Не можеш просто ей тъй да напуснеш семейното гнездо.

При всички положения се

нуждаеш от някаква компания, особено ако домът ти рядко те е изправял пред
концепцията за “тишина”.
Алра нетърпеливо се шмугна край похъркващия до портите страж и закрачи
уверено по главната алея между ниските каменни постройки. Погледът ѝ се прокрадна за
миг към небето над Астрабад, чиито звезди тежаха така, сякаш никога не са отказвали
втора порция от гозбата на баба, след което заогледа жадно датите по плочите. Под
обувките ѝ кротко хрупаха камъчета.
Баба ѝ Серна не би одобрила тазвечерното начинание. Несъмнено би го
заклеймила като акт на нескопосан вандализъм, но сърцето ѝ драго би омекнало при
причината. Щурче обяви своето съществуване някъде в близкия мрак. Зениците на Алра
изпитваха леки затруднения в това да различат изсечените в камъка знаци, но бе въпрос
на време да--да, ето я познатата фризура. Направи 90-градусов завой и пое по по-тясна,
но все така утъпкана пътечка.
Тя не бе примерното дете, на което семейството ѝ се бе надявало. Умна - да,
схватлива и сръчна, но сравнително кекава и болнава. За радост на родителите си, Алра
откриваше спокойствие в дребните ежедневни ритуали — да оправи леглото, да се
поклони правилно на някой важен гост, или пък да закачи прилежно билките да съхнат в
килера. Което, разбира се, я правеше много приятна и лесна за отглеждане и толериране
щерка.
За нерадост на родителите си, Алра също така имаше особено нежно място в
сърцето си, резервирано за смъртта — изчегъртаните с нокът върху стената над
леглото рисунки на черепи, задаването на трагично неудобен въпрос на някой важен гост,
или заинтригуваното ръчкане с пръчка на мъртъв плъх открит, точно така, в килера.
Което, разбира се, я правеше кофти тръпка.
След не повече от петдесетина крачки, бледата девойка застина пред метална
врата. Пъхна ръка в дълбокия джоб на мантията си и напипа тежкия метален ключ, който
бе свила снощи след вечеря от бюрото на баща си. Дъхът ѝ създаваше мимолетни
облачета дим. Ключът пасна на ключалката така, сякаш никога не я бе напускал, и се
завъртя с тихо, премерено проскърцване.
Дар и Дария Ганим така и не успяха да си обяснят необичайното привличане на
първородната им дъщеря. Баба ѝ бързо бе разконспирирала случващото се — синът ѝ
все пак бе виден доктор — нормално и очаквано бе дъщеря му да се вдъхнови от
неговата дейност, причина за гордост дори! Но така и не бе споделила размислите си с
други освен малката Алра. Нови деца в семейството се раждаха ли, раждаха, още цели
трима момци и една девойка, но очите на старицата все шареха към най-голямото внуче.
Но дори тя бе съгласна, че рисунките над леглото бяха леко смущаващи.
Алра бутна леко вратата. Баща ѝ бе склонил да ѝ даде достъп до своята
лаборатория. Прахта бе застинала върху каменните плочи, необезпокоявана от--
всъщност, недостатъчен брой години. Майка ѝ плачеше често, докато рисува. Още
няколко крачки навътре в семейния мавзолей. Джеданши се роди само година след по-
голямата си сестра, но така и не посрещна осемнадесетата си година. Алра напрегна
тялото си, за да отмести плочата.
 — Халла — прошепна Алра и прибра кичур зад ухото си, зацапвайки буза с прах. —
Надявам се, че няма да имаш твърде много против — продължи тя, изви китки и изпука с
потрепващи ръце кокалчетата на пръстите си. Звукът отекна неканено в пространството.
Изпълни гърди със застоялия въздух и прошепна почти като в транс, почти като в песен
думите, които биха докарали сумарно сърдечен удар на родителите ѝ. Дар Алнарет
несъмнено трябваше да прегледа по-акуратно книгите, които изкупуваше на килограм, за да
запълни дупките в библиотеката си.
Първите няколко потраквания прозвучаха почти несигурно, плахо. Трак-трак-трак,
остеоновият звън постепенно набираше скорост. Капка пот си проправи път през прашното
петно на бузата ѝ.
След няма и минута, пред Алра стоеше — с вирната брадичка, невъзможно широка
усмивка и бездънни очи — скелет.
— Мога да ти обясня всичко, но ще се случи по път — девойката извади от мантията
си лек, тъмен плат, който заметна около раменете на лъскавия бял скелет. Загледа се в
познатите скули и преглътна толкова шумно, че се стресна сама, след което хвърли ръцете си
около неподвижната фигура в нетърпелива прегръдка. — Липсваше ми, бабо. Чака ни бая
път! Нали все ми разправяше: приключение това, приключение онова - е, време е! Сигурна
съм, че и Джеданши няма търпение. Дали си я виждала?
Въпросите може би щяха да почакат, а отговорите им навярно нямаше и да
пристигнат. Важното бе, че в недалечния Наджафар ги очакваше псевдолегална организация,
съгласила се да съдейства в търсенето на ключа; последното уравнение, което я делеше от
скъпата ѝ сестра.