонили оттам тези турки, които охранявали страната.“37
Очевидно скоро след като печенегите се установили в съседство с Бълга-
рия, Симеон оценил качествата им като съюзник. Войнствените печенеги
бързо внушили уважение към себе си във всички съседни на тях държави.
Северните им съседи – русите – се бояли от техните набези по време на
търговските си пътувания на югозапад по реките Днестър, Днепър.38 Ви-
зантия се стремяла да ги привлече на своя страна и както обяснява Констан-
тин Багренородни на своя син, когато императорски пратеник отиде при
печенгите „той трябва да сключи с тях такъв договор, че когато потрябват
на императора, да му служат срещу русите, срещу българите или турките
[маджарите]. Защото печенегите могат да ги надвият всички и понеже често
са ги нападали, станали са сега [средата на X в.] страшни за тях.“39 Вижда
се, че от края на IX до средата на X в. печенегите успешно поддържали ав-
торитета си на значим политически фактор в региона.
Константин Багренородни черпел опит от недалечното минало, когато
майка му императрица Зоя управлявала империята от името на малолетния
си син в тревожните за Византия години на българска хегемония на Балка-
Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, § 40, 176; ГИБИ V, 214.
37

Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, 56–62; ГИБИ V, 199–203;

38

Л. Симеонова, Търговците rūs/ rhōs (средата на VIII – 40-те години на ХІ в.). Преори-
ентирането им от Евразия към Константинопол и приносът им в руско-византийската
търговия, в Русия в отраженията на историята. В памет на проф. Емил Михайлов (VIA
EVRASIA 1), София 2012, 30–53.
39
Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, 56; ГИБИ V, 199.

232
ните по времето на цар Симеон Велики. В стремежа си да намери начин да
противодейства на мощния натиск на България, достигнал своя апогей в
битката при Ахелой (20.VIII. 917 г.), Византия се опитала да сключи съюз с
печенегите.40 Тази задача била поверена на стратега на Херсон Йоан Вогас.
Неговото име се споменава и в едно от писмата на константинополския па-
триарх Николай Мистик (901–907 и 912–925) до Симеон41. От това писмо
става ясно, че взаимодействието между българи и печенеги от 896 г. не е
било изолиран акт на сътрудничество. Патриархът бил осведомен, че хер-
сонският стратег Йоан Вогас съобщавал нееднократно на управниците на
империята как „българите полагат голямо старание да привлекат също и
печенегите и някои други народи и племена по онези места за нападение и
война против ромеите.“42 Интересен е начинът, по който българите дейст-
вали за постигането на тази цел. Византийската дипломация преследвала
същата цел като опитвала да купи приятелството на печенегите с много зла-
то и подаръци, но тактиката на Симеон била друга. Той разчитал на брачни
съюзи или както се казва в писмото на Николай Мистик „тази работа [съюз-
ът с печенегите] е постоянна грижа на българите, така че те се стремят да
свържат чрез бракове децата си и да установят съюз с печенегите“.43
Това сведение се тълкува в историографията като свидетелство за масово
сключвани многобройни бракове между поданици на царството от прабъл-
гарски произход и печенеги на базата на общотюркски произход.44 Подобна
тактика наподобява асимилаторска политика, която би могла да е приложима
и успешна само ако българи и печенеги споделяха една и съща територия и
българите имаха числено превъзходство. При реалното положение на нещата
– различни, макар и съседни, територии, различни организации на общество-
то в тези обособени територии – колкото и масови да са подобни смесени
бракове, те едва ли биха обхванали достатъчно голям брой от военослужещо-
то печенежко население, който да може да окаже влияние върху външната по-
литика на този войнствен народ като цяло. Струва ми се невъзможно идеята
на тези бракове да е била насилствено, изкуствено ускорено смесване на два-
та народа. Доколкото ми е известно няма подобен прецедент в използването
на бракове с политически цели. За да има ефект брачната дипломация, тя
40
И. Божилов, България и печенезите (896-1018 г.), ИПр, 1973, № 2, 41–43.
41
PG CXI, ep. 9; ГИБИ IV, 207–216.
42
PG CXI, ep. 9, col. 73 A; ГИБИ IV, 210; В. Златарски, История, 381; И.  Божилов.
България и печенезите, 52, бел. 78
43
Nicolai Constantinopolotani archiepiscopi Epistolae, PG CXI, ep. 9, col. 73 A; ГИБИ
IV, 210.
44
И.  Божилов, България и печенезите, 52, бел. 78; Х. Димитров, България и номади-
те до началото на XI в., Пловдив 2011, 205.

233
трябва да е насочена към лицата, които направляват действията на общност-
та. От съчинението на Константин Багрянородни „За управлението на импе-
рията“ разбираме, че печенегите не представляват една монолитна общност,
а са разделени на осем племена – четири от тях живеели на изток от Днепър,
а другите четири – на запад от реката.45 Всяко от тези племена е имало свои
предводители. И вероятно всяко е водело своя собствена политика. Логич-
но е усилията на българите да са били насочени към племето от областта
Гиазихопон, която според Константин Багренородни граничела с българско-
то царство. Не можем да пренебрегнем множественото число в сведението
за сключените българо-печенежки бракове, но едва ли става дума за масова
практика. По-скоро високопоставени български боляри се сродявали с влия-
телни родови старейшини на печенегите, за да може с помощта на сродява-
нето да се създаде общност на интересите в областта на външната политика
и по-специално да се гарантира единодействие срещу Византия. Възможно е
акцията да е била по-мащабна и да е включвала преговори с предводителите
и на по-отдалечените от България печенежки племена на запад от река Дне-
пър, на които също да е предлагано сродяване с българите чрез бракове. Това
е друго обяснение за множественото число на предлаганите смесени бракове.
Освен това думите в писмото на Николай Мистик не означават непременно,
че са били сключени ако не много, то няколко брака. Може да е имало редица
предложения за брак, защото става дума за стремеж и старания на българите
да осъществяват подобна дипломация, но не и за конкретни резултати.
Дълго време в българската историография господства мнението на В.
Златарски, че брачната дипломация на Симеон по отношение на печенеги-
те била безуспешна46. То обаче бе опровергано на базата на редица извори
от И. Божилов, който твърди, че Симеон успял да привлече на своя страна
значителна част от печенегите, които участвали заедно с българските вой-
ски и техните съюзници маджарите в битката срещу византийската армия
при Ахелой47. Безспорен факт е, че империята не могла да се възползва от
онези печенеги, които Йоан Вогас привлякъл на страната на Византия. Цел-
та на византийските управници била в решителния момент византийската
флота да прехвърли печенегите през река Дунав в българските земи и те да
нанесат удар в тила на Симеон. Това обаче не се осъществило според визан-
тийските хронисти поради някакво спречкване между друнгария на флота
Роман Лакапин и Йоан Вогас. Подобно обяснение звучи крайно неубеди-

Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, 166-168; ГИБИ V, 212–213.

45

В. Златарски, История на българската държава през средните векове I/2. Трето

46

фототипно издание, София 2007, 382.

47
И. Божилов, България и печенезите, 46–52.

234
телно – двама висши имперски служители да поставят на карта съдбата на
империята заради някакъв личен конфликт. Има логика в предположението
на И. Божилов, че осуетяването на тактическия план на Византия е резултат
на съюза на Симеон с печенегите от областта Гиазихопон. Възможно е при
пристигането си тук подкупените от Византия печенеги да са установили,
че ще трябва да воюват срещу свои сънародници и по тази причина да са
отказали да помагат на империята48.
Така в дипломатическа надпревара между България и Византия, които
се опитвали, всяка по свой начин, да спечелят на своя страна печенегите в
назряващия решителен сблъсък помежду им, надделява българската дипло-
мация. Трябва да отдадем този успех на умелото използване на браковете
като средство за сродяване на лицата, от които зависело поведението на пе-
ченегите като общност, т.е. лица на ръководни позиции, с българи с доста-
тъчно висок ранг, който да кара печенегите да се чувстват равностойна стра-
на в договарянето. Не е ясно как са били решени в конфесионално отноше-
ние сключените бракове. Важна канонична разпоредба, съществуваща още
от първите векове на християнството, е изискването за единство на вярата
между съпрузите. През IV в. Църквата създава правила против междуконфе-
сионалните бракове. В началото тези правила се отнасят само до църковни
лица, но после към тях са включени и миряните. През VII в. на Трулския съ-
бор е прието правило, което не само забранява сключването на бракове меж-
ду християни и еретици или неверници, но вече постановява сключените в
миналото подобни бракове да бъдат обявявани за недействителни49. Доколко
тези правила са били прилагани от църковното право в българските земи
през различните векове е трудно да се каже, но ако съдим по историческите
факти, те не са представлявали сериозен проблем за брачната дипломация.
Доказателство за това са смесените българо-печенежки бракове, сключва-
ни през X в. въпреки че печенегите били езичници. Странното е, че тези
бракове не предизвиквали ни най-малко възмущение дори у патриарха на
Константинопол Николай Мистик. Това е показателно, че религиозните раз-
личия на практика не са били възприемани като пречка за осъществяването
на брачната дипломация на владетелите нито в България, нито във Византия.
48
Пак там, 46.
49
D. Nicol, Mixed marriages in Byzantium in the thirteenth century, in Studies in Church
History 1. Ed. by C. Dugmore and C. Duggan. London and Edinburgh 1964, 160; J. Mey-
endorff, Christian Marriage in Byzantium: The Canonical and Liturgical Tradition, DOP, 44
(1990), 103-104; Д. Найденова, Междуконфесионалните бракове в средновековните сла-
вянски правни сборници, в България в световното културно наследство. Материали от
третата национална конференция по история, археология и културен туризъм „Пъту-
ване към България“ – Шумен, 17–19.05.2012 г. Шумен 2014, 466.

235
Prince Michael of Zahumlje – a Serbian ally of Tsar Simeon

Aleksandar Uzelac

Michael of Zahumlje (reign usually dated c. 910–935) is one of the most

neglected and marginalized persons in the early medieval Serbian history. Researchers
frequently regarded him as a mere local potentate, experienced in political intrigues,
but without significant military power or influence. Such notion is far from the truth.1
Besides being mentioned by the most important Byzantine source for the history
of the South Slavs – ‘De administrando imperio’ (DAI), composed in the mid-tenth
century and attributed to Byzantine emperor Constantine Porphyrogenitus, Michael
left traces in a number of Latin chronicles from the Apennines, while his activities
attracted attention not only in Constantinople, but also in Venice, Apulia and Rome.
In DAI, Michael is mentioned as the ‘archon of Zachlumi’, latin sources call
him ’dux Chulmorum’, ‘dux Sclavorum’ or ’rex Sclavorum’, while his Slavic title
must have been ‘knez’. His patrimonial land, the province of Zahumlje, partly
corresponding to the modern region of Herzegovina, was situated between the land
of Narenta or Pagania to the west, Travunia to the southeast, and Serbia proper
to the north. It included a tract of the sea coast, stretching from Dubrovnik to the
mouth of the Neretva River, but also some lands west of the middle course of
Neretva, thus dividing Narenta and Serbia, and extending to the northwest as far as
Croatia.2 It is usually assumed that Michael’s capital was in Stagnon or Ston, the
coastal seat of the bishopric of Zahumlje, attested as early as 925-928, but probably
in existence since the late ninth century.3 Archeological evidence points out to a
different place as the original ‘capital’ of the rulers of Zahumlje – in the present-
day Mogorjelo, near Čapljina on Middle Neretva, where a settlement from Roman
times was still used in the 9-10th century, and several intriguing objects of Frankish
import and the local imitations were found.4 Possibly, the princes of Zahumlje used
1
Recently, prominent Serbian historian Tibor Živković attempted to make a re-evaluation
of Michael’s role in the turbulent history of the eastern Adriatic at the beginning of the tenth
century. He portrayed him as a capable ruler who ‘embarked on a complex and dangerous
political course’, Т. Živković, Portreti srpskih vladara (IX-XII vek), Beograd 2006, 74.
2
Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, Greek text edited by Gy.
Moravcsik, English trans. by R. J. H. Jenkins, Washington DC 1967, 144–145.
3
S. Mišić, Humska zemlja u srednjem veku, Beograd 1996, 122-123; Т. Živković, Crkvena
organizacija u srpskim zemljama (rani srednji vek), Beograd 2004, 146–147, 159–160.
4
J. Werner, Frühkarolingische Gürtelgarnitur aus Mogorjelo bei Čapljina (Herzegovina),
Glasnik Zemaljskog muzeja u Sarajevu 15–16 (1960–1961) 235–247; Istorija Crne Gore I,
Titograd 1967, 360–361 (J. Kovačević); Z. Vinski, O nalazima karolinških mačeva u Jugoslaviji,

236
both of these places as residences, as they suited their aims to secure their power on
the Adriatic shores and to keep the interior of his lands safe from the pressure of the
princes of Serbia from the north.
Similarly to their neighbors in Travunia and Narenta, ‘the Zachlumi were Serbs
from the time of that prince who claimed the protection of the emperor Heraclius’.5
Nonetheless, Michael himself was not a member of the ruling Serbian dynasty,
and not even of Serbian origin. According to DAI, ‘The family of the anthypatos
and patrikios Michael, son of Bouseboutzis, prince of the Zachlumi, came from
the unbaptized who dwell on  the river Visla and are called Litziki’.6 The name
of Michael’s father, who besides this information remains a completely unknown
person in history, was rendered as Polish patronym Wyszewycz or Serbian Višević,
while the enigmatic Litziki were associated with the archaic names of Poles
(Lendizi, Liakhy),7 or with the Slavic tribe of Lingones mentioned by chronicler
Adam of Bremen.8 Be that as it may, it is certain that, although his subjects were
perceived as Serbs, the family of Prince Michael of Zahumlje did not descend from
Serbs or Croats, and was not related to their dynasties.
The earliest occurrence of Michael in the sources is from 912. Venetian
chronicler John the Deacon recorded that at that time Pietro, son of Venetian doge
Orso II (912-932), was treacherosly captured on his return from Constantinople by
Michael, ‘dux Sclavorum’, when he wanted to pass through the lands of the Croats.
The prisoner was stripped from the gifts he received in Constantinople, and sent
to Bulgarian ruler Simeon. He stayed in Bulgaria for some time, before he was
ransomed and returned home.9
Starohorvatska prosvjeta 11 (1981) 20, 27; T. Burić, Istočnojadranske Sklavinije i Franci u
svjetlu arheoloških nalaza, in Starohrvatska spomenička baština – rađanje prvog hrvatskog
kulturnog pejzaža: zbornik radova znanstvenog skupa održanog 6-8. listopada 1992, ed.
M. Jurković et al., Zagreb 1996, 141–142; M. Petrinec, Zapažanja o poslijekarolinškom
oružju i konjaničkoj opremi s područja Hrvatske i Bosne i Hercegovine u kontekstu povijesnih
zbivanja u 10. i 11. stoljeću, Starohrvatska prosvjeta 39 (2012) 80, 88.
5
Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, 160–161.
6
Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, 160–163.
7
T. Lewicki, Litzike Konstantina Porfirogenety i Biali Serbowie w po‘lnocej Polace,
Roczniki hystoriczne 22 (1956) 9–34; R. Novaković, Da li su svi Zahumljani poreklom
Srbi?. Povodom roda Mihaila Viševića, Istorijski časopis 22 (1975) 18–43.
8
Magistri Adam Bremensis Gesta Hammaburgensis ecclesiae pontificum, ed. B.
Schmeidler, MGH SS rer. Germ. 2, Hannoverae et Lipsiae 1917, 77, 162. The Dalmatian chron-
icler Thomas, archdeacon of Split (c. 1200–1268) recorded fragments of a legend dealing with
the arrival of ‘seven or eight tribes of nobles called Lingones from the region of Poland’, together
with the Gothic king Totila (Venerant de partibus Polonie, qui Lingones appellantur, cum Toti-
la septem vel octo tribus nobilium), Thomae Archidiaconi Spalatensis Historia Salonitanorum
atque Spalatinorum pontificum, ed. and transl. by D. Karbić et al., Budapest 2006, 36–37.
9
Diacono Giovanni, La Cronaca Veneziana, in Cronache Veneziane antichissime I, ed.
G. Monticolo, Roma 1890, 131–132: ‘qui dum Chroatorum fines rediens transire vellet, a

237
 The next episode from Michael’s life is recorded five years later. According
to DAI, protospatharius and strategos of Dyrrachium Leo Rhabduchus ‘arrived in
Pagania, which was at that time under the control of Peter, prince of Serbia, in order
to advise and confer with this prince upon some service and affair. Michael, prince
of the Zachlumi, his jealousy aroused by this, sent information to Simeon, prince of
Bulgaria, that the emperor of the Romans was bribing prince Peter to take the Turks
(that is Magyars) with him and go upon Bulgaria.  It was at that time when the battle
of Achelous had taken place between the Romans and the Bulgarians’.10 Evidently,
as these two instances reveal, during the second decade of the tenth century, Michael
established close contacts with Simeon, and was counted among his allies.
The reasons that motivated Michael to turn to the mighty Bulgarian ruler are
not hard to guess. Since the mid-ninth century, Serbian ruler Vlastimir (c. 835–850)
and his descendants made attempts to spread their power from the interior to the
neighboring Slavic principalities in the maritime regions. Vlastimir established his
influence in Travunia, via dynastic marriage, by giving his daughter to the son of a
local ruler, ‘and, desiring to ennoble his son-in-law, he gave him the title of prince
and made  him independent’.11 At the beginning of the tenth century, Vlastimir’s
youngest grandson Peter of Serbia (892/3–917/8) laid claims to the province of
Narenta or Pagania. In 917, as evidenced from the report in DAI, this land was
already under his control and the expansion of his power must have been at the
expense of the Prince of Zahumlje, whose western lands separated Narenta from
Serbia.12 The enmity between Michael and Peter, caused by the territorial dispute,
becomes even more discernible if one takes into account the information provided
by John the Deacon, according to which Michael captured the doge’s son when he
wanted to pass through the lands of the Croats. As Narenta stretched along the coast
between Zahumlje and the lands of the Croats, it seems that it was Michael who
controlled it in 912. Thus, even the fragmented information we have at our disposal
indicates that between 912 and 917, Peter managed to seize considerable part of
Michael’s possessions lying west from the Neretva River. So when the Serbian
ruler, who at least at the beginning of his reign nurtured amicable relations with
Simeon and may have even been godfather of his namesake son,13 began the secret

Michahele Sclavorum duce fraude deceptus, omnibusque bonis privatus, atque Vulgarico regi,
Simeoni nomine, exilii pena transmissus est’. The event was mentioned in a number of later
Venetian chronicles and codices, see: Ş. Marin, Un fiu de doge la curtea ţarului Simeon al Bul-
gariei. Cazul lui Pietro Badoaro, Revista Istorică, serie nouă 18/3-4 (2007) 375–391.
10
Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, 156–157; G. Ostrogorski,
Lav Ravduh i Lav Hirosfakt, ЗРВИ 3 (1955) 29–36.
11
Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, 162–163.
12
Istorija Srpskog naroda, I, ed. S. Ćirković, Beograd 1982, 157–158. (S. Ćirković)
13
Živković, Portreti srpskih vladara, 50–51.

238
negotiations with the Byzantine representative, it was the opportunity Michael used
not only to inflict damage to his rival, but also to additionally gain Simeon’s favors.
There is no information how the contacts were established and conducted
between Michael and Simeon. If Peter controlled both Narenta and Travunia at
that time, as it is sometimes supposed, it would have meant that Michael’s lands
were completely surrounded by his rival. In this case, the only way he could have
been able to maintain the contacts with Bulgarians was via the sea route. Since
the late ninth century, the First Bulgarian state had an access to the Ionian sea,
through coastal province of Vagenitia (the land of the Slavic tribe Vaiunites) in
southern Albania.14 Nonetheless, it seems improbable that Michael used this way
to send the Venetian captive in 912, or the crucial information about the secret
talks between Leo Rhabduchus and Peter of Serbia in 917, to Simeon. This route
was not only long, but its course lied along the Byzantine themes of Dalmatia
and Dyrrachium. Therefore, another possibility, namely that Michael managed to
extend his power, or at least his influence over the lands of Travunia and Dioclea
lying to the southeast, and that he was able to establish contact with Bulgarians at
the borders of Dioclea cannot be excluded. It is circumstantially confirmed by the
fact that Leo Rhabduchus, in order to meet with the Serbian ruler, had to travel as
far as Narenta, instead to the closer and more suitable Travunia or Dioclea. There
are other evidences of Michael’s control of the Adriatic coast to the south as far as
Kotor, but they will be discussed later in the text.
As DAI states, Simeon received information about the secret talks between
Peter of Serbia and Leo Rhabduchus not long after his victory at Achelous. If we are
to believe the source, the Bulgarian ruler was mad with rage, and in late 917 or 918,
he decided to send an army against the Serbs. In the course of the campaign, Peter
was treacherously captured and taken to Bulgaria where he died in prison, while
Simeon installed on Serbian throne another member of the Serbian dynasty, Paul,
the son of Branos. The political conditions in Serbia remained precarious in the
following years, as pro-Bulgarian and pro-Byzantine faction continued to fight for
supremacy. Paul was attacked by his cousin Zacharias sent, from Constantinople,
but the pretender was defeated and extradited to Simeon. Soon, when Paul aligned
himself with Byzantium, the Bulgarian ruler sent Zacharias as his candidate, who
expelled the rival and took his place (either in 920/921 or in 921/924 the chronology
of this event provided by DAI is somewhat confusing).15 Nonetheless, swayed by
14
P. Komatina, Oblast Vagenitija i episkopija sv. Klimenta, ЗРВИ 53 (2016) 94–96; cf. P.
Koledarov, Politicheskata geografiya na srednovekovnata b’lgarska d’rzhava I, Sofia 1979,
42, 51.
15
G. Ostrogorski, Porfirogenitova hronika srpskih vladara i njeni hronološki podaci,
Istorijski časopis 1 (1948) 26–27; T. Živković, Južni Sloveni pod vizantijskom vlašću, 600–
1025, Beograd 2002, 416–417.

239
the Byzantine diplomacy, Zacharias did not remain loyal to Simeon either. Another
campaign was organized by Simeon, but this time Bulgarian commanders were
defeated and slain by the Serbs; their heads being sent to Constantinople as a trophy.
Fed up with Serbian politics, disloyalty, squabbles as well as their ability to put up
strong resistance against the punitive campaigns, Simeon then decided to change
his strategy and approach. In 924, or possibly in 926, he sent another army, together
with Chaslav, another Serbian pretender who resided in Bulgaria, but with another
objective in mind. In front of the new Bulgarian intervention Zacharias took flight
to Croats, while Bulgarians convened Serbian ‘župans’ to ‘receive Chaslav for their
prince; and, having tricked  them by an oath and brought them out as far as the
first village, they instantly bound them, and entered Serbia and took away with
them the entire folk, both old and young, and carried them into Bulgaria, though a
few escaped away and entered Croatia; and the country was left deserted’.16
Eventually, it turned out that the conquest and thorough pacification of Serbia
became a source of new troubles. The Croats accepted Serbian refugees and feared
their new neighbor just enough to be induced by the Byzantine diplomacy to abandon
the neutral stance in the conflict. Croatian entry into the anti-Bulgarian coalition
prompted Simeon to organize another campaign in late 926 or more probably in
early 927.17 According to DAI, when ‘these same Bulgarians under Alogobotour
(that is Alp-Bagatur, rather a military title than a personal name) entered Croatia to
make war, they were all slain there by the Croats’.18 The Continuator of Theophanes
dates the beginning of the disastrous Bulgarian campaign on May 27th, 927, which
is in fact the day of Simeon’s death, as confirmed in another Byzantine source.19
Michael of Zahumlje is not mentioned in the relatively short, but informative
report of DAI, covering the events in Serbia between 917 and 927. Naturally,
that does not mean that he stayed out of the conflict and that he did not use the
opportunities, provided by the Bulgarian expansion, to pursue his own interests.
It is possible, and indeed probable that after Peter’s capture and imprisonment
Michael (re)established his control in the lands to the west of Neretva.20 There is
also a hypothesis that he played a minor role in Simeon’s embassy to Fatimids in
16
Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, 156–159.
17
F. Šišić, Povijest Hrvata u vrijeme narodnih vladara, Zagreb 1925, 422; Ostrogorski,
Porfirogenitova hronika srpskih vladara, 28-29; I. Božilov – V. Gyuzelev, Istoriya na B’lgariya
1 (VII-XIV v.), Sofia 1999, 260; Živković, Južni Sloveni pod vizantijskom vlašću, 377, n. 1267;
N. Budak, Hrvatska i Bizant u X stoljeću, Tabula: časopis Filozofskog fakulteta u Puli 12
(2014) 53.
18
Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, 158–159.
19
Theophanes Continuatus, Chronographia, in Theophanes Continuatus, Ioannes Came-
niata, Symeon Magister, Georgius Monachus, ed. I. Bekker (CSHB 45), Bonn 1838, 411; Boži-
lov – Gyuzelev, Istoriya na B’lgariya, 260.
20
Mišić, Humska zemlja u srednjem veku, 42.

240
North Africa in 922 or 923, more precisely that Bulgarian emmisaries embarked
from a port in the Eastern Adriatic controlled by the Prince of Zahumlje.21
Michael’s relations with Bulgarians during the last years of Simeon’s rule were
variously interpreted by historians. Some researchers expressed opinion that, either
after the expulsion of Peter, or after Simeon’s conquest of Serbia, Michael switched
sides and offered his allegiance to Constantinople, feeling threatened by the growing
power of his former ally.22 Others thought that he remained a Bulgarian ally until
the death of their ruler in 927.23 There is no doubt that Michael came to terms with
Constantinople; the titles (or rather a single title, with two elements) of anthypatos
and patrikios, bestowed to him and attested in DAI, show that he became part of
the complex Byzantine political hierarchy, but it is unknown whether that happened
before or after 927.24 Fortunately, some useful indications about Michael’s attitude
during these obscure years are preserved in Latin sources, to which we now have
to turn our attention.
In 923, the emperor Roman I Lakapenos (920–944) and the government
in Constantinople agreed to return Dalmatia under the patronage of the Roman
Church. Consequently, the pope John X (914–928) convened two councils in
order to deal with the issues of the church jurisdiction, and allegedly widespread
presence of Slavic language and glagolitic script in the liturgy. The Acts of the
two councils in Split, held in 925 and 928, are preserved only in a sixteenth
century source, Historia Salonitana Maior.25 They are regarded as authentic by
the majority of historians, although a dispute to what extent they were revised
from its original form continues up to this day.26 According to the documents,

21
J. W. A. Fine, The Early Medieval Balkans. A Critical Survey from the Sixth to the Late
Twelfth Century, Ann Arbor MI 1991, 151–152; cf. K. Kr’stev, B’lgariya, Vizantiya i Arabski-
yat svyat pri caruvaneto na Simeon І Veliki, in B’lgarskiyat zlaten vek. Sbornik v chest na car
Simeon Veliki (893–927), Plovdiv 2015, 373–374.
22
Šišić, Povijest Hrvata u vrijeme narodnih vladara, 411–412;
23
Vizantijski izvori za istoriju naroda Jugoslavije II, Beograd 1959, 60, n. 209 (B.
Ferjančić); Istorija Srpskog naroda, I, 159. (S. Ćirković); Mišić, Humska zemlja u srednjem
veku, 42.
24
For different opinions see: J. Ferluga, Vizantijsko carstvo i jugoslovenske države od
sredine IX do sredine X veka, ЗРВИ 13 (1971) 103: ‘after 927’; Živković, Portreti srpskih
vladara, 80: ‘around 926’; N. K’nev, Otrazhenieto na b’lgaro-vizantiyskite otnosheniya po
vreme na P’rvoto b’lgarsko carstvo v’rhu sluchaite na udostoyavane na vladeteli ot Zapadnite
Balkani s vizantiyski pochetni titli, in B’lgariya v svetovnoto kulturno nasledstvo. Sbornik
s materiali ot Tretata nacionalna konferenciya po istoriya, arheologiya i kulturen turiz’m.
„P’tuvane k’m B’lgariya“, Shumen 2014, 296, 298: ‘between 921 and 924’.
25
Historia Salonitana maior, ed. N. Klaić, Beograd 1967.
26
Critical overview of the problem is presented by N. Budak, Historia salonitana and
Historia salonitana maior, in Summer School in the Study of Historical Manuscripts, eds. M
Willer, M. Tomić, Zadar 2013, 101–131.

241
the first council was attended by Croatian ruler Tomislav, Michael of Zahumlje
(Tempore Joannis pape sanctissimo consulatu peragente in provincia Croatorum
et Dalmatiarum finibus Tamisclao rege et Michael in suis finibus presidente duce),
papal legates, local bishops, representatives of Dalmatian cities, and a number of
Croatian and Serbian nobles (Croatorum atque Serborum proceribus).27 Michael’s
engagement is also attested in a papal letter, preserved in the same compilation
and sent to ‘dilecto filio Tamisclao, regi Crouatorum, et Michaeli, excellentissimo
duci Chulmorum’.28 The two rulers were not explicitly mentioned in the acts of
the second council from 928, when the jurisdiction of archbishoprics of Split over
bishoprics in Croatian lands, as well as those outside them, in Ston, Dubrovnik and
Kotor, was finally confirmed.29
Although the question of the authenticity and veracity of the acts of the councils
is outside the scope of this text, it is important to note that many researchers
used them as an evidence of Michael’s good relations with Tomislav, but also
with Constantinople. Therefore, some remarks need to be inserted here. First, as
some historians argued, the council was convened for the matters of the church
and, considering that the territories of both rulers were under papal jurisdiction,
Michael’s engagement reveals that he was willing to acknowledge papal authority
and obviously to protect his own interests, but nothing beyond that.30 Second, the
representatives of Byzantine theme of Dalmatia are not mentioned in the acts of the
council.31 Their absence and presence of Michael may serve not only as another
indication that he controlled the hinterland of Dubrovnik and Kotor, but even that
he established his supremacy in both of these cities at the expense of Byzantium
before 925. Finally, at the time when Tomislav and Michael attended the council, the
Croats were still not part of the anti-Bulgarian alliance, nor there was open enmity
between them and Simeon. Consequently, the acts in their preserved form indicate
a certain degree of cooperation between Tomislav and Michael, even their cordial
mutual relations, but they could not be interpreted as an evidence that Michael
switched sides in the Bulgarian-Byzantine conflict and abandoned his alliance with
Simeon before 925.
Another event in which Michael participated is even more intriguing. In 926,
he took possession of the port of Siponto in historical Apulia (and the modern
region of Capitanata), controlled by Byzantium. It is recorded in three different,
albeit mutually dependent Italian texts, composed in the eleventh century: 1) in
T. Smičiklas (ed.), Codex diplomaticus Regni Croatiae, Dalmatiae et Slavoniae, I,
27

Zagreb 1967, 32–33 (=Historia Salonitana maior, 98.)

28
Smičiklas, Codex diplomaticus, I, 34. (=Historia Salonitana maior, 99.)
29
Smičiklas, Codex diplomaticus, I, 38. (=Historia Salonitana maior, 104.)
30
Fine, The Early Medieval Balkans, 160.
31
Cf. Budak, Hrvatska i Bizant u X stoljeću, 53–54.

242
the Annals of Benevento, sub anno 926: ‘Michael, rex Sclavorum, comprehendit
Sipontum’;32 2) in the Annals of Lupus Protospatharius of Bari, where the date is
more precisely fixed as July 926: ‘comprehendit Michael Sclabus Sipontum mense
Julii’;33 3) and in the Annals of Bari, where the date is recorded as Monday, July
10, 928: ‘ñdie sanctae Felicitatis, secunda feria, indictione 15’.34 The year of 928 is
undoubtedly wrong. July 10, 926 was on Monday, and therefore, this date is almost
universally accepted as the day of Michael’s takeover or capture of Siponto.
Unlike the date, and similarly to his relations with Simeon, the background
and the character of Michael’s overseas expedition is disputed. Historians disagree
whether it was an inimical act against Byzantine Apulia, or an expedition on behalf
of the emperor,35 possibly in order to relieve the city of Siponto from the pressure of
Arabs or Lombards.36 The latter opinion gained more prominence, partly because
the sources only mention Michael’s takeover of Siponto, without emphasizing
the fight or bloodshed. These elements are, nonetheless, present in another text
in which this event was recorded, unfortunately omitted by the generations of the
Serbian and Croatian medievalists. It is the Chronicle of bishop Romoald II of
Salerno, composed in the late 12th century, where the following entry stands: ‘Anno
Dominice incarnationis 926, venerunt Sclavi in Apuliam et civitatem Sipontum
hostili direptione et gladio vastaverunt’.37 This information, independent of those
preserved in the Annals of Benevento and by the chroniclers from Bari, reveals the
true, violent character of Michael’s expedition.
One more remark about the time and date of the event is in order. In the
summer of 926, Simeon already occupied Serbia and the war with Croats was

32
Annales Beneventani, ed. G. H. Pertz, MGH Scriptores III, Hannoverae 1839, 175.
33
Lupi Protospatarii Annales, ed. G. H. Pertz, MGH Scriptores V, Hannoverae 1839, 54
34
Annales Barenses, G. H. Pertz, MGH Scriptores V, Hannoverae 1839, 52
35
Šišić, Povijest Hrvata, 424; F. Gestrin, Slovani v Italiji v zgodnjem srednjem veku,
Zgodovinski časopis 51/2 (1997) 160–161; Živković, Portreti srpskih vladara, 80–81; Budak,
Hrvatska i Bizant u X stoljeću, 56.
36
The Byzantine possessions in Apulia were indeed attacked numerous times by the Ar-
abs and the Lombards during the first decades of the tenth century. When duke Landolfo I of
Benevento and Capua attacked Apulia in 921 and defeated Byzantine forces near Ascoli, it
seems that in the same year his brother Atenolfo temporarily took control of Siponto; in the An-
nals of Benevento sub a. 921 is recorded: ‘intravit domnus Athenolphus in Sipontum’ (Annales
Beneventani, 175), but the information does not appear in the other above-mentioned sources.
The Byzantines rejected Landolfo’s plea to be installed as a governor in Apulia, and were suc-
cessful in restoring their positions before 926. Another Lombard invasion on Apulia was in 929,
B. Kreutz, Before the Normans: Southern Italy in the Ninth and Tenth Centuries, Philadelphia
1996, 97–99; G. A. Loud, The Age of Robert Guiscard: Southern Italy and the Northern Con-
quest, New York 2013, 20–21.
37
Romualdi Salernitani Chronicon, ed. C. A. Garufi, Rerum Italicarum Scriptores VII/1,
Città di Castello 1935, 165.

243
about to come. If Michael found himself of the opposing side of the Bulgarians,
he would be hardly in position to undertake any kind of military campaign on the
other side of the Adriatic. However, if he remained Bulgarian ally, his action seems
logical, especially if one considers it not just as a marauding venture, but rather a
strategic attempt to establish a stronghold in Byzantine Apulia, weakened due to
the external Lombard and Arab pressure, and possibly to cut off communications
between Byzantium and its new allies – the Croats. Therefore, it seems certain that
in July 926 Michael did not act as an imperial ally in Apulia, nor his fleet descended
upon the shores of the Apenine peninsula as a rescue force against Arabs, Lombards
or any other enemy. The only enemy that threatened Siponto in 926 was Michael,
‘rex Sclavorum’.
In this way, the event provides a strong and convincing evidence that Michael
was still an enemy of Byzantium, and consequently a Bulgarian ally in 926, and
that he remained as such – either until their defeat at the hands of Croats, or until the
death of Simeon next year. It was only after the demise of the Bulgarian ruler that
Michael had to come to terms with Constantinople. Nonetheless, it seems that even
under the new circumstances that followed the restoration of Byzantine influence
in the Adriatic he managed to keep a larger part of his possessions and his prestige.
The titles he received from Constantinople are a testimony of his significance and
influence in the Byzantine hierarchy; in the same way his appearance in the acts
of the first council of Split on par with Croatian ‘rex’ or ‘dux’ Tomislav,38 and a
memory of ‘rex Sclavorum’ in the Apulian tradition represent a testimony of his
power. There might be another: an inscription from Ston found in 1953, dated in the
tenth century and with a high degree of certainty attributed to Michael. Despite the
difficulties in reading and understanding of its text, the inscription provides another
indication of his naval power and control of the cities along the Dalmatian coast.39
The source material discussed here is fragmentary. It does not reveal much
detail of the power struggles in the eastern Adriatic, where Byzantine-Bulgarian

38
In the acts of the council of 925, Tomislav is titled ‘rex’, but for the thirteenth century
chronicler Thomas of Split he was only ‘dux’, Thomae Archidiaconi Spalatensis Historia, 60.
39
The most appropriate seems the reading proposed by J. Kovačević, Marginalije uz prob-
leme arheologije i umetnosti ranog srednjeg veka (II), Zbornik Filozofskog fakulteta u Beo-
gradu 8/1 (1964) 113–123: MI(C)HAELUS FORTITER (ET) SUPER REGO PACIFICO C(I)
V(ITATES) OM(NE)S ROMANO(S) (‘Michael strongly pacifies and rules over all Roman
cities’); a different reading was proposed by I. Ostojić, O Mihajlovu natpisu u Stonu, Prilozi
povijesti umjetnosti u Dalmaciji 14/1 (1963) 34–39: MIHAELUS FORTITER SUPER(AVIT)
G(R)ECO PACIFICO CU(M) OM(INE)S ROMANO(S) (‘Prince Michael bravely defeated
Pacifikos the Greek, and the Romans’); according to some other researchers, the name on the
inscription should be attributed to Archangel Michael, and not to the ruler of Zahumlje, cf. M.
Jurković, Ranosrednjovjekovni latinski natpisi s Pelješca, Radovi Instituta za povijest umjet-
nosti 10 (1986) 83–89.

244
conflict was reflected on the relations between various Slavic states and their
internal conditions. However, one thing is certain: at least from 912, and possibly
earlier, Simeon of Bulgaria had a staunch and trustworthy ally in the person of
Prince Michael of Zahumlje in this strategically vital region. It was an alliance
out of the interest, but it benefited both interested parties. Via his ally, Simeon
was in position to disrupt and to hamper Byzantine attempts to form a wider anti-
Bulgarian coalition, while Michael, relying on Bulgarian power, was able to secure
his independence and to expand his power over neighboring Serbian lands along
the coast. Probably Michael at some point acknowledged the powerful Bulgarian
ruler as his overlord, but the sources do not provide even the slightest indication
whether and when that happened.

245
 Цар Симеон и арабите

Красимир С. Кръстев

Управлението на цар Симеон I Велики (893–927) било повратен момент

за българо-арабските отношения през Средновековието. Той бил първият бъл-
гарски владетел, който потърсил политически съюз с Арабския свят1. Както
е добре известно, Българското царство не разполагало с военен флот, посред-
ством който да обсади византийската столица Цариград не само по суша, а и
по море. Именно поради тази причина към 923–924 г.2 български пратеници
били изпратени при арабския халиф Убайдаллах ал-Махди (909–934), осно-
вател на шиитската Фатимидска династия3. От своя страна той приел предло-
1
Цялостни проучвания у К. Кръстев, България, Византия и Арабският свят при ца-
руването на Симеон I Велики (893–927), BM 3 (2012), 301–319 (с корекции и допълнения
= К. Кръстев, България, Византия и Арабският свят при царуването на Симеон I Велики,
в Българският Златен век. Сборник в чест на цар Симеон Велики (893–927), Пловдив
2015, 361–378). За неправилното, основаващо се единствено на косвени аргументи, от-
ъждествяване на битката при крепостта „Валандар“ с тази при р. Ахелой или с превзе-
мането на Девелт (дн. Дебелт, Бургаско) вж. К. Кръстев, Арабски извори за битката при
„Валандар“ (Х в.), BM 4–5 (2013–2014), 43–55.
2
За датировката срв. В. Златарски, История на българската държава през Сред-
ните векове 1/2. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство
(852–1018), ³София 2007 [1927], 432, бел. 1, 448; П. Мутафчиев, История на българския
народ 1. Първо българско царство, София 1943, 308 (средата на 922 г.); M. Canard,
Arabes et Bulgares au début du Xe siècle, Byz 11 (1936), 216, n. 2; Ив. Божилов, Цар Си-
меон Велики (893–927): Златният век на сред­новековна България, Со­фия 1983, 213,
бел. 28; Ив. Божилов, В. Гюзелев, История на средновековна България VІІ–ХІV в., София
1999, 269, бел. 83; С. Салюм, Българо-арабски отношения през Средните векове (VІІ–
ХІV в.), ИПр, 43/2 (1987), 32 (923 г.); А. Васильев, Визан­тия и арабы 2. Политическия
отношения Византии и арабов за время Македонской ди­на­стии, Санкт-Петер­бург
1902, 220; St. Runciman, A History of the First Bulgarian Empire, London 1930, 168–169 и
n. 1; Y. Lev, The Fāṭimid Navy, Byzantium and the Mediterranean Sea 909–1036 C.E./297–427
A.H. (Arabian Sources), Byz, LIV/1 (1984), 231 (924 г.).
3
Ioannis Scylitzes, Synopsis historiarum. Rec. I. Thurn. Berolini et Novi Eboraci 1973,
264–265; ГИБИ VI, 258. Вж. и С. Палаузов, Век болгарскаго ца­ря Симеона, Санкт-Петер­
бург 1852, 48–49; А. Гильфердинг, Письма об истории сербов и болгар, Москва 1855,
140–141; M. Amari, Storia dei mu­sulmani di Sicilia 2, Firenze 1858, 173–174; В. Ламанский,
О славянах в Малой Азии, Африке и Испа­нии, Санкт-Петербург 1859, 15, 206–207; A.
Rambaud, L’empire grec au dixième siècle: Con­stantin Porphy­­rogenete, Paris 1870, 336–337;
М. Дринов, Южные славяне и Ви­зан­тия в Х веке, Москва 1876, 26, 33; К. Иречек, Исто-
рия на българите. С по­прав­ки и добавки от самия автор, под редакцията на проф. П.
Петров. София 1978, 190 и бел. 31; А. Васил­ ьев, Визан­тия и арабы 2, 220–221; J. Gay,
L’Italie méridionale et l’empire byzantin depuis l‘avènement de Basile Ier jusqu‘a la prise de

246
жението да си разделят заграбените богатства поравно, но градът да остане
в ръцете на българския владетел4. Най-вероятно по същите причини опит за
съюз бил потърсен и с емира на Тарс (дн. Тарсус, Турция) Тамал ад-Дулафи5.
Съгласно един от широко разпространените митове, който вече десетиле-
тия наред битова не само в българската, но и в чуждестранната историогра-
фия, първото пратеничество на цар Симеон се отправило за Египет, а самите
преговори с ал-Махди били водени в тогавашната му столица Кайро. За пръв
път това твърдение се среща в „История на византийската държава“ на юго-
славския историк Георгий Острогорски (1902–1976), а впоследствие е възпри-
ето в трудовете на Иван Божилов (1940–2016) и редица други изследователи6.
При внимателно запознаване с историята на Фатимидския халифат ста-
ва ясно, че Убайдаллах ал-Махди не управлявал Египет, а държавата му
била разположена в областта Ифрикия, която обхващала съвременната те-

Bari par les Nor­mands (867–1071), Paris 1904, 207–208; В. Златарски, История, 431–432;
448–449; St. Runci­man, The Emperor Romanus Lecapenus and his Reign. A Study of Tenth-
Century Byzantium, Cambridge 1929, 90, 189; Idem, A History, 168–169; M. Canard, Arabes et
Bulgares, 214–216; G. Ostrogorsky, Geschichte des byzantinischen Staates, München ³1963
[1940], 221; П. Мутафч­ иев, Исто­рия, 307–308; G. Sergheraert, Syméon le Grand (893–
927), Paris 1960, 142; R. Browning, Byzantium and Bulga­ria: A Compara­tive Study across
the Early Medieval Frontier, London 1975, 66; История на България 2. Първа българска
държава, София 1981, 290–291; Ив. Божилов, Цар Симеон Велики, 140–141; Y. Lev, The
Fāṭimid Navy, 231; С. Салюм, Българо-арабски отношения, 32; П. Ангелов, Българ­ската
сред­но­вековна ди­пло­мация, София 1988, 59; H. Halm, The Empire of the Mahdi: The Rise of
the Fatimids, transla­ted from German by M. Bonner, Lei­den 1996, 238; H. Norris, Islam in the
Balkans. Religion and So­ciety between Europe and the Arab World, Co­lumbia, South Carolina
1993, 20–21; Ив. Божилов, В. Гюз­ елев, История, 258–259; Д. Мишин, Сакалиба (славяне)
в исламском мире в раннее средневековье, Москва 2002, 92; М. Лешка, Симеон Велики и
Византия. Из историята на българо-византийските отношения през 893–927 г., превод
от полски Г. Филипова, София 2017, 222–223; D. Hupchick, The Bulgarian-Byzantine Wars
for the Early Medieval Balkan Hegemony. Silver-Lined Skulls and Blinded Armies, Wilkes-
Barre, PA 2017, 200–201; 218, n. 103.
4
Написаното от В. Златарски
­­ , История, 432; П. Мутафчиев, История, 307, че цар
Симеон обещал на ал-Махди о. Сицилия и Южна Италия, е некоректно. Твърдението
на М. Лешка, Симеон Велики и Византия, 222–223 и бел. 31, че българският владетел е
възнамерявал да отстъпи Цариград на арабите, както и произтеклият от това заключение
анализ, най-вероятно се дължат на недоразумение.
5
К. Кръстев, България, Византия и Арабският свят, 374.
6
Вж. G. Ostrogorsky, Geschichte des byzantinischen Staates, 221; ГИБИ VI, 258, бел. 1
(коментар на Василка Тъп­кова-За­имо­ва); Ат. Божков, Миниатюри от Мадридския ръко-
пис на Йоан Скилица. Изследване върху миниатюрите от ръкописа на Йоан Скилица от
ХІІ–ХІІІ век в Мадридската национална библиотека, София 1972, 94, фиг. 51; История на
България 2, 288, 290; Ив. Божилов, Цар Симеон Велики, 141; Същият, Българите, 178; R.
Brown ­ ing, The Byzantine Empire, Washington DC 1992, 106; Ив. Божилов, В. Гюзелев, Исто-
рия, 258; М. Лешка, Симеон Велики и Византия, 222 и т.н. Други не се анга­жират с точна
посока. Вж. В. Златарски
­­ , История, 431–432; G. Sergheraert, Syméon le Grand, 142 и пр.

247
ритория на Тунис, Западна Либия и Източен Алжир. В негови ръце попад-
нал и големият остров Сицилия. Първоначално резиденцията на халифа се
намирала в Раккада, предградие на Кайруан (дн. Тунис), а от 921 г. той ус-
тановил столица си в ал-Махдия (дн. Тунис), град, наречен на негово име,
пристанище на Средиземно море. След редица неуспешни опити Фатими-
дите все пак успели да покорят Египет, но това сторил едва правнукът на
халифа ал-Махди – ал-Муизз Лидиниллах (953–975), през 969 г. Именно
по това време бил основан и град Кайро (al-Qāhirah), който малко по-късно
(през 973 г.) станал столица на халифата7. Това е и причината Египет да се
свързва с династията на Фатимидите.
В хрониката на Йоан Скилица (втората половина на ХІ в.) се съдържат
две косвени указания за посоката на българското пратеничество. Първо, при
завръщането си от Африка българските пратеници и съпровождащите ги
араби били заловени от калабрийците, които след това ги предали на визан-
тийския император Роман Лакапин (920–944)8. Следователно маршрутът им
преминал покрай бреговете на полуостров Калабрия, който по това време
все още бил византийско владение. Сравнително недалеко, на югозапад от
Апенинския полуостров, е разположено северноафриканското тунизийско
крайбрежие. По всяка вероятност българското пратеничество потеглило от
адриатическия бряг9 и достигнало до столицата на Убайдаллах ал-Махди –
средиземноморското пристанище ал-Махдия10.
7
За историята на Фатимидския халифат вж. F. Wüstenfeld, Geschiche der Fatimiden-
Chalifen, Göttingen 1881, 3–352; Y. Lev, The Fāṭimid Navy, 220–252; Idem, Army, Regime,
and society in Fatimid Egypt, 358–487/968–1094, International Journal of Middle East Studies,
19/3 (1987) 337–365; The Ency­clo­pedia of Islam 3 [H–IRAM]. New Edition, ed. by B. Lewis,
V. L. Mén ­ age, Ch. Pellat and J. Schacht. Leiden–London 1986, 1047–1050; The Encyc­
lopedia of Islam 5 [KHE–MAHI]. New Edi­tion, ed. by C. E. Bosworth, E. van Donzel, B.
Lewis and Ch. Pellat, Leiden 1986, 1242–1244; 1246–1247; Encyclopedia of Islam 2 [C–G].
New Edition, ed. by B. Lewis, V. Ch. Pellat and J. Schacht. Leiden 1991, 850–864; DOP, 780,
809; H. Halm, The Empire of the Mahdi, 1–461; M. Brett, The Rise of the Fatimids. The World
of the Mediterranean and the Middle East in the Fourth Century of the Hijra, Tenth Century
CE, Leiden–Boston–Köln 2001, 1–505; Д. Мишин, Сакалиба, 243–278, 281–287, 302–305; P.
Walker, Exploring an Islamic Empire. Fatimid History and its Sources, London 2002, 1–293;
И. Фильштинский, История ара­бов и Халифата (750–1517 гг.), Москва 2006, 189–198. За
историята на Кайро вж. A. Raymond, Cairo, translated by W. Wood. Cambridge 2000, 31–79.
8
Според П. Мутафчиев, История, 307 пратениците били заловени от калабрийски
пирати, които ги продали в Цариград, но тази информация липсва в текста на извора.
9
Такова предположение е направено още от В. Златарски, История, 432. Не без
основание D. Hupchick, The Bulgarian-Byzantine Wars, 201 приема, че българите са от-
плавали от Захълмие (част от дн. Босна и Херцеговина и Хърватия), където управлявал
Симеоновият съюзник княз Михаил Вишевич.
10
Вж. M. Canard, Arabes et Bulgares, 215, n. 3; К. Кръстев, България, Византия и
Арабският свят, 373–374; D. Hupchick, The Bulgarian-Byzantine Wars, 200–201.

248
 Второ, отново според хроника на Йоан Скилица, цар Симеон „проводил
пратеници при владетеля на африте“. На пръв поглед най-общо авторът
визира африканските араби, но само ако не се има предвид архаизацията
на етонимите, много характерна за съчиненията на ромейските историци и
хронисти и изобщо за цялата византийска литература. В случая става дума
за наименование на антично берберско племе, което обитавало околностите
на Картаген (дн. Тунис). След като римляните покорили града през 146 г. пр.
Хр., по името на африте те провъзгласили и провинция Африка, която обхва-
щала Тунис, малка североизточна част от Алжир и западното крайбрежие на
Либия. „Освен това римското название на ал-Махдия било Афродизиум“11.
Тази подробност също може да се използва като аргумент, че българското
пратеничество не се е отправило към Египет, а по посока на Тунис.
Колкото до арабския флот, на чиято помощ българският цар Симеон
разчитал, наличните извори (Ибн ал-Атир и други арабски автори) припис-
ват на Убайдаллах ал-Махди построяването на около 900 кораба именно
в ал-Махдия. Известно е още, че самото пристанище на града било доста
добре укрепено и снабдено с голям брой складове12.
Последвалите събития са добре познати от хрониката на Йоан Скили-
ца . Те са отразени и в миниатюрите от Мадридския ръкопис14. Император
13

Роман Лакапин развалил българо-арабския съюз с цената на големи дарове

за халифа. На практика той възобновил по-ранното споразумение между
Византийската империя и Фатимидския халифат, което предвиждало изпла-
щането на годишен данък15. Византийският василевс бил сериозно обезпо-
коен от българо-арабските преговори. Ето защо той изпратил пратеници в
Багдад (дн. Ирак), за да сключи примирие. Целта му била да върне в Тракия
изпра­тените на Изток войници16.
Контактите на българите с Фатимидите не се изчерпали само с въ-
просното пратеничество. През последните години на историческата наука
11
За африте, Африка и Ифрикия подробно у The Cambridge History of Africa 2,
c. 500 B.C.–A.D. 1050, ed. by J. D. Fage, Cambridge 1978, 129; The Ency­clo­pedia of Islam 3,
1047–1050; D. Don Nanjira, African Foreign Policy and Diplomacy from Antiquity to the 21st
Century 1, Oxford 2010, 17–18.
12
Вж. Y. Lev, The Fāṭimid Navy, 227–231; 244 и цитираните там извори.
13
Ioannis Scylitzes, 264–265; ГИБИ VI, 258.
14
Ат. Божков, Миниатюри, 94, 99–100, фиг. 51–55. Вж. и Ив. Божилов, Българите
във Византийската импе­рия, София 1995, 178–179, № 27–29.
15
Ioannis Scylitzes, 263; ГИБИ VI, 258. За датировката срв. А. Васи
­ льев, Византия и
арабы 2, 198–200; В. Златарски, Исто­рия, 375; 379–380 (914 г.); M. Amari, Storia dei mu­
sulmani 2, 153; H. Halm, The Empire of the Mahdi, 236 (915/916 г.); A. Rambaud, L’empire
grec, 411 ( 916/917 г.); Y. Lev, The Fāṭimid Navy, 231 (917 г.).
16
А. Васильев, Византия и арабы 2, 222; Приложения, 106, 171; St. Runciman, The
Emperor Romanus Leca­pe­­nus, 90; Idem, A History, 169.

249
станаха известни нови сведения, от които излиза, че при управлението на
Убайдаллах ал-Махди и неговите наследници във Фатимидския халифат
пребивавали голям брой роби сакалиба. Под „сакалиба“ в арабските из-
точници най-често се визират различни народи със славянски произход.
Нещо повече, в някои от изворите директно се твърди, че част от фати-
мидските сакалиба произхождали от България. Според руския историк и
арабист Дмитрий Мишин предвид на чисто географския фактор, тук не
става дума за волжки, а за дунавски българи17. В тази връзка може да се
предположи, че едни от тях са били продадени като роби в халифата в ре-
зултат от българо-византийските войни при управлението на цар Симеон,
а други – по време на т.нар. „българска епопея“ от втората половина на Х
и началото на ХI в.
По подобие на куманите в Мамелюкски Египет по-късно, робите ус-
пели да се издигнат до редица високи постове във фатимидската държава.
Особено любопитна е историята, свързана с един българин, който след
приемането на исляма получил името Музаффар. Той бил назначен за въз-
питател и учител на бъдещия халиф ал-Муизз. Веднъж ученикът разсър-
дил Музаффар, който изрекъл някакви думи на своя език. Те се сторили
много подозрителни на детето и то ги запомнило. Когато ал-Муизз порас-
нал и усвоил различни езици, включително и езика на робите сакалиба,
разбрал, че се касаело за ругатня. За наказание той издал заповед за екзе-
куцията на Музаффар. В изворите се съобщава и за сакалиба, които зае-
мали длъжността „носител на слънцезащитния чадър“. Във Фатимидския
халифат този пост имал особено голямо значение, тъй като чадърът бил
смятан за символ на властта. Фатимидските сакалиба изпълнявали важни
служби в администрацията и били използвани като пратеници. Те изигра-
ли съществена роля в ръководеното на армията и най-вече при командва-
нето на флота. Показателен е случаят със Сюлейман ас-Саклаби, който
през 920 г. бил назначен като главнокомандващ на корабите, чиято задача
била да се притекат на помощ на фатимидската войска, която безуспешно
се опитала да превземе Египет. Други сакалиба водели арабската ескадра
при атаките по крайбрежието на Апенинския полуостров18.
След провала на преговорите с Фатимидите цар Симеон19 се опитал да
привлече на своя страна и техните врагове от Абасидския халифат, който по

17
Д. Мишин, Сакалиба, 248, 256.
18
Вж. пак там, 243–275; 281–287 и посочените извори и литература.
19
Заключението на St. Runciman, The Emperor Romanus Leca­penus, 90, n. 3, 136; Idem,
A History, 168, n. 2, че преговорите били водени от страна на т.нар. „чер­­ни“ (Батбаянови)
българи, е неаргументирано.

250
това време бил управляван от халиф ал-Муктадир (908–932). Това събитие
отново се датира към 923 или 924 г.20 В този случай българските пратеници
водели преговори с емира на Тарс Тамал ад-Дулафи, който оглавил военна
морска експедиция срещу Византийската империя. Арабският флот „преми-
нал през пролива на Цариград и друг пролив на Ромейското море без изход“.
След това арабските кораби достигнали до страната Fenediyeh (в други ръ-
кописи: H.r.f.n.diya, H.r.fîdiya или Jar­ken­diyah). Именно там българските
пратеници се срещнали с арабите, а някои от тях се качили на тарсийските
кораби и ги съпроводили при завръщането им21.
Заключението, което е наложено в българската историография, че араб-
ската флота е акостирала на егейското крайбрежие, е неаргументирано22.
То не произтича от текста на основния извор за това събитие – „Промивал-
ни на злато и източници на скъпоценни камъни“23 на известния историк
и географ ал-Масуди (преди 893–956)24. От своя стра­­на руският историк
Александър Василиев (1867–1953) с основание предполага, че ара­бите пре­
минали през пролива Дарданели и впоследствие проникнали в Мраморно
море, като се озовали в близост до Цариград25. Сходна е и позицията на

20
За датировката вж. St. Runciman, A History, 168, n. 2; M. Canard, Arabes et Bulgares,
216, 219–220; 222–223; С. Са­люм, Бъл­гаро-арабски отношения, 27 (923 г.); А. Васильев,
Византия и арабы 2, 222 (924 г.).
21
Срв. ръкописите у El-Mas’ūdī, Historical Encyclopaedia, Entitled “Meadows of gold
and mines of gems” 1, translated from the Arabic by A. Spreng ­ er, London, 1841, 414–415;
Maçoudi, Les prairies d’or 2, texte et traduction par C. Barbier de Meynard et P. de Courteille,
Paris 1863, 16–17; А. Васильев, Византия и арабы 2, 222 и бел. 4 (анализ); Приложения,
24 (превод); M. Canard, Arabes et Bulgares, 217; Р. Заимова, Араб­ски извори за българите,
44; В. Гюзелев, Покръстване и християнизация на българите, София 2006, Приложение,
№ 116, Приложение, № 117, 215. Вж. и А. Гаркави, Сказа­ния мусульманских писателей
о славянах и русских, 146; М. Дринов, Южные славяне и Ви­зан­тия, 26; J. Marquart,
Ost­europäische und ostasiatische Streifzüge. Ethnologische und historisch-topo­gra­fische Stu­
dien zur Geschichte des 9. und 10. Jahrhunderts (ca. 840-940), Leipzig 1903, 150; С. Салюм,
Българо-арабски отношения, 27, 32; М. Лешка, Симеон Велики и Византия, 223–224, бел.
33; 227.
22
История на България 2, 291; Ив. Божилов, Цар Симеон Велики, 141; Ив.
Божилов, В. Гюзелев, История, 259. Още по-невероятно изглежда да става дума за
Венеция. Вж. Maçoudi, Les prairies d’or 2, 17; J. Marquart, Ost­europäische und ostasia­
tische Streifzüge, 150. Критика у А. Васильев, Византия и арабы 2, 222–223, бел. 4.
23
Относно другите извори, които евентуално биха могли да се свържат с това
събития, вж. А. Васильев, Ви­зан­тия и арабы 2, 220, бел. 3 (анализ); Прило­жения, 106,
158, 171, 176; M. Canard. Arabes et Bulga­res, 219.
24
За него у И. Крачковский, Избранные сочинения 4. Арабская геогра­фи­че­ская
литература, Москва–Ленинград 1957, 171–193; ODB, 1312; The Encyc­lopedia of Islam 6.
[MAHK–MID]. New Edi­tion, ed. by C. E. Bosworth, E. van Donzel, B. Lewis, W. P. Heinr­ ichs
and Ch. Pellat. Leiden 1991, 784–789.
25
А. Васильев, Византия и арабы 2, 222 и бел. 4.

251
френския ориенталист Ма­ри­ус Канар (1888–1982). Използвайки друг ръко-
пис, изследователят идентифицира H.r.f.n.diya с Халкедон (дн. Кадъ­кьой,
квар­тал на Истанбул)26. Все пак названието се среща и в други форми, така
че отъждествяването изглежда несигурно.
За да бъде локализирано мястото на срещата трябва да се има предвид,
че ал-Масуди възприемал Дарданелите, Мраморно море и Босфора като
едно цяло, което назовавал със сборното название „пролив на Цариград“27.
В този случай той представя и допълнителна информация, а именно, че фло-
тът на Тамал е прекосил и „друг пролив без изход“. Навярно това сведение
визира обстоятелството, че Черно море спада към групата на вътрешните
морета, тъй като няма пряка връзка със Световния океан. Доколкото може
да се вярва безрезервно на разказа, излиза, че арабите са успели да преми-
нат през Босфора и срещата е била осъществена някъде по югозападното
черноморско крайбрежие28.
Царуването на Симеон I Велики бележело началото на дипломатиче-
ските отношения с арабските държави29, които се явявали негови естестве-
ни съюзници срещу Византийската империя. Започната от него традиция
била продължена от българските владетели през XIII–XIV в., които изпра-
щали свои пратеничества при султаните на Мамелюкски Египет30.

26
M. Canard, Arabes et Bulgares, 220–222; Idem, Histoire de la Dynastie des H’amdanides
de Jazîra et de Syrie 1, Paris, 1953, 726. Това е въз­прието от Ив. Божилов, Цар Симеон
Велики, 141 (Халкедон или Халки­дика); С. Салюм, Българо-арабски отношения, 27;
H. Norris, Islam in the Balkans, 21.
27
El-Mas’ūdī, Historical Encyclopaedia 1, 285-286, 297-298; Maçoudi, Les prairies d’or
2, 260–261, 272–273. Вж. и Ф. Вестберг, К анализу восточных источников о Восточной
Европе, ЖМНПр, 13/2 (1908) 392–393.
28
К. Кръстев, България, Византия и Арабският свят, 377.
29
„Има известни съмнения, че такова пратеничество било проводено от дунавските
българи още при управлението на хан Омуртаг (814 – ок. 831) или хан Маламир (ок.
831–836). Вж. К. Кръстев, Арабски и сирийски извори за управлението на хановете Крум
(ок. 796–814) и Омуртаг (814 – ок. 831) (под печат).“
30
П. Павлов, България, Византия и Мамлюкски Египет през 60-те–70-те годи­
ни на ХІІІ в., ИПр 45/3 (1989), 15–24; К. Кръстев, Ди­пл­ оматически отношения между
Българското царство и Египет през XIV в., BM 2 (2011) 619–630; А. Узелац, Србиjа и
Мамелучки Египат током XIII и XIV века, Београдски исто­риjски гласник 4 (2013), 23–37.

252
 «Золотой век» царя Симеона I Великого (864‒927)
в советской и современной российской историографии

Анастасия С. Добычина

Изучение «Золотого века» царя Симеона I Великого в России неразрыв-

но связано с историей развития российской славистики и византинистики.
Начиная с публикации исследования К. Ф. Калайдовича о выдающемся бол-
гарском книжнике конца IX ‒ начала X в. Иоанне Экзархе1 (1824 г.), эпо-
ха правления Симеона неоднократно становилась предметом исследований
российских историков. Значимость этого периода для истории средневеко-
вой Болгарии отмечали Ю. И. Венелин2, С. Н. Палаузов3, А. Ф. Гильфер-
динг4, М. С. Дринов5 и др.
С конца XIX в. обзор событий «Золотого века» царя Симеона станет
обязательной составляющей многочисленных трудов общего характера, как
славистической, так и византиноведческой направленности: «История юж-
ных славян» византиниста П. В. Безобразова (1889)6, «История южных сла-
вян» слависта П. А. Лаврова (1906)7; «История Болгарии» А. Л. Погодина
(1910)8, «История южных славян» В. Н. Щепкина (1913)9 и т.д.
К началу XX в. на фоне очередной волны интереса к болгарскому
прошлому в связи с началом систематических археологических раскопок
на территории Болгарии под эгидой Русского археологического институ-
та, в российской науке складываются все предпосылки для дальнейшего,
более глубокого изучения болгарского Средневековья, включая и «Золотой
1
К. Ф. Калайдович, Иоанн ексарх болгарский, Москва 1824.
Подробнее о становлении отечественного славяноведения см.: Л. П. Лаптева, Исто-
рия славяноведения в России в XIX в., Москва 2005, 15‒83.
2
Ю. И. Венелин, Критическиe исследования об истории болгар с прихода Болгар на
Фракийский полуостров до 968 года, или покорения Болгарии Великим Князем Русским,
Святославом, Москва 1849.
3
С. Палаузов, Век болгарского царя Симеона, Санкт-Петербург 1852.
4
А. Ф. Гильфердинг, Письма об истории сербов и болгар, Москва 1855.
5
М. С. Дринов, Южные славяне и Византия в X в., Чтения в Императорском обще-
стве истории и древностей российских при Московском университете, Кн. 3, Москва
1875.
6
П. В. Безобразов, История южных славян, Москва 1889.
7
П. А. Лавров, История южных славян. Лекции, читанные в Московском универси-
тете в 1895/6 году, Москва 1906.
8
А. Л. Погодин, История Болгарии, Санкт-Петербург 1910.
9
В. Н. Щепкин, История южных славян, Москва 1913.

253
век» царя Симеона. Однако движение в этом направлении было прервано
вступлением России в период военных, а затем и революционных потрясе-
ний, повлекших за собой радикальную перестройку общественно-полити-
ческой жизни страны, включая организационные и иные условия и формы
развития научной и образовательной деятельности.
В первые годы советской власти славистика сталкивается с серьезными
трудностями. В 1920-е гг. она подвергается нападкам как «отжившая»,
«буржуазная» наука, а идеи славянской взаимности, ассоциируясь с иде-
ологией панславизма, осуждаются и вытесняются идеями пролетарского
интернационализма. Немаловажной причиной падения уровня исследова-
тельского интереса к истории славянских стран и, в частности, Болгарии
становятся и принципиальные различия между политическими моделями,
утвердившимися в советской России и в славянских странах Центральной и
Юго-Восточной Европы в межвоенный период10. В 1929 г. начинается реор-
ганизация Академии наук и разворачивается открытая травля ученых-сла-
вистов в печати, славистические труды становятся невостребованными,
останавливается издание славистических журналов11. Все это приводит к
тому, что болгарское Средневековье, включая и «Золотой век» царя Симео-
на, продолжает изучаться лишь в контексте византиноведения, также пере-
живавшего не лучшие годы.
Так, события правления царя Симеона рассматриваются в увидевшей
свет в самом начале 1917 г. обобщающей работе «Лекции по истории Ви-
зантии. Том 1. Время до Крестовых походов (до 1081 года)» выдающегося
представителя петербургской школы византиноведения А. А. Васильева12,
на тот момент профессора Петроградского университета, позднее предсе-
дателя Российской академии истории материальной культуры (РАИМК) и
члена-корреспондента РАН13. Несмотря на то, что работа была позднее до-
полнена в американских изданиях 1928 г. и 1952 г. (после эмиграции автора
в США)14, взгляды А. А. Васильева относительно правления царя Симеона
не претерпели никаких изменений.
10
Подробнее: Е. П. Аксенова, Очерки из истории отечественного славяноведения.
1930-е годы, Москва 2000.
11
Е. П. Аксенова, Очерки из истории отечественного славяноведения, 131–134.
12
А. А. Васильев, Лекции по истории Византии 1. Время до Крестовых походов (до
1081 года), Петроград 1917.
13
А. Г. Грушевой, К переизданию цикла общих работ А. А. Васильева по истории
Византии, А. А. Васильев, История Византийской империи. 1. Время до крестовых по-
ходов до 1081 г., Санкт-Петербург 1998 [доступно 25.10.2017: http://gumilevica.kulichki.
net/VAA/vaa101.htm].
14
A. A. Vasiliev, History of the Byzantine Empire. Vol. 1, Madison 1929, 433; A. A.
Vasiliev, History of the Byzantine Empire, 324‒1453, Vol. 1, Madison, 1952.

254
 Образ «Золотого века» царя Симеона в труде А. А. Васильева вполне
традиционен и носит черты работ дореволюционного византиноведения. В
его представлении Симеон ‒ это, прежде всего, правитель «Великой Болга-
рии»15, «любознательно перечитывавший…книги древних, оказавший ве-
ликие культурные услуги своему государству и мечтавший об исполнении
обширных политических замыслов на счет Византии»16, «один из самых
значительных» в истории Болгарии правителей, при котором эта страна
сделалась «страшным врагом Византии» и угрожала «даже столице и самой
императорской власти»17. Отмечая масштабность территориальных при-
обретений Симеона, А. А. Васильев подчеркивает, что именно «на облада-
нии большей частью территории империи на Балканском полуострове Си-
меон отчасти и основывал свое право именоваться царем болгар и греков»18,
в то же время его завоевания не сводились лишь к личным властолюбивым
помыслам. По мнению автора, правление Симеона ‒ это эпоха борьбы на
Балканском полуострове двух влияний ‒ византийского и славянского, так
что с внешней политикой болгарского царя связана и «первая попытка за-
менить на Балканском полуострове греческое владычество владычеством
славянским»19.
Не обходит вниманием период правления царя Симеона и выдающийся
византинист Ф. И. Успенский, руководитель петербургской школы византи-
новедения, сумевший в условиях нового режима «сохранить в неприкосно-
венности достижения этой школы»20. Выход в свет в 1927 г. его авторского
издания первой части второго тома фундаментальной «Истории Византий-
ской империи»21 (появление этого фундаментального исследования было
запланировано еще до Первой мировой войны, вслед за первым томом, из-
данным в 1913 г.) становится значимым событием для всего византиновед-
ческого сообщества. Смерть автора в 1928 г. откладывает полное издание
труда: по иронии судьбы, та его часть, где рассматривались взаимоотно-
шения империи с Болгарией времен царя Симеона, не успела увидеть свет
при жизни ученого, а после Второй мировой войны и вовсе была утеряна и
15
A. A. Васильев, История Византийской империи 1. Время до крестовых похо-
дов до 1081 г., Санкт‒Петербург 1998 [доступно 25.10.2017: http://gumilevica.kulichki.net/
VAA/vaa161.htm#vaa161para03].
16
Ibidem.
17
Ibidem.
18
Ibidem.
19
Ibidem.
20
И. П. Медведев, Петербургское византиноведение. Страницы истории, Санкт-Пе-
тербург 2006, 199.
21
Ф. И. Успенский, История Византийской империи. Т. 2. Первая половина, Ленин-
град 1927.

255
восстановлена значительно позже по разрозненным рукописям ученого из
архива Ленинградского отделения АН СССР22.
Для Ф. И. Успенского период правления Симеона ‒ это часть «про-
должающейся через весь византийский период ожесточенной борьбы из-
за господства на Балканском полуострове между империей и Болгарией»23.
Как и А. А. Васильев, ученый дает традиционно высокую оценку данной
эпохе в истории Болгарии, «которой суждено было под его правлением на-
чать новую политическую жизнь и заложить прочные основы для дальней-
шего развития болгарского народа»24, и самому Симеону, «государю весьма
живого и разнообразного ума, который способен питаться широкими прак-
тическими планами и находить материальные средства для их осуществле-
ния»25. Как и А. А. Васильев, Ф. И. Успенский характеризует завоевания
болгарского правителя в контексте византийско-славянского соперничества
за гегемонию на полуострове: именно при Симеоне I «в первый раз по-
ставлен вопрос о невозможности согласовать интересы греков и славян и о
необходимости одному из них поступиться в пользу другого»26.
Таким образом, к исходу 1920-х гг. тема болгаро-византийских отноше-
ний конца IX – начала X в. остается профессиональным «доменом» именно
византинистов, постепенно теряя свою актуальность в связи с уходом из
жизни, либо «исходом»27, эмиграцией, действующих специалистов, как в
области славистики, так и в области византиноведения28.
Между тем, уже к середине 1930-х гг. возникают объективные по-
требности в дальнейшем развитии славяноведения, обусловленные преж-
де всего традиционными русско-славянскими связями и необходимостью
способствовать культурному развитию славянских народов и этнических
групп, проживающих на территории СССР29. К концу 30-х гг., на фоне на-
растающей угрозы со стороны фашистской Германии и общего обостре-
ния международной обстановки, вновь обретает свою актуальность идея
«славянской взаимности»30. В 1938 г. учреждается сектор славяноведения
Института истории АН СССР, в 1939 – кафедра истории южных и западных
22
Idem. История Византийской империи 3, Москва, Ленинград 1948.
23
Idem, История Византийской империи 3, Москва 1997, 219.
24
Ibidem.
25
Ibidem, 219‒220.
26
Ibidem, 222.
27
И. П. Медведев, Петербургское византиноведение, 193.
28
И. Н. Попов, И. С. Чичуров, Византиноведение, Православная энциклопедия 8,
Москва 2004, 388‒401; М. А. Робинсон, Судьбы академической элиты: отечественное
славяноведение (1917 – начало 1930-х годов), Москва 2004, 128‒129, 191‒228.
29
Е. П. Аксенова, Очерки из истории отечественного славяноведения, 18.
30
М. А. Робинсон, Судьбы академической элиты, 384‒385.

256
славян на восстановленном еще в 1934 г. историческом факультете Москов-
ского университета.
В период Второй Мировой войны выходящие в рамках Академии наук
работы по исторической славистике носят преимущественно политизи-
рованный и идеологизированный характер, исследований по славянской
средневековой истории не ведется. В то же время в связи с идеологичес-
ким поворотом к воспитанию патриотизма и актуальностью вопросов ви-
зантийского наследия в свете грядущего послевоенного передела Европы
начинается возрождение византиноведения. В 1940 г. выходит в свет «Ис-
тория Византии» М.В. Левченко31, руководителя Ленинградского отделения
Института истории АН СССР, в рамках которой рассматривается и эпоха
болгаро-византийского противостояния конца IX ‒ первой четверти X в.
Данный период представлен в работе в самом общем виде и сводится,
по сути, к информированию читателя об одной из сторон византийской по-
литики в обозначенную эпоху. Давая свою оценку Симеону I и его полити-
ке, исследователь не сводит суть противостояния исключительно к личной
амбициозности болгарского правителя, который «опираясь на поддержку
славянского населения европейских провинций, поставил задачей сделать-
ся полным хозяином Балканского полуострова и возложить на свою голову
корону византийских императоров»32. Согласно М. В. Левченко, «сама Ви-
зантия поставила Болгарию в такое положение, что той оставалось только
выбирать между подчинением Византии или борьбой против нее»33.
В свете изменения отношения к истории славянских стран и Византии
не обходит вниманием правление царя Симеона и видный историк-марк-
сист, заведующий кафедрой всеобщей истории в Высшей Партийной школе
при ЦК ВКП (б), руководитель сектора истории Средних веков и заместите-
ль директора Института истории АН СССР А. Д. Удальцов. В прочитанной
в Высшей Партийной школе лекции от 4 февраля 1940 г. «Византия. Юж-
ные славяне. Арабы», эпоха правления «царя Семеона (сохранена орфогра-
фия источника, выделено мной ‒ А.Д.)…который захватил Македонию и
Албанию и провозгласил себя царем болгар и ромеев», характеризуется по
«классической» для марксистской историографии схеме: «Болгария сильно
феодализируется», «свободное крестьянство все больше теряет свои земли
и превращается в крепостных, как в Византии», «усиливается феодальное
болгарское боярство, которое само поднимает восстания против царской
власти, отстаивая свою политическую независимость», «возникают крес-
31
М. В. Левченко, История Византии. Краткий очерк, Москва, Ленинград 1940.
32
Ibidem, 158.
33
Ibidem.

257
тьянские восстания; движение принимает иногда форму «ереси», например,
движение так называемых „богомилов“34. Однако, отмечает А. Д. Удальцов,
несмотря на все эти кризисные и характерные для феодального общества
явления, Болгария все же «одерживала верх в борьбе с Византией»35.
Эта характеристика правления царя Симеона повторяется почти дос-
ловно в очерке А. Д. Удальцова «Византия в ранее Средневековье» из обоб-
щающей «Истории средних веков», также изданной по материалам прочи-
танных в рамках Высшей партийной школы лекций36. В 1946 г. А. Д. Удаль-
цов редактирует свой очерк, получивший новое название «Славяне в раннее
средневековье»37, и уделяет больше внимания времени правления царя Си-
меона, которое он характеризует как период «наивысшего расцвета» и «бо-
льшого подъема болгарской культуры»38. Анализируя военные кампании
болгарского правителя, А. Д. Удальцов утверждает, что «сербы и хорваты
признали болгарское верховенство», а сама Болгария «в результате побед
над Византией, сильно расширила свою территорию присоединив к себе
Восточную Румелию (выделено мной ‒ А.Д.), Македонию и Албанию»39.
Эта же характеристика эпохи Симеона будет присутствовать и в очерке А.
Д. Удальцова «Образование раннефеодальных государств у западных и юж-
ных славян» 1955 г.40
Между тем, после окончания Второй Мировой войны в стране начи-
нается полномасштабное институциональное возрождение славистики. В
1947 г., на базе сектора славяноведения и Славянской комиссии, появи-
вшейся еще в 1942 г., в Москве создается Институт славяноведения во главе
с академиком Б. Д. Грековым. Спустя три года решением Президиума АН
СССР от 7 июня 1950 г. было организационно оформлено Ленинградское
отделение Института славяноведения во главе с академиком Н. С. Держа-
виным — видным специалистом по болгарской филологии, активным де-
ятелем Антифашистского комитета ученых (1942‒1949), Всеславянского
комитета (1942‒1947) и Славянского комитета СССР (1947‒1953), членом
34
А. Д. Удальцов, Византия. Южные славяне. Арабы. Лекция 4. Стенограмма лек-
ции, прочитанной 4 февраля 1940 г., Москва 1940, 11.
35
Ibidem.
36
Idem, Византия в раннее Средневековье, А. Д. Удальцов, С. Д. Сказкин, История
средних веков. Курс лекций, прочитанных в Высшей Партийной школе при ЦК ВКП (б),
Москва 1944, 49‒59.
37
Idem, Славяне в раннее Средневековье, 41‒48.
38
Ibidem, 47.
39
Ibidem.
40
Idem, Образование раннефеодальных государств у западных и южных славян,
Е. А. Беляев, С. Д. Сказкин, А. Д. Удальцов, История средних веков. Учебное пособие,
Москва 1955, 35.

258
редакционной коллегии журнала «Славяне» (1942‒1958), а также доктором
Софийского университета и почетным членом Болгарской Академии наук.
Именно из-под его пера в период с 1945 по 1948 г. выходит четырехтом-
ная «История Болгарии»41 (вскоре частично переведенная и на болгарский
язык42), в рамках которой впервые в советской славистике история Болга-
рии, все отчетливее втягивавшейся в то время в орбиту СССР, рассматрива-
ется как отдельный предмет.
Отдельный том издания посвящен истории Болгарии времени Первого
и Второго царств (679‒1393)43. Правление «энергичного и решительного в
своих действиях»44 царя Симеона рассматривается автором в нескольких
аспектах: культурно-просветительском, внешнеполитическом и социаль-
но-экономическом.
Характеризуя первый, культурно-просветительский, аспект, автор от-
мечает, прежде всего, личные заслуги болгарского правителя, который,
получив «образовательную подготовку» в Византии45, «явился вдохновите-
лем болгарских писателей и центром, объединявшим вокруг себя национа-
льную литературную работу»46 и «вел культурно-просветительную работу
среди своего боярства»47. В то же время Н. С. Державин отдает должное и
роли круга книжников при царе, которых он именует «наиболее культур-
ными элементами болгарской общественности»48, сводя их литературную
деятельность к «форме политической борьбы болгарского феодального об-
щества за культурно-национальное самоопределение и национальную неза-
висимость»49. В результате «националистического» восприятия «Золотого
века» царя Симеона деятельность его соратников сводится к «борьбе сло-
вом и делом»50 против «засилья греческого духовенства»51 и «антиславянс-
кой агитации греков»52.

41
Н. С. Державин, История Болгарии 1‒4, Москва, Ленинград 1945‒1948.
42
В Болгарии были переведены и изданы только первые два тома «Истории»: Н. С.
Державин, История на България 1‒2, София 1946‒1947.
43
Idem, История Болгарии 2. Болгария времени первого и второго царств (679‒1393),
Москва, Ленинград 1946.
44
Ibidem, 62.
45
Ibidem.
46
Ibidem.
47
Ibidem, 84.
48
Ibidem, 63.
49
Ibidem, 85.
50
Ibidem, 84.
51
Ibidem, 85.
52
Ibidem, 86.

259
 Характеризуя внешнюю политику Симеона, Н. С. Державин отмеча-
ет, что «все устремления Симеона во внешней политике были направлены
в основном к захвату Константинополя и византийского престола»53, что
диктовалось «политическими и хозяйственными интересами господствую-
щих классов болгарского общества»54, а само византийское направление
политики отличалось «непримиримостью, агрессивностью»55, равно как и
отношения к западным соседям, сербам, над которыми Симеон установил
«болгарское великодержавное иго»56. В результате, Болгария все больше
превращалась «в маленькую Византию с большими претензиями занять ме-
сто разлагавшейся и умиравшей большой Византии»57, пока не выросла в
«абсолютную бюрократическую монархию, которая всею своею тяжестью
легла на трудовые массы болгарского народа»58, изнывающего «под гнетом
господствующего феодального строя»59.
Подводя итоги, автор отмечает, что «блестящие успехи Симеона в об-
ласти внешней политики, блеск его двора и накопленные богатства духов-
ной и светской правящей знати, купленные дорогою ценою крови и раз-
орения народа, не обеспечивали устойчивости и прочности болгарской
державы», так что после смерти царя Симеона «начинаются быстрый ее
упадок и разложение»60.
В 1954 г. выходит в свет новая двухтомная «История Болгарии», приз-
ванная исправить «серьезные ошибки и недостатки» труда Н. С. Держави-
на, связанные с его «марристскими взглядами»61. В новой работе правле-
нию царя Симеона посвящена часть обзорного очерка византиниста А. П.
Каждана «Феодальные отношения в Болгарии в IX ‒ начале XI в.».62 В гла-
зах автора очерка царь Симеон ‒ это во многом «продукт» Византии: в Кон-
стантинополе он «прошел хорошую школу политической борьбы и дипло-
матии»63 и «сумел оценить значение сложного церемониала византийского
двора, который поднимал главу государства до уровня божества»64.

Ibidem.
53

Ibidem.
54
55
Ibidem, 10.
56
Ibidem.
57
Ibidem.
58
Ibidem.
59
Ibidem.
60
Ibidem, 12.
61
История Болгарии в двух томах. Т. 1, Москва 1954, 9.
62
А. П. Каждан, Феодальные отношения в Болгарии в IX ‒ начале XI в. Начало
феодальной раздробленности, в История Болгарии в двух томах, Москва 1954, 76‒106.
63
Ibidem, 81.
64
Ibidem.

260
 В отличие от Н. С. Державина, А. П. Каждан не сводит политику бол-
гарского царя к «национальному строительству» и борьбе с «засильем гре-
ков» за свою полную независимость. Подчеркивая «имперский» характер
притязаний Симеона: «оттеснить Византию на второе место и сделать Бол-
гарию государством-гегемоном на Балканском полуострове» ‒ исследовате-
ль рассматривает победу болгарских войск над византийцами при Ахелое
в 917 г. как поворотный момент в правлении Симеона, что позволило ему
«некоторое время спустя (919 г.) объявить Болгарию империей, а себя им-
ператором болгар и ромеев»65.
Следуя историографической традиции считать успех болгарского царя
недолговечным, А. П. Каждан объясняет эту недолговечность тем, что импе-
рия Симеона, «подобно другим большим империям раннего средневековья,
не обладала внутренним экономическим и языковым единством, представл-
яя собою временное и непрочное военно-административное объединение.
Подобно империи Карла Великого, империя Симеона с самого начала несла
в себе зародыши неминуемого распада»66.
Очевидный интерес А. П. Каждана к эпохе царя Симеона демонстриру-
ет и его статья 1959 г., в которой уточняется хронология второй болгаро-ви-
зантийской войны и выдвигается гипотеза о том, что она началась еще при
жизни императора Александра (912‒913) в конце 912 г.67
Свой вклад в исследование эпохи царя Симеона вносит и византинист
Г. Г. Литаврин, заявивший о себе как специалист по болгаро-византийским
отношениям в период средневековья, защитив в 1954 г. диссертацию «Борьба
болгарского народа против византийского ига (XI–XII вв.)». В 1958 г. в рам-
ках «Очерков истории Византии и южных славян», написанных совместно
с А. П. Кажданом68, он публикует очерк «Болгарская держава во второй по-
ловине IX ‒ первой половине X в.»69, в котором дает самую высокую оценку
эпохе царя Симеона. Именно в этот период, по утверждению исследователя,
«Болгарская держава выступила на международной арене как одно из самых
65
Ibidem, 82.
66
А. П. Каждан, Феодальные отношения в Болгарии, 82.
67
А. П. Каждан, К вопросу о начале второй болгаро-византийской войны при
Симеоне, Славянский архив. Сборник статей и материалов, Москва 1959, 23–29.
68
А. П. Каждан, Г. Г. Литаврин, Очерки истории Византии и южных славян, Москва
1958.
В данной работе используется второе издание «Очерков…» (Санкт-Петербург
1998), в котором главы, написанные Г.Г. Литавриным, по его собственному признанию,
не претерпели практически никаких изменений.
69
Г. Г. Литаврин, Болгарская держава во второй половине IX‒первой половине X
в., А. П. Каждан, Г. Г. Литаврин, Очерки истории Византии и южных славян. Издание
второе, исправленное, Санкт-Петербург 1998, 163‒174.

261
могущественных государств Европы, претендующее на главную роль среди
христианских держав и оспаривающее это право у самой наследницы Рим-
ской империи – Византии»70.
Подчеркивая, что «блестяще по тому времени образованный, властолю-
бивый, энергичный и безгранично честолюбивый»71, Симеон был «одним из
самых выдающихся правителей Болгарии эпохи Первого царства»72, автор,
тем не менее, не считает рост могущества государства исключительной за-
слугой болгарского правителя, а связывает его, прежде всего, с «консолида-
цией господствующего класса Болгарии вокруг царского престола в период
интенсивного развития феодальных отношений»73. Несмотря на то, что Г. Г.
Литаврин в целом следует концепции А. П. Каждана, изложенной им в рам-
ках «Истории Болгарии» 1954 г., анализируя недолговечность успеха полити-
ки Симеона, исследователь приходит к несколько иным выводам, рассматри-
вая в качестве причин «агрессивную политику болгарских феодалов», кото-
рая «не могла пользоваться поддержкой широких масс населения Болгарии,
так как велась она исключительно в интересах знати»74, «решимость народов
многоплеменной державы Симеона бороться за свою самостоятельность» и
«нарастание антифеодального движения»75 в самой Болгарии.
В 1960-е гг. проблематика болгаро-византийских отношений конца IX
— начала X в. находит отражение и в ряде работ обобщающего характера.
Так, в «Советской исторической энциклопедии» правление царя Симеона
рассматривается в трех аспектах: как период, когда в Болгарии сложились
основные классы феодального общества, как эпоха «длительных и тяже-
лых» войн с Византией и как «время расцвета болгарской культуры»76. Не
остался обойден вниманием данный период и в рамках фундаментальной
трехтомной «Истории Византии», увидевшей свет в 1967 г., хотя здесь его
освещение носило по необходимости предельно сжатый характер, будучи
встроено в изложение собственно византийской истории соответствующей
эпохи77.
70
Ibidem, 163.
71
Ibidem, 167.
72
Г. Г. Литаврин, Болгарская держава во второй половине IX ‒ первой половине X
в., 167.
73
Ibidem.
74
Ibidem, 173.
75
Ibidem.
76
С. А. Никитин, 2-я половина 7 в. ‒ начало 11 в. ‒ зарождение, установление и
развитие феодальных отношений на территории Болгарии, Советская историческая
энциклопедия 2, Москва 1962, 525‒526.
77
Например: А. П. Каждан, Внешнеполитическое положение империи в середине
IX‒середине X в., История Византии. В 3-х т. 2, Москва 1967, 199‒200, 203.

262
 В 1970-е гг. интерес к эпохе царя Симеона и особенно «Золотому веку»
в болгарской литературе актуализируется в связи с празднованием 900-лет-
него «юбилея» важнейшего источника по истории славянской переводной
литературы, богословской и общественной мысли Болгарии времен Перво-
го царства, Изборника Святослава 1073 г. научной общественностью Мос-
квы и Ленинграда78. В 1973‒1974 гг. усилиями Института русской литера-
туры (Пушкинский дом) АН СССР, Института литературы Болгарской АН
и Научного совета по истории мировой культуры АН СССР проходит ряд
научных мероприятий, посвященных Изборнику 1073 г. Закономерным ито-
гом этой работы становится выход в свет в 1977 г. совместного болгаро-со-
ветского сборника «Изборник Святослава 1073 г.»79, куда вошли статьи
известнейших филологов, историков и искусствоведов (Л. П. Жуковской80,
О. И. Подобедовой81, М. В. Щепкиной82 и др.), подробно освещающие ис-
торию и происхождение памятника, его предназначение и обстоятельства,
при которых он попал на Русь. Большое значение Изборника как памятника
Симеоновой эпохи и важность его реконструкции83 отмечал и выдающийся
философ, культуролог и филолог Д. С. Лихачев, неоднократно подчерки-
вавший роль литературного наследия средневековой Болгарии (и прежде
всего, Болгарии времен «Золотого века») как «Державы духа»84 в развитии
древнерусской культуры85.
В дальнейшем междисциплинарное направление, заданное этим сбор-
ником, будет подробно разрабатываться в работах М. В. Бибикова86, Л. П.

78
Подробнее о памятнике, его изданиях и посвященной ему научной литературе: К.
Иванова, А. А. Турилов, Изборник 1073 г., Православная энциклопедия 21, Москва 2009,
536‒539.
79
Изборник Святослава 1073 г. Сборник статей, Москва 1977.
80
Л. П. Жуковская, Изборник 1073 г. Судьба книги, состояние и задачи изучения, в
Изборник Святослава 1073 г., 5‒31.
81
О. И. Подобедова, Изборник Святослава 1073 г. как тип книги, в Изборник
Святослава, 31‒45.
82
М. В. Щепкина, К изучению Изборника 1073 г., в Изборник Святослава, 220‒234.
83
Д. С. Лихачев, Судьба рукописи Изборника 1073 г. в XIV в., ТОДРЛ 49, 1996,
297‒299.
84
Это определение впервые прозвучало в выступлении Д. С. Лихачева на открытии
I Международного конгресса по болгаристике (София, 1981) и в дальнейшем
неоднократно развивалось и дополнялось им в публичных высказываниях и
телевизионных интервью, в том числе фильме И. Георгиева-Геца «Няколко дни
с академик Лихачов» (1987): [доступно 08.11.2017: https://www.youtube.com/
watch?v=QFrF_TsOTWw].
85
Например: Д. С. Лихачев, Избранные труды в трех томах 2. Великое наследие.
Классические произведения литературы Древней Руси, Ленинград 1987, 5‒11.
86
Примечания 91‒93.

263
Жуковской87, А. М. Камчатнова88, И. В. Левочкина89, А. А. Пичхадзе90, М.
В. Рождественской91, А. И. Сидорова92, М. В. Щепкиной93 и др. Отдель-
ного внимания заслуживают работы М. В. Бибикова, посвященные визан-
тийским прототипам Изборника Святослава 1073 г.94. Активный интерес к
болгарскому прототипу памятника отражается в статьях И. В. Левочкина,
подробно исследовавшего литературу, связанную с Изборником95 и попы-
тавшегося реконструировать первоначальный состав «Изборника царя Си-
меона»96, а также выдвинувшего гипотезу о том, что его составителем мог
быть не кто иной, как св. равноапостольный Константин-Кирилл Философ,
а переводчиками на славянский язык ‒ св. Мефодий и его ученики97.
87
Л. П. Жуковская, Загадки записи Изборника Святослава 1073 г., в Древнерусский
литературный язык в его отношении к старославянскому, Москва 1987, 45–62.
88
А. М. Камчатнов, Текстологический анализ списков Изборника Святослава
1073 г., в Древнерусская литература. Источниковедение. Сборник научных трудов,
Ленинград 1984, 5‒17.
89
См. прим. 90.
90
А. А. Пичхадзе, К истории четьего текста славянского Восьмикнижия, ТОДРЛ 49,
1996, 10‒21.
91
М. В. Рождественская, Царь Давид, царь Симеон и вещий Боян, ТОДРЛ 50, 1997,
104‒109.
92
А. И. Сидоров, Некоторые замечания по поводу изучения «Изборника Святослава
1073 г.», Древнейшие государства на территории СССР. Материалы и исследования.
1985 год, Москва 1986, 193‒199.
93
М. В. Щепкина, К вопросу о просвещении Руси, Плиска-Преслав. Проучвания и
материали 1, София 1979, 200‒205.
94
См., например: М. В. Бибиков, Из истории культурных связей Византии и славян
(Изборник Святослава и его греческие прототипы), Материалы к VI Международному
конгрессу по изучению стран Юго-Восточной Европы (София, август 1989 г.) Исто-
рия, этнография, Москва 1989, 18‒27; М. В. Бибиков, «Изборник Святослава» 1073 г.
и его византийские прототипы. Итоги и задачи изучения (историографический обзор),
Древнейшие государства на территории СССР. Материалы и исследования. 1990 год.
Москва 1991, 204‒218; М. В. Бибиков, Византийский прототип древнейшей славянской
книги (Изборник Святослава 1073 г.), Москва 1996.
95
И. В. Левочкин, Изборник Святослава (Симеона) в русской дореволюционной
и советской науке (1817‒1982), Старобългарска литература 16 (1984) 33‒40; И. В.
Левочкин, Изборник Святослава (Симеона) в отечественной историографии 80-х гг.
XX в., в Письменная культура. Источниковедческие аспекты истории книги. Сборник
статей, Москва 1998, 55‒63.
96
И. В. Левочкин, Изборник царя Симеона (опыт реконструкции), в Първи
Международен конгрес по българистика. София, 1981. Доклади, София 1982, 419‒424.
97
И. В. Левочкин, Изборник царя Симеона и его составители. Преподавание исто-
рии в школе 5 (1994) 5‒7. Примечательно, что первоначально исследователь приписывал
авторство Изборника царя Симеона Иоанну Экзарху, см.: И. В. Левочкин, Византийский
энциклопедический сборник в Болгарии и на Руси, У истоков общности философских
культур русского, украинского и болгарского народов, Сборник научных трудов, Киев
1983, 35‒41.

264
 Параллельно с исследованием Изборника и связанной с ним культуры
Золотого века царя Симеона в 1980-е гг. продолжают выходить работы уточ-
няющего характера, затрагивающие проблематику болгаро-византийских
отношений конца IX ‒ начала X в.98. Трансформируются и взгляды Г. Г. Ли-
таврина на правление царя Симеона I. Так, в статье «Формирование и разви-
тие болгарского раннефеодального государства (конец VII ‒ начало XI в.)»99
и очерках «Краткой истории Болгарии» (1987) исследователь рассматривает
«Золотой век» царя Симеона как время «оформления новой этнокультурной
общности – болгарской феодальной народности, славянской по своему обли-
ку»100. По мнению Г. Г. Литаврина, государство царя Симеона, с одной сто-
роны, имело «политическую преемственность со славяно-протоболгарской
державой ханов-язычников»101, а с другой ‒ позаимствовав «императорскую
доктрину»102, претендовало не только на расширение своих границ, но и на
создание «славяно-греческой империи» во главе с болгарской династией103.
Тем временем, по мере падения идеологических «табу» на рубеже 1990-
х ‒ 2000-х гг. и беспрецедентного расширения контактов с зарубежными
коллегами и доступа к их работам, освоения новых подходов к изучению
источникового материала внимание исследователей все больше смещается
с политической на культурную составляющую эпохи царя Симеона. Веду-
щую роль в этом процессе играют как историки, так и лингвисты и филоло-
ги. Так, усилиями А. М. Камчатнова и А. А. Алексеева активно разрабаты-
вается проблематика т.н. «славянской Библии», исследуются текстологиче-
ские особенности славянских переводов библейских текстов симеоновской
эпохи и прослеживается судьба преславской библиотеки царя Симеона104.

98
Например: С. Н. Малахов, Проблема мира с народами Причерноморья в
византийской публицистике первой половины X в., в Международные отношения в
бассейне Черного моря в древности и средние века, Ростов 1986, 77‒91; В. Д. Николаев,
Значение договора 927 г. в истории болгаро-византийских отношений, в Проблемы
истории античности и средних веков, Москва 1982, 89‒105.
99
Г. Г. Литаврин, Формирование и развитие болгарского раннефеодального государ-
ства (конец VII ‒ начало XI в.), в Раннефеодальные государства на Балканах. VI‒XII вв.,
Москва 1985, 132‒188.
100
Ibidem, 170. В «Краткой истории Болгарии» болгарская народность Симеоновской
эпохи именуется «раннефеодальной»: Г. Г. Литаврин, Краткая история Болгарии, Москва
1987, 80.
101
Г. Г. Литаврин, Формирование и развитие болгарского раннефеодального
государства (конец VII ‒ начало XI в.), 170.
102
Ibidem, 168.
103
Ibidem, 168, 170. См. также: Г. Г. Литаврин, Краткая история Болгарии, 76, 79‒80.
104
А. А. Алексеев, Текстология славянской Библии, Санкт-Петербург 1999, 138‒140,
163‒172; А. М. Камчатнов, История и герменевтика славянской Библии, Москва 1998,
139‒140, 197‒199.

265
Огромный масштаб деятельности болгарских книжников эпохи царя Си-
меона и их продолжателей отметил и И. И. Калиганов, рассмотрев их дея-
тельность в контексте «болгарских даров» южной и восточной славянской
православной общности105. Согласно концепции исследователя, создание в
эпоху царя Симеона «огромного „золотого фонда“ переводных произведе-
ний общехристианского содержания» можно считать т.н. «четвертым бол-
гарским даром» вслед за утверждением дела свв. Кирилла и Мефодия, соз-
данием кириллицы и кодификацией литературно-книжного языка106.
Особый вклад в развитие проблематики был сделан Л. В. Гориной, раз-
рабатывавшей в 1990-е гг. гипотезу о появлении в эпоху «Золотого века»
царя Симеона Болгарского хронографа и посвятившей ей свою моногра-
фию107. На основании списков русских хронографов XV‒XVII вв., в которых
«Именник болгарских ханов» соединен с частями третьей и четвертой биб-
лейской Книги Царств108, исследовательница связала создание памятника с
эпохой царя Симеона109 и определила в качестве предполагаемого времени
его составления 20-е гг. X в.110. Подчеркивая «неслучайность» объединения
древнеболгарской истории с историей Иудеи, Л. В. Горина объясняет его
необходимостью представления Болгарского царства времен царя Симео-
на «наследницей других великих культур», прежде всего, древней Иудеи, а
столицы Преслава ‒ преемницей «павшего Иерусалима»111.
К культурной составляющей «Золотого века» царя Симеона на рубеже
1990-х ‒ 2000-х гг. обращаются и ученики Л. В. Гориной: О. В. Лощакова и
Д. И. Полывянный.
В своей монографии „Золотой век“ болгарского царя Симеона»112 О.
В. Лощакова обращается к правлению царя Симеона, прежде всего, как
«эпохе усвоения христианского наследия», «укрепления новой морали»,

105
И. И. Калиганов, Культура средневековой Болгарии, в История культур славянских
народов 1. Древность и средневековье, Москва 2003, 98‒157.
106
Ibidem, 155‒156.
107
Л. В. Горина, Болгарский хронограф и его судьба на Руси, София 2005.
108
Исследовательница считает, что автором славянского перевода Книг Царств, свя-
завшим их с «Именником болгарских ханов» был «церковник всех болгарских церквей»
пресвитер Григорий, см.: Л. В. Горина, Сведения о болгарском пресвитере Григории (X
в.) в Архивском хронографе, в Болгарское искусство и литература. История и современ-
ность, Санкт Петербург 2003, 7‒16.
109
Л. В. Горина, Болгарский хронограф, 33‒36.
110
Ibidem, 85.
111
Ibidem, 36, 84.
112
О. В. Лощакова, «Золотой век» болгарского царя Симеона (893–927). Учебное
пособие, Ярославль 1996.

266
формирования новой интеллектуальной элиты113, противопоставляя успе-
хи Симеона в культурной сфере нереализованным амбициям болгарского
правителя. В то время как болгарское общество воспринимало «сокрови-
ща византийской культуры», а сам Симеон и кружок сплотившихся вокруг
него книжников закладывали основы т.н. Slavia Orthodoxa114, «славянской
версии византийской культурной традиции»115, «его военные предприятия
ослабили страну и привели в конечном итоге к поглощению ее Византией в
конце X ‒ начале XI в.»116.
Развитие взглядов исследовательницы находит свое выражение в ее
кандидатской диссертации о роли церкви в становлении христианской ку-
льтуры во второй половине IX ‒ начале X в.117 и опубликованной по ее мате-
риалам монографии «Первое Первое Болгарское царство (политика, идео-
логия, культура)»118. Рассматривая особенности т.н. «книжной программы»
царя Симеона, О. В. Лощакова отмечает, что она отличалась одинаково вни-
мательным отношением как к Ветхому, так и к Новому Завету119. Особое
отношение к Ветхому Завету могло объясняться как началом распростра-
нения богомильской ереси, сторонники которой отрицали Ветхий Завет,
так и открывшейся в начале X в. «исторической перспективой определения
своего места во всемирно-историческом процессе», чтобы обосновать и ос-
вятить политическую доктрину царя Симеона120.
В качестве отдельной культурной модели «Золотой век» царя Симео-
на рассматривается в работе Д. И. Полывянного «Культурное своеобразие
средневековой Болгарии в контексте византийско-славянской общности IX-
XV вв.»121. Значимость этого периода определяется, по мнению автора, тем,
что именно «Золотым веком» «закончился процесс аккультурации болгар и
славян в византийско-славянскую общность», в результате которого «офор-

113
Ibidem, 42.
114
Р. Пиккио, Slavia Orthodoxa. Литература и язык, Москва 2003.
115
О. В. Лощакова, «Золотой век» болгарского царя Симеона, 41.
116
Ibidem, 42.
117
О. В. Лощакова, Крещение Болгарии и роль церкви в становлении христианской
культуры (вторая половина IX ‒ начало X века). Автореферат диссертации на соискание
ученой степени кандидата исторических наук, Москва 2001.
118
О. В. Лощакова, Первое Болгарское царство (политика, идеология, культура),
Ярославль 2003, 91‒103.
119
О. В. Лощакова, Крещение Болгарии и роль церкви, 23; О. В. Лощакова, Первое
Болгарское царство, 111‒112.
120
О. В. Лощакова, Крещение Болгарии и роль церкви, 23; О. В. Лощакова, Первое
Болгарское царство, 112.
121
Д. И. Полывянный, Культурное своеобразие средневековой Болгарии в контексте
византийско-славянской общности IX‒XV вв., Иваново 2000.

267
милась цельная и самобытная культура, не абсолютизировавшая ни болгар-
скую этнополитическую ограниченность, ни «славянское» мироощущение
нового христианского народа, ни ромейский «византинизм», но сочетавшая
их в присущем ей уникальном своеобразии»122.
Согласно концепции исследователя, создание этой уникальной ку-
льтуры прошло через две стадии: накопление культурных ценностей, яв-
лявшихся «важнейшими атрибутами самостоятельной духовной общности:
письменности, книжного языка и написанных на нем сакральных и свет-
ских текстов, изображений, пространственных моделей», и оформление на
основе этих ценностей «значимых и устойчивых культурных комплексов,
выражавших основные представления о месте Болгарии и болгар в насе-
ленном людьми мире и в его временном и пространственном континууме,
о взаимоотношениях болгарского народа с Богом»123. В результате, именно
при Симеоне складывается болгарская культурная модель, «симметричная»
византийской православной культуре, но не ее реальному содержанию, а
представлениям болгар о византийской христианской цивилизации, причем
дальнейшее развитие этой модели полностью зависело от «византийского
образца», находясь с ним в постоянном и динамичном диалоге124.
В последние годы к частным аспектам правления царя Симеона обра-
щается О. В. Лощакова. Так, в статье «На пути к власти: к вопросу о вос-
питании болгарских правителей» автор исследует влияние полученного
в Константинополе образования на политику царя Симеона125, а в очерке
«Окружение болгарского правителя: от язычества к христианству»126 ис-
следовательница отмечает двойственный характер болгарской элиты конца
IX‒начала X в.: с одной стороны, это знаменитый «кружок» книжников, а с
другой ‒ «старое болярское окружение, упрочившее свое влияние с тех пор,
когда война стала определять политику князя и он обратился к богатому
опыту и традициям своих предков»127. В течение своего правления Симеон
лавирует между обеими группами, и лишь его смерть прекращает это со-
перничество, обозначив тем самым, согласно исследовательнице, «кризис
политической элиты»128.
Ibidem, 57.
122

Ibidem, 59.
123
124
Ibidem, 69‒70.
125
О. В. Лощакова, На пути к власти: к вопросу о воспитании болгарских правителей,
в Общество. Власть. Политика. Проблемы всемирной истории. Сборник научных
трудов. Ярославль 2005, 53‒66.
126
О. В. Лощакова, Княжеский двор в Центральной и Юго-Восточной Европе:
период раннего Средневековья. Текст лекций. Ярославль 2010, 46‒70.
127
Ibidem, 58.
128
Ibidem, 61.

268
 Таким образом, в изучении «Золотого века» в советской и современной
российской историографии можно выделить три условных этапа. Первый,
довоенный, связан, в основном, с традициями еще дореволюционного ви-
зантиноведения и именами его классиков: А. А. Васильева и Ф. И. Успен-
ского. Основное внимание эти исследователи уделяют болгаро-византий-
ским отношениям конца IX ‒ начала X в., борьбе за гегемонию на Балканах
и политическим амбициям болгарского царя. Во второй, военный и услов-
но «послевоенный» период (1940-е ‒ 1960-е гг.), правление царя Симеона
рассматривается, прежде всего, с точки зрения создания «национальной»
культуры и реализации через внешнюю и внутреннюю политику интересов
господствующих классов болгарского феодального общества. Наконец, на
последнем, третьем, этапе, начавшемся с 1970-х гг., обозначился поворот
к широкому осмыслению культурно-цивилизационного аспекта «Золотого
века», переоценке книжного наследия эпохи на материале русских памят-
ников, а также к исследованию идеологии, которой руководствовался царь
Симеон.

269
 Съкращения
Abbreviations

ВВр Византийский временник

ГДА Годишник на Духовната академия
ГИБИ Гръцки извори за българската история
ГСУ ИФФ Годишник на Софийския университет. Историко-философски
факултет
ГСУ НЦСВП Годишник на Софийския университет. Научен център за
славяновизантийски проучвания „проф. Иван Дуйчев“
ГСУ ЮФ Годишник на Софийския университет. Юридически факултет
ЖМНПр Журнал Министерства народного просвещения
ЗРВИ Зборник радова Византолошког института
ИНМВ Известия на Народния музей – Варна
ИПр Исторически преглед
ЛИБИ Латински извори за българската история
MПр Македонски преглед
ТОДРЛ Труды Отдела древнерусской литературы

AASS Acta Sanctorum

BM Bulgaria Mediaevalis
Byz Byzantion
CFHB Corpus Fontium Historiae Byzantinae
CSHB Corpus Scriptorum Historiae Byzantinae
DAI De administrando imperio
DOP Dumbarton Oaks Papers
DOT Dumbarton Oaks Texts
JÖB Jahrbuch der Österreichischen Byzantinistik
MGH Monumenta Germaniae Historica
MGH Epistolae Monumenta Grmaniae Historica. Epistolae
MGH SS Monumenta Grmaniae Historica. Scriptores
MGH SS rer. Germ. Scriptores rerum Germanicarum in usum scholarum
ex Monumentis Germaniae historicis separatim editi
ODB The Oxford Dictionary of Byzantium
PG Patrologia Graeca
REB Revue des études byzantines
SCer Studia Ceranea
Sett Settimane di Studio del Centro Italiano sull’alto medioevo
Sla Slavia Antiqua

270
 Списък на авторите
List of authors

Анастасия Добычина Институт славяноведения Российской академии наук,

Москва; andobychina@gmail.com
Ангел Николов Исторически факултет, Софийски университет
„Св. Климент Охридски“; anikolov2003@yahoo.com
Владимир Ангелов Институт за исторически изследвания при Българската
академия на науките, София; vladimir.angelov@gmail.
com
Десислава Найденова Кирило-Методиевски научен център при Българската
академия на науките, София; dtnajdenova@abv.bg
Дмитрий Полывянный Ивановский государственный университет, Иваново;
dipol53@gmail.com
Женя Жекова Регионален исторически музей – гр. Шумен,
zhenya.zhekova@yahoo.com
Иван Йорданов Научен център по византинистика, Шуменски универ-
ситет „Епископ Константин Преславски“; Национален
археологически институт с музей при БАН, Филиал –
Шумен; ivanjordanov@abv.bg
Ивелин Иванов Исторически факултет, Великотърновски университет
„Св. св. Кирил и Методий“; i.ivanov@uni-vt.bg
Камен Станев Кирило-Методиевски научен център при Българската
академия на науките, София; kamen_stratiot@abv.bg
Красимир Кръстев Исторически факултет, Софийски университет
„Св. Климент Охридски“, София; terteroba@abv.bg
Лиляна Симеонова Институт за балканистика с център по тракология
при Българската академия на науките, София; liliana_
simeonova@hotmail.com
Мирослав Лешка – вж. Mirosław Leszka
Павел Георгиев Национален археологически институт с музей
при БАН, Филиал – Шумен; pavel_g@gbg.bg
Петър Ангелов Исторически факултет, Софийски университет
„Св. Климент Охридски“, София; pdangelov@yahoo.com

271
Сашка Георгиева Институт за исторически изследвания при Българската
академия на науките, София; sashclio@abv.bg
Тома Томов Департамент „Средиземноморски и източни изследва-
ния“, Нов български университет, София;
pyperko@yahoo.com
Aleksandar Uzelac Institute of History, Belgrade; alexuzelac@gmail.com
Daniel Ziemann Department of Medieval Studies, Central European
University, Budapest; ZiemannD@ceu.edu
Jonathan Shepard Independent scholar, Oxford; nshepard@easynet.co.uk
Milica Radišić Institute of Archaeology, Belgrade, mveselicic@yahoo.com
Mirosław Leszka Instytut Historii Uniwersytetu Łódzkiego, Katedra Historii
Bizancjum; miroslaw.leszka@uni.lodz.pl

272