ПРИСТИГАНЕТО НА ЛИЗИМАХ В ТРАКИЯ

Петър Делев

И в двете издания на университетския учебник по история на

българските земи в древността на Маргарита Тачева, още на първата
страница на първата глава, е допусната една неточност на израза,
която поражда впечатлението, че около 325 г. пр. Хр. (и във всеки
случай преди смъртта на Александър Велики) Лизимах от Пела е
получил от своя цар назначение като стратег на Тракия на мястото
на загиналия Зопирион 1. Нека ми бъде позволено да се възползвам
от повода, който ми дава изясняването на този незначителен проб-
лем, за да поднеса на професор Тачева в посветения на нейния юби-
лей том своите искрени почитания.
Подчинената от Филип ІІ част на Тракия била организирана,
било още в хода на завоюването й през 342 – 339 г. пр. Хр., било през
последните години на Филиповото управление или най-късно от
Александър веднага след поемането на властта от него в 336 г. пр.
Хр., като самостоятелна административна област, с управлението на
която бил натоварен специален “стратег на Тракия” 2. Поименно са
известни трима стратези на Тракия от времето на Александър Вели-
ки – линкестиецът Александър, син на Аероп, Мемнон и Зопирион.
Първият от тях бил потомък на стария династически дом на Лин-
кестида в Горна Македония 3; царската кръв го поставяла сред по-
тенциалните претенденти за македонския престол, предопреде-

1 М. Тачева. История на българските земи в древността. Втора част. Развитие и разц-

вет на робовладелското общество (София, Наука и изкуство, 1987), 11; История на българс-
ките земи в древността през елинистическата и римската епоха (София, Университетско
издателство “Св. Климент Охридски”, 19972), 13.
2 Diod. 17.62.5; Arr. anab. 1.25.2. Cp. H. Berve. Das Alexanderreich auf prosopographischer

Grundlage 1 (München, 1926), 228; H. Bengtson. Die Strategie in der hellenistischen Zeit 1 (Mün-
chen, 1937 = Münchener Beiträge zur Papyrusforschung und antiken Rechtsgeschichte, H. 26), 39-
40; К. Йорданов. – История (1994, 4-5), 1-12; същият. Политическите отношения между
Македония и тракийските държави (359-281 г. пр. Хр.) (София, 1998 = Studia Thracica 7), 99-
160.
3 За Александър, син на Аероп вж. J. Kaerst. – RE 1 (1894), 1435 (No 12); H. Berve. Op.

cit. (бел. 2), 2, 17-19 (No 37).

ляйки трагичната му съдба. През 336 г. пр. Хр., след убийството на
Филип II двамата братя на Александър, Хероменес и Арабей 4, били
обвинени в съучастие и екзекутирани; самият той обаче бил поща-
ден, било защото пръв приветствал своя съименник като цар и го
придружил въоръжен в двореца 5, било като зет на влиятелния Ан-
типатър 6. Изглежда или тази протекция е била твърде силна, или
верността на линкестиеца е била над всяко съмнение (допустимо е
да се предположи, че той е бил сред юношеските другари на Фили-
повия син), защото съдбата на братята му все още не хвърля петно
върху неговата кариера през следващите години. През 336 – 334 г.
пр. Хр. той е именно първият известен стратег на Тракия 7, но изг-
лежда не е съпровождал Александър Македонски в похода срещу
трибалите и илирите през пролетта на 335 г., тъй като в Тива по това
време бил пуснат слух, че той, а не уж умрелият по време на похода
цар, се насочвал с войски срещу въстаналите гърци 8. През 334 г. си-
нът на Аероп е трябвало да изостави длъжността си в Тракия, за да
придружи македонската армия в Азия, след като вероятно лично е
ръководил набора на тракийските контингенти. Той се споменава по
това време сред хетайрите на Александър 9, получава отговорни ми-
сии 10 и дори става командир на тесалийската конница 11. Още през
зимата на 334/333 г. пр. Хр. обаче срещу него е повдигнато обвине-
ние в заговор за измяна 12 и той е арестуван, но (вероятно отново за
да се избегне конфликт с Антипатър) не е съден веднага, а прекарва
3 години във вериги 13. Едва на процеса срещу Филотас (330 г. пр. Хр.
в Дрангиана) Александър, синът на Аероп, също бил осъден и екзе-
кутиран 14.

4 H. Berve. Op. cit. (бел. 2), 2, 169 (No 355), 80 (No 144).
5 Arr. anab. 1.25.2; Justin. 11.2.2; Curt. 7.1.6.
6 Curt. 7.1.7; Justin. 11.7.1. У Диодор (Diod. 17.80.2) Александър е посочен неправил-

но като зет на Антигон.

7 Arr. anab. 1.25.2.

8 Arr. anab. 1.7.6.

9 Diod. 17.32.1.

10 Arr. anab. 1.17.8.

11 Arr. anab. 1.25.2.

12 Arr. anab. 1.25.3-10; Diod. 17.32.1-2; Curt. 7.1.5-6.

13 Diod. 17.80.2; Curt. 7.1.6.

14 Diod. 17.80.2; Curt. 7.1.5-9.

2
 При потеглянето си на изток в 334 г. пр. Хр. Александър оста-
вил като свой наместник в Македония 64-годишния Антипатър, син
на Йолай, изтъкнат военачалник и дипломат и един от най-близките
съратници на Филип 15. Антипатър бил провъзгласен за “стратег на
Европа” 16; в сферата на неговите очевидно твърде широки пълно-
мощия влизало и управлението и контрола над всички подчинени и
съюзни територии на континента. Под негово разпореждане бил ос-
тавен значителен войскови контингент – 12 000 пехота и 1 500 кон-
ници 17. Като “стратег на Европа” и пълномощен представител на
Александър, Антипатър би следвало да е разполагал и с върховната
власт над Тракия и “стратегът на Тракия” да му е бил подчинен 18.
Твърде допустимо е да се мисли, обаче, че от самото начало статутът
и взаимната субординация на двамата стратези не са били доста-
тъчно стриктно определени.
Оскъдните, но многозначителни сведения за другите двама
стратези на Тракия, Мемнон и Зопирион, ни изправят пред ред
трудно разрешими фактологически и хронологически проблеми. У
Диодор Сицилийски срещаме следния разказ: “Когато Аристофонт
бил архонт в Атина, в Рим консули станали Гай Домиций и Авл Кор-
нелий. В тази година до Гърция достигнала вестта за битката край Ар-
бела, и много от полисите били обезпокоени от нарастването на маке-
донското могъщество и решили, че трябва да поведат борба за свободата
си докато персийската кауза е още жива. Те очаквали, че Дарий ще ги
подпомогне и ще им изпрати много пари, с които биха могли да наберат
голяма армия от наемници, докато Александър не би могъл да раздели
силите си. Ако ли пък сега биха наблюдавали пасивни окончателния разг-
ром на персите, гърците биха останали сами и никога вече не биха могли
да помислят за възстанвяване на собствената си свобода. Гърците били
подбуждани към въстание и от избухналия по това време метеж в Тра-
кия. Понеже разполагал с военни сили и бил изпълнен с гордост, назначе-

15 За Антипатър вж. J. Kaerst. – RE 1 (1894), 2501-2508 (No 12); H. Berve. Op. cit. (бел.
2), 2, 46-51 (No 94); H. Bengtson. Op. cit. (бел. 2) 1, 15-63; D. K. Kanatsulis. Antipatros. Ein
Beitrag zur Geschichte Makedoniens in der Zeit Alexanders und der Diadochen (München, 1942);
idem. – Makedonika 8 (1968), 121-181.
16 Diod. 17.118.1; 18.12.1; cp. Arr. anab. 1.11.3; 7.12.4; Curt. 3.1.39; Justin. 11.7.1.

17 Diod. 17.17.5.

18 H. Berve. Op. cit. (бел. 2), 1, 227-228; H. Bengtson. Op. cit. (бел. 2), 1, 38-45.

3
ният за стратег на Тракия Мемнон разбунтувал варварите, въстанал
срещу Александър и, като застанал начело на значителна войска, бил го-
тов открито да воюва. Ето защо Антипатър, като събрал цялата си
армия, настъпил през Македония в Тракия и повел война с Мемнон. При
това положение спартанците разбрали, че им се представя удобен мо-
мент да предприемат планираната война, и призовали гърците заедно с
тях да се вдигнат на борба за свободата си. Атиняните, които повече от
всички други гърци били задължени на Александър, не се присъединили;
но повечето от пелопонесците, както и някои от останалите се съгла-
сили и се записали за войната. Според възможностите си отделните по-
лиси вписвали в набора най-добрите си младежи и събрали не по-малко от
20 хиляди пехота и 2 хиляди конница. Спартанците стоели начело с ця-
лата си войска, готови да се борят срещу общия враг, а върховното ко-
мандване поел цар Агис. Когато Антипатър научил за съсредоточаването
на гърците, приключил както могъл войната в Тракия и се отправил с
цялата си армия в Пелопонес.” 19 Консулството на Гней Домиций Кал-
вин и Авл Корнелий Кос Арвина се пада в 332 г.; архонтството на
Аристофонт – чак в 330/329 г. пр. Хр. Битката при Арбела (Гавгаме-
ла) е била през есента на 331 г. (тоест в началото на предишната ар-
хонтска година – тази на Аристофанес). Въстанието на Агис III е за-
почнало изглежда още през 332 г. и е завършило с битката при Ме-
галополис през лятото или може би също през есента на 331 г. От
хронологическата бъркотия у Диодор може да се извлече като ука-
зание за датата на Мемноновия бунт единствено връзката със съби-
тията в Пелопонес: Антипатър прекратил набързо войната в Тра-
кия, за да предприеме спешни действия срещу Агис вероятно през
331 г. пр. Хр. 20
Бунтът на Мемнон очевидно не е имал някакви съществени
последици за своя организатор, който изглежда е запазил поста си
като стратег на Тракия в следващите години; според Курций Руф,
едва през 326 г. пр. Хр. той бил изпратен при Александър в Индия
със значителни подкрепления – 5 000 тракийски конници, 7 000 пе-
хота и голямо количество оръжие 21. Последното сведение впрочем е

19 Diod. 17.62.1-63.1.
20 За Мемнон вж. H. Berve. Op. cit. (бел. 2), 2, 254 (No 499); F. Stahelin. – RE 15 (1931),
653-654. За Агис III вж. H. Berve. Op. cit. (бел. 2), 2, 8-9 (No 15).
21 Curt. 9.3.21.

4
несигурно, тъй като Диодор (който не споменава имена) дава други
цифри за подкрепленията; в паралелният разказ на Ариан пък сат-
рапът на Партия и Хиркания Фратаферн довежда в Индия оставени
назад тракийци 22. В литературата е наложена хипотезата, че бунтът
на Мемнон е бил насочен само срещу наместника на Александър
Антипатър и произтичал от неуредените взаимоотношения между
двамата стратези; Карл Белох дори го окачествява като “пред-
шественик на борбите между диадохите” 23.
Диодор, който единствен разказва за бунта на Мемнон, за съ-
жаление не споменава нищо за другия стратег на Тракия, Зопирион,
а сведенията за него у Юстин и Курций Руф са хронологически не-
съвместими. Според Юстин, Александър научил за злополучния по-
ход на Зопирион “в Скития” от писмо на Антипатър, което получил
след смъртта на Дарий III (лятото на 330 г. пр. Хр.) и което съдържа-
ло също сведения за войната на Антипатър срещу спартанския цар
Агис (331 г. пр. Хр.) и за похода на епирския цар Александър, брат
на Олимпиада и вуйчо на Александър Македонски, в Италия (330 г.
пр. Хр.) 24. “Зопирион, оставен от Александър Велики за префект на
Понта (praefectus Ponti ab Alexandro Magno relictus), като смятал, че ако
не извърши със собствени сили никакви подвизи, ще се покаже бездеен,
събрал 30 хилядна войска и започнал война със скитите (Scythis bellum
intulit); той загинал с цялата си войска и така бил наказан за неразумно
започнатата война срещу народ, който не бил виновен в нищо.” 25 Кур-
ций Руф също говори за писмо, получено от Александър, само че
много по-късно – през зимата на 325/324 г. пр. Хр., след завръщането
на Александър в Персия; то съдържало сведения за събитията, ста-
нали в Европа и Азия по време на покоряването на Индия (т. е. през
327 – 325 г. пр. Хр.). “Зопирион, управител на Тракия (Thraciae praeposi-
tus), докато бил на поход в земите на гетите, бил унищожен с цялата си
армия от внезапно надигналата се стихийна буря. Научавайки за това
22 Diod. 17.95.4; Arr. anab. 5.20.7.
23 K. J. Beloch. Griechische Geschichte (Berlin – Leipzig, 1924-19312), 3.1, 647.1.
24 Justin. 12.1.4-5.

25 Justin. 12.2.16-17; cp. 2.3.4, 37.3.2. Trog. prol. 12 съобщава, че разказът за гибелта на

Зопирион “в Понта” бил част от голямо отстъпление, посветено на дейността на Анти-

патър в Европа и съдържащо сведения, освен за походите на епирския цар Александър
и на Зопирион, и за този на спартанския цар Архидам в Италия (343-338 г. пр. Хр.), към
което била добавена и най-старата история на италийските племена.

5
нещастие, Севт накарал своите сънародници – одриси да въстанат. Тра-
кия била почти напълно загубена ...” 26 Според един пасаж в Сатурна-
лиите на Макробий, очевидно отнасящ се към същия поход, Зопи-
рион обсаждал Бористенес (Олбия), но градът успял да се спаси,
прибягвайки до крайни мерки – робите били освободени, чужден-
ците получили граждански права, всички държавни дългове били
опростени 27.
В научната книжнина са предлагани три алтернативни вари-
анта за реконструкция на тези събития. Според единия, който отда-
ва предпочитание на хронологическите указания във версията на
Юстин, Зопирион е станал стратег на Тракия вероятно още през 334
г., а Мемнон го е наследил на този пост при заминаването му на се-
вер или чак след смъртта му; походът на Зопирион се поставя в 332 –
331 г. пр. Хр., а бунтът на Мемнон естествено се свързва със спомена-
тото от Курций Руф надигане на одрисеца Севт 28. Вторият вариант
възприема идеята, че Мемнон и Зопирион са заемали едновременно
различни длъжности, единият като стратег на Тракия, другият като
“префект на Понта” според формулата на Юстин; и двамата в такъв
случай може да са били поставени на длъжност от самия Алексан-
дър през 334 г. пр. Хр., а гибелта на Зопирион и бунтът на Мемнон
се отнасят, все по Юстин, отново към 332 – 331 г. пр. Хр. 29 Третият и
най-често поддържан вариант поставя Зопирион след Мемнон като
стратег на Тракия, осланяйки се на сведението на Курций Руф и
пренебрегвайки Юстин; походът на Зопирион се поставя съответно
било още около 329/328 г. пр. Хр.30, било (с повече основания) чак в
326/325 г. пр. Хр.31 И трите мнения имат своите плюсове и минуси;

26 Curt. 10.1.43-45.
27 Macrob. saturn. 1.11.33.
28 С. А. Жебелев. Северное Причерноморье (Москва – Ленинград, 1953), 43 сл.; V.

Iliescu. – Pontica 4 (1971), 57-73.

29 J. G. Droysen. Geschichte des Hellenismus (Gotha, 1877-18782) 1.1, 392 sqq.

30 W. W. Tarn. Alexander the Great (Cambridge, 1948-1950), 1, 70-71; 2, 326 sqq.; D. M.

Pippidi. I Greci nel basso Danubio dall’età arcaica alla conquista romana (Milano, 1971), 77, 204,
307 n. 115; А. Фол. Тракия и Балканите през ранноелинистическата епоха (София, 1975),
53, 189.
31 B. Niese. Geschichte der griechischen und makedonischen Staaten seit der Schlacht bei

Chaeronea. 1 (Gotha, 1893), 171; H. Berve. Op. cit. (бел. 2), 2, No 340; K. J. Beloch. Op. cit. (бел.
23), 4.1, 44-45. Основания дава предположението, че до появата си в Индия с подкреп-
ленията през 326 г. Мемнон е продължил да изпълнява функциите си като стратег на

6
състоянието на изворите не позволява за съжаление въпросът да по-
лучи окончателно и сигурно решение.
Дали в последните години от управлението на Александър Ве-
лики на овакантения пост, заеман дотогава (независимо от после-
дователността) от Мемнон и Зопирион, е бил поставен нов стратег
на Тракия, остава неизвестно; във всеки случай оскъдните, но доста-
тъчно определени сведения за ранната кариера на Лизимах32 отх-
върлят всякаква възможност за негово присъствие там преди 323 г.
По време на походите на Александър Велики (и най-сигурно именно
в последните му години) Лизимах се е намирал неотлъчно в обкръ-
жението на своя цар. Още през 333 или 332 г. той участва, заедно с
Александър, в лов на лъвове в Сирия, убивайки собстеноръчно и с
риск за живота си огромен лъв 33. По време на кампанията в Бактрия
и Согдиана през 229-227 г. присъствието му се споменава във връзка
с разправата на Александър с Калистен (намесата на Лизимах дала
повод за затварянето му в клетката на лъв, който той убил) 34, с лова
в персийския парадиз Базайра 35, с убийството на Клейтос 36, с геро-
ичната смърт на по-малкия му брат Филип 37. По това време той ве-
роятно вече е бил (неизвестно откога) сред седемте царски сомато-
филакси, длъжност, която запазва до смъртта на Александър и която
е предполагала носителите й да се намират неотлъчно при царя; в
случаите, когато някой от тях получавал друго назначение, налагащо
трайното му отдалечаване, той е бил заменян от нов соматофи-
лакс 38. По време на индийската кампания през 327-325 г. името на

Тракия.
32 За биографията на Лизимах вж. основно W. Hünerwadel. Forschungen zur Geschich-

te des Königs Lysimachos von Thrakien (Zürich, 1901); G. B. Possenti. Il re Lisimaco di Tracia
(Torino etc., 1901); F. Geyer. Lysimachus. – RE 14 (1928), 1-31; F. Landucci Gattinoni. Lisimaco
di Tracia: Un sovrano nella prospettiva del primo ellenismo (Milano, 1992); H. S. Lund. Lysima-
chus: A Study in Early Hellenistic Kingship (London, 1992); К. Йорданов. Политическите от-
ношения (бел. 2), 161-225.
33 Curt. 8.1.15; cp. P. Delev. – Thracia 11 (Studia in honorem Alexandri Fol), 311-316.

34 Justin. 15.3.3-10 ; Plin. n. h. 8.21.1; Val. Max. 9.3 ext. 1; Sen. de ira 3.17.2, 23.1; de clem.

1.25.1; Paus. 1.9.5; Plut. Demetr. 27.6; Curt. 8.1.17.

35 Curt. 8.1.11-19; Diod. 17 perioch.

36 Curt. 8.1.46-47.

37 Curt. 8.2.35-40; cp. Justin. 15.3.12.

38 За царските телохранители на Александър вж. H. Berve. Op. cit. (бел. 2), 1, 25-30;

W. Heckel. – Historia 27 (1978), 224-228.

7
Лизимах се споменава по повод форсирането на реката Хидасп (тук
той за пръв път изрично е посочен като царски соматофилакс) 39, на
неволното му раняване от Александър, който превързал главата му с
царската диадема 40, на още едно раняване при щурма на Сангала 41
и в списъка на триерарсите, назначени при подготовката на речната
флотилия на река Хидасп 42. И в последните години на Александър
Велики присъствнието на Лизимах в обкръжението на царя е доку-
ментирано нееднократно – при назначаването на Певкест за сома-
тофилакс в Кармания през 325 г. 43, при смъртта на индийския фи-
лософ Каланос в Сузиана през пролетта на 324 г. 44, както и на фа-
талния пир у Медий във Вавилон през лятото на 323 г., на който
Александър внезапно се разболява 45. Лизимах отново е споменат из-
рично и във връзка със събитията във Вавилон непосредствено след
смъртта на Александър 46.
Бедната и противоречива информация за Тракия в епохата на
Александър Велики се допълва от няколко сведения за съдбата на
одриския династически дом. По всяка вероятност негов представи-
тел е бил споменатият по-горе Ситалк, взел участие в похода срещу
Персия като командир на тракийските хипасписти, а през 324 г. пр.
Хр. осъден на смърт и екзекутиран 47. Особено интересни (но и труд-
но разрешими) проблеми повдига един частично запазен атически
декрет в чест на “Ребулас, син на Севт и брат на Котис”, намерен в
подножието на Акропола, между театъра на Дионис и Одеона на
Херод Атик 48. Украсен с релефно изображение на богинята Атина,
мъж с фиала (самият Ребулас?) и два коня, декретът е датиран си-
гурно през лятото на 330 г. пр. Хр. (в архонтството на Аристофанес, в
16 ден на десетата притания, 10 ден на месец Скирофорион). В науч-

39 Arr. anab. 5.13.1.

40 Justin. 15.3.11-14; App. Syr. 64.
41 Arr. anab. 5.24.5.

42 Arr. Ind. 18.3.

43 Arr. anab. 6.28.4.

44 Arr. anab. 7.3.4.

45 Ps. Call. 3.31; cp. H. Berve. Op. cit. (бел. 2), 2, 261.4.

46 Arr. succ. 2.

47 H. Berve. Op. cit. (бел. 2), 2, 357 (No 712).

48 IG 2.1 (1878) Add. 175 b (p. 412); IG 2.1 (19132), No 349; M. N. Tod. A Selection of Greek

Historical Inscriptions, 2 (Oxford, 1948), No 193.

8
ната литература преобладава идентификацията на Котис и Ребулас
като синове на Севт III (и то от ранен брак, тъй като не фигурират
сред засвидетелстваните в Севтополския надпис синове на Береника
Хебризелм, Терес, Саток и Садала) 49. Предположението се сблъсква
обаче с трудността да се обясни включването на необичайната до-
бавка “брат на Котис” в титулната формула на декрета, предизвик-
вайки допълнителни, също хипотетични конструкции – например
че Котис (вероятно по-големият от двамата братя) е бил вече към
330 г. пр. Хр. издигнат за парадинаст или дори за съуправител от
баща си 50, или че той бил получил вече по-рано атинско гражданст-
во (което впрочем не е достатъчно задоволително обяснение на
формулата) 51. Незаслужено отхвърляното старо предположение на
А. Хьок, че Ребулас е бил син на Севт II и брат на Котис I 52, дава една
разумна алтернатива и съвсем не изглежда толкова неприемливо в
хронологическо отношение, колкото понякога се приема 53. И този
въпрос очевидно ще остане открит, а предлаганите вариантни ре-
шения – хипотетични.
Обикновено засвидетелстваното чрез декрета от 330 г. пр. Хр.
подновяване на одриско-атинските отношения се свързва със сведе-
нието на Диодор за бунта на Мемнон и антимакедонската коалиция
начело с Агис III в Гърция 54. Гръцкото въстание обаче било смазано

49 J. G. Droysen. Op. cit. (бел. 29), 1.1, 117, 392.2; H. Berve. Op. cit. (бел. 2), 2, 346 (No
686); K. J. Beloch. Op. cit. (бел. 23), 3.2, 89-90; H. Bengtson. – Historia 11 (1962), 19; V. Besev-
liev. Untersuchungen über die Personennamen bei den Thrakern (Amsterdam, 1970), 2-3; А. Фол.
Op. cit. (бел. 30), 107-108, 115; М. Тачева-Хитова. – Векове (1981, 3), 49-50. За Севтополския
надпис вж. IGBulg 3.2, No 1731; В. Велков. – In: Кабиле 2 (София, 1991), 7-9.
50 М. Тачева-Хитова. – Векове (1981, 3), 49-51, където е предложено и идентификация

на този Котис със споменатия у Страбон (7, fr. 48) одриски цар и с едноименния пред-
шественик на Садалас от месамбрийския декрет IGBulg 307.
51 H. S. Lund. Op. cit. (бел. 32), 22.

52 A. Höck. – Hermes 26 (1891), 89-90.

53 Роден вероятно в началото на века, вероятно по-младият от Котис Ребулас би

бил под 70 годишен при пратеничеството си в Атина през 330 г. пр. Хр. Впрочем, хро-
нологическите съображения не изключват напълно и възможността да се мисли за
Севт I като възможен баща на братята Котис и Ребулас; последният обаче би бил в този
случай минимум около 75 годишен в 330 г. пр. Хр.
54 J. G. Droysen. Op. cit. (бел. 29), 1.1, 392, 395; A. Schaefer. Demosthenes und seine Zeit 3

(Leipzig, 18852), 200.1; H. Berve. Op. cit. (бел. 2), 2, 346, 353; M. N. Tod. Op. cit. (бел. 48), 2,
268; J. Wiesner. Die Thraker (Stuttgart, 1963), 139; C. M. Danov. – ANRW 2.7.1 (1979), 41-42; А.
Фол. Op. cit. (бел. 30), 188-189.

9
от Антипатър цяла година преди датата на декрета, а и Атина из-
общо не взела участие в него 55, запазвайки в този случай верността
си към македонците. Мисията на Ребулас в Атина вероятно действи-
телно документира един ход в борбата за “политическо възстановява-
не на одриския династически дом” 56, но поради разгледаните вече ос-
къдни и противоречиви изворови сведения този процес не може да
се възстанови с всичките му детайли и в необходимата хронологи-
ческа последователност.
Първото сигурно свидетелство за присъствието на Севт III на
одриската политическа сцена е в цитирания вече пасаж на Курций
Руф за вдигнатото от него след гибелта на Зопирион въстание 57;
както вече стана дума, то се датира различно между 331 и 325 г. пр.
Хр. Севт III е може би идентичен със споменатия единствено у По-
лиен “Севт, хюпарх на Керсеблепт”; титлата вероятно отразява пара-
династически, а може би дори съвладетелски статус 58. Произходът
на Севт не е изрично документиран; по всяка вероятност той не е
син на Керсеблепт (защото отсъства сред посочените в делфийския
декрет от 356 г. Йолай, Посидоний, Медистас и Терес), но името му е
династическо и той спокойно би могъл да бъде негов брат (т. е. по-
млад син на Котис), братовчед (евентуално син на Ребулас?) или
племенник. За съжаление ние не знаеме практически нищо за със-
тоянието и статута на династията след отстраняването на Керсеб-
лепт и синовете му 59; от познатите ни лица освен Севт (и евентуално
преди него) Ситалк или Ребулас може също да са били през 30-те
години потенциални претенденти или дори реални носители на
царската титла, макар и в условията на установената от македонците
хегемония. Местоположението на Севтополис, чието изграждане ве-

55 Diod. 17.62.7.
56 М. Тачева. История на българските земи в древността (19972), 13.
57 Curt. 10.1.45. За Севт III вж. H. Swoboda. – RE 2 A (1923), 2022-2023 (No 4); H. Berve.

Op. cit. (бел. 2), 2, 353 (No 702); Я. Тодоров. Тракийските царе. – ГСУ ИФФ 29 (1932-1933),
62-66; А. Фол. Op. cit. (бел. 30), 115-117.
58 Polyaen. strat. 7.32; cp. R. Vulpe. – Istros 1 (1934), 2, 230-248; А. Фол. Op. cit. (бел. 30),

116.
59 От синовете на Керсеблепт може би единствен Медистас е оставил някаква следа:

в месамбрийския декрет IGBulg 12 307 един Медистас се споменава сред предшествени-

ците на Садалас в неговата парадинастическа област; един “Амаистас син на Медистас”
пък е бил жрец на Дионис в Севтополис, вж. IGBulg 3.2, 1732.

10
роятно е започнало точно по това време, в най-затворения и отдале-
чен вътрешен район на бившата одриска политическа територия,
подсказва възможността да се мисли за едно по-слабо засегнато от
македонското присъствие периферно парадинастическо владение;
неговият титуляр се е постарал впоследствие да отстоява независи-
мостта си и, чрез претенциите си върху царската титла, да разшири
сферата на властта си върху по-голяма част от старите земи на царс-
твото 60.
В своя вероятно непродължителен и насочен основно срещу
Антипатър метеж в 331 г. пр. Хр. Мемнон, според изричното твър-
дение на Диодор Сицилийски, “разбунтувал варварите” 61; тъй като
“стратегът на Европа” бил принуден от събитията в Гърция да тър-
си примирие, вероятно Мемнон е утвърдил своята относителна са-
мостоятелност като пряк наместник на Александър в тракийските
земи, а неговите тракийски съюзници вероятно също са засилили
(поне временно) позициите си. Ранната датировка на похода на Зо-
пирион персонализира тези тракийски съюзници на Мемнон в ли-
цето на Севт III според сведението на Курций Руф за воденото от не-
го въстание след гибелта на стратега 62; при по-често приеманата
късна датировка на Зопирион обаче партньорите на Мемнон остават
анонимни. Във втория вариант въстанието на Севт идва няколко го-
дини след подкрепения от тракийците бунт на Мемнон – в първата
половина на 20-те години, и то по-вероятно чак в 326 – 325 г. пр. Хр.;
мащабите на движението са очевидни от изразителното твърдение
на Курций, че “Тракия била почти напълно изгубена” 63. Дали впослед-
ствие на Антипатър се е удало отново да възстанови в предишната й
степен македонската хегемония над Тракия, остава съмнително; във
всеки случай тракийците са изброени наред с другите народи, изп-
ратили свои делегации при Александър във Вавилон през зимата на

60 За Севтополис вж. Д. П. Димитров. – СА (1957, 1), 199-216; idem. – Археология

(1960, 1), 3-15; D. P. Dimitrov. – Antiquity 35 (1961, No 138), 91-102; C. Danoff. – RE Supplbd.
9 (1962), 1370-1378 s. v.; М. Чичикова. Севтополис (София, 1970); D. P. Dimitrov, M.
Cicikova. The Thracian City of Seuthopolis (Oxford, 1978 = BAR Suppl. 38); Д. П. Димитров и
др. Севтополис, 1. Бит и култура (София, 1984); К. Димитров, В. Пенчев. Севтополис, 2.
Антични и средновековни монети (София, 1984).
61 Diod. 17.62.5.

62 Curt. 10.1.45.

63 Curt. loc. cit.

11
324/323 г. пр. Хр. 64 и твърде вероятно са били сред обвинителите на
Антипатър пред македонския цар 65. Смъртта на Александър пре-
дизвикала ново тракийско надигане, документирано в беглите све-
дения за присъединяването на илири и тракийци към антимакедон-
ския съюз по време на Ламийската война 66. Когато Лизимах полу-
чил своя мандат върху Тракия, македонската власт там е била най-
малкото сериозно дезорганизирана 67 и той е трябвало да започне
завоюването на страната отначало. Не случайно Юстин възкликва
патетично по този повод : “След смъртта на Александър, когато него-
вите приемници си поделяли областите, на Лизимах като най-храбър
от тях било възложено управлението на най-свирепите племена (fero-
cissimae ... gentes). Така той с общо съгласие получил палмата на първен-
ство по доблест между останалите.” 68
Назначаването на Лизимах за управител на Тракия е описано
достатъчно точно и определено в изворите; то е станало през лятото
на 323 г. във Вавилон, известно време след смъртта на царя 69. На съ-
вещание на висшите военачалници регентът Пердикас провел от
името на Филип Аридей ново разпределение на управлението на
сатрапиите и другите длъжности в държавата 70. Според Ариан след
убийството на Мелеагър Пердикас “бил подозиран от всички и сам бил
изпълнен с подозрение, но все пак назначил за сатрапи и тези, които по-
дозирал” 71; този характерен детайл подсказва, че актът на Пердикас
може да се тълкува и като опит да отдалечи от царя, армията и цен-
тралното ръководство на държавата всички евентуални съперници.
Списъкът на разпределените сатрапии е приведен, в различна сте-
пен на пълнота и прецизност, у Ариан, Диодор, Курций Руф, Дек-

64 Diod. 17.113.2.
65 Plut. Alex. 74.
66 Diod. 18.11.1; IG 2.1 (1877) 184, vers. 7.

67 Запазването на реален македонски контрол е вероятно, освен в по-трайно аси-

милираните райони в Югозападна Тракия (Амфиполис – Филипи), и по протежение

на Егейското крайбрежие заради ключовия стратегически път към Азия (бъдещата Виа
Егнация). Съдбата на Филипополис, Кабиле и предполаганите други опорни центрове
на македонското присъствие във вътрешността на Южна Тракия остава неясна.
68 Justin. 15.3.15-16.

69 За последователността на събитията cp. R. M. Errington. – JHSt 90 (1970), 57-59.

70 Diod. 18.3.1; Curt. 10.10.1; Plut. Eum. 3.3; Arr. succ. 5; App. Syr. 52; Justin. 13.4.9.

71 Arr. succ. 5.

12
сип и Юстин 72; значителната близост на тези текстове и някои твър-
де сходни формулировки подсказват общия им първоизточник, по
всяка вероятност Хиероним от Кардия. Назначението на Лизимах в
Тракия фигурира и в петте варианта. Дали самият той е имал пра-
вото на избор и назначението в Тракия е отговаряло на желанията
му 73, е напълно неизвестно. От останалите назначения може да се
споменат тези на соматофилаксите Птолемей Лаг в Египет, Питон в
Мидия и Леонат в Хелеспонтийска Фригия. В повечето списъци на-
ред с останалите назначения фигурира и това на Антипатър начело
на Македония, Гърция и околните територии в Европа; у Ариан в
резюмето на патриарх Фотий те са поверени съвместно на него и
Кратер 74.
Името на Лизимах фигурира във всички конкретни варианти
на списъка на разпределените във Вавилон сатрапии с характерно
посочена територия – “Тракия с Херсонес и всички съседни на тракий-
ците племена чак до морето при Салмидесос, който се намира на Евк-
синския Понт” у Флавий Ариан 75; “Тракия и съседните племена край
Евксинския Понт” у Диодор Сицилийски 76; “Тракия и съседните на
Тракия понтийски племена” у Квинт Курций Руф 77; “Тракия и облас-
тите край Понтийско море” у Юстин 78; “Тракия и Херсонес” у Дек-
сип 79. Повтарящите се конкретни детайли достатъчно убедително
сочат общия произход на тези формулировки, вероятно възхожда-
щи към един и същи първоизточник (обикновено идентифициран с
историята на Хиероним от Кардия). Въпреки близостта в текстовете
на Диодор, Курций и Юстин, дала повод на някои съвременни авто-

72 Arr. succ. 5-8; Diod. 18.2.4-3.5; Curt. 10.10.1-6; Dexip. 2-6; Justin. 13.4.9-25; cp. R. M.
Errington. – JHSt 90 (1970), 56-59; idem. Geschichte Makedoniens (München, 1986), 110-111; E.
Will. Histoire politique du monde hellénistique, 323 – 30 av. J.-C., 1 (Nancy, 1966), 23-25; J.
Seibert. Das Zeitalter der Diadochen (Darmstadt, 1983), 89 sqq.
73 Така смята например H. Bengtson. Die Diadochen: Die Nachfolger Alexanders der Gros-

sen (München, 1987), 120.

74 Arr. succ. 7; Diod. 18.3.2; Dexip. 3; Justin. 13.4.5.

75 Arr. succ. 7: “Θρᾴκης μὲν καὶ Χερρονήσου καὶ τὰ Θρᾳξὶ σύνορα ἔθνη ἔστε ἐπὶ τὴν

θάλασσαν τὴν ἐπὶ Σαλμυδησσὸν τοῦ Εὐξείνου πόντου καθήκοντα”.

76 Diod. 18.3.2: “Θρᾴκη καὶ τὰ συνορίζοντα τῶν ἐθνῶν παρὰ τὴν Ποντικὴν

θάλασσαν”.
77 Curt. 10.10.4: “Thraciam appositasque Thraciae Ponticas gentes”.

78 Justin. 13.4.16: “Thracia et regiones Pontici maris”.

79 Dexip. 3: “Θρᾴκης μὲν καὶ Χερρονήσου”.

13
ри да прибавят към мандата на Лизимах едва ли не и цялата “цир-
кумпонтийска” област 80, може да се прeдположи, че най-разгърна-
тия вариант (този у Ариан) стои и най-близо до загубения първооб-
раз (Хиероним). Текстът на родения във Витиния (и следователно
познаващ добре географията на района) Ариан изглежда пределно
ясен – тъй като Салмидесос отговаря на Странджанското крайбре-
жие на Черно море, “Тракия с Херсонес” би могло да означава в кон-
текста единствено района на Егейското крайбрежие, а “съседните
племена” – тези в оставащата между двата района зона в хинтерлан-
да на Пропонтида, описана в VII книга на Ксенофонтовия “Анаба-
зис”. Идеята, че Ариан описвал (по Хиероним) реално останалите
под македонска власт територии, предадени под властта на Лизи-
мах, докато Диодор, Курций и Юстин цитирали пожелателния
мандат върху цяла Тракия, не изглежда убедителна 81; вариантите у
Диодор, Курций и Юстин, а и този на Дексип могат да се отдадат
по-скоро на съкращаването на първоначалния по-разгърнат и конк-
ретен текст у Хиероним, по-близо до който е останал единствено
Ариан. Вероятно тук е мястото да се добави и общото твърдение на
Павзаний (в краткия логос за Лизимах в I книга), че “след смъртта на
Александър Лизимах царувал над тези от съседните на македонците
тракийци, които били подвластни на Александър и преди това на Фи-
лип; те съставлявали сравнително малка част от Тракия” 82. Йосиф
Флавий пък в едно общо описание на териториите под властта на
Антигон, Селевк, Касандър и Птолемей приписва на Лизимах уп-
равлението само на Хелеспонта 83.
Отчетливото обособяване на поверената на Лизимах Тракия от
останалите под контрола на Антипатър (и Кратер) територии в Ев-
ропа подсказва възможността за промяна на нейния статут. За съ-
жаление достигналите до нас антични извори не позволяват да се
потвърди сигурно нито предполаганото приравняване, с Вавилонс-
ките решения, на статута на Тракийската стратегия с този на азиатс-
ките сатрапии на империята, нито прехвърлянето й на директно
подчинение (практически на Пердикас) за сметка на дотогавашната

80 J. Kabakciev. – BHR 18 (1990, 4), 78-79.

81 S. M. Burstein. – The Ancient World 14 (1986), 21; H. S. Lund. Op. cit. (бел. 32), 21.
82 Paus. 1.9.5: “εἶεν δ’ἂν οὗτοι τοῦ Θρᾳκίου μοῖρα οὐ μεγάλη”.

83 Joseph. ant. Jud. 12.2.3.

14
предполагаема регионална субординация на тракийските стратези
към “стратега на Европа” Антипатър 84.
През лятото на 323 г. в различни краища на империята избух-
нали размирици и бунтове, които налагали взимането на спешни
мерки за възстановяване на реда. При новината за смъртта на Алек-
сандър въстанала срещу властта на македонците Централна Гърция
начело с Атина; започналата Ламийска война поставила Антипатър
в изключително тежко положение 85. На изток се разбунтували
гръцките заселници в Бактрия, срещу които бил изпратен новоназ-
наченият сатрап на Мидия Питон 86. Поверената на Евмен област в
източна Мала Азия (Кападокия, Пафлагония и крайбрежието на
Понта до Трапезунт) била в ръцете на местния владетел Ариарат,
който отказвал да се подчини на македонската власт 87. От няколко
години била във въстание срещу македонците и поверената сега на
Лизимах Тракия 88. При тези условия едва ли отпътуването на ново-
назначените сатрапи от Вавилон се е забавило; запазените извори
обаче не споменават нищо конкретно по този въпрос. Неясно остава
и дали (и в кои случаи) са им били отпуснати специално войски и
финансови ресурси, с които да упражняват властта си. Евмен от
Кардия, който трябвало да отвоюва своята област от Ариарат, не
разполагал според Плутарх с достатъчно сили и Пердикас наредил с
писма на Антигон и Леонат да му окажат въоръжена помощ 89; са-
мият Евмен имал при себе си само 300 конници и 200 въоръжени
роби, но носел крупната сума от 5 000 сребърни таланта в златни мо-
нети 90.
Пристигането на Лизимах в Тракия се отбелязва мимоходом в

84 Cp. J. G. Droysen. Op. cit. (бел. 29), 2.1, 31; G. B. Possenti. Op. cit. (бел. 32), 51; G. Sait-
ta. – Kokalos 1 (1955), 62-63; H. S. Lund. Op. cit. (бел. 32), 20.
85 W. S. Ferguson. Hellenistic Athens (London, 1911), 11-28; P. Cloché. La dislocation d’un

empire (Paris, 1959), 18-46; E. Will. Op. cit. (бел. 72), 1, 27-30; N. G. L. Hammond and F. W.
Walbank. A History of Macedonia, vol. 3, 336 – 167 B. C. (Oxford, 1988), 107-116.
86 Diod. 18.7; E. Will. Op. cit. (бел. 72), 1, 25-27; N. G. L. Hammond and F. W. Walbank.

Op. cit. (бел. 85), 116-117.

87 Plut. Eum. 3.4; Arr. succ. 11; Diod. 18.3.1, 16.1-3; cp. H. Berve. Op. cit. (бел. 2), 2, No

113.
88 Curt. 10.1.45.

89 Plut. Eum. 3.4-5.

90 Plut. Eum. 3.11.

15
някои антични текстове. “Когато Лизимах навлязъл в земите към Тра-
кия, срещнал цар Севт разположен на лагер с 20 000 пехота и 8 000 кон-
ници, но не се обезкуражил от големината на тази армия, а влязъл в сра-
жение с варварите, макар да разполагал общо с не повече от 4 000 пехота
и 2 000 конници. Завързал трудна битка, тъй като неговите войници
превъзхождали неприятелите по храброст, но им отстъпвали по числе-
ност, и след като дал много жертви, но и причинил многократно по-
тежки загуби на противника, се прибрал в лагера си със съмнителна по-
беда. Впоследствие и двете армии се оттеглили от това място и предп-
риели мащабни приготовления за окончателното разрешаване на конф-
ликта.” 91 Този разказ за първите (и не особено благополучни) дейс-
твия на Лизимах в Тракия намираме у Диодор Сицилийски, вмет-
нат малко несръчно, заедно със също толкова кратко отбелязаното
пристигане на Птолемей Лаг в Египет 92, в по-пространното изложе-
ние за Ламийската война, и то след споменаването на смъртта на
Леостен (през зимата или пролетта на 322 г. пр. Хр.) 93, но преди ми-
наването в Европа на Леонат (през същата пролет) и на Кратер (в
началото на лятото на същата година) 94. В своето извлечение от
Ариановата история на диадохите патриарх Фотий помества сраже-
нието между Севт и Лизимах след смъртта на Леонат, но отново
преди минаването на Кратер в Европа, тоест пак около пролетта на
322 г. пр. Хр. В резюмирания до крайност текст на Фотий почерпе-
ното от първоизточника сведение за не особено удачния за Лизимах
изход от сражението е произволно преувеличено: “А пък Лизимах,
като влязъл безразсъдно във война с тракиеца Севт за върховната власт,
разполагайки с малобройна войска, се погубил, макар и славно” 95. Война-
та между Севт и Лизимах споменава мимоходом и Павзаний 96.
Тези пасажи едва ли могат да имат сериозна доказателствена
сила за хронологията на събитията. Ако се допусне, че новоназначе-
ните сатрапи за заминали от Вавилон приблизително по едно и съ-
що време, то очевидно по-ранното (вероятно още в рамките на 323

91 Diod. 18.14.2-4.
92 Diod. 18.14.1-2.
93 Diod. 18.13.5.

94 Diod. 18.14.4-5, 16.4; cp. R. M. Errington. – JHSt 90 (1970), 60-61.

95 Arr. succ. 10 = Phot. bibl. cod. 92, p. 69b, 23-25.

96 Paus. 1.9.6: “След това Лизимах воювал със своите съседи, първо с одрисите ...”.

16
г.) пристигане на Леонат в Хелеспонтийска Фригия поставя под съм-
нение появата на Лизимах в Европа едва през пролетта на 322 г. 97
Може да се предположи, че и той е достигнал Тракия по-рано (къс-
ната есен на 323 г.?), поемайки властта над Северноегейското крайб-
режие със стратегическия път между Македония и Азия; сблъсъкът
със Севт през пролетта на 322 г. (ако извлечената от мястото на опи-
санието му в текста на Диодор дата изобщо е вярна) в такъв случай
може би маркира не първоначалното му пристигане, а първия по-
мащабен опит за проникване във вътрешността на Южна Тракия,
останала по това време извън сферата на ефективен македонски кон-
трол.
Нищо по-конкретно не е известно за войската, с която Лизимах
започва борбата за властта над Тракия – според Диодор съставена от
4 000 пехота и 2 000 конници, при това превъзхождащи тракийците
на Севт по своите бойни качества. Последното обстоятелство подс-
казва, че вероятно Лизимаховите войници са били предимно опит-
ни във военното дело македонци и гърци. Няма сведения при разп-
ределението на сатрапиите във Вавилон на получилите нови назна-
чения Александрови военачалници да са били отпуснати и военни
контингенти от македонската армия извън вече съществуващите по
места гарнизони; напротив, в някои случаи (например Птолемей
Лаг в Египет 98) изрично е засвидетелствано, че те сами си създават
наемни армии. Евмен от Кардия, който трябвало тепърва да отвою-
ва Пафлагония и Кападокия от войнствения Ариарат, също не по-
лучил в свое разпореждане войска, а му била обещана помощта на
съседните сатрапи Антигон и Леонат; тъй като последните не из-
пълнили заповедта на хилиарха, самият Пердикас се видял прину-
ден да се яви с царската армия и да води война за реализирането на
този пункт от Вавилонското съглашение. Антигон Монофталм в Го-
ляма Фригия, Памфилия и Ликия и Леонат в Хелеспонтийска Фри-
гия обаче са разполагали по това време с войски в своите сатрапии,
очевидно гарнизони, оставени да контролират положението в стра-
тегическите райони, през които е минавал основния път между Ев-

97 Самият път от Месопотамия до Тракия е заемал няколко месеца в зависимост от

скоростта на движение, ср. Hdt. 5.50, 52: три месеца път от Йонийското крайбрежие до
Суза.
98 Diod. 18.14.1.

17
ропа и Азия 99. Европейският участък на този път е минавал, между
долна Места и Тракийския Херсонес, през територии, включени в
тракийската сатрапия на Лизимах; затова изглежда възможно и до-
ри твърде вероятно споменатите у Диодор Лизимахови войски в на-
чалото на 322 г. да са представлявали заварени на място охранител-
ни гарнизони, евентуално подсилени с набрани на място или още
по пътя от Вавилон до Тракия наемници. Във всеки случай за разли-
ка от Евмен в Кападокия и Пафлагония Лизимах, който е трябвало
да разрешава сходна по трудност задача срещу Севт III и разбунту-
валите се тракийци, не е могъл да разчита на чужда помощ. Анти-
патър, преутвърден във Вавилон за управител на останалите евро-
пейските територии, сам не разполагал с достатъчно войски и през
зимата на 323/322 г. пр. Хр. се намирал в критично положение, обса-
ден в Ламия от въстаналите гърци.
За съжаление, след кратките сведения за пристигането му в
Тракия и първия сблъсък със Севт III, Лизимах задълго почти на-
пълно изчезва от изворите. Диодор, след обещаващото заключение
на това първо съобщение (с оттеглянето на двамата непобедени про-
тивници от бойното поле и подготовката им за решителен сблъсък),
изобщо ги забравя в разказа си за събитията от следващите години
и, ако се изключат няколко инцидентни споменавания 100, се връща
отново към събитията в Тракия едва 10 години по-късно, в 313 г. пр.
Хр. 101 Това очевидно пренебрежение към историята на Лизимах не-
съмнено се дължи на епитоматорите на предполагаемия общ пър-
воизточник Хиероним; при драстичното съкращаване на подробния
първоначален разказ именно подобни локални и слабо свързани с
основните политически конфликти на епохата логоси са били обре-
чени да отпаднат от историческото предание. От отсъствието на све-
дения за участието на Лизимах в първите сблъсъци между диадохи-

99 Мнението на R. A. Billows (Antigonos the One-Eyed and the Creation of the Hellenistic
State, Berkeley etc., 1990, 57, n. 13), че на Леонат бил поверен значителен контингент от
царската армия, който той довел в Мала Азия от Вавилон, остава недоказуемо и изг-
лежда малко вероятно на фона на общата ситуация.
100 Diod. 18.72.9: убийството на Полиперхонтовия наварх Клейтос “от войници на

Лизимах” през лятото на 317 г. пр. Хр.; 19.56.3-57.3: коалицията на Птолемей, Селевк,
Касандър и Лизимах срещу Антигон в 315/314 г. пр. Хр. За хронологията ср. R. M.
Errington. – Hermes 105 (1977), 478-504.
101 Diod. 19.73.

18
те най-често се прави баналния извод за неговата постоянна анга-
жираност с борбата за налагане на властта му в Тракия 102; внима-
телният анализ на ситуацията подсказва, че може би по-скоро той
все още не е имал нужната политическа тежест, за да играе ролята
на първостепенна фигура на политическата сцена. Разполагащ с не-
достатъчна армия и ограничени финансови ресурси, изправен пред
трудни проблеми в поверената му сатрапия и подчинен другиму (на
Антипатър или Пердикас?) в административно отношение, той
просто не е могъл, в тези първи години след смъртта на Александър,
да играе достатъчно активна и самостоятелна роля, за да остави за-
бележима следа в съкратената до минимум традиция за разиграли-
те се между други протагонисти събития.

102 W. Hünerwadel. Op. cit. (бел. 32), 18; G. Possenti. Op. cit. (бел. 32), 56; F. Geyer. Op.
cit. (бел. 32), 2.

19